Author: Божилов И.  

Tags: история  

ISBN: 954-430-264-6

Year: 1994

Text
                    Иван вожиловфАМИЛИЯТА НА
АСЕНЕВЦИ
(1186-1460) и просопография


ИВАН БОЖИЛОВ ФАМИЛИЯТА НА АСЕНЕВЦИ генеалогия и просопография Посвещава се на 800-годишнн- ната от въстаннето на Иван Асен, Петър и Калоян и възоб- новяването на българската дър- жава
БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ ИНСТИТУТ ПО ИСТОРИЯ ФАМИАИЯТА
ИВАН БОЖИЛОВ АСЕНЕВЦИ (1186- 1460) генеалогия и просопография Второ фототнпно издание ИЗДАТЕЛСТВО НА БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ • МАРИН ДРИНОВ • София. 1994
„Фамнлнята на Асеневци (1186—1460) Генеалогия и просопография с плод на 12-годишяите издирвания и научна интерпретация на И. Божилов за фамнлнята. Книгата е разделена на две части—Асеневци в България и Асеневци във Византия. Като приложения са прибавенн и данни за представители на Асеневата фамилия във Франксжа Морея, Трапезуид, Кримска Го тмя, Молдова. Кипър, Венеция, Неапол и о. Кефалония. Приложено е генеалогическо дърво на фамнлнята Асен и родословното дърво на царица Елена в Матейче. От разгледаиите 58 души от фамнлнята в България четиринадесет са български царе, седем — съцаре, трима — деспоти и двама — севастократори. Особен интерес предизвиква исторнята на 83 представители на Асеневия род във Византия, произхождащи от „блестящий, великолепния василевс на мизите Асен**. Сред партньорите и родствениците на Асеневци ще срещнем именита на най-блестящите късновизаитийски фамилии на Палеолозите, Кантакузин, Дука, Ласкарис, Торнах, Раул, Меликес. Фамнлнята е излъчила две византийски императрици, един съимператор, трима деспоти, трима севастократори, двама паниперсевасти, един велик дук, двама велики примикюрии, управители на Морея, Мелник, Лемнос, Перитеорион, Виза, Мистра, Констаитинопол, Коринт, Мухли, Имброс, пълководци, дипломата, химногра- фи и т.н. ISBN 954-430-264-6 © Иван Ангелов Божилов 1985, 1994 941 Б
ПРЕДГОВОР Идеята за написването на тази книга се роди през 1972 г., а съзря окончателно в Париж, една година по-късно. През университетската 1973 — 1974 г. участвувах в семинара на проф. Андре Гийу в Ecole Pra- tique des Hautes Etudes — VIе section (днес E. H. E. S. S.). Една от основ- ните теми на семинара, предо авяна с вещина от неговия ръководител, бе посветена на етническата и демографската картина на византийска Италия. Тези занимания изиграха голяма роля за изграждането на моя интерес към етническите и особено просопографските проблеми на Ви- зантине ката империя. Така възникна проекты „Българите във Визан- тия”. И съвсем естествен© работата по него започна с изучаването на Асеневци, най-забележителната византийска фамилия от български произход. Издирването на говорите и обработването на специалната литерату- ра бяха в твърде напреднал етап, когато излезе първата свезка от PLP, в която бе отделено място и на Асеневци във Византия. Колебанието ми бе лесно преодоляно, тьй като още тогава сред мойте работай фишове имаше около 90 представители на фамилията, т. е. с около 40 повече от установените от проф. Е. Трап. Но програмата на Австрийского акаде- мия, ръководена от проф. X. Хунгер, даде тласък на работата ми и в дру- га посока. Тя окончателно затвърди у мен убеждението да разширя за- дачата си, като включа в нея и историята на Асеневата фамилия в Бъл- гария. Най-после първите резултати от изследователската дейност пока- заха, че цар Иван Александър (1331 — 1371) и неговите потомци (нарича- ни не съвсем точно Шишмановци) също принадлежат към фамилията на Асеневци. Така първоначалната ми идея получи своя окончателен вид. Написването на подобна книга е съпътствувано с говънредно много трудности, конто едва ли трябва да изброявам подробно. Но не бих мо- гъл да оставя без внимание едно нещо: без съдействието на организации, института и библиотеки, както и на отделяй колеги, този труд нямаше да има завършен вид. Бих искал да изкажа моята благодарност на редица библиотеки, конто гостоприемно ми предложиха своите неоценими ръкописни и книжовни богатства, а именно: Националната библиотека в Париж, Bibliothfique byzantine при College de France, богатата библио- тека на Institut Fran^ais d’Etudes byzantines (специално бих искал да от- бележа любезността и услужливостта на покойния Пол Готие), изключи- телната библиотека на Dumbarton Oaks Centre for byzantine Studies, Нацио- налната библиотека в Атина, библиотеката Генадион (Атина), библиоте- ките на Центъра за византоложки проучвания и Центъра за средновеков- ни и новогръцки изеледвания (Атина), Националната библиотека в Мадрид. Когато изброявам онези колеги, конто по един или друг начин улес- ниха работата ми, на първо място трябва да поставя моя учител в Париж 7
проф. Андре Гийу. С негово съдействие, както и с отзивчивостта на проф. Жак льо Гоф, през пролетта на 1977 г. бях назначен за Directeur d’Etudes associ£ в Е. Н. Е. S. S. Това ми позволи не само да продължа издирванията си в парижките библиотеки, но и да представя в семинара на А. Гийу основните резултати от мойте проучвания. Любезната покана и още по-любезният прием на проф. Джайлс Констебъл ми дадоха възмож- ност да работя в Dumbarton Oaks Centre for byzantine Studies (ноември 1981) и да приключа в основни линии моего изследване. Една стипендия на ЮНЕСКО ми осигури много добри условия за изследователска дей- ност в Гърция в продьлжение на четири месеца (1976), а спогодбата между БАН и Внешня съвет за научни иэследвания (Испания) ми позво- ли да работя два пъти в Мадрид (1982 и 1984). Б их искал да отбележа с най-добри чувства всички колеги и прия- тели, конто ми съдействуваха с набавянето на микрофилми, ксероко- пия и снимков материал или пък ми изпратиха отпечатьци на недостъп- ни за мен публикации: М. Л. Агати (Катания), Т. Лунгис (Атина), Е. Фо- лиери (Рим), А. Банк (Ленинград), А. Мескини (Падуа), Хр. Йонков, Е. Бакалова, Ст. Кожухаров, Ив. Йорданов. Най-сетне трябва да изкажа мойте сърдечни благодарности на Изда- телството на Българската академия на науките, на неговото ръководство и на онези негови сътрудници, конто са съпричастни към превръщането на един сложен и обемист ръкопие в книга. Не мога да не отбележа спе- циално акад. Н. Тодоров и Б. Попов, завеждащ редакция „История”, без чиито постоянни грижи и внимание, книгата нямаше да стигне така бързо до читателя. Декември, 1984 Иван Б ожидав ПРЕДГОВОР КЪМ ВТОРОГО ИЗДАНИЕ Първото издание на книгата, осъществено през 1985 г. в 5000 екземпляра, бе изчерпано за няколко месеца. Така то не можа да достигне не само до всички български читатели, но и до важни чуждестранни библиотеки. Политиката на БАН в областта на издателската дейност бе такава, че не позволяваше да се пусне допълнителен тираж или да се направи ново издание. Сега, девет години по-късно, благодарение на идеята и любезната покана на г-н Тодор Рангелов, директор на Издателството на БАН, тази празнина се запълва. 31.1.1994 г. Иван Божилов 8
УВОД rr 1 * Превръщането на просопографията в научна дисциплина дължим на Шарл Дюканж, ,,1’immortel Du Cange, qui reste notre maitre h tous”, как- то писа пред и години А. Грегоар. В незабравимата „Familiae Augustae Byzantinae” намериха своего място и Асеневци както династията, така и византийският клон на фамилията* 1. Но ще сгрешим, ако приемем, че от 1680 г. нататък интересът към тях е възходящ. Напротив, българ- ската династия Асеневци присъствува, с малки изключения, само в обоб- щения върху българското минало, а Асеневци във Византия дълго време не попадаха в изследователското поле на учениге. Тъй като повечето от специалните работи (доколкото съществуват такива) ще бъдат по- сочвани многократно, тук ще си позволя да набележа само основните момента. Първият забележим интерес към Асеневци, възобновителите на българската държава, датира от една епоха в българската историопис, конто условно може да бъде назована „от провиденциализма до роман- тизма”, епоха, конто начева с Паисий Хилендарски и приключва към средата на XIX в. Преди половин столетие с основание бе отбелязано: „Българският исторически романтизъм не биде подготвен научно да стигне до крупна синтеза на знанията по м иная от о на един народ, кой- то е играл видна роля в съдбините на Балканите”2 Тази констатация с още по-голяма сила се отнася за всичко онова, което по един или друг начин засяга Асеневци. Представителите на този период от българ- ската историография не съумяха да създадат правилна картина на поява- та на Асеневата фамилия, на нейната история, на нейните членове3. И все пак един факт заслужава нашего внимание. Случайно или не някои от пишещите не пропуснаха да забележат ролята на Асеневци в историята на Второго българско царство и да им отделят особено място в своите съчинения. Ще си послужа само с два примера, конто се открояват най- добре. Когато през 1796 г. поп Пунчо от с. Мокреш съставя своя прочут сборник4, той не забравя да се обърне и към Паисий. Но интересного е, че не включва в собствената си творба цялата „История славянобългар- * Просопография — термины е трудно преводим на български език и означа- ва най-обшо описание на личността (бел. ред.). 1 Du Cange. Fam. Byz., 248 — 251, 253. 2 Б. Й о ц о в. Иван Асен II като образ на националното съзнание през време на робството. БИБ, III (1930), 3, с. 217. 3 Тук едва ли е необходимо да изброявам автори и изследвания, тъй като те са свързани с епохата, а не с личностите. Вж по-подробно в посочената в бел. 2 статия на Б. Ионов. 4 Б. Ц о н ев. Опис на славянските ръкописи в Софийскатанародна библиотека, II, С., 1923, 304 — 305; Б. С т. Ангелов. Съвременници на Паисий, II, С., 1969, 149 — 167. 9
скан”, а само избрани откъси от нея. Сред тях най-значимо място заема откъсът,онасловен „Повесть ради цра Мсена стараго"5.Този избор ед- ва ли е случаен. През 1860 г. Г. С. Раковски публикува изследването си озаглавено „Няколко речи о Асеню първому, великому царю българскому и сину му Асеню второму”6. Тази малка по своя обем, но забележителна по своите идеи книжка се отличава с редица достойнства. Утвърден идеолог на българската национална революция, Г. С. Раковски се изявява и в по- лето на исторического тьрсене. Неговият остър и критичен ум достига до редица интересни наблюдения: Асеневци властвуват в България от 1186 до 1396 г.7, представители на фамилията живеят във Византия и са свързани с управляващата династия8. За разлика от своите предшест- веници той разграничава добре първите поколения и оценява много точ- но цялостното царуване на Асеневци9. Модерната и съвременната историография направиха немалко за изучаването на съдбата на Асеневци, отъждествявайки я с историята на Второго българско царство от 1186 до 1277/1280 г.10 Но ако някои учени бяха принудени да се насочат към изучаване на родословието на фамилията11, цялостната й история и особено проспографията останаха настрана от научните интерес и и занимания на българската и на чуждата историческа наука. Както вече се подчерта, интересът към Асеневци във Византия се свързва с личността на Шарл Дюканж. Основоположникът на византоло- гията като наука успя да изд 1ри 22 представители на византийския клон на фамилията и да начертае първото й родословно дърво12. Трябваше да изминат повече от две столетия, за да се появи статията на Ф. И. Ус- пенски , Българските Асеневци на византийска служба през XIII — XIV в.”13. Известният руски византолог добави някои нови имена към списъка, установен от Дюканж, въведе в науката открити от него извори, но все пак стореното за два века бе твърде малко. През 1934 г. Ив. Дуйчев посвети на „българо-византийската фамилия Асеневци” своята дисертация (или „Tesi di laurea ”), изработена под ръководство- то на проф. С. Дж. Меркати, но за съжаление той не продължи своите издирвания14. През 1973 г. Б. Крекич публикува една малка статия 5 НБКМ, № 693 (95), л. 356 - 363. 6 Г. С. Р а к о в с к и. Няколко речи о Асеню първому, великому царю българ- скому и сину му Асеню второму. Белград, печатано в Кн[ яжеска] сръбГ ска | кииго- печатница, 1860. Второ издание: Г. С. Раковски. Съчинения. Т. 3. Историография. Подбор и редакция В. Трайков. С., 1984, 7 —132. Тук сеизползува второю издание. 'Пак там, с. 13. 8 Пак там, с. 106. 9 Пак там, с. 9: ,Досле кръщения Преславского двора Българско царство е имало два славни века — Симеонови и Асенюви. В тях времена България се изви- шила в най-голям степей слави и сияйности и била е една от най-силних държав в Европа. *• 16 За основните български и чужди приноси вж: Божилов. България при Асеневци, 80 — 95. Тъй като специалните генеалогически и просопографски изследва- ния, доколкото съществуват, ще бъдат цитирани на съответните места, тук ще се за- доволя с това иай-общо посочване. 11 Вж тук, по-долу бел. 56 — 59. 12 D u Cange. Fam. Byz., р. 253. 13 Успенский. Асеиевичи, 1 — 16. 14 D u j с е V. La spedizione, р. 429, п. 19. 10
върху историята на Асеневци във Византия и се опита да изгради по-ггьл- на схема на фамилията, но най-същественият му принос бе обнародва- нето на един важен документ от Венецианский държавен архив, който съдържа сведения за трима неизвестни членове на фамилията Асен15. Безспорно най-голямо внимание заслужават изследванията на Е. Трап, конто напълно заслужено могат да бъдат характеризирани като най-зна- чителната крачка в тази облает, извършена след Дюканж. През 1976 г. австрийският учен публикува един интересен опит върху генеалогията на фамилията*6, а в първата свезкана„Просопографския лексикон на епохата на Палеолозите ” (PLP 1) той установи първия по-обстоен списък на фамилията на Асеневци*7. Наред с проучванията,посветени специално на фамилията Асен (кон- то са твърде малко), заслужават отбелязване и никои по-общи изеледва- ния или пък такива, конто разкриват съдбата на други големи визан- тийски фамилии. Писани в различно време, те имат различна стойност, но взети заедно създават добра основа за възстановяването на цялост- ната история на Асеневци във Византия18. АСЕНЕВЦИ В Б ЪЛГАРИЯ (1186 - 1396) Историята на една фамилия започва с нейния произход. Когато се издирват първосъздателите, обикновено се набляга на социалната и класовата им характеристика, на позициите им в обществото и на тях- ната роля в живота на страната. При Асеневци не е така. Само един бегъл поглед върху литературата — специална и обща—ще покаже, че заостреното внимание на голяма част от изеледователите е насочено преди всичко към тяхната народностна принадлежност. Далеч съм от мисълта да обосновавам обстойно оправдано или не е това внимание. Но не мога да не изтъкна един факт: едва ли има друг проблем от бъл- гарската средновековна история, който да е до такава степей интерна- ционализиран и по който да е писано толкова много. При това в пове- чето случаи ненужно. Не е тайна за специалистите, че би могло да се напише цяла книга, в конто да се разгледат подробно основните хипо- тези, но подобно съчинение едва ли би послужило някому. Не е тайна 15 К г е k i с. Авапёв, 347 — 355. 16 Т г а р р . Авалей, 163 — 177. 17 PLP, 1, № 1472 — 1537. В тези 66 Асеневци Е. Трап е включил Иван Алексан- дър идвамата му с инов е Михаил Асен и Иван Асен(вж тук, I, № 33, 39 и № 41), конто принадлежат към българския клои иа фамилията,и шестима селяни-парици на никои от А то и ските манастири, споменати в изворите с името и фамилията Асен (вж тук, Приложение I, № 8), конто естествеио нямат иищо общо с Асеневци. При това поло- жение установеният от Е. Трап списък иа Асеневци във Византия съдържа 57 лица. ° R. J. Loenertz. in Man. Calecas. Corr., 73 — 77; Zaky thenoe. Des- potat. T. 1 — 2. paeiim; P a p a d opuloi. Genealogie der Palaiologen. Nr 18, 19, 21, 33, 44, 45, 46, 55, 56, 57, 77, 96, 98, 149, 187, 191; N i с о 1. Kantakouzenos. No 23, 24, 41, 52; P о 1 e m i s. The Doukai. No67,68,69,p. 104 — 105; Fassoulakie. Raoul. No61 — 62,p. 73—75; H a n n i c k — S c h m a 1 z b a u e r. Die Synadenoi. Nr 27, 29; Schmalzbauer. Die Tomikioi, Nr 14, 27; R a у b a u d. Le gouvemement, 186 — 187; Lexikon desMittelalters. Erster Band, Arthemis Verlag, Munchen und Zurich, coll. 1106 — 1107 (Iv. Dujdev). 11
и още нещо — основният спор, похабил силите на доста учени,е: българи или „власи” са първите Асеневци19- Естествено в една книга,посветена на генеалогията и просопография- та на фамилията Асен, въпросът за нейния произход не би могъл да бъде подминат. Ето защо сме принудени да се занимаем с него, но преди то- ва трябва да отбележим две принципни положения. Първото, което има методологически характер, е от особена важност: в никакъв случай въпросът за етническата характеристика на Асеневци не бива да се от- късва и решава самостоятелно от въпроса за етническата характеристи- ка на въстаниците в 1186 г. и етническия облик на възобновената бъл- гарска държава. Асеневци са част от разбунтувалия се народ. Не се раз- личават, напротив — сливат се с него. В изворите се използува едно и също понятие, с което се обозначават както ръководителите на въста- нието, така и самите въстаници. Второ, цялостното разглеждане на така наречения „влашки” проблем надхвърля целта на тази книга20. Ето защо тук ще бъдат набелязани само основните моменти, конто дават ключа за решаването на този изкуствен проблем, затормозяващ до из- вестна стелен развитието на медиевистиката. Не може да се отрече, че никои от византийските и западноевропей- ските автори, писали в края на XII или в самото начало на XIII в., твър- де често употребяват етнонима „власи”, с който обозначават населе- нието на част от българските земи. Но не може да се отрече и друго — този безспорен факт, независимо от положените усилия, и досега не е получил задоволително обяснение. А той заслужава сериозно обми- сляне. Какво се има предвид? Употребата на понятието „власи” създа- ва специфичен облик на строго определена трупа извори, предимно византийски, конто много добре се разграничава както от предходна- та епоха (Михаил Псел, Анна Комнина, Михаил Аталиат, Йоан Кинам), така и от следващата (Георги Акрополит, Георги Пахимер, Никифор Григора). Ако се приеме, че този облик на изворите от разглеждания период е отражение на тогавашната действителност, натъкваме се на из- ключителен исторически феномен: етническа картина на определена част от българските земи, конто не съответствува на никакъв друг 19 Б. П р и м о в. Създаването на Втората българска държава и участието на власите. — В: Българо-румънски връэки и отношения през вековете. Изследвания (XII — XIX в. ). С., 1965, 9 — 54 (същата работа на румънски език в „Rela(ii romfino- bulgare de-а lungul veacurilor (Sec. XII — XIX). Studii, Vol. 1, Bucurefti, 1971, 9 — 55). Цялостно разглеждане на въпроса за власите на Балканский полуостров у Г. Г. Л и- т а в р н н. Влахи византийских источников X — XIII вв. — В: Юго-Восточная Евро- па в средние века Кишинев, 1972, 91 — 138. Сред най-цитираните изследвания про- дължава да бъде и обстойната статия на R. L. W о 1 f f „The Second Bulgarian Empire”. Its Origin and History to 1204, Speculum, 24, 1949, 167 — 206. За съжаление голяма част от изводите на американския учен не са достатъчно убедителни и страдат от липса на обективност. От богатата румънска литература по въпроса ще отбележа само рабо- тата на N. - S. Т а п а $ о с a. De la Valachie des Ass£nides au Second empire bulgare, RESEE, 1981, 3, 581 — 594 (тук се проследяват и анализнрат основните схващания на румън- ската историческа наука). Критични бележки, макар и кратки, за съвременното съ- стояние на въпроса „Второго българско царство и „власите”. — В: Божилов. България при Асеневци, 87 — 90. 29 Този въпрос по-подробно ще бъде разгледан в колективната монография „България в края на XII — първата половина на ХШ в.”, чието завършване е пред- стояще. Основният изворов материал, както и различимте хипотези, са представени и обсъдени подробно в ръководения от мен семинар в Института по история. 12
период от българската история и конто съществува само двадесет годи- ни. Картина, конто ни навежда на мисълта за коренна смнна на населе- нието — „изчезване” на българите и ггьлната им замяна с „власи”; но тези „власи” не са били там в миналото и няма да бъдат там в бъдещето! Очевидно подобно обяснение не е убедително. При това положение има само един задоволителен отговор: постоянна миграция на власи из Бал- канский полуостров, конто е създавала впечатление за мобилна етниче- ска картина. Това явление не може да не е направило впечатление на то- гавашните писатели, конто механично са пренесли етнонима и върху местного българско население. Предложено™ обяснение, коего засяга преди всичко маниера на писане на неколцина византийски автори, намира пълна подкрепа в ня- кои от най-важните в случая западноевропейски извори — Historia pereg- rinorum и Historia de expeditione Friderici imperatons. И в двата текста, чиито автори са били очевидци на описваните събития, изобилствуват понятията „България”, „български проходи”, „българска гора”, „бъл- гарски път”. И едновременно с това и двамата автори говорят понякога за „власи”, като почти не споменават „Влахия”21. Или, казано с други думи, „власите” (освен когато този етноним наистина обозначава рома- низирано номадско население) живеят в необичайна за тях среда — България, заобиколени са от всички страни с българска природа, с бъл- гарски градове. При това положение изводьт едва ли би бил труден: с понятието „власи” и двамата писатели назовават местного българско население. Най-после, когато обясняваме етнонима „власи” в речника на някои писатели от края на XII — началото на XIII в., не бива да се забравя и още един факт: „Влахия” като географско и политическо понятие може да се свърже с териториите отвъд Дунав, конто са били подвластни на българската дь ржава22; следователно „власите” биха могли да участ- вуват в армиите на първите Асеневци и по този начин да създават впе- чатление™ за по-пъстра етническа картина. Безспорно разкриването на причините, довели до трайното присъст- вие на понятието „власи” в речниковия фонд на някои писатели, описва- щи възстановяването на българската държава и нейните първи стъпки, е извънредно важно. Но не по-малко важно е и да се установи съдържа- нието на този етноним — дали с понятието „власи” не са обозначавани и други народностни групи? Нещо, за коего вече стана дума. Тъй като изучаването на всички автори и на всички случаи, на употреба на етнонима би ни отвело твърде далече от целта, ще обърнем внимание на двамата най-важни за нас писатели, на конто дьлжим създаването на неправил- ната етническа картина. Това са Никита Хониат, най-добрият византий- ски историограф на границата между XII и XIII в.,н Жофроа дьо Вилар- дуен, най-осведоменият историк на Четвъртия кръстоносен поход и на Латинската империя. Не би трябвало да правим обстойна характеристика на Хониат, тъй като това вече е сторено, но все пак ще напомним отдавна утвърде- 21 A n ib е г t, р. 56,говори за „Влахия”, конто се намнрала недалеч от Солун. За различимте отьждествявания вж: Златарски. История. Т. 3, с. 17; ЛИБИ, III, с. 277, бел. 4. 22 Вж тук, по-долу, с. 17. 13
ното мнение, че византийският писател се отнася твърде свободно с употребяваните от него етнически понятия и често използува архаизирани народностни имена23. Въпреки че този маниер на нисане, на който не а чужда и други византийски историци, затруднява ориентацията в ет- ническата обстановка на Балканите, може да се направи извод, че с поим тието българи той назовава най-често българското население от южните и югозападните краища на българската държава, т. е. териториите, конто в продьлжение на столетие и половина са формирали византийския катепанат България24. Българите от източните и североизточните преде- ли на България, т. е. земите, конто били център на ръководеното от Иван I Асен и Петър въстание, той назовава мизи25 и най-често власи26. Тези констатации ще подкрепим с два примера (в същото време те доказват недвусмислено направените по-горе разсъждения относно честата употреба на етнонима „власи”). Обикновено като най-убедите- лен пример се сочи онази фраза, в конто Хониат дава цялостна характе- ристика на въстаниците: „ . . . варварите от планината Хемус, назовавани първоначално Мизи, а сега наричани Власи”27 28 — фраза, сполучливо допъл- нена от Скутариот: „ . . . а сега наричани Власи и Българи"26 (к. м. — И.Б.} Ако тази фраза е ключ за обяснението на понятието „власи”, с което Хониат назовава мизите от Хемус, един друг пасаж от същия историк (който досега почти не е използуван) илюстрира по твърде убедителен начин формалното терминологично разграничение и в същото време народностното единство между българите от Мизия и Македония. След като описва временното оттегляне на Иван I Асен в земите на север от Дунав при първия поход на император Исаак I Ангел, Хониат продъл- жава: „варварите около Асен” след известно време „дошли в родината си Мизия” готови да продължат военните действия, докато „не обеди- нели в едно управление™ на мизи и българи, както било някога”29 * (к. м. — И. Б.). Тази фраза не се нуждае от допълнително разяснение. Да се обърнем и към Жофроа дьо Вилардуен. Това, което прави впечатление в историческото повествование на маршала на Шампания и на Романия, е почти пълното отсъствие на етнонима българи и негова- та цялостна подмяна с понятието „власи”. Но тази последователност, конто създава илюзията, че Латинската империя воюва едва ли не срещу Влахия и власите, а не срещу България и българите, е само привидна. Един по-внимателен прочит на текста показва, че и Вилардуен не е доста- тъчно грижлив към етническата си терминология. Той предлага по-бо- гат материал от Хониат, но ще се задоволим да обърнем внимание само на няколко случая. Като описва изненадващата гибел на маркиз Бонифас дьо Монфера, той категорично отбеляэва, че нейни причинители били 23 Д у й ч е в. Преписката, с. 86; Д у й ч е в. Проучвания. I, с. 45, бел. 3; Idem, BZ, 72/1979/, S. 52. 24 Д уйчев. Преписката, с. 86; Г.Г. Литаврин. Цит. съч., с. 97. 25 Понятие, използувано многократно от византийските автори за обозначаване на българите. Вж: М oravcsik. Byzantinoturcica, П, 207 — 208. 23 Д у й ч е в. Преписката, с. 86. 27 N i с. Choniatae ^Hiatoria, р. 368:,„тоис ката rbv Афон тб ороч fiapfidpou4, OiMuoo'i npdrepov ibwpaitovTOVVui fie ДХАх01 кекХпакоихц”. 28 Theo d. Scu tari ota.p. 370: „.. .0Xaxpi8i tfr Kai QouXuapoi”. 29 N i с. C h о n i a t a e Historia, p. 374: „кой тсЗр Kai tc3v (SovXydpojv Swaorefav ek iv ovvA^ouaw, efic fiakai mrt rjv‘'. 14
„българите от областта”30. Това единствено самостойно споменаване на българите е изключително важно, тъй като дава възможност да се заключи, че и Вилардуен както Хониат с понятието българи назовава населението на южнобългарските земи (в случая Родоните) 31. Наскоро след Петдесетница (29 май 1205), пише Жофроа дьо Вилар- дуен, Калоян не бил в състяние да задържи повече своите съюзници куманите, конто поради настьпилите горещини не желаели повече да вою- ват и се оттеглили в земите си. Тогава, завършва той, българският цар „с всичките си войски от българи и гърци се отправи срещу маркиза към Солун”32. Този откъс, който на пръв поглед би могьл да бъде схва- нат като пропуск на френския историк, има изключително голяма стой- ност, може да се каже, че е ключ за разкриването на цялостната етничес- ка картина, рефлектирала в Калояновата армия. Присъствието на бъл- гарите, макар и твърде ряд ко отбелязвано от Вилардуен, едва ли трябва да бъде обосновавано. Участието на гърци също не бива да ни изненад- ва — те са основните съюзници на Калоян в началото на антилатинската му кампания, признали са българския владетел за свой василевс, а той тях за свои поданици33. Куманите пък са постоянните съюзници на пър- вите Асеневци. И така на Петдесетница (29 май 1205) армията на цар Калоян имала следния основен състав: българи, гърци и кумани. Вед- нъж установили този факт, имаме пълното право да се върнем назад и да приемем без колебание, че военните сили, предвождани от българ- ския владетел, са имали същата етническа характеристика по време на цялата пролетна кампания на 1205 г. Казано с други думи,във всички онези случаи, в конто Вилардуен пише, че армията на Калоян, воювала край Адрианопол, била съставена от власи, гърци и кумани34, понятие- то „власи” трябва да бъде подменено с българи. Това заключение, което едва ли би могло да бъде оспорено, има изключително голямо значение. Неговата стойност се увеличава още повече, тъй като то може да изясни и други пасажи от книгата на Вилардуен. Като разказва за военните дей- ствия на цар Калоян през периода януари — ноември 1206 г., маршалът на Романия представя по следния начин войската на българския цар: власи, гърци и кумани (или само власи и гърци)35. Като подменим „власи” с „българи” въз основа на казаното вече, получаваме етническия състав на българската армия, такъв какъвто е бил и през пролетта на 1205 г.: българи, гърци и кумани* Казаното е достаточно, за да заподозрем Вилардуен в липсата на правилна представа за съдържанието на понятието „власи” и да приемем, че и той, подобно на Никита Хониат, използува с лекота името „власи”, за да обозначи българското население от централните и източните об- ласти на българската държава. В подкрепа на това твърдение може да бъде приведено и още едно доказателство. Френският историк само на две места споменава съвместно българи и власи36. Това идва дапокаже, 36 Villehardouin. П, { 498, р. 312- ,,Li Bougre de la terre”. Вж: Б о ж и - л о в България при Асеневци, с. 89, бел. 85. З^Вж тук, бел. 24. 32 Villehardouin. .II, I 389, р. 198: „. . . a toz ses oz de Bogre et de Griffon»...” 33 Пак там, | 333, p. 144. Вж и тук, I, №3. 34 Пак там, $ 359, 363. 35 Пак там, { 406 — 407, 410, 412, 419. 36 Пактам, | 352, 459. 15
от една страна, частичното участие на власите във военните кампании през 1205 — 1207 г. и,от друга, че отвъддунавските власи наистина са били поданици на българските царе — факт, засви детел ствуван както от титлата на Калоян, така и от Ансберт, конто пише: „Калопетьр, госпо- дарят на власите и по-голямачаст от българите”37. Едва ли някой би оспорил, че изучаването на етнонима „власи” е обвързано с разкриването на точною съдържание на географското понятие „Влахия”38. При обяснението на това понятие се сблъскваме с трудности, конто съпътствуват изследването на етнонима „власи”: в изворите „Влахия” се употребява както самостойно, така одновремен- но и успоредно с България. В първия случай, освен при някои изключе- ния39, би могло да се каже категорично: както понякога етнонимът „власи” обозначава българите, така и понятието „Влахия” се използува, за да се назове цялата българска държава4°. По-интересеневторият случай, тъй като дава възможност за локализацията на „Влахия”. Нека първо да видим какво е съдържанието на понятието България. В немал- ко случаи виэантийските и особено западноевропейските автори под България разбират българската държава такава, каквато е съществува- ла преди 1018 г. и е позната на средновековния свят. Но в други случаи те оставят настрана политического съдържание и наблягат на простран- ствения, географския смисъл на понятието. Особен интерес представлява едно известие на анонимния автор на Historia peregrinorum, който от- белязва, че в 1189 г. „Калопетьр и Асен” владеели „част от България около Дунава и части от Тракия”41. Това посочване на историографа на похода на император Фридрих I Барбароса не може да не се свърже с цитирания по-горе пасаж от Хониат, който ни разкрива основната идея на Иван I Асен в 1186 г.: да постави под една власт Мизия и България42, т. е. „част от България около Дунава” се явява у Хониат „Мизия” (=Па- ристрион), а „части от Тракия” (и Македония, разбира се) са Хониатова „България”. Двете части заедно формират България отпреди 1018 г. При това положение обяснението на формулата „България и Влахия” (казваме така, тъй като това съчетание се среща предимно, ако не и из- ключително при титлата на Калоян — писмата до Инокентий III и у Ви- лардуен) не е никак трудно. Влахия не е част от България. Така са я схващали Хониат, Вилардуен, анонимният автор на „История на кръс- тоносците”, така трябва да я схващаме и ние. Щом „Влахия” е извън 37 Ansber t,p. 58: „Kalopetrus, Blacorum et maxime partis Bulgarorum. . .” 38 Въпросът за сыцността на географското понятие „Влахия” е сравнително ясен, но се усложнява ненужно от някои съвременни учени. Ще посоча само един пример. Напоследък Н.-Ш. Танашока, без да се позове на как вит о и да било извори, заговори за „Влахия” на Асеневци (Иван I Асен, Петър нКалоян), коятосенамирала нейде „из днешна североизточна България”, за „Влахия” на Хриз, Белота, Стрез, Слав (sic.). N.-S. Tanajoca. Цит. съч., р. 590, 594. Подобен метод на изследване едва ли би довел до резултати, конто биха могли да бъдат полезни на специалистите. 39 Както вече се посочи (вж бел. 21), Ансберт говори за „Влахия”, разположена близо до Солун. Робер дьо Клери пък споменава друга „Влахия", за която няма съмнение, че се е намнрала на север от Дунав. Вж: Robert de Clari. XXI, р. 21. 40 'Гук едва ли е необходимо да се посочват всички примери. Ще се задоволим да отбележим само, че Вилардуен твърде често използува името „Влахия”, за да обоз- начи българската държава, а Робер дьо Клери и Анри дьо Валансиен постоянно си слу- жат с това понятие и ие употребяват името България. 41 Hist peregr., р. 135. 42 вж тук, бел. 29. 16
България, но над нея властвуват българските царе, тя може да бъде само на север от Дунав, т. е. тя е тьждествена с някогашната „България отвъд ре ката Дунав”4 3. За да приключим с формулата „България и Влахия”, трябва да от- бележим още няколко неща. Първо, обичайна, дори твърде разпростране- на практика през късното средновековие е владетелската титулатура да съдържа редица понятия (географски и политически), конто съответ- ствуват на териториите, владеени от въпросния държавен глава. Второ, титулатурата „цар на България и Влахия” (съответно на „българи и власи”) е характерна преди всичко за Калоян. И това не е случайно: двадесетина години след възобновяването на българската държава тя обхващала Мизия, части от Тракия и Македония и отделни територии от някогашната обширна Отвъддунавска България, конто вече носели името Влахия43 44 *. Трето, след Калоян Влахия изчезва от титулатурата на българските царе. Това също не е случайно и има своето обяснение. При Иван II Асен България е на път да осъществи своята външнополити- ческа програма, почиваща на традиционната българска политическа идеология, чиято крайна цел е била хегемония на България в право- славния свят4 5. През 1230 г. Иван II Асен вече е унищожил държавата на Теодор Комнин — един от сериозните претенденти за Константинопол- ското наследие — и е установил своето господство над голяма част от Балканский полуостров, наложил е своето влияние в Сърбия, а Латинска- та империя живее в сянката на неговото могыцество. Влахия заема вече твърде малка част от българската държава, а власите са нищожен процент от поданиците на българския цар, за да бъдат споменати в неговата титулатура. Иван II Асен, следвайки традициите на цар Симеон, осъщест- вявайки стремленията на баща си Иван I Асен и стъпвайки на постигнато- то от чичо си Калоян, вече е цар на българи и на гърци! Казаното дотук е достатъчно, за да се направи един основен извод: в повечето случаи византийските и западноевропейските автори от края на XII или самого начало на XIII в. използуват (по посочените вече при- чини) етнонима „власи”,за да обозначат българите от централните, север- ните и североизточните предели на българската държава. Този маниер на изложение на никои важни събития създава неправилна етническа картина, но тя би могла да „заблуди” само онези изследователи, конто не са навлезли достатъчно в проблема или пък тръгват от parti pris. Най-доброто доказателство за това твърдение е не само непоследовател- ността на въпросните автори, за която вече стана дума, но и писателите от средата на XIII в. нататък. Особено убедителен е примерът с Теодор Скутариот. Когато описва въстанието на Иван I Асен и Петър, следвайки Никита Хониат, той често употребява името „власи”, въпреки че на места 43 И в. Божилов. Анонимът н 1 Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на X в. С., 1979. 44 Шт. Штефзнеску. Паисий Хилендарский о ромыно-болгарских связях в ХУД! веке. — ИИИ, 14 — 15, 1964, с. 297. Румънският учен, следвайки Пайсий, говори за „две Влахии”, конто отьждествява с две воеводства — едното на десния, другото на левия бряг на р. Олт. Спорен него „връзките на Влахия с Второго бъл- гарско царство, прекъснати по времето на Борил, били възстановенипрез управле- вието на Иван Асен II, когато България отново разпростира своето господство вър- ху територии на север от Дунав”. 43 Вжтук,1,№7. 2 Фамилията на Асеневци.. 17
без колебание поправя първоизвора си46. Картината се измени коренно от Калоян нататък. За Скутариот този български владетел е „българинът Йоан”47, „българскиятвасилевс”48. В текста изведнъж взимат надмощие изрази като „българи”49, „българска земя”50, „български работи”51. Българи са и Иван II Асен,и Алексий Слав52. Нещо повече, врыцайки се към пъргите години от възобновяването на държавата, Скутариот без смущение пише, че Иван I Асен е „цар на българите”53. Не с i се поддали на привидната картина за „влашкия” облик на българската държава и за „влашкия” произход на първите Асеневци и Акрополит, Пахимер, Григора. Този причудлив исторически феномен, рожба на строго определени обстоятелства, не можа да овладев нито съзнанието на Паисий, нито да помрачи обективността на Блазиус Клай- нер54, а още по-малко научния ентусиазъм на Г. С. Раковски и интелекта на К. Иречек55. Когато изследваме произхода на Асеневци, се сблъскваме не само с ,,влашка7а” хипотеза, но и с някои други теории, за конто трудно би могло да се каже, че са по-убедителни. Единственото оправдание за тях- ното съществуване е, че те бяха извикани на живот едва след опита да се отрече българската народностна принадлежност на Иван I Асен, Петър и Калоян. Това са теориите за българо-куманския5 6 и руско-куманския произход на Асеневци57, за родствените им връзки с последната дина- стия на Първото българско царство58 или с Борил, протопроедър и окей* на император Никифор III Вотаниат59. Всички тези теории, 46 Вж тук, бел. 28. 47 Theo d. Scu tariota, p. 458. 48 Пак там, p. 459. 49 Пак там, р. 461. 50 Пак там, р. 468. 51 Пак там. 52 Пак там, р. 472. 53 Пак там, р. 468. 54 История на България от Блазиус Клайнер.съставена в 1761 г. Под редакция- та на Ив. Дуйчев и К. Телбизов. С., 1977,110— 118. 55 И р е ч е к. История иа българите, с. 258: „В края на ХП в. това име (власи — И. Б.) било погрешно пренесено върху мизийските славяни. Никита Хониат, Анс- берт, Вилхардуен, Клари и други съвременници наричат царете Асен и Петър и тех- ния народ ту власи, ту българи; само у Акрополит изчезва това смесване.” 5» В. Н. 3 л а т ар с к и. Потеклото на Петра и Асеня, водачитена въстанието в 1185 г. — Сп. БАН, XLV, 1933, 8 — 48; И в. Д у йч е в. Въстанието в 1185 г. и него- вата хронология. —В: Дуйчев. Проучвания. П, с. 50; Idem, Quelques observa- tions a propos des courants dualistes chez les Bulgares et a Byzance au XIIIе et XIVе sie- clesr^Studi Veneziani, XII, 1970, 120 — 121. Схващането за българо-куманския произ- ход на Асеневци, което е най-популярно, се основава само на присъствието на две тюркски имена във фамилията: Асен (вж тук, бел. 60) и Белгун (вж тук, I, №1, бел.2). 5' П. М у т а ф ч и е в. Произходът на АсеневцигМакедонскн преглед, IV, 1928, 4,1 — 42 (П. Мутафчиев. Избрани произведения. Т. 2. С., 1973, 150 — 191). Приведените аргумента, преди всичко от лингвистичен характер (имената на българ- ските градове Червей, Русе, Тутракан), едва ли са достатъчни, за да подкрепят идея- та на П. Мутафчиев, че първите Асеневци произхождат от средата на руски коло- ниста в българските земи. 58 в. Николаев. Потеклото на Асеневци и етническият характер на осно- ваната от тях държава. С., 1944. Критика: Д. Ангелов. — ИПр., 1946 — 1947, 3,с. 374 сл. 59 В. Н. 3 л а т а р с к и. Потеклото, 19 — 24; История. Т. 2, с. 166. За Борил вж: В о £ i 1 о V. Les Bulgares, р. 172; Idem, Les Bulgares dans les prds£ance, 116 —117. 18
конто са израз на стремлението да се приближим колкото се може повече до действителното потекло на Асеневци, не можаха да разкрият истината. При днешното състояние на изворите трудно би могло да се каже нещо повече освен, че Асеневци произхождат от онази българска аристокра- ция, конто се формира и укрепва в Паристрион след преодоляването на продължителните тамошни вълнения и безредия, т. е. през XII в., конто станала изразител на стремежите на българския народ за отхвър- ляне на византийската власт — стремежи, довели до освободителното въстание от 1186 г. Липсата на ясна представа за личността на родоначалника (вероятно български болярин на име Асен60) ,не е трудна за обяснение: Иван I Асен, Петър и Калоян, т. е. първата генерация Асеневци, е конто се евързва здраво със съдбата на българщината и заема трайно място в историчес- ката памет на българина — Иван I Асен ще остане завинаги освободителят на българския народ от византийско господство и въэобновителят на българската държава61. Следващите поколения Асецевци вече не пропу- щат да подчертаят произхода си, да проявят съзнанието си за принадлеж- ност към фамилията, да се придържат към традицията, да изразят своя esprit de corps. За всички книжовници Иван II Асен е син на „стария Асен”62, Михаил II Асен е син на Иван II Асен и внук на „стария Асен”63 и т. н. Дори един владетел, който не е Асеневец по рождение, а става член на фамилията par aliance, Константин Тих, не пропуска да възприеме фамилното име Асен (I, № 24) *. Особено добре, дори упорито, родословната връзка се подчертава от представителите на младшия клон на фамилията — Шишмановци Асеневци64. Иван Александър Асен се гордее, че произлиза от „корена на преизящния Иван Асен”65, когото той не пропуска да нарече „дядо на царството ми”66. Иван Шишман също не забравя своите „деди и прадеди на царството” — Иван Асен и Калимая67, а Елена, Иван-Александровата сестра и съпруга на Стефан Душан, представя по най-убедителен начин * Римската цифра означава съответната част от книгата, а арабската — поредния номер на статията на въпросното лице. 60 За името Асен, безспорно от тюркски произход със значение „лек”, „под- вижен”, вж: Д у й ч е в. Приноси, с. 314, бел. 102; Проучвания, II, с. 340—341, 347 — 353. В старобългарските текстове най-разпространената форма е QctHb , но се срешат по изключение и формитейСДНЬ и С)сЪнъ (при ЛСАНЬ гръцкото влия- ние е очевидно). Византийските извори са почти единодушии — ’Аойд или ’Aadprjc По-голямо е разнообразие™ сред западноевропейские автори: Assanus, Assanius, Assanis, Assan, Assen, Azen. 61 Вж тук, I, №1. 62 Пак там, №7. 63 Пак там, №19. 64 Подробно за принадлежността на Шишмановци (1323 — 1396) към Асенева- та фамилия вж Б о ж и л о в. Цар Иван Александър; тук, Приложение II, №1. 65 Cronica lui Constantin Manasses, traducere mediobulgarft-factB pe la 1350. Text glosar de I. Bogdan, Bucure^ti, 1922, p. 99; Б о ж и л о в. Цар Иван Александър, с. 155- тук, Приложение II,№1. 66 ПатгаботтрХои — Керадёох. ’АрйХекта I, о. 468;Б о ж и л о в. Цар Иван Алек- сандър, с. 158; тук, Приложение II, №1. 67 Ильинский. Грамоты, с. 28; Б о ж и л о в. Цар Иван Александър, с. 157; тук. Приложение II, №1. 19
своя произход, като нарежда да зографисат родословното й дърво в църквата в Матейче6 8. Фамилията на Асеневци в България се състои от 58 души: от тях 36 са мъже и 20 — жени, а двама (№ 17 и № 58) са неустановени, тъй като изворите отбелязват само, че става дума за невръстни деца без полова характеристика. От познатите 36 мъже 14 (№ 1, 2, 3, 6, 7, 18, 19, [ 22?], 24, 26; 29, 33, 40, 44) са български царе (около 70% от владетелите на Второго българско царство); 7 съцаре (№ 25, 39, 40, 41, 44, 45 и вероят- но № 50); 3 деспоти (№ 11, 33, 34); 2 севастократори (№ 8, 12). Асеневци присъствуват, или по-скоро съдействуват.и то най-актив- но, за възраждането на българската държава и пак те ръководят съдби- ните на българското царство, което постепенно загива под ударите на османе ките турци. Четиринадесетте царе от фамилията властвуват в Бъл- гария в продължение на 166 години, т. е. само 44 години от Второго царство се „изплъзват” от контрола на Асеневци. С фамилията, превър- нала се в най-могъщата българска династия, са евързани всички големи постижения на България през XIII — XIV в.: възобновяването на държа- вата, нейното укрепване, превръщането й в царство, господствувало (макар и за кратьк период) над Балканите. Царете от Асеневата ди- настия са тези, конто, следвайки отколешната българска традиция, пре- гръщат Голямата идея, идеята за българската хегемония в Православния свят (Иван I Асен, Калоян, Иван II Асен, Михаил III Асен Шишман). Случайно или не най-големите постижения на българската култура са рожба на годините, през конто българската царска корона е притежание на Асеневци69. Едно от най-интересните явления в историята на фамилията Асен е нейната Ьсао-пора, конто се осъществява по два основни пътя: брач- ни връзки и емиграция. Тези пътища довеждат до проникването на Асе- невци във Византия (между 1204 и 1261 г. в Епир и в Никея), Латин- ската империя, Сърбия, Дубровник, Босна, Западна Европа (Италия) , османската държава, Унгария. Безспорно най-голяма историческа зна- чимост има византийският клон на фамилията. АСЕНЕВЦИ ВЪВ ВИЗАНТИЯ (1280 - 1460) Произходът на византийските Асеневци не е тайна. Родоначалникът на фамилията е българският екс-цар и сетне византийски деспот Йоан III Асен (II, № 1), син на Мицо и Мария (I, №20), дъщеря на Иван II Асен от брака му с Ирина Комнина. По този начин византийските Асеневци са в много близка родословна връзка с Шишмановци — Асеневци в Бъл- гария, конто са евързани с Асеневата фамилия чрез другата дъщеря на Иван II Асен от същия брак — Теодора-Анна (I, №21). Тъкмо тази бли- зост позволява на един представител на византийската фамилия, Алек- сий Асен (II, №30), да бъде ^абеХ^о^братовче^на Иван-Александровата __________ 68 I V. В о i i 1 о v.L’arbre. ^n^alogique de la reine Helkne k Mateiie.—Etudes histo- riques. XII, 1984, ? — 19; тук, Приложение II, №2. 69 Кратко изложение върху основните постижения през този период в:Б о ж и- л о в. България при Асеневци, 93 — 95; Idem, La famille des Asen, 141 — 1.42. 20
сестра Елена (I, №37) или пък на един Теодор Синадин,свързан с визан- тийските Асеневци, да бъде (чичо) нацар Иван Александър7 °. Фами- лията във Византия е значително по-многобройна от българските си род- ники — 83 души, от конто 55 мъже и 28 жени. Византийските Асеневци проявяват още по-ярко изразено съзнание за принадлежност към една царствуваща фамилия, към една династия, показват още по-демонстративно своя esprit de corps. Йоан III Асен, ма- кар и в изгнание, си остава „цар на България” (II, №1); за същото до- стойнство претендира и първородният му син Михаил Асен (II, №4). Пред- ставителите на различии поколения не пропускат да отбележат, че произ- хождат от „блестящий, великолепния василевс на Мизите Асен” (Михаил Асен — II, №23)7 *, че водят началото си от благороден корен (Исаак Асен — II, №40)7 2, че са потомци на забележителния род на Асеневци (Мария Цамблакина Палеологина Асенина — Приложение I, 3, №1)70 71 72 73, че в жилите им тече императорска кръв (Тома Палеолог Асен — Прило- жение I, 6, №1)74. Всичко това им отрежда място сред най-благородни- те византийски фамилии, непосредствено до Палеолозите7 5. 70 Б о ж и л о в. Цар Иван Александър, 160 — 162; тук. Приложение II, № 1. 71 S. G. Mercati Suite poesie di Niceforo Gregora. — BzMercati. СВ, I, p. 1492 MiyarjA yap 'Aoav yepeil п&от] к 66 ос KcopotoptIpov ттаТс бс кер rraic ёт]р ayXaaio Миосбг (SaotXeoc ’Аоад todXov те, 72 flapttpop. ПП, I, o. 211: *0 pep ye №r)<; evyepovs opirrft xai ^aoiXiKUP atparcaP ЛтгоотпЙос KXtfoiv Чоашик ’Аоад ёк yAwc. 73 Карт pop. 1,0. 216: Мтггпр ^’Aoapcop rov irejufiXenrovy^oiK кш 7iop>pvpapdou<: eiopueioa rffc pftrp:. 74 Л&ртрОР. NE, 20,1926, o. 10:„Thomam Palaeologam ex Graecorum Imperatorum sanguine ortum sua-ex”. 73 E. F о 1 1 i e r i. II poema byzantino di Belisario, Atti del convegno intemazionale sul tema: La poesia epicale la sua formazione, Roma, 1970 (Accademia Nazionale dei Lince., Anno CCCLXVII — 1970, Quademo No 139): EvpedVP Катакои^г]рб<:, PaXXrjc, ПаХаюХо'уос, ’Аоаи?с бё ка! Каокарк кос КорорЬс: ка1 Доикас к al papTvpodoiP Ъдиса к ат А. тш ВеХюартр (р. 662) ttXtjiDoc ivbpaiV етгё&арар йтгё пор Брор та рёрг/, yqvp'is (тф октттрор, птхраХ ек тсор ттыхсор йрдрштиор оите 'Ao&poi *oaotv оОте ПаХсиоХб-уа. (р. 630) Kat тотес oup pi йрхортк У^уоир top flaaihea, ’Аоартр: те кал Каакарк кал Каток out; турайк. Дойкам, 'Аотрйч ка1 Кадагбс ка! 6 ^i-п'Ко^атб.т^т^, ПаХагоХауос, Прсуктас, Фрадт^с ка! Aourap^oi, РаХХт?? ка! Rpipucfipux кш Кортоате>рараи)1, *6Xoi tf>ajp<i^oupKal\a\ovpbib-тор BeXiaapw (р. 636) 21
Само произходът не бил достатъчен, за да могат Асеневци да заемат място сред върховете на византийската аристокрация. Първото сродя- ване с Палеологовата династия, осъществено чрез брака на Йоан II Асен с Ирина Палеологина и затвърдено с други подобии бракове, дал право на представители на фамилията да се наричат официално tfetoc и деь. на византийските василевси (Константин Асен, Исаак Асен, Анна Асени- на Палеологина — II, №31, 40, 41). Но сполучливите брачни съюзи на Асе- невци не се ограничили с Палеолозите. Сред партньорите и родственици- те им срещаме Кантакузин, Дука, Ласкарис, Торник, Раул, Меликес — най-блестящите късновизантийски фамилии. Впечатляваща изява на тази брачна политика е Йоан Дука Ангел Палеолог Раул Ласкарис Торник Филантропин Асен (II, №57)! Това съюзяване на Асеневци с други знатнн фамилии им позволило да бъдат постоянно сред онази върхушка, конто управлявала империята до нейното падане. Особен© изключително било положението в годините 1347— 1354: Ирина Асенина (II, №17) е съпруга на Йоан VI Кантакузин и византийска императрица; тяхната дъщеря Елена е омъжена за Йоан V Палеолог и е другата законна василиса; си- нът им Матей Кантакузин, който понякога използува и фамилното име Асен, е съимпэратор, а двамата братя на Ирина Йоан и Мануил Acps (II, №14 и 15 са деспоти! Една по-ясна, но далеч непълна картина на позициите на Асеневци в късновизантийското общество могат да ни предложат данните за мястото на членовете на фамилията във византийската рангова табли- ца. Сред тях има: 3 деспоти — Йоан III Асен (II, №1), Иоан Асен (II, №14) и Мануил Асен (II, №15); 3 севастократори — Йоан Асен (П, №14), Мануил Асен (II, №15) и Андроник Асен (II, №33); 2 панипер- севасти — Исаак Асен (II, №7) и Андроник Асен (II, №33); 1 велик дук— Исаак Асен (II, №7); 2 велики примикирии — Мануил Асен (II, №15) а Андроник Асен (II, №19). Миозина от Асеневци са заемали длъжности на управители на от- делни области или градове (ке^аХ , архсаг, ^тнкратаЗг, где, t>LOiKT)TT]<;): Андроник Асен (II, №6 — Морея), Михаил Асен (II. №4 — Мелник), Михаил Асен (И, №23 — Лемнос), Йоан Асен (II, №14 — Перитеорион), Мануил Асен (II, №15 — Виза), Андрей и Михаил Асен (II, №20 и 21 — Мистра), Павел Асен (II, №53 — Константинопол), Матей Асен (II, №54 — Коринт), Димитър Асен (II, №59 — Мухли), Мануил Ласкарис Асен (II, №71 — Имброс) , Александър Асен (II, № 82 — Им- брос). Към този списък трябва да се добавят и командуващите отделив военни операции — Михаил Асен (II, №4), Константин Асен (II, №9). Мануил Асен (II, №15), Андроник Асен (II, №33) — и натоварените с извънредни дипломатически мисии — Константин Асен (II, №9), Па- вел Асен (II, №53), N. Асен (II, №68), Михаил Асен (II, №78). Византийският клон на фамилията също има многобройна и разно- посочна бсаотгора. Асеневци или Асеневки се появяват във франкска Морея, Трапезунд, Кримска Готия, Молдова, Кипър, Венеция'6. След падането на империята Асеневци следват основните пътища на византий- ската емиграция, конто водят предимно към Италия — срещаме ги във Флоренция, Милане, Мантуа. Особен© важен е този клон на фамилията. Вж тук, Приложение I, № 1 — 5. 22
който се установява в Неапол и заедно с този от Кефалония стават двата основни центьра на Асеневци през столетията, последвали завладяването на Константинопол* 7 8 7. * * * Всяко просопографско изследване се основава на определени прин- ципи, добре познати на специалистите. Но тъй като една книга,посветена на фамилията Асен, има своите особености, трябва да завършим тези уводни думи,като отбележим няколко основни неща: I. Подбор на лицата. В просопографския списък, съставен от автора и залегнал в основата на книгата, са включени не само лица, конто носят фамилното име Асен, тъй като понякога това е формален белег и невина- ги говори за принадлежност към фамилията (достатъчно е да отбележа само Константин Тих или Матей Кантакузин, който се подписва и Матей Асен). Сред издирените личности не са малко онези, конто не са известии с името Асен (или поне не са споменати с него в изворите), но безспорно принадлежат към фамилията. II. Строеж напросопографскатастатия. Преди половин столетие В. Лоран изготви модела за просопографска статия, а именно: възможно по-кратки, но пълни cunculum vitae и cursus honorum, придружени с изброяване на всички извори, в конто е споменато въпросното лице и специалната литература, която му е посветена78. Този принцип, прило- жен едва през последните години7®, се оказа подходящ за лица и фами- лии, конто не са достатъчно известии, за конто няма особено много из- вори и литература,и може да се използува сполучливо в речници и ком- пендиуми (PLP). Но когато обект на изследване е фамилия, заемала място сред върховете на обществото, фамилия, която още с появата си се е превърнала в царска династия, фамилия, която е излъчила из своите сре- ди петнадесетина царе и редица личности, оставили крайни дири в исто- рията на България и Византия, посочениятот френския учен подход е неподходящ. Ето защо смепринудени да изберем другия път: подробно изучаване на фамилията и на всички нейни членове в хронологически и генеалогически ред без специално отделяне на изворите и литерату- рата — път, защитен най-добре от Д. М. Никъл и Д. Полемис80. III. Структура на книгата. По-особената история на фамилията Асен (преди всичко нейната biaoiropa) предлага и малко по-особена структура на изследването. Книгата се състои от две основни части: част I „Асеневци в България” (I, № 1 — 58) и част II „Асеневци във Византия” (II, № 1 — 83). Тази подредба нарушава до известна степей хронологическия принцип, но в замяна на това следва строго родослов- ния и дава много по-ясна представа за фамилията. Към основния текст ' ‘ Пак там, Приложение I, № 6 — 7. 78 V. L a u г е n t. La famille byzantine des Aaron et ses homonymes—EO, 33, 1934, 391 — 395; Вж също: BZ, 65, 1972, 92 — 99. 7®Schmalzbauer. Die Tomikioi; H a n n i c k-S chmalzbauer. Die Synadenoi; J e a n-F. V a n n i e r. Families byzantines les Argyroi (IXе — XIIе si^cles). Pans, 1975. 8® N i с о 1. Kantakouzenos; P о 1 e m i s. The Doukai. 23
на книгата са добавени две групи приложения. Първата трупа (I, 1 — 8) обхваща диаспората на византийския клон на фамилията. Във втората са разгледани отделни въпроси, конто имат особено важно значение, но чие- то изучаване на съответното място в книгата би нарушило стройността и прегледността на изложението (II, № 1, 2, 3 и 6); или пък са изследвани извори, конто имат пряко отношение към отделни личности или пробле- ми, разглеждани в книгата (II, № 4, 5, 7 и 8). 24
ЧАСТ1 АсенеВци В България (1186-1396)

№1. ИВАН I АСЕН —БЕЛГУН (1186 — 1196) Иван Асен1, наречен също Белгун2, е син на N. Асен; по-малък брат на Теодор-Петър3 и по-голям от Калоян. Оскъдните извори го представят като един от най-изтъкнатите български първенци, чийто произход се корени в онази нова българска аристокрация, формирала се в темата Паристрион (севернобългарскитеземи) през XII в.4 Едно неясно сви- детелство на Робер дьо Клери (френският рицар смесва Иван Асен с Калоян?) идва да ни подскаже, че Асеневци (?) са отглеждали коне за нуждите на византийския императорски дом°, но за съжаление то не се потвърждава от други извори. С Иван Асен се срещаме за църви път през късната есен на 1185 г. Ако се доверим на Никита Хониат, по това време Иван Асен с Теодор- Петър се явили при император Исаак II Ангел, който се намирал в Кипсе- ла, и поискали да бъдат зачислени в ромейската войска и да получат едно село в Хемус6. Това известие на византийския историк се тълкува различно. Докато някои учени го схващат като желание на двамата братя да постъпят в армията, която воювала срещу норманите7, други са склонни да видят у него стремеж за проникване в стратиотския (прони- арския) институт8. Известно е как е приключил този епизод: искането не само било отхвърлено, но и Иван Асен, който бил „по-дързък” от два- мата братя, по заповед на севастократор Йоан9 бил ударен по лицето като наказание за „нахалството”10. Никита Хониат и повтарящият го Теодор Скутариот поставят този инцидент в основата на въстанието на българския народ срещу византий- ского господство11. Наистина и двамата не пропускат да отбележат, че „мизите явно замисляли въстание ; в началото те се колебаели, но били подбуждани от Асен и Петър”12. Твърде много е писано за при- чините, довели до въстанието, и за обстоятелствата, конто благоприят- ствували неговото избухване13, за да се спираме подробно на тях. Не- важного в случая е да се разкрие ролята на Иван Асен и Теодор-Петър в освободителната борба на българския народ. Осъществяването на това намерение е улеснено от Никита Хониат — нашия основен извор, който почти идентифицира въстанието с действията на неговите ръководители. Самого начало на освободителното движение показва по най-убеди- телен начин личните качества на Иван Асен14; способността да прецени удобния момент, умението да се възползува и от най-дребното обстоятел- ство. Като оставим настрана общата криза, обхванала Византийска- та империя, и двете основни причини, способствували за разпалването на въстаническия план у българите — норманского нашествие и извън- редният дань к във връзка със сватбата на Исаак II Ангел,— бихме искали да наблегнем на един любопитен момент: култа към св. Димитър Солунски. Днес бихме характеризирали този момент като чудесно про- 27
явление на провиденциализма на средновековния човек, но за епохат конто ни интересува, той е бил твърде съществен. Но нека се върнем на писаното от Никита Хониат. Според византийския автор Иван Асен и Теодор-Петър, с цел да подтикнат българския народ към бунт, издиг- нали „храм на името на великомъченика Димитър”. Пред събрания на- род — вероятно по повод освещаването на църквата — двамата братя не се поколебали да развият идеята си, че бог е отредил „свобода на българския и на влашкия народ”15. Сигнал за това божие благоволение била съдбата на Христовия мъченик Димитър, който напуснал солунча- ни, тамошния храм (базиликата „Св. Димитър”), ромеите изобщо, и„до- шъл при тях (българите), за да им бъде помощник и покровител в дело- то”16. Зад думите на Хониат не е трудно да се прозре истината: превзе- мането на Солун от норманите (24 август 1185)17 било отдалено не само на силата на врага, но и на друго обстоятелство: вековният покровител и патрон на града , чудотворецът св. Димитър изоствил Солун и негови- те жители, напуснал своя храм и потърсил убежище другаде. Иван Асен не пропускал да се възползува от този факт и да разгласите солунският мъченик и чудотворец се приютил сред българите, в Търново.Присъствие- то на една икона, изобразяваща светеца, спасена от опожарения Солун18, новопостроеният харм и мълвата, умело разпалвана от Иван Асен и не- говия брат, дали на въстаниците необходимата духовна и идейна опора. Останалото дошло от само себе си. Началото на въстанието било съпроводено и от още един важен мо- мент — идеологически и практически. И тук пак трябва да видим зами- съла на Иван Асен. За какво става дума? Първите стъпки на въстаналия народ били свързани с един твърде важен акт: Петър увенчал главата си със златна корона и обул червени обувки — т. е. инсигниите на най-вис- шата царска власт (Скутариот добавя, че се нарекъл „цар на българи- те”19). Това обаче не било всичко. Въстаниците се отправили към Пре- слав, бившата престолнина на българското царство, но не сполучили да го овладеят и влязат в него20. Тези действия не са трудни за разгада- ване. Двамата братя твърде ясно и категорично са изразили своите наме- рения: ръководеното от тях въстание не е обикновен, спонтанен бунт на недоволни, а организирано движение за възстановяване на българското царство. Царската титла на Теодор (приел и името Петър) и опитът за коронация в Преслав (само така може да се обясни този поход) били убедителна демонстрация на историческата традиция и не по-малко убедително свидетелство за проявената приемственост между освобо- дителното движение и руините на Първото царство21. Освен всичко дру- го този изключително важен държавен акт — „номер едно” в историята на Второто българско царство — служил като храна за ентусиазма на въстаналия народ. Каква е била роля та на Иван Асен в тези събития? Тъй като на този въпрос ще се спрем по-нататък, тук ще отбележим следното: всички из- вори поставят на челно място по-малкия брат и независимо от това, което ни съобщава Хониат (коронацията на Петър), с пълно основание бихме могли да приемем, че ръководството на въстанието е било в рь- цете на Иван Асен, че всички основни замисли са били негово дело, че и той от самото начало е приел царската корона и царската титла22. Нека сега се върнем на самото въстание. Едва ли трябва да се съмня- ваме, че първите действия на българите,умело ръководени от Иван Асен, 28
са били бързи, резултатни и успешни. По свидетелството на Хониат още в самого начало (пролетта на 1186) 23 въстаниците овладели „градчета- та и населените места оттатък Хемус”24. Очевидно Иван Асен е имал една основна стратегическа цел: освобождаване на земите между р. Ду- нав и Стара планина (византийците не са могли да контролират северно- дунавските области), конто трябвало да послужат за сигурна база при настъплението на юг от Балкана. Тази основна цел не изключвала и от- делки действия в другите краища на българските земи25. Едновременно с първите сполучливи действия Иван Асен трябвало да се подготви и да очаква ответната реакция на империята. И тази реак- ция не закъсняла. През ранното лято на 1186 г.26 император Исаак II Ан- гел потеглил лично срещу въстаниците27. Българите били заели старо- планинските проходи, но ромеите успели да ги преодолеят и да достиг- нат до центъра на освободителното движение28. Иван Асен, въпреки че бил изправен пред по-многобройната и значително по-добре организира- на византийска армия, не се поддал на паника. Неясните сведения показ- ват, че след като не могъл да се справи със сила, той решил да излезе от тежкото положение чрез преговори. За крайния резултат от тези прего- вори можем само да се досещаме: Исаак II Ангел решил, че може да възложи управлението на земите между Дунав и Стара планина на двама- та братя (или само на Петър?) 29. След това той изгорил все още непри- браните от полето кръстци зърнени храни и без да възстанови византий- ските гарнизони се завърнал в Константинопол30. Оттеглянето на византийците било сигнал за възобновяване на въстаническите действия. Лично Иван Асен или изпратени от него хора преминали в земите на север от Дунав и скоро се завърнали с „много: бройна съюзническа войска” от кумани31. Този път намеренията на Асен били изразени още по-категорично: българите не щели да се задоволят само с управлението на Мизия (в случая Северна България32), но пре- следвали една основна цел — да се обедини управлението на мизи и на българи, „както било някога” (ок nakai по-rt 77г)33. Последвалите събития са познати само в основни линии. Никита Хониат, след като обвинява императора, че не потеглил лично срещу българите, съобщава, че с ръководството на военните действия бил на- товарен севастократор Йоан Дука Ангел, чичо на Исаак II34. Той повел умело кампанията, но скоро бил отстранен, тъй като „гледал към цар- ската власт”35. Следващият стратег бил кесарят Йоан Кантакузин36. Той недооценил качествата на Иван Асен (най-често той ръководел дей- ствията на българите) и в едно нощно сражение бил напълно разбит. Никита Хониат с прискърбие и възмущение отбелязва, че двамата братя взели и облекли златотканите дрехи на кесаря и преминали пред побе- доносната си войска. Тази победа им позволила да пренесат военните действия в Тракия37. Така дошъл редът на Алексий Врана — победителят на норманите. Но той вместо да се отправи към България, насочил пове- рената му войска срещу Константинопол, проявявайки открито своя стремеж към императорската корона38. Този метеж в империята, приключил през пролетта на 1187 г. с ги- белта на претендента39, позволил на Иван Асен и на неговия брат да си отдъхнат, да наберат сили, да организират армията си и да започнат постоянни и все по-опасни действия из пяла Тракия. Български отреди се появявали на различии места, избягвали основните византийски сили, 29
нанасяли удари там, където не били очаквани. Хониат специално под- чертава, че „това вършеше единият от братята — Асен”40. В едно сраже- ние край Лардея той едва не разгромил византийците, предводителству- вани от императора; след това постигнал успех край Берое, а сетне опустошил селищата край Филипопол (Пловдив) 41. Обезпокоен от засилващата се мощ на българите, объркван от такти- ката на Иван Асен, Исаак II Ангел решил да нанесе решителен удар на българите, като пренесе войната на север от Стара планина. През късната есен на 1187 г. той достигнал до Триядица (София), но започналата зима го принудила да се завърне в столицата и да отложи намеренията си за следващата година43. През пролетта на 1188 г. Исаак II Ангел предприел втория43 си поход срещу възобновената българска държава. Никита Хониат, чиито описания в други случаи, много по-маловажни, са твърде разточителни, тук е съвсем лаконичен: императорът достигнал до Север- на България, три месеца обсаждал крепостта, наречена Ловеч, без дапо- стигне успех, и се завърнал в Константинопол. Каистина той успял да пле- ни съпругата на Иван Асен — Хониат не съобщава при какви обстоятел- ства — и да вземе за заложник най-малкия брат Калоян, но независимо от това работите отивали към по-лошо. Обикновено се приема, макар че разказът на Никита Хониат е непълен и неясен, че тази кампания приключила със сключването на мирен договор между двете страни, известен като Ловешки мирен договор44. Ние не знаем съдържанието на това споразумение — ако то действително е съществувало — и на него в никакъв случай не бива да му се приписва стойност, каквато то не е имало45. Но едно е безспорно: несполучливият поход на Исаак II Ангел през пролетта — лятото на 1188 г. освен моралното си въздействие отбелязал и края на един период в освободителните борби на българите, довел до възобновяването на българската държава, до обявяването на държавния суверенитет чрез избора на цар и освобождаване на значи- телна част от българските земи4 6. Краят на кампанията от лятото на 1188 г. означавал само временен отдих за Иван Асен и неговия брат. Осъществили добре първоначалния си замисъл, двамата братя изчаквали удобния момент, за да пристъпят към изпълнението на своята програма максимум, която според Хониат целяла обединението на мизи и българи под едно управление, т. е. осво- бождаването на основните български земи — Мизия (Северна България), Тракия и Македония47. И удобният момент настъпил твърде скоро. Вначалотона 1189 г. до българските предели достигнала армията на Фридрих I Барбароса — една от основните сили в Третия кръстоносен поход48. Иван Асен и Петър не пропускали да се възползуват от тази възможност: докато кръстоносната армия пребивавала в Ниш, там при- стигнали български пратеници, конто обещали помощ на германский император срещу Исаак II Ангел49. Това първо известие за българо-гер- мански връзки не разкрива истинското намерение на Иван Асен и Петър. Но следващото пратеничество вече показало основната цел на двамата братя. Пристигналото в Адрианопол посолство предложило на Фрид- рих I „40 000-на армия срещу константинополския император, ако германският владетел положел на главата на Петър (Калопетър) импера- торската корона на гръцкото кралство” (,,... coronam imperialem regni Grecie)50. 30
Това известие, което за щастие се намира в два независими един от друг извора, е твърде интересно и важно. То по най-убедителен начин разкрива външнополитическата програма на въаобновената българска държава, конто възхожда към pax Symeonika51. Едва стьпила на крака, България прегърнала идеята, конто по времето на пар Симеон направила от нея една от великите сили в Европа. Това искане, отправено към импе- ратора на Свещената Римска империя — един от двамата владетели, приели наследството на някогашната Римска империя, — представя в съвсем друга светлина акта, извършен в Търново през ранната пролет на 1186 г.: коронацията на Петър,при конто били използувани инсигнии- те на императорската власт, не била обикновено прогласяване на вожд на въстание или дори на владетел, а имала стойността на Renovatio imperii. Иван Асен и Петър, когото наричали „император на гърците” — така поне твърди Ансберт, — решили да се възползуват от затруднения та, конто изпитвал Фридрих 1,и да придадат законен вид на стореното в "ългарската столица. Едновременно с това те смятали, че практического осъществяване на голямата идея — унищожаването на Византия — тряб- вало да стане съвместно с кръстоносците. Тъкмо по този път най-лесно би се стигнало и до освобождението на всички български земи и обеди- няването на всички българи52. Краят на преговорите с Фридрих I Барбароса е известен. Герман- ският император, въпрекц че дал благосклонен отговор на българското пратеничество, впоследствие предпочел да се споразумее с Византия и да продължи пътя си към Светите места, вместо да се вплете в една война на Балканите. Заминаването на кръстоносците не само лишило Иван Асен и Петър от възможен съюзник срещу империята, но и отново нзправило лице в лице България и Византия. И сблъсъкът не закъснял. През 1190 г. Исаак II Ангел решил отново да потегли на поход сре- _у България, тъй като българите и куманите „постоянно нападали” подвластните на ромеите земи. Едва ли трябва да се съмняваме в твър- дението на Хониат, че българите постоянно безпокоели ромейските пре- дели (познатата политика на Иван Асен) —вероятно български и куман- ски отреди непрекъснато кръстосвали Тракия, особено след изтеглянето на армията на Фридрих I Барбароса. Но намеренията на Исаак II Ангел едва ли са се ограничавали с възпирането на тези набези. Неговите дей- ствия показват, че той решил да сгори нов (може би последен) опит да чнищожи възобновената българска държава. Византийският император отново проникнал в земите отвъд Балкана, този път по Черноморского крайбрежие53. Добре екипираната армия, подпомогната от флот, който трябвало да съдействува на основните сили, като попречи на куманите да преминат Дунава54, била сериозна заплаха и Иван Асен решил да се затвори в Търново55. Неговият план и този път сполучил. Исаак II Ан- гел, уплашен от възможно нападение в гръб, вдигнал обсадата на бъл- гарската столица и се отправил на юг. Но в един от старопланинските проходи (вероятно Тревценския) българските войски нанесли голямо поражение на византийците. Самият император едва се спасил с бягство, като се почувствувал в сигурност едва след като пристигнал в Берое56. Победата в кампанията през 1190 г. показала още веднъж войнските качества и добродетели на Иван Асен, неговото тактическо умение и стратегическо мислене. За разлика от първите два похода на север От Балкана този път Исаак II бил принуден не само безславно да се оттег- 31
ли, но и по време на това отстьпление понесъл големи загуби в човешки сили. Но по-голямото значение на победата в Тревненския проход се крие в нейния морален отзвук. Още веднъж,и този път окончателно, тя демон- стрирала по убедителен начин, че България съществува, че не може да бъде унищожена, че нейните съдбини се ръководят от човек, достоен да изпълни тежките повели на времето. Победата през 1190 г. била сигнал за тотално настьпление на българите в Тракия и Македония. Действията на Иван Асен през следващите пет години могат да бъдат характеризирани само с една фраза: усилия за постигане на целта, поставенаоще в 1186 г. — освобождение и обединение на всички българ- ски земи. Тези усилия били осъществени с помощта на умела и гъвкава тактика. Българският цар разчитал на краткотрайни кампании, на бързи операции, на светкавични походи, конто невинаги носели териториални придобивки, но непрекъснато тревожели империята. Друга отличителна черта на военните планове на Иван Асен била по- стоянната, и то твърде бърза, всеки път неочаквана смяна на посоката на нанасяния удар. Така през 1191 г. (или 1192) българите се появили по Черноморского крайбрежие и превзели Варна и Анхиало. И докато Исаак II Ангел възстановявал своето господство над опустошената об- лает, Иван Асен се прехвърлил в западните части на полуострова и овладял Сердика, Ниш и Стоб57. А наскоро след това български отреди се появи- ли в околностите на Филипопол5®. Исаак II се опитал да противодействува с различии средства. Така например той възложил надеждите си на своя братовчед Константин, когото назначил за стратег и изпратил в Пловдив59. Но твърде скоро младият и енергичен военачалник бил арестуван, тъй като замислял заговор срещу василевса. Веднага след това Иван Асен повел войските си на поход и през Сердика, Пловдив достигнал до Адрианопол60, а край Аркадиопол нанесъл поражение на византийците, предводителствувани от Алексий Гид и Василий Ватацес61, показвайки очертаващото се пре- възходство на българската държава. При това положение на Исаак II Ангел не оставало нищо друго освен да интернационализира конфликта и да се справи с България, използувайки външна помощ. За да подготви попето за подобна акция, византийският василевс потеглил на поход срещу сърбите62, конто били в съюз с България още от времето на Третия кръстоносен поход63. След известна сполука той пристъпил към изпълнението на втората част от плана си: потьреил сътрудничеството на тъета си унгарския крал Бела III и се уговорил с него за съвместни военни действия срещу Бълга- рия през пролетта на 1195 г.64 Планът на Исаак II Ангел бил добре замислен, но останал само план. Когато василевсът се подготвял за самата кампания, заговорът, органи- зиран от брат му Алексий, сполучил и той бил свален от власт, лишен от зрение и хвърлен в затвор. Новият император имал достатъчно грижи около утвърждаването си на престола и не само се отказал от замислена- та военна кампания срещу България, но и се опитал да сключи мир с Иван Асен. Никита Хониат специално подчертава неговите усилия, пи- шейки недвусмислено, че Алексий III Ангел първи сторил крачка към мира, който не бил постигнат, тъй като условията на Иван Асен били „безчестни за ромеите”65. Византийският историк не уточнява какви са били исканията на българите и това е дало възможност на учените за раз- 32
лични тьлкувания66. Безспорно този въпрос заслужава по-сериозно вни- мание, тьй като засяга политическите планове на Иван Асен. Склонни сме да приемем, че по това време българският цар не е имал сериозни намере- ния за мир. На България в 1195 г. не бил нужен сигурен и продължите- лен мир, който би й затворил пътя към решаването на основната цел — освобождението и обединението на всички български земи. Иван Асен не само че не желаел да се откаже от плановете си или поне да ги от- срочи, но съзирал, че моментът е твърде удобен за тяхното осъществя- ване: новият василевс трябвало да се погрижи преди всичко за собствено- то си положение; но по-важно било друго — за първи път от началото на освободителната борба имперйята проявила слабост и потърсила мира. При това положение Иван Асен решил, че трябва да постави такива усло- вия, конто биха принудили византийците сами да се откажат от желания от тях мир. Това неприемливо, „безчестно” искане, което възмутило Ни- кита Хониат, би могло да бъде само едно:искането, отправено към Фрид- рих I Барбароса българският владетел да получи короната на византий- ски василевс. Но този път това искане било отправено към Константино- пол и Иван Асен не останал изненадан от отговора, защото го очаквал. Нещо повече — отрицателният отговор му бил необходим, за да оправ- дав, ако станело нужда, по-нататъшните си военни действия срещу Визан- тия67. Едва византийските пратеници напуснали Търново и Иван Асен, без да губи време, пристьпил към изпълнение на намеренията си. Този път той оставил Тракия на спокойствие и насочил своя поглед към се- розападните части на полуострова и Македония. Категорични сведения в изворите липсват, но анализът на по-късните известия показва, че към това време били освободени и присъединени към българската дър- жава областите на Белград и Браничево68. Оттам Иван Асен се спускал на юг и наложил трайно своята власт над Сердика (София) — по това време той пренесъл мощите на Иван Рилски (който наскоро маджарите били върнали в Сердика) в Търново69. Придвижвайки се по долината на Струма, той достигнал до Източна Македония, където в едно сражение край Серес разбил изпратената насреща му византийска армия и пленил нейния стратег Алексий Аспиет70. През следващата 1196 г. Иван Асен продължил настьплението си в същата посока. Хониат съобщава, че с „още по-голяма самоувереност” той нападнал „областите около Стримон и Амфипол”. И пак край Серес се срещнал с нова византийска армия, този път командувана от импера- торский зет — севастократор Исаак. Сражението завършило с пьлна побе- да на българската армия, а самият Исаак, който не разбрал „военната хитрост и измама” на Иван Асещ„бил пленен”71. Победоносните действия на Иван Асен, за когото нимало препятствия на бойното поле, били спрени изненадващо, и то по друг начин: българ- ският цар бил убит от Иванко72. Твърде много е писано за характера на първия антидинастически заговор в историята на Второго царство. Моти- вите за стореното от Иванко са търсени в социални'3 и етнически про- тиворечия7^, в противодействие срещу голямата централизация на държавата (?)75, а понякога само се констатира фактът, без да се търси неговото обяснение76. Струва ни се, че в случая не бива да се надхвър- ля онова, което намираме в изворите. Да се намира там това, което го няма — и да се пренебрегва очевидното. Г. Акрополит не съобщава об- 3 Фамилията на Асеневци. .. 33
стоятелствата, при конто бил погубен Иван Асен. В замяна на това Ники- та Хониат е по-многословен. Разказът на византийския историк е изгра- ден по следната схема: византийски свещеник, пленен край Серес, пред- сказал на Иван Асен, който не пожелал да го освободи от плен, че краят на живота му е близък и че той няма да дойде по естествен път7 7. Следва изпълневието на това предсказание и като основен двигател е посочен личният елемент (отношенията Иван Асен — Иванко)7 8, но за да обясни последвалите събития в Търново, Хониат предпазливо съобщава за съ- ществуването на „съучастници в делото” (. . . тоТч rov epyov ovvioropoi) и най-сетне с известна неохота той ни уведомява: „говореше се (еХб7ето), че убийството било извършено по внушение на севастократор Исаак”79 Смятаме, че тази схема, начеваща с провиденциализма и завършваща с ръката на Византия, е твърде прозрачна. Трябва малко усилие, за да се прозре истината: Иван Асен ставал все по-силен и по-страшен враг за Византия Тъй като той не можел да бъде спрян на бойното поле, трябвало да бъде отстранен с други средства. Едва ли можем да се съмня- ваме, че севастократор Исаак е сполучил да намери подходящий човек в лицето на Иванко, да го убеди, че е достоен да поеме царската корона и да го увери в пълното съдействие на Византия. Останалото било лесно. А това, че Исаак починал преди убийството, не променя нещата. Един от основните въпроси около личността на Иван Асен, по който и до днес липсва единомислие, е годината, когато той е бил прогласен за български цар. Различните автори приемат, че това е станало през 1187 (1188)80,119081,1191г.82 Струва ни се, че е излишно да разглеждаме подробно и критично всички мнения, тъй като това би ни отвело не- нужно далече. Единственото, което си заслужава да бъде сторено, е да се обърнем към изворите. Какво намираме там? По характера и стойността на сведенията те могат да бъдат обособени в две групи. Първата е съста- вена от съвременни на двамата братя автори: Никита Хониат (а след него Скутариот и Ефрем) познава като цар само Петър; той единствен говори за коронясването на по-големия брат; в повечето случаи Иван Асен и Петър се споменават заедно, но в онези случаи, когато става дума за единил от двамата, почти винаги това е Иван Асен. Подобна картина намираме и в Historia peregrinorum и Ansbert: владетелят е Петър (негови- те хора го наричали „император на гърците”)83, той моли за „импера- торската корона на гръцкото кралство”(1189), но редом с него винаги е и Иван Асен („. . .Kalopetrus quicum Assanio fratre suo dominabantur...”). Втората трупа също e разнородна. Българските извори са единодуш- ии: в „Синодика” и в помениците Иван Асен е посочен като първи български цар след възобновяването на държавата, който „освободил от гръцко робство българския народ”84. В една от припискитекъм средно- българския превод на Константин Манасий с казано категорично: „ ЛсБнъ царь клъгаршм пръваго ” 8\ В агиографския и химнографския цикьл за Иван Рилски като български цар е посочен Иван Асен86. Същите из- вирй 'Л71ТА чя ^илменават Петър, или го поставят на втори план и на второ място в списъка на царете. Писаното от Георги Акрополит се плътно до старобългарските извори: той „не познава” Петър като цар и категорично отбелязва, че Иван Асен царувал в продължение на ре- вет години87. Очевидно той не следва традицията на Хониат, а дру1 конто е твърде близка до българската. 34
Как биха могли да бъдат примирени тези две, на пръв поглед разми- ваващи се традиции? Няма съмнение, че в самого начало на въстанието Петър е бил обявен за цар; и това става не само акт № 1 на възобновена- та държава, но и акт, който символизирал възобновяването на българска- та държава. Но българската традиция ни задължава да приемем и дру- гого: след като отминал първоначалният ентусиазъм и се полагали ос- новите на дьржавния апарат, за цар бил провъзгласен и Иван Асен — не- говите качества саго наложили88; по този начин била създадена своеоб- разна форма на държавно управление — двувластието, което съществу- вало през първите десет години от историята на Второго българско цар- ство8 9. Изворите са категорични: когато става дума за официален дър- жавен акт, двамата братя стоят редом, но когато става дума за действия, Иван Асен е човекът, който държи държавното кормило. Петър все пове- че и повече се оттеглял от реалната власт, запазвайки си само нейната формапна външна изява. И за това можем да се доверим на Акрополит: Петър се е оттеглил в отредения му апанаж; обхващащ главно Преславска- та облает90. И едва след убийството на Иван Асен властта „отново мина- ла изцяло" в негови ръце91, както пише Хониат, който е забравил, че никъде не е отбелязъл оттеглянето на Петър от действителната царска власт. Иван Асен бил женен за Елена, ,,в ангелски образ наречена Евге- ния”92. Според НикитаХониат93 по време на обсадата на Ловеч (лятото на 1188) Исаак II Ангел сполучил да плени съпругата на българския пар. Това известие е изолирано и ние не знаем кога и как тя е била ос- вободена от византийски плен. От този брак Иван Асен имал двама си- нове — Иван II Асен (I, № 7) и Александър (1,№ 8). 1 Във византийските автори срещаме само формата ’Aodr, а в някои западни (Hist, peregr., Ansbert) — Assanius. Българските извори, конто са значително повече на брой, предлагат и по-голямо разнообразие. ДсЪнь<Сготса lui Constantin Manasses. Traducere mediobulgar&-facut& pe la 1360. Text p glosar de Ioan Bogdan. Bucurefti, 1922, p. 202; К л. Иванова. Двенеизвестнистаробългарскижития. — Литературнаистория, 1,1977, с. 61; К л. И в а н о в а. Неизвестни служби за Иван Рилски и Михаил Войн. — ИИБЕ, XX, с. 217; К л. Иванова. Български, сръбски и молдо-влахийски ки рилски ръкопией в сбирката на М. И. Погодин. С., 1981, с. 125, 137, 277, 438 — 439 (стишни пролози, минен, месецослови); С т. Ко жух ар в. Неизвестен летописен разказ от времето на Иван Асен II. — Литературна мисъл, 1974, 2, с. 128;№сЪнь : И. И в а н о в. Поменици на българските царе и царици. — В: Й. Иванов. Избрани произведения. Т. 1. С., 1982, с. 146,148 (Боянски и Погановски поменик); IШДННЪ йсЪнь : Й. И в а н о в. БСМ1 2, с. 359 (Служба за Иван Рилскн): Попруженко. Синодик, 4. 77, § 91 (Дринов прение); Житие на Иван Рилски от Патриарх Евтнмий в Kaluiniacki. Werke, s. 23, 24; Първо и второ проложно житие на Иван Рилски у Й. И в а н о в. Жития на Иван Рилски. — ГСУ ИФФ, 32, 1936, с. 54, 58; Й. И ва- нов. БСМ2, с. 365. • Името или прозвището Белгун ( БЪдгоунъ ) е засвидетелствувано само в един извор: Попруженко. Синодик, с. 77, § 91 (Дринов препис). Ст. Мла- денов доказва, че това име е както първобългарско, така и куманско. Неговият корен е bol-, bel-, bil- (а не славянского бЪа ) — „зная”. Следователно ВЪАГОУНЪ би трябвало да означава „знаещ”, „мъдър”, „умен”. Вж: Ст. Младенов. ПотеКло и състав на среднобългарското БЪАГОУН Ь , прякор на цар Асен I. — Сп. БАН, XLV, 22,1933, 49 — 66. Тюркският произход на това име бе убедително доказан и от Цв. Тафраджийска. Тя го евързва с монголското Белгунотай, родоначалник на племето Белгунут (Белгун + суфикс за мн. ч. — ут), и прие, че тоепрабългарско, но не и куманско, както се твърди в: Български етимологически речник. С., 1971, с. 17: Цв. Тафраджийска. Към въпроса за етногенезиса на прабългарите. — 35
В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, с. 46. 3 Вж тук, I, № 2. 4 Вж тук, предговора. 5 Robert de С1 а г i, р. 63, § LXIV; Г. Г. Л и т а в р и н. Влахи византийских источников X — ХШ вв. — В: Юго-Восточная Европа в средние века. Кишинев, 1972, с. 127 (авторът приема, че двамата братя са изпълнявали службага на „келатор”); Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 23 (неприемливо обяснение). 6 N i с. Choniatae Historia, р. 369; Nic. Choniatae Orationes.. ©' 91 — 92; Theod. Scutariota, 370 — 371. 7 И в. Дуйчев. Въстанието в 1185 г. и неговата хронология — В; Д у й ч е в. Проучвания, II, с. 50. 8 Цанков а - Петкоз а. Асеневци, с. 26; История. Т. 3, с. 118 ® За севастократор Иоан Ангел Дука вж: Р ol era is. TheDoukai, No 40, p. 87 — 88. Ю Nic. Choniatae Historia, p. 369; T h e о d.S c u t a r i о t a,p. 370. 11 За въстанието съществува еравнително голяма литература. Вж: Ф. И. У с- п е и с к и й Образование Второго болгарского царства. Одесса, 1879; 3 л а т а р- с к и . История. Т. 2, 410 — 483; М утафчиев. История. Т. 2, 38 — 59; Дуйчев. Проучвания, П, № 9 — 13, 44 — 90; Д у й ч е в. Въстанието в 1185 г. и неговата хронология. — В: Д у й ч е в. Проучвания, II 38 — 67 ; Idem, La date de la revolte dea Asenidea.— B; D u j c e v. Menioevo I, 341 — 348; Г. Г. Л и т а в p и н. Болгария и Византия в XI — XII вв. М., 1960, 427 — 465; J. I. v an D i е t е п. Niketas Choniates. Erlauterungen zu den Reden und Briefen nebst einer Biogranhicn. Berlin — New York, 1971, 66 — 79; А. П. К а ж д а и. Освобождение Болгарии из под византийского иго. — Вопросы истории, 1973,11, 124 — 134; Цанкова-Петкова. Асеневци, 21 — 34; G. Cankova-Petkova. La liberation de la Bulgarie de la domination byzantine. — Buz. Bulg., V, 1978, 95 — 121; Ph. Malingou dis. Die Nachrichten des Niketas Choniates iiber die Entstehung des Zweiten Bulgarichen Staates.—Bl£ovTWa, 10,1978,73 — 140; V. Gjuzelev, Neue Untersuchung iiber den Aufstandder Asenidea— Paleobulgarica, 1979. 4, 76 - 80; История. T. 3, 117 - 125. 12 N i с. C h о n ita e Historia, p. 371; Tehod. Scutariota, 371 — 372. 18 и в. Дуйчев. Въстанието в 1185 г. и неговата хронология. — В: Д у й ч е в. Проучвания,II, 38 — 53; Цанкова-Петкова. Асеневци, 27 — 28; История. Т. 3,118-119. 14 По-подробно вж тук, бел. 85. 18 За понятието „власи” вж тук, в предговора. 18 Nic. Choniatae Historia, р. 371 ;Theod. Scutariota, р. 372. За роля- та на култа към св. Димитър в българското освободително въстание вж: Дуйчев. Проучвания. I, N1 9: Въстанието на Асеневци и култьт на св. Димитър Солунски, 44 — 51; V. TSpkova-Zaimova. Quelgues representations iconographiques de Saint De- metrius et I’insuyection des Asenides-premifere scission dans son culte ,,oecum6nique”— Byz. Bulg., V, 1978, 261-267. 4 О в t г о go r sky. Histoire, p. 432. 18 Сведения за нея намираме в една епиграма на Т. Вал самой под надслов „Към свети Димитър,намерен от василевса в жилшцето на въстакика Славопетьр”,— Вж: Дуйчев. Проучвания. I, № 9, 48е- 49 (текст) ,49 — 50 (български превод); V. Tipkova-Zaimova. Цит. съч., 262 — 263. Помпозният текст на Валсамон при- крива съдържанието на епиграмата, но все пак се разбира, че въпросиата икона с лика на солунския светец е намерена в Търново (?) по време на първия поход на Исаак II Ангел. 18 Nic Choniatae Historia, р. 372; Т h е о d. S с u t а г i о t а, р. 372. 2® Nic. Choniatae Historia, р. 372; Theod. Scutariota, р. 372 21 Подробно за приемстненостга: I v. D u i <5 е v. Le problAme de la continuity dans I’histoire de la Bulgarie mMi^vale. — B: Aspects of the Balkans Continuity and Change. Mouton, The Hague — Paris, 1972, 138 — 150; Идеята за приемствеността в среднове- ковната българска държава.— В: Д у йч ев. Проучвания. II, 68 — 81; Chr. К о 1 а -
г о v, J. Апо гее». Certains questions ayant trait aux manifestations de contindite d'idAes en Bulgarie m£dievale au coursdes XIIе — XIVе sifeelesrEtudes historiques, IX,1979,77—97, 22 Вж тук, по-долу 34 — 3 5. «о ° За новата хронология на въстанието вж: Цанкова-Петкова. Асенев- ци, 22 — 23j Ph. Maiingoudis. Цит. съч., р. 114; Gjuzelev Цит. съч., р. 79. 24 N i с. Choniatae Historia, р. 372;Th е о d. Scutariota.p. 372; G. A c- ropolitae Historia, p. 18, 24 —25 (Иван Асен подчинил всичко от Хемус до Истьр). 25 П. Мутафчиев приема, че двамата братя изпратилиДобромирХриа в Македо- ния с цел да повдигне тамошните българи на въстание. — Вж: П.Мутафчиев. Владетелите на Просек. — В: П. М у т а ф ч и*е в. Избрани произведения Т. 1. С., 1973, 191 - 192,196 - 199; История. Т. 3, с. 124. 2б Докато Ф. Малингудис (Цит. съч., S. 114 — „den ersten Kreigszug von Isaak in den Sommer 1186 datieren”) отнася похода към лятото, то Г. Цанкова-Петкова (Асеневци,. 28 — 29) приема, че той е започнал през пролетта. Известна възможност, за по-точнр, датиране предлага следната Хониатова фраза:„лир1 6ё ric dr)piovias тыр кар-mov тгараЬоЬч ...” (N i с. Choniatae Historia,р. 373; Т heod.Scuta- r i о t а,р. 373),т. е. „предаде наогънякупчините плодове" (кръстци с жито,ечемик). В такъв случай преводът не би могъл да гласи: „изгори пролетната сеитба” (Sic), както еу. Цанкова-Петкова. Асеневци, с 29. Това действие на Исаак II Ан- гел, отбелязало края на неговото пребиваване в българските земи, ни насочва към среда га на юли. 2? Редът на византийските военни кампании срещу освободената българска територия предизвиква разногласия между учените. Докато една част от тях (3 ла- та р с к и. История. Т. 2, 448 — 451; Ив. Д у й ч е в. Въстанието от 1185 г.,с. 63; История. Т. 3, 122 — 123) поставят на първо място походите на севастократор Йоан Ангел Дука, кесар Йоан Кантакузин и Алексий Врана и едва след тях първия поход на Исаак II Ангел, то друга трупа изследователи (Ph. Malingoudis. Цит. съч., S 76 sqq; Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 29) приемат обратния ред. Един по-внимателен прочит на текста на Хониат иоказва следното: р. 371: императорът се отправил срещу въстаниците (££etoi (kiaiXebc кат’ ovtGjv)-, р. 371 — 372: подроб- ности около въстанието на българите (култът на св. Димитър, провъзгласяването на Петър за цар, походът към Преслав), р. 372: Хониат,отново започва своя разказ за похода на Исаак II („"E^eiat roivw О paaiXeix; кат'aimop); р. 372 —374 (подроб- ности около похода и последиците от него); р. 374: кампаниите на севастократор Йоан, кесар Йоан Кантакузин и Алексий Врана. Изводът се налага от само себе си: първият сериозен поход срещу въстаналите българи е бил предводителствуван лично от император Исаак II Ангел. 28 N i с. Choniatae Historia, 372 — 373;Theod. S c u ta r i о t a,372 — 373. По всяка вероятиост Исаак II Ангел е овладял Търново и в дома на двамата братя е намерил прочутата икона на св. Димитър; Вж тук, бел. 18. 29 Сведенията, конто ни предлага Никита Хониат, не позволяват да се отговори категорично на въпроса, какви отношения са се установили между двамата братя и византийский император. Обикновено се приема, че Петър е този, който е постигнал споразумение с Исаак II (Иван Асен е бил по-непримирим ?) и е бил назначен за управител (?) на Севернобългарските земи.Наред с това се допуска, че между Иван Асен и Петър се е появило разномислие по повод тактнката, конто трябвало да из- берат, и се стигнало до разрив между двамата. Тази картина може би е най-близка до действителността, но все пак тя е възстановена с помощта на не дотам сигурни средства. Така например в своята „История” (Ni с. Choniatae Historia, 372 — 373; Theod. Scutariota, 373) Хониат казва, „че Петър и Асен, и каквато има- чи около себе си въстаническа дружина, се устремили към Истьр." От друга страна, в своето „Известително послание” (Ni с. Choniatae Orationes, Bf 7 — 8) той представя Петър като единствен партньор на императора, което би могло да ни наве- де на мисълта, че Асен е отвъд Дунава, където впоследствие се отправил и неговият брат. До подобии заключения води и едно похвално слово на атинския митрополит Михаил Хониат: Ел. A d д л pov . Mtxcu)X ’Акода’атои той Халчатои, Та ocof одера, I, 1879, О. 246 (дискусията около тълкуването у: Д у й ч е в. Проучвания. I, 59 — 60; ГИБИ, XI, с. 121, бел. 18). Категорично за настъпилото разделение — Иван Асен продължил борбата, а Петър се помирил с Исаак II Ангел —става думав едно слово на Георги Торник към императора: W. R е g е 1. Fontes rerum byzantina- 37
rum. 2. Petropoli, 1917, 254 — 230 (спец. 262 — 268). За съжаление, както повече таки- ва книжовни паметници и това слово не е датирано. Ив. Дуйчев доста убедително за- щити мнението, че то е произнесено към 1186 — 1187 г. (Дуйчев. Проучвания, I. 73 — 76). Но напоследък сякаш надделява схвашането, че словото на Георги Торник трябва да се отнесе към 1193 г. (J. L. van D i е t en. Dasgenaue Datum der Rede des Georgios Tomikes an Isaak IL Angelos. Byzantinische Forschuncen. 3.1971. 114*— 116; A. К aid an. La date de la rupture entre Pierre et Asenfvers 1193),— Byz. XXXV, 1965, 167 — 174). Тук едва ли e мястото да се разгръща обстойна дискусия. Но дори и да приемем, че словото е било написано и произнесено към 1193 г., представените в него отношения между Иван Асен — Петър и Исаак II Ангел могат да се отнасят само към 1186 г., към времето на първия поход на византийския император срещу възоб- новената българска държава. Обрисуваната там обстановка съответствува само на 1186 г. 30 N i с. Choniatae Historia, р. 373; Т h е о d.S с u t а г i о t а,р. 373; Вж още: Ephraemius, w. 5756 — 5814,' 237 — 239; Chr. Byz. Brev, 1, № 14, 88, 148 — 149; Д у й ч е в. Проучвания, I, No 9, 77 — 84; 3 л атарски История. Т.П,с. 451— 456; Цанкова-Петкова. Асеневци, 28 — 29; История. Т. 3, 123 — 124. 31 N i с. Choniatae Historia, р. 374;Т h eod. Scutariota, р. 373. 32 За Мизия — Северна България вж тук, в предговора. Безспорно тук става дума за първоначалната територия на въстанието, конто след първия поход на Исаак II Ангел била поставена под управлението на Петър 23 Ni с. Choniatae Historia, р. 374;Т heod. Scutariota, р. 373. 34 За севастократор Йоан вж бел. 9 32 Ni с. Choniatae Historia, р. 374;Theod. Scutariota, р. 373. 36 За ЙоанКантакузинвж:Ц i с о 1. Kantakouzenos, No 4,р. 5—6. 3? Ni с. Choniatae Historia,374 — 375(varia lectiones 375, 3 — 21; 376, 22 — 38); T heod. Scutariota,p. 374. 3® N i c. Choniatae Historia, p. 376; Theod. Scutariota, p. 374; 3 ла- т a p с к h. История T. 2, 443 — 448; Ив. Дуйчев Въстанието в 1185 г.,59 — 60: Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 29; Ph. Malingoudis. Цит. съч., s. 77, 114; История. Т. 3,с. 123. 33 Подробно у: И в. Дуйчев. Въстанието от 1185 г.,59 — 63. 4® Nic. Choniatae Historia, р. 398; Theod. Scutariota, р. 386. 41 N i с. Choniatae Historia, 397 — 398; Theod. Scutariota, 385 - 386; Nic. Choniatae Orationes, BI 9 - 12;3 л атарски. История. T. 2, 459 — 461; Цанкова-Петкова. Асеневци, 31 — 32 ; Д у й ч е в. Проучвания, № 12, 82-85. 42 Nic. Choniatae Historia, р. 398; Th е о d. S с u t а г i о t а,р. 387. 43 Обикновено изследователите говорят за трети поход на Исаак II Ангел срещу българите (вж у: V. G j ui е 1 е v. Цит. съч., р. 79). Хониат обаче е категоричен: той съобщава, че най-младият брат, Калоян, бил взет заложник по време на вторил Поход на императора срещу българите. Nic. Chon i a tae Historia, p. 472: „r/rtka elxe /ЗаснХегкЧааЛкик Ъюоебоач хатЬ Mvocov". 44 Nic. Choniatae Historia, 398 — 399; Theod. Scut a r i о t a, p. 387; Златарскн. История. T. 3, 463 — 472; Цанкова-Петкова. Асеневци, 32 — 34; История. Т. 3,с. 124. 43 Този договор (?) съвсем неоправдано се схваща като акт, с който се сложи- ло начал ото на Второю българско царство (sic) (Ц анкова - Петкова). Асенев- ци с. 33). Специалната литература изобилствува с подобии твърдения, но тук не е мястото те да бъдат опровергавани подробно и да се разглежда надълго и нешироко правната и философско-историческата страна на въпроса. Безспорно българската държава е била възобновена с обявяването на въстанието и провъзгласяването на Пе- тър за цар. Сключването на мир с Византия или отказът на империята да приеме подобно предложение, не би могло с нищо да промени положение™. Що се отнася до признанието на титлата на българския владетел — „цар" или „цар на българи и ромеи”, то този въпрос има друг смисъл. 38
46 Териториалният обхват на българската държава нан-добре е определен в: Historia peregrinorum, р. 136; Асен и Петър владеели (към 1189) „част от България около Дунава и части от Тракия”. За граничите вж: Златарски. История. Т. 2, 470-471. 47 Вж тук, по-горе, с. 29. Златарски. История. Т. 3,3 — 59; Св. Георгиев. Император Фрид- рих Барбароса на Балканский полуостров и в българските земи. — БИБ, III, 1930,. 2, 103 —149; Стр. Лишев. Третият кръстоносен поход и българите. —БИБИ, 7, 1957, 20Б — 240; Цанкова-Петкова. Асеневци, 34 — 38: История. Т. 3, 125 — 128. 4® Hist. peregr.,p. 135; A n s b е г t, р. 33 80 Hist, peregt, р., 149; A n s b е г t, р. Б8. 61 Ив.Божилов. Цар Симеон Велики (893 — 927) : Златният век на сред- новековна България. Сч 1983,106 — 117. 82 Сыцността на отношенията между България и кръстоноспите обикиовено се схваща неправилно, като в повечето случаи се твърди, че двамата братя се стремели да получат признание и суверенитет от страна на германский импепатор. 83 G. Cankova-Petkova. Au sujet de la campagne d’Isaac Ange contre la capi- tate bulgare (1190). - Byz. Bulg., VH, 1981,181 - 18Б. 04 Nic. Choniatae Orationes, A, 3 — 4. 88 G. Acropolitae Historia, p. 19. За името на българската столица Хтрй’а- 0О<; — Трию/Зск; вж: П. Мутафчиев. Търново и Стринава.—Училищ енпреглед, 1932; 5,1154 — 1163 56 Nic. Choniatae Historia, р. 429; The od. Scutariot a,403 — 40Б; G. Acrooolitae Historia, 19 — 20; Златарски. История. T. 3, 62 — 70; Д у ft- че в. Проучвания. 1, 86 —90; Цанкова-Петкова. Асеневци, 38 — 39; История. Т. 3, 128 — 130. 57 Nic. Choniatae Historia,.p. 434; Theod. Scutariota, 40Б — 406; Nic. Choniatae Orationes, D, 26 — 27; Chr. Byz. Brev, I. Nr 41, 2, p 319 88 N ic. Choniatae Historia, p. 435; T h e о d. S c u t a r i о t a, 407; 3 п а т a p- ски. История. T. 3, 72 — 76; Цанкова-Петкова. Асеневци, 39 — 40; История. T 3, с. 130. 89 Nic. Choniatae Historia, p. 435. 8® Пак там, 436 — 437; Златарски. История. Т. 3, с. 80; История, Т 3, с. 130. 84 Nic. Choniatae Historia, р. 446; Т h eod.Scutariot а, р. 441; 3 л а- тарски. История. Т. 3, с. 80; Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 40. 62 0strogorsky. Histoire.430 — 431. 88 Вж тук, бел. 49. 84 N i с. Choniatae Historia, р. 447; 3 л а т ар с к и. История. Т. 3,80 — 82; Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 40; История. Т. 3, с. 130. 88 Nic. Choniatae Historia, р. 465; Златарски. История, Т.З.с. 82; Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 40. 66 Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 40". » Алексий III Ангел предложил мир на българите, но условията му се оказали неприемливи за тях” (sic) — Хониат е категоричен: условията на българите били неприемливи за Алексин III; П. П е т р о в. Към въпроса за освобождаването на Видинско, Белградска и Браничевска облает от византийско иго и присъединяването им към Втората българска държава. — ИПр., 1957, 2, с. 90: българите поискали от Алексий III Византия да признав съществуващо- то положение— присъединяването на северозападните области към българската държава (вж: Божилов. Белота, с. 80, бел.91) . В. Н. Златарски (История.Т. 3, с. 82) не дана никакво обяснение на преговорите, а пак там на с. 170 този важен въпрос направо е подминат. 67 Божилов. Белота, с. 80. 39
Katuiniacki. Werke, 23 — 26 (житие на Иван Рилски от Патриарх Евти- мий) ; И в. Д у й ч е в. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, 231 — 237. 69 N i с. Choniatae Historia, р. 46Б; Т heod. Scutariota,p. 416. 7® N i с. Choniatae Historia, p. 466, 467 — 468; Theod. Scu tariota p. 416; Златарск и. История. T. 3,88—89; Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 40. 71 N i с. Choniatae Historia, 469 — 470; Theod. Scutariota, 416 — 417; G. Acropolitae Historia, 20 — 21. Докато Хониати Скутариот твърдят, че Иванко е ОрсгуеРГ?? на Иван Асен, Акрополит пише, че той е негов ярште^аЙеХ^ос. 72 ф. И. У спеиский. Образование Второго болгарского царства. Одесса, 1879,174 —175: Иванко бил представител на болярска партия, недоволна от управле- нието на Иван Асен. 73 Златарск и. История.Т. 3,95 — 100; заговорът е бил дело на куманска паритя (шс). Критика у: Д у й ч е в. Приноси, с. 294, бел. 28. 74 История. Т. 3, с. 131. 7Б Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 41. 7® Nic. Choniatae Historia, 468 — 469; Th eod. Sc utariota,p. 416. 77 n i c. Choniatae Historia, 469 — 470; T h e о d. Scutariota, 416 — 417. 7® Nic. Choniatae Historia, p. 471; T h e о d. S c u t a r i о t a., p. 417. 7®3латарски. История. T. 3 с. 447 сл: История. Т. 3, с. 125. ° Кратка история на България. С., 1983, с. 83. Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 34. 8 А п в b е г t,p. 69. 83 п опруженко. Синодик , § 91, с. 77. 84 Cronica Lui Constantin Manasses. Traducere medio-bulgarS — facutS pe-la 1350. Text fi glosar de I. Bogdan. Bucurefti, 1922, p. 202. 86 Вж посочванията в бел. 1. 8® G. Acropolitae Historia, p. 20. 87 Никита Хониат предлага богат материал за психологически портрет на Иван Асен. Византийският историк пише, че Иван Асен бил дързък, суров, смел (р. 369), биел се като лъв (р. 468), бил извънредно съобразителен, способен да нами- ра щастлива развръзка и в най-затруднено положение (р. 398); постигал победа след победа и трупал трофей след трофей. Чудесна представа за Иван Асен, за неговите качества на държавен мъж — политик и военачалник, добиваме от речта, произнесена преди кампанията срещу севастократор Исаак (р. 465 —467). '8 Тази форма На държавно ръководство била приложена още веднъж от самия Иван Асен. Според Акрополит (р. 20) той приобщил към управлението по-мал кия си брат Калоян. По същия начин постьпил в 1196 г. и Петър, който също използувал Калоян (Nic. Choniatae Historia, р. 47 2; Т h е о d. Scutariota, р. 418) G. Acropolitae Historia, р. 20. 8® Nic. Choniatae Historia, p. 472; Theod. Scutariota, p. 418. ^Попружеико. Сииодик , § 91, с. 77. (Палаузов препис). 92 N i с. С h о n i a t ае Historia, р. 399. № 2. ТЕОДОР-ПЕТЪР (1186 —1196) Теодор, наречен по-сетне Петър1, е най-големият от тримата братя2. Жизненият му път до началото на освободителното въстание (1186 г.), както и на Иван Асен, ни е непознат3. Историческите извори — византий- ски и латински — свързват здраво и трайно имената на двамата по-голе- ми братя с първите десет години от историята на възобновената българ- 40
ска държава4. И все пак техните пътища и техните съдби са били до из- вестна степей различии. Може да се допуске, че това различие се е проя- вило още през първите месеци на борбите срещу империята. Дали Иван Асен е бил по-войнствен, по-дързък, по-целенасочен (както пише Хо- ниат) , а Петър — по-устойчив, повече склонен на компромиси, по-малко амбициозен или пьк двамата са били привърженици на различии сред- ства за постигането на една и съща цел? Трудно е да се отдаде предпочи- тание.и то категорично,на една от двете възможности. Но факт е, че меж- ду двамата още в самото начало се е стигнало до разногласие или дори до временен разрив: Петър е склонил да прекрати за момента (или за по-дълго време?) войната срещу Византия5, докато Иван Асен е бил непреклонен. Петър приел да управлява от името на Исаак II Ангел севернобългарските земи, освободени от първата въстаническа вълна, докато Иван Асен.отстъпвайки пред превъзхождащата го сила, се готвел за втората вълна — за освобождение™ на всички български земи, за обединението на всички българи от Мизия (територииге на север от Бал- кана) и от България (областите на юг от Балкана) Дали този временен разрив, основаващ се както на политически разногласия, така и на различия в характера7, е оказал влияние върху позицията на Петър в управлението на възстановената българска държа- ва? Вероятно — да! Наистина Петър още със самото провъзгласяване на въстанието е бил обявен за цар8 (акт, символизиращ възстановява- нето на държавата), но твърде скоро за цар бил въздигнат и Иван Асен. Своеобразного двувластие9 продължило доста време, като ролята на Петър постепенно намалявала (от 1190 — 1191 г. нататък), за да се стигне до интересного решение: Петър получил апанажно владение, об- хващащо областта около старата българска столица Велики Преслав10, като си запазил всички външни белези на царската власт11. Решителният час за Петър ударил в 1196 г.: Иванко, излъчен от средата на онези боляри, конто търпеливо били „обработени” от Визан- тия, убил Иван Асен12. Сега вече Петър трябвало да действува само- стоятелно13 и решително: заговорниците овладели Търново14 и очаква- ли помощ от Алексий III Ангел, за да покорят цяла Мизия16. От оскъд- ните свидетелства на Никита Хониат може да се допусне, че Петър реаги- рал бързо, обсадил престолния град, но не се осмелил да го атакува. Трудно е да се отсъди кое от двете решения е най-правилното, но дей- ствията на Петър дали резултат. Не бива да се забравя, разбира се, че успехът на Петър се дължал и на византийското нежелание или неумение- то на империята да се намеси по-активно и по-сполучливо в български- те дела16. Факт е обаче бягството на Иванко и най-близките му сподвиж- ници в Константинопол17. По този начин „властта над миэите отново минала изцяло в ръцете на Петър м18. Самостойното царуване на Петър било твърде кратко и за него знаем съвсем мал ко. Отново виждаме в действие двувластието. Не би могло да се каже със сигурност дали Петър се е страхувал, че няма да се справи сам, или се е опрял на съществуващата вече традиция, но Хо- ниат пише недвусмислено: той взел за „помощник в [държавните] дела и участник в управлението” Калоян19. Единствен© Скутариот твърди, че Петър, след като взел за свой помощник по-малкия си брат, с всички сили „опустошавал ромейските земи”20. А Хониат добавя, че „никой от нас не се противопостави на Петър”21. Но новият българ- 41
ски цар нямал време да поКаже държавническите си способности: „мал- ко по-късно” (цисрф оотерор) и той завършил живота си като Иван Асен — бил пронизан от меча на свой сънародник22. 1 Безе порно кръетното име на яай-стария Асеневец ебило Теодор, а Петър било възприето допълнително (може би при провъзгласяването за цар (?), както приемат почти всички изеледователи): „Теодор,наречен Петър” (П опр у ж ен- к о. Синодик, с. 77, § 92). В помениците той е само Петър (Й. Иванов. Поме- ници на български царе и царици. — В: Й. Ив ано й. Избрани произведения.. Т. 1. С., 1982, с. 146, 148). За византийските автори той е Петър (Пёгрос), а за западни- те (Hist. peregr,p. 135.149; A n s b е г t, р. 33, 58) — Kalopetrus. 2 Theod. Scutariota, p. 372: „6 6e t<3p бЬёХр&р прахгоч Пётроч... ”. 2 Вж иякои предположения при №1 — Иван I Асен 4 Подробно за въстанието и последвалите войн и срещу ^Византия при Иван I Асен, passim. ° Вж тук I, №1 — Иван I Асен, бел. 29. 6 Пак там. 7 Ненапразно Петър е бил известен под името Калопетрос (интересного е, че то се среща само у западноевропейските автори (вж тук, бел. 1, но не в български- те и византийските). Вероятно той е бил, противно на Иван Асен, по-мек, по-кро- тък, по-сговоочив. 8 N i с. Choniatae Historia, р. 372. Theod. Scutariota, р. 372 (,j3aoi- Хёа BovX-ydpcjp катарораоач ёаитЪр"). Вж подробно при I, №1 — Иван I Acer. 9 За двувластието като форма на държавно управление, тук I, №1, бел. 88. 10G. Acropolitae Historia, р. 20; Th е о d. S с u t а г i о t а, 457—458. 11 За двувластие говорят чуждите извори (Хониат, Скутариот, Hist, peregr., Ansbert), т. е. тези, конто познават формата, но не и съдържанието, докато в бъл- гарските подобии сведения лирсват. Дори до смъртта на Иван I Асен, независимо от това, че се е намирал (?) във Велики Преслав, Петър е бил смятан за държавен глава. Посолството на Алексий III Ангел (1195/96 ?) е било проведено до ,.Петър и Асен” („тгрёа0€1Ч тгётрфе прЪч тЪр Пётрор кси тор 'Аайр..— Nic. Choniatae Hist. р. 465). Никои учени са склонни да отцдат и по-нататък, като допускат дори, че Петър е сякъл собствени монети. Вж; Е. Pochitonov. La plus ancienne £mmis- sion mon^taire bulgare de 1’e'poque du Second royaume—Byz. Slav., XXXI, 1969, 1, 54 — 62. Възражения у: И в. Й о р д а н о в. Монети и монетно обръщение в среднове- ковна България (1081 — 1261). С., 1984,42 — 43. 12 Nic. Choniatae Historia, 469 — 470; Theod. Scutariota, 416 — 417. 13 Може би e бил подпомаган от Калоян? 14 Nic. Choniatae Historia, р. 470; Theod. Scutariota, р. 417. l^Nic. Choniatae Historia, p. 471. 16 Хониат критикува Алексий III, че не се отправил лично на поход към Бъл- гария, а йзпрЪТЙЛ Мануил Камица. Последният не могъл да възпре войската, която,след като достигнала българската граница, се разЪунтувала тя гъ върнала назад. Вж: Nic. Choniatae Historia, р. 471; Theod. Scutariota, 417—413. 17 Nic Choniatae Historia, p. 472; Theod. Scutariota, p. 418. 18 Nic.Choniatae Historia, p. 472; Theod. Scu tariota.p. 418. Ве- роятно плод на недоразумение е твърдението на Г. Акрополит (р. 21), че българите не приели Петър за цар и властта преминала към Калоян. l» Nic.Choniatae Historia, р. 472; Th е о d. Scutariota, р. 418: „ovp- uepiurtip Trj 6vP(UJTeia4 тЬр ‘la.'dhvr/t’ тгрооХа^брероч'’. 20 Th e о d. S c u t a r i о t a, p. 418. Може би за подобии действия намекваи Никита Хониат (р. 472) , но фразата’крие известна двусмислица. 21 Nic. Choniatae Historia, р. 472. 22 Пак там р 472; Theod. Sc « '.л п о t а,р. 418. Причините за убииство- то на Петър едва ли трябва да се търсят извън причините за убийството на Иван 1 Асен. Петър вероятно е стенал жертва на някой от прикрилите се в Търново съучаст- ннци на Иванко. 42
№3. КАЛОЯН (1197 - 1207) Никита Хониат, след като отбелязва съвсем бегло смъртта на цар Пе- тър, пише, че властта в страната преминала към „Йоанис, третия от братята”1. Йоан, Йоаница, или,както най-често е назоваван в изворите — Калоян2, бил роден по всяка вероятност към 1170 г.3 Следователно в годините на освободителните борби срещу Византия той бил 16 — 18-годишен младеж и едва ли е стоял настрани от действията на своите по-големи братя — действия, довели до освобождаването на български- те земи от византийска власт и до възобновяването на българската държава4. За съжаление съвременните му автори (преди всичко Никита Хониат) не били много благосклонни към неговата личност — все пак Калоян бил на втори план — и до 1197 г. той се явява твърде рядко в изворите. Първото известие за младия Калоян ни отвежда към 1188 г. Ники- та Хониат, привършвайки своя разказ за обсадата на Ловеч, съобщава, че императорът пленил съпругата на Иван I Асен и заедно с това взел за „заложник брат му Йоан” („тор ’Iwdvpjjp eh fyiripov ёсКтщер”) 5 Но тук разказът прекъсва и византийският историк доста по-късно се връ- ща към съдбата на Калоян: „Тогава прочее Петър бил взел за свой по- мощник в [държавните] дела и за участник в управлението Йоан, който бе достатъчно [ време] заложник у ромеите [ взет в плен], когато импе- ратор Исаак за втори път беше потеглил срещу мизите. Но той избя- га.. ,”6 Това известие е твърде важно, но Хониат е пропускал да посочи един основен факт: по кое време Калоян избягал от Константинопол? Той се задоволил да отбележи, че третият Асеневец бил заложник [капор. За съжаление употребата на това прилагателно не е направило (поне за нас) фразата по-ясна. Може би обяснението се крие в нейния завършек: „. . . и когато отново се върна у дома си, грабеше и опусто- шаваше ромейските земи, подобно на покойния Асен, защото природата не бе вложила и у него никаква търпимост към нашата държава.”' Този пасаж и преди всичко споменаването на „покойния Асен” означава ли, че Калоян побягнал от византийската столица едва след убийството на по-стария си брат? Или в случая имаме работа с худо- жествен похват ~ характеристика на единия брат чрез съпоставяне с другия, вече покойник, без това сравнение да ни насочва към определе- но време, т. е. трябва да разграничим уподобяването от времето на дей- ствията? Склонни сме да приемем второто обяснение и да отхвърлим възможността за бягство на Калоян около 1196 г.8 Не съвсем сигурна възможност да определим времето, през коего Калоян се намирал в Константинопол, ни дава друго известие на Ники- та Хониат. В него става дума за някакъв „дом на Йоаница” във визан- тийската столица9. Ако този дом наистина се свързва с името на Калоян и неговото пребиваване в Константинопол, трябва да допуснем, че той е живял там поне година-две. Но на престоя на Калоян в Константинопол би трябвало да се по- гледне и от друг ъгъл. Ако приемем, че най-малкият брат наистина е бил залог за мир между България и Византия, че неговото пребиваване във византийския престолен град трябвало да възспира Иван Асен и Петър от враждебни действия срещу империята, заложничеството му би могло да бъде ограничено между лятото на 1188 и края на 1189 г.19 43
Без съмнение тази година — година и половина е единственият отрязък от време, изминал,без да бъде отбелязано някакво въоръжено стълкно- вение между двете страни. И така, като хипотеза приемаме, че към началото на 1190 г. Калоян вече бил в Търново. Двама автори ни насочват, макар и не съвсем опре- делено, към неговото положение през следващите години: Никита Хо- ниат, който недвусмислено пише за враждебните му действия спрямо ромеите11, и Г. Акрополит, който ни уведомява, че след оттеглянето на Петър в Преслав Иван Асен задържал при себе си Калоян12. В по- следнего известие едва ли трябва да тьреим някакво указание за опре- делена длъжност на третия брат в държавния апарат13. По-скоро това би могло да се схване като отзвук от двувластието, установило се в бъл- гарската държава още от нейното възобновяване. Но ако тази недоиз- казана мисъл е недостатъчна, за да ни убеди, че Калоян споделял власт- та в страната с Иван I Асен, последвалите събития, описани от Хониат, свидетелствуват тькмо за подобно положение, макар и за времето след 1196 г. Когато Иванко избягал от Търново и властта „отново минала изцяло в ръцете на Петър”, той „взел за помощник в [държавните] де- ла и за участник в управлението Йоан”14. Писаното от Хониат може би не трябва да се тълкува в смисъл, че Калоян получил царска титла, но безспорно напомня за двувластието Иван Асен — Петър и отрежда на най-малкия брат важна позиция на върха на българската държавна пи- рамида. Към 1197 г. (твърде скоро след като Иван I Асен погинал от мечч на Иванко), както допуска В. Н. Златарски, или „ рлкрьЗ varepov”, както пише Хониат15, паднал и Петър. Заговорниците — няма съмнение, че такива са съществували — и този път не сполучили докрай и властта пр вминала в ръцете на Калоян16. Най-младият брат поел държавното управление в труда! момент. Наследието от двамата му братя било, от една страна, добро — стреме- жът за възобновяване на българската държава бил осъществен и Бъл-1 гария била факт, който не можел да се пренебрегне. От друга страна, на младия български владетел предстоели нелеки задачи: да освободи от византийска власт всички български земи, да укрепи българската държава военнополитически, да „пробив стената”, издигната от Констан- тинопол, като постигне така желаното признание на международник авторитет на България, а ако било възможно, да се опита да осъществИ Голямата идея, за конто неговите братя само загатнали. Калоян присть! пил към решаването на тези трудни задачи, конто отразявали повелите на времето, а не лични хрумвания, с политическа прозорливост и чо- вешка мъдрост, необичайни за неговата все още млада възраст. Българският цар открил първия си съюзник в лицето на убиеца на своя брат Иван Асен — Иванко. Калоян принесъл в жертва чувства- та си в името на държавните интереси и се споразумял с Иванко за съ» местни действия срещу Византия17. Бившият болярин бил твърде под- ходящ поне за момента сътрудник. Той бил назначен от Алексий Ш Ангел за управител на Пловдивската облает и за командващ всички византийски войски, конто трябвало да воюват срещу България18 Скоро Иванко, или Йече Алексий, отново проявил своя стремеж към самостоятелност и враждебност, този път към Константинопол, като установил господството си над обширна облает, достигаща до Егей 44
ско море19. Първите прояви на Иванко, вероятно през 1198 г., били съпроводени с военни действия и от страна на цар Калоян срещу Ви- зантия. Никита Хониат съобщава за голямо куманско нашествие в „Македония” — в случая Източна Тракия20, коего предшествувало или било едновременно с отцепването на Иванко. Цар Калоян не се ограничил с тези си действия и насочил погледа си към Македония, към сподвижника на своите братя Добромир Хриз21 — самостоятелен владетел на крепостта Струмица и земите около нея22. Променяйки на няколко пъти своята политическа ориентация (по думи- те на Хониат той бил „леснопроменлив хамелеон”23) към 1198 г. той постигнал споразумение с българския владетел. С това планът на цар Калоян, основаващ се до го ляма степей на амбициозните стрем ежи на Иванко — Алексий и Добромир Хриз да наградят собствени „княжест- ва” (по думите на Г. Острогорски), бил окончателно завършен. Военните действия по така набелязаната програма продължили около пет години (1198 — 1202). Какви били резултатите от тях? Ви- зантийската империя била изправена пред сериозна заплаха — военни столкновения на широк фронт, който обхващал Тракия, Родопската облает и Македония. Алексий III Ангел успял сравнително по-леко — така поне представя събитията Никита Хониат — да се справи с Иванко. Наистина на първо време византийската армия претърпяла голямо пора- жение край Батрахокастрон24, но впоследствие Иванко бил заловен с измама (1200)25 и изчезнал от историческата сцена. По-продължи- телна била борбата на империята с Добромир Хриз, който междувремен- но овладял непристъпната твърдина Просек и се установил в нея2° (осо- бен© след съюзяването му с бившия протостратор Мануил Камица27). В началото Алексий III бил възпрепятствуван да отправи всичките си сили срещу двамата, тъй като бил принуден да насочи вниманието си към новия родопски управител Йоан Спиридонаки28, но към 1202 г. той сполучил да ликвидира съпротивата на Добромир Хриз (отново с хитрост) и на Мануил Камица29. Нерадостната съдба на двамата отцепници (Иванко и Добромир Хриз) сякаш означавала крах на Калояновите планове. Това би било прибързано заключение. По всяка вероятност българският цар е из- ползувал двамата ренегати за прикритие на собствените си действия, като два допълнителни фактора в борбата си срещу Византия, конто биха отклонили вниманието и част от силите на империята. И Калоян не пропускал да се възползува от удобния момент. През 1201 г., кога- то Алексий III Ангел бил обърнал своя поглед към Родолите (Йоан Спиридонаки) и Македония (Добромир Хриз и Мануил Камица), бъл- гарският цар отново изпратил своите кумански съюзници из Тракия30, а самият той обсадил тамошната крепост Констанция (Симеоновград)31, конто овладял без сериозни усилия32. Веднага след това Калоян пре-- хвърлил войската си на север от Стара планина, отправил се към Черно- морского крайбрежие и след непродължителна обсада превзел с при- стъп Варна33. По този начин той постигнал сериозен успех — установил свой преден пост в Тракия (Констанция) и унищожил византийского присъствие на север от Хемус^като освободил Варна. Петгодишната кампания на цар Калоян приключила със сключване на мир, между двете страни34. Хониат е категоричен: „ка! тас -проч ’lcodi>i>T)v unoi>6ti4 el-enepavev”35. За съжаление не познаваме условия- 45
та на този мир, тъй като византийският историк се е задоволил да отбе- лежи събитието само с цитираните по-горе няколко думи. При това положение ще бъде ненужно да се опитваме .да възстановим всички подробности, защото бихме достигнали до неубедителни заключения36. Два въпроса все пак биха могли да бъдат поставени, а именно: 1. Кой е направил първата крачка към сключването на мирния договор; 2. Коя е била основната клауза на това споразумение? Сякаш по-лесно е да се отгоцори на второто пигане. Без съмнение договорът е фиксирал тери- ториалните промени, дошли в резултат на петгодишните военни дей- ствия. Въпросът за царската титла на българския владетел или не е поставян или, ако е бил поставен, реакцията на Византия е била отри- цателна3'. Отговорът на втория въпрос е по-труден. Ако се отнесем с пълно доверие към Хониат и преди всичко към неговото твърдение „[ Кало- ян] nporeivei ool xeipa ксй отгёрЬетси”38, бихме могли да заключим, че българският владетел е бил инициатор за мирните преговори39. Под- чертано панегиричният стил на Хониатовото слово хвърля известно съм- нение върху достоверността на някои от изложените в него факти. Един- ствената причина, конто би принудила Калоян да поиска мир, е била маджарското нашествие в северозападните български земи и окупира- нето на Белград и Браничево40. Сключеният с Византия мир му позво- лил да възстанови българското господство в тази облает (преди 11 юни 1203)4 Ч В същото време и Алексий III Ангел имал сериозни съобра- жения за сключване на траен мир с България. През август 1202 г. него- вият племенник Алексий (син на Исаак II Ангел) избягал от затвора и влязъл във връзка с кръстоносците от IV поход, като им предложил да го възстановят на константинополския престол42. А през есента на същата година рицарцте вече били стъпили на Балканский полуост- ров и завладели от името на Венеция град Зара43. Тези важни съби- тия едва ли са останали дълго време настрани от вниманието на Алек- сий III и той е бил принуден, съзирайки новата опасност, да възстанови мирните отношения с България. И така първите пет-шест години от Калояновото властвуване до- несли известии теригориални првдобивки — разбира се, за сметка на български земи, владени от империята, но една от основните цели — признание и потвърждение на царската титла на българския владетел, все още била недостижима. И това е напълно обяснимо. Византия не била притисната достатъчно от българите, а опасността от кръстонос- ците едва се задавала, за да принуди империята към тази отстъпка и признав царского достойнство на Калоян, коего му се полагало по право и по традиция, възхождаща към Първото българско царство. И тук очертаващата се промяна в международната обстановка в Европейский Югоизток — амбициозната политика на папа Инокентий Ш44 и Четвър- тият кръстоносенпоход45 — дошла на помощ на българския владетел. Той не пропускал тази възможност. В началото на 1200 г.46 Калоян получил писмо — първото в про- дължилата седем години кореспондеиция — от римския първосвеще- ник48. Българският цар вероятно е бил изненадан от това нечакано от него послание. Разбира се, изжеиадата не е била единствената причи- на за продължителното му мълчание и бавене на отговора (първото Калояновото писмо датира към 120249). В самото начало той не же- 46
таел да се обвързва с Рим и което е не по-малко важно, той все още се е надявал да получи това, към което се стремил, от Византия. Както видяхме, мирът от 1202 г. не задоволил неговите естествени и напълно разбираеми амбиции. Наред с това от Запад се задавала една сила — рицарите от IV кръстоносен поход, — която била способна да се намеси решително в съдбините на Балканите. Калоян бил длъжен да реагира на тези събития. И той реагирал по начин, достоен за най-прозорливи- те държавни мъже. Калояновият отговор на първото писмо на Инокентий дал истин- ски живот на тази кореспонденция, която в българската история би могла да бъде сравнена единствен© с кореспонденцията на цар Симеон с патриарх Николай Мистик50. Ако през ттьрвите три години (начало- тона 1200— края на 1202) билиразменени само две писма, през следващи- те четири години и половина двамата кореспонденти сиразменили още два- надесет писма51 .Трима пратеницина римския апостолически престол посе- тили Търново, а Калоянови посланици се явили пред папата във Вея- ния град. Българският цар се оказал много добър дипломат и бил на необходимата висота в този интелектуален двубой. Така например в първото си писмо Инокентий ловко подхвърля: „А ние като чухме, че твоите предци са произлезли от благороден род на град Рим. . ,”52* Калоян с не по-малка ловкост подхванал това внушение (без да се за- лъгва в неговата достоверност) и в отговора си вмъкнал: „. . .Затова въздадохме много благодарност на всемогъщия бог. . ., който обърна поглед към нашего смирение и ни припомни за нашата кръв и отечест- во, от което произхождамс. . ,”53 В писмото си до папата Калоян не- еднократно говори за Симеон. Петър и Самуил, „imperatores nostri Ve- teres”34, или за,, nostri predecesores”55. Инокентий III веднага съзрял възможност да оправдае своята отстъпка — даване царско (кралско) достойнство на Калоян. В писмото си от 27 ноември 1202 г. римският първосвещеник подмята: „.. .Петър, Самуил и на другите твои знатно- паметни предци”. . ,56 Калоян не закъснял да откликне и на това вну- шение: „.. .Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на всички останали царе на българите’’57 И така приемствеността с Първото царство била установена, а искането за царска диадема — обосновано! В същото време Калоян не изтървал и най-малката възможност да окаже, макар и деликатно, натиск върху папата. В писмото си от май 1203 г. известил на Инокентий III, че Константинополекият пат- риарх и Алексий III, след като научили за връзките му с Рим, писали: „.. .Ела при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти поставим патриарх, защото царство без патриарх не б ива?5 8 Наистина Калоян отказал не „защото искам да бъда роб на св. Петър и на твое светейшество”59, а защото не желаел да се обвързва с Византия в момент, когато рица- рите вече застрашавали Константинопол. Но това известие не може да не е смутило Инокентий III и да не е повлияло върху окончателно- то му решение. Крайният резултат от тази размяна на любезности бил ясен: побе- дата била отредена на българския владетел, макар че той искал едно, а получил друго. Това обаче не му попречило да приеме, че е постиг- нал желанията си. На 15 октомрри 1204 папският легат кардинал Лъв * Курсивиранията по-нататък в текста са на автора — И. Б 47
пристигнал в българската столнина. На 7 ноември той помазал и посве- тил архиепископ Василий за патриарх („consecravit me in patriarcham ”), а на следващия ден, 8 ноември, той „короняса и благослови цар Кало- ян” („coronavit et benedixit imperatori Caloiohanni”), господар на всички българи и власи и постави на главата му царска корона и връчи в ръце- те му скиптьр”60. Последвалите събигия показали по убедителен начин прозорливостта на българския владетел. Той постигнал основнатд си цел, без да даде почти нищо в замяна. Неговият „златопечатник” (края на 1203)6х, с който приемал върховенството на Римската църква, оста- нал документ без реално покригие. От друга страна, споразумението между двамата достойни партньори не оказало почти никакво влия- ние върху политического положение на Балканите — нещо, на което и двамата без съмнение залатали. Папата не могъл да възпре Калоян от действия срещу рицарите, но и в същото време не могъл да му оси- гури безопасност от тяхна страна. Договорът с папата не помогнал на Калоян да установи мирни отношения с Латинската империя, но и не му попречил да пристъпи към нейното разгромяване6 2. Водейки фината дипломатическа игра с апостолическия престол, Калоян без съмнение следял с много голямо внимание международни- те събития в Европейския Югоизток. А те взели неочакван и застраши- телен обрат. След завладяването на Зара (ноември 1202) кръстоносци- те окончателно се споразумели със сина на бившия василевс Исаак II Ангел — Алексий, да завоюват за него бащиния му престол63. След като взели това решение, те се отправили към Константинопол. На 18 юли 1203 рицарите били пред портите на ромейската столица, а Алек- сий III изоставил престола и се укрил. На 1 август синът на Исаак II бил провъзгласен за император и коронясан64. Нататък събитията се развили с още по-голяма бързина. Влошаването на отношенията между кръстоносците и ромеите довело до преврат в Константинопол, в резул- тат на който Алексий IV Ангел бил убит и за василевс бил обявен Алек- сий V Мурзуфл65. Но това само засилило византийско-латинския конф- ликт. На 13 април 1204 г. Константинопол за първи път в своята исто- рия паднал във вражески ръце66. Така рицарите разрушили един миг, унищожили една легенда, конто била сърцевината на византийската политическа идеология и определяла структурата на християнския универе67. Следващите стъпки на кръстоносците — избор на импера- тор (на 16 май за пръв латински константинополски император бил коронясан Бодуен, граф на Фландрия и на Ено68), разпределение на земите на византийската империя69 и започналото им овладяване70, показали недвусмислено на цар Калоян, че има работа с една нова поли- тическа реалност, с конто трябвало да се съобразява. Като описва събитията след възшествието на Алексий IV (1 ав- густ 1203), Жофроа дьо Вилардуен отбелязва, че всички с „изключе- ние на Йоанис, който беше крал на Влахия и на България”, признали новия василевс за свой сеньор71. Трудно е да се каже дали по това време (август — ноември 1203) Калоян вече бил правил опит да влезе във връзка с кръстоносците или с Алексий IV с цел да бъде потвърден сключеният в 1202 г. договор. Или пък отказът на българския владетел дошъл в отговор на претенциите на константинополския император. Независимо от това, кой е верният отговор, първият допир на Калоян с кръстоносците и тяхното протеже Алексий IV (есента на 1203) е факт. 48
Враждебната обстановка ускорила решението на Калоян да се обвърже с Римската църква и вероятно в края на същата година той засвидетел- ствувал своята готовност да приеме върховенството на папата („Злато- печатникът” изпратен на Инокентий III7 *). Следващата стъпка на Калоян ни е добре известна. В началото на 1204 г. той вече е бил добре осведомен за взимащия все по-големи размери конфликт между ромеите и рицарите73. И българският вла- детел решил да извлече полза от това положение. Макар че въпросът за царската корона, която трябвало да получи от Рим, вече бил оконча- телно уреден (папските документа датират от 25 февруари 1204), Ка- лоян не пропускал да се възползува от затруднението на кръстоносците и да се опита да получи от тях това, което толкова време искал от Ино- кентий III. Този опит на Калоян на пръв поглед буди недоумение: ни- ма той не. е разбирал, че това, което е искал от рицарите (ако изобщо получел нещо), в никакъв случай не е било равностойно на онова, кое- то вече почти е получил от ръцете на римския ггьрвосвещеник? Не б ива да подценяваме Калоян. Той не може да не е схващал, че стойността на един акт на апостолический престол далеч надвишава стойността на акт, издаден от кръстоноските водачи или дори от един латински Константинополски император. Тогава? Калоян е бил реалист и е бил принуден да държи сметка за развитието на събитията в Константи- нопол. Искал или не, той е бил длъжен да се съобразява с рицарската армия и с нейните възможности. На него нищо не му е пречело, водейки преговорите си с Инокентий III, да започне една ловка дипломатическа игра и с кръстоносците. При положение, че сполучел, той би имал цар- ска титла, дадена му от Рим, и гаранции за мир от новите господари на Константинопол, а може би и нещо повече. Но нека видим как са се развили събитията. През фэвруари 1204 г. — съобщава Робер дьо Клери — Калоян поискал от оароните да му дадат царска титла и да го признаят за суве- ренен владетел. В .замяна се задължавал да ги подпомогне при овладя- ването на Константинопол със стохилядна армия74. Това предложение било отхвърлено от съвета на бароните75. Наскоро след превземането на византийската столица (13 април 1204) пратеници на цар Калоян отново посетили рицарите, този път с предложение за мир. Но отново отговорът бил отрицателен и дори надменен: гордите кръстоносци за- явили, че той незаконно владеел земя, която принадлежала на империя- та76; че той трябвало да сложи оръжие и да се откаже от престола, в противен случай те щели да опустошат цяла Мизия77. Всички тези опити78 показали на цар Калоян, че не ще може да получи нещо от кръстоносците и че установяването на мир между него и Бодуен е не- възможно. Опасността била очевидна, или, както писал почти две столе- тия по-късно съставителят на арагонската версия на Морейската хрони- ка, българският владетел се страхувал, че император Бодуен, „който се намираше на неговите граници, може да навлезе [ в земите му ] и да завладев неговата империя, както бе направил с тази на гърците”79. Независимо от проявеното желание за мир цар Калоян не се оста» вил да бъде заблуден и което е по-важно, изненадан. Проявената от рицарите враждебност била така открита и демонстративна, че на него е му оставало нищо друго, освен да се подготви за сериозни и продъл- жителни военни действия. Първата му реакция била в традиционната 4 Фамилията на Асеневци- • • 49 *
посока — призоваване на куманите80, конто били постоянни съюзни- ци на българите81. Като отчитал сложността на положението, Калоян потьрсил и други съюзници. В някои извори те са назовани гурки82, а в други — туркомани83. Трудно е да се каже какъв народ се крие под тези наименования — дали това са били отбрани кумански войски или пък Калоян се е обърнал към селджукските турци, конто трябвало, ако съюзът се осъществял, да нападнат Латинската империя откъм Ма- ла Азия. С това приготовленията на българския цар за предстоящата война не приключили. Появил се още един съюзник, който потърсил не само неговото сътрудничество, но и закрила. Според Хониат ромеите от Тракия, след като напразно предлагали услугите си на Бодуен и Бони- фас дьо Монфера (владетел на Солун84), се обърнали към „Йоан, рож- ба на планината Хемус”, който ги приел на драго сърце85. Вилардуен е по-обстоен: „Но гьрците, конто бяха много вероломни, не бяха прого- няли коварството от своите сърца. По това време те видяха, че фран- цузите бяха твърде разпилени по земите и че всеки имаше да върши [нещо] за своя сметка. Те помислиха, впрочем, че тогава биха могли да ги предадат. И те тайно взеха пратеници от всички градове на стра- ната и ги изпратиха при Йоанис, който беше крал на Влахия и на Бъл- гария, който беше воювал с тях и постоянно воюваше; и те му изве- стиха, че ще го обявят за император (que il le feroient empereor) и че всички ще му се подчинят, и че ще убият всичките франки. И те ще му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той ще им се закълне, че ще ги управлява като своите [ поданици]. Така бе сторена клетвата!’8 6 Тези преговори (вероятно началото на 1205) — така както са ни представени от френския историк — показват недвусмислено колко много са се променили нещата. Само допреди три години Калоян без- успешно се домогвал до ромейского признание на своя международен суверенитет, а сега гордите ромеи, преследвани и унищожавани от ла- тинците, склонили да го признаят за свой василевс! Това, което Иван Асен и Петър се опитали да получат от Фридрих I Барбароса („импера- торската корона на гръцкото кралство”) и към което се стремял са- мият Калоян, преговаряйки с кръстоносците, сега било съвсем близо. Калоян вече имал титлата, но трябвало да се пребори с друг император за нейното реално съдържание. Разбира се, ромеите едва ли са били на- пълно искрени (те са виждали в негово лице единствения човек, кой- то би могъл да отърве Константинопол от латинциге), но и Калоян едва ли се е заблуждавал (в момента ромеите са му били необходими като съюзници). В случая предимството е било на иегова страна и той би могъл да се възползува от подкрепата им, като не забравял, че тя е несигурна и непостоянна. Близкого бъдеще показало, че българският цар не сгрешил. След като приключил с подготовката, цар Калоян побързал да ускори събитията и да изпревари възможните действия на латинциге Срещу България. Това му давало възможност да спечели тактическо предимство и да определи времето и мястото на решителното столкно- вение с рицарите. По думите на Никита Хониат8' след завършване н» преговорите Калоян заповядал на ромейскиге пратеници да се завър- нат по домовете си и да започнат подготовка за въстание. И наистинж 50
въстанието не закъсняло. Първи се вдигнали жителите на Димотика, след това латинската власт била ликвидирана в Адрианопол и Арка- диопол88. През цялото време Калоян подпомагал ромеите, като „се стараел да остане скрит”89. Император Бодуен, след като научил, че ромеите с помощта на българския цар започнали да овладяват главните градски центрове на Източна Тракия, свикал всички латински отреди, пръснати из Ма- ла Азия90, и изпратил към Адрианопол един рицарски отряд, коман- дуван от Жофроа дьо Вилардуец и Манасие дьо Лил91. На 25 март 1205 сам императорът и граф Луи дьо Блоа и дьо Шартр, без да дочакат да се събере цялата кръстоносна армия, също потеглили към Адриа- нопол92. Когато пристигнали близо до града, те видели по стените и по кулите да се развяват знамената на Калоян93. Там към тях се при- съединил с още толкова хора венецианският дожд Енрико Дандоло94. По това време (началото на април) пристигнал и цар Калоян с основ- ните си сили, сред който били 14 000 кумани95. На 13 април Калоян хвърлил в лъжлива атака срещу латинския лагер куманската конни- ца, която нанесла известии загуби на рицарите96. На следния ден, 14 ап- рил 1205, използувайки същата тактика, Калоян започнал решителна- та битка, която завършила с катастрофално поражение на кръстонос- ната армия97. Според Хониат и Вилардуен император Бодуен бил зало- вен жив и отведен в Търново98 а граф Луи и мнозина от най-висшите барони падналина бойното поле9®. Битката край Адрианопол имала трайни сетнини върху съдбини- те на Латинската империя. Докато част от разбитата армия била орга- низирана и отстъпила към Родосто под ръководството на маршала на империята Жофроа дьо Вилардуен100 (по пътя, в Памфилион тя се съединила с отряда на Пиер дьо Брашиьо, който не участвувал в злощаст- ното сражение101), друга трупа бегълци начело с ломбардския граф Жи- рар сполучила да се добере до Константинопол за два дни вместо за пет102 — вероятно под влияние на страха от българския цар103. И на- истина Калоян не се забавил край Адрианопол и потеглил подир бе- гълците. Вилардуен отбелязва, че той ги следвал през целия ден и през целил път, а първата нощ се установил на лагер на разстояние две лиьо от рицарите104. Обединението на остатьците от разгромената армия с отряда на Анри, братана император Бодуен (това станало в Родо- сто105), не попречило на цар Калоян да затвърди по най-убедителен начин своего превъзходство. Без да срещне сериозна съпротива, през април — май 1205 той овладял „цялата земя”, а неговите кумани до- стигнали до Константинопол106. Вилардуен с прискърбие съобщава, че латинците освен Константинопол, владеели само Родосто и Селим- врия. В края на май положението в Тракия се променяло. До Петдесет- ница (29 май) Калоян „беше сторил в земята всичко, което желаете”, но не можел повече Да задържа своите кумански съюзници, конто по- ряди настъпилите вече горещини не искали да воюват и се завърнали в земите си. Тогава Калоян — пише Вилардуен — със своите ,Авойски от българи и гърци се отправи срещу маркиза към Солун!’10' Това на пръв поглед неочаквано решение на българския цар има своето обяс- нение (освен оттеглянето на куманите): той наистина сторил всичко, което желаел да стори или по-скоро всичко, което можел да стори там; 51
защото Калоян добре е разбирал, че му липсват сили да атакува столи- цата на империята. От друга страна, той правилно преценил обстанов- ката и решил, че не бива да забравя и другия си противник — маркиз Бо- нифас, който претендирал за българските земи в западайте области на полуострова. По пътя за Солун българските войски обсадили Серес (градът бил подвластен наломбардския маркиз),който скоро се предал на ми- лостта на Калоян108. По думите на хронистите Калоян не слазил даде- ното обещание и се разправил с предалите се латинци109. Без да оправ- даваме действията на българския владетел, трябва да отбележим, че той бързал да се справи със Серес, тъй като в Солун ставали събития, който изисквали неговото присъствие там. Докато маркиз Бонифас воювал в Пелопонес срещу Лъв Сгур (обсаждал Навплион по думи- те на Вилардуен110), жителите на Солун се вдигнали на въстание и овладели града, като принудили ломбардския гарнизон заедно със съпругата на маркиза да се затвори в крепостта. От това положение се възползувал българският цар и неговите войски, командвани от Ецуисменос, завладели града. По-нататъшните действия на Калоян са малко неясни: той напуснал Солун — едва ли под заплахата от Бонифас, който бил повикан от съпругата си с писмо111, като го оставил в ръ- цете на „гърците”. Единственото обяснение на това решение е: ромеите били съюзници на Калоян — нещо повече, негови „поданици”, а той те- хен василевс! Ето защо може да се допуске, че Калоян се е съгласил градът и воденето на военните действия срещу латинския гарнизон — намерил убежище в крепостта — да минат в ръцете на местните ромеи, а Ецуисменос се завърнал в Просек, чийто управител билх 12. Макар че напуснал Македония113, българският цар все още не бил приключил кампанията си от 1205 г. Връщайки се към „своята страна” („vers son pais” — по думите на Вилардуен114), Калоян вля- зъл във връзка с пловдивските „попеликани”, т. е. еретици — павли- кяни и богомили115, конто предложили да му предадат града116. Ка- лоян не пропускал удобнияслучай да овладев Пловдив — безспорно най- важния градски център в Тракия, чиято ключова позиция можела да изиграе решителна роля в осъществяването на неговите планове. Действията на българския владетел били обосновали и от още нещо: успехите му през пролетта на 1205 г. вероятно пробудили враждебност- та на ромеите и предизвикали първите пукнатини в българо-византий- ското сотрудничество117. Тази бърза промяна в отношенията намери- ла най-ярък израз в Пловдив, който след оттеглянето на Рение дьо Три в Станимака118 останал в ръцете на местного население. И докато „по- пеликаните” били склонни да го предадат на Калоян, ромеите начело с Алексий Аспиет оказали съпротива. Това, разбира се, не могло да въз- пре българския владетел, който превзел града (според Вилардуен Плов- див се предал на милостта на Калоян119), наказал сурово една част от жителите (безсъмнено византийци), а друга част изселил принудител- но12 °. Завладяването на Пловдив (юни 1205 г.)121 било последното действие от Калояновата кампания през тази година. Веднага след това Калоян се завърнал в Търново. Трудно е да се каже защо изоставил военните действия в самого начало на лятото. Едва ли бихме могли да допуснем, че той се е уплатил от писмото на Инокентий III, което па- 52
пата му изпратил след сражението при Адрианопол12 2. Може би Хо- ниат е по-близо до действителното положение, като твърди, че Кало- ян се завърнал в престолния си град, тъй като там бил разкрит заговор срещу него123. За съжаление разказът е лишен от подробности и трудно можем да си представим истинското положение на нещата. Сякаш най- логично е най-простото обяснение: военната кампания продължила почти четири месеца и войската се нуждаела от отдих. Ето защо Калоян напуснал Тракия след изключително успешни действия и се завърнал в Търново, за да поднови войната в началото на следващата година124. Още в средата на януари 1206 г. (три седмици след Коледа, както отбелязва Вилардуен125) цар Калоян изпратил „в земята на Романия”, за да подпомогне Адрианопол и Димотика, една армия, конто на 31 яну- ари край Русион нанесла голямо поражение на конетабъла на империя- та Тиери дьо Термонд126. В отговор регентът Анри эасилил гарнизона на Селимврия12', но това било твърде малко, за да възпре българите. И наистина през февруари сам цар Калоян начело на многобройна ар- мия навлязъл в ,.Романия”. Без много усилия той овладял градове- те Неапол, Апрос, Родосто, Пандор, Хераклея, Даониум, Чорлу, Ати- ра128, а куманската конница отново достигнала почти до „портите на Константинопол, където Анри, регентът на империята, беше с тол- кова хора, колкото имаше, твърде опечален и разтревожен, понеже не можеше да разполага с достатъчно люде, за да защитава земята”129. По думите на Вилардуен на пет дни път от Константинопол не остана- ло нищо за опустошение освен градовете Виза и Селимврия — единст- вените латински владения в Тракия13 . През цялата тази кампания цар Калоян действувал по един и същи начин, а именно: разрушавал завладените градове и отвеждал населе- нието им в България131. Тъкмо тези негови прояви, безспорно подчи- нени на една по-голяма цел — присъединяване и приобщаване на цяла Тракия към българската държава,— предизвикали съпротивата на „гър- ците”, конто били в българската армия. Ромеите решили да скъсат окончателно с Калоян (процес, започнал още през 1205 г. със събитията в Пловдив) и да сключат споразумение с латинците. Според постигна- тото съгласие ромейската аристокрация в Тракия била оглавена от Теодор Врана, който получил като владение Адрианопол и Димоти- ка132. Тези преговори едва ли са се изплъзнали от вниманието на Ка- лоян. През юни 1206 г. той решил да прекрати своята кампания, твър- де резултатна до този момент, с установяване на властта си в Адриа- нопол и Димотика. Ромейского население на Адрианопол — дотогава съюзник на българския цар — отказало да го пусне в града133. Тогава Калоян се отправил към Димотика и я обсадил (по думите на Хониат, местните жители били съгласни да признаят Калоян за василевс, но пои условие, че той няма да влиза в града134), поставил край стените й много каменометни машини, наредил да изготвят други обсадни съоръжения и дори да отклонят река Марица135. Едва сега регентът на империята Анри се решил да действува (меж- дувременно в Константинопол пристигнали пратеници от Адрианопол и Димотика с молба за помощ136). Вилардуен ни е представил добре предпазливостта, с конто латинската армия напуснала столицата и на- влязла в Тракия137. Тази демонстрация едва ли е била впечатляваща, но Калоян преустановил обсадата на Димотика и потеглил към Бъл- 53
гария (едва ли трябва да приемем без резерва думите на Вилардуен, че „той не посмя да ги дочака, но изгори своите [ обсадни] машини и вдигна лагера си”138). Така или иначе Анри се възползувал от отстъп- лението, тръгнал по дирите на българския цар, но в последствие се откло- нил към Родопите и успял да освободи затворения в продължение на тринадесет месеца в Станимака Рение дьо Три139. Там той научил за смъртта на Бодуен140 и побързал да се завърне в Константинопол Дв Тракия бил оставен Теодор Врана141), където на 20 август бил коро- нясан за император142. Цар Калоян се възползувал от оттеглянето на Анри и събитията, свързани с неговото провъзгласяване за император, и през септември 1206 г. изненадващо се появил в Тракия. Този път той сполучил да овла- дев Димотика, след което разрушил укрепленията на града и отвел със се- бе си неговото население14 3. Действията му предизвикали нов поход на император Анри, който достигнал до Берое (градът бил изоставен от българите), а край Близм му се удало да освободи отвлечените жи- тели на Димотика144. Анри, след като посетил Адрианопол и Димоти- ка (да огледа пораженията на града, нанесени от Калоян145), за първи път се отправил срещу България. През Терме (Акве Калиде) той до- стигнал до Акило146 и без да стори нещо по-съществено, се завърнал в Константинопол14 7. В началото на следващата 1207 г. цар Калоян променил тактика- та. Той намерил съюзник, който да отвлече вниманието на латинците и да отклони част от техните сили, в лицето на Теодор Ласкарис148. Ини- циативата за съвместни и едновременни военни действия срещу Анри, който разполагал с твърде малко хора в Константинопол, дошла от никейския владетел. Българският цар изразил веднага своята готов- ност да се съюзи отново с ромеите — този път с тези от Мала Азия, за да се справи с латинците и ромеите около Теодор Врана149. Наскоро след това цар Калоян, съпроводен от куманската кон- ница, нахлул в Неточна Тракия и обсадил Адрианопол (в същото време Теодор Ласкарис започнал настъпление в Мала Азия150). Този път той бил по-добре подготвен: поставил срещу адрианополските укрепления тридесет и три каменометни машини и водел със себе си специално подготвени хора (Вилардуен ги нарича „trencheres”, т. е. „сапьори”)151, конто щели да се опигат да разрушат (или пробият ?) крепостните стени на града. Но и този път не сполучил. Вилардуен обяснява неуспе- ха по следния начин: докато българите обсаждали Адрианопол и атаку- вали на няколко пъти здравите му стени152, куманите се пръснали из Тракия, награбили плячка и решили да се завърнат в страната си. А след това добавя: „И когато той (Калоян — И. Б.) видя това, не посмя да остане без тях пред Адрианопол’.’153 Оттеглянето на цар Калоян от Тракия облекчило положенного на император Анри, който насочил цялото си внимание към Мала Азия и скоро сключил двегодишно примирив с Теодор Ласкарис. По този начин, отбелязва Вилардуен, били разделени враговете на империята, Калоян и Теодор Ласкарис, „конто бяха приятели и се подпомагаха във войната”154. Почувствувал се с развързани ръце, Анри събрал ар- мията си в Селимврия и за втори път потеглил към България (юли — август 1207). Този път латините достигнали до старопланинските под- ножия, прекарали три дни в град Авли и се завърнали обратно155. По-се- 54
риозна и по-важна за България била следващата стъпка на император Анри. В края на месец август в Кипсела той се срещнал с маркиз Бони- фас дьо Монфера и се споразумял с него в началото на октомври да съберат армиите си в полята край Адрианопол и да започнат съвместна военна кампания срещу българския цар16 6. Действията на цар Калоян след отстъплението от Адрианопол до края на август 1207 са неизвестни. Мълчанието на говорите сякаш навежда на мисълта за пасивност, за намерение да не се предприема нищо по-сериозно през изтичащата година. По-нататъшните събития показват обратного: те свидетелствуват, че Калоян е следял внимател- но своите противници. На 4 септември близо до Мосинопол маркиз Бонифас бил убит от ,,В Bougre de la terre”157, а главата му била из- пратена на цар Калоян768. Трудно е да се каже дали тези българи от околностите на Мосинопол (по време на срещата в Кипсела маркиз Бо- нифас отстъпил града на Вилардуен159) са действували самостоятелно или по внушение и под ръководството на българската държавна власт. Но както и да било, цар Калоян не пропускал да се възползува от това обстоятелство. Той правилно решил, че император Анри в такъв момент едва ли би започнал сериозно настьпление срещу българската държа- ва160, и наскоро след смъртга на Бонифас, през втората половина на септември 1207 г., се отправил срещу Солун. Предприетата от цар Калоян обсада на Солун (края на септември — началото на октомври), като оставим настрана някои по-късни исто- рици (Г. Акрополит и следващия го Т. Скутариот161), ни е позната по разкази на Робер дьо Клери162 и монаха Алберик163, от една стра- на, и от житийните текстове — от друга (главно цикъла „Чудесата на св. Димитър Солунски”164 и жигието на св. Сава166). Всички автори са единодушии в едно: цар Калоян намерил своята гибел край стените на Солун. Различието идва, когато трябва да се обясни смъртта, да се посочи непосредствената причина за нея: Калоян бил погубен от закрил- ника на града св. Димитър (Робер дьо Клери и Алберик), от св. Дими- тър със „съучастието” на куманина Манастьр16 6 (агиографският цикъл за Солунския светец), от неизвестен конник (отново св. Димитър?), поразен в сърцето, без да се знае от кого, най-сетне починал от болка в страната, както твърди Акрополит167. На пръв поглед съгласуването на тези известия и из дир ван его на истината е извънредно трудно. Все пак не може да не направи впечатление едно нещо, а именно: всички автори, в една или друга форма, наблягат на чудодейния елемент (до- ри и Акрополит не пропуска да вмъкне в разказа си легендата); следо- вателно би могло да се допусне, че в основата на посочените извори лежи един и същи разказ за гибелта на българския цар. Различията меж- ду тях са леспо обясними: те са плод на народната мълва, на всеобщия интерес към това изключително важно събитие от между бал канските политически отношения, на мястото на град Солун във византийската история (на това впрочем се дължи и вплитането на Калояновата съд- ба в „Чудесата” на солунския светец, покровител на града), Анализът на изброените извори води към още един извод: цар Калоян е бил за- стигнет от внезапна, нечакана от никого смърт (дори известието на Ак- рополит не противоречи на подобно заключение168). Този извод вече може да бъде подкрепен и по друг път — медицинского изследване на скелета от погребение №39 в цьрквата „Св. четиридесет мъченици” във 55
Велико Търново (без съмнение скелета на цар Калоян) показа катего- рично, че погребаният, преди да бъде врьхлетян от смъртта, се е радвал на цветущо здраве16 9. И така, цар Калоян починал от насилствена смърт в резултат на орга- низиран заговор, чиито нишки водят към обсадения от него Солун. Както местните гърци — за тях той е бил вече „Скилоянис”, „Ромеокто- нос”, „мъж на кървите”, най-злият враг на ромейския род,— така и лом- бардските барони са имали достатъчно основания да организират физи- ческото унищожаване на българския цар17 °. През 1972 г. при археологически разкопки в търновската цьрква „Св. четиридесет мъченици” в нейния северен портик бе открито пог- ребение на мъж, който е носил на дясната си ръка голям златен пръстен (61, 75 г., 23,7 карата) с надпис в негатив „Калоянов пръстен” (Ка- лонхнов пръстенъ)171.Надписът на пръстена, както и никои други обстоятелства цадоха материал за оживена дискусия (в повечето случаи в ежедневната преса)172: дали откритият гроб принадлежи на цар Ка- лоян или на негов едноименник? Трезвого преценяване на всички об- стоятелства, евързани с разкритото погребение, показва категорично, че в гроб №39 в църквата „Св. четиридесет мъченици” във Велико Търново е погребай цар Калоян. Кои са аргументите, който дават основание за подобен извод? При изучаването на този нелек въпрос173 трябва да бъдат разграничени два основни момента: датировка на погребението и отъждествяване на погребания. 1Це започнем с първия от тях. В житието на Иларион Мъг- ленски Патриарх Евтимий пише, че мощите на светеца, пренесени в Търново по нареждане на цар Калоян, били поставени в църквата „Св. четиридесет мъченици”:положи цр[ъ]квм евдты^г и славный?? велмко- ндубнмкъ D-те ,лже и до н[ы]нЪ лежжще 1,17 4. Следователя© в1205г църквата вече е съществувала и нищо не е пречело в 1207 г. там да е бил погребай цар Калоян. Известен е опитьт да се отрече това сведе- ние1 7 5 главно въз основа на традиционного схващане, че църквата е построена в 1230 г., т. е. поне двадесет години след Калояновата смърт176. Археологическите разкопки разкриха погребения, конто явно датират отпреди 1230 г.177, и останки от сгради (вероятно мана- стирски комплекс), който също възхожда към една по-ранна епоха. Това позволява северният портик, където се намира гроб №39, да бъде датиран със сиплэност значително по-рано, отколкото предложи него- вият разкопвач1'8. От друга страна, мемориалноктиторският надпис на цар Иван II Асен179 в никакъв случай не означава, че църквата е построена в 1230 г. и че преди тази дата там не е имало постройки. Изра- зът съ^да??ъ Баудла (гр. ^vey^pOt) $ddpcjv,ivuKo&opfidri ‘ек. rov дере- Xiov) не бива да се тьлкува винаги и навсякъде в смисъл, че въпросна- та сграда е построена изцяло, изоснови, „на чисто място”, по времето, за което се съобщава в съответния надпис. Напротив, такива случаи са твърде редки (Батошевският надпис180), докато обратного твър- дение може да бъде подкрепено с много примери, конто водят към един и същи случай: преправка, преустройване на вече съществуваща сграда181. Всичко казано дотук води до един извод: погребение №39 без особени трудности и противоречия може да бъде датирано преди 1230 г. 56
Отъждествяването на погребания в гроб №39 се улеснява значително от извършените за първи път у нас подробни технико-лабораторни из- след вания182, антропологически183 и други проучвания. Нека минем към резултатите. Скелетът има дължина 188 см , което говори за едър, с внушителна външност мъж (Калоян, т. е. красивият Йоан?!). Погре- баният е починал на 35 — 40 г. (тази констатация ни отвежда към възрастта на цар Калоян), той е бил физически силен човек, в отлично здраве, без увреждания (като се изключат белезите от заздравели рани по черепа). Смъртга, както вече казах, е настьпила внезапно184 — факт, кой- то съвпада с обстоятелствата на Калояновата смърт. След настьпването на смъртта вътрешностите на трупа са били извадени, а самото тяло — осолено185. Тези наблюдения не може да не се свържат с известието, което намираме в житието на св. Сава. Там е казано, че приближените на покойния цар Калоян „показваха последната си обич, понесоха мърт- вия си цар със себе си; а понеже се бояха от дългия път, те разрязаха корема му [ и] като извадиха всички му вътрешности и тялото му осо- лиха, отнесоха го в своята страна”186. Наличието на много какавиди и на мухи в погребението показва, че трупът не е бил положен в гроба веднага, а е стоял продължително време на открито — минимално 6 — 8 дни; максимално 12 — 15 дни18'. Тази важна констатация отново ни отвежда към цар Калоян и обстоятелствата, съпровождащи неговата смърт и погребение: трупът на българския цар наистина е бил погребай известно време след настъпилата смърт, тъй като е трябвало да бъде пренесен от С о лун до Търново. Технико-лабораторните изследвания показаха по убедителен на- чин, че имаме работа с твърде богато погребение, особено когато става дума за облеклото на мъртвеца. Проучванията свидетелствуват, че дре- хите на покойния са били изготвени от скъпи, златоткани ленени и коп- ринени материи и са украсени със сърма, бисери, злато. Преобладаващият цвят на откритите остатъци от тькани, както и на незначителните пар- ченца кожа (вероятно от обув ките) е червен188. Костюмът на погре- бания (цар Калоян) се е състоял (дотолкова, доколкото може да бъде възстановен) от шапка-покривало, диадема, туника, кожени обувки; тялото е било покрито със специален плащ-саван, всичко богато укра- сено189. Като прибавим към това и впечатляващия златен пръстен с надпис „Калоянов пръстен”190, става очевидно, че в гроб №39 в цьрк- вата „Св. четиридесет мъченици” е погребай цар Калоян. Убийството край стеките на Солун и последвалото погребение в цьрквата „Св. четиридесет мъченици” отбелязали края на десетгодишно- то.царуване на Калоян. Макар и кратко, управлението на този български владетел оставило трайни дири в съдбините на българската държава и в историята на Балканский полуостров. Кои са основните моменти и, разбира се, основните постижения в Калояновата политика? Първо, с помощта на папа Инокентий III той затвърдил царската титла на българските владетели от Второто царство, а чрез съюза си с ромеите (1205) той дори се домогнал до титлата „василевс на бълга- ри и гърци” — решит елка крачка към осъществяването на Голямата идея в българската външна политика. Наистина Калоян не смогнал да овладев Константинопол — неговата крайна цел (тези стремления карат някои учени да го сближават с цар Симеон191), но постигнатот о било добра основа за политиката на неговите приемници. 57
Вторият резултат от Калояновата политика имал решително значе- ние за съдбините на Балканите. Само една година след създаването на Латинската империя българският цар й нанесъл такъв удар, че тя престанала да бъде заплаха за балканските държави. Няма съмнение, че ако в 1261 г. Михаил VIII Палеолог направил последната стъпка към унищожаването на Латинската Константинополека империя, първата и най-важна била сторена от цар Калоян в 1205 г. Третата значима сетнина от Калояновите действия е добре харак- теризирана от Г. Острогорски: „Ако някой има заслуги за спасяването на Византия (Никейската империя в Мала Азия), този някой е бил цар Калоян!’182 Тези десет години властвуване на Калоян, наситени с много и зна- чителни събития, дали възможност за пълна изява на третий Асеневец — изява на неговото държавническо мислене, политическо и дипломати- ческо умение, качества на голям военачалник. Всичко това прави от Калоян един от най-бележитите български владетели от Второто царст- во188. Калоян е бил женен — обикновено се приема, че царицата е била от кумански произход, но затова няма никакви сериозни доказателст- ва19*. Според противоречивите известия на говорите, той е имал две деца: дъщеря Na (I, №9) и син на име Витлеем (I, №10). 1 N i с. Choniatae Historia, р. 472. 2 Едва ли има друг български владетел, чиетоимеда езасвидетелствувановтол- кова много и разнообразии форми: КалшЪн (N. Muimov. Un Scean du plomb du tsar Kaloyanr-Byz. Slav. IV, 1932, p. 135; Дуйчев. СБК. T. 2,c. 27) ;'Кало ЮН (B. Вълов. Новите разкопки иа църквата „Св. четирвдесет мъченици” във Велико Тър- ново.—Археология, 1974, 2,48 — 49); КДАШ ЮН, Кало^шаннъ, Калшнианнь, Кал о) оанн (К atu z n i a с k i. Werke, р. 56,95,178,197, И в а и о в. БСМ^.с. 419; К л. Иванова. Български, сръбски и молдовлахийски кирилски ръ копие и в сбир- ката иа М. П. Погодин. С., 1981, с. 125,137,139, 277,438); КйЛО lUJP.H Ь(Б. С т. Ли- ге л о в. Старобългарскн текстове); КаЛО Ю НЬ (П о п р у ж е н к'о. Синодик, с. 77, §92); Кало)шан (Иванов. БСМ2,с. 30); Калонан (Пак там, с. 584); (Nic. Choniatae Historia, p. 399, 472, 519; Nic. Choniatae Ora- tiones, p. 129; G. Acropoli tae Historia, p. 20, 21, 14‘ Theod. Scutariota, p. 458, 459; E p h r a e m i u s. vv. 7340, 7372, 7393 . • 4 To xpovuibv той Mopdcoc, 1033: Nic Greg., I, 2; I, p. 14;Патга8отоиХои-Керадёсо<;, 'АиаХекта I, а. 272); Icoav- vir^a. (Nic. Choniatae Orationes, p. 106); KaXoia>dwr}C (Td хрор.окЪи той Mo- p&oc, 1086); Caloiohannes (Дуйчев. Преписката, с. 22, 23, 31, 34, 48, 65);Iohan- nitius (Пак там, с. 21); loannitius (Пак там, с. 60); Kaloiohannes (Пак там, с. 21); Johanis, Johans, Johan, Jaenisse, Johannisse, Johanisse (Villehardou i n.Index, S v.); Jehans (Robert de Clari, p. 63, 64, 101, 102, 106, 107, 108); Jehan (Chroni- que de Morde, p. 22); Caloynni Assan (Li bro de los fechos, p. 16, § 59); Zu an (Hopf. CGR, p. 420). ’3 Антропологического изеледване иа скелета or гроб №39 (църквата „Св. че- тиридесет мъченици** във Велико Търново) показа, че погребаният (цар Калоян — вж. тук по-долу) е починал иа 35 — 40-годишна възраст, т. е. той е бил роден към 1167- 1172 г. 4 За подробности вж тук, I, №1 (Иван I Асен). 5 Nic. Choniatae Historia, р. 399; Theod. Scuta r io ta, p, 387. 8 N i c. Choniatae Historia, 472. 7 Пак там, p. 472. 8 Г. Цанкова-Петкова („Асеневци”, с. 48, бел. 58) приема, че Колонн избя- гал от Константинопол по време на похода на Исаак II Ангел от 1190 г. Това твър- дение се основана на направилия интерпретация на Хрниатовото съобщение (вж бел. 6 и 7). Византийският историк дава да се разбере, че Калоян бил взет за залож- ник при втория поход на императора(6юоебаас ката МуосЗр) през 118.8 г., а не при 58
..възобновяване на войната”, както твърдн Цанкова. Последвалото известие за бягството на Калоян не стой във временна връзка с предшествуващото изречение. 9 N i с. С h о n i a t а е Historia, р. 419, Д у й ч е в Цар Калоян, с. 111. 19 Вж тук, 1,№1 (Иван I Асен). 11 Вж тук, бел. 7. l^G Acropolitae Historia, р. 20. 13 Напоследък в подкрепа на това схвашане се привежда откритият в гроб №39 („Св. четиридесет мъченици”) златен пръстен-печат с надпис „Калоянов пръ- стен”. В. Инкова (Калояновото погребение, с. 83, 90) приема, че това е „актов пе- чат", използуван не само „с частна, но и с официална сфрагистична цел”. И е .серио- зен аргумент за високия сан на Калоян, притежаващ това изключително право в сред- новековна България”. От своя страна Ив. Дуйчев (Цар Калоян, с. 113) пише: „Несъмнено подпечат- ваната с този печат кореспонденция не е била „частна", а без друго „служебна". Всич- ко навежда на мисълта, че през периода от заврыцането си в България до възкачва- нето на царския престол Калоян е заемал някаква висша длъжност в държавната иерархия и при нейното изпълнение е използувал многократно своя пръстен-пе- чат.” Трябва да отбележим, че Калояновият пръстен-печат не е „актов” печат, т е печат, който е удостоверявал автентичността на държавни актове, документи и им е придавал юридическа стойност. В полза на тълкуването, че имаме работа с „частей" печат, използуван прн уреждане на частей дела.е и иадписът на печата, който не отра- зява служебного положение на своя собственик. Подобно предназначение са имали и, другите два пръстена-печата, открити при разкопките в „Св. четиридесет мъчени- ци” — „Бесаров пръстен”, „Доброславов пръстен” (В. В ъ л о в. Цит. съч., с. 48), както и познатите от по-рано пръстени-печати — „Ходоров пръстен”, „Витомиров пръстен”, „Радославов пръстен” (Й. Иванов. Старобългарски и византийски пръстени. ИБА, Д, II, 1911, 1 — 14). По-оправдано е’другого тълкуване на Калоя- новия пръстен: „Собственикът на пръстена е трябвало да бъде в своето време твър- де добре познат и прочут, дори без официална титла, и, от друга страна, трябвало е да бъде личност, която е разполагала с големи богатства и власт в българската държава” (вж: I v. D u j % е v. La bague-sceau du roi bulgare Kalojan.—Byz.Slav ,(XXXVI, 1975, 2 p. 178. 14 Nic. Choniatae Historia, p. 472. 15 Пак там, p. 472. Според Акрополит (G Acropolitae Historia, p. 21) Калоян поел властта след смъртга на Иван I Асен, тъй като българите не приели Пе- тър за цар (същият разказ yTheod. Scutariota, р. 458). Безспорно, писаното от Хониат е за предпочитане Вж Златарски. История. Т. 3, с. 104. 16 Обикновено се приема, че Калоян е приел царската власт в края на 1197 г. Освен съображението, че смъртга на Петър и възшествието на Калоян са станали малко след кончината на Иван I Асен, за началната дата на Калояновото властву- ване имаме и едно по-категорично посочване В едно от писмата си до папа Инокен- тий III (Д у й ч е в. Преписката, № IX, с. 31; ActalnnocentiiP. Р. Ill, Appendix,No 11 А, р. 570) Калоян твърди, че вече шест години изпращал посланици до римския първосвешеник. Тъй като писмото е писано между 25 февруари 1203 и 25 февруа- ри 1204 г. (по-вероятно в края на 1203), началните опити на българския владетел да се свърже с апостолическия престол (ако това твърдение е вярно) се отнасят към 1197. Вж; Златарски. История.Т. з,с. 105, бел. 1; ЛИБИ, III,с. 319, бел. 5 (Ив. Дуйчев). 17 N i с. Choniatae Historia, р. 512; Златарски История, Т. 3, с. 113, бел. 1. 18 Ni с. Choniatae Historia, р. 509; Златарски. История.Т. 3,с. 109. 19 Nic. Choniatae Historia, р. 513; Злат арски. История.Т. 3, с. 132; Ostrogorsky. Histoire, р. 433; As dr acha La region des Rhodopes, p 234; Исто- рия. T. 3, c. 131. 20 Nic. Choniatae Historia, p. 508; Златарски. История. T. 3, с. 114 21 Хониат в своята „История” (Nic. Choniatae Historia, р. 487) го на- зовава само Хриз (Хрбаос), докато в едно от словата си дава и цвете имена: Добро- мир Хриз (AoSpojur/pdc Xptkroc) (Nic Choniatae Orationes, №IX, p 106) 22 Nic. Choniatae Historia, p. 487; 3 л а т a p с к и. История, T, 3, 123 — 124. 59
23 Nic. Choniatae Ora ti ones, № XI, p. 108. 24 Nic. Chonia tae Historia, 512 — 513; Златарски. История. T. 3, 117 — 119; Ц а н к о в аЛ е т к о в а. Асеневци, с. 43; Asdracha. La region des Rhodopes, 168 — 169 (за покапизацията на крепостга Ветрах окастрон (Жабя кре- пост) — 2,5 км западно от Брацигово. 25 Nic. Choniatae Historia, 518 — 519; Theod. Scutariota,424 — 427; Златарски. История. T. 3, 132 —134; Ца н к о в а-П е т к о в а. Асеневци, с. 43; История. Т. 3, с. 132. 26 Nic. Choniatae Historia, р. 502; Theod. Scu tariota, p. 422; N i c. Choniatae О rati ones., №XI, p. 106 ;3латарски. История.!'. 3, с. 127. 27 За Мануил Камица и отношенията му с Добромир Хриз вж :3латарски. История.Т. 3,с. 119, 131,137 — 138. 28 Nic. Choniatae Historia, 534 — 535; Т h е о d. S cu t а г i о t а, р. 430; Златарски. История. Т. 3, с. 141; Asdracha. La region des Rhodopes.p. 235. 29 Nic. Choniatae Historia, 531 — 535; Theod. Scutariota,* 423 — 424, 430; Nic. Choniatae Orationes, N'XI, 108 — 110; 3 латарски Исто- рия, T. 3,141 — 144; История, Т. 3, 132 — 133. 30 Nic. Choniatae Historia, p. 521; Theod. Scutariota, p. 428; Златарски. История, T. 3,134 — 135. 31 За крепостга Констанция вж: V. G j u z el ev. Forscungenzur Geschichte Thra- kiens im Mittelalter, I. Beitrag zur Geschichte der Stadt Konstantia—Byz. Bulg., 1969, III, 155 — 169;B Гюзелев. Средновековната българска крепост Констанция. — ИНИМ III, 1981, 9 — 18; Asdracha. La region des Rhodopes, 151 — 152. 32 Nic. Choniatae Historia, p, 532; Theod. Scu tariota, p. 429; Зла- тк p с к и. История. T. 3, с. 136; Ц а н к о в а-П е т к о в а..Асеневци, с. 51. 33 Nic. Choniatae Historia, 532 — 533; Theod. Scutariota, 429 — 430; Златарски. История. T. 3, 136 — 137; Ц а и к о в а-П е т к о в а. Асагев- ци, с. 51. 34 За годината, през която е с ключей мирът, има противоречия; П. Ников (Северозападните български земи, с. 122) смята, че това е стенало в 1201 г. На сыцото мнение е и Ив. Дуйчев (Проучвания. T.I, с. 108). В. Н. Златарски (Исто- рия . Т. 3, с. 147) приема, че мирът е бил установен в 1202 г. Вж също: 'A.Kpavro- veKt], *Н катй rcSv Aarivuv ’ЕХХтцо-ВоиХуарск?) ovp-пра^к ёи&ракт) (1204 —1206), •Adrjvai 1964, 28 - 29 . 35 Nic. Choniatae Historia, p. 535; Nic. Choniatae Orationes, N’XI, p. 1Т0. 36 Златарски. История. T. 3, 147 — 148. 37 За това свидетелствуват последвалите събития, особено предложението на Алексий III (1203) да признае царската титла на Калоян и съгласието за въэоб- новяванена българската патриаршия. Вж тук, бел. 58. 38 Nic. Choniatae Orationes, № XI, р. 110. 39 Златарски. История. Т. 3, с. 146. 40 Н и к о в. Северозападните български земи, с. 123; Златарски. Исто- рия. Т. 3, 149— 150. 41 Б о ж и л о в. Белота, 80 — 81. 42villehardouin,I, §70 — 74,р.7О — 74;Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 70 — 74. 43Villehardouin, I, § 80 — 85, р.80 — 86; В илардуен. Завладяването на Константинопол, § 80 — 85. 44 За папа Инокентий III вж: Н. R о s с h е г. Papst Innocenz III und die Kreuz- zuge. Cottingen, 1969; E. К e n n a n. Innocent III and the First Political Crusade: A Comment on the Limitation of Papal Power, Traditio. XXVII, 1971, 231 — 249; M. Maccarone. Studi su Innocenzo III. Padua, 1972; A. A n d r e a and I-.Motsif f. Pope Innocent III and the Diversion of the Fourth Crusade Army to Zara.—Byz. Slav., XXXIII, 1972,6—25; S e 11 о n. The Papacy. I, 1 — 26; Q u e 11 e r. The Fourth Crusade, 1—8. 45 Библиография за IV кръстоносен поход, както и някои последни изслед- вания: Н. Е. М а у е г. Bibliographic zu Geschichte der Kreuzziige, Hannover, 1960; Lite- raturbericht uber dieGeschichte der Kreuzziige. Veroffentlichungen 1958 — 1967. Histori- sche Zeitschrift, 1969, 3, 647 — 732; A. S. A t i у a. The Crusades. Historiography and bibliography. London, 1962; F. G a r d i n i. Gli studi sulle crociate dal 1945 ad oggi. Ri- vista storica italiana, LXXX, 1968, 79 — 106; A. M. Nada Patron e. La Quarta cro- ciata e Llmpero Latino di Romania (1198— 1261). Torino, 1972; A. Cari le. Per una 60
storia dell’Impero Latino di Costantinopoli (1204 — 1261). Bologna, 1972 (Seconda edizione: Bologna, 1978), 73 — 173; A History of the Crusades, II, 153 — 185; Set- ton. The Papacy. I, 1 — 85; Q u e 11 e r. The Fourth Crusade, passim. 46 За датата вж: Дуйчев Преписката, 78 — 82. 47 Няма съмнение, че Това е първото писмо в кореспонденцията между два- мата, независимо от Калояновото твърдение, че той още към 1197 г. се е опитвал да влезе във връзка с апостолическия престол. За кореспонденцията вж: Е. Г о л у- 6 и н с к и й. Краткий очерк истории православных церквей болгарской, сербской и румынской. М., 1871, 264 — 280; П. Ников. Българската дипломация от нача- лото на XIII век. БИБ, I, 1928, III, 1 — 33; Златарски. История. Т. 3, 150 — 211; Acta Innocentii РР. Ill, 83 — 91 (Т. Halus5ynsky) ;.П. Петров. Унията между България и Римската църква през 1204 г. и Четвъртия кръстоносен поход —ИПр., 1955, 2, 35 — 37 ; V. G j u z е 1 е v. Das Papstum und Bulgarien im Mittelalten-Bulg. Hist. Review, 1977, 1, 42 — 44; J. R. S w e e n e y. Innocent III, Hungary and the Bul- garian Coronation. A' Study in Medieval Diplomacy—Church History, XLII, 1973, 320 — 334; История. T. 3, 135 — 138. 48 Л у й ч e в. Преписката, №1, 21 — 22; Acta Innocentii PP. Ill,№71; Gesta Innocentii,§ LXV.col. CXXV B. 49 Д у й ч e в. Преписката, № II, 22 — 23; Acta Innocentii PP.III, Appendix I, №8A, 562 — 563. (За датата — към 1202, но преди 27 ноември: Дуйчев. Препи- ската. с. 22; Halusiynsky- „anno 1202 die 27 november. ..”) 50 Вж: Ив. Б о ж и л о в. Цар Симеон Велики (893 — 927): Златният век на средновековна България. С., 1983, гл. II и III, passim. 51 Папа Инокентий III е написал 7 писма (последното от 24 май 1207) , а в от- говор цар Калоян е изпратил 5 писма (петото писмо, написано през пролетта — ля- тото на 1206,не е запаэено; следи от него в Gesta Innocentii, § CVIII, coll. ( XL VII В — CXLVHI A — В). Вж: Дуйчев. Преписката, №3,11, 12, 20, 24, 33 и 37 (писма на Инокентий III) и №9, 15, 18, 30 (писма на Калоян); Acta Innocentii РР. Ill, №29, 41, 47, 50, 56, 89, 102 и Appendix I, №11А, 13, 15, както и №49 (252— 253: Злато- печатник на цар Калоян — Дуйчев. Преписката, № XV). 52 Д у й ч е в. Преписката, №1,с. 21; Acta Innocentii РР. Ill, №17, р. 207. 53 д у й ч е в. Преписката, №11, с. 22; Acta Innocentii РР. Ill, Appendix I, №8A, p. 563. 54 Д у й ч e в. Преписката, №11, c. 23; ActaInnocentiiPP. Ill, Appendix I, №8A, p. 563. 55 Д у й ч e в. Преписката, №XV, c. 44; Acta Innocentii PP. Ill, №49, p. 252. 56 д у й ч e в. Преписката, № III, c. 24; Acta Innocentii PP. Ill, No 29, p. 227. 57 д у й ч e в. Преписката, №XVni, с. 47; Acta Innocentii PP III, Appendix I, №13, p. 573. д у й ч e в. Преписката, №IX,c. 31; Acta Innocentii PP. Ill, Appendix I, №11A, p. 570. 59 Пак там. 60 Д у й ч e в. Преписката, №ХХХ1, с. 67; Acta Innocentii РР. Ill, №49, 252 — 253; Gesta Innocentii, § LXX, col. CXXVI A — B. 61 Д у й ч e в. Преписката, №XV, 43 — 44; Acta Innocentii PP. Ill, №49, 252 — 253; Gesta Innocentii, § LXX, col. CXXVI, A — B. 62 Проследявайки продължителните преговори между цар Калоян и папа Ино- кентий III, прави впечатление, че българският владетел не поискал онова, което неговите братя петнадесет години по-рано не пропускали да поискат от Фридрих I Барбароса: ,,императорската корона на гръцкото кралство” (вж тук, I, №1, Иван I Асен). Естествено е да си зададем въпроса,защо Калоян е проявил такова въздържа- не. Не е имал може би подобии стремления? Едва ли! Цялата му политика, особено последимте три години от царуването му показват обратного. Още повече, че Голя- мата идея, идеята за българска хегемония на Балканиге, за българско господство над Царицата на градовете, е била винаги жива и не е зачерквана от външнополити- ческата програма на българските владетели. Тогава? Калоян е проявил достатъчно съобразителност, за да разбере, че Инокентий III не би могъл да задоволи подобно искане. При това положение вместо да получи отказ, той решил да получи титлата „цар” („император") иа България — последното стъпало към , дар’’(император) и самодържец на българи и ромеи. Бъдещето показало, че Калоян е избрал правил- ния път. . 61
63villehardou in,I.§ 91 —99, p.96 —100; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 91 — 99. Споразумението между кръстоносците и Алексий Ангел било сключено през януари 1203 г. 64 Villehardouin, I, § 155 — 193,р.154 — 196;В илардуен. Завладява- нето на Константинопол, § 155 — 193; Robert de Clari, § XLII — LIT, 42 — 50. 65 v i 1 1 e h a r d о u i n, II, § 221 — 231, p. 20 — 32;B илардуен. Завладява- нето на Константинопол, § 221 —231. За Алексий V Мурзуфл вж: Polemis. The Doukai, №126,р. 145 — 147;В. Не ndrickx — С. М a t z ou kois. Alexios V Doukas Mourtzouphlos: His Life, Reign and Death (9 — 1204). TEWr]vucd, 31. 1979. 108 — 132. 66 v i 11 e h a r d о u i n, II, § 232 — 251, p. 32 — 54; Вилардуен. Завладяване- то на Константинопол, § 232 — 251 ;Robe"rt de Clari, LXXII — LXXX, 71 — 80. 67 H, A h r w e i 1 e r. L’ideologic politique de 1’empire byzantin. Paris, 1975, p. 103 сл.; I v. Duj?ev. La crise id£ologiquede 1203— 1204 pt ses repercussions sur la civi- lisation byzantine. Association des amis de la Vе section di I’ll. P. H. E —Sorbonne,Pa- ris, 1976. 68 V i 1 1 e h a r d о u i n, II, § 256 — 263,p. 60 —70.B илардуен. Завладява- нето на Константинопол, § 256 — 263; Robert de Clari, § XCIII — XCVH, 91 — 95. За Бодуен вж: Longnon. Les Compagnons de Villehardouin, 137 — 140. 69 v i 1 1 e h a r d о u i n, II, § 234,p. 34 — 36; A. C a r i 1 e. Partitiо terrarum Im- perri Romanic. Studi Veneziani, VII, 1965, 217 — 222 (текст) p. 222 сл. (коментар); Ostrogorsky. Histoire, 444 — 446; N. О i k о n om i des. La decomposition de 1’empire byzantin a la veille de 1204 et les origines de 1’empire de Nicee: a propos de la Partitio Romanic. Athdnes, 1976, 3 — 28. 70 V i 11 e h a r d о u i n, II, § 266, p. 74 сл. 71 Пак там, I, § 202, p. 206. 72 вж тук, бел. 61. 73 V i 1 1 е h а г d о u i n, II, § 221 — 231р. 20 — 32;B илардуен. Завладява- нето на Константинопол, § 221 — 231. ^Robert de Clari, § LXIV, p. 63. He може да нелаправи впечатление, че тези условия на Калоян напомнят за 1189 г., когато двамата му братя направили подобно предложение на Фридрих I Барбароса (вж тук, I, №1, Иван I Асен). От друга страна, може би трябва да видим един опит иа Калоян да измами кръстонос- ците — за него да остане императорската титла и Константинопол, а рицарите да се задоволят с разграбването на града, след което да се отправят към Светата земя? 75 R о be г t de Clari, § LXV, 64 — 65; Златарски. История. T. 3, с. 187. 76 Gesta Innocentii, § CVIII, col. CXLVII; H e n d r i c k x. Documents diploma- tiques, №17 (XXXVIIQ 135 — 136. Това Калояново пратеничество се датира между 18 юли1203 и август 1204. Безспорно този период би могъл да бъде съкратен зна- чително, тъй като Калояновите постъпки за сключване на мир са направени след 13 април 1204 г. Посоченият текст в Gesta Innocentii е категоричен: цар Калоян преговаря не с византийския василевс, а с рицарите. А отговорът на кръстоносци- те е още по-недвусмислен: „Sed ipsi Constantinopulim occupaverant”. Вж. и следва- щата бележка. 77 N i с. Choniatae Historia, р. 613 (varia lectiones 58 — 60); Златар- ски. История, Т. 3, с. 213 (той правилно свързва двете известия — Хониат и Gesta Innocentii и ги отнася към лятото на 1204 г.). За разлика от В. Н. Златарски Г. Цан- кова-Петкова (Асеневци, 57 — 58) е представила преговориге на цар Калоян с латин- циге непьяно, безсистемно, с г реши и датировки. 78 Обикновено към това време, т. е. първата половина на 1204 г. се отнася срещата на цар Калоян с Пиер дьо Брашиьо („1е heros incontestable de la croisade” вж: L о n g n о n. Le compagnons de Villehardouin, 91 —98) ,по времена конто френ- ският рицар разказал на българския владетел занимателна история: кръстоносците били потомци на Троя или по-точно на троянците, конто се спасили при гибелта на града и сега са дошли отново да овладеят тази земя (Robert de Clari, §CVI, 101 — 102). За възможната дата: Hendrick х. Documents diplomatiques, №8 (ХЦ р. 159, както и 143, п.61 (28 януари—края на август 1294 (?) . Напоследьк съвсем осно- вателно Ж. Лоньон (Longnon. Les compagnons de Villehardouin, p. 95et n. 159) отнесе срещата към септември 1206 г. И наистина трудно е да се приеме, че подобна среща между цар Калоян и френския рицар е могла да се състои между 16 май (а не 28 февруари!), т. е. коронацията на Бодуен, и 1 ноември 1204 г., когато Пиер дьо Брашиьо се е отправил, заедно с Пайен д’Орлеан, на поход в Мала Азия (Ville- h а г d о u i n, II, § 305,р* 319— 320;L о n g п о n. Les compagnons de Villehardouin, 62
р. 93).Това не е могло да стане по две причини: 1) като латински император е спо менат Анри, т. е. terminus post quem е 20 август 1206 г.; 2) срещата е станала на територия на Латинската империя, т. е. по време на поход на цар Калоян срещу Константинопол. А такъв поход през лятото на 1204 г. не ни е известен. 79 Libro de los fechos, §59, p, 16. 80 Основните извори — Хониат и Вилардуен — нишо не говорят за подготвител- ните действия на цар Калоян. В тях куманите (у Хониат под името скиги) са споме- нати като съставна част от Калояновата армия край Адрианопол: Nic. Chonia- tae Historia, р. 615; Villehardouin, §352, р. 162 (14 000 кумани). Грижиге на българския владетел да си осигури помощта на куманите са отразени в различни- те версии на Морейската хроника. То ypoviKiv TOV МорёсХ, р. 45, §69 vv. 1038 — 1040 (10 000 кумани); Chronique de Могёе, р. 22, §69; Libro de los fechos, p. 16, §59 (14 000 „алани"); Bw:Bozilov. La „Chronique de Могёе”, 43— 45. 81 Д. Расовский. Роль половцев в войнах Асеней с Византийской и Ла- тинской империями в 1186 — 1207 годах. — Сп. БАН, 58, 1939, 203 — 211; Р. D i а- с о n u. Les Coumans au Bas.Danube aux XIе et XIIе si£cles. Bucurejti, 1978, 130 — 133 (с някои непълноти и неточности). 82 За „турски” съюзници на цар Калоян в кампанията от 1205 г. се говори в извори с различен характер и съставени през различно време; писмо иа император Анри (тогава все още регент) до папа Инокентий III от 5 юни 1205 г. (Дуйчев. Преписката, № XXXIV, с. 72); писмо на папата до неизвестно лице от август 1205 (?)(Пак там, № ХХХП, с. 68); Robert! Can on i с i Chronicon, р. 270; And» reae Danduii Chronica, p.280; To xpovixbv tov МорёьК, p. 49, v. 1148 (сред Ka- лояновите войски fi битката край Адрианопол!); Н е n drickx. Documents dip» lomatiques, №23 (XLIX\ 140 — 141; В о 5 i 1 о v. La „Chronique de Могёе”, p. 44 et n. 61. 83 В о z i 1 о v. La „Chronique de Могёе”, 43 —44. 84 Villehardouin ,11, §264 — 265,p.7O —72;B илардуен. Завладяване- то на Константинопол, §264 — 265, 85 Nic. Choniatae Historia, p. 612. 86 V i 1 1 e h a r d о u i n, II, §333,р.142 —144;B илардуен. Завладяването на Константинопол, §333. За българо-гръцкия „съюз” през 1205 — 1206 г. вж: Зла- тарски. История, Т. 3, 215 — 219; Б. Примов. Гръцко-български съюз в началото на XIII век. — ИПр., 1947 — 1948, 1, 22 — 39; ’А.Креитог'ёХт? -*Н катд. tcjv \arivcov ’EXX^w-BouXyapixf) ovpirpafy.4 .. ., passim (особено 33 — 69); P r i n z i n g. Die Bedeutung, 48 — 77; Панк ов а-П e т к о в а. Асеневци, 59 — 60. 87 Nic Choniatae Historia, р. 613. 88 Пак там, 613 — 614, V i 11 е h а г d u i n, II, §335 — 339,р.144—150, Robert de С 1 а г i, § СХП, р. 105; Златарски. История, Т. 3, 221 — 223; В о z i 1 о v. La „Chroniquede Могёе”, p. 46. 89 Nic. Choniatae Historia, p. 613. Вероятно по това време (март 1205) са започнали въ л нения и в Пловдив, който бил владение на Рение дьо Три. Вж: V i 1» 1 е h а г d о u i n, II, §345 — 346,р.154— 156; Вилардуен. Завладяването наКон- стантинопол* §345 — 346. 90 V i 1 1 е h а г d о u i n, II, §340 — 342,р. 150— 152;В илардуен. Завладя- ването на Константинопол, §340 — 342. 91 Пак там,§343— 344,р.152— 154. За Манасие дьо Лил вж; L о n g п о n. Les compagnons de Villehardouin, 42 — 45. 92 V i 1 1 e h a r d о u i n, II, §349, p. 158; Nic. Choniatae Historia, p. 617. 93 v i 1 1 e h a r d о u i n, II, §350, p. 160. Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §350. 94 Пактам, § 351, р. 160. 95 Пак там, §352, р. 162. 96 Пак там, §355, р. 164; Nic. Choniatae Historia, р. 615. 97 Villehardouin, И, §357 — 360,р. 166— 170;В илардуен. Завладя- ването на Константинопол, § 357 — 360; Nic. Choniatae Historia, р. 616; R о- bert deClari, §CXII, 105 —106. L’estoire de Eracles empereur,, 280 — 283; E r - n о u 1, 381 — 385; J. А. В u c h о n. Collection des Chroniques nationales Fran^aises III. P a- r i s, 1828, 288 — 289; Roberti Canonic i Chronicon, 269 — 270; Gesta Innocen- tii, §CVIII, col. CXLVIII; G. Acropolitae Historia, p. 22; Theod Scuta- riota 458 — 459; Ephraemius, 297 — 299, w. 7337 — 7399; Andreae Dan- duii Chronica* 280 — 281; Nic. G r e g„ I, 2: I, 15 — 16; К a|uf niacki. Werke, S. 197, § X; В о z i 1 о v. La „Chronique de Могёе”, 46 — 48. За битката при Адриано- 63
поп има голяма литература и затова тук ще посочим само никои по-основни и по-но- ви работа: Златарски. История. Т. 3, 224 — 227; L о n g п о n. Les compagnons de Villehardouin, p. 139; S e t t о n. The Papacy, I, p. 16, 21; A History of the Crusa* des. T. II, 202 — 203; C a r i 1 e. Peruna Storia, p. 233; Цанкова-Петкова. Асеневци, 60 — 62; Дуйчев. Цар Калоян 117 — 118; История, Т. 3, с. 142. 98 Nic, Choniatae Historia, р 616; Villehardouin, II, § 360, р. 170. За съд- бата на император Бодуен вж; В о 1 i 1 о v. La ,,Chronique de Могёе”, 48 — 49. 99 Nic. Choniatae Historia p. 616; V i 1 1 e h a r do u i n, II, §360 — 361 p. 170. 100 Villehardouin, II, §362 — 366, 170 — 176; Вилардуен. Завладя- ването на Константинопол, §362 — 366. Ю1 Пак там, §369, р. 178. Ю2 Пак там, §367 - 368, р. 176. ЮЗ Несполуките през пролетта на 1205 г. и особено тежкото поражение край Адрианопол силно понижили духа на кръстоносците и довели до масово напускане на Константинопол; на 17 април 1205 г. пет венециански кораба със 7000души„пок- лонници, рицари и сержанта”, отплавали от столицата и след кратък престой в Родо- сто се отправили към Италия. Вж; V i 1 1 е h а г d о u i n, II, §376 — 379, р. 186 — 188. Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §316 — 379. 104 v i 11 е h а г d о u i n, II, § 374,р. 182. 105 Пак там, §384 — 385, р. 192 — 194; Nic. Choniatae Historia, р. 617; L о n g п о n. Les compagnons de Villehardouin, p. 141. 106 v i 11 e h a r d о и i n, II, §386, p. 194; Nic. Choniatae Historia, p. 618, 1°7 V i 11 e h a r d о и i n, II, §389, p. 198; Nic. C h о n i a t a e, p. 618. Ю8 V i 1 1 e h a r d о и i n, II, § 392 — 394, p. 202 — 204; Nic. Choniatae Historia, 618 — 619. 109 Villehardouin, II, p. 394,§202;N ic. Choniatae Historia, p. 619. (Според византийския историк цар Калоян спазил даденото обещание! (Зла- тарски. История, Т.З, 230 — 231. 11* Villehardouin, П, §389, р. 198; Nic. Choniatae Historia, р. 619. Hl Nic. Choniatae Historia, p. 619. Според Вилардуен (V i 1 1 e h a r- d о u i n, II, §389, p. 198) Бонифас дьо Монфера изоставил обсадата на Навплион, понеже „беше научил за поражението на император Бодуен”. Вж; Н end г ic кх.' Documents diplomatiques, №22 (XLVH), 139 — 140 (писмото е писано между 29 май и началото на юни 1205 г.). 112 Подробно за овладяването на Солун от българите през юни 1205 г. вж: В о z i 1 о V. La „Chronique de Могёе”, 52 — 53. 113 Никита Хониат (Nic. Choniatae Historia, р. 620) съобщава, че на връщане от Солун цар Калоян завладял Верея, а В. Н. Златарски („История”, III, с. 232) допуска, че тъкмо тогава българският цар покорил Мъглен и нарядил да пренесат мощите на св. Иларион Мъгленски в Търново (Kaluzniacki, Werke S.56, §XVI). 114 V i 1 1 е h а г d о u i n, II, §399. p. 208. Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §399. 115 Б. При мов. За името „попеликани на еретиците в Западна Европа. — В; Изследвания в чест на акад. Д. Дечев по случай 80-годишнината му. С., 1958, 763— 776; Б. П р и м о.в. Българи, гърци и латинци в Пловдив през 1204 — 1205 г. Ролята на богомилитегИБИД, XXII — XXIV, 1948, 145 — 156. 116 V i 1 1 е h а г d о u i n, II, р. 210, §399; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §399. 117 Точната хронология на българо-гръцкото сотрудничество е неустановена. Ако следваме Вилардуен (Villehardouin, II, §422 — 423,р.234 — 2361скъсва- нето на гърците с българите и началото на гръцко-латинския съюз би трябвало да бъдат отнесени към юни 1206 (вж в този смисъл Е. Faral във Villehardouin, II, р. 213, п.2, р. 235, п. 4; L о n g п о n. Les compagnons de Villehardouin, p. 254). Според E. Фарал тази хронология на събитията се подкрепя от писмото на Анри до брат му Жофроа (В u с h о n. Rech, et Mater, I, 153 — 156). Вярно e, че Анри отнася обръщението на гърците към латинците след обсадата на Димотика от цар Калоян (юни 1206) и след битката при Русион (31 януари 1206), но в същото време Анри поставя и разорението на Пловдив след битката при Русион, което противоречи 64
и на Вилардуен, и на Хониат. Ако следваме пьк разказа на Хониат, разногласията между българи и гърци би трябвало да бъдат отнесени към лятото на 1205 г. (N i с. Choniatae Historia, р. 627; Златарски. История, Т. 3, с. 239 — той не се спира на хронологическите разногласия). Очевидно, сведенията от двата основни извора биха могли да бъдат съгласувани само по един начин, а именно: Хониат пише за началната фаза от разпадането на българо-гръцкия съюз, а Вилардуен за край- ната. Вж и История. Т. 3,с. 142. 118 Villehardouin, П, §400, р. 210; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §400. 119 Пак там, §401, р. 212. 120 Пак там, §401, р. 212; Nic. Choniatae Historia, р. 627. За събитията в Пловдив освен посочената статия на Б. Примов (вж бел. 115) вж: Златарски. История, Т. 3, 236 — 239; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци 66 — 67;, 0.В X а» X о v. 'Hioropia тт;<;ФсХстттгоиттбХесо? ката rt]v Trepfobov. ®eooaXovu<i], 1972, 105—109. 121 Без да обяснява защо, Г. Цанкова-Петкова (Асеневци, с. 66) отнася съби- тията в Пловдив към лятото на 1206 г. 122 с това писмо Инокентий III (Д у й ч е в. Преписката, №ХХХШ, 69 — 70; Acta Innocentii РР. Ill, n. 89, 314 — 315) заплашва цар Калоян с нова кръстоносна армия и с военни действия от две страни, призовава го да освободи император Бо- дуен и да сключи мир с латинците. Българският владетел не може да не е схванал, че зад тези заплахи няма нищо сериозно. 123 Nic. С honiatae Historia, р. 628. Напоследък с този „заговор” в Тър- ново — при участието на император Бодуен (?) се занима Г. Цанкова-Петкова (вж: В о i i 1 о v. La „Chronique de Moree”,49,бел.103),конто го датира в 1206 г. Сведенията на Хониат са недвусмислени: Калоян се е завърнал в Търново веднага след събитията в Пловдив (юни 1205). 124 Докато цар Калоян се намирал в Македония и се разправял с пловдивски- те ромеи, регентът на империята Анри е могъл да противодействува твърде слабо. До началото на зимата той пребивавал в Памфилион и подсилил гарнизоните в Ру- сион, Виза и Неаполис (V i 1 1 е h а г d о u i n, II, §402 — 404,р. 212— 216)които били овладени от латинците през юни, след оттеглянето на Калоян (Пак там, §390 — 391, р. 200—202) .Опитът му да завладев Адрианопол бил несполучлив. Вж: Пак там, §395 — 397,р.204 — 206;L о n g п о n. Les compagnons de Villehardouin, p. 142. 125 V i 11 e h a r d о u i n, II, §404, p 216. 126 Villehardouin, II, §404, p. 216j Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §404. 127 Пак там, §405 — 410,р.216 —224;N i с. Choniatae Historia, р. 628. Зла- тарски. История. Т. 3, с. 240 (събитията са отнесени погрешно към пролетта на 1206 г.). 128 v i 1 1 е h а г d о u i n, II, р. 224, §411 ;Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §411. 129 Пак там, §412 — 420; Nic. Choniatae Historia, 628 — 629; 3 л а т а р- с к и. История. Т. 3, 241 — 243; Lon g п о n. Les compagnons de Villehardouin, p. 142. 130 Villehardouin, II, §419, p. 232; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §419. 131 Пак там, §421,р. 234. 132 Пак там, §394, 414, 416 — 418, 420; Nic. Choniatae Historia, р. 629; G. Acropolitae Historia, p. 23; Theod. Scu t a r i о t a,p. 459. Тази политика на Калоян напомни действията на владетелите от Първото. българско царство и пре- ди всичко цар Крум, който преселил ромеите от Адрианопол в България отвъд реката Дунав (Вж: Ив. Божилов. Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на X в. С., 1979, 176— 185 ) и е била оправдана от стратегическа гледна точка. В един случай българският цар е допуснал грешка: част от население- то на разорения в 1205 г. Пловдив е било преселено в Мелник и това се е отразило зле на етническия облик на града. За това подсилване на гръцкия елемент в Мелиик 5 Фамилията на Асеневци. . 65
освен съобщението на Акрополит (G. Acropolitae Historia, р. 76) свидетел- ствува и приписката в т. нар. Мелиишко евангелие — Cod, Atheniensis 2645 ff. 218r-v СА. Z i у 7 о я о v X о V. То e^ayyiXiov tov МеХеикои ф ’EdviKfy Вфко&цкг;» ’Affyvojv, ОеооаХоилт], 1975, 14 — 15). Споменатият там севаст Василий Вамбулинос е бил севаст на преселените от Пловдив ромеи (за подобно тьлкуване на титлата севаст: Н. A h г w е i 1 е г. Le sebaste chef des groupes ethniques. — В: H. A h r w e i- 1 e r. Etudes sur les structures administra fives et sociales de Byzance. Londpn, 1971, № XIV) и e бил определен за такъв от цар Калоян (Божилов. България при Асеневци, с. 91). По всяка вероятност севаст Василий Вамбулинос е идентичен с управителя на Мелник, известния „bailliu BuriUe” (Henri de Valenciennes, §619, p. 85). 133 Villehardouin, II, §423, p. 236. Теодор Врана (сии на Алексий Вра- на — за фамилията Врана вж: А. П. К а ж д а н. Социальный состав господствую- щего класса Византий XI — ХП вв. М., 1974, index s. v.) по думите на Вилардуен (V i 1 1 е h а г d о u i n, II, §403,рД14 — 216.)бил единственият грък, който сътрудни- чел на латинците. Вероятно това му поведение се дължало на женитбата му с Агнес, сестра на френския крал Филип Огюст и леля на граф Луи дьо Блоа. 134 V i 1 1 е h а г d о u i n, II, §424 — 425,р.236 — 238;N i с. Choniatae His- toria, 631 — 632. 135 Nic. Choniatae Historia, 632 — 633. 136 V i 1 1 e h a r d о u i n, II, §425, p. 238; Nic. Choniatae Historia, p. 632; Златарски. История, T. 3, 243 — 245; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци, 68 — 69. 137 Villehardouin, II, §422 — 423,р. 234 — 236. 138 Съгласно решението на съвета на бароните армията се отправила към Силимврия (Villehardouin, II, §426 — 427,р. 238—240) .Там бил свикан нов съвет, след което рицарите потеглили към Виза (Пак там, §42, р. 240). След още един съвет те се насочили към Димотика (Пак там, §430 — 431, р. 242 — 244). 139 Villehardouin, II, §432, р. 246; Nic. Choniatae Historia, р. 633. Спорен Вилардуен (§433, р. 246) Калоян се установил за известно време в крепостга Rodestuic (иелокализирана, може би някъде по долината иа р. Арда. Вж: Asdra- cha. La region des Rodopes, p. 153). }40 v illeh irdo u in, II, §436 — 440,p. 250 — 254;N ic. Choniatae His- toria, p. 633. 141 V i 1 1 e h a r d о u i n, II, §439, p. 252. За съдбата на император Бодуен вж тук, бел. 98. 142 Villehardouin, II, §441, р. 254; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §441. 143 Пак там; L о n g п о n. Les compagnons de Villehardouin, p. 233. 144 Villehardouin, II, §442, p. 256. По време на този поход цар Калоян не е обсаждал Адрианопол, както се твърди уЗлатарски. История Т. 3,с. 247. 145 v i 11 е h а г d о u i n, II, §444 — 448р. 258 —262.3а крепостга Близм (Blisme) вж: Златарски, История, Т. 3, с. 248, бел. 1 (при устието на р. Сазлийка в Ма- рина). 146 Villehardouin, II, §448 — 449,р. 262 — 264. 147 Пак там, §451, 264 — 266. За отъждествяването на Акило — Аетос или Анхиало вж: Вилардуен. Завладяването на Константинопол, IX, бел. 199. 148 Villehardouin, II, § 452, р. 266. - 19 Теодор Ласкарис, деспот и зет на император Алексий III Ангел. В края на 1203 г. пристигнал в Никея; за император се обявил през 1205 г., а три години по-късно бил коронясан официално. Вж: N. Oiconomides. La decomposition de I'empire byzantin a la veille de 1204, 22 — 28. 150 V i 11 eh a r d о u i n,II, §459, p. 274. За съжалениесъдържанието на споразу- мениего остана неизвестно — дали става дума за обикновено военно сътрудничество или за по-голяма полигическа програма, засягаща византийского наследство (за Ка- лоян — Балканский полуостров, а за Теодор Ласкарис — Мала Азия (?)). 66
151 Villehardouin, II, §463, р 278; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §463. 152 Пак там, §459,461,472,р.274,276, 286. 153 Пак там, § 473, р. 288 154 Пак там, §474,р. 288— 290. 155 Пак там, §488,р 302. 156 Пак там, §490 — 494,р. 304— 308;L on gn on. Les compagnons de Villehar- douin, p. 142. 157 villehardouin, II, §497, p. 312; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 497. 158 Пак там, § 499,р. 312—314;R obert de Clari, §CXVI, p. 107; N i c. Choniatae Historia, p. 636; В о ? : 1 о v. La „Chronique de Могёе”, 51 — 52; L о n g- n о n. Les compagnons de Villehardouin, p. 234. 159 Villehardouin, II, §496, p. 310, L о n g n о n. Les compagnons de Vil- lehardouin, p. 31. 160 Villehardouin, II, §500, p. 314 (пестеливо, но красноречиво описа- ние на скръбта по маркиз Бонифас). 161 G. Acropolitae Historia, 23 — 24; Theod. Scutariot а, р. 460, 162 r о b е г t de Clari, §CXVI, p. 108 163 Alberici Monachi Chronica, p. 886. I64 icoaxetp ’ifripiTOvAcvawovXTavpaKiov Хоуоч eh тадаирата той 'Aycoo Дт)рг)тр1- ov. M axefioptxd, I, 1940, 371 — 372; Il a n ab о n о vXo v - К e p a p e u> ’AvdkeKTO.,!, o. 212. 165 ДаничиЬ. Арх. Данило, 103 104. 166 Появата на Манастьр като основно действуващо лице в тези събития е мно- го интересна и съвсем не е случайна. Наистина Ив. Дуйчев (Iv. Dujfev. La ba- gue-eceau, p. 181) писа: „бързо бил изтъкан легендарен разказ, контаминирайки фи- гурата на Калояновия военачалник Манастьр, от кумански произход, със свети Ди- митър”. Възможност за подобна контаминация е съществувала, тъй като името Ма- настър (Мадаатра?) е било познато в Солунската облает. В една практика от 1300 г. (Actes d’Esphigmenou, №8, 1, 37 — 38) е споменат никой си Манастьр (от с. Враста, катепаникия Рендина) със семейството си: съпруга Кали, дъшери Мария и Зой, зет Димитър, внуци Хриси и Кочстанто. Но все пак остава въпросът: Защо е била необ- ходима тази контаминация,и то с куманин? Струна ни се, че присъствието на Мана- стър в легендата е оправдано, а неговото участие в събитията — реално. 167 g Acr politae Historia, р. 23. 168 Болките в страната, на конто толкова много настояна Ив. Дуйчев, биха могли да бъдат предизвикани от удар или най-обшо, да се появят след външна на- меса. 159 Вж тук, по-долу. I70 Вж в този смисъл и Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци, 73 — 76 (там е по- солена и по-старата литература). 171 В. В ъ л о в. Новите разкопки на църквата „Св. четиридесет мъченици” във Велико Търново.— Археология, 1974, с. 49,обр.12в, 13в, 14в (47 —48). 172 И н к о в а. Калояновото погребение, с. 5,бдл. 2. 173 Основните аргументи против са два: датировката на погребение №39 (В. Въ- лов го отнася към края на XIII — началото на XIV в.) и липсата на царска титла в надписа на пръетена. И на двете обстоятелства ще се спрем по-долу. I74 Kaluzniacki. Werke, 56 — 57. 175 Иванов. БСМ2, с. 422: „У Евтимия е допусната една грешка, че уж при Калояна били поставени мощите на светеца в църквата „Св. четиридесет мъченици”. 176 Основен и единствен извор. надписът на цар Иван II Асен в църквата „Св. четиридесет мъченици” (Царевград Търнов, Т. 4. С., 1984,8 — 9). 177 Това са: погребение, засегнато от южния зид на църквата (северно от пог- ребения №17 и 18), погребение под абсидата и погребение №41 (И н к о в а. Калоя- 67
нового погребение, 91 — 92). За по-сетнешните разкопки вж: Ат. Попов. Тьрнов- ската „Велика лавра”. — ИАИ, ХХХШ, 1980, 83 — 98; Царевград Търнов, Т. 4. С., 1984.с. 5. 1 78 Хлътването на тухлей ат а настилка от портика, на мястото на гроб №39 ие би могло да бъде сериозен довод за късната датировка на погребението (И н к о в а. Калояновото погребение, с. 92, бел. 246). Аргументацията на датировката, предло- жена от В. Вълов, чрез откритите монети, съшо е неубедителна. Първата от тях първо- началио бе обявена за „византийска монета на Палеолозите” (И н к о в а. Калояно- вото погребение, с. 92, бел. 245), а след това — за „анонимна солунска монета от средата на XIII в." (sic) (В. В ъ л о в. Цит. съч., с. 42). Втората монета принадлежи иа император Исаак II Ангел (1185 — 1195) (съобщение на В. Вълов на заседанието от 4 март 1976 г.). За съжаление и двете моиети все още не са публикувани. 179 Преди всичко изразътСЪ^ДДМ Л ?ЛУАЛИ(3 латарски. История, Т. 3, с. 593; Malingoudis. Inschriften. Nr XII, S. 53; Царевград Търнов. Т. 4,8 — 9). 180 Хр. Христо в. Батошевският надпис. — Археология, 1976, 4, 65 — 66; Malingoudis. Inschriften. N XIV, 63 — 64, 181 Тук ие е възможно да бъдат приведени всички подобии примери, пък и то- ва не е необходимо. Ще си позволим да цитираме иякои от най-убедителните: Битол- ския иадпис (Ив. Б ж и л о в. Боянският надпис на цар Иван Владислав и никои въпроси от средновековната българска история. — ИПр., 1971, 1, с. 88; Й. 3 а и м о в. Битолски надпис иа Иван Владислав, самодържец български. С., 1970, с. 33); надпис на дук Врана — между 1197 — 1207 (Иванов. БСМ*, с. 30; Malingoudis. In* schriften. N IX,S. 47);Боянския иадпис от 1259 г. ( В. 3 л ат a p с к и. Боянският надпис. — ГСУ - ИФФ, кн. 2, XXXI, 1935, с. 5)} Ктиторски надпис на крал Милутин от Старо Нагоричино (Т о м о в и Ъ.Ъириличких надписа, №23, с. 46) — манастирска- та църква „Св. Георги” е била подтроен а през XI в.; реконструкцията, за конто се говори в надписа иа Милутин, е била завършена в 1313 г., а нейното зографисвг не — в 1317 — 1318 (Иванов. БСМ2, с. 132); ктиторски надпис на велико, вое- вода Йоан Оливер (Т о м о в и h. Вириличких иадписа, №37, с. 57) — църквата на Лесиовския манастир е значителио по-стара от надписа на Йоаи Оливер (1341) (Ива- нов. БСМ2, с. 157, 161); ктиторските надписи в цьрквите „Св. Богородица” и „Св. Климент” в Охрид (Иванов. БСМ2, с. 39, 42). 182 И н к о в а. Калояновото погребение. 183 Й. Йорданов. Възстаиовяване на главата по черепа. С., 1981, 200 — 207. 184 пак там, с. 207. 185 И н к о в а. Калояновото погребение, с. 87. 186 Д а и и ч и П. Арх. Данило, с. 104; Златарски. История. Т.З, с. 258. 187 И н к о в а. Калояновото погребение, 74 —75. 188 Пак там, 12 — 42,90. 189 Пак там, с. 90. 190 Дипсата на царска титла в надписа бе задоволително обленена от Ив. Дуй- чев — пръетенът е изготвен преди 1197 г. (Дуйчев. Цар Калояи, с. 113). 191 Nicol. Epiroe, р. 20; Nicol. Meteora. The Rock Monasteries of Thessa- ly. London, 1963, p. 57; Setton, The Papacy, I, p. 53. 192 Ostrogorsky. Histoire, p. 451; Б о ж и л о в. България при Асеневци, с. 92. 193 Буди недоумение негативната преценка на такъв прозорлив историк като В. Н. Златарски. „Той (Калояи) обаче, не можал да прокара и да осъществи тая идея при всичките благо приятии обстоятелства, защото бил лош дипломат и поли- тик” (sic!). Вж: Златарски. История. Т. 3, с. 264. Тази преценка е повторена у Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци, с. 78. Критика на това с нищо необосновано становище уБожилов. България при Асеневци, с. 92. 194 Само Г. Акрополит пише;,,^ ExvdtSa tfetav ycyierriv eXTftxbs...” (G. A c- г о p о 1 i t a e Historia, p. 246). 68
№ 4. NA. АСЕНИНА I Сестра на Иван I Асен, Петър и Калоян; майка на Борил и Стрез1. Не е спомената в никакъв извор. 1 Вж по-подробно при №6 (Борил) и №12 (Стрез). № 5. NA. АСЕНИНА II Сестра на Иван I Асен, Петър и Калоян, майка на Алексий Слав1. Не е спомената в изворите. 1 I, №11 (Алексий Слав). № 6. БОРИЛ (1207 - 1218) Борил1, племенникът на първите трима Асеневци2, е сред онези членове на фамилията, който са били застигнати от. най-трагична съдба. Но сякаш това не е било достатъчно и днес над него тегне суровата при- съда на Клио, или, за да бъда по-точен, на съвременната българска исто- риопис3. Да започнем с възшествието му на царския престол (поради липса на извори не знаем нищо за позициите му в Търново преди октом- ври 1207 г.). Изворите не са достатъчно ясни и категорични, когато опис- ват пътя, по който Борил достигнал до върховната власт в страната4. Но това не е попречило на повечето изследователи да говорят за заговор или поне за узурпация5. Единствен Ив. Дуйчев не се остави да бъде подведен от натрапва- щата се идея за незаконно овладяване на гьрновския престол. Съвсем основателно той прие, че Бориловият брак с Калояновата съпруга (спо- ред Акрополит от „скитски” произход, т. е. куманка (?)6 не е свиде- телство за сьществуващ заговор, а опит за легитимиране на властта. Не по-малко приемливо е и другото допускане на Дуйчев; в самото нача- ло Борил не е бил цар и самодържец, а регент от името на Иван Асен и Александър7. Това становище би могло да бъде подкрепено и развито по-нататък. Актьт на узурпация съществува само тогава, когато по насилствен път се нарушава строго регламентиран ред. В случая нищо не ни убеждава, че е съществувал определен порядък на престолонаследието от баща към син. Събитията от 1196 — 1197 г. показват обратното: царската власт е преминавала от брат към брат. И ако случаят с Петър може би не е съвсем типичен, тъй като той е приел царска титла още от 1186 г. и е бил съвладетел на Иван I Асен8, то при Калоян няма място за спор9. Нещо повече, ако погледнем Калояновите действия от друг ъгъл, те също биха могли да бъдат характеризирани като узурпация, тъй като третият брат е взел властта независимо от това, че имало „законни” наследници на престола (Иван Асен и Александър). Но очевидно нещата не са стояли по този начин. Нека се върнем към събитията в Търново от октомври 1207 г. Различавали ли са се действията на Борил от тези на Калоян в 1197 г.? По същество не! Царят е убит, престолът е свободен, но държавата не мо- 69
же да остане без върховен ръководител. И Борил е този, който съумява да овладев царската власт. Съумява, защото за нея е имало и други пре- тендента — Алексий Слав и Стрез (Иван Асен и Александър са все още непълнолетни, за да се намесят в спора). И ако в случая трябва да се го- вори за насилие на Борил, то е упражнено не спрямо закона, за който не знаем със сигурност дали е сыцествувал, а спрямо останалите конку- рента (Алексий Слав и Стрез), конто се смятали за достойни да носят царската корона19. Възшествието на Борил едва ли е било лесно. Царствената му съпру- га е осигурила известна приемственост и законност на неговото положе- ние, но той бил принуден да се справи със сила с противниците си. Изво- рите показват, че Борил сполучил да се наложи, но не сполучил да ги отстрани окончателно: и докато Стрез, намерил убежище в Сърбия, Криел заплаха за бъдещето, с Алексий Слав трябвало да се водят истин- ски военни действия11. Независимо от това не съвсем стабилно вътреш- но положение Борил бил принуден да насочи своя поглед навън. Външно- политическата обстановка му е налагала да продължи Калояновата поли- тика, т. е. война срещу Латинската империя и Солунското кралство. Следвайки примера на своя вуйчо, на първо време Борил избрал за свой противник Константинопол. През пролетта на 120812 българите отново се появили в Тракия. Но този път Анри, който се чувствувал по-уверен, не бил склонен да чака и се отправил срещу Борил13. Първият сблъсък, който нямал решителни последний и за двете страни, станал край Бе- рое14. След това столкновение Борил очевидно се е насочил към Плов- див (съдбата на града след Калояновата смърт е неизвестна), тъй като там скоро пристагнал и император Анри15. Единственото описание на Пловдивското сражение дължим на Анри дьо Валансиен16. За съжале- ние перото на Вилардуеновия продължител нито е достаточно оригинално (обстоятелствата, предшествуващи битката, ни отвеждат към Адриано- полското сражение17), нито достаточно обективно (за това говорят цифровите данни за двете армии18). И все пак то е което ни уведомява за поражението на Борил — факт, подкрепен и от друг извор19. Последиците от това поражение на Борил (31 юли 1208) едва ли са били толкова тежки, той като наскоро след него в началото на 1209 г. българските войски отново били готови да нахлуят в земите на империя- та20. Към същото време се отнася и един епизод, разказан пак от Валан- сиен, който свидетелствува, че международният престиж на българския цар едва ли е бил сериозно увреден. Според френския историк войски на император Анри обсадили Стрез, но местните гърци предпочели да пре- дадат града на българите, отколкото на латинците. Тъкмо такова предло- жение те направили на ..Бориловия байюл” (bailliu Burille) в Мелник21. Първите несполуки вероятно са стреснали Борил и са го накарали да се вгледа по-внимателно в политического положение на Б ал каните. Срещу него са били Латинската империя и Солунското кралство.Алексий Слав претендирал за българската корона й тези му амбиции били под- хранвани от неговия тост император Анри22. Стерз също се съвземал, слагал ръка върху част от Македония и не бил за пренебрегване; в също- то време той можел да разчита и на сръбска подкрепа. Очевидно и Борил трябвало да се опре на нещо. И тук Калояновите действия отново му подсказали изхода: Борил намерил съюзник в лицето на никейския вла- детел Теодор Ласкарис, който съвсем наскоро бил коронясан за визан- 70
тийски василевс (1208). Наистина категорични известия за съюза на два- мата владетели липсват, но известного писмо на император Анри (13 яну- ари 1212) 23, адресирано към „всички приятели” (universis amicis), под- сказва за възможно сотрудничество между Търново и Никея. Тъй като събитията на Балканите и в Мала Азия през 1211 г., конто развързвали възела на противоречията между българи, латинци и ромеи, са познати благодарение на това писмо на Анри, ще си позволим да се спрем малко по-обстойно на него. През пролетта на 1211 г. Константинопол бил заплашен от две стра- ни — по суша действувал Борил, а откъм морето — Теодор Ласкарис24. Не може да се каже доколко усилията на българския цар са били резул- татни, защото в самого начало на април Анри настьпил срещу българите, прогонил ги от Тракия25 и насочил силите си срещу Теодор Ласкарис. Докато латинският император громял никейците в Мала Азия26, Борил се споразумял с брат си Стрез и го подпомогнал с 52 бойни отряда. Но в решителното сражение при Пелагония (Битоля) солунските барони, към конто се присъединил и Михаил I Ангел27, нанесли голямо пораже- ние на Стрез и унищожили част от войските му28. Тази несполука не възпряла Борил от ново настъпление. През есента на 1211 г. сам той се отправил срещу Солунското кралство, но бил разбит от ломбардските барони, този път подкрепяни от Алексий Слав29. Годината не приключила с несполуките на бойните поля. Тя поднес- ла на българския цар и сериозни затруднения вътре в страната. Откъсва- нето на големи и важни територии (Родопите,където пълновластен госпо- дар бил Алексий Слав, и долината на Вардар, намираща се под управле- нието на Стрез), пораженията, тежестите на войната влошили положение- то на страната и народа. Всичко това рефлектирало в засилването на бо- гомилското движение30. Заплахата от еретиците била голяма и Борил се видял принуден да свика първият висторията на страната антибого- милски църковенсъбор. Работата на събора започнала на 11 февруари 1211 в една от търновските църкви. Богомилите били разобличени и анатемосани31. Антиеретическият „процес” бил повод да се преведе от гръцки на български известния „Синодик в неделята на православие- то”, съставен през 843 г.32. Българската „реплика” на този интересен византийски книжовен паметник, позната в науката под наименованието „Синодик на цар Борил”33, е изключително важно свидетелство за духовния живот в България през първото десетилетие на XIII в.34 Изпол- зуваните в него формули („православен цар”, „православен събор”) дават основание на ня кои изследователи да говорят за отхвърляне на унията с Римската църква3 5. Успешного приключване на антибогомилския събор не облекчило грижите на цар Борил. След като се справил (или мислел,<че се е спра- вил) с едно движение, което намирало подкрепа предимно в по-бедните слоеве на народа, българският цар бил заплашен от бунт на болярството. Вероятно през същата 1211 г.36 във Видин избухнало въстание, което бързо взело застрашителни размери. По всяка вероятност военната анга- жираност на Борил не му позволила сам да се справи с тази заплаха. И той бил принуден да се обърне за съдействие към унгарския крал Ан- дрей II. Наистина маджарите потушили бунта, но Борил заплатил твърде голяма цена: вероятно тогава отстьпил на Унгария земите около Бел- град и Браничево3 7. 71
Изминалата 1211 г. донесла толкова несполуки и грижи на Борил, била добър повод за равносметка на четиригодишното му царуване. И тази равносметка била твърде лоша. Опитьт иа Борил да продължи, макар и отчасти, голямата политика на цар Калоян, не сполучил. Вместо очакваните победи (българите били вече свикнали с тях!) Борил търпяд поражение след поражение, не успял да обедини около себе си българско- то общество, предизвикал разцепление на силите и засилване на между- особните борби. Очевидно той трябвало да се опре на други средства и да измени методите си на действие. Войната се оказала не по силите и възможностите му. За да съхрани това, което му оставало (преди всич- ко царската корона), той бил принуден да се преобрази. И до известна степей успял. През следващите няколко години Борил войнът е изместен от Борил дипломата. И това превъплъщение било сполучливо. Към 1213 г., десет години след създаването на Латинската империя, за първи път между България и новите господари на Константинопол били установени мирни, дори съюзнически отношения. Залогът за тях бил твърде висок — брак между Калояновата дъщеря Na. и император Анри38. Трудно е да се каже кой е бил инициаторът за това споразумение (Робер дьо Кле- ри твърди, че константинополските барони накарали Анри да я поиска за съпруга39) и кой е спечелил повече от него. Все пак то е регистри- рало отстъплението на Борил и успехите на Анри през 1211 г. и озна- чявя по край на българските претенции и сигурност на латинците. На- истина споразумението донесло известна сигурност и на Борил, но тази сигурност нямала вече нищо общо с Калояновата политика и Голяма- та идея. Бориловите усилия не свършили с този царствен брак. Наскоро след това, вероятно през същата 1213 г., той се сродил още веднъж с латин- ския император. Почти по едно и също време (вероятно тук трябва да видим усилията на Константинопол?) три племенници на Анри, дъщери на неговата сестра Йоланта и Пиер дьо Куртене, се омъжили за владетели от Югоизточна Европа: унгарския крал Андрей II, Борил и Теодор Ласка- рис40. Този брачен съюз още по-здраво обвързал България и Латинската империя. Но Борил не се задоволил с него и продължил своите диплома- тически действия. Сега погледът му се отправил към Унгария. И тук възможностите за успех не били малко: събитията от 1211 г. положили началото на едно сътрудничество, което било особено изгодно за маджа- рите (с цената на незначителни усилия те получили Белград и Браниче- во); освен това Борил и Андрей II съвсем наскоро се били оженили за две сестри. И наситина през 1214 г. бил изготвен договор, който пред- виждал брак между дъшеря на Борил и престолонаследника Бела41. Събитията през същата 1214 г. показали недвусмислено, че осъщест- вените брачни съюзи са имали строго определена политическа цел. Новите съюзници насочили своите стремежи към Сърбия. Този политически ход, прераснал във военна кампания, малко изненадва. Мотивите, от конто са се ръководили император Анри и особено крал Андрей (в изворите унгарците не са споменати, но едва ли трябва да се съмняваме в тяхното участие в коалицията), са ясни. Най-неаргументирани са сякаш действия- та на Борил. Наистина сръбските извори наблягат особено много на завоевателните стремежи на българския цар42, докато някой съвременни изследователи държат на освободителната мисия на Борил43. Истината 72
вероятно е някъде по средата. Но по-важно е друго: тези действия изда- ват едновременно безпомощността на Борил (с големите му планове било свършено и той бил принуден да се обърне към най-слабия против- ник — Сърбия) и говорят за неговата политическа комбинативност и бърза реакция. За съжаление действията на коалицията претьрпели неуспех. Похо- дът на обединените сили бил осуетен44, а Стрез, който трябвало да играе важна роля в борбата срещу Сърбия, загинал при неизяснени обстоя- телства (1214)45. Наскоро след това бил убит и другият съюзник на българи и латинци - Михаил I Ангел46. Съвместното настьпление на Анри и Андрей II през следващата 1215 г. (за участието на Борил няма- ме сигурни данни4') също не довело до съществени резултати. Така надеждите на Борил се стопили. Усилията му на дипломатическия фронт (не може да се отрече, че били успешни) не могли да бъдат материали- зирани на бойното поле. Българският цар трябвало да се задоволи с това, което имал,и да се откаже от всякаквамисъл затериториалноразширение или нещо по-голямо. А бъдещето чертаело още по-лоши перспективи. През 1214 г. Борил загубил единия си съюзник — Стрез, а с това и негови- те земи. Не по-малко чувствителна била и следващата загуба: на 11 юни 1216 г. в Солун изненадващо починал император Анри48. След неговата смърт Алексий Слав49 се ориентирал към епирския владетел Теодор Комнин, чиято звезда изгряла след смъртта на брат му Михаил I. По то- зи начин Борил отново се озовал сам (на унгарския крал едва ли би могло да се разчита), и то в най-решителния момент от своето царуване: над неговия трон надвиснала нова и вече по-сериозна заплаха. Ето какво пише Г. Акрополит за края на Бориловото властвуване: „[ Иван Асен] изискал бащиното си наследство, воювал с Борил, победил го и станал господар на не малко земя. А Борил влязъл в Търново и за- творен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години (етг1 ёпта ётеас). Хората му, след като паднали духом, преминали към Иван Асен. Когато бягал, Борил бил заловен и ослепен от Иван; и така Иван станал владетел на цялата българска земя.”50 Този разказ на византийския историк предизвиква съмнения, а оттук и дискусия само в една точка: продължителността на обсадата на престолния град. В. Златарски, след- вайки едно внушение на К. Иречек, предложи вместо ётеис, да се чете т. е. обсадата продължила „седем месеца”, а не „седем години”51— мнение, наложило се в българската историография52. Единствено Г. Цан- кова-Петкова възрази на тази корекция. Според нея първите опити на Иван Асен да прогони Борил трябва да се свържат с бунта във Видин (1211). Законният наследник на престола водил упорита и продължителна борба, на етапи. Той отвоювал Североизточна България системно и после- дователно53. Трябва да отбележим, че възражението срещу поправката, предложена от В. Златарски, е основателно: нито един Акрополитов ръкопис не съдържа подобно разночетене. Но цялото останало обяснение, произтичащо от запазването на четенето ёя! ёпта ereui,e неприемливо. Бориловите действия през последните седем години (1211 — 1218) не дават никакво основание да се твърди, че са преминали в постоянни борби за престола. Акрополит очевидно е сбъркал цифрата; появата на Иван Асен в България, обсадата на Търново и залавянето на Борил трябва да бъдат отнесени към 1217 — 1218 г. 73
Личният живот на Борил ни е познат твърде слабо. Акрополит съобщава, че в 1207 г., след като овладял престола, Борил се оженил за овдовялата Калоянова съпруга54. През 1213 г. той встъпил в нов брак с една от племенниците на император Анри55. Със сигурност може да се твърди, че той е имал една дъщеря, тази, конто в 1214 г. била сгодена за унгарския престолонаследник Бела56, но не може да се каже дали тя е била родена от брака му с неговата вуйна или от друга връзка или брак, за който нямаме сведения. 1 Б о р и л освен като име на българския цар е засвидетелствувано в някой атонски документй: Dolger, Sechs Praktika. RK, 48, 50; RV, 38, 40 — 41, 69,198; Дуйчев. Проучвания. I,, с. 361. За името вж: Дуйчев. Българско средновеко- вие, с. 290, бел. 13. В българските извори то се среща в следните форми.Еорпль(П о- п р у ж е н к о. Синодик, с. 7 7,§ 93, с. 82, § 112; И.Иван в. Избрани произведения. Т. 1 С., 1982, с 146, 148) и БорНЛЪ (Т. Г ера с им о в. Моливдовул на цар Борил, намерен в Преслав. — Векове, 1973, 1, с. 82); в гръцките текстове срещаме BoptAXtK (G. Acropolitae Historia, р. 24, 33)или BopiAac (Theod. Scutariota, р. 460, 468). В латинските текстове съшествува по-голямо разнообразие: Burillus (G. Prinz- i n g. Der Brief Kaiser Heinrichs von Konstantinopel vom 13. Januarl212. Byz., XLIII, 1973, p. 411, 412, 413, 414, 417, 418; Alberici Monach'i Chronica, p. 886), Barillus (G. E r s z e g i. Eine neue Quelle zur Geschichte der bulgarisch-ungarischen Bezi- ehungen wahrend der Herrschaft Borils. —Bulg. Hist. Review, 1975, 2, p. 96) или Assenus Buril (П. Ников. Цар Борил в светлината на един нов паметник. — Сп. БАН, 1912, III, с. 133). В старофренските текстове също няма единство: Burile или Burilie (Н е п- r i de Valencienns, § 501, 505, 506, 526, 686); Burons или Bums (Robert de Clari, §CXVI,p 108). 2 Акрополит и Робер дьо Клери категорично твърдят, че Борил е племенник иа Калоян :G. Acropolitae Historia, р 24,Robert de Clari, p.108. 6 Единствен опит да се представи Борил в малко по-друга, бихме казали, по- реална светлина, бе сторен едва през последимте години. Вж: А.Данчева-Васи- л е в а. България и Латинската империя (1207 — 1218 г.). — ИПр., 1977,1,35 —51. 4 G. Acropolitae Historia, р. 271; Theod. Scutariota,p. 460. Няма съмнение, че срещу Калоян е имало заговор (вж тук, I, № 3), но този заговор е бил дело на външни врагове- Борил просто се е възползувал от създаденото поло- жение. ^ Златарски. История. Т. 3, с. 260, 270 (пълно тържество на „куманската партия”); Мутафчиев. История. Т. 2, с. 87 (заговор начело със съпругата на Калоян и Борил); Цанкова-Петкова. Асеневци, с 87; История. Т. 3,147 — 148. 6 G. Acropolitae Historia, р. 24. ? I v. D u j с е V. La bague-sceau du roi bulgare Kalojan. — Byz. Slav., XXXVI, 1975, 2, 182 — 183. 8 Вж тук, I, № 2. 8 Вж тук, I, № 3. Акрополит (G. Acropolitae Historia, p. 21) дори пише, че след убийството на Иван I Асен цар станал Калоян, тъй като българите не пожела- ли Петър. Ю Ако трябва да търсим някакви борби за царската корона в Търново, то едва ли са били между въображаемата „куманска” партия и привържениците на Калояи; по-скоро борбата се е водила с всички възможни средства между второго поколение Асеневци и преди всичко между Борил, Стрез и Алексий Слав. Борил се е наложил, преследвал е жестоко Стрез и е вою вал срещу Слав не защото те са били склонни да защищават правата на Иван Асен и Александър и да подкрепят Калояно- вата политика (Борил също е провеждал, както ще видим, политиката на покойния си вуйчо), а защото са били кандидата за царския венец. Не напразно Баланс иен пи- ше, че Борил взел с измама (чрез предателство) земята на Слав и че Анри подкрепил стремленията на своя зет, обещавайки му да го направи „сеньор” на България (Н е п- r i de Valenciennes, § 505, 548 — няма съмнение, че с понятието „Велика 74
Влахия” е означена България; два от ръкописите, G и Н, дават разночетенето ,,1е го- iaume de la Blakuie”). H Henri deValenciennes, § 505, p 29 — 30. 12 Преди Петдесетница (25 май) Анри получил известие, че Борил нахлул в земите на империята. Вж: Henri deValenciennes,§ 504, р. 28 — 29. 13 Henri de Valenciennes, § 505, p 29 — 30. 14 Пак там, § 506 — 513, p. 30 — 33. 15 Пак там, § 514, р. 34. I6 Пак там, § 515 — 545 (специално 539 — 545), р 34 — 48. 17 Набавянето на храни и фураж, подготовката на самого сражение (Пак там, § 515 — 525, р. 34 — 38). 1® Докато Борил разполагал с 33 000 души, Анри имал под свое командване само 2000 (Пак там, § 532, 543; 521); личният отряд на българския цар, на брой 1600 души, бил разбит от 25 рицари (sic) (Пак там, § 540). 19 За резултатите от Пловдивското сражение става дума в писмото на импера- тор Анри до папа Инокентий III (PL, CCXV, coll. 1525 — 1523). Вж още: Златар- ски. История. Т. 3, 274 — 277 ;Цанкова-Петкова. Асеневци, 88 — 89 (ав- торката твърди, че Борил разбил войската на Анри!); Р г i n z i n g. Die Bedeutung, 100 — 101; История. T. 3, c 148; А.Данчева-Василев а.Цит. съч., 37 — 39. 20 Henri de Valenciennes, § 686, p. 117. Това известие не съдържа ни- що конкретно, но въпреки това В. Н. Златарски приема, че през 1209 г. Борил е пред- приел поход в Македония срещу Стрез. — Вж: Златарски. История. Т 3, с. 285; А.Данчева-Василев а. Цит. съч., 43 — 44. Много по-предпазлив е: П. Му • т а ф ч и е в. Владетелите на Просек. — В П Мутафчиев. Избрани произведения. Т. 1, 255 — 256, бел. 121 (по-нататък: Мутафчиев. Владетелите на Просек). 21 Henri de Valenciennes, § 619, р. 85; Ив Дуйчев (D u j с е v. М е 1- n i к, 34 — 35) цдентифицира този „баиюл на Борил” с деспот АлексийСлав, опирай- ки се на разночетене в един от ръкописите на Анри дьо Валенсией (Henri de Va- le n с i е n n е s, Fr. 15 100, p. 85): „bailif que estoit de la gent Burille”, т. e. байюлът, който беше от фамилията на Борил”. Това гьлкуване е малко пресилено, но дори и да го приемем, не бихме могли да се съгласим, че Слав би действувал срещу своя тъст и сюзерен. От своя страна А.Данчева-Василева (Цит. съч., с. 43) смя- та, че управителят на Мелник трябва да бъде отъждествен със Стрез — схващане, което също ие може да се приеме. По всяка вероятност байюлът, за който говори Валансиен, е идентичен със севаст Василий Вамбулинос, чието присъствие в Мелник през 1207 г. е засвидетелствувано от приписката към Мелнишкото евангелие (Cod. Atheniensis, 2645, ff. 218r'v; вж тук, I, № 3, бел. 132). 22Henri de Valenciennes, fl 548, p. 49. 23 P r i n z i g, Der Brief, 411 — 418. 24 Пак там, p. 412. 25 Пак там, 413 — 414; А.Данчева-Василева Цит. съч., с. 46. 26 Р г i n z i n g. Der Brief, 415 — 417. 27 р о 1 е m i s. The Doukai, No 45, p. 91 — 92. 28 P r i n z i n g. Der. Briefj p. 414; Златарски. История. T. 3, с. 367; Му- тафчиев. Владетелите на Просек, с. 257; А.Данчева-Василева. Цит. съч., с 46. 29 Р г i n z i n g. Der Brief, 417 — 418; Мутафчиев. Владпелите на Просек, с. 258; Nicol. Epiros, р. 34; Цанкова Петкова. Асеневци, с. 91 (тук са сме- сени две сражения — при Пелагония и сражението,дадено от Борил) ;А. Данчева- Василева. Цит. съч., с. 47. 36 За богомилството в началото на 13 век вж: Д. А н г е л о в. Богомилството в България. С., 1969, 438 — 454. 31 Златарски. История. Т. 3, 298 — 303; Д. А н г е л о в. Цит. съч., 452 — 454; История. Т 3,150 — 152. 75
J. G ou illar d Le synodicon de IXJrthodoxie: edition et commentaire. TM, 11,1967,1 -316. 33 Попруженко. Синодик, с. 1 — CLXXIX (увод) ,2 — 96 (текст). 34 И в. Дуйчев. Бориловият синодик като исторически и литературен паметник. — Библиотекар, 1977, 7 — 8, 26 — 31; И в. Д у й ч е в. Das Synodikon von Borilals Geschichte und Schrifttumsdenkmal. — Byz. Bulg., VI, 1980,115 — 124. 35 Вж: Попруженко. Синодик, с. 80, 82, § 110: Златарски. История. Т 3, 301 — 303; Г.Цанкова-Петкова. БълГаро-гръцки и българо-латински отношения при Калоян и Борил. — ИИИ, М., 1970, с. 162; Цанкова - Петкова. Асеневци, с 104. 36 Дос era са предложени различии дати за бунта във Видии — 1207 — 1211: П. Н и к о в. Цар Борил в светлината на един нов паметник, 121 — 134; 1211: 3 ла- та р с к и. История. Т. 3, 304 — 306; История. Т. 3, с. 149; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци, с. 96 (с. 89: 1209 — 1211, а с. 105, бел. 10-1208 (sic));1213-1214:A.flaH- ч е в а-В а с и л е в а. Цит. съч., 49 — 50. Струве ии се, че датата, предложена от В. Н. Златарски (1211), е най-приемлива. Избухването на бунта едва ли е било изолирано от останалите събития през тази най-тежка от Бориловото царуване година: пре- следването на богом ил иге, двукратного поражение от латинците, поражението иа Бориловия съюзник Стрез, наличието на много врагове (Константинопол, Солун, Алексий Слав, Михаил I Ангел, Сърбия). 37 Вж литературата, посочена в бел. 36. 38 Robert de Clari, § CXVI - CXVIII, 108 - 109; Cronica A 1 b e r i c i M о n a c h i, p. 886; Philippe Mouskes, v. 23081 — 23090; AndreaeDandu- 1 i Chronica, p. 285; J. А. В u c h о n. Collection des Chroniques nationales Franqaises, III. Paris, 1828, p. 290; Златарски. История T. 3, 308 — 310; Б. П p и м о в. Робер дьо Клари и отношенията между България и Латинската империя.—ГСУ ИФФ, ХЫП, 1946 — 1947, 33 — 35; Г. Ц ан ко в а-П е т к о в а. Българо-гръцки и българо-латински отношения, 165 —166; А.Данчев а-Василева. Цит. съч., 47 — 48. За Na. вж тук, I, № 9. 39 Robert de Clari, § CXVI, p. 108. 49 P h i 1 i p p e Mouskes, w. 23 007 — 23 008,402 — 403; J. А. В u c h о n. Цит. съч., 290 — 291;(български превод на ФилипМускес: Самият Търновград ще раз- тръби победите. С., 1981, с. 31); Г. Ц а н к о в а-П е т к о в а. Българо-гръцки и бълга- ро-латински отношения, 166 — 168; А.Данчев а-В а с и л е в а. Цит. съч., с. 48. 41 G. Е г s z е g i. Ein neue Quelle. . .,p. 96 (вж бел. 1). P. J. S a f a r i k. Zivot Sv. Symeona od krdle Stepdno. Pamatky drevniho pisemni- ctvi juhoslovanfiv, Praha, 1868, XVII, p. 21: цента на похода била да се унищожиСърбия и Стефан Първовенчани да бъде лишен от власт. Това напомня твърде много писано- то от Г р. Цамблак за целите, конто преследвал Михаил III Шиш май Асен във войната от 1330 г. — Вж: Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак. С.-, 1983, § 34, 1, с. 106; 5 36, 1 - 2, с. 108; Вж тук, I, № 26. 43 Златарски. История. Т. 3, с. 311; А. Д а н ч е в а-В а с и л е в а. Цит. съч., с. 50. 44 Вж: Златарски. История. Т. 3, 310 — 320; Nicol. Epiros, р. 48; Ц а н - ков а-П е т к о в а. Асеневци, с. 100. А.Данчев а-В а с и л е в а. Цит. съч., с. 50; История. Т. 3,149 — 150. 43 Вж тук, I, № 12. 46 N i с о 1. Epiros, р. 45, п. 34;Р о 1 е m i s. The Doukai, No 45, p. 92. 47 3 латарски. История. T. 3, с. 320; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асенев- ци, с. 101; А. Д а и ч е в а-В а с и л е в а. Цит. съч., с. 50; История. Т. 3, с. 150. 48 Robert de Clari, § CXIX, p. 109; L о n g n о n. Les compagnons de Vi- llehardouin, p. 145. 49 Вж тук, I, № 11. 39 G. Acropolitae Historia, 32 — 33; Theod. Scutariota, p. 468. 51 И p e ч e к. История на българите, с. 290, бел. 51; Златарски. История. Т. 3, с. 323, бел. 1. 76
52 История. Т. 3, с, 152. 53 ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци, с. 103. 54 G. Acropolitae Historia, р. 24; Т h е о d. Scutariota, р. 460. 55 Вж тук, бел. 40. 5® Вж тук, бел. 41. №7. ИВАНН АСЕН (1218 —1241) Иван II Асен1 без съмнение е този член на фамилията на Асеневци, който най-често е привличал вниманието на българската и чуждестранна- та историопис2. Този добре забележим интерес не е случаен. Повечето изследователи (и в миналото, и днес) са склонни да приемат, че Иван II Асен е най-бележитата личност сред немалобройните Асеневци, а него- вото царуване — най-блестящата епоха от Второто българско царство. Сравнително богатата литература (специална и обща) е добра основа за изграждането на един биографичен очерк и в същото време предлага чудесната възможност за преосмисляне на много преценки и изводи. Изворите са категорични: Иван II Асен е син на Иван I Асен, осво- бодителя на българите от византийско господство3. Обичайната харак- теристика, която срещаме в редица текстове,е: „Великият и благочестив цар Иван Асен, син на стария цар Иван Асен”4 и наред с нея — интерес- ният вариант: „благовернияти благочестив и богобоязлив наш цар... Иван, НовиятАсен,синътнапредишния Асен Стария”5. Обикновено заключения за възрастта и оттам за рождената година на Иван Асен се правят само въз основа на едно понятие, употребено от Георги Акро- полит. На два пъти византийският историк назовава бъдещия български цар a^rjXd;6. Ив. Дуйчев, изучавайки употребата на това понятие от Ак- рополи?, достига до извода, че то означава момче на 8 — 11 г.,и приема, че Иван Асен е роден най-късно в 1195 или 1196 г., т. е. през 1207 , при „узурпацията” на Борил, той бил на 11 — 12 години7. Това заключение обаче може да бъде оспорено. Прави впечатление, че Акрополи? нарича Иван Асен и в 1197, и в 1207 г.8, т. е. ако приемем, че в 1197 е бил на 8 — 11 г., рождената му дата се отмества към 1186 — 1189, а през 1207 г. съвсем не е бил неггьлнолетен! Очевидно Акрополи? е непостоя- нен; не винаги влага еднакво съдържание в понятието a^4Xi£ и това не позволява да се правят категорични изводи. При това положение не остава нищо друго, освен да разсъждаваме логически и да допуснем, че Иван Асен сееродил най-късно към 1190— 1192 г.9 За живота на Иван Асен до 1207 г. не знаем нищо. След смъртта на Калоян царският престол бил овладян от Борил1 °. Как точно, са про- текли събитията в Търново} остава неизвестно, но все пак Акрополи? не пропуснал да отбележи как тази промяна се е отразила върху съдба- та на „законните” наследници на престола: Иван Асен и по-малкият му брат Александър тайно били отведени (вероятно от противници на Бо- рил?) при куманите, а сетне били отправени към земята на русите11. Едва след десет години, към 1217 г.,Иван Асен начело на рускинаемни- ци12 потеглил към България, за да завоюва бащиния си трон. След ня- колкомесечни въоръжени стълкновения претендентът сполучил да овла- дев Търново и да се провъзгласи за български цар13. 77
Царуването на Иван II Асен (1218 — 1241) не прави изключение от цялостната българска средновековна история. То ни е познато зна- чително по-добре откъм външнополитическите си проявления, откол- кото с вътрешното състояние на страната. Разбира се,в не малко случаи сме принудени да отгатваме ходовете и замполите на българския цар, тъй като те не са документирани достатъчно добре. Във външната поли тика на Иван Асен могат да бъдат обособени, и то категорично, два основни периода: 1218— 1230 и 1230— 1241 г. Първата външнополитическа стъпка на младия владетел била пре- дизвикана (или по-точно подсказана) от стеклите се обстоятелства. На- скоро след Иван-Асеновото възшествие през България трябвало да премине унгарският крал Андрей начело на изтощената си от несполуч- ливия кръстоносен поход армия. Иван Асен решил да се възползува от удобния случай и да уреди отношенията си с един опасен съсед. На унгарския крал било заявено, че ще му бъде разрешено да продължи своя път само при едно условие: ако даде дъщеря си за съпруга на бъл- гарския цар14. Изненадан, че неговият съюзник Борил вече не е цар, и притиснат от многото трудности, Андрей II приел направеното му пред- ложение. Договореният царствен брак (той е бил изгоден и за двете страни) трябвало да получи папската благословил15 и бил осъществен към 1221 г.16 По всяка вероятност към това време на България били върнати загубениге в 1211 г. Браничевска и Белградска облает1'. След тази своя завършила успешно проява Иван Асен заел пасивна, изчаквателна позиция или поне извориге не говорят за негови действия на международного поле. Но стратегического положение на България и още повече развитието на политический живот на Балканите не позво- лявали на Иван Асен да стой, макар и привидно, настрана. И наистина останалите балкански ладетели не закъснели да потьреят в негово лице дипломатически партньор и съюзник. Първи сторил това Теодор Дука Ангел18. Само за едно десетилетие амбициозният владетел на Епир успял да разшири значително своите владения19, да унищожи Солунското кралство и да овладее Солун (1224) 20, а през 1227 г. да се провъзгласи за василевс21. Завоеванията му в Източна Тракия разкри- вали намеренията му да се справи с Латинската империя и да влезе в Константинопол. При осъществяването на тази програма той бил прину- ден да държи сметка за България. Теодор Дука Ангел съобразително изпреварил латинците и сключил съюз с Иван II Асен. Приятелските от- ношения били скрепени с брак на дъщерята ня българския цар Мария и деспот Мануил, брат на Солунския император22 Твърде скоро Иван II Асен, без да полага особени усилия (той знаел цената си!),станал обект на внимание ина Константинопол. През 1228 г. починал Робер дьо Куртене и за император бил обявен непълно- летният му брат Бодуен П. Положението на империята, притискана от Теодор Ангел и Йоан Дука Ватацес, било извънредно тежко. И в Кон- стантинопол решили да се обърнат към българския цар, който би могъл да бъде необходимого за латинциге оръжие срещу Епир и Никея. Още по- вече, че константинополските барони, за разлика от Теодор Ангел, имали какво да му предложат или поне с какво да го подмамят. И тук започ- ва един епизод от балканската история, над който и до днес тегне неясно- та. Спорен едно сравнително късно известие23 в столицата на Латинска- та империя било взето решение малолетният Бодуен да бъде оженен за 78
дъщерята на Иван II Асен. Към това съобщение съвременните историци добавят, че на българския цар било предложено да стане регент на своя зет24. Дълго време историческата наука дори вярваше, че разполага със самия договор (заслугата за това бе на В. Макушев25) и възстано- вяваше плановете на Иван II Асен в духа на цар-Симеоновата политиче- ска програма26. Всичко това би било прекалено хубаво, за да бъде вярно. Достатъч- но бе едно по-внимателно вглеждане във въпросния докумен27, за да се установи, че той не е българо-латинско споразумение, а донесение на венецианский подеста в Константинопол Джовани Квирини, отразяващо проектодоговора между Латинската империя и бившия ерусалимски крал Жан дьо Бриен28. Това откригие изведнъж представи в друга свет- лина отношенията на Иван II Асен с константинополските барони през 1228 г. и постави под съмнение известието на Марино Сануто за въз- можен брак на дъщерята на българския цар с император Бодуен II. И на- истина бихме очаквали в донесението на Джовани Квирини, което съдър- жа известия за едногодишното примирив между Латинската империя и Теодор Дука Ангел29 и споменатия вече проектодоговор с Жан дьо Бриен, да открием и споразумението на барониге с Иван II Асен. Но следа от подобно споразумение липсва. От друга страна, не можем да приемем, че ако е съществувало, Джовани Квирини би го изпуснал в своята релация — то би имало изкпючително значение не само за Вене- ция, но и за целия Запад. Второ, не може да не си зададем въпроса (независимо от факта, че такъв договор не е открит!): необходимо ли е било Константинопол да сключи почти едновременно два договора с еднакво съдържание — единия с цар Иван II Асен, а другия — с Жан дьо Бриен? Би могло да се допуске, че латинците са искали да неутрализи- рат България! Но по това време Иван II Асен не бил най-опасният враг на Латинската империя (Теодор Комнин бил този, който е застрашавал Константинопол) и с него би могло да се поведе много по-проста игра, а именно: да му се подхвърли идеята за възможен съюз! Може би в Кон- стантинопол се е разнесъл слухът за подобии намерения, който по нез- найни за нас пътища достигнал до Марино Сануто. Или пък събитията са протекли така, както ги отразява самият хронист: в Константинопол наистина се заговорило за съюз с българския цар, но в същото време бароните са намерили възможното решение — преговори с Жан дьо Бриен. Тази игра им позволила да държат настрана Иван II Асен (опас- ността от Теодор Дука Ангел, макар и временно, била отстранена), да приключат разговорите си с бившия ерусалимски крал, отразени в проектоспоразумението3 ° и да сключат самия договор на 9 април 1229 г. в Перуджия31. И накрая да добавим още нещо. Едва ли може да се говори за се- риозни намерения на константинополските барони да оженят импе- ратор Бодуен за българската принцеса и да предложат регентството на империята на Иван II Асен! Никакви съображения — ниго същест- вуващите вече роднински връзки на Иван Асен с дома Куртене, нито необходимостта от ,дакрила” на невръстния Бодуен и изнемогва- щата империя, не биха позволили замислянето (и още повече осъществя- ването) на подобен проект, който би довел в Константинопол българ- ския цар. Но дори само за момент да допуснем, че латинската аристо- крация се е решила на такава стъпка, паралелните преговори с Жан 79
дьо Бриен опровергават подобно допускане. Защото разговорите и осо- бено споразумението с бившия ерусалимски крал (при положение, че съществувал договор, обвързващ Търново и Константинопол) биха имали своето естествено място само след битката при Клокотница32. И така през 1228 г.-година на голяма дипломатическа кампания за Латинската империя — цар Иван II Асен се поддал на подхвърлената му примамлива идея да стане тъст и настойник на малолетния Бодуен. Навярно той е разчитал на неутралитета на солунския император Тео- дор Ангел и вече виждал гтьтя, който ще го отведе до позицията на наи-силен владетел на Балканите33. Но нещата едва ли са били толко- ва лесни за осъществяване. Четирите империи (по думите на Г. Остро- горски) били вплетени в един възел, който рано или късно трябвало да бъде развързан. Първи направил опит да развърже възела (още в самото начало на четвъртото десетилетие на века) Теодор Ангел. Неговите действия били колкото изненадващи, толкова и неразумии. Вместо очаквания удар срещу Константинопол (едногодишното примирив било изтекло), той насочил армията си срещу Иван II Асен, който привидно заемал изчаквателна позиция. Замисълът на солунския император не е труден за разгадаване: преди да започне решителния щурм срещу Латинската империя ,той решил да се справи с България или поне да я принуди да запази неутралитет в предстоящий решителен конфликт. Теодор Ангел заплатил твърде скъпо за своето лекомислие. На 9 март 1230 г. край Клокотница34 войските му били разбити, а самият той заедно с цялото си семейство попаднаг в български плен35. Тази битка изведнъж променила съотношението на силите и пре- кроила политическата карта на Балканите. И това се дължало на голя- мата прозорливост и бързата реакция на Иван II Асен. Българският цар не се задоволил с победата край Клокотница и решил да прибере плодо- вете от нея. Българските войски бързо настъпили и за кратко време Иван II Асен успял да унищожи разноетническата и лишена от вътрешна стабилност държава на Теодор Ангел. Три извора, независими един от друг, свидетелствуват за завоеванията на Иван II Асен: голяма част от Тракия (с Адрианопол, Димотика и Волерон), Македония (Серес, Пелагония и Прилеп), Велика Влахия и Албания3 ° , или както е каза- но в Търновския надпис: „ОтОдринидоДрач”37. Освен това българ- ският цар наложил своето влияние в Солун, където управлявал него- вият зет деспот Мануил Ангел38, и по всяка вероятност в Сърбия39. А вярата му във възможното споразумение с латинците и самочувствие- то му на победител го накарали да заяви, че „фръзите” (латинците) държали само „Цариград” и се подчинявали на ръката му, тъй като нямали друг цар освен него40. Иван II Асен се оказал достатъчно далновиден, за да не се задово- ли с тези бързи успехи, но сторил и всичко възможно да ги направи по-трайни и по-сигурни. Той се опитал да приобщи ромеите към бъл- гарската държава, запазил част от ромейската администрация, друга заменил с българска, назначил български епископи и митрополити41. Като прибавим към тази гъвкава политика преобладаващия българ- ски елемент в някои от завоюваните области или значителното му при- съствие в други42, налице били всички условия за превръщането на България в първа политическа и военна сила на полуострова. Иван II 80
Асен не пропускал да даде и външна изява на нарасналата си мощ и самочувствие. Напълно в духа на византийските василевси той раз- прострял своего покровителство над Света гора, която посетил през същата 1230 г. и богато надарил някой от манастирите4 3. В издадениге по същото време документа той започнал да се подписва „цар на бълга- ри и гърци”44 Успехите през 1230 г. дали основание на Иван II Асен да погледне към бъдещето с надежда и да очаква със спокойствие идващите съби- тия. Цар на българи и гърци, той вече се виждал и господар в Констан- тинопол. Реален израз на тези му чувства били събитията, свързани с пренасяне мощите на св. Петка от Каликратия в Търново: „Макар и да владееха Цариград, те (латинците — И. Б.) твърде много се бояха и по- читаха и се повинуваха на словото, което излизаше от устата на цар Асен, понеже поради него, мисля си, държаха властта. И ако би поискал от тях злато или сребро, или скъпоценни камъни, или бисери, биха му дали, но той не поиска тленна ценност, а поиска от тях светата, пречистата и нетленната. . ,”45 Но бъдещето криело и изненади. Първата от тях проблеснала през август 1231 г.: в Константинопол пристигнал и бил официално обявен за император, съгласно договора, сключен в Перуджия, Жан дьо Бриен. Повечето изследователи са склонни да възприемат това събитие като повратен момент във външната политика на цар Иван II Асен46. Без- спор но коронацията на Жан дьо Бриен изненадала българския цар, а и не само него. Но дали тя е довела до съществени промели в политиче- ского положение на Б ал каните и до изменения в програмата на Иван II Асен? Огговорът е „да”, ако наистина съществувал договор за брачен съюз между Търново и Константинопол и провъзгласяването на Иван II Асен за регент на малолетния Бодуен. Но такова споразумение, както се подчерта, едва ли е съществувало. Ако такъв договор не е сключван, което е най-вероятно, положението в Константинопол се променяло наистина, но не дотам, че да влияе върху България и проектиге на бъл- гарския цар. След смъртта на Анри (1216) Жан дьо Бриен бил четвър- тият латински император, но положението на империята не се подобря- вало. Наистина на него се възлагали големи надежди (той едва ли е бил 80-годишен, както твърди Акрополит47), но следващите години пока- зали, че всичко било напразно. Когато разглеждаме значимостта на този факт (провъзгласяване- то на Жан дьо Бриен за император) и неговото въздействие върху поли- тическата програма на Иван II Асен, не бива да забравяме едно нещо: споразумение между българския цар и Константинополе ките барони не съществувало, но устните предложения или намеци са карали Иван!! Асен да вярва, че то може да бъде постигнато. И в крайна сметка той пак се почувствувал излъган. Но само това едва ли е достаточно, за да обясни следващата му стопка, която би могла да бъде наречена „с Ни- кея срещу Латинската империя”48. Този опит за единодействие с Ни- кея (той следвал традицията в българската външна политика) продъл- жил цели десет години. Първата половина на периода преминала под знака на интензивна дипломатическа дейност между Търново и Никея, а втората била посветена на практически действия съгласно постигнати- те споразумения. Фактологически събитията са добре познати: те се групират около политический съюз между двете страни, скрепен с брака 6 Фамилията на Асеневци. . . 81
между Иван-Асеновата дъщеря Елена и бъдещия император Теодор II Ласкарис, възстановяването на православието в България и възобновя- ването на българската патриаршия — събития, конто са здраво свърза- ни помежду си. По-интересно е да се разкрие механизмът, довел до сбли- жението на Иван II Асен и Йоан III Дука Ватацес. А в основата на този ме- ханизъм се крие един въпрос: Чия била инициативата? Георги Акрополит е категоричен: идеята за българо-никейското единодействие изхождала от Йоан Ватацес. Никейският владетел пред- ложил на Иван II Асен съюз, скрепен с годежа на двете деца. Акропо- лит не говори за цьрковните дела освен за тяхната крайна фаза (про- възгласяването на българската патриаршия)49. Никифор Григора твър- ди противного: предложението дошло от страна на българския цар50. Но едно по-внимателно вглеждане в текста показва, че Григора следва изложението на Акрополит, позволявайки си да промени началния пасаж, с което прехвърля инициативата върху Иван II Асен. Но чъпро- сът може да бъде поставен и по друг начин: кой е имал изгода от съю- за? Византийските автори, особено Акрополит, са недвусмислени — Йоан Ватацес бил в затруднено положение и намерил път да излезе от него: съюз с Иван II Асен51. Логично е да се допусне, че той трябва- ло да заплати и цената на този съюз с възобновяването на българската патриаршия. Този ход на събитията е приемлив52, но отрежда пасивна роля на Иван Асен. А дали в действителност е било така? Струве ни се, че няма основание да допуснем, че Иван Асен бил обект, а не субект в исторический процес — събитията от 1230 г. го доказват. Тогава? Иван Асен направил първата стъпка,и то в определена посока: урежда- нето на цьрковните дела. Продължителните преговори завършили с успех, но той трябвало, получавайки независима православна цьрква начело с патриарх, да даде нещо в замяна. И той дал съгласието си за сътрудничество с никейския император в борбата му срещу Латинската империя. Тази картина като че ли е по-реалната и тя отразява по-точ- но действителното положение . Но ако е така, кои са причините за тези действия на Иван II Асен? Дали това било ответна реакция на латин- ската „измама”, или замисълът на Иван Асен имал по-сериозна основа: цар на българи и гърци, той имал нужда от православна църква и пат- риарх* конто да узаконят неговата позиция. Иска ни се да вярваме, че второго решение е по-правилно! Но до окончателния резултат в 1235 г. не се стигнало лесно. За щастие изворите ни позволяват да проследим подробностите53. Наме- рението на Иван II Асен да отхвърли ненужната уния с Рим и да върне българската църква в лоното на православието се натъкнало на съпро- тивата на примас Василий, който в знак на протест напуснал Търново и се оттеглил в Света гора (terminus ante quem — писмото на анкир- ския митрополит Христофор от началото на 123354). Но тази демон- страция не възпряла царя, който се обърнал към вселенския патриарх Герман II. Отговор на българското искане била мисията на анкирския митрополит. В писмото си до Иван II Асен Христофор изложил подроб- но позицията на патриарха55. Основного разногласие — изискването търновският архиепископ да бъде ръкоположен в Никея, било преодо- ляно през 1234 г. След смъртта на примас Василий (застигнала го в Света гора) за нов търновски архиерей бил избран Йоаким56, който заминал за Никея и получил своя сан от патриарх Герман. По този 82
начин било възстановено канонического и йерархическото общение между българската църква и православния Изток57. Оттук нататьк било по-лесно. През пролетта на 1235 г. Иван II Асен със съпругата си и дъщеря си Елена пристигнал в Калиопол, където се срещнал с Йоан Ватацес. Двамата владетели се договорили окончателно за предстоя- щего сътрудничество. След това на азиатския бряг (в Лампсак) пат- риарх Герман извършил религиозния обред при бракосъчетанието на Елена и Теодор Ласкарис. Заедно с това било издадено специално сино- дално решение, с което на търновския архиерей бил даден санът пат- риарх5®. Така четиригодишните усилени дипломатически действия били увенчани с възобновяването на българската патриаршия и устано- вяване на българо-никейския съюз59. Веднага след приключването на брачните торжества и религиозните церемонии двамата съюзници започнали военни действия срещу Латин- ската империя. Съединените войски оплячкосали Източна Тракия и дори достигнали до стените на Константинопол. Но повече от това не могли да сторят и поради наближаващата зима се оттеглили60. Описанието на тези събития би могло да ни разкрие конкретного съдържание на воен- нополитическото споразумение между Иван II Асен и Йоан Ватацес. За сожаление Акрополит е посочил само териториалните придобивКи за никейците, а за българите е казал, че те взели земите „на север” и „над тези”, конто преминали под властта на Йоан Ватацес. Това неясно посочване даде основание на В. Златарски да твърди, че никейският император признал завоеванията на Иван Асец след битката при Клокот- ница61. Военните действия продолжили и през следващата 1236 г., но по всяка вероятност Иван Асен не взел участие в тях, тъй като основ- ната операция била по море. Иоан Ватацес блокирал Константинопол, но градът бил подпомогнат от флотата на морейския княз Жофроа II дьо Вилардуен6 2. Неучастието на Иван Асен в тази кампания едва ли би могло да се обясни само с липсата на български флот. Напротив, бихме очаквали. докато Ватацес действувал откъм морето, българските войски да обса- дят Константинопол по суша. Но това не станало. Очевидно Иван Асен вече се колебаел. Въпросът е, какво го е накарало да се усъмни в пра- вотата на действията си? Едва ли заплахите на папа Григорий IX са били толкова сериозни и, което било по-важно, са подействували толкова бързо: с писмо от 12 декември 1235 римският първосвещеник поискал от унгарския крал Бела IV да подпомогне Латинската империя сре- щу „схизматиците Ватацес и Асен („.. .Vatacius et Assanus schismati- ci. .63, а наскоро след това написал писмо до българския цар, с кое- то изисквал той да се откаже от съюза си с Никея (в противен случай го заплашвал с отлъчване от църквата)64. Наистина още през 1232 — 1233 г. унгарците на два пъти нахлували в българските земи65, но все пак техните действия не биха могли да затруднят сериозно българ- ския цар. Няма съмнение, че основната причина била другаде: Иван II Асен вероятно прозрял безполезността на съюза си с Никея66 и постепенно се оттеглял от активни действия. Едно събитие от пролетта на 1237 г. ускорило неговото решение: на 22 март починал Жан дьо Бриен. Смърт- та на екс-краля на Ерусалим и настоящ латински император не може да не е събудила някакви надежди у Иван Асен. И той прекъснал отноше- 83
нията си с Йоан Ватацес (описанията на събитията у Акрополит напом- нят мелодрама) 67 и се обърнал към папага68. Едновременно с прегово- рите с апостолическия престол в лицето на епископа на Перуджия, кой- то имал всички пълномощия да разговаря за „положението на импе- рията и град Константинопол”69, Иван Асен сключил мир с латинците70. Наскоро след това новите съюзници, подпомогнати от кумани, започна- ли военни действия срещу никейиите, като обсадили крепостта Цуру- лум (Чорлу)71. Тези съвместни усилия не само не донесли очаквания успех, но и скоро били прекратени. Този път оттеглянетонаИван II Асен имало по-серизна причина: в лагера на българския цар пристигнало известие от Търново, че неочаквано починали царицата, едно от царските деца и патриархът. Иван Асен изоставил обсадата и се завърнал в престол- ния град. Възприемайки постигналото го нещастие като божие нака- зание за нарушените клетви (така поне обяснява събитията Акропо- лит), той възобновил съюза си с Йоан Ватацес72. Това неочаквано ре- шение, приключило колебанията на Иван Асен, едва ли би могло да бъ- де обленено само с намесата на провидението. Повечето учени са склонни да обяснят непостоянството на българския цар с безрезултатността на преговорите му с папския представител7 3. Последното решение на Иван II Асен, което възстановило българо- никейския съюз от 1235 г., предизвикало яростта на Григорий IX. Папа- та написал серия от писма: до Бела IV, до император Бодуен, до епи- скопа на Перуджия, до унгарските епископи и т. и?4 с цел да бъде организиран кръстоносен поход и експедиция на унгарския крал срещу България. Но Иван Асен успял да отстрани заплахата от кръстоносците, като ги пропускал да преминат безпрепятствено през българските зе- ми7 5, а Бела IV не сполучил да организира поход към България Последните години от живота на Иван Асен преминали сравнител- но спокойно. Той бил в мирни отношения със Сърбия, където властву- вал зет му Стефан Владислав76, подкрепил тъета си Теодор Ангел (към края на 1237 Иван Асен се оженил за дъщеря му Ирина), или, както сполучливо се изразява Д. Никъл, дал му carte blanche за действия в Со- лун7', с Никея бил в съюз, а срещу Константинопол вече не предприе- мал нищо. Само един не съвсем сигурен извор говори за сражение на Иван Асен срещу новата заплаха за Източна Европа — татарите'8. Външната политика на цар Иван II Асен сравнително често е била обект на внимание. Би могло да се каже, че тя е изучена фактологиче- ски, но в същото време не липсват и опити за цялостна характеристика. Безспорно по-интересно е второто. Докато българската историопис единодушно характеризира Иван Асен като наи-бележития български владетел от Второто царство и възхвалява (понякога прекомерно) неговата прозорлива и резултатна външнополитическа дейност7 9, чуж- дите учени достигнаха до някой любопитни наблюдения, конто позволя- ват да се разкрие политическата програма на този български цар. През последните години се заговори за намерението на Иван Асен да създа- де върху руините на Латинската империя православна империя начело с България и столица Константинопол80, за това, че той подхванал старага идея на Крум, Симеон и Калоян81. За съжаление това са по-ско- ро констатации, отколкото цялостни преценки, основаващи се на вни- мателно проучване на изворите. 84
Няма съмнение, че Голямата идея, идеята за военнополитическа хегемония на България в Югоизточна Европа, е същината на Иван-Асе- новата политика. Но това не е особеиост, която я отличава от полити- ката на първите Асеневци, тъй като Иван II Асен е имал добрия пример и следвал традицията на Иван I Асен и Калоян8 2. Не може да се каже, че изворите са достатъчни, но все пак дават известна представа за действия- та и намеренията на Иван Асен. Да вземем за пример събитията след битката при Клокотница. Обикновено се набляга на проявеното от бъл- гарския пар човеколюбие спрямо пленените войници на Теодор Ангел. Но не бива да се забравя и другата страна на тази постьпка, добре под- чертана от Акрополит: „С това той проявявал може би човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен госпо- дар, като премахне ромейската власт.’'63 По-нататъшните действия на Иван II Асен доизясняват намеренията му — покоряване на разлада- щата се държава на Теодор Ангел, създадената смесена българо-визан- тийска административна структура и цьрковна организация8^, покро- вигелството на Атон85 — всичко това говори за изграждането на обшир- на българска държава, чийто владетел с право приел титлата „цар на българи и гърци”. Но това не е било достатъчно. Империята без Константинопол не би била истинска империя. Намеренията на Иван II Асей спрямо латин- ците също са загатнати в изворите. Наистина бароните едва ли са били толкова благосклонни, за да му предложат да стане тъст на Бодуен и регент на империята — както се видя, такъв документ не съществува. От друга страна, вярата на българския цар, че Латинската империя съ- ществува благодарение на неговото покровителство и че той е нейният единствен господар86, се крие по-скоро в нарасналото могъщество на Иван Асен след Клокотница, отколкото в някакво действително спо- разумение. Но действията на Иван Асен през 1237 г. вече говорят катего- рично за определени намерения към Константинопол. Неслучайно Гри- горий IX в писмото си от 21 май му съобщава, че изпраща епископа на Перуджия, „за да бъде разисквано с него за положението на империя- та и на град Константинопол” (,,ad tractandum cum еа de statu imperii et civitatis Constantinopolitane”)87. Интересно би било да се проследят практическите действия на Иван Асен за осъществяването на тази програма. Първият период на неговото царуване с право може да бъде характеризиран като период на привид- на пасивност, на изчакване, на търпеливо приобщаване към една колко- то стара, толкова и жива идея за първенствуващата роля на България. Като оставим настрана отношенията с Унгария, когато случаят го нака- рал да действува, инициативата била в ръцете на неговите партньори (Епир, Латинската империя). Възелът започнал да се разплита на 9 март 1230 г. И Иван Асен отново не бил този, който сторил първата стьпка. Но веднага след това го виждаме преобразен. Той действувал така, както биха действували най-мъдрите държавни мъже. Търпеливото му изчакване и бързата реак- ция му донесли това, към което се стремял: „цар на българи и гърци”. И след това, когато трябва да очакваме следващото, решително дей- ствие, той проявява колебание и необяснима непоследователност. В действителност съюзът с Никея му осигурил патриаршията, но в полити- ческо отношение той е грешка: означавал отказ от икуменическата 85
политика и на практика подпомагал установяването на никейците на Балканския полуостров. Политическата „гъвкавост” на Иван Асен през 1237 г. не му донесла никаква полза, а бракьт му с Ирина и покро- вителството на Теодор Ангел го лишили от възможността да контроли- ра Солун. Иван Асен вече се уморил (?) да преследва Голямата идея и решил да съхрани това, което постигнал през 1230 — 1235 г. Но дъл- боко у него останало съмнение: дали не е сбъркал главния враг? И на- истина, само след няколко години Йоан Ватацес ще стъпи здраво на полуострова и ще овладее голяма част от българските територии в Тра- кия, Родопите и Македония. Иван II Асен е сред тези български царе, конто са обръщали значи- телно внимание на религиозния живот, на състоянието на църквата. И тук не става дума за възстановяването на православието и възобно- вяването на българската патриаршия — въпроси, конто имат преди всичко международно звучене, а за всестранния интерес на царя към проблемите на българската църква — назначаване на епископи и мит- рополити в новозавоюваниге земи88, строеж на църкви и манастири, даряването им с икономически и юридически привилегии89, пренася- не на мощи90. Особено добре е засвидетелствуван интересът на Иван Асен към Света гора. И това не е случайна прищявка, а следване на тра- дицията за покровителствуване и обдаряване на тамошните манастири, установена от византийските василевси. Един „цар на българи и гърци” не би могъл да се отклони от тази традиция и през 1230 г. Иван II Асен посетил Атонския полуостров91. По време на това свое пребиваване той издал царствени грамоти в полза на Ватопед9 2, Ивирон93, Зограф9 4, Протата95 и Великата Лавра96. Някои документа,до известна степей с легендарен характер, дори сочат, че назначената от Иван Асен нова църковна администрация (епископът на Йерисо) се опитала да подчини Света гора97. С провъзгласяването на Иван II Асен за „цар на българи и гърци” (1230) могат да се свържат още две събития, конто недвусмислено характер изират порасналия авторитет на държавата и самочувствието на нейния владетел, а именно: отсичанетона първата българска златна монета98 и издаването на т. н. Дубровнишка грамота99, с която се регламентира чуждестранната гьрговска дейност на територията на България. Липсват сигурни сведения за интереса на Иван II Асен към литера- турата100, но в замяна на това от негово име били поставени на различ- ии места в страната редица каменни надписи101. Едно единствен© сведение, непотвърдено от други извори, ни уве- домява, че „circa festum Sancti Johannis Alsanus rex mortuus est”102, т. e. цар Иван II Асен починал около празника на св. Йоан (Еньовден — 24 юни), 1241 г. Семейното положение на цар Иван II Асен е сравнително добре засвидетелствувано в изворите, но над него тегне една неяснота: кол- ко брака е имал той — два или три. Тази неяснота се дължи на „Синоди- ка”, който дава известно основание да се говори за три законни съп- руги на Иван Асен, и на Акрополит, който говори за дъщеря на българ- ския цар от незаконна съпруга. Ще си позволим да разгледаме малко по-подробно това противоречие, като започнем с текста на „Синодика”: 86
•ClriHt vpvn нареценЬн &nmcia.A Apov?tn aunt елгоцьстмеЪм црцн ^ртолюбиваго upt ЛсЬнь м йринй б7\гоцьстмеЪм ufpn $)тол ЮБиваго upt кЛи??амла нарецннБм бе мнишьскоиь о вра^Ъ ^еми.вЪцнаа паил:^”103. Споменатото затруднение ’ цдва от първата Анна, монахинята Ани- сия. Би могло да се допусне, че тя е съпруга на Петър (предшествуваща българска царица е Елена, съпругата на Иван I Асен), Калоян или Бо- рил1 94. За съжаление не разполагаме с никакви сведения за семейство- то на Петър, а съпругата на Калоян, както твърди Акрополит, е била куманка10® (сериозно основание да не присъствува в Поменика). Впос- ледствие за нея е бил женен и Борил106, а втората съпруга на този цар (дъщерята на Йолаита и Пиер дьо Куртене) едва ли е заслужила да на- мери място в списъка на българските царици. Притова положение Анна — монахинята Анисия, би трябвало да ни насочи към Иван II Асен. Подоб- на мисъл се подхранва и от други съображения. Един поглед върху цитирания абзац е достатъчен да ни убеди, че трите царици са обвързани помежду си, а това би могло да стане само чрез един съпруг. От друга страна, не може да не направи впечатление, че в тяхното положение има разлика: първата Анна е само „царица”, докато втората Анна и Ирина са „благочестиви царици” Тази тънка разлика може да ни наве- де на едно заключение: Анна (Анисия) е първата съпруга на Иван Асен от времето, когато той не е бил български цар. Остава последният въп- рос: може ли Акрополит да назове съпругата на българския цар лаХ- Хакг? (незаконна жена)? Естествено не!10' Но когато той е писал свое- то съчинение, сведенията за първата жена на Иван Асен, „неистинска съпруга”, от неизвестен произход, са били доста неясни и една грешка на Акрополит е напълно допустима. От този брак Иван Асен е имал две дьщери — Мария (I, №13), съпруга на деспот Мануил Ангел, и Na. (I, №14), омъжена за сръбския крал Стефан Владислав. След възшествието си на българския престол, ръководен от държав- нически съображения (?) Иван II Асен се разделил с Анна, която се от- теглила в манастир и се оженил за една от дъщерите на унгарския крал която в „Синодика” и в „Житието на св. Петка” е наречена , а у Акрополит — Мария109. Тя починала през 1237 г., след като му родила четири деца — Елена (I, №15), омъжена за Теодор II Ласкарис, Тамара (I, №16), едно неизвестно по пол и по име дете (I, №17), починало заедно с майка си,и Калиман (I, №18). Към края на 1237 г. цар Иван II Асен се оженил трети път — този път за Ирина, по-малката дъщеря на пленения от него Теодор Ангел110. По думите на Акрополит той обичал извънредно много третата си съп- руга, „не по-малко отколкото Антоний Клеопатра111”, От последняя си брак Иван II Асен имал един син — Михаил Асен (I, №19) и две дъ- щери—Мария (I, №20) и Анна-Теодора (1,№21). Андрей Анна106 87
1 В българските извори са засвидетелствувани следните форми иа името: 1ШЛН7, ДсЪнъ (Б. Ст. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. 1. С., 1958, с. 103, 104; Т. 3. С., 1978, с. 4); 1шан(н}ь OctHb(K a+uzniacki. Werke, S. 71; Б. С т. А и г e л о в. Старобългарски текстове, с. 292; Попружен- ко. Синодик. §113, с. 82); 1ШДННЪ OctHb (Kaluzniacki. Werke, §XI, S.198). В грамотите; йсЪнЬ (М. Ласкарис. Ватопедската грамота на цар Иван Асен II. С., 1930, с. 3;И л ь и н с к и й. Грамоты, с. 13). Печати} w[ аннъ] QctHb (Th.Geras- s i га о v. Sceaux'bulgares en or du XIIIе ef XIVе siecles. — Byz. Slav., XXI,1960,1, p. 63, pl, I — II). Надписи: 0сЬв,0сйнЪ или 1ШйННЬ ДйЪнь(Царевград Търнов. Т 4. С., 1984, с. 8; Дуйчев. СБК. Т. 2, с. 38, 40, 276). Византийските автори пишат: ’laxz VTj<; b ’Aodv, ’Iwapir/c или 'Aodv (G. Acropolitae Historia, Index s.v.;Theo d. S c u t a r i о t a, p 460, 468, 474; Nic. G r e g.,11, 3; I, 28 — 30; Chr. Byz. Brev., No 112, 1 :S, 680; ПалаболобХои— Керадеш?. ’АтХек гаД, а. 447, 448). Западно- европейските автори използуват само фамилното име,и то често в изопачена форма: A s s a n u s (Acta Honorii III et Gregorii IX, p, 290, 302; A. T h e i n e r. Vetera monu> menta Historica Hungarians sac ram illustrantia. Romae, 1859, p. 157); A z e n u s (A. Thei пег. Цит съч.,р. 21); Arsenus (ЛИБИ, IV, с. 39); Oxano (Thomae Archidiaconi Spaltensis Historia Salonitanorum. ed. F. Ratki. Monuments spec tan tia Historiarum Slavorum meridionalium, Vol. 26, Zagrabiae. 1894 (Scriptores, Vol. 3),p. 92); A n s e n s (P h i 1 i p p e M о u s k e s.w. 29 039, 29 061,29 067,29 104, 29 935); Alsanus, Alsenz (Alberici M on a c h i. Chronica, p 927, 938, 949, 950). 2 Основна литература: Златарски. История. Т. 3, 323 — 418; БИБ, III, 1930, 3, 1 — 237 + 11 табл.; И в. Д у й ч е в. Цар Иван Асен II. С., 1941; Дуйчев. Приноси, 289 — 321; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци, 109 — 137; A. D.~ V a s i- 1 е v a. Les relations politiques, bulgaro-latines au cours de la periode 1218 — 1241-Bulg. Hist Review, 1979, 1,75 — 90; А. Д.-В а с и л e в а. Българската държава при цар Иван Асен II. — В: България 681 — 1981. С., 1981, 134— 143; История. Т.З, 162— 179. 3G. Acropolitae Historia, р. 21, 24, 32 — 33; Theod. Scutariota, p. 458, 460, 468. 4Попруженко. Синодик, 82 — 84; К a I u £ n i a c k i. Werke, 69 — 70; ПалаболобХоц—Кераде ак*Аи1Лекта, I, a. 447. 5 Ст.Кожухаров. Неизвестен летописен разказ от времето на Иван Асен II. — Литературна мисъл, 1974, 2, с. 128. 6g. Acropolitae Historia, р. 21, 24. 1 Дуйчев. Приноси, 289 — 290. 8 Вж бел. 6. ^Златарски. История. Т.З, с. 106, бел. 1; с. 260, бел 2: 1191/92. Ю Вж тук, I, №6. 11 G. Acrop.olitae Historia, р. 24, 33; Т h е о d. Scutariota, р. 460; Дуйчев. Приноси, 290— 294. 12 Акрополит (р.ЗЗ) пише „twp (ПгукХибсРР‘PwotPi'", което различните изслед- вачи тъ лк у ват по разному: „сбиршина”, „случайно събрани”, „някои от стеклите се руси”. Вж: 3 л а т а р с к и. История. Т. 3, с.322, бел. 4; ГИБИ, VIII, с. 158, бел. 3; Ц аи к о в а-П е т к о в а. Асеневци, с. 109; История, Т. 3, 162 — 163. 13 G. Acropolitae Historia, р. 33. Theod. Scutariota, р. 468; Вж. и тук, I, №6. 14 Thomae Archidiaconi. Цит. съч., р. 92. 15 а. Thei пег Vetera, р. 21; Acta Honorii III et Gregorii IX, №56, р. 82. 16 П. Ников. Изправки към българската история. — ИИД, II, 1922, 60 — 61. 11 Златарски. История. Т. 3, 325 — 326; Ц а н ков а-П ё т к о в а. Асе- невци,с. Ill; A. D. Vasileva, Цит. съч., 76 — 77; История. Т. 3, с 163. 18 За него вж: Р о 1 е m i s. The Doukai, №42, p 89 90. 19 n i с о 1. Epiros, 47 — 75, 103 — 112; Ostrogorsky. Histoire, 459 — 460. 20 J. L о n g n о n. La reprise de Salonique par les Grecs en 1224. Actes du VI Con- grts international d’Etudes byzantines. T. 1. Paris, 1950, 141 — 146; B. S i n g о w i t z. Zur Eroberung Thessalonikes im Herbst 1224. BZ, 45, 1952. S. 28. 88
21 E. Bees-Seferli. *0 xpovos итефеах mv QeobccpmДойка wc npooSiopt- {erai &v€k66twv ypapparcov той *Liodwov ‘Апокоркор -BHJ.XXI, 1971 —1974 'Arri- val, 1«75, 272 — 279. 22 G. Acropolitae Historia, p. 41; 3 л а т a p с к и. История. T. 3, с. 337; Ц ан к о в а-П е т к о в а. Асеневци, с.111; A. D. V a s i 1 е v а. Цит. съч ., р. 80; N i- с о 1. Epiros, 104 — 105; S е t t о n. The Papacy, I, р. 53. Датата на този съюз е неиз- вестна; за terminus poet quem може да послужи 1224 (или 1227 ). 23 Marini Sanuti Torselli. Secrete fidelium Crucis. II, cap. XVIII; (В о n- g a r s. Gesta dei per Francos. Hanoviae, 1611, 72 — 73). 24 Златарски. История, T. 3, с. 337; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци, 112—113; Ostrogorsky. Histoire, 459 — 461; N i с о 1. Epiros, р. 108; S е 11 о п. The Papacy. I, р. 55; П. И. Жаворонков. Никейско-болгарские отношения при Иване II Асене (121В — 1241).— Византийские очерки, М., 1977, с. 197. 25 В. Макушев. — ЖМНПр, 1869, дек., с. 378; Дуйчев. Приноси, 304 — 305. 26 Вж тук, по-долу, с. 27 R. С е s в i. Deliberazioni del Maggior Consiglio di Venezia, T. 1. Bologna, 1950, №141, p. 210 — 211. 23 А. Д а и ч e в a-B а с и л e в а. Договоры между България и Латинската империя от 1228 г. — Векове, 1977, 6,52 — 56; A. D. V a s i 1 е v а. Цит. съч., 82 — 83. 29 R. G е s s i. Цит. съч., №140, р. 209 — 210. 30 пак там, №141, р. 210 - 211. 31 G.L.F.Таfе 1—G. N.Th omas. Urkunden zuralteren Handels und Staatsgeschi- chte der Republik Venedig. T. 2. Wien, 1856, 265 — 270. 32 Подобна e схемата, изградена от Г. Острогорски (Ostrogorsky. His- toire, 459 — 461). 33 В. Златарски (История. Т. 3, с. 336) допуска, че през 1228 г. към Бъл- гария била „мирно присъединена” Пловдивската облает, а в ЛИБИ, IV, с. 36, бел. 13, това събитие е отнесено към 1221 г. Тези твърдения почиват на един не съвсем ясен пасаж от проектоспоразумението между константинополскиге барони и Жан дьо Бриен. Там е казано само, че бившият ерусалимски крал би могъл да вземе в полза на наследниците си наред с други области „цялото херцогство Филипопол, от когото и да бъде то владяно ” (et quisque eum teneat) (R. G e s s i. Цит. съч., p. 210). 34 За мястото на битката вж: А. Разбойников. Село Клокотница. — БИБ, III, 1930, Э, 228 — 237 (10 км северозападно от Хасково) . 33 G. Acropolitae Historia, 41 — 42; Theod. Scutariota, р. 474; Nic. G r eg.,II. 3: I, p. 28; В u c h о n. Nouv. Rech. II, p. 403 (PG, 127 col. 905. — B: Житие на св. Теодора Петралифа); KaiuSniacki. Werke, S. 70. Точната дата на сражението е посочена в надписа от църквата „Св. четиридесет мъченици”: Ца- ревград Търиов. Т. 4, 8 — 9 (някои по-второстепенни извори са посочени у: 3 ла- та р с к и. История. Т. 3, с. 339, бел. 2). Основна литература: Златарски. Исто- рия. Т. 3, 338 — 339; Цан ков а-Петк о в а. Асеневци, 114—115; История.Т. З.с.166; N i с । 1. Epiros, 55 — 56; ’А. М т) X i а р а к т]. Чаторйа rov (faoiXefou т^<; Мисаих кей той! Деатгот&тоо ‘Hrretpou ’Aijflwu, 1898, о. 252. 33 G. Acropolitae Historia, 42 — 43; Theod. Scutariota, 474 — 475. 37 Царевград Търнов. T. 4, с. 9; Kaluzniacki. Werke, S. 70. 33 G. Ac ropolitae Historia, 43 — 44. За деспот Мануил Ангел вж: Po- le m i s. The Doukai, №43, p. 90. 39 Златарски. История. T. 3, с. 343; Nicol. Epiros, p. 123. (Иван Асен стан ал „сюзерен на Сърбия”.) 40 Царевград Търнов. Т. 4, с. 9; Kalulniacki, Werke, S. 70; С т. Кожу- ха р о в. Цит. съч., с. 128. 41Kaiuiniacki. Werke, S. 70. 89
42 д Ангелов. Принос към народностните и поземлени отношения в Ма- кедония (Епирския деспотат) през първата четвърт на ХШ в. — Известия на Кама- рата на народната култура, 1947, 130 — 174; D. М. N i с о 1. Refugees, mixed popu- lation and local Patriotism in Epiros and Western Macedonia- after the Fourth Crusades. XVе Congres international d’Etudes byzantines, Rapports et co-rapports. Athfenes, 1976, 5—33. 43 Вжтук, по-долу. 44 м. Л а с к a p и с. Ватопедската грамота, с. 5; Ильинский. Грамоты, с. 13. 45 Ст. Кожухаров. Цит. съч., 128 — 129. 46 Златарски. История. Т. 3, с. 353; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци, с. 118; Ostrogorsky. Histoire, 459 — 461. 47 G. Acropolitae Historia, p. 44. Възражения у; J. M-B u c k 1 e y. The Problematic octogenarianism of John of Brienne, Speculum, ХХХП, 1957, 2, 315 — 322; Longnon. Les compagnons de Villehardouin, p. 16 (роден след 1174, т. e. през 1231г. Жан дьо Бриен е бил най-много на 57 г.). 48 Основно изследване. В. Г ю з е л е в. Българската държава и Никея в борба срещу Латинската Цариградска империя (1204— 1261)ИНИМ,П, 1978,7 — 35 (нем- ска версия: V. G j u z е 1 е v. Bulgarien und das Kaiserreich von Nikaia (1204 — 1261).— JOB, XXVI, 1977, 143 — 154. Тук изполэуваме българската версия, която е по-об- стойна). Вж също: П. И. Жаворонков. Цит. съч., 195 — 209. 49 G. Acropolitae Historia, 48 — 49; Theod. Scutariota, 477 — 478. 50 N i c. Greg., II, 3:1, p. 29. 51 G. Acropolitae Historia, p. 48. 52 Против подобна схема говори продължителността на преговорите. 53 В. Г. Васильевский. Обновление болгарского патриаршества при царе Иоанне Асене II в 1235 года, —ЖМНПР.ч. 298, 53 — 55: писмо на митрополит Христофор (български превод: П. Н и к о в. Църковната политикана Иван Асен II. — БИБ, Ш, 1930, 3, 84 — 85); Попружеико. Синодик, 84 — 87; С т. К о ж у х а- р о в. Цит. съч., с. 128; В. S t. A n g е 1 о v. Deux contributions а 1’histoire de la cul- ture medi^vale bulgare. — Byz. Bulg., IV, 1973, 82 — 83; Chr. Byz.’Brev,, I, Nr 112,1: S. 680. Някой второстепенни извори до известна степей с легендарен характер: Р h. Meyer. Die Haupturkunden fur die Geschichte der Athoskloster. Leipzig, 1894, 187 — 189; Actes du Protaton. Edition diplomatique par D. Papachryssanthou. Paris, 1975 (Archi- ve de 1’Athos, VII), Appendice, I b. d. 54 Златарски. История. T. 3, с. 362. 55 в. Г. Васильевский. Цит. съч., 53 — 55 (вж бел. 53). 56 Ст. Кожухаров. Цит. съч., с. 128. За него вж: Хр. Христов. Пат- риарх Иоаким, — Векове, 1975, 5, 42— 48. 5? Ст. Кожухаров. Цит. съч., с. 133. 58 G. Acropolitae Historia, 50 — 51. 59 Основна литература: В. Г. Васильевский. Цит. съч.; Златарски. История Т. 3, 361 — 389; П. Н и к о в. Църковната политика на Иван Асен II, 65 — 111 (особено с. 80 сл.); Г. Ц а н к о в а-П е т к о в а. Восстановление болгарского патриаршества в 1235 г. и международное положение болгарского государства. — ВВ, XXVIII, 1968, 136 - 150; Ст. Кожухаров. Цит. съч., 129 — 133; I.Tarna- n i d i s. Byzantine-bulgarian ecclesiastical relations during the Reigns of Joannis Vata- zis and Ivan Asen II, up to the Year 1235. — Cyrillomethodianum, III, 1975, 28 — 52; 'H tov айтокераМи rffe (touXyapiKffc еккХг]оих(864 — 1235), QeaoaXoviKri, 1976,144 — 170;Ni с о 1. Epiros, p. i33; JA. MrjXcapdxi?, 267—268,317 —320. 60 G. Acropolitae Historia, 51 — 52, Theod. Scutariota, 478 — 479; Златарски. История T. 3, 387 — 394; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци с. 124; В. Г ю з е л е в. Българската държава и Никея (вж бел. 48), с. 17; A. D.'V а- s i 1 е v а. Цит. съч., 86 — 87. 61 Златарски. История. Т. 3, с. 389. 90
62 д1 berici Monachi Chronica, p. 939,P h i 1 i p p e M о u s к e s, vv. 29 238 — 29 247, p. 620. 63 A. T h e i n e r. Vetera. №CCXLIX, p. 140; Les Registres de Gregoire IX. Re- cueildes Bulles de ce pape publiees ou analyse'es d’apres les manuscritsoriginauxdu Vati- can par L. Auvray. T. 2. Texte: Annees IX a XU (1235 - 1239). Pana, 1907, №2872, col. 217 (по-нататък: Les Registres). 64 Acta Honorii III ef Gregorii IX. №214, p. 290, Les Registres. T. 2 №3156, col. 391. 65 Златарски. История. T. 3, с. 369; П. Н и к о в. Съдбата на североза- падните български земи през средните векове. — БИБ,III, 1930, 1, 129 130. 66 G. Acropolitae Historia, р. 52. 67 Пак там, 52 — 53; Theod. Scutariota, 479 — 480 68 Сведения за писмото на българския цар се намират в отговора на папата. Acta Honorii III et Gregorii IX, №226,p. 302-303;Les Registres. T. 2, №3694, col. 660. 69 Вж предходната бележка. 70g. Ac г о p о 1 i t a e Historia, p 55; Theod. Scutariota, p. 480. 71g. Acropolitae Historia, 55 — 56; Theod. Scutariota, p. 481. 72 g. Acropolitae Historia, p. 56, 57, 60; Theod. Scu tariota, 481 — 482. 73 В. Г ю з e л e в. Българската държава в Никея, с. 18; Das Paps turn und Bul- garien im Mittelalter (9 — 14 Jh.). —Bulg. Hist. Review, 1977, 1, S. 48; A. D.*V a s i le- va. Цит. съч., p. 88; П. И. Жаворонков. Цит. съч., с. 209 74 Acta Honorii III et Gregorii IX, № 229, 248, 249, p 308 — 309, 325 — 326, 328; Les Registres. T. 2, №4056, 4057, 4058, 4059, 4482, 4523, coll. 875 - 876, 1108, 1131 — 1132. По-подробно у: 3 латарски. История. Т. 3,403 — 404; П. Н и к о в. Църковната политика на Иван Асен II, 104 — 111; В. Г ю з е л е в, Българската дър- жава и Никея, с. 19; Das Papstum, S. 49; A. D.*V a s i 1 е v а. Цит. съч., р. 89. 73 G. Acropolitae Historia, р. 58; Th eod. Scutariota, р. 482; Phi- lippe Mouskes, w. 29 855 — 29 949 (642 — 645), 30 405 -30490 (661 — 664), 30 547 — 30 562 (666 — 667): Дуйчев. Приноси, 310—313; В. Гюзелев. Бъл- гарската държава и Никея, с. 20; П. И. Жаворонков. Цит. съч., с. 209; A. D." Vasileva. Цит. съч., р. 89. 76 Вж тук, по-горе, с. 80. 77 G. Acropolitae Historia, 60 — 61; Theod. Scutariota, р, 484; Златарски. История. Т. 3, 405 — 407; Nicol. Е pi г os, р. 134; S е t t о п. The Papacy, I, р. 60. 7® Philippe Mouskes, vy.30959— 30 962,p. 681; G. С a n k о v a-P e t k o- v a. Griechisch-Bulgarische Biindnisse in den Jahren 1235 und 1246. — Byz. Bulg., Ill, 1969, S. 62. 79 Вж литературата в бел. 2. 80 Nicol. Epiros, p. 103. 81 Ostrogorsky. Histoire, p. 459; S e 11 о n. The Papacy, I, p. 53. 82 Вж тук, I, №1 и №3. 83 g. Acropolitae Historia, p. 42. 84 Пак там, p. 43; Kalui niac ki. Werke, S. 70; Вж и тук , с. 80. 85 Вж тук по-долу, с. 86. 86 Вж изворите,посочени в бел. 40. 87 8 Acta Honorii III et Gregorii IX, №226, p. 303. 88 К a-t u s n i a c k i. Werke, S. 70. 89попруженко. Синодик, $113, c. 84. 90 К atu znlacki. Werke, 71—72;Ст. Кожухаров. Цит. съч., 128 — 135 (пренасяне на мощите на св. Петка от Каликратия в Търново). 91
91 Katuiniacki. Werke, 69 — 70; Иванов. БСМ^, 540— 546. Подробно у: П у й ч е в. Приноси, 295 — 301. 92 Ласкарис. Ватопедската грамота, с. 5;М. Ан д р е е в, Ватопедската грамота и въпросите на българското феодално право. С , 1965. 93 с тази грамота, която не е запазена, се потвърждавали правата иа Ивирон над манастира „Св. Богородица Милостива” в с. Велюса. Сведение за нея се иамира в едно синодално решение от 1250 г. Вж: V. L a u г е n t. Recherche виг 1’histore et le cartulaire de N. D. de Piti£ a Stroumitsa EO. XXXVII, 1934, p. 25 (текстьт e препечатан в'П. Милоковик -П епек. Beljyca. Манастир „Св. Богородица Милостива” в селото Benjyca kpaj Струмица. Cnonje, 1981, с. 292). Вж: Laurent. Regestes, Т. 4, №1312,р. 118— 119Д у й ч е в. Приноси, с. 302. 94 д у ft ч е в. Приноси, 295 — 301. 95 Kaluzniacki. Werke, S. 70; Д у й ч е в. Приноси, с. 301. 96 д у й ч е в. Приноси, 295 — 301. 97 Actes du Prfttaton. Appendice I b. d. 98 T. Г e p а с и м о в. Първата златна монета на цар Иван Асен II. — ИБАИ, УП1, 1934, 361 — 368; Ив. Йорданов. Монети и монетно обръщение всредно- вековна България, 1081 — 1261. С., 1984, с. 89. 99 Ильинский. Грамоты,№1, с. 13. 100 Дуйчев. Проучвания 11,313 — 314. Ю1 вж посочванията в бел. 1. 102 Alberici Monachi Chronica, р. 950; G. Ac ropolitae Historia, p. 64; Theod. Scutariota, p. 485. ЮЗ Попруженко. Синодик, §118, с. 88. 104 Дуйчев Приноси, с. 319, бел. 118. 105 Вжтук,1,№3. Ю6 I №6. Ю7 Едва ли ще бъде оправдано да се допуске, че Мария е родена от друга, не законна връзка. 108 Попруженко. Синодик, § 118, с. 88; Kaluiniacki. Werke, 71 —72. 109 G. Acropolitae Historia, p. 50. 110 G. Acropolitae Historia, p. 60; Theod. Scutariota, 483 — 484; Попруженко. Синодик, §118, с. 88. 111G. Acropolitae Historia, p. 61. Към тази любопитна характеристика трябва да бъдат добавени и две интересни стихотворения, в конто анономният визан- тийски поет възхвалява българския цар и новата му съпруга. Вж текста у: Д у й - ч е в. Приноси, с. 306. .№8. СЕВАСТОКРАТОР АЛЕКСАНДЪР Син на Иван I Асен и Елена, брат на Иван II Асен1. Обикновено се приема, и то не без основание, че Александър е по-малкият от двамата братя, но и неговата рождена дата е неизвестна2. След смьртта на цар Ка- лоян и възшествието на Борил през есента Иа 1207 г. Александър напус- нал страната заедно с Иван Асен и двамата в продолжение на десет години пребивавали ггьрвоначално при куманите, а сетне при русите3. Изворите мълчат, но няма съмнение, че Александър взел дейно участие в акцията на брат си за възвръщането на бащиния им престол4. Сведенията за живота на Александър след 1218 г. не са по-богати. Това ни лишава от възможността да проследим ролята му в политиче- 92
ския живот на българската държава — роля, каквато без съмнение той играел. Единствен© споменаването в поменика към „Синодика” ни уве- домява, че Александър получил от своя брат достойнството севастокра- тор5, което го наредило сред най-първите държавни мъже в страната. Макар не съвсем ясни и убедителни, изворите разкриват участието на Александър в една военна кампания: през 1232 г. той отразил маджар- ското нашествие в северозападните части на България6. Семейното положение на севастократор Александър също е неясно. Опитът да се докаже, че той бил женен за дъщеря на сръбския крал Стефан Първовенчани,е неубедителен7, а въпросът за броя и личността на синовете му е трудно разрешим8. Все пак сегашното състояние на изво- рите позволява да се приеме със сигурност, че Александър имал един син — Калиман (I, № 22). 1 G. Acropolitae Historia, 32 — 33; Theod Scutariota,p. 468. Докато в „Синодика” родословието на Александър е определено чрез неговия прочут брат цар Иван ПАсенЛде^андроу севастократоооУ Боатоу великаго щЛ ЛсЪнЬ (Попруженко Синодик, §115, с. 87), в хрсниката иа Алберик намираме обрат- ното: Alsanue, rex Bulgarie, frater Alexandri, и двамата „nepotes fuerunt Burilli (A 1 b e- rici Monachi Chronica, p. 927). ^Златарски. История. T. 3, с. 106, бел. 1: 1193 — 1194 г.; Дуйчев. При- носи, с. 290; най-късно 1196 — 1197 г. 6 Г. Акрополит (G. Acropolitae Historia, р. 24, 33) съобшава само за бяг- ството на Иван Асен, но едва ли трябва да се съмняваме, че и Александър го е послед- вал. 4 Подробно тук, I, № 7, Иван II Асен (1218— 1241). 5 Попруженко. Синодик, § 115, с. 87. Тъй като липсват сведения за деспо- ти в България през царуването на Иван П Асен (Алексий Слав е бил независим вла- детел извън пределите на българската държава), няма да бъде грешка, ако се приеме, че иай-високото дворцово достоинство в Търново е било севастократорското. От дру- га страна, липсата на друг севастократор подсказва, че Александър е бил най-почи- таният велможа през братовою си царуване. И р е ч е к. Hcropja Срба. Т. 1. с. 291; Златарски. История. Т. 3, с. 369; Златарски. Боянският надпис. — ГСУ ИФФ, XXXI, 1935, 10,14 —16; П. Ни к о в. Съдбата на северозападните български земи през средните векове. — БИБ, III, 1930, 1, 129 — 130; История. Т. 3, с. 171. Неоснователни са твърденията, че Александър е бил управител иа Средец. Напротив, най-високият му дворцов сан говори за присъст- вието му в Търново и за участието му в най-важните държавни дела. ^Златарски. Боянският надпис, 14 — 16. Критика у: А. М а г gos. Deux sourees armdniennes du XIIIе sifecle concernant certains 6vdnements historiques du Second Empire bulgare. — EB, 1965, 2 — 3, p. 298. 6 По-подробно тук, I, № 22. №9. NA. ИМПЕРАТРИЦА НА КОНСТАНТИНОПОЛ (1213 - 1216) В. H. Златарски наложи в българската историопис мнението, че съпругата на константинополския император Анри (1206 — 1216) е била дъщеря на цар Калоян и се е наричала Мария1. Но изворите не са така ясни и категорични, особено по отношение на името на българската принцеса, станала латинска императрица. Сведения за този интересен брак, скрепил първия съюз между България и Латинската Константи- нополска империя2, намираме в пет извора от различно време (XIII — XIV в.), но всичките от западноевропейски произход. В три от тях се 93
твърди, че съпругата на Анри била дъщеря на Борил3, а в два — дъщеря на Калоян4. Това разноречие не е трудно за обяснение: бракът е под- готвен и осъществен през 1213 г.5 Тогава, когато в България е властву- вал Борил, женен за съпругата на своя вуйчо и предшественик на царския трон. Съвсем логично част от хронистите (тези, кото не са били добре осведомени) са приели, че латинската императрица била дъщеря на то- гавашния български владетел. Трябва да се отбележи, че грешката им не е толкова голяма — тя била братовчедка на Борил, но в същото време и иегова приемна дъщеря. Въпросът за името се решава по-лесно: в нито един извор Калояновата дъщеря не е назована Мария6. Най-подробно сключването на споразумението и осъществяването на самия брак са раз Казани от Робер дьо Клери. Въпреки че отдавна бил напуснал Константинопол, рицарят от Пикардия разполагал с обстойна информация и вмъкнал в своето изложение на събитията любюпитни подробности. Император Анри, независимо от успешната си кампания през 1211 г.7, искал най-сетне да уреди отношенията си с България. Съветьт, който му дали бароните, бил изненадващ: предложили му да проводи пратеници в Търново, за да поискат дъщерята на Борил (Ка- лоян) за съпруга. Отговорът на императора бил категоричен: никога не би взел за съпруга жена от такъв нисък произход, но впоследствие той променял решението си. Пратениците заминали за българската столи- ца и донесли съгласието на Борил. Наскоро след това Калояновата дъщеря, придружена от многобройна свита и пребогата зестра (шестдесет товара злато, сребро, скъпоценни камъни, копринени Платове), се отправила към Константинопол. Анри и бароните я посрещнали тържествено, след което пристъпили към сватбената церемония8. По-нататъшната съдба на новата латинска императрица е неизвестна. Само едно несигурно, непотвърдено от други извори свидетелство, приписва на Калояновата дъщеря смъртта на император Анри, застигнала го неочаквано на 11 юни 1216 г. в Солун9. 13латарски. История. Т. 3, с. 309. 2 Вж тук, I, № 6. 3 R о b е г t de Clari, р. 108; AlbericiMonachi С h г о n i с а,р. 886; Andreae Danduli Chronica, p. 285. 4 J. А. В u c h о n. Collection desChroniquea nationales Fran^aises. T. 3. Paris, 1828, 290 — 291 ;Philippe Mouskes, w. 23 089 — 23 091fp. 405. 6 А. Данчев a-B а с и л e в а. България и Латинската империя (1207—1218 г.). -ИПр„ 1977,1, с. 47. 6 Вж посочванията в бел. 3 и 4. 7 Вж тук, I, № 6. Събитията са описали подробно в писмото на император Анри от 13 януари 1212 г. Вж: G. Р г i n г i n g. Der Brief Kaiser Henrichs von Konstantinopel vom 13 Januar 1212. — Byz., XLIII, 1973, 411 — 418. 8 R о be r t de Clari, 108- 109, § CXVI - CXVIII. 9 MGH, SS, XXV, p. 832; L о n g n о n. Lescompagnonsde Villehardouin, p. 145; S e 11 о n. The Papacy, I, p. 43; № 10. ВИТЛЕЕМ Това лице, с необичайното за българин име Витлеем1 2 3 4 S, е споменато в две писма (и двете от месец ноември 1204), отправени до Инокентий III. В първото писмо, чийто автор е цар Калоян, се съобщава, че за Рим 94
са заминали две момчета, едното на име Василий, а второго — Витлеем (. . . pueros duos, unus vero nominator Basilius alius Bithlehem)2. Тяхната цел e била да изучат добре латински език и сетне познанията им щели да бъдат използувани в българската царска канцелария. По-интересно е уточнението, което прави архиепископ Василий. Той съобщава на папата нещо, което Калоян е премълчал: едното дете (Василий) е било син на свещеника Константин, а другого (Витлеем) — на краля (царя) („. . . duos pueros . . . unus est presbyteri Constantini filius, alius vero regis”)3. В. H. Златарски отхвърля възможността Витлеем да е бил син на цар Калоян, но аргументите му не са убедителни4. Тъй като нямаме основание да се съмняваме в писаного от търновския архиерей, можем да допуснем, че Витлеем е извънбрачно дете на българския цар. Това обяснява мисията на детето, мълчанието на Калоян и уточнението на Василий, което има и стойността на препоръка. 4 За името вж: Дуйчев. Преписката, с. 102, обяснителните бележки към пи- смо № XXX. Дуйчев. Преписката,№ XXX, с. 66; Acta Inocentii. РР, Ш, р. 557. 3 Д У й ч е в. Преписката, № XXXI, с. 67. 43латарски. История. Т.З , с. 205. Възраженията на известния български медиевист са две: цар Калоян не е имал деца (sic) ; Василий иавсякъде назовава Калоян imperator, а тук rex („alius vero regis”). Второго възражение (на първото не се спираме) е иеубедително, тъй като в България няма друго лице освен владетеля (Калоян), което Василий би могъл да титулувагех. № 11. ДЕСПОТ АЛЕКСИЙ СЛАВ Алексий Слав е племенник на първите трима Асеневци — факт, който не е труден за установяване: Анри дьо Валансиен недвусмислено съобщава, че Борил е първият братовчед на Алексий Слав („cousins germains estoit”)1. От своя страна Борил е племенник на Калоян по се- стра2. Следователно и Алексий бил в същите роднински отношения с Калоян. Единственото възражение, което би могло да се изтькне — Слав бил братовчед на Борил по бащина линия, е неоснователно, тъй като Акрополит също е категоричен: Алексий Слав бил роднина на Иван I Асен3, а това е възможно само ако той е бил син на Иван-Асеновата сестра. С Алексий Слав се срещаме за първи път през 1208 г. Съдбата му преди тази дата е неизвестна. Всичко писано по този въпрос — „воевода в Цепина” и управител на Ахрида, управител на Мелник®, деспот с функ- циите и правата на престолонаследник6, е предположение и не се осно- вава на убедителни данни от изворите. Сигурно е само, че Алексий Слав бил сред онези Асеневци, конто са оспорили властта на Борил, защото самият той се домогвал до нея. Според Валансиен, Слав и Борил водели война, тъй като вторият отнел „земята” на първия чрез предателство („еп trahison”)7 Подробности за тези военни действия, конто с право могат да бъдат характеризирани като гражданска война, не са известии, но очевидно Слав не разполагал със сили да се справи с Борил и да овладев търновския престол. За тази цел му е бил необходим съюзник. И той го намерил в 95
лицето на латинския император Анри. Наскро след сражението при Пловдив (31 юли 1208)8 Алексий Слав се явил в лагера на Анри, заявил му, че приема да бъде от неговите хора и поискал дъщеря му за съпруга. Анри без особено колебание се съгласил (един васал, който вече господ- ствувал над голяма част от Родопите би му бил твърде полезен)9 и му обещал да го направи владетел на България10, т е. да подкрепи стре- мленията му към българския престол. Окончателните споразумения били постигнати в Станимака11, а самата сватба станала в Константино- пол през м. ноември 1208 г.12 Алексий Слав се оказал твърде верен васал. Още през следващата 1209 г. той обещал помощта си на своя тъст и сюзерен в борбата му сре- щу ломбардските барони13, а през 1211 г. воювал съвместно със Солун- ското кралство срещу цар Борил14. Но колкото и да бил верен на Анри, той не пропускал да се погрижи за себе си. Не може да се каже категори- чно дали изоставил идеята за българския престол, но другого е очевидно: Алексий Слав постепенно разширил владенията си, овладял важната твърдина Мелник, която направил своя столнина и все повече се превръ- щал в независим владетел. Най-добър израз на неговото самочувствие и могъщество са редовете, конто му посветил Акрополит: ,,Но на всички тези земи господар бил Теодор Комнин, за който вече говорихме в раз- каза си, без, разбира се, планината Родопи, която се нарича и Ахридос, а също и Мелник. Тях владеел Слав, който бил роднина на цар Асен и бил почетен с деспотство от константинополския император Ерик, за чиято дъщеря, родена от незаконна връзка, той се бил оженил. Този Слав — нека за малко прекъснем течението на разказа — като завладял силния и почти непревземаем за всички противници Мелник, станал самодържец (sic.’ — аитократг]<: ) и не се покорявал на никой отокол- ните владетели. Понякога бил съюзник на италийците, свързвайки се с тях поради роднинство, понякога държал страната на българите поради родство, а понякога — на Теодор Комнин. И никога никому не бил нито подчинен, нито се свързвал истински във вярност и съгласие”15 Тази картина, която отразява положението на Алексий Слав към 1224 г.16, едва ли се нуждае от коментар. Но тя би могла да бъде обога- тена, като се добави, че Слав имал истински владетелски двор, в който пребивавали наред с българите и „франки”17, предприел голямо строи- телство в Мелник, покровителствувал църкви и манастири. През 1220 г. той издал един сигилий, с който надарявал новооснования манастир „Св. Богородица Спилеотиса” (недалеч от Мелник). Алексий Слав предал на манастира като феодално владение близкого село Катуница, осигурил му пълен фискален имунитет, дарил го с една градина, домашни животни, и кони, църковна утвар, книги18. Този документ (единственият български частновладелчески юридически акт) е не само чудесен извор за феодалните отношения във владенията на Слав, но и създава велико- лепна представа за самочувствието и действителните позиции на неговия издател, който не се е поколебал да назове манастира .деспотски и царски”. Въпросът за титлата на Алексий Слав е бил предмет на спорове. Впрочем самата титла е ясна, неясен е нейният произход. В четири раз- личии извора Слав е споменат с най-високото достойнство —деспот19. Но само Акрополит твърди, че то му е било дадено от неговия тъст и сюзерен, император Анри20. Писаного от византийския историк възбу- 96
ди недоверието на никои изследователи, конто приеха, че Слав дължи деспотската си титла на своя вуйчо цар Калоян21. Струве ни се, че не би- ва да се съмняваме в Акрополитгконстантинополският латински импе- ратор, следвайки традицията на своите византийски предшественици, е могъл да надари своя зет и васал(по случай неговата сватба) с най-висо- кия дворцов сан — деспот22. За последен път Алексий Слав е споменат в проектоспоразумението на константинополските барони с Жан дьо Бриен (декември 1228) 23. По всяка вероятност след битката при Клокотница (9 март 1230) него- вите земи били присъединени към българската държава, а в Родоните останал само споменът за техния бивш властелин24. Някои учени са склони и да идентифицират Алексий Слав със , столник Слав”, познат ни от надписа на един пръстен и да го потьрсят в тьрновския дворец след 1230 г., но подобно отъждествяване не почива на солидна основа26. Алексий Слав е бил женен поне два пъти — първият път (ноември 1208)за неизвестна по име незаконнородена дъщеря на император Анри26. След нейната смърт (годината е неизвестна), той се оженил за дъщерята на Теодор Петралифа, шурей на Теодор Ангел Дука Комнин, и това го сближило с епирския владетел27. В изворите няма сведения за деца от двата му брака. 1 Н е n г i de Valenciennes, § 506, р. 29 — 30. 2 G. Acropolitae Historia, p. 24; вж тук, I, № 6. 3 Пак там, p. 39. ^Златарски. История. Т. 3, с. 273. 6 И в. Дуйчев. Мелник през Средновековието. — В: Д у й ч ев. Бълг. средно- вековие, с. 386. 6 А. Данчев а-Ва с и л е в а. България и Латинската империя (1207 — 1218 г.) . — ИПр., 1977,1,41 —42. 7 Н enri de Valenciennes, § 505, р. 30. ’ Вж тук, I, № 6. 9 Не n г i de Valenciennes, 5 646 — 548, р. 48 — 49 16 Пак там, § 548, р. 49. В ръкопис G иН се чете вариант „1е roiaume de Blaqu- ie’’(вместо Blakie la Grant), т. e. българското царство (Пак там, n. 2). 11 Пак там, § 549, р. 49 — 50. 12 Пак там, & 555 —559, р. 52— 55. 13 Пак там, § 571, 61 — 62. 14 G. Р г i n z i n g Der Brief Kaiser Heinrichs von Konstantinopel vom 13 Januar 1212. — Byz. XLIII, 1973, p. 418; вж тук, I, № 6. 16 G. Acropolitae Historia, 38 — 39. 16 Ив. Дуйчев. Мелник през Средновековието (вж бел. 5), с. 396. 17 Вж надписа на севаст Владимир (брат на „севаст Франк” или „севаст на фран- ките”?) : V. В е 4 е v 1 i е v. Spatgriechische und Spatlateinische Inschriften aus Bulgarien. Berlin, 1964, No 238, S. 170. За тълкуването на надписа вж: И в. Д у й ч е в. Мелник през Средновековието, с. 387; Л. Мавродинова. Църквата „Св. Никола’’ при Мелник. С., 1975, 50 — 51. Севаст Владимир в никакъв случай ие може да бъде отъж- дествен със самия Алексий Слав, както са склоняй да приемат някои изследователи. От друга страна, сегашното съ стояние на надписа затруднив а иеговото сигурно четене, но като че ли е за предпочитане „севаст на франките”, откол кото „севаст франк". 16 J. В. Papadopoulos—Рёге A. Vatopedinos. Un acte officiel du despote Alexis Sthlavos au sujet du couvent de Speleotisa pres de Metenikon, — Сп. БАН, 7 Фамилията на Асеневци. . . 97
XLV, 22,1933, 4 — 6; Дуйчев. СБК, П, 30 - 35 (гръцки текст и български превод). За тьлкуването: И в. Д у й ч е в. Мелник през Средновековието, 391 — 396. 19 J. В. Papadopuolos— Pere A. Vatopedinos. Цит. съч., р. 6; V. L а и г е n t. Un acte grec inedit du despot serbe Constantin Dragas. — REB.V, 1947, p. 183 (Божилов. България при Асеневци, с. 86); Попруженко. Синодик, § 115, с. 87; G. А с г о р litae Historia, р. 39. 29 G. Acropolitae Historia, р. 39. 21 П. М у т а ф ч и е в. Владетелите на Просек. - В: П. Мутафчиев. Избрани произведения. Т. 1. С., 1973, с. 231, бел. 77; А. Д а н ч е в а-В а с и л е в а. Цит. съч., с. 42. 22 Срещу Акрополитовото твърдение биха могли да се изтъкнат две възраже- ния. Първото няма голяма стойност (в писмото иа император Анри от 13 януари 1212 г. Слав е споменат като „Slavo, genero nostro” (G. P r i n z i n g. Цит. съч.,р. 418) вместо очакваното „despoto nostro”, но и останалите лица не са титулувани), но вто- рого заслужава внимание: Аири дьо Валансиен, който описва сватбата на Алексий Слав, не споменава нищо за деспотска титла. Схващането, че Алексий Слав е получил деспотската титла от император Анри,се подкрепя от: 3 л а т а р с к и. История. Т. 3, с. 280, бел. 1; И в. Дуйчев. Мелник през Средновековието, с. 387; Фер- j а п ч uh. Деспоти, 141 — 142. 23 R. С е s s i. Deliberazioni del Maggior Consiglio di Venezia. T. 1. Bologna, 1950, No 141, p. 210. 24 Ив. Дуйчев. Мелник през Средновековието, 398 —399. 25 Н е n г i de V а 1 е n с i е n n е в, р. 54, n. 1 (J. L о n g п о n); N i с о 1. Epiros, p. 125, n. 2. Едва ли можем да приемем превъплъщението на „деспот Слав” в „стол- ник Слав”. 26 Вж тук, бел. 12. 27 G. Acropolitae Historia, р. 39. 12. СЕВАСТОКРАТОР СТРЕЗ Стрез е една от най-колоритните фигури в българската история през първата половина на XIII в.1 Над името и личността му тегнат неясноти, обгърнати от легендата. Родословието му, макар и с известна трудност, може да бъде опознато благодарение на някои откъслечни данни в изво- рите. Тези свидетелства. градирани по своята стойност, са: произхожда от български царски род2, племенник на Калоян3 и най-сетне — брат на Борил4. Стрез, както своя брат Борил и първия си братовчед Алексий Слав, излиза на историческата сцена едва след смъртта на цар Калоян. Опити- те да се разкрият действията му преди това време, особено отьждествя- ването му с Добромир Хриз5, или усилията да се открие в негово лице управител на Мелник (края на 1208~ началото на 1209)6 са неубедител- ни. Със сигурност може да се твърди, че Стрез бил един от най-влиятелни- те представители на опозицията срещу Борил. Тези му действия се опре- деляли по-скоро от лични амбиции, отколкото от привързаност към Калояновата политика, както обикновено се приема7. Но за разлика от братовчед си Алексий Слав той бил по-уязвим, не успял да се противо- постави на новия цар и потърсил спасението си в бягство в Сърбия при Стефан П Неман (Първовенчани)8. Борил съзнавал, че Стрез би могъл да бъде опасен занапред и поискал от сръбския владетел да му го преда- де. От своя страна Стефан Неман разбирал добре стойността на Стрез като средство за осъществяване на личните си планове и не само не за- доволил искането на българския цар, но и се побратимил с беглеца9. 98
След като получил подкрепата на Сърбия, Стрез пристьпил към действие, отвоювал от Борил част от Македония и се настанил в неприсгьпната твърдина Просек1 0. Твърде скоро Стрез нарушил верността си към своя „побратим” Стефан Неман, скъсал връзките си със Сърбия, чието опекунство му тежало, и се обърнал към България. Тази изненадваща стъпка на Стрез — изненадваща в сравнение с действията на Алексий Слав, обикновено се отнася към 1209 г. Владетелят на Просек се е помирил с Борил (все пак за двамата братя е било по-лесно да се споразумеят!) и „покорство- то” му било възнаградено със севастократорското достоинство, но той не се отказал от извоюваната вече независимост11. Това политическо преориентиране укрепило положението на Стрез, който в продължение на няколко години бил в центъра на между бал канските отношения. Първите му проявления в „голямата политика” с известно основание се отнасят към 1209 г. Тогава, според някой изследвачи, Стрез подкре- пил една кампания на Михаил I Епирски срещу Солунското кралство12. Макар че неговото участие не е пряко засвидетелствувано в изворите13, променливото му отношение спрямо Латинската империя през годините 1209 — 121014 позволява да се допуске участието му в тази акция срещу Солун. В писмото си от 13 януари 1212 г. император Анри поставя Стрез сред четиримата си основни противници наред с Теодор I Лас карие, Борил и Михаил Епирски15. Тази характеристика не е случайна. Важен дял от събитията през 1211 г., описани в цитираното писмо на Анри, се паднал на Стрез. Господарят на почти непревземаемия Просек на няколко пъти водил активни военни действия срещу латинците, реду- ващи се с привидна пасивност, прикрита от дипломатически преговори. Безспорно най-важната проява на Стрез била кампанията му срещу Солунското кралство, предприета с подкрепата на Борил16. Нов сраже- нието край Пелагония (вероятно през пролетта на 1211) Стрез претър- пял голямо поражение1'. Този неуспех (в битката погинали много хора) едва ли се е отразил чувствително на позицията на Стрез като независим владетел. Но за няколко години той се губи от погледа ни. Това не е изненада, тъй като временната кулминация на междубалканските сблъ- съци е преминала. Стрез се появява отново след три години, през 1214 г. Положението на Балканите се е изменило значително. Между България и Латинската империя е сключен съюз18, към който скоро се присоединила и Унгария. През 1214 г. тристранната коалиция предприела военни действия срещу Сърбия. В тази кампания съюзниците твърде много са разчитали на Стрез. Но изглежда това са разбирали и техните противници, защото владетелят на Просек бил посетен от брата на Стефан Неман — Св. Сава. Сръбският архиепископ не сполучил да промени политическата позиция на Стрез, но краят на посещението му, прикрит от агиографските топи, се евързва с насилствената смърт на Стрез19. Споменьт за Стрез оставил трайни дири в паметта на местного насе- ление както в устни предания, така и в записали легенди (,,Житие на княз Стреган”) 20. А името му като владетел на Просек и околните земи се среща за последен път в проектоспоразумението между Латинската империя и Жан дьо Бриен от 1228 г.21 99
1 Основна литература: П. Мутафчн е в. Владетелите на Просек. — В: П. М у- т а ф ч и е в. Избрани произведения. Т. 1. С., 1973, 227 — 275. 2 И в а и о в. БСМ2, с. 475, 476. 3 G. Р г i n z i n g. Der Brief Kaiser Heinrichs von Konstantinopel vom 13 Januar 1212. — Byz., XLHI, 1973, 411 — 412: ,;Stracius, nepos Johannicii”. 4 P. J. S a f a f i k. Zivot Sv. Symerna od krale Stepana — Pamatky dfevniho pise- mnictvi, Praha, 1868, XVII, p. 22. 3 Обстойн и убедителна критикана това отьждествяване у:П. Мутафчиев. Владетелите на Просек, 227 — 235 (в същото време Мутафчиев подхвърли неприемли* вата идея за идентификацията на Стрез с comestabularius Sergius). Въпреки това, старою схващане все още се среща. Вж: Nicol. Epiros, р. 33; S е t t о n. The Papacy. I, р. 35 ([Добромир Стрез!] „lord of rugged Prosek”). 6 А. Д аичев а-В а с и л е в а. България и Латинската империя (Д207 —1218) ИПр., 1977,1, с. 43 (идентификация на Стрез със споменатия от Анри дьо Валансиен „BailUu BuriBe”). Критика на това мнение тук, I, № 3, бел. 132. ^Златарски. История. Т. 3, с. 270. ®Теодосий. Живот Св. Саве. 1860,103 — 104; Р. J. S a f a f i k. Zivot Sv. Sy- meona, XVII, p. 22 ;П.Мутафчиев. Владетелите на Просек, 238 — 239. ®Теодосий. Живот Св. Саве, 104 —105, Р. J. S a f a f i k. Zivot Sv. Symeo- na, p. 22; П. Мутафчиев. Владетелите на Просек, 243 — 244. 1® Те о д о сий. Живот Св. Саве, с. 105; Р. J. Й a f a f i k. Zivot Sv. Symeona, p. 22 — 23; П. Мутафчиев. Владетелите на Просек, 248 — 249; И р е ч е к. Исто- рщаСрба.Т. 1, с. 280 (Стрез „освободил половината българско царство”); Златар- ски. История. Т. 3, 282 — 283; История. Т. 3, с. 149. Ип.Мутафчиев. Владетелите на Просек, с. 258, Златарски. История. Т. 3, 286 — 290. За титлата на Стрез: Попруженко. Синодик, § 115, с. 87. 12 П. Мутафчиев. Владетелите на Просек, с. 256. 13 Henri de Valenciennes, § 688 — 694, р. 118— 121. 14 G. Р г i n z i n g. Der Brief, p. 412. 13 Пак там, p. 417. 1® П. M у т а ф ч и ев. Владетелите на Просек, 259 — 261; Златарски. История. Т. 3, с. 307 (сражението неправилно е отнесено към 1212г.); А.Данчева- Василева. Цит. съч , с. 46. 11 Вж тук, I, № 6. 1®Теодосий. Живот Св. Саве, 107— 112. Подробно у: П. М у т а ф ч и е в. Владетелите на Просек, 261 — 266. Напоследък Г. Принцинг прие, че Стрез е починал наскоро след битката при Пелагоння. Вж: Р г i n z i n g. Die Bedeutung, S. 106,127 — 128. 1®П.М утафчи ев. Владетелите на Просек, 269 — 281. 20 R. С е в в i. Deliberazioni del Maggior Consiglio di Venezia. T. 1. Bologna, 1950, No 141, p. 210: ,,et iliiam (terram), que fuit de Straces”. № 13. МАРИЯ Мария, неоснователно наричана и Белослава1, е най-голямата дъще- ря на Иван II Асен, родена от първия му брак с Анна, сетнешната мона- хиня Анисия2. Рождената й дата е неизвестна, но ако не изпускаме от внимание нейния брак, би трябвало да я отнесем най-късно към 1212 — 1214 г. Мария била омъжена за деспот Мануил Ангел, брат на импера- тор Теодор Ангел Дука Комнин и нейният брак скрепил съюза между България и Епир. Датата и на това събитие е неизвестна, но за сигурен terminus post quern може да приемем сключването на едногодишното при- 100
мирие между епирския владетел и Константинополската Латинска импе- рия (преди 11 декември 1228 )3. Мануил Ангел успял да се изплъзне от съдбата, която сполетяла по- големия му брат край Клокотница, и станал пълновластен господар на Солун4. Властвуването му, под покровителството на неговия тъст, продължило седем години. През 1237 г. Иван П Асен се оженил за Ири- на5 и подкрепил действията на баща й, насочени срещу Мануил Ангел. Теодор Ангел успял да овладев Солун, да отнеме властта на брат си, изпратил го на заточение6, а Мария върнал в Търново7. Това е последно- то известие за най-голямата дъщеря на българския цар8. 1 3латарски. История Т. 3, с. 46; Nic 1. Epiros, р. 104,114,134,135, 206; S е 11 о n. The Papacy. I, р. 58. 2 Вж тук, I, № 7 (Иван II Асен). Единственият автор, на когото дължим сведе- ния за Мария, без колебание пише, че tij е родена от извънбрачна връэка на Иван Асен: G. Acropolitae Historia, р. 41: „ек паХХакг]<;”. Но това твърдение вероятно по- чива на недоразумение. 3 G. Acropolitae Historia, р. 41; Т h е о d. Scutariota, р. 47 [Златар- ски. История Т. 3, с. 333; История. Т. 3, с. 165. За Мануил Ангел: Р о 1 е m i s. The Doukai, No 43. Акрополит e вмъкнал епизода с брака на Мария между разказа за завоеванията на Теодор Ангел в Тракия (Адрианопол, Виза) и войната от 1230 г. 4 G. Acropolitae Historia, 43 — 44. 5 Вж тук, I, № 7. 6 G. Acropolitae Historia, 60 — 61; Р о 1 е m i s. The Dukai, No 43, p. 90; Nicol. Epiros, 113—127. 7 G. Acropolitae Historia, p. 61; T h eo d. Scutariot a, p. 484. 8 Вж тук, I, № 14. № 14. Na. АСЕНИНА В българската историопис трайно се е наложило схващането, че най- голямата дъщеря на Иван П Асен — Мария, след касилствената й раздяла с деспот Мануил Ангел1 била омъжена за сръбския крал Стефан Вла- дислав2. Достатъчно беше да се погледне малко по-критично на това мнение, за да се в иди, че то е лишено от основание3. Terminus post quem за подобен брак е годината 1237 (завръщането на Мария в Търново). А тази датировка прави невъзможна сватбата на Иван-Асеновата дъщеря със сръбския владетел, тъй като религиозната церемония била извършена от Св. Сава (fl.2 януари 1236)4. Разбира се,би могло да се допуске, че в житието на сръбския светец има грешка или интерполация, т. е. сватбата е била благословена от друг духовник, но подобен опит е неоправдан5. Следователно Мария не може да бъде отъждествена със съпругата на Сте- фан Владислав, за която няма съмнение, че е дъщеря на Иван II Асен6. Какво знаем за тази неизвестна по име дъщеря на Иван П Асен? Очевидно тя е родена от първия брак на царя с Анна (Анисия), т. е. тя е истинска сестра на Мария. Точната година на нейния брак със Стефан Владислав трудно може да бъде установена (разполагаме само с terminus ante quem — смъртта на Св. Сава). К. Иречек също не сочи точната дата, но дава да се разбере, че сватбата е станала, преди Стефан Владислав да заеме мястото на брат си, т. е. преди 1234 г.7 От 1234 до 1243 г. (тогава Стефан Владислав доброволно абдикирал в полза на другая си 101
брат Стефан Урош)8 Na. Асенина е била сръбска кралица. Не съвсем ка- тегоричны сведения говорят, че тя е била жива до 1285 г., но някой учени са склонни да приемат, че вече става дума за втора съпруга на бившия сръбски крал9. Поради това трудно би могъл да бъде решен въпро- сът,дали Na. Асенина е имала деца и колко са били те. 1 Вж тук, I, № 13. ^З латарски. История. Т. 3, с. 419. К. Иречек не говори за двата брака на Иван-Асеновата дъщеря, но впечатлението е, че той ги приема. Вж: Иречек. Исто- рия на българите, с. 294. 313, бел. 21; Иречек. Исторща Срба. Т. 1, с. 291, 293, 296 297. 8 И. Иванов. Била ли е Мария дъщеря на Иван Асен II, съпруга на сръбския крал Стефан Владислав. — ИПр., 1983, 6, 96 — 98. Тео досин. Св. Саве. Београд, 1860, с. 178. 8 От една страна, това би било нстинско насилие над текста, а от друга,безспор- ното влияние на Иван П Асен над Сърбия би могло да бъде обяснено най-добре с родствена връзка между българския цар н Стефан Владислав. ®Т еодосий. Живот Св. Саве, с. 178; ТЫ СтощовиЪ. Стари српски родослови и летописи. Ср. Карловци, 1927, с. 203; П. А н г е л о в. Болгарская история в серб- ских родословных текстах и летописях (IX — XIV вв.). —Palaeobulgarica, V, 1981, 2, с. 26. ^И речек. Историка Срба. Т. 1, с. 291. Известният познавач на балканската история дори твърди, че Иван П Асен подпомогнал своя зет да овладев сръбския престол.Акодопуснем.че К. Иречек е прав, това събитне (т. е. бракът на Na. Асенина) може да бъде отнесено към 1230 г., след битката при Клокотница. Тогава Иван П Асен е наложил своего влияние над Сърбия — факт, отразен в няколко паметиика (вж тук, I, № 7), като е неутрализирал действията на Стефан Радослав, зет на Теодор Ангел. 8 И р е ч е к. Истори]а. Срба.Т. 1, с. 296. 9 Пак там, 296 — 297 и бел. 3. № 15. ЕЛЕНА Дъщеря на цар Иван П Асен от вторил му брак с унгарската прин- цеса Анна (Мария)1. Акрополит, описвайки преговорите между българ- ския цар и никейския император, отбелязва, че Елена била на девет годи- ни2, т. е. тя е родена към 1224 г.3 Към 1228 г. константинополските ба- рони направили едно неискрено предложение (по този начин те прикрили преговорите си с Жан дьо Бриен и неутрализирали временно българския владетел) на Иван П Асен за съюз между Латинската империя и Бълга- рия, който трябвало да бъде скрепен с брак на Бодуен II и Елена (?)4. През 1231 г. станал известен тайният ход на латинците; в Константинопол пристигнал и бил коронясан за император Жан дьо Бриен, а дъщеря му се >мъжила за малолетняя латински владетел. По този начин мечтите на Иван П Асен за сродяване с дома Куртене и засилване на българското влияние в Константинопол рухнали. Все пак Елена послужила като залог задруг политически съюз. Споразумението между България и Никея от 1235 г.,довело до военно сътрудничество между двете страни и до възобновяване на българската патриаршия5, било придружено с брак на Елена и бъдещия никейски император Теодор П Ласкарис. Сватбените тьржества и религиозната церемония станали в Лампсак6. След това малолетната новобрачна двой- 102
кй се отправила за Никея и там Елена била възпитавана от императри- ца Ирина'. Политические колебания на Иван II Асен през 1237 г. (скъсване с Никея и сближение с Латинската империя8) се отразили на съдбата на Елена. Българският цар, както пише Акрополит, искал да омъжи дъщеря си за друг tf затова я изтръгнал от нового й семейство и я върнал в Тър- ново9. Към края на 1237 или самого начало на 1238 г. Иван II Асен отново променял политическата си ориентация — върнал се към съюз с Йоан Дука Ватацес и върнал Елена в Никея10. Акрополит споменава за последен път Елена в 1246 г.11 От 1254 до 1258 г. тя е византийска императрица. Смъртта на нейния съпруг Теодор II Ласкарис я лишила твърде млада от това най-високо достойнство в империята. Елена е имала шест деца: Ирина (съпруга на цар Констан- тин Тих Асен)12, Мария13, Теодора14, Евдокия16, Na.16 и Йоан IV Лас- карис (1258 —1261)*7. 1 G. Acropolitae Historia, р. 48; Theod. Scutariota, р. 477. 2 G. Acropolitae Historia, p. 48; Theod. Scutariota, p. 477. 3 Тази година се получава1ако приемем, че Елеиа е била на 9 г. по време на пре- говорнте (Акрополит отнеся събитията към 1233 г.). Но текстът на Акрополит не изключва и друга възможност: Елена е била на 9 г. по време на сватбените търже- ства, но византийският историк пренася механически тази нейна възраст към по- ранно време, така както е постъпил с Теодор II Ласкарис. Според Акрополит той е бил на 11 г., когато започналн преговорите между Йоан Ватацес и Иван II Асен (р. 48) и по време иа сватбата (р. 52). Следователно, ако приемем, че Елена е била деветтодишна през 1235 г., тя е родена към 1226 г. 4 М а г i n i Sanuti Torselli Secrete fidelium Crucis II, cap. XVIII (В о n- g a r s. Gesta dei per Francos, II. Hanoviae, 1611, 72—72) В текста става дума за дъще- ря на Иван Асен, която не е назована по име („ . .. Til a imperatoris Exagorarum . ..”), но обнкновено се приема честава дума за Елена. Би могло да се допуске, разбира се, че и другата Иван-Асенова дъщеря Тамара е била кандидатка за подобен брак с малолетний Бодуен. 6 Вж тук, I, № 7. ° G. Acropolitae Historia, 50 — 51;Theod. Scutariota, р. 478; Nic. Greg.,II, 3:1, p. 29, 30. 7 G. Acropolitae Historia, p. 52; Theod. Scutariota, p. 479. 8 Вж тук, I, № 7. 9 G. Acropolitae Historia, 52 — 53; Theod. Scutariota, p. 480. 10 G. Acropolitae Historia, p. 57; Theod. S c u t a r i о t a, p. 482. 11 G. Acropolitae Historia, p. 77. 12 G. Acropolitae Historia, p. 100; F a i 11 e r. Georges Pachymere, I, 67 — 68; Вж тук, I, № 24 (Константин Тих Асен) . 13 G. Acropolitae Historia, p. 154, F a i 11 e r. Georges Pachymere, I, p. 68. Тя e била омъжена за Никифор, син на Михаил II Епирски. 14 G. А его р о 1 i t а е Historia, р. 154;Рас h у m er es, 111,6:1,180— 181; Fa i- 11 е г. Georges Pachymere, I, 68 — 71 (съпруга на Матиьо дьо Валинкур) . 16 G. Acropolitae Historia, р.154; Pachymeres, III, 6: I, p. 181; F a i- 11 e r. Georges Pachymere, I, 71 — 72 (съпруга на Гийом ди Винтимилня) . 16 Pachymeres, III, 6; I, p. 181; F a i 1 1 e r. Georges Pachymere, I, 72 — 73 (съпруга на деспот Яков Светослав). 17 G. Acropolitae Historia, р. 153; F a i 11 е г. Georges Pachymhre, 1,73 — 77. 103
№ 16. ТАМАРА Дъщеря на цар Иван II Асен от втория му брак с Анна (Мария) х. В „Синодика” Тамара е спомената заедно с Елена, но преди нея2. Тази подредба навежда на мисълта, че тя била по-голямата от двете сестри, но за съжаление подобно допускане не може да бъде подкрепено с други извори. Тамара имала шанса само още веднъж да попадне в изворите. Ак- рополит съобщава, чемежду1252 — 1254г.сеноселслухзавъзможенбрак на Тамара с Михаил Палеолог (бъдещия император Михаил VIII)3. 1 G. Acropolitae Historia, р. 64; Theod. Scutariota, р. 486. ^Попруженко. Синодик, § 114, с. 87. 3 G. Acropolitae Historia, р. 94; Т h е о d. S с u t а г i о t а, р. 503; К. И р е- ч е к (История на българите, с. 313, бел. 21) неправилно пише, че Тамара била омъ- жена за Михаил Комнин (Палеолог). Други изследователи са склонни да тьрсят в този проект заговор на Михаил Палеолог, подпомаган от българския цар, срещу Йоан Дука Ватацес. Вж: F a i 1 1 е г. Georges Pachymere, I, р. 14 (погрешно е посочен Калиман вместо Михаил Асен). № 17. N. АСЕН, ИЛИ Na. АСЕНИНА Описвайки българо<йтинската обсада на Цурулум (Чорлу) през лятото на 1237 г., Акрополит съобщава, че в българския лагер пристигна- ло известие за „смъртта на съпругата”на Иван II Асен, царица Анна (Ма- рия) и „тголЫор абтоЯ"1. В. Н. Златарски2 правилно обърна внимание, че неоправдано се говори за „син” на Иван Асен, въпреки че „naidiov avrov” означава само ,,детето му”. 1G. Acropolitae Historia, р. 56; Theod. Scutariota, р. 481. 2 Златарски, История. Т. 3, с. 401, бел. 2. № 18. КАЛИМАН АСЕН (1241 - 1246) Калиман Асен1 е син на цар Иван II Асен и Анна (Мария) 2, по всяка вероятност тяхното четвърто дете3. Неговата възраст може да бъде опре- делена благодарение на Акрополит. След като на няколко пъти го нарича peipaKiov или тгшбюИ, византийският историк отбелязва, че Калиман починал през 1246 г. на 12-годишна възраст5, т. е. той се родил към 1234 г. Калиман бил само на седем години, когато след неочакваната и мал- ко ранна смърт на баща си наследил царската власт. Той наистина само наследил властта, тъй като нейното упражняване без съмнение било в ръцете на неизвестно по състав регентство. На пръв поглед в България и по границите й царяло спокойствие, осигурено от Иван II Асен. От своя страна регентството, съгласно практиката в междудържавните отношения, подновило договора с Никейската империя6 и сключило двегодишно примирив с Латинската империя7. Но това спокойствие било привидно и временно. Първият сигнал за наближаващата буря било татарского 104
нахлуване в България малко преди смъртта на Иван II Асен или в нача- лото на Калимановото царуване8. По всяка вероятност и Иоан Ватацес кроял планове срещу България (Акрополит не случайно на няколко пъ- ти отбелязва, че българската държава била управлявана от дете!), но на първо време той бил принуден да се справи със Солун, кьдето управля- вал Йоан Ангел Комнин9. Намеренията на латинците от Константинопол не са известии (те вече не са имали сили за нещо по-сериозно), но в замяна на това ни е познат един опит на папа Инокентий IV да върне българите към католическата вяра (писмо на римския първосвещеник от 21 март 1245 до Калиман)1 °. Малолетният български цар не могъл да дочака бъдещето, което не му обещавало нищо радостно. В края на август или в първите дни на сеп- тември 1246 г., когато бил само на дванадесет години, Калиман Асен бил застигнат от смъртта. Единственият ни извор (Акрополит) първо говори за естествена смърт, но след това добавя и слуха за отравяне11. 1 П. Н и к о в (Бълг.-унг. отношения, с. 13, бел. 1) настоява, че името на този Иван-Асенов сии трябва да се иэписва „Коломан” (той се позовава на унгарския му проиэход и на писмото на папа Инокентий IV от 21 март 1245 г. — вж тук, бел. 10), а не да се ггредпочита гърцизираната форма „Калиман”, която била оказала влияние и върху българските извори! Колкото и основателно да изглежда това мнение, предпочитаме „погърченото” Калиман, тъй като това е името, което било използува- ио в средновековна България,а ипо-късно (Паисий Хиленларски) :П о п р у ж ен к о. Синодик, § 114, с. 87: Калнману saaroetpHOMOV UPH) ; Иван о в. БСМ2.С. 608 („Калимановата грамота”). Двете имена на невръстния цдр се^срещат в приписката на Теодор Граматик от 1243 г, (вж тук, бел. 8): КаЛ(Даю<?Ь Аоар. G. Acropolitae Historia, р. 64; Т h е о d. Scutariota, р. 486. 8 Калиман безспорно бил по-малък от сестрите си Елена и Тамара От друга страна, има известно основание да се допусне, че той бил по-малък и от починалото през 1237 г. неизвестно по име Иван-Асеново дете (вж тук, I, № 17). 4 G. Acropolitae Historia, р. 65, 76; Theod. Scutariota, р. 486, 493. 8 G. Acropolitae Historia, p. 7 2; Theod. Scutariota, p 491. 8 G. Acropolitae Historia, p. 64. 7 A 1 b e ri ci Monachi Chronica, p. 950; Златарски. История. T. 3, с. 421; В. Г ю з е л е в. Българската държава и Никея, с. 20; Nicol. Epiros, р. 137. 8 Вж тук, I, № 7. Към посоченнте там извори вж: A n d г е а е Danduli Chro- nica, р. 299. Вероятно за същото нападение става дума и в известната приписка на Теодор Граматик от 1243 г. : Codices manuscript! graeci Reginae Suecorum et Pii PP. II Bibliothecae Vaticane. Recensuit et digessit H. Stevenson. Romae, MDCCCLXXXVIII, p. 15; P. Fr. de Cavalieri et J. Lietzmann. Specimina codicum graecorum Vaticanorum. Berolini et Lipsiae, 1929, p. XII. Български преводи у:3латарски. История. Т. 3, с. 425, бел. 1; Дуйчев. СБК, II, с. 227; ГИБИ, X, с. 133. 9 G. Acropolitae Historia, 65 — 67. За края на Солунската държава вж подробно у N i с о 1. Epiros, 128 — 140. Ю А. Т h е i n е г. Vetera, No CCCLXV, 196 — 197; Златарски. История. Т. 3, 426 — 427; I v. D u j б е v. Medioevo, I, 396 — 398; В. Г ю э е л е в. Българската държава и Никея, с. 20; Das Papstum,S. 50. И G. Acropolitae Historia, 72 — 73; Theod. Scutariota, р. 491. Колкото и да e приемлива втората версия за смъртта на Калиман, тя остава нераз- крита и недоказана докран. Събитията — така както са възстановени от В. Н. Зла- тарски (История. Т. 3, 429 — 430),са любопитяи, но не намират подкрепа от изворите. 105
№ 19. МИХАИЛ П АСЕН (1246 — 1256) Михаил Асен1 е син на цар Иван II Асен от последний му брак с Ирина Комнина2. Роден е между 1238 и 1241 г.3 На първо време съдба- та не била благосклонна към него, тъй като царската корона по право се паднала на по-големия му брат Калиман. Но това, което провидението му отнело, било върнато от човешка ръка. Към края на август 1246 г. Калиман, вероятно с нечия помощ, починал4 и ,,властта над българите” преминала към Михаил5. Малолетният цар не бил в състояние да упра- жнява реалната власт и ръководството на държавните дела било поето от неговата майка Ирина”. Царствената промяна в Търново съвпаднала по време с поход на ни- кейския император Йоан Дука Ватацес на Балканския полуостров7. Случайно или не, това обстоятелство облагодетелствувало византийци- те®. И императорът се оставил да бъде убеден от великия доместник Андроник Палеолог, че моментът е удобен за превземане на българската крепост Серес9. Никейската армия обсадила града и скоро успяла да го овладев, улеснена от действията на българския велможа Драгота10. Веднага след това паднал Мелник, или по-скоро той доброволно се предал. И отново важна роля изиграл Драгота и заедно с него Никола Манглавит, потомък на филипополските ромеи, преселени в Мелник по нареждане на цар Калоян11. Този бърз успех бил ключ към по-ната- тьшни завоевания, и то в две посоки: в Македония, където на Йоан Ва- тацес се подчинили Стоб, Велбъжд Скопив, Велес, Прилеп, Овче поле12, Просек и в Тракия, където под никейска власт попаднали почти без съпротива Станимака, Цепина и градовете и селата в Родопската облает (река Марица станала гранична линия)13. Доволен от сполуката си, Йоан Ватацес побързал да скоючи мирен договор с България, с който заявявал, че ще се ограничи с тези завоевания,и се задължавал да не пред- приема нови14. Успешните действия на Йоан Ватацес показват, че царицата майка и регентството, управляващо от името на малолетния Михаил Асен, не били в състояние да организират някакво противодействие. Ирина, която се стремяла да заздрави своето положение в Търново и се грижела повече за съдбата на Комниновата фамилия15, откол кото за целокупно- стта на България, проявила престьпно нехайство, довело както до годе- мите териториални загуби в Тракия и Македония, така и до новото от- къеване на Браничевска и Белградска облает16. Но мирът от 1246 г. не само лишил България от първенствуващото място на Балканите, но и я превърнал във второстепенна сила, принудена да служи на чужди интереси. През следващата 1247 г. виждаме България отново да действу- ва съвместно с Никея срещу Латинската империя. Това сотрудничество, което В. Гюзелев нарича „четвърти българо-никейския съюз”17, бихме характеризирали по-образно като „България във водите на Никея”, тъй като българските войски само подпомагат никейците в осыцествява- нето на тяхната цел18. Минават шест-седем години и едва тогава българската държава се пробужда и проявява стремеж към по-активни действия. Трудно е да се каже на какво се дължи това оживление в българската външна полити- ка дали на израстването на Михаил Асен или на подмяна на хората около него (появява се личността на севастократор Петър19), но оживле- 106
нието е факт. През 1253 г. се сключва известният договор между Бъл- гария и Дубровник (инициативата енаАдриатическата република!)20. Документът урежда търговските отношения между партньорите, но и в същото време свидетелствува за изграждането на политически и военен съюз срещу Сърбия21. Към това време се отнася и един опит на Бълга- рия да се намеси във вътрешните дела на Никейската империя. Един неясен отглас в изворите говори за опит на българската държава да под- крепи амбициите на Михаил Палеолог за овладяване на императорский престол. Но това едва ли е било достатъчно за някогашните позиции на България. Като прибавим и данъчната зависимост от татарите22, ще видим, че картината не е била толкова радостна. Сигнал за по-резултатна политика, насочена срещу основния против- ник — Никейската империя, била смъртта на Иоан III Дука Ватацес (3 ноември 1254) 23. Тези действия, конто били закъсняла последица от още по-закъсняло осмисляне на политическата обстановка на Балка- ните, били наложени от самите обстоятелства. Михаил Асен (или хората от обкръжението му) решил да се възползува от смяната на василевси- те в Никея и да си възвърне поне част от загубеното през 1246 г. В края на 1254 г. българските войски настъпили в Родопската облает и бързо овладели Станимака, Перущица, Кричим, Цепина, областта Ахрида (освен крепостга Маниак), Устра, Перперакион, Кривус, Ефраим24. Отговорът на новия василевс Теодор II Ласкарис не закъснял. След кратък съвет никейците преминали Хелеспонта и пристигнали край Адрианопол25. Михаил Асен не се оставил дабъдеизпреварен. Той бил готов за предстоящото стълкновение и се разположил на лагер край Марица26. Но до същинско сражение не се стигнало (така поне предава събитията Акрополит). Изненаданите българи напускали лагера и при безредното отстъпление бил ранен дори и самият цар27. Теодор II Лас- карис останал господар на полесражението и на Тракия. Той достигнал до Берое, а малкэ по-късно сполучил отново да покори освободените от българите в края на предходната година градове и крепости (с изклю- чение на Цепина) 28. Царуването на Михаил Асен е обвързано с една особеност, която сте- нала трайна черта на българската външна политика през следващото сто- летие и половина: постепенного загубване на интереса към Македония. Големи територии, населени с българи, били оставени сами на себе си, на византийската власт и на нарастващите сръбски претенции.Опитите на местните българи да отхвърлят чуждата власт и отново да се приобщят към българската държава не могли да доведат до успех. Чудесен пример за тази тенденция била съдбата на Мелник. През 1255 г. жителите на града, конто през 1246 г. доброволно приели властта на Никея, сега под ръководството на същия Драгота, който изиграл немал ка роля в пре- даването на Серес и Мелник, се опитали да отхвърлят византийского господство. Но опитът им не получил никаква подкрепа от Търново и завършил без успех29. Събитията от 1255 г. показали, че конфликтът все още не е завър- шил и двете страни положили много старания, за да се подготвят за следващото действие. Това се отнася особено за Михаил Асен. Българ- ският цар решил, че преди да настъпи отново в Тракия, трябва да уреди отношенията си с Унгария, конто били открити,или по-точно — враждеб- ни, още от 1246 г. И наистина двете страни постигнали споразумение, 107
улеснени от посредническата роля на княз Ростислав Михайлович, зет на Бела IV и тъст на Михаил Асен30. Едновременно с това в Търново при- бегнали към старата тактика на първите Асеневци: в Тракия били из- пратени 4000 кумани, конто нанесли поражение на никейските войски, установили се на зимуване край Димотика31. Тази подготовка подсказва за сериозна военна кампания през про- летта — лятото на 1256 г. Но последвалите действия на Михаил Асен изненадват. Акрополит разказва, че Теодор II Ласкарис, след като про- гонял куманите, се установил на лагер край река Регина32. Неочаквано при него дошли български пратеници, сред конто главна роля играел княз Ростислав, и предложили от името на Михаил Асен мир. Условията, конто византийците предложили, приети от Ростислав без възражения, били следните: установените граници се запазвали, като българите се задължавали да предадат крепостта Цепина33. Договорът бил сключен към края на юни — началото на юли 125634 и между България и Никея отново настъпил мир3 5. Наистина Акрополит пише, че на 6 август Теодор II Ласкарис, който все още се намирал край Регина, получил известие за отхвърлянето на договора от страна на Михаил Асен3?, но това из- вестие е твърде неясно, непотвърдено е от други извори и не дава Нъз- можност да се проследят действителните събития3 7. Какво друго може да се каже за Михаил Асен, особено за неговите действия вътре в страната? Както вече отбелязахме, малолетнего на царя определяло и неговите действителни позиции в държавата. Почти през цялото време той споделял върховната власт — в самото начало с Май- ка си Ирина (за нейната роля свидетелствуват монетните емисии с изоб- ражението на двамата38, както и портретът в църквата „Св. Архангел Михаил” в Косту р39), а по-сетне със севастократор Петър. Следвайки тра- дициите на българските царе, Михаил Асен покровителствувал църкви и манастири40, продължил търговските връзки с Дубровник41, уста- новени от неговия баща Иван II Асен. Името му е засвидетелствувано в няколко надписа42. Съдбата не покровителствувала потомците на Иван II Асен. Михаил Асен също като по-големия си брат, навършил най-много 18 години, станал жертва на заговор и бил убит, по думите на Акрополит от пър- вия си братовчед Калиман43. Вероятно наскоро преди смъртта си той се оженил за дъщерята на княз Ростислав и внучка на унгарския крал Бела IV44. Изворите не съобщават за деца от този брак. 1 Пълното му нме е засвидетелствувано в договора с Дубровник (Ил ь и н- с к и й. Грамоты, с. 155) и някой надписи (вж тук, бел. 42). 2 G. Acropolitae Historia, р. 60, 64, 75; Theod. Scutariota, р. 484, 486, 492. Интересна е формулата в Батошевския надпис: „Михаил Асен, син на вели- кия цар [ Иван II] Асен, внук на стария цар [ Иван I] Асен”. Вж: Хр. Христов. Бато- шевският надпис. —Археология, 1976, 4, с. 66. 3 Третият брак на Иван II Асен се отнася най-рано към края на 1237 г. Вж тук, I, №7. 4 G. Acropolitae Historia, 72— 73; Theod. S с u t а г i о t а, р. 491. 3 G. Acropolitae Historia, p. 74; T h e о d. S c u t a r i о t a, p. 492. ° Вж тук по-долу бел. 38. 7 Акрополит съобщава, че никейският император научил новината за смъртта на Калиман, когато пресичал река Марина. Вж: G. Acropolitae Historia, р. 72. 108
8 Без съмнение Йоан Ватацес решил да се възползува от неочакваната смяна на владетелите, свързана винаги с известна несигурност, от факта, че и новият цар бил дете»и не на последно място от обстоятелството, че неговата снаха Елена и синът му Теодор Ласкарис биха могли да предявят своите претенции за чърновския престол. С по- добна аргументация ромеите от Мелник осигурили предаването на града (G. Acro- politae Historia, р. 77). ® G. Acropolitae Historia, 73 — 74; Theod. Scutariota, 491 — 492. 10 G. Acropolitae Historia, 74 — 75; T h eod. Scutariota, 492 — 493. 11 Вж тук, I, № 3, бел. 132. 12 G. Acropolitae Historia, p. 78; T he d. Scutariota, p. 494. 13 G. Acropolitae Historia, p. 78; Theod. Scutariota, p. 494. I4 G. А с г о p о 1 i t a e Historia, p. 78; T h e о d. S cu t a r i о t a, p. 494; A. Hei- s e n b e r g. Kaiser Johannes Batatzes der Barmherzige. Eine mittelgriechische Legende. BZ, 14, 1915, S. 208 — 209, 224; Златарски. История. T. 3, 431 — 435; Ив. Дуй- ч е в. Мелник през Средновековието. — В: Д у й ч е в. Българско Средновековие, 399 — 404; I v. D u i се v, Melnik, 38 — 39; Цанкова-Петкова. Асеневци, 139 — 140; Г ю з ел ев. Българската държава и Никея, с. 21; История. Т. 3, с. 267; М. A n g о 1 d. A Byzantine Government in Exile. Government and Society under the Lascarids of Nicea 1204 — 1261. Oxford University Press, 1975, p. 180, 183, 287. 13 През декември 1246 г. Ирина била в Солун и се застьпила за съдбата на брат си Димитър пред Йоан Ватацес. Вж: G. Acropolitae Historia, 82 — 83; N i с о 1. Epiros, р. 146. 1® Н и к о в. Съдбата на северозападните български земи, с 131. I7 Гю зелев. Българската държава и Никея, с. 21. 18 G. Acropolitae Historia, р. 85; Theod. Scutariota, 498 — 499; D. Р о 1 е m i s. A Manuscript Note of the Year 1247. Byzantinische'Forschungen. T. 1, 1966, 270 — 271; G. С a n k о v a-P e t k о v a. Griechisch-bulgarische Biindnisse in den Jahren 1235 und 1246“Byz. Bulg., Ш, 1969, S. 65 sqq; Г ю з e л e в. Българската държа- ва и Никея, с. 21. 19 За него вж тук, I, № 21. 2® Ильинский. Грамоты, 155 — 159. 21 И р е ч е к. Историка Срба. Т. 1, 299 — 300; Златарски. История. Т. 3, 438 — 444; История. Т. 3, 267 — 268. 22 Itinerarum fratris Willelmi de Rubruc. . . — В: Recueil de Voyages et de memoires. Publie par la society de Geographic de Paris. T. 4. Paris, 1838, p. 216. 28 G. Acropolitae Historia, p. 103; Ostrogorsky. Histoire, p. 468. 24 G. Acropolitae Historia, 107 — 109 (византийският историк набляга на българската принадлежност на тамошното население, което доброволно приело българската власт); Theod. Scutariota. 512 — 513: отглас на събитията: Theo- dori Ducae Lascaris epistulae CCXII. Ved. N. F e s t a. Firenze, 1898, p. 58; N i c. G re g.JII, 1; I, p. 55qq; Златарски. История. T. 3,447— 449; Ников. Българо-унгарски отноше- ния, с. 16; Цанкова-Петкова. Асеневци,с. 142; Гюзелев. Българскатадържава и Никея, с. 22; История. Т. 3, с. 268; Ostrogorsky. Histoire, р. 470; М. A n g о 1 d. Цит. съч., р. 185; Asdracha. La region des Rhodopes, p. 243. 25 g. Acropolitae Historia, 109 — 111; Theod. S c u t a r i о t a, 513 — 514. 26 g. Acropolitae Historia, p. Ill; Theod. Scutariota, p. 514. 27 G. Acropolitae Historia, 111 — 112; Theod. Scutariota, 514 — 51’5. 28 G. A cropolit a» Historia, 112 — 114; Theod. Scutariota, 515 — 516; Златарски История T. 3, 450 — 451; Цанкова-Петкова. Асеневци, 142 — 143; Г ю э е л е в. Българската държава и Никея, 22 — 23; Asdracha. La region des Rhodopes, p. 243. 2® G. Acropolitae Historia, 114 — 117;Theod. S c u t a r i о t a, 516 — 517; Ив. Дуйчев. Мелник през средновековието, 405 — 408; Дуйчев. Проучвания, 1,111-114. 109
30 За него вж: С п. Палаузов. Ростислав Михайлович, руски самостоятелен княз иа Дунав през XIII век. - В:Сп. Палаузов. Избрани трудове. Т. 1. С., 1974, 216-— 260; Ников. Българо-унгарски отношения, 60— 64 (за българо-унгарското споразумение: Пак там, 57 — 58). 31 G. Acropolitae Historia, 125 — 126. 32 g. Acropolitae Historia, p. 126; Theod. Scutariota, 523 — 524. 33 G. А с г о p о 1 i ta e Historia, 126 — 127; T h e о d. Scutariota. 524 —. 525; M. NvorafoTTOuXou. Грорра tov iep£a<: ка1 иорлксйтйр тгаКатьши Ntxjjra Kapcu'nji’ou irpb<; rbv riyovpevov п)? ev Патду доргк ’Icuawou tw &eo\c7OV,Xapi(JTnptov ri? ’ ’Avao- таоюи K. ’ОрХагбог, II, ’Adrjvai. 1966, o. 288; Theodori Ducae. Laskaris epistulae, 279 — 282; N i c. G r e g. Ill, 1: I, 55 — 57. 34 Акрополит не сочи точната дата, но по-нататьк в разказа си споменава п аз ника Преображение Господне (6 август), което дава основание иа В. Н. Златарски да твърди, че мирният договор е сключен в първите дни на август 1256 г. Т. Скутариот обаче (р. 525) свързва края на преговорите с праэника на апостолите Петър и Па- вел (29 юни). 35 Златарски. История. Т. 3, с. 464; Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 143; Г ю з е л е в. Българската държава и Никея, с. 23; История. Т. 3, с. 270; D б 1 g е г. Regesten. No 1883; Nicol. Epiros, p. 158; S e t t о n. The Papacy, I, p. 72; M. A n g о 1 d. Цит. съч., 155 - 156. 35 g. Acropolitae Historia, 128 — 129; Theod. Scutariota, p, 525. 3" ^ Златарски. История. T. 3; 465 —466 (отхвърля писаното от Акропо- лит) ; Ников. Българо-унгарскнте отношения, с. 80, бел. 3 (смята това известие за вероятно). 38 Н. М у ш м о в. Една нова сребърна монета от царица Ирина със сина й Ми- хаил. — Сборник в чест на В. Н. Златарски. С., 1925,185 — 186. 39 'Op Xdv8 оV. Каоторйк, 105 — 106. 40 Без съмнение Михаил Асен е имал отношение към църквата „Св. Архангел Михаил*’ в Костур и Батошевския манастир. 41 Ильинский. Грамоты, 155 — 159. 42 Надписът,придружаващ изображенията в църквата „Св. Архангел Михаил” (Костур), освен от А. Орландос (вж бел. 39) е издадеи иуДуйчев. СБК, II, с. 277; Дуйчев. Приноси, 316 317; В. И в а н о в а. Два иадписа на Асеневци — Батошев- ският и Врачанският. — ИБАИ, XV, 1946, 133 — 134. Батошевският надпис послед- но издание уХр. Христов. Цит. еъч., 65 — 66 (вж тук, бел. 2)-; А. М а р г о с. Средновековните български надписи при с. Рояк, Провадийско. — Български език, XXVI, 1976, 4, с. 299. Някои изследователи (В. Иванова. Цит. съч , 135 — 144) са склонни да припишет на Михаил Асен и т. нар. Врачански иадпис. Но по-вероятно е този паметник да принадлежи на времето на Михаил III Шншман Асен — вж: Бо- жилов. Цар Иван Александър, с. 171. 43 G. Acropolitae Historia, р. 152; Т heod. Scutariota, р. 533; N i с. Greg., Ill, 2: I, p. 60 (умрял); A. M a r g о s. Deux sources armeniennes du XIIIе si&cle concernant certains evdnements historiques du Second Empire bulgarerEB, 1965, 2 — 3, p. 295. 44 G. Acropolitae Historia, p. 127,129; H и к о в. Българо-унгарските от- ношения, с. 58. № 20. МАРИЯ Дъщеря на Иван П Асен и Ирина Комнина!. Родена между 1238 и 1241 — 1242 г. Сведенията, с конто разполагаме, не позволяват да се определи дали е била по-голяма от сестра си Анна-Теодора или не2. В. Н. Златарски наложи в българската историопис мнението, че Мария е била омъжена за Мицо3. Сигурни сведения в подкрепа на това твърдение липсват: Мария е спомената само два пъти.и то когато Акрополит из- 110
броява децата на цар Иван II Асен4, а Пахимер и Григора без колеба- ние пишат, че Мицо е зет на Иван Асен, но и двамата са пропускали да отбележат името на дъщерята на българския цар, за която бил женен5. Ето защо становището на В. Н. Златарски би могло да се приеме само на базата на някой логически размишления6. Легендите и несигурните твърдения относно личността на Мицо (името е умалително от Димитър7) отдавна са разпръсната8, но все пак някой двусмислици или произволни схващания продължават да същест- вуват. Без съмнение Мицо играл важна роля в един тежък момент за българската държава — временного прекратяване на Асеневата династия. Наред с това той е свързващото звено между двата клона на фамилия- та — българския и византийския. Произходьт и миналото му са неизвест- ни. Може да се допуске, че като царски зет той бил държател на апанажно владение в югоизточните предели на страната с центьр Месемврия9. Позициите му вероятно не били толкова силни, колкото позициите на севастократор Петър, но и той бил сред първите хора в обкръжението на цар Михаил Асен. Мицо се проявява като активна личност в твърде слож- на политическа обстановка10: Михаил Асен е убит; скоро същата съдба сполетяла и цареубиеца Калиман11. Асеневата династия нямала вече пряк потомък от мъжки пол, който да прояви своите права върху цар- ската корона и това позволило на Мицо да се домогне до върховната власт. Пахимер и Григора не оставят място за съмнение, че Мицо бил български цар, а сечените от него монета окончателно затвърдяват това убеждение12. Друг е въпросът, че той не бил подкрепен едино- душно от българското болярство и може би не е бил коронясан официал- но в Търново. Властвуването на Мицо в престолния град било краткотрайно, в това няма съмнение. Но трудно могат да се разкрият причините за недовол- ството срещу него. Едва ли трябва да се съгласим с Григора, който твър- ди, че Мицо бил ленив и изнежен и тъкмо това довело до настроенията срещу него13. Може би е по-прав Пахимер, който пише, че Мицо раздраз- нил българските велможи14. Но с какво? Вероятно гражданската война навлязла в нова фаза — от вътрешно дело на Асеневите потомци, конто си оспорвали престола15, тя се превърнала в антидинастическа, анта- асеневска. Българското болярство, недоволно от последните Асеневци, решило да противопостави на Мицо Константан Тих. Мицо загубил пър- вия двубой, оттеглил се във владенията си в Месемврия16, успял да при- тесни коронясания вече за цар Константан Тих17, но пътят му към търновския престол бил затворен. Мицо се споразумял с Михаил VIII Палеолог и предал своя апанаж на Византия срещу владения в областта на р. Скамандър и обещание за брак на първородния му син с дъщеря на императора18. Съществуват разногласия за годината, в която Мицо приключил борбата и се оттеглил във Византия: 126019 или 1263 г.20 Ако приемем твърдението на Григора, че Мицо заминал за Никея и там сключил договора си с Михаил VIII, terminus ante quem за това пътуване е 25 юли 1261 (влизането на Алексий Стратегопул в Константинопол). При това положение годината 1260 (или 1261) е по-приемлива. Мария и Мицо са имали две деца — Иван (или Йоан III) Асен (II, № 1) и Мария (П, № 3). 111
1 G. Acropolitae Historia, p. 64; T h e о d. S c u t a r i о t a, p. 484, 486. 2 Акрополит не e бил сигурен: веднъж поставя Мария на първо място, а след това Анна-Теодора. Вж бел. 1. ^ Златарски. История. Т. 3, с. 471, бел. 6. 4 Вж бел. 1. 5 Р а с h у tn е г е s, V, 5:1, р. 349; N i с. G г е g.,III, 2:1, р. 60. 6 Единственото, което би могло да ни насочи към този брак, са имената на дъщерята и внучката иа Мицо — Мария. Ников. Българо-унгарските отношения, 52 — 53. 8 Пак там, 51 — 56. 8 В полза на това предположение говори обстоятелството че'Мицо се е оттег- лил там, след като загубил властта в Търново: Р а с h у m е г е s, V, Б: I, 349 — 350; N i с. G г е g.,III, 2: I, 60 — 61. 1Q По-подробно, I, № 22 и № 24. 11 Вж тук, I, № 22. Р а с h у m е г е s, V, 5:1, р. 349; N i c.G г е g.,III, 2, р. 60; Ив. Йорданов. Монети и монетно обръщение в Средновековна България 1081 — 1261. С., 1984, с. 91 (неправилно ,,Мичо Асен”). I3 N i с. G г е g.,Ill, 2:1, р. 60. I4 Pachymere s,V,5:1, р. 349. 18 Събитията от 1256 г. удивително напомнят междуособиците от 1207 г. — борбите между Борил, Алексий Слав и Стрез. 1® Р а с h у m е г е s, V, 5:1, р. 350; N i с. G г е g.,111, 2 I, 60 - 61. 1^ Pachymeres, V, 5: I, 349 — 350. 18 Пак там, р. 350. 1® Златарски. История. Т. 3, 492 — 493. Тази датировка се приема и от С. Менго: Н. Belting, С. Mango. D.Mouriki. The mosaics and frescos of St. Ma- ry Pammakaristos (Fethiye Camii) at Istanbul. Washington, D. C., 1978 (Dumbarton Oaks Studies, XV), p. 11. 26 История. T. 3, c. 274. № 21. АННА-ТЕОДОРА Дъщеря на цар Иван II Асен и Ирина Комнина, веднъж назована Теодора, а втори път — Анна1. Не разполагаме с никакви други сведения за нея. Може да се допусне, че е била омъжена за севастократор Петър — Мария е била съпруга на Мицо2, а Тамара към 1254 г. все още не е била омъжена3. Terminus ante quem за брака — 15 юни 1253 г.4, т. е. в деня на сватбата си Анна-Теодора е била 12 — 14-годишна. Този ранен брак (Тамара на 25 — 30 г. все още била неомъжена!) може да се обясни само с желанието на царица Ирина да укрепи позициите си, като се обкръжи със свои приближени. Твърде малко се знае и за Аниния съпруг Петър. Вероятно е прнад- лежал към най-висшите кръгове на българското болярство6, но севасто- краторското достойнство получил след като станал царски зет. Един- ственият текст, в който е споменат,разкрива изключителните му позиции в 1253 г. В договора,сключен с Дубровник, неговото име стой редом с царското. Там се говори за „високия севастократор Петър”, за „люде на севастократор Петър”, за „земята на севастократор Петър”, която мо- же да бъде посещавана от дубровнишки търговци.или за „търговци на севастократор Петър”, конто биха поддържали връзки с Дубровник6. 112
Всички тези данни, събрани заедно, говорят само за едно: през 1253 г. севастократор Петър вече е заел мястото на царицата майка Ирина и е из- пълнявал функциите на регент на малолетния Михаил Асен или на негов „първи министър”. В тревожните събития от 1256 — 1257 г. севастократор Петър не взел никакво участие (или поне изворите не говорят нищо за действията му): нито претендирал за трона, нито подкрепил някой от претенденти- те. Вероятно бил изместен от първенствуващото си място сред българ- ската аристокрация от княз Ростислав Михайлович (тъст на Михаил Асен) и се оттеглил от активен политически живот. Няма преки сведения за деца на Анна-Теодора и севастократор Петър. Но те са имали поне една дъщеря, която се омъжила за Шишман. От този брак води началото си последният клон на Асеневата фамилия в България7. ^G. Acropolitae Historia, р. 60, 64;Theod. Scutariota, р. 484, 486. 3 Вж тук, I, № 20. 3 Вж тук, I, № 16. 4 В договора с Дубровник, сключен на тази дата (Ильинский. Грамоты, с. 156), севастократор Петър е споменат като зет на Михаил Асен. 5 Н н к о в. Българо-унгарскн отношения,с. 52 (едърземев лад елец, чиито земи са били в Заладиа България); Златарски. История. Т. 3, с. 430 (бел. 2), 499 (едър земевладелец и областей управител). ^Ильинский. Грамоты, 156 — 157. 7 Божилов. Цар Иван Александър, с. 172, както и Приложение II, № 1. № 22. КАЛИМАН Калиман е син на севастократор Александър (I, №8). В това изво- рите са категорични: според Акрополит убиецьт на Михаил Асен е не- гов първи братовчед (тгрсоте^айеХ^ос;) а в приписката на арменския свещеник Аракел, датираща от 1258 г., е казано, че българският цар „Кер [ Кир] Михаил” бил убит от Калайман (Калиман), „син на неговия чичо”*. Тъй като Михаил Асен не е имал друг чичо (това едва ли трябва да се доказва3) освен севастократор Александър, Калиман без съмнение е негов син. За противоречивата личност на Калиман знаем твърде малко. Той се появява и изчезва през решителната за българската история 1256 г. Трудно е да се каже кои са били мотивите — лични амбиции или недо- волство от неизгодния мирен договор, сключен край Регина4, но в края на същата година Калиман убил своя първи братовчед цар Ми- хаил Асен. Той взел жената на убития владетел (тя била дъщеря на Ростислав Михайлович) и „мислел да си присвой властта над българи- те”, продължава Акрополит5. Изглежда Калиман наистина си присвоил царската власт, но не успял да я задържи и утвърди6. Подкрепата, на която разчитал, била незначителна. а враговете му — много по-много- бройни и по-силни: Калиман бил убит,още преди в Търново да се появи княз Ростислав7. Смъртта на Калиман затворила първата страница, но гражданска- та война в България отворила друга, посветена на споровете около 8 Фамилията на Асеневци. . . 113
неговата личност. Същността на споровете е свързана с отъждествява- нето или не на Калиман със севастократор Калоян, ктитор на Боянска- та църква. Становищата на изследователите са различии: някои предпаз- ливо подминават този щекотлив въпрос8, други са убедени в тъждест- веността на двамата9, а трети говорят за двама синове на севастократор Александ! р — Калиман и севастократор Калоян1 °. В подкрепа на схва- щането за идентичността на Калиман и севастократор Калоян може да се приееде само близостта на имената1 Ч Аргументът против е по-се- риозен: още в края на 1256 или самото начало на 1257 г. Калиман бил убит, а севастократор Калоян бил жив през 1258/1259 г.12 Очевидно второто схващане е за предпочитане. Остава да се реши последният въпрос, който има пряка връзка с историята на Асеневата фамилия: севастократор Калоян син ли е на севастократор Александър или не? Това, което знаем за ктитора на Боянската църква, показва, че през 1259 г. (датата на надписа) той имал много висока дворцова титла (севастократор), която се дава на лице, близко на царя (в случая на Константин Тих Асен!). Наистина името ни насочва към Асеневата фамилия, но все пак то не ни задължава да прие- мем, че собственикът му е Асеневец. Ако за момент допуснем, че Ка- лоян е принадлежал към династияга, то не можем да отречем, че той би имал законни права върху престола и едва ли би подкрепял едно парвеню (Константин Тих). Струва ни се, че това е достатъчно, за да отхвърлим мнението, според което Калоян е син на Иван-Асеневия брат Александър13. 1 G. Acropolitae Historia, р. 152. 2 A Margos. Deux sources armeniennes du XIIIе stecle concern ant certains eve- nements historiques du Second Empire bulgarerEB, 1965, 2 — 3, p. 295. 3 При идентификацията на „чичото” едва ли трябва да се обърнем към бра- тята на Ирина Комнина, т. е. Йоан и Димитьр Ангел. 4 Вж тук, I, №19. 5 G. Acropolitae Historia, р. 152. 6 Изразениге напоследък съмиения от А. Маргос, че Калиман е завзел цар- ската власт, едва ли са основателни. Пътят за правилното схващане на събитията бе посочен още уНиков. Българо-унгарски отношения, с. 17, бел. 5. 7 G. Acropolitae Historia, р. 152. 8 Н и к о в. Българо-унгарски отношения, с. 16 — 19 и сл. (Той говори нався- къде за Коломан II, без да го съпоставя със севастократор Калоян) ЭЗлатарски. История. Т. 3, 467 — 468. Ю История. Т. 3, с. 267, 271 - 272, 315, бел. 34. И Златарски. История. Т. 3, с. 468, бел. 1, където е направен незадово- лителен опит да се обясни употребата на името Калиман от Г. Акрополит. За правил- ната форма на това име — Калиман или Коломан, вж тук, I, №18, бел. 1. 12 в. Н. 3 л а т а р с к и. Боянският надпис,— ГСУ ИФФ, XXXI, 1935, 10, с.5. 13 Тук едва ли е мястото да се спираме обстойно на Боянския надпис и преди всичко на твърдението, че Калоян е „братовчед царев, внук на свети Стефан, краля сръбски”. Все пак надписът съставлява едно цяло. Следователно Калоян е братов- чед на царуващия в момента Константин Тих, а не на Михаил Асен, както приема В. Н. Златарски. Що се отнася до възможния брак на севастократор Александър с дъщеря на Стефан Първовенчани — идея пак на В. Н. Златарски, вж критиката у А. М а г g о s. Цит. съч., р. 298. 114
№ 23. NA. Неизвестна по име дъщеря на цар Борил, която през 1214 г. била сгодена за унгарския престолонаследник Бела IV1. Други сведения за нея липсват. Няма съмнение, че предвидеиият брак не се осъществил, но каква е била съдбата на Бориловата дъщеря,не знаем. 1 G. Erszegi. Eine neue Quelle zur Geschichte der bulgarisch*ungarischen Bezi- ehungen wahrend der Herrschaft Borils. — Bulg. Hist. Review, 1975, 2, p. 96. №24. КОНСТАНТИН ТИХ ACEH (1257 - 1277) Гражданската война през 1256 г. изтласкала на повърхността на политический живот неизвестния дотогава болярин Константин Тих1. С помощга на българската аристокрация, която успяла да провали усилията на законните претенденти за престола, седемдесет години след възобновяването на българската държава царските инсигнии били връчени на човек извън Асеневата фамилия. Въпреки изразената неприя- зън, обаянието на първите Асеневци и почти трансцендентната идея за прдвата им върху царската власт били толкова силно вкоренени в съз- нанието на българското общество, че новоизбраният владетел2 побър- зал да се приобщи към династията. Константин Тих сторил това по два начина. Първият бил съвсем елементарен, но в замяна на това демонстра- тивен: възприел фамилното име Асен3. Вторият бил традиционен: оже- нил се за внучка на Иван II Асен4, което го изравнило с Мицо, основния му съперник за царе кия венец. Константин Асен е една от най-трагичните фигури в историята на Второто българско царство. Не би могло да се каже, че той не се опит- вал да изведе България от критичното състояние, в което се намирала тя, но съдбата проваляла всичките му усилия. Ако този биографичен очерк трябваше да бъде написан в духа на средновековния провиден- циализъм, не можеше да не се отбележи, че двойка страни или личности постоянно са оказвали влияние, и то решително, върху политическите изяви на Константин Асен. Две са посоките и страните, с конто била обвързана трайно бъл- гарската външна политика през периода 1257 — 1277: югоизток — севе- розапад, Византия и Унгария5. Характерът на българо-византийските отношения се определял от миналото на двете страни, но сякаш на пре- дел план изггьква ролята, която са играли двете съпруги на българския цар — Ирина Ласкарина и Мария Палеологина Кантакузина. Г. Пахимер на няколко пъти отбелязва силната ненавист, която Ирина питаела към Михаил VIII Палеолог заради обезнаследяванего и ослепяването на нейния брат Йоан IV Ласкарис, и влиянието й върху политическите решения на българския цар . Омразата, която Мария изпитвала към своя вуйчо Михаил VIII, както и нерешаването на проблема с Месем- врия и Анхиало , дават облика на българо-византийските отношения през 70-те години на века. Трудно е да се разкрие точната причина — действия под влияние на съпружески гняв или качествата на Михаил VIII Палеолог като противник, но начинанията на Константин Асен нямали успех. След мисията на Г. Акрополит в Търново (Коледа 1260)8, 115
чиято цел не е достатъчно добре позната, Константин Асен воювал не- колкократно срещу империята — 1262— 12639, 1264— 126510, опитал се да постигне нещо с мира в 1268 или 1269 г.11 или да се включи в коа- лиции, организирани срещу Византия12, но всичките му действия били напразни. Ако се обърнем към другия край на диагонала югоизток — северо- запад (към Унгария), ще видим, че и там картината не била по-радостна. След едно бързо нахлуване в Северин през 1260 г.13 (вероятен отговор на унгарското нашествие от предната 1259)14, българската държава не могла да се похвали с нещо по-сериозно. И което е по-важно, била принудена да изпита върху себе си ударите на все по-активизиращата се унгарска политика в югоизточна посока15. И тук, както в отноше- нията с Византия, решенията и преди всичко действията на Константин Асен не били самостоятелни. Дори основната фигура в българо-унгар- ските контакти не бил българският цар, а деспот Яков Светослав16. Външнополитическите усилия на Константин Асен надскочили балканските измерения. Но докато действията му за приобщаване към антивизантийската лига, организирана от амбициозния неаполитански владетел Шарл I Анжуйски' 7, не донесли особени резултати, но не били и пасив, връзките с Изтока открили черна страница в българската исто- рия. През 1273 г. България била обект на разорително татарско нашест- вие18. След тази дата татарите станали чести гости на Балканския полу- остров и притискали все по-тежко българската държава19. Две интересни личности оказали сериозно влияние върху полити- ческата обстановка в страната и върху личната съдба на Константин Асен. За първата вече стана дума: деспот Яков Светослав20. Наследил позицията и ролята на Ростислав Михайлович, той лавирал сполучливо между България и Унгария, величаел се с титлата imperator Bulgaro- rum21 и изявявал все по-решително своите намерения спрямо търнов- ския престол, докато не бил брутално, но ефикасно отстранен от цари- ца Мария22. Другата личност бил Ивайло — до известна степей антипод на деспот Яков, но това не му попречило да изиграе още по-решителна роля в живота на Константин Асен. Въстанието, ръководено от Ивай- ло23 — опит да се реши започналата в 1256 г. династическа и политиче- ска криза чрез по-сериозна намеса на низините, не само че не решило проблемите, но и струвало живота на Константин Асен. В решителното сражение българският цар бил убит лично от предводителя на въстани- ците24. Цар Константин Тих Асен бил женен три пъти. Името на първата му съпруга,с която се свързал преди 1257 г,е неизвестно. След възше- ствието си на царския трон той се разделил с нея,- изпратил я като залож- ничка в Никея и се оженил за първородната дъщеря на Елена Асенина и император Теодор II Ласкарис — Ирина25. Към 1268 г. Ирина почина- ла и наскоро след това (датата е спорна26, но напоследък надделява мнението за края на 1268 — началото на 126927) Константин Асен встъ- пил в брак с Мария Палеологина Кантакузина28, дъщеря на Йоан Кан- такузин и Ирина Палеологина (монахиня Евлогия), сестра на импера- тор Михаил VIII Палеолог. От този брак Константин Асен имал един син — Михаил (I, №25). 116
1 За по-голямата част от българските извори той е само Константин: П о п - р у ж е н к о. Синодик, §116, с. 87; Дуйчев. СБК, II, с. 65, 279 — 280, докато византийските автори са тези, който го назовават Константин Тих (Кал'ататтй'ос 6 Tetyoc). Сред тях по-прав е Г. Акрополит (G. Acropolitae Historia, р. 152), който пише, че „Тих” е името на Константиновия баша, докато Н. Григора го схва- ща като прякор (N i с. G г е g..Ill, 2:1, р. 61). Пахимер най-често го нарича Констан- тин, но се среща и Константин Тнх (Pachymeres,!, 13:1, р. 36). За фамилното име Тих (Тихомир, Тихослав, Тихота), както и за произхода на Константин (Р а- с h у m е г е s, V, 5:1, р. 349: половин сърбин; Ильинск ий. Грамоты, с. 15: внук на Стефан I Неман); Златарски. История. Т. 3, с. 474, бел. 3, 47 5, бел. 2; Nicol. Epiros, р. 183, п. 2. 2 Докато Акрополит и Пахимер пишат, че Константин бнл избран за цар от българските първенци (G. Acropolitae Historia, р. 152; Pachymeres. V, 5:1 р. 349), Н. Григора твърди, че Константин се разбунтувал срещу Мицо (N i с. Greg.,III, 2:1, р.61). З Ильинский. Грамоты, с. 19: „Костандин, в Христа бога верен цар и самодържец на българите, Асен”(подпис към издадената от Константин Виргинска грамота). Същата формула се чете на златния лечат на Кс’стантин Асен. Вж; G е« rassimov, Sceaux bulgares en or, p. 65. 4 Вж тук, бел. 25. 5 Основно съчинение все още остава Ников. Българо-унгарски отноше- ния, 1 — 220. 6 pachymeres.il, 26:1, р. 138; III, 7:1, р. 183; III, 18:1,р. 210 7 Месемврия и Анхиало били отстъпени на Византия от Мнцо (вж I, №20), но в 1268 — 1269 г. били обещани иа Константин Асен като зестра на съпругата му Мария. Михаил VIII Палеолог не изпълнил своего обещание. Вж; Pachym е- res, V, 3:1, 342-344. 8 G. Acropolitae Historia, 175 — 176; Златарски. История. Т. 3, с. 494 (категорично твърденне за сключен мирен договор между България и Ни- кея) . 9 Рас hy m е res, III, 18:1, р. 210; М a n. Р h i 1 а е Carmina II. №CCXXXVII, 242 — 247; Златарски. История Т. 3, 503 — 506, История. 1.3, с. 274, Pail- 1 е г. Georges Pachymfere, II, р. 92 (отнася събитията към 1262 г.). Ю Константин Асен заедно с татарския вожд Берке организирал експедиция за освобождаването на селджукския султан Изз-ад-Дин Кайкаус, намиращ севъв ви- зантийски плен — експедиция, която не донесла никаква полза за България. Вж; Pachymeres, III, 25:1, 229 — 240; N i с. G г е g ,IV, 6:1, 99 — 102; Златарски. История. T. 3, с. 510, История. Т. 3, с. 274; F a i 1 1 е г. Georges Pachymfere, II, р. 153 (есента на 1264 — начался о на 1265 г ) 11 Вж тук, бел. 7 и 27. 12 в» тук, бел. 17. 13 Н и к о в. Българо-унгарски отношения, с. 98. 14 Пак там, 81 — 95. 15 Пак там, 98 — 106 (унгарската експедиция срещу България), 111 — 190 (бъл .зро-унгарските отношения след 1262 г.). 16 Пак там 111- 119, 119-139, 144 — 154, 155—169. 17 I V. Dujdev. Carlo I d’Angio, gli Slavi meridional! e il consilio di Lione del 1274. — B: Studi in memoria di P. Adiuto Putignani. Bari, 1975, 111 — 125; Й. Андре- e в. Огношенията между България и Неаполитанского кралство през втората поло- вина на ХШ в. — ИПр., 1978, 4, 59 — 74; История. Т. 3, 276 — 277. 18 А. М argos. Deux sources armeniennes du XIIIе siecle concernant certains £v£nements historiques du Second Empire bulgarer-EB, 1965, 2 — 3, p. 296. 1® Подобно у П. H и к о в. Българи и татари в средн иге векове. — БИБ, II, 1929, 3, с. 111 и сл 20 Произходът на деспотската титла на Яков Светослав е спорен. Докато бъл- гарските учени (Златарски. История. Т. 3, с. 500) приемат, че Яков е получил U7
деспогското достоинство от цар Константин Асен, Б. Фер)анчиЪ изказа мнението, че той е бил удостоен с това високо звание от византийциге — след брака му с неиз- вестна по име дъщеря на Елена Асенина и Теодор II Ласкарис (вж I, №15, бел. 16). — Вж: Ф е р j ан ч и h. Деспоти, 142 — 144. Яков Светослав е споменат като ,.деспот български” (!) в писмото му, придружавашо сборника „Кормчая”, изпратен на киевския митрополит Кирил III. — Вж: Б. С т А н г е л о в. Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. 2, С., 1967, с. 143, 145. 21 Н и к о в. Българо-уигарски отношения, с. 131. 22 Към 1275 г. Яков Светослав бил тържествено Осиповен от царица Мария, а наскоро след това отровен. — Вж: Pachymeres, VI, 2:1, 429 — 430; Ников’ Бъ’лгаро-унгарски отношения, 185 — 186; 3 латарски. История. Т. 3, 542 — 543; История. Т. 3, с. 277. 23 р а с h у m е г е а, VI, 3 — 8:1, 430 — 449; VI, 19:1, 466 — 468; N i с. G г е g, V ЗТ 130 — 133, 3 л а т а р с к и. История. Т. 3, 544 — 575; П. П ет р о в. Вьстание- то на Йвайло (1277 — 1280). — ГСУ ФИФ, 49, 1956,173 - 260; История. Т. 3, 277 — 290. 24 Pachymeres. VI, 3:1, р, 434; N i с. G г е g.,V, 3:1, р. 131. 25 G. Acropolitae Historia, р. 152; Pachymeres. V, 5:1, р. 349; N i с. G г е g., Ill, 2; I, 61 — 62. (Григора неправилно я нарича Теодора или по-точно смя- та, че Константин Асен се е оженил за третата дъщеря на Елена и Теодор II Ласка- рис) . За Ирина вж. F a i i 1 е г. Georges Pachymire, I, 67 — 68. Датата на този брак е неизвестна. Сам Пахимер пише, че новата съпруга на българския цар била изпра- тена в Търново от „Иоан”. Ако става дума за Иоан IV Ласкарис (в никакъв слу- чай за Йоан Дука Ватацес, както се твърди в: ГИБИ, X, с. 167, бел. 124), то сватба- та трябва да бъде датирана след август 1258 г., но ако „Йоан” трябва да бъде кори- гиран на Теодор II Ласкарис (Златарски. История. Т. 3,с. 477, бел. 2) ,тя е сте- нала преди тази дата. 26 1272 Р. Poussines (Р а с h у m е г е s, I, р. 758); Chapman. Mich. Paldolo- gue, 90 — 91; 1270 — 1271: D о I g e r. Hegesten. №1969 — 1970; Laurent. Reges- tes. IV, №1391; Nicol. Kantakouzenos, №15, 19 — 20; 1269 — 1270: Wirth. Reges- ten, № 1969 — 1970; 1269: Златарски. История. T. 3, с. 523; П Петров. Към въпроса за българо-византийските отношения през втората половина на ХШ в. — ИПр., 1960, 1, 83 — 90; I v. D u j б е v. Carlo I d’Angio, р. 113. 27 F a i 11 e r. Georges Pachymere, 11,207 — 211. 28 Pachymeres, V, 3:1, 342 — 343, N i c. G r e g., V, 3:1, p. 130, P a p a do- pul о s. Genealogie der Palaiologen. №33, S. 20; Nicol. Kantakouzenos, №15,p. 19—20 25 МИХАИЛ (ACEH) (около 1272 — 1300) Михаил e син на Константин Тих Асен и Мария Палеологина Канта- кузина. Роден1 е преди 1272 — 1273 г. — тогава вече бил приобщен към върховната власт в страната и провъзгласен за съцар2. Тази необи- чайна прелюдия (Михаил едва ли е имал повече от две години) била част от усилията на Мария, насочени към една основна цел: да осигу- ри българския престол за своя син. Царицата майка не се замислила над ср едет вата, конто използувала — провъзгласяването на Михаил за „багренород ен”3 (може би Константин Асен имал син от първия си брак?), отстраняването на съперник като деспот Яков Светослав4, брака й с Ивайло5, ожесточената й борба срещу Михаил VIII Палео- лог през 1278 — 1279 г. Мануил Фил твърде сполучливо я характеризи- ра като львица, която брани своего малко лъвче6. Въпреки всичко през 1279 г., след влизането на Йоан III Асен в Търново, Мария и Ми- хаил били изпратени в Константинопол7. До 1300 г. съдбата на Михаил не е неизвестна. Тогава част от тър- новските велможи, която била против Теодор Светослав, проводила 118
свои представители във Византия и поискала Михаил за цар. Усилията на претендента не довели до политически промяна в България: той нападнал по думите на Пахимер, но не постигнал нищо и се скитал „извън Търново” („е|ш Тepvafiov”)8. Това е последното известие за Михаил. 1 Pachymeres, V,3: 1,р. 344. 2 Д у й ч е в. СБК, II, с. 65 (приписка към четвероевангелие): „В годината 6781 (-1272/73), при царуванего на благоверния пар Константин и на неговия син Михаил, владетели над всички българн”. За коронацията на Михаил съобщава и Пахимер- VI, 2:1, р, 429. 3 Д у йч ев. СБК, II, 279—280. 4 Вж тук, I, №24, бел. 22. 5 Р а с h у m е г е s, VI, 7:1, 442 — 444; N i с. G г е g.,V, 3:1, р. 131. 6 Man. Philae Carmina. II, №CCXXXVII, p. 251. 7 Pachymeres, VI, 8:1, p. 447; N ic. Ore g., V, 3:1, p. 132. Мануил Фил го- вори за „неочаквано огр аб ено царче” (/ЗшлХйгкос — Михаил). — Вж: М an. Philae Carmina, №CCXXXVII, р . 251. 8 Р а с h у meres, III, 27:11, 265 — 266. №26. МИХАИЛ III ШИШМАН ACEH (1323 - 1330) След като описва несполучливия опит на Андроник III да овладев Пловдив1, Йоан Кантакузин се връща към събитията в България: „През това време мизийските велможи, след като техният цар Тертер умря без наследник, извикаха и обявиха за свой цар Михаил, госпо- дар на Видин и син на техния деспот Срацимир, който произхождал от мизийски и кумански род, и му предадоха Търново, където се нами- раха дворците им, и другата власт.”2 Безспорно византийският писател греши, когато твърди, че Михаил Шишман Асен е син на деспот Сра- цимир3, но останалото е вярно: той е син на неизвестната по име дъще- ря на Теодора-Анна и севастократор Петър4 (мизийско-българския корен) и на българския първенец от кумански произход Шишман5. Годината на раждане на Михаил е неизвестна. П. Ников и Ал. Бурмов6 приемат само, че той се е родил преди 1292 г. (тогава Шишман се е оженил повторно за дъщерята на един от сръбскит^ властели). Дей- ствително тази година е сигурен terminus ante quem. Но някои съобра- жения ни карат да допуснем, че Михаил е роден поне десет години по-рано7. Какво знаем за живота на Михаил Шишман Асен8, преди да бъде избран за български цар? Веднага трябва да кажем: твърде малко. Само като предположение би могло да се приеме, че той се е родил във Видин — апанаж, който баща му получил след женитбата си за Асене- вата потомка. През първото десетилетие на XIV в. той вече бил госпо- дар на Видин. Точната дата не може да бъде установена, но при всички случаи това станало преди 1308 г.9 Вероятно след смъртта на баща си Михаил получил апанажа от своя братовчед цар Теодор Светослав10. През 1313 г. той е споменат в един венециански документ, в който се изброяват владетели, настроени приятелски към републиката на св. Марко: „Michael dispoti Bulgariae.dominus deVigdino, gener regisUrosii11. 119
Тази кратка фраза е твърде богата на сведения: освен че свидетел- ствува за позициите на Михаил сред владетелите и най-висшата бал- канска аристокрация и ни осведомява за брака му с дъщерята (Ана) на сръбския крал Стефан Урош II Милутин, тя поставя въпроса и за титлата на Михаил. Ал. Бурмов12 неправилно приема, че той получил деспотското достойнство по наследство от баща си или пък бил удо- стоен с него от своя тъст — сръбския крал. От своя страна Б. Ферян- чич13 се опита да отрече стойността на това свидетелство и изказа мне- нието, че „Michael dispoti Bulgariae” означава само, че Михаил е „син (filius) неког бугарског деспота (dispota Bulgariae) ”. Това твърдение е погрешно — цитираната фраза не дава основание за подобно тълкуване и което е още по-важно, югославският учен погрешно смята, че бащата на Михаил е споменатият по-горе деспот Срацимир14. Според нас най-прав в този ненужен спор е П. Ников1®: Михаил Шишман Асен получил деспотското звание от българския цар Теодор Светослав. И наистина съществуващите близки роднински отношения между търновския цар и видинския владетел са били достатъчно основание Михаил да получи от своя братовчед не само големия апанаж с център Ви дин, но и най-високото дворцово достойнство. В съществуващата специална литература твърде много внимание се отделя на „зависимостта” на деспот Михаил от Сърбия16. Тези не съвсем точни преценки се основават на няколко факта, а именно: сбли- жаване на Шишман с Милутин, което би могло да бъде определено като отношение васал — сюзерен, и, разбира се, брака на Михаил с Ми- лутиновата дъщеря Ана. Стойността на тези факта обаче не бива да се преувеличава, особено като се държи сметка за казаното по-горе — по- литический характер на Видинския апанаж, който при всички обстоя- телства бил част от българската държава и деспотското достойнство на Михаил, получено от Търново. И „Анонимного описание на Източна Европа” от 1308 г.17, и споменатият вече венециански документ от 1313 г.13 дават достатъчно ясна представа за международного положе- ние на Видин и неговия господар: Михаил не без успех се опитвал да се намесва във важни събития; в определени момента се чувствувал дори назависим; връзката му със Сърбия е съществувала — фактът, че бил зет на Милутин не само го правил зависим от сръбския крал (това не е било достатъчно), но и му давал основание в същото време да претендира за роля във вътрешнополитическия живот на Сърбия19. Но отношенията с България никога не са прекъсвали. Нещо повече, поменатите по-горе извори достатъчно категорично го представят като българин, а неговия апанаж — като част от България или дори го отъж- дествяват със самата България. Георги II Тертер, наследил баща си Теодор Светослав през лятото на 1322 г., останал твърде кратко време начело на българската дър- жава. За съжаление Кантакузин — единственият извор за това събитие (Ник. Григора не „познава” Георги Тертер)20, не съобщава нито при- чините за смъртта, нито времето, когато тя е настъпила 21. Доскоро твърде категорично се приемаше, че изчезването на последния пред- ставител на Тертеровата династия станало в самия край (ноември — декември) на 1322 г.22 Слабостта на подобна хипотеза е очевидна, тъй като нейните автори в същото време приемат, че наследникът на Георги Тертер бил избран едва през пролетта на 1323 г.23 , тоест 120
те допускат едно междуцарствие в продължение на три — шест месе- ца. Нито писаното от Кантакузин, нито логиката позволяват съще- ствуването на подобно предположение. Ето защо наи-обосновано ни се струва изказаното напоследък от Л. Йончев24 мнение, че Георги II Тертер починал през ранната пролет на 1323 г. На овакантения търновски престол българските велможи поста- вили деспот Михаил Шишман Асен. Твърде много е писано за причи- ните, довели до този избор25, но основната причина винаги е стояла настрана от вниманиетс на изследователите26. Безспорно деспот Ми- хаил е бил сред най-авторитетните представители на най-висшата бъл- гарска аристокрация. Това му положение се дължало не само на по- зицията му на видински господар и зет на сръбския крал Милутин, а преди всичко на произхода му — Михаил бил най-сериозният претен- дент за българския престол сред потомците на Асеневата фамилия. Неговият избор означавал не началото на нова династия, а възстановя- ването на старата и славна династия на Асеневци. Краткого иаруване на Михаил III Шишман Асен е познаю добре само откъм една страна: външнополитическите и военнитедействия27 Благодарение на Йоан Кантакузин и Никифор Григора, допълвани на места от някои славянски извори, можем да възстановим не само конкретните проявления на новия български цар, но и да добием пред- става за неговата цялостна политическа програма, което е по-важно. Първите стъпки на Михаил, както често става при подобии слу- чаи, били наложени отвън. Смъртта на Георги II Тертер изненадала Византия, но тя реагирала твърде бързо: градовете между Несебър и Сливен веднага преминали под властта на империята.Войсил28,братът на цар Смилец, също не пропускал удобния момент: той овладял гра- довете между Сливен и Копсис. Веднага след това Андроник III и Вой- сил потеглили наново срещу Пловдив29. По този начин за кратко време България понесла чувствителни териториални загуби на основ- ния театър на военни действия между двете страни — Тракия. При това положение логично е да се очаква, че първият поглед на Михаил Шиш- ман Асен ще бъде отправен в тази посока. Наскоро след възшествието си новият цар потеглил на поход. И докато едно недоразумение между Андроник III и Войсил възпрепятствувало действията на съюзниците , Михаил сполучил да възстанови своята власт над наскоро загубените градове в Черноморската облает и вътрешна Тракия31. Този бърз успех бил помрачен от нелепого падане на Пловдив в ръцете на византийци- те32, но това събитие не спряло действията на Михаил: той насочил своите усилия към Войсил и владените от него градове. Двубоят прик- лючил след около година в полза на българския цар. Войсил,след като разбрал че по-нататъшната му съпротива е безнадеждна, се отправил към Константинопол, а Михаил наложил своето господство над Копсис и останалите крепости3 3. След като си възвърнал загубеното през 1323 г., цар Михаил Шиш- ман Асен преминал в настъпление. През лятото на 1324 г. той навлязъл дълбоко във византийска територия, достигнал до Вира и Траянопол, но нито могъл да задържи тези територии, нито пък се сдобил с голяма плячка, тъй като местного население сполучило да се укрие зад стените на големите крепости34. През това време Андроник III се намирал в Димотика, но бил безеилен да се прогивопостави на българското нах- 121
луване. И тъкмо тук Кантакузин разказва един любопитен епизод, чиято същност била твърде чужда на балканската действителност. Андро- ник III, виждайки, че не разполага с достатъчно сили да воюва открито с българите, предложил на българския цар единоборство. Но Михаил се присмял на това рицарско предложение и отговорил, че няма ум онзи ковач, който, можейки да хване нажеженото желязо с клещи, си служи с голи ръце. Така и той щял да предизвика смях, ако вместо да си послужи с голяма и добра войска,изложи собственото си тяло35. Очевидно българо-византийският конфликт не би могъл да бъде решен по пътя на рицарските двубои. В Константинопол добре са раз- бирали това и веднага след похода на Михаил било свикано съвещание. Андроник III и неговите привърженици били категорични: срещу Ми- хаил трябва да се действува с военна сила. На това предложение се про- тивопоставили старият император Андроник II и обкръжението му. Те настоявали да се търси мирен път, като разчитали на слуха, че Ми- хаил е готов да прогони първата си съпруга и да се ожени за Теодора, дъщеря на Михаил IX Палеолог, омъжена преди години за Теодор Све- тослав36. Това становище на Константинопол било твърде изгодно за Ми- хаил Шишман Асен и за неговата политическа програма. И не се поко- лебал да вземе решение: той се оженил за Теодора и изпратил във ви- зантийската столица своите велможи Гръд и Панчо да съобщят новина- та на Андроник II, изпреварвайки действията на младия император, който събрал войска и се готвел за поход срещу България. В Констан- тинопол посрещнали новината с радост и за окончателното уреждане на мира в Търново били проводени великият стратопсдарх Андроник Палеолог и Йоан Аплисфарос37. Привършвайки разказа за сключването на мира, Кантакузин отбе- лязва: „И ромеите, и мизите прекараха в мир дълго време?38 Разби- ра се, понятието „дълго време” е относително, но за това бурно десети- летие двете мирни години наистина не били малко. Без съмнение те били необходими и на двете страни: Анроник II и Андроник III в на- вечерието на решителната фаза на гражданската война искали да се освободят от евентуална намеса на българския цар. От своя страна Михаил Шишман Асен смятал да се подготви добре за назряващите събития, да изработи своята програма и да намери най-добрия път за нейното осъществяване. Но всичко това било прикрито зад сигур- ния и траен мир, за който говори Кантакузин. А мир наистина царял. Великолепно свидетелство за това са двата хрисовула, първият от юли, а вторият от септември 1325 г., конто император Андроник II издал по молба на „б ()фт]Хбтатос /ЗаасХеис тшр ВокХуаршр ка! ттергпддт)то<: uidc тт)с (iaoiXeiat pov кир М ixa)?X б ’Aogpjjc. . .”39 И двата хрисовула били в полза на Зографския манастир и му осигурявали владеенето на Прё- (кота (на р. Струма), както и освобождаването на този и дпигите та- мошни манастирски имоти от данъци с изключение на О1тарк1а. Някой изследователи са склонни да свържат мира с Византия (1324) с началото на активни враждебни действия на Михаил Шишман Асен срещу Сърбия40. Особено много се набляга на „отрицателното отноше- ние на Михаил към Урош III и помощта, която той дал на съперника му Впядислан”. Наистина би могло да се допусне, че Михаил, като зет на покойния Стефан Урош II Милутин, би могъл да се намеси в меж- 122
дуособиците на синовете му. Но сведенията за подобии действия на българския цар са твърде легендарни и някои изследователи оправда- но се съмняват в наложената в българската историопис схема на бъл- гаро-сръбските отношения към 1324 г.41 Ако причината за решителния конфликт в 1330 г. трябва да се търси в предшествуващите пет години, то тя би могла да бъде назована лесно: българо-византийското сближе- ние, основаващо се на общи планове срещу сръбското разширение в Ма- кедония, ставащо все по-застрашително, и роднинските отношения меж- ду Търново и Константинопол. Тези намерения на Михаил Шишман Асен скоро били материализи- рани в нов българо-византийски договор, сключен между българския цар и Андроник III. Сведения за това събитие намираме у Кантакузин, Григора и в една кратка хроника4 2. Както би могло да се очаква, дан- ните, конто откриваме там,в някои случаи си противоречат, а в други — взаимно се допълват. Първото противоречие засяга мястото на срещата. Според Кантакузин това станало в Черномен, а според Григора — в Ди- мотика (в кратката хроника няма никакво указание)43. Преди четири десетилетия Ал. Бурмов изказа своето предпочитание към Кантаку- зин44. Струва ни се, че това становище може да бъдеподдържанои днес. Вторият въпрос засяга времето на срещата. И у двамата византийски автори няма конкретно указание и това откри място за дискусии меж- ду съвременните историци — 132745 или 1326 г.46 Спорът се решава категорично благодарение на кратката хроника №8: срещата е станала на 13 май 1327 г.4' Остава най-важният въпрос — целта на срещата. И Кантакузин, и Григора пишат, че майката на Теодора и нейният брат Андроник III пожелали да видят своята дъщеря и сестра. Ето защо бъл- гарската царствуваща двойка се отправила към границата и в Черномен се срещнала с императрицата — майка Рита-Мария (монахиня Ксения) и младия император. Едва ли трябва да се съмняваме, че това пътуване на Теодора и майка й служило за прикритие на истинските намерения на Михаил и Андроник. Наистина Кантакузин пише само за осем дни веселие край Черномен48, но Григора, който не е имал защо да прикри- ва действията на младия Андроник,е категоричен: „По това време те сключили договор помежду си: единият да помага на [младия] импе- ратор срещу императора дядо, а другият да помага на Михаил против краля на Сърбия?49 Целта на срещата между двамата владетели, макар и едностранчиво, е предадена и в кратката хроника: ,JIa 13 същия месец J май 1327] императорът господин Андроник, внук на стария импера- тор, сключил същз с царя на българите и негов зет Михаил, предаден пак от своя дядо’.’° ° Няколко месеца след сключването на договора между Михаил Шишман Асен и Андроник III политическата обстановка във Византия се променила: гражданската война навлязла в своята последна, реши- телна фаза. През есента на 1327 г. Андроник II започнал своите приго- товления за военни действия срещу внука си, като се опитал да събере всички сили, с конто разполагал51. Наскоро след това стълкновенията запдчнали и веднага проличало надмощието на Андроник III. За кратко време той разгромил привържениците на своя дядо в Македония и през януари 1328 г. станал господар на Солун52. Тази промяна на обстановката принудила Михаил Шишман Асен да промени своите най-близки планове. Забравяйки за скорошното си 123
споразумение с младия император53, той решил да се съюзи с Андро- ник II и да нанесе решителния си удар: да овладев Константинопол54. Веднага след сключването на тази спогодба (януари — февруари 1328) Михаил потеглил към византийската граница, установил се на лагер край Диампол (Ямбол) и изпратил един български отряд под команду- ването на Иван Русина към византийската столица55. Трудно би могло да се каже как биха се развили по-нататъшните събития, ако в тях не се намесил Андроник III. Но да се гадае е излишно. Кантакузин е категоричен: младият император бил осведомен за съю- за между дядо му и българския цар и бързо се отправил към Тракия56. Последвалите действия на Михаил трудно се поддават на обяснения. До- като Григора говори за споразумение между Михаил и Андроник и от- тегляне на българите без каквито и да било съществени подробности57, то Кантакузин без колебание твърди, че българският цар се уплатил от присъствието на Андроник III край Константинопол, едва ли не се опитал да се оправдав пред младия император и напуснал пределите на империята. Каквито и да били причините за това безславно отстъпление, опитът на Михаил да сложи ръка на Константинопол, като се възползува от междуособицата, се провалил. Оттеглянето на Михаил развързалоръцете на Андроник III. Наскоро след това той влязъл в столицата и се провъзгласил за самостоятелен, едноличен василевс и автократор (24 май 1328)58. Тази развръзка на граждане ката война нанесла окончателен удар върху плановете на Михаил Шишман Асен: Константинопол бил под властта на младия и енергичен Андроник III, с когото той, макар и не открито, бил във враждебни отношения. Оттук нататък действията му, следващи първо- началната програма, били обречени на неуспех. Но на него му било необ- ходимо да се убеди в това на дело. Вероятно през юни 1328 г. Михаил нахлул във Византия, но дей- ствията му се ограничили с разграбване на част от Тракия. А когато Андроник III потеглил срещу него, той побързал да се оттегли в соб- ствените си предели59. Наскоро след това Андроник III, за да не оста- не длъжен, навлязъл в българска територия, овладял Ямбол, но бил принуден да се завърне в столицата66. След 60 дни — така пише Канта- кузин — последвало третото и последно действие на тази никому не- нужна война. През септември същата година Михаил отново бил на ви- зантийска територия, но този път сякаш намеренията му били по-сериоз- ни: той завладял Вукелон и обсадил Проватон61. Андроник III побър- зал да излезе насреща му и се установил на лагер край Адрианопол6^. След тридесетдневно приготовление за сражение (според Кантакузин) или по-скоро колебание и нерешителност, двете страни започнали пре- говори. Андроник III обвинил своя партньор в нарушаване на клетви- те, т. е. на споразумението, постигнато преди 24 май 1328 г. Цар Михаил от своя страна обяснил действията си с претенциите върху „бащиното наследство” („. . .тсор латрыьэи к Хдроюдеш”) на своята съпруга. След като българският цар се убедил, че нягйа да постигне нищо, върнал Вукелон и в лична среща с византийския император склонил на мир63. Събитията от есента на 1328 г. принудили цар Михаил Шишман Асен да се върне на позициите си, регламентирани с дс свора от 13 май 1327 г. На него му било ясно, че поне за момента плановете му спрямо Визан- тия не биха могли да бъдат осъществени,и той отново решил да насочи 124
вниманието си към Сърбия. Но за подобно преустройване на плановете му бил необходим сигурен мир и съюз с Андроник III, а не споразуме- нието, постигнато край Адрианопол. Ето защо Михаил поканил импера- тора на нова среща в Кримни (между Созопол и Анхиало), където двамата сключили здрав и вечен мир и съюз oirovbat t-devero fieftaiat 5ta fiiov кси сиддахГаг”)64. Трудно е да се разшифрова напълно тази формулировка, но по-ната- тъшните събития показват, че в основата на този договор, сключен в края на 1328 или началото на 1329, залегнало българо-византийското сотруд- ничество, насочено срещу Сърбия. След като уредил по този начин отношенията си с Византия, цар Михаил Шишман Асен отправил своя поглед към западния си съсед. Тази решителна и скъпо струваща война (поне за българския цар) е сравнително добре позната65. Снова, което остава недоизяснено, е при- чината за войната, въпреки че и средновековните автори,и съвременните учени се надпреварват да пишат по този изключително интересен въпрос. Любопитното в случая е, че писателите и историците' от XIV в., незави- симо от своя провиденциализъм, сякаш били по-прозорливи от днеш- ните изследователи (поне от някой от тях)66. Наистина Ник. Григора набляга на един факт, който не се подминава и от Ал. Бурмов, но който би могъл да бъде повод, но не и причина: сръбският крал желаел да накаже„Михаил за поруганието и за неправдата по отношение на сест- ра му”67. Кантакузин, макар че пише с присъщата си в някой слу- чаи сдържаност, насочва вниманието към комплекс от причини: „Ми- хаил, царят на мизите, настроен враждебно към краля, архонта на три- балите, заради някакви несъгласия, се подготвяше да воюва срещу него.”68 Дали защото бил по-отдалечен във времето (или изразява сръбската гледна точка?), Григорий Цамблак е много по-конкретен: „.. . българският цар Михаил, възгордял се от многого успехи и цар- ска слава, се вдигна срещу сръбското царство и се стремеше да го под- чини под своя власт6®... Ако не дойде [Стефан Урош III Дечански] до сутринта, когато от изток слънцето се появи,и не падне пред мене, та да стъпя [ Михаил III Шишман Асен] на врата му с крака на нашата непобедима държава (к. а. — И. Б.), ще изпратя да го доведат позорно свързан. . .”70 Като прибавим към тези думи на старобългарския кни- жовник онова, което знаем за съюза между Михаил и Андроник III, намеренията на българския цар започват да се изясняват: възпиране на сръбското настъпление в Македония7 1 (постигнало първите си успе- хи с овладяването на Скопие в края на XIII в.)72, отхвърляне на сръб- ското господство над северозападните български земи, установено пак в края на XIII в.73, ликвидиране на сръбската държава (в подял- бата участвува и Византия) — намерение, което било част от политиче- ската програма на българския цар7 4 . Тези планове на Михаил Шишман Асен вероятно не били тайна за Стефан Дечански и двете страни, посветили доста време и усилия за под- готовката на предстоящата война. Михаил окончателно се споразумял с Андроник III за съвместните действия в Македония75 и привлякъл ка- то съюзници Иванко Басараб, Молдавия и Черните татари76. Сръбският крал, освен че предприел конкретни враждебни действия (забранил на венециански и дубровнишки търговци да минават през сръбска тери- тория на път за българските земи) 7 7, се опитал да спечели за съюзници 125
власите, но неуспешно. В замяна на това той си осигурил помощта на каталански наемници7 8. Решителният момент дошъл заедно с пролеттана 1330 г. На 19 юли79 цар Михаил потеглил от Търново, като избрал малко необичаен път — през Видин, по долината на Искър, към Пеония80. По същото време Андроник III се разположил на лагер крайСидерокастрон81. Стефан Дечански, разбирайки, че по-опасният противник е Михаил, проводил пратеници, конто трябвало да разубедят българския цар и да го помо- лят да се откаже от намерението си да воюва. Отговорът на Михаил бил категоричен; той заявил, че иска да продължи започнатото дело. При то- ва положение на Стефан Дечански не оставало нищо друго, освен да се залови за оръжието. Вероятно той е знаел маршрута, по който се дви- жел Михаил, разбрал, че център на военните действия ще бъде Македо- ния и съсредоточил своите войски при р. Каменча, край Велбъжд (Кю- стендил). Скоро там се появил и Михаил Шишман, който заел Земен и опустошил околностите, без да срещне съпротива82. Сръбският крал направил още един опит да предотврати решителното стълкновение, но преговорите довели само до еднодневно примирив83. По-нататък събитията са известии и едва ли е необходимо да се впускам в повече подробности. Стефан Дечански решил да се възползува от примирието и да изненада своя противник, още повече, че сръбската войска вече разполагала с всичките си сили, докато Михаил все още не бил успял да събере цялата си армия84. На 28 юли изненаданите българи били разбита от сръбските войски, командувани от Стефан Душан83. Такъв бил краят на тази добре замислена военна кампания, която трябвало да увенчае с успех политическата програма на българския цар. Той не само не могъл да доведе до сполучлив завършек своите замисли, но и заплатил с живота си. Изворите (за щастие многобройни) дават противоречиви сведения за съдбата на Михаил Шишман Асен. Те са единодушии в едно — сраже- нието донесло гибелта на Михаил, но се различават значително, когато става дума за времето и обстоятелствата на смъртта. Византийските автори са почти единодушии (вероятно тяхната информация възхожда към един източник,и то от втора ръка?): и Кантакузин86, и Никифор Григора87 твърдят, че българският цар бил ранен, заловен жив и отве- ден в сръбския лагер, където починал скоро след това (Кантакузин) или на четвъртия ден (според Григора), „понеже не могъл да понесе смъртоносните рани”. Според архиепископ Данило Михаил бил съборен от коня си и убит от сръбски войници, тялото му било закарано при Стефан Урош III Дечански, а след това погребано в църквата „Св. Геор- ги” (Старо Нагоричино)88. Григорий Цамблак в житието си за сръбския крал предлага друга версия: „Българският цар беше заловен от сръб- ските войници и заведен при царевия син Стефан [ Душан], проявил тогава в битката много храброст, и там бе лишен безславно от живот.”89 В няколко извора от сръбски произход твърде много се настоява на факта, че Михаил бил лишен от живот лично от сръбския крал. Но докато сведението в летописите; „уби крал [ Стефан] Дечански царя български при Велбъжд”90, не бива да се тълкува буквално, то в своя „Законник” Стефан Душан заявява горделиво: „.. . и на Михаил, царя български, с меч отсякох главата’.’91 Този факт, намерил отражение 126
в сръбските и турските легенди92, е възприет от някои съвременни учени9 3. Дотук всички извори са в съгласие по отношение на времето, когато Михаил се лишил или бил лишен от живот: почти веднага след злополуч- ната за българите битка. В пълно противоречие с тях са надписите по сте- ките на църквата „Св. Георги” в с. Старо Нагоричино. Още Й. Иванов показа недвусмислено, въпреки трудността при разчитането им, че там се намирагробътнабългарския цар94. Направеното от Ив. Гошев разчи- тане предложи съвсем други, изненадващи сведения: според българския учен в един от надписите се говори категорично, че цар Михаил Шишман Асен починал на 16 април95. А това би могло да бъде най-рано през следващата 1331 г. (!). Очевидно подобно сведение, което противоречи на всички останали извори и се разминава до голяма степей с логический ход на събитията, не може да бъде прието без резерви, преди ново и вни- мателно изучаване на самите надписи. е И така, какво би могло да се каже в заключение? Без съмнение, смъртта на цар Михаил III Шишман Асен направила голямо впечатление на съвременниците и намерила отражение в различии по произход и ха- рактер извори. Тъкмо това, заедно с нееднаквата информираност на от- деляйте автори, довело до разминаванията, а на места и до противоре- чията, за конто стана дума. Могат ли по някакъв начин тези сведения да бъдат примирени и съгласувани? Ако допуснем, че изявлението на Стефан Душан е обикновено хвалебствие, а такъв тон лъха от целия предговор на ,.Законника”, може да се приеме, че Михаил бил тежко ранен в самата битка, заловен и отведен в сръбския лагер, където почи- нал от нараняванията си или в краен случай, екзекутиран по нарежда- не на Стефан Душан96. Битката при Велбъжд, която имала решително значение за по-ната- тъшните българо-сръбски отношения97, донесла смъртта на цар Михаил и заедно с това край на амбициозната му политическа програма. През своето кратко царуване той отново подхванал Голямата идея, идеята за военна и политическа хегемония на България на Балканский полу- остров. Тези политически планове, избистрени и доведени до недости- жима в българската средновековна история висота по времето на цар Си- меон98, подети от цар Калоян и цар Иван II Асен99, намерили своя по- следен привърженик в лицето на цар Михаил. Изворите, с конто разпо- лагаме, макар и от чужд произход, недвусмислено разкриват намере- нията на българския владетел. През есента на 1327 г., когато граждан- ската война между двамата Андрониковци — дядо и внук, била в наве- черието на последний си и решителен етап, цар Михаил решил да се въз- ползува от създаденото положение, да овладев столицата на империята и да създаде една голяма българска държава. За пътя, по който трябва- ло да бъде осъществена тази идея — формалния договор за помощ на Андроник II, вече стана дума. Ето как Григора разкрива намеренията му: „И по средата на пролетта [1328 г. — И. Б.] побързал и сам той [ Андроник III] към Византион, за да не би да го изпревари българската войска, която щом намери столицата без достатъчно войска и измъчена от глад, причинен тогава от пристигналия венециански флот, щял да убие императора [ Андроник II] и така да се каже всички, конто й по- паднат, и да постави под властта на своя владетел една държава от Ви- зантион до Истър” (. . .ка! дшг dpxTjv катаотт^осооь ты a.vr<Zv &р- йло Bufavribu pe\pi roBlorpov) 10°. 127
Гези претенции на Михаил III Шишман Асен са били основами на брака му с Теодора, сестрата на Андроник III101, Когато след 24 май 1328 младият Андроник станал единствен василевс, Михаил проявил известна гъвкавост, като изявил претенции за част от бащиното наследие на своя- та съпруга. В личния разговор между двамата владетели, проведен през есента на 1328 г. край Адрианопол, били засегнати твърде интересни теми и разкрити стремленията на Михаил. Андроник III, смятайки го за сънаследник (Ф? тоС тштрыои kXtjpov) бил склонен да му отстъпи Вукелон и заедно с него други градове, но му заявил категорично, че според ромейския закон за василевс се провъзгласява най-възрастният царски син, а останалите били длъжни да му се подчиняват и да му слу- жат. Ако Михаил бил съгласен „да бъде и да се нарича роб на василевса” (SovXcp кас eivai к al dvopd^eodai /ЗашХешс), императорът бил склонен да му даде градове и земи102. Михаил бил категоричен: не подхождало нему, бидейки василевс, да бъде под властта на друг василевс103. Но претенциите били едно, а възможностите друго: Михаил нито бил в състояние да сломи със сила империята, нито пък могъл да унижощи вековната императорска идея — основата на византийската идеоло- гия104. Изворите свидетелствуват, че плановете на Михаил не се огранича- вали само с Византия, но са включвали и Сърбия. По-горе, когато раз- глеждахме причините за българо-сръбската война, цитирахме някои извадки от житието на Стефан Дечански, написано от Григорий Цамб- лак. Извадки, в конто ясно прозират намеренията на българския цар да покори сръбската държава105. Подобии сведения намираме в „За- конника” на Стефан Душан106 и в някои други сръбски текстове107. Няма съмнение, че след неуспеха си срещу Византия Михаил насочил всичките си усилия срещу Сърбия. Трудно би могл да се каже каква би била тяхната съдба, ако не беше злополучного сражение край Вел- бъжд. Но сигурно е едно: през двадесетте години на XIV в. българската държава вече не е имала достатъчно сили, за да осъществи такава голя- ма политическа програма, дори да постигне отчасти онова, което било сторено преди едно столетие при първите Асеневци. Българската външ- външнополитическа идеология все още се хранела с Голямата идея, но бъл- гарската държава все повече и повече се отдалечавала от нейното прак- тическо осъществяване. На владетелите след Михаил Шишман Асен било отредено само да се величаят с извоюваната от техните предшестве- ници, но вече лишена от реално съдържание титла „цар и самодържец на българи и ромеи”. Цар Михаил III Шишман Асен се женил два пъти. Първата му съп- руга била дъщеря на сръбския крал Стефан Урош II Милутин и се нари- чала Ана, а според някои извори и Неда108. Датата на този брак е не- известна, но трябва да се допусне, че той е осъществен в последните години на XIII в.109 От Ана Михаил е имал четирима (?) синове— Иван Стефан (I, №29), Шишман (I, №30), деспот Михаил (I, №31) и може би Людовик (I, №32). През 1324 г. Михаил изоставил Ана110 и се оженил за бившата съпруга на Теодор Светослав Теодора111, дъщеря на Михаил IX Палео- лог и сестра на Андроник III. Този брак на българския цар предизвика доста коментарии в съвременната историопис. Според Ив. Дуйчев „съ- щото се повторило сега и с Михаил Шишман. Женитбата с бившата цари- 128
ца Теодора го свързала, ако и напълно изкуствено, с рода на Тертеров- ци, а чрез това с една внучка на цар Иван Асен П”11*. Това обяснение е неправилно, тъй като цар Михаил бил потомък на Асеневци и не му било необходимо да се свързва с прочутата цинастия,и то по такъв начин (внучката, за която говори Ив. Дуйчев е втората съпруга на Георги I Тертер Мария, сестра на Иван III Асен113). От своя страна Ал. Бурмов, въпреки че критикува писаното от Дуйчев, също настоя на легитимност- та: Михаил искал да се свърже с бившите български династии и да стане „законен наследник на овдовелия (?) български престол. ..”114. Това становище се основава на един пасаж от Григора (който представя в неверна светлина събитията около възшествието на Михаил и брака му с Теодора115) и справедливо бе оспорено116. Няма съмнение, че бракът на цар Михаил Шишман Асен с Теодора, императорска дъщеря (в определен момент тя би могла да стане дори наследничка на престо- ла) , трябвало да послужи на българския цар при опита му да осъществи своята политическа програма. Видяхме, че той се позовал на него, кога- то е искал да създаде една държава „от Византион до Истьра” или поне да получи като зестра част от империята. От този брак Михаил също имал деца, конто в 1330 г. последвали майка си в Константинопол117, но по-нататъшната им съдба е неизвестна. ICant., I, 36: I, 172 — 176; Бурмов. Шишмановци. I, с. 228; Й о нч ев. Некоторые вопросы, 129 — 130; История.Т. 3, 323 — 324. 2Cant.,I, 36: 1,р. 175. 3 Йоан Кантакузин е допуснал грешка: Син на деспот Срацимир е Иван Алек- сандър Асет (вж I, №33). Това най-добре личи от следната фраза на самия Канта- кузин: „тор A&ef^iSovp той тгровеВаосХеикдтос МсгапХ, 'АХё^адброр top Zrpeapri^pov /ЗаспХёаёаитсор" (Can t.JI, 26:1,р.459): [ дннатитена Мизите] „посочили за свой цар Александър, син на Срацимир, племетиик на царувалия преди това Михаил [ III Шишман Асет] ". 4Вжтук,1, №21 (Теодора-Анна). 3 Някой изеледователи (История. Т. 3, с. 323) иеправилно приемат Шишман за фамилно име и твърдят, че башата на Михаил се е иаричал Срацимир. Тази грешка възхожда към писаното от Кантакузин (вж тук, бел. 3) и никои автори от XVII — XVIII в. Вж например Du Cange. Fam. byz., p. 252. 6 П. Ников. История на Видинското княжество до 1323 г,—ГСУИФФ,18, 8, 1924, 83 — 84, бел. 3 (вж и 77, 80 — 83) ; Бурмов. Шишмановци. I, с. 229. 7 Сестрата на Михаил, Кера[ца] Петрица е била родета към 1280 г. (вж тук, I, №28). По всяка вероятност към това време е роден и Михаил. 3 Всички форми на иметата. използувани от българския цар, са отбелязани у Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 229, бел. 73. Вж. Б о ж и л о в. Цар Иван Александър, 170—171 (тук приложениеII, №1). 9 £Ьк: Anonymi descriptiо Europae Orientalis. Imperium Constan tinopolitanum, Albania, Serbia, Bulgaria, Ruthenia, Ungaria, Polonia, Bochemia anno MCCC VIII exara- ta. Edidit, praefatione et adnotationibus instruxit D-r O. Gorka. Cracoviae, 1916, 37 — 38: „Bulgaria eat unum imperium magnum per se. Sedes autem imperii dicti est apud Budini- um civitatem magnam. Imperatores autem eisdem imperii [omnes] vocantur Cysmani*’. Вж: I v. В о I i 1 о v. Zur Geschichte des Fiirstentums Vidin. — Byz.-Bulg., 4,1973, p. 117, 119 10 За родството между Михаил и Теодор Светослав вж: Б о ж и л о в. Цар Иван Александър, 165 — 166 (тук Приложение П, №1). 11 S. L j b i <5. Monumenta spectantia historiam Slavorum meridionalium, T. 1. Zagra- biae, 1868, p. 192. 9 9 Фамилия та на Асеневци. ... 129
12 Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 230 и бел. 83 и 84. Деспотската титла не е наследствена. В сыцото време сръбският крал не е имал правого да раздана достоин- ства като деспот, севастократор и т. н. Вж критиката у Ф е р j а нч и h. Деспоти, с. 148. 13фер]аичиК Деспоти, с. 148. 14 Вж тук, бел. 3 и 5. 15 П. Н и к о в. История на Видинското княжество, с. 105. Той неправилно аргументира възможността Михаил Шишман Асен да е получил деспотското си до- стоинство от българския цар. 16 Бурмов. Шишмановци. I, • 230— 231 (с по-старата литература). 17 Вж тук, бел. 9. 18 Вж тук, бел. 11. 19 Нещо подобно е станало и по-късно, когато Михаил се е оженил за Теодора Палеологина и е получил формалисте право да се намесва в съдбините на Византия. Вж тук, по-долу. 2® Никифор Григора (N i с. G г е g., IX, 1:1, р. 390)неправилно смята, че Михаил е бил провъзгласен за цар веднага след смъртта на Теодор Светослав. 21 С a n t.,I, 36:1, р. 172, 175. 22 Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 223; История. Т. 3, с. 309. 23 Б у р м о в. Шишмановци. I, 231 — 232; История. Т. 3, с. 323. Сведенията, който дължим на Кантакузин (вж бел. 21), не допускат мисълта.че в Търново е име- ло такова продължително междуцарствие. 24 Й о н че в. Некоторые вопросы, с. 130. 25 Подробно у Б у р м о в. Шишмановци. I, 230— 231; История. Т. 3, с. 323. Към аргументите на Ал. Бурмов имаме две възражения; 1) Михаил не е поставил на- чалото на нова династия, тъй като по майчина линия той е потомък на Асеневци. Не- говото възшествие е възстановило на търновския престол старата Асенева династия; 2) Неправилно е да се пише, че след избора на Михаил „земите на Видинското деспот - ство влезли в пределиге на българското царство” (sic!). Видин и неговата облает и икота не са били извън пр ед ел иге на България, тъй като те саформирали апанажно владение, зависимо от българския цар. 26 Навремето В. Н. Златарски (Вопрос о происхождении болгарского царя Ивана Александра. — В: Сборник статей по славяноведению. СПб., 1906, с. 19) писа, че майкага на Михаил е била от български царски род. Тъкмо това1 дало право на Михаил да претендира за българския престол. За съжаление тази мисъл на големия български медиевист остана недостатъчно аргументирана. 27 и до днес най-подробно изследване по въпроса остава хубавата студия на А л. Б у р м о в. Шишмановци. I, 222 — 264; История. Т. 3, 323 — 332; Й о н ч е в. Некоторые вопросы, 127 — 140 (за ттървите две години). 28 За Войсил вж: Бурмов. Шишмановци. I, 225 — 227; В о z i 1 о v. Les Bulgares, p. 170. За теригориалниге загуби на България непосредствено след смъртта на Георги П Тертер: Cant., I, 36:1, р. 172; Мутафчиев. История. Т. 2, с. 212; Bosch. Andronikos III, р. 56; Бурмов. Шишмановци. 1, 223 — 232; Й о н ч ев. Некоторые вопросы, 124 — 130; История. Т. 3, с. 309; А. Мшрорратт]. 01 irpiPTOl ПсйаиМут. ЙроРХррата iroKiTurrfc ярактиак кей ifiecikoyitK. ’А&гра, 1983, о. 68. 29 Can t.,I, 36:1, 172-173. 30 На Андроник III било съобщено, че Войсил е починал. Това принудило васи- левса да се откаже от намеренията си. но след седмица той разбрал, че Войсил е по- лучил отравяне от гъби. Вж: Cant., I, 36:1, 176 — 177; Бурмов. Шишмановци. I, с. 233; Й о н ч е в. Некоторые вопросы, с. 131. 31 С а п t., I, 36:1, р. 175; Б у р м о в. Шишмановци. I, 232—233;Йончев. Некоторые вопросы, 131 — 132; История. Т. 3, 323 — 324. 32 С a n t„ I, 37:1, 178 — 179; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 233; Й о и ч е в. Некоторые вопросы, с. 132; История. Т. 3, с. 324; А. Maupoppdri). Ol itpcproi ПаХа> 6X0701, а. 68. 130
33 c a n t„ I, 37:1, р. 179; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 234; Й о н ч е в. Не- которые вопросы, с. 133. 34 С a n t., I, 37:1, р.179; I, 38:1, р. 183; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 235; Й о и ч е в. Некоторые вопросы, с. 134; История. Т.З, с. 326. 35 Cant., I, 37:1, 179 -180. 36 с a n t., I, 37 — 38:1, 180 — 187; Б у р м о в. Шишмановци. I, 235 — 236; Й о и ч ев. Некоторые вопросы, 134 — 137; История. Т.З, 326 — 327. 37 С a n t., I, 39:1, 187 — 188; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 238; Й о и ч е в. Некоторые вопросы, с. 137; История. Т. 3, с. 327; Л. Mcwpopgdn). Of JrpOroi ПаХао 0X0701, а. 69; В о s с h. Andronikos III, 60 — 61; N i с с 1. Byzantium 1261 — 1453, p. 167 (мирът и сватбата на българския цар са отнесени към 1323). 38 Cant., I, 39:1, р. 187. 39 Actes de Zographou, №XXII, 48 — 50 (юли 1325) и № XXIII, 50 — 52 (септем- ври 1325). 40 б у р м о в. Шишмановци. I, 241—243; История. Т.З, с. 327. 41 Й о н ч е в. Некоторые вопросы, 137 — 138. 42 С a n t„ I, 42:1, 207 — 208; N ic.Gre g.. IX, 1:1, 391 - 392; Chr. Byz. Brev., I. №8, 18, p.78; Ostrogorsky. Histoire, p. 524; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, p. 167. 43 вж тук, по-долу. 44 Б у p м о в. Шишмановци. I, 244 — 245. 45 Пак там. 245 — 246; Chr. Byz. Brev., II, р. 233. 46 Мутафчиев. История. Т.2, с. 228 (края на 1326 г.); Bosch. Androni* kos III, р. 62; История. Т. 3. с. 327. 47 Chr. Byz. Brev., I, No 8,18, p. 78.Към това конкретно посочване бихме некали да изтъкнем и още един допълнителен аргумент. Ник. Григора (N i с. G г е g., IX, 1:1, 394 — 395) почти веднага след епизода със срещата разказва заприготовленията на Андроник II за новия сблъсък със своя внук: писма до Стефан Урош III Дечански и до деспот Димитър Палеолог, който трябвало да привлече управителите на За- падна Македония протовестиарий Андроник и Михаил Асен. Назначаването на два- мата, както и самите приготовления се отнасят към 1327 г. Вж тук, II, № 4. 48 с a n t„ I, 42:1, р. 208. 49 Nic. Greg., IX, 1:1, р.391. 50 Chr. Byz. Brev., I, No 8, 18, p. 78. 51 N i c. G r e g., IX, 1:1, 394 — 395; вж бел. 47. 52 Вж тук, II, №4 (Михаил Асен); Ostrogorsky. Histoire, р.524; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, 167 — 168. 53 Договорът от 13 май 1327 г. Вж тук, по-горе. У Кантакузин иамираме едно известие, според коего български войски подпомагали съмишленициге на Андро- ник II в Македония още преди споразумението от 1328 г. Вж: Cant., I, 54:lj>. 275. 54 С a n t., I, 56:1, 288—289; Nic. Greg.,IX, 5:1, p.411; Б у p м о в. Шишмановци. I, с. 247: История. Т.З, 328 — 330; А. Маирорр&тт). Oi itpoCbroi HaXauoXdyoi, 75 — 76. 55 Cant.,1,57:1, 294 — 298; N i c. G r e g., IX, 5:1, 415 — 416; Б у p м о в. Шиш- мановци. I, 248 — 250; История. Т.З, с. 330. 56 С a n I., I, 56:1, 288 - 289; N i с. G г е g„ IX, 5:1, р. 415. 51 Cant., I, 58:1, 298 — 300; N i с. G г е g., IX, 5:1, р. 419; Б у р м о в. Шиш- мановци. I, с. 250; История. Т.З, с.ЗЗО. 58 Ostrogorsky. Histoire, р. 524; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, р.168. 59 С a n t., II, 3:1, р. 323; Nic Greg., IX, .8:1, р. 430; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 251; История. Т.З, 330—331; N i с о 1. Byzantium 1261 — 1453, р. 173. 131
60 с a n t., II, 3:1, р. 324; Chr. Вуг. Brev., I. №8,20: р. 78 (Андроник III потег- лил от столицата на 23 юли 1328); Bosch. Andronikos III, р. 69 sq. 61 С a n t„ II, 3:1, р. 324. 62 Пак там, р. 324. 63 Пак там, II, 3:1, 326 — 329; N i с. G г е g., IX, 8:1, 430 — 431; Бурмов. Шишмановци. I, 251— 252; История. Т.З, с. 331. 64 С a n t., II, 6:1, 340 — 341; Бурмов. Шишмановци. I, 253— 254; Исто- рия. Т.З, с. 331. 65 Б у р м о в.Шишмановци. 1,254—264; История.Т.З, 331 — 332. 66 Причините за войната са из л ожени подробно у Б у р м о в. Шишмановци. 1,1, 263 — 264. Изключение от това традиционно разглеждане на българо-сръбския конфликт прави писаното в История. Т.З, с. 331. 6? N i с. G г е g., IX, 12:1, р. 454. 68 Cant., II, 21:1, р.428. 69 Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак. С., 1983, 106 — 107. 70 Пак там, 108 — 109. 71 Търсейки причините за войната,Ал. Бурмов подложи на много сурова крити- ка някой учени (П. Мутафчиев, Ив. Дуйчев, Ст. Станоевич), конто смятат, че основ- ната цел на цар Михаил (а и на Андроник III) е била възпирането на сръбското раз- ширение в Македония. Той заяви категорично, че „това гледище не отразява истори- ческата действигелност от първата половина на XIV в., а настроенията и стрем ежите иа управляващите класи в Сърбия и България през последните сто години до 9 сеп- тември 1944 г.” (Бурмов. Шишмановци. I, с. 264, бел. 370). Тази присъда на Ал. Бурмов е не само прекалено сурова, но и лишена от научни основания. Са- мият той модернизира науката и плати данък за Някой увлечения, като писа: „Всич- ко това показва, че за неговото [на Михаил — И. Б.] феодално съзнание и феодална идеология иародностната принадлежност не е имала особено значение” Едва ли трябва да се съмняваме, че цар Михаил е искал да възпре сръбското иастъппение в Македония. Но тук бихме искали да обърием внимание на еднонешо, а именно: Маке- дония не бива да бъде разглеждана като самостоятелна, обосоЬена политическа и народностна единица, а като част от българската държава. В този смисъл плановете ня Михаил трябва да се схвашат като част от политическата му идеология, а практи- ческие му действия като действия за освобождаване на българските земи, нами- раши се под чужда власт. 72 По традиция превземането на Скопие от сърбиге се отнасяше към 1282 г. (О s t г о g о г s к у. Histoire, р. 488, 511; N i с о 1. Byzantium, р. 125), докато Л. Мав- роматис доказа, че това би могло да стане през 90-те години на 13 век, преди 1297 г. Вж: L. Mavromatis. La prise de Skopje par lesSerbes: date et signification. TM, 5, 1973, 329 — 334; Idem, La fondation de 1’empire serbe: Le Kralj Milutin, Thessaloniki, 1978, p. 35, n. 86 (тук като terminus ante quern e посочена годината 1295). 73 п. H и к о в. Съдбата на северозападните български земи през средновеко- вието. — БИБ, 3, 1930, 1, с. 143. 74 Вж тук, по-долу. 75 Can t., II, 21:1, р. 428; N i с. Greg., IX, 12:1, р. 454. 76 Законик Стефана Душана, с. 3. 77 Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 225; L. М a v г о m a tis. La fondation de 1’empire serbe, p. 81, n. 259. 78 c a n t.,II, 21:1, p. 429: „каь тршкосипк Ц ’АХададсор eitayopevo*; катсъррак- tow"-, N i с. G г е g., IX, 12:1, р.455: nep'i wtov yiXibuc нгтгёас кёХтоис.. .”. 3a идентификацията им вж: М. Д и и и h. Шпански на)амници у српской служби — ЗРВИ, 6, 1960, 15—28. 79 Тази дата е посочена като начало на кампанията в Законик Стефана Ду- шана, с. 3. 86 Т. е. Северна Македония. У; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 257, бел. 298, погрешно стой „Панония (=Северозападна България) ”. 132
81 Cant., 11,21:1, p. 428. 82 Д а н ич и h. Арх. Данило, c. 181; N ic.Greg., IX, 12:1, p. 455; Б у p м о в. Шишмановци. I, 257 — 258. 83 Cant., II, 21:1, p. 429. 84 Or по-нататьшните събигия става ясно, че Белаур и Иван Александър не са участвували в битката, въпреки че в Законик Стефана Душана, с. 3, те са посочени сред враговете на сръбската държава. Вж и Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 260. 88 Cant., II, 21:1, 428 — 430; N i с. G г е g.,XI, 12:1, 454 — 456; Д а и и ч и 11. Арх. Данило, 1аЗ — 186; Л .Ст о jaH о в и 11. Стари српски родослови и летописи. Београд — Ср. Карловци, 1927, с. 34, 78 — 79, 171 — 173, 189; Житие на Стефан Де- чански от Григорий Цамблак. С., 1983, 107 — 111; Б у р м о в. Шишмановци. I , 258— 262; История. Т.З,с. 332; Ostrogorsky. Histoire, р. 527. 86 Can t., II, 21:1, р. 430. 87 N i с. G г е g., IX, 12:1, р. 456. 88 Д а и и ч иЪ. Арх. Данило, с. 184. 88 Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак. С., 1983, с. 110. 90 л.Сто)анови!1. Стари српски родослови и летописи, с. 34, 78 — 79, 171—173, 189. 91 Законик Стефана Душана, с. 4. 92 0. Иван ов. Северна Македония. С., 1906, 55— 56. 93 Мутафчиев. История. Т.2, с. 238. 94 и в а н о в. БСМ2, 132— 133. 95 И в. Г о ш е в. Търновски царски надгробен надпис от 1388 г. С., 1945 (“Бъл- гарски стар ин и, XIV), с. 66. 96 Б у р м о в. Шишмановци. I, с.263; История. Т.З, с. 332. 97 България окснчателно се простила с иадеждата да си вьзвърне северозапад- ните земи и да възпре сръбското настьпление в Македония. Наред с това „узаконя- ване” на сръбското господство в посочените области българската позиция спрямо Сърбия през царуванего на Иван Александър осигурила свобода за действие иа Сте- фан Душан в осъществяването на големите му планове. Вж и тук, I, №33. 98 И в. Б о ж и л о в. Цар Симеон Велики (893 — 927): Златиият век на средио- вековна България. С., 1983, 106 — 117: Pax Symeonica. 99 Вж тук, I, №3 и №7. ЮО N i с. G г е g., IX, 5:1, р. 415. 101 Вж тук, по-горе, с. 128. Ю2 с a n t„ II, 3:1, 325 — 326. Няма съмнение, че амбицииге на Михаил са били по-големи: в началото той е претендирал за цялата империя, ио след 24 май 1328 г. апетигьт му, поне за момента, е намалял и той е бил склонен да получи само част от „наследството” на своята съпруга. От подобии разсъждения се еръководел и сръб- ският крал Милутин, но той е бил значигелно по-скромен: Милутин разглеждал Се- верна Македония, завладяиа от него окснчателно в 1297 г., като зестра на съпругата си Симонида. Вж: L, Mavromatis. Peut»on parler d’un Etat medieval serbe.-Bye.,48, 1978, 2, p. 424. ЮЗ c a n t„ II, 3:1, p. 326. 104 Десетина години по-късно Йоан Кантакузин ще припомни на Иван-Алек- сандровите пратеници в Константинопол: „. . .ромейскиге василевс и, който са по-ве- лики и по-знатнн от василевсите и аристократиге иа който и да е народ...” — Вж: Cant., Ш, 7:11, р. 53. 105 Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак, 106 — 107. 106 Законик Стефана Душана, с. 3. Ю7 Вж посочванията у Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 255, бел. 281. 133
108 д а и и ч и ft,-с. 119, 191— 195. Вж и бел. 110. 109 П. Н и к о в. История на Видинското княжество, с. 91, 95; Съдбата на северозападниге български земи, с 145.Той допуска с основание, че бракът на Михаил с Ана е резултат (или последица) от договора на баща му с Милутин (1292). НО С a n t„ I, 39:1, р. 187; N i с. G г е g., IX, 1:1, 390 — 391; Chalcocondy- 1 a s, р. 22; Д а н и ч и ft. Арх. Данило, с. 191; Бурмов. Шишмановци. I, 239 — 240. Hl Cant., I, 39:1, р. 187; N i с. G г е g„ IX, 1:1, 390 — 391. За Теодора вж: F г. D о 1 g е г. Einiges iiber Theodora, dieGriechin Zarin der Bulgaren (1308 — 1330), Melanges Henri Gregoire, I. Bruxelles, 1949 (*= Annuaire de 1’Institut de philologie et d’his- toire orientates et slaves, IX, 1949, 211 — 221. 112 M у т а ф w иев. История. Т.2, 226 — 227. ИЗ Вж тук, II, №3. 114 б у р м о в. Шишмановци. I, с. 239. 115 N i с. G г е g.,IX, 1:1, 390 — 391. Той „пропуска” царуванего на Георги II Тертер (вж тук, бел. 20) и разглежда Михаил като приемник на Теодор Светослав. Наред с това той отнеся брака на българския цар с Теодора непосредствен о след възшествието му на търновския престол и гькмо затова говори, че бил обхванат от желанието за по-зиатен брак. 116 Йончев. Некоторые вопросы, 136 — 137. 117 Са n t, II, 21:1, р. 430: цё? /ЗасчАёсх а&еЪртр [Теодора] атгцХаоаи (лета tcov тёкиыи...”. № 27. БЕЛАУР Белаур e брат на цар Михаил III Шишман Асен (I, № 26) и на Ке- ра] ца] Петрица (I, № 28). Споменат за първи път в историческите извори във връзка с българо-сръбската война от 1330 г.1 По това време той бил владетел на Видинския апанаж, вече здраво свързан с името на Шишман и неговите потомци2. Не знаем кога Белаур се появил във Видин, но с известна предпазливост можем да допуснем, че това е станало след 1324 г.3 Изворите представят Белаур като една от първите личности в страна- та през царуването на Михаил. Така например в предговора на Душано- вия „Законник” наред със съюзниците на цар Михаил са споменати само две личности от български произход — Белаур и деспот Иван Алек- сандър (по това време владетел на Ловеч)4. Отсведенията, с конто разпо- лагаме, се вижда, че Белаур не бил сред участниците в злополучного сра- жение край Велбъжд5. Дали е закъснял с пристигането си,или пък съзна- телно е бил оставен в резерв? Трудно е да се отдаде предпочитание на ед- на от двете възможности. Все пак втората като че ли е по-вероятна. Знаем, че след като потеглил от Търново (19 юни 1330), цар Михаил се отправил към Видин6. Неговата цел би могла да бъде само една—да се съедини със силите на своя брат. При това положение може да се допуске, че Белаур се отправил на юг заедно с основните български сили, но по тактически съображения се разположил със своите хора някъде nd на се- вер или изток от Земен. Часът на Белаур настъпил след битката на 28 юли. Продължителят на архиепископ Данило съобщава, че няколко дни след сражението (на 1 или 2 август)7 при Стефан Урош Ш Дечански, който вече настъп- вал, дошли пратеници на Белаур и на останалите български велможи8. Во дените преговори съдържат много неясни момента: от една страна. 134
българските аристократа» без да се замислят, предложили на сръбския крал цяла България, а, от друга, Урош III с лекота се отказал от нея, след като вече бил тръгнал на поход. Тази картина, която представя в ласкава светлина сръбския владетел и унижава българските боляри, безспорно е плод на творческата фантазия на нейния автор или по-скоро част от необходимата му агиографска схема9. Няма съмнение, че Урош Ш се готвел за отбранителна война, но не и за голямо настъпление дълбоко в българската територия. При това положение той с готовност отговорил на предложението на българските боляри за мир, защото в случая нямаме основание да се съмняваме, че българите са направили първата стьпка. Резултатьт от преговорите трябвало да реши политиче- ската криза, в която изпаднала България след смъртта на цар Михаил. Изходът е известен: Урош Ш се задоволил с избора на своя племенник Иван Стефан за цар. А това не било малко, тъй като му осигурявало голямо влияние в Търново. Няма да сгрешим, ако допуснем, че решител- на роля в тези събития играл Белаур, който видял възможността да заеме първото място край новия български цар. Белаур бил най-активният (а някой изследователи смятат и един- ственият)10 привърженик на Иван Стефан. Но трябва да се каже, че това мнение се основава по-скоро на логиката на събитията, отколкото на дан- ни в изворите. Наистина срещу сръбското протеже в Търново съществу- вала силна опозиция — за нея свидетелствуват както Григора11, така и последвалите събития, но и Белаур едва ли бил сам. Сигурно е друго: Белаур бил ако не единственият, то най-изявеният противник на извър- шения през пролетта на 1331 г. преврат в Търново, довел до свалянето на Иван Стефан и възшествието на Иван Александър12. По всяка вероят- ност той реагирал веднага срещу смяната на царете, но тъй като не е имал сили да стори нещо в престолния град, той пренесъл центъра на съпроти- вата срещу новия режим в своя апанаж Видин. Кантакузин съобщава за бунт на Белаур, „който въстанал срещу него (Иван Александър — И. Б.) и като му бил отнел част от царството, бил безпощаден и жестоко бпустошавал страната”13. Една фраза в приписката-похвалав Софийския псалтар (Иван-Александров песнивец) ни осведомява по-подробно за те- риториите, конто били обхванати от движението на Белаур ,, . . . и завзе (Иван Александър — И. Б.) укрепени градове . . . Така също и Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава”14. Какво още може да се каже за бунта на Белаур? Цитираните извори го представят за твърде опасен. Доста години по-късно Кантакузин ще при- помни на Иван Александър тези събития и дори ще го заплати с орга- низирането на ново въстание с център Видин15. Но в същото време виж- даме, че Иван Александър се отправил на поход към югоизточното черноморско крайбрежие16, т. е. той решил да отвоюва наскоро загу- бената облает1' и едва тогава да се справи с недоволните, оглавени от своя чичо. Наистина, благодарение на Кантакузин знаем, че той потър- сил помощта на наемници татари за действията си срещу Белаур, но те не се отправили срещу Видин, а пристигнали край Русокастро18 и по- могнали на българския цар да спечели решителната битка срещу Андро- ник III (18 юли 1331)19. Как да обясним това привидно противоречие? Очевидно е, че с оскъдните извори, с конто разполагаме, не сме в състоя- ние да го сторим. Все пак два момента са ясни и за тях трябва да се държи сметка: бунтът на Белаур направил голямо впечатление на съвре- 135
менниците (Кантакузин го уподобява на граждански война), но Иван Александър, приключил успешно с кампанията в 1331 г., успял лесно да се справи с него. Други сведения за Белаур няма. 1 Законик Стефана Душана, с. 3. 2 Белаур в никакъв случай не е получил апанажа от племенника си Иван Сте- фан; в противен случай ие бихме могли да обленим минаването на Михаил III Ши- шман Асен през Вид ин. От друга страна, бързото разрастване на въстанието през про- летта на 1331 г. (вж по-долу) свидетелствува убедително, че Белаур не бил непознат човек във Видин и ие се появил там само няколко месеца по-рано. 3 Вероятно до тази година господар на Видин бил деспот Михаил, син на цар Михаил Ш Шишман Асен (вж I, № 31). 4 Законик Стефана Душана, с. 3. & Бурмов. Шишмановци. I, с. 260. 6 Вж тук, I, № 26. "Бурмов. Шишмановци. I, с. 265. 8 ДаничиЬ.Арх. Данило, с. 193; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 265. 9 Тази схема липсва у Гр. Цамблак, който представя само крайний резултат от войната: „И като взеха (българите —И. Б.) мъртвото тяло на оня Михаил и извър- шиха над него необходимого, поставиха Александър (вм. Иван Стефан — И. Б.), неговия наследник,за цар и си отидоха в своята страна." Вж: Житие на Стефан Дечан- ски от Григорий Цамблак, 110 — 111. 10 История. Т. 3, с. 334. 11 Ni с. Greg., IX, 13:1, р. 457; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 270. 12 Вж тук, I, № 33 (Иван Александър Асея). 13 С a n t., II, 27: I, р. 464; И р е ч е к. История на българите, с. 347, бел. 8; История. Т. 3, с. 334 1^ К о д о в. Олис, с. 14; СБЛ, 2, с. 147. 18 С a n t., Ill, 7: П, р. 55; вж тук, I, № 30. 1® Вж тук, I, № 33. I7 Вж тук, I, №29. 18 Can t.,n, 27:1, р. 464. 19 За датата вж тук, I, № 33. № 28. КЕРА[ ЦА] ПЕТРИЦА — МОНАХИНЯ ТЕОФАНА Керала Петрица е дъщеря на Na Асёнина (дъщеря на Теодора-Анна [ I, № 21] и севастократор Петър) и видинския владетел Шишман. Или, ка- зано по друг начин, тя е внучка на цар Иван П Асен (I, № 7). Имала два- ма братя — цар Михаил Ш Шишман Асен (I, № 26) и Белаур (I, № 27). За нея знаем твърде малко, тъй като изворите саоскъдни: „Синодикът” на цар Борил 1 и едно писмо на папа Бенедикт XII2. Има известна вероят- ност тя да е спомената, макар и анонимно, в една грамота на сръбския цар Стефан Душан3. Колкото и да са малко изворите (или тъкмо поради тази причина), те поставят някои въпроси, конто би трябвало да бъдат изяснени. Пър- вият от тях засяга имената или по-точно името на Иван-Александро- вата майка. Двата извора.с конто разполагаме, предлагат две различии имена. Ето текстът от „Синодика”, който ни интересува: „Кердцм алго- 136
уъестпвЪм деспотмцм/адтерм велмнааго upfc ^шанна/ЛлеЗандраБЪ^прм- емио и На сл/аггелскыи йвра^ъ нареуенноц^еофана.вЬунаапамАть”.4 Името Кераца не е непознато в българската история: по-сетне се среща още два пъти — Кераца, дъщеря на Иван Александър (I, № 43), и Кераца, дъщеря на Иван Шишман (I, № 55). Произходът му е сравнитедно ясен. Обикновено се приема, че Кераца е умалителна форма на Кера , която пък от своя страна съответствува на гръцкото Kvpa (госпожа). Неясно е друго, а именно :дали на българска почва то се е превърнало постепенно в собствено име, или е залазило стойността си на обрыцение? Струва ми се, че първото предположение, което сякаш се е наложило, е недостатъчно убедително. Защо? Знаем, че тькмо като обръщение то е използувано при Иван-Александровата дъщеря Тамара — и в „Си- нодика”, и в легендата към нейното изображение в Четвероевангелието от Британския музей се чете: » Кера <Эамарь ” (вж I, № 42). Другата Иван-Александрова дъщеря, известна като Кераца от същото евангелие, имала собствено име Мария (така поне твърди Никифор Григора5), т. е. тя е „кера Мария” (госпожа Мария). Остава само Иван-Шишмановата дъщеря Кераца (I, № 55), за която не знаем нищо друго освен писаното в „Синодика”. При това положение как би могъл да бъде решен въпро- сът с името на Иван-Александровата майка? На помощ идва писмото на папа Бенедикт XIL В него римският първо свещеник назовава своята кореспондентка Petrissa4. Това латинско наз- вание вероятно дава българското Петрица. Тази форма би могла да бъде обленена по два начина — съпруга на Петър или дъщеря на Петър. Тези обяснения обаче са неправдоподобии, тъй като тя била съпруга на Сра- цимир, а не на Петър и по всяка вероятност внучка, а не дъщеря на Пе- тър. Второ, папата едва ли би назовал своята височайша кореспондентка по името на нейния съпруг или баща. Остава третото обяснение: Петри- ца е собствено име, което по-правилно би звучало Петра, възхождащо към дядото на Иван-Александровата майка, севастократор Петър. Следо- вателно и тук се натъкваме на същия случай, за който стана дума по- горе: Кера[ ца] не е собствено име, а обръщение към по-високопоставено лице, т. е. кера[ ца] Петра (Петрица). Установяването на името е твърде важно, но все пак то няма решите- лен характер и не играе ролята на ключ, който би ни разкрил тайните от биографията на Кера Петрица. Защото нейната биография наистина крие много тайни или пък съдържа неясни места. Не знаем рождената й дата — можем само да предполагаме, че тя се е родила към 1280 г.7 Не знаем кога се е омъжила — можем да допуснем, че това е станало в края на XIII или самото начало на XIV в.8 Ако не беше една случайност, ние нямаше да знаем и за кого се е омъжила — в „Синодика” тя е само „Кераца . . . майката на великия Цар Александър”, а в писмото на папа Бенедикт XII „деспотица на Крън”. От друга страна, в „Синодика” стой някак си изо- лиран пасажът: „На деспот Срацимир и на братята му Радослав и Дими- тър, вечна памет.” Връзката между кера Петрица, деспотица на Крън, и деспот Срацимир се установява благодарение на Йоан Кантакузин, който не пропускал да отбележи (за разлика от автора на добавките в „Синодика”), че цар Иван Александър е син на Срацимир 9. Благодарение на папа Бенедикт XII знаем, че Кера Петрица била крънска деспотица. Произходът на деспотското достойнство е ясен (твърде рядко в българската средновековна история се титулува же- 137
на) — тя е съпруга на деспот Срацимир.. Известно обяснение изисква словосъчетанието „крънска деспотица” или „деспотица на Крън”. Тук едва ли е мястото да се спори върху смисъла и съдържанието на понятие- то деспот — отдавна е изяснено, че както във Византия, така и в други- те балкански страни то било почетна титла, осигуряваща определено място в аристократичната или по-точно в дворцовата йерархия, а не функ- ция10. В случая механично се свързват две неща — деспотското звание и владението на Крънската облает. Върху Крън е писано достатъчно мно- го11, но сякаш основното винаги се е изплъзвало: там не бива да се търсят родовите владения на различии представители на българската феодална аристокрация. Крън трябва да се разглежда като апанажно вла- дение, което българските царе са давали на някой от своите най-близки родственици. И така, кога Срацимир е получил деспотското достойнство и владе- нията на Крънския апанаж? Б. Ферянчич само отбелязва Срацимир между българските деспоти12. Разбира се, категорични сведения в изво- рите няма, но все пак може да се направи известно предположение. Като че ли най-лесно е да допуснем, че Срацимир бил въздигнат в сан деспот от своя шурей цар Михаил III Шишман Асен, т. е. веднага след 1323 г. Това предположение обаче се натьквана едно затруднение: вероят- но по сыцото време деспотското достойнство получил и Иван Алексан- дър13. А едва ли ще бъде оправдано да допуснем, че баща и син са полу- чили един и същ дворцов сан в почти едно и също време. Остава другата възможност: Срацимир бил удостоен с това най-високо звание от цар Теодор Светослав, който бил братовчед на неговата съпруга14. Що се от- нася до апанажното владение, разсъжденията биха могли да вървят по същия път. За съжаление и тук не можем да бъдем категорични. Какво друго знаем за Кера Петрица? Може да се допуске, че тя и деспот Срацимир са живели вКрън и след провъзгласяването на техния син Иван Александър за български цар. На такива мисли навежда писмо- то на папа Бенедикт ХП. Пак от това писмо получаваме изненадващата вест, че тя в неизвестно за нас време приела католическата религия15. Наред с това писмото, което датира от 1337 г., може да ни служи за си- гурен terminus post quem за смъртта на Кера Петрица16. Последните й дни също са обгърнати от неясноти — безспорно тя посрещнала смъртта като монахиня Теофана, но кога е напускала светския живот и е възприе- ла „ангелски образ” — непосредствено преди кончината си или по-рано, за нас остава тайна. Кера Петрица и деспот Срацимир са имали пет деца — Иван Алек- сандьр Асен (I, № 33), Йоан Комнин Асен (I, № 34), Михаил (I, № 35), Елена (I, № 37) и Теодора (I, № 38), а може би и още един син — Дра- гушин (I, № 36). 'Попруженко. Синодик, § 121, с. 88 (Палаузов препис). 2 И в, Дуйчев. Неиздадено писмо на папа Бенедикт XII до майката иа цар Иван Александър. - ИБИД, XIV - XV, 1937, 206 - 210. 3 Вж тук, I, № 36. ^Попруженко. Синодик, § 121, с. 88 (Палаузов препис). 5 N i с. G reg-j ХХХУП, 51: III, р. 557;вж тук, I, № 43. 6И в. Дуйчев. Цит. съч., с. 206. 138
? Разбира се, тази дата е условна и се основава на някои заключения относно биографията на майката на Кера Петрица Na Асенина и нейната баба Теодора (Ан- на) — вж тук, I, № 21. 8 Най-старият син на Кера Петрица цар Иван Александър Асен е роден в самото начало на XIV в. Вж тук, I, № 33. ®Can t.,II, 26: II, р. 459;вж подробно, I, № 33. 10 Тук едва ли е необходимо да се обосновава това твърдение. Достатъчно ще бъде да посочим основното изследване Фер анчий. Деспота, 3 — 26. 11 А т. Попов. Крепостни и укрепителни съоръжения в Крънската среднове ковна облает. С., 1982, 9 — 28. В това сравнително обстойно изложение нма много неточности, но там е посочена цялата литература върху историята на Крън. 12 Фер)анчИ11. Деспота, с. 149. 13 Вж тук, I, № 33 14 За роднинските връзкн на Кера Петрица с Теодор Светослав вж: Божи- лов. Цар Иван Александър, 165 — 166,и тук Приложение II, № 1. 1^Ив. Дуйчев. Цит. съч., с. 208. 16 Ако приемем, че тя се споменава в грамотата на Стефан Душан (вж тук, I, № 36), то terminus post quem за нейната смърт би трябвало да бъде 1340 г. № 29. ИВАН СТЕФАН (1330 - 1331) Иван Стефан1 е син на цар Михаил III Шишман Асен от първия му брак с Милутиновата дъщеря Ана2, по всяка вероятност първороден3. Рождената му дата е неизвестна, но има всички основания да се допуска, че е роден най-късно в самото начало на четиринадесетото столетие4. Съмнение върху това твърдение хвърля единствено фактът, че през краткотрайното си царуване той е споменаван винаги наред с майка си Ана. Особено смущавашо е твърдението на Кантакузин, че протовестиа- рият Раксин и логотетьт Филип „въетанали срещу управляващата ги съпруга на Михаил, която беше леля на крал Стефан (Душан) и я лиши- ли от властта”15. Но обяснение на това твърдение би могло да се намери: вероятно Ана е играла голяма роля в управлението на страната, след като нейният син заел търновския престол. Иван Стефан след избора на баща му за цар (1323) станал негов съвладетел. За тази му позиция свидетелствува монетната емисия с изо- бражениятана башата и сина6. Събитията от 1324 г., т. е. вторият брак на Михаил Ш Шишман Асен с Теодора , го лишили от престолонаследие- то. Според някои сръбски извори той бил отстранен от Търново и заедно с майка си (а вероятно и с братята си?) бил заточен някъде из страната8. Битката при Велбъжд (28 юли 1330) 9, донесла нещастие за цяла България, била щастлива за Иван Стефан. Тя поправила горчивата му съдба, виновен за която бил баща му. Под натиска на победителката Сърбия и лично на вуйчо му Стефан Урош III Дечански той бил измъкнат от несигурното положение, в което живеел вече шест години, и бил про- възгласен за български цар10. Властвуването на Иван Стефан било твърде краткотрайно, то про- дължило само седем-осем месеца. Но и тези месеци преминали под знака на външнополитически и военни несполуки и борби вътре в стра- ната. Смъртта на цар Михаил показала за сетей път колко нетрайно било българо-византийското сътрудничество и какво представлявал всъщност сключеният в края на 1328 или началото на 1329 г. „здрав 139
и вечен мир и съюз”11. Щом научил за гибелта на българския цар, Андро- ник III решил да се възползува от създадените благоприятни обстоятел- ства (Кантакузин пише, че той искал да отмъсти за прогонването на сестра си Теодора от Търново), потеглил на поход срещу България и без много усилия завзел Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русо- кастро и Ямбол12. Тази териториална загуба влошила и без това тежкото положение в страната и направила царуването на Иван Стефан още по-несигурно. В Търново още от самого начало на властвуването му се сблъскали интервенте на две партии: сръбската, оглавявана от Ана и, може би, Бе- лаур, и привържениците на Асеневата династия, ръководени, макар и не открито, от деспот Иван Александър13. Резултатът от тези борби е изве- стен: Сърбия успяла да осигури престола на Иван Стефан, но не успяла да му помогне да го задьржи. Антисръбските настроения били достатъч- но силни, за да доведат до открит бунт, който свалил от престола Иван Стефан и въздигнал за български цар Иван Александър14. Лишен от царската власт, Иван Стефан заедно с майка си Ана намерил убежище при вуйчо си Стефан Урош III Дечански15. Настьпила- та твърде скоро след това промяна в Сърбия (смъртта на Урош III и въз- шествието на сина му Стефан Душан) и подобряването на отношенията между България и Сърбия след брака между Иван-Александровата се- стра Елена и новия еръбски крал принудили Ана и Иван Стефан да на- пуснат сръбските земи и да потьреят гостоприемството на Дубровник (1332)16. Трудно е да се огговорина въпроса, докога Иван Стефан е оста- нал в Дубровник и каква е била неговата по-нататъшна съдба. В документи- те, с конто разполагаме (1335, 1338, 1340, 1343, 1345, 1346 г.)17, преди всичко се говори за Ана. Наистина в някои от тях се говори и за ,,sua familia”18, но не можем да кажем дали през всичките години Иван Сте- фан е бил край своята майка. Преди десетина години бе направен опит да се потьреят следите на Иван Стефан в Албания. Ив. Печев обърна внимание върху един латино- езичен документ, познат от края на миналото столетие, но останал встра- ни от интересите на изеледователите19. Въпросният документ е издаден от управител на Драч и Круя, който се подписал „Stephanus fidelis in Christo krales (sic) Bulgarorum”, и датира от „mense iunio indictiones XI, anno ab initio mundi septes millesimo octin. gentesimo quinquagesimo primo”, t. e. 7851, която авторът на статията коригира на 6851 (=1343) 20. Не мо- же да се отрече, че този опит е любопитен, но веднага трябва да се каже, че някои неща смущават. Като оставим настрана трудно обяснимата (за да не кажем необяснимата!) фраза „felicis memorie Lascarii, avi nostri et patris nostri et nostris”21, бихме искали да настоим само на един факт: невероятно звучи подписът на издателя на грамотата и преди всичко не- говата титла (ако той е български цар, в случая Иван Стефан) — крал (krales). При всички случаи бихме очаквали „Stephanus fidelis in Christo imperatores Bulgarorum”. Да приемем, че кралската титла е грешка на преписвача (иегова грешка е и датата?) или пък се дължи на съзнателна промяна („krales” — вм. „imperatores”), без да се запознаем с оригинала на документа,ще бъде трудно. При това положение не можем да възприемем без резерви мнението, че този документ е издаден от бившия български цар Иван Стефан22. 140
1 В изворите той е назован по различен начин: 1ШАННЬ СтеПЙНЬ (П о пруженко. Синодик, § 101, с. 83 — Дринов препис); 1ШДННЪ (Н. М у ш м о в. Монетите и печатите на българските царе. С., 1924, 103 — 105); ’IgjcIwt?? (Can t.,III, 2: II, р. 19); Стефан (Д аничиЬ. Арх. Данило, 191 — 196, Й. Иванов. Поменици на българските царе и царици. — В: Й. Ив ано в. Избрани произведения. Т. 1. С., 1982, с. 146, 148). Основно изследване върху царуването на Иван Стефан: Бурмов. Шишмановци. II, 246 — 273; История Т. 3, 332 334 2 С a n t., Ill, 2: II, р. 19; Д а н и ч иЪ. Арх. Данило, с. 191. 3 Цитираният в бел 2 пасаж от Кантакузин, в който става дума само за двама синове на цар Михаил, оставя впечатление, че по-старият е Иван Стефан. Но най-без- спорио доказателство е факты, че той е бил обявен за съцар на баща си и за престоло- наследник. ^Мутафчиев. История. Т. 2, с. 242; Бурмов. Шишмановци. II, с. 269; бел. 34: около тридесетгодишен; Д. П о л ы в я н н ы й. К истории Видинского деспотства в XIV веке. — В Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, 96 — 98 (авторът смята, че в 1330 г. Иван Стефан е бил непълнолетен, тъй като е един от по-младите синове на цар Михаил, но голяма част от доказателствата му са неубедителни) . 5 С ant., II, 26:1, р. 458. 6 Н. М у ш м о в. Монетите и печатите на българските царе. С., 1924, 103 — 105; Бурмов. Шишмановци. И,с. 269. 7 Вж тук, I, № 26 8 ДаничиК Арх. Данило, с. 191; П. Н и к о в. История на Византийското княжество до 1323 г. — ГСУ ИФ, XVHI, 1924,8, с. 91; Бурмов. Шишмановци. I, с. 240, II, с. 268 9 Вж тук, I, № 26. ^ДаничиЬ Арх. Данило, 195 — 196 (в Търново пристигнали сръбски вел- можи, придружени от сръбска военна част; тяхната задача била да улеснят възшест- вието на Иван Стефан [sic]). Вж: Бурмов. Шишмановци. II, с. 268. Григорий Цамблак е пропускал царуването на Иван Стефан, като е обявил за наследник [ Иван] Александър (разбира се, бихме могли да допуснем, че той е сбъркал имената?): „[ бъл- гарите] поставиха Александър, неговия наследник [ на Михаил И. Б.], за цар и си отидоха в своята страна”. Вж: Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак, § 38: 6, 110 —111. Нито Кантакузин, нито Григора отбелязват царуването на Иван Стефан. Първият от тях пише, че властта над българите и дворците били предадени на Ана и децата й: С a n t., II, 21: I, р. 430; вж и бел. 5. И Вж тук, I, № 26. 12 С a n t., II, 21: I, р. 431; Nic. Greg., IX, 13:1, 457 — 458; Бурмов. Шиш- мановци.II, с. 271; История. Т. 3, с. 334. 18 Вж тук, I, № 33. 14 Пак там. 15 Бурмов. Шишмановци. II, с. 274. 1® И в. Сакъзов. Стопанските връзки на България с чужбина през XIV в. — ГСУ ЮФ, XXX, 1935, 35 — 36; П. П е т р о в. Търговските връзки между България и Дубровник през XIV в. —ИБИД, 25, 1967, 2, с. 112. Документы е от ноември 1336 г. (според Сакъзов от 1335 г. Вж и Б у р м о в. Шишмановци. II, 274 — 275), но свидетелствува по безспорен начин, че през 1332 (или 1333) българската царица вече е била в Дубровник. 1 Подробни проучвания у Б у р м о в. Шишмановци. 11,274 — 275. 18 В. Макушев. Итальянские архивы и хранящиеся в них материалы для славянской истории. СПб., 1871, II, с. 30; Бурмов. Шишмановци. П, с. 274, бел. 8. I9 И в. П е ч е в. Грамота на ца