Фамилията на Асеневци 1186-1460. Генеалогия и просопография - Божилов И.

Author: Божилов И.

Tags: история

ISBN: 954-430-264-6

Year: 1994

Similar

Рамон Мунтанер. Хроника

Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на Средновековна България

Българско Средновековие

Български средновековни градове и крепости. Том I. Градове и крепости по дунам и черно море

Text

Иван вожиловфАМИЛИЯТА НА
АСЕНЕВЦИ
(1186-1460) и просопография

ИВАН БОЖИЛОВ
ФАМИЛИЯТА
НА АСЕНЕВЦИ
генеалогия
и просопография
Посвещава се на 800-годишнн-
ната от въстаннето на Иван
Асен, Петър и Калоян и възоб-
новяването на българската дър-
жава
БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ
ИНСТИТУТ ПО ИСТОРИЯ
ФАМИАИЯТА
ИВАН БОЖИЛОВ
АСЕНЕВЦИ
(1186- 1460)
генеалогия
и просопография
Второ фототнпно издание
ИЗДАТЕЛСТВО НА БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ
• МАРИН ДРИНОВ •
София. 1994
„Фамнлнята на Асеневци (1186—1460) Генеалогия и просопография с плод на
12-годишяите издирвания и научна интерпретация на И. Божилов за фамнлнята. Книгата е
разделена на две части—Асеневци в България и Асеневци във Византия. Като приложения са
прибавенн и данни за представители на Асеневата фамилия във Франксжа Морея, Трапезуид,
Кримска Го тмя, Молдова. Кипър, Венеция, Неапол и о. Кефалония. Приложено е
генеалогическо дърво на фамнлнята Асен и родословното дърво на царица Елена в Матейче.
От разгледаиите 58 души от фамнлнята в България четиринадесет са български царе,
седем — съцаре, трима — деспоти и двама — севастократори. Особен интерес предизвиква
исторнята на 83 представители на Асеневия род във Византия, произхождащи от „блестящий,
великолепния василевс на мизите Асен**. Сред партньорите и родствениците на Асеневци ще
срещнем именита на най-блестящите късновизаитийски фамилии на Палеолозите, Кантакузин,
Дука, Ласкарис, Торнах, Раул, Меликес. Фамнлнята е излъчила две византийски императрици,
един съимператор, трима деспоти, трима севастократори, двама паниперсевасти, един велик
дук, двама велики примикюрии, управители на Морея, Мелник, Лемнос, Перитеорион, Виза,
Мистра, Констаитинопол, Коринт, Мухли, Имброс, пълководци, дипломата, химногра-
фи и т.н.
ISBN 954-430-264-6
© Иван Ангелов Божилов 1985, 1994
941 Б
ПРЕДГОВОР
Идеята за написването на тази книга се роди през 1972 г., а съзря
окончателно в Париж, една година по-късно. През университетската
1973 — 1974 г. участвувах в семинара на проф. Андре Гийу в Ecole Pra-
tique des Hautes Etudes — VIе section (днес E. H. E. S. S.). Една от основ-
ните теми на семинара, предо авяна с вещина от неговия ръководител,
бе посветена на етническата и демографската картина на византийска
Италия. Тези занимания изиграха голяма роля за изграждането на моя
интерес към етническите и особено просопографските проблеми на Ви-
зантине ката империя. Така възникна проекты „Българите във Визан-
тия”. И съвсем естествен© работата по него започна с изучаването на
Асеневци, най-забележителната византийска фамилия от български
произход.
Издирването на говорите и обработването на специалната литерату-
ра бяха в твърде напреднал етап, когато излезе първата свезка от PLP, в
която бе отделено място и на Асеневци във Византия. Колебанието ми
бе лесно преодоляно, тьй като още тогава сред мойте работай фишове
имаше около 90 представители на фамилията, т. е. с около 40 повече
от установените от проф. Е. Трап. Но програмата на Австрийского акаде-
мия, ръководена от проф. X. Хунгер, даде тласък на работата ми и в дру-
га посока. Тя окончателно затвърди у мен убеждението да разширя за-
дачата си, като включа в нея и историята на Асеневата фамилия в Бъл-
гария. Най-после първите резултати от изследователската дейност пока-
заха, че цар Иван Александър (1331 — 1371) и неговите потомци (нарича-
ни не съвсем точно Шишмановци) също принадлежат към фамилията на
Асеневци. Така първоначалната ми идея получи своя окончателен вид.
Написването на подобна книга е съпътствувано с говънредно много
трудности, конто едва ли трябва да изброявам подробно. Но не бих мо-
гъл да оставя без внимание едно нещо: без съдействието на организации,
института и библиотеки, както и на отделяй колеги, този труд нямаше
да има завършен вид. Бих искал да изкажа моята благодарност на редица
библиотеки, конто гостоприемно ми предложиха своите неоценими
ръкописни и книжовни богатства, а именно: Националната библиотека
в Париж, Bibliothfique byzantine при College de France, богатата библио-
тека на Institut Fran^ais d’Etudes byzantines (специално бих искал да от-
бележа любезността и услужливостта на покойния Пол Готие), изключи-
телната библиотека на Dumbarton Oaks Centre for byzantine Studies, Нацио-
налната библиотека в Атина, библиотеката Генадион (Атина), библиоте-
ките на Центъра за византоложки проучвания и Центъра за средновеков-
ни и новогръцки изеледвания (Атина), Националната библиотека в
Мадрид.
Когато изброявам онези колеги, конто по един или друг начин улес-
ниха работата ми, на първо място трябва да поставя моя учител в Париж
7
проф. Андре Гийу. С негово съдействие, както и с отзивчивостта на
проф. Жак льо Гоф, през пролетта на 1977 г. бях назначен за Directeur
d’Etudes associ£ в Е. Н. Е. S. S. Това ми позволи не само да продължа
издирванията си в парижките библиотеки, но и да представя в семинара
на А. Гийу основните резултати от мойте проучвания. Любезната покана
и още по-любезният прием на проф. Джайлс Констебъл ми дадоха възмож-
ност да работя в Dumbarton Oaks Centre for byzantine Studies (ноември
1981) и да приключа в основни линии моего изследване. Една стипендия
на ЮНЕСКО ми осигури много добри условия за изследователска дей-
ност в Гърция в продьлжение на четири месеца (1976), а спогодбата
между БАН и Внешня съвет за научни иэследвания (Испания) ми позво-
ли да работя два пъти в Мадрид (1982 и 1984).
Б их искал да отбележа с най-добри чувства всички колеги и прия-
тели, конто ми съдействуваха с набавянето на микрофилми, ксероко-
пия и снимков материал или пък ми изпратиха отпечатьци на недостъп-
ни за мен публикации: М. Л. Агати (Катания), Т. Лунгис (Атина), Е. Фо-
лиери (Рим), А. Банк (Ленинград), А. Мескини (Падуа), Хр. Йонков,
Е. Бакалова, Ст. Кожухаров, Ив. Йорданов.
Най-сетне трябва да изкажа мойте сърдечни благодарности на Изда-
телството на Българската академия на науките, на неговото ръководство
и на онези негови сътрудници, конто са съпричастни към превръщането
на един сложен и обемист ръкопие в книга. Не мога да не отбележа спе-
циално акад. Н. Тодоров и Б. Попов, завеждащ редакция „История”,
без чиито постоянни грижи и внимание, книгата нямаше да стигне така
бързо до читателя.
Декември, 1984 Иван Б ожидав
ПРЕДГОВОР КЪМ ВТОРОГО ИЗДАНИЕ
Първото издание на книгата, осъществено през 1985 г. в 5000
екземпляра, бе изчерпано за няколко месеца. Така то не можа да достигне
не само до всички български читатели, но и до важни чуждестранни
библиотеки. Политиката на БАН в областта на издателската дейност бе
такава, че не позволяваше да се пусне допълнителен тираж или да се
направи ново издание. Сега, девет години по-късно, благодарение на идеята
и любезната покана на г-н Тодор Рангелов, директор на Издателството на
БАН, тази празнина се запълва.
31.1.1994 г. Иван Божилов
8
УВОД
rr 1 *
Превръщането на просопографията в научна дисциплина дължим
на Шарл Дюканж, ,,1’immortel Du Cange, qui reste notre maitre h tous”, как-
то писа пред и години А. Грегоар. В незабравимата „Familiae Augustae
Byzantinae” намериха своего място и Асеневци както династията, така
и византийският клон на фамилията* 1. Но ще сгрешим, ако приемем,
че от 1680 г. нататък интересът към тях е възходящ. Напротив, българ-
ската династия Асеневци присъствува, с малки изключения, само в обоб-
щения върху българското минало, а Асеневци във Византия дълго време
не попадаха в изследователското поле на учениге. Тъй като повечето
от специалните работи (доколкото съществуват такива) ще бъдат по-
сочвани многократно, тук ще си позволя да набележа само основните
момента.
Първият забележим интерес към Асеневци, възобновителите на
българската държава, датира от една епоха в българската историопис,
конто условно може да бъде назована „от провиденциализма до роман-
тизма”, епоха, конто начева с Паисий Хилендарски и приключва към
средата на XIX в. Преди половин столетие с основание бе отбелязано:
„Българският исторически романтизъм не биде подготвен научно да
стигне до крупна синтеза на знанията по м иная от о на един народ, кой-
то е играл видна роля в съдбините на Балканите”2 Тази констатация
с още по-голяма сила се отнася за всичко онова, което по един или
друг начин засяга Асеневци. Представителите на този период от българ-
ската историография не съумяха да създадат правилна картина на поява-
та на Асеневата фамилия, на нейната история, на нейните членове3. И
все пак един факт заслужава нашего внимание. Случайно или не някои
от пишещите не пропуснаха да забележат ролята на Асеневци в историята
на Второго българско царство и да им отделят особено място в своите
съчинения. Ще си послужа само с два примера, конто се открояват най-
добре. Когато през 1796 г. поп Пунчо от с. Мокреш съставя своя прочут
сборник4, той не забравя да се обърне и към Паисий. Но интересного е,
че не включва в собствената си творба цялата „История славянобългар-
* Просопография — термины е трудно преводим на български език и означа-
ва най-обшо описание на личността (бел. ред.).
1 Du Cange. Fam. Byz., 248 — 251, 253.
2 Б. Й о ц о в. Иван Асен II като образ на националното съзнание през време на
робството. БИБ, III (1930), 3, с. 217.
3 Тук едва ли е необходимо да изброявам автори и изследвания, тъй като те
са свързани с епохата, а не с личностите. Вж по-подробно в посочената в бел. 2 статия
на Б. Ионов.
4 Б. Ц о н ев. Опис на славянските ръкописи в Софийскатанародна библиотека,
II, С., 1923, 304 — 305; Б. С т. Ангелов. Съвременници на Паисий, II, С., 1969,
149 — 167.
9
скан”, а само избрани откъси от нея. Сред тях най-значимо място заема
откъсът,онасловен „Повесть ради цра Мсена стараго"5.Този избор ед-
ва ли е случаен.
През 1860 г. Г. С. Раковски публикува изследването си озаглавено
„Няколко речи о Асеню първому, великому царю българскому и сину
му Асеню второму”6. Тази малка по своя обем, но забележителна по
своите идеи книжка се отличава с редица достойнства. Утвърден идеолог
на българската национална революция, Г. С. Раковски се изявява и в по-
лето на исторического тьрсене. Неговият остър и критичен ум достига
до редица интересни наблюдения: Асеневци властвуват в България от
1186 до 1396 г.7, представители на фамилията живеят във Византия и
са свързани с управляващата династия8. За разлика от своите предшест-
веници той разграничава добре първите поколения и оценява много точ-
но цялостното царуване на Асеневци9.
Модерната и съвременната историография направиха немалко за
изучаването на съдбата на Асеневци, отъждествявайки я с историята на
Второго българско царство от 1186 до 1277/1280 г.10 Но ако някои
учени бяха принудени да се насочат към изучаване на родословието на
фамилията11, цялостната й история и особено проспографията останаха
настрана от научните интерес и и занимания на българската и на чуждата
историческа наука.
Както вече се подчерта, интересът към Асеневци във Византия се
свързва с личността на Шарл Дюканж. Основоположникът на византоло-
гията като наука успя да изд 1ри 22 представители на византийския клон
на фамилията и да начертае първото й родословно дърво12. Трябваше
да изминат повече от две столетия, за да се появи статията на Ф. И. Ус-
пенски , Българските Асеневци на византийска служба през XIII —
XIV в.”13. Известният руски византолог добави някои нови имена
към списъка, установен от Дюканж, въведе в науката открити от него
извори, но все пак стореното за два века бе твърде малко. През 1934 г.
Ив. Дуйчев посвети на „българо-византийската фамилия Асеневци”
своята дисертация (или „Tesi di laurea ”), изработена под ръководство-
то на проф. С. Дж. Меркати, но за съжаление той не продължи своите
издирвания14. През 1973 г. Б. Крекич публикува една малка статия
5 НБКМ, № 693 (95), л. 356 - 363.
6 Г. С. Р а к о в с к и. Няколко речи о Асеню първому, великому царю българ-
скому и сину му Асеню второму. Белград, печатано в Кн[ яжеска] сръбГ ска | кииго-
печатница, 1860. Второ издание: Г. С. Раковски. Съчинения. Т. 3. Историография.
Подбор и редакция В. Трайков. С., 1984, 7 —132. Тук сеизползува второю издание.
'Пак там, с. 13.
8 Пак там, с. 106.
9 Пак там, с. 9: ,Досле кръщения Преславского двора Българско царство
е имало два славни века — Симеонови и Асенюви. В тях времена България се изви-
шила в най-голям степей слави и сияйности и била е една от най-силних държав
в Европа. *•
16 За основните български и чужди приноси вж: Божилов. България при
Асеневци, 80 — 95. Тъй като специалните генеалогически и просопографски изследва-
ния, доколкото съществуват, ще бъдат цитирани на съответните места, тук ще се за-
доволя с това иай-общо посочване.
11 Вж тук, по-долу бел. 56 — 59.
12 D u Cange. Fam. Byz., р. 253.
13 Успенский. Асеиевичи, 1 — 16.
14 D u j с е V. La spedizione, р. 429, п. 19.
10
върху историята на Асеневци във Византия и се опита да изгради по-ггьл-
на схема на фамилията, но най-същественият му принос бе обнародва-
нето на един важен документ от Венецианский държавен архив, който
съдържа сведения за трима неизвестни членове на фамилията Асен15.
Безспорно най-голямо внимание заслужават изследванията на Е. Трап,
конто напълно заслужено могат да бъдат характеризирани като най-зна-
чителната крачка в тази облает, извършена след Дюканж. През 1976 г.
австрийският учен публикува един интересен опит върху генеалогията
на фамилията*6, а в първата свезкана„Просопографския лексикон на
епохата на Палеолозите ” (PLP 1) той установи първия по-обстоен
списък на фамилията на Асеневци*7.
Наред с проучванията,посветени специално на фамилията Асен (кон-
то са твърде малко), заслужават отбелязване и никои по-общи изеледва-
ния или пък такива, конто разкриват съдбата на други големи визан-
тийски фамилии. Писани в различно време, те имат различна стойност,
но взети заедно създават добра основа за възстановяването на цялост-
ната история на Асеневци във Византия18.
АСЕНЕВЦИ В Б ЪЛГАРИЯ (1186 - 1396)
Историята на една фамилия започва с нейния произход. Когато се
издирват първосъздателите, обикновено се набляга на социалната и
класовата им характеристика, на позициите им в обществото и на тях-
ната роля в живота на страната. При Асеневци не е така. Само един
бегъл поглед върху литературата — специална и обща—ще покаже, че
заостреното внимание на голяма част от изеледователите е насочено
преди всичко към тяхната народностна принадлежност. Далеч съм от
мисълта да обосновавам обстойно оправдано или не е това внимание.
Но не мога да не изтъкна един факт: едва ли има друг проблем от бъл-
гарската средновековна история, който да е до такава степей интерна-
ционализиран и по който да е писано толкова много. При това в пове-
чето случаи ненужно. Не е тайна за специалистите, че би могло да се
напише цяла книга, в конто да се разгледат подробно основните хипо-
тези, но подобно съчинение едва ли би послужило някому. Не е тайна
15 К г е k i с. Авапёв, 347 — 355.
16 Т г а р р . Авалей, 163 — 177.
17 PLP, 1, № 1472 — 1537. В тези 66 Асеневци Е. Трап е включил Иван Алексан-
дър идвамата му с инов е Михаил Асен и Иван Асен(вж тук, I, № 33, 39 и № 41), конто
принадлежат към българския клои иа фамилията,и шестима селяни-парици на никои
от А то и ските манастири, споменати в изворите с името и фамилията Асен (вж тук,
Приложение I, № 8), конто естествеио нямат иищо общо с Асеневци. При това поло-
жение установеният от Е. Трап списък иа Асеневци във Византия съдържа 57 лица.
° R. J. Loenertz. in Man. Calecas. Corr., 73 — 77; Zaky thenoe. Des-
potat. T. 1 — 2. paeiim; P a p a d opuloi. Genealogie der Palaiologen. Nr 18, 19, 21, 33,
44, 45, 46, 55, 56, 57, 77, 96, 98, 149, 187, 191; N i с о 1. Kantakouzenos. No 23, 24,
41, 52; P о 1 e m i s. The Doukai. No67,68,69,p. 104 — 105; Fassoulakie. Raoul.
No61 — 62,p. 73—75; H a n n i c k — S c h m a 1 z b a u e r. Die Synadenoi. Nr 27, 29;
Schmalzbauer. Die Tomikioi, Nr 14, 27; R a у b a u d. Le gouvemement, 186 —
187; Lexikon desMittelalters. Erster Band, Arthemis Verlag, Munchen und Zurich, coll.
1106 — 1107 (Iv. Dujdev).
11
и още нещо — основният спор, похабил силите на доста учени,е: българи
или „власи” са първите Асеневци19-
Естествено в една книга,посветена на генеалогията и просопография-
та на фамилията Асен, въпросът за нейния произход не би могъл да бъде
подминат. Ето защо сме принудени да се занимаем с него, но преди то-
ва трябва да отбележим две принципни положения. Първото, което
има методологически характер, е от особена важност: в никакъв случай
въпросът за етническата характеристика на Асеневци не бива да се от-
късва и решава самостоятелно от въпроса за етническата характеристи-
ка на въстаниците в 1186 г. и етническия облик на възобновената бъл-
гарска държава. Асеневци са част от разбунтувалия се народ. Не се раз-
личават, напротив — сливат се с него. В изворите се използува едно и
също понятие, с което се обозначават както ръководителите на въста-
нието, така и самите въстаници. Второ, цялостното разглеждане на така
наречения „влашки” проблем надхвърля целта на тази книга20. Ето
защо тук ще бъдат набелязани само основните моменти, конто дават
ключа за решаването на този изкуствен проблем, затормозяващ до из-
вестна стелен развитието на медиевистиката.
Не може да се отрече, че никои от византийските и западноевропей-
ските автори, писали в края на XII или в самото начало на XIII в., твър-
де често употребяват етнонима „власи”, с който обозначават населе-
нието на част от българските земи. Но не може да се отрече и друго —
този безспорен факт, независимо от положените усилия, и досега не
е получил задоволително обяснение. А той заслужава сериозно обми-
сляне. Какво се има предвид? Употребата на понятието „власи” създа-
ва специфичен облик на строго определена трупа извори, предимно
византийски, конто много добре се разграничава както от предходна-
та епоха (Михаил Псел, Анна Комнина, Михаил Аталиат, Йоан Кинам),
така и от следващата (Георги Акрополит, Георги Пахимер, Никифор
Григора). Ако се приеме, че този облик на изворите от разглеждания
период е отражение на тогавашната действителност, натъкваме се на из-
ключителен исторически феномен: етническа картина на определена
част от българските земи, конто не съответствува на никакъв друг
19 Б. П р и м о в. Създаването на Втората българска държава и участието на
власите. — В: Българо-румънски връэки и отношения през вековете. Изследвания
(XII — XIX в. ). С., 1965, 9 — 54 (същата работа на румънски език в „Rela(ii romfino-
bulgare de-а lungul veacurilor (Sec. XII — XIX). Studii, Vol. 1, Bucurefti, 1971, 9 — 55).
Цялостно разглеждане на въпроса за власите на Балканский полуостров у Г. Г. Л и-
т а в р н н. Влахи византийских источников X — XIII вв. — В: Юго-Восточная Евро-
па в средние века Кишинев, 1972, 91 — 138. Сред най-цитираните изследвания про-
дължава да бъде и обстойната статия на R. L. W о 1 f f „The Second Bulgarian Empire”.
Its Origin and History to 1204, Speculum, 24, 1949, 167 — 206. За съжаление голяма част
от изводите на американския учен не са достатъчно убедителни и страдат от липса
на обективност. От богатата румънска литература по въпроса ще отбележа само рабо-
тата на N. - S. Т а п а $ о с a. De la Valachie des Ass£nides au Second empire bulgare, RESEE,
1981, 3, 581 — 594 (тук се проследяват и анализнрат основните схващания на румън-
ската историческа наука). Критични бележки, макар и кратки, за съвременното съ-
стояние на въпроса „Второго българско царство и „власите”. — В: Божилов.
България при Асеневци, 87 — 90.
29 Този въпрос по-подробно ще бъде разгледан в колективната монография
„България в края на XII — първата половина на ХШ в.”, чието завършване е пред-
стояще. Основният изворов материал, както и различимте хипотези, са представени
и обсъдени подробно в ръководения от мен семинар в Института по история.
12
период от българската история и конто съществува само двадесет годи-
ни. Картина, конто ни навежда на мисълта за коренна смнна на населе-
нието — „изчезване” на българите и ггьлната им замяна с „власи”; но
тези „власи” не са били там в миналото и няма да бъдат там в бъдещето!
Очевидно подобно обяснение не е убедително. При това положение има
само един задоволителен отговор: постоянна миграция на власи из Бал-
канский полуостров, конто е създавала впечатление за мобилна етниче-
ска картина. Това явление не може да не е направило впечатление на то-
гавашните писатели, конто механично са пренесли етнонима и върху
местного българско население.
Предложено™ обяснение, коего засяга преди всичко маниера на
писане на неколцина византийски автори, намира пълна подкрепа в ня-
кои от най-важните в случая западноевропейски извори — Historia pereg-
rinorum и Historia de expeditione Friderici imperatons. И в двата текста,
чиито автори са били очевидци на описваните събития, изобилствуват
понятията „България”, „български проходи”, „българска гора”, „бъл-
гарски път”. И едновременно с това и двамата автори говорят понякога
за „власи”, като почти не споменават „Влахия”21. Или, казано с други
думи, „власите” (освен когато този етноним наистина обозначава рома-
низирано номадско население) живеят в необичайна за тях среда —
България, заобиколени са от всички страни с българска природа, с бъл-
гарски градове. При това положение изводьт едва ли би бил труден:
с понятието „власи” и двамата писатели назовават местного българско
население.
Най-после, когато обясняваме етнонима „власи” в речника на някои
писатели от края на XII — началото на XIII в., не бива да се забравя
и още един факт: „Влахия” като географско и политическо понятие
може да се свърже с териториите отвъд Дунав, конто са били подвластни
на българската дь ржава22; следователно „власите” биха могли да участ-
вуват в армиите на първите Асеневци и по този начин да създават впе-
чатление™ за по-пъстра етническа картина.
Безспорно разкриването на причините, довели до трайното присъст-
вие на понятието „власи” в речниковия фонд на някои писатели, описва-
щи възстановяването на българската държава и нейните първи стъпки,
е извънредно важно. Но не по-малко важно е и да се установи съдържа-
нието на този етноним — дали с понятието „власи” не са обозначавани
и други народностни групи? Нещо, за коего вече стана дума. Тъй като
изучаването на всички автори и на всички случаи, на употреба на етнонима
би ни отвело твърде далече от целта, ще обърнем внимание на двамата
най-важни за нас писатели, на конто дьлжим създаването на неправил-
ната етническа картина. Това са Никита Хониат, най-добрият византий-
ски историограф на границата между XII и XIII в.,н Жофроа дьо Вилар-
дуен, най-осведоменият историк на Четвъртия кръстоносен поход и на
Латинската империя.
Не би трябвало да правим обстойна характеристика на Хониат,
тъй като това вече е сторено, но все пак ще напомним отдавна утвърде-
21 A n ib е г t, р. 56,говори за „Влахия”, конто се намнрала недалеч от Солун.
За различимте отьждествявания вж: Златарски. История. Т. 3, с. 17; ЛИБИ,
III, с. 277, бел. 4.
22 Вж тук, по-долу, с. 17.
13
ното мнение, че византийският писател се отнася твърде свободно с
употребяваните от него етнически понятия и често използува архаизирани
народностни имена23. Въпреки че този маниер на нисане, на който не а
чужда и други византийски историци, затруднява ориентацията в ет-
ническата обстановка на Балканите, може да се направи извод, че с поим
тието българи той назовава най-често българското население от южните
и югозападните краища на българската държава, т. е. териториите, конто
в продьлжение на столетие и половина са формирали византийския
катепанат България24. Българите от източните и североизточните преде-
ли на България, т. е. земите, конто били център на ръководеното от
Иван I Асен и Петър въстание, той назовава мизи25 и най-често власи26.
Тези констатации ще подкрепим с два примера (в същото време те
доказват недвусмислено направените по-горе разсъждения относно
честата употреба на етнонима „власи”). Обикновено като най-убедите-
лен пример се сочи онази фраза, в конто Хониат дава цялостна характе-
ристика на въстаниците: „ . . . варварите от планината Хемус, назовавани
първоначално Мизи, а сега наричани Власи”27 28 — фраза, сполучливо допъл-
нена от Скутариот: „ . . . а сега наричани Власи и Българи"26 (к. м. — И.Б.}
Ако тази фраза е ключ за обяснението на понятието „власи”, с което
Хониат назовава мизите от Хемус, един друг пасаж от същия историк
(който досега почти не е използуван) илюстрира по твърде убедителен
начин формалното терминологично разграничение и в същото време
народностното единство между българите от Мизия и Македония. След
като описва временното оттегляне на Иван I Асен в земите на север от
Дунав при първия поход на император Исаак I Ангел, Хониат продъл-
жава: „варварите около Асен” след известно време „дошли в родината
си Мизия” готови да продължат военните действия, докато „не обеди-
нели в едно управление™ на мизи и българи, както било някога”29 *
(к. м. — И. Б.). Тази фраза не се нуждае от допълнително разяснение.
Да се обърнем и към Жофроа дьо Вилардуен. Това, което прави
впечатление в историческото повествование на маршала на Шампания
и на Романия, е почти пълното отсъствие на етнонима българи и негова-
та цялостна подмяна с понятието „власи”. Но тази последователност,
конто създава илюзията, че Латинската империя воюва едва ли не срещу
Влахия и власите, а не срещу България и българите, е само привидна.
Един по-внимателен прочит на текста показва, че и Вилардуен не е доста-
тъчно грижлив към етническата си терминология. Той предлага по-бо-
гат материал от Хониат, но ще се задоволим да обърнем внимание само
на няколко случая. Като описва изненадващата гибел на маркиз Бонифас
дьо Монфера, той категорично отбеляэва, че нейни причинители били
23 Д у й ч е в. Преписката, с. 86; Д у й ч е в. Проучвания. I, с. 45, бел. 3;
Idem, BZ, 72/1979/, S. 52.
24 Д уйчев. Преписката, с. 86; Г.Г. Литаврин. Цит. съч., с. 97.
25 Понятие, използувано многократно от византийските автори за обозначаване
на българите. Вж: М oravcsik. Byzantinoturcica, П, 207 — 208.
23 Д у й ч е в. Преписката, с. 86.
27 N i с. Choniatae ^Hiatoria, р. 368:,„тоис ката rbv Афон тб ороч fiapfidpou4,
OiMuoo'i npdrepov ibwpaitovTOVVui fie ДХАх01 кекХпакоихц”.
28 Theo d. Scu tari ota.p. 370: „.. .0Xaxpi8i tfr Kai QouXuapoi”.
29 N i с. C h о n i a t a e Historia, p. 374: „кой тсЗр Kai tc3v (SovXydpojv
Swaorefav ek iv ovvA^ouaw, efic fiakai mrt rjv‘'.
14
„българите от областта”30. Това единствено самостойно споменаване
на българите е изключително важно, тъй като дава възможност да се
заключи, че и Вилардуен както Хониат с понятието българи назовава
населението на южнобългарските земи (в случая Родоните) 31.
Наскоро след Петдесетница (29 май 1205), пише Жофроа дьо Вилар-
дуен, Калоян не бил в състяние да задържи повече своите съюзници
куманите, конто поради настьпилите горещини не желаели повече да вою-
ват и се оттеглили в земите си. Тогава, завършва той, българският цар
„с всичките си войски от българи и гърци се отправи срещу маркиза
към Солун”32. Този откъс, който на пръв поглед би могьл да бъде схва-
нат като пропуск на френския историк, има изключително голяма стой-
ност, може да се каже, че е ключ за разкриването на цялостната етничес-
ка картина, рефлектирала в Калояновата армия. Присъствието на бъл-
гарите, макар и твърде ряд ко отбелязвано от Вилардуен, едва ли трябва
да бъде обосновавано. Участието на гърци също не бива да ни изненад-
ва — те са основните съюзници на Калоян в началото на антилатинската
му кампания, признали са българския владетел за свой василевс, а той
тях за свои поданици33. Куманите пък са постоянните съюзници на пър-
вите Асеневци. И така на Петдесетница (29 май 1205) армията на цар
Калоян имала следния основен състав: българи, гърци и кумани. Вед-
нъж установили този факт, имаме пълното право да се върнем назад
и да приемем без колебание, че военните сили, предвождани от българ-
ския владетел, са имали същата етническа характеристика по време на
цялата пролетна кампания на 1205 г. Казано с други думи,във всички
онези случаи, в конто Вилардуен пише, че армията на Калоян, воювала
край Адрианопол, била съставена от власи, гърци и кумани34, понятие-
то „власи” трябва да бъде подменено с българи. Това заключение, което
едва ли би могло да бъде оспорено, има изключително голямо значение.
Неговата стойност се увеличава още повече, тъй като то може да изясни
и други пасажи от книгата на Вилардуен. Като разказва за военните дей-
ствия на цар Калоян през периода януари — ноември 1206 г., маршалът
на Романия представя по следния начин войската на българския цар:
власи, гърци и кумани (или само власи и гърци)35. Като подменим
„власи” с „българи” въз основа на казаното вече, получаваме етническия
състав на българската армия, такъв какъвто е бил и през пролетта на
1205 г.: българи, гърци и кумани*
Казаното е достаточно, за да заподозрем Вилардуен в липсата на
правилна представа за съдържанието на понятието „власи” и да приемем,
че и той, подобно на Никита Хониат, използува с лекота името „власи”,
за да обозначи българското население от централните и източните об-
ласти на българската държава. В подкрепа на това твърдение може да
бъде приведено и още едно доказателство. Френският историк само на
две места споменава съвместно българи и власи36. Това идва дапокаже,
36 Villehardouin. П, { 498, р. 312- ,,Li Bougre de la terre”. Вж: Б о ж и -
л о в България при Асеневци, с. 89, бел. 85.
З^Вж тук, бел. 24.
32 Villehardouin. .II, I 389, р. 198: „. . . a toz ses oz de Bogre et de Griffon»...”
33 Пак там, | 333, p. 144. Вж и тук, I, №3.
34 Пак там, $ 359, 363.
35 Пак там, { 406 — 407, 410, 412, 419.
36 Пактам, | 352, 459.
15
от една страна, частичното участие на власите във военните кампании
през 1205 — 1207 г. и,от друга, че отвъддунавските власи наистина са
били поданици на българските царе — факт, засви детел ствуван както от
титлата на Калоян, така и от Ансберт, конто пише: „Калопетьр, госпо-
дарят на власите и по-голямачаст от българите”37.
Едва ли някой би оспорил, че изучаването на етнонима „власи”
е обвързано с разкриването на точною съдържание на географското
понятие „Влахия”38. При обяснението на това понятие се сблъскваме
с трудности, конто съпътствуват изследването на етнонима „власи”:
в изворите „Влахия” се употребява както самостойно, така одновремен-
но и успоредно с България. В първия случай, освен при някои изключе-
ния39, би могло да се каже категорично: както понякога етнонимът
„власи” обозначава българите, така и понятието „Влахия” се използува,
за да се назове цялата българска държава4°. По-интересеневторият
случай, тъй като дава възможност за локализацията на „Влахия”. Нека
първо да видим какво е съдържанието на понятието България. В немал-
ко случаи виэантийските и особено западноевропейските автори под
България разбират българската държава такава, каквато е съществува-
ла преди 1018 г. и е позната на средновековния свят. Но в други случаи
те оставят настрана политического съдържание и наблягат на простран-
ствения, географския смисъл на понятието. Особен интерес представлява
едно известие на анонимния автор на Historia peregrinorum, който от-
белязва, че в 1189 г. „Калопетьр и Асен” владеели „част от България
около Дунава и части от Тракия”41. Това посочване на историографа
на похода на император Фридрих I Барбароса не може да не се свърже
с цитирания по-горе пасаж от Хониат, който ни разкрива основната идея
на Иван I Асен в 1186 г.: да постави под една власт Мизия и България42,
т. е. „част от България около Дунава” се явява у Хониат „Мизия” (=Па-
ристрион), а „части от Тракия” (и Македония, разбира се) са Хониатова
„България”. Двете части заедно формират България отпреди 1018 г.
При това положение обяснението на формулата „България и Влахия”
(казваме така, тъй като това съчетание се среща предимно, ако не и из-
ключително при титлата на Калоян — писмата до Инокентий III и у Ви-
лардуен) не е никак трудно. Влахия не е част от България. Така са
я схващали Хониат, Вилардуен, анонимният автор на „История на кръс-
тоносците”, така трябва да я схващаме и ние. Щом „Влахия” е извън
37 Ansber t,p. 58: „Kalopetrus, Blacorum et maxime partis Bulgarorum. . .”
38 Въпросът за сыцността на географското понятие „Влахия” е сравнително
ясен, но се усложнява ненужно от някои съвременни учени. Ще посоча само един
пример. Напоследък Н.-Ш. Танашока, без да се позове на как вит о и да било извори,
заговори за „Влахия” на Асеневци (Иван I Асен, Петър нКалоян), коятосенамирала
нейде „из днешна североизточна България”, за „Влахия” на Хриз, Белота, Стрез,
Слав (sic.). N.-S. Tanajoca. Цит. съч., р. 590, 594. Подобен метод на изследване
едва ли би довел до резултати, конто биха могли да бъдат полезни на специалистите.
39 Както вече се посочи (вж бел. 21), Ансберт говори за „Влахия”, разположена
близо до Солун. Робер дьо Клери пък споменава друга „Влахия", за която няма
съмнение, че се е намнрала на север от Дунав. Вж: Robert de Clari. XXI, р. 21.
40 'Гук едва ли е необходимо да се посочват всички примери. Ще се задоволим да
отбележим само, че Вилардуен твърде често използува името „Влахия”, за да обоз-
начи българската държава, а Робер дьо Клери и Анри дьо Валансиен постоянно си слу-
жат с това понятие и ие употребяват името България.
41 Hist peregr., р. 135.
42 вж тук, бел. 29.
16
България, но над нея властвуват българските царе, тя може да бъде само
на север от Дунав, т. е. тя е тьждествена с някогашната „България отвъд
ре ката Дунав”4 3.
За да приключим с формулата „България и Влахия”, трябва да от-
бележим още няколко неща. Първо, обичайна, дори твърде разпростране-
на практика през късното средновековие е владетелската титулатура
да съдържа редица понятия (географски и политически), конто съответ-
ствуват на териториите, владеени от въпросния държавен глава. Второ,
титулатурата „цар на България и Влахия” (съответно на „българи и
власи”) е характерна преди всичко за Калоян. И това не е случайно:
двадесетина години след възобновяването на българската държава тя
обхващала Мизия, части от Тракия и Македония и отделни територии
от някогашната обширна Отвъддунавска България, конто вече носели
името Влахия43 44 *. Трето, след Калоян Влахия изчезва от титулатурата
на българските царе. Това също не е случайно и има своето обяснение.
При Иван II Асен България е на път да осъществи своята външнополити-
ческа програма, почиваща на традиционната българска политическа
идеология, чиято крайна цел е била хегемония на България в право-
славния свят4 5. През 1230 г. Иван II Асен вече е унищожил държавата
на Теодор Комнин — един от сериозните претенденти за Константинопол-
ското наследие — и е установил своето господство над голяма част от
Балканский полуостров, наложил е своето влияние в Сърбия, а Латинска-
та империя живее в сянката на неговото могыцество. Влахия заема вече
твърде малка част от българската държава, а власите са нищожен процент
от поданиците на българския цар, за да бъдат споменати в неговата
титулатура. Иван II Асен, следвайки традициите на цар Симеон, осъщест-
вявайки стремленията на баща си Иван I Асен и стъпвайки на постигнато-
то от чичо си Калоян, вече е цар на българи и на гърци!
Казаното дотук е достатъчно, за да се направи един основен извод:
в повечето случаи византийските и западноевропейските автори от края
на XII или самого начало на XIII в. използуват (по посочените вече при-
чини) етнонима „власи”,за да обозначат българите от централните, север-
ните и североизточните предели на българската държава. Този маниер
на изложение на никои важни събития създава неправилна етническа
картина, но тя би могла да „заблуди” само онези изследователи, конто
не са навлезли достатъчно в проблема или пък тръгват от parti pris.
Най-доброто доказателство за това твърдение е не само непоследовател-
ността на въпросните автори, за която вече стана дума, но и писателите
от средата на XIII в. нататък. Особено убедителен е примерът с Теодор
Скутариот. Когато описва въстанието на Иван I Асен и Петър, следвайки
Никита Хониат, той често употребява името „власи”, въпреки че на места
43 И в. Божилов. Анонимът н 1 Хазе. България и Византия на Долни Дунав
в края на X в. С., 1979.
44 Шт. Штефзнеску. Паисий Хилендарский о ромыно-болгарских связях
в ХУД! веке. — ИИИ, 14 — 15, 1964, с. 297. Румънският учен, следвайки Пайсий,
говори за „две Влахии”, конто отьждествява с две воеводства — едното на десния,
другото на левия бряг на р. Олт. Спорен него „връзките на Влахия с Второго бъл-
гарско царство, прекъснати по времето на Борил, били възстановенипрез управле-
вието на Иван Асен II, когато България отново разпростира своето господство вър-
ху територии на север от Дунав”.
43 Вжтук,1,№7.
2 Фамилията на Асеневци..
17
без колебание поправя първоизвора си46. Картината се измени коренно
от Калоян нататък. За Скутариот този български владетел е „българинът
Йоан”47, „българскиятвасилевс”48. В текста изведнъж взимат надмощие
изрази като „българи”49, „българска земя”50, „български работи”51.
Българи са и Иван II Асен,и Алексий Слав52. Нещо повече, врыцайки се
към пъргите години от възобновяването на държавата, Скутариот без
смущение пише, че Иван I Асен е „цар на българите”53.
Не с i се поддали на привидната картина за „влашкия” облик на
българската държава и за „влашкия” произход на първите Асеневци
и Акрополит, Пахимер, Григора. Този причудлив исторически феномен,
рожба на строго определени обстоятелства, не можа да овладев нито
съзнанието на Паисий, нито да помрачи обективността на Блазиус Клай-
нер54, а още по-малко научния ентусиазъм на Г. С. Раковски и интелекта
на К. Иречек55.
Когато изследваме произхода на Асеневци, се сблъскваме не само
с ,,влашка7а” хипотеза, но и с някои други теории, за конто трудно би
могло да се каже, че са по-убедителни. Единственото оправдание за тях-
ното съществуване е, че те бяха извикани на живот едва след опита да
се отрече българската народностна принадлежност на Иван I Асен, Петър
и Калоян. Това са теориите за българо-куманския5 6 и руско-куманския
произход на Асеневци57, за родствените им връзки с последната дина-
стия на Първото българско царство58 или с Борил, протопроедър и
окей* на император Никифор III Вотаниат59. Всички тези теории,
46 Вж тук, бел. 28.
47 Theo d. Scu tariota, p. 458.
48 Пак там, p. 459.
49 Пак там, р. 461.
50 Пак там, р. 468.
51 Пак там.
52 Пак там, р. 472.
53 Пак там, р. 468.
54 История на България от Блазиус Клайнер.съставена в 1761 г. Под редакция-
та на Ив. Дуйчев и К. Телбизов. С., 1977,110— 118.
55 И р е ч е к. История иа българите, с. 258: „В края на ХП в. това име (власи —
И. Б.) било погрешно пренесено върху мизийските славяни. Никита Хониат, Анс-
берт, Вилхардуен, Клари и други съвременници наричат царете Асен и Петър и тех-
ния народ ту власи, ту българи; само у Акрополит изчезва това смесване.”
5» В. Н. 3 л а т ар с к и. Потеклото на Петра и Асеня, водачитена въстанието
в 1185 г. — Сп. БАН, XLV, 1933, 8 — 48; И в. Д у йч е в. Въстанието в 1185 г. и него-
вата хронология. —В: Дуйчев. Проучвания. П, с. 50; Idem, Quelques observa-
tions a propos des courants dualistes chez les Bulgares et a Byzance au XIIIе et XIVе sie-
clesr^Studi Veneziani, XII, 1970, 120 — 121. Схващането за българо-куманския произ-
ход на Асеневци, което е най-популярно, се основава само на присъствието на две
тюркски имена във фамилията: Асен (вж тук, бел. 60) и Белгун (вж тук, I, №1,
бел.2).
5' П. М у т а ф ч и е в. Произходът на АсеневцигМакедонскн преглед, IV, 1928,
4,1 — 42 (П. Мутафчиев. Избрани произведения. Т. 2. С., 1973, 150 — 191).
Приведените аргумента, преди всичко от лингвистичен характер (имената на българ-
ските градове Червей, Русе, Тутракан), едва ли са достатъчни, за да подкрепят идея-
та на П. Мутафчиев, че първите Асеневци произхождат от средата на руски коло-
ниста в българските земи.
58 в. Николаев. Потеклото на Асеневци и етническият характер на осно-
ваната от тях държава. С., 1944. Критика: Д. Ангелов. — ИПр., 1946 — 1947,
3,с. 374 сл.
59 В. Н. 3 л а т а р с к и. Потеклото, 19 — 24; История. Т. 2, с. 166. За Борил
вж: В о £ i 1 о V. Les Bulgares, р. 172; Idem, Les Bulgares dans les prds£ance, 116 —117.
18
конто са израз на стремлението да се приближим колкото се може повече
до действителното потекло на Асеневци, не можаха да разкрият истината.
При днешното състояние на изворите трудно би могло да се каже нещо
повече освен, че Асеневци произхождат от онази българска аристокра-
ция, конто се формира и укрепва в Паристрион след преодоляването
на продължителните тамошни вълнения и безредия, т. е. през XII в.,
конто станала изразител на стремежите на българския народ за отхвър-
ляне на византийската власт — стремежи, довели до освободителното
въстание от 1186 г.
Липсата на ясна представа за личността на родоначалника (вероятно
български болярин на име Асен60) ,не е трудна за обяснение: Иван I Асен,
Петър и Калоян, т. е. първата генерация Асеневци, е конто се евързва
здраво със съдбата на българщината и заема трайно място в историчес-
ката памет на българина — Иван I Асен ще остане завинаги освободителят
на българския народ от византийско господство и въэобновителят на
българската държава61. Следващите поколения Асецевци вече не пропу-
щат да подчертаят произхода си, да проявят съзнанието си за принадлеж-
ност към фамилията, да се придържат към традицията, да изразят своя
esprit de corps. За всички книжовници Иван II Асен е син на „стария
Асен”62, Михаил II Асен е син на Иван II Асен и внук на „стария Асен”63
и т. н. Дори един владетел, който не е Асеневец по рождение, а става член
на фамилията par aliance, Константин Тих, не пропуска да възприеме
фамилното име Асен (I, № 24) *.
Особено добре, дори упорито, родословната връзка се подчертава
от представителите на младшия клон на фамилията — Шишмановци
Асеневци64. Иван Александър Асен се гордее, че произлиза от „корена на
преизящния Иван Асен”65, когото той не пропуска да нарече „дядо на
царството ми”66. Иван Шишман също не забравя своите „деди и прадеди
на царството” — Иван Асен и Калимая67, а Елена, Иван-Александровата
сестра и съпруга на Стефан Душан, представя по най-убедителен начин
* Римската цифра означава съответната част от книгата, а арабската — поредния
номер на статията на въпросното лице.
60 За името Асен, безспорно от тюркски произход със значение „лек”, „под-
вижен”, вж: Д у й ч е в. Приноси, с. 314, бел. 102; Проучвания, II, с. 340—341,
347 — 353. В старобългарските текстове най-разпространената форма е QctHb , но
се срешат по изключение и формитейСДНЬ и С)сЪнъ (при ЛСАНЬ гръцкото влия-
ние е очевидно). Византийските извори са почти единодушии — ’Аойд или ’Aadprjc
По-голямо е разнообразие™ сред западноевропейские автори: Assanus, Assanius,
Assanis, Assan, Assen, Azen.
61 Вж тук, I, №1.
62 Пак там, №7.
63 Пак там, №19.
64 Подробно за принадлежността на Шишмановци (1323 — 1396) към Асенева-
та фамилия вж Б о ж и л о в. Цар Иван Александър; тук, Приложение II, №1.
65 Cronica lui Constantin Manasses, traducere mediobulgarft-factB pe la 1350. Text
glosar de I. Bogdan, Bucure^ti, 1922, p. 99; Б о ж и л о в. Цар Иван Александър,
с. 155- тук, Приложение II,№1.
66 ПатгаботтрХои — Керадёох. ’АрйХекта I, о. 468;Б о ж и л о в. Цар Иван Алек-
сандър, с. 158; тук, Приложение II, №1.
67 Ильинский. Грамоты, с. 28; Б о ж и л о в. Цар Иван Александър, с. 157;
тук. Приложение II, №1.
19
своя произход, като нарежда да зографисат родословното й дърво в
църквата в Матейче6 8.
Фамилията на Асеневци в България се състои от 58 души: от тях
36 са мъже и 20 — жени, а двама (№ 17 и № 58) са неустановени, тъй като
изворите отбелязват само, че става дума за невръстни деца без полова
характеристика. От познатите 36 мъже 14 (№ 1, 2, 3, 6, 7, 18, 19, [ 22?],
24, 26; 29, 33, 40, 44) са български царе (около 70% от владетелите на
Второго българско царство); 7 съцаре (№ 25, 39, 40, 41, 44, 45 и вероят-
но № 50); 3 деспоти (№ 11, 33, 34); 2 севастократори (№ 8, 12).
Асеневци присъствуват, или по-скоро съдействуват.и то най-актив-
но, за възраждането на българската държава и пак те ръководят съдби-
ните на българското царство, което постепенно загива под ударите на
османе ките турци. Четиринадесетте царе от фамилията властвуват в Бъл-
гария в продължение на 166 години, т. е. само 44 години от Второго
царство се „изплъзват” от контрола на Асеневци. С фамилията, превър-
нала се в най-могъщата българска династия, са евързани всички големи
постижения на България през XIII — XIV в.: възобновяването на държа-
вата, нейното укрепване, превръщането й в царство, господствувало
(макар и за кратьк период) над Балканите. Царете от Асеневата ди-
настия са тези, конто, следвайки отколешната българска традиция, пре-
гръщат Голямата идея, идеята за българската хегемония в Православния
свят (Иван I Асен, Калоян, Иван II Асен, Михаил III Асен Шишман).
Случайно или не най-големите постижения на българската култура са
рожба на годините, през конто българската царска корона е притежание
на Асеневци69.
Едно от най-интересните явления в историята на фамилията Асен
е нейната Ьсао-пора, конто се осъществява по два основни пътя: брач-
ни връзки и емиграция. Тези пътища довеждат до проникването на Асе-
невци във Византия (между 1204 и 1261 г. в Епир и в Никея), Латин-
ската империя, Сърбия, Дубровник, Босна, Западна Европа (Италия) ,
османската държава, Унгария. Безспорно най-голяма историческа зна-
чимост има византийският клон на фамилията.
АСЕНЕВЦИ ВЪВ ВИЗАНТИЯ (1280 - 1460)
Произходът на византийските Асеневци не е тайна. Родоначалникът
на фамилията е българският екс-цар и сетне византийски деспот Йоан III
Асен (II, № 1), син на Мицо и Мария (I, №20), дъщеря на Иван II Асен
от брака му с Ирина Комнина. По този начин византийските Асеневци са
в много близка родословна връзка с Шишмановци — Асеневци в Бъл-
гария, конто са евързани с Асеневата фамилия чрез другата дъщеря
на Иван II Асен от същия брак — Теодора-Анна (I, №21). Тъкмо тази бли-
зост позволява на един представител на византийската фамилия, Алек-
сий Асен (II, №30), да бъде ^абеХ^о^братовче^на Иван-Александровата
__________
68 I V. В о i i 1 о v.L’arbre. ^n^alogique de la reine Helkne k Mateiie.—Etudes histo-
riques. XII, 1984, ? — 19; тук, Приложение II, №2.
69 Кратко изложение върху основните постижения през този период в:Б о ж и-
л о в. България при Асеневци, 93 — 95; Idem, La famille des Asen, 141 — 1.42.
20
сестра Елена (I, №37) или пък на един Теодор Синадин,свързан с визан-
тийските Асеневци, да бъде (чичо) нацар Иван Александър7 °. Фами-
лията във Византия е значително по-многобройна от българските си род-
ники — 83 души, от конто 55 мъже и 28 жени.
Византийските Асеневци проявяват още по-ярко изразено съзнание
за принадлежност към една царствуваща фамилия, към една династия,
показват още по-демонстративно своя esprit de corps. Йоан III Асен, ма-
кар и в изгнание, си остава „цар на България” (II, №1); за същото до-
стойнство претендира и първородният му син Михаил Асен (II, №4). Пред-
ставителите на различии поколения не пропускат да отбележат, че произ-
хождат от „блестящий, великолепния василевс на Мизите Асен” (Михаил
Асен — II, №23)7 *, че водят началото си от благороден корен (Исаак
Асен — II, №40)7 2, че са потомци на забележителния род на Асеневци
(Мария Цамблакина Палеологина Асенина — Приложение I, 3, №1)70 71 72 73,
че в жилите им тече императорска кръв (Тома Палеолог Асен — Прило-
жение I, 6, №1)74. Всичко това им отрежда място сред най-благородни-
те византийски фамилии, непосредствено до Палеолозите7 5.
70 Б о ж и л о в. Цар Иван Александър, 160 — 162; тук. Приложение II, № 1.
71 S. G. Mercati Suite poesie di Niceforo Gregora. — BzMercati. СВ, I, p. 1492
MiyarjA yap 'Aoav yepeil п&от] к 66 ос
KcopotoptIpov ттаТс бс кер rraic ёт]р
ayXaaio Миосбг (SaotXeoc ’Аоад todXov те,
72 flapttpop. ПП, I, o. 211:
*0 pep ye №r)<; evyepovs opirrft
xai ^aoiXiKUP atparcaP ЛтгоотпЙос
KXtfoiv Чоашик ’Аоад ёк yAwc.
73 Карт pop. 1,0. 216:
Мтггпр ^’Aoapcop rov irejufiXenrovy^oiK
кш 7iop>pvpapdou<: eiopueioa rffc pftrp:.
74 Л&ртрОР. NE, 20,1926, o. 10:„Thomam Palaeologam ex Graecorum Imperatorum
sanguine ortum sua-ex”.
73 E. F о 1 1 i e r i. II poema byzantino di Belisario, Atti del convegno intemazionale
sul tema: La poesia epicale la sua formazione, Roma, 1970 (Accademia Nazionale dei
Lince., Anno CCCLXVII — 1970, Quademo No 139):
EvpedVP Катакои^г]рб<:, PaXXrjc, ПаХаюХо'уос,
’Аоаи?с бё ка! Каокарк кос КорорЬс: ка1 Доикас
к al papTvpodoiP Ъдиса к ат А. тш ВеХюартр
(р. 662)
ttXtjiDoc ivbpaiV етгё&арар йтгё пор Брор та рёрг/,
yqvp'is (тф октттрор, птхраХ ек тсор ттыхсор йрдрштиор
оите 'Ao&poi *oaotv оОте ПаХсиоХб-уа.
(р. 630)
Kat тотес oup pi йрхортк У^уоир top flaaihea,
’Аоартр: те кал Каакарк кал Каток out; турайк.
Дойкам, 'Аотрйч ка1 Кадагбс ка! 6 ^i-п'Ко^атб.т^т^,
ПаХагоХауос, Прсуктас, Фрадт^с ка! Aourap^oi,
РаХХт?? ка! Rpipucfipux кш Кортоате>рараи)1,
*6Xoi tf>ajp<i^oupKal\a\ovpbib-тор BeXiaapw
(р. 636)
21
Само произходът не бил достатъчен, за да могат Асеневци да заемат
място сред върховете на византийската аристокрация. Първото сродя-
ване с Палеологовата династия, осъществено чрез брака на Йоан II
Асен с Ирина Палеологина и затвърдено с други подобии бракове, дал
право на представители на фамилията да се наричат официално tfetoc и деь.
на византийските василевси (Константин Асен, Исаак Асен, Анна Асени-
на Палеологина — II, №31, 40, 41). Но сполучливите брачни съюзи на Асе-
невци не се ограничили с Палеолозите. Сред партньорите и родственици-
те им срещаме Кантакузин, Дука, Ласкарис, Торник, Раул, Меликес —
най-блестящите късновизантийски фамилии. Впечатляваща изява на
тази брачна политика е Йоан Дука Ангел Палеолог Раул Ласкарис Торник
Филантропин Асен (II, №57)! Това съюзяване на Асеневци с други знатнн
фамилии им позволило да бъдат постоянно сред онази върхушка, конто
управлявала империята до нейното падане. Особен© изключително било
положението в годините 1347— 1354: Ирина Асенина (II, №17) е съпруга
на Йоан VI Кантакузин и византийска императрица; тяхната дъщеря
Елена е омъжена за Йоан V Палеолог и е другата законна василиса; си-
нът им Матей Кантакузин, който понякога използува и фамилното име
Асен, е съимпэратор, а двамата братя на Ирина Йоан и Мануил Acps
(II, №14 и 15 са деспоти!
Една по-ясна, но далеч непълна картина на позициите на Асеневци
в късновизантийското общество могат да ни предложат данните за
мястото на членовете на фамилията във византийската рангова табли-
ца. Сред тях има: 3 деспоти — Йоан III Асен (II, №1), Иоан Асен (II,
№14) и Мануил Асен (II, №15); 3 севастократори — Йоан Асен (П,
№14), Мануил Асен (II, №15) и Андроник Асен (II, №33); 2 панипер-
севасти — Исаак Асен (II, №7) и Андроник Асен (II, №33); 1 велик дук—
Исаак Асен (II, №7); 2 велики примикирии — Мануил Асен (II, №15) а
Андроник Асен (II, №19).
Миозина от Асеневци са заемали длъжности на управители на от-
делни области или градове (ке^аХ , архсаг, ^тнкратаЗг,
где, t>LOiKT)TT]<;): Андроник Асен (II, №6 — Морея), Михаил Асен (II.
№4 — Мелник), Михаил Асен (И, №23 — Лемнос), Йоан Асен (II, №14 —
Перитеорион), Мануил Асен (II, №15 — Виза), Андрей и Михаил Асен
(II, №20 и 21 — Мистра), Павел Асен (II, №53 — Константинопол), Матей
Асен (II, №54 — Коринт), Димитър Асен (II, №59 — Мухли), Мануил
Ласкарис Асен (II, №71 — Имброс) , Александър Асен (II, № 82 — Им-
брос). Към този списък трябва да се добавят и командуващите отделив
военни операции — Михаил Асен (II, №4), Константин Асен (II, №9).
Мануил Асен (II, №15), Андроник Асен (II, №33) — и натоварените
с извънредни дипломатически мисии — Константин Асен (II, №9), Па-
вел Асен (II, №53), N. Асен (II, №68), Михаил Асен (II, №78).
Византийският клон на фамилията също има многобройна и разно-
посочна бсаотгора. Асеневци или Асеневки се появяват във франкска
Морея, Трапезунд, Кримска Готия, Молдова, Кипър, Венеция'6. След
падането на империята Асеневци следват основните пътища на византий-
ската емиграция, конто водят предимно към Италия — срещаме ги във
Флоренция, Милане, Мантуа. Особен© важен е този клон на фамилията.
Вж тук, Приложение I, № 1 — 5.
22
който се установява в Неапол и заедно с този от Кефалония стават двата
основни центьра на Асеневци през столетията, последвали завладяването
на Константинопол* 7 8 7.
* * *
Всяко просопографско изследване се основава на определени прин-
ципи, добре познати на специалистите. Но тъй като една книга,посветена
на фамилията Асен, има своите особености, трябва да завършим тези
уводни думи,като отбележим няколко основни неща:
I. Подбор на лицата. В просопографския списък, съставен от автора
и залегнал в основата на книгата, са включени не само лица, конто носят
фамилното име Асен, тъй като понякога това е формален белег и невина-
ги говори за принадлежност към фамилията (достатъчно е да отбележа
само Константин Тих или Матей Кантакузин, който се подписва и Матей
Асен). Сред издирените личности не са малко онези, конто не са известии
с името Асен (или поне не са споменати с него в изворите), но безспорно
принадлежат към фамилията.
II. Строеж напросопографскатастатия. Преди половин столетие
В. Лоран изготви модела за просопографска статия, а именно: възможно
по-кратки, но пълни cunculum vitae и cursus honorum, придружени с
изброяване на всички извори, в конто е споменато въпросното лице
и специалната литература, която му е посветена78. Този принцип, прило-
жен едва през последните години7®, се оказа подходящ за лица и фами-
лии, конто не са достатъчно известии, за конто няма особено много из-
вори и литература,и може да се използува сполучливо в речници и ком-
пендиуми (PLP). Но когато обект на изследване е фамилия, заемала място
сред върховете на обществото, фамилия, която още с появата си се е
превърнала в царска династия, фамилия, която е излъчила из своите сре-
ди петнадесетина царе и редица личности, оставили крайни дири в исто-
рията на България и Византия, посочениятот френския учен подход
е неподходящ. Ето защо смепринудени да изберем другия път: подробно
изучаване на фамилията и на всички нейни членове в хронологически
и генеалогически ред без специално отделяне на изворите и литерату-
рата — път, защитен най-добре от Д. М. Никъл и Д. Полемис80.
III. Структура на книгата. По-особената история на фамилията
Асен (преди всичко нейната biaoiropa) предлага и малко по-особена
структура на изследването. Книгата се състои от две основни части:
част I „Асеневци в България” (I, № 1 — 58) и част II „Асеневци във
Византия” (II, № 1 — 83). Тази подредба нарушава до известна степей
хронологическия принцип, но в замяна на това следва строго родослов-
ния и дава много по-ясна представа за фамилията. Към основния текст
' ‘ Пак там, Приложение I, № 6 — 7.
78 V. L a u г е n t. La famille byzantine des Aaron et ses homonymes—EO, 33,
1934, 391 — 395; Вж също: BZ, 65, 1972, 92 — 99.
7®Schmalzbauer. Die Tomikioi; H a n n i c k-S chmalzbauer. Die
Synadenoi; J e a n-F. V a n n i e r. Families byzantines les Argyroi (IXе — XIIе si^cles).
Pans, 1975.
8® N i с о 1. Kantakouzenos; P о 1 e m i s. The Doukai.
23
на книгата са добавени две групи приложения. Първата трупа (I, 1 — 8)
обхваща диаспората на византийския клон на фамилията. Във втората са
разгледани отделни въпроси, конто имат особено важно значение, но чие-
то изучаване на съответното място в книгата би нарушило стройността
и прегледността на изложението (II, № 1, 2, 3 и 6); или пък са изследвани
извори, конто имат пряко отношение към отделни личности или пробле-
ми, разглеждани в книгата (II, № 4, 5, 7 и 8).
24
ЧАСТ1
АсенеВци
В България
(1186-1396)

№1. ИВАН I АСЕН —БЕЛГУН (1186 — 1196)
Иван Асен1, наречен също Белгун2, е син на N. Асен; по-малък брат
на Теодор-Петър3 и по-голям от Калоян. Оскъдните извори го представят
като един от най-изтъкнатите български първенци, чийто произход се
корени в онази нова българска аристокрация, формирала се в темата
Паристрион (севернобългарскитеземи) през XII в.4 Едно неясно сви-
детелство на Робер дьо Клери (френският рицар смесва Иван Асен с
Калоян?) идва да ни подскаже, че Асеневци (?) са отглеждали коне за
нуждите на византийския императорски дом°, но за съжаление то не
се потвърждава от други извори.
С Иван Асен се срещаме за църви път през късната есен на 1185 г.
Ако се доверим на Никита Хониат, по това време Иван Асен с Теодор-
Петър се явили при император Исаак II Ангел, който се намирал в Кипсе-
ла, и поискали да бъдат зачислени в ромейската войска и да получат
едно село в Хемус6. Това известие на византийския историк се тълкува
различно. Докато някои учени го схващат като желание на двамата
братя да постъпят в армията, която воювала срещу норманите7, други са
склонни да видят у него стремеж за проникване в стратиотския (прони-
арския) институт8. Известно е как е приключил този епизод: искането
не само било отхвърлено, но и Иван Асен, който бил „по-дързък” от два-
мата братя, по заповед на севастократор Йоан9 бил ударен по лицето
като наказание за „нахалството”10.
Никита Хониат и повтарящият го Теодор Скутариот поставят този
инцидент в основата на въстанието на българския народ срещу византий-
ского господство11. Наистина и двамата не пропускат да отбележат,
че „мизите явно замисляли въстание ; в началото те се колебаели,
но били подбуждани от Асен и Петър”12. Твърде много е писано за при-
чините, довели до въстанието, и за обстоятелствата, конто благоприят-
ствували неговото избухване13, за да се спираме подробно на тях. Не-
важного в случая е да се разкрие ролята на Иван Асен и Теодор-Петър
в освободителната борба на българския народ. Осъществяването на това
намерение е улеснено от Никита Хониат — нашия основен извор, който
почти идентифицира въстанието с действията на неговите ръководители.
Самого начало на освободителното движение показва по най-убеди-
телен начин личните качества на Иван Асен14; способността да прецени
удобния момент, умението да се възползува и от най-дребното обстоятел-
ство. Като оставим настрана общата криза, обхванала Византийска-
та империя, и двете основни причини, способствували за разпалването
на въстаническия план у българите — норманского нашествие и извън-
редният дань к във връзка със сватбата на Исаак II Ангел,— бихме искали
да наблегнем на един любопитен момент: култа към св. Димитър
Солунски. Днес бихме характеризирали този момент като чудесно про-
27
явление на провиденциализма на средновековния човек, но за епохат
конто ни интересува, той е бил твърде съществен. Но нека се върнем на
писаното от Никита Хониат. Според византийския автор Иван Асен и
Теодор-Петър, с цел да подтикнат българския народ към бунт, издиг-
нали „храм на името на великомъченика Димитър”. Пред събрания на-
род — вероятно по повод освещаването на църквата — двамата братя
не се поколебали да развият идеята си, че бог е отредил „свобода на
българския и на влашкия народ”15. Сигнал за това божие благоволение
била съдбата на Христовия мъченик Димитър, който напуснал солунча-
ни, тамошния храм (базиликата „Св. Димитър”), ромеите изобщо, и„до-
шъл при тях (българите), за да им бъде помощник и покровител в дело-
то”16. Зад думите на Хониат не е трудно да се прозре истината: превзе-
мането на Солун от норманите (24 август 1185)17 било отдалено не само
на силата на врага, но и на друго обстоятелство: вековният покровител
и патрон на града , чудотворецът св. Димитър изоствил Солун и негови-
те жители, напуснал своя храм и потърсил убежище другаде. Иван Асен
не пропускал да се възползува от този факт и да разгласите солунският
мъченик и чудотворец се приютил сред българите, в Търново.Присъствие-
то на една икона, изобразяваща светеца, спасена от опожарения Солун18,
новопостроеният харм и мълвата, умело разпалвана от Иван Асен и не-
говия брат, дали на въстаниците необходимата духовна и идейна опора.
Останалото дошло от само себе си.
Началото на въстанието било съпроводено и от още един важен мо-
мент — идеологически и практически. И тук пак трябва да видим зами-
съла на Иван Асен. За какво става дума? Първите стъпки на въстаналия
народ били свързани с един твърде важен акт: Петър увенчал главата си
със златна корона и обул червени обувки — т. е. инсигниите на най-вис-
шата царска власт (Скутариот добавя, че се нарекъл „цар на българи-
те”19). Това обаче не било всичко. Въстаниците се отправили към Пре-
слав, бившата престолнина на българското царство, но не сполучили да
го овладеят и влязат в него20. Тези действия не са трудни за разгада-
ване. Двамата братя твърде ясно и категорично са изразили своите наме-
рения: ръководеното от тях въстание не е обикновен, спонтанен бунт
на недоволни, а организирано движение за възстановяване на българското
царство. Царската титла на Теодор (приел и името Петър) и опитът за
коронация в Преслав (само така може да се обясни този поход) били
убедителна демонстрация на историческата традиция и не по-малко
убедително свидетелство за проявената приемственост между освобо-
дителното движение и руините на Първото царство21. Освен всичко дру-
го този изключително важен държавен акт — „номер едно” в историята
на Второто българско царство — служил като храна за ентусиазма на
въстаналия народ.
Каква е била роля та на Иван Асен в тези събития? Тъй като на този
въпрос ще се спрем по-нататък, тук ще отбележим следното: всички из-
вори поставят на челно място по-малкия брат и независимо от това,
което ни съобщава Хониат (коронацията на Петър), с пълно основание
бихме могли да приемем, че ръководството на въстанието е било в рь-
цете на Иван Асен, че всички основни замисли са били негово дело,
че и той от самото начало е приел царската корона и царската титла22.
Нека сега се върнем на самото въстание. Едва ли трябва да се съмня-
ваме, че първите действия на българите,умело ръководени от Иван Асен,
28
са били бързи, резултатни и успешни. По свидетелството на Хониат още
в самого начало (пролетта на 1186) 23 въстаниците овладели „градчета-
та и населените места оттатък Хемус”24. Очевидно Иван Асен е имал
една основна стратегическа цел: освобождаване на земите между р. Ду-
нав и Стара планина (византийците не са могли да контролират северно-
дунавските области), конто трябвало да послужат за сигурна база при
настъплението на юг от Балкана. Тази основна цел не изключвала и от-
делки действия в другите краища на българските земи25.
Едновременно с първите сполучливи действия Иван Асен трябвало
да се подготви и да очаква ответната реакция на империята. И тази реак-
ция не закъсняла. През ранното лято на 1186 г.26 император Исаак II Ан-
гел потеглил лично срещу въстаниците27. Българите били заели старо-
планинските проходи, но ромеите успели да ги преодолеят и да достиг-
нат до центъра на освободителното движение28. Иван Асен, въпреки че
бил изправен пред по-многобройната и значително по-добре организира-
на византийска армия, не се поддал на паника. Неясните сведения показ-
ват, че след като не могъл да се справи със сила, той решил да излезе
от тежкото положение чрез преговори. За крайния резултат от тези прего-
вори можем само да се досещаме: Исаак II Ангел решил, че може да
възложи управлението на земите между Дунав и Стара планина на двама-
та братя (или само на Петър?) 29. След това той изгорил все още непри-
браните от полето кръстци зърнени храни и без да възстанови византий-
ските гарнизони се завърнал в Константинопол30.
Оттеглянето на византийците било сигнал за възобновяване на
въстаническите действия. Лично Иван Асен или изпратени от него хора
преминали в земите на север от Дунав и скоро се завърнали с „много:
бройна съюзническа войска” от кумани31. Този път намеренията на Асен
били изразени още по-категорично: българите не щели да се задоволят
само с управлението на Мизия (в случая Северна България32), но пре-
следвали една основна цел — да се обедини управлението на мизи и на
българи, „както било някога” (ок nakai по-rt 77г)33.
Последвалите събития са познати само в основни линии. Никита
Хониат, след като обвинява императора, че не потеглил лично срещу
българите, съобщава, че с ръководството на военните действия бил на-
товарен севастократор Йоан Дука Ангел, чичо на Исаак II34. Той повел
умело кампанията, но скоро бил отстранен, тъй като „гледал към цар-
ската власт”35. Следващият стратег бил кесарят Йоан Кантакузин36.
Той недооценил качествата на Иван Асен (най-често той ръководел дей-
ствията на българите) и в едно нощно сражение бил напълно разбит.
Никита Хониат с прискърбие и възмущение отбелязва, че двамата братя
взели и облекли златотканите дрехи на кесаря и преминали пред побе-
доносната си войска. Тази победа им позволила да пренесат военните
действия в Тракия37. Така дошъл редът на Алексий Врана — победителят
на норманите. Но той вместо да се отправи към България, насочил пове-
рената му войска срещу Константинопол, проявявайки открито своя
стремеж към императорската корона38.
Този метеж в империята, приключил през пролетта на 1187 г. с ги-
белта на претендента39, позволил на Иван Асен и на неговия брат да си
отдъхнат, да наберат сили, да организират армията си и да започнат
постоянни и все по-опасни действия из пяла Тракия. Български отреди
се появявали на различии места, избягвали основните византийски сили,
29
нанасяли удари там, където не били очаквани. Хониат специално под-
чертава, че „това вършеше единият от братята — Асен”40. В едно сраже-
ние край Лардея той едва не разгромил византийците, предводителству-
вани от императора; след това постигнал успех край Берое, а сетне
опустошил селищата край Филипопол (Пловдив) 41.
Обезпокоен от засилващата се мощ на българите, объркван от такти-
ката на Иван Асен, Исаак II Ангел решил да нанесе решителен удар на
българите, като пренесе войната на север от Стара планина. През късната
есен на 1187 г. той достигнал до Триядица (София), но започналата зима
го принудила да се завърне в столицата и да отложи намеренията си за
следващата година43. През пролетта на 1188 г. Исаак II Ангел предприел
втория43 си поход срещу възобновената българска държава. Никита
Хониат, чиито описания в други случаи, много по-маловажни, са твърде
разточителни, тук е съвсем лаконичен: императорът достигнал до Север-
на България, три месеца обсаждал крепостта, наречена Ловеч, без дапо-
стигне успех, и се завърнал в Константинопол. Каистина той успял да пле-
ни съпругата на Иван Асен — Хониат не съобщава при какви обстоятел-
ства — и да вземе за заложник най-малкия брат Калоян, но независимо
от това работите отивали към по-лошо. Обикновено се приема, макар
че разказът на Никита Хониат е непълен и неясен, че тази кампания
приключила със сключването на мирен договор между двете страни,
известен като Ловешки мирен договор44. Ние не знаем съдържанието
на това споразумение — ако то действително е съществувало — и на него
в никакъв случай не бива да му се приписва стойност, каквато то не е
имало45. Но едно е безспорно: несполучливият поход на Исаак II Ангел
през пролетта — лятото на 1188 г. освен моралното си въздействие
отбелязал и края на един период в освободителните борби на българите,
довел до възобновяването на българската държава, до обявяването
на държавния суверенитет чрез избора на цар и освобождаване на значи-
телна част от българските земи4 6.
Краят на кампанията от лятото на 1188 г. означавал само временен
отдих за Иван Асен и неговия брат. Осъществили добре първоначалния
си замисъл, двамата братя изчаквали удобния момент, за да пристъпят
към изпълнението на своята програма максимум, която според Хониат
целяла обединението на мизи и българи под едно управление, т. е. осво-
бождаването на основните български земи — Мизия (Северна България),
Тракия и Македония47. И удобният момент настъпил твърде скоро.
Вначалотона 1189 г. до българските предели достигнала армията на
Фридрих I Барбароса — една от основните сили в Третия кръстоносен
поход48. Иван Асен и Петър не пропускали да се възползуват от тази
възможност: докато кръстоносната армия пребивавала в Ниш, там при-
стигнали български пратеници, конто обещали помощ на германский
император срещу Исаак II Ангел49. Това първо известие за българо-гер-
мански връзки не разкрива истинското намерение на Иван Асен и Петър.
Но следващото пратеничество вече показало основната цел на двамата
братя. Пристигналото в Адрианопол посолство предложило на Фрид-
рих I „40 000-на армия срещу константинополския император, ако
германският владетел положел на главата на Петър (Калопетър) импера-
торската корона на гръцкото кралство” (,,... coronam imperialem regni
Grecie)50.
30
Това известие, което за щастие се намира в два независими един
от друг извора, е твърде интересно и важно. То по най-убедителен начин
разкрива външнополитическата програма на въаобновената българска
държава, конто възхожда към pax Symeonika51. Едва стьпила на крака,
България прегърнала идеята, конто по времето на пар Симеон направила
от нея една от великите сили в Европа. Това искане, отправено към импе-
ратора на Свещената Римска империя — един от двамата владетели,
приели наследството на някогашната Римска империя, — представя
в съвсем друга светлина акта, извършен в Търново през ранната пролет
на 1186 г.: коронацията на Петър,при конто били използувани инсигнии-
те на императорската власт, не била обикновено прогласяване на вожд
на въстание или дори на владетел, а имала стойността на Renovatio
imperii. Иван Асен и Петър, когото наричали „император на гърците” —
така поне твърди Ансберт, — решили да се възползуват от затруднения та,
конто изпитвал Фридрих 1,и да придадат законен вид на стореното в
"ългарската столица. Едновременно с това те смятали, че практического
осъществяване на голямата идея — унищожаването на Византия — тряб-
вало да стане съвместно с кръстоносците. Тъкмо по този път най-лесно
би се стигнало и до освобождението на всички български земи и обеди-
няването на всички българи52.
Краят на преговорите с Фридрих I Барбароса е известен. Герман-
ският император, въпрекц че дал благосклонен отговор на българското
пратеничество, впоследствие предпочел да се споразумее с Византия и
да продължи пътя си към Светите места, вместо да се вплете в една
война на Балканите. Заминаването на кръстоносците не само лишило
Иван Асен и Петър от възможен съюзник срещу империята, но и отново
нзправило лице в лице България и Византия. И сблъсъкът не закъснял.
През 1190 г. Исаак II Ангел решил отново да потегли на поход сре-
_у България, тъй като българите и куманите „постоянно нападали”
подвластните на ромеите земи. Едва ли трябва да се съмняваме в твър-
дението на Хониат, че българите постоянно безпокоели ромейските пре-
дели (познатата политика на Иван Асен) —вероятно български и куман-
ски отреди непрекъснато кръстосвали Тракия, особено след изтеглянето
на армията на Фридрих I Барбароса. Но намеренията на Исаак II Ангел
едва ли са се ограничавали с възпирането на тези набези. Неговите дей-
ствия показват, че той решил да сгори нов (може би последен) опит да
чнищожи възобновената българска държава. Византийският император
отново проникнал в земите отвъд Балкана, този път по Черноморского
крайбрежие53. Добре екипираната армия, подпомогната от флот, който
трябвало да съдействува на основните сили, като попречи на куманите
да преминат Дунава54, била сериозна заплаха и Иван Асен решил да се
затвори в Търново55. Неговият план и този път сполучил. Исаак II Ан-
гел, уплашен от възможно нападение в гръб, вдигнал обсадата на бъл-
гарската столица и се отправил на юг. Но в един от старопланинските
проходи (вероятно Тревценския) българските войски нанесли голямо
поражение на византийците. Самият император едва се спасил с бягство,
като се почувствувал в сигурност едва след като пристигнал в Берое56.
Победата в кампанията през 1190 г. показала още веднъж войнските
качества и добродетели на Иван Асен, неговото тактическо умение и
стратегическо мислене. За разлика от първите два похода на север От
Балкана този път Исаак II бил принуден не само безславно да се оттег-
31
ли, но и по време на това отстьпление понесъл големи загуби в човешки
сили. Но по-голямото значение на победата в Тревненския проход се крие
в нейния морален отзвук. Още веднъж,и този път окончателно, тя демон-
стрирала по убедителен начин, че България съществува, че не може да
бъде унищожена, че нейните съдбини се ръководят от човек, достоен да
изпълни тежките повели на времето. Победата през 1190 г. била сигнал
за тотално настьпление на българите в Тракия и Македония.
Действията на Иван Асен през следващите пет години могат да
бъдат характеризирани само с една фраза: усилия за постигане на целта,
поставенаоще в 1186 г. — освобождение и обединение на всички българ-
ски земи. Тези усилия били осъществени с помощта на умела и гъвкава
тактика. Българският цар разчитал на краткотрайни кампании, на бързи
операции, на светкавични походи, конто невинаги носели териториални
придобивки, но непрекъснато тревожели империята.
Друга отличителна черта на военните планове на Иван Асен била по-
стоянната, и то твърде бърза, всеки път неочаквана смяна на посоката
на нанасяния удар. Така през 1191 г. (или 1192) българите се появили
по Черноморского крайбрежие и превзели Варна и Анхиало. И докато
Исаак II Ангел възстановявал своето господство над опустошената об-
лает, Иван Асен се прехвърлил в западните части на полуострова и овладял
Сердика, Ниш и Стоб57. А наскоро след това български отреди се появи-
ли в околностите на Филипопол5®.
Исаак II се опитал да противодействува с различии средства. Така
например той възложил надеждите си на своя братовчед Константин,
когото назначил за стратег и изпратил в Пловдив59. Но твърде скоро
младият и енергичен военачалник бил арестуван, тъй като замислял
заговор срещу василевса. Веднага след това Иван Асен повел войските си
на поход и през Сердика, Пловдив достигнал до Адрианопол60, а край
Аркадиопол нанесъл поражение на византийците, предводителствувани
от Алексий Гид и Василий Ватацес61, показвайки очертаващото се пре-
възходство на българската държава.
При това положение на Исаак II Ангел не оставало нищо друго
освен да интернационализира конфликта и да се справи с България,
използувайки външна помощ. За да подготви попето за подобна акция,
византийският василевс потеглил на поход срещу сърбите62, конто били
в съюз с България още от времето на Третия кръстоносен поход63.
След известна сполука той пристъпил към изпълнението на втората част
от плана си: потьреил сътрудничеството на тъета си унгарския крал
Бела III и се уговорил с него за съвместни военни действия срещу Бълга-
рия през пролетта на 1195 г.64
Планът на Исаак II Ангел бил добре замислен, но останал само план.
Когато василевсът се подготвял за самата кампания, заговорът, органи-
зиран от брат му Алексий, сполучил и той бил свален от власт, лишен
от зрение и хвърлен в затвор. Новият император имал достатъчно грижи
около утвърждаването си на престола и не само се отказал от замислена-
та военна кампания срещу България, но и се опитал да сключи мир с
Иван Асен. Никита Хониат специално подчертава неговите усилия, пи-
шейки недвусмислено, че Алексий III Ангел първи сторил крачка към
мира, който не бил постигнат, тъй като условията на Иван Асен били
„безчестни за ромеите”65. Византийският историк не уточнява какви са
били исканията на българите и това е дало възможност на учените за раз-
32
лични тьлкувания66. Безспорно този въпрос заслужава по-сериозно вни-
мание, тьй като засяга политическите планове на Иван Асен. Склонни сме
да приемем, че по това време българският цар не е имал сериозни намере-
ния за мир. На България в 1195 г. не бил нужен сигурен и продължите-
лен мир, който би й затворил пътя към решаването на основната цел —
освобождението и обединението на всички български земи. Иван Асен
не само че не желаел да се откаже от плановете си или поне да ги от-
срочи, но съзирал, че моментът е твърде удобен за тяхното осъществя-
ване: новият василевс трябвало да се погрижи преди всичко за собствено-
то си положение; но по-важно било друго — за първи път от началото на
освободителната борба имперйята проявила слабост и потърсила мира.
При това положение Иван Асен решил, че трябва да постави такива усло-
вия, конто биха принудили византийците сами да се откажат от желания
от тях мир. Това неприемливо, „безчестно” искане, което възмутило Ни-
кита Хониат, би могло да бъде само едно:искането, отправено към Фрид-
рих I Барбароса българският владетел да получи короната на византий-
ски василевс. Но този път това искане било отправено към Константино-
пол и Иван Асен не останал изненадан от отговора, защото го очаквал.
Нещо повече — отрицателният отговор му бил необходим, за да оправ-
дав, ако станело нужда, по-нататъшните си военни действия срещу Визан-
тия67.
Едва византийските пратеници напуснали Търново и Иван Асен,
без да губи време, пристьпил към изпълнение на намеренията си. Този
път той оставил Тракия на спокойствие и насочил своя поглед към се-
розападните части на полуострова и Македония. Категорични сведения
в изворите липсват, но анализът на по-късните известия показва, че
към това време били освободени и присъединени към българската дър-
жава областите на Белград и Браничево68. Оттам Иван Асен се спускал
на юг и наложил трайно своята власт над Сердика (София) — по това
време той пренесъл мощите на Иван Рилски (който наскоро маджарите
били върнали в Сердика) в Търново69. Придвижвайки се по долината на
Струма, той достигнал до Източна Македония, където в едно сражение
край Серес разбил изпратената насреща му византийска армия и пленил
нейния стратег Алексий Аспиет70.
През следващата 1196 г. Иван Асен продължил настьплението си
в същата посока. Хониат съобщава, че с „още по-голяма самоувереност”
той нападнал „областите около Стримон и Амфипол”. И пак край Серес
се срещнал с нова византийска армия, този път командувана от импера-
торский зет — севастократор Исаак. Сражението завършило с пьлна побе-
да на българската армия, а самият Исаак, който не разбрал „военната
хитрост и измама” на Иван Асещ„бил пленен”71.
Победоносните действия на Иван Асен, за когото нимало препятствия
на бойното поле, били спрени изненадващо, и то по друг начин: българ-
ският цар бил убит от Иванко72. Твърде много е писано за характера на
първия антидинастически заговор в историята на Второго царство. Моти-
вите за стореното от Иванко са търсени в социални'3 и етнически про-
тиворечия7^, в противодействие срещу голямата централизация на
държавата (?)75, а понякога само се констатира фактът, без да се търси
неговото обяснение76. Струва ни се, че в случая не бива да се надхвър-
ля онова, което намираме в изворите. Да се намира там това, което го
няма — и да се пренебрегва очевидното. Г. Акрополит не съобщава об-
3 Фамилията на Асеневци. ..
33
стоятелствата, при конто бил погубен Иван Асен. В замяна на това Ники-
та Хониат е по-многословен. Разказът на византийския историк е изгра-
ден по следната схема: византийски свещеник, пленен край Серес, пред-
сказал на Иван Асен, който не пожелал да го освободи от плен, че краят
на живота му е близък и че той няма да дойде по естествен път7 7. Следва
изпълневието на това предсказание и като основен двигател е посочен
личният елемент (отношенията Иван Асен — Иванко)7 8, но за да обясни
последвалите събития в Търново, Хониат предпазливо съобщава за съ-
ществуването на „съучастници в делото” (. . . тоТч rov epyov ovvioropoi)
и най-сетне с известна неохота той ни уведомява: „говореше се (еХб7ето),
че убийството било извършено по внушение на севастократор Исаак”79
Смятаме, че тази схема, начеваща с провиденциализма и завършваща с
ръката на Византия, е твърде прозрачна. Трябва малко усилие, за да се
прозре истината: Иван Асен ставал все по-силен и по-страшен враг
за Византия Тъй като той не можел да бъде спрян на бойното поле,
трябвало да бъде отстранен с други средства. Едва ли можем да се съмня-
ваме, че севастократор Исаак е сполучил да намери подходящий човек
в лицето на Иванко, да го убеди, че е достоен да поеме царската корона
и да го увери в пълното съдействие на Византия. Останалото било лесно.
А това, че Исаак починал преди убийството, не променя нещата.
Един от основните въпроси около личността на Иван Асен, по който
и до днес липсва единомислие, е годината, когато той е бил прогласен за
български цар. Различните автори приемат, че това е станало през 1187
(1188)80,119081,1191г.82 Струва ни се, че е излишно да разглеждаме
подробно и критично всички мнения, тъй като това би ни отвело не-
нужно далече. Единственото, което си заслужава да бъде сторено, е да се
обърнем към изворите. Какво намираме там? По характера и стойността
на сведенията те могат да бъдат обособени в две групи. Първата е съста-
вена от съвременни на двамата братя автори: Никита Хониат (а след него
Скутариот и Ефрем) познава като цар само Петър; той единствен говори
за коронясването на по-големия брат; в повечето случаи Иван Асен
и Петър се споменават заедно, но в онези случаи, когато става дума за
единил от двамата, почти винаги това е Иван Асен. Подобна картина
намираме и в Historia peregrinorum и Ansbert: владетелят е Петър (негови-
те хора го наричали „император на гърците”)83, той моли за „импера-
торската корона на гръцкото кралство”(1189), но редом с него винаги
е и Иван Асен („. . .Kalopetrus quicum Assanio fratre suo dominabantur...”).
Втората трупа също e разнородна. Българските извори са единодуш-
ии: в „Синодика” и в помениците Иван Асен е посочен като първи
български цар след възобновяването на държавата, който „освободил от
гръцко робство българския народ”84. В една от припискитекъм средно-
българския превод на Константин Манасий с казано категорично: „ ЛсБнъ
царь клъгаршм пръваго ” 8\ В агиографския и химнографския цикьл
за Иван Рилски като български цар е посочен Иван Асен86. Същите из-
вирй 'Л71ТА чя ^илменават Петър, или го поставят на втори план и на второ
място в списъка на царете. Писаното от Георги Акрополит се
плътно до старобългарските извори: той „не познава” Петър като цар
и категорично отбелязва, че Иван Асен царувал в продължение на ре-
вет години87. Очевидно той не следва традицията на Хониат, а дру1
конто е твърде близка до българската.
34
Как биха могли да бъдат примирени тези две, на пръв поглед разми-
ваващи се традиции? Няма съмнение, че в самого начало на въстанието
Петър е бил обявен за цар; и това става не само акт № 1 на възобновена-
та държава, но и акт, който символизирал възобновяването на българска-
та държава. Но българската традиция ни задължава да приемем и дру-
гого: след като отминал първоначалният ентусиазъм и се полагали ос-
новите на дьржавния апарат, за цар бил провъзгласен и Иван Асен — не-
говите качества саго наложили88; по този начин била създадена своеоб-
разна форма на държавно управление — двувластието, което съществу-
вало през първите десет години от историята на Второго българско цар-
ство8 9. Изворите са категорични: когато става дума за официален дър-
жавен акт, двамата братя стоят редом, но когато става дума за действия,
Иван Асен е човекът, който държи държавното кормило. Петър все пове-
че и повече се оттеглял от реалната власт, запазвайки си само нейната
формапна външна изява. И за това можем да се доверим на Акрополит:
Петър се е оттеглил в отредения му апанаж; обхващащ главно Преславска-
та облает90. И едва след убийството на Иван Асен властта „отново мина-
ла изцяло" в негови ръце91, както пише Хониат, който е забравил,
че никъде не е отбелязъл оттеглянето на Петър от действителната царска
власт.
Иван Асен бил женен за Елена, ,,в ангелски образ наречена Евге-
ния”92. Според НикитаХониат93 по време на обсадата на Ловеч (лятото
на 1188) Исаак II Ангел сполучил да плени съпругата на българския
пар. Това известие е изолирано и ние не знаем кога и как тя е била ос-
вободена от византийски плен. От този брак Иван Асен имал двама си-
нове — Иван II Асен (I, № 7) и Александър (1,№ 8).
1 Във византийските автори срещаме само формата ’Aodr, а в някои западни
(Hist, peregr., Ansbert) — Assanius. Българските извори, конто са значително повече
на брой, предлагат и по-голямо разнообразие. ДсЪнь<Сготса lui Constantin Manasses.
Traducere mediobulgar&-facut& pe la 1360. Text p glosar de Ioan Bogdan. Bucurefti, 1922,
p. 202; К л. Иванова. Двенеизвестнистаробългарскижития. — Литературнаистория,
1,1977, с. 61; К л. И в а н о в а. Неизвестни служби за Иван Рилски и Михаил Войн. —
ИИБЕ, XX, с. 217; К л. Иванова. Български, сръбски и молдо-влахийски ки
рилски ръкопией в сбирката на М. И. Погодин. С., 1981, с. 125, 137, 277, 438 — 439
(стишни пролози, минен, месецослови); С т. Ко жух ар в. Неизвестен летописен
разказ от времето на Иван Асен II. — Литературна мисъл, 1974, 2, с. 128;№сЪнь :
И. И в а н о в. Поменици на българските царе и царици. — В: Й. Иванов. Избрани
произведения. Т. 1. С., 1982, с. 146,148 (Боянски и Погановски поменик); IШДННЪ
йсЪнь : Й. И в а н о в. БСМ1 2, с. 359 (Служба за Иван Рилскн): Попруженко.
Синодик, 4. 77, § 91 (Дринов прение); Житие на Иван Рилски от Патриарх Евтнмий
в Kaluiniacki. Werke, s. 23, 24; Първо и второ проложно житие на Иван Рилски
у Й. И в а н о в. Жития на Иван Рилски. — ГСУ ИФФ, 32, 1936, с. 54, 58; Й. И ва-
нов. БСМ2, с. 365. •
Името или прозвището Белгун ( БЪдгоунъ ) е засвидетелствувано
само в един извор: Попруженко. Синодик, с. 77, § 91 (Дринов препис). Ст. Мла-
денов доказва, че това име е както първобългарско, така и куманско. Неговият
корен е bol-, bel-, bil- (а не славянского бЪа ) — „зная”. Следователно ВЪАГОУНЪ
би трябвало да означава „знаещ”, „мъдър”, „умен”. Вж: Ст. Младенов. ПотеКло
и състав на среднобългарското БЪАГОУН Ь , прякор на цар Асен I. — Сп. БАН,
XLV, 22,1933, 49 — 66. Тюркският произход на това име бе убедително доказан
и от Цв. Тафраджийска. Тя го евързва с монголското Белгунотай, родоначалник
на племето Белгунут (Белгун + суфикс за мн. ч. — ут), и прие, че тоепрабългарско,
но не и куманско, както се твърди в: Български етимологически речник. С., 1971,
с. 17: Цв. Тафраджийска. Към въпроса за етногенезиса на прабългарите. —
35
В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината
на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, с. 46.
3 Вж тук, I, № 2.
4 Вж тук, предговора.
5 Robert de С1 а г i, р. 63, § LXIV; Г. Г. Л и т а в р и н. Влахи византийских
источников X — ХШ вв. — В: Юго-Восточная Европа в средние века. Кишинев, 1972,
с. 127 (авторът приема, че двамата братя са изпълнявали службага на „келатор”);
Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 23 (неприемливо обяснение).
6 N i с. Choniatae Historia, р. 369; Nic. Choniatae Orationes.. ©' 91 — 92;
Theod. Scutariota, 370 — 371.
7 И в. Дуйчев. Въстанието в 1185 г. и неговата хронология — В; Д у й ч е в.
Проучвания, II, с. 50.
8 Цанков а - Петкоз а. Асеневци, с. 26; История. Т. 3, с. 118
® За севастократор Иоан Ангел Дука вж: Р ol era is. TheDoukai, No 40, p. 87 — 88.
Ю Nic. Choniatae Historia, p. 369; T h e о d.S c u t a r i о t a,p. 370.
11 За въстанието съществува еравнително голяма литература. Вж: Ф. И. У с-
п е и с к и й Образование Второго болгарского царства. Одесса, 1879; 3 л а т а р-
с к и . История. Т. 2, 410 — 483; М утафчиев. История. Т. 2, 38 — 59; Дуйчев.
Проучвания, П, № 9 — 13, 44 — 90; Д у й ч е в. Въстанието в 1185 г. и неговата
хронология. — В: Д у й ч е в. Проучвания, II 38 — 67 ; Idem, La date de la revolte
dea Asenidea.— B; D u j c e v. Menioevo I, 341 — 348; Г. Г. Л и т а в p и н. Болгария и
Византия в XI — XII вв. М., 1960, 427 — 465; J. I. v an D i е t е п. Niketas Choniates.
Erlauterungen zu den Reden und Briefen nebst einer Biogranhicn. Berlin — New York,
1971, 66 — 79; А. П. К а ж д а и. Освобождение Болгарии из под византийского иго. —
Вопросы истории, 1973,11, 124 — 134; Цанкова-Петкова. Асеневци, 21 — 34;
G. Cankova-Petkova. La liberation de la Bulgarie de la domination byzantine. —
Buz. Bulg., V, 1978, 95 — 121; Ph. Malingou dis. Die Nachrichten des Niketas
Choniates iiber die Entstehung des Zweiten Bulgarichen Staates.—Bl£ovTWa, 10,1978,73 —
140; V. Gjuzelev, Neue Untersuchung iiber den Aufstandder Asenidea— Paleobulgarica,
1979. 4, 76 - 80; История. T. 3, 117 - 125.
12 N i с. C h о n ita e Historia, p. 371; Tehod. Scutariota, 371 — 372.
18 и в. Дуйчев. Въстанието в 1185 г. и неговата хронология. — В: Д у й ч е в.
Проучвания,II, 38 — 53; Цанкова-Петкова. Асеневци, 27 — 28; История.
Т. 3,118-119.
14 По-подробно вж тук, бел. 85.
18 За понятието „власи” вж тук, в предговора.
18 Nic. Choniatae Historia, р. 371 ;Theod. Scutariota, р. 372. За роля-
та на култа към св. Димитър в българското освободително въстание вж: Дуйчев.
Проучвания. I, N1 9: Въстанието на Асеневци и култьт на св. Димитър Солунски, 44 —
51; V. TSpkova-Zaimova. Quelgues representations iconographiques de Saint De-
metrius et I’insuyection des Asenides-premifere scission dans son culte ,,oecum6nique”— Byz.
Bulg., V, 1978, 261-267.
4 О в t г о go r sky. Histoire, p. 432.
18 Сведения за нея намираме в една епиграма на Т. Вал самой под надслов
„Към свети Димитър,намерен от василевса в жилшцето на въстакика Славопетьр”,—
Вж: Дуйчев. Проучвания. I, № 9, 48е- 49 (текст) ,49 — 50 (български превод);
V. Tipkova-Zaimova. Цит. съч., 262 — 263. Помпозният текст на Валсамон при-
крива съдържанието на епиграмата, но все пак се разбира, че въпросиата икона с лика
на солунския светец е намерена в Търново (?) по време на първия поход на Исаак II
Ангел.
18 Nic Choniatae Historia, р. 372; Т h е о d. S с u t а г i о t а, р. 372.
2® Nic. Choniatae Historia, р. 372; Theod. Scutariota, р. 372
21 Подробно за приемстненостга: I v. D u i <5 е v. Le problAme de la continuity
dans I’histoire de la Bulgarie mMi^vale. — B: Aspects of the Balkans Continuity and Change.
Mouton, The Hague — Paris, 1972, 138 — 150; Идеята за приемствеността в среднове-
ковната българска държава.— В: Д у йч ев. Проучвания. II, 68 — 81; Chr. К о 1 а -
г о v, J. Апо гее». Certains questions ayant trait aux manifestations de contindite d'idAes
en Bulgarie m£dievale au coursdes XIIе — XIVе sifeelesrEtudes historiques, IX,1979,77—97,
22 Вж тук, по-долу 34 — 3 5.
«о
° За новата хронология на въстанието вж: Цанкова-Петкова. Асенев-
ци, 22 — 23j Ph. Maiingoudis. Цит. съч., р. 114; Gjuzelev Цит. съч., р. 79.
24 N i с. Choniatae Historia, р. 372;Th е о d. Scutariota.p. 372; G. A c-
ropolitae Historia, p. 18, 24 —25 (Иван Асен подчинил всичко от Хемус до Истьр).
25 П. Мутафчиев приема, че двамата братя изпратилиДобромирХриа в Македо-
ния с цел да повдигне тамошните българи на въстание. — Вж: П.Мутафчиев.
Владетелите на Просек. — В: П. М у т а ф ч и*е в. Избрани произведения Т. 1. С.,
1973, 191 - 192,196 - 199; История. Т. 3, с. 124.
2б Докато Ф. Малингудис (Цит. съч., S. 114 — „den ersten Kreigszug von Isaak
in den Sommer 1186 datieren”) отнася похода към лятото, то Г. Цанкова-Петкова
(Асеневци,. 28 — 29) приема, че той е започнал през пролетта. Известна възможност,
за по-точнр, датиране предлага следната Хониатова фраза:„лир1 6ё ric dr)piovias
тыр кар-mov тгараЬоЬч ...” (N i с. Choniatae Historia,р. 373; Т heod.Scuta-
r i о t а,р. 373),т. е. „предаде наогънякупчините плодове" (кръстци с жито,ечемик).
В такъв случай преводът не би могъл да гласи: „изгори пролетната сеитба” (Sic),
както еу. Цанкова-Петкова. Асеневци, с 29. Това действие на Исаак II Ан-
гел, отбелязало края на неговото пребиваване в българските земи, ни насочва към
среда га на юли.
2? Редът на византийските военни кампании срещу освободената българска
територия предизвиква разногласия между учените. Докато една част от тях (3 ла-
та р с к и. История. Т. 2, 448 — 451; Ив. Д у й ч е в. Въстанието от 1185 г.,с. 63;
История. Т. 3, 122 — 123) поставят на първо място походите на севастократор Йоан
Ангел Дука, кесар Йоан Кантакузин и Алексий Врана и едва след тях първия поход
на Исаак II Ангел, то друга трупа изследователи (Ph. Malingoudis. Цит. съч.,
S 76 sqq; Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 29) приемат обратния ред. Един
по-внимателен прочит на текста на Хониат иоказва следното: р. 371: императорът
се отправил срещу въстаниците (££etoi (kiaiXebc кат’ ovtGjv)-, р. 371 — 372: подроб-
ности около въстанието на българите (култът на св. Димитър, провъзгласяването на
Петър за цар, походът към Преслав), р. 372: Хониат,отново започва своя разказ
за похода на Исаак II („"E^eiat roivw О paaiXeix; кат'aimop); р. 372 —374 (подроб-
ности около похода и последиците от него); р. 374: кампаниите на севастократор
Йоан, кесар Йоан Кантакузин и Алексий Врана. Изводът се налага от само себе си:
първият сериозен поход срещу въстаналите българи е бил предводителствуван лично
от император Исаак II Ангел.
28 N i с. Choniatae Historia, 372 — 373;Theod. S c u ta r i о t a,372 —
373. По всяка вероятиост Исаак II Ангел е овладял Търново и в дома на двамата
братя е намерил прочутата икона на св. Димитър; Вж тук, бел. 18.
29 Сведенията, конто ни предлага Никита Хониат, не позволяват да се отговори
категорично на въпроса, какви отношения са се установили между двамата братя
и византийский император. Обикновено се приема, че Петър е този, който е постигнал
споразумение с Исаак II (Иван Асен е бил по-непримирим ?) и е бил назначен за
управител (?) на Севернобългарските земи.Наред с това се допуска, че между Иван
Асен и Петър се е появило разномислие по повод тактнката, конто трябвало да из-
берат, и се стигнало до разрив между двамата. Тази картина може би е най-близка
до действителността, но все пак тя е възстановена с помощта на не дотам сигурни
средства. Така например в своята „История” (Ni с. Choniatae Historia, 372 —
373; Theod. Scutariota, 373) Хониат казва, „че Петър и Асен, и каквато има-
чи около себе си въстаническа дружина, се устремили към Истьр." От друга страна,
в своето „Известително послание” (Ni с. Choniatae Orationes, Bf 7 — 8) той
представя Петър като единствен партньор на императора, което би могло да ни наве-
де на мисълта, че Асен е отвъд Дунава, където впоследствие се отправил и неговият
брат. До подобии заключения води и едно похвално слово на атинския митрополит
Михаил Хониат: Ел. A d д л pov . Mtxcu)X ’Акода’атои той Халчатои, Та ocof одера, I,
1879, О. 246 (дискусията около тълкуването у: Д у й ч е в. Проучвания.
I, 59 — 60; ГИБИ, XI, с. 121, бел. 18). Категорично за настъпилото разделение —
Иван Асен продължил борбата, а Петър се помирил с Исаак II Ангел —става думав
едно слово на Георги Торник към императора: W. R е g е 1. Fontes rerum byzantina-
37
rum. 2. Petropoli, 1917, 254 — 230 (спец. 262 — 268). За съжаление, както повече таки-
ва книжовни паметници и това слово не е датирано. Ив. Дуйчев доста убедително за-
щити мнението, че то е произнесено към 1186 — 1187 г. (Дуйчев. Проучвания,
I. 73 — 76). Но напоследък сякаш надделява схвашането, че словото на Георги
Торник трябва да се отнесе към 1193 г. (J. L. van D i е t en. Dasgenaue Datum der Rede
des Georgios Tomikes an Isaak IL Angelos. Byzantinische Forschuncen. 3.1971. 114*— 116;
A. К aid an. La date de la rupture entre Pierre et Asenfvers 1193),— Byz. XXXV, 1965,
167 — 174). Тук едва ли e мястото да се разгръща обстойна дискусия. Но дори и да
приемем, че словото е било написано и произнесено към 1193 г., представените в
него отношения между Иван Асен — Петър и Исаак II Ангел могат да се отнасят само
към 1186 г., към времето на първия поход на византийския император срещу възоб-
новената българска държава. Обрисуваната там обстановка съответствува само
на 1186 г.
30 N i с. Choniatae Historia, р. 373; Т h е о d.S с u t а г i о t а,р. 373; Вж още:
Ephraemius, w. 5756 — 5814,' 237 — 239; Chr. Byz. Brev, 1, № 14, 88, 148 —
149; Д у й ч е в. Проучвания, I, No 9, 77 — 84; 3 л атарски История. Т.П,с. 451—
456; Цанкова-Петкова. Асеневци, 28 — 29; История. Т. 3, 123 — 124.
31 N i с. Choniatae Historia, р. 374;Т h eod. Scutariota, р. 373.
32 За Мизия — Северна България вж тук, в предговора. Безспорно тук става
дума за първоначалната територия на въстанието, конто след първия поход на Исаак
II Ангел била поставена под управлението на Петър
23 Ni с. Choniatae Historia, р. 374;Т heod. Scutariota, р. 373.
34 За севастократор Йоан вж бел. 9
32 Ni с. Choniatae Historia, р. 374;Theod. Scutariota, р. 373.
36 За ЙоанКантакузинвж:Ц i с о 1. Kantakouzenos, No 4,р. 5—6.
3? Ni с. Choniatae Historia,374 — 375(varia lectiones 375, 3 — 21; 376, 22 —
38); T heod. Scutariota,p. 374.
3® N i c. Choniatae Historia, p. 376; Theod. Scutariota, p. 374; 3 ла-
т a p с к h. История T. 2, 443 — 448; Ив. Дуйчев Въстанието в 1185 г.,59 — 60:
Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 29; Ph. Malingoudis. Цит. съч., s. 77,
114; История. Т. 3,с. 123.
33 Подробно у: И в. Дуйчев. Въстанието от 1185 г.,59 — 63.
4® Nic. Choniatae Historia, р. 398; Theod. Scutariota, р. 386.
41 N i с. Choniatae Historia, 397 — 398; Theod. Scutariota, 385 -
386; Nic. Choniatae Orationes, BI 9 - 12;3 л атарски. История. T. 2, 459 —
461; Цанкова-Петкова. Асеневци, 31 — 32 ; Д у й ч е в. Проучвания, № 12,
82-85.
42 Nic. Choniatae Historia, р. 398; Th е о d. S с u t а г i о t а,р. 387.
43 Обикновено изследователите говорят за трети поход на Исаак II Ангел
срещу българите (вж у: V. G j ui е 1 е v. Цит. съч., р. 79). Хониат обаче е категоричен:
той съобщава, че най-младият брат, Калоян, бил взет заложник по време на вторил
Поход на императора срещу българите. Nic. Chon i a tae Historia, p. 472: „r/rtka
elxe /ЗаснХегкЧааЛкик Ъюоебоач хатЬ Mvocov".
44 Nic. Choniatae Historia, 398 — 399; Theod. Scut a r i о t a, p. 387;
Златарскн. История. T. 3, 463 — 472; Цанкова-Петкова. Асеневци,
32 — 34; История. Т. 3,с. 124.
43 Този договор (?) съвсем неоправдано се схваща като акт, с който се сложи-
ло начал ото на Второю българско царство (sic) (Ц анкова - Петкова). Асенев-
ци с. 33). Специалната литература изобилствува с подобии твърдения, но тук не е
мястото те да бъдат опровергавани подробно и да се разглежда надълго и нешироко
правната и философско-историческата страна на въпроса. Безспорно българската
държава е била възобновена с обявяването на въстанието и провъзгласяването на Пе-
тър за цар. Сключването на мир с Византия или отказът на империята да приеме
подобно предложение, не би могло с нищо да промени положение™. Що се отнася
до признанието на титлата на българския владетел — „цар" или „цар на българи и
ромеи”, то този въпрос има друг смисъл.
38
46 Териториалният обхват на българската държава нан-добре е определен в:
Historia peregrinorum, р. 136; Асен и Петър владеели (към 1189) „част от България
около Дунава и части от Тракия”. За граничите вж: Златарски. История. Т. 2,
470-471.
47 Вж тук, по-горе, с. 29.
Златарски. История. Т. 3,3 — 59; Св. Георгиев. Император Фрид-
рих Барбароса на Балканский полуостров и в българските земи. — БИБ, III, 1930,.
2, 103 —149; Стр. Лишев. Третият кръстоносен поход и българите. —БИБИ, 7,
1957, 20Б — 240; Цанкова-Петкова. Асеневци, 34 — 38: История. Т. 3, 125 —
128.
4® Hist. peregr.,p. 135; A n s b е г t, р. 33
80 Hist, peregt, р., 149; A n s b е г t, р. Б8.
61 Ив.Божилов. Цар Симеон Велики (893 — 927) : Златният век на сред-
новековна България. Сч 1983,106 — 117.
82 Сыцността на отношенията между България и кръстоноспите обикиовено
се схваща неправилно, като в повечето случаи се твърди, че двамата братя се стремели
да получат признание и суверенитет от страна на германский импепатор.
83 G. Cankova-Petkova. Au sujet de la campagne d’Isaac Ange contre la capi-
tate bulgare (1190). - Byz. Bulg., VH, 1981,181 - 18Б.
04 Nic. Choniatae Orationes, A, 3 — 4.
88 G. Acropolitae Historia, p. 19. За името на българската столица Хтрй’а-
0О<; — Трию/Зск; вж: П. Мутафчиев. Търново и Стринава.—Училищ енпреглед, 1932;
5,1154 — 1163
56 Nic. Choniatae Historia, р. 429; The od. Scutariot a,403 — 40Б;
G. Acrooolitae Historia, 19 — 20; Златарски. История. T. 3, 62 — 70; Д у ft-
че в. Проучвания. 1, 86 —90; Цанкова-Петкова. Асеневци, 38 — 39;
История. Т. 3, 128 — 130.
57 Nic. Choniatae Historia,.p. 434; Theod. Scutariota, 40Б — 406;
Nic. Choniatae Orationes, D, 26 — 27; Chr. Byz. Brev, I. Nr 41, 2, p 319
88 N ic. Choniatae Historia, p. 435; T h e о d. S c u t a r i о t a, 407; 3 п а т a p-
ски. История. T. 3, 72 — 76; Цанкова-Петкова. Асеневци, 39 — 40; История.
T 3, с. 130.
89 Nic. Choniatae Historia, p. 435.
8® Пак там, 436 — 437; Златарски. История. Т. 3, с. 80; История, Т 3,
с. 130.
84 Nic. Choniatae Historia, р. 446; Т h eod.Scutariot а, р. 441; 3 л а-
тарски. История. Т. 3, с. 80; Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 40.
62 0strogorsky. Histoire.430 — 431.
88 Вж тук, бел. 49.
84 N i с. Choniatae Historia, р. 447; 3 л а т ар с к и. История. Т. 3,80 — 82;
Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 40; История. Т. 3, с. 130.
88 Nic. Choniatae Historia, р. 465; Златарски. История, Т.З.с. 82;
Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 40.
66 Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 40". » Алексий III Ангел предложил
мир на българите, но условията му се оказали неприемливи за тях” (sic) — Хониат е
категоричен: условията на българите били неприемливи за Алексин III; П. П е т р о в.
Към въпроса за освобождаването на Видинско, Белградска и Браничевска облает от
византийско иго и присъединяването им към Втората българска държава. — ИПр.,
1957, 2, с. 90: българите поискали от Алексий III Византия да признав съществуващо-
то положение— присъединяването на северозападните области към българската
държава (вж: Божилов. Белота, с. 80, бел.91) . В. Н. Златарски (История.Т. 3,
с. 82) не дана никакво обяснение на преговорите, а пак там на с. 170 този важен
въпрос направо е подминат.
67 Божилов. Белота, с. 80.
39
Katuiniacki. Werke, 23 — 26 (житие на Иван Рилски от Патриарх Евти-
мий) ; И в. Д у й ч е в. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, 231 — 237.
69 N i с. Choniatae Historia, р. 46Б; Т heod. Scutariota,p. 416.
7® N i с. Choniatae Historia, p. 466, 467 — 468; Theod. Scu tariota
p. 416; Златарск и. История. T. 3,88—89; Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 40.
71 N i с. Choniatae Historia, 469 — 470; Theod. Scutariota, 416 —
417; G. Acropolitae Historia, 20 — 21. Докато Хониати Скутариот твърдят, че
Иванко е ОрсгуеРГ?? на Иван Асен, Акрополит пише, че той е негов ярште^аЙеХ^ос.
72 ф. И. У спеиский. Образование Второго болгарского царства. Одесса,
1879,174 —175: Иванко бил представител на болярска партия, недоволна от управле-
нието на Иван Асен.
73 Златарск и. История.Т. 3,95 — 100; заговорът е бил дело на куманска
паритя (шс). Критика у: Д у й ч е в. Приноси, с. 294, бел. 28.
74 История. Т. 3, с. 131.
7Б Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 41.
7® Nic. Choniatae Historia, 468 — 469; Th eod. Sc utariota,p. 416.
77 n i c. Choniatae Historia, 469 — 470; T h e о d. Scutariota, 416 — 417.
7® Nic. Choniatae Historia, p. 471; T h e о d. S c u t a r i о t a., p. 417.
7®3латарски. История. T. 3 с. 447 сл: История. Т. 3, с. 125.
° Кратка история на България. С., 1983, с. 83.
Цанкова-Петкова. Асеневци, с. 34.
8 А п в b е г t,p. 69.
83 п опруженко. Синодик , § 91, с. 77.
84 Cronica Lui Constantin Manasses. Traducere medio-bulgarS — facutS pe-la 1350.
Text fi glosar de I. Bogdan. Bucurefti, 1922, p. 202.
86 Вж посочванията в бел. 1.
8® G. Acropolitae Historia, p. 20.
87 Никита Хониат предлага богат материал за психологически портрет на
Иван Асен. Византийският историк пише, че Иван Асен бил дързък, суров, смел
(р. 369), биел се като лъв (р. 468), бил извънредно съобразителен, способен да нами-
ра щастлива развръзка и в най-затруднено положение (р. 398); постигал победа след
победа и трупал трофей след трофей. Чудесна представа за Иван Асен, за неговите
качества на държавен мъж — политик и военачалник, добиваме от речта, произнесена
преди кампанията срещу севастократор Исаак (р. 465 —467).
'8 Тази форма На държавно ръководство била приложена още веднъж от самия
Иван Асен. Според Акрополит (р. 20) той приобщил към управлението по-мал кия
си брат Калоян. По същия начин постьпил в 1196 г. и Петър, който също използувал
Калоян (Nic. Choniatae Historia, р. 47 2; Т h е о d. Scutariota, р. 418)
G. Acropolitae Historia, р. 20.
8® Nic. Choniatae Historia, p. 472; Theod. Scutariota, p. 418.
^Попружеико. Сииодик , § 91, с. 77. (Палаузов препис).
92 N i с. С h о n i a t ае Historia, р. 399.
№ 2. ТЕОДОР-ПЕТЪР (1186 —1196)
Теодор, наречен по-сетне Петър1, е най-големият от тримата братя2.
Жизненият му път до началото на освободителното въстание (1186 г.),
както и на Иван Асен, ни е непознат3. Историческите извори — византий-
ски и латински — свързват здраво и трайно имената на двамата по-голе-
ми братя с първите десет години от историята на възобновената българ-
40
ска държава4. И все пак техните пътища и техните съдби са били до из-
вестна степей различии. Може да се допуске, че това различие се е проя-
вило още през първите месеци на борбите срещу империята. Дали Иван
Асен е бил по-войнствен, по-дързък, по-целенасочен (както пише Хо-
ниат) , а Петър — по-устойчив, повече склонен на компромиси, по-малко
амбициозен или пьк двамата са били привърженици на различии сред-
ства за постигането на една и съща цел? Трудно е да се отдаде предпочи-
тание.и то категорично,на една от двете възможности. Но факт е, че меж-
ду двамата още в самото начало се е стигнало до разногласие или дори
до временен разрив: Петър е склонил да прекрати за момента (или за
по-дълго време?) войната срещу Византия5, докато Иван Асен е бил
непреклонен. Петър приел да управлява от името на Исаак II Ангел
севернобългарските земи, освободени от първата въстаническа вълна,
докато Иван Асен.отстъпвайки пред превъзхождащата го сила, се готвел
за втората вълна — за освобождение™ на всички български земи, за
обединението на всички българи от Мизия (територииге на север от Бал-
кана) и от България (областите на юг от Балкана)
Дали този временен разрив, основаващ се както на политически
разногласия, така и на различия в характера7, е оказал влияние върху
позицията на Петър в управлението на възстановената българска държа-
ва? Вероятно — да! Наистина Петър още със самото провъзгласяване
на въстанието е бил обявен за цар8 (акт, символизиращ възстановява-
нето на държавата), но твърде скоро за цар бил въздигнат и Иван Асен.
Своеобразного двувластие9 продължило доста време, като ролята на
Петър постепенно намалявала (от 1190 — 1191 г. нататък), за да се
стигне до интересного решение: Петър получил апанажно владение, об-
хващащо областта около старата българска столица Велики Преслав10,
като си запазил всички външни белези на царската власт11.
Решителният час за Петър ударил в 1196 г.: Иванко, излъчен от
средата на онези боляри, конто търпеливо били „обработени” от Визан-
тия, убил Иван Асен12. Сега вече Петър трябвало да действува само-
стоятелно13 и решително: заговорниците овладели Търново14 и очаква-
ли помощ от Алексий III Ангел, за да покорят цяла Мизия16. От оскъд-
ните свидетелства на Никита Хониат може да се допусне, че Петър реаги-
рал бързо, обсадил престолния град, но не се осмелил да го атакува.
Трудно е да се отсъди кое от двете решения е най-правилното, но дей-
ствията на Петър дали резултат. Не бива да се забравя, разбира се, че
успехът на Петър се дължал и на византийското нежелание или неумение-
то на империята да се намеси по-активно и по-сполучливо в български-
те дела16. Факт е обаче бягството на Иванко и най-близките му сподвиж-
ници в Константинопол17. По този начин „властта над миэите отново
минала изцяло в ръцете на Петър м18.
Самостойното царуване на Петър било твърде кратко и за него
знаем съвсем мал ко. Отново виждаме в действие двувластието. Не би
могло да се каже със сигурност дали Петър се е страхувал, че няма да
се справи сам, или се е опрял на съществуващата вече традиция, но Хо-
ниат пише недвусмислено: той взел за „помощник в [държавните]
дела и участник в управлението” Калоян19. Единствен© Скутариот
твърди, че Петър, след като взел за свой помощник по-малкия си брат,
с всички сили „опустошавал ромейските земи”20. А Хониат добавя,
че „никой от нас не се противопостави на Петър”21. Но новият българ-
41
ски цар нямал време да поКаже държавническите си способности: „мал-
ко по-късно” (цисрф оотерор) и той завършил живота си като Иван
Асен — бил пронизан от меча на свой сънародник22.
1 Безе порно кръетното име на яай-стария Асеневец ебило Теодор, а Петър
било възприето допълнително (може би при провъзгласяването за цар (?), както
приемат почти всички изеледователи): „Теодор,наречен Петър” (П опр у ж ен-
к о. Синодик, с. 77, § 92). В помениците той е само Петър (Й. Иванов. Поме-
ници на български царе и царици. — В: Й. Ив ано й. Избрани произведения.. Т. 1.
С., 1982, с. 146, 148). За византийските автори той е Петър (Пёгрос), а за западни-
те (Hist. peregr,p. 135.149; A n s b е г t, р. 33, 58) — Kalopetrus.
2 Theod. Scutariota, p. 372: „6 6e t<3p бЬёХр&р прахгоч Пётроч... ”.
2 Вж иякои предположения при №1 — Иван I Асен
4 Подробно за въстанието и последвалите войн и срещу ^Византия при Иван I
Асен, passim.
° Вж тук I, №1 — Иван I Асен, бел. 29.
6 Пак там.
7 Ненапразно Петър е бил известен под името Калопетрос (интересного е, че
то се среща само у западноевропейските автори (вж тук, бел. 1, но не в български-
те и византийските). Вероятно той е бил, противно на Иван Асен, по-мек, по-кро-
тък, по-сговоочив.
8 N i с. Choniatae Historia, р. 372. Theod. Scutariota, р. 372 (,j3aoi-
Хёа BovX-ydpcjp катарораоач ёаитЪр"). Вж подробно при I, №1 — Иван I Acer.
9 За двувластието като форма на държавно управление, тук I, №1, бел. 88.
10G. Acropolitae Historia, р. 20; Th е о d. S с u t а г i о t а, 457—458.
11 За двувластие говорят чуждите извори (Хониат, Скутариот, Hist, peregr.,
Ansbert), т. е. тези, конто познават формата, но не и съдържанието, докато в бъл-
гарските подобии сведения лирсват. Дори до смъртта на Иван I Асен, независимо
от това, че се е намирал (?) във Велики Преслав, Петър е бил смятан за държавен
глава. Посолството на Алексий III Ангел (1195/96 ?) е било проведено до ,.Петър
и Асен” („тгрёа0€1Ч тгётрфе прЪч тЪр Пётрор кси тор 'Аайр..— Nic. Choniatae
Hist. р. 465). Никои учени са склонни да отцдат и по-нататък, като допускат дори,
че Петър е сякъл собствени монети. Вж; Е. Pochitonov. La plus ancienne £mmis-
sion mon^taire bulgare de 1’e'poque du Second royaume—Byz. Slav., XXXI, 1969, 1, 54 —
62. Възражения у: И в. Й о р д а н о в. Монети и монетно обръщение в среднове-
ковна България (1081 — 1261). С., 1984,42 — 43.
12 Nic. Choniatae Historia, 469 — 470; Theod. Scutariota, 416 — 417.
13 Може би e бил подпомаган от Калоян?
14 Nic. Choniatae Historia, р. 470; Theod. Scutariota, р. 417.
l^Nic. Choniatae Historia, p. 471.
16 Хониат критикува Алексий III, че не се отправил лично на поход към Бъл-
гария, а йзпрЪТЙЛ Мануил Камица. Последният не могъл да възпре
войската, която,след като достигнала българската граница, се разЪунтувала тя гъ
върнала назад. Вж: Nic. Choniatae Historia, р. 471; Theod. Scutariota,
417—413.
17 Nic Choniatae Historia, p. 472; Theod. Scutariota, p. 418.
18 Nic.Choniatae Historia, p. 472; Theod. Scu tariota.p. 418. Ве-
роятно плод на недоразумение е твърдението на Г. Акрополит (р. 21), че българите
не приели Петър за цар и властта преминала към Калоян.
l» Nic.Choniatae Historia, р. 472; Th е о d. Scutariota, р. 418: „ovp-
uepiurtip Trj 6vP(UJTeia4 тЬр ‘la.'dhvr/t’ тгрооХа^брероч'’.
20 Th e о d. S c u t a r i о t a, p. 418. Може би за подобии действия намекваи
Никита Хониат (р. 472) , но фразата’крие известна двусмислица.
21 Nic. Choniatae Historia, р. 472.
22 Пак там р 472; Theod. Sc « '.л п о t а,р. 418. Причините за убииство-
то на Петър едва ли трябва да се търсят извън причините за убийството на Иван 1
Асен. Петър вероятно е стенал жертва на някой от прикрилите се в Търново съучаст-
ннци на Иванко.
42
№3. КАЛОЯН (1197 - 1207)
Никита Хониат, след като отбелязва съвсем бегло смъртта на цар Пе-
тър, пише, че властта в страната преминала към „Йоанис, третия от
братята”1. Йоан, Йоаница, или,както най-често е назоваван в изворите —
Калоян2, бил роден по всяка вероятност към 1170 г.3 Следователно
в годините на освободителните борби срещу Византия той бил 16 —
18-годишен младеж и едва ли е стоял настрани от действията на своите
по-големи братя — действия, довели до освобождаването на български-
те земи от византийска власт и до възобновяването на българската
държава4. За съжаление съвременните му автори (преди всичко Никита
Хониат) не били много благосклонни към неговата личност — все пак
Калоян бил на втори план — и до 1197 г. той се явява твърде рядко
в изворите.
Първото известие за младия Калоян ни отвежда към 1188 г. Ники-
та Хониат, привършвайки своя разказ за обсадата на Ловеч, съобщава,
че императорът пленил съпругата на Иван I Асен и заедно с това взел
за „заложник брат му Йоан” („тор ’Iwdvpjjp eh fyiripov ёсКтщер”) 5 Но
тук разказът прекъсва и византийският историк доста по-късно се връ-
ща към съдбата на Калоян: „Тогава прочее Петър бил взел за свой по-
мощник в [държавните] дела и за участник в управлението Йоан, който
бе достатъчно [ време] заложник у ромеите [ взет в плен], когато импе-
ратор Исаак за втори път беше потеглил срещу мизите. Но той избя-
га.. ,”6 Това известие е твърде важно, но Хониат е пропускал да посочи
един основен факт: по кое време Калоян избягал от Константинопол?
Той се задоволил да отбележи, че третият Асеневец бил заложник
[капор. За съжаление употребата на това прилагателно не е направило
(поне за нас) фразата по-ясна. Може би обяснението се крие в нейния
завършек: „. . . и когато отново се върна у дома си, грабеше и опусто-
шаваше ромейските земи, подобно на покойния Асен, защото природата
не бе вложила и у него никаква търпимост към нашата държава.”'
Този пасаж и преди всичко споменаването на „покойния Асен”
означава ли, че Калоян побягнал от византийската столица едва след
убийството на по-стария си брат? Или в случая имаме работа с худо-
жествен похват ~ характеристика на единия брат чрез съпоставяне с
другия, вече покойник, без това сравнение да ни насочва към определе-
но време, т. е. трябва да разграничим уподобяването от времето на дей-
ствията? Склонни сме да приемем второто обяснение и да отхвърлим
възможността за бягство на Калоян около 1196 г.8
Не съвсем сигурна възможност да определим времето, през коего
Калоян се намирал в Константинопол, ни дава друго известие на Ники-
та Хониат. В него става дума за някакъв „дом на Йоаница” във визан-
тийската столица9. Ако този дом наистина се свързва с името на Калоян
и неговото пребиваване в Константинопол, трябва да допуснем, че той
е живял там поне година-две.
Но на престоя на Калоян в Константинопол би трябвало да се по-
гледне и от друг ъгъл. Ако приемем, че най-малкият брат наистина е
бил залог за мир между България и Византия, че неговото пребиваване
във византийския престолен град трябвало да възспира Иван Асен и
Петър от враждебни действия срещу империята, заложничеството му
би могло да бъде ограничено между лятото на 1188 и края на 1189 г.19
43
Без съмнение тази година — година и половина е единственият отрязък
от време, изминал,без да бъде отбелязано някакво въоръжено стълкно-
вение между двете страни.
И така, като хипотеза приемаме, че към началото на 1190 г. Калоян
вече бил в Търново. Двама автори ни насочват, макар и не съвсем опре-
делено, към неговото положение през следващите години: Никита Хо-
ниат, който недвусмислено пише за враждебните му действия спрямо
ромеите11, и Г. Акрополит, който ни уведомява, че след оттеглянето
на Петър в Преслав Иван Асен задържал при себе си Калоян12. В по-
следнего известие едва ли трябва да тьреим някакво указание за опре-
делена длъжност на третия брат в държавния апарат13. По-скоро това
би могло да се схване като отзвук от двувластието, установило се в бъл-
гарската държава още от нейното възобновяване. Но ако тази недоиз-
казана мисъл е недостатъчна, за да ни убеди, че Калоян споделял власт-
та в страната с Иван I Асен, последвалите събития, описани от Хониат,
свидетелствуват тькмо за подобно положение, макар и за времето след
1196 г. Когато Иванко избягал от Търново и властта „отново минала
изцяло в ръцете на Петър”, той „взел за помощник в [държавните] де-
ла и за участник в управлението Йоан”14. Писаното от Хониат може би
не трябва да се тълкува в смисъл, че Калоян получил царска титла, но
безспорно напомня за двувластието Иван Асен — Петър и отрежда на
най-малкия брат важна позиция на върха на българската държавна пи-
рамида.
Към 1197 г. (твърде скоро след като Иван I Асен погинал от мечч
на Иванко), както допуска В. Н. Златарски, или „ рлкрьЗ varepov”, както
пише Хониат15, паднал и Петър. Заговорниците — няма съмнение, че
такива са съществували — и този път не сполучили докрай и властта
пр вминала в ръцете на Калоян16.
Най-младият брат поел държавното управление в труда! момент.
Наследието от двамата му братя било, от една страна, добро — стреме-
жът за възобновяване на българската държава бил осъществен и Бъл-1
гария била факт, който не можел да се пренебрегне. От друга страна,
на младия български владетел предстоели нелеки задачи: да освободи
от византийска власт всички български земи, да укрепи българската
държава военнополитически, да „пробив стената”, издигната от Констан-
тинопол, като постигне така желаното признание на международник
авторитет на България, а ако било възможно, да се опита да осъществИ
Голямата идея, за конто неговите братя само загатнали. Калоян присть!
пил към решаването на тези трудни задачи, конто отразявали повелите
на времето, а не лични хрумвания, с политическа прозорливост и чо-
вешка мъдрост, необичайни за неговата все още млада възраст.
Българският цар открил първия си съюзник в лицето на убиеца
на своя брат Иван Асен — Иванко. Калоян принесъл в жертва чувства-
та си в името на държавните интереси и се споразумял с Иванко за съ»
местни действия срещу Византия17. Бившият болярин бил твърде под-
ходящ поне за момента сътрудник. Той бил назначен от Алексий Ш
Ангел за управител на Пловдивската облает и за командващ всички
византийски войски, конто трябвало да воюват срещу България18
Скоро Иванко, или Йече Алексий, отново проявил своя стремеж към
самостоятелност и враждебност, този път към Константинопол, като
установил господството си над обширна облает, достигаща до Егей
44
ско море19. Първите прояви на Иванко, вероятно през 1198 г., били
съпроводени с военни действия и от страна на цар Калоян срещу Ви-
зантия. Никита Хониат съобщава за голямо куманско нашествие в
„Македония” — в случая Източна Тракия20, коего предшествувало
или било едновременно с отцепването на Иванко.
Цар Калоян не се ограничил с тези си действия и насочил погледа си
към Македония, към сподвижника на своите братя Добромир Хриз21 —
самостоятелен владетел на крепостта Струмица и земите около нея22.
Променяйки на няколко пъти своята политическа ориентация (по думи-
те на Хониат той бил „леснопроменлив хамелеон”23) към 1198 г. той
постигнал споразумение с българския владетел. С това планът на цар
Калоян, основаващ се до го ляма степей на амбициозните стрем ежи на
Иванко — Алексий и Добромир Хриз да наградят собствени „княжест-
ва” (по думите на Г. Острогорски), бил окончателно завършен.
Военните действия по така набелязаната програма продължили
около пет години (1198 — 1202). Какви били резултатите от тях? Ви-
зантийската империя била изправена пред сериозна заплаха — военни
столкновения на широк фронт, който обхващал Тракия, Родопската
облает и Македония. Алексий III Ангел успял сравнително по-леко —
така поне представя събитията Никита Хониат — да се справи с Иванко.
Наистина на първо време византийската армия претърпяла голямо пора-
жение край Батрахокастрон24, но впоследствие Иванко бил заловен
с измама (1200)25 и изчезнал от историческата сцена. По-продължи-
телна била борбата на империята с Добромир Хриз, който междувремен-
но овладял непристъпната твърдина Просек и се установил в нея2° (осо-
бен© след съюзяването му с бившия протостратор Мануил Камица27).
В началото Алексий III бил възпрепятствуван да отправи всичките си
сили срещу двамата, тъй като бил принуден да насочи вниманието си
към новия родопски управител Йоан Спиридонаки28, но към 1202 г.
той сполучил да ликвидира съпротивата на Добромир Хриз (отново с
хитрост) и на Мануил Камица29.
Нерадостната съдба на двамата отцепници (Иванко и Добромир
Хриз) сякаш означавала крах на Калояновите планове. Това би било
прибързано заключение. По всяка вероятност българският цар е из-
ползувал двамата ренегати за прикритие на собствените си действия,
като два допълнителни фактора в борбата си срещу Византия, конто
биха отклонили вниманието и част от силите на империята. И Калоян
не пропускал да се възползува от удобния момент. През 1201 г., кога-
то Алексий III Ангел бил обърнал своя поглед към Родолите (Йоан
Спиридонаки) и Македония (Добромир Хриз и Мануил Камица), бъл-
гарският цар отново изпратил своите кумански съюзници из Тракия30,
а самият той обсадил тамошната крепост Констанция (Симеоновград)31,
конто овладял без сериозни усилия32. Веднага след това Калоян пре--
хвърлил войската си на север от Стара планина, отправил се към Черно-
морского крайбрежие и след непродължителна обсада превзел с при-
стъп Варна33. По този начин той постигнал сериозен успех — установил
свой преден пост в Тракия (Констанция) и унищожил византийского
присъствие на север от Хемус^като освободил Варна.
Петгодишната кампания на цар Калоян приключила със сключване
на мир, между двете страни34. Хониат е категоричен: „ка! тас -проч
’lcodi>i>T)v unoi>6ti4 el-enepavev”35. За съжаление не познаваме условия-
45
та на този мир, тъй като византийският историк се е задоволил да отбе-
лежи събитието само с цитираните по-горе няколко думи. При това
положение ще бъде ненужно да се опитваме .да възстановим всички
подробности, защото бихме достигнали до неубедителни заключения36.
Два въпроса все пак биха могли да бъдат поставени, а именно: 1. Кой
е направил първата крачка към сключването на мирния договор; 2. Коя
е била основната клауза на това споразумение? Сякаш по-лесно е да се
отгоцори на второто пигане. Без съмнение договорът е фиксирал тери-
ториалните промени, дошли в резултат на петгодишните военни дей-
ствия. Въпросът за царската титла на българския владетел или не е
поставян или, ако е бил поставен, реакцията на Византия е била отри-
цателна3'.
Отговорът на втория въпрос е по-труден. Ако се отнесем с пълно
доверие към Хониат и преди всичко към неговото твърдение „[ Кало-
ян] nporeivei ool xeipa ксй отгёрЬетси”38, бихме могли да заключим, че
българският владетел е бил инициатор за мирните преговори39. Под-
чертано панегиричният стил на Хониатовото слово хвърля известно съм-
нение върху достоверността на някои от изложените в него факти. Един-
ствената причина, конто би принудила Калоян да поиска мир, е била
маджарското нашествие в северозападните български земи и окупира-
нето на Белград и Браничево40. Сключеният с Византия мир му позво-
лил да възстанови българското господство в тази облает (преди 11 юни
1203)4 Ч В същото време и Алексий III Ангел имал сериозни съобра-
жения за сключване на траен мир с България. През август 1202 г. него-
вият племенник Алексий (син на Исаак II Ангел) избягал от затвора
и влязъл във връзка с кръстоносците от IV поход, като им предложил
да го възстановят на константинополския престол42. А през есента
на същата година рицарцте вече били стъпили на Балканский полуост-
ров и завладели от името на Венеция град Зара43. Тези важни съби-
тия едва ли са останали дълго време настрани от вниманието на Алек-
сий III и той е бил принуден, съзирайки новата опасност, да възстанови
мирните отношения с България.
И така първите пет-шест години от Калояновото властвуване до-
несли известии теригориални првдобивки — разбира се, за сметка на
български земи, владени от империята, но една от основните цели —
признание и потвърждение на царската титла на българския владетел,
все още била недостижима. И това е напълно обяснимо. Византия не
била притисната достатъчно от българите, а опасността от кръстонос-
ците едва се задавала, за да принуди империята към тази отстъпка и
признав царского достойнство на Калоян, коего му се полагало по право
и по традиция, възхождаща към Първото българско царство. И тук
очертаващата се промяна в международната обстановка в Европейский
Югоизток — амбициозната политика на папа Инокентий Ш44 и Четвър-
тият кръстоносенпоход45 — дошла на помощ на българския владетел.
Той не пропускал тази възможност.
В началото на 1200 г.46 Калоян получил писмо — първото в про-
дължилата седем години кореспондеиция — от римския първосвеще-
ник48. Българският цар вероятно е бил изненадан от това нечакано
от него послание. Разбира се, изжеиадата не е била единствената причи-
на за продължителното му мълчание и бавене на отговора (първото
Калояновото писмо датира към 120249). В самото начало той не же-
46
таел да се обвързва с Рим и което е не по-малко важно, той все още
се е надявал да получи това, към което се стремил, от Византия. Както
видяхме, мирът от 1202 г. не задоволил неговите естествени и напълно
разбираеми амбиции. Наред с това от Запад се задавала една сила —
рицарите от IV кръстоносен поход, — която била способна да се намеси
решително в съдбините на Балканите. Калоян бил длъжен да реагира
на тези събития. И той реагирал по начин, достоен за най-прозорливи-
те държавни мъже.
Калояновият отговор на първото писмо на Инокентий дал истин-
ски живот на тази кореспонденция, която в българската история би
могла да бъде сравнена единствен© с кореспонденцията на цар Симеон
с патриарх Николай Мистик50. Ако през ттьрвите три години (начало-
тона 1200— края на 1202) билиразменени само две писма, през следващи-
те четири години и половина двамата кореспонденти сиразменили още два-
надесет писма51 .Трима пратеницина римския апостолически престол посе-
тили Търново, а Калоянови посланици се явили пред папата във Вея-
ния град. Българският цар се оказал много добър дипломат и бил на
необходимата висота в този интелектуален двубой. Така например
в първото си писмо Инокентий ловко подхвърля: „А ние като чухме,
че твоите предци са произлезли от благороден род на град Рим. . ,”52*
Калоян с не по-малка ловкост подхванал това внушение (без да се за-
лъгва в неговата достоверност) и в отговора си вмъкнал: „. . .Затова
въздадохме много благодарност на всемогъщия бог. . ., който обърна
поглед към нашего смирение и ни припомни за нашата кръв и отечест-
во, от което произхождамс. . ,”53 В писмото си до папата Калоян не-
еднократно говори за Симеон. Петър и Самуил, „imperatores nostri Ve-
teres”34, или за,, nostri predecesores”55. Инокентий III веднага съзрял
възможност да оправдае своята отстъпка — даване царско (кралско)
достойнство на Калоян. В писмото си от 27 ноември 1202 г. римският
първосвещеник подмята: „.. .Петър, Самуил и на другите твои знатно-
паметни предци”. . ,56 Калоян не закъснял да откликне и на това вну-
шение: „.. .Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на всички
останали царе на българите’’57 И така приемствеността с Първото
царство била установена, а искането за царска диадема — обосновано!
В същото време Калоян не изтървал и най-малката възможност
да окаже, макар и деликатно, натиск върху папата. В писмото си от
май 1203 г. известил на Инокентий III, че Константинополекият пат-
риарх и Алексий III, след като научили за връзките му с Рим, писали:
„.. .Ела при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти поставим патриарх,
защото царство без патриарх не б ива?5 8 Наистина Калоян отказал
не „защото искам да бъда роб на св. Петър и на твое светейшество”59,
а защото не желаел да се обвързва с Византия в момент, когато рица-
рите вече застрашавали Константинопол. Но това известие не може
да не е смутило Инокентий III и да не е повлияло върху окончателно-
то му решение.
Крайният резултат от тази размяна на любезности бил ясен: побе-
дата била отредена на българския владетел, макар че той искал едно,
а получил друго. Това обаче не му попречило да приеме, че е постиг-
нал желанията си. На 15 октомрри 1204 папският легат кардинал Лъв
* Курсивиранията по-нататък в текста са на автора — И. Б
47
пристигнал в българската столнина. На 7 ноември той помазал и посве-
тил архиепископ Василий за патриарх („consecravit me in patriarcham ”),
а на следващия ден, 8 ноември, той „короняса и благослови цар Кало-
ян” („coronavit et benedixit imperatori Caloiohanni”), господар на всички
българи и власи и постави на главата му царска корона и връчи в ръце-
те му скиптьр”60. Последвалите събигия показали по убедителен начин
прозорливостта на българския владетел. Той постигнал основнатд си
цел, без да даде почти нищо в замяна. Неговият „златопечатник” (края
на 1203)6х, с който приемал върховенството на Римската църква, оста-
нал документ без реално покригие. От друга страна, споразумението
между двамата достойни партньори не оказало почти никакво влия-
ние върху политического положение на Балканите — нещо, на което
и двамата без съмнение залатали. Папата не могъл да възпре Калоян
от действия срещу рицарите, но и в същото време не могъл да му оси-
гури безопасност от тяхна страна. Договорът с папата не помогнал на
Калоян да установи мирни отношения с Латинската империя, но и не
му попречил да пристъпи към нейното разгромяване6 2.
Водейки фината дипломатическа игра с апостолическия престол,
Калоян без съмнение следял с много голямо внимание международни-
те събития в Европейския Югоизток. А те взели неочакван и застраши-
телен обрат. След завладяването на Зара (ноември 1202) кръстоносци-
те окончателно се споразумели със сина на бившия василевс Исаак II
Ангел — Алексий, да завоюват за него бащиния му престол63. След
като взели това решение, те се отправили към Константинопол. На
18 юли 1203 рицарите били пред портите на ромейската столица, а Алек-
сий III изоставил престола и се укрил. На 1 август синът на Исаак II
бил провъзгласен за император и коронясан64. Нататък събитията се
развили с още по-голяма бързина. Влошаването на отношенията между
кръстоносците и ромеите довело до преврат в Константинопол, в резул-
тат на който Алексий IV Ангел бил убит и за василевс бил обявен Алек-
сий V Мурзуфл65. Но това само засилило византийско-латинския конф-
ликт. На 13 април 1204 г. Константинопол за първи път в своята исто-
рия паднал във вражески ръце66. Така рицарите разрушили един миг,
унищожили една легенда, конто била сърцевината на византийската
политическа идеология и определяла структурата на християнския
универе67. Следващите стъпки на кръстоносците — избор на импера-
тор (на 16 май за пръв латински константинополски император бил
коронясан Бодуен, граф на Фландрия и на Ено68), разпределение на
земите на византийската империя69 и започналото им овладяване70,
показали недвусмислено на цар Калоян, че има работа с една нова поли-
тическа реалност, с конто трябвало да се съобразява.
Като описва събитията след възшествието на Алексий IV (1 ав-
густ 1203), Жофроа дьо Вилардуен отбелязва, че всички с „изключе-
ние на Йоанис, който беше крал на Влахия и на България”, признали
новия василевс за свой сеньор71. Трудно е да се каже дали по това
време (август — ноември 1203) Калоян вече бил правил опит да влезе
във връзка с кръстоносците или с Алексий IV с цел да бъде потвърден
сключеният в 1202 г. договор. Или пък отказът на българския владетел
дошъл в отговор на претенциите на константинополския император.
Независимо от това, кой е верният отговор, първият допир на Калоян
с кръстоносците и тяхното протеже Алексий IV (есента на 1203) е факт.
48
Враждебната обстановка ускорила решението на Калоян да се обвърже
с Римската църква и вероятно в края на същата година той засвидетел-
ствувал своята готовност да приеме върховенството на папата („Злато-
печатникът” изпратен на Инокентий III7 *).
Следващата стъпка на Калоян ни е добре известна. В началото на
1204 г. той вече е бил добре осведомен за взимащия все по-големи
размери конфликт между ромеите и рицарите73. И българският вла-
детел решил да извлече полза от това положение. Макар че въпросът
за царската корона, която трябвало да получи от Рим, вече бил оконча-
телно уреден (папските документа датират от 25 февруари 1204), Ка-
лоян не пропускал да се възползува от затруднението на кръстоносците
и да се опита да получи от тях това, което толкова време искал от Ино-
кентий III. Този опит на Калоян на пръв поглед буди недоумение: ни-
ма той не. е разбирал, че това, което е искал от рицарите (ако изобщо
получел нещо), в никакъв случай не е било равностойно на онова, кое-
то вече почти е получил от ръцете на римския ггьрвосвещеник? Не б ива
да подценяваме Калоян. Той не може да не е схващал, че стойността
на един акт на апостолический престол далеч надвишава стойността
на акт, издаден от кръстоноските водачи или дори от един латински
Константинополски император. Тогава? Калоян е бил реалист и е бил
принуден да държи сметка за развитието на събитията в Константи-
нопол. Искал или не, той е бил длъжен да се съобразява с рицарската
армия и с нейните възможности. На него нищо не му е пречело, водейки
преговорите си с Инокентий III, да започне една ловка дипломатическа
игра и с кръстоносците. При положение, че сполучел, той би имал цар-
ска титла, дадена му от Рим, и гаранции за мир от новите господари
на Константинопол, а може би и нещо повече. Но нека видим как са
се развили събитията.
През фэвруари 1204 г. — съобщава Робер дьо Клери — Калоян
поискал от оароните да му дадат царска титла и да го признаят за суве-
ренен владетел. В .замяна се задължавал да ги подпомогне при овладя-
ването на Константинопол със стохилядна армия74. Това предложение
било отхвърлено от съвета на бароните75. Наскоро след превземането
на византийската столица (13 април 1204) пратеници на цар Калоян
отново посетили рицарите, този път с предложение за мир. Но отново
отговорът бил отрицателен и дори надменен: гордите кръстоносци за-
явили, че той незаконно владеел земя, която принадлежала на империя-
та76; че той трябвало да сложи оръжие и да се откаже от престола,
в противен случай те щели да опустошат цяла Мизия77. Всички тези
опити78 показали на цар Калоян, че не ще може да получи нещо от
кръстоносците и че установяването на мир между него и Бодуен е не-
възможно. Опасността била очевидна, или, както писал почти две столе-
тия по-късно съставителят на арагонската версия на Морейската хрони-
ка, българският владетел се страхувал, че император Бодуен, „който
се намираше на неговите граници, може да навлезе [ в земите му ] и да
завладев неговата империя, както бе направил с тази на гърците”79.
Независимо от проявеното желание за мир цар Калоян не се оста»
вил да бъде заблуден и което е по-важно, изненадан. Проявената от
рицарите враждебност била така открита и демонстративна, че на него
е му оставало нищо друго, освен да се подготви за сериозни и продъл-
жителни военни действия. Първата му реакция била в традиционната
4 Фамилията на Асеневци- • •
49
*
посока — призоваване на куманите80, конто били постоянни съюзни-
ци на българите81. Като отчитал сложността на положението, Калоян
потьрсил и други съюзници. В някои извори те са назовани гурки82,
а в други — туркомани83. Трудно е да се каже какъв народ се крие под
тези наименования — дали това са били отбрани кумански войски или
пък Калоян се е обърнал към селджукските турци, конто трябвало,
ако съюзът се осъществял, да нападнат Латинската империя откъм Ма-
ла Азия.
С това приготовленията на българския цар за предстоящата война
не приключили. Появил се още един съюзник, който потърсил не само
неговото сътрудничество, но и закрила. Според Хониат ромеите от
Тракия, след като напразно предлагали услугите си на Бодуен и Бони-
фас дьо Монфера (владетел на Солун84), се обърнали към „Йоан, рож-
ба на планината Хемус”, който ги приел на драго сърце85. Вилардуен
е по-обстоен: „Но гьрците, конто бяха много вероломни, не бяха прого-
няли коварството от своите сърца. По това време те видяха, че фран-
цузите бяха твърде разпилени по земите и че всеки имаше да върши
[нещо] за своя сметка. Те помислиха, впрочем, че тогава биха могли
да ги предадат. И те тайно взеха пратеници от всички градове на стра-
ната и ги изпратиха при Йоанис, който беше крал на Влахия и на Бъл-
гария, който беше воювал с тях и постоянно воюваше; и те му изве-
стиха, че ще го обявят за император (que il le feroient empereor) и че
всички ще му се подчинят, и че ще убият всичките франки. И те ще
му се закълнат, че ще му се подчиняват като на свой господар, а той
ще им се закълне, че ще ги управлява като своите [ поданици]. Така
бе сторена клетвата!’8 6
Тези преговори (вероятно началото на 1205) — така както са ни
представени от френския историк — показват недвусмислено колко
много са се променили нещата. Само допреди три години Калоян без-
успешно се домогвал до ромейского признание на своя международен
суверенитет, а сега гордите ромеи, преследвани и унищожавани от ла-
тинците, склонили да го признаят за свой василевс! Това, което Иван
Асен и Петър се опитали да получат от Фридрих I Барбароса („импера-
торската корона на гръцкото кралство”) и към което се стремял са-
мият Калоян, преговаряйки с кръстоносците, сега било съвсем близо.
Калоян вече имал титлата, но трябвало да се пребори с друг император
за нейното реално съдържание. Разбира се, ромеите едва ли са били на-
пълно искрени (те са виждали в негово лице единствения човек, кой-
то би могъл да отърве Константинопол от латинциге), но и Калоян
едва ли се е заблуждавал (в момента ромеите са му били необходими
като съюзници). В случая предимството е било на иегова страна и той
би могъл да се възползува от подкрепата им, като не забравял, че тя е
несигурна и непостоянна. Близкого бъдеще показало, че българският
цар не сгрешил.
След като приключил с подготовката, цар Калоян побързал да
ускори събитията и да изпревари възможните действия на латинциге
Срещу България. Това му давало възможност да спечели тактическо
предимство и да определи времето и мястото на решителното столкно-
вение с рицарите. По думите на Никита Хониат8' след завършване н»
преговорите Калоян заповядал на ромейскиге пратеници да се завър-
нат по домовете си и да започнат подготовка за въстание. И наистинж
50
въстанието не закъсняло. Първи се вдигнали жителите на Димотика,
след това латинската власт била ликвидирана в Адрианопол и Арка-
диопол88. През цялото време Калоян подпомагал ромеите, като „се
стараел да остане скрит”89.
Император Бодуен, след като научил, че ромеите с помощта на
българския цар започнали да овладяват главните градски центрове
на Източна Тракия, свикал всички латински отреди, пръснати из Ма-
ла Азия90, и изпратил към Адрианопол един рицарски отряд, коман-
дуван от Жофроа дьо Вилардуец и Манасие дьо Лил91. На 25 март 1205
сам императорът и граф Луи дьо Блоа и дьо Шартр, без да дочакат
да се събере цялата кръстоносна армия, също потеглили към Адриа-
нопол92. Когато пристигнали близо до града, те видели по стените и
по кулите да се развяват знамената на Калоян93. Там към тях се при-
съединил с още толкова хора венецианският дожд Енрико Дандоло94.
По това време (началото на април) пристигнал и цар Калоян с основ-
ните си сили, сред който били 14 000 кумани95. На 13 април Калоян
хвърлил в лъжлива атака срещу латинския лагер куманската конни-
ца, която нанесла известии загуби на рицарите96. На следния ден, 14 ап-
рил 1205, използувайки същата тактика, Калоян започнал решителна-
та битка, която завършила с катастрофално поражение на кръстонос-
ната армия97. Според Хониат и Вилардуен император Бодуен бил зало-
вен жив и отведен в Търново98 а граф Луи и мнозина от най-висшите
барони падналина бойното поле9®.
Битката край Адрианопол имала трайни сетнини върху съдбини-
те на Латинската империя. Докато част от разбитата армия била орга-
низирана и отстъпила към Родосто под ръководството на маршала
на империята Жофроа дьо Вилардуен100 (по пътя, в Памфилион тя се
съединила с отряда на Пиер дьо Брашиьо, който не участвувал в злощаст-
ното сражение101), друга трупа бегълци начело с ломбардския граф Жи-
рар сполучила да се добере до Константинопол за два дни вместо за
пет102 — вероятно под влияние на страха от българския цар103. И на-
истина Калоян не се забавил край Адрианопол и потеглил подир бе-
гълците. Вилардуен отбелязва, че той ги следвал през целия ден и през
целил път, а първата нощ се установил на лагер на разстояние две лиьо
от рицарите104. Обединението на остатьците от разгромената армия
с отряда на Анри, братана император Бодуен (това станало в Родо-
сто105), не попречило на цар Калоян да затвърди по най-убедителен
начин своего превъзходство. Без да срещне сериозна съпротива, през
април — май 1205 той овладял „цялата земя”, а неговите кумани до-
стигнали до Константинопол106. Вилардуен с прискърбие съобщава,
че латинците освен Константинопол, владеели само Родосто и Селим-
врия.
В края на май положението в Тракия се променяло. До Петдесет-
ница (29 май) Калоян „беше сторил в земята всичко, което желаете”,
но не можел повече Да задържа своите кумански съюзници, конто по-
ряди настъпилите вече горещини не искали да воюват и се завърнали
в земите си. Тогава Калоян — пише Вилардуен — със своите ,Авойски
от българи и гърци се отправи срещу маркиза към Солун!’10' Това
на пръв поглед неочаквано решение на българския цар има своето обяс-
нение (освен оттеглянето на куманите): той наистина сторил всичко,
което желаел да стори или по-скоро всичко, което можел да стори там;
51
защото Калоян добре е разбирал, че му липсват сили да атакува столи-
цата на империята. От друга страна, той правилно преценил обстанов-
ката и решил, че не бива да забравя и другия си противник — маркиз Бо-
нифас, който претендирал за българските земи в западайте области
на полуострова.
По пътя за Солун българските войски обсадили Серес (градът
бил подвластен наломбардския маркиз),който скоро се предал на ми-
лостта на Калоян108. По думите на хронистите Калоян не слазил даде-
ното обещание и се разправил с предалите се латинци109. Без да оправ-
даваме действията на българския владетел, трябва да отбележим, че
той бързал да се справи със Серес, тъй като в Солун ставали събития,
който изисквали неговото присъствие там. Докато маркиз Бонифас
воювал в Пелопонес срещу Лъв Сгур (обсаждал Навплион по думи-
те на Вилардуен110), жителите на Солун се вдигнали на въстание и
овладели града, като принудили ломбардския гарнизон заедно със
съпругата на маркиза да се затвори в крепостта. От това положение
се възползувал българският цар и неговите войски, командвани от
Ецуисменос, завладели града. По-нататъшните действия на Калоян са
малко неясни: той напуснал Солун — едва ли под заплахата от Бонифас,
който бил повикан от съпругата си с писмо111, като го оставил в ръ-
цете на „гърците”. Единственото обяснение на това решение е: ромеите
били съюзници на Калоян — нещо повече, негови „поданици”, а той те-
хен василевс! Ето защо може да се допуске, че Калоян се е съгласил
градът и воденето на военните действия срещу латинския гарнизон —
намерил убежище в крепостта — да минат в ръцете на местните ромеи,
а Ецуисменос се завърнал в Просек, чийто управител билх 12.
Макар че напуснал Македония113, българският цар все още не
бил приключил кампанията си от 1205 г. Връщайки се към „своята
страна” („vers son pais” — по думите на Вилардуен114), Калоян вля-
зъл във връзка с пловдивските „попеликани”, т. е. еретици — павли-
кяни и богомили115, конто предложили да му предадат града116. Ка-
лоян не пропускал удобнияслучай да овладев Пловдив — безспорно най-
важния градски център в Тракия, чиято ключова позиция можела
да изиграе решителна роля в осъществяването на неговите планове.
Действията на българския владетел били обосновали и от още нещо:
успехите му през пролетта на 1205 г. вероятно пробудили враждебност-
та на ромеите и предизвикали първите пукнатини в българо-византий-
ското сотрудничество117. Тази бърза промяна в отношенията намери-
ла най-ярък израз в Пловдив, който след оттеглянето на Рение дьо Три
в Станимака118 останал в ръцете на местного население. И докато „по-
пеликаните” били склонни да го предадат на Калоян, ромеите начело с
Алексий Аспиет оказали съпротива. Това, разбира се, не могло да въз-
пре българския владетел, който превзел града (според Вилардуен Плов-
див се предал на милостта на Калоян119), наказал сурово една част от
жителите (безсъмнено византийци), а друга част изселил принудител-
но12 °.
Завладяването на Пловдив (юни 1205 г.)121 било последното
действие от Калояновата кампания през тази година. Веднага след това
Калоян се завърнал в Търново. Трудно е да се каже защо изоставил
военните действия в самого начало на лятото. Едва ли бихме могли да
допуснем, че той се е уплатил от писмото на Инокентий III, което па-
52
пата му изпратил след сражението при Адрианопол12 2. Може би Хо-
ниат е по-близо до действителното положение, като твърди, че Кало-
ян се завърнал в престолния си град, тъй като там бил разкрит заговор
срещу него123. За съжаление разказът е лишен от подробности и трудно
можем да си представим истинското положение на нещата. Сякаш най-
логично е най-простото обяснение: военната кампания продължила
почти четири месеца и войската се нуждаела от отдих. Ето защо Калоян
напуснал Тракия след изключително успешни действия и се завърнал
в Търново, за да поднови войната в началото на следващата година124.
Още в средата на януари 1206 г. (три седмици след Коледа, както
отбелязва Вилардуен125) цар Калоян изпратил „в земята на Романия”,
за да подпомогне Адрианопол и Димотика, една армия, конто на 31 яну-
ари край Русион нанесла голямо поражение на конетабъла на империя-
та Тиери дьо Термонд126. В отговор регентът Анри эасилил гарнизона
на Селимврия12', но това било твърде малко, за да възпре българите.
И наистина през февруари сам цар Калоян начело на многобройна ар-
мия навлязъл в ,.Романия”. Без много усилия той овладял градове-
те Неапол, Апрос, Родосто, Пандор, Хераклея, Даониум, Чорлу, Ати-
ра128, а куманската конница отново достигнала почти до „портите
на Константинопол, където Анри, регентът на империята, беше с тол-
кова хора, колкото имаше, твърде опечален и разтревожен, понеже
не можеше да разполага с достатъчно люде, за да защитава земята”129.
По думите на Вилардуен на пет дни път от Константинопол не остана-
ло нищо за опустошение освен градовете Виза и Селимврия — единст-
вените латински владения в Тракия13 .
През цялата тази кампания цар Калоян действувал по един и същи
начин, а именно: разрушавал завладените градове и отвеждал населе-
нието им в България131. Тъкмо тези негови прояви, безспорно подчи-
нени на една по-голяма цел — присъединяване и приобщаване на цяла
Тракия към българската държава,— предизвикали съпротивата на „гър-
ците”, конто били в българската армия. Ромеите решили да скъсат
окончателно с Калоян (процес, започнал още през 1205 г. със събитията
в Пловдив) и да сключат споразумение с латинците. Според постигна-
тото съгласие ромейската аристокрация в Тракия била оглавена от
Теодор Врана, който получил като владение Адрианопол и Димоти-
ка132. Тези преговори едва ли са се изплъзнали от вниманието на Ка-
лоян. През юни 1206 г. той решил да прекрати своята кампания, твър-
де резултатна до този момент, с установяване на властта си в Адриа-
нопол и Димотика. Ромейского население на Адрианопол — дотогава
съюзник на българския цар — отказало да го пусне в града133. Тогава
Калоян се отправил към Димотика и я обсадил (по думите на Хониат,
местните жители били съгласни да признаят Калоян за василевс, но
пои условие, че той няма да влиза в града134), поставил край стените
й много каменометни машини, наредил да изготвят други обсадни
съоръжения и дори да отклонят река Марица135.
Едва сега регентът на империята Анри се решил да действува (меж-
дувременно в Константинопол пристигнали пратеници от Адрианопол
и Димотика с молба за помощ136). Вилардуен ни е представил добре
предпазливостта, с конто латинската армия напуснала столицата и на-
влязла в Тракия137. Тази демонстрация едва ли е била впечатляваща,
но Калоян преустановил обсадата на Димотика и потеглил към Бъл-
53
гария (едва ли трябва да приемем без резерва думите на Вилардуен,
че „той не посмя да ги дочака, но изгори своите [ обсадни] машини и
вдигна лагера си”138). Така или иначе Анри се възползувал от отстъп-
лението, тръгнал по дирите на българския цар, но в последствие се откло-
нил към Родопите и успял да освободи затворения в продължение на
тринадесет месеца в Станимака Рение дьо Три139. Там той научил за
смъртта на Бодуен140 и побързал да се завърне в Константинопол Дв
Тракия бил оставен Теодор Врана141), където на 20 август бил коро-
нясан за император142.
Цар Калоян се възползувал от оттеглянето на Анри и събитията,
свързани с неговото провъзгласяване за император, и през септември
1206 г. изненадващо се появил в Тракия. Този път той сполучил да овла-
дев Димотика, след което разрушил укрепленията на града и отвел със се-
бе си неговото население14 3. Действията му предизвикали нов поход на
император Анри, който достигнал до Берое (градът бил изоставен от
българите), а край Близм му се удало да освободи отвлечените жи-
тели на Димотика144. Анри, след като посетил Адрианопол и Димоти-
ка (да огледа пораженията на града, нанесени от Калоян145), за първи
път се отправил срещу България. През Терме (Акве Калиде) той до-
стигнал до Акило146 и без да стори нещо по-съществено, се завърнал
в Константинопол14 7.
В началото на следващата 1207 г. цар Калоян променил тактика-
та. Той намерил съюзник, който да отвлече вниманието на латинците и
да отклони част от техните сили, в лицето на Теодор Ласкарис148. Ини-
циативата за съвместни и едновременни военни действия срещу Анри,
който разполагал с твърде малко хора в Константинопол, дошла от
никейския владетел. Българският цар изразил веднага своята готов-
ност да се съюзи отново с ромеите — този път с тези от Мала Азия, за да
се справи с латинците и ромеите около Теодор Врана149.
Наскоро след това цар Калоян, съпроводен от куманската кон-
ница, нахлул в Неточна Тракия и обсадил Адрианопол (в същото време
Теодор Ласкарис започнал настъпление в Мала Азия150). Този път той
бил по-добре подготвен: поставил срещу адрианополските укрепления
тридесет и три каменометни машини и водел със себе си специално
подготвени хора (Вилардуен ги нарича „trencheres”, т. е. „сапьори”)151,
конто щели да се опигат да разрушат (или пробият ?) крепостните
стени на града. Но и този път не сполучил. Вилардуен обяснява неуспе-
ха по следния начин: докато българите обсаждали Адрианопол и атаку-
вали на няколко пъти здравите му стени152, куманите се пръснали из
Тракия, награбили плячка и решили да се завърнат в страната си. А
след това добавя: „И когато той (Калоян — И. Б.) видя това, не посмя
да остане без тях пред Адрианопол’.’153
Оттеглянето на цар Калоян от Тракия облекчило положенного
на император Анри, който насочил цялото си внимание към Мала Азия
и скоро сключил двегодишно примирив с Теодор Ласкарис. По този
начин, отбелязва Вилардуен, били разделени враговете на империята,
Калоян и Теодор Ласкарис, „конто бяха приятели и се подпомагаха
във войната”154. Почувствувал се с развързани ръце, Анри събрал ар-
мията си в Селимврия и за втори път потеглил към България (юли —
август 1207). Този път латините достигнали до старопланинските под-
ножия, прекарали три дни в град Авли и се завърнали обратно155. По-се-
54
риозна и по-важна за България била следващата стъпка на император
Анри. В края на месец август в Кипсела той се срещнал с маркиз Бони-
фас дьо Монфера и се споразумял с него в началото на октомври да
съберат армиите си в полята край Адрианопол и да започнат съвместна
военна кампания срещу българския цар16 6.
Действията на цар Калоян след отстъплението от Адрианопол до
края на август 1207 са неизвестни. Мълчанието на говорите сякаш
навежда на мисълта за пасивност, за намерение да не се предприема
нищо по-сериозно през изтичащата година. По-нататъшните събития
показват обратного: те свидетелствуват, че Калоян е следял внимател-
но своите противници. На 4 септември близо до Мосинопол маркиз
Бонифас бил убит от ,,В Bougre de la terre”157, а главата му била из-
пратена на цар Калоян768. Трудно е да се каже дали тези българи от
околностите на Мосинопол (по време на срещата в Кипсела маркиз Бо-
нифас отстъпил града на Вилардуен159) са действували самостоятелно
или по внушение и под ръководството на българската държавна власт.
Но както и да било, цар Калоян не пропускал да се възползува от това
обстоятелство. Той правилно решил, че император Анри в такъв момент
едва ли би започнал сериозно настьпление срещу българската държа-
ва160, и наскоро след смъртга на Бонифас, през втората половина на
септември 1207 г., се отправил срещу Солун.
Предприетата от цар Калоян обсада на Солун (края на септември —
началото на октомври), като оставим настрана някои по-късни исто-
рици (Г. Акрополит и следващия го Т. Скутариот161), ни е позната
по разкази на Робер дьо Клери162 и монаха Алберик163, от една стра-
на, и от житийните текстове — от друга (главно цикъла „Чудесата на
св. Димитър Солунски”164 и жигието на св. Сава166). Всички автори
са единодушии в едно: цар Калоян намерил своята гибел край стените
на Солун. Различието идва, когато трябва да се обясни смъртта, да се
посочи непосредствената причина за нея: Калоян бил погубен от закрил-
ника на града св. Димитър (Робер дьо Клери и Алберик), от св. Дими-
тър със „съучастието” на куманина Манастьр16 6 (агиографският цикъл
за Солунския светец), от неизвестен конник (отново св. Димитър?),
поразен в сърцето, без да се знае от кого, най-сетне починал от болка
в страната, както твърди Акрополит167. На пръв поглед съгласуването
на тези известия и из дир ван его на истината е извънредно трудно. Все
пак не може да не направи впечатление едно нещо, а именно: всички
автори, в една или друга форма, наблягат на чудодейния елемент (до-
ри и Акрополит не пропуска да вмъкне в разказа си легендата); следо-
вателно би могло да се допусне, че в основата на посочените извори
лежи един и същи разказ за гибелта на българския цар. Различията меж-
ду тях са леспо обясними: те са плод на народната мълва, на всеобщия
интерес към това изключително важно събитие от между бал канските
политически отношения, на мястото на град Солун във византийската
история (на това впрочем се дължи и вплитането на Калояновата съд-
ба в „Чудесата” на солунския светец, покровител на града), Анализът
на изброените извори води към още един извод: цар Калоян е бил за-
стигнет от внезапна, нечакана от никого смърт (дори известието на Ак-
рополит не противоречи на подобно заключение168). Този извод вече
може да бъде подкрепен и по друг път — медицинского изследване на
скелета от погребение №39 в цьрквата „Св. четиридесет мъченици” във
55
Велико Търново (без съмнение скелета на цар Калоян) показа катего-
рично, че погребаният, преди да бъде врьхлетян от смъртта, се е радвал
на цветущо здраве16 9.
И така, цар Калоян починал от насилствена смърт в резултат на орга-
низиран заговор, чиито нишки водят към обсадения от него Солун.
Както местните гърци — за тях той е бил вече „Скилоянис”, „Ромеокто-
нос”, „мъж на кървите”, най-злият враг на ромейския род,— така и лом-
бардските барони са имали достатъчно основания да организират физи-
ческото унищожаване на българския цар17 °.
През 1972 г. при археологически разкопки в търновската цьрква
„Св. четиридесет мъченици” в нейния северен портик бе открито пог-
ребение на мъж, който е носил на дясната си ръка голям златен пръстен
(61, 75 г., 23,7 карата) с надпис в негатив „Калоянов пръстен” (Ка-
лонхнов пръстенъ)171.Надписът на пръстена, както и никои други
обстоятелства цадоха материал за оживена дискусия (в повечето случаи
в ежедневната преса)172: дали откритият гроб принадлежи на цар Ка-
лоян или на негов едноименник? Трезвого преценяване на всички об-
стоятелства, евързани с разкритото погребение, показва категорично, че
в гроб №39 в църквата „Св. четиридесет мъченици” във Велико Търново
е погребай цар Калоян.
Кои са аргументите, който дават основание за подобен извод? При
изучаването на този нелек въпрос173 трябва да бъдат разграничени
два основни момента: датировка на погребението и отъждествяване
на погребания. 1Це започнем с първия от тях. В житието на Иларион Мъг-
ленски Патриарх Евтимий пише, че мощите на светеца, пренесени в
Търново по нареждане на цар Калоян, били поставени в църквата „Св.
четиридесет мъченици”:положи цр[ъ]квм евдты^г и славный?? велмко-
ндубнмкъ D-те ,лже и до н[ы]нЪ лежжще 1,17 4. Следователя© в1205г
църквата вече е съществувала и нищо не е пречело в 1207 г. там да е
бил погребай цар Калоян. Известен е опитьт да се отрече това сведе-
ние1 7 5 главно въз основа на традиционного схващане, че църквата
е построена в 1230 г., т. е. поне двадесет години след Калояновата
смърт176. Археологическите разкопки разкриха погребения, конто
явно датират отпреди 1230 г.177, и останки от сгради (вероятно мана-
стирски комплекс), който също възхожда към една по-ранна епоха.
Това позволява северният портик, където се намира гроб №39, да бъде
датиран със сиплэност значително по-рано, отколкото предложи него-
вият разкопвач1'8. От друга страна, мемориалноктиторският надпис
на цар Иван II Асен179 в никакъв случай не означава, че църквата е
построена в 1230 г. и че преди тази дата там не е имало постройки. Изра-
зът съ^да??ъ Баудла (гр. ^vey^pOt) $ddpcjv,ivuKo&opfidri ‘ек. rov дере-
Xiov) не бива да се тьлкува винаги и навсякъде в смисъл, че въпросна-
та сграда е построена изцяло, изоснови, „на чисто място”, по времето,
за което се съобщава в съответния надпис. Напротив, такива случаи
са твърде редки (Батошевският надпис180), докато обратного твър-
дение може да бъде подкрепено с много примери, конто водят към
един и същи случай: преправка, преустройване на вече съществуваща
сграда181. Всичко казано дотук води до един извод: погребение №39
без особени трудности и противоречия може да бъде датирано преди
1230 г.
56
Отъждествяването на погребания в гроб №39 се улеснява значително
от извършените за първи път у нас подробни технико-лабораторни из-
след вания182, антропологически183 и други проучвания. Нека минем
към резултатите. Скелетът има дължина 188 см , което говори за едър,
с внушителна външност мъж (Калоян, т. е. красивият Йоан?!). Погре-
баният е починал на 35 — 40 г. (тази констатация ни отвежда към
възрастта на цар Калоян), той е бил физически силен човек, в отлично
здраве, без увреждания (като се изключат белезите от заздравели рани по
черепа). Смъртга, както вече казах, е настьпила внезапно184 — факт, кой-
то съвпада с обстоятелствата на Калояновата смърт. След настьпването
на смъртта вътрешностите на трупа са били извадени, а самото тяло —
осолено185. Тези наблюдения не може да не се свържат с известието,
което намираме в житието на св. Сава. Там е казано, че приближените
на покойния цар Калоян „показваха последната си обич, понесоха мърт-
вия си цар със себе си; а понеже се бояха от дългия път, те разрязаха
корема му [ и] като извадиха всички му вътрешности и тялото му осо-
лиха, отнесоха го в своята страна”186. Наличието на много какавиди
и на мухи в погребението показва, че трупът не е бил положен в гроба
веднага, а е стоял продължително време на открито — минимално 6 —
8 дни; максимално 12 — 15 дни18'. Тази важна констатация отново
ни отвежда към цар Калоян и обстоятелствата, съпровождащи неговата
смърт и погребение: трупът на българския цар наистина е бил погребай
известно време след настъпилата смърт, тъй като е трябвало да бъде
пренесен от С о лун до Търново.
Технико-лабораторните изследвания показаха по убедителен на-
чин, че имаме работа с твърде богато погребение, особено когато става
дума за облеклото на мъртвеца. Проучванията свидетелствуват, че дре-
хите на покойния са били изготвени от скъпи, златоткани ленени и коп-
ринени материи и са украсени със сърма, бисери, злато. Преобладаващият
цвят на откритите остатъци от тькани, както и на незначителните пар-
ченца кожа (вероятно от обув ките) е червен188. Костюмът на погре-
бания (цар Калоян) се е състоял (дотолкова, доколкото може да бъде
възстановен) от шапка-покривало, диадема, туника, кожени обувки;
тялото е било покрито със специален плащ-саван, всичко богато укра-
сено189. Като прибавим към това и впечатляващия златен пръстен
с надпис „Калоянов пръстен”190, става очевидно, че в гроб №39 в цьрк-
вата „Св. четиридесет мъченици” е погребай цар Калоян.
Убийството край стеките на Солун и последвалото погребение в
цьрквата „Св. четиридесет мъченици” отбелязали края на десетгодишно-
то.царуване на Калоян. Макар и кратко, управлението на този български
владетел оставило трайни дири в съдбините на българската държава и
в историята на Балканский полуостров. Кои са основните моменти и,
разбира се, основните постижения в Калояновата политика?
Първо, с помощта на папа Инокентий III той затвърдил царската
титла на българските владетели от Второто царство, а чрез съюза си с
ромеите (1205) той дори се домогнал до титлата „василевс на бълга-
ри и гърци” — решит елка крачка към осъществяването на Голямата
идея в българската външна политика. Наистина Калоян не смогнал
да овладев Константинопол — неговата крайна цел (тези стремления
карат някои учени да го сближават с цар Симеон191), но постигнатот о
било добра основа за политиката на неговите приемници.
57
Вторият резултат от Калояновата политика имал решително значе-
ние за съдбините на Балканите. Само една година след създаването
на Латинската империя българският цар й нанесъл такъв удар, че тя
престанала да бъде заплаха за балканските държави. Няма съмнение,
че ако в 1261 г. Михаил VIII Палеолог направил последната стъпка към
унищожаването на Латинската Константинополека империя, първата
и най-важна била сторена от цар Калоян в 1205 г.
Третата значима сетнина от Калояновите действия е добре харак-
теризирана от Г. Острогорски: „Ако някой има заслуги за спасяването
на Византия (Никейската империя в Мала Азия), този някой е бил цар
Калоян!’182
Тези десет години властвуване на Калоян, наситени с много и зна-
чителни събития, дали възможност за пълна изява на третий Асеневец —
изява на неговото държавническо мислене, политическо и дипломати-
ческо умение, качества на голям военачалник. Всичко това прави от
Калоян един от най-бележитите български владетели от Второто царст-
во188.
Калоян е бил женен — обикновено се приема, че царицата е била
от кумански произход, но затова няма никакви сериозни доказателст-
ва19*. Според противоречивите известия на говорите, той е имал две
деца: дъщеря Na (I, №9) и син на име Витлеем (I, №10).
1 N i с. Choniatae Historia, р. 472.
2 Едва ли има друг български владетел, чиетоимеда езасвидетелствувановтол-
кова много и разнообразии форми: КалшЪн (N. Muimov. Un Scean du plomb du
tsar Kaloyanr-Byz. Slav. IV, 1932, p. 135; Дуйчев. СБК. T. 2,c. 27) ;'Кало ЮН (B.
Вълов. Новите разкопки иа църквата „Св. четирвдесет мъченици” във Велико Тър-
ново.—Археология, 1974, 2,48 — 49); КДАШ ЮН, Кало^шаннъ, Калшнианнь,
Кал о) оанн (К atu z n i a с k i. Werke, р. 56,95,178,197, И в а и о в. БСМ^.с. 419;
К л. Иванова. Български, сръбски и молдовлахийски кирилски ръ копие и в сбир-
ката иа М. П. Погодин. С., 1981, с. 125,137,139, 277,438); КйЛО lUJP.H Ь(Б. С т. Ли-
ге л о в. Старобългарскн текстове); КаЛО Ю НЬ (П о п р у ж е н к'о. Синодик, с. 77,
§92); Кало)шан (Иванов. БСМ2,с. 30); Калонан (Пак там, с. 584);
(Nic. Choniatae Historia, p. 399, 472, 519; Nic. Choniatae Ora-
tiones, p. 129; G. Acropoli tae Historia, p. 20, 21, 14‘ Theod. Scutariota,
p. 458, 459; E p h r a e m i u s. vv. 7340, 7372, 7393 . • 4 To xpovuibv той Mopdcoc, 1033:
Nic Greg., I, 2; I, p. 14;Патга8отоиХои-Керадёсо<;, 'АиаХекта I, а. 272); Icoav-
vir^a. (Nic. Choniatae Orationes, p. 106); KaXoia>dwr}C (Td хрор.окЪи той Mo-
p&oc, 1086); Caloiohannes (Дуйчев. Преписката, с. 22, 23, 31, 34, 48, 65);Iohan-
nitius (Пак там, с. 21); loannitius (Пак там, с. 60); Kaloiohannes (Пак там, с. 21);
Johanis, Johans, Johan, Jaenisse, Johannisse, Johanisse (Villehardou i n.Index, S v.);
Jehans (Robert de Clari, p. 63, 64, 101, 102, 106, 107, 108); Jehan (Chroni-
que de Morde, p. 22); Caloynni Assan (Li bro de los fechos, p. 16, § 59); Zu an (Hopf.
CGR, p. 420).
’3 Антропологического изеледване иа скелета or гроб №39 (църквата „Св. че-
тиридесет мъченици** във Велико Търново) показа, че погребаният (цар Калоян —
вж. тук по-долу) е починал иа 35 — 40-годишна възраст, т. е. той е бил роден към
1167- 1172 г.
4 За подробности вж тук, I, №1 (Иван I Асен).
5 Nic. Choniatae Historia, р. 399; Theod. Scuta r io ta, p, 387.
8 N i c. Choniatae Historia, 472.
7 Пак там, p. 472.
8 Г. Цанкова-Петкова („Асеневци”, с. 48, бел. 58) приема, че Колонн избя-
гал от Константинопол по време на похода на Исаак II Ангел от 1190 г. Това твър-
дение се основана на направилия интерпретация на Хрниатовото съобщение (вж
бел. 6 и 7). Византийският историк дава да се разбере, че Калоян бил взет за залож-
ник при втория поход на императора(6юоебаас ката МуосЗр) през 118.8 г., а не при
58
..възобновяване на войната”, както твърдн Цанкова. Последвалото известие за
бягството на Калоян не стой във временна връзка с предшествуващото изречение.
9 N i с. С h о n i a t а е Historia, р. 419, Д у й ч е в Цар Калоян, с. 111.
19 Вж тук, 1,№1 (Иван I Асен).
11 Вж тук, бел. 7.
l^G Acropolitae Historia, р. 20.
13 Напоследък в подкрепа на това схвашане се привежда откритият в гроб
№39 („Св. четиридесет мъченици”) златен пръстен-печат с надпис „Калоянов пръ-
стен”. В. Инкова (Калояновото погребение, с. 83, 90) приема, че това е „актов пе-
чат", използуван не само „с частна, но и с официална сфрагистична цел”. И е .серио-
зен аргумент за високия сан на Калоян, притежаващ това изключително право в сред-
новековна България”.
От своя страна Ив. Дуйчев (Цар Калоян, с. 113) пише: „Несъмнено подпечат-
ваната с този печат кореспонденция не е била „частна", а без друго „служебна". Всич-
ко навежда на мисълта, че през периода от заврыцането си в България до възкачва-
нето на царския престол Калоян е заемал някаква висша длъжност в държавната
иерархия и при нейното изпълнение е използувал многократно своя пръстен-пе-
чат.”
Трябва да отбележим, че Калояновият пръстен-печат не е „актов” печат, т е
печат, който е удостоверявал автентичността на държавни актове, документи и им
е придавал юридическа стойност. В полза на тълкуването, че имаме работа с „частей"
печат, използуван прн уреждане на частей дела.е и иадписът на печата, който не отра-
зява служебного положение на своя собственик. Подобно предназначение са имали
и, другите два пръстена-печата, открити при разкопките в „Св. четиридесет мъчени-
ци” — „Бесаров пръстен”, „Доброславов пръстен” (В. В ъ л о в. Цит. съч., с. 48),
както и познатите от по-рано пръстени-печати — „Ходоров пръстен”, „Витомиров
пръстен”, „Радославов пръстен” (Й. Иванов. Старобългарски и византийски
пръстени. ИБА, Д, II, 1911, 1 — 14). По-оправдано е’другого тълкуване на Калоя-
новия пръстен: „Собственикът на пръстена е трябвало да бъде в своето време твър-
де добре познат и прочут, дори без официална титла, и, от друга страна, трябвало
е да бъде личност, която е разполагала с големи богатства и власт в българската
държава” (вж: I v. D u j % е v. La bague-sceau du roi bulgare Kalojan.—Byz.Slav ,(XXXVI,
1975, 2 p. 178.
14 Nic. Choniatae Historia, p. 472.
15 Пак там, p. 472. Според Акрополит (G Acropolitae Historia, p. 21)
Калоян поел властта след смъртга на Иван I Асен, тъй като българите не приели Пе-
тър за цар (същият разказ yTheod. Scutariota, р. 458). Безспорно, писаното
от Хониат е за предпочитане Вж Златарски. История. Т. 3, с. 104.
16 Обикновено се приема, че Калоян е приел царската власт в края на 1197 г.
Освен съображението, че смъртга на Петър и възшествието на Калоян са станали
малко след кончината на Иван I Асен, за началната дата на Калояновото властву-
ване имаме и едно по-категорично посочване В едно от писмата си до папа Инокен-
тий III (Д у й ч е в. Преписката, № IX, с. 31; ActalnnocentiiP. Р. Ill, Appendix,No 11 А,
р. 570) Калоян твърди, че вече шест години изпращал посланици до римския
първосвешеник. Тъй като писмото е писано между 25 февруари 1203 и 25 февруа-
ри 1204 г. (по-вероятно в края на 1203), началните опити на българския владетел
да се свърже с апостолическия престол (ако това твърдение е вярно) се отнасят
към 1197. Вж; Златарски. История.Т. з,с. 105, бел. 1; ЛИБИ, III,с. 319, бел. 5
(Ив. Дуйчев).
17 N i с. Choniatae Historia, р. 512; Златарски История, Т. 3, с. 113,
бел. 1.
18 Ni с. Choniatae Historia, р. 509; Златарски. История.Т. 3,с. 109.
19 Nic. Choniatae Historia, р. 513; Злат арски. История.Т. 3, с. 132;
Ostrogorsky. Histoire, р. 433; As dr acha La region des Rhodopes, p 234; Исто-
рия. T. 3, c. 131.
20 Nic. Choniatae Historia, p. 508; Златарски. История. T. 3, с. 114
21 Хониат в своята „История” (Nic. Choniatae Historia, р. 487) го на-
зовава само Хриз (Хрбаос), докато в едно от словата си дава и цвете имена: Добро-
мир Хриз (AoSpojur/pdc Xptkroc) (Nic Choniatae Orationes, №IX, p 106)
22 Nic. Choniatae Historia, p. 487; 3 л а т a p с к и. История, T, 3, 123 —
124.
59
23 Nic. Choniatae Ora ti ones, № XI, p. 108.
24 Nic. Chonia tae Historia, 512 — 513; Златарски. История. T. 3,
117 — 119; Ц а н к о в аЛ е т к о в а. Асеневци, с. 43; Asdracha. La region des
Rhodopes, 168 — 169 (за покапизацията на крепостга Ветрах окастрон (Жабя кре-
пост) — 2,5 км западно от Брацигово.
25 Nic. Choniatae Historia, 518 — 519; Theod. Scutariota,424 —
427; Златарски. История. T. 3, 132 —134; Ца н к о в а-П е т к о в а. Асеневци,
с. 43; История. Т. 3, с. 132.
26 Nic. Choniatae Historia, р. 502; Theod. Scu tariota, p. 422; N i c.
Choniatae О rati ones., №XI, p. 106 ;3латарски. История.!'. 3, с. 127.
27 За Мануил Камица и отношенията му с Добромир Хриз вж :3латарски.
История.Т. 3,с. 119, 131,137 — 138.
28 Nic. Choniatae Historia, 534 — 535; Т h е о d. S cu t а г i о t а, р. 430;
Златарски. История. Т. 3, с. 141; Asdracha. La region des Rhodopes.p. 235.
29 Nic. Choniatae Historia, 531 — 535; Theod. Scutariota,* 423 —
424, 430; Nic. Choniatae Orationes, N'XI, 108 — 110; 3 латарски Исто-
рия, T. 3,141 — 144; История, Т. 3, 132 — 133.
30 Nic. Choniatae Historia, p. 521; Theod. Scutariota, p. 428;
Златарски. История, T. 3,134 — 135.
31 За крепостга Констанция вж: V. G j u z el ev. Forscungenzur Geschichte Thra-
kiens im Mittelalter, I. Beitrag zur Geschichte der Stadt Konstantia—Byz. Bulg., 1969,
III, 155 — 169;B Гюзелев. Средновековната българска крепост Констанция. —
ИНИМ III, 1981, 9 — 18; Asdracha. La region des Rhodopes, 151 — 152.
32 Nic. Choniatae Historia, p, 532; Theod. Scu tariota, p. 429; Зла-
тк p с к и. История. T. 3, с. 136; Ц а н к о в а-П е т к о в а..Асеневци, с. 51.
33 Nic. Choniatae Historia, 532 — 533; Theod. Scutariota, 429 —
430; Златарски. История. T. 3, 136 — 137; Ц а и к о в а-П е т к о в а. Асагев-
ци, с. 51.
34 За годината, през която е с ключей мирът, има противоречия; П. Ников
(Северозападните български земи, с. 122) смята, че това е стенало в 1201 г. На
сыцото мнение е и Ив. Дуйчев (Проучвания. T.I, с. 108). В. Н. Златарски (Исто-
рия . Т. 3, с. 147) приема, че мирът е бил установен в 1202 г. Вж също: 'A.Kpavro-
veKt], *Н катй rcSv Aarivuv ’ЕХХтцо-ВоиХуарск?) ovp-пра^к ёи&ракт) (1204 —1206),
•Adrjvai 1964, 28 - 29 .
35 Nic. Choniatae Historia, p. 535; Nic. Choniatae Orationes, N’XI,
p. 1Т0.
36 Златарски. История. T. 3, 147 — 148.
37 За това свидетелствуват последвалите събития, особено предложението
на Алексий III (1203) да признае царската титла на Калоян и съгласието за въэоб-
новяванена българската патриаршия. Вж тук, бел. 58.
38 Nic. Choniatae Orationes, № XI, р. 110.
39 Златарски. История. Т. 3, с. 146.
40 Н и к о в. Северозападните български земи, с. 123; Златарски. Исто-
рия. Т. 3, 149— 150.
41 Б о ж и л о в. Белота, 80 — 81.
42villehardouin,I, §70 — 74,р.7О — 74;Вилардуен. Завладяването
на Константинопол, § 70 — 74.
43Villehardouin, I, § 80 — 85, р.80 — 86; В илардуен. Завладяването
на Константинопол, § 80 — 85.
44 За папа Инокентий III вж: Н. R о s с h е г. Papst Innocenz III und die Kreuz-
zuge. Cottingen, 1969; E. К e n n a n. Innocent III and the First Political Crusade: A Comment
on the Limitation of Papal Power, Traditio. XXVII, 1971, 231 — 249; M. Maccarone.
Studi su Innocenzo III. Padua, 1972; A. A n d r e a and I-.Motsif f. Pope Innocent III
and the Diversion of the Fourth Crusade Army to Zara.—Byz. Slav., XXXIII, 1972,6—25;
S e 11 о n. The Papacy. I, 1 — 26; Q u e 11 e r. The Fourth Crusade, 1—8.
45 Библиография за IV кръстоносен поход, както и някои последни изслед-
вания: Н. Е. М а у е г. Bibliographic zu Geschichte der Kreuzziige, Hannover, 1960; Lite-
raturbericht uber dieGeschichte der Kreuzziige. Veroffentlichungen 1958 — 1967. Histori-
sche Zeitschrift, 1969, 3, 647 — 732; A. S. A t i у a. The Crusades. Historiography and
bibliography. London, 1962; F. G a r d i n i. Gli studi sulle crociate dal 1945 ad oggi. Ri-
vista storica italiana, LXXX, 1968, 79 — 106; A. M. Nada Patron e. La Quarta cro-
ciata e Llmpero Latino di Romania (1198— 1261). Torino, 1972; A. Cari le. Per una
60
storia dell’Impero Latino di Costantinopoli (1204 — 1261). Bologna, 1972 (Seconda
edizione: Bologna, 1978), 73 — 173; A History of the Crusades, II, 153 — 185; Set-
ton. The Papacy. I, 1 — 85; Q u e 11 e r. The Fourth Crusade, passim.
46 За датата вж: Дуйчев Преписката, 78 — 82.
47 Няма съмнение, че Това е първото писмо в кореспонденцията между два-
мата, независимо от Калояновото твърдение, че той още към 1197 г. се е опитвал
да влезе във връзка с апостолическия престол. За кореспонденцията вж: Е. Г о л у-
6 и н с к и й. Краткий очерк истории православных церквей болгарской, сербской
и румынской. М., 1871, 264 — 280; П. Ников. Българската дипломация от нача-
лото на XIII век. БИБ, I, 1928, III, 1 — 33; Златарски. История. Т. 3, 150 —
211; Acta Innocentii РР. Ill, 83 — 91 (Т. Halus5ynsky) ;.П. Петров. Унията между
България и Римската църква през 1204 г. и Четвъртия кръстоносен поход —ИПр.,
1955, 2, 35 — 37 ; V. G j u z е 1 е v. Das Papstum und Bulgarien im Mittelalten-Bulg.
Hist. Review, 1977, 1, 42 — 44; J. R. S w e e n e y. Innocent III, Hungary and the Bul-
garian Coronation. A' Study in Medieval Diplomacy—Church History, XLII, 1973, 320 —
334; История. T. 3, 135 — 138.
48 Л у й ч e в. Преписката, №1, 21 — 22; Acta Innocentii PP. Ill,№71; Gesta
Innocentii,§ LXV.col. CXXV B.
49 Д у й ч e в. Преписката, № II, 22 — 23; Acta Innocentii PP.III, Appendix I,
№8A, 562 — 563. (За датата — към 1202, но преди 27 ноември: Дуйчев. Препи-
ската. с. 22; Halusiynsky- „anno 1202 die 27 november. ..”)
50 Вж: Ив. Б о ж и л о в. Цар Симеон Велики (893 — 927): Златният век на
средновековна България. С., 1983, гл. II и III, passim.
51 Папа Инокентий III е написал 7 писма (последното от 24 май 1207) , а в от-
говор цар Калоян е изпратил 5 писма (петото писмо, написано през пролетта — ля-
тото на 1206,не е запаэено; следи от него в Gesta Innocentii, § CVIII, coll. ( XL VII
В — CXLVHI A — В). Вж: Дуйчев. Преписката, №3,11, 12, 20, 24, 33 и 37 (писма
на Инокентий III) и №9, 15, 18, 30 (писма на Калоян); Acta Innocentii РР. Ill, №29,
41, 47, 50, 56, 89, 102 и Appendix I, №11А, 13, 15, както и №49 (252— 253: Злато-
печатник на цар Калоян — Дуйчев. Преписката, № XV).
52 Д у й ч е в. Преписката, №1,с. 21; Acta Innocentii РР. Ill, №17, р. 207.
53 д у й ч е в. Преписката, №11, с. 22; Acta Innocentii РР. Ill, Appendix I, №8A,
p. 563.
54 Д у й ч e в. Преписката, №11, c. 23; ActaInnocentiiPP. Ill, Appendix I, №8A,
p. 563.
55 Д у й ч e в. Преписката, №XV, c. 44; Acta Innocentii PP. Ill, №49, p. 252.
56 д у й ч e в. Преписката, № III, c. 24; Acta Innocentii PP. Ill, No 29, p. 227.
57 д у й ч e в. Преписката, №XVni, с. 47; Acta Innocentii PP III, Appendix I,
№13, p. 573.
д у й ч e в. Преписката, №IX,c. 31; Acta Innocentii PP. Ill, Appendix I, №11A,
p. 570.
59 Пак там.
60 Д у й ч e в. Преписката, №ХХХ1, с. 67; Acta Innocentii РР. Ill, №49, 252 —
253; Gesta Innocentii, § LXX, col. CXXVI A — B.
61 Д у й ч e в. Преписката, №XV, 43 — 44; Acta Innocentii PP. Ill, №49, 252 —
253; Gesta Innocentii, § LXX, col. CXXVI, A — B.
62 Проследявайки продължителните преговори между цар Калоян и папа Ино-
кентий III, прави впечатление, че българският владетел не поискал онова, което
неговите братя петнадесет години по-рано не пропускали да поискат от Фридрих I
Барбароса: ,,императорската корона на гръцкото кралство” (вж тук, I, №1, Иван I
Асен). Естествено е да си зададем въпроса,защо Калоян е проявил такова въздържа-
не. Не е имал може би подобии стремления? Едва ли! Цялата му политика, особено
последимте три години от царуването му показват обратного. Още повече, че Голя-
мата идея, идеята за българска хегемония на Балканиге, за българско господство
над Царицата на градовете, е била винаги жива и не е зачерквана от външнополити-
ческата програма на българските владетели. Тогава? Калоян е проявил достатъчно
съобразителност, за да разбере, че Инокентий III не би могъл да задоволи подобно
искане. При това положение вместо да получи отказ, той решил да получи титлата
„цар” („император") иа България — последното стъпало към , дар’’(император) и
самодържец на българи и ромеи. Бъдещето показало, че Калоян е избрал правил-
ния път. .
61
63villehardou in,I.§ 91 —99, p.96 —100; Вилардуен. Завладяването
на Константинопол, § 91 — 99. Споразумението между кръстоносците и Алексий
Ангел било сключено през януари 1203 г.
64 Villehardouin, I, § 155 — 193,р.154 — 196;В илардуен. Завладява-
нето на Константинопол, § 155 — 193; Robert de Clari, § XLII — LIT, 42 — 50.
65 v i 1 1 e h a r d о u i n, II, § 221 — 231, p. 20 — 32;B илардуен. Завладява-
нето на Константинопол, § 221 —231. За Алексий V Мурзуфл вж: Polemis. The
Doukai, №126,р. 145 — 147;В. Не ndrickx — С. М a t z ou kois. Alexios V Doukas
Mourtzouphlos: His Life, Reign and Death (9 — 1204). TEWr]vucd, 31. 1979. 108 — 132.
66 v i 11 e h a r d о u i n, II, § 232 — 251, p. 32 — 54; Вилардуен. Завладяване-
то на Константинопол, § 232 — 251 ;Robe"rt de Clari, LXXII — LXXX, 71 — 80.
67 H, A h r w e i 1 e r. L’ideologic politique de 1’empire byzantin. Paris, 1975, p. 103
сл.; I v. Duj?ev. La crise id£ologiquede 1203— 1204 pt ses repercussions sur la civi-
lisation byzantine. Association des amis de la Vе section di I’ll. P. H. E —Sorbonne,Pa-
ris, 1976.
68 V i 1 1 e h a r d о u i n, II, § 256 — 263,p. 60 —70.B илардуен. Завладява-
нето на Константинопол, § 256 — 263; Robert de Clari, § XCIII — XCVH, 91 —
95. За Бодуен вж: Longnon. Les Compagnons de Villehardouin, 137 — 140.
69 v i 1 1 e h a r d о u i n, II, § 234,p. 34 — 36; A. C a r i 1 e. Partitiо terrarum Im-
perri Romanic. Studi Veneziani, VII, 1965, 217 — 222 (текст) p. 222 сл. (коментар);
Ostrogorsky. Histoire, 444 — 446; N. О i k о n om i des. La decomposition de
1’empire byzantin a la veille de 1204 et les origines de 1’empire de Nicee: a propos de la
Partitio Romanic. Athdnes, 1976, 3 — 28.
70 V i 11 e h a r d о u i n, II, § 266, p. 74 сл.
71 Пак там, I, § 202, p. 206.
72 вж тук, бел. 61.
73 V i 1 1 е h а г d о u i n, II, § 221 — 231р. 20 — 32;B илардуен. Завладява-
нето на Константинопол, § 221 — 231.
^Robert de Clari, § LXIV, p. 63. He може да нелаправи впечатление,
че тези условия на Калоян напомнят за 1189 г., когато двамата му братя направили
подобно предложение на Фридрих I Барбароса (вж тук, I, №1, Иван I Асен). От
друга страна, може би трябва да видим един опит иа Калоян да измами кръстонос-
ците — за него да остане императорската титла и Константинопол, а рицарите да се
задоволят с разграбването на града, след което да се отправят към Светата земя?
75 R о be г t de Clari, § LXV, 64 — 65; Златарски. История. T. 3, с. 187.
76 Gesta Innocentii, § CVIII, col. CXLVII; H e n d r i c k x. Documents diploma-
tiques, №17 (XXXVIIQ 135 — 136. Това Калояново пратеничество се датира между
18 юли1203 и август 1204. Безспорно този период би могъл да бъде съкратен зна-
чително, тъй като Калояновите постъпки за сключване на мир са направени след
13 април 1204 г. Посоченият текст в Gesta Innocentii е категоричен: цар Калоян
преговаря не с византийския василевс, а с рицарите. А отговорът на кръстоносци-
те е още по-недвусмислен: „Sed ipsi Constantinopulim occupaverant”. Вж. и следва-
щата бележка.
77 N i с. Choniatae Historia, р. 613 (varia lectiones 58 — 60); Златар-
ски. История, Т. 3, с. 213 (той правилно свързва двете известия — Хониат и Gesta
Innocentii и ги отнася към лятото на 1204 г.). За разлика от В. Н. Златарски Г. Цан-
кова-Петкова (Асеневци, 57 — 58) е представила преговориге на цар Калоян с латин-
циге непьяно, безсистемно, с г реши и датировки.
78 Обикновено към това време, т. е. първата половина на 1204 г. се отнася
срещата на цар Калоян с Пиер дьо Брашиьо („1е heros incontestable de la croisade”
вж: L о n g n о n. Le compagnons de Villehardouin, 91 —98) ,по времена конто френ-
ският рицар разказал на българския владетел занимателна история: кръстоносците
били потомци на Троя или по-точно на троянците, конто се спасили при гибелта на
града и сега са дошли отново да овладеят тази земя (Robert de Clari, §CVI,
101 — 102). За възможната дата: Hendrick х. Documents diplomatiques, №8 (ХЦ
р. 159, както и 143, п.61 (28 януари—края на август 1294 (?) . Напоследьк съвсем осно-
вателно Ж. Лоньон (Longnon. Les compagnons de Villehardouin, p. 95et n. 159)
отнесе срещата към септември 1206 г. И наистина трудно е да се приеме, че подобна
среща между цар Калоян и френския рицар е могла да се състои между 16 май (а не
28 февруари!), т. е. коронацията на Бодуен, и 1 ноември 1204 г., когато Пиер дьо
Брашиьо се е отправил, заедно с Пайен д’Орлеан, на поход в Мала Азия (Ville-
h а г d о u i n, II, § 305,р* 319— 320;L о n g п о n. Les compagnons de Villehardouin,
62
р. 93).Това не е могло да стане по две причини: 1) като латински император е спо
менат Анри, т. е. terminus post quem е 20 август 1206 г.; 2) срещата е станала на
територия на Латинската империя, т. е. по време на поход на цар Калоян срещу
Константинопол. А такъв поход през лятото на 1204 г. не ни е известен.
79 Libro de los fechos, §59, p, 16.
80 Основните извори — Хониат и Вилардуен — нишо не говорят за подготвител-
ните действия на цар Калоян. В тях куманите (у Хониат под името скиги) са споме-
нати като съставна част от Калояновата армия край Адрианопол: Nic. Chonia-
tae Historia, р. 615; Villehardouin, §352, р. 162 (14 000 кумани). Грижиге
на българския владетел да си осигури помощта на куманите са отразени в различни-
те версии на Морейската хроника. То ypoviKiv TOV МорёсХ, р. 45, §69 vv. 1038 —
1040 (10 000 кумани); Chronique de Могёе, р. 22, §69; Libro de los fechos, p. 16,
§59 (14 000 „алани"); Bw:Bozilov. La „Chronique de Могёе”, 43— 45.
81 Д. Расовский. Роль половцев в войнах Асеней с Византийской и Ла-
тинской империями в 1186 — 1207 годах. — Сп. БАН, 58, 1939, 203 — 211; Р. D i а-
с о n u. Les Coumans au Bas.Danube aux XIе et XIIе si£cles. Bucurejti, 1978, 130 —
133 (с някои непълноти и неточности).
82 За „турски” съюзници на цар Калоян в кампанията от 1205 г. се говори
в извори с различен характер и съставени през различно време; писмо иа император
Анри (тогава все още регент) до папа Инокентий III от 5 юни 1205 г. (Дуйчев.
Преписката, № XXXIV, с. 72); писмо на папата до неизвестно лице от август 1205
(?)(Пак там, № ХХХП, с. 68); Robert! Can on i с i Chronicon, р. 270; And»
reae Danduii Chronica, p.280; To xpovixbv tov МорёьК, p. 49, v. 1148 (сред Ka-
лояновите войски fi битката край Адрианопол!); Н е n drickx. Documents dip»
lomatiques, №23 (XLIX\ 140 — 141; В о 5 i 1 о v. La „Chronique de Могёе”, p. 44 et n. 61.
83 В о z i 1 о v. La „Chronique de Могёе”, 43 —44.
84 Villehardouin ,11, §264 — 265,p.7O —72;B илардуен. Завладяване-
то на Константинопол, §264 — 265,
85 Nic. Choniatae Historia, p. 612.
86 V i 1 1 e h a r d о u i n, II, §333,р.142 —144;B илардуен. Завладяването на
Константинопол, §333. За българо-гръцкия „съюз” през 1205 — 1206 г. вж: Зла-
тарски. История, Т. 3, 215 — 219; Б. Примов. Гръцко-български съюз в
началото на XIII век. — ИПр., 1947 — 1948, 1, 22 — 39; ’А.Креитог'ёХт? -*Н катд. tcjv
\arivcov ’EXX^w-BouXyapixf) ovpirpafy.4 .. ., passim (особено 33 — 69); P r i n z i n g.
Die Bedeutung, 48 — 77; Панк ов а-П e т к о в а. Асеневци, 59 — 60.
87 Nic Choniatae Historia, р. 613.
88 Пак там, 613 — 614, V i 11 е h а г d u i n, II, §335 — 339,р.144—150, Robert
de С 1 а г i, § СХП, р. 105; Златарски. История, Т. 3, 221 — 223; В о z i 1 о v. La
„Chroniquede Могёе”, p. 46.
89 Nic. Choniatae Historia, p. 613. Вероятно по това време (март 1205)
са започнали въ л нения и в Пловдив, който бил владение на Рение дьо Три. Вж: V i 1»
1 е h а г d о u i n, II, §345 — 346,р.154— 156; Вилардуен. Завладяването наКон-
стантинопол* §345 — 346.
90 V i 1 1 е h а г d о u i n, II, §340 — 342,р. 150— 152;В илардуен. Завладя-
ването на Константинопол, §340 — 342.
91 Пак там,§343— 344,р.152— 154. За Манасие дьо Лил вж; L о n g п о n. Les
compagnons de Villehardouin, 42 — 45.
92 V i 1 1 e h a r d о u i n, II, §349, p. 158; Nic. Choniatae Historia, p. 617.
93 v i 1 1 e h a r d о u i n, II, §350, p. 160. Вилардуен. Завладяването на
Константинопол, §350.
94 Пактам, § 351, р. 160.
95 Пак там, §352, р. 162.
96 Пак там, §355, р. 164; Nic. Choniatae Historia, р. 615.
97 Villehardouin, И, §357 — 360,р. 166— 170;В илардуен. Завладя-
ването на Константинопол, § 357 — 360; Nic. Choniatae Historia, р. 616; R о-
bert deClari, §CXII, 105 —106. L’estoire de Eracles empereur,, 280 — 283; E r -
n о u 1, 381 — 385; J. А. В u c h о n. Collection des Chroniques nationales Fran^aises III. P a-
r i s, 1828, 288 — 289; Roberti Canonic i Chronicon, 269 — 270; Gesta Innocen-
tii, §CVIII, col. CXLVIII; G. Acropolitae Historia, p. 22; Theod Scuta-
riota 458 — 459; Ephraemius, 297 — 299, w. 7337 — 7399; Andreae Dan-
duii Chronica* 280 — 281; Nic. G r e g„ I, 2: I, 15 — 16; К a|uf niacki. Werke,
S. 197, § X; В о z i 1 о v. La „Chronique de Могёе”, 46 — 48. За битката при Адриано-
63
поп има голяма литература и затова тук ще посочим само никои по-основни и по-но-
ви работа: Златарски. История. Т. 3, 224 — 227; L о n g п о n. Les compagnons
de Villehardouin, p. 139; S e t t о n. The Papacy, I, p. 16, 21; A History of the Crusa*
des. T. II, 202 — 203; C a r i 1 e. Peruna Storia, p. 233; Цанкова-Петкова. Асеневци,
60 — 62; Дуйчев. Цар Калоян 117 — 118; История, Т. 3, с. 142.
98 Nic, Choniatae Historia, р 616; Villehardouin, II, § 360, р. 170. За съд-
бата на император Бодуен вж; В о 1 i 1 о v. La ,,Chronique de Могёе”, 48 — 49.
99 Nic. Choniatae Historia p. 616; V i 1 1 e h a r do u i n, II, §360 — 361
p. 170.
100 Villehardouin, II, §362 — 366, 170 — 176; Вилардуен. Завладя-
ването на Константинопол, §362 — 366.
Ю1 Пак там, §369, р. 178.
Ю2 Пак там, §367 - 368, р. 176.
ЮЗ Несполуките през пролетта на 1205 г. и особено тежкото поражение край
Адрианопол силно понижили духа на кръстоносците и довели до масово напускане
на Константинопол; на 17 април 1205 г. пет венециански кораба със 7000души„пок-
лонници, рицари и сержанта”, отплавали от столицата и след кратък престой в Родо-
сто се отправили към Италия. Вж; V i 1 1 е h а г d о u i n, II, §376 — 379, р. 186 —
188. Вилардуен. Завладяването на Константинопол, §316 — 379.
104 v i 11 е h а г d о u i n, II, § 374,р. 182.
105 Пак там, §384 — 385, р. 192 — 194; Nic. Choniatae Historia, р. 617;
L о n g п о n. Les compagnons de Villehardouin, p. 141.
106 v i 11 e h a r d о и i n, II, §386, p. 194; Nic. Choniatae Historia, p. 618,
1°7 V i 11 e h a r d о и i n, II, §389, p. 198; Nic. C h о n i a t a e, p. 618.
Ю8 V i 1 1 e h a r d о и i n, II, § 392 — 394, p. 202 — 204; Nic. Choniatae
Historia, 618 — 619.
109 Villehardouin, II, p. 394,§202;N ic. Choniatae Historia, p. 619.
(Според византийския историк цар Калоян спазил даденото обещание! (Зла-
тарски. История, Т.З, 230 — 231.
11* Villehardouin, П, §389, р. 198; Nic. Choniatae Historia, р. 619.
Hl Nic. Choniatae Historia, p. 619. Според Вилардуен (V i 1 1 e h a r-
d о u i n, II, §389, p. 198) Бонифас дьо Монфера изоставил обсадата на Навплион,
понеже „беше научил за поражението на император Бодуен”. Вж; Н end г ic кх.'
Documents diplomatiques, №22 (XLVH), 139 — 140 (писмото е писано между 29 май
и началото на юни 1205 г.).
112 Подробно за овладяването на Солун от българите през юни 1205 г. вж:
В о z i 1 о V. La „Chronique de Могёе”, 52 — 53.
113 Никита Хониат (Nic. Choniatae Historia, р. 620) съобщава, че на
връщане от Солун цар Калоян завладял Верея, а В. Н. Златарски („История”, III,
с. 232) допуска, че тъкмо тогава българският цар покорил Мъглен и нарядил да
пренесат мощите на св. Иларион Мъгленски в Търново (Kaluzniacki, Werke
S.56, §XVI).
114 V i 1 1 е h а г d о u i n, II, §399. p. 208. Вилардуен. Завладяването на
Константинопол, §399.
115 Б. При мов. За името „попеликани на еретиците в Западна Европа.
— В; Изследвания в чест на акад. Д. Дечев по случай 80-годишнината му. С., 1958,
763— 776; Б. П р и м о.в. Българи, гърци и латинци в Пловдив през 1204 — 1205 г.
Ролята на богомилитегИБИД, XXII — XXIV, 1948, 145 — 156.
116 V i 1 1 е h а г d о u i n, II, р. 210, §399; Вилардуен. Завладяването на
Константинопол, §399.
117 Точната хронология на българо-гръцкото сотрудничество е неустановена.
Ако следваме Вилардуен (Villehardouin, II, §422 — 423,р.234 — 2361скъсва-
нето на гърците с българите и началото на гръцко-латинския съюз би трябвало да
бъдат отнесени към юни 1206 (вж в този смисъл Е. Faral във Villehardouin,
II, р. 213, п.2, р. 235, п. 4; L о n g п о n. Les compagnons de Villehardouin, p. 254).
Според E. Фарал тази хронология на събитията се подкрепя от писмото на Анри до
брат му Жофроа (В u с h о n. Rech, et Mater, I, 153 — 156). Вярно e, че Анри отнася
обръщението на гърците към латинците след обсадата на Димотика от цар Калоян
(юни 1206) и след битката при Русион (31 януари 1206), но в същото време Анри
поставя и разорението на Пловдив след битката при Русион, което противоречи
64
и на Вилардуен, и на Хониат. Ако следваме пьк разказа на Хониат, разногласията
между българи и гърци би трябвало да бъдат отнесени към лятото на 1205 г. (N i с.
Choniatae Historia, р. 627; Златарски. История, Т. 3, с. 239 — той не се
спира на хронологическите разногласия). Очевидно, сведенията от двата основни
извора биха могли да бъдат съгласувани само по един начин, а именно: Хониат пише
за началната фаза от разпадането на българо-гръцкия съюз, а Вилардуен за край-
ната. Вж и История. Т. 3,с. 142.
118 Villehardouin, П, §400, р. 210; Вилардуен. Завладяването
на Константинопол, §400.
119 Пак там, §401, р. 212.
120 Пак там, §401, р. 212; Nic. Choniatae Historia, р. 627. За събитията
в Пловдив освен посочената статия на Б. Примов (вж бел. 115) вж: Златарски.
История, Т. 3, 236 — 239; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци 66 — 67;, 0.В X а»
X о v. 'Hioropia тт;<;ФсХстттгоиттбХесо? ката rt]v Trepfobov. ®eooaXovu<i], 1972,
105—109.
121 Без да обяснява защо, Г. Цанкова-Петкова (Асеневци, с. 66) отнася съби-
тията в Пловдив към лятото на 1206 г.
122 с това писмо Инокентий III (Д у й ч е в. Преписката, №ХХХШ, 69 — 70;
Acta Innocentii РР. Ill, n. 89, 314 — 315) заплашва цар Калоян с нова кръстоносна
армия и с военни действия от две страни, призовава го да освободи император Бо-
дуен и да сключи мир с латинците. Българският владетел не може да не е схванал,
че зад тези заплахи няма нищо сериозно.
123 Nic. С honiatae Historia, р. 628. Напоследък с този „заговор” в Тър-
ново — при участието на император Бодуен (?) се занима Г. Цанкова-Петкова
(вж: В о i i 1 о v. La „Chronique de Moree”,49,бел.103),конто го датира в 1206 г.
Сведенията на Хониат са недвусмислени: Калоян се е завърнал в Търново веднага
след събитията в Пловдив (юни 1205).
124 Докато цар Калоян се намирал в Македония и се разправял с пловдивски-
те ромеи, регентът на империята Анри е могъл да противодействува твърде слабо.
До началото на зимата той пребивавал в Памфилион и подсилил гарнизоните в Ру-
сион, Виза и Неаполис (V i 1 1 е h а г d о u i n, II, §402 — 404,р. 212— 216)които били
овладени от латинците през юни, след оттеглянето на Калоян (Пак там, §390 — 391,
р. 200—202) .Опитът му да завладев Адрианопол бил несполучлив. Вж: Пак там,
§395 — 397,р.204 — 206;L о n g п о n. Les compagnons de Villehardouin, p. 142.
125 V i 11 e h a r d о u i n, II, §404, p 216.
126 Villehardouin, II, §404, p. 216j Вилардуен. Завладяването
на Константинопол, §404.
127 Пак там, §405 — 410,р.216 —224;N i с. Choniatae Historia, р. 628. Зла-
тарски. История. Т. 3, с. 240 (събитията са отнесени погрешно към пролетта
на 1206 г.).
128 v i 1 1 е h а г d о u i n, II, р. 224, §411 ;Вилардуен. Завладяването на
Константинопол, §411.
129 Пак там, §412 — 420; Nic. Choniatae Historia, 628 — 629; 3 л а т а р-
с к и. История. Т. 3, 241 — 243; Lon g п о n. Les compagnons de Villehardouin,
p. 142.
130 Villehardouin, II, §419, p. 232; Вилардуен. Завладяването на
Константинопол, §419.
131 Пак там, §421,р. 234.
132 Пак там, §394, 414, 416 — 418, 420; Nic. Choniatae Historia, р. 629;
G. Acropolitae Historia, p. 23; Theod. Scu t a r i о t a,p. 459. Тази политика
на Калоян напомни действията на владетелите от Първото. българско царство и пре-
ди всичко цар Крум, който преселил ромеите от Адрианопол в България отвъд
реката Дунав (Вж: Ив. Божилов. Анонимът на Хазе. България и Византия на
Долни Дунав в края на X в. С., 1979, 176— 185 ) и е била оправдана от стратегическа
гледна точка. В един случай българският цар е допуснал грешка: част от население-
то на разорения в 1205 г. Пловдив е било преселено в Мелник и това се е отразило
зле на етническия облик на града. За това подсилване на гръцкия елемент в Мелиик
5 Фамилията на Асеневци. .
65
освен съобщението на Акрополит (G. Acropolitae Historia, р. 76) свидетел-
ствува и приписката в т. нар. Мелиишко евангелие — Cod, Atheniensis 2645 ff. 218r-v
СА. Z i у 7 о я о v X о V. То e^ayyiXiov tov МеХеикои ф ’EdviKfy Вфко&цкг;»
’Affyvojv, ОеооаХоилт], 1975, 14 — 15). Споменатият там севаст Василий Вамбулинос
е бил севаст на преселените от Пловдив ромеи (за подобно тьлкуване на титлата
севаст: Н. A h г w е i 1 е г. Le sebaste chef des groupes ethniques. — В: H. A h r w e i-
1 e r. Etudes sur les structures administra fives et sociales de Byzance. Londpn, 1971,
№ XIV) и e бил определен за такъв от цар Калоян (Божилов. България при
Асеневци, с. 91). По всяка вероятност севаст Василий Вамбулинос е идентичен с
управителя на Мелник, известния „bailliu BuriUe” (Henri de Valenciennes,
§619, p. 85).
133 Villehardouin, II, §423, p. 236. Теодор Врана (сии на Алексий Вра-
на — за фамилията Врана вж: А. П. К а ж д а н. Социальный состав господствую-
щего класса Византий XI — ХП вв. М., 1974, index s. v.) по думите на Вилардуен
(V i 1 1 е h а г d о u i n, II, §403,рД14 — 216.)бил единственият грък, който сътрудни-
чел на латинците. Вероятно това му поведение се дължало на женитбата му с Агнес,
сестра на френския крал Филип Огюст и леля на граф Луи дьо Блоа.
134 V i 1 1 е h а г d о u i n, II, §424 — 425,р.236 — 238;N i с. Choniatae His-
toria, 631 — 632.
135 Nic. Choniatae Historia, 632 — 633.
136 V i 1 1 e h a r d о u i n, II, §425, p. 238; Nic. Choniatae Historia, p. 632;
Златарски. История, T. 3, 243 — 245; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци,
68 — 69.
137 Villehardouin, II, §422 — 423,р. 234 — 236.
138 Съгласно решението на съвета на бароните армията се отправила към
Силимврия (Villehardouin, II, §426 — 427,р. 238—240) .Там бил свикан нов
съвет, след което рицарите потеглили към Виза (Пак там, §42, р. 240). След още
един съвет те се насочили към Димотика (Пак там, §430 — 431, р. 242 — 244).
139 Villehardouin, II, §432, р. 246; Nic. Choniatae Historia, р. 633.
Спорен Вилардуен (§433, р. 246) Калоян се установил за известно време в крепостга
Rodestuic (иелокализирана, може би някъде по долината иа р. Арда. Вж: Asdra-
cha. La region des Rodopes, p. 153).
}40 v illeh irdo u in, II, §436 — 440,p. 250 — 254;N ic. Choniatae His-
toria, p. 633.
141 V i 1 1 e h a r d о u i n, II, §439, p. 252. За съдбата на император Бодуен
вж тук, бел. 98.
142 Villehardouin, II, §441, р. 254; Вилардуен. Завладяването на
Константинопол, §441.
143 Пак там; L о n g п о n. Les compagnons de Villehardouin, p. 233.
144 Villehardouin, II, §442, p. 256. По време на този поход цар Калоян
не е обсаждал Адрианопол, както се твърди уЗлатарски. История Т. 3,с. 247.
145 v i 11 е h а г d о u i n, II, §444 — 448р. 258 —262.3а крепостга Близм (Blisme)
вж: Златарски, История, Т. 3, с. 248, бел. 1 (при устието на р. Сазлийка в Ма-
рина).
146 Villehardouin, II, §448 — 449,р. 262 — 264.
147 Пак там, §451, 264 — 266. За отъждествяването на Акило — Аетос или
Анхиало вж: Вилардуен. Завладяването на Константинопол, IX, бел. 199.
148 Villehardouin, II, § 452, р. 266.
- 19 Теодор Ласкарис, деспот и зет на император Алексий III Ангел. В края
на 1203 г. пристигнал в Никея; за император се обявил през 1205 г., а три години
по-късно бил коронясан официално. Вж: N. Oiconomides. La decomposition
de I'empire byzantin a la veille de 1204, 22 — 28.
150 V i 11 eh a r d о u i n,II, §459, p. 274. За съжалениесъдържанието на споразу-
мениего остана неизвестно — дали става дума за обикновено военно сътрудничество
или за по-голяма полигическа програма, засягаща византийского наследство (за Ка-
лоян — Балканский полуостров, а за Теодор Ласкарис — Мала Азия (?)).
66
151 Villehardouin, II, §463, р 278; Вилардуен. Завладяването на
Константинопол, §463.
152 Пак там, §459,461,472,р.274,276, 286.
153 Пак там, § 473, р. 288
154 Пак там, §474,р. 288— 290.
155 Пак там, §488,р 302.
156 Пак там, §490 — 494,р. 304— 308;L on gn on. Les compagnons de Villehar-
douin, p. 142.
157 villehardouin, II, §497, p. 312; Вилардуен. Завладяването на
Константинопол, § 497.
158 Пак там, § 499,р. 312—314;R obert de Clari, §CXVI, p. 107; N i c.
Choniatae Historia, p. 636; В о ? : 1 о v. La „Chronique de Могёе”, 51 — 52; L о n g-
n о n. Les compagnons de Villehardouin, p. 234.
159 Villehardouin, II, §496, p. 310, L о n g n о n. Les compagnons de Vil-
lehardouin, p. 31.
160 Villehardouin, II, §500, p. 314 (пестеливо, но красноречиво описа-
ние на скръбта по маркиз Бонифас).
161 G. Acropolitae Historia, 23 — 24; Theod. Scutariot а, р. 460,
162 r о b е г t de Clari, §CXVI, p. 108
163 Alberici Monachi Chronica, p. 886.
I64 icoaxetp ’ifripiTOvAcvawovXTavpaKiov Хоуоч eh тадаирата той 'Aycoo Дт)рг)тр1-
ov. M axefioptxd, I, 1940, 371 — 372; Il a n ab о n о vXo v - К e p a p e u>
’AvdkeKTO.,!, o. 212.
165 ДаничиЬ. Арх. Данило, 103 104.
166 Появата на Манастьр като основно действуващо лице в тези събития е мно-
го интересна и съвсем не е случайна. Наистина Ив. Дуйчев (Iv. Dujfev. La ba-
gue-eceau, p. 181) писа: „бързо бил изтъкан легендарен разказ, контаминирайки фи-
гурата на Калояновия военачалник Манастьр, от кумански произход, със свети Ди-
митър”. Възможност за подобна контаминация е съществувала, тъй като името Ма-
настър (Мадаатра?) е било познато в Солунската облает. В една практика от 1300 г.
(Actes d’Esphigmenou, №8, 1, 37 — 38) е споменат никой си Манастьр (от с. Враста,
катепаникия Рендина) със семейството си: съпруга Кали, дъшери Мария и Зой, зет
Димитър, внуци Хриси и Кочстанто. Но все пак остава въпросът: Защо е била необ-
ходима тази контаминация,и то с куманин? Струна ни се, че присъствието на Мана-
стър в легендата е оправдано, а неговото участие в събитията — реално.
167 g Acr politae Historia, р. 23.
168 Болките в страната, на конто толкова много настояна Ив. Дуйчев, биха
могли да бъдат предизвикани от удар или най-обшо, да се появят след външна на-
меса.
159 Вж тук, по-долу.
I70 Вж в този смисъл и Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци, 73 — 76 (там е по-
солена и по-старата литература).
171 В. В ъ л о в. Новите разкопки на църквата „Св. четиридесет мъченици”
във Велико Търново.— Археология, 1974, с. 49,обр.12в, 13в, 14в (47 —48).
172 И н к о в а. Калояновото погребение, с. 5,бдл. 2.
173 Основните аргументи против са два: датировката на погребение №39 (В. Въ-
лов го отнася към края на XIII — началото на XIV в.) и липсата на царска титла в
надписа на пръетена. И на двете обстоятелства ще се спрем по-долу.
I74 Kaluzniacki. Werke, 56 — 57.
175 Иванов. БСМ2, с. 422: „У Евтимия е допусната една грешка, че уж при
Калояна били поставени мощите на светеца в църквата „Св. четиридесет мъченици”.
176 Основен и единствен извор. надписът на цар Иван II Асен в църквата „Св.
четиридесет мъченици” (Царевград Търнов, Т. 4. С., 1984,8 — 9).
177 Това са: погребение, засегнато от южния зид на църквата (северно от пог-
ребения №17 и 18), погребение под абсидата и погребение №41 (И н к о в а. Калоя-
67
нового погребение, 91 — 92). За по-сетнешните разкопки вж: Ат. Попов. Тьрнов-
ската „Велика лавра”. — ИАИ, ХХХШ, 1980, 83 — 98; Царевград Търнов, Т. 4. С.,
1984.с. 5.
1 78 Хлътването на тухлей ат а настилка от портика, на мястото на гроб №39 ие
би могло да бъде сериозен довод за късната датировка на погребението (И н к о в а.
Калояновото погребение, с. 92, бел. 246). Аргументацията на датировката, предло-
жена от В. Вълов, чрез откритите монети, съшо е неубедителна. Първата от тях първо-
началио бе обявена за „византийска монета на Палеолозите” (И н к о в а. Калояно-
вото погребение, с. 92, бел. 245), а след това — за „анонимна солунска монета от
средата на XIII в." (sic) (В. В ъ л о в. Цит. съч., с. 42). Втората монета принадлежи
иа император Исаак II Ангел (1185 — 1195) (съобщение на В. Вълов на заседанието
от 4 март 1976 г.). За съжаление и двете моиети все още не са публикувани.
179 Преди всичко изразътСЪ^ДДМ Л ?ЛУАЛИ(3 латарски. История, Т. 3,
с. 593; Malingoudis. Inschriften. Nr XII, S. 53; Царевград Търнов. Т. 4,8 — 9).
180 Хр. Христо в. Батошевският надпис. — Археология, 1976, 4, 65 — 66;
Malingoudis. Inschriften. N XIV, 63 — 64,
181 Тук ие е възможно да бъдат приведени всички подобии примери, пък и то-
ва не е необходимо. Ще си позволим да цитираме иякои от най-убедителните: Битол-
ския иадпис (Ив. Б ж и л о в. Боянският надпис на цар Иван Владислав и никои
въпроси от средновековната българска история. — ИПр., 1971, 1, с. 88; Й. 3 а и м о в.
Битолски надпис иа Иван Владислав, самодържец български. С., 1970, с. 33); надпис
на дук Врана — между 1197 — 1207 (Иванов. БСМ*, с. 30; Malingoudis. In*
schriften. N IX,S. 47);Боянския иадпис от 1259 г. ( В. 3 л ат a p с к и. Боянският
надпис. — ГСУ - ИФФ, кн. 2, XXXI, 1935, с. 5)} Ктиторски надпис на крал Милутин
от Старо Нагоричино (Т о м о в и Ъ.Ъириличких надписа, №23, с. 46) — манастирска-
та църква „Св. Георги” е била подтроен а през XI в.; реконструкцията, за конто
се говори в надписа иа Милутин, е била завършена в 1313 г., а нейното зографисвг
не — в 1317 — 1318 (Иванов. БСМ2, с. 132); ктиторски надпис на велико, вое-
вода Йоан Оливер (Т о м о в и h. Вириличких иадписа, №37, с. 57) — църквата на
Лесиовския манастир е значителио по-стара от надписа на Йоаи Оливер (1341) (Ива-
нов. БСМ2, с. 157, 161); ктиторските надписи в цьрквите „Св. Богородица” и
„Св. Климент” в Охрид (Иванов. БСМ2, с. 39, 42).
182 И н к о в а. Калояновото погребение.
183 Й. Йорданов. Възстаиовяване на главата по черепа. С., 1981, 200 — 207.
184 пак там, с. 207.
185 И н к о в а. Калояновото погребение, с. 87.
186 Д а и и ч и П. Арх. Данило, с. 104; Златарски. История. Т.З, с. 258.
187 И н к о в а. Калояновото погребение, 74 —75.
188 Пак там, 12 — 42,90.
189 Пак там, с. 90.
190 Дипсата на царска титла в надписа бе задоволително обленена от Ив. Дуй-
чев — пръетенът е изготвен преди 1197 г. (Дуйчев. Цар Калояи, с. 113).
191 Nicol. Epiroe, р. 20; Nicol. Meteora. The Rock Monasteries of Thessa-
ly. London, 1963, p. 57; Setton, The Papacy, I, p. 53.
192 Ostrogorsky. Histoire, p. 451; Б о ж и л о в. България при Асеневци,
с. 92.
193 Буди недоумение негативната преценка на такъв прозорлив историк като
В. Н. Златарски. „Той (Калояи) обаче, не можал да прокара и да осъществи тая
идея при всичките благо приятии обстоятелства, защото бил лош дипломат и поли-
тик” (sic!). Вж: Златарски. История. Т. 3, с. 264. Тази преценка е повторена
у Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци, с. 78. Критика на това с нищо необосновано
становище уБожилов. България при Асеневци, с. 92.
194 Само Г. Акрополит пише;,,^ ExvdtSa tfetav ycyierriv eXTftxbs...” (G. A c-
г о p о 1 i t a e Historia, p. 246).
68
№ 4. NA. АСЕНИНА I
Сестра на Иван I Асен, Петър и Калоян; майка на Борил и Стрез1.
Не е спомената в никакъв извор.
1 Вж по-подробно при №6 (Борил) и №12 (Стрез).
№ 5. NA. АСЕНИНА II
Сестра на Иван I Асен, Петър и Калоян, майка на Алексий Слав1.
Не е спомената в изворите.
1 I, №11 (Алексий Слав).
№ 6. БОРИЛ (1207 - 1218)
Борил1, племенникът на първите трима Асеневци2, е сред онези
членове на фамилията, който са били застигнати от. най-трагична съдба.
Но сякаш това не е било достатъчно и днес над него тегне суровата при-
съда на Клио, или, за да бъда по-точен, на съвременната българска исто-
риопис3. Да започнем с възшествието му на царския престол (поради
липса на извори не знаем нищо за позициите му в Търново преди октом-
ври 1207 г.). Изворите не са достатъчно ясни и категорични, когато опис-
ват пътя, по който Борил достигнал до върховната власт в страната4.
Но това не е попречило на повечето изследователи да говорят за заговор
или поне за узурпация5.
Единствен Ив. Дуйчев не се остави да бъде подведен от натрапва-
щата се идея за незаконно овладяване на гьрновския престол. Съвсем
основателно той прие, че Бориловият брак с Калояновата съпруга (спо-
ред Акрополит от „скитски” произход, т. е. куманка (?)6 не е свиде-
телство за сьществуващ заговор, а опит за легитимиране на властта.
Не по-малко приемливо е и другото допускане на Дуйчев; в самото нача-
ло Борил не е бил цар и самодържец, а регент от името на Иван Асен
и Александър7.
Това становище би могло да бъде подкрепено и развито по-нататък.
Актьт на узурпация съществува само тогава, когато по насилствен път
се нарушава строго регламентиран ред. В случая нищо не ни убеждава,
че е съществувал определен порядък на престолонаследието от баща
към син. Събитията от 1196 — 1197 г. показват обратното: царската
власт е преминавала от брат към брат. И ако случаят с Петър може би не е
съвсем типичен, тъй като той е приел царска титла още от 1186 г. и е
бил съвладетел на Иван I Асен8, то при Калоян няма място за спор9.
Нещо повече, ако погледнем Калояновите действия от друг ъгъл, те
също биха могли да бъдат характеризирани като узурпация, тъй като
третият брат е взел властта независимо от това, че имало „законни”
наследници на престола (Иван Асен и Александър). Но очевидно нещата
не са стояли по този начин.
Нека се върнем към събитията в Търново от октомври 1207 г.
Различавали ли са се действията на Борил от тези на Калоян в 1197 г.?
По същество не! Царят е убит, престолът е свободен, но държавата не мо-
69
же да остане без върховен ръководител. И Борил е този, който съумява
да овладев царската власт. Съумява, защото за нея е имало и други пре-
тендента — Алексий Слав и Стрез (Иван Асен и Александър са все още
непълнолетни, за да се намесят в спора). И ако в случая трябва да се го-
вори за насилие на Борил, то е упражнено не спрямо закона, за който
не знаем със сигурност дали е сыцествувал, а спрямо останалите конку-
рента (Алексий Слав и Стрез), конто се смятали за достойни да носят
царската корона19.
Възшествието на Борил едва ли е било лесно. Царствената му съпру-
га е осигурила известна приемственост и законност на неговото положе-
ние, но той бил принуден да се справи със сила с противниците си. Изво-
рите показват, че Борил сполучил да се наложи, но не сполучил да ги
отстрани окончателно: и докато Стрез, намерил убежище в Сърбия,
Криел заплаха за бъдещето, с Алексий Слав трябвало да се водят истин-
ски военни действия11. Независимо от това не съвсем стабилно вътреш-
но положение Борил бил принуден да насочи своя поглед навън. Външно-
политическата обстановка му е налагала да продължи Калояновата поли-
тика, т. е. война срещу Латинската империя и Солунското кралство.
Следвайки примера на своя вуйчо, на първо време Борил избрал за свой
противник Константинопол. През пролетта на 120812 българите отново
се появили в Тракия. Но този път Анри, който се чувствувал по-уверен,
не бил склонен да чака и се отправил срещу Борил13. Първият сблъсък,
който нямал решителни последний и за двете страни, станал край Бе-
рое14. След това столкновение Борил очевидно се е насочил към Плов-
див (съдбата на града след Калояновата смърт е неизвестна), тъй като
там скоро пристагнал и император Анри15. Единственото описание на
Пловдивското сражение дължим на Анри дьо Валансиен16. За съжале-
ние перото на Вилардуеновия продължител нито е достаточно оригинално
(обстоятелствата, предшествуващи битката, ни отвеждат към Адриано-
полското сражение17), нито достаточно обективно (за това говорят
цифровите данни за двете армии18). И все пак то е което ни уведомява
за поражението на Борил — факт, подкрепен и от друг извор19.
Последиците от това поражение на Борил (31 юли 1208) едва ли са
били толкова тежки, той като наскоро след него в началото на 1209 г.
българските войски отново били готови да нахлуят в земите на империя-
та20. Към същото време се отнася и един епизод, разказан пак от Валан-
сиен, който свидетелствува, че международният престиж на българския
цар едва ли е бил сериозно увреден. Според френския историк войски
на император Анри обсадили Стрез, но местните гърци предпочели да пре-
дадат града на българите, отколкото на латинците. Тъкмо такова предло-
жение те направили на ..Бориловия байюл” (bailliu Burille) в Мелник21.
Първите несполуки вероятно са стреснали Борил и са го накарали
да се вгледа по-внимателно в политического положение на Б ал каните.
Срещу него са били Латинската империя и Солунското кралство.Алексий
Слав претендирал за българската корона й тези му амбиции били под-
хранвани от неговия тост император Анри22. Стерз също се съвземал,
слагал ръка върху част от Македония и не бил за пренебрегване; в също-
то време той можел да разчита и на сръбска подкрепа. Очевидно и Борил
трябвало да се опре на нещо. И тук Калояновите действия отново му
подсказали изхода: Борил намерил съюзник в лицето на никейския вла-
детел Теодор Ласкарис, който съвсем наскоро бил коронясан за визан-
70
тийски василевс (1208). Наистина категорични известия за съюза на два-
мата владетели липсват, но известного писмо на император Анри (13 яну-
ари 1212) 23, адресирано към „всички приятели” (universis amicis), под-
сказва за възможно сотрудничество между Търново и Никея. Тъй като
събитията на Балканите и в Мала Азия през 1211 г., конто развързвали
възела на противоречията между българи, латинци и ромеи, са познати
благодарение на това писмо на Анри, ще си позволим да се спрем малко
по-обстойно на него.
През пролетта на 1211 г. Константинопол бил заплашен от две стра-
ни — по суша действувал Борил, а откъм морето — Теодор Ласкарис24.
Не може да се каже доколко усилията на българския цар са били резул-
татни, защото в самого начало на април Анри настьпил срещу българите,
прогонил ги от Тракия25 и насочил силите си срещу Теодор Ласкарис.
Докато латинският император громял никейците в Мала Азия26, Борил
се споразумял с брат си Стрез и го подпомогнал с 52 бойни отряда.
Но в решителното сражение при Пелагония (Битоля) солунските барони,
към конто се присъединил и Михаил I Ангел27, нанесли голямо пораже-
ние на Стрез и унищожили част от войските му28. Тази несполука не
възпряла Борил от ново настъпление. През есента на 1211 г. сам той се
отправил срещу Солунското кралство, но бил разбит от ломбардските
барони, този път подкрепяни от Алексий Слав29.
Годината не приключила с несполуките на бойните поля. Тя поднес-
ла на българския цар и сериозни затруднения вътре в страната. Откъсва-
нето на големи и важни територии (Родопите,където пълновластен госпо-
дар бил Алексий Слав, и долината на Вардар, намираща се под управле-
нието на Стрез), пораженията, тежестите на войната влошили положение-
то на страната и народа. Всичко това рефлектирало в засилването на бо-
гомилското движение30. Заплахата от еретиците била голяма и Борил
се видял принуден да свика първият висторията на страната антибого-
милски църковенсъбор. Работата на събора започнала на 11 февруари
1211 в една от търновските църкви. Богомилите били разобличени и
анатемосани31. Антиеретическият „процес” бил повод да се преведе
от гръцки на български известния „Синодик в неделята на православие-
то”, съставен през 843 г.32. Българската „реплика” на този интересен
византийски книжовен паметник, позната в науката под наименованието
„Синодик на цар Борил”33, е изключително важно свидетелство за
духовния живот в България през първото десетилетие на XIII в.34 Изпол-
зуваните в него формули („православен цар”, „православен събор”)
дават основание на ня кои изследователи да говорят за отхвърляне на
унията с Римската църква3 5.
Успешного приключване на антибогомилския събор не облекчило
грижите на цар Борил. След като се справил (или мислел,<че се е спра-
вил) с едно движение, което намирало подкрепа предимно в по-бедните
слоеве на народа, българският цар бил заплашен от бунт на болярството.
Вероятно през същата 1211 г.36 във Видин избухнало въстание, което
бързо взело застрашителни размери. По всяка вероятност военната анга-
жираност на Борил не му позволила сам да се справи с тази заплаха.
И той бил принуден да се обърне за съдействие към унгарския крал Ан-
дрей II. Наистина маджарите потушили бунта, но Борил заплатил твърде
голяма цена: вероятно тогава отстьпил на Унгария земите около Бел-
град и Браничево3 7.
71
Изминалата 1211 г. донесла толкова несполуки и грижи на Борил,
била добър повод за равносметка на четиригодишното му царуване.
И тази равносметка била твърде лоша. Опитьт иа Борил да продължи,
макар и отчасти, голямата политика на цар Калоян, не сполучил. Вместо
очакваните победи (българите били вече свикнали с тях!) Борил търпяд
поражение след поражение, не успял да обедини около себе си българско-
то общество, предизвикал разцепление на силите и засилване на между-
особните борби. Очевидно той трябвало да се опре на други средства
и да измени методите си на действие. Войната се оказала не по силите
и възможностите му. За да съхрани това, което му оставало (преди всич-
ко царската корона), той бил принуден да се преобрази. И до известна
степей успял.
През следващите няколко години Борил войнът е изместен от
Борил дипломата. И това превъплъщение било сполучливо. Към 1213 г.,
десет години след създаването на Латинската империя, за първи път
между България и новите господари на Константинопол били установени
мирни, дори съюзнически отношения. Залогът за тях бил твърде висок —
брак между Калояновата дъщеря Na. и император Анри38. Трудно е
да се каже кой е бил инициаторът за това споразумение (Робер дьо Кле-
ри твърди, че константинополските барони накарали Анри да я поиска
за съпруга39) и кой е спечелил повече от него. Все пак то е регистри-
рало отстъплението на Борил и успехите на Анри през 1211 г. и озна-
чявя по край на българските претенции и сигурност на латинците. На-
истина споразумението донесло известна сигурност и на Борил, но тази
сигурност нямала вече нищо общо с Калояновата политика и Голяма-
та идея.
Бориловите усилия не свършили с този царствен брак. Наскоро след
това, вероятно през същата 1213 г., той се сродил още веднъж с латин-
ския император. Почти по едно и също време (вероятно тук трябва да
видим усилията на Константинопол?) три племенници на Анри, дъщери
на неговата сестра Йоланта и Пиер дьо Куртене, се омъжили за владетели
от Югоизточна Европа: унгарския крал Андрей II, Борил и Теодор Ласка-
рис40. Този брачен съюз още по-здраво обвързал България и Латинската
империя. Но Борил не се задоволил с него и продължил своите диплома-
тически действия. Сега погледът му се отправил към Унгария. И тук
възможностите за успех не били малко: събитията от 1211 г. положили
началото на едно сътрудничество, което било особено изгодно за маджа-
рите (с цената на незначителни усилия те получили Белград и Браниче-
во); освен това Борил и Андрей II съвсем наскоро се били оженили
за две сестри. И наситина през 1214 г. бил изготвен договор, който пред-
виждал брак между дъшеря на Борил и престолонаследника Бела41.
Събитията през същата 1214 г. показали недвусмислено, че осъщест-
вените брачни съюзи са имали строго определена политическа цел. Новите
съюзници насочили своите стремежи към Сърбия. Този политически ход,
прераснал във военна кампания, малко изненадва. Мотивите, от конто
са се ръководили император Анри и особено крал Андрей (в изворите
унгарците не са споменати, но едва ли трябва да се съмняваме в тяхното
участие в коалицията), са ясни. Най-неаргументирани са сякаш действия-
та на Борил. Наистина сръбските извори наблягат особено много на
завоевателните стремежи на българския цар42, докато някой съвременни
изследователи държат на освободителната мисия на Борил43. Истината
72
вероятно е някъде по средата. Но по-важно е друго: тези действия изда-
ват едновременно безпомощността на Борил (с големите му планове
било свършено и той бил принуден да се обърне към най-слабия против-
ник — Сърбия) и говорят за неговата политическа комбинативност
и бърза реакция.
За съжаление действията на коалицията претьрпели неуспех. Похо-
дът на обединените сили бил осуетен44, а Стрез, който трябвало да играе
важна роля в борбата срещу Сърбия, загинал при неизяснени обстоя-
телства (1214)45. Наскоро след това бил убит и другият съюзник на
българи и латинци - Михаил I Ангел46. Съвместното настьпление на
Анри и Андрей II през следващата 1215 г. (за участието на Борил няма-
ме сигурни данни4') също не довело до съществени резултати. Така
надеждите на Борил се стопили. Усилията му на дипломатическия фронт
(не може да се отрече, че били успешни) не могли да бъдат материали-
зирани на бойното поле. Българският цар трябвало да се задоволи с това,
което имал,и да се откаже от всякаквамисъл затериториалноразширение
или нещо по-голямо. А бъдещето чертаело още по-лоши перспективи.
През 1214 г. Борил загубил единия си съюзник — Стрез, а с това и негови-
те земи. Не по-малко чувствителна била и следващата загуба: на 11 юни
1216 г. в Солун изненадващо починал император Анри48. След неговата
смърт Алексий Слав49 се ориентирал към епирския владетел Теодор
Комнин, чиято звезда изгряла след смъртта на брат му Михаил I. По то-
зи начин Борил отново се озовал сам (на унгарския крал едва ли би
могло да се разчита), и то в най-решителния момент от своето царуване:
над неговия трон надвиснала нова и вече по-сериозна заплаха.
Ето какво пише Г. Акрополит за края на Бориловото властвуване:
„[ Иван Асен] изискал бащиното си наследство, воювал с Борил, победил
го и станал господар на не малко земя. А Борил влязъл в Търново и за-
творен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години (етг1 ёпта
ётеас). Хората му, след като паднали духом, преминали към Иван Асен.
Когато бягал, Борил бил заловен и ослепен от Иван; и така Иван станал
владетел на цялата българска земя.”50 Този разказ на византийския
историк предизвиква съмнения, а оттук и дискусия само в една точка:
продължителността на обсадата на престолния град. В. Златарски, след-
вайки едно внушение на К. Иречек, предложи вместо ётеис, да се чете
т. е. обсадата продължила „седем месеца”, а не „седем години”51—
мнение, наложило се в българската историография52. Единствено Г. Цан-
кова-Петкова възрази на тази корекция. Според нея първите опити на
Иван Асен да прогони Борил трябва да се свържат с бунта във Видин
(1211). Законният наследник на престола водил упорита и продължителна
борба, на етапи. Той отвоювал Североизточна България системно и после-
дователно53. Трябва да отбележим, че възражението срещу поправката,
предложена от В. Златарски, е основателно: нито един Акрополитов
ръкопис не съдържа подобно разночетене. Но цялото останало обяснение,
произтичащо от запазването на четенето ёя! ёпта ereui,e неприемливо.
Бориловите действия през последните седем години (1211 — 1218) не
дават никакво основание да се твърди, че са преминали в постоянни борби
за престола. Акрополит очевидно е сбъркал цифрата; появата на Иван
Асен в България, обсадата на Търново и залавянето на Борил трябва да
бъдат отнесени към 1217 — 1218 г.
73
Личният живот на Борил ни е познат твърде слабо. Акрополит
съобщава, че в 1207 г., след като овладял престола, Борил се оженил
за овдовялата Калоянова съпруга54. През 1213 г. той встъпил в нов брак
с една от племенниците на император Анри55. Със сигурност може да се
твърди, че той е имал една дъщеря, тази, конто в 1214 г. била сгодена
за унгарския престолонаследник Бела56, но не може да се каже дали
тя е била родена от брака му с неговата вуйна или от друга връзка или
брак, за който нямаме сведения.
1 Б о р и л освен като име на българския цар е засвидетелствувано в някой
атонски документй: Dolger, Sechs Praktika. RK, 48, 50; RV, 38, 40 — 41, 69,198;
Дуйчев. Проучвания. I,, с. 361. За името вж: Дуйчев. Българско средновеко-
вие, с. 290, бел. 13. В българските извори то се среща в следните форми.Еорпль(П о-
п р у ж е н к о. Синодик, с. 7 7,§ 93, с. 82, § 112; И.Иван в. Избрани произведения.
Т. 1 С., 1982, с 146, 148) и БорНЛЪ (Т. Г ера с им о в. Моливдовул на цар Борил,
намерен в Преслав. — Векове, 1973, 1, с. 82); в гръцките текстове срещаме BoptAXtK
(G. Acropolitae Historia, р. 24, 33)или BopiAac (Theod. Scutariota, р. 460,
468). В латинските текстове съшествува по-голямо разнообразие: Burillus (G. Prinz-
i n g. Der Brief Kaiser Heinrichs von Konstantinopel vom 13. Januarl212. Byz., XLIII,
1973, p. 411, 412, 413, 414, 417, 418; Alberici Monach'i Chronica, p. 886),
Barillus (G. E r s z e g i. Eine neue Quelle zur Geschichte der bulgarisch-ungarischen Bezi-
ehungen wahrend der Herrschaft Borils. —Bulg. Hist. Review, 1975, 2, p. 96) или Assenus
Buril (П. Ников. Цар Борил в светлината на един нов паметник. — Сп. БАН, 1912,
III, с. 133). В старофренските текстове също няма единство: Burile или Burilie (Н е п-
r i de Valencienns, § 501, 505, 506, 526, 686); Burons или Bums (Robert de
Clari, §CXVI,p 108).
2 Акрополит и Робер дьо Клери категорично твърдят, че Борил е племенник
иа Калоян :G. Acropolitae Historia, р 24,Robert de Clari, p.108.
6 Единствен опит да се представи Борил в малко по-друга, бихме казали, по-
реална светлина, бе сторен едва през последимте години. Вж: А.Данчева-Васи-
л е в а. България и Латинската империя (1207 — 1218 г.). — ИПр., 1977,1,35 —51.
4 G. Acropolitae Historia, р. 271; Theod. Scutariota,p. 460. Няма
съмнение, че срещу Калоян е имало заговор (вж тук, I, № 3), но този заговор е
бил дело на външни врагове- Борил просто се е възползувал от създаденото поло-
жение.
^ Златарски. История. Т. 3, с. 260, 270 (пълно тържество на „куманската
партия”); Мутафчиев. История. Т. 2, с. 87 (заговор начело със съпругата на
Калоян и Борил); Цанкова-Петкова. Асеневци, с 87; История. Т. 3,147 —
148.
6 G. Acropolitae Historia, р. 24.
? I v. D u j с е V. La bague-sceau du roi bulgare Kalojan. — Byz. Slav., XXXVI, 1975,
2, 182 — 183.
8 Вж тук, I, № 2.
8 Вж тук, I, № 3. Акрополит (G. Acropolitae Historia, p. 21) дори пише,
че след убийството на Иван I Асен цар станал Калоян, тъй като българите не пожела-
ли Петър.
Ю Ако трябва да търсим някакви борби за царската корона в Търново, то
едва ли са били между въображаемата „куманска” партия и привържениците на
Калояи; по-скоро борбата се е водила с всички възможни средства между второго
поколение Асеневци и преди всичко между Борил, Стрез и Алексий Слав. Борил се е
наложил, преследвал е жестоко Стрез и е вою вал срещу Слав не защото те са били
склонни да защищават правата на Иван Асен и Александър и да подкрепят Калояно-
вата политика (Борил също е провеждал, както ще видим, политиката на покойния
си вуйчо), а защото са били кандидата за царския венец. Не напразно Баланс иен пи-
ше, че Борил взел с измама (чрез предателство) земята на Слав и че Анри подкрепил
стремленията на своя зет, обещавайки му да го направи „сеньор” на България (Н е п-
r i de Valenciennes, § 505, 548 — няма съмнение, че с понятието „Велика
74
Влахия” е означена България; два от ръкописите, G и Н, дават разночетенето ,,1е го-
iaume de la Blakuie”).
H Henri deValenciennes, § 505, p 29 — 30.
12 Преди Петдесетница (25 май) Анри получил известие, че Борил нахлул
в земите на империята. Вж: Henri deValenciennes,§ 504, р. 28 — 29.
13 Henri de Valenciennes, § 505, p 29 — 30.
14 Пак там, § 506 — 513, p. 30 — 33.
15 Пак там, § 514, р. 34.
I6 Пак там, § 515 — 545 (специално 539 — 545), р 34 — 48.
17 Набавянето на храни и фураж, подготовката на самого сражение (Пак там,
§ 515 — 525, р. 34 — 38).
1® Докато Борил разполагал с 33 000 души, Анри имал под свое командване
само 2000 (Пак там, § 532, 543; 521); личният отряд на българския цар, на брой
1600 души, бил разбит от 25 рицари (sic) (Пак там, § 540).
19 За резултатите от Пловдивското сражение става дума в писмото на импера-
тор Анри до папа Инокентий III (PL, CCXV, coll. 1525 — 1523). Вж още: Златар-
ски. История. Т. 3, 274 — 277 ;Цанкова-Петкова. Асеневци, 88 — 89 (ав-
торката твърди, че Борил разбил войската на Анри!); Р г i n z i n g. Die Bedeutung,
100 — 101; История. T. 3, c 148; А.Данчева-Василев а.Цит. съч., 37 — 39.
20 Henri de Valenciennes, § 686, p. 117. Това известие не съдържа ни-
що конкретно, но въпреки това В. Н. Златарски приема, че през 1209 г. Борил е пред-
приел поход в Македония срещу Стрез. — Вж: Златарски. История. Т 3, с. 285;
А.Данчева-Василев а. Цит. съч., 43 — 44. Много по-предпазлив е: П. Му •
т а ф ч и е в. Владетелите на Просек. — В П Мутафчиев. Избрани произведения.
Т. 1, 255 — 256, бел. 121 (по-нататък: Мутафчиев. Владетелите на Просек).
21 Henri de Valenciennes, § 619, р. 85; Ив Дуйчев (D u j с е v. М е 1-
n i к, 34 — 35) цдентифицира този „баиюл на Борил” с деспот АлексийСлав, опирай-
ки се на разночетене в един от ръкописите на Анри дьо Валенсией (Henri de Va-
le n с i е n n е s, Fr. 15 100, p. 85): „bailif que estoit de la gent Burille”, т. e. байюлът,
който беше от фамилията на Борил”. Това гьлкуване е малко пресилено, но дори
и да го приемем, не бихме могли да се съгласим, че Слав би действувал срещу своя
тъст и сюзерен. От своя страна А.Данчева-Василева (Цит. съч., с. 43) смя-
та, че управителят на Мелник трябва да бъде отъждествен със Стрез — схващане,
което също ие може да се приеме. По всяка вероятност байюлът, за който говори
Валансиен, е идентичен със севаст Василий Вамбулинос, чието присъствие в Мелник
през 1207 г. е засвидетелствувано от приписката към Мелнишкото евангелие (Cod.
Atheniensis, 2645, ff. 218r'v; вж тук, I, № 3, бел. 132).
22Henri de Valenciennes, fl 548, p. 49.
23 P r i n z i g, Der Brief, 411 — 418.
24 Пак там, p. 412.
25 Пак там, 413 — 414; А.Данчева-Василева Цит. съч., с. 46.
26 Р г i n z i n g. Der Brief, 415 — 417.
27 р о 1 е m i s. The Doukai, No 45, p. 91 — 92.
28 P r i n z i n g. Der. Briefj p. 414; Златарски. История. T. 3, с. 367; Му-
тафчиев. Владетелите на Просек, с. 257; А.Данчева-Василева. Цит. съч.,
с 46.
29 Р г i n z i n g. Der Brief, 417 — 418; Мутафчиев. Владпелите на Просек,
с. 258; Nicol. Epiros, р. 34; Цанкова Петкова. Асеневци, с. 91 (тук са сме-
сени две сражения — при Пелагония и сражението,дадено от Борил) ;А. Данчева-
Василева. Цит. съч., с. 47.
36 За богомилството в началото на 13 век вж: Д. А н г е л о в. Богомилството в
България. С., 1969, 438 — 454.
31 Златарски. История. Т. 3, 298 — 303; Д. А н г е л о в. Цит. съч., 452 —
454; История. Т 3,150 — 152.
75
J. G ou illar d Le synodicon de IXJrthodoxie: edition et commentaire. TM,
11,1967,1 -316.
33 Попруженко. Синодик, с. 1 — CLXXIX (увод) ,2 — 96 (текст).
34 И в. Дуйчев. Бориловият синодик като исторически и литературен
паметник. — Библиотекар, 1977, 7 — 8, 26 — 31; И в. Д у й ч е в. Das Synodikon von
Borilals Geschichte und Schrifttumsdenkmal. — Byz. Bulg., VI, 1980,115 — 124.
35 Вж: Попруженко. Синодик, с. 80, 82, § 110: Златарски. История.
Т 3, 301 — 303; Г.Цанкова-Петкова. БълГаро-гръцки и българо-латински
отношения при Калоян и Борил. — ИИИ, М., 1970, с. 162; Цанкова - Петкова.
Асеневци, с 104.
36 Дос era са предложени различии дати за бунта във Видии — 1207 — 1211:
П. Н и к о в. Цар Борил в светлината на един нов паметник, 121 — 134; 1211: 3 ла-
та р с к и. История. Т. 3, 304 — 306; История. Т. 3, с. 149; Ц а н к о в а-П е т к о в а.
Асеневци, с. 96 (с. 89: 1209 — 1211, а с. 105, бел. 10-1208 (sic));1213-1214:A.flaH-
ч е в а-В а с и л е в а. Цит. съч., 49 — 50. Струве ии се, че датата, предложена от В. Н.
Златарски (1211), е най-приемлива. Избухването на бунта едва ли е било изолирано
от останалите събития през тази най-тежка от Бориловото царуване година: пре-
следването на богом ил иге, двукратного поражение от латинците, поражението иа
Бориловия съюзник Стрез, наличието на много врагове (Константинопол, Солун,
Алексий Слав, Михаил I Ангел, Сърбия).
37 Вж литературата, посочена в бел. 36.
38 Robert de Clari, § CXVI - CXVIII, 108 - 109; Cronica A 1 b e r i c i
M о n a c h i, p. 886; Philippe Mouskes, v. 23081 — 23090; AndreaeDandu-
1 i Chronica, p. 285; J. А. В u c h о n. Collection des Chroniques nationales Franqaises,
III. Paris, 1828, p. 290; Златарски. История T. 3, 308 — 310; Б. П p и м о в.
Робер дьо Клари и отношенията между България и Латинската империя.—ГСУ
ИФФ, ХЫП, 1946 — 1947, 33 — 35; Г. Ц ан ко в а-П е т к о в а. Българо-гръцки
и българо-латински отношения, 165 —166; А.Данчев а-Василева. Цит. съч.,
47 — 48. За Na. вж тук, I, № 9.
39 Robert de Clari, § CXVI, p. 108.
49 P h i 1 i p p e Mouskes, w. 23 007 — 23 008,402 — 403; J. А. В u c h о n.
Цит. съч., 290 — 291;(български превод на ФилипМускес: Самият Търновград ще раз-
тръби победите. С., 1981, с. 31); Г. Ц а н к о в а-П е т к о в а. Българо-гръцки и бълга-
ро-латински отношения, 166 — 168; А.Данчев а-В а с и л е в а. Цит. съч., с. 48.
41 G. Е г s z е g i. Ein neue Quelle. . .,p. 96 (вж бел. 1).
P. J. S a f a r i k. Zivot Sv. Symeona od krdle Stepdno. Pamatky drevniho pisemni-
ctvi juhoslovanfiv, Praha, 1868, XVII, p. 21: цента на похода била да се унищожиСърбия
и Стефан Първовенчани да бъде лишен от власт. Това напомня твърде много писано-
то от Г р. Цамблак за целите, конто преследвал Михаил III Шиш май Асен във войната
от 1330 г. — Вж: Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак. С.-, 1983, § 34,
1, с. 106; 5 36, 1 - 2, с. 108; Вж тук, I, № 26.
43 Златарски. История. Т. 3, с. 311; А. Д а н ч е в а-В а с и л е в а. Цит. съч.,
с. 50.
44 Вж: Златарски. История. Т. 3, 310 — 320; Nicol. Epiros, р. 48; Ц а н -
ков а-П е т к о в а. Асеневци, с. 100. А.Данчев а-В а с и л е в а. Цит. съч., с. 50;
История. Т. 3,149 — 150.
43 Вж тук, I, № 12.
46 N i с о 1. Epiros, р. 45, п. 34;Р о 1 е m i s. The Doukai, No 45, p. 92.
47 3 латарски. История. T. 3, с. 320; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асенев-
ци, с. 101; А. Д а и ч е в а-В а с и л е в а. Цит. съч., с. 50; История. Т. 3, с. 150.
48 Robert de Clari, § CXIX, p. 109; L о n g n о n. Les compagnons de Vi-
llehardouin, p. 145.
49 Вж тук, I, № 11.
39 G. Acropolitae Historia, 32 — 33; Theod. Scutariota, p. 468.
51 И p e ч e к. История на българите, с. 290, бел. 51; Златарски. История.
Т. 3, с. 323, бел. 1.
76
52 История. Т. 3, с, 152.
53 ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци, с. 103.
54 G. Acropolitae Historia, р. 24; Т h е о d. Scutariota, р. 460.
55 Вж тук, бел. 40.
5® Вж тук, бел. 41.
№7. ИВАНН АСЕН (1218 —1241)
Иван II Асен1 без съмнение е този член на фамилията на Асеневци,
който най-често е привличал вниманието на българската и чуждестранна-
та историопис2. Този добре забележим интерес не е случаен. Повечето
изследователи (и в миналото, и днес) са склонни да приемат, че Иван II
Асен е най-бележитата личност сред немалобройните Асеневци, а него-
вото царуване — най-блестящата епоха от Второто българско царство.
Сравнително богатата литература (специална и обща) е добра основа
за изграждането на един биографичен очерк и в същото време предлага
чудесната възможност за преосмисляне на много преценки и изводи.
Изворите са категорични: Иван II Асен е син на Иван I Асен, осво-
бодителя на българите от византийско господство3. Обичайната харак-
теристика, която срещаме в редица текстове,е: „Великият и благочестив
цар Иван Асен, син на стария цар Иван Асен”4 и наред с нея — интерес-
ният вариант: „благовернияти благочестив и богобоязлив наш цар...
Иван, НовиятАсен,синътнапредишния Асен Стария”5. Обикновено
заключения за възрастта и оттам за рождената година на Иван Асен
се правят само въз основа на едно понятие, употребено от Георги Акро-
полит. На два пъти византийският историк назовава бъдещия български
цар a^rjXd;6. Ив. Дуйчев, изучавайки употребата на това понятие от Ак-
рополи?, достига до извода, че то означава момче на 8 — 11 г.,и приема,
че Иван Асен е роден най-късно в 1195 или 1196 г., т. е. през 1207 , при
„узурпацията” на Борил, той бил на 11 — 12 години7. Това заключение
обаче може да бъде оспорено. Прави впечатление, че Акрополи? нарича
Иван Асен и в 1197, и в 1207 г.8, т. е. ако приемем, че в 1197 е бил
на 8 — 11 г., рождената му дата се отмества към 1186 — 1189, а през
1207 г. съвсем не е бил неггьлнолетен! Очевидно Акрополи? е непостоя-
нен; не винаги влага еднакво съдържание в понятието a^4Xi£ и това не
позволява да се правят категорични изводи. При това положение не
остава нищо друго, освен да разсъждаваме логически и да допуснем,
че Иван Асен сееродил най-късно към 1190— 1192 г.9
За живота на Иван Асен до 1207 г. не знаем нищо. След смъртта на
Калоян царският престол бил овладян от Борил1 °. Как точно, са про-
текли събитията в Търново} остава неизвестно, но все пак Акрополи?
не пропуснал да отбележи как тази промяна се е отразила върху съдба-
та на „законните” наследници на престола: Иван Асен и по-малкият му
брат Александър тайно били отведени (вероятно от противници на Бо-
рил?) при куманите, а сетне били отправени към земята на русите11.
Едва след десет години, към 1217 г.,Иван Асен начело на рускинаемни-
ци12 потеглил към България, за да завоюва бащиния си трон. След ня-
колкомесечни въоръжени стълкновения претендентът сполучил да овла-
дев Търново и да се провъзгласи за български цар13.
77
Царуването на Иван II Асен (1218 — 1241) не прави изключение
от цялостната българска средновековна история. То ни е познато зна-
чително по-добре откъм външнополитическите си проявления, откол-
кото с вътрешното състояние на страната. Разбира се,в не малко случаи
сме принудени да отгатваме ходовете и замполите на българския цар,
тъй като те не са документирани достатъчно добре. Във външната поли
тика на Иван Асен могат да бъдат обособени, и то категорично, два
основни периода: 1218— 1230 и 1230— 1241 г.
Първата външнополитическа стъпка на младия владетел била пре-
дизвикана (или по-точно подсказана) от стеклите се обстоятелства. На-
скоро след Иван-Асеновото възшествие през България трябвало да
премине унгарският крал Андрей начело на изтощената си от несполуч-
ливия кръстоносен поход армия. Иван Асен решил да се възползува
от удобния случай и да уреди отношенията си с един опасен съсед. На
унгарския крал било заявено, че ще му бъде разрешено да продължи
своя път само при едно условие: ако даде дъщеря си за съпруга на бъл-
гарския цар14. Изненадан, че неговият съюзник Борил вече не е цар, и
притиснат от многото трудности, Андрей II приел направеното му пред-
ложение. Договореният царствен брак (той е бил изгоден и за двете
страни) трябвало да получи папската благословил15 и бил осъществен
към 1221 г.16 По всяка вероятност към това време на България били
върнати загубениге в 1211 г. Браничевска и Белградска облает1'.
След тази своя завършила успешно проява Иван Асен заел пасивна,
изчаквателна позиция или поне извориге не говорят за негови действия
на международного поле. Но стратегического положение на България
и още повече развитието на политический живот на Балканите не позво-
лявали на Иван Асен да стой, макар и привидно, настрана. И наистина
останалите балкански ладетели не закъснели да потьреят в негово
лице дипломатически партньор и съюзник. Първи сторил това Теодор
Дука Ангел18. Само за едно десетилетие амбициозният владетел на
Епир успял да разшири значително своите владения19, да унищожи
Солунското кралство и да овладее Солун (1224) 20, а през 1227 г. да се
провъзгласи за василевс21. Завоеванията му в Източна Тракия разкри-
вали намеренията му да се справи с Латинската империя и да влезе в
Константинопол. При осъществяването на тази програма той бил прину-
ден да държи сметка за България. Теодор Дука Ангел съобразително
изпреварил латинците и сключил съюз с Иван II Асен. Приятелските от-
ношения били скрепени с брак на дъщерята ня българския цар Мария и
деспот Мануил, брат на Солунския император22
Твърде скоро Иван II Асен, без да полага особени усилия (той
знаел цената си!),станал обект на внимание ина Константинопол. През
1228 г. починал Робер дьо Куртене и за император бил обявен непълно-
летният му брат Бодуен П. Положението на империята, притискана
от Теодор Ангел и Йоан Дука Ватацес, било извънредно тежко. И в Кон-
стантинопол решили да се обърнат към българския цар, който би могъл
да бъде необходимого за латинциге оръжие срещу Епир и Никея. Още по-
вече, че константинополските барони, за разлика от Теодор Ангел, имали
какво да му предложат или поне с какво да го подмамят. И тук започ-
ва един епизод от балканската история, над който и до днес тегне неясно-
та. Спорен едно сравнително късно известие23 в столицата на Латинска-
та империя било взето решение малолетният Бодуен да бъде оженен за
78
дъщерята на Иван II Асен. Към това съобщение съвременните историци
добавят, че на българския цар било предложено да стане регент на своя
зет24. Дълго време историческата наука дори вярваше, че разполага
със самия договор (заслугата за това бе на В. Макушев25) и възстано-
вяваше плановете на Иван II Асен в духа на цар-Симеоновата политиче-
ска програма26.
Всичко това би било прекалено хубаво, за да бъде вярно. Достатъч-
но бе едно по-внимателно вглеждане във въпросния докумен27, за да
се установи, че той не е българо-латинско споразумение, а донесение на
венецианский подеста в Константинопол Джовани Квирини, отразяващо
проектодоговора между Латинската империя и бившия ерусалимски
крал Жан дьо Бриен28. Това откригие изведнъж представи в друга свет-
лина отношенията на Иван II Асен с константинополските барони през
1228 г. и постави под съмнение известието на Марино Сануто за въз-
можен брак на дъщерята на българския цар с император Бодуен II. И на-
истина бихме очаквали в донесението на Джовани Квирини, което съдър-
жа известия за едногодишното примирив между Латинската империя
и Теодор Дука Ангел29 и споменатия вече проектодоговор с Жан дьо
Бриен, да открием и споразумението на барониге с Иван II Асен. Но
следа от подобно споразумение липсва. От друга страна, не можем да
приемем, че ако е съществувало, Джовани Квирини би го изпуснал в
своята релация — то би имало изкпючително значение не само за Вене-
ция, но и за целия Запад. Второ, не може да не си зададем въпроса
(независимо от факта, че такъв договор не е открит!): необходимо ли е
било Константинопол да сключи почти едновременно два договора с
еднакво съдържание — единия с цар Иван II Асен, а другия — с Жан дьо
Бриен? Би могло да се допуске, че латинците са искали да неутрализи-
рат България! Но по това време Иван II Асен не бил най-опасният враг
на Латинската империя (Теодор Комнин бил този, който е застрашавал
Константинопол) и с него би могло да се поведе много по-проста игра,
а именно: да му се подхвърли идеята за възможен съюз! Може би в Кон-
стантинопол се е разнесъл слухът за подобии намерения, който по нез-
найни за нас пътища достигнал до Марино Сануто. Или пък събитията
са протекли така, както ги отразява самият хронист: в Константинопол
наистина се заговорило за съюз с българския цар, но в същото време
бароните са намерили възможното решение — преговори с Жан дьо
Бриен. Тази игра им позволила да държат настрана Иван II Асен (опас-
ността от Теодор Дука Ангел, макар и временно, била отстранена),
да приключат разговорите си с бившия ерусалимски крал, отразени в
проектоспоразумението3 ° и да сключат самия договор на 9 април 1229 г.
в Перуджия31.
И накрая да добавим още нещо. Едва ли може да се говори за се-
риозни намерения на константинополските барони да оженят импе-
ратор Бодуен за българската принцеса и да предложат регентството
на империята на Иван II Асен! Никакви съображения — ниго същест-
вуващите вече роднински връзки на Иван Асен с дома Куртене, нито
необходимостта от ,дакрила” на невръстния Бодуен и изнемогва-
щата империя, не биха позволили замислянето (и още повече осъществя-
ването) на подобен проект, който би довел в Константинопол българ-
ския цар. Но дори само за момент да допуснем, че латинската аристо-
крация се е решила на такава стъпка, паралелните преговори с Жан
79
дьо Бриен опровергават подобно допускане. Защото разговорите и осо-
бено споразумението с бившия ерусалимски крал (при положение,
че съществувал договор, обвързващ Търново и Константинопол) биха
имали своето естествено място само след битката при Клокотница32.
И така през 1228 г.-година на голяма дипломатическа кампания
за Латинската империя — цар Иван II Асен се поддал на подхвърлената
му примамлива идея да стане тъст и настойник на малолетния Бодуен.
Навярно той е разчитал на неутралитета на солунския император Тео-
дор Ангел и вече виждал гтьтя, който ще го отведе до позицията на
наи-силен владетел на Балканите33. Но нещата едва ли са били толко-
ва лесни за осъществяване. Четирите империи (по думите на Г. Остро-
горски) били вплетени в един възел, който рано или късно трябвало
да бъде развързан.
Първи направил опит да развърже възела (още в самото начало
на четвъртото десетилетие на века) Теодор Ангел. Неговите действия
били колкото изненадващи, толкова и неразумии. Вместо очаквания
удар срещу Константинопол (едногодишното примирив било изтекло),
той насочил армията си срещу Иван II Асен, който привидно заемал
изчаквателна позиция. Замисълът на солунския император не е труден
за разгадаване: преди да започне решителния щурм срещу Латинската
империя ,той решил да се справи с България или поне да я принуди да
запази неутралитет в предстоящий решителен конфликт. Теодор Ангел
заплатил твърде скъпо за своето лекомислие. На 9 март 1230 г. край
Клокотница34 войските му били разбити, а самият той заедно с цялото
си семейство попаднаг в български плен35.
Тази битка изведнъж променила съотношението на силите и пре-
кроила политическата карта на Балканите. И това се дължало на голя-
мата прозорливост и бързата реакция на Иван II Асен. Българският цар
не се задоволил с победата край Клокотница и решил да прибере плодо-
вете от нея. Българските войски бързо настъпили и за кратко време
Иван II Асен успял да унищожи разноетническата и лишена от вътрешна
стабилност държава на Теодор Ангел. Три извора, независими един от
друг, свидетелствуват за завоеванията на Иван II Асен: голяма част
от Тракия (с Адрианопол, Димотика и Волерон), Македония (Серес,
Пелагония и Прилеп), Велика Влахия и Албания3 ° , или както е каза-
но в Търновския надпис: „ОтОдринидоДрач”37. Освен това българ-
ският цар наложил своето влияние в Солун, където управлявал него-
вият зет деспот Мануил Ангел38, и по всяка вероятност в Сърбия39.
А вярата му във възможното споразумение с латинците и самочувствие-
то му на победител го накарали да заяви, че „фръзите” (латинците)
държали само „Цариград” и се подчинявали на ръката му, тъй като
нямали друг цар освен него40.
Иван II Асен се оказал достатъчно далновиден, за да не се задово-
ли с тези бързи успехи, но сторил и всичко възможно да ги направи
по-трайни и по-сигурни. Той се опитал да приобщи ромеите към бъл-
гарската държава, запазил част от ромейската администрация, друга
заменил с българска, назначил български епископи и митрополити41.
Като прибавим към тази гъвкава политика преобладаващия българ-
ски елемент в някои от завоюваните области или значителното му при-
съствие в други42, налице били всички условия за превръщането на
България в първа политическа и военна сила на полуострова. Иван II
80
Асен не пропускал да даде и външна изява на нарасналата си мощ и
самочувствие. Напълно в духа на византийските василевси той раз-
прострял своего покровителство над Света гора, която посетил през
същата 1230 г. и богато надарил някой от манастирите4 3. В издадениге
по същото време документа той започнал да се подписва „цар на бълга-
ри и гърци”44
Успехите през 1230 г. дали основание на Иван II Асен да погледне
към бъдещето с надежда и да очаква със спокойствие идващите съби-
тия. Цар на българи и гърци, той вече се виждал и господар в Констан-
тинопол. Реален израз на тези му чувства били събитията, свързани с
пренасяне мощите на св. Петка от Каликратия в Търново: „Макар и да
владееха Цариград, те (латинците — И. Б.) твърде много се бояха и по-
читаха и се повинуваха на словото, което излизаше от устата на цар Асен,
понеже поради него, мисля си, държаха властта. И ако би поискал от тях
злато или сребро, или скъпоценни камъни, или бисери, биха му дали,
но той не поиска тленна ценност, а поиска от тях светата, пречистата
и нетленната. . ,”45
Но бъдещето криело и изненади. Първата от тях проблеснала през
август 1231 г.: в Константинопол пристигнал и бил официално обявен
за император, съгласно договора, сключен в Перуджия, Жан дьо Бриен.
Повечето изследователи са склонни да възприемат това събитие като
повратен момент във външната политика на цар Иван II Асен46. Без-
спор но коронацията на Жан дьо Бриен изненадала българския цар, а и
не само него. Но дали тя е довела до съществени промели в политиче-
ского положение на Б ал каните и до изменения в програмата на Иван II
Асен? Огговорът е „да”, ако наистина съществувал договор за брачен
съюз между Търново и Константинопол и провъзгласяването на Иван II
Асен за регент на малолетния Бодуен. Но такова споразумение, както
се подчерта, едва ли е съществувало. Ако такъв договор не е сключван,
което е най-вероятно, положението в Константинопол се променяло
наистина, но не дотам, че да влияе върху България и проектиге на бъл-
гарския цар. След смъртта на Анри (1216) Жан дьо Бриен бил четвър-
тият латински император, но положението на империята не се подобря-
вало. Наистина на него се възлагали големи надежди (той едва ли е бил
80-годишен, както твърди Акрополит47), но следващите години пока-
зали, че всичко било напразно.
Когато разглеждаме значимостта на този факт (провъзгласяване-
то на Жан дьо Бриен за император) и неговото въздействие върху поли-
тическата програма на Иван II Асен, не бива да забравяме едно нещо:
споразумение между българския цар и Константинополе ките барони не
съществувало, но устните предложения или намеци са карали Иван!!
Асен да вярва, че то може да бъде постигнато. И в крайна сметка той
пак се почувствувал излъган. Но само това едва ли е достаточно, за да
обясни следващата му стопка, която би могла да бъде наречена „с Ни-
кея срещу Латинската империя”48. Този опит за единодействие с Ни-
кея (той следвал традицията в българската външна политика) продъл-
жил цели десет години. Първата половина на периода преминала под
знака на интензивна дипломатическа дейност между Търново и Никея,
а втората била посветена на практически действия съгласно постигнати-
те споразумения. Фактологически събитията са добре познати: те се
групират около политический съюз между двете страни, скрепен с брака
6 Фамилията на Асеневци. . .
81
между Иван-Асеновата дъщеря Елена и бъдещия император Теодор II
Ласкарис, възстановяването на православието в България и възобновя-
ването на българската патриаршия — събития, конто са здраво свърза-
ни помежду си. По-интересно е да се разкрие механизмът, довел до сбли-
жението на Иван II Асен и Йоан III Дука Ватацес. А в основата на този ме-
ханизъм се крие един въпрос: Чия била инициативата?
Георги Акрополит е категоричен: идеята за българо-никейското
единодействие изхождала от Йоан Ватацес. Никейският владетел пред-
ложил на Иван II Асен съюз, скрепен с годежа на двете деца. Акропо-
лит не говори за цьрковните дела освен за тяхната крайна фаза (про-
възгласяването на българската патриаршия)49. Никифор Григора твър-
ди противного: предложението дошло от страна на българския цар50.
Но едно по-внимателно вглеждане в текста показва, че Григора следва
изложението на Акрополит, позволявайки си да промени началния
пасаж, с което прехвърля инициативата върху Иван II Асен. Но чъпро-
сът може да бъде поставен и по друг начин: кой е имал изгода от съю-
за? Византийските автори, особено Акрополит, са недвусмислени —
Йоан Ватацес бил в затруднено положение и намерил път да излезе
от него: съюз с Иван II Асен51. Логично е да се допусне, че той трябва-
ло да заплати и цената на този съюз с възобновяването на българската
патриаршия. Този ход на събитията е приемлив52, но отрежда пасивна
роля на Иван Асен. А дали в действителност е било така? Струве ни се,
че няма основание да допуснем, че Иван Асен бил обект, а не субект
в исторический процес — събитията от 1230 г. го доказват. Тогава?
Иван Асен направил първата стъпка,и то в определена посока: урежда-
нето на цьрковните дела. Продължителните преговори завършили с
успех, но той трябвало, получавайки независима православна цьрква
начело с патриарх, да даде нещо в замяна. И той дал съгласието си за
сътрудничество с никейския император в борбата му срещу Латинската
империя. Тази картина като че ли е по-реалната и тя отразява по-точ-
но действителното положение . Но ако е така, кои са причините за тези
действия на Иван II Асен? Дали това било ответна реакция на латин-
ската „измама”, или замисълът на Иван Асен имал по-сериозна основа:
цар на българи и гърци, той имал нужда от православна църква и пат-
риарх* конто да узаконят неговата позиция. Иска ни се да вярваме, че
второго решение е по-правилно!
Но до окончателния резултат в 1235 г. не се стигнало лесно. За
щастие изворите ни позволяват да проследим подробностите53. Наме-
рението на Иван II Асен да отхвърли ненужната уния с Рим и да върне
българската църква в лоното на православието се натъкнало на съпро-
тивата на примас Василий, който в знак на протест напуснал Търново
и се оттеглил в Света гора (terminus ante quem — писмото на анкир-
ския митрополит Христофор от началото на 123354). Но тази демон-
страция не възпряла царя, който се обърнал към вселенския патриарх
Герман II. Отговор на българското искане била мисията на анкирския
митрополит. В писмото си до Иван II Асен Христофор изложил подроб-
но позицията на патриарха55. Основного разногласие — изискването
търновският архиепископ да бъде ръкоположен в Никея, било преодо-
ляно през 1234 г. След смъртта на примас Василий (застигнала го в
Света гора) за нов търновски архиерей бил избран Йоаким56, който
заминал за Никея и получил своя сан от патриарх Герман. По този
82
начин било възстановено канонического и йерархическото общение
между българската църква и православния Изток57. Оттук нататьк
било по-лесно. През пролетта на 1235 г. Иван II Асен със съпругата си
и дъщеря си Елена пристигнал в Калиопол, където се срещнал с Йоан
Ватацес. Двамата владетели се договорили окончателно за предстоя-
щего сътрудничество. След това на азиатския бряг (в Лампсак) пат-
риарх Герман извършил религиозния обред при бракосъчетанието на
Елена и Теодор Ласкарис. Заедно с това било издадено специално сино-
дално решение, с което на търновския архиерей бил даден санът пат-
риарх5®. Така четиригодишните усилени дипломатически действия
били увенчани с възобновяването на българската патриаршия и устано-
вяване на българо-никейския съюз59.
Веднага след приключването на брачните торжества и религиозните
церемонии двамата съюзници започнали военни действия срещу Латин-
ската империя. Съединените войски оплячкосали Източна Тракия и дори
достигнали до стените на Константинопол. Но повече от това не могли
да сторят и поради наближаващата зима се оттеглили60. Описанието на
тези събития би могло да ни разкрие конкретного съдържание на воен-
нополитическото споразумение между Иван II Асен и Йоан Ватацес.
За сожаление Акрополит е посочил само териториалните придобивКи
за никейците, а за българите е казал, че те взели земите „на север” и
„над тези”, конто преминали под властта на Йоан Ватацес. Това неясно
посочване даде основание на В. Златарски да твърди, че никейският
император признал завоеванията на Иван Асец след битката при Клокот-
ница61. Военните действия продолжили и през следващата 1236 г., но
по всяка вероятност Иван Асен не взел участие в тях, тъй като основ-
ната операция била по море. Иоан Ватацес блокирал Константинопол,
но градът бил подпомогнат от флотата на морейския княз Жофроа II
дьо Вилардуен6 2.
Неучастието на Иван Асен в тази кампания едва ли би могло да
се обясни само с липсата на български флот. Напротив, бихме очаквали.
докато Ватацес действувал откъм морето, българските войски да обса-
дят Константинопол по суша. Но това не станало. Очевидно Иван Асен
вече се колебаел. Въпросът е, какво го е накарало да се усъмни в пра-
вотата на действията си? Едва ли заплахите на папа Григорий IX са били
толкова сериозни и, което било по-важно, са подействували толкова
бързо: с писмо от 12 декември 1235 римският първосвещеник поискал
от унгарския крал Бела IV да подпомогне Латинската империя сре-
щу „схизматиците Ватацес и Асен („.. .Vatacius et Assanus schismati-
ci. .63, а наскоро след това написал писмо до българския цар, с кое-
то изисквал той да се откаже от съюза си с Никея (в противен случай
го заплашвал с отлъчване от църквата)64. Наистина още през 1232 —
1233 г. унгарците на два пъти нахлували в българските земи65, но все
пак техните действия не биха могли да затруднят сериозно българ-
ския цар.
Няма съмнение, че основната причина била другаде: Иван II Асен
вероятно прозрял безполезността на съюза си с Никея66 и постепенно
се оттеглял от активни действия. Едно събитие от пролетта на 1237 г.
ускорило неговото решение: на 22 март починал Жан дьо Бриен. Смърт-
та на екс-краля на Ерусалим и настоящ латински император не може да
не е събудила някакви надежди у Иван Асен. И той прекъснал отноше-
83
нията си с Йоан Ватацес (описанията на събитията у Акрополит напом-
нят мелодрама) 67 и се обърнал към папага68. Едновременно с прегово-
рите с апостолическия престол в лицето на епископа на Перуджия, кой-
то имал всички пълномощия да разговаря за „положението на импе-
рията и град Константинопол”69, Иван Асен сключил мир с латинците70.
Наскоро след това новите съюзници, подпомогнати от кумани, започна-
ли военни действия срещу никейиите, като обсадили крепостта Цуру-
лум (Чорлу)71. Тези съвместни усилия не само не донесли очаквания
успех, но и скоро били прекратени. Този път оттеглянетонаИван II Асен
имало по-серизна причина: в лагера на българския цар пристигнало
известие от Търново, че неочаквано починали царицата, едно от царските
деца и патриархът. Иван Асен изоставил обсадата и се завърнал в престол-
ния град. Възприемайки постигналото го нещастие като божие нака-
зание за нарушените клетви (така поне обяснява събитията Акропо-
лит), той възобновил съюза си с Йоан Ватацес72. Това неочаквано ре-
шение, приключило колебанията на Иван Асен, едва ли би могло да бъ-
де обленено само с намесата на провидението. Повечето учени са склонни
да обяснят непостоянството на българския цар с безрезултатността
на преговорите му с папския представител7 3.
Последното решение на Иван II Асен, което възстановило българо-
никейския съюз от 1235 г., предизвикало яростта на Григорий IX. Папа-
та написал серия от писма: до Бела IV, до император Бодуен, до епи-
скопа на Перуджия, до унгарските епископи и т. и?4 с цел да бъде
организиран кръстоносен поход и експедиция на унгарския крал срещу
България. Но Иван Асен успял да отстрани заплахата от кръстоносците,
като ги пропускал да преминат безпрепятствено през българските зе-
ми7 5, а Бела IV не сполучил да организира поход към България
Последните години от живота на Иван Асен преминали сравнител-
но спокойно. Той бил в мирни отношения със Сърбия, където властву-
вал зет му Стефан Владислав76, подкрепил тъета си Теодор Ангел (към
края на 1237 Иван Асен се оженил за дъщеря му Ирина), или, както
сполучливо се изразява Д. Никъл, дал му carte blanche за действия в Со-
лун7', с Никея бил в съюз, а срещу Константинопол вече не предприе-
мал нищо. Само един не съвсем сигурен извор говори за сражение на
Иван Асен срещу новата заплаха за Източна Европа — татарите'8.
Външната политика на цар Иван II Асен сравнително често е била
обект на внимание. Би могло да се каже, че тя е изучена фактологиче-
ски, но в същото време не липсват и опити за цялостна характеристика.
Безспорно по-интересно е второто. Докато българската историопис
единодушно характеризира Иван Асен като наи-бележития български
владетел от Второто царство и възхвалява (понякога прекомерно)
неговата прозорлива и резултатна външнополитическа дейност7 9, чуж-
дите учени достигнаха до някой любопитни наблюдения, конто позволя-
ват да се разкрие политическата програма на този български цар. През
последните години се заговори за намерението на Иван Асен да създа-
де върху руините на Латинската империя православна империя начело
с България и столица Константинопол80, за това, че той подхванал
старага идея на Крум, Симеон и Калоян81. За съжаление това са по-ско-
ро констатации, отколкото цялостни преценки, основаващи се на вни-
мателно проучване на изворите.
84
Няма съмнение, че Голямата идея, идеята за военнополитическа
хегемония на България в Югоизточна Европа, е същината на Иван-Асе-
новата политика. Но това не е особеиост, която я отличава от полити-
ката на първите Асеневци, тъй като Иван II Асен е имал добрия пример
и следвал традицията на Иван I Асен и Калоян8 2. Не може да се каже, че
изворите са достатъчни, но все пак дават известна представа за действия-
та и намеренията на Иван Асен. Да вземем за пример събитията след
битката при Клокотница. Обикновено се набляга на проявеното от бъл-
гарския пар човеколюбие спрямо пленените войници на Теодор Ангел.
Но не бива да се забравя и другата страна на тази постьпка, добре под-
чертана от Акрополит: „С това той проявявал може би човеколюбие,
а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен госпо-
дар, като премахне ромейската власт.’'63 По-нататъшните действия
на Иван II Асен доизясняват намеренията му — покоряване на разлада-
щата се държава на Теодор Ангел, създадената смесена българо-визан-
тийска административна структура и цьрковна организация8^, покро-
вигелството на Атон85 — всичко това говори за изграждането на обшир-
на българска държава, чийто владетел с право приел титлата „цар на
българи и гърци”.
Но това не е било достатъчно. Империята без Константинопол не
би била истинска империя. Намеренията на Иван II Асей спрямо латин-
ците също са загатнати в изворите. Наистина бароните едва ли са били
толкова благосклонни, за да му предложат да стане тъст на Бодуен
и регент на империята — както се видя, такъв документ не съществува.
От друга страна, вярата на българския цар, че Латинската империя съ-
ществува благодарение на неговото покровителство и че той е нейният
единствен господар86, се крие по-скоро в нарасналото могъщество на
Иван Асен след Клокотница, отколкото в някакво действително спо-
разумение. Но действията на Иван Асен през 1237 г. вече говорят катего-
рично за определени намерения към Константинопол. Неслучайно Гри-
горий IX в писмото си от 21 май му съобщава, че изпраща епископа
на Перуджия, „за да бъде разисквано с него за положението на империя-
та и на град Константинопол” (,,ad tractandum cum еа de statu imperii
et civitatis Constantinopolitane”)87.
Интересно би било да се проследят практическите действия на Иван
Асен за осъществяването на тази програма. Първият период на неговото
царуване с право може да бъде характеризиран като период на привид-
на пасивност, на изчакване, на търпеливо приобщаване към една колко-
то стара, толкова и жива идея за първенствуващата роля на България.
Като оставим настрана отношенията с Унгария, когато случаят го нака-
рал да действува, инициативата била в ръцете на неговите партньори
(Епир, Латинската империя).
Възелът започнал да се разплита на 9 март 1230 г. И Иван Асен
отново не бил този, който сторил първата стьпка. Но веднага след това
го виждаме преобразен. Той действувал така, както биха действували
най-мъдрите държавни мъже. Търпеливото му изчакване и бързата реак-
ция му донесли това, към което се стремял: „цар на българи и гърци”.
И след това, когато трябва да очакваме следващото, решително дей-
ствие, той проявява колебание и необяснима непоследователност. В
действителност съюзът с Никея му осигурил патриаршията, но в полити-
ческо отношение той е грешка: означавал отказ от икуменическата
85
политика и на практика подпомагал установяването на никейците на
Балканския полуостров. Политическата „гъвкавост” на Иван Асен
през 1237 г. не му донесла никаква полза, а бракьт му с Ирина и покро-
вителството на Теодор Ангел го лишили от възможността да контроли-
ра Солун. Иван Асен вече се уморил (?) да преследва Голямата идея
и решил да съхрани това, което постигнал през 1230 — 1235 г. Но дъл-
боко у него останало съмнение: дали не е сбъркал главния враг? И на-
истина, само след няколко години Йоан Ватацес ще стъпи здраво на
полуострова и ще овладее голяма част от българските територии в Тра-
кия, Родопите и Македония.
Иван II Асен е сред тези български царе, конто са обръщали значи-
телно внимание на религиозния живот, на състоянието на църквата.
И тук не става дума за възстановяването на православието и възобно-
вяването на българската патриаршия — въпроси, конто имат преди
всичко международно звучене, а за всестранния интерес на царя към
проблемите на българската църква — назначаване на епископи и мит-
рополити в новозавоюваниге земи88, строеж на църкви и манастири,
даряването им с икономически и юридически привилегии89, пренася-
не на мощи90. Особено добре е засвидетелствуван интересът на Иван
Асен към Света гора. И това не е случайна прищявка, а следване на тра-
дицията за покровителствуване и обдаряване на тамошните манастири,
установена от византийските василевси. Един „цар на българи и гърци”
не би могъл да се отклони от тази традиция и през 1230 г. Иван II Асен
посетил Атонския полуостров91. По време на това свое пребиваване
той издал царствени грамоти в полза на Ватопед9 2, Ивирон93, Зограф9 4,
Протата95 и Великата Лавра96. Някои документа,до известна степей
с легендарен характер, дори сочат, че назначената от Иван Асен нова
църковна администрация (епископът на Йерисо) се опитала да подчини
Света гора97.
С провъзгласяването на Иван II Асен за „цар на българи и гърци”
(1230) могат да се свържат още две събития, конто недвусмислено
характер изират порасналия авторитет на държавата и самочувствието
на нейния владетел, а именно: отсичанетона първата българска златна
монета98 и издаването на т. н. Дубровнишка грамота99, с която се
регламентира чуждестранната гьрговска дейност на територията на
България.
Липсват сигурни сведения за интереса на Иван II Асен към литера-
турата100, но в замяна на това от негово име били поставени на различ-
ии места в страната редица каменни надписи101.
Едно единствен© сведение, непотвърдено от други извори, ни уве-
домява, че „circa festum Sancti Johannis Alsanus rex mortuus est”102,
т. e. цар Иван II Асен починал около празника на св. Йоан (Еньовден —
24 юни), 1241 г.
Семейното положение на цар Иван II Асен е сравнително добре
засвидетелствувано в изворите, но над него тегне една неяснота: кол-
ко брака е имал той — два или три. Тази неяснота се дължи на „Синоди-
ка”, който дава известно основание да се говори за три законни съп-
руги на Иван Асен, и на Акрополит, който говори за дъщеря на българ-
ския цар от незаконна съпруга. Ще си позволим да разгледаме малко
по-подробно това противоречие, като започнем с текста на „Синодика”:
86
•ClriHt vpvn нареценЬн &nmcia.A
Apov?tn aunt елгоцьстмеЪм
црцн ^ртолюбиваго upt ЛсЬнь
м йринй б7\гоцьстмеЪм ufpn
$)тол ЮБиваго upt кЛи??амла
нарецннБм бе мнишьскоиь о
вра^Ъ ^еми.вЪцнаа паил:^”103.
Споменатото затруднение ’ цдва от първата Анна, монахинята Ани-
сия. Би могло да се допусне, че тя е съпруга на Петър (предшествуваща
българска царица е Елена, съпругата на Иван I Асен), Калоян или Бо-
рил1 94. За съжаление не разполагаме с никакви сведения за семейство-
то на Петър, а съпругата на Калоян, както твърди Акрополит, е била
куманка10® (сериозно основание да не присъствува в Поменика). Впос-
ледствие за нея е бил женен и Борил106, а втората съпруга на този цар
(дъщерята на Йолаита и Пиер дьо Куртене) едва ли е заслужила да на-
мери място в списъка на българските царици. Притова положение Анна —
монахинята Анисия, би трябвало да ни насочи към Иван II Асен. Подоб-
на мисъл се подхранва и от други съображения. Един поглед върху
цитирания абзац е достатъчен да ни убеди, че трите царици са обвързани
помежду си, а това би могло да стане само чрез един съпруг. От друга
страна, не може да не направи впечатление, че в тяхното положение
има разлика: първата Анна е само „царица”, докато втората Анна и
Ирина са „благочестиви царици” Тази тънка разлика може да ни наве-
де на едно заключение: Анна (Анисия) е първата съпруга на Иван Асен
от времето, когато той не е бил български цар. Остава последният въп-
рос: може ли Акрополит да назове съпругата на българския цар лаХ-
Хакг? (незаконна жена)? Естествено не!10' Но когато той е писал свое-
то съчинение, сведенията за първата жена на Иван Асен, „неистинска
съпруга”, от неизвестен произход, са били доста неясни и една грешка
на Акрополит е напълно допустима. От този брак Иван Асен е имал
две дьщери — Мария (I, №13), съпруга на деспот Мануил Ангел, и Na.
(I, №14), омъжена за сръбския крал Стефан Владислав.
След възшествието си на българския престол, ръководен от държав-
нически съображения (?) Иван II Асен се разделил с Анна, която се от-
теглила в манастир и се оженил за една от дъщерите на унгарския крал
която в „Синодика” и в „Житието на св. Петка” е наречена
, а у Акрополит — Мария109. Тя починала през 1237 г., след
като му родила четири деца — Елена (I, №15), омъжена за Теодор II
Ласкарис, Тамара (I, №16), едно неизвестно по пол и по име дете (I,
№17), починало заедно с майка си,и Калиман (I, №18).
Към края на 1237 г. цар Иван II Асен се оженил трети път — този
път за Ирина, по-малката дъщеря на пленения от него Теодор Ангел110.
По думите на Акрополит той обичал извънредно много третата си съп-
руга, „не по-малко отколкото Антоний Клеопатра111”, От последняя
си брак Иван II Асен имал един син — Михаил Асен (I, №19) и две дъ-
щери—Мария (I, №20) и Анна-Теодора (1,№21).
Андрей
Анна106
87
1 В българските извори са засвидетелствувани следните форми иа името: 1ШЛН7,
ДсЪнъ (Б. Ст. Ангелов. Из старата българска, руска и сръбска литература.
Т. 1. С., 1958, с. 103, 104; Т. 3. С., 1978, с. 4); 1шан(н}ь OctHb(K a+uzniacki.
Werke, S. 71; Б. С т. А и г e л о в. Старобългарски текстове, с. 292; Попружен-
ко. Синодик. §113, с. 82); 1ШДННЪ OctHb (Kaluzniacki. Werke, §XI, S.198).
В грамотите; йсЪнЬ (М. Ласкарис. Ватопедската грамота на цар Иван Асен II.
С., 1930, с. 3;И л ь и н с к и й. Грамоты, с. 13). Печати} w[ аннъ] QctHb (Th.Geras-
s i га о v. Sceaux'bulgares en or du XIIIе ef XIVе siecles. — Byz. Slav., XXI,1960,1, p. 63,
pl, I — II). Надписи: 0сЬв,0сйнЪ или 1ШйННЬ ДйЪнь(Царевград Търнов. Т 4. С.,
1984, с. 8; Дуйчев. СБК. Т. 2, с. 38, 40, 276). Византийските автори пишат: ’laxz
VTj<; b ’Aodv, ’Iwapir/c или 'Aodv (G. Acropolitae Historia, Index s.v.;Theo d.
S c u t a r i о t a, p 460, 468, 474; Nic. G r e g.,11, 3; I, 28 — 30; Chr. Byz. Brev., No 112,
1 :S, 680; ПалаболобХои— Керадеш?. ’АтХек гаД, а. 447, 448). Западно-
европейските автори използуват само фамилното име,и то често в изопачена форма:
A s s a n u s (Acta Honorii III et Gregorii IX, p, 290, 302; A. T h e i n e r. Vetera monu>
menta Historica Hungarians sac ram illustrantia. Romae, 1859, p. 157); A z e n u s (A.
Thei пег. Цит съч.,р. 21); Arsenus (ЛИБИ, IV, с. 39); Oxano (Thomae
Archidiaconi Spaltensis Historia Salonitanorum. ed. F. Ratki. Monuments
spec tan tia Historiarum Slavorum meridionalium, Vol. 26, Zagrabiae. 1894 (Scriptores,
Vol. 3),p. 92); A n s e n s (P h i 1 i p p e M о u s k e s.w. 29 039, 29 061,29 067,29 104,
29 935); Alsanus, Alsenz (Alberici M on a c h i. Chronica, p 927, 938, 949,
950).
2 Основна литература: Златарски. История. Т. 3, 323 — 418; БИБ, III,
1930, 3, 1 — 237 + 11 табл.; И в. Д у й ч е в. Цар Иван Асен II. С., 1941; Дуйчев.
Приноси, 289 — 321; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци, 109 — 137; A. D.~ V a s i-
1 е v a. Les relations politiques, bulgaro-latines au cours de la periode 1218 — 1241-Bulg.
Hist Review, 1979, 1,75 — 90; А. Д.-В а с и л e в а. Българската държава при цар Иван
Асен II. — В: България 681 — 1981. С., 1981, 134— 143; История. Т.З, 162— 179.
3G. Acropolitae Historia, р. 21, 24, 32 — 33; Theod. Scutariota,
p. 458, 460, 468.
4Попруженко. Синодик, 82 — 84; К a I u £ n i a c k i. Werke, 69 — 70;
ПалаболобХоц—Кераде ак*Аи1Лекта, I, a. 447.
5 Ст.Кожухаров. Неизвестен летописен разказ от времето на Иван Асен II.
— Литературна мисъл, 1974, 2, с. 128.
6g. Acropolitae Historia, р. 21, 24.
1 Дуйчев. Приноси, 289 — 290.
8 Вж бел. 6.
^Златарски. История. Т.З, с. 106, бел. 1; с. 260, бел 2: 1191/92.
Ю Вж тук, I, №6.
11 G. Acrop.olitae Historia, р. 24, 33; Т h е о d. Scutariota, р. 460;
Дуйчев. Приноси, 290— 294.
12 Акрополит (р.ЗЗ) пише „twp (ПгукХибсРР‘PwotPi'", което различните изслед-
вачи тъ лк у ват по разному: „сбиршина”, „случайно събрани”, „някои от стеклите се
руси”. Вж: 3 л а т а р с к и. История. Т. 3, с.322, бел. 4; ГИБИ, VIII, с. 158, бел. 3;
Ц аи к о в а-П е т к о в а. Асеневци, с. 109; История, Т. 3, 162 — 163.
13 G. Acropolitae Historia, р. 33. Theod. Scutariota, р. 468; Вж. и
тук, I, №6.
14 Thomae Archidiaconi. Цит. съч., р. 92.
15 а. Thei пег Vetera, р. 21; Acta Honorii III et Gregorii IX, №56, р. 82.
16 П. Ников. Изправки към българската история. — ИИД, II, 1922, 60 — 61.
11 Златарски. История. Т. 3, 325 — 326; Ц а н ков а-П ё т к о в а. Асе-
невци,с. Ill; A. D. Vasileva, Цит. съч., 76 — 77; История. Т. 3, с 163.
18 За него вж: Р о 1 е m i s. The Doukai, №42, p 89 90.
19 n i с о 1. Epiros, 47 — 75, 103 — 112; Ostrogorsky. Histoire, 459 — 460.
20 J. L о n g n о n. La reprise de Salonique par les Grecs en 1224. Actes du VI Con-
grts international d’Etudes byzantines. T. 1. Paris, 1950, 141 — 146; B. S i n g о w i t z.
Zur Eroberung Thessalonikes im Herbst 1224. BZ, 45, 1952. S. 28.
88
21 E. Bees-Seferli. *0 xpovos итефеах mv QeobccpmДойка wc npooSiopt-
{erai &v€k66twv ypapparcov той *Liodwov ‘Апокоркор -BHJ.XXI, 1971 —1974 'Arri-
val, 1«75, 272 — 279.
22 G. Acropolitae Historia, p. 41; 3 л а т a p с к и. История. T. 3, с. 337;
Ц ан к о в а-П е т к о в а. Асеневци, с.111; A. D. V a s i 1 е v а. Цит. съч ., р. 80; N i-
с о 1. Epiros, 104 — 105; S е t t о n. The Papacy, I, р. 53. Датата на този съюз е неиз-
вестна; за terminus poet quem може да послужи 1224 (или 1227 ).
23 Marini Sanuti Torselli. Secrete fidelium Crucis. II, cap. XVIII; (В о n-
g a r s. Gesta dei per Francos. Hanoviae, 1611, 72 — 73).
24 Златарски. История, T. 3, с. 337; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци,
112—113; Ostrogorsky. Histoire, 459 — 461; N i с о 1. Epiros, р. 108; S е 11 о п.
The Papacy. I, р. 55; П. И. Жаворонков. Никейско-болгарские отношения при
Иване II Асене (121В — 1241).— Византийские очерки, М., 1977, с. 197.
25 В. Макушев. — ЖМНПр, 1869, дек., с. 378; Дуйчев. Приноси, 304 —
305.
26 Вж тук, по-долу, с.
27 R. С е s в i. Deliberazioni del Maggior Consiglio di Venezia, T. 1. Bologna, 1950,
№141, p. 210 — 211.
23 А. Д а и ч e в a-B а с и л e в а. Договоры между България и Латинската
империя от 1228 г. — Векове, 1977, 6,52 — 56; A. D. V a s i 1 е v а. Цит. съч., 82 — 83.
29 R. G е s s i. Цит. съч., №140, р. 209 — 210.
30 пак там, №141, р. 210 - 211.
31 G.L.F.Таfе 1—G. N.Th omas. Urkunden zuralteren Handels und Staatsgeschi-
chte der Republik Venedig. T. 2. Wien, 1856, 265 — 270.
32 Подобна e схемата, изградена от Г. Острогорски (Ostrogorsky. His-
toire, 459 — 461).
33 В. Златарски (История. Т. 3, с. 336) допуска, че през 1228 г. към Бъл-
гария била „мирно присъединена” Пловдивската облает, а в ЛИБИ, IV, с. 36, бел. 13,
това събитие е отнесено към 1221 г. Тези твърдения почиват на един не съвсем ясен
пасаж от проектоспоразумението между константинополскиге барони и Жан дьо
Бриен. Там е казано само, че бившият ерусалимски крал би могъл да вземе в полза
на наследниците си наред с други области „цялото херцогство Филипопол, от когото
и да бъде то владяно ” (et quisque eum teneat) (R. G e s s i. Цит. съч., p. 210).
34 За мястото на битката вж: А. Разбойников. Село Клокотница. —
БИБ, III, 1930, Э, 228 — 237 (10 км северозападно от Хасково) .
33 G. Acropolitae Historia, 41 — 42; Theod. Scutariota, р. 474;
Nic. G r eg.,II. 3: I, p. 28; В u c h о n. Nouv. Rech. II, p. 403 (PG, 127 col. 905. — B:
Житие на св. Теодора Петралифа); KaiuSniacki. Werke, S. 70. Точната дата
на сражението е посочена в надписа от църквата „Св. четиридесет мъченици”: Ца-
ревград Търиов. Т. 4, 8 — 9 (някои по-второстепенни извори са посочени у: 3 ла-
та р с к и. История. Т. 3, с. 339, бел. 2). Основна литература: Златарски. Исто-
рия. Т. 3, 338 — 339; Цан ков а-Петк о в а. Асеневци, 114—115; История.Т. З.с.166;
N i с । 1. Epiros, 55 — 56; ’А. М т) X i а р а к т]. Чаторйа rov (faoiXefou т^<; Мисаих кей
той! Деатгот&тоо ‘Hrretpou ’Aijflwu, 1898, о. 252.
33 G. Acropolitae Historia, 42 — 43; Theod. Scutariota, 474 —
475.
37 Царевград Търнов. T. 4, с. 9; Kaluzniacki. Werke, S. 70.
33 G. Ac ropolitae Historia, 43 — 44. За деспот Мануил Ангел вж: Po-
le m i s. The Doukai, №43, p. 90.
39 Златарски. История. T. 3, с. 343; Nicol. Epiros, p. 123. (Иван Асен
стан ал „сюзерен на Сърбия”.)
40 Царевград Търнов. Т. 4, с. 9; Kalulniacki, Werke, S. 70; С т. Кожу-
ха р о в. Цит. съч., с. 128.
41Kaiuiniacki. Werke, S. 70.
89
42 д Ангелов. Принос към народностните и поземлени отношения в Ма-
кедония (Епирския деспотат) през първата четвърт на ХШ в. — Известия на Кама-
рата на народната култура, 1947, 130 — 174; D. М. N i с о 1. Refugees, mixed popu-
lation and local Patriotism in Epiros and Western Macedonia- after the Fourth Crusades.
XVе Congres international d’Etudes byzantines, Rapports et co-rapports. Athfenes, 1976,
5—33.
43 Вжтук, по-долу.
44 м. Л а с к a p и с. Ватопедската грамота, с. 5; Ильинский. Грамоты,
с. 13.
45 Ст. Кожухаров. Цит. съч., 128 — 129.
46 Златарски. История. Т. 3, с. 353; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци,
с. 118; Ostrogorsky. Histoire, 459 — 461.
47 G. Acropolitae Historia, p. 44. Възражения у; J. M-B u c k 1 e y. The
Problematic octogenarianism of John of Brienne, Speculum, ХХХП, 1957, 2, 315 — 322;
Longnon. Les compagnons de Villehardouin, p. 16 (роден след 1174, т. e. през 1231г.
Жан дьо Бриен е бил най-много на 57 г.).
48 Основно изследване. В. Г ю з е л е в. Българската държава и Никея в борба
срещу Латинската Цариградска империя (1204— 1261)ИНИМ,П, 1978,7 — 35 (нем-
ска версия: V. G j u z е 1 е v. Bulgarien und das Kaiserreich von Nikaia (1204 — 1261).—
JOB, XXVI, 1977, 143 — 154. Тук изполэуваме българската версия, която е по-об-
стойна). Вж също: П. И. Жаворонков. Цит. съч., 195 — 209.
49 G. Acropolitae Historia, 48 — 49; Theod. Scutariota, 477 —
478.
50 N i c. Greg., II, 3:1, p. 29.
51 G. Acropolitae Historia, p. 48.
52 Против подобна схема говори продължителността на преговорите.
53 В. Г. Васильевский. Обновление болгарского патриаршества при
царе Иоанне Асене II в 1235 года, —ЖМНПР.ч. 298, 53 — 55: писмо на митрополит
Христофор (български превод: П. Н и к о в. Църковната политикана Иван Асен II. —
БИБ, Ш, 1930, 3, 84 — 85); Попружеико. Синодик, 84 — 87; С т. К о ж у х а-
р о в. Цит. съч., с. 128; В. S t. A n g е 1 о v. Deux contributions а 1’histoire de la cul-
ture medi^vale bulgare. — Byz. Bulg., IV, 1973, 82 — 83; Chr. Byz.’Brev,, I, Nr 112,1:
S. 680. Някой второстепенни извори до известна степей с легендарен характер: Р h.
Meyer. Die Haupturkunden fur die Geschichte der Athoskloster. Leipzig, 1894, 187 —
189; Actes du Protaton. Edition diplomatique par D. Papachryssanthou. Paris, 1975 (Archi-
ve de 1’Athos, VII), Appendice, I b. d.
54 Златарски. История. T. 3, с. 362.
55 в. Г. Васильевский. Цит. съч., 53 — 55 (вж бел. 53).
56 Ст. Кожухаров. Цит. съч., с. 128. За него вж: Хр. Христов. Пат-
риарх Иоаким, — Векове, 1975, 5, 42— 48.
5? Ст. Кожухаров. Цит. съч., с. 133.
58 G. Acropolitae Historia, 50 — 51.
59 Основна литература: В. Г. Васильевский. Цит. съч.; Златарски.
История Т. 3, 361 — 389; П. Н и к о в. Църковната политика на Иван Асен II, 65 —
111 (особено с. 80 сл.); Г. Ц а н к о в а-П е т к о в а. Восстановление болгарского
патриаршества в 1235 г. и международное положение болгарского государства. —
ВВ, XXVIII, 1968, 136 - 150; Ст. Кожухаров. Цит. съч., 129 — 133; I.Tarna-
n i d i s. Byzantine-bulgarian ecclesiastical relations during the Reigns of Joannis Vata-
zis and Ivan Asen II, up to the Year 1235. — Cyrillomethodianum, III, 1975, 28 — 52;
'H tov айтокераМи rffe (touXyapiKffc еккХг]оих(864 — 1235), QeaoaXoviKri,
1976,144 — 170;Ni с о 1. Epiros, p. i33; JA. MrjXcapdxi?, 267—268,317 —320.
60 G. Acropolitae Historia, 51 — 52, Theod. Scutariota, 478 — 479;
Златарски. История T. 3, 387 — 394; Ц а н к о в а-П е т к о в а. Асеневци
с. 124; В. Г ю з е л е в. Българската държава и Никея (вж бел. 48), с. 17; A. D.'V а-
s i 1 е v а. Цит. съч., 86 — 87.
61 Златарски. История. Т. 3, с. 389.
90
62 д1 berici Monachi Chronica, p. 939,P h i 1 i p p e M о u s к e s, vv. 29 238 —
29 247, p. 620.
63 A. T h e i n e r. Vetera. №CCXLIX, p. 140; Les Registres de Gregoire IX. Re-
cueildes Bulles de ce pape publiees ou analyse'es d’apres les manuscritsoriginauxdu Vati-
can par L. Auvray. T. 2. Texte: Annees IX a XU (1235 - 1239). Pana, 1907, №2872,
col. 217 (по-нататък: Les Registres).
64 Acta Honorii III ef Gregorii IX. №214, p. 290, Les Registres. T. 2 №3156, col. 391.
65 Златарски. История. T. 3, с. 369; П. Н и к о в. Съдбата на североза-
падните български земи през средните векове. — БИБ,III, 1930, 1, 129 130.
66 G. Acropolitae Historia, р. 52.
67 Пак там, 52 — 53; Theod. Scutariota, 479 — 480
68 Сведения за писмото на българския цар се намират в отговора на папата.
Acta Honorii III et Gregorii IX, №226,p. 302-303;Les Registres. T. 2, №3694, col. 660.
69 Вж предходната бележка.
70g. Ac г о p о 1 i t a e Historia, p 55; Theod. Scutariota, p. 480.
71g. Acropolitae Historia, 55 — 56; Theod. Scutariota, p. 481.
72 g. Acropolitae Historia, p. 56, 57, 60; Theod. Scu tariota, 481 —
482.
73 В. Г ю з e л e в. Българската държава в Никея, с. 18; Das Paps turn und Bul-
garien im Mittelalter (9 — 14 Jh.). —Bulg. Hist. Review, 1977, 1, S. 48; A. D.*V a s i le-
va. Цит. съч., p. 88; П. И. Жаворонков. Цит. съч., с. 209
74 Acta Honorii III et Gregorii IX, № 229, 248, 249, p 308 — 309, 325 — 326,
328; Les Registres. T. 2, №4056, 4057, 4058, 4059, 4482, 4523, coll. 875 - 876, 1108,
1131 — 1132. По-подробно у: 3 латарски. История. Т. 3,403 — 404; П. Н и к о в.
Църковната политика на Иван Асен II, 104 — 111; В. Г ю з е л е в, Българската дър-
жава и Никея, с. 19; Das Papstum, S. 49; A. D.*V a s i 1 е v а. Цит. съч., р. 89.
73 G. Acropolitae Historia, р. 58; Th eod. Scutariota, р. 482; Phi-
lippe Mouskes, w. 29 855 — 29 949 (642 — 645), 30 405 -30490 (661 — 664),
30 547 — 30 562 (666 — 667): Дуйчев. Приноси, 310—313; В. Гюзелев. Бъл-
гарската държава и Никея, с. 20; П. И. Жаворонков. Цит. съч., с. 209; A. D."
Vasileva. Цит. съч., р. 89.
76 Вж тук, по-горе, с. 80.
77 G. Acropolitae Historia, 60 — 61; Theod. Scutariota, р, 484;
Златарски. История. Т. 3, 405 — 407; Nicol. Е pi г os, р. 134; S е t t о п.
The Papacy, I, р. 60.
7® Philippe Mouskes, vy.30959— 30 962,p. 681; G. С a n k о v a-P e t k o-
v a. Griechisch-Bulgarische Biindnisse in den Jahren 1235 und 1246. — Byz. Bulg., Ill,
1969, S. 62.
79 Вж литературата в бел. 2.
80 Nicol. Epiros, p. 103.
81 Ostrogorsky. Histoire, p. 459; S e 11 о n. The Papacy, I, p. 53.
82 Вж тук, I, №1 и №3.
83 g. Acropolitae Historia, p. 42.
84 Пак там, p. 43; Kalui niac ki. Werke, S. 70; Вж и тук , с. 80.
85 Вж тук по-долу, с. 86.
86 Вж изворите,посочени в бел. 40.
87 8 Acta Honorii III et Gregorii IX, №226, p. 303.
88 К a-t u s n i a c k i. Werke, S. 70.
89попруженко. Синодик, $113, c. 84.
90 К atu znlacki. Werke, 71—72;Ст. Кожухаров. Цит. съч., 128 —
135 (пренасяне на мощите на св. Петка от Каликратия в Търново).
91
91 Katuiniacki. Werke, 69 — 70; Иванов. БСМ^, 540— 546. Подробно
у: П у й ч е в. Приноси, 295 — 301.
92 Ласкарис. Ватопедската грамота, с. 5;М. Ан д р е е в, Ватопедската
грамота и въпросите на българското феодално право. С , 1965.
93 с тази грамота, която не е запазена, се потвърждавали правата иа Ивирон
над манастира „Св. Богородица Милостива” в с. Велюса. Сведение за нея се иамира
в едно синодално решение от 1250 г. Вж: V. L a u г е n t. Recherche виг 1’histore et
le cartulaire de N. D. de Piti£ a Stroumitsa EO. XXXVII, 1934, p. 25 (текстьт e препечатан
в'П. Милоковик -П епек. Beljyca. Манастир „Св. Богородица Милостива”
в селото Benjyca kpaj Струмица. Cnonje, 1981, с. 292). Вж: Laurent. Regestes,
Т. 4, №1312,р. 118— 119Д у й ч е в. Приноси, с. 302.
94 д у ft ч е в. Приноси, 295 — 301.
95 Kaluzniacki. Werke, S. 70; Д у й ч е в. Приноси, с. 301.
96 д у й ч е в. Приноси, 295 — 301.
97 Actes du Prfttaton. Appendice I b. d.
98 T. Г e p а с и м о в. Първата златна монета на цар Иван Асен II. — ИБАИ,
УП1, 1934, 361 — 368; Ив. Йорданов. Монети и монетно обръщение всредно-
вековна България, 1081 — 1261. С., 1984, с. 89.
99 Ильинский. Грамоты,№1, с. 13.
100 Дуйчев. Проучвания 11,313 — 314.
Ю1 вж посочванията в бел. 1.
102 Alberici Monachi Chronica, р. 950; G. Ac ropolitae Historia,
p. 64; Theod. Scutariota, p. 485.
ЮЗ Попруженко. Синодик, §118, с. 88.
104 Дуйчев Приноси, с. 319, бел. 118.
105 Вжтук,1,№3.
Ю6 I №6.
Ю7 Едва ли ще бъде оправдано да се допуске, че Мария е родена от друга, не
законна връзка.
108 Попруженко. Синодик, § 118, с. 88; Kaluiniacki. Werke, 71 —72.
109 G. Acropolitae Historia, p. 50.
110 G. Acropolitae Historia, p. 60; Theod. Scutariota, 483 — 484;
Попруженко. Синодик, §118, с. 88.
111G. Acropolitae Historia, p. 61. Към тази любопитна характеристика
трябва да бъдат добавени и две интересни стихотворения, в конто анономният визан-
тийски поет възхвалява българския цар и новата му съпруга. Вж текста у: Д у й -
ч е в. Приноси, с. 306.
.№8. СЕВАСТОКРАТОР АЛЕКСАНДЪР
Син на Иван I Асен и Елена, брат на Иван II Асен1. Обикновено се
приема, и то не без основание, че Александър е по-малкият от двамата
братя, но и неговата рождена дата е неизвестна2. След смьртта на цар Ка-
лоян и възшествието на Борил през есента Иа 1207 г. Александър напус-
нал страната заедно с Иван Асен и двамата в продолжение на десет години
пребивавали ггьрвоначално при куманите, а сетне при русите3. Изворите
мълчат, но няма съмнение, че Александър взел дейно участие в акцията
на брат си за възвръщането на бащиния им престол4.
Сведенията за живота на Александър след 1218 г. не са по-богати.
Това ни лишава от възможността да проследим ролята му в политиче-
92
ския живот на българската държава — роля, каквато без съмнение той
играел. Единствен© споменаването в поменика към „Синодика” ни уве-
домява, че Александър получил от своя брат достойнството севастокра-
тор5, което го наредило сред най-първите държавни мъже в страната.
Макар не съвсем ясни и убедителни, изворите разкриват участието на
Александър в една военна кампания: през 1232 г. той отразил маджар-
ското нашествие в северозападните части на България6.
Семейното положение на севастократор Александър също е неясно.
Опитът да се докаже, че той бил женен за дъщеря на сръбския крал
Стефан Първовенчани,е неубедителен7, а въпросът за броя и личността на
синовете му е трудно разрешим8. Все пак сегашното състояние на изво-
рите позволява да се приеме със сигурност, че Александър имал един
син — Калиман (I, № 22).
1 G. Acropolitae Historia, 32 — 33; Theod Scutariota,p. 468. Докато
в „Синодика” родословието на Александър е определено чрез неговия прочут брат
цар Иван ПАсенЛде^андроу севастократоооУ Боатоу великаго щЛ ЛсЪнЬ
(Попруженко Синодик, §115, с. 87), в хрсниката иа Алберик намираме обрат-
ното: Alsanue, rex Bulgarie, frater Alexandri, и двамата „nepotes fuerunt Burilli (A 1 b e-
rici Monachi Chronica, p. 927).
^Златарски. История. T. 3, с. 106, бел. 1: 1193 — 1194 г.; Дуйчев. При-
носи, с. 290; най-късно 1196 — 1197 г.
6 Г. Акрополит (G. Acropolitae Historia, р. 24, 33) съобшава само за бяг-
ството на Иван Асен, но едва ли трябва да се съмняваме, че и Александър го е послед-
вал.
4 Подробно тук, I, № 7, Иван II Асен (1218— 1241).
5 Попруженко. Синодик, § 115, с. 87. Тъй като липсват сведения за деспо-
ти в България през царуването на Иван П Асен (Алексий Слав е бил независим вла-
детел извън пределите на българската държава), няма да бъде грешка, ако се приеме,
че иай-високото дворцово достоинство в Търново е било севастократорското. От дру-
га страна, липсата на друг севастократор подсказва, че Александър е бил най-почи-
таният велможа през братовою си царуване.
И р е ч е к. Hcropja Срба. Т. 1. с. 291; Златарски. История. Т. 3, с. 369;
Златарски. Боянският надпис. — ГСУ ИФФ, XXXI, 1935, 10,14 —16; П. Ни к о в.
Съдбата на северозападните български земи през средните векове. — БИБ, III, 1930,
1, 129 — 130; История. Т. 3, с. 171. Неоснователни са твърденията, че Александър е
бил управител иа Средец. Напротив, най-високият му дворцов сан говори за присъст-
вието му в Търново и за участието му в най-важните държавни дела.
^Златарски. Боянският надпис, 14 — 16. Критика у: А. М а г gos. Deux
sourees armdniennes du XIIIе sifecle concernant certains 6vdnements historiques du Second
Empire bulgare. — EB, 1965, 2 — 3, p. 298.
6 По-подробно тук, I, № 22.
№9. NA. ИМПЕРАТРИЦА НА КОНСТАНТИНОПОЛ (1213 - 1216)
В. H. Златарски наложи в българската историопис мнението, че
съпругата на константинополския император Анри (1206 — 1216) е била
дъщеря на цар Калоян и се е наричала Мария1. Но изворите не са така
ясни и категорични, особено по отношение на името на българската
принцеса, станала латинска императрица. Сведения за този интересен
брак, скрепил първия съюз между България и Латинската Константи-
нополска империя2, намираме в пет извора от различно време (XIII —
XIV в.), но всичките от западноевропейски произход. В три от тях се
93
твърди, че съпругата на Анри била дъщеря на Борил3, а в два — дъщеря
на Калоян4. Това разноречие не е трудно за обяснение: бракът е под-
готвен и осъществен през 1213 г.5 Тогава, когато в България е властву-
вал Борил, женен за съпругата на своя вуйчо и предшественик на царския
трон. Съвсем логично част от хронистите (тези, кото не са били добре
осведомени) са приели, че латинската императрица била дъщеря на то-
гавашния български владетел. Трябва да се отбележи, че грешката им
не е толкова голяма — тя била братовчедка на Борил, но в същото време
и иегова приемна дъщеря. Въпросът за името се решава по-лесно: в нито
един извор Калояновата дъщеря не е назована Мария6.
Най-подробно сключването на споразумението и осъществяването
на самия брак са раз Казани от Робер дьо Клери. Въпреки че отдавна
бил напуснал Константинопол, рицарят от Пикардия разполагал с обстойна
информация и вмъкнал в своето изложение на събитията любюпитни
подробности. Император Анри, независимо от успешната си кампания
през 1211 г.7, искал най-сетне да уреди отношенията си с България.
Съветьт, който му дали бароните, бил изненадващ: предложили му да
проводи пратеници в Търново, за да поискат дъщерята на Борил (Ка-
лоян) за съпруга. Отговорът на императора бил категоричен: никога не
би взел за съпруга жена от такъв нисък произход, но впоследствие
той променял решението си. Пратениците заминали за българската столи-
ца и донесли съгласието на Борил. Наскоро след това Калояновата дъщеря,
придружена от многобройна свита и пребогата зестра (шестдесет товара
злато, сребро, скъпоценни камъни, копринени Платове), се отправила
към Константинопол. Анри и бароните я посрещнали тържествено, след
което пристъпили към сватбената церемония8.
По-нататъшната съдба на новата латинска императрица е неизвестна.
Само едно несигурно, непотвърдено от други извори свидетелство,
приписва на Калояновата дъщеря смъртта на император Анри, застигнала
го неочаквано на 11 юни 1216 г. в Солун9.
13латарски. История. Т. 3, с. 309.
2 Вж тук, I, № 6.
3 R о b е г t de Clari, р. 108; AlbericiMonachi С h г о n i с а,р. 886;
Andreae Danduli Chronica, p. 285.
4 J. А. В u c h о n. Collection desChroniquea nationales Fran^aises. T. 3. Paris, 1828,
290 — 291 ;Philippe Mouskes, w. 23 089 — 23 091fp. 405.
6 А. Данчев a-B а с и л e в а. България и Латинската империя (1207—1218 г.).
-ИПр„ 1977,1, с. 47.
6 Вж посочванията в бел. 3 и 4.
7 Вж тук, I, № 6. Събитията са описали подробно в писмото на император Анри
от 13 януари 1212 г. Вж: G. Р г i n г i n g. Der Brief Kaiser Henrichs von Konstantinopel
vom 13 Januar 1212. — Byz., XLIII, 1973, 411 — 418.
8 R о be r t de Clari, 108- 109, § CXVI - CXVIII.
9 MGH, SS, XXV, p. 832; L о n g n о n. Lescompagnonsde Villehardouin, p. 145;
S e 11 о n. The Papacy, I, p. 43;
№ 10. ВИТЛЕЕМ
Това лице, с необичайното за българин име Витлеем1 2 3 4 S, е споменато
в две писма (и двете от месец ноември 1204), отправени до Инокентий
III. В първото писмо, чийто автор е цар Калоян, се съобщава, че за Рим
94
са заминали две момчета, едното на име Василий, а второго — Витлеем
(. . . pueros duos, unus vero nominator Basilius alius Bithlehem)2. Тяхната
цел e била да изучат добре латински език и сетне познанията им щели да
бъдат използувани в българската царска канцелария. По-интересно е
уточнението, което прави архиепископ Василий. Той съобщава на папата
нещо, което Калоян е премълчал: едното дете (Василий) е било син на
свещеника Константин, а другого (Витлеем) — на краля (царя) („. . .
duos pueros . . . unus est presbyteri Constantini filius, alius vero regis”)3.
В. H. Златарски отхвърля възможността Витлеем да е бил син на
цар Калоян, но аргументите му не са убедителни4. Тъй като нямаме
основание да се съмняваме в писаного от търновския архиерей, можем
да допуснем, че Витлеем е извънбрачно дете на българския цар. Това
обяснява мисията на детето, мълчанието на Калоян и уточнението на
Василий, което има и стойността на препоръка.
4 За името вж: Дуйчев. Преписката, с. 102, обяснителните бележки към пи-
смо № XXX.
Дуйчев. Преписката,№ XXX, с. 66; Acta Inocentii. РР, Ш, р. 557.
3 Д У й ч е в. Преписката, № XXXI, с. 67.
43латарски. История. Т.З , с. 205. Възраженията на известния български
медиевист са две: цар Калоян не е имал деца (sic) ; Василий иавсякъде назовава
Калоян imperator, а тук rex („alius vero regis”). Второго възражение (на първото не се
спираме) е иеубедително, тъй като в България няма друго лице освен владетеля
(Калоян), което Василий би могъл да титулувагех.
№ 11. ДЕСПОТ АЛЕКСИЙ СЛАВ
Алексий Слав е племенник на първите трима Асеневци — факт,
който не е труден за установяване: Анри дьо Валансиен недвусмислено
съобщава, че Борил е първият братовчед на Алексий Слав („cousins
germains estoit”)1. От своя страна Борил е племенник на Калоян по се-
стра2. Следователно и Алексий бил в същите роднински отношения
с Калоян. Единственото възражение, което би могло да се изтькне —
Слав бил братовчед на Борил по бащина линия, е неоснователно, тъй като
Акрополит също е категоричен: Алексий Слав бил роднина на Иван I
Асен3, а това е възможно само ако той е бил син на Иван-Асеновата
сестра.
С Алексий Слав се срещаме за първи път през 1208 г. Съдбата му
преди тази дата е неизвестна. Всичко писано по този въпрос — „воевода
в Цепина” и управител на Ахрида, управител на Мелник®, деспот с функ-
циите и правата на престолонаследник6, е предположение и не се осно-
вава на убедителни данни от изворите. Сигурно е само, че Алексий Слав
бил сред онези Асеневци, конто са оспорили властта на Борил, защото
самият той се домогвал до нея. Според Валансиен, Слав и Борил водели
война, тъй като вторият отнел „земята” на първия чрез предателство
(„еп trahison”)7
Подробности за тези военни действия, конто с право могат да бъдат
характеризирани като гражданска война, не са известии, но очевидно
Слав не разполагал със сили да се справи с Борил и да овладев търновския
престол. За тази цел му е бил необходим съюзник. И той го намерил в
95
лицето на латинския император Анри. Наскро след сражението при
Пловдив (31 юли 1208)8 Алексий Слав се явил в лагера на Анри, заявил
му, че приема да бъде от неговите хора и поискал дъщеря му за съпруга.
Анри без особено колебание се съгласил (един васал, който вече господ-
ствувал над голяма част от Родопите би му бил твърде полезен)9 и му
обещал да го направи владетел на България10, т е. да подкрепи стре-
мленията му към българския престол. Окончателните споразумения
били постигнати в Станимака11, а самата сватба станала в Константино-
пол през м. ноември 1208 г.12
Алексий Слав се оказал твърде верен васал. Още през следващата
1209 г. той обещал помощта си на своя тъст и сюзерен в борбата му сре-
щу ломбардските барони13, а през 1211 г. воювал съвместно със Солун-
ското кралство срещу цар Борил14. Но колкото и да бил верен на Анри,
той не пропускал да се погрижи за себе си. Не може да се каже категори-
чно дали изоставил идеята за българския престол, но другого е очевидно:
Алексий Слав постепенно разширил владенията си, овладял важната
твърдина Мелник, която направил своя столнина и все повече се превръ-
щал в независим владетел. Най-добър израз на неговото самочувствие
и могъщество са редовете, конто му посветил Акрополит: ,,Но на всички
тези земи господар бил Теодор Комнин, за който вече говорихме в раз-
каза си, без, разбира се, планината Родопи, която се нарича и Ахридос,
а също и Мелник. Тях владеел Слав, който бил роднина на цар Асен
и бил почетен с деспотство от константинополския император Ерик,
за чиято дъщеря, родена от незаконна връзка, той се бил оженил. Този
Слав — нека за малко прекъснем течението на разказа — като завладял
силния и почти непревземаем за всички противници Мелник, станал
самодържец (sic.’ — аитократг]<: ) и не се покорявал на никой отокол-
ните владетели. Понякога бил съюзник на италийците, свързвайки се с
тях поради роднинство, понякога държал страната на българите поради
родство, а понякога — на Теодор Комнин. И никога никому не бил нито
подчинен, нито се свързвал истински във вярност и съгласие”15
Тази картина, която отразява положението на Алексий Слав към
1224 г.16, едва ли се нуждае от коментар. Но тя би могла да бъде обога-
тена, като се добави, че Слав имал истински владетелски двор, в който
пребивавали наред с българите и „франки”17, предприел голямо строи-
телство в Мелник, покровителствувал църкви и манастири. През 1220 г.
той издал един сигилий, с който надарявал новооснования манастир
„Св. Богородица Спилеотиса” (недалеч от Мелник). Алексий Слав
предал на манастира като феодално владение близкого село Катуница,
осигурил му пълен фискален имунитет, дарил го с една градина, домашни
животни, и кони, църковна утвар, книги18. Този документ (единственият
български частновладелчески юридически акт) е не само чудесен извор
за феодалните отношения във владенията на Слав, но и създава велико-
лепна представа за самочувствието и действителните позиции на неговия
издател, който не се е поколебал да назове манастира .деспотски и
царски”.
Въпросът за титлата на Алексий Слав е бил предмет на спорове.
Впрочем самата титла е ясна, неясен е нейният произход. В четири раз-
личии извора Слав е споменат с най-високото достойнство —деспот19.
Но само Акрополит твърди, че то му е било дадено от неговия тъст и
сюзерен, император Анри20. Писаного от византийския историк възбу-
96
ди недоверието на никои изследователи, конто приеха, че Слав дължи
деспотската си титла на своя вуйчо цар Калоян21. Струве ни се, че не би-
ва да се съмняваме в Акрополитгконстантинополският латински импе-
ратор, следвайки традицията на своите византийски предшественици, е
могъл да надари своя зет и васал(по случай неговата сватба) с най-висо-
кия дворцов сан — деспот22.
За последен път Алексий Слав е споменат в проектоспоразумението
на константинополските барони с Жан дьо Бриен (декември 1228) 23.
По всяка вероятност след битката при Клокотница (9 март 1230) него-
вите земи били присъединени към българската държава, а в Родоните
останал само споменът за техния бивш властелин24. Някои учени са
склони и да идентифицират Алексий Слав със , столник Слав”, познат
ни от надписа на един пръстен и да го потьрсят в тьрновския дворец
след 1230 г., но подобно отъждествяване не почива на солидна основа26.
Алексий Слав е бил женен поне два пъти — първият път (ноември
1208)за неизвестна по име незаконнородена дъщеря на император Анри26.
След нейната смърт (годината е неизвестна), той се оженил за дъщерята
на Теодор Петралифа, шурей на Теодор Ангел Дука Комнин, и това го
сближило с епирския владетел27. В изворите няма сведения за деца
от двата му брака.
1 Н е n г i de Valenciennes, § 506, р. 29 — 30.
2 G. Acropolitae Historia, p. 24; вж тук, I, № 6.
3 Пак там, p. 39.
^Златарски. История. Т. 3, с. 273.
6 И в. Дуйчев. Мелник през Средновековието. — В: Д у й ч ев. Бълг. средно-
вековие, с. 386.
6 А. Данчев а-Ва с и л е в а. България и Латинската империя (1207 — 1218 г.) .
— ИПр., 1977,1,41 —42.
7 Н enri de Valenciennes, § 505, р. 30.
’ Вж тук, I, № 6.
9 Не n г i de Valenciennes, 5 646 — 548, р. 48 — 49
16 Пак там, § 548, р. 49. В ръкопис G иН се чете вариант „1е roiaume de Blaqu-
ie’’(вместо Blakie la Grant), т. e. българското царство (Пак там, n. 2).
11 Пак там, § 549, р. 49 — 50.
12 Пак там, & 555 —559, р. 52— 55.
13 Пак там, § 571, 61 — 62.
14 G. Р г i n z i n g Der Brief Kaiser Heinrichs von Konstantinopel vom 13 Januar
1212. — Byz. XLIII, 1973, p. 418; вж тук, I, № 6.
16 G. Acropolitae Historia, 38 — 39.
16 Ив. Дуйчев. Мелник през Средновековието (вж бел. 5), с. 396.
17 Вж надписа на севаст Владимир (брат на „севаст Франк” или „севаст на фран-
ките”?) : V. В е 4 е v 1 i е v. Spatgriechische und Spatlateinische Inschriften aus Bulgarien.
Berlin, 1964, No 238, S. 170. За тълкуването на надписа вж: И в. Д у й ч е в. Мелник
през Средновековието, с. 387; Л. Мавродинова. Църквата „Св. Никола’’ при
Мелник. С., 1975, 50 — 51. Севаст Владимир в никакъв случай ие може да бъде отъж-
дествен със самия Алексий Слав, както са склоняй да приемат някои изследователи.
От друга страна, сегашното съ стояние на надписа затруднив а иеговото сигурно четене,
но като че ли е за предпочитане „севаст на франките”, откол кото „севаст франк".
16 J. В. Papadopoulos—Рёге A. Vatopedinos. Un acte officiel du
despote Alexis Sthlavos au sujet du couvent de Speleotisa pres de Metenikon, — Сп. БАН,
7 Фамилията на Асеневци. . .
97
XLV, 22,1933, 4 — 6; Дуйчев. СБК, П, 30 - 35 (гръцки текст и български превод).
За тьлкуването: И в. Д у й ч е в. Мелник през Средновековието, 391 — 396.
19 J. В. Papadopuolos— Pere A. Vatopedinos. Цит. съч., р. 6;
V. L а и г е n t. Un acte grec inedit du despot serbe Constantin Dragas. — REB.V, 1947,
p. 183 (Божилов. България при Асеневци, с. 86); Попруженко. Синодик,
§ 115, с. 87; G. А с г о р litae Historia, р. 39.
29 G. Acropolitae Historia, р. 39.
21 П. М у т а ф ч и е в. Владетелите на Просек. - В: П. Мутафчиев. Избрани
произведения. Т. 1. С., 1973, с. 231, бел. 77; А. Д а н ч е в а-В а с и л е в а. Цит. съч.,
с. 42.
22 Срещу Акрополитовото твърдение биха могли да се изтъкнат две възраже-
ния. Първото няма голяма стойност (в писмото иа император Анри от 13 януари
1212 г. Слав е споменат като „Slavo, genero nostro” (G. P r i n z i n g. Цит. съч.,р. 418)
вместо очакваното „despoto nostro”, но и останалите лица не са титулувани), но вто-
рого заслужава внимание: Аири дьо Валансиен, който описва сватбата на Алексий
Слав, не споменава нищо за деспотска титла. Схващането, че Алексий Слав е получил
деспотската титла от император Анри,се подкрепя от: 3 л а т а р с к и. История.
Т. 3, с. 280, бел. 1; И в. Дуйчев. Мелник през Средновековието, с. 387; Фер-
j а п ч uh. Деспоти, 141 — 142.
23 R. С е s s i. Deliberazioni del Maggior Consiglio di Venezia. T. 1. Bologna, 1950,
No 141, p. 210.
24 Ив. Дуйчев. Мелник през Средновековието, 398 —399.
25 Н е n г i de V а 1 е n с i е n n е в, р. 54, n. 1 (J. L о n g п о n); N i с о 1. Epiros,
p. 125, n. 2. Едва ли можем да приемем превъплъщението на „деспот Слав” в „стол-
ник Слав”.
26 Вж тук, бел. 12.
27 G. Acropolitae Historia, р. 39.
12. СЕВАСТОКРАТОР СТРЕЗ
Стрез е една от най-колоритните фигури в българската история през
първата половина на XIII в.1 Над името и личността му тегнат неясноти,
обгърнати от легендата. Родословието му, макар и с известна трудност,
може да бъде опознато благодарение на някои откъслечни данни в изво-
рите. Тези свидетелства. градирани по своята стойност, са: произхожда от
български царски род2, племенник на Калоян3 и най-сетне — брат на
Борил4.
Стрез, както своя брат Борил и първия си братовчед Алексий Слав,
излиза на историческата сцена едва след смъртта на цар Калоян. Опити-
те да се разкрият действията му преди това време, особено отьждествя-
ването му с Добромир Хриз5, или усилията да се открие в негово лице
управител на Мелник (края на 1208~ началото на 1209)6 са неубедител-
ни. Със сигурност може да се твърди, че Стрез бил един от най-влиятелни-
те представители на опозицията срещу Борил. Тези му действия се опре-
деляли по-скоро от лични амбиции, отколкото от привързаност към
Калояновата политика, както обикновено се приема7. Но за разлика от
братовчед си Алексий Слав той бил по-уязвим, не успял да се противо-
постави на новия цар и потърсил спасението си в бягство в Сърбия при
Стефан П Неман (Първовенчани)8. Борил съзнавал, че Стрез би могъл
да бъде опасен занапред и поискал от сръбския владетел да му го преда-
де. От своя страна Стефан Неман разбирал добре стойността на Стрез
като средство за осъществяване на личните си планове и не само не за-
доволил искането на българския цар, но и се побратимил с беглеца9.
98
След като получил подкрепата на Сърбия, Стрез пристьпил към действие,
отвоювал от Борил част от Македония и се настанил в неприсгьпната
твърдина Просек1 0.
Твърде скоро Стрез нарушил верността си към своя „побратим”
Стефан Неман, скъсал връзките си със Сърбия, чието опекунство му
тежало, и се обърнал към България. Тази изненадваща стъпка на Стрез —
изненадваща в сравнение с действията на Алексий Слав, обикновено се
отнася към 1209 г. Владетелят на Просек се е помирил с Борил (все
пак за двамата братя е било по-лесно да се споразумеят!) и „покорство-
то” му било възнаградено със севастократорското достоинство, но той
не се отказал от извоюваната вече независимост11. Това политическо
преориентиране укрепило положението на Стрез, който в продължение
на няколко години бил в центъра на между бал канските отношения.
Първите му проявления в „голямата политика” с известно основание
се отнасят към 1209 г. Тогава, според някой изследвачи, Стрез подкре-
пил една кампания на Михаил I Епирски срещу Солунското кралство12.
Макар че неговото участие не е пряко засвидетелствувано в изворите13,
променливото му отношение спрямо Латинската империя през годините
1209 — 121014 позволява да се допуске участието му в тази акция
срещу Солун.
В писмото си от 13 януари 1212 г. император Анри поставя Стрез
сред четиримата си основни противници наред с Теодор I Лас карие,
Борил и Михаил Епирски15. Тази характеристика не е случайна. Важен
дял от събитията през 1211 г., описани в цитираното писмо на Анри,
се паднал на Стрез. Господарят на почти непревземаемия Просек на
няколко пъти водил активни военни действия срещу латинците, реду-
ващи се с привидна пасивност, прикрита от дипломатически преговори.
Безспорно най-важната проява на Стрез била кампанията му срещу
Солунското кралство, предприета с подкрепата на Борил16. Нов сраже-
нието край Пелагония (вероятно през пролетта на 1211) Стрез претър-
пял голямо поражение1'. Този неуспех (в битката погинали много хора)
едва ли се е отразил чувствително на позицията на Стрез като независим
владетел. Но за няколко години той се губи от погледа ни. Това не е
изненада, тъй като временната кулминация на междубалканските сблъ-
съци е преминала.
Стрез се появява отново след три години, през 1214 г. Положението
на Балканите се е изменило значително. Между България и Латинската
империя е сключен съюз18, към който скоро се присоединила и Унгария.
През 1214 г. тристранната коалиция предприела военни действия срещу
Сърбия. В тази кампания съюзниците твърде много са разчитали на Стрез.
Но изглежда това са разбирали и техните противници, защото владетелят
на Просек бил посетен от брата на Стефан Неман — Св. Сава. Сръбският
архиепископ не сполучил да промени политическата позиция на Стрез,
но краят на посещението му, прикрит от агиографските топи, се евързва
с насилствената смърт на Стрез19.
Споменьт за Стрез оставил трайни дири в паметта на местного насе-
ление както в устни предания, така и в записали легенди (,,Житие на
княз Стреган”) 20. А името му като владетел на Просек и околните земи
се среща за последен път в проектоспоразумението между Латинската
империя и Жан дьо Бриен от 1228 г.21
99
1 Основна литература: П. Мутафчн е в. Владетелите на Просек. — В: П. М у-
т а ф ч и е в. Избрани произведения. Т. 1. С., 1973, 227 — 275.
2 И в а и о в. БСМ2, с. 475, 476.
3 G. Р г i n z i n g. Der Brief Kaiser Heinrichs von Konstantinopel vom 13 Januar
1212. — Byz., XLHI, 1973, 411 — 412: ,;Stracius, nepos Johannicii”.
4 P. J. S a f a f i k. Zivot Sv. Symerna od krale Stepana — Pamatky dfevniho pise-
mnictvi, Praha, 1868, XVII, p. 22.
3 Обстойн и убедителна критикана това отьждествяване у:П. Мутафчиев.
Владетелите на Просек, 227 — 235 (в същото време Мутафчиев подхвърли неприемли*
вата идея за идентификацията на Стрез с comestabularius Sergius). Въпреки това,
старою схващане все още се среща. Вж: Nicol. Epiros, р. 33; S е t t о n. The
Papacy. I, р. 35 ([Добромир Стрез!] „lord of rugged Prosek”).
6 А. Д аичев а-В а с и л е в а. България и Латинската империя (Д207 —1218)
ИПр., 1977,1, с. 43 (идентификация на Стрез със споменатия от Анри дьо Валансиен
„BailUu BuriBe”). Критика на това мнение тук, I, № 3, бел. 132.
^Златарски. История. Т. 3, с. 270.
®Теодосий. Живот Св. Саве. 1860,103 — 104; Р. J. S a f a f i k. Zivot Sv. Sy-
meona, XVII, p. 22 ;П.Мутафчиев. Владетелите на Просек, 238 — 239.
®Теодосий. Живот Св. Саве, 104 —105, Р. J. S a f a f i k. Zivot Sv. Symeo-
na, p. 22; П. Мутафчиев. Владетелите на Просек, 243 — 244.
1® Те о д о сий. Живот Св. Саве, с. 105; Р. J. Й a f a f i k. Zivot Sv. Symeona,
p. 22 — 23; П. Мутафчиев. Владетелите на Просек, 248 — 249; И р е ч е к. Исто-
рщаСрба.Т. 1, с. 280 (Стрез „освободил половината българско царство”); Златар-
ски. История. Т. 3, 282 — 283; История. Т. 3, с. 149.
Ип.Мутафчиев. Владетелите на Просек, с. 258, Златарски. История.
Т. 3, 286 — 290. За титлата на Стрез: Попруженко. Синодик, § 115, с. 87.
12 П. Мутафчиев. Владетелите на Просек, с. 256.
13 Henri de Valenciennes, § 688 — 694, р. 118— 121.
14 G. Р г i n z i n g. Der Brief, p. 412.
13 Пак там, p. 417.
1® П. M у т а ф ч и ев. Владетелите на Просек, 259 — 261; Златарски.
История. Т. 3, с. 307 (сражението неправилно е отнесено към 1212г.); А.Данчева-
Василева. Цит. съч , с. 46.
11 Вж тук, I, № 6.
1®Теодосий. Живот Св. Саве, 107— 112. Подробно у: П. М у т а ф ч и е в.
Владетелите на Просек, 261 — 266. Напоследък Г. Принцинг прие, че Стрез е починал
наскоро след битката при Пелагоння. Вж: Р г i n z i n g. Die Bedeutung, S. 106,127 —
128.
1®П.М утафчи ев. Владетелите на Просек, 269 — 281.
20 R. С е в в i. Deliberazioni del Maggior Consiglio di Venezia. T. 1. Bologna, 1950,
No 141, p. 210: ,,et iliiam (terram), que fuit de Straces”.
№ 13. МАРИЯ
Мария, неоснователно наричана и Белослава1, е най-голямата дъще-
ря на Иван II Асен, родена от първия му брак с Анна, сетнешната мона-
хиня Анисия2. Рождената й дата е неизвестна, но ако не изпускаме от
внимание нейния брак, би трябвало да я отнесем най-късно към 1212 —
1214 г. Мария била омъжена за деспот Мануил Ангел, брат на импера-
тор Теодор Ангел Дука Комнин и нейният брак скрепил съюза между
България и Епир. Датата и на това събитие е неизвестна, но за сигурен
terminus post quern може да приемем сключването на едногодишното при-
100
мирие между епирския владетел и Константинополската Латинска импе-
рия (преди 11 декември 1228 )3.
Мануил Ангел успял да се изплъзне от съдбата, която сполетяла по-
големия му брат край Клокотница, и станал пълновластен господар
на Солун4. Властвуването му, под покровителството на неговия тъст,
продължило седем години. През 1237 г. Иван П Асен се оженил за Ири-
на5 и подкрепил действията на баща й, насочени срещу Мануил Ангел.
Теодор Ангел успял да овладев Солун, да отнеме властта на брат си,
изпратил го на заточение6, а Мария върнал в Търново7. Това е последно-
то известие за най-голямата дъщеря на българския цар8.
1 3латарски. История Т. 3, с. 46; Nic 1. Epiros, р. 104,114,134,135,
206; S е 11 о n. The Papacy. I, р. 58.
2 Вж тук, I, № 7 (Иван II Асен). Единственият автор, на когото дължим сведе-
ния за Мария, без колебание пише, че tij е родена от извънбрачна връэка на Иван Асен:
G. Acropolitae Historia, р. 41: „ек паХХакг]<;”. Но това твърдение вероятно по-
чива на недоразумение.
3 G. Acropolitae Historia, р. 41; Т h е о d. Scutariota, р. 47 [Златар-
ски. История Т. 3, с. 333; История. Т. 3, с. 165. За Мануил Ангел: Р о 1 е m i s. The
Doukai, No 43. Акрополит e вмъкнал епизода с брака на Мария между разказа за
завоеванията на Теодор Ангел в Тракия (Адрианопол, Виза) и войната от 1230 г.
4 G. Acropolitae Historia, 43 — 44.
5 Вж тук, I, № 7.
6 G. Acropolitae Historia, 60 — 61; Р о 1 е m i s. The Dukai, No 43, p. 90;
Nicol. Epiros, 113—127.
7 G. Acropolitae Historia, p. 61; T h eo d. Scutariot a, p. 484.
8 Вж тук, I, № 14.
№ 14. Na. АСЕНИНА
В българската историопис трайно се е наложило схващането, че най-
голямата дъщеря на Иван П Асен — Мария, след касилствената й раздяла
с деспот Мануил Ангел1 била омъжена за сръбския крал Стефан Вла-
дислав2. Достатъчно беше да се погледне малко по-критично на това
мнение, за да се в иди, че то е лишено от основание3. Terminus post quem
за подобен брак е годината 1237 (завръщането на Мария в Търново).
А тази датировка прави невъзможна сватбата на Иван-Асеновата дъщеря
със сръбския владетел, тъй като религиозната церемония била извършена
от Св. Сава (fl.2 януари 1236)4. Разбира се,би могло да се допуске, че в
житието на сръбския светец има грешка или интерполация, т. е. сватбата
е била благословена от друг духовник, но подобен опит е неоправдан5.
Следователно Мария не може да бъде отъждествена със съпругата на Сте-
фан Владислав, за която няма съмнение, че е дъщеря на Иван II Асен6.
Какво знаем за тази неизвестна по име дъщеря на Иван П Асен?
Очевидно тя е родена от първия брак на царя с Анна (Анисия), т. е.
тя е истинска сестра на Мария. Точната година на нейния брак със Стефан
Владислав трудно може да бъде установена (разполагаме само с terminus
ante quem — смъртта на Св. Сава). К. Иречек също не сочи точната дата,
но дава да се разбере, че сватбата е станала, преди Стефан Владислав
да заеме мястото на брат си, т. е. преди 1234 г.7 От 1234 до 1243 г.
(тогава Стефан Владислав доброволно абдикирал в полза на другая си
101
брат Стефан Урош)8 Na. Асенина е била сръбска кралица. Не съвсем ка-
тегоричны сведения говорят, че тя е била жива до 1285 г., но някой учени
са склонни да приемат, че вече става дума за втора съпруга на бившия
сръбски крал9. Поради това трудно би могъл да бъде решен въпро-
сът,дали Na. Асенина е имала деца и колко са били те.
1 Вж тук, I, № 13.
^З латарски. История. Т. 3, с. 419. К. Иречек не говори за двата брака на
Иван-Асеновата дъщеря, но впечатлението е, че той ги приема. Вж: Иречек. Исто-
рия на българите, с. 294. 313, бел. 21; Иречек. Исторща Срба. Т. 1, с. 291, 293,
296 297.
8 И. Иванов. Била ли е Мария дъщеря на Иван Асен II, съпруга на сръбския
крал Стефан Владислав. — ИПр., 1983, 6, 96 — 98.
Тео досин. Св. Саве. Београд, 1860, с. 178.
8 От една страна, това би било нстинско насилие над текста, а от друга,безспор-
ното влияние на Иван П Асен над Сърбия би могло да бъде обяснено най-добре
с родствена връзка между българския цар н Стефан Владислав.
®Т еодосий. Живот Св. Саве, с. 178; ТЫ СтощовиЪ. Стари српски родослови
и летописи. Ср. Карловци, 1927, с. 203; П. А н г е л о в. Болгарская история в серб-
ских родословных текстах и летописях (IX — XIV вв.). —Palaeobulgarica, V, 1981,
2, с. 26.
^И речек. Историка Срба. Т. 1, с. 291. Известният познавач на балканската
история дори твърди, че Иван П Асен подпомогнал своя зет да овладев сръбския
престол.Акодопуснем.че К. Иречек е прав, това събитне (т. е. бракът на Na. Асенина)
може да бъде отнесено към 1230 г., след битката при Клокотница. Тогава Иван П
Асен е наложил своего влияние над Сърбия — факт, отразен в няколко паметиика
(вж тук, I, № 7), като е неутрализирал действията на Стефан Радослав, зет на Теодор
Ангел.
8 И р е ч е к. Истори]а. Срба.Т. 1, с. 296.
9 Пак там, 296 — 297 и бел. 3.
№ 15. ЕЛЕНА
Дъщеря на цар Иван П Асен от вторил му брак с унгарската прин-
цеса Анна (Мария)1. Акрополит, описвайки преговорите между българ-
ския цар и никейския император, отбелязва, че Елена била на девет годи-
ни2, т. е. тя е родена към 1224 г.3 Към 1228 г. константинополските ба-
рони направили едно неискрено предложение (по този начин те прикрили
преговорите си с Жан дьо Бриен и неутрализирали временно българския
владетел) на Иван П Асен за съюз между Латинската империя и Бълга-
рия, който трябвало да бъде скрепен с брак на Бодуен II и Елена (?)4.
През 1231 г. станал известен тайният ход на латинците; в Константинопол
пристигнал и бил коронясан за император Жан дьо Бриен, а дъщеря му се
>мъжила за малолетняя латински владетел. По този начин мечтите на
Иван П Асен за сродяване с дома Куртене и засилване на българското
влияние в Константинопол рухнали.
Все пак Елена послужила като залог задруг политически съюз.
Споразумението между България и Никея от 1235 г.,довело до военно
сътрудничество между двете страни и до възобновяване на българската
патриаршия5, било придружено с брак на Елена и бъдещия никейски
император Теодор П Ласкарис. Сватбените тьржества и религиозната
церемония станали в Лампсак6. След това малолетната новобрачна двой-
102
кй се отправила за Никея и там Елена била възпитавана от императри-
ца Ирина'.
Политические колебания на Иван II Асен през 1237 г. (скъсване
с Никея и сближение с Латинската империя8) се отразили на съдбата на
Елена. Българският цар, както пише Акрополит, искал да омъжи дъщеря
си за друг tf затова я изтръгнал от нового й семейство и я върнал в Тър-
ново9. Към края на 1237 или самого начало на 1238 г. Иван II Асен
отново променял политическата си ориентация — върнал се към съюз
с Йоан Дука Ватацес и върнал Елена в Никея10.
Акрополит споменава за последен път Елена в 1246 г.11 От 1254 до
1258 г. тя е византийска императрица. Смъртта на нейния съпруг Теодор
II Ласкарис я лишила твърде млада от това най-високо достойнство
в империята. Елена е имала шест деца: Ирина (съпруга на цар Констан-
тин Тих Асен)12, Мария13, Теодора14, Евдокия16, Na.16 и Йоан IV Лас-
карис (1258 —1261)*7.
1 G. Acropolitae Historia, р. 48; Theod. Scutariota, р. 477.
2 G. Acropolitae Historia, p. 48; Theod. Scutariota, p. 477.
3 Тази година се получава1ако приемем, че Елеиа е била на 9 г. по време на пре-
говорнте (Акрополит отнеся събитията към 1233 г.). Но текстът на Акрополит
не изключва и друга възможност: Елена е била на 9 г. по време на сватбените търже-
ства, но византийският историк пренася механически тази нейна възраст към по-
ранно време, така както е постъпил с Теодор II Ласкарис. Според Акрополит той
е бил на 11 г., когато започналн преговорите между Йоан Ватацес и Иван II Асен
(р. 48) и по време иа сватбата (р. 52). Следователно, ако приемем, че Елена е била
деветтодишна през 1235 г., тя е родена към 1226 г.
4 М а г i n i Sanuti Torselli Secrete fidelium Crucis II, cap. XVIII (В о n-
g a r s. Gesta dei per Francos, II. Hanoviae, 1611, 72—72) В текста става дума за дъще-
ря на Иван Асен, която не е назована по име („ . .. Til a imperatoris Exagorarum . ..”),
но обнкновено се приема честава дума за Елена. Би могло да се допуске, разбира се,
че и другата Иван-Асенова дъщеря Тамара е била кандидатка за подобен брак с
малолетний Бодуен.
6 Вж тук, I, № 7.
° G. Acropolitae Historia, 50 — 51;Theod. Scutariota, р. 478; Nic.
Greg.,II, 3:1, p. 29, 30.
7 G. Acropolitae Historia, p. 52; Theod. Scutariota, p. 479.
8 Вж тук, I, № 7.
9 G. Acropolitae Historia, 52 — 53; Theod. Scutariota, p. 480.
10 G. Acropolitae Historia, p. 57; Theod. S c u t a r i о t a, p. 482.
11 G. Acropolitae Historia, p. 77.
12 G. Acropolitae Historia, p. 100; F a i 11 e r. Georges Pachymere, I, 67 —
68; Вж тук, I, № 24 (Константин Тих Асен) .
13 G. Acropolitae Historia, p. 154, F a i 11 e r. Georges Pachymere, I, p. 68.
Тя e била омъжена за Никифор, син на Михаил II Епирски.
14 G. А его р о 1 i t а е Historia, р. 154;Рас h у m er es, 111,6:1,180— 181; Fa i-
11 е г. Georges Pachymere, I, 68 — 71 (съпруга на Матиьо дьо Валинкур) .
16 G. Acropolitae Historia, р.154; Pachymeres, III, 6: I, p. 181; F a i-
11 e r. Georges Pachymere, I, 71 — 72 (съпруга на Гийом ди Винтимилня) .
16 Pachymeres, III, 6; I, p. 181; F a i 1 1 e r. Georges Pachymere, I, 72 — 73
(съпруга на деспот Яков Светослав).
17 G. Acropolitae Historia, р. 153; F a i 11 е г. Georges Pachymhre, 1,73 — 77.
103
№ 16. ТАМАРА
Дъщеря на цар Иван II Асен от втория му брак с Анна (Мария) х.
В „Синодика” Тамара е спомената заедно с Елена, но преди нея2. Тази
подредба навежда на мисълта, че тя била по-голямата от двете сестри,
но за съжаление подобно допускане не може да бъде подкрепено с други
извори. Тамара имала шанса само още веднъж да попадне в изворите. Ак-
рополит съобщава, чемежду1252 — 1254г.сеноселслухзавъзможенбрак
на Тамара с Михаил Палеолог (бъдещия император Михаил VIII)3.
1 G. Acropolitae Historia, р. 64; Theod. Scutariota, р. 486.
^Попруженко. Синодик, § 114, с. 87.
3 G. Acropolitae Historia, р. 94; Т h е о d. S с u t а г i о t а, р. 503; К. И р е-
ч е к (История на българите, с. 313, бел. 21) неправилно пише, че Тамара била омъ-
жена за Михаил Комнин (Палеолог). Други изследователи са склонни да тьрсят
в този проект заговор на Михаил Палеолог, подпомаган от българския цар, срещу
Йоан Дука Ватацес. Вж: F a i 1 1 е г. Georges Pachymere, I, р. 14 (погрешно е посочен
Калиман вместо Михаил Асен).
№ 17. N. АСЕН, ИЛИ Na. АСЕНИНА
Описвайки българо<йтинската обсада на Цурулум (Чорлу) през
лятото на 1237 г., Акрополит съобщава, че в българския лагер пристигна-
ло известие за „смъртта на съпругата”на Иван II Асен, царица Анна (Ма-
рия) и „тголЫор абтоЯ"1. В. Н. Златарски2 правилно обърна внимание,
че неоправдано се говори за „син” на Иван Асен, въпреки че „naidiov
avrov” означава само ,,детето му”.
1G. Acropolitae Historia, р. 56; Theod. Scutariota, р. 481.
2 Златарски, История. Т. 3, с. 401, бел. 2.
№ 18. КАЛИМАН АСЕН (1241 - 1246)
Калиман Асен1 е син на цар Иван II Асен и Анна (Мария) 2, по всяка
вероятност тяхното четвърто дете3. Неговата възраст може да бъде опре-
делена благодарение на Акрополит. След като на няколко пъти го нарича
peipaKiov или тгшбюИ, византийският историк отбелязва, че Калиман
починал през 1246 г. на 12-годишна възраст5, т. е. той се родил към
1234 г.
Калиман бил само на седем години, когато след неочакваната и мал-
ко ранна смърт на баща си наследил царската власт. Той наистина само
наследил властта, тъй като нейното упражняване без съмнение било в
ръцете на неизвестно по състав регентство. На пръв поглед в България
и по границите й царяло спокойствие, осигурено от Иван II Асен. От своя
страна регентството, съгласно практиката в междудържавните отношения,
подновило договора с Никейската империя6 и сключило двегодишно
примирив с Латинската империя7. Но това спокойствие било привидно
и временно. Първият сигнал за наближаващата буря било татарского
104
нахлуване в България малко преди смъртта на Иван II Асен или в нача-
лото на Калимановото царуване8. По всяка вероятност и Иоан Ватацес
кроял планове срещу България (Акрополит не случайно на няколко пъ-
ти отбелязва, че българската държава била управлявана от дете!), но на
първо време той бил принуден да се справи със Солун, кьдето управля-
вал Йоан Ангел Комнин9. Намеренията на латинците от Константинопол
не са известии (те вече не са имали сили за нещо по-сериозно), но в
замяна на това ни е познат един опит на папа Инокентий IV да върне
българите към католическата вяра (писмо на римския първосвещеник
от 21 март 1245 до Калиман)1 °.
Малолетният български цар не могъл да дочака бъдещето, което не
му обещавало нищо радостно. В края на август или в първите дни на сеп-
тември 1246 г., когато бил само на дванадесет години, Калиман Асен
бил застигнат от смъртта. Единственият ни извор (Акрополит) първо
говори за естествена смърт, но след това добавя и слуха за отравяне11.
1 П. Н и к о в (Бълг.-унг. отношения, с. 13, бел. 1) настоява, че името на този
Иван-Асенов сии трябва да се иэписва „Коломан” (той се позовава на унгарския му
проиэход и на писмото на папа Инокентий IV от 21 март 1245 г. — вж тук, бел. 10),
а не да се ггредпочита гърцизираната форма „Калиман”, която била оказала влияние
и върху българските извори! Колкото и основателно да изглежда това мнение,
предпочитаме „погърченото” Калиман, тъй като това е името, което било използува-
ио в средновековна България,а ипо-късно (Паисий Хиленларски) :П о п р у ж ен к о.
Синодик, § 114, с. 87: Калнману saaroetpHOMOV UPH) ; Иван о в. БСМ2.С. 608
(„Калимановата грамота”). Двете имена на невръстния цдр се^срещат в приписката
на Теодор Граматик от 1243 г, (вж тук, бел. 8): КаЛ(Даю<?Ь Аоар.
G. Acropolitae Historia, р. 64; Т h е о d. Scutariota, р. 486.
8 Калиман безспорно бил по-малък от сестрите си Елена и Тамара От друга
страна, има известно основание да се допусне, че той бил по-малък и от починалото
през 1237 г. неизвестно по име Иван-Асеново дете (вж тук, I, № 17).
4 G. Acropolitae Historia, р. 65, 76; Theod. Scutariota, р. 486,
493.
8 G. Acropolitae Historia, p. 7 2; Theod. Scutariota, p 491.
8 G. Acropolitae Historia, p. 64.
7 A 1 b e ri ci Monachi Chronica, p. 950; Златарски. История. T. 3,
с. 421; В. Г ю з е л е в. Българската държава и Никея, с. 20; Nicol. Epiros, р. 137.
8 Вж тук, I, № 7. Към посоченнте там извори вж: A n d г е а е Danduli Chro-
nica, р. 299. Вероятно за същото нападение става дума и в известната приписка на
Теодор Граматик от 1243 г. : Codices manuscript! graeci Reginae Suecorum et Pii PP.
II Bibliothecae Vaticane. Recensuit et digessit H. Stevenson. Romae, MDCCCLXXXVIII,
p. 15; P. Fr. de Cavalieri et J. Lietzmann. Specimina codicum graecorum
Vaticanorum. Berolini et Lipsiae, 1929, p. XII. Български преводи у:3латарски.
История. Т. 3, с. 425, бел. 1; Дуйчев. СБК, II, с. 227; ГИБИ, X, с. 133.
9 G. Acropolitae Historia, 65 — 67. За края на Солунската държава вж
подробно у N i с о 1. Epiros, 128 — 140.
Ю А. Т h е i n е г. Vetera, No CCCLXV, 196 — 197; Златарски. История.
Т. 3, 426 — 427; I v. D u j б е v. Medioevo, I, 396 — 398; В. Г ю э е л е в. Българската
държава и Никея, с. 20; Das Papstum,S. 50.
И G. Acropolitae Historia, 72 — 73; Theod. Scutariota, р. 491.
Колкото и да e приемлива втората версия за смъртта на Калиман, тя остава нераз-
крита и недоказана докран. Събитията — така както са възстановени от В. Н. Зла-
тарски (История. Т. 3, 429 — 430),са любопитяи, но не намират подкрепа от изворите.
105
№ 19. МИХАИЛ П АСЕН (1246 — 1256)
Михаил Асен1 е син на цар Иван II Асен от последний му брак
с Ирина Комнина2. Роден е между 1238 и 1241 г.3 На първо време съдба-
та не била благосклонна към него, тъй като царската корона по право
се паднала на по-големия му брат Калиман. Но това, което провидението
му отнело, било върнато от човешка ръка. Към края на август 1246 г.
Калиман, вероятно с нечия помощ, починал4 и ,,властта над българите”
преминала към Михаил5. Малолетният цар не бил в състояние да упра-
жнява реалната власт и ръководството на държавните дела било поето
от неговата майка Ирина”.
Царствената промяна в Търново съвпаднала по време с поход на ни-
кейския император Йоан Дука Ватацес на Балканския полуостров7.
Случайно или не, това обстоятелство облагодетелствувало византийци-
те®. И императорът се оставил да бъде убеден от великия доместник
Андроник Палеолог, че моментът е удобен за превземане на българската
крепост Серес9. Никейската армия обсадила града и скоро успяла да го
овладев, улеснена от действията на българския велможа Драгота10.
Веднага след това паднал Мелник, или по-скоро той доброволно се
предал. И отново важна роля изиграл Драгота и заедно с него Никола
Манглавит, потомък на филипополските ромеи, преселени в Мелник
по нареждане на цар Калоян11. Този бърз успех бил ключ към по-ната-
тьшни завоевания, и то в две посоки: в Македония, където на Йоан Ва-
тацес се подчинили Стоб, Велбъжд Скопив, Велес, Прилеп, Овче поле12,
Просек и в Тракия, където под никейска власт попаднали почти без
съпротива Станимака, Цепина и градовете и селата в Родопската облает
(река Марица станала гранична линия)13. Доволен от сполуката си,
Йоан Ватацес побързал да скоючи мирен договор с България, с който
заявявал, че ще се ограничи с тези завоевания,и се задължавал да не пред-
приема нови14.
Успешните действия на Йоан Ватацес показват, че царицата майка
и регентството, управляващо от името на малолетния Михаил Асен,
не били в състояние да организират някакво противодействие. Ирина,
която се стремяла да заздрави своето положение в Търново и се грижела
повече за съдбата на Комниновата фамилия15, откол кото за целокупно-
стта на България, проявила престьпно нехайство, довело както до годе-
мите териториални загуби в Тракия и Македония, така и до новото от-
къеване на Браничевска и Белградска облает16. Но мирът от 1246 г.
не само лишил България от първенствуващото място на Балканите,
но и я превърнал във второстепенна сила, принудена да служи на чужди
интереси. През следващата 1247 г. виждаме България отново да действу-
ва съвместно с Никея срещу Латинската империя. Това сотрудничество,
което В. Гюзелев нарича „четвърти българо-никейския съюз”17, бихме
характеризирали по-образно като „България във водите на Никея”,
тъй като българските войски само подпомагат никейците в осыцествява-
нето на тяхната цел18.
Минават шест-седем години и едва тогава българската държава се
пробужда и проявява стремеж към по-активни действия. Трудно е да се
каже на какво се дължи това оживление в българската външна полити-
ка дали на израстването на Михаил Асен или на подмяна на хората
около него (появява се личността на севастократор Петър19), но оживле-
106
нието е факт. През 1253 г. се сключва известният договор между Бъл-
гария и Дубровник (инициативата енаАдриатическата република!)20.
Документът урежда търговските отношения между партньорите, но и
в същото време свидетелствува за изграждането на политически и военен
съюз срещу Сърбия21. Към това време се отнася и един опит на Бълга-
рия да се намеси във вътрешните дела на Никейската империя. Един
неясен отглас в изворите говори за опит на българската държава да под-
крепи амбициите на Михаил Палеолог за овладяване на императорский
престол. Но това едва ли е било достатъчно за някогашните позиции
на България. Като прибавим и данъчната зависимост от татарите22,
ще видим, че картината не е била толкова радостна.
Сигнал за по-резултатна политика, насочена срещу основния против-
ник — Никейската империя, била смъртта на Иоан III Дука Ватацес
(3 ноември 1254) 23. Тези действия, конто били закъсняла последица
от още по-закъсняло осмисляне на политическата обстановка на Балка-
ните, били наложени от самите обстоятелства. Михаил Асен (или хората
от обкръжението му) решил да се възползува от смяната на василевси-
те в Никея и да си възвърне поне част от загубеното през 1246 г. В края
на 1254 г. българските войски настъпили в Родопската облает и бързо
овладели Станимака, Перущица, Кричим, Цепина, областта Ахрида
(освен крепостга Маниак), Устра, Перперакион, Кривус, Ефраим24.
Отговорът на новия василевс Теодор II Ласкарис не закъснял.
След кратък съвет никейците преминали Хелеспонта и пристигнали край
Адрианопол25. Михаил Асен не се оставил дабъдеизпреварен. Той бил
готов за предстоящото стълкновение и се разположил на лагер край
Марица26. Но до същинско сражение не се стигнало (така поне предава
събитията Акрополит). Изненаданите българи напускали лагера и при
безредното отстъпление бил ранен дори и самият цар27. Теодор II Лас-
карис останал господар на полесражението и на Тракия. Той достигнал
до Берое, а малкэ по-късно сполучил отново да покори освободените
от българите в края на предходната година градове и крепости (с изклю-
чение на Цепина) 28.
Царуването на Михаил Асен е обвързано с една особеност, която сте-
нала трайна черта на българската външна политика през следващото сто-
летие и половина: постепенного загубване на интереса към Македония.
Големи територии, населени с българи, били оставени сами на себе си,
на византийската власт и на нарастващите сръбски претенции.Опитите на
местните българи да отхвърлят чуждата власт и отново да се приобщят
към българската държава не могли да доведат до успех. Чудесен пример
за тази тенденция била съдбата на Мелник. През 1255 г. жителите на
града, конто през 1246 г. доброволно приели властта на Никея, сега под
ръководството на същия Драгота, който изиграл немал ка роля в пре-
даването на Серес и Мелник, се опитали да отхвърлят византийского
господство. Но опитът им не получил никаква подкрепа от Търново
и завършил без успех29.
Събитията от 1255 г. показали, че конфликтът все още не е завър-
шил и двете страни положили много старания, за да се подготвят за
следващото действие. Това се отнася особено за Михаил Асен. Българ-
ският цар решил, че преди да настъпи отново в Тракия, трябва да уреди
отношенията си с Унгария, конто били открити,или по-точно — враждеб-
ни, още от 1246 г. И наистина двете страни постигнали споразумение,
107
улеснени от посредническата роля на княз Ростислав Михайлович, зет на
Бела IV и тъст на Михаил Асен30. Едновременно с това в Търново при-
бегнали към старата тактика на първите Асеневци: в Тракия били из-
пратени 4000 кумани, конто нанесли поражение на никейските войски,
установили се на зимуване край Димотика31.
Тази подготовка подсказва за сериозна военна кампания през про-
летта — лятото на 1256 г. Но последвалите действия на Михаил Асен
изненадват. Акрополит разказва, че Теодор II Ласкарис, след като про-
гонял куманите, се установил на лагер край река Регина32. Неочаквано
при него дошли български пратеници, сред конто главна роля играел
княз Ростислав, и предложили от името на Михаил Асен мир. Условията,
конто византийците предложили, приети от Ростислав без възражения,
били следните: установените граници се запазвали, като българите се
задължавали да предадат крепостта Цепина33. Договорът бил сключен
към края на юни — началото на юли 125634 и между България и Никея
отново настъпил мир3 5. Наистина Акрополит пише, че на 6 август Теодор
II Ласкарис, който все още се намирал край Регина, получил известие
за отхвърлянето на договора от страна на Михаил Асен3?, но това из-
вестие е твърде неясно, непотвърдено е от други извори и не дава Нъз-
можност да се проследят действителните събития3 7.
Какво друго може да се каже за Михаил Асен, особено за неговите
действия вътре в страната? Както вече отбелязахме, малолетнего на царя
определяло и неговите действителни позиции в държавата. Почти през
цялото време той споделял върховната власт — в самото начало с Май-
ка си Ирина (за нейната роля свидетелствуват монетните емисии с изоб-
ражението на двамата38, както и портретът в църквата „Св. Архангел
Михаил” в Косту р39), а по-сетне със севастократор Петър. Следвайки тра-
дициите на българските царе, Михаил Асен покровителствувал църкви
и манастири40, продължил търговските връзки с Дубровник41, уста-
новени от неговия баща Иван II Асен. Името му е засвидетелствувано
в няколко надписа42.
Съдбата не покровителствувала потомците на Иван II Асен. Михаил
Асен също като по-големия си брат, навършил най-много 18 години,
станал жертва на заговор и бил убит, по думите на Акрополит от пър-
вия си братовчед Калиман43. Вероятно наскоро преди смъртта си той се
оженил за дъщерята на княз Ростислав и внучка на унгарския крал
Бела IV44. Изворите не съобщават за деца от този брак.
1 Пълното му нме е засвидетелствувано в договора с Дубровник (Ил ь и н-
с к и й. Грамоты, с. 155) и някой надписи (вж тук, бел. 42).
2 G. Acropolitae Historia, р. 60, 64, 75; Theod. Scutariota, р. 484,
486, 492. Интересна е формулата в Батошевския надпис: „Михаил Асен, син на вели-
кия цар [ Иван II] Асен, внук на стария цар [ Иван I] Асен”. Вж: Хр. Христов. Бато-
шевският надпис. —Археология, 1976, 4, с. 66.
3 Третият брак на Иван II Асен се отнася най-рано към края на 1237 г. Вж тук,
I, №7.
4 G. Acropolitae Historia, 72— 73; Theod. S с u t а г i о t а, р. 491.
3 G. Acropolitae Historia, p. 74; T h e о d. S c u t a r i о t a, p. 492.
° Вж тук по-долу бел. 38.
7 Акрополит съобщава, че никейският император научил новината за смъртта
на Калиман, когато пресичал река Марина. Вж: G. Acropolitae Historia, р. 72.
108
8 Без съмнение Йоан Ватацес решил да се възползува от неочакваната смяна на
владетелите, свързана винаги с известна несигурност, от факта, че и новият цар бил
дете»и не на последно място от обстоятелството, че неговата снаха Елена и синът му
Теодор Ласкарис биха могли да предявят своите претенции за чърновския престол. С по-
добна аргументация ромеите от Мелник осигурили предаването на града (G. Acro-
politae Historia, р. 77).
® G. Acropolitae Historia, 73 — 74; Theod. Scutariota, 491 — 492.
10 G. Acropolitae Historia, 74 — 75; T h eod. Scutariota, 492 — 493.
11 Вж тук, I, № 3, бел. 132.
12 G. Acropolitae Historia, p. 78; T he d. Scutariota, p. 494.
13 G. Acropolitae Historia, p. 78; Theod. Scutariota, p. 494.
I4 G. А с г о p о 1 i t a e Historia, p. 78; T h e о d. S cu t a r i о t a, p. 494; A. Hei-
s e n b e r g. Kaiser Johannes Batatzes der Barmherzige. Eine mittelgriechische Legende.
BZ, 14, 1915, S. 208 — 209, 224; Златарски. История. T. 3, 431 — 435; Ив. Дуй-
ч е в. Мелник през Средновековието. — В: Д у й ч е в. Българско Средновековие,
399 — 404; I v. D u i се v, Melnik, 38 — 39; Цанкова-Петкова. Асеневци,
139 — 140; Г ю з ел ев. Българската държава и Никея, с. 21; История. Т. 3, с. 267;
М. A n g о 1 d. A Byzantine Government in Exile. Government and Society under the
Lascarids of Nicea 1204 — 1261. Oxford University Press, 1975, p. 180, 183, 287.
13 През декември 1246 г. Ирина била в Солун и се застьпила за съдбата на брат
си Димитър пред Йоан Ватацес. Вж: G. Acropolitae Historia, 82 — 83; N i с о 1.
Epiros, р. 146.
1® Н и к о в. Съдбата на северозападните български земи, с 131.
I7 Гю зелев. Българската държава и Никея, с. 21.
18 G. Acropolitae Historia, р. 85; Theod. Scutariota, 498 — 499;
D. Р о 1 е m i s. A Manuscript Note of the Year 1247. Byzantinische'Forschungen. T. 1,
1966, 270 — 271; G. С a n k о v a-P e t k о v a. Griechisch-bulgarische Biindnisse in den
Jahren 1235 und 1246“Byz. Bulg., Ш, 1969, S. 65 sqq; Г ю з e л e в. Българската държа-
ва и Никея, с. 21.
19 За него вж тук, I, № 21.
2® Ильинский. Грамоты, 155 — 159.
21 И р е ч е к. Историка Срба. Т. 1, 299 — 300; Златарски. История. Т. 3,
438 — 444; История. Т. 3, 267 — 268.
22 Itinerarum fratris Willelmi de Rubruc. . . — В: Recueil de Voyages et de memoires.
Publie par la society de Geographic de Paris. T. 4. Paris, 1838, p. 216.
28 G. Acropolitae Historia, p. 103; Ostrogorsky. Histoire, p. 468.
24 G. Acropolitae Historia, 107 — 109 (византийският историк набляга
на българската принадлежност на тамошното население, което доброволно приело
българската власт); Theod. Scutariota. 512 — 513: отглас на събитията: Theo-
dori Ducae Lascaris epistulae CCXII. Ved. N. F e s t a. Firenze, 1898, p. 58; N i c. G re g.JII, 1;
I, p. 55qq; Златарски. История. T. 3,447— 449; Ников. Българо-унгарски отноше-
ния, с. 16; Цанкова-Петкова. Асеневци,с. 142; Гюзелев. Българскатадържава и
Никея, с. 22; История. Т. 3, с. 268; Ostrogorsky. Histoire, р. 470; М. A n g о 1 d.
Цит. съч., р. 185; Asdracha. La region des Rhodopes, p. 243.
25 g. Acropolitae Historia, 109 — 111; Theod. S c u t a r i о t a, 513 —
514.
26 g. Acropolitae Historia, p. Ill; Theod. Scutariota, p. 514.
27 G. Acropolitae Historia, 111 — 112; Theod. Scutariota, 514 —
51’5.
28 G. A cropolit a» Historia, 112 — 114; Theod. Scutariota, 515 — 516;
Златарски История T. 3, 450 — 451; Цанкова-Петкова. Асеневци,
142 — 143; Г ю э е л е в. Българската държава и Никея, 22 — 23; Asdracha. La
region des Rhodopes, p. 243.
2® G. Acropolitae Historia, 114 — 117;Theod. S c u t a r i о t a, 516 — 517;
Ив. Дуйчев. Мелник през средновековието, 405 — 408; Дуйчев. Проучвания,
1,111-114.
109
30 За него вж: С п. Палаузов. Ростислав Михайлович, руски самостоятелен
княз иа Дунав през XIII век. - В:Сп. Палаузов. Избрани трудове. Т. 1. С., 1974,
216-— 260; Ников. Българо-унгарски отношения, 60— 64 (за българо-унгарското
споразумение: Пак там, 57 — 58).
31 G. Acropolitae Historia, 125 — 126.
32 g. Acropolitae Historia, p. 126; Theod. Scutariota, 523 — 524.
33 G. А с г о p о 1 i ta e Historia, 126 — 127; T h e о d. Scutariota. 524 —.
525; M. NvorafoTTOuXou. Грорра tov iep£a<: ка1 иорлксйтйр тгаКатьши Ntxjjra Kapcu'nji’ou
irpb<; rbv riyovpevov п)? ev Патду доргк ’Icuawou tw &eo\c7OV,Xapi(JTnptov ri? ’ ’Avao-
таоюи K. ’ОрХагбог, II, ’Adrjvai. 1966, o. 288; Theodori Ducae. Laskaris
epistulae, 279 — 282; N i c. G r e g. Ill, 1: I, 55 — 57.
34 Акрополит не сочи точната дата, но по-нататьк в разказа си споменава п аз
ника Преображение Господне (6 август), което дава основание иа В. Н. Златарски
да твърди, че мирният договор е сключен в първите дни на август 1256 г. Т. Скутариот
обаче (р. 525) свързва края на преговорите с праэника на апостолите Петър и Па-
вел (29 юни).
35 Златарски. История. Т. 3, с. 464; Цанкова-Петкова. Асеневци,
с. 143; Г ю з е л е в. Българската държава и Никея, с. 23; История. Т. 3, с. 270;
D б 1 g е г. Regesten. No 1883; Nicol. Epiros, p. 158; S e t t о n. The Papacy, I, p.
72; M. A n g о 1 d. Цит. съч., 155 - 156.
35 g. Acropolitae Historia, 128 — 129; Theod. Scutariota, p, 525.
3" ^ Златарски. История. T. 3; 465 —466 (отхвърля писаното от Акропо-
лит) ; Ников. Българо-унгарскнте отношения, с. 80, бел. 3 (смята това известие
за вероятно).
38 Н. М у ш м о в. Една нова сребърна монета от царица Ирина със сина й Ми-
хаил. — Сборник в чест на В. Н. Златарски. С., 1925,185 — 186.
39 'Op Xdv8 оV. Каоторйк, 105 — 106.
40 Без съмнение Михаил Асен е имал отношение към църквата „Св. Архангел
Михаил*’ в Костур и Батошевския манастир.
41 Ильинский. Грамоты, 155 — 159.
42 Надписът,придружаващ изображенията в църквата „Св. Архангел Михаил”
(Костур), освен от А. Орландос (вж бел. 39) е издадеи иуДуйчев. СБК, II, с. 277;
Дуйчев. Приноси, 316 317; В. И в а н о в а. Два иадписа на Асеневци — Батошев-
ският и Врачанският. — ИБАИ, XV, 1946, 133 — 134. Батошевският надпис послед-
но издание уХр. Христов. Цит. еъч., 65 — 66 (вж тук, бел. 2)-; А. М а р г о с.
Средновековните български надписи при с. Рояк, Провадийско. — Български език,
XXVI, 1976, 4, с. 299. Някои изследователи (В. Иванова. Цит. съч , 135 — 144)
са склонни да припишет на Михаил Асен и т. нар. Врачански иадпис. Но по-вероятно
е този паметник да принадлежи на времето на Михаил III Шншман Асен — вж: Бо-
жилов. Цар Иван Александър, с. 171.
43 G. Acropolitae Historia, р. 152; Т heod. Scutariota, р. 533; N i с.
Greg., Ill, 2: I, p. 60 (умрял); A. M a r g о s. Deux sources armeniennes du XIIIе si&cle
concernant certains evdnements historiques du Second Empire bulgarerEB, 1965, 2 — 3,
p. 295.
44 G. Acropolitae Historia, p. 127,129; H и к о в. Българо-унгарските от-
ношения, с. 58.
№ 20. МАРИЯ
Дъщеря на Иван П Асен и Ирина Комнина!. Родена между 1238
и 1241 — 1242 г. Сведенията, с конто разполагаме, не позволяват да се
определи дали е била по-голяма от сестра си Анна-Теодора или не2.
В. Н. Златарски наложи в българската историопис мнението, че Мария е
била омъжена за Мицо3. Сигурни сведения в подкрепа на това твърдение
липсват: Мария е спомената само два пъти.и то когато Акрополит из-
110
броява децата на цар Иван II Асен4, а Пахимер и Григора без колеба-
ние пишат, че Мицо е зет на Иван Асен, но и двамата са пропускали
да отбележат името на дъщерята на българския цар, за която бил женен5.
Ето защо становището на В. Н. Златарски би могло да се приеме само на
базата на някой логически размишления6.
Легендите и несигурните твърдения относно личността на Мицо
(името е умалително от Димитър7) отдавна са разпръсната8, но все пак
някой двусмислици или произволни схващания продължават да същест-
вуват. Без съмнение Мицо играл важна роля в един тежък момент за
българската държава — временного прекратяване на Асеневата династия.
Наред с това той е свързващото звено между двата клона на фамилия-
та — българския и византийския. Произходьт и миналото му са неизвест-
ни. Може да се допуске, че като царски зет той бил държател на апанажно
владение в югоизточните предели на страната с центьр Месемврия9.
Позициите му вероятно не били толкова силни, колкото позициите на
севастократор Петър, но и той бил сред първите хора в обкръжението на
цар Михаил Асен. Мицо се проявява като активна личност в твърде слож-
на политическа обстановка10: Михаил Асен е убит; скоро същата съдба
сполетяла и цареубиеца Калиман11. Асеневата династия нямала вече
пряк потомък от мъжки пол, който да прояви своите права върху цар-
ската корона и това позволило на Мицо да се домогне до върховната
власт. Пахимер и Григора не оставят място за съмнение, че Мицо бил
български цар, а сечените от него монета окончателно затвърдяват
това убеждение12. Друг е въпросът, че той не бил подкрепен едино-
душно от българското болярство и може би не е бил коронясан официал-
но в Търново.
Властвуването на Мицо в престолния град било краткотрайно, в това
няма съмнение. Но трудно могат да се разкрият причините за недовол-
ството срещу него. Едва ли трябва да се съгласим с Григора, който твър-
ди, че Мицо бил ленив и изнежен и тъкмо това довело до настроенията
срещу него13. Може би е по-прав Пахимер, който пише, че Мицо раздраз-
нил българските велможи14. Но с какво? Вероятно гражданската война
навлязла в нова фаза — от вътрешно дело на Асеневите потомци, конто
си оспорвали престола15, тя се превърнала в антидинастическа, анта-
асеневска. Българското болярство, недоволно от последните Асеневци,
решило да противопостави на Мицо Константан Тих. Мицо загубил пър-
вия двубой, оттеглил се във владенията си в Месемврия16, успял да при-
тесни коронясания вече за цар Константан Тих17, но пътят му към
търновския престол бил затворен. Мицо се споразумял с Михаил VIII
Палеолог и предал своя апанаж на Византия срещу владения в областта
на р. Скамандър и обещание за брак на първородния му син с дъщеря на
императора18. Съществуват разногласия за годината, в която Мицо
приключил борбата и се оттеглил във Византия: 126019 или 1263 г.20
Ако приемем твърдението на Григора, че Мицо заминал за Никея и там
сключил договора си с Михаил VIII, terminus ante quem за това пътуване
е 25 юли 1261 (влизането на Алексий Стратегопул в Константинопол).
При това положение годината 1260 (или 1261) е по-приемлива.
Мария и Мицо са имали две деца — Иван (или Йоан III) Асен (II,
№ 1) и Мария (П, № 3).
111
1 G. Acropolitae Historia, p. 64; T h e о d. S c u t a r i о t a, p. 484, 486.
2 Акрополит не e бил сигурен: веднъж поставя Мария на първо място, а след
това Анна-Теодора. Вж бел. 1.
^ Златарски. История. Т. 3, с. 471, бел. 6.
4 Вж бел. 1.
5 Р а с h у tn е г е s, V, 5:1, р. 349; N i с. G г е g.,III, 2:1, р. 60.
6 Единственото, което би могло да ни насочи към този брак, са имената на
дъщерята и внучката иа Мицо — Мария.
Ников. Българо-унгарските отношения, 52 — 53.
8 Пак там, 51 — 56.
8 В полза на това предположение говори обстоятелството че'Мицо се е оттег-
лил там, след като загубил властта в Търново: Р а с h у m е г е s, V, Б: I, 349 — 350;
N i с. G г е g.,III, 2: I, 60 — 61.
1Q По-подробно, I, № 22 и № 24.
11 Вж тук, I, № 22.
Р а с h у m е г е s, V, 5:1, р. 349; N i c.G г е g.,III, 2, р. 60; Ив. Йорданов.
Монети и монетно обръщение в Средновековна България 1081 — 1261. С., 1984,
с. 91 (неправилно ,,Мичо Асен”).
I3 N i с. G г е g.,Ill, 2:1, р. 60.
I4 Pachymere s,V,5:1, р. 349.
18 Събитията от 1256 г. удивително напомнят междуособиците от 1207 г. —
борбите между Борил, Алексий Слав и Стрез.
1® Р а с h у m е г е s, V, 5:1, р. 350; N i с. G г е g.,111, 2 I, 60 - 61.
1^ Pachymeres, V, 5: I, 349 — 350.
18 Пак там, р. 350.
1® Златарски. История. Т. 3, 492 — 493. Тази датировка се приема и от
С. Менго: Н. Belting, С. Mango. D.Mouriki. The mosaics and frescos of St. Ma-
ry Pammakaristos (Fethiye Camii) at Istanbul. Washington, D. C., 1978 (Dumbarton Oaks
Studies, XV), p. 11.
26 История. T. 3, c. 274.
№ 21. АННА-ТЕОДОРА
Дъщеря на цар Иван II Асен и Ирина Комнина, веднъж назована
Теодора, а втори път — Анна1. Не разполагаме с никакви други сведения
за нея. Може да се допусне, че е била омъжена за севастократор Петър —
Мария е била съпруга на Мицо2, а Тамара към 1254 г. все още не е била
омъжена3. Terminus ante quem за брака — 15 юни 1253 г.4, т. е. в деня
на сватбата си Анна-Теодора е била 12 — 14-годишна. Този ранен брак
(Тамара на 25 — 30 г. все още била неомъжена!) може да се обясни само
с желанието на царица Ирина да укрепи позициите си, като се обкръжи
със свои приближени.
Твърде малко се знае и за Аниния съпруг Петър. Вероятно е прнад-
лежал към най-висшите кръгове на българското болярство6, но севасто-
краторското достойнство получил след като станал царски зет. Един-
ственият текст, в който е споменат,разкрива изключителните му позиции
в 1253 г. В договора,сключен с Дубровник, неговото име стой редом с
царското. Там се говори за „високия севастократор Петър”, за „люде
на севастократор Петър”, за „земята на севастократор Петър”, която мо-
же да бъде посещавана от дубровнишки търговци.или за „търговци на
севастократор Петър”, конто биха поддържали връзки с Дубровник6.
112
Всички тези данни, събрани заедно, говорят само за едно: през 1253 г.
севастократор Петър вече е заел мястото на царицата майка Ирина и е из-
пълнявал функциите на регент на малолетния Михаил Асен или на негов
„първи министър”.
В тревожните събития от 1256 — 1257 г. севастократор Петър не
взел никакво участие (или поне изворите не говорят нищо за действията
му): нито претендирал за трона, нито подкрепил някой от претенденти-
те. Вероятно бил изместен от първенствуващото си място сред българ-
ската аристокрация от княз Ростислав Михайлович (тъст на Михаил
Асен) и се оттеглил от активен политически живот.
Няма преки сведения за деца на Анна-Теодора и севастократор
Петър. Но те са имали поне една дъщеря, която се омъжила за Шишман.
От този брак води началото си последният клон на Асеневата фамилия
в България7.
^G. Acropolitae Historia, р. 60, 64;Theod. Scutariota, р. 484, 486.
3 Вж тук, I, № 20.
3 Вж тук, I, № 16.
4 В договора с Дубровник, сключен на тази дата (Ильинский. Грамоты,
с. 156), севастократор Петър е споменат като зет на Михаил Асен.
5 Н н к о в. Българо-унгарскн отношения,с. 52 (едърземев лад елец, чиито земи
са били в Заладиа България); Златарски. История. Т. 3, с. 430 (бел. 2), 499
(едър земевладелец и областей управител).
^Ильинский. Грамоты, 156 — 157.
7 Божилов. Цар Иван Александър, с. 172, както и Приложение II, № 1.
№ 22. КАЛИМАН
Калиман е син на севастократор Александър (I, №8). В това изво-
рите са категорични: според Акрополит убиецьт на Михаил Асен е не-
гов първи братовчед (тгрсоте^айеХ^ос;) а в приписката на арменския
свещеник Аракел, датираща от 1258 г., е казано, че българският цар
„Кер [ Кир] Михаил” бил убит от Калайман (Калиман), „син на неговия
чичо”*. Тъй като Михаил Асен не е имал друг чичо (това едва ли трябва
да се доказва3) освен севастократор Александър, Калиман без съмнение
е негов син.
За противоречивата личност на Калиман знаем твърде малко. Той
се появява и изчезва през решителната за българската история 1256 г.
Трудно е да се каже кои са били мотивите — лични амбиции или недо-
волство от неизгодния мирен договор, сключен край Регина4, но в
края на същата година Калиман убил своя първи братовчед цар Ми-
хаил Асен. Той взел жената на убития владетел (тя била дъщеря на
Ростислав Михайлович) и „мислел да си присвой властта над българи-
те”, продължава Акрополит5. Изглежда Калиман наистина си присвоил
царската власт, но не успял да я задържи и утвърди6. Подкрепата, на
която разчитал, била незначителна. а враговете му — много по-много-
бройни и по-силни: Калиман бил убит,още преди в Търново да се появи
княз Ростислав7.
Смъртта на Калиман затворила първата страница, но гражданска-
та война в България отворила друга, посветена на споровете около
8 Фамилията на Асеневци. . .
113
неговата личност. Същността на споровете е свързана с отъждествява-
нето или не на Калиман със севастократор Калоян, ктитор на Боянска-
та църква. Становищата на изследователите са различии: някои предпаз-
ливо подминават този щекотлив въпрос8, други са убедени в тъждест-
веността на двамата9, а трети говорят за двама синове на севастократор
Александ! р — Калиман и севастократор Калоян1 °. В подкрепа на схва-
щането за идентичността на Калиман и севастократор Калоян може
да се приееде само близостта на имената1 Ч Аргументът против е по-се-
риозен: още в края на 1256 или самото начало на 1257 г. Калиман бил
убит, а севастократор Калоян бил жив през 1258/1259 г.12 Очевидно
второто схващане е за предпочитане.
Остава да се реши последният въпрос, който има пряка връзка
с историята на Асеневата фамилия: севастократор Калоян син ли е на
севастократор Александър или не? Това, което знаем за ктитора на
Боянската църква, показва, че през 1259 г. (датата на надписа) той имал
много висока дворцова титла (севастократор), която се дава на лице,
близко на царя (в случая на Константин Тих Асен!). Наистина името ни
насочва към Асеневата фамилия, но все пак то не ни задължава да прие-
мем, че собственикът му е Асеневец. Ако за момент допуснем, че Ка-
лоян е принадлежал към династияга, то не можем да отречем, че той
би имал законни права върху престола и едва ли би подкрепял едно
парвеню (Константин Тих). Струва ни се, че това е достатъчно, за да
отхвърлим мнението, според което Калоян е син на Иван-Асеневия
брат Александър13.
1 G. Acropolitae Historia, р. 152.
2 A Margos. Deux sources armeniennes du XIIIе stecle concern ant certains eve-
nements historiques du Second Empire bulgarerEB, 1965, 2 — 3, p. 295.
3 При идентификацията на „чичото” едва ли трябва да се обърнем към бра-
тята на Ирина Комнина, т. е. Йоан и Димитьр Ангел.
4 Вж тук, I, №19.
5 G. Acropolitae Historia, р. 152.
6 Изразениге напоследък съмиения от А. Маргос, че Калиман е завзел цар-
ската власт, едва ли са основателни. Пътят за правилното схващане на събитията
бе посочен още уНиков. Българо-унгарски отношения, с. 17, бел. 5.
7 G. Acropolitae Historia, р. 152.
8 Н и к о в. Българо-унгарски отношения, с. 16 — 19 и сл. (Той говори нався-
къде за Коломан II, без да го съпоставя със севастократор Калоян)
ЭЗлатарски. История. Т. 3, 467 — 468.
Ю История. Т. 3, с. 267, 271 - 272, 315, бел. 34.
И Златарски. История. Т. 3, с. 468, бел. 1, където е направен незадово-
лителен опит да се обясни употребата на името Калиман от Г. Акрополит. За правил-
ната форма на това име — Калиман или Коломан, вж тук, I, №18, бел. 1.
12 в. Н. 3 л а т а р с к и. Боянският надпис,— ГСУ ИФФ, XXXI, 1935, 10, с.5.
13 Тук едва ли е мястото да се спираме обстойно на Боянския надпис и преди
всичко на твърдението, че Калоян е „братовчед царев, внук на свети Стефан, краля
сръбски”. Все пак надписът съставлява едно цяло. Следователно Калоян е братов-
чед на царуващия в момента Константин Тих, а не на Михаил Асен, както приема
В. Н. Златарски. Що се отнася до възможния брак на севастократор Александър с
дъщеря на Стефан Първовенчани — идея пак на В. Н. Златарски, вж критиката у
А. М а г g о s. Цит. съч., р. 298.
114
№ 23. NA.
Неизвестна по име дъщеря на цар Борил, която през 1214 г. била
сгодена за унгарския престолонаследник Бела IV1. Други сведения
за нея липсват. Няма съмнение, че предвидеиият брак не се осъществил,
но каква е била съдбата на Бориловата дъщеря,не знаем.
1 G. Erszegi. Eine neue Quelle zur Geschichte der bulgarisch*ungarischen Bezi-
ehungen wahrend der Herrschaft Borils. — Bulg. Hist. Review, 1975, 2, p. 96.
№24. КОНСТАНТИН ТИХ ACEH (1257 - 1277)
Гражданската война през 1256 г. изтласкала на повърхността на
политический живот неизвестния дотогава болярин Константин Тих1.
С помощга на българската аристокрация, която успяла да провали
усилията на законните претенденти за престола, седемдесет години
след възобновяването на българската държава царските инсигнии били
връчени на човек извън Асеневата фамилия. Въпреки изразената неприя-
зън, обаянието на първите Асеневци и почти трансцендентната идея за
прдвата им върху царската власт били толкова силно вкоренени в съз-
нанието на българското общество, че новоизбраният владетел2 побър-
зал да се приобщи към династията. Константин Тих сторил това по два
начина. Първият бил съвсем елементарен, но в замяна на това демонстра-
тивен: възприел фамилното име Асен3. Вторият бил традиционен: оже-
нил се за внучка на Иван II Асен4, което го изравнило с Мицо, основния
му съперник за царе кия венец.
Константин Асен е една от най-трагичните фигури в историята на
Второто българско царство. Не би могло да се каже, че той не се опит-
вал да изведе България от критичното състояние, в което се намирала
тя, но съдбата проваляла всичките му усилия. Ако този биографичен
очерк трябваше да бъде написан в духа на средновековния провиден-
циализъм, не можеше да не се отбележи, че двойка страни или личности
постоянно са оказвали влияние, и то решително, върху политическите
изяви на Константин Асен.
Две са посоките и страните, с конто била обвързана трайно бъл-
гарската външна политика през периода 1257 — 1277: югоизток — севе-
розапад, Византия и Унгария5. Характерът на българо-византийските
отношения се определял от миналото на двете страни, но сякаш на пре-
дел план изггьква ролята, която са играли двете съпруги на българския
цар — Ирина Ласкарина и Мария Палеологина Кантакузина. Г. Пахимер
на няколко пъти отбелязва силната ненавист, която Ирина питаела към
Михаил VIII Палеолог заради обезнаследяванего и ослепяването на
нейния брат Йоан IV Ласкарис, и влиянието й върху политическите
решения на българския цар . Омразата, която Мария изпитвала към
своя вуйчо Михаил VIII, както и нерешаването на проблема с Месем-
врия и Анхиало , дават облика на българо-византийските отношения
през 70-те години на века. Трудно е да се разкрие точната причина —
действия под влияние на съпружески гняв или качествата на Михаил
VIII Палеолог като противник, но начинанията на Константин Асен
нямали успех. След мисията на Г. Акрополит в Търново (Коледа 1260)8,
115
чиято цел не е достатъчно добре позната, Константин Асен воювал не-
колкократно срещу империята — 1262— 12639, 1264— 126510, опитал
се да постигне нещо с мира в 1268 или 1269 г.11 или да се включи в коа-
лиции, организирани срещу Византия12, но всичките му действия били
напразни.
Ако се обърнем към другия край на диагонала югоизток — северо-
запад (към Унгария), ще видим, че и там картината не била по-радостна.
След едно бързо нахлуване в Северин през 1260 г.13 (вероятен отговор
на унгарското нашествие от предната 1259)14, българската държава
не могла да се похвали с нещо по-сериозно. И което е по-важно, била
принудена да изпита върху себе си ударите на все по-активизиращата
се унгарска политика в югоизточна посока15. И тук, както в отноше-
нията с Византия, решенията и преди всичко действията на Константин
Асен не били самостоятелни. Дори основната фигура в българо-унгар-
ските контакти не бил българският цар, а деспот Яков Светослав16.
Външнополитическите усилия на Константин Асен надскочили
балканските измерения. Но докато действията му за приобщаване към
антивизантийската лига, организирана от амбициозния неаполитански
владетел Шарл I Анжуйски' 7, не донесли особени резултати, но не били
и пасив, връзките с Изтока открили черна страница в българската исто-
рия. През 1273 г. България била обект на разорително татарско нашест-
вие18. След тази дата татарите станали чести гости на Балканския полу-
остров и притискали все по-тежко българската държава19.
Две интересни личности оказали сериозно влияние върху полити-
ческата обстановка в страната и върху личната съдба на Константин
Асен. За първата вече стана дума: деспот Яков Светослав20. Наследил
позицията и ролята на Ростислав Михайлович, той лавирал сполучливо
между България и Унгария, величаел се с титлата imperator Bulgaro-
rum21 и изявявал все по-решително своите намерения спрямо търнов-
ския престол, докато не бил брутално, но ефикасно отстранен от цари-
ца Мария22. Другата личност бил Ивайло — до известна степей антипод
на деспот Яков, но това не му попречило да изиграе още по-решителна
роля в живота на Константин Асен. Въстанието, ръководено от Ивай-
ло23 — опит да се реши започналата в 1256 г. династическа и политиче-
ска криза чрез по-сериозна намеса на низините, не само че не решило
проблемите, но и струвало живота на Константин Асен. В решителното
сражение българският цар бил убит лично от предводителя на въстани-
ците24.
Цар Константин Тих Асен бил женен три пъти. Името на първата
му съпруга,с която се свързал преди 1257 г,е неизвестно. След възше-
ствието си на царския трон той се разделил с нея,- изпратил я като залож-
ничка в Никея и се оженил за първородната дъщеря на Елена Асенина
и император Теодор II Ласкарис — Ирина25. Към 1268 г. Ирина почина-
ла и наскоро след това (датата е спорна26, но напоследък надделява
мнението за края на 1268 — началото на 126927) Константин Асен встъ-
пил в брак с Мария Палеологина Кантакузина28, дъщеря на Йоан Кан-
такузин и Ирина Палеологина (монахиня Евлогия), сестра на импера-
тор Михаил VIII Палеолог. От този брак Константин Асен имал един
син — Михаил (I, №25).
116
1 За по-голямата част от българските извори той е само Константин: П о п -
р у ж е н к о. Синодик, §116, с. 87; Дуйчев. СБК, II, с. 65, 279 — 280, докато
византийските автори са тези, който го назовават Константин Тих (Кал'ататтй'ос
6 Tetyoc). Сред тях по-прав е Г. Акрополит (G. Acropolitae Historia, р. 152),
който пише, че „Тих” е името на Константиновия баша, докато Н. Григора го схва-
ща като прякор (N i с. G г е g..Ill, 2:1, р. 61). Пахимер най-често го нарича Констан-
тин, но се среща и Константин Тнх (Pachymeres,!, 13:1, р. 36). За фамилното
име Тих (Тихомир, Тихослав, Тихота), както и за произхода на Константин (Р а-
с h у m е г е s, V, 5:1, р. 349: половин сърбин; Ильинск ий. Грамоты, с. 15:
внук на Стефан I Неман); Златарски. История. Т. 3, с. 474, бел. 3, 47 5, бел. 2;
Nicol. Epiros, р. 183, п. 2.
2 Докато Акрополит и Пахимер пишат, че Константин бнл избран за цар от
българските първенци (G. Acropolitae Historia, р. 152; Pachymeres. V,
5:1 р. 349), Н. Григора твърди, че Константин се разбунтувал срещу Мицо (N i с.
Greg.,III, 2:1, р.61).
З Ильинский. Грамоты, с. 19: „Костандин, в Христа бога верен цар и
самодържец на българите, Асен”(подпис към издадената от Константин Виргинска
грамота). Същата формула се чете на златния лечат на Кс’стантин Асен. Вж; G е«
rassimov, Sceaux bulgares en or, p. 65.
4 Вж тук, бел. 25.
5 Основно съчинение все още остава Ников. Българо-унгарски отноше-
ния, 1 — 220.
6 pachymeres.il, 26:1, р. 138; III, 7:1, р. 183; III, 18:1,р. 210
7 Месемврия и Анхиало били отстъпени на Византия от Мнцо (вж I, №20),
но в 1268 — 1269 г. били обещани иа Константин Асен като зестра на съпругата
му Мария. Михаил VIII Палеолог не изпълнил своего обещание. Вж; Pachym е-
res, V, 3:1, 342-344.
8 G. Acropolitae Historia, 175 — 176; Златарски. История. Т. 3,
с. 494 (категорично твърденне за сключен мирен договор между България и Ни-
кея) .
9 Рас hy m е res, III, 18:1, р. 210; М a n. Р h i 1 а е Carmina II. №CCXXXVII,
242 — 247; Златарски. История Т. 3, 503 — 506, История. 1.3, с. 274, Pail-
1 е г. Georges Pachymfere, II, р. 92 (отнася събитията към 1262 г.).
Ю Константин Асен заедно с татарския вожд Берке организирал експедиция
за освобождаването на селджукския султан Изз-ад-Дин Кайкаус, намиращ севъв ви-
зантийски плен — експедиция, която не донесла никаква полза за България. Вж;
Pachymeres, III, 25:1, 229 — 240; N i с. G г е g ,IV, 6:1, 99 — 102; Златарски.
История. T. 3, с. 510, История. Т. 3, с. 274; F a i 1 1 е г. Georges Pachymfere, II, р. 153
(есента на 1264 — начался о на 1265 г )
11 Вж тук, бел. 7 и 27.
12 в» тук, бел. 17.
13 Н и к о в. Българо-унгарски отношения, с. 98.
14 Пак там, 81 — 95.
15 Пак там, 98 — 106 (унгарската експедиция срещу България), 111 — 190
(бъл .зро-унгарските отношения след 1262 г.).
16 Пак там 111- 119, 119-139, 144 — 154, 155—169.
17 I V. Dujdev. Carlo I d’Angio, gli Slavi meridional! e il consilio di Lione del
1274. — B: Studi in memoria di P. Adiuto Putignani. Bari, 1975, 111 — 125; Й. Андре-
e в. Огношенията между България и Неаполитанского кралство през втората поло-
вина на ХШ в. — ИПр., 1978, 4, 59 — 74; История. Т. 3, 276 — 277.
18 А. М argos. Deux sources armeniennes du XIIIе siecle concernant certains
£v£nements historiques du Second Empire bulgarer-EB, 1965, 2 — 3, p. 296.
1® Подобно у П. H и к о в. Българи и татари в средн иге векове. — БИБ, II,
1929, 3, с. 111 и сл
20 Произходът на деспотската титла на Яков Светослав е спорен. Докато бъл-
гарските учени (Златарски. История. Т. 3, с. 500) приемат, че Яков е получил
U7
деспогското достоинство от цар Константин Асен, Б. Фер)анчиЪ изказа мнението,
че той е бил удостоен с това високо звание от византийциге — след брака му с неиз-
вестна по име дъщеря на Елена Асенина и Теодор II Ласкарис (вж I, №15, бел. 16). —
Вж: Ф е р j ан ч и h. Деспоти, 142 — 144. Яков Светослав е споменат като ,.деспот
български” (!) в писмото му, придружавашо сборника „Кормчая”, изпратен на
киевския митрополит Кирил III. — Вж: Б. С т А н г е л о в. Из старата българска,
руска и сръбска литература. Т. 2, С., 1967, с. 143, 145.
21 Н и к о в. Българо-уигарски отношения, с. 131.
22 Към 1275 г. Яков Светослав бил тържествено Осиповен от царица Мария,
а наскоро след това отровен. — Вж: Pachymeres, VI, 2:1, 429 — 430; Ников’
Бъ’лгаро-унгарски отношения, 185 — 186; 3 латарски. История. Т. 3, 542 —
543; История. Т. 3, с. 277.
23 р а с h у m е г е а, VI, 3 — 8:1, 430 — 449; VI, 19:1, 466 — 468; N i с. G г е g,
V ЗТ 130 — 133, 3 л а т а р с к и. История. Т. 3, 544 — 575; П. П ет р о в. Вьстание-
то на Йвайло (1277 — 1280). — ГСУ ФИФ, 49, 1956,173 - 260; История. Т. 3, 277 —
290.
24 Pachymeres. VI, 3:1, р, 434; N i с. G г е g.,V, 3:1, р. 131.
25 G. Acropolitae Historia, р. 152; Pachymeres. V, 5:1, р. 349; N i с.
G г е g., Ill, 2; I, 61 — 62. (Григора неправилно я нарича Теодора или по-точно смя-
та, че Константин Асен се е оженил за третата дъщеря на Елена и Теодор II Ласка-
рис) . За Ирина вж. F a i i 1 е г. Georges Pachymire, I, 67 — 68. Датата на този брак е
неизвестна. Сам Пахимер пише, че новата съпруга на българския цар била изпра-
тена в Търново от „Иоан”. Ако става дума за Иоан IV Ласкарис (в никакъв слу-
чай за Йоан Дука Ватацес, както се твърди в: ГИБИ, X, с. 167, бел. 124), то сватба-
та трябва да бъде датирана след август 1258 г., но ако „Йоан” трябва да бъде кори-
гиран на Теодор II Ласкарис (Златарски. История. Т. 3,с. 477, бел. 2) ,тя е сте-
нала преди тази дата.
26 1272 Р. Poussines (Р а с h у m е г е s, I, р. 758); Chapman. Mich. Paldolo-
gue, 90 — 91; 1270 — 1271: D о I g e r. Hegesten. №1969 — 1970; Laurent. Reges-
tes. IV, №1391; Nicol. Kantakouzenos, №15, 19 — 20; 1269 — 1270: Wirth. Reges-
ten, № 1969 — 1970; 1269: Златарски. История. T. 3, с. 523; П Петров.
Към въпроса за българо-византийските отношения през втората половина на ХШ в. —
ИПр., 1960, 1, 83 — 90; I v. D u j б е v. Carlo I d’Angio, р. 113.
27 F a i 11 e r. Georges Pachymere, 11,207 — 211.
28 Pachymeres, V, 3:1, 342 — 343, N i c. G r e g., V, 3:1, p. 130, P a p a do-
pul о s. Genealogie der Palaiologen. №33, S. 20; Nicol. Kantakouzenos, №15,p. 19—20
25 МИХАИЛ (ACEH) (около 1272 — 1300)
Михаил e син на Константин Тих Асен и Мария Палеологина Канта-
кузина. Роден1 е преди 1272 — 1273 г. — тогава вече бил приобщен
към върховната власт в страната и провъзгласен за съцар2. Тази необи-
чайна прелюдия (Михаил едва ли е имал повече от две години) била
част от усилията на Мария, насочени към една основна цел: да осигу-
ри българския престол за своя син. Царицата майка не се замислила
над ср едет вата, конто използувала — провъзгласяването на Михаил
за „багренород ен”3 (може би Константин Асен имал син от първия
си брак?), отстраняването на съперник като деспот Яков Светослав4,
брака й с Ивайло5, ожесточената й борба срещу Михаил VIII Палео-
лог през 1278 — 1279 г. Мануил Фил твърде сполучливо я характеризи-
ра като львица, която брани своего малко лъвче6. Въпреки всичко
през 1279 г., след влизането на Йоан III Асен в Търново, Мария и Ми-
хаил били изпратени в Константинопол7.
До 1300 г. съдбата на Михаил не е неизвестна. Тогава част от тър-
новските велможи, която била против Теодор Светослав, проводила
118
свои представители във Византия и поискала Михаил за цар. Усилията
на претендента не довели до политически промяна в България: той
нападнал по думите на Пахимер, но не постигнал нищо и се скитал
„извън Търново” („е|ш Тepvafiov”)8. Това е последното известие за
Михаил.
1 Pachymeres, V,3: 1,р. 344.
2 Д у й ч е в. СБК, II, с. 65 (приписка към четвероевангелие): „В годината
6781 (-1272/73), при царуванего на благоверния пар Константин и на неговия син
Михаил, владетели над всички българн”. За коронацията на Михаил съобщава и
Пахимер- VI, 2:1, р, 429.
3 Д у йч ев. СБК, II, 279—280.
4 Вж тук, I, №24, бел. 22.
5 Р а с h у m е г е s, VI, 7:1, 442 — 444; N i с. G г е g.,V, 3:1, р. 131.
6 Man. Philae Carmina. II, №CCXXXVII, p. 251.
7 Pachymeres, VI, 8:1, p. 447; N ic. Ore g., V, 3:1, p. 132. Мануил Фил го-
вори за „неочаквано огр аб ено царче” (/ЗшлХйгкос — Михаил). — Вж: М an. Philae
Carmina, №CCXXXVII, р . 251.
8 Р а с h у meres, III, 27:11, 265 — 266.
№26. МИХАИЛ III ШИШМАН ACEH (1323 - 1330)
След като описва несполучливия опит на Андроник III да овладев
Пловдив1, Йоан Кантакузин се връща към събитията в България:
„През това време мизийските велможи, след като техният цар Тертер
умря без наследник, извикаха и обявиха за свой цар Михаил, госпо-
дар на Видин и син на техния деспот Срацимир, който произхождал
от мизийски и кумански род, и му предадоха Търново, където се нами-
раха дворците им, и другата власт.”2 Безспорно византийският писател
греши, когато твърди, че Михаил Шишман Асен е син на деспот Сра-
цимир3, но останалото е вярно: той е син на неизвестната по име дъще-
ря на Теодора-Анна и севастократор Петър4 (мизийско-българския
корен) и на българския първенец от кумански произход Шишман5.
Годината на раждане на Михаил е неизвестна. П. Ников и Ал. Бурмов6
приемат само, че той се е родил преди 1292 г. (тогава Шишман се е
оженил повторно за дъщерята на един от сръбскит^ властели). Дей-
ствително тази година е сигурен terminus ante quem. Но някои съобра-
жения ни карат да допуснем, че Михаил е роден поне десет години
по-рано7.
Какво знаем за живота на Михаил Шишман Асен8, преди да бъде
избран за български цар? Веднага трябва да кажем: твърде малко.
Само като предположение би могло да се приеме, че той се е родил във
Видин — апанаж, който баща му получил след женитбата си за Асене-
вата потомка. През първото десетилетие на XIV в. той вече бил госпо-
дар на Видин. Точната дата не може да бъде установена, но при всички
случаи това станало преди 1308 г.9 Вероятно след смъртта на баща си
Михаил получил апанажа от своя братовчед цар Теодор Светослав10.
През 1313 г. той е споменат в един венециански документ, в който
се изброяват владетели, настроени приятелски към републиката на
св. Марко: „Michael dispoti Bulgariae.dominus deVigdino, gener regisUrosii11.
119
Тази кратка фраза е твърде богата на сведения: освен че свидетел-
ствува за позициите на Михаил сред владетелите и най-висшата бал-
канска аристокрация и ни осведомява за брака му с дъщерята (Ана)
на сръбския крал Стефан Урош II Милутин, тя поставя въпроса и за
титлата на Михаил. Ал. Бурмов12 неправилно приема, че той получил
деспотското достойнство по наследство от баща си или пък бил удо-
стоен с него от своя тъст — сръбския крал. От своя страна Б. Ферян-
чич13 се опита да отрече стойността на това свидетелство и изказа мне-
нието, че „Michael dispoti Bulgariae” означава само, че Михаил е „син
(filius) неког бугарског деспота (dispota Bulgariae) ”. Това твърдение
е погрешно — цитираната фраза не дава основание за подобно тълкуване
и което е още по-важно, югославският учен погрешно смята, че бащата
на Михаил е споменатият по-горе деспот Срацимир14. Според нас
най-прав в този ненужен спор е П. Ников1®: Михаил Шишман Асен
получил деспотското звание от българския цар Теодор Светослав.
И наистина съществуващите близки роднински отношения между
търновския цар и видинския владетел са били достатъчно основание
Михаил да получи от своя братовчед не само големия апанаж с център
Ви дин, но и най-високото дворцово достойнство.
В съществуващата специална литература твърде много внимание
се отделя на „зависимостта” на деспот Михаил от Сърбия16. Тези не
съвсем точни преценки се основават на няколко факта, а именно: сбли-
жаване на Шишман с Милутин, което би могло да бъде определено
като отношение васал — сюзерен, и, разбира се, брака на Михаил с Ми-
лутиновата дъщеря Ана. Стойността на тези факта обаче не бива да се
преувеличава, особено като се държи сметка за казаното по-горе — по-
литический характер на Видинския апанаж, който при всички обстоя-
телства бил част от българската държава и деспотското достойнство
на Михаил, получено от Търново. И „Анонимного описание на Източна
Европа” от 1308 г.17, и споменатият вече венециански документ от
1313 г.13 дават достатъчно ясна представа за международного положе-
ние на Видин и неговия господар: Михаил не без успех се опитвал да
се намесва във важни събития; в определени момента се чувствувал
дори назависим; връзката му със Сърбия е съществувала — фактът,
че бил зет на Милутин не само го правил зависим от сръбския крал
(това не е било достатъчно), но и му давал основание в същото време
да претендира за роля във вътрешнополитическия живот на Сърбия19.
Но отношенията с България никога не са прекъсвали. Нещо повече,
поменатите по-горе извори достатъчно категорично го представят като
българин, а неговия апанаж — като част от България или дори го отъж-
дествяват със самата България.
Георги II Тертер, наследил баща си Теодор Светослав през лятото
на 1322 г., останал твърде кратко време начело на българската дър-
жава. За съжаление Кантакузин — единственият извор за това събитие
(Ник. Григора не „познава” Георги Тертер)20, не съобщава нито при-
чините за смъртта, нито времето, когато тя е настъпила 21. Доскоро
твърде категорично се приемаше, че изчезването на последния пред-
ставител на Тертеровата династия станало в самия край (ноември —
декември) на 1322 г.22 Слабостта на подобна хипотеза е очевидна,
тъй като нейните автори в същото време приемат, че наследникът
на Георги Тертер бил избран едва през пролетта на 1323 г.23 , тоест
120
те допускат едно междуцарствие в продължение на три — шест месе-
ца. Нито писаното от Кантакузин, нито логиката позволяват съще-
ствуването на подобно предположение. Ето защо наи-обосновано ни
се струва изказаното напоследък от Л. Йончев24 мнение, че Георги
II Тертер починал през ранната пролет на 1323 г.
На овакантения търновски престол българските велможи поста-
вили деспот Михаил Шишман Асен. Твърде много е писано за причи-
ните, довели до този избор25, но основната причина винаги е стояла
настрана от вниманиетс на изследователите26. Безспорно деспот Ми-
хаил е бил сред най-авторитетните представители на най-висшата бъл-
гарска аристокрация. Това му положение се дължало не само на по-
зицията му на видински господар и зет на сръбския крал Милутин,
а преди всичко на произхода му — Михаил бил най-сериозният претен-
дент за българския престол сред потомците на Асеневата фамилия.
Неговият избор означавал не началото на нова династия, а възстановя-
ването на старата и славна династия на Асеневци.
Краткого иаруване на Михаил III Шишман Асен е познаю добре
само откъм една страна: външнополитическите и военнитедействия27
Благодарение на Йоан Кантакузин и Никифор Григора, допълвани
на места от някои славянски извори, можем да възстановим не само
конкретните проявления на новия български цар, но и да добием пред-
става за неговата цялостна политическа програма, което е по-важно.
Първите стъпки на Михаил, както често става при подобии слу-
чаи, били наложени отвън. Смъртта на Георги II Тертер изненадала
Византия, но тя реагирала твърде бързо: градовете между Несебър и
Сливен веднага преминали под властта на империята.Войсил28,братът
на цар Смилец, също не пропускал удобния момент: той овладял гра-
довете между Сливен и Копсис. Веднага след това Андроник III и Вой-
сил потеглили наново срещу Пловдив29. По този начин за кратко
време България понесла чувствителни териториални загуби на основ-
ния театър на военни действия между двете страни — Тракия. При това
положение логично е да се очаква, че първият поглед на Михаил Шиш-
ман Асен ще бъде отправен в тази посока. Наскоро след възшествието
си новият цар потеглил на поход. И докато едно недоразумение между
Андроник III и Войсил възпрепятствувало действията на съюзниците ,
Михаил сполучил да възстанови своята власт над наскоро загубените
градове в Черноморската облает и вътрешна Тракия31. Този бърз успех
бил помрачен от нелепого падане на Пловдив в ръцете на византийци-
те32, но това събитие не спряло действията на Михаил: той насочил
своите усилия към Войсил и владените от него градове. Двубоят прик-
лючил след около година в полза на българския цар. Войсил,след като
разбрал че по-нататъшната му съпротива е безнадеждна, се отправил
към Константинопол, а Михаил наложил своето господство над Копсис
и останалите крепости3 3.
След като си възвърнал загубеното през 1323 г., цар Михаил Шиш-
ман Асен преминал в настъпление. През лятото на 1324 г. той навлязъл
дълбоко във византийска територия, достигнал до Вира и Траянопол,
но нито могъл да задържи тези територии, нито пък се сдобил с голяма
плячка, тъй като местного население сполучило да се укрие зад стените
на големите крепости34. През това време Андроник III се намирал
в Димотика, но бил безеилен да се прогивопостави на българското нах-
121
луване. И тъкмо тук Кантакузин разказва един любопитен епизод,
чиято същност била твърде чужда на балканската действителност. Андро-
ник III, виждайки, че не разполага с достатъчно сили да воюва открито
с българите, предложил на българския цар единоборство. Но Михаил
се присмял на това рицарско предложение и отговорил, че няма ум онзи
ковач, който, можейки да хване нажеженото желязо с клещи, си служи
с голи ръце. Така и той щял да предизвика смях, ако вместо да си
послужи с голяма и добра войска,изложи собственото си тяло35.
Очевидно българо-византийският конфликт не би могъл да бъде
решен по пътя на рицарските двубои. В Константинопол добре са раз-
бирали това и веднага след похода на Михаил било свикано съвещание.
Андроник III и неговите привърженици били категорични: срещу Ми-
хаил трябва да се действува с военна сила. На това предложение се про-
тивопоставили старият император Андроник II и обкръжението му.
Те настоявали да се търси мирен път, като разчитали на слуха, че Ми-
хаил е готов да прогони първата си съпруга и да се ожени за Теодора,
дъщеря на Михаил IX Палеолог, омъжена преди години за Теодор Све-
тослав36.
Това становище на Константинопол било твърде изгодно за Ми-
хаил Шишман Асен и за неговата политическа програма. И не се поко-
лебал да вземе решение: той се оженил за Теодора и изпратил във ви-
зантийската столица своите велможи Гръд и Панчо да съобщят новина-
та на Андроник II, изпреварвайки действията на младия император,
който събрал войска и се готвел за поход срещу България. В Констан-
тинопол посрещнали новината с радост и за окончателното уреждане
на мира в Търново били проводени великият стратопсдарх Андроник
Палеолог и Йоан Аплисфарос37.
Привършвайки разказа за сключването на мира, Кантакузин отбе-
лязва: „И ромеите, и мизите прекараха в мир дълго време?38 Разби-
ра се, понятието „дълго време” е относително, но за това бурно десети-
летие двете мирни години наистина не били малко. Без съмнение те
били необходими и на двете страни: Анроник II и Андроник III в на-
вечерието на решителната фаза на гражданската война искали да се
освободят от евентуална намеса на българския цар. От своя страна
Михаил Шишман Асен смятал да се подготви добре за назряващите
събития, да изработи своята програма и да намери най-добрия път
за нейното осъществяване. Но всичко това било прикрито зад сигур-
ния и траен мир, за който говори Кантакузин. А мир наистина царял.
Великолепно свидетелство за това са двата хрисовула, първият от юли,
а вторият от септември 1325 г., конто император Андроник II издал
по молба на „б ()фт]Хбтатос /ЗаасХеис тшр ВокХуаршр ка! ттергпддт)то<: uidc
тт)с (iaoiXeiat pov кир М ixa)?X б ’Aogpjjc. . .”39 И двата хрисовула били
в полза на Зографския манастир и му осигурявали владеенето на Прё-
(кота (на р. Струма), както и освобождаването на този и дпигите та-
мошни манастирски имоти от данъци с изключение на О1тарк1а.
Някой изследователи са склонни да свържат мира с Византия (1324)
с началото на активни враждебни действия на Михаил Шишман Асен
срещу Сърбия40. Особено много се набляга на „отрицателното отноше-
ние на Михаил към Урош III и помощта, която той дал на съперника
му Впядислан”. Наистина би могло да се допусне, че Михаил, като зет
на покойния Стефан Урош II Милутин, би могъл да се намеси в меж-
122
дуособиците на синовете му. Но сведенията за подобии действия на
българския цар са твърде легендарни и някои изследователи оправда-
но се съмняват в наложената в българската историопис схема на бъл-
гаро-сръбските отношения към 1324 г.41 Ако причината за решителния
конфликт в 1330 г. трябва да се търси в предшествуващите пет години,
то тя би могла да бъде назована лесно: българо-византийското сближе-
ние, основаващо се на общи планове срещу сръбското разширение в Ма-
кедония, ставащо все по-застрашително, и роднинските отношения меж-
ду Търново и Константинопол.
Тези намерения на Михаил Шишман Асен скоро били материализи-
рани в нов българо-византийски договор, сключен между българския
цар и Андроник III. Сведения за това събитие намираме у Кантакузин,
Григора и в една кратка хроника4 2. Както би могло да се очаква, дан-
ните, конто откриваме там,в някои случаи си противоречат, а в други —
взаимно се допълват. Първото противоречие засяга мястото на срещата.
Според Кантакузин това станало в Черномен, а според Григора — в Ди-
мотика (в кратката хроника няма никакво указание)43. Преди четири
десетилетия Ал. Бурмов изказа своето предпочитание към Кантаку-
зин44. Струва ни се, че това становище може да бъдеподдържанои днес.
Вторият въпрос засяга времето на срещата. И у двамата византийски
автори няма конкретно указание и това откри място за дискусии меж-
ду съвременните историци — 132745 или 1326 г.46 Спорът се решава
категорично благодарение на кратката хроника №8: срещата е станала
на 13 май 1327 г.4' Остава най-важният въпрос — целта на срещата.
И Кантакузин, и Григора пишат, че майката на Теодора и нейният брат
Андроник III пожелали да видят своята дъщеря и сестра. Ето защо бъл-
гарската царствуваща двойка се отправила към границата и в Черномен
се срещнала с императрицата — майка Рита-Мария (монахиня Ксения) и
младия император. Едва ли трябва да се съмняваме, че това пътуване
на Теодора и майка й служило за прикритие на истинските намерения
на Михаил и Андроник. Наистина Кантакузин пише само за осем дни
веселие край Черномен48, но Григора, който не е имал защо да прикри-
ва действията на младия Андроник,е категоричен: „По това време те
сключили договор помежду си: единият да помага на [младия] импе-
ратор срещу императора дядо, а другият да помага на Михаил против
краля на Сърбия?49 Целта на срещата между двамата владетели, макар
и едностранчиво, е предадена и в кратката хроника: ,JIa 13 същия месец
J май 1327] императорът господин Андроник, внук на стария импера-
тор, сключил същз с царя на българите и негов зет Михаил, предаден
пак от своя дядо’.’° °
Няколко месеца след сключването на договора между Михаил
Шишман Асен и Андроник III политическата обстановка във Византия
се променила: гражданската война навлязла в своята последна, реши-
телна фаза. През есента на 1327 г. Андроник II започнал своите приго-
товления за военни действия срещу внука си, като се опитал да събере
всички сили, с конто разполагал51. Наскоро след това стълкновенията
запдчнали и веднага проличало надмощието на Андроник III. За кратко
време той разгромил привържениците на своя дядо в Македония и
през януари 1328 г. станал господар на Солун52.
Тази промяна на обстановката принудила Михаил Шишман Асен
да промени своите най-близки планове. Забравяйки за скорошното си
123
споразумение с младия император53, той решил да се съюзи с Андро-
ник II и да нанесе решителния си удар: да овладев Константинопол54.
Веднага след сключването на тази спогодба (януари — февруари 1328)
Михаил потеглил към византийската граница, установил се на лагер
край Диампол (Ямбол) и изпратил един български отряд под команду-
ването на Иван Русина към византийската столица55.
Трудно би могло да се каже как биха се развили по-нататъшните
събития, ако в тях не се намесил Андроник III. Но да се гадае е излишно.
Кантакузин е категоричен: младият император бил осведомен за съю-
за между дядо му и българския цар и бързо се отправил към Тракия56.
Последвалите действия на Михаил трудно се поддават на обяснения. До-
като Григора говори за споразумение между Михаил и Андроник и от-
тегляне на българите без каквито и да било съществени подробности57,
то Кантакузин без колебание твърди, че българският цар се уплатил
от присъствието на Андроник III край Константинопол, едва ли не се
опитал да се оправдав пред младия император и напуснал пределите на
империята. Каквито и да били причините за това безславно отстъпление,
опитът на Михаил да сложи ръка на Константинопол, като се възползува
от междуособицата, се провалил.
Оттеглянето на Михаил развързалоръцете на Андроник III. Наскоро
след това той влязъл в столицата и се провъзгласил за самостоятелен,
едноличен василевс и автократор (24 май 1328)58. Тази развръзка
на граждане ката война нанесла окончателен удар върху плановете на
Михаил Шишман Асен: Константинопол бил под властта на младия и
енергичен Андроник III, с когото той, макар и не открито, бил във
враждебни отношения. Оттук нататък действията му, следващи първо-
началната програма, били обречени на неуспех. Но на него му било необ-
ходимо да се убеди в това на дело.
Вероятно през юни 1328 г. Михаил нахлул във Византия, но дей-
ствията му се ограничили с разграбване на част от Тракия. А когато
Андроник III потеглил срещу него, той побързал да се оттегли в соб-
ствените си предели59. Наскоро след това Андроник III, за да не оста-
не длъжен, навлязъл в българска територия, овладял Ямбол, но бил
принуден да се завърне в столицата66. След 60 дни — така пише Канта-
кузин — последвало третото и последно действие на тази никому не-
нужна война. През септември същата година Михаил отново бил на ви-
зантийска територия, но този път сякаш намеренията му били по-сериоз-
ни: той завладял Вукелон и обсадил Проватон61. Андроник III побър-
зал да излезе насреща му и се установил на лагер край Адрианопол6^.
След тридесетдневно приготовление за сражение (според Кантакузин)
или по-скоро колебание и нерешителност, двете страни започнали пре-
говори. Андроник III обвинил своя партньор в нарушаване на клетви-
те, т. е. на споразумението, постигнато преди 24 май 1328 г. Цар Михаил
от своя страна обяснил действията си с претенциите върху „бащиното
наследство” („. . .тсор латрыьэи к Хдроюдеш”) на своята съпруга. След
като българският цар се убедил, че нягйа да постигне нищо, върнал
Вукелон и в лична среща с византийския император склонил на мир63.
Събитията от есента на 1328 г. принудили цар Михаил Шишман Асен
да се върне на позициите си, регламентирани с дс свора от 13 май 1327 г.
На него му било ясно, че поне за момента плановете му спрямо Визан-
тия не биха могли да бъдат осъществени,и той отново решил да насочи
124
вниманието си към Сърбия. Но за подобно преустройване на плановете
му бил необходим сигурен мир и съюз с Андроник III, а не споразуме-
нието, постигнато край Адрианопол. Ето защо Михаил поканил импера-
тора на нова среща в Кримни (между Созопол и Анхиало), където
двамата сключили здрав и вечен мир и съюз oirovbat t-devero
fieftaiat 5ta fiiov кси сиддахГаг”)64.
Трудно е да се разшифрова напълно тази формулировка, но по-ната-
тъшните събития показват, че в основата на този договор, сключен в края
на 1328 или началото на 1329, залегнало българо-византийското сотруд-
ничество, насочено срещу Сърбия.
След като уредил по този начин отношенията си с Византия, цар
Михаил Шишман Асен отправил своя поглед към западния си съсед.
Тази решителна и скъпо струваща война (поне за българския цар) е
сравнително добре позната65. Снова, което остава недоизяснено, е при-
чината за войната, въпреки че и средновековните автори,и съвременните
учени се надпреварват да пишат по този изключително интересен въпрос.
Любопитното в случая е, че писателите и историците' от XIV в., незави-
симо от своя провиденциализъм, сякаш били по-прозорливи от днеш-
ните изследователи (поне от някой от тях)66. Наистина Ник. Григора
набляга на един факт, който не се подминава и от Ал. Бурмов, но който
би могъл да бъде повод, но не и причина: сръбският крал желаел да
накаже„Михаил за поруганието и за неправдата по отношение на сест-
ра му”67. Кантакузин, макар че пише с присъщата си в някой слу-
чаи сдържаност, насочва вниманието към комплекс от причини: „Ми-
хаил, царят на мизите, настроен враждебно към краля, архонта на три-
балите, заради някакви несъгласия, се подготвяше да воюва срещу
него.”68 Дали защото бил по-отдалечен във времето (или изразява
сръбската гледна точка?), Григорий Цамблак е много по-конкретен:
„.. . българският цар Михаил, възгордял се от многого успехи и цар-
ска слава, се вдигна срещу сръбското царство и се стремеше да го под-
чини под своя власт6®... Ако не дойде [Стефан Урош III Дечански]
до сутринта, когато от изток слънцето се появи,и не падне пред мене,
та да стъпя [ Михаил III Шишман Асен] на врата му с крака на нашата
непобедима държава (к. а. — И. Б.), ще изпратя да го доведат позорно
свързан. . .”70 Като прибавим към тези думи на старобългарския кни-
жовник онова, което знаем за съюза между Михаил и Андроник III,
намеренията на българския цар започват да се изясняват: възпиране
на сръбското настъпление в Македония7 1 (постигнало първите си успе-
хи с овладяването на Скопие в края на XIII в.)72, отхвърляне на сръб-
ското господство над северозападните български земи, установено
пак в края на XIII в.73, ликвидиране на сръбската държава (в подял-
бата участвува и Византия) — намерение, което било част от политиче-
ската програма на българския цар7 4 .
Тези планове на Михаил Шишман Асен вероятно не били тайна за
Стефан Дечански и двете страни, посветили доста време и усилия за под-
готовката на предстоящата война. Михаил окончателно се споразумял с
Андроник III за съвместните действия в Македония75 и привлякъл ка-
то съюзници Иванко Басараб, Молдавия и Черните татари76. Сръбският
крал, освен че предприел конкретни враждебни действия (забранил
на венециански и дубровнишки търговци да минават през сръбска тери-
тория на път за българските земи) 7 7, се опитал да спечели за съюзници
125
власите, но неуспешно. В замяна на това той си осигурил помощта на
каталански наемници7 8.
Решителният момент дошъл заедно с пролеттана 1330 г. На 19 юли79
цар Михаил потеглил от Търново, като избрал малко необичаен път —
през Видин, по долината на Искър, към Пеония80. По същото време
Андроник III се разположил на лагер крайСидерокастрон81. Стефан
Дечански, разбирайки, че по-опасният противник е Михаил, проводил
пратеници, конто трябвало да разубедят българския цар и да го помо-
лят да се откаже от намерението си да воюва. Отговорът на Михаил бил
категоричен; той заявил, че иска да продължи започнатото дело. При то-
ва положение на Стефан Дечански не оставало нищо друго, освен да се
залови за оръжието. Вероятно той е знаел маршрута, по който се дви-
жел Михаил, разбрал, че център на военните действия ще бъде Македо-
ния и съсредоточил своите войски при р. Каменча, край Велбъжд (Кю-
стендил). Скоро там се появил и Михаил Шишман, който заел Земен
и опустошил околностите, без да срещне съпротива82. Сръбският крал
направил още един опит да предотврати решителното стълкновение,
но преговорите довели само до еднодневно примирив83. По-нататък
събитията са известии и едва ли е необходимо да се впускам в повече
подробности. Стефан Дечански решил да се възползува от примирието
и да изненада своя противник, още повече, че сръбската войска вече
разполагала с всичките си сили, докато Михаил все още не бил успял
да събере цялата си армия84. На 28 юли изненаданите българи били
разбита от сръбските войски, командувани от Стефан Душан83. Такъв
бил краят на тази добре замислена военна кампания, която трябвало
да увенчае с успех политическата програма на българския цар. Той не
само не могъл да доведе до сполучлив завършек своите замисли, но и
заплатил с живота си.
Изворите (за щастие многобройни) дават противоречиви сведения
за съдбата на Михаил Шишман Асен. Те са единодушии в едно — сраже-
нието донесло гибелта на Михаил, но се различават значително, когато
става дума за времето и обстоятелствата на смъртта. Византийските
автори са почти единодушии (вероятно тяхната информация възхожда
към един източник,и то от втора ръка?): и Кантакузин86, и Никифор
Григора87 твърдят, че българският цар бил ранен, заловен жив и отве-
ден в сръбския лагер, където починал скоро след това (Кантакузин)
или на четвъртия ден (според Григора), „понеже не могъл да понесе
смъртоносните рани”. Според архиепископ Данило Михаил бил съборен
от коня си и убит от сръбски войници, тялото му било закарано при
Стефан Урош III Дечански, а след това погребано в църквата „Св. Геор-
ги” (Старо Нагоричино)88. Григорий Цамблак в житието си за сръбския
крал предлага друга версия: „Българският цар беше заловен от сръб-
ските войници и заведен при царевия син Стефан [ Душан], проявил
тогава в битката много храброст, и там бе лишен безславно от живот.”89
В няколко извора от сръбски произход твърде много се настоява
на факта, че Михаил бил лишен от живот лично от сръбския крал. Но
докато сведението в летописите; „уби крал [ Стефан] Дечански царя
български при Велбъжд”90, не бива да се тълкува буквално, то в своя
„Законник” Стефан Душан заявява горделиво: „.. . и на Михаил, царя
български, с меч отсякох главата’.’91 Този факт, намерил отражение
126
в сръбските и турските легенди92, е възприет от някои съвременни
учени9 3.
Дотук всички извори са в съгласие по отношение на времето, когато
Михаил се лишил или бил лишен от живот: почти веднага след злополуч-
ната за българите битка. В пълно противоречие с тях са надписите по сте-
ките на църквата „Св. Георги” в с. Старо Нагоричино. Още Й. Иванов
показа недвусмислено, въпреки трудността при разчитането им, че там
се намирагробътнабългарския цар94. Направеното от Ив. Гошев разчи-
тане предложи съвсем други, изненадващи сведения: според българския
учен в един от надписите се говори категорично, че цар Михаил Шишман
Асен починал на 16 април95. А това би могло да бъде най-рано през
следващата 1331 г. (!). Очевидно подобно сведение, което противоречи
на всички останали извори и се разминава до голяма степей с логический
ход на събитията, не може да бъде прието без резерви, преди ново и вни-
мателно изучаване на самите надписи. е
И така, какво би могло да се каже в заключение? Без съмнение,
смъртта на цар Михаил III Шишман Асен направила голямо впечатление
на съвременниците и намерила отражение в различии по произход и ха-
рактер извори. Тъкмо това, заедно с нееднаквата информираност на от-
деляйте автори, довело до разминаванията, а на места и до противоре-
чията, за конто стана дума. Могат ли по някакъв начин тези сведения
да бъдат примирени и съгласувани? Ако допуснем, че изявлението на
Стефан Душан е обикновено хвалебствие, а такъв тон лъха от целия
предговор на ,.Законника”, може да се приеме, че Михаил бил тежко
ранен в самата битка, заловен и отведен в сръбския лагер, където почи-
нал от нараняванията си или в краен случай, екзекутиран по нарежда-
не на Стефан Душан96.
Битката при Велбъжд, която имала решително значение за по-ната-
тъшните българо-сръбски отношения97, донесла смъртта на цар Михаил
и заедно с това край на амбициозната му политическа програма. През
своето кратко царуване той отново подхванал Голямата идея, идеята
за военна и политическа хегемония на България на Балканский полу-
остров. Тези политически планове, избистрени и доведени до недости-
жима в българската средновековна история висота по времето на цар Си-
меон98, подети от цар Калоян и цар Иван II Асен99, намерили своя по-
следен привърженик в лицето на цар Михаил. Изворите, с конто разпо-
лагаме, макар и от чужд произход, недвусмислено разкриват намере-
нията на българския владетел. През есента на 1327 г., когато граждан-
ската война между двамата Андрониковци — дядо и внук, била в наве-
черието на последний си и решителен етап, цар Михаил решил да се въз-
ползува от създаденото положение, да овладев столицата на империята
и да създаде една голяма българска държава. За пътя, по който трябва-
ло да бъде осъществена тази идея — формалния договор за помощ на
Андроник II, вече стана дума. Ето как Григора разкрива намеренията
му: „И по средата на пролетта [1328 г. — И. Б.] побързал и сам той
[ Андроник III] към Византион, за да не би да го изпревари българската
войска, която щом намери столицата без достатъчно войска и измъчена
от глад, причинен тогава от пристигналия венециански флот, щял да
убие императора [ Андроник II] и така да се каже всички, конто й по-
паднат, и да постави под властта на своя владетел една държава от Ви-
зантион до Истър” (. . .ка! дшг dpxTjv катаотт^осооь ты a.vr<Zv &р-
йло Bufavribu pe\pi roBlorpov) 10°.
127
Гези претенции на Михаил III Шишман Асен са били основами на
брака му с Теодора, сестрата на Андроник III101, Когато след 24 май 1328
младият Андроник станал единствен василевс, Михаил проявил известна
гъвкавост, като изявил претенции за част от бащиното наследие на своя-
та съпруга. В личния разговор между двамата владетели, проведен през
есента на 1328 г. край Адрианопол, били засегнати твърде интересни
теми и разкрити стремленията на Михаил. Андроник III, смятайки го
за сънаследник (Ф? тоС тштрыои kXtjpov) бил склонен да му отстъпи
Вукелон и заедно с него други градове, но му заявил категорично, че
според ромейския закон за василевс се провъзгласява най-възрастният
царски син, а останалите били длъжни да му се подчиняват и да му слу-
жат. Ако Михаил бил съгласен „да бъде и да се нарича роб на василевса”
(SovXcp кас eivai к al dvopd^eodai /ЗашХешс), императорът бил склонен
да му даде градове и земи102. Михаил бил категоричен: не подхождало
нему, бидейки василевс, да бъде под властта на друг василевс103. Но
претенциите били едно, а възможностите друго: Михаил нито бил в
състояние да сломи със сила империята, нито пък могъл да унижощи
вековната императорска идея — основата на византийската идеоло-
гия104.
Изворите свидетелствуват, че плановете на Михаил не се огранича-
вали само с Византия, но са включвали и Сърбия. По-горе, когато раз-
глеждахме причините за българо-сръбската война, цитирахме някои
извадки от житието на Стефан Дечански, написано от Григорий Цамб-
лак. Извадки, в конто ясно прозират намеренията на българския цар
да покори сръбската държава105. Подобии сведения намираме в „За-
конника” на Стефан Душан106 и в някои други сръбски текстове107.
Няма съмнение, че след неуспеха си срещу Византия Михаил насочил
всичките си усилия срещу Сърбия. Трудно би могл да се каже каква
би била тяхната съдба, ако не беше злополучного сражение край Вел-
бъжд. Но сигурно е едно: през двадесетте години на XIV в. българската
държава вече не е имала достатъчно сили, за да осъществи такава голя-
ма политическа програма, дори да постигне отчасти онова, което било
сторено преди едно столетие при първите Асеневци. Българската външ-
външнополитическа идеология все още се хранела с Голямата идея, но бъл-
гарската държава все повече и повече се отдалечавала от нейното прак-
тическо осъществяване. На владетелите след Михаил Шишман Асен
било отредено само да се величаят с извоюваната от техните предшестве-
ници, но вече лишена от реално съдържание титла „цар и самодържец
на българи и ромеи”.
Цар Михаил III Шишман Асен се женил два пъти. Първата му съп-
руга била дъщеря на сръбския крал Стефан Урош II Милутин и се нари-
чала Ана, а според някои извори и Неда108. Датата на този брак е не-
известна, но трябва да се допусне, че той е осъществен в последните
години на XIII в.109 От Ана Михаил е имал четирима (?) синове— Иван
Стефан (I, №29), Шишман (I, №30), деспот Михаил (I, №31) и може
би Людовик (I, №32).
През 1324 г. Михаил изоставил Ана110 и се оженил за бившата
съпруга на Теодор Светослав Теодора111, дъщеря на Михаил IX Палео-
лог и сестра на Андроник III. Този брак на българския цар предизвика
доста коментарии в съвременната историопис. Според Ив. Дуйчев „съ-
щото се повторило сега и с Михаил Шишман. Женитбата с бившата цари-
128
ца Теодора го свързала, ако и напълно изкуствено, с рода на Тертеров-
ци, а чрез това с една внучка на цар Иван Асен П”11*. Това обяснение
е неправилно, тъй като цар Михаил бил потомък на Асеневци и не му
било необходимо да се свързва с прочутата цинастия,и то по такъв начин
(внучката, за която говори Ив. Дуйчев е втората съпруга на Георги I
Тертер Мария, сестра на Иван III Асен113). От своя страна Ал. Бурмов,
въпреки че критикува писаното от Дуйчев, също настоя на легитимност-
та: Михаил искал да се свърже с бившите български династии и да стане
„законен наследник на овдовелия (?) български престол. ..”114. Това
становище се основава на един пасаж от Григора (който представя в
неверна светлина събитията около възшествието на Михаил и брака
му с Теодора115) и справедливо бе оспорено116. Няма съмнение, че
бракът на цар Михаил Шишман Асен с Теодора, императорска дъщеря
(в определен момент тя би могла да стане дори наследничка на престо-
ла) , трябвало да послужи на българския цар при опита му да осъществи
своята политическа програма. Видяхме, че той се позовал на него, кога-
то е искал да създаде една държава „от Византион до Истьра” или поне
да получи като зестра част от империята. От този брак Михаил също
имал деца, конто в 1330 г. последвали майка си в Константинопол117,
но по-нататъшната им съдба е неизвестна.
ICant., I, 36: I, 172 — 176; Бурмов. Шишмановци. I, с. 228; Й о нч ев.
Некоторые вопросы, 129 — 130; История.Т. 3, 323 — 324.
2Cant.,I, 36: 1,р. 175.
3 Йоан Кантакузин е допуснал грешка: Син на деспот Срацимир е Иван Алек-
сандър Асет (вж I, №33). Това най-добре личи от следната фраза на самия Канта-
кузин: „тор A&ef^iSovp той тгровеВаосХеикдтос МсгапХ, 'АХё^адброр top Zrpeapri^pov
/ЗаспХёаёаитсор" (Can t.JI, 26:1,р.459): [ дннатитена Мизите] „посочили за
свой цар Александър, син на Срацимир, племетиик на царувалия преди това Михаил
[ III Шишман Асет] ".
4Вжтук,1, №21 (Теодора-Анна).
3 Някой изеледователи (История. Т. 3, с. 323) иеправилно приемат Шишман
за фамилно име и твърдят, че башата на Михаил се е иаричал Срацимир. Тази грешка
възхожда към писаното от Кантакузин (вж тук, бел. 3) и никои автори от XVII —
XVIII в. Вж например Du Cange. Fam. byz., p. 252.
6 П. Ников. История на Видинското княжество до 1323 г,—ГСУИФФ,18, 8,
1924, 83 — 84, бел. 3 (вж и 77, 80 — 83) ; Бурмов. Шишмановци. I, с. 229.
7 Сестрата на Михаил, Кера[ца] Петрица е била родета към 1280 г. (вж тук,
I, №28). По всяка вероятност към това време е роден и Михаил.
3 Всички форми на иметата. използувани от българския цар, са отбелязани
у Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 229, бел. 73. Вж. Б о ж и л о в. Цар Иван Александър,
170—171 (тук приложениеII, №1).
9 £Ьк: Anonymi descriptiо Europae Orientalis. Imperium Constan tinopolitanum,
Albania, Serbia, Bulgaria, Ruthenia, Ungaria, Polonia, Bochemia anno MCCC VIII exara-
ta. Edidit, praefatione et adnotationibus instruxit D-r O. Gorka. Cracoviae, 1916, 37 — 38:
„Bulgaria eat unum imperium magnum per se. Sedes autem imperii dicti est apud Budini-
um civitatem magnam. Imperatores autem eisdem imperii [omnes] vocantur Cysmani*’.
Вж: I v. В о I i 1 о v. Zur Geschichte des Fiirstentums Vidin. — Byz.-Bulg., 4,1973, p. 117,
119
10 За родството между Михаил и Теодор Светослав вж: Б о ж и л о в. Цар Иван
Александър, 165 — 166 (тук Приложение П, №1).
11 S. L j b i <5. Monumenta spectantia historiam Slavorum meridionalium, T. 1. Zagra-
biae, 1868, p. 192. 9
9 Фамилия та на Асеневци. ...
129
12 Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 230 и бел. 83 и 84. Деспотската титла не е
наследствена. В сыцото време сръбският крал не е имал правого да раздана достоин-
ства като деспот, севастократор и т. н. Вж критиката у Ф е р j а нч и h. Деспоти,
с. 148.
13фер]аичиК Деспоти, с. 148.
14 Вж тук, бел. 3 и 5.
15 П. Н и к о в. История на Видинското княжество, с. 105. Той неправилно
аргументира възможността Михаил Шишман Асен да е получил деспотското си до-
стоинство от българския цар.
16 Бурмов. Шишмановци. I, • 230— 231 (с по-старата литература).
17 Вж тук, бел. 9.
18 Вж тук, бел. 11.
19 Нещо подобно е станало и по-късно, когато Михаил се е оженил за Теодора
Палеологина и е получил формалисте право да се намесва в съдбините на Византия.
Вж тук, по-долу.
2® Никифор Григора (N i с. G г е g., IX, 1:1, р. 390)неправилно смята, че Михаил
е бил провъзгласен за цар веднага след смъртта на Теодор Светослав.
21 С a n t.,I, 36:1, р. 172, 175.
22 Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 223; История. Т. 3, с. 309.
23 Б у р м о в. Шишмановци. I, 231 — 232; История. Т. 3, с. 323. Сведенията,
който дължим на Кантакузин (вж бел. 21), не допускат мисълта.че в Търново е име-
ло такова продължително междуцарствие.
24 Й о н че в. Некоторые вопросы, с. 130.
25 Подробно у Б у р м о в. Шишмановци. I, 230— 231; История. Т. 3, с. 323.
Към аргументите на Ал. Бурмов имаме две възражения; 1) Михаил не е поставил на-
чалото на нова династия, тъй като по майчина линия той е потомък на Асеневци. Не-
говото възшествие е възстановило на търновския престол старата Асенева династия;
2) Неправилно е да се пише, че след избора на Михаил „земите на Видинското деспот -
ство влезли в пределиге на българското царство” (sic!). Видин и неговата облает
и икота не са били извън пр ед ел иге на България, тъй като те саформирали апанажно
владение, зависимо от българския цар.
26 Навремето В. Н. Златарски (Вопрос о происхождении болгарского царя
Ивана Александра. — В: Сборник статей по славяноведению. СПб., 1906, с. 19) писа,
че майкага на Михаил е била от български царски род. Тъкмо това1 дало право на
Михаил да претендира за българския престол. За съжаление тази мисъл на големия
български медиевист остана недостатъчно аргументирана.
27 и до днес най-подробно изследване по въпроса остава хубавата студия на
А л. Б у р м о в. Шишмановци. I, 222 — 264; История. Т. 3, 323 — 332; Й о н ч е в.
Некоторые вопросы, 127 — 140 (за ттървите две години).
28 За Войсил вж: Бурмов. Шишмановци. I, 225 — 227; В о z i 1 о v. Les
Bulgares, p. 170. За теригориалниге загуби на България непосредствено след смъртта
на Георги П Тертер: Cant., I, 36:1, р. 172; Мутафчиев. История. Т. 2, с. 212;
Bosch. Andronikos III, р. 56; Бурмов. Шишмановци. 1, 223 — 232; Й о н ч ев.
Некоторые вопросы, 124 — 130; История. Т. 3, с. 309; А. Мшрорратт]. 01 irpiPTOl
ПсйаиМут. ЙроРХррата iroKiTurrfc ярактиак кей ifiecikoyitK. ’А&гра, 1983, о. 68.
29 Can t.,I, 36:1, 172-173.
30 На Андроник III било съобщено, че Войсил е починал. Това принудило васи-
левса да се откаже от намеренията си. но след седмица той разбрал, че Войсил е по-
лучил отравяне от гъби. Вж: Cant., I, 36:1, 176 — 177; Бурмов. Шишмановци.
I, с. 233; Й о н ч е в. Некоторые вопросы, с. 131.
31 С а п t., I, 36:1, р. 175; Б у р м о в. Шишмановци. I, 232—233;Йончев.
Некоторые вопросы, 131 — 132; История. Т. 3, 323 — 324.
32 С a n t„ I, 37:1, 178 — 179; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 233; Й о и ч е в.
Некоторые вопросы, с. 132; История. Т. 3, с. 324; А. Maupoppdri). Ol itpcproi ПаХа>
6X0701, а. 68.
130
33 c a n t„ I, 37:1, р. 179; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 234; Й о н ч е в. Не-
которые вопросы, с. 133.
34 С a n t., I, 37:1, р.179; I, 38:1, р. 183; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 235;
Й о и ч е в. Некоторые вопросы, с. 134; История. Т.З, с. 326.
35 Cant., I, 37:1, 179 -180.
36 с a n t., I, 37 — 38:1, 180 — 187; Б у р м о в. Шишмановци. I, 235 — 236;
Й о и ч ев. Некоторые вопросы, 134 — 137; История. Т.З, 326 — 327.
37 С a n t., I, 39:1, 187 — 188; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 238; Й о и ч е в.
Некоторые вопросы, с. 137; История. Т. 3, с. 327; Л. Mcwpopgdn). Of JrpOroi ПаХао
0X0701, а. 69; В о s с h. Andronikos III, 60 — 61; N i с с 1. Byzantium 1261 — 1453,
p. 167 (мирът и сватбата на българския цар са отнесени към 1323).
38 Cant., I, 39:1, р. 187.
39 Actes de Zographou, №XXII, 48 — 50 (юли 1325) и № XXIII, 50 — 52 (септем-
ври 1325).
40 б у р м о в. Шишмановци. I, 241—243; История. Т.З, с. 327.
41 Й о н ч е в. Некоторые вопросы, 137 — 138.
42 С a n t„ I, 42:1, 207 — 208; N ic.Gre g.. IX, 1:1, 391 - 392; Chr. Byz. Brev.,
I. №8, 18, p.78; Ostrogorsky. Histoire, p. 524; Nicol. Byzantium 1261 — 1453,
p. 167.
43 вж тук, по-долу.
44 Б у p м о в. Шишмановци. I, 244 — 245.
45 Пак там. 245 — 246; Chr. Byz. Brev., II, р. 233.
46 Мутафчиев. История. Т.2, с. 228 (края на 1326 г.); Bosch. Androni*
kos III, р. 62; История. Т. 3. с. 327.
47 Chr. Byz. Brev., I, No 8,18, p. 78.Към това конкретно посочване бихме некали
да изтъкнем и още един допълнителен аргумент. Ник. Григора (N i с. G г е g., IX,
1:1, 394 — 395) почти веднага след епизода със срещата разказва заприготовленията
на Андроник II за новия сблъсък със своя внук: писма до Стефан Урош III Дечански
и до деспот Димитър Палеолог, който трябвало да привлече управителите на За-
падна Македония протовестиарий Андроник и Михаил Асен. Назначаването на два-
мата, както и самите приготовления се отнасят към 1327 г. Вж тук, II, № 4.
48 с a n t„ I, 42:1, р. 208.
49 Nic. Greg., IX, 1:1, р.391.
50 Chr. Byz. Brev., I, No 8, 18, p. 78.
51 N i c. G r e g., IX, 1:1, 394 — 395; вж бел. 47.
52 Вж тук, II, №4 (Михаил Асен); Ostrogorsky. Histoire, р.524; Nicol.
Byzantium 1261 — 1453, 167 — 168.
53 Договорът от 13 май 1327 г. Вж тук, по-горе. У Кантакузин иамираме едно
известие, според коего български войски подпомагали съмишленициге на Андро-
ник II в Македония още преди споразумението от 1328 г. Вж: Cant., I, 54:lj>. 275.
54 С a n t., I, 56:1, 288—289; Nic. Greg.,IX, 5:1, p.411; Б у p м о в. Шишмановци. I,
с. 247: История. Т.З, 328 — 330; А. Маирорр&тт). Oi itpoCbroi HaXauoXdyoi, 75 — 76.
55 Cant.,1,57:1, 294 — 298; N i c. G r e g., IX, 5:1, 415 — 416; Б у p м о в. Шиш-
мановци. I, 248 — 250; История. Т.З, с. 330.
56 С a n I., I, 56:1, 288 - 289; N i с. G г е g„ IX, 5:1, р. 415.
51 Cant., I, 58:1, 298 — 300; N i с. G г е g., IX, 5:1, р. 419; Б у р м о в. Шиш-
мановци. I, с. 250; История. Т.З, с.ЗЗО.
58 Ostrogorsky. Histoire, р. 524; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, р.168.
59 С a n t., II, 3:1, р. 323; Nic Greg., IX, .8:1, р. 430; Б у р м о в. Шишмановци.
I, с. 251; История. Т.З, 330—331; N i с о 1. Byzantium 1261 — 1453, р. 173.
131
60 с a n t., II, 3:1, р. 324; Chr. Вуг. Brev., I. №8,20: р. 78 (Андроник III потег-
лил от столицата на 23 юли 1328); Bosch. Andronikos III, р. 69 sq.
61 С a n t„ II, 3:1, р. 324.
62 Пак там, р. 324.
63 Пак там, II, 3:1, 326 — 329; N i с. G г е g., IX, 8:1, 430 — 431; Бурмов.
Шишмановци. I, 251— 252; История. Т.З, с. 331.
64 С a n t., II, 6:1, 340 — 341; Бурмов. Шишмановци. I, 253— 254; Исто-
рия. Т.З, с. 331.
65 Б у р м о в.Шишмановци. 1,254—264; История.Т.З, 331 — 332.
66 Причините за войната са из л ожени подробно у Б у р м о в. Шишмановци.
1,1, 263 — 264. Изключение от това традиционно разглеждане на българо-сръбския
конфликт прави писаното в История. Т.З, с. 331.
6? N i с. G г е g., IX, 12:1, р. 454.
68 Cant., II, 21:1, р.428.
69 Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак. С., 1983, 106 — 107.
70 Пак там, 108 — 109.
71 Търсейки причините за войната,Ал. Бурмов подложи на много сурова крити-
ка някой учени (П. Мутафчиев, Ив. Дуйчев, Ст. Станоевич), конто смятат, че основ-
ната цел на цар Михаил (а и на Андроник III) е била възпирането на сръбското раз-
ширение в Македония. Той заяви категорично, че „това гледище не отразява истори-
ческата действигелност от първата половина на XIV в., а настроенията и стрем ежите
иа управляващите класи в Сърбия и България през последните сто години до 9 сеп-
тември 1944 г.” (Бурмов. Шишмановци. I, с. 264, бел. 370). Тази присъда
на Ал. Бурмов е не само прекалено сурова, но и лишена от научни основания. Са-
мият той модернизира науката и плати данък за Някой увлечения, като писа: „Всич-
ко това показва, че за неговото [на Михаил — И. Б.] феодално съзнание и феодална
идеология иародностната принадлежност не е имала особено значение” Едва ли
трябва да се съмняваме, че цар Михаил е искал да възпре сръбското иастъппение
в Македония. Но тук бихме искали да обърием внимание на еднонешо, а именно: Маке-
дония не бива да бъде разглеждана като самостоятелна, обосоЬена политическа и
народностна единица, а като част от българската държава. В този смисъл плановете
ня Михаил трябва да се схвашат като част от политическата му идеология, а практи-
ческие му действия като действия за освобождаване на българските земи, нами-
раши се под чужда власт.
72 По традиция превземането на Скопие от сърбиге се отнасяше към 1282 г.
(О s t г о g о г s к у. Histoire, р. 488, 511; N i с о 1. Byzantium, р. 125), докато Л. Мав-
роматис доказа, че това би могло да стане през 90-те години на 13 век, преди 1297 г.
Вж: L. Mavromatis. La prise de Skopje par lesSerbes: date et signification. TM, 5,
1973, 329 — 334; Idem, La fondation de 1’empire serbe: Le Kralj Milutin, Thessaloniki,
1978, p. 35, n. 86 (тук като terminus ante quern e посочена годината 1295).
73 п. H и к о в. Съдбата на северозападните български земи през средновеко-
вието. — БИБ, 3, 1930, 1, с. 143.
74 Вж тук, по-долу.
75 Can t., II, 21:1, р. 428; N i с. Greg., IX, 12:1, р. 454.
76 Законик Стефана Душана, с. 3.
77 Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 225; L. М a v г о m a tis. La fondation de
1’empire serbe, p. 81, n. 259.
78 c a n t.,II, 21:1, p. 429: „каь тршкосипк Ц ’АХададсор eitayopevo*; катсъррак-
tow"-, N i с. G г е g., IX, 12:1, р.455: nep'i wtov yiXibuc нгтгёас кёХтоис.. .”. 3a
идентификацията им вж: М. Д и и и h. Шпански на)амници у српской служби —
ЗРВИ, 6, 1960, 15—28.
79 Тази дата е посочена като начало на кампанията в Законик Стефана Ду-
шана, с. 3.
86 Т. е. Северна Македония. У; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 257, бел. 298,
погрешно стой „Панония (=Северозападна България) ”.
132
81 Cant., 11,21:1, p. 428.
82 Д а н ич и h. Арх. Данило, c. 181; N ic.Greg., IX, 12:1, p. 455; Б у p м о в.
Шишмановци. I, 257 — 258.
83 Cant., II, 21:1, p. 429.
84 Or по-нататьшните събигия става ясно, че Белаур и Иван Александър не са
участвували в битката, въпреки че в Законик Стефана Душана, с. 3, те са посочени
сред враговете на сръбската държава. Вж и Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 260.
88 Cant., II, 21:1, 428 — 430; N i с. G г е g.,XI, 12:1, 454 — 456; Д а и и ч и 11.
Арх. Данило, 1аЗ — 186; Л .Ст о jaH о в и 11. Стари српски родослови и летописи.
Београд — Ср. Карловци, 1927, с. 34, 78 — 79, 171 — 173, 189; Житие на Стефан Де-
чански от Григорий Цамблак. С., 1983, 107 — 111; Б у р м о в. Шишмановци. I ,
258— 262; История. Т.З,с. 332; Ostrogorsky. Histoire, р. 527.
86 Can t., II, 21:1, р. 430.
87 N i с. G г е g., IX, 12:1, р. 456.
88 Д а и и ч иЪ. Арх. Данило, с. 184.
88 Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак. С., 1983, с. 110.
90 л.Сто)анови!1. Стари српски родослови и летописи, с. 34, 78 — 79,
171—173, 189.
91 Законик Стефана Душана, с. 4.
92 0. Иван ов. Северна Македония. С., 1906, 55— 56.
93 Мутафчиев. История. Т.2, с. 238.
94 и в а н о в. БСМ2, 132— 133.
95 И в. Г о ш е в. Търновски царски надгробен надпис от 1388 г. С., 1945 (“Бъл-
гарски стар ин и, XIV), с. 66.
96 Б у р м о в. Шишмановци. I, с.263; История. Т.З, с. 332.
97 България окснчателно се простила с иадеждата да си вьзвърне северозапад-
ните земи и да възпре сръбското настьпление в Македония. Наред с това „узаконя-
ване” на сръбското господство в посочените области българската позиция спрямо
Сърбия през царуванего на Иван Александър осигурила свобода за действие иа Сте-
фан Душан в осъществяването на големите му планове. Вж и тук, I, №33.
98 И в. Б о ж и л о в. Цар Симеон Велики (893 — 927): Златиият век на средио-
вековна България. С., 1983, 106 — 117: Pax Symeonica.
99 Вж тук, I, №3 и №7.
ЮО N i с. G г е g., IX, 5:1, р. 415.
101 Вж тук, по-горе, с. 128.
Ю2 с a n t„ II, 3:1, 325 — 326. Няма съмнение, че амбицииге на Михаил са били
по-големи: в началото той е претендирал за цялата империя, ио след 24 май 1328 г.
апетигьт му, поне за момента, е намалял и той е бил склонен да получи само част
от „наследството” на своята съпруга. От подобии разсъждения се еръководел и сръб-
ският крал Милутин, но той е бил значигелно по-скромен: Милутин разглеждал Се-
верна Македония, завладяиа от него окснчателно в 1297 г., като зестра на съпругата
си Симонида. Вж: L, Mavromatis. Peut»on parler d’un Etat medieval serbe.-Bye.,48,
1978, 2, p. 424.
ЮЗ c a n t„ II, 3:1, p. 326.
104 Десетина години по-късно Йоан Кантакузин ще припомни на Иван-Алек-
сандровите пратеници в Константинопол: „. . .ромейскиге василевс и, който са по-ве-
лики и по-знатнн от василевсите и аристократиге иа който и да е народ...” — Вж:
Cant., Ш, 7:11, р. 53.
105 Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак, 106 — 107.
106 Законик Стефана Душана, с. 3.
Ю7 Вж посочванията у Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 255, бел. 281.
133
108 д а и и ч и ft,-с. 119, 191— 195. Вж и бел. 110.
109 П. Н и к о в. История на Видинското княжество, с. 91, 95; Съдбата на
северозападниге български земи, с 145.Той допуска с основание, че бракът на Михаил
с Ана е резултат (или последица) от договора на баща му с Милутин (1292).
НО С a n t„ I, 39:1, р. 187; N i с. G г е g., IX, 1:1, 390 — 391; Chalcocondy-
1 a s, р. 22; Д а н и ч и ft. Арх. Данило, с. 191; Бурмов. Шишмановци. I, 239 —
240.
Hl Cant., I, 39:1, р. 187; N i с. G г е g„ IX, 1:1, 390 — 391. За Теодора вж:
F г. D о 1 g е г. Einiges iiber Theodora, dieGriechin Zarin der Bulgaren (1308 — 1330),
Melanges Henri Gregoire, I. Bruxelles, 1949 (*= Annuaire de 1’Institut de philologie et d’his-
toire orientates et slaves, IX, 1949, 211 — 221.
112 M у т а ф w иев. История. Т.2, 226 — 227.
ИЗ Вж тук, II, №3.
114 б у р м о в. Шишмановци. I, с. 239.
115 N i с. G г е g.,IX, 1:1, 390 — 391. Той „пропуска” царуванего на Георги II
Тертер (вж тук, бел. 20) и разглежда Михаил като приемник на Теодор Светослав.
Наред с това той отнеся брака на българския цар с Теодора непосредствен о след
възшествието му на търновския престол и гькмо затова говори, че бил обхванат
от желанието за по-зиатен брак.
116 Йончев. Некоторые вопросы, 136 — 137.
117 Са n t, II, 21:1, р. 430: цё? /ЗасчАёсх а&еЪртр [Теодора] атгцХаоаи
(лета tcov тёкиыи...”.
№ 27. БЕЛАУР
Белаур e брат на цар Михаил III Шишман Асен (I, № 26) и на Ке-
ра] ца] Петрица (I, № 28). Споменат за първи път в историческите извори
във връзка с българо-сръбската война от 1330 г.1 По това време той бил
владетел на Видинския апанаж, вече здраво свързан с името на Шишман
и неговите потомци2. Не знаем кога Белаур се появил във Видин, но с
известна предпазливост можем да допуснем, че това е станало след 1324 г.3
Изворите представят Белаур като една от първите личности в страна-
та през царуването на Михаил. Така например в предговора на Душано-
вия „Законник” наред със съюзниците на цар Михаил са споменати
само две личности от български произход — Белаур и деспот Иван Алек-
сандър (по това време владетел на Ловеч)4. Отсведенията, с конто разпо-
лагаме, се вижда, че Белаур не бил сред участниците в злополучного сра-
жение край Велбъжд5. Дали е закъснял с пристигането си,или пък съзна-
телно е бил оставен в резерв? Трудно е да се отдаде предпочитание на ед-
на от двете възможности. Все пак втората като че ли е по-вероятна.
Знаем, че след като потеглил от Търново (19 юни 1330), цар Михаил
се отправил към Видин6. Неговата цел би могла да бъде само една—да се
съедини със силите на своя брат. При това положение може да се допуске,
че Белаур се отправил на юг заедно с основните български сили, но по
тактически съображения се разположил със своите хора някъде nd на се-
вер или изток от Земен.
Часът на Белаур настъпил след битката на 28 юли. Продължителят
на архиепископ Данило съобщава, че няколко дни след сражението
(на 1 или 2 август)7 при Стефан Урош Ш Дечански, който вече настъп-
вал, дошли пратеници на Белаур и на останалите български велможи8.
Во дените преговори съдържат много неясни момента: от една страна.
134
българските аристократа» без да се замислят, предложили на сръбския
крал цяла България, а, от друга, Урош III с лекота се отказал от нея,
след като вече бил тръгнал на поход. Тази картина, която представя
в ласкава светлина сръбския владетел и унижава българските боляри,
безспорно е плод на творческата фантазия на нейния автор или по-скоро
част от необходимата му агиографска схема9. Няма съмнение, че Урош
Ш се готвел за отбранителна война, но не и за голямо настъпление
дълбоко в българската територия. При това положение той с готовност
отговорил на предложението на българските боляри за мир, защото в
случая нямаме основание да се съмняваме, че българите са направили
първата стьпка. Резултатьт от преговорите трябвало да реши политиче-
ската криза, в която изпаднала България след смъртта на цар Михаил.
Изходът е известен: Урош Ш се задоволил с избора на своя племенник
Иван Стефан за цар. А това не било малко, тъй като му осигурявало
голямо влияние в Търново. Няма да сгрешим, ако допуснем, че решител-
на роля в тези събития играл Белаур, който видял възможността да
заеме първото място край новия български цар.
Белаур бил най-активният (а някой изследователи смятат и един-
ственият)10 привърженик на Иван Стефан. Но трябва да се каже, че това
мнение се основава по-скоро на логиката на събитията, отколкото на дан-
ни в изворите. Наистина срещу сръбското протеже в Търново съществу-
вала силна опозиция — за нея свидетелствуват както Григора11, така и
последвалите събития, но и Белаур едва ли бил сам. Сигурно е друго:
Белаур бил ако не единственият, то най-изявеният противник на извър-
шения през пролетта на 1331 г. преврат в Търново, довел до свалянето
на Иван Стефан и възшествието на Иван Александър12. По всяка вероят-
ност той реагирал веднага срещу смяната на царете, но тъй като не е имал
сили да стори нещо в престолния град, той пренесъл центъра на съпроти-
вата срещу новия режим в своя апанаж Видин. Кантакузин съобщава
за бунт на Белаур, „който въстанал срещу него (Иван Александър —
И. Б.) и като му бил отнел част от царството, бил безпощаден и жестоко
бпустошавал страната”13. Една фраза в приписката-похвалав Софийския
псалтар (Иван-Александров песнивец) ни осведомява по-подробно за те-
риториите, конто били обхванати от движението на Белаур ,, . . . и завзе
(Иван Александър — И. Б.) укрепени градове . . . Така също и Бдин
и цялото Подунавие, даже и до Морава”14.
Какво още може да се каже за бунта на Белаур? Цитираните извори
го представят за твърде опасен. Доста години по-късно Кантакузин ще при-
помни на Иван Александър тези събития и дори ще го заплати с орга-
низирането на ново въстание с център Видин15. Но в същото време виж-
даме, че Иван Александър се отправил на поход към югоизточното
черноморско крайбрежие16, т. е. той решил да отвоюва наскоро загу-
бената облает1' и едва тогава да се справи с недоволните, оглавени от
своя чичо. Наистина, благодарение на Кантакузин знаем, че той потър-
сил помощта на наемници татари за действията си срещу Белаур, но те
не се отправили срещу Видин, а пристигнали край Русокастро18 и по-
могнали на българския цар да спечели решителната битка срещу Андро-
ник III (18 юли 1331)19. Как да обясним това привидно противоречие?
Очевидно е, че с оскъдните извори, с конто разполагаме, не сме в състоя-
ние да го сторим. Все пак два момента са ясни и за тях трябва да се
държи сметка: бунтът на Белаур направил голямо впечатление на съвре-
135
менниците (Кантакузин го уподобява на граждански война), но Иван
Александър, приключил успешно с кампанията в 1331 г., успял лесно да
се справи с него.
Други сведения за Белаур няма.
1 Законик Стефана Душана, с. 3.
2 Белаур в никакъв случай не е получил апанажа от племенника си Иван Сте-
фан; в противен случай ие бихме могли да обленим минаването на Михаил III Ши-
шман Асен през Вид ин. От друга страна, бързото разрастване на въстанието през про-
летта на 1331 г. (вж по-долу) свидетелствува убедително, че Белаур не бил непознат
човек във Видин и ие се появил там само няколко месеца по-рано.
3 Вероятно до тази година господар на Видин бил деспот Михаил, син на цар
Михаил Ш Шишман Асен (вж I, № 31).
4 Законик Стефана Душана, с. 3.
& Бурмов. Шишмановци. I, с. 260.
6 Вж тук, I, № 26.
"Бурмов. Шишмановци. I, с. 265.
8 ДаничиЬ.Арх. Данило, с. 193; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 265.
9 Тази схема липсва у Гр. Цамблак, който представя само крайний резултат
от войната: „И като взеха (българите —И. Б.) мъртвото тяло на оня Михаил и извър-
шиха над него необходимого, поставиха Александър (вм. Иван Стефан — И. Б.),
неговия наследник,за цар и си отидоха в своята страна." Вж: Житие на Стефан Дечан-
ски от Григорий Цамблак, 110 — 111.
10 История. Т. 3, с. 334.
11 Ni с. Greg., IX, 13:1, р. 457; Б у р м о в. Шишмановци. I, с. 270.
12 Вж тук, I, № 33 (Иван Александър Асея).
13 С a n t., II, 27: I, р. 464; И р е ч е к. История на българите, с. 347, бел. 8;
История. Т. 3, с. 334
1^ К о д о в. Олис, с. 14; СБЛ, 2, с. 147.
18 С a n t., Ill, 7: П, р. 55; вж тук, I, № 30.
1® Вж тук, I, № 33.
I7 Вж тук, I, №29.
18 Can t.,n, 27:1, р. 464.
19 За датата вж тук, I, № 33.
№ 28. КЕРА[ ЦА] ПЕТРИЦА — МОНАХИНЯ ТЕОФАНА
Керала Петрица е дъщеря на Na Асёнина (дъщеря на Теодора-Анна
[ I, № 21] и севастократор Петър) и видинския владетел Шишман. Или, ка-
зано по друг начин, тя е внучка на цар Иван П Асен (I, № 7). Имала два-
ма братя — цар Михаил Ш Шишман Асен (I, № 26) и Белаур (I, № 27).
За нея знаем твърде малко, тъй като изворите саоскъдни: „Синодикът”
на цар Борил 1 и едно писмо на папа Бенедикт XII2. Има известна вероят-
ност тя да е спомената, макар и анонимно, в една грамота на сръбския
цар Стефан Душан3.
Колкото и да са малко изворите (или тъкмо поради тази причина),
те поставят някои въпроси, конто би трябвало да бъдат изяснени. Пър-
вият от тях засяга имената или по-точно името на Иван-Александро-
вата майка. Двата извора.с конто разполагаме, предлагат две различии
имена. Ето текстът от „Синодика”, който ни интересува: „Кердцм алго-
136
уъестпвЪм деспотмцм/адтерм велмнааго upfc ^шанна/ЛлеЗандраБЪ^прм-
емио и На сл/аггелскыи йвра^ъ нареуенноц^еофана.вЬунаапамАть”.4
Името Кераца не е непознато в българската история: по-сетне се среща
още два пъти — Кераца, дъщеря на Иван Александър (I, № 43), и Кераца,
дъщеря на Иван Шишман (I, № 55). Произходът му е сравнитедно ясен.
Обикновено се приема, че Кераца е умалителна форма на Кера ,
която пък от своя страна съответствува на гръцкото Kvpa (госпожа).
Неясно е друго, а именно :дали на българска почва то се е превърнало
постепенно в собствено име, или е залазило стойността си на обрыцение?
Струва ми се, че първото предположение, което сякаш се е наложило,
е недостатъчно убедително. Защо? Знаем, че тькмо като обръщение
то е използувано при Иван-Александровата дъщеря Тамара — и в „Си-
нодика”, и в легендата към нейното изображение в Четвероевангелието
от Британския музей се чете: » Кера <Эамарь ” (вж I, № 42). Другата
Иван-Александрова дъщеря, известна като Кераца от същото евангелие,
имала собствено име Мария (така поне твърди Никифор Григора5), т. е.
тя е „кера Мария” (госпожа Мария). Остава само Иван-Шишмановата
дъщеря Кераца (I, № 55), за която не знаем нищо друго освен писаното
в „Синодика”. При това положение как би могъл да бъде решен въпро-
сът с името на Иван-Александровата майка?
На помощ идва писмото на папа Бенедикт XIL В него римският първо
свещеник назовава своята кореспондентка Petrissa4. Това латинско наз-
вание вероятно дава българското Петрица. Тази форма би могла да бъде
обленена по два начина — съпруга на Петър или дъщеря на Петър. Тези
обяснения обаче са неправдоподобии, тъй като тя била съпруга на Сра-
цимир, а не на Петър и по всяка вероятност внучка, а не дъщеря на Пе-
тър. Второ, папата едва ли би назовал своята височайша кореспондентка
по името на нейния съпруг или баща. Остава третото обяснение: Петри-
ца е собствено име, което по-правилно би звучало Петра, възхождащо
към дядото на Иван-Александровата майка, севастократор Петър. Следо-
вателно и тук се натъкваме на същия случай, за който стана дума по-
горе: Кера[ ца] не е собствено име, а обръщение към по-високопоставено
лице, т. е. кера[ ца] Петра (Петрица).
Установяването на името е твърде важно, но все пак то няма решите-
лен характер и не играе ролята на ключ, който би ни разкрил тайните от
биографията на Кера Петрица. Защото нейната биография наистина крие
много тайни или пък съдържа неясни места. Не знаем рождената й дата —
можем само да предполагаме, че тя се е родила към 1280 г.7 Не знаем кога
се е омъжила — можем да допуснем, че това е станало в края на XIII или
самото начало на XIV в.8 Ако не беше една случайност, ние нямаше да
знаем и за кого се е омъжила — в „Синодика” тя е само „Кераца . . .
майката на великия Цар Александър”, а в писмото на папа Бенедикт XII
„деспотица на Крън”. От друга страна, в „Синодика” стой някак си изо-
лиран пасажът: „На деспот Срацимир и на братята му Радослав и Дими-
тър, вечна памет.” Връзката между кера Петрица, деспотица на Крън,
и деспот Срацимир се установява благодарение на Йоан Кантакузин,
който не пропускал да отбележи (за разлика от автора на добавките
в „Синодика”), че цар Иван Александър е син на Срацимир 9.
Благодарение на папа Бенедикт XII знаем, че Кера Петрица била
крънска деспотица. Произходът на деспотското достойнство е ясен
(твърде рядко в българската средновековна история се титулува же-
137
на) — тя е съпруга на деспот Срацимир.. Известно обяснение изисква
словосъчетанието „крънска деспотица” или „деспотица на Крън”. Тук
едва ли е мястото да се спори върху смисъла и съдържанието на понятие-
то деспот — отдавна е изяснено, че както във Византия, така и в други-
те балкански страни то било почетна титла, осигуряваща определено
място в аристократичната или по-точно в дворцовата йерархия, а не функ-
ция10. В случая механично се свързват две неща — деспотското звание
и владението на Крънската облает. Върху Крън е писано достатъчно мно-
го11, но сякаш основното винаги се е изплъзвало: там не бива да се
търсят родовите владения на различии представители на българската
феодална аристокрация. Крън трябва да се разглежда като апанажно вла-
дение, което българските царе са давали на някой от своите най-близки
родственици.
И така, кога Срацимир е получил деспотското достойнство и владе-
нията на Крънския апанаж? Б. Ферянчич само отбелязва Срацимир
между българските деспоти12. Разбира се, категорични сведения в изво-
рите няма, но все пак може да се направи известно предположение.
Като че ли най-лесно е да допуснем, че Срацимир бил въздигнат в сан
деспот от своя шурей цар Михаил III Шишман Асен, т. е. веднага след
1323 г. Това предположение обаче се натьквана едно затруднение: вероят-
но по сыцото време деспотското достойнство получил и Иван Алексан-
дър13. А едва ли ще бъде оправдано да допуснем, че баща и син са полу-
чили един и същ дворцов сан в почти едно и също време. Остава другата
възможност: Срацимир бил удостоен с това най-високо звание от цар
Теодор Светослав, който бил братовчед на неговата съпруга14. Що се от-
нася до апанажното владение, разсъжденията биха могли да вървят по
същия път. За съжаление и тук не можем да бъдем категорични.
Какво друго знаем за Кера Петрица? Може да се допуске, че тя и
деспот Срацимир са живели вКрън и след провъзгласяването на техния
син Иван Александър за български цар. На такива мисли навежда писмо-
то на папа Бенедикт ХП. Пак от това писмо получаваме изненадващата
вест, че тя в неизвестно за нас време приела католическата религия15.
Наред с това писмото, което датира от 1337 г., може да ни служи за си-
гурен terminus post quem за смъртта на Кера Петрица16. Последните й
дни също са обгърнати от неясноти — безспорно тя посрещнала смъртта
като монахиня Теофана, но кога е напускала светския живот и е възприе-
ла „ангелски образ” — непосредствено преди кончината си или по-рано,
за нас остава тайна.
Кера Петрица и деспот Срацимир са имали пет деца — Иван Алек-
сандьр Асен (I, № 33), Йоан Комнин Асен (I, № 34), Михаил (I, № 35),
Елена (I, № 37) и Теодора (I, № 38), а може би и още един син — Дра-
гушин (I, № 36).
'Попруженко. Синодик, § 121, с. 88 (Палаузов препис).
2 И в, Дуйчев. Неиздадено писмо на папа Бенедикт XII до майката иа цар
Иван Александър. - ИБИД, XIV - XV, 1937, 206 - 210.
3 Вж тук, I, № 36.
^Попруженко. Синодик, § 121, с. 88 (Палаузов препис).
5 N i с. G reg-j ХХХУП, 51: III, р. 557;вж тук, I, № 43.
6И в. Дуйчев. Цит. съч., с. 206.
138
? Разбира се, тази дата е условна и се основава на някои заключения относно
биографията на майката на Кера Петрица Na Асенина и нейната баба Теодора (Ан-
на) — вж тук, I, № 21.
8 Най-старият син на Кера Петрица цар Иван Александър Асен е роден в самото
начало на XIV в. Вж тук, I, № 33.
®Can t.,II, 26: II, р. 459;вж подробно, I, № 33.
10 Тук едва ли е необходимо да се обосновава това твърдение. Достатъчно ще
бъде да посочим основното изследване Фер анчий. Деспота, 3 — 26.
11 А т. Попов. Крепостни и укрепителни съоръжения в Крънската среднове
ковна облает. С., 1982, 9 — 28. В това сравнително обстойно изложение нма много
неточности, но там е посочена цялата литература върху историята на Крън.
12 Фер)анчИ11. Деспота, с. 149.
13 Вж тук, I, № 33
14 За роднинските връзкн на Кера Петрица с Теодор Светослав вж: Божи-
лов. Цар Иван Александър, 165 — 166,и тук Приложение II, № 1.
1^Ив. Дуйчев. Цит. съч., с. 208.
16 Ако приемем, че тя се споменава в грамотата на Стефан Душан (вж тук,
I, № 36), то terminus post quem за нейната смърт би трябвало да бъде 1340 г.
№ 29. ИВАН СТЕФАН (1330 - 1331)
Иван Стефан1 е син на цар Михаил III Шишман Асен от първия му
брак с Милутиновата дъщеря Ана2, по всяка вероятност първороден3.
Рождената му дата е неизвестна, но има всички основания да се допуска,
че е роден най-късно в самото начало на четиринадесетото столетие4.
Съмнение върху това твърдение хвърля единствено фактът, че през
краткотрайното си царуване той е споменаван винаги наред с майка си
Ана. Особено смущавашо е твърдението на Кантакузин, че протовестиа-
рият Раксин и логотетьт Филип „въетанали срещу управляващата ги
съпруга на Михаил, която беше леля на крал Стефан (Душан) и я лиши-
ли от властта”15. Но обяснение на това твърдение би могло да се намери:
вероятно Ана е играла голяма роля в управлението на страната, след
като нейният син заел търновския престол.
Иван Стефан след избора на баща му за цар (1323) станал негов
съвладетел. За тази му позиция свидетелствува монетната емисия с изо-
бражениятана башата и сина6. Събитията от 1324 г., т. е. вторият брак
на Михаил Ш Шишман Асен с Теодора , го лишили от престолонаследие-
то. Според някои сръбски извори той бил отстранен от Търново и заедно
с майка си (а вероятно и с братята си?) бил заточен някъде из страната8.
Битката при Велбъжд (28 юли 1330) 9, донесла нещастие за цяла
България, била щастлива за Иван Стефан. Тя поправила горчивата му
съдба, виновен за която бил баща му. Под натиска на победителката
Сърбия и лично на вуйчо му Стефан Урош III Дечански той бил измъкнат
от несигурното положение, в което живеел вече шест години, и бил про-
възгласен за български цар10.
Властвуването на Иван Стефан било твърде краткотрайно, то про-
дължило само седем-осем месеца. Но и тези месеци преминали под
знака на външнополитически и военни несполуки и борби вътре в стра-
ната. Смъртта на цар Михаил показала за сетей път колко нетрайно
било българо-византийското сътрудничество и какво представлявал
всъщност сключеният в края на 1328 или началото на 1329 г. „здрав
139
и вечен мир и съюз”11. Щом научил за гибелта на българския цар, Андро-
ник III решил да се възползува от създадените благоприятни обстоятел-
ства (Кантакузин пише, че той искал да отмъсти за прогонването на
сестра си Теодора от Търново), потеглил на поход срещу България
и без много усилия завзел Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русо-
кастро и Ямбол12.
Тази териториална загуба влошила и без това тежкото положение
в страната и направила царуването на Иван Стефан още по-несигурно.
В Търново още от самого начало на властвуването му се сблъскали
интервенте на две партии: сръбската, оглавявана от Ана и, може би, Бе-
лаур, и привържениците на Асеневата династия, ръководени, макар и не
открито, от деспот Иван Александър13. Резултатът от тези борби е изве-
стен: Сърбия успяла да осигури престола на Иван Стефан, но не успяла
да му помогне да го задьржи. Антисръбските настроения били достатъч-
но силни, за да доведат до открит бунт, който свалил от престола Иван
Стефан и въздигнал за български цар Иван Александър14.
Лишен от царската власт, Иван Стефан заедно с майка си Ана
намерил убежище при вуйчо си Стефан Урош III Дечански15. Настьпила-
та твърде скоро след това промяна в Сърбия (смъртта на Урош III и въз-
шествието на сина му Стефан Душан) и подобряването на отношенията
между България и Сърбия след брака между Иван-Александровата се-
стра Елена и новия еръбски крал принудили Ана и Иван Стефан да на-
пуснат сръбските земи и да потьреят гостоприемството на Дубровник
(1332)16. Трудно е да се огговорина въпроса, докога Иван Стефан е оста-
нал в Дубровник и каква е била неговата по-нататъшна съдба. В документи-
те, с конто разполагаме (1335, 1338, 1340, 1343, 1345, 1346 г.)17, преди
всичко се говори за Ана. Наистина в някои от тях се говори и за ,,sua
familia”18, но не можем да кажем дали през всичките години Иван Сте-
фан е бил край своята майка.
Преди десетина години бе направен опит да се потьреят следите на
Иван Стефан в Албания. Ив. Печев обърна внимание върху един латино-
езичен документ, познат от края на миналото столетие, но останал встра-
ни от интересите на изеледователите19. Въпросният документ е издаден
от управител на Драч и Круя, който се подписал „Stephanus fidelis in
Christo krales (sic) Bulgarorum”, и датира от „mense iunio indictiones XI,
anno ab initio mundi septes millesimo octin. gentesimo quinquagesimo primo”,
t. e. 7851, която авторът на статията коригира на 6851 (=1343) 20. Не мо-
же да се отрече, че този опит е любопитен, но веднага трябва да се каже,
че някои неща смущават. Като оставим настрана трудно обяснимата (за
да не кажем необяснимата!) фраза „felicis memorie Lascarii, avi nostri
et patris nostri et nostris”21, бихме искали да настоим само на един факт:
невероятно звучи подписът на издателя на грамотата и преди всичко не-
говата титла (ако той е български цар, в случая Иван Стефан) — крал
(krales). При всички случаи бихме очаквали „Stephanus fidelis in Christo
imperatores Bulgarorum”. Да приемем, че кралската титла е грешка на
преписвача (иегова грешка е и датата?) или пък се дължи на съзнателна
промяна („krales” — вм. „imperatores”), без да се запознаем с оригинала на
документа,ще бъде трудно. При това положение не можем да възприемем
без резерви мнението, че този документ е издаден от бившия български
цар Иван Стефан22.
140
1 В изворите той е назован по различен начин: 1ШАННЬ СтеПЙНЬ (П о
пруженко. Синодик, § 101, с. 83 — Дринов препис); 1ШДННЪ (Н. М у ш м о в.
Монетите и печатите на българските царе. С., 1924, 103 — 105); ’IgjcIwt?? (Can t.,III,
2: II, р. 19); Стефан (Д аничиЬ. Арх. Данило, 191 — 196, Й. Иванов. Поменици на
българските царе и царици. — В: Й. Ив ано в. Избрани произведения. Т. 1. С., 1982,
с. 146, 148). Основно изследване върху царуването на Иван Стефан: Бурмов.
Шишмановци. II, 246 — 273; История Т. 3, 332 334
2 С a n t., Ill, 2: II, р. 19; Д а н и ч иЪ. Арх. Данило, с. 191.
3 Цитираният в бел 2 пасаж от Кантакузин, в който става дума само за двама
синове на цар Михаил, оставя впечатление, че по-старият е Иван Стефан. Но най-без-
спорио доказателство е факты, че той е бил обявен за съцар на баща си и за престоло-
наследник.
^Мутафчиев. История. Т. 2, с. 242; Бурмов. Шишмановци. II, с. 269;
бел. 34: около тридесетгодишен; Д. П о л ы в я н н ы й. К истории Видинского
деспотства в XIV веке. — В Българско средновековие. Българо-съветски сборник
в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, 96 — 98 (авторът смята,
че в 1330 г. Иван Стефан е бил непълнолетен, тъй като е един от по-младите синове
на цар Михаил, но голяма част от доказателствата му са неубедителни) .
5 С ant., II, 26:1, р. 458.
6 Н. М у ш м о в. Монетите и печатите на българските царе. С., 1924, 103 — 105;
Бурмов. Шишмановци. И,с. 269.
7 Вж тук, I, № 26
8 ДаничиК Арх. Данило, с. 191; П. Н и к о в. История на Византийското
княжество до 1323 г. — ГСУ ИФ, XVHI, 1924,8, с. 91; Бурмов. Шишмановци. I,
с. 240, II, с. 268
9 Вж тук, I, № 26.
^ДаничиЬ Арх. Данило, 195 — 196 (в Търново пристигнали сръбски вел-
можи, придружени от сръбска военна част; тяхната задача била да улеснят възшест-
вието на Иван Стефан [sic]). Вж: Бурмов. Шишмановци. II, с. 268. Григорий
Цамблак е пропускал царуването на Иван Стефан, като е обявил за наследник [ Иван]
Александър (разбира се, бихме могли да допуснем, че той е сбъркал имената?): „[ бъл-
гарите] поставиха Александър, неговия наследник [ на Михаил И. Б.], за цар и си
отидоха в своята страна”. Вж: Житие на Стефан Дечански от Григорий Цамблак,
§ 38: 6, 110 —111. Нито Кантакузин, нито Григора отбелязват царуването на Иван
Стефан. Първият от тях пише, че властта над българите и дворците били предадени
на Ана и децата й: С a n t., II, 21: I, р. 430; вж и бел. 5.
И Вж тук, I, № 26.
12 С a n t., II, 21: I, р. 431; Nic. Greg., IX, 13:1, 457 — 458; Бурмов. Шиш-
мановци.II, с. 271; История. Т. 3, с. 334.
18 Вж тук, I, № 33.
14 Пак там.
15 Бурмов. Шишмановци. II, с. 274.
1® И в. Сакъзов. Стопанските връзки на България с чужбина през XIV в. —
ГСУ ЮФ, XXX, 1935, 35 — 36; П. П е т р о в. Търговските връзки между България
и Дубровник през XIV в. —ИБИД, 25, 1967, 2, с. 112. Документы е от ноември
1336 г. (според Сакъзов от 1335 г. Вж и Б у р м о в. Шишмановци. II, 274 — 275),
но свидетелствува по безспорен начин, че през 1332 (или 1333) българската царица
вече е била в Дубровник.
1 Подробни проучвания у Б у р м о в. Шишмановци. 11,274 — 275.
18 В. Макушев. Итальянские архивы и хранящиеся в них материалы для
славянской истории. СПб., 1871, II, с. 30; Бурмов. Шишмановци. П, с. 274,
бел. 8.
I9 И в. П е ч е в. Грамота на цар Иван Стефан от 1343 г. — Векове, 1975, 2,
64—68.
2 Пак там, 65 — 67.
141
91
Иван Стефан няма никаква връзка с нито един от императорите от фамилия-
та Ласкарис: Теодор I (1204 — 1222), Теодор II (1254 —1258) и Иоан IV (1258 —
1261); той не би могъл да бъде потомък на Мария (дъщеря на Плена Асенина и
Теодор II Ласкарис) и на Константин Тих Асен (няма сведения, че двамата са имели
деца). Съмнителна е и фразата за добрия спомен на „Ласкарис” (ако той е импера-
тор?) в Албания.
22 Неубедителни са разсъжденията на Д. Поливянний (К истории Видинского
деспотства, с. 97) относно времето, когато е издадена грамотата, нейната атрибуция
и достоверност.
№ 30. ШИШМАН
Шишман1, според изричното свидетелство на Кантакузин, е син на
цар Михаил Ш Шишман Асен от първия му брак: „. . . Шишман. . . бе син
на царувалия по-рано над мизите Михаил. Той му бе роден от сестрата
на архонта на трибалите Стефан (Урош III Дечански — И. Б.), която
управляваше Мизия след смъртта му.”2 След преврата през пролетта на
1331 г., довел на власт Иван Александър3, Шишман за разлика от по-
големия си брат и майка си, избягал при скитите (татарите)4. Той живял
там в продължение на десет години и едва през лятото на 1341 г. (след
15 юни)5 се появил в Константинопол. Трудно е да се обясни това дей-
ствие на Шишман. Дали пристигането му в столицата на империята било
резултат от инициативата на византийската дипломация? Или пък самият
той смятал, че смъртта на Андроник III ще прекрати съюзните отношения
между България и Византия, установени с мира в Русо Кастро (юли 1331)6,
и че той би могъл да се възползува от това положение? Сигурно е друго:
пристигането на Шишман в Константинопол, а вероятно и намеренията
му не останали в тайна от Иван Александър: българският цар побързал
да проводи пратеници в престолния град на ромеите, конто поискали от
името на своя господар Шишман да им бъде предаден, тъй като бил
„неговият най-голям враг” (Фс тгоЛеща»rarov avtco )7.Иван Александър при-
помнил договора с Андроник III и предложил на ромеите да изберат
едно от двете възможни решения: или да му предадат Шишман,или да се
готвят за война8.
За последвалите събития разполагаме с подробния и любопитен раз-
каз на Кантакузин. Тъй като въпросът бил от изключително голяма
държавна важност, за неговото решаване бил свикан синклитът, който
заседавал под председателството на патриарх Йоан XIV Калека. Първото
заседание не могло да намери изход от създалото се положение, тъй като
сред присъствуващите се получило разногласие — едни били съгласни
Шишман да бъде предаден на българския цар, а други против. От своя
страна патриархът предложил беглецът да намери убежище в Света Со-
вия9. Намесата на Кантакузин в споровете довела до прекратяване
на заседанието10. На следващото заседание на синклита били поканени
и българските пратеници, конто отново изложили искането на своя цар,
държейки се надменно и високомерно11. По нареждане на императрица
Анна Савойска отговор дал великият доместик Йоан Кантакузин.
Неговата реч имала два основни момента: отказ на Иван-Александровото
искане, който бил мотивиран по следния начин — не подобавало на ромеи
ските императори да предават на неприятелите им онези, конто са потър-
сили убежище при тях. Напротив, всички, конто пристигали като моли-
142
тели, получавали покровителство, подкрепа или някакво друго внима-
ние12. Но Кантакузин не се задоволил само с отказа, но в замяна на
ултиматума, поставен от Иван Александър, той също предявил пред
българското посолство ултимативни искания, а именно: или българският
цар да се откаже от искането си и мирът да бъде запазен, или, ако той
започне пръв война, ромеите ще му отговорят достойно - ще закарат
с кораби Шишман и войска до Видин и ще предизвикат гражданска вой-
на (ксЛ яоХедог IpvwXior йрафартеч одТр), която ще доведе до прогонване-
то на Иван Александър или ще му нанесе големи вреди13. Ако това не
станело, той самият щял да потегли на поход срещу България, разчитай-
ки на Шишман, чиято поява щяла да внесе разцепление сред българите14.
Наред с това Кантакузин заплашил българските пратеници, че срещу
тяхната страна ще бъде изпратен и Умур паша, емирът на Айдин (Мала
Азия)15.
В заключение Кантакузин съобшил на Иван-Александровото посол-
ство, че Шишман няма да бъде предаден, освен това в срок от двадесет
дни българският пар трябвал да избере — война или мир16. Пратеници-
те приели всичко, но помолили за по-голям срок, поне тридесет дни,
тъй като се страхували, че може да не намерят своя владетел в Търно-
во17. След заминаването на посолството от Константинопол Кантакузин
(вероятно с цел да сплаши Иван Александър) започнал да се подготвя
за война18 и изпратил Умур паша с неговата флота към устието на Ду-
нав19.
По-нататьшните действия на Иван Александър са познати само по
разказа на Кантакузин, който едва ли изцяло е достоверен. Българският
цар се отправил на поход, но не нахлул в ромейските предели, а се уста-
новил на лагер край Стилбно (Сливен), който се намирал на границата
между двете страни. Кантакузин (той безспорно е искал да уреди назря-
ващия конфликт, преди да започне гражданската война) проводил пра-
теници в българския лагер, за да научи отговора на поставения преди
месец ултиматум. Иван Александър, след като видял, че не може да спла-
ши ромеите — така поне твърди Кантакузин (или пък бил разтревожен
от действията на Умур), се съгласил на споразумение, подновил догово-
ра, сключен преди години с Андроник III, и се завърнал в Търново20.
Съдбата на Шишман, който останал в Константинопол, е неизвест-
на21. Скоро Византия била обхваната от нова, продължителна граждан-
ска война и забравила за претендента за българския престол.
1 За Шишман вж: L е m е г 1 е. Aydin, р. 136 сл.; Д. А н г е л о в. Въпросът за
политическите емигранти в отношенията межу Византия и средновековна Бълга-
рия. - Античная древность и средние века, 10, 1973, 116 — 123; В о в i 1 о v. Les Bul-
gares, p. 170.
2 C a n t., Ill, 2: П, p. 19.
3 Вж тук, I, № 33.
4 Cant.,Ill, 2:11, 19-20.
5 Кантакузин (Can t., Ill, 2: II, p. 20) изрично казва, че Шишман пристигнал
в Константинопол след смъртта на император Андроник III (15 юни 1341). П. Льо-
мерл (L е merle. Aydin, р. 157,142) отнася пристигането на българското посолство
към юии — юли 1341 г.
° Вж тук, I, №33.
7 С a nt.,III, 2: II, р. 20.
143
8 Пак там, р. 20.
$ Пак там, 20 — 22.
Ю Пак там, 22 — 25.
11 Пак там, Ш, 7: П, р. 52.
12 Пак там, р. 53.
13 Пак там, р. 55.
14 Пак там.
13 Пак там, 55 — 56. За .експедицията на Умур подробно у L е m е г 1 е. Aydin,
р. 136 сл.
1® С a n t., Ill, 7: II, 56 — 57.
I7 Пак там, 57 — 58.
18 Пак там, III, 8. II, р. 58.
1® Lemerl е. Aydin, 137 — 138.
20Cant.,ni, 10:11, р. 69.
21 Вж тук, Приложение II, № 3.
№ 31. МИХАИЛ, ДЕСПОТ
Деспот Михаил е познат само от надписа, съпровождащ изображение-
то му в долния притвор на църквата „Св. Богородица Елеуса” в с. Долна
Каменица1. Не може да се каже, че тази малка църквица с кръстовиден
план (6,20 м х 7,70 м)2 е стояла встрани от вниманието на изследователи-
те.Напротив, твърде честотя е била обект на изучаване, и то в двеосновни
насоки — иконографията и стала на стенописите и отъждествяването на
някой от единадесетте ктиторски портрета3. Веднагатрябва да кажем,
че двете насоки в научното дирене твърде често са се преплитали, а поня-
кога и сливали, тъй като идентафикацията на образите е най-сигурният
начин за датирането на стенописите и значително улеснява тяхното проуч-
ване. Но в случая за нас са важни само образите на деспот Михаил и него-
вата съпруга, поради това вниманието ни ще бъде отправено към тях.
Образите на Михаил и съпругата му се намират в долния притвор на
църквата. Те са представени в три четвърти ръст и са обърната с лице
към зрителя. Михаил е облечен в свободно разтворена дреха, богато
украсена с бисери и извезани двуглави орли. Главата му е увенчана с ко-
рона, обсипана с бисери. Бисерни са и висулките, конто се спускат от
двете страни на лицето. В дясната си ръка държи голям скиптьр, който
завършва с кръст (лабарум)4. В свободното поле между Михаил и съп-
ругата му (тя е изписана от дясната му страна) се чете надпис, днес силно
повреден: Михаиле деспо[ть] вь вЪрень. снь Михаила црЪ5-
Отъждествяването на лицата, споменати в надписа (независимо от
някой очевидни белези), е предизвикало, а и още предизвиква големи
дискусии. Тук едва ли заслужава да разглеждаме подробно всички хипоте-
зи, част от конто са напълно произвол ни: деспот Михаил = цар Михаил Ш
Шишман Асен6; деспот Михаил = Михаил Ангелович7 и др.8Но не можем
да подминем едно становище, което се налага в историографията през
последните петнадесет години. То бе развито за първи път от Е. Коцева9
и възприето с някой изменения от Д. Поливянний!
144
И двамата изследователи тръгват от една и съща отправна точка,
за конто не може да се каже, че не е вярна: деспот Михаил от надписа
е неизвестен от други извори син на цар Михаил III Шишман Асен. Но
предложените отъждествявания с други лица от българската история,
познати под името Михаил, както и curiculum vitae и cursus honorum на
деспот Михаил предизвикват оправдали възражения. Според Е. Коцева
деспот Михаил (от надписа) е идеишчен с цар Михаил Асен (отприписка-
та в Средецкото евангелие, 1328/29 г.)11 и с Михаил великий, княз
Български (второто житие на Гаврил Лесновски)12. С една малка уго-
ворка това мнение бе възприето и от Д. Поливянний13. Едва ли е необ-
ходимо даопровергаваме обстойно отъждествяването на деспот Михаил
с цар Михаил Асен. Това мнение е абсолоютно производно, издава непо-
знаване на проблема и не може да хвърли дори сянка върху убедителната
идентификация на „цар Михаил Асен” с цар Михаил III Асен, предло-
жена преди половин столетие и подкрепена напоследък14.
Малко повече внимание заслужава второто отъждествяване и не
защото е по-убедително, а защото все пак има право на сыдествувание,
докато не бъде отхвърлено. Първото нещо, което заслужава да се отбеле-
жи е, че това житие на Гаврил Лесновски е познато по един-единствен
късен препис от втората половина на XIX в. На второ място сведенията
за въпросния княз Михаил са твърде несигурни — историческите реалии
садеформирании подменени с легендарни мотиви и агиографски топи:
княз Михаил е владетел на самостоятелна държава, която била завладя-
на от „елина” Мавроган (или Мавран), а сетне „наследена” от Йоан
Оливер* 5 дко Михаил Велики, княз български, трябва да бъде отъждест-
вяван с някоя реална историческа личност от XIV в., то тази личност
трябва да се потърси извън българските предели и извън българската
история16.
Не по-убедително е възстановена и кариерата на така изградената
личност на деспот Михаил. Е. Коцева без колебание заявява: „Михаил
деспот като царски син, имащ правото и на титлата княз, се подвизавал
в Западна България и Видинското деспотство най-много до 1341 —
1345 г., в който период се появяват Йоан Оливер и Иван Срацимир’.’17
Д. Поливянний отиде още по-далеч, като се опита да установи точната
хронология на Михаиловото властвуване във „Видинското деспотство”
(sic). Според него деспот Михаил се появил във Видин към 1332 г. и
останал владетел на града до 1341 г.18 Мнението на Е. Коцева почива
единствено на неприемливата идентификация на деспот Михаил с Михаил
великий, княз Български. Становището на Д. Поливянний пък е подкре-
пено с неправилен анализ на положението в семейството на Михаил III
Шишман Асен и политического състояние на България след възшествието
на цар Иван Александър19.
И така, кой е деспот Михаил от надписа в Долна Каменица? Запазе-
ният текст, колкото и да е недостатъчен, все пак посочва пътя, който
трябва да бъде следван: личността на деспота не може да се откъсва
от личността на бащата. А тъй като Михаил цар може да бъде само Ми-
хайл III Шишман Асен20, то деспот Михаил е непознат от други извори
син на този български владетел21. Какво може да се каже за неговата
съдба? Деспотското му достойнство ни навежда на мисълта, че Михаил
е бил може би (?) вторият син на Михаил Шишман Асен. Първородният
Иван Стефан е бил провъзгласен за съвладетел, за съцар, а вторият —
10 Фамилията на Асеневци. . .
145
Михаил, според византийската практика22 бил удостоен с това най-ви-
соко дворцово звание и получил като апанажно владение Видин. Има
всички основания да се допуске, че семейната трагедия в 1324 г.23 не е
подминала и него: вероятно той бил лишен от наскоро получения апанаж
и заедно с майка си и братята си изпратен на заточение. Трудно е да се
каже дали Михаил е доживял до реставрацията в 1330 г. Обстоятелството,
че със събитията около преврата в Търново (пролетта на 1331)24 са евър-
зани Ана и двамата йсинове — Иван Стефан и Шишман25,може би под-
сказва, че Михаил вече не е бил сред живите.
Както отбелязахме в самото начало, вдясно от деспот Михаил
е изписана неговата съпруга26. Отъждествяването на деспотицата
при това състояние на надписа27, също не е безспорно Сякаш произвол-
ните мнения тук са още повече, отколкото при деспот Михаил. Така на-
пример В. Петкович28 уверено приема, че портретьт е на „Елена, дъщеря
на деспот Петър” (ас). Л. Мавродинова29 уточнява, че става дума „за
деспот Петър, зет на Иван Асен П”. Както подминаваме сигурността
на разчитането (освен Петкович никой друг не е видял името Елена)
и факта, че Петър, зетят на цар Иван Асен П,е бил севастократор, а не
деспот, бихме искали да обърнем внимание на едно обстоятелство:
една дъщеря на Теодора (Анна) и севастократор Петър би трябвало
да е родена през 60-те — най-късно (?) през 70-те години на ХШ в. и в
никакъв случай не би могла да бъде съпруга на един син на Михаил III
Шишман Асен, роден в началото на четиринадесетото столетие30.
Д. Панайотова31 приема, че женската фигура край деспот Михаил
(според нея безспорно син на цар Михаил III Шишман Асен)32 пред-
ставя Милутиновата дъщеря Ана, съпруга на цар Михаил. Не знаем на
какво се дължи това опущение на авторката, но то е очевидно: изобразе-
ните липа са семейна двойка — деспот Михаил и деспотица Na. Ако това
беше образ на Ана, титлата би трябвало да бъде царица.
В заключение трябва да отбележим, че състоянието на надписа
не позволява каквото и да било отъждествяване на деспотицата Na.
1 С. Долна Каменица се намира североизточно от град Ниш, на около 13 км не-
точно от Княжевац. Църквата е разположена в самото село на площада, на терен.из-
дигнат над р. Тимок.
2 По своя план църквата „Св. Богородица” в Долна Каменица наподобява
църквите в Бобошево, Сапарева баня, Бояна и др. Вж: Л. Мавродинова. Цър-
квата в Долна Каменица. Стенописи от времето на Михаил Шишман. С., 1969, е. 6.
3 М. Б о р о в и Ь-Л> убинковиЬ, Р. ДубинковиК Црква у Дон?о]
Каменици. — Старин ар, н. с. I, Београд, 1950, 53 — 85; М. Г е цйЪ. Око цркве у
Дон>о) Каменици. — Исторически гласник, 3 — 4, Београд, 1951, 87 — 93; Л. М а в ро-
ди н о в а. Църквата в Долна Каменица; Е. К о ц е в'а. Някои особености на надпи-
сите в църквата „Св. Богородица” в с. Долна Каменица. — Известия на института за
изкуствознание, XIV, 1970, 233 — 249; D. Panajotova. Les Portraits des donateurs
et 1'omament sur les fresques de I’Eglise de Dolna Kamenica. — Byz. Bulg., 4,1973, 275 —
294. За отъждествяването на деспот Михаил освен посочените по-горе работа вж у
OepjaHMHh, Деспоти, 149 — 150.
4 Л. Мавродинова. Църквата в Долна Каменица, фиг. 17,18 и 19.
5 Текстът на надписа у Л. Мавр ди но в а. Църквата в Долна Каменица,
с. 6;. D. Р a n a j о t о v а. Цит. съч., р. 279; ФеруанчиЪ. Деспот, с. 149. Основно
изследване на надписа у Е. К о ц е. в а. Цит. съч., с. 235 и сл. (у нея царската титла
на Михаил неправилно е разчетена като ЦЪ ) .
6 П. Н и к о в. Образи на видинския княз Михаил Шишман и на семейството
му. —ИБИД, II, 1924, 77 — 89. Критика уФер^аичи!). Деспоти, с. 149.
146
7 Тази хипотеза е изложена най-обстойно уМ.ЪоровиЬ — ГЬубинковиЬ,
Р ЛубинковиЪ Цит съч., 33 — 85. Критика у Фер)анчий. Деспота, с. 150.
8 Б. Ферянчич, след като приема иай-вероятно хипотезата, спопед която деспот
Михаил е син на цар Михаил III Шишман Асен, изненадващо пише: „Може би в лич-
ността на този втори син на цар Иван Александър (Михаил Асен И. Б.) трябва да се
търси Михаил от надписа в Долно-Каменската църква”(Ф е р j а н ч и h. Деспота,
с. 150) . Югославският учен не посочва за кой Михаил от надписа става дума —деспота
или царя. Но фактьт, че се предлага неговото отъждествяване с Михаил Асен (I,
№ 39), ни насочва към Михаила . На това мнение веднага бихме възразили,
като отбележим, че Иван-Александровият син Михаил Асен не би могъл да се отъж-
дестви с „Цар Михаил” от надписа, тъй като разполагаме с категорично сведение,
според което той не е имал деца (вж тук, I, № 39), т. е. деспот Михаил не може да бъ-
де негов син.
^Е.Коцева. Цит. съч., 247 — 248.
Д. По л ыв янный. К истории Видинского деспотства в XIV века. — В:
Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината
на проф. Ив Дуйчев. С., 1980, 94 — 98.
•11 Г. АИльинский. Запись в Средецком евангелии 1329 г. — ИБИД, XI —
ХП, 1931 - 1932, с. 121; Дуйчев. СБК, II, с. 68
12 Ив ано в. БСМ2, 398 —399.
13 Д. П о л ы в я н н ы й. Цит. съч., 94—95. След като допуска, че атрибуцията
на Г. А. Ильинский и Ив Дуйчев (цар Михаил Асен — цар Михаил III Шишман Асен)
е по-приемлива, добавя: „Хотя дать точный ответ на данный вопрос в данное время
не представляется возможным” (?) .
14 Основна пречка за идентификацията на цар Михаил Асен от Средецкото
евангелие с цар Михаил III Шишман Асен, въпреки че такива опита ие са правени —
е фамилното име. По същото съображение никои изследователи оспорваха и атрибу-
цията на Врачанския надпис, печата с легенда „Михаил Асен” и др. Всички тези съмне-
ния са неоснователни. Цар Михаил III Шишман е имал право на фамилното име А сен
и го използувал. Вж. Подробно уБожилов. Цар Иван Александър, 170 — 171;
Приложение П, № 1.
15 и в а н о в. БСМ2, с. 399.
1® Единственото лице, което би могло да се свърже с „Михаил Велики, княз
Български”, е първородният син на цар Иван III Асен, Михаил Асен (II, № 4).
I7 Е. К о ц е в а. Цит. съч., с. 248.
1® Д.П о л ы в я н н ы й. Цит. съч., с. 96.
1® През лятото на 1341 г. във Видин все още е имало привърженици на Белаур
и на неговия бунт от 1331 г., така поне твърди Кантакузин (Can t.,III, 7: II, р. 55;
вж тук, I, № 30) . Трудно е да приемем това твърдение, ако там в продължение на
десет години е властвувал деспот Михаил, верен на цар Иван Александър. По всяка
вероятност през 1331 1332 г. Иван Александър е потушил метежа на вуйчо си,
усмирил е разбунтувалите се територии и за да предотврати подобно движение,
е ликвидирал Видинския апанаж за около десет години. Едва през петдесетте години
на XIV в. тези земи, оформени пак като апанаж, са били дадени на Иван Срацимир
Не бива да се забравя и нешо друго: ожесточеиието, с което Иван Александър пре-
следвал всички сииове на Михаил III Шишман Асен (примерът с Шишман в 1341 г.
е красноречив). При това положение е немислимо той да остави под контрола на един
от своите братовчеди, потенциален претендент за престола (1), традиционния апанаж
на Шишмановци.
. 2® Цар Михаил в никакъв случай не би могъл да бъде цар Михаил II А сен (1246 —
1256), който не е имал или поне нямаме сведения да е имал деца.
,21 Н.Мавродин о в. Старобългарскатаживопис.С., 1946, с. 166; Бурмов.
Шишмановци. I, с. 240, бел. 145; Ф е р j а н ч и 1). Деспота, с. 150; Л.Мавроди-
н о в а. Църквата в Долна Каменица, с 19; Е. К о ц е в а. Цит. съч., с. 247; D. Р a n a j о-
t о v а. . Цит. съч., р. 277; Д.П олывянный Цит. съч., с. 94 сл.
22 Първородният син е наследявал престола с титлата оир0силХеУС(съцар),аоста-
налите са получавали деспотско достойнство. Цар Михаил III е единственият българ-
ски владетел, който се е ръководел от тази византайска практика.
147
23 Вторият брак на Михаил III. Вж тук, I, № 26.
24 Вж тук, I, № 33.
25 Cant.,III, 2: 11,19-20.
26 Л.Мав р о д и нов а. Църквата в Долна Каманина, фиг. 17 и 19.
27 D. Panajotova. Цит. съч., 278 — 279.
28 В. П е т к о в и h. Преглед црквених споменика кроз повесницу српског
народа. Београд, 1950 (Српска Академ)а Наука—Посебна издана, кн. CLVII), с.’ 142.
29 Л.Мав ро динова. Църквата в Долна Каманина, с. 19.
30 Самият Михаил III Шишман Асен е бил потомък на Теодора (Анна) и сева-’
стократор Петър;Вж тук, I, № 26.
31 D. Р a n a j о t о v а. Цит. съч., 278 — 279.
32 Пак там, р. 277.
№ 32. ЛЮДОВИК
С един документ от 1339 г. неаполитанският крал Роберт (1309 —
1343) дава месечна издръжка на „Lodoyco fillo incliti imperatoris Bulga-
riae nepoti nostro carissimo”1. Личността на Людовик (тя не е отбягнала
от вниманието на Дюканж) е предизвикала доста спорове2. Веднага
трябва да кажем, че тези спорове едва ли са оправ дани, тъй като в тяхна-
та основа е залегнал един погрешен момент: отъждествяване на Людовик
с друга известна от българската история личност. Би могло да се каже,
че вече са изчерпани всички възможности: този български царски син
и племенник на неаполитанския крал е идентифициран с всичките синове
на цар Михаил III Шишман Асен — Иван Стефан, Шишман и Михаил3,
с неизвестния по име български цар, жиеял в Дубровник и после в Ита-
лия през 60-те години на XIV в.4 Най-сетне някои изследователи са склон-
ни да го приемат за син на Иван Стефан5.
Каква информация можем да извлечем, след като отхвърлим нико-
му ненужните отьждествявания, от цитирания по-горе документ на крал
Роберт? Първо, Людовик е „filio imperatoris Bulgariae”. Този български
цар би могъл да бъде по-скоро Михаил III, отколкото Иван Стефан.
Второ, един български царски син би могъл да бъде племенник на крал
от Анжуйската неаполитанска династия само по женска линия. Тази сле-
да ни насочва към Ана6, съпруга на цар Михаил III (при положение,
че не знаем дали Иван Стефан е бил женен и коя е била съпругата му).
По-реално ще бъде да приемем, че той е бил неин син, отколкото внук.
Следователно можем да допуснем, че Людовик е неизвестен от другаде
син на цар Михаил III Шишман Асен и Ана. Вероятно той е напуснал Бъл-
гария през пролетта на 1331 г. и след като пребивавал в Сърбия и Дубов-
ник (?), се добрал до Неапол. По-нататьшната му съдба е неизвестна.
1 В. Макушев. История болгар в труде К. Иречека. — ЖМНПр, CXCVII,
1878, 64 65; М. Д р и н о в. Избрани съчинения. Т. I. С., 1971, 134 — 135; Б у р -
м о в. Шишмановци. II, с. 257, бел. 28.
2 Подробно у Б у р м о в. Шишмановци. II, 276 — 278.
3 Пак там.
4 Monumenta spectantia historiam slavorum meridionalium. T. 27. Zagrabiae, 1895,
156 — 158; И p e ч e к. История на българите, 346 — 347.
148
5 Б у р м о в. Шишмановци. II, 277 — 278; Ив.Печев. Грамота на цар Иван
Стефан от 1343 г. — Векове, 1975, 2, с. 65.
6 Ана е била внучка на сръбската кралица Елена, француэойка по произход,
роднина на неаполитанските Анжуйци.
№ 33. ИВАН АЛЕКСАНДЪР АСЕН (1331 — 1371)
Иван Александър Асен1 (още Иван Александър, Иван Асен или само
Александър) 2 е най-старият син на деспот Срацимир и деспотица Кера
Петрица (I, № 28). Разбира се,преки доказателства за подобно твърдение
липсват, но редица съображения го правят напълно правдоподобно3.
Дълги години българската историография, а след нея и чужда та историо-
пис приемаше.че той ' най-изявеният представител на последната българ-
ска средновековна династия — Шишмановци Мал кото извории свидетел-
ства (трябва да се признае, недостатьчни и неясни), конто сочат принад-
лежността на Иван Александър към Асеневата фамилия, се разглеждаха
Като несръчен опит на средновековните книжовници да поласкаят този
български владетел или в най-добрия случай да установят)макар и фор-
мално,легитимна връзка с най -прочу та та царств уваща фамилия на Второ-
го царство. Наред с това трябва ца се отбележи и още нещо, а именно:
дълго време не съществуваше (колкого и да е учудващо) елементарен
опит за проучване на родословието на Иван Александър Асен4. Оправда-
ние за тази очевидна липса на интерес едва ли би могло да се намери.
Защото едно задълбочено изследване показва, че изворите за произхо-
да на Иван Александър не са никак малобройни и (което е не по-малко
важно) те са от различен произход, характер и форма, и това позволява»
както тяхното съпоставяне, така и тяхното контролиране. Изводът от
това изследване е недвусмислен: Иван Александър е потомък на Асене-
вата фамилия5.
Ако трябва да представим една по-богата картина на неговото ро-
дословно дърво, то тя ще има следния вид: чрез майка си Кера Петрица
той е потомък на Асеневци, т. е. правнук на Теодора-Анна (I, № 21).
Това родство го свързва,макар и с твърде тънка и дълга нишка, с послед-
ний български владетел от Първото царство Иван Владислав (1015 —
1018)6. В същото време той е в родствени връзки и с Тертеровата дина-
стия — майка му Кера Петрица е втора братовчедка на Айна Тертер
(родена от втория брак на Георги I Тертер с дъщерята на Мицо) и,разби-
ра се, на Теодор Светослав7. При това положение Иван Александър Асен
е бил племенник на Теодор Светослав и трети братовчед на Георги II
Тертер. Или както е казал незнайният книжовник: „ . . . [ произхожда]
от две страни от царско коляно.”8 Но родословните връзки на Иван
Александър не прекъсват тук. Като Асеневец той бил в родствени отно-
шения с император Йоан VI Кантакузин, тъй като е t^dfieX^oc на неговата
съпруга Ирина (II, № 17), ив същото време с император Йоан V Палеолог,
тъй като е деТоч на съпругата му Елена®.
Струва ни се, че този кратък преглед на генеологията на Иван
Александър Асен е достатъчен да ни убеди в няколко неща. Първо,
от българските царе през Второго царство той не е бил в роднински отно-
шения само с цар Смилец (1291 — 1298) и неговия син Йоан IV10, второ,
така представените връзки го характеризират като царствуваща личност
149
с най-старинен произход, с най-благородно потекло, с най-легитимни
права върху българския престол. Всичко това (без съмнение) му оси-
гурявало изключителни позиции в българското общество през четирина-
десетото столетие. И ако това положение, подробно и добре аргументира-
но, съвременната наука разкрива едва сега, то за писателите от XIV в.
не било тайна: както царската канцелария, така и незнайните за нас
книжовници са го използували като идеологическо оръжие (Зографска
грамота, Рилска грамота, грамота за манастира „Св. Никола” при Месем-
врия, приписката в Манасиевата летопис, Родословною дърво в Матей-
че11).
Както вече казах, Иван Александър Асен е син на Кера Петрица
и деспот Срацимир. За щастие разпокъсаната иначе изворова база ни е
съхранила три категорични известия, от конто само едно е от български
произход (Бориловият „Синодик”): „Кердцм багоуьстмвЪм деспотпцп
иатерм Велпкааго црЪ1шанна ДлеЗандра”.12 Папа Бенедикт XII също не
е пропускал да отбележи, че неговата кореспондентка е майка на българ-
ския цар: „. . . magnificum virum Alexandrum regem Bulgariae, natum tu-
um. . .”13 От друга страна,Йоан Кантакузин е този, който сочи деспот
Срацимир като баща на Иван Апександър Асен: „тог &6e\<pi&ovv tov
TtpofiafiaaiXevKOTOC Mtx<w?X, ’AXe^avdpov tov ^TpeanT^ipfipov ’aiteSet£av
fiaoiXea lavT&v"1*.
Наред с това изворите ни дават представа и за други близки родстве-
ници на Иван Александър Асен. От майчина страна той.е имал двама вуй-
човци — цар Михаил III Асен Шишман15 и Белаур16. Откъм бащината му
страна са известии двама чичовии — Радослав и Димитьр, конто „Си-
нодикът” сочи като братя на деспот Срацимир17. Остава неизяснена
позицията на Самуил .ктитора на месемврийската икона ,,Св. Богородица”,
който в два от надписите се нарича „б irepiiro&rjTos к al yvfjotos defos и <5
itpdyovo<; Яейк” на българския цар18.
Рождената година на Иван Александър Асен, както и на повечето
от Асеневци, е неизвестна. Все пак някои косвени данни ни насочват
към самата зора на четиринадесетото столетие. Кои са те? Имаме основа-
ния да допускаме, че сватбата на родителите му е станала към 1300 г.
От друга страна, към 1323 г. той вече имал един син и бил поне двадесе-
тина го лишен (струва ни се невероятно да се е оженил на 15— 16-годишна
възраст). Изображенията, конто притежаваме, също ни насочват към та-
зи дата. В миниатюрите на Манасиевата летопис — Cod. Vat. Slav. II (ter-
minus ante quem: 1344 — 1345) той e представен като мъж, който вече
е навлязъл в петото десетилетие на живота си19. Значително по-стар
е той в миниатюрите от Четвероевангелието от 1355 — 1356 г. (ВМ. Add.
39627)20.
Каква е била съдбата му преди възшествието на българския престол
в 1331 г.? Навремето Ю. Трифонов направи опит да събере оскъдните дан-
ни, с конто разполагаме, и да представи младите години от живота на
Иван Александър Асен. Струва ни се, че този опит трябва да бъде продъл-
жен и задълбочен. Два са основните извори, конто биха могли да ни
предложат някакви сведения: т. нар. Ловешки сборник и „Законникът”
на Стефан Душан. От първия извор откриваме две неща: Иван Алексан-
дър Асен имал най-високото двориово достойнство деспот и бил владе-
тел на Ловеч и околните земи. Можем да се съгласим с Б. Ферянчич,
че той получил званието от своя вуйчо цар Михаил III Шишман Асен2!.
150
Към това бихме добавили, че Иван Александър дължи апанажНото владе-
ние в Ловеч също на своя вуйчо. Няма съмнение, че към края на царува-
нето на Михаил III Шишман Асен той вече е бил един от най-първите хора
в царството — в „Законника” на Стефан Душан е споменат като участник
в злощастната битка при Велбъжд (28 юли 1330), заедно с българския
цар и неговия брат Белаур22. Но няма съмнение, че Иван Александър е
заемал подобна позиция още в началото на двадесетте години на XIV в.
За това свидетелствува дипломатическият брак с Теодора, дъщеря на
влашкия воевода Йоан Александър Басараб23.
Тези позиции на Иван Александър (един от първите люде в страна-
та) , постигнати благодарение на стремителната кариера и на благородно-
го потекло, го сочат като единствения и най-сигурен кандидат за българ-
ския престол. А положението в България през краткотрайното властву-
ване на Иван Стефан било такова, че промяната била желана и очаквана.
Българското болярство не можело да понесе униженията от злополучната
битка при Велбъжд и последвалото засилено сръбско влияние в България
(за първи път в историята на страната!) и търсело изход, който би извел
държавата от започналата в 1330 г. криза. През пролетта на 1331 г., как-
то съобщава Кантакузин, протовестиарият Раксин илоготетът Филип пове-
ли на борба онази част от българската аристокрация, която била недоволна
от господството на сръбската партия. Царицата-майка Ана (Неда) и Иван
Стефан били принудени да напуснат страната и да се приютят при Стефан
Душан. След това лесно убедили останалите „динати” да изберет за цар
Иван Александър24.
Така представя събитията Йоан Кантакузин. Той е един от основните
автори, от конто черпим сведения за Иван*Александрове™ царуване,
и трудно бихме могли да го пренебрегнем или да не му окажем доверие.
И все пак неговият разказ сякаш буди съмнение в една точка: пасивната
роля на Иван Александър. Дали Кантакузин не е бил достатъчно осведо*
мен или пък съзнателно премълчава, не е важно. Но струна ми се, че е
напълно възможно да допуснем малко по-друг ход на събитията в Тър-
ново през пролетта на 1331 г., а именно: Иван Александър е бил човекът,
който организирал свалянето на Иван Стефан и прогонването на проеръб-
ските елементи, но през цялото време бил в сянка, изтласквайки на
преден план поменатите по-горе боляри Филип и Раксин24а.
Иван Александър Асен бил провъзгласен за цар в труден за дьржава-
та и народа момент. Над България била надвиснала заплаха от две стра-
ни — откъм традиционния противник Византия (Андроник III не се
поколебал да наруши договора с Михаил III Шишман Асен и завладял
някой български градове в югоизточната част на полуострова25) и от
страна на Сърбия, която постепенно се превръщала в първа сила на Бал-
каните. Новият цар трябвало да прояви голямо умение, държавнически
качества, политическа прозорливост и далновидност, за да намери пра-
вилния път в сложната международна обстановка. Положението било
такова, че неговите първи стьпки не закъснели.
Тези първи стьпки били направени на международного поле. Това,
разбира се, не означава, че Иван Александър не обръщал внимание на
вътрешното положение или че сръбската партия била окончателно
ликвидирана — знаем, че Белаур, укрепил се във Видин (вероятно насле-
дил. или по-точно получил апанажа след 1324 г.), се противопоставил на
племенника си, но по всяка вероятност Иван Александър твърде бързо
151
се справил със своя вуйчо или поне неутрализирал за момент бунта26.
Така че ръцете му били развързани. Въпросът бил: накъде трябва да се
насочат първите усилия — срещу Византия или срещу Сърбия. Действията
на Андроник Ш Палеолог били традиционни и не криели по-нататъшна
изненада. Затова пък позицията на Сърбия, окрилена от победата при
Велбъжд,била опасна. При това състояние бихме очаквали Иван Алексан-
дър да насочи своя поглед (поне на първо време) към западния си съсед.
Но новият български цар добре се ориентирал и преценил, че Сърбия
за момента е парализирана от събитията. евързани с възкачването на
Стефан Душан на бащиния му престол27, и трудно би могла да предприе-
ме действия в защита на своите интереси в България. И Иван Алексан-
дър съвсем основателно решил, че Византия е вратьт, с който ще трябва
да се справи в самото начало.
Ето защо твърде скоро след като поел върховната власт в ръцете
си28, Иван Александър потеглил с достатъчна войска къмЮгоизточна
Тракия. Българите без особени усилия си възвърнали градовете, конто
предната година били завладени от Андроник III Палеолог — Ямбол,
Ктения, Русокастоо, Айтос, Анхиало. Във византийска власт останала
само Месемврия2®. Андроник Ш не забавил отговора си — той бързо се
насочил към току-що отвоюваните български земи и се установил на
лагер край Русокастро. По същото време Иван Александър се намирал
край Айтос. И цвете страни проявили нерешителност, която не им позво-
лила да влезнат в решително сражение. Започналите преговори за мир
били много трудни, но все пак на 17 юли 1331 г. се стигнало до споразу-
мение. Същата вечер обаче Иван Александър получил помощ (пристигнал
отряд татари) и решил, че е настьпил момента да уреди отношенията си
с Византия чрез една изненадваща битка. На следния ден (18 юли) бълга-
рите разгромили византийската армия и Иван Александър от позицията
на победител се опитал да наложи своите условия за мир, сред конто най-
важно било предложеното споразумение за брак между неговия първо-
роден син Михаил Асен и дъщерята на Андроник Ш Мария (Ирина) 30.
Важна роля в трудните преговори изиграл един от приближените на
византийския император и в същото време деТЬ<: на българския цар,
Теодор Синадин31. Накрая споразумението било постигнато, бракът бил
насрочен за по-късно време (Михаил и Мария били съвсем малки), два-
мата владетели седнали на една трапеза, след което се разделили с надеж-
да за по-продължителен мир32.
Безспорно първата външнополитическа изява на Иван Александър
Асен била сполучлива. Наистина той не отишъл по-далеч от възвръщането
на наскоро загубените български територии, но постигнатото споразу-
мение с Андроник III (преди всичко сродяването на двата царствуващи
дома) било добра предпоставка за бъдещите отношения с империята.
В същото време тази сполука повишила авторитета на новия български
цар и затвърдила неговите позиции в страната. След отстраняването на
сръбското влияние в България и потушаването на движението на Белаур
(отглас от това намираме в „Песнивеца” от 1337)33 на Иван Александър
оставало да уреди отношенията си със самата Сърбия. Българският цар
се справил с лекота и с тази задача: през пролетта на 1332 г. неговата
сестра Елена се омъжила за новия сръбски крал Стефан Душан34 и този
брачен съюз възстановил добрите отношения между даете съседни стра-
ни. Но тази постьпка на Иван Александър, може би необходима в момен-
152
та, в крайна сметка се оказала недостагьчно прозорлива и българската
държава трябвало да плати висока цена за мира със Сърбия35.
И така, само една година след възшествието си Иван Александър
Асен държал здраво властта в България, сполучил да заличи прясната
рана (завоеванията на Андроник III през 1330), бил в роднински и прия-
теле ки отношения с византийския император, сръбския крал и влашкия
воевода. Мир царял вътре в страната и извън границите на България.
За един владетел, който нямал по-големи политически амбиции и чиято
основна цел била запазването на това, което притежавал^ положението
наистина било блестящо — поне такова ни го представя с разточителните
си похвали неизвестният за нас преписвач на „Песнивеца” от 1337 г.36
Към средата на това мирно десетилетие Иван Александър решил
да напомни на своя бъдещ сват, че вече е време да се осъществи замисле-
ниятв 1331 г. брак на Михаил Асен (вече съцар на баща си)37 и Мария
(Ирина), дъщеря на византийския василевс. Царската сватба станала
през есента на 1338 или пролетта на 1339 г.36
Само две години по-късно събитията във византийската столица
сложили край на десетгодишния мир между България и империята.
На 15 юни 1341 г. починал император Андроник III Палеолог. Веднага
след неговата кончина в Константинопол пристигнал (след като преби-
вавал дълго време при татарите) Шишман един от синовете на Михаил
III Шишман Асен. Трудно е да се каже дали тази поява е случайна,или пък
била предизвикана от смъртта на византийския василевс, обвързан лично
и държавно с българския цар. Факт е, че присъствието на Шишман в Кон-
стантинопол довело до първите смущения в отношенията между двете
страни. Иван Александър виждал в лицето на своя братовчед потенциален
претендент за престола. От друга страна,византийските управляващи сре-
ди съзнавали добре, че имат в ръцете си средство, с което могат да оказ-
ват давление върху българския владетел. Известно е как приключил
този инцидент — Иван Александър бил принуден да отстъпи и да остави
това оръжие на разположение на Константинопол39.
Но твърде скоро събитията във византийската столица взели такъв
обрат, че въпросът за Шишман бил забравен и възможният претендент
не се появил повече в българо-византийските отношения. Смъртта на
Андроник III била удобен повод за най-остра проява на противоречията
във византийского общество. Изява, взела формата на нова гражданска
война. Провъзгласяването на Йоан Кантакузин за василевс и конфликтьт
в империята били събития, чийто отзвук тутакси надхвърлил границите
на Византия и привлякъл вниманието както на България, така и на Сър-
бия. И Иван Александър, и Стефан Душан правилно преценили, че е до-
шъл моментът да се намесят във вътрешните дела на Византия и да се
опитат да извлекат полза за себе си. Двамата използували различии
пътища и средства за постигане на собствените си цели.
На първо време Иван Александър заел изчаквателна позиция:
безспорно той искал да си изясни силите и намеренията на двете страни,
да открие слабите им места и едва тогава да действува. И наистина
сред привържениците на малолетния император Йоан V Палеолог, огла-
вявани от Алексий Апокавк, се очертала групировка, която предпочи-
тала да премине на страната на българския цар, вместо да се подчини
на претендента Йоан Кантакузин40. Вероятно съблазнен от слуховете
за подобии настроения в средите на византийската аристокрация и освен
153
това повикан от ,.народа на Адрианопол”, Иван Александър решил,
че е дошъл моменгьт да премине границата на империята и да сложи
ръка на част от византийската територия в Тракия. Но намеренията му
не могли да бъдат осъществени: архонтите на Адрианопол заявили, че
са го поникали като съюзник, но не и за господар. Българският цар ре-
шил да заличи първоначалната си несполука.като се отправил към Димо-
тика срещу узурпатора Йоан Кантакузин. За съжаление и този му
опит не дал положителен резултат. Той се видял принуден да сключи
мир с претендента за византийския престол и да се завърне без каквито
и да било придобивки в Търново (зимата на 1341 — 1342)41.
Тези първи действия на Иван Александър били сторени по схема,
която била характерна за цялостната му политика спрямо Византия
по време на гражданската война: изчакване, което твърде много прили-
чало на нерешителност, колебание, недобре преценена намеса и след това
оттегляне без особени резултати. Всичко това недвусмислено говори
за липсата на цялостен и което е по-важно, правилен подход към поли-
тическата картина на Балканския полуостров. И наистина последвалите
събития подкрепят по убедителен начин това твърдение.
Почти цялата 1342 г. преминала в бездействие. Само едно съобщение
на Кантакузин за посещение на Елена, съпругата на Стефан Душан,в Тър-
ново подсказва за опит за съгласуване на действията на българския цар
и неговия зет42. Но съдържанието на водените разговори остава тайна
за нас. Едва през зимата на 1342 — 1343 г. Иван Александър решил
отново да действува по-активно. Но и този път инициативата не била ие-
гова. В Търново дошли пратеници на съпругата на Йоан Кантакузин
Ирина Асенина, която в отсъствието на съпруга си (той действувал съв-
местно със Стефан Душан в Македония)43 управлявала основната твър-
дина на претендента в Тракия — Димотика. Пратениците предложили
на българския цар договор, според който той трябвало да защити Димо-
тика от надвисналата заплаха от страна на Анна Савой ска и Алексий
Апокавк. Както съобщава Кантакузин, и двете страни, сключвайки спо-
разумението, съвсем не били искрени: ромеите искали с българска по-
мощ да отстранят опасността, идваща от законната власт в Константино-
пол, а българският цар желаел да се възползува от създаденото положе-
ние, за да овладев Димотика44. Иван Александър веднага пристьпил към
изпълнението на това си намерение. Преди всичко той искал да задържи
с помощта на сръбския крал Йоан Кантакузин далеч от Димотика и по
този начин да принуди Ирина да му предаде града, спазвайки включения
договор. За съжаление ромеите не се поддали на този натиск, а Иван
Александър не сторил нищо повече, за да превземе града със сила. В съ-
щото време Ирина намерила изход от създалото се положение: нейният
брат Мануил Асен заминал да дири помощ при Умур паша, господаря
на Смирна. Турците се отзовали на призива и скоро флотата им, която
се състояла от 380 кораба, акустирала в устието на Марица. Това прину-
дило Иван Александър отново да се завърне в Търново, без да е постиг-
нал някакъв успех45.
През 1344 г. Иван Александър най-сетне успял да получи това,
което не му се отдало да постигне през изминалите две години: териториал-
ни придобивки за сметка на Византия. До тази сполука се стигнало след
значителна промяна в гражданската война наимперията: претендентът Йоан
Кантакузин успял да укрепи положението си и да овладев голяма част
154
от Тракия, заплашвайки подстьпите към Константинопол. Тази опасност
принудила императрицата майка Анна Савойска да се обърне за по-
мощ към българския цар. В замяна Иван Александър поискал „градовете
край Станимака и Целина”, общо девет: Целина, Кричим, Перущица,
Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник46. В Кон-
стантинопол се съгласили на драго сърце с това искане, тъй като въпрос-
ните градове всеки момент можели да минат под властта на Йоан Канта-
кузин. Освен това приближените на императрицата смятали, че българ-
ският цар лесно можел да бъде убеден да воюва на тяхна страна, тъй като
турците, съюзници на Йоан Кантакузин, вече опустошавали и българскитё
предели47. Постигнал своето, Иван Александър не бързал да изпълни
поетото обещание. Той заявил, че ще се намеси в конфликта едва след
като турците напуснат Балканский полуостров. И наистина малко по-
късно българските войски се появили край Стилбно48, но този поход
по-скоро бил една демонстрация, отколкото сериозна военна експе-
диция.
Иван Александър и този път нямал сериозно намерение да се на-
месва решително в гражданската война в империята. Верен на избраната
политическа линия и военна стратегия, той отново стоял встрани от важ-
ните събития. А те се решавали без неговата намеса. Възелът се бил за-
плел отново благодарение на българина Момчил49. Обвързвайки се ту
с Константинопол, ту с претендента (от едното място той получил до-
стойнството деспот, а от другото севастократор50), Момчил успял да
създаде едно самостойно владение по южните склонове на Родопите,
между долното течение на реките Места и Арда,което било сериозна преч-
ка за Кантакузин по пътя му към Константинопол. Докато претендентът
с помощта на Умур паша се мъчел да отстрани това препятствие, Иван
Александър също се появил в Родопите. Но неговите действия, както и
в предните години, не били особено сполучливи. Наистина на първо време
той нахлул в областта Мора и сполучил да овладев крепостта Хипер-
перакион, но твърдата съпротива на Йоан Кантакузин отново го прину-
дила да отстъпи51.
След поредния несполучлив поход на Иван Александър (този път
ярка демонстрация на липса на интерес към съдбините на Родопите)
Йоан Кантакузин организирал унищожаването на Момчиловото владение.
В решаващата битка, състояла се на 7 юли 1345 г. край крепостта Пери-
теорион, войските на Кантакузин и турците на Умур паша разгромили
малката армия на Момчил, а самият той намерил смъртта в сражението5 2.
Наскоро след това в Константинопол бил убит Алексий Апокавк и за
Йоан Кантакузин вече нимало сериозни пречки по пътя му към византий-
ската столица. Не могла да го възпре и битката при Силиврия (1346), в
която Кантакузиновите войски срещнали българите Добротица и Тео-
дор53. През нощта на 2 февруари 1347 г. Йоан Кантакузин влязъл в
Константинопол, от 8 февруари той поел върховната власт в империята,
споделяйки я със зет си Йоан V Палеолог, а на 21 май същата година
бил за втори път коронясан за византийски василевс54. Гражданската
война приключила и Византия, макар чувствително отслабена, отново
била единна държава.
Цар Иван Александър и този път изиграл сполучливо ролята на
наблюдател. Наистина той се стараел да запази получените в 1344 г. при-
добивки, но докато наблюдавал спокойно последното действие на визан-
155
тийската драма, покрай него преминали значителни събития, конто оста-
вили трайни следи в международного положение на Балканите. Както се
подчерта, империята възстановила своето единство. В същото време
Сърбия покорила почти цяла Македония (изоставена и от България, и
от Византия) и се превърнала, макар и за кратко време, в първа сила
на полуострова, израз на което била и приетата от Стефан Душан титла
„цар на сърби и на гърци” (1345). Турците от съюзници на Кантакузин
бързо се превърнали във врагове на Византия и на останалите балкански
държави и вече били на Прага на Балканите. Все по-решително в съдбини-
те на полуострова се намесвали Венеция, Генуа и Унгарското кралство.
По този начин старият конфликт на Балканите постепенно се интерна-
ционализирал и получавал застрашително за балканските страни разви-
тие. Иван Александър дори и да желаел, не би могъл да остане настрана
от тези събития, конто решавали съдбата на българската държава.
Първата крачка за излизане на България от „балканската изолация”
била сторена по посока на Венеция. Републиката на св. Марко търгувала
с българските земи още в края на ХШ в. и постепенно създала свои
колонии във Варна, Месемврия, Анхиало, Созопол55, но отношенията
между двете страни били нормализирани и уредени по дипломатически
път едва с договора, сключен в 1346 или 1347 г.56 Добрите връзки меж-
ду Венеция и българската държава, потвърдени с писмото на цар Иван
Александър до дожа Андреа Дандоло (4 октомври 1352)57 продължили
почти до края на Иван -Александровото властвуване. По същото време
България установила, макар и не съвсем официални отношения с Ге-
нуа — през май 1352 г. двама пратеници на Паганино Дория, командуващ
генуезката флота, воювала срещу Венеция в Босфора, потеглили към
България5 8.
Връзките на българската държава с двете италиански морски репуб-
лики били изява на необходимост, наложена от времето. Изява, разши-
ряваща международния политически кръгозор на България и стимули-
раща външната търговия на страната. Но постепенно централно място
в българската външна политика заемала нова сила, която идеала от
изток — турците. Първоначално съюзници на Йоан Кантакузин по вре-
ме на гражданската война (преди всичко емирът на Смирна Умур па-
ша)59, те не закъснели да се превърнат в основен враг на балканските
народи. България вече изпитвала техните разорителни набези, последният
от конто (началото на 1351)60 бил повод да се пристъпи към създаване
на първата балканска антиосманска коалиция. За съжаление тя не могла
да бъде осъществена. Йоан Кантакузин предложил на Иван Александър,
след като вече бил преговарял и със Стефан Душан, съвместно поддър-
жане на флота, която трябвало да възпрепятствува турските десанта
на Балканский полуостров. Според Кантакузин на първо време българ-
ският цар се съгласил да окаже исканата финансова помощ, но по-късно
под влияние на своя зет Стефан Душан се отказал от споразумението61.
По-сетнешните опити (1363) за създаване на нова, още по-голяма анти-
турска коалиция с участието на Венеция, Генуа, Византия, България,
Трапезунд, Кипър също не дали положителен резултат62. Балканските
държави, разделяни от столетните си противоречия, предпочитали да раз-
чистват сметките помежду си, отколкото да създадат фронт срещу об-
щия враг.
156
През 1352 г. по време на новия конфликт между съимператорите
Йоан V Палеолог и Йоан VI Кантакузин Иван Александър заедно със
Стефан Душан подпомогнал законния византийски василевс, като изпра-
тил български войски край Димотика63. Три години по-късно Иван
Александър направил нов опит да установи съюзни отношения с Визан-
тия. Между него и Йоан V Палеолог бил сключен договор, в основата на
кой го лежал брачен съюз на дыцерята на българския цар Кераца-Мария
и престолонаследника Андроник IV. За съжаление и този договор не бил
дълГотраен и резултатен. Девет години по-късно (през 1364), когато
турците вече здраво били стъпили на Балканский полуостров, се водила
последнага българо-византийска война. Йоан V Палеолог предприел
поход срещу българските черноморски градове, превзел Анхиало и об-
садил Месемврия. Но обсадата не му донесла успех, тъй като Иван Алек-
сандър изпратил в помощ на града българска войска и турскинаемници64.
През 1365 г. независимо от гурското настъпление в Тракия (в ръце-
те на нашествениците паднали Димотика, Цурулум, Аркадиопол, вероят-
но Адрианопол, Пловдив, Боруй) 65 центърът на българския външнопо-
литически живот за известно време се изместил на северозапад. На 2 юни
маджарският крал Лудвиг Велики превзел Видин, отвел в плен цар Иван
Срацимир и семеиството му, установил маджарска администрация в по-
корените български земи и предприел масово покатоличване на тамош-
ното население66. Временното ликвидиране на Видинския апанаж, макар
и косвено, послужило като нова ябълка на раздора между България и
Византия. През 1366 г,връщайки се от Буда, където бил отишъл да търси
помощ срещу турците, император Йоан V Палеолог бил спрян във Видин,
тъй като българските власти по нареждане на Иван Александър отказали
да го пропуснат по р. Дунав или през българските земи. Тези действия на
българския цар довели до черноморската експедиция на савойския
граф Амедей VI67, който през есента на 1366 г. завладял Агатопол,
Скафида, Созопол, Анхиало, Месемврия, Емона и дори обсадил Варна.
Едва тогава били започнати преговори, в който важна роля играл Добро-
тица. Според постигнатото споразумение на Йоан V Палео лог било осигу-
рено преминаване през българските земи, а Амедей VI вдигнал обсада-
та. За своите услуги Добротица получил Варна, Емона и Козяк, а може
би и Дръсгьр68. Изоставените от савойците български черноморски
селища (от Месемврия до Агатопол) преминали под властта на Йоан V
Палеолог, който от своя страна поел задължението да съдействува за ос-
вобождаването на Видин от маджарска власт. Той дал 180 000 флорина
на влашкия воевода Владислав Влайку, който трябвало да отвоюва
Видин от маджарите69. Този успех, макар и твърде скъпо заплатен,
бил последната външнополитическа проява на цар Иван Александър.
Действията на Иван Александър в областта на външната политика
по традиция получав ат, и то по твърде категоричен начин, положителна
оценка, като се започне от П. Сирку70 и се стигне до наши дни71. Изслед-
вачите разточително хвалят неговите многобройни качества, издигат фи-
гурата му в култ както в сравнение със съвременниците му Стефан Ду-
шан и Йоан Кантакузин, така и с някой от най-ярките личности в бъл-
гарското минало (Симеон, Иван II Асен). Така ли е в действителност?
Ако хвърлим поглед върху българската политическа карта от
1371 г., там ще намерим следната картина: България вече не е единна
или, както ще пише четвърт столетие по-късно Ханс Шилтбергер, същест-
157
вуват „три Българии — Търновска, Видинска и Добруджанска”. Второ,
България завинаги е загубила областта на Велбъжд, Македония, Родопи-
те, Южното черноморие. Кои са причините за този крах? Ако за вътреш-
ното териториално раздробление на страната можем да обвиним напред-
налия процес на феодализация (преди всичко вече установената практи-
ка да се раздават апанажни владения на членовете на царската фамилия
или на лица, близки до нея), то причината за останалите загуби трябва
да се търси другаде — преди всичко в личността на българския цар.
Едно кратко запознаване с четиридесетгодишното царуване на Иван
Александър ще ни покаже недвусмислено, че българският цар много-
кратно показвал липса на политическа прозорливост, на политическа
и военна стратегия, на дипломатическа гъв кавост. Демонстрирал неуме-
ние да намери дипломатическия си партньор и съюзник, провеждал абсо-
лютно несполучлива дипломация. Не са малко проявите му на безраз-
личие към важни политически събития. Ще се опитаме да подкрепим
тези констатации с няколко примера:
Византийската политика на България имала столетни традиции,
в резултат на което бил изработен модел на българо-византийски отно-
шения, действуващ почти постоянно. Но драматичните шест години
от 1341 до 1347 г., погълнати от гражданската война, борбите около па-
ламизма, бунтовете на зилотите — предлагали великолепна възможност
за изоставяне на традиционните действия и намиране на нови средства
за борба срещу империята. За съжаление българският цар не се оказал
на необходимата висота. На него му липсвал цялостен поглед върху
събитията, основна политическа линия, която да следва неотклонно.
Той преследвал тактически, но не и стратегически цели. Бил прекалено
предпазлив, дори плах в опитите си да се възползува от царящата във
Византия анархия. Схемата на неговите действия била проста и не се из-
меняла в зависимост от политическата и военната обстановка: нахлуване
в земите на империята — несполука, скпючване на мир — оттегляне.
Иван Александър трудно се ориентирал, оставил пълна свобода на дей-
ствие на Стефан Душан, не направил дори опит да се свърже с Момчил
и с негово съдействие да постигне това, което не могъл да постигне сам.
Наистина той се добрал до известии териториални придобивки (българ-
ски градове, намиращи се под византийска власт!), но това било най-
малкото, което изтръгнал от ръцете на Константинопол, докато неговият
зет Стефан Душан извоювал максималното.
Изброените по-горе недостагьци на Иван Александър се проявили
най-пълно и категорично в неговата „сръбска” политика. Както вече се
каза, през 1332 г. сестрата на българския цар Елена се омъжила за новия
сръбски крал Стефан Душан. Този брак скрепил мирния договор между
дзете страни, който не бил нарушен през цялотоцаруване на Иван Алек-
сандър. Но каква цена била заплатена за спокойствието на западната гра-
ница? Безспорно през първите години българският владетел се нуждаел
от това споразумение (то е било необходимо не по-малко и на Стефан
Душан), но сетне? Ние не знаем съдържанието на българо-сръбския
договор от 1332 г., но знаем, че сръбският крал се е разпореждал сво-
бодно със съдбините на западната половина на полуострова. И знаем
резултатите от тези негови действия! Не бихме могли да говорим за про-
сръбска ориентация в семейството на Иван Александър, но не може да
не ни учуди фактът, че много от неговите най-билзки роднини се озовали
158
в Сьрбия. Освен Елена там срещаме и по малката сестра Теодора, която
била използувана от Стефан Душан като средство за решаване на поли-
тическите му комбинации(вж I, № 38); в Сърбия пребивавал братьт на
българския цар деспот Йоан Комнин Асен, който с помощта на Стефан
Душан станал господар на Валона и признавал сръбската върховна власт
(I, № 34); пак в Сърбия срещаме още един предполагаем брат на Иван
Александър — Драгушин (I, № 36). Безспорно това присъствие на члено-
вете на царствуващата българска фамилия в съседна Сърбия, което оста-
ва необяснимо, е било силен отрицателен фактор в българската външна
политика, говори за пълно безразличие на българския цар към действия-
та на неговия зет.
Резултатите от това поведение на Иван Александър проличават
особено ясно по време на гражданската война във Византия (1341 —
1347). Докато Иван Александър полагал големи усилия да овладев някое
парче земя в Тракия, то Стефан Душан спокойно овладял почти цяла
Македония. И това станало без каквато и да било реакция от страна на
България, дори, бихме казали, с нейнотб съгласие и помощ (действията
на българите в Тракия отвличали вниманието както на Кантакузин,
така и на Алексий Апокавк и на Анна Савойска от западните краища на
полуострова!). Ако това поведение на Иван Александър трудно може
да намери убедително обяснение, то още по-необяснима е неговата реак-
ция на Кантакузиновото предложение за съвместни действия срещу
турците. Под влиянието на Стефан Душан българският цар провалил
този опит за съюз, който, ако не е бил необходим на Сърбия, е бил много
необходим на България!
Отношението на Иван Александър към коронацията на Стефан
Душан било най-ярката изява на намалената мощ на българската дър-
жава и настъпилия упадък в българската политическа идеология. Докато
книжовниците славели българския цар като втори Александър Македон-
ски и нов Константин Велики (sic), на Великден (14 април 1346) в ста-
ринния български град Скопив търновският патриарх Симеон благосло-
вил царското достойнство на Стефан Душан72, който започнал да се под-
писва в издаваните от него документа „ . . . равь Христоу Стефань, въ
Христа Бога Благоьр’мы царь BbCtub Срьвлемьм гр'ъкомь истрс.-
намь вльгарскымь . . ,”73
Тези действия на цар Иван Александър могаг да получат само една
характеристика: безразличие, дори,бихме казали,престъпно безразличие,
и създават една представа за него, която се отдалечава твърде много
от всичко писано досега.
Иван Александър Асен е сред малцината български владетелщчиято
роля във вътрешнодържавния живот може да бъде изучена сравнително
добре. Различии по произход, време и тип извори осветляват отделни
страни от живота на българското общество и преди всичко ролята на
царя в тях. Ако трябва да степенуваме проблемите, конто са стояли пред
българския владетел — проблеми, конто не са могли да бъдат решени
без изявата на неговото виждане и неговата воля, на първо място трябва
да поставим проблемите, свързани с държавната власт. Причини от
обективен и субективен характер сериозно затруднили Иван Алексан-
дър при решаването на всички въпроси, свързани с престолонаследието,
което от своя страна оказало сериозно влияние върху съдбините на
българската държава през XIV в. На първо време всичко било ясно:
159
съгласно с налагащата се вече практика в българската държава Иван Алек-
сандър обявил за свой съвладетел първородния си син Михаил Асен74.
Почти по същото време обаче с титлата цар бил удостоен и третият син
Иван Асен7 5 — факт, който сериозно затруднява изясняването на въпро-
са за престолонаследието и действията на Иван Александър76. Малко
по-късно през 1344/45 г. царската титла станала притежание и навтория
син Иван Срацимир, а няколко години по-сетне тя е звучала необичайно
за българската владетелска институция — „млад цар”77. Тази титла може
да има само едно обяснение, а именно: Иван Александър е определил
нейния притежател (в случая Иван Срацимир) за престолонаследник78.
Вторият брак на българския цар79 отново усложнил проблема за насле-
дието на престола. Конфликтът в царското семейство не закъснял:
Иван Александър променил своята воля, пренебрегнал Иван Срацимир
и насочил цялото си внимание и бащинска обич към сина, който му
родил Теодора II — Иван Шишман. Изворите,с конто разполагаме (при-
писки към различии ръкописи), свидетелствуват, че този Иван-Алексан-
дров син, на когото било определено да бъде последен български цар
през средновековието, притежавал последователно (?) три титли: „ба-
гренороден” (трети и последен случай за българската история), „цар”
и по-късно „млад цар”80. Това развитие на титулатурата на Иван Ши-
шман не е трудно за разгадаване. Имаме всички основания да допуснем,
че Иван Александър е разглеждал първия си брак едва ли не като недей-
ствителен — поне що се отнася до наследието на владетелската власт.
Назовавайки сина на Теодора II „багренороден”,той сторил първата стьп-
ка към обявяването му за престолонаследник; тази позиция на Иван
Шишман била окончателно утвърдена с титлите „цар” и преди всичко
„млад цар”.
Иван Александър развързал окончателно гордиевия възел около
българското престолонаследие, като прибягнал до една институция,
която била позната на българското общество още от края на дванаде-
сетото столетие — апанажа. Отстранен от конкуренцията за царскта власт
в Търново, Иван Срацимир получил традиционния апанаж на Шишманов-
ци — Видин и неговата облает, с титлата цар- Постепенно той се отчужда-
вал от Иван-Александровото семейство и увеличавал своята независи-
мост от Търново, приемайки титлата „цар и самодържец”81. По този
начин през продължителното царуване на Иван Александър причини от
обективен (засиленият процес на феодализация) и от субективен ха-
рактер (двата брака на българския цар) довели до окончателното фор-
миране на две големи апанажни владения — Видинското царство и Кар-
вунската облает (Добруджа), конто постепенно се обособили в почти
напълно независими от Търново територии82. Иван Александър бил не
само пасивен наблюдател, но и активен участник в процеса, който разпо-
късал българското царство на „три Българии”, описани малко по-
късно от Ханс Шилтбергер83 и споменати в„’Бк£е<лс vea84. Политическо-
го късогледство на българския владетел, прибавено към обективните
процеси, развиващи се в българското общество, обезеилили България
тъкмо в момента, когато тя се изправила лице в лице с османските
турци.
Иван Александър през цялото си царуване проявявал голям инте-
рес към въпросите на религията. Четиринадесетото столетие за България,
както и за съседна Византия, било столетие на забележим духовен кипеж,
160
на процеси и явления, обхванали самата сърцевина на православната цър-
ква. Страната по традиция поддържала връзки със Светил престол8°,
била посещавана от мисии на францисканския и доминиканския орден86.
Но все пак религиозната политика на българския цар се формирала от
три основни изяви: активна съпричастност към проблемите на исихазма,
покровителство на манастирите и традиционна ангажираност в борбата
срещу ересите87.
Иван Александър, в съзвучие с изискванията на епохата — значи-
мостта на исихазма като философско и особено като идеологическо
явление и задължаващия пример на византийските василевси (преди
всичко Йоан VI Кантакузин), не закъснял да се свърже с идеолога на иси-
хаското учение Григорий Синаит88. Тези връзки били значително улесне-
ни от един важен факт — значителна част от живота си Григорий Синаит
прекарал в пределите на българската държава, в местността Парория89.
Нещо повече, той бил принуден да се обърне за подкрепа към българския
цар, като изпратил при него един от най-личните си сподвижници Феодо-
сий Търновски90. Тревогите на исихастите били големи, тъй като Па-
рория била пълна с ,,разбойници и убийци”, конто ежедневно заплашвали
безмълвниците. Иван Александър с готовност сторил много повече от
това, за което го молели. По негово нареждане била построена обител
на планината Катакриомени с всички стопански принадлежности, издиг-
нал специална кула, наричана кулата на Синаит91, която трябвало да за-
щищава братството от разбойниците. Царят надарил Григорий Синаит
с голяма сума пари, множество овце, волове и отстъпил на манастира
едно село и езеро, в което се ловяла риба92. Четири-пет години по-
късно (към 1345 — 1346) Теодосий отново бил проводен в Търново,
тъй като обителта пак била притеснявана93. След смъртта на Григорий
Синаит (около 1346) връзките на Иван Александър с исихазма не пре-
къснали. След постепенного западане на Парорийската обител и раз-
пръсването на братството той щедро подкрепил Теодосий, който се
установил в близост до Търново, в Килифарево (към 1351)94. Там под
ръководството на прочутия български исихаст и с активного участие на
неговите сподвижници Роман (Ромил) и бъдещия търновски патриарх
Евтимий възникнало духовно огнище, чието влияние скоро надхвърли-
ло границите на българското царство95. Връзките на цар Иван Алексан-
дър с Теодосий продължили до смъртта на последняя (1362 или 1363)96.
Подкрепата, която Иван Александър оказал на исихаското движе-
ние, не може да бъде отделена от една друга негова изява (в същото
време традиционна за българските владетели)—основаването на манасти-
ри и обдаряването на вече съществуващи. Както бе посочено, с помощта
на българския цар били изградени манастирът „Света Богородица” в Паро-
рия9 7 и Килифаревският манастир98. Към тях трябвало да бъде добавен
и драгалевският манастир „Света Богородица”, за което имаме катего-
ричного свидетелство на Иван Шишман99. Наред с това Иван Александър
възобновил отчасти, преустроил или само надарил богато редица извест-
ии манастири: Бачковския, в чиято костница е запазен ктиторският
портрет на царя100, „Църквата” в Ивановский скален комплекс101,
месемврийските манастири „Света Богородица Елеуса” и „Свети Нико-
ла”102, Оряховския манастир „Свети Никола” и Зографския манастир10 3.
Втората половина на Иван-Александровото царуване се характери-
зира със силни проявления на различии еретически учения. Царят с
11 Фамилията на Асеневци. - •
161
активната подкрепа на Теодосий Търновски (житийната книжнина
го представя като инициатор) организирал два антиеретически църков-
нисъбора (1350 — 1360), на конто били осъдени отделни представители
на богомили, варлаамити, адамити, евреи104.
Четиринадесетото столетие безспорно е един от върховете на средно-
вековната българска литература. И макар че обективни и субективни
причини все още оправдават липсата на обобщаващ труд, посветен на
българската книжовна култура през този период10 5, редица въпроси—
обща характеристика106, проникване на исихаската книжнина107,
литературните центрове 18,са получили задоволително обяснение. Наред
с тях въпрос, който никой изследовател не подминава, е: ролята на цар
Иван Александър в литературния живот на страната. Категорично тряб-
ва да се каже, че в своите оценки и характеристики специалистите си слу-
жат единствен© със суперлативи. Не може да не ни направи впечатление,
че съвременните учени са твърдо верни на писаното от книжовниците
на четиринадесетото столетие. Без да се впускаме в подробности, ще при-
помним само някои сравнения и кратки изводи: „Симеон и Иван Алек-
сандър са владетели, чиито усилия ( са насочени към политически и воен-
ни успехи, но и към развитие на културния живот, към създаване на
духовни ценности. . . Цар Иван Александър, който подобно на Симеон
е и велик държавник, и велик книголюбец”109. Някои изследователи,
изхождайки от неправилната представа, че „по-усилени изяви на култур-
на дейност в Търново се забелязват едва с възкачването на цар Иван
Александър”, твърдят категорично: „Литературният ренесанс в Търново
започва по инициатива на царя.”110
Едва ли е необходимо да се доказва подробно неаргументираността
на подобии становища и в същото време едва ли съпоставянето на Иван-
Александровите изяви в книжовната облает с действията на други лично-
сти от българското минало, е най-добрият път да се разкрият мястото и
ролята на този български владетел в организирането и развитието на
литературния процес. Само едно внимателно, безпристрастно проучване
на неговите вкусове, желания, стремления и практически действия
може да ни донесе това.
Един поглед върху книжовното наследие на четиринадесетия век
ще ни убеди в големите литературни интереси на цар Иван Александър.
Запазените приписки на редица ръкописи говорят недвусмислено, че
българският цар не само е бил меценат, отделял е щедро средства за ра-
ботата на скрипториите, но и самият той е определял книгите, конто е
трябвало да бъдат преписани или пък за първи път преведени на българ-
ски език. Безспорно тези книги са били предназначени за неговата лична
библиотека, съхранявана в двореца, която се формирала според вкуса
на владетеля, а не стихийно. Веднага трябва да кажем, чевкусът на Иван
Александър е отражение на вкуса на епохата, и книгите, съхранявани
в Търновската библиотека в умален размер, съответствуват на книжовна-
та продукция на страната. Макар и да не са много, все пак запазените кни-
ги добре илюстрират горното твърдение: Софийския песнивец (1337)Х11,
Сборник на поп Филип112, Ватикански прение на среднобългарския
превод на хрониката на Константин Манасий (Cod. Vat. Slav. II)113,
Лаврентиев сборник114, Апостол с тьлкувания115 и Четвероевангелие
от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627)116. Към тях някои учени са склонни да
добавят още няколко ръкописа, конто по един или друг начин се евър-
162
зват с дейността на дворцовия скрипторий117. Но броят на книгите
едва ли би могъл да промени тематичната и качествената характеристика
на царската библиотека, а именно: съчинения с аскетичен или полуаске-
тичен характер, пролози, патерици, отделни произведения на отшелни-
ци. Две неща правят впечатление, но това отклонение е съвсем естест-
вено: първо, по поръчка на царя е бил направен превод на съчинение с
исторически характер (летописта на Константин Манасий)118; второ:
на царската библиотека принадлежат две от трите най-разкошно оформе-
ни и илюстрирани средновековни български книги: Cod. Vat. Slav. II и
ВМ Add. 39627.
Запознаването с книжовното богатство, сътворено през дългото
царуване на Иван Александър, ни дава възможност да открием и други
черти на българския владетел, конто окончателно оформят образа му
на „книголюбец”. Преди всичко той е любител, а не професионалист.
Той желае да притежава хубавата книга, да я разлиства, но никога не е
участвувал в нейното създаване, никога не е изпитал насладата от труда
в скриптория. Безспорно той е ценител на красивого, има вкус на изис-
кан естет, но никога не е бил организатор и участник в онази нелека
дейност — резултат от която била появата на книжовни ценности, радва-
щи ума и окото на съвременника. Очевидно той бил обект, а не субект
в литературния процес. Няма съмнение, че центьрът на книжовния жи-
вот е бил извън двореца. Последната констатация изисква пояснение:
по-горе бе казано, че на Царевец по всяка вероятност имало скрипторий
и негово дело са изброените ръкопией. Но истинският център на духов-
ния живот на страната се намирал извън царските покои и царят не бил
неговият организатор и ръководител119. В заключение: цар Иван Алек-
сандър не е бил работник на литературната нива, не е бил творец, но то-
ва не е иегова вина. Просто някой оценки на съвременните изеледвачи
се нуждаят от корекции.
Дългопетната държавническа дейност на Иван Александър е остави-
ла трайни следи в някой области, конто несгодите на времето не са спо-
лучили да заличат. Първата е евързана с издаването на важни документа
и условно би могла да бъде наречена „acta et diplomata”. Познати са след-
ните документа, излезли от царската канцелария, носещи подписа на цар
Иван Александър:
1) Златопечатник или хрисовул в полза на Светогорския Зографски
манастир (1342)12°. 2) Хрисовул в полза на Ореховския манастир
„Свети Никола” (1348)121. 3) Грамота за месемврийския манастир „Света
Богородица Елеуса122. 4) Втората грамота на сыцияманастир12 . 5) Гра-
мота за манастира „Свети Никола” край Месемврия124. 6) Договор с Ве-
нециане ката република или Sagramento et patto de messer limperator
Alexandra del Zagora (1346 — 1347)125. 7) Писмо-грамота до дожа
на Венеция Андреа Дандоло (4 октомври 1352)126. 8) Цар Иван Алек-
сандър е издал и други документа, чиито оригинали не са запазени, но
няма съмнение в тяхното съществуване, а именно: а) договор за съюз
с император Йоан V Палеолог и проект за брак между Иван-Александро-
вата дъщеря Кераца-Мария и сина на византийския император Андро-
ник (бъдещия Андроник IV). Българският оригинал не е съхранен,
но разполагаме със синодален акт (тгра£«; аиробист)), издаден от констан-
танополската патриаршия на 17 август 1355 г.127, потвърждаващ спора-
зумението между двамата владетели, б) грамота (дарствен хрисовул?)
163
за Драгалевския манастир „Света Богородица”. Текстът на този доку-
мент не е достигнал до нас, но няма съмнение, че той е съществувал:
цар Иван Шишман в хрисовула си за същия манастир категорично отбе-
лязва, че той „бе създаден, сътворен и украсен от родителя на моето
царство, светопочиналия цар Иван Александър”12®. Безспорно тези
действия на Иван Александър са били съпроводени с издаването на гра*
мота (хрисовул?), в която се е отбелязвало създаването или възобновя-
ването на Витошкия манастир и с която се е осигурявало неговото
съществуване. в) по-горе бе отбелязано, че името на Иван Александър
се свързва със създаването, възобновяването и укрепването на манасти-
рите в Парория, Килифарево, Иваново и Бачковската обител. Вероятно
тези грижи на българския цар, конто са били добре засвидетелствувани,
са били съпроводени съгласно практиката с издаването на съответните
документа128а.
Според установената вече традиция цар Иван Александър е сякъл
печати и монета. Запазен е печатьт, който скрепва Оряховската грамота.
На едната му страна е изобразен св. Никола, а на другата страна — българ-
ският цар. От двете страни на царската фигура е гравиран надписйш Дле-
Зандр tfp Елгаромъ129. Иван Александър е сякъл различии емисии
монети, на конто е представен той сам, със сина си Михаил Асен и със
съпругата си Теодора130.
Иван Александър е единственият български средновековен вла-
детел, за който притежаваме толкова много и толкова разнообразна
информация от домашен произход. Без преувеличение тя позволява да
се напише специално изследване, озаглавено „Иван Александър през
погледа на неговите съвременници”131. Тук обаче ще се задоволим
да се спрем съвсем бегло на онези групи паметници, в конто присъству-
ва образът на този български цар, а именно: приписки, надписи и памет-
ници на изкуството.
Най-често името на цар Иван Александър и^разбира се.отделни све-
дения за неговата личност и за неговото властвуване се срещат в един
своеобразен и популярен жанр на старата ни литература — приписките13 2.
Тук само ще изброим онези ръкописи, съхранили на своите страници
приписките, конто ни интересуват: Ловчански сборник (след 1323 —
1324, но преди 1331)133, Софийски или Иван-Александров псалтир
(1337)134, Тълковно евангелие от Анхиало (1337)135, Пролог (1338/
39)136, Манасиева летопис (преди 1344/45)137, Сборник на поп Фи-
лип (1344/45)138, Висарионов патерик (1345/46)139, Лаврентиев
сборник (1347/48)140, Апостол с тълкувания (наскоро след 1347/
48)141, Четвероевангелие на митрополит Данаил (ВМ Add. 39625 —
1352 (,))142> Лесновски паренесис (1352/53)143, Четвероевангелие
(ВМ Add. 39627 — 1355/56)144, Германов сборник (1358/59)145, Зо-
графски апостол (1358/59)146, Сборник на Пръвослав (1350—1360)147,
Лествица (1363/64)143, Стихирар (1367)149, празничен миней (без да-
та) 15°, Осмогласник (без дата) 1°1.
Какво прави впечатление? Ръкописите и съответно намиращите се
в тях приписки са 19 на брой и са съставени в продължение на около
половин столетие. Една част от посочените ръкописи (на брой 6) са из-
готвени по поръчка на самия владетел152 и съвсем естествено негово-
то име е отбелязано в приписките. Останалите ръкописи (13 на брой)
са изготвени на различии места (в столицата или извън нея) и по заръка
164
на други лица (известии или не). В повечето случаи преписвачите не са
се задоволявали само да вмъкнат името на цар Иван Але <сандър, но са
давали и разни сведения за неговото царуване. В редица приписки наред
с царя са спомената и членове на неговото семейство: двете му съпруги
(Теодора I и Теодора П), синовете му Михаил Асен, Иван Асен, Иван
Срацимир, Иван Шишман. Както би трябвало да се очаква, липсват име-
ната на дъщерите. Приписките се различават както по своя обем, така
и по тип: от съвсем кратки маргиналии бележки до подробните и разто-
чителни текстове в „Софийския песнивец” и „Четвероевангелието от
1355/56 г.”, конто напоследък българската литература разглежда като
похвали153. Два от ръкописите са на гръцки език — Евангелието от
Анхиало (1337) и Стахирарътотоктомври 1367 г. В първия случай
присъствието на името на Иван Александър и на неговия син Иван Асен
е лесно обяснимо, тьй като по това време Анхиало бил под българска
власт, и било съвсем естествено монахът Методий Гемист, въпреки че пре-
писал Евангелието на гръцки език, да спомене името на българския цар.
Вторият случай е по-интересен. Стихирарът е преписан от монаха Калист
Гарели (или от Гариала, в Тракия)в манастира „Св. Йоан” край град Сяр,
който по това време бил центьр на сръбското владение. Споменаването
на българския цар и неговата съпруга ни насочва към българското мина-
ло на тази облает. Подобен е случаят и с Лесновския паренесис. Ръкопи-
сът е изготвен (на български език и с български правопис!) в Леснов-
ския манастир, който през 1352/53 г. се намирал под сръбска власт,
но името на цар Иван Александър предшествува името на сръбския
цар Стефан Душан и деспот Йоан Оливер.
Името на Иван Александър се среща твърде често освен в приписки-
те и в епиграфските паметници — надписи, издълбани на камък, грави-
рани по обковки на икони, или надписи, съпровождащи ктиторски изо-
бражения на българския цар. Ето впрочем всички тези паметници: надпи-
са на иконата„Света БогородицаЕлеуса” от Несебър(на гръцки език)154,
Ямболски надпис155, надпис край р. Рояк (Провадийско)156, надпис
от Шумен157, Търновски надпис158, надпис от костницата в Бачковския
манастир159, надпис от Беренде169, надпис от църквата в Иваново151
и един надпис, датиращ от 1356 г., днес изчезнал, и чието съществуване
предизвиква големи и оправдали съмнения162.
„Популярността” на Иван Александър намерила отражение и в па-
метниците на изкуството. Той е единственият български владетел, за
чийто физически облик притежаваме толкова много и сравнително раз-
нообразии доказателства. Нещо повече, при него наистина може да се
говори за портретни изображения163, конто отговарят на описанията на
царя в някои книжовни паметници164. Като оставим настрана образите
върху монетите165 и печатите166, конто имат всички белези на схема-
тичността, трафарета и традицията, характерни за този вид изкуство, опи-
ти за портретуване на цар Иван Александър откриваме в миниатюрата,
в монументалната живопис и скулптурата. Тъй като всички тези изобра-
жения имат своите достойнства, ще си позволя да ги изброя и да дам
съвсем кратки сведения за тях.
I. Миниатюры: А. Манасиева летопис (Cod. Vat. Slav. II) — 1) л. lv:
портрет в цял ръет на Иван Александър, представен между Исус Христос
и летописеца Константин Манасий167; 2) л. 2Г: миниатюрата представя
оплакването на рано починалия царски син Иван Асен. Иван Александър,
165
с корона, нимб и голяма черна брада,е застанал откъм главата на младия
покойник168;3)л. 91v: изображение на Иван Александър заедно с пророк
Давид. Човешките фигури са на фона на триетажна сграда. Царят се
намира вдясно от Давид, фронтално, с преметнат през лявата ръка край
на лороса. В дясната ръка държи скиптър, който завършва с кръст. Около
главата, както и в предните две миниатюри, има ореол169; 4) л. 205г:
Иван Александър е изобразен с тримата си синове: Михаил Асен и Иван
Срацимир (от лявата му страна), Иван Асен, до когото е застанал ангел
(от дясната страна)17 °.
Б. Четвероевангелие от 1355/56 г. (ВМ. Add. 39627) — 1) л. Зг:
Цар Иван Александър с Теодора II и синовете си от този брак — Иван
Шишман и Иван Асен. Образът на царя, както и останалите фигури,
е в цял ръст, фронтално, в тържествена поза. Художникът добре е под-
чертал някой особености на царя — двуострата, вече посивяла брада и
румените бузи. Главата му, увенчана с корона, е обхваната от нимб.
В дясната си ръка той държи скиптър, чийто край завършва с кръст171.
За разлика от изображенията в Манасиевата летопис това е портрет на
човек, надхвърлил зрялата възраст и навлязъл в своята старост; 2) л.
124г: Цар Иван Александър и Богородица, като част от композицията на
страшния съд. Царят е в същото облекло, както на фамилния портрет;
короната е предадена по-схематично, а краят на лороса е преметнат през
лявата ръка172; 3) л. 134v: Цар Иван Александър и евангелист Марко.
Царската фигура е вместена в една арка и е стъпила на червена възглавни-
ца173; 4) л. 212V: Цар Иван Александър и евангелист Лука. Компози-
цията наподобява предната миниатюра:174; 5) л. 272v: Цар Иван Алексан-
дър и евангелист Йоан, представени между две дръвчета. Царят е изобра-
зен фронтално, очите му са впити в зрителя, но ръцете му са обърнати
към Св. Йоан Богослов, който му предава евангелието175.
II. Монументална живопис: А. Костницата на Бачковския манастир.
Изображението на цар Иван Александър се намира в северозападната ни-
ша, в притвора на същинската църква (горния етаж). Изследвачите с
право приемат, че това е може би най-внушителният и репрезентативен
портрет от всички запазени портрета на българския цар17®. По тези си
качества той наистина се доближава до тьрже твеното изображение в на-
чал ната миниатюра на Лондонското евангелие. Но що се отнася до същин-
ските портретни качества (лицето на царя, макар и доста повредено),
той е по-близо до миниатюрите от Манасиевата летопис,- при това положе-
ние този портрет на Иван Александър може да бъде вместен между двете
миниатюри и датира към 1350 г.
Б. „Църквата” в скалния комплекс край Иваново. Ктиторски
портрет на цар Иван Александър, твърде лошо запазен. Надписът.съпро-
вождащ образа, както и стиловите особености на стенописите подкрепят
убедително идентификацията17 7.
III. Скулптура. При разкопки на дворцовия комплекс на Царевец,
в църквата„Св. Петка (Параскева) ”,са намерени късове от каменей сар-
кофаг — късове от долната част на похлупака и от перваза. На похлупака
в плосък релеф е била изрязана фигурата на покойника. В откритите
фрагмента са запазени долната част от дрехата на погребания (сакос?),
представена в три четвърти, а краката в профил. На левия крак е изобра-
166
зен двуглав орел. Някои изследвачи са склоняй да приемат, че на похлу-
пака е била представена фигурата на цар Иван Александър178.
Цар Иван Александър живял сравнително дълго време, управлявал
българската държава в трудни за нея времена (около 40 години) и наме-
рил вечния покой тькмо тогава, когато България се изправяла пред
гибел. Сведения за неговата смърт намираме в „Безименната българска
летопис”: „Преди това сражение прочие умря гьрновският цар Алексан-
дър в 6870 (= 1362) на 17-ия ден от месец февруари’.’179 В това известие
прави впечатление несъответствието между двете хронологически ука-
зания „преди това сражение” (отпредходнияпасажеясно, че става дума
за битката край Марица — 26 септември 1371) и точната дата 17 февруа-
ри 1362 г. Това несъответствие бе отстранено от П. Мутафчиев, който
с основание приема, че в ръкописа вместо SWO (= 6870), трябва да се
чете SWO® (=6879)180. Следователно точната дата на Иван-Александрова-
та смърт е 17 февруари 1371 г. Тази дата не противоречи на данните,
с конто разполагаме, а именно: знаем, че Иван Александър е бил жив
до 1369 г.181, а от друга страна, кончината му може да бъде отнесена
към 1371, а не към 1370 г.; в противен случай летописецът не би отбеля-
зал „преди това сражение прочее умря гьрновският цар Александър. .
Цар Иван Александър се е женил два пъти и този факт е добре из-
вестен на българската историопис, тъй като изворите са недвусмислени.
Но тук свършва яснотата около семейния живот на българския цар.
Противоречия, недомлъвки, погрешни мнения съществуват почти по
всички въпроси — личността на двете съпруги (Теодора I и Теодора II),
хронологията на браковете, общия брой на децата, както и поотделно,
от двата брака. Очевидно задоволителен отговор на всички питания
може да се даде само след обстойно изучаване на изворите.
Сведения за първата съпруга на Иван Александър откриваме в два
ръкописа: Софийски псалтир (или още Иван-Александров песнивец)182
и цар-Бориловия Синодик183. За съжаление тези сведения са твърде ос-
къдни: научаваме само, че тя се е наричала Теодора и че в неизвестно
време е станала монахиня, приемайки името Теофана. Нещо повече
за Теодора I научаваме от Законника на Стефан Душан, където сред
участниците в битката при Велбъжд (28 юли 1330) са посочени „Алекс
андра цара Бльгароиь,и Bacapav Иванка.таста Александра цара”184
Следователно Теодора I е била влахкиня, дъщеря на воеводата Йоан
Александър Басараб (1310 — 1352), основател на влашката династия.
Датата на Иван-Александровата сватба с Теодора I е неизвестна: за нея
имаме само сигурен terminus ante quem: 1323 г. (рождената дата на
първородния син на царя Михаил Асен)185.
На първо време съдбата на Теодора I била щастлива — от влашка
принцеса и по-сетне деспотица тя станала българска царица. Но живогьт
й имал злополучен край, тъй като Иван Александър я изоставил и тя би-
ла принудена да се оттегли в манастир. Кога е станало това важно за
царската фамилия събитие? Сигурен terminus post quem е 1337 г. —
споменаването на Теодора в Софийския псалтир. Но едва ли разводьт
трябва да бъде отнесен към време, близко до тази дата. На миниатюрата
на л. 2Г от Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II), представяща смъртта
на царския син Иван Асен (I, № 41), е изобразена женска фигура, облече-
на в черно, която оплаква покойника. Тази фигура може да бъде само
Теодора I 186. Ако приемем, че Cod. Vat. Slav. II е съвремен на сборника
167
на поп Филип (Моск. Синод, библ. 20/38), т. е. миниатюрата може със
сигурност да бъде отнесена към 1344/45 г.187, то тази дата е категоричен
terminus post quern за развода на Иван Александър с Теодора I. Тъй като
разтрогването на брака се свързва с втората женитба на българския цар,
т. е. между двете събития е изминало съвсем малко време, допълнителни
уточнения могат да бъдат направени само ако се установи годината,
в която е станала сватбата на Иван Александър с Теодора II.
Коя е Теодора П? Изворите са категорични: тя била от еврейски
произход18 8,приела Христовата вяра и била прославяна в редица приписки
като „новопросветената” царица189. Кога Иван Александър се е оженил
за нея? По този въпрос съществуват големи разногласия: 1339 г.190,
1340191 или най-късно в 1345 г.192 Всички тези твърдения са произвол-
ни или най-малкото не са подкрепени с елементарна аргументация.
Очевидно първите две мнения нямат право на съществуване дори като
хипотези. Що се отнася до третото предположение, то се основава един-
ствено на презумцията, че сватбата на Иван Александър с Теодора II е
станала веднага след съставянето на Cod. Vat. Slav. II. Дали в действител-
ност е било така?
У историците, който съобщаватзавтория Иван«Александров брак193,
както и в „Синодика”, няма никакви хронологически указания. При
това положение единствените извори,с конто разполагаме, са припискНте
към някои ръкописи, датиращи от втората половина на XIV в., а именно
Четвероевангелието от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627), Сборникът на Пръ-
вослав, Лествица от 1363/64, Стихирар от 1367/68 г. и един недатиран
Апостол с тълкувания. Тези текстове могат да ни дадат само един сигу-
рен terminus ante quern: 1355/56 г. (Четвероевангелието). Възможност
за приближаване към точната дата ни дава приписката към един друг
ръкопис — Лаврентиевия сборник, който е съставен през s.w.h.s., т. е.
6856 г. (Тъй като липсва посочване за месеца, завършването на сборника
трябва да бъде отнесено към времето между 1 септември 1347 и 31 ав-
густ 1348.) В приписката се чете: „ ... бе написана тази душеполезна
книга за благоверния и христолюбивия, превисокия и самодържавния
цар на българите и гърците Иван Александър за живот, здраве и утвър-
ждаване на неговото царство и на децата му и за полза на всеки христия-
нин, който чете с вяра и любое.”194 Какво прави впечатление в този
текст? Книжовникът е споменал българския цар, децата му, дори
поданиците му, но липсва съпругата! Това опущение едва ли е слу-
чайно. Следователно, след 1 септември 1347 г. Иван Александър вече
е бил разведен с Теодора I, но все още не е бил женен за Теодора II.
С тази приписка би могла да се свърже една подобна бележка,
запазена на страниците на споменатия по-горе Апостол с тълкувания.
В края на този текст се казва: „ . .. А царят, който е поръчал тази книга,
да царува тук дълги дни заедно със своята благоверна и новопросветена
царица.”195 Епитегьт „новопросветена” не оставя място за съмнение,
че става дума за Теодора II. От друга страна, неспоменаването на деца,
подсказва, че Апостолът е преведен от гръцки и преписан за царя, наско-
ро след сватбата на Иван Александър. Като знаем, че първото дете от
този брак Кера[ ца] Мария е род ено през пролетта на 1348 г.196, можем
с твърде голяма сигурност да приемем, че Теодора и Иван Александър
са се оженили през последните месеци на 1347 г. или в самото начало
168
на 1348 г. (наскоро след това бил окончателно завършен и въпросният
Апостол с тьлкувания).
От двата си брака цар Иван Александър е имал девет деца — петима
синове и четири дъщери. От тях четири са били родени от Теодора I —
Михаил Асен (I, № 39), Иван Срацимир (I, № 40), Иван Асен (I, № 41) и
Кера Тамара (I, № 42), а пет от Теодора II ~ Кера[ ца] Мария (I, № 43),
Иван Шишман (I, № 44), Иван Асен (I, № 45), Десислава (I, № 46) Васи-
лиса (1,№ 47)1Й7.
I Досега цар Иван Александър и неговата епоха не са били предмет на специално
монографично проучване. Многобройните статии, писани по спеЦиални въпроси,
осветляват отделяй страни от Иван-Александровото царуване и от живота на българ-
ското общество,но не дават задоволителна и цялостна представа както заизявите на
българския цар, така и за историята на българската държава и българския народ
през този изключително важен период. В натрупаната вече литература изобилствуват
оценки и изводи, конто понякога поразяват със своята неточност. За някой библио-
графски сведения вж: Б о ж и л о в. Цар Иван Александър, 154 — 155 (тук, Прило-
жение II, № 1); История на България. Т. 3, 334 - - 351.
2 Всички места в изворите, в конто се споменават различии форми на името
на българския цар, са посочени yMoravcsik Byzantinoturcica. Т 2, р. 74; PLP,
1, No 1500.
3 Бихме посочили следните съображения- Иван Александър е роден в самото
начало на XIV век; към 1322 г. вече е бил женен; поне няколко години преди 1331 г.
е имал достойнството деспот и е заемал твърде високи позиции сред българската
аристокрация; двете му сестри безспорно са били по-млади, за единия от братята
му — Михаил, липсват сведения, но кариерата на деспот Йоан Комнии Асей подсказ-
ва, че бил по-млад.
4 Тук бихме могли да посочим само две работа, а именно: В. Н. Златарски.
Вопрос о происхождении болгарского царя Ивана Александра. — В: Сборник статей
по славяноведению, СПб.,1906, 1 — 30; К). Трифонов. Деспот Иван Александър
и положението на България след Велбъждската битка. — Сп БАН.ХЫП, 21,1930,
61 —91; Б о ж и л о в. Цар Иван Александър, с. 154.
5 Подробно уБожилов. Цар Иван Александър, 154 — 173; както и тук,
Приложение II, № 1.
6 Подробно у I V. Bozilov. L’ arbre gdndalogique de la reine Helene a Mateice. —
В: Etudes historiques, 12, 1984, 7 — 19; тук, Приложение II, № 2.
^Божилов. Цар Иван Александър, 165 — 166; Приложение II, № 1.
8 И в. Божилов. Един осмогласник от времето на цар Иван Александър
(НБКМ 180 [ 313]). — В: Сборник в памет на проф. Ст. Ваклинов. С., 1984, с. 61.
9 За значението на понятаята £|аЗ еХ</?о<; и особено деик вж: S t Binon.A propos
d*un prostagma id4dit d’Andronic III Paleologue. — BZ, 38,1938, 146 — 155; Божилов.
Цар Иван Александър, с. 160, бел. 53.
Ю За него вж: Ив. Божилов. Бележки върху българската история през
XIII в. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-го-
дишннната на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, 78 — 81.
ИБожилов. Цар Иван Александър, 155 — 159; тук, Приложение II, № 1.
12 Попруженко. Синодик, § 121, с. 88 (Палаузов препис).
18 И в. Дуйчев. Неиздадено писмо на папа Бенедикт XII до майката на
цар Иван Александър. — ИБИД,.Х1У — XV, 1937, с. 206; Вж тук, I, № 28.
14 Cant., II, 26. 1,р. 459.
Вж тук, I, № 26; Вж и бел. 14.
16 I, №27; С ant., II, 27:1, р. 464.
11 Попруженко. Синодик, | 99, с. 81 (Дринов препис). Вероятно цар
Иван Александър е имал и един по-далечен чнчо, братовчед на баща му на име Сра-
цимир. Вж: Божилов. Цар Иван Александър, с. 172.
169
8 Д у й ч е в. СБК, 2, с. 177; Т. Герасимов. Новооткрит надпис върху ико
ната Богородица Умиление от Несебър. —ИНМ Бургас. I, 1950, с. 255. Иэясняването
на роднинските връзки между Иван Александър и монаха (!) Самуил е извънредно
трудно^ тъй като двете понятия насочват към различии тълкувания: д тгерспб^точ
кш yu/iaux deios би отговаряло на „истински”, ролей чичо, докато тгрбуомк дейк
ни отвежда към едно по-ранно поколение, може би брат на дядо му? Не може да се
каже дали ктиторът на иконата е чичо или вуйчо на Иван Александър. Може би
името Самуил (монашеско или светско?) напомня за комитопулите, чиято далечна
потомка е била Кераца?
49 Вж тук, с. 165, бел. 167 — 170.
29 Пак там, с.166, бел. 171 — 175.
21фер]анчиЪ. Деспоти, с. 153.
22 s-»
Законик Стефана Душана, с. 3.
по
° Подробно за първия брак на Иван Александър, тук по-долу, с.
24Cant., П, 26.1, 458-459, N i с. Greg., IX, 13.1.p. 458;Chalcocondy 1 as,
р. 22 (след смъртта на Михаил Шишман цар стенал неговият племенник Алексан-
дър) . За събитията вж: Мутафчиев. История. Т. 2, 243 — 244; Йонч ев. Некото-
рые вопросы, с. 26; Ангелов. Бълг.-визант. отношения. I, с. 36; История.
Т. 3,с. 334.
24а Вж в този смисъл Бурмов. Шишмановци II, с. 272.
25 Can t., II, 21: I, р. 431; Nic. Greg., IX, 13:1, р. 457. В разказите на Канта-
кузин и Григора има хронологически различия. Няма съмнение обаче, че действията
на Андроник III могат да се отнесат само към 1330 г. Вж: R. J. Loenertz. Ordre
et desordre dans les Memoires de Jean Cantacuzene. — B: Lo e nertz, BFG, I, p. 116,
120; История. T. 3, c. 334; вж тук, I, № 29.
26 Вж тук, I, № 27.
27 К. И p e ч e к. Историка Срба. Т. 1 (до 1371). Београд, 1911, 345 — 350.
OQ _
4, 0 В специалната литература съществуват разногласия относно хронологията на
първата българо-византийска война, 1331 или 1332 г. Анализ на изворите, корек-
ция на някои неточности и всички доказателства в полза на годината 1331 в: R. -
J. Loenertz. Ordre et de'sordre dans les Memoires de Jean Cantacuzene. — B: Loe-
nertz. BFG, I, p. 116,120.
29 C a n t„ II, 26:1, p. 459; Nic. Greg., IX, 13:1, p. 458.
30 C a n t., II, 26 — 27: I, 459 — 469; N i c. G r e g., X, 3 — 4: I, 483 — 488. Тези
събития са намерили кратко отражение в Софийский песнивец. Вж; Кодов. Опис,
с. 14; Мутафчиев. История. Т. 2, с. 245; Й о и ч е в. Некоторые вопросы, 26 —
27; Ангелов. Бълг.-визант. отношения. 1, 38 — 50; Nicol. Kantakouzenos,
р. 41; L е m е г 1 е. Aydin, р. 73; В о s с h. Andromkos III, 79 — 80; История. Т. 3,
с. 337.
31 За Теодор Синадин вж: Божилов. Цар Иван Александър, 160 — 162,и
посочената там литература; тук, Приложение II, № 1.
32 С a n t., II, 27: I, 469 — 470; N i с. G г е g„ X, 4: I, р. 488.
33 К о д о в. Опис, с. 14.
34 Вж тук, I, №37.
35 Вж тук, по-горе, с. 158 — 159.
3® ,,Такъв се яви пред нас великият Иван Александър, който царува над всички
българи, който се прояви в големи и усилии битки, мощно отхвърли гръцкия цар и
когато този се скиташе, го хвана в ръцете си и завзе укрепени градове-. Несебър и
цялото Поморие заедно с Романия, така също и Един и цялото Подунавие, даже и
до Морава. Останалите пък градове и селища, страни, села и тичаха, и се прекланяха
пред нозете на тоя цар. И като хвана с ръка всички свои врагове, подложи ги под
нозете си и установи крепка тишина във вселената!’ Вж: Кодов. Опис, с. 14. Пре-
вод: Стара българска литература. Т. 2. Ораторска проза. С., 1982, с. 147 (преводът е
на Ив. Дуйчев).
37 Вж тук, I, № 39.
170
38 Пак там; Cant., II, 33: I, 504 — 505; II, 34: I, 508 — 509; N i c. G reg., XI,
6: I, p. 546.
38 Подробно за тези събития тук, I, № 30.
40 Cant.,Ill, 25:11, р. 154.
44 C a n t.,111, 29: II, 179 — 183. Никифор Григора (N i c. G r e g., XII, 13: II,p.
616) съобщава за несполучлив опит на Кантакузин да се свърже чрез писма с Иван
Александър и Стефан Душан. За събитията: Мутафчиев. История. Т. 2, 261 —
262; А н г е л о в. Бълг.-визант. отношения. II, 28 — 30; История. Т. 3, с. 339.
42 С a n t.. Ill, 43: II, р. 260; Nicol. Kantakouzenos, р. 51.
43 Подробно за Кантакузиновите действия у N i с о 1. Kantakouzenos, 50 — 51;
Idem, Byzantium 1261 — 1453, 200 — 203; Ostrogorsky. Histoire, 538 — 539.
44 C a n t„ III, 56 II, 337 - 338.
43 Пак там, 338 — 344; N i c. G r e g , XIII, 4: II, 648 — 652; L e m e r 1 e. Aydin,
p. 148, n. 1, 163, 177; Nicol. Kantakouzenos, p. 53; Ангелов. Бълг.-визант. отно-
шения. Il, 32 — 33; История. T. 3, с. 340. Подробно за събитията: тук, II, № 15
(деспот Мануил Асен).
48 С a n t., Ill, 66: II, 406 — 407 ;Мутафчиев. История. Т. 2, с. 263; Анге-
лов. Бълг.-визант. отношения. II, 35 — 37; История. Т. 3, с. 340; Ostrogorsky.
Histoire, р. 540; Asdracha La region des Rhodopes, p. 253.
47 Cant., Ill, 66 II, p 406.
48 Пак там, III, 68: II, p. 420; Мутафчиев. История. T. 2, с. 246; А н те-
ло в. Бълг.-визант. отношения. II, с. 37; История. Т.З, 340—341.
48 За Момчил вж: В о I i 1 о v. Les Bulgares, р. 171 и бел. 206 (литература).
38 В о 2 i 1 о v. Les Bulgares dans la preseance, p. 117.
34 C a n t., Ill, 69: II, 426 — 427; Никифор Григора (Nic. G r e g., XIV, 5: II,
p. 708) отбелязва само, че българският цар бил съюзник на ромеите от Константино-
пол. Вж- М утафчиев. История. Т. 2, с. 246; Ангелов. Бълг.-визант. отноше-
ния. II, 38 — 39; История. Т. 3, с. 341; Nicol. Kantakouzenos, р. 56.
32 С a n t., Ill, 86: II, 529 — 534; N i с. G г е g., XIV, 9: II, 727 — 729; За литерату-
рата вж бел. 49; История. Т. 3, 341 — 342.
33 С a n t., Ill, 95: II, 584 — 585; История. Т. 3, с. 345. За апанажа на тримата
братя Балик, Добротица и Теодор вж тук, по-долу с. и бел. 82.
34 N i с о 1. Kantakouzenos, р. 65.
33 I v. D u j б е v. Rapporti fra Venezia е la Bulgaria nel Medioevo. — B: Venezia
e il Levante fino al secolo XV. Vol. 1, 1. Firenze, 1973, 237 — 259 (особено p. 254);
В. Гюзелев. България и Венеция през първата половина на XIV в. - В: Българско
средновековие. Българо-съветски сборнике чест на 70 годишнината напроф. Ив. Дуй-
чев. С., 1980, 82 — 92; V. G j u z е 1 е v. Les relations bulgaro-venitiennes durant la pre-
miere moitid du XIVе siecle. — Etudes historiques, 9,1979, 39 — 76 (спец. 42).
38 Критично издание на текста yV. Gjuzelev. Les relations bulgaro-venitien-
nes, 72 — 73
37 Пак там, p. 74.
38 M. В a 1 a r d. Les Gdnois et les regions bulgares au XIVе siecle . — Byz.-Bulg.,
7,1981, p. 90.
38 Подробно за Умур паша: L е m е г 1 е. Aydin.
88 За това нападение вж: Nicol. Kantakouzenos, р. 74; Ostrogorsky.
Histoire, р. 551; J о n с е v. Die politichen, p. 133; История. T. 3, с. 344.
84 С a n t., IV, 22 III, 162 — 166 (вж и бел 60). Отглас от тези преговори в:
Безименна българска летопис. — СБЛ, 3, с. 86.
82 G juz е 1 е v.Les relatione bulgaro-venetiennes, р. 51.
83 С a n t., IV, 33 — 34: III, 246 — 248; Мутафчиев. История. Т. 2, с. 275;
Nicol. Kantakouzenos, р. 80; J on I е v. Die politischen,р. 133; История. Т. 3, с. 345.
84 С a n t., IV, 50: III, 362 — 363; Мутафчиев. История. Т. 2, 280 — 281;
Ostrogorsky. Histoire, р. 559; Гюзелев. Несебър, 58— 59; J о п ё е v. Die
politischen, S. 137; История. T. 3, с. 348.
171
За турското настъпление вж: F. В a b i n g е г. Beitrage zur Fruhgeschichte
der Tiirkenherrschaft in Rumalien (14. — 15. Jahrhundert). Brunn — Munchen — Wien,
1944 (= Sudosteuropaische Arbeiten 34); E. Werner. Die Geburt einer Grossmacht —
die Osmanen. Berlin, 1972 (= Forschungen zur mittelalt. Geschichte, 13), 151 — 170;
История. T. 3, 346 — 348.
66 Подробно за унгарската кампания срещу Видин вж тук, I, № 40.
R7
От по-новата литература вж: Л. В. Г о р и н а. Походът на граф Амедей VI
Савойски против България през 1366 — 1367 г. — ИПр, 1970, 6, 71 — 78; Г ю з.е -
лев. Несебър, 59 — 64; Chronicon Mesembriae, 159 — 163; История. Т. 3, с. 349.
б® Мненията за съдбата на Дръстър се раздвояват. Докато някой изследвачи
приемат, че Дръстър е бил непрекъснато в пределите на Търновското царство до
1388 г., когато паднал под турска власт (Г ю з е л е в. Chronicon Mesembriae, 157 —
158), то други твърдят, че към 1369 —1370 г. градът е бил отстъпеи на деспот Добро-
тина (Ал. К у з е в. Дръстър. — В: Български средновековни градове и крепости.
Варна, 1981,188 —189).
69 Вж бел. 66.
Сы рку.К истории. Т. I, 1, с. 329, 376.
История. Т. 3, с. 351.
72 Законик Стефана Душана (вж бел. 22) с. 4. Вж: Мутафчиев. История.
Т. 2, с. 271.
78 Пак там, с. 3. Вж: П. Ангелов. Българо-сръбските политически отноше-
ния при царуването на Иван Александър (1331 — 1371) и Стефан Душан (1331 —
1355). - ГСУ ИФ, 72, 1978. С., 1982, 93 - 117.
74 К о д о в. Опис, с-14 (Софийски песнивец); Т. Герасимов. Новооткрит
иадпис върху иконата Богородица Умиление (вж бел. 18), с. 255; Вж тук, I, № 39
(Михаил Асен).
76 Приписка върху тълковно евангелие от Анхиало. Вж тук бел. 135, както и
I, № 41 (Иван Асен).
76 Михаил Асен е бил обявен за съвладетел преди 1337 г. (Софийски песнивец)
(вж бел. 74). Но както видяхме, съвсем наскоро след тази дата и Иван Асен е при-
тежавал царско достойнство — той го получил веднага след завършването на Софий-
ския песнивец и преди преписването на Анхиалското евангелие, което датмра от
1337/38 г. Следователно и двамата царски синове почти по едно и също време са били
удостоени с нарска титла и са споделили властта на своя баща. Еднаотминиатюрите
в Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II), тази на л. 205г, още повече ни затруднява,
тъй като и тримата синове на Иван Александър — Михаил Асен, покойникът Иван Асен
и Иван Срацимир, са титулувани „цар”.
77 Четвероевангелието на митрополит Даниил (ВМ Add. 39625). Вж тук бел
142, както и I, № 40 (Иван Срацимир).
78 Вероятно титлата „млад цар” е била създадена след смъртта на Михаил
Асен, когато Иван Срацимир е бил обявен за престолонаследник (Иван Асен отдавна
е бил мъртъв, а Иван Шишман е бил роден съвсем наскоро). Terminus ante quem за тези
събития: 1352 (Тогава е било завършено четвероевангелието на митрополит ДанаИл —
вж тук I, № 40 (Иван Срацимир).
79 Вж тук по-горе, с. 168.
80 Подробно при I, № 44 (Иван Шишман).
81 Приписката на Бдинския сборник: Bdinski zbornik. An Old Slavonic Meno-
logium of Women Saints (Ghent University Library Ms. 408, A. D. 1360), edited and
annoted by J. L. Scharp4 and F. Vyncke. With an Introduction by E. Voordeckers. Bruges,
1973, p. 242. Вж тук I, № 40 (Иван Срацимир).
82 За Добруджанския апанаж вж Ив. Божилов. Добруджа през среднове-
ковието. — В: Кратка история на Добруджа. Варна, 1985 (подлечат).
88 Hans Schiltbergers Reisebuch nach der Niimberger Handschrift herausgegeben
von DrV. Langmantel. Tubingen, 1885, p. 64. Български превод: Немеки и австрийски
пътеписи за Балканите (XV — XVI в.). С., 1979, с. 126; Ханс Шилтбергер.
Пътепис. С., 1971, с. 84.
172
J, D a г г о u z es. Ekthesis nea. Manuel des pitakia du XIVе s. — REB, 27,1969,
p 56, § 43 (Добротица), p. 62, § 66 (Иван Срацимир) и § 67 (Иван Шишман).
Позициите на Иван Срацимир и Иван Шишман, отразени чрез отношението на Кон-
стантинополската патриаршеска канцелария към тях,са почти равнострйни. Първият
е титулуван: „Еиае^итате кал ipiXoxpiare аитокрапар крапате кал avdevra Вибот??
к al ttootjq BovXyapla<;’\ а вторият: „Крапате еиаереотате,храХот(р1ите,1)^т]Котате /Заае
Хеи tcov BooXydpwp”.
88 Писмо на папа Бенедикт ХП до Иван Александър: A. Theiner. Vetera
monumenra historica Hungariam sacram illustrantia, Vol. I. Romae, 1859, No 927, 617 —
618; J. M. V i d a 1. Benoit XII (1334 — 1342). Lettres communes. T. 1. Paris, 1903,
p. 475, No 5067.
86 Acta Urbani V. No 70, 71, 78,174.
8? Общо за църковната история на България през царуването на Иван Алексан-
дър вж: С ы р к у. К истории. Т. I, 1,141 — 411; К. Р а д ч е я к о. Религиозное и ли-
тературное движение в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием. Киев, 1898;
История. Т. 3, 399 — 414.
88 За връзките на цар Иван Александър с Григорий Синаит вж: Сырку.
К истории., Т. I, 1,153 — 154. 156; История. Т. 3, с. 400; Д. Го'м]. То uvyypojpucbv
epyov таи оисоирылкои Trarpuipxov КаХХсатои A"; ’AiJ^wu, 1980, а. 50, 68, 86, 87. Освен
сведенията в житията на Григорий Синаит и Теодосий Търновски, конто по традиция
се използуват като първостепенни извори, вж също и пренебрегваното от българските
изследователи житие на св. Максим: Е. Kourilas et Fr. Halkin. Deux Vies
de S. Maxime le Kausokalybe, ermite au Mont Athos (XIVе siecle). An. Boll., LIV, 1936,
p. 90. (Житието, написано от Теофан — вж: F г. Halkin. Biblioteca hagiographica
graeca. Bruxelles, 1957, No 1237).
88 За пребиваването на Григорий Синаит в Парория вж: С ы р к у. К истории.
Т. 1, 1, с. 105 — 106 и сл.; Д.Гогт]. То cvyypa&Jidv tpyov, 50 — 52; История. Т. 3,
с. 400.
9 За него вж: С ы р к у. К истории. Т. I, 1,141 — 144; Д. Гогт]- То ииууролрскоу
’epyov, 69 — 120 (подробно разглеждане на всички проблеми около житието на Теодо-
сий Търновски и неговата дейност, с много богата литература).
91 С ы р к у. К истории. Т. 1,1, с. 154, бел. 2.
К а л и с т. Житие ТТ, § VII, с 14; Сырку. К истории. Т. 1,1, 153 — 154.
98 С ы р к у. К истории. Т. 1,1, с. 156.
94 К а л и с т. Житие ТТ, § XI,17 - 18; С ы р к у. К истории. Т. 1, 1,163 166;
Вж тук, бел 98.
98 С ы р к у. К истории. Т. I, 1, с. 166 сл.; Turdeanu. La litterature bulgare,
34 — 38; История на българската литература. Т. 1. С., 1962, 279 —280;П. Динеков.
Търновската книжовна школа в развитието на българската литература. — В: Търнов-
ската книжовна школа. 1371 — 1971. С., 1974, с. 18.
98 За смъртта на Теодосий Търновски — 27 ноември 1362 или 27 ноември
1363, вж: Д. Гдгт]. То avyypapiKOv epyov, 97 — 100.
9? К а л и с т. Житие ТТ, § VII, с. 14; Сырку. К истории. Т. I, 1,153 —154;
За локализацията на Парория: Г. Г о р о в. Местонахождението на средновековната
Парория и Синаитовия манастир. — ИПр, 1972, 1, 64 — 75; Г. Г о р о в. Къде е било
местонахождението на Синаитовия манастир в средновековна Парория. — Духовна
кулгура, 52,1972, 9 — 10, 51 — 68.
98 К а л и с т. Житие ТТ, § XI, с. 17. С ы р к у. К истории. Т. 1, 1, 162 163,
166 — 167; Вж: Я. Н и к о л о’в а. Разкопки на Килифаревския манастир (1974 —
1975). — Археология, 1978, 1, 21 — 34; Я. Н и к о л о в а. Археологически проучва-
ния на Килифаревския манастир. — В: Търновска книжовна школа. Т. 2. С., 1980,
435 — 442; Я. Н иколова. Килифаревският манастир — книжовно и просветно
средище през XIV в. — В: Първи международен конгрес по българистика. С., 23 май —
3 юни 1981 г. Доклади. Българската култура и взаимодействието й със световната
култура. Т. 1. Културата на средновековна България. С., 1983, 73 — 79.
"Ильинский. Грамоты, с. 29; М. К о в а ч е в. Драгалевският манастир
Св. Богородица Витошка и неговите старини. С., 1940, VII — 251 с.
173
100 Вж тук, бел. 176.
Ю1 Вж тук, бел. 177.
Ю2 Вж тук, бел. 122,123, 124.
ЮЗ вж тук, бел. 120 и 121.
104 Основен извор за антиеретическите събори, свикани в престолния град,
е житието на Теодосий Търновски (К а л и с т. Житие ТТ, § 15 и 19). Напоследък
отново бе повдигнат старият спор за броя на съборите — два или един (вж: Д. Г б V г].
То uvyypatpucbv Spyov, о, 94, 95, 97,110,115). По-убедителни са онези изследователи,
конто приемат, че цар Иван Александър свикал два църковни събора — през 1350 —
1360 г. (Д. Гонис датира втория — според него единствен събор — в 1359). Вж:
С ы р к у. К истории. Т. I. 1, 258 — 262, 269 — 270; Д. А н г е л о в. Богомилството
в България. С., 1969, 500 — 501, 505 — 510; История. Т. 3 , с. 407; Г. Д а н ч е в.
Григорий Цамблак и ересите според литературните му произведения. — В: Търновска
книжовна школа. Т. 3. Григорий Цамблак. Живот и дейност. С., 1984, 102 —111;
Б.Николов а. Григорий Цамблак за ереста на Варлаам в средновековна България.
Пак там, 112 — 118; Д. Гонис. Теодосий Фудул и Пирон в Похвално слово за
Евтимий Търновски. Пак там, 324 — 339.
Ю5 Като основни изследвания биха могли да бъдат посочени: К. Р а д ч е н-
к о. Религиозное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецким
завоеванием. Киев, 1898; С ы р к у. К истории. Т. 1,1, 411 — 551; Turdeanu.
La litterature bulgare, 5 — 66; I v. D u j t e v. Rapports litteraires entre les Byzantins,
les Bulgares et les Serbes aux XIVе et XVе sifecles. — B: L* ecole de Morava et son temps.
Beograd, 1972, 77 — 100; История. T. 3, c. 424 сл.
ЮЗ Сред богатата книжнина, създадена през Иван-Александровото царуване,
преобладават богослужебните, каноническите, догматическите книги, различните
сборници със смесено съдържанис, с енциклопедичен, с аскетичен или полуаскетичен
характер, разпространяват се отделни произведения на отшелници и исихасти.
Ю7 К л. Иванов а-Ко нстанти нов а. Някои моментина българо-византий-
ските литературни връзки през XIV в. (Исихазмът и неговото проникване в Бълга-
рия) . — В: Старобългарска литература. Т. 1. С., 1971, 209 — 242; А. - Е. Т а с h i а о s.
Gregory Sinaites Legacy to the Slavs. Preliminary Remarks. — Cyrillomethodianum VII.
1983, 113 — 165.
Ю8 за книжните центровe в Иван-Александрова България—Парория Търново,
Килифарево, Видин, някои средища в югозаладните области. — Вж: Turdeanu.
La litterature bulgare, 5 — 41 ;П. Ди не ко в. Книжовни средища в средновековна Бълга-
рия. — ИПр 1946/47, 4 — 5, 407 — 425; История. Т. 3, 430 — 445.
109 К. К у е в. Иван Александровият сборник от 1348 г. С., 1981, с. 13. Сравня-
ването на Иван Александър с цар Симеон и особено изравняването на двамата в исто-
рически план са неубедителни, дори неприемливи. Личните кач ства на цар Симеон,
както и неговите постижения, довели до появата на онзи феномен, който с право на-
ричаме Златен век, са несъизмерими с изявите на Иван Александър. Вж подробно у
Ив.Божилов. Цар Симеон Велики (893 — 927): Златният век на средновековна
България. С., 1983.
НО Turdeanu. La litterature bulgare, p. 15.
Hl Софийският или Иван Александровият псалтир (в текста „ пЪ'СНИВець ”)
е притежание на библиотеката на БАН. Пълно описание на ръкописа у X р. Кодов.
Опис, 11 — 16. Книгата, макар и изготвена с вкус, не се отличавала с богата украса.
И2 Сборникът на поп Филип, наречен така по името на преписвача, се съхранява
в Московската синодална библиотека (№ 20/38). Съдържа статии с духовно-нрав-
ствени и отчасти догматически характер, с някои оттенъци на аскетизъм, летописта
на Константин Манасий и тълкувания на Шестоднева на Севериан Гавалски. Вж:
С ы р к у. К истории. Т. I, 1, с. 419.
115 Един от петте познати днес преписа на среднобългарския превод на летописта
на Константин Манасий. Притежание е на Ватиканската библиотека (Cod. Vat. Slav. II).
Фототипио издание на текста: Ив. Дуйчев. Летописта на Константин Манасий. Фо-
тотипно издание на Ватиканския препис на среднобългарския превод. С., 1963,
XXXV, с. 415. Новобългарски превод иа откъси от текста: СБЛ, 3, 241 — 343. Изда-
174
ние на миниапорите: Ив. Дуйчев. Миниапорите на Манасиевата летопис. С., 1962
(II издание, 1964).
И4 Сборникът се съхранява в Ленинградската държавна публична библиотека
..Салтиков-Шчедрин” (F. I. 376). Съдържанието му е твърде разнообразно: жития,
патерични разкази, съчинения на Нил Синайски и Анастасий Синаит и наред с тях
някой от най-ценните творби на старобългарската литература: „Написание за правата
вяра”, „За буквите”, „Черковно сказание” на Константин Преславски. Подробно из-
следване и издание на целия сборник: К. К у е в. Иван Александровият сборник
от 1348. С., 1981.
И5 Съхранява сев Ленинградската държавна публична библиотека „Салтиков-
Шчедрин” (F. I, 516). За него вж: Сырку, I, 1, 437 — 438.
116 Един от най-ценните паметници на старобългарското книжовно изкуство,
притежание на Британския музей в Лондон (ВМ Add. 39627). Подробно изследване
и издание на всичките 366 миниатюри (в цветни и черно-бели приложения) .Жив-
кова. Четвероевангелието.
H^Turdeanu. La litterature bulgare, 20 — 22.
118 За някой проблеми около превода на летописта на Константин Манаснй вж:
Ив. Божилов. Българската средновековна историопис. —В: СБЛ, 3, 10 — 11.
11® Една от основните отлики в сравнение с цар Симеон. Вж: Ив.Божилов.
Цар Симеон Велики (893 — 927): Златният век на Средновековна България. С.,
1983, с. 173.
I2® Ильинский. Грамоты, № 3, 21 — 23.
121 Пак там, № 4, 24 — 26.
I22 ПаяайотгоиХоу-Керадёсос. 'АгаХекта, I, 467 — 468.
123 Пак там, 468 — 470.
124 Пак там, 470 —471.
125 у G j u z е 1 е v. Les relations bulgaro-venitiennes (вж бел. 55); Pieces justi-
ficatives.No 1, 72 — 73.
126 Пак там, № 2, р. 74.
12? ММ, I, No CLXXXV, 432 — 433; D б 1 g е г. Regesten. Т. 5, No 3046; D а г г о и -
z ё s. Registre, р. 110, 206; D a г г о и z ё s. Regestes. Т. 5, No 2381, 316 — 317.
128 Ильинский. Грамоты, № 6, с. 29.
128 а д. - Е. Т а с h i а о s. Sur les traces d’un acte du tzar Ivan Alexandre. — Cyrillo-
methodianum, III, 1975,183 — 189 (акт за Парория).
129 Ильинский. Грамоты, с. 33; Gerasimov. Sceaux bulgares en or,
p. 68 — 72, Pl, VI/1. Няколко години по-късно българският учен прие, че този печат
е фалшификат. Според него автентична е пластинката с изображението на царската
фигура, докато другата пластинка с образа на св. Никола е късна, а самият печат
е изготвен през XV век или малко след това (Вж: Т. Г ерасимов. Фалшиви печати
на българските царе от X, XIII и XIV в. —Археология, 1970, 2, 39 —40, № 7, и обр. 7).
Това твърдение се основава на някой стилови различия между двете пластинки,
но не може да бъде прието преди основно проучване на печата на самото място.
Освен този Иван-Александров печат известна е още една златна пластинка с изобра-
жението на българския цар, която доскоро се съхраняваше в Пловдивския археоло-
гически музей. Вж: Gerasimov. Sceaux bulgares en or, 72 — 73, Pl. VI, 2.
130 и трите типа монети са добре засвидетелствувани. Вж: Т. Герасимов.
Монетите от двореца на Царевец. — В: Царевград Търнов. Т. 1. С., 1973, № 49 — 58
(228 — 229) . Иван Александър прав насреща със сакос и корона, в дясната ръка дър-
жи жезъл, а в лявата — кълбо (табл. П, 10), № 59 — 73 (229 — 271) ; Иван Алексан-
дър с Михаил Асен, № 74 — 99 (231 -— 234) ; Иван Александър с Теодора.
181 Би могла да бъде посочена работата на К. К у е в. Образът на Иван Алексан-
дър в среднобългарската поезия. — В: Българското Средновековие. Българо-съветски
сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, 256 — 259 (вж
също К. К у е в. Иван Александровият сборник от 1348 г., 7 —19, особено 12 17).
132 за цриписките, преди всичко за онези от тях, конто имат историколето-
писен характер. Вж: Ив. Божилов. Българската средновековна историопис.—
В: СБЛ, 3,31 32.
175
133 с ы р к у. К истории. Т. I, 1, с. 420, бел. 5; Дуйчев. СБК, 2, 68 — 69
(текст и превод); К. К у е в. Съдбата на Ловчанския сборник, писан преди 1331 г.—
В: Търновска книжовна школа, 1371 — 1971. С., 1974, 79 — 88 (текст: с. 83).
I34 Кодов. Опис, 13 — 14. Превод в: Стара българска литература. Т. 2. Ора-
торска проза. С., 1982,146 — 147. Вж и тук, бел. 111.
135 к Т г е u. Die griechischen Handschriften des Neuen Testaments in der UdSSR.
Eine systematische Auswertung der Texthandschriftenin Leningrad, Moskau, Kiev. Odessa,
Tbilisi und Erevan, Berlin. 1966 (Texte und Untersuchungen zur Geschichte der Altchristli-
chen Literatur, Bd. 91), p. 106; Превод: СБЛ, 3, c. 105.
I"3 3 с ы p к у. К истории. Т. 1, 1, с. 458, бел. 1; СБЛ, 3, 105 — 106 (превод);
К л. Иванова. Български, сръбски и молдо-влахийски кирилски ръкописи в сбир-
ката на М. П. Погодин. С., 1981, с. 272.
I37 Cronica lui Constantin Manasses, traducere medio-bulgarif facuti pe la 1350.
Text ?i glosar de Ioan Bogdan. Cu prefab, de prof. I. Bianu. Publicare postuma, Bucurejti,
1922, 99 — 100; Новобълг. превод: Дуйчев. СБК, II, с. 97; СБЛ, 3, 279 — 280
(Ив. Буюклиев).
133 С ы р к у. К истории. Т. I, 1, с. 418; СБЛ, 3, с. 106 (превод); Вж и тук,
бел. 112.
I33 С ы р к у. К истории. Т. I, 1, с. 468, бел. 1; СБЛ, 3, 106 — 107 (превод).
4 К. К у е в. Иван Александровият сборник от 1348 г., с. 401; СБЛ, 3, с. 107
(превод).
I41 С ы р к у. К истории. Т. I, 1, с. 437, бел. 3; СБЛ, 3,110—111 (превод); Б. С т.
Ангелов. Извороведчески приноси. — Старобългарска литература. Т. 1. С., 1971,
с. 336.
^43 Сырку. К истории. Т. I, 1, с. 442, бел. 2; СБЛ, 3, 109 — 110 (превод).
143 И в а н о в. БСМ2, 163 — 164; СБЛ, 3, с. 108 (превод).
I44 Дуйчев. СБК. Т. 2,150 — 152 (текст и превод) .’
443 Д. И в а н о в а-М и р ч е в а. Германов сборник: български писмен памет-
ник от X век в препис от 1359 г. — Български език,ХУ,1965, 4 — 5, 314 — 316 (текст
и превод).
146 И в а н о в. БСМ2, с. 236; СБЛ, 3,108 -109 (превод).
147 Е. К о ц е в а. Приписка 135Q — 1360 гг. в Сборнике Прывослава. — Byz.
Bulg., VI, 1980, с. 253.
443 С ы р к у. К истории Т. I, 1, с. 396, бел. 6; Дуйчев. СБК. Т. 2, 154 —
156 (текст и превод).
149 Guillou. St.-Jean-Prodrome, р. 193: Кр. Станчев, А.Джурова.
Археографски бележки от Националната библиотека в Атина. — Старобългарска
литература, 9,1981, с. 64; СБЛ, 3, с. 110 (превод).
150 И в а н о в. БСМ2, с. 237; Дуйчев. СБК. Т. 2, с. 174.
151 И в. Божилов. Един осмогласник от времето на цар Иван Александър
(НБКМ 180 [ 313]). — В: Сборник в памет иа проф. Ст. Ваклинов. С., 1984, 60 — 62
(текст и превод); СБЛ, 3, с- 111 (превод).
432 Вж тук, по-горе, с. 162 — 163.
153 стара българска литература. Т. 2. Ораторска проза. С., 1982, 146 149.
l'34 Вж тук, бел. 18.
433 Ив. Гълъбов. Ямболският надпис. — В: Езиковедско-етнографски
изследвания в памет на академик Ст. Романски. С., 1960, 421 — 422.
156 А. М а р г о с. Средновековните български-надписи при с. Рояк, Провадий-
ско. — Български език, ХХШ, 1976, 4, с. 361.
I37 В. Антонова. Новооткрит старобългарски надпис на Шуменската кре-
пост. — ИНМ Шумен, IV, 1967, 81 — 82; В разчитането на надписа са допуснати греш-
ки. Вж някои бележки и оправки уАл. Кузев. Великият епикерний Срацимир —
виден български сановник през XIV в. —Векове, 1975, 4,14 — 15.
176
158 и в. Г о ш e в. Търновски царски надгробен иадпис от 1388 г. С., 1945
(Български старили, XIV), 7—8 (възстановен текст и новобългарски превод).
Днешното състояние на този изключително ценен паметник е лошо. Без съмнение
липсва една голяма част от текста (дясната половина на плочата) и възстановяването
иа ггьрвоначалното състояние на надписа е изключително трудно, за да не кажем не-
възможно. Направените от Ив. Гошев допълнения са в много случаи производим
и предизвикаха суровата, но оправдана критика (вж: В. К и се л ков. — ИБИД,
XXII — XXIV, 1948, 502 — 507). За съжаление и рецензеитът не можа да предложи
нищо задоволително. Би могло да се каже само, че надписьт е свързан със съдбата
на Иван-Александровата фамилия. Това твърдение почина на няколкоимена, конто се
срещат в текста, а именно :р. 2: Иван Александър (името на царя е предал ено с моногра-
мм, сокращения и лигатури, характерни за изписването иа името Иван Александър:
вж: Царевград Търнов. Т. 1, 229.— 234 (монети); А т. Попов. Монограмн на
българските царе (ХШ — XIV в.). — В: Българско средновековие. Българо-съветски
сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, с. 175, 179, 185,
фиг. 14, 191, табл. I, 7); р. 4ajpt CftrapOUb Qctut (вероятно един от синовете
на Иван Александър — Михаил Асен или Иван Асен?); р. 11 и 15: flcttit . От друга
страна,ако приемем, че надписът е издълбан по повели на жена от царската фамилия
(р. 1: БЛгОУЬСТПВЛ.ичепокойникътелицето.казовано няколко гтъти QctHb ,
то този епиграфски паметник би могъл да бъде дело на никоя от Иван-Алксандрови-
те снахи, може би Мария (Ирина?), съпругата на Михаил Асей. На тази идентифика-
ция и атрибуция противоречи само твърдението на Ник. Григора, че в 1355/56 г.,
когато се завърнала в Константинопол, тя не е имала деца (вж тук, I, № 39), докато
в текста се говори за противною. Безспорно този иадпис заслужена отделно и под-
робно изследване.
159 Ддес надписът не сыцествува, но според Й. Иванов той е съпровождал
ктиторския портрет иа Иван Александър^ и е гласил:’12 kv Хер йеф ewe/лк (}aoi\ev<:
Kai аЬтокр&тор BafKyapcov ка\ tQv 'Pw/kucop ’AX^avSpw. Вж: Й. И в а н о в. Асено-
вата крепосг над Станимака и Бачковския манастир. — ИБАД, II, 1911, с. 213.
16° Божилов. Цар Иван Александър, 168 — 169; тук, Приложение II, № 1.
1®1 Пак там, с. 168; тук Приложение II, № 1.
162 Дуйчев. СБК. Т. 2, с. 285 и обясненията на с. ХХХП1.
I63 Б. Ф и л о в. Портретът на Иван Александър. — В: Сборник в чест иа Весил
Н. Златарски по случай 30-годишната му научна и професооска дейност. С., 1925,
449 — 504; Е. В a k а 1 о v a. Society and Art in Bulgaria in the 14th Century. — Byz.-Bulg.,
VIII, 1986 (под печат).
164 вж например описанието на монаха Симон, един от преписвачите на Софий-
ския псалтир: Кодов. Опис, с. 14 : „ ... любезен и приветлив, румен, добровзрачен
и красив на вид, със свити колена и правоходец, гледащ сладко с очи на всички...”
(превод: СБЛ, 2, с. 146).
16’ Вж тук, по-горе, бел. 130.
166 Пак там, бел. 129.
167 цв Дуйчев. Миниатюрнте на Манасиевата летопис. С., 1962, № 1.
168 Пак там, № 2.
169 Пак там, № 33.
170 Пак там, № 69.
171 Ж и в к о в а. Четвероевангелието, табл. II;Spatharakis. The Portrait,
Fig. 39.
172 Жив к о в а. Четвероевангелието, табл. ХХШ.
173 живкова. Четвероевангелието, табл. XXVI; Spatharakis. The Port-
rait, Fig. 34.
174 Живкова. Четвероевангелието, табл. XL VI; Spatharakis. The Port-
rait, Fig. 35.
175 Ж и в к о в а. Четвероевангелието, табл. LXIV; Spatharaki s.The Portrait,
Fig. 37.
176 E. Б а к а л о в а. Бачковската костница. С., 1977, с. 158.
12 Фамилията на Асеневци. .
177
I77 Божилов. Цар Иван Александър, с. 168; тук, Приложение II, № 1.
1 Кр. Миятев. Една надгробна скулптура от двореца в Търново. — ИДИ,
XIX, 1955 (Сборник Г. Канаров) , 339 — 355 (обр. 1 — 4) ; Царев град Търнов. Т. 1,
с. 53,126 (обр. 12 на с. 54).
179 I. В о g d a n. Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen Geschichtsschreibung,
Archiv fur Sk w.Philologie, 13,1891, p. 528; СБЛ, 3, c. 87 (превод).
180 п Мутафчиев. Към историята на месемврийските манастири, —В:
Сборник в чест на Васил Н. Златарски по случай 30-годишната му научна и професор-
ска дейност. С., 1925, с. 165, б.ел. 4.
181 Вж тук, по-горе.
182 Кодов. Опис, с. 14.
183 Попруженко. Синодик, $ 122, с. 88 (Палаузов препис).
184 Законик Стефана Душана, с 3.
185 вж ТуК> j, № зэ .
186 Никои изследвачи съвсем неаргументирано твърдят, че на въпросната ми-
ниатюра е представена Теодора II (вж напр. К л. Иванова. В началото бе киигата.
С., 1983, с. 141, бел. 1). Тази женска фигура наред с покойника е централната фигу-
ра в миниатюрата; между двамата съществува здрава композиционна и идейна връз-
ка; отношението между двете изобразени личности може да бъде само майка — син.
18? Вж в този смисъл Ив. Дуйчев. Миниатюрите на Манасиевата летопис,
С. 32 (основният му аргумент е неубедителен: Cod. Vat. Slav. II датира най-късно от
1344/45 г., тъй като в 1345 г. Иван Александър се еоженил за втори път, т. е. с едно
Неизвестно се доказва друго неизвестно).
188 Попр уженко. Синодик, § 123, с. 88 (Палаузов препис) ; Nic. Greg.,
XXXVII, 51: III, p. 558; Ch alcocondylas, p. 37 (погрешно се твърди, че за
еврейката е бил женен Шишман); Giacomo di PietroLuccari. Copioso ristre-
to degli annali di Ragusa libri quatro. Dedicati all’eccelso Senate di Ragusa. Ragusa, 1790,
p. 85, 89.
189 вж тук, по-долу.
I" А.Бурмов. Критични бележки върху сьобщението на „Българска хро-
ника" за битка при София през царуването на Иван Александър. — В: А. Б ур мо в.
Избрани произведения. Т. 1. С., 1968, 293 — 294.
1®1 История. Т. 3; 337 — 338; К л. Иванова. В началото бе киигата. С.,
1983. с. 141, бел. 1.
I92 Дуйчев уМутафчиев. История. Т. 2, с. 272; Дуйчев. Миниатюрите на
Манасиевата летопис, с. 32; D u j ё е v. A propos de la biographie de Joseph II patriarche
de Constantinople. — B: Medioevo, 1, p. 451; Turdeanu. La litterature bulgare, p. 3,
26; Живкова. Четвероевангелието, с. 29; Пр. М а т е и ч. Българският химнопи-
сец Ефрем от XIV в. Дело и значение. С., 1982, с. 42.
I93 Вж тук, бел. 188.
1®4 Вж тук, бел. 140.
195 Вж тук, бел. 141.
1" Вж тук, бел 43.
I97 Подробна аргументация за годините иа раждане и майките, от конто са
родени, при всяка една от въпросните личности.
№ 34. ЙОАН КОМНИН АСЕН, ДЕСПОТ ( ок. 1345 - 1363)
Името на Йоан Комнин Асен2 твърде отдавна привлича внимание-
то на изеледователите2, но трябваше да измине почти три четвърти сто-
летие, за да се разпръене облакът от неясноти и съмнения около живота
и дейността на тази интересна личност от българското средновековие3.
178
Днес колебания около произхода на Йоан Комнин Асен не съществу-
ват. Ето какво намираме в Янинската хроника: „Майката на тези деца,
казаната Томаис и нейният брат Никифор, василиса Анна, се омъжи
повторно за някой си архонт от български род, наречен Комнин; той
беше брат на Александър, василевса на българите, [ който] бе шурей
на споменатия по-горе Стефан [Душан].. .”4 Следователно Йоан е бъл-
гарин, син на Кера[ ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир и брат на
Иван Александър Асен, Михаил, Драгушин (?), Елена и Теодора. Някои
венециански документи за разлика от Янинската хроника ни дават
пълното му име и фамилия: Йоан Комнин Асен5. Дълго време името
„Комнин” предизвикваше смущение у изследователите, докато А. А. Со-
ловьев не прие, че Йоан имал право на тази фамилия (както и Ангел)
поради брака си с Анна Палеологина6. Подобно обяснение не е необхо-
димо вече7. Родословного дърво в Матейче демонстрира по твърде убе-
дителен начин връзката на Иван-Александровата фамилия с династия-
та на Комнините®. При това положение Йоан имал правото на тази фами-
лия и той се възползувал от тази възможност, когато се появил в земи,
здраво евързани с византийската традиция.
Изворите, с конто разполагаме, позволяват да изградим curiculum
vitae и cursus honorum на Йоан Комнин Асен, обхващащи твърде кратък
период от неговия живот — от появата му в Албания до смъртта му.
Каква е била неговата съдба преди това? Веднага трябва да се каже,
че този период от неговия живот ни е неизвестен — не се знае нито кога
е роден, нито пък положението му преди възшествието на първородния
му брат Иван Александър или след това. Да гадаем при липсата на какви-
то и да било изворни данни,е неуместно. И все пак трябва да се отговори
на един твърде важен въпрос: кога и защо Йоан Асен се еустановил в Сър-
бия? Нямаме никакви основания да допуснем, четойебил политически
емигрант. По-скоро бихме могли да приемем друго обяснение: възпол-
зувайки се от безразличието, дори от лекомислието на своя по-стар
брат, Йоан придружил сестра си Елена, която в 1332 г. се омъжила за
Стефан Душан, и се установил в сръбския двор, където постепенно се
събрали по-голямата част от най-близките родники на цар Иван Алек-
сандър9. Безспорно Сърбия, която под ръководството на Стефан Душан
бързо се превръщала в първа сила на Балканите, му предлага по-добри
възможности за кариера, отколкото България. Последвалите години
показали, че Йоан Асен не се излъгал.
И все пак хронологическите неясноти остават. Присъствието на Йоан
Комнин Асен в албанските земи е документално засвидетелствувано,
както ще видим по-долу, в 1349 — 1350 г. Но това не пречи на изследо-
вателите да отместват неговата поява там поне с пет години назад. И на-
истина в 1350 г. Йоан е титулуван деспот10. Веднага възниква въпро-
сът: кой е балканският владетел, който му е дал това високо достойн-
ство? Казаното по-горе за най-ранните години на Йоан прави почти невъз-
можно предположението, че това би могъл да бъденеговият брат цар Иван
Александър. При това положение не остава друг освен Стефан Душан.
Още К. Иречек пише11, че Йоан Асен бил сред най-висок >поставените
сръбски властелин че в 1345 г. или веднага след това (след коронация -
та на 14 април 1346) сръбският крал, вече цар, го удостоил с деспотско-
то звание. И до днес това мнение остава най-правдоподобното12.
179
От друга страна, съвсем основатели© появата на Йоан Комнин
Асен в Албания се свързва с установяването на сръбското господство
над Авлона — най-късно през август 1345 г.13 Или казано по друг начин,
Йаон Комнин Асен станал господар на Авлона (Валона), Берат и Кани-
на още в края на 1345 г.14 Следователно кариерата му е свързана здраво
с годините 1345 — 1346 и две събития от сръбската история — приема-
нето на царската титла от Стефан Душан и ликвидирането (и то оконча-
телно) на византийското господство в Албания. При първото от тях
Йоан Комнин Асен получил като шурей на сръбския цар15 най-високо-
то дворцово достойнство — деспот. Второто събитие не само сложило
край на византийското присъствие в тези земи, но и положило начало-
то, както са склонни да приемат някои изследователи, на един славян-
ски деспотат” с център Валона, начело на който бил поставен деспот Йоан
Комнин Асен16.
Както вече се каза, първото свидетелство, което документира
присъствието на деспот Иоан в Авлона, е един акт на Стефан Душан,
издаден на 13 април 1350 г.17 С този документ се уреждали отноше-
нията между деспота от Авлона и Венеция (в преговорите сръбският
цар бил представян от дубровничанина Михаил Бучиу (?) )18. Вероятно
през предната 1349 г. Йоан Комнин, възползувайки се от jus naufra-
gii19, ограбил един венециански кораб. От същата 1350 г. датират два
документа или по-точно две квитанции (27 април 1350 г.), конто раз-
криват ролята на Йоан Комнин Асен (и,разбира се,на Валона) в посред-
ническата тьрговия с източни подправки. Негови контрагента били
Дубровник и Венеция20. Наред с приходите от тази тьрговия (главно
захар и черен пипер) Йоан Асен получавал доходи и от митницата в
Авлона21.
Отношенията на деспот Йоан с Венеция, помрачени от конфликта
през 1349 г., но подобрени впоследствие, получили своя завършек в
1353 г., когато деспотът и неговите наследници били удостоени с не мал-
ката чест да бъдат приети за венециански граждани22. Този ход на Йоан
Асен показал по убедителен начин неговата политическа прозорливост.
В ал бане ките земи назрявали противоречия, за избухването на конто
бил достаточен само един повод. Този повод бил изненадващата смърт
на Стефан Душан (1355). Тутакси възникнал конфликт между Симеон
Урош Палеолог (полубрат на сръбския цар) и наследника на престола
Стефан Урош. Деспот Йоан взел страната на своя зет Симеон (той бил
женен за Томаис, дъщеря на Анна Палеологина от първия брак23), но
последният нямал успех — през 1356 г. Стефан Урош овладял Белград
(Берат) 24. По същото време в Епир и Тесалия се появил Никифор II
Орсини Дука, който започнал борба за връщане на бащиното си наслед-
ство26. Деспот Йоан намерил изход от това положение: като венециански
гражданин той се обърнал с молба към републиката на св. Марко да
изпрати един военен кораб, който трябвало да защитава интервенте му,
и един венециански благородник за ректор26. Второто искане — разби-
а се,ако би било изпълнено както трябва — означавало земите на деспот
Йоан да бъдат поставени пряко под властта на Венеция и в тях да бъде
установена венецианска администрация27.
Един документ от 30 януари 1359 г.28 отново дава сведения за
търговската дейност на .деспот Комнин от Авлона” — последното сигур-
но известие, което имаме за него. След тази дата следите му се губят.
180
Сигурни указания няма, но би могло да се допусне, че намерил смъртта
си по време на чумната епидемия, върлувала през 1363 г. в Авлона и
Драч29.
В един арабски ръкопис, съхраняван в библиотеката Амброзиана
в Милано, е запазено египетско ръководство с формули за обръщение
към чужда владетели. Ето какво намираме там под титула „До владе-
теля” (sahib) на Събрия и България”39: Que Dieu prolonge la vie a Seig-
neurie, au heros brillant, considere, honorable, magnanime, courageux comme
un lion, au due Ange Comnene NN., colonne de la chr^tiente, roi (malik) de
Serbie et de Bulgarie, gloire du peuple Chretien, fierte de la foi du Christ,
cavalier de la mer, protecteur des villes et des places frontiferesJ’^l
Преди половин столетие Ал. Соловьов убедателно доказа, че този
,,duc Ange Comnene NN” не може да бъде нито български, нито сръбски
владетел и убедително го идентифицира с Йоан Комнин Асен32. Публи-
куваната формула — като оставим настрана дворцовия етикет и куртоа-
зия, както и характерните за тях суперлативи — разкрива по интересен
начин положението на Йоан Асен и неговия „деспотат”: независим владе-
тел, господствуващ над български (някога) и сръбски (след 1345) зе-
ми; господар на морето и на укрепени и важни градове; от благороден
и знатен произход. И наистина позицията на Йоан Комнин Асен е твърде
любопитна, макар и характерна за XIV век, особено за тази част на Бал-
канский полуостров: българин по произход, потомък на последната
династия от Първото царство и представител на царствуващата фамилия,
властвуваща в България от 1186 г.; свързан с големите византийски
фамилии Комнин и Ангел; женен за благородна византийка („васили-
са” Анна), гражданин на Венеция, а преди това гост на сръбския кралски
двор. И все пак ми се струва пресилено да бъде характеризиран като
един от героите на Янинската хроника с определението ZepPaXfiaviTO-
₽о1)Х7ард|ЗХахо<;33.
Бил ли е женен Йоан Комнин Асен преди да се появи в Авлона?
Липсват сведения, конто биха позволили да се отговори категорично
на това питане. И все пак някой съображения ни карат да отговорим
утвърдително. Кои са те? Преди всичко трудно е да се приеме, че Иоан
е прекарал дълги години в двора на Стефан Душан, в близост до своята
сестра Елена, без да бъде „принуден” да встьпи в брак. В цитирания
по-горе венециански документ от 2 май 1353 г. Йоан Комнин Асен и
„heredibus suis” са удостоени с венецианско гражданство (нямаме си-
гурни сведения за деца от втория брак). Най-сетне, ако приемем, че
следващият господар на Авлона и Канина Александър е негов син, той
би трябвало да е роден поне към 1346 — 1348 (в 1363 — 1366 г. вече
бил пълнолетен) — най-малко няколко години, преди деспот Йоан да
встьпи в нов брак (вж по-долу).
От цитирания в самото начало пасаж от Янинската хроника34 науча-
ваме, че деспот Йоан Комнин Асен бил женен, по всяка веротност втори
път, за „василиса” Анна Палеологина, правнучка на импера ор Михаил
VIII Палеолог35. За нея този брак също бил втори — тя била омъжена
за епирския владетел деспот Йоан II Орсини36, от когото имала две
деца: Томдас (съпруга на Симеон Урош Палеолог37, и Никифор II Орси-
ни38, и когото тя отровила (1335)зэ. Годаната, в която деспот Иоан
Асен се оженил за „василиса” Анна,е неизвестна. Според Пападопулос
181
това станало в 1355 г.40, но единственият извор за това събитие (Янин-
ската хроника) определи 1355 г. като terminus ante quem, докато termi-
nus post quem e бракът на Симеон Урош Палеолог (1350) 4 г. Все пак
приетата от гръцкия учен дата е по-приемлива4 2.
В изворите липсват категорични сведения за потомството на деспот
Йоан Комнин Асен. Наистина в цитирания вече двукратно венециански
документ от 2 май 1353 г. става дума за „heredibus suis”, но това би мог-
ло да бъде една трафаретна формула. Все пак nd за вярване е, че Зад
този израз действително се крият наследници на деспота. Имаме сведе-
ния, макар и не съвсем сигурни,за двама, а именно: Александър, госпо-
дар на Валона и Канина от 1363 г. (тук, I, №48)4 3, и наред с него някоя
си „Комнина”, наследничка на Валона и Канина, за която бил женен
сърбинът Балша, господар на двата града от началото на 1372 г.44
1 Проблемите около личността на Йоан Комнин Асен бяха поставенина сериоз-
на основа от А. Соловьев (вж бел.З). През 1980 г. се появистатията на Хр.Маганов,
онасловена Parente serbes et byzantins du tear Ivan Alexandre (Quelqu questions non
41ucidees dee liens dynaetiquei dans les Balkans au XIVе sifecle). — Etudes balkaniques,
1980, 4, 104 — 117. Като оставим настрана амбициозного и в същото време иесполуч-
ливо заглавие, бихме искали да отбележим с лепного: статията е написана, на първо
място, върху основа на нзследването на А. Соловьев и,на второ място, след подро-
бен разговор с автора. Знаейки, че съм подготвил статия за родословието на цар Иван
Александър и че съм в процес на завършване иа просопографското си изследване
върху Асеневци, без да ме уведоми, че се готви да пише по тези въпроси, Хр. Мета-
нов получи много информация, с която злоупотреби, публикув) йки посочената ве-
че статия. Що се отиася до качествата на тази статия, ще си позволя да отбележа
с л адното: Не е необходимо да се докаэва обстойно, че Йоан Комнин Асен е брат
на цар Иван Александър; това обстоятелство личи достатъчно убедително в Янинска-
та хроника и бе още по-убедително обосновано от А. Соловьев, въэприето без въз-
ражения от редица изследвачн (иапр. Ф е р J а н ч и 11. Деспоти, 166 — 167; D, М. N1-
с о 1. Meteora. The Rock monasteries of Thessaly. London, 1963, p. 61) и отбелязано
от мен (Божилов. България при Асеневци, с. 82). Второ, опигът да се отъждест-
ви Александър, син (?) на Йоан Комнин Асен,с Александър Асен (тук, II, №42) е
абсолютно несполучлив и което е по-важно, ненужен. Достатъчно е само да се отбе-
лежи, че Александър Асен няма нищо общо с албанските земи и ежит ел на византий-
ската столица.
2 К. Николаевич. Српски Комнени по преданияма и по истории. — Глас-
ник Друштва Српске Словесности, XII, Београд, I860, с. 464 (сръбският учен епра-
хосал много сили, за да докаже „сръбския” произход на цар Иван Александър);
В. Н. 3 л а т а р с к и. Вопрос о происхождении болгарского царя Ивана Алексан-
дра. — В: Сборник по славяноведению, II, СПб,, 1906, отд, отп.1 — 30.
3 А 1. S о 1 о v i е V. Un beau-frfere du tsar Douchan. — Revue internationale des 4tu-
des balkaniques, I6re annde. T. 1 — 2, Beograd, 1934 — 1936, 180 — 187 (по-нататък:
S о 1 о v i e v. Un beau-frfere).
4 To xpovuCov т&у 'Iwaiww, a.76: „ ‘H fie prjrpp tovtwv twv iralbaiv, Tffc Qupa-
ifioc ^pl ксй rw тамтгр; &8eX<pov^NiKTj^xfpov PaotXlc nAwa, eniyapffpeverai tavrfj
йрхортб. пуа ек tov Bovhydpcjv qrepouc, beaironjy Kopyr/ubv Kdbotipevov, аЬеЪрЪр ovra
tov PaaiXeLjt; BouXyapuv, yvvaw.abekpov fie tov brivevros Zre^dvov...” Народната
версия на Янинската хроника (Пак там,g. 76) дава почтисъщия текст: „ (Н Se pfrqp
raj^naiSiuv, rife &а>рамо<: <prjpl ка.1 NiKrjydpov той аЬеХрсю rrj<;, ditavbpev&r) ре tipxpvra
riva tS>v BovXydpcov, beamrriv, rb ftvopa tov <5 bndioc qrov iSeXtfix; тоО^аас-
Хеше rG>v Bovkydpccv 'AXefyivOpov, yvvaucodbe^pot; tov avvodev Er&p&vov *.
5 AAV, I, 1, No 153, p. 141: „. .. dominos Johannes Comminos [Comnenus — И.
Б.] et Assani Romanise despotus. .."
6 S о 1 о v i e v. Un beau-frfere, p. 187.
7 Една справка с Янинската хроника (вж бел.4) показва, че деспот Йоан е при-
тежавал фамилията Комнин преди сватбата си с Анна Палеологина.
182
8 I v. В о z i 1 о v. L’arbre genialogique de la reine Helfene a Mateice. — B: Etudes
historiques, XII, 1984, 7 —19; Вж тук, Приложение II, №2.
8 Вж тук, I, №33.
Ю К. И р е ч е к. Споменицн српски, Споменик САН, 11, 1892, с. 29 н сп.,
№12 и 13; Jb. С т о j а к о в иЬ. Старесрпскеповелье и писма. Т.1. Београд — Срем-
ски карловцн, 1929, 69 — 70, №7 5 и 76 (Ф е р j а и ч и h. Деспоти. с. 166; D и с е 1“
li er Durazzoet Valona, р. 486). Йоан Асенсееподписал:Ь6Г0 ДбСПОТИСЬ КОМНННОС
(еуа> о беоттгзч Коррт}<х).
НИ речек. Истерла Срба. Т.1, с. 371.
12 Ал. Соловьев (Un beau-frbre, р. 182) приема, четова е станало в 1349 г., а
Б. Ферянчич (Деспоти, с.166) в самото начало на 1350 г. Посочениге две квитанции,
издадени на 27 април 1350,са само terminus ante quem, но не и точнатадата.на която
Йоан Комнин Асен е получил това високо достойнство. Така че мненнето на К. Ире-
чек нн се вижда най-приемливо.
13 D uc е 11 i er. Durazzo et Valona, p. 358.
14 Soloviev. Un beau-frere, p. 182, No 4. А. Дюселне проявява известно ко-
лебание: веднъж той приема, че датата август 1345 (завладяването на Валона) отбе-
лязва края на византийското господство в Албания ,,et le passage de la province de
Valona — Spinarizza — B6rat sous le controle d’un gouvemeur slave, Jean Сотпёпе, frfere
du tsar de Bulgane Jean Alexandre et de la femme de Dusan Helfene, .. (Duc-lli er,
Durazzo et Valona, p. 359) и че това положило началото на „славяски деспотат’" във
Валона, просъществувал до началото на. XV в. (Пак там, 415 — 490). На друго място
Дюселие лихие, че Стефан Душан поверил управлението на Валона и Канина на един
от своите роднини (Йоан Комнин Асен) „вероятно преди 1350 г.” (Пак там, р. 486).
16 В някон документа (AAV, I, 1, No 146, 128 — 133) Йоан Асен е назован
братовчед на сръбския цар, което е неточно.
16 Вж тук, бел. 14. В случая употребата на понятието .деспотат”, макар че се
спеша в Янинската хроника (То хро;чкдр rcSv ’Icoawifcov, 0.75), не есъвсем уместно.
Иоан Комнин Асен е пригежавал достойнството деспот, но тазн дворцова титла
не може да характер иэира статута на нет о в иге владения. Вж в този смисъл Ф е р j а н-
ч иЪ. Деспоти, с. 167.
17 AAV, I, 1, No 146, 128 — 133; D и с е 11 i е г. Durazzo et Valona, р. 486.
18 в текста се чете „Michillem de Buchiu".
19 S о 1 о v i е v. Un beau-frfere, p. 183.
20 За двата документа вж тук, бел. 10; Sol о v i е v. Un beau-frere, p. 184 ;Ф e-
p j а н ч и h. Деспоти, c. 166; D u c e 11 i e r. Durazzo et Valona, p. 543.
21 D u c e 11 i e r. Durazzo et Valona, p. 566.
22 AAV,1,1, No 153, p. 141; Soloviev. Un beau-fr'fre, p. 184; D u c e 1 1 i e r.
Durazzo et Valona, p. 487 (френският учен приема, че венецианциге се стараели да
заемат официални дльжности в „деспотата”. Това е така, но то в никакъв случай
не означава, че самият деспот не е търсел тяхната намеса). Вж тук, бел. 26 н 27.
23Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 51 (при майка й Анна
Палеологина).
24 S о 1 о v i ₽ V. Un beau-frere, 184 — 185; Ducellier. Durazzo et Valona, p. 487.
25 За Никифор II Дука Орсинн вж: Р о 1 е m i s. The Doukai, No 57; N i с о 1.
Kantakouzenos, No 27 (при съпругата му Мария Кантакузина); Ф е р j а н ч иЪ. Деспо-
ти, 76 — 77; Действията на Никифор започнали в 1355 г., продължнли до самата
му смърт в 1359 г., застигнала го край селото Ахелой. Вж: Б. Ф е р j а н ч нЬ. Теса-
ли)а у ХШ — XIV веку. Београд, 1974, 237 — 241.
26 AAV, I, 1, No 167 - 169, 151 - 153; S о 1 о v i е v. Un beau-frere, 184 - 185.
27 Ректорът e имал компетенция в полит ическите, гражданските, финансовите,
юридическите н военните дела и отговарял за своите действия пред Comune di Ve-
nezia. Вж: G. V а 1 е n t i n i. Dell’amministrazione Veneta in Albania. — B: Venezia e il
Levante fmo al secolo XV, Vol. I, 2, Firenze, 1973 (=CiviIti Veneziana-Studi 27), 859 —
868.
183
28 в. К г е к i <?. Dubrovnik (Raguse) et le Levant au Moyen Age. Paris, 1961 (Doc.
et rech., V), No 239; S о 1 о v i e v. Un beau-fr^re, p. 185.
29 К. И p e ч e к. Споменици, c. 11; Soloviev. Un beau-frere, p. 185; D u с e 1-
1 i e r. Durazzo et Valona, p. 487.
30 Тозн текст e претьрпял няколко превода, а именно: от арабския оригинал
е направен италиански превод, от него сръбски и най-сетне френски (Вж: Solo-
viev. Un beau-fr^re, р. 180 ). Ето защо се въздържаме да предложим български пре-
вод и цитираме френския текст, изг от вен от Ал. Соловьев.
' 31goloviev. Un beau-frfcre, р. 180.
32 Пак там, 181-182.
33 Пак там, р. 186. Td xpovixov t&v ‘\wai>vivwv,c. 101.
34 Вж тук, бел. 4.
35papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 51.
36 За него вж: Ф ер J а н ч ик Деспоти, 71—76; Polemis, No 56, 98 — 99.
37 За Томаис вж: Fapadopuloa. Genealogie der Palaiologen, No 51; P о 1 e-
m i s. The Doukai, p. 99, n. 2.
38 Вж литературата,посочена в бел. 25.
39 о в t г ogors k y.Hietoire, р. 30; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, р. 185.
40papadopuloB. Genealogie der Palaiologen, No 51, p. 32.
41 Пак там; Polemis. The Doukai, p. 99, n. 2.
42 След съобщението за брака на Йоан с Анна Палеологжа идва известието
за смъртта на Стефан Душан (декември 1355).
43 Мненията за произхода на Александър се раздвояват:„син” (К. И р е ч е к;
Споменици, XI, с. 11; S 1 о v i е v. Un beau-fr^re, p. 185; Ф ep j а нчиф. Деспоти,
с. 167) или „браг” (I. R u v а г а с. О knezu Lazaru. Novi Sad, 1888, p. 118). А. Дюселие
(D u c e 11 i e r. Durazzo et Valona, p. 487) прадпазливо заявява, че той е бил роднина
на деспота. При положение, че Александър е наследник на деспот Йоан Асен Комнин
в Авлона и Канина и негов роднина, той би могъл да му бъде само син.
44 s о 1 о v i е V. Un beau-fr&e, р. 186: MBalsa eat mari^ h une certaine Comnina.
C’est sans doute la fllie du despote Jean Comnine qui avait apporte en dot a son mari сев
cites albanaisee”; D u c e 11 i e r. Durazzo et Valona, p. 488 (само предана известите
факти, без да взема отношение към тях).
№ ЗБ. МИХАИЛ (АСЕН)
Михаил е брат на цар Иван Александър; син на Кера[ ца] Петра
(Петрица) и деспот Срацимир . Познат ни е само от един извор, т. нар.
Ямболски надпис (днес в Софийския археологически музей), поставен
от името на Шишман, негов син (вж I, №49). Това силно ограничена
нашите познания за този Иван-Александров брат. В надписа той само е
споменат, и то по такъв начин1, че не ни дава възможност да разберем
дали Михаил е бил жив, когато е бил издигнат стълбът (1356 — 1357) или
вече е бил покойник. Всички предположения за съдбата му, конто могат
да се направят, ще бъдат до голяма степей неоправдани, тъй като липсва
друга опорна точка2.
1 И в. Гълъб в. Ямболски надпис: — В: Езиковедско-етнографски изслед-
вания в памет на академик Ст. Романски. С., 1960, с. 421: „ Вь дни б( лаГОВЪр ) На-
(го) ц(О)рЪ 1ш(ана) Оледанд(ра)Брата его ми?с( аила) сын(ь) г(ос-
поди)нь Шишман . -
2Вж някон подробности при Шишман, I, №49.
184
№36. ДРАГУШИН (-f-ПРЕДИ 1340)
Името на Драгушин — този вероятен или по-скоро възможен син
на Кера[ ца] Петра (Петрица) и деспот Срацимир и брат на цар Иван
Александър, доскоро стоеше в забвение. Едва напоследък В. Джурич
привлече вниманието на изследователите, предлагайки една интересна
хипотеза1. За какво става дума? Изследвайки стенописите на църквата
„Св. Георги”(Положко), той се занима с една отдавна известна и публи-
кувана грамота на Стефан Душан, издадена през 1340 г. и засягаща
съдбата на църквата, която е била метох на Хилендарския манастир2.
В тази грамота между другого става дума за „брат кральества ми Дра-
гушин” (вече покойник и погребай в църквата) и за „матере кральест-
ва ми деспотице”.
Тези две лица не се споменават в никакъв друг исторически извор
и отьждествяването им остава под съмнение. Все пак специалистите
са единодушии, че „деспотицата” не е истинска майка на Стефан Душан,
а Драгушин — не е негов истинеки брат3. Ако приемем, че двете понятия
„майка” и „брат” не са употребени производно (струва ни се, че имаме
всички основания за това), има само една възможност за идентификация-
та на въпросните лица. И тази възможност беше използувана от В. Джу-
рич: по наше мнение той с основание прие, че става дума за тъщата
на Стефан Душан и негов шурей, т е. майката на Елена, деспотица Ке-
ра] ца] и нейния неизвестен от други извори брат с малко необичайно-
то за българин име Драгушин, който е живял в Сърбия и там е завър-
шил дните си4.
Трябва да кажем, че тази хипотеза на сръбския учен (защото тя ще
си остане хипотеза, докато не се открият извори, конто биха я потвър-
дили) става още по-вероятна, ако хвърлим един поглед върху съдбата
на най-близките Иван-Александрови роднини. Вече се отбеляза, че освен
Елена, която е била омъжена за сръбския крал и сетне цар Стефан Ду-
шан, в Сърбия със сигурност са пребивавали един от братята на българ-
ския цар — деспот Йоан Комнин Асен, и другата му сестра Теодора5 —
едно явление, което трудно може да намери своето обяснение6. При
това положение не би имало нищо необичайно, ако допуснем, че в сръб-
ския кралски двор е живял още един брат на Иван Александър, а имен-
но: Драгушин. За съжаление единственият извор, с който разполагаме
(споменатата вече грамота на Стефан Душан), не ни позволява да узнаем
дали Драгушин е пребивавал временно в Сърбия, или се е установил
там за постоянно, следвайки примера на другия си брат Йоан Комнин
Асен. Единственото, което знаем със сигурност,е, че годината 1340, ко-
гато е била издадена грамотата, служи за terminus ante quem за смъртта
на Драгушин.
Според споменатия вече документ Драгушин е бил погребай в цьрк-
вата „Св. Георги” (Положко е било владение на Душановите роднини7).
Това се потвърждава от изучаването на самата църква. На северния зид
на подкуполното пространство са изобразени две сцени — необичайно
по своята иконография разпятие8 иДейсис. Долу, при самия зид е бил
поставен саркофагът с тялото на Драгушин9
1 В. "Ё у р и 11. Полошко — Хилендарски метох и Драгушинава гробница. —
Зборник Народног музе)а, УШ, 1975, 327 — 344.
185
2 Ал. Соловьев. Одбрани споменици српског права. Београд, 1926, 122 —
125.
3 В.Ъ у р иЪ. Цит. съч., с. 328.
4 Пак там, с. 328.
5 Вж тук, I, №34, 37 и 38.
6 Вж тук, I, №33.
1 В.'Б у р иЪ. Цит. съч., с. 328.
8 Пак там, с. 333 и сл.
9 Пак там, с. 341. Според В. Джурнч (Цит. съч , с. 342) църквата „Св. Георги” е
била надгробна цьрква и е послужила за мавзолей на Др аг у шин.
№ 37. ЕЛЕНА - МОНАХИНЯ ЕЛИСАВЕТА (|7 НОЕМВРИ 1376)
Елена1 е дъщеря на деспотица Кера[ ца] Петра (Петрица) и деспот
Срацимир; сестра на Иван Александър Асен, Йоан Комнин Асен, Ми-
хаил, Драгушин и Теодора. Великолепно свидетелство за нейната генеало-
гия, единствен© по рода си в българската средновековна история, е ро-
дрсловното ii дърво, изписано в църквата „Св. Богородица” в Матейче?
За ранните години на Елена не знаем нищо. Тя се появява за пръв път
на историческата сцена в 1332 г., когато се омъжва за младия сръбски
крал Стефан Душан3 — един дипломатически и политически брак, оста-
вил трайни следи както в историята на Сърбия, така и на България.
Ролята на Елена в политический живот на сръбската държава, а в
отделни момента и на Балканите е била твърде значима4. В началните
години от живота й като сръбска владетелка положението й не било
достатъчно стабилно, тъй като в продължение на четири-пет години
тя не могла да даде на краля и държавата очаквания наследник на пре-
стола. Дори по едно време Стефан Душан водел преговори за възможен
втори брак5. Но през 1336/37 г.6 Елена родила син, наречен Стефан
Урош. Това важно събитие не само укрепило позициите й в кралското
семейство, но й позволило скоро да се намеси активно в политический
живот на страната. Ще се задоволим да дадем само два примера:
Осъществяването на политическите амбиции на Елена било значи-
телно улеснено от започналата през есента на 1341 г. във Византия граж-
данска война. Поляризацията на силите в империята дала възможност
на останалите балкански владетели, преди всичко Иван Александър и
Стефан Душан, да се намесят активно в събитията. Докато българският
цар проявявал колебание и нерешителност7, сръбският кралски двор
си изработил стратегия, която трябвало да осъществи големите полити-
чески планове на Стефан Душан. Елена не само че не стояла настрана
от избистрянето на тези стремления и тяхната практическа реализация,
но често се оказвала в ценгьра на събитията.През лятото на 1342 г. тя по-
теглила към Търново да посети брат си Иван Александър8. Известието
на Кантакузин за това пътуване е твърде кратко, за да ни позволи да се
запознаем с неговите цели. Все пак би било неоправдано.ако приемем,
че намеренията на Елена са носели отпечатька на интимен, семеен ха-
рактер — да посети роднините си. В това пътешествие, извършено в
твърде напрегнато време, прозират политическите цели. Наистина не
знаем съдържанието на разговорите, конто сръбската кралица е водила
186
със своя брат Иван Александър, но все пак техният предмет е ясен:
гражданската война във Византия. Ще остане тайна дали Елена е дошла
в българския престолен град с конкретни предложения за съвместни
действия, с план за разпределение на завоюваните територии или поне
за определяне не сфери на влияние. Но не може да се отрече един факт:
през цялото времетраене на византийските междуособици Иван Алек-
сандър не обърнал своя поглед към Македония и оставил на Стефан Ду-
шан пьлна свобода за действия. Резултатът от тази дезаинтересираност
е известен9. За това развитие на събитията ролята на Елена никак не е
била малка.
През първата половина на 1342 г. усилията на Йоан Кантакузин да
овладев византийския Запад не дали резултат и претенденгьт бил при-
нуден да гьрси съюза и помощта на Стефан Душан. И тькмо в този ва-
жен момент активно изпъква ролята на Елена. Заедно със своя съпруг
тя посрещнала Кантакузин, участвувала в преговорите с него, след кое-
то говорила на събора на сръбските велможи10. Нейната реч била по-
срещната с голямо одобрение, изразител на което станал Иоан Оливер,
който заявил, че тя проявила много „мъдрост и благоразумие”(„.. .^pov-
г)О€<л><; к al euflouXiac”)1 *. Още по-показателно е отношението на Стефан
Душан: „А и самичък кралят благодари много на жена си, понеже го бе
посъветвала както трябва, него, който държеше върховната власт, и го
е убедила, че ще спечели голяма слава, и той сам прие съвета.”12 Накрая
Кантакузин още веднъж подчертава, че решението на събора за съюз с
него, било взето цетаумшмк 1 , тоест с участието на Елена.
Резултатите от Душановата политика, навлязла в своята най-активна
фаза след споразумението с Кантакузин, са познати. За около три години
сърбите унищожили византийского господство в Албанските земи и по-
корили цяла Македония (без Солун), достигайки до р. Места14. Пече-
лейки борбата за хегемония на Балканите, Стефан Душан не закъснял
да си присвой и най-висшия символ на тази хегемония — царе ката титла.
В края на ноември пли самото начало на декември 1345 г. той се провъз-
гласил за цар на сърби и на гърци15. А на 14 април 1346 (Великден) в
Скопие, той получил царския венец от ръцете на сръбския духовен гла-
ва Йоаникий и търновския патриарх Симеон16. Заслугите на Елена за това
непознато дотогава възшествиенасръбската държава били много големи.
И тя не получила даром короната си, а сама я извоювала и застанала до
своя съпруг като ,, вогадароваьРною царицею kvp бленою”17.
На 20 декември 1355 г. на 48 г. починал Стефан Душан18. Това из-
ненадващо събитие се отразило както върху сръбския политически жи-
вот, така и върху личната съдба на Елена. Всесилна владетелка и участ-
ничка в държавните дела, изведнъж тя се видяла принудена да се отлег-
ли от активния живот. На пръв поглед всичко е било ясно: върховната
власт в страната заедно с царската титла била поета от престолонаследника
деветнадесетгодишния Стефан Урош и на Елена не оставало нищо друго,
освен да стане монахиня. Времето, когато тя е сторила тази решителна
стъпка, се определи сравнително точно от две дати: 20 декември 1355
(смъртта на Стефан Душан) и май 1356 г., когато в една грамота на
Стефан Урош тя е спомената под името Елисавета19. Ако държим смет-
ка за ктиторския портрет в църквата „Св. Богородица” в Матейче2°, къде-
то Елена е представена в бяло вдовишко облекло, можем да допуснем,
че превъплъщението на бившата царица в монахиня Елисавета е станало
през ранната пролет на 1356 г.
187
Тази на пръв поглед важна стьпка на Елена не донесла решителна
промяна в нейния живот, тъй като монахиня Елисавета нямала намере-
ние окончателно да изостави светската суета и да се оттегли в някоя
спокойна и тиха обител. Твърде скоро след смъртта на своя царствен
съпруг Елена се оказала в Серес21, сръбско владение от 25 септември
1345 г.22 Нейната поява в този важен градски център на Източна Маке-
дония станала в изключително пожен момент от сръбската история —
борбата за наследство на върховната власт между законния наследник
на престола Стефан Урош и Душановия полубрат Симеон Урош Палео-
лог. Каква позиция е трябвало да заеме Елена — монахиня Елисавета?
Нейната очаквана реакция — да подкрепи сина си—била напълно естест-
вена и лесно обяснима. Но Кантакузин сякаш иска да ни увери в про-
тивного: Елена взела дейно участие в борбата между сина си и чичо му,
но воювала за собствена сметка, подчинила много градове и започнала
да властвува самостойно23. Г. Острогорски с право прояви недоверие
към писаното от Кантакузин („Този жив, вещо написан разказ производ-
но приписва на царицата майка такива макиавелистични похвати” ) и
доказа убедително, че Елена не се намесвала в междуособиците, намира-
ла се в Серес и е признавала властта на своя син24.
Приемайки безрезервно писаното от Г. Острогорски, бихме искали
да добавим още нещо: не бива да ни учудва факта, че Елена приела
възшествието на сина си за нещо съвсем нормално, дори законно. Но
в същото време тя не пропускала да се погрижи за собственото си по-
ложение. Загубила подкрепата на съпруга си, вече вдовица, Елена на-
мерила друг начин да подчертае изключИтелните си позиции в сръб-
ското, айв цялото балканско общество. По великолепен начин тя проя-
вява своя Esprit de corps”, като заповядвала да изпишат родословното
й дърво в нейната църква „Св. Богородица”в Матейче (край Куманово)25.
Там тя е представена като рожба на многовековната българо-византий-
ска симбиоза, като потомка на фамилия (Асеневци), която възхожда
към последната династия на Първото българско царство, фамилия, която
има за предци трима или четирима български царе, четирима византий-
ски императори, български и византийски принцеси — като Мария (дъ-
щеря на Троян — Траян, син на цар Иван Владислав), Ирина Дукина
и Анна Комнина!
Елена не се задоволила с тази красноречива, но все пак демонстра-
тивна изява на своето старинно и благородно потекло, което й осигу-
рявало място сред върховете на балканските аристокрации. Макар че
за света била вече монахиня Елисавета, бившата сръбска владетелка
си залазила всички външни белези на най-висшата власт — царската,
а именно титулатурата. В издаваните от самата нея документи, както
и в приписки към различии ръкописи, тя е титулувана като: „Лёопои^а
pov &yia еиоеРеотатг] avyovora ayia. ЕХюа/Зет2°, кратала Kai ayia r)p&v
курса ка1 beaitoiva''2'!. По-важното в случая е, че тези тигли не са спомен
от миналото, не са отзвук на дворцово ласкателство и куртоазия, а отра-
зяват до голяма степей действителните позиции на Елена-Елисавета.
Наскоро след Душановата смърт царицата монахиня се установила в
Серес и взела в ръцетесивърховнатавласт над града и неговата облает28.
Макар че си създала едно обособено, самостоятелно владение, на първо
време Елена признавала върховенството на своя син (вероятно това
било израз на нейната подкрепа в борбата на Стефан Урош срещу Си-
188
меон Урош Палеолог). Така например в една приписка от септември
1359 г. се отбелязва: „при царуването на нашите благочестиви царе Сте-
фан Урош и неговата майка, монахиня Елисавета”29. Малко след това
(1360 — 1361) сръбският цар издава документ, с който пбтвърждава
едно дарение на майка си, сторено в полза на Хилендарския манастир,
но от текста се вижда, че Елисавета управлява в Серес самостоятел-
но30. А в едно решение на съда на Сере ката митрополия от ноември
1360 г. тя е характеризирана като „кратаЛ ка.1 ayca^pcov курса к al 8еи-
noiva”31. В Серес тя се чувствувала напълно независима, имала собст-
вен двор, приближени, конто в различните документи са назовани ,р1к еГ-
01 ибоиХос”32.
Като terminus post quem за нейното самостойно властвуване в Серес
служи един акт от манастира Есфигмену (решение на Сере кия митро-
полите ки съд), датиращ от август 1365 г.33 Наскоро след това в един
хрисовул на император Йоан Палеолог (септември 1365), потвържда-
ващ собствеността на Хилендар над две места (едното при Серес, дру-
гого в Каламария), се отбелязва, че документът е издаден по молба
на „уфт]Хотатт]Ч 8еотго1ут}ч Еер(31ач, ка1 ттерито^тои абеХ<р^с тт)ч (ЗаосХе-
[ач рои” (Елена-Елисавета) и „деспота на Сърбия господин Йоан Уг-
леш”34. Този хрисовул позволява на Г. Острогорски да приеме^ че
по това време (август или септември 1365) в Серес се появил Йоан
Углеш, а Елена се оттеглила в двора на сина си, където дочакала своя-
та кончина, застигналая на 7 ноември 1376 г.35
Фигура като тази на Елена е имала шансове да намери място в съв-
ременните й живописни паметници. Познати са следните нейни изобра-
жения: Сопочани (след 1337), в цьрквата„Св.Никола”в Люботен, Де-
чанския манастир (1348), Лесновския манастир и в църквата на Мана-
стира „Св. Богородица” в Матейче36.
От брака си със Стефан Душан Елена е имала един син (Стефан
Урош) и две дъщери.
1 За Елена вж: М. Р u г к о v i с. Carica Jelena. — GodiSnjak ,,Sloge" (Pert, Au-
stralia) , 1954, 35 — 48; M. Purkovid. Jelena, zena cara DuSana. Dusseldorf, Izd. Srpske
pravoslavne eparhije, za Zapadnu Europu, 1975, p,32.
2 I v. В о i i 1 о v. L’arbre genealogique de la reine Helene A Matejce. — Etudes his-
toriques, XII, 1984, 7 — 19; тук, Приложение II, №2.
3 И p e ч e к. Историка Срба. Т.1, с. 354.
4 Подробно уН. Р а д о j ч иЙ. Српски државни сабори у среднем веку. Бео-
град, 1940, с. 282 сл.; Р u г к о v i с. Jelena, Zena сага DuJana, passim.
3 И p e ч e к. Истори]*а Срба. Т.1, с. 359.
6 Пак там, с. 360.
7 Вж тук, I, №33 (Иван Александър Асей).
8 С a n t.,III, 43: II, р. 260.
9 Подробно при Иван Александър Асен — тук, I, №33.
10 С a n t.,III, 43: II, р. 262; 44:11, 266 - 269.
11 Пак там, III, 44:11, р. 269.
12 Пак там, р. 270.
13 Пак там, III, 45:11, р. 271. За участието на Елена в този събор на сръбските
велможн вж: Ostrogorsk у.Histoire, 537 — 539; Nicol. Kantakouzenos, No 22,
189
р. 61; Nicol. Byzantium 1261 — 1463, p. 202, както посочената в б ел .4 книга на
Н. Радойчич.
14 О s t г о g о г в к у. Histoire, р.644; Острогорски. Душан и иегова вла-
стела у борбн с Византией. — В;СДГ. Острогорског, IV. Византина и Словени.
Београд, 1970, 191— 192.
^O etr ogorsk у.Histoire, р. 644; Г.Острогорски. Автократор исамо-
држац. — В: СД Г. Острогорског, с.332 сл.; М. Д и и иЬ. Душанова царска титула
у отчима савременника. — В. Зборник у част шесте стогодишнг ице Законика.цара
Душана. Београд, 1951, с.87 сл.
16 Законик Стефана Душана, с.4.
1?Пак там, с.5.
18 и р еч е к. Исторща Срба. Т.1, с.394.
19 А. Соловьев. Повеле цара'Уроша у хилендарском архиву. — Богослов-
л> е, 2, 1927, 1, с. 256; М. П у р к о в иЛ. Кала се закалуберила царица Делена? — При-
лози за кн. ижевност, }език, исторщу и фолклор, 12, 1932, с. 167; Острогорски.
Серска облает, с. 438.
20 I V. В о i i 1 о V. L’arbre gen^alogique de la reine Helfene X Matei^e. — Etudes
historiques, XII, 1984, fig.l.
21 Според Ст. Новаковж смъртга на Стефан Душан заварила Елена в Серес и
тя останала там, запазвайки върховната царска власт — отстъпка, направена от ней-
ния син Стефан Урош (С т. Н о в а к о в и h. Срби и турци XIV и XV века. — Ср пека
кн>ижевна задруга, Београд, 1960, с. 164). Опровержение на това мнение у О с т ро-
тор с к и. Серска облает, с. 437.
22oetrogorek y.Histoire, р.544 и посочената в бел.1 литература.
23 С a n t.,IV, 42:111, р.314.
24 Острогорски. Серска облает, с. 436. Според Б. Ф е р j а и ч иЪ. Теса-
ли)а у XIII и XIV веку. Београд, 1974, с. 237. Елена наистина е завладяла много
градове, но ие се е намесвала в борбата между Урош и Симеон Палеолог.
25 Вж тук, бел. 2.
26 L. Р о 1 i t i s. Griechisch Handschriften der serbischen Kaiserin Elisabet. — Byz.
Slav., II, 1930, S.290, Codex A, No 7. Вж също и №6: Дёожша pov &у(а ейсеРеотатт]
abyovora; Cod. В, S.291, No II: ”... ебое/Зеотатт? abyovora кора ’ЕХюа/Зет”.
2? Actes de Chilandar, No 146; Actes d’Esphigmenou, No 27, 1. 1,29; Остро-
г о p с к и. Серска облает, с. 437.
28 Вж тук, бел. 21.
29 Острогорски. Серска облает, с. 437, бел.9 (гръцки текст на приписка-
та).
39 А. С о л о в j е в. Цит. съч., №3, 290— 291; Острогорски. Серска облает,
с. 437. От месец октомври 1361 г. датира един хрисовул на Стефан Урош (Actes de
Lavra, III, No 140), с който сръбският цар потвърждава дарение, направено от-майка
му в полза на Великата Лавра. В този документ Елена Елисавета е пазована „т? Kvpa
pov т? becmiva т) pavva pov”. По всяка вероятност хрисовулът ограэява периода на
двувластие в Серес — формалното върховенство на Стефан Урош и все по-налагаща-
та се самостоятелност на Елена-Елисавета.
31 Actes de Chilandar, No 146.
32 Вж тук, бел. 27. Сред тях са били кефалията на Серес, челника Радослав,
Елеииният братовчед Алексий Асен (вж тук, II, №30). За институцията на вселен-
скитесъдии.засвидетелствувана в Серес, вж: Г. Острог орски. Вселенске судите
у Серу. — В: СД Г. Острогорског, IV, 257 — 270 (същото на френски езек: Les juges
generaux de Serras. — Melanges offerts a Ren£ Crozet, Poitiers, 1966,1317 — 1326); Oct-
рогорскн. Серска облает, 545 — 547; Actes d’Esphigmenou, 168 — 159.
33 Actes d’Esphigmenou, No 27.
34 Actes de Chilandar, №149, 1.1; Острогорски. Серска облает, 439— 440.
190
31 Острогорски. Серска облает, с.440, бел. 23.
36 С в. Р а д о j ч и Портрети српских владара у средн>еи веку. Скоте,
1934, табл.XV, фиг.23, ХУП, фиг. 25, XIX, фиг.28; Н. Л. О к у и е в. Портреты коро-
лей ктиторов в сербской церкожой живописи. — Byz. Slav.,II, 1930, 89—91; Т. V el-
man в. Le portrait dans Part des Paleologues. — B: Art et societe a Byzance sous lee Pa-
Mologues. Vemse, 1971, Pl. XLIII, fig. 17, 18.
№38. ТЕОДОРА (ок. 1352— 1359)
Теодора1 e най-малката сред шестте деца на деспотица Кера[ ца]
Петра (Петрица) и деспот Срацимир2. Това, което знаем за нея (а то е
твърде малко), е следното: От Никифор Григора научаваме, че към
1352 г. тя е била все още твърде млада(”гёаг те oSaav &rt Kaneivriv”)3,
по всяка вероятност на около шестнадесет, най-много осемнадесет го-
дини. Това известие ни дава с приблизителност, разбира се, нейната рож-
дена година: 1334 — 1336 г. За пръв път се срещаме с Теодора, кога-
то тя се е намирала в Сърбия. Как и кога се е озовала там, не може да
се каже със сигурност. Все пак би могло да се приеме, че тя е послед-
вала примера на братята си — деспот Йоан Комнин Асен и Драгушин (?).
Но годината на нейнот< установяване там остава неизвестна. Ако прие-
мем, че тримата (придружени от майка си?) заедно са се отправили
при своята сестра, сръбската кралица Елена, то това е станало преди
1340 г.4 В противен случай terminus ante quem за нейната поява в Сър-
бия е 1352 г.
През споменатата вече 1352 г. Стефан Душан с помощта на своя
шурей българския цар Иван Александър искал да настрои император
Йоан V Палеолог срещу гьста му Йоан Кантакузин и да го накара да
започне отново военни действия5. За тази цел сръбският владетел пред-
ложил на Йоан V Палеолог да сключат договор, в основата на който
бил поставен брачен съюз: византийският император трябвало да раз-
трогне брака си с Кантакузиновата дъщеря Елена, да я изпрати в Сър-
бия като заложница и да се ожени за сестрата на сръбската кралица Еле-
на и на българския цар Иван Александър6, т. е. Теодора. Известно е,
че проектите за този брак, замислен от Стефан Душан като силно поли-
тическо оръжие, не били осъществени.
Теодора се появява в историческите извори още веднъж, и то пак
във връзка с брачен проект. След смъртта на Стефан Душан (20 декем-
ври1355) подвластните на сръбската държава Епир, Тесалия, Албания
станали поле на военни стълкновения между Стефан Урош и Симеон
Урош Палеолог7. От започналия процес на разпадане на голямото еръб-
ско царство решил да се възползува и деспот Никифор II Орсини, за да
си възвърне властта над земите, управлявани от неговите предци8.
Той напуснал Енос, където пребивавал до 1355 г., появил се в югоза-
падните области на Балканский полуостров и сравнително бързо успял
да покори големи части от Тесалия и Етолия9. Сред обкръжението
на деспот Никифор, а вероятно и в сръбския двор възникнала идеята
деспоты да изостави съпругата си (Мария, дъщеря на Йоан IV Канта-
кузин)10 и да се ожени за сестрата на сръбската кралица, т. е. за Тео-
дора. Никифор приел с лекота тази идея, чието осъществяване би могло
да допринесе за решаването на сложния въпрос около съдбата на бивши-
те владения на Византия в тази част на полуострова. Той прогонил Мария,
191
която се отправила при брат си деспот Мануил Кантакузин в Морея
и започнал приготовления за новия брак. Тези негови действия предиз-
викали недоволството сред населението, което искало той да се откаже
от брачните си проекти и да върне Мария. Никифор бил принуден да се
подчини и до брак не се стигнало: през лятото на 1359 г. той загинал
в битката при Ахелой11.
В изворите не се среща нищо повече за съдбата на Теодора12.
1 За името вж: Иречек. Исторща Срба. Т.1, с. 386, бел.1.
2 Произходът на Теодора се установява благодарение на писаното от Ники-
фор Григора: „. . . а да си (Иоан V Палеолог) вземе за жена сестрата на кралевата
съпруга (Елена), още неузрела девойка, която е и сестра на Александър, владете-
ля на мизиге” (Nic Greg, XXVII, 27:111, 148 — 149.
3 Пак там, р. 149.
4 Тази година е terminus ante quem за смъртта на Др аг у шин. Но подобно пред-
положение ни се вижда невероятно: Теодора би трябвало да е заминала за Сърбия,
придружавайки майка си, когато е била на възраст от 2 до 4 години! Това би могло
да стане само ако целта е била временен престой, например пътуване на деспотица
Кера[ца] Петра заедно с малката Теодора н Драгушин (?), чиято цел е била посе-
щение при голямата дъщеря Елена. Подобно допускане би обленило пребиваване-
то на Кера[ ца] и Драгушин, починал наскоро след това и погребай в църквата „Св.
Георги” (Положко), но не може да обясни появата на Теодора в Сърбия.
5 N i с о I. Kantakouzenos, р.80.
6 N i с. G г е g., XXVII, 27 :Ш, 148 — 149 (28, р. 149 — ответните мерки на Йоан
Кантакузин); Иречек. Историка Срба. Т.1, 385 — 386; М утафчиев. История.
Т.2, с. 274; I v. Du j с е v. Rapports litteraires entre les Byzantine, les Bulgares et les Ser-
bes au XIVе et XVе s. — B: L’ecole de Morava et son temps. Beograd, 1972, p. 85 et no-
te 60.
7 Б. Фер)анчи1). Тесал и)а у XIII и XIV веку. Београд, 1974, с. 237 сл.;
Nicol. Kantakouzenos, No 27, 131 — 132; Polemis. The Doukai, No 57, p. 99.
8 Подробно у Б Ф e p j ан ч иЬ. Цит. съч., 237 — 241; Вж също бел. 7.
9 Can t., IV, 33:111, 314 - 319; N i с. G г е g.,XXXVII, 50:111, 556 - 557.
10 N i с о 1. Kantakouzenos, No 27, 130 — 133.
11 С а п t., IV, 33:111, 317 — 319 (В Ник. Григора н в Янинскатахрониканяма
нищо за този проект); Иречек. Исторща Срба. Т.1, с. 398; Nicol. Kantakouze-
nos, No 27, р. 132; Polemis. The Doukai, No 57, p. 99 (неправилно се твърди, че
Теодора e "the sister of the Serbian krai”); Б. Ф e p j ан ч иЙ. Тесали ja у XIII н XIV
веку, с. 239. За датата на битката при Ахелой: Р.Михалчи h. Битка код Axenoja.—
Зборник радона филозофског факултета, XI, 1 (СпоменицаЗ. ТадиЪа), Београд,
1970, 273— 274.
12 Ив. Дуйчев (вж: Мутафчиев. История. Т.2, с. 278) погрешно твърди,
че „Теодора-Евдокия (?), жена на севастократор Деян и вероятно сестра на Иван
Александър, със синовете си Иван Драгаш и Константин „управлявалавсеверома-
кедонскиге земи”. Севастократор и после деспот Деян е бил женен за Душановата
сестра Теодора. Вж: Фер)анчиЬ. Деспоти, 168— 169;ибел.66.
№39. МИХАИЛ АСЕН (1323/24— преди 1356)
Михаил Асен1 е първородният син на цар Иван Александър Асен и
съпругата му Теодора I2. Първото му споменаване в изворите, в т. нар.
Ловчански сборник („. . . при влгоутмвЪм дейотЪ йлесадра ’i при снь
его Ми.яаи flcfcH . . .”)3 ни дава само terminus ante quem за рождената
му година — 1331 г.4 За щастие сведенията за брака на Михаил, на който
192
ще се спрем подробно по-долу, позволяват да се установи със сравнител-
на точност, че първият син на българския цар се е родил в 1323 или
1324 г.
Биографията на Михаил Асен, както и животоописанията на много
други членове на фамилията Асен, трудно може да бъде възстановена.
Оскъдните извори ни позволяват да установим само някои моменти от
живота на Михаил. Първият момент датира от 1331 г. След победоно-
сната за българите битка при Русокастро (18 юли 1331)5 Иван Алек-
сандър и Андроник III Палеолог с ключили мирен договор едно от усло-
вията на който било брак между първородния син на българския цар
и дъщерята на византийския василевс6. Самият брак бил насрочен за
по-късно време, тьй като и двете царствени деца били твърде малки.
Изминали седем-осем години от това споразумение, но Иван Алек-
сандър, който държал извънредно много на него, не пропускал да на-
помни на своя бъдещ сват за предстоящата сватба. Андроник III въпре-
ки проявените колебания бил принуден да склони в името на държав-
ните интереси — така поне пише Йоан Кантакузин7. Наскоро след това
царската сватба била отпразнувана тържествено в местността Комнино-
ви ливади край Адрианопол8.
Този брачен съюз поставя два въпроса, свързани с името на царст-
вената съпруга на Михаил Асен и датата на сватбата. Първото затрудне-
ние идва от разногласието на двамата автори, конто дават сведения
за събитието. Докато Йоан Кантакузин назовава дъщерята на Андро-
ник III — Мария9, то Никифор Григора й дава името Ирина10. Спорът
би могъл да бъде решен в полза на Григора11 или най-малко да се по-
търси компромисно решение, което би дало право и на двамата: дъще-
рята на император Андроник III е имала кръетното име Мария, но след
сватбата си с българския престолонаследник е получила името Ирина,
символизиращо „дълбокия мир”, наегьпил в отношенията между двете
страни, за който пишат и Кантакузин,и Григора12.
По-трудно може да се отговори на втория въпрос: През коя година
е била извършена дългоочакваната сватба?13 Хронологическите указа-
ния, с конто разполагаме.са твърде оскъдни, а понякога и съвсем лип-
сват. Ето защо сме принудени да извършим подробен анализ на писаното
и от двамата автори. Ще започнем с Йоан Кантакузин14. Първата стъп-
ка към сватбата (факт, който липсва у Григора) било пратеничеството
на Иван Александър до император Андроник III, който се намирал в
Адрианопол15. Според Кантакузин това станало тгоХЬ Вот ер ov, след като
Андроник III усмирил албанците, покорил Акарнания и Епир, сключил
споразумение с василиса Анна Палео логина16 — събития, приключили
през пролетта на 1338 г.17 Каза се вече, че византийският василевс, ма-
кар и с неохота, дал съгласието си за сватбата и се отправил към Констан-
тинопол, за да се подготви за нея18. Известно време след това повторно,
вече конкретно споразумение двата царуващи дома се събрали на Ком-
ниновите ливади, за да отпразнуват брачния съюз на своите деца. След
като евършва описанието на сватбените гьржества, Кантакузин веднага
започва разказа си за новите събития в Епир — бягството на Никифор,
последвалата му капитулация, споразумението за брак със собствената
му дъщеря и удостояването на Никифор с титлата паниперсеваст19 —
събития, който се отнасят към 1339 — 1340 г.20 При това положение
можем да направим следната равносметка: сватбата на Михаил Асен
13 Фамилията на Асеневци. . .
193
според разказа на Кантакузин е станала след Иван-Александровото
пратеничество в Адрианопол (лятото на 1338) и преди новата кампания
в Епир (пролетта — лятото на 1339), т. е. през есента на 1338 или ля-
тото (?) на 1339 г.
Нека се обърнем към другия извор. Съобщението на Григора за
брака на Михаил Асен и Ирина следва разказа за събитията, за конто пи-
ше и Кантакузин. Но това съобщение, макар и твърде кратко, съдържа
известии хронологически указания, конто биха могли да бъдат полезни
при установяването на търсената от нас дата. Григора не е пропускал
да отбележи за разлика от Кантакузин, че „императорът (Андроник
III). . . дал деветгодишната си дъщеря за съпруга на петнадесетгодиш-
ния син на Александър, владетел на мизите”2\ Както вече се подчерта,
не знаем кога се е родил Михаил Асен, но бихме могли да установим
рождената година на Ирина. Като описва едно тежко заболяване на
Андроник III, който по това време се намирал в Адрианопол, Йоан
Кантакузин пише, че василевсът, предвиждайки смъртен изход от тази
болеет, му доверил регентството над империята: „А след това той [Ан-
дроник III] хвана ръцете му [ на Кантакузин] и като ги постави върху
ръцете на императрицата, която носеше в утробата си дъщерята Мария,
дадена по-сетне за съпруга на Михаил, сина на Александра, царя на ми-
зите.. ,”22 Това събитие обикновено се датира в януари 1330 г.23 Следо-
вателно Мария (Ирина) се е родила най-късно през пролетта на 1330 г.24
При това положение тя би имала девет навършени години през пролетта
на 1339 г.
И така разногласия между Йоан Кантакузин и Никифор Григо-
ра няма. Царствената сватба25 (ако се доверим на хронологическите
посочвания на Григора и на твърдението на Кантакузин, че поне част
от тържествата са били извършени на открито, т. е. времето е позволя-
вало това) е станала през пролетта на 1339 г.
Михаил Асен, като първороден син, в съгласие с налагащата се в
България практика, бил обявен от своя баща за съвладетел26. Датата
на този важен държавен акт, евързан повече с престолонаследието, от-
колкото с реалното поделяне на върховната власт27, е неизвестна. Кан-
такузин съобщава за него, когато описва сватбата на Михаил Асен, но
очевидно той датира от по-ранно време, тъй като името на най-големия
Иван-Александров син се придружава с царска титла в приписката —
похвала към Софийския песнивец, съставен в 1337 г.28
След сватбата сигурни известия за съдбата на Михаил Асен29 освен
една миниатюра в Cod. Vat. Slav. II (среднобългарски превод на Констан-
тин Манасий), на която ще се спрем по-нататък, липсват. Името на Ми-
хаил се среща в т. нар. „Безименна българска летопис”, и то в твърде
легендарен контекст, което затруднява обяснението на описаните съ-
бития. Ето впрочем интересуващия ни текст: „И премина Аморат (Му-
рад) , синът Орканов с турците в 6834 (=1326) година и се отправиха
против Средец... Българските войски отново се събраха под началст-
вото на Михаил, сина на Александър, но и него убиха турците, като
плениха множество народ и го отведоха през Галиполи!’™ Хроноло-
гическите и фактологическите деформации в този пасаж са очевидни.
И все пак може ли да се потърси и намери зрънце истина, осветляваща
съдбата на Михаил? Изборът не е голям. Би могло да се допуске, че
посочената година 6834 (=1326) есгрешена, но събитията наистина са
194
станали по времето на султан Мурад (1360 — 1389). Пречка за подобно
обяснение е едно известие на Ник. Григора, според което най-късно
в самия край на 1355 г. Мария (Ирина) вече е била вдовица31, т. е.
Михаил Асен не бил сред живите и не би могъл да участвува в сраже-
ние срещу турците. Остава другата Възможност: описаните събития
датират от 6834 (=1326) г., но са станали не по времето на султан Му-
рад, а при неговия баща Орхан. Подобно обяснение противоречи поне
на две неща, а именно: по това време Михаил Асен е бил най-много три-
годишен, а турците все още не са застрашавали Балкане кия полуостров.
Очевидно тези две възможности за поправка на текста не ни поз-
воляват да обясним задоволително цитирания пасаж. Остава последна-
та възможност — или да отречем всякаква научна стойност на това изве-
стие, както са склонни някой изеледователи3 2 или да го евържем съв-
сем произволно с някое събитие, познато от други извори, както пра-
вят мнозина33. В случая по-важното е, че както и да подходим към
тези данни от „Безименната българска летопис”, не можем да устано-
вим със сигурност годината и обстоятелствата по смъртта на Михаил
Асен. При това положение за кончината на първородния Иван-Александ-
ров син разполагаме с две ориентировъчни дати. Първата от тях, която
е и terminus post quem е 1344/45 г.: Михаил Асен е изобразен на миниа-
тюрата на л. 205г от Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II) заедно с
баща си Иван Александър, брат си Иван Срацимир, другая си брат
Иван Асен, вече покойник,и един ангел34. Terminus ante quem е краят
на 1355 г. Никифор Григора съобщава, че веднага след смъртта на Сте-
фан Душан (20 декември 1355) в Константинопол пристигнала Иван-
Александровата дъщеря Кера(ца) Мария, сгодена за престолонаслед-
ника Андроник IV35. Почти веднага я последвала и съпругата на Ми-
хаил Асен Ирина, която вече била вдовица36. Пак според Григора,
от този брак Михаил не е имал деца3 4 5 6 7 8.
1 Просопографска бележка, съдържаща предимно библиографски данни в:
PLP, 1, №1511.
2 Преки данни за първородството на Михаил Асен няма. Но начинът,по който
се говори за него в никои текстове (Ловчанския сборник, Мемоариге на Йоан Кан-
такузин), оставя твърдото убеждение, че Михаил е най-старият син на българския
цар. Например в приписката към Ловчанския сборник е споменат само Михаил,
докато в Софийския песнивец (Кодов. Опи<?, с. 14) са споменати освен него и
Иван Срацимир и Иван Асен, но Михаил е пос та вен начело, и то с титлата цар. От
друга страна, Йоан Кантакузин (С a_n t, II, 27:1, р. 469), описвайки преговорите
край Русокастро, казва за Михаил „тсо идЙ ёкей’Ои”, т. е. лице добро познато, извест-
но, заемашо по-различно положение сред останалите.
2 К. К у е в. Съдбата на Ловчанския сборник, писан преди 1331 г. — В- Тър-
новска книжовна школа 1371 — 1971. С., 1974, с.83; Сырку. К истории. Т.I, 1,
с. 420, бел. 5 (текст); Дуйчев. СБК. Т.2, 68 — 69 (превод).
4 Сбориикът е преписан и завършен преди Иван Александър да овладев бъл-
гарския царски престол.
5 Вж тук, I, №33.
6 Cant., II, 27:1,468-470.
7 Пак там, II, 33:1, 504 - 505.
8 Пак там, II, 34:1, 508 — 509; N i с. G г е g., XI, 6:1, р. 546.
9Cant„ II, 14:1, р. 394; II, 34:1, р. 509
Ю N i с. G г е g„ XXXVII, 51:111, р. 557.
195
И Вж тук по-долу, бел. 34.
12 N i с. G г е g., XI, 6:1, р. 546: "кал то \oimv elpriiniv (Sadefa цетану Twgai-
ол> ка1 Muo65i>”. Българската история познава подобен случай. През 927 г. цар Пе-
тър се оженил за внучката на император Роман I Лакапин (дъщеря на сина му Хри-
стофор) , която се наричала Мария, но след сватбата пр сменила името си на Ирина.
Настина този факт липсва у византийскиге хронисти (продължителят на Теофан,
Лъв Граматик, Псевдо-Симеон н т. н.), но е запазен у Лиудпранд и няма основание
да се съмняваме в неговата достоверност: „Unde et puella mutato est Irini, id est pax,
vocata, eo quod per earn inter Bulgarioe et Grecos pax sit firmissima constitute”. Вж:
Liudprandi Antapodosis. ed. C. Pertz,MGH SS, III, p. 311.
13 За разног ласиятаотноснодатата вж: А н г е л о в. Бълг. визант. отношения.
I, 52 - 53; ГИБИ, X, с. 263.
14 Д. А н г е л о в. (Бълг.-византийски отношения. I, с. 52), като разглежда
въпроса за датата на сватбата, категорично заявава: „Хронологията на Кантакузин
във връзка със събитията през 1336 — 1337 г. е обаче твърде неясна н не заслужава
доверие”. Както ще видим по-долу, това твърдение е неоснователно. Сведенията,
конто дължим на Кантакузин, не само че не противоречат на писаното от Григора
но и напълно се съгласуват с него.
15 С a n t., П, 33:1, 504 - 505.
16 Пак там, П, 32 - 33:1, 496 - 504.
17 Nicol. Kantakouzenos, 42 — 43.
18 С a n t., П, 33:1, р. 506.
19 Пак там. И, 34 - 37:1, 509 - 526.
20 N i с о 1. Kantakouzenos, р. 43.
21 N i с. G г е g., XI, 6:1, р. 546.
22 с a n t., II, 14:1, р. 394.
23 N i с о 1. Kantakouzenos, р. 41.
24 А. Пападопулос (Papadopulos. Genealogie der Palaidogen, No 77, p. 48)
съвсем неоправдано отнася ражданего на Мария (Ирина) към 1327 г.
25 А. Пападопулос и Ив. Дуйчев твърдят, вероятно плод на недоразумение,
че съпруг на Мария (Ирина) е билдругият Иван-Александров син, Иван Асен. Вж:
Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 77, 48 — 49; И в. Д у й ч е в. Миниа-
тюриге на Манасиевата летопис. С„ 1962, №2 (бележките към миниатюрата на л.2);
D u j б е V. Rapports litt^raires entre les Byzantine, les Bulgares et les Serbes au XIV® et
XVе sifecles. — B: L’ecole de Morava et son temps. Beograd, 1972, p. 80, n.23.
26 c a n t„ II, 34:1, p. 508: „.. .ксй rbv vibv ’Aaawqv MixarjX, (laoikea кал autov
Kexetporovrjyevot; M айтобс.”
27 Трудно e да се каже каквн са били правата на Михаил Асен като съцар,
тъй като липсват достатъчно сведения. Очевидно той еимал инсигннигена върхойна-
та власт, подписная се с цар (но не и самодържец!) и образът му е пр ед ставен на
монетни емисии, сечени от неговия баша (вж тук, I, №33, бел. 130). За престоло-
наследието в Иван-Александровата фамилия вж тук, I, №33.
28 к о д о в. Опис, с. 14. С титлата цар Михаил Асен е споменат и в един от
надписиге към несебърската икона.на св. Богородица; Т. Герасимов. Ново-
открыт надпис върху иконата Богородица Умиление от Несебър. — ИНМ Бургас,
1, 1950, с.255; V. В е i е v 1 i е v. Spatgriechische und spatlateinische Inschriften aus Bui-
garien. Berlin, 1964, p. 109.
29 Името на Михаил Асен се споменава в един надпис от 1355 г. (днес загу-
бен), който гласи: „Бе завършен този храм в годината 1355 при българския цар
Александър, при Михаил (неговия син.. .) (Дуйчев. СБК. Т.2, с.285). Ив. Дуй-
чев (Пак там, с.ХХХП! и 419) нзказва оправданы съмнения откосно действително-
то съществуване на този епиграфски паметник (посочена е годината от въплъ щен не-
го на Христос, а не от сътворението на света). Има известна вероятност с името на
196
Михаил Асен да се свърже т. нар. Търновски надпис (вж тук, I, №33, бел. 158), но
този паметник все оше чака своя изследовател.
30 I В о g d a n. Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen Geschichtsschreibung. —
Archiv fur slav. Philologie, 13, 1891, p.527.
31 Вж тук по-долу, бел. 36.
32 А. Б у р м о в. Критични бележки върху съобщението на „Българска хро-
ника” за битка при София през царуването на Иван Александър. — В: А. Б у р м о в.
Избрани произведения. Т.1. С., 1968, 287 — 296 (с-цялата по-стара литература).
33 История. Т.З, с. 346: Михаил Асен загинал по време на турското нападение
от 1354 г., с пом ен ат о от Кантакузин (следвайки Ир е ч е к. Hcropwja Срба. Т.1,
с. 388). За съжаление на посоченото място (С a n t., IV, 38:111, 278 — 279) няма
конкретно указание за навлизане на турците толкова навътре (към Ср ед ей,) в бъл-
гарската държава. За тези сведения от „Безименната българска летопис” вж напо-
следък P. S с h г е i n е г. Die byzantinischen Kleinchroniken und die Annalist) k bei den
Sildslaven. — Bulg. Hist. Rev., 1978, 2 52 — 53.
34 И в. Д у й ч е в. Миниатюрите на Манасиевата летопис, №69.
35 N i с. G г е g„ XXXVII, 51:111, р. 557; тук, I, №43.
36 Пак там, р. 557. По-нататъшната съдба на Ирина е неизвестна. В един на-
скоро публикуван акт за продажба, издаден от братята Йоан и Михаил Дисипатос
(септември 1365) е спомената ’’rijc трсоцси^.apujrov ксй aotfiipov 8есиоа^]<; ки-
рас E(pi7PT?<?‘’ (Actes de Lavra, III, No 143, 1, 7 — 8). Издателиге на документа с право
поставят въпроса, дали поменатата Ирина не е съпруга на Андроник Щ (Пак там,
р. 91: неправилно е твърдението, че тя била съпруга на Иван Александър). При въз-
можното отъждествяване трябва да отпаднат редина византийскиимператриции прим
цеси със собствено име Ирина, конто са починали преди 1356 г. (когато нашата Ири-
на се е завърнала в Константинопол) или пък са били живи след 1365 г. (датата
на споменатия по горе акт), а именно: Ирина, съпругата на Иван III Асен (вж тук,
II №2), Ирина Асенина, съпругата на Йоан VI Кан акузин (вж тук, II, №17), Ирина
(Иоланда) дьо Монфера, съпруга на Андроники (Papadopulos. Genealogie der
Palaiologen, No 58), Ирина, първата съпруга на Андроник III (Пак там, №68); ня-
маме сведения единствено за годината, в която е починала Ирина, съпругата на Ма-
тей Кантакузин (Пак там, №64; Nicol. Kantakouzenos, No 24). Притона положе-
ние твърде вероятно е Ирина от цитирания по-горе документ да е идентична с Ири-
на, съпругата на Михаил Асен. Това отъждествяване, ако се приеме, рещава спора
за името на дъшерята на Андроник III в полза на Григора.
37 N i с. G г е g., XXXVII, 51:р.557.
№40. ИВАН СРАЦИМИР, ЦАР ВЪВ ВИДИН (1352/53 — 1396)
Народната памет, словесното художествено творчество и не на
последно място историческата традиция са направили от Иван Сраци-
мир една от най-трагичните фигури на българското средновековие от
времето на неговия залез. И наистина съдбата на този Иван-Александров
син (такава, каквато можем да я възстановим в наши дни) напълно
оправдава интереса към него. Свързан здраво с разрива в царе кото се-
мейство и неговото разпокъеване, от една страна, и с разпокъеването
на българската държава, от друга, Иван Срацимир заслужава да бъде
обект на обстойно, задълбочено монографично изследване, каквото
за съжаление все още липсва1.
Той е вторият син на цар Иван Александър от първия му брак. На-
истина точно посочване на рождената му година липсва, но все пак
разполагаме с едно свидетелство, което прави това предположение
убедително. В приписката — похвала към Софийския псалтир, в чиято
197
почти документална стойност нямаме основание да се съмняваме, Иван
Срацимир е споменат след Михаил Асен, но преди Иван Асен2. Върху
това свидетелство не може да хвърли сянка на недоверие нито миниа-
тюрата на л. 205 от Cod. Vat. Slav. II, на която редом с Иван Алексан-
дър са представени двамата братя на Иван Срацимир3, нито фактът,
че Иван Асен още в 1337 г. е имал царска титла4.
Първите двадесет и пет години от живота на Иван Срацимир са ни
почти неизвестни. Като оставим настрана двете кратки споменавания,
за конто вече стана дума (Софийския псалтир и Cod. Vat. Slav. II) и кон-
то не съдържат особена информация, Иван Срацимир не присъствува
в никакъв друг извор. Този факт едва ли трябва да се обяснява с ня-
какво пренебрежение към неговата личност — наистина Михаил Асен
и Иван Асен са били провъзгласени за съвладетели най-късно в 1337г.5,
докато той е споменат с титлата цар за първи път в 1344/45 г.6 Но то-
ва все още не дава основание да търсим някакво специално отношение
към него. Видяхме, че и двамата му братя не са били по-облагодетел-
ствувани от съдбата. Достатьчно било обаче да се случи нешо по-значи-
телно, по-необичайно в живота на Иван Срацимир и той тутакси става
обект на своите пишещи съвременници. Това необикновено, извънред-
но събитие е обвързването на третия Иван-Александров син с Видин.
По традиция като първо известие за пребиваването на Иван Сра-
цимир във Видин се привежда приписката към т. нар. Четвероеван-
гелие на видинския митрополит Данаил (ВМ Add. 39625). Тъй като
този сравнително малък текст има извънредно голямо значение за раз-
криване на някой от най-важните момента в биографията на Иван Сра-
цимир, ще си позволим да цитираме по-голямата част от него: „... . С
позволението и съдействието на Света Троица бе наченато това свето и
божествено дело — книгата, наречена по гръцки тетраевангелие — с го-
лям труд и внимание за силата на моята бедност по времето, когато
носеше на глава венеца на царството и държеше в ръка скиптъра, благо-
честивият и велик цар Иван Александър заедно със своя син, младия
цар Иван Срацимир, а църковния стълб управляваше патриархът гос-
подин Теодосий. Писано бе прочее това свето дело във великия и мно-
голюден град Един по повеля и желание на великия всеосвещен мит-
рополит господин Данаил.”7
Първият въпрос, който трябва да се постави и, разбира се, да полу-
чи отговор, е: Откога датира приписката? Авторът който е „сродник
на този свети митрополит” (както сам се нарича) е пропускал, съзна-
телно или не, да посочи годината или поне индикта. Той се е эадоволил
да отбележи четири исторически личности, конто според него добре
са определили времето, когато е завършил своего дело. Тези упоме-
навания обаче се оказали недостатъчни за изследвачите, конто и до
днес не могат да постигнат съгласие за интересуващата ни година8.
Разбира се, никой не е пропускал да отбележи, че разполагаме със си-
гурен terminus ante quem: 1359/60 г. — приписката към Б дине кия сбор-
ник (Ghent 408), където Иван Срацимир е вече „самодържец”, а редом
с него е спомената съпругата му Анна — и двамата властвуващи във
Видин9. Но този terminus ante quem е незадоволителен и не позволява
да се изтръгне от поменатата вече приписка цялата информация, която
тя крие в себе си. Безспорно трябва да се потърсят пътища за нейното
по-точно датиране.
198
Кои са елементите, конто биха ни позволили да установим годи-
ната, когато неизвестният родственик на видинския митрополит е пре-
писал четвероевангелието? Първо, „по времето, когато носеше на гла-
вата венеца на царството и държеше в ръка скиптьра благочестивият
и велик цар Иван Александър заедно със своя син, младия цар Иван
Сряпимир”. Второ, в Търново светителствувал патриарх Теодосий;
трето, митрополит на Видин бил Данаил; четвърто, в месецослова към
евангелието е отбелязано, че февруари е имал 29 дни10, т. е. годината
е била високосна. Преди да разгледаме всички възможности за датиране,
бихме искали да обърнем внимание на едно обстоятелство, на което
ще се спрем подробно по-долу, а именно: здравата връзка, установена
от неизвестния писар между цар Иван Александър и неговия син, мла-
дия цар Иван Срацимир — двуединство, обединяващо бащата — владе-
тел и сина— престолонаследник. Нека сега проследим различните
възможности, т. е. да видим коя високосна година подхожда най-доб-
ре за този случай:
1) 1340 г.: веднага трябва да кажем, че подобно допускане е не-
вероятно. През тази година е бил жив престолонаследии кът Михаил
Асен (миниатюрата на л. 205гот Cod. Vat. Slav. II)11, а по всяка вероят-
ност и вторият Иван-Александров син Иван Асен12. Този факт опреде-
ли и положението на Иван Срацимир, рефлектирало в поменатата вече
миниатюра13.
2) 1344 г.: През тази годинаТърновският патриаршески престол
се е заемал от Йоаникий или от Симеон14.
3) 1348 г.: търновски патриарх е бил Симеон15.
4) 1356 г.: През тази година търновски и всебългарски светител
е Теодосий II. Но въпросът за престолонаследието е претърпял съще-
ствена промяна. Иван Шишман, роден от втория брак на Иван Алек-
сандър, вечеима царска титла (мин. л.Згв Четвероевангелието от 1355/56—
ВМ Add. 39627)1 °, а може би е провъзгласен и за млад цар, както
свидетелствува приписката към Сборника на Пръвослав17. Или, казано
с други думи, през 1356 г. Иван Срацимир вече е загубил изключител-
ното си положение, отразено в приписката към евангелието на митро-
полит Данаил (ВМ Add. 39625).
5) 1352 г.: През тази година търновски патриарх е бил Теодосий II.
Данаил, въпреки че нямаме указания за годината, би могъл вече да
бъде митрополит на Видин; Иван Срацимир би могъл да бъде „млад
цар” (в смисъл на престолонаследник) — имаме основания да допуснем,
че старшият брат Михаил Асен вече е бил покойник (Йоан Асен е почи-
нал преди 1344/45 г.)18, а предпочетеният посетив син от втория брак
Иван Шишман, тогава 2 — 3-годишен, все още не е бил претендент за пър-
венствуващото място. Разривът в царската фамилия е станал малко
по-късно. При това положение имаме всички основания да приемем,
че Четвероевангелието на видинския митрополит Данаил и приписката
към него датират от 1352 г.
Установяването на точната дата, което е и отговор на поставения
по-горе първи въпрос, значително улеснява отговора на втория въпрос,
а именно: каква позиция е заемал Иван Срацимир в 1352 г.? Както
се казва, тази приписка се схваща като доказателство, че Иван Сраци-
мир вече е бил ,дар във Видин”. Вярно ли е това? Повечето изследова-
тели забравят едно нещо: приписката в основни линии не се различа-
199
ва от други подобии текстове. В нея се отбелязва, че четвероевангелие-
то е преписано във Видин през царуването на Иван Александър и не-
говия син Иван Срацимир. И толкова! Нищо не дава основание да се
допуске, че Иван-Александровият син вече бил самостоятелен владе-
тел във Видин с титла цар! Но ако това обяснение, което е най-логично,
би предизвикало възражения, ще си позволим още два примера. В при-
писката на монаха Методий Гемист към Анхиалското евангелие (1337)
се казва, че книгата е съставена ,,при царуването на преблагочестивия
и самодържавния господар на българите Иван Александър и на неговия
син, преблагочестивия цар Иван Асен”19. На никой изследовател, поне
досега, не е хрумнало да твърди, че по това време Иван Асен е царувал
в Анхиало! Вторият пример не е по-малко красноречив. В приписката
към Видинския сборник (1359/60) се казва: „в дните на благоверния
и превисокия и самодържавния наш цар на българи и гърци Йоан Сра-
цимир”20. Тази позиция на Иван Срацимир без съмнение е коренно
различна от позицията му, отразена в четвероевангелието на митрополит
Данаил. При това положение изводът може да бъде само един: през
1352 г. Иван Срацимир все още не е бил във Видин. Всички учени, конто
твърдят противного, несъзнателно се влияят от факта, че Иван Сраци-
мир наистина е бил владетел на този дунавски град и механически об-
вързват появата му там с разглежданата тук приписка.
И така в 1352 г. Иван Срацимир все още не се е бил установил
във Видин. Какво може да се каже тогава за неговото положение? Ви-
дяхме, че в надписите към миниатюрата на л. 2О5г от Ватиканския пре-
пис на среднобългарския превод на К. Манасий Иван Срацимир е титу-
луван цар21. Същата титла са притежавали и двамата му братя Михаил
Асен и Иван Асен22. И ето че в приписката към Данаиловото еванге-
лие се натькваме на нещо по-различно, ново: за първи път в българската
история срещаме титлата млад цар. Нейното обяснение не предизвиква
затруднения: очевидно тя се противопоставя на титлата стар цар — тит-
ла, която не е засвидетелствувана, но безспорно съответствува на цар и
самодържец, какъвто е бил Иван Александър. Следователно млад цар
би могло да означава само едно: този, който един ден ще замени ста-
рия цар, т. е. престолонаследник. Така че титлата млад цар (тя ще бъде
използувана още веднъж в българската държавна практика)23 означа-
ва, че в 1352 г. Иван Срацимир е бил наследник на българския престол
и може би за пръв път в историята на Второто царство е споделял ак-
тивно властта на своя баща.
Вторият брак на цар Иван Александър, сключен в самия край на
1347 или началото на 1348 г.24, довел не само до очакваната семейна
трагедия, но имал и неочаквани последици за съдбините на българското
царство. Наистина през първите пет години нещата не се променили
(само Теодора I станала монахиня под името Теофана). По-горе ви-
дяхме, че през 1352 г. Иван Срацимир бил официално утвърденият на-
следник на тьрновския царски престол. Твърде скоро обаче семейните
противоречия наложили своя отпечатай върху държавния живот и пре-
ди всичко върху престолонаследието. Иван Александър — вероятно не
без влиянието на втората си съпруга — насочил бащинската си любов
към първия си син от Теодора II Иван Шишман и го обявил за престо-
лонаследник. Точната дата на този държавен акт с големи последици
не може да бъде установена. Но изместването на Иван Срацимир от
200
ггьрвенствуващото място, което той заемал сред царските деца, и по-
степенното утвърждаване на Иван Шишман могат да бъдат проследени
сравнително добре. Terminus ante quem за окончателния срив в Иван-
Александровото семейство е 1355/56 г. — годината, през която е завър-
шено четвероевангелието на монах Симон (ВМ Add. 39627). На миниа-
тюрите на л. 2V и Зг25 художники е представил царското семейство:
Иван Александър, Теодора II, Иван Шишман, Иван Асен, трите дыце-
ри — Кера Тамара, Кера(ца) Мария и Десислава, дори ицарският зет
деспот Константин. Липсва Иван Срацимир. Това „пропускане” на пре-
столонаследника едва ли е случайно. Тук очевидно се сблъскваме с
една демонстрация (семейна и политическа), макар и предназначена
за твърде малък и Затворен кръг. Оправданието за това „екстрадиране”
на Иван Срацимир е било намерено лесно. Иван Александър не би мо-
гъл да обяви първия си брак за недействителен и по този начин да лиши
от престола най-стария си син Иван Срацимир, но за да изпълни това
си намерение, той прибягва, може би за първи път в българската исто-
рия, към една съвсем византийска традиция. Той вероятно се е възпол-
зувал от обстоятелството, че Иван Срацимир е бил роден преди него-
вото възшествие на трона, т. е. преди 1331 г., и е обявил първия си син
от новия брак за багренороден. Тази необичаина за българската прак-
тика характеристика е засвидетелствувана в 1359 г. (приписката към
Германовия сборник)26, но няма съмнение, че нейната първа поява
датира отпреди 1355 — 1356 г. Веднъж узаконил правата на Иван Шиш-
ман, за Иван Александър не е било трудно да го обяви и за млад цар,
на мястото на Иван Срацимир (приписката към сборника на Пръво-
слов)27.
Съдбата все пак не е била напълно неблагосклонна към лишения
от престолонаследие Иван Срацимир. Цар Иван Александър успял да
удовлетвори, макар и отчасти, обезнаследения си син, като му дал ста-
рого владение на Шишмановци — Асеневци Видин и неговите околно-
сти. Този акт на българския цар не само потвърдил по законодателен
път резултата от окончателната феодализация на страната, но и съдей-
ствувал за по-нататъшното развитие на процеса, тъй като твърде скоро
от традиционно апанажно владение Видин се превърнал в самостойно
царство. За началото на този прочее, довел до разцеплението на българ-
ската държава, обикновено се сочи един terminus ante quem — 1359/60 г.
(приписката в Бдинския сборник) или 1356 г.28 Изложените по-горе
противоречия в царския дом по въпроса за престолонаследието и тех-
ния резултат говорят убедително, че Иван Срацимир се е настанил окон-
чателно във Видин между 1352 и 1355/56 г.
След като напълно загубил надеждите си за търновския престол,
Иван Срацимир се почувствувал с развързани ръце във Видин. И той
не закъснял да се възползува от това (вероятно Иван Александър си
е затварял очите пред неговите действия): само за няколко гбдини
успял да си създаде напълно самостойно положение сред останалите
балкански владетели и дори да си присвой най-висшия символ в бор-
бата за хегемония на полуострова — титлата цар и самодържец на бъл-
гари и гърци29. Все пак през първите петнадесетина години от само-
стойното си властвуване във Видин Иван Срацимир бил принуден да
се съобразява с присъствието на баща си и да уважава в негово лице
истинския цар и самодържеца на българите. Този прочее, който превър-
201
нал постепенно едно феодално владение в самостойно държавно обра-
зувание30, бил прекъснат за няколко години, и то по най-брутален на-
чин, от унгарската окупация на Видин (1365 — 1369)31.
В началото на 1365 г. унгарският крал Луи (Лудвиг) I Анжуйски
(и той като своите предшественици се величаел с титлата „тех Bulgari-
ae”) поискал от Иван Срацимир да се признав за васал на унгарската
корона32. Категоричният отказ на видинския владетел (да не забра-
вяме, че той се титулувал „цар на българи и гърци”!) довел до настъп-
лението на унгарците срещу Видинското царство. Походът на Луи I започ-
нал на 1 май. На 30 май той бил пред Видин, а на 2 юни овладял престолния
град33. Иван Срацимир и семейството му били пленени и затворени
в крепостга Хумник (дн. Босилево в СФРЮ)34. За кратко време ун-
гарците завладели почти цялата теригория на Видинското царство35,
което било превърнато в унгарска провинция. На първо време тя била
управлявана от бана на Братислава Бенедиктус Химфи, а по-сетне от
воеводата Дионисиус Лацкфи, който се титулувал „воевода на Трансил-
вания, управител на Видин и владетел на комитатите Темешвар и Сол-
нок”3 6.
Унгарците не се задоволили с унищожаването на българската власт
и създаването на своя администрация, но и пристъпили към обръща-
нето на православного население в католическата вяра. В тази си ми-
сия срещу „еретиците”-българи те били подпомагани от францискан-
ски монаси, конто покръстили около 200 000 души, т. е. една грета
от населението на областта37. Ако с основание приемем тази цифра
за силно завишена, дори за недостоверна, то сигурни извори сочат, че
католическата вяра била наложена на самия Иван Срацимир и семей-
ството му38.
Иван Александър не могъл да попречи с нищо на унгарското на-
шествие и пленяването на Иван Срацимир, но удобният случай му позво-
лил поне да се намеси в събитията около този кофликт и да органи-
зира освобождаването на сина си. Българският цар се възползувал от
задържането на император Йоан V Палеолог във Видин и последва-
лия поход на граф Амедей VI Савойски по българското черноморско
крайбрежие39, за да организира истинска православна коалиция сре-
щу Унгария. Съгласно с постигнатото споразумение византийският им-
ператор щял да получи българските градове от Месемврия на юг (завла-
дели от Амедей VI), но трябвало да даде на влашкия воевода Владислав
Влайку 180 000 флорина, който от своя страна трябвало да отвоюва
Видин от маджарите и да го предаде на Иван Александър. Освобожде-
нието на Видин станало през 1369 г. Първото прогонване на маджарите
не довело до окончателен успех, тъй като те възстановили господство-
то си над града40. Накрая се стигнало до преговори, в конто от страна
на българския цар участвували влашкият воевода Влайку и деспот
Добротица. В писмо до бана на България, магистър Петер Химфи (29 ав-
густ 1369), крал Луи (Лудовиг) писал: „Fidelis noster! Literas vestras
recepimus et earum seriem. . . amus intuitu, ad quarum continentiam res-
pondemus, quod nos imperatorem de Bodinio sub fideiussione Layk [ Влай-
ку] voyvode et Dobrotich [ Добротица — в рък. Dragych] liberum com-
misimus et suam terram eidem reddere assumpsimus, ita tamen, quod duas
filias suas idem imperator nobis in obsides hue transmittet.”41 По всяка
202
вероятност връщанего на Иван Срацимир във Видин е станало през
есента на 1369 г.
Само година и половина след завръщането на Иван Срацимир в пре-
столния му град в историята на българската държава настъпил решите-
лен момент — на 17 февруари 1371 г. починал цар Иван Александър42
и тьрновският престол бил зает от Иван Шишман. Не знаем каква е би-
ла реакцията на Иван Срацимир, след като е научил за кончината на
баша си, тъй като изворите пазят мълчание по този въпрос. Няма да
бъде грешно обаче, ако приемем, че той не е сторил нищо, за да потьр-
си законните си права. Неговите стремления са били отправени в друга
посока. Не бихме казали, че това е позицията на обиден човек. По-скоро
това е позиция, заета след сериозни и зрели размишления. Иван Сра-
цимир не може да не е разбрал, че по-малкият му брат отдавна е бил ут-
върден като законен наследник на престола и една гражданска война
би довела само до трудности. Дори при успех тя би му донесла Търнов-
ското царство — сянка от някогашна България, което лежало на пътя
на турското нашествие. От друга страна, той имал Видин с всички при-
вилегии, почести и царска титла. По всяка вероятност той решил да се
задоволи със сигурното, отколкото да пр ес л едва младежките си бля-
нове. От 1371 г. насетне Видин все повече се отделял от Търново, за да
се превърне в една от трите Българии, както ще пише по-късно Шилт-
бергер43.
Историята на Видинското царство, или по-точно на Иван-Срацимиро-
вото царуване във Видин (защото градът дължи своего възшествие
на съдбата на Иван-Александровия син), все още не е написана. Все пак
не са малцина изследователите, конто по различен повод и на различии
места са изказвали отделни съображения, а понякога и категорични пре-
ценки. Основният въпрос е бил, а и сега е: статутът на Иван-Срацимиро-
вото владение. Обикновено той се определи по твърде проста схема: вла-
детелят има царската титла, следователно владението е царство (владете-
лят — деспот, а владението — деспотат!) !44 Не почиват на по-сериозни ос-
нования и преценките за политическата и културната зависимост на Ви-
дин. Преди години Е. Турдяну твърде категорично писа: „Политического
влияние във Видин е било румънско (!), а културното — сръбско.”45
Неколцина последователи, предимно български, говорят за здравата за-
висимост на Видин от Търново46, а после за сериозното противопоста-
вяне на двете царства.
Съдбата на Видин през втората половина на XIV в. е интересен
и твърде рядко срещан пример за превръщането на едно апанажно вла-
дение (резултат на феодалния процес) в напълно самостойна държавно-
политическа единица47. Този необичаен статут на Видин е продукт на
личните амбиции и действия на Иван Срацимир, на позицията, която
той сам си е извоювал и която не се различава от позициите на остана-
лите балкански владетели.
Иван Срацимир, както видяхме по-горе, притежавал царската титла
със стойност на владетел още през младежките си години. Настаня-
вайки се във Видин, той запазил това най-високо владегелско достойн-
ство. Наистина авторът на приписката към Бдинския сборник го вели-
чав като „самодържавен цар на българи и гърци”, но това е по-скоро
изява на придворно ласкателство, отколкото отражение на реалната
действителност. Титлата на Иван Срацимир е била такава, каквато той
203
сам си я давав Брашовската грамота: I шанг Срощнмирь влгароиь48
Неговият брат Иван Шишман се е подписвал „цар и самодържец на всич-
ки българи и гърци”, но това в никакъв случай не говори за сериозни
различия в държавноправното положение на двамата владетели, тъй
като подписът на българския цар следва традицията4 9. В междунаро-
ден план различия между двамата не съществували. Ето как констан-
тинополският патриарх се обръща към Иван Срацимир, когато трябва-
ло да му пише писмо: (бяо? ypdipei i тгатр1архр<: к at о рртро-пбХ1тр<;
ттрЪ<: тби abddvTpv BvMvpt; кал fiaoiKea тор Каит^рррби): „ЕсоеРеотате
кал tpiKdxpioTe, аотократор кратюте кал avdevTa Bv5ipp<; кас irdopsBovk-
уар[а<: ', ev ауил irvevpare avdevra Kai vie трс ppdjv ретр1отрто<;;р таяес-
рбтрток; ”5 0 Формулата за обръщение към Иван Шишман, изготвена
внимателно,отразява действителното положение на търновски цар (Paoi-
Хеис t&v BovXydpiop), но не го поставя по-високо от неговия брат51.
Царското достоинство, което Иван Срацимир е притежавал, не е
било единственият белег на неговото най-високо владетелско положение.
Иван Срацимир е сякъл монети със собственото си изображение52, из-
давал е грамоти в полза на чужди търговци (Брашовската грамота)53
и следвайки примера на баща си, провъзгласил своя син и наследник
на престола за цар54. Личността на владетеля идържавният живот са
здраво евързани със съществуването на истински престолен град. Видин
е отговарял на всички условия, но все пак Иван Срацимир не закъснява
да укрепи неговия авторитет и да се опита да го превърне в своеобразна
опозиция на Търново. Виждаме, че по гримера на първите Асеневци
той се погрижил да снабди столицата си с мощи на прочути светци, като
по този начин укрепи нейните позиции и увеличи славата й на свят и оби-
чан от бога град.
Столичният град на Иван Срацимир е един от центровете на бъл-
гарската литература през втората половина на XIV столетие56. Оскъд-
ните свидетелства, достигнали до нас, показват недвусмислено, че кни-
жовната дейност се е развивала и процъфтявала под патронажа на вла-
детеля. Вероятно Иван Срацимир се е стремял да подражава на своя баща
и е покровителствувал всички изяви на словесната култура, но в същото
време се е ръководил от амбциозната идея да превърне Видин в книжов-
но средище, което поне малко да съперничи на славата на Търновград57.
За съжаление книжовната продукция на Видин ни е позната твърде
слабо. Най-ранният ръкопис е споменатото на няколко пъти четверо-
евангелие на митрополит Данаил, завършено през 1352 г., някога част
от сбирката на лорд Зауч, а сега в Британския музей (ВМ Add. 39625)58.
Безспорно по-голям интерес представлява т. нар. Бдински сборник
(Гент — Университетска библиотека Ms 408), съставен между 1 сеп-
тември 1359 и 31 август 1360 г. по заръка на Иван-Срацимировата
съпруга Анна59. Сборникът има твърде любопитно съдържание: мъче-
ничествата и житията на жени светици (Теодора, Текла, Варвара, Юлия-
на, императрица Теофана, Мария Египетска), към конто е прибавено
описание на светите места в Ерусалим60. Книжовната дейност във Ви-
дин не е престанала и по време на унгарското господство. От това вре-
ме (1365 — 1369) датира един Апостол(днес в манастира „Св. Павел” —
Атон), преписан от двамата братя Драган и Райко61.
През последните години от свободното съществуване на Видин
едно име господствува в литературните среди в престолния град на
204
Иван Срацимир — митрополитЙоасаф62. Не може да се твърди със сигур-
ност, че е ученик на Патриарх Евтимий, но без съмнение той следва
принципите на търновската книжовна школа (едва ли е оправдано твър-
дението, че той е имитатор на Евтимий)63, което добре личи от един-
ствената запазена иегова творба „Похвално слово за Св. Филотея”64.
Църквата е онази сфера от общественна живот, която е предлага-
ла на Иван Срацимир чудесната възможност да се разграничи от Търнов-
ското царство. Видинският владетел не се е решил изведнъж на тази
стъпка — да скъса с Търновската патриаршия и да приеме цьрковното
върховенство на Константинопол60. Необходими са били много раз-
мисли, за да се наруши столетната традциция, да се напусне църквата
майка и да се приобщи към една чужда, понякога враждебна на българ-
щипата религиозна институция. И все пак Иван Срацимир се осмелил
да стори това в 1381 г.: по негово искане Константинополската патриар-
шия определила за видински митрополит Касиний66. Така и тази здрава
нишка, свързвала Видин с Търново, била скъсана.
Всички тези действия на Иван Срацимир, конто довели до постепен-
ного формиране на самостоятелна политико-държавна единица, били
косвено насочени срещу Търновското царство. И това било съвсем естест-
вено. Но историческите извори не са съхранили никакви сигурни сведе-
ния за военни стълкновения между Видин и Търново, както категорич-
но и малко необмислено твърдят някой изследователи. Подобии твър-
дения почиват на легенди и на презумцията, че двамата братя (Иван
Срацимир и Иван Шишман) са имали причина да се спречкат6 '.
Политическият живот на Балканите през последната четвърт на
XIV век бил фокусиран в една точка — турската опасност. Сравнително
отдалечен от основните направления на турските завоевателни походи,
скрит зад стените на вадинската крепост, Иван Срацимир се чувствувал
в относителна безопасност. Турската армия обаче не подминала и него-
вата малка държавица. Обикновено се приема, че след похода на Али
паша през 1388 г. срещу Търновското царство и Добруджа Иван Сра-
цимир се ввдял принуден да се признае за турски васал и да приеме
чужд гарнизон в столичния си град68. Липсата на извори не позволя-
ва да се проследи съдбата на Видинското царство през следващите ня-
колко години, изпълнени с решителни събития (битката при Косово
поле, покоряването на Търново, битката при Ровине, смъртта на Иван
Шишман)6^. Може би Иван Срацимир е смятал, че все още не е дошъл
неговият ред и че би могъл да остане владетел във Видин под турски
сюзеренитет. Свидетелство за неговата безпомощност, за неговата при-
способимост към новата обстановка е епизодът, разказан от Йоасаф.
Видинският митрополит пише, че на втората година след падането на
Търново Иван Срацимир проводил в доскорошната българска столи-
ца сина си Константин и самия него „ ради цлрскы^ь вещем ,ноуждны??ь
и велмкюмх ”. Наред с това ЙоасаЛ трябвало да измоли мощите на
св. Филотея, съхранявани в Търново76.
Надеждите на Иван Срацимир сякаш щели да се оправдаят. През
лятото на 1396 г. на Долни Дунав се появила армията на унгарския
крал Сигизмунд, която влязла във Видин, а неговият господар отхвър-
лил турския сюзеренитет. Но радостта била кратка. На 25 септември
край Никопол кръстоносната армия претърпяла катастрофално по-
ражение71, което решило изхода на кампанията и в частност съдбата

205
на малкото Видинско царство. В края на 1396 г. турците завладели
Видин, пленили Иван Срацимир и го отвели в Бруса, където завършил
живота си72.
Иван Срацимир бил женен за Анна73, дъщеря на влашкия вое-
вода Николае Александру Басараб (1352 — 1364). По всяка вероят-
ност бракът е бил сключен между 1352 и 1355/56 г., т. е. по времето,
когато Иван Срацимир е бил провъзгласен за видински владетел. От
този брак се родили три деца — един син, на име Константин (I, №50)^
и две дъщери, за конто се говори в писмото на унгарския крал Луи
(Лудовиг) I Велики от 29 август 1369 („... quod duas Alias suas idem
imperator.. .”74).Едната от тях се наричала Доротея (I, №51), а името
на другата е неизвестно7 5.
1 К. И р еч ек. Българский цар Срацимир Видинский. — ПСп, БКД, II, 1882,
1, 30 — 54; Ников. Турского завладяване, passim; D. § v a b. Postanak Vidinske
driave сага Sracimira. — Vjesnik Hrv. archeol. dru&tva. N. S., 16, 1935, 127 — 136; A 1.
К u z e v. Die Beziehungen des Kbnigs von Vidin Sracimir zu den Osmaniachen Herrschern.
— EB, 7, 1971, No 3, 121 — 124; E. Voordekera. — B: Bdinski zbomik, 20 — 29.
2 К о д о в. Опис, с. 14.
3 Д у й ч е в. Миниатюрите, №69. Няма съмнение, че художникът се е ръко-
водил от един осиовен композиционен похват, а именно: поставяйки в центъра
на миниатюрата фигурата на Иван Александър, той е изобразил от едната страна
на царя (в случая лявата) двамата живи синове, подредени по възраст — Михаил
Асен и Иван Срацимир, от другата страна на владетеля (дясната) той е изобразил
покойният Иван Асен и ангел Господен. Както се вижда, тази подредба следва из-
брояването в приписката към Софийския псалтир с едно различие: Иван Асен,
който вече не е бил между живите, е поставен отделно и е получил място от дру-
гата страна на баша си.
4 Вж тук, I, №41.
5 Вж тук, I, №39 и 41.
6 Д у й ч е в. Миниатюрите, №69. Тази дата е само terminus ante quem. По вся-
ка вероятност Иван Срацимир е получил царската титла значително по-рано, преди
по-малкия си брат Иван Асен.
7 С ы р к у. К истории. T.I, 1, с. 442, бел.2; Дуйчев. СБК. Т.2, 169— 170;
СБ Л, 3, 109—110(превод).
8 Д у йч ев. СБК. Т.2, с. 389 (преди 1360 г., в началото на царуванетона Иван
Срацимир във Видин); Ал.Бурмов. Хронологически бележки за търновските
патриарси Теодосий I и Теодосий II. — ИБИД, XXII — XXIV, 1948, с. 10 (след 1348 г„
вероятно 1352 или 1356 г.); Т u г d е a n u. La litte'rature bulgare, р. 39(1348г.) ;Bdin-
aki zbomik, p. 21, n. 37, p. 26, n. 37 (1348г.);Славянски ръкописи от Британский
музей и библиотека. С., 1976; Евангелски текстове, №5 (началото на втората поло-
вина на XIV в.); Живкова. Четвероевангелието, с. 33 (1355/56 г.); История.
Т.З, с. 437 (1348 г.).
9 Bdinski zbomik, р. 242; Д у йч е в. СБК. Т.2, с. 154 (превод).
10 П. Г у д е в. Български ръкописи в библиотеката на лорд Zauche. — СбНУНК,
VIII, 1892, с. 167.
Ч Д у йч е в. Миниатюрите, №69.
12 Вж тук, I, №41.
13 В центъра на миниатюрата е представен Иван Александър; от дясната му
страна — Иван Асен, а от лявата — Михаил Асен.
Ч А л. Бу р м ов. Цит. съч., с. 8 (вж бел.8).
15 Пак там, с. 8,10.
206
16 Ж и в к о в а, Четвероевангелието, табл. II; S р a t h а г a k i s. The Portrait,
fig. 39.
1? Е. К о ц е в а. Приписка 1350 — 1360 гг. в Сбопнике Пръвослава. — Byz.-
Bulg„ VI, 1980, р. 253.
18 Вж тук, I, №41.
19 Пак там, бел. 6.
20 Вж тук по-горе, бел. 9.
21Дуйчев Миниатюриге, №69.
22 Вж тук, I, №39 и №41.
28 Тя е била дадена на Иван Шишман Вж тук, бел. 17.
24 Вж тук, I, №33.
25 Ж и в к о в а. Четвероевангелието, табл. I и П; Spatharakis. The Portra-
it, fig. 38, 39.
2® Д. Ив ан ов а-М и р ч е в а. „Германов сборник” — български писмен памет -
ник от X век в препис от 1359 г. — Български език, XV, 1965, 4 — 5, 314 — 316.
Доко.ткото ни е известно, характеристиката „багренородни” е зас вид етелству вана
в българската книжнина само още веднъж. Това е приписка към Апостол от XIII в.,
в която писачът е отбелязал: „В годината 6785 (=1276/77) при светил и превисок
цар Константин, неговата царица Мария и тяхното чадо Михаил Багренородни. . ."
(Дуйчев СБК. Т.2, 279 — 280). По-подробно за тази приписка вж тук, I, №25.
Наред с това трябва да бъде отбелязан и един надпис, в който цар Михаил II Асен
(вж I, №19) сыне е назован багренороден. Вж. А. М а р г о с. Средновековни бъл-
гарски надписи при с. Рояк, Провадийско. — Бълг. език, XXVI, 1976, с. 299; Й. А н-
дреев. Титулы „багренороден” на българските престолоиаследници през Втора-
та български държава. — Славистични проучвания, 1973.
27 Вж тук, бел 17.
28 Обикновено се приема тази година поради неправилната според нас дати-
ровка на четвероевангелието на митрополит Данаил (ВМ Add. 39625). Вж посочва-
нията в бел .8.
29 Тази титла на Иван Срацимир е засвидетелствувана само в приписката към
Бдинския сборник (вж тук, бел. 9).
80 Подробно за този въпрос вж тук, по-долу.
81 Унгарската окупация на Видин все още не е изучена задоволително. Вж на-
последък В Гюзелев. Из историята на България през 1358 — 1365 г. — ИПр.,
XXXI, 1975, 1,102 —110; V.Gjuzelev La guerre bulgaro-hongroise ац printemps de 1365
et des documents nouveaux sur la domination hongroise du Royaume de Vidin (1365 —
1369). — Byz.-Bulg., 6, 1980, 153 —160; V.Gjuzelev. Beitrage zur GeschichtedesKonig-
reichs von Vidin im Jah re 1365, Siidost-Forsch ungen, 39, 1980, 1 — 16; История. T.3,
348 — 351. Вж също лигературата,посочена тук, бел. 1.
82 V. Gjuzelev.La guerre bulgaro-hongroise, р 155.
33 Пак там, р. 157; Gjuzelev. Beitrage, 6 — 7; В. Гюзел ев. Из историята
на България, 108 — 109.
34 И р е ч е к. История на българите, с. 373, бел. 32; В. Г ю з ел ев. Из ието-
рията на България, с. 109
85 V G j u z е 1 е V. La guerre bulgaro-hongroise, р. 157, 159.
36 Пак там, р. 158, 160.
87 И р е ч е к. История на българите, с. 373. Подробно за действията на фран-
ц искан цит е у I v. DujCev. II francescanesimo in Bulgaria nel secoli XIII e XIV. — B:
Dujtev. Medioevo, 1, 413 — 420; E. Voordeckers.— B: Bdinski zbomik, p. 25.
38 j. Meyendorff. Projet de Concile Oecumenique en 1367: Un dialogue ine-
dit entre Jean Cantacuzbne et ce l£gat Paul.,— DOP. 14, 1960, p. 173^„kcu yap б rfjc
Ovyypias рт]% ййесос тоитотта, oti &реватгтюе реи ndXhofc, регЪ. тСя’оККыу к al
207
tov 0aaiMco<; BovKyapwv тоу 7\Xe%<wbpov vlrfv, cbc bfidev avwpeXovt; 8vro<; tov Г]р.етё-
pov Ратттсораточ” („Кралят на Уигария вече стори това: той покръсти отново мио-
зина и за едно с друг иге сина на българския цар Александър, сякаш нашего кръще-
ние е недействигелно").
39 д в. Г о р и н а. Походът на граф Амедей VI Савойски против България
през 1366 — 1367 г. — ИПр., 1970, 6,71 — 78; Гюзелев. Несебър, 59—64,
^0 Г Ю з е л е в. Chronicon Mesembriae, 162— 163 ( с посочване на по-старата
литература).
41 L. Т h а 1 1 6 с z у. Nagy Lajos ?s a bulgar b&nsag, Szazadok. 1900, VII Fiizet,
p. 607, No VI.
42 Вж тук, I, №33.
43 H a n s S ch i ] t be г gers Reisebuch nach der Niimberger Handschrift herau-
sgegeben von Dr. V. Langmantel. Tubingen, 1885, p. 64. Български превод; Немеки и
австрийски пътеписи за Балканите (XV — XVIb.) , С., 1979, с. 126.
44 Необяснимо защо Е. Турдяну характеризира Видинския апанаж като пре-
tit despotat” (Turdeanu. La litterature bulgare, p. 39). Иван Срацимир никога
не е бил деспот, за да допуснем, че тази иегова титла би могла да даде политически
статут на Видин и неговата облает.
45 Пак там, 38 — 39. Тези твърдения на румънския учен са прекалено смели
и необосиовани. Факты, че Иван Срацимир е бил женен за влашка принцеса и че
Видин е бил освобождаван от унгарска власт в 1369 г. благодарение иа Владислав-
Влайку, все още не означава, че Иван Срацимир и неговото малко владение са изпит-
вали някакво ос взаем о полигическо влияние на Влашко. Напротив, от 1369 г. ви-
динският владетел е бил васал на уигарския крал и двете му дъщери са билизалож-
ници в унгарския крале к и двор. Двадесегина години по-късно Иван Срацимир за-
менил унгарския сюзеренитет с турски. Несполучливи са и опитйге на някои румън-
ски изеледвачи (С. L. D u m i t г е s с и, Le Vorvode donateur de la fresque de Saint-
Nicolae Doinnesc [Arges] et le probl^me de sa domination sur Vidin au XIVе siecle. —
RESEE, 1979, 3, 541 — 558) да докажет влашко господство над Видин през 70-те
години на XIV в. Критика на подобии опит и у М. Н о 1 b a n. Peut-il etre question d’une
seconde occupation roumaine de Vidin par Radu Ier — RESEE, 1980, 3, 443 —457. Cne-
кулира се и с тезата за сръбско културно влияние във Видин след эавоеванията
на Стефан Душан. Единственият пример в подкрепа на това е Бдинският сборник,
за който всички изеледвачи пишет, че е сръбска редакция (Ир е ч е к. История
на българите, с. 375, бел. 33; Turdeanu La litterature bulgare, p. 41; E. V о о r-
deckerc. — In:* Bdinski zbomik, p.17). Наистина Бдинският сборник e първият
точно датиран безюсов български книжовен паметник. Но тази особеност има обяс-
нение. Възприеманего на някои белези на сръбския правопис в този интересен памет-
ник е своеобразна ©позиция на Търново, реакция срещу династическата политика
на Иван Александър, как ват о реакция е и титулуването иа Иван Срацимир ,,цар и
самодържец на българи и гърци”, намерило място в приписката към сборника (Bdin-
ski zbornik, р. 242). Един преглед иа цялостния киижовен живот във Видин в ника-
къв случай не дава основание да се говори за трайно сръбско влияние.
46 V. G j u z е 1 е V. La guerre bulgaro-hongroise р. 154: »En tant qu’une forma-
tion politique independante, hee etroitementeavec le royaume de Tarnov о et dependante
de celui-ci, le royaume de Vidin se forma k part, en 1355 — 1356" (к. м. — И. Б.).
47 По своя особен статут Видинското царство би могло да бъде съпоставено
единствено с византийска Морен през втората половина иа XIV — първата поло-
вина на XV в. (апанаж на династията иа Палеолозиге). Но деспотиге в Мистра, ма-
кар и твърде свободни в своите действия, все пак са били изцяло подчинен и на Кон-
стантинополе кия василевс, единствения самодържецна империята. Позицията на
Иван Срацимир не би могла да бъде съпоставена и с управлението иа Мануил II Па-
леолог в Солун в годините 1382 — 1387 (вж. Dennis. Man. II Palaeologus. passim
и тъкмо това определи нейната изключителност и невъзможност да бъде включена
в никоя поэиата типологическа схема.
48 Ильинский. Грамоты, №7, с.30
49 Традицията възхожда към цар Калоян, признат от византийската аристокра-
208
ция за василевс (вж I, №3), минаваща през Иван II Асен, властвувал над обширни
територии,населени с гърци (вж I, №7),и достигаща до Иван Александър Асен, при
когото това е титла без реално съдържание.
5® J. D а г г о u z ё s. Ekthesis n§a. Manuel des pittakia du XIVе siecle. — REB,
27,1969, p. 62, §66.
51 Пак там, p. 62, §67.
52 H. M у ш м о в. Срацимирови монети с двуглав орел. — Byz.-SIav., 6, 1936,
213 — 220; I. В & n с i 1 a. Din numismatica lui Sra^imir. — Studii $i cercetari de numisma-
tica, 2, 1958, 345 — 365; Idem, Despre,,groscii cucasca” de Ivan Sracimir, 1360 — 1369. —
Studii ji cercetari de bibliologie, 2, 1957, 314 — 319; T. Gerasimov. Monede romane-
pti fi bulgaresti din secolul al XlV-lea din necropola de Hnga comuna Negovanovti (reg.
',ridin). — Studii $i cercetari de istorie veche, 15, 1964, 1, 149 — 152; N. Constanti-
ne s с u. О monedfi bulgarj g&sitd la Coconi — Ilfou. — Studii fi cercetari de istorie veche,
1968, No 3,541-543.
53 Вж бел. 48. Грамотата по тип е близка до Дубровнишката грамота на Иван
II Асен.
54 К ai u 2 n i а с k i. Panegyrische Literatur, 111 — 113.
55 Вж тук, бел. 69.
56 т ц г d е a n u. La literature bulgare, 38 — 41; История. Т.З, 437 — 438. Има
основание да се допуске, че Видин е бил едно от средищага на българската агио-
графска школа. Вж: I v. В о z i 1 о v. L’hagiographie bulgare et l’hagiographie byzanti-
ne: unite et divergence. — B: Hagiographie, cultures et societes (IVе —XIIе sifecles). Actes
du Colloque organise 'a Nanterre et a Paris (2 — 5 mai 1979), Etudes augustiniennes, Pa-
ris, 1981, p. 542.
57 He знаем защо E. Турдяну (Turdeanu. La literature bulgare, p. З&говори
за »un patronage litteraire entre 1348 — 1360”. Няма съмнение, че Иван Срацимир
е продължил да покровигелствува литературиия живот във Видин между 1369 —
1396 г., най-доброто свидетелство за което е дейността иамитрополит Йоасаф (вж
тук, по-долу).
58 Кратко списание у С ы р к у. К нсторни. T.I, с. 442; Turdeanu. La litte-
rature bulgare, p. 39.
59 За нея вж: N. I о r ga. Domni|a Anca ?i patronagiul ei literar. —Memoriilesecti-
un'i istorice — Academiae Roumaine, S. Ill, A. IV, 1925, 373 — 377.
80 Bdinski zbomik, 43 — 242.
61 И в а и о в. БСМ2, с. 276, №142; Дуйчев. СБК. Т.2, с. 172;Текстът на
приписката е твърде показателен за положението на българите под унгарска власт:
„Написа тази книжка миогогрешният и несмисленият по ум Драган заедно с брата
си Райко в днитс, когато унгарците владееха Видин и голяма мъка бе за народа по
това време”.
62 3 него вж: Turdeanu. La literature bulgare 147 — 149; История на българ-
ската литература. T.I. С., 1962,345— 348.
63 Turdeanu. La litterature bulgare, p. 147.
64Kaiuzniacki. Panegyrische Literatur, 97 — 115.
65 Някой изследователн — от M. Др инов до П. Петров — приемат, че Иван
Срацимир е скъсал с Търновската патриаршия още в 1371 г. Основание за това твър-
дшие те намират в един недатиран акт, който в ръкописа (Vindob. hist. 47) стой
между актиге на патриарх Филотей от времето на второто му светитепствуване
(1364 — 1376) (Darrouz^s. Le Registre, р. 116), по-точно между актите от март
и май 1371 г. Още преди години Г. Баласчев доказа, че този документ свццетелству-
ващ за назначението на Касиний, е издаден през 1381 г. Вж подробно А л. К у з е в.
Кой е в ладя л град София през 70-те годин” на XIV в.? — В: Сердика, Средец, София.
С., 1976, с. 155.и сл.
66 ММ, I, No 296, 551 - 552.
67 Това неоснователно схващане вече сто години почти властвува в българска-
та ичуждата историопис (от Ир еч ек. История на българите,с. 389, до История. Т.З,
14 Фамилията на Асеневци. ..
209
с. 356) . Особ ено много се настоя ва за ня к а кт. в конфликт между двамата братя по
повод владея него на София през 70-те годинн на XIV в. Подробно по този въпрос
вж посочената в бел; 65 статия на Ал. Кузев.
68 н и к о в. Турского завладяване, 97 — 98.
69 Въз основа на някои сведения, конго се намират у турския хронист Мехмед
Нешри (някой си „Сарак”, васал на султан Мурад), Ал. Кузев прие, че Иван Сраци-
мир е участвувал на турска страна в битките при Кония (1386) , Косово поле (1389)
н Ровине (1395). ВЖ: А 1. Kuzev. Die Beziehungen des Ko rugs von Vidin Ivan Sraci-
mir zu den osmanischen Herrschern. — EB, 1971, 3, 121 — 124. Към това многие вж
писаного от Е. Voordeckers. Bd inski zbornik, р. 29. n. 68.
70 К atu i niacki. Panegyrische Literatur.IX—XI, 111 — 114.
71 Подробно у A. S. A t i у a. The Crusade of Nicopolis. London, 1934; D u j c e v.
Medioevo. T. 3, n. 364, n. 2 (библиография).
72 За превземането на Видин вж I. Bogdan, Ein Beitrag zur bulgarischen und
serbischen Geschichtsechreibung. Archiv for slavische Philologie, 13, 1891, 530 — 531
(Влизането на Баязип във Видин, въпреки че е поставено непосредствен) след описа-
ние! о на Никополската битка, е датирано неправилно в 1397/98 г. Но такива греш-
ки в датите са характернн за „Безименна българска летопис”). Падането на Видин
е отразено н в някон кратки сръбскн хроники: Д.Сто)ановиЬ. Старн српски
родослови’н летописи. Београд, 1927, р. 220 (№601 — 602), р. 287 (№1107); D u j-
б е v Medioevo. Т. 3, р. 387; П. А н г е л о в. Болгарская истопия в сербских родо
словных текстах и летописях (IX —XIV в. )•—Palaeobulgarica, 5,1974, 2,р. 33. За съдба-
та на Видин и Иван Срацимир още Нико в.Турскогозавладяване, 100— 101; Е. V о-
ordeckera—In:Bdinski zbornik, p. 28; История. Т.З, 367 — 368.
73 Зв нея вж тук, бел. 59.
74 Вж тук, бел. 41.
75 С в ед отнята от тозн документ са използувани от Мавро Орбинн, който пише,
че едната от дъ шер иге скоро починала, а другата на име Доротея, се омъжила за
Твъртко. Вж Mauro Orbin i. II Regno degli Slavi. Pesaro, 1601, p. 471; Мавро
О p б н и н. Царствого на славяните. Откъси. С , 1983, 134 — 135.
№41. ИВАН АСЕН
Иван Асен1 е син на цар Иван Александър от брака му с Теодо-
ра I. За времето на неговото раждане, както и за това на неговия по-
голям брат Иван Срацимир, разполагаме с един, макар и твърде широк
terminus ante quem — 1337 г.3 Все пак някои съображения, макар и
твърде условии, иозволяват да се допуске, че той се е родил към 1328 —
1331 г., т. е. в годините, когато Иван Александър все още е бил деспот
и е пребивавал в своя апанаж с център Ловеч. Сред синовете от първия
брак на българския цар Иван Асен е бил трети по възраст. Това пред-
положение се доказва от приписката — похвала към Софийския песни-
вец (псалтир), където той е отбелязан след Михаил Асен и Иван Сраци-
мир3 и не може да бъде оспорено от миниатюрата на л.205г от средно-
българския превод на К. Манасий (Cod. Vat. Slav. II)4.
Иван Асен е споменат само в два точно датирани извора. Първият
е цитираната по-горе приписка към Софийския псалтир, завършен през
1337, в която той е заел място сред членовете на Иван-Александрово-
то семейство. Значително по-интересен е вторият текст. Това пак е при-
писка, но вече към евангелие, написано на гръцки език в Анхиало от
„жертвоприносителя, грешен и небрежен монах Методий Гемист, напъл-
но неграмотен” — както самият той е казал за себе си. Ето пасажа от
приписката, който представлява особен интерес: „Онзи, който прите-
210
жава настоящата богоречива книга на четиримата евенгелисти и свето-
спасители, [ по име се] зове Йоан, жертвоприносител и пръв от всички
жертвоприносители на града Анхиало, съобразно с изпълвания закона
сан, издигнат от великия патриарх Теодосий Търновски, при царуване-
то на преблагочестивия и самодържавния господар на българите Иван
Александър и на неговия син, преблагочестивия цар Иван Асен’.’5
Безспорно най-любопитният факт тук е царската титла на Иван
Асен. Но този факт веднага ни изправя пред две трудности: кога и за-
що Иван Александър е обявил третия си син за цар и свой съвладетел?
За щастие приписката на Методий Гемист е точно датирана. Евангелие-
то е завършено „в годината 6845 (=1337), индикт 5-и, в месец май
2ГИ”. Следователи© тази дата е сигурен terminus ante quem за коро-
нацията на Иван Асен. Но от друга страна, в приписката към Софийския
псалтир, завършен също през 6845 (=1337), от тримата братя само пър-
вородният Михаил Асен има царска титла6. Очевидно тук не може да
става дума за неволен пропуск на преписвача или по-точно на автора
на приписката, тъй като книгата е поръчана от самия Иван Александър
и е предназначена за царската библиотека. При това положение ни оста-
ва да приемем само едно: понеже не знаем месеца, през който е завър-
шен Софийскияг псалтир (във всички случаи преди май 1337 г., когато
Методий Гемист е завършил своего евангелие), можем да смятаме
1 септември 6845 (=1336) за условен terminus post quem за удостоява-
нето на Иван Асен с царска титла и провъзгласяването му за съвладе-
тел. Но разбира се, точната дата трябва да бъде отместена с един ме-
сец напред — време, необходимо за завършването на поръчания от Иван
Александър псалтир.
По-трудно е да се нам ери отговор на втория въпрос: Защо Иван
Александър, след като вече е бил обявил за съцар пьрвородния си син
Михаил Асен7 (а вероятно и втория Иван Срацимир), е постъпил по
същия начин и с Иван Асен? Разбира се, когато се опитваме да разга-
даем действията на Иван Александър или поне да открием някой от
мотивите, от конто се е ръководел, ние приемаме като безусловна
истина написаното от Методий Гемист, т. е. монахъг от Анхиало не е
бил в действителност толкова ,.небрежен” и „напълно неграмотен”,
за да припише неоснователно царската титла на Иван Асен8 или пък
да го сбърка с брат му Михаил Асен9 (или Иван Срацимир?). И така
и тримата братя (приемаме, че Иван Срацимир не прави изключение),
макар и в различно време (?), са били удостоени с титлата цар. Тъй
ката това е първият подобен случай в българската история, не можем
да се о прем на традиция и да потьрсим аналогии в миналото. Но обясне-
нието на тези действия едва ли би ни затруднило: Иван Александър,
,,цар и самодържец на всички българи и гьрци”, ръководен от чисто
идеологически причини, е дал царско достойнство на всичките си сино-
ве10.
Миниапорите на Ватиканския препис от среднобъдгарския превод
на К. Манасий (Cod. Vat. Slav. II) поставят един интересен въпрос: же-
нен ли е бил Иван Асен или не? Основание за подобно питане ни дава
преди всичко миниатюрата на л.2г, на която е представено оплакване-
то на покойния Иван Асен. Зад майката на почин алия Теодора I, която
заема почти централно място в сложната композиция, е изобразена
фигура на млада жена, почти девойка, в черно траурно облекло11. Обяс-
I
211
нявайки тази сцена,Ив. Дуйчев пише: . по всяка вероятност това е
14- или 15-годишната съпруга на Иван Асен, византийската принцеса
Ирина, сестра на император Йоан V Палеолог (1341 — 1391).”12 Част
от това обяснение е грешно, тъй като за тази византийска принцеса е
бил женен Михаил Асен13. Иначе Ив. Дуйчев е прав: въпросната женска
фигура може да бъде отъждествена единствено със съпругата на покой-
ника, но не и с неговата сестра, както са склонни да приемат някои
учени14. За съжаление ние не знаем нищо за тази Иван-Александрова
снах а.
Три от миниатюрите на Манасиевата летопис (Cod. Vat. Slav. II)15
свидетелствуват за смъртта на Иван Асен. Неизвестна остава само да-
тата16. Някои детайли от изображенията ни помагат да се доближим
до тази дата. Няма съмнение, че на миниатюрата на л.2г е изобразена
първата съпруга на Иван Александър и майка на Иван Асен Теодора I17.
При това положение terminus ante quern за кончината на царския син
е вторият брак на неговия баща, т. е. последните месеци на 1347 г. или
самото начало на 1348 г.18 От друга страна, с основание се приема, че
Cod. Vat. Slav. II е приготвен, когато Теодора I все още е била съпруга
на Иван Александър (в противен случай тя едва ли би присъствувала
на миниатюрата, която представлява царското семейство). Следова-
тели© датата, на която е бил эавършенилюстрованият препис на Манасие-
вата летопис, е още по-сигурен terminus ante quem. А тази дата е 1344 —
1345 г.19 Струва ни се, че би могло да се направи още една стъпка, а
именно: годината, в която е починал Иван Асен, в никакъв случай не
може да се отдалечава от времето, когато е бил завършен Cod. Vat.
Slav. II. Това е събитие, което е станало непосредствен© преди илюстри-
рането на ръкописа; събитие, което е поразило дьлбоко царското се-
мейство и е намерило отклик в три от сцените, украсяващи ръкописа,
предназначен за царската библиотека.
И последен въпрос: при какви обстоятелства е починал Иван Асен?
За съжаление липсват сигурни данни, за да се даде отговор на този въп-
рос. Наистина отново би могла да бъде привлечена „Безименната бъл-
гарска летопис”, но за затрудненията три нейното използуване вече
стана дума20. Все пак- ще цитирам откъса от текста, който би могъл
да ни бъде полезен: „И премина Аморат, синът Орканов, с турците в
6834 (=1326 г.) година и се отправиха против Средец. Българските
войни се събраха под началството на Александровия син Асен и стана
голям бой. Тогава убиха Асеня и почина голямо множество българи’’21
Поменатият Асен без особена трудност би могъл да бъде отъждествен
с Иван Асен, но останалите подробности от разказа не биха могли да
получат задоволително обяснение22.
1 Просопографскага бележка, непълна и с някои грешки, в: PLP, 1, No 1498
(сред цит Иран иге там «заори липсват Софийският псалтир и Cod. Vat. Slav. II; лиге-
ратурата е непълна; необосновано е твърдениего, че Иван Асен е починал между
1337 и 1340 г.).
Иван Асен, както и по-големият му брат Иван Срацимир са споменати за
пьрви път в Софийская псалтир (Код о в. Опис, с. 14), но и двамата са били роде-
ни доста преди 1337 г.
з к о д о в. Опис, с. 14: „... Мм^аплоиь цренъ ЛсЪнемь и срацимиромь
и ОсЬнеиь ”•
212
1 Подробно за нареките синове според споменатата тук миниатюра вж и при
Иван Срацимир, I, №40, бел. 3.
б К. Т г е u. Die griechischen Handschriften des Neuen Testaments in der UdSSR.
Eine systematische Auswertung der Texthandschriften in Leningrad, Moskau, Kiev, Odes-
sa, Tbilisi und Erevan. Berlin, 1966, p. 106; СБЛ, 3, c. 105 (превод).
® Вж тук, no-rope, бел. 3.
7 По-подробно при I, №39 (Михаил Асат) .
б Наистина липсва указание за провъзгласяването на Иван Асен за цар, какво-
то е категоричного сведатие на Кантакузин за Михаил Ас ат (вж тук, I, №39, бел. 26).
Но в сыцото време нямаме основание да се съмняваме в писаното от Методий Ге-
мист, тъй като в миниапорите към Манасиевата летопис образът на Иван Асен епрн-
дружат с надписи, в конто стой царска титла. ВЖ Дуйчев. Миниапорите, №2, 3
и 69.
9 Приписката към Анхиалското евангелие повдига един интересен въпрос:
защо Методий Гемист е предпочел да спомене Иван А с ат вместо първоролния царев
син Михаил Асен (както е например в надписа върху обковката на иконата. Сп. Бого-
родица Умиление от Несебър) ? Или защо не е споменал и тримата царски синове?
Ю Иван Александър е постьпил по тозн начин и с двамата си синове от вторня
брак — Иван Шишман и Иван Асат. Вж миниатюрата на л.Зг в Четвероевангелието
от 1355/56 (ВМ Add. 39627): Ж и в к о в а. Четвероевангелието, табл. II; тук, I, №44
и №45. Тук е мястото да се отбележи едно любопигно явлатие: Иван Александър
не е займетвувал византийский обичай,според който по-малките синове на владете-
ля получават деспотско достойнство.
11 Д у й ч е в. Миниапорите, №2.
12 Пак там (обяснителнн бележки към миниатюрата). Вж тук по-горе, I, №39,
бел. 25.
13 Вж тук, I, №39.
11 А л. Б у р м о в. Критичнн бележки върху съобщениетона „Българска хро-
ника” за битка при София през царуването на Иван Александър. — В: А л. Б у р -
м ов. Избрани произведения. T.I. С., 1968, с. 290, бел.16.
16 Първата миниатюра (л.2г=Д у й ч ев. Миниапорите, №2) представлява слож-
на композиция със сюжет оплакването нлн смъртта на Иван Асат. В горнил край
на миниатюрата има следния обяснителат нэдпис: „?дшд Праведны )< ОТ HHHt БД
рдцЪ ffintHBCHaa врата и силь1 нбсныд штврд^ошж сд придтидш*
носпидд аТТломЪ 1шана ЛсЪнЪ ijpt Ста великаго 1шана йлечандра
Втората миниатюра (л.2у=Д У й ч е в. Миниатюрите, №3) представя „посрешането
на душата” на Иван Асат в рая: в дясната половина на миниатюрата е изобразена
Богородица(седнала на трон и обърната към пристъпвашия отдясно младеж с царски
дрехн; лявата половина е эаета от Авраам — старец с дълга коса н голяма брада —
седнал на престол; той протяга лявата си ръка, за да посрещне Иван Асен, а с дяс-
ната е прегърнал малка гола човешка фигура, персоннфицираща душата на покой-
ника (?). Надписът, придружаваш миниатюрата, гласи (след цитат от Лука, XXII,
въ семвшраи придтт. еца и ПТи Я?тва 1шана йсЪнЪ црЪ.сна великаго
1шана ДлеЗандра црЪ.ипрЪдас его Дврааму прЪшду веселити сд пос-
рЪдЪ pal а”. За третата миниатюра (л.205г=Д у й ч е в. Миниатюрите, №69), нзо-
бразяваща Иван Александър — отляво Михаил Асен и Иван Срацимир; отдясно —
Иван Асат и ангел Господен — вене стана дума. Вж тук, I, №40, бел. 3.
16 А. Б у р м о в. Цит. съч., с. 294; между 1337 и 1340 г. Тазн датировка е прие-
та от J. N i с о 1 о V. Sur 1а participation du patriarche de Constantinople Joseph II aux
reunions du Concile de Constance. — Byz.-Bulg., IV, 1973, p. 205; PLP, 1, do 1498.
17 Вжтук,1, №33, бел. 186.
I® Пак там.
19 Пак там.
20 Вж тук, I, №39.
213
21 J. в о g d a n. Ein Beitrag.. . (вж. I, №39, бел, 30); СБЛ 3, 86 — 87.
22 В История. Т.З, с. 346, се приема като достоверно продължениего на този
пасаж, раэказващ за гибелга на Михаил Асда, но се подминава с мълчание съдбата
на Иван Асда. Вж още Р. Schreiner. Die byzantinischen Kleinchroniken und die
Annalistikbei den Siibelaven. — Bulg. Hist. Rev., 1972, 2, p. 53.
№ 42. КЕРА ТАМАРА
Несигурност, неяснота, дори бъркотия тегнат върху личностите на
Иван Александровите дъщери1. Трудно биха се намерили двама изсле-
дователи, конто са единодушии, когато става дума за броя, възрастта,
произхода по майка и съдбата на всяка една от дъщерите на българския
цар. Тази неустановеност може би намира своето оправдание в оскъдните
извори. Може би защото дори и тези извори, конто са на разположение,
са неизучени задоволително. Тъкмо това е причината за липсата на ясна
представа за семейството на Иван Александър.
Личността на кера Тамара ( кера Камарь ) не прави изключение.
Общоприето е, че тя е най-голямата дъщеря на Иван Александър. Но ся-
каш с това свършва единомнениетэ и започва излагането на разноречиви
схващания. Ето защо е необходимо първо да се приведат в ред позлатите
ни извори. Кера Тамара е спомената в четири различии извора: 1) Еван-
гелието, преписано от монаха Симон в 1355/56 г. (ВМ Add. 39627) (изо-
бражението и надписа към него)2; 2) Бориловият синодик (Палаузов
препис)3; 3) Безименната българска летопис4; 4) Исторического съчи-
нение на Халкокондил5. Съпоставянето на всички сведения, почерпани
от тези извори,води до следните изводи- извори 1, 2 и 3 говорят за едно
и също лице (кера Тамара); същата трупа свидетелствува, че става дума
за дъщеря на българския цар Иван Александър6. Според извори 2 и 3
кера Тамара е дадена за жена на султан Мурад. Този факт е свързващо
звено между първите три извора и Халкокондил (той съдържа някои
различия или по-скоро деформации на фактите, за конто ще стане дума
по-долу), съобщаващ същото събитие. При това положение може да се
направи само един извод: и четирите извора дават сведения за едно и
също лице — кера Тамара, дъщеря на цар Иван Александър. Но това
съпоставяне предполага и още едно, и то твърде важно заключение:
основните факта във въпросните извори не подлежат на съмнение, тъй
като се намират в различии, независими един от друг извори.
Името на Иван-Александровата дъщеря, макар и твърде рядко сре-
щано през българското средновековие, не е неПознато за Асеневата фа-
милия7 Неговата употреба през четиринадесетото столетие може да се
обясни само по един начин — здраво придържане към традицията. Това
стремление удовлетворява семейни амбиции, но и служи на пропаганда-
та. Що се отнася до понятието кера, за него вече стана дума8: то въз-
хожда към Kvpd и се е получило още на гръцка почва9 чрез преминава-
нето на v в е ; в България е познато от края на XIII в. и се изьолзува
като обръщение към жени, принадлежащи само към царското семей-
ство10.
Един от спорните въпроси около личността на Тамара е въпросът
за нейния произход или казано по-точно, коя от двете съпруги на Иван
Александър е майка й. Малцина са изследвачите, конто са склонни да
214
приемат, че тя е родена от Теодора I 1г. Мнозинството приема a priori,
без каквито и да било доказателства, че Тамара е дъщеря от втория
брак12. Старобългарските текстове не сочат майката: в два от гях се
казна, че тя е царева дъщеря (Евангелието от 1355/56 г. и „Синодика”),
а в третия (,,Безименната1 българска летопис”) е отбелязано, че е сестра
на Иван Шишман. Изненадващо малко по-обстоятелствен е Халкокондил:
„Шишман, синът на Александър, проводил пратеници при Мурад, склю-
чил договор и съюз, така че да гледат (заедно) враг и приятел; и напра-
вил родство, като дал на Мурад дъщеря си, която се отличавала със своя-
та хубост и произхождала от еврейката,за която се оженил, бидейки от
нея наранен?13 Първата грешка на Халкокондил е очевидна: за еврейка-
та е бил женен не Иван Шишман, а баща му Иван Александър. На прав
поглед тази корекция поставя всички факти на местата им и въпросният
текст добива своя истински вид, от което следва, че Тамара (макар
неспомената по име, ясно е, че става дума за нея) е дъщеря на Иван
Александър и покръстената еврейка, „новопросветената царица” Теодо-
ра II. Но тази поправка не може да обясни всичко, тъй като българските
извори са единодушии: Тамара е дадена на Мурад не от баща си, а от
брат си. При това положение можем ли да се доверим на третото твърде-
ние на Халкокондил, а именно: Тамара е родена от втория брак на ба-
ща си? Струва ни се, че това е невъзможно. Знаем с абсолютна сигур-
ност, че преди 1355/56 г. Тамара е била омъжена за деспот Константин
(миниатюрата на л. 2vb Евангелието от Британския музей14). Дори да
приемем, че е встьпила в брак на 14 — 15 г. (няма никакво основание
да се допусне, че се е омъжила по-млада), тя се е родила най-късно към
1340 г. Следователнр тя е дъщеря на Иван Александър от брака му с
Теодора I, тъй като българският цар се е оженил втори път най-рано
в последните месеци на 1347 г.15
Следващият момент от биографията на Тамара,който ни е познат,
е нейният брак с деспот Константин. Както вече видяхме, за хроноло-
гията на това събитие имаме известна представа (terminus ante quem:
1355/56), но личността на съпруга е покрита с отпечатъка на неизвест-
ността, тъй като той не е споменат в други извори. На Й. Иванов дължим
отьждествяването на царевия зет с Константин Деянов, тъст на византий-
ския император Мануил II Палеолог, загинал в битката при Ровине
(1395)16. Това схващане на известния български учен получи голямо
разпространение17, но в същото време срещна и сериозен отпор, поради
очевидните несъответствия между личността на деспот Константин и Кон-
стантин Деянов18 Без да повтарям изложените вече аргумента (преди
всичко на Б. Ферянчич), ще отбележа само, че по всяка вероятност Кон-
стантан е бил виден търновски болярин, който след сватбата си с царска-
та дъщеря Тамара е получил от своя тъст Иван Александър най-високото
дворцов© достойнство — деспот.
Последният и най-интересен момент от живота на кера Тамара
е нейната брачна връзка със султан Мурад I — момент, оставил трайни
дири както в писмените извори, така и в народната памет19. Но тъкмо
това събитие предизвиква недоверие сред историците: „Историческата
наука не е установила със сигурност дали действително именно първата
дъщеря на Иван Александър е била дадена за жена на султан Мурад
(sic).”20 Това мнение безспорно има своите корени в писаното от Й. Ива-
нов, който, комбинирайки производно имената и личностите на Иван-
215
Александровите дъщери, заяви категорично, че за съпруга на Мурад
била дадена Мария-Десислава (sic)21. Като прескачаме безспорния
факт, че българският цар не е имал дъщеря с подобии имена, ще отбеле-
жим, че пренебрежението на Й. Иванов към изворите се основава на два
факта: Тамара е била вдовица,и то на възраст около 40 години. Тъкмо
това не предполагало тя да бъде дадена за съпруга на султана22. Тези
аргумента на нашия учен нямат стойността, която той иска да им прида-
де, и да опровергаят изворите, с конто разполагаме. Това, че Тамара е
била вдовица23, не е била никаква пречка да встьпи в нов брак. Що се
отнася до нейната възраст, твърдението на Й. Иванов е производно.
Със същото основание може да се твърди, че тя не е била на повече от
32 — 33 години. Като прибавим към това, че тя е била прочута хубави-
ца — факт, подчертаван от изворите — и че Мурад едва ли се е ръково-
дил от емоционални съображения, а по-скоро от политически (за него
Тамара е била заложница), споменатият брачен съюз е бил напълно
възможен.
Когато разглеждаме този последен етап от живота на Тамара, се на-
тькваме на едно действително затруднение: датата на събитието. Навре-
мето П. Ников предложи, без особени доказателства, годината 1375*4.
Докато в Синодика няма никакви хронологически указания, то остана-
лите два извора позволяват да се потьрси точната дата. В „Безименната
българска летопис” пожертвуването на Тамара ~ залогът за мира между
българи и турци,е поставено веднага, след като Иван Шишман заел пре-
стола на покойния си баща. От своя страна това събитие е разказано
непосредствен© след съобщението за кончината на Иван Александър25.
Халкокондил също представя Тамара като гаранция за мира, постигнат
в резултат на пратеничеството на българския цар до султана26. Тези
усилия на Иван Шишман да уреди отношенията си с турците трябва да
бъдат обвързани с определено събитие — злощастната битка край Мари-
ца (26 септември 1371) или с неговото възшествие на трона (след 17 фев-
руари 1371), каквато е била обичайната междудържавна практика. При
това положение можем да приемем, че кера Тамара е била дадена на
султан Мурад I или между 17 февруари (смъртта на Иван Александър)
и 26 септември 1371 (сключеният мир е определил и поведението на
българския цар по време на сражението край Марица), ако се ръководим
от известието в Българската летопис, или пък веднага след 26 септември
1371 г., ако съчетаем това известие с писаного от Халкокондил 27
За съжаление саможертвата на Тамара, както би трябвало да се
очаква, не оказва влияние върху българо-турските отношения. Но пове-
дението на българската принцеса заслужило признанието на нейните
съвременници: „На кера Тамара, дъщеря на великия цар Иван Алек-
сандър, велика госпожа, съпруга на великия амир Амурат, която му бе
отдалена заради българския род. И тя, като отиде там, запази православ-
ната си вяра, рода си освободи, живя добре и благочестиво и с мир почи-
на, вечна памет?28
1 Достатъчно ще бъде да посочим един пример. Й. Иванов приема, че Иван
Александър е имал три дъщери: кера Тамара, чинто съдба е нясна, Кираца = Василиса
или Марин и Марня-Десислава (sic). Вж: Й. И в а н о в. Северна Македония. Истори-
чески издания. С., 1906, с. 122.
2 Жив ков а. Четвероевангелието, табл. I.
216
^Попруженко, Синодик, § 124, с. 89.
Ч . Bogd an. Ein Beitrag. . ., р. 528; СБЛ, 3, с. 87.
^Chalcocondylas, р.37.
8 Тамара е посочена като дъщеря на българския цар в надписа към миниатюрата
от Евангелието (ВМ Add. 39627) и Бориловия Синодик. В „Българска хроника” е
казано, че тя е сестра на Иван Шишман.
7 Вж тук, I, № 26: Тамара (дъщеря на Иван II Асен).
8 Вж тук, I, № 28 • Кера(ца) Петра.
9 Вж например Actes de Lavra. Ill, No 140, 1.7: „1? кера pop t] b&jiroiva pdwa
рои" (Иван-Александровата сестра Елена).
1° Освен майката на Иван Александър, двете му дъщери (кера Тамара и Ке-
ра (иа) Мария) и Иван-Шишмановата дърщеря Кера(ца) (№ 54) с обръщението
кера ( К '(ра ) в Синодика са титулувани следните лица: Мария, сестра на Иван III
Асен,и втората съпруга на цар Георги I Тертер (Попруженко. Синодик, § 119,
с. 88) и Иван Шишмановата съпруга Мария (Пак там, § 126, с. 89). Дъщерите на
Иван Александър Десислава и Василиса (№ 44 и № 47), както и тъщата на цар Иван
Шишман Десислава са титулувани „госпожи” (Пак там, § 125,127, с. 89).
11 Ал. Бурмов допуска, че Иван Александър е имал дъщеря от първия си брак,
но не я назовава по име (Ал. Бурмов. Избранн произведения. Т. 1. С., с. 290),
докато Й Иванов подминава този въпрос. Не е ясно становището на Ив. Дуйчев
(М утафчиев. История. Т. 2, 271 — 272).
12 История. Т. 3, с. 338: Кера Тамара, Кераца и Десислава — дъщери от Теодо-
ра II; Живкова. Четвероевангелието, с. 29: Четири дъщерн от втория брак (трите
посочени по-горе и Василиса) .
13Chalcocondylas, р. 37 „biairpeoftevodfievos be проч ‘ApovpdTTjv "Eovupa-
vo<: 6 ’A\e$dvb pov oirovbds те tmufoaTO ка'с ovppaxuiv, йоте Tbv айтЪи ex&pov те ка|
popftew, кас tmyapiav mcfcapevo<; dvyarepajwToG, K&XAei те {/irepfepovoav ка1
атгЬ 'Е/ЗраЙос, fj ftydyero rpcvdeic, yevprideioap, rip “Apovparij". Отглас на това из-
вестие вБлазиус Клайне р. История на България съставена в 1761. С., 1977,
с. 132.
й Жив ков а. Четвероевангелието, табл. I.
i5 Вж тук, I, № 33.
1®Й. Иванов. Северна Македония, 117 — 120.
17 Вж например Ников. Турското завладяване, с. 65, бел. 2; A. Boschkov.
La peinture bulgare. Recklinghausen, 1974,100 — 101; Живкова. Четвероевангелието,
с. 67. Косвено това метение е отразено и от К. Вайцман, който приема, че дъщерята
на Константин Деянов, съпруга на Мануил II Палеолог н ктиторка на билатералната
икона от Паганово, е внучка на българския цар Иван Александър: „as a gift by the
Byzantine Empress Helen, wife of Manuel II, grand daughter of the Bulgarian Czar Ivan
Alexander to commemorate the death of her father, the despot Constantin Dejanov, who
was killed in 1395 in the battle against the Turks”. Вж: К. Weitzmann. The Icon.
Holy Images — Sixth to Fourteenth Century. New York, 1978, p. 132, Pl. 47.
I® Ф e p ]анчик Деспоти, 174 — 176; Л. Мавродинова. Земенската
-църква. С., 1980, с. 144; Р. L е с a q u е. Constantin Dragas etait-il le gendre du tsar
bulgare Jean Alexandre, East European Quarterly, 1983, 4, 385 — 387.
18 Вж някон посочвания у Й. И в а н о в. Северна Македония, с. 123.
20 Живкова Четвероевангелието, с. 67; Ив. Дуйчев у Мутафчиев.
История. Т. 2, с. 290; „. . . Иван Шишман признал върховенството на Мурада I и му
дал сестра сн Тамара или Десислава за жена.”
21 Й. И в а н о в. Северна Македония 122 — 123. Мнението на българския
учен почива на писаното у Ф. Г. Успенский. О некоторых славянских и по-славян-
скнх писанных рукописях, хранящихся в Лондоне и Оксфорде. — ЖМНПр, 1878,
CXCIX, 17 — 21; Ников. Турското завладяване, с. 65, бел. 2 (без да взема отно-
шение) .
22 Пак там, с. 121.
217
Съдбата на Константин,деспот н зет на цар Иван Александър, е неизвестна. По
всяка вероятност той е починал преди 1371 г. Не можем да се сьгласим, както допускат
никои учени (А. В о schkov. La peinture bulgare, p. 103), че той се е развел с царска-
та дъщеря и прочута хубавица Тамара.
24 н и к о в. Турското завладяване, с. 63, бел. 5, с. 65; Ив. Д у й ч е в. От
Черномен до Косово поле. — В: Дуйчев. Българско средновековие, с. 562: ,,по-
близо до Черноменската битка”; История. Т. 3, с. 374, бел. 21: 1373 г.
23 I. В о g d а п. Ein Beitrag. . ., р 528. Й Иванов (Северна Македония, с. 118)
тьлкува пасажа, разказващ за брака на Тамара, в смисъл, че Иван Шишман отказал
да даде сестра си на турския султан. Правилният превод гласи: ,,На престола се въз-
качи Шишман, син на Александър. Аморат изпратй при него да му даде сестра сн за
жена и той, ако и да не желаете (к. м. — И Б.), даде сестра си, царицата госпожа
Тамара”(превод на Ив. Дуйчев — СБЛ, 3, с. 87). Ив. Дуйчев (От Черномен до Косово
поле, с. 561) пнше, че женитбата на Тамара е вмъкната между две точно датирани
събития, а именно битката при Черномен (26 септември 1371) и повторното завладя-
ване на Сяр от турците (1376). В общи линии това е вирно, но нмаме две бележки:
1) Както вече се каза,преговорите между Иван Шишман н Мурад се здраво свързани
с възшествието на първии; 2) Целият пасаж — смъртта на цар Иван Александър
н пос л едв ал ото възкачване на Иван Шишман на престола — трябва да бъде поставен
преди пасажа за битката при Черномен, тъй като го предшествува по време.
26chalcocondylas, р. 37.
2? Пак там, р 37. Халкокондил — ако приемем разказа му за достоверен —
говори за настъпление на Мурад срещу българите след битката при Черномен и едва
след това за преговорите, довели до женитбата на Тамара.
28 Попруженко. Синодик, § 124, с. 89; Дуйчев. СБК. Т. 2, с. 163 (пре-
вод).
№ 43. КЕРА (ЦА) МАРИЯ - МОНАХИНЯ МАКАРИЯ (1348 - 1402?)
Личността на Иван -Александровата дъщеря Кераца, или по-точно
Кера( ца] Мария,,сякаш най-често е привличала вниманието на изследова-
телите1. Подобен интерес е оправдан и лесно обясним. Но наред с това
тя е била обект на недоразумения, бихме казали дори на мистификации,
конто хвърлят сянка върху положението й в царского семейство. Тези
недоразумения, макар и датиращи отдавна, тежат и до днес и са пречка
по пътя на възстановяването на нейната биография. Его защо, преди да
представим нейния жизнен път, трябва да се опитаме да отстраним тези
пречки.
Преди повече от сто години К. Иречек пише: „Там (ММ, I. № 185 —
И. Б.) тя е наречена Кераца. Gregoras, III, с. 557г я нарича Мария. В поме-
ника (Синодика — И. Б.) е просто Василиса (BaatXiooa).”2 Няколко де-
сетилетия по-късно Й. Иванов буквално повтаря казаното от чешкия
учен: „Александър е имал още две по-малки от Тамара дъщери: едната
наричана госпожда (?) Василиса, или госпожа Кираца (кира Kuparfa) или
още Мария!’3 По всяка вероятности двамата известии познавали на
българското минало се основават на едно натрапващо се на пръв поглед
съпоставяне, а именно: Кераца е изобразена в Евангелието от 1355/56 г.
(ВМ Add. 39627, f. 2V), но името й е пропуснато в Синодика. Василиса
отсъствува от семейните портрети в Евангелието, но затова пък е споме-
ната в Синодика4. Следователно двете лица могат да бъдат отъждествени.
Правилни ли са тези разсъждения? Нека първо се спрем на отсъст-
вието на Кера[ ца] Мария от Синодика. По-долу ще видим, че през 1356 г.
тя е напуснала България и повече не се е завърнала в роданата си (поне
218
сведения за това липсват). Но дори и да се е появявала инцидентно
в Търново5, тя вече не е била свързана с българската действителност
и естествен© не е попаднала в погледа на автора на добавките към Сино-
дика. Второ, ние не знаем със сигурност кога са направени въпросните
добавки, но може да се допусне, че това е станало преди завладяването
на Търново от турците6, т. е. поне десетина години преди смъртта на
кера Мария7. Това съвсем задоволително обяснява отсъствието на тази
Иван-Александрова дъщеря от един текст, който има формата и съдър-
жанието на поменик. Този аргумент става още по-силен, като припомним,
че от Синодика липсват не само Иван Срацимир и Иван Шишман (вероят-
но живи преди окончателната редакция на текста), но и Михаил Асен
и Иван Асен, и двамата покойници отпреди 1355 г.8 Отсъствието на
последните двама може да бъде обяснено само по един начин (ако от-
хвърлим мисълта за пренебрежението към братята на Иван Шишман от
първия брак на баща му?): и двамата са изчезнали от историческата
сцена твърде отдавна и съзнанието на съвременниците не е било обреме-
нено с мисли за тях9. Най-сетне скромного споменаване на Василиса в
Синодика (господжа Василиса) никак не съответствува на положение!©
на кера Мария — византийска императрица, майка и баба на императори1 °.
Отсъствието на Василиса от миниатюрата в Евангелието от 1355/56
(ВМ Add. 39627, f. 2V) не е сериозен аргумент и не заслужава внимание.
Безспорно тази дъщеря на Иван Александър е родена от втория брак на
царя, и то след 1355/56 г., т. е. след като е било завършено евангелието.
И така, няма никакви сериозни основания за отъждествяването на
Кераца от миниатюрата с Василиса от Синодика. Без съмнение това са
две различии дъщери на цар Иван Александър и първата от тях, тази,която
ни интересува в случая, имала кръщелното име Мария11. Пред това соб-
ствено име е било поставено според обичая на епохата обръщението
кера (кира), от което се е получила диминуитивната форма Кераца —
така както го намираме в надписа към миниатюрата в Евангелието
от 1355/5612 или гръцкото Kupdrfa, засвидетелствувано в патриар-
шеския акт от 1355 г., за който ше стане дума по-сетне.
Кога е била родена кера Мария и коя е била нейната майка? Един-
ствено указание за възможната година намираме у Ник. Григора. Ви-
зантийският историк пише, че Мария (съгласно брачния договор от
1355 г.) пристигнала в Константинопол, когато нейният съпруг Андро-
ник бил на девет години, а тя почти на толкова13. Григора сравнително
точно определи това събитие — след смъртта на сръбския цар Стефан
Душан (20 декември 1355) и последвалия сблъсък между Стефан Урош
и неговия чичо Симеон Урош Палеолог, т. е. към пролетта на 1356 г.
Но тук се натъкваме на едно противоречие. Знаем, че Андроник IV е
роден на 11 април 1348 г.14 Следователно през пролетта на 1356 г. той
е бил на осем, а не на девет години. Дали Григора е сбъркал годините на
византийския престолонаследник или пък пристигането на Мария в Кон-
стантинопол трябва да бъде стместено с една година напред? Но неза-
висимо от това, кое от двете решения ще изберем, едно нещо остава
непроменено: Мария е била почти връстница на Андроник, т. е. тя е родена
най-късно в началото на лятото на 1348 г. При това положение тя е пър-
вото дете на цар Иван Александър от брака му с Теодора II.
Както вече стана дума, през лятото на 1355 г. цар Иван Александър
и император Йоан V Палеолог сключили мирен договор15, който бил
219
скрепен с брак между невръстните кера Мария и Андроник IV. Брачното
споразумение било потвърдено от синодален акт на Константинополската
патриаршия от 17 август 1355 г.16 През пролетта на следващата 1356 г.
Мария заминала за византийската столица17.
От 1356 г. нататък Мария споделяла съдбата на своя съпруг Андро-
ник IV. През 1370 г. тя родила син, който получил името Йоан18. Някол-
ко години по-късно в безметежния живот на съпружеската двойка настъ-
пила рязка промяна. Вместо да очаква търпеливо момента, когато щял
да стане законен василевс и автократор на ромеите, Андроник IV решил
да съкрати времето и да овладев престола силом. На 6 май 1373 г. из-
бухнал бунт, основаващ се на странно съюзничество — Андроник IV
въстанал срещу баща си Йоан V Палеолог, а Сауджи Челеби — срещу
своя баща, султан Мурад. Радвайки се на първоначален успех, Андро-
ник IV дори провъзгласил тригодишния си син Йоан VII за съимператор.
Но успехът бил краткотраен: на 30 май същата година и двамата прин-
цове — византийският и турският — били заловени. Мурад заповядал
да ослепят сина му. Същото наказание трябвало да постигне Андроник IV
и мал кия Йоан VII, но Йоан V се смилил: бащата и синът не били напълно
лишени от зрение19. Но в замяна на това Андроник IV бил лишен от
престолонаследие и за съимператор бил обявен вторият син на Йоан V,
Мануил (25 септември 1373 г.) 2°.
На първо време Андроник IV и семейството му били изпратени
в изгнание на остров Лемнос21. Но към 1378 г. те били върнати в кон-
стантинополския затвор. Андроник IV се възползувал от това, успял
да избяга и се скрил при генуезците в Пера. Наскоро след това с помощ-
та на Генуа той отново овладял върховната власт в империята22. Този
път неговото управление продължило почти три години (12 август 1376 —
1 юли 1379), но бил официално коронясан за император на 18 октомври
1377 г.23 От това време датира и едно известие за Мария: през 1377 г.
в отсъствие на своя съпруг тя управлявала империята24. В борбите око-
ло византийския престол участвували Генуа, Венеция и турците. Докато
генуезците поддържали от самото начало Андроник IV, то венецианците
подкрепили Йоан V и Мануил II. Но все пак решителна се оказала турска-
та сила. С нейна помощ Йоан V и Мануил сполучили да овладеят Кон-
стантинопол (1 юли 1379) и да ликвидират тригодишното властвуване
на Андроник IV25.
В продължение на около десет години няма никакви известия
за Мария26. Знаем, че през 1381 г. било посгигнато помирение между
Андроник IV и Йоан V и екс-василевсът получил като апанаж Селив-
рия27, където вероятно се настанил с цялото си семейство. Андроник
IV починал внезапно на 28 юни 1385 г. и бил погребай в константинопол-
ския манастир Пантократор28. През следващите няколко години Мария
се губи от погледа ни, но без съмнение тя е живяла в Селиврия заедно
със сина си (и останалите си деца), който, подкрепян от генуезците,
не изоставял амбициите си за императоре ката власт29.
Няколко години по-късно намираме Мария в Италия. Сведения
за това нейно пътуване откриваме в една приписка, автор на която е
известният Пиетро Филарджис (Филаргирос), архиепископ на Милано
и сетне папа, под името Александър V. Ето съдържанието на тази любо-
питна бележка: „Това божествено и свято евангелие бе подарено на мен,
брат Петър, от ордена на най-бедните братя, наричани от италианците
220
минорита, по божия милост архиепископ на Милано, а по онова време
бях епископ на Новара, от височайшата и превъзвишена господарка на
ромеите и августа Мария, преименувана на Макария, когато дойде в Ти-
чино в Лигурия заедно със сина си, височайшия и многоуважаван васи-
левс на ромеите господин Йоан Палеолог. По това време, в годината
хиляда триста деветдесет и втора от рождение Христово, княз и владетел
на лигурийците бе многопочитаният дук на Милано Йоан (Джан) Галеа-
цо, граф на Павия!’30
След прочитането нд тази бележка е редно да си зададем въпроса:
каква е била целта на това пътешествие и кога точно е извършено? Едва
ли трябва да се съмняваме, че Мария, вече монахиня Макария31, е при-
дружавала своя син, който е посетил Генуа, търсейки помощ за задоволя-
ване личните си амбиции: императорската власт във Византия. Присъст-
вието на майката е могло да улесни тази мисия. Всичко, което знаем
за тези подготвителни действия на Йоан VII Палеолог, показва.че пъту-
ването е било извършено в края на 1389 г. и в самото начало на 1390 г.3 2
Как да си обясним тогава посочената в приписката 1392 г.? Обяснението
може да бъде само едно: този текст е съставен и записан между 17 май
1402 г. (дата, на която Пиетро Филарджис е станал архиепископ на Мила-
но) и 3 септември 1403 г. (смъртта на Джан Галеацо Висконти)33.
Изминалите години са заличили датата на това посещение от паметта на
Пиетро Филарджис и той е отбелязал 1392, вместо 1389 или 1390 г.34
Пътуването на Йоан VII Палеолог и неговата майка Мария беше
възстановено сравнително подробно от Дж. Баркър и напоследък от
П. Шрайнер35. Ето защо ще се задоволим да отбележим само основните
неща. Вероятно двамата са пристигнали в Генуа — основната цел на тях-
ното пътуване—през последните три месеца на 1389 г. Посещението в Нова-
ра може да се отнесе към самото начало на 1390 г. След това Йоан VII
се отправил към Константинопол36, а Мария останала в Италия, за да
очаква известия за акцията на своя син (тя се намирала в Милано, в
двореца на Висконти), който на 14 април 1390 г. сполучил да завладев
императорския трон3'. Докато Мария чакала новини от Константинопол,
пратеници на Висконти се опитали да получат от Сеньорията на вене-
цианската република кораб, който трябвало да отведе императрицата
във византийската столица. Постъпките на Висконти дали положителен
резултат (26 май 1390), но Мария заминала за Венеция и оттам за Кон-
стантинопол едва в края на юли 1390 г.38 Точната дата на нейното при-
стигане в столичния град е неизвестна. Вероятно това е станало, след като
Йоан VII бил прогонен от Константинопол (17 септември 1390)39.
Минават години,преди да се срещнем отново с Мария. На 10 декем-
ври 1399 г. император Мануил II Палеолог, придружаван от маршал
Бусико, започнал известното си пътуване из Западна Европа40. В негово
отсъствие империята била управлявана от Йоан VII. Тъкмо от това време
датира един документ, който свидетелствува за пристигането на майката
и сина в Константинопол от фамилния апанаж в Селиврия41. Други пре-
ки известия за Мария не притежаваме. Може да се допусне, че тя е била
жива през 1402 — 1403 г., т. е. когато е съставена приписката на Пиетро
Филарджис.
От брака си с Андроник IV Мария е имала три деца: споменатия вече
многократно Йоан VII Палеолог и две дъщери, чиито имена не са из-
вестии4^.
221
1 П. Шрайнер. Българска княгиня в Генуа и Италия. — ИПр, 1982, 3, 62 — 66.
В тази статия са събрани всички данни за живота на Мария като византийска импера-
трица.
2 Иреч е к. История на българите, с. 370, бел. 15.
2 Й. Иванов. Северна Македония. С., 1906, с. 122.
4 Поп р ужен ко. Синоднк, § 125, с. 89.
5 В изворите няма никакви сведения за връзки на Мария със своите сънародни-
ци. К. Иречек (История иа българите, с. 368), без да приведе доказателства,твърди.
. властолюбивият Андроник няколко пъти се опитвал с помогцта на българските
си роднини да свали бащата от престола.” Напротив, един италиански извор свиде-
телствува, че бългапите заедно с венецианците и туппите подкпепяли Йоан V и Ману-
ил II. Вж. Dennis. Man. II Palaeologos,р 42 et n. 66, I v. D u j c e v. La conqueteturque
de la Pfeninsule des Balkans de 1371 a 1389. — Etudes historiques, 7, 1975, p. 92 et n. 12
8 Общоприето e мнението, че добавките към Синодика са дело на патриарх
Евтимий. Вж: Попруженко. Синодик, с. ХСШ — XCVIII; CXXXI и сл.
7 За смъртта на Мария вж тук, по-долу.
8 Вж тук, I, № 39 и № 41.
8 Отсъствието на имената на Михаил Асен и Иван Асен едва ли би могло да
бъде обяснено с пренебрежение към децата от първия брак на Иван Александър,
тъй като в Синодика присъствува кера Тамара, на която е о тред ено твърде много
място в сравнение с останалите поменати личности.
Ю Освен всичко друго твърде невероятно е предположението, че господжа
Василиса = кера (кира.), т. е. царицата (императрицата) “ Мария!
11 N i с. G г е g., XXXVII, 51: III, р. 557; Chr. Byz. Brev.,. I, No 22, 20: p. 183.
12 BM Add. 39627, f. 2V (Ж и в к о в а. Четвероевангелието, табл. 1} „ КСРЛЦД
дъцТИ Ярева”-
13 N i с. G г е g„ XXXVI, 51. Ill, р. 557.
14 Chr. Byz Brev., I, No 8, 49; p. 85; II, p. 273; Nicol. Kantakouzenos, p. 138
(No 30).
I8 Този договор между България и Византия съвсем не е изненадващ. Действия-
тана Иван Александър са ни познати: те напомнят усилиятана българския цар от 1331 г.
(вж тук, I, № 33). От своя страна Йоан V Палеолог на драго сърце е приел налра-
веното предложение (или той самият е направил предложението — ние не знаем със
сигурност чия е била инициативата), тъй като този международен договор е бил един
от първите сключени от него, след като през декември 1354 г станал едновластен
господар на империята.
16 ММ, I, No CLXXXV, 432 - 433; D 6 1 g е г. Regesten, V, No 3046; Darrou-
z fe s. Regestes, V, No 2381, 316 — 317 ; PG, 154, col. 976 В. Този сигурен terminus
ante quern за брачното споразумение повдига един интересен въпрос: защо в Четверо-
евангелието от Британския музей, съставено между 1 септември 1355 и 31 август
1356 г., няма никакви следи от сключения брак между кера Мария и Андроник IV?
17 N i с. Greg., XXXVI, 51: III, р. 557.
I8 Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 82, 53 — 54.
18 Chr. Byz. Brev., I, No 9, 24: p. 95; II, Chron. Not. 45; p. 612; D u c a s.XII, 1,
p. 71; C h a I с о с о n d у 1 a s, 41 — 43; R.-J. Loenertz. La premiere insurrection
d’Andronic III Paleologue. — EO, 38, 1939, 334 — 345; Papadopulos. Genealogie
der Palaiologen, No 81, p. 52;Os t r ogo rs ky. Histoire, p. 562; Nicol. Byzantium
1261 — 1453, p. 288; Chr. Byz. Brev., II, p. 304 — 305, 307 — 308.
20 В a r k e r. Manuel П, p. XXI, 28; Chr. Byz. Brev., II, 309 - 310.
21 Chr. Byz. Brev., I, No 9, 28: p. 95; II, 312 - 313.
22 D u c a s, XII, 3: p. 73; Chalcocondilas, p. 62; Chr. Byz. Brev., I, No 7,
17; 9, 32; 12, 2; 22, 16; Ostrogorsky. Histoire, p. 563; Nicol. Byzantium 1261 —
1453, 281 — 290; Chr. Byz. Brev., II, 312 — 313.
23 N i с о 1. Byzantium 1261 — 1453, p. 290; Chr. Byz. Brev., II, p. 319.
222
24 П. Ш р а й н ер. Българска княгиня в Генуа ив Италия, с. 64. (Тойсепозо-
вава на Vita di Carlo Zeno. — В; Rerum italicarum scnptores. XIX, 3, Bologna, 1940,
p 13 Йоан V Палеолог от затвора, където се намирал, пращал писма до Карло Зено,
но те били залавяни и предавали ,,ad Andronici conjugi?)
2^ Os tr ogorsk y. Histoire, p. 564; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, p. 292;
Chr. Byz. Brev., II, 320 - 321.
6 А. Пападопулос (Genealogie der Palaiologen, No 81, 52 — 53) предполага,
че след 1385 г. Мария се завърнала в България, а през 1390 г. починала и била погре-
бана в Несебър. За това свидетелствува според него един надгробен надпис от не-
себърската църква „Аналепсис”, в който се говори за смъртта на „рабиня божия
Матайса Кантакузина Палеологина” (1441 г. — sic!). За неоснователността на това
схващане вж: Nicol. Kantakouzenos, No 101, 229 — 230; Г ю з е л е в. Несебър,
76 — 77 (предложената тук идентификация на Матайса с едиа от двете неизвестни
дъщери по име на Мария и Андроник IV остава недоказана).
27 Chr. Byz. Brev., II, 323 - 324.
2 Пак там, 330 — 331; Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 81,
p. 52.
29 R.-J. Loenertz. Fragment d’une lettre de Jean V Paleologue a la commune
de Genes (1387 — 1391). — B: L о e n e rtz. BFG, I, 391 — 397; П. Ill p а й н e p. Бъл-
гарска княгиня в Генуа и в Италия, с. 64.
39 Е. L а р р a-Z i z i c a s. Le voyage de Jean VII Paleologue en Italie, REB, 34,
1976, 139 — 140 (тексты епоеиздаден и у П. Штайне р._ Българска княгиня в Ге-
нуа и в Италия, с. 65) „Тб iepbv ка! &yiov тойто evayyeXtov ёйыртрИ] tpo'i, тфЪЬекро?
Пётрср таксах twp aSeXipcJP тшг ^ХауГатщр, twp лар’ ЧтаХок Маорал' KaXovpevov,
ЁХёф Oeov dpytewiaKOwcp njc AiyovuTiKfj<: Me6toX(Uw, ётикотир Nofiapia<; ттрисаита
Spti, тгарй rffc Ь^Хотатг^ ка! \сцрпротатт]<; 'Pajpaaov ка! cwyovorqt; Марйс,
t?)S peropopaadeiaT?? Maxaptac, Ъте рета той vtdv аЬтт]<; тои tyrfKoT&TOv кал Харпратйтои
QaoiXeax; ’Pcjpa&op корой 'Icodwov too ПаХаюХдуои, ijdep ck Tik&iov ttjc AiyouoTiKfjt;,
архооточ тгрнкаота ка! ^уерооейооточ Aiyvco о той Хартгротатои боокЬч MebioXavovjcvpov
’Icoavpov ГаХеа?, кбрт)то<; Палок сотое, ?те< ат Хрютоо хсХиоатСй трсакооюатср ёоеог}-
коотср Ьеотёрср". Приписката се намира на f. 309 на гръцко евангелие от XIII в. (днес
в музея Бенаки в Атина — описание в 2. Еиотратсабои. Еиауу^Хюо Maptac
rfjc ПаХаюХоуолк, ’ЕккХ^оюапкбе <papoe, 7, 1911, a. 273 — 304, 353 — 405). Същата
приписка е преписана с чернено мастило (вероятно пррз XV в.) на f. lv. За споменати-
те в текста личности — Пиетро Филарджис и Джан Галеацо Висконти, граф на Павия
и дук на Милано — В: Е. L а р р а-Z i z i с a s. Цит. съч., 140 — 141; П. III р а й н е р.
Българска княгиня в Генуа и в Италия, с. 65.
31 Мария е станала монахиня и е приела името Макария вероятно след смъртта
на Андроник IV (28 юни 1385 г.).
32 J. w. Barker. John VII in Genoa. A Problem in the Late Byzantine Source
Confusion, OCP, 28, 1962, 213 — 238; Chr. Byz. Brev., II, 340 — 341; П. Ill p а й н e p.
Българска княгиня в Генуа и в Италия, 65 — 66. На Е. Лапа-Зизика е останала неиз-
вестна цитираната по-горе работа на Дж. Баркър и затова тя приема, че пътуването
на Мария и Йоан VII в Италия е било извършено през 1392 г. — годината, която е
посочена в приписката Грешката на П. Филарджис и след него на Е. Лапа-Зизика
бе поправена от П. Шрайнер.
33 Е. L а р р a-Z i z i c a s. Цит. съч., p. 141.
3^ П. Dip айне p. Българска княгиня в Генуа и в Италия, с. 65.
35 Вж бел. 32.
36 За това какъв път е избрал Йоан VII Палеолог — по суша или по море.вж.
П. Ш р а й н е р. Българска княгиня в Генуа и в Италия, с. 66.
37 Chr. Byz. Brev., II, 340 - 341.
38 П. Ш р а й н е р. Българска княгиня в Генуа и в Италия, с. 66.
39 Chr. Byz. Brev., II, 342 - 343.
46 А. А. В а с и л ь е в. Путешествие византийского императора Мануила Палео-
лога по Западной Европе (1399 — 1403). ЖМНПр, 39, 1912, 41 78, 260 304;
G. Schlumberger. Un empereur de Byzance a Paris et a Londre. Paris, 1916; В a r ke r.
223
Manuel II, 167— 199; D. M. N i с о 1. A Byzantine Emperor in England. Manuel Il’s visit
to London in 1400 — 1401. University of Birmingham Historical Journal, 12, 2, 1971,
204 — 225; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, 322 — 329.
41 ММ, II, p. 360.
Pap ad op ulos. Genealogie der Palaiologen, No 81, 52 — 53.
№ 44. ЦАР ИВАН ШИШМАН (1371 - 1393)
Иван Шишман е по-големият от двамата синове на цар Иван Алексан-
дър от брака му с покръстената еврейка Теодора II. Извори с различен
характер и от различен произход не оставят съмнение, коя е майката:
„Теодора, благочестива царица на великия цар Иван Александър, от род
еврейски . . . майка на великия цар Иван Шишман.”1 Рождената година
на Иван Шишман, както и на останалите му братя и сестри не е посочена
в нито един извор. Но като знаем, че по-голямата му сестра от същата
майка, кера[ ца] Мария, е родена най-късно през пролетта — лятото
на 1348 г.2, можем със сигурност да приемем тази дата за terminus post
quem. От друга страна, разполагаме и с един категоричен terminus ante
quem: 1355/56 г. (миниатюрата отЧетвероевангелието в Британския
музей — ВМ Add. 39627, f. Зг)3. При положение, че по това време той
е имал един по-малък брат — Иван Асен (I, № 45), и още една сестра —
Десислава (I, № 46), за която условно приемаме, че е била по-малка от
него, можем да допуснем, че се е родил най-късно към 1349 —1350 г.4
Раждането на Иван Шишман довело до сериозни усложнения в цар-
скою семейство — усложнения, конто завършили с пълен разрив®.
До 1352 г. престолонаследии к с титлата „млад цар” бил Иван Срацимир.
Но наскоро след това той се озовал във Видин (традиционния апанаж
на Шишмановци — Асеневци) с титлата цар6, а за наследник на престола
бил обявен наскоро роденият Иван Шишман. Как се стигнало до този пре-
врат в семейството, оказал сериозно влияние върху съдбините на Бълга-
рия? Вероятно под натиска на втората съпруга, под чието обаяние бил
попаднал, Иван Александър решил да обезнаследи сина си от първия
брак (Иван Срацимир), позовавайки се на факта, че бил роден,преди той
да заеме царския престол, и да обяви за багренороден Иван Шишман7,
което му осигурявало законни претенции върху търновския трон. По-на-
татъшните стьпки били лесни: Иван Шишман получил царската титла6,
а наскоро след това официално бил провъзгласен за престолонаследник
с титлата млад цар9, която дотогава била притежание на Иван Срацимир.
До смъртта на баща си (17 февруари 1371)1 °, която му открила
пътя към престола и го направила български цар и самодържец, Иван
Шишман почти отсъствува от изворите. Казваме почти, тъй като той и
по-малкият му брат Иван Асен са споменати редом с баща си в един
пасаж от житието на Теодосий Търновски11, в който се говори за свика-
ния през 1360 г. в Търново антиеретически събор12. Това е единственото
му участие в политический живот на страната до 1371 г. Опитите на ня-
кои изследователи да потьреят неговото Място в интернационализиралия
се конфликт около съдбините на Видин (1365 — 1369) почиват на недо-
разумения13.
Да се каже, че цар Иван Шишман поел короната и скиптъра и заедно
с тях цялата държавна вЛаст в труден за страната момент, все едно е
224
да не се каже цялата истина. Последните три десетилетия на XIV в. могат
да бъдат характеризирани само по един начин: „България на ръба на
пропастта.” Подробна характеристика на българската държава от това
време надвишава нашата цел, но доколкото тя би хвърлила светлина
върху биографията на Иван Шишман, трябва да намери място сред тези
страници.
На първо време трябва да се отбележи, че понятието България има-
ло съдържание, значително по-различно от това, което било познато през
цялото средновековие. В резултат на продължителния процес на феода-
лизация и на раздорите в царското семейство през последните години
на XIV в. сыцествували „три Българии” — Търновското царство, Ви-
динското царство и Карвунският апанаж, или Добруджа. Иван Шишман,
все още ,,в Христа бога благоверен цар и самодържец на всички българи
и гърци”14, бил повелител само на една от трите Българии (Търновска-
та), а в международен план споделял позицията си на български владетел
с по-големия си брат Иван Срацимир15. На това политическо положение
на страната съответствувало нейното социално и икономическо състоя-
ние. Тази нерадостна картина, която би могла да бъде характеризирана
като изчерпване на всички или почти всички жизнени сили, се допълвала
от международного положение на България.
Иван-Шишмановото царуване имало един характерен белег: край
на една традиционна посока в българската външна политика — тази с
Византия. Историческите обстоятелства разделили двете страни, направи-
ли безпредметно (на момента невъзможно) тяхното общуване в полита-
ческата облает. Мястото, което византийската империя държала в между-
народния живот на българската държава и сега била принудена да осво-
боди, било заето от зараждащата се Османска империя. Не би могло да
се каже, че задачата на цар Иван Шишман била лека. Без особен опит в
политаческите действия, младият български цар бил принуден да търси
и да намери форми на отношения с една държава от друг тип, която не
се спирала пред нищо и чиято основна цел била покоряването на христи-
янския свят. Може да се каже, че Иван Шишман опитал различии пъти-
ща — лавиране (трябва да се признае, невинаги доста ловко), опити да
се отклони опасността, усилия, макар и недобре документирани, за орга-
низиране на коалиции (Сърбия, Унгария). Той не пропускал да използува
почти всички средства, с конто разполагал един владетел на неговото
място: непрекъснати отстъпки пред по-силния, приемане на васални от-
ношения, сключване на брачни споразумения, отклоняване от изпълне-
ние на поети под заплаха обещания, изплъзване от решителни сражения.
Но всичко това създавало само илюзии за възможно спасение, защото
действителността била друга. Почти всички запазени текстове от това
време (литературни творби, приписки, надписи) лъхат на безразличие,
неверие, страх, примирение пред съдбата. Този дух струи както от бележ-
ки с интимен характер — проявление на индивидуална авторова инвен-
ция16, така и от творби, конто отразяват психологическою състояние
на голяма част от българското общество17.
Хронологията на Иван-Шишмановото царуване — в същото време тя
маркира основните момента от живота на българския цар — е твърде
неясна. Както винаги, причината за тази неяснота е оскъдността на изво-
рите, а когато те съществуват — липсата на точни хронологически ука-
зания. Тази констатация се отнася както за началните години от властву-
15 Фамилията на Асеневци. . .
225
ването на Иван Шишман, така и за последните дни от живота му. И все
пак някои основни момента могат да бъдат набелязани.
Смъртта на цар Иван Александър (17 февруари 1371) сложила край
и на определен етап в отношенията на България с османските турци.
Позицията на българската държава до този момент била в най-добрия
случай позиция на пасивна съпротива.Активните действия, отпорът срещу
безмилостните завоеватели били оставени на местните хора, наобитате-
лите на всяка крепост, на всяко селище. Грижите на централната власт
били насочени в една посока — опазване на държавата, макар и в граници,
конто непрекъснато намалявали. По всяка вероятност Иван Шишман
бил склонен да продължи тази политическа линия, определена от баща
му. Но колкого и да била погрешна, това била политическа линия, изра-
ботена през 50-те години на столетието. 70-те години на XIV в. изисквали
промяна във взаимодействията с турците. И което е по-важно, това,което
било добро, макар и твърде условно за българската държава, не било
добро за противника и партньора. И турците не закъснели да го покажат.
На 26 септември 1371 г. турците нанесли катастрофално поражение
на Вълкашин и Углеш в паметната битка при Черномен, на брега на Ма-
рица18. Това първо и симптоматично поражение на бал канс ките държави
оказало силно влияние върху и без това тежкото психологическо състоя-
ние на християнските народи на полуострова19. Но в същото време то
дало възможност на турците безпрепятствено да нахлуят в Родопската
облает, Македония и централните части на Балканите. Възползувайки се
от победата и в същото време чувствувайки се с развързани ръце спрямо
България след смъртта на Иван Александър, турците не закъснели да
нарушат статуквото. Византийският историк Лаоник Халкокондил
единствен съобщава, че след Черноменската битка султан Мурад насочил
погледа си към България и принудил българския владетел да се оттегли
в земите на север от Стара планина20. Иван Шишман бил принуден да пре-
говаря и макар същият Халкокондил да не е записал условията на постиг-
натия мир, освен пожертвуването на кера Тамара21, цената едва ли е
била толкова ниска. Напротив, като знаем, че почти по същото време се
стагнало до „васално подчинение на византийската империя на турския
султан”22, имаме основания да допуснем, че в края на 1371 г. и цап
Иван Шишман бил принуден да се признае за васал на султан Мурад2 .
През цялото следващо десетилетие постагнатият с цената на униже-
ния мир осигурил известно спокойствие на Иван Шишман, но само в
териториите на север от Балкана. Всички останали български земи били
оставени сами на себе си и естествено попаднали под османска власт24.
Тези завоевания били плацдарм за по-нататъшни военни действия срещу
северните, северозападните и югозападните части на полуострова. През
1382 г. след продължителна обсада турците сполучили да овладеят
София,без Иван Шишман да може да подпомогне с нещо града25. Може
би падането на този изключително важен стратегически център било сигнал
за създаване на някаква коалиция на балканските владетели, която би
могла да даде отпор на нарастващата османска сила. Съюзните войски
на Сърбия и Босна постигнали голям успех, нанасяйки поражения на
турците край Плочник26.
По думите на П. Ников: „Цар Иван Шишман, който тайно бил посве-
тен в тази коалиция, но явно се държал коректно и резервирано . . .,
след първия голям успех на сърбобошнаците при Плочник в 1387 г.
226
явно се отметнал и отказал да изпрати исканата от Мурада помощ’.’27
Тази неубедителна и плаха демонстрация на независимост от страна
на българския цар била наказана още на следната 1388 г. Голяма армия
под командуването на великия везир Али паша преминала Стара планина,
овладяла Шумен и Провадия (според някои извори и Търново28), препъ-
нала се пред Варна, след което обсадила Иван Шишман в Никопол. Бъл-
гарският цар бил принуден да иска мир, за който трябвало да заплати
и с предаването на Силистра. Той малко наивно решил, че би могъл да
измами турците и след оттеглянето на Али паша отказал да предаде
Силистра, но след повторна обсада в последнего му убежище Никопол
му оставало да разчита на милостта на султана29. Съдбата на Иван Шиш-
ман и на покорените земи в Североизточна България остават неизяснени
поради противоречивости на изворите. Надделява мнението, че бил
обрзуван един санджак с център Силистра30, а една друга провинция
с главен град Търново била дадена на Иван Шишман, отново като на
турски васал3
Няма съмнение, че военните действия от 1388 г. изменили съдбата
на България или това, което било останало от нея. Положението както
на държавата, така и на нейния владетел било много-по-тежко,отколкото
преди. За всички било ясно, че краят наближавал. Но Иван Шишман
получил неочаквана отсрочка, тъй като султан Мурад решил да се справи
със сърбите. Резултатът от този опит е известен: на Косово поле (1389)
Мурад намерил своята гибел, но сърбите претърпели пълно поражение3 2.
Иван Шишман добре разбрал, че помощ от тази страна няма да дойде,
и затова направил сетей опит да я потърси другаде. Макар и недостатъчно
ясни, все пак някои извори свидетелствуват за опита на българския цар
да получи маджарската подкрепа33. Но крал Сигизмунд бил далече,
а султан Баязид твърде близо. Както оправдано допуска П. Ников,
султанът, след като научил за тези действия на своя васал, решил да
ликвидира относителната му свобода. Настъпил краят на Търновското
царство. През лятото на 1393 г. Баязид предприел голям поход срещу
все още свободните, но не и независими български земи и обсадил пре-
столния град на Иван Шишман (българският цар се намирал в Нико-
пол)34. След продължителна обсада градът бил превзетна 17 юли 1393 г.35
Съдбата на последний български цар от средновековието е оставила
трайни следи в народната памет36, която локализира неговата гибел
в различии краища на българското царство — Софийско, Ихтиманско,
Самоковско и т. н.37 Преди години един от най-добрите познавачи на
българското минало през четиринадесетото столетие П. Сирку писа:
„Аз съм склонен да мисля, че за това (падането на Търновското царство
и смъртта на Иван Шишман — И. Б.) в българската народна поезия е въз-
никнал цял цикъл,подобен на Косовския, но много по-малък от послед-
ний, с което може да се обясни и неговото разпадане . . . Всичките бъл-
гарски предания за падането на Българското царство почти без изклю-
чение носят върху себе си следите от народната епическа поезия, което
доказва, че те, както отбелязах по-горе, са възникнали от народните
песни’.’38 Колкото и да са интересни тези предания и легенди (те все
още чакат своя изследовател),тенеобясняват задоволителнопоследните
дни от живота на цар Иван Шишман и се разминават с писмените извори.
Първото впечатление, което ни прави, запознавайки се с достигнали-
те до нас разнородни и разноезични извори, е разделянето на съдбата на
227
Търново от съдбата на самия Иван Шишман. Така например българските
съвременници на тези изключително важни събития (Цамблак, Йоасаф39)
описват завладяването на българския престолен град, но не споменават
нищо за Иван Шишман40. От друга страна, „Безименната българска
летопис”41, някои приписки42 и чуждите извори43 наблягат на съдбата
на българския цар, но не говорят за падането на Търново. Очевидно,
това разминаване не е случайно. Второго разминаване е хронологическо.
Докато покоряването на Търново станало на 17 юли 1393 г., то гибелта
на Иван Шишман се отнася обикновено към 1395 г.44 Най-сетне, някои
извори отбелязват, че царят починал в турски плен45, докато в други
съвсем категорично се твърди, че той бил екзекутиран по нареждане на
Баязид46.
Очевидно съгласуването на тези известия е трудно. Но все пак
известно единомислие би могло да бъде постигнато. Според нас смъртта
на Иван Шишман трябва да бъде отдалечена както по място, така и по
време от съдбата на Търновград. Това твърдение се подкрепи от един
argumentum ex silentio (Григорий Цамблак), от „Безименната българска
летопис” и от турските извори. Не му противоречи и не съвсем ясното
описание на Шилтбергер47. По всяка вероятност в продължение на
около две години бившият български цар — вече обикновен турски васал
или „бег”, както го назовават някои документа — властвувал над Нико-
пол и близките околноста. Гибелта е застигнала Иван Шишман след бит-
ката при Ровине (17 май 1395) 48-в това са категорични повечето изво-
ри, с конто разполагаме. Известно разногласие съществува само по отно-
шение на точната дата — в „Българската летопис” е посочена 3 юни49,
а в една кратка византийска хроника — 29 октомври 1395 г.50 Имаме
всички основания дадопуснем, че Баязид е решил да приключи веднъж
завинаги със своя непостоянен васал и е заповядал да бъде екзекутиран.
Краят на Иван Шишман е отразен най-добре в един турски документ
отТоркар! Sarayi Аг. 6374: „Земята на Никопол имаше по това време
един бег Шишман и, който също като влашкия воевода плащаше харадж
на владетеля (Баязид). За да може да премине на другия бряг на р. Ду-
нав, той (Баязид) поиска от онзи (Шишман) лодки; и щом този му ги
достави и щом се намери на другия бряг (на реката), той заповяда да
доведат казания Шишман и го обезглави; и завладявайки така Никопол,
превърна го в санджак.”51
Изворите за живота и дейността на Иван Шишман са толкова оскъд-
ни, че ни позволяват да изградим само най-обща схема, която има големи
и важни празнини. И това е така, когато става дума за външнополити-
ческите му действия. А опитаме ли се да проследим неговите изяви
във вътрешен план, трудностате стават още по-чувствителни. По тради-
ция и преди всичко следвайки примера на своя баща, Иван Шишман
покровителствувал и обдарявал някои от най-прочутите български
манастири. Великолепно свидетелство за тези му действия са издадените
от него два документа — златопечатното слово в полза на Рилския мана-
стир (21 септември 1378) 52 и хрисовулът53 за Витошкия (Драгалевския)
манастир „Света Богородица”. Особен интерес предизвиква първият
документ (над него незасл ужено тегне съмнението, че е късен фалши-
фикат54), и то не само с външния си вид (той следва формата на тържест-
вените византийски хрисовули55), но преди всичко със своето съдържа-
ние.Наред с многото данни преди всичко за историческата география на
228
района грамотата е единственото свидетелство за идеологията и династи-
ческата традиция,проявена от българския цар. Иван Шишман не е пропус-
кал да отбележи, че той следва примера на своите предай,и да демонстри-
ра принадлежността си към Асеневата фамилия: „След като моето царст-
во видя така устроената красота и чистата свобода на този манастир
на царството ми и цялото му достояние от прадеди и деди, от родителите
на царството ми, светопочитания цар Асен и цар Коломан, от всички
български царе, прадеди, деди и родители на моето царство . . ,”56
Някои откъслечни и неясни споменавания в изворите57 ни навеждат
на мисълта, че Иван Шишман подобно на своя баща е отделял внимание
на борбата срещу ересите. Но за съжаление не знаем нищо конкретно
за неговата роля в живота на българската църква, за отношението му
към някои изключително важни събития — откъсването на Видинското
царство и Добруджа от църковното върховенство на Търново.
Затова пък пълното мълчание на изворите — един чудесен argumen-
tum ex silentio в една друга облает, е многозначително. Става дума за ли-
тературния живот в българския престолен град през последните три
десетилетия на четиринадесетото столетие. Когато търсим евентуалното
място на българския цар в тази основна сфера на духовния живот, не
можем да не прибегнем към едно сравнение с неговия баща. Видяхме,
че ако Иван Александър не бил творец и дори организатор, то поне
бил изявен любител, вдъхновител и меценат на книжовната дейност58.
За съжаление нищо подобно не би могло да се каже за неговия син
и наследник на търновския престол. Не може със сигурност да се твърди
дали това е липса на интерес, на природен или култивиран вкус (усло-
вията за това не са липсвали!) към изящно украсената книга, или пък
причината се крие в тежките и нерадостни времена, но е факт59: лите-
ратурата е минавала покрай Иван Шишман. Тя била извън двореца и си
намерила своето истинско място в патриаршията, където Евтимий неу-
морно градял онова, което наричаме Търновска книжовна школа60.
В семейния живот на Иван Шишман съществува известна неяснота.
В основния ни извор — Синодика на цар Борил, с добавения към него
поменик — намираме следното упоменаване: „На Кира Мария, благо-
честивата царица на великия цар Иван Шишман, вечна памет.”61 За тази
царева съпруга се знае твърде малко. Пак според същия паметник тя
е била дъщеря на Десислава, „наречена в ангелски образ Девора”62.
Тези кратки вести ни навеждат само на една възможна мисъл: кира
(кера) Мария е била дъщеря на неизвестен по име търновски болярин.
Разбира се, този извод може да се натъкне на възражения преди всичко
поради неравностойността на брака (рядък случай в историята на Второ-
то царство!63), но друг избор не ни остава.
Все пак Иван Шишман е направил това нарушение на „добрия тон”
и на правилата, господствуващи в една владетелска фамилия. Вероятно
Мария е починала твърде рано (?), тъй като Иван Шишман встъпил в
брак с една от дъщерите на сръбския княз Лазар (1371 — 1389). Из-
вестия за този брачен съюз, осъществен при всички случаи преди 1389 г.
(гибе л та на княз Лазар на Косово поле), намираме както в някои сръб-
ски летописи64, така и в Лаоник Халкокондил65, чието съобщение е
намерило място в труда на дубровнишкия историк Джакомо ди Пиетро
Лукари66.
229
От двата си брака (?) цар Иван Шишман е имал следните деца:
Александър (I, № 53), Фружин (I, № 54), Кераца (I, № 55), N. Асен
(I, № 56), N. Асен II (I, № 57) и както пише в Синодика:„други почина-
ли деца" (I, № 58). В една маргинална бележка към Cod. Laurent, plut.
LIX, cod. 13, f. 171 се твърди, че българският цар Шишман имал незако-
нен син, по-сетнешния константинополски патриарх Иосиф II (1416 —
1439). Но по всяка вероятност споменатият Шишман не е цар Иван
Шишман67.
1 П о и р у ж е н к о. Синодик, § 123, с. 88, 89 :„ОбОДЦ)рЪ БГОУЬСТИвЪн Лцн
великааго Чшанна йлездндра слцю n di рода евремска.. .и Дтерн
сащи велпкааго црЪ ’1шанна ИИшмана...”
2 Вж тук, I, № 43.
^Живкова. Четвероевангелието, табл. II.
4 Тази дата ие противоречи на някой вести в написания от Ефрем „Молебен
канон на царя’*, където се говори за „юнността" на Иван Шишман, и то в годините
преди падането на Търново. Подробно по този въпрос вж тук. Приложение II, № 4.
° По-обстойно вж тук, I, № 33 (Иван Александър Асен) и № 40 (Иван Сра-
цимир ).
6 Вж тук, I, № 40. 't-
7Вг ц(?тво в7\говернаго и поЪвысокаго, самодръжавнаго м ^сто-
Аювиваго upt прЪкраснаго ’Ншана Оле>Адра(прп сынЬ е)го баГро-
РОД’НЪМЪ MwaHHt Шм(шцан)ъ . . .’ Вж Д Иванов а-М и р ч е в а. „Германов
сборник ' — български писмен паметник от X век в препис от 1359 г. — Български
език, XV, 1965, 4 — 5, с. 316.
6 ВМ Add 39627, 3 (Живкова. Четвероевангелието, табл. II):)ш ШнШМЛН ОРЬ
снъ великГ црЪ 1ш Дле^д*. _
ЭпоЪвгсшныи и самодръжець всЪмг вагдршм и гръни) Iwflae £а[н |до.
и np’i црци его HOBonpocetijieHHOrt и влаговЬонои ©еЛрЪ. и no’icNt и
Шпшианъ младш црн . . ”. Вж: Е. К о ц е в а Приписка 1350 • 1360 гг. в Сборнике
Прывослава. - Byz. Bulg., 6,1980, р. 253.
10 Вж I, № 33.
11 Калист. Житие ТТ, с. 25.
12 Подробности за събора при I, № 33, бел. 104.
13 Вмъкването на Иван Шишман в събития, свързаии със съдбата на Видин
под маджарска власт (1365 — 1369), се основава на погрешната дата за смъртта на
Иван Александър, дадена в „Безименната българска летопис’’ (вж тук, I, № 33)
Тази грешка на К. Иречек (Иречек. История на българите, с. 374) се повтаря и
до наши дни. Вж: П Петров. Търговски връзки между България и Дубровник
през XIV пек - ИБИД, 25, 1967, с. 94, К. В е л и к и. Емигриране на българите във
Влахия, Молдава и Трансилвания от края на XIV в. — ИПр, 1976, 5, с. 80; N. Hous-
1 е у. King Louis the Great of Hungary and the Crusades, 1342 — 1382. The Slavonic and
East European Review, 62, 1984, No 2, p. 202.
14 Така гласят подписите в Рилската и Витошката грамота, нздадени от Иван
Шишман. Ильинский. Грамоты, № 5, с. 28; № 6, с. 29
I6 J. Darrouzes Ekthesis nea Manuel des pittakia du XIVе s. — REB; 27,
1969, p. 62, § 67: ,’’Otoc ypd^etb pr^pomXirn<; ттрск rpv аЬдёитци Kai (ЗаасХёа ВоиХуарсл'
tov Y,ovopai>w' „Кратюте, evoefieurare, •pikoypiore, Ьф^Убтате PaoiXev тсор BouX^dpcjr,
en dyiip Wvevpart уКюкбтате ка! то^ец’бтатё pot avVevra vie”. 3a обрътцението към Иван
Срацимир: Пак там, § 66, и тук по-горе, I, № 40.
I6 Тук ще приведем само няколко примера Боженишки надпис: , Аз Дра-
гомир, лисах Аз севаст Огнян, бях кефалия при цар Шишман и много зло патих.
В това време турците воюваха. Аз държах вярата на цар Шишман.” (Вж: П. М у т а ф-
ч и е в. Боженишкия надпис. — В П.Мутафчиев Избрани произведения. Т. 1.
230
С., 1973, 486 — 517; СБЛ, 3, с. 48); „Аз Радослав Велев от Клисура дойдох в този
манастир, в храма иа св Илия. Бях на 35 години. В тази година турците бяха напал
нали при Търново цар Иван Шишман и бе разбит царят оттурците" (Вж: Б. Ц о н е в.
Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. Т. 2. С., 1923,
с. 33; D u j ё е v. Medioevo. Т. 3, р. 350, п. 3).
17 Н ай-добро свидетелство: „Молебен канон за царя" от Ефрем Вж: П р М а -
т е'и ч. Българския! химнописец Ефрем от XIV век. Дело и Значение С., 1982,114 -
123 (текст), 196 —205 (превод) и тук, Приложение II, № 4. Вж още молитвнте за
спасението на царя.отправени от патриарх Евтнмий в написаното от него житие иа
Иван Рилскн: Katuiniacki Werke,р.26 (коментар у D u j с е v. Medioevo. Т. 3,
р 338).
D и j с е v. Medioevo. Т. 3, р. 343, п. 6; Д у Йч ев. От Черномен до Косово по-
ле. — В Дуйчев. Българско средновековие, с. 546 сл.; D u j б е v. La conquete
turque de la Peninsule des Balcans de 1371 h 1389. — Etudes historiques, 7, 1975, p. 89
et suiv.; О. Зиро]евиЬ. Турско bojho ypeherso у Ср6и]н (1459 - 1683). Београд,
1974, с. 12 и сл. (сръбската литература по въпроса).
1^ Чудесно свидетелство за последицнте от катастрофата при Черномен е лето-
писната бележка на монах Исай : ,,Като убиха юначния деспот Углеш, турците се пръс-
наха и полетяха по цялата земя, подобно на птици по въздуха. Едни от християните
бяха изклани, други отвлечены в плен, а онези, конто останаха, и тях смърт несретна
ги покоси, защото починаха от глад. Такъв глад настала тогава, какъвто никога от
създанието на света не е бивал и какъвто, Христе милостиви, да не настъпва никога
вече. Конто пък се спасиха от тази напаст, те по божие допущение бяха изяжданн от
вълци. Дене и ноще те нападаха и разкъсваха хората. Уви' Какво прнскърбно зрелище
бе настанало' Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погннаха людете, изчезна
добитък и плодове. Не останаха княз или вожд, или наставник някои между людете,
нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните
някога сърца на доблестните мъже сега бяха се обърнали на слаби женски сърца”
Вж. Иванов. БСМ2, 226— 227 (текст); Б. С т. А н г е л о в. Из старата българска,
руска н сръбска литература. С., 1967, 157 — 161 (текст); Дуйчев. СБК. Т. 2,
174 — 176; СБП, 3, с. 112 (превод).
м С h а 1 с о с о nd у 1 as. I, 36 — 37: „ёотратеието ет Xovopavw rbv Мио«к
(faoiXea, кос cypPaXcjv atrrou тайгу krptyaro те тои<: Muooik. Kai biwfteipev ov noXXoifc,
biaocobefTW eiri тй TOV "iarpov \wpia"-, Ив. Дуйчев От Черномен до Косово
поле. —В Дуйчев. Бълг. средновековие, 561 — 562.
21Chalcocondylas, I, р. 37; Вж тук, I, № 43.
22 Остр О’ горски. Серска облает, с. 613; О sti ogorsky. Byzance. Etat
tributairede 1’Empire turc — ЗРВИ, 5, 1958, c 49 и сл.; Ив. Д у й ч e в. От Черномен
до Косово поле, с. 564
23 В българската историопис, която следва мнението на П. Ников, се е наложи-
ло схващането, че цар Иван Шишман се е признал за турски васал към 1375 г. (Исто-
рия. Т. 3, с. 355: 1373 г.). Но самият П. Ников не е съвсем категоричен, или по-скоро,
той се колебае (вж: Ников. Турското завладяване, 64 - 65). Според нас цитира-
ният по-горе пасаж от Л. Халкокондил не оставя съмнение, че Шишмановата завн-
симост спрямо турците е установена в последните месеци на 1371 г. Вж тук, I, № 43;
Ив Дуйчев. От Черномен до Косово поле, с 562.
24 Н и к о в. Турското завладяване, 64 — 65; Ив. Дуйчев. От Черномен до
Косово поле, 562 — 565; D u j с е v. La conquete turque de la Peninsule des Balkans,
p. 95 et suiv.; История. T. 3, 353 — 355.
25 F. Babinger Beitrage zur Friihgeschichte der Turkenherrschaft in Rumelien
(14 — 15 Jahrhundert). Munchen, 1944 (• Sudosteuropaische Arbeiten, 34), 65 — 79,
История. T. 3, c. 358; Някои не съвсем сигурни и яснн известия говорят, че по това
време или малко по-късно Иван Шишман воювал срещу влашкия воевода Дан I,
който нахлул в българските земи на юг от Дунав.
26 Ников. Турското завладяване, с. 66; Дуйчев От Черномен до Косово
поле, с. 565; История. Т 3,358 — 359, О Зиро)евнЬ Цит. съч., с. 17.
27 Н и к о в. Турското завладяване, с. 66; М. М е х м е т. Хроника Идрнсн
Битлнси в качестве источника по истории покорении Балканского полуострова
турками. - RESEE, III, 1965, 1-2, 109 - 110.
231
Ни к ов, Турското завладяване, 66 — 69; П. Мутафчиев. Добруджа
в миналото. — В: Съчинения на П. Мутафчиев. Т. 4. Добруджа, С., 1947, с. 48; Исто-
рия. Т. 3, с. 360; М.М ехмет. Хроника Идриси Бнтлиси, с. 110 (За превземането на
Търново по време на похода от 1388 г. вж П. Ников н М. Мехмет).
^Ников. Турското завладяване, 66 — 67, 69.
Според хроннката на Идриси Бнтлиси земите между Шумен и река Дунав
били заети с бой, а „царството” било превърнато в „истинска турска провинция”
с„мюсюлмански чиновници н съдии”. Вж: М. М е х м е т. Хроника Идриси Битлиси,
с. 111.
Ни к о в. Турското завладяване, -с. 67, 69; М. М е х м е т. Хроника Идриси
Битлиси, с. 111, бел. 83.
22 Н и ко в. Турското завладяване, с. 67; D u j б е v. Medioevo. Т. 3, р. 351,
n. 1 (обширна библиография); О. 3 и р о j ев и h. Цит. съч. 18 — 22; Исто-
рия. Т. 3, с. 362.
22 Н и к о в. Турското завладяване, 70 —72 (подробен анализ на неясннте све-
дения у К. Костенечки — Житие на деспот Стефан Лазаревич и Псевдо-Сфранцес);
В. J а г и h. Константин Философ и негов живот Стефана ЛазаревйЪадеспотасрпск-
ог. — Гласник, XLII (1875), с. 268; Sphrantzes. Majus, I, 14: 198 —200. Двете
сведения взаимно се допълват: докато Константин Костенечки съобщава, че българ-
ските царе (Иван Шишман и Иван Срацимир?) се споразумелн с маджарите и затова
загубили царствата сн, то Псевдо-Сфранцес разказва за интервенцията на Сигизмунд
пред Баязид след покоряването на България.
34 Нито един извор не съобщава къде се е намирал Иван Шишман, но по наше
мнение П. Н и к о в (Турското завладяване, с. 78) убедително доказва, че български-
ят цар е пребивавал в Ннкопол,
35 За датата на падането на Търново вж подробно у Н н к о в. Турското завла-
дяване, 75 — 77; D u j б е V. Medioevo. Т. 3, 355 — 359.
3® Вж някои посочвания у Н н к о в. Турското завладяване, 82 — 83.
37 П. Мутафчиев посвети някон интересни страници на легендите, свързани с
последните дни на Иван Шишман, и се опита да докаже, че българският цар оказал
последив съпротива на турците някъде в Етрополско н Ботевградско. Вж: П. М у-
т а ф ч и е в. Боженншкият надпис. — В: П. Мутафчиев. Избрани произведения.
Т. 1. С., 1973, 513 — 517. Критика, според нас осиователиа, на това становище у
Ников. Турското завладяване, с. 80, бел. 1.
38 Сырку. К истории. Т. 1, с. 582, 593.
3® Kaluiniacki. Panegyrische Literatur, 50 — 52, § XVI; П.Ру сев, Ив. Гъ-
лъбов, А. Давидов, Г. Данчев. Похвално слово за Ьвтимий от Григорий
Цамблак. С., 1971, § 50, 199 — 201; Kaluiniack i. Panegyrische Literatur, § IX,
p. 109 (Похвално слово за Филотея).
40 Григорий Цамблак изтъква на преден план патриарх Евтимий и това едва ли
е агиографски топос.
41 В о g d a n. Ein Beitrag, р. 530. емь оуво Бльгарскаго царь ИНшиана
ноувптьего ВЬ At-го (8ЦГ мЪсаца itSNia; Dujcev. Medioevo. Т. 3, р. 364.
4 Г. И в а н о в. Исторически известия и предания из Повешко. — ИИД, IV,
1915, с. 217; Н н ков. Турското завладяване, с. 81, бел. З.В цитираната по-горе при-
писка на Радослав Белов (бел. 16) се казва само, че Иван Шишман бил разбит от
турците край Търново, а в една приписка, датираща от 1393 г. (Писахме да се знае.
Пригшски и летописи. Съставителство, коментар и бележки В. Начев и Н. Ферманд-
жиев, превод В. Начев. С., 1984, с. 58), неоснователно се твърди, че Баязид заловил
в Търново царя и патриарха.
43 Например Chr. Byz. Brev., I, No 91, 4: p. 623; Topkapi Sarayi Ar. 6374; A. De-
c e i. Deux documents turcs concernant les expeditions des sultans Bayazid Ieret Murad II
dani les Pays RoumainsrRevue roum. d'histoire, 13, 1974, No 3, p. 402.
44 Това са „Безименната българска летопис” (вж бел. 41), една кратка внзан-
тийска хроника и документы от Топкапи Сарай (вж бел. 43).
45 Hans Schiltbergers Reisebuch nach der Niirnberger Handschrift hera-
usgegeben von Dr V. Langman tel. Tubingen, 1885, p. 65; Немеки и австрийски пътеписи
232
за Балканите XV — XVI в Увод, подбор и коментар М. Йонов С., 1979, с. 126.
Най-голям привърженнк на това схвашане е Н и к о в. Турското завладяване, с. 81.
46 Турският документ отТопкапи Саран (вж бел 43).
47 „По това време владетелят на града (Самсун — И. Б.) и на страната беше
синът на един хериог от Средна България на име Шишман. Столицата на същата стра-
на се нарича Търново н тя има до триста замъка из градовете и крепостите си. Баязид
завзел тазн страна н пленил херцога и неговия син. Бащата умрял в затвора. . .”;
Вж бел. 45.
4® Вж бел. 44.
49 В о g d a n. Ein Beitrag, р. 530.
60 Chr. Byz. Brev , 1, No 91, 4- p. 623: SiJopdPiN, ХктшДэйр ki>; T. 2, p. 359.
51 A. Decei. Deux documents, p. 402.
62 Ильинский Грамоты, № 5, 26 — 28.
63 Пак там, № 6, с. 29. Документьт е издаден преди завладяването на София
от турците в 1382 г.
64 Аргументирано отхвърляне на всички съмнения относно автентичността
на този документ уИ в. Дуйчев. За първообразността и достоверността на Рилска-
та грамота. — В:Дуйчев. Проучвания. II. 207 — 232.
55 Пак там, с. 230.
66 Ильинский. Грамоты, № 5, с. 28. Коментирайки този пасаж,Ив. Дуйчев
(Цит. съч., с. 225) пише: „Думите на Иван Шишман обаче изразяват желание да се
установи поне мнимо родство и привидна приемственост с рода на Иван Асен II,
както това са правели и други владетели от българското средновековие.” За нстин-
ската стойност на цитирания пасаж от документа вж. Божилов. Цар Иван Алек-
сандър, с. 157; Приложение II, № 1,
67 П р. М а т е и ч. Българският химнописец Ефрем от XIV в. Дело и значение.
С., 1982, 114 —123, 196— 205: „Молебен канон за царя”; Вж тук Приложение II, № 4.
58 Вж тук, I, № 33
69 Иван Шишман е споменат в иякои приписки, но неговото царуване се нзпол-
зува само като датиращ елемент. Нито един от книжовниците не е възхвалил него-
вото кннголюбие Вж: Ю. Трифонов Живот и дейност на Константина Костенеч-
ки. — Сп. БАН, 66, 1943, 291 — 292 (D u j ё е v. Medioevo. Т. 3, р. ЗбО, п. 3); Б. Ц о-
н е в. Опис на славянскнте ръкопией в Софийската народна библиотека. Т. 2. С.,
1923, с. 13 (D u j б е v. Ibidem ))И в а н о в. БСМ2, с. 258 (Дуйчев. СБК, II, с. 286).
66 За Евтимий и неговата литературна школа: С ы р к у. К истории. TI,1,551 —
600; Turdeanu. La litterature bulgare, 67 — 139; I v. Dujcev. Rapports litte'raires
entre les Byzantins, les Bulgares et les Serbes aux XIVе et XVе siecles. LMcole de la Morava
et son temps. Beograd, 1972, 90 — 92;Търновска книжовна школа. T. 1, T. 2. С., 1974 —
1980; П. Русев. Естетика и майсторство на писателите от Евтимиевата книжовна
школа. С., 1983.
61 Попруженко. Синодик, § 126, с. 89
62 Пак там, § 127.
63 Дали Иван Шишман не е следвал примера на баща си?
64 Jb. Сто) нови В. Старн српски родослови и летописи. Ср. Карловци,
1927, с. 200, 210, 211, 213; П Ангелов Болгаоская история в сербских родослов-
ных текстах и летописях. — Palaeobulgarica, 5.1981,2, р. 31. Спорно е дали името на
втората Шишманова съпруга е било Мара илн Драгана.
65 с h а 1 с о с о n d у 1 a s. I, р. 5^: jEXeafapoc бе &vyar£pa<; J'xwv Ы pev тт?
pia tovtw Souapauw t&v ’Обриошу 0a<nXea К7)беотг)г ’етщоато".
66 Giacomo di Pietro Lucari. Copioso ristretto de gli Annali di Ragusa
libri Quatro dedicati all’eccelso Senate di Ragusa. Ragusa, 1790, p 85, 89.
67 Вж тук. Приложение II, № 3.
233
№45. ИВАН АСЕН
Син на Иван Александър и Теодора II — категорично посочване
(както при Иван Шишман) липсва, но присъствието му на миниатюра-
та от Евангелието в Британский музей (л.З')1 превръща това предпо-
ложение в увереност. Рождената му година не е известна, но същата
миниатюра служи за сигурен terminus ante quem. Няма съмнение, че той
е по-млад от Кера[ ца] Мария и Иван Шишман. Не би могло да се каже
категорично дали е бил по-голям от Десислава, чийто образ е съхранен
в същия паметник (л.2¥)2, тъй като липсват каквито и да било сведе-
ния3. Ето защо поставянето му преди нея е производно.
Сведенията за живота на Иван Асен — очевидно получил гези имена
в памет на по-големия си едноименен брат — са изключително оскъдни.
Срещаме го заедно с Иван Шишман да присъствува на антиеретическия
църковен събор в Търново през 1360 г.4 и с това свършват сигурните
известия за него. Отсъствува от поменика, добавен към Бориловия
Синодик (дали това свидетелствува, че е надживял падането на Търно-
во?) , свързването му с т. нар. Търновски надпис е несигурно5, а предло-
жената идентификация с патриарх Йосиф V (1416 — 1439) е недоста-
тъчно убедителна6.
1 Живкова Четвероевангелието, табл II, S р a t h а г a k i s. The Portrait,
fig 39. Тук Иван Acet (както и Иван Шишман) нма царска титла.
^Живкова. Четвероевангелието, таол. I;Spatharakis, The Portrait,
fig 38
3 Размерът на фигурите. представени на двете миниатюри, едва ли би мо!Т>л
да послужи като белег за възрастово разграничение.
Кал нс т. Житие. Т. Т. с. 25.
5 За надписа вж тук, I, №33, бел. 158.
6 Подробно по въпроса тук, Приложение II, №3.
№46. ДЕСИСЛАВА
Дъщеря на цар Иван Александър. За съжаление в Бориловия Си
нодик е казано само това:
гжи ДеснславЪ и гжи Василием
дыре р tub великааго црЪ iw
анна Але^анра BtvNaa памд:-1-
Не по-богат е и надписът, придружаващ миниатюрата на n.2v от Еванге-
лието от 1355/56 (ВМ Add. 39627): -j-Десисллва дьщи црвл 2 • Незави-
симо от тази липса на повече информация може да се твърди, че Деси-
слава е дъщеря на Теодора II. В първия момент мисълта, че и тя е роде-
на между 1348 и 1355/56 г. (при положение, че има една сестра и два-
ма братя, конто са родени през същия отрязък от време), се възпрема
малко трудно. Особено когато се съпост'ави с изображението й на въп-
росната миниатюра (фигура на девойка, която има поне 12—14 годи
ни). Но трябва да отбележим, че тези две миниатюри (n.2v и л.Зг) да-
л₽ч не са истински портрети (можем да контролираме само изображе-
нието на Иван Александър) и създават неправилно впечатление за по-
голяма възраст на нареките деца. От друга страна, нямаме никакво
основание да допуснем, че Десислава е рожба от първия брак на своя
баша Напротив, здравата връзка между нея и Василиса, засвидетелст-
вувана в цитирания по-горе откъс от Синодика, навежда на мисълта,
че двете момичета са родени от една майка (Теодора II?) и са най-малките
деца на Иван Александър.
Извън споменатите два извора не разполагаме с други сведения за
живота на Десислава. Твърдението на Й. Иванов3, че тя имала още едно
кръщелно име(Мария) и била дадена за съпруга на султан Мурад, е
производно4.
^-Попруженко Синодик, § 125, с 89.
2 Ж и в к она. Четвероевангелието, табл. I.
3 Й Иванов Северна Македония. С., 1906, 122 — 123.
4 Вж подробно при Кера Тамара — гук, I, №42.
№47. ВАСИЛИСА
Дъщеря на цар Иван Александър вероятно от брака му с Теодо-
ра II. Извън поменика в Бориловия Синодик1, който я евързва с Деси-
слава и дава основание двете да се смятат за най-малките деца на бъл-
гарския цар2, Василиса не е спомената в никакъв друг извор. Любопит-
ното в случая е, че изеледователите се занимават не с текста, в който тя
присъствува, а с онзи паметник, от който тя отсъствува, т. е. миниатю-
рага на n.2v в Евангелието от 1355/56 (ВМ Add. 39627). Това отсъствие
на Василиса от семейните портрети, както и фактът, че Кера[ца] Мария
не е сред царските деца в Синодика, дават основание на К. Иречек и
след него на Й. Иванов да твърдят, че всъщност Иван Александър е имал
една дъщеря, наречена Василиса — Кираца Мария3. Безспорно това е ин-
телигентно хрумване, но за съжаление лишено от каквото и да било
основание4.
Дали Василиса е била по-голяма от останалите Иван-Александро-
ви дъщери, изобразени на миниатюрата на л.2у от Евангелието, и по не-
известни нам причини не е заслужила място сред семейството? Едва ли!
Както се каза, пасажът от Синодика навежда на идеята, че Василиса
е най-малката дъщеря на българския цар. Следователно най-простият
отговор е най-близо до истината: Василиса липсва от въпросната миниа-
тюра, тъй като по това време тя не е била родена! Следователно ter-
minus post quern за нейното раждане е 1355/56 г. Включването й в поме-
ника показва, че тя е починала твърде млада.
1 По пр у ж еи к о. Синодик, §125, с 89.
2 Вк тук, I, №46 (Десислава)
3 И р е ч е к. История на българите, с. 370, бел. 17; Й. И в а н о в. Северна
Македония, с. 122.
4 По-псдрооно эа това схващане тук, I, №43.
235
№48. АЛЕКСАНДЪР (КОМНИН АСЕН?) (ок. 1363-1371?)
Син на деспот Йоан Комнин Асен (I, №34) от първия му брак1.
В изворите споменат като „Александър севаст на Валона”2 или само
като „господар на Канина и Валона”8. Наследил властта над тези албан-
ски градове след смъртта на батца си (в началото на 1363)4. За него
знаем твърде малко. По традиция, установена от деспот Йоан, той тър-
гувал с Венеция и в същото време имал недоразумения с републиката
на св. Марко заради щети,нанасяни на нейни граждани5. Наред с това
поддържал търговски връзки с Дубровник (главно посредническа
търговия с жито) и дори получил правого на дубровнишко граждан-
ство6. Последното му сигурно споменаване в изворите датира от сеп-
тември 1368 г. Може с увереност да се твърди, че в 1372 г. той вече не
е бил владетел на Валона, тъй като там се появява сърбинът Балша,
женен за неговата сестра (?) Na Комнина (Асенина), .дъщеря на деспо-
та на Берат” и „наследничка на Валона и Канина”7. Някои учени са
склонни да приемат, че Александър е изчезнал в бъркотията след битка-
та при Марица (26 септември 1371)8.
1 Подробна аргументация за родословнето му при Йоан Комнии Асен (I, №34),
бел. 43.
2 L. Thalloczy С Jiredek. Е. Suftlay. Acta et diplomata res Albaniae mediae aeta-
tis illustrantia. T.2. Vindobonnae, 1918, No 186, p. 44; Ducellier. Durazzo et Vale-
ria, p. 487.
3 Л.Сто)ановнЬ. Старе ерпске повеле н писма. Т.1. Београд — Сремскн
Карловци, 1929, №119, с. 114; Ducellier. Durazzo et Valona, p.488; AAV I 1 No 202,
p. 183.
4Вжтук, I, №34.
5 L. Thaldczy, C. Ji re i ek, E. S u f f 1 а у. Цит съч. T. 2, №331, p. 77; D u-
c e 11 i e r. Durazzo et Valona, p. 487.
8 D u c e 11 i e r. Durazzo et Valona, p. 488.
? Вж I, №24 (деспот Йоан Комнин Acai).
8 D u с e 11 i e r. Durazzo et Valona, p. 488.
№49. ШИШМАН (ок. 1356— 1357)
Син на Михаил (I, №35) и племенник на цар Иван Александър.
Познат единствено от Ямболския надпис (Софийски археологически
музей, №555):
вь дни в(лаговЪр)на[го
u(a)pt 1ш(ана)йле’5анд(ра) врата его Михаила)
сын(ъ) г(осподм)нь ИИшиан постам
вн стльп(ь) съи прЪд дави
лнн st лЪт(о) so£e
ендмкто 1.
и лто еще гш(роушить
да е проклАтъ шт в(ог)а и
ти1 в(о)го(нос)ны^(ъ) шт(е)ць}
236
На новобългарски език текстът гласи: „В дните на благоверния
цар Иван Александър, синът на брат му Михаил, господин Шишман,
постави този стълп при Дъбилин.Бе 6865 (=1356/57) година, индикт 10.
И който го разруши, да е проклет от Бога и от З18'те богоносни отци’.*2
Няма съмнение, че надписът, или по-точно колоната,на която е издълбан,
е представлявал граничен стълб. Подобии примери от българското мина-
ло: Наръшкият надпис от 904 г.3 Единствената разлика между двата над-
писа е: цар Симеоновият надпис е поставен от името на владетеля, оглу-
таркан Теодор и комит Дристър4, докато нашият паметник е дело на
Шишман, а цар Иван Александър само е споменат, за да се посочи време-
то, когато е бил издигнат стълпът.
Характерът на надписа, маркиращ българо-византийската граница,
поставя въпроса за позициите на Шишман — административно лице,
т. е. управител на определена облает или владетел на Ямбол и околни-
те земи? На този въпрос е трудно да се отговори категорично, но все
пак сме склонни да приемем, че Шишман, а може би още баща му Ми-
хаил, е бил държател на апанажното владение, получено от цар Иван
Александър. Ако е така, дарението е било извършено след лятото на
1331 г., когато Ямбол е бил отвоюван от византийците, завладели го
през предната 1330 г.5
1 Ив. Г ъ л ъ 6 о в. Ямболският надпис. — Езиковедско-етнографски изелед-
вания в памег на академик Ст. Романски. С., 1960, 421 — 422; Ph. Malingou-
d i s. Die mittelalterlichen Kyrillischen Inschriften der Hamus-Halbinsel. Teil I. Die bul-
garischen Inschriften. Thessaloniki, 1979, No XXI, p. 84 (четенето на Ив. Гълъбов).
2 Ив. Гълъбов. Цит. съч., с. 425; Дуйчев. СБК, Т.2, с. 149.
3 И в а н о в. БСМ, с.18; Ив. Божилов. Цар Симеон Велики (893 — 927):
Златният век на средновековна България. С„ 1983, с. 96.
4 Й. А н д р ее в. Нарышская надпись княза Симеона н административное
устройство болгарского государства в конце IX н начале X в. — Etudes balkaniques,
1978, No 3,121-131.
5 С a n t.,II," 26:1, р. 459; N i с. G г е g.,IX, 13:1, р. 458. Вж подробности при
Иван Александър Acai, I, №33. Вж: История на град Ямбол. С., 1976, с.60.
№50. КОНСТАНТИН
Константин е единственият син на видинския владетел цар Иван
Срацимир (I, №40) Годината на раждането му е неизвестна. Но две
косвени указания могат да ни подпомогнат при нейното приблизител-
но установяване. Митрополит Йоасаф пише, че към 1395 г. Константин
все още бил иладь 17: въ^растшмъ 2. От друга страна,знаем, че през ав-
густ 1369 г. Иван Срацимир е имал две дъщери, конто били ивпратени
като заложнички в унгарския кралски двор3. Това известие, в чиято
стойност нямаме основание да се съмняваме, ни навежда на мисълта,
че по това време видинският цар все още не е имал син и наследник на
престола (или е бил току-що роден?). В противен случай заложники
би бил той. Следователно можем да допуснем, че август 1369 г. е termi-
nus post quem за ражцането на Константин.
Съдбата на Константин до окончателното покоряване на Видин от
турците ни е позната слабо. Сигурни данни показват, че Иван Срацимир
237
е провъзгласил сина си за свой съвладетел с титлата цар. И ако в писа-
ното от Константин Костенечки можем да се усъмним4, свидетелство-
то на видинския митрополит Йоасаф е категорично5. Същият видински
прелат разказва единствения епизод от живота на Константин през тези
трудни времена: „Когато настъпи втората година6, благоволи най-благо-
честивият цар наш (Иван Срацимир — И. Б.) да проводи превъзлюбения
си и твърде доблестен син, най-вече христолюбив нов Константин, а още
и Наше смирение с него, заради царски дела, необходими и големи,
в казания Търнов’.’7 Основната част от тези важни царски дела остава
скрита за нас, но не остава тайна един друг резултат от тази висока
мисия. Двамата високопоставени пратеници измолили мощите наев. Фи-
лотея (те се намирали в Търново от времето на цар Калоян) и ги пре-
несли във Видин8.
Унищожаването на Видинското царство в края на 1396 г. било
преломен момент в живота на Константин. То го превърнало от наслед-
ник на престол, макар и немного могъщ и сигурен, в изгнаник. Липсват
сведения за обстоятелствата, при конто е напуснал родния Видин —
знаем, че баща му е попаднал в ръцете на завоевателите, но той е успял
да се изплъзне. Едно единствено известие сочи пътя му на беглец на
първо време в Унгария9, а впоследствие в Сърбия, в двора на деспот
Стефан Лазаревич1 °.
Това приближаване към покорената родина очевидно е било евър-
зано с някакви планове за военни действия срещу турците. Военнопо-
литическото положение на Балканите, от една странами последиците от
турското завладявайе за българските земи, от друга, в никакъв случай
не са позволявали самостоятелни действия на Константин. Без съмне-
ние той е бил готов да се включи във всякакви политически комбина-
ции и военни действия, конто биха му дали и най-малката надежда за
освобождаването на Видин и възобновяването на бащиното му царство.
И наистина от писмото на унгарския крал и по-късно император Сигиз-
мунд до бургундския дук Филип (16 април 1404) научаваме, че през
1404 г. бил създаден съюз между деспот Стефан Лазаревич, влашкия
воевода Мирчо Стари и Константин, „прославен император на Бълга-
рия” („. . . Constantinus, imperator Bulgariae magnificus”11). За съжа-
ление действията на този троен съюз, макар да нанесли вреда на турци-
те, не довели до най-главното, което преследвал Константин — пълно
или поне частично освобождаване на българските земи12.
През следващото десетилетиеБалканският полуостров станал арена
на междуособната война на Сюлейман, Муса и Мохамед, който след
пленяването на Баязид при Анкара (1402) и последвалата му смърт
пристъпили към подялбата на бащиното си наследство13. Това съживи-
ло антитурските сили на полуострова, конто изчаквали удобен момент
да започнат нови действия срещу османците. Част от тези действия били
и передайте усилия на българите за освобождение, известии в съвремен-
ната българска историопис като „въстание на Константин и Фружин”14.
Единственият сигурен извор за това първо въстание на българите
е житието на деспот Стефан Лазаревич, написано от Константин Косте-
нечки15. Краткият пасаж не дава достаточно ясна представа за военните
действия, ръководени от „синовете на българските царе” — без съмне-
ние Константин и Фружин. Но последните проучвания16 показаха, че
въстанието е избухнало през 1408 г. и е обхванало различии области от
238
нокорената българска държава: Видинско (там е действувал Констан-
тин) , Темско и Източна България, където действията на въстаниците
сГили ръководени от Иван Шишмановия син Фружин17. Борбата на бъл-
гарите продължила около пет години, докъм 1413 г., когато съпроти-
вата била окончателно сломена: „В годината 6921 (=1413) Муса разо-
ри българите и ги пресели на 23 април’.’18
Каква е била по-нататъшната съдба на Константин? Според едно
малко неясно известие на Псевдо-Сфранцес българи участвували във
войската на Мохамед в решителната битка срещу Муса (юли 1413):
„ярое гйр rije Lep/?i'ac кал BovXyapiac аидёиттр/ ка.1 irpbq rbv PaaiXea hXd&v
Po^detav acrfjaai nap’ a.l>T&v. . .”19. Правилно бе обърнато внимание, че
съвсем не на място стой ед. число ,,&vdevTT)v'\ тъй като деспот Стефан
Лазаревич никога не е бил господар на България20. И наистина, като
държим сметка за политическата картина през 1413 г. (а и през гред-
ходните години), основателно можем да поправим цитираната фраза:
„ярое тсЗр r^e Sep^tae ка! Hov'Kyapia^ аид&тыи. . и да отъждествим
,.господаря на България” с Константин, .когото съвременниците приз-
навали за „император на България”21. Очевидно разгромът на българ-
ското въетание от Муса е принудил Константин да се обърне към Моха-
мед с надеждата, че претендентът би могъл да бъде по-благосклонен
към българите. Но фактите показват обратното. В действителност след
победата над брат си Мохамед върнал по домовете им прогонените
от Муса българи, „заживял в мир с всички”22 и толкова. Новият сул-
тан заявил това на пратениците на Сърбия, България, Влахия, дука на
Янина, деспота на Лакедемония (византийска Морея) и княза на Ахея
(франкска Морея)23. С твърде голямо основание може да се допуске,
че тези яресфесе Boi>X7apiae са били проводени от Константин24. Разо-
чарован, че не е могъл да постигне повече от „мирно” съжигелство със
завоевателите, Константин се установил в Унгария (?), а после в Бел-
град, където на 17 септември 1422 г. го застигнала смъртта25.
В оскъдните извори няма никакви сведения,дали Константин е бил
женен и дали е оставил потомство.
1 В. J а г и h. Константин Философ и нет он живот Стефана ЛазаревиНа, деспо-
та српског.-Гласннк, XLI1, 1875, с. 314: царь Константина, сынъ Срацмммра
цара БЛЪГар СКЛГО . . К a t и 4 n i а с k i. Panegyrische Literatur, р. 111.
2Katuiniacki. Panegyrische Literatur, p. 113; За датата вж тук, бел. 6.
3 Вж тук, I, №51 и №52.
4 Съобщението на К. Костенечки (вж бел.1) се отнася за времето след падането
на Видин (1396), когато Константин е бил закона! претендагт за престола и дори
чуждите владетели го титулували „император на България” (вж тук, бел. 11), сле-
дователно то не може да бъде достоверно свидетелство за положението отпреди
1396 г.
8 Kaluiniacki. Panegyrische Literatur, р. 113. Наред с това са известии
монети, сечени от цар Иван Срацимир, на конто е изобразен и Константин. Вж: Н.
М у ш м о в. Монетите и печалите на българските царе. С., 1924, 139 — 141.
8 През втората година след завладяването на Търново от турците, т. е. 1395 г.
1 Kaluiniacki. Panegyrische Literatur, р. 111.
8 Пак там, р. 112. .
8 Някои автори са склонни да приемат, че на първо време Константин се уста-
вил в родстватия му влашки воеводски двор. Вж: История на България. Т.4. С..
1983, с. 103.
239
1° В. J а г и h. Константин Философ, с. 314; П. Н и к о в. Турского завладя-
ване, с. 102.
И М. Д и и и h. Писмо унгарског крал»а Жигмунда Бургундской возводи Фили-
пу. Зборник за дружтвене науке Матице Српске, Нови Сад, 13 — 14, 1956, с. 96;
П. П е т р о в. Въстанието иа Константин и Фружин. — НИИ, 9, 1960, с. 210; К у з е в.
Восстание, с. 55; История иа България. Т.4,103— 104.
12 К у з е в. Восстание, с. 55.
13 М.М. Alexandr еs с u-Dersca.La campagne de Timur en Anatolie (1402).
Bucarest 1942; Ostrogorsky. Histoire, 578 — 579; Nicol. Byzantium 1261 — 1453,'
326 — 330; В. C v e t k о v a. La bataille memorable des peuples. S., 1971, 20 — 28; Исто-
рия на България. Т.4, с. 24.
1^ След К. И речек (История на българите, с. 407), който пръв обърна вни-
мание иа това въстаническо движение на българите, свързвайки го само с името на
Константин и датирайки го в 1405 г., е натрупана сравнително богата литература.
Вж: П. П е т р о в. Въстанието иа Константин и Фружин. — ИИИ, 9, 1960, 187 — 214;
Г. Ц а и к о в а-П е т к о в а. — ИПр., 1962, 1, 92 — 98; Д. А и г е л о в. Борбите иа
бъитгарския народ против осмаиската власт през първата половина на XV в. и похо-
дите иа Владислав Вариенчик. — В: Варна, 1444. Сборник от изследвания и доку-
менти в чест иа 525-ата годишнина от битката край гр. Варна. С., 1969, 16 — 24; И в.
Дуйчев. Международного положение в Европейский Югоизток в навечерието иа
Варненската битка от 1444 г. Пак там, 68 — 69. Преглед на всички хипотези, обос-
нована датировка и правилно опрелеляне на теригориалния обхват на въстанието
у К у з е в. Восстание, 53 — 69. Вж оше и История на България. Т.4, 104 — 106 (въста-
ническите действия се ограничават само в 1408 г.),
13 В. J а г и Ь. Константин Философ, с. 284; К у з е в. Восстание, с. 57 (внима-
телен анализ на това известие).
16 К у з е в. Восстание, passim.
17 Пак там, 60—66.
18 Л>. Сто)ановиЬ. Старисрпскиродословии летописи. Београд — Ср. Кар-
ловци, 1927, с. 224; К у з е в. Восстание, с. 64; В. Cvetkova. Цит съч., р. 28.
19 S р h г a n t z es. Majus. I, 23: p. 228.
20 к у з e в. Восстание, с. 67.
21 Вж тук, бел. 11.
22 В. Jar иЬ. Константин Философ, 312— 313; К у з е в. Восстание, с. 67 (той
пръв обърна внимание иа този пасаж).
23 D и с a s, XX, 2: р. 133.
24 к у з е в. Восстание, с. 67. Би могло да се допусие, че това са били пратеници
на Фружин, който също би могъл да бъде означен от Псевдо-Сфранцес като „госпо-
дар иа България”.
25 В. J а г и Ь. Константин Философ, с. 314. Ников. Турското завладяване,
с. 102.
№51. ДОРОТЕЯ (ДОРОСЛАВА)
Една от двете дыцери на цар Иван Срацимир и Анна, останали като
заложнички при крал Лудовиг I Велики след оттеглянето на маджари-
те от Видин (1369)„quod nos imperatorem deBodinio .. liberum com-
misimus et suam terram eidem reddere assumpsimus, ita tamen quod duos
filias suas idem imperator nobis in obsides hue transmitter'2. От Мавро
Орбини научаваме, че тя не се е завърнала в бащиния си дом и преди
1376 г. се е омъжила за босненския бан и после крал Твъртко: „Преди
още да добие владетелско звание, Тврътко взел за жена Доротея, дъще-
240
ря на Срацимир, владетел на Видин. Тогава момичето живеело при унгар-
ската кралица и било в нейната свита.. .”3 Доротея починала няколко
години след сватбата (преди 1382 г.)4
1 Зя освобождавшего иа Видин от маджарска власт и възстановяванего на
Иван Срацимир на царе кия престол вж тук, I, №40.
2 L. Thalloczy. Nagy L£jos ёа a bulgar b&nsig. Szazadok, XXXIV, 1900, VII
Fiizet, 6, p. 607.
3 II Regno degli Slavi. Hoggi qorrottamente detti Schiavoni historia di Don Mauro
Orbini Rauaeo. Abbate melitenae. Pesaro, MDCI, p. 358, 471. Български превод насъот-
ветиите пасажи: Мавро Орбиии. Царство иа славяиите Огкъси. С., 1983, с. 135,
156.
4 К. И р е ч е к. Българский цар Срацимир Видинский. — П. Сп. Б КД, II, 1882,
1, с. 39; Иречек. История на българите, с.369, бел. 14, 431, 435, бел. 57 (тук
Иречек я иарича Дориде); Ников. Турското завладяване, с. 101.
№52. Na.
Неизвестна по име дъщеря на Иван Срацимир, която заедно със
сестра си Доротея (Дорослава) била изпратена като заложница в унгар-
ския кралски двор (1369) х. Според Мавро Орбини наскоро след това
тя починала 2.
1 L. Thalloczy. Nagy LAjoe ее a bulgar bansag, No 6, p. 607.
2 II Regno de gli Slavi, p. 471; M а в p о Орбиии. Царство на славяниге, 134 —
135.
№53. АЛЕКСАНДЪР
Първороден син на Иван Шишман1. В изворите няма указания
от кой брак на българския цар е бил роден. Не се знае нищо за него
до покоряването на България. П. Ников отбелязва, че бил „според
съществуващия обичай, по всяка вероятност, и съуправител на баща
си”2, но това е само предположение. Обстоятелствата, при конто е по-
паднал в турски плен, са неизвестни. Най-разпространеното мнение е,
че е бил заловен заедно с баща си. Това твърдение на Шилтбергер и ни-
кои турски автори3 обаче противоречи на документа от Topkapi Sarayi,
Ar. 6374, който представя, може би най-достоверно, края на Иван Шиш-
ман.
Малкото, което знаем за Александър, се отнася за времето след
1393 — 1395 г. Според Шилтбергер „Бащата (Иван Шишман) умрял в
затвора, а синът приел езическата вяра.за да му пощадят живота. И
тъй като Баязид завзел Самсун и страната Джаник, той му дал този
град и тукашната страна до края на живота му вместо бащината му
земя’’4. Този текст, съпоставен с някой турски извори5, показва, че
Александър след приемането на мюсюлманската вяра бил направен
управител на наскоро покорената от Баязид облает на племето Цани
(на територията на някогашното селджукско княжество Кастамуни)
с център Самсун (между Синоп и Трапезунд). По всяка вероятност
16 Фамилията на Асеневци. . .
241
Александър е останал там до 1402 г., когато след битката при Анкара
победителят Тимур върнал тези земи на Исфендиар, син на бившия
селджукски княз Кетюрюм Баязид6.
За около десет години дирите на Александър се губят. Към 1413 г.
Мохамед I, след като се справил с междуособиците, покорил владетеля
на Смирна и околните земи Джунеид. Съгласно традиционната полити-
ка на османските владетели към покорените владетели Джунеид бил
изпратен в Никопол (според Дука този български град му бил даден
като ирония7), а управление™ на Смирна било възложено на Алек-
сандър6. Пет години по-късно, към 1418 г., султанът наредил на Алек-
сандър да се справи с един от най-видните последователи на шейх Бед-
редин9, Бьорклюдже Мустафа, който започнал въстанически действия
и се укрепил на планината Стиларий (южния нос на Смирненския залив).
Опитът на Александър завършил с гтьлен неуспех. Малката му войска
била причакана в планинските теенини и унищожена, а той самият бил
съсечен10.
1 Сигурно доказателство липсва, но две съображения ни карат да приемем
това твърдение като най-вероятно Първото е името на Шишмановия син, коего
ни насочва към името на дядото (цар Иван Александър) и спазването на една тра-
диция. Второго соображение е. че в някои извори (например X. Шилтбергер, „Моле-
бен канон за царя” (?) от Ефрем Александър е представен по начин, който почти ни
принуждава да го възприемем като единстве! наследник на престола, дори като
единстве! син.
2 Н н к о в. Турското завладяване, с. 85. Само един извор дава известно осно-
вание за подобно твърдение. В пос л ед ните стихири на „Молебен канон за царя”
(Вж: П р. М а т е и ч. Българският химнописец Ефрем от XIV в. Дело и значение.
С., 1982, с. 123 (205))се казва: „Боже дари своя съд н своята истина на нашия верен
цар и на царевия син също. ..” — разбира се, при положение, че анонимният царев
син е Александър.
3 Н и к о в. Турското завладяване, с. 85.
4 Н a n s Schiltbergers Reisebuch nach der Niirnberger Handschrift heraus-
gegeben von Dr V. Langmantel. Tubingen, 1885, p. 65; Немеки и австрийски пътеписн
за Балканите (XV-XVI в ).С„ 1979, с. 126.
9 Н и к о в. Турското завладяване, с. 85.
9 Пак там, с. 87.
7 Ducas, XXI. 10: р 149: 'О 8ё Махоорёт гои T^ivei^r Ttepdoai ёк KaXXiov-
7to\ei 5 й сжег auTCj irpovoiav dv тоТч pepeoi NikotoXccjc eyyvc tov тготароо AavovPeax; ”.
8 Пак там, XXI, 6: p. 147:„?6аже (Мохамед) rf]v ётгархСаУ (Смирна) 'AXe^dp-
bpip тф vtoj tov iouopdvou”.
9 За него вж: N. F i I i p о v i c. Prine Musa i Sejh Bedreddin. Sarajevo, 1971; П. Па-
ру ш e в. Шейх Бедредин Еретика. С., 1982.
19 D u с a s, XXI, 12: р. 151; Н н к о в. Турското завладяване, с. 89, А. С. С т е-
панов. Труд Дуки как источник по истории восстания Б. Мустафа начала 15 в.
ВВ. 5, 1952, 99— 100.
№54. ФРУЖИН
Фружин — име необичайно за българската действителност през сред-
новековието, е вторият син на цар Иван Шишман. Липсват сведения за
живота му до покоряването на Търново от турците и в първите години
242
на робството1. Първото сигурно известие за него датира чак от 1425г.2,
но то позволява да се разкрият някои моменти от живота на Иван-Шиш-
мановия син, конто иначе са обвиги в анонимност. По-горе3 се отбеляза,
че единственото категорично сведение за въстаническото движение на
българите в началото на петнадесетото столетие се намира в написан ото
от Константин Костенечки Житие — биография на деспот Стефан Лаза-
ревич. Там се говори за съвместните борби на „синовете на български-
те царе’’ срещу турците4. Това кратко известие, съпоставено със споме-
натия по-горе унгарски документ, показва, че въстанието на българите
е било ръководено не само от Иван-Срацимировия син Константин,
но и от Фружин. Последните изследвания убедително разкриха както
териториалния обхват на движението (западнобългарските и източнобъл-
гарските земи, т. е. теригориите на Видинското и Търновското царства),
така и неговатахронология (1408— 1413) 5.
Оскъдността на изворната база не ни позволява да разкрием по-
подробно ролята на Фружин в това движение. Има известно основание
да се допуске, че той е участвувал на страната на Мохамед в битката
срещу брат му Муса6 и че през същата 1413 г., след края на междуосо-
биците, той е проводил свои пратеници при новия султан заедно с вла-
детелите на Сърбия, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония и
княза на Ахея', но това е само непотзърдено от дурги извори пред-
положение. Сигурно е обаче, че Фружин не е прекратил своите действия
срещу турците, макар и не самостоятелно, а като служигел на унгарския
крал Сигизмунд. Със споменатия на два пъти документ Фружин бил на-
дарен с имението Липа (Темешкия комитат) зараци това, че е участву-
вал „в немалко наши и на нашите кралства твърде тежки и успешни
походи както против турците, тъй и против други наши и на Христовия
кръст неприятели. . .” и че „излагал себе си и своите блага на разни слу-
чаи на смъртта.. .”8.
Това дарение на унгарския крал обаче не било само награда за ми-
нали дела и възмездие за нанесени вече щети, но и стимул за по-ната-
тъшни действия. През същата 1425 г., когато била издадена дарствената
грамота, Фружин заедно с влашкия воевода Дан II (1420— 1431) и тран-
силванския владетел Пипо Спано водил активни военни действия в бъл-
гарските земи на юг от Дунав, срещу Силистра9.
Десет години по-късно, през пролетта на 1435 г., виждаме Фружин
в нова роля. По това време турското настъпление имало една основна
посока — западного адриатическо крайбрежие на Балканския полуостров,
или по-точно албанскиге земи10. Унгарският крал и император на Све-
щената Римска империя Сигизмунд, който оспорвал турската хегемо-
ния на полуострова, следял с интерес успешните борби на албанците,
предвождани от Арнит Спата, Андрей Топия, Музаки (1433 — 1436).
Нещо повече,. той поддържал връзка с албанскиге вождове, информирал
се за техните действия. Тькмо с такава мисия бил натоварен Фружин.
Серия документи от дубровнишкия архив разкриват тази мисия на Иван-
Шишмановия син, осъществена с финансовата подкрепа на Адриатическа-
та република. Фружин пристигнал в Дубровник на 28 май 1435 г. и още
същия ден, снабден със средства,отпуснати по решение на Съвета, отпла-
вал за Албания. Липсват сведения за разговорите му с предводич елите
на въстанието. Дубровнишките документи свидетелствуват само, че той
се е завърнал успешно в Дубровник независимо от турската опасност
243
в края на месец юни, придружен от четирима албански благородници.
След 2 юли, след като Съвета, отново му отпуснал средства (200 жъл-
тици), той се отправил към Унгария1 2 3 4 5 * 7 8 * * * 1.
С Фружин се срещаме (сякаш по ирония на съдбата) отново след
десетина години. От един документ, редактиран на 6 септември 1444 г.12,
научаваме, че той е продал имението си Файдаш и се е подготвял да
вземе участие във втори поход на полско-унгарския крал Владислав
IV Ягейло — поход, завършил с трагичната за християнските народи
битка край Варна (10 ноември 1444)13. Тъй като не разполагаме с ни-
какви допълнителни данни, не може да се каже със сигурност, дали Фру-
жин се е присъединил към обединената християнска армия или не1 .
Все пак неговите прояви до това време (участие в повечето важни кам-
пании на Балканите, подготвяни или покрепяни от Унгарското крал-
ство) ни карат да допуснем, че Фружин не е останал безучастен към този
последен опит на християнска Европа да сломи турската сила; че той
не се е задоволил само да се подготви за тази кампания, както свиде-
телствува питираният по-горе документ, но ‘е взел участие в нея и може
би е намерил гибелта си на родна земя, на бойното поле край Варна15
Изложените дотук факти, колкото и да са откъслечени, все пак са
достатъчни, за да изградят представа за Фружин като за един от последни-
те и най-активни борци за свободата на България. Да създадат биография,
която се различава не само от биографията на неговия по-голям брат
Александър, завършил живота си в бой за исляма, но и от биография-
та на неговия братовчед Константин. И това е представа не само на съв-
ременния читател, но и представа на самите съвременници на Фружин.
Няма съмнение, че към него са били насочени надеждите на българите
за отхвърляне на чуждото господство и за възстановяване на погубена-
та българска държава. Неслучайно той е „el signor del Zagore”1”, Fru-
sinus Asan17 и e намерил място в помениците на българските царе18.
Споменатият вече продавателен акт от 6 септември 1444 г. свиде-
телствува категорично, че Фружин е бил женен, имал е един син на име
Шишман (вероятно първороден?) и други синове и дъщери: „Susmanus
filii sui ceterorumque filiorum et filiarum suorum.. .”19
1 Единственото известие, коего би могло да бъдесвързано с Фружин до 1393 г.,
е споменатият вече пасаж от „Молебен канон за царя”, съставен от химнописеца
Ефрем. Но по-вероятно е този царски син да бъде отъждествен с Александър. Вж
тук, I, №53, бел. 1
2 Вж тук, бел 9.
3 Вж тук, №50.
4 В J а г и h. Константин Философ и иегов живот1 Стефана ЛазаревтЛа, деспо-
та српског.-Гласник, ХШ, 1875, с. 284.
5 К у э е в. Восстание, passim. Подробна литература върху въстанието вж тук,
I, №50, бел. 14.
GSphrantzes. Majus., 23: р. 228. За идентификацията на споменатия там
„господар на българите” вж тук, I, №50.
7 Ducas, XX, 2: р. 133.
8 F е j е г. Codex diplomaticus Hungariae, X, 6, 784 — 785; Ников. Турското
завладяване, № IV, с. 111: „. . .in nonnullis nostris et regnorum nostrorum arduis expedi-
tionibus, sicut prospens ita etiam adversis contra Turcas, alisque Crucis Christi et nostros
inimicos... seque et bona sua diversis fortunae casibus exponens...”.
244
9 Documente privitore la istoria RomAnilor, culere de E. de Hurmuzaki, Vol. 8,
1376 — 1650. Bucurefti, 1894, No IX, p. 4; Д. А н г e л о в. Борбите иа българския
народ против османската власт през първата половина на XV в. и походите на Вла-
дислав Варненчик. — В: Варна 1444. Сборник от изследвания н документи в чест
на 525-ата годишнина от битката край Варна. С., 1969, с. 31; В. С v е t к о v a. La Ьа-
taille memorable des peuples. S., 1971, 33 — 34; A 1. К u z e v. Drei falsche topographische
Identifizierungen. — B: Studia in honorem V. BeSevliev. S., 1978, p. 528; История на
България. T. 4. С., 1983, с. 108.
Ю A. G е g a j. L’Albanie et 1’invasion turque au XVе sitcle. Louvain, 1937.
11 I о r g a. Notes et extraits, II, 327 — 328; Ников. Турското завладяване,
95 — 96; Стр. Дим нтров. О миссии болгарского княза Фружина в Албании
в 1435 г. — В: Deuxidme conference des Etudes Albanologiques. A 1’occasion du 5е cen-
tenaire de la motr des Georges Kastriote—Skanderbeg. Tirana, 12 — 18 janvier 1968. I. Ti-
rana, 1969, 197 — 205; Д. А и г e л о в. Цит. съч., 39 — 40.
12 Латински текст у П. П е т р о в. Фружин и походът до Варна през 1444 г.—
В: Варна 1444. Сборник от изследвания в чест на525-ата годишнина от битката край
Варна. С., 1969, 272— 273.
13 Подробно у В. Cvetkova. Цит. съч., 322— 366.
1^ Докато П. Петров (Цит. съч., 278 — 281) приема участиего на Фружин в по-
хода от 1444 г., то Ал. Кузев (Восстание, с. 59, бел. 35) не е така категоричен.
15 Съществува мнението, че Фружин е починал през .1460 г. в гр. Кронщад
(Брашов), но то не е подкрепено с никакви извори. Вж: Ников. Турското зав-
ладяване, с. 97.
16 Documente privitoire la istoria Rom&nilor, No 9, p. 4.
17 П. П e т p о в. Цит. съч., с. 272.
18 Й. Иванов. Поменици на български царе и царици. — В: Й. И в а и о в.
Избрани произведения. Т. 1. С., 1982, с. 147 (Боянски поменик); с. 149 (Зографски
поменик).
19 П. Петров. Цит. съч., с. 272.
№55. КЕРАЦА
Дъщеря на цар Иван Шишман. Спомената единствено в Бориловия
Синодик: Кердци дъщери великааго црЪ 1шанна Шишмана,вЪунаа па:-*
Собственото й име е неизвестно — по всяка вероятност Кераца ( Кера[ца])
и тук е обръщение, постепенно изместило личното наименование на тази
Иван-Шишманова дъщеря.
1 Попруженко. Синодик, §128, с. 89; Ников. Турското завладяване,
с. 85 (неизвестна съдба).
№56. N. АСЕН
Син на цар Иван Шишман, известен само с фамилното си име от Си-
нодика: й сноу его асЪнгоЛДрУ™ сведения за него няма.
1 Попруж енк о. Синодик, §128, с. 89.
245
№57. N. ACEH
Син на цар Иван Шишман, споменат заедно с брат си N. Асен (I,
№56) в Синодика: A AQOVrouS егш сноу АсЪню 1. Неизвестен от други
извори.
1 Попру женк о. Синодик, §128, с. 89.
№58. N. и Na.
В Бориловия Синодик е отбелязано, че цар Иван Шишман е имал
и други деца, конто са починали в ранна възраст. Имената им не са посо-
чени: А проу(миъ оуиершШъ уадопъ егш,вЪунаа:—.1.
1 Попруженко. Сиисдик, §128, с. 89.
246
ЧАСТ II
АсенеВци
ВъВ Византия
(1280-1460)
-г
№1. ЙОАН АСЕН (БЪЛГАРСКИ ЕКОЦАР ЙОАН III АСЕН ,
1279— 1280; ВИЗАНТИЙСКИ ДЕСПОТ)
Първороден син на Мицо и Мария Асенина (I, №20), дъщеря на
цар Иван II Асен от брака му с Ирина Комнина. Годината на раждането
му е неизвестна. Във всички случаи за terminus ante quem служи 1261 —
1262 г. (емигрирането на Мицо и фамилията му във Византия)\ кога-
то Йоан Асен се споменава за първи път, и то като „ка! tov прйпитор
vibv ’Icjdiwrjp”2. Това известие ни навежда на мисълта, че е роден поне
две години преди тази дата. От друга страна, той не би могъл да бъде ро-
ден преди 1255 — 1256 г., тъй като неговата майка Мария е родена между
1238 и 1241 г. (вж I, №20) и е могла да има първото си дете тъкмо
към това време, т. е. 1255— 1256 г.
През 1261 — 1262 г.3 Мицо, бащата на Йоан Асен, притиснат от
неблагоприятната за него политическа обстановка в България, се пресе-
лил във Византия. Той отстъпил на империята владените от него градо-
ве Месемврия и Анхиало с околните земи и в замяна получил апанажно
владение в областта Троада край река Скамандър4. Наред с това импе-
раторът (Михаил VIII Палеолог) ярде abrbv nocnoapevoi; сооте
ка! t'ov irpuiTiOTOV viov 'latawpv ovvappooai tv dvyarpi''^ и обещал да
го [ Йоан Асен] почете с деспотска титла — обещание, за което Георги
Пахимер съобщава две десетилетия по-късно6. Михаил VIII Палеолог
си припомнил за сключеното с Мицо споразумение едва в 1277/78 г.
Към това го подтикнали събитията в България, а именно: сполучливо-
то развитие на въстанието, ръководено от Ивайло7, и преди всичко ги-
белта на българския цар Константин Тих Асен8. Византийският импе-
ратор, след като се уверил, че не би могъл да използува за целите си
(да отстрани своята племенница и българска царица Мария9 и нейния
син от Търново1 °)самия Ивайло, решил да се възползува от сключеното
с Мицо споразумение, т. е. да „противопостави на Лахана (Ивайло) сина
на Мицо — Иоан”, както пише Георги Пахимер11. Идеята на Михаил VIII
да направи Йоан свой зет и цар на българите била подкрепена от импе-
раторского обкръжение, което решило, че Ивайло ще бъде победен от
ромейските войски, а населението на Търново ще предаде Мария и ней-
ния син Михаил12. По нареждане на Михаил VIII Иоан бил доведен от
Троя в Адрианопол (вероятно в началото на 1278 г.13). Императорът
„го нарече свой зет и цар на българите” и му дал името на неговия дядо
Асен (Иван II Асен)14. Сватбата на Йоан Асен с Ирина, дъщерята на
императора, била тържествено отпразнувана в Константинопол, като
синът на Мицо поел задължението, ако влезе в Търново с помощта на
ромейските войски и стане български цар, да бъде съюзник на импе-
рията; в противен случай да бъде почитан като деспот15.
249
Тържественото провъзгласяване на Йоан Асен за български цар,
разбира се, не означавало, че той е поел реалната власт над българската
държава. Оставало значително по-трудното: практического осъществя-
ване на намеренията. Първата стъпка на Михаил VIII била насочена към
залавянето на Мария и предразполагането на българите с цел да посрещ-
нат доброволно и благосклонно „децата на императора” („той^ tov
bexoivro ясйбас”)16. Подобен план едва ли би могъл да бъде
реализиран така лесно. Наистина царица Мария, а заедно с нея и Тър-
ново, били изправени,от една страна, пред византийските заплахи, а от
друга, тя се намирала лице в лице с Ивайло. Мария бързо разбрала.
че не би могла да разчита на споразумение с Михаил VIII17 и затова
решила да се спогоди с Ивайло. Преговорите, конто в началото се натък-
нали на пречки (така поне пише Георги Пахимер), завършили с разби-
рателство между двете страни. Мария се омъжила за Ивайло и му отво-
рила вратите на българската престолнина18.
При рязко променената обстановка в Търново (впрочем до пълно
разбирателство между Мария и Ивайло не се стигнало19) на Йоан Асен
и на византийския император,разбира се, не оставало нищо друго, освен
да действуват със сила. Изпратените в България ромейски войски не
постигнали никакъв резултат. Едва след като се разнесъл слухът, че
Ивайло е победен от татарите20, търновци („ Терро/Зггас”) — вероятно
аристокрацията — или поне онази част от тях, която не обичала царица-
та, предали Мария и нейния син Михаил на Михаил VIII и „приеха деспот
Асен” (,,тор *hcav Ь'е йепяотор ейехорто”). Йоан Асен и Ирина ( не заедно,
а един след друг, както пише Георги Пахимер21) влезли необезпокоява-
ни от никого в Търново и били „приветствувани като царе” (,,|3aaiXei’<:
’e^T?pifoP7o”)22 — вероятно през пролетта на 1279 г.23
Макар и влязъл в Търново и провъзгласен официално, вече от
българите, за цар и макар че според Пахимер нему (Йоан Асен) ,,’ек
ттаХаюъ яросп?ке ol та BovXyapvjv праурата”^, Йоан Асен едва ли се
чувствувал съвсем спокоен. И наистина положението му не било никак
благоприятно. От една страна, в столицата (независимо от това, че тя го
приела безпрепятствено) срещу него имало настроения, чийто най-ярък
изразител бил Георги Тертер, почитан и уважаван от българския народ.
На първо време Йоан Асен (Пахимер недвусмислено съобщава, че всич-
ко това било извършено от името на император Михаил VIII) се опитал
да отстрани тази заплаха, като почти насила оженил Георги Тертер за
сестра си Мария (II, №3) и го почел с титлата деспот. За целта Георги
Тертер трябвало да се разведе с жена си, която заедно със сина му Тео-
дор Светослав била отведена в Никея25. Всичко това не ликвидирало
намеренията на амбициозния българо-куманин и не неутрализирало
неговите действия. Той продължил да плете своя заговор и вече не тай-
но, както твърди Пахимер, а вероятно съвсем явно се домогвал до цар-
ската власт26. От друга страна,съвсем не била отстранена опасността
от Ивайло, който бил свободен, разполагал с достатъчно сили и воювал
срещу татарите. Нещо повече, той обсадил столицата Търново и разбил
изпратените на помощ на Йоан Асен ромейски войски. Първият път
той нанесъл голямо поражение на ромеите, предвождани от протове-
стиария Мурин, край Диавена (Aiafiaa>a—ДЪвмна ) 27 на 17 юли 1279г.28,
а след това и на 5000-ата армия, предводителствувана от протовести-
ария Априн (15 август 1279).
250
Всичко това принудило Йоан Асен, който „съзирал бунта” на Геор-
ги Тертер, да устрой „бягството си под благопристоен предлог и с изго-
ща за себе си”. Той сполучил да обсеби съкровищата на българските
царе и да се добере до Месемврия и оттам с кораб се отправил към Кон-
стантинопол. Според Пахимер Йоан Асен и съпругата му Ирина се уста-
новили в манастира „Св. Архангел Михаил” в Анапл (край византийска-
та столица), където изчакали да отмине гнева на Михаил VIII29. А в
България Георги Тертер по желанието на българите завзел изоставе-
ната от Йоан Асен царска власт и бил провъзгласен за цар3 °. Обикнове-
но събитията, евързани с бягството на Йоан Асен, се отнасят към нача-
лото на 1280 г.31 и липсата на конкретни хронологически указания
у Георги Пахимер32 правят безсмислени всякакви опити за по-точно
датиране— края на 1279 г., както прие наскоро А. Фейе33.
На Йоан Асен не оставало нищо друго, освен да потърси помощта
на татарите, за да си възвърне загубените позиции в България. И наисти-
на той се отправил към лагера на Ногай (вероятно през пролетта на
1280), където вече се намирал и Ивайло, и то със същата цел: да получи
помощ срещу Георги Тертер. По-нататък събитията са добре известии,
за да се впускаме в подробности: Ивайло бил убит по заповед на Ногай,
а Йоан Асен избегнал тази съдба благодарение на застъпничеството
на Ефросина, извънбрачна дъщеря на император Михаил VIII Палеолог
и съпруга на татарский вожд34.
Няколко години по-кьено35 предприетият от Йоан Асен (с помощта
на император Михаил VIII Палеолог) опит да овладев престола на своя
дядо Иван II Асен (1218 — 1241) приключил окончателно. Според раз-
каза на Георги Пахимер36 българският цар Георги Тертер проводил
пратеници при император Андроник II, като му известявал, че е готов
да върне втората си съпруга, сестрата на Йоан Асен Мария, да получи
изпратената в Никея своя първа жена и сина си и сключи договор с
ромейската държава. Андроник II се видял принуден да приеме това
предложение и да сключи йредлагания договор. В резултат на това Йоан
Асен окончателно се отказал от претенциите си за българската царска
корона и бил удостоен с титлата деспот „съгласно по-раншните спора-
зумения с баща му” („ката та? тгротёрач cvvOectas тои irarpos бестготт!»
‘Pajpatfios a-noKadicT-qciv”).
Така безелавно завършили усилията на Йоан Асен да си възвърне
властта над българската държава — власт, която според византийските
автори му принадлежала по право. Без да стори нещо значимо, нещо, кое-
то да остави трайни дири в историята, той получил незаслужените похва-
ли на поетите. Небезизвестният Мануил Фил пише:
,, ’Xcav 5 с vu&tovs оспстас та>и ydpojv,
то PovXydpcoP Svoyaxpv idvvojv ydvos •
ко' Xopp’n.”et ro uffre.r ёк tcov Xvoorcjv
PaoiXetop dTpaoiv &.v&wv <c<; /oSoa”37.
А години по-късно Никифор Григора не се подвоумил да го характери-
зира като „. . . забележителния василевс на Мизите благородния Йсен”
(„ауХаоТо Массаv PaoiXtjoc: ’Xcav ecdXov те”)38.
Каква е била по-нататъшната съдба на бившия български цар и ви-
зантийски деспот Йоан Асен? Трудно е да се каже нещо по-определено
251
и по-с игу рн о, тъй като липсват сведения. Разбира се, бихме могли да
допуснем, че поне на първо време той се е оттеглил в бащиното си име-
ние в Троада39. Неизвестна ни е и дататана неговата смърт. Съвсем наско,-
ро Ив. Дуйчев се опита да внесе яснота по този въпрос. Използувайки
едно известие на Рамон Мунтанер, той прие, че terminus ante quem за
смъртта на Йоан Асен е 4 април 1305 г., или по-точно „verso Гаппо 1303 —
1304. in ogni caso primo della fine di marzo-aprile 1305 quando venne ucci-
so il „megaduca” Ruggero da Fiore”40.
При установяването на този откъслек от време, към който би
могла да бъде отнесена кончината на Йоан Асен, са пренебрегнати вести-
те, конто можем да почерпим от Георги Пахимер. На два пъти византий-
ският историк споменава Ирина, вдовицата на Йоан Асен — първия
път във връзка със събития от 1305 г.41, а втория — от 130о . Наисти-
на тези две посочвания не ни дават възможност да установим точната
дата на смъртта на Йоан Асен (те са само твърде общ terminus ante quem),
но има едно друго сведение, което съдържа известии хронологически
указания и ни позволява да се доберем по-близо до тьрсеното от нас
събитие. Описвайки кампанията на Михаил IX Палеолог, който воювал
срещу турците в Мала Азия с помощта на пристигналите във Византия
алани. Георги Пахимер пише: „о tovtov те деТо<: 6 Ъоаи ёте^р^ке”43»
т. е. „вуйчо му [ на Михаил IX] беше умрял”. Хронологията на тези
събития е ясна: аланите пристигат в империята44 в началото на 1302г.45,
а военните действия срещу турците се отнасят към пролетта — лятото
на 1302 г.46 Тъй като цитираната фраза на Пахимер оставя впечатление,
че смъртта на Йоан Асен е настъпила наскоро, то бихме могли да я отне-
сем към началото на 1302 г.47 Тази датировка влиза в противоречие
с данните, конто дължим на Рамон Мунтанер48. Но в случая смятаме,
че можем да отдадем предпочитание на Георги Пахимер, който несъм-
нено е бил по-добре информиран за събитията в Константинопол. Доста
тьчно е да се отбележи, че алмугаварите пристигнали във Византия едва
след въпросната кампания на Михаил IX,и то по повод на поражението,
което претърпял той в нея,или казано с други думи, едва през септем-
ври 1303 г.49. Що се отнася до конкретного твърдение на Георги Па-
химер, то категорично трябва да кажем, че император Михаил IX Палео-
лог не е имал друг дейм: *Acavt освен Йоан Асен.
Както вече бе отбелязано на няколко пъти, Йоан Асен е бил женен
за една от дъщерите на император Михаил VIII Палеолог, Ирина. От този
си брак той е имал седем деца: петима синове — Михаил (II, №4), Андро-
ник (II, №6), Исаак (II, №7), Мануил (II, №8) и Константин (II, №9),
идведъщери—Теодора (II, №10) и Мария (.II, №11)50.
1 Вж тук I, №20 (Мария).
2 Ра с hy me г е s, V, 5: I, 350.
3 Вж тук бел. 1.
4 Pachymeres, V, 5:1, р. 350. За подробности вж I, №20 (Мария).
^Pachymeres, р. 350.
6 Пак там, I, 20:11, р. 57.
7 За въстанието иа Ивайло вж: Златарски. История. Т.З, 537 — 575; П. Н и-
к о в Рецензия иа С. Т а б а к о в. Бележки за Югоизточиа България през епохата на
Тертеровци. — ПСпБ АН, LXX, 1909, 563 — 588; П. Н и к о в. Българи и татари в сред-
252
ните векове. - БИБ, И, 1929, 3, 116 - 119; П. М у т а ф ч и е в. История. Т.2,171-
185; П. П е т р о в. Въстанието на Ивайло (1277 — 1280). — ГСУ ФИФ, XLIX, 1955,
175’— 257; П. О. К а р ы ш к о в с к и й. Восстание Ивайла. — ВВр, XIII, 1958,107 —
135.
8pachy meres, VI, 3:1, р. 434. Погубването на българския цар обикиовено се
отнася към края на 1277 г. (Petri Р о u s в i n i Observationum. ..-.Pachymeres,
I p. 761; 3 латарски. История. Т.З, 551 — 552) ,но някои са склонни да приемат,
че това е стаиало в началото иа следващата 1278 г.: Faille г. Georges РасЬутёте,
II, р. 257.
9 За иея вж: N i с о 1. Kantakouzenos, No 15, 19 — 20.
10 Pachymere s, VI, 4:1, 434 — 435.
11 Пак там , р. 435.
12 Пак там, 435 — 436.
13 F a i 1 1 е г. Georges Pachymere, II, 237 — 238.
14 р а с h v m е г е s, VI, 5: I, 438 - 439. N i с. G г е g., V, 4: I, p. 132.
ISpachymeres, VI, 6: I, 440 — 441. Сватбата би могла да се отнесе към
пролетта — иай-късно лятото на 1278 г. Вж: F a i 1 1 е г. Georges Pachymere, П, р.
238.
16 Pachymeres, VI, 7:1, р. 441.
17 Пак там, р. 442.
13 Пак там, 442 — 444. По всяка вероятност това е станало през втората поло-
вина на 1278 г. Вж: F а 111 е г. Georges Pachymere,II, р. 238.
19 Pachymeres, VI, 7:1, р. 444 sq.
20 Пак там, VI, 8: р. 446.
21 Пак там, р. 447.
22 Пак там, р. 447; N i с. G г е g.,v, 4:1, р. 132.
23 Георги Пахимер, както обикиовего, не датира прецизно описваниге съби-
тия. Ето защо, следвайки техния ред и времето между тях, бихме могли да приемем,
че това е станало през първото полугодие на 1279 г. или пролетта иа същата година
(F a i 1 1 е г. Georges Pachymere, II, 240 — 241).
24 Pachy njeres, VI, 8:1, p. 447.
25 Пак там, VI, 8:1, 447 — 448. Известна неясиота съществува по въпроса, от
кого Георги Тертер е получил деспотското достойнство — от Йоан III Асен или от ие-
говия тъст Михаил VIII Палеолог. Логично е да се приеме, че българският цар е бил
този, който в желанието си да иеутрализира Георги Тертер го е оженил за собствената
си сестра, смятайки, че ше го обвърже по-здраво със себе си (в случая той е действу-
вал по отношение на търновския болярин така, както е действу вал с него Михаил VIII)
и го е обдарил с най-голямото достойнство — деспот — така както ни съобщава
Н. Григора (N i с. G г е g.,V, 4:1, р. 133). От друга страна,основният ни извор за тази
епоха си остава съчинението на Г. Пахимер, който е бил съвременник на описвани-
те събития. Следвайки разказа на Пахимер, Б. Ферянчич (Фер )анч и h. Деспоти,
144 — 145) приема, че Георги Тертер е получил деспотската титла от византийския
василевс, като прави извод от това, че през втората половина на XIII в. българските
царе все още ие са раздавали званието деспот. Безспорно случаят с Георги Тертер
не е изолиран — той е част от меркиге, предприети да се укрепи положението на
Йоан Асен иа търновския престол. Към тях трябва да се отнесе и бракът на Сми-
лец — бъдещия български цар, с иеизвестната по име племениица на Михаил VIII
(Ив.Божилов. Бележки върху българската история през XIII в. — В: Българско
средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив.
Дурчев. С., 1980, с. 80) — едно събитие, което съшо ие минало без активного уча-
стие иа византийския император. Редно е обаче да си задал ем въ проса дали всичко
сторено във връзка със събитията в България през 1278 — 1280 г. се дължи иа Ми-
хаил VIII (така както ни представя иещата Пахимер), а Йоан Асен през цялото
време е бил безучастен и се е оставял да правят с него каквото пожелаят? Трудно
ни е да приемем всички неласкави епигети, изказани по адрес на Йоан Асен от съв-
253
ременните учени — „страхливец”, „бездарник”, „некадърник” и т. н. (ие само зара-
ди ласкавите стихове на византийските поети — вж тук, бел. 37 и 38). Очевидно в
самото начало Михаил VIII е бил организаторът на всички действия срещу България
и в самата България. Но едва ли трябва да отричаме всякакво участие на Йоан Асен
в политический живот и в политическите,интриги след влизането му в Търново и
обявяването му за български владетел. Оттам нататьк той е продължнл да действу-
ва в пълно съгласие с Михаил VIII, ползувал се е от помощта на императора, ио по
всяка вероятност е излязъл на по-пр еден план. Друг въпрос е, че не е сполучил,
независимо от всички мерки, да овладев положението в Търново и е бил принуден
да иапусне България.
26 Pachymeres, VI, 9:1, р. 448.
27 Пак там, VI, 19:1, р. 466. За Диавена (античиия Марцианопол — ди. гр. Ре-
ка Девня) вж: A. Margos. Au sujet de la localisation de la forteresse medilvale ^laPau'O.
ДЪВПНЛ — Studia balcanica, L. Recherches de geographic historique. S., 1970, 103' —
111.
28 По традиция това сражение, както и следващото се отнасяха към 1280 г.
(Р. Р о u s s i n i Observationum. , ,:Р a ch у m е г е s, I, р. 765; 3 латарски. Исто-
рия. Т.З, с. 570 и др.), докато датите не бяха коригирани от П. Н и к о в. Изправки
към българската история. — ИИД, 5, 1922, 68— 84; Ников. Българи и татари в
средиите векове, с 118. Независимо ОТ това в История на България. Т.1. С., 1961,
с. 213, беше възприета погрешна дата — 1280 г. Корекция у F a i 11 е г. Georges Pachy-
mire, II, р. 239. Вж и История на България. Т.З, 287 — 288.
29 Pachymeres, VI, 9:1, 448 — 449; N i с. G г е g.,V, 5:1, 133.
30 Пак там, р. 449.
31 Р. Pou s s i n i Observationum. . .: P a c h у m e r es, I, p. 765; Вж и бел. 28.
32 Наистина Пахимер пише, че [Йоан] Асен "ксй ypovos tiXlyos ivroj паререт-
pei TT]v тйи BouXyapoJP apxrjv' * (Pachymeres, VI, 9:1, p. 448), но това в никакъв
случай ие означава, че бихме могли да отнесем бягството на Йоан Асен от Търново
към края на 1279 г., както прави това А. Фейе. (Впрочем френският учен е пропус-
кал писаного от П. Ников (вж напр. Българи и татари в средиите векове, с. 119),
който още преди шестедесет години отнаея бягството на Йоан Асен и провъзглася-
ването на Георги Тертер за цар към края на 1279 г.). Същата стойност има и друго-
го негово твърдение, а именно: „Pachymere (Bonn, I, р. 466) laisse entendu que Jean
Asen ne resta pas longtemps & Timovo aprds les demieres victoires de Lachanas le 17 juil-
let et 15 aofit 1279”. Пахимер (Pachymeres, VI, 9:1, p. 466) пише: JSurepov fit
imxcjpr]cavTO<: tov ’Aoav, tov Тертер^ fie ttjv ficuoiXeicu> Xapovroc” („по-късно, когато
Асен избяга, а пък царската власт бе взета отТертер”) ,но в случая {Jarepov („по-къс-
но”) може да означава и началото на 1280 г.
33 F a i 11 е г Georges Pachymtre, II, р. 241.
34 Pachymeres, VI, 19:1, 466 — 468. Пахимер отново не датира разказани-
те от него събития. Ето защо ние можем да ги отнесем най-общо към първата поло-
вина на 1280 г. (F a i 11 е г. Georges Pachymere, II, р. 241. — началото иа 1280 г.).
35 Тезн събития — предложениего на Георги Тертер за мир с Византия, окон-
чателното отказ ване на Йоан Асен от претенцииге му за българския престол и про-
възгласяването му за деспот — трудно се поддаватиа датировка. Сигурното, с което
разполаг аме, е един terminus post quem — 1282 г. (възшествието на Андроник II на
престола в Константинопол). Според П. Пусин (Pachymeres Т.2, р. 836) това е сте-
нало в 1283 г.; дата, възприета и от Пападопулос (Genealogie derPalaeologen, р.28).
П. Ников (Българи и татари в средиите векове, с. 122) отнаея въпросииге събития
към 1284 г., а Ферянчич от своя страна приема, че Йоан Асен е провъзгласен за деспот
през „първите дни от властвуването на Андроник II Палеолог” (Фер] аичиЪ. Де-
спотн, с. 46) .
36 Pachymeres, I, 20:11, р. 57.
37 М a n. Р h i 1 а е. Чатор. лои]д., с 249; D u j б е v Una poesia, р. 270
38S . р. Me г с a t i. Sulle poesie di Niceforo Gregora. — B: Mercati. СВ, I, p. 149.
39 Според краткого известие иа Никифор Григора (N i с. G г е g.,V, 4:1, р. 133)
Йоан Асен се установил във „Византией” и там прекарал остатъка от живота си.
254
Косвено свидетелство за „популярността” на Йоан Асен, за участието му в полили-
ческия живот на империята или най-малко за близката му връзка с императорский
дом е категоричного искане на Роже дьо Флор да се ожени за Мария, дъшерята
на бившия български пар, предявено по време на преговорите му с Андроник II и
Михаил IX. Вж: Pachymeres, V, 12:11. р. 395; N i с. G г е g ,VII, 3:1, р. 220; R а-
monMuntaner. CXCIX, р. 846. Във връзка с това интересно е да се отбележи,
че докато византийските автори не правят дори намек за царствуването на Йоан
Асен в Търново и го наричат само Асен, то западните автори пишат за него, както
за владетел на България „L’emperador de Latzaura (=3агора — България> (Ramon
Muntaner CXCIX, p 846; CCVIII, p. 854) нлн „Azan, principe de los Biilgaros”
(Moncada. Expedicion, § VIII, p. 80). Дори нешо повече, Мунтанер (Ramon
Muntaner. CCXII, p. 856) след смъртта на Йоан Асен назовава неговия първоро-
ден син Михаил „император на Затора”. Вж тук, И, N-4,
40 d u j 5 е V. La spedizione, р. 433.
41 Pachymeres, V, 21:11, 421.
42 Пак там, VII, ЗО Н, р. 634.
43 Пак там, IV, 19:11, р. 315.
44 Пак там, IV, 16’11, р. 307 с л.
45 n i с о 1. Byzantium 1261 — 1453, р. 133 (Р. Р о u s s i n i Observationum.. ..
P a c h у m e r e s, II, 851: 1301 r.).
46 p Poussini Observationum. . .: P a c h у m e r e s, II, p. 852; В г e h i e r.
Byzance, 340 — 341; N i с о 1. Byzantium 1261 — 1453,133 — 134.
47 PLP, 1, No 1501: „ vor 1302”.
48 Ето какво пише испанският хроиист: когато Роже дьо Флор се намирал
при крепостта Ania (на юг от Ефес, срещу о-в Самос — вж: L е m е г I е Aydin, р. 16,
п. 5, 17, 45), при него пристигналн пратеници от императора, конто му известили:
„. . . per (ja con l’emperador de Latzaura, qui era pare de la megaduquessa [Мария Асени-
на — И. Б.], era mort e havia lleixat 1’emperi a sos fills, qui eren dos infants germans de la
megaduquessa e nebots de l’emperador, e el germfe de lluz pare qui s’era alpat ab 1’emperi.
E per 90 l’emperador de Contastinoble, per 90 con 1’emperi de Latsaura pertanyia a sos
nebots, ell trames missatge a 1’avoncle de sos nebots que s’era llevat emperador, que lleixas
1’emperi a aquells infants qui eren sos nebots, a qui es pertania. ..’’(Ramon Munta-
ner, p.854, CCVIII). За съжаление това известие на Рамон Мунтанер (събитнето би
могло да бъде отнесено към средата — втората половина на 1304 г.) остава непотвър-
дено от други извори. Нешо повече, както казах вече, то влиза в противоречие с писа-
ното от Георги Пахимер (коментар на целия пасаж без критична преценка на изве-
стието за смъртта на Йоан Асен yDujcev. La spedizione, 433 — 434). По всяка ве-
роятност Рамон Мунтанер е смесил няколко събития, а именно: абдикацията, или
по-точно бягството на Йоан Асен от Търново (1280) , неговата смърт и въпроса за
„наследствениге" права на синовете му над българския престол, войната на Византия
с цар Теодор Светослав (1304), в която император Андроник II Палеолог искал да
използува каталаните на Роже дьо Флор (В г £ h i е г. Byzance, р 342; Nicol. Byzan-
tium 1261 — 1453, р. 138; D u j 5 е v. La spedizione, р. 434 ).
49 Pachymeres, V, 12:11, р. 393 с n.;N i с о 1. Byzantium 1261 — 1453, р. 136.
66 По традиция, която начева с Дюканж, учените приемаха, че Йоан Асен и Ири-
на са нмали седем деца — Михаил, Андроник, Константин, Иссак, Мария, Теодора и
Анна (у Дюканж ,,N. Assanina”) (вж D u С a n g е. Fam. Byz., р. 325 (ed. Paris) =р,253
(ed. Venise) Успенский. Асеневичи, 6 — 10. Papadopulos. Genealogie der
Palaiologen, No 44, p. 28; К r e c k i c. Asanos, p. 348,и съвсем напоследък D u'j 5 e v.
La spedizione, p. 429, 432. Тазн грешка беше коригирана от Е Трап, който правили о
прие, че посочената у Пападопулос Анна не е дъщеря на Йоан Асен. В эамяна на то-
ва той включи пропускания дотогава син на бившия български цар — Мануил. Вж:
Trapp Asenen, р. 177; В о 5 i 1 о v. La famille des Asen. Appendice IV, tabl. III.
Йоан Асен = Ирина Палеологина Асенина
Михаил Андроник Константин Исаак Мануил Теодора Мария
255
№ 2. ИРИНА ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА, БЪЛГАРСКА ЦАРИЦА (1279 - 1280)
Ирина Палеологина Асенина е най-голямата от трите дъщери на им-
ператор Михаил VIII Палеолог1. Родена е преди 1261 — 1262 г.2 В нача-
лото на 1278 г. била омъжена за Йоан Асен, син на Мицо и кандидат за
българския престол3, а самата сватба била отпразнувана тьржествено
заедно със сватбата на сестра й Анна най-късно през лятото на 1278 г.4
През пролетта на 1279 г. Йоан Асен и Ирина били „приветствувани като
царе” от населението на Търново5. Пребиваването на царствуващата
двойка в българската престолнина било краткотрайно. в началото на
1280 г. тя била принудена да напусне тайно Търново и през Месемврия
да се отправи към Константинопол6. Знаем, че Ирина и нейният съпруг
били посрещнати много зле от разгневения Михаил VIII и би могло да
се допусне, че поне на първо време (след несполучливата мисия на Йоан
Асен при татарите7) те са живели в имението край р. Скамандърв. Все
пак техният живот е бил свързан трайно със столицата и най-късно към
1283 — 1284 г. (към това време Йоан Асен се отказал окончателно от
българския престол и бил провъзгласен за деспот9) те се установили
в Константинопол.
Оттук нататьк сведенията за Ирина са откъслечни. Останала вдовица
към 1302 г., Ирина свързала съдбата си с дъщеря си Мария, която към
края на 1303 г. се омъжила завожда на каталанските наемници Роже дьо
Флор10. Пахимер съобщава, че през пролетта на 1304 г.-император Ан-
дроник II изпратил сестра си Ирина11 в Кизик, където пребивавали ката-
ланите. Тя трябвало да помоли своя зет да се отправи колкото се може
по-бързо срещу турците12. В края на същата 1304 г. Ирина заедно с
дъщеря си Мария и първородния си син Михаил се намерила в лагера
на алмугаварите в Галиполи13. Отново Пахимер ни известява, че към
средата на 1308 г. Андроник II получил известие от Биригерий, че сестра
му ( Ирина] Асенина го подстрекавала срещу него заради убийството на
кесаря, т. е. Роже дьо Флор. По нареждане на императора Ирина била
затворена в двореца, за да бъде извършено допълнително разследване14.
Годината и обстоятелствата, свързани със смъртта на Ирина.са неизвестни.
Наистина ние притежаваме една епитафия („ ’Етпта^юр ту /taoiXftt
Wcavivy dvyarpi tov /tactXecjc”15), излязла изпод перото на Мануил
Фил, но гя не ни дава почти никакви конкретни данни. Мануил Фил ни
еоставил ощеедно стихотворение, посветено на Ирина16. Вярно надслов
липсва, но последните два стиха (59 — 60) дават сериозно основание
за тази идентификация:
„т? yap (3aciXi<: BouXiapcov fAcaviva
ка! rtf cicjnij cutppoviiei tov piov”17.
1 P a c h у m e r e s, V, 5 :1, p. 350: ,,’AXXa rfi pev тгратсту tC5v dvyaTEpwv Elprfvy
ovtcj irpovv6ei T&v ydpcjv” jSphrantzes. Majus, I, 3; p. 168 (липсват имената
на дъщерите на Михаил VIII). За Ирина вж: Du Cange. Fam. byz. (фамилията Пале-
олог) ; Papadopulos. Genealogie der Palaeologen, No 44, 27 — 28. Необяснимо e
писаното от M. Гедеои (М an. Р h i 1 а е. Чотор. 1ЮсЬр.\О.^246): „*Н PaciXic ‘Aoaviva//
tov (teciKfaxdvyaTripTbbe pia bpptfioXia &T*Etpfy*l Ьст\» 77 poiJtK pav bvyarrjp tov абто-
краторос Mawow)X НаХаюХбуои” (sic).
2 Към това време е била договорена между Михаил VIII Палеолог и Мицо
сватбата на Ирина и Иоан Асен. Вж тук, II, № 1.
256
3 Р а с h у m е г е s, VI, 5: I, 438 — 439; Nic. G г е g., V, 4: I, р. 132.
4 F a i 11 е г. Georges Pachymfere. Т. 2, р. 238 Вж тук, II, № 1.
5 Р ас h у m е г е s, VI, 811, р. 447; Nic. G г е g.,-V, 4: I, р. 132; F a i 1 1 е г.
Georges Pachymtre, II, 240 — 241.
^Pachymeres, VI, 9: I, 448 — 449; Nic. G г е g., V, 4: I, р. 133. Опитьт на
А. Фейе (F a i 1 1 е г. Georges Pachymfcre, II, р. 241) да отнесе бягството към края
на 1279 г., не намира сериозна подкрепа в изворите.
^Pachymeres, VI, 19: I, 466 — 468.
3 Г. Пахимер не пише нищо по въпроса, къдесасе установили Ирина и Йоан Асен, а
Ник. Григора (Nic. G г е g.,V, 4: I, р. 133) съобщава, че Йоан Асен отишьл във
Внзантион и там прекарал остатъка от живота си.
9 Вж тук, II, № 1 (Йоан Асен), бел. 35 и 36
1® Вж тук, II, № 10 (Мария Асенина).
11 ГИБИ, X, с. 220: „братовчедка си” Ирина (sic).
12 Р а с h у me res, V, 21: II, pu 421. За последвалия поход на катала-
ните срещу турците в Мала Азия вж: В г ё h i е г. Byzance, 341 — 342; О strogor-
s к у/Histoire, р. 515; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, р. 137.
l3 Ramon Muntaner. § ССХП — ССХШ, р. 856. След това адмиралът на
Роже дьо Флор Ferran d’ Aunes бил натоварен да ги отведе — Ирина, бременната Ма-
рия, Михаил и оше един, неназован по име брат — в Константинопол. Вж също Р а-
chymeres, VI, 22: II, р. 523; D u j ё е v. La spedizione? 431 — 432, 436.
14 Pachymeres, VII, 30: II, p. 634.
15 M a n. P h i I а е.Чстор Пои?р.,1, 249 — 250.
1® Cod. vat. gr. 633, If. 86 — 87. Описание: Cod. vat. Gr. Ill, No 633, p. 46; Изда-
ние на текста: D u jiev. Una poesia, '270 — 272.
11 Cod. vat. gr. 633, f. 87* 1 — 2; D u j c e v. Una poesia, p. 270. Докато P. Девреес
(Cod. vat. Gr. Ill, No 633, p. 46) прие „carmen imperatricem Bulgarorum (Irenem, loannis
Asan Bulgarorum principis mulierem nifallor; cf: G e о r g i i Acropolitae Annales,
38, 39). . т. e. Ирина Комнина Асенина, третата съпруга на цар Иван II Асен, то
Ив. Дуйчев (D u j ё е V. Una poesia, р. 263 сл.) доказа убедително, че стихотворението
е посветено на Ирина Палеологина Асенина.
№3. МАРИЯ (АСЕНИНА?) (ок-1279 —ок.1283/4)
Мария или Кирамария ( Kipauapla е дъщеря на Мицо и на
Мария (I, № 20), сестра на Йоан П1 Асен. Липсата на сведения не ни поз-
волява да надникнем в нейното минало преди 1278 г., т. е. ние не знаем
нито времето, когато е родена, нито мястото, където е родена, или казано
с други думи, преди 1261/62 г. в България или след тази дата във Визан-
тия (в имението край Скамандьр) 2. Първото сигурно известие за Мария
датира от 1279 г. След като описва влизането на Йоан III Асен и Ирина
Палеологина в Търново и тяхното възшествие на българския престол3,
Георги Пахимер съобщава, че измежду „най-изтъкнатите” в българската
престолнина бил Георги Тертер, който имал голямо влечение към царско-
то достойнство4. Михаил VIII Палеолог в стремежа си да укрепи пози-
циите на зетя си5 решил да неутрализира възможните действия на Георги
Тертер, като той вземе за жена сестрата на Йоан III Асен Мария. Този
проект бил осъществен: първата съпруга на Тертер, също Мария6, и си-
нът му Теодор Светослав били отведени в Никея, а изтъкнатият българ-
ски болярин се оженил повторно за царската сестра и получил деспотско
достойнство7.
17 Фамилията на Асеневци. . .
257
Събитията по-нататък са добре известии 8: Георги Тертер с лекота
овладял българския престол, освободен от Йоан III Асен (нач. на 1280).
Няколко години по-късно (1283/84 г.)9 между Теорги Тертер и Андро-
ник II бил сключен мирен договор (Византия възприела Тертер като
български цар и се примирила с мисълта, чее дошъл краят на претенциите
на Йоан III Асен10), който наред с останалите проблеми уредил и семей-
ното поле жение на българския владетел: в България били върнати
първата ст ipyra на Тертер и синът му Теодор Светослав, а Мария Асенина
била изпрагена във Византия11.
Липсват други сведения за дъщерята на Мицо12. От брака си с
Георги Тертер Мария имала една дъщеря — Анна (?)13 (terminus post
quem за нейното раждане: 1279), която към 1284 г. се омъжила за сръб-
ския крал Стефан Урош II Милутин14. Анна Тертер била сръбска крали -
ца в продължение на петнадесет години, докато в 1299 г. получила раз-
вод отМилутин,който встъпил в поредния си четвърти брак с малолетната
дъщеря на Андроник II Симонида15. Анна Тертер, съгласно сключения
между Византия и Сърбия договор, била изпратена в Константинопол16.
През 1301 г. тя се омъжила повторно за деспот Михаил (Димитър) Ду-
ка17, имала деца от този си брак, а от 1304 г. нататък, след като била
арестувана заедно със съпруга си18, следите и се губят.
1 ФорматаКирамария е засвидетелствуванав Бориловия Синодик: K’f pauap'f И
БЛГОВЪрЙИ UQUH , BUVNAA П : I ” (П о п р у же и к о. Синодик § 119,
с. 88). Тази форма на името (Златарск и. .История. Т. 3, с. 568: Керамария!)
безспорно преднзвиква интерес (в Синодика се среща още веднъж:К1 рамарТи БЛГО-
vecTHBtn црцп велпкаАГОцрЪ’1шаннА Шишпана-По пруженко. Синодик, *
§ 126, с. 89); тя би могла да бъде разложена на две части:к’( pa (KUp<f) + Мариа.
Вярно е, че в Синодика се употребява и българското съответствие на K'fpa — „го-
спожа”, но във всички случаи придружава нмето на нареките дъщери Кера Тамара,
Десислава, Василиса (Попруженко. Синодик, § 124, 125, с. 89), докато и двете
Кирамарии са български царици.
2 Подробности вж тук, I, № 20.
^Pachymeres, VI, 8: I, р. 447; Вж тук, II, № 1.
4 Пак таЛ, р. 447.
5Ив. Божилов. Бележки върху българската история през XIII в. — В:
Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годншнината на
проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, с. 80.
^Попруженко. Синодик, § 119, с. 88.
у
Pachymeres, VI, 8; I, 447 — 448. За деспотското достойнство на Георги
Тертер вж: Ф ер j а н ч и h. Деспоти, 144 — 145; Тук, II, п° 1, бел. 25.
8 Вж тук, II, № 1.
9 За датата: II, № 1, бел. 35.
10Вжтук, II, №1.
11 Pachymeres, I, 20: II, р. 57; I, 27: II, р. 73 (нзпратена в Константинопол).
12 Pachymeres, III, 30: V, р. 272: само спомената като майка на Анна
Тертер.
13 Навремето Дюканж (Du Cange. Fam. byz. 253 (325)Я идеитифицира
неправилно като дъщеря на Иван III Асен — една грешка, която просъществува до
наши дни. Вж: Trapp. Assanes, р. 167.
14 Kancelarski i notarski spisi (Acta cancellariae et notarise annorum 1278 — 1301),
ed. G. Gremosnik, Archiv Ragusini, Beograde, 1932, p. 122, 136; L. Mavromatis.
La fondation de I’Empire serbe: le kralj Milutin, Thessaloniki, 1978, p. 36, n. 91. Тази да-
та на брака на Анна Тертер с Милутин е напълно възможиа, тъй като Пахимер съобща-
258
ва,че тя е била твърде млада Pachymeres, IV, 1: II, 279: ,, т?т' aipTjXiKicJaTK
vedwZioc”.
16 Подробно yL. Mavrom atis. Цит. съч., 36— 53.
16 Pachymeres, IV, 3: II, р. 285.
17 За него вж: Фер]анчиЪ. Деспоти, 39 — 40; Р о 1 е m i s. The Doukai. No 51.
^8 Рас hy m e res, V, 19: II, p. 408.
№ 4. МИХАИЛ ACEH
Михаил Асен ( ’Acdv1, MiyarjA о 'Аоардс [ *Aoap]2 или ’Aaav MixarjX
IlaXaioXoyoc К.ощ’дрос3) e най-големият син на Йоан III Асен и Ирина Па-
леологина. За това имаме категоричного указание на Йоан Кантакузин:
„’Acavivav yap tt]v ’Acavr] tov Miyar/X yaperijv tov irpcjTOV tojv ’Aoavt)
tov becnoTov viojv. . .”4 Бихме могли да приемем (разбира се, с известна
уговорка), че той е роден към 1279 — 1280 г.
След сватбата на сестра си Мария с водача на каталанската компания
или „алмугаварите” Роже дьо Флор (terminus post quem. септември
1303)5 Михаил Асен става един от близките хора на своя зет6. Мунтанер
съобщава, че към края на 1304 г., след като получил кесарского достойн-
ство, Роже дьо Флор: „Е ab gran alegre tomaren-se’na Galipoli, a la companya.
E el cfesar mena-se’n madona sa sogra [ Ирина Палеологина Асенина] e ma-
dona sa muller [Мария] e dos germans de la muller, qui era, lo major, empe-
rador de Latzaura7 [ = Затора — България]8. Няма никакво съмнение,
че най-големият брат на съпругата на кесаря, т. е. на Мария, е Михаил
Асен. Интересного в този пасаж е, че Михаил след смъртта на своя баща
Йоан Асен (началото на 1302)9 е приел титлата „цар на България”,
изразявайки по този начин своите претенции за българския престол10.
По-нататък каталанският историк съобщава: „е lo cfesar apellfe 1’amirall
En Ferran d’Aunes e dix-li que portas en Contastinoble sa sogra, e sa muller
e sos cunyats”11. Разказът на Пахимер, посветен на същите събития,
позволява да приемем, че Михаил Асен не е заминал за Константинопол,
а е останал в Галиполи, в лагера на своя зет. И наистина византийският
автор дава някои подробности, конто липсват у Мунтанер: след като
изпратил тьщата си и бременната си съпруга („tt]v pev nevdepav ка\
rfv cv^vyov toj 'еууастрщз Papovpevijv. . .”) в Константинопол, Роже дьо
Флор се отправил към Адрианопол при император Михаил IX, придружен
само от сто и петдесет отбрани воини12. Каталаните пристигнали в Адри-
анопол в момента, когато младият император извършвал преглед на вой-
ските си, събрани за военни действия срещу българския цар Теодор
Светослав. За изненадващата поява на Роже дьо Флор Михаил IX бил
уведомен „пара tov ywaucaSeXipov 'exeivov Acav. . .”13. Името на шурея
на каталанския водач не е отбелязано, но смятаме, че имаме основание
да приемем, че това е бил Михаил, т. е. той е останал в Галиполи и след
това е придружил зет си в пътуването до Адрианопол.
Минават два десет и две години и тогава отново се срещаме с Михаил
Асен: 5ио ’ave^touc 'екеГое nepi ttjv iirirpoirrjv tcov BeXXeypaficop koi
tt]<; ZiXXtjc MaKefioidac TT)viKavTa 5штр1(кытач ’Avbpovucov те tov прсотоРеотс-
dpiov ка! MixarjX r6v 'Aoau. . .”14. Това важно известие предполага два
въпроса: 1) Кога Михаил Асен е бил назначен на тази длъжност— през
1327 г., за което време се отнася писаното от Никифор Григора, или пре-
ди това? От Йоан Кантакузин знаем, че протовестиарият Андроник
259
Палеолог (племенник на Андроник II —син на сестра му Анна15) е бил
назначен за управител на Белград (Берат) през 1326 г.16 За Михаил Асен
нямаме подобно указание. Ето защо би могло да се допуске, че първород-
ният син на Йоан III Асен е бил назначен за съуправител на протовестиа-
рия Андроник Палеолог в края на същата 1326 г. или началото на 1327 г.,
като към управлявания от Андроник Белград била прибавена и „остана-
лата Македония”. 2) И ето че идваме до втория въпрос: какво означава
,,тт?<; йХХт?? Макебор'сах"? Като знаем, пак от Никифор Григора, че деспот
Димитър Палеолог по същото време е бил управител на „Солун и околно-
стите” („. . .ijriTponevoPTa rrjvinavTa Оеииа\ор1кт]<: ка! tgjv nepit”17),
можем да допуснем, и то не без основание, че двамата братовчеди Михаил
Асен и Андроник Палеолог са управлявали Западна Македония и част
от Тесалия и Епир18.
През 1327 г. назрявал новият и решителен сблъсък между двамата
василевси — Андроник II и Андроник III. Докато младият император
намерил съюзник в лицето на българския цар Михаил III Шишман Асен15,
усилията на стария император били насочени към спечелването на сръб-
ския крал Стефан Урош III Дечански и към организиране на войските
в Македония, конто били командувани от деспот Димитър Палеолог,
протовестиарий Андроник Палеолог и Михаил Асен20. За последвалите
събития, в конто Михаил Асен бил един от главните участники на бойния
театър в Македония, притежаваме разказите на Никифор Григора и Йоан
Кантакузин. Двата разказа взаимно се допълват21.
През месец ноември 1327 г. деспот Димитър, протовестиарият
Андроник Палеолог и Михаил Асен получили нареждане от стария импе-
ратор да започнат военните действия22. Техните усилия се изразили
(поне на първо време) в преследване на привърже 'идите на Андроник
III и конфискуване на техните имущества23. През декември същата годи-
на намираме Михаил Асен отново с деспот Димитър и Андроник Палео-
лог „извън стените на Солун поради подозрение от безредици”24, а на-
скоро след това — край Серес, където били последвани от войските на
Андроник III25. Разказът на Йоан Кантакузин съдържа някой елементи,
конто допълват писаното от Григора: войските на стария император,
предводителствувани от деспот Димитър, протовестиарий Андроник и
Михаил Асен, след като не се стигнало до решително сражение с Андро-
ник III, се укрепили в град Серес26. Вероятно в края на декември или
началото на януари 1328 г. (по това време младият император вече бил
влязъл в Солун) те напуснали Серес, „за да отидат там, където са жените
и децата им”, както пише Кантакузин 27. В крайна сметка те до-
стигнали до лагера на сръбския крал и се опитали да го убедят да се на-
меси по-активно във войната, но той, след като изслушал Хрельо (из-
пратен в помощ на Андроник II) и останалите си велможи, отказал да
стори това28. Стефан Дечански предложил на бегълците или да ги изпра-
ти в Константинопол с помощта на българския цар или с кораби през
Венеция, или да останат в овладените от тях крепости и там да дочакат
края на войната29. Те предпочели втория изход и по този начин Михаил
Асен станал господар на крепостта Просек30. Неговото пребиваване в
тази твърдина било кратко. Кантакузин съобщава само: „А трибалите
[ сърбите] с измама завзеха Просек от Михаил Асен’.’31 Този път Ники-
фор Григора е по-обстоен. След като отбелязва, че Михаил Асен завзел
града, прогонил жителите му (привържениците на Андроник III?) и го
260
превърнал в свое убежище, той продължава: „Не след дълго време той
[ Михаил Асен] заподозрил предателство срещу себе си, поискал охрана
от краля на Сърбия, на когото предал градчето, а той самият отишъл при
него [ краля] ”.3 2
Действията на Михаил Асен не били изолирани и не правели изклю-
чение. Така постьпили и деспот Димитър, и протовестиарият Андроник
Палеолог. Загубили семействата си и имуществата си33, те били прину -
дени да търсят спасение в Сърбия. Протовестиарият Андроник наскоро
починал34, а деспот Димитър след няколко години (?) се завърнал във
Византия3°. Само съдбата на Михаил Асен остава неизвестна36. Цитира-
ният по-горе пасаж от Кантакузин (1342)37 оставя впечатление, че той
вече не е бил жив или поне не се е намирал в Константинопол (или във
Византия?). Имаме ли основание да допуснем, че Михаил Асен е живял и
след 1328 г. и се е установил в Сърбия?
В село Кучевища (разположено в котловината Черногория, на север
от Скопие38) ,в църквата „Св. Спас’Хпърви етап от строежа и от зографис-
ването датират отпреди 1330 г.39) е запазен, макар и не изцяло, ктитор-
скинадписсъсследнотосъдържание: „[ са^д] а се и полиса се ^раиь
прЪБлагосдовен г вце и с мукоиь ч с труд[ои]... Бла[го]верием
Осене и Радославь и Владислава.”4овсички оПИТИ да се идентифицира
споменатия в надписа Асен и особено твърдението, че той е брат на поме-
натите редом с него жупан Радослав41 и сестра му Владислава42, са не-
сполучливи43. Сведенията за многолюдната фамилия на Асеневци,
с конто разполагаме, не ни оставят големи възможности за избор: въп-
росният Асен би могъл да бъде единствено Михаил Асен, първородният
син на Йоан III Асен (епитета „благоверен” не ни позволява да допуснем,
че става дума за лице извън фамилията, от по-нисш произход, чието соб-
ствено име е било Асен). За съжаление лаконичният надпис не ни дава
повече сведения за Михаил Асен — какво е било положението му в
сръбската държава, какво е било отношението му към владеенето на се-
ло Кучевища и към неговите владелци жупан Радослав и сестра му
Владислава. Все пак — при положение, че приемем идентификацията —
ние имаме потвърждение, че наскоро след предаването на Просек и
бягството си в Сърбия Михаил Асен още е бил жив и е имал определени
позиции в сръбското провинциално общество.
По-натагьшните следи на Михаил Асен биха могли да бъдат от-
крити с помощта на един надпис, този път надгробен. От манастира
„Хортиатис”(край Солун) ,по-точно отцърквата „Преображение Господно’]
произхожда интересна мраморна плоча с размери в сегашното си състоя-
ние 1,52 м х 0,92 м44. Плочата — без съмнение капак на саркофаг — е
разделена на три самостойни правоъгълни (?) полета, покрити с изклю-
чително богата пластична украса45. Двата крайни правоъгълника са раз-
делени на две половини с хоризонтални линии, върху конто е изрязан
билингвиченнадпис. В дясната част той гласи: сн гршБЬ Ми^анлшвь
а в лявата е неговото гръцко съответствие: [ ТА] ФОС МИХАИЛ (Тсцро<:
MixaijX)46. Безспорно основният въпрос е: кой е Михаил, чиито останки
е съхранявал саркофагът от Хортиатис? Всички данни, с конто разпола-
гаме — двуезичен българо-гръцки надпис, богата и изящна украса на ка-
пака, наличие на орли в скулптурната декорация (елемент, който се
свързва предимно, ако не и единствено с царствуващи фамилии или
потомци на такива) — ни насочват към лице със смесен българо-визан-
261
тийски произход, потомък на владетелска фамилия с добро обществено
положение. Ще бъде напълно естествено да обърнем погледа си към Асе-
невци. От възможните Асеневци, чието собствено име е било Михаил,
трябва даотпаднат като неподходящи: 1) Цар Михаил II Асен (убит край
Търново и вероятно погребай там през 1256)47; 2) Михаил Асен, син на
цар Константин Тих Асен (неговите следи се губят към 1300 г. край
Търново)48; 3) Цар Михаил III Шишман Асен (погребай в църквата
„Св. Георги” в село Старо Ногоричино)49; 4) Михаил Асен, син и съвладе-
тел на цар Иван Александър Асен50; 5) Михаил Асен или още Михаил
Комнин Торник Палеолог Асен (починал към 1355 г., а тялото му прене-
сено от остров Лесбос в Константинопол)51; 6) Михаил Асен, син на
Исаак Асен (към 1355 г. бил управител на Морея; датата на смъртта му
е неизвестна)52; 7) Михаил Асен, който към 1455 г. бил в Мантуа
при маркиз Лодовико5 3; 8) Михаил Асен — пратеник на деспот Димитър
Палеолог при Алфонсо V Арагонски в Неапол (1455) 54. При това поло-
жение остава единствено Михаил Асен, първородният син на Йоан III
Асен. Той е имал пълното право — да припомним, че Рамон Мунтанер
го титулува „emperador de Latzaura” (= Загора — България)—саркофагът
му да бъде украсен с орли. Фигури, символизиращи царската власт.
Предложената идентификация предлага отговора на един нелек
въпрос, а именно: защо Михаил Асен, напуснал Византия в 1328 г. и пре-
бивавал към 1330 г. в село Кучевища, Скопско, е погребай в Хортиатис,
на 20 км източно от Солун? Според нас съ ествуват две възможности:
1) Михаил Асен, в неизвестно за нас време (» ьв всички случаи след 1330)
се е завърнал във Византия, идентичен е с Михаил Асен от синодалния
акт от 1335/36 г.55, пребивавал е отново в Македония и след кончината
си е погребай край Солун (за тази хипотеза нямаме никакви доказател-
ства); 2) Михаил Асен е останал в Сърбия. Неговата по-нататъшна съдба
е била обвързана със съдбините на сръбската държава и преди всичко
с териториалното разширение, по време на което сърбите завладели
почти цяла Македония — разширение, достигнало своя връх през 1345 —
1346 г. с овладяването на Серес (25 септември 1345) и тържествената
коронация на Стефан Душан за цар (Скопие, 14 април 1346)56. Към
това време източната граница на Душановата държава в Македония
минавала почти по десния бряг на Места. При това положение ще бъде
съвсем логично, ако допуснем, че Михаил Асен не е странял от полити-
ческия живот в Сърбия и преди всичко от сръбското настъпление в Ма-
кедония. Появил се отново в земите, в конто действувал през 1327 -
1328 г. - кога и как не знаем, но вече като поданик на сръбския крал,
а по-късно цар Стефан Душан, Михаил. Асен завършил там своите дни
и бил погребай в манастира „Хортиатис”57.
Когато разглеждаме съдбата на Михаил Асен след 1328 г. не можем
да не привлечем още един паметник, и то пак надгробен. Става дума за
мраморна плоча, която Й. Иванов е видял в началото на столетието,
вградена в притвора на църквата „Св. Илия” в Дойран58. За съжаление
не разполагаме нито със снимка на плочата (очевидно надгробна или ка-
пак на саркофаг), нито пък с по-подробно описание. Нашият бележит
изследвач ни е оставил само една рисунка и разчетения от него текст на
надписите. Независимо от тази оскъдна информация близости на Дой-
ранската плоча с плочата от Хортиатис е очевидна: и в двата случая
имаме работа с плочи, затварящи гроб или саркофаг, разделени от рамки
262
(при плочата от Хортиатис тази роля изпълнява сложна плетеница) на
три самостойни полета, конто при плочата от Дойран са запълнени с текст
за разлика от плочата от Хортиатис, която има из ключи тел но богата
украса. Единственият декоративен елемент в Дойранската плоча (според
рисунката на Й. Иванов) е орел — елемент, който се среща, както ви-
дяхме, и в паметника от Хортиатис. Текстовете върху плочата от Дойран,
за конто ще стане дума по-долу, са двуезични. Най-сетне и в двата памет-
ника става дума за Михаил — лице от царски произход (категорично по-
сочено в Дойранския гръцки надпис).
Нека сега се върнем отново към плочата от Дойран. Според рисун-
ката на Й. Иванов плочата е запазена непокътната, т. е. тя не е изчуквана
от някоя страна при вграждането й в стената на по-късната църква (за
съжаление ние не разполагаме с размерите на плочата). Поради тази при-
чина надписите по нейната повърхност са запазени изцяло. В най-лявото
поле са разположени четири кръстовидни монограма; средното поле
съдържа славянски надпис в четири реда; под тях се намира изображе-
нието на орел, за което споменах, а от двете страни на орела има буквени
знаци, конто означават годината и индиктиона. В третото, най-дясното
поле, е издълбан гръцки надпис в седем реда. Ще започнем от ляво на
дясно, т. е. с монограмите, конто могат да бъдат развързани по следния
начин: 1. Тсцрск Eipppi?? 59;2. 0итатрр<:; 3. Mixai?X; 4. Последният моно-
грам, така както е нарисуван от Й. Иванов, не дава свързан текст при
всички опити да бъде разчетен. Забелязват се отделни групи от букви,
а именно: КР, ВА (или ВХ?), между тях, на добре подчертания кръстЖ
и вероятно Т; отдолу, под двете рамена на кръста, отново ВА и Т160.
Славянският текст, главно в края, предлага някои затруднения при
разчитането. Й. Иванов отдава тази „нечетливост” на факта, че „камено-
делецът ще да е рисувал просто дадената му епитафия”61. Ето впрочем
самия текст: с]еца юл[и]Ъ днь np[t д]ставн с[е][ра]аа
н[о]жит6[ iJpiHo62 (sic) кгки Михаила[.... ]63,ew5,1 е”64, т. е.„месец
юли 28 ден, представи се рабинята божия Ирина, дъщеря на Михаил. . .
6870 (=1362), петнадесети индикт”.
Гръцкият надпис — четири дванадесетосрични стиха, както бе отбе-
лязано напоследък65 — съдържа някои данни, конто допълват славян-
ский текст:
„Еи 5'(е)1яё, Хн?е тиа крате'к venpov
к6ртр> rptp(e)pav tovqg Mi\ai]\ nakai убиа?
TpiaevKXev, peyiary ёк /JaaiXewp
eppevuev efc tj?p &X(X)a iranai тт)^
(„А ти, камъко, кажи кого задържаш мъртъв?// Девойка нежна дъщеря
на Михаил от род древен// преславен, могъщ, царски// отиде в земята, но
уви, каква злочеста съдба”).
Данните от двете епитафии могат да бъдат обобщени по следния
начин: гробът на Ирина, девойка „нежна” (крехка или млада?), дъщеря
на Михаил, който възхожда към „древен род”, „преславен” („трижди
прочут”), „могъщ” и най-важното „от царе” (ёк (iaoiXecjv). Тези даннй,
не без основание, отново ни насочват към потомък на Асеневци, чието
лично име е било Михаил. Не може да не отбележим веднага, че връзката
Михаил — Ирина е засвидетелствувана неколкократно в два варианта, а
263
именно: майка — син67 или съпруг — съпруга68. Тук за първи път се
сблъскваме с третата възможност: баща — дъщеря. Казаното за иденти-
фикацията на Михаил от Хортиатис важи и тук. Единственото подходяще
лице е Михаил Асен, най-старият син на Йоан III Асен. Нещо повече,
надписът от Дойран ни предлага още един аргумент в подкрепа на това
твърдение: при положение, че Михаил Асен е имал дъщеря, той съвсем
основателно би могъл да я кръети Ирина — името на неговата майка
Ирина Палеологина Асенина. Остава обаче един въпрос: имал ли е Мих., ил
Асен дъщеря и ако е имал, какво е правила тя в Македония?
Сведенията ни за семейното положение на Михаил Асен са много
оскъдни. От Никифор Григора знаем, че в 1327 — 1328 г. той е бил
женен и неговата съпруга заедно със съпругите на деспот Димитър
и протовестиария Андроник Палеолог е била пленена от хората на Ан-
дроник III и изпратена в Димотика69. Знаем също, че Михаил Асен е
емигрирал в Сърбия самичък. И наистина в 1342 г. намираме неговата
съпруга в Константинопол. От този брак Михаил Асен вероятно е имал
двама синове — Аврам и Ярослав Палеолог Асен (II, № 12 и № 13). Сведе-
ния за дъщеря липсват, но от това затруднение бихме могли да излезем,
ако допуснем, че след емигрирането си в Сърбия Михаил Асен се е оже-
нил повторно и е имал дъщеря — Ирина от епитафията в Дойран70.
1 Р а с h у m е г е а, VI, 23: II, р. 524; Cant., I, 56: I, 285; Nic. Greg., IX,
2.1, p. 396; IX, 5:1, p. 410, 411.
2 C a n t„ I, 48: I, p. 234; I, 52. I, p. 260; I, 56: I, p. 285; III, 50: II, p. 299; Nic.
Greg., IX, 1:1, p. 394; IX, 4: I, p. 409; IX, 5: I, 413.
3 Man. Philae. Carm. inedita, No 35, p. 41:
'Aadv ПаХшоХоуос rafie
ЫеХ^огктшакточ Avawwvyevow
tq navdyvif) тгар&ёмд”.
Навремето А. Пападопулос (Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 2 J,
p. 13.,Вж и D u j £ e v. Una poesia, p. 265) идентифицира Михану Асен cMtxahX Kopprjw
TopvrjKTK ’Aoq.VT]<; ПаХсиолбэлгк/отбелязан като „уадяро? rrfc ктг/торсиг)^' в Типика
на,,св. Богородица тт)<: Baftc is ’ЕХтгйоС’Впоследствие бе доказано, че става дума за
Михаил Асей (II, № 23), който е бил женен за Ирина, дъщеря иа Йоан Синадин. Вж
тук, II, № 23 и бел. 40.
4 С ant., Ill, 50:11, р. 299.
6 Вж тук, II, № 11.
6 R a m о n Muntaner, 9 CCIV, р. 851.
7 Пак там, 9 ССХП, р. 856.
8 За Latzaura « Затора (България) вж: Ramon Muntaner, J CXCIX,
р. 981; D u j { е v. La spedizione, p. 428.
9 Вжтук, II, № 1.
Според Ив. Дуйчев тези претенции са продължили до 1307 г., когато Визан-
тия сключила мир с Теодор Светослав, скрепен с брака на българския цар с Теодора
Палеологкна, дъщеря на Михаил IX: „La conclusione di questa pace, come anche il
regolamento dei rapporti fra I’lmpero e la Bulgaria, in modo pili atabile, significara evidente-
mente che Coatantinopoli rinunciava in maniera definitive arte pretese degli Asenidi per
una restaurazione in Bulgaria” (D u j 5 e v. La apedizione, p. 435, n. 60).
H Ramon Muntaner, 9 ССХШ, p. 856.
I2 Pachymeres, VI, 22 — 23: II, p. 523.
I3 Пак там, VI, 23: II, p. 524; M о n c a d a. Expedition, $ XXVI, 159 — 160;
Schlumberger. „Almugavares”, p. 151 (без идентификация на Асен). Общо за
264
събитията: Ostrogorsky. Histoire, 515 — 516; Nicol. Byzantium 1261 — 1453,
p. 139.
14 N i c. Greg., IX, 1 I, p. 394.
^5 Протовестиарият Андроник Палеолог e бил син на втората дъщеря на Ми-
хаил VIII Анна и на Димитър (Михаил) Кутрулис. Вж: Pipadopulos. Genealo-
gie der Palaiologen, No 50, p. 31.
6 C a n t., I, 43: I, p. 214; P a p a d о p u 1 о s. Genealogie der Palaiologen, No 50;
МаксимовиВ. Виз. пров. управа, с. 39 и бел. 95.
N i с. Greg., IX, 1: I, р. 394. Л. Максимович (Виз. пров. управа, passim)
ннкъде не говори за деспот Димитър Палеолог като за управител на Солуниоколно-
стите (сведението на Никифор Григора е категорично!). От своя страна Л. П. Рейбо
(R а у b a u d. Le gouvemement, р. 194) е смесил Димитър Палеолог с един несъщест-
вуваш Димитър Асен!
18МаксимовиВ. Виз. пров. управа, с. 37, бел. 85: „епитропи македонских
градова, протовестщарще Андроник и Михаило Асен”. От една страна съчетанието
„македонских градова” (кои?) е много неопределено. От друга страна Максимович
(Виз. пров. управа, с. 39, бел. 95) е склонен да приеме, че протовестиарият Андроник
през 1326 — 1328 г. е бнл „наместник дератск гр? Драеы?” или „кефалща Запада”.
Цитираният по-горе текст от Никифор Григора (IX, 1: I, р. 394) свързва здраво Ан-
дроник Палеолог и Михаил Асен, т. е. те и двамата са били управители на Запада (?).
19 Б у рмов Шишмановци, I, 244 — 246.
20 N i с. G г е g., IX, 1: I, 394—395
21 С a n t., I, 51 - 59: I, 260 — 306; Nic. G г е g., IX, 1 — 2, 4 - 5: I, р. 394 сл.;
407 -411, 415-428.
22 N i с. Greg., IX, 2: I, р. 396.
23 Пак там, 396 — 397.
24 Пактам, IX, 4:1, р. 409.
28 Пак там, р. 410.
26 Can t., I, 52:1, р. 262 сл.
27 Пак там, I, 54: I, р. 275; Вж бел. 69.
28 Пак там, I, 55: I, 282 — 284
28 Пак там, I, 55- I, р. 284.
88 Пак там, I, р. 285; Максимов и h. Виз. пров. управа, с. 33.
31 Can t,I, 56: I, р. 285.
32 N i с. G г е g.,IX, 5: I, р. 413.
33 Вж тук по-долу, бел. 69.
34 С a n t., I, 56. I, р. 285; Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 50,
p.71.
3® Ф e p j анчиЬ. Деспоти, с. 94; Papadopulos. Genealogie der Palaiologen,
No 63
38 А. Пападопулос (Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 45, p. 28)
приема,че той e починал в 1328 г.
37 Cant.,Ill, 50: II, р. 299.
38 За село Кучевища (споменато в грамота на Андроник II от 1308 г. и в хрисо-
вул на Стефан Душан от 1348 г.) вж: В. К ъ н ч о в. Избрани произведения. 7. 2.
С., 1970, с. 19, 85, 129 — 132, 155, 506; И в. "Во pte в иВ . Сликарство XIV века
у цркви св. Спаса у селу Кучевишту. Зборник за ликовне уметности, 17, 1981, 79 —
.80 (по-натагьк: "Ьо р к е в иВ. Сликарство).
38*Бо р I е в и В . Сликарство, 77 — 108.
4® Пак там, с. 80, 84 — 85 (рисунка). Други издания на надписа: Б. By риВ .
Византщске фреске у Зугославщи. Београд, 1974, с. 206; П. Милкови В-П е п е к.
Црквата св. Спас во село Кучевиште — Скопско. Споменици за средновековната
и поновата историка на Македонща. Т. 1. Скоще, 1975, с. 418.
265
41 За жупан Радослав вж: BopicButi . Сликарство, 81 — 82. Хипотезата
за идентичността на жупан Радослав от Кучевищкия надпис и Радослав, кефалин на
Серес в 1365 г, е съвсем произволна. Неправилно кефалията на Серес е иазован
Радослав Торник. Това фамилио име, наложило се в някои по-стари изследвания,
се дължи на грешно четене на съответното място в документа, а именно: Topvucov
вместо правилното rfeXmou (вж Esphigmenou, No 27, 1. 1 — 2, 28),т. е. Радослав
челник, който вероятно е идентичен с Радослав Хлапен (Пак там, р. 159).
42 За Владислава, съпругата иаЕ О СВОДЯ ACtHb UflHbtK Ьвж:Т> о р I е в и h .
Сликарство, 83 — 84.
42 Ив. Джорджевич (Сликарство, с. 81) само споменава, че Михаил (титулува
го неоправдано протовестиарий) предал Просек на сърбите ,,и од тодаостао у Нзихо-
Boj служби’’, без да търси връзка между него и Асен от надписа. От друга страна,
съвсем производно е твърдението, че Асен е брат иа Радослав и Владислава (същото
твърдение у В. Ъ у р и h . Византийке фреске у Зугославирт, с. 206) (sic) — нито иад-
писът, нито родословието на фамилията дават каквото и да било основание за подоб-
но твърдение. Необоснован© еитвърдението (Пак там, с. 82, бел. 45), че Алексий
Асен (вж II, № 30, и Б о ж и л о в. Цар Иван Александър, 159 — 160) е „братанац
Радославу ктитору Кучевишта”, т. е. Алексий Асен е син на Асен от надписа'
44 Г. В е л е н и с. Два двуезични надписа от XIV в. —Palaeobulgarica, III, 1979,
3, с. 39 (по-нататьк: Веление. Два надписа).
42 Централното пространство е заето от добр>е изпълнен двураменсн (патриар-
шески) кръет; в горните половини на двете странички полетасаизобразенидва грифо-
на (съответно насочени наляво и над ясно, но главите им са обърнати към централно-
то поле, т. е. към кръета); двете долин половини са запълнени с два двуглави орли
с разперени криле. Растителните мотиви, използувани при скулптирането на плочата,
са много разнообразии и дори редки — разцъфиал лотос, лилии, пал мети. Изображе-
нията на орлите намират паралели с орлите, изсечени върху монетите иа някои бъл-
гарски царе (Георги I Тертер, Михаил III Шишман Асен) или с фрагмента от камен-
ната пластика, произхождаша от двореца иа Царевец: саркофага на цар Иван Алек-
сандър или известния капител с монограма на Михаил Шишман от дворцовата църква
(вж: С. Георгиева, Я. Нйколова и Н. Ангелов. Дворецът иа българ-
ските царе през Втората българска държава. — В: Царевград Търнов. Т. 1. С., 1973,
53 — 55, фиг. 12, 13а, б и 14а; с. 126,127). Подробно за украсата на плочата от Хор-
тиатис: Веление. Два надписа, 40 — 42.
46 В ел е ии с. Два надписа, с. 42.
47 Вж I, № 19.
48 Пак там, № 25.
49 Пак там, № 26.
29 Пак там, № 39.
51 Вж II, № 23.
52 Пак там, № 21.
53 Пак там, № 77.
24 Пак там, № 78.
55 ММ, I, No LXXV, р. 170: „tov Ъоаи-q кор MiyGJjX; Darrouzis. Regestes,
V, No 2172; Вж тук, II, № 25.
2®0strogorsk y.Histoire, p. 528, 544; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, p. 210.
27 При нашите размншления за съдбата на' Михаил Асей след емигрирането му
в Сърбия от полза би могъл да ни бъде един епизод, разказан от Йоан Кантакузин.
Описвайки своего оттегляне към Сърбия след иесполуките си през първата половина
на 1342 г., претендентът вмъква в своя разказ преминаването си през Просек. Ето
впрочем най-важного от този епизод: „Просек е крепост твърде здрава, построена на
височина, която отдавна се намира под властта на ромеите, а през войната на васи-
левсите Андроииковци бе предадена доброволно от иейните владетели на господаря
на трибалите, от омраза към младия василевс. Тогава тя се владеете от някой си
Михаил, дадена му от господаря на трибалите. Този Михаил, от приближеиите иа
василевса, както по-късно сам казваше, избяга при краля иа сърбите поради иякаква
причина” (Can t., III, 42; II, 257 — 258). Твърде съблазнителна е идеята заидентифи-
266
ниране този Михаил с Михаил Асен. Подобно отъждествяване би ни разкрило оше
една страна от неговия живот, би ни дало един terminus post quem за смъртта му
и най-сетне би ни предложило оше един мотив за преследването на неговата жена
от Апокавк (вж II, № 5). (На тази възможна идентификация обърна внимание А. V.
Solo v’e v. Греческие архонты в сербском царстве XIV века. — Byz. Slav., 2, 1930,
р. 278.) Има обаче нещо, което смущава и ни пречи да възприемем тази ицея. Това
смущение идва от иеясния изказ иа Кантакузин — ,.никой си Михаил” (MtxaJjX Ttro?).
В случая липсва не само фамилията Асен (това ие би било необичайно), но и други
посочвания за произхода на Михаил („тхЗг (ЗасиХссоС oixE(Gjp” не е достатьчно, тъй
като Михаил е бил племенник на Андроник II). В същото време малко по-нататък
в своя разказ (III, 50: II, р.' 299) Кантакузин говори за „Асенина, съпругата на Ми-
хаил Асен. първия от синовете на деспот Йоан Асен”!, т. е. той добре е познавал
първородния син на бившия български цар, чичо иа съпругата му Ирина! Кантаку-
зин категорично пише, че е научил нешичко за живота иа Михаил, управителя иа
Просек през 1342 г. от самия него: р,както по-късно сам казваше” (<Ьс иитерОР
аитбъ ’ераокер), а това е: Михаил е бил oIkhoC на василевса Андроник II.
58 И в а и о в. БСМ2, с. 199.
59 Й. Иванов (БСМ2, с. 199) неправилно е приел ’A^tepwaef („Посвети”).
Моиограмът е много ясен и не представлява трудност Вж иВелеиис. Два надписа,
с. 44.
60Иванов.БСМ2,с.199.„Кр. ва. VH (?)”.
7 Пак там.
52 Пак там, (6)eo(ipa)i>a. Текстът на надписа. както и моиограмът позволяват
четенето E(I)PINA, въпреки че бихме очаквали НрНна(П опруженко. Синодик,
с. 88, 118). Вжи Веление. Два надписа, с. 44).
В иапоавената от Й Иванов рисунка (БСМ2, с. 199) се виждат следните
букви:КОЪВаК1Г + ®кТНашият учеи ги е раэчел по следния иачин: КрЪВа ... N't (?).
54 Предложение™ на Г. Веление (Два надписа, с. 44) вместо f-TOS (Иванов.
БСМ2, с. 199) да се чете IE', т. е. „15 индикт” е оправдано. Наистина септемврийската
6870 (“ 1362) отговаря иа петнадесети индикт.
55 В е л е н и с. Два надписа, с. 45.
56 „трцо(е)рад тои” е изпусиато от Й. Иванов. Вж: Веление. Два надписа, с. 45.
5^ Цар Михаил II Асен — Ирина Комнина; Михаил Асей (II, № 4) — Ирина Па-
леологина Асенина (II, № 2).
58 Михаил Асен (син иа цар Иван Александър — I, № 39) — Ирина (?) (Мария);
Михаил Асен (II, № 23) — Ирина (II, № 24).
59 в мемоарите на Кантакузин съпругата иа Михаил Асей не е спомеиата във
връзка със събитията от 1327 — 1328 г. (там се говори подробно за съпругата на
деспот Димитър и протовестиария Андроник Палеолог). Никифор Григора е този,
който ни съобщава, че тя е била пленена от хората иа Андроник III: N i с. G г е g.,
IX, 5: 1,р. 411.
76 Известно затруднение предизвиква оиова място в гръцката епитафия, в кое-
то се казва, че Ирина, когато починала, е била „трирерар”, т. е. ,;девойка нежна”
(млада, крехка). Наистина това определение не ни дава точно годините на Ирина,
но все пак ни иасочва към 18 — 20-годишна девойка, т. е. тя е била родена към
1340 — 1342 (?). От друга страна,тази дата е terminus post quem за смъртта на Михаил
Асен при положение, че той е бащата на Ирина.
№ 5. Na. АСЕНИНА
Съпруга на Михаил Асен (II, № 4). За нея знаем твърде малко.
Никифор Григора, след като съобщава за овладяването на Солун (яну-
ари 1328), а след това и на Серес (намиращите се там деспот Димитър,
протовестиарий Андроник Палеолог и Михаил Асен се били пръенали
без ред1) от Андроник III, продължава: „ . . . той [ младият император]
267
обходил за късо време всички тамошни македонски градчета, много
лесно и без труд ги завладял и заедно с тях пленил жените, децата и
богатствата на деспота, на протовестиария и на Асен [ Михаил Асен].. .”2
Малко по-късно той пише, че всички пленници били изпратени в Солун и
в Димотика3. Същите събития са разказани и от Йоан Кантакузин, но
малко по-подробно. Така например ние научаваме, че съпругата на деспот
Димитър Палеолог се е намирала в Едеса и заедно със съпругите на епар-
ха Мономах и Исаак Раул била арестувана от „знатните” (тримата братя
Ангели Радипори и Ласкарис) в града4. След това императорът заповядал
те да бъдат доведени от Воден в Солун и оттам изпратени в Димотика5.
Съпругата на протовестиарий Андроник пребивавала в Охрид, където
била арестувана по заповед на Андроник III, след което императорът и
заповядал да вземе парите, с конто разполагала, и да отиде в Солун,
за да замине заедно с останалите в Димотика6.
Както се вижда, за съпругата на Михаил Асен няма нито дума. Все
пак писаното от Кантакузин ни позволява да направим едно предполо-
жение, а именно: знаем, че Михаил Асен и протовестиарий Андроник
Палеолог съвместно са управлявали „Белград (Берат) и останалата
Македония”7. Следователно имаме право да допуснем, че техните съпру-
ги преди и особено по време на военните действия (зимата 1327 —
1328) са се намирали на едно и също място, т. е. и съпругата на Михаил
Асен е пребивавала в Охрид. Заловена заедно с жената на протовестиарий
Андроник, тя била отправена през Солун в Димотика, а след това, по
всяка вероятност, в столицата.
Разделена от Михаил Асен (той емигрирал в Сърбия8), Na. Асени-
на е живяла в Константинопол при синовете си (?), където я намираме
след четиринадесет години. През 1342 г., обвинена, че е привърженичка
на Йоан Кантакузин, тя била хвърлена в тъмница, окована и бичувана
по нареждане на привържениците на великия дук Алексий Апокавк9.
С това известията за Na. Асенина се изчерпват. От брака си с Михаил
Асен тя е имала двама синове — Авраам и Ярослав Палеолог Асен (II,
№ 12 и № 13).
1 Според Кантакузин привържениците на Андроник II се намирали във Фере =
Серес. Вж тук II, № 4.
2 Nic. Greg., IX, 4:1, р. 411.
3 Пак там, IX, 5. I, р. 413.
4 С an t,I, 54: I, р. 273,274.
5 Пак там, I, 55: I, р. 277.
6 Пак там, р. 278
7 Вж тук, II, № 5.
8 Пак там.
9 Са п t., III, 50: II, р. 299.
№ 6. АНДРОНИК АСЕН
Андроник Асен1 е вторият син на бившия български цар и византий-
ски деспот Йоан III Асен2. Рождената му дата е неизвестна. Ако приемем,
че той е второто дете на Йоан III Асен и на Ирина Палеологина Асенина,
т. е. двете сестри Мария и Теодора са по-малки от него, то бихме могли
268
да допуснем, че е роден в началото на осемдесетте години на тринадесето-
то столетие, тъй като бракът на неговите родители е осъщественв 1278 г.3
В изворите е споменат като Асен или Андроник Асен4, но се среща и
Андроник Палеолог Асен5, Андроник Асен Палеолог6 или Андроник
Комнин Палеолог Асен7. Наименованието Андроник Дука Ангел Комнин
Палеолог [ Асен], което фигурира у Д. Полемис8, не се отнаея до него,
а се дължи на погрешна идентификация на един от персонажите у Мануил
Фил9.
Началото на кариерата си - така както ни е позната — Андроник
Асен поставя в Пелопонес като управител (ке^аХт?)10 на византийските
територии на полуострова. В специална а литература съществуват много
разногласия относно годината, в която той е бил назначен на тази длъж-
ност. Най-разпространеното мнение е: 1316 г.11, но не липсват и други
мнения, а именно: 131512, 130813 или дори 1294 — 129614. Това разно-
мислие се дължи на няколко причини: повечето изеледвачи са склонни
да видят у Андроник Асен непосредствен приемник на Na. Кантакузин
(баща на Иоан VI Кантакузин)15 — мнение, в чиято под крепа няма
никакви доказателства16, или да приемат като начален момент в дей-
ността на Андроник в Морея споменаването му в синодален акт от април
131617. Документ, който би могъл да бъде само един terminus ante quem
за пристигането на Андроник в Морея, но не и доказателство за установя-
ване на точната дата18. Основният недостатък обаче е липсата на критич-
но разглеждане на всички извори, конто отразяват дейността на Андро-
ник в Пелопонес, а те са следните: френската и арагонската версия
на Морейската хроника, споменатият вече синодален акт от 1316 г.,
кратка хроника № 33 (по изданието на П. Шрайнер) и един хрисовул на
Андроник II Палеолог от 1322 г.19 От тези извори синодалният акт
от 1316 г. свидетелствува за присъствието на Андроник Асен в Пелопо-
нес през пролетта на тази година. Френската версия на Морейската хрони-
ка и кратката хроника съдържат известия за водените от Андроник
Асен военни действия срещу френското княжество в Морея през 1320 г.,
а хрисовулът на Андроник II ни осведомява за едно дарение на Андро-
ник Асен. Следователно основен извор за пребиваването на Андроник
Асен в Пелопонес остава арагонската хроника (§ 641 — 654). При ра-
бота с този извор обикновено се пренебрегват или се обясняват непра-
вилно два изключително интересни пасажа, или казано с други думи,
описаните в тях събития не се евързват с дейността на Андроник Асен.
Ето защо ще започнем разглеждането на хрониката с тях:
„§ 528. И императорът, като научи това, изпрати своя племенник,
син на сестра си, наречен месир Андроник Асен (Assam), с добра компа-
ния. И когато той бе в Морея, събра всичките хора, конто можете да има
и язди срещу франките и им нанесе голямо поражение в дефилето,
което се нарича Герина и след това той продължи да действува и стори
така, че възвърна всичките крепости на гърците, конто принцът бе завла-
дял, когато беше пристигнал в Морея.
§ 529. И месир Тома дьо Марзано, след като видя, че не е в състоя-
ние да води война, сключи мир с Андроник Асен, капитана на гърците
и като остави маршала за баюл на Морея, се завърна в кралството в
Апулия’’20
Без съмнение този текст се нуждае от две неща — обяснение на опи-
саните събития и установяване на тяхната хронология. Да запечнем с
269
първото. Съставителят на арагонската хроника съобщава, че принц
Филип II Тарентски поискал и получил от своя баща ,,roi Charles” (Шарл
II Анжуйски) Морейското княжество. Наскоро след това, начело на
армия от 4000 конници и бОООпехотинци21 новият владетел на княжест-
вото преминал в Морея и започнал война срещу гърците. След битката
при Трипотамос (победна за франките) сред морейските ромеи настъ-
пила паника и много техни крепости започнали да се предават.Принц
Филип, продължава авторът, оставил като свой „lieutenant” в Морея
граф Тома дьо Марзано, преминал в Арта и оттам се завърнал в Таран-
то22. И по-нататък: „И месир Тома дьо Марзано, който беше останал
в Морея като заместник на принца, водеше голяма война срещу гърците.
И гърците, виждайки голямата война, която франките водеха срещу
тях и като не можеха да им окажат съпротива, проводиха пратеници
при техния сеньор, господин Андроник Палеолог, император на Кон-
стантинопол, за да им изпрати помощ и да защити тяхната земя”23
И в отговор на това искане в Морея пристигнал Андроник Асен („и импе-
раторът,научавайки това. . .” — § 528).
Може ли да бъде установена точната хронология на тези събития?
Филип Тарентски пристигнал в Морея и воювал срещу византийците
при Трипотамос през 1306 г.24 От неговото заминаване за Италия през
есента на същата година и действията на Тома дьо Марзано, описани
в § 528 - 529, изминали няколко години. Първият баюл на Морея,
назначен от принц Филип, бил Ги дьо ла Рош. След неговата смърт, настъ-
пила на 5 октомври 1308 г.25, длъжността баюл на княжеството била
поета от Бертино Висконти26. Едва през месец май 1309 г.27 Тома дьо
Марзано (дотогава маршал на Неаполитанского кралство) бил назначен
за баюл на Морея28. Неговият приемник на този пост бил Жил дьо ла
Пленш (началото на 1311) 29. Следователно terminus post quem за воен-
ните действия между франките, командувани от Тома дьо Марзано,
и гърците на Андроник Асен30 е май 1309 г., a terminus ante quem —
началото на 1311 г.
При това положение, ако приемем, че „голямата война” на Тома
дьо Марзано срещу морейските гърци и последвалото пратеничество
до Константинопол (§ 527) се отнасят към времето между май 1309
и края на същата година, то назначението на Андроник Асен за кефалия
на византийска Морея трябва да бъде отнесено към началото на 1310 г.
Можем ли да допуснем, че това е била извънредна мисия на Андроник
Асен, след изпъднението на която той се завърнал в Константинопол?
Един пасаж от арагонската хроника сякаш подкрепя подобно схващане:
„И императорът на Константинопол и сеньор на гърците, след като научи,
че принцът е мъртъв и че земятабеше без сеньор, изпрати като капитан един
свой племенник, син на се.стра си, който се наричаше Андроник Асен.. .’61.
Принцът, за чиято кончина ни говори съставителят на хрониката, е Луи
Бургундски. Той е починал на 2 август 1316 г.32 При това положение
датата 2 август 1316 г. би могла да се приеме като terminus post quem за
назначението на Андроник Асен. Но подобно допускане ще бъде непра-
вилно, тъй като разполагаме с добре документирано доказателство,
че пред месец април 1316 г. Андроник Асен вече е бил в Морея — сино-
далния акт от тази дата33. Очевидно цитиранотоизвестие от арагонската
хроника не може да има решително значение и се дължи на пропуск
на съставителя. Ето защо с основание можем да приемем, че Андроник
270
Асен бил изпратен в Морея през 1310 г., и то за продължително време,
което е било напълно в съгласие с новата система в управлението на тази
византийска провинция3 4.
Нека сега се опитаме да възстановим цялостната дейност на Андро-
ник Асен в Пелопонес — дейност продьлжителна и успешна. Видяхме,
че назначението му за кефалия на византийска Морея било отговор на
настъплението, предприето от принца на франкска Морея Филип Тарен-
тски и малко по-късно от баюла на княжеството Тома дьо Марзано35.
Първите прояви на Андроник Асен били сполучливи — той нанесъл пора-
жение на баюла при Герина и след това възвърнал загубените през 1306 г.
крепости. Добър завършек на военните действия бил сключеният мир,
който, без съмнение, потвърдил успехите на морейския кефалия на
бойното поле.
Изминават шест години, преди да се срещнем отново с Андроник
Асен. Както вече се посочи, той е споменат в един синодален акт, дати-
ращ от април 1316 г. (спор за притежанието на една икона на Богородица
Одигитрия, взета от митрополита на Патра): „ ... ка\ тоу тгерстгодутои
ave^iov тоу крат'ютоо кал ayiov pov аутократоро<:,кир 'Аиброискои ПаХаюХо-
yov тоу ’Аоаг17,ек ке<^аХ^р iv ту ПеХотгорг??оа> тиухароито<;1 36 Същата
1316 г. ни среща още веднъж с Андроник Асен. В арагонската хроника
четем, че принцът на Морея Луи Бургундски (по това време той се нами-
рал в Патра) поискал помощ от „капитана на гърците в Лакедемония”37
в борбата си срещу претендента за морейския престол дон Феран38.
Името на „капитана” не е споменато3^, но няма никакво съмнение,
че той е Андроник Асен40. Пелопонеският управител обещал да подпо-
могне Луи Бургундски с 2000 души и изпълнил обещанието си: ромей-
ският отряд без съмнение допринесъл за разгрома на претендента
в решителната битка при Манолада (5 юли 1316) 41.
Отново изминават четири години в „неизвестност”, за да достигнем
до 1320 г. През тази година Андроник Асен предприел най-сериозната си
военна кампания срещу франкска Морея, за щастие добре засвидетел-
ствувана в изворите42. Кампанията започнала с призоваването на всички
ромейски сили в Морея — една армия от 36 000 души се събрала в Амик-
лис43. Оттам Андроник Асен се отправил към крепостта Мате Грифон
(Mathe - Griphon —Акова)44, превзел я бързо, след което минал в Скор-
та, овладял една планина, наречена Messogalnica и замъка Каритена43.
Веднага след този успех той пристъпил към обсадата на крепостта Свети
Георги46. В „Libro de los fechos” намираме подробно описание на обса-
дата: отказът на коменданта на крепостта да се предаде, тъй като разчи-
тал на обещаната от баюла на Морея помощ, превземането на крепостта
от Андроник Асен (9 септември 1320) 47, устройване на засадата и побе-
дата на морейската армия4 8. Това победно сражение било краят на кампа-
нията и Андроник Асен се завърнал в „Лакедемония”49. Отпленниците,
взети в сражението край Свети Георги (баюлът се спасил и успял да се
оттегли в Морея), Андроник Асен освободил единствено епископа на
Олена, тъй като бил духовно лице. Останалите начело с великия коне-
табъл на княжеството Бартоломео Гизи той задържал в затвора, а впо-
следствие „ги отведе със себе си в Константинопол при своя вуйчо импе-
ратора; и неговият вуйчо императорът ги прие с голяма почест и му ока-
за големи милости заради победи, конто бе спечелил и заради замъците,
конто бе завладял”50.
271
Кога Андроник Асен е напуснал окончателно Морея51? Цитираният
пасаж от арагонската хроника оставя впечатление, че това е станало вед-
нага след приключването на описаната кампания срещу франките, т. е.
края на септември 1320 г. Съпоставянето на другите извори,с конто раз-
полагаме, показва, че това първо впечатление е погрешно. Андроник
Асен, намирайки се в Морея, получил от Михаил Гаврас писмо52.
Писмото е без дата, но то съдържа едно известие, което позволява да се
установи terminus post quem за написването и изпращането му: ,,Su те
то трб<: той o’lXQpevov даиату? {ЗаосХёа ”53. В случая става дума за смъртта
на император Михаил IX Палеолог (12 октомври 1320)54. Следователно
през есента на 1320 г. Андроник Асен все още е бил кефалия на Пелопо-
нес. От друга страна, знаем, че той е дарил манастира „Св. Богородица”
(Бронтохион) в Мистра с метоха ,,Св. Богородица” от Вогали (веотбкоч т?
В670X1?), разположен в Скорта, и две села55. Това дарение било потвър-
дено с хрисовул на император Андроник II от месец септември 1322 г.56
В този документ е казано: „ ... кал кртшъ Ъте тгерсбддр ту тосаотр у. о up
пара tov irepvnodpTov tive^iov тдс /JaoiXeiac дов,ке^аХ1?с трч ката три
ПеХо7т6ги?оор хсЗра? ка1 тсог каотрыи трч /SaaiXeiac pov Kvpov 'AuSpouiKov
тор ПаХаюХоуои.”57 Означава ли този пасаж и особено употребата на на-
речието артиач ( току-що , неотдавна ), че през 1322 г. Андроник
Асен все още е пребивавал в Морея. Струве ни се, че не. И основанието
за отрицателния отговор е не само практиката хрисовулът (с който
се потвърждава направеното вече дарение) да се издава понякога значи-
телно време след извършването на самото дарение, но и едно друго
съображение: в края на 1321 г. Андроник Асен се е намирал в Константи-
нопол и е бил замесен в аферата Сиргианис58.
През месец април 1321 г. Йоан Кантакузин, както съобщава самият
той, бил назначен за управител на Пелопонес59. В текста не е казано
кого е трябвало да замести, но очевидно предшественикът е бил Андро-
ник Асен. Скоро след това Андроник II променил своето нареждане
и изпратил Йоан Кантакузин в Тесалия60. Бихме ли могли да приемем,
че през месец април 1321 г. Андроник Асен е напуснал Морея? Или пък,
че той е трябвало да дочака в Мистра своя приемник и след отмяната
на първоначалната заповед продължил да изпълнява длъжността кефалия
на Морея? Задоволителен отговор на тези въпроси дава Никифор Григо-
ра: „Виждайки [ Сиргианис], че и Андроник Асен е изпълнен със скръб,
тъй като по време на раздора между императорите беше началник и уп-
равител на ромеите в Пелопонес, а след това бе изгонен безчестно оттам
от младия император и отишъл при стария [ император], но не намерил
у него никакъв лек за своята печал, макар че той бил достоен за големи
почести, севастократорски или дори още по-големи заради воинското
си умение, с което надвишавал другите и заради най-достойния си произ-
ход?6 1
Цитираният текст предлага някои изключително интересни и важни
сведения: 1) По време на началната фаза от войните между Андроник II
и Андроник III, т. е. април — юни 1321 г. Андроник Асен все още бил
в Пелопонес (очевидно назначението на Йоан Кантакузин за кефалия
на Морея и след това отмяната на назначението не са повлияли върху
управлението на тази отдалечена, но важна византийска провинция);
2) Андроник Асен е бил освободен от длъжността кефалия на Морея
от Андроник III Палеолог („еТта egqixiadeic $ке{деи Ь.т1рю<; пара тоу
272
veov (ЗаосХесэч"), това е могло да стане след 6 юли 1321 г., т. е. сключване-
то на споразумението между двамата императори6 2; 3) След завръщане-
то в Константинопол (не така триумфално, както това е представено
в арагонската хроника) Андроник Асен се явил при старин император,
»но не намерил у него никакъв лек за своята печал”,т. е. в противоречие
с „Libro de los fechos” той не получил никакви почести и не му били
оказани никакви милости63. По всяка вероятност „безчестното изгонва-
не” на Андроник Асен от Морея (след единадесет години успешна дей-
ност и проявени качества на пълководец)64 и пристигането му в Кон-
стантинопол се отнасят към лятото — есента на 1321 г.65
Андроник Асен без съмнение е изразил открито недовлството си
от проявената от Андроник II неблагодарност. Тази му реакция привляк-
ла вниманието на Сиргианис Палеолог Филантропин®6, който решил да
го използува в замполите си срещу младия император. Андроник Асен
не се поддал на тези внушения, а (както пише Никифор Григора) решил
да постъпи хитро и предал Сиргианис на Андроник II, понеже го нена-
виждал като властолюбец („^iXapyos”) и като враг на Кантакузин, не-
гов зет по дъщеря67.
Дали с тази си постъпка Андроник Асен е спечелил отново дове-
рието на стария император? Трудно е да се отговори. През 1324 г. той
отново се появява на политическата сцена — свидетел при сключения
с Венеция договор68. Сама за себе си тази изява няма кой знае каква
голяма значимост. Важното е друго: Андроник Асен (без титла и офи
циална длъжност) е поставен на първо място сред групата на свидетели-
те. Следват Константин Асен (също без титла), великиятлоготетТеодор
Метохит, протовестиарият Андроник Кантакузин, великият папиас Кон-
стантин Палеолог, великият друнгарий на виглата Димитър Палеолог
Торник69. Това подреждане при състоянието на изворите, с конто разпо-
лагаме, трудно би могло да получи задоволително обяснение70. Все пак
важното е едно: по това време позициите на Андроник Асен в импера-
торский двор са били добри. При т^ва положение бихме очаквали да го
видим в ролята на активно действуваща фигура в решителните моменти
от войната между двамата императори. Тези наши очаквания не се оправ-
дават. Докато по-големият брат Михаил Асен е бил един от командува-
щите войските на Андроник II в Македония (вж II, № 4), а един от по-
малките, Константин Асен, е заемал подобии позиции в Тракия (загу-
бил решителната битка срещу Теодор Синадин — вж II, № 9), то Андро-
ник Асен остава през цялото време в сянка. И това е пс-скоро един
неутралитет, отколкото пренебрегване на неговото име от хронистите.
Възшествието на Андроник III (24 май 1328), противно на очаква-
нията, подобрило позициите на Андроник Асен в двора. През лятото на
1329 г. (след битката при Пелеканон с турците — 10 юни 1329) 71 ние
го намираме в Димотика сред най-близкото обкръжение на императо-
ра72, а няколко години по-късно срещаме името му в новия договор
с Венеция (ноември 1332-)73. Безспорно Андроник Асен е играл и по-
решителна роля в живота на империята, и то там, където (според съвре-
менниците си) е бил най-изявен — военните дела.
В началото на 30-те години измирският паша Умур Айдиноглу
извършил грабителски поход срещу Балканский полуостров, като де-
баркирал край Галиполи. Там той се натъкнал на византийския управи-
тел на града (или на областта?) „текфур Асен”, който излязъл насреща
18 Фамилията на Асеневци. . .
273
му с 56 000 въоръжени мъже 36 000 конници и 20 000 пехотинци.
Продължилата три дни и три нощи битка била спечелена от мюсюлманите,
а „текфур Асен бил покрит със срам”74. Малцината изследвачи на този
разказ на Енвери проявяват колебание при идентификацията на „текфур
Асен” — или Андроник Асен75, или някой от неговите двама синове—
Йоан и Мануил75. Установяването на личността на византийския управи-
тел на Галиполи се улеснява значително, ако съпоставим разказа на Ен-
вери с писаното от Йоан Кантакузин77. Византийският автор представя
събитията малко по-различно (може би той описва един епизод, а Енве-
ри — друг, както допуска П. Льомерл78) и което е най-важното, според
него не се стига до решително сражение. По-интересното обаче е, че визан-
тийската войска била командувана от императора, подпомаган от „цеуач
доцеат1ко<: ка\ о tovtov irevdepQ*; ’Aadvrit;"'19. Според нас няма съмнение,
че „текфур Асен” и „тъстът на великия доместик Андроник Асен”
са едно и също лице. Трудно ни е да приемем, че в първия епизод от
тези събития (ако, разбира се.става дума за два различии епизода) едей-
ствувал Мануил Асен80, а веднага след това неговият баща Андроник
Асен.
Към коя година се отнасят описаните събития? У Енвери няма ни-
какви хронологически указания, но в замяна на това Йоан Кантакузин
е много прецизен: известието за похода на Умур дошло петнадесет дни
след битката при Русокастро и преговорите между цар Иван Александър
и император Андроник III Палеолог (18 юли 1331)81, т. е. събитията
край Галиполи биха могли да бъдат отнесени към началните дни на
август 1331 г.82
И така, съпоставянето на сведенията, конто намираме, от една стра-
на, у туре кия хронист и, от друга, у Йоан Кантакузин, ни позволява да на-
правим един извод: през 1331 г. (а вероятно преди и след тази дата)
Андроник Асен е бил управител на Галиполи и областта около града.
Минават десет години от живота на Андроник Асен — години, за
конто ние не знаем нищо или почти нищо83. Трудно е да се каже дали
изворите са го „забравили”, или пък той се е оттеглил от активна полити-
ческа и военна дейност84. Картината се променила коренно през следва-
щото десетилетие, т. е. четиридесетте години на XIV в. Това е напълно
естествено, тъй като през тези години византийского общество отново
било разделено на две и било принудено не само да избира, но и с оръ-
жие да отстояна своите предпочитания: законната Палеологова династия
или претендента Йоан Кантакузин. Тази буря не отминала и Андроник
Асен. Нещо повече, нёговото положение било твърде деликатно — по
рождение той е свързан с Палеолозите, а по силата на брачни връзки
с Кантакузин (дъщеря му Ирина е съпруга на претендента).
Както би трябвало да се очаква, в самото начало на новата граждан-
ска война (есента на 1341) Андроник Асен се намирал в лагера на узур-
патора85, където били неговите двама синове Йоан и Мануил (след ос-
вобождението им от затвора във Вира)86. Впоследствие интригите на
Алексий Апокавк го отвели сред привържениците на константинопол-
ското правителство87 и през 1341 — 1342 г. той командувал войските,
конто трябвало да се противопоставят на неговия зет — воювал в Тракия
и овладял редица тамошни градове88. Твърде скоро, независимо от те-
зи успехи, положението му се променило рязко: вероятно поради кон-
фликт с великия дук Алексий Апокавк, чиито амбиции нараснали зна-
274
чително, той се озовал в затвора (1344)89. В тъмницата той прекарал
около три години. В началото на месец февруари 1347 г. бил освободен
и заедно с Григорий Палама изпратен да преговаря с Йоан Кантакузин
относно примирието, сключено на 8 февруари 1347 г.90 Влизането на
Йоан Кантакузин в Константинопол и повторната му, вече официална
коронация на 21 май 1347 г.91 подобрили и заздравили позициите на
Андроник Асен. Наистина не знаем дали той е бил възнаграден така,
както са били възнаградени синовете му Йоан и Мануил (въздигнати
в сан севастократори)92, но безспорно той е бил един от най-доверените
люде на император Йоан VI Кантакузин — за това свидетелствуват както
писмото на папа Климент VI93, така и събитията в Солун.
В края на 1350 г. Йоан VI Кантакузин и Йоан V Палеолог, придру-
жени от Андроник Асен, се отправили към Солун. Движението на зило-
тите било към своя край — техният ръководител Андрей Палеолог
избягал при сърбите и управлението на града преминало в ръцете на
Алексий Метохит. Двамата византийски василевси, а заедно с тях и
Григорий Палама (новият митрополит на града) влезли тържествено
в Солун94. В началото на следващата 1351 г. Йоан Кантакузин след три-
месечно отсъствие се завърнал в Константинопол, като оставил Солун
под управлението на младия император, но фактическият управител на
града бил Андроник Асен (,,'Аоардр 'Арброгиор тдр кт?беатррдета (Зат-
Хёы? tov veov катаХигшр”95). Наскоро след това привържениците на
Йоан V Палеолог в Солун убедили младия император да развали спора-
зумението си с Йоан Кантакузин, като потърси помощта на Стефан Ду-
шан. През лятото на същата година Йоан Кантакузин научил за тези пла-
нове на своя зет от Андроник Асен96 и за да ги неутрализира, изпратил
в Солун майката на Йоан V Анна Савойска97. Това е последното спомена-
ване на Андроник Асен в изворите.
Точната година на смъртта на Андроник Асен ни е неизвестна. Преди
около половин столетие А. Пападопулос nHca:„Wir treffen diesen Andro-
nikos spater, urn das Jahr 1355, wie er von Bizye aus dem Kantakouzenos
mit eiriem Heer zu Hilfe kommt. Seitdem horen wir nichts vonihm.”98 Eto
пасажът на Йоан Кантакузин, който има предвид гръцкият учен: ,^лета
тач ovp(3daei<; Se r]Koi> ёк BtfuTjc ’Агбрбпкос 'Ааагдс о оеваитократсор
рета arpa/riat; ’eircKovpricajv 0aoiXe7 ты Картакоа^др^”99. Тук освен не-
вярната датировка (събитието се отнася към 1354, а не към 1355 г.)
Пападопулос е идентифицирал погрешно споменатия Андроник Асен100 —
в случая става дума за севастократор Андроник Асен (II, № 33), син
на Мануил Раул Асен, т. е. внук на Андроник Асен.
Съвсем наскоро К. Асдраха писа категорично, че Андроник Асен
е починал през времето от февруари до май 1347 г.101 Това очевидно
погрешно становище се дължи на: 1) неправилното мнение, че Андро-
ник Асен е споменат за последен път в изворите през месец февруари
1347 г.102; 2) неправилната атрибуция на акт № 3 от архива на св. Йоан
Продром (край Серес)103. При тази липса на сигурни данни не ни остава
нищо друго,освен да приемем писаното от Р. Гийян104 — не знаем нито
времето, нито условията, нито мястото, където Андроник Асен е почи-
нал. Неговите следи се губят след лятото на 1351 г.
Андроник Асен бил женен и имал четири деца: Йоан Асен (II,
№14), Мануил Раул Асен (II, № 15), Ирина Асенина (II, № 17), Елена
Асенина (II, № 18). В изворите няма сведения за неговата съпруга. Това
275
не попречи на някои учени да приемат категорично, че той бил женен за
дъщеря на протостратора Михаил Дука Глава Тарханиот105. Основание
за подобно твърдение те намират в едно стихотворение на Мануил Фил,
озаглавено „^EiriTaipioi то yvvauc'i tov bve^iov tov айтократороч KvpoE 'Аг-
Spovixov ПаХаюХоуои”10®. Тъй като този въпрос е важен, ще си позволим
да се спрем на него малко по-подробно.
Какво би могло да се каже за въпросната хипотеза? Неин автор е
Кс. Сидеридис. Казваме автор съвсем условно, тъй като той не е привел
никакъв аргумент, а се е задоволил да приеме като факт, неподлежащ на
съмнение, идентичността на Андроник Палеолог от поменатото стихот-
ворение на Мануил Фил с Андроник Асен107. Г. Теохаридис приема пи-
саного от Сидеридис, без да добави нищо към него10®. От своя страна
Д. Полемис, съгласявайки се със своите предходници, препраща към
„the convincing arguments of Theocharides”109. Нека сега се обърием
към самото стихотворение на Мануил Фил.
1) В това стихотворение Андроник носи следните имена: Кодгт^гбс
'Ai>bpbviKO<: 'АутеХос Дойка? ПаХаюХ^о?110 (в надслова 'Avbp6viKO<;
о ПаХаюХбуос). Мануил Фил е посветил много творби на Андроник
Асен, в конто го назовава ’Aodv111, Ko/jptjpoc ’Агврфико? ’Аааг112,
'Avbpovuco4 ’Аафг <? ПаХаюХ^-уо?^13. Какво прави впечатление? Първо,
навсякъде той е Асен; и,второ, никъде (и в други извори включително)
той не носи фамилните имена Дука и Ангел. Ако се обърнем към остана-
лите членове на фамилията Асен, поменати тук-там из .стихотворенията
на Мануил Фил, ще се сблъскаме със същото правило: винаги присъству-
ва фамилията Асен. Това е така при братята на Андроник Асен Михаил114
и Исаак115, при баща му Йоан Щ Асен116 и дори при майка му Ирина,
която е Палеологина по рождение117.
2) И тримата посочени учени са оставили без внимание мнението на
Е. Мартини (или не са забелязали писаното от него): „ . . . Est igitur
Andronicus Comnenos Ducas Palaeologus Constantini Sebastocratoris filius,
Michaelis Sen. imp. nepos, qui uxorem duxerat filiam Michaelis Glabae Tarcha-
niotae protostratoris. . -11 , т. e. Андроник Палеолог от разглежданата
епитафия на Мануил Фил е син на севастократор Константин119, брат
на Михаил VIII Палеолог; идентичен е с Андроник от стихотворение
№ 65 (изд. Мартини), автор е на трактат срещу евреите120 и на известния
роман „Калимах и Хризоррос”121, споменат нееднократно в стихотворе-
нията на Мануил Фил122. В заключение: съпруг на дъщерята на про-
тостратора Михаил Дука Глава Тарханиот е бил Андроник Палеолог123,
син на севастократор Константин. Съпругата на Андроник Асен остава
неизвестна124.
1 Кратки биографични бележки за Андроник у SiSeptSoi). Парра.кар1Отоиг 270 —
271; N i с. G г е g.,Corr., 302 — 303 [R. Guilland] “ Guilland, Inst.,I, p. 227;Zaky th?-
n о s. Despotat, T. 1, 70—71;Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 46,
p. 28; PLP, I, No 1489; Asdracha. Les Rhodopes, I, p. 208.
2 Разполагаме със сигурното указание на Йоан Кантакузин, че първородният
син е бил Михаил Асен (П, № 4). Що се отнаея до Аидроиик, някои съображения
(макар и не съвсем категорични) ни позволяват да приемем, че той е вторият син —
редът в изброяването на братята, сьпоставянето на Отделяй момента от техния жи-
вот и т. н.
3 Вж тук, П, № 1.
276
4 N i c. Greg., VIII,12:1, p. 362;Chr. Byz. Brev., I,No 33, 5: p. 242; M ic h. G a b r a s,
No 234, p. 384; Libro de los Fechos,§ 528,p. 116 (Andronico Assani);Chroniquedc Moree,
p. 404 (Andronico Assaigni).
5 MM, I, No XXX, p. 52, - RPK, I, No 35, p. 276; AAV, 1,1, No 64 p. 51 (латинска
транскрипция: Andronico Paleologo Assani).
6 Man. P h i 1 a e. Carmina, I, p. 447,NoCCL.
7 Пак там, No CXIV, p. 308; No C>^V, p. 309; II, No XXXIII, p. 75: Само веднъж
той e назован Андроник Палеолог: Z1? о i о V. ^ETtypapai, о. 552.
® Р о 1 е m i s. The Doukai, No 67, p. 104.
9 Вж тук, по-дрлу, с. 276.
Ю Във византийските извори обикновено се употребява понятието ке<раХт)
(ММ, I, No XXX, р. 52, Z т? о io v. ' Етура^хи' О. 552), ио се срегцат и други термини:
. тг?р ётитротггр) Kai дю(кг)ои> тазу ПеХотгоюцой^р 'Рсорахшд”. N i с. G г е g. VIII,
12: I, р. 362 (Подробно за „KGpaXij": Максимович Виз. прав, управа, 71 —
100). Заладимте автори предпочитат наименованието „chapitaine” (Chronkjue de Mor^'e,
p. 404; Libro de los Fechoa, 641, p. 140). Някон съвременни учени, подведени от едно
изолирано съобщение (Atti della Societe Ligure di Storia patria, 28, 1896, p. 515: ,,dis-
potus”) иазовават Андроник Асен „деспот на Морея” (Пелопонес). Критика на това
становище уФер]анчиЪ. Деспоти, с. 7; Barker. Appanages, р„ 109, п. 10.
UZakythenos. Despotat. Т. 1, р. 69; Papadopulos. Genealogie der
Palaiologen, No 46, p. 28; L о en er tz. Peloponnese, p. 154; В о n. Могёе, p. 202;Ostro-
g о r s k y. Histoire, p. 519; PLP, I, No 1489; S*e 11 о n. The Papacy, p. 154, n. 53; A Hi»*
tory of the Crusades. T. 3, p. 117 [P. To p p i n j]; W. F.von L d h n e у s e n. Mistra.
Griechenlands Schicksalim Mi]telalter. Morea unter Franken, Bvzantiner und Osmanen.
Munchen, 1977, p. 104; К. К v p p r]. To Bufarror ката top lA'aoora, I. A€VKo>oia,1982,
a. 26.
12 R u n c i m a n. Mistra, p. 51.
13 S. Dufrenne. Les programmes iconographiques des £glises byzantines de
Mistra. Paris, 1970 (Bibliothfeque des Cahiers archlologiques, IV). Index, s. v.: 1308 —
1316 (sic) (липсва каквато и да била аргументация за тази дата) .
^Медведев. Мистра, с. 25; AiapavroirovXov. MouxXt, о. II.
18 N i с о 1. Kantakouzenos, No 20, 27 — 30.
18 В нито един извор не е установена приемственост между двамата. От друга
страна, И Медведев (той приема мнението на Д. Никъл, че в 1294 г. N. Кантакузин
е бил мъртъв) „забравя”, че в 1294 г. Андроник Асен е бил ней много на 10 —12 г.
и едва ли би могъл да бъде назначен за кефалия на Морея.
17 ММ, I, No XXX, р. 52 - RPK, I, No 35, 274 - 278.
1R
Вж тук, по-долу, с.
I® Libro de los Fechos, § 528 — 529, 641 — 654; Chronique, de Moree, p. 404;
Chr. Byz. Brev., I, No 33, 5: p. 242; MM, I, No XXX, p. 52; Z 17 и t 0 u. *Eirtypcupai.
552.
2® Libro de los Fechos, p. 116.
21 Пак там, § 519 — 520, p. 114; Bon. Могёе, 185 — 187; A History of the Cru»
sades. T. 2, p. 269 [J. Longnon]; Longnon. L’empire Latin, p. 299.
22 Libro de los Fechos, $ 523 — 526, 114 — 115, В о n. Могбе, p. 185; A History
of the Crusades. T. 2, p. 269 [J. Longnon]; Longnon. L’empire latin, 292 295.
23 Libro de los Fechos, $ 527, 115 — 116.
24 Bon. Moree, p. 185; A History of the Crusades. T. 2, p. 269 [J. Longnon],
2® Bon. Moree, p. 186; A History of the Crusades. T. 2, p. 269.
2® Bon. Moree, p. 186; A History of the Crusades. T. 2, p. 270.
27 В о n. Morte, p. 186; A History of the Crusades. T. 2, p. 270.
28 Авторът на „Libro de los Fechos” очевидно e смесил някон сведения или пък
схваща Тома дьо Марзано като заместник или побочно като наместник на принца
на Морея, докато баюл е бил Ги дьо ла Рош, а след това н Бертино Висконте. И в два-
277
та случая военните действия, описани в § 527, едва ли биха могли да бъдат отиесени
към 1306 г.
29 В о п. Могёе, р. 187.
30 Необяснимо защо някои изеледвачи (Ж. Лоньон, А. Бон, И. Медведев)
прнемет, че това поражение на франките е бнло нанесено от N. Кантакузин, след като
в текста категорично е посочено, че това е било дело на Андроник Асен, племенник
на императора, син на неговата сестра! (Вж: A History of the Crusades. T. 2, p. 270;
Bon. Могёе. p. 187 ;M едведев. Мистра, с. 25). Място за спор едва ли има, тъй ка-
то сведението е точно и убедително. Освен това N. Кантакузин е бил мъртъв в 1294.
Ср. Nicol. Kantakouzenos, No 20, 27 — 30 и особено р. 29: „The date of his
[N. Kantakouzenos]death of the age of twenty nine would thus be 1294..
31 Libro de los Fechos, 641, p. 140.
32 Пак там, § 640, p. 140; Chronique de Могёе, p. 404, L о n g n о n. L’empire
latin, p. 368; Bon. Могёе, p. 193.
33 MM, I, XXX, p. 52 = RPK, I, No 35, 274 - 278.
'4 С възстановяването на византийската власт в Морея (1262) е била учредена
административна система, според която управителятнапровинциятасе назначавал
от императора за срок от една година. Този неподходящ начин на управление бил
отменен едва в 1286 г. с изпращането на N. Кантакузин, който останал на поста
управител на византийска Морея до смъртта си в 1294 г. Вж Ostrogorsk y.His-
toire, р. 519 (там башата на бьдещия василевс неправилно е назован Михаил и годи-
ните на неговата дейност в Морея са посочени неточно — 1308 — 1316); N i с о 1.
Kantakouzenos, No 20, 27 — 30. Общо за уредбата на Морея в епохата на Палеодозите:
Максимович Виз. прав, уредба, с. 41, 71 — 77, 80.
33 Libro de los Fechos, § 519—520, § 527 — 529, 114 — 116; Вж тук, с.
36 ММ, I, No XXX, р. 52 = RPK, I, No 35, р. 276: Darrouz^s. Regestes, V.
No 2064, 45 — 46; G е г 1 a n d. Patras, p. 104, n. 1; В о n. Могее, p. 221, 469.
37 Libro de los Fechos, § 609, 133 — 134; В n. Могёе, p. 192.
38 Дон Феран [ Фердинанд], инфант на Майорка. Женен за Изабел дьо Сабран
(дъщеря на Маргьорит дьо Вилардуен и Инсар дьо Сабран). Претендент за престо-
ла на Морейското княжество от името на своята тыца, по-малка сестра на принцеса
Изабел, починала през 1311 г. Вж: Chronique de Могёе, р. 403, п. 7.
39 А. Бон (Могёе, р. 192) говори за „капитана” на гърците, без да го идеити-
фицира.
49 Събнтнята се датират между април 1316 г. (пристигането на принц Луи Бур-
гундски в Морея) и началото на юли същата година (решителната битка с претенден-
та край Манолада вжбел. 41).
41 Libro de los Fechos, § 610 — 622, 134 — 136; Chronique de Могёе, p. 403; Bon.
Могёе, 190 —192.
42 В най-подробния извор — арагонската версия на Морейската хроника — са
смесени две събития: назначаването на Андроник Асен за кефалин на Пелопоиес
и началото на последната му, най-активна военна кампания срещу франкска Морея —
1320 г. (Libro de los Fechos, § 641, p. 140). Очевидно съставителят на хронйката
е забравил, че вече е говорил за пристигането на Андроник Асен, за военните дей-
ствия срещу Тома дьо Марзано, за битката прн Герина и за последвалия мир (§ 528
529) и сега е решил да съобщи този факт (или да го припомни?), но се е получила
несполучлива връзка със събитията от 1320 г.
43 Chr. Byz. Brev. Т. 1, No 33, 5: р. 242. Това известие липсва във френската
и арагонската версия на Морейската хроника.
44 За Мате-Грифон—Аковавж:Воп. Могее, 393 — 396, 634 — 635, pl 83 — 85.
45 Libro de los Fechos, § 641 — 642; Chronique de Могёе, p. 404; Chr. Byz. Brev
T. 1, No 33, 5 p. 242. За крепостта Каритена: Bon. Могёе, 352, 366 — 369, 377,
379 — 380, 629 - 633, 678 — 680, pl. 66 — 73.
46 За Св Георги: В о п. Могёе, 368, 378, 380 — 384, 386 — 387, 389, 513, pl. 78,
La-b, 2; Т h. V a g h е п а в. Three Castles of the Morea Identified. Neo-Hellenica, 1, 1970,
24 — 26.
278
Al Точната дата се намира единствено във френската версия на Морейската
хроника: „А mil. iij СХХ ana, le iiije indiction, le IXе jour de setembre (Chronique de
Morte, p. 404).
48 Libro de loe Fechos, § 642 — 652,. 140 — 143; Chronique de Могбе, p. 404; Chr.
Byz. Brev. T. 1, No 33, 5: p. 242; I libri Commemorativi della Republica di Venezia. T. 1,
189, No 90; Zakythenoi. Despotat. T. 1, p. 69, n. 8, 72, 74, 77; L о n g n о n. [/em-
pire latin, p. 311;O a t г о g or s k у ►'Histoire, 519 — 520; R e n n e 11 Rodd The Prin-
ces of Achaia. T. 2. 155 — 156; В < n. Moree, p. 202 et suiv.; L a i о u. Constantinople,
355 — 356; D. Jacoby. Un$ regime de coseigneurie greco-franque en Могбе: les „casaux
de parjon”. — B: D. J а с о b i. Societe et demographic a Byzance et en Romanie latine.
London, Variorum Reprints, 1975, N VIII, 118 — 119; A History of the Crusades. T. 3,
p. 117 (P. Topping); S e I t о n. The Papacy. T. 1, p. 154; Chr. Byz. Brev. T. 2, 226 —
227; R u n c i m a n. Mistra, 51 — 52; Loenertz. Ghisi, § 72, p. 143.
4® Libro de los Fechos, § 653, p. 143.
50 Пак там, § 654, p. 143.
51 Преобладава мнение то, че това е станало през 1321 (вж литературата в
бел 11), но не липсват и други схващания: 1320 г. (Р а р a d о р u 1 о s. Genealogie
der Palaiologen, No 46) или 1323 (Ostrogorsky. Histoire, p. 520; A History of the
Crusades. T. 3, p. 117 [P. Topping]; S e 11 о n. The Papacy. T. 1, p. 154).
52 M i c h. G a b r a s, II, No 234, p. 384.
53 Пак там, p. 384.
54papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 59, p. 36; Chr. Byz. Brev.
T. 2, p. 227 Според Ст. Куруси (К о V Р О v О Г}. [щЗаХас, а. 40) писмото вписано в
1321, ,jiera ’Leirrepffpioi]— ’арх<й 'Октсоррия?', но е очевидно,*че то трябва да бъде датира-
но след 12 октомври 1321 г. Вж монодия за смъртта на император Михаил IX Па-
леолог- Anna Mescini. La monodia di Stafidakis Padova, 1974 (University di Pado-
va — Istituto di studi bizantini e neo-greci-Quademi 8),13 — 20.
55 G Millet. Inscriptions byzantines de Mistra (l^re partie: texte), BCH, 23, 1899,
115 — 118: V. За манастира и двете църкви (Св. Богородица и Св. Богородица Оди-
гитрия или Афендико) вж: М. S t i г i о u. Mistra. Une ville byzantine morte. Athfenes,
1935, 27 — 39; С. M a n g o. Architecture bizantina. Milano, 1978,158 — 163.
56 Докато Г. Мийе (Цит. съч., 115 — 118) твърди, че хрисовулът е от септември
1322 г. — дата, която се приема и от Д. Закитинос (Zakythfenos. Despotat. Т. 1,
р. 82), то нздателят на текста К. Зисиу (Z 1? о i о v, >Emypapcu,d. 552) твърди, че той
е издаден през месец септември, 6 индикт, 6831 (= 1323). Очевидно датата е 1322 г.
Вж: Dolger. Regesten, IV, No 2485.
57 Z17 и i0 v, ’Епгурарси, 552 — 553.
58 Вж тук, с. 273.
58 С a n t., I, 16'. I, р. 77 (подробно 77 — 86); Nicol. Kantakouzenos, No 20,
28 — 29; No 22, 36 — 37, n. 5.
6® C a n t., 1,17:1, p. 85; Nicol. Kantakouzenos, No 22, p. 36.
61 Nic.Greg., VIII, 12:1, 362 - 363.
62 В о s c h. Andronikoe Ш, 14 — 25; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, p. 165.
63 Цитираният по-горе текст от Никифор Григора, съпоставен с LibrodelosFechos,
§ 654, ни изправя пред едно противоречие: възнаграден ли е бил Андроник Асен
след завръщането си в Константинопол или не, т. е. удостоен ли е бил с някаква
дворцова титла или не? В този случай би трябвало да отдадем предпочнтание на ви-
зантийския автор. Наистина той отбелязва само с едно изречение десеттодншната
дейност на Андроинк Асен в Морея (разказаиа подробно в арагонската хроника),
но затова пък е бил по-добре осведомен за събитията в столицата. Независимо от това
Р. Гийян (R. G u i 1 1 a n d. Le protovestiaire. — В: G u i 1 1 a n d. Inst., I, p. 227) писа,
че Андроник Асен е бил протовестиарий. Може би той е бил „подведен” от Дюканж
(Du Cange. Fam. Byz., p. 10), който пише: „Eidem [Йоан Кантакузин] uxor fuit
Irene, Andronici Azanis Protovestiarii filia. . и E. Мидер (M a n. P h i 1 a e. Carmina,
I, p. 307, 308; Вж също Man. Philae. ^orop.mcrjp. ,0.246 [M. Гедеон]. Вярно,
той не свързва категорично получаването на тази титла с дейността на Андроник в
279
Морея, но все пак приема, че промоцията е станала между 1321 и 1328 г. Мнението
на Р. Гийян бе възприето от Ж Верпо (Verpeaux. Hierarchic, р. 432, п,67,434),
който стесни хронологическите рамки: в 1323 — 1324 г. Андроник Асен вече е бил
протовестиарий. Аргументацията на Верпо е недостатъчна: той се позовава на писа-
ното от Гийян и на договора с Венеция от 1324 г., където Андроник Асен е споменат
без всякаква титла (!) (вж тук, бел. 70). От своя страна Р. Гийян се аргументира
с един пасаж от ^Никифор Грегора, който гласи: ,, . . гои? 5ио iu'e^iob? ‘екесое перс
тт]и 'ештрогт/р t£>v fieXKeypabvjv кал. ttj? fiXXr;? Макебоид? ттрнкаита btarpifiovTac
AvbpiviKov те tov тгралтоРеатикриэи кал Mtx®?X tov ’Acdv... " За съжаление спомена-
тият тук ,,протовестиарий Андроник” не е Андроник Асен, а Андроник Палеолог,
племенник на Андроник II (син на неговата сестра Анна — вж: Papadopulos.
Genealogie der Palaiologen, No 50, p. 31; Trapp. Asanen, p 136), който през 1326 г.
e бил назначен за управител на Белград — Берат (Can t., I, 43 :1, 214). Правилното
схващане на цитирания по-горе пасаж от Никифор Григора се улеснява значително,
ако се съпостави с един текст от Кантакузин: „яер17г613т}Гв twe^te Tffc PaotXeia? pov
irpcoTofiearuipie Kvpie. ’Avbpovuce ПаХаюХбуе. . . дета tov irepimdr]Tov ’ave^uov rfc
РаыХейк pov tov Aodvr] Kvptov Мщат/Х tov 'e^aSeXstw oov”. (C a n t, 1,48:1, p. 243). (3a
Михаил Асен и протовестиарий Андроник Палеолог вж тук, II, № 4) . В заключение
трябва да отбележим, че изворите са категорични: Андроник Асен никога не е бил
удостояван със званието протовестиарий.
64 Никифор Григора (VIII, 12. I, р. 363: 6ia те тгр отратт1у1ктр> epiteipvav. . .)
особено много набляга на тези му качества. Вж още Man. Р h i 1 а е. 'lorop. notfip.,
а.655: „ Aaav yevvade отрап)уё. . ”
65 Остава да се обясни писаното в Libro de los Fechos, § 654: веднага след по-
бедата при Свети Георги (9 септември 1320) и след завръщането си в „Лакедемония”
Андроник Асен отпътувал за Константинопол, отвеждайки със себе си знатните плен-
ници. Възможно ли е през месеците септември — октомври 1320 г Андроник Асер
да е пребивавал в столицата? Цитираното по-горе писмо на Михаил Гаврас отговаря
отрицателно на това питане. При това положение бихме могли да допуснем, че той е
бил в Константинопол в самия край на годината (?) или (което е по-вероятно)
че съставителят на арагонската хроника е „сгъстил” събитията, евърэвайки края на
победната кампания на Андроник Асен с окончателното му отзоваване и завръщане
в Константинопол.
66 Подробности у S t. В i п о n. A propos d’un prostagma inddit d’Andronic III
PaHologue, BZ, 38, 1938, 133 — 155, 377 — 407; Papadopulos. Genealogie der
Palaiologen, No 346, p. 21; Nicol. Kantakouzenos, No 17; Ostrogorsk y-Histoire,
p. 521 — 523, 528; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, Index, s. v.
67 N i c. G r e g , VIII, 12:1, p. 363.
68 AAV, I, 1, No 64, p. 51; DVL, I, No 98, 202 - 203; MM, III, No XXIV, 103 -
104; D о 1 g e r. Regesten, IV, No 2515; Verpeaux. Hi^rarchie, p. 434; L a i о u. Con-
stantinople, 308 — 309 ’
69 Пак там.
7® Ж. Верпо (V e r p e a u x. Hidrarchie, p. 434) допуска, че Андроник и Констан-
тин Асей ,,ont la рг&ёапсе comme fils du roi de Bulgarie qui £tait lui-mtme rdput4 fils
d’empereur dans la famille iddale des souverains vue par les Byzantine” (тази увереност
на Верпо идва и от неговото становище, че в 1324 г. Андроник Асен е бил протовести-
арий — вж бел. 63) .Акоприемем обяснението на Верпо за незадоволително, то как
бихме могли да обосновем предимството на Андроник Асен (роднинските връзки
с Андроник II са недостатъчнн, тъй като и останалите изброени лица са били роднини
на императора) ? Може би фразата „и не намери Андроник Асен у него [ Андроник II]
никакъв лек за своята печал” (N i с. G г е g.,VIII, 12: I, р. 363) трябва да се тълкува в
смисъл, че Андроник Асен е бил почетен с някаква титла, която не е задоволила
мбицииге му9 Тогава таэн титла трябва да е била кесар, паниперсеваст, протовестиа-
рий, велик дух или протостратор (третият сред свидетелите е Теодор Метохит —
'велик логотет, 9-о място,а велик доместик [ 7-о място] по това време вероятно е
бил Йоан Кантакузин). Това обаче е само едно предположение, което не може да
бъде подкрепено с никакви извори.
7^ Bosch. Andronikos III, 152 — 158; Ostrogorsky. Histoire, p. 528; N i-
c 1. Byzantium 1261 — 1453, p. 175; Nicol. Kantakouzenos, p 40.
280
73 C a n t., II, 9: I, p. 367 (p. 363 — 370: целият текст); Nicol. Kantakouzenos,
p. 40.
73 AAV, I, 1, No 113, 79 - 93 (p. 84, 85, 86); DVL, I, No 118, 230 - 234; MM,
III, XXXII, 105-111.
74 E n v e r i. Le Destan, w. 393 — 424, 61 — 62. Подробен коментар: L e m e r 1 e.
Aydin, 63 — 74.
73 E n v e r i. Le Destan, p. 61, n. 4 (I. Meiikoff-Sayar).
78 M u k r i m i n Halil Yinane. Diistumamei Enveri. Istanbul, 1930, p. 42
(вж бел. 75); Lemerle. Aydin, p. 69 et notes 3, 4; някой представ ител на фамилията
от генерацията след Андроник Асен, т. е. на синовете му Йоан и Мануил, но не се
ангажира с категорична идентификация.
77
Cant., II, 28:1, 470-473.
^Lemerle. Aydin, р. 73.
7® С an t.,11, 28. I, р. 471. В ГИБИ, X, с. 274,неправилно е преведено „великият
доместик и неговият зет Асен” — Андроник Асен е тъст (ГвлЗерОС) на Йоан Кантаку-
зин.
8 Малко преди тези събития Мануил Асен е участвувал в битката при Русо-
кастро срещу българите, предводителствувани от цар Иван Александър. Вж тук, I,
№ 33.
81 За точната дата на битката при Русокастро — 18 юли 1331 (я не 1332 г.)
вж: R.-J. Loenertz. Ordre et ddsordre dans les Mdmoires de Jean Cantacuzfene. —
B: L о e n e r t z. BFG, I, 116 — 117, 120.
33 П. Льомерл (Lemerle Aydin, 73 — 74) датира битката край Галиполи
през 1332 г., тъй като се е ръководел от приетата дотогава хронология на българо-
византийските отношения (преди всичко битката при Русокастро).
33 Ж. Верпо (Verpeaux. Hterarchie, р. 432, п. 67) допуска, че Андроник Асен
е идентичен с Андроник Асен, споменат в един синодален акт (ММ, I, 174 — 178).
За тази идентификация няма никакви основания. Напротив, Андроник Асен не е
И-аЬеХ&К на император Андроник III (документы не е датиран, но все пак може
да се установи, че се отнася към 1336 —1338 г. Вж: Darrouzis. Le Registre, р. 100
et n. 5), а на неговия баща Михаил IX Палеолог. Сред кореспонденцията на Ники-
фор Григора има писмо, адресирано до Андроник Асен, с което изпращачът му пре-
поръчва един млад човек (N i с. G г е g., Corr., No 145, р. 228). Според издателя на
писмото Р. Гийян (N i с. G г е g., Corr., р 228, 302 — 303) то се отнася към 1340 —
1345 г. Сериозна аргументация за тази датировка липсва. Ако премем, че terminus
post quem е 1340 г., то terminus ante quem би трябвало да бъде 1344 г , тъй като то-
гава Андроник Асен е бил хвърлен в затвора (вж тук, по-долу). От друга страна,
съдържанието и целта на писмото предполагат по-спокойни времена (а не периода
на гражданската война), когато Андроник Асен е имал по-сигурни позиции в импе-
раторския двор (1347 — 1351?).
4 Може би арестуването на неговите синове Йоан и Мануил Асен,прекарали
шест години в затвора във Вира (1335 1341) (вж тук, II, № 14 и 15), се е отразило и
на собственото му положение?
85 Can t., Ill, 17 II, р. Ill; III, 18, р. 112.
86 Вж тук, II, № 14 и № 15.
87 С а п t., Ill, 20: II, р. 127; III, 21: II, р. 133.; Nicol. Kantakouzenos, р. 47.
88 С а п t., Ill, 30- II, р. 185; N i с. G г е g., Corr., р. 303; Weiss. Kantakouzenos,
33 — 34; А s d г ас h a. Les Rhodopes, I, p 208.
8® C a n t., Ill, 68: II, p. 421; Weiss. Kantakouzenos, 34 — 35; Chr. Byz. Brev.
T. 2, 258-259.
9° С a n t., Ill, 100. II, p. 613; N i c. G r e g., Corr., p. 303; M e у e n d о r f f. In-
troduction, p. 120; Nicol. Kantakouzenos, p. 63; W e i s s. Kantakouzenos, p. 35.
91 N i с о 1. Kantakouzenos, p. 65.
92 Вж тук, II, № 14 и № 15.
93 Acta Clementis P₽. VI, p. 259; CUm^n t VI (1342 — 1352), Lettres. No 2130.
281
94 C a n t., II, 16—22: III, 108 — 160; N i c. G r e g.,XVIII, 2‘ II, 870-872,878-
879; XXVII, 50: III, p. 168; Chr. Byz. Brev. T. 1, No 8, 52: p. 56; P a r i s о t. Cantacuze-
ne, p. 218; О. T a f r a 1 i Thessalonique au quatorzifeme sifecle. Paris, 1913, 271 — 276,
Ostrogorsky. Histoire, p. 543; Nicol. Kantakouzenos, p. 74; N i с о 1. Byzantium
1261 — 1453, 236 — 237; Chr. Byz. Brev. T. 2, 277 — 278.
, 95 C a n t.^IV, 22: III; p. 160. Вж също Г. в e о %a p 1о v, Mia 6tad7?K7? xat
put fiber) ©eooaXoytxtj, 1962, No 4, ,46 — 47: . rd rrpbc robe; ката
Kaipove; лерсектскауе; rtfo Дооеох к&раХатисеиортас, tov те £ipyidvr)v, tov Y,ipyr)v,Kai
’AfSpbvueov tov \oavr)v rov ПаХаюХбтор. ..” П. Максимович (Виз. прав, управа, с. 86)
убедително доказва, че тук се има предвид пребиваването на Андроник Асен в Солун
през 1350 — 1351 г.
96 С ап t.,lV, 271 III, р. 202, 203, 204.
97 Е s z е г. Kalopheros, р. 163; Nicol. Kantakouzenos, р. 77; N i с о 1 Byzan-
tium 1261 — 1453, р. 245; F a i 1 1 е г. La Deposition, р. 78. За ролята на Анна Савой-
ска: R. - J. Loenertz. Chronologic de Nicolas Cabasilas (1345 — 1354). — В: Lo-
en e r t z. BFG, I, 313 — 314,316.
98Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 46, p. 28.
99Can t.,IV, 40: III, 393 — 394.
100 qt Пападопулос тази грешка e преминала в ТЬ.М аксимовиЪ. Поли-
тичка улога Лована Кантакузина после абдикаци]е (1354 — 1383).—ЗРВИ, 9, 1966,
с. 135 (По-късно Максимович се коригира, като възприема правилното мнение на
Д. Никъл: Максимовы h. Апанаж, с. 133, бел. 109) и вероятно у Д. Полемис
( Р о 1 е m i s. The Doukai, p. 1’04, No 67), който пише „died after 1355”. Вж: Nicol.
Kantakouzenos, p. 84; Trapp. Asanen, p. 81; F a i 1 1 e r. Note, p. 297, 299 (той пише
само „Asanos”, без да го идентифицира).
I®! Asdracha. Les Rhodopes, II, р. 12 et note 4 (op. 11) ; p. 12 et note 1.
I®2 Вж тук по-горе, бел. 90.
1" вж тук> jj, № 14 (деспот Йоан Асен).
794 N i с. G г е g. Corr., р. 303; Guilland. Inst., I, p. 227.
105 X 18 e p 18 ou. Парракарсотоо. 270 — 271; Г. ® e о x a p 16 о v._Mix<w?X Дойка?
ГХа/За? Tapxaviamje: (Tipooojmypcyuca). ’’Emorripovucri 'Eiterqptf: rip: фсХооарие^
Lx°^TN tov naveTU<JT7]piov GeooaXom?, 7, 1957, u. 198; P о 1 e m i s. The Doukai, No
67, p. 104; No 89, p. 121, n. 17.
1" M a n. P h i 1 a e. Carm. inedit a, No 54, 63 — 68.
107 E 16 e p 16 о и. UappoKapiorov, 270 — 271.
108 Г. 0eo \ i6 о и. MtxaijX Дойка? ГХа/За? Tapxaveicorrit;, о. 198.
199 Р о 1 е m i s. The Doukai, p. 121, n. 17.
H® M a n. P h i 1 a e. Carm. inedita, No 54, p. 66.
111 M a n. P h i 1 a e. Carmina, I, No IX, p. 234; M a n. P h i 1 a e. lOTop. muqp.,
o. 655, 656.
112 M a n. Philae. Carmina, I, No CXIV, p. 308; No CXV, p. 309; II, No
XXXIII, 75-76.
^^M an. P h i 1 a e. Carmina^ I, NoCCL, p. 44.7 (заглавието).
114 Man. Philae. Carm. inedita, No 35, p. 41.
i US Cod. Vat. Graeci. T. 3, No 633, p. 46; Cod. Vat. gr., No 1126, f. 152; Du jiev.
Una poesia, 266 — 267.
116 Man. Philae. 'lamp. miyp, o. 249.
117 Пак там, p. 249- „'Ewira^ioi rtj (3aoL 181 ’Koavivy Ovyaroi tov /SaoiXeoj?’’;
Cod. Vat. graeci. T. 3, No 633, p. 46; D u j c e v. Una poesia, p. 272; U yap paoiXkBouX-
yapcov hoavtva" (Cod. Vat. gr., 633, f. 87).
H® M a n. P h i 1 a e. Carm. inedita, p. 21.
H9Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 5, p. 6.
282
M a n. P h i 1 a e. Carm. inedita, No 65, 84 — 86. Идентичността му с Андроник
Палеолог от № 54 не подлежи на съмнение (npeflji всичко едиаквостта на имената).
Наистина в единив случай (№ 54) имаме ,,. . . тои тог аЬтократоро?”, а в дру-
гия (№61) „ . . tov e^abeXipov тоу аЬтокрфгоро<:” • Но това противоречие е само
привндно. Въпросният Андроник Палеолог е племенник на Михаил VIII и братовчед
на Андроник II За трактата или диалога срещу евреите, чийто автор е Андроник
Палеолог (това е указано в № 65) вж и PG, CXXXIII, col. 793, където недвусмислено
е посолено, че той е син на севастократор Константин. Вж още D е 1 a h а у е. Typica,
р. 92 (138): „Андроник Комнин Врана Дука Ангел Палеолог, същият монах Арсе-
ний”.
121 Le roman Callimaque et de Chrysorrhoe. Texte £tabli et traduit par M. Pichard.
Paris, 1956, p. XXIII — XXXI (аргументация за авторството); H. В e 1 t i n g, С. M a n-
g o, D. M a u r i k i. The mosaics and frescos of St. Mary Pammakaristos (Fethiye Cami)
at Istanbul, Washington, D. C., 1978 (Dumbarton Oaks Studies, XV), p. 17.
122 E. Martini. A proposito d’una poesia inedita al Manuel File, Rendiconti del
Reale Istituto Lombardo di Scienze e lettere, ser. II (XXIX). Milano, 1896, p. 469.
123 Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 7, p. 7.
124 gH могло да се допусне (но това е само едно предположение), че Андроник
Асен е бил женен за жена от фамилията Раул. Основание за подобно предположение е,
че неговият син Мануил е носил това фамилно име — патроним на неговата майка?
Вж тук, II, № 15 (Мануил Асен), бел. 2.
№7. ИСААК АСЕН (ок.1341 — ок.1351), ПАНИПЕРСЕВАСТ
Исаак Асен1 е един от петимата синове на Йоан III Асен и Ирина
Палеологина Асенина. Рождената му дата е неизвестна. За първи път се
срещаме с него през есента на 1341 г. Тогава той е притежавал високата
титла велик дук2 — факт, който недвусмислено подсказва, че кариерата
му е започнала, както и на братята му, далече преди тази година3. За
съжаление липсата на извори не ни позволява да узнаем нещо повече.
Узурпацията на Йоан Кантакузин (септември — октомври 1341) го от-
вежда заедно с братята му Андроник и Константин Асен в лагера на
Анна Савойска и Алексий Апокавк4. Няма съмнение, че още от самото
начало на гражданската война той играл видна роля в антикантакузино-
вата коалиция, за което бил съответно възнаграден или по-скоро поощрен.
В деня на коронацията на малолетния Йоан V Палеолог (19 ноември1341) 5
Исаак Асен бил сред онези константинополски аристократа (и то първи),
който били почетени с титли от новия василевс: той бил въздигнат в сан
паниперсеваст6. В края на 1344 или самото начало на 1345 г.7 Исаак
Асен бил изпратен при „Сюлейман, сатрап на Караси във Фригия”, да тър-
си помощ срещу Кантакузин8 (по същото време и със същата цел било
проведено пратеничество и при Орхан9). Ролята му в политический жи-
вот на византийската столица се повишила особено много по време
на вълненията в Константинопол след убийството на великия дук
Алексий Апокавк (11 юли 1345)10. Тогава нему (заедно с Кинам и пат-
риарха) била поверена върховната власт в града: „*елт б го ка1 rpio'iv
f)pepai<: тарах*}': «ai ovyxvoeco^ yeyevq pevr)<; 'eireira т/рёры, Чоаакёои tov
travvirepoepdoTov t*)v apx*l1’ oXey b tab e^apkvov, ovvdpxovTos avriv -ка'с
Kivvdpov rov pvoTiKov, Kai irdvra ётграттоу abrod Kai warpiapxou &oirep
Ttporepov оорретёхотос rrj<: бсоск^оео??”11. Този на пръв поглед ясен текст
предизвиква затруднения, когато трябва да се уточни позицията на
Исаак Асен. Някой изследвачи се задоволяват да преведат буквално
цитирания пасаж: „1а ville administrde par le patriarche, Isaac Asan et Kin-
283
namos12 или „the administration [на Константинопол] was firmly in the
control of Patriarch assisted by Isaac Asan and Kinamcs Mystikos”13. Други
са се опитали да разтълкуват писаното от Кантакузин. Така например
според P.-Ж. Льонерц Исаак Асен е бил „premier ministre”14, а според Е. Т^>ап
„Leiter der Staatsgeschafte” [Mesazon?] 1 .
Безспорно по-голямо внимание заслужават последните две мнения,
тъй като са по-конкретни. Веднага трябва да кажем, че Исаак Асен
липсва в установените списъци на първи министри и особено месадзо-
ни („peodfcjp”)16. Второ, което е по-важно, цитираният пасаж заслужава
по-задълйочено анализиране и съпоставяне с други текстове, конто за-
сягат позицията на Исаак Асен и Кинам. Ще припомним още веднъж
най-важното от онова, което ни съобщава Кантакузин: „[ Исаак Асен]
tt)v 'apxvv Tb>v oXcjp b iabe^apevov". Допълнителна светлина върху този
откъс хвърля една друга Кантакузинова фраза: „ы ev Buf arrji^ диопкор
ed>pa>y tov Ktvvapov, apxovra готе tcov прауратсор’’17. Ако сравним
употребената от Кантакузин терминология с термините, конто според
Р. - Ж. Льонерц разкриват съдържанието на длъжността деаа£сл>, ще се
натькнем на удивително съвпадение: та тграурата, та оХа18. От друга
страна,има пълно разминаване между позицията на Исаак Асен и Кинам
и позицията на един месадзон, който „est le ministre-chancelier. . . Il est
parfois mais pas necessairement, premier ministre en fait”19. С това обаче
съпоставянето не приключва. Остава още един любопитен факт: Исаак
Асен. не управлявал сам, а съвместно с мистик Кинам, те са owapyov-
Teczu (т. е. терминът, с който обикновено, отново според Р. -Ж. Льо-
нерц 2 се означават министри колеги). Това двувластие, подчертано
два пъти22, сякаш съответствува на твърдението на Л. - П. Рейбо за
,,bic£phalisme” в действията на месадзоните23. Но противоречието си
остава: властта на Исаак Асен и Кинам е била много по-голяма от властта
на един (или двама) део^сор. При това положение можем да приемем,
че Кантакузин ни осведомява за една временна форма на управление,
за един „триумвират”, който е трябвало да се справи с вълненията в
Константинопол (те били ликвидирани бързо) и да продължи да управля-
ва града. Тъй като патриархът (в случая Йоан Калека) е споменат само
веднъж (това все пак ни дава основание да говорим за триумвират),
то бихме могли да приемем, че реалната власт е била в ръцете на пани-
персеваст Исаак Асен и мистика Кинам. Докога е продължило това
двувластие de facto? Идеята, че това положение се е залазило до февруа-
ри или до март 1347 г., е съблазнителна, но не може да бъде подкрепена
с факти.
Каква е била по-нататъшната съдба на Исаак Асен? През 1346 г.
той е поръчал на Георги Гализиотис преписването на едно четвероеван-
гелие, за което научаваме от приписката в края на кодекса: „етеХеоа^д
1] rrapovoa (3ipXo<; tov ay tov TerpaevayyeXiov 5id xeipds едои Гесортюа toiT
ГаХт)О1Ц}Т0и 'eniTayrji; tov itepiirodriTov de tov tov Kpariov Kai (tyiov f]pajv
avdevrovt Kai (SaaiXeaji; itavvTrepoefldoTov Kvpiov ^ioaaKtov tov 'Aoav. ката
prjvoi; Avyovorov (sic) ttjc теоареока1Ьекатт]<: ivbiKTtcdvot; тоСе^акмлуХюотои
'oKTaKoatoaTovnevTijKooTov reraprov етои<;24, t. e. 14 индикт 6854 (= 1346).
Мауил Фил e посветил на Исаак Асен, както и на други членове
от Асеневата фамилия, едно стихотворение, эапазено в два ръкописа:
Cod. Vat. gr. 633, f. 87v (тук стихотворението прекъсва след 16 стих) 25
и Cod. Vat. gr. 1126, f. 152r‘v (съдържа общо 36 стиха)26. Правилна
284
атрибуция на тази поетична творба бе извършена от Р. Девреес и приета
от Ив. Дуйчев27. И наистина вторият стих (първият гласи: ’Аааг Чоаак-
юч avxirowc <puatc)28 дава сигурно основание-за това: (Исаак Асен)
„1г(ат)рдЪеХ<ро<:. . . той oTc^ijipopou”29, т. е. той е чичо на императора30,
което е в пълно съгласие с цитираната по-горе приписка от Cod. Sinait.
152 и патриаршеската грама от 1351 г. — и на двете места той е ,,wept-
itodriTov Oeiov. . . той РаосХёсоч”.
Съглашението от 8 февруари 1347 г. и особено влизането на Йоан
Кантакузин в Константинопол и повторната му коронация (май 1347)
по всяка вероятност са променили съдбата на Исаак Асен. Докато него-
вият по-голям брат Андроник (II, № 6) — дотогава в затвора — заел едно
от първите места край новия василевс, то Исаак може би е бил прину-
ден да се оттегли от активна политическа дейност. Починал е наскоро
след това, преди октомври 1351 г.31
Исаак Асен е бил женен два пъти. Първата му съпруга е Теодора
Архантлун (’hpxavrXovv)32, дъщеря на Мария Палеологина, извънбрачна
дъщеря на Михаил VIII Палеолог, и татарския вожд Абага33. Датата на
сватбата е неизвестна, но като знаем, че Теодора е била родена между
1265 г. (сватбата на майка й) и 1281 (смъртта на Абага и завръщането
на Мария Палеологина в Константинопол)34, най-вероятното време
би било 1305 — 1310 (?) 35• Теодора е починала.без да остави деца,в неиз-
вестно за нас време36. Някой косвени съображения ни позволяват да
определим с известна приблизителност годината на смъртта й, а именно:
през 1351 г. Андроник, синът на Исаак Асен от втория му брак,е велик
примикирий37, т. е. би трябвало да е бил поне на 25 години. Следовател-
но той е роден към 1325/6 г. (най-късно). През 1355 г. другите двама
синове на Исаак, Михаил и Андрей, са били изпратени в Морея, за да отстра-
нят оттам деспот Мануил Кантакузин - към това време те също биха
могли да бъдат по-млади от 25 — 30 г. При това положение имаме осно-
вание да допуснем, че Теодора Архантлун е починала най-късно към
1320 г. Наскоро след тази дата Исаак Асен се оженил отново, но името
на втората му съпруга е неизвестно. От втория си брак той имал четири
деца:3® великият примикирий Андроник Асен и Ирина Филантропина,
споменати в патриаршеската 1рама от октомври 1351 г.39, Михаил
и Андрей, чиято идентификация предизвиква известии затруднения40.
^Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 55 (при съпругата му Теодо-
ра Архантлун); Man. Cal^cas. Corr., р. 74, n. 4 [R. P. R.-J. LoenertzJ; PLP, 1,
No 1494. В. Лоран (Laurent. Legendes sigillographiques, p 280) смесва Исаак Асен
с неговия едиоименен внук (II, № 40). Допирните точки между двамата са еднаквите
имена, еднаквите позиции спрямо императора — |Эеюс,и любопитният факт, че и два-
мата са имали зетьове от фамилията Филантропин. Но общото свършва дотук. Срав-
нително многобройната документация показва убедително, че имаме работа с двама
души, единият от конто е починал към средата на четиринадесетото столетие, а дру-
гият — след 1429 г. Що се отнася до предложената от В. Лоран корекция в датировка-
та и атрибуцията на някой текстове, вж при Исаак Асен (II, № 40).
2 С a n t., Ill, 19: II, р. 116; G u i 11 a n d Inst., I, р. 550; К О V р О и а Т). Га^аХас,
о. 239.
3 Годината 1341 е terminus ante quem за получаването на титлата велик дук.
Нямаме никакви основания да допускаме, че кариерата на Исаак Асен е започнала
през тази година,и то с този сравнително висок сан.
4 С a n t., Ill, 19. II, р. 116; III, 20: II, р. 125; Nicol. Kantakouzenos, No 22,
p. 47.
285
5 За точната дата на коронацията: Nic. Greg., ХП, 13: II, р. 616; Chr. Byz.
Brev. Т. 1, No 7, 9 (No 8. 36 — 20 иоември). Вж: Chr. Byz. Brev. T. 2, p. 253.
® C an t., Ill, 36. II, p. 218; Chr. Byz. Brev. T. 1, No 8, 36: p. 82 (превод: Chr.
Byz. Brev. T. 3, No 8. 36: p. 31). G u i 11 a n d. Inst., I, p. 486, 550; R.- J. Loenertz.
La chronique brfeve de 1352, texte, traduction et commentaire (Deuxi^me parti . de 1328,
c. 1341). — OCP, 30. 1964, p. ,63; Pseudo-Codinos [J. Verpeauxj, p. 313, No 7:
„En 1342, le titre [panhypersebaste — И. Б ] est porte par Isaak Asan” (?); Duieev.
Una poesia, p 268: „Nel 1345 egl! portava gia il titolo aulico di panipersevasta” (sic).
7 За дата вж: D о 1 g e r. Regesten, No 2902.
Я* M
° C a n t., Ill, 82: II, p. 507; за идентификацията на Сюлейман вж: L е m е г 1 е.
Aydin, р. 204, n. 1.
9 С a n t„ III, 81: II, р 498; III, 82: II, р. 507; D u с a s, VIII, 1: р. 55; VIII, 2:
р. 57; D о 1 g е г. Regesten. No 2904v
Тази дата се поддържа от П. Льомерл (Aydin, р. 207, 217), докато напоследък
П. Шрайнер (Chr. Byz. Brev., Г. 2, р. 263) преппочита 11 юни.
И Cant) III, 89: И, р. 549; Вж също III, 88 'И, р. 544 сл.
^Lemerle Aydin, р. 208.
1Ч
Nicol. Kantakouzenos, No 22, р. 60.
м a n. С а 1 d с a s. Corr., р. 74, п. 4.
15 PLP, 1, No 1494.
16 R. - J. Loenertz. Le chancelier imperial a Byzance XIVе et au XIIIе si^c-
le. — B: Loenertz. BFG, I, 441 — 465, Raybaud. Le gouvernement, 202 — 206.
17 C a n t.,III, 96: II, 589 — 599.
18 R. - J. L о e n e r t z. Le chancelier, p. 442.
I9 Пак там, p. 464.
2° .ovmpxofTec шли (Исаак Асен) Kai Ktpvapov tov p.variKov”. Cant IIL89-
II, p. 549. ь '
21 R,. J. Loenertz. Le chancelier, p. 442.
22 Освен цитирания по-горе пасаж вж и С a n t., Ill, 97: II, р. 599.
23 R а у b a u d. Le gouvernement, р. 205.
24
W. Н. Р. Н a t с h. The Greek Manuscripts of the New Testament at Mount Sinai.
Facsimiles and descriptions. Paris, 1932 (American Schools of Oriental Research. Publi-
cations of the Jerusalem School, Vol. 1), Plate LV1II (Sinai 152); Vogel-Garrd t hau-
sen. Schreiber, p. 72.
23 Cod. Vat. graeci, III, No 633, p. 46; D и j c e v. Una poesia, 266 — 267.
2® С текста на Cod. Vat. gr. 1126, f. 152r'v можах да се запозная благодарение
на фотокопие, иэпратене ми от д-р Мария Луиза Агати, на която изказвам мойте
най-сърдечни благодарности.
27
Cod. Vat. graeci, III, No 633, p. 46: „[in Isaacum Asan] /de quo cf. Cantacu-
zenos. Hist., Ill, 36, 82, 89”; D u j te v. Una poesia, p. 266
28 Cod. Vat. graeci,III, No 633, p. 46; Cod. vat. gr. 1126, f. 152r.
29 Cod. Vat. gr. 1126, f. 152r, ред 2.
3 По този повод Ив. Дуйчев пише „essa [стихотворението] fu composta evi-
dentemente nel periodo in cui il trono di Costantinopoli era occupato da Andronico III
Paleologo, ciot fra il 1328 e il 1341” (D u j ё e v. Una poesia, p. 269). Основание за тази
датировка Дуйчев намира в обяснението на понятието ,,латра8е\кро(;'’. Според него
след женитбата си за Теодора Архантлун Исаак Асен, era diventato cugino dell’impe-
ratore Michele IX Paleologo (1295 — 1320) e zio dell’imperatore Andronico III Paleologo
(1328 — 1341)” (Пак там, p. 268). Към тези обяснения аз имам две възражения:
Исаак Асен по рождение е бил „cugino” на Михаил IX и „zio” на Андроник III; второ,
терминът „яатрайеХуХК”; както и „iSetoc” невннаги , дори бих казал много рядко,
отразява действитепните родствени връзки. Според твърде разпространената практи-
ка Исаак Асен е бил чичо не само на Андроник III, но и на неговия син Йоан V. Дока-
зателство за това намираме в Cod. Sinait. 152 (вж бел. 24) и ММ, I, CXXXV1, р. 313.
286
31 MM, I, CXXXVI, 312 — 317. Този документ („Висаиоок” или ,.урарра”),
издаден от патпиапх Калист поез октомври 1351 г., е твърде интересен както за съд-
бата на семейството на Исаак Асен, така и за съдбата на имота на манастира „Св. Бо-
городица” „п,? IlapaviWTioOTJC”. Според традицията манастирът е бил основан от
Мария Палеологина. След смъртта й правата върху манастира са били наследени от
дъщеря й Теодора Архантлун, а пък след нейната кончина попечител на манастира
става съпругът й Исаак Асен. Вместо да се грижи за съхраняването на имота, Исаак
го използувал за собствени нужди и за нуждите на сина си Андроник (II, № 19)
и дъщрея си Ирина Асенина Филантропина (II, № 22). Тъкмо това довело до проце-
са от 1351 г. Вж: Darrouzds. Regestes. Т. 5, No 2330, 274 — 275; Jani n.Lesigli-
ses et les monasteres, 195 — 196 (Noz68 = ©еотбко? TiovtAayovkicov)- p. 213 — 214 (No 86
= 0eoroKou[M<W7) 7T7<;] ttjc navayia>Tiuor]<:).
32 MM, I, No CXXXVI, p. 313; P a p a d о p u 1 о s. Genealogie der Palaiologen,
No 55. Според P. - Ж. Льонерц (M a n. С a 1 ё c a s. Corr., p. 74, n. 4) Исаак „ёроива
par ordre de Michel IX (f 1320) Theodora Archantloun, fille adoptive de Marie, la fille
naturelle d’Andronic II”. Мария Палеологина e „soeur naturelie” на Андроник II. Тео-
дора не е „fille adoptive”, a „fille legitime” — „yvriouiv dvyarepa’' (MM, I, p. 313) или
„eineeheliche Tochter” (Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 55).
33 Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 54.
34 Пак там.
35 Както вече отбелязах (бел. 32) Р. - Ж. Льонерц твърди, че Исаак Асен
-е е оженил за Теодора Архантлун по заповед на МихаидДХ. В текста (ММ, I, р. 313)
.яма подобно указание: „'етта бе тгроотауу Kai tiiroboxQ BaoikiKy^ydyero abrrjv efc
yvvalxa 6 -nepcnodirriK iSeSx. . . Kvp \оаакик ПаХаюХоуо? b ’Ааа’й}?”. Вероятно под-
веден от твърдението на Льонерц, Е. Трап пише, че сватбата е станала ,,vor 1320”.
Вж: PLP, 1, No 1494.
36 ММ, I, р. 314: „т? tov TOiovTov nawitepae{idoTov mfivyos tov plov hmkiitovaa
а лак...”
37 MM, I, 314 — 315.
33 Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 55 (две деца — Ирина и
Андроник — и двете от Теодора); G u i 11 a n d. Inst., I, р. 319 (същото само за Андро-
ник) ; PLP, 1, No 1488, 1494, 1512, 1528; Trapp. Asanen, р. 177; В о 2 i 1 о v. La
famille des Asen, p. 150,151, 154.
39 MM, I, 314-—315.
40 C a n t„ IV, 13: III, p. 89; ,/aXXcoc те кш tcov ’Aoovt) tov ’laaaxibu vtaiv’’.
При идентификацията на тези синове на Исаак най предпазлив е Р. - ЖЛьонерц
(М а п. С а 1 ё с а s. Corr., р. 74, п. 4) — Исаак Асен „laissait au moin deux fils que Jean V
en 1355 envoya en Могёе". По същия начин се изразява и Г. Вайс (W е i s s. Kanta-
kouzenos, p. 51). Заслугата за идентификацията на поменатите синове на Исаак Асен
принадлежи на К. Хопф, който, използувайки Misti, 27, f. 191 (Venezia — Archivio
di Stato),пише, че това са били Михаил и Андрей Асен. Вж: Hopf. Geschich te. Т. 1,
р. 384; Z akythenos. Despotat. Т. 1, р. 99; В о п. Могёе, 222 — 223; Hunger.
Chortasmenos, р. 132. При идентификацията на Михаил и Андрей Асен са допусиати
много грешки. Напр. в Пелопонес е бил изпратен самият Исаак (Paris o t. Canta-
cuzene, p. 246); те са били^синове на Яков (?) Асен (II. К а X X i 7 а. МеХетш Ву^а-
vtivtk 'юторсач bm тт)ч irpa>rri4 pe\pi TTjiz тёкеиталач аХазоеазч" 1205 — 1453. ’Абт?гш,
1894, р. 542) или пък тези събития съвсем производно се отнасят към 1352 г. (М е д-
в е д е в. Мистра, с. 28). Без да се подценява Кантакузиновото известие (Can t.,
IV, 13: 11,89 ),подкрепено от венецианский документ (цитиран единствено от К. Хопф!),
все пак остава място за един въпрос: защо само Ирина Асенина Филантропина и велн-
кият примикирий Андроник Асен са се възползували от бащините си права над ма-
настира „Св. Богородица’,’,тт)ч UavayiuTtoor]" [ММ, I, р. 314: „ . . . е^ёВото бё кш Виа
oixelcov ypappaTcov проч pev ttjv ёкеиюи OvyaTcpa. ... . .. [Ирина Асенина Филантропи-
на] тр арто, povaurrfpiDv проч бё ye tov таутцч амтаВёХрОР. . . [Андроник Асен] та 'ек
naXaiov ’avrjKovra Kai viroKeipeva Ьоттртеа таз povaarrjpiio 7тХт?01а$орта ток iBioK oucifaa-
287
№ 8. МАНУИЛ АСЕН
Син на Йоан III Асен1. За първи път се срещаме с Мануил в начало-
то — средата на юли2 1345 г.: след битката при Перитеорион и гибелта
на Момчил3 Йоан Кантакузин се отправил към обсадения от Стефан Ду-
шан Серес, 1а>дето намираме и Мануил Асен: „ада Se кал 'ек rvv ’evbov
епраттортие^ые Феращтг}? ‘Ра?да£а>у ^тедошас.&тгоотаутес л р о а хоз pri о ova ср
екортеч Tpi^aXoTc tov КраХт) алЗтоТх vnooxopepov ло'Хешс 'airoSel^eiP
’hpXovTas, ар Toiavra tov<; лоХстач ire'idiooip’djp т)Р ке^раХаюР Ааарт]<; о
МароипХ, iSetbc ярое патрон Е1рт)РГ) rfl (3aoiXt6i”4. По всяка вероятност той
е споменат и в един текст, който може да бъде датиран със сигурност
след 1344 г.5: ,, Ааар кратоорточ ave^ibq тгразтос, 'ек Bv^avriov, pvpcop
’anofajp, айтабеХфос tovtov BifJt)i3e^, tiov piXtKojp o’ikcop ётитрато^Иури-
itpoc, deiotre tovtgjp HopipoXv^ 'Аоар’ек ФерсЗи’6
Би могло да се допуске, че Мануил е баща на Йоан Асен (II, № 32)
и Константин Асен (П, № 31).
1 Мануил Асен като син на Йоан III Асен е отбелязан за първи път във ,,Fragmen>
taria de I’espedicid dels Catalans a Orient per Luis Nicolau d’Alwer. Barcelona, 1926, p.
201, Ramon Muntaner, p 983, n. 1 (§ CCIV); E. Трап (Trapp, Asanen, p. 167,
177 (стема); PLP, 1, No 1505) посочи византийските извори.
2 П. Пьомерл (Lemerle. Aydin, р. 207, 210 — 211) отнася въпросните съби-
тия - битката при Перитеорион и убийството на Алексий Апокавк, към 4 и 7 юли
1345 г. Д. Никъл (Nicol. Kantakouzenos, No 22, р. 59), слелвайки писаното от
Н. Григора, ги отиесе към юни. Същата датировка бе приета и от П. Шрайнер: Chr.
Byz. Brev. Т. 2, р 262.
3 За Момчил — византийски севастократор и деспот, вж: В. Г ю з е л е в. Мом-
чил юнак. С., 1967; Lemerle. Aydin, р. 158, 169 — 170, 174, 205, 210 — 217: A s-
d г а с h a. Les Rhodopes. Т 1, 201 — 202; В о 2 i 1 о v. Les Bulgares dans la prdsXance,
p. 157; В о z i 1 о v. Les Bulgares, 170 — 171.
4C an t„ III, 87: II, p. 535.
5 Вж-бел. 6.
® H u n g e r. „Mafia”, p. 96:„аигабеХф(К toutou със сигурност може
да бъде идентифициран с деспот Мануил Асен, който в 1344 г. получил Виза като
апанажно владение от Йоан Кантакузин (вж. II, № 15). При това положение
tctovtojp (на Йоан и Мануил) ПодфбХи£ ’Ааар Ферщр” е Мануил Асен, брат на
неговия баща Андроник Асен (II, № 6).
№ 9. КОНСТАНТИН ПАЛЕОЛОГ АСЕН
Син на Йоан III Асен и Ирина Палеологина Асенина. Роден по всяка
вероятност към средата на 80-те години на XIII в. Първото сигурно из-
ворно известие за него датира от 1324 г. Константин Асен заедно с по-
големия си брат Андроник Асен (II, № 6), великия логотет Теодор
Метохит, протовестиария Андроник Кантакузин, великия папиас Кон-
стантин Палеолог и великия друнгарий на виглата Димитър Палеолог
Торник е подписал сключения през октомври 1324 г. договор на импе-
рията с Венецианската република: „ка\ tov itepvnodfiTov avefiiov ttj<; 0a-
otXeiac pov Kvpiov Kojpoto.ptipov UaXaioXdyov tov ’Ааарт)" (споменат на вто-
ро място — след Андроник Асен, но преди Теодор Метохит)1.
През периода на първата гражданска война той останал верен на своя
чичо, стария император Андроник II Палеолог. За съжаление ние сме осве-
288
домени твърде зле за неговото участие в тези събития. Знаем само,
че през 1328 г. Константин Асен (Йоан Кантакузин го назовава стратег)
командувал войските на Андроник II в битката срещу армията на претен-
дента Андроник III, командувана от протостратора Теодор Синадин1 2.
Битката се състояла някъде в Източна Тракия край реката Мелана и за-
вършила с катастрофално поражение за войските на стария император,
а Константин Асен бил заловен в плен3. Каква ебилапо-нататъшнатаму
съдба,не знаем.
Минават тринадесет години и едва тогава го срещаме отново. През
лятото — есента на 1341 г. заедно с брат си Исаак (II, № 7) той е привле-
чен от Алексий Апокавк и застава на страната на легитимния император
Йоан V против узурпатора Йоан Кантакузин4. Наскоро след това той
отново е един от подписалите поредния договор между Византия и
републиката на Свети Марко (25 март 1342)5. През същата 1342 г.,
но след 25 март.разбира се, Константин Асен изпаднал в немилост пред
Алексий Апокавк и по негово нареждане бил арестуван. Ето какво пише
по този повод Йоан Кантакузин: „Малко по-късно великият дук [ Апо-
кавк] обвинил великия стратопедарх [ Георги] Хумнос6 за това, че дал
съвет да се сключи мир с император Кантакузин (защото от него не
останало скрито това, което по-рано бе казал пред императрицата за ми-
ра) . Затова той затвори него и сина му в собствения им дом в пълна изо-
ляция. След него ( затвори] и Константин Асен и сина му. Те получиха
заслуженото възмездие, задето му съдействуваха за толкова голямото
унищожение на ромеите”7 Трудно е да се каже колко продължително е
било „възмездието”, изтърпяно от Константин Асен, докога е останал
в затвора (?) (или пък и той като Хумнос е бил „под домашен арест”?),
от кого е бил освободен и каква е •била по-нататъшната му съдба, тъй
като това е последното известие за него.
Константин Асен е бил женен; името на съпругата му е неизвестно®.
От този си брак той е имал най-малко един син — Михаил (II, № 23).
1 ММ, III, No XXIV, р. 104; AAV, I, No 64, р. 51; D. V. L., I, No 98, р. 203; Do 1-
g er. Regesten. T. 4, No 25 L 5; G u i 11 a n d Recherches, I, p. 225, Verpeaux. ЬПёгаг-
chie, p. 434. Любопитно e да се отбележи, че името на Константин Асен липсва в
латинския текст на договора (AAV, I, No 64, р. 51).
2 За Теодор Синадин: М. М аксимовиЪ. Последне године протостратора
Синадина. — ЗРВИ, X, 1967, 177 — 184; Р о 1 emis The Doukai, No 196; H a n n i c k-
Schmalzbauer. Die Synadenoi, No 24, p. 137.
3 C a n t., I, 56: I, 285 — 286; N i c. G r e g , IX, 5: I, p 415; D б I g e r. Regesten.
T. 4, No 2705; О. T a f r al i. Thessalonique au quatorzieme siicle. Paris, 1913, p. 218.
4 C a n t.,III, 19: II, p. 116; III, 20 II, p. 125; Nicol. Kantakouzenos, p. 47; W e -
i s s. Kantakouzenos, p. 33.
5 MM, III, No XXVI, p 114; AAV, I, No 132, 116 - 117; No 132 bis, p. 120;D V. L„
I, No 132, p. 259; D о 1 g e r. Regesten. T. 4, No 2876; Nicol. Byzantium 1261 —1453,
p. 234.
6 J. Verpeaux. Notes prosopographiques sur la famille Choumnos.— Byz. Slav.,
XX, 1959, n° 18, 261 — 262; R a у b a u d. Le gouvernement, p 190.
' 7 C a n t.,III, 55: II, p. 336; Weiss. Kantakouzenos, p. 35. Йоан Кантакузин не
e отбелязал причините, поради конто Константин Асен и сина му Михаил са били
арестувани. Би могло да се допусне, че той е бил съмишленик на Георги Хумнос,
че между тях е съществувала известна близост — и двамата са подписали договора
с Венеция от 1342 г. (вжтук, бел. 5).
19 Фамилията на Асеневци. . .
289
8 Неговият сии Михаил (II, № 23) използува патронимите Комнии и Ториик
(наред с Палеолог и Асей). Ако приемем че фамилията Комнин е до известна степей
обичайна за Палеолозите и би могла да се дължи на прииадлежността на Михаил към
Асеиевия род. топатронимът Торник по всяка вероятност идва от майката. По този
иачии бихме могли да допуснем, че неизвестната съпруга иа Константин Асен е произ-
хождала от орниките (?). (Вж в този смисъл и Т г а р р. Asanen, р. 170.)
Коиста гтин Асен -у Na. Торникииа
Михаи (Комнии Ториик) Асен (Палеолог)
= Ирина Комнииа Каитакузина Палеологина Асеиина
№10. ТЕОДОРА АСЕНИНА (ок. 1308 —(ок. 1321)
Дъщеря на Йоан III Асен и Ирина Палеологина Асенина1. Рождената
й дата е неизвестна, но има известии предположения, според конто тя
била по-стара от сестра си Мария (II, №11) 2. През лятото на 1308 г.,
след злополучната битка между каталанските отряди край бреговете
на Марица3, един от водачите на „алмугаварите”,ФеранКсименес д’Аунес,
намерил убежище в Константинопол, постъпил на служба при импера-
тор Андроник И, който го възнаградил с титлата велик дук и го оженил
за една от своите племенници на име Теодора4 «Напоследък по повод на
този брак А. Лайу писа: ,,We know of only one Theodora who fits this
description the daugther of Irena Palaeologina and Ivan (John) Asen.”5 Това
твърдение, което в основата си е вярно, съдържа малка неточност, а
именно: император Андроник II имал още една племенница на име
Теодора — Теодора Архантлун, чиято майка била извънбрачна дъщеря
на Михаил VI Палеолог6. Но тъй като знаем, че тя имала само един
брак — с Исаак Асен (II, №4)7 — естествено не би могла да бъде онази
Теодора, която се е омъжила за каталанския водач. При това положе-
ние Теодора Асенина е тази племенница на Андроник II, която през
1308 г. встьпила в брак с Феран Ксименес д’Аунес8.
Каква е била съдбата на този брак,не знаем, тъй като липсват данни.
Но от едно синодално решение, датиращо от 1343 г.9, научаваме, че
през 1321 г. Теодора Асенина се е омъжила за Мануил Татарис1 °. От-
тук нататък нейните следи се губят.
1 Пряко посочваие за това в извори! е липсва, ио и писаното от Йоан Кантаку-
зин е достатъчно: ”... ave^iq. avvetevKfo (килкёам: &ec&<bpq. ту ’АааиЬр” (Can t., I,
18:1, р. 91); Du Gan g«. Fam. byz., p. 254 (325); Papadopulos. Genealogie der
Palaiologen, No 44, p. 28 (при майка й Ирина): PLP, 1, No 1531. Неизвестно защо
Г. Вайс (W е i s s. Kantakuzenos, р. 58) пише: "Es war Theodora Asanina, eine Kusinc
des Kaisers Andronikos II.”
2 Г. Пахимер (Рас hymeres I 27:1, p. 72) пише, че през 1283 г. Андроник II
сгсдил Михаил Епирски за „ttjv twewaiv ттр, TOV ’Aadf dvyarepa”. Тъй като според
Рамон Мунтаиер другата дъщеря иа Иоан Асен, Мария, през 1303 г. е била на шестна-
десет години (вж II, №11), то остава да приемем" че в случая става дума за Теодора
(Trapp. Asanen, р. 168). Все пак остава едио съмиение: могъл ли е Йоаи III Асен
към 1283 г. да има дъщеря, която да бъде сгодена? Лори да приемем, че Теодора
е била първото дете иа бившия български цар, то тя е била родена към 1279 — 1280 г.
3 Lerner le. Philippes, р. 190; В г ё h i е г. Byzance, р. 344; Nicol. Byzantium
1261 — 1453, р. 141.
4 R am о n Muntaner. §CCXXXIII; Acta Aragonensia. Que lien zur deutschen,
italienischen, franzdsischen, spanischen Geschichte. Zur Kirchen-und Kulturgeschichte
290
aus der diplomatischen Korrespondenz Jaymes II (1291 — 1327). — Hrsg. v. Dr. Finke.
Bd. II. Berlin — Leipzig, 1908, No 431, p. 688; Nic. G r e g.jVII, 5:1, p. 232.
5 L ai ou. Constantinople, p. 183, n. 97; В r e h i e r. Byzance, p. 344: ,Je (Феран
Ксименес) maria a I’une de sea niices”; Trapp. Asanen, p. 168.
6 P a~p ado p u 1 о 8. Genealogie der Palaiologen, No 54 (Мария Палеологина,
Ьёоти>а t&v Mov7uvXj’gjp — майка на Теодора) и №55 (Теодора Архантлун).
7 ММ, I, No CXXXVI, 313 - 314; Darrouzh. Regestes. Т.5, No 2330.
8 Едно доггьлиигелно съображение за възможиия брак на Теодора с Феран
Ксименес: каталанският всдач е имал възможност често да среща членовете иа Иван-
Асеновата фамилия в Галиполи, .при Роже дьо Флор. Той бил нетоварен от бившия
тамплиер да ответе в Константинопол (зимата иа 1304 — 1305) Мария, майка и
Ирина и нейните братя: ”е lo cesar appela I’amirall En Ferran d’Aunes, e dix-li que portas
en Contastinoble sa sogra, e sa muller e sos cunyats” (Ramon Muntaner, §ССХШ,
p. 856).
9 Г. ’A ’P о X n, М.П or X tj. Evvraypa tC5v Veicov ксй lep&v kopovcov t.5.
vat, 1856, 138 — 140; Darrouzes. Regestes. T.5, No 2244, 191 — 192.
1° C a n t., I, 18:1, p 91; ’ P a X г?, ПогХг). Hvvraypa. T.5, a.138,139; D. M. N i-
c о 1. Philadelphia and Tagaris family. Neo-Hellenika, I, 1970, p.ll; P. S c h r e i n e r. Zur
Geschichte Phyladelpheius in 14. Jahrhundert (1293 — 1390). ОСР, XXXV, 1969, p.393;
KovpouoT). ГараХЯс, a. 285.
№11. МАРИЯ АСЕНИНА
Мария e по-малката от двете дъщери на Йоан III Асен и Ирина Па-
леологина Асенина. Родена е към 1287 — 1288 г.1 През 1303 г. ката-
ланската компания на Роже дьо Флор предложила услугите си на импера-
тор Андроник II да освободи Мала Азия от турците*. Едно от условия-
та, което било поставено от страна на бившия тамплиер, било ръката
на Мария Асенина3, за която историкът на „алмугаварите” Рамон Мун-
танер пише: ”qui [Мария] era de les belles donzelles e de les savies del mon”4.
Каталаните пристигнали в Константинопол през септември 1303 г.5,
а наскоро след това техният водач в изключително тържествена об-
становка отпразнувал сватбата си с дъщерята на бившия български
цар (’’emperador de Latzaura”)6. След първия успех на каталаните сре-
щу турците при Кизик (края на 1303 — нач. на 1304) Рамон Мунтанер
съобщава: ”Е a madona muller [Мария] del megaduc [Роже дьо Флор]
frames lo megaduc esclaves e joies moltes, e a madona sogra del megaduc
atretal”; и по-нататък: ”E lo megaduc frames en Costantinoble e feu-se
venir la megaduquessa, e aixi eixhivemaren ab gran goig e ab gran alegre.”7
”.. . E dementre lo compte se feia en lo mes de man;, lo megaduc ab quatre
galees, ab la megaduquessa e sa sogra, germana de 1’femperador, que havia eixhi-
vemat ab ells, e dos germans de sa muller, ona-se’n Costantinoble per llei-
xar la megaduquessa en Contastinoble e per pendre coniiat de la persona
do 1’emperador.. ,”8
След победоносната кампания през пролетта — лятото на 1304 г.9
Роже дьо Флор се завърнал в Константинопол и след трудни преговори
с Андроник II бил удостоен с титлата кесар10. Сетне каталанският во-
дач се установил в Галиполи, където по думите на Ф. И. Успенский
той имал собствен двор, в който основна роля играели неговите роднини
Асеневци11. Наистина според Мунтанер в края на 1304 г. там пребива-
вали Мария, майка й Ирина и двама от братята й (единият бил Ми-
хаил) 1 2. По това време Мария вече била бременна и наскоро, придруже-
на от майка си, се е завърнала в Константинопол13. След убийството
291
на Роже дьо Флор в лагера на Михаил IX в Адрианопол (4 април 1305)14
Мария не се появява повече в изворите. Според Мунтанер тя била в Кон-
стантинопол и родила син, който бил жив, когато той започнал да пи-
ше своята книга (”е aixi la dona estec en Contastinoble, e a son temps
hae un bill fill, qui encara eia viu con je comence aquest llibre">15, t. e.
на 15 май 1325 г.16
1 Рамон Мунтанер съобщава, че през 1303 г., когато Роже дьо Флор я поискал
за съпруга, тя нямала пълни шестнадесет години. ”е havia entro a seize anys”: Ramon
Muntaner, §CCII, p. 848; Schlumberger. Almugavares, p. 43; D u j 6 e v. La
spedizione, p. 431.
2 В г ё h i e r. Byzance, p. 341; Os t rogorsk y, Histoire, p. 515; Nicol. Byzan-
tium 1261 — 1453, p. 136 sq. Анализ на по-стариге изследвания (G. Schlumberger
и главно иа A. Rubio у Lluch) у S е t t о n. Catalan Domination, р. 287 sq. Вж също
D u j ё е V. La spedizione, р. 426, п. 8; N. О i к о п о m i d ё s. A propos des armies des
premiers Paleologues et des compagnies de soldats. — TM, 8, 1981 (= Hommage i M. P.
Lemerle), 366 — 367. За датата на пристигането иа каталаните в Константинопол —
септември 1303 г. — освен посочениге по-горе изследвания вж и комеитара иа Ф. Сол-
девила към текста на Мунтанер- Ramon Muntaner. 981 — 982, §ССП, п. 2.
3 R a m о n Muntaner, gCXCIX, р. 846; Moncada. Expedicion, § VIII, 79 —
80; Pachymeres, V, 12:11, p. 395; Ni c.G reg , VII, 3:1, p. 220.
4 R a m о n Muntaner, §CCII, p. 848.
5 Вж бел. 2.
8 R a m о n Muntaner, §CCII, p. 848; Moncada. Expedicion, VIII, p. 80;
P a c h у m e r e s, V, 13:11, p. 397; Вж подробно Schlumberger. Almugavares, p.44.
1 Ramon Muntaner, §CCIII, 849 — 850.
8 Пак там, §CCIV, p. 851.
^Ostrogorsk y. Histoire, 515 — 516; N i с о 1. Byzantium 1261 — 1453, 137 —
138; Lemerle. Aydin, 15 — 18.
10 Ramon Muntaner, §CCXII, p. 856; Pachymeres, VI, 22:11, 521 —
522; N i c. G r e g., VII, 3:1, p. 220; Schlumberger. Almugavares, p. 136; N i с о 1.
Byzantium 1261 — 1453, p. 139.
11 Ф. И. Успенский. История Византийской империи Москва — Ленинград,
1948,674 — 676.
12 R a m о n Muntaner, §ССХП, р. 856.
13 Пак там, §ССХШ, р. 856; Pachymeres, VI, 22:11, р. 523.
I4 Ramon Muntaner, §CCXV, р. 857; Pachymeres, VI, 24:11, 525 —
526 (528); N i с. G г е g., VII, 4:1, p. 226.
l^Ramon Muntaner, §CCXIII, p. 856; D u j ё e v. La spedizione, p. 436.
I® Ramon Muntaner, JCCXIII, p. 983, n i_
№12. АВРААМ ACEH ПАЛЕОЛОГ
Авраам Асен Палеолог ни е познат единствено от т. нар. „Констан-
тинополски сарайски кодекс на Осмокнижието”1. На последняя чист
пергаментов лист, от последната тетрада, се намират следните приписки:
Хрютё |3oi)0ei т<р dpiarcp ка1 'карттротатср2 ка.1 epoi vtrep tjUvotui
айдёрту ка! ЛбеХ^ф кирйр 'AfipacipcpS ’Аоарг) ПаХаюХбусд тф Хыт^е
292
(yoa)4 tov aSeX^ou rfjc Xapir рогатое oov evyeveias * lepoaXaftov tov M i-
\ajjXou [ivStKTidjvoc e'frei sy цт]» abyovuToc ка.'[$рера] fi5
fXpioT'e irporjyovtQeOT ке irporiyov- Проброде лро^уоб6.
Хрюте fioiidet ebyevecTO-T^ кал Хартг рот drip ка1 ёрЬо^отатср7 <ppo-
усротатш ка1 dp io Tip кал dpot avdevm Kvpi ’A^paapoi 'Aoavr] ПаХаюХота?
т(р Xorfauoa.
t&eoTOKe trap^eve a^tcoadv ре Иттыч t'6a>8 tov kvp ’Appa-dpa. ’Acdv-p
Xooravca^ tov ПаХ<иоХоуо1\
Първооткривателят на тези приписки, руският византолог Ф. И. Ус-
пенский, прие категорично, че Авраам Асен Палеолог и неговият брат
Ярослав принадлежат към фамилията на Асен10. Това мнение небевъз-
прието от Е. Трап11. И двамата изеледвачи не сториха нищо повече
от една позитивна или негативна констатация12. А цитираните три бе-
лежки заслужават по-голямо внимание.
Какво знаем за Авраам и Ярослав от родословна гледна точка?
Според обичайната, най-разпространената във Византия практика те
имат два патронима — Асен и Палеолог13. Безспорно е, че двамата са
братя; Ярослав (следователно и Авраам?) е син на Михаил: 'lepoaXa-
Qov tov М txajjXou — твърде разпространен маниер за изразяване на род-
ство между две лица1 . Имаме ли достатъчно основания да евържем
двамата братя с фамилията Асен? Кои са те? Първо, фамилното име
Асен; второ, двамата братя, по всяка вероятност, са живели през чети-
ринадесетото столетие (вж по-нататък) — нещо, което ни позволява
убедително да ги евържем с фамилията Асен; трето, присъствието на
патронима Палеолог в никакъв случай не противоречи на нашего твър-
дение. Напротив, поради родословните връзки между двете фамилии,
установени в 1278 г. и подновявани няколко пъти по-сстне, той при-
съствува в първата генерация Асеневци, т. е. в началото на XIV в.15,
на границата между XIV и XV в.16 ив средата на петнадесетото столе-
тие1 7.
Информацията, която ни предлага Сарайският кодекс, позволява
да отидем и по-нататък, а именно: да се опитаме да издирим родословие-
то на двамата братя. Единствена възможност за това е споменатото
бащино име Михаил. Ние познаваме шестима членове на фамилията
Асен, чиито собствени имена са Михаил: Михаил Асен (II, №4) — първо-
родния син на Йоан III Асен; Михаил Асен (II, №23), син на Констан-
тин Асен (II, №9); Михаил Асен (II, №21), син на паниперсевасл Исаак
Асен (II, №7); Михаил Асен (II, №25 — ок. 1335/36); Михаил Асен (II,
№77) — брат на Димитър Асен (II, №76); Михаил Асен (II, №78), прате-
ник на деспот Димитър Палео лог в Неапол (1455/56). Кой от тях би
могъл да бъде бащата на Авраам и Ярослав? Веднага трябва да отхвър-
лим Михаил (№23), за когото знаем, че не е имал деца18, както и №77
и №78 по хронологически причини. Остават №4, №21, №25. За Михаил
Асен (№25) не знаем почти нищо, освен че е споменат в един патриар-
шески акт от 1335/36 г. От двамата последни Михаиловци — №4 и №21,
може да се предпочете първородният син на българския екс-цар Йоан- III
Асен (№4). Основания за това са хронологическите указания в кодек-
са, а именно: „индикт 5, година от сътворението на света 68. .., т. е.
13. ,.”19. През четиринадесетото столетие това биха могли да бъдат
следните години: 1306, 1321, 1336, 1351, 1366, 1381 и 1396 г. Като
293
държим сметка за палеографските наблюдения на Ф. И. Успенский,
според когото маргиналните бележки в Сарайския кодекс се отнасят
към XIII — XIV в.20, можем да отхвърлим първите две и последните
три години (в 1306 Асеневец от първата генерация не би могъл да има
пълнолетни синове). Следователно остават 1336 или 1351 г. Тъкмо
тези две дати ни карат да предпочетем Михаил Асен (№4) като баща
на Авраам и Ярослав Асен Палеолог, конто принадлежат на втората
генерация Асеневци, т. е. родени са най-рано към 1305 — 1310 г.
1 У с п ен с к и й. Серальский кодекс, passim.
2 Пак там, с. 56: след Хартгротатср Успенский е оставил празно място, което
в следващото гадание на приписките (Успенский. Асеневичи, с. 14) липсва.
На публикуваната снимка (Пак там, табл. I) ие се вижда достатьчно ясно дали има,
или няма празиина.
3 Успеиск ий. Серальский кодекс, с. 56; липсва KvpilO и е дадена формата
’А(}раары, която е за предпочитане, докато вУ спенский. Асеневичи, с. 14 се
чете: кирйх) ’Aj3pd/joj (това четене е прието и от Т г а р р. Asanen, р. 164).
Първоначално Успенский ^Серальский кодекс, с. 56) е разчел: Xcorfeeiae
(първата приписка) или Xcorfeorapoa; след това (Успенский. Асеневичи, 14 —
15): Xa/rfeiJaa и Хоотсшоа. След Xcorfevaa (от първата приписка) на нов ред е пов-
торен горният текст до а5еХ^<3(включително) — явно грешка на кописта. След
това е пасажът rov abeXpov. . . Напълно е оправдано—така,кактосториТрап (Тгарр.
Asanen, р. 164) — двата текста, конто са тясно свързани помежду си, да бъдат обе-
динени в едно цяло.
5 За тези хронологически указания, изпуснати по необясиими причини от
Трап, Успенский е отбелязъл, че четенето е много трудно, тъй като отделу има друг
текст (Успенский. Асеневичи, с. 14, бел. 6).
6 Тази приписка не е обнародвана при ггьрвоначалното гадание на текста (У с-
ленский. Серальский кодекс, с. 56) и не е напечатана от Трап, ио добре се чете
на снимката.
^Успенский. Серальский кодекс, с. 56: липсва ка1 evSo^ordrcp.
8 В Cod. ОООР ре бтгоч ЙО. . . (sic), както и много други грешки.
9 Вж бел. 4.
Ю Успенский. Асеневичи, 14 — 15.
11 Т г а р р. Asanen, р. 14. Двамата братя липсват в PLP I.
^2 Единственият аргумент на Е. Трап е едва ли не неправилното посочване,
че приписките датират от ХП1 в. (Trapp. Asanen, р. 164).
13 За XtjjT^avoa (и вс ич ките разновидности) вж: Moravcsik. Byzantine-
turcica, II, р. 364.
4 В. Лоран (Laurent. Bulles, р. 231, No 686) пише; ’’Cette manure de mar-
quer ses rapports de parent efut surtout en usage au XIIе siicle.” Трябва да отбележа,
че този начин на гаразяване иа иай-близки родствени отношения (баща — син) е
великолепно засвидетелствуван във вгаантийските практики от XIV в.
15 мм, I, No XXX, р. 52; ”.. . Kvp 'AvbpoviKOv FlaXaioXdyov tov ’Aadvr] (1316 г.);
AA, V, 1,1, No 64, p. 51 (1322 г.). Вж Андроник Асен (II, №6).
1® ММ, II, No DLVII, р. 361:,, ’Аша ’AaaiHva f] ndkcu.o'kdyiva” (1400 г.). Вж
Айна Асенина (II, №41).
17 ПП, IV, р. 265: "Майшос ПаХаиХоуос о Чоатл??” (1450 г.) Вж Матей Асен
(II, № 54).
1®ВжП, №23 и №24.
19 Вж тук, бел. 5.
20 Успенский. Серальский кодекс, с. 55, бел. 1.
294
№13. ЯРОСЛАВ АСЕН ПАЛЕОЛОГ
Син на Михаил Асен (II, №4) и внук на Йоан III Асен; брат на Авра-
ам Асен Палеолог (II, №12). Роден към 1310 — 1315 г. Фигурира наред
със своя брат в Сарайския кодекс на Осмокнижието1. Непознат от дру-
ги извори*. Необичайно за Асеневата фамилия собствено име — Яро-
слав.
1Успенский. Серальский кодекс, с. 56; Успенский. Асеневичи, 14 —
15; Вж припискиге тук по-горе при Авраам (II, №12).
2 Подробности, между конто и доказателства за принадлежност към фами-
лията Асен при Авраам (II, №12).
№14. ЙОАН АСЕН, ДЕСПОТ
Син на Андроник Асен (II, №6), вероятно първороден (единствено
доказателство: в изворите се споменава преди своя брат Мануил —
разбира се, в онези случаи, когато едновременно се говори за двамата1).
Брат на Мануил Раул Асен (II, №15), на Ирина Асенина (II,№17) ина Еле-
на Асенина (II, №18). Рождената дата на Йоан е неизвестна, но бихме
могли да допуснем, че е роден в самото начало на четиринадесетото
столетие (баща му Андроник, по всяка вероятност, се е родил към
1280 г.2, а най-малката сестра Ирина в 1320 г. вече е била омъжена
за великия доместик Йоан Кантакузин — бъдещия император3) или
дори малко преди 1300 г.
Началото на кариерата на Йоан Асен е забулено в мъгла. Знаем са-
мо, че към 1335 г. заедно с брат си Мануил той е участвувал в заговор
срещу император Андроник III Палеолог — заговор, с който бил свър-
зан и митрополитът на Филипи4 — и затворен в тъмница в град Вира6.
Оттам Йоан й Мануил Асен излезли едва след шест години, т. е. през
1341 г.: „И освен това, понеже братята на жена му [Йоан Кантакузин]
Йоан и Мануил, синове на Андроник Асен, бяха хвърлени в затвора
във вериги, както казахме, във Вира, крепост в Тракия, той [ Йоан
Кантакузин] изпрати сестра им [ Ирина Кантакузина Асенина] с вой-
ска, освободи ги от затвора и заповяда да ги доведат при него, в Димо-
тика’.’6 От този пасаж е видно, че освобождаването на двамата братя
трябва да бъде отнесено към времето между 23 септември 1341 г. (то-
гава Йоан Кантакузин напуснал Константинопол и се отправил към Ди-
мотика7 ) и 26 октомври 1341 г. (на тази дата Йоан Кантакузин се про-
възгласил за император). Веднага след излизането си на свобода Йоан
и Мануил Асен, за разлика от баща си Андроник Асен, който преминал
в противниковия лагер8, се наредили сред най-близките сподвижници
на Йоан Кантакузин и присъствували на неговата коронация в Димо-
тика (26 октомври 1341)9.
По всяка вероятност Йоан Асен прекарал зимата на 1341 — 1342 г.
в Димотика (за разлика от брат си Мануил, който заедно с Йоан Ангел,
братовчед на новия император, командувал една армия на претендента,
действуваща срещу Константинопол10) и на 5 март 1342 г. потеглил
на запад с основните сили на Йоан Кантакузин, командувани лично
от императора и неговите синове Матей и Мануил11. Твърде скоро, в
295
началото на пролетта, Кантакузиновите войски овладели град Мелник
и Йоан Асен бил назначен за управител на града („МеХе^кои pev &р-
\ovTa tov уичаскдч кате^пгср abeXipov ’Aoavi]v tov ’Iuclvvtjv peril отра-
rtac, oarjt; срето аркёсеи> etc ippovpdv rrj tfoXet”12). Пребиваването на
Йоан Асен в Мелник е било краткотрайно. През месец юли 1342 г.
(преди сключването на споразумението между Йоан Кантакузин и
сръбския крал Стефан Душан13), Хрельо, предишният господар на
Мелник, който наскоро преди това бил заел страната на Йоан Канта-
кузин, решил да възобнови отношенията си със Стефан Душан, като
овладев отново Мелник и го предаде на сръбския крал — достатъчно
извинение или по-скоро изкупление за по-раншните му действия. Вой-
ските на Хрельо обсадили Мелник, като предварително не допускали
запасяването на града с провизии, а след това наченали активни военни
действия. Йоан Асен, виждайки, че не ще може да устои на обсадата
поради заплашващия го глад (Йоан Кантакузин не бил в състояние да
му помогне), се видял принуден да предаде града на Хрельо14.
Очевидно загубата на Мелник не е повлияла на кариерата на Йоан
Асен и ние го намираме отново сред най-близките сподвижници на Йоан
Кантакузин. През пролетта на следващата 1343 г. след едногодишен
престой на Запад императорът-претендент се завърнал в Тракия, която
заедно с Родопската облает се превърнала в основен театър на военни-
те действия. Тук усилията на Йоан Кантакузин сякаш били по-резултат-
ни: той привлякъл за съюзник емира на Смирна Умур паша, играл го-
ляма роля в съдбините на Византия през това десетилетие15. Население-
то на голяма част от Родопите преминало на иегова страна — докато за
управител на областта Меропа (по горното течение на река Арда16)
той поставил българина Момчил1 7, то управлението на градчетата (яо-
Xt'xpta) в областта Мора (средното и долното течение на р. Арда — на-
зована в миналото Ахридос18) било поверено на Йоан Асен19. Труд-
но е да се каже докога Йоан Асен е останал на този пост20. Сигурни-
те сведения, с конто разполагаме, показват, че той е бил управител
на Мора поне в продължение на две години. Знаем, че в решителната
битка между Йоан Кантакузин и Умур паша, от една страна, и Момчил
(междувременно преминал на страната на легитимния василевс Йоан V
Палеолог21 )-от друга, край Перитеорион (7 юли 1345) Йоан Асен ко-
мандувал лявото крило на Кантакузиновата армия (тежко въоръжена-
та конница): „то Se dpiarepov 'Aodvrjs eT\ov ''Icodvvrjq 6 rfjs 0aotXi'6o5
EfpjJt't a6eX<pdc, ретд. ’Pcopaicov катаррактсм”22
Ha 21 май 1347 г., на празника на св. Константин и св. Елена, Йоан
Кантакузин бил коронясан за втори път (вече в Константинопол) за
император на ромеите23. Веднага след това той възнаградил някои от
най-близките си сподвижници. Докато най-младият му син Мануил и
зетят му Никифор били въздигнати в сан деспот24, братята на жена му
Йоан и Мануил Асен били почетенис достойнствотосевастократор.За тази
тържествена промоция е запазено интересно известие в трактата на
Псевдо-Кодинос: „‘О /ЗаочХеис 6 KavTa.KOu$T)vd<; тои<; yvvaiKa6e~k\pdv<:
avrov ‘’Iwdvvrjv Kat М avovrjX rove ' ’Aaaviovt; Tipfjuas ае^аатокparopas
5е'5о>ке tpopeTv airovc rapirapia Kat KaXrfac ola ка1 ot 6еаябта1„”25 През
същата 1347 г., по съобщение на самия Кантакузин, Йоан Асен се опи-
тал да склони първородния син на императора Матей Кантакузин да се
провъзгласи, без съгласието на баща си, за съимператор и за независим
296
владетел на част от Тракия26 — опит, който не довел до никакъв поло-
жителен резултат, но и не нанесъл вреда в положението на „съзаклят-
ниците”.
Съвсем наскоро К. Асдраха направи опит да припише на Йоан Асен
издаването на един документ (1347), съхраняван някога в манастира
,,Св.Йоан Продром” (разположен край Серес27). Въпросният документ
е една урарра на Йоан Палеолог, без дата, издадена в полза на хартофи-
лакса на епископията Литица28. С тази „трама” Йоан Палеолог дарява
поменатия хартофилакс с една нива, намираща се в местността „По^-
pbv nj?yd8ioi»”29. Издателят на документа А. Гийу идентифицира дари-
теля с Йоан Палеолог, син на император Андроник II и Ирен дьо Монфе-
ра, и отнесе издаването на „грамата” „avant 1308” (през тази годи-
на Йоан Палеолог е починал30). Тъй като К. Асдраха приписа до-
кумента на Йоан Асен, без да опровергав мнениетс на А. Гийу*51, редно
е да си зададем въпроса: оправдана ли е идентификацията, предложена
от френския учен? ,.Против” според нас има три аргумента, а именно:
1) Ако документът датира най-късно от 1308 г. и е издаден от сина на
император Андроник II, то дарителят в никакъв случай не би могъл
да каже „els pvrjpoovvov t&v ayicov pov yovewv”^2, тъй като император
Андроник II Палеолог е починал 24 години по-късно, на 12 февруари
1332 г.33; 2) В подписа на дарителя задължително би трябвало да при-
съствува и неговата официална титла— деспот34; 3) Макар че А. Гийу
допуска, че „les fautes ne sont pas dues toutes i 1’auteur de 1’acte, mais peut-
6tre en majorite au copist, все пак характеристиката e смущаваща („1а
langue est gauche... 1’orthographie est fautive,ladiereseemployee ou non”3® )
и трудно допустима за официален документ, издаден от деспот и импера-
торски син.
Нека се обърнем към предложената от К. Асдраха идентификация,
т. е. Йоан Палеолог = Йоан Асен. Веднага трябва да кажем, че аргументи
,,за” липсват, докато аргументите „против” са много: 1) „ol atidevres
Kai Ы>е)лроС pov” — Йоан Асен, най-старият син на Андроник Асен, не би
могъл да нарече братята си (?) аЬдёгтек;; от друга страна, сигурно е,
че той е имал един брат — Мануил Асен (II, №15), докато твърдението,
че Алексий Асен (II, №30) също е негов брат, остава все още само едно
недоказано предположение на Г. Острогорски36; 2) Както вече се ка-
за, подписът на издателя на акта е „ ’Iwdwjjs 6 ПаХаюХбуо?”37, т. е.
липсва фамилията Асен. Един поглед върху изворите, в конто е споме-
нат Йоан Асен, ще ни убеди, че той никъде не е назован Йоан Палеолог —
най-често срещаме само Асен, придружено с определението „шурей на
Йоан Кантакузин” или „брат на императрицата Ирина”, или Йоан Асен;
3) Според К. Асдраха документът е издаден между февруари и май
1347 г.; основания: през февруари бащата на Йоан Асен, Андроник
Асен,все още е жив, а през месец май (тогава Литица е митрополия38)
той вече е починал и това е отразено в „грамата”. Без да се впускаме в
подробности, ще отбележим, че terminus post quem за смъртта на Андро-
ник Асен е началото на 1351 г.39, следователно предложената датировка
на документа не може да бъде приета. А това ще се отрази и на неговата
атрибуция; 4) Ако приемем, че „грамата” е от 1351 г. или от по-късна
дата (след смъртта на Андроник Асен) и е издадена от Йоан Асен, то в
подписа бихме очаквали: 'О 5оиХо? tov кратайп). . . 6 ое^аотократсор
' \ajdvvr]<; ПаХаюХбуо? ео 3 Аааи?с, тъй като от 1347 Йоан Палеолог, както
297
видяхме по-горе, вече е притежавал този висок сан; 5) Най-сетне като по-
следен аргумент К. Асдраха сочи, че след смъртта на Стефан Душан
представители на фамилията Асен са действували в района на Серес и по
този начин би могло да се обясни присъствието на документа в архива
на манастира„Св. ЙоанПродром”,Грябва да кажем, че единствено Алек-
сий Асен (II, №30) се явява на два пъти в Източна Македония (1365,
1375) и, което е по-важно, няма никакво доказателство, че той е брат
на Йоан Асен4 °; от друга страна, едва ли има някакво основание да
се допуска, че един документ, издаден в полза на хартофилакса на епи-
скопията Литица (според Асдраха между Димотика и Адрианопол),
би могъл да бъде пренесен в,,Св. Йоан Продром”, (край Серес) посред-
ством някой член на фамилията Асен. Заключение: атрибуцията и да-
тировката на акт №3 от архива на „Св. Йоан Продром” предложени от
К. Асдраха, не могат да бъдат приети. ’
С Йоан Асен се срещаме отново три години по-късно, в 1350 г. В
едно писмо на папа Климент IV, безспорно част от преговорите между
римския първосвещеник и Йоан VI Кантакузин, наченали с византий-
ского пратеничество в Авиньон (1347 — 1348)41 — четем: „In е. ш. по-
bili viro Caloranno Assam, capitaneo civitatis Constantinopolitanae, gratiam
in present) que perducat adgloriam in futuro. . .”42 За съжаление това
известие e изолирано и не може да бъде съпоставено с извори от визан-
тийски произход. При това положение тълкуването на понятието capi-
taneo остава несигурно: дали то наистина означава, че Йоан Асен е бил
управител на столицата43, или пък папа Климент се е обърнал към него
като един OT,,parmi les grands seigneurs byzantins. . . les Asanes, qui occu-
oaient une place si importante pendant son regne”[ ЙоанVI Кантакузин] както
с основание допуска О. Халецки44.
Ж. Дарузес, разглеждайки въпроса за Синода от 1351 г., пише:
’’[Liste de preseance]. .. presidait 1’empereur Jean Cantacuzene au Trikli-
nos, dit Alexianos, du palais des Balachemes;siegeaient avec lui le patriarche
Callistos, les „propres freres” de 1’empereur [Jean] Asanes et le sebastocra-
tor Manuel Asanes et son neveu le panhypersebastos Andronic Asanes. . .”46
Това твърдение на френския учен почива на едно недоразумение или
по-скоро недоглеждане (като оставим настрана съмнението, което преди-
звиква този текст, тъй като е изпуснато севастократорското достойн-
ство на Йоан Асен), а именно: в случая е използуван тексты-, издаден от
Ф. Комбефис, който гласи: „касётстой ire репой f]rov avrabekipov тг]<; аусач 0а-
аскесач avrov Kvpcov 'Аоаот^кас ётстоЪ перспойт]тоо аитаЬёк^оотт]^ aycasfiacc-
Xeiac airrov tov navevTvxeOTdrov ,ое(3аотократоро<: Kvpcov M avovrfk ’Auaprr
aWa brj кас tov ireptitodriTOv avecj/cov tt]<; aytac (JaaiXeia? aurou navvnep-
oe(3aoT0v Kvpcov AvbpovcKOV tov ’Aaavi].”4^ Това издание на „синодалния
том”, както вече бе отбелязано47, съдържа много грешки. То е възпроиз-
ведено от Доситей4 8 и Ж. Минь4 9. Опит за корекция на текста е сторен от
Манси, но пък у него нървият „Асен” изобщо е изпуснат5°. Верният текст,
издаден от П. Успенски (вероятно според Cod. Lavra 194551) и в наше
време от Й. Кармириос (според Cod. Atheniensis 2092, ff. 323 — 347),
гласи: „. . . ка'с ётс tov перспойцтоо avrabek^ov ayiac /iaaiXeia? avrov
tov iravevTvxeoTaTov ие(3аотократорог; короШ M avovrjk tov 'AodvT]Kac етс
rov iteptiro&Trrov avrabek^ov n?? aycat (3aucketa<; avrov Kvpcov M 1\ат?Х tov
'Aoavr)- akka bi] ка'с tov тгерспойцтоо &vecpcov tt]<; aycas (Saockeca<; avrov ita-
298
wnepaepdarov Kvpiov 'hvbpovucov tov ’Aadpt).”52 Очевидно никъде не
става дума за севастократор Йоан Асен.
И така, следващото сигурно известие за Йоан Асен е от 1355 г.:
„'AodvTjv beoiroTT]v ~’>р 'lojdvwriv VlepiOevjpiov катаот^сас архоита'.153
Макар и твърде кратко, това съобщение на Йоан Кантакузин ни уведо-
мява за две промени в съдбата на Йоан Асен, а именно: първо, той вече
е достигнал до най-високото звание в дворцовата иерархия — деспот
(опитът да се отнесе това събитие към по-ранно време, т. е. преди 1355 г.,
няма никакво основание)54' и второ, той е архонт на родопския град
Перитеорион — градът, където воювал десет години по-рано срещу Мом-
чил55. Последното споменаване на Йоан Асен в изворите — ако прие-
мем идентификацията, предложена от П. Льомерл56 — е от 1358 г. в
една простагма на великия воевода Йоан Углеша5'.
Според Никифор Григора58 Йоан Асен е бил женен за неизвестна
по име дъщеря на Алексий Апокавк. Повече подробности за брака му
и за неговото семейство не са ни известии. В. Лоран допуска, че той
е имал син (името му не е достигнало до нас) и внук — Йоан Асен, спо-
менат в Cod. Barber, gr. 44959.
ICant., Ill, 1711, p. Ill; III, 26:11, p. 161; III, 27:11, p. 167; N ic. Greg., XII,
16:11, p. 624; XVI, 1:11, p.797; P s e u d o-Kodinos, 147 — 148, 276.
2 Вж тук, II, №6.
8 N i с о 1. Kantakouzenos, No 23, p. 104.
4 MM, I, No LXXV, p. 170; Darr ouzfes. Regestes T. 5, No 2172.
5 Can t„ III, 17:11, 111 - 112; N i c. G r e g., XI, 2:1, p. 534.
6 C a n t„ III, 26:11, p. 161; N i c. G r e g„ XII, 16:11, 624 - 626; Lemerle. Aydin,
p. 69, n. 4; W e i s s. Kantakouzenos, p. 34.
1 N i с о 1. Kantakouzenos, p. 46.
8 Вж тук, II, №6.
9 C a n t., Ill, 27:11, p. 167; Nicol. Kantakouzenos, p. 47; Chr. Byz. Brev. T.2,
252-253.
10 N i с о 1. Kantakouzenos, p. 48; Вж тук, II, №15 (Мануил Асен).
И С a n t.. Ill, 32:11, 195 — 196; N i с. G г е g„ XII, 16:11, p 628; N i с о 1 Kanta-
kouzenos, p. 49, 104; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, p. 200 (без да споменава Йоан
Асен); Chr. Byz. Brev T.2, 254 — 255 (събитията между март июли 1342г.) ,L е m е г-
1 е. Aydin, р. 148, п.1.
12 С а п t„ III, 38:11, р. 232; N i с. G г eg., XIII, 1:11, р. 633; Nicol. Kantakou-
zenos, р. 50; Lemerle. Aydin, р. 148, п. 1, 163; V 1 а с h о в. Melenikon, р. 52.
13 N i с о 1. Kantakouzenos, 51 — 52; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, р. 202;
Ostrogorsk y.Histoire, 538 — 539.
14 C a n t.. Ill, 45:11, p. 275; N i c. G r e g., XIII, 5:11, p. 654; V 1 ac h о s. Meleni-
kon, p. 53; M а к с и м о в и h. Виз. пров. управа, с. 13, 33.
I5 Осиовно изеледване: Lemerle. Aydin. passim. Вж още Е. Werner. Johan-
nes Kantakouzenos, Umur PaJa und Orhan. — Byz. Slav., 26, 1965, 255 — 276; Nicol.
Kantakouzenos, p. 53 сл.
16 Asdracha. La region des Rhodopes, p. 7.
17 За Момчил вж- L e m e r 1 e. Aydin, p. 158, 169, 170, 174, 205, 210 сл.; В. Г ю-
з е л е в. Момчил юнак. С., 1967; Asdracha. Les Rhodopes, I, 201 — 202; В о 1 i-
1 ov. Les Bulgares, p. 171 (извори и библиография).
18 A s d r a c h a. Le region des Rhodopes, p. 10.
299
15 C a n t., Ill, 66:11, p. 404; III, 71:11, p. 439; Lemerle. Aydin, p. 154; Nicol.
Kantakouzenos, p. 55, 57; A s d r a c h a. Les Rhodopes, I, p. 195.
20 Към 1344 г. Йоан Асен (?) е споменат в един интересен текст (ако прие-
мем, че „сштббеКроч tovtov е неговият брат Мануил, управител на гр. Ви-
*
за — вж II, №15) като 'Aaav кратошточ cu'eV'to? тгрыточекВи£аичои(Н unger. Mafia,
p. 96). Трудно e да се каже дали по това време Йоан Асен е бил в Константинопол,
нли'това споменаване трябва да се тълкува в смисъл, че Йоан Асен е родом от Кон-
стантинопол.
21 С an t., Ill, 86:11, 529 - 534; N i с. G г е g., XIV, 9:11, 726 - 729; Е п v е г i.
Le Destan, 2277 — 2326; Lemerle. Aydin, 206 — 207, 210 — 215; В. Г ю з е л е в.
Момчил юнак, 77 — 82; Nicol. Kantakouzenos, р. 59.
22 Can t., Ill, 86:11, р. 532.
23 N i с о 1. Kantakouzenos, р. 65.
24 Пак там, р. 67, 109 et No 25 (122— 128: Мануил Кантакузин); Фер)ан-
ч иЬ. Деспоти, с. 76, както и Index s. v.
х 25 р s е u d о-К о dj п os, 147 — 148; р. 276i/O 5е /3aatXev£o Ktu'raxoufjji'oc
TOV4 yvvaucabe\pov4 aurpv * IcMVvpv kcu McuwtjX rove ’Aoavibuj rjpijoqc оеРаотокра-
тррач ё^бреое кш ат&дароич bia Xidaiv fapavecov к ей papydpcov ехортач екаотои durcov
ертгроаиеи piav к ей pdvrji> кещараи''-, Вж също р. 27 (върху хронологията); Cant.,
IV, 5:Ш, р. 33; N i с. G г е g„ XVI, 1:11, р. 797; Guilland. Inst., I, р. 227; N i с о 1.
Kantakouzenos, р. 68, 109; Loenertz. BFG, I, p. 455; Фер j а н ч иЪ. Севастокра-
тори, с. 144, 145,186; Asdracha. Les Rhodopes , I, p. 196.
26 C a n t., IV, 7:111» p. 47; N i c. G r e g„ XVI, 2-5: II, 798 - 819 (Йоан Асен:
p. 798, 801); Guilland. Gr^goras, p. 253; Nicol. Kantakouzenos, p. 68, 110* M а к-
с и м о в и h. Политичка улога, с. 148, бел. 36.
2? Asdracha. Les Rhodopes ,11, 11 — 12.
28 G u i 11 о u. St. Jean-Prodrome, No 3, p. 43.
29 Пак там, №3, I 3 — 4. А. Гийу (p.42, бел.2) допуска, че въпр .юного място,
носешо името „Пор^рор Пттуа^ЮР’’ („Лошиге кладенци”), би могло да се намира в
близост до Серес, като се позовава на акт №18, ред 45 от Actes de Kutlumus. Ако та-
зи локализация е правилна, то дали тя би могла да обясни присъетвието на акт №3
в архива на „Свети Йоан Продром”?
30 Пак там, р. 43; Pap a dopulos. Genealogie der Palaiologen, No 61, 18 — 39.
31 А. Гийу (St. Jean-Prodrome, p. 43) принеде два аргумента в подкрепана своята
идентификация: 1) Между 1304 и 1308 г. Йоан Палеолог е пребивавал н Македония
и е могъл да издале въ строения документ; 2) Йоан Палеолог би могъл да назове бра
тята си „ен амдеитеч". Новата локализация на Литица, предложена от К. Асдраха
(в Тракия вместо в Македония), не може да опровергав тезата на А. Гийу, тъй като
мястото, което е подарено на хартофилакса на епископията Литица, се е иамирало
в Източна Македония (вж тук, бел. 29).
32 G u i 11 о u. St. Jean-Prodrome, No 3, 1.2.
33 с a n t., II, 28:11, р. 473; Chr. Byz. Brev.T.2,239 — 241; Papadopulos.
Genealogie der Palaiologen, No 58, 35 — 36.
34 фер)анчиЬ. Деспоти. Index s. v.; P a p a d о p u 1 о s. Genealogie der Palai-
ologfen, No 61, p. 38.
35 G u i 11 о u. St. Jean-Prodrome, p. 42.
36 вж тук, II, №30.
37 G u i 11 о u. St. Jean-Prodrome, No 3, 1. 11.
38 Asdracha. Les Rhodopes , II, p. 13.
39 Вж тук, II, №6
40 Вж тук,бел. 36.
300
41 R.-J Loenertz. Ambassadeurs grecs aupres du pape Clement VI (1348) —
B.Leonertz. BFG, 286 — 302. Подробно за отношен ията иа Йоан VI Кантакузин
с палата у Lemerle Aydin, 224 — 226; Н а 1 е с k i. Un empereur, p. 18; Nicol.
Kantakouzenos, p. 67, n. 85 (библиография).
42 Acta Clementis PP VI (1342 — 1352), p. 259; Clement VI (1342 — 1352).
Lettres closes, patentee et curialies interessants les pays autres que la France, publiees
u analysees d’apres les Registres du Vatican par E. Deprez et Mg G. Mollat T.I. Deuxi-
me fascicule. Paris, 1961, No 2130. Вж Matschke. Gouverneurs, p. 84, 98. В Пап-
скиге регести писмото не е датирано. Издателиге са го датирали „Avignon, 13 fev-
rier 1350”.
4^ Matschke. Gouverneurs, p 84.
44 H a 1 e c k i. Un empereur, p 18.
4^ Darrouzes. Regestes. T.5, No 2324, p. 265.
46 F. С о m b e f i s. Bibliothecae graecorum patrum auctarium novissimum. II,
Parisiis, 1672, p 138.
47 Meyendorff. Introduction, p. 141, n. 70.
48 Dosi thee. Торос ayanr], Jassy, 1698, p , 55
49 PG, CLI, col. 721 B.
50 M a n s i, 26,col. 134 В
51 П. Успенский Истор1я Афона III, СПб, 1892, с. 744; Meyendorff.
Introduction, p 141. n. 70.
52 К a p p i p i о v. Та Ьоуратска, о. 313. (изд. 1952) = о. 377 (изд. 1960).
53 Cant.,IV, 43:111, р. 314.
54Asdracha Les Rhodopes, I, p. 196: „. . .avant 1355 il devient despote”;
Фер]анчиЬ. Деспоти, с. 47: „Изгледа да je Мано|пов [Мануил Асен — II, №15]
брат Jo ван. . ., и сам касни)е добио титулу деспота”; PLP, 1, No 1499: „Despot, 1355”.
При липсата на други данни най-точна остава констатацията на Е. Трап.
55 PLP, 1, No 1499; Asdracha. Les Rhodopes, р. 198. Забигката при Перитео-
рион вж тук, по-горе, бел. 21.
50 Вж тук, II, №15.
5? А с t е s de Kutlumus. Appendice, II, С.
58 N i c. G r e g.,XVI, 1:11, p. 797.
59 Вж тук, II, №15 (деспот Мануил Асен).
№15.МАНУИЛ АСЕН, ДЕСПОТ
Мануил Асен1 (познат и като Мануил Комнин Раул Асен2), втори
син на Андроник Асен (II, №6), е роден (по всяка вероятност) в начало-
то на XIV в.3 Първото стъпало от неговата кариера — така както ни е
позната — е участието му в битката срещу турците на Орхан при Пелека-
нон (10 юни 1329)4. gTO какво Пише Йоан Кантакузин: .KaiPaotXeix;
[АндроникДП] то tbiov таура Kai avrot k<litt]v oT]paiavTT]v(}aoiXiKTiv 'AoavT]
Марсиал то» ’Арбpovikov vuv ovri avrov. . .”5 Две години по-къс-
но, по време на битката при Русокастро (18 юли 1331)6 срещу българ-
ската армия, предводителствувана лично от цар Иван Александър, отно-
во го откриваме в близост до императора и изпълняващ важна длъжност:
. василевсът [ Андроник III] заедно с великия доместик [ Йоан Канта-
кузин] и Мануил Асен, брат на жената на великия доместик, който ко-
мандуваше императорския отряд. . .7 и други петдесет, избрани измежду
301
знатните, най-напред отблъснаха онези, конто се намираха срещу тях.”8
По това време (преди 1330 г.?) Мануил Асен вече е бил удостоен с тит-
лата велик примикирий9.
Това добро начало предсказвало още по-добро бъдеще. Изведнъж
кариерата на Мануил Асен била прекъсната по твърде груб начин: през
1335 г. той бил обвинен заедно с брат си Йоан, че е участвувал в заго-
вор срещу император Андроник III, и затворен в крепостга Вира10.
В тъмницата Мануил Асен прекарал шест години и бил ©свободен по
настояване на сестра си Ирина, съпруга на Йоан Кантакузин, в края
на септември или началото на октомври 1341 г.11 На 26 октомври два-
мата братя Мануил и Йоан Асен присъствували на коронацията на Йоан
Кантакузин в Димотика12 и се наредили сред най-близкиге привърже-
ници на претендента. През зимата на 1341 — 1342 г. Йоан Кантакузин
отделил 16 тагми от войските, с конто разполагал, и поверил тяхното
командуване на Мануил Асен и пинкериия Йоан. Тяхната задача била
да предпазват лагера на императора-претендент от възможни враждеб-
ни действия на законната власт в Константинопол13.
На 5 мапт 1342 г. Йоан Кантакузин, съпровождан от синовете си
Матей и Мануил и Йоан Асен, заедно с по-голямата част от войските си
потеглил на запад14. В Димотика, където били съпругата му Ирина
Асенина, трите му дъщери Мария, Теодора и Елена, както и годени-
кът на най-голямата му дъщеря Никифор, Йоан Кантакузин оставил
1000 конници и осем „архонти” всеки с по 1000 стрелци. За главноко-
мандуващ (отратт)у'ос em naoi) той поставил своя шурей Мануил Асен15.
Задачата на Мануил Асен никак не била лека. Наистина, на първо време
тя била облекчена от началните успехи на Йоан Кантакузин, но впослед-
ствие претендентът започнал да търпи несполуки и дори бил принуден
с около 2000 души да търси убежище в Сърбия16. Следейки развитието
на гражданската война (Йоан Кантакузин изпращал писма в Димоти-
ка), Мануил Асен17 бил принуден да полага много усилия, за да задържи
поверения му град. Това е засвидетелствувано добре в една кратка хро-
ника, в която намираме следното известие: „Излизайки [ от Солун]
те [ Алексий Апокавк, Теодор Синадин и Хрельо] завладяха всички
крепости в Македония освен Димотика, защото тя бе охранявана от
съпругата на Кантакузин [Ирина] с [Мануил] Асен, нейния брат.”18
Съюзът на Йоан Кантакузин със Стефан Душан довел до известии
успехи на първо време в Западна Македония и Тесалия19, но положе-
нието в Тракия и особено на Димотика оставало тежко. Това принуди-
ло императрица Ирина да се обърне за помощ към българския цар Иван
Александър. Българите скоро се появили в Димотика, но, както пише
Кантакузин, решили да се възползуват от благоприятните за тях обстоя-
телства и да завладеят града20. Ето защо Ирина — нейниятсъпруг бил
далече и не бил в състояние да се притече на помощ — решила да потър-
си подкрепа от Умур паша. Написаното от нея писмо (от името на им-
ператора-претендент!) било занесено в Смирна от „текфур Асен”, както
пише Енвери21, или Мануил Асен според сполучливата идентификация,
предложена от П. Льомерл22. По-нататък събитията, разказани от тур-
ския хронист, могат да бъдат съпоставени с известието на Йоан Кантаку-
зин (той премълчава пратеничеството, оглавено от Мануил Асен23): ми-
снята на Мануил била резултатна и турците, предводигелствувани лич-
но от Умур (380 кораба и 29 хиляди бойци24) дебаркирали в Тракия,
което принудило българите да се оттеглят25.
302
През 1344 г. войските на Йоан Кантакузин овладели град Виза и
императорът „Btfurjc 5е apxovra катеотцое r'tiv 7UPaiK0c a6eX</>op ’Аоарт?р
tov М ароит?Х”26. По-нататьшният разказ на Кантакузин показва, че назна-
чението на Мануил Асен за „архонт” на Виза нито е случайно, нито се
дължи само на това, че той бил опитен военачалник. Във Виза (или
околностите?) той и семейството на неговата съпруга (протостратор Тео-
дор Синадин) са пригежавали имоти2 1 и в случая, както вече бе обър-
нато внимание28, става дума за официално утвърждаване и узаконява-
не на апанажно владение; И наистина Виза е останала в ръцете на Ма-
нуил и неговия син Андроник Асен поне докъм 1355— 1356 г.29
В края на месец май 1347 г., след влизането на Йоан Кантакузин
в Константинопол и повторната му коронация (21 май)30, Мануил
Асен и неговият по-голям брат Йоан били удостоени със севастокра-
торско достойнство31. През годините на Кантакузиновото властвува-
не (1347 — 1354) кариерата на Мануил Асен достигнала своя връх. Че-
тири години след като бил въздигнат в сан севастократор, през 1351 г.,
Мануил Асен вече бил получил и най-голямото възможно достойнст-
во — деспот32. През същата 1351 той заседавал редом с Йоан Кантаку-
зин в Синода срещу противниците на паламизма33, командувал визан-
тийските войски (мт? Kat стгтнк?? bvvapic е^уето cjv еитратцуы. Ье-
orr orris MavovijX '^oavric о PaoiKtSot; rfjc; EiprfvT]<: абеХ^'о?”) 34 в опита
им заедно с венецианците да овладеят Галата35. Наскоро след това
поради заплахата от генуезкия флот, командуван от Паганино Дория36,
Йоан Кантакузин организирал една армия, командувана от зет му де-
спот Никифор и „ек rfjs Bi^vric о 0aoiXi6oc Есртрт?? aSeX^o? ’Ааарт/с
беаяотос о MavourjX eirepirei (Кантакузин] к at абточ arpariav тгр'оч avp-
paxcav”3’1.
През декември 1354 г. Йоан Кантакузин бил принуден да абдики-
ра 3 8. Ние не знаем нищо за отношението на Мануил Асен към тези съби-
тия (неговият син севастократор Андроник Асен играе по-значителна
роля — вж II, №33)., но безспорно той останал свързан с фамилията
Кантакузин: две години по-късно, през 1356 г.39, го виждаме редом
с Матей Кантакузин в междуособиците с Йоан V Палеолог40 — действия,
за конто впоследствие той е бил принуден да се оправдана пред васи-
левса4
В една простагма на великия войвода Йоан Углеша (1358), издаде-
на в полза на манастира Кутлумуш, има интересен пасаж: „. .. //4. .aXa
bi] rfxooriv I'KeripooivTiv пара tov hyiov pov avdevTov tov iravevrvxe//5 ота-
tov beoirorov Kvpov MavovrjX Kat ovk nx^oriv пара tivos epitobiopov,..
. . . . //° tov avitevTOv fipcjv tov rravevTvxeoTarov beo-norov Kat tov abeX^ou
avTov tovH1 .. .”42 Издателят на простагмата П. Льомерл убедително
идентифицира поменатите в текста лица (деспот Йоан Углеша, съпру-
гата на Войхна кесарисата и т. н.) и прие, че деспот Мануил е Мануил
Асен, а „той abe\,p6v аито'и то'и. . .” — неговият брат деспот Йоан Асен43.
И наистина деспот Мануил, който има един (?) брат, не би могъл да
бъде деспот Мануил Палеолог, син на Михаил IX (той е бил убит през
1320)44, нито деспот Мануил Кантакузин45 (братьт не може да бъде
Матей Кантакузин» а още по-малко Андроник, починал през 134746),
нито пък деспот Мануил Палеолог — бъдещият император Мануил II
(той е роден на 17 юни 1350)47. Следователно единственият .деспот
Мануил”, който в 1358 г. има брат, и то брат, който може да бъде
303
поставен на второ място (?), е деспот Мануил Асен. Това е неговото
последно споменаване в изворите.
Мануил Асен се е оженил през декември 1321 г. за дьщерята на
протостратор Теодор Синадин Анна48. Роднинските връзки със семей-
ството Синадин са му дали правого да бъде отбелязан в Типика на кон-
стантинополския манастир„Св. Богородица r??cBe|3atac'ЕХтпбас”: на ми-
ниатюрата на f 5Г той е поставен заедно със съпругата си, като изобра-
жението му е придружено със следния надпис: „Мароит;Х Кодрлрос РаоиХ
’Aaarrjc Kai реуач npiprjKrfpios ка1 уар-проч ттус кт^торса???’’49 Мануил
Асен е имал един син — севастократор Андроник Асен (II, №33) 50
1 Биографични бележки (съвсем кратки и незадоволигелни): PLP, 1, No 1506;
A s d г а с h а. Lee Rhodopes ,1, р. 193; F а s s о u 1 а k i s. Raoul, No 61, 73 —75 (с
много грешки и неточности!); отделни моменти от живота му у G u i 1 1 a n d. Inst., I,
р.227, 318 — 319, 486; II, р.7, 280; Lemerle. Aydin. Index, s. v jN i с о 1. Kantakou-
zenos. Index, s. v.; W e i s s. Kantakuzenos. Index, s. v., etc.
2 Del ehay e. Typica, p. 13. Двете фамилии имена Раул и Комнин (?) идват
по всяка вероятност от майката на Мануил. Подобно мнение бе изказано от Ст.
Фасу лак ис (Raoul, No 61, р. 74), но той ие прави никакъв опит да издири Na Раули-
не — възможна съпруга на Андроник Асен и майка на Мануил.
3 По време иа своята сватба( 1321)Мануил Асен е бил поне на 17 — 18 г.
4 С a n t., II, 6 — 8:1, 341 — 363; Bosch. Andronikos, III, 152 — 158; Nicol
Byzantium 1261 — 1453, 174 — 175; Chr. Byz. Brev. T. 2, 235 — 236.
5 C a n t., II, 7.1, p. 353.
6 За датата на битката: R.-J. Loenertz. Ordre et d6sordre dans les M^moires
de Jean Cantacuzdne. — B: Loenertz. BFG, I, 115 — 116, 120.
, 7 „tjjc paatXixrjc raZecjs” (Can t., II, 27:1, p. 466) съотвегствува (?) на то
VjLOv [на Андроник III] таура (Can t., II, 7:1, p. 353), т. e. и в двете кампании Ма-
нуил Асен е командувал личните императорски отреди.
8 С a n t., II, 27:1, р. 466. За битката при Русокастро: Мутафчиев. Исто-
рия Т.2, 245 — 247 [ Ив. Дуйчев]; Ostrogorsk y.Histoire, р. 527 ;Loenertz.
BFG, I, 115 — 116, 120; Bosch. Andronikos III, 79 — 80; Nicol. Kantakouze-
noe, p. 41; А н г e л о в. Българо-виэантийски отношения ,1, 39 — 48; Й о н ч е в.
Некоторые вопросы, 27 — 33. Вж и тук, I, №33.
9 С тази титла той фигурира в типика на св. Богородица тт?с Became ' Ekm-
6 ос.
Ю с a n t., Ill, 17:11, 111 -112; III, 41:11, 248 —249: Nic.Grej., XI, 2:1, p. 534;
MM, I, No LXXV, p. 170; Dar r ou zU Regestes. T.5, No 2172.
11 C a n t., Ill, 26:11, p. 161; N i c. G r e g_, XII, 16:11, 624 — 626; Weiss. Kanta-
kouzenos, p. 34; Вж П,№14 (Иоан Асен).
12 С a n t., Ill, 27:11, р. 167;N i с о 1. Kantakouzenos, р. 47.
13 Cant., Ill, 28:11, p. 175.
14 Пак там, Ш, 32:11, 195 — 196; N i с. G г е g„ XII, 16:11, р. 628; Вж II, №14
(Йоан Асен),бел. 11.
1^ Са n t., Ш, 32:11, р. 195; Lemerle. Aydin, р. 148, п. 1; N i с о 1. Kantakou-
zenos, р. 49; A s d г а с h a. Les Rhodopes , I, р. 193.
16 n i с о 1. Kantakouzenos, 50 — 52; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, 200 —
203; Ostrogorsk yiHistoire, 537 — 539.
17 C a n t„ III, 46:11, 277 - 278; III, 47:11, 282, 283, 285; III, 48:11, p. 288.
18 Chr. Byz. Brev., I. No 8, 38, p. 82; II, 255 — 256; III, No 8, 38- 31 — 32.
19 N i c ol. Kantakouzenos, 52 — 53; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, 202 —
203; Ostrogorsk y.Histoire, p. 539.
304
20 C a n t., Ill, 56:11, 336 — 344; Ангелов. Бълг.-визант. отношения , II,
с. 32 (сведенията иа Кантакузин). Вж тук, I, №33.
21 Е n v е г 1. Destin d’Umur pacha, w. 1335 —1372, 93 —94.
22 Lemerle. Aydin, p. 51, 161 — 164 (p. 162, n. 162, n. 10:доказателства на
П. Льомерл, че въпросното пратеничество, описано от Енвери, не е идентично с прате-
ничеството от 1343 г., за което говори Йоан Кантакузин).
23 Вж убедигелниге размишления на П. Льомерл (Aydin, р. 163) . относно
липсата на вести за това пратеничество в съчинениятанаНикифор Григора и Йоан Кан-
такузин (първият го е „пропускал”, тъй като то е било тайно, а вторият не ежелаел
да изтъкне, че нему принадлежи инициативата да намеси турците в гражданската
война във Византия).
24 С a n t.. Ill, 56.11, 344 — 345; Lemerle. Aydin, p. 150.
25 Целият разказ на E n v e r i. Destan d’Umur pacha, vv. 1037 — 1400; Cant.,
Ill, 56 — 57: II, 344 — 348; N i c. Gre g., XIII, 4:11, 648 — 652; Lemerle. Aydin,
149 — 164; Nicol. Kantakouzenos, p. 53; О s trogorsk y.Histoire, p. 539.
26 Can t., Ill, 79: II, p. 491; Nicol. Kantakouzenos, p. 58, Asdracha. Les
Rhodopes ,1, p. 193.
2’C an t.. Ill, 79 II, p 491; N i c G r e g., XXIX, 38: III, p. 249.
28 Максимович Апанаж, с. 133 (Л. Максимович погрешно смята, че
Мануил Асен е бил протостратор; протостраторът от цитирания по-горе пасаж от
Кантакузин е тъстът на Мануил Асен — Теодор Синадин); Darrouzes Regestes,
V, No 2347: „qui M. A. d^tenait la place [Виза] comme fief”.
29 C a n t., IV, 28: III, p. 211; IV, 39: III, 287; Nic. Greg., XXXVI, 18: III,
510 — 511; H u n g e r. Mafia, p. 96. Вж тук с...
30 n i с о 1. Kantakouzenos, p. 65.
31 C a n t, IV, 5 HI, p. 33; N i c. G r e g , XVI, 1: II, p. 797, Pseud o-Kody-
n о s, 147 — 148, 276; G u i 1 1 a n d. Inst, I, p. 227; Nicol. Kantakouzenos, p. 68, 109,
Loenertz. BFG, I, p. 455; Ф e p j а н ч иИ. Севастократори, с. 144, 145, 186; A s-
d г а с h a. Les Rhodopes, I, р. 193.
32 С a n t., IV, 26: III, р 196; IV, 28: Ш, р 211 (и двете събития се отнасят към
1351). Никифор Григора ни съобщава съвсем друго; описвайки събития от 1355 —
1356 г той отбелязва: „. . .Мavovrj'k о ’Аоаи то той beonorov nepiK.eipevos'o
про 5tw> ёта>и eiXi^ei npbs Матдалои [Кантакузин] тоге (SaaiketiovTOS те. . .” (N i с.
G г е g., XXXVI, 18: III, р. 510). Матей Кантакузин би могъл да даде деспотското
достойнство на Мануил Асен само след като е бил провъзгласен за съимператор
на своя баща и на своя зет Йоан V, т. е. след 15 април 1353 г. (F a i 11 е г. La deposi-
tion, р 90). Това разногласие между двамата историци доведе и до разногласие
между съвременниге учеии. Така например Р. Гийян (Inst., II, р. 17) изброява всич-
ки известия, без да посочи определена година; Е. Трап (PLP, I, No 1506) колебливо
отбелязал „1353 (?)”, а Б. Ферянчич (Деспоти, 46 — 47) категорично 1353 г.! Тряб-
ва да отбележим, че ако следваме разказа на Никифор Григора (двете години, за
конто той говори,трябва да бъдат отброени назад от 1356 г. — за датировката на
това събитие вж. Nicol Kantakouzenos, No 24, р. 116, както и тук по-долу, бел.
39), трябва да приемем, че Мануил Асен е бил удостоен с това най-високо достойн-
ство към 1354 г.! За разлика от Б. Ферянчич аз съм склонен да предпочета Йоан Кан-
такузин и да окажа доверие на неговия разказ. Кариерата иа Мануил Асен е била
свързана твърде продължително време с Йоан Кантакузин и е съвсем логично да
се приеме, че той е получил деспотския сан от ръцете на императора така, както
е получил апанажа във Виза и севастократорското достойнство. Трудно ми е да
приема, че Мануил Асен е бил провъзгласен за деспот едва в 1354 г., и по друга при-
чина: по това време (преди ноември 1354) неговият син Андроник (вж II, №33)
вече е бил севастократор! Не бих могЪл да се еъглася, че за известно време (?) ба-
ща и син са имали еднакъв сан* При това положение приемам писаното от Йоан Кан-
такузин, т. е. Мануил Асен е бил удостоен с деспотското звание през 1351 г., вероят-
но през втората половина на годината, тъй като в Синодалния том от 1351 г. (май —
юни) той е споменат като севастократор (вж тук, бел. 33) (неправилно е писаното
от К. Асдраха (Les Rhodopes, I, р. 193): „Manuel Asanfes fut promu.. . despote avant
1351"к
20 Фамилията на Асеиевци. . .
305
33 к а рр i р i о и ТаРоурапка а. 313 (изд. 1952) =а. 377 (изд. i960); М е-
yendorff. Introduction, р. 141; Nicol. Kantakouzenos, р. 75; Darrouzfes. Re-
gestes. T.5, No 2324, p. 265; Вж Йоан Асен (II, №14).
34 C a n t., IV, 26:111, p 196. Негов „Стратт]у6с;" бил протостраторът Георги
Факрасес (Nicol. Kantakouzenos. Appendix, No 3, p. 235).
35 Ostrogorsk y.Histoire, p 550; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, p. 243;
Nicol. Kantakouzenos, 76 — 77; Guilland. Inst., II, p. 280, Asdracha. Les Rho-
dopes , I, p 193.
ЗбМВв lard. A propos de la bataille de Bosphore. L’expedition g^noise dePaga-
nino Dona a Constantinople (1351 — 1352). — TM, 4, 1970, 431 — 469; M. M. C os’ta.
Sulla bataglia di Bosforo. — Studi Veneziani, 14, 1973, 197 — 210; Chr. Byz. Brev., II,
279- 281.
37 C a n t.,IV, 28: III, p. 211.
38 n i с о 1. Kantakouzenos, 83 — 86; F a i 1 1 e r. Note, passim; Вж тук, II, № 33,
бел. 12.
9 N i с о I. Kantakouzenos, No 24, p. 116
40 C a n t, IV, 44: III, p. 320.
41 N i c Greg., XXXVI, 18- HI, 510 - 511; Chr. Byz Brev., II, p 288 (П. Шрай-
нер отнаея тези събития към 1358).
4 2 а с t е s de Kutlumus. Appendice П/С.
43 Пак там; Р. Lemerle — A. Soloviev, р. 144; Острогорски. Серска
облает, 449 — 450, Фер) а н ч и Л. Деспоти, 46 — 47; Asdracha. Les Rhodopes,
I, p 193, n. 48.
44papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 69, p. 44; Фер j а и ч и h.
Деспоти, 41 — 42.
45 N i с о 1. Kantakouzenos, No 25
46 Пак там, No 26.
47papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 81, p 55 (29 юни 1349!);
Loenertz. BFG, I, 390 — 391 (27 юли 1350), Nicol. Kantakouzenos, No 30, p. 138.
48 c a n t„ I, 25:1, p. 125; V. L a u r e n t. EG, 28, 1930, p. 496; Guilland.
Inst., I, p. 486; Lemerle. Aydin, p. 69, n. 4; F a s s о u 1 a k i s. Raoul, p. 73; H a n n i c k-
Schmalzbauer.\ Die Synadenoi, No 29, p. 142.
49 D e 1 e h a у e. Typica, p. 13; Spatharakis. The Portrait, fig. 148, p. 196 —
197, 205. Буди недоумение писаного от Р. Гийян по повод на тазиминиатюра:;, . .An-
ne Comnene Doukas Paleologue Isan, 4pousa Manuel Comnene Raoul Asanes, que nous
ne connaissons pas par ailleur (sic!)” (G u i 1 1 a n d. Inst., I, p. 319).
50 Според С Фасулакис „Не and his wife had a son Andronikos Asanes . . . and
probably a daugther” (Fassoulakis Raoul, p. 75). При тона свое твърдение гръц-
кият учен се опира на един синодален акт от 1383 (ММ, II, No CCCLX; D а гjr о и -
z ё s. Regcstes. Т 6, No 2753, р. 64) където е отбелязано- „ttjp tov Aaavrj TOV реуа-
Xov Trpippuvqpiou, bvyarepav рета tov cPaovX. . .”. Съвсем очевидно e, че „великият
примикирий Асен” от този документ в никакъв случай не би могъл да бъде Мануил
Асен — най-малко заради това, че гой в 1347 г. бил севастократор, а в 1351 г*деспот.
№16. АННА КОМНИНА ДУКИНА ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА
Анна Комнина Дукина Палеологина Асенина1, или Анна Синадини-
на, е дъщеря на протостратора Теодор Синадин*. Изворовите данни
за нея са много оскъдни. Знаем, че през декември 1321 г. тя се е омъжи-
ла за Мануил Асен (II, №15) 3. На миниатюрата на fol. 5Г в Типика на
константинополския манастир „Св. Богородица тт/ч Bepaiat; ’ЕХгпБос"тя
е изобразена заедно със съпруга си Мануил. Надписът, който придру-
306
жава изображението й, гласи: h.wa Kopvrivri AovKaiva UakaioXoyiva
(fi'jodvriva. fl цеуаХг] npipriKiipioa кал сукачт) туч ктг/торсопч ”4. Не знаем
нищо за нейната по-нататъшна съдба5: какво е правила през годините
1335 — 1341, когато нейният съпруг Мануил Асен бил в затвора във
Вира6 (през тези шест години синът й Андроник бил отглеждан в семей-
ството на Йоан Кантакузин и Ирина Асенина, иегова леля7); дали е била
в Димотика през 1341 — 1342 (?), когато Мануил Асен е бил назначен
от императора претендент за атратцу'оч lir'i iraafi и дали след това, ако
все още била между живите, пребивавала във Виза (между 1344 и 1356)9.
И мал а е един син — паниперсеваст, а след това и севастократор Андроник
Асен (II, №33).
1 За нея вж Papadopulos. Genealogie derPalaiologen,Nol8, р. 12 (Пападо-
пулос непоавилно пише, че тя е дъщеря на Йоан Комнин Дука Синадин); Pole mis.
The Doukai, No 200, p. 182; H a n n i c k-S c h m a 1 z b a n e r. Die Synadinoi, No 29,
p. 142; PLP, 1, No 1524; Nicol. Kantakouzenos, p. 149 (при №39); F a s о u 1 a k i s.
Raoul, p. 73 (приМануил Асен).
^Papadopulos, No 13, p. 10; P о 1 e m i s. The Doukai,No 196, p. 180; H a n-
n i c k-S chmalzbauer, No 24, 136 — 137; JL.M а к с им о в иЬ. Последне године
протостратора Теодора Синадина.— ЗРВИ, X, 1967, 177 — 186.
3 С a n t., I, 25:1, р. 125; Вж тук, II, №15 (Мануил Асен).
4Delehaye. Typica, р. 13; Spatharakis. The Portrait, fig. 148, 196 —
197, 205.
5 Миниатюрата и тексты в Типика на „Св. Богородица тг]ч Be0aia<; ’EXtriSo^”
(съставен около или преди 1330 г.) свидетелствуват, че към това~време тя е била
жива. От друга страна,анонимного й споменаване през 1342 г. — „тт]Ч (грч ovra жйЬа
(Андроник) дауатроч ” [на Теодор Синадин] (Сап t.jIII, 41: II, р. 249) в никакъв
случай не означава, че тя е била жива Малко по-долу (Сап t.,II, 249) Йоан Канта-
кузин казва „ атгобос rw narpi”, т. е. Теодор Синадин да вгърне Андроник Асен иа
баща му. Означава ли това, че майка му Анна е покойница? Като следващо и по-
следно споменаване на Анна в изворите Ханик-Шмалцбауер ( Synadinoi, р. 142) сочат
Can t.,III, 79: II, р. 491; там обаче се говори само за Мануил Асен като зет (уарпроч)
на протостратора Теодор Синадин, но не и за Анна.
6 С an t„ III, 17: II, 111 - 112; III, 41: И, 248 - 249; N i c. G r e g.,XI, 2:1, p. 534;
Вж тук, II, №15 (Мануил Асен).
7 Трудно е да се каже дали писаното от Йоан Кантакузин означава, че Айна
по това време вече не е била между живите или пък че бъдещият император е взел
дегето от неговата майка, за да му даде възпитание както на своите синове.
8 Вж тук, II, №15.
9 Пак там.
№17. ИРИНА АСЕНИНА КАНТАКУЗИНА, ИМПЕРАТРИЦА (1347 - 1354)
Ирина Асенина1 е дъщеря на Андроник Асен (II, №.6) и съпруга
на Йоан VI Кантакузин, византийска императрица(1347 — 1354); сестра
на деспот Йоан Асен (II, №14), деспот Мануил Асен (II, №15) и Еле-
на (II, № 18). Родена е в началото на четиринадесетото столетие, към
1303 — 1305 г.2 Между 1318 —1320 г. Ирина се е омъжила за Йоан Кан-
такузин3. Играла е решителна роля в борбата на своя съпруг за кон-
стантинополския престол (1341 — 1347). През септември — октом-
ври 1341 г., т. е. в началото на гражданската война, тя освободила два-
мата си братя Йоан и Мануил Асен, конто от шест години се намирали
307
в затвора в крепостта Вира4. На 26 октомври 1341 г. била провъзгла-
сена за василиса заедно със своя съпруг5. Когато през месец март 1342 г.
Йоан Кантакузин се отправил към Солун, придружен от синовете си
Матей и Мануил и от шурея си Йоан Асен®, Ирина с трите си дъщери
Мария, Теодора и Елена останала в Димотика?. Защитата на града би-
ла поверена на другия й брат Мануил Асен. В края на 1342 г., отчаяна
от тежкото положение (неуспехите на нейния съпруг в Македония и
бягството му в Сърбия8), Ирина се обърнала за помощ към българския
цар Иван Александър9. Българските войски, конто трябвало да защи-
щават Димотика, не закъснели да проявят желанието си за овладява-
не на града10. Това принудило Ирина да напише писмо от името на
Йоан Кантакузин11 до Умур паша и да потърси неговото съдействие
срещу българите. Писмото било занесено от Мануил Асен12 и постигна-
ло желания резултат — турскиге кораби дебаркирали в устието на Ма-
рица и войските на смирненския паша освободили Димотика от българ-
ската заплаха13.
На 21 май 1346 г. в Адрианопол Ирина била коронясана по „тради-
ционния начин” от йерусалимския патриарх Лазар14. През лятото на
същата година Ирина и двете й дъщери Мария и Елена присъствували
на церемонията в Силимврия, по време на която другата й дъщеря
Теодора била дадена за съпруга на османския султан (емир) Орхан15.
На 21 май 1347 г. (празника на св. Константин и св. Елена), за втори
път, вече в Константинопол, Йоан Кантакузин и Ирина били короняса-
ни тържествено в църквата„Св.БогородицаВлахернска”.Този акт бил
последван от брака на дъщеря им Елена с император Иоан V Палеолог16.
Като византийска императрица Ирина не престанала да играе актив-
на роля в политический живот на страната и да подпомага своя съпруг.
През 1348 г. заедно с по-малкия си син деспот Мануил тя води прегово-
ри с генуезки представители от Галата; през 1352 г. посредничи между
ежа си Матей и зет си Йоан V Палеолог, а през месец март 1353 защища-
ва Константинопол (Йоан Кантакузин отсъствувал от столицата) сре-
Щу Йоан V Палеолог, който напуснал остров Тенедос и се явил неочак-
вано пред стените на града17. На 10 декември 1354 г.18 заедно със
своя съпруг абдикирала и се оттеглила в Константинополе кия манастир
„Кира Марта” с монашеского име Евгения19
Оггегляйки се от светския живот,Ирина не се усамотила в манастир-
ската обител. През 1356 — 1357 г. тя се намесила отново в противоре-
чията между Матей Кантакузин и Йоан V, през 1361 — 1362 г. првдру-
жавала съпруга си и сина си Матей в едно ггьтуване в Пело понес2 °. Да-
тата на смъртта й е неизвестна. Д. Никъл я поставя между 1363 и 1379 г.21
Съвременнициге й, и преди всичко Никифор Григора, са се възхища-
вали от нейната храброст, умение да прояви качествата си в трудни мо-
менти22.
Запазен е интересен печат на Ирина Асенина, който датира по всяка
вероятност от годините между 1347 и 1354. На лицевата страна на пе-
чата е изобразена Богородица, седяща на престол, а на коленете и младе-
нецътХристосЕмануил; от двете страни на образите — Ш Р — 0V; IC —
ХС. На обратната страна на печата е представена самата Ирина, в цял
ръет, стояща23. Образът на Ирина е придружен със следния надпис:
IPINHEVZEBESTATH AVTVSTA HKANT АК yZHNH24, който раз-
вързан ще гласи: „Etprivr] еиоереататцалгуоиотат) Качтакою^чг)".
308
От брака си с Йоан VI Кантакузин Ирина е имала шест деца — три-
ма синове: Матей, Мануил и Андроник, и три дъщери— Мария, Теодора
и Елена25. От тях единствено Матей Кантакузин (1325— 1391) 26, съим-
ператор (1353 — 1357) приел и фамилното име на майка си — Асен.
То е засвидетелствувано в два официални документа. Първият датира
от февруари 1354 г. (оризмос — допьянение към Синодалния том от
1351 г.); подписът на Матей гласи: „М ат б a to с ёи Хрютсо тс5 веф тио-
тос РаосХеис к at айтократсор ' Pojpaiajp ’Aooptjc о КаРтакои^гоЧ.”27
Вторият документ е печат (днес в манастира Филотей, Света гора), на
чиято обратна страна е изобразен Матей, придружен със следната леген-
да: ,,Mi(p)t9eo<: ер Хрюта> аитократыр 'Aoavic о Каитакoofipoc”28. От Ма-
тей фамилията Асен преминава и върху неговата дъщеря Елена Асенина
Кантакузина, съпруга на дон Луис Фадрик от Арагона, граф на Салона29.
В някои арагонски документи наред с „comtessa de Salona Elena Canta-
cuzeno”30 срещаме и „domine Eleni Assenina comitisse de la Sola”31,
,,Eleni Assanina despina comitisse de la Sola e del Cito”32, „cosina nostra
Eleni Asanina comtessa de la Sola”33.
1 Подробна биографична бележка за Ирииа Асенина Кантакузина у N i с о 1.
Kantakouzenos, No 23, 104 — 108.
2 Тази дата, разбира се, е условна и е в зависимост от годината, в която Ирина
се е омъжила за Йоан Кантакузин (вж бел.З). Д. Никъл (Nicol. Kantakouzenos,
No 23, р. 104) пише „Eirenen Asenina. . . the elder daugther of Andronikos Palaiologos
Asen”. He ми e известен извор, н който Ирина да е посочена като по-стара дъшеря
на Андроник Асен.
3 Д. Никъл (Nicol. Kantakouzenos, No 23, р. 104), позовавайки се на С a n t.r
I, 4: I, 24,.приема, че това е стенало „before 1320”. Е. Мартини (М a n. Р h i 1 а е. Carm.
inedita, No 79, р. Ill, п.) отнаея сватбата към 1318 г., а И. Шевченко (I. Sevfen-
с о. Etudes sur la pol6miquentre The odore M6tochichte et Nicephore Choumnos. Bruxel -
les, 1962, p.142) — към 1315— 1320; Вж също Weiss. Kantakouzenos , p. 30.
4 C a n t.,III, 26: H, p. 161; Nic.Gre g., XII, 16: II, 624 — 626; Вж II, №14 (Йоан
Асен); II, №15 (Мануил Асен).
Са n t.,III, 27:11, 166; N i с. G г е g., XII 16: II, р. 628; Nicol. Kantakouzenos,
No 23, р. 104.
6 С a n t.,111, 32: II, 195 - 196.
1 Пак там, р. 195.
8 N i с о 1. Kantakouzenos, No 22, 50 — 52.
9 С a n t.,111, 56: II, 336 — 344; 337 — 338; Вж II, №15 (Мануил Асен).
10 С a n t.,III, 56: II, 338 - 340.
И Lemerle. Aydin, р. 51, 162 — 164.
12 Е n v е г i. Destan d’Umur pacha, vv. 1335 — 1372; Lemerle. Aydin, p. 151,
162 — 164. Д. Никъл (Nicol. Kantakouzenos, No 22, p. 105) пише; „The situation
was saved by the unexpected arrival. . . of Umur, the Seljuq emir of Aydin". Or разказа
на Енвери e ясно, че ие може и дума да става за „неочаквано" пристигане на Умур;
турският историк категорично съобщава, че Йоан Кантакузин е поискал помэщ от
емира на Смирна. От своя страна П. Льомерл убедително доказа, че писмото е било
написано от Ирина, от името иа нейния съпруг и не по-малко убедително обясни
защо нито Кантакузин, нито Григора споменават за пратеничествог о на Мануил
Асен н Смирна. Вж: Lemerle. Aydin, 162 — 164, както и тук, II, №15 (Мануил
Асен, бел. 23).
13ВжП, №15 (Мануил Асен),бел. 25.
14 С a n t„ III, 92: II, р. 564: ,;еоте^е 5е ко. аточ ката то edoc Eip^i^v PaaiXi-
Ьа TT)v yapeTTjv); N i с о 1., No 23, p. 105.
309
15 с a n 95: II, р. 588 (целият текст: 585 — 589); Nicol. Kantakouze-
nos, No 23, р. 105.
16 с a n t.,IV, 1: III, р. 11; IV, 4: III, 29:„erreiTa кси avroc Eiptl^v еотере rr)V
Paoikiba. ката то e&o?”; N i c. G re g., XV, 11: II, 787 — 788; Sphrantzes. Majus,
I, 9: p. 182; Nicol. Kantakouzenos, No 22, p. 65; No 23, p. 105; Chr. Byz. Brev.
T.2. 270 — 271.
' 17 Вж подробно у N i с о 1. Kantakouzenos, No 23, 105 — 106.
18 C a n t.,IV, 41: III, 304 — 308; Nic. Gre g., XXIX, 27 — 30; III, 241 — 244;
N i col. Kantakouzenos, No 22, 83 — 86; No 23, p. 106; F a i I I e r. Note, 293 302;
Вж тук, II, №33, бел. 12.
19 C a n t., IV, 42: III, p. 307; Nic. Greg., XXIX, 30: III, p. 243; N i с о 1. Kan-
takouzenos, No 22, p. 86; No 22, p. 106; Weiss. Kantakouzenos, p. 50; F a i 11 e r. Note,
p. 298; Chr Byz Brev. T 2, 248 — 285; R. G и i 1 I a n d. Les empereurs de Byzance et
Fattrait du monastare. —B: R. G и i 11 a n d. Etudes byzantines. Pans, 1959, p. 41.
20 n i с о I. Kantakouzenos, No 23, p. 107; Максимович. Политичка улога, с. 149,
151-152.
21 N i с о I. Kantakouzenos, No 23,107 — 108.
22 N i с о I. Kantakouzenos, No 23, p. 107: But it is Nikephoros Gregoras who goes
out of his way to extol her virtues and the strength of her character; and on more than
one occasion Gregoras, perhaps to contrast the weakness and indecision of John VI, em-
phasizes the manner in which Eirene played the role of Justinian’s Theodora by streng-
theningthe resolve or boosting the moral of her husband” (Към пасажите, цитирани от
Д. Никъл, вж и N i с. G г е g. Corr., No 151, р. 234, n. 2.
23 Н. П. Л и х а ч е в. Историческое значение итало-греческой иконописи изоб-
ражение Богоматери в произведениях итало-греческих иконописцев и их влияние
на композиции некоторых прославленных русских икон. СПб. 1911, описание табл.
35— 36,табл. VIII, 20.
24 В чет (И его на Лихачев (Цит. съч., с. 36) има някои неточности на 2 р., след
NH той чете I, която не се вижда на снимката и не необходима при разчитанего на
името Ирина; на последний ред от лявата страна на образа той допьяна ТА, докато
правилноточетене eTH (ейое@еотатт]).
25 N i с о 1. Kantakouzenos, No 27, р. 108.
26 Пак там, No 24, 108 — 122.
27 р L е m е г I е. Le tomos du concile de 1351 et I’horiemos de Matthieu Canta-
cuzene. — B:E. Brayer, P. Lemerle etV. Laurent. Le vaticanus latinus 4789:
Histoire et alliances de Cantacuzenes aux XIVе — XVе siecles. — REB, 9, 1952, 58 — 59;
Nicol. Kantakouzenos, No 24, p. 114, n. 18;D б 1 g e r. Regesten. T.5, No 3014.
28 F D о 1 g e r. Aus derSchatzkammem desHeiligen Berges, T.l. Munchen, 1948,
p. 327, No 119, 2; N i с о 1. Kantakouzenos, No 24, p. 120.
29 N i с о 1. Kantakouzenos, No 52,160 — 162.
30 Diplomatari de 1’Orient catala (1301 — 1409). Coleccio de documents per a la
historia de 1’expedicid catalana a Orient i dels ducats d’Asenesi Neopatria. Recolida i ano-
tada per Antoni Rubio у Lluch. Barcelona, 1947, No DXXV, p. 579; No DXXVI, p. 579/80;
No DL, p. 597; No DLXII, p. 604
31 Пак там. No DL, p. 597 (20юни 1383).
32 Пак там, No DLXII, p. 604 (30 май 1384).
33 Пак там, No DXCI, p. 625 (17 август 1386) .
310
№18. ЕЛЕНА АСЕНИНА
Елена е по-малката (?) дъщеря на Андроник Асен1. Позната ни е
единствено от две стихотворения на Мануил Фил, онасловени ,;Ek ttjv
eiKova Qcotokov ’2 и „Ек n?i> aCnjp”3, в конто липсват конкретни
биографиями данни4
1 Според Д. Никъл (Nic о 1. Kantakouzenos, No 23, р. 104) нейната сестра Ири-
на (И, №17) била по-стара, но за тона твърдение няма сериозни основания. Елена
липсва у Р а р ad о р u I о s. Genealogie der Palaiologen, No 46, p. 29, н PLP, 1, но e от-
белязана у T r a p p. Asanen, p. 168,177.
2 M a n. P h i 1 a e. Carmina , I, No CXIV, 307 — 308.
3 Пак там, No CXV, 308 - 309.
4 E. Милер погрешно приема, че Елена е съпруга на Андроник Асен, когото
съшо погрешно титулува протовестиарий (вж II, №6 , Андроник Асен, бел. 63);
М а п. Р h i I а е Carmina ,1, р. 307, No 1: „Uxor Andronici Aaenis Protovestiarii...*’.
№19. АНДРОНИК ACEH (ок. 1351 - 1383), ВЕЛИК ПРИМИКИРИЙ
Великият примикирий Андроник Асен е син на Исаак Асен (II,
№7)1. Би могло да се допуске, с известии резерви, разбира се, че е ро-
ден между 1320 и 1325 г.2 Заедно със сестра си Ирина Асенина Филан-
тропина наследил бащините си права над манастира„Св. Богородица
тт)С nai'ayicoTTjaijc3’* ярое бе ye той ravrrjQ avTaSek,pov,Tbv Ttepino&riTov
e^aSekipov tov KpariaTiov ка\ 6.yiov pov аитократоро^еуаи itpippcKTipiov
KVp ’A^fipopiKOP tov y^oavT]v,Ta ек naXaiov avqKOvra кал tiitOKeipeva oan^rta
nXr/aiafoPTa rot? 'iSibic oiKjjpaat’4. По всяка вероятност Андроник Асен
е идентичен с „великия примикирий Асен”5, споменат в едно патриар-
шеско решение от 20 януари 1383 г.: . ,тч?р tov 'Ьааитцтбо peyakov
irpippiKTipiov dvyaTepav per a tov ' PaouX.. .”6 Името на съпругата му и
на споменатата дъщеря, омъжила се за N. Раул, са ни неизвестни. Няма-
ме сведения за обстоятелствата и годините на смъртта на Андроник
Асен — във всички случаи януари 1383 г. е сигурен terminus post quem7.
1 Според А. Пападопулос (Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 57)
Андроник Асен e син на Исаак Асен от първия му брак с Теодора Архантлун. Това
твърдение, разбира се, не е вярно. Вж II, №7 (Исаак Асен), бел. 38.
2 Установяването на този промеждугьк от време завися от годината на смърт-
та на Теодора Архантлун и годината, когато Исаак Асен се оженил повторно. Вж
тук, II, №7 (Исаак Асен).
3 Подробности тук, II, №7, бел. 31.
4 ММ, I, No CXXXVI, 314 — 315; Darrouzes. Regestes. Т. 5, No 2330, р. 275.
3 Р. Гийян (G u i 1 1 a n d. Inst., I, р. 319) изказва големи съмнения относно
тази идентификация; „II est probable que le grand primicier Asan. . . n’a rien de com-
mun avec Andronic Asanes.” Ж. Дарузес (Darr ouzfes. Regestes. T.6, No 2753, p.64)
e още по-категорнчен „Асен от 1383 г. не може да бъде в никакъв случай великият
примикирий Андроник Асен (1351) .” От своя страна Ст. Фасулакис (F a s в о и -
1 a k is. Raul, No 43, р 58) предложи две възможности за идентификация на „вели-
кда примикирий Асен” — Мануил Раул Асен (sic) или Андроник Асен Струна ни се,
че нимаме никакви основания да приемем, че в двата различии документа се гово-
ри за двама различии Асеневци, и двамата велики примикири (макар и в различно
време!) . Вж н PLP, 1, No 1488.
311
6 ММ, II, NoCCCLX.p. 51.
7 А. Пападопулос, основавайки се на «дна бегла бележка на Ф. Дьолгер (D б 1-
g е г. BZ, 33, 1934, р. 13),твърди, че великият примикирий Андроник Асен е при-
дружавал император Иоан V Палеолог в пътуването му до Рим и Венеция през 1369 —
1370 г. (Р а р a d о р u I о s. Genealogie der Palaiologen, No 57 — същото предположение
той прави и по отношение на севастократор Андроник Асен [ вж тук, II, №33,
бел. 13], №19, р. 12). Твърдението на Ф. Дьолгер почива на идентификацията на вели-
кия примикирий Андроник Асен със споменатия към 1336 — 1338 г. (ММ, I, Р-176)
„Андроник Палеолог”, e£d3eX«poc на императора. Тази идентификация е погрешна:
Андроник Асен е братовчед на Йоан V, а Андроник Палеолог — на Андроник III.
Вж и II, №6 (Андроник Асен), бел. 83.
№20. АНДРЕЙ АСЕН (ок. 1355-1373/74?)
Андрей Асен е син на Исаак Асен (II, №7): брат на великия прими-
кирий Андроник Асен, Михаил Асен и Ирина Асенина Филантропина1.
Наскоро следабдикацията на Йоан VI Кантакузин (декември 1354),
в началото на 1355 г. Андрей и неговият брат Михаил били изпратени
от император Йоан V Палеолог в Морея, за да отстранят оттам деспот
Мануил Кантакузин2. На първо време братята имали успехи, но след то-
ва били принудени да се оттеглят, без да постигнат желаната цел3. Андрей
Асен бил по всяка вероятност кореспондент на Димитър Кидоний, от
когото получил към 1373 — 1374 г. едно писмо, онасловено ,,’At>Speg
т<3 ’Ааарг)”4. Баща на Исаак Асен (II, №40) (?).
1 PLP, 1, No 1494 (при баща му Исаак Асен); Trapp. Asanen, р. 169, 177;
В о S i 1 о V. La famille des Asen, p 150, 154 (tabl. VI).
2 C a n t.,IV, 13: III, p. 89; Venezia-Archivio di stato Misti, 27, f. 191 (Hopf.
Geschichte T.l, p. 384).
3 Hopf. Geschichte. T, 1, p. 384; Za ky then о s. Despotat. T. 1, p. 99; Bon.
La Могёе, 222 — 223; Hu ger. Chortasmenos, p. 132; Nicol. Kantakouzenos, p. 75,
123; Медведев. Мистра, с. 28; Максимовы h. Политичка улога, с. 148; R un-
ci m a n Mistra, р. 55. За някои грешкн около идентификацията, произхода и хроно-
логията вж при Исаак Асен (II, №7), бел. 40.
4 D е m. Cydones. Corr., II, No 135, 4 — 5« Почти всички изеледвачи са
склоняй да идентифицират кореспондента на Димитър Кидоний с Андрей Асен (тук,
II, №50). Вж. Cammelli. Dem. Cydones. Corr., 203 — 204;Dem. С у d on e a. Corr., II,
p. 135.2 (P.-Ж. Льонерц); Hunger. Chortasmenos, p. 132; PLP, 1, No 1486; E. Трап.
Actes de Lavra, III, p. 141. Според нас по-вероятно би било да се приеме, че Андрей
Acai, получател на писмо №135 на Димитър Кидоний принадлежи към поколението
и на останалиге двама Асеневци, кореспонденти на видния византийски интелектуа-
лец—Константин Acai (II, №31) и Йоан Acai (II, №32).
№21. МИХАИЛ АСЕН (ок. 1351 — ок.1352)
Михаил Асен е син на паниперсеваст Исаак Асен (II, №7)1. Вероятно
идентичен с Михаил Асен, присъствувал на паламитския Синод през
1351 г.: „. . .[севастократор Мануил Асен [№15J к di Fn тоу itepcnod-qrov
avTabehpov тцс ayiax fiauiKeiat: avrdv xvpiov Mvxarfh tov 'Auavt]"2. Казвам
вероятно, тъй като този пасаж предизвиква колебание при идентифика-
цията. Ако приемем безрезервно горного твърдение, то тогава Михаил
Асен е брат на поменатия преди него севастократор Мануил Асен и
• съответно на императрица Ирина. В противен случай, ако той е едноимен-
312
ниятсин на паниперсеваст Исаак Асен, в текста бихме очаквали вм.
аотаБеХ^оо — е^абеХ^ои. Тогава спокойно бихме приели, че става дума
за братовчеда на императрица Ирина Асенина Кантакузина и Йоан VI
Кантакузин3. Дали в случая имаме работа с неволна грешка?4
В 1355 г. Михаил Асен заедно с брат си Андрей (II, №20) бил изпра-
тен в Морея, за да отстрани оттам деспот Мануил Кантакузин3.
1 PLP, 1, No 1512; Trapp. Asanen, р. 169, 177; В о i i 1 о v. La famille des Asen,
p. 150, 154 (tabl. Ill).
ZKappip [ov. Ta boy par ma, a .313 (ed 1952) = 377 (ed. 1960) Подробно за
този пасаж, в който са споменатн трнмата Асеневци вж тук, II, №14 (деспот Йоан
Асен).
3 Дж Мейендорф (Meyendorf. Introduction, р. 141), който първи обърна
внимание на цитирания текст, бе категоричен: става дума ,,du cousin de sa [на Йоан
Кантакузин] femme’’. Подобно е и мнението на Д. Ннкъл (Nicol. Kantakouzenos,
р. 75)'. ”. . . by his wife’s cousin Michael Asen”. Вж също Trapp. Asanen, p. 169
Ннссмесклонни да приемем,че avTabefvpov стон погрешно вместо правили от о
е^аЬеХрои, тъй като Михаил в никакъв случай не е син на Андроник Асен (II, №6)
и брат на деспот Йоан Асен, деспот Мануил Раул Асен, Ирина Асенина Кантакузина
и Елена. Това обаче не решава окончателно идентификацията. Въпросният Михаил
Асен би могъл да бъде и неговият едноименен братовчед Михаил [Комнин Ториик
Палеолог] Асен (II, №23), син на Константин Асен (II, №9). Наистина, след 1342,
но преди 1355 г. той бил управител на о-в Лесбос, но нищо непречи да е присъству-
вал на Синода от 1351 г. и едва след това да е бил изпратен на Лесбос. Според нас
въпросът остава открит
5 С a n L.IV, 13: III, р. 89. Вж. II, №7 (Исаак Асен), бел. 40,и И, №20 (Андрей
Асен), бел. 3.
№22. ИРИНА АСЕНИНА ФИЛАНТРОПИНА (ок. 1351)
Дъщеря на паниперсеваст Исаак Асен (II, №7) от втория му брак1
(„. .. проч pev тг]У екесрои dvyarepa. . jcvpav Eipr)vr)v 'Aaavivav ФтХар-
dpuuip'rjv.. ,2 3). Рождената й дата е неизвестна3. Заедно с брат си вели-
кия примикирий Андроник Асен (II, №19) наследила след смъртта на
баща си правата му върху манастира св. Богородица тт]ч Парау1сотт]ат]ч—
докато на Андроник били отсгьпени старите сгради в комплекса, то Ири-
на получила самия манастир: ;,eipripevo4 itavvnepoefiaoToi;.. .е^ейото бе кат
б та oiKeicop ypapparcov тгр'оч pev riiv ёкесрои доуатера, t'tjv neptitodrjTov
e^abe\^riv tov Kpariarov Kai ayibu рои аитократороч, KVpav Eiprjvrjv 'Aaavi-
vav т-pv ФСКардрсоят/рцр то avro povaaTTjpiov"^. Ирина5, както подсказва
фамилното име Филантропина6, получено „par alliance”, била омъжена
за Филантропин, идентифициран от В. Лоран с великия етериарх и кефа-
лия на о-в Лемнос Георги Дука Филантропин7. Липсватсведения за деца
на Ирина от този брак8, както за времето, мястото и обстоятелствата
на нейната смърт.
1Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 56: дъщеря на Исаак Асен и
Теодора Архантлун (sic). Вж PLP, 1, No 1528.
2 ММ, I, No CXXXVI, р. 314.
3 А. Пападопулос (Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 56) пи-
ше, че тя била родена „към 1330 г.” Разбира се, тази дата е само едно предположе-
313
ние, изведено от разсъжденията около двата брака на Исаак Асен Подробно вж
тук, II, №7 (Исаак Асен).
4 ММ, I, No CXXXVI, р. 314. Подробности yDarrouzes Regestes. Т. 5,
No 2330.
5 Необяснимо защо В. Лоран (Laurent. L£gendes sigillographiques, р. 180)
я нар мча „Евдокия” (?). От него тази грешка е преминала в Actes de Lavra, III, p. 31.
6 За фамилията Филантропин вж: Polemis. The Doukai, p. 167; Actes de Lavra,
III,p. 31.
7 Георгий Дука Филантропин e известен от два документа, датираши от 134’6 г.:
хрисовул на, император Йоан V Палеолог (Actes de Lavra, III, No 127), където той e
наречен „тои ouceiov тту paotkeia. pov peydkov eraipeidpxov rffc к&раХяс tt}^ i^oou Atjppop
кор Геырусои той ФеХарЛрсйп^ои” (Пак там, 16 — 17), и акт, издаден рт_самия него
(Actes de Lavra, III, No 126) с подпис- „"ОбоиХос tov кратаюи ксй aytov rjpdv aiidevTov
к<и fiaoihewc Геыруюс Доикас 6 ф1ХаР1?ра)пт?Ро<; кш реуас &aipeLapxW' (Пак там,
р. 32) и печат с метричен надпис (Laurent. L^gendes sigillographiques, р. 179; Lau-
rent. Bulles, No 544; Actes de Lavra, III, p. 30). Предлагайки тази хнпотеза В. Лоран
(Legendes sigillographiques, р. 180) отбелязва две възражения, конто пречат тя да бъде
приета: първото, липсата на фамилията „Асен” в подписа на Георги Филантропин,
е несъстоятелно; второто — Георгн Филантропин не се е нарекъл „братовчед” на
импедатора (родство, получено чрез брака му с Ирина) . Това вьзражение отпада,
ако прнемем, както това стори Лоран, че в 1346 Георги Филантропин не бил женен
за Ирина. Следователно бракът би могъл да бъде датиран между 1346, август н
1351, октомври. Вж още Polemis The Doukai, No 173: Георги Дука Филантропин,
където въпросът за брака е под мин ат.
8 Порадн неправилната идентификация на паниперсеваст Исаак Асен с Исаак
Асен (II, №40) — неговия едноименен внук (?) — В. Лоран (Legendes sigiilographi-
ques, р 180, No 3) пише, че Ирина имала дъщеря, която починала преди да достигне
брачна възраст. Подробно за тази грешка тук, II, №7 и №40.
№23. МИХАИЛ АСЕН
Син на Константин Асен (И, №9). Познат ни е само от два извора,
доскоро предмет на особена дискусия. В Cod. Vat. gr. 1898, f. 217v ca
запазени две поетични творби на Никифор Григора1. Едната е стихот-
ворение от 25 елегични двустишия, написано по повод смъртта на Михаил
Асен от името на съпругата на покойния Ирина2. Първият издател на
текста С. Дж. Меркати идентифицира погрешно Михаил Асен с Михаил
Асен, син на цар Иван Александър (I, №39)3. Тази погрешна идентифи-
кация бе разпространена съвсем доскоро4, докато не бе коригирана
от Е. Трап5. Никифор Григора е съвсем категоричен и писаното от него
не оставя място за съмнение:
MixarjX yap 'Ааар f)ev yeveff itaop Kvbos
KwoTavTtvov пак.ос кер пак ет?р
атХаоГо МиасЗр /JaaiX^oc 'Ааар еайХор те
каске dvyarpcf>ov<; еикХееос карта
'Рыдайар /3aaiXr?o<; тгразтсотою MixaTjX®.
В типика на константинополския манастир „Св. Богородица тт]ч
Be0aiac ’ ЕХпЙосна л. 9V е изобразена съпружеска двойка'. Край фигу-
рата на мъжа сечете следниятнадпис:„М1хат)Х Кодр^рос Торртрстк 'hadvrpi
ПаХаюХо^ос Kai уарпрос; тг)с’ ктдторштк” . В този надпис известно сму-
щение предизвикваше четенето ’АаардсВ 9, което даваше основание за
314
различии идентификации10. Струва ни се, че при идентификацията на
Михаил Асен решаващо значение освен патронима ’Аааглс (товачетене,
впрочем, е правилното) има и присъствието на патронима 'Auaviva
('Aoawa)H сред фамилните имена на Михаиловата съпруга Ирина. Тъй
като тя не е Асеневка по произход12, то фамилното име Асен би могло
да се появи само чрез брак. Следователно нейният съпруг е Асеневец
(оттук и четенето ’Aoa^rjc).
- И така, трябваше да се направи още една стьпка и тя бе сторена
от Е. Трап, а именно: Михаил Асен (от елегическото стихотворение на
Никифор Григора) и Михаил Комнин Торник Асен Палеолог (от типи-
ка на,,Св. Богородица тт?с Be0aia<: 'ЕХтгЙо?”) са едно и също лице13
Идентификацията е очевидна, за да я аргументираме подробно.
Посочените по-горе извори ни предлагат твърде оскъдни сведения
за Михаил Асен. Все пак нека се опитаме да ги систематизираме. Михаил
Асен вероятно е роден през първото десетилетие на XIV в. — от една
страна,баща му Константин е роден през 80-те години на XIII в.14, а от
друга страна, на миниатюрата в типика на„Св. Богородица тцс Be/?aiac
'ЕХяйос"(доколкото може да се вярва на нея!) той е представен като
20 — 25-годишен мъж! В края на 1342 г. заедно с баща си Константин
бил арестуван по заповед на великия дук Алексий Апокавк15. От стихот-
ворението на Никифор Григора знаем, че бил управител на остров Лес-
бос:
Kafa^eac ауы vyoov ек Лео/Зою venvas
Trfc t)yecro itoois tov к рато'ииточ орок18
Тамошната му дейност може да бъде ограничена между 1342 (може би
1347?) и 1355 г., когато вече управител на Лесбос бил Гатилузи17.
Крайната дата (1355) е и terminus ante quem за смъртта на на Михаил.
Михаил Асен е бил женен (преди 1330)18 за Ирина Комнина Канта-
кузина Палеологина Асенина19. От този брак той е имал деца, конто
починали („та pot уаитероч екуога irapo<: натрое A’fariv Xci/top”)20.
1 Codices Vaticani Graeci. Codices 1745 — 1962. T 1. Codicum enarrationes, rec.
P Canart. — В Bibliotheca Vaticana, MCMLXX, p. 568 (Cod. Vat. gr. 1898, f. 217v):
„Nicephori Gregorae carmine in mortem Michaelis Asan".
2 S. G. M e r c a t i. Sulle poesie di Nicephoro Gregora. — BiMercati, СВ, I,
148 — 149.
3 Пак там, p. 146. Необяснимо как С. Дж. Меркати едопуснал подобна грешка.
Като оставим настрана факта, че българският престолонаследник в никакъв случай
не би могъл да бъде управител на остров Лесбос, Ннкифор Григора много катего-
рично е представил родословието на Михаил Асен.
4 От С. Дж. Меркати грешната идентификация е премина ла у Р. Гийан (Guil-
1 a u n d. Gregoras, р. 161), който повтаря буквално игалианския учен (дори с греш-
ките в хронологията на Иван-Александровото царуване; 1331 — 1365); Дж. Мейен-
дорф (М eyendorff. Introduction, р. 79, п. 55), Л.-П Рейбо (Ray baud. Le gou-
vemement, p. 198, n. 230).
5 Trap p Asanen, 169 — 170. Изправянето на тази очевидна грешка от Е.-Трап
направи ненужно публикуването на написаната от мен статия по тоэн повод. Вж:
Божилов. Цар Иван Александър, с. 161, бел. 62.
6 М е г с a ti. СВ, I, р. 149.
315
7 Вж миниатюрата yDelehaye. Typica, f.9; Nicol. Kantakouzenos, Pl. IV;
Spathara kis. The Portrait, p. 198, 6g. 151.
SDelehaye. Typica, p. 13.
9 Пак там, p. 13 (четенето ’Aooptjc; не е абсолютно сигурно, но е твърде въз-
можно.)Вж Nicol. Kantakouzenos, No 41, 151 — 152.
10 D е 1 eh а у е. Typica, р. 151 (известно колебание относно принадлежността
на Михаил към фамилията Асен); Papadopulos. Genealogieder Palaiologen, No 21
(идентичен с Михаил Асен, син на Йоан III Асен — II, №4). Никъл (Nico 1. Kanta-
kouzenos, No 41, р. 152) е склонен да го идентифицира с Михаил Торник, велик
конегабъл (kovtootovKck) , погребай в Кахрие Джаим (Константинопол). От своя
страна С патаракис (Sp a th ar a k is. The Portratit, р. 205) го отбелязва като Михаил
Асен, но без опит за идентификация; Н a n n i с k-S ch ma 1 z bau er. Die Synadenoi,
No 27, p. 141.
11 Delehaye. Typica, p. 13.
12 Вк тук, II, №24. Достатъчно e да отбележа.чепатронимът„Асенина” липсва
сред фамилните им ее а на нейната сестра Анна, също спомената в Типика: Dele-
haye. Typica, р. 13: „Анна Кантакузина Комнина Палеологина Вриенина Филантро-
пина”; вж Nicol. Kantakouzenos, No 40,150 — 151.
13 Т г а р р. Asanen, р. 170.
14 Вж тук, II, №9.
I5 Can t.,111, 55: II, р. 336.
l^Mercati. СВ, I, рь Г49„
17 Т г а р р. Asanen, р. 169.
13 През тази година е съставен типикът на манастира.
19 Вж тук, II, №24.
20 М е г с a t i. СВ, I, р. 148.
№24. ИРИНА КОМНИНА КАНТАКУЗИНА ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА
Съпруга на Михаил Асен (II, №23 — Михаил Комнин Торник Асен
Палеолог). Ирина1 е дъщеря на великия конетабъл Йоан Палеолог Ком-
нин Дука Синадин2 от първия му брак с Томаис Комнина Дукина Ласка-
рина Кантакузина3; внучка на Теодора (Теодула), основателка на Кон-
стантино полския манастир,)Св. Богородица ttjc Be/3aiac ’ЕХяйос4 и пра-
внучка на Константин Палеолог (брат на император Михаил VIII Па-
леолог) и Ирина Кантакузина5. По този начин, както отбелязва Е. Трап,
Ирина и нейният съпруг Михаил Асен са билитрюе^абеХ^о^, Както ве-
че вцдяхме, сватбата датира отпреди 1330 г. — двамата фигурират ка-
то съпружеска двойка в типика на манастира„Св. Богородица rfj<; Ве/Зак
’EXntfioc8: Et’pTj»'’? Коринт) Картах ovftjpij ПаХаюХоуща’Аааира^Ааарра)
Kai e-yKOVT) tt]<: ktt]topiot]<; и M t^anX Кодрцрос Торрт?кт?<; ’Aaaptjc ПаХси-
oXoyos кат уартгроч тттк ктт]торюг)<:.8 Каква е била съдбата на Ирина след
затварянето на нейния съпруг в края на 1342 г. по заповед на Алексий
Апокавк9, не знаем. Между 1342 (1347?) и 1355 г. пребивавала в Лес-
бос, тъй като нейният съпруг бил управител на острова. След смъртта
на Михаил Асен (преди 1355) Ирина поръчала на Никифор Григора да
напише една епитафия1 °. Годината на смъртта й е неизвестна.
316
1 Биографгянн бележки за Ирина: Nicol. Kantakouzenos, No 41, 151 — 152;
Н a n n i с k SchmaizbauerDie Synadenoi, No 27, p. 141.
2 P о 1 e m i s. The Doukai, No 194, p. 180, H a n n i c k-S chmalzbauer. Die
Synadenoi, No 23, 135 — 136; Nicol. Kantakouzenos, No 39 (при съпругата му То-
маис).
3 N i с о I. Kantakouzenos, No 39, 149 — 150; Polemis. The Doukai, No 195,
p. 180.
4 Delehay e. Typica, 143 — 145.
5 N i с о I. Kantakouzenos, No 11.
8 T r a p p. Asanen, p. 170.
7 Delehay e. Typica, f.9; Nicol. Kantakouzenos. Pl. IV; S p a t h a ra k is.
The Portrait, p. 198, fig. 151.
8Delehaye. Typica, p 14.
9 C a n t.: Ill, 55:11, p. 336; Вж тук, II, №9 (Константин Асен) и №23 (Михаил
Асен).
Ю М е г с a t i. СВ, I, 148 — 149.
№25. МИХАИЛ АСЕН (ок.1335—ок.1336)
Михаил Асен — той трудно може да бъде идентифициран с друг
член на фамилията, носещ сыцото име1 — е свързан с процеса срещу
митрополита на Филипп, обвинен в прелюбодеяние и заговор срещу
императора2. Процес, по време на който били осъдени и синовете на
Андроник Асен — Йоан и Мануил Асен3. Двама от свидетелите са се
позовали на Михаил Асен: „ лЕуФ Ь босХос tov кратаюо ка} ayiov rjpaiv
avde'vTOV кси fiaaiXeax; ое^ааточ ''>lioavvT]4 6 Tptyac opvvio etc aytov
tov deov evayyeXta Kai etc tov Tipiov к at fcoonot'op aTavpov oti aito атора-
roc tov 'Aadvri кор Mixa-V^. eyco xat tovto рета tcov aXXwr ... ’Eycb 6 8ov-
Xoc tov к ратаю и каг ayibv qpajv av&evTov Kat (jaoiKea>4 Mavovr]\ & 'Afipa-
ptoc Хеусо кал t>iaPepaiovpai,OTi атгт]рхорт]о etc t'ov 'Aoavqv. . ,”4
Единств енот о лнце, с което би могъл да бъде сближен, е Михаил Асен — пър-
вородният син на Йоан III Асен (II, №4). Внимателното пр оу ч ване на изворите за
живота на Михаил Асен след неговата емиграция в Сърбия (1328) показва, че подоб-
на идентификация е невъзможна. Вж тук, II, №4.
2 L е m е г 1 е. Philippes, р. 274.
3 Вж тук, II, №14 и №15.
4 ММ, I, No LXXV, р. 170; Darrouzes. Registre, р. 100, 161, 349;Darrou-
zes. Regestes. Т.5, No 2172; PLP, 1, No 1509. ’ ‘
№26. N. ACEH
Известен от едно писмо на Йоан Хумнос,яаракоща5дедосгооко1тал’ос
и по-късно тгаракогрюдегос ttjc деуаХ^с a</>ev6o'i’7)c, син на Никифор Хум-
нос1, до филипополския митрополит2: „То и то v tov оркои^то теХеуталоу
t]Kov kpdi урарю проч tt]v arjv ауютт)та,а>ч оретерааоеитакоточ tov
to^xov tov 'Aaaviov кас таХХа тгра^аоточ? 3a съжаление тази фраза е съв-
сем недостатъчна, за да позволи да идентифицираме въпросния N. Асен.
317
Не може да ни помогне и казаното от Йоан Хумнос в писмото, адресира-
но „Тер М атара-ука;”4, а именно: „Oder ovk 'Koavtcjv уегос 6еб£ттетаГ
ае,оиг та toitgjp хрпрат'е^еХкетас cbc ~ov<; аХХоас”5 (тълкуването на тази
фраза от Ст. Куруси не е съвсем точно)6. От друга страна,хронологията
на писмата на Иоан Хумнос, публикувани от Боасонад, не е установена7.
Не би могло със сигурност да се твърди, че те са писани по време на не
говите военни операции срещу турците във Витиния и около Кизик8,
когато е пребивавал в Константинопол или през последните години от
живота му, като управител на остров Хиос9. Единствената сигурна
дата, с която разполагаме, или по-скоро един сигурен terminus ante
quem е датата на смъртта му — след 1332, най-късно в 1339 г.10 Но и
тази крайна граница не дава никаква възможност за идентификация
на N. Асен, тъй като през първите три-четири десетилетия на XIV в. поз
наваме значителен брой членове на фамилията Асен. В заключение,
принудени сме да отделим самостойно място на N. Асен, споменат така
бегло от Йоан Хумнос.
7 За Йоан Хумнос вж J. V е г р е a u х. Notes prosopographiques sur la famille
Choumnos. — Byz. Slav., XX, 1959, 2, No 16, 257 — 259.
2 За филипополския митрополит адресат на писмото на Йоан Хумнос вж К О V-
pout/t], Га^аХас, о 245
3 В о i sso n a d е. Anecdota. Той тгаракощсореиоо tov Xovpvov EntoroXat, № 1,
203 — 204.
4 Пак там, No 3, 209 — 211 За Mavapayyoc NtxoXaoc, генерален съдия вж Р. L е-
merle Le juge g^n^ral des Grecs et la r^forme judiciaire d’Andronic III Memorial L.
Petit, Bucuresti, 1948, 309 — 310; I. Sevdenko. The Imprisonment of Manuel Mos-
chopulos in tne year 1305 or 1306 Speculum, XXVII, 1952, p. 147, 154; J. Verpeaux.
Цит. съч, p. 258, n. 49; К оиробоч.Га/ЗаХас, о. 245.
5 В о i a s о n a d e. Anecdota, No 3, p. 211.
^Xovpovor). час, а. 246.
7 J Verpeaux. Цит. съч., p. 258 (без опит за датировка); Kovpovur],
Га/ЗаХас, 244 — 246 (анализ и опит за хронологизация на първите четири пиема).
8J. Verpeaux. Цит. съч., р. 259.
Пак там.
Ю Пак там.
№27. ПАВЕЛ АСЕН (ок. 1343—?)
Монахът Павел Асен (ПаиХос о “Aoartjc) безспорно е потомък на
Иоан III Асен. За това притежаваме категоричного указание на Григо-
рий Палама: „о кад’алра ре» to7s (ЗашХеиоиоа проа-рксои аи.”1 Като дър-
жим сметка за датата на писмото, в което се намира тази фраза (1343)2,
и за факта, че към това време Павел Асен е бил сравнително млад човек,
бихме могли да приемем с твърде голима сигурност, че той принадле-
жи към второто поколение Асеневци, т. е. роден е между 1310 и 1320 г.
За съжаление липсата на по-подробна информация не позволява да уста-
новим неговото място в родословната схема на фамилията — ние не
знаем дори светского му име, тъй като, без съмнение, той е приел име-
то Павел при встъпването си в манастир.
Всичко, което ни е известно за Павел Асен, е свързано с неговите
отношения с Григорий Палама. Към 1343 г.3 Павел Асен поискал от про-
318
чутия исихаст (тогава в немилост) да му изложи в писмен вид мнение-
то си за Григорий Акиндини за неговите богословски и философски
схващания. В отговор на това искане Григорий Палама, опирайки се
на поемата, която Акиндин написал против него4, съставил и изпратил
обширно послание, в което изложил подробно своите възгледи5. Това
писмо трактат пр ид об ил о голяма популярност, за което свидетелству-
ват посочванията на Димитър Кидоний и Мануил Калека6.
Към същото време (?)7 се отнаея и едно друго писмо на Григорий
Палама до Павел Асен. .Това писмо, онасловено „ ‘ЕяютоХт? яро? tov
oaicoTarov tepopdvaxov Kvpbv ПаиХор tov ’Aodvrjv, ’epcoTTjoavra nep'i тг)<:
аКчфеыъ tov peyaKov кал ayyeXiKOV охрраточ" („Писмо до пресветия
йеромонах господин Павел Асен, питащ дали трябва да отхвърли голя-
мата монашеска схима”) и запазено в шест ръкописа8, все още не е из-
дадено. В него Палама, основавайки се на писаното от Теодор Студит,
се обявява против т. нар. голяма (или втора) монашеска схима и доказ-
ва, че не може да съществува повече от една монашеска схима. Според
него Павел Асен може да носи, ако желае, значите на голямата схима
без какъвто и да било акт на възприемане и без да получи специално
разрешение9.
1 Парада?. Si/y-ypapara. В' а.363; Вж сыцо а. 286 (коментар); М е yen-
do г f f. Introduction, р. 359, N.o 26 („'Lettre a Paul Asen”).
^Meyendorff. Introduction, p. 359: „Nous ne sommes done pas a une epoque
bien eloignde de 1’automne 1342 ou Akindynos comments 4 ecrire contre Palamas.” Спо-
ред П. Христу (ПаХадас. 1л>уурарата. В, а. 287) писмото е писано през април
1343 г. *
3 Вж бел. 2.
4 PG, CL, cols. 843 — 862.
5 П а X а р а. с. ^vyypapara. В,' 363 — 374. Коментар на писмото: Пак там,
286 — 288; Meyendorff. Introduction, р. 359, No 26.
ч 6,М an u е I is С а 1 е с а е. Lider de essentia et operatione—PG, CLII, col. 325 B:
"кш prjaiv b ПаХарлк tv Tip про ПайХор tov 'Aodv Xoytp”; De me t r i i С у d on is
Adversus Gregorium PalamamrPG, CLIV, col. 860 А (сыцият текст) .
7 У Мейендорф (Meyendorff. Introduction, 384 — 385, No 64), който e
разгледал това писмо, няма дата. И двете писма според него са писани „durant la
guerre civile”.
8 Paris, gr. 1239, 285 — 287; Athen. 2715, 225 — 226; Vatop. 134, 367 — 377;
Pantel. 215 (Athon. 5722), 687 — 690; Sinait. gr. 1604, 567 — 569; Iber. 286 (Athon.
4406), f. 34 (само откъс) ; Meyendorff. Introduction, 384 — 385, No 64.
^Meyendorff. Introduction, 384 — 385, No 64.
№28. ДИМИТЪР ACEH (+1349 )
Три документа от архива на атонския манастир Ксиропотаму съ-
държат данни за Димитър Асен или за лице, назовано само Асен, което
по някои белези би могло да бъде сближено с Димитър Асен.
I. Акт за продажба и една „кураторикон декретико семейома”1
(вторият документ е издаден на 19 юли 1349 г., а първият — между 19
и 31 юли същата година)2. Кои са данните, конто ни интересуват? На
три места в текста се говори за Дпмптрю? о 'Aadvr]<;3, а на още три той е
319
назован само *Ао<£рт?с4; той е починал малко преди юли 1349 г.; прите-
жавал е имот в Ердт?Хе1а?(катепаникионКаламария) 5 и има две дъщери,
от конто едната (Томаис) е починала твърде скоро след баща си, а друга-
та (Филипа), макар и омъжена, е все още непълнолетна6.
II. Сигилион на анаграфевсите Павел Газис, Михаил Ка. .. и Георги
П[ ринкипс] относно един спор между манастирите Ксиропотаму и До-
хиариу (май 1407)7. В основата на спора между двата светогорски ма-
настира са имоти, разположени в Ердт?Хе1а?. Анаграфевсите, действувай-
ки на самото място, се убедили, че Ксиропотаму притежава съвсем за-
конно спорните земи, част от конто са били имот на „Асен” — а-поиа-
pova та тои ’Аоаит]&. . ладе тоЗи tov Aoavri Xoipapicov кал той Петрака”9.
III. Завещание на Теодосий Скаранос (монах Теодул)10. Според
издателя на завещанието Ж. Бомпер то е съставено между 1270 и 1274 г.11
На обратната страна на пергамента има бележки (notices dorsales), едната
от конто пак според Бомпер е „legerement posterieure du testament”12.
Интересуващият ни пасаж гласи: At* уоиотср iv&ikti<Svo<: 16'0 лара. . .
cXafiop eyco Atopioiot:. . . xepdp-neWov ek ttiv Bapeav TtXrjutov той 'Koavi
pob taiv у
Това, което ни интересува в случая,е: възможно ли е и в трите доку-
мента да се говори за едно и също лице и какво е неговото родословие.
Ж. Бомпер, който публикува за първи път и трите текста, идентифицира
Димитър Асен (I) и Асен (II)14 и прие, че Асен (III) е във връзка с тях,
без да уточнява дали е същото лице или пък лице от същата фамилия15.
Що се отнася до генеалогията, той бе почти категоричен: „Asanes арраг-
tient-il a une famille connue... C’est tres invraisemblable”16 От своя страна
E. Трап също идентифицира I и II, но прие, че III е отделно лице, като
включи и двамата в Асеневата фамилия! ?. Едно дори и бегло запозна-
ване с изворите показва, че идентификацията на Димитър Асен (I) и
Асен (II) е неоспорима: и в двата документа се споменава човек, който
е притежавал недвижими имоти в EpprjXeia<: ('ЕрроХейач, Ер/дАик); и
в двата случая имотите са станали собственост на манастира Ксиропо-
таму (№26 показва как е станало това, а №29— само констатира факта).
Повече затруднения предлага вторият случай, а именно: I и II = III?
При това съпоставяне можем да избираме между две възможности:
а) Приемаме предложената от Ж. Бомпер датировка на завещанието на
Теодосий Скаранос и бележките на обратната страна на документа,
т. е. завещанието датира от 1270 — 1274 г., a"notices dorsales 2” е ’’lege-
rement posterieure du testament” (80-те — 90-те години на XIII в?) . При
това положение N. Аоарк, собственикът на лозето във Вареа (Bapeai),
не е идентичен с Димитър Асен (док. №26 и 29 — I и II)18; N. A.oavi<;
не е представител на Асеневата фамилия (нейната история във Византия
начева от 1280 г.), а е дребен собственик (или парик) в Халкидика,
с име (или фамилия?) от тюркски произход — А оаи? с19; 6) Завеща-
нието на Теодосий Скаранос е достигнало до нас в три екземпляра
(А, В и С), почти идентични. Ж. Бомпер е склонен да приеме А за ориги-
нал (на гьрба на А са бележките, за конто става дума) а В и С за ко-
пия от А20. Все пак внимателното дипломатическо проучване на трите
текста го е довело до установяването на известии съмнения в правотата
на това схващане. Тъй като въпросът, дали А е оригинал или по-късно
копие, е от изключителна важност за нас, ще си позвол им да приведем
констатациите на Бомпер: 1)По пергамента има бели полета или таки-
320
ва места, конто са загтълнени от друга ръка, с добавки в междуредията;
2) Документът (в случая текст А) не е датиран; 3)Има само един под-
пис на свидетел, докато са обявени няколко такива; 4) Има известии
съмнения, че подписът на Теодосий Скаранос (0eo8oiAo? роиахоч) е ав-
тограф. Заключението на Бомпер обаче е: »>Mais aucun de ces arguments
ne prouve le caractere de copie de A: on tiendra done A pour 1’original pro-
bable. En tout cas, e’est A qui est le plus proche de 1’original, puisque il est
copi£ par В et СГ21 Струва ни се, че Ж. Бомпер е подцепил до известна
степей стойността на собствените си съображения (въпреки че известии
съмнения са останали, както се вижда). На базата на тези наблюдения
(Бомпер е изучавал документа на място) ние имаме право да допуснем,
че А е копие на оригиналното завещание-копие, което датира от края
на XIII или самото начало на XIV в. При това положение notice dorsa-
le 2, която е „legerement posterieure du testament”, би могла да датира
от 1331 или 1346 г. (14 индикт). Следователно N. 'Aocmc (III) би могъл
да бъде идентичен с Димитър Асен (I и II) 2 2.
Трудно е да се избере едната от двете възможности: и в двата слу-
чая има и „за’\ и „против”. Може би втората възможност е по-вероятна
(а може би по-съблазнителна?), но все пак остава само като възможност.
По-важното в случая е друго, а именно: Димитър Асен потомък ли е
на Йоан III Асен или не? Както вече посочихме,мненията на Ж. Бомпер
и на Е. Трап са противоположни23. И наистина не е леко да се постигне
едно мнение, тъй като различните обстоятелства говорят в полза на
едното или на другого схващане. Бихме искали само да отбележим
онези обстоятелства, конто ни смущават и ни пречат да приемем кате-
горично, че Димитър Асен е член на Асеневата фамилия (отрицателното
мнение на Бомпер не е подкрепено с доказателства). Тези обстоятел-
ства са: позициите на Димитър Асен във византийското общество, кол-
кото и да са ни неясни (документите от Ксиропотаму ни го представят
като собственик на имот в Халкидика, в селатаЕppriXeiac и Bapea(i) (?)
и толкова), все пак не съответствуват на позицията’на Асеневата фами-
лия. Основание за подобно твърдение ни дава бракът на Филипа, по-
малката (?) дъщеря на Димитър Асен — тя е омъжена още малолетна
за свещеник от фамилия, която е далече по-незначителна от фамилия-
та Асен (Димитър Асен би трябвало да принадлежи към втората гене-
рация и е братовчед на деспот Йоан Асен, деспот Мануил Асен, императ-
рица Ирина Асенина Кантакузина!).
След всичко казано дотук нека се опитаме да съставим curiculum
vitae на Димитър. Сведенията, с коиго разполагаме, не са много: роден
е по всяка вероятност в началото на XIV в. и ако е Асеневец, то той е
от второто поколение на фамилията. Имал е имоти (ниви, лозя) в Хал-
кидика; бил е в близки отношения с Ксиропотаму и е завещал на ма-
настира част от имота си срещу два аделфата24, разноските по погребе-
нието му и редовкото отбелязване на неговата памет. Починал е през
1349 г. или малко преди това. Името на съпругата му е неизвестно —
нейната майка е била v ПараретГга25. Роднина на семейството — вероят-
но по женска линия, е бил Петър Дукас Адрианос, куратор, нетоварен
да надзирава продажбата на част от имота от Филипа Асенина на манастира
Ксиропотаму26. Димитър Асен е имал две дъщери — Томаис (II, №35)
и Филипа (II, №36).
21 Фамилията иа Асеневци. . .
321
1 Actes de Xeropotamou. No 26, 193 —196.
2 Пак там, №26, ред 95; pen 64 — 65, както и бележките на р. 191.
1 Пак гам, редове 4, 15, 66. На гърба на документа има две бележки (noti-
ces dorsales) от съврсменната епоха: „ . . тор 'AoaPl кур Дррртрсоу";. .ТОУ Лг]рг]Три>У
Aodvi". Вж р. 190.
4 Пак гам, №26, редове 2, 69, 100 bis. На хартията, върху която езалепен ори-
гиналният д экумент, се чете: мТбй ’Ауауг) г; aptepopoyrat: йс тг) ’OpptjXta,...”
Вж р. 190.
5 Actes de Xeropotamou. Index s. v.; M а к с и м о в и"Ь. Виз. пров. управа Index-
S. V.
6 Вжтук, II, №35 и №36.
7 Actes de Xeropotamou, No 29, 212 — 214. Фамилното име на третия анагра-
февс не се чете (Actes de Xeropotamou, No 29, p. 45: Гесируих/О П..), но по вся-
ка вдгоягност е О ПР1ГК1 — от 1409 г. датира една грима относно размяна меж-
ду Великата лавра и фиска, съставена от Павел Газис и Георги Принкипс: Actes de
Lavra, IV, No 161, ред. 69.
8 Пак там, ред 10.
9 Пак там, ред 20.
10 Пак там, №9, 79—83 (А) и 83 — 87 (В).
И Пак там, 71,74 — 75.
12 Пак гам, р. 71.
13 Пак там, р. 7 1, notice dorsale 2
I4 Пак там, р. 211.
15 Пак там, р. 76.
1® Пак там, р. 192.
11 PLP, 1, No 1491 (Димитър Асен) и №1481 (Асен — ,,nachl270”).
18 Димитър Асен е починал към началото на 1349 г. (PLP, 1, No 1491: ” Ivor
1349”) или най-късно предната година (необходимого време за водене на процеса,
през който срок са починали едната дъщеря — Томаис,и нейната баба). От друга стра-
на, Димитър Асен е имал малолетна дъщеря (Филипа). При това положение той едва
ли би могъл да бъде роден най-късно към 1250 г. (ако приемем предложената дата
на №9 (1270— 1274).
19 ВселоРадоливосанипознатишестимадушис името ’Аоарт)с. От практикатана
Трифон Кедрин (1316) са известии Асен, син на Йоан Клостогенес; Асен, син на Дими-
тър Скопелиотис,и Асен, син на Васил Лестицас (D о 1 g е г. Sechs Praktika. RK. редове
77, 183 и 220, р. 96, 100 и 102; Вж Дуйчев. Проучвания, П, с. 360, PLP, №1474,
1475, 1476). В практиката на Йоан Ватацес, съставена през 1341 г., са засвидетел-
ствувани още трима парика с името 'Аоаурч, а именно Асен, брат на Михаил Кло-
стогенис; Асен, син на Йоан Лестицас, и Асен, брат на Йоан Контреос (D б 1 g е г.
Sechs Praktika. RV, редове 85, 149 и 205 — 206,р. 111, 114 и 117; Ду йч ев. Проучва-
ния П, с. 360; PLP, 1, № 1477, 1478— 1483). От 1409 г. е известен парикът Adava-
отр; О ’Аиаугр: от с. Дримосирта. Вж Actes de Lavra, III, No 161, ред. 24. Вж тук, При-
ложение I, №8.
20 Actes de Xeropotamou, p. 71, 75.
21 Пак там, p. 7 5. Вж също кригическия апарат към А (р. 87) : 1. 26 — 27 (28?!)
deux ou trois ecritures differentes. . .; 1. 30: „. d’une autre ecriture”.
22 И в двата случая става дума за имот, разположен в един и същ район.
23 Вж тук, бел. 15, 16 и 17. Трябва да отбележим обаче известно разногласие
у самия Трап: Димитър Асен и Филипа (Томаис отсъствува!) са включени сред чле-
новете на фамилията Асен (PLP, 1, № 1481 и 1535), но не са взети под внимание
при проучването на родословието на Асеневци (Trapp. Asanen, passim).
322
24 Actes de Xeropotamou, No 26, ред. 17 — 18. За аделфата като форма на из-
дръжка на светски лица от страна на манастир вж М. Ж и в о i н о в иЬ Аделфати
у Византии и Средневеково) Срби]и — ЗРВИ, 11, 1968, 241 — 266 (сп.с.251, бел. 57:
договореният от Димитър Асет аделфат за двете му дъщери останал нереализиран).
25 Actes de Xeropotamou, No 26, ред. 20.
>r 2^>[jaK там, редове 3, 7, 89 („Доикар к up Пет pov tov 'Mpiavov, лрооуеет) те
ovra alrrrie''), 100, Р о 1 е m i s. The Doukai, No 34, p. 81 (Полемис e склонен да прие-
ме, чефамилното име Дукас се дължи тъкмо на родството на Петър Адрианос с фа-
милията Асен, но по мое мнение той е бил роднина иа Филипа Асенина по майчина
линия).
№29. N. АСЕН (ок. 1366/67)
Известен от една кратка бележка в завещанието на великия стра-
топедарх Димитър Цамблак1. (Cod. Vat. gr. 2176), датиращо от 1366 —
1367 г.2: 14[ ас бебсоке poi о ’А] иадт?с eve'x(v)p(ov) Xo-ycu еаитои ои(ра)-
двс XPvoov(e) oeovpp(ev)oe eupiuKerfai Ttap'ri]pTv ка} [хриа|оир €7г[арсо,„] .
Г. Теохаридис се опита да го сближи с Йоан Асен, кореспондент на Ди-
митър Кидонис (II, №32)4 — един опит, за който няма никакви сериозни
основания. Още по-неоправдано е N. Асен да се търси между участниците
в Синода от 1351 г.: „Im Synodal-Tomos des Kantakouzenos vom Jahre
1351 sind aber Asanai genannt: Asanes, der Bruder des Kaisers (namlich Kan-
takuozenos), ferner ein weiterer Bruder des Kaisers, der Sebastokrator Ma-
nuel Asanes, und Neffe des Kaisers, der Panhypersebastos Andronikos Asa-
nes5. За съжаление това позоваване e грешно и се дължи на неточно из-
дание на съответния текст от Ф. Комбефис (препечатано от Доситей и
Минь). Критичното издание на този текст сочи като участници в заседа-
нията на паламитския Синод от лятото на 1351 г. севастократор (после
деспот) Мануил Асен (II, №15), Михаил Асен (II, №21) и сина на сева-
стократор Мануил, паниперсеваст Андроник Асен (II, №33)6. Очевидно
и в този случай трябьс да се откажем от всякакви опити за идентифика-
ция на N. Асен и да му отделим самостойно място.
1 За великия стратопедарх Димитър Цамблак вж Г. I 0 е О у а р I 6 О и, Ot
Т^арттХакшрес.Махебота', V, 1961 — 1963,170 —173.
2 g. I. Theocharides. Eine Vermachtnisurkunde der Gross-Stratopedarchen
Demetrios Tzamblakon, Polychronion. Festschrift F. Ddlger zum 75. Geburtstag. Heidel-
berg, 1966, 489—491.
3 Пак там, p. 489.
4 Пак там, p. 492.
5 Пак там, р. 493.
5 Подробно вж тук, II, №14 (деспот Йоан Асен) и II, №15 (деспот Мануил
Асен). Вж- PLP, 1, No 1479 (само отбелязан, без опит за идентификация).
№30. АЛЕКСИЙ АСЕН (ок. 1365 —ок. 1375)
Алексий Асен ни е познат от два документа, и двата издадени в Се-
рес (в наративните извори няма никакви сведения за него). Първият
документ е решение на Серската митрополия (бскаццтпрюр урарра)
от месец август 1365 г. относно един спор между атонските манастири
323
Есфигмену и Кастамониту1. Алексий Асен е сред състава на митропо-
литския трибунал и сред подписалите документа: „той oikciov ка\ е£а-
5еХрои> таитг]<:[^ beomiva — И. Б.] к др 'AXefibu тоЪ '\odv,. . .”2;”О боиХос
koi e^a6eXi/?o<: «paraiac Kai ayia<; r/pdv Kupiac Kai beu-noivri<; 'AXe^toc
о Aoap”3. Вторият документ е една грама на Серската митрополия от
1375 г. Подписът на Алексий Асен гласи: босХск тои кратаюи Kai
ayd>v avdevTov к at 0aaiXea><: 'АХе^ю? о ’A о a к”4
Както се вижда, сведенията не са особено богати, но това не е попре-
чило на някой изследвачи да предложат различии хипотези относно лич-
ността на Алексий Асен. Първи К. Иречек се опита да сближи Алексий
с някоя позната личност от византийската история. Без да се колебав,
той го идентифицира с великия стратопедарх Алексий, брат на великия
примикирий Йоан5. Тази хипотеза срещна аргументираната критика
на П. Льомерл и Г. Острогорски6. Самият Острогорски също ее заема
с идентификацията на Алексий Асен и допуска, че той би могъл да бъде
брат на деспот Йоан Асен (II, №14) и деспот Мануил Асен (II, №15) 7 —
едно предположение, което има право на съществуване, но без какви-
то и да било сериозни доказателства8. Най-сетне Б. Крекич предлага
идентификацията на Алексий Асен с Александър Асен (II, №42)9 —
еДно предложение-това е съвсем очевидно,— за което няма никакво
основание.
Общият недостатък на тези хипотези е, че те не се опират на никак-
ви указания в изворите и са по-скоро плод на авторова инвенция, откол-
кото резултат от извороведческо изеледване. Съвсем неоснователно
е пренебрегвана единствената родословна връзка, която е отразена в
цитирания по-горе документ от архива на Есфигмену, а именно: Алек-
сий Асен е е^абеХ^ос на царица Елена (монахиня Елисавета), съпруга-
та на Стефан Душан10. Няма съмнение, че свидегелството за тази род-
ствена връзка е твърде интересно и важно, но в никакъв случай изненад-
ващо: тъкмо тук се установяза онази близост между Иван-Александро-
вата фамилия и Асеневците във Византия през втората половина на
XIV в., която сочи недвусмислено, че и едните,и другите са потомци
на Иван II Асен1 J. За съжаление невъзможността да установим точното
място на Алексий Асен в родословното дърво на Асеневата фамилия
във Византия не ни позволява да се доберем до по-пълни заключения
относно родствените отношения между него и Елена (Елисавета) —
Иван Александър. Но от друга страна,понятието е£абеХ^о<; едва ли сочи
родство от точно определена степей. Както и в много други случаи
то насочва към един и същ произход, а не към строго определено място
в схемата на една фамилия: Алексий Асен е потомък на Мария (дъщеря
на Иван II Асен от брака му с Ирина Комнина) и Мицо, докато Елена
и Иван Александър са потомци на другата дъщеря на Иван II Асен от
същия брак — Анна-Геодора и севастократор Петър1 2.
Да се установи кариерата на Алексий Асен е трудно, тъй
като онова, което можем да извлечем от цитираните два документа,
не е много. В 1365 г. (док. №27 от Есфигмену) той е бил в двора на
царица Елена, вече монахиня Елисавета, която след смъртта на Стефан
Душан (1355) е управлявала Серската облает13. Какво е било негово-
то положение там? Сред членовете на трибунала и синклита той е един-
ственият, който не е имал официален пост в администрацията и очевидно
неговото присъствие се дължи на факта, че той е efaSeX^oc и оЬсеик на
324
Елена (Елисавета)14. Изминават десет години и съдбата на областта се
променя рязко — увеличава се турската опасност и сръбската власт е
ликвидирана: след битката при Марица (26 септември 1371) Мануил
Палеолог овладява Серес (ноември 1371)15; Алексий Асен обаче остава
в Серес, вече на служба на империята: бойХо? на император Йоан V Палео-
лог16. След тази дата (август 1375) следите на Алексий Асен се губят.
1 Actes d’Esphigmenou, No 27,162 — 163.
2 Пак там, № 27, ред 2.
3 Пак там, ред 29. Вж и коментара на Ж. Льофор иа с. 159.
4 Actes de Kutlumus, No 33, p. 130. Вж също p. 127; Lemerle. Philippes, p. 203,
n. 5.
6 К. Ир e ч e к. Исторща Срба. 1. Изд. РадониЬ, Београд, 1952, с. 245.
6 Lemerle, Philippes, р. 211, п. 3; Actes de Lavra, III, p. 69; Острогорски.
Серска облает, с. 616.
7 Остр ог орск и. Серска облает, с. 453. Ж. Льофор (Actes d’Esphigmenou,
р. 159) не е прав, когато пише „Острогорски предлага, след това отхвърля хипоте-
зата, според която той [Алексий Асен] >иэглежда,е бил брат на севастократорите
(sic) Йоан и Мануил Асен”.
6 Мнението на Острогорски бе възприето без каквито и да били резерви от
К. Асдраха: Asdracha. Les Rhodopes , II, р. 11, п. 4.
9 К г е k i ё. Ааапёв, р. 351. Мнението на Б. Крекич едва ли е необходимо да се
опровергава. Някои иэследвачи само споменават Алексий Асен без опт за иденти-
фикация; Г\ Z р и р v а к То 'Aytop бро<\ 'А&циси, 1903, о. 684; PLP, 1, No 1473.
Ю В текста тя еспомената само като беотгоша, За идентификацията: Actes d’Es-
phigmenou, р. 159.
11 Б о ж и л о в. Цар Иван Александър, 159 — 160; тук, Приложение II, №1.
12 Пак там.
13 Остр ог орск и. Серска облает, 435 — 439.
I4 За ouceibi: Verpeaux. Les oikeioi, 89 — 99 (спец. p. 98, n. 52); Остро-
горски. Серска облает, с. 546; Острогорски. CD, IV, 260 — 261; М. Ж и в oj‘
и о в и h. Судство у грчким областима српског царства. — ЗРВИ, 10, 1967, с. 204.
I6 Ostrogorsk y.Histoire, р. 562; Ostrogorsky. La prise de Series par
les Tures. Byz., XXXV, 1965, p. 306, 319 = Острогорски. Турско ос ваянье Сера.
CD, IV, р. 246, 256; Острогорски. Серска облает, с. 614.
16 Ostrogorsk у. La prise de Serres, p. 309, n. 3 = CD, IV, p. 249, n. 19; M. Ж и-
в о jи о в nTi. Судство, с. 204.
№31. КОНСТАНТИН АСЕН
В редица текстове с разнороден произход, жанр и характер неодно-
кратно се среща името Константин Асен. От тях сравнително лесно
могат да бъдат отделени настрана онези, конто са евързани с едноимен-
ния син на Йоан III Асен и Ирина Палеологина Асенина (вж II, №9).
Във всички останали случаи идентификацията на поменатото лице е из-
вънредно затруднена, както поради недостатъчната информация, така и
поради (поне на пръв поглед) взаимната противоречивост. Ето защо
се налага едно внимателно, задълбочено анализиране и съпоставяне
на всички текстове, в който е споменат Константин Асен.
325
А. Кореспонденция на Димитър Кидонис. Сред богатата кореспон-
денция на Димитър Кидонис се намират шест писма, конто са били от-
правени до Константин Асен, а именно: № 3, 71, 109, 155, 186 и 4261.
Пет от тях са онасловени категорично: „К ыр с та рпры ты ’Аоарт) " (Тс5
"Аоарт? Кыротарпрф,, Ты ’Аиарт) коры Кыротарт[ры\ Само едно от тях
(№71) е адресирано „ТсЗ ’Аоарт]”. Анализът на съдържанието му исъпо-
ставянето с останалите пет писма ни убеждава, че и то било предназна-
чено за същия кореспондент2. Шестте писма могат да бъдат датирани,
макар и с известии затруднения, към 1358 — 1381 г. Някои от писмата
предлагат интересни, дори уникални данни, докато други имат чисто личен
характер и съдържат сведения, конто не допринасят осоЬено за обрису-
ване на кореспондента. Тук ще посочим само тези свидетелства, конто
са от особена важност за идентификацията на Константин Асен: №3 —
Константин Асен е страстен ловец; предприел е плаване по море заедно
с императора3, т. е. през 1358 г. Константин Асен придружавал импера-
тор Йоан V Палеолог в неговото пьтуване до остров Аркла, където
византийският василевс се срещнал с Орхан, емира на османските тур-
ци4; №71 — писмото е писано от Венеция между юли 1370 и февруари
1371 г. От него научаваме, че Константан Асен придружавал император
Йоан V Палеолог в пътуването му из Италия (1369), а след това бил
натоварен с важна мисия в Мистра5; №109 — пьтуване по море, за да
избегне върлуващата чума6; №155 — Константин Асен има брат, от ко-
гото се оплаква Димитър Кидонис7; №426 — отново се говори за качест-
вата на Константин Асен като ловец®.
В. Кореспонденция на Мануил Калекас. Сред писмата на Мануил
Калекас (на брой 89) има шест: № 11, 36, 37, 50, 54 и 699, конто спо-
ред техния издател P.-Ж. Льонерц „paraissent adres^es a un meme person-
nage, un trfes grand seigneur, lettre, propri^taire d’une bibliotheque, qui pre-
te, et parfois donne, des livres al’auteur.Mais, 1’unite de destinataire est seule-
ment probable, faute de donnees precises, qui permettraient d’en faire la de-
monstration”16 Тази „липса на данни” се изразява в отсъствието на
адрес. Само две от писмата (№36 и №37) имат надслов „То? 'Аоарт]”11
(и то само в един от трите ръкописа, Cod. Vat. gr. 486)12. Независимо
от това P.-Ж. Льонерц с основание приписва и шестте писма на Констан-
тин Асен13. Писмата са писали между 1391 и 1400 г. и не съдържат
почти нищо повече от това, което отбелязва техният издател: Констан-
тин Асен е собственик на книги, подарява една от тях (Аристотел) на
Мануил Калекас, той е „благодетел” на своя кореспондент.
С. Cod. Vat. gr. 1102, ff. 38 — 45: „Той со^рытатоо КоЬырт] короо
^rjprjTpiov тгр'оч тор 'Ао'ар кор Кыотартмор тг€р\ тт]Ч отго тыр ПаХац^тыр
протыроцерт)ч anopias етй тоТч отгоотат1к6(ч \^1ырао1 тт;ч Tpia8o<;”14. Без
край и без името на Димитър’ Кидонис — в Cod. Vat. gr. 1879, ff. 41 —
4415.
D. Кореспонденция на император Мануил II Палеолог. Сред писмата,
писали от Мануил II Палеолог, има две, адресирани до Константин Асен:
„Ты 'Aodpri кироы Кыротарп'ры” (Cod. Barberinus gr. 219,vff. 63v, 67v:
„КыротаРтйир ты 'Aco.pt]”). Това са писма №18 и № 3016. Първото дати-
ра от 1391 г. и е писано от Мала Азия, където Мануил участвувал във
военна кампания на султан Баязид17. Второто е от 1396 г. и в него се
говори за приятел на Константин Асен, грък по народност, католик по
вяра— указания, конто ни насочват към Мануил Калекас18.
326
Е. ММ, II, No CCCLXI (6891-1383), 51 — 60: „ Synoduscondam-
nat protopapam Constantinum Cabassilam”: IV (p. 56/7): ». top те Ttepi-
hoOtjtop OeVov тгк &yia<: (3aoiXeia<; avTov,Kvp КыиатартГрор top ’Augptjp.”
Константин Асен, fletoc (чичо) на Йоан V Палеолог, заедно с Алексий
Кавалариос,е изпратен от василевса при патриарха; двамата трябва да
искат опрощението на присъдата или ново разследване19.
F. ММ, II, No D II, р 267 (sine anno) : „Professio fidei Constantini
Asani abjurantis dogmata Barlaam et Acindyni” — „‘OpoXoyia tov 'Aoavri
кир KaivoTavTiPOv ... О бооХос too к Baratov кал ayiov 17ДСОР avdePTOV
кал /ЗаосХеок КсоротортГро? о ’Aooptjc”. Дата: между февруари 1395 и
април 1396 г.20 Съдържание: Синодално разследване относно право-
славието на Константин Асен. Подозиран, че споделя грешките на Вар-
лаам и Акиндин, Константин се обръща към Синода, който изисква от
него публично изповядване, за да разпръсне всички подозрения21. (Вед-
нъж вече Константин Асен е сторил това по времето на патриарх Нил
(1379— 1388): „.. .тт] irapovoav pevSibwpi opo'Koytav. . .adibipco Kaidyico-
татш тгатрсархр KVptpNe'tXcp.”22
G. Tome synodale (aout 1409): ,,t} 6e nepiipainjt: ииукХрточ t?p 01 -nepi-
iroOrjTOt деин tov /ЗаисХеок tov &yibv Kvp Qedbajpot; о Картакои?т?ро<; sat
Kvp KtapoTapTiPOC о ’Аоарт??. . .”23
H. Списък на противниците на паламизма; сред тях: „ЗО.Ксоротар-
tipoc о ’AoapTjc’’24
I. Константин Асен — автор на богословски трудове: 1. Iй ’Аоарои
Кыротартсрои Aoyot, a) "Oti араукаёор ёотср о avdpa>iro<; tov 0eop сгуатгар;
/3) Et ара атгеХа/Зор 01 <17101 reXeicootP tcjp ауа&ыр; 7/ек ttjp evayyeXiKrjp
PT/oip tt?p Xeyovoai "ovk t]XOop iva ttoiw то деХтща to epov"\ 6) Ek та tcop
лpo^tjtgjp, Xexde'vra nep'i tov Kvptov ’ Iijuou Xpiorov- e) Ek to ’ASaii ire-
ооита; (Ек тЪ патер jipGip ^t]y7]aic);^) ' E^nyrjoic tov pd'^aXpov: n) ' Ef-
pyrjoi<: tov o£ yaXpow, v) M aprvpipp A iop 10 tov tov ’Apeonayirov; 1) Ek to
a-nouTOhiKOP prjTOp "отар 8e апотетакта1 avrcp та парта"-, ta) Пер) hyias
трилЬоч .’‘25
К. Списък на химнографи-композитори26; „Кшротартсрос о Аоа-
pijc" (terminus ante quem: 1430) 28.
L. Мазарис: ,,. . .neptnodriTOP iJeibp tov OeiOTaTov Kai peyaXov avro-
краторо^тор ’Aoap”29. Според Мазарис [Константин?] Асен (жив в
1415), i9eioc (чичо) на императора (Мануил II Палеолог), е „най-добрият
ритор между хората” („ррторщоотат ’ dvbpCjv') , автор на „златни пое-
ми” (,»tgjp aa>p XPvodwp ётгшр"), автор на 69 съчинения („. . .ёрреа
ттро? ток ё^корта Хоуоис"), творец на .драматически произведения”
за ритори и философи3 °.
Сведенията за лицето (или лицата?), известно под името Констан-
тин Асен, извлечени от набелязаните по-горе единадесет извора, биха
могли да бъдат разпределени по следния начин:
1) Име. Във всички, или по-точно в почти всички цитирани тек-
стове, лицето (или лицата?), което ни интересува, е известно като
Константин Асен (КсоротортГрос о ’Аоорпс). Само в три случая то е на-
зовано единствено с фамилното име Асен (’Аоартус-'Аоар), а именно
а) писмо №71 на Димитър Кидонис, онасловено Тф ’Аоарт?31. Както
вече се каза, анализът на неговото съдържание и съпоставянето му с
останалите пет писма показват недвусмислено, че и то е предназначе-
но за същия адресат — Константин Асен; б) писма №36 и №37 на Ма-
327
нуил Калекас32. Вече отбелязахме, че тяхната атрибуция (както и на
останалите четири!) е под въпрос. Все пак след убедителния анализ
на P.-Ж. Льонерц бихме могли да приемем, че те са отправени до [ Кон-
стантин] Асен; в) споменатото от Мазарис лице е назовано тор ’Аоор,
От всички възможни идентификации33 считаме, че най-приемлива
(към това ни насочва преди всичко фактът, че той е беНоч на импера-
тора!) е идентификацията с лицето от Е и G, т. е. отново Константин
Асен.
2) Родствени връзки с управляващата фамилия. Константин Асен
от Е е йеюс на император Йоан V Палеолог; Константин Асен от G е
на император Мануил II Палеолог; [Константин] Асен от L —
дею<; на същия василевс. Първият въпрос, който възниква съвсем
естествено: Какви са били нишките, свързвали Константин Асен с два-
мата византийски владетели, или казано с други думи, какви са били
основанията той (или те?) да бъде назован чичо на Йоан V и Мануил II?
P.-Ж. Льонерц, замисляйки се над отговора на същия въпрос, пише:
„Un Asanes ne peut-etre oncle de Jean V que par alliance. Il s’agit done d’un
oncle de I’epouse de Jean V Helene Cantacouz£ne Paleologine.”34Тази уве-
реност му дава основание да види у Константин Асен (от Е и В) бра-
товчед на Ирина Асенина (II, №17) — майка на императрица Елена35.
Приемайки по принцип, че в тази посока трябва да се търсят родстве-
ните връзки, все пак бихме искали да отбележим, че Константин Асен
(ако принадлежи към второто поколение Асеневци), би могъл да бъ-
де flew? на Йоан V (а и на Мануил II) по рождение, тъй като би бил
втори братовчед на неговия баща Андроник III Палеолог.
3) Кариера и cursus honorum. При това състояние на изворите
трудно би могъл да се установи какъвто и да бил cursus honorum. Те не
са достатъчни и за да се проследи кариерата на Константин Асен. Все
пак откъелечни данни ни позволяват да си изградим известна представа.
За първи път срещаме Константин Асен в 1358 г. сред лицата,
придружаващи император Йоан V Палеолог, предприел пътуване по
море, чиято цел била по думите на Димитър Кидонис: ,да помири
Азия с Европа” (писмо №3). Очевидно зад този намек се крият прего-
ворите за мир или за примирив между Византия и османските турци,
водени между Йоан V и Орхан през пролетта на 1358 г. на егейския
остров Аркла3 6.
Едно десетилетие по-късно (през 1369) Константин Асен отнево
съпровоэвда Йоан V, този път в неговото злополучно пътуване в Ита-
лия — пътуване, довело до приобщаването на василевса към католиче-
ската вяра (21 октомври 1369), но не донесло никакви сериозни ре-
зултати в политическата облает37. Отново Димитър Кидонис дава
сведения за лицето, което ни интересува. От писмо, отправено от Вене-
ция (между юни 1370 и февруари 1371)38, научаваме, че Константин
Асен е напуснал императора и свитата му (вероятно в началото на
1370) и заминал за Пелопонес, където трябвало да събере парични
средства за Йоан V. В Мистра, по всяка вероятност, той щял да се
срещне с един образован император, титулярен василевс, пребиваващ
в централния град на византийска Морея — по всяка вероятност екс-
императорът Йоан VI Кантакузин (монах Йоасаф) 39.
Минава повече от едно десетилетие (1383), докато срещнем отно-
во Константин Асен — този път личен пратеник на императора при
328
патриарх Нил във връзка с процеса срещу Константин Кавасилас40.
След още двадесет и пет години, т. е. в 1409 г., Константин Асен е
сред участниците в Синода,осъдил патриарх Матей I4
4) Религиозна ориентация. Изворите, с конто разполагаме, са
категорични и единодушии: Константин Асен е един от изявените
противници на паламизма. Димитър Кидонис в разгледаното по-го-
ре писмо №71, пише, че се страхува да не би разговорите на Констан-
тин Асен с пребиваващия в Мистра Йоан Кантакузин (монах Йоасаф)
да завършат зле, защото, ако екс-императорът само произнесе името
на Григорий Палама,той ще го атакува, а неговият събеседник — ще го
защищава42. Самият Димитър Кидонис е съставил по искане на Кон-
стантин Асен една кратка богословска творба, посветена на затрудне-
ние, предложено от паламитите4 3. Най-сетне Константин Асен фигури-
ра в един списък с имената на основните противници на паламизма44.
От друга страна знаем, че Константин Асен е бил (или е обвинен, че
бил) привърженик на Варлаам и Акиндин45.
5) Духовен облик. Изворите ни предлагат достатьчно материал,
за да си изградим добра представа за интелекта на Константин Асен и
неговите книжовни занимания. Той е собственик на богата библиоте-
ка (М. Калекас), ритор, автор на богословски съчинения, поетични и
драматически творби (Мазарис), химнограф-композитор, кореспон-
дент на Димитър Кидонис, Мануил Калекас и император Мануил II
Палеолог.
6) Други интереси. Димитър Кидонис два пъти отбелязва, че Кон-
стантин Асен е страстен ловец4 6.
7) Хронология. Както вече видяхме, първото известие за Констан-
тин Асен датира от 1358 г. (писмо №3 на Димитър Кидонис), а послед-
него — 1415 г. (разказа на Мазарис), т. е. ние сме в състояние да про-
следим живота и дейността му в продължение на 57 г.! Ако приемем,
че в 1358 г. е бил на 18 — 20 г., то той е роден някъде към 1338 — 1340 г.
Следователно в 1415 г., когато все още е бил жив, той е бил на 75 — 77 г.!
Тези цифри, макар и впечатляващи на пръв поглед, не крият в себе си
нищо фантастично — Константин Асен спокойно би могъл да преживее
тричетвърти столетие. Разбира се, всички тези начисления имат стойност
и заслужават внимание само при един случай, а именно: ако зад всички
тези изяви се крие едно и също лице!
И така, след направения анализ на изворите и групиране на получе-
ните факти остава да се отговори на едно питане, основното: Едно, две
или три лица са били носители на тези разнолики качества? Може ли
един човек да бъде техен носител или между тях има противоречие,
взаимно изключване, което би ни принудило да ги припишем поне на
двама души?
Беглото запознаване с получените данни остава у нас впечатле-
ние на противоречивост: от една страна<имаме страстен любител и м'ай-
стор на лова (Димитър Кидонис съжалява, че Константин Асен отсъству-
ва от Константинопол и не може да покаже на какво е способен!)47,
а от друга — библиофил, притежател на богата библиотека, свикнал на
приягната умора, но и удовлетворение, конто му носят книжовните
занимания. От една страна, човек, навикнал на ежедневната обществена,
политическа дейност, на шума и помпозността на императорския дворец;
от друга — човек, у когото надделява неудържимият стремеж към твор-
329
чество — пише драми и богословски съчинения, композира химнограф-
ски твррби и музиката към тях!
Първото противоречие (ако това би могло да бъде противоречие)
е по-лесно за примиряване или отстраняване, затова ще започнем с него.
И така, А48 (ловец) — В (библиофил)? Като приемем, че А = D (Констан-
тин Асен, кореспондент на Димитър Кидонис е идентичен с Константин
Асен, кореспондент на император Мануил II Палеолог49), ще се спрем
малко по-подробно на един факт от писмо №30 на Мануил II, за който
вече стана дума. Византийският император ни уведомява, че неговият
кореспондент, т. е. Константин Асен, има в Константинопол близък
приятел, грък, католик50. Вече видяхме, че този грък лесно може да
бъде идентифициран с Мануил Калекас51. Следователно кореспон-
дентът на Мануил Калекас [ Константин] Асен и Константин Асен, ко-
респондент на Мануил II, са едно и също лице, т. е. В = D. Но тъй като
А = D, следва, че и F = D. Или, казано с други думи, Константин Асен
е едновременно страстен ловец и страстен библиофил! И в това няма
нищо чудно.
Сега нека пристъпим към второто, привидно или не противоречие
(или трупа противоречия), т. е. на единия полюс качества, формиращи
политически деец, а на другия — черти и изяви, присъщи на човек, посве-
тил живота си на богословието, литературата и музиката. Ако подходим
от този ъгъл, единадесетте извора, в конто се споменава Константин
Асен, могат да бъдат обособени по следния начин:
ABDEFGH — CIKL
Има ли допирни точки между двете групи извори (или двете лица?)
и ако има, кои са те?
а) А = С. Струва ни се, че това равенство, или по-скоро тази иден-
тификация, не буди възражения. И наистина, съвсем логично е да прие-
мем, че Константин Асен (А) се е обърнал към своя кореспондент с
молба последният да приготви едно съчинение, посветена на някакво
затруднение от богословска гледна точка, предизвикано от паламиз-
ма (Cod. Vat. gr. 1102, ff. 38 - 45; Vat. gr. 1879, ff. 41 - 44) (С). Обрат-
ного, да допуснем, че Констанитн Асен (А) е различен от Константин
Асен (С), ще бъде нелогично. И така А = С От това равенство или
идентификация веднага следва С = Н (Константин Асен от списъка
на противниците на паламизма52).
б) Е и G = L (?), т. е. това са трите случая, в конто става дума
за Константин Асен, дей><; на Йоан V и Мануил И. Струва ни се, че иден-
тификацията на Е и G (това е предварително условие) не подлежи на
съмнение: Константин Асен, деюч на императора, изпълнява важна роля
в процеса срещу Константин Кавасилас. Същият Константин Асен след
двадесет и шест години отново е сред участниците в подобно дело —
процеса срещу патриарх Матей I. Би могло да се възрази, че в първия
случай става дума за чичо на Йоан V, а във втория — за чичо на Ману-
ил II. Но това едва ли би могло да бъде сериозна пречка за идентифика-
цията. Може да се каже, че било текуща практика едно и също лице
да бъде квалифицирано като чичо и на бащата, и на сина. Примери за
това има много. От друга страна, след като веднъж сме приели, че Асен
от Мазарис е Константин Асен53, то едва ли би имало пречка за иден-
330
тификацията му с Константин Асен от G (а оттам и с £) — и единият;
и другият са чичовци на Мануил II; двата извора, в конто са споменати,
са почти от едно и също време — 1409, около 1415 г. Следоват^лно
Е и G = L.
в) I, К, L = В?Смятаме, че и това равенство (или идентификация)
не буди възражение, тъй като лесно биха могли да бъдат намерени до-
пирни точки между едно лице, посветило се на книжовни и музикални
занимания,от една страна, и един собственик на библиотика, един библио-
фил — от друга страна. Тази идентификация може да бъде извършена
и по друг път, а именно: /, К, L = С (това равенство фигурира в условие-
то на задачата); тъй като С = А, В, Н..., то I, К, L = В (а оттук и на А,
Н и т. н.).
г) Г = С? Поотделно и F и С са = А — оправдано е да се допусне,
че един противник на паламизма (А) би могъл в същото време да бъде
привърженик на Варлаам и Акиндин; що се отнася до равенството
А = С, то бе доказано по-горе; следователно F = С.
Ако всичко казано дотук трябва да се изложи по-образно, би
се получила следната картина:
И така, направеният анализ води към един извод и този извод е:
във всичките единадесет извора става дума за една и съща личност с
твърде разнолика, интересна физиономия.
Константин Асен, по всяка вероятност, е роден към 1338 — 1340 г.
Тази дата ни из правя пред две затруднения. На първото вече се спрях-
ме — той е бил все още жив в 1415 г., и видяхме, че то не е толкова
мъчно за преодолявЯне; в края на краищата няма нищо чудно, че той
би могъл да доживее до 75 — 77 г. Второто затруднение е от малко
по-друг характер, а именно: да намерим неговото място сред генеало-
гическата стема на Асеневци, или най-малко, да установим към кое
поколение принадлежи. Трудността идва от това, че установената рож-
дена дата ни насочва към третата генерация Асеневци, докато неоспо-
римият факт, че Константин Асен е на император Йоан V й^разби-
ра cei, на неговата съпруга Елена (Асенина) Кантакузина Палеологина,
ни отвежда към втората генерация (майката на Елена, Ирина Асенина,
е принадлежала към нея54). Това противоречие би могло да се изгла-
ди само по един начин: ако допуснем, че Константин Асен е от второто
поколение Асеневци: чичо е на Елена и Йоан V, но е по-млад с 5 — 7 го-
дини от своята племенница, която е родена към 1333 г.55. Вярно е, че
се получава твърде голямо разместване на „пластовете”, но друг изход
нямаме.
Освен това указание за генеалогическите връзки на Константин
Асен (tJeib? на Йоан V и Мануил II), което не ни позволява да устано-
331
в им с по-голяма точност неговото място във фамилията Асен, Димитър
Кидонис ни предлага една (макар и оскъдна) информация, която би
могла да обогати нашите познания. В писмо №155 (писано към 1379 —
1381 г. [?])56, той се оплаква на Константин от неговия брат, който
изменил на приятелството им. На това свидетелство напоследък обърна
внимание Е. Трап, който идентифицира анонимния брат на Константин
Асен с Йоан Асен (II, №32), също кореспондент на Димитър Кидонис57.
Тази идентификация е твърде примамлива и на пръв поглед твърде убе
дителна — двамата братя кореспондират с едно и също лице (Димитър
Кидонис). Дали в действителност е било така? От една страна, шестте
писма на Димитър Кидонис говорят убедително за неговите много близ-
ки, приятелски отношения с Константин. Съвсем естествено в едно от
писмата си той се оплакваот брат му. От друга страна, Димитър Кидонис
е в много добри отношения с Йоан Асен (предполагаемия брат на Кон-
стантин) и му е написал между 1374/5 и 1390/1 г. седем писма. В слу-
чая за нас особен интерес представлява писмо №264. В това писмо Ди-
митър Кидонис съветва Йоан Асен, който се намира на о-в Евбея, да се
завърне в Константинопол, за да надзирава богатството си, узурпирано
от неговия брат' Писмото датира от 1383 г.58 Първият извод е, че Дими-
тър Кидонис интригантствува, злепоставя братята един пред друг, дори
се мъчи да ги скара (?). Второ, бихме могли да допуснем, че братът
на Йоан Асен (от писмо №264) наистина е Константин — през 1383 г.
(откогато датира писмото) той е бил в Константинопол (вж Е = ММ,
II, No CCCLXI); трето, в писмото си до Константин (№155) Димитър
Кидонис пише, че брат му изменил на приятелството им, т. е. те са пре-
къснали своите връзки. Следователно, ако този брат е Йоан Асен, би
трябвало да очакваме, че след това писмо (след 1379 — 1381 г.) Дими-
тър Кидонис ще прекъсне кореспонденцията си с него. Но виждаме
тькмо обратното ~ след 1379/81 г. Димитър Кидонис е написал шест
писма до Йоан Асен (№ 229, 255, 264, 265, 267 и 423)! Четвърто,
безспорно при разплитането на този гордиев възел трябва да се има
предвид още един факт, а именно: в писмо от 1383 г. (№ 267) Димитър
Кидонис пише, че господарката (беало/р^с), т. е. императрицата, е ave-
на неговия кореспондент Йоан Асен59. Това известие бе коменти-
рано по следния начин от P.-Ж. Льонерц: „йеоло^т??: Helena Cantacuze-
na loannis Palaelogi uxor Aug. Asanina ex matre Irene; dreij/iac: loannem
Asanem filium fuisse conicias Emanuelis Asanae, fratris Irines, ex qua nata
Helena”60 и малко преди това: „loanni: consobrinus (dfeV'to?) Despoe-
nae, i. e. Helenae Cantacuzenae Palaeologinae Aug.”61 , т. e. Йоан Асен e
братовчед на императрицата. От своя страна Е. Трап само възпроизвеж-
да текстовете, без да ги тълкува: „[Йоан Асен] деХоч der ИаХаю7о<;
MapourjX II. Seine avetyia. war ilaXaioXo7U^a EXcpt?, Kaiserin’.’62 Струва
ни се, че в нашия случай понятието ave^tac; може да бъде схванато само
в един смисъл: ллеменница, т. е. Йоан Асен е чичо на Елена Кантакузи-
на Палеологина.
И така, коя от двете възможности е правилната — Константин Асен
и Йоан Асен братя ли са или не? Ако изберем първата възможност, тряб-
ва да се доверим на Димитър Кидонис (писмо№155) ,че откъм 1379/81 г.
той е скъсал връзките си с брата на Константин Асен и този брат не е
идентичен с Йоан Асен, до когото след тази дата са адресирани шест
писма. Срещу това тълкуване има сериозни възражения, конто в също-
332
то време ни карат да предпочетем първата възможност (?), а имен-
но: а) видяхме, че през 1383 г. Константин Асен е бил в Константино-
пол и би могъл да посегне на имуществата на своя брат, който отсъст-
вува от града (писмо №264 на Димитър Кидонис до Иоан Асен); б) И
Константин Асен,и Йоан Асен са деюс на Елена и Йоан V Палеолог; в) и
двамата са приятели и кореспонденти на Димитър Кидонис.
Тези три аргумента правят първата възможност по-приемлива (в
противен случай трябва да допуснем, че Константин Асен има неизвестен
по име брат, приятел и кореспондент на Димитър Кидонис, и Йоан Асен
също има брат, неизвестен нам, приятел и кореспондент на Димитър
Кидонис (sic). Единствената пречка, на която се натъкваме е „интри-
гантствуването” на Димитър Кидонис и свързаното с него съобщение
в писмо №155, че братът на Константин Асен прекъснал връзките си
с него, т. е. ако този брат на Константин Асен е Йоан Асен и ако Дими-
тър Кидонис е прекратил връзките си с него към 1379 — 1381 г., то как
трябва да се обяснят шестте писма до Йоан Асен, писали около или
след тази дата? Обяснението би могло да се намери в хронологията
на писмата: писмо №155 не е датирано точно. Льонерц приблизително
го отнаея към 1379 — 1381 т.63, от друга страна,писмо №229 (до Йоан
Асен) се датира също с приблизителност към 1380 — 1382 г.64 (предно-
то писмо вероятно е писано към 1374— 137465); следователно имаме
пълно право да допуснем, че скъсването на връзките между Йоан Асен
и Димитър Кидонис е било краткотрайно и кореспонденцията е била
възстановена. По този начин прекъеването би могло да бъде отместено
и да приемем със сигурност, че Константин Асен е имал брат и че този
брат е Йоан Асен.
Макар че изворите, с конто разполагаме, ни предлагат информа-
ции за отделни моменти от живота на Константин Асен, и то моменти,
разделени с по едно или две десетилетия, ние можем да си съставим
една що-годе представа за обществената му дейност. Виждаме го като
приближен на императора, участвуващ във важни мисии с външнопо-
литически характер (1358, 1369 — 1371), срещаме го сред участници-
те в решаването на важни дела от религиозен характер (1383, 1409);
не без изненада узнаваме, че е един от изявените противници на Григо-
рий Палама и неговото учение. Особено интересен е неговият духовен
облик (оставяме настрана възможността да е бил привърженик на Вар-
лаам и Акиндин)и трябва да признаем, че тук изненадата ни е още по-
пълна: Константин Асен е знаменит ритор, пише богословски трактати
и епически поеми, композира музика и драматични творби! Продължи-
телният му живот и, разбира се, неговите способности, са му позволили
да бъде автор на 69 произведения!
Датата на неговата смърт ни е неизвестна. Ог Мазарис знаем само,
че в 1415 г. все още бил жив.
1 De m. С у d. Corr, No 3. Vol. 1, p. 25; C a m m e 11 i. Dem. Cyd., Corr, No 246,
p. 175; r&umd: M a n. C a 1 1 e’ e a s. Corr., p. 75; No 71. Vol. 1, 102 — 103; С a m m e 1-
1 i. D£m. Cyd., Corr., No 81, p. 148;M> 109. Vol. 1,146 — 148;C a m m e 11 i. Dem. Cyd.,
Corr., No 36, p. 140; No 155. Vol. 2, 25 — 27; C a m m e 1 1 i.No 378, p. 192; No 186.
Vol. 2, p. 58; C a m m e 1 1 i. Dem. Cyd., Corr., No 393, p. 194; No 426. Vol. 2, 380 —
381; вж C a m m e 1 1 i. Dem. Cyd.,' Corr,, No 331, p. 186.
333
2Zjt. A а ц it p о v. Трек tiuoToXdi tovАтцштриои Kv8vjvt] ттро<: Кельт avriivv
'A.oavr]i>' NE, I, 1900, 207 — 208; Ma n. Са 11 e c as. Corr., p. 76; D e m. С у d. Corr.,
Vol. 1, p. 25; Voord eckers. Un empereur, p. 607 сл.
3 D e m. С у d. Corr., No 3, Vol. 1,p. 25.Според Do 1 ge r. Regesten,No3054, тези
преговори се отнасят към 1356 г.
4 N i с. G г е g.,XXXVI, 6 — 9: III, 504 — 505; Man. С alecas. Corr., p. 75;
D о 1 g e r. Regesten, No 3054.
5 D Q m. С у d.,Corr., No 71; Ma n. Cale'c as. Corr., p. 76; Voordeckers.
Un empereur, 607 — 615.
® Dem. Cyd, Corr., No 109.
7 Пак там,Ыо155.
8 Пак TaM,No426.
9 M a n. С a 1 e' c a s. Corr., No 11 (181- 182), No 36 (217-219), No 37 (219-
220),No 50 (p.238),No 54 (244 — 245) ,No 69 (264-266).
10 Пак там, p. 73.
11 Пак TaM,No36,p. 217; No 37, p. 219.
12 Пак там.
13 Пак там, 7 3 —74.
14 М е г с a t i. Notizie, р. 128, n. 2.
10 М a n. Cal ecas. Corr., p. 4. Издание на текста: M. C a n d a 1. Demetrio Cido-
nio у el problematrinitario palamitico. OCP, 28, 1962, 75 — 120; D. Stiernon. Bulle-
tin sur la palamisme. — REB, 30, 1972, p. 251: . . Constantin Asanes. Ce dernier, p'ere
de Timpera trice Irine (femme de Jean Cantacuzene) (sic!).
1® M a n u e 1 II P a 1 a e о 1 о g u s. Letters, No 18 (55 — 57), No 30 (75 —79)b
Вж също старого издание: Lettres de 1’empereur Manuel Palaeologue. publies d’a'pr^s
trois man user its par E. Legrand, Paris, 1893 (reimpression: Amsterdam, 1962), No No W)
X'(27 — 28,37 — 39); Barker. Manuel II, 94 — 95 (английски превод на hhcmcNo18) .
17 Manuel II Palaeologus. Letters, No 18, 55 — 57.
18 Пак там. No 30. 75 — 79.
19 D a г г о u z e s. Rfegestes. T.6, No 2791, p. 94; Darrouzes. Registre, p. 119.
20 No DI e от януари— февруари 1395, a No Dill — от април 1395.
21 Darrouzes. Regestes. T.6, No 2836, p. 130; Darrouzes. Registre, p. 128,
150.
22 ММ, II, No DII, p. 267; M a n. С a 1 e'e a s. Corr., 76 — 77.
23 L a u r e n t. Matthieu Ier, p. 134; Darrouzes. Regestes. T.6, No 3284, p. 501
(За Теодор Кантакузин: Nicol. Kantakouzenos, No 51?).
24 м e r c a t i. Notizie, p. 223.
~ 25 £. £ i о т p ат,1 a 6 о v — А В а т о л e 6 tvov КатаХоуос тсов ev ту "lepa
Movr) Baroiteoibv amKetpevwv kco8uccov, 1924, a. 12.
2® Списъци с имената на химнографи и композигори има няколко: Лавра Е
173 (S. Е и о т р а т i а 8 о и, &раке<; povaixoi. EEBS, 12,1936, o;54)j Ксиропотаму
318 (Г. Е т a т i], Tax^iPoypapafiv^avTivijt: povoiKip; 'Ayiov брос, I. ’Ai^tjpoi, 1975,п.60 ),
Дохиару 337(Г. Ё т а т Т] I, О. 165), Констамониту 86 (Г, S т а т I, 254), Пантелей-
мон 901 (Г Ё Т а Т T] II, 370) и др., но в нито един от тях не срещаме името на Кон-
стантин Асен.
27 Г ранстерм. Каталогов 18, с. 139.
28 Ръкописът, описан от Е. Э. Гранстерм (БАН.събр. РАИК,№154) е завършен
през 1430 г., април (вж с. 137) от монаха Давид Редестину в манастира Пантокра-
тор в Константинопол (приписка иа л. 540). Интересно е, че в остана лите ръкописи
и най-вете тези^ конто са съставени от^монаха Давид (Aaft5 pofayoc о PaiSeonvoQ,
боцеитскбе тт)с ev 'Ayup ”opei povfjt; tov Пагтократорос) и са по-късни от гореспоме-
334
натия (Пантократор 214 [1342], Лавра Е 173 [1433] и Paris gr. 96 [7436] — вж L
FuOTpariaSou, ©раке? pouoixoi, о. 54)^името на Константин Асен липсва.
29 М а z а г i s, р. 56.
30 Пак там, р. 58.
31 D i m. С у d. Corr., No 71, Vol. 1, p. 102.
32 M а n. С а 1 e с a s. Corr., No 36 (p. 217) и No 37 (p. 219).
33 Първият издател на Мазарис Боасонад (Boissonade. Anecdota graeca,
III, p. 160. n. 1) пише; „Michael Asan. Bulgarus princeps. Johannam Palaeologinam Ma-
nuelis imperatoris amitam duxerat; quem respici juto” (Към това вж BB, XIV, 1958,с. 346.
бел. 52: „ Боасонад считает, что здесь имеется в виду Михаил Асень, сын болгарско-
го царя Александра Асеня” (!). Безспорно това мнение е невярно. От всички въз-
можни идентификации най-оправдана е идентификацията ' с Константин Асен от
А — К. Подробности yManuel II Palaeologus. Letters, р. XXVII — XXVIII
(G. Dennis); M a z a r i s, p. 115 [ 56.20 TOV ’Aoau] (приема се мнението на Денис).
34 M a n. С a I e c a s. Corr., p. 74.
35 Пак там, p. 74.
36 Вж тук, бел. 4.
3 За пътуването на Йоан V Палеолог в Италия (императоры пристигнал в
Неапол през август 1369 г. и се завърнал в Константинопол през октомври 1371)
вж: Н а 1 е с k i. Un empereur. passim; A. V a s i 1 i e v. Il viaggio di Giovanni V Palaeo-
logo in Italia e l*umone di Roma del 1369. Studi Bizantini e neoellenici, 3, 1931, 153 —
192; R.-J. Loenertz. JeanV Paldologue A Venise (1370 — 1371). REB. 16, 1958,
217 — 232; J. Chrysostomides. John VPalaeologusinVenice(1370—1371)and the
Chronicle of Caraldo: a Reinterpretation. OCP, 31, 1965, 76 — 84; Ostrogorsky His-
toire, p. 561; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, 281 — 284.
38 D i m. С у d. Corr., No 71, I, 102 — 103 (френско резюме; Man.Calecas.
Corr., p. 76); L о e n e r t z. jean V Paleologue a Venise, p. 218
39 Според Льонерц (M a n. С я 1 e' 1 a s. Corr., p. 76) императоры e Матей Кан-
такузин. В последствие Л. Максимович (Л>. Максимович. Политична улога
Jo ван а Кантакузина после абдикацще (1354 — 1383)—ЗРВИ, 9, 1966, 177 — 181)
убедително доказа, че по това време, т. е. 1369 — 1371 г. в Мистра е пребивавал
екс-императорът Йоан Кантакузин, но без да използува писмо № 71 на Димитър Ки-
донис. По-късно Е. Воордекер (Voordeckers. Un empereur, 607 — 610) без да
познана раббтата на Л. Максимович, също доказа присъсгвието на Йоан Кантаку-
зин в Мистра н че той е императорът, с когото се е срещал Констант ин Асен.
40 ММ, II, No CCCLXI, § IV, 56 — 57; Darrouzes. Regestes. Т.6, No 2791,
р. 94.
41 Laurent. Matthieu Ier, p. 134: Darrouzes. Regestes. T.6, No 3284, p. 501.
42 Вж тук, бел. 38 и бел. 39.
43 М е г с a t i. Notizie, р. 128, n. 4; М a n. С а ) е с a s. Corr., р. 4
44 М е г с a t i. Notizie, р. 223.
45 ММ, II, No DII, р. 267; Darrouzes. Regestes. T.6, No 2836, p. 130.
46 D 6 m. С у d. Corr., No 3,1, p. 25; No 426, II, 380 — 381.
4^ Пак там, № 426.
48 За улеснение при анализа,който следва, ще използуваме сиглите, с конто
са означен и изворите, приведени в самото начало (А — L).
49 Manuel II Palaeologus. Letters, р. XXVIII. Тази идентификация едва
ли подлежи на съмнение; можем да приемем със сигурност, че това е известно и се
съдържа в условието на задачата.
50 Пак там, No 30, р. 78.
51 М а п. С а 1 е с a s. Corr., р. 77; М a n u е 1 II Palaeologus. Letters, р. 78,
п. 1.
62 М е г с a t i. Notizie, р. 223.
335
53 Вж тук, бел. 33.
54 Трудно е да се установи със сигурност чий потомък е бил Константин Асен.
Сякаш по-лесно е да се определи чий син не би могъл да бъде, а именно: на Миха-
ил (?), на Андроник, на Исаак и Константин. Остава четвъртият син на Йоан III Асен —
Мануил (?). Камели (С a mmelli. Dem. Cyd., Corr., p. 203) без каквато и да била
аргументация приема, че Константин Асен е син на Андроник Асен.
55 N i с о 1. Kantakouzenos, No 30.
56 D ё m. С у d.,“Corr. No 155, II, р. 25.
57 Trapp. Asanen, 171 —172; PLP, 1, No 1497,1503.
58 Dem.C yd. Corr., No 264.
59 пак там. No 267, II, 182 -Л83: *!0pu<; el TohpbvoXiyrjeebo^e ooi ippovTibwaKK'
ov Kai Tfjc боигой'п? аиеф/А те ovarjc ксй emrpomv ксй iroXXi?<: pe'xpi vw.‘..”.
60 Пак там, критичен апарат към р. 267 beomu^qe.
61 Пак там, р. 185.
62 PLP, 1, No 1503; Вж някон бележки у Т г а р р. Asanen, р. 172.
63 Вж тук,бел. 56.
64 D ё m. С у d. Corr., No 229, II, р. 124.
65 Пак там, No 185, р. 57.
№ 32. ЙОАН АСЕН (ок. 1371 - ок. 1383)
Това, което знаем за Йоан Асен, особено за неговото място в генеа-
логическата стема на фамилията, е твърде оскъдно. За единствена от-
правка точка в нашите търсениябимоглсгда послужи известно указание
за родствените връзки на Йоан Асен с управляващата династия. В писмо
на Димитър Кидонис до Йоан Асен четем; ,"0да><? el к al rovpov AXiyrie
'eSo^e aoi ippovTiboc aXX’nv ка1 то тт)? 8eoiroivri<: ixpfiv, аиефсас те ovorje
ка1 kniTpo-nov, ка1 iro\Xf)C pe'xpi vvv eiripeXeias a^iovorjt; та oa’.’l При иденти-
фикацията на споменатата деспина между учените няма разногласие:
тъй като писмото датира от 1383 г.2, императрицата може да бъде само
Елена Кантакузина3, дъщеря на Йоан VI Кантакузин и Ирина Асенина
(II, № 17), съпруга на император Йоан V Палеолог. Разногласие има при
установяване на характера на родствената връзка между двамата. Въпре-
ки че цитираният пасаж е ясен, P.-Ж. Льонерц писа: ,,Ioannii consobri-
nus (dpe^/toc) Despoenae, i. e. Helenae Cantacuzenae Palaeologinae Aug.”4
Това тьлкуване на понятието (= братовчед) бе възприето и от
Дж. Денис3, докато становището на Е. Трап е по-неопределено6. Струва
ни се, че това схващане (ire ф id = братовчедка) е неоправдано. Йоан
Асен е брат на Константин Асен (II, № 31), който на няколко пъти е назо-
ваван чичо на Йоан V Палеолог и Мануил II Палеолог. При това положе-
ние Йоан Асен е чичо на Елена, а тя е иегова племенница.
Колкото и важно да е установяването на родствените отношения
между Йоан Асен и императрица Елена, трудно би ни помогнало да об-
леним задоволително произхода на Йоан Асен. P.-Ж. Льонерц, изхож-
дайки от своето тьлкуване (Елена братовчедка на Йоан Асен) приема,
че кореспондентът на Димитър Кидонис е син на Мануил Асен, брат на
Ирина, т. е. майка на Елена7. При положение, че Йоан Асен бил чичо на
императрицата, той не би могъл, разбира се,да бъде син на деспот Мануил
336
Асен (II, № 15). По-скоро той е бил негов братовчед. за съжаление товае
единственото уточнение, което бихме могли да направим: бащата на
Йоан и Константин Асен остава неизвестен. Всеки опит да го устано-
вим ще ни отведе в сферата на несигурните и неоправданите предполо-
жения.
С Йоан Асен се срещаме за първи път в 1371 г. В една кратка хро-
ника четем следното: „Година 6880 [ =1371], на 28 октомври пристигна
в rpfca [Константинопол] император Йоан и на 5 декември задържа ар-
хонтите Глава, Йоан Асен, Мануил Вриений, паниперсеваст Цамблак
и Агалон?8 Макар че в текста липсва причината за тези ареста, с основа-
ние се приема, че посочените лица са били привърженици на Кантакузи-
новата династия и са поощрявали Андроник, първородния син на импе-
ратор Йоан V Палеолог, да лиши своя баща от власт .
Никакъв извор — нито кратка хроника, нито друг текст — не ни
осведомява за съдбата на Йоан Асен след затварянето му. Очевидно този
арест не е оказал сериозно влияние върху по-нататъшната съдба на кон-
стантинополския „архонт” — факт, засвидетелствуван категорично
в писмата на Димитър Кидонис. Така напримерот писмо № 185, датиращо
вероятно от 1374 — 1375 г., научаваме, че Йоан Асен освободил неколци-
на испански монаси, несправедливо задържани в Кон< антинопол10.
През 1382 — 1383 г. намираме Йоан Асен на остров Евбея11. За съжале-
ние съдържанието на писмата не ни разкрива причината за неговото пре-
биваване там12.
Последното известие за Йоан Асен намираме в писмо № 423 на Ди-
митър Кидонис. Писмото носи дата 28 януари, а издателят е добавил
„1390 — 1391/92 г.”13. В текста има две указания, конто биха могли
да ни помогнат в установяване на годината, през която е написано писмо-
то, а именно: 1) Един внимателен прочит оставя впечатлението, че авто-
рът на писмото се намира в Константинопол, аадресатът— извън столи-
цата; от тази констатация следват две неща: а) писмо № 423 се прибли-
жава по съдържание към писма № 255, 264, 265 и 267, писани през 1382
1383 г., когато Йоан Асен е пребивавал на остров Евбея; б) писмо № 423
не би могло да бъде написано в Константинопол към 1390 и особено към
1391 г., тъй като през това време Димитър Кидонис се е намирал във
Венеция14. 2) В писмо № 423 авторът съжалява, че страстта на Йоан
Асен към лова му е попречила да присъствува на един празник15. От дру-
га страна, в писмо № 26716, също става дума за отсъствието на Йоан
Асен от един празник в столицата. Въпросът е: дали и в двете писма се
говори за едно и също събитие? Струва ни се, че имаме основание да от-
говорим утвърдително, да предатираме ‘писмо № 423 и да го отнесем
към 1383 г. — последната година,в която се споменава Йоан Асен.
1 Dem. С yd. Corr., II, No 267, 182 — If 3.
2 Пак там, р. 180.
3 За нея вж: Nicol. Kantakouzenos, No 30, 135— 138.
4 D ё m. С у d. Corr., II, p. 57 (критичен апарат 185. 2).
® Denn is. Man. II. Palaeologus, p. 59.
6 PLP, 1, No 1479. „seine [на Йоан Асен] war HaXatoXoylPa ’ЕХёи?,
Kaiserin”.
7 D ё m. С у d. Corr., II, р. 182 (критичен апарат 267. 102).
2’i Фамилията на Асеневци.. .
337
8 Chr. Byz. Brev., No 9. 23: p. 94. За идентичността на Йоан Асен от
хроииката с кореспондента на Димитър Кидонис вж тук, Приложение
II, № 6: „Йоан Асен: извори и факта”.
® Р. Charanis. The Strife among Palaeologi and the Ottoman Tures,
1370 - 1402. - Byz., XVI. 1942 - 1943, 1, p. 291; Г. 0 e о x d p i 6 о ц.
Oi. TfapTrXaKoreC, a. 178; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, 286 — 287;
Chr. Byz. Brev. T. 2, 301 — 302.
D e m. С у d. Corr., II, No 185, p. 57. Л
11 Пак там, No 255, 264, 265, 267, p. 160, 173 — 177, 177 — 178,
180-183.
12 Опитът на E. Трап да идентифицира Йоан Асен с неговия едно-
именник от приписката в Cod. San Marco 303 (Firenze, Bibl. Laurenz./ и
да приеме, че той бил btSacKakot на остров Евбея, е несполучлив. Вж
тук, Приложение II, № 6:,Йоан Асен.: извори и факта”.
18 П ё m. С у d. Corr., II, No 423, р. 378.
I4 М a n. С а 1 ё с a s. Corr., р. 54.
l^Dem Cyd. Corr., II, No 423, p. 378.
16 Пак там, No 267,180 - 183.
№ 33. АНДРОНИК ACEH, СЕВАСТОКРАТОР
Андроник1 e син на деспот Мануил Асен (II, № 15) и Анна Комнина
Ду кина Палеологина Асенина (II, № 16). Сигурен terminus post quem за
неговото раждане е декември 1321 г. (сватбата на неговите родители) 2.
Едно интересно известие на Кантакузин позволява да бъдат направени
някой уточнения; „А той [ Йоан Кантакузин] взе при себе си Андроник
Асен, племенник на жена му, бидейки още дете. Той го взе при себе си,
понеже неговият баща Мануил Асен беше още в окови в крепостта
Вира, издържаше го и му даде подходяще възпитание, както на своите
деца. Той каза на протостратора Теодор Синадин: „Като вземаш този
младеж, син на твоята дъщеря, дай му пълно възпитание и подходяще
образование (тъй като той не е в състояние поради възрастта си да устои
на трудностите и страданията на войната). А ако скоро се върна при
вас . . . отново ще взема момчето. А ако бог е отредил нещо друго за нас,
върни го на баща му.”3 В този текст (събитията се отнасят към 1342 г.,
началото на лятото4) Андроник Асен е назован rtaibiov (когато баща му
още се намирал в затвора, т. е. между 1335 и 13415, или по-скоро през
вторите три години,тъй катое употребено наречието £тт); иеалноко<; (в мо-
мента, когато Кантакузин го предава на дядо му Теодор Синадин, т. е.
в 1342 г.) и цесра^ (по същото време)6. И така, в 1342 г. той е юноша,
младеж, който все още не може да понесе всички трудности и несгоди
на войната и би могъл да бъде наречен момче, т. е. едва ли е бил на повече
от 15 — 16 години. Този извод не противоречи на указанието в началото
на цитирания пасаж, където Йоан Кантакузин казва. че между 1335/38 —
1341 г. той е бил naiSiov (момче или момченце), т. е. на 11 — 12 години.
Следователно Андроник Асен е роден по всяка вероятност към 1326 г.
По времето, когато неговият баща Мануил Асен е бил затворен
в крепостта Вира, Андроник Асен се е намирал при Йоан Кантакузин
и леля си Ирина, конто се грижили за неговото възпитание и образова-
ние. Този факт не е труден за обяснение: или майка му Анна Асенина вече
не била между живите7, или пък Кантакузин и Ирина решили, че така ще
бъде по-добре за детето. Трудно е да се обясни друго, а именно: как
338
Андроник Асен се озовал при Йоан Кантакузин през лятото на 1342 г.,
след като императорът-претендент потеглил на запад (5 март 1342) от
Димотика, където останали Ирина (дотогава тя се е грижила за Андро-
ник?) и баща му Мануил Асен8. Да се отговори на този въпрос е извън-
редно мъчно, а да се гадае, е ненужно.
Минават десет години и отново се срещаме с Андроник. И докато
през лятото на 1342 г. той бил все още незакрепнал юноша, то през про-
летта на 1351 той вече е паниперсеваст и заедно с баща си Мануил и чи-
чо си Михаил Асен (II, № 21) заседава редом с императора по време на
Синода от 1351 г.9 Бързата кариера е очевидна: на 25 години той заема
четвърто място в ранговата таблица! Кариерата на Андроник не спряла
дотук. През месец ноември 1354 г., когато назрявал конфликтьт между
Йоан Кантакузин и Йоан V Палеолог, Андроник Асен бил един от три-
мата (другите двама били Матей Кантакузин и деспот Никифор), към
конто Кантакузин се обърнал за помощ. По това време той вече е сева-
стократор10. И наистина Андроник се отзовал на призива, но пристигнал
в Константинопол след споразумението между двамата василевси, довело
до абдикацията на Йоан Кантакузин: „детй rat ovpffaaeic 6ё $кер ёк
'AvbpoviKos ’hadvris <5 аеваотократыр рета. атратсас iniKOvprjacjv
0aoiXei т<р KapTdKoufTjt'cp”11. Три дни по-късно, на 4 декември, Андроник
Асен, съгласно споразумението, напуснал столицата и се завърнал във
Виза — апанажното владение на баща му12. Това е последното известие
за него13.
1Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 19, p. 12.
2 Вж тук, II, № 15 (Мануил Асен).
3 С a n t.,111, 41: II, 248 - 249.
4 Непосредствено преди оттеглянето на Йоан Кантакузин в Сърбия. Вж: N i-
col. Kantakouzenos, No 22, 50 — 52 Nicol. Byzantium 1261 — 1453, 200 — 203;
Ostrogorsky. Histoire, 537 — 539.
5 Вж тук, II, № 15 (Мануил Асен).
° Тази терминология дава възможност за различно тьлкуване: Е. Трап „1342
noch ein Knabe” (PLP, No 1487); Fassoulakis. Raoul, p. 75: „who in 1341 — 2 was
still a young boy”; Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, p. 12: 1320 — 1325;
D 6 1 g e r. Regesten. T. 5, No 302"7.
? Вж тук, II, № 16 (Айна Комнина. . . Асенина).
' Вж тук, II, № 15 (Мануил Асен).
9 К а р р i р i о и. Та Ъоуратисй а. 313 (изд. 1952) - а. 377 (нзд. 1960); Me-
yendorff. Introduction, р. 141 (тук погрешно се твърди, че Андроник Асен е
„beau-frfere” на Кантакузин); Nicol. Kantakouzenos, р. 75; D arrouzis. Regestes.
Т. 5, No 2324.
10 С a n t.,IV, 39. Ill, p. 287 : ,,’Aoanjc те t> oeQaoTOKparcjp".
11 C a n t.,IV, 40: III, 293 — 294; N i с о 1. Kantakouzenos, p. 84; F a i 11 e r. Note,
p. 294, 299; Dolger. Regesten, No 3027.
12 Вж тук, II, № 15 (Мануил Асен). За хронологията на събитията: A. F a i 11 -
е г. Nouvelle note sur la chronologic de rfegne de Jean Cartacuz^ne.-REB, 34, 1976, 119 —
124. Вьзоснована маргиналната бележка от Paris, gr. 753, f. 118v — 119, А. Фейе
коригира датите на събитията, евързани с абдикацията на Кантакузин, установени
благодарение на текста в Laurentianus 85, 6 (вж: F a i 11 е г. Note, р. 294, 299).
А. Пападопулос (Genealogie der Palaiologen, No 19, p. 12), следвайки Ф. Дьол-
гер (F. Dolger. BZ, 33, 1934, р. 134), приема, че севастократор Андроник Асен
е идентичен с Андроник Палеолог, t%a&ekipo<; на император Андроник III (ММ, I,
339
р. 176) и е придружавал император Йоан V Палеолог по време на неговото пьтуване
до Рим 1 1369 — 1370 г. Малко по-сетне сякаш забранил за това, Пападопулос приема
идентичностга на Андроник Палеолог от ММ, I, р. 176 и великият примикирий Андро
ник Асен (П, № 19), син на Исаак Асен! За съжаление двете идентификации остават
без доказателства. За Андроник Палеолог, ,,££d5eX(pCK” иа императора вж тук, П,
N” 6 (Андроник Асен), бел. 83-
№ 34. АННА АСЕНИНА КОНДОСТЕФАНИНА (ок-1357? -ок. 1374)
Анна Асенина Кондостефанина ни е известна от един документ
(август 1374), издаден в полза на атонския манастар Пантократор1,
както и от два други все още непубликувани акта — първият е една
трйдда (също от архива на Пантократор) от февруари 13692, а втори-
ят — акт от август 1374 г. и съхраняван във Ватопедския манастир3.
Тези три документа, макар че не са достъпни изцяло, дават възможност
да се установи произходътна Анна и на нейния съпруг, великия прими-
кирий Йоан — въпрос, по който е натрупана значителна литература, но
яснота все още няма.
Подписът на Анна в първия от трите спомената документа гласи:
,,Г) ftovXv ка) efaSeXsO’J кратайс ка! &yia<: fuitiv Kvpias ка\ beoitou>ri<;
"Kvva ’Koaviva KovTooTepaviva”*. Подобен e и подписът-автограф във
Ватопедския акт: ,,1’esclave et exadelph4 de [. . .J I’imp^ratrice Anna Ase-
nina la grande primmikferissa”5. При това положение основният въпрос е:
коя от двете фамилии е бащина и коя е фамилията на съпруга на Анна.
Струва ни се, че съмнения не може да има: Анна по баща принадлежи
към Асеневата фамилия. Две обстоятелства благоприятствуват този от-
говор а именно: в самото начало на акта от Пантократор (август 1374)
намираме: „ка! еуа> Ица тф awevvy pov KVpia тф ’АааиГир. - .”6.
Това изявление на великия примикирий Йоан: „и аз заедно със съпруга-
та ми госпожа Анна Асенина. . .” има голяма стойност и ни насочва
сигурно към твърдението, че Анна е Асеневка по рождение7. Второто
обстоятелство подкрепя достатъчно първото, за да превърне нашето
твърдение в увереност, която не би могла да бъде разколебана: и в трите
документа Анна твърди (нещо, в което нямаме основание да се съмня-
ваме!),че е ffaSeXsprj на императрицата8, т. е. на Елена Кантакузина
Палеологина (Йоан е -ydp/Зрос на Йоан V „par alliance”, следователно
братовчедка по рождение е Анна, а не нейният съпруг). Тъй като Анна
не би могла да бъде братовчедка на Елена по линията на Кантакузиновци
(в случая тя не би носила фамилията Асен), остава единствената възмож-
ност: Анна е дъщеря на брат (братовчед) на маиката на Елена, императ-
рица Ирина Асенина Кантакузина. Следователно Анна Асенина по рожде-
ние принадлежи към голямата фамилия на Асеневци.
Остава да обясним присъствието на фамилното име Kovroorepaiava.
Единствен, който се опита да стори това по-обстойно и по-убедително,
бе Г. Острогорски. Според него Анна носи това име по майчина линия9.
В същото време той приема, че тя „била царичина првог степе-
на”, т. е. „дъщеря на един от шуреите на Йоан VI Кантакузин, деспот
Мануил или деспот Йоан Асен”19. Г. Острогорски е пропуснал едно
съществено обстоятелство, а именно: ако Анна била първа братовчедка
на Елена, т. е. дъщеря на нейните вуйчовци, тя не би могла да носи фами-
лията Кондостефанина и по майчина линия, тъй като деспот Йоан Асен
340
бип женен за неизвестна по име дъщеря на Алексий Апокавк11, а брат му
деспот Мануил Асен — за Анна Комнина Дукина Палеологина Асенина-
Синадина (дъщеря на протостратора Теодор Синадин)12. От друга страна,
е очевидно, че понятието ё^абёХ^л не би могло да бъде сигурно свиде-
телство за степей на родство. Дори да допуснем, че Анна не била първа
братовчедка на Елена, а втора, то ние пак нямаме сведения за друга
връзка (освен нейната) с фамилията Кондостефанос. При това положе-
ние единственият извод е: Анна получила фамилията Кондостефанина
чрез женитбата си.
След като установихме по неопровержим начин, че Анна по рожде-
ние е Асенина, нека се опитаме да съберем и анализираме известните за
нея данни. Тя е родена най-късно към 1340 г.13, или по-точно към 1335
—1340 (ако е дъщеря на някой от двамата братя — деспотите Йоан и
Мануил Асен, то тя трябва да се е родила най-късно в 1336 г. или след
1341 г., тъй като между 1335 и 1341 г. двамата са били в затвор)14-
Както вече се каза, родствената връзка „ё^абёХ^л” с императрица Елена
трудно би ни позволила да установим родствените връзки на Анна. Ако
все пак допуснем, че тя била първа братовчедка на императрицата, то
бихме могли да предпочетем Мануил Асен като неин баща (тя е полу-
чила името на своята майка Анна?).
По всяка вероятност в първите месеци на 1357 г. Анна се е омъжи-
ла за великия примикирий (тогава протосеваст?) Йоан. Сватбата би мог-
ла да бъде датирана сравнително точно благодарение на богатата доку-
ментация, събрана навремето от П. Льомерл15 и допълнена пак от него
съвсем наскоро16. Безспорен terminus ante quem е април 1357, т. е.
док. № 2 ог листа на Льомерл (= Акт от Пантократор № П)17, в който
Йоан е „уар(}рЬ<; пра>тооеРаото<;, кир Тшагрт}?”18 (неговият брат Алек-
сий — ovpirevdepos, д реуа<: irpippiK^piot;19). От друга страна,terminus
post quem е март 1357 г., т. е. док. № 1 от списъка на Льомерл: хрисовул
на император Йоан V Палеолог (запазен само в италианския превод) 20,
в който нито Йоан е уар^роч, нито Алексий — оидяёрдедо?. Разбира се,
би могло да се възрази, че в хрисовула от март 1357 г. не е отбелязано
родството на двамата братя с император Йоан V Палеолог, т. е. сватба-
та трябва да бъде отнесена към време преди март 1357 г. Струва ни се,
че подобно възражение би било неоснователно. Основанието ни е след-
ното: в издадената наскоро урарра на двамата братя Алексий и Йоан,
гарантираща правата на Великата Лавра върху някой имоти на остров Та-
сос (юни 1357)2 г,теса вече велик стратопедарх (Алексий) и велик прими-
кирий (Йоан)22. По този начин новият документ не само решава въпро-
са, кога двамата братя са получили новите си титли, както справедливо
отбеляза П. Льомерл23 — между април — юни 1357 г. (№ 2 лист Льо-
мерл — акт Лавра № 137), но и въпроса за датировката на женитбата на
Йоан за Анна Асенина: наскоро преди юли 1357 г., тъй като промоцията
на двамата братя е била резултат от установеното родство с император-
ската фамилия (?).
И така, между март и април 1357 г. Анна Асенина се омъжила за то-
гавашния протосеваст, а после велик примикирий Йоан. Спорният въпрос
от дълго време е бил произходътнаЙоан24. Навремето К. Иречек излага
хипотезата, според която двамата братя Алексий и Йоан са Асеневци -
грешна идентификация, справедливо критикувана от П. Льомерл и Г. Ост-
рогорски25. Най-голямо разпространение получи схващането, че те са
341
били Палеолози — идея, подхвърлена от А. Пападопулос26 и развит
обстойно от Г. Острогорски27. Според покойния сръбски византолог
Алексий и Йоан били синове на великия доместик Димитър Палеолог28,
като Йоан е идентичен с великия примикирий Йоан Палеолог. Тази хи-
потеза на Г. Острогорски колкого и да е примамлива29, има една сериоз-
на слабост. пренебрегване на фамилията Кондостефанос! Струва ни се,
че направеният по-горе анализ ни позволява да подкрепим твърде пред-
пазливото мнение на П. Льомерл, че Йоан е потомък на известната през
XII в. фамилия Кондостефанос30. Нека припомним още веднъж основа-
нията за това: 1) категоричността на факта, че Анна е Асеневка по рожде-
ние; 2) убедителното, трудно подлежащо на опровержение мнение,
че тя не е могла да придобие фамилията Кондостефанина по друг начин
освен чрез женитбата си с Йоан Кондостефанос, чиито curiculum vitae
и cursus honorum са ни добре познати благодарение на плодотворните
усилия на П. Льомерл31.
Сведенията ни за живота на Анна Асенина, освен изложеното до-
тук, са много оскъдни. Както посочихме в началото, тя и нейният съ-
пруг — великият примикирий Йоан Кондостефанос са издали съвместно
три документа, с който са облагодетелствували атонските манастири
Пантократор и Ватопед32. И толкова. Откриг и неясен остава и въпросът
за нейната смърт. И в този случай можем да си служим с terminus ante qu-
em и terminus post quem. За последен път Анна е спомената в двата до-
кумента от август 1374 г. (Пантократор и Ватопед). От друга страна,тя
отсъствува от завещанието на своя съпруг, съставено на 1 август
138433, т. е. тя вече не е била между живите.
Известна светлина върху смъртта на Анна Асенина би могла да бъде
хвърлена благодарение на наскоро описания Поменик (Bq3Atbv ларрцош)
от Протатон (Света гора)34. Според заключението на Л. Политис основ-
ната част от Поменика е съставена между 1355/56 и 1371 г.35 За нас
представляват интерес добавките на л. 1 (те са дело на ръка, различна
от ръката, писала първоначалния текст на л. 1 — 18). Там след имената
на Вълкашин и Углеша (terminus post quem: 26 септември 1371) ,,6ta
xecpbt; ретауе^еотёрач’' е вписано: „. . . бечоек итгёр ’AreTjc’Aoaeiea»/’36.
Политис отбелязва, че тези добавки, макар и от две (?)различниръце, са
писани наскоро (apeacoc) след 1371 г.37 Възможно ли е Анна Асенина
от Поменика да е идентична с Анна Асенина Кондостефанина? Струва
ни се, че тази идентификация не само е възможна, но и, бихме казали, за-
дължителна38. Ако трябва да се обясни присъствието на Анна Асенина39
в този Поменик, в който са вписани имена главно на императори и ду-
ховни лица, то това не би ни затруднило нейният съпруг, великият при-
микирий Йоан Кондостефан.и брат му — великият стратопедарх Алексий,
са основатели (ктитори) на атонския манастир Пантократор40; Анна и
Йоан са благодетели на светогоре ките манастири Великата Лавра, Панто-
кратор, Ватопед, Зограф. Това било напълно достатъчно името на Анна
Асенина да бъде вписано в Поменика на Протатон, макар и като добавка.
Единственият въпрос,който остава пред нас, е: защо великият примики-
рий Йоан отсъствува от Поменика, ако вписалата там Анна Асенина
е неговата съпруга? Това затруднение би могло да бъде отстранен^ по
два начина: 1) липсата на името се дължи на пропуск, тъй като Йоан
е починал след съпругата си. Това обяснение, въпреки че има право на
съществуване, все пак е неприемливо: Йоан е починал в Пантократор
342
и оставил завещание в полза на манастира, т. е. той не е могъл да бъде
забравен от монасите и манастирската управа като един от чай-големите
благодетели на тяхната обител; 2) великият примикирий Йоан е иденти-
чен със споменатия след Анна Асенина Йоан: „"Appt?? ’Aoa-vivas. . . Псоаг-
vov ’41.
После дният въпрос, на който трябва да се спрем, е: имали ли са деца
Анна и Йоан Кондостефанос? Г. Острогорски, търсейки доказателства
в подкрепа на схващането си, че братята Алексий и Йоан са Палеолози
по произход, обърна внимание на един важен пасаж от завещанието на
великия примикирий Йоан — пасаж, който винаги или почти винаги
е стоял встрани от интервенте на изеледвачите42. Този пасаж е добавка
към основния текст на завещанието или postscriptum, както сполучливо
го е озаглавил Л. Пети. С него великият примикирий Йоан коригира
своя пропуск и отбелязва, че осигурява аделфат48 и възможност да
живеят в манастира или в ня кой негов метох „теи* био pov naibtw,
той ПаХаюХо70яовХо1) ка) той Доика. . .”44. Г. Острогорски бе категори-
чен:: Палеологопулос и Дукас са синове на великия примикирий Йоан
[ и на Анна Асенина]45. Това мнение бе подето от Д. Полемис4® и М. Жи-
войнович47. Съвсем изолирано и незабелязано остава мнението на изда-
теля на завещанието Л. Пети: „Deux favoris du grand primicier, Palaiologo-
poulos et Doucas.” 48 Няма съмнение, че въпросът заслужава по-голямо
внимание, тъй като оглеждането на целия текст показва недвусмислено,
че има аргумента „против” и „за”. Нека започнем с тези обстоятелства,
конто ни смущават и ни пречат да приемем схващането на Г. Остро-
горски:
1) Великият примикирий Йоан Кондостефанос е оставил целия си
имот (при положение, че има двама синове!) на манастира Пантократор,
чийто ктитор е; 2) Съставяйки своето завещание, Йоан е забравил (не-
волно пропускал?) двамата си синове и му е била необходима специална
допълнителна клауза, за да запази техните права; 3) Този Addendum
осигурява на двамата братя, синове на завещателя (притежател на големи
недвижими имоти) единствено правою на аделфат и възможността
да живеят в манастира или в негов метох (придобиването на гарантирана
доживотна издръжка е било твърде важно, особено в онези гежки време-
на, когато османците са овладяли Балканский полуостров49, но дали
това е било равностойно на притежанието на голям имот?); 4) В текста
е казано „тсЗг био pov iraibiojv. . . (той напомня пасажа ,,ка1 naibia pov
ка1 йбеХуой pov ка1 т^ч ^ретёрач, а><: irpoe<pr]P, . . .50, който може би е дал
основание на Л. Пети да говори за „Deux favoris du grand primicier”? —
в случая по-логично би било да очакваме „био pov ufc3r” (освен ако сино-
вете (?)) на великия примикирий са били родени десетина години след
сватбата му с Анна?); 5) Особено смущение предизвикват двете имена —
ПаХаюХо7О7гойХо<; и Доокас51. Обяснението на Острогорски засегна само
първото име и това бе напълно естествено — то го интересуваше, за да
докаже, че бащата (?) на двамата братя е Палеолог по рождение52.
Както справедливо отбелязва Д. Полемис58, в случая имаме работа
С две фамилии имена: и наистина, случаят с Палеологопулос е ясен:
остава Дукас, което като лично име е засвидетелствувано за последен
път в 1293 г.54 При това положение трябва да приемем, че и то е фамил-
но име. Но би трябвало да обясним произхода на тези две фамилии,
което не е никак лесно (ако приемем схващането на Г. Острогорски
343
(sic), обяснението на понятието Палеологопулос не е трудно, но на Ду-
кас?) 65.
Обстоятелствата, конто говорят „за” схващането на Г. Острогорски,
са малко: 1) Приемаме, че изразът tcjp 5йо рои raifitcopеравностоенна
twpXuo ров vl&v, т. е. двете ми деца = дваматамисинове; 2)При това'по-
ложение се налага едно съпоставяне с ВфХгор Tiapprioia от Протатон:
на л. 1 след името на Анна Асенина (= Анна Асенина Кондостефанина)
и преди името на ’lajdppTjc (= Йоан Кондостефанос?) четем "Арлоиеа
(?) и ’Apfip&w56 = ПаХа1оДо7ояо6Хоо Kai Дойка?
Струва ни се, че предпочитанието на една от двете хипотези би ни
отвело до една недостагьчно аргументирана позиция.
1 Actes de Pantocrator, No V, 8 — 10.
^Darrouzes. Regestes. T. 5, No 2548, 462 — 463.
3 Actes de Lavra, III, p. 69.
4 Actes de Pantocrator, No V, p. 10.
5 Actes de Lavra, III, p. 69, Darrouzes. Regestes. T. 5, No 2548, p. 462: „Anna
Asanina Kontostephanina, cousine de l’imp4ratrice”.
® Actes de Pantocrator No V, p. 9.
7 Тази форма на името и фамилията (Анна Асенина) се среща още веднъж
в Поменнка (ВфХгог/ тарргцла.) на Протатон: П о X t т Т), KaraXtryoi, о 134. За идентифи-
кацията вж тук, по-долу.
8 Actes de Pantocrator, No V, p 10; Actes de Lavra, III, p. 69; Darrouzes.
Regestes. T. 5, No 2548, p. 462.
®Oc трого рек и Серска облает, с. 617.
Ю Пак там, с. 618.
И Вж тук, II, № 14 (Йоан Асен).
12 Вж тук, II, № 16 (Анна Комнина . . . Асенина Синадиннна).
12 Тази дата,разбира ceje условна и е в зави, имост от годината, през която Айна
се е омъжила (1357). Вж тук, по-долу.
14 Вж тук, II, № 14 (Йоан Асен) и № 15 (Мануил Асен). Ако Анна е дъщеря на
деспот Йоан Асен (II, № 14), то тя би трябвало да бъде родена или най-рано през
1348 г. (Йоан Асен се оженил през 1347),или през 1336 г., ако той е бил женен преди
да встьпи в брак с дъшерята на Алексий Апокавк.
1^ Lemerle. Philippes, 206 — 213.
I® Actes de Lavra, III. 68 — 70 (документацията и литературата след 1945 г.).
11 Lemerle. Philippes, р. 207; D о 1 g е г. Regesten, No 3063; Actes de Pantocra-
tor, No II, 3—4.
18 Actes de Pantocrator, No II, p. 3.
1® Пак там, p. 3.
20 Leme rle. Philippes, p. 206; D б 1 g e r, No 3061.
21 Actes de Lavra, III, No 137.
22 Пак там, редове 23 — 24.
23 Пак там, р. 68.
24 Литературата, посветена на двамата братя Алексий и Йоан, е обилна: Actes
de Pantocrator. Preface (L. Petit), p. VI — IX; Lemerle. Philippes, 206 — 213; D о 1-
g e r.Schatzkammem,No41, p. 118;Ddlger.Regesten,No3061,3063,3073,3159;P.Lemerle.
Sur la date d ’une ic6ne byzantine. — Cahiers archeologiques, 2, 1957, 129 — 132; Остро-
горски. Серска облает. 615 — 624(Екскурс!); Actes d’Esphigm^nou, p. 165; Actes
de Lavra, III, 68 - 70; IV, p. 45, No 210.
^Lemerle. Philippes, p. 211, No 3; Actes de Lavra, III, p. 69; Острогор-
c к н. Серска облает, с. 616.
344
2®Papadopulo s. Genealogie der Palaiologen, No 135, 136.
27 Острогорски. Серска облает, 618 — 624.
28papadopuios. Genealogie der Palaiologen, No 135
29 Вж критичните бележки в: Actes de Lavra, III, 68 — 69.
^Lemerle. Philippes, p. 211; Actes de Lavra, III, 69 — 70.
^Lemerle. Philippes, 206 — 213; Actes de Lavra, III, 68 — 70.
Вж тук, бел. 1, 2 н 3.
33 Actes de Pantocrator, No VI, 10 — 15.
34 П о X i ttj. Кат&коуос, 133 — 135.
35 Пак там, p. 135.
3® Пак там, p. 134.
37 Пак там, р. 135.
33 Л. Политис (П О X I т Т]. KaTaXcryoi, о. 135) идентифицира Анна Асенина
от Поменика с Анна Асенина Палеологина, i9eia на Мануил II Палеолог (вж тук,
II, № 41). Тази идентификация съвсем основателно бе отхвърлена от Е. Трап (Т г а р р.
Asanen, 175 — 176).
39 Това.че в Поменика стой "Awa ’Aoamw, а не Анна Асенина Кондостефани-
на, едва лн би могло да хвърли съмнение върху идентификацията. Видяхме, че дори
в документа,подписан от нея и от съпруга й, тя е Аниа Асенина. Вж тук, бел. 6.
4® Actes de Pantocrator, No II, p. 3, както н предговора, р. VI — IX (р. VII «
ктиторския надпис от 1363 г.); Lemerle. Philippes, р. 207, No II; D а г routes.
Regestes. Т. 5, No 2548, 462 — 463.
41 П о X Г т tj. К а т d X о 7 о i, с. 134.
42 Острогорски. Серска облает, с. 620.
43 За аделфата: М. Жичо]нОвиЬ. Аделфати у Византи)и и Средневеко-
Boj Срби]и. — ЗРВИ, 11, 1968, 241 - 266.
44 Actes de Pantocrator,No VI, p. 15(целият текст: редове 187 — 192).
45 Острогорски. Серска облает, с. 620.
45 Р о 1 е m i s. The Doukai, No 246, p. 196.
47 M. Живо]новиЬ. Аделфати, c. 251; Darrouzes. Regestes. T. 5, No 2548,
p. 463.
48 Actes de Pantocrator. Preface, p. XII.
49 Вж писаного yM. Живо)новиЪ. Аделфати, с 251.
3® Actes de Pantocrator, No VI, p. 14.
51 „Палеологопулос" e останап неизвестен на А. Пападопулос, докато „Дукас”
е отбелязан от Д. Полемис (Р о 1 е tn i s. The Doukai, No 246, p. 196). x
52 Острогорски. Серска облает, с. 620.
53 р о I е m i s. The Doukai, No 246, p. 196.
54 Пак там, p. 12.
55 Вместо „Дукас” бихме очаквали „Кантакузин”, тъй като Йоан Палеолог
(според Острогорски идентичен с великия прнмнкнрий Йоан) е бил син на Анна
Кантакузина (N i с о 1 Kantakouzenos, No 45). Но самият Йоан Палеолог, за разлика
от сестра си Евдокия Кантакузина (N i с о 1. Kantakouzenos, No 46) не е приел фами-
лията Кантакузин (Nicol. Kantakouzenos, р. 155).
56 П о X itт). КатаХо7<и, о. 134.
№35. ТОМАИС АСЕНИНА <t 1349>
Томаис Асенина (Gwpafc fj ’Aoaviva) е дъщеря на Димитър Асен
(II, № 28) и сестра на Филипа Асенина (II, № 36) \ Ако приемем, че тя
е по-голямата от двете сестри (в 1349 г. Филипа е била малолетне, докато
345
подобно указание за Томаис няма), би трябвало да е родена към 1330 г.
(?). Омъжена е била за N. 6 Sny. . .2. Починала е през първата половина
на 1349 г. (terminus ante quem: 19 юли 1349) 3.
1 Actes de Xeropotamou, No 26, ред. 19, 24, 71 — 72, Its.
2 Пак там, ред 19: yvrioia рои [на Филипа] аитаЬОнрг] ёкей'Л Kvph &ырак
той Епу..
3 Пак там, редове 23 и 24. Приемаме, че делото с Ксиропотаму е эапочнало в
самото начало на 1349 г. (вж при Филипа и при Димитър Асен). Когато то приключи-
ло (19 юли 1349). Томаис вече не е била между живите.
№ 36. ФИЛИПА АСЕНИНА (около 1349)
Филипа Асенина (ФгХпгяа ’Ааап'ра) е дъщрея на Димитър Асен
(II, № 28) и сестра на Томаис (II, № 35). Родена е, по всяка вероятност,
към 1333 — 1335 (?) — в 1349 г. е била все още непълнолетна1 (дали то-
ва не е указание, че тя е по-малката сестра?). Независимо от това тя
е била омъжена за Михаил Кондопетрис (MtxahX о Коетояетр^с), свеще-
ник2. След смърттана бащаси тя водиладело с манастира„Ксиропотаму”
по повод семейния имот в ’ЕрдчХейк3. Според монасите този имот
(ниви, лозя) бил отстъпен на тяхната обител от Димитър Асен срещу два
аделфата, покриване на разноските по погребението му и заплащане
на ежегодного споменаване на неговата памет4. Филипа, Томаис и тяхна-
та баба по майчина линия (^ Uavaperwa) оспорват това твърдение, ка-
то заявяват, че въпросният имот е зестра на тяхната майка5. Стига се до
споразумение, като имотът се раздели на две половини — едната за ма-
настира, другата за двете сестри. Междувременно бабата и Томаис почи-
ват6. В заключение, Филипа продава своята част на манастира за 60
номизми, конто трябва да покрият разноските п погребението на баща
й и ежегодного му възпоминание7. Други сведения за нея няма.
4 Actes de Xeropotamou, No 26, редове 6 — 7 и 84 (тъкмо заради това и е опреде-
лен настойник Петър Дукас Адрианос).
2 Пак там, № 26, редове 5, 66 и 102.
3 Подробно за имота вж тук, II, № 28 (Димитър Асен).
4 Actes de Xeropotamou, No 26, редове 16 — 19.
5 Пак там, ред. 20 — 21.
6 Пак там, ред. 23 — 24.
7 Пак там, ред 40. За аделфата вж при Димитър Асен, II, № 28, бел. 24.
№ 37. АННА АСЕНИНА, COMITISSE DEACCHISIO (ок. 1372- ок. 1374)
Спомената в няколко писма на папа Григорий XI: „. . . .et nostram
dilecte in Christo filie nobili mulieri Anne Asseguine (Assenine)”, „nobili
mulieri Anne de Constantinopoli, comitisse de Acchisio.” За О. Халецки
няма никакво съмнение, че тя принадлежи „й lafamille des Assanes”2 и
че „elle etait une parents de 1’empereur” Йоан V Палеолог3. За съжаление,
за Анна Асенина не знаем нищо повече.
346
1 Според О. Халецки (Н а 1 е с k i. Un empereur, р. 251, n. 7; р. 295, n. 2.) сведе-
ния за Аниа Асенина, графиня HaAcchisio.ce намират в: Reg. Vat., 264, f. 4, 266, f. 53,
268, f. 7, 283, f. 4. Тъй като тези документа ми останаха недостъпни, тазн бележка
почива изцяло на писаното от покойния полскн учен
2 Пак там, р. 251, п. 7.
3 Пак там, р. 295, п. 2.
N* 38. NA. АСЕНИНА (ок. 1383)
Неизвестна по име дъщеря на великия примикирий Андроник
Асен (II, № 19). В 1383 г. се о омъжила за N. Раул — брак, който бил
скрепен в разрез с църковните закони и довел до наказание на свещени-
ка, който го е благословил1.
1 ММ, II, No CCCLX, р. 51; D а г г о u z ё s. Regestes. Т. 6, No 2753, р. 64;Fas-
soulakis. Raoul, No 43, р. 58; Вж също, П, № 19 (Андроник Асен).
№ 39. ЙОАН АСЕН
Йоан Асен ни е известен единствено от Cod. San. Marco 303 (Firenze
Bibl. Laurenziana) — хартиен ръкопис (изключение: ff. 120 — 127, перга-
мент) , съдържащ Етимологиите на Симеон1. На f. I като трети собстве-
ник на ръкописа (след кописта А и неговия зет Теодор Литопиргитес)
е посочен Йоан Асен, учител в Еврип (Евбея): „ёярадт?
6ia8i6aoKaXovKvpov ’Aodinj 4u>avvov tov Ф1Хояак(., .) ”2. Според А. Турин
„The reading of the name is assured by an obituary note which records the
death of the teacher Asanes in Euripus on 20 June A. M. 6894 = A. D. 1386”;
„'‘Екощт?19т7 6 'б^аокаХос tjpwv к Sp ’Ao<m? ’evrfi Evplnip' ргцп’юшир ets rat;
k и>Ьист1ыио<; evvdrr]<;e'Tov<; fcofS' op корим; S i9edc катата^ес то irvevpa avrov
рета twp6 LKaiun (f. 212v)”3. Както се вижда тези два текста са твърде бед-
ни, за да могат да ни разкрият врьзките на Йоан Асен с фамилията, да ни
позволят да го идентифицираме с някой друг, познат представител
на Асеневци4, или пък да ни изяснят причините за неговото пребиваване
на остров Еврип (Евбея) 5.
1 Подробно описание на ръкописа у Т и г у n. Dated Greek Manuscripts, 67 — 70.
2 Пак там, р. 69; t. II, Plate 228d.
3 Пак там, р. 69. Вж. също Ел. Лар irpov. NE,Z'(1910), о. 146, .п° 81.
4 Опитьт на Е. Трап да го идентифицира с Йоан Асен, кореспондент на Димитър
Кидонис (II, № 32), е несполучлив. Тази идентификация се основава единствено на
съвпадението, че и двамата пребивавали на остров Евбея. Това съвпадение, колкото
и да е интересно, едва ли бн могло да бъде достатъчно, за да подкрепи убедително
едно подобно схващане. Какво общо би могло да има между един „архонт” в Кон-
стантинопол, влиятелно лице в столицата, чичо на императрица Елена н император
Йоан V Палеолог и един скромен учител (бййокаХо?) на остров Евбея? За повече
подробности вж тук. Приложение П, № 6 (Йоан Асен).
3 По-нататьшната съдба на ръкописа също не може да ни предоставн допълни-
телни сведения за лнчността на Йоан Асен. Знаем, че кодексът е преминал в ръцете
на флорентинския хуманист Carlo Marsuppinior Арецо.аследтова е станал собственост
на известння Angiolo Poliziano (1454 — 1494) (Т и г у n. Dated Greek Manuscripts, p. 69),
но как, с чия помощ той e прнстигнал във Флоренция (с някой представител иа
фамилията Асен?), за нас остава неизвестно.
347
№ 40. ИСААК АСЕН (ок. 1400 —ок. 1429)
За живота и за кариерата на Исаак Асен, деГос на император Мануил
II Палеолог1, притежаваме няколко изворови свидетелства,най-важного
oi конто е една епитафия, написана от Марк Евгении2. В този изключи-
телно интересен и важен текст авторът категорично подчертава царския
произход на Исаак:
*0 per ye щТдс evyevovt; дрттт]%
ка1ащагалМлооттабос,
к Ajjaip'loadKtcK ’Аоае £к yevov<;3
Тези три стиха сякаш са съставени, за да отстранят каквото и да било
съмнение, че Исаак е потомък на Асеневата фамилия. Не по-малко любо-
питен е и следващият стих: „Трахеи 5е \apjrpcov tv /JaaiXetoic Sopoic.”4
Как трябва да го разбираме — в преносен смисъл, че бил много близък на
двреца, на управляващата династия, или буквално: Исаак бил отгледан
в императорскте дворни5 при непосредствените грижи на Йоан V Палео-
лог и Елена Кантакузина Палеологина? За да се отговори положително
на едно от двете питания, би трябвало да знаем някои подробности
от живота на Исаак и на първо място годината на раждането му. За съ-
жаление ние не знаем годината. Тя би могла да бъде установена по кос-
вен път, но с определени резерви. От една страна,в 1400 г. той вече имал
определени позиции6, което недвусмислено показва, че е изминал нема-
лък път в своята продължителна кариера7. От друга страна, той е tfeioc
на Мануил II Палеолог8 При всичката разтегливост на това понятие,
определящо понякога доста неясно родствените отношения между два-
ма души9, трябва да приемем със сигурност едно: чичото би трябвало да
бъде поне малко по-възрастен от своя племенник. При това положение
Исаак Асен би трябвало да е роден през четиридесетте години на XIV в.,
а дори и малко по-рано10 (Мануил II Палеолог е роден на 27 юни 135011).
Тъй като той е i9eibc на Мануил II, би трябвало да бъде ^абеА^ос на не-
говата майка Елена и да бъде от нейното поколение12. Следователно
имаме основание да приемем, че той бил внук на паниперсеваст Исаак
Асен (II, № 7), и да допуснем, че негов баща е бил Андрей Асен (II,
№ 20). Сега да се върнем към стиха „отгледан великолепно в нареките
дворни” — можем ли да го схванем в буквален смисъл? Трудно е да се
отговори категорично. Ако приемем, че Исаак Асен се е родил в началото
на четиридесетте години на XIV в., неговото присъствие в двореца в Кон-
стантинопол е обяснимо: през периода 1341 — 1347 г. неговият дядо па-
ниперсеваст Исаак Асен е играл твърде завидна роля в антикантакузино-
вата коалиция13. Същото би могло да се каже и за следващите седем
години (1347 — 1354), харакчерни със своето двувластие. Логично е да
допуснем, че поради в.тизането на Йоан Кантакузин в Константинопол
и повторната му, вече официална коронация, Исаак Асен е загубил своите
позиции при двора; но това не пречи неговият внук да се е намирал,
както и преди, под закрилата на своята братовчедка императрица Елена
и Йоан V Палеолог.
Епитафията, съставена от Марк Евгеник, е основният източник
за curiculum vitae и cursus honorum на Исаак Асен. След началното двусти-
шие, което майсторски представя само с няколко слова кариерата на
Исаак („тахи TrpoorjXdev ek (шёртатои кХёоч //Ирха-Ч bpetyuv, tv iraoaic
348
.’наттрётгсл'”)14, авторы преминава към една разточителна характеристика
на своя герой: тойе „справедлив, смел, енергичен, великодушен,въздър-
жан, искрен, разумен, благороден, приятен. . 15', за да завърши с твър-
дението „ауаХра ттаа&р йретсли урроорёрор”!6. Безспорно най-интересно-
то сведение намираме в следващото двустишие — Исаак Асен е бил епарх
на Константинопол: „ТёХос то Xapitpbv туч ёттархшс кХёо<:,// ёр ту реу6.Ху
ту 6 ё 6 тёттшр ттбХес’17 Тъй като това е върхът на кариерата на Исаак Асен,
би могло да се приеме, че той е изпълнявал тази длъжност между 1421
и 1429 г.18
Останалата документация ни разкрива два конкретни момента
от кариерата на Исаак Асен. Първият от тях е засвидетелствуван в един
патриаршески документ (питакион) от месец януари 1400 г.19 С този
документ патриарх Матей нарежда на митрополита на Хераклея да раз-
гледа жалбата на свещеника Михаил, зет на Влака, протопапас в Каликра-
тия, и ако изложеното в нея се окаже вярно, да възстанови правата на
Михаил20. За целта той (митрополиты) трябвало да потърси съдействие-
то на Исаак Асен: „покажи настоящего наше писмо на любимия чичо
на нашия най-могъщ и свят автократор, господин Исаак Асен, за да за-
щищава нашего решение и присъда. . ,”21. Писаното от патриарха трудно
би могло да ни изясни позицията на Исаак Асен — докато Ж. Дарузес
приема, че „Isaak Asanos devoit commander a Selibrie”22 (управител-ар-
хонт, кефалия на града?), то Е. Трап пише, чё Исаак е бил „Defensor”28.
Две десетилетия по-късно (през зимата на 1420 — 1421) Исаак Асен
заедно с Димитър Леонтариос и протостратора Мануил Кантакузин
„ретЬ поХХатра.'рхортоттоикыр кал отраттытыр кат ЬыртЬр", придружавал
султан Мохамед I в пътуването му до Мала Азия24. Следващото и по-
следно известие за него (пак от Сфранцес) датира от 1429 г.25 Вероят-
но е починал наскоро след това, на преклонна възраст, като монах:
,,уурычттроч ovbbv anoXecnei тдр (Пор //ката рорахоич блтокаретч тур трёха” ®.
От надслова на епитафията узнавамё, че Исаак Асен е погребай в констан-
тинополския манастир, посветен на Хрютои той ФьХапЗрсЗттои, където е
пркарал последните си дни. Бил е женен за Анна Асенина Палеологина
(II, № 41), от която е имал две деца — Андрей Асен (II, № 50) и Na
Асенина (II, № 69).
4 В. Лоран (Laurent. Legendes sigillographiques, р. 180) неоправдано иденти-
фииира Исаак Асен- с неговия едноименен дядо паниперсеваст Исаак Асен. Вж тук,
II, № 7, бел. 1.
2 A а р тт р о и. П П . I 211 — 212 (епитафията е приписана на Йоан Евгеник);
К. Г. М а р <2 р у. Маркоч о ЕЬуерткбч, Ek тсирор той ’Ааару, корой ЧиаакЬи к al туч
аитой ёуубруч, & ту рору тоиФСкардр&пои, ©еоУоуеса, 25, 1954, 573 - 574 (автор:
Марк Евгеник). Подробно за авторството вж тук. Приложение II, № 7.
ЗД ар тт р о и.пп.1, о. 211 = М а р ы р у. Маркоч о Eu7erixd<:, о. 573.
4 А а р тт р о и. ПП, I, о. 211 = М а р а> р у. Маркоч б Еиуерткбч, о. 573.
8 PLP, 1, No 1493: „Am Kaiserhof aufgewachsen".
6 ММ, II, No DXXXVIII, р. 333. Вж тук, по-долу. •
? А а р it р ov. ПП, I, 211 — 212 = М а р ш р у. Маркоч о Еоуерткбч, 573 — 574.
8 ММ, II, No DXXXVIII, р. 333.
9 S t. В i п о п. A propos d’un prostagma inedit d’Andronic III Paldologue. — BZ,
38, 1938, 146 — 155.
349
10 Ако Исаак Асен е бил роден в началото на четиридесетте години на XIV в.,
то той е живял към 85 - 90 г. (починал е след 1429 г. - вж тук, по-долу) Подобна
възраст, макар и рядкост, не е била изключение — Йоан Кантакузин е починал на
88 г. Вж също Константин Асен — тук, II, № 31
11 Barker. Manuel II, р XIX, IJapadopulos. Genealogie der Palaiologen,
No 84: 29 юни 1349 (неточно).
12 Елена Кантакузина Палеологина е родена през 1333 г. Вж: Nicol. Kanta«
kouzenos. No 30.
13 Вж тук, II, № 7
14 Л d р я р о и. ПП, I, 211 — 212 = М а р d> vq. Маркос <5 Ес^егткос, 573 — 574.
15 Л ар я р о V. ПП, I, а212 = М ар а> yq. Маркос 6 Etzyeeixoc, и. 574.
16 ЛаряроиЛП,!, а212 = М а р dj утр Маркос 6 Evyeyu<.6<p о. 574
17 Л а р я р о V. ПП, I, о. 212 = М а р d> у q. Маркос <5 Ei^enxdc, о 574.
1® Това е последното десетилетие от живота на Исаак Асен. Независимо че вече
е бил достигнал своята осемдесетгодишнина (!), той все още е участвувал в полити-
ческий живот на страната. През зимата на 1420 — 1421 той е придружавал султан
Мохамед I в пътуването му от Балканите до Мала Азия (1). Вж тук бел. 24.
1® ММ, II, No DXXXVIII, р. 333; В Лоран (Laurent. Ldgendes sigillographi-
ques, p 180, n. 1) без каквито и да било аргумента прие, че този документ'трябва
др бъде отнесен към 1340 г. (sic). Едва ли трябва да отбелязваме, че питакионът
на патриарх Матей (Cod. Vindob. gr. 48, f. 137; Darrouzes. Registre, p. 131, 173)
не буди инкакви съмнения и ние нямаме абсолютно никакви основания да го нреда-
тираме. Вж- D а г го u z 6s. Regestes,Т.6, No 3093.
20 ММ, II, No DXXXVIII, p. 333. Подробности около делото yDarrouzes.
Regestes. T.6„ No 3093
21 ММ' II, No DXXXVIII, p. 333.
22 Darrouzes. Regestes. T. 6, No 3093, p. 342.
23 PLP, 1, No 1493.
24 S p h r an tz es Minus, VII, 2: p. 10, S p h r a n t z e s. Majus, I, XXVIII p. 250;
N i-c о 1. Kantakouzenos, No 63, p. 172; Barker. Manuel II, p. 351.
23 S p h ra n t z e s. Minus, XVII, 8: p. 30.
26Ларярои. ПП, I,o 212 = M а р ci у тр Маркос о Efrye^ixoc, о 574.
№ 41. АННА [ ГУДЕЛИНА] АСЕНИНА ПАЛЕОЛОГИНА (ок. 1393-ок. 1400)
Анна Асенина Палеологина (’’Асю 'koaviva q Ila\aioXoyiva J1
ни e позната само от един патриаршески документ (Xid7Pcooic ка\ drd-
>paoic oucoSikt?), издаден през 1400 г.2 Макар че този интересен текст
съдържа извънредно пенни данни, идентификацията на Анна и установя-
ването на нейните родословии връзки са твърде затруднени от специфи-
ката на съдържанието. Очевидно е, че решаването на всички въпроси,
който ни интересуват, не би могло да стане без задълбочено анализиране
на всички просопографски и генеалогически свидетелства, съдържащи
се в поменатия документ.
I. 1. Анна Асенина Палеологина е леля на император Мануил II
Палеолог: ,,‘Н лер1яб|9т)тос iSeiac той крат'ютоо ко? dyiov avrокрагорой,
Kvpb "Аееа 'Aoayiva IIaXoioXo7iea”3.
I. 2. Анна е сестра на Георги Гуделис4, <Яке1ос на Мануил II Палео-
лог: „а6еХ(рбс pov h V ооБ eKqC'b.
I. 3. Анна Асенина е съпруга на N. Палеолог: „тт}с yvvaiKOS той IlaXai-
oXuyov ”6, „той ауБрос avTqq той ПаХаюХо7Ои”', „тт? П0X010X071'177[ "Aiea]
350
ка1 tov iv8pb<: avTfjs tov ПаХаюХоуои”®, „tov HaXaioMyovV^n^ovp^iovavTai
ttj<: ’Aoavivrjt:"9.
II. 1. Нека сега видим имената (или другите форми), под конто
Анна е спомената в текста: „"Avva 'Aoavi'va f) riaXaioXoyii'a-l; f) 'Aoaviva-
17 (12 пъти самостоятелно и 5 пъти заедно със съпруга си); тц ПаХаю-
Xo7iinjl; yvvaiKO<: tov ПаХаюХо7ои-1; tov &vf>pb<: avTffc [Аннаp tov ПаХах-
0X070V-I.
II. 2. Съпругът на Анна Асенина е споменат 21 пъти, винаги по един
и същи начин: ПаХаюХо7ОС.
Събраните данни ни позволяват да пристъпим към установяване на
родословието на Анна Асенина, като на първо място се спрем на родо-
словната връзка с император Мануил II. Би ли могла Анна, по баща
Гуделина, да бъде i?eta на императора? Отговорът е категоричен — не!
Нейният брат Георгий Гуделис — добре известна личност от византий-
ската история в края на XIV и началото на XV в. (пратеник на Йоан V
в Генуа, peadfcov, участник в Синода от 1409)10 — никъде не е назован
,,чичо” на императора (Йоан V или Мануил II), тъй като очевидно не е
имало основание за това. Следователно Анна е била i9eia на Мануил II
„раг alliance”, т. е. посредством брака си с N. Палеологос11. Сега нека се
обърнем към фамилните имена, който бяха систематизирани по-горе.
Анна може би имала право на фамилията Палеолог (употребена само
веднъж)12 по рождение13, но на фамилията Асен — в никакъв случай14.
При това положение изводът се налага от само себе си: Анна получила
фамилията Асен (както и положението на deia на Мануил II) „par allian-
ce”, т. е. чрез брака си с N. Палеолог (!), който би трябвало да е потомък
на Асеневци! Какво ни пречи да приемем този извод, който според нас
не би могъл да бъде оспорен? Както вече отбелязахме по-горе, съпругът
на Анна е споменат 21 пъти с фамилията Палеолог и нито веднъж с Асен.
От друга страна, Анна, която по баща е Гуделина, присъствува в доку-
мента 17 пъти като „Асенина” и само веднъж като „Палеологина” (!)
(от фамилията ’Аоасй'а f) riaXaioXo7u>a тя предпочита ’AoavivaY). Осо-
бено смущаващи са съчетанията IIaXaioXo7o<: ка! ’AoavCva (2 пъти)15
или ’Aoaviva к а! ПаХаюХо7Ос (1 път)16. Първото впечателение е, че ся-
каш трудно бихм’е могли да намерим приемливо, убедително обяснение
на този похват за назоваване на лицата, споменавани в документа, но
достаточно е да си припомним, че това неточно и непълно назоваване
на героите или действуващите лица егекущапрактика сред византийски-
те автори (дори и сред служителите на императоре ката или патриаршес-
ката канцелярия!) , за да се убедим, че до голяма степей съмненията ни
са неоправдани.
И така, Анна, по баща Гуделина, а по мъж Асенина Палеологина,
е била омъжена за N. [ Асен] Палеолог, който е бил iSeibc на император
Мануил II Палеолог. Ако се опитаме да идентифицираме нейния съпруг,
то изборьт ни няма да бьде затруднен, той като разполагаме с една един-
ствена възможност: Исаак Асен , iSetbc на Мануил II18 (II, № 40). Тази
единствена възможност остава като хипотеза, но хипотеза, която е твър-
де близо до истината. /Хнна Асенина Палеологина и Исаак Асен са имали
‘дин син — Андрей Асен (II, № 50) и една дъщеря — Na. Асенина (II,
№ 69).
351
'Просопо: рафска бележка yPapadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 149
(абсолютно недостагьчна!). Гръцкият учен съвсем производно твърди ,,sie hatte
auch einen Bruder, der den Namen Palaiologos fiihrte" (sic).
2 ММ, II, No DLVII, 361 — 366. Подробности и yD arrouzes. Regestes. T. 6,
No 2910, 192 — 193 (ёяиирцшкт? TtaTpiapxtMTi ypapf) на Антоний IV от 1392-—1393,
потвърждаваща продажбата на едно лозе от Анна на нейния брат Георги Гуделис)
и No 3113, р. 362 (синодално решение на патриарх Матей от март 1400 г., потвърчсда-
ващо решението на патриарх Антоний). В един поменнк (ВфХюг napprjOla') на Прота-
тон (Света гора) е спомената Анна Асенина (II О X 17 Т]. КатаХо^От, о. 134), която спо-
ред П. Политис е идентична с Анна Асенина Палеологина. Тази идентификация е
неоснователна. Вж тук, II, № 34 (Анна Асенина Кондостефанина), бел. 38.
3 ММ, II, No DLVII, р 361.
4 В о 2 i 1 о V. Les Bulgares, р. 177.
5 ММ, II, No DLVII, р. 362.
6 Пак там, р. 363.
7 Пак там, р. 364.
’ Пак там, р 364.
3 Пак там, р. 366.
Ю Bozil ov. Les Bulgares, р. 177 (извори и литература).
Интересно е, че Палеологос нито веднъж не е назован „чичо"’ на императора!
I2 ММ, II, No DLVII, р 364.
I3 Лица от фамилията Гуделис са носели понякога и фамилното име Палеолог:
Димитър Палеолог Гуделис (В о 2 i 1 о v. Les Bulgares, р. 177).
14 Фамилията Гуделис (нейните потомци носят и патронима Туранос) е позната
от XI в. нататьк. До падането на Константинопол ние познаваме около двадесетина
нейни представители и нито един от тях не носи патронима Асен и няма нищо общо
с фамилията Асен.
I5 ММ, И, No DLVII, р 364, 366.
1® Пак там, р. 365.
1? Тук едва ли е необходимо да се впускаме в подробности и да даваме приме-
ри. Достатъчно е да отбележим, че една голяма част от Асеневци присъствуват в из-
ворите с подобии обозначения (,.Асен”,.,паниперееваст Исаак” и т. н.). Бихме искали
да наблегнем само на един пример, а именно: Мануил, син на Андрей Асен (II, № 50),
назован още и Асанопулос, независимо че неговият баща никъде не е споменат с фа-
милията Палеологос в епитафията, написана от Йоан Хортасменос (автор и на пис-
мото, в което Мануил е „Асанопулос"), е обозначен тъкмо с товд фамилно име:
, JlaXawAcrye Manotr^X, pi\ov тёкоч — или още по-интересното „ *О otfc, o’lpot, diddoxaXoc,
ПаХшоХо7е, тёкиои. Вж тук, II, № 52. He по-малко впечатляващ е примерът с извест-
ния велик примикирий Иоан (съпруг на Анна Асенина Кондостефанина), чиято фами-
лия не е спомената в нито един документ, дори и такива, издадени от самия него.
Вж тук, II, № 34.
1 По това време ни е познат още един Асеневец, деЧЬч на Мануил II — Кон-
стантин Асен (II, № 31), но той едва ли би могъл да бъде идентифициран с N. Палео-
лог, тъй като принадлежи към предиото поколение и има съвсем друга кариера.
№ 42. АЛЕКСАНДЪР АСЕН преди 19 април 1395)
Александър Асен1 ни е познат само от един венециански документ
(Venezia, Archivio di Stato — Cancelleria inferiore, Notaia, 1. 169)2, датиран
от 19 април 1395 г. и вписан в Officium de nocte на 11 февруари 1396 г.3
Там четем: „ . . . domini Alexandri Asani”, „ . . . ser Alexandri Asani”4.
В документа липсват указания, конто биха потвърдили неговата принад-
352
лежност към Асеневата фамилия. Независимо от това имаме основания
да го приемем за потомък на Йоан III Асен. Като знаем времето, когато
е починал (terminus ante quem: 1395)5, бихме могли да добием представа,
макар и не съвсем сигурна, за рождената му дата. Ако приемем,че Алек-
сандър Асен не е починал преждевременно от болеет или не го е постиг-
нала насилствена смърт, то по всяка вероятност той бил роден към
1320 — 1325 г. Подобно заключение се подкрепи и от факта, че към
1395 г. той имал пълнолетен внук —Марк де Бернардо Асен6. Следова-
телно Александър Асен е принадлежал към третото поколение Асеневци.
Липсата на повече сведения не ни позволява да потърсим неговото място
в родословното дърво на фамилията, а всеки опит да бъде идентифици-
ран с някой друг, вече познат Асеневец, както прави това Б. Крекич,
би бил напразен и неоправдан7.
Оскъдните данни, съдържащи се в документа, ни позволяват да
приемем, че той е живял в Константинопол, в квартала Кинигос: „ ... in
domo . . . situata in partibus Chynigo in territorio quondam potentis domini
chyr Dimitri magni dispotis... *8 Александър Асен e имал една дъщрея —
Ирина Асенина (II, № 43), омъжена за венецианский гражданин Паоло де
Бернардо. Terminus ante quem за неговата смърт е датата на съставянето
на документа: 19 април 1395 г.9
1 Липсва в PLP, 1.
Документы бе открит и издаден от Б. Крекич: Krekic. Авапёа, 350 — 353.
8 К г е к i с. Авапёа, 351 — 352, 353.
4 Пак там, р. 351, 352.
6 Вж тук, по-долу.
6 Вж тук, II, № 44.
7 Б. Крекич (Krekic. Авапёа, р. 351) допуска, че Александър Асей е идентичен
с Алексий Асен (тук, II, № 30), но тази идентификация е ненужна и абсолютно нео-
бо сновала.
8 К г е k i с. Авапёа, р. 352; „domini chyr Dimitri, magni dispotia” по всяка вероят-
иост- e деспот Димитър Палеолог син на Андроник II (Р а р a d о р u 1 о a. Genealogie
der Palaiologen, No 63).
9 К r e k i с. Авапёа, p. 351, 352.
№ 43. ИРИНА АСЕНИНА (преди и след 1395)
Ирина Асенина1 е дъщеря на Александър Асен (II, № 42): „domina
Herini dicta Asania filia quondam domini Alexandri Asani”2; „ . . . domine
Herini dicte Axanie filie quondam ser Alexandri Asani. . .”3. Датата на ражда-
нето й е неизвестна, но би могло да се допуске,чесе еродила към средата
на XIV в„или по-точно към 1350 — 1355 г.4 Еилае омъжена завенециа-
неца Паоло де Бернардо5 ( ( госпожа Ирина, наречена Асенина] relicta
dicti domini Pauli de Bernardo6), но и с. ед сватбата продължила да носи
бащината си фамилия7. Останала вдовица (съпругът й починал преди
19 април 1395), тя продължила да живее в къщата на баща си — така би
могъл да се изтълкува пасажът „in domo habitationis nobilis domine Herini
dicta Axanie, filie quondam ser Alexandri Asani etc.”8. От брака си с Паоло
де Бернардо тя имала един (?) син — Марк де Бернардо Асен (II, № 44).
23 Фамилията на Асеневци...
353
1 He e отбелязаио в PLP, 1. Носи едно от традиционните женски имена във фа •
милията Асен.
2 К г е k i с. Asanes, р. 351.
3 Пак там, р. 352.
4 Бащата на Ирина, Александър Асен (II, № 42), бил роден към 1320 —1325,
а синът й Марк де Бернардо Асен (II, № 44) в 1395 г. бил гтьлнолетен.
5 За венецианската фамилия de Bernardo вж някой посочвания у Т h i г i е t.
Regestes, I — II. Index, s. v.; Idem, Deliberations, II, Index, s. v.; К r e k i <5. Asanos, p. 353,
n. 15. Един Andrea Bernardo e бил венециански байюл в Коистантинопрл (1368 —
1369) : X р. МаХтё^ои. 'О deaths тои evKuw7avTU>ovmkei Beverov 0сиХои (1268 —
1453).’Ef 1970, о. 116, 127.
6 К г е k i с. Asanos, р. 351, 352.
7 Това би могло да бъде обяснено по два начина, а именно: Ирина е предпочела
да запази башината си фамилия, която е въэхождала към българската царска дина-
стия и към Палеолозите; тя не е възприела фамилията на своя съпруг, който е бил
„civis Veneciarum” (К г е k i (. Asanes, р. 352), поради особения статус иа венециан-
ските граждани във Византия. Вж някой допълнения при II, № 44 (Марк де Бернардо
Асен).
8 К г е k i с. Asanes, р. 352.
№ 44. МАРК ДЕ БЕРНАРДО АСЕН (около 1395)
Марк де Бернардо Асен1 („Marcus de Bernardo dictus Asani2, Mar-
cus de Bernardo”3, „ .. . ser Marcum dictum A§ani”4) e син на Ирина Асени-
на (II, № 43) и венецианеца Паоло де Бернардо. Неговият произход
автоматически го е поставил в една интересна категория население на
Византия: т. нар. гасмули (yaopovXoi или |3aopouXoi), т. е. дете от смесен
брак между италианец и гъркиня5. Данните, с конто разполагаме, показ-
ват, че Марк де Бернардо Асен е бил византийски поданик — на три места
в документа от 1395 г. се набляга на факта, че баща му е бил „civis
Veneciarum”, докато за него няма подобно сведение. Не бихме могли да
кажем със сигурност дали той предпочел да остане поданик на империя-
га, или пък се опитал да спечели венецианско гражданство, но нее сполучил.
Като държим сметка за позицията на фамилията Асен в Константинопол,
сме склонни да приемем като по-вероятно първото предположение.
Липсват сведения за рождената му дата (1370 — 1375, тъй като в 1395 г.
е бил пълнолетен?) и за семейното му положение.
Документы, за който става дума, се състои от две части, или по-
точно от два отделни акта: а) признание за получена сума от страна на
Марк де Бернардо Асен; б) пълномощноот неговата майка Ирина (,,... ca-
rte procuratorie”) - И двата акта са издадени на 19 април 1395 г.', а са
вписани в „Officium de nocte” на 11 февруари 1396 г.8 С първия акт
Марк де Бернардо Асен признава, че получил в заем от Франческо де
Бернардо (син на Никола де Бернардо) сумата от 720 дуката, която
трябва да върне в продължение на две години. Ако до определения срок
заемодателят не си получи парите, неговите права трябва да бъдат удов-
летворени за сметка на имотите, който Марк притежава във Венеция9.
Както вече се каза, вторият акт е генерално пълномощно, което Ирина
Асенина дала на своя син10. Със съжаление трябва да отбележим, че
Б. Крекич е намерил още три документа, свързани с това дело, но решил,
че не представляват интерес11.
1 Липсва в PLP, 1
2 К г е к i с. Asanfes, р. 350.
3 Пак там, р. 351.
4 Пак там, р. 352.
5 D. J а с о Ь у. Les Venitiens naturalises dans Itempire byzantin: un aspect de Гех-
pansion de Venise en Romanic du XIIIе au milieu de XVе sitcle. TM, 8,1981 (= Hommage
a M. P. Lemerle), 221 — 224.
® Kre kic. Asanes, p. 552.
1 Пак там, p. 351, 352.
8 Пак там, p. 353.
9 Пак там, 350 352.
1® Пак там, 352 — 353.
И Пак там, р. 353, п. 12: „Се document est suivi de trois autres de тёте date,
relatifs aux affaires de Marcus et Franciscus de Bernardo, mais ils sont sans interft pour
notre propos!’
№ 45 МАРИЯ АСЕНИНА (t 1397)
Мария Асенина (починала през 1397) е спомената в Типика на кон-
стантинополския манастир„Св. Богородица rijc Ве/ЗаГас ’EXtrifio^,'или по-
точно в поменика, поместен след неговата втора част!. Този кратьк текст
е твърде беден на сведения; от него научаваме единствено, че Мария Асе-
нина е била съпруга на „кир ’ и че двамата са оставили на мана-
стира сумата триста иперпери, който трябвало да послужат за ежегодно-
го почитане на паметта на двамата съпрузи2.
Очевидно нямаме никаква възможност за идентификация на Мария
Асенина. Бихме могли да допуснем, че тя или нейният съпруг са били
в родствени отношения с основателката на манастира или нейните потом-
ци. И това е всичко.
1 Delehaye. Typica, р. 150: втора ктиторка на манастира е Ефросина, дъщеря
на Теодора, основателка на тази прочута константинополска обител (вж нейното
изображение [ f. 11]на р 14), която е съставила собствен типик (§ 146 154) •
2 Пак там, § 157, р. 102: ,,‘О tSed^uXocJkcuw: kvp ’Ia>dwr?c imdvriOKGjv. . .
Kai t?}<: ywaucoc avrov Kvpai; Mapias rrj<: 'Aoavii^t:...”
№ 46. ТЕОДОРА АСЕНИНА ГИЗИ (t 1398)
Теодора Асенина1 — нейната принадлежност към фамилията Асен
едва ли би могла да бъде оспорена2 — е съпруга на Бартоломео III Гизи,
сеньор на островите Тинос и Миконос3 и на една трета от Негропонт,
и майка на Джорджио III Гизи4 — последен представител на тази вене-
цианска династия в егейския архипелаг. След смъртта на Джорджио III
(1390) владенията на фамилията преминали в ръцете на Венеция (ре-
публиката на св. Марко сполучила да убеди Джорджио III, който ня-
мал наследници, да й бъдат завещани), с изключение на онази част от тдх,
която била оставена от Бартоломео III на неговата съпруга5. Теодора
Асенина Гизи, надживяла съпруга си и сина си и починала малко преди
21 май 1398 г.6 Тогава и последните остатьци от владенията на фамилия-
355
та Гизи преминали в собственост на Венеция, тъй като те били част от
фиефа, който републиката получила според завещанието на Джор-
джио III7. Наред с това Теодора Асенина е притежавала собствени имоти
(земи, селяни, къщи), както и една солидна парична сума. Тази част от
наследството на Теодора, на обща стойност 2500 иперпери, била депози-
рана в общината на Негропонт от Жан Масокопо, жител на Негропонт,
по нареждане на байюла Джовани Алберто. Император Мануил II Палео-
лог, в качество™ си на наследник на Теодора, изискал сумата от Вене-
ция8. Републиката признала това си задължение едва на 8 декември
14079, а на 20 декември парите били изплатени на Мануил Хрисоларас10,
императорски пратеник на Запад11.
1 За Теодора Асеиина Гизи вж: Ch. Hopf. Ghisi, Allgemeine Encyklopadie
der Wissenschaften und Kiinste, 66, 1657, p. 342, Hopf. CGR, Table V, 2. Ghisi; L о e-
nertz. Ghisi, § 96, p. 179; J а с о b y. La f^odalite, p. 203; К r e k i d. Asanes, p. 348.
2 Това се приема от всички учени, чинто изследвания са посочени в бел. 1.
(Интересно защо Теодора Асенина липсва в PLP, 1?). Без да бъде решителен като
аргумент, ие била да се забравя фактът.че Теодора е починала в Константинопол
и е определила за свой наследник Мануил II Палеолог(ТЬ i г i е t Regestes. T.2, No 1176).
P.-Ж. Льонерц (Loenertz. Ghisi, § 96, р. 179) се опита да идентифицира Теодора:
„Theodora etait probablement soeur de Jean Asanfes, correspondent et ami de Dem£trios
Cydonbs. Jean et Theodora devaient appartenir i la troisifeme gen£ration des Asanos mais
nous ignorons comment ils se rattachaientalasouche.’* За съжаленяё това предположение
остава недоказано. За Теодора вж: D ё m/С у d., Corr., II, No 264 (р. 173), 10; Appen-
dix D 22 et Appendix D 23, p. 452; Th i r i e t. Regestes. T. 2, No 1057, 1176, 1290;
Loenertz. Ghisi, p. 498.
8 За венецианската фамилия Гизи (Ghisi),овладила през 1207 г. егейските ост-
рови Тинос, Миконос, Склирос, Скопелос, Скиатос,и владетелка на част от Негро-
понт (J а с о b у. La Modality, р. 237 сл.) вж: Loenertz. Ghisi, passim; J а с о b у.
La feodalitJ. Index, s. v.
^Loenertz. Ghisi, p. 179.
° Пак там, § 96, p. 179; J а с о b y. La feodalitrf, p. 203.
8 T h i r i e t. Regestes. T. 2, No 1176, j>. 51; L о e n e r t z. Ghisi, § 96, p. 179,
J а с о b y. La feodalite', p. 203.
7 Jacoby. La feodalit^, p. 203.
8 T h i r i e t. Regestes. T. 2, No 1176, p. 51; J а с о b y. La f^odalite’, p. 203.
9 T h i r i e t. Regestes. T. 2, No 1290; Dem. С у d. Corr., II, App. D23, p. 452.
19 За Мануил Хрисоларас вж: G. Cam me Hi. Manuele Crisolara.1 dotti bizantini
e le origini dell ’umanesnno, 1. Firenze, 1941; Man. *Cal£cas, Corr., 63 — 71 (P. - Ж.
Льонерц). За мисията му на Запад: Barker. Manuel II, 261 — 267, 275.
11 Jacoby La feodalit^, p. 203, No 4.
№ 47. N. РАУЛ ACEH
N. Раул1 Асен e споменат в патриаршески грама от декември
1399 г.2 В един процес, воден поради претенциите на Алексий Цамблак
Кавалариос3, N. Раул Асен предявил своите права на основател (ктитор)
на константинополския манастир „Исус Христос Филантропос”4: „ . . .’Ра-
оиХ^ той ’\аарт] ктт]тори<а Ыкаса йшоойиточ ек тт^р ае/Заарсау ка1 deiar
povrjvTV1*екорора Tipcopevrjv той Kvpiov кал fleoD ка1 оа>тт?ро<; fipcop ‘Irjoov
Хрютой ка1 еи1кекХт]рерт]р той Qikavdpdjnov. . .”5 Други сведения за N. Ра-
ул Асен не притежаваме8, а стореният опит да бъде идентифициран;
е несполучлив7.
356
1 За фамилията Рзул: Fassoulakis. Raoul, 1 — 6 сл.
2 ММ, II, No DXXXIV, 324 — 325. Подробно около този пронес: Darrouzes.
Regestes. Т. 6, No 3087, 343 — 344.
3 За Алексий Цамблак Кавалариос вж; Г. I. 0 е о х а р i6 о и. Ol Т^арпХаксорес.
Макебоика, 5, 1961 — 1963,176 - 177.
4 J a п i п. Les eglises et les monast^res, p. 526.
5 ММ, II, No DXXXIV, p. 324.
6 А. Момфератос (’A. M op e p a tov. 01 П <1X0.10X0701 kv ПеХотгомпуосо. ’Atfrj-
WU, 1913, O 35) приема, без каквото и да било основание, че през 1414 г- N. Раул Асен
сеенамирална остров Тасос. За тези събития (по-специално за император Мануил II
Палеолог на остров Тасос, гр^ди да се отправи за Пелопонес: Sphrantzes. Majus,
I, 24: р. 234) вж: Barker Manuel II, р. 299, n. 11 (продължението на р 300).
^Fassoulakis. Raoul, No 62, р. 75; „Nothing more is known about him but
his cognomina in combination with the date indicate a relationship or oven an identifi-
cation of this Raoul Asanes with Nos 41, 43 and 61.” Тези предположения на Ст. Фа-
сулакис за идентификацията на N. Раул Асен не се основават на ннкакви сериозни
аргумента. № 41 е Мануил Палеолог Раул — не съществуват никакви причини той да
бъде причислен към фамилията Асен; № 43 е N Раул, съпруг на Na Асенина (II,
№ 38), който едва ли е приел фамилията на своята съпруга; № 61 е деспот
Мануил Асен (II, № 15), който в никакъв случай не би могъл да бъде идентичен
с N. Раул Асен, живял в 1399 г.
№ 48. ЙОАН АСЕН
Йоан Асен е споменат в една маргинална бележка (20 април 1497)
в (Cod. Barber, gr. 449) fol. 247r (Евангелие, излязло от ръката на Мануил
Хагиостефанитес) jOn’ov tjrov <5 irarriP абтой (Матей Асен Раул Палеолог
Меликес] Магоит^Х 'Рао'иХ 6 МеХбкт?»; к at f) щ?тт?р айтой той -патроч 2е0а-
OTOitovXiva" ка\ rjovp^iardu ptfrrjp ёотсг Mardaiov tov viov аЬтой ’ЕХё’гт?
’AoavCva f) I\aXaioXoyiPa. rO -патт^р ttic *IcodvpT)<; 6 ’Aaderjc кас рт^тёра
ri}4 АбёХ<рт) Лаокарс tov ПаХаюХдтоО-.”2
Коментирайки открития и публикуван от него текст, В. Лоран
допусна, че Йоан Асен би могъл да бъде внук на деспот Йоан Асен (II,
№ 14). Това предположение почива единствено на еднаквостта на лични-
те имена3 и може би на известии съображения относно хронологията.
Очевидно е, че доводите „за” и „против” съществуването на подобно
предположение са равностойни. Ето защо бихме могли да приемем мне-
нието на В. Лоран като хипотеза. Веднъж установили дядото на Йоан
Асен (това все пак е една отправна точка), бихме могли да се опитаме
да научим и нещо повече за самия него. За съжаление имената на негови-
те родители остават неизвестни. Що се отнася до рождената дата на Йоан
Асен, то тя би могла да бъде установена, приблизително разбира се.
Знаем, че дядото, деспот Йоан Асен се оженил за неизвестна по име
дъщеря на Алексий Апокавк наскоро след 21 май 1347 г.4 Следователно,
неговият внук Йоан едва ли би могъл да бъде роден по-рано от 1385 —
1387 г. От друга страна, тази дата се съгласува с данните, конто намираме
в Cod. Barber, gr. 449, а именно: дъщерята на Йоан Асен, Елена Асенина
Палеологина, е била родена в началото на петнадесетото столетие (ней-
ният син Матей е бил мъртъв вероятно наскоро преди 1497)5. Всички
опити да се идентифицира Йоан Асен с други лица от фамилията, носещи
същото име, са несполучливиб. От цитираната по-горе бележка научаваме,
че Йоан Асен бил женен за Na Ласкарина Палеологина. От този брак той
имал дъщеря — Елена Асенина Палеологина (II, № 49).
357
1 Описание на ръкописа, неговата история и късните добавки у Laurent.
Les M41ikfes, р. 350.
2 Пак там, р. 355.
3 Пак там, р 364:
4 N i с. G г е g .XVI, 1: И, р. 798.
5 Вж тук, II, №83.
6 Докато В Лоран (Les Mtlikes, р. 364) го идентифицира единствено с Йоан Асен
от Chron. Byz. Brev., No 9, то E. Трап (PLP, 1, No 1497) приема, че той е идентичен и с
кореспондента на Димитър Кидонис,и с Йоан Асен от Cod. San Marko 303 (Firenze,
Bibl. Laurenziana). Подробни възражения срешу тази иеубедителна хипотеза вж тук,
Приложение II, № 6 — Йоан Асей: извори и факти.
Йоан Асен, деспот Константин Мелик
Na. Апокавкина у ?
N. N.
Йоан Асен * Ралис Меликес
» Na. Ласкарина Палеологина Na. Севастопулина
| I
Елена Асенина Палеологина = Мануил Раул Меликес
(№ 49)
Матей Асен Палеолог Раул Меликес (преди 1497) (№ 83)
№ 49. ЕЛЕНА ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА
Позната ни единствено от „добавките” върху Cod. Barber, grec. 449
(IV 31) (евангелие, завършено на 31 май 1153 г. от Мануил Хигиостефа-
нитес)датиращи от 20 май 1497 г.2 Дъщеря на Йоан Асен (II, № 48) и
Na. Ласкарина Палеологина3. Родена около началото на петнадесетото
столетие4. Съпруга на Мануил Раул Меликес5 — пелопонески аристократ,
принадлежат към най-богатая и най-влиятелния клон на турскови-
зантийската фамилия Меликес6. Майка на Матей Асен Палеолог Раул
Меликес (II, № 83).
1 La uren t. Les Melik6s, p. 350.
2 Пак там, p. 354.
3 Пак там, p. 355,1. 3 — 4; PLP, 1, No 1529. В. Лоран (Les Melikes, p. 365 et n. 1)
идентифицира споменатия брат на майката на Елена Асенина с Матей Ласкарис Палео-
лог, сенатор в 1409 г. .
4 Тъй като хронологическите указания в текста са оскъдни (знаем единствено
terminus ante quem за смъртта на Матей Асен Палеолог Раул Меликес — So май 1497,
вж II, № 83), трудно бихме могли да направим някои по-сигурни изчисления. Е. Трап
(PLP, No 1529) допуска, че тя е родена към 1400 г. От своя страна В. Лоран (Les
Melikes, р. 365) приема, че. съпругът на Елена Асенина, Мануил Раул Меликес, е роден
иай-късно към 1365 — 1375 г.
' Laurent. Les Melikfe р. 355, 1. 1; F а в s о u 1 a k i s. Raoul, No 71, 87 — 88.
6 L a u re n t. Les Melikes, p. 367.
№ 50. АНДРЕЙ ACEH (ок.1389? —ok. 1416)
Андрей Асен e син на Исаак Асен (II, № 40) и Анна Асенина Палеоло-
гина (II, № 41)1 и l£dbe>"pos на император Мануил II Палеолог2. Датата
на раждането му е неизвестна, но бихме могли да приемем, с определени
358
резерви разбира се, че се е родил към 1365 — 1370 г.3 Като оставим на-
страна трактата „Пер* bveiparcov” („За сънищата”)4, написан от Мануил
II Палеолог5 и адресиран „Кирф 'А^брёд тф ’Aod^p”, първото точно да-
тирано известие за Андрей Асен е от 25 май 1405 г. Според издадената
на тази дата простагма от император Мануил II Палеолог Андрей Асен
бил управител (кефалин?) на остров Лемнос6. Ние не знаем кога той е
бил назначен на този пост, но няма съмнение, четова е станалопоне няколко
години по-рано, тъй като от простагмата е видно, че Андреи Асен е бил
онзи чиновник, който наложил извънредни задължения на метоха Гомату
(собственост на Атонската Велика Лавра) — задължения, конто монаситё
поискали да бъдат отменени7. Андрей Асен останал на остров Лемнос
най-късно до началото на 1409 г , тъй като през същата година го намира-
ме сред участниците в Синода, осъдил патриарх Матей8. Починал около
1416 г.9 Бил женен за Na. Асенина (II, № 51) и е имал един син — Мануил
Асен или Асанопулос (II, № 52). Известният византийски поет Йоан
Хортасменос, по искане на неговата съпруга,съчинил епитафията, онасло-
вена „0рт)их ёя1 тй ракарсгу корф ’Avbpdq. тф ’Aoavy koi
ты tovtov vltp тгарат^ч ебуереататг?? 'Aoai'U'at; Хеубреиоч”10.
1 Това твърдение е само една хипотеза, но за нейното съществуване има сериоз-
ни доводи. Знаем, че Андрей Асей е бил il-d8ehpo<: на император Мануил II Палеолог
(вж тук, бел. 2). Естествено е да си зададем въпроса: какви са основанията за тази
родствена връзка? Нан-логично е те да се тьрсят по Асен ев а линия, т. е. Андрей Асен
би трябвало да е син на някой деюч на Мануил II Палеолог. Ние познаваме двама
чичовци на този византийски василевс, потомци на Асеневци, а именно: Константин
Асен (П, № 31) и Исаак Асен (II, № 40). Първият от тях, по мое мнение, едва ли би
могъл да бъде отъждествен с неизвестния по име баша на Андрей (той е бил от пред-
ното поколение). Следователно остава Исаак Асен, чиято съпруга Анна (II, № 41)
също е i?e(a на Мануил II. Не без значение в случая е името Андрей — Исаак Асен е
назовал сина си (?) с името на своя баша (Андрей — II, № 20). Някоиизеледвачиса
склонни да идентифицират Андрей Асен с едноименния кореспондент на Дими-
тър Кидонис (D ё m. С у d. Corr., II, No 135) (вж Actes de Lavra, IV, p. 141) Ho c no-
голяма вероятност адресатьт на това писмо би могъл дабъдедядото Андрей Асен
(II, №20).
3 Actes de Lavra, III, No 157, редове 10 и 22; Laurent. Matthieu Ier, p. 134.
3 Бащата на Андрей Асен — Исаак (II, № 40) се родил към 1345 г. (?), а синът
на Андрей — Мануил Асен (II, № 52) бил роден в края на XIV в.
4 Издание на текста у Boiss onade. Anecdota, 239 — 246.
5 Установяване на годината, когато е написан трактаты „Пер1 iveipdrcov” е мно-
го трудно. Той е запазен в два ръкописа: Cod. Paris, gr. 3041, 86r — 88r (описание у
Barker. Manuel II, p. 428, спец. 431 и 434; Manuel II Paleo 1. Letters, XXI —
XXIV) и Cod. Barber, gr. 219, 50v — 53r (описание: Barker. Manuel II, p. 434; M a-
nuel II Palaeo 1. Letters, p. XXIV). Парижкият ръкопис се датира от Е. Льогран
(Lettres de i’empereur Manuel Paldologue,publieesd’apres trois manuscrits par E. Legrand,
Paris, 1893, p. XI) в XIV в., а според обстойното проучване на водните знаци, извър-
шено от Дж. Денис (Manuel II Palaeol. Letters, р. 22, n. 21) — между 1392 и 1427 г.
Това, разбира се в никакъв случай не улеснява датировката на трактата. Дж. Баркър
(Barker. Manuel II. passim и особено р. XIX — XXXV) не предлага никаква дата,
докато X. Хунгер (Н u n g е г. Chortasmenos, р, 132) приема, че той е написан към
1389 г.
6 Actes de Lavra, III, No 157.
v 7 Мануил II нарежда метоха Гомату да бъде освободен откаят/Хшпкб^който
,,6ia тт)? раут]ч аиауктц* ё&укы £кеТае б -перстд-рточ el-d&eXtpoc тт}ч paoiXetas pov
кир ’Арбрёа? 6 Aodpr?5e(Actes de Lavra, III, No 157, ред. 9 — 10). Известно указание
за присъствието на Андрей на острова е посочването, според което Гомату бил задъл-
жен ,,6ti rt]V ТГ]Ч рахрч", т. е. „заради н уж дата на битката (войната)”. За съжаление,
359
трудно е да се каже каква военна опасност, эаплашвала острова (?) или империята,
се има предвид Монографията на Н. Зворонос „Une province byzantine du XIIIе au
XVе si&cle: llle de Lemnos”, която би могла да ни бъде полезна, все оше не е отпеча-
тана. За Гоматувж: Actes de Lavra, IV, 134 — 142.
®Laurent. Matthieu I®1, p. 134.
9 Terminus ante quem: 1416 г. (съставянето на Cod. Vindob. Suppl. gr. 75). От епи-
тафията, написана от Йоан Хортасменос (вж тук, бел. 10), е видно, че Андрей е бил
жив, когато е починал неговият син Мануил. От своя страна Мануил е починал към
края на 1415 или началото на 1416 г. (вж тук, II, № 52). Следователно кончината
на Андрей Асей може да бъде отнесена към началото — първата половина на 1416г. (?).
^Hunger. Chortasmenos, 227 — 237 (подробно за епитафнята: Пак там,
130-132).
№51. Na. АСЕНИНА (ок.1416)
Съпруга на Андрей Асен (II, № 50) и майка на Мануил Асен (Асено-
пулос) (II, № 52). Позната единствено от епитафията-оплакване („вруроч
iirirdipiot;"), написана от нейно име от Йоан Хортасменос1: „е1>уереотатуч
’Aoavivaf;"2.
1 Н u n g е г.Chortasmenos, 227 — 237.
2 Пак там, р. 227.
№ 52. МАНУИЛ АСЕН ( ф 1415/16)
Мануил е син на Андрей Асен (II, № 50) и Na Асенина (II, № 51).
Вероятно идентичен с Мадоо^Х 'АоагояоуХос от писмо № 42 на Йоан Хор-
тасменос1. В самата епитафия е назован Mapovf/X ПаХаюХбуоч или само
ПаХаюХоуос2. Починал е твърде млад, без да се ожени3, към края на
1415 г. (след написването на писмо № 42) 4 или в самото начало на 1416 г.
Следователно Мануил се родил към края на четиринадесетото столетие,
най-вероятно между 1395 и 1405 г.
1 Н u n g е г. Chortasmenos, р. 198 (Brief 42).
2 Пак там, р. 228, 237
3 Пак там, р. 228:
„йрирк/хк, ЛотдХютос ov8e тгаатаЬач
ейес уащкас оАб 'ol oot tpuroondpoi
аипфар odl pvp wpipucilP bqJbovytiw,
аХХ етриут/дтк tov npoo&nov тур xdoiP
5eurf Spending, rfj тору той богатое.
4 За датировката на писмо № 42: Hunger. Chortasmenos, 55 — 56, 113. За пъту-
ването на Мануил II Палеолог в Пелопонес, загатнато в писмото. Barker. Manuel II,
р. XXXII, 310.
№ 53. ПАВЕЛ АСЕН (ок.1437------| 20 октомври 1442)
Датата и мястото на раждането на Павел Асен1 са неизвестни.
Нямаме и преки данни за неговата принадлежност към Асеневата фами-
лия, но в това едва ли трябва да се съмняваме2. Първата ни среща с не-
го е през 1437 г.3, когато той изпълнявал дипломатическа мисия при
султан Мурад II4. С тази мисия император Йоан VIII Палеолог искал
да предупреди султана за започващия събор във Ферара - Флоренция
и за своето заминаване за Италия5. През 1438 — 1439 Павел Асен бил
управител (ке<раХ1?)6 на византийската столица— в качеството си на
360
гакъв той излязъл да посрещне императора при неговото завръщане
от Италия. През пролетта на 1441 г. (за този пром еж дуть к от две годи-
ни не знаем нищо за Павел Асен), по-точно на великата събота (според
Силвестър Сиропулос) 7 или на самия Великден, 16 април (както пише
Сфранцес)8, Павел Асен заедно със своята дъщеря Теодора тайно оти-
шъл в Месемврия9. Там Теодора се омъжила против волята на цялото
му семейство (така поне твърди Сфранцес) за деспот Димитър Палео-
лог10, петия син на император Мануил II Палеолог. Последното известие
за Павел Асен датира от 20 октомври 1442 г.: на тази дата той починал
от апоплектичен удар11. За съжаление Сфранцес не съобщава мястото,
където го е застигнала смъртта — дали това било Месемврия или някой
друг град, можем само да предполагаме.
Павел Асен е бил женен (името на съпругата му не се среща в из-
ворите) и е имал три деца: Матей (II, № 54), Теодора (II, № 56) и Симо-
нида (монахиня Софросини) (II, № 58).
1 Бнографични бележки: Du Cange. Fam. byz., p. 263 (325); PLP, 1, No 1518.
2 В г ё h i e r. Byzance, p. 408: ,,.. . d’un archonte de Moree,Paul As6n, descendant
de 1’ancienne dynastie bulgare’’. При това си твърдение Луи Брейе се позовава на
Сфранцес и Д Закитинос. Но на посочените места няманищоподобно.ЧеПавел Асен
е потомък на Йоан Ш Асен, това се приема от всички изследвачи, но никъде няма
сведения, че той е бил „моренскн архонт”.
8 D о 1 ge г. Regesten, No 3475, р. 124: септември— ноември 1437.
^Sylvestre Syropoulos, III, 21. р. 182, Sphrantzes. Majus, II,
13: р. 320 (Според него пратеникът на султан Мурад бил Андроник Ягрос). Няма
съмнение, че двамата автори говорят за една и съща мисия. Вж: Sylvestre S у-
г о р о u 1 о s, р. 182, п. 4 (В. Лоран); D б 1 g е г. Regesten, No 3475; В г ё h i е г.
Byzance, р. 404 (без да се споменават имената на пратениците); G. V i s m а г a. Bi-
zanzio е 1’Islam. Per la storia dei trattati tra la cristianit&orientale e le potenze mussulmane.
Milarto, 1950, p. 76; К о v p о v. Brjoaplbv, I, o. 66.
5 В г e h i e r. Byzance, p 404, D о 1 g e r. Regesten, No 3475.
° S у 1 v e stre Syropoulos, XI, 23: p. 544. ГЬ.Максимович (M а к с и м o-
в и h. Виз. пров. управа, с. 57, бел. 166), без да познава цитирания по-горе пасаж от
„Мемоарите” на Силвестър Сиропулос, пише: ,,Ни)е )асно на основу чега Laurent.
Loc. cit. проглашава Павла Асена кефалщам Царнграда 1441 године” (sic). В Гюзе-
лев (Несебър, с 92, бел. 112), основавайкн се на споменаването на Павел Асен
в сметководната книга на Джакомо Бадоер (Il libro dei conti di Giacomo Badoer [Con-
stantinopoli 1436 — 1440]. Testo a cure di U. Dorini e T. Bertele. Roma, 1956.11 Nuovo
Ramussio. Raccolt di Viagi. Testi e document! relativi di rapporti fra 1’Europa e 1’Orien-
te a cura delllstituto Italiano per il Medio ed Estremo Oriente, III, p. 499 „. . . miser
Asani chapetanio. . .”) приема, че той e заемал длъжността управител на Константино-
пол в периода 143S — 1441 г. „Кога обаче той е встъпил в тази длъжност - про-
дължава Гюзелев - не е много ясно от запазените исторически свидетелства!’
Според Кл. Мачке (К 1,- Р. М a t s с h k е. Rolle und Aufgaben des Gouverneurs von
Konstantinopel in der Palaiologenzeit. — BBg 3, 1969, p. 84) Павел Асен e бил управи-
тел на Константинопол в 1440 г. Струва ни се, че най-оправдано ще бъде да приемем,
че Павел Асен е бил кеу^аХт? на византийската столица по време на отсъствието
на император Йоан VIII, присъствувал на събора във Ферара — Флоренция, т. е. от
27 ноември 1437 г. (N i с о 1. Byzantium 1261 — 1453, р. 373; О s t г о g о г s к у.
’Histoire, р. 584 : 24 ноември 1437) до 1 февруарн 1440 г. (S р h г a n t z е s. Majus,
II, 17: р. 332:февруари;П u с a s, XXXI, 6 р. 269; без дата; вж: А а р я р о и, NE,
VII, 1910, о. 157; В г ё h i е г. Byzance, р. 406). Във всичкн случаи сигурен terminus
post quem за началото на дейността на Павел Асен като константинополски ке^ракг]
е пратеничеството му (или по-точно завръщането) при султан Мурад П:септемврн—
ноември 1437 г.
^Sylvestre Syropulos, XII, 17: р. 570.
^Sphrantzes. Minus, XXIV, 9: р. 64; М a j u s, II, 18; р. 334; Chron. Byz.
361
Brev., No 22, 44: p. 187. За датата: NE, IH'(1924), p. 76, 80; Sylvestre Syropo-
u 1 о s, p. 570, n. 1 (В. Лоран); Chron. Byz. Brev. T 2, p. 459.
9 Вероятно подведени от присъствието на Павел Асен в Месемврия,Г. Сотнриу
CH eixcop, о. 41) н митрополит Атинагорас (Хир/ЗоХт? ек 'loropiav tov fiv^avrivov
ёмкой TcjvfyiXav-dpcjTrqvcjv. Д1ЕЁЕ, 1, 1929, I, о. 66) погрешно твърдят, че той е бил
„епарх на града".
Ю За деспот Днмнтьр Палеолог: Pap adopulos. Genealogie der Palaiologen,
No 96, 64 — 65; Ф e p j а нчи h. Деспоти. Index s. v
11 Sphrantzes. Minus, XXV, 2 p. 64; Majus, II, 18: p. 336.Според В. Гюзе-
лев (Chronikon Mesambriae, c. 186) през декември 1443 г. Павел Асен бил все още
жив и заедно със своя зет деспот Димитър Палеолог бнл хвърлен в затвора от
Йоан VIII. Това твърдение вероятно почива на недоразумение. Лаоник Халкокондил
съобшава, че в затвора се е намирал Матей Асен, снн на Павел (вж II, № 54) и‘брат
на Теодора, съпругатана деспот Димитър (Chalcocondylas, VI, р. 307: „ка1 ov
поХКф ботерои гаХш аитос те кал о rijc ywaucbc а&еКрос ётй ^aotXecoc 'ЕХХ^рсор 1и>ад-
VOV ”; В г ё h i е г. Byzance, 408 — 409.
Павел Асен = Na
Матей = Na-Евдемониана Теодора = деспот Дими- Симонида
| | тьр Палеолог (Софросини)
Na. Елена = Мохамед II
№ 54. МАТЕЙ АСЕН (ок. 1423 — -j- 29 март 1467)
Син на Павел Асен (II, № 53)1. Рождената му година е неизвестна,
но като знаем, че в началото на двадесетте години на петнадесетото сто-
летие Матей Асен вече е участвувал в политический живот на империята,
имаме основание да допуснем, че той е роден в първите години на XV в.,
не по-късно от 1405 г.2 Мястото, където се родил, остава тайна за нас.
Нямаме никакви сериозни доводи (както впрочем и за баща му)3 в
полза на едно твърдение, че византийска Морея била неговата родина4.
Първото споменаване на Матей Асен в изворите датира от 1423 г.
и е свързано с пътуването на деспот Димитър Палеолог до Будапеща5.
Докато Сфранцес отбелязва между спътниците на деспота Иларио Дория
и Георги Изаул6, то Силвестър Сиропулос категорично поставя на първо
място сред тях Матей Асен: . ./лета кор Mardaiov tov ’Koavri к at tov
Nropia ка1 tivcov ётёрсоо &pxovtojv”1 Пътуването започнало през септем-
ври 1423 г.8
Изминават осемнадесет години, преди да се срещнем отново с Матей
Асен. Сред писмата на известния италиански хуманист Франческо Фи-
лелфо има едно послание, писано на 1 март 1441 г. в Милано и адреси-
рано до Матей Асен („Фрау к io к ос 6 ФсХеА^о? Martfaup ’Aoavp xaipeiv”)9.
Можем ли да отъждествим получателя на това писмо с нашия Матей
Асен? Трудно може да се даде сигурен отговор на това питане. Внима-
телното изучаване на тези няколко реда (те не съдържат важни и кон-
кретни данни освен упоменаването на някой си Атанас — по всяка
вероятност Атанас Халкеопулос)10 ни дава аргумента ,,за”и „против”11.
Все пак липсата на каквито и да било свидетелства за едноименен съвре-
менник на нашия Матей Асен наклонява везните в полза на идентифика-
цията на кореспондента на Франческо Филелфо със сина на Павел Асен.
Годината 1441 отбелязва повратен момент в съдбата на Павел Асен
и неговото семейство. Този момент е женитбата на деспот Димитър Па-
362
леолог, петия син на император Мануил II, с Теодора Асенина (II, № 56),
дъщеря на Павел и сестра на Матей. От 1441 г. нататьк животът и дей-
ността на Матей Асен са обвързани с живота и дейността на деспот Дими-
тър. Матей ще следва навсякъде своя зет и сюзерен — в сполуки и в неспо-
луки, във военни експедиции, раздори, войни между братята и най-после
в годините на „изгнание” (ако можем така да наречем годините след
1460, т. е. след превземането на Морея от султан Мохамед II). Започнал
своята политическа кариера като приближен на деспот Димитър, Матей
ще завърши своя живот като негов най-верен сподвижник.
Още на следната 1442 г. Матей се изявил като активен сътрудник
на своя зет, който не без помощта на султан Мурад обсадил Константино-
пол с желание да измести от византийския престол своя първороден
брат Йоан VIII12. След несполуката на този опит (края на 1442 или нача-
лотона1443) деспот Димитър и заедно с него Матей Асен били аресту-
вани по нареждане на императора, но те скоро успели да избягат от тъм-
ницата и да се укрият при генуезците в Галата13.
За няколко години следите на Матей Асен се губят. Имаме основа-
ния да допуснем, че той е бил сред приближените на Димитър Палеолог
по време на пребиваването му на остров Лемнос (деспот Димитър полу-
чил Лемнос и някои други егейски острови в замяна на апанажа си по
Черноморского крайбрежие, обхващащ земите от Месемврия до Деркос
и Силимврия)14. Тъкмо от това време (между 1443 и 1449) датира едно
писмо на Георги Схоларий, онасловено „ГеФруюс 6 ХхоХарю^ тф 'Aodvt)
ек Atjpvov"l°. Независимо от разногласията при отъждествяването на
„тф ’A odvy16 ” можем с твърде голяма сигурност да приемем, че то било
отправено до Матей Асен17.
През есента на 1449 г., т. е. след коронацията на Константин XI
Драгаш за император, деспот Димитър получил част от апанажа на своя
по-голям брат в Морея (другата част била отстъпена на деспот Тома
Палеолог) и се настанил в Мистра18. Едва ли ще бъде пресилено,ако при-
емем, че Матей го е последвал, и то веднага19: с писмо от 18 ноември
1450 г. 20 Матей Палеолог Асен препоръчал Атанас Ласкарис пратеник
на деспот Димитър, на маркиза на Ферара Борсо21. Наскоро след тази
дата избухнал първият конфликт между двамата братя, деспотите Дими-
тър и Тома22. Притиснат, Димитър Палеолог се видял принуден да из-
прати своя шурей Матей Асен при султан Мурад II, за да иска неговата
намеса23. Малкопо-късно, през октомври 1452 г., новият султан Моха-
мед II изпратил в Морея срещу двамата деспоти Димитър и Тома
голяма армия, предводителствувана от Турхан паша и двамата му синове
Омар и Ахмед. В решителното сражение, състояло се край Леондарион,
морейските войски, командувани от Матей Асен, нанесли поражение на
турците и успели да заловят по-младия син на Турхан, Ахмед24. Турско-
то нахлуване в Морея, което продължило независимо от претърпяната
загуба, било една от причините за избухналия наскоро след това бунт
на част от местного гръцко население и имигрантите албанци2 5. Въстани-
ците, начело на конто застанал Мануил (Джин) Кантакузин (правнук
на Йоан VI Кантакузин) 26 — тяхната борба срещу братята Димитър и То-
ма Палеолог продължила около две години — се опитали да привлекат
на своя страна Матей Асен, но този опит не довел до положителен ре-
зултат27.
363
През 1454 г. намираме Матей Асен на длъжност управител на Ко-
ринт2®. Да се проследи обстойно тази му дейност, е трудно, тъй като
липсват достатьчно извори. Все пак Д. Закитинос, отбелязвайки голяма-
та роля на някой местни управители в политический живот на византий-
ска Морея, сочи за пример Матей Асен29. Това твърдение на един от най-
добрите познавачи на историята на византийския Пелопонес, едва ли би
могло да се оспори30. Но все пак иска ни се да отбележим, че важната
роля на Матей Асен в съдбините на Морея (1449 — 1460) се определи
от два фактора, а именно: роднинските му връзки с деспот Димитър
като цяло (и, разбира се,техните отношения, конто датират от една по-
ранна епоха) и важното стратегическо местоположение на Коринт, защи
щаващ пътя към сърцето на Морея, в частност.
Посочената по-горе причина ни принуждава да пропуснем четири
години и да се спрем на решителната 1458 г. През пролетта на тази годи-
на, през май, султан Мохамед II предприел поредния си поход срещу
Морея (деспотите изплащали с твърде голямо закъснение наложения им
годишен данък и султанът не пропускал да се възползува от това)31.
Една от първите крепости, която неговите войски обсадили, била Коринт.
Нещо повече, Мохамед II лично взел участие в обсадата, след като сполу-
чил да превземе Мухли (юли 1458)32. В самото начало на обсадата
Матей Асен отсъствувал от града, тъй като се намирал в Мистра33. Загри-
жен за Коринт, деспот Димитър го изпратил в помощ на застрашения
град34 (според Критовул Матей бил упълномощен от деспота да сключи
мир със султана, но в никакъв случай да не предава града)35. През една
тъмна нощ Матей успял да се промъкне през редиците на турската армия,
да изпълзи по стръмните склонове и с още седемдесет души да проник-
не в крепостта (Акрокоринт), носейки със себе си десет медимни жито,
набавено с помощта на венецианците36. Още с пристигането си край
Коринт Мохамед II започнал преговори със защитниците на крепостта,
като им предложил свобода след капитулациятаиправото да се заселят
някъде из вътрешността на империята37. Предложенията на султана
били отхвърлени от Матей Асен38. Турците възобновили сражения-
та и с помощта на използуваните от тях оръдия успели да разрушат
първата стена и да я овладеят, но вътрешната втора стена на крепостта
устояла на техните атаки. Независимо от това населението. на града,
начело с митрополита, настоявало за капитулация. Матей Асен бил прину-
ден да отстъпи пред оказания му натиск и на 6 август 1458 г. пре.пя п
Коринт на султан Мохамед II39.
Падането на Коринт не сложило край на кариерата на Матей Асен.
Твърде скоро след тези трагични събития деспот Димитър го изпратил
при султана, за да разговаря относно положението на остров Лемнос,
завладян за турците от Критовул, по-сетнешния историк на властвуване-
то на Мохамед II40. През следващата 1459 г., макар и изправени пред
нарастващата турска опасност, двамата братя — деспотите Димитър и
Тома, започнали поредното въоръжено стълкновение помежду си. В ре-
зултат на тази братоубийствена война Димитър ПаЛеолог, заедно със
семейството си, се оказал обсаден от своя брат в Монемвазия41. Той бил
принуден отново да се обърне за помощ към турците и изпратил при
султана своя шурей. Матей Асен изпълнил мисията си, но с цената на
големи отстьпки: от името на своя сюзерен той обещал да даде за съпру-
га на Мохамед II дъщерята на деспота Елена и се съгласил да предаде
364
Пелопонес42. С получените турски войски Матей успял не само да осво-
боди своя зет, но и да принуди деспот Тома да се укрие в крепостта
Леондарион43.
Най-сетне ударил и решителният час за Морея44. През май 1460 г.
Мохамед II се отправил от Адрианопол към една от последните незави-
сими византийски провинции. Каква е била ролята на Матей Асен в тези
трагични събития? Последните свободни дни на Морея са описани най-
обстойно от Критовул. Ето защо сме принудени да следваме неговия
разказ, който, макар и подробен (поради по-добрата осведоменост на
своя автор), не е лишен от някои елементи на пристрастие. Според Кри-
товул султан Мохамед II (на първо време той нахлул в земите на деспот
Димитър, с когото имал приятелство, а не във владенията на неговия
брат Тома)45 пристигнал в Коринт, където трябвало да се срещне с
Димитър Палеолог, като срещата била вече уговорена чрез посредни-
чеството на Матей Асен46. Султанът обаче напразно очаквал своя приятел
и противник, който успял през това време да се добере от Монемвазия
в Мистра47. Оттам деспот Димитър отново изпратил Матей с много да-»
рове при Мохамед II. Пратеникът, както пише Критовул, сполучил да се
договори за всичко със султана и с Махмуд паша, но накрая бил заловен
и затворен „без окови”48. След това Мохамед II продължил своето на-
стъпление, овладял Аргос и в същото време възложил на Махмуд паша
обсадата на Мистра4®. Твърде скоро деспот Димитър бил принуден да
започне преговори с турския предводител, чиято цел били условията
за предаването на града*0. Той бил склонен на всичко, като поставил
само едно искане: при него да бъде изпратен Матей Асен и да му донесе
необходимите за живота му гаранции5*. Махмуд паша побързал да из-
пълни това, освободил Матей Асен и заедно със „сатрапа” Хамузиа
го пратил при деспот Димитър, за да определят условията на капитула-
цията52. Последната задача на Матей Асен в тези тежки дни била да дове-
де от Монемвазия в Мистра жената и дъщерята на Димитър Палеолог53.
Каква е била по-нататъшната съдба на Матей Асен? За щастие сле-
дите му не се губят и след трагичната за Морея 1460 г. Ако трябва съвсем
накратко да характеризираме живота му след тази дата, то характеристи-
ката би се изразила в следното: съдбата му, както и дотогава, била здра-
во свързана със съдбата на деспот Димитър. И последните години от
живота на Матей преминали в предана служба на неговия зет и сюзерен.
След капитулацията си през месец май 1460 г. последният владетел
на Мистра се настанил в Адрианопол, както получил от султана в качест-
во™ на апанажно владение егейските острови Лемнос и Имброс и отчасти
Самотраки и Тасос54. Матей Асен последвал деспот Димитър в Адриано-
пол. Убедително доказателство за неговто присъствие в „двора” на
бившия морейски деспот е един документ (дрюдб?), датиращ от 11 януа-
ри 1463 г. и издаден от името на Димитър Палеолог и неговия шурей
Матей Асен („ . . . той neptirodriTov умолк ab€X>pov avrov . . . короО Ма-
rtiaiov BaXaio'koyov tov ’Аойрт?”)55. Съгласно този документ апографът
Йоан Палеолог изготвил кадастрален опис на остров Лемнос и списък на
имотите на манастира^Св. Павел”.Действията на Матей Асен от това време
далече надхвърляли неговото участие в управлението на имотите на
Димитър Палеолог. Преди всичко той изпълнявал военните задължения
на .своя шурей — задължения, произтичащи от доходите, отстьпени му от
султана56. През 1463 г. Матей Асен при дружил султан Мохамед II в по-
365
хода, довел до завладяването на Босна57, а през лятото на 1465 г. участ-
вувал в поредното турско настъпление срещу Пелопонес58.
Смъртта на Матей Асен е свързана с един неприятен епизод, който
(наред с обвиненията за зловещата му роля в съдбата на Морея) незаслу-
жен© хвърля петно върху името му на предан служител на един от по-
следните Палеолози. Ето впрочем тази история, усложнена и до известна
степей подправена от Георги Сфранцес и неговия продължител. Георги
Сфранцес, чието неприязнено отношение към Матей Асен не е тайна за
нас, съобщава накратко за смъртта на Матей59. Веднага след това той се
спира на последните години от живота на деспот Димитър, като завършва
разказа си с намека, че за тези събития има и друга версия, която той не
разкрива60. Макарий Мелисенос, който преработил и разширил текста
на Сфранцес, знаейки отношението на своя предшественик към Матей
Асен, изменил леко своя първоизвор (Доротей от Монемвазия) и съста-
вил следния разказ: Матей Асен, чрез знанието на деспота, се споразумял
с чиновниците от солниците в Енос и присвоил голяма сума пари. Султа-
нът, след като научил за тази злоупотреба, заповядал да го набучат на
кол. Научавайки това, Матей Асен умрял от страх61.
Истината за тези събития, разказани в три извора, е следната: Матей
Асен трябвало да последва султана в един от неговите походи. Непосред-
ствен© преди отпътуването му чиновниците от солниците в Енос му пред-
ложили услугите си, за да присвой част от сумата, принадлежаща на сул-
тана (другата част от доходите получавал деспот Димитър). Той отказал
и преди да замине на война предупредил Димитър Палеолог за подготвя-
ната злоупотреба. Деспотът обаче се оставил да бъде съблазнен. Кражбата
била разкрита и съучастниците били заловени. Деспот Димитър бил спа-
сен благодарение намесата на Махмуд паша, но бил лишен от доходите
си и продължил своя живот в мизерия. Хората му се разпръснали, а Ма-
тей Асен скоро починал от мъка. . .°2.
Остава да добавим само, че Матей Асен завършил своя жизнен път
на 29 март 1467 г.63.
Продьлжителната кариера на Матей Асен е получила — както от не-
говите съвременници, така и от днешните учени — твърде противоречиви
оценки. Така например Сфранцес (свързан с деспот Тома Палеолог!) е
категоричен: „Починал Матей Асен, виновникът за многото злини на
Морея”64 една безспорно пристрастна присъда, за съжаление възприета
и от някой от най-добрите познавачи на византийската история65. На
другия полюс са личности като Георги Гемист Плитон, който не скъпи
ласкавите си отзиви за каХос ’Аоарт?<;66, „победителя при Леондарион”,
добре познат с успехите на своего оръжие, по-точно на своята героична
отбрана на Коринт в 1458 г.67 Трябва да се отбележи, че подобии различ-
ии оценки са напълно естествени. Противного дори би ни учудило. Матей
Асен бил син на своего трудно и противоречиво време, носител на него-
вия дух и изразител на неговите тенденции. Ако той би трябвало да бъде
обвинен в някакво прегрешение, то това прегрешение е, че той твърде
съвестно изпълнявал волята на деспот Димитър Палеолог, на когото
сътрудничил предано почти половин столетие68.
За да бъде пълна представ ата ни за Матей Асен#не бива да подминава-
ме с мълчание или да недооценяваме неговите връзки с някой от най-из-
явените дейци на културата на петнадесетото столетие — Франческо
Филелфо69, ГеоргиСхолариос7°,Николай Секундинос71, ЙоанЕвгении72•
366
За семейството на Матей Асен знаем твърде малко. Според някои
хронисти „Матей Асен имал за жена дъщерята на Йоан Евдемонос”73.
За съжаление ние не знаем нищо повече, дори името на дъщерята на
Йоан Евдемонос — без съмнение познат от изворите pieodfcov, т. е. първи
министър на деспот Константин Палеолог. От този брак Матей Асен
е имал по всяка вероятност само една дъщеря, която починала скоро
след своя баща (II, № 55).
1 Вж например xpOPtXT?, ed. Sathas.p. 575;ed. Lambros, p. 22.B почти всички
нзвори той е характеризиран като брат на жената (yvpaiKaSeXi^xx;) на деспот Димитър
Палеолог. Съвсем кратки и нсдостатьчни биографични бележки за Матей Асен у D и
С a h g е. Fam. byz., р. 253 (325); Zakythfenos. Despotat. T. 2, p. 110; Sylvestre
Syropoulos, p. 113, n. 8; PLP, 1, No 1508, p. 142.
3 В 1423 г., когато Матей Асен се появява за първи път на политическата сцена,
той едва ли е бил по-млад от 18 години.
3 Вж П, № 53, бел. 2.
Матей Асен свързва своята съдба с Морея едва в 1449 г. когато деспот Дими-
тър получил половината от апанажа на своя брат император Константин XI Драгаш.
Вж тук, по-долу.
5 В а г к е г. Manuel II, р. XXXV, 370, п. 125.
® Sphrantzes. Minus. XII, 2; р. 16; Chr. byz. brev.T. 1, No 13, 9: p. 117; II,
421 — 422.
7 Sylvestre Syropoulos, II, 11: p. 112.
3Г. Моравчик. Византийские императоры и их послы в г.Буда. — Acta
Histonca, 8, 1961, 250 — 251; А 1. Е I i a n. Moldova ?i Byzantulln secolul al XV — lea. —
B: Culture mddoveneascaIn timpul lui §tefan cel Mare. Bucure$ti, 1964, p. 128.
^Legrand. Fr. Filelfe, No 22, p. 47.
1® Le „Liber de visitationes”d’AthanaseChalkeopulos (1457 — 1458). Contribution
a 1’histoire du monachisme grec en Italie meridionale par M.-H. Laurent et A. Guillou,
Citta del Vaticano, 1960 (Studi e Testi 206), p. XX, n. 4.
11 Нее лесно да сеобяснипо какви други пътшца е било установено приятелството
между Франческо Филелфо (1398 — 1481) и семейството на Матей Асен. По всяка
вероятност това е станало по време на дългогодишния престой на известиия италиан-
ски хуманист в Константинопол (1420 — 1427). Ако допуснем, че кореспондентьт
на Франческо Филелфо е нашият Матей Асен, то в текста на писмото бихме могли да
открием едно доказателство в полза на подобно отьждествяване, а именно: от думи-
те на автора читателят остава с впечатление, че бащата на неговия кореспондент
все още е жив. И наистина Павел Асен е починал около година и половина след из-
прашането на това писмо (20 октомври 1442 — вж тук, П, № 53). От друга страна,
беглото запознаване с писмото създава илюзията, че неговият адресат е твърде млад
човек. Дали това впечатление ни приближава към образа на Матей Асен, който през
1441 г. би трябвало да е бил поне на 35 — 36 г.? Връзката на Матей Асен с един от из-
тъкнатите представители на италианския хуманизъм от петнадесетото столетие,
както и неговите познанства с Георги Схолариос, Николай Секундинос, Йоаи Евге-
ник (вж тук, по долу), изгражда друга представа за него: ако не изразител на култур-
ните явления и процеси на своею време, то поне техен познавач и цените л; човек,
който е в близки отношения с някои от най-изявените представители на късновизан-
тийската култура. Може ли тази представа да се съчетае сполучливо с образа на един
политически мъж, военен, свързал живота си със съдбините на едиа от последните
свободни византийски територии? Струва ни се, че подобно единство и в същото вре-
ме противоречие на черти, изяви и проявления биха могли да се схванат като адекват-
но отражение на епохата, в която е живял. Още повече, че подобии явления в ни-
какъв случай не били изключение (некаси припомним например разноликата личност
на Константин Асен [ II, № 31]).
l2Chalcocondylas, VI: р. 306, Chr. byz. brev., No 29; *L К. В о у i а? Г 5 т? С.
Nda mjyff 1атор[ач. NE, XVIII, 1924, а. 85 ктХ.; В г ё h i е г. Byzance. 408 —
367
409; N i c ol. Byzantium 1261 — 1453, p. 377;Г юзелев. Chronicon Mesembriae, p. 186.
13 Chalcocondylas, VI: 306 — 307. За участието на Матей Асен в тези
събития вж тук II, № 53, бел. 11.
В г е h i е г. Byzance, р. 409; Ф е р j а н ч и h. Деспоти, с. 124. За апанажа на
Димитър Палеолог на остров Пемнос вж Р. Schreiner. Chronologische Untersuchun-
gen zur Familie Kaiser Manuel II. — BZ, 63, 1970, p. 296. За по-ранното пребиваване на
деспот Димитър на Лемнос (1425 — 1429): Actes de Lavra, III. No 167. За апанажа във
Византия :МаксимовиЬ. Апанаж, passim.
15 Аарярои . ПП, II, 234 — 235 Gen. Scholarios.Oeuvres,IV,452 —453.
16 Сп. Памброс (ПП, II, О. Kf) смята, че това писмо е адресирано до Мануил
Ласкарис Асен, управител на остров Имброс в 1442 г. (вж тук, II, № 71). От своя
страна Д. Закитинос (Despotat, II, р. 110, п. 4) приема, че то е било отправено до Ма-
тей Асен.
17 Решителният аргумент в полза на идентификацията, предложена от Д. Заки-
тинос (Матей Асен) е според мен споменаването над Фаицаатос.6еаядтт?<; (Aap-
прои. ПП, Цо. 235 = Gen. Scholarios. Oeuvres, IV, p. 453), който не би могъл
да бъде друг освен деспот Димитър Палеолог.
18 Димнтър Палеолог получил югоизточните части на Пелопонес с Мистра,
докато Тома Палеолог, най-малкнят брат, се задоволил със северозападните терито-
рии с Патра и Кларенца. Вж: Фе р j а н ч и h. Деспоти, 125 — 126; Nicol. Byzantium
1261 — 1453, р. 391. Димитър Палеолог се настанил в Мистра през септември 1449 г.
l^Zakythfenos. Despotat, II, р. 110.
2® А а р я р о и. ПП, IV, О. 265; I о г g a. Notes etextraits,IV, р 80.
21 За това пратеничество, по време на което бнл сключен договор с Алфонс V
в Неапол, и за датата на писмото на Матей вж: Zakythenos. Despotat. Т. 1, р. 283.
22 chalcocondylas, VII: р. 374
23 Пак там, р. 374; A а р я р О и. ПП, IV, О. 209 Zakythbnos. Despotat.
Т. 1, р. 245.
24 Chalcocondylas, VIII: 381 — 382 (р. 382- Матей Асен залавя Ахмет);
Finley. Corinth, р. 496; Zakythenos. Despotat. Т. 1, р. 246; В a b i n g е г Maho-
met II, р. 104; ’I. 2 е у к I v т?. *Н катастроф та>и tovpkojv то 1452 ек тЪ Aepfievi
\eevrapu>v_ Парраао?, 15, 1973, 195 — 196; R u n с i m a n. Mistra, p. 87.
2®Chalcoc nd у 1 a s, VIII: p. 413; Chr. byz. brev. T. 1, No 33, 41: p. 250;
No 34, 22: p. 273; No 36, 20: p. 293; No 40, 5: p. 314 (вж коментара в Chr.Byz. brev.
T. 2, 482 — 483); Finley. Corint, p. 496; Zakythenos. Despotat. T. 1, p. 256;
Nicol. Byzantium 1261 — 1453; R и n c i m a n. Mistra, p. 88.
26 N i с о 1. Kantakouzenos, No 83, 201 — 203.
27 Chalcocondylas, VIII: p. 431; Zakythenos. Despotat. T. 1, p. 256.
28 Terminus ante quem: с писмо от 25 юни 1454 Алфонс V, крал на Неапол
и Арагон, поискал от управителя на Коринт Матей Асен да го държи в течение на
турските приготовления и придвижването на турската армия. Вж: F г. С е г о п е.
La politica orientale di Alfonso di Aragona. Archivio storico per le provincie Napoletane,
XXVII, 1902, 823 — 824. При Матей Асен пристигнал Munyo Мёх1а, пратеник на Ал-
фонс V (Пак там, XXVIII, 1903, р. 189) Вж: Z akythenos. Despotat. Т. 1, р. 281.
29zakythfcnos. Despotat. Т. 2, р. 108.
86 За по-особеното положение на Матей Асен говори убедително нитираното по-
горе писмо на крал Алфонс V.
81 В г ё h i е г. Byzance, р. 429; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, р. 420.
82 В a b i n g е г. Mahomet. II, р. 193.
88 F i n 1 е у. Corinth, р. 496; Zakythenos. Despotat. Т. 1, р. 259.
34 С г i t о b u 1, III, 7, 4: р. 229.
86 Пак там, р. 229.
86 Пак там, III, 7, 5: р. 229; С h ale ocond у 1 as, IX: р. 444.
368
Chalcocondilas, IX: 448 — 449; Bibinger. Mahomet П, p. 194.
Според Критовул (III, 7, 7:p 229) Матей Асен се съгласил да капитулира веднага —
нещо, което протнворечи на останалите извори (Халкокондил). Далн това се дължи
на преднамерено неточно предаване на събитията или пък на факта, че те са разказани
по-сгъстено и в случая Критовул ни съобщава само крайняя резултат от обсадата на
Коринт?
3®Chalcocondyla», IX: 450 — 451.
89 Пак там, IX: р. 451; С г i to bul, III, 7, 8: p. 229. (Критовул e категоричен:
Матей Асен предал града на султана. Това известие следва съобщението, че той е скло-
нен да капитулира); Sphrantzes. Minus. XXXVIII, 2 :р. 110 (той дава точиата
дата на падането на Коринт). Според Дукас (D u с a a, XLV, 12: р 425) Мохамед II
завладял „ярсЗтог Tbv Kdptpdov Huxev &i>ev яоХфои”. Превземаието на Коринт от
турците е намерило отражение в много кратки хроники. Вж: Chr. byz. brev. Т. 1,
No 33, 35, 36, 40, 55, 56, 58, 60, 63, 69, 70, 107, р. 254, 288, 293, 314, 400, 407, 420,
453, 475,z 530, 547, 670. Вж също *ЕкгЗ. Хрошкт}, ed. Sathas, p. 574 = ed. Lambros,
p. 21; Zcjpac xPovu<6v , p. 98;D or о t h ё e de M,o n e m b a si e. B</3Xfov turopucoi’,
o. 421. Изложение на събитията у:П аяар iy о ir ov\o у.Чоторша ЛчёкЬота, 19 —20;
Finley. Corinth, 496 — 498; Z a k у thin os. Despotat. T. 1. 259 — 260; В а к а X Q-
пой Xo и, Чатор1а, 279 — 281 (342 — 343);T. Г p t т о о я о б X о ц, *Екк\т)О1а0гщг]
toTOpia к<й xpurriavuch pi^peia Kopw&iac, I. ’AiWjpat, 1973, 185 — 186; Andrews.
Castles of Morea, p. 137; R u n c i m a n. Mistra, p. 89.
40 C r i t о b u 1, Ш, 14, 3: p. 241.
41 Пак там. III, 19, 3: p. 253.
42 Пак там, III, 19, 4 — 5: p. 253.
48 Пак там, III, 19, 6: p. 253; Chalcocondylas. IX: p. 470; Z a k у the nos.
Despotat. T. 1, p. 267; N i с о 1. Byzantium 1261 — 1453, p. 422.
44 Sphrantzes. Minus. XL, 1 116 — 118; C r i t о b u 1, III, 19, 1: — 23, 3,
251 — 263; Due as, XLV, 12: p. 423; Chalcocondylas, IX: p. 484; Chr. byz.
brev., No 22, 33, 34, 36, 37, 54, 55, 56, 58, 60, 63 — 66, 68 — 70, 73, 76 — 79. Основна
литература: Zakythenos. Despotat. T. 1, 247 — 248 В r e h i e r. Byzance, p. 429;
Ostrogorsky У Histoire, p. 593; История Византии. T. 3, 202 — 205; Nicol. By-
zantium 1261 — 1453, 422 — 423; M e дв e дев. Мистра, 39 — 40.
45 C r i t о b u 1, III, 20, 4: p. 255.
46 Пак там, Ш, 20, 2: p. 255.
47 Пак там, HI, 20. 3: р. 255.
48 Пак там, III, 20, 3: р. 255 R u n с i m a n. Mistra, р. 90.
49 С г i t о b и 1, III. 20, 5; р. 255.
89 Пак там, р. 255.
51 Пак там,Ш, 255— 257.
Пак там, III, 20, 6: р. 257.
8 Пак там, III, 20, 7: р. 257.
84 Почти всички извори, с конто разполагаме, отбелязват и град Енос между
владенията, конто султанът отстьпил на деспот Димитър Палеолог. Вж: С г i t о b u 1.
III, 24, 4: р. 265; III, 24, 5: р. 265; Sphrantzes. Minus, XLII, 2: р. 128; Majus, IV,
19, 15: р. 552; Chai с о с о n d у 1 a s, IX: р. 494; Hist, polit., р. 35 (солниците в Енос!).
Същото в ”Eki5. XptiviKij ed. Sathas, р. 576 — ed. Lambros, p. 23. Вж: Z a k у thfenos.
Despotat. T. 1, 285 — 287; N i с о 1. Byzantium 1261 — 1453, p. 423.
55 *E. 'A у i о я a v X t т о v. Та ке<д>?Х'а roC 'Aytov RpowairroKparopuca xpvoo-
Nto 'Еяох^, I, 1924 — 1925, 765 — 76t St. В i n о n. Les Origines Idgendaires
et 1’histoire de Xdropotamou et de Saint-Paul de 1’Athos. Etude diplomatique et critique.
LoUvain, 1942 (Universite de Louvain — Institut orientaliste — Bibliothfeque du Museon.
Vol. 13), p. 299; К p. X p v о о x o 'i f> T). ЧерЬ. Морг; 'Ayiov ПабХои. КатаХоуос той ’Архе-
(ov. Zvppfwra, 4, 1981, No 9, р. 261.
86 R.. - J. L о е n е г t z. Autour du Chronicon majus attribui hGeorgesPhrantzfes. —
B: Loenertz. BFG, I, p. 39.
24 Фамилията на Асеневци. ..
369
$7 Hist, polit., p. 35; ”Ек$. ypovTKT]. ed. Sathas, p. 576 — ed. Lambros, p. 24; D o-
r о thee de Monembasie. BtfiXiov loTOptKdv, a. 421. Нито Критовул (IV, 15:
305 — 309), иито Халкокондил (X: р. 530 сл), описвайки завладяването на Босна,
са отбелязали участието на Матей Асей.
С b а 1 с о с ond yl astX: 563 - 564; Z cL р а X р о v i к 6 v, о. 105; Вак а-
X о тт о vXo >. Цит. съч., р. 33.
Sphrantzes. Minus., XLIV, lip. 134; Majus, IV, 22, 11:. p. 566.
60 Па там. Minus, XLIV, 2: p. 134.
61 Пак там, Majus, IV, 22, 13: 566—568 („ . . . ббе ’AoatTjC ёк Tov^fiov, Zvdarjv
bire^vl-ev — p. 568).
62 Hist polit., p. 35 — 36, ”Ek$. XpoviKi1], ed Sathas, 576 — 577, ed Lambros,
23 — 25; D о г о t h ё e de Monembasie. BifiXiov ioTOpu<6v, a. 421. Подробно раз-
глеждане на всички версии yLoenertz. Autour du Chronicon majus ... В: Loe-
nertz. BFG, 38 — 40.
63 Точиата дата ни e известна от Сфрандес: Minus, XLIV, 1: р. 134.
б^Пак там, р. 134.
65 С. du. Fresne du Cange. Histoire de I’Empire de Constantinople sous
les empereurs franfais. Vol 2. Paris, 1657, p. 30 (ed. Venise, 1729, II, p. 149; ed. Buchon,
II, Paris, 1826, p. 321): „ ... ayant е1ё rendre (Corinthe — И. Б.) Iftchement par Mathieu
Asen. . .”. Sylvestre Syropoulos, p. 113, n. 8 [В. Лоран] ; „II [Mathieu] devait
jouer un r61e important et assez nefaste dans 1’histoire du despotat de Могёе”.
66 A a p тт p о и. ПП, IV, о. 209.
6? S t. В i n о n. Цит. съч., p. 300.
68 Поведението на самия деспот Димитър Палеолог е достатъчно убедително
доказателство, че упредите, конто се отправят към Матей Асен, бнха могли да бъдат
отправени със същото основание и успех към по-голямата част от морейската знат.
6® Вж тук, по-горе и бел. 9.
7® Вж тук, бел. 15.
71Маотро6т]ртрт]. XeKouvSivos, 234 — 237.
72 А а р тт р о и. ПП, I, 205 — 206.
73 Hist, polit., р. 33, "ЕкФ. XpoviKTj, ed Sathas, р. 575 —ed. Lambros,^р. 22;Cru-
s i u s. Turcograeciae, p. 19; Dorothee de Monembasie. ВфХюд lOToptKOv, О
420.
74 За месадзон вж: R. -J. L о е n е г t z. Le chancelier imp4rial X Byzance au XIVе
etau XIIIе siecle.— B: Loenertz. BFG, 1, 441 — 465. '
75 S p h r a n t z e s. Minus, XXVII, 3, 4 p. 70 (’Едбащододдамл??); Majus, II. 19:
p. 342 (Хорщрб? ЕибсцдоС Iw&Pihj?) — няма съмнение, че става дума за едно и също
лице. За него вж: Z a ky thinos. Despotat. Т. 1, р. 228, 265; G. М i 1 1 е t. Inscriptions
ineditesde Mystra.— BCH, XXX; 1906, p. 465
76 4Eki9. XpoviKT], ed. Sathas, p. 577 — ed. Lambros, p. 25; Du Cange. Fam. byz.,
p. 253(325).
№55. Na. АСЕНИНА (| 1467)
Дъщеря на Матей Асен-, шурей на деспот Димитър Палеолог (II,
№ 54) (нейната майка е била дъщеря на Йоан Евдемонос, месадзон)1.
Не знаем никакви подробности за живота и, освен че починала наскоро
след баща си (29 март 1467): „ О бе ’Асад [Матей] eXddrv ёк т-пчМттоа-
vat кал акоооач то Ьрара, ёк тт/с хоХт^ч ттеаёо ev aodeveia eTeXevorjoev2
сос ev оХтуср 8е diredave кал rj dvydrrip датой .”3
370
1 Вж тук, П, № 54 (Матей Асен), бел. 73.
3 За смъртта на Матей Асен, настьпила след нещастието с деспот Димитър
Палеолог, вж тук, II, № 54.
3 „Ек$. Хроикт?, ed. Sathas, р. 577 = ed. Lambros, p. 25; Du Cange. Fam. byz.,
p. 253 (325).
№56. ТЕОДОРА АСЕНИНА (ок. 1441-11470/71)
Дъщеря на Павел Асен (И, №53), сестра на Матей Асен (II, №54) и
Симонида (монахиня Софросини — II, №58). Годината и мястото на
раждането й са неизвестни1. На 16 април 1441 г. тя се омъжила за де-
спот Димитър Палеолог, чиято първа съпруга Зоя, дъщеря на великия
дук Параспондил, била починала наскоро 2. Сватбата станала против во-
лята на императорского семейство в Месемврия, където Теодора се
озовала заедно с баща си, напускайки тайно столицата Константино-
пол3. От брака си с деспот Димитър тя имала дъщеря на име Елена,
родена през април 1442 г.4 и може би един син5. До 1449 г. тя по всяка
вероятност пребивавала със своя съпруг на остров Лемнос (апанаж на
Димитър Палеолог)6, а от септември 1449 г. — в Мистра, когато деспот
Димитър получил като апанажно владение югоизточната част на Морея.
В изворите е титулувана (ЗасиХюоа7 и Seonoiva8. След май 1460 г., кога-
то Морея била завладяна от турците, тя споделила съдбата на своя съп-
руг и се настанила в Адрианопол. Нейната смърт, последвала твърде
скоро смъртта на деспот Димитър9 и на дъщеря й Елена, може да бъде
ограничена между септември 1470 и август 1471 г.1 °
1 Да се прави някакъв сериозен извод от датата на нейната женитба (16 април
1441) за годината на раждането й, е неуместно. През 1441 г. Теодора би могла да
бъде и на 15,и на 25 г., т. е. би могла да бъде родена ив 1426 и в 1416 г.
2 S р h ran t zes. Minus. XXIV, 3: p. 62 (17 януари 1440); Majus, II, 17: p. 332.
За деспот Димитър Палеолог вж: Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 96,
p. 64; Ф e p j а и ч и h. Деспоти. Index, s. v.
^Sphrantzes. Minus. XXIV, 9: p. 64; Majus, II, 18: p. 334; Chr. byz. brev.
T.l, No 22, 44: p. 187. Вж тук, II, №53 (Павел Асен). Около личността на Теодора
в мсдерната литература, независимо от многобройните указания в изворите, съще-
ствува иякои неясноти и грешки. Така например Сп. Ламброс (ПП, 1,0. 337) пише:
n'Aoai>ii>a [0eo8wpaJ dvy&rrjp (sic!) МапЭшЬи ’AodiTj.ovfi/yoc &т]рг]трим UaXcuoXd-
yov". От своя страна Д. Зак ит ин ос (Despotat. Т.1,р. 287) твърди: „Ladernieremou-
rut sa femme [на деспот Димитър — И. Б.] Zoe, filie de Paul Asen (sic), peu de temps
apres son mari” (Същото твърдение у H о p f. CGR, XII, p. 536). И двете грешки са
очевидни. Съпругата на Димитър Палеолог се наричала Теодора, а не Зоя (това е име-
то на първата съпруга на деспота) и била дъщеря на Павел Асен, а не на Матей Асен
(той е неин брат).
4Sphrantzes. Minus, XXV, 3: р. 64; Majus, II, 18: р. 336; Chr. byz. brev..
No 22, p. 187; No 29, 12: p. 216. След покоряването на Пелопонес (1460) била даде-
на за съпруга на султан Мохамед II. Л. Брейе (Byzance, р. 429) отнаея неправилно
това събитие към 1458 г., като вероятно се е подвел от Sphrantzes. Minus, XXXVIII,
5: р. 110. Починала наскоро след баща си деспот Димитър, между септември 1470
и август 1471 г. Вж: Sphrantzes. Minus, XL VI, 9: р. 142; Chr. byz. brev., No 34,
36: p. 277 (Пак там, II, p. 515); Hist, polit., p. 36.Сфранцес (Minus, XLIII, 3: p. 134;
Majus, IV, 22, 14: p. 568) съобшава друга версия за смъртта на Елена, която е в
противоречие с останалите известия, а именно: през лятото на 1467 г. в Константи-
нопол, Адрианопол, Галиполи и околностите избухнала голяма чумна епидемия,
371
която отняла живота на десетки хиляди хора, сред конто била и „дъщерята на де-
спота Димитър” (Majus, р. 568: „ij tov Беаттбтои fhrfdrrip f) ар^рсооа аттёдаре"). Спо-
ред Hist, polit., р. 36 Елена е оставила своите бижута в наследство иа Коистантино-
полската патриаршия. Вж монодия, посветен иа Елена у А а р ir р о V. ПП, IV, 221 -
229.
5 Вж тук, II, №57.
6 Вж литературата тук, II, №54 (Матей Асен), бел. 14.
7 Sphrantzes. Minus, XL VI, 9: р. 142; Majus, IV, 278, 8:
р.'586; Chr. byz. brev., I, No 33, 59: p. 254; No 34, 25: p. 274; No 79, 9: p. 581; Gen.
Scholarios. Oeuvres. T. 4, p. 234, 388.
8 Hist, polit., p. 36.
9 Chr. byz. brev. T.2, p. 514.
S phr a n tzes. Minus, XL VI, 9: p. 142; Majus, IV, 23, 7: p. 586.
№ 57. ЙОАН ДУКА АНГЕЛ ПАЛЕОЛОГ РАУЛ ЛАСКАРИС ТОРНИК
ФИЛАНТРОПИН АСЕН (ок.1444- -|-1449?)
В черквата на манастира Мега Спилеон (край Калаврита — Пелопо-
нес) е запазено интересно изображение от XV в. То се намира от дясна-
та страна на Богородица, има размери 1 х 0,56 м и представя едно дете1.
Лицето на невръетното е бяло и контрастира с тьмните червени тонове
на косата и императорската хламида, която е украсена с двуглави
орли,обградени с кръгове и дракони2. Между главата на детето (и наго-
ре от нея) и изображението на Богородица са разположени един над-
пис (отчасти повреден)и една епиграма в ямбически триметри3. Тъй
като за нас е по-интересен надписът, който обяснява кое е изобразеното
лице, ще го възпроизведем изцяло:
IfiANNHS ДУКАХ АГГЕАОХ
ПАААЮАОГОХ PAYA ААЕКАРНХ
T.OPNITZHE Ф1ААЫеРППЮХ
О AZANHX...THZ УФНАОТАТНХ К
Ф1АОХР1ЕТУ AEXIIOINHX AYTOKPATOP1XZHZ4 или
Чыаррт)? Аоихае '”АууеХое Па~касо~к6уое *Paov~k Ааакарк Тористое 5.Ф1-
y.av6pa}irr)vo<; Ь ’Aodvr]<;. rtfc офт]\отатт]<: к.а.1 крСХбхрсотое beoirccvrjq av-
тократбрсоот]е.
Надписът свидетелствува недвусмислено, че изобразеното дете
принадлежи към фамилията Асен. От изброените осем епонима — нещо
наистина необичайно дори и за тази епоха6 — епонимът Асен е основен.
Въпросът, който стой пред нас (да установим по възможност точната
му генеалогия и мястото му сред многобройните членове на фамилията)
никак не е лек7. Единственото указание (освен многобройните епони-
ми, разбира се!) е споменатата в последните два реда „деспина автокра-
торица”8. За съжаление това споменаване е недостатъчно. Първо, липсва
името на императрицата; второ, повреденото място в четвъртия ред,
след 6 ’AoaPTjc ни лишава от възможността, както писа навремето Заки-
тинос9, да узнаем дали представеното на изображението лице е yovoe
или боьХо? на въпросната императрица, т. е. дали то енеин потомък, или
372
в случая имаме работа с обичайната формула „йоВХос п)с 6 сожнут? с..,”
(6оиХо<; тт)<? кратаЛч ка! dytac ^дсЗг Kvpias кал Беатгснут?»:),
Облеклото, с което е представено детето — императорска хламида, из-
пъстрена с двуглави орли (вероятна™ емблема на фамилията Палеолог)
ни позволява да допуснем родствена връзка между двете поменати
лица — Йоан ... Асен и анонимната императрица. За да отццем по-ната-
тък обаче, трябва да навлезем в сферата на предположенията. Преди по-
вече от шестдесет години гръцкият археолог Г. Сотириос допусна, че на
интересуващото ни изображение е представен син на Димитър Палеолог
и Теодора Асенина (II, №56), който е починал твърде млад и поради то-
ва не е отбелязан в писмените извори10. Трябва да признаем, че търсе-
нето на родствена връзка между Йоан Асен и последните владетели на
Морея е единствено верният път. Всяка друга идентификация би била
много по-несигурна11. Тук разполагаме с две възможности, а именно:
1) Йоан Асен е син на Димитър Палеолог; 2) Йоан Асен е син на него-
вия по-малък брат деспот Тома Палеолог. Второто предположение не е
лишено от основание, тъй като деспотьт е бил женен за Катерина Закария
Асенина (Приложение I, №1), и един негов син би могъл да си припише
и епонима Асен. Все пак, като че ли първото предположение е по-основа-
телно. Манастирът Мега Спилеон се намирал на територия, подвластна
на Димитър Палеолог; фамилията на Тома Палеолог (двамата синове —
Андрей и Мануил, и три дъщери — Елена, Зоя (София) и Na ни е добре
позната. Ако Йоан Асен е бил син на Тома Палеолог, то той би могъл
да носи със същото основание и епонима Закария, тъй като неговата
майка била дъщеря на последний княз на франкска Морея Чентурио-
не II Закария Асен12.
Ако приемем, след изложените съображения, че Йоан Асен е син
на деспот Димитър Палеолог, то той би могъл да е роден най-рано към
1444 г. (през 1442 е родена дъщерята на Димитър Палеолог и Теодо-
ра Асенина Елена)13 и вероятно починал преди 1449 г., т. е. по вре-
мето, когато неговият баща се намирал на остров Лемнос. Изображение-
то на малкия Йоан Асен датира от времето след 1449 г., когато Димитър
Палеолог получил като апанажно владение югоизточните части на Пело-
понес и се настанил в Мистра14.
1 Е со т 1? р i о и ,*Н ексог, а. 30.
2 G. М i 1 I е t. Portraits byzantins. Revue de Part chr£tien, LXI, 1911, p. 449 (опи-
сание на образа), както и фиг. 3 (рисунка на Г.Мийе) и фиг. 4 (кръговетес двугла-
вите орли); Н. В е 1 t i n g. Dasilluminierte Buch in der spatbyzantinischen Gesellschaft.
Heidelberg, 1970, p. 79.
3 2 т j; p i о i).'H eixcov, o.31.
4 Пак там, p. 31 et fig. 2.
За формата Торит£т?с (изява на местен диалект) вм. Торшкт]<; вж. Р о 1 е m i s.
The Doikai, No 69, p. 104, n. 8.
6 Според Г.Сотириос( Eurrjpiou ,'H есксог, o. 39) за византийците e било
характерно налжието на два епонима. Прнмери за използуването на повече от два
епонима има достатъчно много и едва ли е необходимо да ги посочваме. В нашия
случай интересен е не само броят на епонимите — 7 (освен основния — Асен), но
и веек и един от тях. Според Сотириос (Е со т Г] р [ о и еН еГксоР, о. 40) епонимите
Дукас и Аигел се дължат иа брака на Иван II Асен с Ирина, дъщерята иа Теодор
Дука (Ангел Комнин), а останалите — на връзката с фамилията Палеолог. Трябва
373
да отбележа, че никои от тях се срещат и при други Членове иа фамилията, а имен
но: Дука — Йоан Дука Асен (Р о 1 е m i s. The Doukai, No 68) — тук II, №66; Раул —
Мануил Комнин Раул Асен (II, №15) [неговата съпруга е била Дука, така че техен
потомък спокойно би могъл да си прикачи и този епоним] ; Торник — Михаил Комнин
Торник Асен (II, №21) и т.н.
7 Заради различите си епоними Йоан Асен фигурира в няколко просопограф-
ски изследвания, но в по веч ето от тях не е направен никакъв опит за идентифика-
ция: Р о 1 е m i s. The Doukai, No 69, 104 — 105; Schmalzbauer. Die Tornikioi,
No 27, 133 — 134; Fassoulakis. Raoul, No 72, p. 89. Единствено Пападопулос
(Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 193, p. 96) предложи едиа неприем-
лива идентификация на Йоан Асен (вж тук, бел. 10).
8 Според Г. Сотириос (EwTTjpi'ou И eiKwv, о. 41) императрицата от надпн-
са е Елена Драгаш, съпругата на Мануил II Палеолог.
9 Z а к у the nos. Despotat. Т.2, р. 213.
10 Z ы т т] р I о v ‘Heixwv, о. 41. Вж също MijTponoXi^ov Flapapvdio<:
’Абт]Раубрач. Sup^oXdi ек ttjp loropiav tov Moptipov oikou ФсХаР^рсопцрсор,
Д1ЕЕЕ, Nea oe<pd, 1,1929, 4, o. 66.
11 Според Пападопулос (Papadopulos. Genealogie der Palailogen, No 193,
p. 96) „Ег [Йоан Асей — И. Б.] war vielleicht der friftler Herr von Arkadia. Er flochinach
Rouland zur Zarin Sophia”. В псдкрепа иа това си твърдение гръцкият учен се опира
на едно изказване на В. Лоран (V. Laurent. ЕО, XXIX, [1930], 495 — 497—рецен-
зия на посочената в бел. 10 статия на митрополит Атинагорас). За съжаление, на по-
соченото място няма нищо подобно. Други доказателства в псдкрепа на пр ед лож е-
ната идентификация А. Пападопулос няма. Изображението и първитечетири стиха от
епиграмата (оплакване на иезнайния поет, че тази млада издънка [ Йоан Асен] била
отрязана преждевременно) свидетелствуват, че Йоан Асен е починал твърде млад:
"П ры про йрач Нр&оч ёктетрщрёрор
I бе про к сирой тоито У'еккекорре'рор
I бе кХабоп даХХоРта UaXaioX&ycop
РсинХёыр кратСатыр ек уг/Р пёоорта'
12 Вж тук, Приложения I, 1, No 2.
18 Sphrantzes. Minus, XXV, 3: р.64; Majus, II, 18: р. 336; Chron. byz. brev.,
No 22, 44: p. 187; No 29,12: p. 216. Вж тук, II, №56, бел. 4.
UZakythtnoi. Despotat. T.l, p. 242; Ф ер ]анчиЪ. Деспоти, 125— 126;
Nicol. Byzantium 1261 — 1453, p. 391.
№58. СИМОНИДА ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА (МОНАХИНЯ СОФРОСИНИ)
(преди 1453 — след 1463)
Симонида Палеологина Асенина (монахиня Софросини) е позната
единствено по две писма, адресирани до нея от патриарх Генадий Схо-
ларий. Няма съмнение, че и двете писма са отправени до едно и също
лице, независимо от това, че адресите са различии. В първото получател-
ката е назована „госпожа Симонида Палеологина Асенина”!. Това ука-
зание, макар и интересно, е недостатъчно за идентификацията на визира-
ното лице (още повече, че писмото не съдържа някакви конкретни
данни). То предлага две почти равностойни възможности (както пред-
ложи на времето Сп. Ламброс2): Симонида е Палеологина по рождение,
а е омъжена за лице от фамилията Асен; тя произхожда от Асеневата
фамилия, а съпругът й е Палеолог. Твърде трудно е без използуването
на допълнителни данни да се предпочете една от двете възможности3.
374
Второто писмо, или по-скоро неговият адрес, служи до известна степей
като ключ за решаване на загадката. Той е следният: „Тр ката 0едр
evyeveoTarr; каХтцнытатг)Kvpid pov ка1 dSeX^rj тт?<; и^лХотатлс fiaoiXioai] ,
rrj Kvpa ’Luippoovvi) rrj догахак,,/’4 Коя e императрицата (принцесата),
чиято сестра е монахинята Софросппи? Навремето Сп. Ламброс5 пред-
положи, че зад това упоменание се крие съпругата на деспот Димитър
Палеолог — Теодора Асенина (II, №56). Това допускане (възприето
посетив и от М. Жюжи6) е най-вероятното. Теодора е назована „васили-
са” многократно и в различии извори7 — дори и от самия Генадий Схо-
ларий8. Тази идентификация в същото време е убедително доказател-
ство и за отъждествяването на Симонида Палеологина Асенина с мона-
хинята Софросини.
И така, Симонида Палеологина Асенина е дъщеря на Павел Асен
(II, №53), сестра на Матей Асен (II, №54) и на Теодора Асенина (II,
№56). Това, което знаем за нея, е твърде малко. Не разполагаме с никак-
ви данни за годината и мястото на раждането й, за нейния жизнен път
до оттеглянето й в манастир (струва ни се, че няма основание да до-
пуснем, че тяебила омъжена за лице, носещо фамилията Палеолог —
присъствието на това име в адреса на първото писмо се дължи по вся-
ка вероятност на далечните родствени връзки между Асеневците и Па-
леолозите, какъвто бил случаят и с Матей Асен9). Кога Симонида Асе-
нина се е оттеглила в манастир и е станала монахиня Софросини? Писмото,
в което тя е назована с мирското си име, е писано преди 1453 г., т. е.
преди падането на Константинопол, тъй като то е подписано 'О fXaxi-
оточ Герра&нх — подпис на обикновен монах, което свидетелствува
недвусмислено, че Генадий все още не е бил избран за патриарх (6 януари
1454)1 °. Във второто писмо тя вече е монахиня Софросини. Кога е станало
това? Заедно с писмото Генадий й изпраща и едно свое съчинение, напи-
сано в манастира„Св. Йоан Продром”(край Серес) в 1458 г., след първия
си патриархат11 Може ли да се установи точната дата? Според М. Жюжи
писмото е писано между 1462 и 1463, c’est-a-dire entre le second patriar-
cat et le troisieme12. He ни e ясно защо покойният учен е избрал това
време. Вторият патриархат на Генадий Схоларий. според последните
проучвания, се отнася към края на април — началото на май — края на
юни — началото на юли 1463 г.13, а третият — към юли — август 1464
— края на лятото 1465 г.14 Струва ни се, че и двете възможности не
са за пренебрегване. Следователно, terminus post quem за замонашването
на Симонида е 1458 г. (написването на въпросното съчинение на Гена-
дий Схоларий), a terminus ante quem — краят на лятото на 1465 г. За точ-
ната дата можем само да предполагаме:
а) това е станало наскоро след падането на Константинопол (29 май
1453) (ако тя е пребивавала във византийската столица?); б) след
1460 г., т. е. след окончателното овладяване на Морея от турците (ако
тя е живеела, заедно със своята сестра Теодора, вМистра?). Къде се
е намирал манастирът, в който тя се е оттеглила? Не би могло да се
каже нищо положително по този въпрос. Мнението на Ламброс, възприе-
то и от Жюжи15, че манастирът трябва да се търси нейде из Пелопонес,
почива на съображението за тесните връзки на Павел Асен с Морея.
Според нас единственото, което би могло да се твърди с увереност е,
че манастирът, в който Симонида (вече монахиня Софросини) е намери-
ла убежище и покой, е бил извън Константинопол. Разбира се, нищо не
375
ни пречи да допуснем, че тя е првдружила деспот Димитър и сестра си
Теодора, след 1460 г. (при положение, че дотогава е била в Мистра!)
в Адрианопол и впоследствие се е уединила в някоя обител из Тракия.
Но това ще бъде само едно предположение.
1 Gen. Scholarios. Oeuvres. Т.4, 502 — 503.
? Л ОД яр OU, ПП, II, О. 35. Кратки просопографски бележки за Симонида у
Papadopulos. Genealogie der Palaiologen,No 191, 95 — 96, PLP, 1, No 1534, p. 145.
3 Може би за произхода й от фамилията Асен говори употребеното на последно
място, т. е. като основна фамилия, име Асен: ”... тт) кирй Evpwvibi ndXatdXoyivT]
П) ’АоалЬр” (Gen. Scholarios. Oeuvres. T. 4, p. 502).
4 Пак там, p. 234.
5 A dp ттр ou, ПП, II, a. 35.
^ Gen. Scholario s.Oeuvres.T.4, p. XV (Introduction).
7 Вж тук, II, №56, бел. 7.
8 В съчинението му „Молитва за спасение на Пелопонес”. — В: Gen. Schola-
r i о s. Oeuvres. Т.4, р. 383: „Оеотокюи. Aidocoaov £к. Kuftvvajv toIk SoiiXotx.oou 6 ест лоера-
ArjprjTptov evoepfi ndl отог Прок та ovv РааМоаг] Qeo&upa к al Ekdvn iropw
pcfiXoarip...”
9 Вж тук, №54.
G e n. Scholarios. Oeuvres. Т.4, p. XV. За Генадий Схоларий и неговиге
три патриархата вж напоследък V. L a u г е n t. Les premiers patriarches de Constanti-
nople sous domination turque (1454 — 1476). Succession etchronologie.D’apres un'ca-
talogue inedit. — REB, 26,1968, p. 233, 243 — 245, 250, 252.
Gen. Sch ol arios. Oeuvres. Т.4, p. XV. За Генадий Схоларий и манастира
JCb. Йоан Продром'*вж: G u i 1 1 о и. St. Jean Prodrome, р. 12; С. Y. G. Т и г n а г. The
Career of George Gennadius Scholarios. — Byz. 39, 1969, 440 — 441.
12 Gen. Scholarios. Oeuvres. Т.4, p. XV.
13 V. L a и r e n t. Цит. съч., p. 250.
14 Пак там, p. 252.
1® G e n. Scholarios. Oeuvres. Т.4, p. XV.
№59. ДИМИТЪР ACEH (ок. 1453- ок. 1469)
Димитър Асен е без съмнение потомък на Асеневата фамилия. Него-
вата кариера — познаваме онази част от нея, която е свързана с Пелопо-
нес — предполага да се потьрсят по-тесни родствени връзки с някои
други представители на фамилията, също свързали живота си със съд-
бата на тази византийска провинция, а именно: Павел Асен (II, №53)
и неговите деца Матей (II, №54) и Теодора (II, №56). Първи Сп. Лам-
брос подхвърля идеята, че Димитър Асен е „брат на шурея ня деспот
Димитър Палеолог, Матей Асен и син на Павел Асен”!. Това мнение,
изказано без да се остави каквато и да била възможност за отстъпление,
бе възприето безрезервно от Д. Закитинос2, Н. Томадакис3 и П. Топинг4.
Докато Д. Закитинос несъмнено бе повлияй, от категоричного мнение на
учен като Сп. Ламброс, а П. Топинг от своя страна се опря на автори-
тета на Д. Закитинос — безспорно един от най-добрите познавачи на Мо-
рея — то единствено Н. Томадакис се опита да се аргументира, като се
позова на Халкокондил. Тези му позовавания обаче почиват на смесва-
376
нето на две лица: Димитър Асен и Матей Асен. Трябва да отбележим
категорично, че Халкокондил споменава Димитър Асен (с името и фа-
милията му) само веднъж — когато описва обсадата и превземането
на Мухли от турците: „тгрооютцкес 5ё аитт}<; ’Aodvrjt; 6 AripfiTpioi;’^. Обрат-
но, Матей Асен е споменат многократно, но винаги като „Асен, брат на
жената на господаря Димитър Палеолог . .’Aodvr] tov tov fiyepovot;
yvvaiKbi; abeXpov")6 — характеристика, която отсъствува при Димитър
Асен.
Следователно, липсват каквито и да било доказателства за преки
роднински връзки между Димитър Асен и семейството на Павел Асен
(баща — син или чичо — племенник). Тогава би било редно да си зада-
дем въпроса: на какво се гради сигурността на Сп. Ламброс и всички
онези, който го следват? Безспорно те са подведени от едно съвпадение
в живота на Димитър Acdk и Матей Асен — единият и другият са действу-
вали в Пелопонес в последното десетилетие преди турското завоевание
(1460), и то в тази част на Морея, която е била подвластна на деспот
Димитър Палеолог: от това съвпадение (случайно или не?) вероятно
се ражда идеята, че двамата са братя. Подобна мисъл не е лишена съв-
сем от основание, но то е твърде малко, за да я превърне в сигурно
твърдение.
Оскъдните изворови данни, конто са в наше разположение, не
позволяват да узнаем с положителност нищо друго освен отделни мо-
менти от кариерата на Димитър Асен — моменти, на конто ще се спрем
по-долу. За нас остават неизвестни както мястото, където се е родил
(Константинопол?), така и годината, когато се е родил. И.тук сме прину-
дени да си служим с косвени указания. Ако приемем, че неговата неиз-
вестна по име дъщеря (II, №63) към 1460 г. била най-малко на 30 — 35 г.,
то с основание бихме могли да допуснем, че Димитър Асен се е родил
в началото на XV в., т. е. той принадлежи към поколението на Матей
Асен. Би било интересно да узнаем отговорите и на други въпроси, а
именно: кога и как Димитър Асен се е появил в Морея? Дали това е ста-
нало преди 1449 г. или пък след тази година и неговото установяване
там се дължи на роднински връзки с Теодора Асенина, съпруга на де-
спот Димитър Палеолог? Изворите и тук не могат да ни помогнат, тъй
като липсват сигурни данни.
Единствените опорни точки за възстановяване на биографията
на Димитър Асен са онези моменти от живота му, конто са евързани
с историята на Мухли (в Аркадия — Пелопонес)8 в последните години
преди турското завоевание. Като управител (кефалия) на Мухли Ди-
митър Асен е поменат в три групи разнородни и датиращи от различ-
но време извори. Първата трупа се представя само от един венециански
документ, датиращ от март 1453 г. С него венецианският сенат натова-
рил Паоло Морозини да поиска възнаграждение, или по-точно възмез-
дие, за загубите,понесени по вина на деспот Димитър Палеолог, който
със съдействието на кефалията на Мухли (chiefalia Muchli) притеснявал
Навплион и Аргос9. Според Д. Закитинос10 „просопографията на упра-
вителите на Мухли не съдържа нищо друго освен едно име — това
на Димитър Асен”. Следователно, имаме основание да приемем, че
анонимният кефалия от въпросния документ би могъл да бъде само
нашият Димитър Асен.
377
За втори път Димитър Асен е споменат като управител на Мухли,
този път сигуЬно, пак във венециански документ, датиращ от 12 ноем-
ври 1456 г.1* От това писмо, адресирано до управителите на Негро-
понт („Scriptum rectoribus Nigropontis circa oblationem factam per chyr
Demitrium Assam. .e видно, че Димитър Асен е предложил да преда-
де крепостта Мухли на Венеция и по този начин да получи подкрепата
и закрилата на могъщата република на св. Марко. От по-нататъшните
събития знаем, че замисленото предаване на Мухли не е било осъществе-
но. Защо и по чия вина, остава неизвестно.
За последен, трети път (точно датиран!) Димитър Асен е отбелязан
като управител на Мухли в трупа извори (Сфранцес, Псевдосфранцес,
Критовул, Халкокондил, „Хроника на турските султани”)12, в конто
е описано (някъде по-кратко, някъде по-подробно) овла/ яването на
града от султан Мохамед II13.
От изброените дотук извори е видно, че Димитър Асен е бил свър-
зан със съдбините на Мухли най-малко от началото на 1453 г. (ако прие-
мем предложената от Д. Закитинос идентификация’ на анонимния
„chiefalia Muchli” с нашия Димитър Асен) до юли 1458 г. Има ли данни,
конто биха ни позволили да увеличим или да съкратим времето, през
което той бил управител на Мухли или пък да го потърсим нейде извън
този пелепонески град?
Някой изследвачи приемат, и то категорично, че Димитър Асен пре-
ди да бъде назначен за кефалия на Мухли, бил за известно време управи-
тел на Коринт14. Е. Трап дори уточнява и годината — 1444 г.15 Да видим
на какво се основава подобно твърдение. На две места в „История патри-
архика”16 и „Туркогреция”17 на Мартин Крузиус Димитър Асен на-
истина е посочен като управител на Коринт. Но трябва да се отбележи
веднага, че и в двата извора няма никакви хронологически указания
(интересно откъде Е. Трап е взел посочената година?). Важно е да се
отбележи и нещо друго: и в двата текста (те възхождат към общ пър-
воизточник) Димитър Асен е второстепенно действуващо лице (ге-
роиня на разказа е неговата дъщеря) и съдбата му не е свързана с Мух-
ли — единствения сигурен момент от биографията му. Мисля, че тук
се сблъскваме с досадна грешка — и в двата извора вместо Мухли стой
Коринт. Тази грешка би могла да се дължи на смесването на Димитър
Асен с Матей. Като не забравяме твърде честото упоменаване на Матей
само с фамилното му име18, това обяснение става напълно логично и
приемливо.
Е. Трап се опитва да установи още едно звено от кариерата на
като допуска, че между 1448 и 1453 г. той бил управител
. Единственият аргумент в подкрепа на това твърдение
е познатият трактат на Георги Амируцес, посветен на събора във Фло-
ренция. Трактаты е онасловен: „*Адт?роит?7? ^ikoooipov тгроч fiyepwa
NauwXibr Дт/дотрию nepi rwr iv rrj ei> ФХ^регтСа avvobcp oup@e(3r]KOTwv’,2().
E. Трап категорично идентифицира „игемона” на Навплион Димитър
с Димитър Асен. На какво основание? За нас това остава неизвестно21.
Преди австрийский учен на този трактат на Г. Амируцес (и.преди
всичко на идентификацията на неговия адресат) се спря Д. Закитинос.
Ето какво писа той по този повод: „II n’est cite ici que pour avoir ete
adressd irpbc fjyeuova NauTrXtou a savoir au gouvemeur de Mouchli De'met-
rius Asan.. ,”22. Цитираната фраза e твърде интересна: от една страна,
Димитър Асен,
на Навплион1^
378
Д. Закитинос е убеден, че трактатьт-писмо е адресиран до Димитър
Асен; но, от друга страна, той сякаш е не по-малко убеден, че Димитър
Асен е бил управител на Мухли, но не и на Навплион!
За да приключим този ненужен според нас спор, трябва да се спрем
на един въпрос, който в Никакъв случай не бива да се подминава, кога-
то се прави опит за идентификацията на „игемона Димитър”, а именно:
съдбините на град Навплион. Поразяващо е, че не е обърнато внимание
на факта, че по времето, когато Амируцес е съставил своя трактат (1448 —
1453)23 Навплион не е бил подвластен на никой от двамата морейски
деспоти — Димитър или Тома Палеолог, а е бил венецианско владение
(наред с Аргос, Корон и Модон)! И наистина, Навплион заедно с Аргос,
на 12 декември 1388 бил продаден на републиката на св. Марко от
Marie d’Enghien24. Венеция успяла да встъпи в своите права още на след-
ната 1389 г. (докато Аргос бил подчинен едва в 139425) и да приобщи
твърде скоро Навплион към републиката. В него започнало да действува
морейското феодално право, фиксирано в „Асизите на Романия” — за
Навплион било предназначено едно от четирите копия на „Асизите”
(съставени на венециански диалект) .изпратени от Синьорията през 1421г.
(останалите били за Негропонт, Корон и Модон)26. Тъкмо през времето,
което ни интересува, византийците от Морея тревожели венецианските
владения Аргос и Навплион — през 14512', 1453 г.28 Последното напа-
дение било ръководено от деспот Димитър Палеолог и от анонимния
кефалия на Мухли, който според Д. Закитинос е идентичен с Димитър
Асен! Навплион бил венецианско владение чак до 1540 г., когато бил
завладян от османците29. Можем ли при това положение да твърдим,
че трактатьт на Георги Амируцес е адресиран до Димитър Асен, упра-
вител („игемон”) на венецианската територия Навплион (sic) (преди
това управител на Коринт!), а наскоро след това управител на Мухли —
град, подвластен на деспот Димитър Палеолог! Струва ни се, че не бих-
ме могли30.
И така, Димитър Асен не е бил управител нито на Коринт, нито
пък на Навплион. Неговата кариера, както сввдетелствуват изворите,
е била свързана с Мухли. Появил се в Морея след септември 1449 г.
(установяването на деспот Димитър Палеолог в Мистра?), през 1453 г.
той вече е засвидетелствуван като управител на важната твърдина Мух-
ли (почти по същото време неговият роднина Матей Асен е бил изпра-
тен в Коринт — вж тук, II, №54). Димитър Асен останал в Мухли до
1458 г., когато градът бил покорен от турците, по време на големия
поход на султан Мохамед II срещу Морея (май — август 1458)31. Пре-
вземането на Мухли е факт, който е привлякъл вниманието на мио-
зина съвременни историци и хрониста, конто са го отразили по раз-
ному — някои с едно-две изречения (Сфранцес) 32, а други доста об-
стойно (т. нар. „Хроника на турските султани”) 33. Независимо от обе-
ма на разказа, събитията, намерили място в него, общо взето, са пре-
дадени по един и същ начин: султанът пристигнал край Мухли през
юни 1458 г., устроил своя лагер на добро място и войската му обса-
дила града, който бил укрепен с три реда стени. Една от първите мерки
на Мохамед II била да прекъсне течащата вода на крепостта, от което
започнали да страдат и хората,и животните. След като османците на ня-
колко пъти атакували различните укрепителни пояси на града и след
преговорите с неговия управител (еднократно или двукратно според
379
различимте автори) „б каХос кауадб<;(каХ1кдуа&Ь<;),Аоа.рТ]ч Агщутрюс"
(както го нарича Сфранцес) бил принуден да предаде Мухли на султа-
на34.
Оттук нататък следите на Димитър Асен се губят. Очевидно той
е преживял падането на Мухли, но дали е останал там, или се е преселил
другаде (според разпространената практика, или пък в 1460 г. е послед-
вал дъщеря си в Константинопол?), не може да се каже.
Димитър Асен бил женен (името на съпругата му е неизвестно)
и имал четири деца--трима синове: N.II, №60), Алексий (II, №61) и Йоан
(II, №62), както и една дъщеря — Na. Асенина, наречена от съвременни-
те учени Мухлиотиса (II, №63)35.
lAajUTrpou.nn.I.a. 51.
2 Zakythenos. Despotat. T.2, p. 134, 361: . gouvemeur de Mouchli, De'-
metrius Asan, beau-frdre de Demetrius Pal^ologue. ..”.
3 T wp ab ак 7j. ’Apipovri;r,s, all7.
4 P. Topping. Greek manuscript 1 (the work of loannes Dokeianos) of the'Uni-
versity of Pennsylvania Library. — B: The Library chronicle, XXIX. Winter, 1963, No 1.
Friends of the Library University of Pennsylvania, Philadelphia, 1963, p. 6. Вж напосле-
дък и R u n c i m a n. Mistra, p. 89. Единствено E. Трап не възпрнема това твърдение:
PLP, 1, No 1492.
®Calcocondylas, IX: p. 447.
6 Пак там, p. 478.
. Струва ми се невъзможно да допуснем, че Днмйтър Асен е бил родом от Мо-
рея.
8 За Мухли вж: Е v у N тар к б. *Н laropucp oripaoia к az rajmauSattfrepa pvqpcia
tov MouxXfov EEBZ X, 1933, 454 — 482; Ilepl тт)? loroptac ксй tc3v pvrjpeivjv roffMovx-
Xiou. Пракпка ттк ’Акабедбас ’Адт]Усл>. 6, 1931, 22 — 29; Die Griindung der Festung
Muchli. — B: Eic pviipqv Zm>pt Aapttpov, ’Adijvcu., 1935, 228 — 231; Aiapavroitoi}-
X о v 9 — 13; M. Manoussacas. Un acte de donation k I’eglise Sainte — Ky-
riake de Mouchli (1457), TM, 8,1981, 315 — 319.
9 I о r g a. Notes et extraits. T.3, p. 282; Za ky t hen os. Despotat. T.2, p. 114.
lOZaky thenos. Despotat. T.2, p. 114.
11 Sa thas. Mtnjpeia, I, No 153, 230 — 231; T h i r i e t. La Romanie venitienne,
p. 384. Според Ф. Тирие „. . .kyr Ddmbtrius Asan qui vient d'offrir a la Seigneurie trois
chateaux, pastes sur le littoral du golfe d’Egine”. В текста обаче изрично е казано: ,,et
retulit de oblatione facta sibi per chyr Dimitrii Assani de Zoco Mocli, e de oblatione Joan-
nis Spagnoli de castro Damala, Ligurii et Fanari que sunt sua iuxta mare versus sinum
Egine. . (Sathas. Mnjpeia, I, p. 280); Тази грешка e поправела у T h i r i e t. Re-
gestes. T.3, No 3025, 213 — 214.
12 S p h r a n t z es. Minus. XXXVIII, 1: p. 108; Majus, IV, 15, 3: p. 526; Cri-
t obu I, III, 4, 4: p. 223; Chalcocondylas, IX :p. 447; ZcipaS Xpo-
V l К OV, 99 — 101.
13 в различимте извори неговата длъжност е означена по разному:
е-пархоч ,арх<х>1>-
I4 Код it о v р 6 у X о v .‘larppia, ст.41; Legrand. Bibl. Hellen., XV — XVII
siecles, III, p. 199.
15 PLP, 1, Nr 1492.
1® Hist, part., p. 97.
1? C r u s i u s. Turcograecia, p. 121.
18 C halcocon dy las, VII: p. 374; VIII: p. 382; IX: p. 447, 469, 470, 472;
C r i t о b u 1, III, 7,6: p. 229; 7: p. 229; III, 14, 3: p. 241; III, 20, 2: p. 255; 3: p. 255.
380
19 PLP, 1, Nr 1492.
20 M. J u g i e. La lettre de Georges Amiroutzds au due de Nauplie Demetrius sur
le concile de Florence. Byz., XIV, 1939, p. 81 (texte: p. 81 — 93).
21 Основанията на E. Трап за тази идентификация са ми неизвестнн. Бих искал
обаче да направя една бележка към неговия подход към изворите. Прнемайкн иден-
тичността на „игемона иа Навплион” с Димитър Асен, тон отхньрля нъзможността
за отъждествяване на анонимния „кефалия на Мухли” (1453) с Димитър Асен —
нещо, което бн могло да бъде прнето с много по-голямо основание. (Хевидно в
двата случая австрнйският учен оказва различно доверие на двата извора, с конто
работи, а теса понеравностойни! Във венецианский документ от март 1453 г. се гово-
ри за неизвестен по име кефалия на Мухли, а Днмитър Асен наистина е бнл упра-
вител иа тозн град — факт, засвидетелствуван категорично. Случаят с адресата на
трактата на Г. Амируцес е доста по-различен — единственото основание за идентифи-
кация на „игемона на Навплион” с Димитър Асен е еднаквостта на собствениге
имена. Но това основание, както ще видим по-долу, е нзвънредно недостаточно.
22 Zakythenos. Despotat. Т,2, р. 361; Т.1, р. 258, п. 5: „C’est а се Deme-
trius Asan que I’ecrivain Georges Amiroutzis didia un petit traite sur le concile de Florence.
Il est appele' dans ce document „gouvemeur de Nauplie.. .” В тази фраза на гръцкия
учен сякаш прозцра известно съмиение: Днмитър Асен е наречен „управител иа
Навплион”, ио в действ иг ели ост той не бнл такъв (?).
23 Zakythenos. Despotat. Т.2, р. 361.
24 Вж акта за продажбата: DVL, II, 211 — 213; Hopf. CGR, 236 — 238; Т h i-
r*i е t. Regestes. T.l,n°748; R. C e s s i. Venezia e 1’aquisto di Nauplia e d’Argo. Nuovo
Archivio Veneto, N. S., XXX, 1915,147 — 173;T h i r i e t. La Romanic venitienne, p.359;
S e t t о n. Catalan Domination, p. 44 — 45, 75 — 76, 190 — 192; S. В о r s a r i. Studi
sulle colonie veneziane in Romania nel XIII secolo- Napoli, 1966, 34 — 35, 40 — 41; Bon.
Moree, p. 275; J а с о b y. La feodalite', p. 213; Г, П X о и p t 5 т?г Е1бт?стек 6ta го 0eve-
тократойреиои NaunXiov (1440 — 1540). ПеХождчлцлака, 8,1971, 261 — 275; E. A.
Zachariadou. The Turks and the Venetian, territories in Romania (1318 — 1407).
— In: Петтраурёиа той Д'AtedvoOc KptroXoyiKov SuueSpfou, II. *Ai9f?wu, 1981, a. 116.
25 т h r i e t. La Romanic venitienne, p. 359; J а с о b y. La feodalite, p. 213; В о n.
Могёе, p. 45.
26 J a с о b у. La feodalite', 101 — 102,177, 213 - 222.
2? Пак там, p. 221.
28 I о r g a. Notes et extraits. T.3, p. 282.
29 j а с о b y. La feodalite, p. 222; Chr. Byz. Brev. T.2, 580 — 581.
30 Идентификацията на Димитър, управител на Навплион иа когото Амиру-
цес е посветил своя тоактат, излиза извън обсега на моята работа. Достатъчно е да
отбележа, че той не е идентичен с Димитър Асен. Е. Трап е склонен да отождестви
Днмитър Асен, управителя на Мухлн, с негов едноименник, споменат в едно писмо
на Ф. Фнлелфо н да види в негово лице пратеник на деспот Днмнтър Палеолог в
Италия. Тазн идентификация не почива на серновна основа. Вж тук, II, №76.
31 Chr. Byz. Brev. Т.2, 492 - 493.
32 Sphrantzes. Minus. XXXVIII, 1: p. 108; Majus, IV, 15, 3: p. 526; Chr. Byz.
Brev. T.l, No 33, 58: p. 254; No 35, 17: p. 288; No 36, 21: p. 293; No 58, 10: p. 420;
No 107, 17: p. 670; C r i t о b u 1. Ill, 4, 4: p. 223; Chalcocondylas, IX: p. 447.
33 Z w p a c. Xpovixov, 99 — 101.
34 E v у N г a p к o'.‘H [оторвет] orjpaoia., o. 462; Zakythenos. Despotat.
T.l, p. 258; В a b i n g e r. Mahomet II, p. 193.
35 Сведение за синовете на Днмитър Асен черпим от едно слово или по-точно
съболезнователно писмо на Йоан Докианос, написано преди 1458 г. и запазено ча-
стично. Вж; А а р я р о V. 1111,1, о. 249. Сп. Ламброс е публикувал само откъси от
това писмо, взети от „Туркогреция" на М. Крузиус. Известии са ми два ръкописа
с писма на Йоан Докианос, сред конто е н съболезнователното послание до Дими-
тър Асен. Единият се намира в библнотеката на Пенсилванския университет (Р. Т о р-
381
ping. Greek manuscripts, p. 6 (вж и тук, бел. 4), а другият в бнблиотеката Пилар
(Сарагоса). Вж: Notices sommaires des manuscrits grecs d'Espagne et de Portugal sauf
la Bibliotheque de 1'Escurial et la Bibliotheque Nationale de Madrid par Ch. Graux et
A. Martin. — B: Nouvelles Archives des Missions scientifiques et litteraires, 1892, II, n'4,
p. 207.
№60. N.ACEH ( упреди 1458)
Най-големият син на Димитър Асен. Познат единствено от събо-
лезнователното писмо на Йоан Докианос: ,,<pev tipos об peTe'axeiP 6 тгр lo-
tos пХеорект^раточ”1. Загинал във войните срещу турците преди 1458г.2
1 Чсоастстост той Докнаюст ’Лпоопаората проо^рсорт;р<1тсор кос emoro'kcov: I. Тш
Kvpioj Лт)рт]тр1ср itapapv&riTiKT) — Лар-npov ПИ, I, ст. 249.
2 Terminus ante quem за написването на писмото: падането на Мухли в ръцете
на турците и последнего споменаване на Димитър Асен в историческиге извори.
№61. АЛЕКСИЙ АСЕН (-j-преди 1458)
Вторият син на Димитър Асен, също загинал в борбите срещу тур-
ците: „тСроч 6 Ьеотороч о xpvoovc ^их^и екеТРо 'АХё^кк”1
1 Аар яр о ст, ПП, I, СТ. 249; PLP, 1, No 1485.
№62. ЙОАН АСЕН (-|- предн 1458)
Най-малкият син на Димитър Асен, загинал същопреди 1458 г.:
„тчстос о per’ ^Ketpof, каХХюгб<; те ка! xapiTcovupot;"1. Йоан Докианос
съобщава, че той починал в разцвета на силите си и оставил „невръстно
сираче и съпруга”2.
1 Лар пр о ст, ПП,1, 0.249;PLP, 1, No 1496.
2 Пак там, р. 249: „Significat duos davew x^POlv ех^ботсор, к си hoejicop, terti-
um in aetatis AyXaia, dp<paud Рр&рт] кси. ост^стуост катаХспёбр ",
№ 63. Na. АСЕНИНА — „МУХЛИОТИСА” (около 1430 (?) — след 1470 (?))
Дъщеря на Димитър Асен (II, №59), позната в съвременната науч-
на литература (или както писа Е. Льогран „vulgairement connue”) с проз-
вището Мухл нотиса1. Годината на раждането й е неизвестна, но като
знаем, че към 1460 г. тя е ималатрима синове—Матео,Габриеле и Жако-
по, конто впоследствие били зачислени в еничарския корпус (за съжале-
ние, не знаем годината!)2, бихме могли да допуснем, че тя е родена
някъде към началото на тридесетте години на XV в.
Това, което знаем за дъщерята на Димитър Асен не е много, но пък
в замяна на това е твърде интересно. В незнайна за нас година тя се е
омъжила за Франко Ачиайуоли, син на Антонио II Ачиайуоли, дук на
Атина (1439 — 1441) 3. След смъртта на Нерио II (1441 — 1451), чичо на
Франко, властта в Атина била завзета от Клара Джиорджио, съпруга
382
на Нерио, която скоро се омъжила за Бартоломео Контарини, син на
управителя на Навплион4. Когато новобрачните поискали да бъде потвър-
дено от султана правого им да властвуват в Атина, те срещнали несъг
ласието на Мохамед II, който отдал предпочитанията си на своя фаворит
Франко. През 1455 г. Франко Ачиайуоли се настанил в Атина. Добре
приет от метните жители, новият дук на града съумял бързо да се раз-
прави с Клара Джиорджио, като на първо време я затворил в Мегара,
а след това я осъдил на смърт. Твърде скоро обаче султанът, подстрека-
ван от Бартоломео Контарини (той намерил убежище в двора му),изпра-
тил срещу Атина един от своите генерали — Омар. Турците сравнител-
но бързо овладели града (юни 1456), но Франко, затворил се в Акропо-
ла, оказал продължителна съпротива. В последствие той бил принуден
да се предаде и получил като владение град Тива5. Пребиваването му
в този беотийски град било непродължително . През 1460 г. Мохамед II,
връщайки се от своя победоносен поход в Морея, получил донос, в кой-
то се казвало, че някои атиняни подготвяли заговор с цел да върнат
Франко в Атина. По заповед на султана десет атински благородници
били арестувани и изпратени в Константинопол, а самият Франко бил
предаден в ръцете на пелопонеския управител Заган паша, който твърде
скоро го умъртвил7.
Смъртта на последний дук на Атина Франко Ачиайуоли донесла
решителна промяна в живота на неговата съпруга — дъщерята на Дими-
тър Асен. По заповед на султана тя била отведена в Константинопол,
а тримата исиновебили зачислени велитния еничарски корпус. Оттук на-
татък съдбата на „Мухлиотисата” наподобява роман с любовно-приклю-
ченски сюжет. Авторите, описващи тези години от нейния живот, са еди-
нодушии: тя била изключителна красавица („d’une eclatante beaute” —
Е. Льогран). Вдовицата на Франко Ачиайуоли направила поразяващо
впечатление на всички, конто я видели — първо в Адрианопол, а после
и в Константинопол. Но най-впечатлен от нейната невиждана хубост
бил бившият протовестиарий на Трапезундската империя Георги Ами-
руцес8. Поразен дълбоко от красавицата (известна представа за неговите
чувства можем да получим от две любопитни любовни четиристишия, на-
писани от влюбения философ и хуманист9), Амируцес решил да се ожени
за нея. Това негово решение срещнало сериозна пречка — бил женен,
имал две деца и съпругата му била жива. За да преодолев това препят-
ствие Амируцес се обърнал за помощ към Константинополе кия патриарх
Йосиф, като поискал развод и разрешение да встъпи във втори брак.
Патриархът категорично отказал да изпълни тази молба, заради което,
по нареждане на султана, му била обръената брадата (неговият екле-
зиарх пострадал още по-тежко — ампутирали му единия крак). След
като не сполучил да се сдобие с патриаршеската благословил, Амируцес
решил да мине и без нея. Прогонил своята законна съпруга и се оженил
за хубавата дукеса с разрешението на братовчед си Махмуд паша10.
Каква била по-нататъшната съдба на „Мухлиотисата”,не знаем, тъй
като изворите пазят мълчание. Но в замяна на това научаваме какво -се
е случило с Георги Амируцес. Бившият протовестиарий не могъл да се
радва дълго време на красивата си съпруга: един ден, играейки на табла,
той внезапно починал. Султанът и Махмуд паша възприели тази изне-
надваща кончина като божие наказание за прегрешилия Амируцес11.
По всяка вероятност дъщерята на Димитър Асен преживяла смъртта и на
втория си съпруг (1469 (?)).
383
1 Дъщерята на Днмитър Асен дължи своето прозвище Мухлиотиса на К. Папа-
ригопулос (ПаларртзуолоиХо иЛоторта иекЬотар. 19;Т copaS ак rfApipovrSnc,
о. 118). Повечето съвременни нзследвачи’го схващат като указание, че тя се е роди-
ла в град Мухли (К а р л о и р о у X о v.'loTopta, о. 40: '„ЬгцмЬо<; aitcu^avariodeioa
(дъщерята на Димнтър Асен] 6ta tov Ь/'братос fl МоихХидпооа. ск тт)<; ттатрсбос щггтр;
ЛоихХюР"; Legrand. Bibl. Hellen. Т.З, р. 199: „. . .cette dame vulgairement connue
sous le nom de la Mouchliotissa (parce quelle etaitorigmairedu localite nommee Mouchli)
като забравят, че то не се среща в изворите, а е дело иа съвременен учен. Ние не
знаем несамо дали тя се еродила в Мухли (?), но и дори дали е живя ла в този град.
Видяхме, че нейният баща Димитър Асен (II, №59) е бил управител на Мухлн между
1453 и 145S г (това поне са сигурниге даннн), а по това време неговата дъщеря ве-
че ебнла омъжеиа за Франко Ачиайуоли.
2 Разполагаме само с един твърде общ terminus post quem: 1460 г. Вж- G г е -
gorovius. / Athen. Т.2, 395 — 396 = 403 (гръцки превод); Паларрт?уолоиХои.
loTopiAa аиекбота, о. 25.
3 За флорентинската фамилия Ачиайуоли вж. L. F a n f a n i. Niccolo Accia-
iuoli. Studi storici fatti principalmente sui document! dell'Archivio Fiorentino, Firenze,
1863; В u c h о n. Nouv. Rech. T. 1, 346 — 352; Rennell Rodd. The Prince of Achaia.
T.2, App. Ill, V, 316 — 317; S e t t о n. Catalan Domination. Index, s. v.; L о n g n о n.
L’empire latin. Index, s. v.;C. Urgurgieri della Berardenga. Gli Acciaiuoli
di Firenze. Vol. 1 — 2. Firenze, 1962; PLP, 1, No 1606 — 1615; S e t t о n. The Papacy.
T.l. Index, s. v.
^Chalcocondylas, IX. 453 — 454 ; L о n g n о n. L’empire latin, 354 —
355; S e 11 о n. Catalan Domination, p 209.
^Chalcocondylas, IX: p. 455; Sphrantzes. Minus. XXXVI, 11: p. 108;
Eki?. Хропктз', ed. Lambros, p 18, 27; Hist patr., p. 124; Chr. byz. brev. T 1, No 33, 56:
p. 283; No 55, 15: p. 319; No 58, 41: p. 420; No 59, 20: p. 440; No 60, 20: p. 453; No 63,
12.' p. 475; No 69, 33: p 533; 63- p. 538; No 70, 16. p. 545; No 79, 2: p. 580; T.2, p. 489;
L о n g n о n. L’empire latin, p. 355; S e 11 о n. Catalan Domination, 209 — 210.
б Между временно Франко изпратил едно писмо до херцога на Милано Франче-
ско Сфорца, с което изявпвал желание да постъпн на служба при него като кондо-
тиер. Вж S л Л а р л р о и. Tzyypapa avapepopeva etc ttjv peoauovixiw loropiav rcov
Wwi>, III. X&nvcu, 1906, 407 — 409; S e t t о n. Catalan Domination, p. 211; CMH
IV, l,p.424.
^Chalcocondylas, IX: 483 — 484; Theodore Spandugino. Trat-
t[at]o della casa d’Ottomano. — B. Hop f.CGR,p. 329; N i m e t. Die turkische Prosopo-
grafie. No 16, p. 44; S e t t on Catalan Domination, p. 211; L о n gn о n. L’empire latin,
p. 355; CMH, 10, 1, p. 424; S e 11 о n. The Papacy. T.l, 472 —473.
8 Hist, patr., p 97, Legrand. Bibl Hellen. T.3, p. 199. За Георги Амируцес
вж: PLP, 1, No 784 (извори н литература).
9 Двете любовни четиристишия, заедно с още три стихотворения, посветвти
на султан Мохамед II, са запазени в Cod. Athos Dionissiou 263 н са издадени от Сп.
Ламброс (Ел А а. р п р о и Посррата Гесоруюи тои 'Apipovr^ vw то itp&roi> ёк&1-
bopeva* AIEEE, 2, 1885, 281 — 282). Общоприето е с^ващането, че те са посветенн
на дъщерята на Димитър Асен: Ел.Аарлрои Посг?рата., а. 279; Kapitovpoy-
\o7j[^oropia, О. 43; Legrand. Bibl. Hellen. Т.З, p. 200. Ето едното от тях в български
превод:
Ей, стрелиге летящи от твоите очи улучват
сърцет о на тези, конто те гледат Възпламенените [от любое]
обичат н се радват. Ранен иге [ от любое] заедно се мнлват.
Увн, любов какво [ по] раждаш! Увн, страст, какво създаваш!
10 Hist, polit., 38 — 39; Hist, patr., 97 — 99; 'Ext? XpovuCQ ed. Sathos, 579 —
580 (ed. Lambros, p. 25), C r u s i u s. Turcograecia, 121 — 123; Dorothee. ВфХ€
UJTopiKW, O.4 22; Du Cange. Histoire. T.2, p. 303 (=149 = 320); К a p л О v p 0 y-
X о v ‘loropia, 40 — 44; Gregorovius. Athen. T.2, 395 — 396 = Г priyopojliov,
о 403; П a it a p p г) у о it о v \oV Лоторш'а. арёкЬота, 18 — 30; 2, it A a p it p о и
llotrjpara, a. 276, Legrand. Bibl Hellen. T.3, 199 — 200; T co p a 6 а к 1), 'Apipov-
384
TtiK. 117 — 118: E. Janssens. Trdbizonde en Colchide. Bruxelles, 1969 (Universite'
libre de Bruxelles. Travaux de la Faculte de Philosophic et Lettres. T.XL ), p. 200; Д t a-
p av т о it ovXov MopxXi' 27 — 31.
11 Hist, patr , p. 100
№ 64. ЙОАН ACEH
В хартиен ръкопис от първата половина на XIV в. (синаксар за
месеците март — август), произхождащ от остров Родос, е запазена
следната маргинална бележка: ,’£2 Хрюте fiotidei pot rbvbovkov o'ov’laiavvri
’Aaa'fi?” (fol. 30v — 31): Според Политис-Колиас бележката датира от
XIV - XV в.1
1 Л П о X Г г т] 'Н, К о X X t a, КатаХоуо^хецэоурарыиеккХцоик Паитуик AxpSop
‘EXXljma, 24, 1971,1, О. 41; PLP, 1, No 1495.
№65. N. ACEH
Вероятно копист, на когото дьлжим един препис от Хрониката на
Михаил Глика (ръкопис от XIV/XV в. в манастира Кутлумуш). На края
на текста (? ‘Ер r^Xet според Сп.Ламброс)се намира следната приписка:
„ЧЕа>с wSe тЬ rrepac rrjc ката, тй xpovixa f>i-qytfoea><; ГХркЬс pev Ь ГХркос,
шкрос 5* ер aoi yeyovev ’Астарт?”1. Принадлежността му към Асенева-
та фамилия остава недоказана.
1 Lambros. Catalogue. T.I, р. 302 (3295.222);PLP, 1, No 1482 : „Schreiber (?):
14/15 Jh”.
№66. ЙОАН ДУКА ACEH
В Атинския археологически музей е запазен печат със следнага
легенда: „Гра^ас о^ррау^со Тсооррор Дорк а tov ’Астар”1. Оскъдните
данни не позволяват да научим нещо повече за Йоан Дука Асен или
да го идентифицираме с някое друго познато лице от фамилията2. Един-
ственият представител на Асеневци, който е имал същото собствено
име и двете фамилии имена „Дука Асен”, е Йоан Дука Ангелос Палео-
логос. . . Асен (II, №57). За съжаление изобразеният в църквата на мана-
стира Мега Спилеон (край Калаврита — Пелопонес) Йоан Дука. . . Асен
починал твърде млад^ и едва ли би могъл да бъде разглеждан като соб-
ственик на въпросния печат. Цитираният по-горе текст позволява да на-
правим само едно предположение: Йоан е потомък на фамилията Асен
по мъжка линия, а неговата майка била Дука, което и обяснява при-
съствието на това име в легендата на печата.
1 К, М Kwi/oravTonovXov, Nea тгроокгцрата tov ’EiJpikop Nopioparucov
Movoeiov. В' Вр^ортшка poXp06q0wXXa, JIAN, 3,1900, р. 184, n° 39.
2 Р о 1 е m i s. The Doikai, No 68, p. 104.
3 Вжтук.П, №57.
25 Фамилията на Асеневци. .
385
№67. Na.ACEHHHA (ок.1400)
Тексты, с който разполагаме, не позволява да установим със сигур-
ност дали тя е потомка на Асеневци или е била омъжена за представител
на Асеневата фамилия. Към септември 1400 г., когато е издадено въп-
росното си юдално решение1, съпругът на Na. Асенина, назован само
„етп rt?c тр пе^ч"ге бил покойник2. Тъй като не познаваме нито един
N. Асен, е i TTjk тра-пе^<: (преди 1400), бихме могли да допуснем, че
Na. Асенина принадлежи по рождение към фамилията на Асен. На по-
добна мисЪл навеждат и някои указания в самия текст. Така например
тя е ,,[аяд] ’AaawifTjc, ri]t rov етй тт]<; rparreft?? eKeivov -уирщкос”3, но в
същото време „ту? Kvpia tov irepifio'kiov, тт] 'Aoavvivr^ . . t&v npoyovcov
тт?с ‘Aoavvivri^ . . airb tcov yovecov tt?c ’Aoavvir]^. . ,”.и т. н. Na. Асе-
нина притежавала имоти в самия Константинопол — градина, продадена
на дякона Георги Евгеник, друга, съседна на тази градина, дадена на
дългосрочна аренда (ипотека?), по повод на конто е издадено споме-
нагото вече синодално решение'.
1 ММ, II, No DXCIX, 427 — 429. За датата вж: Darrouzes. Registre, р. 134;
Darrouzes’ Regestes. T.6, No 3159 (в текста e посочено само 6909 г.).
2 ММ, II, No DXCIX, р 427.
3 Пак там, р. 427.
4 Пак там, р. 428.
5 Пак там.
6 Пак там
7 Подробен анализ на делото и на самото синодално решение: Darrouzes.
Regestes.T.6, No 3159,p. 394.
№68. N. ACEH
N. Асен e известен от един документ, съхраняван в Дубровнишкия
рхив (Diversa cancellariae, XLII, ff. 129 — 130), датиращ от 13 април
4.423 г.1 С този документ се уреждат отношенията между „nobilis vir
dominus Asan”, пратеник на византийския император, и един влах, който
трябвало да приготви пет коня за N. Асен и придружаващите го лица2.
За съжаление документът съдържа само условията на сключеното спора-
зумение, но никакви допълнителни сведения за мисията на N. Асен,
освен тоза, че той отивал при великия воевода на Босна Сандал Хранич
Косача3. Липсата на други извори не позволява да узнаем нищо повече
за това пратеничествона император Мануил 1Г Палеолог4, нито пък за
самия N. Асен.
1 В. К re k ic. Dubrovnik (Raguse) et le Levant au Moyen Age Paris, 1961 (Do-
cuments et recherches sur 1’e'conomie des pays byzantins, islamiques et slaves et leurs rela-
tions commerciales au Moyen Age, V), No 681, 274 —275.
2 Пак там, 274— 275.
3 J. R a d on i c. Der Grossvojvode von Bosnien Sandalj Hranic Kosaca. — Archiv
fur slav. Phil., 19,1897, 380 — 465.
4 Вж коментара иа Б. К р е к и ч Dubrovnik, р. 46. Подобии отношения — между
Мануил II Палеолог и Босна — не са намерили място в книгата на Д. Баркър (В а г-
k е г. Manuel II. passim). N. Асен не е отбелязан в PLP, 1.
386
№69. Na. АСЕНИНА ( ок. 1429 или малко по-късно)
Дъщеря на Исаак Асен (II, №40) и Анна Асенина Палео логина
(II, №41)1. Била омъжена за Георги Филантропин1 2 и имала една дъще-
ря, която починала твърде млада, преди да достигне брачна възраст3
1 Аа'р яр о ст. ПИ, 1,о. 212 « Мар со vr] Маркос о EvyeviKoc, о. 574.
2Аарярост ПП, I, о. 212 = Ма р со v т] Маркос 6 Естуеикос, ст. 574; S р h г a п-
tzes. Minus, XVII, 9: р. 30.
ЗАарпрои ПП, I, о. 212 = Мар со vrj Маркос о Естуеикос,о. 574:
„Асттт? veav ayovoa rqv rjXixiar
avri daXapcov Kai yapuccoy iraorabcoi’
coKT]oev собе tov fiapvv tovtov Xidov' ”
№70. НИКИФОР ACEH (ok.1436)
По всяка вероятност Никифор Асен бил един от византийските
представители на събора в Базел (23 юли 1431 — 23 декември 1437)*.
Приятел — неизвестно откога и откъде— на Франческо Филелфо. Споме-
нат в едно писмо (6 октомври 1436) на последний до Димитър Иалеас
(„AzjpTjrpico тсо TaXea”)2, който също се е намирал в Базел. Всички
опити да бъде идентифициран Никифор Асен или да се научи нещо повече
за живота му, останаха напразни.
1 За събора в Базел вж Mansi. Vol. XXIX — XXXI; J. Н а 1 I е г. Concilium
Basilense.Studien und Quellen zur Geschichte des Konzils von Basel. 8 vols. Basel, 1896 —
1936; J Gill. Constance et Bale-Florence. Paris, 1965 (Histoire des conciles oecume'-
niques, 9), 119— 209.
,2Legrand Fr. Filelfe, No 11, 28 — 29. *Aonaoat tov KaXbv NiKr^dpov tov
'Aodvriv ”
№71. МАНУИЛ ACEH ЛАСКАРИС (ok.1438/39 — ok.1444?)
Мануил Асен Ласкарис1 e бил управител на остров Имброс между
1438/39 и 1444 г.2 Дейността му на този егейски остров е засвидетел-
ствувана от два надписа3 и Cod. Vat. Lat. 52504 (опитът да бъде иденти-
фициран с неизвестния по име Асен, кореспондент на Георги Генадий
Схоларий,е неубедителен)5. Сведенията, с конто разполагаме, не са осо-
бено богати; от надписите узнаваме, че той е възстановил крепостните
стени — действия, свързани с основаната му грижа да организира отбра-
ната на острова от нарастващата османска заплаха. По всяка вероятност,
към 1445 — 1446 г. той се завърнал в Константинопол (бил заменен с
Георги Пал еолог Дерм окаит — последняя византийски управител на
остров Имброс6) ,но каква е била неговата по-нататъшна съдба, не знаем7.
1 За него вж: MiTporroXiTOu'lpfipou Hept прыг aveK -
boraov ejriypccpcov " lp/Зрои, КЕФ2, 13, 1878 — 1879 (Параргрра гост 13 торой), о. 14;
А а р я р о v Пюи В', 115 — 116,124,126; ПП, II, о.27; В а к а Хо я о v Хо ст ‘loropia,
О. 291, СТТ)Д.2 (изд. 1974: о. 356‘Oijp. I) (погрешного нарича Михаил); PLP, 1, No 1507*
2 И двете дати са условии н се определят от изворите, с конто разполагаме.
Нищо не пречи Мануил Асен Ласкарис да е бил на остров Имброс н преди 1438 г.
Sniktjipopoct, MiTpoTtoXirov "\pfipov Hept tivcov aveKborcov eiu-
387
ураршр 13 — 14; С. Fredrich. Imbros. — Mitteil. d. Kais, deutschen archaol. Inst.,
Athen, Abt. 33, 1908, p. 91 сл.; C. Asdracha. L’apport du te'moignage epigraphique
a 1’histoire medievale de,1a Thrace. — Byz. Bulg., VII, 1981, p. 449.
4 Аацп pov NE, VII, 1910, p. 341: „. . Manuelem Asanium virum ex Byzan-
tio nobilem, et ejus insulae pro Johanne Paleologo Imperatore benemerentem praesidem...”
3 G e i. Scholarios. Oeuvres. T 4, 452 — 453; ,,Геа>рую<: о ^xoXopiot ТЫ
’Aadwjelc A;piw”; Л a p я p о t\ ПП, II, 234 — 235, 195, 223: 'Aodvr^c (навремет'о
Боасонад (I oissonade. Anecdota graeca. T.2, p. 134, No 5) e бил по-предпазлив:
„Ex multis i uorum est servata memoria, Asanitus, quis nunc significetur ego non habeo
dicere”.).ToBa писмо на Генадий Схоларий е адресирано до Матен Асен (вж И, №54).
^Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 165.
7 Ако приемем, че Мануил Асен Ласкарис е баща на Александър Асен, коре-
спондент на папа Пин II, то към 1459 — 1461 г. Мануил Асен вече не бнл между
живите. Вк тук, II, №82.
№72. N. АСЕН
Споменат в кратка маргинална бележка в един гръцки ръкопис
от XV в., съдържащ части от „Анабазис” (книга 7) и „Киропедия” на
Ксенофонт1. За съжаление писаното от скриптора не съдържа почти
нищо относно биографията на въпросния Асен. Научаваме само, че той
е „най-благородният” (о теггаю'татос; ’Ааагт}?), което свидетелствува,
че е потомък на Асеневата фамилия и че покровителствувал кописта,
негов приятел („етпбоис pev poi ttjp eavrov <piXiai^”)2. Маргиналната бележ-
ка e дело на същата ръка, която е писала и основния текст 3. Следова-
телно N. Асен е живял през първата половина на -столетнего (преди пада-
нето на Константинопол?). Всякакъв опит да бъде идентифициран би
бил неоправдан и неуспешен4.
1 Codices Urbinates graeci Bibliothecae Vaticanae. Rec. C. Stomajolo. Romae,
•MDCCCXCV, p. 138, No 94.
2 Пак там, p. 138.
3 Пак там, p. 158; PLP, 1, No 1480.
4 Предложениего, направено от Сторнайоло, че N. Асен би могъл да бъде сбли-
жен с Йоан Асен, кореспондента на Димитрий Кидонис (Пак там, р. 138, п. 1: Ad
loannem quendam Asanem inscribitur epist a Demetrio Cydomo cf. Cod. 80), e неоснова-
телно. Двамата принадлежат на различии поколения.
№73. ХРИСТОФОР АСЕН (ок.1438)
Познат ни е от. два документа от Дубровнишкия архив. В „Libri
del mandati (reg. 1434 — 1439), fol. 173 (9 юни 1438) сечете: „Provido
viro Cristoforo Assam Paleologo, florenos auri de Camera 18, pro residuo
sue provisionis.” На полето на същия лист е отбелязано: „pro Cristoforo
Assani Paleologo, Greco”. Последнего, трето споменаване е в „Introitus
et exitus, reg. 402, fol. 137: „Cristoforo Assagni Paleologo” . Двойната фа-
милия Асен Палеолог показва недвусмислено, че Христофор е пото-
мък на Асеневци. Много трудно е да се обясни неговото присъствие
в Дубровник — във всички случаи той не е идентичен с N. Асен, импера-
торски посланик в 1423 (Diverse cancellariae, XLII, ff. 129 — 130 — вж тук,
II, №68). Отбелязан е единствено от Ф. И. Успенски2, а писаното от
Н. Йорга не само че не съдържа нищо съществено, но и представя в по-
грешна светлина фамилията Асен3.
388
1 I о r g a. Notes et extraits. T.l, p 8
^Успенский. Асеневини, с. 13. Христофор Асен Палеолсм е останал неиз-
вестен на А. Пападопулос и не е отбелязан в PLP, 1.
3 I о г g a. Notes et extraits. T.l, p. 8, No 9: „Les Asani de Peloponnese etaient une
famille tres riche et puissante, alliee probablement (?) a la dynastie imperials, ce qui explique*
rait le nom „Paleologue”, que s’etaient adjoint aussi, sans doute pour la meme raison, les
Gattilusii de Lesbos, vers cette e'poque (Sphrantzes, 193). Le despote Dem4tre epoussa
en 1440 la filie de Demetre Asanes (sic), qu’il repudia plus tard (sic)-” Писаного от
румънския учен едва ли се нуждае от коментар.
№74. N. АСЕН
Кореспондент1 на Йоан Евгении; получател на едно писмо, което
за съжаление не е датирано2. Освен това съдържанието не подсказва
почти нищо за времето, когато е написано писмото и за личността на
N. Асен. Единственият по-интересен пасаж е може би следният: ,,...ка1
itavra itoievoi Kai itaoxovoi, кас dvaroXr) Kai bvoet ru ттоХереси кал яоХе-
petodai ypwpifopepoic”3. Ако приемем, че в този пасаж наистина се гово-
ри за войни на изток и на запад, то бихме могли да отнесем написването
на писмото към 40-те — 50-те (?) години на XV в
1 N. Асен не е отбелязан в PLP, 1.
2 L е g а г е n d. Fr. Filelfe [Lettres inedite de Jean EugJnicos, No 18], 309 — 310.
3 Пак там, p. 310.
№75. Na. АСЕНИНА
Na. Асенина, „архонтиса" се e намирала в Адрианопол между сеп-
тември 1453 и 27 февруари 1454 г.1 Спомената е в писмо на съдията
Никола Исидорос (писмото е писано в Калокампос?)2 до „двдаскал
кир Димитриос”, който е имал училище в Адрианопол: „. .. povov ttjv
apxovnaoav ttjv ’Aoavrivav elite bn va дё ovpiradrioet bn ovbev ^pitopeoa
v'a tt]H aTtoxepenjoco Kai ran xprjfei плоте, ас p'e to prjvtaei, ас рас to ypa
<pei”3. „Архонтиса Асенина” e неизвестна от други извори и е единстве-
ният'-’лен на фамилията Асен, който до това време е свързан трайно с
Адрианопол и областта (едва след 1460 г. там се появява Матей Асен
(II, №54), придружавайки своя зет деспот Димитър Палеолог в негово-
то изгнание). Издателят на писмото Ж. Дарузес се опитва да погьрси
връзката на „архонтиса Асенина” с фамилията, като в заключение пише:
„L’Asanina de 1453 n’est done guere identifiable; elle est sans doute a mettre
en rapport avec Paul [Асен — II, No 53] venu dans la region en 1441 oil il
mourut”4. Това заключение на френския учен е неоснователно. Павел
Асен се появил за кратко време в Месемврия и след това цялото му
семейство последвало деспот Димитър Палеолог — първоначално на
остров Лемнос, а след това (от 1449) в Мистра5. Липсата на извори не
позволява да се впускаме в разсъждения относно съдбата на „архонти-
са” Асенина — дали тя се е появила в Адрианопол след падането на Кон-
стантинопол или е живяла там преди това, към кой клон на фамилията
принадлежи ит.н.®
389
1 За датата на писмото: J. Darrouzes. Letties de 1453. — REB, 22, 1964,
p. 122.
2 В текста „etc top КаХо'кадтгоР” (Пак там, р. 100) — „1е lien d’expedition est
inconnu: c'est une petite locality en direction de Philippopolis oil le juge ditqu’il serend”
(Пак там, p. 122).
3 Пак там, p. 102.
4 Пак там, р. 124.
5 Вж тук, II, №53 (Павел Асен) н особено II, №54 (Матей Асен).
6 PLP, 1, No 1522, 3.144: „Archontissa in Kpl 1453”. По времето, когато е писано
писмото, „архонтиса Асенина” се намнрала в Адрианопол, а не в Константинопол.
№76. ДИМИТЪР АСЕН (ок.1455)
Димитър Асен се споменава в едно писмо на хуманиста Франческо
Филелфо до маркиза на Мантуа Лодовико от 13 октомври 1455 г.1
Според Е. Трап той е идентичен с Димитър Асен (управителя на Мух-
ли) и заедно с Михаил Асен (II, №77) е пратеник на деспот Димитър
Палеолог в Неапол (1455 — 1456)2. Има ли основания за подобна иден-
тификация? С писмото си Франческо Филелфо препоръчва на маркиза
на Мантуа Михаил Дромокатес Хрисоларас (роднина на известния хума-
нист по женска линия) и „itemque viros nobiles Demetrium et Michaelem
Assanes, mei tamen existimavi esse officii ut te artiorem facerem cuiusmodi
viri essent. Sunt enim, ut intelligis, honestissimo nati genere et iidem omnes
Constantinopolitani, quique penes Turcum immanem ilium et impium Maho-
metum quam miserrimans serviunt servitutem. . ,”3. Струва ни се, че този
пасаж е твърде ясен и категоричен, за да се нуждае от обстойно обясне-
ние: двамата ,,благородии мъже” Димитър и Михаил Асен са констан-
тинополчани по произход4 и се появили в Италия след падането на ви-
зантийската столица IB ръцете на Мохамед II (29 май 1453)®. Следо-
вателно в лицето на Димитър и Михаил Асен можем да видим двама
бегълци, конто след горчивата участ на Константиновия град потърсили
убежище в Италия и увеличили редиците на тамошната гръцка biao-nopd.
Писмото на Франческо Филелфо има една цел: да ги улесни.доколкото
е възможно, при тяхното настаняване в някой италиански град.
Още Дюканж е изтълкувал по подобен начин цитираното Филелфово
писмо6, като отбелязва недвусмис’лено: Demetrius Asan — Michaelis
Asan, post expugnatam a Turcis Constantinopolim in Italiam concesserunt,
ubi adhuc superstates erant anno MCCCCLV de quorum nobilitate testatur
Philelphus lib.XII epist. pag. mihi 263”7. Подобно e мнението и на А. Муста-
ксиду®, Н. Йорга9, Дж. Каммели10.
Независимо от тази интерпретация на писмото на Франческо Фи-
лелфо (единствено правилната!),бихме ли могли да допуснем, че управи-
телят на Мухли Димитър Асен през 1455 г. се е намирал в Италия (Неа-
пол) като пратеник на деспот Димитър Палеолог?11 Срещу подобно
предпол< кение бихме могли да изтъкнем следните възражения, а имен-
но: 1) пратеник на Димитър Палеолог в Неапол е бил Михаил Асен
(II, №78); 2) никъде не се съобщава, че той е бил придружаван от още
едно лице — Димитър Асен (в писмото на Франческо Филелфо дори
Димитър е споменат на първо място!); 3) пратеникът на морейския
деспот е заминал за Неапол през ноември 1455 г., а писмото на Франче-
ско Филелфо датира от 13 октомври 1455, т. е. Димитър и Михаил Асен
390

са били в Милано (!) преди тази дата, а веднага след това се отправили
към Мантуа; 4) по всяка вероятност пратеникът на Димитър Палео-
лог Михаил Асен се е намирал в Неапол при двора на Алфонсо V Ара-
гонски през цялото лято на 1456 (поне до 30 юли 1456) i*. По същото
време Димитър Асен, управител на Мухли (назначен на този пост далече
преди тази дата)13,е преговарял с венецианците относно предавайето
на поверения му град под властта на републиката на св. Марко.
Всичко това ни се струва достатъчно, за да можем да заключим,
че Димитър Асен, управител на Мухли, няма нищо общо с поменатия
от Франческо Филелфо Димитър Асен. Що се отнася до последний, наши-
те знания за него се изчерпват с вече казаното: напуснал Константи-
нопол след овладяването му от турците (29 май 1453) заедно със своя
брат (?) Михаил Асен.
През зимата на 1455 г. в компанията на Михаил Дромокатес Хри-
соларас той се намирал в Милано при Франческо Филелфо, а малко
след това, снабден с препоръката на последний, тримата вероятно се
отправили при маркиза на Мантуа Лодовико Гонзага.
1 Legrand. Fr. Filelfe, р. 70.
2 PLP, 1, No 1492. Вж също № 1510.
Hegrand. Fr. Filelfe, p. 70.
4 E. Трап (PLP, 1, No 1510,от6елязва, че Михаил Асен е ,,aus Konstantinopel",
но е пропускал (?) да сторн това по отношение и на Димитър Асен, когато сведе-
ннето на Филелфо е категорично: „. . . et iidem omnes Constantinopolitani".
5 Terminus ante quem за пристигането на Димитър и Михаил Асен е 13 октом-
ври 1455 г. — датата, когато е написано писмото на Франческо Филелфо. Но ако прие-
мем, че двамата братя (?) били постоянни спътници на Михаил Дромокатес Хрисо-
ларас, то terminus ante quem е 4 юни 1454 г., тъй като на тази дата Фр. Филелфо напи-
сал едно писмо до своя син, с коего му препоръчва Михаил Хрисоларас (Legrand.
Fr. Filelfe, No 33).
6 Писмото на Фр. Филелфо е анотирано още от М. С г u s i и . Turcograecia,
57 — 58, 90 — 91, конто ие се подвоумил да отбележи: „Grecos postea Philelphus in
Italiam profugos, commendant".
? Du Cange Fam. Byz., p 253 (325).
8 'ЕХкриоруурыи г? Xuppucra ёКУтры'а ovyypapa триоЬисои uvvraooopevov uno
AuSpeou MovoToijuSou, 1 —12,1843 — 1853, Фсототитяг) enavex-booK^ Ad^vai, 1965,
a. 402, orip. 22.
9 I о r g a. Byzance, p. 18. В индекса обаче са обед имени в едно лице Димитър
Асен, управител на Мухли (споменат на с. 86) и познатият ни от Фр. Филелфо негов
едноименник. Но това е по-скоро грешка при изготвяне на именния показалец.
l^G. Cammelli. I dotti bizantini e le origini dell’umanesimo, I. Manuele Cri-
solara. Firenze, 1941, p. 197 и n. 5.
11 Наистина E. Трап никъде не пише, че и Димитър Асен бил пратеник в Неа-
пол. Но допускайки веднъж, че въпросният Михаил Асен (здраво свързан с Дими-
тър Асен) от писмото на Франческо Фнлелфо е посланикът на Димитър Палеолог,
на него не му остава нишо друго, освен да приеме, че и Димитър Асен иэпълнява
подобна мисия. В противен случай какво ще търси в Италия заедно с Михаил Асен?
12 Вж тук, II, №78
13 Вж тук, II, №59.
391
№77. МИХАИЛ АСЕН (ок-1455)
Михаил Асен заедно със своя брат (?) Димитър пристигнал в Ита-
лия след завладяването на Константинопол от турците1. С препоръката
на Франческо Филелфо, придружавайки Михаил Дромокатес Хрисо-
ларас — роднина на известния хуманист, — двамата братя се отправили
към Мантуа при маркиз Лодовико2. След това следите им се губят.
Е. Трап идентифицира Михаил Асен с негов едноименник, който през
ноември 1455 г. заминал за Неапол като пратеник на деспот Димитър
Палеолог при крал Алфонсо V Арагонски3. По всяка вероятност
за същия пратеник се говори в публикувано наскоро писмо на един
от известните представители на гръцката Ьсаспора в Италия Никола Се-
кундинос до Матей Асен, писано в Непол на 30 юли 1456 г.: „Пер! 8ё
£раитои,Ь каХос ае 6i8afet ’Аааи??,ф пара ndaav eXni&a ev Neanokei ev-re-
tvxtjkus ксй nap-aurov та ката oe деда#»?ксо? акрс/Зах:, &т]оаиры тин
€&о%а ay ад ср Saipovi еукороас порпсЗ, kpcittov tov epyov to ndpepyov
Tjyrjadpevof;"4.
Могат ли тези разноречиви свидетелства да изграждат образа на
един човек? Струва ни се, че не! Преди всичко имаме категоричного
указание, че Михаил Асен (заедно с Димитър) е пристигнал в Италия
от Константинопол, а не от Мистра5; в Италия той се намирал преди
ноември 1455 г. (най-малко преди 13 октомври 1455) — откогато дати-
ра пратеничеството на Димитър Палеолог6. От препоръчителното писмо
на Франческо Филелфо — достатъчно е да му хвърлим само един поглед —
се убеждаваме, че става дума не за послании (или посланици), а за
човек, който търси убежище след покоряването на родного му- огнище
от турците.
И така Михаил Асен, препоръчан от Франческо Филелфо на марки-
за на Мантуа Лодовико, няма нищо общо с едноименния пратеник на
деспот Димитър Палеолог в Неапол. Той се озовал в Италия след завла-
дяването и разграбването на Константинопол от турците. Дали се уста-
новил в Мантуа или някъде другаде, това не знаем.
1 Terminus ante quem 13 октомври 1455 (писмото на Франческо Филелфо),
а може би 4 юни 1454. Вж тук II, №76, бел. 5.
2 L е g г a n d. Er. Fileife, р. 70.
3 Вж тук, II, №7В; PLP, I, No 1510.
4Мас т р оЬ т) рцт р Т1. ЕекоиЬию;, о. 237.
^Legrand. Fr. Fileife, р. 70; Du Cange. Fam. byz., p. 253 (325); I о r g a.
Byzance apres Byzance, p. 18; G. Cammelli. Цит. съч., p. 147 и n. 5.
6 ВЖ тук, II,№78; както и бел. 1.
№78. МИХАИЛ АСЕН (ок.1455- ок.1456)
Пратеник на деспот Димитър Палеолог в Неапол при Алфонсо V
Арагонски. Михаил Асен е напуснал Мистра през ноември 1455 г.1 и бил
в Неапол преди 30 юли 1456 г., както свидетелствува едно писмо на Ни-
кола Секундинос до Матей Асен (II, №54), написано на тази дата2. Иден-
тификацията на въпросния Aodvrjt; спосланика на Димитър Палеолог
едва ли подлежи на съмнение3. За съдбата на Михаил Асен не знаем
нищо повече.
392
1 С е г о n e. Alfonso di Aragona. , I , p. 188; Zakythenos. Despotat. T.l,
p. 281 и n.6.
аот p об г] p т) т p tj. SeK0w6u*K, o. 237; Вж тук, Михаил Асен, II, №77.
3 Пак там, р. 132.
№79. МАНУИЛ АСЕН СОФИАНОС (ок.1463 — ок. 1465?)
Мануил Асен Софианос, както и други представители на фамилия-
та Асен, ни е познат по време на своего пребиваване в Италия след пада-
нето на Константинопол (1453). Деспот Тома Палеолог, също изгнаник,
го е препоръчал на маркиза на Мантуа Лодовико Гонзага като човек,
някога богат и могъщ, но изпаднал в бедност и нужди след унищожа-
ването на империята. Препоръчителното писмо на деспот Тома е напи-
сано в Рим на 15 март1. Годината (макар и с приблизителност) не е труд-
но да бъде установена. Знаем, че деспот Тома Палеолог (напускал Пело-
понес през 1460) пристигнал в Рим през 1462 г.2 Terminus ante quem
за написването на писмото е смъртта на деспота — 12 май 14653. Следо-
вателно препоръката до маркиз Лодовико Гонзага би могла да бъде
написана на 15 март 1463, 1464 или 1465 г.4 Други сведения за Мануил
Асен Софианос липсват5.
1 Ладя pov, ПП,о. 238.
2Sphrantzes. Minus, ХЫ, 8: р. 126.
3 Пак там, XLII, 10: р. 130; Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 98,
p. 66.
4 Вж в този смилл A d p я p о v, ПП, IV, о 27. Д. Закитинос (Z ak у t h ё п о s.
Despotat. T.l, p. 290) отбелязва само, че писмото е „поп datee”.
б Сп. Ламброс (A d р it р О V, ПП, IV, 25 — 27) слеп като отбелязва, че Мануил
Асен Софианос е неизвестен от други извори, приема, че той произхожда от Пело-
понес. Наистина, близостта иа Мануил с деспот Тома прави това допускане правдо-
подобно, но все пак то сн остава само едно предположение. Мануил Асен Софианос
липсва в PLP, 1.
№80. ГЕОРГИ АСЕН (ок.1465 — ок. 1466)
Георги Асен — един от многобройните представители на гръцката
Siaairopd в Италия след 1453 г.1, е известен от кореспонденцията на
Фр. Филелфо. За първи път името му се среща в писмо до Теодор Газа
от 28 юли 1465 г.: JApri бе cJ6e f>vo еКдоитеч d^ioirioroi apxovres о те
ГеФрую^ ’Aad^rjc ка! М avovi]\ ПаХаюХоуо?.. ,”2. Споменатият в това
писмо Мануил Палеолог е по всяка вероятност Мануил Раул Палеолог
Меликес3, който през март 1475 г. в Неапол е завършил един ръкопис,
съдържащ творби на Ефрем Сирин, Йоан Златоуст и други църковни от-
ци4. Тази идентификация не улеснява никак при издирванията ни върху
личността на Георги Асен. Трудно е да се каже дали двамата заедно са
напускали Константинопол (?) (или други области на империята)6 и
кога са пристигнали в Италия. Във всеки случай и двамата са били в
Неапол (първата точка на тяхното пътуване из Италия?), където се снаб-
дили с препоръчително писмо от Теодор Газа до Фр. Филелфо (двама-
та са поддържали писмовна връзка в продвижение на тридесет и пет го-
дини) и преди 28 юли 1465 г. са пристигнали в Милано.
393
От писмото на Франческо Филелфо до Йоан Аргиропулос (11 ок-
томври 1466) научаваме, че Георги Асен все още се намирал в Милано
(в писмото не се говори за Мануил Палеолог), където бил приет много
добре от Фр. Филелфо, благодарение на препоръчителното писмо на
Йоан Аргиропулос6. Това е последното известие за Георги Асен.
1 За гръцката Siaonopa след 1453 — 1460 г. вж писаното от Н. Йорга, макар
че то е недостатъчно систематизирано и подробно: I о г g a. Byzance, 17 — 47 („Les
exiles’’); М. Manoussacas. Structure sociale de i’Hellenisme postbyzantin. — JOB,
31/2, 1981 (XVI Internationaler Byzantinistenkongress), Akten I, 2, 804 —815.
^Legrand. Fr. Filelfe, No 68, p. 117.
^Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 176. (Това известие за Ма-
нуил Раул Палеолог Меликес е останало непознато на Пападопулос). А. Пападопу-
лос и след него Д. Закитинос идентифицират неправилно Мануил Раул Палеолог
Меликес, кописта на Cod. Valiceil. gr. 98 olim F 57 (вж следващата бележка) с Мануил
Раул Меликес, познат ни от известния надпис в Каритена, Аркадия (F a s s о u 1 а -
k i s. Raoul, No 71), съпруг на Елена Асенина Палеологина (вж тук, II, №49) и баща
на Матей Асен Палеолог Раул Меликес (пак там, II, №83). Двамата са добре разгра-
ничени от В. Лоран (Laurent. Les Melikes, р. 365) и Ст. Фасулакис (F a s s о u-
1 a k i s. Raoul, No 71, p. 87, n.l). От друга страна,Ст. Фасулакис (пак там) допуска,
че копистът Мануил Раул Палеолог Меликес е внук на Мануил Раул Меликес — едно
допущане, коетс е малко вероятно: от изворите, с който разполагаме знаем, че
Мануил Раул Меликес имал един син Матей Асен Палеолог Раул Меликес, за чиито
наследници нямаме никакви сведения. Не е за пренебрегване и фактът, че ако спът-
никът на Георги Асен копистът Мануил Раул Палеолог Меликес беше внук на Мануил
и син на Матей, то той или би остана в Пелопонес, където е починал неговият баща
(преди 1497 г.) или би емигрирал от Пелопонес в Италия, докато в Cod. Valiceil.
gr. olim F 57 категорично e казано: „МадоетД РаоиХ, ПаХшоХоуои гои McXtjki tov
KoovoTOPTU>OirdXiTavov". Очевидно Мануил (Раул) Палеолог (Меликес) е бил пред-
ставигел на друг клон от фами ията, не на Пелопонеския.
^Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 176, p. 92.
5 Прозвището на Мануил „гои Кщрогш'ги'ОяоХттаРОО".(вж тук, бел. 3) показва
недвусмислено, чеМануил е бил радей във византийската столица и по всяка вероят-
ност е жив ял там до 1453 г. (?), след което (или малко преди падането на грядя) се е
отправил в чужбина. Следователно, имаме основание, макар и неголямо, да допус-
нем, че и Георги Асен е потеглил към Италия от Константинопол.
^Legrand. Fr. Filelfe, No 73, p. 125. Това писмо e публикувано и у T. К 1 e t-
t е. Beitrage zur Geschichte und Literatur der Italienichen Gelehrtenrenaissance. III. Die
griechischen Briefe der Franciscus Philelphus. Nach den Handschriften zu Mailand (Trivul-
siana) und Walten britee. Greifswald, 1890,p. 148,и у Ln, Adpnpou, ’АрусрояоиХеёа,
’A&QVCU,, 1910, 210 — 211, n. 6; I о r g a. Byzance apres Byzance, p. 21;PLP, 1, No 1490*
№81. ЙОАН ACEH ДИСИПАТОС
Cod. 4252.132 от атонския манастир Ивирон (според описанието
на Сп. Ламброс) е хартиен ръкопис от XV в. в обем 127 л. и съдържа
трагедиите на Софокъл „Електра” и „Аякс”1 На л. 65а е запазена след-
ната кратка бележка: ,, 1т?аои Xptare (torfdei та>асо SouXco’Аиаицр
tov bioviraTov"2. Този крагьк текст не дава възможност да узнаем нещо
повече за Йоан Асен и всичко, което би могло да се каже за него, ще си
остане в сферата на предположенията. Т. напр. Сп. Ламброс, описвайки
кодекса, отбеляза: ,"Ауиыотои 6 ' et tovto coti to tov Pifi'Kioypdtpov rj tov
kttjtopoc tov кйЬисоч opopa”3.В компендиума на Фогел-Гардхаузен Йоан
Асен фигурира като „Schreiber”4. Това предизвиква възражението на
Сп. Ламброс5. Този спор едва ли е основателен и най-вече необходим.
394
По наше мнение единственото сигурно нещо е,че кодексы-се намирал
в ръцете на Йоан Асен, т. е. той би могъл да бъде разглеждан като соб-
ственик на ръкописа — един факт, който ни дава информация за инте-
ресите на Йоан Асен Дисипатос.
1 Lambros. Catalogue. T.2, No 4252,132, 25 26.
2 Пак там, р. 26.
3 Пак там.
4 Vogel-Gardh ausen. Schreiber, р. 168.
5 NE, 6, 1909, О. 512.
№82. АЛЕКСАНДЪР АСЕН
Александър Асен, кореспондент на папа Пий II (1458 — 1464),
живял в средата и през втората половина на XV в. Писмото, което
му изпратил римският първосвещеник (единственият извор за живота
на Александър Асен), се намира в Cod. Matr. Bibl. Nacion. 4636 (115),
ff. 260 — 261 i, от XV в., автограф на Константин Ласкарис2. Тъй като
това е един изключително интересен текст както за биографията на
Александър Асен, така и за политиката на папата, ще си позволим да
предал ем неговото съдържание в резюме3.
Александър Асен в неизвестно за нас време приел католическата
вяра и вършел услуги на Римската църква. Вероятно заради това папа-
та решил да окаже помощ на Александър Асен в стремежа му да осво-
боди остров Имброс, който по това време бил в турски ръце. В замяна
на мъките и нещастията, конто неговият кореспондент понесъл, папата
му дал големи права над острова, когато той бъдел освободен, разбира
се (от текста научаваме, че Александър Асен имал наследствени права
(или апанаж?) над Имброс или притежавал големи имоти, разположени
на острова). Наред с привилегиите,конто давал, папата определил и за-
дълженията на Александър Асен и потомците му (ако Имброс отхвър-
ли турското господство): да се изплащат на Доротей, митрополит на
Имброс, и на всички следващи митрополити на острова по сто жълти-
ци годишно. Накрал папата отправя предупреждения към всеки, който
би дрьзнал да наруши постановленията на настоящото писмо.
Първият въпрос, който ни интересува, е: кога е писано писмото?
Самият текст не носи никаква дата. Следователно най-общо то може
да бъде отнесено към понтификата на Пий II — 1458 — 1464 г. Все пак
някои моменти в съдържанието позволяват да внесем известии уточ-
нения. Както казахме вече, писмото е писано по време, когато остров
Имброс се е намирал под турска власт : „етпдидоирте?' rr)i> "lp(3pov, vfjoov
€i> ты Aiyaiu TteXciyei KeipevTjvjiTic: vir'o ttj f>vva.OTeia тип airioruv eri ea-
ri”4. Следователно, terminus post quem e 1456 г.(тогава турците са овла-
дели острова)5. При това положение terminus ante quem е 1461 — 1462 г.
(?), когато остров Имброс, заедно с островите Лемнос, Тасос, Само-
траки, както и град Енос, бил отстъпен на деспот Димитър Палеолог
от султан Мохамед II6. И така, писмото на папа Пий II е писано между
3 септември 1458 (началото на неговия понтификат) и 1461/62 г., може
би в самото начало на този кратък период от време, ако намеренията
на Пий II, изложени в писмото, трябва да се свържат с опита му да орга-
низира кръстоносен поход7.
395
Къде се е намирал Александър Асен, когато папата му изпратил
писмото? В текста няма никакви указания за това (от адреса научаваме
само, че той еконстантинополчанинпо рождение: „то? ауаттртсо avf>p\
evyevei ’AXei-a'vbpw тй ’A.06.VT] KcovaTavTivovno'\iTT],,s, но струва ни се,
че трябва да изключим Константинопол и Имброс и да го потърсим
някъде из Италия (а може би в Пелопонес, ако писмото датира отпреди
цай 1460 г.?). В писмото липсват сведения за конкретните пьтища,
по конто би могло да се отхвърли турското господство над остров
Имброс. Александър Асен едва ли имал собствени сили за подобна
военна експедиция. По-допустимо е, че той имал намерение да се вклю-
чи в замисления от папа Пий II кръстоносен поход.
Какво още може да се каже за Александър Асен? Навремето Сп.
Ламброс9 допусна, че той е роднина или дори син на Мануил Асен Ла-
скарис (II, №71), управител на остров Имброс между 1438 — 1439 и
1444 г. Тази хипотеза има право на сыцествуване, и то не само заради
това, че и двамата са свързани с Имброс, но и поради факта, че Алек-
сандър Асен имал някои наследствени права върху острова или върху
имоти, намиращи се там.
Знаем, че намеренията за освобождаването на остров Имброс са
останали само намерения, но не знаем нищо повече за самия Алексан-
дър Асен1°.
1 Описание на ръкописа у J. I г i а г t е. Regiae Bibliothecae Matritensis codices
graeci mss. 1. Madrid, 1769, No 115, 454 — 466. Вж тук, Приложение II, 8 (Писмо на
папа Пий II до Александър Асен.
2 За Константин Ласкарис вж: V о g е 1-G a rdthausen. Schreiber, 242 —
246; X. Г. П ат р tve Ai; 'ЕХХт^ес KojOucoypdpoi rcdv xpovvov тт]Ч ’AvayevinfaeGjt;
’Еяетг?рк tov MeoaiojDUcov 'Apxeiov, 8 — 9,1958 — 1959, o. 94.
3 Вк гръцкия текст yAapirpou Пюи В; 113 — 115. Ново издание: тук,
Приложение, II, 8.
4 Ладя р 0V Пюи В ', О. 113. Приложение, II, 8.
SCritobul. Ш, 14.2: р. 241; D u с a s. XLIV, 1: р. 411.
6 Не може да бъде установено с абсолютна точност времето, когато Димитър
Палеолог е получил, тези владения: С г i tobul, III, 24.4. р. 265 (края на 1460 —
началото на 1461); Sphrantzes. Minus, XLII, 2: р. 128 (1462 или поместено
между събития, конто се отнасят към 1462); Majus, IV, 15: р. 552 (също); С h а 1-
cocondylas, IX: р. 4 94;,,ках vrjoovQ ксй Alvov я<5Ха> (след овладяването на Трапе-
зунд — 1461); Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, No 96, p. 64 (без дата);
Nicol. Byzantium 1261 — 1453, p. 423 (без дата).
? В г e h i e r. Byzance, p. 429.
8 Ладя p OV Пюи В, О. 113 Приложение, II, 8.
9 Л dp пр о и Пюи В ’. 123 — 124; Idem, ПН, II, 0.27.
Ю Според Дюканж (Du Cange. Fam. Byz. p. 253, 325) Александър Асен
бил жив поне до 147 0 г. (Вж също PLP, 1, No 1484). От друга сграна,неточно е писа
него от него ’’Alexander Asan et Michael Asan, post expugnatam a Turcis Constantino-
polim in Italiam concesserunt, ubi adhunc superstites erant anno MCCCCLV de quorum
nobilitate testatur Philelphus lib. ХП epist. pag. mihi 263”. Във въпросното писмо на
Фр. Филелфо (L е g г a n d. Fr. Filelfe, No 33, p. 70) става дума за Димитър и Михаил
Асен (вж тук, II, №76 и №77). В кореспонденцията на известиия игалиански хума-
нист липсва каквото и да било споменаване за Александър Асен. Вж също В ак о-
X о я о v X о vJlcTopia, О. 291, orjp. 2 (изд. 1974, о. 356, ат)Д. 1): само споменава Алек-
сандър Асен и писмото на папа Пий II.
396
№83. МАТЕЙ АСЕН ПАЛЕОЛОГ РАУЛ МЕЛИКЕС ( преди 20 май 1497)
Матей Асен Палеолог Раул Меликес1 е потомък на известната турска
фамилия Меликес (MeXtk?}?, МеХёк, МеХе'х, МеХ^к)2, която води своето
начало от селджукския султан Изз-ад-Дин Кайкаус II3,или по-точно от
неговия по-малък син Константин Мелек, който след освобождаване-
то на баща му4 останал в Константинопол, приел христовата вяра и по-
лучил гръцко образование5. На върха на генеалогического дърво на на-
шия Матей В. Лоран постави анонимния син на Константин Мелек6,
когототой идентифицира с поменатия ярояаяяо? на Матей от Cod. Bar-
ber gr. 449 (IV 31).дошъл на помощ на византийската столица (както
гласи текстът)7 или на помощ на стария император Андроник II по време
на войните от 1321 — 1328 г. (както го разтълкува В. Лоран)в.
Матей Асен Палеолог Раул Меликес е син на Мануил Раул Мели-
кес9 .(внук на анонимния син на Константин Мелек)10 и Елена Асени-
на (II, №49). По всяка вероятност бащата на Матей е идентичен с пело-
понеския аристократ-едноименник, познат от един надпис от Каритена
(Аркадия)11. Според този надпис12 Мануил Раул Меликес ( 'PaobX
уЬсэоке MavovrfK tov М eXtKTjp) е възстановил през 1439/40 г. моста над
река Алфейос.
Малкото, което знаем за Матей Асен Меликес, го дължим на генеа-
логическите бележки от Cod.Barber.gr. 449 (IV 31)13. От неособено
обширния текст научаваме, че Матей е представител на най-богатия
и най-влиятелния клон на фамилията — този, който се установил в
Пелопонес14. И наистина всичките богатства на Матей се намирали
в тази византийска провинция15, повечето личности, с конто Матей
бил в някакви връзки, или са родени в Морея, или пък са пребивавали
там16. Матей е представен като господар (анонимният автор на бележ-
ката го нарича 7), който водел живот „с голям луке — в пъл-
на свобода и независимост”18, неговите богатства били вложени главно
в недвижими имущества (поради страх от обезценяване на парите!)19,
за конто се грижели специални хора, докато той воювал или ходел на
лов. Следват някои трафаретни характеристики: няма равен на него в
света по отношение на благородството на душата му, военного му из-
куство, качествата на духа и на тялото му20. Не липсва и обичайната
формула, че починал като най-добър христианин („к<и aire&ave хрю-
Tiavbc каХХюто?) — формула, която дава основание на В. Лоран да от-
бележи, че Матей бил дотолкова елинизиран, че не се върнал към мюсюл-
манството, когато почти цяла Морея била покорена от турците21.
Матей Асен Палеолог Раул Меликес починал преди 20 май 1497
(тогава всичките добавки към Cod. Barber, gr. 449 (IV 31) били препи-
сани от монаха Дениз22), без да остави потомство.
1 Цялото му име (собствено и четирите фамилии) е отбелязано в текста:
„Матдшос ’Apdprjc ПаХашХсгуос 'РаоЬХ 6 MeXiktlc” (Laurent. Les Melikes, p. 355,
1. 11—12).
2 3a различите форми на името Меликес: N. В е Г) с, Bufavrivcu irnypcupai
Гортииик, ВВ, П, 1904, 68 — 69; М о г a v с s г k. By zantin о turcica. T.2, p. 187; L a u-
r e n t. Les Melikes, p. 360.
3 Рас hy m er es. II. 24 :I,129 — 137; III, 25 :I, 225—240.
397
4 Освобождаването на султан Изз-ад-Дин било резултат на съвместна акция
на кримскиге татары и българите По този въпрос вж П. Н и к о в. Българи и татари
в средниге векове.— БИБ, 2, 1929, №3, 107 — 109; Вж тук, I, №24.
‘’Laurent. Les Melikes, 362 — 363 (на 361 — 362 са изброени всички лица
от фамилията Меликес, конто биха могли да бъдат идентифицирани с лроттатттго?
от Cod. Barber, gr. 449).
6 Пак там, р. 363, 367.
, 7 пак там, р. 357, 1.12 —14 ',Опропаппо<тгоуопои rjXtSep архт; ек rqv Казратаи-
TivovnpXiy апо tt)v Uepoiav проч jtorideuw тт]ч лбХесх таигцч рета Ьурарешч реуаХпч
(пткт]'<;,дпХа>р,рета атратоу ксйаХХыи..
8 Пак там, р. 363. Покойният френски учен отбелязва, че 0 пропаппоч (анон им-
ният син на Константин Me лек) дошъл на помощ на Андроник П не от Персия, как-
то се говори в текста, а от Пиге (на Пропонтида), за чийто управител бил назначен
Константин Мелек и където се оформила цяла турска колония.
9 Пак там, р. 355, 1. 1 — 2.
Ю Пак там, р. 364, 367.
11 Пак там, р. 36.5; Fassoulakis, No 71, 87 — 88; N. К, М оутоопоуХоч.
Н apxiTeKTOviKT] тсЗр £kkXt?<hcdp ксй povaoTTipioov rife Гортииса<;\ ’Mhjvai , 1956, 0122
(надписът). Никои учени (Papadopulos. Genealogie der Palaiologen^No 176; Z a-
kythenos. Despotat. T.2, p. 160) са склонни да идентифицират Мануил Раул Мели-
кес с кописта Мануил Раул Палеолог Меликес (V о g е 1-G ardh au sen. Schreiber,
p. 280). Вж възраженията yLaurent. Les Melikes, 365 — 366; Fas s,o u 1 a k i s.
Raoul, p 87. n. 1.
12 N. ,B e t? g, M,<uwt?X ' PaobX ПаХшоХоуос MeXucrjc Bufanrc, I, 1909, 189 —
190; Idem, ' H'emypapi] тт]<: пара тт]у Kapyraivav уерирач tov 'A>Xpeiov Пак там’, 501 —
502.
^Laurent. Les Melikes, 355 — 357.
14 Пак там, p. 367.
15 Пак там, p. 355,1. 20 : „та еирюкорера порт a ev тт? перюхр ttj<; rieXonowijuou "
16 Пак там, 353 — 354.
17 Пак там, р. 355, 1. 12.
18 Пак там, р. 355, 1. 11 — 14. Авторът вероятно набляга на това поради факта,
че почти цяла Морея била в ръцете на турците.
19 Пак там, р. 355, 1. 15 — 22; р. 358, п. 2.
20 Пак там, р. 355, 1. 23 — 26.
21 Пак там, р. 358.
22 Пак там, р. 354.
398
ПРИЛОЖЕНИЯ

1.2. Пръстен-печат
на цар Калоян (I, № 3)
За,б. Печат
на цар Борил (I, № 6)
4. Златен печат
на цар Иван II Асен (I, № 7)
5. Златна монета
на цар Иван II Асен
6. Медиа монета
на цар Иван II Асен
7. Медиа монета
на Мнцо
8а,б. Медиа монета
на Мийо
10. Златен печат на цар Константин Тих Асен (I. № 24)
Па,б. Медиа монета на цар Константин Тих Асен
12а,б. Медиа монета на цар Константин Тих Асен
13. Портрет
на цар
Константин Тих Асен —
Бояна
14. Портрет
на царица Ирина —
Бояна
15а,б. Сребърна монета
на цар Михаил III Шишман Асен (I, № 26)
16. Сребърна монета
на цар Михаил III Шишман Асен
17. Цар Иван Александър (I, № 33)
със съпругата си Теодора II
и синовете си
Иван Шишман (I, № 44)
и Иван Асен (I, № 45) —
миниатюра в Четвероевангелието
от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627, fol. 3r)

18. Цар Иван Александър
и евангелист Йоан —
детайл от миниатюра
в Четвероевангелието
от 1355/56 г.
(ВМ Add. 39627, fol. 1344
*-
19. Цар Иван Александър
и Богородица — детайл
от композицията
„Страшния съд“
в Четвероевангелието
от 1355/56 г.
(ВМ Add. 39627, fol. 124r)
20. Цар Иван Александър
с Исус Христос
и летописеца
Константин Маиасий —
миниатюра
в среднобългарския превод
на Манасиевата летопис
(Cod. Vat. Slav. II, fol. Г)
ufc*? v

-
21. Портрет на нар Иван Александър —
Банковски манастир,
Костницата
22. Похлупак от саркофага
на цар Иван Александър — детайл
23а,б. Сребърна монета
на цар Иван Александър

24. Родословного дърво
на царица Елена
в Матейче — детайл (I, № 37)
4—
25. Царица Елена
и синът й Стефан Урош —
ктиторски портрет
в църквата „Св. Богородица"
в Матейче
26. Портрет на царица Елена
в църквата на Лесновския
манастир — детайл
IKWIH T41,1,11 ДКН1 I I?) .Ш vlttZ
4 fll«TIII|A иднрндУъ'д
4 кмлцлдлфлфЪл
' дк/ШАьллА'Р"Цгнл
27. Деспот Константин,
деспотица Кера Тамара (1, № 42),
Кера(ца) Мария (I, № 43)
и Десислава (I, № 46) —
миниатюра
в Четвероевангелието
от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627, fol. 2r)
28а,б. Сребърна монета
на цар Иван Александър
и сина му Михаил Асен (I, № 39)
29а,б. Сребърна монета
на цар Иван Срацимир (I, № 40)
30а,б. Сребърна монета
на цар Иван Шишман (I, № 44)
31 а,б. Печат
иа деспот Йоан Асей (II, № 14)
32. Портрет на Михаил Асен (I, № 23)
и съпругата му Ирина Комнина
Кантакузина Палеологина Лсенина
(II, № 24) — миниатюра в Lincoln
Coll. Typicon: Oxford gr. 35, fol. 9V

33. Икона
на Христос Пантократор
(Ленинград — Ермитаж I 515)
4—
34. Великият
примикирий Йоан,
съпруг на Анна Асенина
Кондостефанина (II, № 34) —
детайл от иконата
на Христос Пантократор
35 Герб
на фамилията Асани (Асей)
на остров Кефалония
ПРИЛОЖЕНИЕ I: АСЕНЕВАТА 6 lauitopa
1. АСЕНЕВЦИ ВЪВ ФРАНКСКА МОРЕН: ФАМИЛИЯТА ЗАКАРИЯ АСЕН
Фамилията Закария по думитенаедин отнейнитенай-добри познавали
Р. Лопец, е ,,una fra le piu nobili е riche famiglie di Genova”1. Нейната
история и заедно с това нейните успехи в Източното Средиземномо-
рие2 започват с дейността на романтичната и почти легендарна фигура
на Бенедето Закария — личен приятел на папа Бонифаций VIII, близък
на трубадура Персивал д’Ориа, роднина на Вивалди и известния гео-
граф Андало ди Негро3. Действията и усилията на Бенедето са твърде
разнородни и разнопосочни: адмирал на Франция при Филип Хубави
(1285 — 1314) (Бенедето е свързан тясно със създаването на френска-
та флота), ловък дипломат (изпълнява мисии в Кастилия и Арагон)4,
добър тьрговец (има търговски интереси в черноморский район)5.
Бенедето Закария се появява за първи път във Византия през седем-
десетте години на XIII в. и спечелва доверието на император Михаил VIII
Палеолог6. Получил първоначално управлението на Фокея (на север
от Смирна), чийто сеньор е от 1288 г. до смъртта си в 1307 г.', Бенеде-
то успял да овладев и островите Хиос-, Самос и Кос8.
В начало то (в 1304) остров Хиос бил отстьпен на фамилията Зака-
рия като императорски фиеф за срок от 10 години. Впоследствие сро-
кьт бил продължен с още 15 години9. По това време островът се нами-
рал в ръцете на един от наследниците на Бенедето, неговия внук Марти-
но, който бил сеньор и на Лезбос, Тенедос и Самос10. Заради големите
си военни успехи срещу турците (през 1317 и след това корабите му
воювали в крайбрежието на Смирна срещу Мехмед бег)11. Мартино бил
наречен ласкателно „крал и деспот на Мала Азия”12. През 1328 г. из-
текъл и вторият петнадесетгодишен срок за владение на Хиос, опреде-
лен от император Андроник II, и на следната 1329 г. византийците сполу-
чили да възстановят господството си над острова13.
Загубата на остров Хиос в никакъв случай не означава край на
щастливата съдба на Закария, защото Мартино успял да се нареди сред
наи-изтькнатите барони на франкска Морея14. Той станал сеньор на
Халандрица (в Ахея) и Дамала (в Арголида)115. По този начин фами-
лията Закария обвързала съдбините си с историята на Мореиското кня-
жество до неговото унищожаване в 1430 г. Мартино Закария (намерил
гибелта си в 1345 край Смирна16) имал двама синове — Бартоломео,
сеньор на Дамала и по-сетне маркиз на Бодоница17 и Чентурионе I,
сеньор на Дамала, Халандрица, Естамяра и Лизареа (в Ахея)1-8, баюл
на Морея (1364?)1 9, а впоследствие и велик конетабъл на княжество-
то20. Неизвестно кога Чентурионе I встьпил в брак с жена от фами-
лията Асен (?) — според някои учени тя била дъщеря на Андроник
Асен (II, № 6)21. По този начин името Асен се появило сред фамилия-
та Закария и било носено от някои нейни представители, живели до 26
26 Фамилията на Асеневци. . .
401
втората половина на XV в. Чентурионе I от брака си с Na Асенина
имал четири деца: Андроник Асен Закария, Филипс, Мартино (за него
се знае твърде малко22) и една дъщеря Мария [Асенина] Закария23.
Мария била омъжена за един от шефовете на четирите компании (so-
cietates) на наварците, играли важна роля в историята на Гърция през
XIV в.24 — Пиер Льобур дьо Сен Сюперан, първоначално главен вика-
рий. а след това и принц на Морея (1396 — 1402) 25. Тъй като името
Асен било използувано само от първородния син и неговите потомци,
тъкмо техните биографии ще бъдат проследени накратко.
1 R. L о р е z. Genova marinara nel ducento. Benedeto Zaccaria ammiraglio e mer-
cante. Messina-Milano, 1933 ( Biblioteca storica principato, XVII), p. 3 (по-нататък
Lopez. Benedeto Zaccaria).
2 За историята на фамилията Закария в Източното Средедемноморие вж:
Du Cange. Histoire, р. 297 = II, р. 146 = II, 307 — 309; Hopf. CGR, р 502: ТаЫ.
IX; G е г 1 a n d. Patras, р. 51, 52, 54, 59, 62, 63; N. I о г g a. Latins et Grecs d’Orient
et I’etablissement des Tures en Europe (134 2 — 1362)tBZ, 15, 1906, p. 190, 191, 195;
W. M i 1 ) e r. The Zaccaria of Phocea and Chios 1275 — 1329.-JHS, XXXI, 1911, 42 —
55; R e n n e 1 1 Rodd. The Princes of Achaia. I — II, Index s. v.; J. D el avi 1 le 1 e
R о u 1 x. Les hospitaliers a Rhodes jusqu’a la mort de Philbert de Noillas 1320 — 1421.
Paris, 1913, Index s. v.; W. M i I I e r, Essays on the Latin Orient. Cambridge, 1921, 283 —
295; Г. I. Z о X w r a.‘loropia 777c Xibu, II. Er 'A innate, 1924, a. 356; S e 11 о n. Cata-
lan Domination, Index s. v.; L о n g n о n. L’Empire latin, p. 348; F. P. A r g e n t i. The
Occupation of Chios by the Genovese and their Administration of the Island (1346 —
1566). T 1. Cambridge, 1958, 54 — 56, 59 — 60, 93, 100, 102, 104, 438, 584, както
и T. 1—3, Index s. v.; J. H e e r s. G&nes au XV-e siecle. Activite economique et prob-
lemessociaux Pans. 1961, p. 358. 372, 395, 482; CMH, IV/1, p. 346, 355 — 356; E s z e r.
Kalopheros, Index s. v.; Bon. Moree, p. 708 и Index s. v.
Lopez Benedeto Zaccaria, p. V.
4 Пак там, 63 — 93, 183 — 212.
6 M. В a I a r d. Genes et 1’outre-mer, I. Les actes de Caffa du notaire Lamberto
di Sambuceto, 1289 — 1290. Pans, 1973 (= Doc. et rech., XII), n° n° 166, 167, 262,
323, 324, 544, 565; L. В a 1 I e t o. Genova Mediterraneo mar Nero (Secc. XIII — XV).
Genova, 1976 (=Civico istituto Colombiano, Studi et Testi — sene storica, 1), 99 — 101,
115, 116.
6 За да се отблагодари на византийския император Бенедето Закария кръетил
сина си Палеолого. Вж: Lopez. Benedeto Zaccaria, р. 12.
7 Hopf CGR, р 502. ТаЫ. IX; W Miller. The Zaccaria of Phocea and Chios,
passim; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, 64 — 65.
8 Hopf. CGR, p. 502: ТаЫ. IX; W. Miller. Essays, 289 — 290; Lopez. Bene-
deto Zaccaria, 213 — 239; F P Argent i. The Occupation of Chios. T.l, 54 — 56, N i-
c о 1 Byzantium 1261 — 14 53, p. 65, 120. По същото време неговият брат Мануело
владеел областта между Адрамитион и Фокея Вж: Pachymeres, VI, 34 II, р. 558.
9 N i с о 1 Byzantium 1 261 — 1453, р. 120.
I Hopf. CGR, р 502: ТаЫ. IX; W. М i 1 1 е г. Essays, 289 — 290; Lon g п о n.
L’Empire latin, p. 348; F. P. A r g e n t i. The Occupation of Chios. T.l, p. 56, 57, 59, 60,
62 — 65,68 — 70, 90,92.
Й Nicol. Byzantium 1261 — 1453, p. 152.
12 H о p f.CGR, p. 502: ТаЫ. IX; N i с о 1. Byzantium 1261 — 1453, p. 176.
13 H о p f. CGR, p 502' Tab! IX; W. M i 1 1 e r. Essays, p. 299; L о n g n о n. L’Em-
pire latin, p. 348; F. P. A r g e n t i. The Occupation of Chios. T.l, 68 — 70; Loenertz
BFG, I, p 299; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, p. 176. Няколко t од ин и по-късно
(в 1335) братът иа Мартино, Бенедето II,направил опит да си възвърне остров Хиос.
Вж; Nicol. Byzantium 1261 — 1453, р. 179.
402
14 Мартино Закария се установил в Морея наскоро след 1316 г. Вж: Libro de
los fechos, § 627, p. 137; J а с о b у. La f^odalite, p. 76, n. 3, 84.
15 Спорен К. Хопф (Hopf. CGR, p. 502: Tabl. IX) Мартино получил двата си
фиефа посредством двата си брака. Германският учен приема, че първият му брак
бил с неизвестна по име жена от рода Гизи (тя била собственица на половината
от Халандрица), а вторият — с Жаклин дьо ла Рош, конто притежавала Дамала. На
същото мнение е и Р. Лопец (Lope z. Benedeto Zaccaria, p. 231). От своя страна
А. Бои (В о п. Могёе, р. 708) приема, че Мартино се женил само веднъж — за Жак-
лин дьо ла Рош, конто му донесла Дамала, а Халандрица при добил чрез покупка.
Съответният текст в Libro de los fechos, § 627, p. 137, не оставя съмнение, че Мартино
Закария е купил имението Халандрица. Terminus post quern за тази покупка: 30 ноем-
ври 1315. Вж: J а с о b у. La feodalite, р. 76, п. 3.
16 Н о р f. CGR, р. 502: Tabl. IX; В о п. Могее, р. 708.
17 Hopf. CGR, р. 502: Tabl. IX; S е 11 о n. Catalan Domination, р. 42.
18 Hopf. CGR, р. 502: Т a b 1. IX; В о п. Могее, р. 708; Hopf. CGR, р. 228.
(„Tables des fiefs de la Moree [De I’an 1346[”): „De Messer Centurione: La Caladritza, la
Stamira, la Lissarea”. Съшият текст у A. T. Luttrel. The Principality of Achaea in
1377. — BZ, 57,1964, 2, p. 344; L о n g n о n, L’Empire latin, p. 330; Bon. Могёе, p. 690.
19 Libro de los fechos, §704, p. 155; J а с о b y. La feodalite', p. 85, n. 9.
20 Librode los fechos, §708,156 —159 („. .. micer Assan у micer Martin, fiios de mi-
ser Centurion Zaccaria grant conestable del dicto principado de la Moree. . .” За него вж:
Bon. Могёе, p. 241, 248, 249, 251, 252, 460.
21 H о p f. CGR, p. 502: Tabl. IX: L о n g n о n. L’Empire fatin, p. 348; Bon. Moree,
p. 708; E s z'e r. Kalopheros, p. 249. Единствен аргумент в подкрепа на това мнение
е името на ггьрвородния с ин на Чентурионе I — Андроник, т. е. той получил имего
на своя дядо Андроник Асен (II, №6). Ако приемем, че Чентурионе I наистина бил
зет на Андроник Асен, то той би могъл да бъде женен за неговата дъщеря Елена
(II, №18).
22 Мартино не е отбелязан в генеалогическата таблица, изготвена от К. Хопф
(Hopf. CGR, р. 502: Tabl. IX). В същото време немският учен приема, че Чентурио-
не I им ал двамасинове—Мануеле и Филипо, конто липсват у А. Бон (В о п. Могёе
р. 708). Това разноречие би могло да бъде отстранено по следния начин: 1) Очевид-
но у Хопф стой погрешно Мануело вместо Мартино. Това решение ми е подсказано
от Libro de los fechos, § 719, p. 159: ,,. . . micer Assan [Андроник — И. Б.] у micer
Martin, fiios de micer Centurion Zaccaria. . .”. 2) От друга страна, А. Бон (В о n. Могёе,
р. 276, 333) говори за ,,1а femme d’un frere d’Andronic AsSn Zaccaria”, въз основа на
един документ, съставен през 1391 г. за принц Амедей Савойски, онасловен ,,Les
excadences que sont au prince de la Могёе”. В него (В о n. Moree, p. 691) чет ем: ,,. . .3.
Item le Orial en sunt VIXX fues., le frere de mess. Assane [Андроник — И. Б.] le tient
per sa feme” (за селото Риоло = Orial, разположено в Северозападен Пелопонес, вж
В о п. Могёе, р. 277). Очевидно това е съшият Филипо, за койго Хопф (Hop f. CGR,
р. 502: Tabl. IX) пише: Filippo 1391 (документы от Държавния архив в Торино
цитиран от А. Бон) —favant 1402; ер N. N. heritiere de Rhiolo (Orial) en Moree”.
23 Доколкото ни e изв ~гно, тя не е назована „Асенина”. Само някои съвре-
менни изследвачи я иазовават с гази фамилия: Вж: Е s z е г. Kalopheros, р. 156: „...von
Peter vont Saint Вирёгап (vikar der Fiirstentum Achaia), Gatte der Maria Asenina Zacca-
ria...”
24 3a наварците в Гърция вж: Sett o*n. Catalan Domination, 125 — 148; R.-J.
Loenertz. Hospitaliers et Navarrais en Grece (1376 — 1383). Regestes et documents. —
B: Loen e r tz. BIG, I, 329 — 369.
25 За него у S e t t о n. Catalan Dornin tion,p.l27, n. 8 (литература), 132, 147,
148, 175, 180 — 182, 190 — 192; L о n g n о n. L’Empire latin, p. 334, 340, 342, 344,
346 — 348.
403
№1. Андроник Асен Закария (f 1401)
Андроник Асен Закария1 е първородният син на Чентурионе I. Спо-
ред едно несигурно, но все пак възможно предположение неговата май-
ка е била дъщеря на Андроник Асен (II, №6) 2. По този начин той се явя-
ва правнук (по женска линия) на българския цар и сетне византийски
деспот Йоан III Асен (II, №1). Сведенията за Андроник са откъслеч -
ни, кратки, засягат само отделни моменти от живота му и което е по-
важно, понякога са противоречиви. Всичко това затруднява сериозно
възстановяването на неговата биография.
Андроник Асен Закария е споменат за първи път в изворите в края
на 1373 г. или самото начало на 1374 г. След смъртта на Филип II, импе-
ратор и принц на Таранто и на Морея (25 ноември 1373), морейските
барони се събрали в Кларенца. Техните действия са описани от автора
на „Либро де лос фечос”: „Те изпратили с галера посланици при госпо-
жа кралицата [ Жана I Неаполитанска — И. Б.] 3 четирима барони от Мо-
рея: графът на Кефалония [Леонардо I Токо], сеньорът на Аркадия
[ Ерар льо Мор], великият конетабъл [ Чентурионе I Закария] и вели-
кият маршал [ Жак Мизито]4. И накрая те [бароните] уредиха всичко
относно управлението на земята [ Морейското княжество — И. Б.] и
провъзгласиха за баюл Андроник Асен, син на великия конетабъл’.’5
Наскоро след това (между 1374 и 1376) намираме Андроник Асен
заедно с брат му Мартино сред морейските барони, конто воювали
срещу византийците, нредвождани от деспот Мануил Кантакузнн, край
крепостта Гардики6.
Следите на Андроник Асен се губят за повече от едно десетилетие.
Откриваме ги едва през 1387 г. На 23 юли същата година бил подписан
договор между един от шефовете на наварските компании, Пиер дьо
Сен-Сюперан, и морейските барони, уреждащ съдбата на Пор дьо Жонк
(Наварин) 7. Сред подписалите съглашението е и „Андроник Асен Зака-
рия , барон на Халандрица и велик конетабъл”. По това време (преди
1388)8 Андроник вече бил женен за дъщерята на Ерар III льо Мор, на-
следничка на Аркадия9. По този начин най-късно от 1388 г. той бил
и барон на Аркадия10. През следващата 1389 г. Андроник Асен, велик
конетабъл на Морейското княжество, се намесил в конфликта между
Венеция и наварците, от една страна, и дука на Атина и Коринт Нерио
Ачиайуоли и неговия зет деспот Теодор I Палеолог, от друга. Нерио
Ачиайуоли пристигнал във Востица, където трябвало да преговаря с
Пиер дьо Сен-Сюперан относно съдбата на Аргос и Навплион, продаде-
ни от Мария д’ Енжиен (1388) на Венеция, но окупирани от Теодор
Палеолог не без съдействието на неговия тъст11. Тази невнимателна
стъпка на Нерио била наказана:, на 10 септември 1389 бил заловен от
Андроник Асен и затворен в крепостта Листрена12. Съдбата му била
решена с един договор от 22 май 1390, сключен между Венеция, Андро-
ник Асен и самия Нерио Ачиайуоли13.
През 1390 един от претендентите за княжеската титла на Морея
(вакантна след смъртта на Жак дьо Бо — 7 юли 1383) Амедей VII Са-
войски проводил в Ахея пратеничество, което трябвало да преговаря
с местните барони. По този повод на 11 декември 1390 в Андруза се
събрали най-изтъкнатите представители на морейската аристокрация —
Пиер, епископ на Корон, Пиер дьо Сен-Сюперан, Андроник Асен Зака-
404
рия - и излъчили свои представители, на конто били дадени широки
права за преговори с Амедей14.
През 1391 г. за новия ахейски принц Амедей Савойски бил съста-
вен списък на всички фиефи в княжеството. Там намираме и Андроник
Асен като „сеньор на Аркадия”15. Четири години по-късно Андроник
Асен е споменат в два венециански документа. От първия (13 юли 1395)16
научаваме, че [ Андроник] Асен Закария, заедно с управителите на Ко-
рон и Модон, осведомил Синьорията за тежкото положение в Морея,
след поражението на Пиер дьо Сен-Сюперан (4 юни 1395)17 от войските
на деспот Теодор Палеолог, предвождани от Димитър Палеолог Раул18.
В резултата на това поражение главният викарий на княжеството, заед-
но с множество барони, станал пленник на Теодор Палеолог19. Вторият
документ (23 юли 1395)20 определял задълженията на венециане кия
посланик Фантино Джиорджио, който трябвало да отиде в Мистра и да
поиска освобождаването на Пиер дьо Сен-Сюперан, да настоява за сключ-
ването на съюз между Теодор Палеолог, от една страна, и главният вика-
рий на княжеството и Андроник Асен Закария, от друга. В последната
част на документа на Фантино Джиорджио се нарежда да изиска и осво-
бождаването на сина на Андроник — вероятно Чентурионе II, пленен
едновременно с Пиер дьо Сен-Сюперан21.
Андроник Асен Закария имал четиримасинове:Ерар IV, барон на
Аркадия22, Чентурионе II Асен Захария, принц на Морея (тук, №2)
Бенедето23 и Стефано Закария, архиепископ на Патоа24.
Андроник Асен Закария починал през 1401 г.25
1 Ед инет вена и при това съвсем кратка биографжна бележка за Андроник
у В о п. Могёе, р. 276.
2 Вж никои подробности при Елена Асенина (II, №18).
3 За иея вж: Е. G. L е о n а г d. La jeunesse de Jeanne Premiere. Reine de Naples,
comtesse de Provence. T. 1 — 3. Monaco — Paris, 1932 —1937.
4 За идентификацията на посочениге личности вж: L о n g non. L’Empire la-
tin, p. 332.
5 Libro de los fechos, § 708, p. 156, R e n n e 1 1 Rodd. The Princes of Achaia.
T.2,p. 238.
6 Libro de los fechos, $ 714 — 722, 157 — 158; Z a k у th4n os. Despotat. T.l,
110 — 111; Nicol. Kantakouzenos, No 25, 126 —127.
7 L. de Ma s-L a t r i e. Documents concemant divers pays de I’Orient latin. Bib-
liotheque de 1’Ecole des charts, 58, 1897, n° 2, 87 — 98; R. P r e d e 1 i. I libri Comme-
moriali della republica di Venezia. Regesti, 8 vol. Monument! storici publ. della R. Depu-
tazione Veneta per la storia patria, seria I. Document!. Venezia 1876 — 1914. Vol. 3,1883,
p. 231, n°l; T h i r i e t. Re'gestes. T.l, nO688, p.167; Boa Moree, p.266; E s z e r. Ka-
lipheros, p,153,n°152.
8 Terminus ante quern за брака e смъртта на Epap III ль о Mop. Вж: Jacoby.
Calophe'ros, p. 219, n. 186.
9 Д. Якоби (Jacoby. Calopheros, p. 219) приема, че съпругата на Андроник
Асен се наричала Катерина. Като единствено доказателство той припомни факта,
че нейната внучка, дъщерята на Чентурионе II била кръетена Катерина (за ней вж
тук, №2, бел. 31).
19 Според К. Хопф (Hopf, CGR, р. 502; ТаЫ. IX) и А. Бон (В о п. Могее, р. 708)
Андроник Асен Закария е барон на Аркадия от 1386 г. Д. Якоби (Jacoby. Calo-
pheros, р. 219, п. 186)доказва,че той наследил баронията Аркадия (крайбрежна Ме-
сения) иай-рано в 1388 г., след смъртта на гьста си Epap III льо Mop (L о n g п о п.
L’Empire latin, р. 335).
405
11 L on gno n. L’Empire latin, p. 344.
12 Hop f. Geschichte. T.2, s. 26 A; F. G r e g о г о v i u s. Briefe aus der „Corres-
pondenza Acciajoli”. Sitzungsbcrichte der Philos. — Philol.-und Histor. Klasse der K. b.
Akademie der Wissenschaften zu Munchen, 1890, II, 298 — 299; В u c h о n. Nouv. rech.,
II, 238 — 253, S e t t о n. Catalan Domination, 191 — 192; L о n g n о n. L’Empire latin,
p.'344; Rennell Rod d. The Princes of Achaia. T. 2, p. 241.
13predeli. I libri Commemoriali, III, p. 206, n° 343; S e 11 о n. Catalan Domi-
nation, p. 192; L о n g n о n‘. L’Empire latin, p. 344.
14 В u c h о n. Rech, et mater., I, 288 — 291. Въпросният документ бил скрепен
с печатитена лицата, отчиегоиме ебил издаден.на бройдевег. А. Бланше (G. Schlum-
berger, F. Chaiandon, A. Blanche t.Sigilographie de i’Orient latin. Paris, 1943,
p. 214) изказва съмнение откосно съществуването на лечат на Андроник Асен. В пуб-
ликувания от Бюшон документ е казано категорично: „Sigilia:. . . domini Magni Cone-
stabilis. . .” (В u c h о n. Rech et mater., I, p. 291), T. e. dominus [Andronicus] Asanus
Zacharie miles, baronie Calandricie domunis et magnus conestabilis ipsius principatus...”
(Пак там, p. 289). Друг e въпросът, че печатът ие е намерен (документы се е нами-
рал в Държавния архив в Торино). За събитията вж uLongnon. L’Empire latin,
342 — 343.
15 В о n. Moree, р. 692.
16 Т h i г i е t. Re'gestes. T.l, n° 879, p. 207.
17 За датата: Loenertz. Pelopofese, p. 242.
18 За него. Fassoulakis Raoul, n° 46, 60 — 61; Loenertz Peloponese,
p. 242 сл.,254; Zakythenos. Despotat. T.l, 153 — 156; L on gn on. L’Empire la-
tin, p 347.
19 PG, 156, coll. 213 D- 216 B.
20 т h i r i e t. Regestes. T.l, n° 882, p. 208.
21 Според Ж. Лоиьон (L о n g n о n. L’Empire latin, p. 347) заедно с Пиер дьо
Сен-Сюперан бил пленен и ,,1е connetable As£n Zaccaria”, т. е. самият Андроник. Двата
цигирани по-горе венециански документа обаче са категорични: в злополучного за
фран к иге сражение бил заловен не велик ият конегабъл, а неговият син. Ос об ено
убедителен е вторият документ (Т h i г i е t. Reg' stes T.l, n<> 882): „demander [Фан-
тино Джорджио — И. Б.] aussi au despote la liberte' du fils d'Assan Zaccaria”.
22 н о p f. CGR, p. 502- Tabl. IX.
23 Пак там.
24 0 wp о по иХоу loTopia тт?с тгоХесос Патрсогатто археютатши ypovmv
pexpi той 1821. Atifjvai, 1888, а 308, 310 — 313; G e r 1 a n d. Patras, S. 51, 53, 64, 86,
162 — 171 (n° 5), 199 — 201 (n° 13); L о n g n о n. L’Empire latin, p 349; Th i r i e t.
Regestes. T.2, n° 1278, 1325, 1330, 1418, 1501, 1513, 1549, 1667, 1668, 1673 — 1675,
1698, 1717, 1739 — 1741, 1779; Bon. Moree, p. 290, G. F e d a 1 t o. La chiesa latina
in Oriente. T.l, Verona, 1973, 307 — 310.
25 Hopf. CGR, p 502: Tabl. IX; В о n. Moree, p. 708.
№2. Чентурионе II Асен Закария (f 1432)
Чентурионе II Асен Закария, последният княз на франкска Морея,
е син на Андроник Асен Закария (№1), единствен от четиримата братя
носил фамилното име Асен1. Първото известие за него, макар и аноним-
но, датира от 1395, когато след поражението на морейските войски,
предводителствувани от Пиер дьо Сен - Сюперан (4 юли 1395), Ченту-
рионе II попаднал в плен на деспот Теодор I Палеолог2. Наскоро след
това в резултат на водените преговори между княжеството и Мистра,
в конто се намесила и Венеция3, Чентурионе II бил освободен заедно
406
с Пиер дьо Сен-Сюперан и останалите морейски благородници (декем-
ври 1395) ,4
Голямо влияние върху по-натагьшния жизнен път на Чентурионе
оказали съдбините на морейското княжество. През 1396 г. крал Ла-
дислав Неаполски, след като Амедей VII Савойски се отказал от своите
права, определил за принц на Морея Пиер дьо Сен-Сюперан. По този
начин княжеският престол, след като бил в ръцете на фамилиите Вилар-
дуен и Анжевен, бил овладян от един гасконски авантюрист, който обе-
щал да изплати сумата от 3000 дуката 5. Шестгодишното управление
на новия принц преминало в борба срещу деспот Теодор I Палео лог,
под заплахата от нарастващата турска опасност и най-сетне под знака на
съпротивата, оказвана от неговите племенници — младите Закария,
начело с Чентурионе II.
След смъртта на Пиер дьо Сен-Сюперан (1402) неговата съпруга
Мария Закария била провъзгласена за регентка на княжеството, тъй
като децата им били непълнолетни. Още първата стъпка на регентката,
целяща да утвърди властта на собственото и семейство, била погреш-
на — тя назначила за баюл на княжеството своя най-голям племенник
Чентурионе II6. След като получил реалната власт в ръцете си, новият
баюл направил всичко, което било по силите му, за да получи и княже-
ского достойнство, изтръгвайки го от своите малолетни братовчеди.
Поводът за това бил намерен лесно. Покойният принц Пиер дьо Сен-Сю-
перан не изгтълнил задължението си към неаполскиякрал — да заплати
3000 дуката, конто били цената на неговата инвеститура. Когато крал
Ладислав изискал сумата от наследниците, Чентурионе II побързал да
го уведоми, че те трудно биха могли да изпълнят поетото от баща им
задължение, но че той самият би могьл да го стори, ако бъде утвърден
за принц7. Кралят не се колебал дълго и на 20 април 1404 г. лишил де-
цата на Пиер дьо Сен-Сюперан от правата им и провъзгласил Чентурио-
не II Асен Закария за морейски принц8.
Относително дългото властвуване на Чентурионе II (1404 — 1430)
преминало под знака на упоритите борби срещу настьплението на визан-
тийците от Мистра, срещу агресивните действия на Карло Токо (дук
на Левкадия и граф на Кефалония) и неговите наследници и в противо-
речиви отношения с Венеция. Вплетен в тези постоянни ожесточени
борби, Чентурионе II постепенно загубил всичките си владения.
Чентурионе II едва бил поел властта, когато деспот Теодор I Палео-
лог подхванал отново борбата срещу франките — борба, конто била
естествено продължение на военните действия, водени от войнствения
деспот срещу наварците. Тези стълкновения продължили две години,
до смъртта на деспот Теодор I (1407). Притиснат здраво, Чентурио-
не II потърсил сътрудничеството на Венеция, конто била склонна да
му окаже известна подкрепа, но не и военна. Републиката на св. Марко
се намесила в борбите между Морейското княжество и Мистра (на
страната на византийците били Карло Токо и собственият брат на Чен-
турионе, архиепископът на Патра Стефано Закария), за да съдействува
при установяването на мира и преди всичко да запази непокътнати соб-
ствените си позиции9, тъй като имало опасност Чентурионе II да се
обвърже по-здраво с Генуа10.
Прекратяването на войната с Теодор I Палеолог не означавало
в никакъв случай край на военните действия. Те били продължени от
407
по-малкия брат на Карло Токо Леонардо — господар на остров Занте.
Към края на 1407 г. той успял да овладев намиращия се на западного
пелопонеско крайбрежие (в областта Елида) град Кларенца11 Почти
в същото време (1408) Венеция сполучила да се споразумее с архие-
пископ Стефано Закария, който и отстьпил срещу не особено голяма
сума Патра за срок от пет годили12. По този начин за съвсем кратко
време Чентурионе II загубил две от най-богатите области на княжество-
то си. Той бил принуден отново да търси сближение с венецианците,
но най-големият му успех били победите над Леонардо Токо по суша и
по море, постигнати със съдействието на албански наемници и генуезците
от Самос и Хиос13. След новата намеса на Венеция (този път по молба
на Токо) било сключено примирив за срок от три години, след изтича-
нето на което Леонардо Токо върнал Кларенца14 на Чентурионе II.
Затишието било гтоивидно. Нито признанието на върховенството
на султана (1413/14) от страна на Чентурионе II, нито гтьк честта,
конто му оказала Синьорията, обявявайки го за венециански гражда-
нин16,могли да сложат край на военните действия в Пелопонес. Недо-
разуменията относно съдбините на Патра след изтичане на петгодишния
договор оставали17. Оставали и претенциите както на Византия, така
и на Токо. През 1415 г. император Мануил II Палеолог пристигнал в
Морея и както съобщават никои историци, „подчинил княза на Ахея
и другите потомци на дошлите от Навара” („к at top тгрёукига 'Axdta*
virordtas кол CTepovs anoydpovc tovs ek Na^apac катауорёроич. . .”), след
което оставил „своя син Теодор з? деспот на цял Пелопонес” („ката-
Xiitcop top viop avTov &ео6а>рор 5еитг6тт]р ласт? rie'KoTtopprjaov. . .”)18.
Признанието на върховната власт на византийския император било
за Чентурионе само една демонстрация на смиреност, без по-нататъшни
сериозни последствия. Твърде скоро той показал враждебните си на-
мерения срещу империята, обръщайки се за съдействие към своите
сънародници генуезците, като им отстьпил владението на Зонкло —
Пор дьо Жонк (Наварин)19. Това била сериозна грешка от негова стра-
на, тъй като Венеция не можела да си позволи да не реагира на устано-
вяването на Генуа в близост до Модон. Его защо венецианците освен
мер ките, конто били принудени да вземат2и, не пропускали да уведо-
мят император Мануил II за действията на Чентурионе II. И военните
стълкновения започнали отново.
През пролетта на 1417 г. деспот Теодор II Палеолог инеговиятбрат
Йоан (бъдещият император Йоан VIII) нахлули във франкского кня-
жество с 10 000 конници и 5000 пехотинци. Те бързо овладели Андру-
за и окупирали почти цяла Месения. Оттам се отправили към Елида,
където се намирал Чентурионе II, укрепил се в Кларенца. Подобно раз-
витие на събитията (скоро цялото княжество можело да падне в ръ-
цете на византийците) не било по вкуса на венецианците. Но те не могли
да сторят нищо. На следната 1418 г. войната била възобновена и Кларен-
ца била превзета от Оливеро Франко, кондотиер на византийска служба.
Войната постепенно приключвала, като византийците окупирали по-го-
лямата част от княжеството — преди всичко Месения и долината на
р. Алфей21. Венецианците все пак успели да извлекат полза и за себе
си: те отново посредничели между двете враждуващи страни (с тази
мисия бил натоварен Б. Лоредан) и сполучили да окупират Зонкло
(Наварин)22. Графът на Кефалония Карло Токо също не пропускал
408
да се намеси в събитията и да получи някаква изгода. Той стъпил здра
во на континента, овладял Епир заедно с Арта и Янина и се провъзгласил
за деспот на Романия (1418). През 1421 Карло Токо купил Кларенца
от Оливеро Франко, а наскоро след това окупирал и цяла Елида до до-
лината на Алфей23.
Оттук нататък съдбата на франкското княжество и на самия Чен-
турионе II Асен Закария била решена. Наистина борбата продължила
още едно десетилетие, но без никаква надежда за успех на морейския
принц. Дори за известно време Чентурионе II бил пленник на деспот
Теодор II24. След освобождението си той възобновил военните дейст-
вия, но краят наближавал . По същото време византийците успели да
получат надмощие над Карло Токо, който се видял принуден да даде
владенията си в Морея като зестра на дъщеря си Мадлен, омъжила се
за Константин Палеолог, брат на деспот Теодор II и негов наследник
в Пелопонес (впоследствие последен византийски император под име-
то Константин XI.) Най-после, след Кларенца, византийците овладели и
Патра (5 юли 1429) 25.
Почти цяла Морея вече била в ръцете на Палеолозите. Чентурио-
не II властвувал над някакви жалки остатъци от силното някога кня-
жество. През юли 1429 г. той бил обсаден от Тома Палеолог в семейно-
то владение Халандрица26. През септември същата година морейският
княз изчерпал всииките си сили, бил принуден да приеме предложе-
нията на деспот Тома. Чентурионе II се съгласил да сключи мир с него,
да му пяле за съпруга дъщеря си Катерина и като нейна зестра остатъ-
ците от княжеството — крайбрежна Месения с изключение на Арка-
дия27. Сватбеного тържество се състояло през януари 1430 г.28 и Мо-
рейското княжество престанало да съществува. Последните две години
от живота си Чентурионе II Асен Закария преживял като барон на Арка-
дия. След неговата смърт през 1432 Тома Палеолог заловил и затворил
съпрутата му, а последните остатъци от княжеството му присъединил
към собствените си владения29.
Чентурионе II имал две дъщери — споменатата по-горе Катерина,
наследничка на княжеството3° и Na. Закария, омъжена за Оливеро
Франко31, както и един незаконороден син, Джовани (Йоан) Асен
Закария (тук, №3).
^Кратки и несистематизирани биографични Дании за Чентурионе II Асен Закария
у: D u Cange. Fam. byz., р.253 (325); Du Cange. Histoire, p .294=11, р.14б=П, 307 —
309; Hopf. Geschichte. Index s. v.; Hopf. CGR, p. 502: ТаЫ. IX; G e r I a n d. Patras,
p. 51, 52, 54, 59 — 61, 83, 171, 205 — 208; Zakythenos. Despotat. T 1, p. 162,
163, 172, 175, 180, 181, 183, 184, 191 — 193, 195, 199, 200, 204, 209, 222, 248, 255;
J. L о n g n о n. Les Fran^ais d’Outre-mer au Moyen Age Essai sur I’expansion fran^aise
dans le bassin de la M£diterranee. Paris, 1929, 211 — 212; L о n g n о n. L’Empire latin,
348 — 351; Bon. Mor^e, 274 — 275, 279 — 293, 708; Cronaca dei Tocco, p. 8, 18 — 20,
23 — 24, 40 — 46, 61 — 63, 85 — 100, 101, 104, 117 — 118. He са малко онези изследва-
чи, конто имат грешна представа за неговата личност и дори го назовават-Мартино.
Ъж: А а д тт р о и. ПИ, I, о. 35; 'A Xarfnc, Oi’PawX.'PdX-PdXai (1080 -1800):’ IcTopuif]
povoypapia, Kirchhain, N. L., 1909, p. 35, n° 24; MEE, 15, o. 785; Legrand. Fr. Filelfe,
p. 164, n. 1.
2 T h i r i e t. R^gestes. T.l, n<> 882. Вж тук, №1.
3 Пак там, n° 879, 882.
4 Za kythenos. Despotat T.l, p. 156; Loenertz. Peloponese, p. 254; L о n g-
n о n. L’Empire latin, p. 347.
409
^Longnon. L’Empire latin, p. 347.
6 Longnon. L’Empire latin, p. 348, Bon. Moree, 274 — 275; A History of the
Crusades, III, p. 160
7 В u c h о n. Nouv rech., II, n° LV, 273 — 274; Rennell Rodd The Princes
of Achaia. T.2, p 254; A History of the Crusades, III, p 161.
8 H о p f. Geschichte T.2. 67 — 68; Mas-La tr ie. Les nrinces de Moree ou d’Achaie.
Venise, 1882, 25 — 26;W Miller. The Latins in the Levant: A History of Frankish Greece
(1204 — 1566). London, 1908, p. 370; Ge rl a n d. Patras, p.51;L о n g n о n. L’Empirelatin,
p. 348; E. Leonard. Les Angevins de Naples. Paris, 1954, p. 479, n. 2; В о n. Moree,
p. 281; F e d a 1 t о La chiesa, p 282.
9 T hi r ie t. Regestes. T.2, no ц85, 1202, 1235, 1247; L о n g n о n. L’Empire
latin, p. 349.
10 Or Негропонт съобщили на Синьорита подозреиията си за евентуална про-
дажба на Зонкло (Наварим) от Чентурионе иа Генуе. Вж. Т h i г i е t Regestes Т 2
n° 1222
I1 Т h i г i е t. Regestes. T.2, n° 1295 (Чентурионе II поискал даму бъде върната
Кларен ца); L о n g п о n. L’Empire latin, р, 349, F е d а 1 t о. La chiesa, р. 282;
12 Т h i г i е t. Regestes. T.2, n° 1325 (11 ноември 1408).
13 Cronaca dei Tocco, § 16, 17, p. 354 — 356, 356 — 358 (вж също 61 — 63);
T h i r i e t. Regestes. T.2, n° 1498; L о n g n о n. L’Empire latin, p. 350; A. D u с e 1 -
1 i e r. Les Albanais dans les colonies ve'nitiennes au XIVе siederStudii Veneziani, X, 1968,
p. 48.
1^ Sa th as. Mnjpeta.T. 1, 21 — 30; T h i r i e t. Regestes. T. 2, n° 1498 (Карло
Toko се обърнал за помощ към Венеция — 28 юли 1413), п° 1500, 1535 (тригодиш-
ното прнмирие); G е г 1 a n d. Patras, 55 — 56, 162 — 171; L о n g п о n. L’Empire la-
tin, p. 350. Вж бел. 13.
16 D ucas, XX, 2: p 134; Bon. Moree, p. 284
16 T h i r i e t. Regestes, T.2, n° 1402; S a t h a s. Ml'Tjpeta. T.l, n° 37, 39 — 40.
17 Срокът на венецианского господство, съгласно сключеното през 1408 г.
споразумение, изтекъл през 1413 г и архиепископ Стефано Закария настоял пред
венециане к ия сенат да му бъде върнат град Патра. Вж: Т h i г i е t. Regestes. Т. 2,
n° 1739, 1740; x 0 о) ц о тг о v X о и.' \oropia тус тгдХеак Патрсоп ат т&и археюта-
тсои xpovaov pexpi rijc 1821. 'Atfr/t'at, 1888, a.'308, 310, 312 — 313; G e r 1 a nd. Patras,
p 51, 64, 81, 82, 86, 162 — 171, L о n g n о n. L’Empire latin, p. 350; В n Moree, p. 290;
F e d a 1 t o. La chiesa, 307 — 310.
18 D u c a s, XX, 8 p 139; Sphrantzes Munus XV, 1: p. 20, XVI, 1, 2: p 24;
Cronaca dei Tocco, 378 — 380; Za ky thenos. Despotat. T.l, p. 167; Brehier.
Byzance, p. 392; Ostrogorsky. Histoire, p. 580; CMH, IV/1, 378 — 379; Barker.
Manuel II, p. XXXII, 346 — 347; Nicol. Byzantium 1261 — 1453; Медведев. Ми-
стра, 34 — 35.
19 Th i r let. Regestes T.2, n° 1624; S a t h a s. Mrppeta.T. 1, n° 45, 60 — 62.
20 Едновременно с нареждането да бъдат унищожени генуезкиге строежи
Венеция започнала продължителни преговори с Чентурионе II относи о покупката
на Зонкло, Гризн и Мантихори. Вж: Т h i г i е t. Regestes T.2, n°1634, 1670, 1671, 1741
(Стефано Закария заявил че е готов да отстъпи Зонкло за 4000 дуката, ак о получи съг-
лесисто на своя брат) Преговорите не дали задоволигелен резултат, но през 1420
Венеция успяла да окупира Зонкло, а между 1422 и 1423 и Гризи и Мантихори(8 а-
t h a s. MPT)jU€ia.T.l, n° 72, 73, О. 104 —105, 106 —108; Jac о b у. Le feodalite, p. 231).
Въпросът бил уреден окончателно през 1423, когато Венеция закупила Зонкло (Т h i-
r i е t. Regestes. T.2, no 1874; J а с о b y. La feodalite, p. 232).
21 T h i r i e t. Regestes T.2, n° 1661, 1667, 1674, 1680; S a t h a s. MrppetaT. 1,
53 — 59; 67; I о r g a. Notes et extraits. T.l, p. 267, n° 3; Cronaca dei Tocco, 482 —
484;' L о n g n о n. L’Empire latin, p. 350; Ф e p ja и ч и h. Деспоти, с. 138; Медве-
дев. Мистра, с. 35
22 Вж тук, бел. 20.
410
23Chalcocondyl a s V, 236 — 241; S a t h a s. Mir^eia, I,a. 68; Л а p n p о v.
IIII, III, 194 — 195; T h i г i e t. Regestes. T.2, n° 1871(преговори за мир между Ченту-
рионе, Карло Токо и Теодор II Палеолог); Сгопаса dei Тоссо, 494 — 496; Hopf.
Geschichte. Т.2, S. 78 В — 79 A; L о n g п о n. L’Empire latin,"р. 351.
24 Т h i г i е t. Re'gestes. Т.2, n° 1871, 1904, 1916, 1946; Сгопаса dei Тоссо, 496 —
498; L о п g п о п. L’Empire latin, р. 351, Bon. Moree, 292 — 293.
25 Sphrantzes. Minus, XVII, Q — 5: p. 28; Л а p n p о и. ПП, III, 195 — 197;
L о n g n о n. L’Empire latin, p. 351.
26 S ph ran tz e s. Minus. XIX, 7: p. 40; Majus, II, : p. 290
27 S p h r a n tzes. Minus. XX 7,p.46; Majus, II, 9: p. 296; C h a 1 с о с о n d y-
1 a s, V: 241 — 242; A а p тг p о и ПП ,111, o. 199; Giovanni Musachi despoto
d’ E p i r o. Breve memoria de li descendenti de nostra case Musachi. — B: Hopf. CGR,
p. 303; Hopf. Geschichte. T.2, S. 80 A, 82 В — 83 A, 84 В — 85 A, 86 A — B; R e n n e 1 1
R о d d. The Princes of Achaia. T.2, 262 — 263; L о n g n о n. L’Empire latin, p. 351;
Bon. Могёе, 292 — 293; Jacoby.La feodalite' p. 21.
28 Sph ran tzes. Minus, XX, 10: p. 48; Majus, II, 9: p. 298.
, 29 c ha I c ocon dylas V: p. 242; Longnon. L Empire latin, p. 351; Bon.
Moree, p. 293; Jacoby.La feodalite', p. 21; F e d a 1 t o. La chiesa, p. 282.
30 Рождената дата на Катерина ие е известна. Според Сфранцес (S р h г a n t-
z е s. Minus, р. 126 ; Majus, р. 552) тя пошагала иа 70-годишна възраст на 26 август
1-462 г. Следователно била родена към 1392 . Вероятна ли етази хронология? Сфран-
цес е бил много добре осведомен. И все пак има иешо, което смущава. Съпругът
на Катерина деспот Тома е роден през 1409. (Papadopulos. Genealogie der Ра-
laiologen. Nr. 98; Barker. Manuel II, p. XXXI, 496), т. e. той e бил около 17 г од ин и
по-млад! Освен това Катерина е родила дваматасисинове Андрей иМануил съответно
иа 17 януари 1453 и 2 януари 1455 г. (S р h г a n t z е s. Minus, р. 96 ; Majus, р. 524),
т. е. когато била на 61 и 63 г.! А след тях тя е родила още две деца — дъщеря си
Зоя-София и Na. Палеологина! Струва ми се, че подобно нешо е невъзможио! Или
датите на раждането на Андрей и Мануил (а и на Зоя-София и Na.) иеса верни (Сфран-
цес е категоричен!), или Катерина не е починала на 70 г. Според меи по-вероятно е
второго допускане и затова бих предложил следната корекция натекста: S р h г a n t-
z е s. Minus, XLI, 10: р. 126:вместо „О'^” — „v'^”; Sphrantzes. Majus, IV, XIX,
р. 552: вместо „ё/ЗбощкоатсЗ” — „тгерг^коатсЬ”, т. е. тя починала не на седемдесет,
а на петдесег години. При това положение Катерина била родена към 1412 и се омъ-
жила през януари 1430, на 18 год. (Sphrantzes. Minus, р. 48; Majus, р. 298;
Chr. byz. brev. T.l, Nr. 33, 3: p. 186).
След сватбата Катерина споделила съдбата на деспот Тома Палеолог (шести
син на император Мануил II Палеолог), който имал апанаж в Морея — първоначално
Калаврита, после Кларенца и Андруза, а след 1449 г. — Ахея с Патра и Кларенца
(Papadopulos. Genealogie der Palaiologen. Nr. 98, 65 — 66). През 1460 г. те напус-
кали Морея и се установили на остров Керкира (Sphrantzes. Minus, XL, 12:
р. 122; Majus, IV, XIX, 4: р. 556; С г i t о b u 1. Ill, 23, 2: p. 263; D u c a s. XLV, 12:
p. 425; Chalcocond ylas, IX: p. 485). Наскоро след това деспот Тома заминал
за Италия, за да търси помош от палата и Миланский дук (Sphrantzes. Minus,
XLI, 5: р. 124; Majus, IV, XIX, 10: 548 — 550), а Катерина и децата останали в Керки-
ра. Катерина починала иа 26 август 1462 (Sphrantzes. Minus, XLI, 10: р. 126;
Majus, IV, XIX, 4, р. 552; Chr. byz. brev. T. 1, Nr 34, 27: p. 275; II, p. 502) и била погре-
бана в манастира на светите апостоли Язон и Созипатер. За гроба и вж: В u с h о п.
Nouv. rech. T.l, р. 425; A d p тг p о v. ПП, III, 267 — 273.
31 H о p f.CGR, p. 502: Tabl. IX.
№3. Йоан Асен Закария (j- 1469)
Йоан Асен Закария е незаконороден син на последний морейски
княз Чентурионе II Асен Закария1. Младите му години се губят в неиз-
вестността. Знаем със сигурност, че той бил продължително време плен-
411
ник на деспот Тома Палеолог2, съпруг на сестра му Катерина. По вся-
ка вероятност Йоан Асен е бил затворен в крепостта Хлумуциос3, след
смъртта на баща си в 1432 г., тогава, когато Тома Палеолог заловил и
затворил съпругата на Чентурионе II4.
През пролетта на 1453 г. (след 29 май) в Морея избухнало въстание
на част от гръцкото население, подкрепено от албанските наемники,
срещу деспотите Димитър и Тома Палеолог5. Въстанието било ръково-
дено от Мануил (Джин) Кантакузин6. По същото време от крепостта
Хлумуциос избягали Йоан Асен Закария и Никифор Луканис и се при-
съединили към въстаниците7. На следната 1454 г. в Аетос Йоан Асен
се провъзгласил за принц на Морея. По-нататъшните действия на претен-
дента не били особено сполучливи: след като обсадил безуспешно Патра
и Мистра, той се обърнал към султан Мохамед II с молба да му бъде
отстьпено управлението на Морея8. Султанът обаче решил да подкрепи
двамата деспоти Димитър и Тома Палеолог, които също се обърнали
към него за помощ. След превземането на Аетос от войските на Турхан
паша, Йоан Асен потърсил спасение във венецианските владения в Ме-
сения и бил приет радушно от властите в Модой®. През следващите
две години Йоан Асен на няколко пъти се обръщал към венецианско-
то правителство с молба да му бъде отпусната годишна пенсия. Едва
на 8 ноември 1456 г., след като били взети предвид сторените от Йоан
Асен услуги, била отчетена възможността той да бъде използуван и
по-късно и накрая, страхувайки се, че би могъл да потърси закрила
при никоя друга сила, венецианският сенат решил да му даде годишна
пенсия на сума 400 дуката1 °.
През 1459 г. намираме Йоан Асен в Генуа. С две писма, носещи
дата 17 юни, той е препоръчан на папа Пий II и патриарха на Аквилея
като „принц на Морея, свален от турците” („. . . dominus Centurionus...
ante princeps Morearum a Turcis sede sua expulsus. . J’)1 x. Няколко години
по-късно Йоан Асен отишъл в Рим, където сполучил да спечели симпа-
тиите на папа Павел II (1464 — 1471), който му предложил Месечна
издръжка. Той починал в Рим през 1469 г.12
Йоан Асен имал син, който заедно с него бил затворен в крепост-
та Хлумуциос и освободен в 1453 г. Не знаем по-нататъшната му съдба13
1 S a t h a s MrTJptta/T 1, п° 152, р. 229: „Cum Joanne* Assanus, fihut naturalis
Centurionis. . ."
ZChalcocondylas, VIII: p. 407; Zakythenos Despotat. T.l, p. 248;
L о n g n о n. L’Empire latin, p 352; Bon Mor4e, p. 293.
3 За тази крепост вж G. A S о t i r i о u. Le Chateau fort de Chloumoutzi et
son atelier monetaire de Toumois de clarencia “Journal d’archeologie numismatique, XIX
1918-1919,1 -9.
4Chalcocondylas, V p. 248. Спорен П. Топинг (A History of the Cru-
sades, III, p. 165) непосредствато спел 1432 Йоан Асен Закария намерил убежище
из венецианските владения. През 1446 се обявил за принц на Морея, но бил зало-
вен от Тома Палеолог. През 1453 г. избягал н отново се провозгласил за морейски
принц.
5Chalcocondylas, VIII 406 — 414; Sphran tzes. Minus, XXXVII,
1: p. 104; W. M i 1 Ге r. Essays on the Latin Orient.Cambridge, 1928, p. 103; Z a k у t h e-
n о s. Despotat, 256 — 262; Breh i er. Byzance, p. 429; Nicol. Byzantium 1261 —
1453,p.420.
6 За него: Nicol. Kantakouzenos, n° 83, 201 — 203.
412
7 C h a 1 c ocon dy las, VIII: p. 407; Sphrantzes. Minus, XXXVII, 5: p. 106.
8 По същото време Йоан Асен се опитая да получи помош от Алфонсо V, крал
на Неапол и Арагон, койго давал щедри обещания да подпомогне християниге. Вж:
С е г о n е. Alfonso di Aragona, I, 384- 386; Zakyt hb os. Despotat. T.l, p. 254.
^ Sphrantzes. Minus, XXXVII, 5: p. 106; Zakythenos. Despotat. T.l,
p. 254; Bon. Morde, p. 293.
10 S a t h a s. МгпдёГаТ.1, n° 152, p. 230:.ducatorum quadriugenti singulo
anno”; T h i r i e t. Regestes. T.3, n° 3025. Закигинос (Zakythenos. Despotat. T.l,
p. 254) вероятно по недоразумение пише, че издръжката на Йоан Асен била ,,qua-
rante ducat tout au plus”.
11 A 1. Luxor o,G. Pinel li-Gen title, Ch. A s te n g o. Document! ri-
guardanti alcuni dinasti de 1 Arcipeelago. Giornale ligustrico di Archeologia, Storia e Bel-
le arti, V, 1878, 361 — 362; Л ад про u. NE, 6, u. 491, Zakythenos. Despotat.
T.l, p. 254.
12 Zi ky th en os. Despotat. T. 1, p. 254; A History of the Crusades. Ill, 165 —
166; R u n c i m a n. Mistra, 87 — 88.
13 C er о ne. Alfonso di Aragona. I , p. 834; Zakythenos. Despotat. T. 1,
p. 255.
2. АСЕНЕВЦИ В ТРАПЕЗУНД (XIV в.)
Никола Асен
Присъствието на Асеневци в столицата на Трапезундската империя
е съвсем епизодично, а сведенията за тях — откъслечни или ако трябва
да бъдем съвсем точни, те се свеждат до една фраза. На л. 231v от Cod.
Vindob. Jur. gr. 7 (хартиен ръкопис от XIV в.)1 се намира копие от
брачния договор на Георги, син на Леос (Аеои — Cod.) от Трапезунд и
Теодора, дъщеря на Георги Калациос от Церкица (в 'А Хао £>»>?). В качест-
во™ на свидетели брачният договор е подписан от Никола, син на Мои-
сей (М oT)oi — Cod.) и Анастас Алексий,син на Мавропатис,а в качеството
на поръчител (Als Biirgen?) от Никола, син на Асен2. При тази лаконич-
ност на текста твърде трудно е да се каже категорично дали имаме
работа с представители на Асеневата фамилия, чиято biauiropa достигна-
ла и до Трапезунд); или пьк Никола Асен и неговият баща N. Асен (?)
нямат нищо общо с известната фамилия3. Все пак някои обстоятелства
като че ли говорят в полза на второто предположение. Първото впечат-
ление след прочита на текста е, че се натъкваме (в най-добрия случай)
на средна прослойка от населението на Трапезунд, а не на представите-
ли на най-висщата аристокрация към конто без съмнение принадлежат
Асеневци. В полза на това впечатление е и езикът на брачния контракт —
народен гръцки (Vulgar griechisch) 4. При това положение трудно бихме
могли да си представим, че през XIV в. — най-славните години за Асене-
вата фамилия — дори и в края на столетнего, две поколения Асеневци,
обитаващи Трапезунд, са слезли от върховете на византийского обще-
ство до неговите средни или още по-ниски слоеве5. Следователно, мо-
жем да приемем, че Асен или в случая Асан — ’Аоа^,е собствено име на
бащата и свидетелствува за неговия тюркски произход. Синът вече е
прегърнал христовата вяра и носи християнското име Никола.
413
1 H. Hunger, О. К re s ten. Katalog der griechischen Handschriften der Oster-
reichischen National-bibliothek. T.2. Codices juridici — Codices medici, Wien, 1969, Jur.
gr. 1, § 15.
2 Пак там.
3 E. Трап (PLP, 1, Nr 1472) включва 'koav сред представ игепиге на Асеневци
без обяснения или аргументация. При това положение необяснимо е отсъствието
на Никола от просопографския лист.
Н. Hunger, О. Kresten. Цит. съч., Jur. gr. 7, § 15.
5 Нищо не ни дава основание да свьржем Асен (или N. Асен) и сина му Нико-
ла с Мария Цамблакина Палеологина Асенина (за нея вж приложение 1/3, №1), кон-
то по всяка вероятност е пребивавала в столнцата на Трапезуидската империя.
3. АСЕНЕВЦИ В КРИМСКА ГОТИЯ И МОЛДОВА
№1. Мария Цамблакина Палеологина Асенина
Сведения за живота и преди всичко за произхода на Мария1 намира-
ме в епитафията за нейния син Алексий, съчинена от Йоан Евгеник2.
Ето какво четем там:
„Mtjtjjp 5 ’ 'Aoapcjp tov ттер^Хетттои y^povc:
Kai itop<pvpavdov<; ёк<рие1оа rrjc pi^rjc
(к ПаХаюХоушд tujv аитокpaTopuv
ка\ Т^арлХаксЬгсод tcJp davpaoT&v рцтрбдеи”3.
Или ако трябва да изразим по друг начин писаного от Йоан Евгеник,
Мария е дъщеря на N. Палеолог Асен и Na. Цамблакина. За съжаление
липсата на повече данни не позволява да отъждествим бащата на Мария
и всеки опит да го подирим между познатите ни Асеневци, ще бъде не-
оправдан. От друга страна, епитафията съдържа никои допълнителни
свидетелства за произхода на Мария4, най-важното от което е стихът
,,ij тт)? ayia<; (3aoi\iog-ri ovvaipcjv"5.
Коя е тази „свята василиса”, чиято сестра е нашата Мария? Да се от-
говори на този въпрос, не е лесно. Първата възможност е да приемем,
че зад това анонимно посочване се крие византийската константинопол-
ска императрица. Ако се съгласим с А. А. Василиев6, че епитафията
е съставена към 1446 — 1447 г., тази възможност ни се изплъзва: по
това време третата съпруга на император Йоан VIII ’ Палеолог Мария
Комнина вече е покойница (f 17 декември 1439)7, пък и тя е дъщеря
на Алексий IV, император на Трапезунд (1417 — 1429) и на Теодора
Кантакузина8. Очевидно между Мария по произход Асенина и Мария,
родена Комнина Кантакузина, не би могло да има нищо общо, дори и
да приемем, че в случая д ovvatpaiv означава родство в далечна степей.
Втората възможност е по-вероятна: „тт?? ayias (ЗаосХсоот] — трапезунд-
ската императрица? И наистина, ако епитафията е съставена в Трапе-
зунд, което е най-вероятно, логично е да се допуске, че „святата васи-
лиса” би трябвало да бъде господарката на Трапезунд. Опитьт за иден-
тификация обаче се натъква на почти непреодолими трудности. Пред-
последният император на Трапезунд Йоан IV (1429 — 1458) е бил же-
нен за дъщерята на грузинския цар Александър I (сведението дължим
414
на една интерполация към текста на Лаоник Халкокондил)9. Без съм-
нение неизвестната по име дъщеря на грузинския владетел не би могла
да бъде родна сестра на Мария Цамблакина Палеологина Асенина. Съ-
ществува и трета възможност: „rtfs dyid? 0aaiXi'aor?” е Мария (сестра
на Йоан, принц на Готия и мъж на Мария Асенина), съпруга на Давид
Комнин, последний император на Трапезунд. При това отъждествява-
не би трябвало да извършим едно насилие над фактите (като оставим
настрана, че не знаем годината, когато е починала трапезундската васи-
лиса)10, а именно: в случая двете не са сестри, а снаха — зълва. Четвър-
тата и последна възможност е да потърсим връзка между Мария Асе-
нина и втората съпруга на Давид Комнин — Елена Кантакузина11. И
двете биха могли да бъдат потомки на Ирина Асенина Кантакузина
(II, №17) (за Елена се знае, че е нейна правнучка)12, но тези връзки
са твърде далечни, за да могат да бъдат означени с л ovvaipcov. За съжа-
ление други възможности няма.
Какво знаем още за Мария Асенина? Йоан Евгеник (както би тряб-
вало да се очаква в подобии случаи) разточително хвали нейните човеш-
ки качества. Според неговото емоционално перо тя е „млада, най-бле-
стяща, най-величествена (благородна, боголюбива, преблагочестива),
честна, обичаша доброго, най-благовъзпитана (нежна, обичаща бедни-
те, най-кротка), мила, обичаща людете, най-симпатична и т. и.”13. Тя
е била съпруга на Йоан, принц на Кримска Готия (1444 — 1446)14 със
столица Мангуп (Теодоро)15. Липсват сведения за пътя, по който се
стигнало до този брак (според А. А. Василев сватбата е станала в Тра-
пезунд16). Двамата са имали един син17 Алексий, починал към 1446 г.,
в чиято памет Йоан Евгеник съчинил споменатата епитафия. След 1446 г.
Йоан и Мария изчезват от изворите, като властта в Мангуп била поета
от по-малкия брат на Йоан Олобей18. Според предположението на А. А.
Василиев19 двамата се оттеглили в Трапезунд и там дочакали смъртта си.
1 За нея: V a s i 1 i е v. The Gothi, 196 — 198, 218, 222; Papadopulos. Genea-
logie der Palaiologen, Nr. 127; PLP, 1, Nr 1533.
2 A aji it pov. ПП, I, 215 — 218: ,,Toti vopo^>v\ax.o<;'\coawov tov EvyeviKOv'Em-
rd~pioi> tco avdewonovXa)". Някои бележки за авторството иа епигафията: Приложе-
ние II/7.
3 Л а р п р о v. ПП, и. 217.
4 Пак там, р. 216: ‘,0 pev ye picric e'vyevovs ортгг]£ e^fv! кш 0aoiXtKcJt> сйратыр
anooitaBos". За това двустишие вж Приложение II/7.
5 Ладя р о V. ПП, I, а. 217.
6 V a s i 1 i е v. The Goths, p. 198.
7Sphrantzes. Minus, XXIV, 3: p. 629; Majus, II, 17: p. 331; Pap adopu-
1 о s. Genealogie der Palaiologen, Nr 90, S. 59 Nicol. Kantakouzenos, Nr 62.
3 N i с о 1. Kantakouzenos, Nr 61. Теодора e Кантакузина по рождение, но както
пише Д. Никъл: „Her parentage is obscure".
SChalcocondyJas, IX: p. 462: ,,o 6e (ktatXeiK’lGxippi)? aireXdcov ev'ljfypiq.
eaxc. yvvcuka tt]V tov (JaoiXcax; AXe^dpBpov”. За интерполацията вж: V. G г е с u. Zu
den Interpolationen in Geschichtswerk des Laonikos Chalkokondyles. BSHAR, XXVII,
1946,92 — 94.
10 n i с о 1. Kantakouzenos, Nr 72, 188 — 189.
11 Пак там, 188— 190: Елена Кантакузина.
415
12 Елена Кантакузина е била дъщеря на Димигър Кантакузин (Nicol. Kanta-
kouzenos, n° 50), внучка на Матей Асен Кантакузин .(Пак там, п° 24)и правнучка на
Ирина Асенина Кантакузина, императрица на Византия (1347 — 1354) (Пак там,
п° 23, както и тук II, №17). От своя страна Мария Цамблакина Палеологина Асени-
на би могла да бъде далечна потомка на Андроник Асен (тук, II, №6), баша на Ирина.
13\аци р ov. ПП, I, 216 — 217.
14 За Йоан, принц на Готия вж; V a s i 1 i е v. The Goths, 195 — 198, 213, 222 —
223, 282; А. В г у e r. A Byzantine Family: The Gabrades, p. 979, 1653, University of
Birmingam, Historical Journal, ХП, 2, 1970, Nr 37, p. 184 (Reprint: А. В г у e r. The
Empire of Trebizond and the Pon.tos. London, -1980, n° IIIa).
15 За Кримска Готия вж: V a s i 1 i e v. The Goths, passim; А. Л. Я к о б с о н.
Крым в средине века. М., 1973. За столицата Мангуп (Теодоро): М. А. Т и х а н о-
в а. Дорос-Феодоро в истории средиевекого Крыма. — В: Археологические памятни-
ки Юго-западного Крыма. М., 1953 (Материалы и исследования по археологии, СССР,
№34).
16 v a s i 1 i е V. The Goths, р. 197.
11 Пак там: „There John’s and Maria’s first child Alexios...”. От друга страна,в
генеалогическата таблица (Пак там, р. 282) Василиев не е отбелязал второ деге.
Сериозни основания ме карат да допусна, че Мария Асенина Палеологина (тук, I,
№3), съпруга на молдовския владетел Стефан Велики, е била дъщеря иа Мария и
Йоан IV.
1® А. В г у е г. Цит. съч„ п° 39.
19 V a s i 1 i е V. The Goths, р. 197, 222.
№2. Мария Асенина Палеологина (ок. 1472 — ок. 1477)
Изв орите за живота на Мария1, колкото и да са оскъдни (в тях
се дава предимство на две основни събития: сватбата й със Стефан Вели-
ки и нейната кончина), могат да бъдат разделени на три различии групи.
Първата група е т. нар. славяно-румънски хроники. В тях Мария е спо-
мената съвсем лаконично: „госпожа (княгиня) Мария от Мангуп” (...гос-
поджа кндгнЪ Мар1*шт Мангона ”2; „...госпожа* Мар 1* отъМангова”3,
„wsialsobie Steffan voievoda zone, Mary z Mangopo”4). По-богат на данни
за родословието на Мария е нейният смъртен покров, запазен в манасти-
ра Путна (втората група извори). Основният надпис, избродиран на то-
зи копринен плат, гласи: ,, + Това е погребалният покров на рабинята
божия, благочестивата и христолюбива госпожа на Йон Стефан воево-
да, господар на земята Молдовска, Мария, конто се представи във веч-
ного жилище в годината 6985 (=1477), месец декември 19, в пет часа
на деня?5 Значително по-интересни от гледна точка на произхода на
Мария са двата монограма конто развързани гласят: „Асенина” и „Па-
леологина”6. Тези важни сввдетелства получават подкрепа от надписа
в наоса на католикона на атонския манастир Григориу (трета група
извори), който гласи:
„+ Детщтк т^с еоое(3еотатт]<; кора
Марик ’Ааадт^да? ПаХеоХо-
yr/vat: кора Tris MoX5o0Xaxia<?”1,
т. е. „Моление на преблагочестивата госпожа Мария Асенина Палеоло-
гина, господарка на Молдовлахия ”.
416
Цитираните погоре извори позволяват да установим със сигурност,
че Мария била византийка8 от Мангуп, принадлежала към династията
на Гаврвдите, управляващи Кримска Готия, и била потомка на Асене-
вата фамилия. Може ли да се научи нещо повече за нейното потекло?
Най-добрите познавачи на Кримска Готия и на фамилията Гаврас, прие-
мат, и то без каквото и да било основание, че Мария е дъщеря на Оло-
бей, син на Алексий (1403 — 1444?) и брат на Йоан III (1444— 1446/7),
принц на Готия от 1447 до 1458 г., когато бил наследен от сина си Исаак9.
Може би това е най-логичного предположение за произхода на Мария10,
но ако го приемем, остава необясним един факт: фамилните имена на
Мария — „Асенина Палеологина”. Съпругата на Олобей (вероятно баща
на Мария според хипотезата) не е известна11, но ще бъде пресилено
да допуснем че и тя, както съпругата на брат му Йоан IV (Мария Цам-
блакина Палеологина Асенина — тук, 1/3, №1), произхождала от Асене-
вата фамилия. Склонни сме да предложим друга хипотеза за родосло-
вието на Мария — тя е била дъщеря на Йоан IV (1444 — 1446/7) и на
Мария Цамблакина Палеологина Асенина. Независимо от това, дали ще
приемем предложената идентификация на Йоан IV с Олобей12 и как
ще обясним нейното присъствие в Мангуп до 1472 г., при положение
че родителите й са заминали за Трапезунд в 1446/4713, тази хипотеза
ни раз крива пътя, по който Мария получила двете си прочути фамилии
имена Асенина и Палеологина: по майчина линия.
На 14 септември 1472 г. Мария Асенина Палеологина се омъжила
за Стефан Велики, воевода на Молдова (1457 — 1504)14. Животът й ка-
то господарка на „Молдовлахия” (както- гласи надгробният й надпис)
не бил много щастлив. Пренебрегната от своя съпруг, тя починала пет
години по-късно, на 19 декември 147715. Тленните й останки били
положени в манастира Путна. И до днес там се съхраняванейният погре-
бален покров, за който вече стана дума. На него е избродирано изоб-
ражение™ на покойната молдовска господарка. Това интересно произ-
ведение на средновековното изкуство, макар имащо известно западно
влияние, е изработено в подчертан византийски маниер. Покровът е с
размери 1,88 м х 1,02 м; изготвен е от червена коприна (днес с цвят
,,брик” според едни или розово-виолетов според други); бродериите
са изпълнени със златни конпи, а костюмът на покойницата (тя е пред-
ставена легнала в гроба) е синьо-сив, украсен със стилизирани цветя;
на главата й е поставена висока корона. На покрова са избродирани
надписът и монограмите, за конто вече говорихме, както и двуглави ви-
зантийски орли16.
Единствен извор — т. нар. Молдово-германска хроника — съобщава,
че Мария Асенина Палеологина от брака си със Стефан Велики е имала
две дъщери17.
1 J. С. F i 1 i t i. Marie Paleologue ( + 1477) epouse d’Etienne le Grand, prince de
Moldovie. Bucuresti, 1937; N. p|a n e s c u] BZ, 37, 1937, p. 222; N. I о r g a. Une source
negligee de la prise de Constantinople.—BShAR, XIII, 1927, p. 68; I о r g a. Les gran des
families byzantines et Г idee byzantine en Roumqnie, XVIII, 1931, p. 2; I о r g a. Histoi-
re des Romainset de la romanite orientate T.4. Bucarest, 1937, p. 205; I о r ga. Byzance,
p. 20; V a s i 1 i e v. The Goths, p. 239, 240 — 241, 244, 246, 260, 266, 282; Papado-
pulos. Genealogie der Palaiologen, Nr 127a; A. Elian. Moldova §i Bizanful in secolul
al XV-lea. — B: Culture moldoveneasca in timpulul lui §tefan cel Mare. Bucuresti, 1964,
p. 160, 164; D. N a s t a s e. Li dee impe'riale dans les pays Romains et ,,le crypto-empire
27 Фамилията на Асеневци. . .
417
Chretien" sous la domination ottomane Etat et importance du probleme. Li/ppetKTCi, 4,
1981,220-221.
2 Cronicile slavo-romine din. sec. XV — XVI publicate.de Ion Bogdan. Edipe reva-
zuta §i completata de P. P. Panaitescu. Bucuresti, 1959 (Cronicile medievale Rominici II),
p. 8, 10 (Letopisetul anonum al Moldovei).
3 Пак там, p. 45, 46 (Letopisetul de la Putna Nr I); p. 57, 58 (Letopisetul de la
Putna Nr II).
4 Пак там, p. 170 (Cronica moldo-polona).
5 О Ta fra) i. Le tresor byzantin et roumain du monastere de Putna (texte). Pa-
ns, 1925, p 53, D. P В о g d a n.Mangupulin lumina unor noui cercetari. Arhivo roma-
neasa. Bucuresti, 1940, 4 — 5; Bogdan. Paleografia romano-slava. Bucuresti, 1978, p 110
204.
6 О T a f r a 1 i Цит. съч. (Atlas), Pl XLIV, Nr. 90; Pl XLV, n° 90b; P N a s-
t u r e I. Din legaturile dintre Moldova Crimea in secolul al XV-lea. Pe marginea unei
inscrippi grece$ti. — B; Omagiu lui P. Constan tinescu-Iasi cu prilejue Tmplinirii a 70 de
ani. Bucuresti, 1965, 261 — 266; D. N a s t a s e. Цит. съч., 220 — 221.
7 G.M i 1 1 e t, J. P a r g о i r e, L. P e t i t. Recueil des inscriptions chrefaennes de
1’Athos, I-ere partie. Paris, 1904 (=Bibliotheque des ecoles francaises d’Athenes et de Ro-
me — 91), n° 511, p. 171.
8 Само една хроника — молдово-гермянската (Cronicle slavo-romine, p. 30) —
съобщава, че Мария била „циркасианка” по произхоп, коего не огговаря на исти-
ната.
9 V a s i 1 > е v The Goths, р. 282, А. В г у е г. Цит. съч., п° 39.
Ю Разбира се,доказателства липсват освен, може би,фактът, че до 147 2 г. тя
е тки вяла в столицата на Кримска Готия (хроннките са единодушии, че дошла в Су-
чава от Мангуп) ,че е „принцеса наМангуп”, или просто „Мария от Мангуп’*. Все пак
това не означава, че е била дъщеря иа О побей.
11 V a s i 1 i е V. The Goths, р. 282 (генеалогическа стема).
12 а. А. Соловьев. Спорные вопросы по истории Готского княжества в
Крыму—Sem. Kond., 9, 1937, 93 — 104; Papadopulos. Genealogie der Palaiolo-
gen, Nr 12''a; A Elian. Цит. съч., p. 160.
13 Вж тук, 1/3, NT: Мария Цамблакина Палеологина Асенина.
I4 Cronicle slavo-romine, р. 8, 30, 45, 57. 71, 170.
15 Пак там, р. 10, 46, 58.
16 О. Т a f г а 1 i. Цит. съч., 51 - 55 (Atlas), Pl. XL1II; G. М i 1 1 е t. Broderies
religieuses de style byzantin. Paris, 1947, 78 — 80; Pl. CLXII, CLXIII;Repertoriul monu-
mentelor p obiectelor de arta din timpul lui Jjtefan cel Mare. Bucuresti, 1958, 288 — 290;
fig 202 — 203; I D ^tefanescu. Broderile de stil bizantin §i moldovenesc in a doua
jumatate a sec. XV. — B: Culture moldoveneasca in timpul lui §tefan cel Mare, 504 — 506;
M. A. Musicescu Byzance et le portait romain au Moyen Age. — B’ Etudes byzanti-
nes et post-byzan tines. T.l. Bucuresti, 1979, p. 168.
17 Cronicle slavo-romine, p 30.
4. АСЕНЕВЦИ В КИПЪР
Никола Асен (ок. 1430 — ок. 1436)
Никола Асен — композитор, химнограф и протопсалт от остров
Киггър1 — е засвидетелствуван в дванадесет различии по съдържание и
по време на изготвянето им ръкописа. Сред тях най-оправдан интерес
предизвикват онези кодекси, конто съдържат списъци на византийски
418
или по-късни композитори и химнографи. Ето всички споменавания
на Никола Асен: Cod. Laura Е 173 (1436), автограф на монаха Давид
Редестинос, доместик в атонския манастир Пантократор (други два
негови автографа с подобно съдържание: Cod. Pantocr. 214 от 1432 и
Cod. Paris, gr. 96 от 1436)2: ’Aadprjc NikoXooc (о Коярюс)3; Cod. БАН
(Ленинград), Собр. РАИК 154 (сыцо автограф на Давид Редестинос
от 1430)4: NtxoXaoc 'Aaap5 (’Aaappc)6; Cod. Xerop. 318 (ръкописът e от
XIX в. и съдържа списък на композитори и химнографи)7: Nik dXao?
’Aodp 6 Коярюс8; Cod. Doch. 337 (ръкопис от 1764)9: NiKoXao? tov 'Aoav
ало тг)Р Кастро^10; Cod. Konstam. 86 (първата половина на XV в.)11;
NtxoXaoD той 'Aodvri. . . NtKoXdou тои ’Aaa'p12; Cod. Pantal. 901 (ръкопис
от 1734): NikoXaov tov 'Аоанштои ало ttjv Коярор13; Cod. Greg. 5 (ръко-
пис от края на XVII в.): NikoXo'od tod’ 'Aoava ек трс Киярои*4. Името
на Никола Асен киприот, протопсалт15 е засвидетелствувано и в три
ръкописа, описани в началото на века от Ж. Тибо, а именно: стихирар
от XVII в. (собственост на А. Пападопулос— Керамевс), сборник с псал-
мопения от XVIII в. и стихирар от XVIII в., принадлежат на Зографския
манастир16.
Независимо от различните форми нафамилното име (’Aaap, ’Aoa-
vtis, ’AaaDiGJTTjc) очевидно e, че във всички случаи, цитирани по-горе,
става дума за едно и също лице. По-трудно е да се каже със сигурност
дали Никола Асен е потомък на Асеневата фамилия и ако е такъв, какво
го е отвело на остров Кипър.
В различните ръкописи това сведение е предадено по различен начин; о Кия-
рюс, ало тт]Р Килрои, ёк трс Килрои* Нито «дни от тези изрази не означава катего-
рично, че Никола Асен е бил родом от остров Кипър или че е живял и творил на
Афрсдитиния остров.
2X*EvoTparia6ov* врак ес ц ov о ikoi.E ЕВ Z, 12,1936, п° 11, о. 56.
3 Пак там, п° 11, а. 57.
4 Според Гранстерм ръкописът произхожда от манастира Пантократор в Кон-
стантинопол (Г раистерм. Каталог, с. 137). На л. 540 от този интересен ръкопис
има приписка, конто гласи: „.. догауок AaolS той TaiSeuruw, tod ev oePaopig
цеуаХт] (ЗаасХист] potgj той Пашократюр той XpiUTOv***’ (пак там). Като зиаем, че
Давид Редестинос е бил монах в атонския манастир Пантократор („ДаиЙ догауос
Ь'РалЬеотшк, йореотис'ос трс ev dyuoJ' Орес роиЦс той Партократсор Х.Ейатр а-
Т i a f> о V. вракес Моооткоц о. 54), по-логично еда приемем.че ръкописът есъставен
в Света Гора.
3 Правили о. Аоаи.
Г ранстерм. Каталог, с. 139.
7 Г р. Е т а т т), Ta xeipaypaipa.Mavru'ris povaucpc'Aycov 'Орск, Т. 1. Arrival,
1975,60, о. 143.
8 Пак там, и. 149.
9 Пак там, о. 397.
Ю Пак там, О. 403.
11 Пак там, о. 656.
12 Пак там, и. 664, 666.
13 Гр. Е т атт). Ta xeipoypatpa_ Т. 2. ‘Айриш , 1976, п° 370, о. 175.
14 Пак там, п° 579, О. 596.
419
15 J.-В. T hi bau t. Monuments de la notation ekphonetique et hagiopolite de ’Eglise
Grecque (Expose” documentaire des manuscrits de Jerusalem, du Sinai et de 1’Athos con-
serves a la Bibliotheque impe'riale du Saint-Petersbourg). Saint-P4tersbourg, 1913, p. 125:
„Nicolas Assan Kypriotis, protopsalte’1.
16 Пак там, Cod. DCCX (p. 137). Cod. CXXV (p. 142), Cod. CXXXII (p. 143).
5. АСЕНЕВЦИ ВЪВ ВЕНЕЦИЯ
N. Асен („Assene Greco”)
С решение на Съвета на десетте (4 януари 1415/16) се нарежда
да бъде внушено на „гръцкия свещеник Асен”, че ако има намерение да
извършва служба според гръцкия обичай, ще бъде прогонен от Венеция
за срок от пет години: „Quod раре Assene Greco de quo habetur noticia
et testificatio, quod in Veneciis celebravent more greco,etcelebret in diebus
festivis, in una dome... quam pro honore nostri domini, dici debeat per Ca-
pita de X... erunt banniti de Venetiis per V annos...”1 Трудно e да се каже
дали този гръцки свещеник на име (N.) Асен, живеещ въз Венеция,
е потомък на Асеневци или не.
1 Secrets d’Etat de Venise. Documents, extraits, notices et etudes servant a eclair-
cir les rapports de la Seigneune avec les Grecs, les Slaves et la Porte Ottomane a la fin du
XV-e et au XVI-e siecle, par Vladimir Lamansky, Saint-Pltersbourg, 1884, II (reimpres-
sion: Burt Franciin, New York, 1968), p. 043 — 044.
6. АСЕНЕВЦИ В НЕАПОЛ
Един от най-важните центрове на грьцката biao-nopa след 1453 —
1460 г.1 било Неаполитанското кралство2 и по-точно самият град Неапол.
Възникналата там в началото на XVI в. гръцка община, обединена око-
ло православната църква „Св. Петър и Павел”3, играла твърде значима
роля в средите на гръцката емиграция след падането на Константинопол.
За разлика от гръцката общност във Венеция например, конто се зани-
мавала предимно.с търговска дейност, гръцките емигранти, намерили
убежище в Неапол, били евързани преди всичко с борбите за освобож-
дение, с опитите за организиране на въетание в Гърция, с антитурската
политика на Неаполитанското кралство и другите западноевропейски
държави4. Независимо от това, че документалната база е оскъдна, произ-
ходът на гръцката 6'саолора в Неапол е сравнително добре изяснен.
Първата вълна емигранти, произхождащи от Пелопонес, се настанила
в столицата на кралството през втората половина на XV в. Следващата
втора вълна била евързана с експедицията на Андреа Дориа през 1532 —
превземането на Корон от венецианците и повторного му овладяване
от турците в 1534 г.5 Тъкмо тогава голяма част от гръцкото население
на тази бивша венецианска колония напускала родината и се заселила
в Неапол. За този миграционен процес свидетелствуват както никои
наративни източници6, така и документите, произхождащи от право-
славната община в Неапол, в конто преселниците гърци са назовани
Graeci Coronenses7.
420
Потомци на Асеневата фамилия са били сред най-изтъкнатите пред-
ставители на гръцката емиграция в Неапол през XVI в. Нещо повече,
Асеневци, установили се в Неапол, били ктитори на тамошната право-
славна църква „Св. Петър и Павел” (построена в 1518)8, около конто
се обединила гръцката общност в Неаполитанского кралство. История-
та на гръцката община през XVI в. е в същото време и история на неа-
политанския клон от Асеневата фамилия. Тя ни е позната главно от
документите, извлечени от Неаполския архив9 и от Libro De Documenti
autentici, che fauceo la sicurta della Chiesa Graeca de SS. Pietro e Paolo10,
обнародвани от Сп. Ламброс.
За гръцкатабюояорослед унищожаването иа Византийската империя от осман-
ските турци вж: I о г g a. Byzance, 17 - 47; М. М а п о u ss аса s. Structure sociale de
1 "hellenistne postbyzantin. JOB, 31/2, 1981 (XVI Intemationaler Bysantinistenkongress,
Akten, 1/2/, 804 — 815,и богата библиография).
2 За Неаполитанского кралство. В. С г о с е. Storia del regno di Napoli. Bari
1965.
3 Все отце липсва обобщаващо съчинение, посвегено на историята на гръцката
православна църква и община в Неапол. Макар и остарели, продължават да бъдат
полезии слепните трудове: Gian Vincenzio М ер 1 a. Delle istorie della chiesa
greca in Napoli esistente. Napoli, 1790; N К а т p a p p T] H £r NearoXei eXXwikt? ёк-
к\г](аа Zante, 1866; A d p it P о v Метатотерок'ЕХХт/гсог, 377 — 468 (кратък увод
и 25 документа) ; Idem,*H eXXr/PiKT? ёккХт/оса. 3 — 19, 158 — 181. От по-иовиге
изеледвания вж: 1 X а о i w т т) Макцоих, ©еобсорос ксй. NiKT/scopoc ot МеХюат)и>1
(М\ eXcaovpyoi) (16°5 — 170с а!.). ©еооХоикт/, 1966 о. 54, 64, 80, 81... Idem* EXXtjpi-
koi citoiKiopoi ото BaoiXeio тт/с NeajroXr/c ката то бекато efiSopo cucova 'ЕХХт/мка, 22,
1969, 116 — 162 ; Idem, La comunita greca di Napoli et imoti insurrezionali nella peni-
sola Balcanica meridionale durante la seconds meta del XVI secplo. Balkan Studies, 10,
1969, 2, 279 — 288; Idem, " 16риатр opydvaxrr] ксй. сдискг) Ьраот] тт/с ЕХтрчктк Котро-
tijtoc NeanoXecoc ката rfiv Тоиокократса Макеборскт) Zcori. 47, 1970, 9 — 13; D. А т-
b г a s i. La comunita greca di Napoli e la sua chiesa. In margine all’immigrazione greca nell’
Italia meridionale nei secoli XV e XVI. Asprenas, VII, 1961, 2, (иедостъпно— вж- J. H a s-
s i о t i s. La comunita greca di Napoli* p. 281, n. 8); M Manossacaa. Structure so-
ciale, 808 — 809; C. N i c a s . La chiesa e confratemita dei SS. Pietro e Paolo dei Greci
di Napoli. — B: XVI-e Congres international d’Etudes byzantines. Wien, 4—9. 10. 1981.
Resumes des communications Wien, 1981, p. XI/1
4j. Hasaiotis. La comunita greca, 279 — 280; M. Manoussacas. Structu-
re sociale, p. 808.
5 Chr. byz. brev. T.2, 569 — 574 (с библиография).
® Nicandre de Corcyre. Voyages, ed. .J.-A. Faucault, Paris, 1962, p. 160;
Chr. byz. brev. T.2, p. 639.
1 A a p it p о u.'H kWTjVLKTi ёкк\т]ои1, o. 10: „... quod cum nuper pro exercituTur-
carum Civitatem Coronensem in Graeciam invandente, atque ex nostro Domino, cui pare-
bat, postquam Joannes Andreas de Auria Copiarum Navilium nostrarum Generalis Duc-
tor earn a manibus Turcarum eripuit abstrahentean”. Вж. също о. 11.
’ Вж тук, по-долу №1 (Тома Асен Палеолог)
9 А а р it р о V. MeravaoTEVoit'EXXtjpgjp, n° 1 — 25 (специално №'11, 12 и 13).
1° Аар it р ov Н е\\т]Р1КТ] ёккXtjota, о. 9.
№1. Тома Асен Палеолог
Тома Асен Палеолог е първият потомък на Асеневата фамилия,
заселил се в пределите на Неаполитанското кралство. Сравнително
многобройните извори (макар че съдържат в повечето случаи едно-
421
образни данни) са категорични, когато става дума за произхода на Тома
Асен Палеолог. Преди всичко той е „грък” („Graeco”, „Greci civis”)1,
но особено интересни са родословните бележки: „. . . Thomani Palaelo-
logum2 ex Graecorum Imperatorum sanguine ortum sua ex Partia Byzanti-
na fugientem tempore, quo in Turcarum manus Graeciam pervenitam”3.
Този пасаж, въпреки че набляга на Палеологовата кръв (все пак става
дума за последната византийска императорска династия!), конто тече
във вените на Тома, не оставя съмнение, че той (а и неговите потомци)
води произхода си от фамилията Асен, свързала се неколкократно
чрез брачни връзки с Палеолозите. В една була на папа Павел III от 1544 г.4
намираме интересно допълнение: „Thomas Assanus Paleologus ex Dominis
Corinthi in Morea”5. Фактът, че Тома Асен Палеолог е бил господар на
Коринт („. . .signori di Corinto”)6 ни позволява да потърсим по-задъл-
бочено корените на неаполитанските Асеневци. Присъствието на Асене-
вата фамилия в Пелопонес през XIV — XV в. е добре документирано и
ни предлага четири възможности за установяване на точното място на
Тома в родословното дърво на Асеневци. Тома Асен Палеолог би могъл
да бъде потомък на: 1) Матей Асен (II, №54), шурей на деспот Димитър
Палеолог, управител на Коринт от 1454 г. до превземането на града и
неговата крепост (Акрокоринт) от османците в 1458 г.7 Безспорно
тази възможност е най-примамлива, но разполагаме с малко данни в ней-
на под крепа. Най-важного: знаем, че Матей Асен е имал едно дете (?) —
неизвестна по име дъщеря, конто е починала в Адриано пол в една и
съща година с баща си — 14678. Дали имаме право да допуснем, че Тома
Асен Палеолог е неин син и по неизвестни за нас пътища е станал „госпо-
дар на Коринт” в поедедните десетилетия в XV в.? 2) Тома Асен Палео-
лог — потомък на Теодора Асенина (И, №56) и деспот Димитър Палео-
лог? Известно е, че деспотът от Мистра и съпругата му имали една дъще-
ря Елена, дадена за съпруга на султан Мехмед9, и може би един син,
починал в твърде ранна възраст и известен с имената Йоан Дука Ангел
Палеолог Раул Ласкарис Торник Филантропин Асен (II, №57). При това
положение трудно би могло да се установи връзка по права линия с То-
ма. 3) Тома Асен Палеолог — потомък на деспот Тома Палеолог и Кате-
рина Асенина Закария? Децата на двамата са добре известии10. Един-
ствената възможност е да допуснем, че е техен внук и е син на Андрей
Палеолог11, но затова нямаме никакви доказателства. 4) Тома Асен
Палеолог — родственик на Матей Асен Палеолог Раул Меликес (II, №83),
починал малко преди 1497 г.? Струва ни се, че това предположение е
най-невероятно, тъй като познаваме добре стемата на фамилията Асен
Меликес12. И така, от изброените по-горе възможности сме склонни
да възприемем като най-вероятна първата: Тома Асен Палеолог е внук
на Матей Асен (II, №54). Разбира се, това е само работна хипотеза.
Както вече се каза, документацията,конто притежаваме, е сравни-
телно богата, но биографичните данни, конто намираме там, не са осо-
бено много13. Известно е, че преди да емигрира в Неаполитанското
кралство, Тома Асен бил „господар на Коринт” — едно твърде неясно
положение, тъй като не знаем нито как е получил тази власт, нито в как-
во се е изразявала тя14. Известно е и още нещо — Тома Асен е взел дей-
но участие в борбите за освобождението на Гърция („Perla Rebellione de
Thomases Asagnio. . .”15), но нямаме представа за годината и мястото
на тези му действия. Трудно е да се каже кога Тома Асен се заселил
422
окончателно в Италия. Във всички случаи това станало преди 1506 г.,
тъй като по това време се намирал в Калабрия, където имал икономиче-
ски интереси и привилегии, отстъпени му от крал Фердинанд16. Всички
документи,с конто разполагаме, показват по категоричен начин, че той
се установил трайно в Неапол. От живота му в столицата на кралство-
то е известен само един, но много важен момент: действията му, свър-
зани с построяването на православната църква „Св. Петър и Павел”,
чийто ктитор е бил17. Издигането на този храм било важно явление
не само в живота на Тома Асен, но и в съдбините на гръцката емигра-
ция в Неапол, конто намерила в църквата (наричана и „La Capella Paleo-
logo”) естествения център за обединение на гръцкия елемент и създава-
не на гръцката община в града.
Датата на смъртта на Асен Палеолог не може да бъде установена
със сигурност18. Той не е имал деца — поне няма сведения за такива —
и неговата наследница, конто получила всички права върху църквата
„Св. Петър и Павел”, била племенницата му Мария Асенина Палеоло-
гина (№4).
1 Ладя р ov Н i^XrjPUiT} екк)&]о(а, о. 5,17,16.
2 Това е единствениятслучай, котато липсва фамилията Асен. Но многоброй-
ните пасажи в цялата документация, конто имаме иа разположение, не оставят ии-
какво съмнение, че и тук става дума за Тома Асен Палеолог. Вероятно изпускането
на фамилното име Асен в този случай се дължи на стремежа да се подчертае, че То-
ма произхожда от последиата византийски императорска династия Палеолог
3 Ла д я р ov Н tXXrjvuiTi ёкк Xijoia, а. 10.
4 Пак там, 17 — 19: „Bolla Seconds di Papa Paolo II concendente la Capella Paleo-
logo”.
3 Пак там, p. 17. Вж също була иа папа Урбан VIII (1626): „Thomas AaaanusPa-
laeologus exditione Coronthi in Mores”; Пак там, p. 171.
6 Пак там, p. 6.
7 Вж тук, II, №54.
3 Пак там.
3 Вж тук, II, №56, бел. 4.
Ю Деспот Тома Палеолог и Катерина Асенина Закария са имали пет деца —
двама синове (АндрейиМануил)и три дыцери (Елена, Зоя-София и Na). Вж: Р a pa-
do р u 1 о 6. Genealogie der Palaiologen, Nr 98.
И Пак там, Nr 100.
13 Вж тук, II, №83; L а и г е n t. Les Melikes, 355 — 357, 360 — 368.
13 Най-подробно те са изложени в булата на папа Павел Ш (1544): „.. . Thomas
Asanus Palaelogus ex dominis Corinthi in Morea dum in humanis ageret a tyrannies rabie
Turcarum fidei Christianae hoetium oppressus cum diveras Nobilitas, et allis Graecis. ac.
eorum Familiis ad Regnum Neapolitanum configerat, et a clarae memoriae Ferdinando
tunc in humanis agente, et Neapolis Rege humanissime receptas in Civitatem Neapolitan»
se contulerat. ..” Вж: Л а д я p о u*H ёХХт/гист? £ккХт)0>а а 17. Вж също булата иа
папа Урбан VIII от 1626 г. (Пак там, а.171).
14 В едио описание на Гърция, озаглавено накратко от К. Сатае „Etat de la
Grece en 1533” и носещо дългото заглавие „Avisi da uno Cristiano de Costantino-
poli, de tutti li modi e remedii particolari per potfcre, offenders et destrugere la poten-
tia del Turco con exercito et per terra et per mare... и т. и. (S a t h a s. Ми/деГа, T.6,
314 315) e споменат никой си „Signor Thomaso Assani”, който господствувал в
областта между Петра и Коринт. Твърде примамливо е да допуснем, че става дума
за иашия Тома Асен Палеолог.
423
15 Лар л рои, MeravairrevoitEMfivcov, a. 13, o. 404.
16 Пак там, n<> 11, 397 — 400, както и n« 12 — 13, 400 —405; Ba К a Xo no v-
X о t/Ioropia, T. 3, a. 89;'IoTopia 10, o. 243.
17 Построяването на цьрквата „Св. Петър и Павел” със средства на Тома Асен
Палеолог е факт, засвидетелствуван в редица, документи, както и в надгробния
надпис на Тома. Вж: Л a р п р о и ’Н ёХХ^икт? ёкккг)о1а,о. 5, 10 — 13, 17, 171;‘1ото-
pia 10, о. 76, 243.
18 В „История на гръцкия народ” floTopiab 10, о. 243) е приего, че Тома Асен
Палеолог почжал през 1523 г. Завещаниего наТома Асен, както и другиге докумен-
ти, ие позволяват това да се твърди скатегоричност.
№2. Георги Асен
Сведенията за Георги Асен са съвсем оскъдни. Той е споменат
само веднъж в завещаниего на брат си Тома Асен Палеолог: „. . .Georgii
Assagni Fratris comalis ipsius Domini [на Тома Асен]1. Знае се със сигур-
ност, че е имал една дъщеря — Мария Асенина Палеологина2 и може
би втора дъщеря, конто е била омъжена за N Рали (Раул), тъй като по-
късно се появява някой си Пиетро Рали (Pietro Rallis)3 — племенник
на Мария и внук на Георги Асен.
1 Л а р п р о и'Н еХХтугчхл ёккХлойх, о. 16.
2 Пак там, както и тук по-долу, №4.
8 Пак там, 160, 161 (Завещание на Мария Асенина Палеологина и завещаниего
на самия Пиетро Рали). През втората половина иа XV в. мнозина представители
на известната византийска фамилия Раул-Рали са емигрирали в Италия. В Неапол
са засвидетелствуван и: Георги Рали (Fassoulakis. Raoul, n° 59), Йоан Рали
(Пак там, п° 67), Мануил Рали и неговиге синеве (I or g a. Byzance, р. 19). В Корон
е пребивавал Георги Рали (Пак там, р. 20) и е иаггьлно възможио да е бил сред
гърциге, конто са се преселили в Неапол. По всяка вероятност някой от потомциге
иаизброените представители на фамилията Раул-Рали се оженил за неизвестната по
име дъщеря на Георги Асен, чийто син е Пиетро Рали (A d р п р о и Метаиасгтеоок
EXXtjpcov, №17, 412 — 413: „Magnifici Petri Rallis” —дали e същият?).
№3. Фредерико Асен Палеолог
Споменат в документ, издаден в Неапол на 8 юли 1525 г.: „Scire
vos volumus quod vertente questione et causa in dicta regia camera inter
magnificam Joannellam caietanam relictam quondam magnifici Federici Assag-
ni Paleologi ex una et regiumscum, ac magnificum Tomasium Assagni Pa-
leolog. . He притежаваме никакви други сведения за него и сме ли-
шени от възможността да установим точните му връзки с фамилията,
към конто без съмнение принадлежи.
1 Adpnpov. Меташатегюк'ЕХХг^сог’, n° 12, 401 — 402.
424
№4. Мария Асенина Палеологина
Мария Асенина Палеологина е дъщеря на Георги Асен (№2) и пле-
менница на Тома Асен (№1): ,,et nobilem Mulierem Annam Mariam Assag-
ni ejus [на Тома Асен] Neptem camalem, filiam legitimam, et naturalem
qm Mag1 Georgii Assagni Fratris camalis ipsius Domini [Тома Асен]”1. В
двата документа, конто са ни достьпни (завещанието на Тома Асен
и собственото завещание на Мария), сведенията за нея са твърде оскъд-
ни. Знаем, че тя не е имала деца („nullis per earn relictis filiis ex suo
corpore”2) и определила за свой наследник в завещанието, съставено
на 18 януари 1538, племенника си Пиетро Ради (син на неизвестната
по име нейна сестра3); „. .. Petrum Ralles de Neapoli haeredam institu-
tum per que Magni Mariam Assagni Paleologam in suo ultimo, quod condi-
dit Testamento.. . D(omi)nam Mariam in actis producta, per quam apparet
instituisse ejus haeredem universalem dictum D(omi)num Petrum ejus Nepo-
tem. .. it declaramus dictum Magne Petrum Rallefe fuisse, et esse nepotem,
et haeredem dictae que D(omi)nae Mariae”4.
1 А dp it p о u'H tXXijviKTi eKKXqoia, o. 16.
2 Пак там, О 160.
3 За Пиетро Рали вж тук по-горе, №2 (Георги Асен), бел. 3.
4 А а р тг р о у Н ЁХХгрыг] ёккЛтрш., о. 160;'! Хао luit) OiMeXiooTjixxo. 81,
от]р. а 1
№5. Виктория Рали Асенина Палеологина
Дъщеря на Пиетро Рали, правнучка на Георги Асен (№2). Послед-
на представителка на фамилията Асен в Неапол1. Липсват данни,
конто биха ни позволили да възстановим поне отчасти нейната биогра-
фия. Документацията, конто е известна и достьпна благодарение на
усилията на Сп. Ламброс2, съдържа сведения единствено за положението
на църквата „Св. Петър и Павел” („1а Capella Paleologo”). Виктория
наследила правата и привилегиите върху църквата със завещанието
на баща й, съставено на 27 септември 1558 г. След нейната смърт управ-
лението на църквата било поето от гръцката православна община в
Неапол3.
1 За нея вж ’А X а т f т? Oi PaouX/PdX, PaXai (1080 — 1800). laropiKi] роио-
ypa>pia, Kirchhain, N -L., 1909, n° 121;*I Xaciwri) Oi MeXtootjroi, 80 — 85
2 Лад it p о v H iXhjvMTi еккХт^ош, о. 5,161,171 — 179,180 —181.
3 Пак там, 0.161. („Particola del Testamento di Pietro Rallis Nipote della Paleo-
logo"): . D(oini)num Petrum Ralles de Neapoli.. ., succedat ei Victoria Ralles ejus
legitima, et naturalis Cilia ejus haeredes, et successores. . .”. За пьяного име иа Виктория
вж с. 171: „. . .Victoriae Ralles Assanae Palaeologae... ” Вж също иадгробния нал пне
на Тома Асен (Пак там, 5); „Victoria Ralles Asan”.
425
7. АСЕНЕВЦИ (ASSANI) НА ОСТРОВ КЕФАЛОНИЯ
Един от обектите на Асеневата Ъсаитгора след окончателното поко-
ряване на Византийската империя, т. е. след падането на Константино
пол (1453) и завладяването на Морея (1460) бил остров Кефалония.
Изучаването на този клон от фамилията, установил се трайно на най-
значителния от седемте йонийски острови, предизвиква определен
интерес. Преди всичко кефалонийските Асеневци са рожба на малко
необичайна симбиоза: здраво пазят далечния спомен за своя български
царски произход; в същото време се гордеят, че са издънка на високо-
поставена византийска фамилия, играла голяма роля в съдбините на
късната империя. Принудени да емигрират, те стават венециански граж-
дани (до 1797), получават образованието си в италиански университе-
ти, говорят гръцки и италиански, публикуват книги на гръцки. Тяхно
поле за действие са Османската империя и Молдовското княжество.
Стават поданици на новосъздадената гръцка държава в 1863 — 1864.
Когато изучаваме фамилията Assani, не бива да забравяме едно
твърде важно обстоителство: нейната история е сравнително добре
документирана и имаме възможността да я проследим в продължение
на няколко столетия — от началото на XVI в. до наши дни. При това
остров Кефалония заема средищно място на картата на Асеневата 6iao-
пора и поставя въпроса за ролята му в разсейването на фамилията.
Както се вижда, обстойното възпроизвеждане на историята на
кефалонийските Assani не е никак лесно1. В същото време това би над-
хвърлило границите на този труд. Ето защо ще се задоволим да набеле-
жим само някои основни моменти, конто биха дали представа за съд-
бините на кефалонийския клон на фамилията.
Първият и най-значителен въпрос, който би следвало да се поста-
вке: принадлежат ли кефалонийските Assani към българо-византийска-
та фамилия Асен ( АсЪнь , Лааит]<;)'? Би могло да се отговори положи-
телно2. Основание за това ни дават старинността на фамилията, здравите
семейни спомени, историческата традиция3 и най-сетне фамилният герб,
който категорично насочва към царски произход: върху щит с почти
квадратна форма са представени два изправени на задайте си лапи лъва;
предните им лапи са опрени на ваза с амфоровидна форма, в конто
има цветя. Над щита е изобразена владетелска корона4.
Трудно е да се определи с абсолютна точност времето, когато пър-
вите Асеневци се поселили на остров Кефалония (terminus post quern:
1453 — 1460?). Обикновено се приема, че това е станало в началото
на XVI в.5, но аргументи в подкрепа на подобно мнение не се привеж-
дат. Сякаш най-лесно е да допуснем, че това станало веднага след пада-
нето на Константинопол (1453) или след окончателното покоряване на
Морея (1460) — тогава вълната на емигрантите, сред конто има и Асе-
невци6, е била най-голяма. През това време остров Кефалония, който
се намирал под властта на Леонардо II Токо, предлагал убежище за бя-
гащите от турската опасност византийци. Но в 1479 турците опожарили
целия остров и отвели по-голямата част от жителите му в Константи-
нопол7 . Ние не знаем дали Асеневци, ако са били сред жителите на остро-
ва, са оцелели, останали там или пък са били върнати в бившата визан-
тийска столица.
426
Следващите двадесет години, т. е. 1481 — 1500, едва ли са били
подходящи за поява на нови преселници на Кефалония, тъй като остро-
вът бил под турска власт. Едва на 24 декември 1500 венецианците спо-
лучили да наложат трайно своего господство над остров Кефалония
(даден им още в 1204 съгласно подяблата на византийската империя8)
и да останат там до 1797, когато генерал Наполеон Бонапарт завладява
републиката на св. Марко®. След тази дата обезлюденият в 1475 г. остров
бил отново заселен главно с византийци. Ще бъде логично да приемем,
че тъкмо по това време на Кефалония се установили и първите Асенев-
ци. Но възниква един въпрос: откъде са дошли те? Трудно ни е да прие-
мем за изходна точка Константинопол или Морея. Може би представи-
тели на фамилията с а намерили временно убежище в някой от венециан-
ските владения в Пелопонес (Навплион, Корон, Модон) или на някой
от егейските острови, незасегнати от турското нашествие (Крит?)?
Сигурно е, че между 1521 и 1547 г. Асеневци вече били сред обита-
телите на острова, тъй като по това време са подарили на жителите на
Кастело Сан Джиорджо (тогавашнатастолица на Кефалония) земя, на кон-
то по-късно били построени манастирът и цьрквата „Св. Франческо”1 °.
Между 1593 и 1604 г. Асеневци били вписани в Златната книга на Кефа-
лонийската знат1 \ сред конто по това време фигурирали 156 благород-
нически семейства13. От началото на XVI в. Асеневци са постоянни
членове на големия съвет („Maggior Consiglio”) на острова, заемали
високи длъжности в администрацията, получавали образованието си в
италиански университети (предпочитай бил университетът в Падуа13),
постигнали големи успехи в науката и в практическата медицина. Тези
свои позиции Асеневци залазили през трите столетия на венецианского
господство над острова. В 1797 г. французите завладели Кефалония и
наредили да бъде изгорена Златната книга на аристокрацията. Но две
години по-късно, когато островът попаднал под руско-турска окупа-
ция, книгата била възстановена от историка Г. Ловердо (канцлер на об-
щината). Тогава в нея били вписани само 44 аристократични фамилии.
В списъка, съставен по азбучен ред, Асеневци заемали второ място14.
Първият представител на фамилията Assani на остров Кефалония,
за когото има сигурни данни,е Джовани Асани, роден към 1600 г., почи-
нал към 1670 г.13 При това положение той би могъл да бъде разглеждан
като родоначалник на фамилията Асани, чиито потомци и днес живеят
на остров Кефалония. Неговите правнуци Грегорио (№14), Стелио
(№16), Матео (№21) и Герасиме Асани (№32) положили основата на
четирите клона на фамилията, познати до наши дни.
Както вече бе посочено, представителите на фамилията Асани са
играли забележима роля в политический, обществения и религиозния
живот на Кефалония, а някой се изявили в областтана изкуството, като
известния художник Спиридон Асани (1788— 1850) (№49)16 или се от-
дали на политическа кариера извън пределите на родния остров (Тео-
доро Асани (№44), управител на остров Итака през 178717). Очевидно
не е необходимо да се изброяват всички членове на фамилията, но все
пак да привлечем вниманието върху двама от тях.
Д-р Спиридон Асани (№35), син на д-р Грегорио Асани (№14),
основател на старшия клон на фамилията, е може би най-забележителна-
та личност сред кефалонийските Асеневци. Той е роден на 21 ноември
1756 г. Учил медицина, математика и астрономия в университета в Па-
427
дуа, а след това в продължение на три години усъвършенствувал своите
познания във Виена. Практикувал медицина с голям успех в Кефалония,
Итака и Константинопол. От 1795 упражнявал професията си в Солун
и в същото време преподавал математика. От 1799 до 1804 г. Спиридон
Асани преподавал математика в колежа в Амбелаки, а между 1812 и
1817 г. бил личен лекар на молдавский княз Скарлат Калимахи (1812 —
1819). През 1819 г. публикувал една книга, посветена на историята на
фамилията Асани18. След това се установил на родния си остров и се
посветил на научни издирвания. Починал през 1836 г. в Константино-
пол19.
Единственият син на д-р Спиридон Асани, Джиовани (роден на
26 март 1784), също учил в университета в Падуа (1802— 1807), след
което допьлнил своите познания във Виена и в Париж. Вероятно по
време на пребиваването си във френската столица се запознал и устано-
вил близки приятелски отношения с известния български елинист Нико-
ла Пиколо20. Д-р Джовани Асани практикувал медицина и преподавал
математика в Аргостоли, Константинопол и Ерусалим. Впоследствие
бил назначен за личен лекар на ерусалимския патриарх. Починал от хо-
лера на 2 октомври 1850 г.21
1 Е. R. R a n g а b ё. Livre d’or de la noblesse lonienne, Vol. 2. Cephalonie, Athe-
nes, 1926, 40 — 42 (исторически бележки), 42 — 50 (просопография н генеалоги-
чески стеми); тук, по-долу, бел. 18.
2 Бележките по този въпрос на Е. Р. Рангабе (тук по-горе, бел. 1) сатвърдекрат-
ки и изгтьлнени с грешки.
Вж книгата на Сп. Асани, посочена тук по-долу, бел. 18.
4 Е. R. R a n g а b ё. Цит. съч., р. 40.
8 Пак там, р. 41.
8 Вж тук, част II, №76, 77, 80, както и Приложение 1/6 (Асеневци в Неапол).
7 Е. R. R a n g а b ё. Цит. съч., р. 7.
8 С а г i 1 е. Partitio, р. 219.
9 Е. R. R a n g а b е. Цит. съч., j). 7. За Кефалония и общо за седемте йонийски
острови вж: Чаторса tot'EXXt/vixot eiJrow Т. 10. 'Mrjuai., 1974, 215 — 229, 261 —
279, 280 - 288, 297 — 302, 334 — 351, 465 — 466; Т. 11, ’Ai3ijrai, 1975, 212 — 218,
382 — 402.
10 Е. R. R a n g а b ё. Цит. съч., 41 — 42.
11 Пак там, р. 42.
Пак там, 10— 11.
13 Вж някои посочвания уГ ПХфирббд At яра£ек еутргьрт/с тол/ЕХХт)ги>г
ouovSaoTcSv тот ПагетноттдДот ттк FlaSoufj? Меро? В' Legisti (1591 —1809), EEBZ, 38,
1971, 84 — 204, по 524, 538, 661, 680, 699, 704, 733', 1414, 1433, 1451, 1635, 1639,
1647, 1653, 1667.
14 Е. R. R а n g а b ё. Цит. съч., р. 11.
13 Пак там, р. 42, n° 1.
18 Пак там, р. 47, п° 44.
17 Пак там, р. 47, п° 44.
18 Z я ’А о a v т] .ГежаКогумор 6evf>poi>Tffc '\aavri ped’loropiKT)t
eiaayoyr/c 'Ei> КсоготарпютябХн, 1819.
18 E. R. R a n g a b ё. Цит. съч., p. 44. n° 35.
428
2 В едка хубава статия за византоложкиге занимания на Н. С. Пиколо Ив. Дуй
чев пише. „Забележително е едно обстоятелство едка от неговиге книги (на Н. Пи-
коло — И. Б.), именно новогръцкият му превод на Декартовия „Discours de la metho-
de’’, обнародван на остров Корфу през 1824 г., е посветена иа един мним или ист ин-
ски потомък на византийско-българския род на Асеневци — Йоан Асен." В бел. 73,
След като цигира точного заглавие на киигата.Ив Дуйчев отбелязва: „ще се вьрна
другаде по въ проса за огьждествяването на това лице;” Вж; И в. Д у й ч ев. Приносът
на Н С. Пиколо във византоложкиге проучвания. — В: Д у й ч е в. Проучвания.
'II, с. 310 и бел. 73. Доколкото ми е известно, Ив. Дуйчев не се езанимавал повече
с идентификацията на въпросния Йоан Асен. Няма никак во съмнение, че приятелят
на Н Пиколо е д-р Джовани Асан и и че двамата са се запознали по време на специа-
лиэацията на последняя в Париж
21 Е R. R a n g а b е. Цит. съч., р. 45, №58.
СПИСЪК НА КЕФАЛОНИЙСКАТА ФАМИЛИЯ АСАНИ
1. Джиовани Асани (1600? — 1670?)
2. Франческо Асани (син на №1)
3. Марко-Антонио Асани (син на №1)
4. Джиовани-Батиста Асани (син на №1)
5. Зуанне (илиТеодоро) Асани (син на №1)
6. Д-р Джиорджио Асани (син на №3)
7. Спиридон Асани (син на №3)
8. Анастасио Асани (син на №3)
9. Кристодуло Асани (син на №5)
10. Грегорио Асани (син на №5)
11. Андреа Асани (син на №5)
12. Смарагдица Асани (дъщеря на №6)
13. Бригита Асани (дъщеря на №6)
14. Д-р Грегорио Асани (син на №6)
15. Анджиола Асани (дъщеря на №9)
16. Стелио Асани (син на №9)
17. Теодоро Асани (син на №9)
18. Анна Асани (дъщеря на №9)
19. Заннета Асани (дъщеря на №9)
20. Замбета Асани (дъщеря на №9)
21. Матео (или Марко) Асани (син на №9)
22. Ореа (или Бела) Асани (дъщеря на №9)
23. Герасиме Асани (син на №9)
24. Джан-Батиста Асани (син на №10)
25. Катерина Асани (дъщеря на №10)
26. Магдалена Асани (дъщеря на №10)
27. Джовани Асани (син на №10)
28. Базилио Асани (син на №10)
29. Мари (?) Асани (син на №10)
30. Марино Асани (син на №11)
31. Параскева Асани (дъщеря на №11)
32. Д-р Герасиме Асани (син на №11)
33. Зуанне Асани (син на №14)
34. Д-р Джорджио Асани (син на № 14)
35. Д-р Спиридон Асани (син на №14)
429
36. Николо Асани (син на №14)
37. Антонио Асани (син на №14)
38. Герасиме Асани (син на №14)
39. Антония Асани (дъщеря на №14)
40. Марино Асани (син на №16)
41. Анджело Асани (син на №16)
42. Д-р Кристодуло Асани (син на №21)
43. Паолина Асани (дъщеря на №21)
44. Теодоро Асани (син на №21)
45. Стелла Асани (дъщеря на №21)
46. Андреа Асани (син на №32)
47. Стелла Асани (дъщеря на №32)
48. Панаги Асани (син на №32)
49. Спиридон Асани (син на №32)
50. Мария Асани (дъщеря на №32)
51. Ирене Асани (дъщеря на №33)
52. Николо Асани (син на №33)
53. Еужения Асани (дъщеря на №34)
54. Грегорио Асани (син на №34)
55. Анастасио Асани (син на №34)
56. Бела Асани (дъщеря на №35)
57. Каломира Асани (дъщеря на №35)
58. Д-р Джиовани Асани (син на №35)
59. Стилиано Асани (син на №40)
60. Деметрио Асани (син на №40)
61. Атанасио Асани (син на №40)
62. Д-р Панаги Асани (син на №42)
63. Матео Асани (син на №42)
64. Д-р Антонио Асани (син на №42)
65. Na. Асани (дъщеря на №42)
66. Герасиме Асани (син на №46)
67. Марино Асани (син на №46)
68. Мантина (Мариетина?) Асани (дъщеря на №46)
69. Матео Асани (син на №46)
70. Бангели Асани (син на №46)
71. Параскева Асани (дъщеря на №46)
72. Диаманто Асани (дъщеря на №46)
73. Джиорджио-Андреа Асани (син на №55)
74. Герасиме Асани (син на №55)
75. Канарис Асани (син на №55)
76. Д-р Спиридон Асани (син на №58)
77. Герасиме Асани (син на №58)
78. Антонио Асани (син на №58)
79. Дионисио Асани (син на №58)
80. Грегорио-Деметрио (син на №58)
81. Николо Асани (син на №58)
82. Калипсо Асани (дъщеря на №58)
83. Занета Асани (дъщеря на №62)
84. Андриана Асани (дъщеря на №62)
85. Адриана /Хсани (дъщеря на (62)
86. Стелла Асани (дъщеря на №62)
430
87. Деметрио Асани (син на №62)
88. Герасиме Асани (син на №63)
89. Дионисио Асани (син на №63)
90. Николо Асани (син на №63)
91. Герасиме Асани (син на №63)
92. Анджелика Асани (дъщеря на №63)
93. Спиридон Асани (син на №63)
94. Анна-Анджелика Асани (дъщеря на №64)
95. Джорджио Асани (син на №64)
96. Кристодуло Асани (син на №64)
97. Вирджиния-Аделаида Асани (дъщеря на №64)
98. Деметрио-Алесандро Асани (син на №64)
99. Елена Асани (дъщеря на №64)
8. ИМЕТО „АСЕН” (AZANH2) В АТОНСКИТЕ ПРАКТИКИ
Едно, макар и бегло запознаване с византийската документация
от XIV — XV в. ще ни позволи да установим един любопитен факт:
сравнително честото присъствие на името Асен (’Аоа'ет?»:). Веднага тряб-
ва да отбележим, че в повечето случаи не става дума за лица, принадле-
жащи към прочутата българо-византийска фамилия Асен. Тази катего-
рична констатация се основава преди всичко на ниското социално поло-
жение на въпросните лица; те се числят към групата на зависимите се-
ляни, т. е. париците1. И все пак един преглед на тези извори е необходим,
тъй като те съдържат данни за лица, конто вероятно произхождат и жи-
веят в българска етническа среда. А това от своя страна говори красно-
речиво за разпространението на името Асен ( GctHb ) извън най-прочу-
тата българска царска династия.
Този преглед ще се ограничи с практиките, произхождащи от свето-
горските манас-тири. Две са съображенията, конто ни принуждават да
съкратим документалната база, с конто разполагаме: 1) Практиките
на атонските манастири отразяват етнодемографската картина на район
от Византийската империя — Солунската облает заедно с полуостровите
Атон, Лонгос и Касандра, в конто процентът на населението от българ-
ски произход е бил твърде висок2. Всеки един от тези изключително
важни документи съдържа имена, в чиято българска принадлежност
не можем да се съмняваме: Добромир, Добрана, Добрица, Бял, Белота,
Росана, Драгана, Домета, Паган, Момчил, Владо, Кардам, Борил, Веско.
Едва ли е необходимо да припомняме и онези случаи, в конто етно-
нимът „българин” се е превърнал във фамилно име. И тъкмо сред този
дълъг списък на имена, чиято тюркско-българска и славянска етимоло-
гия не се нуждае от доказване, откриваме името Асен. Или казано с
други думи, възможността за българската принадлежност на лицата с
това име е много по-го ляма, откол кото при други подобии случаи от
други области на империята. 2) Атоне ката документация е сравнител-
но многобройна и при това покрива голям период от време. Тези нейни
качества позволяват добро и сигурно изучаване на етническата картина.
В документите, конто са на раз положение, се срещат две категории
имена Асен — лично име и местно наименование, което без съмнение
възхожда към лично, т. е. въпросното място носи името на първоначал-
431
ния си собственик. Тъй като първият случай е по-интересен, ще започнем
с него.
Основната документална база произхожда - от един манастир —
Ивирон3 и (което е още по-интересно) всички лица,носили името Асен,
с едно изключение, са засвидетелствувани само в едно село — Радоливо
(дн. Родоливо). И това едва ли е случайно. Радоливо4 е едно от най-зна-
чимите византийски селища от този тип. Някои изследователи дори са
склонни да го разглеждат като град5. Възникнало като славянско се-
лище (името Радоливо е от славянски произход), макар и върху руи-
ните на византииско поселение6, то не загубило славянския и българския
си облик през цялото средновековие. През XIV — XV в. е било собстве-
ност на манастира Ивирон, и тъкмо практиките, описващи подробно ма-
настирската поземлена собственост, съдържат интересуващите ни наиме-
нования.
I. D о 1 g е г. RK 77 (с. 96):'la>dppr?c f>KXcaaTO7ej'7?c,exei KuXtjp.uiop
'Aodwjr, Maptai' (Дуйчев. СМЛИ7,360; PLP, 1, No 1474).
II. D о 1 g e r. RV 85 (c. Ill): Mixav'K 5 KXcjOToyevvq, e\ei ’’Avvav,
iiSeXipoi' 'Aodwrjv, at>e~k\pTiv Xpvovv. yauBpbv eir’i au-rrj Mixarj^, ave^ibv
• 1И (Д у й ч e в. СМЛИ, 360; PLP, 1, No 1477). Еднакватафами-
лия навежда на мисълта за родствени отношения между Йоан и Михаил
Клостогенис. Тъй като 25 години делят двата документа (RK — 1316;
RV — 1341), можем да приемем, че отношенията между двамата сачичо —
племенник. И двамата са имали синове със собствено име Асен. Средата,
в конто са живеели, едва ли позволява да се говори за турско влияние.
По-скоро става дума за семейна или народностна (?) традиция.
III. D б 1 g е г. RK 220 (с. 102): BaoiXeiot; о Aeorirfac, e\ei KaXi)^,uiop
Аоарт? KaXrjp Kai ”Awai»„ (Д у й ч e в. СМЛИ, 360; PLP, 1,No 1476).
IV. D б 1 g e г. RV 205 — 206 (c. 117)."Icodppr?<; 6 Aeortzfat;, e\et Apay-
dvav, viovs ftaoi\eiov Kai'Auavriv (Д у й ч e в. СМЛИ, 360; PLP, 1, No 1478).
Тъй като случаят е почти тъждествен с № II, няма да бъдем обстойни:
отношенията между Василий и Йоан Лестицас са чичо — племенник и
двамата имат по един син на име Асен.
V. D б 1 g е г. RK 183 (с. 100): Atjmtjtpioq о Ек ajreXid>TT?<:t exet КаХт?р,
uiobc la>dpp7?p ка! ’Аоарл*2^. (Дуйчев. СМЛИ, 360; PLP, l,No 1475).
VI. D б 1 g е г. RV 141 (с. 114): ’Aoairjc о a5eX<pbc аитои [на Йоанис
Скопелиотис8 ] exet Т op7tpai’av,viov<; BaoiXeiov Kai Arjprjrpiov Ovyarepa
/са^р^ДД у й ч e в. СМЛИ, 360; PLP, 1, No 1475). Това е единственият
случай, когато едно и също лице е отбелязано в два документа, издадени
последователно (практиките от 1316 и 1341). В първия случай Асен
(отново собствено име!) вероятно е бил малолетен и все още неженен
и затова е споменат като член на бащиното си семейство. След двадесет
и пет години той и брат му Йоан вече са имали отделни семейства (роди-
телите им липсват в практиката от 1341).
VII. D б 1 g е г. RV 149 (с. 114):‘1а>аррт?<: 6 Коетрео?. exet KaXi?i',vibi'
BaoiXetop,a6eX<pbr ’Aaa'prjp,.. (Дуйчев. СМЛИ, 360; PLP, 1, No 1483).
Този кратък преглед предполага някои изводи. Най-впечатляващата
констатация безспорно е броят на лицата,имали кръстното име Асен — 6;
макар и разпределени в две поколения (трима души в практиката от
1316 и трима в 1341), все пак тази цифра, съпоставена с броя на жители-
те на село Радоливо,е внушителна. Твърде интересен е фактът, че Асен и
в шестте случая е собствено име, а не фамилия, т. е. то непрекъснато
432
е в движение, стой постоянно в именния репертоар, използуван от насе-
лението на Радоливо. Неговата употреба не е ограничена в рамките на
едно семейство: то е засвидетелствувано в шест семейства, като първи-
те четири (две по две)са свързани помежду си в роднински отношения.
Всичко това говори за особен пиетет към името Асен, който, подчерта-
ваме, не може в никакъв случай да се дължи на турско влияние.
VIII. Actes de Lavra III, no 161, 24: ’AtJavdorjc 6 ’Aoavns. Той e жител
на село Дримосирта (катепаникия Каламария) и парик на Великата
Лавра9. В този случай Асен вече е фа мил но име, но липсата на по-подроб-
на документация не позволява да се проследи неговият произход.
IX. D б 1 g е г. А 236=К 361=Р 348=V 187: etc tov 'Aovjvti n\r]aiovt
Изследователите с твърде голямо основание приемат, че формата ’АоФрт?с
произхожда от 'Aoaiajc (Д у й ч е в. СМЛИ, 360). По-интересното в слу-
чая е, че имаме работа с наименование на местност (в катепаникията
Акру — ’’Акроис)10, което без съмнение идва от името на първоначал-
ния или най-стария познат собственик на това място. Въпросният Асен
('Аоа'ррс — ^AacJvJK) е живял през ХШ в. — terminus ante quem е практи-
ката на Димитър Апелмене, съставена в 1301 г., където намираме: етерор
etc rov ’АоФет? nXrioiov хлрач &ео8сорас т^ч tov папа Дцрцтрюо (D б 1-
g е г. А 236). За последен път местного име ’Aacavnc е засвидетелствува-
но в 1341 г. (D б 1 g е г. V 187).
X. Actes de Xenophon II, n° VII, 326=n° XI, 22311:.„ hnb tov Фотенлэб
etc top pvaKU Tris Xovoovpac nXrioiov ttjc ’АоФрт?с...Локализацията на то-
зи имот на манастира Ксенофон е трудна. Все пак фактьт, че той се е
намирал в катепаникията "Алрсос ( "Акpovc)г2»ни навежда на мисълта
да го идентифицираме или поне сближим с той ’АоФрт? nXrjoiov от цити-
раните по-горе Ивиронски практики.
XI. Actes de Zographou, n° LIV, 153:г'Етерор etc tov 'Aoavov anb tov
Hefo0oXepou... Отъждествяването и локализацията не биха могли да
бъдат категорични.
XII. В един турски данъчен регистър от средата на XV в.13 е споме-
нат имот (селото?) „Хона ту Асана” — орни площи, лозя, мелници.
Според Ж. Льофор този имот е принадлежал или някога е принадлежал
на „Asan ou Asanes”. По това време имотът е бил собственост на мана-
стира Хортаиту. Днес топонимът ,,rov Xvjvd" е изчезнал. Селото може
да се локализира между Солун и Терме (западната част на Халкиди-
ческия полуостров), в катепаникията Каламария14.
1 Без каквато и да била аргументация Е. Трап е включил тези парици във фа-
милията Асен. Вж: PLP, 1, Nr 1474 — 1483.
2 В о z i 1 о v. Les Bulgares, 161 — 162; A. Laiou-Thomadakis. Peasant
Society in the Late Byzantine Empire. A Social and Demographic Study, Princeton, New
Jersey, 1977, 108 - 141.
3 D б I g e r. Sechs Praktika,passim (документите се цитират така,както са обозиа-
чени от издателя — А, К, Р, V, RK, RV; посочената цифра означава реда в документа).
4 За Радоливо вж: D б ! g е г. Sechs Praktika, 27 — 30 (демография); Г. О с т ро-
тор с к и. Радоливо, село светогорског манастира Иверона. — В: СД Г,Острогорског,
4, 197 — 215; J L е f о rt. Le cadastre de Radolibos (1103), les geometres et leurs mathe-
matiques, TM, 8 (Hommage a P. Lemerle), 1981, 269 — 313.
3 A. Laiou-Thomadakis. Цит. съч., p. 13.
® J. Le f or t. Цит. съч., p. 269.
28 Фамилията на Асеневци. . .
433
7 Д у й ч е в. СМЛИ = И в. Дуйчев. Славянски местам и лични имена във ви-
лаитийските описни книги. — В: Д у й ч е в. Проучвания , П, 354 — 370.
® Независимо от различного изписване—SxaHcXtGJ77?<? или 2jcozre\iu>7i?C —става
дума за една и съща фамилия.
9 Подробно за този документ, издадеи през април 1409 г.: Actes de Lavra, Ш,
154-156.
10 За смесването на •’Акроек— JArrpoX и локализацията на едноимеината
катепаникия вж: Actes de Lavra, IV, 85 — 86.
И Actesdel’Athos.I. Actes de Xenophon publie's parR. P. L. Petit,BB, X, 1903, При-
ложение 1.
12 Вж тук, бел. 10.
13 J, Lefort. Villages de Macedoine. 1. La Chalcidique Occidentale. Paris, 1982
(Travaux et Memoires-Monographies, 1), p. 54.
I4 Пак там, 54 — 55, както и карта № 7.
434
ПРИЛОЖЕНИЕ II: VARI А
1. РОДОСЛОВИЕТО НА ЦАР ИВАН АЛЕКСАНД ЬР1
Няма съмнение, че един от големите проблеми за съвременната бъл-
гарска историопис е историята на България през XIV в. — неизучена
задоволително и до наши дни. Тъкмо поради това определен интерес
буди категоричного решаване на един от основните въпроси: произхода,
а оттук и наименованието на българската династия, ръководила съдби-
ните на страната до решителния край — покоряването и от османските
турци. Без да се впускаме в подробности, ще отбележим, че тук по-ско-
ро се сблъскваме с едно мнение a priori, отколкото със солидно станови-
ще, плод на задълбочено историческо търсене. Единствено от факта,
че цар Иван Александър е племенник на Михаил Ш-Шишман и внук на
Шишман, в българската, а оттук и в чуждата историография се наложи
схващането за „последната българска династия на Шишмановци” (1323 —
1396). Писаного по този въпрос, а то е учудващо малко, имаше за цел
единствено да отхвърли някой чужди гледища (В. Н. Златарски) 2 или
да внесе известии уточнения, макар в повечето случаи в политическата
история, а не в родословието и просопографията(П. Ников3, Ив. Дуйчев4,
Ал. Бурмов5 и др.6). Его защо съвсем изолиран остана опитът на заслу-
жилия изследвач на нашего средновековно минало Ю. Трифонов да
погледне от друг ъгъл на произхода на Иван Александър и да приеме,
че той е издънка от Асеневата династия7. Може би вината е в самия
Ю. Трифонов, който по-скоро подхвърля една идея, поставя въпроса
за преразглеждане, отколкото да го реши. Доказателствата му (това
трябва да се признав) бяха и си оставят съвсем малко. По този начин
неговото схващане получи твърде слаб отзвук сред научните среди
и нещата си останаха постарому8. Его как едно интересно и правдиво
схващане — това можем да заявим и сега — остана незаслужен© в забве-
ние9 . Смятаме, че моменты да се излезе от това положение, да се поставят
нещата поновому, без да се робува на наложените схеми, най-сетне е
дошъл.
* * *
Да се възстанови със средствата на съвременното историческо дире-
не родословието на една българска фамилия от средновековието, пък
било то и царска, никак не е лесна работа. Причината за това е една и тя
е позната всекиму: разпиляността и своеобразният език на историческите
свидетелства, конто съдбата е съумяла да запази от промените на време-
то и безмилостните посегателства на човешката ръка. А и те са твърде
малко. Его защо усилията около проучването на родословного дърво на
цар Иван Александър сполучливо могат да бъдат оприличени на труда
на реставратор, който има пред себе си сандък с мозаични кубчета и
435
трябва да възстанови великолепного изображение, и то при положение,
че по-голямата част от кубчетата липсват. Така че и нашият подход
ще бъде същият: ще бъдат изучени всички достигнали до нас отломъди
и ще се опитаме да намерим тяхното място в цялостната картина, конто
изминалите векове скриват от погледа ни.
1. Манасиева летопис. Единственото сериозно доказателство на
Ю. Трифонов10 в под крепа на схващането му, че цар Иван Александър
е потомък на Асеневата фамилия, е един пасаж от българските добавки
към летописа на Константин Манасий. Его този текст: ей царю вьсЪип
царствйжи сицевагопр1емшй светла и светоносна царЬ’ великаго кла
дыкж и н^рддмаго повеедоносца корене съша 1шама прЪм^дщна
го царе влъгарши йсене АлеЗандра глаголж преЪкроткаго н ин
лостнваго м инм^олговиваго ннщшъ кръинтеле н велмкаго царе
влегарши егоже дръжавж слънца Бе^унслънаа да истьтжть ”11т. е.,
царю, царствуващ над всички, като има такъв светъл и светоносен цар,
великия владетел и изряден победоносец, от корена на преизящния
Иван Асен, царя на българите, сиреч Александър, прекроткия, милости-
вия и монахолюбив, хранителя на бедните и великия цар на българите.
чиято власт нека безчислени слънца да отмерят. . .”12.
Това изявление на преводача (бихме могли да приемем, че и добав-
ките са негово дело) е достатъчно пряко и категорично, за да не оставя
големи възможности за съмнение, неяснота или двусмислица. И все пак
можем ли да се доверим на неизвестния нам книжонник, че наистина
,,[ Иван] Александър, прекроткия, милостивия и монахолюбив” е издън-
ка „от корена на преизящния Иван Асен”, или трябва да приемем слова-
та му като декларация с политически характер, чиято единствена цел
е легитимиране на царствуващата личност с предшествуващата династия?
Струва ни се,„че нямаме никакви основания (освен един ненужен супер-
критицизъм) да не се доверим на летописеца и да го обвиним в така че-
сто срещаното през тази епоха ласкателство на владетеля. Един поглед
върху всички български добавки към основния текст на Константин Ма-
насий (те са 19 на брой) ще ни убеди в това. Всичко.което се съобщава
там, с изключение на някои анахронизми (напр. обсада на Константино-
пол от кумани, вместо правили ото —араб и) отговаря на действителните
събития и може да бъде контролирано от редица други извори. Бихме
казали, че съмнението се промъква по друга причина, а именно: изолира-
ното използуване на това ценно известие (тук е и „вината” на Ю. Три-
фонов). Получи се нещо подобно на „глас в пустиня”. Тъкмо това даде
основание на изследвачите да приемат твърдението на книжовника
като част от безкрайните хвалебствия, изказани и изписани по адрес
на цар Иван Александър. Съпоставен с други извори, цитираният пасаж
получава своята истинска стойност.
2. Cantacuzenus, IV, 14: III, р. 94. Фразата от историческата творба
на Йоан Кантакузин, конто цитираме по-долу, е част от разказ, завър-
шващ продължителната афера около патриаршеския престол на Ерусалим.
Афера, конто би могла да бъде резюмирана само с няколко думи: към
1340 — 1341 г. за патриарх на Ерусалим бил посочен Лазар, който поради
интригите на монаха Герасим, не бил утвърден за този сан. Едва към
1348 г. били предприети мерки от император Йоан Кантакузин, конто
имали за цел да бъде поправена сторената някога несправедливост.
Всичко това било съпроводено с размяната на писма между египетските
436
султани Ан-Насир Насир ад-дин Мухаммад и Ан-Насир Насир ад-дин ал-
Хасан,от една страна, и Андроник III Палеолог и Йоан VI Кантакузин,
от друга13. В случая за нас е важно писмото на султан Ан-Насир ал-Ха-
сан от 1348 г. (неговият текст е възпроизведен от Йоан Кантакузин).
В това послание, обръщайки се към византийския владетел (Йоан VI
Кантакузин), египетският султан, наред с многобройните епитетй, го
титулува между другото и като „гои (SaaiXecac тебе BouXyapcje, тип
’,А<нплр6ор”14,т. е. „василевсът на българите, на Асеневците”.
Безспорно на Йоан Кантакузин се приписва титлата, конто той не
притежавал и не е имал сериозни претенции за нея — „василевс на бълга-
рите”. Но подобии явления не били чужди на епохата. По-важно обаче е
другото — самата титла. Тъй като не можем да допуснем, че всички бъл-
гари са Асеневци, остава възможността египетският султан да визира
българската царствуваща фамилия (цар Иван Александър и неговите си-
нове Михаил Асен и Иван Асен), конто е Асеневска! Струва ни се, че дру-
го приемливо обяснение не може да има15.
3. Грамоти на цар Иван Александър и цар Иван Шишман. Издава-
ните от тези двама български владетели официални документа не са ли-
шени от някои генеалогически елементи. Грамота на цар Иван Алексан-
дър за Зографския манастир (1342) Съм оукш.издавна прЪдрьжиих
есть ш православныръ и влаготестнвы^ъ n ^piстолюкнвыцрмм
Блъгарскыи^т, дЪдг и прЪдЪдъцртваим .. 16-;мпосадн ил nptcTot ялдгар-
сного цотва еже есть дЪднм н прЪд1Лд]ни ц^тва ин 17 ьс^оже n npo>i
мн православннн н благотестнвнн црме дЪдм н прЪдЪдг цртва ин”18
Когато Иван Александър неколкократно говори за своите царстве-
ни деди и прадеди, обдарили Зографския манастир, той несъмнено има
предвид царете от Асеневата династия и най-вече цар Иван II Асен, който
съгласно столетната Зографска традиция бил най-големият благодетел
на българския атонски манастир19.
От своя страна цар Иван Шишман не се задоволил с подобно ано-
нимно посочване и указал имената на тези деди и прадеди. Ето какво
пише той в Рилската грамота (1378): „След като моето царство видя
така устроената красота и чиста свобода на този манастир на царството
ми и цялото му достояние от прадеди и деди, от родителите на царството
ми, светопочиналия цар Асен и цар Калиман, от всички български царе,
прадеди, деди и родители на мрето царство. . . (••• ш прЪдЪдовь и
дЪдовь. и родителем иртва нм (Ггопоунвшаго ifpt Actwt.
н Калииана црЪ...”20.
На цитираните пасажи едва ли трябва да се гледа като на изява на
идеологическа пропаганда, като на стремеж да се добие популярност сред
обществото чрез обвързване с тачената от българския народ Асенева
фамилия. Истинното им звучене се подкрепя от посочените дотук изво-
ри и.разбира се,от всичко, което следва по-долу. Все пак това не пречеше
на изследвачите да се отнасят с недоверие или пренебрежение към тях
(до кол кото ни е известно, на пасажа от Рилската грамота не е обръщано
сериозно внимание), приравнивании ги по стойност с някои текстове
от кореспонденцията на цар Калоян с папа Инокентий III. Подобно
съпоставяне е необосновано. Защо? Цар Калоян неколкократно говори
за Симеон, Петър и Самуил като за нашите стари императори (impera-
tores nostri veteres)21 нашите предшественици (nostri preaecesores)22
437
Само веднъж той си позволява да отбележи: „ . . . Symeonis Petri et Samue
lis progenitorum meorum2S . . . (Симеон, Петър и Самуил, прародители
мои). Веднага трябва да напомним, че инициативата за изтъкването
на тази родствена връзка между Калоян и двете последни династии
от Първото българско царство принадлежи на палата. В писмото си до
българския цар от 27 ноември 1202 год. римският гтьрвосвещеник
ловко подхвърля: „ . . . illustri memorie Petro, Samueli et aliis progenifo-
ribus tuis"24. Калоян с охота подхваща това твърдение на Инокентий III
и вместо Symeon, Petrus et Samuel et nostri predecesores писал цитираното
вече „Symeonis, Petri et Samuelis progenitorum meorum”. Тук Калоян тър-
си и намира (с помощта на палата!) приемственост с Първото царство,
обосноваване за своето искане за царска корона, но не и сериозна генеа-
логическа връзка25. Его защо тези места от Калояновата кореспонден-
ция трудно биха могли да ни накарат да се усъмним в цитираните по-го-
ре твърдения на цар Иван Александър и особено на неговия син Иван
Шишман.
4. Грамота на цар Иван Александър (?) за манастира „Св. Никола"
при Месемврия. Трите грамоти за месемврийските манастири, открити
и издадени от А. Пападопулу-Керамеос26 и приписали от гръцкия из-
следвач на някой български владетел (цар Иван Александър?), твърде
рядко са били в услуга на научното търсене. Това не попречи да станат
предмет на особено внимание и да бъде поставен въпросът за тяхната
достоверност27. Какъвто и да бъде изходът от една внимателна преценка
(защото въпросът все още не е решен окончателно и задоволително), не
може да се отрече едно нещо, а именно: дори да допуснем, че някой от
грамотите са „фалшификати”, то това в никакъв случай не означава,
че те не съдържат достоверен исторически материал, извлечен от по-ста-
ри документи и използуван при съставянето на „фалшификатите”. При-
мери за подобна практика има достаточно — ще посочим само случайте
със Сводната зографска грамота и Калимановата грамота28.
Ето защо ще си позволим да използуваме някой данни от грамотата
за манастира „Св. Никола”.В текста на този любопитен документ има
сведения, конто ни насочват към генеалогията на владетелите от Второ-
го българско царство: „О трюракарюто^ ёкейлх: к at аойщос 0aaiXev<:
'Аоаицч кш irdititos (iaciKeiac: дои”29 („преблажения и прочут
цар Иван Асен, дядо на царството ми") и малко по-после: ,,итп tijc трюра-
карютцч Zefiiupt; ка1 даддт?<: тцч fiaoiXeiat pov. . ,”30 („преблаже-
ната Севина, баба на царството ми”).
Грамотата се отнася към XIV в. и владетелях,от чието име се говори
в текста, би могъл да бъде само цар Иван Александър. Следователно
Иван Асен, който не е никой друг освен Иван II Асен (1218 — 1241), е
негов дядо, а споменатата Севина — иегова баба. Но токмо присъствието
на Севина внесе затруднение в тълкуването на тези пасажи и сякаш
подсили мнението за недостоверността на грамотата. Безспорно, въпро-
сът изисква малко повече внимание. Севина е баба на владетеля, издал
грамотата (Иван Александър); от друга страна, Иван Асен е дядо на
същото лице. Следователно Севина е съпруга на Иван Асен. И тук изслед-
вачите се оказаха в задънена улица. П. Мутафчиев беше категоричен:
Иван II Асен е имал три съпруги, но нито една от тях не е носила името
Севина31. Ив. Дуйчев също не идентифицира Севина, но приема, че
тексты не задължава да видим в нея непременно жена на Иван II Асен32.
438
Съвсем наскоро мнението на П. Мутафчиев бе безкритично преповто-
рено — „името на Севина не дава никакви основания тя да бъде смята-
на за жена на Иван Асен П”33.
Струва ни се, че би могло да се намери задоволително обяснение на
това име и да се предложи приемлива идентификация на назованото
с него лице. Като не забравяме, че грамотата не е достигнала до нас в
своя оригинален вид, т. е. така,както е излязла от царската канцелярия,
а е по-късен препис, имаме пълно основание да допуснем грешки в из-
писването на някои имена — в случая на името Севина (непознато от
други извори и необичайно за кописта). То би могло да се получи по
следния пьт: Zefiivri Eipi'vt}- -£iprjvr)t Или казано с други думи, името,
стояло в оригинала (или в първообраза, използуван при съставянето на
късната грамота, ако тя е такава, разбира се), е било Eiptjpt? — Ирина.
Близостта на графиката на буквените знаци и на цвете имена (при едно
трудночетливо първоначално изписване) напълно позволява подобна
писмена деформация.
При това положение идентификацията вече не е проблем — Ирина
е съпруга на Иван II Асен; двамата са баба и дядо на цар Иван Алексан-
дър, т. е. това е Ирина Комнина, дъщерята на безславно приключилия
кариерата си солунски император Теодор Ангел Комнин, последната
съпруга на цар Иван II Асен. Като имаме предвид,, че Ирина Комнина
фигурира в родословното дърво на царица Елена?4, сестрата на Иван
Александър, предложената идентификация става още по-убедителна.
5. Actes d'Esphigmenou, п° 27. В съдебно решение (AiKatcaTTjpiop
урарра) на Серската митрополия от август 1365 г. относно един имот
на манастира Есфигмену е споменат на два пъти Алексий Асен: //...тои
oiKeibv ка1 ё^аЬёУлрои таитцч кор 'AXe^iov той ’Аоак..35 (, икиос и братов-
чед на тази същата [Елена] господин Алексий Асен’9; *9 /It *0 боиХос
«al ё^аЬеХкроч тт)? кратаим; Kai ауюч rjpcjv кир/ач ка1 Ьеало/ог^ч ’AXegtoc
о ’Аоар36 („Дулос и братовчед на могъщата и свята наша госпожа и дес-
пина Алексий Асен.’’)
Въпросната „госпожа” и ,,деспина” е Елена, сестрата на българския
цар Иван Александър, съпруга на Стефан Душан. Следователно Алексий
Асен е е£абеХ«ро<: (братовчед) и на Иван Александър. Това указание
за родствената връзка между двамата е извънредно интересно и заслу-
жава да бъде прослед ено по-внимателно. Преди това обаче трябва да се
опитаме да хвърлим допълнителна светлина върху Алексий Асен. За съ-
жаление това е много трудно, тъй като братовчедът на Елена и на бъл-
гарския цар е споменат в известните ни извори само още веднъж;и то без
каквито и да било допьлнителни подробности. Ние намираме неговото
име само ощеведнъж,средподписалитеединакт (урарра) наСерската мит-
рополия от 1375 г.: „'О боиХос тои кратаюи к al dyiov riptav avdevTov Kai
(jaoiXewc 'AXegtoc о ’Aoap”37.
Тази оскъдица на изворовите данни не ни позволява да се запознаем
по-добре с Алексий Асен33. Въпреки това някои учени се опитаха да
установят неговата личност и преди всичко да я отъждествят с нечие
познато лице от византийската история — великия стратопедарх Алек-
сий (К. Иречек), Александър Асен (II, №42— Б. Крекич) или брат на
деспота Мануил Асен (Г. Острогорски). Първите две мнения трябва да
бъдат отхвърлени категорично, тъй като противоречат на всички факти,
а третото, което заслужава най-голямо внимание, все пак остава само
439
предположение. Но дори и да приемом, че Алексий Асен е брат на де-
спот Мануил Асен, това не ни улеснява значително. Вярно е, че послед-
ният е бил женен за Анна Комнина Дукина Палеологина Асенина, дъще-
ря на Теодор Синадин39, който от своя страна е на Иван Алексан-
дър4 °, но всичко това само ни вмъква в един затворен кръг, от който
няма изход. След като не сме в състояние да установим по-конкретна
близост между Алексий Асен и Иван Александър, остава ни само едно:
да се опрем на общия произход и на двамата, като приемем, че в случая
понятието има по-широко съдържание от обичайното (нещо,
което съвсем неечуждо на византийската практика). И наистина Алексий
Асен е потомък на емигриралия във Византия Йоан III Асен, т. е. на Ма-
рия — дъщеря на Иван II Асен от брака му с Ирина Комнина и на Мицо.
От друга страна, сведенията, конто разгледахме доту к, както и данните,
конто могат да бъдат извлечены от родословното дърво на царица Еле-
на в Матейче41, ни позволяват да потърсим прадедите на Иван Алексан-
дър на същото място. Единствената възможност е: Иван Александър да
е свързан с другата дъщеря на Иван II Асен и Ирина-Теодора-Анна. Само
по този начин Алексий Асен и Иван Александър, потомци на две сестри,
биха могли да се нарекат братовчеди.
6. Теодор Синадин — деТо<: на цар Иван Александър. Преди седем-
десет години П. Ников посвети специална статия42 на загадъчния deib?
(чичо или вуйчо) на българския цар Иван Александър — Теодор Комнин
Дука Синадин Палеолог — комендант на Месемврия, управител на Кон-
стантинопол, наместник в Епир и солунски управител43. Опитът на из-
вести и я наш изследвач да разкрие загадката не доведе до положителен
резултат. Ето защо ще си позволим да се спрем по-обстойно натази нишка,
конто, колкото и да е тънка, води към разрешаването на поставения
въпрос — произхода на цар Иван Александър.
Усилията да се потърси Теодор Синадин (посочен в два разнородны
извора като Фею? на Иван Александър44) между познатите чичовци и
вуйчовци на българския цар едва ли биха били ползотворни. Иван Алек-
сандър е имал двама вуйчовци — Михаил III Шишман и Белаур, трима
чичовци — Самуил (? — Несебърската икона), Димитър и Радослав (Си-
нодика) , както и един по-далечен чичо (?) — Срацимир, братовчед
на баща му45. Познавайки добре фамилията Синадин46, трудно бихме
й намерили място сред най-близката роднинска среда на Иван Алексан-
дър. Какво остава тогава? Да потърсим по-далечни връзки, независимо
от понятието <?eib<?47.
Г. Пахимер съобщава, че е съществувал проект за брак между си-
на на Георги I Тертер, бъдещия цар Теодор Светослав и неизвестна
по име сестра на Теодор Синадин4 8. За съжаление проектът не бил осъ-
ществен и тази нишка се прекъсва. От друга страна се знае, че майката
на Теодор Синадин Теодора (монахиня Тео дула), основателка и ктитор-
ка на константинополския манастир „Св. Богородица гт?<? Be/kua? ЕХтп-
5о?”49 била сестра на неизвестната по име българска царица — съпруга
на Смилец50. Следователно Теодор Синадин е първи братовчед на Смиле-
цовите деца — две дъщери и един син. С неудоволствие трябва да отбе-
лежим, че и тази нишка не може да ни доведе до така желания резултат.
Първата дъщеря на цар Смилец към 1298 г. се омъжила за Елтимир и
по-нататък следите й се губят. Втората встъпила в брак (към 1309 —1310)
със сръбския крал Стефан Дечански и оттук нататък установяването на
440
една връзка с Иван-Александровата фамилия е трудно. Най-после силы
на Смилец — Иван, е управлявал България под регентството на майка
си (тъй като бил непълнолетен) от края на 1298 г. до края на 1299 или
самото начало на 1300 г. Наскоро след това поради настъпилите съби-
тия (овладяването на българския престол първо от Чака, а после от Тео-
дор Светослав) той емигрирал във Византия, където живял под името
Йоан Комнин Дука Ангел Врана Палеолог. Починал на 8 август, но го-
дината е неизвестна — във всеки случай преди 1330 г., когато е съставен
типикьт на манастира „Св. Богородица rrj<: B6^aia<?JEXriSo<?”5^.
Остава третата и последна възможност. Теодор Синадин е имал
племенница (дъщеря на неговия по-голям брат Йоан Синадин5 2), която
в типика на манастира„Св. Богородица n?? Be/Jatas’ЕХяс'йо?” е назова-
на Ирина Комнина Кантакузина Палеологина Асенина55. Тя е била съп-
руга на Михаил Торник Палеолог Асен54. Една поетична творба на из-
вестния историк Никифор Григора (25 елегически двустишия), онасло-
вена „Той Гртцора ori'xot 4pcjeXe7eiot ei? tov rd^pov MixarjX tov 'Ao'av
irpoocorov rfi<; Eipiivri^ tov davovTos avfvyov"55 („От Григора елегически
стихове на гроба на Михаил Асен от името на Ирина, съпруга на почина-
лия”), ни предлага някой сведения за Михаил Асен. Той бил син на Кон-
стантин Асен, четвъртия син на Иван III Асен56, управлявал остров
Лесбос (между 1342 и 1355) и починал на тази длъжност (преди 1355).
И така Синадин е на Ирина, следователно и на нейния съпруг
Михаил Асен. От своя страна Михаил Асен е e^dfieX^oc на цар Иван Алек-
сандър (както и Алексий Асен)57 — и двамата са потомпи (трето поко-
ление) на две сестри. Следователно Теодор Синадин би могъл да се на-
рече Oeioc на българския цар в най-широк смисъл на това понятие58.
7. Родословного дърво на царица Елена в Матейче59. Родословното
дърво, зографисано през 1356 г. по нареждане на Душановата съпруга
Елена, по това време вече вдовица, е едно от най-интересните изображе-
ния от този тип и в същото врече един от най-важните извори за произхо-
да на цар Иван Александър Асен и неговата фамилия. Задълбоченият
анализ на тази стенопис се усложнява от недостатъчно доброто му съв-
ременно състояние. Заличаването на част от образите принуждава из-
следвача да се опира на някой несигурни връзки и да прибягва към из-
граждането на хипотези. Все пак подробного изучаване на паметника и
преди всичко съпоставянето на съдържащите се в него данни с редица
други извори позволяват да се достигне до убедително заключение.
Елена и,разбира се, цар Иван Александър Асен са потомпи на цар Иван II
Асен и съпругата му Ирина, по-точно на най-малката им дъщеря Теодо-
ра-Анна (I, №21) и севастократор Петър. Наред с това родословното
дърво установява връзката на последните Асеневци с династията на Ко-
митопулите, а именно: Ирина Комнина, съпругата на цар Иван II Асен
е далечна потомка на Мария, дъщеря на Троян (Траян) — четвъртия
син на цар Иван Владислав (1015 — 1018).
8. Джакомо ди Пиетро Лукари. Дубровнишкият историк Джакомо
ди Пиетро Лукари в книгата си „Обстойно резюме върху историята на
Рагуза”60, е отделил немалко страници на историята на България през
XIV в. Тук обаче ще се спрем само на една фраза, която представлява
определен интерес за нашата работа: „.. . е fece [il Re di Servia — И. Б.]
guerra a Michele Re de Bulgari ch’era successo a Svetislavo suo cugino”67
(„ [ Кралят на Сьрбия] направи война с Михаил, краля на България,
441
който беше наследник на Светослав, негов братовчед”). Това известие на
дубровнишкия историк , навремето• отбелязано, но неразтълкувано от
Ив. Дуйчев и Ал. Бурмов62, буди оправдан интерес. Михаил III Асен
Шишман и неговата сестра Кераца, били братовчеди на цар Теодор Све-
тослав! Може ли да се установи нещо по-конкретно около тази родстве-
на връзка?
Първата възможност и може би по-съблазнителната е да се тьрси
кръвно родство по бащина линия. Георги I Тертер (затова имаме изрич-
ното указание на Пахимер63) бил по произход куманин. По всяка ве-
роятност от кумански произход бил и Шишман.Не бихме ли могли то-
гава да допуснем, че те са били братя, братовчеди или по-далечни род-
ственици? Можем,разбира се, но за това нямаме никакви данни.
При това положение не бива да се пренебрегва втората възможност.
През 1279 г., след като Иван III Асен влязъл в Търново, Георги Тертер —
безспорно най-изявената личност сред търновските боляри — бил при-
нуд ен да се раздели с първата си съпруга (тя била изпратена заедно със
сина си Теодор Светослав в Никея) и да се ожени за сестрата на Йоан III
Асен64. От този брак се родила дъщеря Анна, конто била дадена за же-
на на сръбския крал Стефан Урош II Милутин. Към 1299 — 1300 г. бра-
кът бил разтрогнат, тъй като сръбският владетел се стремил към уста-
новяване на родствена връзка с Палеолозите6 5.
От казаното дотук става ясно, че Анна Тертер била внучка на Мария
и Мицо и правнучка на Иван II Асен и Ирина. Or своя страна, Михаил
Шишман и Кераца, както видяхме вече, били внуци на Теодора-Анна
и севастократор Петър и правнуци на Иван II Асен и Ирина. Следовател-
но Анна Тертер и Михаил Шишман и Кераца са били втори братовчеди.
Макар че Теодор Светослав бил роден от ггьрвия брак на Георги! Тертер
и не бил потомък на Асеневци, покрай своята сестра той също бил
братовчед на Михаил Асен.
9. Осмогласник от времето на цар Иван Александър Асен — НБКМ,
№180 (313)66. Приписката на л. 201° завършва със следния пасаж:
„Писана бе тази книга в дните на благоверния и христолюбивия господин
Александър, [ който произхожда] от две страни от царско коляно, във
времето, когато господ изпрати измаилтяните по лицето на цялата земя,
и те дойдоха, и поробиха, и опустошиха. . .” Неколцина изследвачи,
занимавали се мимоходом с тази приписка, приеха без достатъчно ар-
гументация, че поменатият „Господин Александър” е едноименният
син на цар Иван Шишман (тук I, №53). Внимателният прочит на този
кратък текст и анализирането на неговите реалии (име, епитети, генеа-
логическо данни) не оставят никакво съмнение, че неизвестният книжов-
ник говори за цар Иван Александър Асен. Особено важно е категорично-
го твърдение, че господин [ Иван] Александър (Асен] „произхожда”
от две страни от „царско коляно”. Това твърдение ни насочва към данни-
те, конто съдържа родословното дърво в Матейче и към единствено
възможния извод: споменатият владетел е цар Иван Александър Асен,
а двете царски колена са Асеновата династия и династията на Комито-
пулите (а може би и Тертеровци, с конто Иван Александър Асен също
е бил в роднински отношения?).
В някои извори, било то книжовни паметници или надписи, Иван
Александър е назоваван Асен. Безспорно това не е случайно — той е
имал право на фамилното име Асен (защото в случая едва ли трябва
442
да има съмнение, че става дума за фамилия) и използувал това си пра-
во. Но изолираното разглеждане на тези паметници води към неправил-
ното им тълкуване — или традиционного, но неоснователно обвинение
в стремеж към легитимизъм или пък приписване на паметниците (в
по-голямата си част те са изображения) на друг владетел. Разгледани
във връзка с изложените дотук факти, тези извори добиват истинското
си звучене.
10. ММ, I, №185, 186. На 17 август 1355 г. константинополската
патриаршия издала синодален акт (яра£к ovvobuiti), с който сепотвърж-
давал съюзът между император Йоан V Палеолог и царя на българите
Иван Александър, и,на второ място,се оформял проектът за брак между
техните деца Андроник (бъдещия император Андроник IV) и Кера-
ца-Мария67. В този официален документ, макар издаден не от търнов-
ската царска канцелария, българският цар на два пъти е назован „гои
/ЗаосХесо? rdv BovXyapajv кар ‘luavvov 'AXe^aabpov 'Aoavri’'&s. В един
друг документ (5i6aoK<xXia, псттаксои), пак от времето на патриарх Ка-
лист (за съжаление в ръкописа липсва датата69), българският цар е
назован „кар 'Icodvvric о ’А о a in) s”7 °. Нямаме никакви основания да се
съмняваме в точността на тези наименования. Напротив, те имат доку-
ментална стойност и без съмнение представляват пълното име и фами-
лия на българския цар (в първия случай).
11. Ктиторски портрет на цар Иван Александър в Иваново. В един
от най-интересните скални храмове в Иваново, т. нар. „Църква”, е запа-
зено изображение, чието идентифициране предизвиква известно разно-
гласие сред специалистите. Повечето приеха, че това е портрет на цар Иван
Александър7 Тъй като образът е твърде зле запазен (все пак няма съм-
нение, че това е ктиторски портрет и че зографисаного лице е имало
царска титла), ще си позволим тук да се спрем само на надписа около
изображението. Днес от него се четат само шест-седем букви, разполо-
жени в два реда, горе вляво от нимба. Тези букви са: . шань/са72. Така
запазените букви позв.оляват следното възстановяване на текста: [ 1 ]шань
[Л]са[нь] (ЛсЪнь).
Две са съображенията, конто дават основание за сигурното отъж-
дествяване на този образ с цар Иван Александър. Първо, убедително бе
доказано, че цар Иван II Асен — както свидетелствува житието на пат-
риарх Йоаким, той е проявявал голям интерес и внимание към скалния
комплекс в Иваново — е бил ктитор на манастира,поеветен на архангел
Михаил. Църквата на този манастир се идентифицира с т. нар. „Затрупа-
на църква”73. Там е запазен и потретът на този български цар — портрет,
който е част от ктиторска композиция, представяща българския владе-
тел,благославян от Исус Христос7 4.
Второ, днес вече няма никакво съмнение относно датировката
на стенописите в „Църквата”. Те носят всички белези на Палеологовата
живопис и по всяка вероятност са изписани към средата на четиринаде-
сетото столетие75. Следователно ктиторският портрет, разглеждан тук,
е портрет на цар Иван [ Александър] Асен.
12. Родословного дърво от Беренде. Малката (4,45 х 5,45 м), Пра-
воъгълна по план гробищна църква на с. Беренде, е разположена на бре-
га на река Нишава, на 800 м от селото76. В края на миналото столетие
братя Шкорпил, обхождайки старините из Софийско, са преписали все
още запазения на западната фасада на църквата надпис7 7. За съжаление
443
нито те, нито някой след тях се е досетил да фотографира остатъците от
стенописи и надписа. Едва през 1904 г. художникът М. Георгиев е напра-
вил копие, а няколко години по-късно Й. Иванов публикувал свой пре-
пис и рисунка на текста 8. Днес, когато на фасадата на цьрквата вече
не личи нищо, трябва да се задоволим само с направените преписи и
копия. _
_ _Ето текста,преписан от посочените изследвачи: /Дшань ДсЪнь въ// Jia
бд БлговЪре нь црь н самсу/дръжец.. .На петия последен ред според
брат я Шкорпил се чете7 9 В[ ь] at [ то]. От своя страна Й. Иванов е допъл-
нил всЪмь и е разчел сльга[ромъ и гръкомь] 89. Снимката на копието,
изпълнено от М. Георгиев, подкрепя част от четенето на Й. Иванов. На
петия ред се виждат остатъци от три букви, от конто първата би могла
да бъде Б, втората — Л и ь (в лигатура д>) и четвъртата Г. Но за допъл-
ването нито има място, нито пък основание; още по-малко за грхкомъ.
От всичко казано доту к неоспоримо е само едно: край изтритото още
през миналия век изображение, се е четялследният надпис: „Йоан Асен
в Христа бога благоверен цар и самодържец (на българите?) ”. Кой е
този Йоан Асен?
Изследвачите са почти единодушии — това е цар Иван II Асен. Разли-
чието между тях се пояяява едва когато трябва да се датира образът и
да се обясни неговото присъствие горе високо на западната фасада на
цьрквата. Докато за Ат. Божков това е ктиторски портрет на Иван II
Асен (той отнася стенописите към XIII в.81), за Т. Велманс портрет
на Иван II Асен „с чисто представителен характер”82, то неколцина
изследвачи са склоняй да го приемат като портрет на цар Иван II Асен,
но като част от една по-голяма композиция — родословно дърво83.
Очевидно въпросът може да бъде решен по два пътя: чрез данните,
конто предлага надписъти датировката на стенописите в цьрквата. Не-
ка се обърнем към тях.
В случая палеографията не може да ни бъде в помощ, тъй като
разполагаме с прерисувани копия, а не със снимка на надписа. От друга
страна, указанията, конто намираме в самия текст, преди всичко титу-
латурата на владетеля, бяха изучени навремето от В. Иванова и нейните
изводи и сега са в сила: „изображението и надписът в Беренде не са от
времето на самия Иван Асен, а от XIV в.84” Що се отнася до датата на
стенописите, то този въпрос вече може да се счита за окончателно решен:
те са от XIV в., по-точно от времето между 30-те и 70-те години на века85.
При това положение имаме две възможности за идентифициране на
образа от цьрквата в Беренде:
а) Това е изображение на цар Иван II Асен. Тъй като то е от средата
на XIV в. (нямаме никакви основания да допуснем хронологическо
различие в живописването на цьрквата и западната фасада), не може
да бъде ктиторски портрет. Следователно то би трябвало да бъде част
от композиция — най-вероятно родословно дърво на съвременния на
изписването на цьрквата български цар (Иван Александър). Остава
обаче един нелек въпрос: може ли на западната фасада на миниатюрната
църквица в Беренде (някъде в западните покрайнини на Търновското
царство) да е било изобразено родословното дърво на Иван Алексан-
дър или някой друг потомък на Иван II Асен? Единственото условие е:
ктитор на цьрквата трябва да е бил самият Иван Александър или някой
444
член на неговото семейство. За съжаление по този въпрос не можем да
кажем нищо повече.
б) Това е портрет на цар Иван [ Александър) Асен. В подкрепа на
подобна идентификация са датата на стенописите и хакартерните осо-
бености на надписа. От друга страна, името на владетеля (Йоан Асен)
не може да бъде пречка за това. Вече ввдяхме, че Иван Александър е
имал право на фамилното име Асен и се е възползувал от това право.
Как трябва да се обясни присъствието на Иван-Александровия портрет
в Беренде? По изричното свидетелство на Й. Иванов86 изображението
се е намирало „високо горе”. При това положение, ако имаме работа
с родословно дърво, то това родословно дърво е на самия Иван Алексан-
дър, тъй катонеговият портрет се намирал на върха (?) (между друго-
го, това е още едно доказателство, че портретът не може да бъде на
цар Иван II Асен). Разбира се, има и друго решение: портретът на цар
Иван Александър би могъл да бъде изписан на западната фасада по же-
лание на местния владетел-ктитор на църквата. Подобна мисъл ни под-
сказва Боянската църква.
В заключение трябва да отбележим, че при днешното състояние
на паметника е трудно да се даде предпочитание на една от изброените
възможности. Но в случая по-важно е другого: каквото и обяснение
да приемем, то за сетей път насочва родословието на цар Иван Алек-
сандър към Асеневата фамилия.
13. Михаил. 111 Шишман Асен. Благодарение на П. Ников българ-
ската историопис стори немалко, за да опознав съдбините на видин-
ските Шишмановци87. Но независимо от това, независимо от писаного
по-после (Ив. Дуйчев, Ал. Бурмов)88, много въпроси останах а неизяс-
нени. Сред тях първо място заема въпросът за произхода на Михаил
Шишман. Наистина мнението на П. Ников, че Шиман е куманин по рож-
дение се наложи, но това далеч не решава всичко. Както вече се каза,
допусна се известна връзка на Иван-Александровата майка Кераца с
Асеневци (благодарение на Ю. Трифонов), но в същото време учените
сякаш забравиха, че Михаил Шишман е неин брат и че ако Кераца е Асе-
невка, то на същото основание и Михаил е потомък на династията.
Тук бихме могли да посочим някои от разногласията, за да бъдат
те най-после отстранени. На времето В. Н. Златарски прие, че майката
на Михаил била от български царски род и че на това основание той
бил провъзгласен за български цар89. Бурмов възрази, че това е „само
едно предположение, тъй като не може да се подкрепи с никакво дока-
зателство”90. Ив. Дуйчев и след него Ал. Бурмов припомниха разгле-
даното по-горе известие на Лукари, според което Михаил Шишман е
братовчед на Теодор Светослав, но и двамата не се подвоумиха да зая-
вят, че то „не може да бъде проверено и остава недоказано”91. По това
време Ив. Дуйчев писа: „Същото се повторило и сега с Михаил Шишман.
Женитбата с бившата царица Теодора го свързала, ако и напълно изку-
ствено, с рода на Тертеровци, а чрез това с една внучка на цар Иван Асе-
на II. Изглежда, че тъкмо това обстоятелство е дало основание на цар
Михаил Шишман да възприеме царственото име Асен и да се назове Ми-
хаил Асен...”92. Изучавайки т. нар. Врачански надпис В. Иванова допус-
на, че той може да се свърже с цар Михаил Шишман, но против тази
идентификация говорел фактът, че „името Асен не е засвидетелствувано
в официални паметници”93. От своя страна Ив. Гошев не пропуска да
445
заяви, че Михаил Шишман, като куманин по род, би могъл да носи проз-
в ищет о Асен94.
Смятаме, че не е необходимо да се продължава. Необосноваността
на изказаните мисли и неяснотата на повдигнатите въпроси е очевидна.
Няма съмнение, че този въпрос, чието решаване не е никак лесно (това
трябва да се признае), е допълнително усложнен от направените по разни
поводи предположения или от заетите категорични становища, без той
да е изучаван цялостно. Едно задълбочено изследване, на базата на до-
стъпния изворов материал, показва истинското състояние на нещата:
майката на Михаил Шишман и Кераца наистина била от царски род, как-
то бе склонен да допусне В. Н. Златарски. Вече видяхме, че тя била
дъщеря на Теодора-Анна и севастократор Петър, т. е. внучка на Иван II
Асен. Михаил Шишман и Кераца наистина са братовчеди на цар Теодор
Светослав и сведението, което дължим на Джакомо ди Пиетро Лукари,
не е измислица или легенда, възприета лековерно от дубровнишкия
историк. Михаил Шишман е носел фамилното име Асен не защото фор-
мално бил обвързан с Асеневата фамилия (чрез брака си с Теодора
Палеолог-sic!) или пък защото бил куманин по произход (?), а защото
е бил действителен потомък на Асеневата династия. И фамилията Асен
наистина ни е позната от официални документи. В три грамоти,мздадени
от император Андроник II Палеолог в полза на Зографския манастир
по молба на българския цар (1325), Михаил е назован недву-
смислено кир М ixa?)X о ’Асаи??95 . Като прибавим към това изрично
сввдетелство приписката в Средецкото евангелие96, конто не е офи-
циален документ, но има определена стойност, ше видим, че цар Ми-
хаил употребявал фамилията Асен, конто дължал на своята майка;
че той би могъл да бъде цар Асен от Врачанския надпис97 и да е сякъл
печат с надпис Михаил Асен98.
14. Деспот Йоан Комнин Асен. Интересната личност на този брат на
цар Иван Александър привлича вниманието на изследвачите предимно
с дейността си в албанските земи (вж I, №34). Тук бих искал да насоча
вниманието в малко по-друга посока: двете фамилии имена на деспота.
Ако употребата на фамилното име Асен не ни изненадва, а само подкре-
пи нашите търсения, то фамилията Комнин предизвиква известно сму-
щение. А. А. Соловьев потърси обяснението в брака на деспот Йоан с
„василиса” Анна Палеологина. Разбира се, подобии случаи (съпругът
взема едно от фамилните имена на съпругата си) са познати, но нашият
случай не е такъв. Името Комнин естествено ни насочва към родослов-
ното дърво в Матейче и покрепя предложеното по-горе обяснение на този
интересен паметник на изкуството. Докато Елена е показвала своята
връзка с династията на Комнин с помощта на живописните изображе-
ния, деспот Йоан Асен е използувал фамилното име Комнин в ежедне-
вието, в кореспонденцията и в официалните документи. Резултатът
и в двата случая е еднакъв: убедителна демонстрация на генеалогиче-
ски връзки с две големи династически фамилии — българските Асеневци
и византийските Комнин.
15. Именният репертоар на Иван-Александровата фамилия. Когато
преди половин столетие Ю. Трифонов се опита да обоснове схващането
си за принадлежността на цар Иван Александър към Асеневия род,
наред с известния пасаж от Манасиевата летопис, той наблегна и на име-
то Александър. Според нашия учен то свидетелствува, че майката на
446
българския цар Кераца е потомка на севастократор Александър, брат
на цар Иван II Асен".
Подобен аргумент, който има своята стойност при родословните
проучвания, в никакъв случай не би могъл да се опре на един единст-
вен пример. За да се отхвърли всякаква помисъл за случайносг, тряб-
ва да се обърнем към целия именен репертоар, използуван от едно се-
мейство и едва тогава да направим възможните изводи. Не може да не
ни направи впечатление, че „най-популярното” име както в дялата
Асенева династия, така и във фамилията на Иван Александър, е Йоан
(Иван) — царят, неговият по-малък брат Йоан Комнин Асен и чети-
рима синове; наред с това се натъкваме на Михаил, Елена, Теодора,
Десислава, Тамара. . . Отсъствува само необичайното за българите ма-
джарско име Калиман. Като оставим настрана тези случаи, конто явно
възхождат към по-близка до XIV в. родствена именна практика — Иван
Срацшлир, Иван Шишман и Кераца,— всички останали имена са оби-
чайните за Асеневата династия. Очевидно този именен репертоар не е
подготвен само за целите на идеологическата пропаганда, но преди
всичко е резултат от дълговечна фамилна традиция.
Изложеното доту к вече предполага едно обобщение. Представе-
ните факти или пък сведенията, извлечени чрез аналитичного проучване
на разнородния изворов материал, са достатъчно убедителни, говорят
сами за себе си и не се нуждаят от преповтаряне. Основният извод от
това проучване е: цар Иван Александър е потомък на Асеневата фами-
лия. Редица изворови данни показват, че неговата майка Кера[ ца] Петри-
ца е дъщеря на неизвестна по име дъщеря на Теодора-Анна и севасток-
ратор Петьр, т. е. Кераца е правнучка на цар Иван II Асен. Подробности-
те около съдбините на този клон от Асеневата фамилия през втората по-
ловина на XIII в. са ни непоэнати, но би могло да се допусне, че дъщеря-
та (или една от дъщерите) на Теодора-Анна и севастократор Петьр,
чието апанажно владение се е намирало нейде из северозападните краи-
ща на България (на тази мисъл ни навежда договорът с Дубровник
от 1253 г.)1*0, е била омъжена за Шишман, чиито земи също са били
някъде из тази част на страната (Видин?). Потомците от този брак са
толкова Асеневци и имат толкова право на фамилното име Асен, кол-
кото и потомците на Мария (сестра на Теодора-Анна) и Мицо — потомци,
играли завидна роля в историята на Византия през XIV — XV в., остави-
ли името си сред най-значимите и най-влиятелните фамилии от Палео-
логовата епоха.
4 Това приложение, в първоиачалния си вид, бе публикувано в „Исторически
преглед’, 1981, 3 — 4, 153 — 177. Предлаганият тук текст е значително преработен.
Отстранени са уводните думи и последният абзац, съкратени са страниците,посветени
на родословното дърво в Матейче и Осмогласника от времето на цар Иван Алексан-
дър (вж бел. 59 и 66), както и подробного изложение за Алексий Асен (вж тук,
II, № 30) - В замяна са добавени нови доказателства, подкрепящи основната теза, и
са направени някой уточнения.
2 В. Н. Златарски. Вопрос о происхождении болгарского царя Ивана Алек-
сандра. — В: Сборник статей по славяноведению, СПб. 1906, 1 — 30.
3 Н и к о в. Турското завладяване, 41 - 112.
4 Ив. Дуйчев уМутафчиев. История. Т. 2, 215 — 326.
5 Б у р м о в. Шишмаиовци, I — II, 220 — 278.
447
® През последиите години Л. Йончев и Д. Ангелов написаха редица статин,
посветени на интересуващата ии епоха, но в тях се разглежда изключително полити-
ческата история иа България през XIV в.: Л. Й о н ч е в. Българо-византийските от-
ношения около средата на XIV век (1331 — 1344). — ИПр, 1956, 3, 63 — 74; Die
politischen Beziehungen zwischen den Balkanstaaten um die Mitte des 14. Jh. (1347 —
1362) nach der „Histone” von Johannes Kantakuzenos.~Etudes historiques, VIII, 1978,
123 — 140; Некоторые вопросы, 23 — 37; О некоторых вопросах болгаро-визан-
тийских отношений в период с 1322 по 1324 г.; Пак там, X, 1980, 127 —140; А и -
гелов. Бълг.-визант. отношения,I — IV . Нищо ново за родословието на този бъл-
гарски владетел не съдържа популярната книга на К. М е ч е в. Покровител иа книж-
нината. Очерк за цар Иван Александър. С., 1977.
^Ю. Трифонов Деспот Иван Александър и положеиието на България
след Велбъждската битка. — СпБАН, XLIII, 21, 1930, с. 64
8 Ал. Бурмов ^Шишмановци, I, с. 229, бел. 77; с. 231, бел. 88) се показа
склонен да възприеме положително писаното от Ю. Трифонов, но в същото време той
продължи да разглежда епохата от 1323 до 1396 г. като „История на България при
Шишмановци ”.
9 Бож и ло в. България при Асеневци, 81 — 83.
Ю Вторият аргумент бе името Александър.
11 Cronica lui Constantin Manasses, traducere mediobulgara-facuta pe la 1350. Text
si glosar de Ioan Bogdan. Cu prefate de Prof. I. Bianu, Bucuresti, 1922, p. 99.
12 Превод у Д у й ч e в. СБК, 2, с. 97; СБ Л, 3, 279 280.
18 За подробности вж: W. R е g е 1. Annalecta byzantino-russica, Petropoh, 1891,
р. XXXVIII — XLI; D б 1 g е г. Regesten. Т. 5, No 2950; Nicol. Kantakouzenos, p. 71.
i4 Cant., IV, 14 Ш,р. 94.
15 Известният френски арабист M. Канар единствен (по мое знание) обърна
внимание на този труден, но интересен и важен момент от писмото на египетския
султан. Като първо възможно обяснение той предложи следното: tcjV 'Acavivcju
би могло да означава династията на „Асенидите” „(Asenides) . . . dont le nomavait
ete' pris pour un nom de peuple”. Но отоелязвайки, че ,,тази династия не съществува
през XIV в.”, той предложи друго обяснение, а именно: по-скоро става дума за Ала-
ните „de la region du Danube et des steppes du Nord de la mer Noire”. Вж: M. C a n a r d.
Une lettre du sultan Malik Nafir Hasan a Jean VI Cantacuzene. Annales de I’lnstitut d’Etu-
des Orientates de la Faculte des Lettres d’Alger, III, 1937, p. 46, note 4 (reimpression:
M. Canard. Byzance et les musulmans du Proche-Onent. Variorum Reprints, London,
1973, n° VII). Поне две обстоятелства ме карат да възразя на второто обяснение:
1) Самите алани са споменати в писмото след власите и русите, като се спазва геог-
рафската посока (по това време аланите не са обитавали областта на Долни Дунав,
както твърди М. Канар) ; 2) Няма основания да се приеме, че Йоан Кантакузин
е допуснал такава грешка да отбележи два пъти името на Аланите, нито пък, че в
случая имаме деформация на tgjV 'A\ai>cjv в tcov ’АосшшоЛ', извършена от самия
Кантакузин или никой преписвач.
1® Ильинский. Г рамоты, с 22.
I7 Пак там, с. 22.
18 Пак там, с. 23
1® Сводната зографска грамота и Калимановата грамота отреждат почетно място
на цар Иван II Асен сред ктиторите на манастира. Вж: А. П. С т о и л о в. Своден хри-
совул на Зографския манастир. - В Сборник в чест на В. Н. Златарски- С., 1925,
447 — 452 (коментар), 452 — 457 (текст); Иванов БСМ , 540 — 546, 605 —
608. Вж тук, I, № 7.
29 Ильинский. Грамоты, с. 28.
21 Д у й ч е в. Преписката, № II, с. 23.
22 Пак там, № XV, с. 44.
23 Пак там. № XVIII, с. 47.
24 Пак там, № III, с, 24.
28 Тъкмо така са представени нещата у К. М е ч е в. Цит. съч., с. 52.
448
26Паяа6ого«Хои-Керад€ШС, ’АраХекта. Т. 1, 467 — 468, 468 —
470, 470 — 471.
П. М у т а ф ч и е в. Към историята на месемврийските манастири. — В:
Сборник в чест на В. Н. Златарски. С., 1925, 163 — 183; Д у й ч е в. СБК, 2, 380 —
383; Д у й ч е в- Проучвания, I, 123 — 129; Е. П. Н а у м о в. Месемврийские
грамоты XIV века. RESEE, VI, 1968, 1, 55 — 70, V. G j u z е 1 е v. Die Mittelalterliche
Mesembria (Nesebar) im 6. — 15 Jh. — Bulg Hist. Review, 1978, 1, S. 53.
28 Вж тук, бел. 19.
29 ПаяавояоиХои-Керадеыг. ’АраХекта. Т. 1, о. 469; Д у й ч е в.
СБК, 2, с. 144.
3 onaira6onovXou-Kepapewf. 'АраХекта. Т. 1, о. 469; Д у й ч е в.
СБК, 2, с. 144
3 1П. Мутафчиев Цит. съч. с. 176-
32 Д у й ч е в. СБК, 2, с. 382.
33 К. М е ч е в. Цит. съч., с. 77. Едва ли е необходимо да се спирам по-обстойно
иа миението на Е. П- Наумов (Месемврийские грамоты, 64 - 65), който с лекота
приписва тази грамота иа император Андроник IV (1376 — 1379), идентифицира по-
менатия в текста Иван Асен със сине на цар Иван Александър Асен — Иван Асен IV
и приема, че Севина е иегова съпруга. Достатъчно ще бъде да отбележа, че Иван Асен
(независимо кои от двамата сдноименни синове на Иван Александър) не би могъл
да бъде дядо иа Андроник IV, тъй като бил негов шурей. Освен това текстът е доста-
тъчно ясен: „ксй тгатгтгос тт/г (ЗаотХеик рои,а ие ксй аЬеХ^хк rrjs ^aaiXeiac рои".
34 Вж тук, по-долу, бел. 59.
33 Actes d’Esphigmenou, n° 27,1. 2.
36 Пак там, п° 27, 1. 29.
Actes de Kutlumus, n° 33, 1 87.
38 Вж тук, II, №30.
39 D е 1 е h а у е. Typica, р. 13.
49 Вж тук, 440 — 441.
43 - Вж тук, бел. 59.
42 П. Н и к о в. Кой е бил Синадин, чичото на цар Иван Александър. — ИИД,
3, 1911, 217-225.
43 Jb. МаксимовиЬ. Пследаъе године протостратора Теодора Синадина.'
ЗРВИ, X, 1967, 177 — 184; Р о 1 е m i s. The Doukai, n° 196; Hannick-Schmalz-
b a u e r. Die Synadenoi, n° 24.
44 Cant. II, 27 .1, p. 469, Actes de Г AthosVI. Actes de Philothee, publics par W Regel,
E. Kurtz et V. Korablev, BB, XX, 1913, Приложение № 1 (reimpression ahstatique: Am-
sterdam, 1975), n° IX, p. 26.
46 Вж тук, I, №33.
48Hannick-Schamlzbauer. Die Synadenoi, 125 — 126.
4" ? За съдържанието на понятието deUK във византийската книжнина вж у
S t. В i п о n. A propos d’un prostagma in&it d’Andronic III PaleoioguerBZ, 38, 1938,
146 - 155.
48 Pachymeres. Ill, 26: II, p. 267; P о 1 e m i s. The Doukai n<> 193, p. 179.
49 Del ehay e. Typica, p. 10 et suiv.; p. 143 — 151.
89 Пак там, p. 84, 93; Nicol. Kantakouzenos, p. 10; Ив. Божилов. Бележки
върху българската история през XIII век. — В: Българско срецновековие. Българо-
съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев. С., 1980, 79 — 80.
33-Ив. Божилов. Цит. съч. ,79 — 80.
32 Р о 1 е m i в. The Doukai, n° 194; H a n n ick - Schm alzbau er. Die Syna-
denoi, n° 23.
33 Delehaye. Typica, p. 13; P a p ad opu los. Genealogie der Palaiologen,
n° 21; N i с о 1. Kantakouzenos, n° 41;H annic k -Schmalz bau e r. Die Synadenoi,
n° 27.
29 Фамилията на Асеневци. ..
449
54 Delehaye. Typica, р. 13: „MiyaTfXКоддт/гсх; Тордт?кт7<; ’Дошд?с IlaXaioXoyo»;
Kai yapvpb<; rfc ктт)тор1оот]с:". За споровете около разчитането на името '\odvr)\:
Delehaye. Typica, р. 13; Nicol. Kantakouzenos, 151 — 152.
55 S. G. М е rca t i. Suite poesie di Niceforo Giegora. — B: Mercati. СВ, I, 148 —
149.
56 Пак там, p. 149; За Михаил Асен вж тук, II, № 23
57 Вж тук по-горе, с.439 — 440.
58 Това обяснява и ролята на Теодор Синадин в българо-византийските отно-
шения — той бил първи братовчед на българския цар Иван IV (сина на Смилец)
и чичо на друг български цар — Иван Александър.
59 Подробно по този въпрос вж: I v. В о i, i 1 о v. L’arbre genealogique de la reine
Helene a Mateice. — B: Etudes historiques, XII, 1984, 7 — 19, както и тук, Приложе
ние П, 2.
8° Copioso ristretto degli annali di Ragusa Giacomo di Pietro Luccari gentiluomc
libri quatro. Dedicati all’eccelso Senate di Ragusa, Ragusa, 1790.
61 Пак там, p. 81.
® ’ Ив. Дуйчев уМутафчиев. История Т. 2, с. 226; Б у р м о в Шишманов
ци, I, с. 219, бел. 23; с. 231, бел. 88.
Pachymeres, III, 26: II, р. 265.
64 Пак там, VI, 8: I, 447 — 448.
65 Пак там, Ш, 30: П, 272, 273; III, 31: II, р. 276; IV, 3: II, р. 285; L.Mavro-
m a t i s. La fondation de 1’empire serbe: le kralj Milutin. веоо\оиисг), 1978, 37 — 40,
45, 46, 51.
66 Подробен анализ на приписката уИв. Божилов. Един осмогласник от
времето на цар Иван Александър (НБКМ 180 — 313). — В: Сборник в памет на профе-
сор Ст. Ваклинов. С., 1984, 60 -63.
67 ММ, I, n° CLXXXV, 432 — 433; D б 1 g е г. Regesten. Т. 5, п° 3046, 3047:
Darrouzes. Registre, р. 110, 206; Darrouzes. Regestes. Т. 5, n° 2381, 316 — 317.
68 ММ, I, n° CLXXXV, р 432.
89 Посл'анието на патриарх Калнст обикновено ее отнася към 1355 г. Напосле-
пък Ж. Дарузес (D arrouzes. Registre, р 110 et Pl. 27) показа убедително, че датата
1355 г.,обозначена връкописа, се отнася към следвашия акт п° 187. Питакионът,из-
даден от Калист, се намира между документи от декември 1355 и март 1363 г.
70 ММ, I, n° CLXXXVI, р. 439.
71 Н. Мавродине в. Старобългарскат а живопис. С., 1946, с. 156; А. Ва-
си л и е в. Ивановските стенописи. С., 1953, с. 26, фиг. 18; М. Б и ч е в. Стенописите
в Иваново. С., 1956, с. 22, 40; История на българското изобразително изкуство.
Т 1. С., 1976, с. 225; Л. Мавродинова. Стенописи от времето на цар Иван
Acai II при Иваново. Изкуство, 1976, 9, с 8; • Е. Б а к а л о в а. Ивановските стено-
писи и идеите на исихазма. Пак там, с. 14; А В о sc h ко v. La peinture bulgare. Reckli-
nghausen, 1974, p. 104; В Марди-Бибикова Иваново — уникален комплекс
на стенописи от Търновската живописна школа.-Векове, 1980, 5, с. 10. Единствен
Н. Ангелов (Към историята на скалния манастир при с. Иваново.~Археология, 1962,
3, с 20) прие, че във фигурата на ктитора трябва да видим цар Иван II Асен Тази му
увереност се дължи на погрешната идентификация на манастира „Св. Архангел Ми-
хаил”, чийто покровител бил цар Иван II Асен.
72 Н. А н г е л о в. Цит. сьч., с. 19, обр. 3. Така както е представена на рисун-
ката, буквата а от сричката со може да се чете и като It.
72 Л Мавродинова. Цит. съч., 8 — 12.
74 Пак там, с. 11.
75 Вж литературата в бел. 71.
76 Е. Б а к а л о в а. Стенописите на църквага при село Беренде. С., 1976, с. 9.
77 Б р а т я Шкорпилови. Средновековни черкви и гробисца в Софияг
СбНУНК, II, 1890, с. 48.
450
78 Снимка от копието на М. Георгиев у В. Иванова. Два надписа от Асенев-
ци Батошевският и Врачанският. —ИБАИ.ХУ, 1946, с. 130, обр. 44; И. Иванов.
Старински църкви в югозападна България. ИБАД, Ш, 1912, с. 54, обр. 46.
79 Б р. Шкорпилови. Циг. съч., с. 48.
80 Й. И в а н о в. Старинскн църкви, с. 54.
81 А. В о s с h к о v. La peinture bulgare, р. 75.
82 Т. V е 1 m a n в. Le portrait dans 1’art des Pallologues. — B: Art et soci6t^ a By-
zance sous Paleologues. Venise, 1971 (Bibliothfeque de 1’Institut Hellenique d’Etudes by-
zyntines et post-byzantines de Venise, 4), p. 108. Вероятно плод на недоразумение е
твърдението на авторката, че портретът се намирал ,,sur la facade de I’eglise Saint Jean
le 'Ibeologien a Zemen” (sic).
88 E. Б а к а л о в а. Стенописите на църквата при село Берендс с. 87 и посоче-
ната там литература.
8^ В. И в а н о в а. Два надписа, с. 129, бел. 15.
88 Е. Б а к а л о в а. Стенописите на църквата при село Беренде, 86 — 109 (осо-
бено 98).
88 Й. И в а н о в. Старински църкви, с. 54.
87 Н и к о в. Видинското княжество, 1 — 124; Северозападните български зе-
ми, 141 — 147; Образи на видинския княз Михаил Шишман и на семейството му. —
ИВД, VI, 1924, 77— 89.
88 Вж тук, по-горе, бел. 4 и 5.
8® В. Н.Златарски. Вопрос о происхождение болгарского царя Ивана
Александра, с. 19.
90
Бурмов. Шишмановци, I, с- 231, бел. 88.
91 Вж тук, с. 441 и бел. 62.
92 Ив. Дуйчев уМутафчиев. История. Т. 2, с 227.
93 В. И в а н о в а. Два надписа, с- 143. В последнего издание на надписа (или
по-скоро преиздание, тъй като четенето е на В. Иванова) Ф. Малингудис също прие,
че поменатият владетел е Михаил II Асен. Вж: Malingoudis. Inschriften, n° XV,
S. 69.
94 и в. Г о ш e в. Търновски царски надгробен надпис от 1388 г. С., 1945 (Бъл-
гарски старини, XIV), с- 20.
95 Actes de Zographou, n° XXII, p. 49; n° XXIII, p. 50; n° XXVI. p. 53.
8® Г. А. И л ь и нск и й. Запись всредецком евангелиигИИД, XI — XII, 1931—
1932, с. 121; Дуйчев. СБК, 2, с. 68.
97 В. И в а н о в а. Два надписа, 137 — 138,и обр. 49;[Мм??апл] ДсЪиъ Ц(Д)РЬ
98 Доста прибързано Т. Герасимов (Археология, 1970, 2, 38 —39) обяви този
печат за фалшификат.
99 Ю. Т р и ф о н о в. Деспот Иван Александър, с. 64.
199 Ильинский Грамоты, с. 156.
2. РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО НА ЦАРИЦА ЕЛЕНА В МАТЕЙЧЕ
Един от най-представителните начини да се подчертае бЛагородният
произход на една фамилия, наред с пищните похвали в поетичните твор-
би, е бил живописването на родословно дърво. Този художествен похват
да се изтъкне благородното начало в историята на една фамилия имал
строго определени идеологически функции и в никакъв случай не бил
рожба на „мания”, както писа преди години един учен. Защото дори и
да се е стигало до фалшификации, то тези „корекции” в родословието
не са били плод на празно тщеславие, а стремеж към заздравяване на по-
451
зициите сред върховете на средновековното общество, а при властвува-
щите лица — доказване на законността на върховната власт, чиито дюсите
ли били те.
Изобразяването на родословно дърво, което наред с всички останали
цели, за конто вече стана дума, е имало и стойността на родова хроника
и като явление е широко разпространено в ЗападнаЕвропа, но необясни-
мо защо не сполучило да си пробив път на Балканите — преди всичко
във Византия и в Бълагрия. Единствената подобна изява в империята
е имала библейски сюжет -* Иесеевото дърво, т. е. родословието на Исус
Христос1. Династического родословно дърво е познато само в Сърбия —
Грачаница, Печ, Дечани, където с помощта на изобразителното изкуство
са представени родословните връзки на Неманичи те2. Този любопитен
факт е обясняван различно. Т. Велманс, след като поставя въпроса,
дали този тип изображения не са „сръбска инвенция”, набляга на кано-
низацията на по-голямата част от владетелите от династията на Немани-
чите като основна причина за изобразяването на родословии дървета3.
В. Джурич също е склонен да приеме подобно обяснение: „La dynastie
des NemanjiC, „famille des saints”, est celebree par la representation de 1’arbre
gene'alogique. . . compose selon le modele de 1’Aebre de lesse”. В същото вре-
ме той прави и интересна констатация, ,,que се genre de representations
des Nemanjides apparaisse dans les regions les plus rapprochees de capitales
Prizren et Skopje”*.
Фактьт, че голям а част от Неманичите са оили канонизирани, и то
твърде скоро след смъртта си, е интересно обяснение, но не бива да се
абсолютизира. Защото това правило има и своего изключение - - родо-
словного дърво на Душановата съпруга царица Елена в Матейче.
Не би могло да се каже, че църквата в Матейче и особено изписаното
там родословно дърво са останали извън вниманието на учените. След
първото й упоменаване от А. Ивънс и сравнително обстойните бележки
на Н. Окунев5 единствено Н. Мавродинов се зае с цялостното проучване
на този интересен и важен паметник®. Неговата неголяма статия -незаслу-
жено пренебрегвана в наши дни, — макар и да съдържа неточности и да
не решава задоволително въпроса, посочва верния път, по който трябва
да севърви.
Съвременните изследвачи на този паметник. забравяйки писаного
от този български учен, без достатъчна аргументация, го включиха
сред родословните изображения на сръбските крале, а някои недооцени-
ха неговата стойност за решаване на важни генеалогически проблеми.
Така например С. Радойчич пише, че този интересен паметник отразява
историята на сръбската династия и в същото време е плод на „гръкома-
нията на Елена” (?)7. От своя страна Т. Велманс почти отрича неговата
стойност като исторически извор: „Parfois, on a du juger insuf fisante
la reference a Saint Simeon, et on introduit alors dans 1’arbre genealogique
des Nemanides des repr^sentants fictifs d’une famille imperiale byzantine,
comme c’est le cas a Mateic’.’8 Его какво пише в същото време и В. Джу-
рич: „Finalement, il (Dusan — И. Б.) compose meme son arbre gene'alogique
(sur les murs de Mateic), conformement aux exigences du moment et a ses
propres desseins: il у introduit a titre d’ancetres des emoereurs byzantins
et bulgares, ce qui devait temoigner de la legitimit£ de ses pretentions aux
trones byzantin et bulgare. L’art ainsi 1’echo de certaines idees politi-
ques!’9
452
* * *
Манастирът Матейче, разположен край едноименното село и посветен
на света Богородица, се намира на петнадесет километра от Кума ново.
Чудесната му църква (първоначалният и вид е доста променен от не-
брежна и некомпетентна реставрация) е построена към 1355 — 1356 г.10
Ктитори на църквата са царица Елена, съпруга на Стефан Душан (1331 —
1355) и сестра на българския цар Иван Александър Асен (1331 - 1371)
и нейният син Стефан Урош (1355 — 1371). Царица Елена, следвайки при-
мера на Неманичите, нареднла да се изографиса в нейната църква родо-
словното й дърво. Тази своего рода семейна хроника на българската
принцеса и сръбска царица, пресъздадена с помошта на четката и май-
сторството на художника, е изписана на западната стена на църквата,
вляво от входа. Времето и човешката ръка са нанесли своите поражения
и днес родословното дърво е много повредено11. То се състои от осем
хоризонтални реда, като първите два от горе на долу имат по пет изобра-
жения, а останалите шест — по три12. Първият ред се заема от образите
на Елена (в средата), Стефан Душан, сина й Стефан Урош и двете й
дъшери. Портрета или следи от портрети се забелязват в: трети ред —
най-вдясно; четвърти ред — вляво и вдясно; пета ред (левият образ е
сйлно повреден); шести, седми и осми ред — от последните два реда
са съхранени само отделяй фрагмента.
Както се вижда,запазеното е твърде малко и поставя изследвача на
родословното дърво пред големи затруднения. При това положение,
очевидно е, че цялата аналитична работа би трябвало да бъде извършена
въз основа на три изображения, а именно: средното и дясното на пета ред
и дясното на шести ред. Освен че тези изображения са запазени най-добре,
до нас са стигнали н надписите или част от тях, конто ги съпровождат.
Ето на кратко описанието на тези три портрета: централ ната фигура на
пета ред е образ на монах; лнцето е силно повредено, но вляво от глава-
та се чете все още гръцки надпис в три реда: <Эе//окт1//сто<:-@е6кт10то<:.
Дясното изображение на същия ред е портрет на император, представен
en face до пояс. Вдясно от главата се чете: loaa//Ki//o//<:, т. е., Чааакнк;
вляво: 0aoi//XeiK-/3aaiXeik. Крайната дясна фигура на шести ред също е
византийски император. За съжаление името на владетеля е зачичено,
но вляво от главата се чете: B[a] 1/aiXevc/l [Ро] ЦцеЦо[у] — BaotXeuc
Pojpatcop.
При това положение ключът за решаване на загадката е образът на
василевс Исаак. Кой е той? Можем да избираме между двама византий-
ски императори, носили това име: Исаак I Комнин (1057 — 1059) и
Исаак II Ангел Комнин (1185 — 1195). Веднага трябва да отхвърлим
първото предположение. Защо? Първо, образът се намира на петая
ред, т. е. от една страна,тру дно биха могли в оставащите три реда (четвър-
ти, трети и втори) да бъдат представени неговите потомци или тези на
неговия съсед монаха, който би трябвало да принадлежи към същото
поколение (освен ако дървото е много съкратено, но това е трудно при-
емливо), за да се установи ясната и категорична връзка с Елена. От дру-
га страна, до осмия ред включително трябва да бъдат представени мно-
го далечни предци на императора, конто не са били толкова знатни
и следователно не е било необходимо да бъдат включени в генеалоги-
ческата схема. Второ,итоепо-важно, ако образът е на Исаак I Комнин,
453
го на реда под него не може да има император, негов родственик (дори
и далечен!), тъй като самият той е първият василевс в семейството на
Комнините. При това положение остава другата възможност — представе-
нияг василевс е Исаак II Ангел.
Кой е тогава монахът, изографисан до император Исаак II Ангел?
Безспорно той би трябвало да бъде родственик на императора и да при-
надлежи към същото поколение. В такъв случай възможностите за из-
бор не са големи. Той не би могьл да бъде братът на Исаак II — Алексий
III, тъй като (починал към 1210 г. в един манастир на Никея13) няма
никакво отношение към въпроса, който ни интересува и не би могъл
да бъде изобразен като прародител на царица Елена. Остават петимата
братовчеди на Исаак II — Алексий, Теодор, Мануил, Константин и Ми-
хаил I Ангел Комнин14. Единственият от тях, който има основание да
бъде включен в родословието на българска царствуваща фамилия (или
на нейна потомка, каквато е Елена),е епирският владетел, деспот и сетне
солунски император (от 1227) Теодор Ангел Комнин. Неговата по-малка
дъщеря Ирина е последната съпруга на цар Иван II Асен15. Без да се
впускаме в подробности около бурната биография на Теодор Комнин16,
ще отбележим само, че според последните мнения Теодор Комнин е почи-
нал в Никея наскоро след 1253 г. като пленник на Иоан III Дука Ва-
тацес17. Макар че нямаме категорични указания, би могло да се допуске,
че преди смъртта си той е приел монашеството под името Теоктист.
По този начин Теодор Комнин е слазил широко разпространената практи-
ка монашескою име да започва със същата буква, с конто започва и
мирскою име на въпросното лице.
След идентифицирането на монаха Теоктист възстановяването на
изображенията на редове четвърти, трети и втори (или поне на част от
тях) не е толкова трудно. Безспорно в средата на четвъртия ред, над
образа на Теоктист — Теодор Комнин, се е намирало изображението на
Ирина Комнина, прославена от византийски поети18 и изобразена заедно
със сина си Михаил II Асен в църквата Таксиарх (св. архангел Михаил)
в Костур19 Вдясно от нея (по всяка вероятност) е бил представен цар
Иван II Асен — известии остатъци от стенопис сякаш загатват за цар-
ски одеяния. Изображението вляво от Ирина не може да бъде идентифи-
цирано — може би нейният брат деспот Димитьр20 или по-голямата й
сестра Анна, съпруга на сръбския крал Стефан Радослав21.
Изображенията на втория ред на брой пет също не предизвикват
затруднения. В средата, непосредствено под портрета на Елена, е била
представена нейната майка деспотица Кераца. Тя е връзката с Асеневата
фамилия, тъй като е била според убедителните изворови данни внучка
на Теодора-Анна, втората дъщеря на цар Иван II Асен от брака му с
Ирина Комнина22. От дясната страна на Кераца бил изобразен нейният
съпруг деспот Срацимир, а вляво — синът й, българският цар Иван Алек-
сандър Асен. Остават дзете крайни изображения. Би могло да се допусне,
че едното е на деспот Йоан Асен Комнин23, съпруг на Анна Палеологина,
а другою — на някое от останалите деца на Кераца и Срацимир — Михаил,
познат от Ямболския надпис24,или Теодора, конто живеела в Сърбия25
(разбира се би могло да се допусне присъствието и на цар Михаил III
Шишман Асен).
Най-труден е въпросът с третия ред, тъй като тъкмо тук дървото
е било съкратено — явление, добре познаю от други подобии паметни-
454
ци. Можем да избираме между две възможности, а именно: този ред е
бил зает от Теодора-Анна (централното изображение), нейния съпруг
севастократор Петър (вдясно от Теодора) и брат и цар Михаил II Асен
Втора възможност: там са били представени неизвестната по име дъщеря
на Теодора-Анна и нейният съпруг Шишман, родителите на Кераца, Ми-
хаил III Шишман Асен и Белаур. Трудно е да се предпочете едно от двете
предположения.
И така нека насолим нашия поглед към другата половина на родо-
словното дърво. Вече видяхме, че в ценгьра на петая ред е бил изобразен
монахът Теоктист — Теодор Ангел Комнин, а вляво от него — братов-
чедът му император Исаак II Ангел. При това положение вдясно от
Теоктист (по всяка вероятност) е била представена неговата съпруга
Мария Петралифина Дукина26. Оттук надолу дървото също било съкра-
тено, тъй като в противен случай не би могло да се достигне до царству-
вашите корени. С твърде голямо основание може да се допусне, че
централното изображение на шести ред (образът е повреден, но добре
личи, че това е женски портрет) е изображението на общата прабаба
на Теоктист — Теодор Комнин и Исаак II Ангел — Теодора, дъщеря на
император Алексий I Комнин (1081 — 1118). При това положение импе-
раторският портрет вляво от Теодора (видяхме, че там все още е запазен
надписът „Василеве на ромеите”) не може да принадлежи на никой друг
освен на нейния брат Иоан II Комнин (1118 — 1143). Изображението
вдясно от Теодора е спорно. Все пак запазените остатъци от стенописта
подсказват, че това е византайска принцеса. Тъй като тя трябва да при-
надлежи към същото поколение, то най-вероятно там била изографисана
сестра на Теодора и Йоан II Комнин, може би Анна Комнина, авторката
на „Алексиада”.
Непосредствено под Теодора,в средата на ред седми е била предста-
вена нейната майка Ирина Дукина, византайска императрица, съпруга
на Алексий I Комнин. Това, което знаем за Ирина (потомка на последна-
та българска династия от Първото царство — нейната майка Мария е
дъщеря на Троян или Траян, четвъртия син на цар Иван Владислав),
го дължим на дъщеря и Анна Комнина и на Михаил Италик, професор
по риторика и философия, дидаскалос по медицина, митрополит на
Пловдив. Но докато Анна Комнина ни осведомява само за отделяй
момента от живота на майка си, конто не позволяват да си изградим
цялостна представа за нея, то Михаил Италик ни е оставил подробен
портрет на Ирина — портрет, обхващащ както нейните физически до-
стойнства, така и душевните й качества27. Опитният ритор набляга мно-
гократно на царствения произход на своята покровителка: „то уёгос
ёк Tpiyovia<; |3aoiXeiov”28 (Ирина е потомка, както се каза, на цар Иван
Владислав и родственица на императорите Константин X Дука и Михаил
VII Дука), сред нейните предай са императори и императрици, кесари
и стратези29. Авторът на елового е затруднен, когато трябва да ни пред-
стали образа на Ирина. С какво да започне своего описание? С хубостта
на тялото, блясъка на произхода, интелигентността, мъдростта, благо-
родството, скромността? С нейното презрение към тоалета (физическата
й красота я освобождава от грижите за лицето, на конто се отдавали
всички „елегантни жени”), многобройните добродетели или с благо-
честивия живот в манастира?
455
Тук бихме искали да отворим една скоба и да се спрем малко
по-подробно на тези последни години от живота на Ирина. След смъртта
на съпруга й император Алексий I Комнин (1118) и особено след не-
сполучливия опит да постави на престола дъщеря си Анна и нейния
съпруг кесаря Никифор Вриений30 Ирина се оттеглила в константино-
полския манастир „Св. Богородица Кехаритомене".Веднъж настанила се
в императорските апартамента на този прочут женски манастир, давайки
изява на своите литературни интереси, Ирина създала един своего рода
литературен кръг (Михаил Италик бил един от постоянните участни-
ци)31 — явление, колкоТо и изненадващо и любопитно, толкова и ха-
рактерно за висшето Константинополе ко общество през XII в.32 Ирина
Дукина починала на 19 февруари 1133 или 1138 г.33
Следвайки този ход на размишления, можем да приемем с доста
голямо основание, че в средата на най-долния,осми ред, непосредствено
под Ирина била изобразена нейната майка Мария34. Както вече се отбе-
лдза, тя била дъщеря на Троян, четвъртия син на цар Иван Владислав35.
Около 1066 г. се омъжила за Андроник Дука36, син на кесаря Йоан Ду-
ка (брат на император Константин X Дука), от който брак е имела пет де-
ца — Михаил, Ирина, Анна и Теодора3'. По единодушните свидетелства
на съвременниците Мария е била най-красивата жена на епохата38,
играла е известна роля в „революцията” на Комнините, познавала се
с Лъв Халкидонски39 и с известния монах Евтимий Зигавин, автор на
„Догматическо всеоръжие”40, възстановила е църквата на манастира
Хора. Починала като монахиня под името Ксения на 21 ноември, в неиз-
вестна година, но преди 111841.
Могат ли да бъдат установени другите изображения на седми и осми
ред? Можем да предполагаме поне за две от тях, а именно: на седми
ред — липсата на каквито и да било остатьци от стенописите не позволя-
ва да кажем дали това било вляво или дясно — е бил представен импе-
ратор Алексий I Комнин; на осми ред — съпругьт на Мария, Андроник
Дука. Останалите две празни места не биха могли да бъдат запьлнени
със сигурност.
* * *
Едва ли трябва да се съмняваме, че родословното дърво в църква-
та „Света Богородица” в Матейче е във връзка с добре засви детел ствува-
ната в Сърбия тенденция да се изписват родословии дървета на династия-
та на Неманичите. Веднага обаче трябва да се добави, че това сближение
е чисто формално, засяга само въшната страна на явлението. Съдържание-
то на паметника и целите, конто той преследвал, нямат нищо общо с
познатите паметници,прославящи еръбската династия. Бихме казали до-
ри, че родословното дърво в Матейче е една опозиция на родословните
дървета в Грачаница, Печ и Дечани. И тази опозиция може да се обясни
лесно. Паметникът е поръчан от Душановата съпруга царица Елена, която,
запозната с родословните изображения,величаещи Неманичите, е решила
да представи собствената си фамилия. Да докаже, че нейният произход
не само че не е по-нисък, но тъкмо обратного. И трябва да признаем,
че намерението й било осъществено по един великолепен начин. Неиз-
вестният художник е представил блестяще табло илюстрация на мно-
говековната българо-византийска симбиоза, в което като предци на
456
Елена присъствуват (и то съвсем основателно!) трима или четирима
български царе, четирима византийски императори, български и визан-
тийски привнеси,като Мария, Ирина Дукина и Анна Комнина!
Разбира се, стойността на родословното дърво в Матейче не се из-
черпва само с убедително доказване на старинния и благороден произ-
ход на Елена. Тази стенопис наистина е преследвала политически и идео-
логически цели. В противовес на упадащата политическа и военна мощ
на бъл rape ката държава тя е трябвало да покаже по категоричен начин
. позициите на бъл rape ката династия, нейните корени, възходящи към
първото хилядолетие.и позициите на самата Елена след смъртта на Сте-
фан Душан или наличието на „esprit de corps” сред най-висшата българска
аристокрация, както се изрази Н. Мавродинов.
Родословното дърво в Матейче има изключителна стойност и като
исторически извор. Преди всичко то е ипюстрация на едно необичайно за
балканските аристокрации явление. Макар и създадено под сръбско
влияние, то отразява произхода на една българска принцеса. И тук имен-
но се крие основного му значение: в отсъствието на български летописни
съчинения, конто да ни запознават изцяло или отчасти със съдбините на
най-изтъкнатите български фамилии, родословното дърво на царица
Елена запълва отчасти тази празнина и сполучливо играе ролята на родова
хроника. То не само документира принадлежността на Елена и цар Иван
Александър към Асеневата фамилия — принадлежност, доказана и от
други извори42, но и прокарва една тънка, но здрава нишка към Ко-
митопулите и към края на Първото бъл rape ко царство.
1 Миниатюрна живопис: Книга, на царете (Cod; Vat. gr. 333)- Монументална жи-
вопис: ЦърквитеоПанагия Мавриотиса"(Костур) нСв.Апостоли’(Солун). Вж: Т. V el-
man в. Le Portrait dans I’art des Paleologues. — В Art et societe a Byzance sous les Pa-
leologues. Venise, 1971 (Biblioth^que de 1 Institut Hellenkjue d'Etudes et postbyzantines
de Venise, 4), p. Ill, n. 81; A.Xy n gopoul os. Les fresques de 1’e'gliee des Saints-Apot-
res a Thessalonique; Пак там, p. 87 et Pl. XXXII, fig. 19, eo; Pl. XXXIII, fig. 21. В Бълга-
рия сюжетът „Иесеево дърво” е разработен в трапезарията на Бачковския манастир
(1643) и в църквата.Д’ождество Христово”в Арбанасн (1681). Вж: И в. Д у й ч е в.
Древноезически писатели и мислители в старата българска живопис. С., 1978, 13 —
14, 20; Л. П р а ш к о в. Църквата „Рождество Христово” в Арбанаси. С., 1979,
фиг. 94 (детайл). Вж налоследък М. D. Т а у 1 о r.A. Historicated Tree of Jesse. DOP,
34 - 35, 1981, 125 — 176 * 25 fig.
2Св. Радо j ч и h. Портрета српских владара у среднем веку. Скотиье,
1934, табл. X, XII, XVI, 38 44, 48 — 50, 57 59 (по нататьк: Р а д о j ч и Ь. Портре-
та) ; Т. V elmin s. Le portrait, р. Ill, n. 81.
3 Т. V elm ans. Le portrait, p. Ill, n. 81.
4 V. D j u r i c' L’art des Paleologues et I’Etat Serbe. Role de la Cour et d’Eglise
serbes dans la premiere moitie'du XIVе siecle. — В: Art et societe' a Byzance sous les Paleolo-
gues, p. 187.
5 H. О к у н е в. Г pal) а за историку српску уметности. 2. Црква Свете Богоро-
дице-Матеич. Гласник Скопског Науч. Д-во, VII — VIII, 1930, с. 92; Портреты коро-
лей-ктиторов в сербской церковной живописи. —Byz. Slav., П, 1930, 90— 91.
6 Н. Мавродинов. Родословното дърво на царица Елена в Матейче.— ИБИД,
XXII - XXIV, 1948, 203 - 213.
? Р а д о j ч и Й. Портрета, с. 59; Острогорски- Серска облает, с. 438.
8 Т. V е 1 m а п в. Le portrait, р. 111.
® V D j u г i с. L’art des Paleologues, p. 190. Lanoblesseoblige, но н la verite oblige:
Църквата Св. Богородица” e построена след Душановата смърт, ктиторка иа храма
457
е царица Елена; родословного дърво представя нейниятпроизход не е изява на поли-
тическите амбиции на Стефан Душан. Вж подробно тук, по-долу.
1° Ра д о j чиЬ. Портрета, с. 59- Според Н. Мав родино в (Родословното дърво,
с. 204) църквата е построена към 1356 '-1357 г.
11 Р а д о j ч иЬ. Портрета, табл. XX, фиг. 29; Мавродинов. Родословното
дърво, с. 204.
^2 Снимката,публикувана от Св. Радойчич (Портрета, табл. XX, фиг. 29),дава
известно основание да се допусне, че и третият ред съдържа пет образа.
G. Acropolitae Historia, р. 17; R. G u i 11 a n d. Les empereurs de Byzan-
ce et 1’attrait du monastere. — BR. Guilland Etudes byzantines. Paris, 1959, p. 37;
О s t rogorsk y. Histoire, p. 452; V i 11 e h a r d о и i n, II, p. 117, n. 5.
14 P о 1 e m i s. The Doukai, No 41, 42, 43, 44, 45.
16 G. Acropolitae Historia, p. 60; Вж тук, I, №7 (Иван П Асен).
16 О s t rogorsk у. Histoire, р. 443, 454, 461, 463; Nicol. Epiros. passim, Index
s. v.; P о 1 e m i s. The Doukai, No 42, 89 — 90.
I? N i с о 1. Epiros, p. 153; Polemie. The Doukai, n°42, p. 89. Посочените от
Д. Никъл извори не са категорични относно съдбата на Теодор Комнин: G. Acro-
politae Historia, 91 — 92; N i с. G re g, II, 8,1, p. 49 (няма нишо за Теодор Комнин).
1® Д у й ч е в. Приноси, с. 306. Превод: Ив. Д у й ч е в. Цар Иван Асен II.
С., 1941, с. 45; Самият Тьрновград ще разтръби победите. Средновековни поети за
България. С., 1981, с. 55 (превод на В. Гюзелев). Анонимният византийски поет
набляга особено много на царствения произход на Ирина.
I9 ’О р X а д 5 о V. Касторах, о. 105, Е г. ПеХекадёБои. Каотор!а. I. Bufa-
PTtpat roixoypapiai. GeaaaXovucri, 1953, табл. 140 — 141. Т. Велманс (Le Portrait, р. 124)
неправилно отнася това изображение към XIV в. Вж също Д у й ч е в. Приноси,
314 319.
2® За него вж Р о 1 е m i s. The Doukai, No 46, p. 93.
21 Пак там, № 47, p. 93.
22 Подробно тук. Приложение II, № 1. Родословието на цар Иван Александър.
23 Вж тук, I, ЬР 34. За съпругата му Анна Палеологина вж Papadopulos.
Genealogie der Palaiologen, No 51. Особено внимание в нашия случай заслужена инте-
ресният и безспорен факт; че този по малък брат на българския цар Иван Александър
е иосил фамилията Комнин. Това едва ли е случайност или производна заемка;
напротив, и то ни насочва към родословните връзки с Комниновата династия и
подкрепя изводите от проучването на родословното дърво на царица Елена.
24 Вж тук, I, № 35.
26 Пак там, № 38. Тъй като става дума за предположения, би могло да се по-
мисли и за цар Михаил III Шишман Асен.
26 Р о 1 е m i в. The Doukai, n° 160, p. 165.
27 Michel Italicos. Lettres et discours. Edites par P. Gautier, Paris, 1972,
n° 15, 146 — 151; вж също n° 5, 93 — 98 P о 1 e m i s. The Doukai, n° 26, 70 — 74.
26 Michel Italikos. Lettres et discours, n°15, p. 148; Вж обясненията
на П. Готие (с. 148 и бел.- 9, 10 и 11, както и на с 98, бел 18), в конто се промъква
известен, бих казал неоправдан, скептицизъм по отношение на царствения произход
на Ирина.
29 Пак там, р. 148.
3® A n n е Com nene. Alexiade, Vol. 3, ed В. Leib, Paris, 1945 (reimpression:
1967), XV, XI, 17 — 18, 238 — 240, както и бел. 3 на с. 238; Анна Комнина.
Алексиада. Вступительная статья, перевод, комментарий Я. Н. Любарского. М., 1965,
с. 16 и бел. 1591.
31 Michel Italikos. Lettres et discours, p. 29-
32 Подобии „частни кръгове” с литературнн амбиции е имело около дъщерята
на Ирина, Анна Комнина (Вж: Georges et Demetrios Tornikes. Lettres
et discours. Introduction, texte, analyses, traduction et notes par J. Darrouzes, Paris, 1970,
458
23 — 24; n°14, 220 — 323) и около Ирина, съпруга на севастократор Андроник
Комнин, син на Йоан II Комнин (Michel Italikoe. Lettres et discours, p. 36).
33 P. G a u t i e r. L'obituaire du typikon du PantokratorrREB, XXVII, 1969, 245 —
247; M i c h e 1 Italikoe. Lettres et discours, p. 29, n. 2.
34 Разбира се би могло да се допуске, че там са били изобразени Троян, Иван
Владислав или дори Аарон, но едва ли корените на дървото са били толкова дълбокн.
35 В о z i 1 о v. Les Bulgares, р. 174.
3® Р о 1 е m i б. The Doukai, n° 21, 55 — 59.
37 Пак там, n° 24,25, 26, 27, 28.
38 Anne Comnene. Alexiade, I, ed. B. Leib, Paris, 1937 (reimpression: 1967),
VI, 3, p. 80; Nicephore Bryennios. Histoire. Introduction, texte, traduction
et notes par P. Gautier, Bruxelles, 1975, Ш, 6, p. 219.
39 'A it. Г X a P i v a. 'H em /AXefibu Корягой (1081 — 1118) itepl leptiv okcvcov
Kai KeyjriXiaw koi ayuov eixovuiv epic (1081 — 1095). 0ea ocXopixr),1972, 129, 132,
139, 142, 148 — 150.
4® Anne Comnene. Alexiade. XV, VIII, 7. Ill, p. 223.
41 PG, 127, col. 1096 A.
42 Вж тук, бел 22. За ггьлния текст на това приложение вж: I v. Bozilo v.
L’arbre gene'alogique de la reine Helfene a Mateice. — Etudes historiques, XII, 1984, 7 19.
3. БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ПРОИЗХОДА НА КОНСТАНТИНОПОЛСКИЯ
патриарх Иосиф и (1416 -1439)
Името на патриарх Иосиф II (1416 — 1439) е свързано с едно от най-
значителните събития от византийската история през XV в. — събора във
Ферара — Флоренция (1438 — 1439). Тъкмо това събитие от живота на
константинополския архиерий, а не двадесет и три годишното му свиде-
телствуване определя научния интерес към неговата личност1. Въпросът
за произхода на патриарх Иосиф II, макар и поставян в специализираната
книжнина, благодарение на краткого свидетелство на Йоан от Рагуза,
доби особена актуалност едва след като В. Лоран публикува маргинал-
ната бележка от Cod. Laurent., plut. LIX, cod. 13, fol. 171. Този текст
позволи изграждането на няколко хипотези, конто не можаха да дадат
задоволителен и окончателен отговор на въпроса за отьждествяването
на константинополския светител. Ето защо този проблем заслужава
да бъде поставен още веднъж, особено когато се проучва Асеневата
фамилия.
А. Извори за произхода на патриарх Иосиф II
1. Йоан (Сто]ковиЬ) от Рагуза (Дубровник): писмо до кардинал
Чезарини от 9 февруари 1436. В това писмо на дубровничанина, преби-
вавал във византийската столица, за патриарх Иосиф е казано: „Bulga-
rus est natione et de lingua moa”2. Този текст, познат твърде отдавна3,
само постави въпрос за произхода на патриарх Иосиф.
2. Cod. Laurent., plut. LIX, cod. 13, fol. 171’ ,’Icootw Ke\ei реторты
itaTpidpxr]4 KajpOTavrivov-noXeojt; tv чдерак кйр MavovriX (SaoiXecot; кал
ётпикбтгцоеи етт] X0', aopdiot; тр офес Kai TtoXia Kai fjXiKia, aiteipos ffi
aoipia- w? eXeyop, eivai itop voyeur^ той Hovcpavov той ^aoiXetoc aveKaivice
He topGiXardpcomv evrex: той Bufapriou”4. В български превод бележката
гласи: „Иосиф бе ръкоположен за патриарх на Константинопол в дните
на господина василевс Мануил и епископствува32 години; той бе с краси-
459
ва външност, посивели коси и [ висок] ръст, неопитен в светската мъд-
рост; както се говореше, той бил незаконен син на василевса Шишман.
Той възобнови манастира Филантропос във Византион.”6
Б. Идентификация
I. Първата хипотеза за произхода и отьждествяването на патриарх
Йосиф II дължим на В. Лоран. Приемайки буквално и без каквото и да
било съмнение писаною от неизвестния книжовник, френският византо-
лог формулира категоричною мнение, че константинополският първо-
свещеник бил незаконен син на цар Иван Шишман6. Веднага трябва да
кажем, че това твърдение се натъква на две сериозни възражения:
1. Според писаною от Амброзий Траверсари7 в 1438 г. патриарх
Йосиф бил около 80-годишен. При това положение той бил роден към
1358 — 1360 г. Възможно ли е негов баща да е бил българският цар
Иван Шишман? Знаем, че той се родил към 1349 — 1350 г. Следователно
в никакъв случай не би могъл да има син, дори и незаконен, роден към
1358 — 1360 г. Разбира се, бихме могли да предположим, че Амброзий
Траверсари е допуснал грешка и че в действителност патриарх Иосиф
по време на събора във Флоренция бил около седемдесетгодишен, т. е.
рождената му година трябва да се търси към 1368 — 1370. Но подобно
допускане би било възпрепятствувано от второто възражение, за което
стана дума.
2. Знаем, че в 1393 г. Йосиф вече бил митрополит на Ефес8. Ако
приемем, че той е роден към 1368 — 1370 г., трябва да приемем и факта,
че той бил удостоен с този твърде висок духовен сан на 23 — 25 г.! Стру-
ве ни се, че подобно предположение е недопустимо.
И така хипотезата на В. Лоран, колкото- и да е примамлива, се
сблъсква със сериозни трудности и според нас би трябвало да бъде изо-
ставена.
II. Ив. Дуйчев посвети две интересни статии на патриарх Йосиф9
и предложи ново схващане за произхода му: той е идентичен с Иван Асен,
син на Иван Александър от брака му с Теодора II (I, № 45). Няколко
обстоятелства поставят под съмнение това схващане:
1. В текста категорично е казано, че Йосиф „бил незаконен син на
василевса Шишман”. Разбира се, би могло да се допусне, че копистът
е подменил Иван Александър с [ Иван] Шишман, но подобно допускане
ще си остане само една хипотеза, и то твърде произволна.
2. Според маргиналната бележка Йосиф е незаконороден, а това
в никакъв случай не би могло да се каже за Иван Асен. Наистина Ив. Дуй-
чев поставя под съмнение това указание10, но то все пак си остава.
3. Иван Асен е роден към 1351 — 1352 г. (вж тук, I, № 45). При
това положение през февруари 1438 г. би трябвало да е бил на 86 —
87 г. години, конто в никакъв случай не биха могли да бъдат изразени
с „около осемдесет”, както това е сторил Амброзий Траверсари.
4. Най-после би трябвало да се отговори на питането: какво е правил
във Византия един български царски син, потенциален наследник на
българския престол (той е брат на Иван Шишман!) и което е по-важно,
изоставил светския живот и потърсил убежище в манастирската обител?
Няма да сгрешим, ако приемем, че Иван Асен би могъл да напусне Тър-
ново и България и да промени коренно своя начин на живот не по-рано
от трагичната за българската държава 1393 г. А в това време Йосиф бил
460
митрополит на Ефес, и то след като прекарал известно време в атонския
манастир Алипу.
III . Преди няколко години си позволихме да изразим мнението,
че патриарх Йосиф е бил син на Шишман (I, № 30) и внук на българския
цар Михаил III Шишман Асен (I, № 26)11. Тук бихме искали да се спрем
малко по-обстойно на това възможно решение на въпроса за идентифика-
цията на патриарх Йосиф. Сведечията за живота на Шишман са твърде
оскъдни12. Знаем само това, което разказва Йоан Кантакузин. След
приключването на конфликта между Иван Александър и регентството
в Константинопол (лятото на 1341), Шишман не се споменава повече в
изворите. Нищо не пречи да допуснем, че той останал във византийската
столица и че от извънбрачна връзка му се е родил син (към 1360 г.?),
получил при своето крьщение името Йоан, подменено после при замо-
нашването с Йосиф?
Тези разсъждения се сблъскват само с едно затруднение. В цитирана-
та вече многократно маргинална бележка е казано, че патриарх Йосиф
е незаконороден син на василевса Шишман. Знаем, че Шишман никога
не е бил български цар, а в най-добрия случай само претендент за бъл-
гарския престол. Тъкмо това обаче му е позволило да се титулува ,,ва-
силевс на българите”, подобно на Михаил Асен, първородния син на
Йоан III Асен13.
Все пак отъждествяването на патриарх Йосиф с неизвестен син на
Шишман остава под въпрос и затова не бихме искали да се спираме
обстойно на биографията на този Константинополеки пързосветител14.
Бихме желали да отбележим само някои основни моменти. В неизвестна
за нас година той е станал монах и прекарал младостта си в атонския
манастир Алипу. В 1393 г. бил избран за митрополит на Ефес. След
23-годишно епископствуване бил ръкоположен за константинополски
патриарх. Привърженик на унията с Рим, той взел дейно участие в засе-
данията на събора във Ферара — Флоренция, макар и на преклонна въз-
раст. Починал, преди да завърши събора, на 10 юни 1439 г.15 Запазен е
печат на патриарх Йосиф10, както и някои негови изображения: той е
сред историческите личности, представени във фреската „Поклонението
на влъхвите”, рисувана от Бенцо Гоцоли (1459) в Капелата на Медичите
(двореца Рикарди, Флоренция)17, портрет на надгробната му плоча
във флорентинската църква ,„Санта Мария Новела”18, както и две мини-
атюрни изо'бражения в ръкописи, съхранявани в Париж ката национална
библиотека: Cod. Paris, gr. 1783, f. 98v (XV в.)19 и Paris, Psautier gr. 12
(от 1419 г.) 20.
1 Основната литература e посочена уИв. Дуйчев. Образи на българин от XV
век във Флоренция. — В: Дуйчев. Проучвання э Ц 121 — 126; D u j с е v. A propos
de la biographie de Joseph II patriarche de Constantinople . — B: Dujcev. Medioevo. T. 1,
447 — 454; Boz il о v. Les Bulgares, p. 183.
2E. Cecconi. Studi storici sul concilio di Firenze. T. 1. Firenze, 1869, No LXXVIII,
p. CCVII.
3J. Радонн h. Западна Европа и балкански народи према турцнма у прво)
половили XV века. Нови Сад, 1905, с. 65, бел. 1; И р е ч е к. История на българите,
с. 411, бел. 19; И в. Д у й ч е в. Образи на българин, с. 124. За тълкуването на тази
фраза вж: I v. Dujcev. A propos, р. 450.
4 V. L fruren t. Les origines princieres du patriarche de Constantinople Joseph II
(+ 1439). — REB, 13, 1955, p. 132.
461
5 Тази приписка изисква известно обяснение. Първо, Йосиф II бил избран за
патриарх на 12 май 1416 (Barker. Manuel II, р. XXXIII, 323, п. 42); второ, цифрата
Х0* = 32 очевидно е грешна; копистът без съмиение е от.белязал само годините, през
конто Йосиф е бил патриарх (23), но вместо к/3'е нзпнсал АД'(1 v. D u j с е v. А pro-
pos, р. 449). Кратката физически характеристика на Йоснф II напълно съответствува
на запазените негови изображения (вж тук, бел. 17 — 20) Що се отнася до тьлкуване-
то на „атгефо? п? efca oopid и elvai триоуёит/с; tov Yovopavov tov (кмпкёох" вж: Du-
j c e v. A propos, 449 — 450.
6 V. Laurent. Les origines princieres, 131 — 134.
7 L. M e h u s. Ambrosii Traversan latinae epistolae. Firenze, 1759,1, ер. XXX; I v.
D u j c e v. A propos, p. 448.
8 I v. Dujcev. A propos, 448 — 449
9 Ив. Дуйчев. Образн на българин; D u j с е v. A propos, passim.
1 I v. D u j c e v. A propos, p. 450.
11 Bozilov. Les Bulgares, p. 120.
12 Вж тук, I, № 30.
13 Вж тук, II, № 4.
I4 Вж тук бел. 1; Bozilov. Les Bulgares, p. 183, n. 367.
15 Йосиф II бил погребай във флорентинската църква „Санта Мария Новела”.
Надписът на надгробната плоча е издаден у G. Hofmann. Acta Camerae Apostoli-
cae et civitatum Venetiarum, Ferariae.Florentinae lanuae, de consilio Florentino. Roma,
1950 (Consilium Florentium. Documentes et Scriptores. Series A, Vol. 3), p. XI.
I® V. L a u r e n t. Le corpus des Sceaux de 1’Empire byzantin. V, 3 (Supplement),
No 1636, p. 11. Pl. 3.
11 Ив. Ду йчев. Образи на българин, с. 126
1R -
° А. М u п о z. La tomba е il rittrato del patriarca di Costantinopli. Rivista d’arte,
6, 1909, 115 — 119; H. В e I t i n g. Das illuminierte Buch im der spatbyzantinischen Gesel-
lschaft. Heidelberg, 1970, S. 58, Anm. 198.
Ю Miniatures byzantines de la Bibliotheque Nationale. 66 photographies inedites. In-
troduction par A. Grabar, Paris, 1939, No 66; S p a t h a r a k i s. The Portrait, p. 234,
fig. 177. Според Ив Дуйчев (Образи на българин, с. 126) това изображение е „твърде
схематично и едва ли предана истинските му черти”. Не бих могъл да кажа доколко
тозн портрет прелава действителния образ на патриарх Йосиф, но той е твърде инте-
ресен н до голяма стелен ин дивиду ал изиран. Изображението е до пояс. Патриархът
има голямо чело, набраздено с много бръчкн, обхванато от сравннтелно малко коса.
Носът му е голям, със значителна извивка; вежднте са гъсти н са разположенн под
ъгъл, косо. Брадата му е внушителна, достига до пояса, а мустацнте са добре под-
черТкни. Главата е обхваната с нимб, маркиран с плетеници. Горната част на нимба
е пресечена от следния надпис: ,,[*’1] 0 ауюсотаточ ко! oiKOvpevuW тгатрсархг]^".
20
J. Е b е г s о 11. La miniature byzantine. Paris, 1926, PI. LVI et p. 55, n. 2; L. Po-
li t i s. Eine Schreiberschule im Kloster T(2v 'Obpy&v. BZ, 51 (1958), S. 269, No 2; H. Bel-
ting. Die Auftraggeber der spatbyzantinischen Bildhandschrift. — B: Art et societe a
Byzance sous les Paleologues. Venise, 1971, S. 156, 161.
4. ЕФРЕМ: „МОЛЕБЕН КАНОН ЗА ЦАРЯ”
Безспорно сред 6-те произведения на наскоро открития български
химнописец Ефрем7 се откроява „Молебен канон за царя”2. Разбира се,
това наше предпочитание не означава, че останалите пет творби не са значи-
ми. Напротив, на тях се пада важно място сред все още недостатьчно изуче-
ната българска химнография3. Ако тук искаме да се спрем малко по-
обстойно на „Молебен канон за царя”, то не е защото това произведение
е проявление на един изящен стилист, майстор в професията (такива са
и другите му творби), а защото то е чудесно отражение на бъл rape ката
462
действителност от последната четвърт на XIV в. Една поетична компози-
ция, в която плътно се чувствува духът на епохата, назряващата буря,
която скоро ще връхлети българската държава.
Рожба на талантливого перо на един доскоро неизвестен поет, „Мо-
лебен канон за царя” разгрьща великолепна страница от българската
поезия, но в сыцото време затруднява историка. Затруднението произ-
тича от едно основно обстоятелство: почти пълната деконкретизация,
почти пълното отсъствие на реалии един маниер, използуван твърде
често от средновековните книжовници — липсват имена: имената на царя
и неговия син, името на града, имена на народи и държави. Тази декон-
кретизация затруднява не само исторического осмисляне на „Молебен
канон за царя”, но и не подпомага с нищо изследвача, който би се опитал
да датира творчеството на Ефрем, биографични данни за когото не прите-
жаваме. И все пак от текста лъха неподправената историческа действи-
телност (а не трафаретно описание!), която с малко усилия би могла да
бъде разкрита.
Разбира се, опитът да се разкрие реалната историческа картина,
така майсторски претворена в „Молебен канон за царя” почива на някой
достоверни данни, а те са: ръкописът Хилендар 342, в който се намират
шестте творби на Ефрем, е изготвен след 1387 г. (terminus post quem:
воден знак два кръга, датиращ от 1375— 1387 г.) 4; съставът на сбор-
ника — от една страна, произведения, свързани с налагането на Еруса-
лимския устав („кръстобогородичните” стихири), а от друга — присъст-
вието на творба на константинополския патриарх Филотей Кокинос
(1353 — 1354, 1364 — 1376)5 ни насочва към последната четвърт на
XIV в.; правописните особености на сборника „недвусмислено водят
към принципите на Търновската книжовна школа”6 и се свързват с
Евтимиевата правописна реформа7.
Нека се върнем към самия текст. Колкото и да е деконкретизиран
той все пак не е лишен от някой, макар и завоалирани реалии. Внимател-
ното им изучаване позволява да бъдат разпределени в шест основни
групи, да се потърсят връзките между тях, да се обяснят, да се отъждест-
ви царят, за когото е написан канонът, и да се датира с най-голямата
възможна точност описаната историческа обстановка.
1. Молитвите за царя. Откривателят на Ефремовите творби и техен
издател Пр. Матеич пише: „От самого начало на „Канон молебен за царя”
се откроява главният идеен замисъл на канона — молитви към царя
Христос (бихме добавили и Богородица — И. Б.) за помощ на неиме-
нувания земен цар.”8 Бихме искали да разширим и да разкрием по-
подробно тази правилна в основата си констатация. Молитвите, конто
Ефрем отправя към Господ Бог и неговата майка, имат за цел да из-
мол ят:
а) сила: „бързо дай на царя сила срещу враговете ’ (114 — 196)9,
„да дадеш сила на нашия цар срещу враговете” (120 — 202)10;
б) помощ: „Разори докрай поганското стремление и помогни на
нашия цар, Девице” (114 - 196); „ . . . изпрати на царя помощ, защото
на тебе той се надява” (115 — 197); „ . . . сега помощ изпрати на роба
си, нашия цар”(116 —198)11;
в) избавление от нужда: „Христе, царю, тебе моли венценосецът
роб твой и пада пред теб да го избавиш сега от нужда; затова изпрати
своята помощ на него’’ (117 —199);
463
г) опазване на царя: „. . . ти царя безнаказано запази от видимите
и невидимите врагове” (121 — 203)12;
д) победа: „ ... и дай победа и надмощие на царя” (116 — 198);
„ ... и на царя победа и сила срещу враговете дай” (118 — 200)13.
В заключение: на царя е необходима протекцията божия, конто
ще му даде сил и да се бори, помощ, ще го избави от нуждата, в конто
се намира, ще го опази от опасности и ще го дари с победа! Срещу кого?
Естествено, срещу враговете! Кои са те?
2. Враговете на царя. Ефрем многократно говори за враговете ( вравм )
на царя, като ги разграничена категорично от противниците на църквата,
т. е. еретиците14. От това анонимно упоменание Ефрем преминава посте-
пенно към по-конкретни понятия: уварвари” ( 120 - 202, 123 — 205),
„езичници" ( 125 — 197, 116 — 198), „йечестивци” ( 115 — 197)
(двапъти), 120—202), „скверни” (120 — 202), „поганци” (114—196)
и най-сетне „Измаиле к и люде" или ,,Измаил" ( 116 —118, 120 — 202,
122 — 204). От описанието на Ефрем добиваме впечатлений за конкретни
действителни врагове, а не за някаква въображаема опасност. От друга
страна, опасността е твърде близка, тя чука на портите, враговете вече
воюват:
„Измаилските люде докрай в срам облечи, човеколюбче
Христе, и разбий горделивостта, конто ни огорчава, та
да се посрамят и изцяло се засрамят, задето враждуват
срещу нас” (120 — 202).
Какво друго можем да научим за враговете? Те са като „много псета",
„коварни и горделиви" са, „нашествия та им са многобройни, а действия-
та им „унижават". Струна ни се, че това е основного, но и то е достатъчно,
за да идентифицираме враговете, конто заплашват Ефрем и неговите
сьнародници и над конто трябва да надделее анонимният владетел.
Тези врагове не могат да бъдат други освен турците15.
3. Мир. Темата за мира е една от постоянните теми в творчеството
на средновековните писатели. И това е напълно естествено. Терзано,
подтискано от ужасите на войната, средновековното общество непре-
къснато се стремило към дълбок и постоянен мир. Това стремление е
въплътено в творби от различии жанрове и различии епохи. За съжаление
темата за мира доскоро липсваше у нашите писатели — дотолкова, докол-
кото са ни познати, но затова пък е добре застьпена във византийската
литература. Достатъчно е да припомни „Слово за мира с българите”16.
И ето че сега с Ефрем се появява и темата за мира. Веднага трябва
да кажем, че тя не е поставена самоцелно, не е изолирана от контекста,
а е пряко следствие от моленията за сила, помощ, избавление, победа
на царя над враговете. Както при първага тема, така и тук Ефрем е на-
стойчив, емоционален, страстен, използува всички средства, за да покаже,
че мирът е желан, необходим, жизненоважен. Мирът е нужен на царя,
на войската, на людете; той трябва да бъде дълбок мир, мир-спасение
(„и дай на людете дълбок мир и на земята — плодородие, и на всич-
ки, конто пеят, дай спасение”— 117 — 199). Ако господа бог благоволи
да дари царя с този мир, то неговото царство ще заприлича на „твоето
вечно царство”, т. е. Христово царство (120 — 202). И слушателят на
Ефремовия канон и неговият съвременен читател разбират, че не става
464
дума за примирие или за поредния мир след поредната война, а за мир,
който,ако бъде постигнат, ще донесе на всички спасение от гибел.
4. Църква — ереси. Едно внимателно запознаване с „Молебен канон
за царя” показва, че Ефрем не е пренебрегнал вътрешната тема. Колкото
и да е било напрегнато външнополитическото състояние, все пак той не
е подминал — като човек на своето време и наред с това като духовно
лице (?) — една от постоянните теми на църквата- борбата с различните
ереси. Повдигането на този проблем, който е част от ежедневието на
всяка средновековна църква, ни предлага добрата възможност да над-
никнем в реалния свят на Ефрем. За разлика от другите теми, при реша-
ването на темата за борбата с ересите Ефрем нито е така многословен,
нито така емоционален. Това различие в настроението и съответно в на-
чините на изказ може да намери само едно обяснение: опасности от
враговете е неимоверно по-голяма от постоянните, некриещи изненади
заплахи на ерестта. Докато вражата опасност е надвиснала над цар и град,
народ и държава като градоносен облак, закрил цялото небе, то ересите
са противник, с който църквата е свикнала да се бори и побеждава
. („и всичките им ереси оплюваше достолепно, възпявайки господа вярно
и превъзнасяйки го във всички векове” — 121 — 203). Но все пак Ефрем
призовава божията намеса („от Ереси неподобаващи очисти своята
църква” — 116 — 198), която би могла да донесе така желания и за
църквата мир. И наистина трудно можем да открием зад Ефремовите
слова конкретно събитие, определено точно във времето и.разбира се
в пространството. Това е така, защото се сблъскваме не с еднократно
явление, а с процес, и то постоянно действуващ, с враг (макар и разно-
лик!), стар, кол кото е стара и самата църква.
5. Градът. В своите молитви към бога Ефрем, наред с царя и люде-
те, споменава и града: „ти от високо погледни и освободи царя и града
от бедата и езическите коварства” (116 — 198) или „Него сега умоли
да даде на царя победа и на града и войската му своя мир” (117 — 199).
Верен на своя замисъл и похват, Ефрем не споменава името на града
(канонът е написан и пят в самия град, така че и на неговите жители
едва ли е било необходимо да се налом ня името му?). Но в случая
авторовото мълчание е красноречиво: той говори за град, който е един-
ствен, няма равностоен по своето място и значимост, здраво е свързан
с цар, църква, войска и народ. Това може да бъде само столичният град!
И още нещо, опасността тегне над всички люде, но и заплашва непосред-
ствено, от близко самия град; той е изложен на заплахата да бъде завзет
и унищожен от варварите, от измаилтяните — факт, който може да ни
помогне при неговото отъждествяване.
6. Царят. От всички реалии, конто Ефрем все пак ни съобщава,
персоналното упоменаване е най-интересно. Акростихът е красноречив:
о ц[а]ри моление ц[а]рЬо X-[pwc]tov приносит,бфрем , т. е. моле-
беният канон е свързан тясно с личността на царя. За анонимния владе-
тел, който безспорно притежава царската титла, в текста се говори мно-
гократно, но от полза биха могли да I ч бъдат само някой места, конто
имаТ по-конкретно съдържание. А те са преди всичко онези пасажи,
в конто се говори за нашите царе ( 119 — 201, 123 — 205) — израз, зад
който се крият царят и неговият първороден син съцар („Боже, дари
своя съд и своята истина на нашия верен цар и на царевия син също . .
123 — 205), както и единсгвената фраза, носеща някаква по-лична ха-
30 Фамилията на Асеневци.. .
465
рактеристика: „Юнността на царя утвърди и дай му дълги години на
старост . . (117 — 199).
Изброените .по-горе реалии, както и току-що посочените лични
характеристики, ни дават възможност да пристъпим към отъждествява-
нето на царя, което би могло да бъде ключ към датирането на произве-
дението. Този опит ще се основана преди всичко на метода на изключ-
ването, т. е. кой балкански владетел не би могъл да бъде идентичен
с царя от Ефремовия канон. Прилагането на този метод се улеснява
не само от личните данни, но и от всичко онова, което знаем за Хилен-
дарския ръкопис № 342.
А Сръбски владетел. Поставяме тази възможност като първа не са
мо защото е най-лесна за „изключване”, но и заради това, че тя вече бе
предложена на вниманието на учения свят с откриването на сръбската
преработка, носеща името на деспот Стефан Лазаревич17. Защо царят
от „Молебен канон” на Ефрем не би могъл да бъде сръбски владетел?
Доказано бе (и то твърде убедително), че творбите на Ефрем са рожба
на търновската книжовна, или по-точно химнографска школа, и носят
всички белези на тази си принадлежност. Не по-малко убедително бе по-
казано, че в текста липсват каквито и да било „сърбизми”. Хилендар-
ският «.ръкопис свидетелствува, че в сръбската преработка е нарушен
акростихът, липсват два тропара и навсякъде титлата „цар” е подмене-
на с деспот; за да отговаря на позицията на Стефан Лазаревич18. Струва
ни се, че повече доказателства не са необходими.
Б. Византийски василевс. Няколко са основанията, конто позволя-
ват да изключим и тази възможност: Ефремовите творби нямат никак-
ви следи от превод. Безспорно те принадлежат, най-общо казано, на кръ-
га на византийската химнография. но са оригинални творби на старо-
българската църковна поезия. Пет от шестте произведения имат акро-
стих11’, който в никакъв случай не би могъл да бъде запазен, ако всички-
те бяха превод от гръцки.
И все пак бихме ли могли да отьждествим някой византийски васи-
левс с царя от Ефремовия канон? Епохата.на която принадлежи това
интересно произведение, ни насочва към няколко възможносги. Първата
от тях е Йоан V Палеолог (1341 — 1376, 1379 — 1391)20. До 1354 г.
той споделя престола с узурпатора Йоан VI Кантакузин21. От друга стра-
на, първородният му син Андроник IV навлязъл в своето пълнолетие
към средата на шестдесетте години (роден е на 11 април 1348) 22. При
това положение оставят годините 1364/65 — 1373 (през последната
Андроник IV бил лишен от зрение и от престола)23 Може ли да прие-
мам, че тъкмо тогава византийски книжовник е съставил творба, в която
с царя и царевия син е означил Йоан V и Андроник IV? Струва ни се,
че отговорът може да бъде отрицателен — положението на Византия през
тези години не отговаря на положението, описано в „Молебен канон
за царя”. Опасността от турците нараствала с всяка измината година,
но все пак империята още не била изправена пред гибел. На 25 септември
1373 г. Йоан V Палеолог провъзгласил втория си син Мануил за свой
съимператор24, но следващите три години (1373 — 1376) едва ли отго-
варят на обстановката, която ни представя Ефрем. Това са били години,
през конто опасността за Йоак V Палеолог идвала от вътрешните разми-
рици и преди всичко от неговия първороден сии25. И наистина на 12
август 1376 г. Андроник IV сполучил да овладев Константинопол, хвър-
466
лил в затвора баща си и брат си Мануил и се провъзгласил за василевс26.
През 1379 г. Йоан V Палеолог успял да си възвърне престола, но до
смъртта му (1391) има само едно събитие, което може да привлече на-
шего внимание: обсадата и превземането на Солунот турците през 1378 г.
Веднага трябва да кажем, че „Молебен канон за царя” в никакъв случай
не отразява това събитие. Защо? През 1387 г. Йоан V Палеолог вече е
55-годишен (роден е през 1332) 27 и не би могло да се говори за него
като за млад човек; бащата и синът са били на различии места (Мануил
II пребивавал в Солун от 1382.г.) 26 а в Ефремовия канон те са здраво
свързани и се намират в града, чието име не се споменава, а вече ви-
дяхме, че Ефремовият град е столичен град.
Андроник IV Палеолог? Видяхме, че той бил василевс само три годи-
ни (1376 — 1379). Наистина по това време той бил млад (28 31-годи-
шен) 29 но синът му Йоан VII, роден от брака му с Иван-Александро-
вата дъщрея Кераца — Мария (I, № 43), е бил твърде малък (шест — де-
ветгодишен) 30, за да заеме равностойно място до баща си. Наред с това
основната грижа на Андроник IV Палеолог е била как да опази властта си
и да държи в затвора баща си и брат си Мануил II. Неподходяща е и фи-
гурата на Андрониковия син, споменатият вече Йоан VII Палеолог.
Твърде млад — едва 20-годишен — през 1390 г. той успял да узурпира
за няколко месеца византийския престол, но тогава не е имал син31.
Остава Мануил II Палеолог. При опита си да отьждествим царя
от ,.Молебен канон” на Ефрем с Мануил II нашето внимание би трябвало
да бъде насочено към началните години от царуването на този бележит
пердставител на Палеологовата династия. Това е така, тъй като, ако
допуснем само за миг, че „Молебен канон за царя” е превод от гръцки,
то българската версия в никакъв случай не би могла да се появи след
каря на XIV в., при положение, че водните знаци на хартията,върху конто
е писан Хилендар 342,датират от 1365 до 1377 г.32. През първите десет
години от властвуването на Мануил II Палеолог има. едно събитие, което
не може да не привлече нашето внимание — това събитие е обсадата
на Константинопол от турците (1394 — 1395) 33, конто поставила на изпи-
тание не само жителите на столицата34, но и цялата империя. Един факт
обаче веднага ни принуждава да се откажем от възможно съпоставяне на
тези събития с „Молебен канон за царя”. Този факт е: първият син на
Мануил II, по-сетнешният император Йоан VIII Палеолог, се е родил на
17 или 18 декември 1392 г.35 Или казано с други думи, по време на
турската заплаха, надвиснала над византийския престолен град, той бил
едва на две години и не подхожда за първообраз на царевия син от Ефре-
мовия канон.
В. Български цар. Не са много българските царе, конто биха могли
да послужат за първообраз на царя от „Молебен канон за царя”. През
втората половина на XIV в. те са само трима: Иван Александър и двамата
му синове Иван Срацимири ИванШишман. Неказапочнем спървия. Много
са аргументите против идентификацията на Иван Алекснадър с аноним-
ния цар. Те могат да бъдат обособени в етири групи: състав на сборника
(Молебният канон на патриарх Филотей Кокинос и „кръстобогородични”
стихири) 36; неговият правопис (в основата му са правописните принци-
пи на Евтимиевата школа)37; положението на България до 1371 г.,
преди всичко опасността от турците, не съответствува на картината.
описана от Ефрем. Най-сетне дори да пренебрегнем горепосочените
467
противоречия и да допуснем, че канонът е написан през последното десе-
тилетие на живота на цар Иван Александър, т. е. 1360 — 1371 г., българ-
ският владетел по това време в никакъв случай не би могьл да бъде млад
и бог да му даде „дълги години на старост” (117 — 199), тъй като той
вече е бил между 60 и 70 години3®.
Втората възможност за идентификация е видинският владетел
Иван Срацимир. Един, дори и бегъл поглед върху видинския апанаж
и съдбата на този Иван “Александров син ще ни принуди веднага да се от-
кажем от такава възможност. В творбата на Ефрем наистина става дума
за България от последната четвърт на XIV в., но България Търновска,
а не Видинска. Описаният в текста град е столичен град, но по всяка
вероятност Търново, а не Ви дин. Борбата с ересите е постоянна, ежед-
невна тема за църквата, но за Търновската патриаршия, а не за Видинска-
та митрополия и т. н.
Остава ни последната възможност — цар Иван Шишман (1371 —
1393/95). В изложеното дотук бяха изтъкнати редица обстоятелства,
конто позволяват да се приеме с твърде голяма сигурност, че пресъздаде-
ната от Ефрем (чрез специфичните средства на химнографията) картина,
е адекватна на обстановката в българската столица Търново през послед-
ните десет, а дори и пет години преди овладяването й от турците. За по-
голяма пригодност и,разбира се, за убедителност ще се опитаме-да ги
систематизираме:
а) Турската опасност — не само за България, но и за целия Балкан-
ски полуостров — става реална в средата на столетието, но тя особено
много се засилва след катастрофалното поражение на Вълкашин и Углеш
край Черномен (26 септември 1371). От това време разполагаме с някол-
ко български книжовни паметника, конто емоционално. но твърде реал-
но издават засилващия се страх от безмилостните походи на османските
турци: „Писана бе тази книга в дните на благоверния и христолюбивия
господин (Иван) Александър, (който произхожда) от две страни от цар-
ско коляно, във времето, когато господ изпрати измаилтяните по ли-
цето на цялата земя и те дойдоха и поробиха и опустошиха. . .”39 Не-
доизречените думи на незнайния книжовник сякаш са продължени
от монах Исай: „Като убиха юначния деспот Углеш, турците се пръснаха
и полетяха по цялата земя, подобно на птици из въздуха. Едни от хри-
стияните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, конто останаха,
и тях смъртта несретна ги покоси, защото погинаха от глад... Опустя земя-
та, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добить к и плодо-
ве. Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, няма-
ше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от туре кия страх и
юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обърнали на
слаби женски сърца?40
Към тези описания каквото и да се добави, ще бъде твърде бледо
и неубедително. Без да изброяваме всички български загуби, довели до
последното, но сигурно съкращаване на територията на българската
държава, ще си позволим да отбележим само два момента: в началото
на седемдесетте години цар Иван Шишман бил принуден да сключи спо-
разумение с турците, да даде по-голямата си сестра Кера Тамара за съпру-
га на Мурад (вж I, № 42) и да се признае за васал на султана. Това уни-
зително споразумение41 все пак дало възможност на българския цар
да си отдъхнеи дасъбере сили преди решителния, окончателен сблъсък4 .
468
Първият сигнал за него бил даден в 1388 г. с големия поход на Али паша
срещу северните и североизточните български земи. Турската армия
преминала Стара планина и бързо завладяла Провадия, Петрич, Венчан,
Мадара, Шумен, Преслав, принудила българския цар да й отстьпи голяма-
та твърдина Дръстър, а според някои изследвачи тя превзела Търнов 43,
който впоследствие бил върнат на Иван Шишман.
В тези условия българският народ не може да не е виждал края на
света и заедно с него своята гибел. При това положение не му оставало
нищо друго освен да чака чудотворната намеса на господ бог. Един от
изразителите на тези стремления бил Ефрем, който по превъзходен
начин материализирал своите усилия, създавайки „Молебен канон за
царя”.
б) Борбата на църквата с ересите. По-горе отбелязахме, че Ефрем
не пресъздава строго определено събитие, а постоянен процес, църковно-
то ежедневие, сред което борбата срещу различните ереси е едно от
първите задължения. Отговаря ли тази представа, създадена от хим-
нописеца.на действителното положение? Без да се впускаме в подроб-
ности, ще отбележим само, че втората половина на XIV в. се характери-
зира тькмо с това — силните проявления на различните еретически учения
и строгите мерки на централната власт срещу тях. Да си припомним само
църковните събори от 1350 и 1360 г. срещу богомили, варлаамити,
адамити, евреи44. Последната четвърт на века има и своя неуморим
борец антиеретик —Патриарх Евтимий45. Тьрновският първосвещеник
се борИл срещу различните изяви на ереста — Пирон и Теодосий Фудул46,
блудствуващите край търновската църква „Света Богородица”4', вмък-
ва анатеми срещу еретиците в „Синодика”,внушава тези идеи на своите
кореспонденти Килриян4* и Никодим Тисменски49, издига в култ
един от видните борци срещу богомилите — Иларион Мъгленски50,
не изоставя тази борба дори и в заточение51.
в) Последните двадесет и пет години на XIV в. са времето, към кое-
то със сигурност можем да отнесем съставянето на сборника, известен
като Хилендар 342. И то не само заради водните знаци на хартията, но
преди всичко заради неговия състав, съобразен с принципите4наложени от
Ерусалимския устав, както и заради неговия правопис, следващ сигурно
Евтимиевата реформа. Най-после присъствието на канона, съставен от
патриарх Филотей, може да получи задоволително обяснение само ако
сборникът е съставен към края на 80-те години на XIV в.
г) Личността на царя. Ефрем, както вече видяхме, говори много-
кратно за царя. Но на два пъти той вмъква в текста нашите царе ( 119 —
201, 123 — 205). Това обозначение еразшифрованоедванакрая: „Боже,
дари своя съд и своята истина на нашия верен цар и на царския син.. .” —
123 205). Очевидно зад това анонимно обозначение се крият Иван Ши-
шман и неговият син Александър. Ние не знаем кога е роден Александър
(вж I, № 53), но той би могъл да бъде пълнолетен към 1385 - 1390 г.
Откривателят и издателят на канона Пр. Матеич изпитва известно сму-
щение, макар и преодоляно впоследствие, от следната фраза на Ефрем:
„Юнността на царя утвърди и дай му дълги години на старост" (117 —
199). Да обърнем внимание на някои неща, конто ще ни позволят да
обясним задоволително тази фраза. Първо, пишейки „ ьонность црю
о’уткръдм ’Ефрем съзнавал, че прави известен компромис, тъй като
в същото време той не пропуска да отбележи, че царят има пълнолетен
469
син, по всяка вероятност съвладетел на баща си, който трябва да поеме
своя дял отидващите гибелни събития. Второ,юнностьотговаря на изиск-
ванията на акростиха (не знаем дали това е „поетична волност”, както е
склонен да приеме Пр. Матеич52), но при един по-свободен превод
бихме предпочели ,младостта на царя утвърди”. Трето, цар Иван Ши-
шман е роден най-рано към 1349 — 1350 г. (вж I, № 44), и то при поло-
жение. че бил второ дете от брака на Иван Александър с Теодора II.
Следователно, когато е съставен канонът, той е бил най-много на 38 —
39 години. Това, разбира се, не е юношеска възраст, но той е бил млад
човек, пред когото е имало поне 20 — 25 години живот.
И така, „Молебен канон за царя” е съставен за Иван Шишман, най-
вероятно в навечерието на големия турски поход от 1388 г.
1 П р. Матеич. Българският химнописец Ефрем ot.’XIV век. Дело и значение.
С., 1982 (по-нататък: Матеич. Ефрем).
2 М а т е и ч. Ефрем, 114 — 123 (текст), 196 — 205 (превод).
3 Най-голяма заслуга в изучаването на тоаи доскоро иепознат жанр от старата
българска литература има Ст. Кожухаров. Пионерският му труд извади на бял свят
редица неизвестни творби иа българската химнография, а някои от теоретичните му
статин очертаха основните моменты в развитието на българската църковна поезия.
Вж наир Ст. Кожухаров. Търновската книжовиа школа и развитието на хим-
ничната поезия в старата българска литература. — В: Търновска книжовиа школа.
С., 1974, 277 — 290.
4 М а т е и ч. Ефрем, с. 14
5 Пак там, с 16, 22 — 23, 24 (канонът на Филотей се намира на л. 71® — 74®).
6 Пак там, с. 21.
7 Пак там, 18 — 21.
® Пак там, с. 35.
9 Вж още с. 115 — 197 и 118 — 200.
19 Само веднъж(115 — 197) Ефрем не отбелязва категорично, че силита е необ-
ходима на царя, за да порази враговете, но от контекста става ясно, че пак това е
цел та.
11 Вжощес. 117 -199 и 118—200 (2пъти).
42 Вжоще с. 117 — 199, 122 — 204 (2 пъти).
13 Вж още с. 115 — 197, 120 —_202. w
14Вжс. 116: „н победы црк> «а съпостаты подаждъ.
15 Интересно би било да се види как други автори, съвременни на Ефрем,
назовават турците. Така например Григорий Цамблак използува предимио варвары
(освен когато употребява самого понятие турчин). Вж. Е. Kaluzniacki. Aiis der
panegyrischen Litteratur der Siidsloven. Wien, 1901 (London, Variorum Reprints, 1971),
S. 50; П. Русев, Ив Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев. Похвално слово
за Евтимий от Григорий Цамблак. С., 1971, 198 —200 От своя страна митрополитът
Йоасаф пишет нашьствТе велико ЛгарЪпское ” (Е. К alu 1 n i ас ki. Цит. съч.,
S. 109) или Btpfc иоаиедовъ ” (пак там, 111).
1® I v. D и j с е v. On the Treaty of 927 with the Bulgarian. DOP, 32, 1978, 217 —
295.
M атеич. Ефрем, с. 12, бел. 4, 27 — 30, 58 — 63.
Пак там, с. 42, 62.
49 Пак там, с. 92.
29 Р а р a d opul os. Genealogie der Palaiologen, Nr 73, 46 — 47.
24 N i с о 1. Kantakouzenos, No 22, 35 — 103.
22 P a p a d opulos. Genealogie der Palaiologen, Nr 81, 52 — 53. За точната дата.
Chr. Byz. Brev. T. 2, p. 273.
470
23 Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, Nr 81; Ost rogor sk y.Histoire,
p. 563; Barker. Manuel, II, p. 22.
24 В a г к e r. Manuel,II, p. XXI, 23.
25 йоан V Палеолог бил подпомаган от султан Мурад.
2 р apadopulos. Genealogie der Palaiologen, Nr 81 ;O s t г о gor sk у .Histoire.
563 — 564; Barker, Manuel,II, p. XXI, 27 sqq.
27 Papadopulos. Genealogie der Palaiologen, Nr 73, p. 46.
^G .T. Denis. The Reign of Manuel II Palaeologus in Thessaloiuca, 1382 — 1387.
Roma, 1960; Barker. Manuel, II,*42 — 66
2® Вж бел. 22.
30 Йоан VII Палеолог е роден през 1370 г. Вж: Papadopulos Genealogie
der Palaiologen, No 82.
Пак там.
32 M а т e и ч. Ефрем, с. 14.
33 Ostrogorsky. Histoire, р. 572. Manuel,II, р. XXV, 123.
34 Вж интересного описание в СБЛ 3, 89 — 91.
35 В а г ке г. Manuel,II, р. XXIV, 494.
36 Вж тук, бел. 5
37 Вж тук, бел 6 и 7. Д. Богданович в една статия.посветена на химнографското
творчество на Ефрем (Д. БогдановиЪ. Песничка творени)а монаха Лефрема,
Хилендарски зборннк, 4, Београд, 1978, 109 — 129), се опита да докаже, че Хилендар
342 е македонска редакция, близък до охридските ръкописи Според него „Молебен
канон за царя” е написан преди. 1370 г. Основателна критика на това неаргументирано,
произволно становище уПр. Матеи ч. Песённо-поетическото творчество на химно-
писеца Ефрем в литературною развитие през XIV век. — В: Първи международен
конгрес по българистика С., 24 май — 3 юни 1981 г Доклада Българската литерату-
ра и световннят литературен процес. Т. 1. С, 1983, с. 28, бел. 3.
38 Вж тук, I, No 33.
39 Приписка към Октоих от времето на цар Иван Александър. Вж СБЛ 3, с. 111.
40 Пак там, с. 112 Показателна е и една приписка от времето на цар Иван Шиш-
ман, в която нейният автор Радослав Велев от Клисура с тъга отбелязва, че турците
нападнали българския цар в Търново и той бил разбит. Вж: Б. Ц о н е в. Опнс на
славянските ръкописи в Софий ската народна библиотека. Т. 2. С., 1923, № 497 (237),
с. 33; D u j с е v. Medioevo. Т. 3, р. 350, п. 3.
44 Интересно е, че Ефрем говори за претърпени унижения от враговете. Вж'
М а т е и ч. Ефрем, 115 — 197.
42
В „Синодика ’ постъпката на Кера Тамара се разглежда като подвиг, като
саможертва „заряди българския род”: „А тя, като отиде там, запази православиата
си вяра, рода си освободи, живя добре н благочестиво и с мир почина, вечна н памет”
(Д у й чев. СБК. Т. 2, с. 163).
43 п. М у т а ф ч и е в. Добруджа в миналото. —В: П. Мутафчиев. Добру-
джа. Сборник от студии. С., 1947, 48 — 51 История на България Т. 3, с. 360; М. Мех-
мет. Хроника Идриса Битлиси в качестве источника по истории покорении Балкан-
ского полуострова турками. RESEE, III, 1965, 1 — 2, р 110; Ostrogorsky, Histo-
ire, р. 566; Вж тук, I, № 44.
44 С ы р к у. К истории.I, 1, 258 — 262, 269 — 270; Д. А н г е л о в. Богомил-
ството в България. С., 1969, 500 — 501, 505 — 510; История на България. Т. 3,
с. 407; някой изследвачи са склоини да приемат, че е имало само един антиеретически
събор, но доводите им не са достатъчно убедителни. От друга страна, гръцкият учен
Д. Гонис се опита да докаже, че вторият събор (той говори само за един’) е бил сви-
кан през последните месеци на 1359 г. Вж: Д. Г д и т). То ovyypcupucdu e'pyov tov oikov
Pevixov narpiapxovKaXXforov A'. 'Athjvai, 1980, o. 94, 95, 97,110,115.
4J Г Данчев. Отношение Евфимия Тырновского к еретическим учениям,
распространявшися в болгарских земЪях.— Byz. Bulg., VI 1980, 95— 104;Григорий
Цамблак според литературните му произведения. — В: Търновска книжовна школа.
471
Т. 3. Григорий Цамблак, живот и дейност. С., 1984, 102 — 111; Б. Николов а.
Григорий Цамблак за ереста на Варлаам в средновековна България. Пак там, 112
118. Д. Г о и н с. Теодосий фудул и Пирон в Похвално слово за Евтимий Тьрновски.
Пак там, 324 — 339.
4®Е. Kalufniacki. Aus der panegurischen Litteratur, XII, a. 46; П. P у с e в,
Похвално слово за Евтимий, 184 — 186.
47 Е. Kaiulniacki. Цит. съч., ХШ, S. 47; П. Р у с е в и др. Похвално слово
за Евтимнй, 188 — 190.
43Kaluzniacki. Werke, S. 227.
49 Пак там, S. 221.
50 Пак там, 32 — 33.
Е. Kaluzniacki. Aus der panegurischen Litteratur, XX, S. 58; П. Русев
и др. Похвално слово за Евтимий, с. 226.
52 М а т е и ч. Ефрем, с. 43.
5. ПЕЧАТЪТ НА ЙОАН АСЕН
В националния археологически музей (Атина) се съхранява оловен
печат, който още при първото му публикуване бе приписан на Йоан Асен.
И двамата издатели на печата — К. Константопулос и В. Лоран — незави-
симо от разногласията при развързването на текста, не се поколебаха
в разчитането на името и фамилията на лицето, чието притежание е бил
този интересен паметник (разбира се, не бихме могли да подминем фак-
та, че двамата учени прочетоха в различен ред името и фамилията
Йоан Асен и Асен Йоан). Но нито единият, нито другият направиха
нещо за отъждествяването на въпросния Йоан Асен. Докато и двама-
та са съгласни относно времето, когато е отсечён този печат — Х1П —
XIV в., то само френският учен се опита да го свърже с фамилията Асен,
но нищо повече.
К. Константопулос публикува печата два пъти,без да промени първо-
началното разчитане, което гласи:1
[0EI]
А1ЕГРАФА1 [Е]
[H]M£2N KYPO[E]
АДЕАФ1ДОМ KY[P]
[OY] NTO2 AEI H2[A]
[N]OY AEANNIQY
ЕФРАГ1ЕМ
OE ME
T. e. „Oetac ypa<pai<; fjpdjv кироч abeXipibov Kvpdvvr<K aei 'iwavvov 'Aaavviov
о^рауюрЪч pe.. .”
На първо време В. Лоран възприема четенето на гръцкия учен,
въпреки че отбелязва: „Telle quelle, cette legende, ou transparait un peu
plus d’originalite' qu ailleurs, n’offre guere de sens plausible!’2 Впоследствие
той пише: „Voici un texte beaucoup plus satisfaisant que celui de I’editeur:
[Про'броре?? r] ak ypaipait; vepwv Kvpo<;
[n(ar)pa]5eX1pi6ou кратоЪгточ beoirorov pov,
'Aadvri 'Icoa (vvov) aypdyujp[(a) к ]o'apet3.”
472
Едно, макар и бегло съпоставяне на двата текста ще ни покаже
големите различия между тях. Общото е едва ли не само името и фами-
лията на собственика, въпреки че двамата учени са разменили техните
места, което още повече увеличава съмненията и прави използуването
на печата почти невъзможно, дори опасно. Ето защо сме принудени
да започнем оттам, откъдето започнаха К. Константопулос и В. Лоран —
от цялостното изучаване и издаване на печата.
С печата имахме възможност да се запознаем, макар и бегло, на
място, в Националния археологически музей (Атина) през лятото на
1976 г.4, но подробного му изучаване е извършено въз основа на гипсов
отпечатьк и снимка5. Тъй като досега печатьт не е описан задоволител-
но6, ще си позволим да отделим малко повече място на този въпрос.
Печатьт е запазен сравнително добре: образът на лицевата страна е леко
изтрит; същото е и състоянието на буквите от двете страни на образа.
Обратната страна е добре съхранена; отчупено е едно малко парче от
повърхността, покриваща канала, през който е минавал шнурът; някои
от буквите са полузаличени. В днешното си състояние печатьт има след-
ните размери: диаметьр 29 мм (цял) и 23 — 24 мм (на полето).
На лицевата страна е представен св. Йоан Продром. Иконографията
е малко необичайна и се различава от разпространените през предшест-
вуващата епоха типове. Лицето е моделирано лошс, дългата брада е пред-
ставена сравнително грубо: тя покрива долната половина на лицето
и част от гърдите. Светецът е облечен с груба кожена дреха. От дясната
страна на главата все още се забелязват, макар и трудно, няколко букви:
АШ. Надписът от другата страна е почти изцяло повреден. Според Кон-
стантопулос там трябва да се четат----. За съжаление на снимката и на
отпечатъка, с който разполагаме, тези букви почти не личат. Развързан
този надпис трябва да гласи: о a(7toc) ’Iw(app7?c) [(о)]Пр[(о)]6р[(одог)].
На обратната страна на печата се намира седемредов надпис, като
текстът (както установи В. Лоран) е съставен в ямбически триметри7.
Това създава допълнително затруднение пред изследвачите. И все пак
сравнителното добро състояние на надписа позволява да се пристъпи
към неговото разчитане. 1Це се опитаме първо да представим това,
което се вижда, и едва след това да обясним, доколкото е възможно,
получения текст.
Първият ред е повреден: липсва едно късче от повърхността над
канала за шнура: от друга страна, крайната част на реда е леко изтрита,
при това положение там се чете: А1СГ (. . .?) AIC (?). Вторият ред е
много по-добре запазен и по-лесен за четене; известно затруднение пре-
дизвиква само първата буква, която според В. Лоран е Е. И така:ЕМЯН
KYPOL. Същото би могло да се каже и за третия ред, като тук началната
буква се забелязва много по-добре: ДЕАФ1ДОУКРА/. Състоянието на
четвъртия ред е добро и почти не представя трудности: YNTОХДEL-
ПОТО8.
Петият ред има изключително важно значение, тъй като тук се чете,
според Константопулос и Лоран, името и фамилията на собственика
на печата. Внимателното изучаване на отпечатъка и снимката, конто вза-
имно се допълват, ни доведоха до следното четене: MYAEANNH. Нача-
лото на шестая ред или е повредено (според гипсовата отливка), или пък
самият печат е леко притаснат и нагънат от матрицата. Във всички слу-
чаи там буква не се вижда и едва ли е имало. По-нататък текстът се че-
473
те: ЕФРАПЕМ. На седмия ред са запазени, макар и не съвсем добре,
следните букви (началото на реда е отчупено или изчукано): OEMEI-
И така, свързан, разчетеният текст има следния вид. А ИГ/. .. А1Е//
ЕМ£2ЫКУРОЕ//ДЕАФ1ДОУКРА//УМТОЕ ДЕЕПОТО// MYAIANNH//
ХФРАГ12М//ОЕМЕ1. Възможните допълнения (букви, конто не се четат
или са останали извън полето) коригират така получения текст, който
гласи: [T]A1Z Г[РАФ]АЦ1]//^>ЕМПККУРОЕ//<А>ДЕАФ1ДОУКРА//
<Г> YNTOLAEL ПОТО <Y_>//MYAX ANNН//УФРАГ1£М[А]// [KJOSMEI.
Или: (?) Так ypaipdfc vepccv Kvpot aSekpt&ov кратоЦрточ Ьеинбтои pov
’Auavvr] aippayiopa Koopei.
Какво прав и впечатление при този текст? Първо, смисълът е недо-
статочно ясен; второ — нарушава се ямбическият триметор и в никакъв
случай не може да се получи възстановеното от В. Лоран тристишие,
той като в предлаганото от нас четене няма място за Проброде, натр —
и 'Iwavvov (1, 3 и 5 ред) — първите две думи са произволни допълне-
ния9, а колкото до собственото име на Асен, от него няма и следа!
При това положение правилното възстановяване на текста, за който
няма никакви съмнения, че е метричен, е твърде трудно, за да не кажем
невъзможно. Но да продължим нататок. За разлика от К. Константопу-
лос и В. Лоран, в никакъв случай не можем да прочетем името ’ludvvrjc,
нито на четвъртия, нито на петия ред! Това разчитане на двамата извест-
ии специалиста и особено на В. Лоран предизвиква смущение и удивле-
ние10. Но фактот си е факт: в текста на печата може да се открие само
патроним, но не и собствено име.
Изненада ли е изписването само на патроним? Може ли това положе-
ние да се използува като възражение срещу предлаганото четене? Едва ли!
Византийската сфрагистика познава достаточно добре тази практика
и ще бъде достаточно да посочим само метричните печати11. Разбира се,
подобен обичай стеснява възможностите за идентификация на собствени-
ка на моливдовула, но в нашия случай имаме допълнително указание,
което значително улеснява (ако не нас, то поне съвременниците на
въпросния Асен!). Това указание е съществителното a8eX^i8ov<:, което
се чете добре на третия ред.
Безспорно основният въпрос, който стой пред нас е: установяване
на личността на Асен. Какви възможности имаме за това? Белезите.по
конто бихме могли да отождествим притежателя на печата, са четари:
датата на печата — по единодушного мнение на К. Константопулос и В. Ло-
ран тя е XIII — XIV в; фамилното име "AadvvTi<; (едва ли трябва да се
съмняваме, че в случая имаме работа с патроним1*); съществителното
a6eX<pt6oik, което определи родствените отношения на 'Aadwri<: с визан-
тийския василевс; най-после, светецът-покровител, изобразен на лицева-
та страна на печата. Какви са резултатите от съпоставянето на тези данни?
1. Датата на печата, патронимът и АбеХ^сбоис говорят категорично,
че торсеното от нас лице е потомък на Асеневата фамилия.
2. Колкото и свободно да се употребява понятието абеХрсбсчк (по-
добно на Аеюс), то все пак ни насочва към първата или втората генера-
ция Асеневци (тази мисъл се подсилва от датата).
3. За следващата крачка ни е необходимо собственото име на 'Aaavvr]<:,
племенника на василевса. За съжаление то липсва. Но присъствието на
светеца-покровител — Йоан Продром—ни насочва, ако не категорично,
то поне с твърде голямо основание към името 'luavvw;. И наистина.
474
твърде разпространено явление е името на собственика на печата да
повтаря името на светеца, изобразен на лицевата страна13.
4. Кой е (Йоан) Асен? Сред второто поколение Асеневци има само
един омоним — това е синът на Андроник Асен (II, № 6) ,по-сетнешният
севастократор и деспот Йоан Асен (II, № 14), племенник на император
Михаил IX Палеолог. Има ли някакви пречки за това отъждествяване?
При всички случаи печатьт трябва да датира отпреди 1320 г. (годината
на смъртта на Михаил IX)14. Ние не знаем точната рождена дата на
Йоан Асен, но няма съмнение, че по това време той бил твърде млад.
Освен това до 1320 г. във Византия е имало двама императори, или
по-точно съимператори: Андроник II и неговият първороден син Ми-
хаил IX, и в текста бихме очаквали kpcltovvtcjv. Това затруднение би
могло да бъде преодоляно само по един начин, а именно: ако приемем,
че Йоан Асен се назовавал племенник на Андроник II. При това поло-
жение печатьт датира от времето между 1320 г. (смъртта на Михаил IX)
и 1324 г. (оттук нататък Византия отново има двама императори —
Андроник II и Андроник III). Тази дата вече е по-приемлива — знаем,
че Мануил Асен, по-малкият (?) брат на Йоан.е бил сред участниците в
битката при Пелеканон (10 юни 1329)15. Така че по-големият брат Йоан
Асен преди тази дата също е започнал своята кариера и би могъл да си
отсече печат, според който той все още няма нито дворцово звание,
нито определена административна функция. Единственото му достоин-
ство е aSeXiptSotk на императора и той не е пропускал да го отбележи.
.*
1 К. Kui'orai'TOirouXoi). Ned ттрооктг/рата tov ’Edvixov NogiagartKOU
Movoetov. В. Во^си^гюка goXu0&o0ovXXa. JIAN, 3, 1900, p. 184, n° 50; К co v о т a v to-
irovXov. Buf. goXu05q0ovXXa, p. 157, n° 608.
^Laurent. Bulles me triques. n° 155, p. 55.
3 Пак там, № 155a, 249 — 250.
4 Печатьт ми бе предоставеи от г-жа Мандо Карамесини — Икономидис, шефка
на Нумизматичния отдел на Националния археологически музей (Атина), за което
й изказвам моята благодарност.
5 Гипсовият отпечатьк н снимката дължа на любеэността и отзивчивостта
на моя приятел д-р Т. Лунгис, за което съм му много задължен.
, 6 вж краткого и,бих казал,недостаточно описание у К. Кыютартоп ovXov
Nea гтроскт^рата, а. 184.
? Laurent. Bulles metriques, р. 55.
О
За мен остава необяснимо четенето на К. Константопулос.
9 В. Лоран (Bulles metriques, n° 155а, р. 250) гн е поставил в каадратни скоби
[. . ], което би трябвало да означава, че съответните букви (дори думи в случая),
са били изпнсани, но впоследствие са нзчезнали. Но както видяхме на печата няма
място нито за ПрЗброде, нито дори за патр-.
10 Трудно ми е да го обясня, още повече, че двамата учени са разчелн Йоан Асен
на две различии места н с различия в изписването на имената.
11 L a u г е n t. Bulles metriques, n° 1, 26, 90,115, 116, 122, 123,128, 233, 321,
380, 439, 461, 525, 582, 671.
12 Струва ми се невъзможно да допуснем сыцествуването на племенник на
византийски император (в нашия случай Андроник II или Михаил IX), който ё имал
собствено име от тюркски произход.
13
Сред публикуваннте от В. Лоран печати във втория том от неговия Корпус.
11 печата нмат изображения на св. Йоан Продром; 9 от прнтежателите имат собстве-
475
ното име Йоан. Вж: Laurent. Le Corpus des Sceaux de I’Empire byzantin. T. 2. L’ad-
ministration centrale, Paris, 1981, n° 85, 93, 205, 555, 592, 862, 868, 885, 1127.
14 Chr. Byz. Brev. T. 2, p. 227.
5 Вж тук, II, № 15.
6. ЙОАН ACEH: ИЗВОРИ И ФАКТИ
Най-разпространеното лично име във фамилията на Асеневци е име-
то Йоан. Според всички изворни данни, конто са ни познати и достъпни,
двадесет лица са имали собственото име Йоан — 10 в България (9 пъти
Иван (Йоан) и 1 път Калояьфи 10 във Византия. Очевидно това положение
не се дължи на случаен избор или на необяснимо предпочитание, а на
здрава семейна традиция, конто в България възхожда към Иван I Асен
(I, № 1), а във Византия към Йоан III Асен (II, № 1). Твърде голямото
разпространение на името Йоан създава редица затруднения при тьлку-
ването на изворите и при отъждествяването на поменатите в тях лица.
Тази констатация е в сила преди всичко за византийския клон на фами-
лията. Наистина в немал ко случаи изворите, с конто работам, са катего-
рични и недвусмислени (предлагат достатъчно подробности или свиде-
телствата са кратки, но ясни). Но наред с тях се явяват и случаи, кон-
то основателно или не принуждават изследвачите да се колебаят и да
предлагат различии идентификации — положение, което неоправдано
увеличава или намалява лицата, носещи името Йоан. Това ни кара да под-
ложим на внимателен анализ всички извори, конто според един или друг
изследовател са „съмнителни”.
А. Писмата на Димитър Кидонис. Между 1374/75 и 1390 — 1391/
92 г. Димитър Кидонис е написал седем писма до „Йоан Асен”, а имен-
но: № 185, 229, 255, 264, 265, 267 и 4231. Четари от тях са адресирани
до „Йоан Асен” (№ 185, 229, 255 и 423: „Т о> 'Астарт? кирш ’Icoappi?”,
„Псстяррт? ’Аоаррт?”, „Та> Астаррт? ’lu>appp”). Внимателният прочит на
останалите три (№ 264, 265 и 267) не оставя никакво съмнение, че са от-
правени до същото лице. И седемте писма поднасят на читателя доста
конкретни и лични данни, конто ги превръщат в интересен и важен
извор за биографията на техния получател. Разбира се,тук ще отбележим
само онези вести, конто наистина имат строго персонален характер
и биха могли да ни послужат при отъждествяването на Йоан Асен. И та-
ка, № 185 (писано към 1374/75 г.?): Йоан Асен трябва да се погрижи за
отпътуването на неколцина испански монаси, несправедливо задържани
в Константинопол и освободени от него2; № 229: Иоан Асенобича куче-
тата3; № 255, 264, 265 и 267 (писани към 1382 — 1383): те са отправени
към остров Евбея, тъй като техният получател е пребивавал там. От тях
особено важни са две писма, а именно: № 264, в което Димитър Кидонис
съветва Йоан Асен да се завърне в Константинопол, за да се погрижи за
имота си, овладян от брат му4 и писмо № 267, в което се съобщава,
че императрицата (беотгон'г?с) е шефш. на Йоан Асен5; № 423: страстта
на Йоан Асен към лова му е попречила да присъствува на един празник6.
Б. Cod. Barber, gr. 449. В добавките към този ръкопис (евангелие,
завършено на 13 май 1153 от Мануил Хагиостефанитас7), датаращи от
20 май 14978, е споменат Йоан Асен, баща на Елена Палеологина Асенина
и дядо на Матей Асен Палеолог Раул Меликес9.
476
В. Chr. Byz. Brev., No 9 „Година 6880 (= 1371) [на] 28 октомври
пристигна в града [ Константинопол ] император Йоан и на 5 декември
задържа архонтите Глава, Йоан Асен, Мануил Вриений, паниперсеваст
Цамблак и Агалон.”10
Г. Firenze, Bibl. Laurenz. Cod. San. Marco 303, f. 1”: „Придобита
[ книгата] в Еврип (Евбея) от учителя господин Асен, Йоан Филопак. .
f. 212v: „Почина нашият учител господин Асен в Еврип, месец юни 20,
индикт 9, година 6894 (= 1386)м11.
Към тези извори обикновено се прибавя един печат от Националния
археологически музей в Атина, собственост на някой си Йоан Асен,
който ще бъде разгледан другаде, тъй като няма пряко отношение към
интересуващия ни въпрос12.
Всички тези текстове в различии времена са привличали вниманието
на учените, конто са предлагали една или друга идентификация на поме-
натите в тях лица на име Йоан Асен. Ще отбележим по-важните по реда,
по който са цитирани изворите. А. (= кореспондентът на Димитър Кидо-
нис): Навремето Дж. Камели13, без да се аргументира, го идентифици-
ра с деспот Йоан Асен (II, № 14). От своя страна P.-Ж. Льонерц допусна,
че той е син на деспот Мануил Асен (II, № 15)14. Б. (= Йоан Асен от
Cod. Barber, gr. 449): В. Лоран, който публикува този текст, прие, основа-
вайки се преди всичко на собственото име, че той е внук на деспот Йоан
Асен (II, № 14) и идентичен с Йоан Асен от Chr. Byz. Brev, No 91S; В. (=
Йоан Асен от Chr. Byz. Brev., No 9): ПисанотоотП.Харанис16 (той не се е
занимавал конкретно и подробно с въпроса) оставя впечатлението,
че е тъждествен с деспот Йоан Асен (II, № 14); Г. (= Cod. San Marco 303):
нито Сп. Ламброс, нито А. Турин предложиха някаква идентификация.
Последен с тези текстове, и то с всичките,се занима Е. Трап. Съзнателно
отделяме неговото мнение от останалите, тъй като той приема, че и в
четирите текста става дума за едно и също лице17.
Изложените по-горе становища показват недвусмислено, че в ника-
къв случай не би могло да се излезе сполучливо от това затруднение,
ако не се изследват задълбочено и съпоставят цитираните вече текстове.
Това се налага както от самия характер на изворите, така и от противо-
речивите мнения на съвременните учени.
А. 1: А = Б? Както вече казах според В. Лоран Б е внук на деспот
Йоан Асен (II, № 14) и е живял преди и след 1400 г. От друга страна,
отъждествяването на Б с В, възприето от френския учен, ни навежда
на мисълта, че Б е роден най-късно към 1340 г. (в 1371 той е бил „ар-
хонт” в Константинопол). Наистина това не пречи на Б да е живял дваде-
сетина години след 1400 г. (примерът на Константин Асен, II, № 3118, е
достатьчно убедителен!). Но в случая се натъкваме на друго затруднение,
а именно: Б е баща на Елена Палеологина Асенина (II, № 49), която би
трябвало да е родена в началото на XV в., дори към 1415 — 1420 г.,
тъй като нейният син Матей Асен Палеолог Раул Меликес е починал
съвсем наскоро преди 1497 г.19 При това положение трудно бихме могли
да приемем, че Б е роден към 1340 г.20 А, както ще видим по-долу,
принадлежи към второто поколение Асеневци — нещо, което в никакъв
случай не би могло да се каже за Б (освен посочените по-горе дати, конто
го правят невъзможно, според В. Лоран той е внук на деспот Йоан Асен,
т. е. Б е от третата генерация на фамилията). Най-после разполагаме с
категоричного указание на Димитър Кидонис, че императрица Елена
477
Кантакузина е била племенница на Л — сведение, което отсъствува
при Б. Ако Б би бил идентичен с А, това важно указание едва ли би било
допуснато в генеалогическата бележка в Cod. Barber, gr. 449. В заключе-
ние, с доста голяма сигурност можем да приемем, че А не е тъждественс Б.
А. 2: А = В? Тази идентификация е напълно възможна. Няма сериоз-
ни затруднения, конто биха ни попречили да сторим това. Наистина
някои би могъл да възрази, че липсват убедителни доказателства в ней-
на подкрепа, но струва ни се, че това съвсем не е така. В случая имаме
съвпадение на имената и съвпадение на времето, в което живеят двете ли-
ца. От една страна, А започва своята кореспонденция с Димитър Кидонис
към 1374 — 1375 г. иотписмо№185 се вижда, че по това време има опре-
делени позиции в столицата (освобождава несправедливо задържаните
испански монаси21); от друга страна, в 1371 г. В е „архонт” в Констан-
тинопол2 2. И така, А = В.
А. 3: А = Г? Достаточно е да хвърлим само един поглед върху писма-
та на Димитър Кидонис и маргиналните бележки в Cod. San Marco 303,
за да видим, че подобна възможност е изключена. Наистина Йоан Асен
(А) е прекарал известно време на остров Евбея (около 1383, писма
N° 255, 264, 265 и 267) 23, на същия остров е живял и Йоан Асен (Г).
Но с това свършва близостта между двамата — близост, която е само
един външен белег и е плод на случайност. Във всичко останало двамата
се различават. Какво общо може да има между един държавен функцио-
нер, влиятелна личност в столицата, човек обичащ кучетата и лова (в пис-
мата на Димитър Кидонис няма дори намек, че неговият кореспондент
има влечение към книгите и книжовните занимания, какъвто е случаят
с Константин Асен24) с един вебаакаХос, който живее постоянно на ост-
ров Евбея? Не бива да се забравя и нещо друго, а именно: според Е. Трап
А = Б, а както видяхме вече,Б е живял преди и след 1400 г (В. Лоран),
докато Г е починал на 20 юни 1386 г.25; освен това А е бил жив към
1390 — 1391/92 г. - - тогава поне се датира последнего писмо, което е по-
лучил от Димитър Кидонис. И така изводът може да бъде само един: А
не е идентичен с Г.
Б. 1: Б = А? Вече видяхме, че подобна идентификация е невъзможна.
Б. 2: Б = В? От казаното по-горе е видно, че А = В и Б # А; следова-
телно Б i= В.
Б. 3: Б = Г? Докато Б е бил жив в началото на XV в., Г е починал на
20 юни 1386 г. Следователно Б^Г.
В. 1: В = А? Видяхме, че нищо не пречи на отъждествяването на
Йоан Асен, кореспондент на Димитър Кидонис и Йоан Асен, „архонт”
в Константинопол в 1371 г. Следователно В = А.
В. 2: В = Б? Много трудно (и то при положение, че съпоставяме само
двамата!), ако не и невъзможно. От друга страна,В = A, a A t Б; следо-
вателно В £ Б.
В. 3: В = Г? Без да повтарям писаного по-горе, ще отбележа само
че В = А, а А £ Г; следователно и В * Г. И наистина един „архонт” в Кон-
стантинопол едва ли би могъл да има нещо общо с един БсБаокаХоч
в Евбея.
Г. 1:Г*А.
Г. 2: Г * Б.
Г. 3: Г* В.
478
И така направеният по-горе анализ на цитираните текстове (А, Б,
В и Г) и тяхното съпоставяне всеки с всеки показва недвусмислено,
че можем да установим само едно равенство: А - В. Или казано с други
думи, да идентифицираме Йоан Асен, кореспондент на Димитър Кидо-
нис, с Йоан Асен, „архонт” в Константинопол през 1371 г. Следователно
в четирите текста са споменати трима представители на Асеневата фами-
лия с еднаквото собствено име Йоан:
1. Йоан Асен, брат на Константин Асен (II, № 31), кореспондент
на Димитър Кидонис, „архонт” в Константинопол през 1371 г. (II, № 32).
2 Йоан Асен, внук (?) на деспот Йоан Асен (II, № 14), живял преди
и след 1400 (II, № 48) .
3. Йоан Асен, бсбаакаХос живял на остров Ебвея, починал на 20 юни
1386 г. (П, №39).
D i m. С у d., Corr., II, No 185, р. 57 (С a m m е 11 i. Dem. Cyd., Corr., No 339,
p. 187); No 229, p. 124 — 125 (C am mellt Dem. Cyd., Corr., No 400, p. 195);
No 255, p. 160 (C a m m e 1 i. Dem. Cyd., Corr., No 89, p. 149); No 264, p. 173 — 177
(C a m m e 1 1 i. Dem. Cyd., Corr., No 90, p. 140); No 265, p. 177 — 178 No 267,
p. 180 — 183 (C a m m e 1 1 i. Dem. Cyd., Corr., No 46, p. 142;No 423, p. 378 (C a m-
m e 1 1 i. Dem. Cyd., Corr., No 46, p. 141);
2 Dem. Cy d.. Corr., No 185, p. 57.
3 Пак там, № 229, 124 - 125.
4 Пак там, №264, 173 — 177.
5 Пак там, № 267, 180 —183.
6 Пак там, № 423, р. 378.
^Laurent. Les Melikes, р. 350.
3Laurent. Les Melikes, p. 354.
9 Пак там, p. 355.
10 Chr. Byz. Brev. T. 1. No 9, 23; p. 94.
1 Tu г у n. Dated Greek Manuscripts, p. 69.
За печата вж тук, Приложение II, 5 (Печатьт на Йоан Асен).
43 С a m m е 1 1 i. D6n. Cyd., Corr., p. 203. Тази идентификация бе възприета
от В. Лоран (Laurent. Bulles, р. 55).
^Dem.Cy d., Corr., p. 183.
15Lauren t.Les Melikes, p. 364.
16 P. C h a r a n i 8. The Strifte among the Palaeologi and the Ottoman Turks,
1370 — 1402. Byz., XVI, 1942 — 1943, 1, p. 291;0eo xaP i S' о v.OiTfajijrXdKWPet,
0.178.
17 PLP, 1, No 1499. Идентификацнята, предложена от E. Трап, бе приета от
П. Шрайнер (Chr. Byz. Brev.T. 2, 301 — 302).
43 Вж тук, с
Вж тук, II, № 83.
2® Ако приемем, че Б е внук на деспот Йоан Асен (II, № 14), ние имаме
възможност да определим неговата рождена година, разбира се, приблизително.
От Никифор Григора (N i с. G г е g., XVI, 1; II, р. 797) знаем, че деспот Йоан Асен
(тогава севастократор) се оженил за дъщерята на Алексий Апокавк, като бракът
е сключен наскоро след 21 май 1347 г. При това положение неговиятвнук едва ли
би могъл да се роди преди 1385 — 1387 г.
21 D е'm. С у d., Coor., No 185, р. 57.
22 Chr. Byz. Brev. Т. 1, No 9, 23; р. 94; II, 301 — 302.
23 Вж тук, по-горе, както и бел. 4, 5 н 6.
24 Вж тук, II, № 31
23 Т и г у n. Dated Greek Manuscripts, р. 69.
479
7. ЙОАН ЕВГЕНИК ИЛИ МАРК ЕВГЕНИК Е АВТОР НА ЕПИТАФИЯТА:
„Ек тсйрор tov 'hcdvr], кирои '\oookiov кал njc abrov еууютр: ev ту povrj tov
•biXavdpvjmv"
Епитафията на Исаак Асен (II, № 40) и неговата внучка (дъщеря на
Na. Асенина (II, № 69) и N. Филантропин) е публикувана за първи път
от А. Пападопулос-Керамеос преди сто години1. Сыцият текст (велико-
лепен извор за живота и кариерата на Исаак Асен) бе издаван още два
пъти: от Сп. Ламброс2 и К. Мамонис3- Единствената разлика при трите
публикации е атриоуцията на епитафията. Докато първите двама издате-
ли отдадоха текста на Йоан Евгеник, третият го приписа на неговия по-го-
лям брат, митрополита на Ефес Марк Евгеник (t 1445). В този необя-
вен спор се намеси преди половин столетие и В. Лоран. Интересувайки
се преди всичо от личността на N. Филантропин, той подхвърли идеята,
че епитафията е съставена от Мануил Фил. Без съмнение най-важният
въпрос в случая е идентификацията на поменатия Исаак Асен и установя-
ване, доколкото това е възможно, на неговите curiculum vitae и cursus
honorum. Въпросът за авторството на епитафията остава на заден план,
тъй като не е от решаващо значение за нас. И все пак бихме искали да
се спрем на него, макар и съвсем накратко.
Както вече се каза, В. Лоран бе този, който се опита да отхвърли
авторството на Йоан Евгеник и да определи като създател на тези чети-
ридесет стиха небезизвестния Мануил Фил. За съжаление френският
учен отдели повече място на идентификацията на двамата познати Исаак
Асен (вж тук, II, № 7 и № 40) — дядо и внук (?), на отъждествяването
на N. Филантропин с Георги Дука Филантропин^ и предполагаемия брак
на последняя с Евдокия (sic! — вм. Ирина), дъщеря на Исаак Асен
(II, № 7)5, отколкото на предложената от него атрибуция на интересува-
щата ни епитафия. Дори би могло да се каже, че той не приведе никакви
доказателства в под крепа на твърдението си6.
Подхвърлената мимоходом от В. Лоран атрибуция е неприемлива от
пръв поглед, но все пак бихме искали да направим, макар и набързо,
едно съпоставяне между епитафията и стихотворението, което Мануил
<1 л е посветил на паниперсеваст Исаак Асен (II, № 7) (Cod. Vat. gr. 633,
f. 87v; Cod. Vat. gr. 1126, f. 152r'v). Какво показва едно съвсем бегло сра-
внение между тези две интересни поетични творби? Преди всичко и в две-
те творби се срещат, разбира се,тук-там, еднакви лексикални единици.
Например: /Зе X т i о т е (ПП, I, о. 211 = ©eoXoyeta, 25, 1954, 0.573: „ ’АХХа
тс рос fikr ioret аыцатыи тияоис — Cod. Vat. gr. 1126, f. 152r, p. 15=
„nocov yap uv 9еХт юте t<3v оскутбры?) или 6 о p о с (ПП, I, о. 211 =
QeoXoyeca, 25, 1954: „tv /3aaiXetoic 6 од oic” — Cod. Vat. gr. 1126, f. 152r,
p. 9: „tov decbv 6 d p о p”). Но подобно терминологично съвпадение e
съвсем естествено за творби от един жанр, създадени почти през едно и
също време,и то едва ли е достатьчно, за да определим епитафията като
произведение на Мануил Фил.
Нека се върнем към основния проблем: Йоан или Марк Евгеник е
автор на епитафията. Веднага трябва да кажем, че и тук положението е
подобно. К. Мамонис прие безрезервно авторството на Марк Евгеник,
като отбеляза само противного мнение на Сп. Ламброс7.Прирешаването
на спора, кой от двамата братя — Марк или Йоан Евгеник—есъставил
480
въпросната творба, важно значение би могла да има една друга епитафия,
онасловена Enirdtpiov т<3 аЬдеитотгоиХср” и посветена на Алексий, син
на Йоан, принц на Кримска Готия (докъм 1446) и на Мария Цамблакина
Палеологина Асенина (за нея вж Приложение I, 3, № 1). Йоан Евгеник
е неоспорваният автор (поне досега) на тази поетична композиция8.
Едно съпоставяне между двете епитафии ще ни покаже, че те се различа-
ват едва ли не само по своята големина. Ако обърнем внимание на стала,
на изразните средства, особено на персоналните характеристики, не може
да не ни направи впечатление очевидната близост между тях. Исаак Асен
е „справедлив, смел, енергичен, великодушен, въздържан, искрен, благо-
роден, любезен, приятен. . .”9. От своя страна Мария Цамблакина Палео-
логина Асенина е „млада, най-блестяща, най-величествена//благородна,
боголюбива, преблагочестава//честна, обичаща доброте, най-благовъзпи-
тана” ит.н.10
Но това не е всичко. В епитафията, посветена на автентопула Але-
ксий, намираме следните два стиха:
„'О дет ye pifjjc ebyevovs opirrjt e<pv
кол (SaoiXtKuv ащатыи аяоояабос”11 .
Сидите два стиха откриваме и в епитафията, посветена на Исаак Асен
и неговата неизвестна по име внучка12. Какви заключения можем да на-
правим от това съвпадение? Като отхвърлим мисълта, че Марк Евгеник
би могъл да бъде автор на епитафията — митрополитьт на Ефес е починал
1445 г.13, а младият принц на Готия през 1446 (?) 14,~ остават две въз-
можни заключения: 1) Йоан Евгеник е заимствувал въпросното двусти-
шие от творбата на брат си (епитафията на Исаак Асен) и го вмъкнал
в собственото си произведение, тъй като е подхождало към характе-
ристаката на неговия герой (автентопула Алексий)? Няколко неща ни
пречат да приемем подобно решение: Йоан Евгеник по-скоро би изпол-
зувал двустишие от едно свое произведение, за да го вмъкне в друго,
отколкою да „заеме” същото двусташеие от друга творба, пък и била
тя на брат му; отбелязаната по-горе близост между двете творби; най-
после традицията, конто евързва името на Йоан Евгеник с епитафията
на Исаак Асен. 2) Същите три причини ни карат да предпочетем второю
възможно заключение: Йоан Евгеник е автор и на двете епитафии16.
1 ’А. П a jtа 5 о я о р Хо в К ер а д еы ?. ’Агекбота Ъюуурсцщата,
еуурараое Kai аХХа к сфера кат'еклбугр ouXXeyevra ек twv kv тр „Маироуор&атейр
ВфХюдт^кг]”. ’ЕрKcovoTavTivovmket, 1884,103 — 104.
2 Aapirpov. ПП, I, 211 —212.
3 М а р <5 v 7]. Марко? 6 Evyevuios. GeoXoyeiafi.5, 1964 , 573 — 674. К. Мамонис
неоснователно миелн, че издадената от А. Пападопулос-Керамеос творба (вж бел. 1)
е различна от публикуваната от Сп. Ламброс и от самия него епитафия.
4 За иея вж тук, II, № 22 (Ирина Асенина Филантропина), бел. 7.
6 Пак там, бел. 5.
8 В. Лоран е бил убедеи, че Исаак Асен от епитафията е тождествен с панипер-
севаст Исаак Асен (П, №7); следователно авторът иа епитафията не би могъл да бъде
(Йоан или Марк) Евгеник; единственият византийски писател, на когото той би мо-
гъл да припише тази творба,остава Мануил Фил! Освен другите възражения срещу
подобна грешна схема, тук бих посочил и още едно, а именно: Исаак Асен (II. № 7)
е почииал към 1351 г., докато през 1345 г Мануил Фил вече не е бил сред живите
(вж Tusculum-Lexicon, griechisher und lateinischer Autorn des Altertums und des
31 Фамилията на Асеневци.. •
481
Mittelalters. Dritte, neu bearbeitete und erweiterte Au flage, Artemi»,Munchen urid Zurich,
1982, S. 630).
7 M а p v г]. Маркос b EiryeviKoc, a. 573.
8 'I. KapayiauonovXov. filialtt?c Bvfaprunjc toTopiac. &eooakoiw], 1975,
a. 421;Tn8Culum-Lexikon, S. 236.
9 Л а p я p о v. ПП, I, o. 212 = M a p a> v ip Марков b Evyewcoc, a. 574; Вж тук,
II, № 40.
10 Л a p я p о v. ПП, I, 216 — 217
H /\ ар про v. ПП, I, о. 216
12 Пак там, а. 211 *Мара>рт) Маркос о EirjevtKOC, о. 573.
8 Tusculum-Lexikon, S. 237.
14 V а s i 1 i е V. The Goths, р. 198.
1® В последнего издание на Tusculum-Lexikon, S. 263,епитафията на Исаак Асен
е посочена сред произведенинта на Йоан Евгеник.
8. ПИСМО НА ПАПА ПИЙ II ДО АЛЕКСАНДЪР АСЕН (Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636)
Текст. Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636 (115)1 (някога в кралската
библиотека) е бил собственост на един от най-известните представители
на гръцката диаспора в Испания Константин Ласкарис2: KcovoTaviivov
tov Лаокареыс колос к al кгпра (fol. 1Г)3, Ксодотагтс еои той Лаокареыс
ктцра (fol. 48е) 4.Ръкописътима 261 листаю quarto (размери 19,8x13,9 см)
и е писан на хартия. Мастилото е кафяво в различии оттенъци, на места
по-добре залазило първоначалния си цвят, на други избеляло. Само от-
делки фрази или думи са изписани счервено {KwvoTavrlvov той Лаакареыс
Krrjpa — fol. 48г) или Зелено (ПХатырос — fol. 109г) мастило. Отделим
листа или части от тях са останали празни: 48r"v, 88r‘v, 100rv, 132v,
147r’v, 208v. Броят на редовете e различен: 20 (ff. 109г — 1190. 24 (f. 44r*v),
26 (f. 148r — 155v), 29 (f. 128r), 36 (f. 127r — много ситен почерк). Едно
дори бегло запознаване с ръкописа показва, че той е дело поне на пет
ръце (според Хуан Ириарте те са шест5), като основната част от кодекса
е писана от неговия собственик Константин Ласкарис. Днешното
състояние на ръкописа е добро. Подвързията е запазена, но тя е късна.
Съдържанието на Cod. 4636 е богато и разнообразно6: Йоан Да-
маскин („Логика”), Георги (Григорий) Кипърски, Тукидид, Ливаний,
Георги Схоларий („Монодий за Марк Евгеник”), Платон („Йон”),
Йоан Аргиропулос („Слово за Йоан Палеолог”, „Слово за император
Константин Палеолог”), Никифор Григора („Монодий за император
Андроник Палеолог”), Андроник Калист. От творбите на самия Констан-
тин Ласкарис особен интерес представлява „Тринос (плач) за Георги
Ради”, който се състои от 32 ямбически стиха7.
Писмото на папа Пий II до Александър Асен, автограф на Констан-
тин Ласкарис, е предпоследнего произведение в Cod. gr. Matr. Bibl. Naci-
on. 4636 и се намира на ff. 260v — 261г8. Писано е с най-нечетливия
в целия кодекс почерк. Мастилото е кафяво, но на места много избеля-
ло; f. 260v съдьржа 29 реда, a f. 261г — 14. Тексты на писмото, за разли-
ка от всички останали произведения в кодекса, носи следи от продължи-
телна работа върху него: той съдьржа над петдесет поправки, предимно
зачертавания и след това изписване на новите думи в междуредията.
Тези поправки ни подсказват, че Константин Ласкарис е превеждал
482
ad hoc писмото от латински на гръцки. След като е превел целия текст,
той се е обърнал отново към латинския оригинал, сверил е превода
и го е редактирал окончателно.
Какво прави това писмо на римския първосвещеник в кодекса,
съставен от Константин Ласкарис? Сп. Ламброс, който първи се запозна-
ва с посланието на Пий II, изказа мнението, че Константин Ласкарис,
воден от патриотични и роднински чувства (Ламброс допуска, че Алек-
сандър Асен е бил в родословии връзки с фамилията Ласкарис)9, е убе-
дил или е накарал да убедят палата да обещае помощ на Александър
Асен10. Вероятно същите причини са го накарали да включи писмото в
Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion.4636, макар че то е съвсем изолирано сред
останалите произведения,намерили място в ръкописа.
Анализ Писмото е онасловено „Пий [II] епископ, роб на робите
божии [ слуга на божиите служители] до обичния ми син, благородния
мъж Александър Асен от Константинопол, спасение и апостолическа
благословия”. Палата е осведомен, че Александър Асен е извършил го-
леми благодеяния на римската църква и е служел продължително време
на католическата вяра. Знаейки, че той се стреми към освобождаването
на остров Имброс (по това време в турски ръце) и желаейки да го
възмезди за понесените нещастия и лишения, римският първосвещеник
дарява Александър Асен и неговите потомци с големи права над остро-
ва — разбира се, когато той бъде освободен (редове 1 -- 32). Наред с
това палата нарежда Александър Асен и неговите наследници да запла-
щат на сегашния митрополит на Имброс Доротей, както и на всички
бъдещи митрополити, по сто жълтици от собствените си приходи. Ако
някой се осмили да пренебрегне настоящего папско разпореждане, той
ще възбуди неудоволствието на вседържителя бог и на блажените
апостоли Петьр и Павел (редове 33 — 43).
Белезкки: А. Д а т а. При опита си да датира писмото Сп. Ламброс
изходи от единственото възможно указание: когато е писано посланието,
островът вече е бил под турска власт, т. е. между 1456 г. (тогава той е
завладян) и есента на 1459 г., когато бил отстъпен на деспот Димитър
Палеолог. Тъй като папа Пий II заел папския престол на 3 септември
1458 г., писмото би могло да бъде написано между тази дата и есента
на 1459 г.11 Разсъжденията на гръцкия учен са правилни. но се нуждаят
от една поправка: остров Имброс, заедно с островите Лемнос, Тасос
и Самотраки, както и град Енос, били дадени на деспот Димитър Палео-
лог едва след завладяването на Морея (май 1460), по всяка вероятност
към 1461 — 1462 г.12 Следователно писмото е писано между 3 септем-
ври 1458 г. и 1461 - 1462 г.
Б. Просопография. Авторът на писмото Пий II, със светского
име Енеа Силвио Пиколомини, е известен хуманист, поет, автор на
новели в духа на творбите на Бокачо. Секретар на Фридрих III, а от
1446 г. приел духовен сан. Епископ на Триест (1447), Сиена (1450),
а от 1456 г. е кардинал. Избран за папа на 3 септември 1458 г. Автор е
на „Historia Friderici III sive Historia Austriaca”, „De viris illustribus”, „Co-
mmentarii rerummemorabilium, quae temporibus suis contigerunt”, „His-
toria Bochemica”, съчинения за Базелския църковен събор, речи, писма13.
Получателят на писмото Александър Асен е известен само от този извор.
За него вж тук, II, № 82.
483
Тъй като автографът на Константин Ласкарис предизвиква опреде-
лен интерес, писмото се публикува по дипломатически способ. В апарат
към текста са отбелязани всички основни поправки, извършени от пре-
водача и преписвача Константин Ласкарис. Йзползувани са следните
съкращения: Cod. — Cod. gr. Matr. Bibl. Nation. 4636; I — Iriarte; A —
А ад яр о t.
Z/1 Пак ётакотк SooXoe тыр ЬоуХыр той tfeou тыауапт]тыойй apbpi evyeve'i //2
’AXefapdpoj таЗ 'Aodpp KuPOTCwnpovmkirri ouTrjpiap Kai imoTokucijp evkoyiap.
//3 ЕяесСт) яаХас рак pa rfi neipa каХрартурй^ёпаралрора avbpwv а^юттыр rrapeXa
//4 0opep on ov ep ток vnovpyijpaoi тт)Ч рыраистр; ekkXtjocck ксй тёк/ft кадоЪлкт^ ясатЕак
пКё1отся> кекотакыс ec кас oxeSop яарта та oa ояе/ЗоХе?//6 поХКск теЬоатохйк
опт^реукас; ксй ёте упскререк ёпедуроуртес TT]v"lpfy>ov/F prfoop ep ты Aiyauo nekayei Kat
pevqp, t]tk uno rq Ъураатеёа тырЦъ апштыр ёте ёатр ап'аитыр ёкеидерыд^оеодас
Kai ек top коХяор Tfjc ёккХцоик/^ка'стгк ясотеок ёяареХ«?Е<р Kainpopddotp£n@ovX.dpepoi
ое,8с4е(/А° EPeftarfEUXxairf] fipertpq. bnakbri ка! аотт/е тде ёкккцо'ик тотакбседЕСРае//11 ,
apTi twp упоирут]ратыр коясор, fripuop ыс oiop те aunxapt $eodai кас eXa^poupat,//12
tt?p npoetpripeiajp vtjaop та апоотоклкы а^сырап Kai rfj bvpdpet/l^3 tcup яарортсор
урарратыр, ei popop ekeut? rfj cnj tnipekeiq. ёк twv хецхор//14 тыр'аое&ыр ёкеодерыдест],
оиухырсюрёр ooi ксй рёХопрыс bopv/f15 реда ксй ep tt? aperrj njc ауик ипакотк naot
Kai ёкаоток//16 ток таток xPtOTiai’di<; bnoiaoovv тй^еыс, vnapxovai bia tcup ЬпоЦП
атоХисыр орсарыр ёттатторер кас apopырыр nouaj, era//13 oe top курсор rqc ptjoov
прес to еХеидерыоас ttjp npoeipripepqp vtjoop koi ёттухей//^ ка! emXafie'ip оросыс
Kai пертас кас//20 та еаитыр праурата, pave кас прауратейкопооар coot пкеиоыос//21
pTjbapddi к co Xu oj ос тараттыои>, ёртгоб^ыоср т? какатиоор//22 XvTTifoiooi, &ХХа рт]6ё
KcoXdea, тараттер то1)Ч aXXovc ovyxa>p&>ot dXXd//22’цаХХор рёр уе оо\ кси ток ер яйос
tcai ЬсЪлтаРта ei eir] xpetd Kai ov аотои<//24 еткаХосцс.ётреХакпараоосооа кай/Зоцдыои’
Kai/p& ovPayaoT^coprai ксй Ttapex^oi -riaoap Po^Oeiav, РооХт]И/2еХРеий5т],араукай1^оте
orov ov ri]v ptjoov катаХа&гк//?7 К(й сштос ксй 6t ooi KXripopdpot ка\ StaSoxot шатер
аХттдёйк; Kvpioi кал. 5(ddoxot//2° Ьшрёсодал, ктаайси, apxea, btoucea ep Eipppr? кал ya\ppq
Svpaodai koa)P^ ёп рета яортоор тшр тотая> peffS;prr)Pат/pесртра^рка'сттк orjq prjoov//^
elpTjPTiPj'fiavxtciP, yaXfiprjp ЬюриХаттеср кас ы<ре\еи»> ксй/сорркориар ёттеХеаЬираойас
ареаш ovp/SaaeiuJ/^ apaxEipaXaaxjodai,1piXjopoi?ai как oopeuku ёхок.
//33 ПХ^р fiovkopeda tooovtop ov'ooop кас ooi KXjjpo'popot ксй StaSoxoi//34 pefa ttjp
KrrjoiP тле irpoetpfjpeiajc prjoov ты tfibeoipcp т/ретёры//35 ’аЯеЪлры Лыро^ёыты pop Kai
ток ep ты peXXooTt ёоорёрок рт]троЦ33 тгоХстак. '’Ip^pov ёттёкеила тыр ёкрескореошр
bucauop ёкааток хророк//3^ ёкатос хреюооос ёк тыр оыр ёобЬыр ксй ттк ptjoov ёХеойе-
рсос/133 ксй аорерыс катсфаХеи>. Майерс тосрор аодрытор ё^е'аты//39 та тгарорта
ypdppara rijc т]ретера<; ооухырт1оеы<:, Scopeac,//4^ яроатаудато?, дёкцратос; ката-
naTrjoai г) тоХрг{рап таа//41 dpaoei evavTWvodai. Ei Ъе тк катаррорцаеср токрт/осито,
тг)Р той портокpdroposj/43 Oeov ауарактг]оа ксй тыр ракарйор атотдкыр Петрой
кас ПабХоо//43 уаыокеты кад'ёсштоё ксрг/оср.
I/3 supra Imeam legitur рарт: pap tv pi I paprvpui Л.Ц4 00:00 Cod. post
кас ttj?: аяо, posteriusinductum;supralineam est ото — etposteriusinductum//5
post яХЕсотор-яаяост/кас (sic) Cod: кекотакыс A//6 post боагохик-ояптес-
кас (sic) Cod: оядреукас A//7 post qrcc legitur ep ttj et posterius induct-
um//9 ясоте Cod: ясатеак А; еяараХта? Cod: ёяореХ^еср A; be dec Cod.
de aei поте A (sic)//10 rff цретёра: inter lineam et supra ояакот;//11 post
ocop те-apipatpaodai et supra lineam aPTixapi^eodar. olop те aprixapi^eodai
A//16 post xP^T^oic-naPTOC legitur et posterius inductum//17 epa supra
lineam; post яосрт? et sub ipa: scriptum est hie posterius inductum//1® post
oe scriptum est hie et posterius inductum; supra lineam legitur: top kopcop
484
тт?\ vrjoov, post Kai етгстих eTv: екё&тк et posterius inductum//19 post eirt-
Xafieiv at ante та vnrjKoa' scriptum est hie posterius inductum; opoicoc кал
rravrat: rove ooi viroTeTaypevovt: supra lineam legitur//21 pribapddr] (?) et
supra lineamp r) povov: pti рогогЛ; scriptum est 6 voxep w? — posterius inductum
et supra lineam add.: kaKirrotwoi//22 post robe aXXotK scriptum est et poste-
rius inductum: ovyx^P^oi A//24 post етпкаХои)? scriptum est et posterius
inductum//26 ante et post scripta est et posterius inductum; post
vfiaov scriptum est et inductum; supra lineam legitur катаХа/Зт)?//28 post
Kraodat legitur /taoiXeoJC et supra lineam apxeiv: apxeiv A//32 post 6л>акё
^aXatcnJai-nXjjoi’afeiv (?); <piXtovodai Kai ovvelvai supra lineam legitur//40
Kara^povetav (?) — posterius inductum et add. кататгат^оас//*2 post Паи-
Xou scriptum est inductum e..............Ц43 Ktvrioetv A: Kw^oavra Cod. et I.
1 Подробно описание на ръкописа: Regiae Bibliothecae Matritensis codices graeci
mss. Joannes Iriarte, Ejusdem Custos, Maniscriptorum Museo olim praepositus, idemque
Regis Interpres, excussit, recensuit, notis, indicibus, anecdotis pluribus evulgatis illustravit.
Volumen prius. Matriti. E Thypographis Antonii Perez de Soto. Anno, MDCCLXIX, 115,
454 — 466.
2 За Константин Ласкарис вж: V ogel-Gardthausen. Schreiber, 242 —
246; A. de R о s a 1 i a. La vita Costantino Lascaris. Archivio storico Siciliano, J S.,
Щ, 1957 — 1958, 21 — 70; X. Г. П а т p t v e X tj. yEXXtjWC кшбисоурарос tuv xpovuv
Avayevvrjoeax;. ’EnerrjpK rov MeoauvviKov 'Apxeiov, 8 — 9, 1958 — 1959, a. 94.
3 Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636, f. lr; J. I r i ar t e. Цит. съч., p. 455.
4 Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636, f. 48r; J. I r i a r t e. Цит. съч., p. 457.
6 J. Iriarte. Цит. съч., p. 454.
6 Пак там, 454 — 455 (съдържание); 455 — 466 (подробно описание).
? Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636, f. 214r*v; J. I r i a r t e. Цит. съч., p. 463.
8 Вж краткого описание в J. I г i а г t е. Цит. съч., р. 466.
9 Александър Асен вероятно е бил роднина на Мануил Асен Ласкарис — вж тук,
II, №71.
10 Аар -пр о V. Пйи В', о. 124.
И Пак там, р. 126.
I2 Вжтук, II, № 82 (Александър Асен), бел. 6.
13 За литературного наследие иа Енеа Силвно Пиколомини (папа Пий II) вж:
Tusculum-Lexicon, griechischer und lateinischer Autoren des Altertums und des Mittelal-
ters! Dritte, neu bearbeiteteund erweiterte A ullage von W. Buchwald, A. Hohlweg, O. Prinz,
Artemis Verlag, Munchen und Zurich, 1982. За личността на папа Пий II вж: G. Papa-
re 1 1 i. Е. S. Piccolomini, Pio II. Bari. 1950; R. J. Mitchell. The laurels and the tiara.
Pope Pius II. New York, 1962.
485
СПИСЪК НА АСЕНЕВАТА ФАМИЛИЯ
(N. — лице от мъжки пол с неизвестно име; Na — лице от женски пол
с неизвестно име)
АСЕНЕВЦИ В БЪЛГАРИЯ
АЛЕКСАНДАР, севастократор, 1, № 8 -
35, 69, 70, 77, 92 - 93, ИЗ — 114,
447
АЛЕКСАНДАР, син иа цар Иван Шиш-
ман, I, № 53 — 230, 241 - 242, 244,
469
АЛЕКСАНДАР КОМНИН АСЕН, I, № 48 -
181- 182, 236
АЛЕКСИЙ СЛАВ, деспот, I, № 11 -
16, 18, 69 - 71, 73 - 75, 95 - 98,
99
АННА-ТЕОДОРА, дъщеря на Иван II
Асен, I, № 21 - 20, 87, 112 - 113.
119, 136, 148 — 149, 440 — 441,
446 — 447, 454 — 455
БЕЛАУР, брат на Михаил III Шишман
Асен, I, № 27 - 134 - 136. 147,
150— 151, 440,455
БОРИЛ (1207 — 1218), I, № 6 — 17 —
18, 69 - 77, 87, 92, 94 - 96, 98 - 99,
136
ВАСИЛИСА, дъщеря на Иван Алексан-
дър Асен, I, № 47 - 169, 217 — 218,
235
ВИТЛЕЕМ, син на цар Калоян, I, № 10 —
58, 94 - 95
ДЕСИСЛАВА, дъшеря на Иван Алексан-
дър Асен, I, № 46 — 169, 201, 217,
234 - 235
ДОРОТЕЯ-ДОРОСЛАВА, дъщеря на Иван
Срацимир, I, № 51 — 206, 240 - 241
ДРАГУШИН, брат на Иван Александър
Асен. I, № 36 — 138, 159, 179, 185 -
186, 191—192
ЕЛЕНА,дъщеряна Иван II Асен и съпруга
на Теодор П Ласкарис, I, № 15 —
79, 82— 83, 87,102 - 103
ЕЛЕНА, сестра на Иван Александър
Асен и съпруга на Стефаи Душан,
I, № 37 - 19, 21, 138, 152, 158 - 159,
179, 185, 186 - 191, 324, 439 - 441,
451-458
ИВАН I АСЕН-БЕЛГУН (1186 - 1196),
I, № 1 — 10, 14, 16 — 20, 27 - 40,
41 —44, 50, 69, 77, 85, 87, 92, 95, 476
ИВАН II АСЕН (1218 - 1241), I, № 7 -
10, 17, 19 - 20, 35, 69, 70, 73 - 74,
77 - 92, 96, 100 — 104, 106,108,
110 — 112, 114 — 115, 127 - 128,
136, 146, 157, 209, 229, 249, 324,
436 — 445, 447 — 448, 450, 454
ИВАН АЛЕКСАНДЪР АСЕН (1331 -
1371), I, № 33 - 7, 18 - 21, 129,
133 - 143, 145, 147, 149 - 178,
179, 184 — 187, 192 - 195, 197 —
203, 210 — 212, 214 — 219, 222,
224, 226, 229 — 230, 234 — 237,
301 — 302, 308, 315, 324, 435 —
450, 453 - 454, 458, 460 - 461,
467 — 468,471
ИВАН АСЕН, син на Иван Александър
Асен. I, № 41 - 160, 165 - 167,
169, 172, 177, 195, 198 - 200, 206,
210 - 214, 219, 222, 437, 449
ИВАН АСЕН, син на Иван Александър Асен,
I, № 45 - 166, 169, 224, 234, 449,
460
ИВАН СРАЦИМИР, син на Иван Алексан-
дър Асен, владетел и после цар
на Вцдин (около 1352/56 и 1396),
I, № 40 — 145, 157, 160, 165 — 166,
169, 172 — 173, 195, 197 - 270,
212, 219, 224 — 225, 230, 232, 237 —
238, 240 — 241, 447, 467 — 468
ИВАН СТЕФАН (1330 - 1331), I, № 29 -
128, 135, 139 - 142. 146, 148 - 149,
151
ИВАН ШИШМАН (1371 - 1393/95),
I, № 44 - 19, 160, 164 - 165, 169,
172 — 173, 199, 200 - 201, 203 -
205, 213, 215 - 219, 224 - 233,
234. 241 — 243, 245, 437 — 438,
442. 447,460, 467 — 471
ЙОАН КОМНИН АСЕН, деспот; брат
486
иа Иван Александър Асен, I, № 34 —
138, 159, 169, 178 - 184. 185 - 186,
191. 236,446 — 447,454
КАЛИМАН ’ АСЕН (1241 - 1246), I,
№ 18 - 19, 87, 104 - 105, 106, 229,
437
КАЛИМАН (около 1256/57), братовчед
на Михаил II Асен, I, № 22 — 93,
ИЗ - 114
КАЛОЯН (1197 - 1207), I, № 3 - 15 -
20, 30, 38, 40 — 41, 43 - 68, 69 — 70,
72, 74, 77, 85, 87, 92 — 95, 97 — 98,
106, 127, 238, 437 - 438
КЕРА ТАМАРА, дъщ^я на Иван Алексан-
дър Асен, I, № 42 —137, 169, 201,
214 -218, 226, 235
КЕРА(ЦА) МАРИЯ, дъщеря на Иван
Александър и съпруга на Андроник
IV, I, № 43 — 137, 168 — 169, 201,
217, 218 - 224, 234 — 235, 443,
467
КЕРА(ЦА) ПЕТРИЦА (монахиня Теофа-
на), майка на Иван Александър Асен,
I, № 28 - 129, 134, 136 - 139. 149 —
150, 179, 184 - 186, 191 - 192,
217, 445 — 447, 454 — 455
КЕРАЦА, дъщеря на Иван Шишман,
I, № 55 — 137, 217, 230, 245
КОНСТАНТИН ТИХ АСЕН (1257 -
1277), I, № 24 - 19, 23, 111, 115 -
118. 249
КОНСТАНТИН, син на Иван Срацимир,
I, № 50 — 205 - 206, 237 - 240
ЛЮДОВИК, син на Михаил III Шишман
Асен, I, № 32 — 128
МАРИЯ, дъщеря на Иван II Асен и съпру-
га на деспот Мануил Комнин, I,
№ 13 — 78, 87, 100 - 101
МАРИЯ, дъщеря на Иван II Асен и съпру-
га на Мино, I, № 20 — 20, 87, 110 —
112. 249, 257, 440,442,447
МИХАИЛ II АСЕН (1246 - 1256), I,
№ 19 - 19, 87, 106 - 110. 111. 113.
262, 267,454 -455
МИХАИЛ АСЕН, син на Константин Тих
Асен, I, № 25 — 116 118 - 119,
262
МИХАИЛ III ШИШМАН АСЕН (1323 -
1330), I, № 26 - 20, 76, 119 - 134.
135 — 136, 138 — 139, 142, 144 —
148, 150 — 151, 153, 260, 262, 266,
435, 440 — 442, 445 — 446, 451,
454 — 455
МИХАИЛ, син на Михаил III Шишман
Асен, I, № 31 — 128,144 - 148
МИХАИЛ, брат на Иван Александър Асен,
I, № 35 — 138, 139, 179, 184. 236,
237, 254
МИХАИЛ АСЕН, син на Иван Александър
Асен, I, № 39 — 152 — 153, 165 — 166,
169, 172, 175, 177, 192 - 197, 198 -
206, 206, 210 —213, 219, 222, 262,
267, 314, 335, 437
N. АСЕН (или Na Асенина), син (дъще-
ря) на Иван II Асен, починал в
1237 г., I, № 17-87,104
N АСЕН, син на Иван Шишман. I, № 56 —
230, 245
N. АСЕН, син на Иван Шишман, I, № 57 —
230, 246
N. Асен и Na Асенина, рано почина >и
деца на Иван Шишман, I, № 58 —
230, 246
Na АСЕНИНА, сестра на Иван I Асен,
Петьр и Калоян, I, №4 — 69
Na АСЕНИНА, сестра на Иван I Асен,
Пегър н Калоян, I, № 5 — 69
Na АСЕНИНА, дъщеря на Калоян и
съпруга на император Анри (1206 -
1216), I, № 9 — 58, 72, 93 - 94
Na АСЕНИНА, дъщеря на Иван II Асен и
съпруга на Стефан Владислав (1234 —
1243), I, № 14 - 87, 101 - 102
Na АСЕНИНА, дъщеря на цар Борил,
сгодеиа за Бела IV, I, №23 —72. 74,
115
Na АСЕНИНА, дъщеря на Иван Сраци
мир, I, №52—206, 241
ПЕГЪР (КАЛОПЕТЪР) —ТЕОДОР( 1186—
1196), I, № 2 — 14, 16 — 19, 27 — 31,
34 — 35, 37 — 38, 40 - 42, 43 - 44,
50, 69, 87
СТРЕЗ, севастократор, I, №12 — 16, 69 —
71, 73 — 75, 98 - 100
ТАМАРА, дъщеря на Иван II Асен, I, №16
— 103,104, 112
ТЕОДОРА, сестра на Иван Александър
Асен, I, №38 — 138, 159, 179, 185 —
186,191 - 192. 454
ФРУЖИН, син на Иван Шишман, 1,№54 —
230, 238 - 240,242 - 245
ШИШМАН, син на Михаил III Шишман
Асен, I. №30— 128, 142 - 144. 146,
148, 153, 461
ШИШМАН, син на Михаил и племенник на
Иван Александър АсенД, №49 — 1S4,
236 - 237
487
АСЕНЕВЦИ ВЪВ ВИЗАНТИЯ
АВРААМ АСЕН ПАЛЕОЛОГ (първата
половина на XIV в.), II, №12 —
264, 267,292- 294, 296
АЛЕКСАНДЪР АСЕН (средата — втората
половина на XIV в.),П, № 42 —182,
352—353, 354, 439
АЛЕКСАНДЪР АСЕН (средата на XV в.),
II, №82 — 22, 395 - 396, 482 — 485
АЛЕКСИЙ АСЕН (втората половина на
XIV в.), П, №30 - 323 — 325, 439 -
441
АЛЕКСИЙ АСЕН (средата на XV в.), син
на Димитър Асен (II, №59), II, №61 —
380, 382
АНДРЕЙ АСЕН (около 1355 - 137-3),
син на Исаак Асен (II, №7), II, №20 —
22, 285, 287, 312, 313, 348
АНДРЕЙ АСЕН (около 1389 - 1416), II,
№50— 351, 358 — 360
АНДРОНИК АСЕН, син на Йоан III Асен,
II, №6 — 22, 252,265 - 283, 285, 294
— 295, 297, 301, 307, 311—313, 336,
401
АНДРОНИК АСЕН (средата на XIV в.),
велик примикирий, II, № 19 — 22,
285, 287, за —312, 347
АНДРОНИК АСЕН (средатана XIV в.),
севастократор, II, №33 — 22, 299, 303
— 304, 307 , 323,55^- 340
АННА АСЕНИНА, comitiue d’Acchisio, II,
№37 — 346 - 347
АННА АСЕНИНА КОНДОСТЕФАНИНА
(около 1357 - 1374), II, №34 - 340
- 345
АННА КОМНИНА ДУКИНА ПАЛЕО-
ЛОГИНА АСЕНИНА, съпруга на
деспот Мануил Асен, II, №16 — 304,
306 - 307, 338 - 339,341, 440
АННА АСЕНИНА ПАЛЕОЛОГИНА, леля
на Мануил II Палеолог, II, №41 — 22,
294, 350 - 352. 358, 387
ГЕОРГИ АСЕН (около 1466), II, №80 —
393 - 394
ДИМИТЪР АСЕН (първата половина на
XIV в.), П, №28 - 319 - 323, 345 -
346
ДИМИТЪР АСЕН, управител на Мухли,
П, №59 - 22, 376 - 382, 383, 390 -
391
ДИМИТЪР АСЕН (около 1455), П, №76
-390 - 391
ЕЛЕНА АСЕНИНА, дъщеря на Андроник
Асен (II, №6), II, №18 - 275, 295,
311, 313
ЕЛЕНА ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА, съ-
пруга на Мануил Раул Меликес, П,
№49 — 357, 555, 477
ИРИНА АСЕНИНА (около 1395), дъ-
щеря на Александър Асен (П, № 42),
II, №43-555- 354
ИРИНА АСЕНИНА КАНТАКУЗИНА, съ-
пруга на Йоан VI Кантакузин, П, №17
— 22, 149, 154, 197 , 274 — 275, 295,
302, 307 - 310, 313, 321, 336, 338 —
340, 415
ИРИНА АСЕНИНА ФИЛАНТРОПИНА
(първата половина на XIV в.),
II, №22 - 285, 287, 311 - 312, 313
- 314
ИРИНА КОМНИНА КАНТАКУЗИНА
ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА, съпруга
на Михаил Асен (П, №23), П, №24 —
315,5/6 - 317,441
ИРИНА ПАЛЕОЛОГИНА АСЕНИНА, съ-
пруга на Йоан Ш Асен, II, №2 — 21,
22, 256 —257, 259, 264, 268, 276,
283. 288, 290—291
ИСААК АСЕН, паниперсеваст, син на Йоан
Ш Асен, II, №7 — 22, 252, 255, 276,
283 - 287, 289 — 290, 311 — 313, 336,
348,481
ИСААК АСЕН (около 1400 — 1429), II,
№40 — 21, 22, 285, 348 - 350, 351,
358, 387,480 — 481
ЙОАН III АСЕН (1279 — 1280), II, №1 —
20 —22, 111,129, 197,249 - 255, 256
— 259, 261, 264, 267 — 268, 276, 283,
288, 290 — 291,318, 440 — 442,476
ЙОАН АСЕН, деспот, II, №14 - 22, 274 -
275, 281, 295 - 301, 302—303, 307 —
308, 313, 317, 321, 323 — 325, 340 —
341,344,357,475, 477
ЙОАН АСЕН (около 1371 — 1383), II,
№32 — 288, 323, 332 — 333, 336 -
338, 357, 476 — 479
ЙОАН АСЕН, дидаскалос в Еврип, II,
№39-547, 357, 477 - 479
ЙОАН АСЕН (втората половина иа XIV
в.), II, №48 - 299, 557 - 358, 476,
478— 479
ЙОАН АСЕН, син на Димитър Асен (II,
№59), П, №62 — 380, 382
ЙОАН АСЕН (XIV — XV в., живеещ на
остров Родос?), П, №64 —385
ЙОАН АСЕН ДИСИПАТОС, П, №81 - 394
- 395
488
N- Асен-Na
I—
Авралы
2 Теодор-Петър
(1186—1197)
1 Иван! Асен 3 Калоян (1197—1207) 4 Na
(1186—1196)
7 Елена
| (монах. Евгения)
7 Иван 11 Асен 1
(1218—1241)
» Анна (монах.
1 Анисия)
- Анна (Мария?)
I - Ирина Комнина
Na
8 Александър BNa 10 Витлеем
-имп. Анри
7 Na (1206—1216)
6 Борил 12 Стрез
(1207—1218) севаст.
- Na
5 Na
11 Алексий Слав
деспот
- Na (дъщ. на имп. Анри)
- Na Петралифина
13 Мария
- Мануил Комнин
деспот
15 Елена 16 Тамара 17 N
7 ТеодорИ
Ласкарис
14 Na
-Стефан
Владислав ,
(1234—1243) (>254—1258)
18 Калиман!
(1241—1246)
IB
Михаил II
(1246—1256)
- Na
20 Мария
7 Мицо (1256)
21 Анна-Теодора
| Петьр
I севастократор
22 Калиман U
(1256)
23 Na
Ирина Мария Теодора Евдокия
- 24 Константин Тих
Асен
(1257—1277)
Na Йоан IV Ласкарис
(1258—1261)
1 ЙоаиШ Асен (1279—1280) 3 Кира Мария
- 2 Ирина Палеологина 7 Георг»
Na
- Шишман
25 Михаил
4 Михаил
5 Na
-Na
6 Андроник
- Na
(
7 Исаак
- Теодора
Архлктлун
- Na
8 Мануил 9 Константин 10 Теодора 11 Мария
7 Na - Фернан Хименес 7 Роже дьо Флор
д’Аунес
- Мануил Тагарис
17 Ирина 18 Елена
• Йоан VI
13 Ярослав Ирина
14 Йоан
деспот
Na
15 Мануил
деспот
- 16 Анна
1354)
Мария
N 33 Андроник Матей Мануил Андроник
севастократор Кантакузим
Асен
7 Ирина
19 Андроник 20 Андрей 21 Михаил
севастократор 7 Na
- №
Teprep
Анна
- Стефу н
Урош II
Милутин
26 Михаил Ш 27 Белаур 28
Шишман Асей
(1323—1330)
- Анна
|- Теодора Палеологина
Кфа(ца) Петрица
7 Срацимир
I деспот
I I I I I 1 1 1 г1-1 I 1 1 1 г-
22 Ирина 23 Михаил N 29 Иван 30 Шишман 31 Михаил 32 Людовик N Na 33 Илан 34 Йоан Комики 35 Михаил 36 Драг
-Георги -24 Ирина Стефан деспот Александър Асен. деспот 7 Na
Филантропия (1330—1331) -Na (1331—1371) - Na
- Теодора!
Теодора
Елена
-ЙоаиУ Палеолог
(1341—1391)
36 Na
“N Раул
т icumujmI - Анна
J j Теодора II | Палеологнна
48 Йоан Елена Асенина
- Na Ласкарнна -дон Луис Фадрик
I Палеологина граф на Салона
40 Исаак
-41 Анна
39 Михаил Асен 40 Иван Срацимир 41 Иван
-Ирина Палео- (1352/56—1396) Асен
логина - Анна
Филантропин
60 Андрей
7 51 Na
69 Na 50 Константин 51 Доротея-
Доросла вя
— Твъртхо
42 Кера Тамара 43 Кера(ца) 44 Иван Шишман 45 Иван 46 Десислава'47 В
-Константин Мария (1371—1393) Асен л
деспот - Андроник IV - Кира Мария
-Мурад! (1376—1379) |- Мара (Драгана?)
I-----
Йоан VII
Палеолог
(1390)
Na
Na 53 Алек- 54 Фружкн 55 N. Асен 56 N
сандър -Na
49 Елена
Т Мануил Раул
I Меликес
52 Мануил
Na
Шишман
N
Na
88 Матей Асен Палеолог
Раул Меликес
(t 1497)
ТАБЛО I. РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО НА АСЕНЕВЦИ (1186 -1460)
Ниюши**Рипсюы
МоЛсей
Имя Вмдислал (1015—1018)
Алексий Теодор Ангел Мануил Константин Михаил 1
Кошин (моя.
Теокпкт)
—Млрня
Димитър Аюп Ирина
- Иван П Асея (1218—1241)
Михаил D Асея Мария Лай-Теодоре
(1246—1256) - Мицо “ Петър, тор
Na
Шишман
Асен Беда р
Михаил Д1
(1323—1330)
Kepafna] Петрнца
« Срацимир, деспот
Имя Александър Асея Йоан Комнин Асея
(1331—1371) деспот
Михаил
Драгу шин
Елена Теодора
-Стефан Душан
(1331—1355)
ТАБЛО П. ПРОИЗХОДЪТ НА ЕЛЕНА (I, № 37),
СПОРЕД РОДОСЛОВНОТО ДЪРВО В МАТЕЙЧЕ
ЙОАН ДУКА АСЕН, II, №66 - 385
ЙОАН ДУКА АНГЕЛ ПАЛЕОЛОГ РАУЛ
ЛАСКАРИС ТОРНИК ФИЛАНТРО-
ПИН AQEH, II, №57 - 22, 372 - 374.
385,422
КОНСТАНТИН АСЕН (втората половина
на XIV — началото на XV в.), И, №31
- 21, 288, 325 - 336. 337,477
КОНСТАНТИН ПАЛЕОЛОГ АСЕН, син
на Йоан III Асен, II, №9 —22, 252,
255, 273, 280, 283, 288 - 290, 313 —
314, 317, 336, 441
МАНУИЛ АСЕН, син на Йоан III Асен, II,
№8— 252, 255,285, 336
МАНУИЛ АСЕН, деспот, II, №15 - 22,
154, 274 — 275, 281, 288, 295 — 297,
299 - 300, 301 - 306, 307 — 308, 311,
313, 317, 321 — 322, 324 — 325, 336,
338 — 341, 344, 357, 439 — 440,477
МАНУИЛ АСЕН (починал 1415 — 1416),
II, №52— 359,860
МАНУИЛ АСЕН ЛАСКАРИС (около
1438/39 — 1444), II, №71 —22, 387 -
388
МАНУИЛ АСЕН СОФИАНОС (около
1463 -1465), II, №79-393
МАРИЯ АСЕНИНА, сестра на Йоан III
Асен, II, №3 — 111, 217,257 -259
МАРИЯ АСЕНИНА, дъщеря на Йоан III
Асен и съпруга на Роже дьо Флор,
II, № 11 — 25 2, 255 — 257, 259, 268,
291 - 292
МАРИЯ АСЕНИНА (починалапрез 1397),
II, № 45 - 355
МАРК ДЕ БЕРНАРДО АСЕН (около
1396), II, №44 — 353
МАТЕЙ АСЕН, управител на Коринт, II,
№ 54 — 22, 294, 361, 362 - 370,
371, 375—377, 379, 389
МАТЕЙ АСЕН КАНТАКУЗИН - 295 -
296, 302, 308 — 309, 422 (вж II,
№ 17)
МАТЕЙ АСЕН ПАЛЕОЛОГ РАУЛ МЕЛИ-
КЕС (починал на 20 май 1497),
II, № 83 — 358, 397 - 398. 422, 477
МИХАИЛ АСЕН, син на Йоан III Асен,
II, № 4 - 21, 22, 147, 252, 255 —
257, 259 - 26 7, 268, 273, 276, 291,
293 - 295, 317, 336
МИХАИЛ АСЕН (средата на XIV в.),
управител на Мистра, II, № 21 — 22,
285, 287, 293, 298, 312 - 313, 323
МИХАИЛ АСЕН, управител на остров
Лесбос, II, № 23 — 21, 22, 262, 267,
289 - 290, 293, 313, 314 - 316,
317, 441, 450
МИХАИЛ АСЕН (около 1335 — 1336),
II, № 25- 262, 293, 317
МИХАИЛ АСЕН (средата на XV в.),
II, № 77 — 262. 293, 390 — 391, 392
МИХАИЛ АСЕН, пратеник на деспот
Димитър Палеолог в Неапол (около
1455 — 1456), II, № 78 — 22, 262,
293, 392 - 393
НИКИФОР АСЕН (около 1436), II,
№ 70-387
N. АСЕН (първата половина на XIV в.),
II, №26-877 - 318
N. АСЕН (около 1366 — 1367), II, № 29 —
323
N. АСЕН (починал преди 1458), син на
Димитър Асен (II, № 59), II, № 60 —
380, 382
N. АСЕН (XIV - XV в.), II, №65-
385
N. АСЕН, пратеник в Дубровник (1429),
II, №68-886
N. АСЕН (първата половина на XV в.),
II, № 72 —888
N. АСЕН (първата половина на XV в.),
кореспондент на Йоан Евгеник, II,
№ 74 — 389
N. АСЕН РАУЛ (около 1399), II, №47 —
356 -35 7
Na АСЕНИНА, съпруга на Михаил Асен
(II, № 4), II, № 5 - 264, 267 - 268
Na АСЕНИНА (около 1383), II, №38 —
347, 357
Na АСЕНИНА (началото на XV в.),
II, № 51 — 359, 36 0
Na АСЕНИНА, дъщеря на Матей Асен
(II, № 54), II, № 55 - 367, 370 - 371
Na АСЕНИНА („МУХЛИОТИСА”). дъ-
щеря на Димитър Асен (II, № 59),
дукеса на Атина, II, № 63 — 380,
382 - 385
Na АСЕНИНА (около 1400 - 1401),
II, № 67 - 386
Na АСЕНИНА (около 1429), II, №69 —
351, 887, 480
Na АСЕНИНА (около 1454 — 1455),
II, № 75 - 389 - 390
ПАВЕЛ АСЕН, кореспондент на Григо-
рий Палама, II, № 27 — 318 - 319
ПАВЕЛ АСЕН, управител на Константи-
нопол (1438 - 1439), II, № 53 - 22,
360 - 362, 363, 371, 375 — 376,
389
СИМОНИДА ПАЛЕО ЛОГИНА АСЕНИНА
(монахиня Софросини), II, №58-
361 — 362, 371, 374 - 376
ТЕОДОРА АСЕНИНА, дъщеря на Йоан
489
Ill Асен, II, № 10 - 252, 255, 268,
290 - 291
ТЕОДОРА АСЕНИНА, съпруга на Барто-
ломео П Гизи, II, № 46 — 355 - 356
ТЕОДОРА АСЕНИНА, съпруга на деспот
Димитър Палеолог, II, № 56 — 361 —
363, 371 - 372, 373, 375 — 376,
422
ТОМАИС АСЕНИНА, дъщеря на Димитър
Асей (II, № 28), II, № 35 — 321,
322, 345 - 346
ФИЛИПА АСЕНИНА, дъщеря на Дими-
тър Асей (II, № 28), II, № 36 - 321 -
323, 345, 346
ХРИСТОФОР АСЕН (около 1438), II,
№ 73 — 388 - 389
ЯРОСЛАВ АСЕН (първата половина на
XIV в.), II, № 13 — 264, 267, 293,
295
ПРИЛОЖЕНИЕ 1,1
АНДРОНИК АСЕН ЗАКАРИЯ, № 1 -
402 -403,404 - 406
ЧЕНТУРИОНЕ II АСЕН ЗАКАРИЯ, № 2-
405, 406 - 411
ЙОАН АСЕН ЗАКАРИЯ, № 3 - 409,
411 - 413
ПРИЛОЖЕНИЕ I, 2
НИКОЛА АСЕН- 413 - 414
ПРИЛОЖЕНИЕ I, 3
МАРИЯ ЦАМБЛАКИНА ПА ЛЕО ЛОГИ-
НА АСЕНИНА, №1—21, 414 - 416,
417,481
МАРИЯ АСЕНИНА ПАЛЕОЛОГИНА,
№2-4/6 - 418
ПРИЛОЖЕНИЕ I: АСЕНЕВАТА Д1АХПОРА
ПРИЛОЖЕНИЕ I, 4
НИКОЛА АСЕН — 418 - 420
ПРИЛОЖЕНИЕ I, 5
N. АСЕН —420
ПРИЛОЖЕНИЕ I, 6
ТОМА АСЕН ПАЛЕОЛОГ, № 1 — 21,
421 - 424, 425
ГЕОРГИ АСЕН, № 2 —424, 425
ФРЕДЕРИКО АСЕН ПАЛЕОЛОГ, № 3 -
424
МАРИЯ АСЕНИНА ПАЛЕОЛОГИНА,
№4 — 423 — 424, 425
ВИКТОРИЯ РАЛИ АСЕНИНА ПАЛЕО-
ЛОГИНА, № 5 — 425
490
ADDENDA ET CORRIGENDA
Едва книга или се преработва отново, ако това е необходимо, разбира
се, — а случаят очевидно не е такъв,—или се издава повторно във вида, в
който се е появила за първи път. Това е моего дълбоко убеждение. А и
световната практика е такава. Освен всичко друго новото набиране на такъв
обемист и труден текст би било излишно. Ето защо „Фамилията на
Асеневци4* се издава фототипно. При това положение някои добавки и
поправки, приложена в края на книгата, не само могат, но и е задължително
да бъдат направени. Какъв характер имат те?
1. Отстранявам досадни пропуски или печатни грешки (но не буквени)!
2. Отстранявам лице, което не принадлежи на Асеневата фамилия —
факт, доказан с извори, открити след публикуването на книгата през 1985 г.
3. Не поправям грешките в старобългарските и гръцките текстове —
буквени, ударения и придихания, — тъй като това не би улеснило читателя,
а би утежнило неимоверно този текст.
4. Добавям нови лица, конто са пропуснати от мен или са станали
известии едва след завършването и отпечатването на книгата.
5. Не добавям обща или специална литература — книги, статии,
енциклопедични справочници — отпечатана след 1983 г. (книгата е
завършена, както добре личи от Предговора, през декември 1984 г.). Такава
има, разбира се, но нейното цитиране не би променило съществено
съответните места от моята книга.
6. Не отбелязвам и споменавания за някои лица в изворите, пропуснати
от мен или станали известии по-късно. Това също не променя статиите,
посветени на тези лица.
CORRIGENDA
I, № 1 ИВАН I АСЕН, с. 33: Да отпадне бел. 67, поставена на края на
фразата....по-нататъшните си военни действия срещу Византия**. Бележка
68 става 67, 69—68, 70—69 и така до 93—92.
I, № 3 КАЛОЯН, с. 68, бел. 181: Вместо „И. Божилов. Боянският
надпис на цар Иван Владислав...** да се чете „И. Божилов. Битолският
надпис...“
I, № 27 БЕЛАУР, с. 134—136. В ктиторския надпис от църквата
„Св. Никола** в с. Станичане (10 км северозападно от Пирот), след името на
цар Иван Александър Асен (вж. по-долу) е споменат и г(оспо)д(н)не
Бъ[лй.^...] т. е. „господаря Белаур" (допълването на повредената част от
надписите не предизвиква съмнения). Това споменаване на Белаур
(известията за него са оскъдни) е твърде интересно и има голямо значение
най-малко в два пункта: 1. Апанажното владение на Белаур с център Видин
491
е достигнало на юг до Пирот; 2. Споменаването на имената на българския
цар и неговия вуйчо показва, че ктиторите на църквата Арсения, Ефимий и
техният син Константин (не само поданици, но вероятно и роднини на
българския цар, както правилно приема С. Габелич), независимо от
политическите и военните събития, са имали ясна представа за целостта на
българската държава. По всичко личи, че ктиторският надпис е съставен и
завършен след като бунтът на Белаур е бил приключил. За църквата и
надписа вж. С. ГабелиЪ. Прилог познаватьа живописа цркве Св. Николе
код Станичен>а. — Зограф, 18 (1987), с. 22, 23—24.
I, № 33 ИВАН АЛЕКСАНДЪР АСЕН, с. 149 и Приложение П/№,1.
Два извора, станали известии след отпечатването на книгата, поднасят още
два аргумента в подкрепа на моего схващане, че Иван Александър е
потомък на Асеневата фамилия.
1. Ктиторският надпис в църквата „Св. Никола" в с. Станичане
(Пиротско). Църквата е построена със средствата на монахиня Арсения и
монах Ефимий, както и на техния син Константин и жена му (нейното име
не е известно). Ето самия надпис: [|нз]вслсннсмъ wua н съв(гыиеннсмъ сннл н съ
пос[пъш]еннемъ стлго н ндпнсл сж эдлмъ с[тлго...]ъ н съ сксодомъ
ЛЛСННЪ Н сфнМНЖ Н ко<тдн[днн...1нс;к ВЪ ДИН БЛГОВЪ^>Нл[гО ц]аъ IWH& ЛСЪНЪ Н П|>Н
г(оспо)д(н)нс бъ[лм^...] лкто s[h]w нм. (С. Габелий. Прилог познаван.а
живописа цркве Св. Николе код Станичен>а. — Зограф, 18 (1987), 22—35;
текст и факсимиле на надписа на с. 22). Първият издател на този интересен
надпис Р. Любинкович (Црква Светог Николе у Станичетьу. — Зограф,
15, 1984, 78—79) отъждестви „благоверния цар Йоан Асен" с цар Иван
Стефан (за него тук I, № 29). Тази идентификация е грешна и никак не е
трудно да бъде опровергана. Надписът датира от 8640 г., т.е. от 01. IX. 1331
до 31. VIII. 1332 г., a terminus ante quern за възшествието на Иван
Александър е пролетта на 1331 или най-късно 18. VII. 1331 г. (битката при
Русокастро). При това положение единственият български владетел, който
може да бъде отъждествен с „благоверния цар Йоан Асен", е цар Иван
Александър. От зидания гроб № 15 (част от разкопания некропол,
съдържащ 113 гроба) произхожда лента, бродирана със злато с името на
Иван Александър, титулуван „цар на българи и гърци".
2. Сред наскоро описаните славянски ръкописи от манастира
„Св. Екатерина" (Синай) е и Cod. 20/N, който съдържа житието на
Св. Василий Млади. Това е български кирилски надпис, съставен през
1370 г. На последния лист (f. 120v) има приписка, която предлага сведения за
писача. Нейната начална част, която ме интересува, гласи: лжксдъмс псп [л
пе]т^л нспнсл ал кннгд [въ лъто] -s., .w., .о., .н. въ земн бль[гд|>]стън. П(>Н ц[д]|П1
Лесин к[елън] мкомъ нзнсполь... (I. Tarnanidis. The Slavonic Manuscripts
discoverd in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki,
1988, p. 155. Вж. и моята рецензия на тази книга в „Исторически преглед"
1991, № 3, 103—104). И в този случай годината, посочена в приписката
(1370), има решаващо значение: цар Асен може да бъде отъждествен само с
цар Иван Александър.
I, № 36 ДРАГУШИН, с. 185—186. Навремето аз включих Драгушин
сред Асеневци, приемайки го за вероятен брат на цар Иван Александър,
като използвах грамотата на Стефан Душан от 1340 г. и цитираната статия
на В. Джурич. Тази хипотеза бе приемлива поне докато се откриеха нови
извори, конто да я опровергаят. Писмени извори, както би могло да се
очаква, не бяха открити. Но реставрацията и консервацията на стенописите
492
в църквата „Св. Георги" в с. Полошко (14 км южно—югозападно от
с. Кавадарци, на Црна река — вж. V. Kravari. Villes et villages de
Macedoine Occidentale. Paris, 1989, 147—148 et carte 6) поднесоха неочаквани
и, бих казал, изключително важни резултати. В първия живописен пояс па
западната фасадна стена (северно от входа), под фигурата на Стефан Душан
бе открито изображение (2,30 м високо) на Йоан Драгушин, съпроводено от
надпис на гръцки език. В български превод надписът гласи: „Успе раба
Божии Йоан Драгушин, син на деспот Алдимир и еднокръвен брат на
превъзвишения крал и господар наш. Издигна се този храм в иегова памет и
нека Бог да го пази". От този надпис става ясно, че Йоан Драгушин е син на
деспот Елтимир (брат на цар Георги I Тертер) и неизвестна по име дъщеря
на цар Смилец. Той е айта8еХфо<; той црьХотатои xpaXt, т. е. на Стефан Душан,
тъй като майката на сръбския крал също е дъщеря на Смилец. Йоан
Драгушин, починал на около 40 години, е погребай в църквата „Св. Георги"
в Полошко. Ктиторка е неговата майка Мария (монахиня Марина), която е
изобразена южно от входа на същата западна фасада. Макар и не добре
запазени, личат още портретите на съпругата на Йоан Драгушин Анна (?) и
на сина му. Вж. Цв. Грозданов,И. Ъорнаков. Исторщски портрети у
Полошком (I). — Зограф, 14 (1983), 60—66; II, Пак там, 15 (1984), 85—93;
III, Пак там, 18 (1987), 37—42.
При това положение Драгушин, № 36 (с. 185—186), споменат и на с. 138,
159, 179, 191 и 192, трябва да отпадне, тъй като не принадлежи на Асеневата
фамилия. На корекция подлежат и числените данни на с. 20, а именно:
фамилията на Асеневци в България се състои от 57 души, от конто мъжете
са 35. Но откритията в с. Полошко, отстранявайки Драгушин от фамилията
на Асеневци, подкрепят едно друго мое твърдение: българското присъствие
в двора на Стефан Душан, което е „било силен отрицателен фактор в
българската външна политика" и особено в „сръбската" политика на цар
Иван Александър.
I, № 39 МИХАИЛ АСЕН, с. 197, бел. 36. Вместо „съпруга на Андроник
III" да се чете „дъщерята на Андроник III".
I, № 43 КЕРАЦА МАРИЯ — МОНАХИНЯ МАКАРИЯ, с. 220. Във
фразата „Но към 1378 г. те били върнати в Константинополския затвор"
годината 1378 да бъде заменена с 1375 (следващото изречение показва
недвусмислено, че това е печатна грешка).
I, № 44 ЦАР ИВАН ШИШМАН, с. 226. Годината, в която София е била
превзета от турците, също е печатна грешка: 1382. Вярната година е 1385,
установена още от Ф. Бабингер (неговата книга е цитирана в бел. 25).
ПРИЛОЖЕНИЕ: II: Varia, № 2, с. 456. Към децата на Мария (дъщеря
на Троян, четвъртия син на цар Иван Владислав) от брака й с Андроник
Дука трябва да бъде добавен и пропуснатият Йоан.
II, № 15 МАНУИЛ АСЕН, ДЕСПОТ, с. 303—304. За споменаването на
деспот Мануил Асен и брат му Йоан Асен в простагмата на Йоан Углеша
(1358) вж. Actes de Kutlumus. Nouvelle edition remaniee et augmentee par
P. Lemerle. Paris, 1988, 433—434.
II. № 34 АННА АСЕНИНА КОНДОСТЕФАНИНА, с. 340—345.
Новото издание на Acetes du Pantocrator. Ed. diplomatique par V. Kravari.
Paris, 1991 (Archives de Г Athos XVII) постави пак въпроса за Анна Асенина
Кондостефанина, за нейния съпруг примикирий Йоан и брат му Алексий,
основатели на манастира Пантократор, „les heros mysterieux et energiques,
voire rromanesques de Philippes et la Macedoine Orientale"“ — (Ж. Льофор —
493
Actes du Pantocrator, p. IX). В. Кравари достига до заключения, конто
твърде малко се различават от писаното от мен. Тя приема, че Анна се
омъжила преди март 1357 г. (при мен това събитие е отнесено към края на
март — началото на април). Съмненията й относно принадлежността на
двамата братя Йоан и Алексий към фамилията Кондостефан са неосно-
вателни: 1. Аз вече отбелязах защо Анна не е Кондостефанина по майчина
линия и няма да се аргументирам отново; 2. Не мога да приема
твърдението: „Дори да предположим, че великият примикирий би могъл да
се назовава Кондостефан, не може да се твърди, че той е принадлежал към
тази фамилия по бащина линия." Наистина преки доказателства няма, но
ако той е бил известен само с това фамилно име (подписът на съпругата
му), то едва ли е било майчиното му.
За Анна вж. док. № 8 (издава се за първи път) — грама на патриарх
Филотей от 6. II. 1369 г., където тя е спомената като 'Awa ’Aaaviva
KovTOffTecpaviva и № 9, както ис. 10, 12, 13, 15. За основателите на манастира,
двамата братя Йоан и Алексий, вж. с. 7—12, 12—15. За Йоан вж. док. № 4, 5,
7, 8, 10, 11.
ADDENDA
Остава ми да добавя двама членове на Асеневата фамилия във
Византия, конто липсват в първото издание на книгата:
МАНУИЛ АСЕН (Mavou^X ’Aoav)
Свещеник и композитор, автор на ’Eno^aa хрТра (Cod. Iviron 985, fol.
109г2 — копие от XV в. от автографа на Мануил Влатир от 1425 г.). Не може
да бъде отъждествен с нито един от познатите омоними.
Извори: Зковл.евиЬ,А. Мано]ло Влатир, доместик на Светс Софи)е. — В: Хиландарски
зборник, 6 (1986), с. 153.
Na АСЕНИНА ПАЛЕОЛОГИНА ДЕРМОКАИТИСА
(’Aaaviva TTaXaioXoyiva Aepptoxatticrcra)
В пареклезиона на манастира Хора — Кахрие Джамия (Константино-
пол), над гробница F има фрагментарна портретна композиция, на която са
представени три фигури: мъж, жена и дете. Дрехата на женската фигура е
украсена с монограми, конто развързани се четат: Асенина Палеологина
Дермокаитиса. Съпругът й, пак според монограмите, е Палеолог. При това
положение би могло да се допусне, че тя е Асенина по баща, а Палеологина
Дермокаитиса по мъж (?). Починала и погребана в манастира Хора преди
1330 г. (?).
Извори: Underwood, Р. A. The Kariye Djami. New York, I, 290—291; II. Plates, p.546,
547.
Литература: Nicol, D. M. The Byzantine Family of Dermokaites circa 940—1453. — Byz.
Slav., XXXV (1974), p. 6; PLP, 3, No 5215.
494
БИБЛИОГРАФИЯ
t
ИЗВОРИ
В и л а р д у ен. Завладяването на Константинопол=Ж офроа дьо Ви лард у ен.
Завладяването на Константинопол. Увод/превод от старофренски, обяснн-
телнибележки и приложения Ив. Божилов. С., 1985.
Грансгерм. Каталог-Е. Э. Г ранстерм. Каталог греческих рукописей Ленин-
градских хранилищ, вып. 7, ВВ, 31, 1971, 132— 144.
Д а н ич иИ. Арх. Данило-Д аннло архиепископ. Животи краль ева и архие-
пископа српск их. Изд. Ъ.ДаничиЬ. Загреб. 1866.
Дуйчев, Преписката»Преписката на папа Инокентий III с българите. Увод, текст
и бележки от Ив. Дуйчев. — ГСУ ИФФ, XXXVII, 3, С., 1942, 1 116.
Дуйчев. СБК. Т. 2-И в. Д у й ч е в. Из старата българска книжнина. Т.2. С.. 1944.
Законик Стефана Душана: Законик Стефана Душана, дара српског, 1349 и 1354.
На ново издао и об}аснио Ст. НоваковиЬ. Београд, 1898.
Иванов. БСМ2=Й. Иванов. Български старин и из Македония. С., 1931 (фото-
типно издание: С., 1970) .-’
Ильинский. Грамоты-Г. А Ильинский. Грамоты болгарских царей. М.,
1911 (Variorum Reprints, London, 1970).
К а л и с т. Жиг иеТТ-Житие и жизнь преподобнаго отца нашего Феодосия иже в Тръ-
ново постничествовавшего, съписано светейшей патриархом Константина,
града кирь Калистом. Изд. В. Н. Златарски. СбНУНК, 20, 1904, 1 — 11.
Попруженко. Синодик =М. Г.Попруженко. Синодик царя Борила. С., 1928
(Български старин и, VIII)
СБЛ. Т. З-Стара българска литература. Т.З. Исторически съчинения Съставигелство
и редакция Ив. Божилов. С., 1983.
Т о м о в и h-Г. Т о м о в и h. Морфологи)а Ьириличких натписа на Балкану. Бео-
град, 1974.
Успенский. Серальский кодекс=Ф. И. Успенский. Константинопольский
Серальский кодекс восьмикнижия. ИРАИК, XII, 1907.
G. Acropol i ta ’Historia» Georgii Acropolitae Opera, rec. A. Heisenberg Vol. 1. Lipsiae,
1903.
AAV-Acta Albaniae Veneta saeculorum XIV et XV. Ed. J. Valentini. Pars prima: saec. XIV
Complet. Tomus primus ab initii ad usque annum MCCCLXXXIV. Panormi, 1967.
Acta Clementis PP VI=Acta Clementis PP VI (1342—1352). E registris vaticanis aliisque fon
tibus collegit A.L.Tautu, Typis Polyglotis vaticanis, MCMLX
Acta Honorii III et Gregorii IX-Acta Honorii III (1216-1227) et Gregorii IX (1227-1241). E
registris vaticanis aliisque fontibus collegit A.L.Tfiutu, Typis Polyglotis vaticanis,
MCML.
Acta Innocentii PP IH=Acta Innocentii PP III (1198-1216). E registris vaticanis aliisque eruit,
introductione auxit, notisque illustravit P.Theodosius Halu&iynskyj, TypisPoliglotis
vaticanis, MCMXLIV
Actes de Chilandar«Actesde 1’Athos, V.Actes de Chilandar, риЫтёв par L.Petit, BB 17, 1911.
Приложение 1. .
Actes d’Esphigmenou-Actesd’Esphigmenou, edition diplomatique par J.Lefort. Paris, 1973
(Archives de "Athos, VI)
Actes de KutlumusFActes de Kutlumus, edition diplomatique par P. Lemerle. Paris, 1945
(Archives de Г Athos, II).
Actes de Lavra III- Actes de Lavra Ш. De 1329 a 1500, Edition diplomatique par P.Lemerle,
A.Guillou, N.Svoronos, D.Papachryssanthou. Paris, 1979 (Archives de 1’Athos, X)
Actes de Pantocrator-Actes de 1’Athos, IL Acte's de Pantocrator, publics par L.Petit, BB 10,
1903. Приложение 2. ‘
Actes de Xeropotamou-Actes de Xeropotamou, edition diplomatique par J.Bompaire. Paris,
1964 (Archives de 1’Athos, III)
Actes de Zographou-Actes de Zographou, publics par W.Regel, E.Kurtz et B.Korablev, BB,
13, 1907. Приложение 1.
495
A n d r e a e Danduli Chronica» A ndreae Danduli ducis venetiarum Chronica
per extensum descriptaaa. 46—1280 a. C. A. cure di E. Pastorelo. Bologna, 1938—
1939.
A n s b e r tHIistoria de expeditione Friderici imperatoris. Ed. A. Chroust, MGH SS, Nova
aeries, V. Berlin, 1928, 15—70.
В a u d о u i n d’A v e snes’B a u d о u i n d’A v e s n e s. Fragment d’une ancienne
chronique en'dialecte rouchy, Collection des chroniques nationales francaises, 6d.
J.-A.Buchon, III. Paris, 1828.
Bdinski zbornik»Bdinski zbomik. An Old-Slavonic Menologium of Women Saints (Ghent
University Library Ms. 408, A.D. 1360). Edited and annoted by J.L.Scharpe and
F.Vincke. With an Introduction by E.Voordeckers. Bruges, 1973.
Boissonade. Anecdote graeca III, V»J. Fr. Boissonade. Anecdote graeca e co-
dicibus regiis, III. Parisiis, 1831; V.Parisiis, 1833.
Boissonade. Anecdota=J. Fr. Boissonade. Anecdota nova. Parisiis, 1844.
В u c h о n. Rech, et mater.» J.-А. В u c h о n. Recherches et matenaux pour servir a i’his-
toire de la domination francaise aux XIIIе, XIVе etXVе sitcles dans les provinces
d&nembr&s de 1’empire grec к la suite de la 4е Croisade.. Vol. 1. Paris, 1840.
В u c h о n. Nouv. Rech., I—H= J-A. В u c h о n. Nouvelles recherches historiques sur la prin-
cipaut^ francaise de Могёе et see hauts baronnies franques. Extraits des archives et
bibllotlifeques de Toscane, Naples, Sicile, Malte, Corfou. I—II. Paris, 1845.
Cammelli. Dem. Cyd., Corr.= Demdtrius Cydones. Correspondence. Texte
in£dit Itabli et traduit par G.Cammelli. Paris, 1930.
Cant»Ioannis Cantacuzeni ex-imperatoris historiarum libri IV. Ed. L.Schopen,
I—III. Bonnae, 1828, 1831,1832.
C a r i 1 e, Partitio=A. C a r i 1 e. Partitio terrarum imperii Romanie, Studi veneziani, VII,
(19651,125—305.
Chalcocondyla s=L aonici Chalcocondylae Atheniensis histo-
riarum libri decern, ex rec. Immanuelis Bekkeri. Bonnae, 1843.
Chr. Byz. Brev.= P. Schreiner. Die byzantinischen Kleinchroniken (Chronica byzantina
breviora). Vol. 1 — 3. Wien. 1975, 1977,1979 (CFHB, XII/1—3).
Chronica Alberici mo’riach i»Chronica Alberici monachi Trium Fontium, MGH SS,
XXIII. 1874. 631—950.
Chronique de Могёе» Livre de la conqueste de la prinede de ГАтогёе. Chronique de Могёе
(1204—1305) publiee par J. Longnon. Paris, 1911.
CritobuhCritobul din Imbroa Din domina lui Mahomed al II-lea anii 1451—
1467. Editie de V.Grecu, Bucuresti, 1963.
Сгопаса dei Тоссо» Сгопаса dei Тоссо di Cefalonia di anonimo. Prolegomeni, testo critico
traduzione di Giuseppe Schird, Roma, 1975 (CFHB, X).
C r u s i u s. Turcograecia»Turcograeciae libri octo a Martino Crusio in Academia Tybingensi
Graeco et Latino Professore .... Basileae,-1584.
D arrouzes. Regestes 5—6» J. Darrouzes. Les rdgestes des actes du patriarcat de Con-
stantinople Vol. I. Les actes des patriarches, fasc. V. Les rdgestes de 1310 a 1376.
Paris, 1977; Fasc. VI. Les regestes de 1376 a 1410. Paris, 1979.
D e 1 e h a у e.Typica»H. Delehaye. Deux typica byzantins de i’dpoque des Paleologues.
Bruxelles. 1921.
D e'm. С у d., Corr. J—II=D e m e t ri us Cydones. Correspondence, ed. R.~J.Loenertz, I—
II, Citta del Vaticano, 1956,1960 (Studi e Testi 186, 208).
Dorothee. Bi$X_. tar op.; BijJXfop ioropixop trepiexpi' ovvmliet Ьюрброт,, irapa той
Черсотйтои MrjTpomXirov tAovepffaafcx Kupfov Aaipoti^ov, ’Ey Everfrioiv "Erei
1684.
D б 1 g e r. Regesten III—V= F. Do 1 ger. Regesten der Kaiserurkunden des Ostrdmischen
Rieches, Ш—V. Munchen, 1932—1965.
D о 1 g e r. SechsPraktika»F. D о 1 g e r. Sechs byzantinische Praktika des 14. Jahrhunderts
fur das Athoskloster Iberon. Abhandlungen der Bayerischen Akademic der Wissen-
schaften Phi].— Hist, Klasse, Neue Folge, Heft, 28, Munchen, 1949.
D u c a s=Duc as. Istoria turco-bizantinS (1341—1462), editie critica de V. Grecu. Bucuresti,
1958.
D u j t e v. Unapoesia= I v.D u j t e v. Una poesia di Manuele File dedicata a Irene Paleologa
Asenina.—B: Dujiev. Medioevo. T. 2, 263—274.
DVL=G. M. T h о m a s-R. P r e d e 11 i. Diplomatarium Veneto-Levantinum sive acta et dip-
lomata res Venetas Graecas atque Levantis illustrantia,!—II. Venetiis,1880,1899.
496
"Ек$. Хрок: Ъкдеосс Xpovuct], ed. S a t h a s. MB, 7, 557 — 610; ed. S.L a m b г о s.
Ecthesis Chronica and Chronicon Athenarum. London, 1902.
E n v e r i. Destan d*Umur pacha=Le DesUn d*Umur pacha. Texte, traduction et notes par
I.Melikoff-Sayar. Paris, 1954 (Bibliothfequebyzantine — Documents, 2).
Ephraeiniu s"Ephraemii monachii imperatorum et patriarcharum, rec interprete A. Maio.
Bonnae, 1840.
Chronique d*E r n о u 1 et Bernard le Tresorier» Chronique d’Ernoul et
Bernard le Trdsorier, publiee par M.L.de Mas Latrie. Paris, 1871.
L’e stoire de Eracles empereui* L’estoire de Eracles empereur, Recueil des His-
toriensdes Croisades, Historiens occidentaux, II. Paris, 1859, 276-295.
Gen. Scholarios. Oeuvres,!—VIII“OeuvresCompletes de Genade Scholarios, publiees
pour la premiere fois par Mgr.L.Petit, X.A.Sideridis et M.Jugie. Vol. 1—8 . Paris,
1928____________1936
Gesta InocentiiKlesta Inocentii PP III, PL, CCXIV, coll. XVII CCXXVIII.
G u i 1 1io u. St.-Jean-Prodrome" Les archives de Saint-Jean-Prodrome sur le mont Menecee
par A.Guillou. Paris, 1955 (Bibliotheque byzantine-Documents 3).
Hendrick x. Documents diplomatiques"B. Hendrick x. Recherches sur les docu-
ments diplomatiques non conserves, concernant la quatrieme croisade et 1’empire
latin de Constantinople pendant les premieres annees de son existence (1200—
1206). BviavTivd, 2,1970 107 - 184.
Henri de Valienciennes" Henri de Valenciennes. Histoire de 1’empereur
Henri de Constantinople, publide par J. Longnon Paris, 1948.
Hist. patr."Historia politics et patriarchies Constantinopoleos rec. E.Bekkerus. Bonnae,
1849,78—204.
Hist. peregr.4iistoria peregrinorum. Ed. A.Chroust, MGH SS. Nova series. Berlin, 1928,129—
153.
Hist. polit."Historia politics et patriarchica Constantinopoleos, rec. E.Bekkerus. Bonnae,
1849, 3—77.
Hopf. CGR"Ch. Hopf. Chroniques gre'co-romancs inddites ou peu connues, publides
avec notes et tables geaealogiques. Berlin, 1873.
Hunger. Chortasmenos»H,H unger. Johannes Chortasmenos(ca. 1370-ca. 1436/37).
Briefe, Gedichte und kleine Schriften. Wien, 1969.
Hunger. „Mafia”"H.Hunger. AnonymesPamphlet gegeneinebyzantinische„Mafia”,
RESEE, VII, 1969,1. 95 - 107.
I о r g a. Notes et extraits, I—VI=N. lorga. Notes et extraits pour servir к 1’histoire de
__ Croisades au XVе sikcle, I — VI, Paris, 1899 — 1916.
Kaluzniacki. Werke"Werkedes’ Patriarchen von Bulgarien Euthymius(1375—1-393).
Herausgegeben von E.Kaluzniacki. Wien, 1901 (Variorum Reprints. London,
1971).
Katuzniacki. Panegyrische Litteratur" Aus der panegyrischen Litteratur der Siidslaven
von E.Kaluzniacki, Wien, 1901 (Variorum Reprints, London, 1971).
Kappipiov. 4 a 5 оурат ска - I, К ap p ip io v* Тадоуратисакш cvp^oXtKa pvrjpeia,
Г 'Adfyai, 1952.
KcavOTavTOitovXov. Bvf. poXvPf>d^vKa=KJi. cj v о т av т о я о и X о и, Ви^агтсак а
рдки^о^ои^атои ev ’AChjwuc EiSmkou NopcopariKOv Mouoecov. A&rjvai, 1917.
Krekic, Asanes"B. Krekic. Contribution & 1’etude des Asanes & Byzance, TM, 5,
1973, p. 347 — 355 (texte: 350 — 353).
A a p it p о v. Метараотеуок EXXt)pwv=L it. A a p it p о v. Метаиютеисл? EXXtjvwp
tiiejc neXoitowijotojv ditoiKwv eic to BaoiXetav rri<: NeanoXecos, NE, 8,1911,
a.377—461.
A a p it p о v. ПП, I—IV" X it. A a p it p о v ПаХаюХоуею ксй ПеХояоилуакзка, I —
IV, ’Aftjwu, 1912,1924,1926, 1’930.
A d p it p о и, ‘EmoroXii Пюи B = E я A a p it p о v. ’ЕпсотоХг/ Пюи В ярое AXe^avbpoc
'AoavqvitepiKara^q^ew тг/с "Ipfipov, NE, 10,1913,113 —126.
A a p it p о и. H ёХХчикт? екиХ^а/а-Х я Л а р it р о и,*Н еКкгрнхг] еккХг]О1а Иеаяо-
хёсос, NE, 20 (1926), О. 3 — 19, 158 — 181.
Laurent. Bulles"V. Laurent., Les bulles metriques dans la sigillographiebyzantine,
Athenes — Bucarest, 1932 — 1937.
Laurent. Les Melikes“V. Laurent. Une famille turque au service de Byzance: Les
Melikes, BZ, 49, 1956, 2, p. 349-368 (texte: 355 — 357).
32 Фамилията на Асеневци.. .
497
Laurent. Corpus, V, 1,2'V L a u r e n t. Le Corpus des sceaux del’empire byzantin, V,
1, 2: L’Eglise, Paris, 1963, 1965.
Laurent. Regestes, IV«V. Laurent. Les regestes des actes du patriarcat de Constan-
tinople, Vol. I. Les actes des patriarches Fasc. IV. Les regestes de 1206 a 1309.
Paris, 1971.
Laurent. Mathieu r«V.L a u r e n t. Le trisepiscopat du patriarche Mathieu Г , REB,
30,1971, 5 - 166.
Legrand. Fr. Filelfe “E. Legrand. Cent dix lettres grecques de Fr. Filelfe. Paris, 1892,
(Publications de l*Ecole de langues orientales vivantes, III, 12).
Lemerle — Solovie v-P. Lemerle et A. Soloviev. Trois chartes des souverains
serbes conserves au monasUre de Kutlumus (Mont Athos), Sem. Kond., XI, 1940.
Libro de los fechos>Libro de los fechos et conqustas del Principado de la Morea, compilado
comandamiento de Don Fray Johan Fernandez de Heredia. Publiee et traduite
pour le premiere fois par A.Morel-Fatio. Geneve, 1885.
Loenertz. La'chronique breve»R.— J. Loenertz. La cronique breve moreote de 1423,
Miscellanea E.Tisserant, II, 1, Citta del Vaticano, 1964 (Studie Testi232), 399—
439.
Maiingoudis. Inachriften=P h. Malingoudis. Die Mittelalterlichen kyrillischen
Inschriften der Hamus—Halbinsel, I.Die bulgarischen Inschriften, Thessaloniki,
1979.
Man. Caleca s.Corr." Correspondence de Manuel Calecas, publieeparR.—J Loenertz,
Citta del Vaticano. 1950 (Studi e Testi 152).
Manuel II Palaeo 1. Letters-The Letters of Manuel II Palaeologus. Text, Translation
and Notes by George T.Dennis. Washington, 1977 (CFHB, VIII'—Dumbarton Oaks
Texts IV).
Man. Philae Carmina- Manuelis Philae Carmina ex codicibus Escurialensis, Flo-
rentinis, Parisinis et Vaticanis nunc primum edidit E. Miller, I—II, Parsiis, 1855 —
1857 ( reimpression: Amsterdam, 1967).
M a n. P h i 1 a e Carm. inedita=M anuelis Philae Carmina inedita. Ed. Ae. Martini,
Atti della Reale Accad. di Archeologia, Lettre e Belle Arti. Suppiementum.
Napoli, 1900.
M a n. P h i 1 a e. lorop. iroirjp.-M. Г e 6 e u p MtuwqX tov <j>ikr] ' loTopiKa Марата
ЕккХ- 'AX., 3,1883, a. 244 - 250. 605 - 606
M a n s i= J. D. Mansi. Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio, 31 vols, Flo-
renzia—Venezia(reimpression: J. B. Martin et L. Petit, avec continuation, vols
XXXII - L. Paris, 1901 et suiv.)
M a z a ri s= Mazaris’ Journey to Hades or Interviews with Dead Men about Certain Officials
of Imperial Court. Greek text with translation, notes, introduction and index by
Seminar Classics 609 (Arethusa Monographs V). (J.N.Barry, M.J.Share, A.Smithies
and L.G.Westerink). State University of New York at Buffalo 1975.
Mich. Gabras=G. Fatouros. Die Briefe des Michael Gabras(ca. 1290—nachl350),
I —II, Wien, 1973.
MM I — VI “F. Miklosich — J. Muller. Acta et diplomata graeca medii aevi I — VI.
Vindobonae, 1860 —1890.
Moncada. Expedicion=F rancisco de Moncada. Expedicion de los Catala у
aragoneses contra turcos у griegos. Prologo у notas de S.Gili у Goya. Madrid,
1924.
Nic. Choniatae Historian Nicetae Choniatae Historia. Rec. J. A. van Dieten, Pars I.
Praefationem et textum continens. Berolini et Novi Eboraci. 1975 (CFHB, II/1).
Nic. Choniatae Orationes- Nicetae Choniatae Orationes et epistulae. Rec.
J.A. van Dieten, Berolini et Novi Eboraci. 1972 (CFHB, III).
N i c. G r e g.=N icephori Gregorae Byzantina histone, vols I — II ed. L. Schopen;
Vol. Ill ed. I. Bekker, Bonnae, 1829 —1835.
Nic. Greg., Corr.= Nicephore Gr eg о r a s, Correspond ance. Texte £tabli et tra-
duit par R.Guilland. Paris, 1927.
PachymeresI — II=G eorgiPachymeris De Michaele et Andronico Palaeologis
libri tredecim, rec. I.Bekkerus, Bonnae, 1835.
Il n X a p a <;, Xtryipapp. I — III: Г p ц 7 о p tot то и П a Xap a Yvy-граррата, I —
III, (ЭсаоаХоикт?, 1962 — 1970.
ПатгабопоиХои —Kepapewc. Аи1Хекта, I: АПапабопоиХои— Ke
рад ew с, АейХек та TepoaoXupirocqc ХтахюХо7!о<, I, St. Petersboure. 189 >
498
Philippe Mouskes=Ph ilippe Mouskes. Chronique rimes, ed. F.T. baron
Reiffenberg, Bruxelles, 1836.
Pseud o-K od ino s • J. Verpeaux. Pseudo-Kodinos, Traite des Offices. Paris, 1966
(Le monde byzantin I).
RPK, l=Registrum Patriarchatus Constantinopolitani, I. Documentaannorum MCCCXV —
MCCCXXXI. Ediderunt H.Hunger et O.Kresten, Vindobonae, 1981 (CFHB,
XIX/1).
Ramon Muntaner = Jaume I, Bemat Desclot, Ramon Muntaner, Perre III. Les quatre
grans croniques. Revisio del text, prolegs, notes per Ferran Soldevila. Barcelona,
1971,667-943.
Robert d e С 1 a r i = R о b e r t de С 1 ari. La conquete de Constantinople, editee par
Ph. Lauer. Paris, 1974 (Les classiques francais du Moyen Age, 40).
S a t h a s. MB, I — VII C. S a t h a s. MeuaiaivtKT] РфХю0т]Кт] r? Z0XX07T7 арекйбтсои
MPWiWf ttjq eXXTjVixq coropuK (Bibliotheca Graeca medii aevi), I — VII, Veni-
ce — Paris, 1872 — 1894 <reimpression anastatique:,/A.iDrjvaj., 1972)
S a th a s. Ми;даа, I — IX = C. S a th as. = MvTjpeCaiK^iwqcfaToptac Documents ine'dits
relatifesal’histoiredela Grece au Moyen Age, I — IX. Paris, 1880 — 1890
(reimpression anastatique: Atfiji'cu, 1972 .
E a 19 а ГаХа^есЬtov: К X d t9 a ct Xpovucbv ГаХа^есЗсои, АЯтрти, 1865.
Sphrantzes. Majus=Pseudo — Phrantzes; Macarie Melissenos Chronica, 1258 — 1481, ed
V. Grecu, Bucuresti, 1966, 150 — 591.
Sphrantzes. Minus G e о r g i о s S p h r a n t z e s. Memorii 1401-71477, ed.V. Grecu,
Bucuresti, 1966, 2 — 147.
Sylvestre Syropoul о s=V. Laurent. Les ‘Memoires’ du Grand Ecclesiarque de
FEglise de Constantinople Sylvestre Syropoulos surleconcile de Florence (1438 —
1439). Paris, 1971 (Consilium FJorentinum, Serie B. Vol. 9).
Theocharides. Eine Vermachtnisurkunde "G I.Theocharides. Eine Vermacht-
nisurkunde des GroB — stratopedarchen Demetrios Tzamblakon, Polychronion.
Festschrift F.Ddolger zum 7b Geburtstag, Heidelberg, 1966, 486 — 495.
Theod. Scu tario ta=ApojM)pop Ewov‘£ S a t h a s. MB, VU.
T h i r i e t. Regestes, I—III=F.T h i r i e t. Regestes des deliberations du Senat de Venise
concemant la Romanie, =1.1329 —1399;II. 1400 —1430.III. 1431 —1463,Paris,,
1958, 1959, 1961.
T u г у n. Dated Greek Manuscripts = Al. Tu г у n. Dated Greek Manuscripts of the Thirte-
enth and Fourtheenth Centuries in the libraries of Italy. University of Illinois
Press. Urbana Chicago—London. 1972.
Villehardouin. I—11 = Vill^hardouin. La conquete de Constantinople, I—Ц.
Editee et traduite par E.Faral.cmquieme tirage. Paris, 1973.
To ypoviKov tGv '\uaiwuv=K Bp avo von, T5 xpovutov tcov Aojovvivwv кат’шек&о-
tov бпР^Ч ётгсгорби; Еяетпр'^ rov MeaatcoviKov "Apxeiov, 10,1962, 57 -
115.
To xfiOVtKOV Toil Mpp6coc=Td xpovutov tov Mopecoc The Chronicle of Morea A History
in political verse relating the establishment of feudalism in Greece by the
Franks in the Thirteenth Century, London, 1904 (Reprint: Groningen,
1967).
Z n о i о v Епсурсщхи =K. Г L n о i о v EmypayuxpiUTiadtxcovxpovcov rfS,'EXXoSoq-I.
ЛакеЗсиророс, Bofairfc, I, Еу A£h?ratc, 1909, 552 — 556.
Z co p a j XpovtKov=V © Zupan. Xpoiwdvjrepl rcov TovpKcov XouXrdrwf (ката
fbappepcvov ЕлХггикдр кш6(ка) "Ai^vat, 1958
499
ЛИТЕРАТУРА
Ангелов. Бълг.-визант. отношения I — IV” Д. А н г е л о в. Българо-византийски-
те отношения през периода 1331 — 1341 г. от царуването на Иван Алексан-
дър. Военно-исторически сборник, 1973, 1, 34 — 53; Българо-византийски-
те отношения при царуването на Иван Александър. Втори период (1341 —
1347). Пак там, 1974, 1, 22 — 50; Б ъл г ар о-виз ант ийс к иге отношения при
Иван Александър. Трети период (1347 — 1352). Пак там, 1976, 4, 19— 33;
Българо-византийските отношения при Иван Александър. Чегвърти пе-
риод (1352— 1355). Пак там, 1980, 1, 140— 149.
Божилов. Белота=И в. Б о ж и л о в. Белота — български властел от началото
на XIII в,-ИПр., 1977, 1,71— 81.
Божилов. България при Асеневци=И в. Б о ж и л о в. Българин при Асеневци. —
ИПр., 1980, 2, 80-95.
Божилов. Цар Иван Александър =И в. Б о ж и л о в. Родословието на цар Иван
Александър,— ИПр., 1981, 3 — 4, 153 — 177.
Б у р м о в. Шишмановци I — П=А л. Б у р м о в. История на България през времего
на Шишмановци (1323 — 1396). I. Михаил III Шишман (1323 — 1330);
II. Иван Стефан (1330 — 1331). — В; А л. Б у р м о в. Избранн произведе-
ния. Т. 1. С„ 1968. 222 — 278.
Г ю з е л е в Несебър=В. Г ю з е л е в. Очерк върху историята на град Несебър в пе-
риода 1352-1453.-ГСУ ФИФ, XIV, 1970, 57 -97.
Г ю з е л е в. Chronicon Mesembriae=B. Г ю з е л е BChronicon Mesembriae (Бележки
върху историята на българското черноморие в периода 1366 — 1448). —
' ГСУ ИФ, XVI, 1972, 147 - 194.
Г ю з е л е в, Българската държава и Никея=В. Г ю з е л е в. Българската държава
и Никея в борба срещу Латинската Царнградска империя. — Известия
на Националния исторически музей, II, 1978, 7 — 35.
Д у й ч ев. Прнноси=И в. Д у й ч е в. Приноси към историята на Иван Асеня II. —
В; Д у й ч е в. Бълг. средновековие, 289 — 321.
Дуйчев. Проучвания 1=И в. Д у й ч е в. Проучвания върху българското среднове-
ковие. — СбБАН, XLI, С., 1945.
Дуйчев. Бълг. средновековие=И в. Д у й ч е в. Българско средновековие. С„ 1972.
Дуйчев. Цар Калоян=И в. Д у й ч е в. Цар Калоян. Битката при Одрин през април
1205 г. и нейните сегнини. — Военно-исторически сборник, 1979, 4 107 —
123.
Дуйчев. Проучвания П=И в. Д у й ч е в. Проучвания върху средновековната бъл-
гарска история и култура. С., 1981.
Ж и в к о в а. Четвероевангелиего=Л Ж и в к о в а. Четвероевангелиего на цар Иван
Александър. С., 1980.
Златарски. История,Т.2— 3=В. Н.Златарски. История на българската дър-
жава през средните векове. Т. 2 — 3. С., 1934, 1940.
И н к о в а. Калояновото погребение=В. Ин к о ва. Калояновото погребение. Техни-
ко-лаборатории изследваиия. С , 1979
Ир е ч е к. История на българите=К. Ир е ч е к. История на българите. С поправки
и добавки от самия автор. С., 1978.
Ир еч ек. Истори]а Срба=К. Ир еч ек. Историка срба Т. 1.Београд, 1911.
Й о н ч е в. Некоторые вопросыэЛ. Й о н ч е в. Некоторые вопросы политической
истории Болгарии и ее отношений с Сербией и Византией в XIV веке (1330—
1332). Etudes historiques, IX, С., 1979, 23 — 37.
Кузе в.Восстание=А л. К у з е в. Восстание Константина и Фружина. Bulg. Hist.
Review, 1974, 3, 53 — 69.
МаксимовиЬ Политичка улога=Л .МаксимовиЪ. Полигичка улога Лована
Кантакузина после абдикацще (1354 — 1383)). ЗРВИ, 9, 1966, с. 119, 188.
М аксимовиЬ. Виз, пров. управа=Л .Максим в н Ь. Византийка провин-
ций к а управа у доба Палеолога. Београд, 1972.
500
Максимович. Апанаж»Л .Максимов иЧ. Генеза и характер апанажа у Ви-
зантией. 3PBH.XIV-XV,1973, 103- 154.
Медведев. Мистра=И. П. Медведев. Мистра. Ленинград, 1973.
Мутафчиев. Просек=П. Мутафчиев. Влад ет едите иа Просек. — В: П. М утаф-
ч иев. Избрани произвел атия.Т.1. С., 1973, 172— 285.
Мутафчиев. ИсторияТ.2=П. М утафчиев. История на българския народ.
С., 1943.
Ников Бълг. унг. отношения=П. Ников. Българо-унгарски отношения от 1257
ДО1277 г. - СбБАН, XI, 1919, с. ХП+220
Ников. Видинското княжество=П. Ников. История на Видинското княжество
до 1323 г. - ГСУ ИФФ, XVIII, 8, 1922, 1- 124.
Ников. Турското завладяване=П. Ников. Турского завладяване на България и
съдбата на последи иге Шишмановци. — ИИД, 7 — 8, 1928, 41—112.
Ников. Северозатадните български земи=П. Ников. Съдбата на северозапад-
ниге българ 'ки земи през средните векове. — БИБ, III, 1930, 1, 96 — 153.
Остр ог о р с к и Серска област=Г. Острогорски. Серска облает после Душа-
нове смрти. - В: Г. О с т р о г о р с к и. Византина и слов ат и. Београд,
1970 (=СД Г. OcTporopcKor.IV).
СД Г. Острогорског=Сабрана дела Георгина Острогорског, I — VI. Београд, 1969 —
1970.
С ы р к у. К истории, I, 1=П. С ы р к у. К истории исправления книг в Болгарии в
XIV веке. Т. I, вып. 1. Время и жизнь патриарха Евфимия Тернавского,
СПб, 1898.
Успенск ий Асатевичи=Ф И Успенский. Болгарские Асеневичн на визан
тийской службе в ХШ — XIV вв. — ИРАИК, XIII, 1908, 1— 16.
Фер]анчиЧ. Деспоги=Б. Ф е р j а н ч и Ч. Деспоти у Византией и ^ужнословен-
ским земльама. Београд, 1960.
Фер]анчиЧ. Севастократори=Б. Ф е р j а н ч иЧ. Севастократори у Византией
ЗРВИ, XI, 1968, 141 - 192.
Ца и к о в а-П е т к о в а. Асеневци«Г. Ц а н к о в а-П е т к о в а. България при Асе-
невци. С., 1978.
And г е w в. Castles of Могеа= К. A n d г е w s. Castles of the Morea. Princeton, New
Jersey, 1953.
Asdracha. La region des Rhodopes = C. Asdracha. La region des Rhodopes aux
XIIIе et XIVе siecles. Etude de geographie historique. Athen, 1976.
Asd racha. Les Rhodopes, I —11 = C. Asdracha. Les Rhodopes au XIVе siecle Histoire
administrative et prosopographie, REB, 34,1976,175—209; Les Rhodopes au
XIVе siecle: administration et prosopographie ecclesiastique, BNJ, XXII, 1979,
1-64.
В a b i n g e r. Mahomet II = F. В a b i n g e r. Mahomet II le Conquerant et son temps
(1432—1481).
BaKaXoitovXov* 'loropta =’A ВакаХояоиХои, 'laropm tov Neou '’EXXt?-
иамои*0еоааХоггкт) 1961 (ново издание: 1974).
Barker. Manuel II =J. W. В a r k e r. Manuel II Palaeologus (1391 —1425). New Jersey,
1969.
Barker. Appanages = J. W. Barker. The Problem of Appanages in Byzantium during the
Palaiologan period. Bufamrd 3,1971, ЮЗ — 122
Bon. Moree = А. В о n. La More'e Franque. Recherches historiques, topographiques et
archeologiques sur la Principaute d’Achaie (1205 — 1430). Paris, 1969.
Bosch. Andronikos III = U. V. В о s c h. Kaiser Andronikos III. Palaiologos. Amsterdam,
1965.
В о z i 1 о v. Les Bulgares dans la preseance=I v. Bozilov. Les Bulgares dans la preseance
et dans 1’administration byzantine EB, 1978, 3, 112 — 120.
Boiilov. Les Bulgares = I v. Bozilov. Les Bulgares dans 1’empire byzantin. — ГСУ ИФ,
LIX, 1975, C„ 1980, 145 - 194.
Bozilov. La tamille des Asen = Iv. В oi ilov. La famine des Asen (1186 —1460).
Genealogie et prosopographie. Bulg. Hist. Review, 1981,1 — 2,135 — 156.
В r e h i e r. Byzance = L. Вr e h i e r. Le monde byzantin: I. Vie et mort de Byzance. Paris,
1969. .
Du C a n g e.Fam. Byz. = C. du Fresne Du Cange. Histona byzantina duplici co-
mmentario illstranta, I. Familiae Augustae Byzantinae. Familiae Dalmaticae,
Sciavonicae, Turcicae. Venezia, 1729.
501
Du Cange. Histoire, I — II = C. d u F resn e D u Cange. Histoire de 1’empire de Con-
stantinople sous les empereurs francais, I —II. Paris, 1657; ed. Venezia, 1729.
Nouvelle edition revue par J.A. Buchon.Paris, 1826
С e г о n e. Alfonso di Aragona= Fr. С e г о n e. La politica orientalia di Alfonso di Aragona,
Archivio storico per la provincieNapoletane, XXVII, 1902, XXVIII, 1903.
C h a m p a n. Mich. Paleologue "C.Chapman. Michel Paleologue, restaurateur de 1’empire
byzantin. Paris, 1926.
CMH, IV/1.2 = The Cambridge medieval History, IV, 1 and 2. Cambridge, 1966,1967.
Cod. Vat. Graeci, 3 = Codices Vatican! graeci, T. 3. Codices 604 — 866 recensuit R. Devreesse,
Citta del Vaticano, 1950.
Darrouzis. Registre = J. Darrouzes. Le registre synodal du patnarcat byzantin au
XIVе siecle. Paris, 1971.
Dennis. Man. II Palaeoiogus - G. T. Dennis. The Reign of Manuel II Palaeologus in
Thessalonica,1382—1387,. Roma, 1960 (OCA, 159).
ДсадагтояорАои, Моих Xi = В, I\ Д i а р a v т о я о v X о и. То MonyXi ту<: ’Арка?
6акт. 'A&fjvai, 1973.
Ducellier. Durazzo et Valona = A. D u c e 11 i e r. La facade maritime de 1 ’Albanie au
Moyen Age. Durazzo et Valona du XIе au XVе siecles. Thessaloniki, 1981.
Dujcev Medioevo, 1 — 3 = I v. Dujcev. Medioevo bizantmo-slavo, 1 — 3. Roma, 1965,
/ 1968, 1971.
Dujcev. Praktika * I v. Dujcev. Contribution a 1’etude des praktika byzantin. — В:
Dujcev. Medioevo. Ill, 599 — 617.
Dujcev. Melnik = 1 v. Du jdev. Melnik au Moyen Age. Byz., XXXVIII, 1968, 28 — 41
Dujcev. La spedizione I v. Dujcev. La spedizione catalana in Oriente all’inicio del
secolo XIV ed i Bulgari, Anuario de estudios medievales, 9 (Barcelona 1974—
1979), 425,- 437.
E s z e r. Kalopheros= A. K. Esz er. Das abenteuerliche Leben des Johannes Laskaris Kalo-
pheros. Wiesbaden. 1969.
Eustratiades— Vatopedinos, Vatopedi = S. Eustratiades — A. Vatopedi-
nos Catalogue of the Greek Manuscripts in the Library of the Monastery of
Vatopedi on Mount Athos. Cambridge, 1924.
EvoTpaTiab ou — BarorreS i. v о v* KardAoyoc’S, E^VarparidSou — A.
В а т о я e 6 i v о v Катб-Хоуоч t<2v ей ту jepa povrj Ватояебюи аяоквде'ршр
KwSikcop. Paris. 1924.
F a i 11 e r. Note = A. F a i 11 e r. Note sur la chronoiogie du regne de Jean Cantacuzene —
REB, XXIX, 1971,293-302.
F a i 1 1 e r. La deposition = A. F ailler. La deposition du patriarche Callistre Ier(1353). —
REB, XXXI, 1973,1 - 164.
F a i 1 1 e r. Georges Pachymere I—II = A. Fa ill er. Chronoiogieetcomposition dans 1’His-
toire de Georges Pachymere, I. —REB, 38, 1980,5 — 103; II, ibidem, 39, 1981,
145 — 249.
Fassoulakis. Raoul = St. Fassoulakis. The byzantine Family of Raoul-Rai (1)-
es. Athens, 1973.
F e d a 11 o. La chiesea = G. Fedalto. La chiesa latina in Oriente, I. Verona.1973.
Finley. Corinth = J. H. F i n 1 e y. Corinth in the Middle Ages. Speculum, VII, 1932,
477 — 498
Fredrich. Imbros = C. Fredrich. Imbros, Mitteil. d. kaisrl. deutschen archaol. Inst,
Athen, Abt 33.1908,81—112.
G e r 1 a n d. Patras = E. Gerland. Neue Quelle zur Geschichte des lateinischen Erzbistums
Patras. Liepzig, 1903.
Gill. F)orence = J. Gill. The Council of Florence. Cambridge, 1959.
Gregorovius. Athen, I — II = F. Gregorovius. Geschichte der Stadt Athen im
Mittelalter von zeit Justinians bis zur Tiirkischen Eroberung, II. Stuttgart, 1889
(Fotomechanische Nachdruck: Stuttgart, 1962).
G u i 11 a n d. Gregoras = R. Guilland. Essai sur Nicephore Gregoras. Paris, 1926.
G u i 1 1 a n d Inst., I — II = R. Guilland. Recherches sur les institutions byzantines,
I — II. Berlin — Amsterdam, 1967.
H a 1 e c k i. Un empereur*О H a 1 e c k i. Un empereur de Byzance a Rome Warszawa, 1930
(Vgriorum Reprints, London, 1972).
Hannick — Schmalzbauer. Die Synadenoi = C hHannick — G.Schmalz-
b a u e r. Die Synadenoi. JOB, 25, 1976, 125 — 161.
502
A History of the Crusades?-3=A History of the Crusades. Editor-in-chief K.M.Setton. Vol.
2—3. Philadelphia, 1962.
Hopf. Geschichte =K. Hopf. Geschichte Griechenlands vom Beginn des Mittelaters bis
auf unsere Zeit, Bdl -2.Leipzig, 1867, 1868.
Hunger—Kresten Katalog =H. H un g er —О. К r e s t e n. Katalog der griechischen
Handschriften der Osterreichischen Nationalbibliothek. T. 2. Codices juridici -
codices medici. Wien, 1969.
I о r g a. Byzance apres Byzances -N. I r g a. Byzance apres Byzance. Bucarest, 1971.
* lowpia ^']oTopia rov ’ EXXtjpikou T. 10. '0 eXhjviopov vno &vri Kvpiapxia
(nepioboc 1453 — 1669) Тоиркокрапа — Латюкрапа AtJqpcu, 1974.
Jacoby. La feodalite =D. Jacoby. La feodalite en Grece Medievale. Les ‘Assises’ de
Romanic’, sources, application et diffusion. Paris- La Haye,1971.
Jacoby. Calopheros-D. J а с о b y. Jean Lascaris Calopheros, Chypre et la Moree REB,
XXVI, 1968, p. 189 - 228.
Janin. Les eglises eties monasteries =R J a n i n. La geographic ecclesiastique de I’Empire
byzantin: Le siege de Constantinople et le Patriarcat oeucumenique. T. 3 Les
eglises et les monasthres, Paris, 1969.
К а д n 0 up 07 XoD, ’ioropui=\ КаДяоироуХои ' loropta Tcof 'AiDtjpoi’wp
Toup кокрапа?rrepiMoc тгрсотт? 1458 — 1687. ’Ep’A^paic, 1890.
Kovpovorj Га0аХа<;=Е r Koupotio;; MawwjX Га/ЗаХас etra Ma; iMioc рт)тро-
mXirn'c 'Eiz>eooi> (1271/72 - 1355/6(5), ’А Та/Зюурартка, ’Ep ’Ai^pcuc. 1972
К vp о Br]aoaptuf= А К и p о Brjooapicov о EXXtjp, I — II. 'Atfqpai, 1947.
L a i о u. Constantinople =A. L a i о u. Constantinople and the Latins The Foreign Policy
of Andronikos 11,1282-1328.Cambirdge, Massachusets, 1972.
L a m b г о s. Catalogue, I - II=S p. L a m b г о s. Catalogue of the Greek Manuscripts on
Mount Athos, I-II.Cambridge, 1895, 1900.
Laurent. Legendes sigillographiques=V. Laurent. Legendes sigillographiques cl
families byzantines: VI. Sceau de Georges Doucas Philontropenos, EG, XXXI,
1932, 177 — 181.
Legrand. Bibl. Hellen.XVе-XVIе siecles,III=Bibliographic hellenique ou description rai-
sonnee des ouvrages publies par desGrecsaux XVе et XVIesiecles par E.Legrand,
T. 3. Paris, 1903.
L e m e r 1 e. Philippes=P. L e m e r 1 e. Philippes et la Macedoine orieptale a 1’epoque
chretienne et byzantine. Paris, 1945.
L e m e r 1 e. Aydin_=P. L e m e r 1 e. L’emirat d’Aydin, Byzance et 1’Occident. Recherches
sur la geste’ d’Umur Pacha. Paris, 1957.
Loenertz. Dem. Cyd.=R. J. Loenertz. Les recueils de lettres de Demetrius Cydones,
Citta del Vaticano, 1947 (Studi e Testi 131).
Loenertz. BFG,I=R.-J. Loenertz. Byzantina et Franco-graeca. Roma, 197.0.
Loenertz. Ghisi=R.J. Loenertz. Les Ghisi. Dynastes venitiens dans 1’archipel. 1207
1390 Firenze, 1975 (Civilta veneziana, Studi 26).
Loenertz. Pelopon^se=R.-J. Loenertz. Pour 1’histoire du Peloponese au XIVе siecle
(1382-1404).— B:L о e n e r t z. BFG, I, 227 - 265.
Loenertz. Jerome Zurita=R J. Loenertz. Une page de Jarome Zurita relative aux
duches Catalans de Grece (1386).— B: Loenertz. BFG. 1,371 —38P.
L о n g n о n. L’empire latin-J.L о n g n о n. L’empire latin de Costantinople et la princi-
paute' de Moree Paris, 1949
L о n g n о n. Les compagnons de Villehardouin=J. L о n g n о n. Les compagnons de Vil-
lehardouin. Recherches sur les croises de la quatrieme croisade, Geneve, 1978.
Маатробтуртутр?) Sckoup6ipoc=II Маотро^т)рт1трт]^ NikoXcuk XekouvS iwk
(1402 — 1464). tkoc Kai epyov 'Ep Mtjpcuc, 1970.
Matschke Gouverneurs=K l.-P. Matschke. Rolle und Aufeaben des Gouverneurs
von Konstantinonel in der Palaiologenzeit. Byz — Bulg., Ill: 1969, 81 — 1 01.
M e r c a t i. Notizie=G.M e r c a t i. Notizie di Procoro e Demetrio Cidone, Manuele Caleca e
Teodoro Meliteniota ed altri appunti per la storia della teologia e della letteratura
bizantina del secolo XIV'. Citta del Vaticano, 1931 (Studi e Testi 56).
M e r c a t i.CB, I-II=S.G. M e r c a t i. Collectanea byzantina, I II. Bari, 1970.
Meyendorff. Introduction^. Me yen dorff. Introduction a 1’etude de Gregoire
Palamas. Paris, 1956.
Moravcsik. Byzantinoturcica,I-II-GM о r a v c s i k. Byzantinoturcica, I Die Byzan-
tinischen Quellen der Geschichte der Tiirkvolker, II. Sprachreste der Tiirkvolker
in den byzantinischen Quellen. Berlin, 1958.
503
Nicol. Epiros=D.M. Nicol. The Despotate of Epiros. Oxford, 1957.
Nicol. Kantakouzenos=D.M. N i с о 1. The Byzantine Family of Kantakouzenos (Canta-
cuzenus),ca. 1100 —1460.Washington D.C., 1968 (Dum barton Oaks Studies XI).
Nicol. Byzantium 1261-1453=D.M Nicol. The Last Centuries of Byzantium 1261-
1453. London, 1972.
N i m e t. Die turkische Prosopographie=A. N i m e t. Die tiirkische Prosopographie bei
Laonikos Chalkokondylas. Hamburg, 1933.
’O p A a о v Кастор uls= 'А 'Оp X a v 8 о 14 Bi>faPTii<apvripetartjc Kacroptac ABME,
4,193*8,61 —106.
Ostrogorsky. Histoire=G. Ostrogorsky. Histoire de 1’Etat byzantin. Paris, 1977.
Papadopulos. Genealogie der Palaiologen-A. T h. Papadopulos. Versuch einer
Genealogie der Palaiologen 1259-1453. Munchen, 1938 (reimpression: Amster-
dam, 19621
iiaitappi)yoiTovXovt 1отори<а (ичкЬота^К. ПаяаррцуояоаХои 1отор>
ка шенбота^ Bipypapicu (1400 - 1800) A ; Дйо Mccpamooai-. ’ EXern Kai^a-
KOUfTjw?; ’H avuwpoq MouxAiwritroa u ’Ey A&rivai, 1925.
P a r i s о t. Cantacuzene=V.P a r i s о t. Cantacuzene, homme d’Etat et historien... Paris,
1845.
P о 1 e m i s. The Doukai=D.P о 1 e m i s. The Doukai. A Contribution to Byzantine Proso-
pography, London, 1968.
П о X t r 77 — M avtiu'o ак a, KaraXo7Oi=At П о X it 17-M, Mam au. a, 2идяХт?ра>
paTixdiKard'Koyoixei-Poypdpojv A710V ’Dpoc.&eoodkoviKT], 1973.
PLP, 1-Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit, 1. Faszikel’Aapwi'-Ai^apacErstellt
von E.Trapp unter Mitarbeit von R.Walther und H.-V. Beyer. Wien, 1976.
P r i n z i n g. Die Bedeutung^G P r i n z i n g. Die Bedeutung Bulgariens und Serbiens in den
Jahrenl204-1219 im Zusammenhang mit der Entstehung und Entwicklung der
byzantinischen Teilstaaten nach der Einnahme Konstantinopels infolge des 4.
Kreuzzuges. Munchen, 1972.
Q u e 1 1 e r. The Fourth Crusade^D.E. Q uel ler. The Fourth Crusade. The Conquest of
Constantinople,1201-1204 Leicester University Press, 1978.
Ray baud. Le gouvemement=L.—PR a у b a u d. Le gouvemement et 1’administration
centrale de 1’empire byzantin sous les premiers Paleologues (1258 — 1354).Paris,
1968.
Rennell Rodd The Princes of Achaia, I-II=J.R ennell Rodd. The Princes of
Achaia and the Chronicles of Moree. A Sludi of Greece in the Middle Ages,I-II.
London, 1907.
R u n c i m a n, Mistra-S t. R u n c i m a n. Mistra. Byzantine Capital of the Peloponnese.
London, 1986.
Schlumberger. * Almugaveres* =G. Schlumberger. Expedition des ‘almugavares*
•ou routiers Catalans en Orient de Гап 1302 а Гап 1311. Paris, 1902.
Schmalzbauer. Die Tomikioi=G.S chmalzbauer. Die Tomikioi in der Palaiolo-
genzeit. JOBG, 18, 1969, 115- 135.
S e t t о n. Catalan Domination=K hf. Setton. Catalan Domination of Athens,1311-
1388. Cambridge, Massachusets, 1948 (Variorum Revised Edition, London,
1975).
S e 11 о n. The Papacy, 1=K. M. S e 11 о n The Papacy and the Levant(1204- 1571). Vol.l
The Thirteenth and Fourteenth Centuries. Philadelphia, 1976.
S i 8 e p i 8 <414 Иарракар1атоо=^ A, S_t 6 e p t 6 о 14 Пер1 n?s ev KwvoTavrivovmXei
povfic rijc Парpaк apicTOU к di ricv KTcroptcv avrriQ, КЕФЕ, 29,1907, a.270 kt\
X t jj P dо 14 H eiK<jjv=V\ 'A 2 o> т r] p i о 14 ’H e’uccov tov Пa\cud\dyov ttjc povrjc
tov Me-yaXou Еят}ХсиЬи, АД, IV, 1918,1 — 2, 30— 44.
Spatharakis. The Portrait=I.S patharakis. The Portrait in byzantine illuminated
Manuscripts. Leiden, 1§76.
Stornajolo. Cod.Urb.=Codices Urbinates graeci Bibliothecae Vaticanae, rec. C. Stor-
najolo, Romae, MDCCCXCV.
6 e о X ap 1 5 й i>, Ot Т?адяХака>ре<;=Г ’I о xap lb ov.Ol TfapnXdxwi^c. Sup.
/ЗоХ^ elcTT)v PvtavTivriv ракеЬоиттр> tipooomypa^uw tov 1Д' Жшик Маке-
бойка, V, 1961/63,125 — 183.
T h i r i e t. La Romanie venitienne =F T h i r i e t. La Romanic venitienne au Moyen Age.
Le developpement et 1’explo i tation du domaine colonial venitien( XIIе—XVе
siecles). Paris, 1959.
504
'I u> д a 6 а к n ’Ащроит$т]<:=М. В T ы д a 8 а к п ' Етойркеиосм 6 ГесЬруих; 'Арироб’
rfrc, ЁЕВ2, 18,1948. 99 - 143.
Trapp. Asanen=E Trapp. Beitrag zur Genealogie der Asanen in Byzanz. JOB, 25,
1976, 163— 177.
Turdeanu. La litterature bulgare=E.T u r d e a n u. La litterature bulgare du XIVе
siecle et sa diffusion dans les £ays roumains. Paris, 1947.
V a s i 1 i e v. The Goths=A.A. V a s i 1 i e v. The Goths in the Crimea. Cambridge, Massa-
chusetts, 1936.
Verpeaux. Les oikeioi=J. Verpeaux. Les oikeioi. Notes d’d’histoire institutionnelle
et sociales.'REB, XXIII, 1965,89 - 99.
Verpeaux. Hierarchie= J.V e r p e a u x. Hierarchic et presence sous ies Paleologues.
TM, I; 1965, 421 -437
V 1 a c h о s. Melenikon=T h. V 1 a c h о s. Die Geschichte der byzantinischen StadtMeleni-
kon. Thessaloniki, 1969.
V о g e 1-G ardthausen. Schreiber-M V о g e 1 «= V.G ardthausen. Die griechischen
Schreiber des Mittelalters und der Renaissance. Leipzig. 1909.
Voordeckers. Un empereur-E.V oordeckers. Un empereur palamite a Mistra en
1370. RESEE, IX- 1971’, 3,607 - 615.
Weiss. Kantakuzenos=G.W e i s s. Johannes Kantakuzenos-Aristokrat, Staatsmann, Kaiser
und Monch-in der Gesellschaftseritwicklung vonByzanz im 14. Jahrhundert. Wies-
baden, 1969.
Zakythenos. DespotatJ-H=D.Z aky then os. Le Despotat grec de Moree(1262-
1460), I. Histoire politique. Paris, 1932; II. Vie et institutions. Athenes, 1953
(reimpression: Variorum Reprints, London, 1975 (Addenda etcorrigendapar Chr.
Malte sou).
505
СПИСЪК НА СЬКРАЩЕНИЯТА
БИБ ВВ ГИБИ ГСУ (Ф) ИФ Българска исторически библиотека Византийски временник Гръцки извори за българската история Годишник на Софийския университет — (Философско) Исторически факултет
Ж МН Пр Журнал Министерства народного просвещения
ЗРВИ ИАИ ИБАИ ИБИД иии ИРАИК ИПр. ЛИБИ СпБАН АВМЕ АД BSHAR Bulg. Hist. Review Byz. Byz. Bulg. BNJ Byz. Slav. BZ CFHB Д1ЕЕЕ DOP ‘EkkX.’AX. EB EEBE JHS JIAN JOB(G) Збориик радова Византолошког института Известия на Археологический институт Известия на Българския археологически институт Известия на Българското историческо дружество Известия на Института по история Известия Русского археологического института в Константинополе Исторически преглед Латински извори за българската история Списание на Българската академия на науките ’A.pxeiwv t<3v Bv$avru&v pvripeiuv rfjs’EXXd^oc ‘KpxeoXo'yix.bv te\rtov Bulletin de la Section historique de Г Academic Roumainc Bulgarian Historical Review Byzantion Byzantino- Bulgarica •Byzantinisch — Neugriechische Jahrbiicher Byzantino - Slavica Byzantinische Zeitschrift Corpus Fontium Historiae Byzantinae ДеХпор тт}с'loropiKTjc ксй ’E^voXcryiKijc 'Етсирейк: тт?с ‘EXXdfioc Dumbarton Oaks Papers гЕкк\т]С1аот(КГ] 'AXtJtJeia Etudes balkaniques ’Enertipic lEratpeiac Bufcu/rtpcot’ ZmvSaw Journal of Hellenic Studies Journal international d*arch£ologie numismatique Jahrbuch der osteneichischen Byzantinistik (до 1968: Jahrbuch
КЕФЕ MEE NE OCA О CP PG PL REB RESEE SBN Sem. Kond. TM der osterreichischen byzantinischen Gesellschaft) ’EuKcoi'OTaPTir'Ot'TuJXeiEXXTjiKdc Ф<ХоХоу<кд<; ЕйХХо-уос McydXti’TXXtjm?) ’ЕукикХоишЗеГа Neo<; 'EXXt)K>MPi?Ma>t' Onentalia Christiana Annslecta Orientalia Christiana Periodica J P. Migne, Patrologiae cursus completus. Series graeca J. P Migne Patrologiae curjus completus. Series latina Revue des Etudes byzantin^ s Revue des Etudes Sud - Est EuropJennes Stu di bizantini e neoellenici Seminariuna Kondakovianum Travaux et MJmoires
506
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор 7
Увод.................................................. . ............... 9
ЧАСТ I: АСЕНЕВЦИ В БЪЛГАРИЯ (1186—1396)........................................ 25
ЧАСТ II: АСЕНЕВЦИ ВЪВ ВИЗАНТИЯ (1280 1460) ................................... 247
Приложение I: Асеневата Siacnropa............................................. 401
1 Асеневци във Франкска Морея: Фамилията Закария Асен............... . 401
2. Асеневци в Трапезунд (XIV в.)........................................ 413
3. Асеневци в Кримска Готия и Молдова................................... 414
4. Асеневци в Кипър................................................... 418
5. Асеневци във Венеция................................................ 420
6. Асеневци в Неапол.................................................... 420
7. Асеневци (Assam) на остров Кефалония................................. 426
8. Името Асен (’Aaav>j;) в Атонските практики........................... 431
Приложение 11: VARIA.......................................................... 435
Родословието на цар Иван Александър...................................... 435
2. Родословното дърво на царица Елена в Матейче......................... 451
3. Бележки върху произхода наконстантинополския патриарх Йоснф II (1416-1439) 459
4. Ефрем: „Молебен канан за царя"....................................... 462
5 Печатът на Йоан Асен.................................................. 472
6 Йоан Асен: извори и факти.......................................... 476
7 Йоан Евгеник или Марк Евгеник е автор на епитафията „Ец та<роу той ’Awxvt;
хорой ’laaaxiov xai Т7)С айтой e-rj-ovi); ёх piovyj той «ртХахвролтои. 480
8. Писмо на папа Пий II до Александър Асен (Cod. gr. Matr. Bibl. Nacion. 4636) 482
Списък на членовете на Асеневата фамилия..................................... 486
Addenda et Corrigenda ...................................................... 491
Corrigenda............................................................ 491
Addenda...................................................... -......... 494
Библиография................................................................ 495
”звори......................................................................S
Литература............................................................... 506
Списък на съкращенията..................................................
ИВАН БОЖИЛОВ
ФАМИЛИЯТА НА АСЕНЕВЦИ
генеалогия и просопография
Второ фототипно издание
Редактор Любов Йонева
Художник Виктор Паунов
Художествен редактор Емил Станкулов
Технически редактор Елисавета Илчева
Издателски индекс 13699
Формат 70 х 100/16
Печатни коли 31,75 + 1,88 пр. Издателски коли 43,58
Печатница иа Издателството на БАН
1113 София, ул. „Акад. Г. Бойчее", бл. 5
Поръчка № 160
ISBN 954-430-264-6