Similar
Text
ИСТОРИЧЕСКИ ЕТЮДИ
ИВАН ДУЙЧЕВ
Избрани произведения В дВа тома том първи
ВИЗАНТИЯ И СЛАВЯНСКИЯТ СВЯТ
том Втори
СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ
Подбор и редакция проф. д. и. н. Иван БоЖилоВ
ИВАН ДУЙЧЕВ
Избрани произведения
том първи
ВИЗАНТИЯ И СЛАВЯНСКИЯТ
СВЯТ
Превод
Елизария РускоВа, Пенка ДаноВа
Издателска къща «Анубис» София, 1998
На корицата
СВ. ДЕВА МАРИЯ И СВ. ЙОАН БОГОСЛОВ
Икона от Погановския манастир (XIV в.)
© Иван Симеонов Дуйчев, 1998
© Иван Ангелов Божилов, предговор и съставителство, 1998
© Елизария Райчева Рускова, преводач, 1998
© Пенка Стилиянова Данова, преводач, 1998
ISBN 954-426-191-5
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор от проф. д. и. н. И. Божилов................7
ВИЗАНТИЯ И СЛАВЯНСКИЯТ СВЯТ -преведе от италиански Пенка Данова...................26
ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ЮЖНИТЕ СЛАВЯНИ И ВИЗАНТИЯ ПРЕЗ Х-ХП ВЕК - преведе от френски Елизария Рускова..45
ВИЗАНТИЙСКО СЛАВЯНСКИТЕ ЛИТЕРАТУРНИ ВРЪЗКИ -преведе от френски Елизария Рускова..................87
ЛИТЕРАТУРАТА НА ЮЖНИТЕ СЛАВЯНИ ПРЕЗ XIII ВЕК И НЕЙНИТЕ ВРЪЗКИ С ВИЗАНТИЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА -преведе от френски Елизария Рускова.................111
ЛИТЕРАТУРНИ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ВИЗАНТИЙЦИТЕ, БЪЛГАРИТЕ И СЪРБИТЕ ПРЕЗ XIV-XV ВЕК -
преведе от френски Елизария Рускова.................128
ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ НА ВИЗАНТИЯ СЪС СЛАВЯНИТЕ - преведе от италиански Пенка Данова..168
СЛАВЯНСКИЯТ СВЯТ И ПЕРСИЯ ПРЕЗ РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ - преведе от италиански Пенка Данова..194
ТУРСКОТО ЗАВЛАДЯВАНЕ И ПРЕВЗЕМАНЕТО
НА КОНСТАНТИНОПОЛ В СЛАВЯНСКАТА ЛИТЕРАТУРА ОТ ТОВА ВРЕМЕ - преведе от френски Елизария Рускова.281
Pulsate ct aperietur vobis
Какво e история? Читателите твърде рядко си задават този въп-рос. Може би защото почти всеки мисли, че има свой отговор? Уче-ните са тези, конто се опитват да дефинират предмета на своите занимания. А дефинициите са много, твърде много... В средата на два-надесетото столетие Анна Комнина отбелязва: „...историческият раз-каз е непреодолимо препятствие за потока на времето." Нейният сле-довник Никита Хониат ще възкликне: „Историята... най-хубавото от-критие на едините!" Но и трезво ще добави: „Историята има за своя главна цел истината и е съвършено чужда на красноречието и поети-ческата измислица."
Новото време изведе Историята от здравата прегръдка на провиденциализма, поведе я през немския идеализъм, позитивизма на Огюст Конт и историческия материализъм на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Но историците положиха немалко усилия да отскубнат любимата си дисциплина от задушаващата прегръдка на философи-ята (един съвременен френски учен с облекчение ще въздъхне: „Фи-лософията на историята днес е мъртъв жанр!") и търсеха кратки и точна определения на своята наука: „Историята не е натрупване на събития от всякакъв вид, станали в миналото. Тя е наука за човешки-те общества" (Фюстел дьо Куланж), „Историята е наука за промяна-та и в много отношения наука за различията" (М. Блок) или „Историята е преди всичко наука за различното" (П. Льомерл).... За да стиг-нем до схващането на П. Вейн: „Историята не е наука; тя е път на човечеството към познанието." На другия полюс стон малко изоли-рано мнението на един писател: „Историята е най-опасният продукт, който химията на интелекта е създала някога" (П. Валери). Очевидно не е лесно на историците!
И логично идва вторият въпрос: какъв трябва да бъде историкът, този посредник между Човечеството и неговото минало? Рецепта няма. И все пак: талант, който, ако липсва, не може да бъде заменен
с нищо друго; образование, което се получава, кморал и научна етика, генетично заложен у личността; продукт, който се оформи под въз-действието на човешката среда. Тези качества, конто създават облика на историка, са подложени на постоянно изпитание. Защото исто-рикът като всяко човешко същество има частей живот, но професио-налната му дейност го превръща - дали желае или не - в обществено значима личност. Защото трудът му, веднъж напуснал работната му маса и тиражиран със средствата на модерната полиграфическа техника, става обществено достояние. И дали историкът иска или не, той оказва влияние върху общественото съзнание. Тъкмо поради това историкът е обект на силен натиск от страна на обществото и преди всичко от страна на властта, на конто винаги й се иска да владее и направлява историческата наука (да не забравяме П. Валери!). И тук личността на историка, неговите качества се оказват в опасност. За-губата на последното от тях - тя оказва въздействие и върху състоя-нието на другите две - води до деформация на учения. Един се пре-чупва, за да спечели „нещата от живота“, друг не, за да не ги получи никога. Един скланя глава, за да се настани по-уютно, друг само се огъва, за да посрещне по-успешно напъна на бурята. Най-лошото идва тогава, когато един историк стане оръжие в ръцете на властта, насочено към неговата наука и неговите колеги. Това се случва най-често в превратни епохи, тогава, когато човекът и ученият трябва да покажат своето истинско лице.
Историята не снести на българската историческа наука, на не-многобройната българска историческа колегия подобно време на теж-ки изпитания. Както морални, така и материални. „Историята не обе-динява хората." Тази мисъл на Л. Февр бе доказана от българската действителност. Историята не само раздели българската нация, но тъкмо тя противопостави едни на други българските историци. Нап-рави от едните съдници на другите. Един от тези, който има нещас-тието да бъде сред вторите, бе Иван Дуйчев. Но да се върнем към началото.
♦ ♦ ♦
Иван Симеонов Дуйчев е роден в София на 1 май (18 април) 1907 г. Годините на гимназиалното образование изграждат у любознател-ния младеж силно влечение към миналото на неговата страна. През 1928 г. това влечение, прераснало неусетно в траен интерес, го от-вежда в Историко-филологическия факултет на Софийския универ
ситет „Св, Климент Охридски". И. Дуйчев завършва университетского си образование по история през 1932 г. като ученик на проф. В. Н. Златарски. Веднага след това той се явява на конкурс за стипендията „Марин Дринов“, спечелва го и заминава за Рим. В италианската столица (там пребивава от 1933 до 1936 г.) той намира своя нов учител, вече в областта на византийската филология и история, в лицето на проф. Силвио Джузепе Меркати. Под вещото ръководство на извест-ния италиански учен И. Дуйчев завършва римския университет с докторат по византология на тема „Българските Асеневци във Византия". През тези три години той учи и във Ватиканската школа по архивистика и палеография, след успешного завършване на която получава диплома за архивист-палеограф.
През 1936 г. И. Дуйчев се завръща в София като утвърден учен (той вече е издирил, подготвил и публикувал два тома с документи за XVII век1) и веднага е назначен за асистент в Университета. Три години по-късно, през 1939 г., той вече е редовен доцент по българска история. Пътят му към блестяща университетска кариера е откри г и поради една тъжна причина. Предходната година, на 15 ноември 1938 г., умира проф. П. Ников (на 54 г.!), последвал във вечността проф. В. Н. Златарски (П 5.12.1935 г.), а няколко години по-късно, на 2 май 1943 г., смъртта застига и проф. П. Мутафчиев (на 60 г.!). Така само за осем години българската историческа наука се лишава от тримата учени, конто създават нейния облик в продължение на няколко десетиле-тия. И младият И. Дуйчев става титуляр на катедрите по история на България и на Византия и балканските страни.
Назряващите политически събития обаче не подсказват добри времена за научна работа. Бурята се развихря на 9 септември 1944 г. Само един месец (!) след установяване на отечественофронтовска-та власт в България гръмотевица удря и Софийския университет. Още на 12 октомври се появява доклад на „представители на ОФ-комитетите при Историко-филологически факултет до комитета на ОФ при Софийския университет с предложения за налагане на наказания на преподаватели, обвинени във фашистка дейност" („доклады" е отговор на правителствена декларация от 17 септември!). В този доклад се иска отстраняване от ИФФ на седем преподаватели. На четвърто място, след Б. Филов, Б. Иоцов и М. Арнаудов, е посочен И. Дуйчев. Авторите на доклада твърдят, че той „устно и писмено агитираше за авторитарния режим и идеология..." Нещо повече, те се позовават на студенти, конто заявявали, „че не ще го допуснат да ги трови с лекциите си както досега"2. Отзвукът на този
пасквил не закъснява. По доклад на министъра на народного просвещение, одобрен от министър-председателя К. Георгиев на 22 но-ември 1944 г., е издаден указ на регентите В. Ганев, Цв. Бобошевски и Т Павлов (28.11.1944) и от Университета са уволнени 25 души, шестима са отстранени за четири семестъра, петима за два семес-търа и шестима - за един семестър.3 И. Дуйчев е сред последните. Сякаш бурята е отминала с възможно най-малки последний. За съ-жаление илюзията е разпръсната само след два месеца. (Междувременно малката му книжка, онасловена „Македония в българската история1' - българско и немско издание от 1941 г. - е включена в списька с „фашистки" книги и обявена за изземване.4) С нов указ, издаден в „името на Негово Величество царя", съгласно чл. 2, буква „в" от „Наредбата-закон за прочистване на учителския и препода-вателския персонал" са уволнени още 18 души. Този път И. Дуйчев е първи в списъка (в него са включени физико-химикът И. Странски, художниците Н. Кожухаров и В. Захариев...)5.
Уволнението е първият акт от драмата на И. Дуйчев. Админис-тративният. Скоро ще последва вторият, конто цели професионал-но „разобличаване". През март-април 1948 г. Комитеты за наука, изкуство и култура, ръководен от В. Червенков, организира публична дискусия, наречена перфидно „съвещание". Темата е „Състоя-ние и задачи на българската историческа наука". Основният доклад е подготвен и прочетен от Т. Влахов. Целта на подобно „публично съвещание" или „дискусия" е ясна. Все пак ще припомня част от думите на В. Червенков, произнесени при откриването: „Ние не можем повече да търпим непрочистени авгиевите конюшни на бур-жоазната историография у нас. За да бъде поставена нашата историография на действително здрави, научни основи, необходимо е, повтарям, решително отстраняване на реакционното наследство в нея."6
Името на И. Дуйчев не присъства в доклада на Т. Влахов. Незнание? Случаен пропуск? Или пък съзнателно пренебрегване? Днес е трудно да се намери верният отговор. Наистина главните удари са насочени към представителите на „идеалистическия подход" и „фи-лологическия формализъм" В. Н. Златарски, П. Ников, П. Мутафи-чев. Но дали И. Дуйчев не е запазен за изказванията, за една разпра-ва на живо? Защото тъкмо в тях неговите колеги, а и някои приятели (!) не го жалят. За тях той е учен от „фашисзкия период"7, наскоро отпечатаната му книга „Рилският светец и неговата обител" (1947) е предназначена „за фашистките и реакционните елементи, конто
единствено не намират отрада в нашата отечественофронтовска действителност11*, цялата му преподавателска и научна дейност е в защита на „великобългарската теза119. Дори „прогресивните учени“ (те вече са успели да станат „комунисти11 или пишат „с наше разби-ране“ и „в наш дух“), конто полагат неимоверни усилия да се харе-сат на новата власт, не се спират пред гнусни инсинуации.10 Някои от тях настояват да се организира дискусия върху трудовете на Дуйчев (разбирай да бъде принуден да се откаже от тях и едва ли не сам да ги занесе на кладата!), конто, ако той не желае, ще се проведе и без него!"
През тези тежки години И. Дуйчев живее тежко. На помощ му идва Славчо Атанасов, редактор-стопанин на библиотека „Златни зър-на“. И. Дуйчев, заедно със сънругата си Елена, превежда романи и някои научни книги, чиято тематика е далече от неговите професио-нални интереси: „Ш. Сеньобос. Откровена история на френската народност. Опит за история на развоя на френския народ1* (Библ. „Златни зърна“. Исторически етюди №1) и „А. Мороа. История на Сьедине-ните щати, 1829-1940“ (Библ. „Златни зърна11, Исторически етюди №2). Светъл лъч проблясва, когато за сыцата библиотека по настоя-ване и със съдействие на нейния стопанин той написва и издава кни-гата си „Рилският светец и неговата обител".
Петте години безвремие изминават бавно. През 1949 г. И. Дуйчев е назначен на работа в новосъздадения Институт по история при БАН. На какво се дължи тази промяна? Не е трудно да се наме-ри отговор. Институтът възниква като Комисия за издаване на из-ворите за българска история, ръководена от академиците Ст. Романски, Д. Дечев и И. Снегаров. И. Дуйчев не може да преподава в Университета, но може да работи по издирването и публикуванего на извори - нещо, което той е доказал блестящо. Експлицитно тази необходимост е заявена отТ. Павлов: „Марксическият метод не може да ни даде действително научна марксистка история без издирване, систематизиране, изследване и обяснение на самите исторически факти. А в това отношение някои наши, иначе надеждни историци-марксисти, все още изостават назад в сравнение с буржоазните ис-торици от типа например на Златарски, Мутафчиев, Ников и проф. Шишманов."
Значи все пак „филологическият формализъм" трябва да се из-ползва! Този пьт за патриотични цели! Наистина посочените учени ги няма, но затова пък И. Дуйчев, достоен ученик и по-млад техен коле-га, е тук.
По този начин И. Дуйчев свързва по-нататыпната си професио-нална съдба с Института по история. През 1950 г. той е старши научен сътрудник II ст., а от 1967 г. - професор, известно време ръково-ди и секцията по библиография, научна информация и историческа география. И така до пенсионирането му в началото на 1974 г. В продолжение на 24 години И. Дуйчев е член на Института по история, уважаван е от колегите си, но студенината и въздържаността на власт-та се чувстват. Защото И. Дуйчев почти няма възможност да оказва влияние върху научния живот па Института (той не е „поканен“ да участва в написването на колективната „История на България" - 1954, второ издание 1962-1964 г.). Наистина той е много здраво свързан с подготовката и издаването на двете серии „Гръцки извори за българ-ската история" и „Латински извори за българската история". Но толкова. Той рядко публикува в научните издания на Института и дори в български списания. Неговата основна публикаторска дейност е обър-ната към чужбина.
И. Дуйчев престава да преподава в Софийския университет „Св. Климент Охридски" през паметната 1944 г. Но неговата преподава-телска дейност, макар и под малко по-различна форма, се възобно-вява през 60-те години и продължава до края на живота му. Няколко десетилетия за по-дълго или за по-кратко време той е „гост-профе-сор" в редица европейски и американски университета. Негови лекции по история на българския народ, българската държава, българската култура, византийската цивилизация и славянский свят слушат студента и вече изградени учени в Белград, Атина, Букурещ, Москва, Санкт Петербург, Прага, Варшава, Палермо, Неапол, Рим, Равена, Париж, Виена, Бон, Мюнхен, Мадрид, Барселона, Лондон, Вашингтон, Ню Йорк, Монреал...
Неусетно идва признанието. Първо от чужбина. И. Дуйчев е член на академиите в Палермо и Неапол, член-кореспондент на Британс-ката академия, член е на Понтификалната академия по археология в Рим и на Сръбската академия на науките и изкуствата. Бонският университет го провъзгласява за свой почетен доктор, а през 1974 г. му е присъдена наградата Cottfried von Herder. В България властта го „забе-лязва" през 1971 г., в навечерието на пенсионирането му. През 1972 г. той е „заслужил деятел на науката", а през 1977 г. — „народен деятел на науката". През 1977 г. Комитеты по култура организира честване на неговата 70-годишнина. През 1981 г. И. Дуйчев най-сетне е избран за академик и от Българската академия на науките. Накрая, за да приключа с този cursus honorum, трябва да посоча, че юбилеят на И.
Дуйчев е отбелязан с четири сборника в иегова чест, издадени в САЩ, Белгия, Франция и България.12
♦ * *
Иван Дуйчев се изгражда като историк в трудни за българската нация години. Самият той половин столетие по-късно ще се върне мислено назад към тези тежки времена: „Юношеството на моето по коление премина под сянката на две големи исторически събития. Балканската война, която бе истинско продължение на Освободи-телната война о г 1877-1878 г., започна с изключителен ентусиазьм, а завърши с национална катастрофа... По-късно настанаха времена на покруса и обезверяване, конто се засилиха през настъпилата нова криза с Първата световна война.“ Паистина 20-те години са години на духовна покруса и отчаяние за българската интелигенция. България е сред победените страни в Първата световна война и трябва да поне-се тежките и унизителни условия на мирния договор в Ньон. „Прос-ветлението“ за И. Дуйчев, а и за неговиге връстници, идва тогава, когато той постепенно влиза в досег с миналото на своя народ и решава да се посвети на неговото изучаване.
Условия га за научна работа в България в периода между двете световни войни са трудни. Първите две следосвобожденски поколения български историци, с много малко изключения, получават сво-ето образование и специализация в чуждесгранни университети. В България все още липсват добрата база - издания на извори, специ-ализирани списания, книги, - необходимата традиция, а българската школа в медиевистиката все още прави първите си стъпки. Голяма роля за изграждането на български медиевисти и византолози играе създаденият от проф. К. Крумбахер Институт по византийска и но-вогръцка филология (Мюнхен), където учат и специализират П. Ников и П. Мутафчиев.
И. Дуйчев получава висшето си образование в Софийската Alma mater. След едно продължително увлечение по славянската филология той окончателно избира историята. Влияние при този иегов из-бор оказват проф. И. Иванов, с когото любознателният младеж се среща в Париж (1928 г.), и особено проф. Я. Тодоров, който го запоз-нава с книгата на Г. Кацаров „Цар Филип II Македонски. История на Македония до 336 г. пр. Хр.“ - книга, която окончателно го спечелва за историята. Щастие е за младия студент и сетне начеващ учен да бъде край такъв авторитетен историк като В. Н. Златарски, достоен
следовник на руската дореволюционна византология и славистика. И. Дуйчев още с първите си стъпки оправдава доверието и внимани-ето на своя учител, както и на останалите професори, конто със своего блестящо преподаване оказват силно влияние за неговото изг-раждане като историк: Я. Тодоров, П. Мутафчиев, П. М. Бицили, В. Мякотин.
На пръв поглед И. Дуйчев прави необичаен избор за мястото на своята специализация. Вместо да последва примера на П. Ников и П. Мутафчиев и да замине за Мюнхен, той се отправя към Италия (там преди него вече е бил И. Сакъзов, който е започнал усърдно да из-дирва документи за българското минало). Но това решение изглежда странно само на пръв поглед. В лицето на С. Дж. Меркати (ученик на К. Крумбахер, брат на кардинал Джовани Меркати и монсеньор Анджело Меркати, единият префект на Ватиканската апостолическа библиотека, а другият — префект на Секретния архив) той намира великолепен учител по византийска филология и история. А сред ръкопи-сите и книжовните богатства на Ватикана - плодородно поле за изс-ледователска дейност. Годините, прекарани в Рим, оказват сериозно, бих казал, решително въздействие върху И. Дуйчев - както теорети-ческо (безспорно влияние на Мюнхенската школа), така и практичес-ко (възможност да изучи гръцка и латинска палеография, и то сред неоценимите архиви на папската институция). От италианската столица той се завръща византолог.
За да опознаем по-добре научното наследие на И. Дуйчев, тряб-ва да установим, доколкото е възможно, методите му на изследова-тел на далечното минало, историческите му концепции. Две са обс-тоятелствата, конто определят основните изследователски търсе-ния на И. Дуйчев в продвижение на десетилетия. Първият е: огра-ничената изворова база за историята на българското средновеко-вие. Още във встъпителната си лекция „Задачите на днешната бъл-гарска историография" П. Ников (1920 г.) отбелязва: „Българската историческа наука се намира в периода на издирване, събиране и критическо изучаване на историческите материали." Младият учен осмисля това състояние на българската историопис и прегръща идеята да запълни, доколкото може да стори това един учен, тази сериозна празнина. Нещо повече, тридесетина години след П. Ников, вече сторил немалко в областта на изворознанието, той ще от-бележи: „Не бива да се гради окончателно, преди да сме събрали цялото гради во, което времето е пощадило. А трябва да потърсим и съберем това градиво сега, докле е време." И гькмо това стрем
ление го отвежда в Рим, една от съкровищниците на средновековни ръкописи и документи.
Второто обстоятелство е, разбира се, великолепната филоло-гическа и палеографска подготовка, която получава И. Дуйчев. Тя му позволява с вещ професионализъм да се зарови сред книжов-ните богатства и да търси там желаните извори за българското средновековно минало. И тъкмо поради това най-големите му приноси в науката са свързани с откриването, проучването и издава-нето на исторически градива, открития, извършени в ранната му младост, по време на първото му пребиваване в Рим. Резултат от тази иегова дейност са книгите, съдържащи „съобщенията" (awisi) от Рагуза и документите за историята на католицизма през XVII в. - изборът и назначаването на епископи и историята на Софийска-та католишка архиепископия13. Във византологията трайно влезе наименованието „хроника Дуйчев“ (или както напоследък бе предложено от С. Менго, „фрагмент Дуйчев"), с което специалистите назоваха открития от Дуйчев в Cod. Vaticanus gr. 2014, ff. 119V -122v текст, онасловен „За император Никифор и как той остави костите си в България"14. Без колебание може да се каже, че Дуйчев бе издигнал в култ историческия извор. Подобен подход към науката история му попречи да отдели достатъчно време и необ-ходимите сили за други изследвания. Но пък не бива да забравя-ме, че тъкмо на неговата неуморна работа в продължение на пове-че от петдесет години в най-големите архиви и книгохранилища българската наука дължи откриването и публикуването на десетки по-големи или по-малки исторически извори.
И. Дуйчев бе верен ученик и следовник на В. Н. Златарски, за когото не без основание се твърди, че бе отдаден на „детайлно монографично изследване и установяване на българското минало" (П. Ников). Или днес, от дистанцията на времето, би могло да се каже без колебание, че тях ги сближава тъкмо еднаквият подход към българската средновековна история. Двамата, учител и ученик, ги сближават предпочитанието, нагласата, усетът към анализа на отделния факт, към подробното „разчопляне" на отделните събития и явления. Но за разлика от своя първоучител И. Дуйчев запази през продължителния си научен път пристрастието си към „малките форми". Книгите в неговата научна биография са твър-де рядко присъствие.
Случайно ли е това? Бих казал не. У Дуйчев се забелязва под-чертано отсъствие на вкус към синтез, към големи обобщения, дори
той самият ще заяви: „Само след подробного изучаване на отделимте малки или големи въпроси може да се мине към общото, систематично изложение на цялата българска история.“ Това му схва-щане го поставя отново редом със Златарски („Трябва да се каже, че Златарски не бе широк обобщаващ ум...“) и П. Ников („синтетичного мислене се явяваше чуждо на духовния му склад") и го отдале-чава от П. Мутафчиев, който единствен от българските историци-медиевисти бе склонен към философско обяснение на българското минало.
Истинският облик на И. Дуйчев като историк не би могъл да бъде пресъздаден, без да обърна внимание на още една страна от неговите научни занимания. Той твърде често - от самото начало на научната си кариера до сетния си дъх - прекрачваше хронологи-ческите граници на средновековна България. Този стремеж за изли-зане извьн рамките на политическата история на „същинското бъл-гарско средновековие", загатнат от В. Н. Златарски, проявил се у П. Мутафчиев, изявил се най-категорично у П. Ников, е ярко изразен и у И. Дуйчев. Него винаги са го вълнували съдбините на българския народ през XV-XVII в. и той отдели немалко време аз тяхното изучаване.15
И. Дуйчев схващаше исторически я процес като ед но цяло с много и различии лица, конто в крайна сметка създават облика на всяка историческа еноха. И тъкмо тук виждаше главната задача, бих казал главната отговорност на историка: да обхване всички прояви на сред-новековното общество („Не бива да се забравя, че историческият процес е единен, а ние само се докосваме до една или друга страна от него — до политическата история, историята на стопанството, на из-куството и книжнината, на културата изобщо. Схващайки историчес-кия живот именно като единство, ние трябва да използваме за него-вото разкриване всички достъпни градива и средства.") Точно това го отличава от неговите учители и предходници (може би само П. Мутафчиев е по-близо до него?), както и от голяма част от съвремен-ниците му. Политическата и религиозната история за него не бяха единствената посока на научного дирене. И. Дуйчев бе вещ познавач на старата българска литература, на общославянската и византийс-ката литератури. Неговите проучвания в тази облает имат различен характер — от издирването и обнародването на отделни книжовни паметници до очерците, посветени на някои старобългарски писатели, и обобщаващите статии върху историята на славянските литератури. В различии времена неговите научни интереси бяха насочени
към Боянската църква, фреските в Земенския манастир, групи инте-ресни стенописи в трапезарията на Бачковския манастир и в църква-га „Рождество Христово" в Арбанаси"16 и преди всичко към българската средновековна миниатюрна живопис.17
* * *
В половинвековното научно творчество на И. Дуйчев се откроява един изследователски проблем. Затова пък изключителен по своята значимост. Проблемът се нарича „Славяните и/във Византия". Сама-та формулировка вече подсказва недвусмислено, че проблемът има две страни: първата е славяните във Византия, т. е. онези славяни, конто през VI-VII в. се настаняват в изконните земи на Византийска-та империя, остават там и рано или късно се вливат в „многорасова та и многонационалната" империя (Д. Закитинос), т. е. всички онези славяни, задели Елада и Пелопонес и дали повод на Константин Баг-ренородни да възкликне с болка: „Пославянчи се цялата земя." Втората страна би могла да бъде кратко онасловена „Славяните (сла-вянските държави) и Византия". И двете страни на този, бих казал основен проблем от историята на Югоизточна Европа през средно-вековието са били обекти на постоянни спорове, понякога на ожесто-чени пререкания. Скандалните изявления на Я. Фалмелайер и К Сатае относно присъствието и ролята на славяните в Империята, както и позициите на техните последователи сякаш продължават да прик-риват точното, научното, цивилизовано становище на П. Льомерл. Не по-малки са противоречията между учените, когато се изучават отношенията на Империята и граничещия с нея славянски свят. Разногласия няма, когато се твърди, че „Християнизацията на българи-те и по-късно на русите представлява неоспоримо най-забележител-ния успех на тази политика [pax Byzantina - И. Б.], който позволи на Византия с течение на времето да разпростре своето духовно, худо-жествено и дори политическо влияние сред славянския свят..." (Е. Арвайлер). Те започват тогава, когато се правят опити да се определи характера на тези отношения, посоката и значимостта на пронесите, същността и наименованието на явленията. Само един пример: „Ако византийската литература е дефинирана като целоегта от лите-ратурни гворби, създадени на византийска територия или в области, конто са се намирали под византийско влияние, и конто са били сът-ворени за читател, чиято култура е била византийска, в този случай византийската литература би трябвало да включва не само творби,
написани на гръцки, но също така на коптски, на латински, на сирийски, на арменски, на грузински и очевидно на славянски" (И. Шевченко). Същите съждения, и то още по-категорично, се правят, кога-то се изучават паметниците на изкуството (архитектура, монумен-тална живопис, икона, книжна миниатюра), родили се в страните „конто са се намирали под византийско влияние". Както се вижда. проблемы е деликатен и труден за решаване.
В многолетната си изследователска дейност И. Дуйчев отдели много време и сили за изучаването на тези сложни взаимоотношения между славянским свят (през последните години той употребяваше и понятието Slavia Orthodoxa, предложено от италианския славист Р Пикио) и Византия (той като че ли се пазеше да използва обединява-щия и двете страни термин the Byzantine Commowealth, който визан-тологията дължи на Сър Димитри Оболенски). Първото, което тряб-ва да кажа, е, че той не разделяше проблема на две или по-точно тези две страни в отношенията между „центъра Константинопол и пери-ферията" той схващаше като едно цяло. Това негово отношение личи не толкова от наименованието на известния му четиритомник „Medioevo bizantino-slavo", а преди всичко от конкретните му проуч-вания. Вниманието му бе привличано както от Slavica в атонските акта, т. е. проучване на славянската ономастика и топонимия, съхра-нена в документите от манастарите в Света гора или „Славянските светци във византийската агиография", но и от двустранните отношения - политически, икономически и особено литературни - между славянските страни и Византийската империя.
И. Дуйчев безспорно е сред онези учени - византолози и слависта, - конто посветиха много време за изучаването на тези сложни взаимоотношения, довели до изграждането на онази цивилизация, която, без значение как ще назовем - византийска, византийско-сла вянска, източноправославна или цивилизация на византийската об-щност, - ще създаде облика на голяма част от Европа. И това е видно не толкова от оценките на неговите съвременници, колкото от неговата обширна библиография18. Книгата, която българският чи-тател държи в ръце, онасловена „Византия и славянският свят", съ-държа осем изследвания. Очаквам логичните въпроси: защо само осем, след като говориме за дългогодишни изследвания и за многоб-ройни публикации; очаквам не толкова питането кои са те (за това по долу), а по какъв принцип са избрани? Може би трябва да започна отговора с обяснението кои или по-точно какви публикации не са намерили място в книгата. И така, не са включени: 1) изследвания,
печатями в България; 2) изследвания, конто имат частей характер, исягат сравнително малки проблеми и 3) най-сетне, не са включени публикациите, конто биха могли да бъдат обединени под наименова-нието Cyrillo-Methodiana - група, която заема самостойно място в научного наследие на И. Дуйчев19.
При това положение подборы, който съм направил, се определи от значимостта на темата, до известна степей от обема на публика-цията и от факта, че тя е печатана в труднодостъпни издания, и то на чужд език. За да бъда по-конкретен, в книгата са включени изследвания, конто са синтез на хилядагодишните отношения между двете страни, като „Византия и славянският свят" (№ I), обстойното изс-ледване под наслов „Отношенията между южните славяни и Византия, Х-ХП в." (№ II) или обобщаващ поглед като „Византийско-сла-вянските литературни отношения" (№ III), както и подробно изуча-ване на двустранните връзки в същата облает, а именно: „Литерату-рата на южните славяни през XIII в. и нейните отношения с византийската литература" (№ IV) и „Литературни връзки между визан-тийци, българи и сърби през XIV-XV в." (№ V).
Икономиката на средновековното общество не бе сред предпочи-таните от И. Дуйчев изследователски теми (изворите винаги са били оскъдни, а той се пазеше от прибързани обобщения), но изучавайки вековните славяно-византийски отношения, той не пропуска да обърне внимание и на тази тяхна страна: „Икономически отношения между Византия и славяните" (№ VI).
Последните две работа, поместени в тази книга - те са сред най-обемистите публикации на И. Дуйчев, - имат малко по-особено зву-чене. Първата от тях е онасловена „Славянският свят и Персия през ранного средновековие" (№ VII). Сякаш присъствието на тази работа - над сто страници в оригиналното си издание - е малко необи-чайно. Но това е само на пръв поглед. Защото Персия като партньор (преди всичко търговски - през нея минава „Пътят на коприната") и като противник е част от византийския свят, поне до появата на арабите през тридесетте години на VII в. От друга страна, славяно-пер-сийските отношения са поставени в тяхната естествена рамка - византийския свят. Втората публикация (№VIII), също така обемиста (150 страници) е писана, както много други изследвания на И. Дуйчев, по определен повод. Само че този път поводы не е научна конференция (какъвто е случаят с предходната публикация), а една забе-лежителна годишнина: 500 години от падането на Константинопол и неговото завладяване от турците (1953 г.). И. Дуйчев е имал чудесна-
та идея да събере всички славянски извори както за покоряването на византийската столица, така и за завладяването на Балканския полуостров от турците. Макар и откъслечни, понякога изолирани, твърде често малки по обем, тези текстове не само допълват картината на една изключително важна епоха от историята на Балканския свят, изграждана преди всичко чрез извори от гръцки и, казано най-общо, западноевропейски произход, но и показват по един категоричен начин отношението на славянските писатели и книжовници към това жестоко и безмилостно време.
Какво още трябва да знае българският читател? Пет от осемте включени в книгата изследвания са публикувани за първи път на френ-ски език (№ II, III, IV, V, VIII), а три - на италиански (№ I, VI, VII), и то в издания, конто невинаги са лесно достъпни за българския читател. Наистина самият Дуйчев ги публикува отново в първите три тома на „Medioevo bizantino-slavo“ (1965, 1968, 1971), но това в никакъв случай не ги приближи към България. Сега за първи път тези важни изследвания се обнародват на български език - нещо, което ще даде възможност на много по-голям брой читатели да се запознаят с тях. Защото, това трябва да се признае, колкото и да не звучи радостно, оригиналните публикации бяха познати и ползвани от твърде ограничен кръг български учени. Като казвам, че тези осем текста за първи път се публикуват на български език, трябва да отбележа и още нещо. Всичките осем публикации се превеждат от езика, на който са отпечатани, т. е. френски и италиански. Защо? Няма да се впускам в подробности. Ще отбележа само, че дори да съществуват български оригинали на съответните статии в архива на И. Дуйчев, съставите-лят съвсем не бе улеснен да достигне до тях. Ето защо бяхме прину-дени да прибегнем към превод. Трябва да кажа, че двете преводачки положиха много усилия, за да звучат тези публикации на добър български език, а редакторът си позволи да се намесва там, където мис-леше, че би могъл да доближи текста до езика и стила на И. Дуйчев. Това сигурно не е постигнато в пълна мяра, но в противен случай всички статии трябваше да бъдат пренаписани по определен модел. А това едва ли би било най-доброто решение.
Тези от читателите, конто поне малко познават „Medioevo bizantino-slavo“ (I-III), знаят, че всяка една статия е съпроводена с Addenda и Corrigenda, подготвени от И. Дуйчев. Тези добавки и поправки също са преведени. Но при съставянето на книгата възникна един проблем: добавките и поправките датират от 1965-1971 г. Из-миналите 25-30 г. предполагат тяхното усъвършенстване. Науката
го малага. В същото време авторът го няма, за да го стори. А ако аз । рябва да го направя, то може би бих се намесил повече, отколкото । ова би направил техният автор. Ето защо редакторски Addenda et Corrigenda няма. Всичко се публикува така, както го е оставил И. Дуйчев.
Все пак, поне за ориентиране на съвременния читател, трябва да посоча само някои възможни добавки. С другите специалистите ще сс справят сами. Ще започна с № I. Това безспорно е най-обобщава-щата статия и е съвсем естествено към нея да бъдат направени най-много добавки. Тъкмо затова ще се огранича с най-важното. Много са новите неща, конто засягат проблема за заселването на славяните на Балканския полуостров - както археологически материали и тях-пото тълкуване, така и конкретни изследвания, сред конто ще отбележа само чудесната книга на П. Льомерл (в нея читателят ще наме-ри по-старата библиография)20. Тъй като славяно-византийските отношения в сферата на литературата и икономиката са развита много по-подробно от самия И. Дуйчев (бележките към тях следват по-долу), тук ще се задоволя да посоча само две теми, конто през последните две десеталетая получиха голямо развитие. Първата е в областта на идеологията и засяга идеята „Москва - трети Рим“. Вече петнадесет години в Рим се провежда семинар, озаглавен „Da Roma alia Terza Roma“, резултат от който са няколко важни книги21. Втората тема е византийската музика и нейното разпространение и развитие сред Slavia Orthodoxa. Едва ли е възможно да посоча многобройните заглавия, конто документират бурното развитие на тази дисциплина. Ще се задоволя да отбележа само големия тласък, който дадоха опи-сите на византийските „музикални ръкописи", съхранявани в Света гора, подготвяни от гръцкия учен Г. Статис, както и немалкото публикации на български автори, сред конто бих посочил името на Е. Тончева.
Към № II също биха могли да бъдат направени много добавки както към епохата на цар Симеон22, заемаща централно място в из-следването, така и към събитията в България през 968-971 и 976-1018 г. (разгледани много кратко, особено след обстойния разказ за цар Симеон), а, разбира се, и към историята на хървати и сърби. Корекция изискват някои от схващанията на автора - възможни връзки на Владимир (889-893) с Рим, отношенията между цар Симеон и папа Иоан X (особено идеята за получаване на корона от Рим!) и др.
№№ III, IV и V, както казах вече, са посветени на славяно-византийските връзки в областта на литературата. Тук новите неща са из-
вънредно много, и то в две посоки: нови издания на текстове или техни преводи и изследвания - както обобщаващи, така и конкретни, посветени на отделни славянски книжовници - Патриарх Евтимий, Киприан, Ефрем, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Ди-митър Кантакузин, Владислав Граматик. В № III са остарели някои схващания за царуването на Калоян (1197-1207), много бегло са раз-гледани или са пропуснати важни събития от епохата на цар Иван II Асен (1218-1241) и т. н.
Не са малко и добавките към статията „Икономически отношения между Византия и славяните". Ще се задоволя да отбележа само някои проблеми: „икономическата война" между България и Византия през 893/4-896 г. (напоследък се появи нова интерпретация на тези събития23), търговията на Дубровник с Балканския полуостров, ролята на Генуа в Черно море (заслужават отбелязване усилията на М. Балар и Джео Пистарино с неговите сътрудници, сред конто се откроява Л. Балето, както и приносите на В. Гюзелев)24 и венецианского присъствие, засилено внимание към коего напоследък проявява С. П. Карпов25.
„Славянският свят и Персия през ранного средновековие" е едно от най-добрите изследвания на И. Дуйчев. Към него могат да се направят някои добавки, конто се налагат от времето; към славянската митология (книгата на А. Гейщор), българската архитектура, Мадар-ският конник, съкровището от Наги Сент Миклож, византийско-пер-сийските отношения (обстойните изследвания на А. Стратос върху VII в.). Същото би могло да се каже и за последната публикация, включена в тази книга. И. Дуйчев е събрал в нея всички познати текстове от славянски произход, конто отразяват турского нашествие на Балканите и завладяването на Константинопол. Тук бих искал да отбележа само нового издание на „Повеет за превземането на Ца-риград от турците в 1453 г."26 и чудесните книги на А. Пертузи, конто поставят в много широк план падането на византийската столица и края на Империята27.
♦ ♦ *
„Времето, което тече неудържимо с вечно движение, повлича и отнася всичко съществуващо, за да потъне то в пропастта на забве-нието - както събитията, недостойни да задържат вниманието, така и тези от тях, конто са велики и достойни за паметта. Или както е казано в трагедията, то [времето] ражда скритото и скрива откри-
। ото. Но историческият разказ е непреодолимо препятствие за потока на времето; той възпира донейде неудържимото течение: той чадържа в прегръдката на събитията всичко, което може да се забе-лежи по повърхността, и не го оставя да потъне в дълбините на 1абравата.“
Врыцам се към този текст, този път целия, с който започва „Алек сиадата“ на Анна Комнина или по-точно Предговора към историята на царуването на Алексий I Комнин (1081-1118). Не напразно византийската писателка - може би най-интелигентната византийска принцеса - започва своя обстоен разказ с времето и историческото повествование. Защото времето е главният противник на историята. И. Дуйчев се отнасяше към времето не по-малко философски от византийската принцеса и историчка. Нещо повече, той гле-даше на него като на по-сложен феномен. Той го разделяше на две равнопоставени части. Първата бе времето, което носи забравата, което хвърля сянка върху паметта, което къса нишката, свьрзваща ни с миналото, т. е. историческото време, което крие в себе си из-миналия път. Да съхрани снова, което заслужава („...трябва да по-търсим и съберем това градиво, сега, докле е време!“). Дуйчев пра-веше без отдих петдесет и пет години, посветени на историята. Но през голяма част от живота си той беше принуден да се бори и сре-щу реалното, своето време. Той трябваше да преодолява много преч-ки, много несгоди, много тежки момента. Той сякаш не вярваше на своето време (неслучайно намираше утеха в историческото време!) дори и тогава, когато успя да се пребори с него (неговият cursus honorum е доказателство за победата му). Защото неведнъж и два пъти е споделял с мен: „ще ни оцени само времето", т. е. онова време, когато грозните страсти ще са изпепелени, когато човешки-те взаимоотношения ще се върнат в естествените си рамки, когато голямото сито ще отсее слабото и недостойното и ще съхрани веч-ното, онова, което принадлежи на нацията. Или отново историческото време, което ще затвори цикъла.
Има ли какво да добавя? Може би само словата на монах Висари-он (1345 г.) - перифраза на евангелски текст или може би на св. Иоан Златоуст („Паста 86£а dvOpcorrou со? avOos хортой"):
все слава члколгь трФва. Трава во нсъще н цв’Ьтъ е’ж Фпадае'. Л слово пр'Ьвивде'гъ вт» pw5' и ршА
БЕЛЕЖКИ
1 /. Dujcev. Avvisi di Ragusa. Documenti sull’impero turco nel sec. XVII e sulla guerra di Candia. Roma, 1935, XLVII-296 p. (Orientalia Christiana Analecta, 101); Il cattolicessimo in Bulgaria nel sec. XVII secundo i processi informativi sulla nomina dei vescovi cattolici. Roma, 1937, 202, p. (Orientalia Christiana Analecta, 111).
2 Съдът над историците Българската историческа наука. Документа и диску-сии, 1944 1950. Т. 1, С., 1995, № 5, с. 51.
3 Пак там, № 11, с. 63.
4 Пак там. № 4, с. 48.
5 Пак там, № 21, с. 83.
6 Пак там, № 46, с. 203.
7 Пак там, с. 307.
8 Пак там, с. 301.
’ Пак там, с. 361.
10 Пак там, с. 297, 361.
11 Пак там, с. 349.
12 Byzantion, 47 (1977) (= Hommage a Ivan Dujdev); Byzantine Studies, 1978, 1-2; Byzance et les Slaves. Melanges Ivan Dujcev, Paris, 1979; Българско средновеко-вие. Българо-съветски сборник в чест иа 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980.
13 Вж. тук бел. 1, както и И. Дуйчев. Софийската католишка архиепископия през XVII в. Изучаване и документа. С., 1939, 203 с. (Български археологически институт - Материали за историята на София, Кн. 10).
14 И. Дуйчев. Нови житийни данни за похода на имп. Никифор I в България през 811 г. - Сп. БАН, 26 (1937), 147-188; La Chronique byzantine de i’an 811 -Travaux et memoires, 1(1965), 205-254 —I. Dujcev. Medioevo bizantino-slavo, II. Roma, 1968, 425-489.
15 Вж. бел. 13, а подробно у/. Dujcev. Bibliographic Verfast von A. Kirmagova, A. Paunova. Sofia, 1996.
18 И Дуйчев. Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис. С., 1978.
17 /. Dujcev. Bibliographic, n° n° 474, 611,710, 759, 769.
18 /. Dujcev. Bibliographie.
19 /. Dujcev. Medioevo bizantino-slavo, II, 29-135; Medioevo bizantino-slavo, IV/1, Sofia, 1996, n° n° I-VI,
20 P. Lemcrlc. Les plus anciens recueils des Miracles de Saint Demetrius, II. Paris, 1981.
21 Roma, Costantinopoli, Mosca. Napoli, 1983, XX-570 p.; L'idea di Roma a Mosca secoli XV-XVII. Fonti per la storia del pensiero sociele russo. Roma, 1993; Diritto e religione da Roma a Costantinopoli a Mosca. Roma, 1994, XXXII 254 p.
22 И. Божилов. Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на средновековна България. С., 1983.
25 N. Oikonomides. Le kommerkion d'Abydos, Thessaloniquc et le commerce bulgare ни IXе siecle. - In: Hommes et richesse dans 1’Empire byzantin, VIII-XV' siecle. Paris, 1991,241-248.
24 G. Pistarino. Notai genovesi in Oltremare-Atti rogati a Chilia da Antonio di Ponzb (1360-1361). Genova, 1971; M Balard. Genes et 1'outremer, I. Les actes de Cafia du notaire Lamberto di Sambuceto, 1289-1290. Paris, 1973; II Actes de Kilia du notaire Antonio di Ponzb, 1360. Pans, 1980; L. Balletto. Genova mediterraneo mar nero (sec. XIII-XV). Genova, 1976; M Balard La Romanic gcnoise (Х1Г debut XVе siecle). Genova-Roma, 1978; Byzantino-Bulganca, VII (1981) (Bulgaria Pontica Medii Aevi I); Bulgaria Pontica Medii Aevi II et III, Sofia, 1988, 1992.
25 С. П. Карпов. Путями средневековых мореходов. Черноморская навигация венецианской республики. XIII-XV вв. Москва, 1994.
26 Памятники литературы древней Руси. Вторая половина XV века. Москва, 1982, 216-267 (текст и превод).
27 La caduta di Costantinopoli. I. Le testimonianze dei contemporanei; II. L’eco nel mondo. Testi a cura di A. Pertusi. Milano, 1976; A. Pcrtusi. Testi inediti e poco noti sulla caduta di Costantinopoli. Edizione postuma a cura di A Canle. Bologna, 1983.
ИВАН БОЖИЛОВ
21 май 1996 г.. Св. Св. Константин и Елена
ВИЗАНТИЯ И СЛАВЯНСКИЯТ свят
Славяните като нова и непозната човешка раса се появяват на границите на стария европейски свят още през първите векове след Христа. Източната римска империя обаче влиза в непосредствен до-сег с тях едва в края на V в., когато многобройни славянски племена застрашително се струпват по северната й граница, по протежение на Дунава. Както римските императори, така и наследниците им на трона на „новия Рим“ - Константинопол, вече са опознали с течение на вековете многобройни нашественици. Някои от тях са успели да проникнат дълбоко във вътрешността на империята, но после са се оттеглили разгромени или са изчезнали по някакъв друг начин. Изг-лежда, и този път, но сега за един продължителен период, управни-ците в Константинопол не се вълнуват много от заплахата от славян-ските нашествия. Още по-малко някой допуска, че славяните, за раз-лика от своите предшественици, от други народи и племена биха могли да се настанят трайно и окончателно както в рамките на империята, така и извън нея, при границите й и по този начин да се превърнат в нов фактор в историческото й развитие чак до самата й гибел. В кон-стантинополските дворци се отдава малко значение на новите про-тивници. Повече от всичко това го показва политическата и военната активност на двама от най-известните императори от този период -Юстиниан I (527-565) и Ираклий (610-641). Стратезите на Юстиниан I получават от императора задачата да водят локални войни на Изток и на Запад в продължение на дълги години, далече от столица-та, за да запазят целостта на империята. След по-малко от век Ираклий (чиято политика наскоро проф. П. Льомерл разкри от тази катед-ра1) лично застава начело на войската си и предприема дългия „кръс-тоносен поход“, завършил с разгрома на Персийската империя - една победа, конто вместо да е от полза на византийците, в скоро време се обръща в тяхна вреда, тъй като отваря път за арабските нашествия. Не по-сполучливо се оказва решението му да се откаже за няколко
десетилетия от защитата на дунавския лимес, който се превръща в огкрити врата за славянските маси. В течение на относително кратък период голяма част от Балканския полуостров е окупирана от славя ните, конто стигат до вътрешността на Пелопонес и проникват даже до някои острови в Егейско море. През следващите векове около те-риторията на империята на север, на северозапад, на североизток се формират първите държави на славянските народи2. Така още през VI VII в. пред Византийската империя възниква големият и тежък проблем със славяните, т.е. как да регулира отношенията си както с многобройното славянско население, установило се в границите на самата империя, така и тези с младите славянски държави, кипящи от първична енергия. В продължение на почти едно хилядолетие уп-равниците в Константинопол се опитват да разрешат проблема със славяните с помощта на мирни средства или с оръжие. Многобройни факти от политическия, културния и военния живот на империята през този период са тясно свързани със славяно-византийските отношения и могат да бъдат изяснени само в тяхната светлина. Също-то и в еднаква степей се отнася и до славяните, особено за южните славяни и за източните, т. е. за русите. Завързали многостранни отношения с Византия, търпели мощното влияние на византийската цивилизация, тези славянски народи приемат след падането на империята под турско владичество през 1453 г. по-голямата част от кул-турното й наследство. И така, чрез тях тя продължава да живее и през следващите векове. Ако трябва да установим точно какво пред ставлява „Byzance apres Byzance", редно е да отправим поглед към славянския свят, а не само към населението от гръцки произход. По такъв начин ако историята на една световна империя, а именно така-ва е била Византия, трябва да се изучава пространно и в детайли, абсолютно необходимо е да не изпускаме от полезрение историята и на славяно-византийските отношения, а също и да уточним естест-вото и дълбочината на византийското културно влияние върху славяните.
Преди години големият френски историк III. Дийл3 справедливо посочи, че приносът на Византия за формирането на славянския свят е безспорен белег за нейното величие. Но ако проблемът, що се отнася до Византия, изглежда напълно ясен, не така стой той пред самите славяни. Често отричайки всякаква взаимност в тези отношения,, се стига до твърдението, че културното развитие на южните и източните славяни през средновековието било напълно подчинено на Византия и лишено от каквато и да било оригиналка стойност4. През сред-
новековието в продължение на много векове Византийската империя била родината на несравнима цивилизованост, на признато превъз-ходство в сравнение с примитивността на новите народи, настанили се на европейския континент, както и в сравнение с плачевния упадък на старите жители на Запада. Дори да се обяви цивилизацията на южните и на източните славяни от снова време за явление с чисто подражателен характер и дори за плагиат на Византия, би им остана-ла поне заслугата, че са усвоили ценностите на тази велика цивилизация, че са я разпространили сред далечни народи, че са продължили сыцествуването й векове след заличаването на империята като цен-тър на политическия живот и на културната дейност.
Когато говорим общо за славяно-византийските отношения, необходимо е да направим едно предварително разграничение между южните, източните и западните славяни. Намиращи се в непосредст-вена близост с центъра на самата Византийска империя, южните славяни - на първо място българите, после сърбите и хърватите - под-държат преки и продължителни връзки с Византия през цялото сред-новековие. Източните славяни, или руси, са се заселили малко по-настрани, но въпреки това поддържат тесни връзки от всякакъв характер с византийците. Докато западните славяни - чехи, словаци, поляци - поради географската отдалеченост имат скромни възмож-ности да поддържат постоянни и продължителни контакти с Източ-ната империя. Излишно е да подчертавам факта, че този чисто географски фактор предопределя в известен смисъл границите и съдър-жанието на влиянието, което Византия упражнява върху отделните славянски държави.
През втората половина на VI в. отделни пръснати славянски гру-пи успяват да проникнат на територията на Византийската империя. Това са т. нар. „федерати“, конто управниците в Константинопол на-емат на служба, или отделни групи, откъснали се от голямата Славянска маса, конто проникват на юг в Балканския полуостров и скоро приемат византийската върховна власт. През втората половина на VIII в. започва повторно завладяване на някои територии, конто Константинопол по-рано, по времето на славянските нашествия, е загубил. Военната кампания, която между другото цели унищожава-нето на българската държава, създадена през 681 г.5, постига само частичен успех. Византийската „реконкиста", чийто основен вдъхно-вител е енергичният Константин V Копроним (741-775), налага им-перската власт над територии, в конто живее многобройно славянс-ко население - в Тракия, в Македония и дори в Пелопонес. В течение
па няколко века това славянско население е напълно асимилирано от византинизма, за да остави следа за себе си само в няколко стотици хиляди топонима, пръснати в области, впоследствие напълно гърци-»ирани6. В своята асимилаторска политика по отношение на тези сла-няни византийските управници прибягват преди всичко до мисио-перската дейност, тъй като покръстването на езическите племена е пай-доброто средство за приобщаването им към държава, чиято най-силна и здрава вътрешна спойка се осъществява именно от христи-янската религия. Споменатата мисионерска дейност бележи като положителен резултат и факта, че се правят различии опити за създава-пе на славянска писменост, като се използват букви от гръцката азбука и по такъв начин се създават основните елементи от славянската азбука, сътворена в началото на втората половина на IX в. от Коне гантин-Кирил Философ7.
Недалече от границите на империята обаче остава един обши рен славянски свят, с който Константинопол поддържа връзки и трябва да регулира отношенията си. Още през VI в., когато славя-пите прекосяват Дунава и масово навлизат на територията на Горна и Долна Мизия и на Илирик, престолният град провежда към тях колеблива политика, съобразена с политическите и военните уело вия8. За да отблъснат някои славянски племена, византийциге си служат с оръжие. С други пък сключват мирни договори, за да въз-прат тяхната враждебност или за да ги използват като помощни войски срещу други нашественици, понякога срещу собствениге им кръвни братя. В периода от VII до IX в. се създават първите славянски държави, с конто Византия не закъснява да установи отношения. Когато през пролетта на 622 г. император Ираклий се отправя на поход срещу Персийската империя, той напуска столицата, заст-рашена от тройния съюз на перси, авари и славяни9. За да окаже ноне частичен отпор на аварите и да подкопае тяхното могъщест во, императорът предизвиква голямо въетание на славяните в Моравия и Бохемия, намиращи се почти в центъра на аварската държава. Като последица от споменатото въетание се създава първата славянска държава, която просъществува само докато е жив нейни-ят основател Само (623-658)10. Тридесетина години по-късно, през 681 г., се създава българската държава на територията на антична-та Долна Мизия, която след многобройни исторически перипетии, след периоди на подем и упадък доживява до последното десетиле-тие на XIV в., когато е унищожена от турците. В отношенията между българската държава и Византийската империя се редуват пери-
оди на мир и война. Без да се спирам на военното време, през което византийското влияние, макар и по други пътища, продължава да прониква, необходимо е по-скоро да се отбележат мирните перио-ди, белязани от мирните договори, сключени между двете държави. От изворите, с конто разполагаме, добре познатите договори от 681 г., от 716 г., от 814 815 г., от 864 г., от 927 г. или пък от 1235 г.11, е видно, че по такъв начин са решавани редица въпроси от взаимен интерес като определяне на границите, размяната на военноплен-ници, плащането на дан, най-често под формата на дарове12, после търговия, „политически" бракове между управляващите династии, екстрадиране на изгнаници, уреждане на религиозни и църковни въпроси и т. н. Освен това познати са договори, сключени между Кон-стантинопол и Киевска Рус, създадена като независима държава през втората половина на IX в., както и с другите руски княжества, въз-никнали по-късно, каквото е и Московского13. Тези руско-византийс-ки договори, някои от конто достигнали до нас единствено на древ-норуски чрез руските хроники14, уреждат горе-долу същите въпроси, каквито и с българите - руско-византийската търговия, размяната на военнопленници и избягали роби, военен съюз и помощ, оказвана от русите за защита на империята, „политическите" бракове между руски князе и императорского семейство, различии въпроси, свързани с религиозния и църковния живот и т. н.15.
През IX в., когато държавата при сърби и хървати е още в зародит, Византия се опитва да поддържа с тях трайни и като правило приятелски връзки, тъй като разчита да се възползва от тяхната помощ срещу други народи, на първо място срещу българите, конто, географски погледнато, се намират помежду им. За съжаление познати са само някои от договорите между Византия, сърби и хървати16, конто изясняват някои елементи от религиозния и църковния живот17, установяването на военни съюзи, сключването на мир, с конто се уреждат спорове за границите или пък се сключват „политически" бракове и т. н.
Още по-ограничени, естествено, са отношенията между Византия и западните славяни, а сведенията, с конто разполагаме, са доста скромни18. Сред договорите, сключени между империята и тези славяни, заслужава да се отбележи онзи от 862-3 с великоморавския княз Ростислав. Като последица от договора владетелят кани Константин Кирил Философ и брат му Методий, мисионери и разпространи-тели на славянската писменост19. В навечерието на завладяването на Константинопол от османците, през май 1453 г., православният пат-
piiiipx и чешките хусити си разменят няколко пратеничества с цел да постигнат уния. Те не постигат никакъв резултат, тъй като събитията се развиват с невероятна бързина20.
Най-слабо са познати подробности от търговските връзки, кои-1о Византийската империя поддържа през цялото средновековие с южните и източните славяни21. Гол яма част от договорите на Ви-гантия със средновековните славянски държави съдържат клаузи с пкономически и търговски характер. По такъв начин цариградски-ie управници се опитват да подсигурят преди всичко многобройно го население на самата столица със селскостопански продукти и някои суровини. С малко по-подробни сведения разполагаме за тър-ювията с България, намираща се в непосредствена близост с цен гъра на империята, с Русия и в един по-късен период с град Дубровник (Рагуза) на Адриатическото крайбрежие. Недостатъчните сведения от писмените свидетелства се подсилват и богато илюст-рират от нумизматичните находки, по-специално намерените на гериторията на славяните византийски монети, а също и от архео-логическите разкопки22. Вьпреки че голяма част от археологически-ге находки и от нумизматичния материал са старателно регистри-рани и анализирани, само бъдещи изследвания, конто са желател-пи, биха могли да изяснят естеството на славяно-византийския търговски обмен през вековете.
Съществува обаче сфера на дейност, в която както константино-полските управници, така и православната патриаршия се мъчат да установят най-тесни и редовни връзки със славянските страни. Това е, съзвучно със средновековния начин на мислене, сферата на веро изповеданието. За византийците мисионерската дейност сред чуж-доплеменни и езически народи е не само и не толкова проява на горещ прозелитизъм, но и средство за използването й за чисто политически цели. В енцикликата на патриарх Фотий от 867 г. недвус-мислено е казано, че покръстването на чужд и „варварски" народ е най-доброто средство да парираш противника и дори да го нака-раш да обслужва имперската политика23. Интересите на правителс-твото съвпадат напълно с тези на Константинополската църква. Това напълно обяснява както цялата мисионерска дейност, предприета от държавата и от православната църква, така и постоянните и упо-рити усилия, въпреки реакцията от страна на славяните, да се наложи след официалното покръстване и църковна йерархия от византийски произход. Що се отнася до политическите връзки с различии страни и народи, управниците в Константинопол са открили и
формулирали теорията за „фамилия от народи и князе24, според конто съществува сложна политическа йерархия, на чийто връх стоят василевсът и византийският народ, докато под тях са разположени в широка и разклонена система от измислени роднински връзки и подчиненост по отношение на Византия чуждите владетели и съот-ветните народи. Политическите събития от по-късно време чувст-вително отслабват византийската власт и засенчват престижа на империята в очите на европейский свят. Изгряла е звездата на други държави, нови и стари, конто сериозно оспорват върховенството на Византия. Това, което Византия губи в политически план, частично се компенсира в религиозен, църковен и следователно в кул-турен. Още първите успехи на византийската мисионерска дейност по покръстването на славяните неотлъчно се придружават от учре-дяването на църковна йерархия - състояща се от митрополити, ар-хиепископи, епископи и т. н. - в съответните славянски страни, на-мираща се в абсолютно подчинение, поне на теория, на Константи-нополската патриаршия, обявена за истинския блюстител и тълку-вател на православната вяра. Понякога славянските народи въста-ват срещу опитите на Константинопол да ги държи в пълно подчинение на църковната йерархия и успяват да получат известна автономия. Константинополското върховенство в църковната сфера се оказва по-трайно дори и от политическата власт. Докато империята губи все повече и безвъзвратно територии най-вече заради ос-манските нашествия и най-накрая в началото на XV в. остава почти само столицата, то патриаршията запазва почти непроменена „ду-ховната власт" над славянските народи. Тази власт върху южните славяни след падането на Константинопол през 1453 г. вместо да отслабне, се засилва. По волята на завоевателя, лишил тези народи от политическа независимост и каквато и да било административна автономия, патриаршията получава още по-широки и неоспори-ми права25. С византийската църковна власт, която се оказва по-жизнена от политическата система на империята, се случва нещо, на пръв поглед необяснимо. С унищожаването на Византийската империя и с разпростирането на властта на патриаршията върху всички православии народи, както върху обширните руски територии, така и върху южните славяни, православната църква, управля-вана от Константинопол, се превръща - що се отнася до етничес-ката принадлежност на по-голямата част от вярващите - в предим-но славянска църква26. Въпреки това Константинополската патриаршия почти до края на XIX в. не дава право на независимост на
южните славяни. Така византийската власт чрез църквата живее векове след изчезването на византийската държава от политическата сцена. Сред източните и южните славяни са правени опити за бунт и неподчинение на властта на Константинополската патриаршия, безспорно, и те са довели до създаването на независимы славяно православии църкви, образувани на принципа, формулиран от бъл-гарския цар Калоян в писмото му до папа Инокентий III от 1203— 1204 г. - „quia imperium sine patriarcha non staret 27. Този бунт почти винаги е насочен срещу юрисдикцията на византийската или пост-низантийската патриаршия, а не срещу догмите, конто тя налага. За юва колко малко Константинополската църква била склонна да даде равни права на славянския свят, който й е духовно подчинен, можем да съдим между другото от простия факт, че в пантеона от светци, чествани от византийското православие, почти до наши дни броят на светците от славянски произход е съвсем ограничен2*. В историческата съдба на българския народ, между другото, се по-ражда един трагичен конфликт - той приема християнството, а впос-ледствие и културното влияние на Византийската империя, като нерядко се бори и воюва срещу нея, за да запази целостта и незави-симостта на своята държава. Излишно е да казваме какво отражение дава този конфликт на българската история.
Християнството започва да прониква сред славяните по различии пътища от VI в. насетне. Онези славянски народи, конто се уста-новяват на територията на Балканския полуостров, влизат в допир с древни християнски центрове, конто епохата на нашествия и раз-мествания на местното население не са успели да унищожат напълно. Средища на древното християнство има и по бреговете на Северного Черноморие и с тях влизат в досег източните славяни. От своя страна Византия допринася с различии средства за разпрост-ранението на Христовата вяра сред южните и източните славяни. Този процес на разпространение на развиващото се християнско учение се засилва и утвърждава с официалното покръстване, което при различните славянски народи става в периода от средата на IX до края на X в. През 865 г., при управлението на княз Борис (852-889) християнството е признато за официална религия в българската държава29. Създава се и Българска църква, оглавена от архиепископ. През 927 г. Цариград признава Българската патриаршия, уни-щожена от византийците през 972 г. и отново възстановена през 1235 г., която просъществува до османските завоевания от 1393-1396 г.30 В Константинопол реагират енергично на всеки опит на
3. Византия и славянският свят
33
българите за откъсване от юрисдикцията и от византийского православие, като се сближат, както това става през IX, X, XIII и XIV в., с Римската църква.
По-сложна е историята на проникване на християнството сред сърби и хървати, разпространявано сред тях от византийски и от римски мисионери. Покръстването на сърбите става по времето на император Василий I (867-886)31, но едва през 1220 г. византийците, про-гонени от Константинопол през 1204 г. и „заточени" в малоазийския град Никея, се съгласяват да обявят бившия княз Сава за архиепископ и да признаят независимостта на Сръбската църква32. Обявява-нето на Сръбската патриаршия през 1346 г. предизвиква до такава степей гняв в Константинопол, ревниво пазещ своего върховенство, че последва схизма, продължила повече от 30 години.
Покръстването на русите и съответно създаването на църковна организация става под влияние на различии фактори. Като оставим настрана влиянието на римокатолическата църква, проникнало в отделни области в конкретен исторически момент33, трябва да отбеле-жим ролята на антични центрове по Черноморского крайбрежие, на българските културни центрове от онова време (Преслав и Охрид), после византийского и великоморавското влияние34. Така християнството намира последователи сред русите още през IX в., но офици-алното покръстване на Киевска Рус става през 988 г., при управлени-ето на княз Владимир (978-1015)35. По политически, икономически и военни причини константинополските управници и патриаршията уп-ражняват цялата си власт и използват всички средства, за да поддържат в необятните руски земи - въпреки скритата или открита съпро-тива на князете, а и на самия народ - византийского духовенство, охотно откликващо на техните желания.
След татарските нашествия от първата половина на XIII в.36 Киев загубва значението си на политически и духовен център, а от нача-лото на XIV в. като ново средоточие на политическо и културно обединение се налага Москва, където се премества и центърът на религиозния и църковния живот. Църковните взаимоотношения между Константинопол и Москва през втората половина на XIV в. и първата половина на следващото столетие отразяват хода на някои политически събития, тъй като в този ориенталски свят повече от-където и да е другаде неразривно са свързани светската власт с духовната, като последната много често е подчинена на първата. Следователно вън от съмнение е, че Византия, чийто упадък се за-дълбочава най-вече поради османските нашествия, няма да успее
да поддържа нито политическо, нито духовно водачество над мла-дата, кипяща от енергия руска държава, чийто възход е повече от очевиден. Първите сериозни симптоми на неподчинение на Конс-I антинопол и на неговата патриаршия се усещат към края на XIV в.37 Когато сетне, през първата половина на XV в., Византийската империя, полагайки отчаяни усилия да се съпротивлява на османски-1 е нашествия и да оцелее, благодарение на военната помощ на Ев-ропейския запад, започва безкрайни преговори с Рим за църковна уния като предварително условие за военна помощ, този й акт е заклеймен като истинско предателство. „Третият Рим"3*, заплаш-вайки, че ще се откъсне от нея, се обявява за наследник и тълкува-тел на православието. В името на това учение и на тази основна концепция на византийската цивилизация Москва обръща гръб на Източната империя, като не й оказва никаква помощ през страшни-те дни на пролетта на 1453 г.39
Ако проследим сложните взаимоотношения на Константинопол-ската църква с Църквите на славянските православии държави, ще открием, че византийската религиозност упражнява значително влияние върху живота на славянските народи от Европейския юг и из-ток. Тук не е необходимо да се спираме на догматичната и литур-гичната страна на това влияние. Трябва да подчертаем само, че то допринася за формирането на средновековната славянска култура Като се почне от признаване на правото на ползване на матерния език в литургичната практика40, византийците спомагат за създава-нето на славянската азбука, а оттук и за превеждането на литургич-ните текстове, необходими за покръстването на славяните. Глаго-лицата, създадена в началото на втората половина на IX в. от Кон-стантин-Кирил Философ41, към края на същия век е заменена от „кирилицата", написана от негов ученик по образец най-вече на гръц-кия унциал. Тези две славянски азбуки, пригодени да изразят до съ-вършенство особеностите на славянския говор, много скоро полу-чават приложение, много по-широко от първоначалното им предназначение — те стават основата на една изключително богата кни-жовна дейност, имаща не само литургичен и религиозен характер. Създаването на славянската азбука и употребата й в книжовната практика в действителност означава, че славянският народен говор се издига до равнището на книжовен език, което за стария европейски свят представлява изключително културно откритие. Така се появява литературата, известна като старославянска, която, като се развива към края на IX и през първата половина на X в. сред
българите, скоро се разпространява и сред другите народи на „Славия ортодокса".
Ако обобщим резултатите от едно по-обширно изследване по тези въпроси42, трябва да изтъкнем сложния характер на славяно-визан-тийските литературни връзки. При своята дейност средновековните славянски писатели прибягват неведнъж до византийски творби. Те разпространяват славянската версия на многобройните произведения на патристиката и на византийската литература в собствения смисъл на думата. Тези преводи допринасят не само за обогатяване на младата литература, родена след втората половина на IX в., но стават база за развитието на отделните национални езици на славяните като книжовни езици. От друга страна, преводите подготвят благоприятна среда за появата на оригинални произведения на славянски език. Редица произведения от византийски произход намират широко разпространение и сред някои неславянски народи, като например румънците, благодарение единствено на славянските преводи. Славянските преводи имат обаче и значение при изследването на патристичната и византийската литература на гръцки език. Могат да се изброят редица произведения с патриотичен или византийски произход, познати ни не от оригиналния език, а дошли до нас само в превод на средновековен славянски. В други случаи славянският превод е правей по много по-древен оригинал или пък от по-добър и по-пълен текст от онзи, който познаваме от гръцките ръкописи. В тези случаи славянската версия има голямо значение за възстановяване на оригинала. Други славянски ръкописи по своята древност могат да бъдат поставени редом с най-добрите ръкописи на гръцки. Можем да добавим, че днес някои произведения на патристиката и на византийската литература имат само славянско издание, а оригинал-ният текст още не е издаден. Навикът на славянските средновековни преводачи да следват гръцкия прототип с максимално възможната педантичност и да го възпроизвеждат вярно, в най-големи подробности, представлява, когато с тяхна помощ трябва да се реконструи-ра оригиналният текст, особена ценност. Най-накрая трябва да отбе-лежим, че някои произведения на византийската литература били написани при ползването на извори със славянски произход, днес напълно непознати. Сред византийските писатели можем да посопим някои, конто имали славянски корен в рода. Такива например са Константин-Кирил Философ от IX в., Григорий Акиндин от XIV в. и т. н. Като преписват и по този начин увеличават броя на славянските преводи на византийски произведения чак до ново време, славянски-
।с писатели обезсмъртяват - и то за много векове след гибелта на Византийската империя - духовното наследство на Византия, с което южните и източните славяни живеят почти до наши дни. В този сми-сьл славянските ръкописи от ново време, заедно със славянските преводи на византийски текстове, са ценно свидетелство не само за възстановяване на оригиналите, но и за историята на византийското духовно наследство. В това се отразява само част от византийското наследство, което славяните получават. Заедно с „каноничните“, иначе казано, православните произведения, за чието превеждане и разпрос-транение се грижат държавата и църквата, по незнайни, а често и неопределими пътища, но във всеки случай независимо от църковна-та и светската власт, се разпространява богата апокрифна литература, почти винаги „неканонична" и често с еретично съдържание43. Тясно свързана с историята на споменатата апокрифна литература е и историята, все още слабо проучена, на „неофициалното" византийс-ко влияние, което прониква сред славяните. От гледна точка на рели-гиозната мисъл става дума за неправоверни и еретични учения, дошли от Византия или от Изтока, но винаги чрез посредничеството на Византия, получили Славянска форма и съдържание и впоследствие широко разпространени. Това ориенталско-византийско течение с неофициален характер при славяните често кристализира в течение, про-тивопоставящо се на „официалното" византийско влияние, чиито носители са главно църковните и светските власти. В този смисъл как-то ориенталско-византийската апокрифна книжнина, така и самите еретични движения, проникнали сред славяните от Византия и Изтока, изразяват стремежа на славяните към културна и политическа независимост, който в някои момента се оказва по-силен от византийското потисничество. Тясно свързана с тези еретически и автономиста тенденции, апокрифната ориенталско-византийска книжнина се разпространява широко сред южните и източните славяни въпреки многобройните „Индекси на забранените книги", последните често с византийски произход44.
„Официалното" покръстване на славяните се придружава от го-рещото желание да се построят и украсят култови сгради, отговаря-щи на потребностите на новата вяра45. Заедно с верските догми, йе-рархията на духовенството и всичко, свързано с литургичната практика, славяните взимат от Византия и каноните, отнасящи се до ар-хитектониката на култовите сгради, до вътрешната и външната укра-са, до стенописите, мозайките и декоративните изкуства. По този начин те са повлияни, от една страна, от художествените и архитек-
турните паметници на късната античност, конто заварват по-малко или повече непокътнати в земите, в конто се установяват през VI-VII в,, а що се отнася до русите, и от паметниците по Северното чериомо-рие. От друга страна, те копират модели от Византия и от най-големите й културни центрове, каквито са столицата Константинопол, Солун, някои балкански и малоазийски градове. Като се признава значението на византийското влияние в областта на изкуството, не трябва да се стига до пълно отричане на оригиналния характер на славянските паметници на културата46. Никога не бива да забравяме, че Византия, в собствения смисъл на думата, е многонационална империя, с претенцията да властва над цялото „ойкумене", т. е. „населена земя, вселена, универсум". За основни характеристики на Византийската империя са смятани „римското държавно устройство, гръцката култура и християнската вяра“47. Що се отнася до художес-твеното творчество на византийците, редно е да отбележим, че то се развива не само на територията и не само в „хронологического" пространство на империята. Онова, което се нарича византийско изкуст-во, се развива също и далече от пределите на Византия и продължава да се развива и след изчезването й от политическата и културната сцена. Определение™, предложено от проф. А. Грабар41*, според което „художественото творчество, което наричаме византийско, не е свързано с естетическите категории, характерни за отделен народ или определена територия. То е по-скоро етап в бурната история на изкуството на средиземноморските народи" е валидно и за историята на изкуството на източните и на южните славяни. Без да навлизаме в подробности, а още по-малко в спорове, трябва да заявим, че многобройни произведения на изкуството в славянските страни са плод на художественото творчество на византийски майстори, дошли сред славяните вследствие на голямата „диаспора", разляла се няколко пъти през XIII в., както и през XIV-XV в., при заплахата от турските нашествия или поради общия упадък на империята. Много паметници на средновековното изкуство на източните и южните славяни мо-гат да се определят като „носещи византийски почерк", т. е. творби на художници от славянски произход, съчетаващи византийската традиция с местни или национални обичаи. Византийското влияние, усвоено и трансформирано в разни славянски средища (напр. Старая Ладога, недалече от сегашния Санкт Петербург)49, понякога отдале-чени на хиляди километри от границите на империята, допринася за създаването на произведения на изкуството с висока художествена стойност.
Славянските народи от Балканския полуостров и от Русия вли-1ит в допир с Византия и в други сфери на живота. Като пример можем да посопим музиката - старославянската музика се форми-ра под византийско влияние и запазва характеристиките й векове след изчезването й във византийската практика50. Непосредствено след официалното приемане на християнството славяните превеж-дат някои основни произведения на византийското право, като го сьчетават с местните традиции и потребности51. Византийската дър-жавна организация - животът в императорския двор с инсигниите и символите на властта, със сложния и пищен церемониал - се копира нешироко сред славяните52. Това се отнася и до титлите, звания-га и службите, до данъчната система и дори до канцеларската прак-|ика53. Между славяните и Византия обаче съществуват не само официални връзки. Има и неофициални, както в областта на ерети-ческите движения, и непосредствени, следи от конто трудно могат да се проследят чрез народния говор, фолклора и т. н.54 Те предс-гавляват един културен обмен, по-голям от този, който се наблюда-ва в официалните отношения.
Обективната оценка на славяно-византийските културни отношения през средновековието, признаването на ролята на византийското влияние върху славяните ни най малко не означава отричането на цивилизация на южните и на източните славяни. За тях Византия с нейната цивилизация представлява нещо повече от национална държава. Тя е върховен израз на християнската цивилизация, смятана за общо културно достояние, от което може да се черпи с широка ръка, без риск да накърнят етническата си идентичност или да се лишат от национални характеристики. Освен свидетелствата за критичното отношение на славяните към Византия и нейната култура55 могат да се споменат и някои исторически личности, създатели на славянската средновековна култура. Дълбоко попили ценностите на византийската цивилизация, тези исторически личности - каквито са братята Константин Кирил Философ и Методий, създатели на славянската пис-меност и книжнина - не губят под това влияние собственото си етни-ческо самосъзнание, но откриват в него ефикасен стимул за култур-ната си дейност в полза на своите братя по род.
Центрове и пътища за разпространяване на културата през ран-ното средновековие. XI изследователска седмица при Италианския център за проучване на ранното средновековие. 18-23 април, 1963. -Едноименният сборник е изд. в Сполето, 1964.
БЕЛЕЖКИ
1 £ Lemerle, Quelques remarques sur le regne d’Heraclius, „Studi Medievali“, s. Ill, nr. 1 (1960) pp. 347-361. Вж. и сведението на Е. F(Ollierp): „Byz. Zeitschr.", 55 (1962) p. 159.
2 За подробности и библиография по въпроса вж./. Dujcev, Les Slaves et Byzance, „Etudes historiques a 1’occasion du XIе Congres international des sciences historiques, Stockholm aout 1960“, Sofia 1960, pp. 31-77.
’ Cf. Ch. Diehi, Byzance, grandeur et decadence, Paris 1919, p. 292 sgg.
4 Такава напр. e концепцията на A. Procopiou, La question macedonienne dans la peinture byzantine, Athenes (1962).
5 По проблема вж. Z. Dujcev. Protobulgares et Slaves. Sur le probleme de la formation de I’Etat bulgare, „Annales de 1’Institut Kondakov", 10 (1938) pp. 145 154; Славяни и прабългари, ИИБИ, 1-2 (1951) pp 190-216; „Byz. Zeitschr.", 50 (1957) p. 527.
6 Богат материал бе събран от непрежалимия М. Vasmer, Die Slaven in Griechenland, Berlin 1941. Вж. сьщо Fr Dolger, Ein Fall slavischer Einsiedlung im Hinterland von Thessalonike im 10. Jh., „SB d Bayer Akademie d. Wissensch., phil hist. Klass", Jhg. 1952, H. l.-I. Dujcev. „Bizantinoslavica", 19(1958) pp. 301 304. По проблема за славяните в Гърция вж.: А. А Васильев, Славяне в Греции, ВВр, 5 (1898) рр. 404-438, 626-670. - Е Charanis, On the Question of the Slavonic Settlement in Greece during the Middle Ages, „Byzantinoslavica", 10 (1949) pp. 254-258. Библиографски посочвания за дискусията, за съжаление понякога непълни и частич-ни, вж. приГг. Dolger-A. М. Schneider, Byzanz, Bern 1952, pp. 72-75.
7 За детайли вж. И Дуйчев, Въпросът за византийско-славянските отношения и византийските опити за създаване на славянска азбука през първата половина на IX в. - ИИБИ. 7 (1957), 241-267.
8 W. Ensslin, Slaveneinfalle: PWRE, III A (1927) coll. 697-706 - И Дуйчев, Бал канският югоизток през първата половина на VI в Начални славянски нападения - Беломорски преглед, 1(1942), 227-270. Р Lemerle, Invasions et migrations dans les Balkans depuis la fin de I’epoque romaine jusqu’au VIIIе siecle, „Revue histonque", 211 (1954) pp. 265-308.
’ G. Ostrogorsky, Geschichte des bizantinischen Staates, Miinchen 1952, p. 81 sgg; A. Pertusi, Giorgio di Pisidia. Poemi. I. Panegirici epici, Ettal 1959, p. 136 sgg.
10 G. Labuda, Pierwsze panstwo Slowianskie. Paristwo Samona. Poznan 1949 -V. Chaloupesky, Considerations sur Samon, le premier roi des Slaves, „Bizantinoslavica", 11 (1950) pp. 223 239. - B. Grafenauer: „Zgodovinski casopis”, 4(1950) pp. 151-168.
11 За детайли вж.: Fr. Dolger, Regesten der Kaiserurkunden des Ostrdmischen Reiches. I (1924) nrr. 243, 276, 393, 467, 612; III (1932) nr. 1745.
12 Ср.: И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие Сб. БАН, 41, 1 (1945), 5-8.
15 За детайли вж.: Dolger, Regesten, I, nrr. 493, 549, 556, 647, 739, 771; II (1925) nrr. 875, 1459-1461.
14 Повесть временних лет, I, Изд.Д С Лиханов, Москва-Ленинград, 1950,24-25.25 29, 34-39, 51-52.
15 Най-общо за тези трактата вж.: 1. Swiencickyj, Die Friedensuvertrage der Bulgaren und der Russen mit Byzanz, „Studi bizantini e neoellenici", 5 (1939), 322-326. - M B. Пквченко, Русско-византийские договоры 907 и 911 г., ВВр, 5 (1952), 105-126.
16 Dolger, Regesten, I, nrr. 503, 580; II, nrr. 842, 905, 1300, 1381, 1449; III, nrr. 1 705, 1955; IV (1960) nrr. 2814, 2815, ecc.
17 Интересно сведение за покръстването на сърбите намираме в житието на с н. Герман от Куза (ДА. SS. Май III [1680] р. 9‘, §§ 21-22); cf./. Dujcev, Une ambassade byzantine aupres des Serbes au IXе siecle, „Zbornik radova Vizantol. institute1*, 7(1961) pp 53-60. За датирането на тези събития вж. още: £>/. Sp. Radojicic, La date de la conversion des Serbes, ,,Byzantion“, 22 (1952) pp. 253 sgg.
18 Вж. най-общо: AT. Paulovd, L’empire byzantin et les Tcheques avant la chute de Constantinople, „Byzantinoslavica", 14(1953) pp. 158 225. - О Halccki, La Pologne cl 1’Empire byzantin, ,,Byzantion“, 7 (1932) pp. 41-67.
19 Dolger, Regesten, I, nr. 463, con indicazioni bibliografiche.
20 За подробности вж.: Paulovd, op. cil., p 203 sgg - A. Salac, Prag und Konstantinopel im J. 1452. Verhandlungen uber eine Kirchenunion. Aus der Hyzantinistischen Arbeit der Tschechoslowakischen Repubhk, Berlin 1957, pp. 48-53; Constantinople et Praque en 1452. Pourparlers en vue d’une union des Eglises, „Rozpravy Cezkoslovenske akademie ved“, r. 68, s. 11 (1958) pp. 1111
21 Няма изчерпателно изследване по този въприс. За някои насоки вж. при Dujcev, Les Slaves, р. 39-41. За търговските отношения между Византиа и Дубровник вж. по-специално: В. Krekic, Dubrovnik (Raguse) et le Levant au Moyen Age, Paris 1961; ср. също: К. Jirecek. Die Bedeutung von Ragusa in der Handelsgeschichte des Mittelalters, Wien 1899.
22 Библиографска справка при Дуйчев, цит. съч., с. 41, бел. 55. - Интересна е публикацията на В. В. Кропоткин, Клады византийских монет на территории СССР Москва, 1962, с посочване на монетите, открити на територията на СССР
21 Вж текста у. Photios, Epistolae, ed. I. N Valettas, Londra 1864. p. 168 § 3; p. 178 § 35.
24 За подробности и съответна библиография вж. : Ddlger-Schneider, op. cit., pp. 96 97. - Fr. Dolger, Byzanz und die europaische Staatenwelt, Ettal 1953, pp. 34-69, 159-182, 183-196.
25 Вж. сведенията при: Fr. Babinger, Maometto il Conquistatore e il suo tempo, (Torino) 1957, pp. 167-171, 184, 299 sgg., 609 sgg.
26 Cf. C. Korolevskij, Liturgie en langue vivante Orient el Occident, Paris 1955, pp 25-26; cf p 18.
27 Вж. текста: Innocentii PR III epistolae ad Bulgariae historiam spectantes. Recensuit et explicavit /. Dujcev, Sofia 1942. p. 31, 24.
28 I. Dujcev, Slawische Heilige in der byzantinischer, Hegiographie, „Siidost-Forschungen", 19 (1960) pp. 71-86.
29 За подробности вж. : В. H. Златарски, История на българската държава през средните векове, 1,2, София, с. 19 и сл.
’° Вж. Акта за отричане на българския патриарх след падането на Търново, древната българска столица, при Fr. Miklosich-J. Muller, Acta ct diplomata graeca medii aevi sacra el profana. II. Vindobonae 1862, p. 223 nr. 472; p. 241 nr. 487.
11 K. Jirecek-Jov. Radonic, . Istorija Srba. I. Beograd 1922, p. 124 sg. Cf. p. 9, nota 2.
32 JirecekRadonic, op. cit., p. 218 sgg.; pp. 286, 287, 317.
33 A M Ammann, Abriss der ostslawischen Kirchengeschichte, Wien (1950) p. 10 sgg.; Untersuchungen zur Geschichte der kirchlichen Kultur und der rehgiosen Lebens bei den Ostslaven, Wurzburg 1955, p. 13 sgg
34 H. Koch, Byzanz, Ochrid und Kiew 987-1037, ,,Kyrios“, 4 (1938) pp 253-292 -M. Д. Приселков, Очерки по черковно-политической истории Киевской Руси X XV вв„ СПб., 1913
” Cf. Dolger, Regesten, I, nrr. 776, 777, 778.
36 За детайли вж. Ammann, Abriss, pp. 52 sgg., 63 sgg.
37 Miklosich-Muller, op. cit., I, Vindobonae 1860, pp. 350-353 nrr. 157-158; II, pp. 188 192 nr. 447. Cf. Ostrogorsky, Geschichte, p. 439 sgg.
38 За проблема вж.: H. Schaeder, Moskau das dritte Rom. Studien zur Geschichte der politischen Theorien in der slavischen Welt, Darmstadt, 1957.-7/ С Часе, „Мос ква - Третий Рим" в политической практике московского правительства XVI в , Исторические записки, 17 (1945), 3-23. -N Andreyev, Filofey and his Epistle to Ivan Vasil’yevich, „The Slavonik and East European Review", 38, 90 (1959) pp 1-31, и наблюденията на H. Н. Масленникова, К истории создания теории „Москва -Третий Рим", ТОДЛ, 18 (1962), 569-581. Други библиографски посочвания вж. у: / Dujcev, BS1, 17 (1956), р. 317 sqq.
” За събитията от пролетта на 1453 г., за падането на Константинопол и ре-акцията в славянския свят, по-специално сред русите, вж. сведенията, събирани от мен: La conquete turque et la prise de Constantinopole dans la litterature slave contemporaine,„Bizantinoslavica“, 14(1953)pp. 14-54; 16(1955)pp.318 329; 17(1956) pp. 276-340, където e споменага и по ранна библиография.
40 По проблема вж.: /. Dujcev, П problema delle lingue nazionali nel Medio Evo e gh Slavi, „Ricerche slavistiche", 8 (1961) pp. 39 60, „Bizantinoslavica", 23 (1962) pp. 335-337.
41 За последната библиография вж.: Хиляда и сто години славянска писме ноет 863-1963, София 1963, 526-528.
42 /. Dujcev, Les rapports littereraires bizantino slaves. In: XII „Congres international des etudes bizantines. Rapports complementaires. Resumes, Belgrade-Ochride 1961, pp. 83-100; Les rapports litteraires byzantinoslaves, Sofia 196).
43 Проблемы за еретичната литература не е разглеждан в цялост, що се отна-ся до славянските народи. Засега вж.: Й, Иванов, Богомилски книги и легенди. София. 1925. -Е. Turdeanu. Apocryphes bogomiles et apocryphes pseudo bogomiles, „Revue de 1’histoire des religions", 138 (1950) pp. 22 52; pp. 176 218, където се цити pa по-стара литература.
44 Сред изеледванията, посветени на проблема, вж.: Б. С. Ангелов, Списъкът на забранените книги в старобългарската книжнина, ИИБЛ. 1 (1952). 107-159; И Дуйчев, Най-старият славянски списък на забранени книги, ГББИ, 3 (1955), 50 60, където има и други библиографски посочвания.
45 По проблема вж.:Л Stele, Le byzantinisme dans la peinture murale yougoslave, „Atli dell’VIII Congresso internazionale di studi bizantini“, II, Roma 1953, pp. 253-.'59, с преценки, имащи валидност и за историята на изкуствата и при другите иывянски народи. - D. V. Sarabjanov, De la relation entre 1’art ancien russe. llyzantinoslavica“, 19 (1958) pp. 96-106. - W. Sas-Zaloziecky, Die byzantinische liaukunst in den Balkanlandern und ihre Differenzierung unter abendlandischen und islumischen Einwirkungen, Miinchen 1955. Други библиографски проучвания у: /. I>t(/cev, Les Slaves, pp. 57-64.
46 През последните години широко се дискутира византийското влияние сред южните славяни, проникващо през Солун, като се преувеличава неговата роля. По въпроса вж. основно: A. Xyngopoulos, Thessalonique et la peinture iiucedonienne, Athenes 1955. - O. Demus, Die Entstehung der Palaologenstils in des Malerei, Miinchen 1958. - Dj. Boskovic, L’Eglise de Sainte Sophie a Salonique et son reflet dans deux monuments posterieurs en Macedoine et en Serbie, „Archaeologia Jugoslava", 1 (1954) pp. 109 115. -В. H. Лазарев, Живопис XI-XII веков в Македо пии, Белград-Охрид, 1961; оценка на това изеледване при О. Demus, St. Pelekanidcs, Sv Radojcic: XIIе Congres international des etudes byzantines, Ochride 1961 Rapports complementaires Resumes, Belgrade-Ochnde 1961, pp. 51-64.
47 Cf. Ostrogorsky, Geschichte, p. 22
48 A. Grabar, La peinture Byzantine, Geneve 1953, p. 31.
49 В. H Лазарев, Фрески Старой Ладоги, Москва, I960; ср/ I Dujcev, BS1, 23 (1962), рр 114 115;BZ, 54(1961), р. 473.
50 R. Palikarova-Perdeil, La muzique byzantine chez les Bulgares el les Russes (du IXе au XlV'siecle), Boston 1953; La muzique byzantine chez les Slaves (Bulgares et Russes) aux IXе et X'siecles, „Actes du VIе Congres international d’etudes byzantines", II, Paris 1951, pp. 321-330; La muzicologie byzantine et les documents slavons, ,.Byzantinoslavika“, 11 (1950) pp. 82 89; ibidem,10(1949) pp. 268-274. -C. Hoeg, The oldest Slavonik Tradition of Byzantine Music, „Proceedings of British Akademy", 1953, pp. 37 66
51 Вж. главно-Л V. Soloviev. L’influence du droit byzantin dans les pays orthodoxes, „Relazioni [per il] X Congresso internazionale di scienze storiche, Roma 4 11 Settembre 1955“, v II. Relazioni generali e supplementari, Firenze 1955, pp. 599-650 = Der Einfluss des byzantinischen Rechts auf die Volker Osteuropas, ,,Zf. f. Sav.-Stiftung f. Rechtsgeschichte", 76 (89), Roman. Abt. (1959) pp. 432-479. - K. Vitchev, Influences byzantines sur le droit paleo-bulgare, „Izvestija na Biilgarskija archeologiceski institut", 10 (1936), pp. 83-86. - Ja. Posvar, Vizantijskie element! v moravskom vinogradskom prave, ,,Byzantinoslavica“, 17(1956) pp. 120-124. - W. Namyslowski, Bizantjskie elementy w prawie serbskim, „Slownik staroz. slowiari", 1, 1 (1961) pp. 131-132.
52 Полезно в тази облает е и вече остарялото изеледване на Ст Новакович. Византиски чинови и титуле у српским земл^ма XI-XIV в., Глас, 78 (1908), 178 279. - В Мош ин, Византски утича) у Cp6njy у XIV в., Югосл. истор. часопис, 3 (1937), 147 160 - В. Бешевлиев, Византийски триумфални обичаи, акламации и титли у българите през IX в., Изв. на Етногр. инет, и музей, 3 (1958), 3 38, ср.: 1. Dujcev. BZ, 51 (1958), рр. 466-467.
” M. Lascaris, Influences byzantines dans la diplomatique bulgare, serbe et slavo-roumaine, ,,Byzantinoslavika“, 3 (1931) pp. 500-510; ср.: И Дуйчев, ИБИД, 11-12(1932), 384-389.
54 Ср. някои посочвания в: BS1, 24/ 1963/, рр. 131-132; Византийско-славянска общност в областта на народного творчество, Изв. на етногр. инет, и музей, 6 (1963), 351-358. - Z. Kasumovic, Hrvatske i srpske narodne poslovice spram grekih i rimskih poslovica i krilatica, ,.Rad“, 189 (1911) pp. 116-276; 191 (1912) pp. 68-264, което съдържа богат материал.
55 В това отношение е интересно поведението на руския цар Иван IV Грозни (1533-1584); вж. по този въпрос: И. Дуйчев Византия и византийская литература в посланиях Ивана Грозного, ТОДЛ, 15 (1958), 159-176.
ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ЮЖНИТЕ СЛАВЯНИ И ВИЗАНТИЯ ПРЕЗ Х-ХП ВЕК
След непресекващи връзки с константинополската империя в про-д ьлжение на четири века, в началото на X в. южните славяни предс-1 пиля вали добре позната на византийците народностна група и при-добивали особено значение в техния политически и културен живот. () । VI в. - време, когато те започнали да нахлуват в балканските земи и успели последователно, на вълни, окончателно да се заселят там -и живота им се извършили дълбоки промени. Те вече не били нашес- веници без родина, за конто константинополското правителство имало своите основания да гледа на тях като на „варвари", заслуживший презрение, лишени от каквато и да била цивилизационна среда, и временни гости върху земите на Балканския полуостров. Южните славяни - българи, сърби и хървати - вече били създали своите соб-ствени държави в непосредственото съседство с Империята и след ожесточени битки с нейните войски. Ако за една част от тези нови народи и преди всичко за българите VIII в. бил период на военна криза, то през IX в. положение™ щяло коренно да се преобрази. През юзи период в отношенията между южните славяни и Империята нас-। ьпва основна промяна. Равновесието на силите, което правителст-вото на Източната империя съумявало да поддържа от векове в те-риториите на юг от Дунав, отсега нататък се оказало променено в иегов ущърб. То било вече в досег не с воюващи помежду си, разеди-пени племена, а с добре укрепнали държавни формирования. За да се справи с тези загуби в политическата и военната облает, константи-пополската империя съсредоточила всичките си сили в друга облает. Благодарение на официалната си или дори самостоятелно провеж-дана от отделяй лица мисионерска дейност Византия спечелила победа в религиозната облает: южните славяни били покръетени в хрис-тиянската вяра и това, което било по-важно, що се отнася до полити-ческите последствия, е, че те минали под духовното върховенство на Константинополската патриаршия. Победата на Византия обаче скоро
щяла да се окажи краткотрайна. Доколкото би могло да се съди за това според някои сведения и съобразно с цялостната религиозна и църковна политика на Империята, във византийската столица хранили надеждата чрез християнизацията не само да усмирят враждеб-ността на новите съседи, но така също и да ги подчинят на политика-та на Византия. Тъкмо обратного: християнството, въведено сред тези славянски народи, приело скоро собствен национален облик; духо-венството - и въобгце новоучредената църковна йерархия, - вместо да стане оръдие на византийската политика, се превърнало в разп-ространител на национална славянска книжнина, която грябвало сил-но да съдейства за културното развитие и за изграждането на славянските националности.
От всички южни славяни българите живеели най-близо до не-посредствените граници на Империята и още от първата четвърт на IX в. дръзвали да заплашват самия Константинопол. В зората на този век, с идването на власт на един енергичен и войнствен хан, какъвто бил Крум (802-814), българската държава изживяла бърз подем и вследствие на последователни завоевания се превърнала в могъщо ханство, обхващащо под свое господство все по-обширни територии. На прелома на IX и X в. - тоест между 893 и 927 г. -кормилото на българската държава се намирало в ръцете на княз Симеон, някогашен възпитаник на Магнаурската школа в Константинопол1. В своята политическа и военна дейност тази значима ис-торическа личност въплъщавала едно от най големите противоречия на епохата и същевременно допринесла извънредно много за възхода на славянската цивилизация. Не се знае точно колко години от младостта си той е живял в Константинопол по времето на прочутия Фотий. Благодарение на ценного сведение, оставено от кремонския епископ Лиутпранд, който посетил византийската столица няколко десетилетия след смъртта на Симеон, узнаваме, че там младият княз получил отлично образование, напълно в съот-ветствие с духа на Византия. На пристигналия в Константинопол през 968 г. като пратеник на германския император Отон I италиански прелат разказали, че Симеон си спечелил прозвището Emiargon id est Semigrecum поради византийското си образование: ео quod а puericia Byzantii Demostenis rhetoricam Aristotelisque sillogismos didicerit2. He e трудно да се отгатнат причините, конто подтикнали стария български княз Борис-Михаил (852-889) да изпрати третия си син да учи във Византия. След официалното покръстване в 865 г. в новоприелата християнството българска държава току-що започ-
пала да се учредява църковна йерархия, която с възхода на новата религия увеличавала своето духовенство и се налагала в държавата като сила, непозната за тези довчерашни езичници. Привикнали към пьлно съсредоточаване на светската и духовната власт в ръцете на владетеля и неговото семейство, българите драговолно възпроиз-вели поучителния библейски пример: Мойсей и по-възрастният му нрат Арон били поделили помежду си светската и духовната власт. Необходимостта да се съсредоточи властта и да се избегне всякак-ио вътрешно разцепление принудила по същото време византийци-ie да последват библейските предупреждения3. Следователно може да се приеме, че като изпратил сина си в Магнаурската школа, Борис-Михаил възнамерявал да го види един ден начело на църковна-га йерархия в България4. Така може да се обясни и фактът, че мла-дият княз, след като приключил обучението си - relictis artium studiis, по думите на Лиутпранд, - приел духовно звание и станал монах (conversationis sanctae habitum sumpsit).
Вътрешното положение в страната обаче било такова, че князът-монах не могьл да изпълни докрай това решение. След като през 893 г. Симеон поел управлението на България, той станал един от най-енер-гичните владетели, конто историята познавала. Това, което заслужа-иа да бъде особено изтъкнато, е отношението му към Византия като политическа сила и, от друга страна, към византийската цивилизация въобще. След като се е образовал в Константинопол, дали той се е чувствал заслепен от блясъка на цивилизацията в този град така, че да забрави народностния си произход и да се „денационализира“, ако изразът е уместен за онази далечна епоха? Като се съди по фак-тите от по-късно време, непосредствено след това, най-вече от почти непрекъснатите войни в продължение на повече от тридесет години, би могло да се твърди, че някогашният ученик на византийците -гози semigraecus - станал най-непримиримият враг на Империята и на всичко византийско. Подобно твърдение би било вярно частично: поведението на българския владетел в политическо и военно отношение съществено се отличавало от поведението му спрямо византийската и християнската цивилизация. Нека изтъкнем преди всичко факта, че влиянието на византийската цивилизация върху този княз, както впрочем върху някои други лица от славянски произход5, не е имало отрицателно въздействие върху националното му самосъзна-ние; асимилирането не е било пълно. Това влияние се превърнало по-скоро в подбуждаща сила. За да се ограничим временно върху чисто политическата облает, трябва да припомним дълбоката криза,
която Византийската империя преживяла към края на IX и началото на X в. Император Лъв VI Философ бил повече писател и църковен проповедник, отколкото политик, или още по-малко военачалник. По-ради това че била приела християнството, България влязла във византийската система на „семейството на владетелите и на народите"6 и по този начин българският княз трябвало непременно да въз-дава чест и почит на императора в Константинопол като на свой „пресвети отец"7. Но от престоя си в столицата на Империята Симеон познавал доста добре общото състояние, както и възможностите и личните предпочитания на императора. Бил добре осведомен за интереса му към астрологията8 и в писмо до Лъв Хиросфакт, който пристигнал през 896 г. в България като пратеник на византийското правителство, той го окачествява пренебрежително каторетсороХбуоз', тоест: човек, който изучава онова, което става във високите части на атмосферата, но който не притежава чувство за реалните факти. „По-миналата година - писал той на константинополския пратеник’ -твоят цар се показа премного достоен за учудване, като ни съобщи за слънчевото затъмнение и времето му: той посочи не само месеца, седмицата и деня, часа и минутата, но така също и колко време ще трае това затъмнение. Казват, че той знае и много други неща за движението и хода на небесните тела." Ако това е истина, добавял с известна ирония българският княз, император Лъв „трябва да знае също така истината" за дипломатическите преговори между двете страни и особено за съдбата на византийските пленници, конто се намират в ръцете на българите. В следващо писмо Симеон открито изразил мнението си за способностите на императора; оставайки си един „метеоролог", той няма усет за настоящето и не може да пред-види бъдещето в политическата и военната облает...
Към тези схващания за личния характер на императора княз Симеон прибавил своите познания за неспокойното положение в Империята през първите години на X в.10 Тези факти били твърде подходя щи да породят в душата на младия и енергичен български владетел илюзията за решаваща криза в политическия живот на Византия, да разпалят неговите стремежи и да предизвикат агресивността му по отношение на Империята. По това време константинополското правителство държало под своя власт обширни и богати области на Изток, в Северна Африка, на Запад и на Балканския полуостров: в действителност това била империя в точния смисъл на думата. През първите два века от своето съществуване българската държава не само укрепнала, но и овладяла значителна част от балканските тери-
тории и разпростирала своята власт отвъд Дунав и върху северното крайбрежие на Черно море". Ако византийската столица продължа-нала да бъде отделена от българската държава посредством обширна облает в югоизточната част на полуострова, то вторият град в Империята, Солун, се намирал под двойна заплаха: от една страна, от славянските племена, конто живеели в непосредствените му окол-пости от няколко века, и от друга страна, от самата българска държава, чиято югозападна граница минавала на няколко десетки кило-метри на север и на североизток от този град, доколкото това би могло да се установи благодарение на сведението от един прабъл-гарски надпис12.
Това, което характеризира от политическа гледна точка отношенията между българската държава и константинополската империя по времето на княз Симеон, са преди всичко дългите и почти непрестан-ни войни. Първата война между двете страни, предизвикана от иконо мически противоречия, избухнала през 894-896 г.13 В началото на X в., през 904 г., българите заедно с арабите, предвождани от византийския отстъпник Лъв Триполит, предприели поход срещу Солун14. След крат-котрайното завземане на 1рада от арабите константинополското пра-вителство употребило всички средства на дипломацията си, за да предотврати попадането на голямото средище на икономическия и поли-тическия живот в ръцете на българите. Условията за мир между двете държави15 били достатъчно благоприятни за българския владетел, така че в продължение на десетина години той не извършвал нападения върху териториите на Империята. Смъртта на император Лъв VI (май 912) и новата вътрешна криза в Константинопол със заемането на престола от мимолетния владетел, какъвто бил Александър (912-913)16, отново разпалили враждебните действия: една непредпазливост от страна на последния предизвикала прекратяването на мира, така гриж ливо пазен по времето на Лъв Философ. Факторите за кризата, в коя го се намирала Империята в продължение на десетина години, преди всичко идването на власт на Константин VII Багренородни, само шестго-дишен и непризнаван от всички като законен наследник на престола, схизмата, която разкъевала страната, опасният бунт, вдигнат от претендент за върховната власт (Константин Дука)17, всички тези фактори довели до промяна на равновесието във вреда на Империята. Тя като че ли била изправена пред ръба на пропастта. През юли 913 г. българският княз се появил заедно с войската си пред византийската столица и се опитал да наложи своите условия на регентството, оглавявано от патриарх Николай I Мистик. Безсилна да даде твърд отпор на искани-
4. Византия и славянският свят
49
ята на българския владетел, Империята поверила отбраната си не толкова на оръжията, колкото на уменията на църковната реторика и на перото на патриарха. В продължение на повече от десетииа години, до смъртта си през 925 г., главата на Кон стантинополската църква се опит-вал да убеди българския владетел, изпращайки му много писма18, да се откаже от войнствените си намерения и да приеме мира с Империята.
По време на похода на българския цар Симеон срещу византийската столица през месец юли 913г. станало събитие, което заслужава да бъде споменато. В изворите се отбелязва”, че българският владетел се насочил към града начело на войската си, с военни машини и обсадни приспособления, но след като го достигнал, променил намерение™ си и започнал преговори с представителите на регентст-вото. С положителност не външният вид на внушителните укрепления на столицата на Империята го били отклонили от първоначал-ната му цел: той познавал добре стените и цялата отбранителна система на Константинопол, град, където пребивавал по време на мла-достта си. Но той бил намерил мирен начин как да осъществи поне някои от своите намерения: константинополското правителство заявило, че е готово да удовлетвори известии негови искания. Благодарение на едно загатване от страна на патриарх Николай20, ние сме осведомени за факта, че българският владетел изпратил до регентс-твото послание, което послужило като основа за преговорите между българите и византийците. Пратеник на Симеон определил заедно с правителството на Империята предварителните условия, разменили ияколко пленници; българският самодържец, придружен от двамата си сина, бил приет в столицата и отведен във Влахернския дворец. Миниатюра, запазена в прочутия Cod. Vat. slav. 2 от 1344/45 г., който съдържа среднобългарски превод на хрониката на Константин Ма-наси21, ни показва картината на пиршеството, дадено на цар Симеон и на синовете му в стария византийски дворец. Там се е състояла кратка церемония, чийто истински смисъл не е напълно ясен. Казва ни се, че владетелят се приближил до патриарх Николай Мистик и се поклонил пред него, а той след молитва положил върху главата на българина своя спириптарион11 вместо корона. Смисълът на това място от почти съвременните на тези събития византийски извори е бил широко разискван от няколко отлични специалисти по визан-тийска история23.
Ясно е, че българският владетел прекратил враждебните действия срещу византийците, защото бил получил от страна на константинополското регентство обещания, конто, изглежда, удовлет-
||<|рявали неговите желания и политическите му намерения. Още нрсз 705 г. българският хан Тервел (701-718); който помогнал на паления от престола император Юстиниан II да си възвърне власт- а, получил титлата caesar (кесар) и съответстващите отличителни шаци24. Ако този хан се задоволил с подобна титла, по-скоро почетна и изцяло за момента, както го доказали бъдещите събития и по-кьсните враждебни действия между българите и византийците, ако, <> г друга страна, някой западен крал от ранното средновековие мо 11.л да се задоволи с по-малко бляскава титла като титлата патриций25, то стремежите на Симеон отивали много по-далеч. През 913 г., след като виждал, че Империята била изпаднала в опасна криза, юй не би се ограничил с получаването на титла като кссар™, още повече, че тази титла била дадена не според правилата. Не могло да сгава въпрос за обикновената титла basilcus, която била загубила и »ключителното си право да принадлежи на Византия отпреди един век, когато през 812 г. в Екс ла Шапел (Аахен) тя била призната на Карл Велики27. Не се отнасяло до официалното признаване от страна на византийците на българската държава, чийто владетел щял да има такава титла. Очевидно е, че в жестоката битка, в която се впускали за повече от десет години двете велики съседни държави, ставало въпрос за самото съществование на Империята като така-на. Пред гледката на кризата във Византия в Симеон се зародила идеята да образува византийско-славянска или по-скоро византийс-ко-славянско-българска империя и да замени старата Източна империя, която му се струвало, че изживявала последните си дни. Без съмнение този възглед възникнал под влиянието на Византия, но могъл да се осъществи единствено в битката против нея28: първата крачка щяла да бъде премахването на безпомощното регентство, което властвало в Константинопол, а мястото му щяло да се заеме от владетел със славянски произход.
Народностните пречки по принцип не съставлявали никаква непреодолима преграда. До края на съществуването си Византия нико-га не е била национална държава в точния и съвременен смисъл на израза. Многонационалният характер на тази Империя се проявявал най-вече във факта, че на върха на управлението в този момент се намирала династия, която носела наименованието „македонска", но всъщност нямала нищо гръцко, а била от арменско потекло29. Ако това основание отстранява онова, което е наречено „ромейско чувство за легитимност"30, не може повече да се поддържа обвинението, според което щяло да се действа против „гръцкото културно само-
съзиание"31. Наистина, погледнато от много страни, Симеон бил един hemiargos, както го били назовали византийските му съвременници. Той бил дал осезаеми доказателства за това, че е дълбоко пропит от византийската цивилизация. Така в кореспонденцията си с византийс-кия пратеник Лъв Хиросфакт той ни е оставил няколко кратки писма, конто - ако се приеме, че са били съставени лично от него - изненад-ват с езика си и стила си, конто са във висока степей византийски32. Цялата му кореспонденция с патриарх Николай I, както и с император Роман Лакапин33, е водена винаги на гръцки: нямаме никакво доказателство, че писмата му са били съставяни на друг език. Над-писите, конто се четат по оловните печати на Симеон34, са също само на гръцки. Надписите, датиращи от времето на този български вла-детел35, - тези, с конто разполагаме - без изключение са съставени на гръцки. Най-после, нека отбележим, че дори поздравите на войската, изисквани от царя, били на гръцки език36. Освен тези прояви на ви-зантийска култура, конто имат по-скоро външен характер, на българ-ския владетел трябва да се признае дълбоко и обширно познание на гръцката и византийската патристическа литература, както за това свидетелства неговата книжовна дейност. Обвиненията, конто поня-кога му се отправят, че бил дал премного доказателства за предпо-читание към всичко онова, което било византийско, трябва да бъдат отклонени, след като се преценят дълбоките подбуди на подобно отношение към византийската култура. Щом като Империята била всемирна, и тази култура също трябвало да бъде разглеждана като всемирна. Изповядването на християнската вяра давало достъп до тази цивилизация, конто в основата си била християнска цивилизация. Така както приемането на християнството от българите не накърнило па-родностната принадлежност и те не се „денацонализирали", така се е смятало за задължително и усвояването на византийската цивилизация без отказ от националната цивилизация, доколкото такава е съществувала по онова време. Тежненията на българския владетел да основе византийско-славянска империя се осланяли върху факт от чисто политическо естество. Независимо че сред славяните от Балканския полуостров вече съществували напълно разграничени народности групи: славянобългарите, сърбите и хърватите, българската държава показвала с все по-голяма настойчивост, че е единствената сила, разполагаща с възможността да обедини тези народи със славянски произход. Българската държава държала под своя власт по-обширни територии. Всичко това, както изглежда, оправдавало в очите на нейния цар, както и в тези на съотечествениците му, домогвания
м.м престола на Византия. Да припомним, по-скоро по аналогия, че по късно, през XIV в., когато Византийската империя още веднъж и пкивявала дълбока криза, щели да бъдат направени опити да се оспине византийско-сръбска империя под скиптъра на сръбския цар Ггефан Душан37, а пък няколко български царе щели да си припишат пескромната титла „самодържец на гърци и българи“31!.
Воден от подобии очаквания, цар Симеон си присвоил без съгла-сието на византийците титлата василевс на българите3’. Макар и дълбоко засегнати от това едностранно действие, византийците, конто о г времето на Карл Велики вече смятали тази титла за обречена и се с гремели да я заменят с титлата василевс на ромеите*0, приели факта с известно примирение41. Като преценявали действията на българ-ския владетел като недотам съответстващи на правилата на между-пародния живот, конто се зачитали по онова време, на Симеон било признато правото да бъде наричан в страната си с която и да е титла42. Знаем, че Симеон, който мечтаел да създаде византийско-сла-вянска империя, направил още една стъпка: той се домогвал до титлата василевс на ромеите, титла, която, сред много други, се чете върху един от неговите печати43. Тук именно той срещнал най-рязка-та съпротива от страна на византийците. Открито го обвинили, че е установил „тирания11 (тирагд?)44, което на езика на византийците не било нищо друго освен обвинение в узурпация45. Сведенията, предос-тавени от надписите, конто се разчитат върху Симеоновите печати, са много показателни в това отношение. Освен че взимал титлата василевс на ромеите, но той също така наблягал върху своего православие и върху факта, че бил верен василевс, поставен от Бог: ёк беои46. Той си бил присвоил не само обичайните за византийците об-ръщения - полихрония [пожелания за дълъг живот], отправяни към императорите47, - но също и една друга, още по-значима форма на обръщение. Така върху един от печатите се среща пожеланието за полихрония към българския владетел като към василевс „миротво-рец“ (elpTivoTToios’)48. Изразът не е неупотребяван във византийските официални церемонии4’, но тук той придобивал цялото си значение и се превръщал в истинска политическа програма, използвана в известен смисъл за пропагандни цели. Защото, разкъевана от вътрешните борби и слабости, заплашвана от нападенията на враговете си отвън, Византийската империя се нуждаела преди всичко от мир във вът-решността и по границите си. И така, тъкмо в този момент царят на съседна и могъща държава обявявал себе си за способен да донесе мира: като прекратял собствените си нападения срещу Империята и
после, твърде вероятно, обещавайки да установи траен мир във вът-решния живот на Империята.
Изненадано в момент на слабост, византийското правителство реагирало през 913 г. с изключителна гъвкавост и предпазливост пред домогванията на българския цар. Дългите преговори, конто пред-шествали влизането му във византийската столица, довели до спора-зумение, което, изглежда, удовлетворявало двете страни. Ако възмож-ността да се влезе в Константинопол чрез силата на оръжието била почти изключена, съществувал друг, видимо по-лесен начин: устано-вяването на родствени отношения с младия император Константин VII Багренородни. Следователно с голяма вероятност може да се предполага, че се е постигнало съгласие за брак между император Константин VII и дъщеря на Симеон, което би осигурило на българския владетел мястото на василсопатор, какъвто станал по-късно Роман Лакапин. По този начин царят могъл да се надява, че ще осъ-ществи намеренията си50 с мирни средства. Жестът, който патриар-хът бил извършил над главата на Симеон, бил изтълкуван като вид „осиновяване", осъществено като залог за изпълнението на обеща-нието да се извърши сродяването51. Противоречието, което същест-вува между положението на царя като „син" на Константин VII вследствие на това „осиновяване", и в същото време възможността да стане василсопатор на императора, може да бъде лесно премахнато, ако се вземе под внимание византийското гледище за съотвегствието между „духовно родство" в духа на теорията за „семейството на вла-детелите и народите", и от друга страна, истинско родство. Симеон обаче бил реалист, който познавал достатъчно добре тънкостите на византийската дипломация, и изглежда малко правдоподобно той да се е оставил да бъде заслепен от чистата видимост, без добре да прозре същината. Много по-вероятно е патриархът да е извършил в този момент истински акт на коронясване52, който критичните за Империята обстоятелства наложили на константинополското правителство, но който византийците разглеждали по-скоро само като средство, без да имат сериозното намерение да зачитал задълженията, конто логично произтичали от него.
Наскоро след това събитие във византийската столица настъпи ла голяма промяна: регентството било отменено, майката на Константин VII, Зоя Карвонопсина („Чернооката"), взела властта. Вероятно по-проницателна от патриарха и неговото регентство по отношение на далечните планове на българския цар, но и по-неумела в дипломацията, тя незабавно премахнала всички споразумения, уста-
повени с българите. Без оглед на всичките си признаци за политически и военна криза, Империята все още била прекалено могъща и имала средства, конто да задейства за защитата си. Планът на Симеон - да ппкара да го провъзгласят за император на византийците и на бал-капските славяни - могъл да се осъществи при единственото условие да завладев тапи militari или по мирен път столицата на Империята. Но това било невъзможно начинание: българската войска била сьставена от конни и пехотни единици, без никаква флота, която да може да обсади този голям морски град. С решението на майката-регентка да се отменят споразуменията между византийското прави-1елство и българския владетел бил също така възпрепятстван мир-пият път, по който Симеон се надявал да осъществи честолюбивия си проект за славянско-византийска империя. Завземането на вър-ховпата власт от Зоя в началото на 914 г. представлявало обрат в историята на Балканите. Излъган в надеждата да постигне целите си чрез споразумение, царят решил да посегне отново към оръжието -още повече че след тържествената церемония във Влахериския дворец той смятал, че стремежите му почивали на правна основа53. За пего не ставало вече въпрос да изтръгне от константинополското правителство повече или по-малко искрено одобрение на собствени-те му намерения, а по-скоро да наложи изпълнението на вече постиг-нати споразумения, конто той смятал, че били изцяло в иегова полза.
II.
След като българите били достигнали зенита на могъществото, равновесието на политическите и военните сили работело все повече и повече в полза на Империята. На правителството на Зоя и не-йните „евнуси", както ги определил малко по късно патриарх Николай I Мистик, му липсвало опит и авторитет, но заплахите на българския владетел спомогнали да се пробуди енергията на про-тиводействието. Последните тринадесет години от живота на цар Симеон били само една поредица от подновявани усилия да се сломи отпорът на византийците. Ромеите били мобилизирали не само собствените си сили и средства за отбраната си, но с оглед на пред-стоящите настъпателни действия на българите били привлекли за съюзници различии други народи и племена и, което трябва специ-ално да се подчертае, една част от балканските славяни. Това било израз на ново усилие срещу направените опити да се обединят юж-
ните славяни или пене по-голямата част от тях и да се противопоставят на Византийската империя. Няколко месеца след вземането на властта в Константинопол от Зоя българският цар предприел нов поход в Тракия, обсадил и завзел за известно време Адриано-пол54. Положение™ по другите граници на Империята не било никак успокояващо и като се опитвало да уреди неразрешените въпроси на Запад и на Изток, константинополското правителство за-почнало преговори със Симеон. Адрианопол бил откъснат от ръце-те на българите срещу заплащането на „много голяма сума от злато и сребро"55. Отличен познавач на византийската история, какъв-то бе покойният Луи Брейе, беше сравнил събитията през шестте години, конто последвали смъртта на император Александър, с три действия, конто се разгръщали „като класическа трагедия"56. И така, ако по време на първото действие, тоест по време на събитията от 913/14 г. българите били тези, конто държали инициативата, непос-редствено след това дошъл редът на византийците. Те показали учуд-ваща енергия в организирането на широк съюз. Пратеничество до вождовете на полудивото племе на печенезите успяло да направи недействителна една спогодба между тях и българския цар и дори да получи обещание™ за военна помощ срещу него57. Друго пратеничество с богати дарове заминало за двора на арменския княз Ашот II (914-928); то имало за цел да сключи договор за мир и приятел-ство, който трябвало да осигури неутралитета по византийско-ар-менската граница и може би военната помощ на арменците срещу българите58. Трето византийско пратеничество пристигнало в Багдад при арабския халиф Муктадир, за да му предложи размяна на военнопленници, което всъщност означавало възобновяване на доб-рите отношения между двете съседни държави59. Без въобще да се спира пред жертвите и дори пред известно унижение, чрез посредничество™ на калабрийски стратег константинополското правителство предложило на фатимидските араби от Северна Африка спо-разумение, като се задължило да им плаща годишно сумата от 22 000 номизми60. За организирането на наказателен поход в балканските земи, в тила на българския цар, то си послужило умело с друг славянски княз, сръбския княз Петър Гойникович (892-917).
Той бил васал на константинополското правителство61, и византийците още веднъж приложили стратегия, подобна на онази, която вече били прилагали при други обстоятелства спрямо славяните: да ги разединят и да ги използват едни срещу други. Но властта на Петър Гойникович не била добре укрепнала и той не бил в състо-
ипие да предостави действителна помощ на своите покровители. 11оложението му се утежнявало от факта, че друг сръбски княз, не-। овият съсед захълмският княз Михаил, бил съюзник на българския цар и бил дал доказателства за верността си към този враг на Империята62. Благодарение на едно сведение, оставено от Константин VII Багренород ни63, знаем някои подробности за положението в Сър-(|ия по онова време и за връзките на сърбите с Византия и българи-ie. Така през цялата първа половина на управлението си Петър Гой-пикович трябвало да воюва или срещу синовете и наследниците на княз Мутимир (Т890 г.), или срещу братовчедите си, най-вече срещу Клонимир, син на Строимир, който бил избягал в България, оженил се за българка и следователно разчитал на помощта на българите. Макар и подвластен на византийците, Петър Гойникович по-пякога показвал известна самостоятелност: той предпочитал неут-ралитета и дори полагал усилия, за да поддържа приятелски отношения с българския цар, който бил станал негов роднина чрез оси-повяване64. Малко преди войната между византийците и българите през 917 г. константинополското правителство натоварило стратега на Дирахиум (Драч, дн. Дурес) Лъв Равдух65 с поръчение до княз Петър. Веднага след това захълмският княз Михаил (около 910-930 г.?) предупредил съюзника си Симеон: византийците, казвал той, настояли пред сръбския княз, като му предложили богати дарове, да проведе съвместна битка с маджарите против българите66. Византийското предложение не било осъществено, но българският цар пожелал да отмъсти на сръбския княз. Веднага след голямата си победа над византийските войски в битката при Анхиало (20 август 917 г.), вместо да преследва разбитата византийска войска, той на-сочил силите си срещу княз Петър Гойникович. Съюзникът на Византия бил пленен и отведен в България; на негово място бил пос-тавен един от братовчедите му, Павел, синът на Бран67, който вероятно управлявал само три години (917-920). Още един път поне за известен период българският цар бил успял да наложи надмощието си върху най-голям брой южни славяни и да ги обедини против кон-стантинополската империя. Но положението продължавало да бъде сложно и така постигнатото равновесие се оказало крехко.
На българския владетел обаче му се струвало, че е настъпил моменты да отстрани от властта в Константинопол слабата Македон-ска династия и да основе славянско-византийска империя68. Докато той подновявал военните си усилия против византийците, в Константинопол се извършили решителни промени, конто трябвало да съз-
дадат още по-големи пречки за неговите желания. Командващият византийската флота, Роман Лакапин, взел властта: признат за ке-сар, после за василеопатор на Константин VII Багренородни, който се оженил за дъщеря му, той скоро бил провъзгласен за император6’. По този начин, като следвал пътя, който Симеон така добре бил очер-тал - да стане тъст и оттук „съимператор“ на младия император, -Роман I обсебил върховната власт в Империята70. Възстановяването на политическото единство на Империята и в същото време на духовного единение, разбито от години поради схизма, предизвикана от четвъртия брак на Лъв VI, било последствието от византийско-българската война във вътрешния живот на Византия. След криза, която била продължила повече от десет години, Източната империя мобилизирала всичките си сили, за да устои на неприятел, който и оспорвал мястото на „вселенска" сила, ако използваме терминоло-гията на онова време. Но преди да укрепи властта си и да даде успешен отпор, новият император прибягнал до всички възможни среде тва, за да забави конфликта. Глава на една обединена църква, патриарх Николай Мистик подновил с по-голяма настойчивост кореспон-денцията си с българския цар, като му предлагал дори лична среща или като му представял пагубните последици от нова война. Пак се стигнало до старата идея за политически брак, който би евързал двора в Константинопол с този в Преслав, без обаче да се държи сметка за факта, че положението било изцяло преобърнато и че подобно намерение вече не можело да обслужва интересите на българския цар71: сродяване с узурпатора Роман Лакапин щяло да играе напълно второстепенна роля в плановете на Симеон.
В безеилието си да окаже пряк отпор на заплахите на българския цар, който продължавал своите набези срещу византийските области и подготвял нов поход срещу самата столица, Роман Лакапин прибягнал до отвличане на вниманието: за да създаде сериозни пречки пред българина, той си послужил със сърбите. Добре осве-домен съвременник, какъвто бил съимператорът Константин VII, ни уведомява накратко за сложната игра на българското и византийското влияние в Сърбия през този период72. След като взел властта, в началото на 921 г. Роман I предприел решителна стъпка за уреждането на отношенията между Империята и сръбското княжество, като се надявал да може да използва сърбите като съюзници. Когато през 918 г. Симеон поставил за княз на Сърбия съюзника си Павел, син на Бран, неговият братовчед Захарий трябвало да избяга в Константинопол. Когато дошъл моменты, император Роман из-
иратил в Сърбия княз Захарий като претендент за властта. Той оба-чс се провалил в опита си, бил пленен от братовчед си и изпратен, юзи път като заложник, в двора в Преслав. Въпреки това визан-। ппската дипломация не се отказала да наложи влиянието си в Стропя: тя съумяла да убеди самия княз Павел, който изоставил съюза си с българския цар. В началото на лятото на 921 година Симеон предприел ново нашествие в Тракия, обсадил Андрианопол и орга-пнзирал нападение срещу столицата на Империята. Като видял, че (н.лгарските сили са заети с похода, сръбският княз се възпротивил па българското върховенство. Ние не разполагаме с по-подробни сведения за формата, която било приело и този път раздвижването па сърбите: то обаче имало желания от константинополското пра-вителство ефект. Като се отказал от нашествието в Тракия, Симеон о । ново се обърнал към Сърбия: той изпратил там бившето протеже па Роман Лакапин, княз Захарий, който успял през същата 921 г. да разбие братовчед си Павел и отново да вземе властта. Поне за известно време българското надмощие, изглежда, измествало поли-। ическото влияние на Империята.
Без да губи надеждата в намеренията си да предприеме нов поход срещу Константинопол, където в момента управлявал импера-юр, чиято власт не била още добре укрепнала и я смятали за незаконна, Симеон се опитал да подготви борбата във възможно най-широк мащаб от политическа и военна гледна точка. За да си осигу-ри морска сила, която би могла да обсади византийската столица, гой влязъл в преговори с фатимидските араби от Северна Африка73. При завръщането си от резиденцията на фатимидския халиф бъл-гарските пратеници, конто добре се справили със своето поръче-пие, попаднали в ръцете на византийците и били изпратени в Конс-1антинопол. Дипломатическото умение на константинополското правителство и този път взело превес над намеренията на българския цар: императорът се отнесъл така добре с представителите на халифа, че споразумението между византийците и арабите било вьз-становено с по-благоприятни отколкото преди клаузи за Византия74. Византийската политика ставала междувременно все по-активна, подготвягца нови удари против неприятеля си. Тя си послужила още веднъж със сръбското княжество, където Симеон бил поставил за княз Захарий, за когото се знае, че се бил откъснал от Византия един-ствено поради заплахата от българите. От Константин VII Багре-нородни научаваме75, че този княз, който бил прекарал известно време в Константинопол, след като взел властта в Сърбия, веднага
(тгараита) си припомнил облагите, получени от император Роман, и се разбунтувал против българите. При това византийската дипло-мация била успяла да упражни своето влияние дори сред българите: по същото време в България се вдигнало въетание76. Войската, изпратена от Симеон да усмири бунта на сърбите, претърпяла поражение и малко след това княз Захарий представил в двора в Константинопол главите и оръжията на българските военачалници. Макар че в началото на есента на 923 г. Симеон се озовал пред стените на византийската столица, той не могъл вече да мисли да я обсажда: в лична среща с император Роман I и патриарха той склю-чил примирие и се завърнал в България, за да уреди вътрешните дела в държавата си и да бди над западните граници. Нов поход против сърбите към края на 923 г. принудил Захарий да напусне страната си и да потърси закрила в Хърватия77, където известна част от хората му също били намерили прибежище. Единството на славянските народи на Балканския полуостров било окончателно разбито. Войните на българския владетел и политиката на византийското правителство, което търсило свои съюзници, допринесли тези славянски народи да се разединят, да се противопоставят един на друг и да се ускори тяхното народностно обособяваие спрямо Византия и помежду им. Особен успех на византийската диплома-ция представлявало обвързването като неприятел на българите на друга славянска трупа от полуострова, хърватите, който при княз Томислав (910 - около 928) имали добре организирана и силна държава78. Тъй като бил завладял сръбските територии, българският цар станал опасен съсед за Хърватското кралство и конфликтът неизбежно трябвало да избухне в полза на Константинопол. Самите събития налагали сближаване между Източната империя и хърват-ската държава против намеренията на българския цар.
Отсега нататък било близко - пак да повторим думите на Брейе -последното действие на славянско-византийската трагедия от началото на X в., неосъществимата мечта на цар Симеон да унищожи Византийската империя и да основе на нейно място славянско-ви-зантийска империя. Двете най-могъщи държави, конто по това време съществували в Европейския югоизток - константинополската империя и Хърватското кралство, - се съюзили против България, третата велика сила в тази част на Европа. Докато Сърбия представ-лявала само едно малко княжество, разположено по средното течение на Дрина и Морава, зависещо ту от Византия, ту от България, Хърватия се намирала в апогея си на независима държава. Липсата
h.i точии и подробни сведения в нашите исторически извори не ни позволява да възстановим събитията освен по един предполагаем начин. Насочено в църковния си живот към Рим, Хърватското крал-с I во не могло да бъде окончателно подчинено от политиката на Кон-С1аптинопол въпреки всичките византийски предложения на почет-пи титли и на богата дарове. Като си присвоил пищната титла васи-лсвс на българите и на византийците, и, от друга страна, като основал национална църква, независима от Константинополската патриарший, българският владетел възнамерявал да потърси признание от Рим. Така той установил контакта с папа Иоан X, който приел със « импатия неговите действия”. През втората половина на 926 г. папс-ко пратеничество, съставено от епископ Мадалберт и от Йоан, дук на Кума в Кампания (Johannes dux illustris dux Cumas), пристигнало в пьлгарската столица Преслав, след като прекосило хърватските и сръбските земи. Подробностате от това пратеничество не са известии. Все пак е изразено предположение™, че представителите на Йоан X посели със себе си необходимите отличителии знаци за коронясва-пето на българския- владетел и за инвеститурата на църковния глава па тази страна.
Много вероятно е посредством папските пратеници българският цар да се е осведомил още по-добре за установения политически и военен съюз между византийците и хърватския княз Томислав. Като продължил преговорите с константинополското правителство, той предприел голям поход срещу хърватите. Константан Баг-ренородни ни казва само80, че българската войска, която била пред-вождана от военачалник, наречен Алогоботур81, била напълно уни-щожена от хърватите. Някои други исторически извори позволяват да се оформи доста приемливо предположение за последиците от гова поражение. Автор, съвременник на събитията, който към 963 г. съставил последната част на „Продължението на Теофан“ и би мо-гъл да бъде отъждествен със секретаря на император Роман I, Теодор Дафнопат82, ни казва нещо повече. След като под датата май 927 г. отбелязал случилите се събития по време на българския поход против хърватите, той прибавя легендарно известие за смъртта на цар Симеон. Заслужава внимание единствено посочването, че българският владетел бил умрял, обхванат от „умопомрачение1' (dvoLg) и вследствие на cordis morbo (vooto катакарбш)83. Поклонник и привърженик на Роман Лакапин дори след неговото сваляне от власт84, авторът пожелал да отдаде почит към паметта на своя някогашен покровител, като му приписал заслугата, че бил убил най-
опасния враг на Империята. Реалните факти били повече от известии и във Византия знаели, че пито една императорска войска не била успяла да нанесе смъртоносен удар на българите, нито пък на техния цар. Тогава съобразно със схващанията на времето била раз-пространена легендата, че този враг загинал от направена имита-ционна магия по повеля на самия император*15. Ако отстраним под-робностите от легендата, конто са свързани с пропагандата в полза на един император, остават двете основни сведения, поставени от византийския автор в хронологическа връзка. Без да стигаме твърде далеч в предположенията, конто могат да се изградят върху тези сведения86, трябва да се допуске с голяма вероятност, че поражени-ето, което понесла българската войска от стореното от хърватите, имало решително въздействие върху намеренията и върху самия живот на българския владетел: косвено или пряко - като причинило сърдечна криза - то го отвело в гроба. Това се случило точно към края на май 927 г.87, тогава, когато, както изглежда, пратеници-те на папа Иоан X били пристигнали в Преслав, за да коронясат Симеон и да извършат инвеститурата на главата на Българската църква. Коронясването било сторено над главата на непосредстве-ния наследник на българския престол, цар Петър88. Споменът за тези паметни събития се съхранил много дълго време, или в съчинения-та от онази епоха, или в народната памет. Така цар Калоян (1197-1207), който установил връзки с папа Инокентий III, през 1203 г. му писал:
Inquisivi antiquorum nostrorum scripturas et libros et beatae memoriae imperatorum nostrorum predecessorum leges, unde ipsi sumpscrunt regnum Bulgarorum et firmamentum imperiale, coronam super caput eorurn et patriarchalem benedictionem. Et diligenter perscrutantes, in eorurn invenimus scripturis, quod beatae memoriae Uli imperatores Bulgarorum et Blachorum, Symeon. Petrus fit Samuel et nostri predecessorcs coronam pro imperio eorurn et patriarchalem benedictionem acceperunt a sanctissima Dei Romana Ecclesia et ab apostolica sede, principe apostolorum Petro™.
В по-късно писмо90 Калоян ще помоли още веднъж римския папа да удовлетвори неговите искания, като отпово споменава онова, което се било случило към 927 г.: ut compleret desiderium imperii mei sanctitas tua — писал той на папата - secundum consuetudinem predecessorum meorurn imperatorum Bulgarorum et Blachorum, Symeonis, Petri et Samuelis... Докато в българската столица се извършвали про-
мените в управлението, наложено от смъртта на цар Симеон, над праната надвиснала голяма заплаха. Продължителят на Теофан, иначе казано Теодор Дафнопат, отново ни предоставя много важно снедение: „Когато народите около [България], а именно хърватите, । урките [= маджарите] и другите народи научили за смъртта на Симеон, те решили да предприемат поход против българите"4'. На епископ Мадалберт и на дук Иоан се паднала особената заслуга, че в този критичен момент били послужили като посредници между българи-ге и хърватите и че били възобновили мира между двете съседни i лавянски държави. Според изрично посочване в наши извори’2 два-мата папски легати се завърнали в Хърватия, за да участват в църковния събор в Сплит, pcracto negotio pads inter Bulgaros et Chroatos. Изрично посочване в текста на хърватския превод на Liber pontificalis, където еупоменато като заслуга на папа Иоан X, чееустановил мира между българите и хърватите -hie fecit расст interBulgaros et Chroatos. per legatos suos Madalberturn scilicet cpiscopurn et Johannem ducetn41, -пи позволява да отнесем това събитие преди месец май 928, тоест преди смъртта на палата.
С изчезването от историческата сцена на цар Симеон, най-опас-пия враг, който Империята била познавала, равновесието се възвръ-щало в полза на византийците. Но българската държава продължа-вала все още да бъде съперник на Византия. В Константинопол дър жали сметка за факта, че тази могьща държава в момента била в мирни отношения с хърватското княжество и - което било още по-обезпокоително - се насочвала към Рим. Не трябва да се учудваме, че условията на мира, признат от византийците на българите през иктомври същата година, били твърде благоприятни. Приемникът па Симеон получил значителна част от това, което баща му преслед-вал така упорито: признаването на титлата василевс, самостоятел-постта на Българската църква, патриаршеското достойнство за не-пния глава и най-сетне, за себе си, ръката на една византийска принцеса, внучка на Роман I Лакапин94.
След като била достигнала връхната си точка, голямата криза между България, Византия й другите южни славяни приключила в полза на Византия. Константинополското правителство било прео-доляло успешно вътрешната си криза и крачело към възходящо ук-репване. Тъкмо обратното, огромните усилия на Симеон за осъщес-гвяването на една невъзможна мечта допринесли за изчерпването на силите и средствата на неговия народ. Дългото царуване на цар Петър било период на линеене, който към края приел отличителните
черти на рязък упадък. От политическа гледна точка това мирно ца-руване предвещавало голямото нещастие от втората половина на века. В двора в Преслав управлявала византийска принцеса, която проме-нила името си от Мария на Ирина, символ на мира между двете дър- . жави. Следователно Византия проникнала в сърцето на българската държава, която наскоро се била основала и утвърдила единствено чрез борбата против Империята, и принцесата олицетворявала кол-кото мира, толкова и политическото и културното влияние на Византия върху врага, който до вчера все още бил толкова опасен. Бунт, който избухнал малко след идването на Петър на власт, предоставил на византийците възможността да приемат в столицата български княз, който могъл да бъде представен като претендент за престола в Преслав при първия случай на разногласие между българския владетел и Константинопол’5. Няколко нашествия през българските тери-тории на маджарите, насочени против Византия - през 934, през 943, - спомогнали от своя страна да се създаде атмосфера на напрежение и недоверие’6. Когато през 944 г. киевският княз Игор предприел набег срещу византийските владения, българският княз бил този, който предупредил Константинопол за надвисналата опасност’7. Константинополското правителство уредило нещата чрез преговори с руси-те, но печенезите, конто съетавлявали част от руската войска, били изпратени да грабят българските земи. Дългото мирно царуване на Петър завършило с две нашествия на Святослав, киевски княз, и с едно голямо византийско нашествие между 967 и 972 г.’8 Не липсвали прояви на отпор, но те били напълно недостатъчни, за да отблъснат завоевателите, и през 972 г. столицата Преслав, както и по-голяма част от териториите на Източна България попаднали под византийско владичество. Центърът на българската държава заедно със самос-тойната патриаршия се преместил в териториите на Западна и Юго-западна България. Край незначителния последен представител на ди-настията на Крум и на Симеон, княз Роман-Симеон, Самуил и три-мата му братя продължили борбата за независимостта на страната в продължение на още почти четиридесет и пет години. През 1018 г. всичките територии, който принадлежали на българската държава, били превзети благодарение на усилията на един енергичен император, Василий II.
Смъртта на цар Симеон дала повод за сръбски бунт против българската върховна власт. От много дълго време в двора в Преслав । се намирал представител на сръбското княжеско семейство, Чеслав, роден от българка, който бил получил българско възпитание”.
к । м 920/21 г. той бил изпратен в Сърбия срещу княз Захарий, но ирс1ърпял неуспех и се завърнал в Преслав. Непосредствено след мьртта на Симеон той избягал заедно с някои други лица от сръб-tk>i произход, завзел лесно властта и веднага потърсил помощта и |икрилата на константинополското правителство100. Константин Баг-рсиородни съобщава освен това, че в Константинопол се намирали други еръбски бегълци и те били изпратени обратно в страната си. 11<>вият сръбски княз получил богата дарове от византийския импе-1>.| гор заедно с титлата княз, призната от константинополското пра-пнгелство, и от своя страна обещал пълно подчинение. С изчезва-нсго на могъщия български цар се прекратил и съюзът между прес-1.ШСКИЯ двор и сръбския захълмски княз Михаил: той се отвърнал о г бившите си съюзници и минал на страната на Империята, която >а отплата му признала почти незначителната византийска титла антипат (проконсул)101, заедно с достойнството патриций. Твърде слабо сме осведомени върху целия следвагц период от историята на Сърбия и Хърватия и не знаем с положителност имената па кня-юге, конто са управлявали там тогава. Известно е обаче, че визан-гийското влияние нараснало. Князът на Дукля (Диоклеа) Иван-Владимир, който към началото на XI в. бил под византийска върховна пласт, малко след това трябвало да мине на страната на цар Самуил и да признае българската върховна власт102. Хърватски княз, Кре-симир, носел титлата византийски патриций103. Заедно с всичките бьлгарски земи император Василий II завладял областите Рашка, Босна и Хърватия. Както е отбелязано104, „за пръв път след Юстиниан един император царувал върху целия Балкански полуостров, от Дунав до крайната точка на Пелопонес". Като използваме друг израз за сравнение, този за славянското завладяване, трябва да кажем, че от установяването на славяните на полуострова105 и от пос-ледвалото образуване на славянските държави върху тези тери горни това било най-голямото сътресение и най-славната победа, която Империята била спечелила. Тя унищожила балканските славянски държави, без обаче да може с нигцо да промени техния народностей облик, нито да заличи необозримото славянско население, което обитавало балканските земи съвсем трайно. Дългите десети-летия на византийско владичество променили слабо общия народностей вид на тези области, и то невинаги в полза на Империята. Край установяването на светска и църковна византийска йерархия, както и на известен брой търговци и други лица от византийски произход в най-големите градски средища, проникнали и „варва-
5. Византия и славянският свят
65
ри“, тоест печенези, кумани и други народи и племена, конто нахлу-вали от север в балканските земи и се настанявали там миролюбиво или след някое завоевание. Скоро между тези неславянски на-родностни елементи и местното славянско население се установя-вал съюз против Империята.
Византийското завладяване на славянските територии на Балка-ните коренно променило отношенията на южните славяни помежду им и спрямо Империята. Няколко века преди Макиавели император Василий II Българоубиец приложил към славянското балканско население част от основните принципи, конто той изказва по повод трай-ното господство над чужда страна, която отскоро е завладяна: „Който я е завладял, ако желае да я задържи, трябва да съблюдава две неща: да унищожи рода на предишния владетел и, второ, да не про-меня нито законите, нито данъците“,0(’. Поведението на императора спрямо бившите князе и управляващи от завладените страни било малко по-различно: потомците на българската династия били отве-дени в Константинопол или унищожени; сръбските и хърватските князе, конто били съюзници в борбата против българите, получили пот-върждение, по-скоро ограничено, на някогашните си привилегии и права. И към едните, и към другите константинополското правителство показало истинска щедрост, като им признало различии степени титли и почетни звания. Местната самостоятелност била приема-на и допускала дотолкова, доколкото не била опасна за интересите на Империята. Въпреки всичко константинополското правителство въобще не успяло да покори тези славянски населения: след кратък период на объркване и колебание те се почувствали обединени в про-тивопоставянето си на византийските завоеватели. Дългата политически и военна криза, изживявана от Империята между смъртта на Василий II (1025 г.) и възкачването на династията Комнин (1081 г), била белязана от няколко големи бунтове на южните славяни против Империята107. Тогава бил потърсен съюза с маджарите, довчерашни неприятели, с печенезите и с куманите, конто прониквали като заво еватели в балканските територии, и най-накрая с кръстоносците от края на XI до началото на XIII в. По-отдалечени от центъра на Империята и поради тази причина запазени в по-голяма степей от напа-денията на Византия, притежаващи по-многобройна и по-незасегна-та от византийците аристокрация, с по-широка местна самостоятелност, сърбите и хърватите се възползвали от голямата криза на Ви зантия към края на XII в., след 1180/85, за да завоюват отново наци-оналната си независимост под управлението на собствена династия
(ii Сърбия, Неманите). Малко след това българите се освободили от иизантийското владичество (1185 г.) по времето на Асеневците, основатели на нова династия10*.
III
Историята на цивилизацията на южните славяни през Х-ХП в. е (ясно свързана с големите събития на политическата история и с отношенията с Византия през този период. Трябва веднага да се от-бележи обаче, че развитието на цивилизацията следва напълно раз-пична пасока от тази на политическия живот. Ако политическите и ноенните усилия завършват с пълна разруха, същото не се отнася за нопрището на цивилизацията. Подобно на политическата облает ис-горията на славянската цивилизация през X в. има своите корени в решаващите промени, настъпили през втората половина на IX в. в живота на балканските славяни: преди всичко официалното приема-не на християнството, учредяването на църковната Иерархия, създа-ването на специфична славянска азбука и раждането на славянската книжнина. С изключение на най-западните области на Балканите, приетото от южните славяни християнство било евързано с Конс-гантинополската църква и носело всички отличителни белези на византийското православие. Вековният процес на проникване на хрис-гиянската вяра сред славяните, наречени българи, приключил с официалното покръетване през 865 г.10’ Тъй като народностните общности все още не се били изградили като национални цялости, а ези-кът и религията се проявявали като най-изявените отличителни черти, отказването от езическата религия и приемането на религията на неприятели, каквито били византийците за славяните и прабългари-те, могли да означават пълна капитулация пред противника. Но византийското православие притежавало две основни черти, конто поз-волявали приемането на новата вяра да се съчетае с все още твърде слабо очертаната воля за национално самоопределение. Патриар-шията, както и светската власт във Византия, била благосклонна към създаването на местни църкви в териториите, покръетени благодарение на византийската мисионерска дейност или попаднали под надзора на патриарха. Последица от това основно схващане била търпи-мостта към употребата на националните езици в богослужението, както и създаването на своеобразна религиозна книжнина"0. Тези два основни принципа на византийското православие имали определя-
що значение за цялото по-нататъшно развитие на славянските народи, покръстени от Византия. Ние не сме достатъчно добре осведоме-ни за характера на църковната Иерархия, учредена в българските земи непосредствено след покръстването през 865 г.1" Християнската основа, която съществувала в балканските територии още от времето на ранното християнство, влязла в употреба: някои от архиепископс-ките седалища, учредени в българските земи, не били нищо друго освен добре известии някогашни катедри като Дръстьр на Дунав, Фи-липопол (Пловдив) в Тракия, Сердика, днешната българска столица София, Ахрида или Лихнида (Охрид) в Македония и други. Голямата част от създадената в териториите на българската държава Иерархия без никакво съмнение била от византийски произход. Константин VII Багренородни в биографията на своя дядо императора Василий I, като говори за покръстването на българския народ в християнство-то, сред другите неща112 ни съобщава, че българите били приели един архиепископ и че страната се напълнила с голям брой епискони. Заедно с тях византийският император изпратил много отшелници и монаси, за да извършват широко мисионерско дело в новопокръсте-ната страна. Доколкото бихме могли да съдим за това според някои сведения, отнасящи се до монашеството в България в една малко по-късна епоха, трябва да допуснем, че от това време в страната се съз-давали манастири, а монашеският живот имал първите си последователи. Няколко известия от съвременните за онова време исторически извори ни позволяват да допуснем също и наличието на славяни в новата църковна йерархия. Познато е името на един епископ от славянски произход Сергий"3; разполагаме с оловен печат със старославянски надпис, от който научаваме, че е собственост на Георги, монах от славянски произход, сипкел в българската [църковна] йерархия към края на IX в."4 Благодарение на надпис върху стената на така наречената преславска Кръгла църква узнаваме, че длъжността хартофилакс в тогавашната Българска църква била заемана от никой си Павел, много вероятно и той от славянски произход115. Първата българска столица Плиска била изоставена около 893 г. заради Преслав, стар славянски град. Житиен текст от български произход, който трябва да се отнесе към края на IX или началото на X в."6, ни дава името на първия водител на Българската църква: архиепископ Стефан. Въпреки всичко повече от очевидно е, че наскоро учредената българска църковна йерархия се намирала под пълната зависимост на Константинополската патриаршия. Ето защо тази нова сила в пок-ръстената държава била заплашена от това да стане напълно пос-
путно оръдие в ръцете или на патриаршията, или на светската власт и Константинопол за осъществяването не само на цели от чисто ре-шгиозен и църковен, но и от политически характер. Естествено полнило се силно противодействие веднага щом като на престола се въз-качил княз Владимир (889-893), наследил баща си княз Борис-Михаил, който станал монах. Доколкото е възможно да се възстановят < ьбитията на основата на сведенията, впрочем твърде оскъдни, от нсторическите извори, с конто разполагаме"7, трябва да се предположи, че не е имало връщане към езичеството, както твърди това тпаден автор от онова време"8, следвайки една вероятно българска (радиция, а по-скоро опит за скъсване с безусловното подчинение, изисквано от Константинополската църква, и за сближение с Римс-ката църква. Съюзът между папа Формоза, германским крал Арнулф и българския княз продължил кратко време; в България настъпил период на преследване на византийското духовенство. Тогава именно бил изтезаван като мъченик главата на Българската църква, архиепископ Йосиф"9, много вероятно от византийски произход или поне привърженик на Константинополската патриаршия.
Както в целия културен живот, така и в живота на църквата взе-мането на властта от Симеон през 893 г. възстановило политиката па сближаване с Византия в духовен план. Без съмнение това е един от големите парадокси от историята на средновековието на европейский югоизток: най-ожесточеният враг на Византийската империя от политическа и военна гледна точка всъщност бил дълбоко пропит от византийската цивилизация, цивилизация, принадлежа-ща на християнския свят въобще, а не на една определена народности цялост. В областта на църковния живот това се проявило чрез няколко действия, конто имали значението на коренен прелом. Старият княз Борис-Михаил, след като се отказал от властта, пос-тъпил в манастир, основан, както изглежда, от самия него120. Това също е отличителна черта на византийския свят, където владетели, князе и знатни люде в края на живота си напускали света, за да се оттеглят в манастир. През първата половина от царуването си Симеон - този бивш монах - залазил добри отношения с Константинополската патриаршия. Дотолкова, доколкото сме осведомени, той не променил нищо нито в първоначалната организация на новата църква, нито във връзките й с църквата на Византия. Изразеното от няколко учени предположение, според което народен събор през есента на 893 г. по повод коронясването на княз Симеон бил пре-махнал употребата на гръцкия език и бил въвел славянского богос
лужение, е лишено от сериозни основания. Подобна реформа обаче, ако тя е била извършена, наистина не би влошила политически-те връзки между двете държави, като се има предвид духът на тър-пимост на Константинополската църква, що се отнася до употре-бата на националните наречия като богослужебни езици въобще121. Когато политическото равновесие между българската държава и Империята било нарушено в полза на българите, в България сметнали за необходимо да променят също и отношенията на йерархично подчинение между двете църкви. Предполага се122, че малко след побе-дата си на бойното поле в Анхиало (20 август 917 г.) цар Симеон провъзгласил самостоятелността на националната църква и ръко-положил нейния глава в патриаршески сан. Автокефалията му се струвала необходима както поради съображения за престиж, така и поради практически доводи, преди всичко за да осигури пълната независимост на църковната йерархия по отношение на Византия в религиозно и политическо естество. Нека допълним веднага обаче, че в този случай, както впрочем във всички останали случаи, където една славянска църква се откъсвала по някакъв начин от Константинопол, ставало въпрос винаги за проява на административно неподчинение и почти никога за догматично отклонение, освен в случая на сближаване с Римската църква. Нито константинополското правителство, нито патриаршията се показали склонни да призна-ят новото положение, но действието на българския цар имало по-далечпи последици. Една от клаузите на византийско българския договор от октомври 927 г. уреждала мястото на Българската църква: след решение на „императорския синклит“ константинополското правителство и император Роман признали на главата на Българската църква патриаршеското достойнство123, тоест империята му отстъпвала официално достойнството, което преди десетина години цар Симеон бил предоставил самоволно на архиепископа на Преслав и Дръстър. Четиридесетина години по-късно, през 972 г., по време на завземането на Източна България и на Преслав от византийците било отнето правото на патриаршеско достойнство за главата на Българската църква, този път по повеля на император Иоан I Цимисхи124. Учредяването на патриаршия в град като Преслав видимо противоречало на духа на църковните канони: градът бил лишен от каквато и да била традиция като епископско седалище. С цел да се спазят каноническите предписания в патриаршес-кия титул било добавено наименованието Дръстър, някогашния Durostorum, който имал дълга традиция в историята на балканско-
i<> христианство. Но за да се придаде на новото седалище тази мис-шчиа xapLS (gratia), която според схващанията на християнското средновековие била необходима, погрижили се да съберат в Прес-uiii известен брой мощи на светци или на мъченици125 и да постро-и I многобройни храмове. Лишаването на българския църковен гла-|ц| от патриаршеско достойнство, извършено от константинополс-иого правителство обаче, било едностранно действие и не било взе-1о под внимание от българите, конто по това време водели ожесточена война против Империята. Преславският патриарх избягал от превзетия от византийците Преслав в 972 г. и преместил седалище- о си в югозападните български територии, първоначално в Сре-дсц (Сердика, днешна София), после в Преспа и най-накрая в Охрид, като винаги следвал придвижванията на цар Самуил и негови-le войски126. След като Василий II Българоубиец преодолял последний отпор на българите и превзел всички територии на някогашно-ю българско царство в 1018 г., той на свой ред премахнал Охридс-ката патриаршия и я низложил до положението на архиепископия, и тази архиепископия, бързо погърчена, съществувала до 1767 г.127 11рез цялата си история тази българска църква останала вярна на своя византийски образец, макар че била в непрекъсната борба с Византия. Нейната самостоятелност се изразявала в отношенията й към Константинополската патриаршия. Доколкото би могло да се съди за това по сведенията, с конто разполагаме, тя останала строго подчинена на светската власт. Следвайки обичай, заимстван от Византия, тя признала титлата светец на двама български владетели, на княз Борис-Михаил и на цар Петър I, конто имали особени заслуги за разпространението на християнството, закрилата на цър-квите и манастирите и били проявили лично религиозно усърдие, отличаващо се от обичайното128. Нека допълним още, че през целия период на византийското господство (1018-1185) страната се нами-рала под неограничената върховна власт на Константинополската патриаршия. Епизодичен случай на въоръжено неподчинение, на-сочено срещу висшето византийско духовенство, каквото било убийство™ на гръцкия епископ на Средец Михаил, станало в 1078 г., е свързан с въстаническото движение на местното население против византийската власт12’.
Недостатъчно сме осведомепи за историята на църковната уред-ба на сръбските територии през този период130 освен естествено това, което се знае за християнството в областите по Адриатического крайб-режие, минали под върховната власт на Римската църква и по този
начин откъснали се от църковното и културното влияние на Константинопол.
И тук съществувала стара християнска основа още от времето на раиното християнство с няколко действащи епископски седалища. Християнизацията на сръбските и хърватските области се извърши-ла постепенно, но най-вече на две големи вълни - по времето на император Ираклий и през втората половина на IX в. при император Василий I131. Църковпата уредба на сръбските територии през ранно-то средновековие остава за нас почти неизвестна. Времето на борби-те против Византия довело до отцепване от Константинополската църква. Тогава, през първата половина на XI в., била основана архи-епископията в Антивари, която преминала под върховната власт на Рим; нейните прелати взели много дейно участие срещу домогвани-ята на митрополитите от Дурацо, подчинени на Константинополската патриаршия132. За втората половина на XI в. историческите извори споменават наименоваиията на няколко епископски седалища като Tribuniensis, Bossoniensis и Serbiensis Ecclesia133. Към XII в. архиепис-копът на Рагуза (Дубровник) започнал да води борба с този на Антивари за върховната власт над тези територии. Източната част на сръбските територии по онова време се намирала под духовното господство на охридския архиепископ и всъщност под силно византийско влияние. Както в много други области от тяхната история, хърватските и най-вече сръбските територии представлявали преходно прос транство между Изтока и Запада, а в религиозните и църковните дела: между Константинополската и Римската църква134. Понякога и двата ритуала били в употреба. Достатъчно е да се припомни добре извес-тният факт, че първият представител на династията на Неманите, великият жупан Стефан Неман (1166-1196), приел два пъти светото кръщение, веднъж според католическия ритуал, втория път според православния ритуал135. Въпреки всичко влияпието на Византия про-дължавало да бъде много силно. Стефан Неман последвал характерен за византийците обичай, когато през 1196 г. се отказал от властта и почти веднага постъпил в манастир; сменил мирското си име с това на Симеон и прекарал последните години от живота си като монах край по-малкия си син Растко или Сава. Съпругата му Ана направила същото, станала монахиня и приела името Анастасия136.
Религиозного усърдие на наскоро покръстеното в християнст-вото славянско население и, от друга страна, условията на общественна и икономическия живот, конто ставали все по-мъчителни, били основните причини за развитието през Х-ХП в. на широко мона-72
iiiccko движение сред южните славяни, най-вече при българите. Много бързо се преминало и към най-крайната форма на монашеским живот, отшелническия. Достатъчно добре е познат животът на един от първите, който бил и най-великият от отшелниците сред южните славяни, свети Иван Рилски (роден 875/80 г., +18 август 946 । )137. Това, което заслужава внимание, е, че ние не знаем абсолютно пито за отношенията му с официалното духовенство на страната. Гой се притовопоставял умерено на светската власт: според житий-цото предание, когато цар Петър изявил желание да се срещне с пленника, той рязко отказал. Тези именно елементи ни позволя наг да изкажем предположението, че тази форма на отшелнически живот ще да е била само един начин на противопоставяне на офи-циалната йерархия, съвсем не поради нейния вероятен нравствен упадък, ала без съмнение по-скоро поради едно прекалено силно иизантийско влияние. Тенденцията се откроява още по-добре при иеликите продължители на свети Иван Рилски през X1-XII в като свети Прохор Пшински, свети Яким Осоговски (или Сарандопорс-ки) и накрая свети Гаврил Лесновски, и тримата пребивавали в Югозападна България или в днешна Североизточна Македония1”1. Грябва да напомним, че това ставало в териториите на южните славяни именно по времето на византийското владичество. Следова-гелно противопоставяне на византийското духовенство или на бъл-гарско духовенство, намиращо се под прекалено силното влияние па Константинополската патриаршия, изглежда повече от разбираемо. Трябва освен това да се отбележи, че покрай всеки от спомена-гите отшелници веднага се устройвал манастир, който през следва-щите векове бил средище на книжовна и просветна дейност винаги със славянски, а не с византийски характер.
Развитието на монашеския живот обаче скоро придобило други, напълно отрицателни страни. Все по-нарастващият приток от хора, конто приемали монашеството без съответна подготовка и без сери-озни подбуди, допринесло за принизяване на дисциплината и нравс-твеността в манастирите. Мнозина, от друга страна, като приемали монашеството повече или по-малко според устава, за да избягнат прекалено суровите предписания, предпочитали живота на странст-ващи монаси, конто, без да спазват правилата за stabilitas, отивали на изток до Ерусалим, а на запад до Рим. Силно противопоставяне срещу тези крайности намерило израз в монашеството, но то не довело нито до monachomachia както във Византийската империя по времето на иконоборството, нито до широко реформаторско движение как-
то това в Клюни. Според сегашното състояние на нашите познания най-видният представител на това противопоставяне и на този реформаторски дух в българското монашество бил един епископ, Коз-ма, който живял през втората половина на X в.139 Макар че бил добър духовник, Козма проявил истински светски дух и се борил за утвърж-даването на живота както сред еретиците, така и сред крайните аске-ти. Така той защитил законната женитба от всички онези, конто твър-дели, че тя била „скверност"140. Можеш, казва той, да намериш спасение за душата си точно толкова, като живееш в „света", колкото и в манастир, „защото мнозина погинаха в пустинята и планините, защото мислеха за светски неща, но и мнозина, конто с жени живееха в градовете, се спасиха"141. Като набляга преди всичко върху нравстве-ната ценност, той изказва следната идея, утвърждавана и от мисли-телите от средновековния Запад: „Черните монашески одежди няма да ни спасят, нито пък бялото облекло ще ни погуби, ако вършим това, което е угодно Богу"142. От друга страна, той пламенно изтъква необходимостта от основна реформа на мопашеския живот, за да се наложи по-сурова дисциплина, по-строг подбор на лицата, неизменно установяване на едно място в живота им. Той проповядва против гордостта, леността и похотта, за да наложи подчинението и скром-ността.
Други, още по-опасни злини в религиозния живот на южните славяни по онова време сериозно подривали единството на църквата и чрез това единството на държавите. Става дума за еретически-те движения и преди всичко за богомилската ерес. Без да се спира-ме тук на ранната история на богомилството143, нека припомним поне няколко нейни отличителни черти и най вече това, което свър-звало учението с Византия. Както много добре е отбелязапо144, богомилството било „the first European link" от хилядолетна верига, която, тръгвайки от учението на Мани, свършва през XIII в. при албигойците от Южна Франция и минавала, макар и не изцяло, през пределите на Източната империя. Още щом се заселили в балканс-ките земи, славяните и прабългарите наследили стари наслоения от дуалистични възгледи на мощно религиозно движение, митраизма, и на прекия му наследник, манихейството. Тези наслоения били под-силени от новите дуалистични възгледи, донесени от българите, род-ственици на уйгурите, сред конто религиозното учение на Мани гос-подствало като официал на религия почти до средата на IX в.145 Значителен приток на еретически идеи, дошли от Византия, доприне-съл за появяването на силно еретическо движение в България не
посредствен© след покръстването »Рез 865 г. и най-вече през пър и.па половина на X в. В обществе>ите и икономическите условия ни българската държава еретическ)ТО учение на богомилите при-добило някои нови черти, преди вс1чко облика на бунт от политически и обществен характер. Нека обележим най-накрая, без да молем да навлезем тук в подробности1^, че докато еретиците черпели 1ИЙНО от подобии движения, разпрзстранени в земите, владени от Империята, преди всичко в Мала А1Ия, правителството и църквата сьщо заимствали от Византия, пред4МНО от противоересната и догма гичната книжнина, средства за п>отив°борство срещу еретичес-ките схващания146. От края на X в. б°гомилското движение се разп-ространило още по-нашироко в бат^анските територии. Със завла-дяването на българските, сръбските и хърватските земи Византийс-ката империя разрушила границит; между тези народи, улеснила иридвижванията на население и така чувствително спомогнала за разпространението на богомилскот3 учение към западните области на полуострова, където през XIII и XIV в. то успяло отново да се развие под специфичната форма на патаренството147.
Едно от нововъведенията, който указали голямо въздействие върху културния живот на южните славя™, било създаването и въвежда-пето на славянского писмо. Този фа<т, който съставлява една от ос-повните черти на историята на славя!,ите през IX в., е твърде известен, за да бъде изучаван специално тук14*. Това, което заслужава да се припомни, е замяната на тъй нареченат3 глаголица, създадена от Константин Философ (Кирил) и брат му Методий, с кирилицата, замяна, настъпила през последните години н? IX в. в България. Според наши-ге извори14’ това ново славянско пирмо било създадено от Климент Охридски към 893/94 г. по времето ва възкачването на Симеон. Под-мяната на старата глаголица с това рово писмо, което много наподо-бявало гръцкото унциално писмо, бе3 съмнение била израз на същото желание за приближаване до Византия в областта на цивилизацията. С употребата на тази азбука заполняла да се развива книжовна дейност, която отначало се състояла в преводт1 и адаптации, а едва по-късно се създала оригинална книжнина. Така, както и в политическия живот, българската държава била „ръководна сила": стремежите към ноли-тическо величие, което трябвало да съпеРничи на величието на Империята, били подплатени от плодотвор™ усилия на литературного поле. Голямото количество преводи и адаптация, конто се появили през периода, наричан старобългарски и порякога окачествяван като истинс-ки златен век в историята на старославянска1а и особено българската
литература, са от изключително значение, когато искаме да опреде лим отношенията между младата славянска книжиина и тази на Ви зантия. Макар че познаваме тази литературна дейност по-скоро косее но, благодарение на преписи от по-късно време, не е трудно да устано вим нейните основни черти по отношение на Византия150. Преди всич ко трябва да се отбележи появата на значителен брой преводи на От ците, а от друга страна, почти пълната липса на преводи на съчинени; от сыцински византийски автори. Единственото приемливо обясне-ние на този факт би било, че патристическите съчинения, сътворени във време, когато Отците на Църквата трябвало да се борят за устано вяването на основните догми на християнската религия и в същот< време да съдействат за укрепването на тази религия срещу заплахит; на езическите и хетеродоксните еретически учения, могли много добр* да удовлетворяват нуждите на новопокръстените славяни. Широко а заимствало от богатата патриотична книжиина, защото тя вече бил; смятана за истинското наследство на всички християни изобщо. Мо жем да говорим за много силно влияние на гръцката патристична ли тература, а не на византийската литература в точния смисъл на израза върху младата славянска литература. Официалното приемане на хрис тиянството и учредяването на широка църковна йерархия се превър нали в здрава основа за плодотворна културна дейност, след като о въвела употребата на славянската азбука за богослужебния и книжов ния език и на второ място, след като духовенството се славянизирало все повече.
Въвеждането на новата религия, от друга страна, наложило изг раждането на голям брой църковни храмове, което позволило бързо нечувано развитие на архитектурата, живописта и на приложните из куства. Тази трескава дейност била съсредоточена преди всичко i столицата на Симеон и на неговия приемник; със своите дворци i църкви Преслав трябвало да съперничи на столицата на Империя та151. В строителното изкуство, скулптурата и керамиката обаче ос вен влиянието на Византия и на византийското съвременно изкуство се откриват някои други елементи, за конто трябва да се държи смет ка. От тяхната първоначална родина славяните и прабългарите бил1 съхранили следите от силно влияние на голямата иранска цивилиза ция и продължили да бъдат белязани от нея до много късно време152 От друга страна, в религиозната архитектура понякога те наподобя вали формите на постройките, конто били заварили по време на тях ното заселване на Балканите, и конто датирали от римско и след римско време. Така например появата на базиликалната форма (пре
ин всичко Голямата базилика в Плиска153 и ротондата на Крылата църква в Преслав154 трябва да се обясни с влиянието на римските или < нсдримските постройки, конто още съществували в Мизия, Тракия, и Македония и на други места в Балканския полуостров. Всичко това «шло предвизантийско и имало същото значение като творбите на н.п ристичната литература. Не заимствали толкова от цивилизация-। а па съвременната Империя, с която водели почти непрестанна борба и нолитическо и военно отношение; връщали се към това, което било предвизантийско, към това, което принадлежало на ранното христи-ннство и също така представлявало общото наследство на християн-। ките народи. Усилията да съперничат на Империята по бойните поля през цялата първа половина на X в. пропаднали напълно: накрая Византия успяла да установи властта си върху всички славянски народи от Балканския полуостров. Това, което останало, били завоева-пията в полето на цивилизацията, постиженията в областта на литера гурата и изкуството. Те продължили да живеят дълго след време-ю, в което били сътворени, и се разпространили далеч от страната, кьдето били възникнали, сред другите славянски народи, попякога лори сред неславянски народи като румънците, конто възприели бо-। атото наследство на старата цивилизация на южните славяни.
Cahiers de civilisation mcdicvale 9 (1966), 533-556.
БЕЛЕЖКИ
1 За подробностите вж. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. I, 2 част, София 1927, 278-515, с посочване на историческите извори и библиография. - Вж. също A. Rambaud, L’Empire grec au Xе siecle, Paris 1870; Idem, Hellenes et Bulgares. La guerre des races au Xе siecle, в „Rev. des deux mondes", 161 (1900), pp. 416-456. - За отношенията между южните славяни и Византия през X век може да се използва главно М. С. Дриков, Южные славяне и Византия в X веке. Съчинения, т. I, София, 1909, 365-520. - Добра информация дава сыцоЛ. Runciman, A History of the First Bulgarian Empire, Лондон 1930; Idem, The Emperor Romanus Lecapenus and His Reign, Cambridge 1929. Трябва да се отбележи един кратък биографичен очерк на V. N. ZJalarski, Symeon von Bulgarien, в R. Rohden/G. Ostrogorsky, Menschen die Geschichte machten, 1.1, Виена 1930, 304-309; научнопопулярно произведение, G. Sergheraert(Chr. Gerard), Symeon le Grand (893-927), Paris 1960; срв. I. Dujcev, в ,,Byzantinoslavica“, 23 (1962), pp. 318-319; P Devos в „Anal. Holland", 79 (1961). pp. 489-491; R. Janin, в „Rev. et. byzantines", 20 (1962), pp. 252-254.
2 Liutprand, Antapodosis, III, 29,6/7: SS, III, p. 309. Срв. също/. Dujcev,
Medioevo bizantino-slavo, I, Рим 1965, c. 476.
3 Два характерни случая: от 886 до 893 г. на патриаршеския престол в Константинопол седял патриарх Стефан I, по-малък брат на императора Лъв VI. Патриарх Теофилакт, който ръководил Константинополската църква от 933 до 956 г., бил син на император Роман Лакапин (920-944).
4 Срв. Златарски, История ..., с. 279 и сл.
5 Характерен пример за по-късна епоха: руският княз Иван Василиевич Гроз-ни (1533 1584) (И. Дуйчев, Византия и византийская литература в посланиях Ивана Грозного, в „Труды Отдела древнерусской литературы", 15 (1958), 159-176). Нека приведем още за пример Константин-Кирил и Методий, славяни от Солун: Dujcev, „Graeci amantes eum a puero", в „Wiener Arch. f. Gesch. d. Slaventums u. Osteuropas", 5 (1966), pp. 15-19.
6 Основни изеледвания по въпроса: Fr. Dolger, Byzanz und die europaische Staatenwelt, Ettal 1953, pp. 34 69: „Die Familie der Konige im Mittelalter"; pp. 159-182: „Die mittelalterliche Familie der Fursten und Volker und der Bulgarenherrscher"; pp. 183 196: „Der Bulgarenherrscher als geistlicher Sohn des byzantinischen Kaisers".
’ Важно посочване в писмо на княз Симеон до византийския пратеник Лъв Хиросфакт: С. Kolias, Leon Choerosphactes, magistre, proconsul et patrice. Biographie, correspondance, Athenes 1939, nr. 2, pp. 76-77. Срв. също Diilgcr, op. cit., p. 191, n. 18.
8 За подробностите: Dujcev, Medioevo bizantino-slavo, I, p. 211 sqq.
’ Kolias, Leon Choerosphactes, nr. I, pp. 76-77.
10 За подробностите вж. G Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, Мюнхен 1963, c. 212 и сл. - Вж също старата, но все още полезна книга на Н Попов, Император Лев VI Мудрый и его царствование в церковно-историческом отношении, Москва 1892.
11 За границите на българската държава по онова време: Златарски, История ..., с. 339 и сл.
12 V. Bcscvlicv, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin 1963, pp. 215-219.
13 G. I. Bratianu, Le commerce bulgare dans 1’Empire byzantin et le monopole de 1’empereur Leon VI a Thessalonique, в „Сборник П. Ников“=„Известия на Българ-ското историческо дружество", 16 18 (1940), 30-36.
14 Ostrogorsky, Geschichte d. byzantin Staates, c. 213 и сл.
15 Fr Dolger, Regesten der Kaiserurkunden des Ostromischen Reiches von 565 1453,1, Мюнхен/Берлин 1924 Nr 542, c. 64; Златарски, История .., с. 326 и сл.
16 Ostrogorsky, op. cit., p. 216 sqq.: „der leichtsinnige Geniesser Alexander". Срв. Sp. Lambros, Leo und Alexander als Mitkaiser von Byzanz, „Byzantin. Zeitschr.", 4 (1895), pp. 52-98.
17 Фактите са разказани от Thcoph. Continuatus. Ed. Bonn, c. 381, 14 и сл.
18 Издание на тези писма: PG., CXI, coll. 9-392. За други библиографски по-сочвания вж. Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, I. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Tiirkvolker, Берлин 1958, 455-456. Вж. uj Gay, Le patriarche Nicolas Mystique et son role politique, в „Melanges Ch. Diehl", I, Pans 1930, pp. 91 101.
14 Thcoph. Continuatus, c. 385, 5 и сл. За другите исторически извори, Златарс-hii, пос. съч., с. 364, бележка номер 2; изложение на събитията пак там, с. 364 и сл.
" Р G, CXI, col. 60 D.
21 Репродукция на миниатюрата в / Dujcev, Les miniatures de la Chronique de M.jnasses, Sofia 1963, fig. 60.
22 Соответствие на epanokalymauchion (L. Clugnct, Dictionnaire grec-fran^ais dr, notns liturgiques en usage dans 1’Eglise grecque, Paris 1895, pp. 52-53: „sorte de loilfure ecclesiastique") и на perikephalaia (ibid., p. 120: „grand bonnet qui sert de biffure aux moines”). Срв. G. Ostrogorsky, в „Известия на Бълг. археолог, инсти-I у Г. 9 (1935), с. 278, бел. 1: „der Schleier, den der Patriarch, gleich den Bischdfen und inch den Monchen der ostlichen Kirche, liber seiner Kopfbedcckung, dem kainelauchion, tragt...“. Други упоменавания у Nicetas Chordata, Historia, Ed. Bonn, | 351, 3-5; Synopsis Sathas, в К. Sathas, Bibliotheca graeca medii aevi, VII, Venice/ I’.uis, 1894, c. 332, 18 20.
21 Златарски, История ... с. 364 и сл.; Fr. Dolger, Bulgarisches Zartum und byzantinische Kaisertum, в „Изв. на Бълг. археол. институт", 9 (1935), 57 68 = Byzanz und die europiiische Staatenwelt, pp. 140-158; G. Ostrogorsky, Die Kronung Symeons von Bulgarien durch den Patriarchen Nikolaos Mystikos, в „Изв. на Бълг. археол. институт", 9 (1935), 275 286,пак сыцият, Автократор и самодржац, в „Глас Српскс краьевске академще", 164, Други разред, 84, 1935, 121-137; И. Снегаров, Короня-спн ли е бил княз Симеон в Цариградпрез 913 г., в „Годишник на Соф. универси-1ст, Богосл. фак.“, 24 (1946/47), 1-47.
24 Theophanes, Chronographia, Ed. С. de Boor, I, pp. 374. 28 375, 3. -Nicephorus Constanlmopol., Opuscula historica, Ed. C. de Boor, p. 42, 20-25. Срв. Златарски, пос. съч , I 1. София 1918, с. 164 и сл.
25 Л. Л Casiliev, Histoire de 1’Empire byzantin, I, Paris 1932, p. 141 sqq
26 Така както предполага Златарски, пос. съч., I, 2 част, с. 367 и сл
27 За подробностите вж. Dolger, Byzanz und die europiiische Staatenwelt, pp. 45, 80, 146 sqq., 153 sqq., 160 sqq., 288 sqq.
28 Dolger, op. cit., p. 144: „Auch das bulgarische Zartum, in der ersten Halfte des 10. Jahrhunderts durch den Bulgaren-Fiirsten Symeon ins Leben gerufen, ist unter der Einwirkung dieses byzantinischen Vorbildes und im heftigen Widerstrcite mit ihm cntstanden“.
29 N. Adontz, L’iige et 1’origine de 1’empereur Basile I", ,,Byzantion“, 8 (1933), pp. 475 550; 9 (1934), pp. 223-260. Срв. също Vasiliev, Histoire de 1’Empire byzantin, I, p. 398 sqq: „Si Гоп s’elForce de decouvrir une definition plus exacte de la dynastie macedonienne du point de vue de ses elements ethnographiques, on peut lui donner le nom, plus correct, de dynastie armeno-slave“.Ostrogorsky, Geschichte..., p 193, бел. 3, нзразява съмнения.
Dolger, op. cit., p. 154.
11 Dolger, ibidem, p. 154.
32 Kolias, Leon Choerosphactes, n° 1, c 76-77; n" 2, c. 78-79; n" 5. c 80 81.
13 За кореспонденцията с патриарх Николай Мистик, вж. по горе бел. 18. Отпоено кореспонденцията с император Роман Лакапин вж. библиографските
посочвания у Moravcsik, Byzantinoturcica, I, pp. 502-503; Dolgcr, Regesten, I, Nr 606-608, 74-75. Ostrogorsky, op. cit., p. 179 и бел. 2, говори само за две писма, дока-то в действителност те са три и датират от 925 г.
34 Т. Герасимов, Три старобългарски моливдовула, в „Известия на Бълг. ар-хеол. институт", 8 (1934), 350-360; пак сыцият, Оловни печати на българските царе Симеон и Петър, пак там, 12 (1938/39), 354-357. Срв. Moravcsik, op. cit., р. 505; Bcscvlicv, Die protobulgar. Inschriften, Nr 88-90, 329-330; Dolgcr, Byzanz, p. 152, n. 29.
” Bcscvlicv, op. cit., n° 46 a, pp. 215-219.
56 Theoph. Continuatus, c. 407, 14-16. Срв. Златарски, История..., с. 466.
37 Ostrogorsky, op. cit., p. 417 sqq.; Dolgcr, Byzanz, pp. 156, 269, 270; според него, „auch ihn (Стефан Душан] tried der Gedanke, Weltbeherrscher auf dem byzantinischen Kaiserthrone zu werden".
38 Вж. текстовете на различните документа, издавани от българските царе през XIII и XIV в., вИ. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, София 1944, с. 41, 42, 43, 72, 76, 130, 134, 138 и пак там.
” Dolger, Byzanz, р. 146 sqq. Същата титла се чете върху Симеоновите печати: вж. по-горе, бел. 34.
4U Dolgcr, op. cit., р. 153, n. 32.
41 Dolgcr, ibidem, p. 146.
42 Тази идея e доказана от Роман Лакапин в едно от писмата му до Симеон; вж. Златарски, История..., с. 486.
43 Герасимов, Три старобългарски моливдовула, с. 351 и сл.
44 P.G., CXI, col. 49 В. Срв. Dolgcr, op. cit., р. 147, n. 15.
45 Смисълът на израза в езика на византийците съдържа малък проблем, който заслужава специална бележка.
46 Bcscvlicv, Die protobulg. Inschriften, p. 330 sqq.; текст на надписа. За обясне-нието вж. /. Dujcev, в „Byzantin. Zeitschr.", 54 (1961), р. 249.
47 За polychronia към византийските императори, вж. О. Trcitingcr, Die ostromische Kaiser-und Reichsidee nach ihrer Gestaltung im hofischen Zeremoniell, lena 1938, pp. 73 sqq., 122 sqq.
48 Епитетът се споменава също в новооткрит печат на цар Симеон, в публикация на Т. Гпросимое, Новооткрит оловен печат на цар Симеон, в „Известия на Бълг. археол. институт", 23 (1960), 67-70, където надписът не е разчетен. За обяс-нението, вж. /. Dujcev, в „Byzantin. Zeitschr." 54 (1960), р. 249; Bcscvlicv, op. cit., p. 331 sqq., без упоменаване на това обяснение. Въпреки това виж неговото твърде-ние, ibid., р. 332: „Das Priidikat eipqvotroids' ist auch nicht zufallig gewiihlt. Es hatte ohne Zweifel eine bestimmte politische Bedeutung".
44 Trcitingcr, op. cit., p. 230 sqq.
50 Dolgcr, Byzanz, p. 148 sqq.
51 Dolgcr, ibidem, p 149, n 18, in fine: ,,als Garantie fur das Versprechen der Eheverbindung".
52 Ostrogorsky, Die Kronung..., p. 277 sqq.; мнение, противно на това, в Dolgcr, op. cit., pp. 148 sqq., 152, n. 29 in fine.
” Ostrogorsky, ibid, p. 275.
44 За подробностите заедно с посочването на изворите, вж. Златарски, История..., с. 375 и сл.; Ostrogorsky, Geschichte..., р. 218 sqq.
”J. Skylitzcs wG. Ccdrcnus, Compendium Historiarum, Bonn, II, pp. 283, 22; 284, HI 16; срв. Златарски, пак там, с. 379 и бел. 1, заедно с упоменаването на другите m юрически извори.
“ L. Brchicr, Vie et mort de Byzance, Paris 1948 („Evol. humanite", 32), p. 156.
51 Dolgcr, Regesten, I, n° 575, p. 69; Златарски, пос. съч.. с. 381 и сл., 384. Срв. < 1.1ЦО изследването на К Grumcl, Sur les coutumes des anciens Bulgares dans la innclusion des traites, в „Известия на Бълг. археол. институт", 14-15 (1937), 82-92.
58 Dolgcr, op. cit., nr. 577, p. 69.
” Dolger, ibidem, nr. 578, p. 69.
60 Dolgcr, ibidem, nr. 579, p. 70.
61 Срв. K.JupcvcK nJ. Радоник. Истори)а Срба, I, Београд 1922, c. 144.
Ь2 3ирсчск и Радоник, пос. съч., c. 145; Златарски, пос. съч., с. 394 и бел. 2; /. Dujcev, В Centri е vie di irradiazionc della civilta nell’alto medioevo, Spuletto 1964, („Settim. studio Cenro ital. studi alto medioevo", 11), p. 189 sqq.
61 Constantin Porphyrogcnctc, De administrando imperio, Ed. Cy. Moravcsik И R. I H. Jenkins, Budapest 1949 (= DAI), cap. 32, 65 sqq. Срв. също превода на съвре-менен сръбски език от В.Фер/анчик, Византийски извори за историку народа Ли юслави)е, II, Београд 1959, с. 52 и сл.; F. Dvornik - в: Constantine Porphyrogcnctos, De administrando imperio. II, Commentary, London 1962, c. 134 и сл.
64 DAI, cap. 32, 80-81. Срв. Фсруанчик, пос. съч., с. 53, бел. 176; Златарски, нос. съч., с. 393, бел. 2.
65 DAI, cap. 32, 81 sqq. Срв. също А/. Lascaris, Deux notes sur le regne de Symeon de Bulgarie, Wetteren 1952, pp. 15-20; Г Острогорски, Лев Равдух и Лев Хирос-факт, в „Зборник радова Визант. Института", 3 (1955), с. 29 36; Фер/анчик, пос. съч., с. 54, бел. 178; Dvornik, op. cit., р. 135; Dolgcr, Regesten, n" 580, p. 70, без под робности и с датировка, която по мое мнение е неточна: „Nach der Schlacht beim Acheloos", тоест след 20 август 917 г., което е малко вероятно.
66 DAI, cap. 32,81-89. Срь-Фср/анчик, пос.съч., с. 54 и бел. \79;Dvornik, op. cit., р. 135.
67 DAI, cap. 32, 91 99. Срв. Феруанчик, пак там, с. 55; Dvornik, ib., р. 136.
88 Именно за тази епоха, а не толкова за предходната, изцяло важат заключени-ята наOstrogorsky (Geschichte..., рр. 217-218): „Als byzantinischerZogling warSymeon durchdrungen von der Erhabenheit der Kaiserwtirde und wusste ebenso genau, wie es die Byzantiner selbst wussten, dass es auf Erden nur ein einziges Kaiserreich geben konnte. Was er erstrebte, war nicht die Grundung eines ethnisch und regional beschriinkten bulgarischen Kaiserreiches neben dem byzantinischen, sondern die Errichtung eines ncuen universalen Kaiserreiches an Stelle des alten Byzanz". На друго място (Die Kronung, p. 275) авторът набляга върху намерението на Симеон, „Byzanz aus seiner Vorrangstellung im Osten der christlichen Welt zu verdrangen und das alte Inperium durch ein neues slavischgriechisches Kaiserreich zu ersetzen".£>b/gcr, Byzanz..., p. 157, n. 46, говори за „bulgarische Strebens nach dem byzantinischen Weltkaisertitels".
6. Византия и славянският свят
81
*’ Роман станал кесар на 24 септември 920 г. и бил провъзгласен за импера тор на 17 декември същата година. Срв. Ostrogorsky, Geschichle, р. 220 sqq.
70 Срв. Ostrogorsky, Die Kronung, p. 285 sqq.; Geschichte, p. 221.
71 Предложение™ дошло от патриарха с несъмненото одобрение на Роман I: тексты е в R G , CXI, coll. 108-113. Срв. Златарски, пос. съч., с. 417 и сл
7 2DAI, cap. 32,100 sqq. Срв. Фср/анчий, пос. съч., с. 55 и сл.;Dvornik.op. cit., р. 136; Златарски, пос. съч., с. 426 и сл.
73 Skylitzcs-Ccdrenus, Compendium Histor., II, р. 356, 6 sqq. Срв. Златарски, пос. съч., с. 431 и сл., 448 и сл.
^Ddlger, Regesten, 1.1, nr. 604, p. 74, с датировката „са. 924“. Срв. Златарски, пос. съч., с. 449; Ostrogorsky, Geschichte, р. 221; М. Canard, Arabes et Bulgares au debut du X' siecle, „Byzantion", 11 (1936), pp. 213-223; Brehicr, Vie et mort de Byzance. p. 162.
75 DAI, cap. 32, 104 sqq.; ФсруанчиИ, пос. съч., с. 55.
76 Сведение от патриарх Николай I по този въпрос: R G., CXI, col. 136 С; както и упоменаване в писмо на император Роман I: Златарски, пос. съч., с. 463, бел. 2.
77 DAI, cap. 32, 110-120. Срв. Фср/анчиП, пос. съч., 55-56.
78 F Sisic, Geschichte der Kroaten, I, Zagreb 1917, p. 121 sqq ;3ирсчск и Радон uh, PIcTopuja Срба, I, c. 146; Златарски, пос. съч., с. 477 и сл.; Ostrogorsky, op. cit., р. 222.
79 F. Sisic, Prirucnik izvora hrvatske historije, I, Zagreb 1914, pp. 221-222; Златарски, пос. съч., с. 502 и сл.
“DAI, cap. 32,126-128, - Срв.Фер/анчик, пос. съч., с. 56; Dvornik, op. cit., р. 136.
81 За тази титла вж. Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, II Sprachreste der Tiirkvblker in den byzantinischen Quellen, Berlin 19582, p. 64.
82 Moravcsik, op. cit., 1, pp. 540 sqq.
83 Thcoph. Continuatus, c. 411, 13-412, 5.
84 Moravcsik, op. cit., p. 541.
85 За подробностите вж. Dujcev, Medioevo byzantino-slavo, I, pp 207-212, 552
86 Срв. D. Mandic, Razprave i prilozi iz stare hrvatske povijesti, Roma 1963, pp. 214-225: IX. „Hrvatski kralj Tomislav kojeje godine pobijedio bugarskoga cara Simeona Velikoga?“, който в много отношения предлага много по-правдоподобно обясне-ние на събитията, отколкото това на Златарски, пос. съч., с. 500, заедно с раз лична датировка.
87 Обратното на Mandic. op. cit., р. 222 sqq., тук по-скоро приемам традиционната датировка (срв. Златарски, пак там, с. 513) на смъртта на цар Симеон Извън съмне-ние е, че Продължителят на Тсофан (с. 441,13), както и всички други византийски автори посочват 27 май 927 г. като датата на смъртта на Симеон, а не като датата на поражението на българската войска в Хърватия, събитие, чиято толкова точна дата трудно би могла да бъде съхранена така грижливо от византийците.
88 Mdndic, op. cit., р. 223, обратното на Златарски, пос. съч., с. 513 и сл.
87 Innocentii PP. Ill epistolae ad Bulgariae historiam spectantes. изд. 77. Дуйчев, в Годишник на Соф. университет, ист.-филол. факултет, 38/3 (1942), п" 15, 43-44.
” Пак там, n° 18, с. 47. Срв. Златарски, пос. съч., с. 507 и сл.: Mandic, op. cit., р. 223.
91 Thcoph. Continuatus, с. 412, 9-11. Срв. Златарски, пак там, с. 518, заедно с други посочвания на исторически извори; Mandic, ib., р. 216 sqq.
92 Златарски, пос. съч., с. 503; Mandic, op. cit., р. 224, n. 45.
95 Тексты е обнародван от V. Foretic, Korculanski kodeks 12, stoljeca, В ,,Starine“, l(> (1956), p. 30. Срв. Mandic, op. cit., p. 224.
За клаузите на мира вж. Златарски, пос. съч., с. 525 и сл , Ddlger, Regesten. I n" 612, p. 75; Ostrogorsky, Geschichte, p. 222 sqq.: ,,Es siegte die Mittellinie des I uisichtigen Kaisers Romanos. Der Bulgarenherrscher erhielt den Basileustitel, aber uni ausdrucklicherBeschriinkung auf das Bulgarenreich; er durfteauch ein Ehebiindnis uni dem byzantinischen Herrscherhaus schliessen, aber nicht mit dem legitimen llcrrscherhaus der Purpurgeborenen. sondern mit dem der Lakapenoi“.
95 Thcoph. Continuatus; c. 419, 10 и сл. За други посочвания у Златарски, пос. «1.ч„ с. 536 и сл.
96 За подробностите Златарски, пос. съч., с. 541 и сл.; I. Gherghel Despre i.ivala Ungurilor asupra cetatei Constantinopoli la 934, В „Revista pentru istorie, nicheol. $i filol.“, 7 (1894), pp 229 235 (срв. също П А. Сырку, в „Византийский ирсменник", 2 (1895), 299-301);//. Мутафчиев, Маджарите и българо-византийс-ките отношения през третата четвърт на X век, в Годишник на Соф. университет, ист.-филол. факултет, 30/8 (1935), 1-35.
” Повесть временных лет, I, изд. Д С. Лихачев, Москва/Ленинград 1950, с. 33, 230-231; Златарски, пос. съч., с. 543 и сл.; Ddlger, op. cit., n" 647, p. 80.
98 За подробностите заедно с изворите и библиографията вж. Златарски, пак им, с. 567 и сл.; П. Мутафчиев, Русско-болгарские отношения при Святославе, В „Seminarium Kondakovianum", 4 (1931), pp. 77-94. Срв. G. Schlumberger, Un empereur byzantin au Xе siecle. Nicephore Phocas, Paris 1890; L’epopee byzantine a la lin du Xе siecle, 1-111, Paris 1896-1905. Вж. също Brchicr, Vie et mort..., p. 224 sqq.; Ostrogorsky, op. cit., p. 236 sqq.
99 DAI, cap. 32, 62-65. Срв.Фср/анчиЬ, Византийски извори..., с. 53; Златарски, пос. съч., с 539 и сл.; Зирсчск и PadoHuh, Исторща Срба, с. 147
|<ю DAI, cap. 32,128-137. - Срв. ФсрЗанчий, пак там, с. 57. За обяснението вж. Г Острогорски, Порфирогенитова хроника српских владара и н>ени хронолошки подаци, в „Историски часопис", 1 (1948), 24-29; Фср)анчиИ, пак там, с. 57, бел. 193. Златарски, пак там, с. 540, датира събитията няколко години по-късно, именно през 931. Срв. също Ostrogorsky, Geschichte, р. 223, n. I: „Caslav trat die Herrschaft schon 927 oder 928 an und nicht erst in den dreissiger Jahren".
101 DAI, cap. 33, 16-17. Срв. Фер/анчиИ, пос. съч., с. 60 и бел. 209, заедно с други библиографски посочвания; Ostrogorsky, Geschichte, р. 223.
i(a Зирсчск и PadoHuh, пос. съч., с. 150 и сл.; Златарски, пос. съч., с. 706 и сл., 760 и сл., 771.
|0’ Зиречек и PadoHuh, пос. съч., с. 152. Княз Михаил Кресимир II управлява от 948 до 969 г.
,<м Brchier, Vie et mort.p. 232.
105 Срв. Ostrogorsky, op. cit., p. 257.
106 Machiavelli, II principe, Ed. A. Oxilia, Firenze 1935, c. 8 и сл.
107 За подробностите вж Зиречск и Padouuh, пос. съч., 154-187; Златарски, История, II, София 1934, с. 41 и сл., 119 и сл.
108 Посочвания на говорите и библиография: Dujcev. Medioevo, I, pp. 341 348.
104 Приемам с малко видоизменение традиционната дата, установена от Златарс ки, пос. съч., 1/2, с. 27 и сл., обратно на предположение™, изказано от Л. Vai/lant и М. Lascaris, La date de la conversion des Bulgares, В „Rev. et. slaves", 13 (1933), pp. 5-15.
"° За подробностите вж. I. Dujcev, II problema delle lingue nazionali nel medio evo e gli Slavi, „Ricerche slavistiche", 8 (1960), pp. 39 60.
111 Златарски, пос. съч., с. 206 и сл., заедно с посочената по-стара литература.
112 Vita Basilii, in Thcoph. Continuatus, c. 342, 7-19. Относно въпроса за автора, вж. Moravcsik, Byzantinoturcica, I, p. 540.
Iohannis VIII. papae registrant, Ed.E. Caspar, M. G. H., Epist. Karolini aevi, V, n" 66, 22-30. Срв. Златарски, пос. съч., с. 215 и сл.
114 Герасимов. Три старобългарски моливдовула, с. 356-359.
115 К. Милтсв, Симеоновата църква в Преслав и нейният епиграфичен материал, „Български преглед", 1 (1929), 115-116; И. Гошсв, Старобългарски глаголически и кирилски надписи от IX и X в., София 1961, 84-86.
116 И. Снсгаров, Неизвестен досега прение от разказа „Чудо с българина Георги", „Известия на инет. бълг. история", 3-4 (1951), 295-296. За други сведения относно този текст, вж. Duyccv. Medioevo, I, pp. 233 sqq., 553.
117 За подробностите вж. Dujcev. Vztahy mezi Cechy, Slovaky a Bulhary ve stredoveku, В „Ceskoslovensko-bulharske vztahy v zrcadle staleti, Sbornik vedeckych studii", Praha 1963, p. 30 sqq.; idem, Medioevo, I, pp. 162. 191.
1,8 Rcyinon de Priim, Chronicon, M. G. H., ss., I, p. 580. Срв. Dujcev, Medioevo, I, p. 161; Златарски, пос. съч., с. 243 и сл.
119 М. Г. Попружснко, Синодик царя Борила, София 1928 § 139, с. 91.
120 Златарски, пос.съч., с. 253 и сл.
121 Dujcev, Il problema, р. 39 sqq., заедно с други библиографски посочвания.
122 Златарски, пос. съч., с. 399 и сл.
125 Тексты на документа е издаден повторно отЙорд. Иванов, Български ста-рини из Македония, София 1931, с. 566; срв. Златарски, пак там, 529-531. Duller, Regesten, I, n° 612, p. 75, не споменава тази клауза от мирния договор.
124 Иванов, пос. съч., с. 566.
125 Дуйчев, Проблеми из средновековната история на Преслав, в: Преслав. Сборник I. София 1968, 29-38.
126 Златарски, Български архиепископи-патриарси през първото царство, „Известия на Истор. дружество в София", 6 (1924), 49-76; История, с. 639, 663 и сл.
127 За историята на Охридската архиепископия вж. главно Н. Gclzcr, Der Patriarchal von Achrida. Geschichte und Urkunden. Leipzig 1902; И. Снсгаров, История на Охридската архиепископия от основаването й до завладяването на Бал-канския полуостров от турците, I, София 1924; История на Охридската архиепис-копия-патриаршия от падането й под турците до нейното унищожение (1394-1767), София 1931.
128 Не са известии подробностите, отнасящи се до канонизирането на княз Борис-Михаил. Относно Петър I притежаваме две служби в иегова чест (текст в Иванов, Български старини..., с. 383 394), икони (вж. В. Иванова, Образи на цар
I li । ра в две старинни икоии, „Известия на Бълг. истор. дружество", 21(1945), 99-11G). както и някои други сведения.
129 Златарски, История, II, 1934, с. 150-151, 162 и сл.
139Зирсчск и Padonuh, Исторг а Срба, 116-187; С. Jirecek, La civilisation serbe uh Moyen age, Paris 1920, pp. 15-23, за следващия непосредствено след този период.
1,1 DAI, cap. 32,27-28; срь.ФсруанчиЬ,Византийски извори..., с.49, l54\Dvornik: I >г admin, imp., Commentary, р. 133. Вж. освен това G. Sp. Radojicic. La date de la i onversion des Serbes, „Byzantion", 22 (1952), pp. 253-256; Dujcev, Medioevo, I, p. 221 «<iq;G. C. Soulis, The Legacy of Cyril and Methodius to the Southern Slavs, „Dumbarton Daks Papers", 19 (1965), p. 38, заедно с други библиографски препратки.
, п3ирсчек и Padonuh, пос. съч., с. 159 и сл.
Пак там, с. 160.
134 Пак там, с. 161.
135 Пак там, с. 189; St. Hafner, Serbisches Mittelalter. Altserbische I lerrscherbiographien, I: Stefan Nemanja nach den Viten des hl. Sava und Stefans des I rzgekronten, Graz 1962, p. 76.
"'’Juречек и Рад он uh, пос. съч., с. 204; Hafner, op, cit., р. 45.
137 За историята на светеца и на неговия манастир въобще, вж.Й. Иванов, Св. Иван Рилски и неговият монастир, София 1917; И. Дуйчев, Рилският светец и пеговата обител, София 1947.
138 Й. Иванов, Северна Македония. Исторически издирвания, София 1906,83-109.
139 Добър превод на съчинението на Козма заедно с отлично тълкувание да-пат H.-Ch. Pucch и A. Valliant, Le traite centre les bogomiles de Cosmas le pratre, Paris 1945. Други библиографски посочвания в Dujcev, Medioevo, I, pp. 254 sqq., 317 sqq. За титлата му на епископ вж. J. Gagvv, Theologia antibogomilistica Cosmae presbyteri bulgari (saec. X), Roma 1942, p. 26 sqq.
140 Pucch и Vaillant, op. cit., pp. 106 110.
141 Ibidem, pp. 95-96.
142 Ibidem, p. 98.
143 Между много богатата литература, посветена на въпроса за богомилство-то, тук се ограничавам да посоча единствено D. Obolensky, The Bogomils. A Study in Balkan Neo-Manicheism, Cambridge 1948; St. Runciman, The Medieval Manichee. A Study of the Christian Dualist Heresy, Cambridge 1946. За други библиографски сведения вж. Dujcev, Medioevo, I, pp. 251-320.
144 Obolensky, op. cit., p. VII.
143 За подробностите, Dujcev, op. cit., p. 263 sqq. - Вж. също основното изелед ване на М. Pcstalozza, II manicheismo presso i Turchi occidentali ed orientali. Rilievi e chiarimenti, „Rendic. d. Istit. lombardo di scienze e lett.“, 2's., 67 (1934), pp. 417-497. Надявам се скоро да се върна към изеледването на въпроса.
144 Вж. няколко посочвания у Dujcev, Medioevo, I, р. 266 sqq.
147 Основното изеледване на D. Mandic, Bogomilska erkva Bosanskih krstjana, Chicago 1962, съдържа също много богати сведения относно по-старите публикации, посветени на въпроса за патаренството.
148 За обща информация вж. Fr, Grivec, Konstantin und Method Lehrer der Slaven. Wiesbaden 1960. Други библиографски посочвания у Soulis, The Legacy of Cyril! and Methodius..., p. 24 sqq.
149 Имаме предвид Vita brevis на свети Климент Охридски, съставено от ох-ридския архиепископ Димитрий Хоматиан и обнародвано от Иванов, Български старини, 314-321, именно 320-321, гл. 14.
150 За обща информация заедно с посочването на основните преводни творби и съвременната библиография,/. Dujcev, Les rapports litteraires byzantino-slaves, В „Actes Х1Г Congr. internal. d’£t. byzantines. Ochrid, 10-16 septembre 1961“, 1. Белград 1963, pp. 411-429; Idem, Les rapports hagiographiques entre Byzance et les Slaves, в: „Proceedings of the ХПГ1’ International Congress of Byzantine Studies", London 1967, pp. 363-370. Вж. също неотдавнашни и полезни сведения у Soulis, op. cit., р. 31 sqq.
151 За обща информация: В. Filov, Geschichte der altbulgarischen Kunst bis zur Eroberung des bulgarischen Reiches durch die Tiirken, Berlin/Leipzig 1932, pp. 25-45; Kp. Миятев, Архитектурата в средновековна България, София 1965, 36-126; Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство. Изкуството на първото българско царство, София 1959, 86-294. За други посочвания у/. Dujcev, Les Slaves et Byzance, В „Etudes histor. a 1’occasion du XI' Congr. internal, des sciences histor., Stockholm, aout I960", Sofia 1960, pp. 57-64.
152 За по-подробни сведения, /. Dujcev, Il mondo slave e la Persia nell’alto medioevo, в „Accad. naz. d. Lincei“, Quad. 76 (1966), pp. 243-318.
153 За историята и паметииците на Плиска:5л Slancev, Pliska und Preslav. Ihre archiiologischen Denkmtiler und deren Erforschung, в W Bcsevliev u. J. Irmscher, Antike und Mittelalter in Bulgarien, Berlin 1960, pp. 219-224, 226-233, 237-241, с добра библиография.
154 Вж. посочванията на Stancev, op. cit., pp. 219-264.
ВИЗАНТИЙСКО-СЛАВЯНСКИТЕ
ЛИТЕРАТУРНИ ВРЪЗКИ
Без съмнение литературата е съставяла една от областите на ис- < «рическия живот, където връзките между византийската цивилиза-ия и средновековния славянски свят са били особено тесни и мно-। остранни. Въпреки голямата си важност въпросът за литературните hi ношения между славяните и Византия досега не е бил предмет на нзчерпателно проучване, или пък, доколкото такова проучване е било нредприемано, винаги се е подхождало по ограничен и дори тенденциозен начин. Ролята на византийската литература в живота на сла-нянските народи през средновековието най-често се преувеличава. Когато от старата славянска литература се разглеждат само прево-дите, накрая се стига до почти пълната забрава на оригиналните произведения и така тази литература едностранчиво се характеризира като лишена от всякаква стойност и изцяло зависима от Византия, ионе що се отнася до южните и източните славяни. Макар че прево-дите на литературни творби в книжовната дейност на славяните от гази епоха са многобройни, те представляват само едната страна. Гака както наличието на твърде много преводи в литературата на който и да е народ в днешно време не би могло да представлява подбуда, чрез която да се отрича нейната значимост, още по-малко оправдано е да се постъпва така по отношение на славяните от на-чалния период на културната им история. От друга страна, като под-лагаме на преценка византийско-славянските литературни отношения, не бива да се отклоняваме много от духа на средновековието и да прилагаме критерии, характерни за нашето съвремие и непознати в миналото. Ако схващането за „авторско право" в точния смисъл на думата не е съществувало тогава, плагиатството и фалшивите при-писвания не са били изключения, а освен това южните и източните славяни не са могли да смятат като чужда за тях литературата на Византия, която им е дала християнската вяра. В онова време, когато е липсвал съвременният възглед за националността, а по-скоро е
царила идеята за християнската общност, наскоро приедите християнството народи, каквито именно са били славяните по отношение на Византия, съвсем не са смятали за престъпление щедро да черпят от литературната основа на тази Империя, която ги е посветила в новата вяра и не е пестяла нито едно усилие, за да им внуши още по-дълбоко същата вяра. След като възгледът за националност липсва както при византийците, така и при славяните, византийската литература е била разглеждана като обща основа, откъдето е могло да се черпи без никакво ограничение от национални предразсъдьци. Ахо тогава не е било възможно да се подготви приемането на християнството от който и да е народ, без да се прибегне до големите огнища на вярата - Константинопол за народите от Изтока и от Балканския полуостров, Рим за народите от Запада, - също така не е било мис-лимо да се създаде християнска литература, която да няма никаква връзка със съществуващата вече на гръцки и на латински език християнска литература. Най общо, литературата е била първоначално литература, вътрешно свързана с християнската вяра и с дейността на Църквата. Така както в християнството не е било възможно откъс-ването от вече утвърдените догми, по същия начин е било невъзмож-но да се създаде християнска литература извън патристическата и византийската литература. И в единия, и в другия случай преди всичко се е налагал традиционализмът, което просто е означавало да се запази чистотата на вярата. На първо място Византия и Константинополската църква са настоявали пред южните и източните славяни върху необходимостта да се следват ней ните догми, а в литературата да се приемат без колебание творбите на тези традиционни мислите-ли и писатели. Оправдана по този начин, всяка заемка на православ-ните славяни от литературната съкровищница на Византия изглежда не само напълно естествена, но и наложена от историческата необходимост на епохата. В крайна сметка зависимостта на старата славянска литература от византийската литература никак не се различа-вала от поведението, което през средновековието са имали спрямо нея други народи от християнския Изток като например арменците, грузинците, коптите и т.н.
Необходимо е, говорейки за зависимостта на средновековната славянска литература от Византия, да се уточнят фактите. Предназначена да допринася за укрепването на християнската вяра и за нейната защита пред нападките на еретическите учения, литературата на новопокръстените народи си е поставяла точно определени цели. Единствено в патристическата литература на гръцки език сла-
пипските писатели от това време са могли да намерят произведения за превод, така добре приспособени за изпълнението на тези цс пи. Всъщност по-голямата част от произведенията на гръцки език, конто славяните са превели през средновековието, принадлежат към и и । ристичната литература. Може би е излишно да се припомня, че наскоро приелите християнството славянски писатели са се сблъс-k h-тли със сыците потребности за разясняване на християнската вяра, ш утвърждаване на догмите и за тълкуване текста на Светото писание, на конто е трябвало някога да отговарят патристичните авто-ри. Но патристичната литература не е била творение на Византия: по скоро тя е образувала, така да се каже, една предвизантийска културна основа, на която, както личи, са имали право всички хрис-П1ЯНСКИ народи през средновековието. Най-вече Византия е имала ыслугата да съхрани и да предложи на новите народи това наслед-i < во от предната епоха.
Не е лесно, поне засега, да се направи сравнително изследване на (тарата славянска литература и на византийската литература, като се има предвид, че средновековните славянски ръкописи и тези от по-късните векове все още таят в себе си значителен брой неиздаде-ни текстове. Изглежда твърде трудно преди всичко да се прецени дали в някои случаи става въпрос за един и същ превод, преписван многократно, или пък се отнася до преводи, правени по различно време и независимо един от друг. Въпреки че изводите от подобно изследване, основаващо се върху непълни данни, могат да се сторят малко прибързани и случайни, все пак е възможно да се установят няколко неоспорими факта.
През този период са съществували известен брой творби, за конто се е смятало, че са част от официалната литература, и техният иревод на славянски език е бил възприеман от държавните и цър-ковните власти като строго задължителен. Това е била преди всичко богослужебната литература с изключение, разбира се, на книгите от Светото писание, чийто превод е бил започнат от Констан-тин-Кирил и Методий и от техните ученици и продължен през следващите векове. Тъй като преводът на гръцките богослужебни книги се е приемал като предварително условие за всяко начинание по покръстване, към него се е подхождало с ревностно усърдие, за да се осигури пълното единство на църковните ритуали. Така в славянски превод откриваме най-важните богослужебни текстове, някои от конто са създадени през първите векове на християнската епоха. Край по-рядко използваните текстове като литургията на св.
Яков и на св. Петър трябва да се отбележат най-вече трите литургии - на св. Иоан Златоуст, на св. Василий Велики и накрая прежде-освещената литургия, приписвана на св. Григорий Велики1. Освен това, още през първите векове след покръстването са били преведе-ни на славянски език основните богослужебни книги: Евхологий (Требник, Служебник); Евангелисте, Праксапостолът и Псалти-рът; Орологион (Часлов), Триод и Пентикостар (Постен триод, Цветен триод), Октоих (Осмогласник), Менологии (Минеи), Ако-лутия (Чин) и Типик (Устав), чиято редакция, приписвана на св. Теодор Студит, е била разпространена в Русия още през Х1-ХП в.2 При превеждането им всички тези богослужебни книги са били прис-пособявани към потребностите на местните Църкви с известии изменения най-вече в минеите, където са били добавяни упоменава-ния на светци от славянски произход. Във всички останали книги славянският текст е следвал почти неизменно гръцкия първообраз. През вековете тези книги са били преписвани, но поради развитие-то на езика слабо образованите преписвачи вече не са разбирали текста, изпускали са или са заменяли старите изрази със съвремен-ни изрази и така са изопачавали смисъла. Поради тази причина през втората половина на XIV в. търновският патриарх Евтимий е пред-приел обхватна проверка на текста на богослужебните книги. Някои от богослужебните книги са съдържали край текста византийска нотация, отнасяща се до пеенето. Традиционализмът на правос-лавната църква е изисквал, когато се превежда тексты, да се прис-пособява колкото е възможно по-точно към музиката, което е при-нуждавало славянските преводачи да предават не само смисъла на думите, но да се стремят чрез преводите си да предложат един текст, чиито срички да отговарят на сричките на първообраза3. В тези случаи акрибията на преводачите е стигала до педантично следване на формата и съдържанието на гръцкия текст. Преводачите, водени от желанието да не се отклоняват от византийския текст и музика, са прилагали с голямо майсторство този начин на приспособяване, който съвсем не подлежи на порицание.
Що се отнася до славянските преводи на патристичните твор-би4, трябва да отбележим, че съчиненията от най-стария период, т.е. от самото начало на I в. до края на първата четвърт на IV в., не са твърде многобройни. Има основания да се предполага, че по времето, когато славянските преводачи са опознали патристичната литература, тези творби са станали прекалено редки и недостъпни дори. за византийците. Въпреки това славянските читатели от среднове-
ковието посредством преводи са могли да се запознаят с някои от пай-значимите произведения на първите патристични автори. Без да се навлиза тук в подробностите5, би трябвало да се дадат поне няколко примера. Така „Canones ecclesiastic! Apostolorum“ са послужили за основа на един съкратен славянски превод6. Апокрифна । норба като Възнесение Исайево, съставена отчасти през II в., е била нреведена на славянски7. Сред най-интересните текстове от този период на патристиката трябва съвсем специално да се упоменат Agrapha или Logia Christi, конто също се срещат в старославянски превод8. Славянските преводачи от средновековието са отделяли особено внимание на апокрифните евангелия, чиито преводи са били ценени, както изглежда, най-вече в средите на еретиците. Познати са славянските преводи на Първоевангелието на Яков9, на Томино евангелие10, на Евангелието от Бартоломей11, от Никодим12 и други. Разполагаме освен това с превода на известен брой апокрифни съ-чинения като „Видението на апостол Павел“. „Павлови деяния*1, „Деяния на Павел и на Текла**13 и много други. Въз основа на славянский превод на „Видението на апостол Павел1* би могло да се допъл-нят гръцкият и латинският текст, чието сегашно състояние съвсем не е задоволително. Макар и съхранен в непълен славянски превод, друг апокрифен текст, Acta Petri, може все пак да ни помогне да поправим и да допълним познатия досега гръцки първообраз14. Разполагаме с няколко текста, конто разглеждат легендарната дейност на апостол Андрей, чието име е станало твърде популярно сред руснаците през епохата на средновековието15. Няколко апокрифни текста са свързани с името на евангелиста Иоан16. Трябва да се от-бележи и преводът на апокрифните деяния на апостол Варнава17, както и на някои други текстове, конто също възхождат към най-ранния период на патристиката: откъсите за св. Климент Римски18, откъс от посланието на Игнатий Антиохийски до Поликарп1’, един превод на „Martyrium** от св. Игнатий Антиохийски20, и накрая откъсите от „Oracula Sibyllina1121. Посредством анонимен византийски текст, датиращ от средата на VI в., славяните са могли да се запознаят с няколко откъса от произведението „Liber legum regionum11 на Бардезан Едески (154-222)22. Известен е също така един текст от края на II в., приписван на св. Ириней Лионски23. Подходяще е да се посочат и произведенията на Иполит Римски, чието „Тъл-кование на Даниил11 е запазено на славянски и частично на гръцки, докато преводът на „De Antichristo11, съставен около 200-ната година, ни е познат в няколко преписа24. Сред произведенията от най-
стария период да припомним също и староруския превод на „De bello judaico" от Иосиф Флавий25. Възможно е да се предположи, че е съществувал южнославянски превод на това съчинение, както и вероятно на „Юдейските древности" от същия автор26. За да завър-шим с писателите от първите три века, накрая нека посочим прево-дите на двата труда на Методий Олимпийски, от който единият е съхранен за нас благодарение на славянския превод27.
Показвайки особено предпочитание към патристичните твор-би от „златния век“, славянските преводачи са ни оставили почти безброй преводи, конто е невъзможно да се изброят тук. Трябва да отбележим, че почти няма гръцки патриотичен автор, чието име да е останало непознато за славянските преводачи. Понякога се е превеждала по-голямата част, ако ли не и всичките произведения на някои от тези автора. 1Це се ограничим да дадем няколко примера. Не е изненадващо в славянските ръкописи да се срещнат откъси, приписвани на Евсевий Кесарийски, или да се открият дълги цитати от неговата Хроника28. В славянската ръкописна традиция съществуват редица текстове, свързани с името на Макарий Египетски, и тези свидетелства биха могли успешно да се из-ползват за разрешаването на големия въпрос за авторството на тези съчинения: на Макарий ли трябва да се приписват или пък на Симеон Месопотамит2’?
Интересно е, несъмнено, да се наблюдава с какво предпочитание славянските писатели и преводачи от средновековието са се отнася-ли към творенията на Исидор Пилусийски30. На славянски език са преведени произведенията на сравнително малко известии патрис-тични автори като Василий Анкирски31, Теофил Александрийски32 и Амфилохий Иконийски33. Българският писател от края на IX и нача-лото на X в. Йоан Екзарх се позовава на Шестоднева, приписван на Севериан Гавалски34. Някои текстове на Нил Синайски, изглежда, са запазени единствено в славянски превод35. Познати са били още произведенията на фотикийския епископ Диадох36. Освен Василий Се-левкийски37, патриарх Генадий (458-471)38 и патриарх Прокъл (434-446)39, трябва да се упомене Теодорит Кирски, който е бил много популярен сред славяните. Йоан Екзарх превежда на старобългарски откъси от книгата му „Graecarum affectionum curatio"40; по-късно са били преведени няколко негови хомилии и Тълкование на псалми-те41. Благодарение на византийската литература славяните са се за-познали с произведенията на някои сирийски автори като Ефрем42 и Исак43 и са превели различии техни съчинения. Св. Ефрем се е полз-
hi] и с голямо влияние сред българите още от X в., откъси от негови । порби са били цитирани в Завета на основателя на българското от-тглничество, св. Иван Рилски44. Да припомним накрая и славянския превод на съчиненията на един толкова оспорван автор като Диони-i ий Ареопагит45.
След втората половина на VI в. южните славяни, установили се вече върху териториите на Балканския полуостров, били съседи на Нтантийската империя. Оттогава и най вече след покръстването си те са поддържали разнообразии връзки с Империята и са могли да следят отблизо културния й живот почти десет века, чак до тур-< кото завладяване в 1453 г. През този дълъг период от същинската пнзантийска литература те превеждат сравнително малко на брой । норби, ако ги сравним с произведенията на патристичната литера-iypa. Много е трудно да се систематизират накратко заемките от византийската литература и да станат очевидни принципите, от конто са се ръководили преводачите при техния избор. Понякога се срещат славянски преводи на твърде редки произведения като например откъси от Иоан Лидийски46, сентенции, приписвани на Ме-п.зндър47, няколко откъса, отдавани на Гален48, или една компила-ция, която носи името на Епиктет4’. Съществува и сгароруски препод на творбите на Агапит50. През X в. вероятно в България е бил завършен преводът на „Християнска топография" от Козма Инди-коплевст, преписван по-късно многократно в Русия51. Анонимната |ворба „Dialogi quattuor", приписвана на Кесарий, брата на Григорий Назиански, също е била преведена в България през X в.52 Сла-пянският превод има особено значение за възстановяването на гръц-кия първообраз, а от друга страна, ни предоставя ценни опорни точки за откриването на автора и за установяването на най вероятната дата на написването на творбата. Освен това съществува славянски превод на един от догматичните декрети на император Юстиниан I53. Към края на XIV и началото на XV в. славянските книжовници са превели други две анонимни творби от онова време: описанието на поклонничество в Палестина54 и сентенциите на няколко бележити личности от езическата античност в полза на християнството (така наречените Theosophiae)55. Анонимният разказ за „Четирите райски реки", вероятно преведен в началото на XV в., е бил много известен сред южните славяни и е намерил отражение в изобразится ните из-куства56. Преданието за църквата „Св. София" в Цариград, съставе-но навярно през X в., е достигнало до нас в многобройни преписи на славянския му превод57.
През цялото средновековие обаче вниманието на славянските преводачи е било насочено главно към религиозните и църковни-те съчинения. Така Тълкованието на книгата на Апокалипсиса от Андрей от Кесарея в Кападокия е проникнало сред славяните чрез една компилация58. Аскетичните творби на игумена Доротей (VI в.), превеждани и преписвани - понякога във вид на откъси - в много ръкописи, са били приети с интерес в славянските монашески среди59. „Scala Paradisi** на Иоан Климакс трябва несъмнено да бъде посочена като една от творбите, конто през цялото средновековие и дори по-късно са били особено предпочитани от славяните60. Не е било забравено също и творчеството на големия мистик Тала-сий61.
Няколко съчинения на Максим Изповедник са преведени във време, което е трудно да се уточни62. Славянската ръкописна традиция ни предоставя няколко творби, приписвани на Анастасий Синаит, сред конто, както изглежда, някои са запазени единствено в славянски превод63. Южните славяни са проявили определен интерес и към хомилиите на константинополския патриарх Герман (715-730)64. Сред византийските писатели, конто са станали много популярни в пра-вославния славянски свят, трябва да се изтъкне Иоан Дамаскин. Иоан Екзарх е превел избрани глави от неговото съчинение „De orthodoxa fide**65, а книжовник, чието име е останало неизвестно, е превел неговата „Диалектика**66. Без да се спираме тук върху другите текстове, конто носят името му, трябва да посочим превода на романа „Варлаам и Иоасаф**, който е бил много прочут сред южните и източните славяни67. Няма съмнение, че едно старателно проучване на славянската традиция би могло да ни даде интересни данни върху обсъжда-ния дълго време въпрос за автора и датата на написването на романа. Славянската традиция ни предоставя ценни сведения също така за изучаването на литературната дейност на друг автор от онова време Иоан от Евбея, който е малко познат68. Споменавайки мимоходом преводите на творби от Козма Веститор69, от Андрей Критски70 и от Михаил Синкел71, уместно е да се отбележи възхищението на славянските преводачи от съчиненията на Теодор Студит: преведени са били не само основните му творби - Големият и Малкият катехизис, но и редица негови проповеди72. Заедно с това от същия период трябва да се припомнят преводите на съчиненията на брат му Иосиф, солунски архиепископ73, на константинополските патриарси Тарасий (784-806) и Никифор (806-815)74. Макар че патриарх Фотий (858-867, 877-886) чрез дейността си е бил дълбоко свързан с историята на българите и
руснаците, като писател той не е добил голяма известност сред сла-пините. Преведено е било единствено посланието му до българския княз Борис I (852-889), както и няколко хомилии75. Прекалено рито-рнчният език и отвлеченото съдържание на неговите съчинения са опии причината за това отношение на славянските преводачи към юзи голям византийски писател. Словото, което патриархът е обчинил от името на император Василий I за неговия син, бъдещия импе-рагор Лъв VI, е било също така преведено76. Като име Михаил Псел к- е прославил от превода на второстепенни по значимост произведения, каквото е било тълкованието на библейската „Песен на песни-тс“77. Някои славянски текстове, конто носят името на Черноризец 11етър, трябва без никакво съмнение да бъдат приписани на Петър Дамаскин78. Сборникът, съставен през XI-ХИ в. от византийския монах Антоний Мелиса, носещ по името на автора му названието Мениса (Пчела), е проникнал сред славяните и е позволил по този мо-дел да се компилират многобройни произведения, най вече в древна Русия79. За борба срещу еретическите доктрини са били преведени избрани глави от „Panoplia dogmatica" на Евтимий Зигавин80 и от Синодика на Константинополската църква81. Произведенията на Никон Черногорец - Пандектите и неговият Типик - са били много често нревеждани и преписвани от южните славяни и в древна Русия82. Да упоменем освен това преводите на съчиненията на Симеон Нови Богослов83, Тълкованията върху евангелията от охридския архиепископ Теофилакт84, Тълкованието на литургията от Теодор Андидски85, и една проповед от Йоан Мавропод86. Не са познати обаче гръцките първообрази на двете слова, с чийто превод разполагаме: слово на Благовещение от Мануил Оловол87 и едно друго слово, приписвано на Теодор Педиасим88. През XIV и XV в. са били преведени много произведения от съвременни византийски автори като Йоан от Кит-рос89, Никифор Калист Ксантопул90, Григорий Палама91, Григорий Снизит92, константинополският патриарх Йоан XIV Калека (1334-1347)93, патриарх Калист I (1350-1353, 1355-1363)94, патриарх Филотей Кокин (1353-1354, 1364-1376))95, накрая загадъчният Текарас96 и много други. Сред текстовете, конто датират от времето след турското завоевание, трябва да се отбележи поне монодият на Йоан Евгеник за събитията от 145397. При това е абсолютно невъзможно да се посочи тук, дори накратко, големият брой византийски житийни текстове, конто славяните са превел и.
Но славяните от средновековието не са се интересували само от богословската литература на Византия. Напротив, те са заимства-
ли редица творби от другите литературни области. Били са особено привлечени от историческите съчинения и са превели много от тях. Трябва веднага да подчертаем, че не е преведена нито една „история" (Zeitgeschichte) и че винаги са били превеждани само хрони ки9*. Би било навярно излишно да търсим тук обяснението за това. Очевидно поради съдържанието си историческите съчинения са съ-буждали слаб интерес както у преводачите, така и у славянските читатели, а пък езикът и стилът им са криели големи, понякога дори непреодолими трудности. Хрониките са излагали всемирната история и са били по-лесно и по-приятно четиво. Хрониката на Иоан Малала е била преведена в България още в началото на X в. от гръцки първообраз, много по-добър от познатия днес текст”. Така славянският превод може да послужи за поправяне и допълване на гръцкия текст. Превод на „Chronographicon syntomon" от патриарх Никифор, направен по същото време в България, е бил многократно преписван в древна Русия|П0. Преведена е била и Хрониката на Георги Синкел101. Още по-голямо разпространение е получила Хрониката на Георги Амартол: в различии периоди са били направени два нейни превода, известии пол наименованията „Летовник" и „Вре-менник"'02. Съществува един превод на Хрониката на Йоан Зонара и една компилация, наречена „Paralipomen Zonarin"103. Към края на първата половина на XIV в. е била преведена в проза стихотворна-та Хроника на Константин Манаси104. И накрая, през XIV в. е била преведена Хрониката на Симеон Логотет105. Проблемите на тази византийска хроника биха могли да бъдат решени въз основа на славянския превод.
Християнизацията на южните и източните славяни неизбежно е наложила и въвеждането на християнски и византийски правни норми, конто е трябвало да заменят обичайното езическо право. Още тогава се е почувствала необходимостта да бъдат преведени на славянски език основните паметници на византийското право. Според Житието на Методий (гл. XV) именно архиепископ Мето-дий е превел към края на дейността си във Велика Мсуэавия Номоканона, вероятно добре познатото произведение на Йоан Схоластик106. На славянски език е преведен още и Номоканонът, припис-ван на патриарх Йоан Постник (582-595)’07. Търновският патриарх Евтимий цитира откъси от това произведение в едно от писмата си10*. Двата законодателни текста от иконоборския период — Екло-гата и Земеделският закон - също са били преведени и пригодени да отговарят на потребностите на славянските народи109. Разпола-
iiiMe със славянски превод на Тьлкованието на Йоан Зонара"0 и ил Синтагмата на Матей Бластер1”. Без да споменаваме тук някои круги правни текстове от византийски произход, преведени на славянски език през различии периоди112, трябва да подчертаем, че псички тези текстове са съставяли важна част от официалната ли-ггратура и техният превод е бил осъществен от държавните и цър-ковните власти. Накрая не бива да се забравят многобройните ви-ынтийски документи, конто са достигнали до нас единствено в славянски превод113.
Славянските заемки от византийското поетично творчество са огиосително по-малобройни, но затова пък значими. По-голямата част от преведените творби жанрово са принадлежали към църков-иата поезия. Интересно е да се отбележи, че славяните са се запоз-иали в превод поне отчасти с поезията на Касия"4. Още се спори пьрху въпроса за славянските преводи на поезията на Роман Сладкопевец115. След Шестоднева на Георги Пизидийски"6 и някои произведения в стихове на автори от по късни периоди като например Геофан Сицилийски"7 и Лъв Мъдри118 трябва между другото да се спомене преводът на календар в мерена реч от големия византийски поет Христофор от Митилини119. Сред стихотворните текстове, преведени на славянски език, несъмнено един от най-значимите е поемата за „Дигенис Акритас"120. Съществуването на превод на по-емата, извършен от южните славяни, не е достатъчно доказано. Рус-кият превод обаче има особено значение: той възхожда към изгубен гръцки първообраз. Сред поетичните творения да посочим още и „Пророчества", приписвани на Лъв Мъдри121, Dioptra от Филип Монотроп122, Spaneas123. Тук трябва да се прибавят и заглавията на ро-маните, разказите и повестите, конто се срещат в старата литература на южните и източните славяни: освен оригиналните творби съ-ществуват много други, конто са преводи от гръцки, без да може понякога да се посочат точно първообразите. Още се спори върху превода на Троянската притча, позната в няколко славянски редакции124. Присъствието в старата славянска литература на текстове като значимия роман Александрия125 романа за Стефанит и Ихни-лат126, разказа за Езоп127, сказанието на Афродитиан128 и прочие, се дължи на Византия. Не можем да отъждествим оригинала на разказа за императрица Теофано, но византийският му произход е повече от вероятен129. В тази облает много въпроси продължават да чакат своето решение. Да отбележим накратко няколко произведения, евързани с езикознанието: това са например съкратеният превод на
7. Византия и славянският свят 97
произведение™ на Георги Хировоск130, откъсите от граматиката на Мануил Мосхопул131, няколко глосара132 и най-после няколко откъ са от Lexicon на Свидас (Суда)133.
За да приключим с този бегъл обзор, не ни остава нищо друго освен да кажем няколко думи за произведенията, конто принадлежат по-скоро към научната литература. На първо място трябва да се спомене Физиологът, който е бил преведен в различии редакции и е получил голямо разпространение в старата славянска литература134. Иоан Екзарх е превел значителна част от псевдоаристотело-вата компилация на монаха Мелетий „Tractatus de natura hominis" (от втората половина на IX в.)135. Към края на XIV или в началото на XV в. са били преведени, вероятно от Константин Философ (Кос-тенечки) или от негови ученици, избрани откъси от две съчинения, конто носят името на Михаил Псел, „Solutiones breves quaestionum naturalium“ и „De omnifaria Doctrina“136. Славяните са приели от Византия и няколко астрологични и гадателски текста137. С тях се засяга една широка облает от литературния живот, апокрифните творби, конто силно са контрастирали с литературата, означавана като официална. Не може да се обори фактът, че апокрифните произведения, разпространявани по-специално в еретическите славянски среди, са били в по-голямата си част преводи или адаптации на византийски първообрази. Византия, която по официален път вече е дала на славяните християнската вяра, богослужебните книги и ця-лата православна и канонична литература, чрез това неофициално и демократично течение им е позволявала да се възползват и от нейните апокрифни и еретични, или най-малкото хетеродоксни, богатства. Това несъмнено е друга и много важна страна от културни-те връзки между Византия и славяните, която не може да се разгле-да тук.
Като си запазваме правого подробно да представим другаде всич-ки материали по историята на византийско-славянските литературни връзки, ние сме задължени все пак да извлечем няколко заключения. Очевидно е, че литературните връзки между Византия и славяните са били много по-сложни и многообразии, отколкото обикнове-но се предполага. Славяните от средните векове всъщност са чернили богато от почти всички области на византийската книжнина. Но като изтъкваме значението на заемките, конто славяните са правили от византийската литература, сыцевременно трябва да подчертаем взаимността, която се установява между литературата на православ-ните славяни и тази на Византия. Несъмнено преводите от гръцки
пик са спомогнали в голяма степей за развитието на славянските нцционални езици и на книжнината на южните и източните славяни. Нрснодачите са били първите творци на славянските книжовни ези-HII От друга страна, литературата, създадена от преводачите, е пос-|ужила като основа за появата и за развитието на оригинални сла-имнски творби, конто именно придават неоспорима стойност на тази шгература. Благодарение на славянските преводи голям брой твор-6ц о г византийски произход са проникнали извън византийския и сла-пнпския свят, например сред румънците. Тази богата славянска литера гура, преведена от гръцки език, има особено значение не само за 1.1мите славяни, но също така и за историята на Византия, аспект, за цойто не се говори често. Преводите дават възможност да се изяснят редица подробности от историята на византийската литература. Мо-ы г да се изброят много съчинения от византийски произход, чийто оригинален текст днес е загубен и конто са познати единствено чрез славянския превод. Съществуват други произведения, чийто славянски превод възхожда към по-стар гръцки текст, който е по-верен и no-пълен, отколкото сыцествуващия сега текст. Така славянският превод представлява ценно допълнение за възстановяването на оригинала. Биха могли да се посочат славянски преводи, конто са още noct ари от запазените гръцки ръкописи или поне са от тяхното време. От друга страна, съществуват текстове, конто са издадени и следова-1елно достъпни чрез славянския превод, докато гръцките първооб-рази все още не са издадени. Особеността на славянските преводи да бъдат прекалено буквални и да следват оригинала в най-малките де-гайли, често пъти сурово порицавана, в действителност е едно от най-големите им качества, когато искаме да ги използваме, за да въз-становим и изучим гръцките оригинали. Някои славянски светци са били включени в пантеона на православната църква, а византийски агиографи са съставили техни жития, като са използвали славянски извори. Да отбележим накрая съществуването не само на византий-ци като славянски книжовници138, но също и на византийски книжов-ници от славянски произход, какъвто е бил например Константин-Кирил Философ, който през първия период от своята дейност се е откроил именно като гръцкоезичен автор13’. Като са преписвали и множали славянските преводи на византийски произведения чак до последните векове, славянските преписвачи са допринесли за увеко-вечаването на културното наследство на Византия дълго време след изчезването на Империята като политически фактор. Ние смятаме, че е необходимо обширно и безпристрастно проучване на византийс-
ко-славянските връзки в областта на цивилизацията въобще и на литературата в частност, за да се установи какво са получили славяните и какво са дали на Византия и посредством нея на цивилизацията през средните векове.
Акти на XII Международен конгрес по византийски изследвания, Охрид, 10-16 септември 1961,1, Белград 1963, 411-429.
БЕЛЕЖКИ
1 За литургията на св. Яков вж. посочванията у H.-G. Beck, Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich, Munchen 1959, pp. 236-237. За ста-рия славянски превод вж. у/7. А. Сырку, К истории исправления книг в Болгарии в XIV веке. 1, 2. Литургические труды патриарха Евфимия Тырновского. СПб. 1890, с. 179-218. За литургията на св. Петър вж. Beck, op. cit., рр. 243-244; J. Vasica, Slovanskti liturgie sv. Petra, „Byzant moslavica**, 8 (1939-1946), pp. 1-54; Liturgia s. Petri slavica, „Acta Acad. Veiehr.“, 19 (1948), pp. 110-115. За другите литургии вж. посочванията у Beck, ibidem, рр. 242-246.
2 Вж. посочванията у Веек, op. cit., рр. 246-253. - К. Onasch, Das Weihnachtfest im orthodoxen Kirchenjahr. Liturgie und Ikonographie, Berlin 1958, pp. 32-47: „Die gottesdienstlichen Bucher des Kirchenjahres“; срв. също мойте бележки в ,,Byzantinoslavica“, 22 (1961), рр. 81-82. - L' Mitrojanovici, Liturgica bisericei ortodoxe, Cernauti 1929, pp.263-273. - И. Гошев, Старобългарската литургия според български и византийски извори от IX-X1 вв., „Годишник на Соф. унив., бог. фак.“, 9, 1932, с. 79; Божествената литургия на Златоуста. Критически бележки и изясне-ния с четири приложения на стари текстове, пак там, 20, 6, 1942-1943. За типика на Теодор Студит вж.: И. Гошев, Правилата на Студийския монастир, пак там, 17, 6, 1939-1940; срв. „Byzant. Zeitschr.**, 42,1 (1943), р. 336. - М. J. Rouet de Journel, Byzance et le monachisme russe, „Studi bizantini e neoellenici**, 7 (1953). p. 317 sq. Отн. акрибията на преписвачите срв. Cm. Стано/eeuh, Акрибща код наших ста-рих писаца, „JjrocnoBencKH ист. гасопис“, 3 (1937), рр. 107-118.
3 Срв. R. Palikarova-Vcrdeil, La musique byzantine ches les Bulgares et les Russes (du IX' au XIVе siecle), Copenhague-Boston 1953, p. 38 sq. Срв. съшо R. Abiehl, Haben die alten slavischen iibersetzer der griechischen Kirchenlieder die Siebenzahlen der griechischen Liederverse festgehalten?, „Archiv f. slav. Phil.**, 3(1916), pp. 414-29.
4 За хронолигията срв. В. Altaner, Patrologia, IV ed., (Torino 1952), p. 7.
5 За подробностите вж.:/1. С. Архангельский, Творения отцов Церкви в древне-русской письменности. Извлечения из рукописей и опыты историко-литературных изучений. I-IV, Казань 1889-1890. - М. Heppell, Slavonic Translations of Early Byzantine Ascetical Literature. A Bibliographical Note, „The Journal of Ecclesiastical History**, 5 (1954), pp. 86-100.
‘ И Benesievic, Die „Gebote der heiligen Vater" nach dem Euchologium Sinaiticum, lugic Festschrift, Berlin 1908, pp. 591-596.
’ E. Tissterant, Ascension d’Isaie. Traduction de la version ethiopienne avec les piiucipales variantes des versions grecque, latines et slave, Paris 1909. - Й. Иванов, 1><номилски книги и легенди, София 1925, с. 131-164 заедно с посочвания върху П11Г1ЯНСКИЯ превод.
' Епископ Михаил, Аграфы в творениях св. священномученика Мефодия, Журнал Московской патриархии", 1954, 6, с. 43-50.
’ Altaner, ib., § 41. За славянските преводи вж. напр.: И. И. Порфирьев, Апок |шфическия сказания о новозаветных лицах и событиях по рукописям Соловец-библиотеки, СПб. 1890, с. 136-148.
10 W. Liidtke, Die slavischen Texte des Thomas Evangeliums, „Byzant.-neugr. Ldirbiicher", 6 (1928), pp. 490-508.-Иванов, пос. съч., с. 227-248, с други библиог-рпфеки посочвания. - Altaner, op. cit., § 42.
11 Altaner, op. cit., § 43.
12 Altaner, op. cit., § 44. - Ti. ДанкчиП, Два апокрифна jeeaHrenja. I. JeBaHrjenje Никодимово, „Старине", 4(1872), pp. 130-149.
° Altaner, op. cit., § 51.-H. Тихонравов, Памятники отреченной русской литературы, II, Москва 1863, с. 40-58. - И. Мартынов, Бдинский сборник 1360. Рукопись Гентской библиотеки, СПб. 1882, с.4. - V. Jagic [Апокрифна апокалипса апос-н>ла Павла], „Starine", 9 (1877), рр. 137 171.-И. Тихонравов, Сочинения, 1, Москва 1898, с. 18 и сл., 28, 61 и сл.
14 Е. Follieri, L’originale grecodi una leggenda in slave su San Pietro, „Anal. Boll.", 74(1956), pp. 115-130. - I. Dujcev. „Byzantinoslavica", 18 (1957), pp. 369-370. Сла-ркпекият текст: А.С. Архангельский, К истории южнославянской и древнерусской апокрифической литературы. Два любопытных сборника Софийской народной библиотеки в Болгарии, „Известия Отд. русск. языка и слов. Имп. Акад. Наук", 4,1 (1899), с. 112-1)8.
15 М. И. Сперанский, Апокрифические деяния апостола Андрея в славяно-русских списках, Москва 1894. - А. Погодин, Повесть о хождении апостола Андрея в Руси, „Byzantinoslavica", 7 (1937-1938), рр. 128-148. - Е Dvotnik, The Idea of Apostohcity in Byzntium and the Legend of the Apostle Andrew, Cambridge-Mass. 1958.
16 Altaner, op. cit., § 55. - E Halkin, BHG, 11’, nrr. 899-917 w, 921 etc. За славян ски текстове: Тихонравов, Памятники, II, с. 174-181,182-192, 193-212; Апокрифические сказания, „Сборник Отд. русск. языка и слов.", 58, 4 (1894), с. 25-28. Срв. също у Б. Цонев, Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, I, София 1910, с. 181, 256.
17 Altaner, op. cit., § 58. - Hakin, BHG, I’, nr. 225. Славянският текст yE. Спрос-транов. Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир, София, 1902, с. 106 бел. номер 34.
18 Altaner, op. cit., § 80-84. Franko, Beitrage aus dem Kirchenslavischen zu den Apokryphen des Neuen Testaments, ,,Zf f. die neutestam. Wiss.“, 3 (1902), pp. 146 sqq., 315 sqq.
'* Altaner, op. cit., § 85. - P. P. Panaitcscu, Manuscrisele slave din Biblioteca Academiei RPR, I (Bucuregti) 1959, p. 153: „Din epistola catre Policarp“, с нач.: расы Н рЛБ'ЫНЖ...
20 Halkin, BHG, P, nr. 813. - Преводът: Спространов, пос. съч., с. 88, бел. номер 48.
21 Вж. напр.: Цонев, пос. съч., с. 316, с. 444 и сл.
22 /. Dujcev. „Slavia antique", 4 (1953), р. 199 sqq.; Silloge bizantina in onore di S.G.Mercati, Roma 1957, p. 90 sqq. - Altaner, op. cit., § 113, nr. 5.
nА . И. Яг/илгпрскпй: „Известия Отд. русск. языка и слов.", 18,4(1913), с. 109. - Б. Цонев, Славянски ръкописи в Берлинската държавна библиотека, „Сборник Бълг. Акад. Наук.", 31 (1937), с. 62.
24 Altaner, op. cit., § 133-135.-G H. Bonwetsch, Hippolyt’s Kommentar zum Buche Daniel und die Fragmente des Kommentars zum Hohenliede, Leipzig 1897. - К. Невоструев, Слово св. Ипполита об Антихристе в славянском переводе по списку XII в., Москва 1868.
25 La prise de Jerusalem de Josfephe le Juif. Texte vieux-russe publie intcgralement par V. Istrin, I-II, Paris 1934, 1938. - H. А. Мещерский, История Юдейской войны Иосифа Флавия в древнерусском переводе. Москва-Ленинград 1958.
26 И. Дуйчев, Одно неясное место в древнерусском переводе Иосифа Флавия, „Труды отдела древнерусской литературы", 16 (i960), с. 415-423.
27 Altaner, op. cit., § 164. - A. Valliant, Le De autexusio de Methode d’Olympe, version slave et texte grec, Paris 1930. - Г. Ильинский: „Byzantinoslaviica", 3 (1931), pp. 517-519.
28 Цонев, Славянски ръкописи, с. 62. - А. И. Яцимирский: „Известия Отд. русск. языка и слов.", 18, 4 (1913), с. 109. - Е. Katuzniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393), Wien 1901, p. 107sq. Щесе върна скоро върху този проблем.
29 Altaner, op. cit., § 262. - R. A. Klostermann. Die slavische Oberlieferung der Makariusschriften, Goteborgs k. Vetenskaps-och Vitterhets Samhalles hand!. Sjiitte Foljpden ser. A. Bd. 4, Hf. 3. - I.Dujcev. „Byzant. Zeitschr.", 50 (1957), pp. 159-161; „Зборник радова Српске академи)е наука", 59, „Визант. инет.", 5 (1958), с. 66. - И. Dairies, Symeon von Mesopotamien. Die Uberlieferung der messalianischen „Makarios" - Schriften, Leipzig 1941.
’° Вж. предварително у В. В. Данилов, Письма Исидора Пелусиота в Изборнике Святослава 1073 года, „Труды отдела древнерусской литературы", 11 (1955), с. 335-341.
31 Altaner, op. cit., § 284. - A. Vaillant, De Virginitate de Saint Basile. Texte vieux slave et traduction fran^aise, Parise 1943.
n Altaner, op. cit., § 277. - Архангельский: „Известия Отд. русск. языка и слов.", 4/1 (1899), с.111. - Цонев, Опис..., I, с.255 и сл.
” Altaner, op. cit., § 298.-A. Vaillant, Une source grecque de Vladimir Monomaque, „Byzantinoslavica" 10 (1949), pp. 11-15. - Спространов, пос. съч., с. 43.
34 Altaner, op. cit., § 316. За посочването на Йоан Екзарх вж. у R. Aitzetmiiller, Das Hexaemeron des Exarchen Johannes, I, Graz 1958, p.49.
” Вж. посочванията у А.С. Архангельский, К изучению древне-русской лите-|ннуры, СПб. 1888, с. 131-132 и сл.
16 Altaner, op. cit., § 321 - Beck, op. cit., pp. 350 n. 1, 360, 585 sq. За славянски pi.копие (XIV-XV в.) вж. у Б. Цонев, Славянски ръкописи в Българската академия, „Сборник Бълг. Академия на науките", 6 (1916), с. 56-57.
Altaner, op. cit., § 322. - Beck, op. cit., pp. 264, 426, 543. Славянски текстове у Цонев, Славянски ръкописи в Берлин. Държавна библ., с. 52-53.
№ Altaner, op. cit., § 323. Славянски текстове у Архангельский, пос. съч., I 133-135.
wA ltaner, op. cit., § 326. Хомилия у Спространов, пос. съч., с. 105, номер 25 и сл.
40 Aitzetmullcr, op. cit., р. 7 sq.= Teodorcto, Terapia dei morbi pagani. I. Ed. N. testa, Firenze (1931), pp. 248 260.
41 В. Погорелов, Чудовская псалтырь XI века, отрывок толкования Феодори-1<| Киррского на псалтырь в древне-болгарском переводе, СПб. 1910. За други посочвания у И. Дуйчев: Естествознанието в средновековна България, София 1954, с. 243 номер 13. - Спространов, пос. съч., с. 45.
42 A. Vaillant, Le Saint Ephrem Slave, „Byzantinoslavica", 19 (1958), pp. 279-286. За други посочвания у Архангельский, пос. съч., с. 46-53. - Спространов, пос. съч., с. 58-60 и сл.
43 Архангельский, пос. съч., с. 138-139.
44 И. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, София 1947, с. 161 и сл. 399, 145, заедно с библиографските посочвания; „Byzantinoslavica", 18 (1957), р. 322.
45 Вж. бележката на преписвача у И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II. София 1944, с. 174 176, 390 391. За цитати у Katuzniacki, op. cit., pp. 221-222, 211-212. Задруги посочвания у И. Дуйчев: „Труды отдела древнерусской литера-туры“, 15 (1958), с. 174-176, 176 номер 112.
46 И. Шляпкин, Русский Синодик и Иоанн Лидийский, „Известия отд. русск. языка и слов.", 7, 3 (1902). с. 402-404.
47 V. Jagic, Die Menandersentenzen in der altkirchenslavischen LJbersetzung, „Sitzungsberichte d. k. Akademie d. Wiess, phil.-hist. Cl." 126, 7, 1892. За други библиографски посочвания вж. у К. Krumbascher, Geschichte der byzantinischen Litteratur, Miinchen 18972, pp. 601-602.
4* Вж. посочванията у И. Дуйчев: Естествознанието, с. 516-525.
49 М. В. Шахматов, Сочинения Эпиктета в древнем славянорусском переводе, „Byzantinoslavica", 5 (1933-1934) рр. 520-521.
50 В. Е. Валдснбсрг, Наставление писателя VI в. Агапита в русской письменности. „Визант. Временник", 24 (1923-1926), с. 27-34; Печатные переводы Агапита, „Доклады Акад. Наук СССР", 1928,2, Н. 13, с. 283 290. -/. Sevcenko, A neglected byzantine Source of Moscovite political Ideology „Harvard Slavic Studies", 2 (1954), pp. 141 180.
51 За библиографски посочвания вж. у Дуйчев, пос. съч., с. 438-495. Срв. също И. И. Срезневский, Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. XI. Христианская топография Козмы Индикоплова. Сравнение славянского перевода с греческим подлинником по содержанию, СПб. 1867, с. 1-19.
52 Посочвания у/. Dujcev, La versione paleoslava dei Dialoghi dello Pseudo Cesario, Sillogc bizantina in onore di S. G Mercati, Roma 1957, pp 89 100; „Byzant. Zeitschr." 52 (1959), pp. 90-91. - Beck, op. cit., pp. 388-389 n. I. - U. Riedinger: ,,Zf. f ntmti. Wiss. u. Kunde d. alt. Kirche", 51 (1960), p. 154 sqq.
5y Altaner, op. cit., § 492. -Beck, op. cit., pp. 377-378.E Schwartz, Drei dogmatische Schnften lustinians, „Abh. d. Bayerischen Akademie d. Wiss., phil. hist. Abteilung“, N. F Hf. 18,1939. Славянският текст: И Mosin, Cirilski rukopisi Jugoslavenske Akademije, I (Zagreb) 1955, p.66. -Цонев, Славянски ръкописи в Българската академия, с. 40, с нач.: к'кроуе/иъ вь единого бога.
S4 Издание на гръцкия текст: A. Klotz: „Rheinisches Museum", N. E, 65 (1910), pp. 606-616; срв. Gio Mercati: ibidem, 66 (1911), p,160=Opere minori, III, Citta del Vaticano 1937, p. 304. За славянските преводи: St. Novakovic: „Starine", 16 (1884), pp. 54-55;C Gtannelli: „Studi bizantini e neoellenici", 5 (1939), p. 463:Дуйчев: Естес-твознанието, с. 252-257.
55 И. Дуйчев, Константин Философ и „предсказанията на мъдрите елини", „Зборник радова Српске академи)е наука" 49, Визант. инет., 4 (1956), с. 149-155, заедно с други библиографски посочвания. Текстът: J. Malalas, Chronographia Ed. L. Dindrofius, Bonnae 1831, pp. 683-687. Критическо издание на съответните текстове: Н. Erbse, Fragmente griechischerTheosophien, Hamburg 1941.
* Текст: A. Lambrino, Les fleuves du Paradis, „Melanges de I’Ecole Roumaine en France", 1924, IIеpartie, pp. 191 213; задруги посочвания уDujcev: „Slaviaantiqua", 4 (1953), p. 201 sqq.
57 M. H. Сперанский, Югославянские и русские тексты „Сказания о построении храма Софии Цареградской", Сборник в чест на В. Н. Златарски, София 1925, с. 413-422. - Р Marichal, La construction de Sainte Sophie de Constantinople dans I’anonyme grec (Xе s.?) et les versions vieux-russes, „Byzantinoslalvica", 21 (I960), pp. 238-259.
58 За подробностите вж. Архангельский, пос. съч., с. 135-136.
59 Няколко посочвания у/. Dujcev: „Byzantinosiavica", 19 (1958), р. 182.
ш Архангельский, пос. съч., с 88-91. - М. Heppeli, Some Slavonic Manuscripts of the „Scala Paradisi" (Lestvica), „Byzantinosiavica", 18 (1957) pp. 233-270.
61 Altaner, op. cit., § 508. - Beck, op. cit., p. 450. - Цонев, пос. съч., с. 39-40, 57.
bl Beck, op. cit., рр. 436-442. -Altaner, op. cit., § 511. Различии ръкописи с него ви творби: Mosin, op. cit., р. 66; Спространов, пос. съч., с. 66 67; Цонев, Опис, с. 463 и сл.
63 Н. Суворов: „Визант. Временник", 10 (1903), с. 43 и сл.; срв. Beck. op. cit., р. 444 n. I.
ыВ еск, op. cit.. рр. 473-476. - Altaner, op. cit., § 514. За славянските текстове вж. напр.Mosin, op. cit., рр. 98, 105; 106. -Спространов, пос. съч., с. 109 номера 81-82, 88. - Цонев, Опис, с. 236.
65 Beck, op. cit., рр. 476-486. A Itaner, op. cit., § 515-516. За славянските преводи вж. у Архангельский, пос. съч., с. 98-124. Изданието на славянския текст на „ De orthodoxa fide ': Богословие святого Иоанна Дамаскина в переводе Иоанна Экзарха Болгарского. По харатейному списку Моск. Синод, библиотеки, Моск-
u.i 1878; за откъси вж. Дуйчев: Естествознанието, с. 58-91. Срв. също В. Kotter, Die iiberlieferung der Pege Gnoseos des hl. Johannes von Damaskos, Ettal 1959, pp 193,219, 232.
“Архангельский, пос. съч., с. 104 номер 4 -Ю. Трифонов: „Бълг. преглед", I, 2(1929), с. 166. -А. В. Горский -К. И. Невоструев, Описание славянских рукописей Московской Синодальной (патриаршей) библиотеки, II. 2. Москва 1859, с. 114 318.
47 За библиографски посочвания у Beck, op. cit., рр. 482-483. - Е Dolger, Der gnechische Barlaam-Rotnan, ein Week des hl. Johannes von Damaskos, Ettal 1953. -F. Halkin: „Anal. Boll.“, 71 (1953), pp. 475-480. За библиографски посочвания отн. славянски текстове вж. А. А. Назаревский, Библиография древнерусской повести, Москва-Ленинград 1955, с. 61-85.
68 Beck, op. cit., рр. 502-503,483, 484. - Е Dolger, Johannes „von Euboia“, „Anal. Holl.", 68 (1950), pp. 5-26. За славянски текстове вж.: Спространов, пос. съч., с. 85; II. Е. Щеголев: „Известия Отд. русск. языка и слов.", 4, 1 (1899), с. 193-199.-В. С. Киселков, Проуки и очерти по старобългарска литература, София 1956, с. 263.
47 Beck, op. cit., р. 502. Славянски превод (Halkin, BHG, I3, nr. 878): Спростра нов, пос. съч., с. 91 номер 79; тексты (Halkin, BHG, I3, nr. $28): Цонев, Опис, с. 250.
70 Beck, op. cit., pp. 500-502. - Altaner, op. cit., § 521. За славянските преводи: Спространов, пос. съч., с. 85 номер 4, номер 5; с. 109 номер 78, 77, 79; с. 105, 88 помер 38. -Цонев, Опис, с. 233.-А. И. Яцимирский: „Известия Отд. русск. языка и слов.", 18, 3 (1913), с. 20-21 и сл.
71 Bcck\ op. cit., рр. 503-505, 509. Славянски превод вж. у Цонев, Славянски ръкописи в Берлинската държавна библ., с. 54.
nBeck, op. cit., рр. 491-495. -Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, 1, Berlin, 1958, pp. 528-529. Славянски преводи напр.: Спространов, пос. съч., с. 78. - Mosin, op. cit., рр. 215-216. - Л. И. Яцимирски: „Известия Отд. русск. языка и слов.", 7, I (1902), с. 118-127 и сл.
” Beck, op. cit., р. 505. Славянски превод: Halkin, BGH, III3, nr. 440 = Mosin, op. cit., p. 169; Цонев, Опис, с. 251; Славянски ръкописи в Берлинската държавна библиотека, с. 51.
'"'Beck, op.cit., рр. 489-491. От патриарх Тарасий: Halkin, BGH, III3, nr. 1149 = Цонев, Опис, с. 234. От патриарх Никифор: Цонев, Славянски ръкописи в Берлин ската държавна библиотека, с. 59: Никифора Константиша града от еже на ико-ноборцехь...
75 Библиографски посочвания у I. Dujcev, Au lendemain de la conversion du peuple bulgare. L'epitre de Photius, „Melanges de science rel.“, 8 (1951), pp. 211-226. Гръцки текст: I. N. Valutas, Photti Epistolae, London 1864, pp. 200-248. Славянски превод, издаден от В. Н. Златарски: Посланието на цариградския патриарх Фотия до българския княз Бориса в славянски превод, „Български старини", 5 1917. Славянски превод на една хомилия: S. Scverjanov, Codex Suprasliensis, 1, 2, Graz 1956, pp. 332-342.
16 К. Emminger, Studien zu den griechischen Furstenspiegeln, II, Munchen 1913. -Krumbacher, GBL7, pp. 457-458. -Dujcev, op. cit., pp. 214-215. Славянски превод:Горс
кий-Невоструев, пос. съч., II. 2, с. 634. Препис в ръкопис от XV-XVI век, вж. Вл. Боровик: Зборник за историю Зужне Србще и суседних области, Скогиде 1936, с. 97.
77 Mignc, Р Gr., СХХП (1889), coll. 537-686 = Спространов, пос. съч., с. 45.
78 Krumbacher, GBL2, р. 157. - Beck, op. cit., р. 644. Славянски текстове: Горский-Невоструев, пос. съч., II, 1, с. 82; II, 2, с. 185, 434-441, 445 и сл. -А. И. Соболевский, Слова Петра Черноризца, „Известия Отд. русск. языка и слов.", 13, 3 (1908), с. 314-321. -Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, София 1958, с. 51-68. Въпросът трябка още да се изеледва.
” Krumbacher, GBL2, рр. 464-465, 600 602.-Beck, op. cit., p. 643. Сред многоб-ройните славянски текстове вж. напр.: J. Va'sicа - J. Vais, Soupis staroslovenskych rukopisii Narodniiho Musea v Praze, Praha 1957, p. 69 sqq. - N. A. Nacov: Jagic -Festschrift, Berlin 1908, pp. 486-494.
80 Beck, op. cit., pp. 614-616. Славянски текст: Mosin, op. cit,, pp. 67, 111 113. Друге посочване у Д. Ангелов. „Истор.Прегдед", 16, 2(1960), с. 99 100.
81 В. Мошин. Сербская редакция Синодика в неделю православия, „Визант. Временник", 16(1959), с. 317-394; 17 (1960), с.278-353 заедно с по-старата литература.
82 Beck, op. cit., рр. 598, 600. За други посэчвания у Горский Невоструев, пос. съч., II, 3, с. 1-28. - Архангельский, пос. съч. с. 142 146.
аB eck, op. cit., рр. 585-587. За славянските преводи: Архангельский, пос. съч., с. 139-141. -Цонев, Славянски ръкописи в Бьлгарската академия, с. 27, 39, 57.
84 Beck, op. cit., рр. 649-651. Вж напр. славянския превод у Panailescu, op cit., рр 8, 9, 12,15, etc.
85 Krumbacher, GBL2, pp. 157 § 4; 190 § L - Beck, op. cit., p. 645. Славянски превод в ръкопис от XV век, у Спространев, пос. съч., с. 55: Прокнд^иие въ крлтц'к тлъкоБдные ножесткеные лнтург1е.
ы Beck, op. cit., рр. 555 556. - Moravcsik, op. cit., 1, pp. 334-335. Проповедта у Halkin, BGH, I’, nr. 747 = славянски превод г ръкопис от XV век, у Спространов, пос. съч., с. 91, номер 81: Пакы намь кудньнже езыкшм златын, н пакы намь iABAiein, прАзннкь...
87 Славянските текстове: Panaitescu, op. sit., р 212. - Mosin, op. cit., p. 169. -Спространов, пос. съч., с. 105. Главно вж. Beck, op. cit., р. 704.
88 Krumbacher, GBL2, pp. 486-487. - Beck, эр. cit., p. 700. - Moravcsik, op. cit., p. 522. Славянски текст: „Известия Русскаго аргеол. Инет, в Константинополе", 4, 2 (1899), с. 143.
89 Beck, op. cit., р. 710. Славянски текст: tasica-Vajs, op. cit., р 326.
’° Beck, op. cit., рр. 705-707. Славянски теютове: Z/онев, Славянски ръкописи в Берлинската държавна библиотека, с. 70. - 'fasica-Vajs, op. cit., р. 63.
91 Beck, op. cit., pp. 712-715. Славянски текстове: Mosin, op. cit., p. 66. - Цонев, Славянски ръкописи в Бълг. акад., с. 61 62.
92 Beck, op. cit., рр. 694-695. Славянски tikctobc: Vasica-Vajs, op. cit., p. 327. -Горский-Невоструев, пос. съч., II, 2, с. 465-471,205, 208.-Архангельский, пос. съч., с. 141-142. - Цонев, Славянски ръкописи в Българската академия, с. 18-25, 29.
” Beck, op. cit., рр. 728 729. Славянски текстове: М. Radulescu, Originanul slav
nl „Evangheliei cu inva(atura“ a Dioconuiui Coresi, Bucure$ti 1959. - J Sedldcek: „Byzantinoslavica", 21 (1960), pp. 325-326. — M. Ръдулеску, Български редакции на сбирката проповеди на патриарх Йоан Калека, Езиковедско-етнографски изслед-1>.п1ия в памет на акад. Ст. Романски, София I960, с. 933-962. - Д. Петканова Готева, „Неделникът" на Софроний Врачански. Извори и идеи., „Известия на Института за българска литература", 9 (1960), с. 199-246.
94 Да се позовем най-вече на Житието на св. Теодосий Търновски, познато ни । амо в български превод: вж. посочванията у И. Дуйчев, Из старата българска кпижнина, И, София 1944, с. XXIX, 212-228.
95 За него вж. Beck, op. cit., рр. 723-727. Славянски текст; Спространов, пос. сьч., с. 103 номер 4, 105. Други текстове у Цонев, Славянски ръкописи в Българската академия, с. 26.
96 Славянски текстове у Vasica-Vajs, op. cit., рр. 231, 232, 233, 235, 236. За него вж. Beck, op. cit., р. 704. - Вж. също: Горский-Невоструев, пос. съч., II, 2, с. 685-686. - Архангельский, пос. съч., с. 53, номер 2.
97 Moravscik, op. cit., рр. 317-318. -Beck, op. cit., pp. 758-759. Славянски преводи: H. А. Мещерский, „Рыдание" Иоанна Эвгеника и его древнерусский перевод, „Визант. Временник", 7 (1953), с. 72-86. - И. Дуйчев, О древнерусском переводе „Рыдания" Иоанна Эвгеника, „Визант. Временник", 12 (1957), с. 198-202; „Byzantinoslavica", 17 (1956), рр. 280-283.
98 Отн. въпроса вж.:Лб. Weingart, Byzantskc kroniky v literature cirkevncslovanske, I II, Bratislava 1922-1923. - И. Дуйчев, Преглед на българската историография, „Jugosl. ist. casopis", 4 (1938), pp. 42-46; Ubersicht uber die bulgarische Geschichts-schreibung. Antike u. Mittelalter in Bulgarien, Berlin 1960, pp. 52-56, заедно с други библиографски посочвания.
99 Weingart, op. cit., 1, pp. 18-51. - Moravcsik, op. cit., pp. 329-334.
mo iVeingat-t, op. cit., I, pp. 55-62. - Moravcsik, op. cit., pp. 456-459.
101 Weingart, op. cit., 1, pp. 52-55. Според/О. Трифонов, Византийските хроники в църковно-славянската книжиина, „Известия на Историч. дружество", 6 (1924), с. 169-170, преводът е бил направен в България през X или XI век.
102 За подробностите вж. Weingart, op. cit., II рр. 5-499.
103 Weingart, op. cit., I, pp. 84-124. - Д. О. Патапов, Судьба хроники Зонары в славяно-русской литературе, „Известия Отд. русск. языка и слов.", 22, 2 (1917), с. 141-186.
104 Издание на превода: J. Bogdan, Cronika lui Constantin Manasses. Traducere mediobulgara facuta pe la 1350, Bucure$ti 1922. - Weingart, op. cit., I, pp. 160-219. -Moravcsik, op. cit., I, pp. 353-356. -A. Heisenberg, Uber den Ursprung der illustrierten Chronik des Konstantinos Manasses, Munchen. Jahrbuch d. bildenden Kunst, V. 3 (1928), pp. 81-100 — H. Boissin, Le Manasses moyen-buigare, Paris 1946.
105 Weingart, op. cit., 1, pp. 63-83. - Moravcsik, op. cit., I, pp. 515 518.
106 H. E Schmid, Die Nomokanoniiersetzung des Methodius, Leipzig 1922. - J. Vasica, Metodejiiv preklad nomokanonu, „Slavia", 24 (1955), pp. 9-41, заедно c no-старата литература.
107 Beck, op. cit., pp. 423-425.
108 Katuzniacki, op. cit., p. 223 = Migne, P. Gr., LXXXVIII, col. 1910.
109 G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates. Munchen 1952, pp. 112, 74. За библиографията вж. J. Vasica: „Byzantinoslavica", 12 (1951), pp. 154-174; „Slavia", 25 (1956), pp. 221-233; 30 (1961), pp. 1-19. Славянският превод на Земеделския закон у 71. Сп. Радо/ичиИ, Српски рукопис земл]орад-ничког закона, „Зборник радова Српске академи)е наука" 44, Визант. институт, 3 (1955), с. 15-28.
110 За подробностите вж. С. С. Бобчев, История на старобългарското право, София 1910, с. 127-132. Текст: Mosin, op. cit., р. 54.
111 Ст. НоваковиИ, Мати)е Властара Синтагма, Београд 1907. Текстове напр.: Спространов, пос. съч., с. 18-21, 21-22. Срв. М. Андреев, За един непроучен прение на Синтагмата на Матей Властар, „Известия на Правния институт", 1-2(1955), с. 269-300.
112 Срв. напр.: Е Grivec. Orientalische und romische Einfliisse in den Scholien der Slavenapostel Kyrillos und Methodius, „Byzant. Zeitschr.", 30 (1929-30), pp. 287-294.
1,3 Давам сведения за тях в отделно изеледване.
114 Няколко посочвания у В. И. Пандурски, Църковната поетеса монахиня Касия, „Църковен вестник", 56, 3 (11.1.1955), с. 5-7. - 7i. Сп. Padojunuh, О старом нашем преводу Кастине песме, „Дело", 6 (1960), с. 889-892.
115 Срв. посочванията във „Визант. Временник", 8 (1901), с. 228-229; 10 (1903), с. 280-281.
1,6 Издание на славянския текст: И. А. Шляпкин, Шестоднев Георгия Пизида в славянорусском переводе 1385 года, СПб. 1882. Посочвания главно: Moravcsik, op. cit., pp. 288-289. - Beck, op. cit., pp. 448/9.
1,7 Вж. главно Beck, op. cit., p. 602, n. 2. За славянски текстове: Цонев, Опис, с. 106; Славянски ръкописи в Българската академия, с. 16.
118 Beck, op. cit., pp. 546-548. Славянски текст напр. у Цонев, Опис, I, с. 134.
119 Славянският текст: Panaitescu, op. cit., р. 313 ms. 217. Вж. главно Е. Follieri, II calendario giambico di Cristoforo di Mitiiene, „Anal. Boil.", 77 (1959), pp. 245-304. -J. Darrouzcs, Les calendriers byzantins en vers, „Revue fit. Byzant.", 16 (1958), pp. 61-73. - Beck, op. cit., pp. 605, 607.
120 H. Gregoire, Le Digenis russe. Russian epic Studies, Ed. by R. Jakobson and E. J. Simmons, Philadelphia 1949, pp. 131-169, заедно с по-старата литература. - P. Pascal, Le „Digfinis" slave ou la „Gesta de Devgenij", „Byzantion", 10 (1935), pp. 301-334. -Ant. Dostal, Le Digfinis slave et son importance pour la byzantolinogie, Akten des XI. intern. Byzantin.-Kongress, Munchen 1958, Munchen 1960, pp. 125-130. Вж. няколко полезни посочвания у А. Я. Сыркин, Дигенис Акрит, Москва 1960, с. 173-178.
121 За посочвания у I. Dujcev: „Byzantinoslavica", 17 (1956), р. 292 п. 128; р. 309 п. 222. -С. Mango, The Legend of Leo the Wise, „Зборник радова Српске академи)е наука", 65, Визант. инет. 6 (1960), с. 59 93. - Ъ. Сп. Радо/ичиП, Превод деспота Стефана Лазаревича, или можда само из доба деспотовог, „Летопис Матице српске", 388 (1961), с. 172-182.
122 Beck, op. cit., pp. 642-643. Славянски текстове: Vasica-Vqjs, op. cit., p. 78. -Цонев, Опис, с. 238 и сл.
125 Krumbacher, op. cit., pp. 802-804. - V. Jagic, Das byzantinische Lehrgedicht 'guineas in der kirchensiavischen Ubersetzung, „Sitzungsber. d. k. Akad Wiss. Wien, plul. hist. Cl.“ 127, 8, 1892. Други библиографски посочвения у В. Сахаров: „Ви шит. Временник**, И (1904), с. 99-114.
124 Krumbacher, GBL2, рр. 847-848. - Б. Цонев, За произхождението на „Троян-i кн прича**, „Сборник за народни умотв.**, 7 (1892), с. 224-244. - A. Ringheim, Eine iilbcrbische Trojasage, Prague Upsal 1951. - И Дуйчев: „Известия на инет. бълг. ц|11.“, 2 (1954), с. 271 275. - L. Hadrovic, Der siidslavische Trojaroman und seine uugarische Vorlage, „Studia slavica**, I (1955) pp. 49-135. - P. Маринковик: „Прило-m .22(1955), с. 315 325.
125В . Иаприн, Александрия русских хронографов, Москва 1893. -Krumbacher, «ilil?, рр. 849-852, заедно с по-старата литература. -Ю. Иванов, Старобългарски р.пкази, София 1935, с. 149 174. 273 289.
126 Библиография: Krumbacher, GBL2, рр. 895-897. Славянски текстове: Л. Да пнчиИ, Инди)ске приче прозване Стефанит и Ихнилат, „Starine**, 2 (1870), рр. 261 -ИО.-Иванов, пос. съч., с. 134-143, 289-297. Срв. също превода на арабския текст: Кплила и Димна. Перевод с арабского И. Ю. Крачковского и И. П. Кузмина, Москва 1957.
m Krumbacher, GBL2, рр. 897-898. Славянски текстове: И. А. Начав, Тиквешки рькопие, „Сборник за народни умотв.**, 9 (1893), с. 90-94. - Иванов, пос. съч., с. 103 107, 245-249.
128 П. Е Щеголев, Очерки истории отреченной литературы. Сказание Афро-днтиана, „Известия Отд. русск. языка и слов.**, 4, 1 (1899), с. 148 199. - М Gaster, Die rumanische Version der Legende des Aphroditian „Byzant. neugriech Jahrbiicher**, 14 (1937-1938), pp. 119 128
129 Вж. напр.: Иванов, пос. съч., с. 187-189, 307-309. - Mosin. op. cit., рр. 76-77, etc.
130 За подробностите вж. Ju. Bcsharov, Imagery of the Igor’ Tale in the Light of byzantine-siavic poetic Theory, Leiden 1956, pp. 1-50.
151 Вж. у В. Ягич. Разсуждения южнославянской и русской старины о церковно-славянском языке. Изследования по русскому языку, I, СПб. 1885-1895, с. 392 и сл.
1,2 Е. Katuzniacki, Adfeis AaTiviKct in einer alteren bulgarisch-slovenischen Ubersetzung, „Archivf. slav. Phil.** 14(1892), pp. 84-88. - К Jagic, Griechisch-slavisches Glossar mit einem slavisch-griechischen Worterverzeichnis, „Denkschriften d. k. Akad. Wiss. Wien, phil-hist. Cl.“, 43, 4/2, 1894.
133 Откъс от „Максим Свидас** (по изданието на А. И. Яцимирский, Христо-матия по истории славян, I. 1914), преиздаден у В. И. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, 1, София 1918, с. 420-422.
134K rumbacher, GBL2, рр. 874-877.-Г. Sbordone, Physiologus, Mediolani-Neapoii 1936. -В. Е. Perry, Physiologus, PWRE, XX. I (1941), coll. 1074-1129. Посочвания за славянските текстове у Дуйчев: Естествознанието, с. 158 181, 572-574.
135 A. Leskien, Der aristoteiische Abschnitt im Hexaemeron des Exarchen Johannes, Jagic-Festschrift, Berlin 1908, pp. 97-IIL -Дуйчев, пос. съч., с. 570 и сл.
136 За подробностите вж: С. Giannelli, Di alcune versioni e rielaborazioni serbe detle „Solutiones breves quaestionum naturalium” attribuite a Michele Psello, „Studi bizantini e neoellenici” 5 (1939), pp. 445-468. Други посочвания у Дуйчев, пос. съч., с. 336 и сл.
137 Напр.: Л/. Speranskij, Leon’s des Weisen Weissagungen nach dem Evangelium und Psalter, „Archiv f. slav. Phil.”, 25 (1903), pp. 239-249. Вж. Други посочвания у Дуйчев, Гадаене по книги в средновековието, „Известия на Народния етнографс-ки музей”, 14 (1943), с. 49-55; Естествознанието, с. 390 437.
138 Срв. DJ. Sp. Radojicic, Drei Byzantiner, alt-serbische Schriftsteller des 15. Jahrhunderts, Akten des XI. Internationalen Byzantinisten-Kongress Munchen 1958, Munchen 1960, pp. 504-507; Un byzantin, ecrivain serbe- Demetrius Cantacuzene, „Byzantion”, 29-30 (I960), pp. 77-87.
1391 . Dujchev, Zur literarischen Tatigkeit Konstantins des Philosophen, „Byzant. Zeitschr.”, 44 (1951), pp. 105 110 (= Festschrift F Dolger).
ЛИТЕРАТУРАТА НА ЮЖНИТЕ СЛАВЯНИ ПРЕЗ XIII ВЕК И НЕЙНИТЕ ВРЪЗКИ С ВИЗАНТИЙСКАТА ЛИТЕРАТУРА
Да говорим за историческите факта в рамките на строго опреде-иените граници на един-единствен век, означава още веднъж да не се подчиним на един от основните принципи на историческата наука -юест да забравим, че чисто хронологически обозначения имат само условно значение във вечното и безспирно течение на историческия кивот. Всъщност много особености от историята на южните славя-ци през XIII в. изобщо и специално в областта на книжовната лей-пост могат да бъдат обяснени единствено във връзка с това, което се случило през предходните векове. Така, ако искаме да обясним яв-лснията, дължащи се на византийското влияние сред тези славянски народи през ХШ в., абсолютно необходимо е да се има предвид фак-। ьт, че тези народи току-що се били освободили от дълго политически и културно господство на Византия. Белезите на византийското влияние през ХШ в. са най-често следите от това господство, докато усилията да се очертаят собствени пътища са понякога форма на отпор срещу чуждото влияние. Все пак историята на цивилизацията на южните славяни през ХШ в. представлява нещо специфично, най-вече когато се вземат под внимание някои основни факти от политически характер. Така както и за византийците ХШ в. бил период на дълбоки промени в историческия живот на южните славяни. Съби-1 ията обаче протачали и при едните, и при другите в ярък контраст, по винаги в дълбоко родство. Така за константинополската империя цялата първа половина на ХШ в. представлявала време на дълбока криза, след което последвал бавен процес на възвръщане на силите, който завършил с възстановяването на Империята през 1261 г. За южните славяни напротив, това било епоха на удивителен подем, който продължавал националисте възраждане от последните десе-гилетия на предишния век.
Да припомним няколко открояващи се черти от историята на балканските славяни и на Византийската империя от онова време,
но не като моменти от отделната история на всеки от тях, а по-скоро в тяхната взаимна връзка. Като върнал отново границите на Империята по Дунав и по Адриатическото крайбрежие, император Василий II успял в началото на XI в. да унищожи държавите на южните славяни и да наложи там властта на Византия. При това било необходимо повече от един век, за да се установи, че като раз-простряло господството си върху южните славяни, константинополското правителство им нанесло главозамайващ удар, без обаче да успее да ги заличи като вече добре обособена народностна ця-лост. Неколкократно през XI и XII в. южните славяни давали приз-наци на живот, но едва през втората половина на XII в. и при сър-бите, и при хърватите процесът на националното възраждане се проявил като неудържима сила. Тук, в този първи период на национал-но възраждане, трябва да се търси основанието за политическия подем и разцвета в областта на цивилизацията, който се забелязва през следващия век. Към края на царуването си императоры Ману-ил I Комнин все още можел да се похвали, че държи славянските народи от Балканския полуостров под господството на Империята; разказва ни се, че той поръчал върху стените на двореца му в Константинопол да се нарисуват картини, конто изобразявали сиените от победите му над сърбите и над основателя на династията на Неманите, Стефан Неман1. Немного години по късно обаче, вече при царуването на първия владетел от фамилията Ангел, положението било коренно променено. Следвайки примера на техните братя по раса и западни съседи, през 1185 г. българите отхвърлили византийското иго и възстановили своята държава. Великият сръбски жупан Стефан Неман бил този, който преди всички останали признал възстановената българска държава и вероятно около началото на 1188 г. влязъл в съюз с българите против константинополската империя2. Това бил противовизантийски съюз, който продължил през най-критичния период, след възстановяването на двете държави на южните славяни, и имал особено значение за тяхното укрепване. Когато в началото на лятото на 1189 г. император Фридрих I Бар-бароса проникнал в балканските земи с войската си от кръстонос-ци, славянските съюзници побързали да завържат приятелски отношения с него3. Липсата на взаимно доверие, после явните прояви на враждебност между византийците и кръстоносците, им вдъхна-ли надеждата, че ще могат да се възползват от това положение, за да заздравят властта си и да получат потвърждение на техните тит-ли на самостоятелни владетели. С тази надежда великият жупан
Стефан Неман и неговите събратя предложили на император Фридрих Барбароса съвместна помощ от сърбите и българите: „voluntarium offerentes auxilium tarn de se quam de ipsorum coniuratis el amicis, Kalopetro scilicet et Assanio“, тоест от водачите на отскоро иьзстановената българска държава4. Ако съюзът между представи-юлите на западния свят, на сърбите и на българите не дал реални резултати и не се превърнал в смъртна опасност за константино-полското правителство5, причината за това била, че император Фридрих Барбароса бил твърдо решил по-скоро да продължи похода си и да се притече на помощ на свещения град Ерусалим, откол-кото да обсеби една чужда империя като константинополската („quam in Grecia demorando alienum sibi imperium vindicare"6. Какво шачение са отдавали на този съюз между южните славяни в Конс-гантинопол, може да се види по реакцията на император Исак II Ангел: още в 1190 г., непосредствено след преминаването на кръс-юносците, той оглавил поход най-напред срещу българите, после срещу сърбите, за да ги накаже за помощта, която предложили на Фридрих Барбароса, и за да наложи разпадането на българско-сръбския съюз7. Той се справил успешно с това: една византийска принцеса, дъщерята на бъдещия император Алексий III Ангел, дошла в Сърбия като съпруга на сина на Стефан Неман, на неговия наслед ник на властта, Стефан, наричан Първовенчани*. Заложница на мира между двете държави, принцесата представлявала, разбира се, средство за влиянието на византийската цивилизация сред сърбите. Оти-вайки в Света гора, двамата Немани, княз Растко, който станал монах Сава, а после баща му Стефан Неман, известен с монашеското си име Симеон, учредили там, в центъра на византийското православие, Хилендарския манастир, който занапред трябвало да играе ролята на много важна допирна точка между сръбската и византийската цивилизация9. Тъкмо обратното, отношенията между Империята и българите останали почти неизменно враждебни до началото на ХШ в., когато бил подписан мирен договор10. Всичко това обаче, както изглежда, имало малко значение що се отнася до влиянието на византийската цивилизация сред българите. Фактът, че по време на младостта си българският цар Калоян бил прекарал като заложник във византийската столица „доста време" (в ф’ iKavov)11, не останал без следа. Така, когато установил отношенията с папския престол в Рим, той си послужил с гръцки език: едно от неговите писма носи изричното посочване, че е било преведено „de bulgarico in grecum et de greco postea in latinum"12. Следовател-
Я. Византия и славянският свят
113
но гръцкият език е бил езикът на българската царска канцелария дори през периода на враждебни действия, тъй като очевидно е бил смятан за отлично средство за общуване.
След завземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г. Византийската империя престанала да съществува. За повече от половин век византинизмът преживял много сериозна криза, от която излязъл едва със завладяването на столицата през 1261 г. и възстано-вяването на Империята от Михаил VIII Палеолог. Този период от първата половина на XIII в. обаче представлявал голям разцвет за държавите на южните славяни. Дали след като престанала да съществува като политическа единица, Византия загубила влиянието си върху славянските народи от териториите на Балканите, както понякога доста опростенчески се твърди13? Няколко основни факта, конто ха-рактеризират тази епоха, а именно: византийската диаспора, по-точ-но лица от гръцки произход или просто носители на византийската цивилизация в земите на славяните, пренасянето на произведения на изкуството и на ръкописи от византийските средища, завзети от „ла-тинците", и най-накрая завземането от държавите на южните славяни за по-дълго или за по-кратко време на територии, заселени от византийци или богати на византийско културно наследство, всичко това ни позволява да дадем отрицателен отговор на поставения въп-рос. Да припомним най-напред няколко особености на българската история през тази епоха. Така победата на цар Калоян в битката край Адрианопол на 14 април 1205 г., пълният разгром на войската на кръстоносците и пленяването на константинополския император Балдуин I имали непосредствен© въздействие върху отношенията между гръцкото население в Тракия и българите. Уповавайки се на българския владетел като на единствената личност, годна да даде действителен отпор на кръстоносците, гръцкото население и арис-токрацията в Тракия установили с българския цар отношения на при-ятелство и на противолатински военен съюз, конто обаче продължи-ли кратко време14. Едновременно с военните действия срещу латин-ците от Константинопол и Солун цар Калоян подновил и войната срещу гръцкото население в Тракия, което сега му оказвало ожесточена съпротива. През този двадесетгодишен период на почти непре-къснати войни имало много случаи на преселвания, доброволни или насилствени, на гръцко население в териториите на българската държава. Така още през 1185-1186 г., по време на бунта на Алексий Врана против император Исак II Ангел, известен брой византийци, конто взели участие в бунта, след поражението му потърсили за неопре
н-лено време убежище при българите15. Може да се допусне, че по Ореме на завземането на Константинопол и на територии на Импе-рнята от кръстоносците през 1204 г. и по-късно византийски подани-цп са търсили и този път убежище при българите, както и при сърби-ic. Като подновил през 1206 г. войната срещу гърците, цар Калоян преселил една част от населението на тракийските градове, конто мвладял, в България и принудил тези гърци да се установят в облас-। и те край Дунав16. Тези тъжни факти за византийско български бор-6и имат теоретично и една положителна страна. Изгнаниците, по соб-11вено желание или принудени от моментните обстоятелства, са как-ю винаги и посредници на културно влияние. Всичко това следова-1слно спомогнало да се засиди византийското влияние сред бълга рите. Винаги имало какво да се научи и от враговете, на конто носиш война. През есента на 1207 г. Калоян обсадил Солун, но там намерил смъртта си. Местното население от гръцки произход твърдяло, как-к> узнаваме за това от няколко съвременни за епохата сведения17, че мкрилникът на града, свети Димитър, нанесъл смъртоносния удар па българския цар. Въпреки това твърдение, умело разпространява-по сред населението от гръцки произход, българите съвсем не пре-небрегнали култа към свети Димитър, светеца, който според леген-дата, която се създала с учудваща бързина, бил толкова могъщ, че убил царя им. Всъщност този култ, заимстван от гърците през годи-пите на враждебност, станал официален култ за династията на Асе-певците и имал отражение в българското изкуство и литература от онова време18. Столицата Търново била все още град без църковна радипия. За да й се предоставят свещените права на църковно сре-дище, там били пренесени мощите на няколко светци и между тях на светите от византийски произход света Филотея19 и свети Йоан По-ливотски20. Въпреки враждебните действия против византийците, византийската цивилизация и най-вече православието продължавали да запазват привлекателната си сила за южните славяни. Тези факти имали последици също и за изкуството, и за литературата21. Когато Калояновият приемник на българския престол, цар Борил, заповя-дал през 1211 г. в Търново да се свика събор против богомилите, той последвал византийската практика22 и същевременно не намерил нищо по-удачно от това да нареди да се преведе Синодикът на Константинополската църква с допълненията от XIXI1 в.23 Фактът изг-лежда още по-значим, когато се вземе предвид, че от няколко години константинополската империя вече не съществувала и че гръцката православна патриаршия се била преместила в едва известен по оно-
ва време град в Мала Азия [Никея - б. ред.]. От друга страна, сключе-ният от Калоян църковен съюз между папския престол в Рим и тър-новската църква продължавал да бъде в сила: в Търново пристигнал един кардинал, за да уреди връзките с българския цар, който поддър-жал добри отношения с латинския император в Константинопол, Анри дьо Фландър24.
За отбелязване е, че докато през този период в отношенията между Византия и българите имало не един конфликт, сърбите поддър-жали отлични взаимоотношения с Империята. Това е още по-важно, тъй като сръбските територии представлявали допирна точка между Запада и Изтока и въпреки големите промени, настъпили във Византия, те съвсем не се отказали от византийската цивилизация. Визан-тийско-сръбските връзки през тази епоха са тясно свързани с имена-та на две бележити личности от сръбската национална история: княз Растко като монах Сава и неговия баща Стефан Неман или монах Симеон. Роден около 1174 г., Сава отишъл в Света гора около 1192 г. и от тази година той се установил там за период от повече от 10 години, като предприел няколко пътешествия до Константинопол и до Солун, после на изток до Ерусалим и Никея в Мала Азия. Нався-къде той се срещнал с най видните представители на политическия и църковния живот на Византия: познавал се лично с няколко импера-тори и патриарси. Трябва да се признае, че всъщност свети Сава бил този, който най-много допринесъл за проникването на силно влияние на византийската цивилизация в средновековна Сърбия: цялата му дейност носи следите на влиянието на Византия. Неговата дейност обаче е изключително важна, когато искаме да преценим роля-та на това влияние в историята на сръбския народ. Този, който поз-нава живота и дейността на основателя на сръбската самостойна църква, на нейния пръв глава, и взема под внимание също така не-посредствените и по-далечни последици от неговите усилия, може единствено да твърди, че макар и под силно влияние на византийската цивилизация, сръбският църковник никога не е губил национално-то си самосъзнание. Тькмо обратното, всичко онова, което Византия му била дала в духовната сфера, било поставено в услуга на сръбската цивилизация. Както няколко други личности от славянското сред-новековие, чрез цялата си дейност архиепископ Сава I представлява красноречив пример за положителната роля на византийското влияние в живота на славяните от онези времена. Някои откъси от съчи-ненията, съставени от него или конто с по-голяма или по-малка правдоподобност му се приписват, ни разкриват красноречиво неговите
иьзгледи и дори чувствата му към Византия и нейната цивилизация. Гака още в 1198 или в 1199 г. той съставил от името на своя баща
1ефан Неман документа, наречен Хиландарска повеля, който съ-цьржа няколко посочвания за Византийската империя. Тази Империя, ни казва той25, е била учредена от Бога, следователно има божествен произход; императоры Алексий III Ангел е владетел, „коро-писан от Бога“. Превеждайки от един византийски първообраз „типик" за това как да се чете Псалтирът26, накрая Сава е вмъкнал няколко реда, където изказва съжалението си, че не владее много добре । ръцкия език. Може би в тези редове трябва да се вижда знак за на-пьлно монашеска скромност, но все пак те остават красиво свиде-। елство за значимостта, която бъдещият глава на сръбската самос-юйна църква отдавал на гръцкия език. Когато към края на XII в. монахът Сава трябвало да състави типик за Хилендарския манастир, той почти буквално превел византииския типик, съставен за манас-। ира „Света Богородица Евергетиса" в Константинопол, с който още игпреди поддържал разностранни връзки27. Същият типик е бил въ-веден по-късно и в манастира в Студеница. Този факт има значение, което излиза извън чисто литературната облает: не по-маловажно всъщност е религиозното и богослужебното гледище, тъй като документ, съставен за константинополски манастир, ставал устав и на два сръбски манастира. Преводачът или самият монах Сава, или друг сръбски монах, който работил под негово ръководство, не владеел достатъчно добре гръцки език, но това обстоятелство явно не е поп-речило да се предаде съдържанието на византийския първообраз. Няколко години след завладяването на Константинопол от кръето-носците, през 1208 г., Сава съставил Житието на своя баща монаха Симеон, друг много интересен документ за чувствата на неговия автор към Византия28. И тук също императоры Алексий III Ангел е владетел, „коронясан от Бога". Сава държи да съобщи, че той бил приятел на великия сръбски жупан; и като завършек, когато монахът Симеон се поминал чрез богослужение на гръцки език най-напред му отдали почит гърците, а после грузинските, руските и български-те монаси от Света гора. Завземането на Константинопол от латин-ците е било отбелязано като твърде печално събитие: всъщност византийската столица била „свещено място" не само за византийците, но и за православните сърби. Следователно Византийската империя вече не съществувала като световна политическа сила, но цивилизацията й все още запазвала целия си престиж. Може да се спори за датата, когато Сава е превел Синодика на Константинополската цър-
ква, дали това е станало в началото на ХШ в., по-точно между 1201 — 1204 г,, дали много по-късно, в 1221 г. (за състоялия се тогава сръбс-ки събор)29, като тази последна дата изглежда по-вероятната; но про-дължава да остава извън всякакъв спор това, че той отново намерил във Византия най-крепкото оръжие, за да се пребори с ереси те в сръб ските земи. Да отбележим най-сетне и това, че той прибягнал пак до византийската литература, когато около 1219 г. направил свой превод на номоканон „Светосавска кормчая"30.
В България византийската цивилизация имала свой отглас не само в тогаватната българска столица Търново, но и в някои провинциал-ни средища. Един роднина на Асеневците, първият братовчед на цар Борил, Алексий Слав, отказал да признае върховната власт на тър-новския цар и установил седалището си в Мелник31. Малко след 1216 г. той се оженил за дъщеря на Теодор Патралифа и така се сродил с деспот Теодор Комнин Дука, който неудържимо напредвал към вът-решността на полуострова и вече се надявал, че ще може да възобно-ви константинополската империя. Притежаваме грамота, с която през януари 1220 г. деспот Алексий Слав дарил манастира „Света Богородица Спилеотиса" край Мелник. Тази грамота, написана на отличен език и според най-добрите правила на византийската канцелария от онова време32, е още едно доказателство за проникването на византийското влияние в двора на местен владетел, когото при зова обвинявали в много силни стремежи към независимост спрямо всич-ките му съседи33.
Конфликты между деспот Теодор Комнин и българския цар Иван Асен II бил разрешен в битката при Клокотнипа на 9/22 март 1230 г Като отстранил окончателно деспота като възможен обновител на константинополската империя, търновският цар осъществил много широки завоевания на юг и на югозапад в полуострова34. В резултат на тези завоевания българската държава поставила под свое владение някои територии, конто принадлежали на Византийската империя, територии с преобладаващо византийско население или пазещи много богати следи от византийската цивилизация. За много ограничен период от време дори Света гора, която винаги е била част от Империята, се е намирала под властта на Търново35. След като около 1234 г. дал все още малолетната си дъщеря Елена за съпруга на бъде-щия император на Никея, Теодор II Ласкарис30, самият Иван Асен II през 1237 г. се оженил за дъщерята на деспот Теодор Комнин, Ирина37. Станала за десетина години най-могъщата държава в Югоиз точна Европа, България и най-вече столицата Търново по онова вре-
мс привличали голям брой чужденци, преди всичко византийци, кои-10 били принудени да се разпръснат надалеч поради латинското зав-падяване. Византийски автор, съвременник на събитията, ни разказ-на за особеното гостоприемство на българския владетел спрямо ви-ынтийците38. В двора на търновския цар, където твърде вероятно и Ирина Комнина била довела известен брой византийци, намерили прибежище писатели и хора на изкуството от византийски произход. I (енно свидетелство ни е запазил ръкопис, съхраняван във Ватикана, датиращ от XIII в., където се запознаваме с две поеми на гръцки счик, съставени от останал неизвестен поет по случай сватбата на Иван Асен II и принцеса Ирина39. Поетът обявява себе си за „роб“ на българския цар (боиХон тц? [Засл.Хе la? оои) и дори за негов „роб по рождение" (w? SovXos1 фшькб?) и отправя към него молба - както толкова негови събратя във Византия! - да му даде за отплата щедра помощ. Но ние притежаваме и други упоменавания за византийско-славянско сътрудничество в полето на литературата. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан, който заемал това седалище вероятно между 1216 и 1234 г.40, съставил кратко житие на свети Климент Охридски41, което било преведено на славянски, изглежда, по същото нреме. Преди това неговият предшественик на Охридския престол кьм края на XI и началото на XII в. Теофилакт ни е оставил също । ака житие на свети Климент, пак на гръцки език42, като и двамата са използвали първоначални извори на славянски език. Така върху ос-новата на византийското православие, в присъствието на латинците, били поставени основите на тази византийско-славянска общност, която трябвало да осъществи най-добрите си постижения през след-ващия век, пред опасността от турското нашествие43. С много бога- ата си книжнина Византия, дори след като загубила политическата си независимост, продължавала да бъде страната, откъдето можело да се черпи всичко онова, което било необходимо за развитието на литературата. Двама почти неизвестни за нас днес преписвачи, мо-насите Иосиф и Тихота, преписали в годините между 1230-1241 в село от областта край Охрид красив пергаментов ръкопис с текста на псалмите44. В него срещу неприкосновения текст те добавили тъл-кувание, преведено от гръцки, изглежда, по същото време и припис-пано на александрийския архиепископ Атанасий45.
Политическите и културните връзки между сърбите и българите по това време отново били станали много добри. Стефан Радослав, роденият от византийска принцеса син и наследник на Стефан Пър-вовенчани, проявявал особено влечение към всичко онова, което било
византийско. Той бил дотолкова повлияй от Византия - от Империята, която тогава вече не съществувала!, - че дори подписите върху официалните му актове били написана на гръцки език46, а върху го-дежния пръстен на византийската принцеса били гравирани стихове на гръцки47. В сръбския двор вероятно пристигнал и гръцки поет. Обвинението, което се отправяло към княза, че бил женепокоривА''1‘, изразявало реакцията против влиянието, наложено от византийската принцеса. През 1234 г. той бил свален от власт, мястото му било заето от неговия брат Стефан Владислав, но той попаднал под влиянието на Иван Асен II, за чиято дъщеря се бил оженил49. Изборът на Сава за архиепископ и провъзгласяването на самостойната Сръбска църква след 1219 г. били осъществени с поддръжката на Константинополската патриаршия, в изгнаничество в Никея, и въпреки проти-вопоставянето на Охридската архиепископия50. Голямото пътешест-вие, предприето от архиепископ Сава около 1233 г., след като напускал поста си, го поставило още веднъж в съприкосновение с визан-тийския изток и най-вече със светите места, за да завърши в Тьрно-во, където великият сръбски църковник, минавайки през българската столица, прекарал последните си дни (той умрял през януари 1235 г.)51. Разрешението да се пренесат тленните му останки в Сърбия през 1237 г. било още едно свидетелство за добри взаимоотношения между двете страни52.
Историята на балканските славяни през втората половина на XIII в. се познава достатъчно добре: това е една печална и размирна история. От 1242/43 г. над балканските територии надвиснала заплахата от татарите, която изчезнала едва в края на века. От друга страна, това било период на възстановяване на Византийската империя, която след 1261 г. отново владеела столицата си Константинопол. Взаи-моотношенията между българите и сърбите през този период били, в общи черти, много добри, затвърдени от няколко „политически брака"53. След няколко години на враждебни отношения между „обнове-на“ Византия и Сърбия54 една византийска принцеса, прочутата Симонида, дъщеря на император Андроник II Палеолог и на Ирен дьо Монферат, пристигнала като съпруга на Стефан Урош II Милутин55. През същия период отношенията между българите и Византия били по-скоро враждебни56. Книжовният живот обаче продължавал в на-соката от предишните времена: въпреки всичките настъпили проме-ни във Византия и нейната цивилизация нейната литератора не била загубила нищо от своя престиж и от своею влияние. Трябва специал-но да се отбележат няколко факта от литературната история на юж-
nine славяни от тази епоха. Малко известен книжовник с донякъде ипадъчното име Пандех, който пите между 1241/42 и 1262 г. с неприятелем! чувства към гърците и изпълнен с възторг към славяни-ir, нредставлява по-скоро едно изключение57. Големият сръбски кни-♦ овник Доментиан, който имал многобройни връзки с византийския । пиг, показвал известно колебание между „Запада“ и „Изтока“, но и он също се намирал под силно византийско влияние58. Преписвачът 1годор Граматик живял в Света гора и в Солун и преписал през 1262/ (> I г. в Хилендарския манастир „Шестоднева" на българския книжов-ппк от IX-X в. Иоан Екзарх - творба, съставена под силното влияние ил гръцката патристика59. Друг голям сръбски книжовник от същата сноха се бил формирал, и той също като светогорски монах, под ви-шптийско влияние60. Хилендарският монах Никодим, който превел па сръбски Типика на Ерусалимската църква, бил ревностен привър-дсник на византийското православие и неприятел на латинския Запад61. Да отбележим най-сетне, че славянската книжовна дейност про-дьлжавала да се развива дори в териториите, подвластни на Визан-। ня: между края на XIII и началото на XIV в. бил преписан българс-кпят псалтир, наречен Хлудов, и преписвачът назовал в колофона само имената на византийските императори Андроник II Палеолог и сина му Михаил IX Палеолог62.
Изводите от този преглед, при това твърде кратък и бърз, се нала-I ат от само себе си. XIII в. всъщност представлявал рещаваща епоха в литературните отношения между Византия и южните славяни. Въпреки всички големи политически сътресения, конто константинополската империя е претърпяла по онова време, цивилизацията и особе-по византийската литература упражнили много голямо влияние в живота на южните славяни. Влиянието на Византия изиграло поло-жителна роля и извънредно много подпомогнало създаването на славянската цивилизация. Представлявало ли е това византийско влияние фактор за „денационализиране" и следователно опасност за съ-ществуването на тези славянски народи като обособени народност-ни общности? Покровителят на Сърбия архиепископ Сава ни дава компетентен отговор на това. През 1200 г. в Света гора починал мо-пахът Симеон, бившият велик сръбски жупан Стефан Неман. Макар че той вече бил прекарал няколко години в гръцкоезична среда с византийски характер, синът му Сава наредил за неговото възпомена-ние да се пеят laudes matutinae (утриная славословия) на собственна му национален език (ио своему иезыку)63, а не на гръцки. Проблемите обаче, конто имат връзка с този вековен процес на византийско вли-
яние върху славяните, трябва още да се изследват. Това трябва да се прави с общи усилия, защото - по думите на един съвременен сръбски учен - „када будемо болье знали ceojy прошлост, више Ьемо це-нити себе".
Византийското изкуство от ХШ век. Симпозиум в Сопочани 1965, Белград 1967, 103-115.
БЕЛЕЖКИ
1 В словото си до император Мануил I Комнин солунският архиепископ Евс-
татий пише: Ойк ап ой8ё top Nccpan ёитайОа rnypaoipai, о? аХАотс реи Xoyov?
pot exoprfyei Харпрой? аяоято? <”>v. ой яро ракрой 8e
ка!
тт)и бёап pot
rp<>9
0apPo? ёфе!Акето- duqp ой тын тл]хбй)1?. а? т] фит.? т<£? auSpaai ретрё!, dXA’
ё^лррёво? fi? pc ya ка! тт]и Оёав яср1рХеттто?- та рёв
про? tovtov рсХетт;аа?
dn8pl^ea0ai ка! рабыв ап01атааОш ка! апаак1ртт|аа? el? пбХерои. тахй 8ё
pcTa8i8ax0el? то каАов, та рёв фбр<>1?, та 8ё пАе1ы трайрат, ка! пйв ка! айто? et? fiptapfiov аоптеХып. ка! б л pip фпуа? 8ойХо? ка! тон 8сапбтг]и крпятбрево? вйв ?XoiT<> ап naOclu Sttov банов rj rfj? Oca? tovtov атёрсаОас. dpcAa ка! трёха топ РатХёа OcaaOai, ы? fin ка! n? ёк okotov? el? fJAiov, ка! npoaXappdnerat рета прайгг]То?, ка! claepxerai el? тт]и xapan той Kvpiov avTov, ка! 6 npiv pr]8e ttjv aviTjOr] yfjn патёгп ёи аафаХс! avyxwpovpcno? «рп npoapaluct тт) PamXl8t тын пбХесои xa^Pft>1' еф’ oi? тг|? пововрёвт)? РатХгкт)? бфео? ylncrai ка! тт)? айтой SovXcla? ойк аф’ ёат!а? ётсро?, аХХ' ы? аАт]0Л? ёхёууво? айтб? pdpTV? пар1ататаг ncpiepxcTai тт) 0ёа ка! п<ик1Храта ёксЗиа, боа та? act? dpicrrela? InSdXXovaiH, оаа ^ыурафпш хоре? el? риг)рт]1' 6ai8dXXovai, та тс ciXXa ка! та ка0’ ёантои, а>8е рёв ёре0!ф<)нта то пер! айтов ёвво? el? ёпаваатати, aXXoOt 8ё 6пХ1тт)в, 'пптотрв, ётёры01 8ё тт]в XCLPa С1фои? афаадм пХауса^овта, iroXXaxov 8ё ка! атратон ё^ ёрфаиоО? таттоита ка! XZ»x<>v? ка01фовта ка! тёХо? иькыреиои ка! фвул? ёртттХыита тг;в тс irebidSa ка! батртбкрото?, ка! ётт! тгаас 8<>vXovpenon. ка! тайга усураррёпа Gfiopcvo? ёя1исве1 ттаас ка! броХоуе! тр naiTjyvpci тту? бфеы?. ев ёвс!ио той ^ыурафов рёрфетас "пт рт; ттаптахов SovXon айтов ётпкаХе! то!? тын тропайои rprjpaai рг]8ё тт] той Ncepan яроарлает 8u>Xov ка! то SovXo? опора ётуёураптат...; вж.
W. Regcl, Fontes rerum byzantinarum, I, fasc. 1, Petropoli 1892, p. 43,1-27. Срв. също
изданието на текста от Th. L. Е Та/el, De Thessalonica eiusque agro dissertatio geographica, Berolini 1839, p. 419-420, cap. 20. Върху този твърде интересен и за
историята на византийското изкуство откъс вж. наблюденията на Е. Курц-. „Византийский Временник", 12 (1906), с. 77, който отнася посещението на великия жупан в Константинопол към 1173, следователно стенописите, за конто става
въпрос, ще да са били изпълнени известно време преди тази дата. Срв. К. Jupe-
>шл - J. Padonuh, Исторща Срба, I, Београд 1922, с. 193, където се цитира немс-»iiHi превод на Th. L. Е Tafel, Komnenen und Normannen, Ulm 1852, р. 221 sqq.
2 Вж. сведението от „Historia de expeditione Friderici imperatoris** в изданието ин Л. Chroust, Quellen zur Geschichte des Kreuzzuges Kaiser Friedrichs I, Berlin 1928 MGH, SS nova senes, V) p. 33, 7-11: „In ea fluctuatione regni Grecie prefati comites । S.irvigia et Crazzia eo tempore, quo exercitus crucis Bulgarian! transmeabat, occasione «I ccpta partem Bulgarie sue ditioni subiugaverunt, federe inito cum Kalopetro adversus miperatorem Constantinopolitanum...“; срв. също В H. Златарски, История на Щ.пгарската държава през средните векове. III, София 1940, с. 2, бел. 3; Ju речек -Padonuh, пос. съч., с. 199, номер 2.
3 За подробностите вж. Златарски, пос. съч., с. 3 и сл.; Зирсчек - Padonuh, п<к. съч., с. 119 и сл. Върху събитията изобщо вж. добрите изеледвания на К. nnmert, Der deutsch-byzantinische Konflikt von Juli 1189 bis Februar 1190, Byzant. Ztitschr., 12 (1903), pp. 42-77; Der Friede zu Adrianopel (Februar 1190), ibidem, 11 (1902), pp. 303-320.
4 Historia peregrinorum, apud: Chroust, Quellen, p. 135, 10-13.
5 Правилна забележка по този повод вече е направена от В. Е Васильевский в: Журнал министерства народного проев., том 204 (1879), с. 196-197. Срв. също I и/тарски, пос. съч., с. 11.
6 Ansbertus, Historia de expeditione Friderici imperatoris, apud Chroust, Quellen, l> 149, 18-23, по повод на дадения от императора отговор на предложенията на бьлгарите да му предоставят военна помощ против византийците. Срв. също I tamapcKU, пос. съч., с. 51 и бел. 1, по мое мнение с невярно тълкуване на откъса.
’ За подробностите вж. Златарски, пос. съч., с. 62 и сл., 74 и сл.; Зирсчск -Padonuh, пос. съч., с. 201 и сл.
8 Juре чек - Padonuh, пос. съч., с. 202, 203; М. Ласкарис, Византиске принцезе у средгьевековно) Србщи. Прилог исторщи византискосрпских односа од Kpaja XII до средине XV века, Београд 1926, с. 7-37.
’ За подробностите заедно със съответната библиография вж. И. Дуйчев, Центры византийско славянского общения и сотрудничества, в: Труды Отдела древнерусской литературы, 19 (1963), с. 121-126; Le Mont Athos et les Slaves au Moyen age, in: Le Millenaire du Mont Athos, 963 1963, Etudes et melanges, II, Chevetogne 1965, pp. 130 133.
10 Fr. Dolger, Regesten der Kaiserurkunden des ostromischen Reiches, II, Munchen 1927, p. 107 nr. 1161; Златарски, пос. съч., с. 145 и сл.; И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, в: Сборник на Българската академия на нау-ките, 41, 1 (1945), с. 91-108, с 1201 г. като дата на мирния договор.
"N icetas Choniatcs, Historia,ed. Bonn, p.622,1-6; срв.Златарски, пос. съч., с.60. Поради липсата на точни сведения подробностите от случката, както и хроноло-। ията, са немного ясни.
12 Вж. текста на писмото у И. Дуйчев, Innocentii PR III epistolae ad Bulgariae historiam spectantes, в: Годишник на Софийския университет. Ист. филологичес ки факултет, 37, 3 (1942), с. 22, II п°, с. 82. Писмото трябва да се отнесе към 1202, преди края на ноември. Явно всичките останали писма на царската и църковна
канцелярия в Търново, изпратени до папа Инокентий III, са били съставяни по същия начин.
13 Срв. Н. Мавродинов, Боянската църква и нейните стенописи, София 1943, с. 10, който само подхвата едно загатване на Б. Филов; пак същият, Старо-българската живопис, София (1946), с. 80, с лошо разбрано посочване: В. Filov, Geschichte der altbulgarishen Kunst, Berlin-Leipzig 1932, p.67. Срв. И. Дуйчев, Боянската църква в научната литература. Известия на Института за изобрази-телни изкуства 6 (1936), с. 39. - Същото схващане у М. Бичев, Църквата в Бояна, „Иэкуство", 1959, брой 7-8, с. 29-47; бележката ми в „Byzant. Zeitscher.“, 53 (1960), р. 484: „Entgegen der Meinung des Verf. sei gesagt, daB daraus, daB Konstantinopel in dem J. 1204-1261 seine Rolle a!s Mittelpunkt des byzantinischen Lebens durch die lateinische Eroberung verloren hatte, nicht folgt, daB in Bulgarien im allgemeinen kein byzantinischer Einfluss auf die Kultur und speziell auf die Kunst ausgeiibt wurde. Die Diaspora byzantinischer Kiinstler in benachbarten Liindern wahrend dieser Zeit musste im Gegenteil zur Verstiirkung und Vertiefung dieses Einflusses beitragen".
14 За подробностите вж. Златарски, пос. съч., с. 214 и сл.; с. 234 и сл.; пак същият, Гръцко-български съюз през 1204-1205 г., Годишник на Софийския университет, 8-9 (1911-1913).
15 Nicetas Choniatcs, op. cit., p. 510, 2-4. Срв. Dolger, Regesten, p. 92, nr. 1575. -И. Дуйчев, Въстанието в 1185 г. и неговата хронология, Известия на Института по българска история, 6 (1956), с 352. Опитите да се премести датата на въетани ето в 1187 (вж.Л. П. Каждая в: „Византийски Временник'*, 26 (1965), с. 96, заедно с библиографските посочвания) са все още малко убедителни.
16 G. Acropolita, Historia, Ed. A. Heisenberg, рр. 22,22-23,19, с допълнението от Теодор Скутариот: ibidem, р. 278, 15-17. Срв. Златарски, История, пак там, с. 242 и бел. 2, заедно с други посочвания на исторически извори.
17 Вж. посочванията у /. Dujcev, Appunti di storia bizantino-bulgara, in Studi bizantini e neoellenici, 4 (1935), pp. 135-136; Златарски, пос. съч., с 254 и сл.
18 За подробностите вж. Дуйчев, Проучвания, с. 44-51.
” Е. Katuzniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393) nach den besten Handschriften herausgegeben, Wien 1901, pp. 95-98. През втората половина на XIV в. патриарх Евтимий й посветил Житие: ibidem, рр. 78-99. Срв. също Златарски. пос. съч., с. 264 и сл. Не е известен гръцки текст на Житието на тази светица.
20 Katuzniacki, op. cit., рр. 197-198. През XIV в. патриарх Евтимий съставил похвално слово в чест на светеца: вж. текста: ibidem, рр. 181-202. Срв. също Златарски, пос. съч., с. 265.
21 Да се позовем на един-единствен факт: след 1185 цар Иван Асен I е наре-дил да се издигне църковен храм в чест на св. Димитър Солунски; вж. посочванията у Filov, Geschichte, рр. 52, 53 fig 12.
22 За подробностите вж. Златарски, пос. съч., с. 298 и сл. Върху византийски-те сходства срв. Procopius Caesar., Opera, Ed. J. Haury, I, p. 139, 2 sqq.; Anna Comnena, Alexias, Ed. A Reifferscheid, II, p. 295, 31 sqq.
23 Тексты е издаден отМ. Г Попруженко, Синодик царя Борида, София 1928, . 3 96, в редакция от края на XIV или началото на XV в. Вж. също посочванията V / А. Мишин, Сербская редакция Синодика в неделю православия, Визант. Временник, 16 (1959), с. 346 и сл.
24 Chronica Albenci monachi Tnum fontium, in: Pertz, MGH, SS, XXIII, p 886: (. ui (Johannicio - цар Калоян) successit apud Ternoam cognatus eius, nomine Burillus, el imperator est appellatus; et quidam cardinalis a domno papa ad eum fuit transmissus, hliam quoque suam dedit Constantinopolitano imperatori Henrico et ita pacem ndinvicem habuerunt“. Срв. Златарски, пос. съч., с. 308.
25 Вж. текста: Списи светога Саве и Стефана Првовенчанога, превео Л. Мир-luieuh, Београд (1939), с. 25-28; 15.
26 МирковиЬ, Списи, с. 153-157; 20-21.
23 В. Jazuh, Типик хиландарски и гьгов грчки извор, „Споменик“, 34, кн>. 31 (1898), с. \-66',Мирковий, пос. съч., с. 35-107; 17-19.
28 МирковиЬ, пос. съч., с. 109 135; 19.
24 Мошин, Сербская редакция, с. 369, 392-393, против А. Солов/св, Сведочан-1гва православних извора о богомилству на Балкану, Годишщак Исторщског Друштва Босне и Херцеговине 5 (1953), с. 55-56, според който „из анализе Сави-||цх биографща видимо да je Сава веЬ прогласио у Жичи српски синодик 21 Maja 1221 г...“.
311 Животи светога Саве и светога Симеона, превео Л. МирковиЬ, Београд 1938, с. 14 и сл., Соловов, пос. съч , с. 29 33;В. ВоровиЬ, Светосавски Номоканон н щегови нови преписи, „Братство", 26 (1932), с. 21-43.
31 Златарски, пос. съч., с. 282, 320 и сл.; И Дуйчев, Мелник през средновеко-ппсто, „Духовна култура", 45, бр. 7-8 (1965), с. 22-25.
32 Тексты е бил открит и издаден от J. В. Papadopoulos Arcadios Vatopcdinos, Un acte officiel du despote Alexis Sthlavos au sujet du couvent de Speleotissa pres de Melenicon, Списание на Българската академия на науките, 45, кн. 22 (1933), с. 1 -6. I пъцкият текст заедно с превод на съвременен български език е издаден повтор но от И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, Книжовни и исторически ыметници от второто българско царство, София 1944, с. XV, 30 35; 311-314
33 Georgius Acropolita, op. cit., p. 39, 4-12.
34 За подробностите вж. Златарски, пос. съч., с. 338 и сл.
35 За подробностите вж. Dujcev, Le Mont Athos, p 134 sqq.
36 Златарски, пос. съч., с. 379 и сл., заедно с препратките към историческите извори. Дыцерята на император Теодор II Ласкарис и на българската княгиня Елена, Ирина, пристигнала в Търново като жена на цар Константин Асен (1259-1277) по-късно, след 1259; нейно изображение се намира в Боянската църква, кирафисана през 1259; срв. Златарски, пос. съч., с. 476 и сл.
32 Златарски. пос. съч., с. 405 и сл. Според Georgius Acropolita, op. cit., p. 61, 11-14, той обичал жена си Ирина „повече, отколкото Антоний - Клеопатра".
38 Georgius Acropolita, op. cit., pp. 43, 8-13; 64, 6-11.
” Тексты според Cod. Vatic, gr. 307 (olim 668), f. 6 e издаден от мен: Приноси към историята на Иван Асеня II, Списание на Българската академия на нау-
ките, 66, кн. 3 (1943), с. 162-165. За други посочвания вж у Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, I. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Turkvolker, Berlin 19582, p. 231. Moravcsik, op. cit., p. 232, e отбелязал под заглавието „Carmen Ineditum**: ein anonymes Gedicht aus dem XIII. Jahrhundert erwiihnt die Gattin des bulgarischen Zaren Ivan II. Asen“, с препратката към Cod Vatic, gr. 633, ff. 85 87, от XIII XIV в, В действителност става дума за поема на Мануил Фил: вж. изда-нието от/. Dujcev, Una poesia di Manuele File dedicata a Irene Paleologa Asenina, „Зборник радова Визант. Института**, 8, кн>. 2 ( = Melanges G. Ostrogorsky, II) (1964), pp 91-99.
40 Срв. И Снсгаров, История на Охридската архиепископия от основаване-то й до завладяването на Балканския полуостров от турците, I, София 1924. с. 207 210.
41 Двата текста са издадени от Иорд. Иванов, Български старики из Македо ния, София 1931, с. 316-321. За други посочвания у Moravcsik, op. cit., рр. 556 557.
42 Вж. изданието на текста от И. Л. Туницкий, Материалы для истории жизни и деятельности учеников св.св. Кирилла и Мефодия.
I. Греческое пространное житие св. Климента Словенскаго Сергиев Посад 1918; за другг посочвания у Moravcsik, op. cit., рр. 556-557 Вж още: Р. Gautier, Lepiscopat de Theophylacte Hephaistos archeveque de Bulgarie, „Revue des etudes byzantines**, 21 (1963), pp. 159 178; Clement dOhrid, eveque de Dragvista, ibidem, 22 (1964), pp. 199 214; авторът подготвя ново издание на Климентовото житие, из-лагайки ново предположение относно автора на текста.
45 Срв. за подробностите Дуйчев, Центры, с. 107 и сл.
44 Вж. изданието от В. Ягич, Словенская псалтырь. Psalterium Bononiense. Interpretationem veterem slavicam cum ahis codicibus collatam. adnotationibus ornatam, appendicibus auctam, Vmdobonae - Berolini - Petropoli 1907, c. 797 и сл. върху бележклта на преписвачите.
45 Ягич, пос. съч., с. 4 и сл.; с. 11 и сл.; с. 856 и сл.
46 Jupe4CK - Радоник, пос. съч , I, с. 222; Машин, пос. съч., с 377 и сл.
47 К. Krupbachcr, Ein serbisch-byzantmischer Verlobungsring, „SB d. k Bayer. Akademie** 19)6, Hf. 3, pp. 421-452. Срв.Зирсчск -Радоник, пос. съч., с. 220, бел. 4, заедно с другите библиографски посочвания.
48 Така свидетелства Теодосий (втората половина на XIII в. и началото на XIV в.): вж. 7- Сп. Радоуичик, Антологща старе српске кщижевности (XI XVIII века), БеограД 1960, с. 54 55. Срв. Зирсчск - Радоник, пос. съч., с. 223.
49 Зирсчск - Радоник, пос. съч., с. 223; Златарски, пос. съч., с. 343, 419.
50 Зирсчск - Радоник, пос. съч , с. 218 и сл
51 ЗиречИ - Радоник, пос. съч., с. 224; Златарски, пос. съч , с. 408-410. Ст. Станр/евик, Св. Сава и проглас бугарске патрщаршще, „Глас**, 156 (1933), с. 171 188, е изказад предположението, че архиепископ Сава бил посетил българската столица като тосредник между Константинополско-никейската патриаршия и българската цър:ва по повод въпроса за Търновската патриаршия; срв. възражения та на И. Раддичик, Св. Сава, „Годишнщца Н. ЧупиЬа**, 44 (1935), с.16; Златарски, пос. съч.,с. 387, с.1.
52 Зирсчск - Padouuh, пос. съч., с. 224; Златарски, пос. съч., с. 410 и сл.
53 Върху родствените връзки между българския цар Константин Леей и ди-и.|стията на Неманите вж. посочванията у Златарски, пос. съч., с. 475 и бел.2, модно с други сведения. Относно родството между сръбския крал Стефан Урош (1282-1321) ибългарския цар ГеоргиТертер I (1280-1292) вж. Зирсчск - Padouuh, нос. съч., с. 245, бел. 1.
54 За подробностите вж. Зирсчск - Padouuh, пос съч., с. 240 и сл
55 За подробностите вж. Ласкарис, Виэантиске принпеэе, с. 53-82.
S6 Златарски, пос. съч, с. 476 и сл.
57 Вж. посочванията у Padojuuuh, пос. съч., с. 46 47, 416 417.
58 Вж. текстовете: МирковиЯ, Животи, с. 27-318; Радо/ичиЯ, пос. съч., с. 320.
55 Критично издание otR Aitzctmuller: Das Hexaemeron des Exarchen Johannes, 1 III, Graz 1958 1961 (недовършено!) [изданието вече e завършено с т. VII, 1975 -бел. ред.]; срв. I, с. V и сл. За преписвача Теодор вж. Юрд. Трифонов: Списание на Ь|.лгарската академия на науките, 35 (1926), с. 1 и сл.; „Български преглед", 1, бр. 2 (1929), с. 169 номер I. - РадоуичиЯ, пос. съч., с. 48-49, 317 318.
60 Радо/ичиЯ, пос. съч., с. 51-60, 318-319, заедно с библиографски посочвания.
61 Padojwiuh, пос. съч., с. 74-75, 320. - Препис от средновековния български иревод на Номоканона на Йоан Зонара (вж. К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur, Miinchen 18972, p. 607) бил изпратен на киевския архиепископ Кирил от българския деспот Яков Светослав около 1261/62 година; вж. I ютарски, пос. съч., с. 501 и сл.; Дуйчев, Из старата българска книжиина, с. 64, 351-354, заедно с други библиографски посочвания и уточняване на датата.
62 Бележката в полете вж у Б. Цонев, История на български язик, 1, София 1940, с. 184-185; Дуйчев, пос. съч., с. 66-67, 356.
63 7?. ДаничиЯ, Живот светога Саве, написао Доментщан, Београд 1860, с. 70. Срв. Dujcev, Le Mont Athos, p. 133
ЛИТЕРАТУРНИ ОТНОШЕНИЯ
МЕЖДУ ВИЗАНТИЙЦИТЕ, БЪЛГАРИТЕ И СЪРБИТЕ ПРЕЗ XIV-XV ВЕК
В сравнение с целия предходен период ние познаваме много по-добре историята на южните славяни през последните два века на късното средновековие преди всичко благодарение на обилието от писмени извори, възхождащи към тази епоха1. Така историческият живот на православните славяни от Балканския полуостров разцьф-тява пред очите ни с удивително богатство сред безброй подробности, конто се отнасят до политическите събития, цивилизацията в многобройните й прояви, религията и икономическата дейност. Пред подобна картина от исторически особености е невъзможно да । не се объркаме, когато се опитваме да дадем нейното достоверно и точно описание. Непременно трябва да се установят главните насо-ки, да се посочат основните тенденции, без да се заблуждаваме за наличието на непълноти и несъвършенства. От друга страна, не трябва да се скриват значителните трудности, с конто се сблъсква всеки опит за подобна историческа синтеза, дори когато тя се ограничава с историята на цивилизацията и с книжовната дейност в отношени-1 ята им с цивилизацията на Византия. Този, който се старае да ана-лизира историята на православните славяни на Балканите от това време, изпитва чувството, че трябва да разреши един исторически парадокс: развитието на цивилизацията както при православните! славяни на Балканите, така и във Византийската империя изглежда I в рязко противоречие със събитията от политическия и икономи-ческия живот. Така, докато от една страна, се наблюдава пълното разпадане на политическите власти и липсата на всякакво единство в тази облает, натрупване на титли и домогвания, конто по никакьв I начин не съответстват на подялбата на териториите, на общото обедня ване и на нищетата, от друга страна, в областта на културната дейност, най-вече в литературата и изкуствата, се забелязва голямо единство между славяните помежду им и по отношение на Византия, почти нечувано великолепие, така да се каже, блясък. При това
днес вече не притежаваме всичко, което православните славяни на Ьалканите са сътворили в полето на литературата в течение на този двестагодишен исторически период: нашето познание в това отношение трябва да се разглежда като непълно и съдържащо празноти. Вьпреки всичко неоспоримо е, че за този период ролята на книжов-пата дейност е много по-голяма, отколкото по-рано. Този факт не бива да се отдава единствено на по-високата степей на образова-ност, характерна за епохата. През XIV и през първата част на XV в., докато съществували независимите държави на българите и на сърбите, основанията за подобно развитие били най-вече от полити-ческо естество. Съсредоточена предимно в княжеските резиденции и в големите манастири, книжовната дейност придобила особено значение като фактор за политический живот. За XIV в при българите2, за същия период, както и за първата половина на следващия пек при сърбите3 почти нямало владетели, конто да бъдат и кни-жовници. Княз, който с удоволствие да посвещава свободното си време на книжовна дейност, както правил това Стефан Лазаревич (1389-1427), представлявало по-скоро рядко изключение4. Нека, от друга страна, добавим, че почти не са известии миряни, конто тогава да са се занимавали постоянно с книжовна дейност5. И въпреки гова почти всички владетели, царе и князе с нееднакво могъщество непременно почитали книжовността, закриляли книжовниците и дори обикновените писачи, в някои случаи през трагичните и недо-там благоприятни периоди за книжовна дейност6. Книжовниците, в най-широкия смисъл на думата, станали нравствена опора от из-вънредно значение в тази епоха. Войските и наемниците трябвало да отбраняват князете от ударите на външни неприятели, докато книжовниците, църковници и миряни, имали предназначението да утвърждават и да отбраняват владетелите и тяхната власт вътре в страната, така да се каже, да извършват „пропаганда" в полза на князете и на тяхното върховно право върху поданиците им. Ролята на литературата по такъв начин се изравнявала с тази на живопис-та: придворната риторика, възхваляваща владетелите7, била само допълнение към ликовете на князете, нарисувани върху стените на църквите и на манастирите8.
Разпадането на държавите намирало известно отражение в от-ношенията, конто поддържали помежду си различните княжества, обособили се на Балканите. Непрекъснатите конфликти между тези държавици и княжества все пак в тази част на света не довеждали до избухването на големи войни, сравними с тези от времето на
9. Византия и славянският свят
129
големите държави. Голяма война наистина е възможна само между могыци противници! От средата на XIV в. една единствена държава, турската, все повече увеличавала политическата си и военна мощ в противоположност на големия брой християнски княжества, все no-слаби и немощни. Пред опасността от турскою нашествие в бал-канските области всички християнски княжества, въпреки дребните си и непрестанни разпри, образували единен фронт. В крайна сметка може би тъкмо тук, в този общ интерес, съзнателен или дори несъзнателен, пред заплахата от страната на исляма и на неговите привърженици срещу християнските народи, трябва да търсим най-далечната, но без съмнение най-здравата основа за духовно единство. което се създава между византийците, сърбите и българите през XIV и XV в.9
Както винаги книжовната дейност е вътрешно свързана със събитията от политическия живот: по един или друг начин тя отразя-ва историческия живот на епохата. Един поглед върху историята на българите и на сърбите през този период или върху отношенията, конто имат помежду си, или върху техните отношения с Византия може да ни обясни много подробности от цивилизацията, от худо-жествената и книжовната дейност. Нека видим най-напред историята на българската държава през последний век на средновековно-то й съществование. След като се освободила оз повече или по-малко гнетящата и повече или по-малко пряката върховна власт на татарите, чието робство тегнело върху тази страна от средата на ХШ в.10, България получила независимостта си в началото на XIV в. Цар Теодор Светослав (1300-1322) имал сестра, която станала за няколко години третата съпруга на сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282-1321)11. Пропъдена от сръбския владетел, тя била проведена във Византия, а не в родната си страна. Тъй като отношенията между средновековните държави били уреждани чрез ди-настичните връзки, това довело до избухването на конфликт, който в продължение на няколко години щял да хвърля сянка върху отношенията между българите и сърбите и между българите и Византия, от друга страна. От това произтекъл въоръжен сблъсък между България и Византийската империя, самата тя измъчвана от вът-решни борби12. Византийска принцеса, племенница на император Андроник II Палеолог (1282-1328), била омъжена за българския цар Смилец (1292-1298)13. Когато овдовяла и останала при българите, тя продължила да упражнява известно влияние върху събитията. Така династичните връзки могли последователно да влошаваз- и да оми-
ротворяват конфликтите. Изглежда, през 1307/08 г. мирните отношения били възстановени, както потвърждават това тьрговските раз-мени (продажба на българско жито) между Търново и Константи-иопол14. Втората част от царуването на цар Теодор Светослав се итличавала с твърде миролюбиви отношения с Византийската империя. Към 1308 г. византийска принцеса, внучка на Андроник II Палеолог, пристигнала в Търново като царица на българите'5. Въп-реки това младият Георги II Тертер (1322-1323), едва дошъл на власт, се впуснал във война против Империята, но за щастие тази война продължила много кратко време, тъй като приключила със смъртта на българския цар16. Тежко пострадалата от дългия период на татарска върховна власт страна се нуждаела от мир. През послед-палия седем- или осемгодишен период отношенията с Византия се променяли неколкократно, като имали обаче по-скоро второстепенно политическо значение. Главнияз факт бил все по-заплашително-го влошаване на отношенията със сърбите поради причини, конто в преобладаващата си част били династични17. Посещението на сръбския крал Стефан Урош II Милутин в Търново18, тогавашната българска столица, не възобновило за дълго време атмосферата на раз-бирателство. Отношенията между двете съседни държави при крал Стефан Урош III Дечански (1321-1331) и при цар Михаил III Шиш-ман (1323-1330) постепенно се влошавали и довели в 1330 г. до крат-котрайна война, която коствала живота на българския владетел14.
В 1331 г. с разлика от няколко месеца в България и Сърбия властта преминала в двама от най-бележитите личности от цялата ве-ковна история на тези два съседни народа: Иван Александър (1331 — 1371) и Стефан Душан (1331-1355). Откривал се нов период, който в предзнаменованията си в началото не изглеждал да предвещава пищо добро. Хвърлената сянка от битката при Велбъжд през юли 1330 г.20 за щастие не била много дълга и не определила за продъл-жително време отношенията между двете държави. Малко след като взели властта в страните си, двамата млади владетели установили траен мир, скрепен от династичен брак: сръбският владетел се оженил за сестрата на Иван Александър Елена, която, изглежда, се отказала напълно от родината си и станала значима личност в историята на средновековна Сърбия. От друга страна, царуването на Иван Александър започнало също и с няколко настъпателни действия против Византия21. Враждебните отношения приключили в 1332 г. с мирен договор между Византия и България22, договор, затвърден от нов династичен брак: синът на българския цар, Михаил Асен, се
оженил за дъщеря на император Андроник III Палеолог (1328— 1341)23.
Така България навлизала в дълъг период на мир със Сърбия и Византия. По време на цялото царуване на Стефан Душан, прибли-зително четвърт век, отношенията между двете славянски държави останали приятелски, ако не се смятат някои моменти на неизбежно помрачаване24. Дългото царуване на Иван Александър, разяжда-но от обществени и икономически неуредици25, наистина се нужда-ело от мир по западната си граница. Всъщност войната от 1330 г. била единственият военен конфликт между двете държави през периода от 1330 г. до края на XIV в., тоест до края на съществовани-ето на средновековната българска държава. В действителност този факт има значение, което в голяма степей надхвърля чисто политическата сфера и областта на икономическите отношения. Тази атмосфера на миролюбиви отношения, над всички пререкания, конто могли да затруднят общуването между двама съседи, конто естест-вено винаги имали поводи за раздори, съставлявала основата за плодотворни взаимодействия в областта на цивилизацията. При все това през този период между Сърбия и Византия избухнал сериозен конфликт26. От месец юни 1341 г. Византийската империя изживя-вала тежка вътрешна криза27, от която още повече отслабвал прес-тижът й на велика сила на Балканския полуостров. Въпреки това в известии исторически моменти Константинопол се опитвал да за-щитава още по-твърдо правата си пред православните славяни на Балканите. Така, когато през април 1346 г. сръбският владетел бил коронясан с титлата цар = василевс, сиреч император от сръбския патриарх Йоаникий с участието на търновския патриарх Симеон28, константинополският патриарх Калист 1 отказал да признае този акт и това поставило началото на схизмата между константинополската църква и сръбската църква, схизма, която щяла да продължи до 1371 г.29
Феодалното разпадане на българската държава още от средата на XIV в. заедно с обособяването на три държави: в Търново, във Видин и в Добруджа30, в североизточните територии на страната, усложнило положението дори по отношение на Византия. Всяка от тези държави се стремила да установи преки връзки с Империята. Конфликты между Търново и Константинопол през 1367 г., който завър-шил с похода на Амедей VI срещу Българското черноморско крайб-режие, бил само единичен случай31. Царуването на цар Иван Шиш-ман (1371-1393) било време на политически и военен упадък пред
пицето на турските нашествия32. Тази слабост на България се обясня-па до голяма степей със съперничеството между двамата братя Иван Шишман в Търново и Иван Срацимир във Видин, съперничество, което се изразявало дори в църковните отношения: вместо да приз-нае българския патриарх в Търново, видинският митрополит минал под властта на Константинопол33. Съперничеството намерило свой израз и в създаването на две книжовни щколи - по една във всяка столица34. Завладяването на Търново от турците през 139335 и на Видин през 1396 г. прекратило съществуването на средновековна България.
Трябва да бъдат отбелязани поне няколко момента от история га на първия век от турското владичество. И така, заличаването на българската държава или по-добре на независимите български държави, вместо да прегради пътя на византийското влияние, му отворило още по-пряк достъп, макар и в строго определена сфера, тази па църквата36. През 1402 г. самостойната българска патриаршия в Търново била премахната. Българската църква била подчинена на Константинопол и в Търново се установил гръцки митрополит37. По този начин Византия, самата тя на смъртно ложе, усилвала про-никването на влиянието си върху културната дейност на българите, доколкото тази дейност могла още да се упражнява. От друга страна, турското завладяване принудило известен брой български кни-жовници да търсят убежище в други страни, тъкмо в Сърбия, къде-то без съмнение отнесли и ръкописи. Тази диаспора на български книжовници и литературни творби имала особено значение за ук-репването на литературните отношения между българите и сърбите. И най-накрая, чуждото господство естествено предизвикало от-слабване на книжовната дейност, която занапред трябвало да се съсредоточи в големите и малките манастири на страната, преди всичко в Рилския манастир38. При подновяването на дейността си книжовниците установявали веднага връзка с миналото: преписва-ли се литературни творби от предните епохи, което възстановявало приемствеността в историческия живот, поне в ограниченото поле на книжнината3’.
Нека прибавим към тази за съжаление твърде бегла картина няколко своеобразии черти, взети от сръбската и византийската исто-рическа действителност. Така трябва да припомним, че от средата на 1299 г. в Сърбия край крал Милутин управлявала принцеса от византийско потекло - Симонида, дъщеря на император Андроник II Палеолог390. Пребиваването на тази византийска принцеса в Сър-
бия като кралица в продължение на повече от двадесет години без никакво съмнение имало необикновено значение не само от поли-тическо, но и от културно гледище. Нейното присъствие извънред-но много улеснявало проникването на мощно византийско влияние във всичките сфери на живота. Ако се съди за това по някои сведения40, тя имала литературни интереси или ноне познанства със сре-дите на най-добрите византийски книжовници от епохата, като например с Никифор Григора41. В такъв случай останала ли е тя чужда и на книжовната дейност в новата си родина? От друга страна, няколко от най-прочутите личности на тогавашна Сърбия били пре-бивавали повече или по-малко време в Константинопол, което им позволило пряко да опознаят византийската цивилизация, както и да изучат гръцки език. Така приемникът на крал Милутин, крал Стефан Урош III Дечански, прекарал в изгнание няколко години в един константинополски дворец заедно със синовете си Душица и Душан, бъдещия владетел на Сърбия42. От друга страна, знаем, че големият византийски историк Никифор Григора лично познавал този сръбски владетел43. През 1326 г. Стефан Дечански се оженил за византийската принцеса Мария Палеолог, племенница на кралица Симонида44. По-късно овдовялата Мария Палеолог останала в Сърбия до 1355 г. През 1328 г. Никифор Григора бил изпратен в Сърбия и Византийският историк разказва пътните си впечатления в писмо до Андроник Зарида45, както и в голямата си „Ромейска история"46. Било отминало времето, когато монасите били използвани за пра-теници в отношенията между Константинопол и балканските славяни. Сега големият историк на Византия пристигал в двора на Стефан Дечански, както към края на XIII в. в двора на бащата на този владетел бил дошъл прочутият държавник и книжовник Теодор Метохит, който посетил Сърбия като пратеник47 най малко пет пъти, или така, както бил сторил това през 1260 друг византийски историк, Георги Акрополит, който отишъл в Търново4*. Необходимо ли е да се казва, че благодарение на подобии лични контакта с южните славяни тези представители на византийската историография могли да говорят с рядка осведоменост за делата на славянските балкански държави?
През царуването на Стефан Душан, в разцвета на средновеков-на Сърбия, която тогава станала за двадесетина години най могъ-щата държава в Европейския югоизток, връзките между Византия и сърбите били много по-чести и по-плодотворни. Не било възможно да се осъществи мечтата за основаването на славянско-
пизантийска империя на Балканите - тази мечта била сходна с оиази, която българският цар Симеон се опитал да въплъти през игората половина на царуването си, между 912-927 г.49 - без да се (и.зприеме блясъкът на византийската цивилизация, най-висшата, която европейското средновековие било познавало до това време. Приближаването до Византия, до нейната цивилизация във всич-ките й прояви не представлявало никаква трудност за този сръбски владетел. По време на цялото му царуване в двора му имало византийци, конто идвали за известно време или се установявали гам дълготрайно50. Увеличаването на територията на сръбската държава засегнало обширни области, конто в течение на вековете били подложени на мощно влияние на византийската цивилизация, където съществували многобройни паметници на византийската цивилизация и където, на някои места, продължавало да живее население с византийски произход. Немислимо било да се вла-деят всичките тези области, без да се влезе в допир с местната цивилизация, която била същата славянско-византийска цивили->ация или дори чисто византийската цивилизация.
Дългите граждански войни във Византия, от една страна, и въо-ръжените конфликта между Византия и сърбите, от друга страна, дали повод на различии лица да преминават от една държава в друга. Сред тези хора се срещали любители на приключенията като нълководеца от византийско куманско потекло Сиргиан51 и неговия враг Сфранцес Палеолог, който в 1334 г. му нанесъл смъртоносен удар52. След 1336 г. се завързало добро приятелство между сръбс-кия крал и една от най-бележитите личности в тогавашна Византия, бъдещия император и голям историк Иоан Кантакузин53. Обявен за предател, няколко месеца след смъртта на император Андроник III Палеолог (15 юни 1341 г.) Иоан Кантакузин обсебил императорска-та титла (октомври 1341 г.) и пред приел ожесточена борба против вдовицата на Андроник III Анна Савойска и против Алексей Апо-кавк54. В течение на тази дълга граждански война от 1342 до 1347 г., а и после, когато успял да заграби върховната власт в Константинопол, Иоан Кантакузин поддържал постоянни и понякога дори много близки отношения със сръбския крал и неговия двор55. Така през юли 1342 г. той намерил прибежище в Сърбия и останал там десет месеца56. Нека веднага добавим, че докато подпомагал византийская узурпатор, сръбският крал установил също така отношения и със законното правителство в Константинопол. В 1343 г. младият княз Урош, бъдещ приемник на Стефан Душан, бил сгоден за сест-
рата на законния император Йоан V Палеолог (1341-1392)57. Когато в началото на февруари 1347 г. Йоан Кантакузин успял да се настани като император в Константинопол, престолът на Византия бил зает от човек, който удивително добре познавал сърбите и положението в Сърбия, нравите и може би донякъде сръбския език58. Там имал приятели и познати сред сърбите и поддържал отношения с тях, след като взел властта, както например с този сърбин, впрочем малко известен, който се наричал Браян59. Въпреки това отношенията между Йоан Кантакузин и сърбите се били влошили до такава степей, че сред сърбите се говорело за план за развод между император Йоан V Палеолог и Елена, дъщерята на Йоан Кантакузин, която да бъде заменена със сестра на сръбската крали-ца Елена, наречена Теодора60. Когато към края на 1354 г. Йоан Кантакузин бил принуден за напусне властта, под името монах Йоасаф той започнал да пише спомените си, където говори за Сърбия и за сърбите по лични впечатления и познания61. Днес ние можем да из-разяваме съмнения за различии тълкувания и дори за някои сведения, конто той ни поднася в спомените си и конто се отнасят за събитията в Сърбия и България62, но не може да се отрече, че този прочут представител на византийската историография бил добре запознат с тези южни славянски страни.
Като се вземат под внимание всичките тези политически особе-ности, можем да си обясним много прояви на цивилизацията и поточно на книжнината. Най-напред това е проникването на гръцкия език като канцеларски език при сърбите и отчасти при българите63. Дейността на една царска канцелария естествено не трябва да бъде разглеждана само от гледище на дипломатиката като място, където са възниквали пенни исторически извори, но също така и като значима книжовна проява, отражение на различии културни влияния. За съжаление от дейността на царската канцелария в Търново до нас са достигнали само няколко официални документа на гръцки език64. Напротив, много по-многобройни са документите на гръцки език от канцеларията на сръбския владетел65. Така срещу три документа на българския цар Иван Александър, издадени в полза на манастирите „Света Богородица Елеуса"66 и „Свети Никола"67 край град Месемврия, притежаваме тридесетина документа на Стефан Душан68 и около 25-30 документа на неговите приемници и на други сръбски личности от онова време69. Като оставим настрана временно извънредната стойност на всички тези писмени документи като исторически извори, преди всичко трябва да отбележим тях-
ното значение от гледище на историята на средновековната циви-пнзация. Всички тези документи, както известен брой други сведения70, говорят красноречиво за разпространението на гръцкия език i ред южните славяни през XIV в. Явно е, че тези документа са офор-мени на гръцки език или защото този език бил смятан за език на дипломацията, или защото били предназначени за учреждения -като манастирите в Света гора71, за други гръцки манастири72, -кьдето обичайният език бил гръцкият. Основният въпрос за нас в юва отношение е да установим кой е редактирал на гръцки език 1ези документа на южните славянски владетели? Дали тези документа били редактирани в канцеларията на славянския владетел, или тази канцелария се ограничавала с това да преписва и да дава за подпис на владетеля дипломатически текстове, подготвени от юзи, за когото били предназначени72“? Малко вероятно е този пос-леден начин да е бил постоянен и текущ. Също така е малко вероятно всички тези документа да са били „подготвени11 от тези, за конто Са били предназначени, например от монасите от някои манастири, а не от сръбската или българската царска канцелария73. Ако се от-рече на канцелариите на славянските владетели умението да съста-вят подобии документа, би се стигнало до преувеличения и би се предположило, че монасите от този или онзи манастир са имали много висока литературна култура. Много по-вероятно следователно е да се смята, че тези документа са били съставяни в сръбските или българските канцеларии, или от гръцки бегълци, а такива винаги се намирали в дворовете на тези владетели, или от славяни, сърби или българи, конто владеели почти съвършено гръцкия език и дипло-матическите изрази74. При внимателно четене на тези документи лесно се установява, че тези текстове почти никога не повтарят, ос-вен много свободно, византийските формуляри75. От друга страна, стилът и езикът на тези гръцки документи на южнославянските владетели ги нареждат сред най-добрите писмени документи на византийската императорска канцелария76. Така, като се отнасяме към тези документи като към книжовни произведения, естествено, с не-еднаква стойност, ние трябва да ги разглеждаме като съставна и много важна част от книжовната дейност на южните славяни през средновековието. Като разсъждаваме върху някои сведения, конто имаме за дейността на императорската канцелария в Константинопол, където документите, подписани от василевсите, или издадени от тяхно име, понякога били съставяни от прочути византийски кни-жовници77, можем да се запитаме кои са били авторите на нашите
документи и да се постараем да открием самоличността им сред познатите южнославянски книжовници. Налице е въпрос, чието решаване би изисквало дълги издирвания и внимателен анализ на официалните текстове въпреки предполагаемата загуба на сходни текстове, може би още по-многобройни от тези, конто са достиг-нали до нас.
Въпросът за културното влияние на Византия върху южните славяни през XIV и през XV в. не може да бъде разглеждан изчерпател-но, без да се държи сметка за политическото положение в Империята през този период. Нека припомним, че през XIV в. Византия пре-минала през двойна криза - вътре в пределите й и по граничите й. Още от началото на XIV в., през 1321-1328 г., гражданската война между Андроник II Палеолог и внука му Андроник III Палеолог изп-равила пред тежко изпитание населението най-вече в Тракия и дори в Константинопол78. Веднага след смъртта на император Андроник III Палеолог на 15 юни 1341 г. между привържениците на младия император Йоан V Палеолог и Йоан Кантакузин избухнала нова граждан-ска война: тя щяла да продължи около шест години, до 1347 г., когато узурпаторът се настанил в столицата7’. Гражданската война била съпроводена от дълбока обществена криза, която още повече усложнила положението80. Въстаническото движение на зилотите, конто след 1342 г. държали повече или по-малко Солун, втория град в Империята, включвало редина обществени, религиозни и политически течения, верни на идеята за династична законност81. Когато това движение, което предизвикало големи смутове в Солун, но също и в цяла Тракия, било смазано, предводителят на зилотите, Андрей Палеолог, потърсил прибежище в Сърбия (в началото на 1350 г.)82. Вътреш-ното положение в Империята се влошило още повече вследствие на религиозни разпри между исихастите и варлаамитите, тоест между привържениците на консервативного православие и привържениците на един рационализъм, повлияй от Запада83. След средата на XIV в. към това общо объркване се прибавила още и войната между итали-анските морски републики Венеция и Генуа, която се проточила дос-та дълго време и причинила тежки загуби на Империята84. Но най-страшната заплаха идеала от турците: още от началото на XIV в. те били завзели почти цялата Мала Азия, после неудържимо напредна-ли в Балканский полуостров, като все повече и повече обграждали столицата85. През XIV в. следователно Византия преминала през уни-щожителна политическа и военна криза. Тази криза била съпроводена с все по-голямо обедняване на населението и на държавата86.
Всички тези факти трябва да бъдат припомиени не заради поли । ическата им значимост, а по-скоро за да се обяснят някои черти на цивилизацията. Завземането на обширни области от турците, неси-(урността на живота и нищетата във Византия породили широко движение за изселване не само на полнтици, но също и на книжовници и художники, както това вече се било случило през XIII в. след завземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г.*7 Ние поз-наваме достатъчно добре имената и дейността на политическите из-сслници, но сме слабо осведомени за книжовниците и художниците. 1‘азпръсналите се художники, книжовници, обикновени писачи поня-кога намирали убежище сред южните славяни, за да работят и живе-я| там най-малко до идването на азиатските нашественици. Да се отъждествят творбите на тези книжовници е, така да се каже, по-грудно, отколкото да се открие делът на византийските творци и тех-пите ученици в художествените произведения на България и Сърбия от онова време. В тази облает нека отбележим ръката на онзи рису-пач на миниатюри, безспорно от византийско потекло, който участ-иал в украсяването на тъй наречения Томичов псалтир, преписан ня-къде в Източна България вероятно през годините 1360-1363*8. Наци-оналните книжовни школи на южните славяни се обособили по това време с участието, без никакво съмнение, на тези гръцки изселници, конто станали учители по гръцки език и може би по византийска книж-нина. Многобройните гръцки и византийски патристични творби89, преведени по онова време сред българите и сред сърбите, издават посредством отличното владеене на гръцкия език участието, което взели тези учители бегълци. Може ли също така да се допусне тяхно-ю присъствие в канцелариите на сръбските и българските владетели от XIV в., за да редактират официалните документи на гръцки език? Това е предположение, което не може да се отхвърли911. Някои следи се долавят в приписките на преписвачи от гръцко потекло, конто ра-ботели в страните, подчинени на властта на славянските владетели. Гака в 1368 г. един йеромонах, Калист Гарели, живеещ през царува-нетона цар Иван Александър, преписал стихирар91- В 1337 г. монахът от гръцки произход Методий Гемист преписал тълковно евангелие по искане на архипрезвитер Йоан от Анхиало в България, който то-гава бил подчинен на търновския патриарх92. Идването на книжовници и на обикновени писачи от византийски произход при южните сла-пяни не означавало само засилването на византийското влияние по иряка линия, но също и пренасянето на книжовни творби на гръцки език в тези страни93.
Основните тенденции в отношенията между православните южни славяни и Византия в областта на литературата ясно проличават в дейността на големите южнославянски книжовници от онова време. Нека хвърлим бегъл поглед върху книжовното творчество на най-видните фигури от българските и сръбските земи през XIV и XV в. Създателят на исихасткото движение в България през XIV в., Теодосий Търновски (роден в началото на XIV в., починал в Константинопол в 1363 г.)94, прекарал значителна част от живота си във византийските монашески среди: в Парория - граничната облает между Византия и България’5, в манастира на Григорий Синаит, ис-тинския основател на исихазма’6, чийто ревностен привърженик станал, после в Света гора, в Солун и в Константинопол, в различии други византийски манастири97. Там се запознал с константинопол-ския патриарх Калист I (1350-1353, 1355-1363), който по-късно по личните си спомени съставил на гръцки език житието на българския исихаст, преведено, изглежда, още през XIV в. на български език98. Самият факт, че константинополският патриарх се заловил да пише подробното и възхваляващо житие на един български от-шелник, е сам по себе си много красноречив за това духовно единство между византийци и славяни, създадено в средите на монаси исихасти. Самият Теодосий владеел без съмнение до съвършенство гръцки език. Доколкото може да се съди за книжовна дейност, останала, както изглежда, преди всичко безименна, той е превел някои от по-важните творби на учителя си Григорий Синаит99. Манасти-рът „Света Богородица", основан от Теодосий в околностите на тогавашната българска столица Търново, край Кефаларево (=Ке-лифарево), скоро се превърнал в книжовно средище, където владе-енето на гръцки език било естествено явление. Познат ни е един монах, Дионисий, който владеел много добре гръцки и славянски (тоест, български) и бил превел много произведения100, за съжале-ние трудни за отъждествяване сред книжовните творби на онова време.
В монашеската школа на Теодосий Търновски се формирали най-добрите представители на българската книжиина от втората половина на XIV и от началото на XV в. В живота и дейността на няколко от тези ученици стремежът на исихасткото движение към духовно и културно единство на православните народи от Балканите, обхваща-що не само България и Византия, но също и Сърбия и нейните духов-ни средища, проличава още по-добре. Тук трябва да се припомни името на друг представител на българското исихастско движение,
свети Роман-Ромил Видински (роден около 1325/30 г., умрял около 1373/75 г.101). След като прекарал годините на послушничеството си в манастирите около Търново, той отишъл в Парория, постъпил в оби-«елта на Григорий Синаит и останал там няколко години. Принужда-нан многократно да търси убежище в областта край Търново, той след това се установил за известно време в Света гора, а после в емите около Авлона (в сегашна Албания) и най-накрая отишъл в <'ърбия, в манастира в Раваница, където завършил живота си102. По време на пребиваването в Парория при него дошъл никой си Григорий, когото напразно са се старали да отъждествяват с Григорий J 1амблак|Ю или още с игумена на Горняк в Сърбия, Григорий104. Той придружавал свети Роман-Ромил до смъртта му, а после съставил неговото житие105. Този текст е достигнал до нас в гръцката си редакция106 и в българския си превод107. Съвсем не е лесно да се установи коя редакция била първоначалната, нито кога бил направен съответ-пият превод. Най-приемливото решение е да се допусне, че това жи-। ие е било съставено едновременно и на български, и на гръцки, коего не било трудно благодарение на обичайното двуезичие при иси-хастите. Стигнало се следователно до вид симбиоза между визан-тйците и православните южни славяни в религиозната и книжовна-। а облает.
Последният патриарх на средновековна България, прочутият Ев-1имий Търновски (1375—1393)108, също бил последовател на Теодо-< ий Търновски. Той прекарал около петнадесетина години при Теодосий и станал любимият му ученик. Така Евтимий съпроводил ду-ховния си учител в последното му пътуване до Константинопол, а после, след смъртта му, се установил в Студийския манастир’09 и по-късно отишъл в Света гора, където в Лаврата на свети Атанасий и в българския Зографски манастир110 останал около сед ем години. Преди, както и след неговото избиране за патриарх в 1375 г., той разгърнал плодотворна книжовна дейност, където ясно проличали юлемите му познания по патристичната и византийската литература, както и съвършеното му владеене на гръцкия език111. Проверка-га на богослужебните текстове, употребявани дотогава в българските църкви, била предприета от Евтимий, за да се внесат поправки пъз основа на оригиналите, тоест внимателно да се приближат до । ръцките им първообрази. все още смятани като образци за напо-добяване112. Евтимий се изявил като житиеписец и преди всичко с вставил житие и проповеди в чест на светци от гръцко-византийс-► о потекло, чиито мощи се намирали в Търново. Така той съставил
похвално слсво за свети свети Константин (Т337) и Елена , похвал но слово за света Неделя от Никомидия, мъченица от времето на Диоклециан14; служба в намет на императрица Теофано, съпруга на Лъв VI (886-912), умряла в 893 г."5; Житие на света Параскева Нова, наречена Ещватска (в Тракия), от втората половина на X в. , и I тие на света филотея117 и похвално слово в чест на поливотскияI епископ Йоа^ От VIII в.118. Във всички тези творби търновският патриарх използвал преди всичко гръцки книжовни извори и, от друга страна, в изложенията си точно се придържал към схемите на жи тийната книжнина, възприета след Метафраст. Текстовете, посве | тени на свет^ филотея и на свети Йоан Поливотски, впрочем имат специално значение за византийската житийна книжнина, защото са почти не^звестни за византийските житиеписци11’. Извън тези творби Евтиций съставил текстове, отнасящи се до светци с ьл । гарско потекло: Житие на свети Иван Рилски (1'946)|2|>, Житие на мъгленския епископ от XII в. Иларион121, Похвално слово за свети । Михаил от ПэТука, светец вероятно от IX в., който при това е малко известен122. Макар че се основават върху първоначални извори от български произход, тези житийни творби отразяват дълбокото влияние на византийската житийна книжнина от XIV в. Освен това гла вата на Българската църква ни е оставил четири послания , много вероятно една малка част от неговата кореспонденция, и в тази пис мовна дейност той без съмнение следвал примера на своите учени събратя от Византия. Влиянието на византийската книжнина върху Евтимий не Не проявява само в темите, конто разработва, в първо началните извори, конто използва, но също и в стила му, езика му, риториката вЛу и главно в творчеството му на книжовник. Право писната реформа, която Евтимий се стараел да въведе в българска та книжнина, била консервативна, изкуствена и дори анахронична с оглед на разВИтието на живия език, но тя продължавала да ъде израз на тоз^ стремеж за приближаване до византийската книжни на и до нейн^я правопис124. При това личносгга на последний патриарх на средновековна България и цялата му книжовна дейност дават красноречив пример за положителната роля на византииска та цивилизация върху Slavia orthodoxa. Въпреки че бил дълбоко пов лиян от византийската цивилизация, Евтимий Търновски предано съхранил националния си облик и свързал името си със защитата на своята нация пред турските нашественици125. Нека припомним край патриарх Евтимий и друг книжовник от края на XIV в., оа саф, видински митрополит от 1393 до 1396 г., който при пренасяне
го на мощите на света Филотея от столицата Търново, завладяна о г турците през 1393 г., до Видин, съставил житие и похвално слово и чест на тази светица126. Тази книжовна творба, единствената, коя-ю ни е известна от него, само продължава традицията на търновс-кия патриарх: тя е съставена под силното литературно влияние на Нвтимий и според византийските схеми за житийна книжнина.
Печалните събития от края на XIV в. в България имали непосред-сгвено отражение върху живота на българските книжовници и върху цялата им дейност. Зародила се нова диаспора на книжовници и художница, отнасящи със себе си ръкописи и произведения на изкуст-пото, към по-отдалечените области, конто могли да предложат неспокойно съществование, защитени от заплахите на азиатските на-шественици127. Тези убежища се намирали отвъд Дунава, във Влахия, и Молдова, по-късно в Русия, но също и в Света гора, където манас-гирите предоставили временно по-сигурни убежища и възможности за византийско-славянско сотрудничество. Други книжовници потър-сили убежище в Сърбия, където някои бегълци намерили нова родина пред турското нашествие. Всички тези книжовници били дълбоко нропити от влиянието на книжовната школа на Евтимий Търновски, от духа на исихастското движение, както и от културното влияние на Византия и на нейната цивилизация. Така те ставали „носители" на многостранно влияние на славянско-византийската цивилизация, обособила се преди всичко в исихастските общности. Славянско-ви-зантийското културно единство, създадено през XIV в. върху една но-скоро религиозна основа, скоро било подсилено и разширено по-ради политически причини. Пред турското завладяване, което в края па XIV в. унищожило България и все повече заплашвало Сърбия, Византия се издигнала като последно убежище на християнството. Фактът, че завоевателите идвали тук като носители на исляма, значи-гелно засилил, в името на християнството, чувството за единение сред балканските славяни и още повече ги привличал към Византийската империя и към Константинопол. Характерен пример за това привличане към Византия е този безименен български духовник, кой-го около 1412 г. съставил кратка летопис, в която разказал събитията от края на ХШ в. до неговото време128. Отличителна черта на тази творба е това, че авторът смята за необходимо да изложи преди всичко фактите от тази епоха, конто се отнасят до турското нашествие. В същото време той показва такава привързаност спрямо Византия, че понякога човек се пита дали е бил по народност българин, или е бил византиец129.
Нека споменем тук двамата видни представители на византийс-ко-българския род Цамблаковци, Киприан Цамблак и неговия род-нина Григорий Цамблак130. Първият бил почти връстник на Евтимий: също като него той станал, още съвсем млад, ученик на Теодосий Търновски и го придружил до Константинопол през 1362-1363 г. Цялата втора половина от живота на Киприан преминала в дълги стран-ствания. Живял около десет години в Света гора и многократно преби-вавал в Студийския манастир в Константинопол. От 1375 до 1390 г. бил киевски и литовски митрополит, а после от 1390 до 1406 г. -московски и „всеруски" митрополит Чрез своята книжовна дейност, разгърната най-вече по време на пребиваването му в Русия, Киприан Цамблак бил най бележитият проводник на онова, което се нарича „второго южнославянско влияние" е Русия през XIV-XV в.131; влияние, което не се различава от въздействието на тази славянско-ви-зантийска цивилизация, която се била обособила на Балканския полуостров през XIV в. По-малко сме осведомени за живота на Григорий Цамблак. Той прекарал известно време във Византия и сыцо така живял в смесените среди на исихастите, където добре усвоил гръцки език и придобил дълбоки познания в някои области на патристична-та и византийската книжнина. След като напуснал родната си страна, без съмнение преди завладяването на Търново от турците през 1393 г., Григорий никога повече не се върнал там, ставайки, както добре е казано, „личност междуславянска или междубалканска"132. След завладяването на неговата родина от турците той трябьало да избира като място за убежище една от двете още независими христи-янски страни в Европейския югоизток: Византия и Сърбия. Към края на XIV в. Константинопол бил сериозно заплашен от турците и Григорий предпочел Сърбия, където се надявал на благосклонен прием благодарение именно на народностните връзки между българи и сър-би. Той прекарал няколко години в Сърбия, между 1402 и 1435, бил избран за игумен на Дечанския манастир и работил там ка о кни-жовник. Тысмо в този манастир съставил житието на сръбския крал Стефан III Урош Дечански133, особено ценена творба и разглгждана като съставна част от сръбската сргдновековна книжнина. Мощите на света Параскева-Петка били претесени в Сърбия и той сгставил „добавка" към житието на светицатт, написано от Евтимий Търновски134, като разказал събитията, конто се отнасяли до това пречасяне. Така той установявал приемствена връзка не само като продъпжавал творба на известен български книжэвник, но също така и каго осъ-ществявал тази връзка между сръбската книжнина от началото на
XV в. и българската литература от времето преди турското завладя-ване. Благодарение на годините на учение, прекарани в Константи-попол и в Света гора, и той също бил дълбоко пропит от византийското влияние. Основните му творби — панегирикът за неговия родни-на Киприан Цамблак (съставен около 1409 г.)135 и панегирикът за Ев-гимий Тьрновски (съставен между 1409 и 1415 г.)136, дават най-доб-рото доказателство за това: те са византийски по стила им, езика им, по схемите на житийната книжнина, към конто авторы се е придър-жал137. Григорий Цамблак скоро напуснал Сърбия и потърсил убежище още по-надалеч, във Влахия и Молдова, а сетне в Русия. Връзката, която той установил между българската литература от XIV в. и сръбската литература от следващия век все пак не останала без продължение.
Смяната била осигурена от други книжовници, не по-малко про-пити от византинизма в най-добрия смисъл на думата. Преди всич-ко тук трябва да се спомене Константин Констенечки, наречен Философ, роден около 1390 г. някъде в Южна България138. Той учил в Бачковския манастир, където патриарх Евтимий Търновски завър-шил живота си в заточение, при един от учениците на Евтимий, Андроник-Андрей13’, от когото изучил елементите на Евтимиевата кни-жовна традиция и гръцкия език. Останал мирянин, Константин се видял принуден да напусне родината си, измъчвана от борбите и безредиците, конто след 1402 г. изправили един срещу друг наслед-ниците на султан Баязид. Тогава той потърсил убежище в Сърбия: съвсем млад, той отишъл в Белград, който станал средище на политический живот и на книжовната и културната дейност изобщо по времето на деспот Стефан Лазаревич. Той намерил щедрата зак-рила на самия деспот и на патриарха. Втората половина от управ-лението на Стефан Лазаревич била период на усърдна книжовна дейност, в която младият българин скоро се включил и окончател-но изоставил родната си страна, безмилостно потискана от турците. Книжсвната дейност, разгърната под покровителството на деспота, била краят на дълго развитие на литературата от XIV в.|4П, когато се прославило цяло поколение книжовници и обикновени пре-писвачи с широка известност. Тези книжовници работили в различии книжовни средища в Сърбия и в Света гора, преди всичко в Хи-лендарскгя манастир141: хилендарският монах Теодосий от края на XIII и началото на XIV в.142, архиепископ Данило II (1323-1337)143, неговият ученик Никодим Хилендарски144, Яков Серски145, архиепископ Данило III (наречен Нови), който оглавявал сръбската църква
10. Византия и славянският свят
145
към края на XIV в.146, безименните лица от Раваница и много други147. Именно през този период се обособили някои характерни ли-тературни жанрове с добре изразен облик, преди всичко „биогра-фиите на владетелите" (Herrscherbiographien)148. както и летописите и „родословията"149, като и те също целели да прославят князете и да узаконяваттехните права като владетели. Тези традиции трябвало неизбежно да се наложат поне отчасти на приютените тук кни-жовници, идвици от България, като Григорий Цамблак и след него Константин Костенечки. Самият деспот бил една от най-прочутите личности срец православните славяни на Балканския полуостров от това време. Син на княз Лазар, загинал героично в битката срещу турските гашественици на Косово поле през 1389 г., и на княгиня Милица-Екгения150, Стефан Лазаревич бил не само покровител на книжовнатз дейност, но също и преводач и писател151. Така той, без съмнениепод влиянието на книжовната школа на патриарх Ев тимий Търновски, се заел с плодотворен труд, като събирал кни-жовни творби като проверявал и изправял техния текст според пър-вообразите, кгго заръчвал да се превеждат нови текстове или в някои случаи да се върнат към превод на вече преведени произведения с религисзно и светско съдържание15’3. Няколко много дейни книжовни школи се образуват както в Сърбия, така и извън нея: в Света гора, в Хилендарския манастир152, после в княжеския двор в Белград153 и в някои манастири в страната, преди всичко в манасти-ра „Света Троица", наречен Ресавски или Манасийски, построен от деспота през 407-1418 г.154 Доколкото може да се установи това, в Белград, столщата на княжеството, пристигнал не един книжовник от България, <ато „дяк“ Андрей155, който твърде вероятно трябва да бъде отьжцествен с учителя на Константин Философ и който може би гърсал убежище тук едновременно с него. Като преписал около 1424-1425 г. обемист ръкописен сборник156, Андрей осъщест-вил пълната приемственост между литературата от XIV в., специ-ално тази в България, и литературата от неговото време. В това именно политзческо и културно обкръжение Константин Костенечки намерил благоприятни условия за своята книжовна дейност. Установил се в Белград, той работил там повече от тридесет години като преводачи като учител при двора на сръбския деспот157. Изка-зано е предпозожението158, че сред неговите ученици трябвало спе-циално да се причисли и сръбският книжовник от втората половина на XV в. Влалислав Граматик159. Все пак, най-вече заради своите книжовни творби Константин Костенечки получил от съвременни-
ците си почетного звание „философ" |6°, тоест човек с извънредна иачетеност. В отговор на искане на сръбския владетел той съставил съчинението си „За буквите" |61, където след като направил преглед на състоянието на сръбската книжиина от неговото време, развил идеите си за проверката на църковните книги по отношение на тях-пото съдържание и на техния правопис. Това обемисто съчинение, сьставено около 1424-1425 г., е само един опит да се приложи към сръбската книжиина реформата на патриарх Евтимий Търновски, като я задълбочава, но неизменно в твърде консервативен смисъл. За Константин Философ правилата на византийския граматик Ема-нуил Мосхопул (живял по времето на император Андроник II Палеолог, в края на XIII и началото на XIV в.)162, изложени в неговите „Erotimata grammatika"|Ы, представлявали образец за следване дори и в славянската литература. Пред прага на своя политически залез Византия следователно предлагала на южните славяни от началото на XIV в. образци за прилагане дори в най-малките подробности: ударенията, диакритичните знаци, специфичните букви на гръцката азбука и др. Основната творба на Константин Костенечки обаче била биографията на деспот Стефан Лазаревич, съставена само няколко години след смъртта му164. В тази творба книжовникът следвал една вече вековна традиция на средновековната сръбска книжиина, но прибавил нови своеобразии черти. Без преувеличение, както по съ-държанието си, така и по формата си, тази биография представлява и своя жанр най-доброто литературно постижение на южните славяни през средновековието. При изграждането на живота на деспота Константин Философ изцяло се отдалечава от жанра на житий-ната книжиина и ни предлага биография почти в съвременния смисъл на думата. Излишно е да добавяме, че това съчинение, от друга страна, представлява исторически извор от основно значение не само за сръбската история, но и за изучаването на събитията, конто изоб-що са се развивали на Балканския полуостров през този период. Другите творби, свързани с името на Константин, ни разкриват различии страни от неговата дейност като преводач и писател165. Също гака трябва съвсем специално да се отбележи една компилация, която е била открита и обнародвана още през 1884 г. от Стоян Но-вакович166. Става въпрос за „Одломци" (Отломки) по космогония и по география, както ги назовал техният пръв издател. Днес са ни известии няколко преписа от тази компилация167, която впрочем сме в състояние да припишем с много голяма вероятност на Константин Костенечки. По своето съдържание тези одломци са с извън-
редна стойност: като заимствал откъси от византийски и патрис-тични автори, прочути със своята начетеност, между другото и от Михаил Псел168, той разпространявал сред южните славяни почти революционни за времето възгледи, като например идеята за къл-бовидната форма на Земята, изложена в главата под наслов „О земли съписании о клубном видсни образа jcje”'b\ тоест „Описание на кълбовидната форма на земята", и т.н.
Текстовете, „подложени на проверка" от Константин и неговите ученици, както и правописната реформа, предложена от него, били широко разпространени сред сърбите и българите. Това нововъведе-ние намерило най-голям и най-плодотворен отзвук най-вече в книжовната школа на Манасийския манастир и по-късно става известно под наименованието „ресавски извод" или „ресавски правопис", което се отнася и до редакцията на текстовете, и до техния правопис. Точно в този смисъл Константин Философ се разглежда като „осно-вател на ресавската книжовна и правописна школа" (оснивач ресавс-ке кгуижевне и правописне школе)™. Манасийският скрипторий про-дължил своята дейност няколко години след смъртта на деспота, по времето на неговия приемник Джюрадж Бранкович (1427-1456) чак до 1439 г., дата, когато манастирът бил завладян от турците171. Чле-новете на монашеската общност се разпръенали след 1456 г., дата, когато манастирът бил опожарен: в своята диаспора те отнасяли ръкописи и така се превръщали в ревностни разпространители на книжовната реформа. Въпреки много бързия политически и военен упа-дък на сръбските земи книжовната дейност продължавала да се развива.
Превземането на Смедерево от турците през месец юни 1459 г.172, шест години след завладяването на Константинопол, шестдесет и шест години след превземането на Търново, слагало край на съ-ществованието на средновековната сръбска държава. Книжовната дейност сред балканските славяни не могла занапред да се развива под закрилата на някой владетелски двор: тя трябвало да търси убежище в големите манастири на страните, покорени от турското вла-дичество, или в Света гора173. В България тази дейност била възоб-новена през втората половина на XV в. в Рилския манастир174. Сръб-ският град Ново бърдо също станал важно средище на книжовна дейност175. Сега тази дейност забавяла ритъма си и ограничавала своя размах. Творбите оставали най-често безименни. Все пак във втората половина на века се появяват две имена, конто заслужават да бъдат специално отбелязани. Сърбинът от Ново бърдо Владис-
пав Граматик176, роден приблизително около 1420 г., ни е оставил преписани от неуморимата му ръка четири обемисти сборника - от 1456, 1469, 1473 и от 1479177 - и един ръкопис на славянския превод па „Шестоднева" на Василий Кесарийски, преписан между 1474-1477 г.178 В тези сборници дяк (духовник) Владислав е преписал няколко стотици творби на патристичната и византийската литература и освен това няколко творби на старата южнославянска книжника, например: Житието на Константин Философ-Кирил179; Похвал-пото слово за Константин-Кирил и Методий, съставено твърде вероятно от Климент Охридски180, различии творби на патриарх Ев-। имий Търновски181, творбата на Йоасаф Бдински182; Житието на Стефан Дечански, съставено от Григорий Цамблак183; Житието на Тео-досий Търновски от константинополския патриарх Калист184 и др. Пека споменем между другото, че безименните писали, конто са ни оставили преписаните сборници от това време185, също размножа-нат много творби на старата книжнина на южните славяни от времето преди турското завладяване. Но Владислав Граматик е направил една крачка повече и е установил връзка със старата книжовна традиция. Подобно на Йоасаф Бдински, който бил продължил Житието на света Филотея, съставено то Евтимий Търновски18'’, Владислав добавил към житието, написано от Евтимий, разказ за пре-иасянето на мощите на свети Иван Рилски в 1469 г. от Търново в рилския манастир187. Така тази единствена оригинална творба на дяк Владислав била замислена от автора си като едно продължение на съчинението на последния търновски патриарх. Нека най-накрая отбележим познанията на Владислав, впрочем относително ограничена, за класическата и езическата античност188. Редица южнославянски автори от XIV и XV в. показват подобии интереси189. Така през втората половина на XV в. в Ново бърдо били преписани няколко творби на гръцки класически автори190. Още от това време върху стенописите на църквите от Балканския полуостров се появя-ват ликове на антични езически философи и писатели, представяни като предтечи и „пророни" (Verkunder) на християнството191, и това е само една друга проява на същата „реабилитация" на бележитите личности от предхристиянското езическо време, използвани като духовно оръжие в борбата против тържествуващия по бойните поля ислям192.
Не по-малко интересен е другият голям представител на литературата от втората половина на XV в„ Димитър Кантакузин, при-ятел и покровител на Владислав Граматик193. Роден около 1435 г. в
Ново бърдо, потомък на прочутата византийска фамилия Кантаку-зин, той бил дълбоко пославянчен и ноказвал жив и постоянен интерес към славянската книжнина. Освен няколко съчинения от житиен характер194, той ни е оставил житие и похвално слово за свети Иван Рилски, съставени отново по случай пренасянето в 1469 г. на мощите на светеца от Търново в Рилския манастир195. И тази творба също така е замислена като продължение на съчинението на патриарх Евтимий Търновски. Извън значението й като исторически извор творбата на Димитър Кантакузин представлява ценно сведение за желанието да се установи приемственост с миналото. Пославянчен, и още по-добре да се каже, сърбизирал се византиец следователно съставил на книжовния език на православните южни славяни житието и възхвалата на прочут български отшелник. Славян-ско-византийската синтеза, вече очертана през XIV в. главно в сре-дите на исихастите, намирала тук, в творческата личност на Димитър Кантакузин, последната си кристализация. Все пак Димитър Кантакузин продължавал да бъде прекалено византийски в езика си и стала си до такава стелен, че изглежда трудно, ако ли не невъзмож-но да се реши дали съставял произведенията си на гръцки или на славянски, силно повлияй от византийския196. Впрочем нека добавим, че „Молитвата към Богородица1' {Молитва с умилением), със-тавена от него и съхранена единствено в славянската версия197, е творба, отнасяща се към византийския жанр ,,katanyktika“, или византийски „молитви за разкаяние"198. По този начин Димитър Кантакузин станал изразител на цяла епоха от мъчителната история на православните балкански народи.
Славянско-византийската и балканска цивилизация, обособява-ла се дълго и болезнено главно от началото на XIV в., придобивала своята окончателна форма и намирала собствения си облик. Тя въп-лъщавала славянски и византийски елементи, обогатени от някои заемки от класическата и езическата античност, всичко основано на православието; против исляма и дори против католическия Запад199. Когато Димитър Кантакузин, най-явният представител на тази сла-вянско-византийска синтеза, написал творбата си, посветена на живота на българския отшелник свети Иван Рилски, били изминали само няколко десетилетия, откакто османското владичество се било наложило върху балканските области. На книжовника, както и на неговите съвременници този период обаче изглеждал безкрайно дъ-лъг, почти безконечен, до такава степей, че задушавал всяка надежда отново да спечелят някогашната свобода и политическа незави
симост. Като се позовавали на думите на Псалмопевеца (Псалми 89:5) към Бога: „Защото пред Твоите очи хиляда години са като пчерашния ден, който е преминал"200, те се опитвали да намерят в 1ях утешение. Но тази надежда била твърде слаба. Турското влади-чсство щяло да продължи още векове! Представителите на южнос-лавянската цивилизация обаче поставяли живота си върху здрава основа, за да устоят на тежкото изпитание на бъдните времена. Чуж-дото владичество жестоко прекъснало тяхното развитие във всич-ките области на живота. Като се връщали към изкуството и книж-нината от времето, предхождащо чуждото завоевание, те установя-пали връзка с миналото и така осигурявали историческата приемс-। веност. Тькмо тази приемственост ставала основен източник за пационалните енергии да посрешнат без страх, преминавайки през безброй страдания, бъдещего и да достигнат, запазвайки национал-иия си облик, чак до зората на новите времена.
Откъс от сборника с трудове „Моравската школа и нейното време", Философски факултет, катедра по история на изкуството, Белград 1972, 77-100.
БЕЛЕЖКИ
' Най общо вж.: К. Ирсчек, История Болгар, Одесса 1878. - Същият, История на българите. Поправки и добавки от самия автор, София 1939; К. Jupc-чск -J. РадониН, Исторща Срба, 1 - IV, Београд 1922-1923; С. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates. Miinchen 1963’, p. 383 sqq. - Все още много полезната монография на Т. Флоринский, Южные славяне и Вазнтия во второй четверти XIV века, I-I1, СПб 1882. - Е. Turdcanu, La litterature bulgare du XIVе siecle et sa diffusion dans les pays fountains, Paris 1947.
2 За България това e времето на царете Теодор Светослав (1300-1322), Георги 11 Тертер (1322-1323), Михаил Шишман (1323-1330), Иван Александър (1331-1371) и на синовето му, в Търново Иван Шишман (1371 1393) и във Видин Иван Сраци-мир (около 1360-1396).
’ За Сърбия това е времето на кралете Стефан Урош II Милутин (1282-1321), Стефан Урош III Дечански (1321-1331). Стефан Душан (1331-1355), Стефан Урош (1355-1371), на княз Вукашин (1365 1371), на княз Лазар (1371-1389), на деспотите Стефан Лазаревич (1389-1427), Джюрадж Бранкович (1427-1456) и Лазар Бранко-вич (1456-1458).
4 Основният извор за неговата биография: В. Jaeuh, Константин Философ и гьегов живот Стефана ЛазаревиЬа деспота српскога, in: Гласник, XLII, 1875, с.
223-328, 327-377. - Срв. също: М. Braun, Lebensbeschreibung des Despoten Stefan Lazarevic von Konstantin dem Philosophen im Auszug herausgegeben und iibersetzt, Wiesbaden 1956. - Основни сведения: JupeucK - Радоний, Истори)а Срба, II, Београд 1923, с. 94-127; Н. Д. Павловий, Деспот Стефан Лазаревий, Суботица-Београд 1968; Л. Сп. Радоуичий, Кн>ижевна стремл>ен>а деспота Стефана ЛазаревиЬа, Летопис Матице српске, номер 377 (1956) с. 583-601; пак същият, Творци и дела старе српске кгьижевности, Титоград 1963, с. 183 209; пак там, с. 211 и сл. за други посочвания; пак същият, Разво)ни лук старе српске кн>ижевности, Тексто-ви и коментари. Матица Српска (1962) с. 187 и сл.Н. Павлович, пос. съч., с. 193 и сл. Л. Трифуновий, Српски средшовековни списи о кнезу Лазару и Косовском 6ojy, Крушевац 1968. Публикацията наЯ. Abicht, De Stephani despotae quae feruntur scriptis, Leipzig 1900, не ми e достъпна.
5 И така, като миряни сред най-известните книжовници могат да се смятат вероятно само Константин Костенечки, Димитър Кантакузин и Владислав Граматик.
6 В тази връзка трябва да се споменат главно имената на царете Иван Алек-сандър и Иван Шишман, както и деспот Стефан Лазаревич.
7 За българския цар Иван Александър вж. най-вече една безименна творба в ръкопис в Библиотеката на Българската академия на науките (Песнивец от 1337 г.): В. Д. Стоянов, Български стар рукописен паметник от XIV в., в: Периодическо списание, XXI-XXII (1887), с. 267 278; Л. С. Архангелский, Болгарский „Песнивец" 1337 года. Похвала и отрывок псалтырнаго текста, в: Известия Отд. русс, языка и слов. II, 3 (1897) с. 786-794. Преиздаване на текста в превод на съвреме-нен български език и бележки: И. Дуйчев, Из старата българска книжиина, II, Книжовни исторически паметници от второто българско царство, София 1944, с. XX, 69-72, 358-361. Подобна възхвала за цар Стефан Душан, вж.//. Дучий, Старине Хилендарске, в: Гласник, LVI (1884), с. 60. Terdeanu, op. cit., р. 16 sqq.
8 За тези паметници вж. важните изследвания от: Св. Pado/чиЬ, Портрета српских владара у среднем веку. Скопл)е 1934; В. Лурий, Истори)ске компози-цще у српском сликарству среди,era века и н)ихове кн>ижевне паралеле, в: Збор-ник радова Виз. Института, VIII, 2 (1964) с. 69-90; X (1967) с. 121-148; XI (1968) с. 99-127; К. Балабанов, Новооткривени портрети крал)а Марка и крал)а Вукашина у Марковом манастиру, Зограф, I (1966), с. 28-29;С. Мандий, 1едан владарскилик у Богородици Л)евишко), Зограф, I (1966) с. 24-27. - Вл. П. ПетковиЬ, Портрет )еднога властелина у Дечанима, Прилози, XIII (1933) с. 95-101; С. Мандий, Два прилога о фрескама студеничке спол>не припрате, I. Ана и Радослав, II. Спике смрти )едног монаха, Зборник за ликовне уметности 2 (1966) с. 89-103; В. Лурий, Портрети на капи)и Студенице, Зборник Св. Радо]чиЬ, Београд 1969, с. 105-112. Портретите на българските владетели от XIV в. са по-малко на брой. Да се упо-менат ликовете на Иван Александър в Бачковския манастир (вж. I. Dujcev, L’art bulgare au XIV' siecle, Sofia 1969, p. 35 et fig. 13) и в Ивановския манастир (Л/. Бичев, Стенописите в Иваново, София 1965. фиг. 53).
' Срв. /. Dujcev, Medioevo bizantino-slavo. 1. Saggi di storia politica e culturale, Roma 1965, p. 481 sqq.
10 За подробностите вж. Иречск, История Болгар, с. 377 и сл.; пак същият, История на българите, Поправки и добавки, с. 202 и сл.
" Иречек, История Болгар, с. 372, 378; Поправки и добавки, с. 197, 204; Jupe чек - Радоник, пос. съч., I, с. 244 и сл. Бракосъчетанието на сръбския крал с бьлгарската княгиня Ана се е състояло в 1284 г., вероятно през лятото: гражда-иите на Рагуза (Div. Сапе. 1284) са отбелязали през месец август и ноември на 1 ази година, „dona facta regi Urossio quando accepit in uxorem fiham imperatoris Bulgarie". Тя била пропъдена в 1299 г. - Ostrogorsky, op. cit., p. 403.
12 За събитията изобщо вж. Ostrogorsky, op. cit., p. 403 sqq.
13 Иречск, История Болгар, с. 374; A. Th. Papadopulos, Versuch einer Genealogie der Palaiologen 1259-1453, Diss. Munchen 1938, p. 6 nr. 5; името на тази личност остава неизвестно.
14 Иречск, История Болгар, с. 381; Ostrogorsky, op. cit., р. 407.
15 Fr. Ddlger, Einiges Ober Theodora, die Griechin, Zarin der Bulgaren, (1308-1330), in: Melanges H. Gr£goire=Annuaire de 1’Institut de philologie et d’histoire orientales et slaves, IX, Bruxelles 1949, pp. 211-221; idem, Paraspora. 30 Audsiitze zur Geschichte, Kultur und Sprache ds byzantinischen Reiches. Ettal 1961, pp. 222-230. Статията бе предназначена за сборника в памет на проф. П. Мутафчиев (1943), който поради войната не е обнародван. - Срв. също Ostrogorsky, op. cit., р. 407 et. п.1; Иречек, История Болгар, с. 381, с погрешната дата 1320.
Иречек, История Болгар, с. 382; Поправки и добавки, с. 208 и сл.
17 Иречск, пос. съч., с. 382 и cn.Jиречск - РадониИ, пос. съч. с. 251 и сл.
18 Jиречек - Радоник, пос. съч., с. 252.
” Иречек, История Болгар, с. 386 и сл.; Поправки и добавки, с. 209 и сл. Jиречск - Радоник, пос. съч., с. 265 и сл. И. Дуйчев, в: П. Мутафчиев, История на българския народ, II, София 1943, с. 215 и сл.
20 Подробности за битката: Иречек, История Болгар, с. 388-390; Jиречек - Ра дониЬ, пос. съч., с. 266 268; Дуйчев, пос. съч. с. 236-240; Ostrogorsky, op cit., р. 416.
21 Иречек, История Болгар, с. 393; Поправки и добавки, с. 215 и сл. Дуйчев, пос. съч., с. 244 и сл.
22 Fr. Ddlger, Regesten der Kaiserurkunden des Ostromischen Reiches, IV, Munchen - Berlin 1960, p. 146 nr. 2774; p 147 nr. 2776 („1331 Juli 17: Vorvertrag; . mit dem Bulgarenzaren (Ivan) Alexander (Stratzimir)“); nr. 2777 (1331 Juli 18, „отговорът“ на българския цар); nr. 2778; nr. 2779 („1331 Juli 18: ,,Friedensvertrag“); Ostrogorsky, op. cit., p. 417; дата 1332.
23 Papadopulos, op. cit., pp. 48-49, nr. 77. Става въпрос за принцеса Ирина (ро-дена в 1327, сгодина за българския княз Михаил Асен, син на цар Иван Алексан дър). Лик на тази византийска принцеса е бил съхранен в cod. Vatic, slav. 2, f. 2 (смъртта на княз Иван Асен): вж. /. Dujcev, Les miniatures de la Chronique de Manasses, Sofia 1963, f. 2; p. 32.
24 Подробности вж.: Иречек, История Болгар, с. 391 и сл.; Поправки и добавки, с. 212 и сл.}иречек - Радоник, пос. съч.; с. 271 и сл.
25 Подробности ъжлИречек, История Болгар, с. 391-424; Поправки и добавки, с. 212 238. Dujcev, op. cit., рр. 241-287.
26 3ирсчск - Радоник, пос. съч., с. 275 и сл.
27 За подробностите вж Ostrogorsky, op. cit., р. 420 sqq.
а3 иречск - Радони/i, пос. съч., с. 286.
29 Зиречек - РадониЬ, пос. съч , с. 287; В. А. Мошин, Св. Патриарх Калист и српска црква, Гпасник Српске православие цркве, XXVII, 1946, с 192 206.
30 За Видинското княжество вж.:/7. Ников, История на Видинското княжество до 1323, в: Годишник на Софийская университет, ист. филол. фак., XVIII, 8 (1922). -К. И речек, Българский цар Срацимир Видински. Периодическо списание, I (1882) с. 30-54;D. Svob. Postanak Vidinske drzave сага Sracimira, Vjesnik Hrv. arheol. drustva, N. S., XVI (1935) pp. 127 136. - За държавата на Добротица и сина му Иванко; Р. Mutafciev, Dobrotic-Dobrotica et la Dobroudza, Revue des etudes slaves, VII, (1927) pp. 27-41; Още за Добротица; Годишник на Софийския университет, ист.-филол. фак., XXVII (1931); $t. $tcfanescu, Byzanz und die Dobrudscha in der zweiten Hiilfte des 14. Jahrhunderts, in: J. Irmscher, Byzantinistische Beitriige, Berlin 1964, pp. 239-252, срв. моята бележка: Byzantinosiavica, XXVII (1966) p. 170.
31 Относно този поход вж : F. BoUati, Illustrazioni della spedizione in Onente di Amedeo VI (Il Conte Verde), Torino 1900, P Datta, Spedizione in Oriente di Amedeo VI Conte di Savoia. Torino 1926; F. Cognasso, IL Conte Verde (1334 1383), Torino-Milano (1930) pp. 147 181. - Срв. също: Иречек, История Болгар, с. 425 и сл.; Поправки и добавки, с. 238 и сл. Се. Георгиев, Амедей VI Савойски - Зеленият граф, и походите му срещу Черноморското ни крайбрежие, в: Българска Истори-ческа Библиотека, II, кн. 4 (1929) с. 72-101.
32 За тази епоха вж.: Иречек, История Болгар, с. 424-457; Поправки и добавки, с. 235-259; Dujcev, op. cit., 288-307.
33 Е Miklosich - I Muller, Acta et diplomata graeca medii aevi sacra et profana collecta, II, Vindobonae 1861, pp. 28,161; К. E. Zacharid von Lingenthal, Beitriige zur Geschichte der bulganschen Kirche, СПб 1864, c. 33; M. С. Дринов, Исторически преглед на българската църква от самото й начало и до днес, в: Съчинения, II, София 1911, с. 107 и сл.
34 Не съществува подробно изеледване на книжовната дейност в Търново и във Видин. За сведения относно литературния живот в България през XIV в. вж. И. Дуйчев — К. Куев, Българската литература през XIV в., в: История на българската литература, I. Старобългарска литература, София, 1962, с 267 284; Turdeanu, op. cit., рр. 15-34, за Тьрновската книжовна школа, рр. 38-41, за Видинската школа.
35 За историята на турското завладяване на Балканския полуостров вж.: Fr. Babinger, Beginn der Tiirkensteuer in den Donaufiirstentiimern (1394 bzw. 1455),Sudost-Forschungen, VIII (1942) pp. 1-35; Beitriige zur Friihgeschichte der Tiirkenherrschaft in Rumelien (14.-15. Jh.), Munchen 1944,1. Dujcev, La conquete turque et la prise de Constantinople dans la litterature slave contemporaine, Byzantinosiavica, XIV (1953) pp. 14-54; XVI (1955) pp. 318-329; XVII (1956) pp. 276-340, където съм упоменал по-старата литература по този въпрос.
36 Българската патриаршия била възобновена в 1235 г. на Лампсакския съ-бор: за подробностите вж. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, III, София 1940, с. 368 и сл.
37 Относно тези исторически събития вж.Л.-Е. N. Tachiaos, Die Aufhebung des bulgarischen Patriarchate von Tirnovo, Balkan Studies, IV (1963) pp. 67-82, с обясне-пие, което не e приемливо. Срв. I. Dujcev, L’heritage byzantin chez les Slaves, in: l iudes historiques a 1’occasion du XIIе Congres international des sciences historiquea, Vienne, aout-septembre 1965, Sofia 1965, p. 133 sqq.
“ Относно историята на Рилския манастир по това време вж.: Йордан Иванов, Св Иван Рилски и неговият монастир, София 1917. с. 31 и сл.; И. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, София 1947, с. 240 и сл.
” Относно въпроса за приемствеността в историческия живот на българите през средновековието вж. И Дуйчев, Идеята за приемствеността на среднове-иовната българска държава, Известия на Българското историческо дружество, XXVII (1970) с. 5-19; idem, Le probleme de la continuite dans 1’histoire de la Bulgarie inedievale in: Aspects of the Balkans. Continuity and Change. Edited by H. Birnbaum iirid.S’p. Vryonis. The Hague - Paris, 1972, p. 138-150.
”‘ 1 Подробностите вж. M. Ласкарис, Византиске принцесе у средгьевековно) ( рбщи, Прилог истори]и византиско-српских односа од Kpaja XII до средине XV пека. Београд 1926, с. 53-82; Papadopulos, Versuch, рр. 41-42 nr. 65: „Simonis I’alaiologina", родена към 1294, починала след 1336.
40 Срв. Ласкарис, пос. съч., с. 80 и сл.
41 След смъртта на император Андроник II Палеолог (13 февруари 1332) тя помолила книжовника да съчини в иегова памет една поема (Ласкарис, пос. съч., с. 81); изглежда, творбата не е достигнала до нас.
42 Jupe'ieK - РадониП, пос. съч., с. 257; с. 271 и сл.
43 JupeueK - РадониВ, пос. съч., с. 262.
44 Ласкарис, пос. съч., с. 83-9(гДиречек-РадониВ, пос. съч., с. 265;Papadopulos, op. cit., р. 25 nr. 39 (родена към 1313/14, починала на 7 април 1355).
45 Текстът у Ласкарис, пос. съч., с. 132-138.
46 V. Gregoras, Byzantina Historia, ed. Bonn, I, pp. 375 sqq., 383; Срв. превода на откъси у К. Dieterich, Byzantinische Quellen zur Lander- und Volkerkunde, II, Leipzig 1912, pp. 83 86, 156;/7. СреЬковиЬ, Исторща српскога народа, II, Београд 1888, с. 289-294. Писмото на Григора до Зарида е издадено също от S'/. Bazdeki, Nicephori Gregorae Epistolae XC, in: Ephemeris Dacoromana, II, 1925, pp. 239-377, критични наблюдения към това издание: Ласкарис, пак там, с. 132 номер 1.
47 М. Treu, Dichtungen des Gross-Logotheten Theodoros Metochites, in: i’rogramm des Victoria Gymnasiums zu Potsdam 1895, pp. 16, 20. Много важен като исторически извор е неговият [Logos] Presbeutikos или „За пратеничество го“, по повод пътуването му като пратеник на император Андроник II Палеолог в двора на сръбския крал Милутин, съставен към февруари-март 1299. Тексты е бил издаден отХ. Sathas, Bibliotheca graeca medii aevi, I, Venetiis 1872, pp. 154-193. Превод на сръбски от М. АпостоловиВ, в: Летопис Матице Српске, CCXVI, п° 6 (1902) с. 25-58;/7. Ников, Българо-татарските отношения през сред-иите векове с оглед към царуването на Смилеца, в: Годишник на Софийския университет, ист.-филол. фак., XV-XVI (1919-1920) с. 54 95; JupeneK - РадониВ, пос. съч., с. 249 и сл. Ласкарис, пос. съч., с. 59 и сл. I. Sevcenko, Etudes sur la
polemique entre Theodore Metochite et Nicephore Choumnos, Bruxelles 1962, pp. 10 n.3; 17 n.l, 140 n.3 и др.
48 G. Acropolita, Opera, rec. A. Heisenberg, I. Lipsiae, 1903, p. 175, 26 sqq. Срв. В. H. Златарски, История на българската държава през средните векове, III, София 1940, с. 494 и сл.; И. Дуйчев, Приноси към средновековната българска история, VIII, Упоменание за разорите на Михаила VIII Палеолог с българите, в: Известия на Българското историческо дружество, XIX XX (1944) с. 60-63.
п I. Dujcev, Relations entre les Slaves m6ridionaux et Byzance aux X'-XII' siecles, in: Cahiers de civilisation m&lievale, IX, nr. 4 (1966) p. 533 sqq.; p. 539. - Относно политиката на Стефан Душан вж. Ostrogorsky, op. cit., рр. 431-432: „Bald danach nahm Stephan Dusan die Kaiserwiirde und nannte sich fortan Kaiser der Serben und Griechen. Damit war die Absicht offen ausgesprochen, das alte byzantinische Kaiserreich durch ein neues serbisch-greichisches Kaiserreich zu ersetzen. Wie einst fiir Symeon, so gipfelte auch fiir Dusan der Machtkampf mit Byzanz im Anspruch auf das Kaisertum, das hbchste Symbol der byzantinischen poiitischen und geistigen Vormachtstellung."; Fr. Dolger, Byzanz und die europaische Staatenwelt, Ettal 1953, pp. 156, 269, 270, който твърди, че „auch ihn (Стефан Душан) trieb der Gedanke, Weltherrscher auf dem byzantinischen Kaiserthrone zu werden“.
50 За присъствието в двора на Стефан Душан на лица от различен национален произход срв. Зиречек - Padonuh, пос. съч., с. 272; за присъствието на гьрци, пак там, с. 269 бел. 1.
51 Ostrogorsky, Geschichte, рр. 412 („der verschlagene Abenteurer Syrgiannes, der vaterlicherseits kumanischer Abstammung, miitterlicherseits abermit der kaiserlichen Familie verwandt") 417; Jирсчек - PadoHuh, пос. съч., с. 276; Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, II, Sprachreste der Tiirkvolker in den byzantinischen Quellen, Berlin 19582, p. 294; Papadopulos, op. cit., pp. 21-22, nr. 34a, 34b.
52 Papadopulos, op. cit., pp. 76 nr. 119, 22 nr. 34.
53 Зиречек - PadoHuh, пос. съч., c. 278; Ostrogorsky, op. cit., p. 426.
54 За подробностите вж. Ostrogorsky, op. cit., p. 420 sqq.
55 Посочвания за сключените спогодби между Иоан Кантакузин и сръбския крал: Fr Dolger, Regesten der Kaiserurkunden des ostromischen Reiches, 5, Regesten von 1341-1453, Miinchen 1965, pp. 2, nr. 2865, 5-6 nr. 2881.
%З иречек - PadoHuh, пос. съч., 282.
57 Ostrogorsky, op. cit., 426; Зиречек - Рай он uh, пос. съч., с. 284.
58 В това отношение би било необходимо да се анализират споменаванията на имена на лица и на топонимите от сръбски произход, дадени от Иоан Кантакузин, нещо, което досега не е било правено.
Зиречек - Padonuh, пос. съч., с. 295, срв. с. 296.
60 3ирсчек - РадониИ, пос. съч., с. 298 и номер 3. Всъщност тя била княгиня от българско потекло, сестра на сръбската кралица Елена и на българския цар Иван Александър.
61 Свденията, предоставени от Иоан Кантакузин, са особено изобилии и зас-лужават да бъдат грижливо проучени.
“ Неговото отношение винаги е много пристрастно. Тъй като Спомените са съставени много години след събитията, бившият император се старае невед-пъж да оправдае политиката си към славянските държави на Балканите, като дава твърде лично гьлкувание.
65 За дейността на средновековните канцеларии на сърбите и на българите вж. главно: V. Mosin, Gab es unter der serbischen Herrschern des Mittelalters eine griechische Hofkanzlei? in: Archiv fiir Urkundenforschung, ХП1 (1935) pp. 183-197; idem. Influence byzantine dans la diplomatique serbe, Actes du XII Congres international d’etudes byzantines, Rapports complementaires. Belgrade - Ohrid 1961, pp. 43-48; M. Lascaris, Influences byzantines dans la diplomatique bulgare, serbe et slavo-roumaine, Byzantinoslavica, III (1931) pp. 500-510; срв./f Дуйчев-. Известия на Историческото дружество в София, XI-XII (1931-1932), с. 384 389; Fr. Dolger, Die byzantinische und die mittelalterliche serbische Herrscherkanzlei, in: Actes du Х1Г Congres international d’etudes byzantines, Ohrid 10-16 Septembre 1961, 1, Belgrade 1963, pp. 83-103.
“ Става въпрос най-напред за трите грамоти на гръцки език, обнародвани в 1891 от А. Пападопулос. Съмненията относно тяхната достоверност, изказани от П. Мутафчиев, Към историята на месемврийските монастири, в: Сборник в чест на В. Н. Златарски, София 1925, с. 163-183, са неоснователни. Виж преиздаването, с първообразен текст, български превод и обяснителни бележки, у Дуйчев, Из старата българска книжнина. с. XXV, 140-149, 380-383. Критическите наблюдения на£. П. Наумов, Месемврийские грамоты XIV века, О малоизученных страницах истории Болгарии и Византии, in: Revue des etudes sud-est europeennes, VI, nr. I (1968), pp. 55-70, трябва да се отхвърлят.
“ Вж. изданието от А. Солов)ев~В. Машин, Diplomata graeca regum et imperatorum Serviae, Београд 1936.
“ Дуйчев, пос. съч., с. 140-143, 146-149, 380 381, 382-383.
Ь 1 Дуйчев, пос. съч., с. 142-147, 381-382.
68 Солов)ев-Мошин, пос. съч., с. 2-199, 332-351.
69 Солов/ев-Мошин, пос. съч., с. 200-305.
70 Имам предвид преди всичко няколко приписки и надписите, съставени на гръцки език, например тези, конто са обнародвани в книгата ми „Из старата българска книжнина", II, с. 176-177, 229 и сл., 277, 281.
71 Такива са грамотите, дарявани от Стефан Душан: Солов)ев~Мошин, пос. съч., с. 28-71, 76-151, 168-173, 184-189, 200-207, 268-289, 298-305, 336-351.
72 Грамотите за манастира „Свети Иоан Меникейски" (вж. Солов/ев-Мо шин, пос. съч., с. 2-17,190-199, 322-335); за гръцките документи, отнасящи се до този манастир, вж. A. Guillou, Les archives de Saint Jean-Prodrome sur le Mont Мёпёсёе (Macedoine), Paris 1955; idem. Les archives de Saint-Jean-Prodrome au Mont de Мёпёсёе pres de Serres en Macёdoine, in: Actes du IXе Congres international des etudes byzantines, II, Athenes 1955, pp. 436-445; I. Dujcev, Le cartulaire A du monastere de Saint-Jean-Prodrome sur le Mont Мёпёсёе ге1гоиуё, Revue des ё^ев byzantines, XVI (1958) pp. 169-171, idem, Der wiederaufgefundene „Alte Kodex“ des Johannes-Prodromus-Klosters bei Serrai, Wiener Archiv, 3, Studien z. alteren
Geschichte Osteuropas, II (1959) pp. 116-121; idem, L’ancien cartulaire du monastere de Saint-Jean Prodrome sur le Mont Мёпёсёе, in: Зборник радова Визант. Института, VI (1960) с. 171 185; idem, Medioevo bizantino-slavo, I. Saggi di storia politica e culturale, Roma 1965, pp. 369-389; после документите за манастира „Свети Георги" в Заблантиа в Тесалия (Солов)ев Мошин, пос. съч., с. 162-167, 216-229, 250-257), за манастира „Света Анастасия" край Зихна (Солов/ев-Мошин, пос. съч. с. 18-21, 174-177), за манастира „Ликузада" в Тесалия (Солов/ев-Мошин, пос. съч., с. 152-161), за скита Стаги в Тесалия (Солов/ев-Мошин, пос. съч., с. 208 215, 240-249).
72 “ V. Mosin: Actes du XIIе Congres international d’etudes byzantines, Ohrid 10-16 septembre 1961,1, Београд 1963, c. 333-338, особено c. 338.
” Fr. Dolger, Byzantinische Diplomatik. 20 Aufsiitze zur Urkundenwesen der Byzantiner, Ettal (1956), pp. 1952 sqq., 302 sqq; idem. Die byzantinische und die mittelalterliche serbische Herrscherkanzlei, p. 99 sqq., заедно с други библиографски посочвания.
74 Можем да намерим сходство с времето на първото българско царство, най вече през езическия период, когато били съставени тъй наречените прабъл-гарски надписи. Срв. V. Besevlicv, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin 1963, p. 85 sqq.; мои наблюдения относно това: Byz. Zeitschrift, LX (1967) p. 134.
75 Вж. наблюденията на Солов/ев-Мошин, пос. съч., с. LXXXVIII и сл.
76 Срв. Солов)ев-Мошин, пос. съч., с. XCVIII и сл.
77 Примерът с големия книжовник на XIV в. Димитър Кидон: вж.Х. Е. Zachariae von Lingenthal, Proemien zu Chrysobullen von Demetrios Kydones, in: Sitzungsberichte der k. Preussischen Akademie d. Wissenschaften zu Berlin 1888, Bd. II, pp. 1409-1422. Никифор Хумнос става mystikos, тоест началник на личната канцелария на император Андроник II Палеолог; вж. Sevcenko, op. cit., р.147 sqq. Sp. Lambros, Ein Probmion zu einem Chrysobull von Demetrius Cydones, Byz. Zeitschrift, V (1896) p. 339 sqq.
78 За подробностите вж. Ostrogorsky, op. cit., p. 411 sqq.
” Ostrogorsky, op. cit., p. 420 sqq.
80 Ostrogorsky, op. cit., p. 425 sqq.
81 Ostrogorsky, op. cit., p. 425: „Mit sozialem Umstiirzlertum vereinigten jedoch die Zelotem einen eigenartigen Legitimismus. Als Gegner des Kantakuzenos erkannten sie den legitimen Kaiser Johannes Palaiologos an, ja die bekanntesten Fuhrer dieser antiaristokratischen Partei waren Angehorige des Palaiologenhauses."
82 Papadopulos, op. cit., p. 75 nr. 114; Ostrogorsky, op. cit., pp. 428, 430.
81 Вж.: H.-G. Beck, Humanismus und Palamismus in; Actes du XIIе Congres international d’6tudes byzantines Ohrid 10-16 septembre 1961,1, Београд 1963, c. 63 82; Giu. Schirb: ibidem, pp. 323-327; J. Meyendorff", ibidem, pp. 329-330. Виж също посочванията WdH.-G.Beck, Kirche und theologiscite Literatur im byzantinischen Reich, Munchen 1959, pp. 322 sqq., 712., 717 sqq.
84 A. A. Fasiliev, Histoire de 1’empire byzantin, II, Paris 1932, pp. 309 sqq.;L. Brehier, Vie et mort de Byzance, Paris 1948, pp. 414 sqq., 432 sqq., 443 sqq.; Ostrogorsky, op. cit., p. 435 sqq.
8S Относно събитията вж. Ostrogorsky, op. cit., p. 440 sqq. Dujcev, La con quote turque, p. 14 sqq., заедно с библиографските посочвания. Същият, Международного положение в Европейский югоизток в навечерието на Варненската битка от 1444 г., в: Варна 1444, Сборник от изследвания и документа в чест на 525-ата юдишнина от битката край гр. Варна, София 1969, с. 55-81.
86 А. М. Andreades, Das Wirtschaftsleben des Byzantinischen Reiches, in: N. H. Ilavncs - H. St. L. В Moss, Byzanz, Geschichte und Kultur des Ostromischen Reiches, Munchen 1964, p. 108 sqq. Ostrogorsky, op. cit., p. 433 sqq.
87 Характерен случай: византийски книжовник, останал безименен за нас, се установил в България и съчинил стихове в чест на българския цар Иван Асен II (1218 1241) и на жена му Ирина, дъшеря на епирския деспот и император на Солун Теодор Комнин (1215-1230), вж. И. Дуйчев, Приноси към историята на Иван Асеня II, в: Списание на Българската академия на науките, LXVI (1943) с. 162-164; за други посочвания вж. Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica. I. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Tiirkvolker, Berlin 19582, p. 231: „Carmina de Asane“.
88 И. Дуйчев, Болгарские лицевые рукописи XIV века, в; М. В. Щепкина, Бол-ырская миниатюра XIV века, Исследование Псалтыри Томича, под редакцией и со вступительной статьей Проф. И. С. Дуйчева, Москва 1963, с. 16 и сл.; idem, Collaborazione fra artisti bizantini e bulgari nel secolo XIV, in: Bolletino del Centro di studi filologici e linguistic! siciliani, VI (1962) pp. 506 514; idem, Medioevo bizantino-ulavo, I, pp. 455-465.
89 За подробности, вж./. Dujcev, Les rapports litteraires byzantino-slaves, in: Actes <lu XII' Congres international d’etudes byzantines Ohrid 10 16 septembre 1961,1, Београд 1963, c. 411-429; idem, Medioevo bizantino-slavo, II Saggi di storia letteraria, Roma 1968, pp. 3-27.
90 Вж. тук - бел. 77.
91 Дуйчев, Из старата българска книжиина, II, с. 176, 391; Idem, Una nota uianoscritta con i nomi di Giovanni Alessandro, Re di Bulgaria, e di Regina Teodora, Siudia historico-philologica Serdicensia, II (1940) pp. 95-96.
92 Victoris Jernstedt Opuscula, Сборник статей по классической филологии В. К. Ернстедта, СПб 1907, с. 241-255; М. Vogel - V. Gardthausen, Die griechischen Schreiber des Mittelalters und der Renaissance, Leipzig 1909 (=Hildesheim 1966) p. 299; Дуйчев, Из старата българска книжиина, с. XXXIII, 281, 419.
” Същото явление на пренасяне на ръкописи е характерно за времето след 1урското завладяване на балканските страни в края на XIV и началото на XV в., както и след превземането на Константинопол през 1453, веднъж към славянски-ie страни, втори път - на Запад.
94 Тексты на Житието на свети Теодосий Търновски бил издаден от В. Н. Златарски, Житие и жизнь преподобнаго отца нашего Феодосия иже в Тьрнове ностничествовавшаго...; в: Сборник за народни умотворения, наука и книжиина, XX (1904) с. 1-41. Пълен, но понякога не съвсем точен превод: В. Сл. Кисслков, Житието на св. Теодосий Търновски като исторически паметник, София 1926; критически наблюдения вж. П. Ников-. Макед. преглед, III. кн. 2 (1927) с. 162-166.
Вж. също Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, с. XXIX, 212 228, 399 401 За други посочвания вж. Dujcev, Medioevo bizantino-slavo, II, р 221
95 За Парория вж.: В. Сл. Киселков, Средновековна Парория и Синаитовия монастир, в: Сборник в чест на В. Н. Златарски, София 1925, с. 103-118; Л'. A. Bees, Ein Buchgeschenk an das Madonna-Katakekryomeni-Kloster, in: Byzantinisch-neugriechischen Jahrbiicher, XV (1939) pp. 187-195; Г. П Аянов, Стари монастири в Странджа. Принос към въпроса за местонахождението на Синаитовия монас тир, в: Известия на Българския археологически институт, XIII (1941) с. 253-264.
96 За него вж.Веск, Kirche, р. 694 sqq.; Turdeanu, op. cit, p. 5-15, passim. Според едно сведение неговите мощи били пренесени в Сърбия, в манастира, начерен Горняк: Риречек-Радоник, пос. съч., с. 282, бел. номер 1.
” За подробностите вж. И. Дуйчев, Центры византийско-славянского общения и сотрудничества, в: Труды Отдела древнерусской литературы, XIX (1963) с. 127 и сл.; с. 127 бел. 117: библиографски посочвания за Григорий Синаит.
98 Вж. тук бел. 94.
99 Няколко посочвания за славянските преводи на съчиненията на Григорий < Синаит вж. Dujcev, Medioevo bizantmo slavo, II, p. 19 et n. 5.
,<w Сведения за него са дадени от патриарх Калист в Житието на Свети Теодо сий Тьрновски: вж. текста у Златарски, Житие и жизнь, глава 12: с. 18-19; с. 26,4-5.
101 Посочвания за него: Dujcev, Medioevo bizamntino-slavo, II, рр. 221-222, 225-236, 607-609; Turdeanu, op cit., p. 47 sqq.: I Dujcev, S. Romano (Romilo, Romolo), Bibliotheca Sanctorum, XI (1968) coll. 312/6.
102 Неговите мощи се намират в този манастир досега (вж. В. П. Петковик, Манастир Раваница, Београд 1922);Бр. Byловик, Раваница, Београд 1966.
103 Срв. Е. Katuzniacki, Aus der panegyrischen Litteratur des Siidslaven, Wien 1901, p. 15 n. 1, заедно с дадените посочвания.
104 71. Си. Радо/ичик, Тригорине из Горчака, in: Историски часопис, III (1952) с. 86-106; срв. Dujcev, op. cit., 608 sqq.
105 Сведението ни е дадено единствено от самия житиеписец.
196 Dujcev, op. cit., рр. 221 n. 3, 607 sqq.
W1 Dujcev, op. cit., pp. 222 n. 1.
108 Биографична бележка заедно с основната библиография: I. Dujcev, Euthyme de Tirnovo, Dictionnaire d’histoire et de geographic ecclesiastique, nr. 90 (1964) coll. 75-77.
109 Вж. Дуйчев, Центры, с. 112 и сл.
"°Дуйчев, Центры, с. 125.
111 За него и за неговата книжовна дейност вж.: П. А. Сырку, К истории исп равления книг в Болгарии в XIV в I. Время и жизнь патриарха Евфимия Тырнов-скаго, СПб 1898; II. Литургические труды патриарха Евфимия Тырновскаго, СПб 1898; К. Радченко. Религиозное и литературное движение в Болгарии в епоху перед турецким завоеванием, Киев 1898; Хр. Попов, Евтимий последен търновски и трапезицки патриарх, София 1901; В. Сл. Киселков, Патриарх Евтимий, София 1938; Turdeanu, op. cit., р. 67 sqq.
112 За това „поправяне“ на богослужебните книги вж.: Попов, пос. съч., с. 62 и сл:,Киселков, пос. съч., с. 189 и сл.;И. Гошев. Божествената литургия на Златоус-
in Критически бележки и изяснения, в: Годишник на Софийския университет, buiословски факултет, XXII (1942/43), с. 112 и сл.//. Дуйчев, По някои проблемы пн старославянската и старобългарската литература, в: Литературна мисъл. XIII, «и 5 (1969) с. 13 и сл.
Издание на текста: Е. Katuzniacki, Werke des Patriarchen von Bulganen 1 uthymius (1375-1393) nach den besten Handschriften, Wien 1901, pp. 103-146.
114 Katuzniacki, op. cit., pp. 147-169.
115 Katuzniacki, op. cit., pp. 255-277, LXXXVIII-XCVIII. Срв. също: J. Hergenrother, Monumenta graeca ad Photium eiusque historiam pertinentia, Ratisbonae 1869, pp. 72-83; E Kunz, Zwei griechische Texte liber die hl. Theophano die Gemahlin Kaisers Leo VI, in: Memoires de Г Academic imp. de St-Petersbourg, VIII's., Ill, 2, (1898) pp. 1-24; Fr. Halkin, Bibliotheca hagiographica graeca, II, Bruxelles 1957, nr. 1794-1795e; Turdeanu, op. cit., p 130 sqq.
116 Katuzniacki, op. cit., pp. 59-77. Вж. още: E. Katuzniacki, Zur alteren Paraskevaliteratur der Griechen, Slaven und Rumiinen, Wien 1899 (= Sb d. k. Akademie d Wissenschaften, phil.-hist. Klasse, CXLI, 8, pp. 55 sqq.); Xp. Кодов, Старите жи-i ия на св. Петка Епиватска, в: Духовна култура, XL, кн. 1 (1960) с. 21 23. Срв. / Dujcev: Byz. Zeitschrift, LIII (1960) pp. 200-201 ;Idem, Rapports hagiographiques entre Byzance et les Slaves, in: Proceedings of the XIII’1’ international Congress of Byzantine Studies, Oxford 5-10 September 1966, London 1967, p. 367 et n. 5; Halkin, BHG, II, nr. 1420 z.; M. jjesan, Ciustirea Cuvioarei Parascheva, in: Riv. Metropolia Moldavei $i Sucevei, nr. 3 (1955) pp. 130-136; Sc. Porccscu, Sf. Parascheva sea Nova, ibidem, 3/4 (1956) pp. 122-15\;M. Scsan, Via(a cuv. Parascheva, ibidem, 3-4 (1956) pp. 260-268;/. Dujcev, Parasceve la Giovane. Culto nei Balcani, Bibliotheca Sanctorum, X (1968) coll. 332-333; Turdeanu, op. cit., p. 98 sqq., за гръцкия превод на Житието, съставено от Евтимий.
117 Текстът на Житието: Katuzniacki, Werke, рр. 78-99.
118 Текст на Житието: Katuzniacki, op. cit., рр. 181-202.
Посочванията за тези двама светци липсват у Halkin, BHG.
,1Q Katuzniacki, op. cit., pp. 5-26. Срв. И. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, София 1947, с. 68 и сл.; с. 390 и сл.
121 Katuzniacki, op. cit., рр. 27-58.
122 Katuzniacki, op. cit., pp. 170-180.
123 Katuzniacki, op. cit., 205-251. Срв.И. Дуйчев', Естествознанието в среднове-ковна България, София 1954, с. 222 и сл., 576; В. Торов uh, Посланица бугарског патриарха JeBTHMuja Тишменском архимандриту Никодиму, Зужнослов. Фило-Пог, XIII (1932-1934) с. 162-165.
124 Подобно на известен брой други личности от православного славянско средновековие патриарх Евтимий Търновски представлява характерен случай за положителното влияние на византийската цивилизация: славяни, интелектуално формирали се под това влияние, не губели националното самосъзнание.
125 По време на завладяването на тогавашната българска столица Търново (юли 1393) от турците патриарх Евтимий бил представителят на населението пред султана; вж. подробностите от неговата биография: Е. Katuzniacki, Aus der
11. Византия и славянският свят
161
panegyrischen Literatur, pp. 50 sqq. За други посочвания: И. Дуйчев, Легендарный мотив у Григория Цамблака, in: Slavia, XXI (1952/53) рр. 345-349.
126 Текст: Katuzniacki, Aus der panegyrischen Literatur, pp. 97-128; 91 96; /. Dujcev, Byzantinosiavica, XIV (1953) p. 24 sqq. Превод на съвременен български език:В. Сл. Киселков, Митрополит Иоасаф Бдински и словото му за св. Филотея, в: Българска историческа библиотека, IV, кн. 1 (1931) с. 169-206; Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, с. XXX, 250-259, 403-404, превод и обяснение на един откъс.
127 Явлението не е било изучавано в своята цялост. Виж посочванията у Д. С. Лихачев, Некоторые задачи изучения второго южнославянского влияния в России, Москва 1958, заедно с полезни посочвания; Turdeanu, op. cit., р. 62, за емиг-рацията на Север.
128 Издание на текста: J. Bogdan, Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen Geschichtschreibung, in: Archiv fur slav. Philologie, XIII (1891) pp. 526-536. Превод на съвременен български език и обяснение: Дуйчев, Из старата българска книжнина, с. XXX, 265-275, 406 411; за други посочвания у Dujcev. Byzantinosiavica, XIV (1953) рр. 34-38; Turdeanu, op. cit., p. 159 sqq.
129 Срв. Katuzniacki, Werke, p. CIX n. 1; Aus der panegyrischen Litteratur, p. 18 n. 1; Dujcev: Byzantinosiavica, XIV, p. 34 n. 83.
IM За него вж.: И. Мансветов, Митрополит Киприан и его литературная деятельность, Москва 1882; Йорд. Иванов, Българското книжовно влияние в Русия при митрополит Киприан, в: Известия на Института по литература, VI (1958) с. 25-79;Лрх. Леонид, Надгробное слово Григория Цамблака российскому Киприяну, в: Чтения ИОДЕI (1872) с. 25-32;Б’. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и еръб-ска литература, София 1958, с. 159-176 (Житие на митрополит Петър от Киприян), с. 177-179 (Кратко житие на Киприян), с. 180-190 (Похвално слово за Киприян).
1,1 Срв. Лихачев, Некоторые задачи, с. 16 и сл.
15217. Поповик, в: Л. Мирковик, Старе српске биографов XV и XVII века, Београд 1936, с. XIV. За него главно вж.:Л. И. Лцимирский, Григорий Цамблак, СПб 1904; Същият, Из истории славянской проповеди в Молдавии, СПб 1906; Е. Turdeanu, Gregoire Camblak, Faux arguments d’une biographie, Revue des etudes slaves, XXII (1946) pp. 46-81 ;idcm, La litterature bulgare du XIVе siecle, et sa diffusion dans les pays roumains, p. 115 sqq.; П. Русев - А. Давидов, Григорий Цамблак в Румъния и в старата румънска литература, София 1966; Dujcev. Byzantinosiavica, XIV (1953) р. 29 sqq.
Текст, издаден от J. Шафарик: Гласник Друштва српске словесности, XI (1859) с. 35-94. Превод на съвременен сръбски език от Мирковик, пос. съч., с. 3-40.
|и Katuzniacki, Werke, рр. 432-436. Срв. също посочванията у Dujcev: Byzantinosiavica, XIV (1953) р. 33 п. 81; Turdeanu, La litterature bulgare, pp. 153-154.
1,5 Новото издание на текста от Ангелов, пос. съч., с. 180-190. Срв. Turdeanu, op. cit., рр. 154-155.
136 Текст, издаден от Katuzniacki, Aus der panegyrischen Literatur, pp. 28-60; бележки pp. 61-88. Срв. Dujcev: Byzantinosiavica, XIV (1953), p. 29 sqq. Turdeanu, op. cit., pp. 150-152.
117 Относно този въпрос срв. И. Дуйчев, Едно неясно място от Цамблаковата възхвала за Евтимий, в: Български език, IV кн. 2 (1954) с. 171-172.
1 )8 За него вж.: Юрд. Трифонов, Живот и дейност на Константина Костенец-ки, в: Списание на Българската академия на науките, LXVI (1943) с. 223-292. Монографията на К. Kujew, Konstantyn Kostenecki w literaturze bulgarskiej i serbskiej, Krakov 1950; срв. моя критически отзив в Byzantinosiavica, XIII (1952/3) рр. 328-334. Биографията на княз Стефан Лазаревич е била издадена от В. Jaeuh, Конс-Iангин Философ и н>егов живот Стефана Лазаревичи деспота српскога, в: Глас-пик Српскогученог друштва, XLII (1875) с. 223-328. Превод на съвременен сръб-ски език: Мирков uh, Старе српске биографов, с. 43-125. Основно изеледване: St. Stanojcvic, Die Biographic Stefan Lazarevic’s von Konstantin dem Philosophen als Geschichtsquelle, Archiv fur slavische Philologie, XVIII (1896) pp. 409-472; Dujcev: Byzantinosiavica, XIV (1953) pp. 38-42; Ti. ДаничиЛ, Квьига Константина Философа о правопису, Starine, I (1869) рр. 8-42; ПоповиН, Прегпед, с. 292; Turdeanu, op. cit., р. 155 sqq.; Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, София 1967, с. 162 и сл., заедно с богати сведения.
Трифонов, пос. съч., с. 235 и сл.
140 За историята на сръбската литература от този период вж.: В. Cn. Padoju-•iuh, Антолопуа старе српске кн>ижевности (XI-XVIII века), Београд 1960, с 51 и сл.; пак същият, Разводи лук старе српске кн>ижевности. Текстови и коментари. Матица Српска (1962), с. 68 и сл.; пак същият, Творци и дела старе српске кн>и-жевности, Титоград 1963, с. 79 и сл.
141 Библиографски посочвания за манастира вж. Dujcev, Medioevo bizantino-slavo, II, p. 497 sqq.; пак същият, Центры, с. 124 бел. номер 104.
142 Б. Cn. PadojuHuh, О старом српском кн>ижевнику Теодооуу, in: Историски часопис, IV (1954) с. 13-42; същият, Шта je било после с голобрадим Теодором Граматиком, Дело, IV (1958) с. 844-849; същият, Антолопуа, с. 51-60, 318 319; същият, Творци и дела, с. 85 и сл.; същият, Разво)ни лук, с. 117 и сл. ПоповиЛ, Прегпед, с. 26 и сл., 32-33, 290.
143 За Данило Стари вж.: Padojueuh, Антолопуа, с. 65-73, 319-320; пак същият, Творци и дела, с. 113 и сл. Попов uh, пос. съч., с. 33 и сл., 290 и сл.
144 PadojuHuh, Антолопуа, с. 74 75, 320.
145 Padojunuh, Заков Серски, кн>игол)убац и песник српски XIV века, Летопис Матице српске, кн. 390 (1962) с. 327-332; същият, Творци и дела, с. 125-131; пак същият, Антолопуа, с. 94, 323-324.
146 За него вж : В. Bopoeuh, Силуан и Данило II, Глас Српске академ»уе наука, кн. 136 (129) с. 13-103. 7i. Cn. Padojuuuh, Стари српски кшижевници XIV-XVII века, Београд 1942, с. 45-77; същият, Антолог)а, с. 109-113, 327; същият, Творци и дела, с. 121 122; същият, Избор narpujapxa Данила III и канонизац>уа кнеза Лазара, Гласник Скопског научног друштва, XXI (1940) с. 33-81; Трифуновий, Списи, с. 40 и сл.
147 Padojunuh, Антолопуа, с. 117 и сл., 328 и сл.; същият Творци и дела, с. 133 и сл.; същият. Разводни лук, с. 140 и сл.
148 Основно изеледване: St Hafner, Studien zur altserbischen dynastischen Historiographic, Miinchen 1964; idem, Serbisches Mittelalter, Altserbische Herrscherbiographien, I, Graz 1962. Текстовете, обнародвани от Л. ДаничиЛ, Жи-
воти крал)ева и архиепископа српских, написао Данило и други, Zagreb 1866; Л. МирковиЬ, Животи крагьева и архиепископа српских, Београд 1935.
149 Издания на текстовете: Л. Сто/ановиВ, Српски родослови и летописи, в: Гласник Српског ученог друштва, LIII (1884) с. 1-160; същият. Стари српски родослови и летописи. Ср. Карловци 1927; В. В. Качановский, Сербския жития и летописи как источник для истории южны> славян в 14. и 15. веках, в: Славянский сборник, III, СПб 1876, 183-222; Dujcev. Byzantinoslavica, XIV (1953) р. 52 sqq. -Попов uh, пос. съч., с. 61-75, 397-402, заедно с други библиографски посочвания.
150 За подробностите вж. Н. Д. Павлов uh, Деспот Стефан ЛазаревиЬ, с. 22 и сл.; 45 и сл.; Радо/ичиВ, Разводи лук, с. 176 и ст.; пак същият. Антологии, с. 129-130, 331; В. ТрифуновиВ, Списи, с. 69 и сл., 132 п сл., заедно с много богати сведения.
151 Вж. тук, бел. 4. Да се прибави още: РоповиВ, пос. съч., с. 38 и сл., 43 и 48 и сл., 61, 70 и др., 292, заедно с библиографските посочвания; Padojunuh, Антоло-rnja, с. 135-140, 165-176, 333-335, 339; ТрифуновиВ, пос. съч., с. 229 и сл., 248 бел. 101,250 и сл„ 268 пак там.
15| “ Трифонов, Живот и дейност, с. 241 и сл.; Kujcw, op. cit., р. 20 sqq.
152 За посочвания тук, бел. 141.
Трифонов, пос. съч., с. 245 и сл.; Kujew, op. cit., р. 15 sqq.
154 За подробностите вж. Ст. ТомиВ, Р. ЯиколиВ, Manacnja. Исторгуа - Живо-пис, Београд 1964, с. 7 и сл. Вж. също: Ст. Стано/евиВ, В. БошковиВ, Л. Мирко-виВ, Манастир Манасиуа, Београд 1928.
155 За дяк Андрей вж.: В. Сп. Padpjunuh, Диуак Андреуа, београдски писан из времена деспота Стефана, в: Годиппьак града Београда V (1958) с. 19-25; пак същият, Творци и дела, с. 221-231 (без бележки!).
156 В. Сл. Кисслков, Евтимиевият учение Андрей, в: Училищен прегпед, XXX, кн. 2 (1931) с. 246-254; пак същият, Проукп и очерти по старобългарска литература, София 1956, с. 261-265, заедно с опиезнието на този ръкопис.
157 Срв. Трифонов, пос. съч., с. 245 и сл.
,se Срв.Г. Данчсв, Владислав Граматик гнижовник и писател, София 1969, с. 6, 17; Трифонов, пос. съч., с. 279 и сл.
,w За него, извън споменатата книга на/? Данчсв (тук, бележка 158) вж. още: Dujcev, La conquete turque et la prise de Constantinople dans la litterature slave contemporaine, Byzantinoslavica, XIV (1953) pp. 43 45, 43 n. 139 библиографски посочвания; Кисслков, Проуки и очерти, с. 308-320; Б. Ст. Ангелов, Владислав Граматик, в: История на българската литература, I. Старобългарска литература, София 1962, с. 362 372; PadojunuB, Стари српски кпижевници XIV-XVII века, с. 36-37; пак същият, Антолопуа, с. 201-202,345; Turdcanu, op. cit., р. 137 sqq.
160 За значението на израза във византийското средновековие вж. посочванията у Dujcev, Medioevo bizantino-slavo, II, рр. 77 n. 3, 600. Основно изследване: Fr. Dolgcr, Die Bedeutung von<J>iX<xnxf>(>9 undp<J>tXxn><f>'ta in byzantinischer Zeit, in: Byzanz und die europiiische Staatenwelt, Ettal 1953, pp. 197-208.
161 Текст, издаден от В. Ягич, Рассуждения южнославянской и русской старины о церковно-славянском языке, в: Наследования по русскому языку, I, СПб 1885-1895, с. 366-581. Срв. Kujcw, op. cit., рр. 26-85; R. Ahicht, Zur Erkliirung des
Skazanie izjavlenno о pismenach von Konstantin Kostenecki, in: Zbornik v slavu Vatroslava Jagica, Berlin 1908, pp. 206 208; Трифонов, пос. съч., с. 224 и сл., 257 и сл.
162 За него вж.К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur, Miinchen 1897, pp. 546-548; Beck, Kirche, p. 680 sqq.
163 За изданията: Krumbacher, op. cit., p. 547 ij I.
164 Вж. тук с. 78 бел. номер 4. - Kujcw, op. cit., pp. 86-112; p. 96 sqq. Константин |апочнал да пише биографията едва четири години след смъртта на деспота, тоест в 1431.
165 За подробностите вж.Трифонов, пос. съч., с. 224 и сл.Kujew, op. cit., р. 26 sqq.
166 Cm. НоваковиЛ, Одломци средневековые космографи)е и географгуе, in: Starine, XVI (1884) рр 41-56.
167 Виж посочванията, заедно с текст на славянски език и превод на съвреме пен български език уДуйчев'. Естествознанието в средновековна България, с. 336-375,580-583; Я. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, София 1967, с. 162 и сл., заедно с богатите посочвания.
168 Отличен анализ на съдържанието, заедно с посочването на първоначални-те извори, вж.: С. Giannelli, Di alucne versioni e rielaborazioni serbe delle „Solutiones breves quaestionum naturalicum“ attribuite a Michele Psello, in: Studi bizantini e neoellenici, V (1939) pp. 445-468; idem, Scripta minora, Studi bizantini e neoellenici, X (Roma 1963) pp. 1-25
169 Текст и превод: Дуйчев: Естествознанието, с. 340 и сл.
170 Томий-НиколиЛ, пос. съч., с. 19. Срв. при това наблюденията на Ю. Три фуонов, Сръбско-българска безюсова редакция в старата книжнина на южните славяни, в: Македонски прегпед, XII кн. 2 (1940) с. 42 и сл.; О. Неделковий, Пра вопис „ресавске школе" и Константин Философ, Београд 1965.
1 ,1 ТомиЬ-НиколиЬ, пос. съч. с. 32.
172 Тиречек-РадониЬ, Исторгла Срба, II, Београд 1923, с. 174 и сл.
173 Срв. Дуйчев, Центры, с. 119 и сл.
174 За подробностите вж. Дуйчев. Рилският светец, с. 262 и сл.
175 Н. Padopiuh, Закон о рудницима деспота Стефана ЛазаревиЬа, Београд 1962, с. 1 и сл.; 71. Трифуновий, Димитргуе Кантакузин, Београд 1963, с. 10 и сл.
176 Вж. посочванията тук бел 159.
177 Вж. подробните посочвания уДанчсв, цит. съч., с. 32-75; В. Даничий, Руко пис Владислава Граматика писан године 1469, в: Starine, I (1869) рр. 44-85; М. Н. Сперанский, Загребският ръкопис на Владислава Граматика в: Сборник за на родни умотворения, наука и книжнина, XVI-XVII (1900) с. 325-338; Е. Спространов, Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир, София 1902, с. 52-56, 104-114; В. Машин, Ъирилски рукописи Зугословенске Академи)е, I, Опис рукописа, Загреб 1955, с. 61-67.
178 Данчсв, пос. съч., с. 75-77.
1 ,9 Спространов, пос. съч., с. 104 п° 7. - Мошин, пос. съч., с. 67 п° 33.
180 Спространов, пос. съч., с. 104 п° 8. - Мошин, пос. съч., с. 67 п° 34.
181 Спространов, пос. съч., с. 105 п° 30, 107, п° 55, НО, п° 92, 111 п° 109-11; Мошин, пос. съч. с 67 п° 32.
1,2 Спространов, пос. съч., с. 108 п° 63.
183 Спространов, пос. съч., с. 110 п° 98.
184 Спространов, пос. съч., с. 110 п° 100. Срв. тук с. 89 п° 94.
185 Надявам се скоро да мога да обнародвам специално изследване по този въпрос за литературната приемственост от времето преди турското завладяване и XV век.
186 Вж. тук, 126.
187 Вж. посочванията у Dujcev, La conquete turque et la prise de Constantinople, pp. 43-45, заедно с библиографията; Данчсв, пос. съч., с. 86-118. Изданието на текста: Katuzniacki, Werke, рр. 405 431. Превод на съвременен български език: Йорд. Иванов, Старобългарски разкази, София 1935, с. 72-79, 227 237.
188 Вж. посочванията у Сперанский, пит. съч., с. 325 и сл. -Данчсв, цит. съч., с. 125 и сл.
189 Въпрос, който особено заслужава да бъде изеледван, Срв. М. Ваший, Константин Костенецки и Херодот, Прилози, XI (1931) с. 140-145. П. Марий, Трагови грчких историчара у делима Константина Философа, Глас, СХС (1946) с. 15-43.
За подробностите вж.: Радо/чий, Закон, с. 11 и сл.; Трифуновий, Димитрще Кантакузин, с. 23 и сл.; Dujcev: Byz. Zeitschrift, LIX (1966) p. 162.
1 ,1 Dujcev, Medioevo bizantino-slavo, I, p. 480 et n. 1, библиографските посочвания по този въпрос.
1 ,2 Dujcev, op. cit., p. 469 sqq.
1 ,3 За него вж. монографичното изследване на К. Трифуновий, Димитров Кантакузин, Београд 1963 (срв. тук бел. 175); Радо/ичий, Творци и дела, с. 251 и сл.; пак сыцият, Стари српски ккижевници, с. 37-38; Киселков, Проуки и очерти, с. 321-335; Б. Ст. Ангелов, Няколко нови вести за книжовното дело на Димитър Кантакузин, в: Известия на Института за българска литература, II (1954) с. 249-262;сг>и/ият, Димитър Кантакузин, в: История на българсквта литература, I, с. 373-379; сыцият. Из старата литература, II, с. 242 и сл.; съи/ият, Стари славянски текстове, IX, в: Известия на Института за бълг. литература, VIII (1959), с. 263 и сл.;Радо)ичий, Антологир, с. 203-204, 345-346;същият, Творци, с. 251 и сл.; същият, Разво)ни лук, с. 234 и сл.; Dujcev, La conquete turque, pp. 45-51; idem, Demetrius Cantacuzene, dcrivain byzantinoslave du XVе siecle, in: Revue d’histoire ecclesiastique, LXI, nr. 3-4 (1966) pp. 811-819.
Dujcev, Demetrius Cantacuzene, p. 815 sqq.
1 ,5 Текстът: Йорд. Иванов, Жития на св. Ивана Рилски, в: Годишник на Со-фийския унив., истор.-филол. фак., XXXII. 13 (1936) с. 86-102. Срв. Дуйчев, Рилс-кият светец, с. 75 и сл.; idem, La conquete turque, p. 45 sqq.; idem, Demetrius Cantacuzene, p. 815 sqq.
196 Дуйчев, Рилският светец, с. 77 и сл.
197 Текст в критично издание: Ангелов, Няколко нови вести, с. 249-262; Трифуновий, Димитров Кантакузин, с. 40 и сл., текст и превод на сръбски език.
т Dujcev, Demetrius Cantacuzene, р. 817 sqq.
199 Dujcev, Demetrius Cantacuzene, p. 813 sqq.
200 Срв Dujcev, La conquete turque, p. 48. - Диес разполагаме с малко сведения м влиянието на южните славяни върху византийската литература от това време. Извън Димитър Кантакузин могат да се упоменат малко византийски автори, конто изпитали влиянието на славянската книжнина или пък се занимавали с историческите събития на славяните, като константинополският патриарх Капнет бил рядко изключение. Срв. също посочванията на Dj. Radojicic, Drei Byzantiner, altserbische Schriftsteller des 15. Jhs, in: Akten des XI. Internal. Byzantinisten-Kongresses, Miinchen 1958, Munchen 1960, pp. 504-507; Dujcev, Demetrius Cantacuzene, p. 819 n. 2.
ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ НА ВИЗАНТИЯ СЪС СЛАВЯНИТЕ
В своето хилядолетно съществуване Източната римска империя била понякога за векове основен фактор в политическия, ико-номическия и културния живот на европейския свят. Признаване-то на този факт днес прави невъзможно разглеждането на историята на отделяйте народи на средновековна Европа, без да се изс-ледват взаимоотношенията им с Византийската империя в различ-ните сфери на живота. Особено продължителни и тесни връзки съществуват между Византия и славяните - южни и източни, или руси. Трябва да признаем, че историята на тези народи през средновековието не може да се изучава, без да се държи сметка за Византия, а още повече, без да се прибягва до исторически извори с византийски произход. Няма да бъде преувеличено и твърдение-то, че и византийската история ще се изясни само ако не се изпус-кат от поглед многобройните и здрави връзки от политически, кул-турен и икономически характер, конто я свързват със славянския свят. Докато славяно-византийските отношения от политически характер или от културен - в литературата и изкуството, в духов-ния и църковния живот - са били обект на задълбочени изследвания и могат да се смятат за повече или по-малко изяснени1, то в много по-малка степей са известии подробности от икономичес-ките отношения между Византия и славяните. Въпросът е от осо-бена значимост както за византийската история, така и за историята на славянските народи. В славяно-византийските икономически връзки се отразява цялата стопанска дейност на Цариградска-та империя, както и нейното развитие през вековете. Процъфтява-нето на византийската икономика и широкото развитие на търго-вията със славяните, дори със западните славяни, разположени на огромни разстояния от границите на империята, съвпадат с пери-одите на политически и културен възход. Упадъкът в икономичес-кия живот на Византия и намаляването на търговския обмен със
славяните са симптоми, предвещаващи всеобщий бърз упадък на империята, заедно с утвърждаването на новите икономически и политически сили на европейския континент, преди всичко на дър-жавите от Западна Европа и по-специално на италианските морс-ки републики, като Венеция и Генуа, а от друга страна - и на заст-рашителното напредване на турците от Мала Азия към византийс-ките и балканските територии.
Многобройни са сведенията на разнородна исторически извори ia икономическите връзки на византийци и славяни. На основата им могат да се очертаят, макар и с някои празнини, интересни аспекти от славяно-византийската история през средновековието, днес все още слабо проучена.
Голяма част от договорите между Византия и славянските държави съдържат клаузи както от политически, така и от икономически и търговски характер. По такъв начин константинополското правителство се опитва да подсигури преди всичко многобройно-ю население на столицата с хранителни припаси и някои сурови ни. Има сведения за доставените от България стоки, намиращи се в непосредствена близост с центъра на империята; за Русия, а в по-късен период и за града-република Рагуза (Дубровник), на Ад риатическото крайбрежие. След по-малко от век от създаването на българската държава (681 г.), по-специално през 716 г., между Византийската империя и България е сключен договор2, в който е включена клауза относно търговския обмен с доста строги и точ-ии предписания. Този факт сам по себе си говори за съществува-нето още по онова време на активна търговия, на която и двете страни отдават голяма важност. От страна и на византийците, и па българите всяка стока, предназначена за размяна между двете страни, трябва да се придружава според клаузите на договора от документ и печат. Това показва съществуването на добре развита търговска организация.
След около век, през 812 г., българският хан Крум (802-814) се стреми да поднови договора от 716 г.3 Ако не може със сигурност да се твърди валидността на договора през целия период от 716 до 812 г., то безспорно е, че той е оценяван като изгоден за българите и за държавата, поради което те настояват за подновяването му. През втората половина на 814 г. или през първата половина на 815 г. наследникът на Крум, синът му Омуртаг (814-831), сключва с Византия нов мирен договор за период от тридесет години4. Ос-вен познатите ни клаузи може да се предполага, че са прибавени и
други, уреждащи търговските отношения между двете страни, по всяка вероятност не по-малко строги и прецизни от тези в договора от 716 г.
Клаузи относно уреждането на търговския обмен и на митни-ческите права безспорно са предвидени и в българо-византийския договор от 864 г.5 Когато през 893-4 г. изтича срокът на този договор, византийските управници се опитват да наложат нова клауза на българските търговци, като преместват на първо място бълга-ро-византийското тържище от столицата в Солун6. Тази промяна изглежда толкова неизгодна в очите на българите, че те реагират енергично. Така между двете държави избухва война. Мирът след тази война между византийци и българи, първа след покръстването им през 865 г., е възстановен през 896 г. Така, в „Книга на епар-ха“, съставена, както изглежда, през втората половина на управле-нието на Лъв VI (886-912), се говори за българската търговия с Цариград и за българските търговци, който внасяли вълнени Платове и мед и като продавали своята стока, купували византийски произведения7. Дейността на т. нар. византийски „серикарии“, т. е. копринарите, предвижда изработването на „факелия" („fasciae, tulipanta, tiarae“), наречени ,,slavinica“, славянски, което ще рече предвидени за търговията с българите или с другите. славяни". За Византия обаче България има значение не само като страна, от която се доставят суровини. Още от първите векове на съществу-ването си българската държава включва в границите си обширна територия на запад и югозапад от античната Мизия. По такъв начин властта на българите се разпростира върху голяма част от т. нар. диагоналей път, свързващ древните Сингидунум (Белград), Наисус (Ниш), Сердика (Средец, днешна София), с Бизанциум (Константинопол)9. А това е основният път, който свързва Византийската империя с Централна Европа. Тази главна съобщителна артерия е сериозно застрашена, а впоследствие и прекъсната поради българската експанзия, както окончателно са прекъснати и преките контакти с народите и държавите на северозапад. Последица от този факт са редица сериозни промели от политически и ико-номически характер. На първо място това се отразява на отношенията на Византия с аварите. Като се прекъсва прекият им допир до византийските граници, след края на VII в. тези варвари прес-тават да бъдат непосредствена заплаха за империята. Така секва потокът от злато и предмета на лукса, конто константинополската управа редовно им изпраща, за да усмири враждебного им от
ношение10. Премества обаче и пътищата, и центровете на търговския обмен. Очевидно стоките трябва да минават през българска геритория, а търговията да се осъществява в средищата по българските земи. Така например по сведения от „Повесть временных лет““ през втората половина на X в. българската столица Преслав представлявала международен търговски център. Според ци тирания древноруски автор киевският княз Светослав заявил пред майка си Олга и пред болярите, че в този български град „се сти-чат всички благини: от византийците (гърците) - злато, коприна, нино и различии плодове; от чехите и от маджарите - сребро и коне; от русите - кожи, восък, мед и роби“. Следователно за определен период от време в Преслав, разположеп недалече от Дуна-ва, се срещат търговци от някои централноевропейски страни с византийски, български и руски търговци. Значението на Балканский полуостров и по-специално на българските земи като достав-чик на зърнени храни и суровини нараства особено след турското завладяване на територии в Мала Азия. За изхранване на населе-пието на империята и особено на столицата византийците са при-пудени да внасят зърнени храни и добитък от България, от Русия и от някои други славянски страни12. Съществуват неоспорими до-казателства от началото на XIV в. за този род търговия с българи-те13. За съжаление до нас са достигнали малко подробности по гози въпрос14.
Твърде малко се знае, особено за по-ранните периоди, за иконо-мическите връзки на империята със сърби, хървати и далмати15. Ако оставим настрана периодите, в конто техните земи се намират под пряка византийска власт и следователно търговската им дейност се направлява директно от Константинопол и от другите византийски центрове, Сърбия, Далмация и Хърватия, по силата на географско-то им положение, поддържат търговски връзки предимно със стравите от Западна Европа и по-специално с Италия. Сравнително по-достъпен в сравнение със столицата Константинопол, Солун се прев-ръща за тях в един от най-важните търговски центрове. Търговци от този град, прекосявайки Македония, посещават и най-отдалече-ните западни и северозападни земи. В анонимния диалог „Тимари-он“ от началото на XII в., по повод на големия есенен панаир в Солун, се споменават различии народи — византийци, „много племена на Мизите (българите), конто живеят близо до града, но сти-гат и до Дунав, и до земите на скитите“16, после италианци, Испании и дори французи („келти огвъд Алпите"), без да се споменават
сърби, хървати и далмата. Присъствието на търговци от техните земи на солунския панаир е повече от вероятна. От тези земи се доставят добитък, восък и мед, дървен материал и роби, както и други суровини. Те се нуждаят от византийските пазари, за да про-дават и да купуват необходимите им стоки, сред конто предмета на лукса, коприна.
Още преди началото на XI в. адриатическият град Дубровник (Рагуза), „римски град, превърнал се в славянски", придобива огромно търговско значение17. До този период той се намира поня-кога под господството, понякога под покровителството на Византия. Несигурни са сведенията за съществуването на договор за „голямо приятелство, мир и съюз", сключен между Дубровник и Византийската империя около 980 г.18 Около 1000 г., когато Венеция окупира Далмация, Дубровник е принуден за около три десетиле-тия да приеме нейното върховенство, за да се върне след това към византийската власт. Заплахата от страна на норманите, на Венеция, както и на близките Босна и Сърбия тласкат Дубровник през втората половина на XII в. да търси не само протекцията на Византия. Съществуват ненапълно сигурни сведения за две грамоти, дадени от император Мануил I Комнин (1143-1180) на Дубровник, по силата на конто се признава правото на дубровничани на финансово обезщетение в случай на корабокрушение или друга зло-полука, докато на дубровнишки младежи от благороден произход, но „смазани от бедността", се дава „правото да се учат в Гърция на разноските на императорската хазна"19. Според същия източ-ник синът и наследник на Мануил I, младият Алексий II Комнин (1180-1183), признал привилегиите, дадени на Дубровник20. Към 1192 г. Дубровник отново търси протекцията на Византия и именно тогава градът получава от император Исак II Ангел (1185-1195) хрисовул със споменатите права от м. юни 1192 г.21 Срещу някои задължения от политически и военен характер градът получава правото да търгува по цялата територия на империята, както и с България, въпреки че тази страна се е откъснала преди осем години от вековно византийско господство22, така че въпросната грамота, ако наистина е съществувала, отговаря не на реалността, а на же-ланията на управници, конто още не са успели да се примирят с фактите. Поражението на Византийската империя, нанесено й от рицарите от Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г., лишава Дубровник от византийска закрила, като същевременно поставя града под венецианско господство, продължило повече от век, а
по-точно от 1205 г. до 1358 г. Венеция слабо се намесва във вът-рсшната и особено във външната политика на града, но ревниво пази интересите на търговията си по море, като не позволява да се утвърди нов съперник. Лишен от перспективата да развива самостоятелен морски трафик, Дубровник по необходимост се ориентира към вътрешността на полуострова - към Епир, към България, а освен това и към Корфу23. Още при първия епирски владе-1ел, Михаил I (1204-1215?), Дубровник получава грамота с тър-говски привилегии24. Възможностите на Епирския деспотат и на Солун да се утвърдят като наследници и реставратори на Визан-। ийската империя обаче са унищожени в битката при Клокотница, педалеч от Хасково, в която през март 1230 г. се сблъскват войс-ките на Теодор Комнин (1215-1230) и българския цар Иван II Асен (1218-1241)25. След тази битка българската държава става за бли-зо десетилетие най-могъщата сила на полуострова. Внимателно следящи политическите промени в тази част на континента, дуб-ровничани успяват да получат, вероятно непосредствено след са-мата битка, българска грамота, даваща им широки права да тър-। уват не само в българските земи, но и в някои области на разгро-мената Византийска империя като Одрин, Дидимотихон, Солун26. Има сведения27 и за грамота, отпусната на Дубровник от никейс-кия император Теодор I Ласкарис (1204-1222). Ако допуснем, че в 1рамогата (оризмос) на българския цар Иван II Асен е спазен об-разецът на епирските грамоти28, естествено можем да предполага-ме какво е било съдържанието й, както и какво е било естеството на търговските привилегии. Деспот Мануил (1230-1237), наследник на Теодор I Комнин в управлението на град Солун, също дава простагма на дубровничани през 1234 г.29 С тази грамота той приз-пава правото им на свободна търговия по цялата територия на деспотата „както по суша, така и по море“, като се ограничава износът на зърнени култури от страната при неплодородии годи-пи. Близо три години след това Михаил II Комнин Дука (1236-1271) дава (октомври 1237) „хоризмос" на дубровничани30, в който се потвърждават привилегиите, дарени от баща му Михаил I, като се изисква от тьрговците единствено заплащането на „комерки-он“. След няколко години, вероятно през м. юни на 1251 г., същият деспот издава в полза на дубровничани по-значим и тържест-вен документ - т. нар. простагма-аргиробулон31. От текста на спо-менатата грамота съдим, че през този период не били спазвани привилегиите, признати на дубровничани както от Михаил I, епир-
ски деспот, така и от неговия син Михаил II. Така деспоты се виж-да принуден да гарантира още веднъж собствеността на дубров-нишките търговци, погребани в неговите земи. Между деспота и дубровнишките търговци е постигнато споразумение за свободен внос на коне и оръжие, от конто той естествено много се нуждае. Дубровничани се радват на пълна свобода на движение по цялата територия и на търговия също като местните търговци, като пла-щат налог от 3 %. Най-накрая научаваме, че за получаването на тези привилегии дубровничани са представили в писмен вид на деспота някои изгодни за него предложения.
Две години по-късно Дубровник постига ново търговско-полити-ческо споразумение с българския цар Михаил II Асен (I246 1257)32, насочено преди всичко срещу сръбския крал Стефан Урош I (1243-1276). Да припомним между другото, че пълните права на свободна търговия на дубровничани в българските земи, конто се признават с тази грамота, са скрепени от дубровнишка страна с подписа на вене-цианския й представител Марсилио Джорджо (1252-1254). Улесне-нията, дадени на дубровничани от българския владетел, благоприят-стват развитието на търговията на Балканите и по-специално в земи-те, владени в миналото от Византия. Според сведения, конто трудно можем да проверим, император Мануил VIII Палеолог (1258-1282), непосредствено щом идва на власт и още преди да се установи в Константинопол, т. е. около 1258 г., потвърждава с документ приви-легиите на дубровничани33.
В началото на XIV в. Дубровник поддържа още по-здрави връзки с династията на Палеолозите. От решение на Големия съвет от м. ноември 1302 г.34 узнаваме, че в Константинопол бил изпратен някой си Вита от Касица, който между другото трябвало да дири и някои привилегии, дадени на дубровнишките търговци от византийците. Резултатите от това пратеничество са неизвестни, но трябва да отбележим сведенията на някои дубровнишки историци, според конто дубровничани получили привилегии от император Андроник II Палеолог (1282-1328) с по-специално освобождаване от такси и митнически налози35. Когато през 1358 г. Дубровник отново става независим от Венеция, градът подновява свободно търговията си, но тъй като османските нашествия застрашават сигурността на ко-муникациите на Балканския полуостров, той може да поддържа по море по-лесни и здрави връзки с разклатената Византийска империя. В този смисъл следва да се разглеждат преди всичко многоб-ройните сведения от архивите за пътешествия и контакти с „Рома-
ииа“, която всъщност представлява византийската територия в широкий смисъл на думата36.
С по-изчерпателни сведения за отношенията на Дубровник с Ви-шнтийската империя разполагаме за средата на XV в. Така, през про-летта на 1423 г. в града пристига като императорски пратеник „nobilis vir dominus Asan, ambasiator serenissimi domini imperatoris Constantinopolitani44 37, един от членовете на голямата българо-визан-гийска фамилия на Асеневци, сродена от дълго време с Палеолози-ге. Пратеничеството минава пътем през Дубровник, откз>дего се отп-равя за Босна. Целта му остава ненапълно изяснена, но самият факт е показателен за добрите отношения между морската република и Византийската империя.
Наскоро след това през 1431 г. пелопонеският деспот Константин Драгаш (1428-1449), бъдещ и последен император па Византия, се опитва да сключи договор с Дубровник3". През февруари същата година пратеникът на деспота Георги Палеолог Кантакузин преговаря с дубровничани относно търговията в Морея и налога върху стоките, без да постигне положителен резултат. Междувременно деспоты на Арта в Епир, Карло Токо, започва през 1433 г. преговори с Дубров ник, който три години по-късно приключват с търговския договор за износ на зърно от Епир в адриатическия град39. Дубровничанинът Йоханес де Стаис (Стойкович), комуто по-късно ще бъде отредена съществена роля на съборите в Базел и във Ферара - Флоренция, прекарва две години в Цариград - 1435-1436 г. Именно благодарение на неговата намеса константинополските управници отпускат на Дубровник през лятото на 1436 г. някои привилегии от търговски характер40, конто обаче не са утвърдени, по всяка вероятност заради иамесата на Венеция.
Нов етап в дубровнишко-византийските отношения настъпва, когато на престола на империята се възкачва Константин Драгаш (1449-1453), който, вече като император, не изменя на дългого-дишното приятелство, свързващо го с Дубровник. Сближаването на империята с морския град отговаря преди всичко на желанието на Константин XI да избегне зависимостта от западните сили, по-специално от Венеция. За отбелязване е, че в започналите преговори инициативата идва предимно от страна на Константинопол41. През 1499 г. византийски пратеник води преговори в Дубровник за „освобождаване от налози в търговията1442, а през следващата година друг византийски посланик се появява в Дубровник с нови предложения43. Към края на 1450 г. и през първите месеци на 1451 г.
благодарение на дейността на дубровнишкия благородник Волци-ус де Бобалио (Вук Бобальевич) константинополските управници след множество преговори решават да отпуснат на дубровнишки-те търговци широки привилегии, формулирани в хрисовула на Константин XI от месец юни44. Византийският владетел припомня в предговора „добронамереността и приятелството", конто Дубровник е показвал в миналото на византийските си гости. Като дава на дубровничани правото да се установяват в столицата на империята, да имат „ложа‘“, да изпращат по свой избор консул с известии права на юрисдикция, както и да построят своя черква, императоры им признава и търговски привилегии - да плащат 2 % налог върху износа и вноса на всяка стока. Поданиците на Дубровник освен това получават и правото да се установяват в столицата на империята. Веднага след това дубровнишкият пратеник получава подобен документ и от брата на императора, деспота на Пелопонес Тома Палеолог45. Като припомня на свой ред добрите отношения, съществуващи между Дубровник и византийците, деспот Тома дайа на дубровнишките търговци правото на свободна търговия в земите си със задължението да плащат 1,50 % налог върху търговията на едро и 2 % налог върху търговията на дребно. Освен това те получават правото да издигнат своя „ложа“ в земите на деспота, както и да имат консул с прерогативи в юрисдикци-ята. През август 1451 г. третият брат, деспотът на Морея Димитър Палеолог дава грамота със сребърен печат на дубровнишкия пратеник46, с подобии привилегии. Като припомня старого приятелс-тво, деспот Димитър се показва още по-щедър към дубровнишките търговци - той ги освобождава от всякакъв налог върху вноса и износа, от плащането на всякакви търговски такси на своя терито-рия. Но вече е много късно. Военните успехи на османците, пада-нето на Константинопол в края на май 1453 г., както и завладяването на Пелопонес няколко години по-късно, през 1458-1460, сла-гат край на широките възможности, откриващи се с посочените' привилегии, в развитието на дубровнишката търговия с византийските земи.
Тъй като разполагаме с богат изворов материал, днес сме в състояние да уточним в детайли търговските отношения на Дубровник с Византийската империя в широкия смисъл на термина47., Както изглежда, дубровнишките търговци прибягвали по-рядко до морските пътища, отколкото до онези, прекосяващи вырешност-та на Балканския полуостров. Един от тези пътища, вероятно ан-
ичната Виа Егнациа, води до Солун, който бил един от главните центрове на дубровнишката търговия. Като се имат предвид ни-щожните изменения, конто настъпват както при пътищата, така и при транспортните средства, използвани почти до прага на ново-го време, можем да допълним сведенията от средновековните из-нори с това, което можем да извлечем от по-късни документи за комуникациите и продължителността на пътуванията. Пътя по суша от Константинопол до Дубровник можем да установим по един дубровнишки „итинерарий" (от втората половина на XV b.4S Той ирекосява Южна България, минава през Македония и Южна Сърбия и стига в Дубровник. От друга страна, много документи от XVII в.49 дават сведения за продължителността на пътуването от Константинопол до Дубровник, което е между 20 и 30 дни, а от Солун до Дубровник - между 14 и 20 дни. От византийската империя и по-конкретно от балканските земи дубровнишките търговци внасят на първо място зърнени храни, сол, лен, който им служи за разменна „монета" в търговията със западноевропейските страни, а освен това - кожи, памук, коприна, восък, както и някои хра-пителни стоки (сирене, осолено месо и т. н.). Дубровничани изна сят за споменатите земи Платове, вино, метали, често с чуждест-ранен произход, както и роби.
Разполагаме с ценни сведения относно търговията на Визан-гийската империя с руските земи още от средата на IX в. Благодарение на древноруската хроника „Повесть временных лет" и на описанието на Константин Багренородни главният път, свързваш Византия с древната Рус, е добре познат. Т. нар. „Път от варягите до гърците" (Путь из варяг в греки) или Виа Грека свързва не само руските земи с Византия, но и обслужва транзитната търговия между Скандинавия и империята. Според руския хронист50 този път започвал от Балтийске море, спускал се по Нева, после през Волхов стигал до езерото Илмен, продължавал по река Ловат, която се влива в Днепър, за да стигне до Черно море, а оттам, по запад-ното му крайбрежие - до Цариград. За тези обширни пространства пътят по реки и по морета се оказвал главното и основно средство за комуникация. Като споменава Балтийске море („Море варяжское"), средновековният руски хронист добавя: „По това море се стига в Рим. От Рим по море се стига в Константинопол, а от Константинопол се стига в Понтика (Черно море), в което се влива река Днепър." Южната част на Виа Грека е описана с големи подробности от Константин Багренородни51. Византийският автор
I2. Византия и славянският свят
177
ни съобщава, че по този път се спускали към византийската столица „еднодръвки" от Новгород, Смоленск, Любек, Чернигов и Ви-шеград52. След като се съберели в Киев, руските кораби отплавали през пролетта, като се спускали по Днепър от град Витишев надо-лу. Според Константин руския път до остров Св. Григорий (дне-шен Хортика) пътуващите преминавали под угрозата на печенеги-те. От този остров нататък те можели да не се страхуват от нападение на други тюркски племена чак до малкия остров на Св. Ете-рий (днес Березан) и до делтата на Дунав. По-нататъшното пъту-ване ги води в близост до българските земи - до Конопа (insula Conopon Diabasis по Плиний, чието местоположение е трудно за определяне), до Костанца (античния Томи), до Варна, при устието на Бичина (р. Камчия) и Месемврия (днес Несебър), откъдето се спускат към Константинопол. Както самият Константин отбеляз-ва, пътят бил „мъчителен и пълен с опасности, труден за измина-ване и тежък“. От Константин Багренородни научаваме още, че подобен път можел да се измине само от месец юни до ноември най-късно. За съжаление византийският автор не ни дава никакво ясно сведение за търговската дейност на тези руски мореплаватели, въпреки че от някои думи става ясно, че подобии пътувания, с изключение на някои дипломатически пратеничества, били пред-приемани предимно с търговска цел. На друго място в съчинени-ето53 Константин VII, говорейки за отношенията между руси и печенеги, заявява, че русите, ако не били в мир с печенегите, не можели да стигнат в Константинопол, както за да воюват с него, така и за да търгуват. Два пъти императорът споменава за „предмета" (ттрауцата), конто били превозвани на руските кораби54, без да по-яснява от какво естество са. Същевременно той говори55 за „роби във вериги", намиращи се на корабите, несъмнено предназначени за цариградските тържища. Характерът на руско-византийската търговия56 може да бъде изяснен на базата на по-късни сведения.
Някои интересни сведения съдържат руско-византийските договори от X в., смятани с право за напълно автентични и досто-верни документа57. Според договора от 907 г.58 руските търговци, конто пристигали във византийската столица, трябвало да получат от константинополската власт „месечна заплата" за една година в натура, т. е. хляб, вино, месо, риба, плодове. На връщане в родината си те трябвало да получат „от императора" не само хра-на, но и други неща, необходими за обратния път. Щом стигнели във византийската столица, руските търговци били длъжни да се
установят в близост с черквата „Св. Мамант"59, където и през следващите векове се намирало седалището на русите в Констан-гинопол. Имената на руските търговци трябвало да се впишат в специален списък („да изпишут имена их") и само тогава можели да получат „месечната заплата", като последната била раздавана в определен ред - първо на търговците от Киев, тогавашната рус-ка столица, после на тези от Чернигов, на Переяславл и на други градове. Предвиждало се още те да влизат в столицата на империята през определени врата, чието име не е назовано, на групи от по не повече от 50 души, винаги придружавани от императорски комисар („со царевым мужем") (вероятно: „василикос"), очевидно зорко наблюдавани и без оръжие („без оружия"). Въпреки тези предпазни мерки от страна на византийската власт, в Константинопол те се радвали на пълна свобода в търговската дейност. Договоры им давал правото на свободна търговия: „да творят куплю, яко же им надобе", според потребностите им, без да плащат налози - „не платяче мыта ни в чем же". Договоры е скрепен с тържествени клетви по християнски обичай от страна на византийците и по езически обичай от страна на русите и на славяните езичници60. Руският летописец добавя накрая, че киевският княз Олег на връщане в родината си носел - вероятно като подаръци от византийските власти - злато, копринени Платове („поволоки"), плодове, вино и „всякаква украса" („всекое усорочье"). Списъкът на тези дарове, чрез конто византийците се опитвали да усмирят руския княз и да спечелят приятелството му, показва също и кои са стоките и предметите на лукса, желани и търсени от русите в търговията им с Византия.
През есента на 911 г. бил сключен нов руско-византийски договор61, който съдържа клаузи относно търговията. Представи-телите на руския княз, чиито имена са посочени и говорят за тех-ния нормански произход, припомнят пред византийските императори Лъв VI (886-912) и Александър (886-912, 912-913) приятелството („любовь"), съществувало много години между империята и русите, зад което прозира без съмнение и намек за по-ранни търговски връзки. Новият договор бил сключен с цел да се заздрави съществуващото приятелство, иначе казано - иконо-мическите връзки между двете страни. Самият факт, че след дек-ларацията за приятелство и обещанието то да се запази и в бъде-ще се предвиждали и ясни мерки от юридически характер (убийства, въоръжени нападения, кражби. опити за отвличания), показ-
ва съществуването на доста развити и сложни взаимоотношения между Византия и древна Рус. Освен това русите поемали задъл-жението да сътрудничат на византийските търговци и моряци при злополука на чужда територия, като спасяват хората и тяхната стока. Същото задължение поемали и византийците по отношение на русите. От някои споменавания можем да заключим, че и византийските търговци се радвали на руска земя от правото на свободна търговия.
Важен дял в търговията, както можем да съдим от някои косве-ни посочвания, представлявали робите. Съществувала точно определена цена при продажбата на роби. Не можело да се държи в робство русин сред византийците и съответно византиец сред русите, дори когато е пристигнал вследствие на продажба. Такъв роб, след като се докажела етническата му принадлежност, трябвало да бъде освободен и върнат в родината му след заплащането на пред-видената за роб цена - „челядиная цена". По същия начин, ако византийците вземели в плен по време на война русин, той трябвало да бъде върнат в родната му земя, след като се платяло за освобож-даването му. А това била определената за роб цена. За византийците, откарани и продадени в руските земи, трябвало да се плаща по 20 златни монети (,,золота“), т. е. 20 номизми и да ги върнат във Византия. Освен това русите получавали гаранция, че всеки техен роб - избягал, отвлечен или оказал се по някакъв друг начин във Византия - щял да бъде върнат. В трактата се споменава бегло и за руските търговци във Византия и по-специално за онези търговци, конто при сделките си задлъжняват на свои сънародници. Руските длъжници трябвало да бъдат върнати в Русия, както трябвало да се постъпи и с византийските длъжници в руските земи. Руският хронист добавя накрая, че след сключването на договора руските пра-теници получили различии подаръци като злато, коприна и ценни Платове, т. е. онези стоки, конто представлявали най-голям интерес за русите.
След руско-византийската война от 941 г.62 мирът между двете страни бил възстановен през 944 г. чрез нов договор, в който са описани подробно множество клаузи от търговски характер. Преди сключването на договора обаче руският княз Игор (912-945) се появил - през есента на 944 г. — с голяма морска войска на Дунава, заплашвайки да нахлуе в територията на империята. Към края на годината бил изработен новият договор, който в общи линии пов-таря съдържанието на договора от 911 г., но дава повече предим-
ства на византийците63. В предговора на договора изрично се спо-менава, че руското посолство, натоварено да сключи договора, е съставено както от пратеници (,,солы“) така и от търговци („гостье"). Още в началото се посочва, че договорът се сключва „за вечни времена", „докато грее слънце, докато свят светува"64 и че е скрепен с тържествени клетви. Русите получавали правото да изп-ращат кораби във Византия с пратеници и търговци „колкото же-лаят", което ще рече разрешение за неограничена търговия. Според един пасаж от договора в миналото руските търговци пристигали във Византия, снабдени със сребърни печати („печати сереб-рени“). С договора от 944 г. се постановява те да пристигат с пис-ма (грамотги) от страна на руския княз, като така се гарантира мирната цел на престоя им в империята. Търговците, пристигна-ли без такива писма, рискували да бъдат поставени под надзор („под надзором") от страна на византийците, докато не пристигне гаранция в тяхна полза от страна на киевския княз. Руските търговци, след като се настанели в седалището си близо до черквата „Св. Мамант", можели да получат „месечната заплата" („месяч-на“) по списъка на имената и по реда на градовете, от конто пристигали (Киев, Чернигов, Переяславл и др.). Като повтаря някои познати неща, договоры добавя и нови елементи. Като дават на русите пълна свобода на търговия, византийците обаче изисквали те да не купуват копринени Платове („паволоки") на стойност, над-вишаваща 50 златни монети (номизми), а след закупуването им да ги представят на императорски чиновник (царев муж = васили-кос), за да получат печат върху закупената стока. На руските търговци е отказано правото да прекарат зимата във византийската столица, но им се осигурява всичко необходимо за завръщането им в родината. Руски роб, избягал при византийците, трябвало да бъде върнат. Ако го хванели с някоя ценна вещ, за него русите трябвало да платят по предишната цена - две златни монети (номизми). Новият договор предвиждал също връщането на избяга-ли при русите византийски роби или заплащане за тях по цена две копринени платна („паволоки"). Русите обещавали да върнат на византийците заробените военнопленници от византийски произход, като получавали за всеки точно определена цена - по 10 златни монети за младеж или за „добро момиче", по 8 за човек на средна възраст и по 5 за старец или дете. Предвиждало се освен това и връщането срещу заплащане на роби с руски произход, конто се намират сред византийците — за заробените военнопленни-
ци се плащало по 10 златни монети, а за останалите - по цената, по която били закупени. Русите гарантирали неприкосновеността на византийските кораби, търпящи крушение в техни води, що се отнася до хора и стока. Жителите на византийската колония Херсон получили правото на свободен риболов в устието на Днепър. Освен клаузи от военен характер договоры предвиждал и някои юридически санкции. Разказът на руския хронист съдържа едно особено интересно сведение. На византийските пратеници при руския княз за потвърждаване на договора били направени подаръци - кожи (,,мехи“), роби и восък (,,воск“), т. е. онези продукта, конто Византия внасяла от русите65. По сведение на същия руски хронист66 през 969 г. киевският княз Светослав (945-972) съобщил в писмо на майка си, княгиня Олга, че в българския град Преслав на Дунава („в Переяславци на Дунай"), където се срещали византийски, чешки, унгарски, български и руски търговци, русите внасяли същите продукти - кожи, восък, мед и роби, докато византийците предлагали злато (по-точно - златни предмети), копринени Платове („паволоки“), вино и различии плодове („овощеве разнолич-ныя").
Не след дълго, по време на мирните преговори между визан-тийци и руси, цариградските управници, по думите на същия хронист67, се опитали да склонят киевския княз, като му изпратили злато и копринени Платове, а също и оръжие, византийска наработка.
Враждебните действия между русите и империята приключвали със сключването през 972 г. на друг мирен договор68. Като обеща-вал да живеят в мир с Византийската империя и да не напада не-йните владения, а същевременно и признавал византийската окупа-ция на Източна България („страну болгарску“), княз Светослав из-разявал готовност да поднови стария руско-византийски договор („правая совещания"). По други сведения на русите се признавало правото на свободна търговия по византийските земи. Ако съдим по поведението на константинополската власт, която, въпреки че сключила този мирен договор с русите, тайно подстрекавала пече-негите да ги нападнат, можем да заключим, че даването на право на свободна търговия било по-скоро временна мярка. В договора от 972 г. заслужава внимание и бележката на Светослав относно по-ранния руско-византийски договор, който трябвало да бъде подновен. Може да се предположи, естествено, че руският княз намеквал за някой много стар договор, например за онзи от 944 г. Не можем
да изключим и възможността Светослав да е намеквал за някакъв но нов договор, като например договор, сключен по повод посеще-пието на майка му, княгиня Олга, в Константинопол през 957 г.69 Според изричното сведение от нашия извор сред многобройната свита - над сто души, - придружила княгинята, около половината, г. е. 43 или 44 били търговци (ттрау|татеитсй). Фактът може да се обясни както с политическата и религиозната, така и с търговската цел на посещението на княгиня Олга във византийската столица. Когато става дума за положителните резултати от това посещение, трябва да се имат предвид и някои търговски споразумения, пос-гигнати по негово време. Древноруският хронист, след като описва пътуването на княгиня Олга до Константинопол70, добавя, че след завръщането й в Киев, при нея пристигнало пратеничество на императора с молба да прати в Константинопол, според обещанието, дадено на византийците, между другого и роби (,,челяд“), восък (,,воск“) и кожи („шкура"), т. е. онези стоки, конто русите продават на империята.
За по-късния период на руско-византийските търговски отношения разполагаме за съжаление с пръснати сведения, конто едва ни позволяват да очертаем в общи линии исторического им развитие. До края на средновековието естеството на стоките, изнася-ни от руските земи, остава почти непроменено в сравнение с това от първите векове. Още през първата половина на IX в. арабският автор Ибн-Хордадбег пише71, че руските търговци изнасяли боб-рови, лисичи и мечи кожи72, като добавя, че византийският император взимал от тях десятък от стойността на стоката им. Век по-късно друг арабски пътешественик, Ибрахим ибн-Якуб съобщава, че в Прага пристигали руски и славянски търговци, за да продават кожи, роби и - една новост - олово (?)73, т. е. по същество същите стоки, конто се изнасят и за Византия. В глоса, вмъкната през къс-ното средновековие в руски ръкопис, четем също и сведението, че руските търговци се стичали във византийската столица, за да продават роби74. Някои сведения с документален характер показват, че между руския град Новгород и Византия се установили търговски връзки. Така от едно сведение от житието на Антоний „Римски"75 узнаваме, че през 1106 г. в Новгород пребивавал търговец от византийски произход, който еднакво добре владеел гръцки, латински и руски език. Според друг извор70 византийските търговци се спирали в Киев. Татарского нашествие около средата на XIII в. унищожило напълно политического и културното значение на Киев,
но в северните руски територии не закъснели да се утвърдят като политически и стопански центрове Москва и Новгород. Послед-ният въпреки по-голямата си отдалеченост от Византийската империя установил връзки с Константинопол, прокарвайки собствен път през Белгород (Акерман, Маврокастро на италианските пор-толани)77. Пътят по течението на Днестър загубил значение пора-ди татарското нашествие, въпреки че в устието на реката се нами-рало укреплението Елексе (Ерексе), още Castrum Ilidios или пък Castellum di Lerici на портоланите, което през следващите векове се споменава като активен център на корабоплаване и търговия711. През този период пътуванията от вътрешността на руските земи на юг се извършвали и по течението на река Дон (античната Тана-ис) до пристанището на Азовско море (още Меотидско море), а оттам през генуезката колония Кафа на Кримския полуостров79 по море се стигало до Константинопол80.
От едно сведение от края на XIV в. узнаваме, че пътят от Москва до Константинопол продължавал близо два месеца и половина81. В течение на XIII-XIV в. по Черноморското крайбрежие възникнали някои венециански, но най-вече някои геноезки колонии, конто се превърнали в истински посредници в търговията на Русия с Византийската империя82. Генуезката република така ревниво бдяла над търговските си интереси с руските земи, че през 1352 г. успяла да наложи на император Иоан Кантакузин (1347-1354) подписването на споразумение, според което без нейно разрешение никакъв ко-раб не можел да навлиза във водите на Азовско море, било той византийски или венециански83. Независимо от това дали стоките, идещи от руските земи, били превозвани от самите руси или от ге-нуезците, никой във Византия не се съмнявал - както свидетелства съвременният византийски историк84, - че изхранването на столицата може да се гарантира само със зърното и осолената риба, вна-сяни от Меотилско море или от близките реки85. В Константинопол до късни времена, изглежда, съществувал специален квартал, освен при „Св. Мамант", в който за кратко или по-продължително време отсядали русите86. Така в продължение на много векове, чак до ги-белта на империята, руските земи представлявали за византийците основен източник на суров ини, но също така и огромен пазар за византийските стоки.
Малко се зиае за търговските връзки на западните славяни с Византия. Отдалечени от границите на империята и без възмож-ност за пряк контакт, тези славяни естествено не били в състояние
да поддържат редовни и разнородни връзки с византийците. Между тях и империята се простирали земите на българската държава, чиито търговски центрове обслужвали търговията им с Византия. Гакъв един център била българската столица Преслав, в която през втората половина на X в. си дали среща търговци от Византия, от руските земи и от Унгария. По сведение на древноруската хрони ка, тук нееднократно цитирана87, от чехите Преслав внасял сребро, т. е. сребърни предмети на лукса, и коне. Ибрахим ибн-Якуб съобщава, че през втората половина на същия век Прага била един от най-богатите търговски центрове, в който се стичали търговци от различии славянски страни, някои от конто внасяли византийски стоки88. По сведение на френския хронист Анри дьо Валанси-ен89 в началото на XIII в. в България се внасяло в големи количества оръжие и желязо от Бохемия („glaives vers a fiers Ions de Bohaigne"). He e изключено по-рано, преди разгрома на Константинопол от участниците в Четвъртия кръстоносен поход, същите стоки да са внасяни и от византийска страна. Оскъдните сведения за търговските връзки на Византия със западните славяни не трябва да ни учудват. Можем да предположим, че наистина империята поддържала с тях ограничени връзки в стопанската сфера. Поради големите разстояния търговският обмен бил затруднен и несигу-рен, а освен това многократно се увеличавала цената на суровини-те, конто другаде, от близките страни, можело да се доставят по-евтино, по-редовно и по-сигурно.
Трябва да отбележим, че след началото на IV в., когато столицата на Римската империя се премества от Рим край бреговете на Босфора, настъпила и голяма промяна в търговските връзки на средиземноморский свят с териториите, на конто по-късно ще се заселят западните славяни. Както можем да заключим от археологи-ческите и от нумизматичните находки в полските90 и чешките земи91, от древни времена почти до V в. между тези територии и Римската империя съществували много по-активни търговски връзки, откол-кото по византийско време. Както за земите на западните славяни, така и общо за славянските народи от средновековието оскъдните сведения от писмените извори могат да се обогатят и уточнят посредством задълбоченото изеледване на археологический и нумиз-матичния материал. Не всички находки с археологически и нумиз-матичен характер следва да се оценят като достоверен извор за търговските връзки, тъй като те могат да имат друг произход - напр. дан под формата на дарове, каквито Византия предлагала на сла-
вянските народи, за да смири враждебного им настроение, или пляч-ка от набезите във византийска територия или взета по време на война. Значителна част от предметите на лукса и на различии археологически находки, а също и монети могат да се смятат за свиде-телства за търговски обмен. Предметите от различно естество сви-детелстват за внос, а находките на монети - за износна търговия. В славянските страни досега са открити богати находки от монети с византийски произход, а също и огромно количество византийски предмети. Въпреки че акуратно са отбелязвани в научната литература, те все още не са изследвани както трябва в светлината на славяно-византийските икономически връзки. Въпреки че някои славянски учени са отбелязали важността на пумизматичниге находки като ценен извор за изучаване на византийската история92, богатите и многобройни находки от славянските земи не са проучени доста-тъчно, що се отнася до топографията, до количеството и „качест-вото“ на монетите, до трасирането на търговските пътища, до уста-новяване на зоните за размяна, разположени по границата с империята или в зони, отдалечени от тези граници, нито що се отнася до „активите и пасивите“ на обмена, нито що се отнася до целите на търговията. Голяма част от нумизматичните и археологически находки, познати днес, принадлежат на славянските земи, намирали се в непосредствена близост с Византия, напр. България93. Не по-малко значими са откритите по руските земи нумизматични и археологически находища, потвърждаващи сведенията от писмените извори за руско-византийската търговия94. Могат да се отбележат също така и нумизматичните и археологически находки в земите на сър-би и хървати93, в Чехословакия96 и Полша97. Тъй като археологичес-ките и нумизматичните находки не са проучени детайлно в споме-натите славянски страни, засега трудно можем да установим на тяхна основа дали преобладавал вносът, за какъвто свидетелстват пре-димно откритите предмети, или пък износът, чийто белег са нумизматичните находки, нито за отделки исторически периоди, нито за различните славянски страни. Не може да се установи съотношени-ето на византийския внос-износ със славяните през средновековието. Излишно е да отбелязваме, че естеството и интензивността на търговския обмен между славяните и Византийската империя били тясно свързани със състоянието на политическите им отношения. Териториалното развитие на Византийската империя през вековете от времето на Юстиниан до падането й през 1453 г. представлява едно почти безкрайно стесняване на границите й, придружено от
шгубата на големи плодородии территории, необходими за изхран-нането на населението й. Сведена .до тясна ивица земя и принудена да дири в чужбина и по-специално - след османските завоевания от XIV в. - в руските земи продовол<ствия, за да оцелее, империята е обречена неизбежно да загине под ударите на азиатския нашестве-
II ик.
Bullettino dell’Istiuto Storico Italiano per il Medio Evo e Archivio Muratoriano, 76 (1964), 1-30.
БЕЛЕЖКИ
1 По проблема за славяно-византийските отношения в общ план вж. I. Dujcev. Les Slaves et Byzance, in „Etudes historiques a ('occasion du XI' Congres international dessciences historiques, Stockholm, aout I960", Sofia 1960, pp. 31-77.
2 Theophanes, Chronographia. I. Ed. C. de Boor, Lipsiae 1882, p. 497, 24-26. Cf. Fr. Ddlger, Regesten der Kaiserurkunden des ostromischen Reiches. I, Miinchen-Berlin 1924, nr. 276; В. H. Златарски, История на българската държава през средните векове, 1, 1, София 1918, с. 177 и сл.
’ Theophanes, op. cit., р. 497, 16 sgg. Ср. също: /. Dujcev, San Teodoro Studita ed i Bulgari, in „Bullettino dell'Istituto Storicr» Italiano per il Medio Evo e Archivio Muratoriano", 73 (1962), p. 71 sgg.
4 Фрагментарният текст на договора се отнася до старобългарски надпис на гръцки език. Вж. текста в: V. Besevliev, Die ptotobulgarischen Inschriften, Berlin 1963, pp. 190-191, pp. 191-206; DoZger, Regesten, I, nr. 393, с коментар пак там, с. 191-206; За 30-годишния период, предвиждан от договора, вж..И. Дуйчев, Одна из особенностей ранневизантийских мирних договоьов. - В: ВВр, 15 (1959), с. 64-70.
'DiHger, Regesten, I, nr. 461 (неправилш, отбелязан в 863 г.у, Златарски, История, 1,2(1927), с. 18исл.
6 Подробности вж. у Златарски, цит съч., с. 283 и сл.; G. I. Bratianu, Le commerce bulgare dans 1'Empire byzantin et (e monopole de 1'empereur Leon VI a Thessalonique, в: Сборник в памет на прскр. п. Ников, София, 1940, с. 30 36; Н Antonidis-Bibicou, Recherches sur les Douares a Byzance, Paris 1963, pp. 115, 140, 143, 196.
7 J. Nikole, Le livre du prefet ou I'cdit de I'e-npereur Leon le Sage sur les corporations de Constantinople, Geneve 1893, p. 40: IX, 6 Гръцкият текст с руски превод и коментар в: М. Я. Сюзюмов, Византийская кгига епарха, Москва, 1962, с. 82-83, 59, 198 и сл.
8 Nikole, op. cit., рр. 35-36: VIII, 1 = Сю1Ю_мов, цит. съч., с. 81, 57, 181 и сл. За термина „факеолия" вж. в:И. Дуйчев, Слав1Но-болгарские древности IX-го века. - В:В, И (1950), с. 29-30.
’ За този път вж. основно фундаменталния труд на К. Jirecek, Die Heerstrasse von Belgrad nach Konstantinopel, Prag 1877. За централния участьк от пътя вж. също: П. Мутафчиев, Старият друм през „Траянова врата". - В: Сп. БАН, 55 (1937), с. 19-147.
10 За този факт свидетелстват преди всичко археологическите и нумизматич-ните находки в земите, владени по онова време от аварите. Вж. X. Д. Салани, Византийские монеты в аварских находках. - В: „Acta archeologica Hung.", 2 (1952), рр. 231 -250; Г Фехер, Аваро византийские сношения и основание болгарской державы. - В: „Acta archeologica Hung.", 5 (1955), рр. 55-59, с неправилна интерпретация; ср.: В. Zasterova, Avari a Slovane. Vznik a pocatky Slovanii, II, Praha 1958, p. 26;/7. Дуйчев, Връзки между чехи, словапи и българи през средновековието. - В: Чехословакия и България през вековете. София, 1963, с. 14-15; Vztahy mezi Cechy, Slovaky a Bulhary ve stfedoveku, in „Ceskoslovensko bulharske vztahy v zrcadle staleti. Sbornik vedeckych studii". Praha 1963, p. 17.
11 Повесть временных лет. Текст и перевод. Изд. Д. С. Лихачов, 1, Москва-Ленинград, 1950, с. 48 под година 963, с. 246. Вж. също и английския превод:S. Н. Cross-O. Р. SherbowitzWetzor, The Russian Primary Chronicle. Laurentian Text, Cambridge Mass. (1953), p. 86; cf. p. 241.
12 Cp.G. / Briitianu, La question de I'approvisionnement de Constantinople a I'epoque byzantine et ottomane, in „Byzantion", 5 (1929-30), pp. 90 sg., 92 sgg., 96, 101 и сл.
13 Ср. I. Sakdzov, Bulgarische Wirtschaftsgeschichte, Berlin-Leipzig 1929. p. 158 и сл.
14 Никой от византийско-българските договори от следващите векове не дава подробности по този въпрос.
15 Най-общо вж. сведенията в: К. Jierecek-J. Radonic, Istorija srba, II, Beograd 1923, p. 43 и сл.
16 A. Ellissen, Analekten der mittel- u. neugriechischen Literatur, IV, Leipzig 1860, pp. 46, 98, 152-153 nn. 22-24. Ср.: И. Дуйчев, Едно кратко описание на Вардара от XII в. - В: Македонски преглед, 13, 3 (1942), с. 5-6.
17 За историята на града и неговата търговия вж. основно: К Jierecek, Die Bedeutung von Ragusa in der Handelsgeschichte des Mittelalters, Wien 1899;B. Krekic, Dubrovnik i Levant (1280 1460), Beograd 1956; Dubrovnik (Raguse) et le Levant au Moyen age, Paris 1961. За предишната литература вж. /. Dujcev, Awisi di Ragusa. Documenti sull'lmpero turco nel sec. XVII e sulla guerra di Candia, Roma 1935, pp. IX-X; За сръбско-хърватската литература вж. Dix annees d'historiographie yougoslave 1945-1955, Beograd 1955, pp. 217-255.
18 Krekic, Dubrovnik (Raguse), pp. 16-17.
19 Gia. di Pietro Luccari, Copioso ristretto degli Annali di Ragusa, Venezia 1605, p. 22. Cf. Krekic, op. cit., p. 20.
20 Luccari, op. cit., p. 27. Cf.AL Markovic, Vizantiske povelje Dubrovackog archiva, in „Zbornik RVI“, 1 (1952), p. 206; Krekic, op. cit., p. 20.
21 Luccari, op. cit., p. 27. Cf. Dolger, Regesten, II, nr. 1611; Markovic, op. cit., p. 206; Krekic, op. cit., pp. 21-22.
22 За подробности вж.: I. Dujcev, La date de la revolte des Asenides, in „Byzantinoslavica", 13 (1952-53), pp. 227-232.
23 Krekic, op. cit., p. 25 и сл., който обаче не споменава търговските връзки на Дубровник с България през този период.
24 Markovic, op. cit., р. 207; Krekic, op. cit., p. 26.
25 За подробности: В. H. Златарски, История. Ill (1940), с. 337-353; И. Дуйчев, цар Иван Асен II, София, 1941, с. 19-28.
26 Текстът на грамотата: И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, Со фия, 1944, с. 42-43 с превод на съвременен български; И. Иванов, Български старики из Македония, София, 1931, с. 577-578. За коментар на текста вж. Дуйчев, цит. съч., с. 326-330, а също и М. Markovic, О horizmi bugarskog сага Jovana Asena II podeljenoj Dubrovniku, in „Istor. Glasnik“, 4 (1952), pp. 9-12.
27 Luccari, op. cit., p. 33. Cf. Dolger, Regesten, III (1932), nr. 1707.
28 Cf. X. Jirecek, Die Bedeutung, p. 79, n. 77; „Archiv f. slav. Philologie", 19 (1897), pp. 603-604.
29 Markovic, Vizantiske povelje, pp. 211219. Ср. също G. L. E Ta/el-G. M. Thomas, Griechische Origmal-Urkunden zur Geschichte des Freistaates Ragusa, in „Sitzungsberichte d. k. Akademie d. Wissensch., philos.-hist. Classe“, Wien, 6(1851), p. 524.
K Markovic, op. cit., pp. 220-224. Ср. също Tafel-Thomas, op. cit., p. 528; Krekic, op. cit., p. 26.
31 Markovic, op. cit., pp. 225-238. Ср. също Tafel-Thomas, op. cit., p. 526; Krekic, op. cit., p. 26. Могат да се открият много формулировки, общи и за двете грамоти на Михаил II и за грамотата на Иван II Асен от 1230 г.
32 Г. А. Илинский, Грамоты болгарсих царей, Москва, 1911, с. 155-159. Превод на съвременен български и коментар в: Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, с. XVII-XVIII, 46-54, 333-336. Ср. още: Златарски, цит. съч., ц. 438-445.
33 Dolger, Regesten, III, nr. 1865; Krekic, op. cit., p. 32.
34 Krekic, op. cit., p. 33; pp. 177-178 nr. Dolger, op. cit., IV nr. 2255.
35 Krekic, op. cit., p. 33; cf.Dolger, op. cit., nr. 2267; nr. 2433 (отбелязано ок. 1320 г.). (Sotto Гаппо са. 1320).
36 Cf. Krekic, op. cit., pp. 31-32.
37 Krekic, op. cit., pp. 274-275 nr. 681; p. 46.
38 Krekic, op. cit.,pp. 293-294 nnr. 786-787; 51-52. Cf.Z). A. Zakythinos, Le despotat grec de Могёе, I, Paris 1932, pp. 221-222; II, Paris 1953, pp. 242, 260.
” Krekic, op. cit., pp. 298 nr. 806; 309-310 nr. 871, 873-874; 52 53.
40 Krekic, op. cit., pp. 304 nr. 845; 305 nr. 851; 312 nr. 887; 314 nr. 900; pp. 53 54. За Иоан от Дубровник вж. важните сведения, събрани от J. Gill, The Council of Florence, Cambridge 1959, pp. 46, 59 n. 1,60 и сл., 74 и сл., 163,268-269, с посочване на богат изворов материал. Полезни сведения съдържа и статията на Л. Combes, Jean de Raguse, in ,.Divinitas“, 6 (1962), pp. 380-384.
41 Krekic, op. cit., p. 357 nr. 1144, p. 59.
42 Пратеници на Константин Длугош пристигат в Дубровник през 1446 г.: Krekic, op. cit., р. 347 nr. 1098; 1099; cf. p. 59, n. 2.
43 Krekic, op. cit., pp. 362-363 nr. 1174; 1175.
44 Krekic, op. cit., pp. 366-368 nr. 1193; 1195-1199; pp. 371-372 nr. 1216, 1217; p. 373, nr. 1222. Текста на хрисовула у: Markovic, op. cit., pp. 239-244, с коментар и
библиография. Вж. също М. А. Андреева, Торговый договор Византии и Дубровника и история его подготовки. - В. ,,Byzantinoslavika“, 6 (1935-36), рр. 110-165, където се откриват и сведения за дубровнишко-византийската търговия от по-ранната епоха; ср същата, Le traite de commerce de 1451 entre Bizance et Dubrovnik et sa prehistoire, in „Bizantion", 10 (1935), pp. 117-127; ИБАИ, 9 (1935) = „Actes du IVе Congres international des etudes byzantines", I, p. 292; Les rapports entre Byzance et Raguse a la veille de la prise de Constantinople, in „Europa Centro Orientalis", 1935, nr. 15, pp. 234-235; nr. 16, pjp. 253-254.
4 5Текст: Markovic, op. cit.,pp. 245-248. Ср. Андреева, Торговый договор, с. 157 159; Krekic, op. cit., p. 60.
46 Текст: Markovic, op. cit., pp. 249 253. Ср. Андреева, нит. съч., с. 159; Krekic, op. cit., p. 60.
47 Krekic, op. cit., pp. 67 123.
48 И. Дуйчев. Един дубровнишки пътепис през нашите земи през XVI в. - В: ИБГД, 3 (1956), с. 240-244; „Bizantinoslavica", 20 (1959), рр. 324-325.
49 За средните векове вж.В. Krekic, Kurirski saobracaj Dubrovnika sa Carigradom i Solunom u prvoj polovini XIV veka, in „Zbornik RV1", 1 (1952), pp. 113-119; cf. I. Dujcev, in „Byzantinosiavica", 15(1954), p. 118. За сведенията от XVII в. вж/. Dujcev, Awisi di Ragusa. Document! sull'lmpero turco nel secolo XVII e sulla guerra di Candia, p XX и сл.
50 Повесть временных лет, с. 11 -12. За този път вж. В. А. Брим, Путь из Варяг в Греки. - В: ИАНСССВ 7 сер., отд. общ. наук, 2 (1931), с. 201-247; С. В Бернштейн-Коган, Путь из Варяг в Греки. - В: Вопросы географии, 20 (1950), с. 239-270.
51 Constantinus Porphyrogenitus, De administrando imperio, ed.Gy. Moravcsik-R. J. H. Jenkins, Budapest 1949, cap. 9: pp. 56-63. Cf. anche: De administrando imperio. II. Commentary, London 1962. pp. 16-61 (D. Obolensky).
52 За идентификацията ср. Obolensky, op. cit., pp. 26 31
55 Constantir.us Porphyrogen., op. cit., cap. 2, 16-18 (p. 50).
54 Constantirus Porphyrogen , op. cit., cap. 9, 32 (p 58); 9, 51 (p 60)
55 Constantinus Porphyrogen., op. cit., cap. 9, 52-53 (p. 60).
56 За историята на руско византийската търговия вж. В. М Истрин, Договоры русских с греками X века. - В: ИОРЯС, 29, I (1924), с. 383-393; Л. A. Vasiliev, Economic Relations between Byzantium and Old Russia, in „Journal of Economic and Business History", 4 (1931-32), pp. 314-334; M. В. Левченко, Русско-византийские договоры 907 и 911 гг.-В: ВВр, 5(1952), с. 105-126;същият, Очерки по истории русско-византийских отношений, Москва, 1956, с. 91 127, 152 171; Obolensky, op. cit., рр 44 45.
57 По въпроса вж. I. Sorlin, Les traites de Byzance avec la Russie au X' siecie. in „Cahiers du Monde russe et sovietique", 2 (1961), pp. 313-360, 447-475. Текста на договорите познаваме само по руските им преводи.
58 Повесть гременных лет, с. 23 25, 220-222. Ср. Dolgcr, Regesten, I, nr 549.
59 Вж. за детайли: J. Pargoire, Les Saints-Mamas de Constantinople, в: ИРАИК, 9 (1904), pp. 261 -316, Id., Saint -Mamas, le quartier des Russes a Constantinople, m „Echos d'Orient", 11 (1508), pp. 203-210; R. Janin, Constantinople byzantine, Paris 1950, pp. 431-432; И. Дуйчев в: Труды ОДРЛ, 19 (1963), с. 112 и сл. с други посочвания.
60 Ср. I. Dujcev, in „Bizantinoslavica**, 11 (1950), pp. 18-19, n. 77.
61 Повесть временных лет. с. 25-29, 222-226. Ср. Dolger, op. cit., nr. 556.
“ Левченко, Очерки, с. 147 и сл.; G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, Miinchen 19522, p. 223.
и Текста: Повесть временных лет, с. 34-39, 231-236. Ср. Dolger, op. cit., I, nr. 647 („944 vor Dez. 16“).
64 За тази формулировка, повтаряна във всеки договор, вж. Дуйчев, Из стара- а българска книжнина, II с. 376; BS1, 15, 2 (1954), с. 256-7. Формулировката във низантийско руския договор е с ясно изразен византийски произход и можем да открием множество аналогии във византийски документи.
65 Повесть временных лет, с. 39, 236.
66 Повесть временных лет, с. 48, 246.
67 Повесть временных лет, с. 50-51, 248.
68 Повесть временных лет, с. 52, 249-250. Ср. Dolger, Regesten, I, nr. 739, с посочване на други исторически извори.
69 Constantinus Porphyrogen., De cerimoniis, ed. Bonn, II, cap. 15 = p. 595, 4. Cp. Левченко, Очерки, с. 215 и сл.
™ Повесть временных лет, с. 45, 242, датировка 6463 г. = 955.
71 De Gocje, Bibliotheca geographicorum arabicorum, VI, Lugduni Batavorum 1889, p. 115 = T. Lewicki, Zrodla arabskie do dziejow slowianszczyzny, I., Wroclaw-Krakow 1956, pp. 76-77. Ср. Левченко, Очерки, с. 45, 122.
72 Ср. К Tymiemecki, in „Slownik starozytn. slowianskich“, 1 (1961), p. 133.
” E Westberg. Ibrahims Ibn-Ja’kiib's Reisebericht uber die Slawenlande aus dem J. ‘>65, in „Zapiski imp. Akademii nauk po ist.-filol. otd.“, ser. 8, vol. Ill, nr. 4 (1898), p. 24 sgg., 53 sgg., 63 sgg., passim; T. Kowalski, Relacja Ibrahima ibn Ja’kuba z podrozy do krajow slowianskich w przekazie al Bekriego. Krakow 1946, p. 49 sgg., 76. passim; Ф. Нестберг, Комментарии на записку Ибрагима Ибн Якуба о славянах СПб, 1903, с. 144 и навсякъде; Левченко, Очерки, с. 1S9 и сл.
'"'Левченко, цит. съч., с. 395, бел. 1.
75 Сказание о житии ... Антония Римлянина. - В: Православный собеседник, 2 (1858), с. 165; ср. Левченко, цит. съч. с. 435 и сл.
76 Патерик Киево-Печерского монастыря, СПб, 1911, с. 8; ср. Левченко, цит. съч., с. 430; J. Scylitzes-G. Cedrenus, Comp, tiist., II, ed. Bonn 1839, p. 551. 1 с други посочвания за византийско-руската търгогия.
77 Левченко, цит. съч., с. 522.
78 Левченко, цит. съч., с. 439; М. Н. Тихомиров, Пути из России в Византии в XIV-XV вв. - В: Византийские очерки, Москва, 1961, с. 4, където могат да се отк-рият сведения и за други пътища за комугикация между Византия и древна Ру-сия; вж. пак сыция, Россия и Византия в X.V-XV столетиях. - В: Сборник РВИ, 7 (1961), с. 23-38.
79 За тази колония вж. специалноЛ/. Malawi.st, KafTa-kolonia genuenska na Krymie i problem wschodni w latach 1453-1475, Warszawa 1947.
80 За подробности вж. Тихомиров, Пут», с. 4 и сл.
81 Ср. Тихомиров, цит. съч., с. 7.
82 По проблема вж. основно: С. Manfroni, Le relazioni fra Genova, 1'Impero Bizantino e i Turchi, in „Atti della Societa Ligure di storia patria", 28 (1898), pp. 575-858; G. I. Bratianu, Recherches sur le commerce genois dans la Mer Noire au XIIIе siecle, Paris 1929;Idem, Recherches sur Vicina et Cetatea Alba. Contributions a I'histoire de la domination bizantine et du commerce genois sur le littoral roumain de la Mer Noire, Bucarest 1935;R. Lopez, Storia delle colonie genovesi nel Mediterraneo, Bologna 1938, pp. 206 sgg., 249 sgg., 329 sgg., passim; G. 1. Bratianu, Les Venitiens dans la Mer Noire au XIVе siecle, Bucarest, 1939; E. 4. Скржинская, Генуезцы в Константинополе в XIV в. - В: ВВр, 1, (26), (1947), с. 215 234.
83 Е. Ч. Скржинская, Петрарка о генуезцах на Леванте. - В: ВВр 2, (27), (1949), с. 258.
84 Nicephorus Gregoras, Historia, ed. Bonn 1855, III, pp. 113.13 и сл.; 90. 11 и сл.; 45, 1 и сл.; 199, 12 и сл.; 532, 5 и сл.
85 Ср. Левченко, цит. съч., с. 524.
86 Ср. Тихомиров, Пути, с. 30-31; Россия и Византия, с. 26-27.
87 Повесть временных лет, с. 48, 246.
88 Westberg, Ibrahims-Ibn-Ja’kub's Reisebericht, р. 53 и сл., passim-,Kowalski, Relacja, р. 49. Cf. Т. Lewicki, Zrodla, pp. 147, 310;Дуйчее, Връзки, с. 38 = Vzstahy, р. 37.
89 Henri de Valenciennes, Histoire de I'Empereur Henri de Constantinople, ed. J. Longnon, Paris 1948, p. 41, § 532. Cf./. Dujcev, in „Bizantinoslavica", 12 (1951), p. 260; Vruzki, p. 40 = Vztahy, p. 39.
90 Вж. основно: Br. Bilinski, Drogi swiata-storozytnego ku ziemion slowiariskim w swietle starozytnych swiadectw literackich, in „Archeologia", 1 (1947), pp. 139-168, 359-361; K. Majewski, Importy rzymskie w Polsce, Warszawa-Wroclaw 1960; S. J. Gqsiorowski, Espansione dell'arte Industrial romana in Polonia, Roma 1936; M. Gumowski, Moneta rzimska w Polsce, in „Przegltid archeol.", 10 (1958). pp. 87-149; J. Wielowiejski, Wymiana handlowa mi^dzy poludniowq Polskij a imperium rzymskim, in ,,Archeologia“, 8 (1958), pp. 76-100.
91 Полезни сведения даваВ Swoboda, Cechy a fimskc Imperium, Praha 1948; J. Doblas, Archeologick6 nalezy jako prameny pro dejiny stykii Rima s iizemim dnesniho Slovenska, tn „Obzor praehistoricky", 1 (1922), pp. 74-88; Id., Les Romains dans le territoire de la Tchecoslovaquie actuelle d'apres les fouilles recentes, in „Cinquieme Congres internal, d'archeologie, Alger 14-16 Avril 1930“, Alger 1933, p. 159 sgg.
92 Ср. И. В. Соколова, Клады византийских монет как источник для истории Византии VIII-XI вв. - В: ВВр, 15 (1959), с. 50-63. Вж. също много ценното изследване на S'. Me A. Mosser, A Bibliography of bizantine coin hoards, New York 1935. Археологическият материал изисква особен подход, за да се съберат све-денията от находките, пръенати в различии славянски страни, и да се анализи-рат целево.
93 Не съществува изчерпателно изследване. Вж. сведения у В. Белков. Градът в Тракия и Дакия през късната античност, IV-VI в. Проучвания и материали, София, 1959, с. 162-168; С. Лишев, За проникването и ролята на парите във феодал-на България, София, 1958, с. 14-25; И. Дуйчев в: „Byzantinische Zeitschrift", 54 (1961), р. 487; 56 (1963), рр. 206-207.
94 В. В. Кропоткин, Клады византийских монет на территории СССР Москва, 1962; J. Guey, in „Melanges d'archeologie et d'histoire", 67 (1955), pp. 189-216; 68 (1956), pp. 139-203; V. Laurent, in „Byzantinische Zeitschrift", 49 (1956), p. 238.
95 Например: M. Vego, Zlatnik vizantinskog cara Mihailia III, in „Gias Zem. muzeja", 7 (1952), pp. 409-410; Fr. Barisic, ibid., 8 (1953), pp. 254-261.
96 P Radomersky, Byzanske mince z pokladu v Zemianskcm Vrbovku, in „Pamatky archeologicke", 44 (1953), pp. 109-121;F. Addmek, Byzantske nalezy ze staroslovanskych hrobiiu Malomeric, in „Priroda", 35 (1943), pp. 24-27; R. Turek, in „Slavia antique", 9 (1962), p. 213 (монети на Йоан I Цимисхи).
97 Да се види сведението на W. Hensel, Les origines de I'Etat Polonais, Varsovie I960, pp. 127, 134 sgg., 140 sgg., 145. Що се отнася до произведенията за стъкло, вж. М. Dekowna, Naczynia szklane pochodzenia obcego na zemiach polskich we wczesnym sredniowieczu (X w.-polowa XIII w.), in „Slavia Antiqua", 9 (1962), p. 231 sgg., 239,241.
13. Византия и славянският свят
СЛАВЯНСКИЯТ СВЯТ И ПЕРСИЯ ПРЕЗ РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ
През дългия период на класическата древност и на ранното сред-новековие голямата и почти вечна антитеза Изток-Запад се проявява както във военнополитически план, така и в културен, чрез противо-поставянето на Римската империя, а в по късен период на Източната Римска империя и Персия. В праисторическо време славяните населя-ват територии, разположени в непосредствена близост с иранския свят и едва по-късно се премества г на запад, за да се установят на европейский континент, като се доближават постепенно до гръко-римски-те и германските народи. Това отдалечаване от иранската сфера обаче не означава прекъсване изцяло на връзките с Персия и нейната цивилизация. Появата на славяните по границите на съвременна Източна Европа съвпада с острата криза и постоянните войни между Източната Римска и Сасанидската империя, водени от началото на VI в. от н. е. до първите десетилетия на следващия век. Наемници в константино-полските легиони, следователно врагове на Персия, или пък нейни съюзници, т. е. противници на василевсите, славяните много често биват обвързвани с голямата борба на двата политически колоса от онова време. Излишно е и да наблягаме на факта, че историческите събития, свързани с последния период на разцвета на старата Персийска империя, преди разгрома й от войските на император Ираклий (610-641) и преди арабското нашествие от средата на VII в., не биха получили ця-лостно осветление, ако не се вземе предвид участието, което славяните имат в световния конфликт между Византия и Персия. За самите славяни този период има съдбовно значение. Преселението им от древ-ната прародина и настаняването им на териториите на Балканския полуостров и Южна Русия трудно щели да се осъществят, ако Източната Римска империя не била заета с постоянните войни с Персия и войските й не изоставили почти напълно северната и североизточната граница, а сетне и целия Балкански полуостров. По-късно, когато се установяват на юг от Дунав - в Тракия, Горна и Долна Мизия, в Пано-
ния и Далмация, славяните откриват и тук, в новата си родина, значи-гелни следи от влиянието на иранската цивилизация. Политическите и културните връзки на славяните и Персия през ранното средновеко-вие, в периода, предшестващ арабското завладяване, са многобройни, от различно естество и особено задълбочени. Няма да е пресилено твърдението, че сред различните народи, населявали европейския континент, като изключим Римската империя и нейния наследник Византия, в някои области на живота именно славяните били най-тясно и ней-непосредствено свързани с Иран и неговата история. Така, вследствие на тези връзки славяните понякога се превръщат в посредник между Изтока, в лицето на Персия, и Запада, олицетворяван от Рим, а по-късно - от Константинопол. Изучаването на отношенията между славяните и доислямска Персия, от друга страна, представлява особен интерес за определяне положението на старата славянска култура по отношение на римско-византийската цивилизация. Живели дълги векове в непосредствена близост с Персия и иранската цивилизация, в течение на VI и VII в източните славяни (руси) и южните славяни (бъл-гари, сърби, хървати) проникват на територии, принадлежащи до този момент на Източната Римска империя, за която те са номади и варва-ри, лишени от всякакъв елемент на цивилизованост. Те носят със себе си собствена култура, формирана през праисторическия период до голяма степей под иранско влияние. Те са проникнати дълбоко от нея и я смятат, за разлика от гръко-римската цивилизация, за свое собстве-но културно наследство. Без да имаме намерението да възобновяваме вечния спор по проблема за източните или западните влияния в кул-турния живот на европейските народи през средновековието, трябва поне да отбележим, че изглежда невъзможно решаването на въпроса за славянската култура от същия период, за по-малко или повече неза-висимия й характер, най-сетне - за обусловеност от византийската цивилизация1, ако не държим сметка за почти хилядолетните връзки между славяните и Персия. Иранският компонент на средновековната славянска култура се оказва много жизнен. Славяните продължават да живеят с него векове след като са загубили всякакъв непосредствен допир с Персия, дори след изчезването на Персийската империя от историческата сцена вследствие на арабските завоевания. Крайна победа в „съревнованието" между двете велики култури печели Византия, налагайки се над славянския свят.
Влиянието на иранската цивилизация оставя незаличими следи в историята на славяните, като решително определи много страни от кул-турното им развитие. В известен смисъл иранското влияние е силен про
тивовес на влиянията, идещи от Византия. Макар че често са в противоборство или в открити враждебни отношения, Римската империя, а по-късно Източната Римска империя са повлияни от иранската цивилизация. В някои случаи те предават това влияние и на други народи, сред конто са и славяните. В този смисъл още по-естествено е проникването на тези ирански влияния сред славяните, конто в сравнение с Византия или с Персия се намират на по-ниско стьпало на културно развитие. Редно е да отбележим, че не става дума само за влияния, проникващи от кьсната Персийска империя, т. е. от епохата на Сасанидите, а за контакта, а оттам и за влияния от по-старо време, от епохата на Ахеменидите и партите. Затова, когато говорим за връзки не само на славяните с Персия, но изобщо за славянския и иранския свят в най-широкия смисъл на думата, от дълбока древност до края на империята на Сасанидите, трябва да се върнем назад, към праисторията на славяните.
Когато се опитва да реши сложния проблем за произхода на Киев-ска Рус, един от видните специалисти по древна история, непрежали-мият М. И. Ростовцев (1870-1952), стигна до заключението за онова, което той определи като „праславянска история на Русия": „Основна-та грешка, присъща на всички историци - писа той преди четиридесе-тина години2, - е да се смесва или по-скоро изкуствено да се отделя, като че ли става дума за съвсем различии неща, историята на славяните от историята на страната, превърнала се в арена за действие на тези племена. Това означава да се забравят два основни факта - че историята на Русия е много по-древна от тази на славяните и че тази история не може да се изучава изолирано, независимо от тази на цивилизова-ния свят от гръко-римската епоха и от епохата на великото преселение на народите, тъй като Русия и по-точно Южна Русия е участвала в живота на цивилизования свят." В тези няколко реда големият учен резюмира и развива заключенията, до конто е достигнал в свое по-обширно изеледване за иранците и гърците в Южна Русия. Към края му3, като логическо последствие, той прави някои наблюдения върху средновековната руска история: „Историята не познава нито паузи, нито прекъевания в своето развитие", пише той4. „Това се отнася и до руската история. Славянството е само етап в развитието на Русия като такава. Но славяните успяват да постигнат нещо от изключителна важност, което нито траките, нито иранците, нито германците, нито мон-голите са могли или са желали да сгорят." Формулирано от гениален познавач на древната история, това твърдение е валидно не само за руската история, а може да се разпростре и върху праисторията, и върху историята на славянството.
Първите контакта на славяните с иранския свят станали в епоха-га на праславянското единство, когато славяните живели в своята прародина. Сред различните хипотези за местонахождението на древ-ната родина на славяните5 най-правдоподобна е тази, според която ираславяните населявали обширна територия, простираща се север-но от Карпатите между река Висла и средното течение на Днепър. Тази територия отговаря на съвременна Източна Полша, Южна Белорус и областта източно от Киев до средното течение на р. Десна. Така праславяните, което ще рече славяните преди пьрвото им раз-селване в началото на новата ера, което им донесло разделението на три основни клона - на източни, на южни и на западни славяни, има-ли за съседи освен германските племена, келтите и траките, също и население от ирански произход. За да разберем правилно историчес-ките факта от вековните връзки на славяните и иранския свят, трябва да имаме предвид преди всичко географската близост на иранского плато със земите, населявани от славяните от древността до наши дни. Според един от най-добрите познавали на древен Иран6: „Иранского плато представлява обширна географска облает, простираща се от Месопотамия до долината на Инд, от бреговете на Каспийске море до стелите на Централна Азия, Персийския залив и Арабско море... Въпреки че се простира и че се вдава в Индия - подчертава италианският учен, - Иранского плато исторически клони към Запада. Географската предпоставка за този факт е, че към него спада как-то северната равнина, намираща се южно от Каспийско море, така и югозападната равнинна облает на Кузистан. Чрез първата платото е здраво евързано с Мала Азия, а чрез втората - с Месопотамската низина... Северната равнина евързва платото с азиатския континент и образува своего рода коридор, прекъснат в средата от Каспийско море, простиращ се както на изток, така и на запад. През вековете той представлявал пътя, евързващ Запада с Изтока, през него мина-вал известният път на коприната, прекосявали го многобройни на-шественици, идещи от степите на Централна Азия. На югозапад посредством Кузистан платото силно се вдава в Месопотамската депре-сия и по такъв начин играе решаваща роля в геополитическата дейс-твителност в областта между Мала Азия и Персийския залив. По отношение на Запада Иранского плато е имало по същество двойна функция, що се отнася до географското му местоположение - от една страна, да задържа притока на централноазиатските народи при пос-тоянните им преселения, а от друга - да прегради пътя на Запада към Персийския залив, т. е. към Индия." Като се имат предвид тези фак-
ти, не е трудно да си обясним продължителните исторически контакта между славяните и, първоначално, т. нар. „външен иранизъм", а по-късно — Персия и нейната цивилизация.
В безбрежната и тайнствена Скития на Херодот, която някои съв-ременни автори определят като Евразия, тъй като там се срещали и контактували европейският с азиатския свят, от незапомнени времена живели някои племена, конто по някои езикови или пък историко-географски податки днес са смятани за вероятии предци на славяните. Това са преди всичко скитите, наричани yewpyoT или арот^ре?, конто живеели между реките Буг (Хюпанис) и Среден Днепър (Бо-ристен)7. Техни съседи били т. нар. неври (Neupot), конто заемали те-риторията между река Висла и изворите на Днестър1*. Освен това известно е, че по време на похода на цар Дарий I (521-485) срещу Скития, проведен около 514-513 или 507-505 г., племето на неврите било принудено да напусне седалищата си и да се оттегли на север към „пустинната земя“. За славянски племена са смятани, с известна вероятност, също и т. нар. будини (BouSii'ot), конто населявали земите между Днепър и Дон (Танаис)9. Огромна част от съвременна Южна Русия била заета от племена с установен ирански произход.
За период от половин хилядолетие, почти от митични времена до средата на VII в. пр. Хр., степната облает северно от Черно море била заета от кимерите10. Население с индоевропейски произход, кимерите се смятат от някои учени за близки на траките, а от други - за ирански племена. Малкото езикови данни, с конто се евързват, са имена на владетелите им, нерядко с ирански произход. Не може да се установи със сигурност дали населението е било ираноезично или това е бил езикът на владетелите". Скитите (Хкпбоц сака, чака) при придвижване-то си от Туркестан и Западен Сибир завладели между VIII. и VII в. пр. Хр. степите на Южна Русия и прогонили кимерите на запад и на юго-запад. Те били от ирански произход12 и принадлежали към т. нар. „се-верни иранци“. От времето на Херодот скитите населявали обширна-та територия между Танаис (Дон) и Истър (Дунав). По-късно се спускали на югозапад, в съвременна Добруджа, която дълги векове била наричана „Малка Скития“. Опитът на Дарий да наложи властта си над скитите и да осъществи „персизация на външен Иран" и по такъв начин да постигне „паниранийското единство"13 нямал продължители. Онова, което М. Ростовцев определи като „великата скитска империя, империя могъща и дълголетна, северен брат на великата Переписка монархия"14, продължило да съществува почти половин хилядолетие - от VIII в. до III в. пр. Хр. Исторически и езикови свидетелства позво-
ляват да причислим скитите с голяма вероятност към иранското семейство15. Въпреки че било откъснато от „вътрешен Иран'*, това иран-ско население, представител на външен Иран, оставило в земите на съвременна Южна Русия значителна следа за своята култура, особено в изкуството, но също и в топонимията и хидронимията.
В средата на III в. пр. Хр. скитите били прогонени на свой ред от нова вълна нашественици - от сарматите или савроматите16. Анализы на езиковите свидетелства не оставя съмнение за принадлежността на сарматите към голямото иранско езиково семейство17. Спускайки се в равнините, символизиращи „единството на азиатската и европейската степ“18, те заели зоната, простираща се между Каспийске море и съвременна Унгария. Като образували „единство на ирански племена", сарматите не установили нов тип отношения, различии от предпишите - „само нови господари заели местата на старите"”. По-късно някои сарматски племена се придвижили на запад или на югозапад, където по това време, а и по-късно живеело компактно славянско население. Сред тях могат да се посочат главно сарматските племена като а ланите20, росоланите и язигите21. Те се задържали по тези земи до времена, прекрачващи границите на средновековието, като дали начало на нови народи, залазили се и в нашето съвремие22. Част от племе-ната на аланите се заселили между другото и в Долна Мизия, и в Мала Скития23. Остатъци от иранско население се запазили по-продължи-телно и на Кримския полуостров. Още от първите векове на новата ера с името „Сарматия" се обозначавала огромна територия между Висла и областите на Южна Русия.24 По такъв начин етническото определение „сармати" разширява много своето значение, така че обхвата не само сарматите в собствен смисъл, но и много други племена, сред конто и славяните, населяващи същите земи. Името „Сарматия", дадено на областта, простираща се от Висла до Волга, от Балтийско море до Панония и Дакия, а оттам - до Черно море и Кавказ, се оказва изключително жизнено. Дори през 1517 г. полски автор говори за две „Сарматии", разположени на огромна територия25. По същество оста-ва валидно определението на Сарматия, направено от римския автор Помпоний Мела (III, 33): „Вътре Сарматия, която е по-широка откол-кото морето, от което се отделя по течението на река Висла, а от об-ратната страна - от Дунава до неговото устие, е населена с народи, близки по характер и начин на воюване с партите..."26.
Големите преселвания на германци и на хуни от III в. и V в. от Хр. заели обширна територия, спрели или забавили чувствително пре-местването на славяните от древната им прародина на юг и югоиз-
ток, започнало в началото на християнската ера. Някои пръснати, но трудно оборими сведения показват постепенното проникване на славяните в Среднодунавска Сарматия, ще рече съвременна Унгария, още от периода между III в. и V в. Така населението, отбелязано в Tabula Peutingeriana под името венеди-сармати, населявало унгарс-ката равнина преди края на III в. от н. е., може да се идентифицира като славянско27. Сведенията на историческите извори за съществу-ването около средата на IV в. в унгарската равнина на два „вида" сармати, т.е. на т. нар. „свободни сармати" или „господари" (Arda-ragantes, Arcaragantes), от една страна, а от друга - на „сармати роби" (Sarmatae limigantes), могат да се обяснят в смисъл, че първите били наследници на иранските язиги, заселили се в областта малко преди първата половина на I в. от Хр., докато вторите били население със славянски произход28. Най-сетне, наличието на отделни славянски гру-пи по тези земи около средата на следващото столетие, когато там стига византийско пратеничество, в което взема участие и историкът Приск, може да се смята за окончателно установено, като се имат предвид и някои езикови свидетелства2’. Разпадането на хунската държава след средата на V в. раздвижва много народи и племена, сред конто и славяните, и облекчава славянската експанзия към Дунав и към северните граници на Източната Римска империя. В продължение на много десетилетия е невъзможно да проследим хода на историческите събития. Около средата на VI в. мракът се разпръсква, проб-лясва светлина, позволяваща да се очертаят мащабите на настъпи-лите междувременно промени - както географското понятие „Сарматия", така и етническото „сармати" напълно изчезват от историческите извори, за да се появят много по-късно в чисто архаичен смисъл. По земите, по-рано населявани от ирански племена, сега се поя-вяват славяните със собственото им етническо название. В тази връзка много ценно е сведението на историка Иордан, произлизащ от покръстените алани, населявали Мала Скития, който разказва за 551 г.: „Intorsus illis Dacia est, ad coronae speciem arduis Alpibus emunita, iuxta quorum sinistrum latus, qui in aliquone vergit, ab ortu Vistulae fluminis per inmensa spatia Venetharum natio populosa consedit. Quorum nomina licet nunc per varias familias et loca mutentur, principaliter Sclaveni et Anti nominantur. Sclaveni a civitate Novietunense30 et laco qui appellantur Mursiano31 usque ad Danastrum et in boream Viscla tenus commorantur: hi paludes silvasque pro civitatibus habent. Antes vero, qui sunt eorum fortissimi, qua Ponticum mare curvatur, a Danastro extenduntur usque ad Danaprum quae flumina multis mansionibus ad invicem absunt"32.
Това недвусмислено свидетелство за присъствие на славяни в области, по-pa но населявани от скити и от сарматски племена, пораж-да още през късното средновековие хипотезата за славяно-скитската идентичност - теория, намерила привърженици и до наши дни33.
Като напълно отхвърляме теорията за идентичността на скити, сармати и славяни, трябва да отбележим, че всъщност става дума за една почти радикална подмяна на предишното население с население от славянски произход. Ако може да се допуске пълното изчезване на населението от ирански произход, то същото в еднаква степей не може да се твърди за следите от иранска култура, конто то оставя след себе си. Иранците населявали земите на днешна Южна Русия и на предно-дунавската равнина продължителен период. Оставените от тях следи били многобройни и дълготрайни. Вековното движение на иранците в южноруските земи е отбелязано от Фасмер, когато нише: „...и така, от появата на скитите до хунските нашествия от IV в. от н. е. можем да наблюдаваме една непрекьсната верига от ирански племена в Южна Русия. Тя се придвижвала от изток на запад...“34. В по-малка степей същата констатация важи и за областите северно от Дунава до Панон-ската равнина, а също и за някои балкански земи. Изучавайки както сведенията от писмените исторически извори, така и материали от археологически разкопки, някои учени сполучливо отбелязват значи-мата следа, която иранците оставят в културното развитие на областите, конто са обитавали, а също и значението й за тяхното бъдеще35. Тези твърдения могат да се задълбочат, като се вмъкнат някои нови елементи, а също и да се разширят, като се включат някои територии освен Южна Русия. Епохата на великото преселение на народите не била благоприятна за развитието на културата, свързана с иранските народи, дълго населявали тези територии. Когато се заселили тук, в земите, носещи богата следи от иранската цивилизация, тези народи наистина разрушили част от нея, но и неизбежно попаднали под не-йното влияние. Те наследили нейните традиции и станали нейни разп-ространители и продължители36. Славяните били сред най-късно дошлите, но съдбата им отредила да не бъдат временни гости, а да се установят окончателно по тези земи. Иранското културно наследство, което те получили както пряко от иранците, така и чрез посредничест-вото на народите - техни предшественици, било сравнително скромно, но от огромно значение, тъй като представлявало неоспорима част от новата им родина. Проникването на иранските влияния се осыцес-твявало главно по два пътя. На първо място това ставало благодарение на преките контакта с т. нар. „северни иранци“, т. е. с „външния
иранизъм“, а по-късно, в по-малка степей поради географския фактор - и със самата Персия. На второ място - благодарение на допира с иранската култура, която славяните заварили в новите си земи, по-рано населявани с иранско население. В някои случаи обаче като пос-редници между иранската цивилизация и славяните се явявали и про-цъфтяващите гръцки колонии, разположени по Северното Черномо-рие. Намиращи се по границите на „външния" ирански свят, тези колонии изпитали по-слабо влияние, но същевременно показали по-го-ляма жизненост и устойчивост към радикални етнически промени в сравнение със стелите, затова съхранили непокътнато всичко от иранского културно наследство и го предали през вековете до късновизан-тийска епоха. Усвоени до голяма степей през първобитната фаза от развитието на славяните, чувствително обогатени по време на пресе-ленията, иранските влияния скоро се превърнали в общославянско културно достижение. То се залазило и след периода на великого преселение и образуването на различии славянски етнически групи като културно наследство, общо за всички народи от това коляно през средновековието и до по-ново време.
Следи от иранско влияние могат да се открият преди всичко в езика. Това са различии топоними и хидроними, преминали в „об-щия“ славянски, а по-късно - в отделяйте славянски езици. Непрежа-лимият М. Фасмер, след като изучава историческите свидетелства за пребиваването на иранците на територията на Южна Русия и след като анализира съответните „езикови останки" (Sprachreste), стига до заключение™: „Ако гореспоменатото потвърждава присъствието на преобладаващо иранско население на територията на Южна Русия най-малкото от VIII в. пр. Хр. до IV в. сл. Хр., то става ясно, че в областите, населявани от иранци, ще се срещат и ирански топоними."37 В приложение към голямото изеледване той дава списък на иранските топоними (iranische Ortsnamen), срещащи се на територията на съвременна Южна Русия38. Трябва незабавно да добавим, че с цел да установим влиянието на иранската цивилизация върху славяните за нас представляват специален интерес не изобщо топоними-те, хидронимите и лексикалните ирански заемки, а единствено онези, проникнали в славянските говори през праисторическо време, през класическата античност и през ранното средновековие. Тук на първо място следва да отбележим името на Черно море3’. Така не е трудно да се открие, че зад гръцкото наименование от класическия период Порто? EWjeivos' (Евксински Понт), наричано още Хкибско? порто?, Pontus Scythicus или Mare Sarmaticus - иранского axsaena „тьмноц-
петен“, преведено от гърците като cUjeu'O? (негостоприемен), а по-късно евфемистично променено в eWjeivo? „гостоприемно". Някои класически автори, сред който Еврипид, го наричат Порто? ре Ха?, като по този начин му дават обозначение, по-близко до ориг инално-то, т. е. „иранско море“. В праисторическо време славяните не взе мат гръцкото название Евксински понт, а направо от иранците заим-стват наименованието на морето като „черно на цвят" („тъмноцвет-но, синьо, черно") и оттам се получава тяхното име „Черно море", което предават и на други народи. В новогръцкия класическото Порто? EtyjeLPO? се заменя нерядко от говоримата форма Маирт] баХаааа. Не е лесно да се установи дали тази форма представлява завръщане към оригиналното име, срещано при Еврипид, или представлява Славянска заемка, запазваща, за разлика от евфемистичното Евксински понт, древното название. Когато по-късно в турския се появява Kara deniz, това с голяма вероятност се дължи на славянското влияние.
Някои големи реки в Южна Русия като р. Прут (Нората), отбеляз-вана в някои по-нови карти като „Аланска река"40, след това р. Дон (древният Танаис) от иран. danu = вода, река41, р. Кубан (гр.'Тлагч?)42, носят имена, конто правилно и изчерпателно могат да се обяснят само ако се свържат с иранския език. Сред различните етимологии, предлагани до днес за р. Дунав, най-вярно обяснение може би дава иранският корен danu = река43. Сред имената на градове по Черно-морското крайбрежие заслужава внимание на първо място името на град XouySata, познат в руското средновековие под названието Су-рож, докато морето край него понякога е наричано „Сурожское море". Името на XouySaia се смята, че е с ирански произход44. Не по-малък интерес представлява името на град Феодосия (Theodosia), наричана на езика на аланите ’Ap8d|38a = ётгтабсо?, което ще рече „град на седемте религии" или „град на седемте богове"45.
Името Кафа, под което градът бил известен през късното средновековие, когато там се настанила цветуща генуезка колония, също се смята, че е с ирански произход (от иран. Kaafa = планина)46.
Към тези имена трябва да прибавим и някои етноними от епохата на „ирано-славянската симбиоза" или свързани по някакъв начин с нея. На първо място такова е и самото име скити. През средновековието не само във византийската литература, но също така и в латиноезичната, а и при някои славянски писатели с това име били наричани различии народи - готи, хуни и най-общо всички народи, свързани със Скития, т. е. там, където в праисторическо време живели самите скити47. От друга страна, се знае, че част от аланите, живеещи край Дон (Танаис), носели
името ’Aoaioi, откъдето дошло в източнославянските говори обозначенного „яси“, т. е. осетинците от по-ново време48. Трябва да отбележим и името на скитското племе IlaXai, т.е. Palaei (Плиний, „Естествена история", VI, 22), идентифицирани от някои съвременни историки като „спалите" на Иордан49 или със Xiropoi на Прокопий Кесарийски50. Предпола-га се, че славянската дума „исполин" произлиза от този етноним51. Ако съдим от този чисто езиковедски факт, трябва да стигнем до заключе нието, че между споменатото племе на палоите (или палеите) и прасла-вянското население съществували връзки, идентични с тези, конто се установили през VI-VIII в. между славяните и аварските племена. Дори след изчезването на етноса останал етнонимът, като приел близко значение - „обри", т. е. гиганта52.
Освен в топонимите, хидронимите и етнонимите иранското влияние се усеща и в някои термини от селскостопанския живот53. Особено внимание заслужава един термин, свързан с използването на металите при славяните. Това е термины „мед" (на старобългарски „медь"; на староруски „медь"; на украински мщь; на сърбохърватски mjed, на словенски med’, на чешки med, на полски miedz и т.н.)54. Този термин по своята етимология остава доста неясен, така че дори отличен езиковед като покойния М. Фасмер е принуден да признае след обстоен преглед на всички предполагаеми етимологии, че те са „само несигурни опити за идентификация"55. Въпреки това е отбелязано, че в праисторическа епоха славяните са поддържали връзки с териториите отвъд Кавказ и по-специално с Мидия, откъдето са получавали мед и бронз56. Така металът, който славяните внасяли от древна Мидия, ше рече в епохата на праславянското единство, между VI1-IV в. пр. Хр., получил името си по „родната" си страна. Аналогично латините дали името cuprum или cyprum на същия метал, който свързвали с о-в Кипър. От латинс-кия това наименование преминало в много европейски езици - фр. cuivre, англ, copper, нем. Kupfer и т. н.57
Голямо значение имат и „Lehnworter", тясно свързани с култур-ния живот. Трябва да отбележим например т. нар. femoralia, споме-нати в прочутите „Отговори на папа Николай I на въпросите на българите"58 от втората половина на 866 г., конто били част от облекло-то на праславяните59. Използването на този тип дреха датира от дъл-бока древност. Според някои сведения60 още скитите носели crapd₽apa. Може да допуснем, че славяните са заимствали от иранците не само термина oapd|3apa, но може би и модата да се носят такива широки гащи, потури (Pumphose или Pluderhose), конто при южните славяни и особено при българите се запазват до наши дни. Можем да предпо
ложим, че употребата на тази дреха, както и Hai самого й име е про-иикнала сред славяните пряко от иранците, a Hie чрез посредничество го на Византия, а още по-малко, както обижновено се вярва, на османските турци, иначе казано, сравнително сжоро.
Някои думи, сочещи иранско културно влияние, будят съмнение отпоено датирането им. Така например гръцката средновековна институция, известна катоаууарс'щ, а в късния латински - angaria, означава приб-лизително „принудителна работа,, изнудване, извън[редна задача"61. Както и гръцкия, така и в латинския термины е иранизъм,, евързан със службата па т. нар. ,,aggaroi“ - пратеници на древна Персия идли лица, заети с прена-сянето на имперската лоща62. През средновековиет о т. нар. ayyapda, раз-Оирана от Хезихий най-обгцо като SouXfia, не само запазва почти непро менено древноперсийското понятие и съответствацция му принудителен характер65, но и значително се разширява оригиналнюто му значение. При-с ьствието на термина ayyapda и на самата институция в живота на сред-иовековните българи64, както и в по-късните векове на османского господство, присъствието на термина в средновековие сръбски документи65 може да се обясни като византийско влияние - виз;антийците може да са препредали институцията и самого й име, заимствани от персите, на Ев-ропейския запад и на балканските народи. Тьй катго познаваме многоб-ройните връзки между славяните и персийската цивилизация още от прас-лавянска епоха, няма да е безпочвено предположен него, че става дума за нряка иранска заемка, без посредничество™ на древните гьрци и римля-ни, на византийците или на османските турци.
Има една облает от исторический живот, в която могат да се посо-чат следи от много силно влияние на иранската цивилизация върху славяните още през праисторическо време. Така, в славянската езичес-ка религия има много елементи, конто могат да се обяснят само във връзка с религиозните представи на иранците и <със съответстващата им терминология с религиозен характер. Не трябва да крием обаче огромните трудности, евързани с подобно сравнително изследване. Самата представа за славянского езичество като „...религия, състоя-ща се от структурно разнородни, противоречащм си и по-малко или повече взаимно чужди един на друг компонента..."466 красноречиво сви-детелства колко сложен е проблемы по установяването на безспорно общи елементи между праславянското или древнославянското езичес-гво, за да ги евържем с епохата, справедливо определена като „епоха на славяно-иранската симбиоза67. Някой безспорен елемент може да зе посочи с по-голяма или по-малка точност. Такъв на първо място е термины, означаващ бог на старославянски, а оттам и във всички съв-
ременни славянски езици - бог (на старобългарски и на съвременен български език, на руски и на сърбохърватски), 6ix на украински, buh на чешки6*. Противно на съмненията, изказани от един блестящ специ алист69, термины се свързва с иранского ,,baga“70. Ще бъде интересно да припомним, че следи от семантичното изменение на термина „бог“. като богатство, божество, господ бог - могат да се открият в българската реч чак до втората половина на XI в. според важного сведение на Кекавмен71. Има изследователи, според който това семантично изменение е настъпило под иранско културно влияние72. Други елементи от славянската езическа религия - по бедна и по-слабо развита в срав нение с религиите на народите от индогермански произход, сред кои то гърци, латини и германи - се дължат на иранско влияние или поне намират аналози в иранската митология. Трудно може да твърдим дали когато славяните използвали термините „61>с“ или „див“, за да изразят класическия гръцки термин Saipoi'ici', те следвали онова, което било общо индоевропейско наследство, или се пригаждали към религиозного влияние на иранците73. Различии древни и съвременни сви-детелства, сред конто и някои отживелици от фолклорен характер, до-казват безспорно съществуването на култ към огъня сред славяните74. Някои средновековни арабски автори, като описвали славяните, нари-чали ги „обожаващи огъня“75, като така ги сравнивали с огнепоклонничество™ на персите. Да припомним, че представи, свързани с пре-чистващата сила на огъня, са засвидетелствани и днес сред източните славяни (руси) в сыцата степей, а може би и повече отколкото сред балканските славяни76. По същото време славяните почитали като вър-ховно божество Слънцето и изповядвали, най-общо, слънчев култ, следи от който намираме и в ново време77. Трудно е обаче да се твърди с абсолютна сигурност, че този култ бил въведен под иранско влияние, както пише един учен78, или пък че става дума за много по-древен култ, вероятно от индоевропейско време, развил се по-късно предимно под иранско влияние. Такъв култ към небето не се е различавал съществе-но от култа към небето, почитано например от тюркските народи под името „тенгри" (tangri)79. Без съмнение точно тази близост на езичес-ките религии на славяни и прабългари от тюркски произход послужила за основа на взаимната им асимилация, настъпила след 681 г., когато те заживели съвместно на територията на прабългарската държава.
Освен тези особености на езичеството на славяните, сближаващи го с иранската религия, в езическия славянски пантеон могат да се посочат някои божества, носещи имена с ясно изразен ирански произход. Естест-вено констатацията, почиваща единствено на езиков материал, не решава
сама по себе си проблема дали в конкретния случай става дума за специфично ирански култ, проникнал сред славяните, което ще рече присъст-иието на „първоначално ирански, а впоследствие богове, приети от сла-ияните"80, или става дума за изконно славянски богове, идентифицирани с ирански божества и представяни, по-добре или по-зле, с техни имена. Влиянието на иранската цивилизация не пощадява дори божества с безспо-рен праславянски произход, но в сравнително късен период прибавя към гехния култ някои нови черти. При всички изброени случаи остава да се реши тежкият проблем за времето, в което се осъществяват тези влияния, г. е. дали са станали в праисторически времена или в по-ново време. Кри (ерият при сравнителния анализ, приложен върху езиковия материал, може да се използва и в нашия случай, но още по-внимателно, тъй като винаги възниква въпросът дали става дума за общославянски култ, т. е. отнасящ се по всяка вероятност до дълбока древност, или пък до местен култ, пъзникнал след преселението на различните славянски групи, т. е. сравни-гелно по-нов81 Ако може да съществуват съмнения относно положител-ния или отрицателния ефект от иранските влияния в някои области82, то изглежда безспорно, че в религиозния живот тези влияния имали ясно изразен положителен характер, като допринесли за развитието на славянского езичество като система от по-развити и усъвършенствани предста-ви. Дълбочината и ефектът от иранските влияния върху славяните особено ясно се открояват, когато вземем под внимание следите от контакт, конто те имали с други народи, например с готите83. Излишно е да повта-ряме, че изследването на древнославянското езичество предполага изк-лючителна предпазливост, за да се избегнат прекалено лесните обобщения, а от друга страна - да не се стига до неоправдано отричане, както в някои съвременни изследвания84.
Когато пише за началото на управлението на киевския княз Владимир (978-1015), древноруският хронист ни оставя някои изключи-гелно ценни сведения за руските езически вярвания. Според това сви-детелство85 княз Владимир поставил на хълма близо до двореца си различии идоли: „дървения идол на Перун, със сребърна глава и златни мустаци, после Хурс, Дажбог, и Стрибог, и Симар’гл, и Мокош". Достатьчно е да анализираме този откъс от древноруската хроника, за да установим някои основни елементи на иранского влияние в сфе-рата на религията. Разполагаме със сравнително многобройни сведения от различно естество, конто ни позволяват да разглеждаме Перун като общославянско езическо божество, върховен бог в дох-ристиянския славянски пантеон, идентичен със Зевс, с Юпитер Фул-гур (Светкавицата) или с германския Тор, персонификация на „Небе-
то по време на буря, със светкавиците и гръмотевиците", „господар на светкавицата"86. Той бил почитан като персонификация на „естес-твена сила" и има слънчев произход, като образува самото ядро на примитивните представи на праславянското езичество и на вярвани-ята на славяните до покръстването им. Дори този бог бива засегнат от иранского религиозно влияние, като впоследствие получава някои характерни ирански черти87. Не е трудно да открием, че зад името Хурс се крие славянизирана форма на персийското xursid (слънце) и да стигнем до заключение™, че зад това наименование се крие „олицетворение на слънцето", почитано от иранци и от славяни88. Ако съдим по името на третия по ред бог, споменат в древноруската хроника, той трябва да има изконно славянски характер, а името му Даж-бог може да се преведе като „Spender des Reichtums" или „Gott der Spender"8’. По името на четвъртото изредено божество - Стрибог, можем с голяма вероятност да заключим, че става дума за иранского „стрибага", което ще рече „Verteiler bzw. Spender des Reichtums", „the distributer of wealth"’0. А това по същество представлява пълен или почти пълен аналог на току-гцо цитираното славянско име.
Под името „Симаргл" може би не се крие истинско божество, а по-скоро онова същество от иранската митология, познато под името „симарг" или „сенмуру", представляващо крилато куче или грифон”. Докато при иранците то се смятало за подчинено на властта на богинята Анахит92, има изследователи, виждащи в него, в славянского народно творчество и във фолклора образа на т. нар. Жар-птица (т. е. огиена птица)’3. Последното езическо божество, спомена-то в древноруската хроника под името Мокош, е интерпретирано от учените като персонификация на „влажната майка земя" (мать сырая земля) и може да се сравни с Ардви Анахита при сарматите’4. Може би самото цитиране на тези имена не означава непременно наличие-то на култ към божествата от ирански произход в руското общество от X в., но фактът, че те са изброени, сам по себе си е знаменателен.
В славянската езическа митология съществува и божество, носещо името Сварог, известно и с умалителното Сварожич, почитано в еднак-ва степей от всички славяни95. Идентифицирането на този бог се улесня-ва от факта, че в славянски средновековен текст, по-специално в руско копие на хрониката на Иоан Малала, преведена в България през първата половина на X в., по времето на цар Симеон (893-927) и преписана в Русия през XII в., името на Сварог се въвежда в превода, за да се обясни гръцкото езическо „Хефест"96. И в този случай имаме работа с божество, носещо име от ирански произход - xvar = жар, топлина97. Наистина
не можем да смятаме за напълно изяснени всички подробности от иден-тификацията на имената на тези божества и на техния култ, но във всички случаи остава фактьт, че това са ирански заемки в областта на религиозния живот. Смята се, че името Сварог се запазило в езика на чехи и на словаци под формата rarog, rarach (дявол)99.
Следователно няма зато да се учудваме защо и в доста късно време, редом с подобии термини от религиозен характер, проникнали от иранския в езика на праславяните, можем да открием и серия от термини, свързани с религиозната дейност или култовите предмета100. Доколкото може да се говори за славяно-ирански аналози в дуалистич-ните представи, трябва да отбележим, че иранското влияние прониква не в праисторическо време или в древността, а сравнително по-късно.
Като се основаваме на езикови данни, на сведения от историчес-ките извори, на някои фолклорни отживелици и най-сетне на разсъж-дения от общ характер, можем да смятаме, че вероятно тези елемен-ти с ирански произход проникнали сред славяните по времето на тях-ната праистория и древност.
Славяните запазили тесните си връзки с Персия и в „историческо време", през първите векове от новата ера, което ще рече по време на управлението на династията на Сасанидите, през което доислямска Персия преживяла своя последен период на невероятен разцвет в политика-та и културата101. Било по времето на великите владетели от династията на Сасанидите, какъвто бил цар Шапур I (241-272), нанесъл през 260 г. близо до Едеса катастрофален разгром на римския император Валериан (253-260). Императорът, починал шест години по-късно в персийски плен, щедро покровителствал проповедническата дейност на основателя на манихейството - Мани (215-275). Такава била епохата на цар Ка-вадх (488-531), през чисто управление се развило социалното и религиозно движение, огпавявано от Маздак102, епохата на Хосрой I Анушир-ван (=„с безсмъртната душа") (531-579), на цар Хосрой II Парвиз (590-628) и на неговите наследници, последните владетели на Сасанид-ска Персия до Иездегерд III, при когото през 632 г. тя за първи път била завладяна от арабите. Познати са в подробности продължителните, почти безконечни войни между империята на Сасанидите и Рим, а по-късно и с Източната Римска империя. Така за период по-дълъг от четири века Иранската империя била единствената голяма държава на границите на европейский свят - противник и страшен враг на Римската империя, а по-късно и на Константинопол. Историята на вековното противоборство с Персия на Сасанидите за нас представлява особен интерес. Тя хронологически съвпада с появата на славяните по границите на Римс-
14. Византия и славянският свят
209
ката империя и на проникването им в нейна територия. Не става дума само за някаква поява в периферията на общественна живот на европейский свят и на Персия. Славяните взели активно участие в редица исторически събития. Впоследствие те установили нови връзки със самата Персия, а не само с т. нар. „външен иранизъм“ и неговата култура и следователи) претърпели нова вълна от ирански влияния. Връзките между Римската империя и Византия, от една страна, и Персия на Саса-нидите, от друга, са били предмет на множество изследвания, затова можем да ги смятаме за добре познати. Като концентрират вниманието си изключително върху действията на двете велики сили, учените почти никога не оценяват тези събития в тяхната връзка със съдбините на славяните и по-специално с отражението им върху славянската история. Сгрува си да отбележим, че събитията от вековната борба между Персия и империите на Рим и Константинопол изиграли решителна роля в историята на славяните, затова ще бъде изключително интересно и важно да ги очертаем, макар и в общи линии.
Историческите извори съдържат множество сведения за връзките, конто се установили между славяните и Персия на Сасанидите, по-специално през VI-VII в., когато отношенията между Източната Римска империя и Персия често изпитвали остра криза. Трябва да припомним, че около средата на първото хилядолетие от н. е. част от многобройните славянски племена, т. нар. славини или анти, населявали области отвъд Дунава, от конто предприемали в началото на VI в. набези на територията на Балканския полуостров, по онова време намираща се под властта на Източната Римска империя. Започнали в началото на VI в. тези славянски набези приключили около средата на следващото столетие, когато славяните успели трайно да се установят на територията на Балканския полуостров. В течение на този дълъг период славяните имали, макар и по различии пътища, нови контакти с Персия и нейната цивилизация. Племето на антите, спо-менавано често във връзка със славянските набези на Балканите през VI в. и смятано от всички за предтеча на източните славяни (руси), заслужава по-особено внимание. Тъй като сведенията за тяхната древна история са доста оскъдни и от друга страна - неясни, съществува хипотезата за принадлежността им не към славянското семейство, а към голямото иранско семейство, като се отбелязвал техният кавказки произход, близък до този на аланите|0:. Хипотезата е подета от някои съвременни учени и въпреки че не ее стига до задоволително решение на въпроса за етническата принздлежност на антите, все пак не може да се смята за напълно преодэляна.
Започнали през втората половина от царуването на Анастасий I и подновени от времето на Юстин I (518-527), славянските нашествия зачестяват особено по време на управлението на Юстиниан I (527-565), засилват се и увеличават териториалния си обхват, като нродължават до неговата смърт104. Ако през по-ранните периоди от-ношенията между империята и Персия представлявали проблем от жизнена важност от политическа и военна гледна точка, то сега, по времето на Юстиниан I и на Хосрой I, те достигнали критична точка на развитие105. За да може да продължи войната срещу вандалите в Северна Африка и срещу остготите в Италия, византийският император сключил през 532 г. „вечен мир“ с царя на Персия, като се задължил да плаща голям годишен трибут106. Мирът продължава само няколко години, а през 540 г. персийската войска нахлула в Сирия, завладяла и разрушила град Антиохия, докато на север били опусто-шени Армения и Грузия, както и някои територии по Източното Черноморце, конто били под византийска власт, но сега преминали в ръцете на персите. Според достоверни исторически сведения именно едно пратеничество на остготите при „великия персийски цар“ го убедило да наруши мира и да предприеме враждебни действия срещу Византия. Като увеличил годишния трибут, плащан на персите, Юстиниан I успял и този път да възстанови мирните отношения с Персия, но враждебните действия не били прекратени и едва през 562 г. между двете империи бил сключен мир за период от 50 години. Се-риозно заета с войните в Западна Европа, Източната Римска империя видимо губи позиции в Азия и отстъпва пред нарастващата мощ на империята на Сасанидите. Точно тогава, по време на пер-сийско-византийските войни, славяните успели да проникнат било като федерати на Константинопол, било като завоеватели на територията на Балканите и трайно да се установят по тези земи. Въпреки войната между земите на Балканския полуостров и Персия се уста-новявали понякога съвсем неочаквани контакти. В този смисъл можем да приведем интересния епизод, описан от Прокопий Кесарийс-ки107. Според този голям писател от Юстинианово време владетелят на остготите в Италия княз Витих решил да сключи съюз с персийс-кия цар Хосрой I Ануширван, за да организира по-ефективно борбата им срещу общия враг — Византийската империя. С тази цел той изпратил в двора на персийския цар пратеничество, за да го помоли да предприеме настъпление срещу Византия. Пратеничеството, със-тавено от двама свещеници от Лигурия, единият от конто се представал за епископ, а другият - за негов служител, тайно прекосило
цяла Тракия. Там то срещнало лице, владеещо сирийски, което щяло да им бъде преводач. Като се криели ловко от иначе бдителните ви-зантийци, те стигнали в персийските земи. Епизодът, заслужаващ внимание от различии гледни точки, безспорно доказва, че между балканските територии и Персия съществували контакти дори в периоди на конфликт и открита война между двете империи. Но и са-мите войни разкриват други възможности за поддържане на контакти между населението на Тракия, славяните и Персия. Известно е, че византийската войска, изпратена срещу персите, се състояла отчасти от войници, родени в Тракия, от други с тракийски произход или направо от славяни, включени в редовете й като наемници или като фе-дерати. Така във византийската войска, участвала във войната с Персия през 505 г., имало известен брой от т. нар. Goti Minores108, т. е. онези готи, конто се настанили през V в. на територията на съвре-менна Северна България, а после отказали да последват вожда си Теодорих в похода му на запад и към италийските земи. Към 526-527 г. начело на византийската войска стоял някой си Либеларий „от Тракия", вероятно романизиран „ТЬгах“, свален от командването заради военен неуспех. На негово място бил назначен прочутият Велизарий, който довел със себе си като секретар историка Прокопий Кесарийс-ки109. По онова време под командването на Велизарий се намирали и двамата братя Купис и Вузис, също родом от Тракия. Първият заги-нал в битката при важната крепост Низибис110. Познаваме и друг вой-ник, родом от Тракия. Той е споменат като Флоренций Траке111, за когото също можем да допуснем, че бил с тракийски произход, но романизиран вследствие на дългата военна служба и получил по тази причина и латинско име. Във войната срещу Персия след 552 г. взе-мат участие някои воини анти - Дабрагезас и Узигард, после синът на Дабрагезас, който вече носи латинского име Леонций112. Дабрагезас имал титлата „таксиарх", което ще рече командващ военен отряд и предполага, че под негово командване са стоели и други хора от неговия род. Узигард също заемал важна служба в редиците на византийската армия воюваща с персите.
Към 506 г. император Анастасий I назначил за командващ източна-та войска, воюваща с персите, някой си Келер (лат Целер?), от или-рийски произход, който постигнал известен успех в борбата при област-та Низибис113. По време на войната между византийци и перси от 541 г. някои византийски войници, родом от Тракия, били включени във войс-ката, изпратена да се бие в Месопотамия, и страдали ужасно от климата и от разни болести114. Войници от Тракия и от Илирик участвали и в
експедицията на Велизарий срещу Терсите от 549 г.“5 Военачалник на име Рекитанг, също родом от Трак1ия може би от „малките готи“, бил изпратен при император Юстиниац [ в Лазика (древната Колхида, съв-ременния Лазистан), на източния бр>Яг на Черно море заедно със силна армия116. Във византийската войска., заедно с Леонций, син на Дабрагезас, се споменава и славянина Сва]руНас и участието му във военните операции117. Понякога се говори за Присъствието на войници от Тракия и от Илирик във византийската войска, изпратена срещу Персия, без да се пояснява нищо друго"”. Войните 1между Византия и Персия от времето на Юстиниан 1 имали за славянине особено значение не толкова за-щого улеснили спорадичните контакта с Персия, колкого защото отк лонили военната мощ на Византия <дТ Балканский полуостров и по този начин открили път за славянските набези. Тьй като военните сили на империята били заети с войната срещу остготите на запад и с персите на изток, Юстиниан I оставил незагцитен Дунавския лимес пред запла-хата от славянско нашествие. Това дало възможност на славяните не само да проникнат във вътрешностуа на полуострова, но и трайно да се заселят на иегова територия. Проц<есът на прони кване на славяните на балканска територия се засилвал и разширявал непрекъснато през втората половина на VI в. и началото На следващото столетие, но винаги във връзка с борбата, която константинополската власт била принудена да води по други фронтове и особено срещу Персия119. През целия този период проблемът за политическите и военни отношения с Персийско-то царство представлявал една от основните грижи на Византия. Дъл-боката вътрешна и външна криза, която империята преживявала в продължение на половин век - от смъртта на Юстиниан I до възшествиего на Ираклий през 610 г. - се задълбрчавала още повече от враждебните действия на двата съперника - Византия и Персия. Мирният договор, сключен през 562 г., давал известно преимущества на Константинопол. Освен клаузите, уреждащи търговията, Византия се ангажирала да плаща голям данък на Персия. Като компенсация последната се задължа-вала да проявява толерантност по отношение на хрисгияните на своя територия. Напускайки Лазика, пе1)СИТе отново връщали на византийците понтийския бряг. Същевреме^но те се отдалечавали от славяните, конто можели да бъдат техни съюз11Ици в евентуалната им борба срещу Византийската империя.
Обещаният за половин век мир бил нарушен сравнително скоро. Непосредственият наследник на Юстиниан 1 император Юстин II (565-578) повярвал, че е открил в лицето на тюрките, отскоро настани-ли се по границата на Персия при Каспийско море, могыци съюзници
в борбата им с царството. Затова отказал да плати данъка, установен при неговия предшественик, и така мирът бил нарушен. Надеждите, възлагани на тюрко-византийския съюз, се оказали неоснователни. Из-бухналата през 572-574 г. война била неуспешна за византийците и завършила със загубата в полза на Персия на някои територии от стра-тегическо значение. Вече не самият император Юстин II, който междувременно тежко заболял, а съпругата му, императрица София, успя-ла да постигне през 574 г. подновяване на договора с Персия, но като едногодишно примирив срещу заплащането на годишен трибут в размер на 45 000 номизми120. През декември същата година византийско пратеничество отнесло в Персийския двор новината за въздигането на Тиберий в кесарево достойнство и за предполагаем наследник на император Юстин II, както и молба за подновяване на мира. Вместо това било съгласувано по предложение на персите ново примирив за период от пет години със задължение властите в Константинопол да пла-щат годишен данък от 30 000 номизми121. Персийското предложение не срещнало одобрението на Константинопол и така се стигнало до тригодишно примирив срещу същата дан, която трябвало да се плаща на Персия122. Същевременно между края на 575 г. и края на следваща-та година Константинопол подновил връзките с тюрките, опитвайки се да ги убеди да започнат война срещу персите като съюзници на Византия123. Очевидно константинополските управници възлагали малко надежди на съюза с тюрките, тъй като по същото време изпратили посолство при двора на персийския владетел за сключване на мир124. Последната година от управлението на Юстин II изтекла в безплодни преговори за сключването на по-изгоден мир125. Краткого управление на Тиберий II (578-582) било ознаменувано от почти унизителното предложение на новия византийски император до персийския цар за сключване на мир126. Смъртта на Хосрой и възкачването на трона на сина му Ормизд II (579-590) почти не променяли, нито облекчили тежкото положение на империята, застрашена от нападенията на аварите над Балканския полуостров, от славянските нашествия, а от друга страна - подкопана от вътрешната нестабилност на централната власт. Сред различните свидетелства за славянските набези на територията на Бал-каните достатъчно е да цитираме това на Иоан от Ефес (506-585), епис-коп-монофизит на същия град. Когато говори „за народа на славяните и за опустошенията, конто причинили в Тракия през третата година от управлението на тихия император Тиберий (П)“, епископ Иоан отбе-лязва (VI, 25)127: „През третата година от смъртта на император Юстин (II) проклетият народ на славените (esqlavine) предприе поход. Те
устремно прекосиха цяла Гърция, областта около Солун, цяла Тракия, като завладяха много градове и крепости, опустошиха ги и ги подпа-лиха, взеха заложници и станаха господари на тази земя. Те се настани-ха тук като господари и без страх, сякаш беше тяхна земя. Ето вече четири години и до този момент, тъй като императорът беше зает с войната с Персия и беше изпратил всичката си войска на изток (к.м. - И. Д.), точно по тази причина те се пръенаха, и се заселиха по тези земи, тъй като Бог допуска това. Те грабят и палят, и заробват паселението, и така дори в околностите [на столицата] те изловиха всички императорски табуни от хиляди коне и друга богата плячка. Ето и днес те са тук, което ще рече през годината 895 (според летобро-енето на Селевкидите, т. е. 583-584 от н. е.) живеят и спокойно се за-селват на ромейска земя, тези хора, конто преди не смееха да се пока-жат от девствените лесове или други места, укрепени с дървета, и не познаваха друго оръжие освен две-три къси копия/* Като повтаря ду-мите на ефеския епископ, Михаил Сирийски допълва128: „те господст-ваха дълго време над земите на ромеите.** Свидетелството на съвре-менник, какъвто е Йоан Ефески, отразява всеобщата мъка от славянската заплаха и същевременно красноречиво разкрива взаимната връз-ка, която се установява между двата фронта, на конто византийците са принудени да воюват - срещу персите и за защита на балканските земи, застрашени от славянско нашествие. Истинско щастие за византийците е, че след смъртта на цар Хосрой персийската държава преживяла период на вътрешна криза, която забавила, а понякога парализирала действията на персийската войска срещу византийците. Ако се доверим на думите на сирийския автор129, византийските власти се опита -ли да се възползват от безредиците, избухнали в Персия след смъртта на Хосрой I, и се помъчили да установят връзки с един узурпатор, който се представил за син на покойния владетел.
За историята на връзките между Персия и Византийската империя през управлението на новия византийски император Маврикий (582-602) сме добре осведомени благодарение на сведенията на византийски автор, съвременник на тези събития - видния историк Те-офилакт Симоката130. Произведението му представлява история на управлението на този император, но в действителност в повествова-нието се открояват два основни за епохата момента - войната с Персия или по-общо проблемът за персийско-византийските отношения и войната на империята срещу славяни и авари за запазване на балканските територии. Новият византийски владетел лично е тясно евър-зан с действията срещу Персия и още преди да се възкачи на престо
ла, познава от собствен опит положението на тази граница. Маврикий, по думите на Теофилакт Симоката, бил изпратен от своя пред-шественик император Тиберий начело на войските в Армения да во-юва срещу персите131. След това той нахлул на персийска територия, където се отличил с няколко победи132. Издигането му за византийски владетел, пак по думите на цитирания византийски автор, било признателност за заслугите му в борбата срещу персите133. Следова-телно възниква въпросът дали предпазливият император Тиберий с назначаването на Маврикий за стратег на войската, воюваща по границите на Персия, както и това, че му дава за жена и императрица дъщеря си Константина, не е хранил надеждата да намери някой, който да реши проблема за войната с Персия. Но трябва да изтече цяло десетилетие, за да се регулират поне временно персийско-ви-зантийските отношения.
През първите години от управлението си Маврикий положил ог-ромни усилия в борбата срещу двамата неприятели, еднакво могъ-щи и страшни - на изток срещу Персия, на запад, т. е. Балканския полуостров, срещу съюза на славяните и аварите. Въпреки че ги разделяло огромно разстояние, двата фронта, арена на борбата, били взаимно свързани. Изпращането на голяма войска на изток означа-вало отслабването на защитата на Балканите. Често самите пълко-водци организирали борбата ту срещу перси, ту срещу славяни и ава-ри. Принудена да воюва на два фронта, Византийската империя ес-тествено не можела да постигне лесна и решителна победа и на двете места. Могъщ и страшен противник била персийската държава и уси-лията на Константинопол били насочени преди всичко към Изтока. Славяните и аварите обаче застрашавали балканските територии. Като прониквали по време на своите набези и до най-южните части на полуострова, те предизвиквали основателния страх сред жители-те на столицата и околностите й. Византийският историк подробно описва събитията, станали на изток, и показва какви колебливи ре-зултати постигали византийците във войната. Няма съмнение, че тези колебания, тези приливи и отливи във военните действия както за перси, така и за самите византийци, станали причина за прогресив-ната деморализация и на двете войски. Събитията от почти дваде-сетгодишната война между империята и Персия са основният сюжет на първите пет книги от произведението на Теофилакт Симоката. Докато описва персийската война134, византийският историк поняко-га вмъква някое сведение какво ставало и на Балканите, в борбата срещу славяни и авари135.
Когато описва войната срещу Персия през зимата на 588-589 г., Теофилакт Симоката отдели няколко думи и на тежкото положение, в което се намирала империята136. От една страна, това била борбата срещу персите, а от друга — нашествията на гетите, т. е. славяните от Тракия. Освен това на запад и в Северна Африка това била борбата срещу лангобардите и т. нар. маврузии, т. е. местного население. Въпреки някои проблясъци на оптимизъм това очертава картината на острата криза, която империята преживява през този период. Някои победи над персите, за конто разказва Теофилакт, са приписвани на Ираклий, бащата на бъдещия император137. Като се вземе под внимание, че авторы твори по времето на император Ираклий138, може би през втората половина от неговото управление, можем да подози-раме известна доза „косвено“ ласкателство към владетеля и следо-вателно - разкрасяване на историческите събития. В действителност положението на Византия в борбата срещу Персия трябва да е било много по-тежко. Войната обаче представлявала част от наследство-то, което Маврикий получил от непосредствените си предшествени-ци. А Маврикий, доблестен войник и хитър владетел, днес е смятан за един от най-добрите императори в историята на Византия. По не-гово време Теофилакт симоката заемал някои важни длъжности във византийската държавна йерархия и затова бил в течение на събитията. Ето защо той не пести някои критични бележки за виновниците за тази война. Според него139 император Юстин И нарушил „с лека ръка“ договора с Персия на седмата година от управлението си, което ще рече през 572-573. С това „мирного добруване било нарушено и унищожено", а в отношенията между двете държави се промъкнала войната - „свърталище на злините, подслон - така да се каже - на всички нещастия, първоунищожителка на живота и човек няма да сбърка, ако я нарече смрад и гнилоч за човешките неща“. Като из-ползвал тези определения за войната, византийският историк очевидно не се отдавал на общи разсъждения, нито упражнявал красно-речието си. Той виждал трагичните резултати от дългата борба между Византия и Персия. Така той недвусмислено твърди, че когато поради „голямата непред пазл ивост“ на император Юстин II половин-вековният мирен договор между перси и византийци бил нарушен, от този момент започнало „злочестото увеличаване на византийските беди“. Тьй като пише няколко десетилетия по-късно, византийският историк има възможност цялостно да обхване тези събития и да оцени техните последици. Тази толкова строга оценка за персийско-византийските войни от 572/3-591 г. е оправдана не само от терито-
риалните загуби и от резултатите за империята, не само заради отражение™ й върху вътрешнополитическия живот, но преди всичко поради положение™ на Балканите. Византия не можела да спечели евен-туална война срещу Персия най-вече поради факта, че нейните уп-равници никога нямали възможността, тьй като винаги били анга-жирани и с балканските територии, да водят войната „unter Aufbeitung aller Krafte“140. Ако през пролетта на 591 г. се стигнало до сключване-то на благоприятен за Константинопол мирен договор141, това стана-ло не благодарение на някоя шумна победа, донесла решително пре-димство на византийците, колкото като резултат от отслабването на персийската държава вследствие на вътрешните борби, последвали смъртта на Хосрой I и по време на тираничного управление на Ор-мизд IV. Голямото въетание на Бахрам, обявено от някои наследници на славната династия на Арсакидите, свалянето от престола на Ор-мизд IV арестът и ослепяването му, конто завинаги го лишили от надеждата да се върне на власт - всичко това довело Персия почти до ръба на пълното поражение. Когато на власт дошъл Хосрой II Парвиз (590-628) внук на Хосрой I, той трябвало да моли за помощ и закрила византийците. Едно дълго писмо, което новият персийски владетел изпратил до византийския император, е достигнало до нас, може би лично редактирано от самия Теофилакт Симоката142. То по същество отразява цялостно положение™ на нещата и при това дос-та красноречиво. Въпреки че персийското царство преживявало теж-ка криза, чийто изход бил непредвидим, персийският владетел де-монстрира пред константинополския си колега едно от основните политически виждания на онова време. Става дума за двете империи - на византийци и на перси, - създадени „свише и изначално" от бога, като две „зеници", за да хвърлят светлина над целия свят, т. е. за да управляват ойкуменето. Когато в края на послание™ Хосрой II се обявил за „син и молител“ пред византийския император, това озна-чава, че персите били принудени да коленичат пред империята и да признаят нейната върховна власт. Според едно неособено достоверно сведение персийският цар дори молел да получи за жена дъщеря-та на византийския император, която не му дали по религиозни причини143. Мирният договор осигурявал на Византия някои наистина изключителни предимства. Като засилвала позициите си на изток, Източната Римска империя получавала някои територии, сред конто част от Армения, която винаги била една от основните причини за разногласията между двете държави. Византийските управници оценили по достойнство развоя на събитията и предприели някои мер
ки, за да се възнолзват от тях144. От този момент насетне, в продолжение на няколко години, можем да смятаме, че положението на изток се стабилизира. Един опасен противник, причинил множество злини па империята в миналото, е укротен и принуден, поне временно, да отстъпи. Като уредил по такъв начин политическите си и военни отношения с Изтока, Константинопол можел да насочи изцяло внима-нието си към други области, където били застрашени интересите му, т. е. като истинска световна империя за времето си.
Положението на запад, на територията на Северна Африка и особено в Италия, където през 568 г. нахлули лангобардите, будело без-покойство. По това време византийските власти нямали възможност да изпратят в тези земи войските си. Те били заети с балканския и източния фронт. Затова се правело всичко възможно, за да се избегне неминуемата загуба на тези части на европейския континент. Константинопол поддържал връзки с Римската курия, оглавявана по онова време от една видна личност - папа Григорий I Велики (590-604)145, харчел пари, за да спечели съюзничеството на Хилдеберг II (570-595)146 и да го накара да воюва с нашествениците.
Разположени в непосредствена близост със столицата на империята, застрашени от славяни и от авари, балканските територии ес-тествено будели много по-силно безпокойство. Ако владенията на запад засягали само престижа на империята като световна сила, съд-бата на Балканите засягала жизнените й интереси. Въпреки всички договори със славяните и аварите от предишните години147, те успели да проникнат дълбоко на юг и югоизток в балканските провинции. Стигнали дори в околностите на столицата, както се случило през 591 г., когато обсадили крепостта Чорлу, откъдето ги прогони-ло не византийското оръжие, а византийската хитрост1411. Въпреки че нашествениците заели някои важни места по дунавската граница като Сирмиум, Виминациум и Сингидунум, въпреки че проникнали чак до големия Солун, разрушавайки всичко по пътя си, въпреки че дори си позволявали да се заселват трайно и окончателно тук и там на тази територия, императорского правителство до този момент зае-мало предимно защитна позиция. Намаляването на заплатите на вой-ниците станало през 587 г.14’, а и някои други мерки не можем да отдадем просто на „скъперничеството на императора", както твър-дели някои негови врагове. Просто липсвали средства. Като после-дица от намаляване на заплатите избухнали известните бунтове на войската, изпратена срещу персите. Когато свършила персийската война, същите войници, конто воювали с години, с изчерпани физи
чески и морални’ сили, понякога недисциплинирани, трябвало да бъ-дат прехвърлени* на Балканския полуостров и отцово да продължат да воюват, този път срещу славяни и авари. Както изглежда, византийските управн’ици си давали сметка за възможностите на такава войска, затова изпратили в подкрепление нови, пресни сили. Онези арменски земи, преминали под византийска власт по силата на клау-зите на мирния договор с Персия, били от особено значение за империята. Освен стратегического им положение и икономическата им значимост за пррговията, те се превърнали в зона за набиране на нови военни сил»!. Още през пролетта на 591 г. византийската власт заявила намерег^ието си да използва военни части с арменски произход в Тракия, срещу авари и славяни150. През 602 г„ вероятно през лятото, императорски декрет151 задължавал Армения да предостави на централната власт значителния за времето брой от 30 000 конни-ци или пък да ст>бере и да изпрати 30 000 арменски семейства, конто да бъдат разквартирувани в Тракия - било като войска срещу нашес-твениците, било като гранично население. Така едва след мира с Персия от 591 г. Византия предприела голямо настъпление на балканска територия, върхУ чийто развой не е необходимо подробно да се спи-раме152. Огромните усилия не довели до очакваните резултати. Това било неизбежна последица от изтощителната война срещу Персия, която донесла много загуби за войската, намалила боеспособността и дисциплинам й, изчерпала финансите на империята. След като воювала на изток, войската решително отказвала да осъществи офан-зива отвъд Дунава, въпреки че Константинопол виждал в това един-ствената ефикасна мярка за спиране на славянского и аварского нашествие. Трябвало да изминат само няколко години, за да стане ясно, че мирниат договор от 591 г. не отбелязвал края на вековната борба, не решагал окончателно проблемите между двете държави, а бил само временно примирие. Когато описва преговорите от 590-591 г. Теофилакт Симоката се спира на някои действия на персийския цар и още тогава го оЗвинява в двуличие към Византия153. Не става дума за някаква ретроспективна интерпретация на историка, ще рече „след събитието“154, а за ясного съзнание, че борбата между вековните вра-гове далеч не е приключила.
До открити сблъсъци се стигнало, доколкото ни е известно, в самия край на веса. Към тази година цар Хосрой И нахлул на византийска територия155. Самият факт, че през есента на 602 г. Константинопол в спец!ално послание припомнял на цар Хосрой благодея-нията, конто пслучил от Византия156, бележи нова страница във вло-
шаването на отношенията между Персия и империята. Това станало в критичен момент от политическата и военна криза, избухнала на дунавския фронт, така че хипотезата за съвместни действия на перси, славяни и авари още по онова време157 изглежда доста примамлива. Бунтът на византийската войска, сражаваща се срещу славяни и авари, походът на войниците срещу столицата Константинопол, сваля-нето на император Маврикий от престола и узурпирането на властта от центуриона Фока за около десет години (между 602 и 610) по същество означават почти пълно поражение в съпротивата срещу славяни и авари на дунавския фронт и на Балканите най-общо. Славяните, конто започнали трайно да се настаняват на балканска територия още от средата на VI в. на все по-големи групи, сега вече не срещали сериозна преграда по своя път158. Настаняването на славяните на Балканский полуостров не ставало толкова поради съгласието на конс-тантинополските власти, колкото поради тяхната слабост и невъз-можност да окажат съпротива на това население.
След като описва края на император Маврикий, византийският хронист Теофан Изповедник отбелязва159, че от този момент насетне нямали край нещастията на Източната Римска империя. Персийски-ят цар Хосрой нарушил мира, аварите опустошили Тракия, така че и двете византийски войски били унищожени. В подкрепа на това си сведение, хронистът, който твори през първата четвърт на IX в., ци-тира думите на Теофилакт Симоката160, според когото, щом новият владетел Ираклий (610-641) дошъл на власт, той разпоредил да се извърши внимателно разследване на войската. Установило се, че от цялата войска, присъствала на убийството на император Маврикий, били останали само двама войници. Като допускаме известно преувеличение от страна на византийските автори, трябва да кажем, че тези няколко думи разкриват трагичната ситуация, в която изпадна-ла Византийската империя вследствие на войните с перси, славяни и авари в началото на VII в.
Едва били изтекли десет години от ужасния разгром, който персийската държава претърпяла, и войната избухнала отново и този път още от самото начало с големи преимущества за персите. И този път по-голямата заплаха идвала не от Балканския полуостров, където византийците трябвало да се бият срещу сравнително слабоорга-низиран противник, а от Изтока, където им се противопоставял веко-вен и много силен враг. Узурпаторът Фока познавал положението на Балканите от личен опит, но, изглежда, подценявал опасността по гази граница на империята. Като преценил така положението, той
решил да установи някакъв модус вивенди с Персия. Следователно не толкова традициите в императорския двор, колкото желанието да се помири с източния враг подтикнали грубия войник Фока да изпра-ти писмо до персийския цар само месеци след като завзел властта. В него той му съобщавал за възшествието см на престола161. Отговорът на персийския владетел бил напълно отрицателен. Като претенди-рал да отмъсти за смъртта на Маврикий, Хосрой II не се подвоумил да се възползва от кризата, която империята преживявала. Той предп-риел широко настъпление на територията на Византия162. През 605 г. персийската войска завладяла, без да срещне сериозна съпротива, град Дара, който двете държави открай време си оспорвали163. Под властта на персите скоро преминала цяла Месопотамия, докато в Сирия, която била жестоко опустошена, нашествениците заробили голям брой от населението164. Освен това те опустошили Палестина и Финикия165. Друга персийска войска нанесла тежки поражения на византийците и се настанила в Армения и Кападокия. После завладяла Галатия и Пафлагония и стигнала в близост до византийската столица166. В сблъсъците между двете армии през 610 г. византийците винаги търпели поражения167. За да организира по-ефикасна съпротива срещу врага, узурпаторы Фока още през 603-604 г. увеличил годишната дан, плащана на аварите168, като с това се надявал те да спазват договорения мир. Хранейки тази надежда, той прехвърлил войски от Балканския полуостров в Азия за борбата с персите. Така още веднъж се разкрива дълбоката вътрешна зависимост между войната на изток и тази, която се водела на Балканския полуостров.
Общото положение на Византийската империя в началото на VII в. представлява плачевна картина. „Откакто бившият центурион Фока завладял властта (23 ноември 602 г.), като се опирал на низшите чи-нове в императорската войска, Юстиниановата империя все повече се разпадала под ударите на източните народи (персите) и на запад-ните (аварите)11 - пише един отличен познавач на времето на Ираклий169. - „Маврикий все още успявал да запази териториалните при-добивки и държавната организация от епохата на Юстиниан. Фока ликвидирал световната империя.11 След период на относителен мир на изток, продължил около петнадесет години, между двата съпер-ничащи си колоса избухнала нова война, която щяла да продължи цели 25 години. Тя отбелязвала не само най-тежката криза на двуст-ранните им отношения, но и щяла да бъде последният конфликт между двете световни сили. Тъй като разполагала с човешки ресурси и война техника, с военен и дипломатически опит, византийската власт би
могла да преодолев и този път, както това вече неоднократно се случ-вало, всички препятствия, ако трябвало да се бие срещу своите про-гивници поединично. Тьй като било необходимо да се води война на два фронта - срещу перси, авари и славяни, положението й наистина било окаяно, независимо дали тези противници действали поотдел-но или като съгласували действията си. Тъй като са добре известии множество моменти от борбата между Византия и Персийската държава по време на царуването на Ираклий170, трябва да се осветлят само някои подробности, разкриващи вътрешната връзка между действията на източния фронт и тези на балканска територия.
Редом с император Маврикий Ираклий без съмнение бил един от най-значимите византийски владетели през ранното средновековие, ако не и през цялата история на империята. Ако обаче неговите заслуги могат сериозно да се оспорват, що се отнася до резултатите от войните, конто води, вината не е само у него. Когато идва на власт, Ираклий заварва едно тежко политическо и военно наследство171. Византийските владения в Западна Европа и отношенията с другите страни в тази част на европейския континент създавали, доколкото ни е известно, малко грижи във външната политика на константино-полските управнипи. Мирният договор с лангобардския принц Аги-лулф от 611 г., друг мирен договор с вестготския принц Сизибут от 616 г. и най-накрая пратеничеството при франкския крал Дагоберт I през 634 г. - това са последователните ходове на тази политика, която, изглежда, признава откъсването на западноевропейските държави от империята172. Непосредствено след като взел в свои ръце импе-раторската власт (5 октомври 610 г.), Ираклий проводил пратеници при Хосрой II. Предлагал му някои подаръци и му съобщавал за сва-лянето от власт и смъртната присъда над Фока, разпоредил навре-мето да убият император Маврикий, приятел на персийския владетел, като молел последний да спазва мира173. Както може да се очак-ва, отговорът на персийския владетел на това послание, не толкова наивно, колкото дипломатично, бил изцяло отрицателен. Две армии, предвождани от Шахбараз и от Шахин, продължавали да напредват във владенията на империята, прониквайки все по-навътре в Мала Азия. През 611 г. била завладяна Пафлагония, после - Галатия. Съ-щевременно, след като разбили византийците при Антиохия, персите се отправили към важния град Дамаск. През 614 г. след кратка обса-да паднал в ръцете на нашествениците свещеният град Йерусалим, а оттам била завладяна и цяла Палестина. От друга страна, персийски части се били промъкнали чак до Хризопол, в непосредствена бли-
зост до столицата. През месец август на 615 г. Ираклий изпратил ново пратеничество при персийския цар, с още по-скромни мирни предложения174. Като говорили по-скоро от името на сената, откол-кото на императора, пратениците се опитали да омиротворят отношенията с персийския цар след безплодните преговори с генерал Шахин, който проникнал на византийска територия чак до град Халки-дон и който заявил, че нямал никаква власт да води подобии преговори. До каква степей на унижение били стигнали византийците, поне формално, можем да съдим от факта, че самият император бил склонен да признае за „баща" персийския цар и да му отдаде почести като негов „син". Това влизало в разрез с държавната идеология за „семейството на владетели и народи".
Положението още повече се влошило, когато през следващите години аварите стигнали до столицата на империята и след неспо-лучлив опит да въвлекат в клопка императора, опустошили околнос-тите й. Източните провинции на империята проявявали отколе живо недоволство от религиозната политика на константинополската власт - строго „православна", тя не била склонна да толерира тяхната при-вързаност към несторианството и монофизитизма. Както при нап-редването на персите в Палестина, така и сега, когато тяхната армия проникнала в Египет и завладяла град Александрия (618-619 г.), населението посрещнало нашествениците като истински освободители. Отчаянието от загубата на тези обширни територии, осигурява-щи хранителните продукти за столицата, обзело не само населението й, но както изглежда, и самия император. Ако можем да се доверим на някои свидетелства от нашите исторически извори175, Ираклий мислил, поне за определено време, да напусне столицата Константинопол и да се прехвърли в Либия, очевидно в град Картаген, където допреди няколко години живял баща му. Една морска буря, както и недоволството на населението и на патриарха възпрепятст-вали осъществяването на този план. Еднакво показателно за критичного положение е и фактът, че императорът, въпреки персийските победи и завладяването на голяма част от Мала Азия, решил да действа едва дванадесет години след като дошъл на власт176.
Било необходимо преди всичко да се укрепи защитата на Балканский полуостров срещу нападенията на славяни и авари. Така, в началото на лятото на 617 г. Ираклий направил всичко възможно, за да сключи мир с аварския хаган и да осигури спокойствието в този регион. Въпреки очевидната нелоялност на хитрия варварин, който през 619 г. се опитал да посегне дори на самия владетел, преговорите
продължили до постигането на мир срещу изплащането на голяма сума златни монета и връщането на няколко заложници от благороден произход177 Заедно с това императоры предприел серия от мерки за оздравяване на армията и най-общо - на държавната организация178. Когато говори за мирния договор с аварите от 619 г., Теофан Изповедник изрично отбелязва, че императоры го приел, тъй като се готвел за война срещу Персия179. За размера на приготовленията за голямата борба можем да съдим ют сведението на патриарх Никифор, който описва пристигането на вожда на „хунския народ", т. е. владетеля на прабългарите, който дошъл във византийската столица през 619 г., придружен от първенците си и личния си телохранител. Тук бил покръстен, получил достойнството „патриций", дока го другите били отличени с „подаръци и императорски почести"18". Сключ-ването на мира с аварите позволило на Ираклий да смята положението на Балканите за стабилно до такава степей, че той прехвърлил армията, намираща се в „Европа", т. е. на полуострова, в Мала Азия, което станало около 621 г.181 В края на приготовленията за защита на държавата Ираклий изпратил пратеници при аварския хаган с молба да помага на империята в името на установеното взаимно приятел-ство. Той го определял и за „настойник" на малолетния си син (от 641 г. - Константин III)182. Едва след като предприел тези стъпки, на 5 ап-рил 622 г. императоры напуснал столицата, за да оглави похода срещу Персия. Няколко месеца изминали в допълнителна подготовка. Едва през есента на същата година императорските войски нахлули в Армения, като принудили врага, който бил заплашен откъм гръб, да напусне земите на Мала Азия183. Едно посочване на поета Георги Писидийски184 ни кара да мислим, че точно в този момент на Балкан-ския полуостров настъпили застрашителни размествания на славяни и авари. Те принудили императора да се върне в столицата185. „Дока-го варварите, изпаднали в сериозно объркване, се отказваха вече от боя, ти, о, владетелю - така се обръща поетът към Ираклий, - потър-си хиляди доводи, за да продължиш да се биеш редом със своята войска. Ти искаше да останеш, защото миелите ти бяха изцяло заети с [военните] дела. Но от момента, в който населението, живеещо на запад (кайта та irpos ёитгёраи yeirj), поддържаше постоянно, кякъв то му е обичаят, съмнително поведение, а столицата имаше нужда от твоето присъствие заради новите грижи и безпокойства, твоята войска те молеше настоятелно и със сълзи на очи ти да го сториш в необхо-димия момент. Тя [войската] се чувстваше съпричастна на страдани-ето на [своята] столица и смяташе за тежко бедствие да се лиши от
15. Византия и славянският свят
225
твоего присъствие. Най-сетне успя да те убеди. Друг, повярвай, не е тъй лесно разположен за ново развлечение, както ти винаги си разно-ложен да посрещаш новите трудности. Както истинският пастир пра-ви, когато, виждайки стадото си обкръжено от хищни и стръвни Звереве — изплашен, незнаещ към кого да се обърне да се бие, но пак се бори усърдно и тина насам-натам, за да успее да спаси стадото си от техните лапи, така и ти, когато виждаш обкръжено от всички страни от неверни зверове своето вярно човешко стадо, ти се боиш (не знаейки как да го защитит) и също се мъчиш да го спасиш, и също тичаш насам и натам, като даваш всичко от себе си... Затова, след като си уредил разумно всяко дело и след като си поверил на своя генерал войската, и след като си въздал Богу надеждата за тях, ти пак се върна в своята столица...“ Стиховете на поета, очевидец и участник в тези събития, са показателни. Те свидетелстват за големи-те грижи, конто войната на Балканския полуостров създава на император Ираклий дори когато той се намира далеко, в земите на персите. Трябва обаче да внесем едно уточнение в цитираните стихове от Георги Писидийски. Поетът говори за „население, живеещо на запад", без точно да споменава аварите, затова ще бъде неточно, ако решим, че той намеква единствено за тях. Като се има предвид, че малко преди това Ираклий е успял да уреди чрез договор отношени-ята си с аварите, очевидно можем да мислим, че става дума по-скоро за славяните, конто често, дори редом с аварите, действали независимо и за своя сметка186. Не може да се каже със сигурност дали става дума за нашествие или само за заплаха от страна на славяните, или на славяни и авари заедно. Безспорно е обаче, че става дума за придвижване на значими сили, след като императоры бил принуден да остави войската и да се завърне в столицата, което без съмнение позволило на неприятеля да си отдъхне за известно време. Когато отново се върнал при войниците си, византийският владетел - заедно с някои преговори с персийския цар187 - подхванал още по-уст-ремно борбата. През Кападокия византийската армия проникнала в Армения, без и този път да постигне решителни резултати. Както по-рано Ираклий, нападайки в гръб персите, отклонил войските им от византийска територия, така сега персите също организирали грандиозно настъпление на войските към самата столица на империята. Докато Ираклий се опитвал да накара хазарите да воюват срещу Персия188, цар Хосрой II се възползвал от съюза на славяни и авари, за да предприеме грандиозна обсада на Константинопол по море и по суша. Събитията от тази обсада през лятото на 626 г. представляват най-
юлямата заплаха, преживяна от града на Босфора в неговата хиля-долетна история, истинска „смъртна 3annaxa“l,i9. Прониквайки дълбоко в персийските земи, византийският владетел почти напълно изос-ывил балканските територии и по такъв начин дал възможност на неприятелите си да организират широка коалиция. Трябва да се про-четат страниците, конто съвременциците, преди всичко Георги Пи-сидийски, посвещават на събитията от 626 г., за да схванем целия ужас, сковал населението на столицата Константинопол, пред запла-хите, идещи от малоазийския бряг от страна на персите, а от тра-кийската равнина - от славяните и аварите. Хвалебствията, конто поетът поднася на Ираклий, не могат ни най-малко да скрият този смъртен страх. „Като огромна кипяща вълна вражеската стихия се разби върху нас, бълвайки варвари много, като песъчинки на плажа“ - пише поетът. - „Всъщност беше чумният полъх на цялата Тракия, разразил срещу нас бурята от сбраните купигца облаци точно в [разгара на] лятото; и когато бесният устрем на вятъра доближи твоя кораб и навсякъде страшна заплаха надвисваше... И така, като рабо-теше безсънни дни - а всяка нощ бе по-усърдна от деня, - ти успяваш да разрушиш сам големия и страшен буреносен облак; тъй като не бе единствена, ни проста борбата, а се яви объркана, срещу противници безброй, но слети помежду си. Наистина славянинът съгласен бе с хуна, скитът (=аваринът) съгласен с българина, а също и персиецът съгласен бе със скита, въпреки че ги разделяха езикът и собствените им земи. Макар далечни, отдалеко те се свързаха и всички заедно война подеха срещу нас, защото мислеха, че тяхното безверие за нас ще бъде като нашта права вяра - от една страна бясна и устремна кипеше Сцила, хранителка на скитите, от друга — мощно прогърмя-ваше Харибда на персийците, а по средата, не бездомен като в стари времена, стоеше знайният създател на измамите (демонът), но ти, избрала верния и безпогрешен път ... прие да го прекосиш."190
В действията по море, предприети срещу византийската столица, взели дейно участие и съюзниците славяни. Поетът, очевидец на тези събития, така описва историческите факти: „Варваринът - пише той191 - беше натъпкал корабите с племена славянски и с онези, българските — беше накарал да дълбаят лодки, както се дълбаят чаши от дърво - прибави към битката по суша и тази по море.“ В „Ираклиада“ (II, 66-97) поетът се обръща към императора с думите192: „Тъй като сле-дователно, като баща на семейство, ти прочисти нашите тела и освободи болните ни вени отвътре със своето скромно пречистване, прогони опасната вътрешна треска, ето че отвън тракийските облаци
вдигнаха срещу нас бурята на войната и от една страна Харибда, хранителка на скитите [=аварите!], конто уж изглеждаха във мир, ни носеше грижи с тяхното плячкосване, от друга страна славяните, сти-чайки се на пълчища като вълци, прибавяха към бурята по суша и тази по море, а вълните, заразени с тяхната кръв, почервеняваха зло-вещо; а в този миг пред нашите очи изникна страшното видение на Горгоната [= Персия], далече по-враждебна от тази на Персей, и це-лият свят бе покрусен. Ти трябваше да поемеш върховното команд-ване на войната... Понякога искаше да отклониш атаката, хвърляйки Харибда [=аварите] срещу Горгоната [=Персия], чийто лик вкаменя-ва всеки, който я погледне, принуден да се върнеш по следите си, възпираше прогонващата [ги] стрела; попречиха ти грабливите вълци [славяните], когато щеше да насочиш към нея [=Персия] своето нападение; но малко след това доказа силата си като ги нападна ед-новременно в трояка и опасна битка."193
Големият поет припомня съюза на перси, славяни и авари и в едно стихотворение, посветено на връщането на Светия кръст в Иерусалим. То е написано по-късно, когато голямата борба е завърши-ла с победа за византийците. „Кръстът над теб [=Голгота] - пише той194 - се яви пред врага като нова арка, но по-могъщ и от арката -едното наложи на варварите ударите на злочестината в битките; дру-гият, Кръстът, извивайки се [като лък] изпрати срещу тях [своите] животворни стрели - партите разрушават с огън персите, а скитът [=аваринът] убива славянина и на свой ред е убит, и окървавени от тази взаимна сеч, те много трудно могат съвместно да воюват. А ти, който държиш скиптьра и короната, мълчиш, като съдия между бор-ците, след като си воювал срещу мнозина [неприятели], но сега си сложил край на всяка битка..." Тези стихове отразяват една по-късна фаза от събитията от 626 г., когато между съюзниците избухнала меж-дуособна борба, но въпреки това още веднъж потвърждават сведени-ята от другите произведения на поета.
Сведенията на Георги Писидийски за антивизантийския съюз, орга-низиран от перси, славяни и авари, могат да бъдат попълнени от данни от друг исторически извор, съвременен на събитията. Като такъв на първо място можем да посочим проповедта, която Теодор Синкел дър-жи на 7 август 627 г., което ще рече в чест на една година от обсадата на Константинопол от страна на перси, славяни и авари195. Ав горът на проповедта също е съвременник и участник в тези събития. Сведенията, конто черпим от него, разкриват различии момента от борбата и не само потвърждават онова, което познаваме от други исторически изво-
ри, но и разкриват непознати подробности, особено за нападателния характер на вражеский съюз. От някои изрази можем да стигнем до заключение™, че обсадата на византийската столица била организирана от перси, славяни и авари, но военните операции били оглавени от авар-ския хаган. В своите заплахи пред византийските пратеници, сред конто бил и авторы на проповедта, хаганът съобщавал на защитниците на Константинопол, че ако не оказват съпротива, щял „да заповяда" на персийския генерал, известния Шахрбараз, както на персите изобщо, да не прилагат към тях никакьв акт на мъчение. На следващия ден византийските пратеници били свидетели на пристигането на техни колеги от страна на персийския генерал. Те носели дарове на аварския хаган. Ставало дума да се изпратят отвъд морето съюзниците славяни с техните лодки еднодръвки (моноксила), за да прекарат персийската войска от Кападокия на отсрещния морски бряг196. Преговорите с персийските пратеници се водели, както изглежда, в присъствието на константинополската делегация. С това аварският хаган, изглежда, искал да сплаши византийците и да ги направи по-отстъпчиви, но също, както отбелязва авторы, желаел да демонстрира „пълното единодушие" (тт]п про? Перста? avp<}xovov...bp6voLav), царящо между него и персите. През нощта, по ду-мите на Теодор, славянските лодки наистина били отпратени, за да прекарат войската на съюзниците перси. Ако начинанието не довело до очаквапия резултат, заслугата била изцяло на защитниците на столицата. Двете вражески войски, разположени на малоазийския и на европейский бряг, изтлеждали според автора като „Гладни зверове, ръмжа-щи срещу града, вярвайки, че той ще представлява лесна плячка". Опис-вайки ден по ден различните етапи на обсадата, Теодор Синкел неед-нократно подчертава съвместните действия на съюзниците. Поражени-ето, което славяните понесли в морската битка, довело до оттеглянето на аварите, което принудило персийския генерал да вдигне обсадата и да се оттегли на свой ред с войските си.
Пасхалната хроника, която се спира на същите събития197, разк-рива съвместните действия на славяни, авари и перси срещу византийската столица. Този извор потвърждава още веднъж приемането на византийските пратеници от страна на аварския хаган в присъствието на представители на персийския генерал. Очевидно не става само дума за живописна демонстрация на съществуващия съюз, а за изява на една застрашителна действителност. Хаганът се опитал да убеди византийските пратеници да изпълняват послушно неговите заповеди, като прибягнал до един фалшив аргумент. Той се позевал на очевидно невярното твърдение на персийските пратеници като
доказателство за това, че императоры нимало да може да проникне в Персия, нито византийската войска щяла да стигне в тези земи. Следователно войната срещу персийската държава и борбата срещу авари и славяни били взаимносвързани, що се отнася до решимостта на византийците да отстояват подстъпите към столицата. Победите или пораженията на източния фронт можели да укрепят бойния дух на константинополци или да разколебаят онези, конто се борели срещу нашествениците на Балканский полуостров.
От изложеното в Пасхалната хроника също можем да стигнем до заключението, че именно хаганът организирал обсадата и че пак той прибягнал до помощта на персите, въпреки че разполагал с достатъч-но многобройна войска. Всъщност обсадата на столицата, предприе-та от авари и славяни, представлявала сама по себе си значителна помощ за персийския цар, тъй като, макар и да не отклонявала войските на Ираклий, проникнали на персийска територия, поне намалявала тяхната боеспособност. Освен това обсадата задържала в Константинопол сили, конто иначе можело да бъдат използвани по други бойни полета. Защитниците на столицата всячески се стремели да прекратят или поне да ограничат контактите между перси, славяни и авари -заловели ли някой пратеник, той бивал убит или тежко осакатяван. Когато узнали за подготвяното прехвърляне по море на персийски войници с помощта на славянските лодки, византийците направили всичко възможно, за да го предотвратят. Най-накрая трябва да отбе-лежим и сведението на хрониста, според което в Константинопол се намирали известен брой войници от арменски произход, докарани от Армения като съюзници срещу персите. Тъй като се съмнявали в тяхната абсолютна лоялност, константинополските управници предпоче-ли да ги използват не в борбата срещу Персия, а при защитата на столицата, срещу славяните. По-късно, когато нападателите били отб-лъснати и аварският хаган се опитал да поднови преговорите с Константинопол, било му отговорено, че в столицата се намирал един от братята на Ираклий не само за да защитава обсадения град, а за да води нападателни действия срещу славяни и авари. Ако допуснем, че това сведение е достоверно, то значи, че император Ираклий, предвид тежкото положение, в което изпаднала столицата, отделил все пак някои военни части от армията, разположена на вражеска територия, за да ги изпрати в защита на обсадения град.
Сведенията от основните исторически извори за събитията през 626 г. се потвърждават от друго, по-късно съчинение. Това е хомилията на патриарх Герман I (715-730), написана през 726-727 г. по случай стого-
дишнината от обсадата198. Освен незначителни подробности в пропо-ведта откриваме и някои особено важни сведения. Така, когато говори за обсадата по море, авторы споменава и плавателните съдове, издяла-ни от ствола само на едно дърво (моноксида) (ттХрОо? айтоуХпфыг прыг), като отбелязва, че в тях се намирали съюзниците славяни (оиррахыг ХкХа|Зыг). Така той определя славяните като съюзници, а не като пода-ници на аварския хаган. Някои исторически извори с по-малка значимост или такива, писани в по-късен период, но почиващи на сведения на очевидци или на автентични извори199, потвърждават, а понякога и обо-гатяват сведенията, конто черним от цитираните източници.
Започнала в края на месец юли, обсадата на византийската столица продължила до петък 8 август. Тя приключила с пълния разгром на многобройната, но примитивна славянска флотилия, с оттег-лянето на аваро-славянската пехота и най-сетне - с пълното отстъп-ление на нападателите. Напразно персийската армия, лагеруваща в околностите на Халкидон, т. е. в близост до столицата, упорито се задържала по тези места чак до пролетта на 627 г., очевидно поради предварително поставената задача да отклонява византийските сили и да попречи на разполагането им на персийска територия.
Анализы на сведенията от историческите извори, за щастие доста-тъчно многобройни, позволява с голяма вероятност да се уточнят някои факти от изключителна важност. Преди всичко безспорно е, че инициативата за обсадата на Константинопол дошла не от персите, а от техните съюзници на Балканите и в отвъддунавските земи. Каквато и да била помощта за подобна обсада, предвидена във военните отб-ранителни планове на персите, за цар Хозрой II и неговите генерали, заети по същото време с отбраната на собствените им земи, тя едва ли е била нещо повече от ход за отклоняване на вниманието на противника. Като признаваме, че инициативата принадлежала на вожда на аварите, необходимо е да направим допълнително уточнение за славяните. Последните били не само съюзници на хагана, но като се вземе предвид тяхната многолюдност, играли решаваща роля във военните събития както по море, така и по суша. За огромната роля, изиграна от славяните в сраженията, говори и факты, че след неуспеха на морска-та акция, проведена само и единствено от славяните, неизбежно пос-ледвало и поражението по суша на войски, съставени от авари, но без съмнение и от славяни. Често се забравя основният факт, че аварите били сравнително малоброен народ, а също и че тяхната държава била „многонационална". Затова някои автори „ги откриват" в историческите извори (в конто невинаги са експлицитно назовани) дори и там,
където по-скоро може да става дума за славяните200. Поражението на славяните и на аварите по необходимост определило изхода от бойни-те действия на персите, както и пълния им разгром201. През време на цялата обсада император Ираклий наистина устоял на двата огъня на противника и не напуснал вражеската територия, за да се притече на помощ на обсадената столица. Въпреки това всяка иегова по-мащаб-на операция била напълно парализирана. Той могъл отново да подеме офанзивата едва след края на шумната обсада, като се придвижил от далечната Лазика в очакване на развитието на събитията. Едва след това, през есента на 627 г., той предприел ново настъпление, донесло му победите, определени като „marchenhafte Erfolge“202, отбелязали вто-рия етап от борбата. Войските му нахлули на юг, дълбоко в територията на вражеската държава, той спечелил голямата победа при Ниневия, а сетне разгромил персийската войска. По-нататъшният развой на събитията, благоприятен за византийците, се определя преди всичко от вътрешното разпадане на персийската държава - въстанието срещу Хозрой II, свалянето му от власт, възкачването на престола на сина му Ховрад-Широй и пълната капитулация на персите203. Проце-сът на бързо разложение на персийската държава204 позволил на византийците да си възвърнат огромни територии, по-рано окупирани от персите: Сирия, Палестина, Египет и онази част от Месопотамия, която вече била под владичеството на империята. Това на практика бележело края на Персийското царство. Можели ли обаче константи-нополските управници да твърдят, че са напълно удовлетворени от победата и да смятат за решени най-тежките проблеми в политическата история от онова време?
Съвременните учени не са напълно единодушии по отношение на оценката от резултатите от византийско-персийската война в годините 622-628. Тя се колебае от възторжена възхвала до пълно отричане. Различного оценяване до голяма степей може да се обясни с факта, че едни учени наблягат на непосредствените резултати от историческите събития. Докато други отчитат (а така трябва винаги да се прави!) преди всичко по-далечните последици. Ще се ограничим само с някои типич-ни примери, като припомним онова, което писа А. А. Васильев. Като цитира положителната оценка на Перниче205, той добавя206: „Персийската война на Ираклий представлява изключително важно събитие във византийската история. От двете основни сили на ранното средновековие, претендиращи за световно господство, т. е. Византийската империя и Персия, последната губи предишното си значение и се превръща в слаба държава, която в скоро време изчезна от политическата карта
вследствие на арабского нашествие. Победилата Византийска империя, напротив, нанася смъртоносен удар на вечния си съперник, възвръща си изгубените източни провинции, както и Светия кръст на християнството, като в същото време освобождава столицата от невероятната зап-лаха на аваро-славянските орди. Византийската империя изглежда, че достига върха на славата и могъществото." Най-общо, споменатият историк смята, че става дума „за щастлив изход на персийската война". Само с няколко изречения той отбелязва негативните последици като това, че войната изчерпва военните и финансови ресурси на империята, а също и появата на нова заплаха, свързана с арабского нашествие. Когато говори за последиците от византийско-персийската война, отлич-ният познавач на византийската история Г Острогорски отбелязва: „Die beiden Gegner, vor deren Macht Byzanz einst gezittert hatte, lagen am Boden. Denn wie die Schlacht bei Ninive die persische, so hatte die Schlacht bei Konstantinopel die avarische Macht bis in den Grund erschiittert"207. Веднага след това той припомня по-далечните последици - поражението, пре-гьрпяно от аварите, установяването на славяните на Балканския полуостров, и прави някои изключително важни и верни наблюдения относ-но положението на изток: „So glanzend aber die militarischen Siege des Herakleios auch immer waren, so liegr doch nicht in den aussenpolitischen Erfolgen die Grosse und Bedeutung seiner Zeit. Die Eroberungen im Osten sind nach wenigen Jahren an die Araber verlorengegangen"208.
Несравнимо по-строга e оценката на друг специалист в тази облает, П. Льомерл, който настоятелно се бори за преоценка на историческата роля на император Ираклий. Заявявайки, че историческите извори са ни завещали „един двулик образ"209 на Ираклий, той настоява да се върнем към „не толкова натруфени и привлекателни образи", като добавя: „Когато не ни достигат средства да разберем цялостно (събитията), не трябва да се доверяваме на лесните обяснения - на първо място на мита за великия човек, искам да кажа за разбирането, че някои личности правят историята и я обясняват. В края на краищата Ираклий не успява да реши националната задача по реставрация на империята и по запазване на нейната териториална цялост, не успява в религиозного дело, не реша-ва дори въпроса по наследяване на престола. Ще бъде наивно да предя-вяваме към него претенции, но се питаме дали наистина този човек е бил водеща фигура за своего време и не е ли била епохата, която се е наложила над него по силата на обстоятелствата...“21С На какво почива тази неблагоприятна и необичайна оценка за делото на Ираклий? Без съмнение събитията, евързани с персийската война, трябва да се сведат до „верните им пропорции"211, и то в неедна насока. Както вече беше
отбелязано212 не само от съвременниците на събитията, но и от учените, разгромы на персийската държава се смята за „главно дело“ на император Ираклий. От не по-малко значение са събитията на Балканския полуостров, но не толкова онези, отнасящи се до аварите, колкото тези, отнасящи се до славяните. Те проникват, установяват се на все по-голе-ми групи и накрая трайно се заселват по тези земи213. Изцяло погълнат от войната с Персия, Ираклий, може да се каже, изцяло е оставил полуострова на произвола на съдбата. Всъщност „пред големите събития Ираклий не реагира, а отношението му, доколкото историческите извори ни позволяват да го познаваме, е изцяло пасивно, с изключение на някои неособено сполучливи опити да подсигури гърба си от страната на аварите, докато траела персийската война"214. Не става дума само за човешки и парични загуби, погълнати от войната срещу Персия, но най-вече за самия изход от войната. Както вече бе отбелязано, само за няколко години от последния период от царуването на Ираклий всички завоевания в Изтока едно след друго били загубени вследствие на не-удържимото напредване на арабите. След като проникнали на територията на империята през 634 г., те успели само за няколко години да й отнемат онези земи, конто наскоро Ираклий бил отвоювал - Сирия, Палестина, Месопотамия, а после и Армения, и Египет215. Императоры, вече в напреднала възраст, нито участвал този път в борбата, нито успял да организира ефикасна съпротива. Съвременният историк справедливо отбелязва216: „Vor seinen bracht sein Lebenswerk das heroische Ringen gegen Persien schien unniizt gewesen sein: durch die Niederwerfung des Perserreiches hatte er nur den Arabem vorgearbeiten. Uber die Gebiete die er nach unsaglich schwerem Kampf den Sassaniden abgewonnen hatte, breitete sich nun gleich einer elementaren Katastrophe die arabisce Flut aus. Im Heiligen Lande, das er dem Chrisentum gerettet zu haben glaubte, herrschten wieder Unglaubige..."
Подобна оценка e характерна не само за съвременния наблюдател, който от позицията на историческата перспектива може да обхване в широк план не само събитията, но и предходното, както и далечните им последици. Дори при някои съвременници на Ираклий наблюдава-ме подобна оценка. Така най-големият историк на епохата, Теофилакт Симоката, когато говори за войната, избухнала между Хозрой II и Византийската империя след смъртта на император Маврикий, твърди, че именно тази война разрушила щастието както на византийците, така и на персите: аитц уар Хитцрю? yeyove тгу? ‘Рыраиои те ка1 Перотои еиттрау'ш?217. С тези думи завършва неговото съчинение. Когато е със-тавял своята „История" през втората половина на управлението на
Ираклий, може би през 638 г., той вече е бил свидетел на първите арабски завоевания на територии, конто византийците току-що са отвою-вали от персите. Независимо от хвалебствията, отчасти задължителни за автор, творил в обстановка на строга бдителност и терор, Теофи-лакт Симоката не спестява някоя остра забележка на император Ираклий за войната срещу Персия. Онова, което авторы не бил в състояние да изрази като собствено мнение, той вложил в думите на героите, въведени в повествованието. В това отношение е показателен един па-саж от речта на персийския пратеник на Хозрой II при император Маврикий в най-критичните моменти на визангийско персийските отношения. Като молел от името на своя владетел за помощта на византийците, персийският посланик според Теофилакт Симоката споме-нал за възможното унищожаване на персийската държава. Риторич-ният му въпрос е пълен със здрав смисъл - какво щели да спечелят византийците, ако се сломят персите и техните владения преминат в ръцете на друг народ?218 Макар и излязло от персийска уста, това твърдение разкрива несъмнено личното мнение на византийския историк, а заедно с него и на други негови съвременници. За да се оневи-ни до известна степей император Ираклий, се стига дори до станови-щето, че той изявил желание да не добавя към империята никаква нова територия, а искал само да възстанови границите от времето на Маврикий. Дори му се вменява „мисълта да поддържа една Персийска империя, отслабена и полузависима, била желателна"21’. Когато пише за дългата война между Византия и Персия, друг съвременен историк отбелязва: „der Grang zur Weltherrschaft, die Todeskrankheit des ostromischen und persischen Imperiums"220: „die Auseinandersetzung zwischen ihnen - добавя той221 - erreichte allmahlich die Ausmasse eines Weltkrieges, der am Ende beiden Grossmachten den Untergang brachte".
С това поражение и на двамата неприятели222 са свързани серия от последний за обширни територии и много народи. Твърдението, че именно тук трябва да дирим „края на античния свят и началото на средните векове"223, се отнася преди всичко до политическата мощ на Византия като империя с претенции за световно влияние, наследник на Римската империя от античността. Когато после се говори за управлението на Ираклий като за „парадокс, при който ефимерните победи са последвани от окончателни поражения"224, се намеква, в първия случай, за византийските победи над персите, а във втория се има предвид основно поражението на аварите и на славяните под стените на Константинопол при обсадата от 626 г.225 И наистина, онова, което е поражение за нападателите през лятото на 626 г., ско
ро след оттеглянето им се превръща в победа за славяните. Неуспехи на обсадата на Константинопол означава явно разпадане на ан-тивизантийския съюз на перси, славяни и авари. За бъдещето на Бал-канския полуостров още по-голямо значение имало разпадането на съюза на славяни и авари, в който първите имали числено превъз-ходство, а вторите, благодарение на военната си организация и на своя хаган, наложили за определен период своето управление.
Обсадата на Константинопол отбелязала кулминационната точка на аварската мощ. Поражението довело до главоломен упадък на тях-ното владичество, особено сред славяните. Можем да предполагаме, че още в дните на обсадата между славяни и авари избухнали сериозни несъгласия, конто още повече се задълбочили вследствие на претър-пяното поражение. Всичко това позволило на славяните, конто участ-вали във антивизантийската коалиция както като съюзници, така и като поданици на аварския хаган, да започнат постепенно да се освобожда-ват от зависимостта на аварите. След като претьрпели поражение при столицата, аварите били принудени не само да се оттеглят от югоиз-точната част на Балканите, но и от целия полуостров и да се съсредо-точат в Панония, където се намирал центърът на аварската държава.
Преместването на военните сили на аварите в посока на византийската столица довело до чувствително отслабване на тяхната власт в об-ластта на средното течение на Дунав, в Панония и в съседните земи. През 622-623 г. сред славяните, населяващи Панония и Моравия, избух-нало въетание срещу аварското владичество226. Било точно по времето, когато император Ираклий предприел първия поход срещу персите. За да си осигури мир с аварите, той направил някои отстъпки на техния хаган, но в същото време се опитал да го принуди да бездейства, като провокирал или поне подпомогнал въетанието, избухнало зад гърба му, в земите на славяните в Панония и Моравия. Следователно въетанието на тези славянски народи отразявало византийската политика227. От друга страна, въетанието на славяните било подкрепено и от франкските владетели, тъй като тук интересите на двете големи сили на европейская континент съвпадали. Както за Византийската империя, така и за фран-кската държава аварите били неспокойни и опасни съседи и тяхното поражение щяло да бъде от взаимна полза. Така като организатор на въетанието се изявил един представител на населението с гало-римски или пък келтски произход. Това бил бъдещият първи княз Само (625-658). Като последица от въетанието била създадена първата славянска държава, чиято територия обхватала горе-долу земите на съвременна Чехия и Словакия. Това събитие обаче не се отразило чувствително върху
действията на аварите. Тъй като разполагали с многобройна войска, те не намалили видимо натиска, който упражнявали върху столицата на империята. Неуспехът на обсадата на Константинопол и загубите, пре-търпени от аварите във войната срещу Византия, позволили на княз Само за няколко десетилетия, чак до смъртта му през 658 г. да укрепи това славянско княжество228. Под върховната власт на аварите се намирал и известен брой прабългари, част от конто взели участие в обсадата на Константинопол. Няколко години след поражението при престолния град на империята, през 631-632 г., тези прабългари организирали на свой ред голямо въетание срещу аварите, но били победени от неприя теля, принудени да напуснат Панония и да дирят гостоприемството на крал Дагоберт I (629-639)229. Събитията от 626 г. разклатили аварската власт не само в Панония и Моравия, но също и на изток, в северните райони на Черно море и при бреговете на Каспийско море. Така те тлас-нали прабългарските племена, живеещи по тези земи, да се разбунтуват по време на техния хан Кубрат, съюзник на Византия, а и на свой ред да създадат голяма държава230.
Най-големите промени обаче настъпили на Балканския полуостров пак в резултат от войната между Византийската империя, Персия, славяните и аварите. Император Ираклий не успял „да запази връзката и равновесието на силите между европейската и азиатската част на импе-рията“231. Като дал преимущество на войната срещу Персия, той почти напълно изоставил не само защитата на дунавската граница, но и на голяма част от полуострова. Случаят с ужасяващата изненада на аварите в близост до византийската столица, когато самият император риску-вал да попадне в ръцете им през 619 г., е показателен за състоянието на пълна изоставеност на тези области. Вярната констатация за „опасната слабост или по-точно за пълната липса на военно покритие на империята в Тракия"232 обяснява задоволително промените от етнографски характер, настъпили на полуострова. Проникването на славяните на бал-канска земя, започнало почти век по-рано, достига връхната си точка именно в годините на голямата криза във Византийската империя, т. е. през първите три десетилетия на VII в. Липсата на сведения в историческите извори от епохата за напредването на славяните и тяхното уста-новяване по тези земи не трябва да се интерпретира като незаинтересо-ваност на византийските историци към събитията в провинциалните центрове на империята233, а по-скоро като доказателство за слабия отпор, който нашествениците срещали по пътя си.
От север, от отвъддунавските равнини се спускали към южните области на полуострова все по-многобройни славянски маси, за да се
установят трайно по тези земи. Византийската власт, чиито войски били заети на изток, във войната срещу Персия, не била в състояние да ока-же никаква съпротива срещу нашествениците. Нямало битки, достой-ни за отбелязване, нямало такива „събития" в широкия смисъл на ду-мата, конто можели да привлекат вниманието на съвременния историк. Мълчанието на историческите извори по въпроса за етническите, а следователно и политически промени, настъпили на Балканите, е само „литературно" отражение на онова, което можем да констатира-ме във военен план, т. е. пълното отсъствие на ефикасна съпротива. Настаняването на славяните в източните и южните части на полуострова, ще рече в аптичните провинции Горна и Долна Мизия, а също и в провинция Тракия, конто няколко десетилетия по-късно, през 681 г., щели полека-лека да бъдат включени в територията на прабългарска-та държава, станало за по-малко от век - между края на царуването на Юстиниан и смъртта на Ираклий. Някои дати чертаят хронологията на тези събития. Такива са например 578 г. и 581 г., по времето на император Тиберий И, конто бележат пикови момента в дългия пронес на установяване на славяните на Балканския полуостров234.
Във войната срещу византийската столица редом със славяните и аварите дейно участие взели и прабългарите, конто били от тюркски произход235. Тези първи контакта, отбелязани недвусмислено в историческите извори, както и военният съюз срещу Византийската империя, ще дадат плод в недалечно бъдеще. Без съмнение тук се сложило началото на съжителството между двата етнически елемента -славяни и прабългари, конто в последните десетилетия на VII в. щели да формират прабългарската държава236.
Дълбоки етнически промени настъпили в западните и северозапад-ните части на Балканския полуостров, където се настанили славянските племена на сърби и хървати. Основният исторически извор, описващ тези събития, е „За управлението на империята" (глави XX1X-XXXVI) на Константан VII Багренородни (912-959). Въпреки някои очевидни противоречия като спорното смесване на славяни и авари в някои часта на съчинението при него откриваме изключително важни подробности237. Когато анализираме тези сведения, както вече пространно е сторено в научната литература238, не трябва никога да забравяме, че те са писани от император, който не би допуснал в съчинение, предназначено да възпитава неговия син и наследник Роман II (959-963), никакво сведение, петнящо честта на Византийската империя. Въпреки някои подробности, конто са по-скоро легенди, сведенията на Константин VII са автентични в своята историческа същност. Както и в другите части на
Балканския полуостров, така и тук славяните несъмнено проникнали след средата на VI в. Споменаването на император Ираклий следва да се интерпретира като сигурно хронологическо посочване на настанява-нето на сърби и хървати по тези земи на полуострова. Точно това бил критичният момент в борбата между Византийската империя и Персия, когато славянските народи масово се заселвали на тази територия, за да останат тук за сетни времена. Твърдението на Константин VII, че сърби и хървати се установили в новата им балканска родина само със запо-ведта или с разрешение™ на император Ираклий, не може да се смята за достоверно. То разкрива желанието на императора да разкраси исто-рическата действителност.
Поражението на антивизантийския съюз през 626 г. допринесло за нахлуването на сърби и хървати на Балканите. То дало тласък и на миграцията на множество племена, възпрепятствани до този момент от съществуващата силна варварска държава в Панонската равнина и на териториите, северно от Дунав. Ако подробности от славянского нашествие и точният хронологически порядък на събитията трудно могат да се посочат, то очевидни са дълбоките етнически промени, настъпили в този регион. Достатъчно е да се позовем на някой съвременник на събитията, какъвто е Исидор Севилски (около 560-636), който под шестнадесетата година от царуването на Ираклий, т. е. годината, в която перси, славяни и авари обсадили Константинопол, накратко отбелязва: „Ираклий оттук начена шестнадесетата година на управление™ си. Която за ромеите е начало на славянского настаняване в Гърция...“239. В този абзац името Гърция очевидно не следва да се интерпретира в смисъл на древна Елада, а по-скоро като Балканския полуостров изобщо. Трайното усядане на славяните на територията на Балканския полуостров представлява една от най-важните последици от катастрофалната византийско-персийска война - както за Византийската империя, така и за Европейския юго-изток. Така събитията от първите 20 години от царуването на Ираклий, по-специално 622-623 г. и 628 г., за персите означавали предс мъртна агония на тяхното могъщество и рухването на тяхната държава; на Византийската империя донесли една ефимерна победа, докато за славяните всичко свършило с освобождаването им от аварс-ко господство, с трайното им настаняване на балканска територия, този път отнета от василевсите веднъж и завинаги. Точно по това време в западната и северозападната част на полуострова стъпил кракът на предците на сърби, хървати и словенци, а в източната и южната облает се установили предците на българите.
Що се отнася до етнонима сърби и хървати, особено напоследък широко се дискутира проблемы за етническата им принадлежност. Изградена е теория, според която не само хърватите били с ирански произход (както и самият етноним), но дори и сърбите240. Без да нав-лизаме в подробности, анализирайки аргументите за и против по добни разбирания, необходимо е да отбележим голямото значение, а понякога дори прекалено голямо, което някои съвременни учени отдавят на иранского участие в историческия живот на южните славяни. Дискусионните въпроси несъмнено заслужават сериозно проучване, преди да се стигне до задоволителен отговор.
Поражението, което византийците нанасят на империята на Сасанидите през 623-628 г., и непосредственото завладяване след това на земите им от страна на арабите не бележат края на персийското влияние сред славяните. Можем да предположим, че дори по време на византийско-персийските войни, когато славяните действали като съюзници на персите, те поддържали тесни връзки с тях и били обект на тяхното културно влияние. Разпространението на персийската култура далеч надхвърля хронологическите и териториалните граници на империята на Сасанидите, което доказва нейната виталност и -позволяваме си да го кажем - нейната универсалност. Няма да е лес-но тук да изложим подробно елементите на иранского влияние върху източните славяни, т. е. русите, през вековете, последвали унищоже-нието на персийската държава Някои факти от историята на южните славяни обаче заслужават специално внимание.
Когато стигнали на Балканския полуостров, славяните посели със себе си следи от „двойственото" влияние на персийската цивилизация. Пластът влияния, натрупан в праисторическо време, бил обога-тен от нови елементи на великолепната култура на Сасанидите. Пос-ледният бил резултат от контактите и военния съюз по време на византийско-персийските войни. Но и в новата родина - Балканите, в живота на славяните навлезли някои специфични елементи на персийската култура. Като компонент от бъдещата българска народност се включило многобройно население от тракийски произход, което от векове живеело на Балканите и независимо от смутните времена, от войните и нашествията се залазило най-вече в непристъпните пла-нински области. Това тракийско население също поддържало контакта с персите през определени периоди и несъмнено почувствало живителния полъх на древната иранска цивилизация.
Контактите, конто антична Персия имала с Балканския полуостров, били с епизодичен характер, но оставили трайни следи сред на-
селението от онова време. Като примери можем да посочим 512 г. пр. Хр., когато цар Дарий воювал срещу скитите, или 492 г. пр. Хр., когато силна персийска войска под командването на генерал Мардоний била изпратена в Тракия, но претърпяла поражение от тракийските племена точно на тракийско-македонската граница, а най-сетне и прониква-нето на персите на полуострова по време на войната на Ксеркс срещу гърците. През първите векове на новата ера на Балканите проникнал иранският култ към Митра, който получил широко разпространение през вековете241. Днес са познати стотици, дори хиляди паметници от различно естество, конто свидетелстват за широкото разпространение на митраизма в много области на Балканския полуостров и в съ-седните му земи - Реция, Норикум, Панония, Далмация, Дакия, Горна и Долна Мизия, а после и в Тракия, Македония и Гьрция.
Докато в Западна Европа култът към персийския бог бил смазан от победоносния му съперник - християнството - и не оставил дъл-боки следи, не така било на Балканския полуостров. Тук в продълже-ние на няколко столетия след края на IV в. продължавало да живее предимно езическо население, сред което култът към бога-Слънце намерил горещи последователи, продължаващи да го почитат в древ-ните му светилища. Влиянието на митраизма може да се отдава отчасти на слънчевия култ, който славяните изповядвали през средновековието, а и до ново време. По такъв начин влиянието на митраизма подсилвало елементите на слънчевия култ, съществуващ сред славяните от праисторическо време, който от своя страна също се фор-мирал под влиянието на иранската цивилизация.
Слънчевият култ и дуалистичните представи, въплътени в митраизма, стигнали до славяните и посредством манихейството, събрало в себе си до голяма степей наследството на бога Митра. Няма да е излишно, ако тук припомним заключенията за края на митраизма, формулирани от един от най-добрите му познавачи. „Полека-лека последните последователи в латиноезичните страни изоставяли една религия, засегната от морален, но и от политически упадък" — пише Кюмон242 - „по-упори-то тя се задържала на изток, където била истинската й родина. Прогоне-на от останалата част от империята, тя намерила убежище по родните земи, където постепенно престанала да се разпространява. Само представите, конто митраизмът разпространявал повече от три века в империята, не изчезнали заедно с него. Някои от тях, дори най-специфичните като тези, отнасящи се до подземния свят, до ползата от тайнствата, до възкресението на плътта, се приемали дори от неговите противници. Разпространението им ускорило налагането им в световен мащаб. Ня-
16 Византия и славянският свят
241
кои култови практики се залазили в християнската празнична обредност и в народимте обичаи. Православието обаче не можело да се примири с основните догми на митраизма. затова те останали извън неговия об-сег. Теорията за звездите, осъждана или толерирана, била пренесена от астролозите и в ново време. Не тази фалшива наука, а една могыца религия получила в наследство персийските мистерии с тяхната омраза към църквата, с основните възгледи и огромного влияние върху масите. Манихейството, независимо от това дали било плод на дълга еволюция или дело на една личност, било дълбоко и многостранно свързано с тези мистерии. По-сетнешната традиция, която ще запазят първоосно-вателите му в Персия заедно с жреците на Митра, не изразявала някаква дълбока истина. И двата култа били възникнали на изток от смесването на старата вавилонска митология и персийския дуализъм, към конто по-късно били добавени елинистични елементи. Сектата на Манес се разпространила в империята през IV в., когато митраизмът умирал, и била призвана да го наследи. Всички мистици, конто нападките на Църквата разколебали, но не приобщили, били привлечени от новата вяра, която помирявала привържениците на Заратустра с тези на Христос. Широкого разпространение на вярата в Ахура Мазда, примесена с хал-дейсгво, подготвило почвата за приемане на тази ерес. Тя тръгнала по вече проправен път и именно в това се изразява тайната на внезапного й разпространение. Така обновеният митраизъм устоял през вековете на преследванията и възкръснал отново, под нова форма през средновековието, за да разбуни древния римски (ромейски) свят." Възгледът за при-емствеността между митраизма и манихейството, въпреки че два пъти е формулиран с пределна яснота243, не среща заслужения му прием от страна на медиевистите,- специалиста по ереси. Възприет от малцина учени244, той остава без сериозно влияние върху изследванията на историята на ересите, разпространили се през средновековието сред населението на Балканский полуостров и по-специално сред южните славяни.
Победата на християнството след езическия уклон на император Юлиан Отстьпник (361-363), който сеопитал да наложи култа към Митра като официална религия245, всъщност означавала края на митраизма като религия - съперник на християнството, способна да претендира за място в държавата, но не и като култ, който да може да привлече останала-та част от населението, все още свързана с езичеството, особено в области, труднодостъпни за мисионерска дейност. Не може с точност да се каже докога след победата на християнството като официална религия култьт към Митра със своите многобройни светилища по Балкани-те е имал и своите последователи. Древното тракийско население, запа-
зило се до VI е в., когато на Балканите се установили славяните, без съмне-ние предало i на последните не само някои елементи на езичеството и античната циивилизация, но и остатъци от митраизма2*’. Наличието на слънчев култ г при славяните през средновековието, айв ново време, съставлява оттчасти доказателство за влиянието на митраизма върху представите на сллавянското население на Балканския полуостров. Това влияние се осъщцествявало както пряко, така и косвено, чрез наследника на митраизма - - манихейството. Още по-значими са аналогиите между дуализма в релпигията на Митра и дуализма на славяните, в който някои учени неосноэвателно се съмняват247. Макар и да се признава наличие на дуалистични i възгпеди при славяните, персонифицирани между другото от езическитее божества на западните славяни Чернобог („черният бог“) и Белбог („беелият боТ‘), в тях се опитват да открият отглас от християнството248. Очвевидно става дума за дохристиянски възгледи, характерна за „една етнсоложка основа с дуалистична насоченост1*249 от праистори-ческо време;, получили по-нататъшно развитие в епохата на славяно-иранската стимбиоза. Що се отнася до южните славяни, примитивният дуализъм, колйто донесли със себе си по времето на установяването им на Балканит<е, се подсилил както от култа към Митра, така и от неговия наследник, мланихейсгвото, и двата почерпани от далечния им първоиз-вор - иранскките вярвания. Митраизмът, а още повече и манихейството, били запазшли въпреки преследванията и етническите промени, настъпили на Балканския полуостров, немалка част от своята жизненост във вековете на ]ранното средновековие и оказали влияние на новите засел-ници - слав>яните. Именно на тази основа се зародили и развили добре познатите дуалистични системи на славяните - богомилството и пата-ренството250'. Всичко това обаче се отнася до по-късни времена. Във вески случай тук трябва да се търси връзката между дуалистичните системи, между п роповедническата дейност на Манес и ересите, разпростра-нили се сред балканските славяни след средата на IX в.251 Ако приемем, следвайки Кюмон, известна приемственост между култа към Митра и манихейството, то следва да търсим началото на тези две дуалистични системи в дьлбока древност. Славянският дуализъм въплъщавал не само възгледите на богомили и патарени, но негови отгласи откриваме и днес, в живата народна традиция.
Появата през VII в. на нов етнически компонент сред славянского население, вече трайно настанило се на Балканския полуостров, а именно - на прабългарите, конто били от тюркски произход252, подсилила онова, което славяните съхранили от иранското наследство. Самите прабългари (създали през 681 г. заедно със славянского население на Ми-
зия, Тракия и Македония прабългарската държава) също не били чужди на иранского културно влияние. В продължение на дълъг период от време те, в своята прародина северно от Кавказ и граничещите с Персия области, също поддържали многостранни връзки с иранската цивилизация. Когато по-късно напуснали земите северно от Кавказ и западно от Каспийско море, те се насочили на запад, по северното крайбрежие на Черно море и за известно врем живели в земи, носещи много следи от иранската цивилизация. В епохата на Сасанидите те поддържали изключително тесни връзки с Персия. В някои случаи прабългарите дейс-твали като съюзници на Персия срещу Византийската империя, както се случило по времето на Ираклий и при обсадата на Константинопол през 626 г. Било време, в което държавата на Сасанидите преживявала период на небивал културен и политически разцвет. Цар Хозрой I бил женен за принцеса от тюркски произход253. Както пише един много добър познавай на историята на Сасанидите254, неговото време било „един от най-бляскавите периоди от епохата на Сасанидите", когато Иран „преживя-вал величие, надминаващо онова от времето на великите Шапури, а раз-витието на литературата, духовната култура от онова време притежава-ли неповторимо очарование". Подобии контакта упражнили силно влияние върху прабългарите. Ако иранската култура повлияла на велико-лепната, вековна византийска цивилизация, то още по-силно било не-йното влияние върху тюркските народи, сред конто били и прабългарите. Тук няма да навлизаме в сложния дискусионен проблем, за жалост все още слабо проучен, за двустранните влияния в културния живот на Иран и Византия, но се налага да припомним, че когато най-общо се говори за „източни влияния" във Византия, трябва да разбираме преди всичко иранского влияние. Отражение на това влияние откриваме дори в церемониала на императорския двор, например в т. нар. „проскине-сис"255. Докато в някои случаи трябва да признаем прякото влияние на иранската цивилизация върху византийците, не липсват и свидетелства за косвени влияния, опосредствани от тюркските народи, каквато била модата в прическите във Византия през VI в., която много напомняла персийската мода. Наричали я „хунска", тъй като била въведена чрез посредничеството на тюркските народи256. Тогава няма защо да се учуд-ваме, ако прабългарите, конто били от тюркски произход, с установяването си на Балканския полуостров и създаването на нова държава, чии-то етнически компонента били траките, славяните и прабългарите, привнесли много елементи от великолепната иранска култура и още преди да бъдат повлияни от Византия, продължили да живеят с това иранско наследство в продължение на векове. Това се отразило по специален
начин в изкуството, преди всичко в а|рхитектурата, в изобразителните изкуства и в керамиката. Напоследък V. Шерато отстоява упорито теза-та за „способността да се разпростра>цява, която'била винаги характерна черта за иранската култура", като тгвърди, че тя „приела грандиозни размери в епохата на Сасанидите, чиетго изкуство прехвърлило границите на Персийската империя и я наджнвяло с много векове. То се разп-ростряло на обширна територия от Да.лечния изток до Атлантика и изиг-рало основна роля във формирането на средповековното изкуство на Евразия"257. Красноречиви доказателства за това твърдение откриваме и по българските земи. Трябва да признаем, че в специализираната литература пространно и с известна пристрастеност се дискутира въпро-сът за сасанидското влияние върху българското изкуство през първите векове от съществуването на българската държава, в широкия спектър, тръгващ от безусловното приемане на съществуването му до пълното му отричане258. Ще приведем мнението на един отличен специалист по въпросите на византийското изкуство, английския изследовател Д. Талбот Райс, който в тази връзка отбелязва259: „Известного съкровище от Наг Сент Миклош в Източна Унгария ... разкрива наистина изискана сасанидска изработка. Ранните български дворци в Абоба Плиска напо-добяват архитектурния план на сасанидските дворци от Сарвистанс и Фирузабад" - продължава той. „Българската скална скулптура от Ма-дара (не от Мадаба) представлява истински паметник от епохата на сасанидите. Контактите между българите и сасанидите били изключително тесни и е възможно някои сасанидски елементи от декоративните изкуства да са стигнали в Константинопол през България. Това е особено вероятно що се отнася до керамиката, до керамичните плочки и бя-лата глина за облицовка на степи, намерени както в България, така и в Константинопол. Рисунките, конто ги украсяват, в много случаи са със сасанидски произход, а самите плочки са от IX-X в. Ние нямаме точна представа как е изглеждала керамиката от епохата на Сасанидите..." Авторът припомня основните паметници на изкуството или типове па метници, свързани с иранского изкуство на Сасанидите. Трябва да отбележим преди всичко, че съкровището от Наг Сент Миклош, за чийто етнически произход, датиране и превод на надписи260 доста се спори, може да се припише с голяма вероягност на прабългарите. конто се установили в равнините на Панония. То било повлияно от торевтиката от епохата на Сасанидите261. Въпреки еклектичния си и хетерогенен характер, наличието на елементи от византийски и християнски произход, съкровището от Наг Сент Миклош е красноречиво свидетелство за го-лямата жизненост на сасанидското изкуство, за неговото разпростране-
ние далеч от пределите на родината, далеч от хронологическите и тери-ториалните граници на Иран.
Широко дискутиран е и въпросът за наличието на сасанидски елементи в архитектурата на Пл иска, първата българска столица262. Иде-ите на учените, поддържащи тезата за присъствието на многобройни елементи от сасанидското изкуство265, са били обект на критики2'14. Тези възгледи не са унищожени в основата си, въпреки че към тях се прибавят редица корекции, добавки и уточнения, достойни за внимание. Сле-дователно свидетелствата за влияние на сасанидското изкуство се оказ-ват безспорни, особено ако се разглеждат в общия план на иранските влияния върху прабългарите. Мадарският конник влиза в числото на археологическите паметници, колкото познати, толкова и дискутира-ни265. И при този паметник оживено се спори относно етническата му принадлежност, датирането му и неговото значение, както и относно интерпретацията на надписа на гръцки език, силно повреден от времето266. В този паметник някои виждат произведение на римского изкуство, други - образ на прословутия тракийски конник, трети - произведение на прабългарското изкуство от VIII в. Сред всички хипотези, формулирани до ден днешен, най-вероятна е онази, според която ре-лефът представял българския хан Тервел (701-719) и бил изработен в периода между 705 г. и 718/9 г. според иконографията на сасанидското изкуство267. Този паметник също е доказателство за това, че сасанидското изкуство било „художествено-културно платно, покриващо прос-транствено-времева площ, по-обширна от тази, която историческите и политическите събития отделили на империята на Сасанидите"268. Следи от иранского културно влияние можем да видим и в обичая на прабългарите езичници да издигат надписи, с конто да отбележат събития, достойни за увековечаване269. Някои прабългарски надписи като този, който придружава релефа в Мадара270, напомнят известния надпис „Res gestae divi Saporis" на цар Шапур I (241/2-272)271.
Влияния на иранского изкуство могат да се посочат и в областта на приложните изкуства. Тук на първо място може да се посочи керамика-та. При разглеждане на богатая материал, открит в България272, също могат да се открият следи от древен Иран. „Друг вид изкуство от визан-тийския ареал, за чието развитие Персия изиграла доминираща роля -твърди Талбот Райс27’, - била керамиката, но и тук невсякога е лесно да разграничим арабския от персийския принос. Една или две групи визан-тийска керамика сочат повече близост с Персия, отколкото с арабите. Много важна е групата, обичайно наричана полихромна керамика. Ек-земпляри от такава са намерени в Преслав и Патлейна в България, в
Киев и в други византийски селища в Русия, а също и в самия Констан-гинопол. Те датират от IX, X, XI в.“ Наличието на изображения на грифон274 ни позволява и в тези случаи да посочим влиянието на изкуството от епохата на Сасанидите275. Като приключваме главата за влиянията в изкуството между Персия на Сасанидите и българите, без да сме изчер пали разглеждането на всички съществуващи паметници, трябва да кажем, че става дума несъмнено за преки влияния, а не за такива, дошли чрез посредничеството на Византия276.
Една сфера от историческия живот, в която иранското влияние било упражнявано в продължение на векове, е ономастиката. При южните славяни, по-специално сред българите, дори в ранното сред-новековие откриваме имена с несъмнен ирански произход. Да припомним случая с един български княз от първата половина на VII в., който носел славизираното име Безмер, очевидно иранското Боз-мир277. Основателят на българската държава е носил име, чиято ети-мология е чисто иранска. „Аспарух“ е засвидетелствано и от някои надписи на гръцки език, открити в Грузия през последната война27". Негов наследник, управлявал страната между 836 г. и 852 г., носил име, образувано от етническото определение за персите - Персиан, подобно на много лични имена в европейского средновековие като Франк, Германик, Роман, Итал и др. Българска принцеса от IX в. се наричала Персика, което не е нищо друго освен формата за женски род на името Персиан279. В продължение на няколко години - между 889 и 893 - страната била управлявана от княз Владимир, носещ още и персийското име Расате, като онзи персийски генерал, ко-мандващ частите, изпратени срещу Константинопол през 626 г.2"0 Името Персиан се залазило и до по-късно, след покръстването и въвеждането на библейско-християнската именна система. Така, последният български цар от династията на Самуил, Иоан Владислав (1015—1018), носил и името Прусиан281, засвидетелствано и като Пресиян282, а това са късни, напълно славянизирани форми на името Персиан. Най-сетне някои учени смятат, че имената Борис283, Кардам, Омуртаг, Мостич и т. н.284, използвани през ранното бъл-гарско средновековие, са с ирански произход. Трябва да подчерта-ем, че във всички посочени случаи става дума за имена, използвани от представителите на управляващата класа, която се намирала под силното иранско културно влияние и същевременно показват и една упорита привързаност към традицията в имената. Несъмнено имена от ирански произход били разпространени и сред простолюдие-то, но почти пълното мълчание на историческите извори по този
въпрос не ни позволяват да сгорим нищо друго, освен да предложим тази приемлива хипотеза. Онова, което буди възхищение, е из-ключителната жизненост на някои от тези имена, конто не само се запазили векове по-късно, но стигнали и в ново време, а се разпрос-транили и сред други народи.
Не можем да изключим и наличието на някои следи, сочещи пер-сийско влияние в държавната организация на средновековната българска държава и най-общо в обществения живот на източните и южните славяни. В тази облает ще се ограничим с никоя скромна хипотеза. Така например системата от т. нар. вътрешни и външни боляри, особено пос-ледните, каквито имало в средновековна България285, може да се уподо-би на системата на марцбанове „Grenzherren, Markgrafen", иначе казано, областните управители в антична Персия286. Интересно е да припомним опитите да се обясни разпространената сред славяните титла „жупан" с титла от персийски произход287, както и обяснението на средновековната славянска дума „смерд" с персийски термин288. Най-после, отражение на персийската религия върху живота на южните славяни през средновековието може да се посочи, но без да сме сигурни по какъв път то е достигнало до тях и дали не става дума само за някаква етнологич-на аналогия289. В други случаи - като например аналогиите в социалните догми при култа към Ахура Мазда и българското богомилство от X в.290 -предпочитаме да поставим въпроса на дискусия, като се въздържаме да дадем какъвто и да било приемлив отговор.
♦ ♦ ♦
Бързият и затова непълен преглед може само да ни даде идея за обилието на материала и неговата значимост. Несъмнено многоб-ройните факти, евързани с историята на отношенията между славянския свят и Персия, могат да се изяснят само ако се анализират комплексно и на широк исторически фон. Изследването на вековните връзки между славяните и доислямска Персия, политически и кул-турни, допринася извънредно много за изясняването на някои неиз-вестни страни от историята на славянския свят, хвърля светлина върху трънливия проблем за отношенията на славяните и Византия и най-сетне - чудесно илюстрира световната мисия на древната иранска цивилизация.
Отпечатано за първи път в Актите на международната среща на тема „Персия и гръко-римският свят", проведена в Рим през 1965 г.
БЕЛЕЖКИ
' За общата постановка на въпроса със съответната библиография вж/. Dujcev, Les Slaves et Byzance, in Etudes historiques a I'occasiogi du ХГ Congres international des sciences historiques, Stockholm, aout I960, Sofia 1960, pp. 31-77, Idem, Bisanzio ed il mondo slavo, in Settimane di studio del Centro italiano di studi sull'alto medioevo. - XI. Centri e vie di irradiazione della civilta nell'alto medioevo. Spoleto, 18-23 aprile 1963. Spoleto 1964, pp. 135-158 = Medioevo bizantino-slavo, 1, Roma 1965, pp. 3-22.
2 M. Rostovtzeff. Les origines de la Russie Kievienne „Revue des etudes slaves", 2 (1922), pp. 5-18, specialmente p. 7.
3 M. Rostovtzeff. Iranians and Greeks in South Russia, Oxford 1922, pp. 210 sgg.
4 Тук авторы, между другото, твърди: Rostovtzeff, op. cit., p. 222. „The Russia of Kiev was at the same time the last link of an ancient historical chain and the first of a new one. Kievan Russia was the immediate successor of the series of commercial states which had replaced one another in the steppes of South Russia from time immemorial, and at the same time the mother of the subsequent Slavonic Russian states" (p. 220).
’ Теорията, че славяните били автохтонно население, днес е напълно изоставена. докато другите две - т. нар. „дунавска" която дири славянската прародина в облас-тите, съседни на средното и долното течение на р. Дунав, и т. нар. „панонска", според която прародината била Панония, днес срещат малцина поддръжници. Най-убедителната теза, почивагца на аргумента от исторически, тононимичен. етнограф-ски и археологически характер, е тази, според която древната славянска прародина се намирала северно от Карпатате. Тук се срещат и някои незначителни шоанси. Освен хипотезата, поддържана от Л. Нидсрле, за която се спомена по-горе, че е вероятна, могат да се споменати теориите, според конто древната славянска праро дина се намирала около Днепър и Припет, после - около Висла и Одер, и накрая -между Одер и Днепър. За подробности вж.: L.Niederle, Slovanske starozilnosti. - 1.1. Puvod a pocatky niiroda slovanskeho, Praha 1902, p. 3-33; un riassunto, alquanto modemizzato, e stato dato nel suo libro: Manuel de I'antiquite slave. I. Histoire, Paris 1923, pp. 13-26 = Rukovet’ slovanskych starozilnosti, Praha 1953, pp. 25 35;//. Lowmianski, Pocz;itki polski. Z dziejow slowian w I tysiqcleciu n.e., I, Warszawa 1964, pp. 71 -98. Вж. също полезната книга на С. Verdiani, Botanica е linguistica per I'etnogenesi degli Slavi. „Atli dell'Accademia Toscana di scienze e lettere ‘La Colombaria’", 23 (1958-1959). Хипотезата на Л. Нидерле е подкре-пена с аргумента и разсъждения от езиковедски характер от И Polak, Slovanska pravlast s hlediska jazykovcho, in Vznik a pocatky slovanu, I, Praha 1956, pp. 13-27, който между другото сполучливо отбелязва. че изеледвайки този въпрос, трябва да се има пред вид, че когато става дума за древната славянска пра одина, тя представлява „динамична", а не „статична" единица (пак там, с. 23).
6 A. Pagliaro, Iran antico, in Le civilta dell'Oriente. Storia, letteratura, religioni, filosofia, scienze e arte. Sotto la direzione di Giu. Tucci. - I. Storia. Roma 1956, p. 385.
’ За подробности вж.: Niederle, Slovanske starozilnosti, 1.2, Praha 1904, pp. 249-260; Rukovet’, pp. 32, 36;Lowmianski, op. cit., pp. 109 и сл.;В. А. Илинская. О скифах пахарях и бидинах Геродота. В: „Краткие сообщения", 40 (1951), 28-33;//. Д. Либеров. К вопросу о скифах-пахарях. В: „вестник древней истории", 4 (1951), 178-185.
8 За подробности вж.Niederle, Slovanskc starozitnosti, pp. 266-272,229 sgg.; Rukovef, p. 36; Lowmianski, op. cit., pp. 99, 109 sgg., 116 sgg., E. H. Minns, Scythians and Greeks. A Survey of ancient History and Archeology oh the North Coast of the Euxine from the Danube to the Caucasus, Cambridge 1913, pp. 36, 102-103 („forefathers of the modern Slavs"!).
’ Niederle, Rukovet’, pp. 32, 36; преди това отпечатан в Slovanskc starozitnosti, 1.2, pp. 275-285). Сыцият автор e склонен да ги приеме като население със неславянски произход.; Lowmianski, op. cit., рр. 99 и сл., 113,119 и сл.; Minns, op. cit., рр. .104-106.
10 За подробности вж.: Rostovtzeff, Iranians, рр. 35-60; Les origines, р. 8; cfr. Lehmann-Haupt, Kimmerier, ,,PWRE“, 21 Halbband (1921), coll. 397-434; M. Vasmer, Untersuchungen uber die altestcn Wohnsitze der Slaven. - I. Die Iranier in Siidrussland, Leipzig 1923, pp. 4-7.
11 Cp. Vasmer, op. cit., p. 6: „Die sparlichen Sprachreste gestatten somit nur die Feststellung, dass kimmerische Fiirsten mitunter iranischc Namen tragen. Ob auch die Sprache und das Volk der Kimmerier iranisch war Oder nur einige Herrschernamen lasst sich nicht entscheiden".
12 За скитите вж. Rostovtzeff, Iranians,pp. 83-1 12;Л//пил, op.cit., pp. 35-100; Vasmer, op. cit., pp. 7-23; R. Grousset, L'Empire des steppes. Attila, Gengis-khan, Tamerlan, Paris 1939, pp. 34-47.
” Cp. Grousset, op. cit., p. 39.
14 Cp. Rostovtzeff, Les origines, p. 8.
15 Фасмер, цит. съч. 11-21, след като анализира скитските езикови остатъци, стига до заключение, че „so muss doch die Zugchorigkeit der Skythensprache zur iranischen Sprachgruppe... fiir gesichert gelten", близки c „mehr mit dem Avestischen als mil dem Altpersischen".
16 За сарматите вж.; R Kretschmer, Sarmatae, ,,PWRE“, 2 R., I (1920), coll. 2542-2550; Minns, op. cit., pp. 117-120; Rostovtzeff, Iranians, pp. 113-146; Niederle, Slovanske starozitnosti, 1.2 (1904), pp. 321-434;/. Harmatta, Studies on the History of the Sarmatians, Budapest 1950; Grousset, op. cit., pp. 47-49. Вж. съгцо и последните изеледвания, пос-ветени на сарматската история: Б. В. Виноградов. Сарматы Северо-восточного Кавказа. В: „Труды чечено-ингушского научно-исследовательского Института", 6 (1963), 78 с. с. 48 фиг. Срв. също и рецензията за тази книга на В. Л. Кучне-цов-Б. Н. Граков в „Советская археология" 4/1964 232-240;/6 Ф. Смирнов. Сарматы. Ранняя история и культура сарматов. Москва, 1964, 379 с. с. 84 фиг. ; G. Vernadsky, Der sarmatische Hintergrund der germantschen Volkerwanderung, „Saeculum", 2 (1951), pp. 340-392, за сарматите по-специално 340-347.
17 Да се види езиковедският анализ на непрежалимия Фасмер, цит. съч., 23-58, библиография на с. 58. Според него; „einwandfreie Deutungen der sarmatischen Sprachreste nur mit Hilfe des Iranischen moglich sind", cosicche „am Iraniertum der Sarmaten sowohl wie der Skythen darf... nicht gezweifelt werden".
18 Minns, op. cit., p. VII; cfr. p. 5.
19 Rostovtzeff, Les origines, p. 11.
20 Фундаментално остава старото изследване на Ю. Кулаковский, Аланы по сведениям классических и византийских писателей, Киев, 1899; Вж. от същия автор: „Християнство у Алан", в: „Византийский временник" 5/1898, 1-18, в което
се дават сведения за християнизирането на аланите между X и XV век. Други библиографски препратки при Фасмер, лит. съч.. с. 59 и Vasmer, op. cit., р. 59; G. Vernadsky, Sur Porigine des Alains, „Byzantion", 16 (1944), pp. 81 86.
21 Vasmer, op. cit., pp. 25 sgg.; Niederle, Slovanske starozitnosti, ibidem, pp. 323 и сл.
22 Става дума за язите и за осетинците. Вж. Л. Нидерле, цит. съч., с. 27 и сл. и Фасмер, цит. съч., с. 330 и сл.
23 Фасмер, цит. съч. с. 26.
24 Cfr. Niederle, op. cit., рр. 333 и сл.
25 Става дума за произведението на полския автор Мачей Мьеховски (1457-1523), онасловено „Tractatus de duabus Sarmatiis Asia na et Europiana et de contends is eis" (отпечатано на лат. език с руски превод, предговор и коментар от С. А. Аннинский „Трактат о двух Сарматиях", Москва-Ленинград, 936). Трактаты започ-ва с определение на „Сарматиите" (пак там, с. 129). „Antiquiores duas Sarmatias posuerunt, unam in Europa, alteram in Asia sibi inviccm coliercntes et contiguas. In Euro piana sunt regiones Russorum seu Rutenorum, Lithuanorum, Moskorum et cis adiacentes, ab occidente flumine Vislae et ab oriente Tanai inclusae. Harum regionum gcntes olim Getae nuncupabantur. In Asiatica vero Sarmatia nunc commorantur et dcgunt plura genera Thartarorum, a flumine Don seu Tanai ab occidente usque ad marc Caspium ab oriente contenta ...“. За този трактат вж. писаното в; BSL, 17 (1956), с. 331-333.
26 Ср. Niederle, Slovanske starozitnosti, 1.2, р. 333, n. 3, Lowmianski, op. cit., pp. 142 и сл.
22 Per i dettagli: Niederle, op. cit., II, pp. 123-127; Rukovet', pp. 54-55. Lowmianski, op. cit., pp. 180-181.
28 За подробности Niederle, Slovanske starozitnosti, ibidem, pp. 127-134, idem, Rukovet’, p. 54.
29 Niederle, Slovanske starozitnosti, pp. 134-138, idem, Rukovet'. pp. 53-54; Ф. Бари uiuh. Приск као извор за на)стари)у исторщу )ужних словена. - Зборник радова. XXI. Визант. институт. 1 (1952), 52-63.
30 Много вероятно е да става дума за съвременната Исакча на Дунава. Вж. /7. Ч Скржинская. О происхождении и деяниях гетов. Гетика. Москва, 1960, 213-214.
31 Вероятно може да се определи като езерото Балатон в древна Панония, днешна Унгария. Вж. Скржинская, цит. съч., 214-218, където е посочена и по-стара литература по въпроса.
32 Jordanes, Getica, 34-35: MGH, V. 1 Auctores antiquissimi, ed. Th. Mommsen, Berolini 1882, pp. 62-63; Скржинская, цит. съч., с. 136, 34-35.
33 По въпроса вж. също Niederle, Slovanske starozitnosti, 1.2, рр. 257 sgg., 334 с specie рр. 512-517, със съответната библиография. Срв. също: F. V. Mares, Byzantsky nazor о totoznosti Slovanii a Skythii na stare Rusi, in: Vznik a pocatky Slovanii, II, Praha 1958, pp. 7-12;/. Dujcev, Slavjani-Skiti, in „Slavia", 29 (1960), pp. 109-114.
34 Vasmer, цит. съч., с. 25.
35 Rostovtzeff, Iranians, pp. 208, 211, 218 и сл., където, когато говори за уста-новяването на славяните в Южна Русия, той добавя: „Thus they founded in South Russia a state of the same type as the Germans before them, and naturally inherited from them their towns, their trade relations, and their civilization. This civilization was not, of course, a German one, but the ancient Greco-Iranian civilization of the
Scythians and the Sarmatians, slightly modified". Именно този принос на източна-та, иначе казано, иранската култура допринесъл най-много за образуването на нова, особена (по отношение най-вече на Византия) култура. „But in retreating the Russians carried with them the traditions of Kievan Russia and the important achievements in civilized life which had been the result of their constant relations with the Greek and Oriental world during the centuries in which the Kievan state had existed, - продължава разсъжденията си по този въпрос на друго място големи-ят ерудит (пак там, с. 221) - We must not forget that these centuries enabled the Russians not only to use the blessings of classical civilization, but also to form their own Slavonic classical culture, a culture similar to the Byzantine, but at the same time highly distinctive".
36 Според Ростовцев, цит. съч., с. 221, разцветът на руската култура през XI-XII в. представлявал доказателство „how deeply classical civilization had taken root in Russia", като използва обаче термина „класическа цивилизация" в доста широк смисъл; като цивилизация, възникнала под влиянието на Изтока, т. е. под иранско влияние. Същата мисъл авторы подхвата в изеледването си за произхода на Киевска Рус (Les origines, рр. 12 sgg.), след като споменава отношението на гер-манците към иранското наследство („les Germains, comme il va de soi" - пише той - „durent garder 1'heritage commercial de leurs predecesseurs iraniens, mais ils develop-perent surtout les relations avec le nord et le nord-est"). За управлението на готите в Русия пише (пак там, с. 15): „Leur empire etait comme une renaissance de I'empire scythe avec la seule exception que les Gots n'etaient pas des nomades et qu'ils n'uvaient pas peur de la mer comme en avaient toujours eu peur les Iraniens".
37 Vasmer, цит. съч., 59-60.
38 Vasmer, цит. съч., 60-77, представено като „eine Zusammenstellung der iranischen Ortsnamen nach russischen Gouvernements".
39 За подробности вж. Vasmer, Untersuchungen, pp. 20,60; „Acta et commentationes Univers. Dorpat.", 1 (1921), pp. 3-6 = Черно море в: Известия на Българското исто-рическо дружество в София, 10 (1930), 33-135; V. Burr: „Philolog. Wochenschrift", J. LIII, nr. 45/6, col. 1261; Срв. В. Бешсвлиев: Известия на Българското историческо дружество в София, 13 (1933), с. 185. Niederle, Slovanske starozitnosti, I, p. 136, n. I; H. Ludat, Farbenbezeichnungen in Volkernamen. Ein Beitrag zu asiatisch-osteuropiiischen Kulturbeziehungen, „Saeculum", 4 (1953), p. 152 e n. 77; Ср. името „Белое море" за Егейско море А. А. Фридман. Название Черного моря в домусульманской Персии. В: Сборник коллегии востоковедов при Азиатском музее Российской академии наук, 5 (1930), 647-651; срв. И. М. Оранский: „Вестник древней истории", № 1, 1965, с. 212; Н. and R. Kahane-A. Tietze, The Lingua Franca in the Levant. Turkisch Nautical Terms of Italian and Greek Origin, Urbana 1958, p. 6: Ak Deniz ‘White Sea’ e Kara Deniz ‘The Black Sea’. За новогръцкото име на морето вж. J. Irmscher: „Omagiu lui George Oprescu cu prilejul implinirii a 80 anni", Bucure^ti 1962, pp. 305-307; I. Dujcev: „Byzantinosiavica", 24(1963), p. 128 Най-общо за езиковите връзки между славяни и перси вж. някои полезни наблюдения у Lowmianski, op. cit, рр. 76-77, р. 76 п. 205 с библиография на стр. 81 и сл.
40 Vasmer, op cit., р. (>\-,Niederle, op. cit., pp. 154, n. 2; 237.
41 Vasmer, op. cit., p. 74;J. Marquart, Osteuropaische und ostasiatische Streifziige, Leipzig, 1903, c. 31, бел. 1, според когото: „die heutige Bezeichnung Don ist alanischen Ursprungs und geht auf das Appellativ don, dona ‘Wasser’ zuriick, hat also mit dem alten Namen Tavax^ nichts zu tun“. Niederle, op. cit., pp. 19 n. 3, 171 n. 3, 177 n. l.“
42 Vasmer, op. cit., pp. 74-75; Niederle, op. cit., p. 157 n. 3.
43 Vasmer, op. cit., p. 60; Niederle, op. cit., pp. 18 и сл., 19 n. 3, 153-154; T. Lehr-Sptawinski, Ki Ilka uwag о slowiariskiej nazwie Dunaju, in „Sprawozdania : prac naukowych Wydz. nauk spok, PAN“, II.3-4 (1959), pp. 74-77; cfr. Lowmianski, op. cit., p. 84 n 229. Qualche altra. Друга библиография за името на р. Дунав вж. в Silloge bizantina in onore di S. G. Mercati, Roma 1957, p. 89 n. 3.
44 Vasmer,typ. cit., pp. 26,71,72. Различии сведения за града вж. уМ. И. Артамонов. История Хазар. Ленинград, 1962, с. 256 бел. 63; 305, 325, 333, 354, 385. Срв. също Marquart, op. cit., р. 190 (‘Sugder. d.i. die Alanen von Sugdaia auf der Krim’).
45 Vasmer, op. cit., pp. 26, 72; Minns, op. cit., pp. 555-560.
46 За етимологията на името вж. онова, което пише Фасмср, цит. съч., с. 72. за историята на града като генуезка колония срв. М. Malowist, Kaffa-kolonia genuehska па Krymie i problem wschodni w latach 1453-1475, Warszawa 1947. Трябва да отбележим, че когато град Феодосия получил името ’Ap8d|3ba = етгтаОеа?, „Град на седемте религии" или „Градът на седемте бога“, с това очевидно се намеквало за различните религиозни вероизповедания в града, а терминът етгта бил използван като „eine Bezeichnung fur Mehrheit"; Срв. посочванията за смисъ-ла на тази цифра (седем) при/. Dujcev, Medioevo bizantino-slavo, I, Roma 1965, pp. 63 и сл.
47 Освен посочената в бел. 39 на настоящото изеледване литература вж.: Vasmer, op. cit., р. 8; Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica. II. Sprachreste der Tiirkvolker in den byzantinischen Quellen, Berlin I95 82, pp. 279-283.
48 Vasmer op. cit., pp. 25,26, 27-29, 33-34, Niederle, Slovanske starozitnosti, pp. 330 sgg.; Rukovet’, p. 135; Marquart, op. cit., pp. 164 sgg.; Artamonov, op. cit., pp. 246, 356, 358, 359, 426 sgg., 440.
49 Vasmer, op. cit., p. 47. За текста на Йордан, Гетика, 28 вж. коментара на Скржинская, цит. съч., 195 и сл.
50 L. Niederle, Uber die Xnopoi des Prokopios, in „Archiv f. slavische Philologie", 23 (1901), pp. 130-133, който смята името за деформация Hadi Вотлторси. За различна интерпретация вж. G. Vernadsky, The Spali of Jordanis and the Spori of Procopius, ,,Byzantion“, 13 (1938), pp. 263-266.
51 Vasmer, op. cit., p. 57; Lowmianski, op. cit., pp. 165 и сл., 260 и сл.
52 Няког посочвания вж. Y. В. Zasterovd, Zu den Quellen zur Geschichte Wolhynies und der Duleben im 6. Jahrhundert, in J. Irmscher, Byzantinistische Beitriige, Berlin 1964, pp. 234 sgg. Ср. също M. Vasmer, Russisches etymologjsches Worterbuch, П, Heidelberg 1955, p. 244.
” Cfr. Niederle, Slovanske starozitnosti, p. 260; Rukovet’, p. 134 n. 2, dove si citano le parole: vatra, socha, kur, sekera, topor ecc.; T. Lehr-Sptawinski, Rozprawy i szkice z dziejow kultury Slowian, Warszawa 1954, p. 57.
S4 Вж. посочванията при Vasmer, Etymolog. Worterbuch, II, pp. 111 -112.
55 Vasmer, op. cit., p. 111.
“ В. И. Абаев. Опыт Этимологии славянского „мель“ - в: Stcphani Mladenov, София, 1957, 317-328. Срв. също Lowmianski, op. cit., р. 178 n. 512. - Ще си позволя също да обърна внимание на племето садагарии, споменато у Иордан (Скржинская, цит. съч., с. 174: „Scyri vero Sadagarii et certi Alanorum cum duce suo nomine Candac Scythiam minorem inferioremque Mocsiam acceperunt...“ p. 175: „contra Sadagis, qui intcriorem Pannoniam possidebant...“; коментар пак там, с. 333, с. 278 и т. н.) и идентично вероятно с т. нар. SayaSapes- (може би с метатеза същото име е и SaSayapes?), за което става дума в писмото на Юлиан отстъпник (вж. посочвания у Vasmcr Untersuchungen, р. 49). Сега според Фасмер, цит. съч., с. 49, името „садагарии" (което е и равнозначно на SayaSapes- = SaSayapes-?) би могло да се евърже със „сатага-и-риа“ „Bewohner der 100 Berge", от ирански произход. От някои византийски средновековни извори знаем, че областта на днешна Северо-източна България, обхващаща най-източните разклонения на Стара планина и Черноморието през XI в., се наричала 'Екатбп pouvoi (J. Scylitzcs-G. Ccdrcnus, Histor. compendium, II, ed. Bonn, p. 597, 18 sgg.; Anna Comnena Alexias, ed. A. Reifferscheid, I, p. 242,21-22: Tt5v 'Екатог |3owwv; срв.В. H. Златарски. История на Българската държава през Средните векове, II. С., 1934, с. 96, с. 489, с. 498 и сл.); освен това в текст на апокриф от XI-XII в. (вж.Й. Иванов. Богомилски книги и легенди. С., 1925, 281-282) откриваме, че първият български цар Слав, легендарна личност, накарал да издигнат горе-долу в същата облает сто „хълмчета" или „могили", затова бил наречен „царят на стоте могили“.К. Иречск Das christliche Element in der topographischen Nomenclatur der Balkanlander, in „SB d. kais. Akademie d. Wissenschaften in Wien, phil.-hist. Classe", CXXXVI (1897), pp. 86 и сл. обяснява това наименование с факта, че в областта имало много могили. Трябва да се отбележи, че и в района на река Прут съществува сходен топоним (о Suta de movile) (cfr. Jirecek, op. cit.. p. 87; Ivanov, op. cit., p. 282 n. I). За бележки по сведението в българския апокриф вж.И. Дуйчев. Из старата българска книжнина, I, С., 1943, с. 238. Естествено възниква въпросът дали не съществува някаква връзка между този топоним и името „салагарии", конто населявали горе-долу същите земи и са споменати точно по времето на установяването на славяните на Балканския полуостров. Тук числото сто е равнозначно на многобройност!
” Срв. Абаев, цит. съч. с. 322.
58 Вж. текста в: MGH, ЕЕ. VI. Karolini aevi IV. Berolini 1925: Nicolai I. Papae Epistolae, ed. E. Perels. p. 588,26-44 § 59: „Quod de femoralibus sciscitamini. supervacuum esse putamus ...“.
59 За подробности вж. И. Дуйчев. Славяно-болгарские древности IX-го века, в: BSL, 11 (1951), С. 27-28.
60 Vasmcr, op. cit., р. 50 срв. новоперс. selvar.
61 Е. Bemeker, Slavisches etymologisches Worterbuch, I, Heidelberg 1924, p. 29, който извежда българската дума „ангария" от османския омоним като посредник на византийския термин.
62 Cfr. Pagliaro, Iran antico, p. 413.
ы За византийските извори е достатьчно да препратим към Fr. Ddlger, Beitriige zur Geschichte der byzantinischen Finanzverwaltung besonders des 10. und 11.
Jahrhunderts, Darmstadt 1600, pp. 22, 62 (‘die Fronen’); Aus den Schatzkammern des Heiligen Berges., Textband, Munchen (1948), p. 34, както и друга литература в показа-леца на с. 356, що се отнася до пасажите на съответните документи.
64Ласкарис, М. Ватопедската грамота на цар Иван Асеня II. С„ 930, с. 5, ред 20: ангария, с. 27, с. 48; И. Дуйчев. Из старата българска книжнина, II. С., 1944, с. 33 и т. н.
•’ Да се видят посочванията при Л. Соловев-В. Мошин. Грчкеу noeenjc српских владара. Београд, 1936, 378-380.
“ Z. R. Dittrich. Zur religibsen Ur- und Friihgeschichte dor Slaven, in .Jahrbiichcr fiir Geschichte Osteuropas", N. F„ 9(1961), p. 481 (- Festschrift A. Schmaus).
67 Термины e на Z. R. Dittrich, Het verledcn van Oosteuropa. Maattschappelijke en culturele dynamiek tot het einde der Middeleeuwen, Zeist Arnhem 1963, pp. 3.3-43.
“ Посочвания по въпроса вж. у Vasmer, Russisches Etymologischcs Worterbuch, I, p. 98.
M Cfr. Vasmcr, op. cit., p. 98.
n H. Hirt, Die Indogermanen. Ihre Verbreitung, ihre Uhrheimat und ihre Kultur, 11, Strassburg 1907, p. 589, като говори за ирански (скитски) заемки в славянския. ... поставя на първо място, редом с термини като „съто“ (сто), заето от иранского ,,satem“, и руската дума „собака" (кучка) - от иранского оттока, както и термины „боп»“ от иранского baga, с. 736. Срв. също F. Miklosich, Radices linguae slovcnicae veteris dialecti, Lipsiae 1845, s. v.t „Ser. bhagas venerabilis. Baga in inscript. persep. deum significare..." Етимологията e послужила и uaNiederle, Manuel, II, p. 136 = Rukovet’, p. 292, както и др. библиографски посочвания. Срв. обаче при F. Dvornik, The Slavs. Their Early History and Civilization, Boston 1956, p. 48 „The Slavs, like the Iranians, used a word to designate God which means not only wealth but also the giver of wealth, the Slavic Bogu, corresponding to the Iranian Baga“. A. Schmaus, Zur altslawischen Religionsgeschichte, ,,Saeculum“, 4 (1953), p. 219; „So hatte man hier einen neucn Beitrag zu dem iranischen Anted an der altslawischen Religion, auf den (V.)Pisani (II paganesimo balto-slavo, in Storia delle religion!, II, Torino 1949, pp. 55 100) und (R.)Jakobson (Slavic Mythology, in Funk and Wagnails Standard Dictionary of Folklore, Mythology and Legend, II, New York 1950, pp. 1025-1028) mit allcm Nachdruck hinweisen. In der Lisle der Entlehnungen steht dabei das Wort bog ‘Gott’ gewbhnlich als iranisches Lchnwort im Slawischen an der Spitze**.
.” Cccaumeni, Strategicon et incerti scriptoris De officiis regiis libellus, ed. B. Wassiliewsky-V, Jernstedt, Petropoli 1896, p. 3, 3-5: о yap irXovato? Ocos сити' той trrwxov 8ta to cue русте! v айтби. отеи ка1 oi BouXyapoi таи nXouotov До-уатои Xeyouatu. оттер 8t)Xoi OeoetSfj. Този текст e бил забелязан и от В. Г Василевский. Советы и рассказы византийского боярина XI века. СПб, 1881, с. 13; после отМ. Дринов. Съчинения, I. С., 1909, с. 633 и от Moravcsik, Byzantinoturcica, II, р. 92, без интерпретация. R. A. Klostcrmann, Probleme der Ostkirche, Goteborg 1955, p. 131, ot-крива същите обяснения в писанията на руския автор Йоаникий Галятовский (м. през 1688 г.)< „Man mag die Aufmerksamkeit der Zuhorer durch die Nennung und die Interpretation eines Namens anreizen, und kann auch die gauze Predigt zuweilen auf einen Namen anlegen wie zum Beispiel am Sonntag, wo man hort, woher der Name Gottes kommt: Namlich von Reichtum", към чиято интерпретация той допълва (пак там, с.
131, бел. 1), че ставало дума за ,,ein Wortspiel von ‘Bog' und ‘Bogatstvo’, was man mit ‘Gott’ und ‘Gut’ nachahmen konntc". Интересно би било да се установи дали руският автор от XVII в. е направил същата аналогия между двата термина или я е почерпил от някои литературен източник. Срв. също И. Дуйчев. Няколко бележ-ки към Кекавмен. В: Зборник радова LIX. Визант. институт, 5 (1958), 64 65.
72 Cfr. Dittrich, Zur religiosen Ur- und Friihgeschichte, p. 501 e n. 134.
73 Niederle, Manuel, II, p. 129 n. 3 = Rukovet, p. 287 n. 3; A. Meillet, Le vocabulaire slave et le vocabulaire indo-iranien, „Revue des etudes slaves", 6 (1926), p. 167 sgg.; Dvornik, op. cit., p. 48-,Hirt, op. cit., pp. 734-735; Dittrich, op. cit., pp. 495-496 с известии съмнения.
74 Niederle, Manuel, II, p. 134 = Rukovet’, p. 291, Dittrich, op. cit., pp. 500-501, според когото подобен култ съществувал в по-ранно време от установяването на славяно-иранските връзки „der iranische Einfluss diirfte also nur die Tendenzen aufgefangen und verstarkt haben, die im slavischen Volksglauben bereits waren". Най-общо за култа към огъня вж. Hirt, op. cit., рр. 509 sgg., 735 sgg.
75 Да се види например сведението на арабския писател от началото на X в. Ибн Руста, при С. Н. Meyer, Fontes historiae religion is slavicae, Bcrolini 1931, p. 93,17-28: „Wenn der Versorbcnedrei Frauen hatte, und eine von diesen glaubt, dass siebesonders geliebt worden sei von ihm ... Wenn sic dann tot ist, wird sie ins Feuer geworfen und verbannt. Sie stnd alle Feueranbeter". Аналогично e сведението на анонимен псрсийски географ от X в., който казва (пак там, с. 94, 33-95, с. 3): „Uber die Slaven. Sie verbrennen die Toten ... Sie verehren alle das Feuer*. Когато споменава сведенията на арабските автори, Нидерле, Manuel, р. 134, отбелязва „Si certains chroniqueurs arabes ... les caracterisent comme des adorateurs du feu, ce ne peut etre que 1'effet d'une erreur ou bien la constatation d'une influence religieuse de 1'Iran qui se serait affirmce chez les Slaves de 1'Est a ['exclusion des autres".
76 Противно на току-що цитираното твърдение на непрежалимия Нидерле за съществуване на култ към огъня у източните славяни, ще се огранича да цитирам сведенията за българския фолклор, събрани от Д. Маринов, Народна вяра и на-родни обичаи. В. Сб. НУНК, 28 (1914), 41-42, с. 362 и сл. Някои интересни посочвания в статията наЛ. П. Стоилов. Почитане на огън. ПСп. 67 (1906-1907), 68.85. не трябва да откъеваме от култа към огъня онова, което знаем за т. нар. нестина-ри. Вж. последната публикация на Р Ангелова, Игра по огън. Нестинарство. Народен обичай в България. С., 1955, в която е цитирана и по-стара литература. Срв. също Л. Gault Antoniades, The Anastenaria, Thracian firewalking Festival, Athenes 1954; срв. сведението в „Revue des eludes byzantines", 13 (1955), p. 286; полезно e и изеледването на Giu. Rossi Taibbi, Soprawivenze di riti dionisiaci nella Tracia Orientale greca. Le anastenaria. Estratto dagli „Annali del Museo Pitre", 2-4 (1951-1953). Изеледването на G. A. Megas, 'AvaoTevapia Kai fOtpa Tfjs* Tvpiufis- Деитёра? els’ to Kwcrrfj Kai та пёрг^ айтои x'^P^a rqs* ’AvaTokiKqs бракг]?, Ааоураф'ю, 19(1960-61) (1962), рр. 472-534 съдържа доста богат материал.
77 За сведения на различии извори и съответна библиография вж. И. Дуйчев. Славяно-болгарские древности IX-го века. BSL, 11 (1950), рр. 11-13. ИП, 19, кн. 5 (1953), 90-91 ;В П. Даркович. Символы небесних светил в орнаменте древней Руси. Советская археология, 4, свезка 2 (1962), 56-67; Dittrich, op. cit., рр. 499 500 с някои
други библ, посочки. Неотдавна/7. Петров,, Кръговидни паметници в Западна България, Археология, 4, кн. 2 (1962) 17-24 съоЫмцава за паметници от по-ново време, залазили следи от култа към слънцето, катсо дава обаче неправомерно обяснение.
78 Срв. Dittrich, цит, съч, с, 500, който зазключава, че „obwohl bei der Auswertung des folkloristischen Materials moglichen pseutdomorphen christlich-antikcn Emlliisscn Rechnung getragen werden muss, ist es klar, diass der iranischc Sonncnkult in mchr Oder weniger tihnlicher Form im slavischen Volksturm tief verwurzelt war",
” Да се видят посочванията при V. Basevliev, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin 1963, p. 150.
80 Срв. Dittrich, op. cit., p. 501.
81 Срв. - Dvornik. цит. съч., c. 47, спор>ед когото „it is not easy to say when this similarity of Slavic and Iranian religious concefptions was achieved, but since some of this vocabulary is also found in the Baltic languages, it seems that this evolution must have started in prehistoric times when the Balts atnd the Slavs formed one linguistic group. Other words and beliefs, however, appear to lhave been borrowed by the Slavs from the Iranians at a much later period".
82 Срв. онова, което пише Dittrich, цшт. съч., с. 497, който твърди, че „die tausendjiihrige Symbiose mit den iranischen Rteitcrvolkern ... in zivilisatorischcr Hinsicht eine bestimmt ungunstigere Entwicklungsalterniative bedeutetc", а после (пак там, с. 498) заключава: „Obwohl es auch in der skythischten Zeit nicht an positiven Einflussen gefehlt hatte, wird die Bilanz der slavo-iranischen Bcztiehungen datnals schon zulblge der stolz.cn Exkiusivitiit des skythischen Herrschervolkes uingunstig gewesen sein" - което не ми се струва особено убедително.
83 Cfr.Dvornik, op. cit., p. 54: „Not one single Germanic term connected with spiritual matters is found in the Old Slavonic language.. This is the more remarkable when we take into account the many expressions from the religious and spiritual field which the Slavs had borrowed from the Iranians".
84 Става дума за доста интересното изеледване на Mcriggi, Il concetto del dio nelle religion! dei popoli slavi, in „Ricerche sltavistiche", 1 (1952), pp. 148-176.
85 Вж. оригиналния руски текст: „Повесть временных лет. -1. текст и перевод. изд.Д. С. Лихачев, М.-Л., 1950, с. 56, посо>чена година - 980; на съвременен руски вж. с. 254. За италианския превод на този текст вж. Mcriggi, op. cit.. рр. 149, 155. На староруски „ус злат" не означава „златни уста", а „златни мустаци" („позлате-ни“?); за значението на „ус" вж./Z. И. Срезневский, Материалы для словаря древнерусского языка, III. s.v., където на първю място се цитира този текст от древноруската хроника, термины означава съЩ|О и „брада".
86 За подробности вж. Niederle, Zivot starych Slovanii, II, 1, Praha 1916. pp. 93-105; Manuel, II, pp. 138-140 = Rukov6t’, pp. 294-2"95; L. Leger, Etudes de mythologie slave. - 1. Peroun et Saint Elie, Paris 1895. Й. Иванов, Культ Перуна у южных славян. В: Известия Отделения русского языка и словесности, VIII, свезка 4 (1904), 40 174; Dvornik, op. cit., рр. 48-49; Dittrich, op. cit., pp. 496, 497, който обаче не го смята за главен бог. Meriggi, op. cit., рр. 149-152, който вижда в него „един изключително руски бог". За други посочвания вж. И. Дуйчев, Славяно-болгарские древности, с. 13, бел. 45
87 Cfr. Dittrich, op. cit., p. 497; p. 503.
17. Византия и славянският свят
257
” Според Niederle. Manuel, П, p. 137 = Rukovet', p. 293, ,,il faut cxclure Chors et Simargl du cercle des dieux slaves". Да се види обаче: Dvornik, op. cit., p. 49: „Xursu (Chors) is obviously borrowed from the Iranian expression Xursid, designating the personified sun"; Schmaus, op. cit.. p. 218; Dittrich, op. cit.. p. 502, n. 138; Mcriggi, op. cit., p. 157.
” Niederle, Manuel, П, pp. 140-142 = Rukovet', pp- 295-296, който интерпретира името като „dieu donateur", „deus dator". Dittrich, op. cit., p. 502, n. 139, според когото „fraglich ist aber, ob es sich um einen tatsiichlichen Gott, oder nur um ein Epitheton bzw. einen Decknamen eines anderen Gottcs handelte". Mcriggi, op. cit.. pp. 158-162. с напълно различно обяснение.
wNiederle, Manuel, II, pp. 134-144 = Rukovet', 298$£ Pirchcgger, Zum altrussischen Gotternamen Stribogu, in „Zeitschrift f. slavischc Philologie", 19 (1947), pp. 311-316, според когото славянското име идвало от иранского Срибага като наименование иа Ахура Мазда, бог на неподвижного He6e;Schrnaus, op. cit., рр. 218-219; Dvornik, op. cit., p. 50, с други библиографски посочвания. Dittrich, op. cit., p. 502 e n. 140, който цитира сведението от руската поема „Слово о полку Игореве", в която се говори за ветрове, „внуци на Стрибог", и който твърди, че поемата „verbindet „Stribog" mit den personifizierten Winden (Vetr), woraus man seine Herrschaft iiber Himmel und Luft ableiten konnte. unter Voraussetzung jcdoch. dass die mythologischen Angaben dieser spaten Quelle zuverliissig sind"; Mcriggi, op. cit., p. 157.
” Niederle, Manuel, II, p. 144 e n. 3 = Rukovet', p. 298 e it. 4, който признава, че: „nous ne savons absolument rien de Simangl". ТрябвД да се види и онова, което са писали по-съвремении автори:Я. Л. Krappe, La chute du paganismea Kiev, in „Revue des eludes slaves", 17(1937), pp. 206-218; Schmaus, op. cit., p. 218; Dvornik, op. cit., p. 49: „Simargl, who should evidently be identified with the Iranian Bird-Dog, Senmurv. In the Sarmatian mythology, this winged monster was believed to be the guardian of the tree which supplied the seed for every plant"; Mcriggi, op. cit., pp. 155 n. 2, 156.
n За това божество вж. интересного изследване на Н. Willman-Grabowska, Sarasvatl-Anahita et autres deesses. Etude de mytholc’gie indo-iranienne, in „Rocznik Orientalistyczny", 17 (1951 -1952) (1953), pp. 250-272 (= Memorial Tadeusz Kowalski). Изображение на Анахита, открито при археологически разкопки край Разград (Абритус, Североизточна България) откриваме в репродукция от Т Иванов, Аб-ритус. С„ 1965, с. 47, фиг. 53.
” Dittrich, цит. съч., с. 503, с други посочвания,
94Niederle, Manuele, II, р. 144 = Rukovet’, р. 298, който допуска, че „Mokosetait une divinity semblablea Astarte ou a Aphrodite, dont le cultea Kiev procedait peul-etre directement d'une influence orientale"; Schmaus, op. cit., p. 218 Dvornik, op. cit.. p. 50, като цитира идеитификацията с Астарта и Афродита, добавя: „il seems more probable that we have here a further example of borrowing from the Iranians, who venerated the goddess Anahita. In the later Persian tradition she formed, together with Ahura Mazda and Mithra, a kind of divine trinity and was called Ardvi Sura Ana-hi-ta. The word ardvi means ‘moist’ - which makes it more probable that Mokos is a Slavic counterpart of the Iranian Anahita". Dittrich, op. cit.. pp. 487, 488 sgg.. 502-503; Meriggi, op. cit., pp. 157-158", който смята за малко вероятно превръщането иа тази богиня „във фигура от местния фолклор" на Северна Русия, както предполагат някои учени, позовавайки се на името Мокоша.
95 Niederle, Manuel, II, pp. 140-142, 147-148 = Rukovet’, pp. 295-296, 300; Dvornik, цит. съч., c. 49, който, сравнявайки го с иранския Веретрагна, добавя: „like this Iranian deity, Svarogu was also credited with being able to appear in different animal and bird forms - as a falcon, a goldenhorned aurochs, a horse, a bear, or even as a whirl-wind”, Dittrich, цит. съч., c. 502, бел. 137, обяснява отсъствието в някои култове на това име с факта, че иа негово място се появявал бог Перун, а двете божества се нами-рали в „in einem Rivalen-Verhaltnis**; срв. също и различното обяснение на Mcriggi, цит. съч. с. 158 и сл., 164 и сл.
94 За подробности вж. Niederle, Manuel, рр. 140-141 = Rukovet’. р. 295. който е склонен да приеме хипотезата, че името било добавено само в руското копне, т. е. че такова божество с име от ирански произход не било позиато на българите през X в.
” Dittrich, op. cit., р. 502 n. 137; Vasmer, op. cit., p. 56: xvar ‘Sonne’.
98 Niederle, Manuel, pp. 141, 147-148 = Rukovet’, pp. 295 sgg., 300.
99 Cfr. Dvornik, op. cit., p. 49. Dittrich, op. cit., p. 504: „Die forschung der letzten Jahrzehntc hat nicht nur in der Gotterverehrung, sondern auch in den Obrigen Teilen des slavischen Heidentums einen starken iranischen Einschlag feststellen konnen. In der Diimonologie hat sich die Rolle des Wiirgfalken, rarogb, als eine unzwcifelhafte Entlehnung aus dem Iranischen erweisen", който дава и библиография по въпроса (пак там, с. 504. бел. 155).
Позволявам си да цитирам онова. което пише по въпроса Dvornik, цит. съч., 50-51: „А considerable number of words in the Old Slavonic vernacular, originally connected with worship or religious practices, can be traced back to Iranian words or ideas. The word for ‘holy’ (svftu) is similar to the Iranian; the Slavic mir - ‘peace’, ‘community’, ‘agreement’ - is apparently associated with Mithra. Other words of this kind are similar to Iranian terms, for example: to worship (zreti), to wail (vftpiti), to practice divination (gatati), to chastise (kajati), to fear (bojati se), to invoke (zifvati), fire (vatra), chalice (casa), burial mound (mogila), to cure (goiti), shame (sramft), guilt (vina). Furthermore, the Slavic word for paradise (rai) is directly borrowed form the Iranian ray, which means beatitude and heavenly radiance". Като цитира отчасти добре известния текст от Прокопий Кесарийски (Opera,VII, 14: ed. J. Haury, pp. 357, 15-358,1) за религията на славяните-езичници и за липсата на дос-татьчии сведения за славяиския пантеон в периода преди покръстването им, той изразява надежда (пак там, с. 51), че: „further studies in Slavic mythology will clarify many problems, especially when the specialists follow the newly discovered road of this Slavo-Iranian affinity in religios beliefs". Да се види също у Dittrich, цит. съч., с. 504 и бел. 156, с. 500 и бел. 124, с някои други посочвания. Иранско влияние може да се установи и в погребалните обичаи на древните славяни: вж. Dvornik, цит. съч., с. 52.
101 Да се види основной. Christensen, L'lran sous les Sassanides, Paris-Copenhague 1936 (= Annales du Musee Guimet. Bibliotheque d'etudes, XLVIII), ново издание: 1944. - Th.N6ldeke, Geschichte der Perser und Araber zur Zeit der Sasaniden. Aus der arabischen Chronik des Tabari iibcrsetzt und mit ausfiihrlichen Erliiuterungen und Erganzungcn versehn, Leyden 1879, с много богат материал. - Сравнително малко приноси има новото изследване на Fr. Altheim, Geschichte der Hunnen. - II. Die Hephthalitcn in Iran, Berlin 1960, pp. 181-196: Ostrom und die Sasaniden. - A.Christensen, L'Empire des Sassanides, Copenhague 1907. Изключително полезно e изеледването на D. Talhol Rice, Persia and Byzantium, in A. J. Arberry, The Legacy of Persia, Oxford 1953, pp. 39-
59: за периода на Сасанидите, особено що се отнася до изкуството, пак там, 39-50. -К. Guterbock, Byzanz und Persien in ihren diplomatisch-volkerrechtlichen Beziehungcn im Zcitalter Justinians, Berlin 1906; E. Stein, Ein Kapitcl vom persischen und vein byzantinischen Staate, „Byzantinisch-neugriechische Jahrbiicher", 1 (1920), pp. 50-89; Ж. Ensslin, Die weltgeschichtlichc Bedeutung der Kampfezwischcn Roni und Persien, in „Nene Jahrbiicher fiir Wissenschaft u. Jugendbildung" 4(1928), pp. 399-415;Л. Heisenberg, „Byz. Zeitschr.", 28 (1928), p. 201: „zeigt, wie durch den Gegensatz zwischcn den Grossmachten Rom und Persien politisch und militarise!) die Macht der Araber sich cntwickeltc", който напълно забравя славянския свят.С. Toumanoff, Christian Caucasia between Byzantium and Iran: new Light from old Sources, „Traditio", 10(1954), pp. 109-189, който се зани-мава по-скоро с църковната история на Армения и на Грузия през VII в. на фона на византийско-персийските отношения. - cfr. F. Ddlger: „Byz. Zeitschr.", 48 (1955), pp. 243-244. G. Widengren, Xosrau Andsurvan, les Hephtalites et les pcuplcs turcs, „Orientalia Svecana", 1 (1952), pp. 69-94, също следва да се цитира, що се отнася до византийско-персийските отношения; срв. Е. Gren, „Byz. Zeitschr.", 45 (1952), р. 464. Тъй като политическите и културните отношения между Византия и Персия са тясно евързани с историята на християнството в персийските земи, трябва да се цитират двете основни изследвания по въпроса J. Labourt, Le christianisme dans 1'Empire perse sous la dynastie sassanide (224-632), Paris 19042; idem, Le christianisme dans I'Empire des Perses, in „Revue d'histoire et de litteraturc religieuses", V11.2 (1902), pp. 97 120; fasc. 3 (1902), pp. 193-208. Изключително ценно e изеледването наР. 11. Delehayc, Les versions grecques des actes des martyrs persans sous Sapor 11. T extes grecs et traduction, in „Patrologia Orientalis", II.4 (1907), pp 403-560. Най накрая си позволя-вам да цитирам, за по-стария период, все още полезното изследване на A. von Gulschmid, Geschichte leans und seiner Nachbarliindcr von Alexander dem Grossen bis zum Untergang der Arsaciden. Mit einem Vorwort von Th. Noldeke, Tubingen 1888; Fr. Altheim-R. Stiehl, Asien und Rom. Neue Urkunden aus sasanidischcr Friihzeit, Tubingen 1952; K.-H. Ziegler, Die Beziehungen zwischcn Rom und dem Partherreich. Ein Bcitrag zur Geschichte des Volkerrechts, Wiesbaden 1964.
102 Вж. hoboto изследване на О. Klima, Mazdak. Geschichte einer sozialen Bcwcgung im Sasantdischen Persien, Praha 1957, в което e посочена по-ранна библиография. Срв. рецензията на II. В. Пигулевская: „Советское Востоковедение", 1958, бел. 5, 175-178, с критични бележки.
103 По въпроса за етническата принадлежност на антите вж. N. Zupanic, Der Anten Ursprung und Name, in „Actes du ПГ Congres international d'etudes byzantines, Athenes 1932, pp. 331-339; „Etnolog", 7 (1934), pp. 88-89;същият Кантскему проблему. Эгодовински часопис, 2-3 (1948-1949), 145-152: той формулира хипотезата за кавказкия произход на антите. Критични бележки прави К. Bouda, Der angeblich kaukasische Ursprung des Namens der Antae, in „Zeitschr f. slavische Phtlologie", 17 (1941), pp. 266-267. Като отбелязва това изследване, О v. G (illdenstubbe): „Byz. Zeitschr.“,41 (1941), pp. 544-545, добавя: „Obdie Antae mit den Ostslaven gleichzusetzcn sind, wie meist angekommen wird, muss die weitere Forschung entscheiden". G. Vernadsky, On the Origins of the Antae, in „Journal of the Americ. Orient. Society", 59(1939), pp. 55-66, смята, че антите били от сарматски произход, а после били дали името си на
голямо славянско племе, Източният клон (на славяните) се установил според него в равнините северно от Азовско море. От тях произлезли кавказките алани, докато западният дял бил асимилиран от прабългарите: cfr. F. Ddlger. „Byz. Zeitschr.", 39 (1939), p. 544. V. Polak, Slovanska pravlast s hlediska jazykoveho, in Vznik a pocatky Slovanu, I, Praha 1956, p. 17, n. 13, който също приема хипотезата за кавказ-кия произход на името анти, като дава библиографски посочвания. Срв. също Dvornik, цит. съч., с. 23 и сл., според когото: „if there was any admixture of Iranian elements among the Antes, they were ... already completely slavicized" 27, 28 и сл. За името анти вж. също A. Doslal, Venetove-Antove, in „Slavia", 19 (1949), pp. 62 72; Br. Meriggi, Anti-Veleti. Considerazioni su due antichi etnonimici slavi, „RicercheSlavistiche", 6 (1958), pp. 84-95, както и др. посочвания.
104 Позволявам си да препратя към моето изследване „Балканският Югоиз-ток през първата половина на VI в. Начални славянски нападения" в „Беломорски преглед", 1, 1942, 229-270, където се цитира по-стара литература.
105 Ostrogorsky, Geschichte, р. 60; A. A. Vasiliev, Histoire de 1'Empire byzantin, I, Paris 1932, pp. 181 sgg.
106 Както правилно отбелязва Острогорски, цит. съч., с. 60, Юстиниан I „erkaufte sich urn dem Preis von Tributzahlungen an das Perserreich die Bewegungsfreiheit im Western".
""Procopius Cacsariensis, De bellis, II, 2: p. 151, 1-14 ed. Haury.
mu procOpius, op. cit., I, 8: p. 37, 6-9.
Procopius, op. cit., I, 12: p. 58, 16 sgg.
110 Procopius, op. cit., I, 13: p. 59, 12-60,13.
111 Procopius, op. cit., 1,15: p. 76, 12-18.
112 Agalhtas, III, 6, 7, 21; IV, 18: Historici graeci minores, II. Ed. L. Dindorfiuts, Lipsiae 1871, pp. 246, 3-7; 246, 28-247,2; 274,32-375,32; 321, 16-19.
113 Joannes Malalas, Chronographia, ed. Bonn, p. 399,5-10. Cfr., Theophanes, Chronographia, I, Ed. C. de Boor, pp. 147,31-148,13.
114 Procopius, op. cit., II, 19: pp, 235,23-236,5.
115 Procopius, op. cit., II, 21: pp. 243,18-244,3.
“b Procopius, op. cit., II, 30: p. 300, 11-18.
Agalhtas, op. cit., IV 20: Historici graeci minores, ibidem, p. 324.
""Joannes Malalas, op. cit., p. 442,8-17.
119 За подробности вж. Ostrogorsky, цит. съч., 60-91, Василиев, цит. съч., 181-184, 221 -223, 257-264. Съществуват и други специализирани изследвания, като напр. Е. Marten, Zum Perserkrieg der byzantinischen Kaiser Justinos II. undTiberios II .Weimar 1911; M. J. Higgins, The Persian War of the Emperor Maurice (582-602). Part I. The Chronology, with a brief History of the Persian Calendar. The Catholic University of America, Byzantine Studies, I. Washington 1939;C. M. Patrono, Bizantini e Persiani alia fine del VI secolo, Firenze 1907 = „Giornale della Societa Asiatica Italians", 20 (1907), pp. 159-277; P. Gouhert, Les rapports de Khosrau II, roi des rois sassanide, avec 1'empereur Maurice, „Byzantion", 19 (1949), pp. 79-98; Byzance avant I'Islam. - I. Byzance et I'Orient sous les successeurs de Justinien, L'empereur Maurice, Paris, 1951, в която e изложена (61-86) историята на войната между Византия и Персия по времето на Юстин II и на Тиберий II; после пространно се описва (87-183) войната в годините 582-591, т. е. след като на власт в Константнно-
пол идва император Маврикий до въстанието на Бахрам в Персия н най-накрая -византийско-персийските отношения от 591 до есента на 602 г. Пак във връзка с отношенията на Византия с Персия се излага политиката на империята към Армения и най-общо към кавказките народи. За историята на персийско-визнтийските отношения от края на VI и началото на VII в. изключително полезна е монографията на Н. В. Пигулсвская. Византия и Иран на рубеже VI и VII веков. М.-Л., 1946. Да се види сыцо изследването на същата авторка Города Ирана в раннем Средновековье. М.-Л., 1956 и на френски език Les villes de 1'Eiat iranien aux epoqucs partbc et sassttnide. Contribution a 1'histoire socialc de la basse antiquite, Paris-La Haye 1963.
120 Вж. у Fr. Dolger, Regesten der Kaiserurkunden des ostrbmischen Reiches von 565-1453, I, Miinchen-Berlin 1924, pp. 4-5 nr. 31, с посочвания на извори и съответна библиография.
121 Dolger, op. cit., р. 5, nr. 36.
122 Dolger, op. cit., p. 5-6, nrr. 37, 38, 39.
125 Dolger, op. cit., p. 6, nr. 41
124 Dolger, op. cit., p. 6, nr. 42.
125 Dolger, op. cit., pp. 6-7, nrr. 43-45, 47.
126 Dolger, op. cit., p. 8, nrr. 54, 55, 56, 59.
127 Цитирам този текст по руския превод на покойния А. Дяконов. Известия Иоанна Эфесского и сирийских хроник о славянах VI-VII веков. Вестник древней истории, 1,1946, с. 32. Вж. също и превода на J. М. Schonfclder, Die Kirchengeschichte des Johannes von Ephesus, Munchen 1862, p. 255; cfr. Niederle, Slovanske starozitnosti, II. p. 207. Да се види също и сведението у Vastliev Histoire, 1, рр 241-242. Cfr. Ostrogorsky, op. cit., p. 69, n. 3.
m Michel leSyrien, Chronique. Editee... et traduite par J.-B. Chabot, II, Paris 1901, p. 347; Niederle, op. cit., p. 207, n. 5.
129 Dolger, op. cit., p. 9, nr. 68.
150 Theophylactus Simocatta, Historiae, Ed. C. de Boor, Lipsiae 1887. За този византийски автор вж. най-общо при Moravcsik, Byzantinoturcica, I, рр. 544-548.
111 Theophylactus Simocatta, op. cit.. Ill, 15,10: 142,6-9.
1,2 Theophylactus Simocatta, op. cit., Ill, 15,13-16,3: pp. 142,22-143,23; III, 17,3-11: pp. 145,21-146,28; III, 18,1-3: p. 147,1-14.
1,3 Theophylactus Simocatta, op. cit.. Ill, 18,3: p. 147,11-14; I, 1-4: pp. 38,21-39,16.
134 Theophylactus Simocatta, op. cit., I, 9,1-11: pp. 55,8-57,3; I; 12,1-15,15: pp. 62,15-70,19; II, 1,1-10,7: pp. 70,21-89,22; II, 18,1-26: pp. 105,8-109,20,111, 1,1-18,14: pp. 109,21-149,12; IV, 1,1-16,28: pp. 149,14-187,30; V, 1,1-15,12: pp. 188,1-218,2.
135 Теофилакт Симоката, цит. съч., I, 3,1-8, 11: с. 44, 14-55, 7; започва своята „История" с описание на събитията от войната на Балканския полуостров. После, след пространно връщане към войната срещу Персия подема на десетина страници същия въпрос (II, 10, 8,1 -17, 13; с. 90, 1 -105, 7), едва след края на войната с Персия - както всъщност било в действителност.
136 Theophylactus Simocatta, op. cit., Ill, 4, 6-8: pp. 116,20-117,6.
137 Theophylactus Simocatta, op. cit., II, 5,10-11; p. 79,6-15; 10,1-7: pp. 88,18-89,22; 18,1-26: pp. 105,8-109,20: III, 6,2: p. 120,6-9.
Cfr. Moravcsik, op. cit., p. 544.
, v> Theophylactus Simocatta. op. cit.. Ill, 9,41-5: p. I28,l2-23i(36<'>|i<;> Tmyafxiu' Iviatrru тг]? paatXcia? lourrivov той mcov ттараспп'омбсаамтмм 'Pupau.n' rfj той PaaiXcu? kov$6tt)ti. to ttj? dpquai.a? cibaipoua? 6ia«nrdTai те Kai перррггумитас, ёпеитауето! be РыраЬя? ка! Mt)6oi? <> тгоХецо?, Л бекаре мт] тим каким, то памти!' тйм биатъхгцштим <1>? еотсм cIttclm катауыуиом, то архетипом той 0[ои Хиптрюм, о сп]тте66ма тип амбролЛиом прауцйтым йпокгаХым тс? owe Йм арартос той ттрспомто?. а"с бё омм6т)кас ттемтекомтойтсбс? 'Рицасои? кас Пёраас? б1ир.<>Х<'>ут]мт<>, аитас тг; реуаХр той раасХёос? амо(а бсафОесромтас! те ка1 паратсрмомтас. камтсйОем т) архёкако? прбобо? тйм TwpdiKWM атихтцрйтои' ёусмето.
140 По този въпрос не съм съгласен с Острогореки, цит. съч., с. 67, където събитията са добре описани.
141 За подробности вж. Dolgcr, op. cit., р. 13, nr. 104.
142 Theophylactus Simocatta, op. cit., IV, 11,1-11: pp. 169,16-171,10.
143 Cfr. Dolger, op. cit., p. 12, nr. 101.
144 Да се видят сбитите бележки на Dcilgcr, op. cit., p. 12, nrr. 96-100.
145 Шж. Dolger.op.cit., pp. 13-15, nrr. 110, 118,119-122,125-128,за годините592-599.
146 Dolgcr, op. cit., pp. 10-11, nrr. 76-79, 83-85, за годините 583-585.
I4’ Срв. Dolgcr, цит. съч., с. 11, nrr. 80, 82, за годините 583-584, преговори с аварите.
141 Theophylactus Simocatta, VI, 9-16: рр. 228,25-230,12. Вж. също посочванията у Dolger, op. cit., рр. 12-13, nr. 102.
,4’ Theophylactus Simocatta, op. cit.. Ill, 1,9: p. 111,8 sgg.
150 Dolger. op. cit., p. 13, nr. 108.
151 Dolger, op. cit., p. 16, nr. 137. Ср. също E. Stein, Studien zur Geschichte des byzantinischen Reiches, vornehmlich unter den Kaisern Justinus II. und Tiberius Constantinus. Stuttgart 1919, pp. 5 sgg., 127 sgg.; Ostrogorsky, op. cit., p. 67.
152 За войната между византийци, славяни и авари през двадесетгодишния период 591-610 г. вж. събраното от Niederle, Slovanske starozitnosti, 11, рр. 208-229, con indicazioni delle fonti e della letteratura... с посочване на изворите и литература. За славянските набези срещу Солун и неговите околности вж. по-специално:/2. Lcmerle, La composition et la chronologic des deux premiers livres des Miracula S. Demetrii, ,.Byz. Zeitschr.**, 46(1953), pp. 349-361 .Баришич, Фр. Чуда Димитрща Солунског као нсто-риски извори. Београд, 1953. Не особено сполучлив е опитът да се посочи като годината 595, в която византийците предприемат контраофанзива срещу аварите и славяните - у G. Labuda, Chronologic des guerres de Byzance contre les Avars et les Slaves a la fin du VI' siecle „Byzantinosiavica"*, 11(1950) pp. 167-173; Pierwsze pans! wo Slowiariskie. Panstwo Samona, Poznan 1949, pp. 341-349, - което би означивало, че Византия е подновила войната на Балканския полуостров едва четири-пет години след края на персийската война. За точната хронология на събитията вж. F. Dolger. ,.Byz. Zeitschr.**. 45 (1952), р. 176; Б. Графенауер. Нека) у прошан) из добе насел)еван)а ужних Словаков „Згодовински часопис**, 4 (1950), 62-?4; V I. (= Fr. Barisic): ,.Byz. Zeitschr.**, 45 (1952), pp. 176-177; Ostrogorsky, op. cit., p. 69, n. 4. За официалните актове на византийското правителство, отнасящи се до войната срещу славяните и аварите, вж. при Dolger, op. cit., рр. 13, nr. 105; nrr. 112-115; 15, nr. 124, 130-133; 16, nrr. 138-139.
157 Theophylactus Simocatta, op. cit., IV, 15,7-10: pp. 181,27-182,23.
1S4 За византийско-персийските отношения през 581 г. вж. същоDolger, op. cit., р. 13, nrr. 106-108.
155 Theophylactus Simocatta, op. cit., VIII, 1,1—8: pp. 283.11-284,19. Cfr. Dolger, op. cit., p. 15, nr. 129.
1S6 Theophanes Ch ronographia, I, pp. 288,29-289,2. Cfr. Dolger, op. cit., p. 16, nr. 142, както и други посочвания.
157 Cfr. Il.-W. Haussig, Kulturgeschichte von Byzanz, Stuttgart (1959) p. 141, който твърдн: „auch hunnische Angrifte auf die romische Donaugrenze wurden durch Bestechung der Hauptlingc dieserStamme erreicht", без да дава други уточнения и без да посочва исторически извори.
Dolger, цит. съч., с. 15,130, цитира някои сведения на историческите извори в смисъл, че император Маврикий бил дал заповед на стратега Коменциол „die Bevolkerung von Thrakien den Barbaren (d.h. dem Chagan) preisgeben“. Като имаме предвид съмнителната достоверност на тези сведения, както самият Дьолгер е посочил, трябва да отбележим, че у Теофан, цит. съч., с. 278, 32-34, става дума за войската, а не за населението.
159 Theophanes, op. cit., р. 290, 12-20; ср. латинския превод на Анастасий Биб-лиотекар - пак там, II (Лайпциг, 1885), с. 179,1 -7: „Рогго ex illo tempore Romanorum non defuerunt imperio variae ac ingentes aerumnae, denique et Chosrohes, Persarum rex, pacem dissolvit et Avares Thracem devastaverunt atque Romanorum exercitus uterque depopulatus est ita, ut, cum Heraclius regnaret et inquisitionem armatorum cum summa diligentia faceret, ex omni multitudine ilia, quae inventa fuerant in tyrannide Mauricii cum Phoca, neminem doubus exceptis ullatenus inveniret“.
1611 Theophylactus Simocatta, op. cit., VIII, 12,10-13: p. 308,4-19.
161 Theophylactus Simocatta, op. cit., VIII, 15,2: p. 313,16-20; Theophanes, op. cit., p. 291, 11-14. Cfr. Dolger, op. cit.,p. 17, nr. 151, за мисията от март 603 г.
162 Theophylactus Simocatta, VIII, 15,6-7: р. 314,9-16; Theophanes, op. cit., pp. 29\,6-l4,2T-292,l; Nicephorus Archiep, Constantino-polilanus, Opuscula historica, ed. C. de Boor, p. 3,6-11.
167 Theophanes, op. cit., pp. 292, 6-25,27-293,5; 293,23-24.
164 Theophanes, op. cit., p. 293,23-26.
165 Theophanes, op. cit., p. 295,14-16.
,',b Theophanes, op. cit., p. 296,6-12.
147 Theophanes, цит. съч., с. 299,14-18, за персийското нашествие от м. май 602 г.; пак там, 299, 31-300, 4, след като споменава завладяването на град Кесария в Кападокия през 610г. и залавянето на много хиляди византийски поданици, ви-зантийският хронист описва накратко окаяното положение, в което се намирала империята. Вж. превода на Анастасий Библиотскар, пак там, II, с. 1841 23-27: „Heraclius autem imperator invenit dissoluta publicae rei negotia, siquidem Europam Avares reddidere desertam, Asiam vero Persae totam exterminaverunt et civitates desolaverunt et Romanum in bellis exercitum intcremerunt. Quibus visis haesitare coepit, quid ageret...“.
148 Dolger, op. cit., p. 17, nr. 152. Почти към същото време може да се отнесе искането на Фока, което той отправил към славяните и аварите, да не безпокоят
жителите на градовете Салона и Сплит; пак там, с. 17, бел. 154; срв. също бел. 153. Тези сведения потвърждават косвено настаняването на славяните по онова време в областите на Далмация.
“* A. Pertusi, Giorgio di Pisidia. Poemi. - I. Panegirici epici, Ettal 1960, p. 136.
lro Общ поглед върху тези събития откриваме у Ostrogorsky, op. cit., рр. 77-91; Vasiliev, op. cit., I, pp. 257-264, конто посочват и по стара литература. Вж. по-спе-циалио: A. Pernice, L'imperatore Eraclio. Saggio di storia bizantina. Firenze 1905 (= Pubblicazioni del R. Istituto di studi superiori pratici e di perfezionamento in Firenze, sezione di (Ilosofia e lilologia); N. H. Baynes, The First Campaign of Heraclius against Persia, in „English Historical Review", 19 (1904), pp. 694-702; The Restoration of the Cross at Jerusalem, ibidem, 27 (1912), pp. 287-299; The Date of the Avar Surprise, in „Byz. Zeitschr.", 21 (1912), pp. 110-128; E. Gerland, Die persischen Fcldzuge des Kaisers Herakleios, „Byz. Zeitschr.", 3 (1894), pp. 330-373; А. А. Манаджан. Маршруты персидских походов императора Ираклия. Византийский временник, 3 (1950), 133-153; Л. Frolow, La vraie Croix et les expeditions d'Heraclius en Perse, in „Revue des etudes byzantines", 11 (1953), pp. 88-105. За съюза с тюрките на Ираклий вж. К. Czegledy, Herakleios torok szovetsegesei, in „Magyar Nyelv”, 49 (1953), pp. 319-323; срв. библиог-рафското сведение на Gy. Moravcsik: „Byz. Zeitschr.", 48 (1955), p. 230; Fr. Barisic, Le siege de Constantinople par les Avares et les Slaves en 626, in „Byzantion", 24 (1954), pp. 371-395, с отлична интерпретация на събитията от 626 г.; Pertusi, op. cit., рр. 136-138, 170-171,201-207, passim; V. Grumel, La defense maritime de Constantinople du cote de la Corne d'or et le siege des Avars, „Byzantinoslavica", 25 (1964), pp. 217-233.
171 Вж. писаного от Острогорски, цит. съч., с. 77: „Das Reich lag in Triimmern, als Herakleios (610-641), einer der grossten Herrscher der byzantinischen Geschichte, die Regierung antrat. Das Land war wirtschaftlich und finanziell ruiniert. Die veraltete Verwaltungsmaschinerie hatte versagt. Die auf Soldnerwerbung aufgebaute Heeresorganisation funktionierte nicht mehr, denn es fehlte an Geld und die alten Hecres-bczugsquellen waren erschopft. Die Kernlander des Reiches waren von Feinden besetzt: auf der Balkanhalbinsel hausten Avaren und Slaven, im Herzen Kleinasiens standen die Perser. Nur eine innere Regeneration konnte das Reich vor dem Untergang retten ...“.
172 За подробности вж. Dolger, op. cit., p. 18, nr. 164 (мирният договор с крал Агилулф) р. 19, шт. 168-169 (мирът с цар Сисибут); р. 23, пг. 202 е р. 24, nr. 207 (мирът с крал Дагоберт) подробности за отношенията с Курията, с лангобардите и фран-ките вж. Р. Lemerle, Les repercussions de la crise de 1’Empire d'Orient au VIF siecle sur les pays d'Occident, tn Settimane di studio del Centro italiano di studi suil'alto medioevo. - V. Caratteri del secolo VII in Occidente, vol. II, Spoleto 1958, pp. 713-731. Да се види изелед-ването и на О. Bertolini, Riflessi politici delle controversie religiose con Btsanzio nelle vicende del secolo VII in Italia, ibidem, pp. 733-789; pp. 791-810, дискусията по тези проблеми.
173 Dolger, op. cit., pp. 17-18, nr. 163.
m Dolger, op. cit., p. 18, nr. 166.
175 Nicephorus, цит. съч., с. 12, 3-19, разказва, че след като персите завладели Египет, византийската столица изнемогвала от глад и като последила се разпространя-вала чумата, на Ираклий му хрумнала тази идея. Срв. Острогорски, цит. съч., с. 77, който смята сведението за напълно достоверно и добавя: „Eine Zeitlang trug sich
Heraklios sugar mit dem Gedanken, seine Residcnz nach Karthago zu iibertragen, um von don aus die GcgenofTensive zu organisieren, wie seinerzeit von dort aus der Vorstoss gegen die Schreckensherrschaft des Phokas ausgegangen war“ P. Lemerlc, Quelques remarques sur le regne d'Heraelius, in „Studi medievali", S. Ill, 1 (I960), p. 356, който твърди, чеопитьтбил „от 618, най-късно от 619 г.“, което ще речс след мирния договор с аварите.
1,6 Срв. също Lemerle, op. cit., р. 350: „Он ne peut s'empecher d'observcrqu'Heraclius lut lent a reagir cfTicacement...“.
117 Ddlger, цит. съч., c. 19, - 171-172, con indicazi с посочване на изворите и по-стара литература и с обща хронология на събитията - срв. преди 5 юни 617 г.“ и съответно „до 5 юни 6! 7 г.“ Срв. също Ostrogorsky, op. cit.., р. 84 е п. 2; Pertusi, op. cit., р. 138, където датата е 619 г., която е и най-вероятна.
178 За да бъдем точки, трябва да отбележим различията при учените, конто са се занимавали с този въпрос. Така, Острогорски, цит. съч., с. 77, твърди буквал-но: „Die Rettung kain, da Byzanz in sich die Kraft zu einer tiefgehenden sozialcn, politischen und kulturellcn Erneuerung fand ...“, като допълва на друго място (пак там, с. 80): „In den schrcckcnsvollen Jahren, da sich die slavisch-avarische Invasion uber die Balkanhalbinsel und die persische fiber die orientalischen Provinzen des Reiches ergoss, beginnt in Byzanz der Prozess der Sammlung und der inneren Festigung“, евързвайки c този процес както организацията на темите, така и реорганизацията на войската. На тези разсъждения се противопоставя скептичното отношение на Lemerle, Quelques remarques, рр. 355 sgg., което заслужава внимание.
179 Theophanes, цит. съч., с. 302, 17-18. Срв. също Ostrogorsky, цит. съч., с. 84, бел. 2, за прехвърлянето на войската.
,т Nieephorus, цит. съч., с. 12, 20-28. За други подробности вж.й. Н. Златарски. История на българската държава през Средните векове, I, 1, С., 198, с. 93 и сл., който определя като вожд на прабългарите Кубрат; противно на него Ostrogorsky, цит. съч.. с. 87, бел. 3, който следва по-скоро бележките на J. Marquart, „Die altbulgarischcn Ausdriicke in der Inschrift von Catalar und der altbulgarischen Ffirstenliste, „Известия на Руския археологически институт в Константинопол", 15 (1911), с. 7 и бел. 5; срв. също Златарски, цит. съч., с. 88, бел. 2. Във всеки случай младият Кубрат бил оставен в Константинопол, вероятно бил кръетен и се завърнал при своите след около петнадесет години.
181 Theophanes, op. cit., р. 302,27-29. Cfr. Ostrogorsky, op. cit., p. 84, n. 2; Pertusi, op. cit., p. 138.
Theophanes, op. cit., p. 303,6-8. Cfr. Ddlger, op. cit., p. 20, nr. 177.
Theophanes, op. cit., 302,31 sgg. Cfr.Ostrogorsky, op. cit., pp. 84-85;Pertusi, op. cit., pp. 138, 141 sgg.
184 Expeditio Persica, III, w. 305-340: pp. 129-131 ed. Pertusi. Използвам италианс-кия превод, който е приложен към гръцкия текст. За изданисто на Пертузи вж. най-общо мойте бележки в BZ, 57 (1964), рр. 412-416; qui. рр. 501-510.
185 Срв. Ostrogorsky, цит. съч., с. 85: „Die bedrohliche Haltungdes Avarenkhagans vcranlasste dann den Kaiser zur Riickkehr nach Konstantinopel. Damals wurden wohl die Zahlungen an die Avaren erhoht und nahe Verwandte des Kaisers dem Khagan als Gciseln zugesandf, като добавя (пак там, с. 85, бел. 2) и някои други посочвания.
’* Pertusi, цит. съч., с. 160, като интерпретира току-що цитирания текст, мисли, че става дума само за аварите „От текста става ясно, че аварите ... заплашвали през шмата на 622-3 г. с ново нападение над Константинопол, след като нарушили дого-вореностите от 620 г. (?) Вероятно ставало дума само за заплаха, която скоро преми-нала с триумфалното завръщане на Ираклий"; добавени са и някои обяснения относ-но хронологията на събитията и характера на сведенията от историческите извори.
Вж. при Ddlger, цит. съч., с. 20, 178-179; срв. също 180-181.
|и Срв. Ddlger цит. съч., с. 20,183. Срв. също сведенията при Артамонов История хазар, с. 144 и сл.; Ostrogorsky цит. съч., с. 86: „Von hicr datiert die byzantinisch-chazarischen Zusammenarbeit, die mit der Zeit zu einem Hauptpfeiler der byzantinischen Ostpolitik wurde".
Cfr. Ostrogorsky, op. cit., p. 86.
,’0 Giorgio di Pisidia, Bellum Avaricum, w. 172-211: ed. Pertusi, pp. 184-185. Трябва да се цитират по-специално стиховете 197-208, в конто се говори недвусмислено за славяни и прабългари:
X0Xd(3<>s yap Осипло Kai Хки&л? т<о BouXydpw anols' те MfjSos аирфроилаа? т0 ЕкиОт] уХыттыи ехоите? Kai Tomov рсрьарата
200 Kai хюр’1? опте? Kai ракрап аиплррёии plan каО’ f]p<Sv аптек1ит)0ап рахл17 Kai tt)u ёаитши r^iovu аттктпап exeif каО’ лрып ttiotip лкрфсорёили' evOeu pen oun ef3pa£ei’ f] ЕкиОотрофо?
205 ЕкиХХа афобры? Сёаааа, rqs 8ё ПерасЬо?
ёкеХОеп л Xdpv08is durrixci peya-рёао? 8ё tovtuiv. ov тгХаит|тт)? <I>s rraXai, 6 twv 66X<>ip ёкеТпо? f)i’ |ЗоиХлфоро£...
1,1 Giorgio di Pisidia, op. cit., w. 409-412: ed. Pertusi, pp. 194-195:
E0Xd|3<ov те TTX/)Or) BouXyapois рергурёпа
410 о РарЗаро? vovs ёрРаХош таТ? оХкааь
-уХйфа? yap elxen ёакифырёиа акафт) -, epife тг) ут) rf)S ОаХаттт}? тли ра/Л17-
1,2 Giorgio di Pisidia, op. cit., pp. 254-255:
ёкто? 8e Х<яп(>п ка! та Tqs вракт]? пёфт) xeipiovas f|piu ё^аиёатлааи рахл?, Kai rrrj рёп л XapuPSis л ЕкиОотрбфо? aiydv 8окойаа Хт|атр1КЙ9 <1>&кттате1,
75 тгт] 8’ au аимек аииекОёоите? oi ХкХа[3<и Xukol тт) yfj avufjnToi7 тг;? ОаХаттл? той adXoi',
Kai toi? Trap’ avroiv a'ipaoiv пефирцено? 6 pov? cpuOpo? ёк |3ia? ёущето, KaKeiftev clone p dvTcpi^ovoa пХёои
80 diTinpooiono? т) 8wdvrr]T<>? Oea тт)? Горуоио? TTpoafjKTo тт,? той Перосо?-Kai па? о кбстцо? г|Р 6р.ой пефьррёро?.
90 Kai поХХёва? то Tofov ёгтеи'сп ОсХюр (За Хе l г те тт)Р Xapu08ip el? тт)Р Горубпа rf]P ттетро-rroidp тир Оеатйр е1кбга, атрафе!? спёохе? тё)и (JoXfjv т)лб1у|1ёрт]Р-ка! 8ё кат’ айтц? аптфаХХогта? (ЗёХо?
95 йрОеХХкор цш? о! ф1Харпауе? Хйког хрбрю 8ё щкрЛ аиукротыр ёкартёрег? piaP кат’ аитюр tpitXokLpSvpop рахПм—
Да се види също и коментарът на Пертузи, цит. съч., 214-215, който под-чертава, че „армията на хагана била съставена не само от авари, но също и от славяни и българи", като допълва и някои наблюдения по въпроса за антивизан-тийския съюз; 272-273, като стига до заключението, че „от това, което казва пое-тът, изглежда Ираклий е имал намерение (през 616 г.?) да използва аварите като ударна сила срещу Персия, но бил задържан от едно славянско нашествие. Обаче славяните подстрекавали аварите и по такъв начин разрушили плановете му ...“. Като се абстрахираме от подобна доста съмнителна интерпретация на стиховете на Георги Пизидийски, остава факты, че винаги съществувала тясна взаимозависимост на действията на перси, славяни и авари.
1,4 Giorgio di Pisidia, In restitutioncm S. Crucis, w. 73-84: ed. Pertusi, op. cit., pp. 228-229:
...ndpOoi 8ё Перста? nupnoXovai ка1 ХкйОт]?
2кХа(Зоп фогебее ка! rrdXii’ фокцетац
80 Kai toi? ёасттои' гщатицгёил фбин?
тгоХХт)Р exouoi фирщп ei? piav рахб17-
1 ,5 Тексты e публикуван от A. Mai, Nova patrum bibliotheca, VI.2 Romae 1853, pp. 423-437; публикуван отново от L. Stcrnbach, Analecta Avarica, in „Rozprawy Akad. Umij^tnosci, wydz. filolog.", ser. II, t. XV. Cracoviae 1900, pp. 297-334. Фрагмента от текста с превод на сърбохърватски и обяснителни бележки са публикувани в тома на F. Barisic, М. Rajkovic. В. Krekic, L. Tomic, Fontes byzantini historiam populorum Jugoslaviae spectantes, I, Beograd 1955, pp. 159-168. За издаването на гръцкия текст с превод на български и бележки вж. Fontes graeci historiae bulgaricae, III, Serdicae (1960), pp. 41-55. Най-общо за текста вж. също Moravcsik, Byzantinoturcica, I, pp. 294-295.
1 ,6 Fontes graeci, p. 49.
191 Chronicon Paschale, ed. Bonn, pp. 715,3-5; 716,9-726,10. Да се види същоBarisic, Rajkovic, etc., Fontes byzantini, pp. 143-149; Fontes graeci, pp. 78-84. Ценен извор за
същите събития е ит. нар. Oratio historica, съставена през IX в., за която са изпол-звани по-древни извори; вж. изданието наMigne.P. Gr.,XCII (1865),coll. 1353-1372; CVI (1863), coll. 1335-1353; Fr. Halkin, Bibliotheca hagiographica graeca, HI, Bruxelles 1957, nr. 1060; Moravcsik, Byzantinoturcica, I, pp. 294-295;Barisic, Ra/kovic. etc., op. cit., pp. 169-172.
1,8 И Grumel, Homelie de Saint Germain sur la delivrance de Constantinople, „Revue des etudes byzantines", 16 (1958), p. 195 § 16; френски превод, пак там, 202-203. Срв. моята бележка: „Byzantinoslavica", 21 (1960), рр. 89-90.
Сведения у Theophanes, Chronographia, I, рр. 315,1 -316,27, конто по сыцество са само повторение на казаното от Георги Пизидийски (срв. Pertusi, цит. съч., 282-283), освен сведенията на патриарх Никифор (Nicepharus, цнт съч., 17, 16 19, 2), който също посочва славяните като съюзници. трябва да се цитира поне тексты- на химна Акатист - вж. J. В. Pitra, Analecta sacra, I, Rornae 1876, pp. 250-262; Migne.P. Gr., XCII(l865),coll. 1348-1353; срв. същоFontesgraeci, pp. 171 -174;Barisic. Rajkovic, etc., op. cit., pp. 169 и сл.
2“Т акъв например е пасажът на Heraclias, I, v. 153, ed.Pertusi, p. 247, в който се говори за „чужденци и варвари" (Пертузи го превежда като „(народи) приети на гости и варвари), но интерпретирано в смисъл, че става дума само за аварите (пак там, с. 268), а по-скоро става дума за славяните, конто вече се били установили, макар и частично, на Балканския полуостров. Срв. също онова, което пише Пертузи цит. съч., с. 215, когато споменава „намеренията на перси и авари", без да споменава славяните като участници във войната.
201 Срв. Ostrogorsky, цит. съч., с. 86, който пише: „Die Niedcrlage des Avarenkhagan bedeutete aber auch das Schreitem der persischen Angriffsplane", като и той пропуска да спомене славяните.
20’ За посочване на официалните документи вж. у Dolger, цит. съч., 2, 20-23, 186-195, 200-201.
204 Срв. сыцо и Lemerle, Quelques remarques, р. 350: „Enfin e'est de I'interieur, plus que sous les coups d'Heraclius, que la Perse s'effondre, dans les querelles de familie, les rivalites de satrapes et les usurpations; et e'est apres I'assassinat de Chosroes qu'Hcraclius envoie a Constantinople son grand bulletin de victoire".
205 Pernice, L'imperatore Eraclio, p. 179.
206 Vasiliev, Histoire, I, pp. 262-263. Тази присьда обаче e доста смекчена, когато, гово-рейки за арабските завоевания през следващите години, същият автор цитира мнението на Ед. Гибки (пак там, с. 264), според когото: „dans les huit demieres annees de son regne, Heraclius perdit, du fait des Arabes, les provinces memes qu'il s'etait fait rendre par les Perses".
202 Ostrogorsky, op. cit., pp. 87-88.
208 Ostrogorsky, ibidem, p. 88.
2m Lemerle, Quelques remarques, pp. 360-361.
210 Lemerle, op. cit., p. 361.
211 Cfr. Lemerle, op. cit., p. 353.
212 Lemerle, op. cit., pp. 347 sgg.
215 Lemerle, op. cit., pp. 347-348: „II faut pourtant avertir que ce qui ce passe en Europe, pour n'etre pas 1’effet de la volonte ou d'un plan d'Heraclius, n'est pas moins
important. Ce n'est point aux Avars que je pense, encore qu’ils aient joue indirectcment un role non negligeablc: on a probablement exagcre le danger qu’ils representaient a ce moment pour Byzance, et meme lors du siege de 626, faute d'etre maitres dans la poliorcetiquc et dans Part nautique, ils ne mirent pas en bien grand peril la capitale. Mais j'ai deja eu I'occasion de signaler ailleurs - пише френският учеи, като намеква за онова, което е изложил по-рано (в изеледването Invasions et migrations dans les Balkans depuis la fin de I'epoque romaine jusqu'au VII Iе siecle, „Revue Historique", 211 (1954), pp. 293,295-304; както и в изеледването: Esquisse pour une histoire agraire de Byzance: les sources et les probiemes, ibidem, 219 (1958), pp. 63-64 - et je n'y reviendrai done ici que pour le rappeler, 1'importance essentielle qu'a eue ('installation massive des Slaves dans les Balkans. Elie a probablement mis fin a une crise demographique particulieremcnt grave pour 1'agriculture, et contribue de ce fait a I'etablissement d'un regime agraire presentant des caracteres nouveaux. Elie a surement bouleverse la structure ethnique de la peninsule, quels que soient d'ailleurs I'ampleur et le succes de 1'oeuvre d'assimilation a laquelle les Grecs s'attacheront, et dont les resultats 1'emporteront de loin sur I'action des armes. Enfin elle s'est enfoncee comme un coin entre I'Est et I'Ouest. a la charnicre de I'ancien monde greco-romain, le long d'une ligne de rupture qui coincidait a peu pres avec la frontiere hnguistique; atnsi elle a, d'une part, acheve de refouler de la peninsule I'element latin, d'autre part et surtout, elle a puissainment contribue, par I'espece de barriere qu’elle a pour un temps dressee entre eux, a la surprenante ignorance dans laquelle Orient et Occident vontetre 1'un de 1'autre pendant le VIE siecle,-coupure qui est I'un des caracteres distinctifs du haut moyen age, et qui me parait due autant a I'avance slave vers le Sud, qu'aux progres de la conquete arabe dans le bassin mediterraneen".
214 Lemerle, op. cit., p. 349.
2|5 3а подробностивж.Василиев, цит. съч., с 280 иcn.;Ostrogorsky,op. cit., рр. 91 sgg. ш Ostrogorsky, op. cit., pp. 92-93.
2,1 Theophylactus Simocatta, op. cit., VIII., 15,6-7: p. 314,5-13.
218 Theophylactus Simocatta, op. cit., IV 13,13: p. 175,23-26: els’ т( Toiyapow evSaipovias’ ' Ptupaiois терютейт) та ттраурата, ПероЛи рср KaOaipoup.cvoii' Swdpews', ётсро> 8е парадертгбитыр фиХы то Tupawov. По въпроса за този текст вж. онова, което съм писал в „Byzantinosiavica", 21 (1960). р. 294. „Еп composant son oeuvre avant 638, Theophylacte Simocatta connaissait deja un des plus tristes resultats de la victoire byzantine sur la Perse - la conquete arabe, commencee en 634 ... Ne faisait-il pas allusion, par ces mots, a cette conquete? ...Ce passage n'est rien d'autre qu'unecritique severe, bien que dissimulee de la politique militaire de I'empereur Heraclius qui avait detruit la puissance perse, pour faciliter la voie des nouveaux conquerants. les Arabes. Avec une perspicacite exceptionnelle. le grand historien de Byzance se rendait deja compte des consequences funestes de la conquete byzantine en Perse ei I'avancement des Arabes".
2,9 Lemerle, op. cit., p. 351.
220 Haussig. op. cit.. p 138.
221 Haussig, op. cit., p. 139.
222 Haussig, op. cit., p. 141: „Besiegte waren beide".
2rs Lemerle, op. cit., p. 355.
224 Lemerle, op. cit., p. 355.
225 Когато говори за обсадата на Константинопол от 626 г., Ostrogorsky, цит. съч., с. 85, споменава само авари и перси („die furthtbare Gefahr eines doppelten iJbcrfalls der Perser und Avaren“), като пропуска да спомене от своя страна и славяните.
226 За подробности вж. G. Labuda, Pierwszc panstwo slowiatiskie. Paiistwo Samona, pp. 188 sgg., 262 sgg.: V. Chaloupecky, Consideration sur Samon, le premier roi ties Slaves, „Byzantinosiavica", 11 (1950). pp. 230 sgg.;/. Dujcev, Vztahy mezi Ccchy, Slovaky a Bulhary ve stredoveku, in Ceskoslovensko-bulharske vztahy v zrcadle staleti, Praha 1963, pp. 14 sgg.
227 Cfr. G. Vernadsky, The Beginning of the Czech State, „Byzantion", 17(1944-45), p. 321. Като говори за „fameux chef franc nomme Sarno",Lemerle. I xs repercussions, p. 719, отбелязва „C'est peut-etre a I'instigation d'Heraclius que les Avarcs fluent attaques par ce chef franc. Episode qui demande encore a etre eclairci. mais qui esi important".
221 Ostrogorsky. op. cit., p. 87: „Fiir die Volkerschaften, insbesondere die zahlreiche slavischcn Stamme, die bis dahin unter der Botmassigkeit des Avarenkhagans standen. war sie [= die Niederlage der Avaren!] ein Signal zur Erhebung und zur Bcfrciung vom avarischen Joch. Im Kampfe gegen die Avaren schufen urn diese Zeit die Westslaven unter der FQhrung Samos das erste slavischc Grossreich". Мисълта на видния историк следва да се интерпретира в смисъл, че става дума по-скоро за утвърждаване на княжсството на Само след поражението при Константинопол, а не за началото на самото въетанне, започнало няколко години по-рано.
229 Chronicarum quae dicunturFrafcgeni Scholastici libri IV, ed. B. Krausch, in: MGH, Scriptores rerum merovingicarum, II, Hannoverae 1888, cap. IV. 72: p. 157,4-15. Срв. също В. H. Златарски, История на българската държава през средните векове. 1,1. С., 1916, с. 117 и сл. с други посочвания. За някои други бележки за по-ната-тыпиата съдба на тези прабългари вж. V. D'Amico, Importanza della immigrazionc dei Bulgari nella Italia meridionale al tempo dei Longobardi e dei Bizantini. in Alt i del 3b Congresso internazionale di studi sull'alto medioevo, Spolcto 1959, pp. 369-377, където (c. 372, бел. 3) e посочена по-стара литература по проблема.
230 За подробности вж. Златарски, цит. съч., с. 91 и сл.; Ostrogorsky, цит. съч., с. 87 и бел. 3 с други посочвания.
231 Lemerle, Quelques remarques, с. 348, бел. 7, който по-скоро има предвид, що се отнася до Ориента, напредването на арменците. като го евързва със славянските завоевания на Балканите.
232 Cfr. Lemerle, op. cit., p. 348, n. 3.
233 Едно различно и по мое мнение неособено убедително обяснение се опитва да даде V. Tupkova-Zaimova, Sur quelques aspects de la colonisation slave en Macedoine et en Grece, in „Etudes balcaniques", 1 (1964), pp. 111 sgg., като справедливо отбелязва, че „les evenements touchant I'etablissement des Slaves dans cos regions cloignecs de la capitale n'ont presque pas trouve d'echo dans les chroniques officiclles." Почти сыцото ce наблю дава в българската история от IX в. по време на владетелите Персиан (836-852) и Борис I (852-889), когато в държавата са включени и земите на Македония.
234 За тези две събития вж. неотдавнашното изеледване на Л/. Максимович, О хронологщи словенских упада на византи)ску територи)у крадем седемдесетих н почетком осамдесетих година VI века. В: ЗРВИ, 8/2, (1964), 263-271 (= Melanges G. Ostrogorsky, II).
235 Сведения за това сътрудничество ни дава Георги Пизидийски: вж. Helium Avaricum, v. 197: р. 185; v. 409: р. 194.
236 За подробности и съответна библиография вж. Dujcev, Medioevo bizantino-slavo, I, pp. 55 и сл 67 и сл.
232 Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio. Ed. Gy. Moravcsik-R. J. H. Jenkins, Budapest 1949, cap. XXIX: pp. 122-139 (според английския превод. доба-вен към гръцкия текст: „Of Dalmatia and of the adjacent mations in it"); cap. XXX: pp. 138-147 („Story of the province of Dalmatia"); cap. XXXI: pp. 146-153 („Of the Croats and of the country they now dwell in"); cap. XXXII: pp. 152-161 („Of the Serbs and of the country they now dwell in“); cap. XXXIII: pp. 160-163 („Of the Zachlumi and of the country they now dwell in“); cap. XXXIV: pp. 162-163 („Of the Terbouniotes and Kanalites and of the country they now dwell in"; cap. XXXV: pp. 162-165 („Of the Diocletians and of the country they now dwell in“); cap XXXVI: pp. 164-165 („Of the Pagani, also called Arentani, and of the country they now dwell in"). Според английския превод, лобавен към гръцкия текст: Някои бележки по гръцкия текст вж. у/. Dujcev. „Byz Zeitschr.". 46(1953), рр. 119исл.
23* Заедно с превода на сърбохърватски на текста на Константин VII многобройни библиографски препратки, прецизен коментар може да се на мери у Б. Фер}анчиЛ, Византиски извори за историку народа YyrocJiaBje, II-. Београд, 1959, 9-65; срв. също и мойте бележки за тази публикация в „Byz. Zeitschrift", 54 (1961), рр. 366 и сл. За други посочвания вж. Fr. Dvornik: Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio. - II. Commentary, London 1962, pp. 93 sqq.; Ostrogorsky, цит. съч., с. 87, бел. 5, с библиография за изследванията и основните интерпретации на въпроса.
2r> Isidori lunioris, ер. Hispalensis Historia Gothorum, Wandalorum, Sucborum. MGH. AA., XI, 2, p. 479, sotto 414 a. Cfr. Vasiliev, Histoire, I, pp. 259-260. Хронологията на автора не е особено точна, защото в един и същи пасаж в своя труд той свързва исторически събития от различно време. Затова неговото сведение се датира в различии години. Срв. също М. Barada, Hrvatska dujaspora i Avari, in „Starohrvatska Prosvjeta" 2 (1952), pp. 7-17; F. Barisic: „Byz. Zeitschr.", 46 (1953), p. 487.
240 Ще се огранича само с библиография на различните публикации по проблема. Трябва да се отбележат преди всичко писаното от Р. S. Sakac; Iranische Herkunft des kroatischen Volksnamens, in „Orientalia Christiana Periodica"; 15 (1949), pp. 313-340 (ср. също бележката на F. Ddlger: „Byz. Zeitschr.", 43 (1950), p. 467); Intorno all'etnogenesi slava. Nuove opinioni sull'origine e la formazione dei popoli slavi, Roma 1949 (estratto da: „La civilta cattolica" 1949, vol. 4, pp. 46-55, 262-273); The Iranian Origins of the Croats according to C. Porphyrogenitus, in The Croation Nation, Chicago, III. 1955, pp. 30-46; Symboles eucharistiques dans 1'ancien art croate (VIP-XIP s.), in Osoba i duh, Madrid 1952, pp. 17 (209)-40 (232); Teorije, napose iranske, о postanku Hrvata, in „Hrvatska Revija", II 4 (1952), pp. 329-348; p. 345, и друга библиография по въпроса; Orientalia Christiana Periodica", 29 (1963), pp. 281-282. За иранската етимо-логия на името на Хороат срв. сыцо Vasmcr, Untersuchungen, р. 56. Вж. също и резюмето на изследването на непрежалимия Л. Хауптман, Сеобе Хрвата и Срба. В: Уугословенски историски часопис, 3 (1937) 30-61, „... Diese lehrt, dass Kroaten
und Serben iranischer und kaukasischer Herkunft sind, dass sie zur Zcit des Hunncnstrums unter die Slaven an der oberen Weichsel verschlagen wurdcn, sich dort slawisierten und um 630 die Awaren in ihrer Herrschaft uber die westlichen Balkanslawen abldsten". H. Gregoire, „L'origine et le num des Creates et des Serbes, „Byzantion", 17 (1945), pp. 88-118; ср. критичните бележки на: F. D(dlger): „Byz. Zeitschr.", 43(1950), pp. 190-191, J. Gospodnctic: „Histor. Zbornik". 4 (1951), pp. 374-376; B. Grafenauer, Prilog kritici izvjestaja Konstantina Porfirogenita о doseljenju Hrvata, „Histor. Zbornik", 5 (1952), pp. 1-56; cfr. (F. Barisic): „Byz. Zeitschr.", 46 (1953), p. 486. За други посочвания вж. Ostrogorsky, op. cit., p. 87 n. 5. Особено отношение към дискутирания проблем заема F. Dvornik. The Making of Central and Eastern Europa, London 1949, pp. 268 sgg.; The Slavs, pp. 26-27 (p. 26 n. I). където той, след като е изложил накратко теорията на Сакачач, добавя: „This theory presents some difficulties ... All this shows that the problem of the origin of the Croats and the Serbs is complicated and that many questions have to be answered before it can be definitely solved". Той приема, че поне етнонимът хървати е от ирански произход: „the Croats, or at least their ethnic name, were of Sarmatian origin". Що се отнася до сарматския произход на сърбите, той заявява; „The evidence for the Sarmatian origin of the Serbs is not so strong, but seems to be reasonably well founded". Освен това той отбелязва, че при Константин VII „additional evidence for the Sarmatian origin of the Croats and the Serbs" (пак там. с. 27 и сл.). На друго място (Constantine Porphyrogenitus, цит. съч., с. 115 и сл.), същият учен подхваща въпроса и стига до заключението: „problema е conclude: „It is thus possible to surmise that the Croats and Serbs, surprised by the Huns, who wrought such havoc among the Sarmatian tribes in S. Russia and between the Caucasus and the Sea of Azov, were cut in two parts, one of which looked for security in the Caucasus, and the other and greaster fled towards the Carpathians and settled among the Slavs in modern Galicia and Saxony. If this theory could be more decisively proved, we should see in it a phenomenon analogous to the Turkish Bulgars among the Slavs of Macedonia and Thrace, and to the Germanic Varyags in Russia Although to a large extent assimilated by their Slav confederates and subjects, the Croats and Serbs still preserved Sarmatian military traditions, and probably formed a kind of standing-army of cavalry among the Slavs. This would explain why in his plight Heraclius accepted their help against the Avars who were destroying prosperous Byzantine provinces". За вероятния ирански произход на етнонима сърби вж. пак там, с. 132. Някои посочвания у Фср/анчиЛ, цит. съч., с. 38, бел. 116.
241 За култа към Митра и разпространението му по балканските земи вж. Fr. Cumont, Textes et monuments figures relatifs aux mystcres de Mithra, I II, Bruxells 1895. 1896; Die Mysterien des Mithra. Ein Beitrag zur Religionsgeschichte der romtschen Kaiserzeit, Leipzig 1903; Les mysteres de Mithra, 2 ed., Bruxelles 1902;AL J. Vermaseren, Corpus inscriptionum et monumentorum religionis mithriacae, Hagae comitis 1956; II. Hagae comitis 1960. За различните области на Балканския полуостров вж. 11, рр. 145-149, Reatia;pp. 151-168, Noricum; рр. 169-249, Pannonia; рр. 251-270, Dalmatia; рр. 271-333, Dacia; рр. 335-368, Moesia; рр. 369-377, Thracia; рр. 379-382, Macedonia; рр. 383-387, Graecia. За разпространението на митраизма вж. също: Е. Wiist. Mithras. ,,PWRE“, XV.2 (1932), coll. 2131-2155, precisamente in Moesia Inferior col 2152, nclla Thracia, ibidem, col. 2152; Macedonia e Achaia, ibidem, coll. 2152-53; Dalmatia, ibidem.
18. Византия и славяиският свят
273
col. 2153, Pannonia, ibidem, col. 2153.Вж. същов. Widengren, Religione dell'Iran antico. in Le civilta dell'Oriente. - III. Sotto la direzione di Giu. Tucci. Religioni, filosofia, scienze. Roma 1958, pp. 536 sgg., 560. За разпространението по Балканския полуостров, с отпечатване на някои паметници, евързани с митризма, вж. Я. Тодоров. Паганиз мътв Долна Мизия през първите три века след Христа. С., 1928, 140-149, 162-163, 216-219 с посолена по въпроса по-стара литература (пак там, с. 40, бел. 3). От същия. Предхристиянски религиозни течения в нашите земи. В. Българска исто-рическа библиотека, III, 4; В. Soria, Razvitak Mitrine kultne slike u dunavskim oblastima, ,,Starinar“, 3 ser., 2(1923), 33-62; Zur Entwicklung des mithrischen Kultbildes, „Mitteilungen d. Vereins klassischer Philologen", 4 (Wien 1927), pp. 53-59; Glavne kultne podobe mitrejev v Poetoviovi, „Zbornik za umetnostno zgodovino", 12 (1933), 63-86; £. Diez, Ein bemerkenswertes mithrisches Denkmal aus Poetovio, ,.SOF“, 22 (1963), pp. 3-8. За различии археологически находки в България: И. Белков, Светилището на бог Митра при с. Крета. Известия на българския археологически институт, 7(1934), 82-91 \Г. И. Каца ров, Нови паметници на Митра от България. Годишник на Наци-оналния музей, 6 (1936), 39-45; Neue Mithrasdenkmaleraus Bulgarien, „Germania", 19 (1935), pp. 224-227; Antike Denkmiiler aus Bulgarien, „Archaol. Anzeiger". 1936, pp. 65-76; Chr. Danov, Zwei neue Mithrasrelief aus Bulgarien, „Germania", 22 (1936), pp. 171-173; Ein neues Mithrasrelief von Sinitovo, Bulgarien, ibidem, 20 (1936), pp. 189-191; G. I. Kazarov, Ein neues thracomithrisches Relief, „Archiv f. Rcligipnswiss.", 36 (1939), pp. 161-162. Вж. също онова, което казва G. Vernadsky, Der sarmatischc Hintergrund der germanischen Volkerwanderung, pp. 364 sgg.
242 Cumont, Les mysteres de Mithra, pp. 175-176.
24’ Големият учен вече e стигнал до тези заключения в основния си труд' Textes et monuments, I, pp. 348-350, а тук вече ги представя в по-достъпна форма.
244 Вж. напр. онова, което казва по въпроса Е. Wiist, Mithras, op. cit., col. 2149: „find nach dem J. 400 gib es in Europa wohl nur mehr ganz selten, etwa in verkehrsarmen Gebieten, eine Kultstatte des Mithras. Anders was es im Ostcn; in seiner Heirnat Iran konnte Mithras dem eindringenden Christentum erfolgreich Widerstand leistcn. Viele der mithrischen Lehren iibernahm der Manichiiismus, der zwischen Mithras und dem Christentum einen Ausgleich zu schaffen suchte". Изчезването или разрушаването на светилищата на бог Митра в Европа станало обаче в земите, където новата религия успяла да се наложи, а не на Балканския полуостров, където средищата й били малобройни до официалното покръетване през IX в.
245 Срв. J. Bidez, Julian der Abtriinnige, Miinchen 1940, pp. 174, 228-234, 282, 366. Срв. също с написаното от G. Negri, L'impcratore Giuliano 1'Apostata, Milano 1914. pp. 201, за езичеството на Юлиан и за култа към Царя Слънце.
246 Срв. И. Дуйчев, Рационалистични проблясъци в славянското средновеко-вие. ИП, 19, кн. 5 (1963), с. 89 и сл. с някои посочвания. Не е убедително твърдени ето на О. Pfleiderer, Das Urchristentum, seine Schriften und Lehren in geschichtlichem Zusammenhang, II, Berlin 1902, p. 73: „... der Mithrasreligion, des gnostischen Christen turns und der kirchlichen Christentums. Der Kampf der beiden letzteren hat sich schon nach einigen Jahrzehnten zu Gunsten der Kirche entschieden, die Rivalitat aber zwischen der Christus- und der Mithrasreligion dauerte von da an noch zwei Jahrhunderte und erlosch
erst mit dem letzten Heiden auf dem Thron der Ciisaren, Julian". За митраизма на Юлиан вж. също: Cumont, Textes, р. 357 (нарича го ,,un myste de Mithra"); Les mysteres, pp. 170 sgg. За връзката между митраизма и манихейството вж. също у A. Christensen, Les types du premier homme et du premier roi dans 1'histoire legendaire des Iraniens, I, Stockholm 1917 (= Archives d'etudes orientales, 14), pp. 101 105: „Restes des legendcs de GajOmard et du boeuf type dans les cosmogonies du mithriacisme et du manicheisme".
247 Такова напр. e разбирането на И. Иванов. Богомилски книги и легенди. С., 1925, 327-382, където са събрани множество свидетелства от фолклорен характер. По въпроса вж.Д. Петканова. Към въпроса за връзките на фолклора с бого-милството. В: Известия на Института за българска литература, 6 (1958), 81-100.
248 За подробности вж. L. Niederle, Zivot starych Slovanii, IL Praha, 1924, pp. 159 sgg.; Manuel, II, p. 150 = Rukovet', p. 302.
2 4’ Да ее види интересного изследване на U. Bianchi, Il dualismo religiose. Saggio storico ed etnologico, Roma 1958, p. 8.
250 Що ее отнася до онова, което пише D. Obolensky, The Bogomils. A Study in Balkan Neo-Manichaeism, Cambridge 1948, p. VII относно „the still somewhat obscure problem of the historical connections between Asiatic Manichaeism and the dualistic movements of western Europe" вж. I. Dujcev, I Bogomili nei paesi slavi e la loro storia, in: Academia dei Lincei. A. CCCLXL1964. Nr. 62. L’Oriente cristiano nella storia della civilta, Roma 1964, pp. 619 sgg.
251 Срв. Dujcev, цит. съч., c. 628 и сл. със съответните посочвания.
252 За прабългарите най-общо вж. библиографията, отбелязана от Moravcsik, op. cit., I, pp. 108 sgg.; pp. 65 sqq. Срв. също и у Grousset, L'Empire, pp. 124 sgg.; Артамонов, История .... с. 79 и сл., 157 и сл.
253 Christensen, LJIran sous les Sassanides, pp. 375 n. 2; 437 n. 2.
254 Christensen, op. cit., p. 433.
255 Все още ее спори за произхода и характера на „проскинезис" у перси и византийци. Вж. F. Prinzessin von Sachsen-Meiningen, Proskynesis im alten Iran, in Fr. Altheim, Geschichte der Hunnen, II, Berlin 1960, pp. 125-166; W. Sundermann, Zur Proskynesis im sasanidischen Iran, in „Mitteilungen des Instituts f. Orientforschung" 10, fasc. 2-3 (1964), pp. 275-286. За друга литература вж. О. Treitinger, Die ostrdmische Kaiser- und Reichsidce nach ihrer Gestaltung im hofischen Zeremoniell, Jena 1938, pp. 81,84 sgg., 88, 89 sgg., 175, passim.
256 Procopius, Anecdota, ed. J. Haury, pp. 44,14-45,2.
257 V. Scerrato, Arte dell'Iran sasanide. in Le civilta dell'Oriente, IV, Roma 1962, p. 408.
2S“ Без да изреждаме цялата съществуваща литература по въпроса и да влиза-ме в подробности по дискусията, можем да припомним поне онова, което са писали най-големите поддръжници на идеята за иранско-сасанидско влияние върху бъл-гарското изкуство през ранното средновековие. Основни представители на това разбиране са:В Filov, Les palais vieux bulgares et les palais sassanides. L'art byzantin chez les Slaves. Les Balkans. Premier recueil dedie a la memoire de Theodore Uspenskij, I, Paris 1930, pp. 80-86; Der Ursprung der altbulgarischen Kunst, „Byz. Zeitschr." 30 (1929-1930), pp. 523-528; Geschichte der altbulgarischen Kunst bis zur Eroberung des bulgarischen Reiches durch die Tiirken, Berlin u. Leipzig 1932, pp. 5-35; Архитектурният тип на големия дво-
рецв Абоба. Списание на Българската академия на науките. LY свезка 27 (1937), 1 17; Л. Протич, Сасанидската художествена традиция у прабългарите. Известия на Българския археологически институт, 4 (1926-927), 211-235; Les origincs sassaaides ct byzantines de I'art bulgare. Melanges Ch. Diehl, II, Paris 1930, pp. 137-159.
259 D. Talbot-Rice, Persia and Byzantium, p. 49
260 За библиография на съответните изследвания вж. у Moravcsik, Byzantinoturcica, I, рр. 300-303. Позволявам си да цитирам по-специално, въпреки някои очевидно погрешни твърдения, едно от последните изследвания: N. Mavrodtnov, Le tresor protobulgare de Nagyszentmiklos, Budapest 1943; срв. критични-те бележки на Д. П. Димитров, ИБИД, 22-24 (1948), 338-414, който приема сме-сения характер на съкровището и поне частично неговата принадлежност към иранското изкуство. Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство. Изкуството на първото българско царство. С., 1959, 15-139 (посмъртно издание), смята, че то е от български произход с ограничено нранско влияние.
261 Ср. мнението на Scerrato, op. cit., р. 408: „Le tribii turche porteranno ed eseguiranno dellc suggestive oreficeric, sotto ('influenza dell'lran, che sono state largamente raccolte in vari tcsori venuti in luce nella Balcania, come quello famoso di Nagy Szent Miklos in Ungheria ...“. Ср. също мнението на Filov, Geschichte, pp. 17-21, ,.Der Schatz von Nagy-Szcnt-Miklos nimmt eine Sonderstellung unter den tins bis jetzt bekannten iihnlichen Schatzen des friihen Mittelalters ein. Seine Gcfassc unterschciden sich dcutlich durch ihre Form und Dckoration sowohl von den sassanidischen, als auch von den syrisch-hellenistischen Gefassen, indent sie gewisse Zuge dieser beiden Gruppen in sich vereinigen. Der orientalisch-sassanidischen Einschlag ist jedcnfalls viel starker als der hellenistische ... Sie sind ... aus der sassanidischen Tradition hervorgegangen, haben aber auch hellenistische, in der alteren einheimischen Kunst wurzclnde Elementc aulgcnontmen".
№1 Археологическият материал, открит до началото на века, е публикуван в; Известия на Руския археологически институт в Константинопол, 10 (1905). Вж. също/. Vclkov, Pliska, „Antiquity", 13(1939), рр. 293-303;5t. Stancev, Pliska und Prcslav. Ihre archaologischen Denkmiilcr und deren Erforschung, in V. Besevliev-J. Irmscher, Antike und Mittclalter in Bulgarien, Berlin I960, pp. 219-264. За разкопките след тази година (1955 г.) вж. годишните доклади на Ст. Михайлов-. Известия на Българския археологически институт, 20, (1955), 49-181, т. 22 (1959), 263-290 (заедно с/1. Милчев); т. 26 (1963), 5-46; Ст. Станчев, пак там, т. 23 (I960), 23-65. Библиографският преглед може да се допълни.
262 Така, когато анализира археологическите останки в Плиска, Fr/ov, Geschichte, с. 8 и сл., твърди за т. нар. „голям дворец" следното: „Das ganze Gebaude, mit seinen schwaren Proportionen, ungewohnlich dicken Mauern (1,60 bis 2 m) und glatten, ungcgliederten Flachen, hat eincn rein orientalischen Charakter und unterscheidct sich scharf von den hellenistisch-byzantinischen Bauten. Auch in seiner inneren Eintcilung zeigt der grosse Palast von Aboba cine enge Verwandtschaf't nicht mit den byzantinischen, sondern mit den sassanidischen Paliisten ... Der Vergleich dieser sassanidischen Bauten [ha in vista i palazzi di Hatra, di Firusabad c di Sarvistan] mit dem grossen Palaste von Aboba ergibt sehr charakteristische LJbereinstimmungen ... Wir linden also auch hier die fiir den sassanidischen Livan charakteristischen Merkmale. Der nordliche Abschluss des
Palastes von Aboba, mil seinen drei Raumen, cntspricht fast genau dcmjcnigcn Teilc des Palastes von Firusabad, der sich unmittclbar hinter dem grossen Mittclsaal befindet und ebenfalls aus drei Raumen besteht... Der kleine Palast von Aboba zeigt dicselben Eigentiimlichkeiten. Wie bei den sassanidischen Paliisten, sind auch hicr die verschiedencn Gebiiude, aus dencn es besteht, in einem grossen rechteckigen, von starken Festungsmauern umgebcnen Hole gelegen... Der Grundriss dieses Gebiiudcs cntspricht also genau dem Grundrisse des Palates von Sarvistan und stcllt nur cine cinfache Verdoppelung dieses letzteren dar...“. Аналогии с изкуството на Сасанидите според същия автор (пак там, с. 11), могат да се правят и с някои постройки в Мадара. В заключение под чертава - (пак там, с. 13): „der orientalisch-sassanidische Charakter der altesten bulgarischen Bauten, wie er uns in den Palasten von Aboba entgegentritt, zeigt ganz deutlich, dassdic Protobulgaren in ihrem Kunstschaffen anfangs von Byzanz noch unabhangigwaren, und dass sie mit ihren eigenen Kunsttraditionen, die sie nur aus ihrer ursprunglichcn Heimat mitgebracht haben konnen, auf die Balkanhalbinsel gekommen sind. Ob byzantinischc Meister an dem Bau der Paliislc von Aboba betciligt waren oder nicht, isl ein Umsland ohne besondere Bcdeutung. Viel wichtiger ist in diesem Faile die Tatsache, dass die Palaste nicht nach byzantinischen, sondern nach sassanidischen Vorbildcrn erbaut worden sind".
264 Такова e изеледването на К. Mijatcv, Der grosse Palast in Pliska und die Magnaura von Konstantinopel В: Известия на Българския археологически институт, 10 (1936), 136-144, който твърди: „die altestc Baukunst dcr Bulgaren als eine komplizierte Erscheinung" aggiungendo: „Die Bautechnik, von dem vorhandenen Spolicmnateriai und der ortlichen Bautradition im atlgemeinen bedingt, war die altc Tcchnik der Griechen und Romer in dem eroberten Land". Той не споменава никаква възможност за иранско влияние и в новата си книга: Архитектурата в Средновековна България. С., 1965, с. 27 и сл. В същия дух са и размишленията наД. Василев, Столетната традиция в прабългарските дворци в Плиска, С., 1937. Срв.също П. Ников в: ИБИД, 14-15 (1937), 234-239, с анализ на публикациитс на К. Миятев и Д. Василев. Отговаряй ки на критиките, Филов, Архитектурният тип ... 1-17, въвежда някои промени в разбиранията си, но настоява на тезата за онова, което прабългарите донесли със себе си като собствена култура, различна от византийската, и обявява пра-българското изкуство за резултат от сложен процес на влияние.
265 Последнего публикуване за паметника е на В. Белков, Г Михайлов, В. Бе шевлиев, Т Герасимов, И. Вснедиков, Ст Станчев. Мадарският конник. Проучва ния върху надписите и рслефа. С., 1956, 5 16 с посочване на по-стара литература.
266 К Besevliev, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin 1963, pp. 95-124, издание на текста на надписите с коментар.
Т. Герасимов, Проучване върху Мадарския скален релеф. В: Мадарският конник..., 15-135, по специално с. 123 и сл. Вж. Besevliev, op. cit., рр. 123 sgg., според когото „das Relief und die alteste Inschrift Nr. I, die sich zu beiden Scitcn des Reiters befindet, stammer, beide aus einer Zcit. Das Relief stellt hochstwahrscheinlich den triumphierenden Herrscher Tervel dar". Относно иконографския мотив („das Motiv ein Reiter, der einen Lowen totet [oder einen Mcnschen oder einen Drachen], manchmal von einem Hund begleitet") той споменава, че го намира „schon in aherer Zeit" и добавя: „Vom 6. Jahrhundert an erscheint er im Osten hiiufig, hauptsiichlich auf koptischen
Seidenstoffen, aber auch auf Gefiissen und Elfenbeinplatten“. Вж. също мнението на Filov, Geschichte, pp. 13-14, който, след като анализира паметника, стига до заключение™: „So kann das Reiterrelief von Madara nur als ein im Sinne der sassanidischen Traditionen geschaflenes, aber im Stile von der einheimischen hellenistisch-rdmischen Kunst bereits stark bceinflusstes Kunstwerk erklart werden, wie das gerade bei einem altbulgarischen Kunstwerk des 9. Jahrhunderts zu erwarten ist“. Неособено убедителен e опитът на В. Николаев, Памятник ахеменидского (персидского) владычества в Европе: Ма-дарский всадник цар Дарий I Гистапс, BSL, 10 (1949), 48-52. който вижда в него паметник на изкуството на Ахеменидите.
268 Cfr. Secrrato, цит. съч., с. 383, срв. с. 401 „обобщение на сасанидските скални релефи", с посочвания (според L. Vanden Berghc, Archeologie de 1'Iran ancien, Leiden 1959) на 30 паметника. По въпроса за разпространение на сасанидското изкуство и за неговото значение най-общо вж. К. Erdmann, Die universalgeschichtliche Stellung der sassanidischen Kunst, in „Saeculum", 1 (1950), pp. 508-534 с около 20 илюстрации).
26’ Вж. при Besevliev, op. cit., pp. 95-176, nrr. 115, cfr. pp. 87-89, su ‘Die Sitte der Protobulgaren, Inschriften zu errichten’, dove si ammette: „kann diese Art von Inschriften [die protobulgarischen chronikartigen Inschriften] auch unterfremdem - eventuell ostlichem oder byzantinischem - Einfluss entstanden sein“, Fr. Allheim, Litcratur und Gesellschaft im ausgehenden Altertum, II. Halle 1950, pp. 5, 6, който допуска, че в тези надписи има влияние на Сасанидите.
210 За текста вж. у Besevliev, op. cit., рр. 95-124, и бел. 266 по-горе.
2 ,1 Е. Honigmann-A. Maricq, Recherches sur les Res gestae divi Saporis, Bruxelles 1953 (= „Classe des lettres et des sciences morales el polit. de I'Academie roy. de Belgique, Mcmoires", XLVII.4), pp. 11 -18, текста на надписа. За документа вж. също: С. Pugliese Carratelli, Res gestae divi Saporis, „La parola del passato“, 2(1947), pp. 209-339; Ancora sulle 'Res gestae divi Saporis’, ibidem, pp. 356-362. Срв. също посочването на Besevliev, op. cit., p. 87.
272 За преславската керамика вж.: A Grabar, Recherches sur les influences orientates dans Part balkanique, Paris 1928. pp. 7-55; К. Миятев. Преславската керамика. С., 1936; Altbulgarische dekorative Keramik in Byzanz, in Atti del V Congresso intern, di studi bizantini, Roma 1940 = ,.SBNE“, 6, pp. 266-271; P. Nikov, Die neuesten archiiologischen Funde in Patleina und ihre kulturhistorische Bedeutung, „Izvestija (Bollet-tino) della Societa storica di Sofia", 14-15 (1937), pp. 197-202; Filov, Geschichte, pp. 33 sgg.; Ив. Акрабова, Декоративната керамика от Тузлалъка в Преслав. Разкопки и проучвания, 3 (1949), 101-128; Работилница за рисувана керамика на юг от Кръг-лата черква в Преслав. Известия на археологический институт, 20 (1955), 487 510.
273 Talbot Rice, Persia and Byzantium, pp. 56 sgg. Същият автор разглежда въпроса и в други изследвания: Byzantine Glaced Pottery, Oxford 1930, Byzantine Polychrome Pottery. A Survey of recent Discoveries, „Cahiers archeologiques", 7 (1954), pp. 69-77. Срв. също, R. Ghirshman, Arte dell'lran pre-sasanide, in Le civilta dell'Oriente. - IV. Arte, Roma, 1962, pp. 321 sgg.-,Erdmann, op. cit., p. 514, който смята „Palmettenbliitte" за характерен за сасанидското изкуство и го открива също „bemalten Wandfliesen von Patleina", с. 513, фигг. 9.
274 Вж. сведенията на Filov, Geschichte, рр. 21 sgg.; tav. 9а, 10b; Мавродинов, Старобългарско изкуство, с. 8, фиг. 73; с. 24, фиг. 243 и с. 217 фиг. 253; В. Вслков,
Принос към материалната култура на средновековния Созопол. Известия на Археологический институт, 27 (1964), с. 47, фиг. 2; с. 48, фиг. 6.
275 Най общо вж.:J. Wegner, Studien zur Ikonographie des Greifens in Mittelalter,Leipzig 1928; Г А. Пугаченкова, Грифон в античном и средневековном искусстве Средней Азии. Советская археология, 2, 1959, 70-84; А. М. Bisi, Il grifone nell'arte dell'antico Iran e dei popoli delle steppe, „Rivista degli studi orientali", 39 (1964), pp. 15-60. Тук трябва да се споменатгрупата съдове, открити в България и изеледвани от Migcon, Orfevrerie d'argent de style oriental trovee en Bulgarie, „Syria", 3 (1922), pp. 141-144, tav. XXIX-XXX; cfr. Talbol Rice, Persia and Byzantium, p. 57. Отнасят се към IX-XI в.
2,6 Вж. какво пише по въпроса Filov, Geschichte, р. 23: „Nun finden wir zwar sassanidische Elemente auch in der byzantinischen Kunst des 8. und 9. Jahrhunderts, wo sie namentlich in den Denkmalem derSeidenweberei deutlich hervortreten. Aber in Byzanz handelt es sich nur um vereinzelte Erscheinungen, die nur bei gewissen Kunstzweigen zu beobachten sind. In Bulgarien dagegen treten die orientalisch-sassanidischen Elemente so massenhaft auf, und zwar auf, und zwar auf alien Gebieten der Kunst - Architektur, Skulptur und Dekoration -, dass man sie nicht durch eine Vermittlung von Byzanz erkliiren kann. Es handelt sich hier zweifellos um Traditionen, die sehr tief ini Wesen der altbulgarischen Kunst wurzeln und deren Trager nur die Protobulgaren sein konnen. Die Protobulgaren miissen die orientalisch-sassanidische Kunst noch in ihrer ursprunglichen Heimat an der Grcnze Irans, unter dem unmittelbaren Einfluss dieses Landes, ubernoinmen haben. Von hier aus haben sie diese Kunst bei ihrer Wanderung fiber das Nordufcr des Schwarzen Mecres nach ihrer neuen Heimat siidlich der Donau gebracht. In Donaubulgarien hat sich dann die Verschmelzung der orientalisch-sassanidischen mit den einheimischen Kunsttraditionen vollzogen und aus dieser Verschmelzung ist die altbulgarische Kunst entstanden ... Die gewbhnliche Auffassung, wonach die iilteste bulgarische Kunst nur eine provinzielle Ausstrahlung der byzantinischen sein soil, wird durch die eingehendere Untersuchung der Dcnkiniiler nicht bestii tigt. Wir miissen viehnehr des iiltcsten bulgarischen Kunst gegeniiber der byzantinischen eine gewisse Selbstiindigkeit einraumen. Die byzantinischen Einfliisse haben sich ... erst spiiter geltend gemacht, namentlich nach der offiziellen Einfiihrung des Christentums in Bulgarien im Jahre 865“.
277 За улеснение цитирам препратките на О. Pritsak, Die bulgarische Fiirstenliste und die Sprache der Protobulgaren, Wiesbaden 1955, p. 76; p. 42, с немския превод на т. нар. „Именник". За интерпретацията вж. 1. Dujcev: „Archiv Orientalni", 21 (1953), р. 356 с други посочвания. Срв. също Moravcsik, Byzantinoturcica, II, рр. 84, 353.
278 За подробности вж. И. Дуйчев, Имя Аспарух в новооткрытых надписях Грузии, с посочване на по-стара литература; М. N. Tod, The Progress of Greek Epigraphy 1941-1945, „The Journal of Hellenic Studies", 65 (1945), p. 98; N. S. Nyberg, Quclques inscriptions antiques decouvertes recemment en Georgie, „Eranos = Eranos Rudbergianus", 44 (1946), pp. 230, n. 1, 231; В. И. Абаев. Осетинский язык и фольклор, I, М.-Л., 1949, с. 157; Moravcsik, op. cit., II, рр. 75-76, с други препратки; Fr. Altheim, Geschichte der Hunnen, I, Berlin 1959, pp. 9 sgg., 28, 247, 284, 417 c различна интерпретация; vol. II, Berlin I960, p. 289 и бел. 24. Различии аналогии с името „Аспарух" могат да се видят у Minns, op. cit.,pp. 563 sgg. (Aspourgos), 611; p. 613,128 n. 12; 522 passim; племенного име „аспургиани" - пак там, с. 128, 613 passim; лич-
ни имена рр. 613 п. 12 е 614 n. 1. Различии личии имена със същия корен у Vasmer, Untersuchungen, рр. 14, 34; Honigmann-Maricq, op. cit., pp. 17, 162 sgg.
279 За тези имена вж.Дуйчев, „Пресиан - Персиан“. В: Езиковедско-етнограф-ски изеледвания в памет на акад. Ст. Романски. С., 1960.479-482. Вж. същоВсгег/йр, цит. съч., с. 168.
280 Вж. посочаания на тези форми у И. Дуйчев. Най-ранни връзки между пър-вобългари и славяни. Известия на Археологическия институт, 19 (1955), 335-336. Иай-общо за персийското Rahzlid вж. също Honigmann-Maricq, op. cit., рр. 55 sgg.
2(1 Moravcsik, op. cit., Il, p. 257.
282B . Prokic, Die Zusiitze in der Handschrift des Johannes Skylitzcs cod. Vindobonensis hist, graec. LXXIV, Munchen 1906, pp. 34, 36. Cfr. Moravcsik, op. cit., p. 257.
283 Името подсказва по-скоро тюркски произход: срв. Moravcsik, op. cit., рр. 96-97.
284 В. Бсшевлиев. Археология, VI, 4 (1964), с. 74. В тази облает трябва да се провеждат още дълги проучвания, преди да се стигне до нещо сигурно или до по-убедителна възможност.
285 За подробности вж./. Dujcev, Les boljars dits interieurs et exterieurs de la Bulgarie medievale, „Acta Orientalia Hungariae", 3, nr. 3 (1954), pp. 167-178 = Medioevo bizantino-slavo, I, pp. 231 -244.
286 За тази институция вж. посочввнията на Th. Niildcke, Geschichte der Perser und Araber zur Zeit der Sasaniden, p. 102 n. 2: „Marzban, cigentlich ‘Griinzherr’, ‘MarkgraP ist ungefahr dasselbe, was im Achiimenidenreich ‘Satrap’ war": pp. 446, 450; Christensen, Elran, pp. 131 n. 4, 260 sgg. Могат да ce сравнят с т. нар. udbegler ‘Grenzbegen’ от турско време. Можем да видим термин от ирански произход в „маготинос", зас-видетелстван в България през X в. (вж. посочванията H&Moravcsik, Byzantinoturcica, II, р. 179), който все още няма задоволително обяснение; I. Dujcev: „Byz. Zeitschr.", 58 (1965), р. 277.
287 Dvornik: Constant. Porphyrogenitus, II, pp. 120 sgg.; The Slavs, p. 58.
288 Dvornik, The Slavs, p. 58 e n. 1.
289 Cfr. Dujcev: „Byzantinoslavica", 24 (1963), p. 228 n. 39; Pertusi, op. cit., p. 263.
290 Вж. по-горе бел. 102; Noldeke, op. cit., pp. 455 sgg.; Christensen, op. cit., pp. 311 sgg. Проблемът остава все оше недостатъчно проучен.
ТУРСКОТО ЗАВЛАДЯВАНЕ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ В СЛАВЯНСКАТА
ЛИТЕРАТУРА ОТ ТОВА ВРЕМЕ
Трагичните събития от 29 май 1453 г. съвсем не били нещо случайно в живота на народите от Европейский югоизток. Тькмо обратното, те се явили като естествено продължение от вековно развитие. Наис-тина от пролетта на 1354 г., когато турските войни успели да превзе-мат крепостта Галиполи и по този начин здраво стъпили на територи-ите на Балканския полуостров, до пролетта на 1453 г., османските на-шественици завладели почти изцяло балканските земи и поради това обградили византийската столица, която неизбежно щяла да падне в техни ръце. Така като укрепвала все повече през този век, турската лавина достигнала върха на могъществото си. Завоевателите оползотво-рили всички възможности и употребили всички средства, за да установят своето господство върху балканските държави. Би било дълго и може би ненужно да припомняме тук обстойно всичките перипетии на турското завладяване1. Достатъчно ще бъде само да се каже, че опас-ността заплашвала почти в еднаква степей константинополската империя и славянските държави от полуострова.
Има поле, където тези съдбоносни събития са оставили неизличи-ми отблясъци: това е народната поезия на южните славяни. Почти няма голямо събитие, свързано с османското завладяване на славянските земи на полуострова, което да не е намерило свой отглас в тази народна поезия2. Излишно е да се припомня, че във всички тези народни песни героизмът на балканските народи, конто воювали против нашествениците, е бил възвеличаван и дори въздиган, докато неприяте-лите са били обрисувани в най-тьмни багри. Обикновеният народ, който е създал тази поезия и който най-много е страдал от жестокостта на завоевателите, си е отмъстил и не е пожелал да каже дори една добра дума за тях в поезията си. Когато те станали техни господари и еднов-ременно с това потисничеството им ставало все по-тежко, народът намирал в песните си някакво политическо противодействие и правел сенките още по-мрачни. Накратко, тази поезия, в която народът изра-
зявал всичките си чувства: омразата си, страховете си и надеждите си, трябва да се разглежда като най-непосредственого отражение на турското завладяване сред южните славянски народи.
Твърде интересно е да се изследват отраженията на турското завладяване в съвременната за онова време Славянска литература. Сред славяните най-заплашени от турското нашествие били южните славяни. Това ни обяснява защо в тяхната литература от втората половина на XIV и на XV в. се откриват толкова отражения на безпокойс-твото и на тревогата, с конто тогава следели турското напредване в балканските земи. Често се казва, че съвременниците не са в състоя-ние да преценят пълната значимост на историческите събития, конто се развиват пред очите им, и че следователно е необходимо да изтече твърде значителен промеждутък от време, за да може те да се обхванат цялостно и да се оцени цялото им значение. Струва ми се, че това твърде общо твърдение не може да се приложи буквално върху отношението на славянските книжовници към историческите събития, конто предшествали превземането на Константинопол, и към превземането на византийската столица в 1453 г. Обзети от ужас пред турската опасност, славянските народи от втората половина на XIV и от първата половина на XV в. имали по-важни занимания от това да записват и да отбелязват историята на чуждото завладяване. Ес-тествено, ставало въпрос по-скоро за водене на битки или най-мал-кото за спасяване на живота, отколкото за занимания с историография. Това е, разбира се, една от причините, конто обясняват липсата на летописи за турското завладяване във всичките му подробности в съвременната за онова време литература на южните славяни. Но веднага трябва да се добави, че сред самите опасности на смъртоносна-та схватка славянските книжовници, а понякога и смирени преписва-чи и писачи са намерили достатъчно свободно време, за да отбеле-жат някои факти и да увековечат чувствата си към завоевателя. Воде-ни сред изпитанията на борбата, тези бележки са още по-ценни, тъй като ни предават израза на чувствата, конто тогава вълнували южните славяни лице в лице с османското завладяване. Благодарение на историческите извори от византийски и турски произход ние позна ваме достатъчно самите факти от завладяването и творбите на славянската литература могат да ни предоставят относително малко напълно неизвестни подробности. Необходимо е обаче литературните произведения на южните славяни през тази епоха да се изучат, за да може да се разкрие тяхната непосредствена реакция на турското завладяване. Макар че литературната продукция на южните славяни през
онова време не е нито много богата, нито пък изобилна, тук не е възможно да се направи пълен анализ на всичките извори. Вместо да изчерпим всичките творби на съвременната за онова време българска и сръбска литература, ще трябва по-скоро да се ограничим с най-важните произведения, без да забравяме и известен брой приписки в старите ни ръкописи. Написани от малко известии или дори поняко-га напълно неизвестна писачи, тези прости бележки са особено важ-ни, защото представляват непосредствена и спонтанна реакция на събитията. Най-често те издават по-искрено и по-истинско чувство, отколкото творбите на официалната литература.
Когато говорим за българската литература от времето на турското завладяване, най-напред трябва да упоменем името на Патриарх Евтимий3 - „една от най-красивите фигури в българската история"4. За съжаление богатото литературно наследство, което той ни е оставил5, съдържа твърде малко посочвания, конто имат пряка връзка със съв-ременните събития. Като повечето големи представители на църков-ната литература Евтимий е отделил в творбите си незначително място за събития, на конто той самият е бил свидетел. Докато съставял произведенията си, конто принадлежат на житийната литература, той живеел в сфера извън действителността. Следователно никак не е учуд-ващо, че в творбите му не се среща почти никакво ясно и пряко посочване за турската опасност, която тогава заплашвала българския народ. На края на Житието на свети Иван Рилскиь, съставено от Евтимий, се чете молитва към светеца: моли са късЕмилостикому влодицъ сплети ткоа сършдникы, единородный ТИ А^ЫКЪ БЛЪГЛрСКЫ, и помоги дръжакномоу цлроу нашЕМоу, (шанноу Шишманоу, и покори Емоу бъса противным враги под ИШИС ЕГО. K-tpX ИЕПОрОУИЖ СТЕЛЮ ДИ, Грады ИЛША оутвръди, мирт» въеь оумири, глада и пагоувы и^вави иы и шт иападЕнига иноплемеиныих съхраны ии ...7. На пръв поглед би могло да се допусне, че като говори тук за опасността, която заплашвала сънародниците му, за глада, за изгреблението и за чуждото нашествие, патриархът е искал да загатне за османското завладяване. Веднага обаче трябва да отбележим, че тук имаме почти дословен превод на молитва от византийски произход8. Евтимий видоизменил традиционното съдържание, като добавил две уточнения -названието българи като сънародници на рилския светец и упоменава-нето на съвременния за онова време български цар - и по този начин е дал най-красноречив израз на своите собствени тревоги и надежди по време на бурята на турските нашествия’. Очевидно би било основа-телно да се очакват по-ясни посочвания на турската опасност от страна на този, който оглавявал българската църква през най-критичния
период и който ио време на превземането на българската столица от турците останал единствен представител на населението пред нашес-твеника. Но Евтимий бил верен следовник на византийските исихасти и по подобие на голям брой негови съвременници, вместо да гледа право в лицето опасността от истинския живот, предпочитал да се отдава на мистицизма и в него да търси убежище от бедите на сегаш-ния живот.
През втората половина на XIV в. било съставено Житие на българския отшелник и исихаст Теодосий Търновски от константино-полския патриарх/Сал ист /(1350-1354,1358-1363). Написана първо-начално на гръцки език, тази творба е известна само в българския си превод10, направен вероятно към края на XIV в. Тъй като и досега византийският й първообраз не е бил открит, невъзможно е да се установи до каква степей тук имаме дословен превод или свободна преработка, за да можем точно да определим стойността на сведенията за турското нашествие, конто се срещат в нея. Във всеки случай, когато константинополският патриарх съставил творбата си, завоевателите правели само първите си стъпки в балканските територии и не бил познат целият ужас от чуждото нашествие. Данните за османското завладяване следователно са относително малоброй-ни, но трябва да се предположи, че те произлизат от добре осведо-мен източник от български произход. Житието на Теодосий, със-тавляващо вече част от българската литература от XIV в., несъмне-но изразявало общи за византийците и за българите чувства, отнася-щи се от турското нашествие.
И така, патриарх Калист ни разказва, че прочутият византийски исихаст Григорий Синаит в началото пребивавал в Света гора, но „когато агарянският род нападна цялата гръцка земя и опустоши всички места и области", той не можел да остане повече там поради честите „варварски нападения", напуснал Света гора и потърсил убежище в Парория11. Теодосий отишъл в това място, наречено Парория, разположено между българската държава и Византийската империя, вероятно в планината Странджа12, за да се присъедини към прочутия исихаст. Но скоро и тази планинска облает не била вече сигурна за исихастите, защото „се изпълни с разбойници и убий-ци"'\ очевидно с турските нашественици14. „Отегчен от безчовечни-те нападения на онези убийци" и от техните „всекидневни опленява-ния", главата на монашеската обител се принудил да издигне с мате-риалната помощ на българския цар Иван Александър (1331-1371) укрепление, което щяло да защитава монасите от „разбойнически
нападения"15. След никое време самият Теодосий и ученикът му Роман на свой ред се опитали да се установят в усамотените места в Света гора, но трябвало да изостарят намерението си отново поради турските нападения16. Тогава двамЗта монаси потърсили прибежище в място, което било разположено недалеч от града Месемврия в Из точна България17. Но дори тук не йм било възможно да останат дъл-го време, защото мястото било оРсадено от „разбойници и кръво пийци"18. Много вероятно това не били обикновени разбойници1’, а тькмо турци, който прониквали в тези области и ги опустошавали и плячкосвали. Теодосий се преместил заедно с последователите си в околностите на Келифарево, край тогавашната българска столица Търново, но дори тук той не могъЛ да остане спокоен, защото турските нашествия продължавали да го застрашават. Турците извърш-вали набези в Източна Тракия и стегали дори до околностите на българската столица20. Страхът от турските нападения следователно съставя една от основните идеи, конто се намират в „Житието на свети Теодосий Търновски".
През последните отблясъци на XIV в. било съставено и Житието на един от най-ревностните последователи на Теодосий - Роман или Ромил. Тъй като отначало бе известна само една българска версия21, допускаше се, че първообразът е бил съставен на български език. След откриването във Ватиканската библиотека на откъс на гръцки език от съкратена редакция22, а до-късно на пълна гръцка версия, съхранена в ръкопис в манастира ,, Дионисий" в Света гора23, трябва да се заключи, че първоначално Житието било написано на гръцки език и по същото време бил напрасен български превод. Накратко, тази творба трябва да бъде разглеэкВДана като паметник на смесената гръцко-славянска цивилизация, коя>то се създала в течение на XIV в. в исихастките манастири на полуострова, където съвместно обита-вали гръцки и славянски монаси. И така, в този текст ние намираме няколко посочвания, конто се отнасрят до турското завладяване. Така Григорий — авторът на Житието — ИИ разказва за нападенията на раз-бойниците в областта Парория и <*а заплахите, конто им отправил българският цар Иван Александър2*4- По-нататък ни се казва25, че до-като Роман и неговите събратя оби тавали в Парория, военачалникы на градската крепост Скопелос26 пи предупредил, че турците - под лъжливия предлог, че ще ловуват, #сакто правил това толкова векове по-рано Агила27 — се готвели да пре_ДпРиемат нападение в тези области. Той ги посъветвал да потърсят гфибежигце в обителта, пост роена от другите монаси, или да напуснат мястото, за да се спасят от опас-28^5
ността. „И докато слушахме така тази злокобна вест - пише авторы на Житието28, — изпълни ни такава болка, че е невъзможно да се изра зи. Сълзи потекоха от очите си, когато трябваше да изоставим наше-то скъпо усамотено място.“ Малко след това Роман се върнал още веднъж в Парория и се приютил в най-пустите местности на плани-ната29. Турците продължавали своите набези по тези краища. След като веднъж обградили монасите в тяхната куда, те заграбили доби-тъка им и като обсадили убежището на монасите, ги обсипвали със стрелите си. Обзети от ужас, монасите се разпръснали30. Според све дението от нашия текст31, когато сръбскияз деспот Иоан Углеша бил убит в Черноменската битка на 26 септември 1371 г.32, това събитие също отекнало дълбоко сред монасите и отшелниците в Света гора. Смут и уплаха обхванали всички черноризци и най-вече тези, конто водели отшелнически живот и обитавали в уединени места. Поради тази причина голям брой от тях напуснали Света гора и потърсили прибежище другаде. Самият Роман или Ромил бил принуден тогава да отиде до брега на Адриатическо море, в Авлона33,
От втората половина на XIV в. притежаваме и няколко приписки, конто се отнасят до турското нашествие в балканските области. На първо място тук трябва да се спомене приписката на инока Исай3* от 1371 г., добавена към славянския превод на Дионисий Ареопагит35. След като споменава, че преводът бил започнат през години на щас-тие, Исай допълва, че приключил работата си през време, изпълнено с много нещастия: „Извърших това - пише той - в най-лошото от всички времена, тогава, когато Бог вдъхна гняв на християните от западни-те страни [от Балканския полуостров] и деспот Углеша повдигна цяла-та сръбска и гръцка войска и своя брат крал Вълкашина и много други велможи, около шестдесет хиляди избрана войска. И те тръгнаха в Македония [Източна Тракия], за да прогонят турците, без да пресъдят, че никой не е мощен да се противопостави на божия гнев. Не тях, прочее, прогониха, но сами бяха погубени от тях и там паднаха костите им и останаха непогребани и голямо множество - едни умряха от острие на меч, други бяха отведени в плен, а само някои от тях се спасиха. И такава нужда и жестокост заля всички западни градове и страни [Балканския полуостров], каквито нито уши са чули, нито очи са видели. След погубването на храбрия мъж деспот Углеша, измаилтяните се пръснаха и се разлетяха по цялата земя като птици по въздуха и едни от християните заколваха с меч, други отвеждаха в плен, а останалите покоси безвременна смърт. Онези пък, конто бидоха оставени от смъртта, бяха погубени от глад, защото настана такъв глад по всички стра-
пи, какъвто не бе имало от сътвореиието на света, нито след това, Христе милостиви, да бъде! А тези, конто и гладът не погуби, тях, по попущение божие, вълци нощя и деня нападаха и изяждаха. Уви, скръбна гледка можеше да се види! Земята остана пуста от всички блага - и люде, и добигьк, и други плодове. Нямаше ни княз, нито вожд, нито наставник веред людете, нито избавител, нито спасител, но всички се изпълниха от страх пред измаилтяните, та храбрите сърца на доблест-ните мъже се превърнаха в най-слаби женски сърца... И тогава живите наистина ублажаваха умрелите по-рано. И вярвайте ми - извиква нак-рая Исая, — не аз съм невежа във всичко, но дори и премъдрият веред елините Ливаний36 не би могъл да опише злото, което постигна християните от западните страни [тоест, от Балканския полуостров].14 Би било трудно в цялата литература на южните славяни от XIV и от XV в. да се намери по-красноречив текст за османското завладяване от тази обикновена приписка на славянския книжовник. След пагубното съби-тие от 1371 г. картината наистина била отчайваща...
Няколко много интересни наблюдения биха могли да бъдат направени при изучаването на текста на Синодика на българската църква31, поне за частта, която била съставена в България през втората половина на XIV в. Би могло дори да се предположи, че в редакцията на тези добавки към основния текст на Синодика38 участвал послед-ният патриарх на средновековна България. [Евтимий - Бел. р.]. Така, когато се говори за княгинята Мара-Тамара, дъщеря на българския цар Иван Александър3’, на нея се отдава „aeternam memoriam44 [вечна памет], защото тя се омъжила за турския „велик емир44 Мурад I, за да спаси народа си: Игра вамари д^шЕри великааго цар-ь (шаниа Аацандра манком г(оспо) жди овржуници же ежфи великааго дмирж Лмоурдта одаи-ь же бывши ?а нк рода ради Блъгарскаго. Она же тамо шедши и върж пракославнжА скхранши и родь свои свобождьши и доср-с и Елагоукстик-Е поживши и съ миршмъ сконуавши са, в-еунлл память40. Трябва да се отбележи, че тук наименованието „велик емир44, което се чете и в други съвременни за онова време извори41, в никакъв случай не е израз на ласкателство, а само официална титла, която се признава на турския султан42.
Но в Синодика има няколко места, където се нее „aeternam memoriam44 на известен брой лица, конто загинали, борейки се срещу османските нашественици. Там се срещат имената на двама боляри Приязд и Балдю, конто били убити „за вярата на своя господар44, сиреч, защитавайки страната от чуждою нашествие: ПротокЕЛиотииоу Прпаздъ и вшевыдъ Балдю, иже оуБиюни бышж ^а виры господина своего, в-куилл памдт43. Още по-многозначителен е един втори откъс: в него се
увековечават имената на неколцина българи, като към това се добавя, като общо упоменание, „всички, конто заедно с тях проявиха мъ-жество против безбожните турци и проляха кръвта си за православната християнска вяра“ Семироу, Iuhyio, Докромироу, Иканышоу и въси елици съ ними мжжьсткокакшЕ на бе^божны^ тоуркы и кръкк скож пролгашж по пракославнъи в-ьр-t хр>ст1анстхи ,..44. В следващ параграф са изброени други 16 имена, явно отново на защитници на страната против турското нашествие45. Непосредствено след това идват имената на Въл-кашин и на Йоан Углеша, конто загинали, сражавайки се срещу тур-ските нашественици в Черноменската битка на 26 септември 1371 г.: Влъкашииоу кралю, кздиаа пам(жтк). деспотю Оуглешоу, въуиаа пам(дть)46. С възпоменанието на всички тези имена от висотата на църковния амвон по неоспорим начин се прославила борбата против азиатски-те завоеватели.
Съвременник на Патриарх Евтимий, митрополитът на Видин.Йо-асаф, ни е оставил похвално слово в чест на света Филотея''1. Твор-бата му е била съставена след турското завладяване на българската столица и на териториите, конто образували държавата на цар Иван Шишман, и преди завземането на малкото Видинско царство от турците, следователно през точно определения период между 1393 и 1396 г.48 Турската заплаха вече тропала на вратата на Видинската крепост и в резултат на това имали ясна представа за опасността, която набли-жавала. Митрополитът ни разказва за превземането на град Търново от турците, за достойното за оплакване разрушаване на този град и на другите градове, конто се намират в околностите му: иа мъсто оно ради бе^къстныхь таинь божшхб гиъкь и нашъсткге велико агарънскоЕ съткори се, оукы, и коиъуиое ра^роушеню оумилюиио града того съд-ta се съ окръет-ИЫМИ, ИЕ КЪМЬ како, ПОПОУЦ1ЕИ1СМЬ КЪСЕСИЛНаГО промысла, ЕГОЖЕ соудокь глъ-вииа велика ...49. Като следвал византийската мода, Йоасаф се поста-рал да изрази мъката си от тези печални събития, чийто свидетел бил, посредством дълга поредица от позовавания, заимствани от Светото писание. Макар че всичките тези умело подбрани позовавания правили почти неясна индивидуалната мисъл на автора, тук-там той ни е дал по някое реалистично и пряко посочване. Във византийската литература била изработена схема, която откриваме почти навсякъде, където се говори за завладяване и за чуждо нашествие50. В своето описание Йоасаф е използвал подобна схема. Той ни казва, че под оръжията на завоевателите погинали всички мъже; архиереите и гражданите били изгонвани от града и предавани по различии начини на мъки и поругания; самият патриарх бил заточен; молитвените
храмове били разрушени, а хората останали под открито небе (ида въсакь възрастк моужьскаго пола шроужжмь пддг ct. егдл иЕКъроугмоЕ уоудо съвръшаашЕ се, бъдное 1€рЕмге приглашдюфи пакы. пролтшЕ кръкь ихь, рЕУЕ, тко твоих врашиа птицамь небесныимъ, плъти пръподоБиых твоих звърЕмк ЗЕМЛьиыимь) (Псалтпир, XXIX, 2-3; срв. Перем, XVI, 4 и т. н.)... тогда арХЕЕрЕиство и гражданства изгонимо вываашЕ оумилАН*, въ моукы же и об-лманга мншгоюБра^но и^даваЕМи, и <о бъды, и патртршьскомоу затотЕнпо вывшоу ради Благоуъгпа, св-ьтилоу ономоу евътилшм и ХрИСТШПОДОБНОМОу ШБра^оу, Егда <от пръмишгыхк слыша се: оунге оуко б* слънцоу оугасноути, НЕЖЕЛИ Cv-OHMIEBOy Е3ЫКОУ оуМЛЪКИОуТИ ... ТОГДД ВЪ ИЕВЪХОДИМОа СВЕТаа СВЕТЫИХЬ скврьнныих ногы въхождаахоу ... свЕфгниици же, оувы, и люда и пръмишгаа съБорифь нь тении* страждахоу, ни храмы молитвиые имоуфЕ и ниже ыт Законе правды, неуъстивым равно, примлюфЕ ... дано оуво бысть лют* съпро-ТИВИЫМЬ БОГОПОУСТНЫИМ ГИЪВЕОМЬ на БЛаГОУКСТИВЫЕ трити СЕ, И Дръ;ИОВЕН№ гъло неуъстивыихь на бллгоуъстивые ...51. Според свидетелството на нашим автор завоевателите били наложили чрез най-различни средства собствената си религия върху част от поробеното население (и, <о БЕЗМъстт, мнюги къ неподобные в-ьр-ь МоамЕдов* привръгошЕ се, ови оуко страхом оужасшЕ се, н*фи же ласкаими оумЕкуившЕ се или имънми привытка побъждени бывше, дроузии же простотою Ирака прълъфыш СЕ, ПИСаШЕМ ЖЕ и лъфЕикмь присъвькоупишЕ се съпротивиымь)52. Най-накрая, след като ока-чествява светата покровителка [св. Филотея], обща за християните (оБфоую хрЕсттном застоупиицоу, ръшитЕЛницоу нЕдооумъниымь сътоваиим, плънанымь освобождена, здтоуеиыимь въ^рафЕик), Йоасаф й отправя го-рещата молба да осигури „спасение и освобождение от всякакво мъ-чение от страна на езичници, варварски нападения и от всякакви, до-пуснати от Бога, гняв и ярост“ (приложи грлдоу семоу, тебъ въ^ложенно Моу И ТВОЕ НЛСЛЪДОВЛВШОМОу СЛАВНЫЕ МОфИ, СЪ СПЛСЕН1ЕМБ И ОСВОБОЖДЕНА въелкого озлобланго езыуьскыхь, варвлрекыихк нахождЕнш, и;ми те въеакого Богопоустиаго гиъвл и трости)53. Накратко, зад цялата тази съзнателно уеднаквена фразеология могат да се открият редица реалистични черти и едно спонтанно чувство на смут и ужас пред османскою завладяване.
Няколко приписки в славянските ръкописи от същата епоха ни предоставят не по-малко интересни подробности и изразяват подобии чувства. Така приписка, чийто край е повреден, е била написана при царуването на българския цар Иван Александър54 „когато Господ изпрати измаилтяните по лицею на цялата земя, и те тръгнаха (?), поробиха и опустошиха..." (вь връмЕиа вьнегдл посла гь измъилтъне на ЛИЦЕ ВСЕА ЗЕМЛЕ И ПОтдОШЕ[?], И ПОрОКНШЕ, И (ОПОуСТИШЕ ...)55. Друга ПрИПИС-
19. Византия и славянският свят
289
ка в ръкопис от XIV в. в Рилския манастир56 трябва да се разглежда във връзка със заплахите от турского нашествие: „Боже Господи, царю, - е написано там - укрепи верните наши царе, утвърди вярата, укроти народите, усмири света и добре запази тази света обител" (кърныж цдрж наша оукръпи, к*рж оутвръди, жзыкы оукроти и миръ оумири и стжд ыкитълъ сиж докръ съблюди ...). Тази смирена молитва на рилския монах несъмнено се отнася до турското завладяване през втората половина на XIV в. Би трябвало да се припомни и един български надпис от края на XIV в.57, където срещаме името на севаст Огнян: „Аз, севаст Огнян, бях ксфалия5* при цар [Иван] Шишман и много зло патих. В това време турците воюваха. Аз държах за вярата на цар Шишман" (дзь секастъ (йгн*иь бихь при цари Шишман (д) кЕф(л)лид и много зло патихь. В(ъ) то кр*м* турци коюкаха. са дрьжд[хь з]д к*р* IIIhui мана цар*). И така авторът на този прост и наивен надпис бил един от болярите от войската на последния български цар. Той се сражавал против нашествениците, за да брани християнската вяра, и понесъл големи страдания. Обратно, друг писач имал само силата да отбеле-жи, че турците нападнали търновския цар Иван Шишман и той бил разбит от тях59. Писач, след като дава няколко подробности за битка та при Косово в 1389 г.60, добавя: „Господ Бог нареди всички христи-яни, конто тогава бяха погубени и проляха кръвта си, да бъдат почи-тани като всички (мъченици), конто са страдали за негового име...“ (ксе жг тогда погоуклкныи и кркь сбою пролшАКшс (хри)стшлни Господь богь сподоби сь ксъми пострадавшими име гего...). И така, според този писач воюващите против османските нашественици всъщност били истин-ски мъченици за християнската вяра. Но друг писач, като споменава поражението на сръбската войска в битката при Черномен, изразява мнението, че това било следствие от божия гняв61. В приписка с дата 1388 един писач ни известява, че „проклетите чужденци" разрушили църквата на манастира Грачаница в Сърбия, опожарили кулата на манастира и погубили много лица. Един свещеник [„грешникът поп Новак“] изразява общата болка пред героичната смърт на сръбския княз Лазар, който загинал в битката при Косово62: дд ж ввдомо всдко-моу ... у КОЛИКА тугд БЕШЕ ПО ЗЕМЛИ КАДИ Ct уБИ KHt^b ... ВЪЛИКИ ЦАрЬ ТурСКН ... И по-нататьк: колика тугд беше по земли за кнезд Лд(зд)рд до(бд) ...
Трябва да се добави, че сръбският народ никога не е забравял своя национален герой. Наличието на няколко житийни текстове, конто са му посветени, е най-доброто доказателство за това63. С прос-лавата на княза се възхвалява борбата против азиатските нашественици. Сред текстовете, свързани с името на княз Лазар, тук би тряб-
вало да се позовем поне на похвалцото слово, съставено, изглежда, към самия край на XIV в.: кь краснихь мира сего вьспитлль се юси ыть ЮНОСТИ СКОКЕ, <0 HOKI МОуУЕНИУЕ, кнеже Да^арЕ, ... господсткокаль КСИ И ?ЕМ-акю ШТЬУИ>СТК1А СИ. И ВЬ ЕСЕХЬ слагмхъ ВЬ^ВЕСЕЛИАЬ КСИ ВЬрОуУЕИЖС ти христи-дни, и моужьствнимь срдцгмь и жельнкмк клагооустга (вж. 1. слагоукстга) и^ыиьль 1си на ^Mia и сьпостата божьстьвнихь црькьвь, рлсоудивь нЕстрьпимо БИТИ срдцоу твокмоу, ЗрЕТИ ХрИСТИаНИ ШТЬУЬСТВт ТИ (ОБЛЛДЛЕМИМЬ БИТИ и?ма-ИЛТЕНИ, aqiE ЛИ СЕГО ИЕ ПОЛОуУИШИ, ЫЕаГрИТИ СЕ КрЬВИО СВ0Е1Ю, и сьвькоупити СЕ сь вой ИЕБЕСиаго цлрл. там же и двъ желлеме полоууиль eci. и ?Mia оувиль еси, И МОуУЕНШ В-КНЬЦЬ ВЬСПрИЕЛЬ ЕСИ (ОТЬ БОГЛ. И НЫН1Л ИЕ ВБ ^ЗБВЕНК ПОСТДВ1 вь^люБЛКНиат ти уедл, ихже арихь шставиль еси пр-ыньствикмЕ твоимь. тебе ео оупра;нившоу се вь небесндш веселы въуна, многи скрьЕи и вол-ь^ни шбеше КБ^лювлкнна1а ти УЕда, и вь мно^-вхь скрБЕхь житие проваждають. ЫЕладагми БО соуть И^МаиЛТЕНИ, I Тр-ЬЕОукМЬ ВЬСИ П0М0Ц1И ТВОЕ ... м.
Докато един писач се задоволил само да отбележи превземането на град Скопие от турците в 1392 г.65, по-късно друг отбелязал в ръ-копис, съхранен в манастира Слепче в Македония, съвременните за това време събития66. Той ни казва, че ръкописът бил написан в 1393 г.: „в тези дни, когато по божие позволение - пише той - бяхме преда-дени заради греховете ни в ръцете на несправедливи и нечестиви вра-гове и във властта на цар, който е по-неправеден и по-лукав от всички други на земята. И тогава, заради безбожните измаилтяни настана обезлюдяване и скръб, толкова големи, каквито никога не е имало и никога не ще има“ (вь дни вь неже попуфЕИИЕМь божшмь пр-ьдани быхомь гр-ьхь ради нашихь вь pyqi врагь бевдаконыхь и мирьскыхь и цару нЕправьдноу и лукав-ыиноу паУЕ вьсек ?емлк. и тогда бысть ^апустаниЕ и скоркь вглиа ыд БЕ^БОЖИЫХЬ и^маилить, ИЖЕ НЕ БЫСТЬ НИ БуДЕТь).
Ценно свидетелство за последните дни на българската среднове-ковна държава и за турското завладяване ни е оставил един от учени-ците на Евтимий, Григорий Цамблак™. Вярно е, че той съставил сво-ето похвално слово за последний български патриарх няколко години след неговата смърт6*, без да е бил свидетел на паметните събития, конто станали в България по това време. Въпреки това творбата на Цамблак трябва да се разглежда като един от основните извори за изучаването на историческите факти и на състоянието на духа по време на турското завладяване. Тъй като бил напуснал родната си страна малко преди завземането на Търново от турците, Цамблак добре познавал османската заплаха. В своя разказ той се връща многократно към нея. И така, той ни съобщава69, че един ден, когато Евтимий посетил Теодосий Тьрновски, чийто духовен ученик бил, той го наме
рил в килията му, облян в сълзи. Когато го запитал защо, монахът му обяснил, че причината за тъгата му била пълното обезлюдяване на областта, която обитавали, поради турско нашествие (придти txt ют агареиь страны шнож таковым виновно! выти штвыравааш! и kohcyhoc ^а-поустънге желаемыж поустыиж юны). Според уверенията на нашия автор предсказанието наотшелника скоро се потвърдило. „Варварите", до-пълва Цамблак, започнали да опустошават цялата облает (варварам гаже шкръеть къс-t пл-киужфим) и двамата монаси, учител и ученик, се принудили да потърсят спасение във византийската столица.
След като разказва за дейността на Евтимий като патриарх на България, Цамблак ни обрисува твърде подробно завземането на Търново от турците през 139370. Без да назовава пряко султан Баязид I, който завладял българските земи, Цамблак ни казва, че „варварският цар“, възгордян поради „победите и завоевание™ на много народи", понеже слушал да се говори за Търново, пожелал да го завладее (варварски царь, пов-вдами и оудръжаигемь миюгых ж^ыкк кт^нес сж, понеже слывшие о таковом град-в, ... неволи доБроненавистныи того ра^орити). Когато султанът обсадил българската столица, „свирепите войски", конто той бил довел, завзели обширна територия около града. Варварины, твърди Цамблак, свирепствал и се заканвал с огън да изгори обитателите, заплашвал на части да ги съсече и да ги предаде на друга насилствена смърт, ако останели все така непокорни (гаржфоу сж каркароу, пр-ктжфоу, огнем съги^ати, на оуды съсгцати ов-вфава&фоу сж и иным иоуждьным съмртлтмь пр-вдати, афе тако пръвжджт иепокииоужфе се). Но, принуден накрая да каже, че султаны успял да завладее българската столица, Цамблак добавя, че това станало не поради собствена-та му сила, а защото такава била потайната божия промисъл.
Въпреки че в описанието си на завладяването на Търново Цамблак следвал отчасти общата схема и удавил разказа си в потоците на византийската риторика, все пак той изгражда впечатляваща картина71. Несъмнено това е най-вълнуващото изображение в старобъл-гарската литература. В желанието да възвеличи героя си Цамблак не е пропускал да окачестви нашествениците с особено силни изрази Така, когато говори за изгонването на патриарха от църквата, той ни казва72, че тази църква била завзета от „деятелите на безерамието", от „асирийците" - като си служи тук с израз, заимстван от Библията, - и че „онова което е най-истинно, светите неща биват хвърлени на псетата" (и аше шт цръкке (отгонит сж крен, примлдт же аж д-ьлателе стоуда, къ иноплеменных ржкы kvkot дакота къпадаеть, скжтаа скжтым AccvpiuM къ ЮБласти кыкажть и, еже истиннейшее, скжтаа т|сшм пръдлагажт сж). Сыцевре-
менно той прославя героизма на патриарха, който имал смелостта да се представи пред султана, за да укротява „неговата жажда за убийства" (того оуыистком дыхаюфн стрьмлЕнж оутолдЕТь), и променил в благосклонност „страшния изглед на варварина" (гро^ноЕ «оно кдркдрд кид-ьнк), защото дори „и на варварского безумие е присъщо да се срами пред добродетелта на такива мъже" (шбыуе бо и каркдрскоЕ иеис-токьстко такокых моужЕи стыдети с доБрод-ьтЕДи). Интересно е да се отбе-лежи признанието на Цамблак, че след като султанът дал обещания на патриарха, не сметная за необходимо да ги изпълни. Патриархът бил принуден да се премести в друга църква, където продължил сво-ята дейност в полза на сънародниците си, за да ги „запази незасегна-ти от варварского губителство" (како съхрдиндъ бы кдркдрьскдго гоуки-теаксткд иЕпр1ДТиы)73. Като си служи с изрази, обичайни за житийната книжнина, Цамблак уподобява завоевателите общо на дявола и говори за „подвизите и победите" на патриарха върху него [„лукавил*]™. Избрал подобен риторичен образ, той се стреми да го развие посредством цитати от Светото писание. Освен това той ни казва, че малко след завземането турският управител [на града] предприел големи гонения: „той повдигна буря, много по-голяма и no-люта от първата" (подкиже Боурд, пръкыж келиудйшж же и лют*йшж)75. Цамблак приба-вя, че самият разказ за нея „кара човешкия език да претръпне и трепет обзема костите" (гако ежже пок-ьсти и улок-ьуьскый д^ыкъ оутЕрпдЕтк и съдроглигс шбьемлеть кости). Следва разказът за изтреблението на 110-те български първенци, извикани под лъжлив предлог от турския управител и безмилостно избити. Цамблак ни осведомява, че турският управител (кроводдный ^к-ьрк) наредил да ги убият веред самата църква и след това захвърлил труповете им на хищните птици (полижи сих троупи мжуитель Брашна птицам иебеснымь). Тогава дошъл редът на патриарха да бъде наказан. Случаят с наказанието е добре известен7'’ и е излишно да го разказваме тук. Според нашия автор, когато турският палач вдигнал ръка, за да му нанесе смъртоносния удар, ръката му се вцепенила и останала неподвижна. Веднага трябва да се каже, че тук житиеписецът е следвал схема, заимствана от Библията [III Царства, XIII, 1 -6] и широко разпространена в средновековната литература77. Очевидно, като използвал подобна схема, Цамблак искал само да покаже още повече духовната сила на своя герой и могъществото на неговата личност дори за чуждите завоеватели. Словото, което патриархът бил произнесъл пред турския управител78, несъмнено е слово, измислено от автора с цел да покаже цялата сила на духа при Евтимий.
По-нататък Цамблак ни осведомява, че патриархът щял да бъде погубен от „убийствена десница"' (оуыйстъвнжл ... дъсницж). След чудодейною спасение на Евтимий тълпата турци, която присъствала там, била така изплашена, че според уверенията на нашия извор из-бягала от мястото на мъчението и патриархът бил оставен свободно да си отиде.
Описаната от Цамблак сцена на сбогуването между заточения патриарх и неговото паство представлява една от най вълнуващите страници в литературата на южните славяни79. Турският управител, ни казва Цамблак, наредил българското население да се прссели: едни щели да бъдат отведени в Мала Азия, а други - на други места. Са-мият патриарх бил изпратен на заточение. Когато описва сбогуването на патриарха с населението, Григорий Цамблак изтъква по завла-дяващ начин цялата жестокост на това действие на завоевателиге. Хората от народа, смазани от това нещастие, се сбогували с този, който тогава единствен можел да им каже една утешителна дума. Мисълта, че в този момент губят духовния си глава и единствения си представител пред чуждите власти, пораждала в душите им болка, която Цамблак се е опитал да изрази. Той е съумял възхитително да я предаде само с малък брой подробности. Заслужава си грудът да се прочете тази страница от творбата на Цамблак, за да се усети цялата сила на негодуванието против извършената жестокост: и и схож длани съ людьми коупно гако крЕмт дроупй - ни разказва Цамблак - и самомоу клмЕнюу оного слъ^ам поддтелно видиню. Удда бы ыт ытьць раздъл-ьахж са и ЫТ БрЛТЕИ сърыдиш, НИЖЕ БЫ въси ВЪ ЕДИНО ытвыдними Б-ЬХЖ, тко понъ ыт видънт ОуТЫНЕНЮ ИМЪТИ ПЕУЛЛНЫХ, ИЖ ОВИ ПОМЛЪХЖ СА, ЕЛИЦИ и рыдом и боглтствым и красотож лица разньствовахж, ыки же ыставлъахж са. И пллуа БЪХЖ ДЬНИ (ОНИ. Y10 БЫ ПрЪСЕЛЕНт ГОрШЕ И сърыдных ра^ЛЖУЕНт БЪДНЪЙШЕ, въспоминаним ытуьства и своих тко жжлым присно провадад сръдцЕ? ПрыУЕЕ ыбемлъхж дроугь Дроугд, цъловаахж, працтахж, рыданш ыглашаахж мъсто, по сръдъ ЖЕ сих ВЕЛИКЫЙ ПЪШЬ ШЕСТВуЖ, ЖЕЗЛОМ ПОДПИрЛЕМЬ, СЛЪ^ЛМИ ОБЛИВЛЕМЬ и тъмами стръль оуъзвлъж доушж не ыт них же страдаашЕ сам, тажг и неджгом и старости оудржугнь, нж хаплЕМ людей страдаиюмь и младЕНЕць безгодныим възрастом. И понеже до мъста пршдышд, идеже и нехота ра^лжуити сд хотдше ыт них пастырь (ы кто без слъ^ь сю помънеть?) припадаахж къ ныгамь, оуесными спа омакад тжуами, оустиы прилагажфЕ и лица, ржкж цъловаж1|и, пастыръ нарицаахж и оууитЕЛъ, (отца уддолюкива и того разлжуЕнимь доучил раздълъахж. жены, овыа оуво своа пръд ним помътаахж отрыуата, овыд же и БЛИЗЬ БЫВШЕ ржц-t СПОДОБЛЪЛХЖ СА, ИНЫЖ ОДЕЖДИ, и той тко некоторой ыт ржкь евдтаго прилагажци сд, тыплыми тж напаахж слъзами. дроугыж ыт въры
тръкл. къстръгддхл, ид иейжс стодшс дфоугыж же оугнътмми шт ндршдд и и£ МШГЖф£ ПрИБЛИЖИТИ СД, В£ПЛ£М ГОрКЫИХ СЛЪ^Ь ПОСАКДИЕЕ ИВДДЛЕУЕ ЕЛДГОСЛО-К£Н№ при^ыкдлхж И ПрШ1|1£Н1€ ПрОШДДХЖ, И?КЪЦ1ЕН»€ КЪ ДО1Щ1И ИМДЦ1Е, ГОКО НЕ К томоу того въ тълъ оу^рдт ...
Когато по-късно говори за последимте дни на Евтимий, Цамблак ни известява, че въпреки понесените страдания старият патриарх не се бил отказал да работи за своя народ80.
В заключение трябва да се каже, че описанието на превземането на Търново и на последните дни на Евтимий, дадено от Цамблак, представлява най-добрата илюстрация на чувствата, конто тогава въл-нували славянските книжовници. Като поставил в центъра на изложенного си съдбата на патриарха, Цамблак ни е показал по убедителен начин цялата големина на ненцастието, което било постигнало българския народ вследствие на чуждого завладяване. За съжаление голяма част от творбите на Цамблак, който бил доста плодовит пи-сател, все още не е издадена81 и не е възможно да се направи анализ на всичко онова, което е казал по повод на османского завладяване на Балканския полуостров.
Разполагаме също така с безыменен летопис от български произход за турското завладяване през XIV и началото на XV в.82 В изложение™ си неизвестният автор на това прекрасно произведение се съсредоточава конкретно върху историята на турската държава и раз-казва нейната съдба от времето на Осман до Мохамед I, тоест през периода, който започва от края на ХШ в. до 1413 г. Историята на балканските държави е изложена по-скоро като отражение на раз-растването на турското могыцество. Всички събития са описани систематично, с обикновен и жив език, без риторични разкрасявания и с малко на брой цитати от Светото писание, което впрочем не било обичайно за истинските византийци от това време. Съставен през първите години на управлението на Мохамед I (1413-1421), този летопис е всъщност най-значимото произведение на българската историография през средновековието. Той ни дава голям брой много ин-тересни сведения за турското завладяване, конто липсват в другите ни исторически извори, дори в тези от византийски произход. Но това, което би трябвало съвсем специално да се подчертае по повод на този летопис, е обективният и безпристрастен дух, с който безимен-ният автор е изложил всички събития. Този летопис издава такава безпристрастност дори по отношение на участта на българския народ и на балканските народи въобще, завладени от турците, че един учен дори допуска, че той съвсем не е дело на български книжовник,
а по-скоро трябва да бъде разглеждан като български превод на не-познат византийски първообраз83. От това време са ни известии голям брой византийски хроники84, но не е възможно да се посочи ня-коя от тях, която би могла да се смята като първообраз на нашия летопис. Следователно трябва да се заключи, че твърде вероятно тук имаме оригинално произведение, съставено от неизвестен български духовник през първата четвърт на XV век85. В този летопис би могло да се наблюдава може би по-добре, отколкою в другите произведения на времето, значите на примирснието и на всеобщото уни-ние, конто царели сред българите непосредствено след завладяването на тяхната страна от турците. Впрочем, ако е необходимо да се търсят исторически паралели, може да се посочи примеры на някои съвременни за онова време византийски автори, конто също поставили в центъра на техните съчинения тькмо турската история, като в някои случаи показвали ясни туркофилски чувства86. Не е правдоподобно това поведение да се дължи единствено на известно денацио-нализиране на нашите автори. Трябва да се каже, че без да изразяват личните си чувства към чуждою завладяване, като упражнявали про-фесията на историка, те правилно били преценили фактите и историческите сили, конто неминуемо щели да определят бъдещото развитие, и се помъчили да ги поставят на първо място в техните съчинения.
При внимателния анализ на съдържанието на нашия безименен летопис ще се открият някои места, където авторът е порицал хрис-тиянските държави от Балканския полуостров за раздорите и между-особиците, конто царели между тях, и същевременно е възхвалил тур-ските управници. Съвременните историци могат само да одобрят възгледа на нашия автор, който признава, че именно разприте между балканските народи допринесли най-много за тяхното отслабване пред силите на нашественика и позволили на турците да проникнат на полуострова. Безименният автор е избрал поредица от исторически факти, за да ни покаже ясно своя основен възглед. Така той ни известява за преговорите, воден и от Иоан Кантакузин с цел да възп-репятства османското проникване в балканските земи, и за отказа на българите и на сърбите да му сырудничат87. Техният отказ принудил Кантакузин да позволи свободною преминаване на турците през про-ливите и българските територии били безмилостно опустошени. Освен това трябва да се отбележи, че когато говори за битката при Чер-номен, нашият автор не продумва нито дума в полза на християните, а споменава единствено за турската победа и за загубите на сърбите
с тон на изумяваща обективност88. Той обаче осъжда турските завоеватели, като казва, че те нарушили сключените договори с византийците и извършвали набези в териториите на Империята (тдже турци ПрДСТЖПЛЪШЕ КАДТКЕ1, ИЖЕ СЪВЪфДШЖ СТ. ГръКЫ, И ОСОБИШЖ СЕБЕ ГрДДЕ КдЛИ-ПОЛ* И ОКрЪСТНДА ЕГО СЕЛА И ВЪ^ДШД МдКЕДОША И ТАКО ИДУДШЖ ВОЮВДТИ ГДКОЖЕ ИМЕ ГОД* EtIIIE, И ЕрОДЕ СЪ КДТрЪГДМИ СВОИМИ БЛЮСТЕЛД ПОСТДКИ, А ГрЪКЬ и^гиашж и отслдшж по домохь своихь)89. Според автора през царуването на Мануил Палеолог турците успели да завземат балканските територии, „тъй като християнските държави били немощни и нямаше кой да им се съпротивлява" (тогда оуко много ськра сд Турки и въ^ыдошж И ИДУДШЖ ПрКЕМДТИ И ПАЪНОВДТИ ^ЕМАД И ГрДДОКЕ!, ПрЪДШЕ ЖЕ И ДМорЕЖ ДО RaBVAOHA, и ПАКШ ОТЕ ТЖДУ ВЪ^КрИрЕШЕ СД ВЪ^ДШЖ ДрДУЬ ДАЖЕ ДО ДдАМАТ1Ж И ВЪСА ЛрБАНАСШСКЖД ^ЕМЛД, ХрИСТЕАИСТИМЕ СИЛАМЕ НЕМОфНОМЕ СЖфЕМЕ И ИЕ ИМДфЕМБ КОГО СЪПрОТИВЛ*ЖфДГО име)90.
По повод на битката при Косово, след като казва, че имало голя-мо кръвопролитие, безименният автор се позовава на подвига на Милош Обилии, като го сравнява с действието на свети Димитър към българския цар Калоян през 1207 г., описано подробно в житийната литература”. Тук безименният автор нарича с оскърбително име българския цар - Скилоян92 и едновременно с това изобразява битката с много благосклонен тон към сърбите93. Разказът за похода на Баязид срещу княз Мирно Стари носи също така отпечатък от дух на безразличие спрямо християните94. Но въпреки това нашият автор ни дава изразителна картина на понесените загуби в тази битка. Той обаче достига върха на своята въздържаност по отношение на християнските народи, когато започва да ни разказва за завземането на българските земи от турците, и се ограничава да каже едва няколко думи за тези пагубни за родината му събития (еме оуво клъгдрскдго цдр* Шипмана И оукитв ЕГО ВЪ ЛИТО f2l|r., М-ЬСАЦД IBHIA .Г. ТАЖЕ ПрЪЕМЕ БЛЪГДрСКЖД ^ЕМЛД И ПОСТДКИ КТ. МЕИ ОБЛАДАТЕЛД СВОЖ ПО ВЪСЕИ ^ЕМЛИ БЛЪГЛрСТДи)95. ДОТОЛКОВИ ли е бил ужасен от съдбата на своята страна, че не намирал силата да припомни трагичните събития, конто преживял?
Безименният автор е изобразил с нескрита симпатия битката при Никопол през 1396 г.96 между кръстоносците и Баязид (heyecthbei же Балуйте), прибавяйки към това няколко поетични багри. Без да възх-валява султана за победата му, той все пак се е постарал да обясни поражение! о на християните; то се дължало на високомерното поведение на предводителите на християнската война: и крдлк оуво елицтме MIYTAHIEME И СТ. ПОХВАЛОЖ ПрИДЕ, ВЪфЕШИМБ СрДМОМЕ И БЕСУЕСТ1ЕМЕ ОТИДЕ, погувлт. множствд, остдвлъ же костей множство, гако, не мофи проходити
тлокъкомь оть ко<стеи.. Последици от това поражение било завземането на малкото Ви/динско царство от турците, непосредствено след биг ката при Никогпол, и безименният автор се ограничил да спомене този факт само с няколко думи: окате Блажить не пождакь ни мало, иж оть тжду дкигь сж къ?ыде къ западу поемлд qapcTKia и землд, и емь Срацимирд царь къ лито f8i|ai- подь сокож съткори97.
След битката през 1396 г. Баязид преднриел набег в унгарските земи и се завърнал победоносно оттам911. Авторы на нашата хроника ни е дал доста подробности за обсадата на Константинопол99. Очевидно съдбата )На Византийската империя - вече почти сведена до столицата - осО>бено го интересувала: това било единственото огни ще на християн!ството, останало свободно в Балканския югоизток! Когато говори з'а обсадата на византийската столица, предприета от турския султан, нашият безименен автор възхвалява защитниците на града и обсипвг! с оскърбления Баязид100. Сыцевременно той казва няколко думи в1 прослава на сътрудничеството, установено между обитателите на столицата и „франките“, тоест генуезците и венеци-анците, конто пребивавали там, за да отбраняват града. Когато вдиг-нал обсадата, Баязид изрекъл заплахи към защитниците (и не хоти съ студомь ржкж на у(СТ»хь скоихь положь се тъкмо прирекь, еакоже lyaiani, некогда къ скдтому великому Kacnaiy кесаршскому хкал-ыие са, кънегда на перси идише, ико къ граджерее лито пръимь градь, такожде и тъ сицска рекь отиде). С въздишка на обяекчение нашият автор оповестява с кратка бележка внезапния край яа Баязид: и не по многъхь дьиехь дасть того когь крашно людемь еоюпскым'Ь. късташж ко оть слънетнаго къстокл тдда агарънскаа съ силами, и укинь кысть нетьстики отъ нихъ, и логике памжть его съ шумомь [срв. Еклис., IX, 5] къ лито .f2i|i., мъежца luaia .ки'.101. Междуособиците, конто малко след това се появили между синовете на Баязид, могли да породят известна надежда сред поробените народи. Нашият текст завършва с кратка бележка за смъртта на Муса: Фофиса и Муси кегь къ лъто ,гацкк. (6922 = 1414) и наста Крити солтань къ лито .гцке. (1625 = 1417) ,02. С тези прости думи: „Пукна и Муса бег...“ безименният автор е изразил пО красноречив начин чувствата си към онзи, чиято жестокост е обеземъртена в паметта на балканските народи до наши дни103.
И така, в началото на XV в., когато нашият автор е съставял своя летопис, били стигнали до обяснение на причините за турското зав-ладяване на балканските земи, и това обяснение не било никак благоприятно за християнските народи от полуострова. Да се говори за историята на балканските народи през този период, това означавало 298
просто да се изброи цяла една дълга поредица от политически грешки, взаимни борби, от поражения и от беди...
Отличната биография на княз Стефан Лазаревич (1389-1427), със-тавена от Константин Костенечки - книжовник от български произход, който прекарал целия си живот като изгнаник в сръбските земи104 - съдържа обилие от кратки бележки за турското завладяване и изобщо за турската история105. Когато говори за времето на битката при Косово поле например106, Константин ни дава доста реалистично изображение на турското нашествие: Второю же и^маильтьскыихь родь, ижс ткоже нъкотории проучи на нась излишне се, овьхь обькодсштс, оввхь же пораБОштаюигп, оввхь же плгноуюште и овъхь ?акалаюштс, огнь акожс и^мьждаю и вьсехь сьтираюште, идьже овр-Ештаахоу сс и присьно ЕЬМЕШТаЮШТС СС И грсдоуштс ЮЖС OCTaBAbUiaia помети и погоукити немилостивым. Княз Лазар решил да се противопостави на нашествениците, защото виждал опустошенията и изтребленията, извършвани от турците: Иже оуво коюждо рода [? года И. Д.] ?рс грады и старны и обители и црькви БЛаГОУЬСТИВЫИХЬ овы огнемь ложигаюми овы же П0Нира1МЫ и множество оусиюнша и крьви текоуштею рькы и ина юлика сицеваеа съдикаюма. Ибо И£Ь давьна грьтьскомоу скиптроу сьмъреаюмоу и И^маилитомь оумножаюшти-имь сс и иелроливаюияиимь сс даже и вь ^аладБнша постигноути, коут.но и Псрьсы сь собою имоуште107. За нашия автор било очевидно, че Византийската империя все повече и повече отслабвала, докато турците ставали все по-могыци. Но когато разказва за турската история от най-далечните времена10*1, Константин дава много обективно и безп-ристрастно изложение. Той е сметная за необходимо да възхвали княз Лазар за решението му да се бори против османските нашественици: Сь же нс сьтрьли протею жьдати и прьнег.рыри оуди свою, пате же Христовы, ра;ьс«цаюми и отрь^аюми, нь гако да стоудь сихь оть вьевхь потрусить, или самого оумрвти лате же сьсьвъдътельствовати моутениюмь ...'°9. След като разказва подробно за битката при Косово поле, за подвига на Милош Обилич и за героичната смърт на княз Лазар, Константин, като нарича султан Баязид с официалната титла „велик емир“, ни известя-ва за бракосъчетанието на сръбската княгиня Оливера със султана: вьдають сию вь жеиоу амиръ великомоу, вь юже сьпассно быти стадо христо-именитьно оть блькь гоукештиихь ю"°. Ако в исторического си изложение нашият автор е показал известна търпимост към турския султан, в това би трябвало да се вижда не похвала за него, а по-скоро косвена нрослава на княз Стефан Лазаревич. Константин желаел да покаже, че князът съумял да вдъхне уважение дори на султана и по този начин осигурил мира и спокойствието за страната си.
Когато говори за битката при Ровине в 1394 г.1", симпатията на автора е видимо на страната на християните. Според него112 Марко, крал на Прилеп, бил заявил преди битката: Ибо кбси си сь Исмлилитб! вихоу 1лко и неколюю иб по ноужди, I&KO же глаголютБ о БлажсиъмБ Марьцг рекБшоу кь Коньстаньдиноу [Константин Деянов]: Л?ь глаголю и молю Господа №Ж( Христшаномь ББ1ТИ ПОМОШТБНИКБ, Л?Б ЖГ прькыи КБ мрБТВБ1ИХБ иа рати сси да воудоу ... Обратно, сказанието за обсадата на Константинопол, предприета от Баязид113, и за кръстоносния поход при Никопол114 са предадени в обективен дух1'5. Константин, без да изрече една ед-ничка дума в полза на християните, е споменал победата на турците и огромните загуби на кръстоносците. Авторът на биографията вероятно не изпитвал много топли чувства към унгарците и ето защо, когато говори за похода на Баязид в унгарските територии, през ця-лото време той запазва едържано отношение116. Описанието на битката при Ангора [Анкара]117 и на нейните непосредствени последици е много обстойно и обективно118. Константин все пак е похвалил сина на Баязид Сюлейман заради неговите добри отношения с византийците11’. Но според мнението на Константин120 измежду синовете на Баязид най-много похвали заслужавал султан Мохамед I. Колкото до постъпването на сръбските князе в турската войска, Константин ни уведомява, че те сторили това против собствената си воля: Бедоу же тогда СБ рГУШБ1ИМБ МоуСОуЛБМаИОМБ И СБ1ИОЕГ СГСТрБ! стар-ьишнс дсспо-тоЕБ! Марк121, ижс и нс хотеште тоурькомь повараахоу, ни бо инако бб^можио б* *22. Най-общо казано, всички исторически факти от това време са представени от Константин обективно и само по изключение се сре-щат няколко забележки на укор и на горчива критика. Така например, когато описва страданията на християнското население, причинени от султан Сюлейман, Константин допълва123: И велико кьсбмь б-ыис люто...
Другаде124 той говори за Муса и го окачествява като „див звяр“ (?вврь). Трябва обаче да се припомни, че във втората част от биографията има няколко глави, конто почти изцяло се отнасят до турската история125. По подобие на някои византийски автори Константин е взел за основа в изложението на историческите събития фактите от турската история, като при това е залазил за себе си винаги критично отношение. Така той показва наяве жестокостта на Муса и още един път го нарича „див звяр“126, говори ни за заплахите, конто бил отправил към сърбите, когато тръгнал на поход в сръбските земи127, най-накрая изтъква нещастията, конто трябвало да понесе сръбският народ128, и т. н. От друга страна обаче, авторът хвали Мохамед I, с кого-то сърбите успели да установят добри взаимоотношения129. Тук от-
ново се проявява желанието на нашия автор да възхвали по косвен път деспот Стефан. Константин иска винаги да подчертава пред чи-тателите си изключителните заслуги на княза, който съумял да спес-ти на народа си опустошенията и турските грабежи, като поддържал добри отношения с турските управители. Въпреки всичко тук-там се срегцат няколко едва прикрити посочвания за действителното поведение на турците. Според Константин Мурад II, който поддържал повече или по-малко приятелски взаимоотношения със сърбите, бил същевременно коварен княз: Бише же и сь гакоже и отьць юго вьсакимь царьскыимь уиномь, окдуе же лоукакьикиши130. Макар че според уверения-та на нашия автор след смъртта на сръбския деспот имало дори турни, конто го оплаквали, Мурад се възползвал от дълбоката скръб на сръбския народ, за да нападне и завземе няколко сръбски града131. Нашествията на турците всели ужас и смут сред сърбите.
Константин Костенечки е дал малко сведения за турците в твор-бата си за славянските букви - Сказание о письменех'31. Между другого обаче, тук трябва да се посочи мястото, където той ни казва133, че сръбският деспот го бил спасил „от ревящия хищник" (ют рыкаю-qiaro во gKipa д(оу)шу мою истръже). Повлияно от библейския език134, това изречение трябвало да бъде изтълкувано не като отвлечен намек за турците изобщо135, а по-скоро като посочване за самия Муса136. Този турски султан бил наречен от Константин звер може би поради лични причини, конто са ни неизвестни, докато в своето Сказание'31, когато споменава турците, той ги окачествява като „вълци".
Славянските народи от втората половина на XV в. видели раз-рушаването на Византийската империя и превземането на Константинопол от турците138. Вследствие на завладяването на балканските страни от турците сега сред славянските народи на полуострова имало ново поколение книжовници, конто живеели под турско управление. Тези славянски книжовници познавали по-добре от пред-шествениците си турците, нещастията на чуждого завземане, жес-токостите и опустошенията. Въпреки че османският завоевател опо-жарил и потопил в кръв страните им, славянските книжовници от този период - впрочем малко на брой - ни дават твърде оскъдни сведения за него. Причината за това е очевидна: несъмнено те се боели от гнева на завоевателя и поради тази причина се стараели да бъдат едържани, прикрити или понякога дори загадъчни, когато говорели за турците и за тяхното поведение в завладените страни. Но въпреки всичко в техните произведения могат да се посочат осо-бено интересни оценки.
В този смисъл на първо място трябва да се спомене Владислав Граматик'39. Родом от сръбския град Ново бърдо, той живял, изглежда, известно време в българските земи и между другого в Рилс-кия манастир, където съставил разказ за пренасянето на мощите на свети Иван Рилски от Търново в манастира140. Разказът на този кни-жовник и преписвач на ръкописи, който несъмнено бил един от най-образованите маже на своего време, всъщност представлява едно продължение на Житието на свети Иван, съставено от Патриарх Евтимий141, който разказал за съдбата на мощите на светеца до тях-ното пренасяне в бившата българска столица. Владислав следователно трябвало да разкаже историята на мощите от края на XIV в. до втората половина на XV в. Така той неизбежно трябвало да засегне турското завладяване на балканските страни.
Естествено съществувал един основен въпрос, който занимавал духовете по това време: това бил въпросът за причините за османского завладяване. Как трябвало да се обясни самият факт на турското надмощие и на слабостта на балканските народи? Почти няма литературно произведение от български или сръбски произход от това време, където да не се откриват следите от този тревожен въпрос, който тогава си задавали славянските книжовници. Главният отговор бил обикновен и недвусмислен: разкъевани от вътрешните меж-дуособици и съперничествата, християнските народи от полуострова лесно станали плячка на чуждого завладяване. Самият Владислав е изразил по безусловно ясен начин това мнение на съвременните нему славянски мислители. Като излага историята на мощите на свети Иван Рилски, той ни казва, че гърците и българите били в непрестанна война помежду си и турците се възползвали от това, за да завзе-мат първоначално някои територии на Византийската империя, а после да се установят в балканските области142: гръкюм же кръпкоу дыт. и нспръмънитсдиоу и г.дъгдрюмь междоу собою съдръжсфемь рдть, воурю възд-вижсть и метежь иепостодньнь ИЖС ют ндтедд съмирснио рдтникь нд въсс стрдны соуфее гръуьскддго ч(д)рстка И ОБЛАСТИ Бдъгдрскые и ндуелствд же сръБскдго и иные коупно въсс окрьсть ихь къ съвсроу и западу соуфее стрдны персе Бе^БОжнъишсе съ мнюгым нлгльством и рд^скергпт-шем съ вьстокд подвить, и ндпрлено ютноудь въетоуноую въеоу, сликоу под гръкь, и южные стрдны съ Асию повоевдше же и поюелдддвше. постигдют и въ Мокюдынио ... Непос-редствено след това той споменава битката при Косово поле и изказ-ва мнение за Мурад I, който намерил там смъртта си: плети приклюуи се АБИ по ерт-дт. рлти лютомоу ндсилникоу, иже сихь ндуслство имоуфомоу, достойное възмъздыс своего БС^БОжга скор-ьише примлюфоу, еже ?лъ и нс-
под(о)бн« карварскоую СВОЮ И ШУЪСТИВОую ЮТВръфИ д(оу)шу, ЮТ СрЪБС-кыихь вон напрасно по сръдъ pagEora живюта лишишпоу с« ...|43. Принуден да признае факта на турската победа, Владислав, повече от всякога в съгласие с възгледите на средновековните книжовници, отдавал зас-лугаза за това не на турския султан или на неговата войска, а на неве-домата божия промисъл. Завладяването на българските земи и прев-земането на град Търново е разказано накратко, но с редина реалис-тични подробности144: малюм же по сихь и клъгарскьи оудръжавии пръдълы, 1акож< никоторое хоудо гнъэдо, тако и съ уюднъиииим юнт.мь градюмь, къ нюм'же тюдотвориваго ютца сълежаахоу моцш, иекротцъ коупно и бс^божнъ гемлют се воинства пакы, плънокан1а тестаа и крьвопролиТ1а на къждо днь же и връме съдт.ловлю1|1е, уловное тъхь стръмлюню никомоуже ютноудь оудрьжа-ти могоуцюу, въеъмь и късоудоу Бранными съраженми пръдслыаюцимь и светлые на нихь постакл1аюц1ем победы...
През втората половина на XV в., тоест няколко десетилетия след завладяването на България от турците, в страната вече царяло известно умиротворение. Зверствата при завладяването били отчасти забра-вени и разрушенията и загубите били поправени. Едва тогава могло да се помисли за възстановяването на опустошените и обезлюдени ма-настири, какъвто бил случаят с Рилския манастир145. Но все пак като споменава имената на съвременните турски султани, Мурад II и Мохамед II, Владислав е доста едържан и предпазлив, като дори им отп-равя по някое хвалебствено определение146. Но в същото време той ни осведомява, че когато лицата, конто образували шествието с мощите на свети Иван Рилски, се готвели да напуснат София, те трябвало да се въздържат от организирането на много пищна процесия, за да не пре-дизвикат репресиите на турците147. Тази подробност, както и предпаз-ливостта и сдържаността, която показва Владислав, когато говори за турците, са доста многозначителни и дават възможността да се възп-риеме съвременната за нашия автор действителност, който живял под владичеството на завоевателя на Константинопол.
Съвременник и приятел на Владислав — Димитър Кантакузин, пославянчен потомък на прочутия род на византийските Кантакузи-ни1411, също прекарал известно време в Рилския манастир, където прис-тигнал от сръбските земи. През периода между 1469 и 1479 г. той написал Житие на свети Иван Рилски'*9. Тъй като по форма и съ-държание тази творба била пропита от византийски дух, някои учени изразяват съмнение относно първоначалния език, на който била написана150. Уводната част на творбата съдържа няколко ценни загат-вания за живота на завладените народи под господството на Моха
мед II. Като оприличава „окаяния живот" на своето време с пътешес-твие в зноен летен ден, Кантакузин сравнява самия себе си с пътник: ижс ссго мирскаго и nave hhiauihiafo окаанныим житеа поутникшм къ жстькные акожс слово по прилоууаю шъствоуюфимь годы и каршмь гълныим, ноужднъ ыпалнемым и гноемь кръпцъм одръжимшм, едва дыхаюфемь и и^нсмагаюфсм, виды же никакожс оерьтлюфимь къ прохлаждени и ?лыхь шельгуснк, нс мало 0уГЫ11СН1€ ТаКОКЫИМ CT.HK ВЪ припоупи ОБрЪСТИ И ТОУ ПОД Н1СЮ npBMBHICHIC одръжимых въ мал* полоууити ?ъль, и сакожс прохлажденна къ севе къздоуха дыханим привлъфи, мнит сс такокымь и къноутрыпаа прохлаждати и сладко никое въ таен оншмь прыюкоенн: вывасть. въ тако вы прилоути сс и при нась йена подоб1смь вефи прои^ыти, поутници во жит1а скоропръходнаго семы ссго и къ жетъвныс по прилоутаю достигохшм шъсткокати тасы. жствоу же ми ра^оумъи, бли^ь соуфе плодовым съБранеа кръмс, вар же опалеаси ноужднъ, налсжсфсс си моууитслстькнъии1сс цартво ?нои же кръпкыи вароу посл-вдоуеи, къ тъхь мръекымь дълшм приоупод (о) Блесни: ...,я. Между другото, тук се прави намек от хилиастично естество: наближавала 7000 та година, около което по това време се изказвали умозрителни разсъждения за близкия край на света152. Кантакузин, който впрочем писал малко преди тази година (7000 = 1492), съставил своето произведение през последните години от управление™ на Мохамед II. Този факт ни обяс-нява защо като оценява управление™ на съвременния нему султан [Мохамед II], той ни казва, че това било „най тиранично™ царува-не“, но без да посочва ясно името на турския владетел. Това мълча-ние е само по себе си многозначително. Зноят - това били „будещите ужас неща" от настоящий живот, а пренасянето на мощите на свезена били за нашия автор нещо като сянка и покой. След като се позо-вава на едно място оз Псалтира (105:35-37: „Но се смесиха с езични-ците и се научиха на техните дела; служиха на техните истукани, конто бяха примка за тях; и принасяха синовете си и дыцерите си жертва на бесовете"), което той смятал за сбъднало се в неговото време, Димитър Кантакузин добавя153: и^нсмагаем же и едка дыхасмь шт тъхь придаклеасми наносимыих тсжсстми, и праведнаа ;лобъ къ^мъ^дыл прммлюфс, кшды же иикакоже окр-ьтасмь, пон-ь къ малое оут-buiente, кшдоу же ми мншго соугоукъ пр)ими, и кшдоу ууснш, юже нс имамы, икс’ бы къ крыле сс отроуьс-кос рсфи кне^а, ни прор(о)ка, ни игоумсна, кшдоу и шт слъ^ь, юже петое и подвижнейшее крфснес богослшвь нарстс, вшдоу же и пико духа... Без никакво съмнение трябва да се допусне, че тук нямаме само риторична фигура. Очевидно Кантакузин си е послужил с този поетичен образ, за да изрази по красноречив начин скръбта си за настоящего положение и да му даде една толкова сурова характеристика.
Във втората част на творбата си Кантакузин се залавя още веднъж да опише политическото положение на Балканския полуостров при управлението на Мохамед II Завоевател: иъ ?де словомь вывшоу ми, ноужда поутсм шъствоуюфш пшеести и иъкаа шт тоуждтхь къ ссбе npie-ти, и ис тоужд1ихь, иъ и йелш иашихь. 0) платевиаго поввдани1а, молю къ глюмаа слоухы приложшс послоушати, коликымь слъ^амь достоинаа соуть нашаа и каковымь злымь сами еинокии быхшм ...154. И така, балканските народи били виновна за сегашното състояние: завоевателите се въз-ползвали от разприте между християнските държави на Балканския полуостров и заграбили техните територии. Като посочва това, нашият автор добавя: хр|сианшм междоусовноую сако лютт. дръжсфсмь Брань, гръхьскомоу родоу и влъгарскомоу ГЛЮ, И ерЪБЛИМ ШТУССТИ, слко тогда СЛОБ-ъисшимь и онемь подроууншм, оии же МНШГОЛЕТНЕ и ?лъ и ноужднъ, и нс поношоу Блъгарскомоу пръваа родоу донслижс нспросвъфснны вирою Бъахоу, штислижс крфсиим едино БЫШС и ?лыхь ИС прЕМЕнише сс, и тъхь соуршветво и EC^YAYIC нснакидс ХОуЛЮ, И гръхьекоую ИС ПОХЕЛЛ1АЮ СЪ ЕЫСОКОуМ1СМЬ пръкъ?-иессиноую гръдыию155. Следователно всички балкански народи - и гърците, и българите, и сърбите - били еднакво виновни за това, че улес-нили чрез собственото си съперничество османското завладяване: ?лъ оуво ТЕМЬ гако ИМОУфСМЬ междоу СОБОЮ И кръвы ПрОЛЕВаЮфС скос сако виды, еже ни въ иновърныхь дъати под (о) био, желаемое полоууають протес, и еже шт многаго връмснс съвраиное многое гнъка тръпт.н1л ради множества и кс^мърнаго миловаига вл(а)д(ы)кы еъсехь ва, праведными того и ими же самь весть штдакает сс соудвами. ис cia ли, pcYc, съврашс сс у мене и ^апстат-лише сс въ скровнрсх моих, въ днь штмъфенга въздамь (срв. Второзаконие, 32: 34-35) мншголетиос бо ихь на ?лоую враждоу и ec^yaobeyhoc трьпъвфоу ношсиге, оуставлсаст протес шкра^ом симь ... След като се позовава на няколко цитата от Светото писание във връзка с измаилтяните (Битые, 17: 20; 21: 13; 16: 9-12; 21: 17-18), Кантакузин ни казва, че „сатанинского множество" се разляло по повърхността на цялата земя, за да подложи на изпитание всяко живо същество. Османското влади-чество по балканските земи продължавало вече от няколко десетилетия. На съвременниците на Кантакузин този период им се струвал безкрайно дълъг и почти нескончаем. Ако се съди по твърденията на нашия автор, изглежда, хората били загубили надеждата, че ще си възвърнат свободата и политическата независимост: афс и всликь въкь или л«та мншга иамь страждоуфимь искоушсню ихь шеи се, нъ тысоуфл, по пророкоу, деть пред отима гйима еако днь вътсрсшныи, иже мимо идс, вфс и испрЕходиа иамь, гръхь ради наших, л-ьта сеа миют се156. Като се позовавал на думите на Псалмопевеца (Псалтир, 89:5 Защото пред Твоите очи
20. Византия и славянският свят
305
хиляда години са като вчерашний ден, който е преминал...). Кантакузин виждал в тях едно - трябва да се признае, доста слабо утешение. Но нито нашият автор, нито някои друг сред неговите съвременници по никакъв начин не могьл да допусне, че османското владичество, което ги потискало от няколко десетилетия и вече им се струвало непоносимо, щяло да трае приблизително половин хилядолетие...
Според възгледите на Кантакузин Византийската империя предс-тавлявала първата и най-важна преграда против турското нашествие. Съперничеството и борбите на християнските държави обаче спо-могнали тя да отслабне и позволили на азиатските нашественици да се установят в балканските земи. В подкрепа на своята мисъл Кантакузин е изложил накратко борбите на византийците против турците от XII в. нататък. Когато турците завзели източните и южните области на константинополската Империя, ни казва той, гърците се опита-ли да им се съпротивляват, но безуспешно, защото трябвало в същото време да се борят срещу българите. Според нашия автор върхът на нещастието обаче бил Четвъртият кръстоносен поход, завземане-то на Константинопол от кръстоносците и премахването на Византийската империя за период от почти 60 години: сш оуко южные съ кьстоуными пръемше страны гръкюмь съпротикь cToeipe, вранными повъжден-ми и градыкь низложении, плгиеенми же и ровмеими и ихь кръке на къждо акоже рец1И див пролитимь обилии тих насьирають. зли ви проусс гръкшмь тимь съпротивмати се и влъгаршмь, и къ швоимь дръжати рать, иже ни къ единыим доклъахоу. трепа симь и пауе надежде приходить науслнаа же nave да реует се и конъунаа пагоува. кенетизи съ проушмы западными и соуерими шт 1тал1е, латинскаа къси моудрьсткоукиреи иже зли цркшкь разднлшс прькис приложена днлга иеподовиаго къ кироу, злей православными ратници късепагоув-сткоу КИИОКИ1И, къкоииикше се тогда о пракослакиыхь, зли православные ратовали и црткоуюери прнесмшс моууителскы оудръжашс градь, въсоу, оуви, юже къ ними неизрсуснноую оноу цркшкноую погоувише красштоу, шестьде-сеть и миожае того оудръжакше лить ... *57.
След като си възвърнали Константинопол, гърците продължили да воюват с българите, докато турците се възползвали от това и наложили своето господство в Мала Азия и на Балканския полуостров. Изложени на непрекъснатите нападения на българите и изтърпявай-ки големи страдания, гърците били принудени според Кантакузин да потърсят помошта на турците против техните неприятели. Според нашия автор тази политика на византийците станала причината за погубването не само на българите, но също и на самите византийци: гръци единауе съ ваъгары ратокахоу се, градь и пакы еако къ роукоу имоуере, и
синь въсихь соуфвмь, кръме оуко 1смаилтьнс оулоууше, въсоу до мора Лна-толио пръемше, под собою оууинише, гръке подроууныхь имахоу. Гръкшм же непръмънно ратоуемымь ыт влъгарь и лютъ страждоуфемь, кръптаиипихь пот-риокавше, приодеть на ытмъфени немофнъишихь и ?лымоу съгнит1Ю загнили пластирь прилагають и смраднымь ранамь мръекоую лътвоу растварають. и тако, кютое горкыимь цълити и^волише, въ въсскоиътное свое же и влъгарское ?апоустън*е и въсепагоувство ... Турците, конто се установили на балканските територии и били добре организирани, успели лесно да наложат своето върховенство над българите и над византийците и да ги поробят. Завоевателите напълно унищожили българската държава и заличили дори спомена за някогашната й политическа независимост. Страната била обезлюдена, мъжете били безмилостно избити, жените, лишени от децата си, били изложени на безчестие и взети в робс-тво, а накрая - богатствата ограбени (и оуксо тко сею мора имт-хоу стра-ноу и же;лаа хоудожнъ творити въдефеи, обоих*» смъривше, по мааоу кръмени въ роукоу имоуть, и Баъгарскаа тако сътварають, еако ниже върнш выти, еже о тъхь нъкогдашнюе повъетвоуемо. ^емлеа поуста протее, моужи, иже xpiCTianc-кые и единоверных*» въ желаии вывшей кръве, свою напрасно немилостивнъ пролиаемоу кидефе, жены ве^уедствоваиик и Бе^уъствованнъ въ ракотоу продевают се, юнн1И плъноуемы, оувы, и православт и^мкноуемы и ?лъ съвраи-наа имънт расхыфаема)158.
После в няколко реда Кантакузин представя историята на сръбс-ката държава през периода на нейния разцвет под скиптъра на Стефан Душан (1331-1355). Той разказва също така за трагичната участ на приемника на Душан, Урош (1355-1371), като добавя, че докато Империята на Стефан Душан била разкъевана от раздерите между неговите благородници, турците успели да заграбят тракийските гра-дове (тоурци же «ракшскые пршемлють грады). Следва разказът за битката при Черномен през месец септември 1371 г.159 Турската победа, уверява нашият автор, се дължала не на силата или на превъзходст-вото на османската войска, а единствено на безбожието на пълко-водците на сръбската войска и трябва да бъде разглеждана - както и въобще турското завладяване на балканските земи - като божие наказание. Според мнението на Кантакузин поражението на християните в 1371 г. отбелязало края на независимостта на балканските държави и предоставило случай на турците да проникнат в сръбските земи и да ги подложат на грабеж и опустошение: штсоудн соудвами Божшми, тко «испытанны, въеа под роукою имоуть, и сръвскаа ракнаа стра-дати натеше, никтоже съпротивлгае се, ниже съпротивити се могы, афе ли же и съпротиви се кто, ииттоже оуспъ до днсь, присио вышьшее цретвоу ихь въехо-
дефоу мкожс днь. храмы оувю в(о)ж(с)ствныи ра^арают ct и стыхь жилифа ganoycTtHiH) пр-сдавают «... Когато четем тези думи на нашия автор, не е трудно да се забележи една изключително трагична нотка, която отеква в тях: това е почти пълната безнадеждност. След битката при Чорномен нимало никой, ни уверява Кантакузин, който да се сънротивлява на турското нашествие, и ако ли пък някой бил в със-тояние да го направи, той не можел да успее. Османското могъщес-тво, заключава той опечален, но неговото време се възкачвало все по-нависоко, както слънцето...
Но когато говори за султан Мохамед II Завоевателя, Кантакузин изказва известна похвала за него1*0: иже во нами ннеа царствоуси, великыи и самодръжакныи и въсъхь иже прежде того царствовавшихь силою и славою и вслиуьством царства пръшъд, ют юнюсти wtvihmb пръпоасав се царствам, шетрооумимь мнагом и пшдвигы къ вогванидм и разумам оукрашень, воинства тюдна съставль и велика и ратнаа оустроент страшна и дивна, и люве воинствовати и царстюа ра^ширати дръжавоу, и славою иски пръждныхь пръкъ?-ходити, не къ пифамь и танствшм, ни къ ра^лъниниймь и покоем тъла, nave же рсфи оунын1ю севе, еакоже множаиши шт царь ютдавь. афе оуво и тежсстьнь въ иныхв и казне съгръшьшее вогу елви се, Кшнстантшовь великыи шко пръють градь, по малъ првстоль царствие въ нвемь въдроужаеть, грады кръпкы ра^арае оудръжаваст, царства прысмлють и господства, соуцюу еакоже рефи и морс ... Накрая нашият автор е принуден да признае, че управление™ на Мохамед II всъщност било тиранично за по-голямата част от населението, но че султанът бил осигурил свободата на монасите и им бил дал позволението да възстановят разрушените нъркви и манас-тири: въ лита оуво того афе и тежка еавишс се и ноуждна въ протшхь, нъ инокшмь въеака свовода въ и отради наслаждааху се, никто же тъмь смъе съпротивно въфати161. Предпазливостта, с която Кантакузин говори за Мохамед II, без дори да изрече напълно ясно името му, се дължала несъмнено не само на желанието да не се излага на репресии, но също и на благосклонното отношение от страна на Завоевателя към монасите.
Димитър Кантакузин ни е оставил и едно друго произведение -стихотворца молитва към Света Богородица'62. Общият тон на тази поезия издава безкрайна тъга, безпределно отчаяние. Може би тук би трябвало да се види известен маниеризъм, следващ модата на византийските автори, и поради тази причина да не се приема всичко дословно. Очевидно е все пак, че в значителна степей отчаянието на нашия автор произтичало от политическото положение на хрис-тиянските народи по това време. Същото състояние на духа при Кан-
такузин, което вече така живо се усеща в неговия разказ за пренасяне-то на мощите на свети Иван Рилски, е намерило следователно пое-тичен израз в тази молитва.
От втората половина на XV в. притежаваме известен брой приписки, дължащи се на добре познати книжовници или на писачи, чи-ито имена едва се знаят. Докато някои от тези приписки са съставени с тон на предпазливост към съвременния на автора турски султан, обратно, други съдържат твърде силни изрази и строги забележки към османските владетели и към тяхното управление163.
Тук най-после трябва да се отбележат „родословията* и лстопи-сите от сръбски произход, конто възхождат към същото време164. Извори с особена ценност за изучаването на сръбската история и главно на балканската история от този период, тези творби съдържат многобройни посочвания във връзка с турското нашествие и завладяването на полуострова. В тях са записали всички събития, конто се отнасят до това, в някои случаи твърде схематично, по подобие на старите хронисти, без никаква оценка и с очевидна безпристрастност. Друг път обратно, сръбските автори не са скривали чувствата си и са давали свободен изказ на тяхното душевно състояние по време на турското завладяване. Така например би трябвало да се припомни едно описание на битката при Косово поле в 1389 г., където се съдържат редица подробности за поведение™ на сръбския княз Лазар, за турското нашествие, за битката при Косово поле и нейните последний165. Според безименния автор на този текст [Студеницки летопис] княз Лазар живеел в мир, когато въстагть иже агарЕншмъ царь эмира Дмоу-рать, и много вьстоуныихъ странь, ПО Б0Ж1Ю попоуфЕНЕЮ, приЕмь въ нашг иака^аиЕС, патЕ же да пръстоуплЕСИЕл въ штмыргию, ... исходить иа сего вла-гоуьстиваго кие^э Лабара, хоте и сего подь совою оууинити. сгмоу же ш юстав-Л1ДЮ1|10у ВЪНЪТИ ИСУЬСТИВЫМЬ ВЪ СВЕТИЛИЕ|1Е БОЖЕЕ, И СИф въ^враншофоу, юно-моу же настоупаюфоу, съражЕнпо же вывшоу падагть нетьстивыи сонь по еръдъ иа июнь же състашЕ се поли Косовоу. Стдет же въ мъсто его сынь ПаЕа^ить. С же бллгоуьстивыи ... нъкако моутЕииуьскыи провъфавашЕ глась: станъмь моужьскы, вратк, въпее, ие пръдадимь влаготьстса иашЕго ие тъкмо по сърод-никшхь иашихь, иь и уьстиыихь ради мъсть соиздь, въ нихже дьнь и нофь въеиллют СЕ молвы ш иась къ Господоу ... и много поутивь и къ моужьствоу ВЪДВИГЬ, ВЪИИДОПЕЕ, И YTO ПО СрЪДЪ сихь СЪ таковою НаДЕЖДЕЮ ВЪНИДЕ вла-ГОУЬСТИВЬЕ KHEgb Лазарь, елкоже БИ рЕЕ||И имъе тистоу съвъсть къ Богоу И тловъкеомь ... сищ же, елкоже рЕТЕ се симь вываюфимь, въ роукахь Е^ЫУЬСКЫХЬ сихь ^вкровидиыихь видъше се овтЕ словЕСиаго и свЕтаго стада Христова, ЕГОЖЕ СЛМЬ лмира СВОЕЮ роукою УЬСТНОую СЪНЪМЛЕЕТЬ И СВЕТОуЮ главоу тажЕ и
ДОЛЮ СрЬБСКОуЮ ПОВИНОуГГЬ, ГрЕХЬ БО ИАШИХЬ рЛДИ CIA ПОСТрОДАХОМЬ И Ы%-УИСМНЫС БЕДИ ПО ТОГО съмрьти ПОДГХЫМЬ. ГЛАГОЛЮТ ЖГ, IAKO np-ьдь того съм-РЬТ1Ю СЛЬИЦГ ВЪ тмоу приложи СС ТОЛИКО, tAKO И ?КЕ?ДЛМЬ ВЪ ПОЛОУДЬНС 1АВИТИ сс noKAgoyc БЕДоу хотнроую по сихь выти. сицс моутснитьскыи исходить съи новый И ВСЛИКЫИ ВЪ МоутенИЦ-ЕХЪ И ПО ГОСПОДНЮ ГЛАСОХ CIC БЫВДСТЬ, еже рстс: MHOgblH воудоуть последним прьвыи, и прьвыи ПОСЛЕДНИЙ. И ССГО ВЪ ПОСЛЕД-иымъ род* прьвдго ВЪ МОуУСНИЦЕХЬ...
Във всички сръбски летописи, в cmapuju летописи, както и ъмлад/и летописи, се откриват твърде многобройни обяснителни бележки, от-насящи се до турското завладяване. В тях се срещат посочвания от-носно всички събития, конто имат връзка с турското нашествие, например: за превземането на крепостта Галиполи166, битките при Плоч-ник и при Черномен167, битката при Косово поле168, превземането на Търново169, битката при Ровине170, кръстоносния поход и битката край Никопол171, завземането на Видинското царство172, сражението при Ангора (Анкара]173, междуособиците сред синовете на Баязид и опус-тошенията на Муса174, кръстоносния поход и катастрофата на христи-янските сили край Варна в 1444 г.175, превземането на Константинопол и другите войни на Мохамед II176 и т. н. Непознатите писачи, конто са съставяли тези бележки в сръбските летописи, са се ограничавали да отбелязват историческите факти, конто им се стрували значими, като рядко добавяли към тях някоя дума, изразяваща техните лични чувства и тяхното отношение към чуждите завоеватели.
Днес можем да разсъждаваме повече или по-малко отвлечено за страданията на балканските народи по време на турското завладяване, за причините, довели до надмощието на нашествениците, за пос-ледиците от превземането на Константинопол, и т. н. Но преди всичко трябва да се даде думата на тези, който са били техни съвре-менници и поради това са страдали. Тези свидетели са твърде ма-лобройни или пък са говорили почти лаконично, едържано и с раз-бираеми премълчавания от страна на хора, конто трябвало да се езра-хуват от отмъщение за всяка по-искрена дума. Това поведение е изключително красноречиво и показателно само по себе си. Но същест-вуват и други съвременници на османското нашествие, конто са залазили пълно мълчание. Може би тяхното мълчание с още по-мно-гозначително, защото твърде често нямата болка е по-силна и по-дълбока.
Турското завладяване разтърсило от горе до долу съществуването на балканските народи. Следователно никак не е учудвашо отражения от турското нашествие да се откриват във всичките прояви на
живота на балканските народи. Ето как събитията, свързани с турското завладяване, са се отразили не само в нроизведенията на славянските книжовници от това време, но също и в документите с официален характер. От само себе си се разбира, че тук тези документи ни интересуват по-малко в качеството си на юридически материали или извори с чисто исторически сведения, а преди всичко като израз на известии чувства и възгледи, отнасящи се до проникването на турците на Балканския полуостров. Самото естество на официалните документи или общите формули и дипломатическите условности, конто са много характерни, не ни позволява да очакваме особено богата жътва за историческото изследване. Един голям съвременен историк, който говори за използването на официалните документи, съвсем основателно ни предупреждава за опасността, на която се излага онзи, който много се доверява на тези исторически извори. „Историкът на средновековието, който предвид липсата на истинност на хрониките черпи възможно най-много от официалните извори - пише той - се излага на опасността от време на време да допуска сериозна грешка. Документите съвсем не ни показват разликата в цвета, която отличава тази епоха от нашата. Те ни карат да изгубим от полезрението бурния патос на среднове-ковния живот."'11
И така, същото важи и за документите от официално естество, отнасящи се до турското завладяване на балканските земи. Всъщ-ност в техния текст се срещат слаби загатвания или кратки посочвания, конто ни разкриват душевного състояние на техния автор. Тъкмо поради тази причина обаче тези сведения са още по-ценни и зас-лужават усилията да бъдат издирвани и проучвани.
На първо място трябва да бъде разгледана една сръбска грамота, която е повдигнала доста съмнения в историческата литература. В случая става дума за грамота, приписвана на сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282-1321) и датирана към 1318 г.178 С тази грамота сръбският крал предоставил на Хилендарския манастир в Света гора селото Уляре. Доказано е обаче179, че пред нас е една фалшифи-цирана грамота, която би трябвало да бъде отнесена към края на XIV в., след битката при Косово поле на 15 юни 1389 г.180 Безименният компилатор на документа използвал като основен извор биогра-фията на Милутин, съставена от сръбския архиепископ Данило II, починал през 1337 г.181 Следователно разполагаме с два отделни из-вора, конто ни осведомяват за едни и същи борби, водени от сърбите срещу турците. Твърде полезно е тези два извора да се изеледват
одновременно, за да се установят различията и съвпаденията. Фал-шифицираната грамота, която носи името на Милутин, може да бъде използвана като отличен извор за своето време1112, защото съдържа известен брой допълнения. И така, тъкмо тези допълнения, предаде-ни от нашия безименен автор - сравнени с фактите, съобщени от Данило, - придават на този документ специална стойност като исторически извор и ни позволяват да опознаем чувствата на сръбския народ към турците в течение на последните години на XIV в.
Малко след като взел властта, сръбският крал Милутин предпри-ел поход в земите на Централна Македония, конто по това време се намирали под византийско владичество183. Император Михаил VIII Палеолог веднага отвърнал на удара с удар и събрал твърде много-числена войска, за да се противопостави на сърбите. Според сведението на Данило'** византийската войска била съставена не само от византийци, но също така и от известен брой татари, турци и франки. Сведението на сръбския архиепископ, където се среща едно от най-старите упоменавания за турците в сръбската средновековна историография, е било повторно употребено и от компилатора на фал-шифицираната грамота. След като говори за борбата между сърбите и татарите185, безименният компилатор се връща още веднъж върху отношенията между турците и сърбите. Тук безименният автор знае повече неща от самия Данило, но явно е, че тези сведения трябва да бъдат разглеждани единствено като отзвук от време, по-късно от това на Милутин. В грамотата се чете186, че не след дълго дяволът, който не се отказвал от злобата си и се хвалел, че ще погуби християнството, въоръжил безбожните перси и агаряни против християнския род (киноу nt (остаггь ct злобы cKOieie и xpictiahctbo хкам с« погоукыт, въороужа-«ть б«збожни П<рс1И и Дгараш на хриспанскы родь). Като се знае обичаят на византийските автори от ХШ и XIV в., конто според една архаична традиция наричали турците с наименованието перси'87, лесно се разбира, че в този случай става въпрос за турско нашествие. Според думите на нашия безименен автор, който тук следва повече или по-малко дословно разказа на Данило188, много голям брой турци потег-лили от своята родна страна, тоест от Мала Азия, и се установили във Велика Романах, тоест на територията на Византийската империя189. Докато в този случай архиепископ Данило ни говори единствено за турско нашествие в земите на Империята - те влезли във Велика Романах (кьнидоше кь кмикоую Романию), - авторът на подпра-вената грамота, като отразява естествено историческите обстоятел-ства на своето време, ни говори за установяването на турците в тези
земи. Като погубвали стадото Христово като вълци, продължава той своя разказ, те достигнали до самия велик град Константинопол и се хвалели, че нито едно царство не могло да устои на мощта им (и къздвигоии ct ють ^tMAic миожьство ихь много и късмиии ct въ ыликоу Ромаиюу, и royEtiut стадо Христово iako вльци и до самого всл1ка-аго града Констаит1нопол1а касаюфс ct и хвалгуи ct iako hi гдиномоу царьствоу постоаты пръдь крвпосты ихь). В разказа за тези събития архиепископ Данило ни казва съвсем просто, че нашествениците останали във Велика Романия почти двадесет години (стошш вь вгликои Романии до два дгсети лъть), но компилаторът е подсилил това сведение, като е добавил, че турците съвсем свободно почти двадесет години пускали корени във Велика Романия (оукорвиишг ct къ всакои свобода вь вгликои Ромажи до .к', лить). Като променил текста на Данило, безименният автор дори не забелязал противоречието, което допускал в изречението. Действително, като казвал, че турците пускали корени във византийските територии, тоест че вече се установили да живеят там, той оставил непроменено посочването на архиепископа, според което тяхното пребиваване продължило около двадесет години. Но по този начин той отразявал, нека го кажем още веднъж, историческите факти на своето време.
По-нататък се съобщава, че сръбският крал взел на служба при себе си известен брой от тези турци. След като прекарали известно време в сръбската държава, турските наемници опознали богатст-вото и славата на сръбското царство и изпълнени със завист (зависти и льсти испльииии ct), те започнали да заговорничат против техник покровител. Докато Данило твърди накратко, че те започнали да заговорничат противуважаваната личност на сръбския крал, безименният компилатор не е пропускал по този повод да очерни турци те. Според него, след като те опознали богатствата на сръбския владетел, в лукавите си и безбожии сърца намислили да отнема г от владетеля всички тези блага и да заличат паметта за него от сръбската земя. Като съкращава текста на Данило, очевидно за да избег-не риториката му, компилаторът пряко заимства няколко изречения, конто му се стрували най-изразителните. Напълно убедени в своята погибел, всички заедно, като диви звсровс, с остриетата на свои-те оръжия се хвърлили срещу нашата родина, ни казва той190, и така изкопали и издълбали бездната, в която паднали (нам мыслыти ВЪ лоукавыихь И Б^БОЖИЫИХЬ ТЪХЬ СрьДЬЦИИХЬ BbCtXb сыихь влагьихь и ЮТЬ¥ЬСТК1а MOtr(o) рдзлоууити Mt, И памгть МОЮ ЮТЬ gtMAIC срьсскьи ПОТрЪБЫТ ... оии Ж1 до конца погыбъли CBOtet напьнни ct, сь остриюмь свои (о) ороужм
{Д1И0Д0\'ШИ0, IAKO ?КИрЫ1€ Д1КЫ1 NA WTbYbCTKIt ИАШЕ HAIAXALUE, И рОКЬ ССБЪ и?риш( и ископашс и вь нь пддопи «). Тук безименният автор е описал с подробности, конто липсват при Данило, приготовленията на сръбс-кия крал за битка против турците. Сръбският архиепископ ни казва, че след като отправил молитва към бог и свикал своите „властели“ и роднини, Милутин се впуснал срещу безбожните перси. Разказът на компилатора е много по-обстоен. Според него борбата против турците била нещо като свещена война против неверниците и това е подбудата, поради която тя представлявала нещо повече от обикно вен военен поход. След като свикал своите войни и роднините си, сръбският крал, ни казва той, получил благословията на сръбския архиепископ и на целия синод. Едва след тази благословил, която придавала на борбата свещен характер и я превръщала почти в кръс-тоносен поход против неверниците, кралят се отправил срещу без-божната войска на турците. Като преписвал разказа на архиепископа, безименният автор се стремял все пак да подсили всяка дума и всяко изречение. Така, докато Данило разказва набързо, че Милутин, който се отправил срещу турците, възтържествувал и победил (одолъкь поезди), безименният автор държи да подчертае, че войната, започ-ната с благословията на църквата, завършила успешно благодарение на божията помощ (сЬБравшоу крдлгексткоу ми елико къ согодароканньи ми дрьжакъ коискыи, и сь скоими домоуедци, пргемь БлагослокЕнге ють apxicpra и всего съкорд срьБскалго, протикоу тдкокомоу БС^БОЖНОМОу плькоу И^ЫДОХЬ, и помоцию кспредраго улокъколюбца владыки и господа моего 1соу(сд) Христа и молитвами скетыихь его оугодникь, въ конць шть иась посъждени выше). Трудно е да се допусне, че безименният автор на тази грамота е повече вярващ, отколкото сръбския архиепископ и че поради тази причина той е вмъкнал в разказа си толкова подробности от чисто религиозен характер. Когато опасността от чуждото нашествие ставала по-застрашителна за страната, по необходимост човек бил по-склонен да разглежда борбата, водена срещу враговете, като битка за християнската вяра, закриляна от божествените сили.
Посредством позовавания, заимствани от Светото писание”1, архиепископ Данило ни описва поражението на турците. Тъй като тези позовавания били твърде поетични, безименният автор ги е повторил в разказа си, като към тях обаче прибавил някои важни подробности. Техните оръжия влезли в техните сърца, техните лъкове се прекършили и не останал дори споменът от техния безбожен гняв, казва той, повтаряйки позоваванията на Данило. Божията сила - продължава по-нататък безименният автор - чрез нас, грешните, поразила не само
тези от тях, коитю се намирали в държавата ни, но също и тези, който били във Велика Романия, където се били разпространили и били установили окюнчателно техните градове (ороужм ихь кънидоу къ срьдцл ихь, И ЛОуф ихь ськроушиик Cf, и ни намети б^божнаго гннжа ихь БЫС, Hf такмо къ нашей дрьжак* соуфихь, нь и къ самой майкой Ромами, идежг распространили с< Бъхоу, и грлдоки оуткръдили къ конць, и тамо нами гръшнимы ала кожи поражапъ). Безименният автор несъмнено преувеличава въздейст-вието на победата на Милутин над турците. Основната мисъл, която преобладава в цялото му изложение, го задължава още повече да засили това, което намерил при Данило, който ни уверява, че след победата си сръбският крал погубил някои турци, други изпратил в заточение, а голям брой от тях залазил като роби в сръбските земи192. Обратно, безименният автор ни казва, че победителите взели богатствата на турците и напълно разрушили техните крепости. Ето как на балканските територии не останал нито един турчин, освен тези, конто били отдадени в робство в Сърбия (окъхь сьмрти пръддсть ипихь же къ gaTOYfHte осоуждаеть, npOYIXb Ж£ ш мало КЪ рДЕСТКО земли СрЬБСКОИ (йТЬДДДОХШМЬ. HXXf БОГДТЬСТКО МНОГО МЛМОЖИ И llpOYtMH нашими КЪСХЫ1|ИННО БЫС, 1ЛКО томоу НОрАБОфЬШе, и сь иимь Бога Hf по^накшг истопоии. и градокг ихь къ конце разорили се, тако никомоу же ни юдиномоу ють такокаго Ег^Божнааго е^ыка гдъ къ памети ОЕръсти ct на сбои келикои Ромами по сио страноу Ви^антыискаго мора, кромъ иже къ раБСТКО соуфихь срькскымь кластеломь)193. След като тук още един път сък-ращава текста на Данило194, безименният автор описва радостта, която византийският император Андроник II Палеолог изпитал, когато му известили за победата. Освен това ни се казва, че тогава императоры изпратил молба до сръбския владетел, като го молел да му помогне в борбата му против турците. Архиепископ Данило ни е предал съдържа-нието на тази молба195. При сравняване на двата извора се вижда, че безименният компилатор е изпуснал тази част от изложението на сръбския архиепископ. Трябва да се подчертае, че става въпрос за помощ от страна на сърбите в борбата против турците, конто вече се намирали в балканските земи. Според сведението на Данило сръбският владетел, тъй като бил мъдър и опитен мъж, постъпвал като ловец, който изпра-щал ястреби да преследват обърнатите в бяг животни. Според архиепископа сръбският крал свикал своите роднини и стражи, дал им съвети и като призовал божията помощ, ги изпратил срещу турците. Те прис-тигнали в Романия като послушни синове. Воювали срещу турците с желанието да окажат чест на своя владетел. Битката завършила с победа на сърбите. Данило ни уверява, че сърбите изпълнили обещани-ята си, що се отнася до споменатите поганци, и никой от тях не успял да
се спаси. Сърбите разрушили до основи турските крепости и взели бо гатствата, конто турците несправедливо били натрупали. Тази победа, добавя той1’6, предизвикала възхищение в задморските земи (гако дивити а и заморьскыимь царемь и странамь), тоест във Византийската империя.
Малко по-късно сърбите трябвало още веднъж да воюват против турците, отново след отправена молба от византийския император. Андроник II Палеолог, ни казва Данило, като видял, че малък оста тък от споменатата проклета ерес, сиреч поганците перси (видь ако маль остатькь оныю пръдьрсуены1С трехлетию юрсси, иже рекоу Перьсы погаиыю), причинявали голами щети и пакости на неговата Империя, решил отново да поиска помощ от сърбите. Отправил второ писмо до сръбския крал, в което изразил отчаянието си197. Той извес-тявал, че злонамерените перси (они зьломысльнии Перьси), макар и победени от сръбския крал, както в собствената му страна, така и в другите земи, не били напълно погубени. От тях останал един клон, който причинявал много големи беди на Империята (поБъждени тобою вь богомь дароканъи ти дрьжакъ и въ иныихь странахь юлико ськоньуашс ct оть лица крепости твоюю, юште нъкоторан ихь отьрасль оставьши ?ъло велики тоугы твореть дрьжавъ царьствига ми). Императоры много им се съпротивлявал, но не могъл да спечели победата. Ако имат време за това, голяма злина би могла да се стовари на главата ми, добавил византийският император. Като признавал, че сръбският крал имал силата да унищожи спомена за тях от земята (крепость имаши паметь ихь (оть землю похоуБыт[!]), Андроник II Палеолог го молел да го освободи от тях: молю и оукъждаю бллгоуьстывою и христолюБывоге име кралюветва ти, потыри се, еако да въ скоръ гнювомь (арости твоюю сметен)) е, и велико же ихь соуюмоудрьною поношсии ытимеши ють иась да ни вь утоже въмеиет се. След като чул тази молба на своя родственик, сръбският крал, без да се бави, свикал цялата си войска. Безименният автор ни оповестява, че кралят свикал всичките си войводи и войниците на своята държава, както и своите близки и верни хора, дал им напътст-вия и дарове, поставил начело им един от своите знатни люде по име Новак Гребострек198 и след благословията на архиепископа и на сръбския синод ги изпратил против несправедливите перси (на tic Безакон-ные Перси). Съпоставката между текстовете на Данило и на нашия безименен автор ни показва, че при последний религиозният елемент е бил видимо подсилен. Това отново е израз на желанието на ано-нимния автор да подчертае религиозния характер на борбата против неверниците. По-нататък архиепископ Данило ни съобщава, че еръб-ските воини, като получили повелята на своя владетел, се отправили
кротко, като покорни синове, против турците. Те се отправили като истински синове, устремени и радостны, ни казва безименният автор, срещу споменатите безбожница, призовавайки помощта на създателя и Бога Иисус Христос, за да ги победят. Когато сърбите стигнали до византийския град Хераклея199, военачалниците оставили войниците си и се явили пред самия император. Уведомен, че сръб-ска войска му се притекла на помощ, според сведението на Данило Андроник II Палеолог силно се зарадвал, приел ги с почести и им раздал дарове. Сърбите прекосили морето и проникнали в Анатолия, в самите територии на споменатите безбожница (къ дрьжакоу тъхь б(^божнихъ). Имало не една голяма битка между двете войски, но с божията помощ - и с тази на неговите светци, прибавя компи-латорът - сърбите надделели и победили турците200. И те покосили тяхната нечестива плът като полската трева20', ни казва ле-тописецът. Тук срещаме описанието на унищожението, причинено от сърбите: Тс погубили докрай името им - четем в текста на Данило и на безименния автор202, - взели техните богатства и великолеп-ните неща, събирани от тях от много време, унищожили до основа техните градове и техните жилища и се завърнали в своята страна, покрити с голяма слава. Тук безименният автор още веднъж прави известно допълнение, като подчертава, че победата над неверниците била спечелена благодарение на божията помощ и на сръбските светци, за да изрази несъмнено основната си мисъл, според която войната против нашествениците била всъщност свещена война. След като узнал за победата, спечелена над неговите врагове, византийският император се зарадвал на това и устроил триумфално посрещане на сръбските воини. Представени на императора, сърбите били обсипани с многобройни почести и след като били възнагра-дени с безброй дарове, те се завърнали в родината си. Когато разказва за тяхното завръщане в Сърбия, безименният автор държи да до-пълни, че щастливият изход от техния поход бил отпразнуван с въз-даване на благодарност, в което участвали всички представители на сръбското духовенство.
Естествено разказите на двата исторически извора съдържат известно преувеличение, ще се отнася до значението на сръбската победа над неверниците. Трябва обаче да се признае, че тази победна битка срешу турците е била споменавана и в някои други текстове. Разполагаме например с приписка от 1313 г., където е казано, че ня-какъв ръкопис бил написан през същата година, когато сръбският крал Милутин избил турците’. кь дни Оуроша крааъ Милоутина «гда поби
Тоуркж вь Грьцвхь... мз. Сходно упоменаване е било добавено на края на един надпис от Старо Нагоричино: в лкто г(®) н. к .н. л. (6821 = 1313). в то же лкто краль и?Б1 тврки...204. Без да омаловажаваме тези упоменавания, би трябвало във всеки случай да отбележим тяхното значение за сръбския народ от нравствена гледна точка. Описанието на битките и победите, за конто четем у Данило и във фалшифицира-ната грамота, по-скоро отразява едно желание, отколкото една дейс-твителност. По-слаба при Данило, тази черта се откроява особено в произведението на безименния компилатор. Добавките и промените, конто прави към първообразния текст, заимстван от Данило, ни карат ясно да съзрем политического развитие на Балканите в битката против турците. През първата половина на XIV в., когато Данило съставил своята биография на Милутин, опасността от турските на-шественици била още много малка и никой не бил в състояние да отгатне бъдещето. Към края на XIV в., време, в което безименният автор съставил своя фалшифициран документ, положението било изключително променено. Турската опасност се рисувала като зло, на което вече не могло да се устои. Опасността, която изглеждала свръх човешките сили, изисквала също свръхестествени сили, за да може да бъде сразена. Тъкмо това била основната подбуда. вследствие на която поради слабите човешки възможности в тази колосална битка, която обхващала всичките сили на балканските народи, винаги се призовавала божията помощ. Наистина, тук има повече мечта, отколкото действителност и тази действителност била много по-жес-тока...
Може би известно косвено отражение на действителните отношения, конто се установявали между балканските държави и турските нашественици, се крие в няколко съвременни за това време документи от официално естество. Така, на нас ни е известен документ, който е издаден от Стефан, херцог на Свети Сава205, на 19 юли 1453 г.206, немного дни след превземането на византийската столица от турците. Малките балкански князе, конто съумели да опазят до това време незначителна част от политическата си независимост от турците, се чувствали вече принудени да се прекланят и да признаят превъзход-ството им. Очевидно под непосредственото впечатление от голяма-та победа на Мохамед II, херцог Стефан се подписал с доста унижа-ваща го титла: мидостию вожиеомь и господина ми цара амирь силтань Мех-метдь вега ми господинь Сткпань, херцегь юдь светога Саве, господарь хамски и приморьски... Няколко месеца по-късно, през пролетта на следваща-та година, той говорел твърде ласкателно за турския султан: всликога
господаря господина цара тврскога Мсхмкт вега...207. Али Бег, син на княз Иван Влахович, възприел още по-унижаващата титла: У(сн(г-крь?к и склавь всликога цара и всликога госьподара амирь силтань Мсхмсдь вгга...2"4. В същото време той се стараел да внесе известна разлика между мю-сюлманите и християните, споменатм като неверници: тако квсрома-нинв како кавринв.,,210. В документ, носещ датата 8 февруари 1472 г.2", той набляга върху разликата между свидетелствата на мюсюлмани-те и свидетелствата на християните: ина свъдотаства тврьска и каврьс-ка... Тук трябва да се посочи едно място, което се намира в документ, който носи името на Иван Църнойевич, господар на Зента, с датата 4 януари 1485 г.212 Авторът на документа съобщава, че бил прогонен от родината си от султан Мохамед II и трябвало да потърси убежище в Италия. Нещастният господар на Зента ни казва още, че султан Мохамед II завладял редица царства, победил редица царе и - добавя той с тъжно примирение - никой не бил в състояние да му се проти-вопостави.
Няколко възпоменателни слова, конто се отнасят към края на XIV или към първата половина на XV в., съдържат много интересни посочвания за изучаването на чувствата на сръбския народ към турците. Така както се почитала паметта на княз Лазар, който героично загинал в битката при Косово поле на 15 юни 1389 г., се възхвалявали изобщо тези, конто се сражавали против азиатските нашественици. Тук бихме могли да се позовем на творба от неизвестен автор, която вероятно произхожда от края на XIV в. или няколко десетилетия по-късно213. В този текст има много риторика и малко действителни факти и поради тази причина е твърде трудно да се разкрият чувствата, конто вдъхновявали безименния автор. Когато говори за своя герой, той прави намек и за битките му срещу турците, но винаги по доста неясен и загадъчен начин. Така той ни казва, че турците били дошли от планината Ефтра214 като врагове на благочестието и като хора, конто поставляй клопки пред православната вяра. Той ги нарича също хора, конто по собствено желание отбягвали да прегърнат християн-ския живот, бранители на агарянското безчестие. Според него те били онези, за конто пророк Енох215 предрекъл. Вдъхновени по примера на Каин от чувства на завист, те се отправили срещу сръбската държава и срещу нейния княз Лазар (ижс ©ть горы боркск» Бдаготьстм ратникшхь и православны» гаже къ вогоу въры заевдаплюмь, или решти въ мьстиплнъи-ни доБраго иж( иа небо житга самоволныимь (отБъгатЕЛюмь, Агарины (отрасли неуьстгл застоупьникшмь, ш нихь же пророуьствовасЕдьмыи ютъ Адама £нохь, имьже мракь тъмы въ въкы блюдеть се, понеже къ дрввиааго Каина зависти
слъдь лоукАВые мысли кроугомь припрегоше И НА сльбскьи дрьждвы скгптро-НОСЦА Дд?дра СЛЬНЦС НОШСНЮМЬ еже къ ^аплдоу оуыствд реть състдвити прихо-деть...). Турският пълководец султан Мурад бил изпълнен с гняв и с убийствена ревност против сръбския владетел. Авторы ни е описал предприетия от турците поход с няколко поетични фигури216. В същото време той възхвалява княз Лазар за неговото поведение пред опасността. Защитник на благочестието, князът, който действал бър-зо, приличал, ни казва той, на бърз ястреб. Той свикал войската си и я приветствал с реч, за да започнат битката против нашествениците. Няколко подробности ни карат да доловим трагичността на мига. Сръбските воини, след като се прегърнали един друг, за да се под-готвят за всякаква саможертва, отправили молитва към Бог, която разкрива безнадеждното положение. Те молили да бъдат пощадени от опасността от опустошение и да не бъдат оставяни на произвола на завоевателите. Ти си Бог, който върши чудеса, заради името ти не ни предавай докрая, молили се те217. След като ни съобщава, че битката била такава, че слънцето потъмняло от стрелите, авторы прави риторично отклонение, отнасящо се до турците. Той ги ока-чествява като коварен и развратен народ и пита дали с това нашествие те ще възнаградят божеството и ще се радват на безчинствата както някога, по времето на фараона в Египет (® Исмалите, роде СТрЬПЬТИВЫИ И рд^ВрАШТСННЫН, СИ ЛИ ГОСПОДСЕИ ВЪЗДАеТС И tlllTt ли ПрЪСТ0уПЛ1€Н1€ ДОСОНА БОГЛ БЕСУЬСТВОуЮфС npABOCAABtA ЦА|ИМЬ ДОСАЖДАЕТ!, И НИТЕ ЛИ ВЪ ПрОКАДОСЬ Нерл^ОуМНАГО флрАОНА рАДОуЮТС Ct Н ВСССЛИТС, А Ы ИНО)МЬ НИ <0 УИМЬ же доколк хрлмлюштс НА <ОБС колъиъ сладкыс жи;ни дверь родоу христганскомоу доварлете).Той оставил на присъдата на Иисус Христос да им наложи достойно наказание. По-нататък авторы на тази творба ни разказва, че бойното поле се превърнало в кърваво море, което воините трудно могли да прекосят. Следва едно описание, изпълне-но от загатвания и поетични образи, понякога недотам ясни218. Като говори за княз Лазар и за неговия край, той му приписва славата на велик мъченик, който изоставил синовете си, и със смъртта си на мъченик бил засиял в небесата край Иисус Христос. Неговата саможертва, ни казва той, била такава, че той се изравнил с християнските мъченици от ранните времена (аште и по миогыихь л-ыьхь растелига уинь никако гаже по Бодо дъистъвныс оумлли томоу въры, ниутоже бо допиидеть лътныю ветхости кроугд <обхождси1€Мь въ иже приенд род-ь еопхожденюмь доб-лгаго воина ХристовА въ имшитими еонъми, иже въ пръвы роды л-ьт-ьхь вели-комоууеникы СЪУИНЮНА БЫТИ И ГЛАГОЛАТИ, ниутожс л-втномоу ПОСЛЪДОВАНИО въ подвига вкицоу въдоратившоу, ЕГО же РАДИ ОУПОВАИЮМЬ съ выше СрЬБСКЫЕ
дрьжавы православна свътилникь м оугасагть, ткожг и видимо меть мно?*ми дьньсь, naYf ж< оуво въ далныихь ^ммахь многымь на похвала Kt высить, понжже слвица множас црьковнаго сустава правило ctam въ нгеи). За един вярващ от средновековно време несъмнено не съществувала по-възвишена възхвада, която можела да се отправи към защитника на християнската вяра в битката против турците. Като се обръща към покойния княз с различии патетични приветствия, безименният автор го сравнява между другото с престол, издигнат от ръцете на агаряните. Като действал с голяма бързина в битката, ни казва авторы в епилога си, княз Лазар разсякъл на парчета султана и го победил (navf гавль ct выстринши въ враии, гръдаго пгрсгиаталника сьсгкь, подь Ho?f покори, съпастю въ мъсто ^аклаига върнгимк промислт...)219. Трябва да се отбележи наистина, че не всички съобщени тук подробности са достоверни, но самото преувеличение от страна на безименния автор е твърде значимо. Опасността от чуждото нашествие била толкова застрашителна за страната, че защитниците на независимостта заслуживали пълна възхвала, дори като се преувеличавали действи-телните факти. Този, който бил загинал в битката, продължавал да живее като благотворят дух и закрилник на своя народ. Така князът герой бил молен да строши остриетата на вражеските оръжия и да счупи стрелите, конто те изпращали: съкроуши txt на ны жгла вражга и лъгкыи молитвами си оустрои txt иа ны посилагмьпс съпостатньгихь стръльг...220.
Ние нознаваме освен това и второ похвално слово в чест на княз Лазар221. Авторы на панегирика посочва, че турците нападнали страната и моли Бог да помогне на народа му в битката срещу враговете: Божг, глаголами, закоиопръетоупници въеташг на Mf, и съньмь кръпкыихь въ^искаии доушоу мою, и ижавид-мпемь игпракъднимь въ^нгвидкпи насъ и оружю и^влъкош! и напръгони лоукы свог състрългати и ^аклати и оумрьтвити нась. ти xt, господи, иг юстави нась, иъ помолы намь и да въниднъ ороужге ихь въ ерьдца ихь, и лоуци ихъ да съкроушгть сг...222. Завършекът на пох-валното слово представлява покана за саможертва за отбраната на родината и патриотичного чувство на безименния автор прозвучава почти по небивал начин за средновековието223. Той приканва своите слушатели и читатели да бъдат готови да се жертват в битката против турците, за да живеят във вечността и да се сражават безстрашно с безбожните врагове: yto много txt ?а п и w Благоуьстги и ?а штъуьстко намь оумръти Hf понгпдимь сгбъ, въдъ имами и по сихь ютити и съ прьстпо смъсити ct. оумр-ьмь да въеггда живы воудгмь, прингсгмь ctst Богоу живоу жрьтвоу, Hf Нако Xf пръждг маловръмгныими и прълъстныими оууръждгнми КЪ наслаждаю наиимоу, нъ въ подвид* крьвью Hf поштгдимь животь нашь, да
21. Византия и славянският свят 321
живописань oepag*. по сихь иныимь Боудшь. ш оувоимь се страха исуьстивын хъ соупостать нлсклулюштихь на нась. лит оуко страхе и тьиготоу шпиговали быхомь, слегла не оусподовили сс быхомь. auro <о конмждо ю тъштимыихк погр-кшснноу П0ММШЛ1ЛЛИ БЫХОМБ, НИУТОЖС (ОТЬУЬСТНЫИХЬ подвигохь вставило сс би. мы съ Исмаилити крати сс имамы, auitc и мьуь главоу и коте рсвра и съмрьть животь- мы съ соупостати врати сс имамы, мы, со съдроу^ы и СЪВОИНЫ, (ОТИМСМЬ пръжднихь воинь поиошенк, ижс при Христа, да Христомь прославим сс. мы едино сстьство уловъуьско подобострастно гемы и сдинь гроБЬ намь да воудсть и едино полге пльтси наших», съ костми да подимоуть сако да сдсмска села евътлъ наск въспр1имоутс>. - сицс сдинь дроугаго пошшт-раюштс и пр-ьдвардюштс, сако же скровишта лръдвъехыштаюпго ими и тако СВСТЫИХЬ И БОЖЬСТВЬНЫИХЬ И пръуьстыихь таннь ВЪСИ коупно ПрИСОБШТИВИИ сс, Боже, глаголаахоу, въ роуц-в твоя доушс наше пръдаимь...224. Разбира се, това е едно въображаемо слово, което безименният автор на панегирика е вложил в устата на своите герои, за да изрази собствените си мисли и чувства. Трябва да се признае, че тези няколко реда, конто завършват панегирика на княз Лазар, са почти единствени по своя характер и по своето вдъхновение в цялата литература на южните славяни от периода на турското нашествие. Тук въпреки цялата опасност, която заплашвала сръбския народ, не се чувства никакво пора-женство, никакво отчаяние. По своето вдъхновение това приканване към героизъм напомня за най-патриотичните страници от старите руски летописи225.
Към втората половина на XV в. било съставено похвално слово в чест на един от наследниците на княз Лазар, сръбския деспот Георги Бранкович (1427—1456), който починал през месец декември 1456 г.226 Добре би било да се припомни, че няколко години преди това този сръбски владетел помогнал със свои собствени средства да се укрепи византийската столица, която очаквала нападение™ на турците227. И така, ясно е, че авторы на панегирика, когато разказва живота на своя герой, в никакъв случай не би могъл да пропуске да спомене и за съдбата на Константинопол, чието завладяване продължавало да помрачава сърцата на балканските народи. След като говори за смъртта на княза, оратерът се обръща към ссдмохълмия град22*. Преди, ни казва той, Константинопол бил велик град, но в този момент, зав-зет от турците, той е последният от всичките най-малки гра-дове и най-незначителната, окаяна престолнина на християните. Авторы го приканва да ридае преди всичко над самия себе си, тъй като е осъден справедливо. Той е достоен за плачове и ридания поради гибелта, която се стоварила върху му. Грады трябвало да
плаче, добавя авторы, защото съдбата му била променена от неверниците (и ТЫ, ССДМОВрЬХЫ ИЖС Пр*ЖДС ЕСЛИКЫ гряде КоИСТДИТПЮВЬ, HkIHia же ВЪС*ХЬ МАЛЪИШИХЬ грддовк посл*дн*иши, и иллинии цлркскыи пръетол* окд-динъихь хрсстганк, въ^рыдли пръжде ссб*, прлведн* осоужддсмдд, ибо плаую и РЫДАЮ ДОСТОИНк БЫВ1И рдДИ НДШкДкШДГО ти рлстлипд, ИИк ИЗМЕНИВШИ СС ОТк нсуьстивыхь, рыдли). После той го приканва да оплаче също и сръбския княз. Обитателите на града - неговите чеда - сега били лишени от своя град и станали окаяни пленници независимо от своето обществено положение - духовенство или простолюдие. Преди всички те се били възползвали от щедростта на княза. Авторы на панегирика приканва всички тях да оплакват смъртта на покойния владетел, да възридаят заедно със сръбския народ (твои же пр*ждс усда, ныиса же ОТк твоего ЛИШСИ1А горюй ПАЪННИЦИ дштд лрхисрсис и свсштсноиноци и доухов-ници и свсштсници, и елико же въеи оекшии людис, елици же богдтно милости-ню и бллгодътсльство при живот* Блдженинвлго и свст*ишлго господина нашего приемки, елици же истоуник милости по^ндвше, елици же богатио съ БЛАГОрд^ОуМЮМк ОДДрИВИИ СС И ИСПЛкНИВШС СС, ИБО ПАУС М*рИ №С(Тк), - СЪ ндмк! въсплаустс, съ нами въ^рыдлитс, съ нлмк! въ^ьшитс...). Безименният писател приканва обитателите на бившата византийска столица да известят за мъките, конто били понесли, ужаса и страха, конто изпи-тали, най-сетне за надеждите, конто били хранили: о колико зло пост-рДДЛХОМк! О КОЛИКА оуждел И стрдхд ИСПЛЬНЮИИ БЫХОМк! КОЛИКА ДЛкГОТА вр*мс-нс нллежештлго въ hack ткмндго и мрдундго облака облыгуити или пръссшти MOIIITHO Бк1. ДШТС оуво КЛМСИИ Бывшей, И КЛМСНС НСУЮВкСТкВИ-кИШИ НС ОуБО КОГДА ВЪ^МОГЛИ БЫХОМк ССГО ТВОСГО ТОЛИКА И ТАКОВАГО БЛАГОДБЛИ1А ВЪ ЗАБЫТЬИ БЫТИ КОГДА, ТОГДА ОуБО Тк¥1Ю СЛЛДУДИШАГО ЗрСИ1А ЖС И ВЪ^ПриЮТИ 3ЛБИТЛИВИ Боудсмь, сгда илсь въсс си* ди л покрьють ЗСМЛ1Д... В завършека на творбата си авторы не е забравил да прикани също и окаяните жители на Константинопол (иоуждиъишси жителю Константинова грддд) да отправят към Бог техните молитви за покойния деспот.
Преди да напуснем областта на литературата на южните славяни, нека се позовем на още няколко допълнителни сведения. И така, трябва да се упомене Житието на сръбския патриарх Ефрем (около 1311-1399)ет. Роден в българските земи (отъ области царства бол-гарскаго отъ страни тирские /?/, рода свяштеническа), той живял известно време в Света гора. Но там, вероятно през втората половина на XIV в., имало нападение на турците, конто причинили големи щети (настопе агаряни на Святу Гору, и многа зла опровергну). Той трябвало да напусне полуострова и да потърси убежище в гръцките ост-рови (близъ Псипова града у н^ки Ибровски островъ исели се), за да
се установи по-късно в сръбските земи. Подобно посочване се среща в Житието на се. Гавраил Л ооновски™. Когато разказва историята на манастира, житиеписецът ни известява за едно нашествие на тур-ския султан Мурад: завистно ради дтволскн, некой тврски царь Лмвратъ ют Шамъ подиже вранъ на Сервомъ, триста сотъ тисд||1Ъ воиновъ231. Несъмнено това е походът, предприет от султан Мурад I срещу сърбите в 1389 г?32 Когато българският патриарх узнал за военните приготовления на турците, той решил, ни казва авторът на Житието, да се разпореди от Лесновския манастир в Македония мошите на светеца да се прене-сат в Търново, тогавашната българска столица. Мошите били прене-сени в църквата „Светите Апостоли" в Търново, където те все още се намирали, когато безименният житиеписец съставил, много вероятно преди 1393 година, Житието на светеца. В Житието на свети Иоаким (Йоахим) Осоговски се среща друго споменаване за турските нападения през XIV в.233 Според сведението на житиеписеца чрез съновидение светецът бил предупредил игумена иа манастира за на-шествието на турците и за опустошението, което щяло да последва от това: и лакы стыи iabaiac ссб-к глю кь игвшноу: да кгеи, тко вь лослъдина връмсна, гргхюм одолгвшим тлуьскааго рю да мнюгоу православло и Благоу(с)с-Т1Ю лръетавшоу ют насиловаик. б<;божнынх агаршь мнюга мъста вь ?апоус-TtHic Бвд(и)ть и стыл монастиры ют саавосаовга вмАккноуть и тклсса стыхк мнюга лрънссша Боуд(оу)ть ют своихк обитслш и иа ииа мъста имают наслъ-дити... Дали тук нямаме дело с предсказание post eventum? Открито-то съвсем наскоро Житие на свети Йоаким, патриарх търновски (умрял в 1246 г.)234 съдържа в заключителната си част молитва, която би трябвало да се съотнесе с опасността от турското нашествие в българските земи към края на XIV в. И най-накрая да споменем няколко приписки, конто ни разказват за турските нашествия през XIV и XV в.235
Южните славяни, конто най-много пострадали от турските нашествия през XIV в. и от турското владичество от XV в., са ни оставили естествено най-многобройните и най-красноречивите свидетел-ства. Без да са пряко засегнати от турското завладяване, източните и западните славяни, разбира се, почувствали по-скоро отзвука от тези събития, отколкото тяхното непосредствено въздействие. Въпреки това в литературата на русите, чехите и поляците биха могли да се открият редица свидетелства, отнасящи се до турското проникване в балканските земи и за поробването на южните славяни. Тук въобще не става въпрос да се посочат всичките тези изключително разпръе-нати сведения, чийто брой е твърде голям. От друга страна, без да
разполагам под ръка с всички необходими публикации и най-вече с изданията на старите текстове, длъжен съм по принуда да се ограни-чава с няколко литературни паметници, конто може би не са дори най-значимите.
Източните славяни са ни оставили най-обилните сведения, отнасящи се до турското завладяване на балканските територии. Има както оригинални творби, така и преводи на текстове от византийски произход. Да започнем с превода на една византийска творба, съставена от Йоан Евгеник - малко известен книжовник, чиито произведения в по-голямата си част стоят все още неиздадени236. Между другото той е съставил монодий за превземането на Константинопол от турците в 1453 г., познат от два гръцки ръкописа в Париж и в Света гора237. Докато руският учен Порфирий Успенский възнамерявал да издаде текста въз основа на ръкописа от Света гора23*1, но не успял да осъ-ществи своето намерение, гръцкият ерудит Сп. Ламброс издал текста въз основа на парижкия ръкопис23’, вече упоменат от Карл Крум-бахер240. Както е отбелязано съвсем наскоро241, монодият, съставен от Йоан Евгеник, трябва да бъде разглеждан като едно от първите литературни произведения, конто отразяват печалните събития от 1453 г. Написана непосредствено след превземането на византийската столица от турците, може би в околностите на Константинопол или в самия град, тази творба била преведена на староруски език малко след това. По този начин Тринос или Риданисто на Йоан Евгеник също се превърнало в общо наследство за гърците и славяните, като през вековете им припомнило за съдбата на християнската Империя и за турската опасност. Изглежда, този превод на староруски език е намерил широко разпространение сред руските книжовници от XV и от XVI в. В днешно време са известии не-по-малко от девет руски ръкописа от XV и от XVI в., конто съдържат текста на превода242. Приписка ни осведомява, че този превод бил вече препи сан в 1468 г.243; следователно трябва де се допусне, че преводът е нап-равен най-късно петнадесетина години след превземанането на Константинопол от турците. Отхвърляйки възможността преводачът да е бил южен славянин, предполага се, че преводът е бил направен от руснак, може би в Света гора244. За съжаление текстът на този староруски превод все още не е издаден и трябва да се задоволим с няколко малки откъса245. От друга страна, ни уверяват, че преводът е бил направен според един гръцки първообраз, който се различавал в някои подробности от текста, съхранен в кодекса от Света гора246. Нак-ратко, преводът на този монодий трябва да се разглежда като едно
от най-ранните описания на превземането на Константинопол от тур ците, което срещаме в староруската литература247. Благодарение на византийския първообраз, обнародван от Спиридон Ламброс, и от друга страна, благодарение на откъсите от староруския превод, съ общени наскоро от Н. А. Мещерский, можем да си съставим точна представа за чувствата, конто тази литературна творба вдъхвала на руските читатели. Несъмнено в този монодий има много риторика, но въпреки това не бива да се съмняваме в искреността на чувствата, изпитвани от автора на монодия и предадени твърде добре от славянский преводач. Авторы започва с една поредица от риторични възклицания2411. Като се обръща след това към слънцето, Йоан Евге-ник възкликва: О, слънце, ти, което виждаш всичко, как можа да понесеш всичко онова, което видя?2*9. По-нататък авторы пита защо слънцето, след като е видяло печалните събития, не се е самообрек-ло на вечно изгнание и не е потъмняло, както в деня на разпятието250. Изпаднал в подобен унес, той отправя цяла поредица от питания към слънцето и го взема за свидетел на болката си от превземането на Константинопол. След тези поетични възклицания Йоан Евгеник ни говори за самия себе си. След като видях, след като изстрадах и чух всичко това, аз, нещастният, избягах, за да наблюдавам, оп-лаквам и ридая над общото злочестие, ни казва той251. Очевидно той е присъствал на превземането на византийската столица и е бил свидетел на нещастията - обстоятелство, което придавало съвсем особена стойност на неговия монодий, най-вече сред славянските читатели.
Следва цяла поредица от нови патетични възклицания, отправе-ни към слънцето и земята, към въздуха и звездите. Без да обогатява нашето знание за събитията чрез представянето на нови и неизвест-ни факти, тези възклицания дълбоко отекват в душите на читателите. Несъмнено нямало голямо значение, че всичко това издавало силно привкуса на изкуствената риторика - такава била литературната мода на времето - и в нея виждали най-добрия изказ на собствените си чувства и мисли. В няколко обръщения към завзетия от турците град авторы припомня неговите красоти и неговите богатства, църквата „Света София", и завършва с няколко молби, отправени към Бог, и с вопли за участта на византийския народ252. Като споменава, че светите неща били хвърлени на кучетата, или според думите на Евангели-ето (Матея, 7: 6 и т. н.) бисерите били хвърлени на прасетата или дори на същества, конто били по-лоши от прасета, Йоан Евгеник прави намек за лошото византийско управление253. Завладяването на
столицата следователно представлявало съвсем заслужено наказание, предшествано според него от цяла поредица предупреждения, конто останали неразбрани. Тук той изброява главно чумата и глада, земетресенията, пожарите, варварските нашествия и опустошен ията, като обаче прибавя и няколко по-конкретни посочвания: завладяването на Солун от турците254, завземането на Пелопонеския провлак и на гръцките острови. По-нататък той загатва за предишните завла-дявания и пленявания, извършени от турците в земите на българите (илирийците), на сърбите (трибалите) в земите на Панония, остров Кипър, поселищата на готите (?), на остров Лесбос - накратко, както на континента, така и на островите255. Иоан Евгеник основателно наб-ляга върху тези събития: завладяванията и турските опустошения на балканските територии и на островите представлявали едновремен-но и предупреждение, и предизвестие за превземането на Константинопол и за разрушаването на Византийската империя. Без повече да се спира върху тази правилна констатация, авторы набързо нахвър-ля няколко вълнуващи сцени от завладяването, където сред риторич-ните фрази избликва искрено и мощно чувство, способно да развъл-нува читателите на монодия. Йоан Евгеник говори като свидетел на събитията и тук разказва няколко подробности, конто могли силно да впечатлят читателите: опожаряването на прочутата църква, пос-ветена на Богородица, във Влахерните, разрушаването на библиоте-ките с творби на езическата мъдрост и Светото писание, разпилява-нето и унищожаването на свещени купели, мощи и икони, най-сетне оскверняването на църквата „Света София". След като припомня всички тези факти, авторы не може повече да сдържа болезнените си възклицания. Въпреки цялата си риторика творбата на Йоан Евгеник следователно съдържа и елементи на дълбока и искрена болка, която не можела да не повлияв на слушателите, дори и в славянския превод. След като получил доста широко разпространение в старата руска литература, монодият оказал въздействие също и на руските литературни творби от XVI и XVII в.256 По този начин той се превърнал почти в съставна част на старата руска литература.
През втората половина на XV в., малко след превземането на Константинопол от турците, в старата руска литература се появила друга творба с много по-богато и подробно съдържание, отнасяща се до голямото събитие. Това е добре познатият разказ за основава-нето на града Константинопол и за неговото превземане от турците, приписван на някой си Нестор — Искендер или Александър. Включен в текста на няколко староруски летописи257, или записван в ръкопи-
сите като отделна творба258, досега този разказ е бил издавая много пъти, в първообраз или в превод на съвременен език, in extenso или н откъси25’, и е бил предмет на известен брой изследвания260. За съжа ление не би могло да се твърди, че всички въпроси, отнасящи се до този текст, са намерили окончателното си решение. На първо място е твърде трудно да се установи първообразният текст на разказа, като се премахнат допълненията, дължащи се на писачи от по-късно време. От друга страна, съществува известно съмнение, що се отнася до името и личността на автора на разказа. Архимандрит Леонид е имал щастливата случайност да открие в ръкопис от старата Троицко-Сер-гиевая Лавра, нроизхождащ от XVI в., текст на разказа, който съдър-жа непознати досега данни. В епилог, който следва след разказа, се срещат няколко много интересни посочвания, отнасящи се до вероятная автор на творбата. Там наистина се чете името на някой си Нестор-Искендер [сиреч Александър], който ни казва, че още като млад бил пленен от турците и бил принуден да се откаже от християнството, за да приеме исляма. Според неговите собствени признания той страдал много и твърде дълго време, крил се на различии места, за да не умре в тази окаяна вяра на турците. Той постъпил така по време на обсадата и превземането на византийската столица - в това велико и страшно дело. Възползвайки се от най-различни хитрости, той успял да отбележи под формата на дневник всички събития около превземането на Константинопол. Той действал чрез хит-рини, преструвайки се веднъж на болен, друг път укривайки се, а в някои случаи ползвайки се от благоразположението на своите приятели, и описвал всичко, което турците вършели извън град Константинопол (... а?ъ многогрешный Нестор Искиндер и^’млада в^дт быв и ЮБръ^лн, миог(о) время пострадах в ратных хожениих «укрываю сд семо и юнамо, да нс имрв въ <ока(а)ннои сси вере, тако и ныне в сем bcaikom и страшном деле оухитрдга сд совогда воле^нпо, <оког(д)а скрыванюм, ювогда же совещанием приателси своих, оуловлда время до^ренпм и испытаньем всликым писах в каждый дьнь творнмаеа дееани1А вне града сот твркеов)261. Когато византийската столица била завзета от турците, Нестор-Искендер проникнал в града едновременно с тях. Той намерил начин да се осведомява от важни и заслужаващи доверие лица за всичко, което се извършило в града по време на битката срещу неверниците. Накратко изложил и предавай [това описание] на християните за спомен от това изключително ужасно и чудно събитис, стонало по божията воля, допълва Нестор-Искендер. Приписката на руския автор завършва с молба до Св. Троица, в която моли отново да бъде приет сред хрис-
гияните (и пакы ггда попифгнюм божиим ен1дохом въ град връмднсм ис-пытах и соБрах ют достовърьных и вгликих нажги вед творимага дъганга во град* противоу Безверных. и въ кратцг и^ложнх и христиганомъ прсдах на въспоминан№ пргвжасноноу СГМОу И пргдикномоу И^ВОЛГНЮ Б0Ж1Ю. всъмогоу-ipam и животвордфага Тро(и)ца да мд пришБфить пакы стад оу свогмоу и (овцам пажити свога, гако да и а?ь прспрославлю и во^кл(аго) дарю вслжолъп-ног и пргвысоког имд твог).
Опирайки се на тази приписка, архимандрит Леонид разгдеждад този прение на разказа, открит от него, като най-ценният и най-важ-ният поради новите данни, конто той съдържал. Той смята възможно да се твърди, че Нестор-Искендер по всяка вероятност бил от рус-ко потекло2'12. Освен това допуска, че след като съставил своя разказ, Нестор-Искендер го изпратил в Москва посредством свои позлати гърци263. Като взел за основен критерий гореспоменатата приписка, архимандрит Леонид впрочем твърди, че всички останали преписи на разказа трябвало да бъдат разглеждани като по-незначителни. По негово мнение позлатите преписи би трябвало да се разпределят в две различии редакции - едната, която следва текста, съдържащ при-писката на Нестор-Искендер, и другата, която се подчинява на една преработка на текста, извършена през XVI в. от безименен писач264. Издателят на разказа също така се пита поради каква причина всички останали преписи, с изключение на единственна ръкопис от Тро-ицко-Сергиевската Лавра [номер 773], не съдържат приписката на Нестор Искендер. Според него тази приписка била пропусната, за да не подрони авторитета на тази творба, която се радвала на много голяма известност сред руските книжовници, тъй като се посочвало, че този вълнуващ разказ произтичал от лице, приело исляма265. В съ-щото време архимандрит Леонид придава на разказа изключително голямо значение като исторически извор за изучаването на събитията около превземането на Константинопол от турците през 1453 г. Архимандрит Леонид съпоставил неговите данни със сведенията, пре-доставени от Георги Сфранцес, и отбелязал, че авторы на разказа бил по-добре осведомен от византийския историк отпоено действия-та на турците по време на обсадата, докато за действията на византийците имал възможността да се осведоми след завладяването на Константинопол, така, както и Сфранцес266. Тъй като била написана обективно и в същото време с голямо съчувствие към християните, тази творба на съвременник, който участвал в тези събития, по негово мнение трябва да намери почтено място сред изворите за превземането на византийската столица от турците267.
Критикувани или дори частично видоизменени, тези изводи на бележития руски учен от миналия век са оставили дълбока следа и руската и в чуждата литература, отнасяща се до староруския разказ, Няколко монографични изследвания, посветени на този разказ и по-явили се през последните десетилетия, са допринесли да се задълбо-чи нашият възглед за тази литературна творба и същевременно да се уточнят някои особености. На първо място тук трябва да се посочи критическото изеледване, обнародвано от слависта Б. Унбегаун26*. Когато говори за версията на разказа, представена в ръкописа, отк-рит от архимандрит Леонид, авторът на тази монография се е поста-рал да установи в текста на споменатата версия редица интерпола-ции, предназначены видимо да направят разказа по-живописен, например при описанията на битки, и почерпени от арсенала с клишета. с който разполагал вески изкуссн преписвач26!>. Според него тези различии подробности, конто се съдържат единствено във версията на Леонид, вероятно не са били налице в първообраза. Тези подробности не са само интерполации, с който преписвачът... е изпъстрил текста си, за да го направи ту no-цветист. ту по-патетичсн, но винаги по-обстоятслствсн220. Накратко според автора версията на Леонид не трябва да се разглежда като първоначал-ната версия на разказа. Многобройни интерполации и някои диалектична черти в тези интерполации - пише той271 - разкриват неоспоримо в нся индивидуалния отпечатък на преписвач, родом от Северна Белорус.
Така Унбегаун отрича убедително старшинството на версията, от-крита от архимандрит Леонид, и се опитва да установи друга родос-ловна линия на известните ръкописи. По негово мнение сред тези текстове трябва да се отдаде специално значение на групата, представена от текста, включен във Въскресенския летопис272. В него също се откриват, според мнението на Унбегаун, известен брой интерполации. Ако те се премахнат обаче, би било възможно, според този учен, да се приближим повече до първообраза на творбата, отколкото посредством текста на Леонид. Докато версията на Леонид оста-ва напълно изолирана в текстологичната традиция, версията, съхра-нена във Въскресенския летопис, е послужила като основа за създа-ването на няколко други различии версии. Така версията от Въскре-сенск, обогатена със заемки от староруския превод на разказа на Еней Силвий Пиколомини273, е била използвана за съставянето на сръбска версия274, после една по-късна преработка е послужила като основа за български превод275 и за румънски превод276, както и за няколко
други късни компилации277. Освен това в изеледването на Унбегаун ще се открият няколко интересни съображения върху проблема, който поставя отъждествяването на автора на Повестта за превземането на Константинопол. Унбегаун установява, че езикът на разказа е оби-чайният черковнославянски език с голямо количество руски черти и изказва мнението, че разказът трябва да се смята до доказване на противното за оригиналиа Славянска творба, по-точно за руска творба3™. Колкото до направения опит да се открие в разказа балкански произход279, Унбегаун твърди, че в него съвсем не се срещат балкански черти и че сръбските преводи на разказа произхождат от по-близко време и нямат голямо значение за изучаването на текста, тъй като са били направени според руските версии на типа разказ, съдържат се във Въскресенския летопис. В заключение, според мнението на Унбегаун, авторът на повестта трябва да с руснак, но не може да се кажс повече за него™0. Въпреки това Унбегаун се е опи-тал да изясни няколко подробности, отнасящи се до автора на повестта. Според мнението на нашия учен човек е склонен да допусне естествено, че след щурма на победителите този защитник на града с успял да се спаси заедно с нсколцина обитатели на един от тези генуезки кораби, който са успели да избягат от Златния рог и да поемат в открито море на 29 май™'. Няколко имена, таки-ва като Зустунея и Зиновия™2, му позволяват да предположи, че авторът на разказа е бил в досег с италианците и може би е Прекарал малко време в Генуа283. Въпреки че признава наличието на известии гьрцизми в текста на повестта284, Унбегаун е на мнение, че те са със-тавна част и на староруската литература и съвсем не доказват зави-симостта на разказа от византийски първообраз. Според него фор-мите Зустунея и Зиновия, изглежда, свидетелстват също и про-, тив съществуването на гръцки първообраз™5.
Изучавайки, от друга страна, приписката, подписана с името Не-стор-Искендер, както и текста на разказа, съветският учен Г Б. Бельченко286 подчертава, че повестта е била съставбна въз основа на два различии извора - единият от турски произход, а другият - от византийски или гръцки произход. При това съветският учен признава, че разказът е претърпял в едно по-късно време преработка от страна на руски писач. Вдъхновен от една политическа идея, той бил раз-ширил кратката първообразна повеет, която се занимавала единст-вено със събитията от 1453 г., с една встъпителна част, която предана историята на основаването на град Константинопол и в нея добавил своето възхищение от славното минало на византийската столица,
съжаленията си за превземането на града от турците и най-накрая своята надежда за бъдещето. Всъщност това бил дневник за събити ята около превземането на Константинопол, който съставял основа-та за тези no-късни допълнения. Някои нови съображения за компи-лацията на разказа и за неговия автор бяха изложени съвсем наскоро от друг съветски автор, Н. А. Смирнов2*7. Трябва специално да се подчертае идеята на автора да установи в монографичното си изследване, посветено изключително на този разказ, основната или пър-вообразната част на повестта и по-късните допълнения28*1. Като се има предвид, че дневникът на Нестор-Искендер, разглеждащ обсадата на Константинопол, образува основната част на повестта, според мнението на Смирнов не би било трудно да се разпознаят, от една страна, допълненията, направени въз основа на изворите от византийски произход, а от друга, допълненията, направени от по-късните руски съставители и преписвачи. По този начин частта, която трябва да бъде приписвана на Нестор-Искендер, се ограничава единствено с разказа за обсадата и за превземането на византийската столица, към който се добавят няколко сведения за положението на обитате-лите на обсадения град и за тяхната борба против враговете289. Всичко останало според мнението на Смирнов трябва да бъде разглежда-но като no-късни допълнения. Въпреки че била известна в Русия още от края на XV или от началото на XVI в., тази новеет е получила по-голяма популярност едва през XVI и XVII в. Смирнов заявява, че повестта трябвало да бъде оценявана като дневник на събитията, конто се разиграли през периода от 26 март до 29 май 1453 г. и вижда най-ценния принос на повестта в сведенията за обсадата и за превземането на византийската столица240. Руският автор окачествява повестта като първото руско описание от XV в. на събитие, чието международно значение било извънредно291.
За този, който изучава отражението на турското завладяване и превземането на Константинопол от турците в славянската литература, създадена по времето на тези събития, разбира се, споровете за приписването на една литературна творба на един или на друг автор от същото време имат второстепенно значение. Впрочем, за нас не е толкова важно да знаем точно името на автора на литературната творба, която ни разказва за турците и за техните завоевания през периода, който ни интересува. Следователно повестта за превземането на Константинопол трябва да се изучава, за да се разкрият миелите и чувствата на неговия автор - дори и да е безименен - за голе-мите събития, на конто бил свидетел и съвременник. И така, трябва
да се признае, че разказът, приписван на Нестор-Искендер, дори в сегашната си редакция показва голямо единство, извънредно интересно в това отношение. Трябва да съумеем да го анализираме без прекален съвременен критицизъм и без преувеличение, като по-ско-ро се опитаме да проникнем по-надълбоко в духа на това далечно време, към което принадлежи този литературен паметник.
Разказът започва с въведение, посветено на началната история на Константинопол - тоест основаването на града от Константин Велики2’2. Въпреки че тази част от повестта, както вече е било посочено преди много време2”, притежава юомпилативен характер и е била прибавена може би по-късно2’4, тя има особено значение в компози-цията на цялата творба. Служейки за въведение към повестта, тя е свързана с останалата част от текста чрез доста слаба връзка. Поради каква причина обаче това въведение е било добавено към основ-ния разказ? Разбира се, причината не е била само желанието да се изтъкне божественият произход на византийската столица, свързана с името на един от най-славните владетели на Империята - несъмнено съществувала и причина от друго естество. Старо предсказание2’5 гласило, че градът, създаден по времето на Константин, щял да престане да съществува по времето на друг Константин. Излишне е да си припомняме тук подобии игри на историята. За лековерните хора от XV в. или от следващите векове тук имало нещо повече от случайно съвпадение между имената на Константин 1 и Константин XI. Наис-тина се сбъдвало едно предопределение. От друга страна, то се явя-вало като съвършен паралелизъм със съдбата на древния Рим. Империята започнала историческия си живот при Ромул, легендарния основател на града, и приключила съществуванието си при последний западноримски император, незначителния Ромул Августул. Византийците, конто от дълго време вече били забелязали това съвпадение2’'', виждали, че същата участ сполетявала сега Империята на Константин. Самият факт, че в 1453 г. се навършвало едно хилядоле-тие от смъртта на един от най-големите врагове на Империята, Ати-ла, не събуждало естествено никакъв спомен и никаква надежда. Ком-пилаторът на исторического въведение към повестта се опитвал, обратно, да покаже християнския произход на византийската столица. Той е използвал всички средства, с конто разполагал, за да прослави по един по-емоционален начин града, основан от Константин -очевидно защото неговата някогашна слава се съизмервала с нещас-тията на сегашния час. Така това въведение, написано или от самия автор на творбата, или пък прибавено от по късна ръка, образувало
великолепно цяло заедно с останалата част: то подсилвало цялосг лото впечатление от повестта.
Още първите редове на разказа ни известяват, че когато Констан тин решил да основе нов град, предназначен да замести древния Рим, това станало по божие наставление: совНтомь божиимь подвиза емь...141. Изборът между различните места, конто били посочени на Константин, бил направен, ни се казва, след нощно съновидение291*. Самият избор бил съпроводен от голяма тържественост в присъст-вието на цялото императорско семейство. Ако старата столица на Римската империя била съградена върху местност, където имало се-дем хълма299, и новият град никак не се отличавал в това отношение. Константин дошъл във Византия и тук също намерил седем хълма: вид И на томь мИстН семь горъ... Импсраторът, ни казва авторът, лично присъствал при работите около изграждането на новата столица. Укрспленията, допълва той, били построена под неговите линии повели™. Чудото със змията и орела301 послужило за основа на предсказание, отнасящо се до блестящото бъдеще на града Константинопол: се мНсто ссдмихолмыи наречется и прославится и возвеличится въ всей вселенной паче иныхъ градовъ, но понеже станешь межи дву морь, и бьснъ будеть волнами морьскими, -поколебимъ будеть... Заедно с тъжната нотка в това предсказание имало и лъч надежда. Орелът, който олицетворявал християнството, бил победен, казва ни се, от змията, която олицетворявала исляма. Това означавало, че християнството щяло да бъде победено от исляма. Но успели да убият змията и да избавят орела, и в това виждали надежда за бъдещатд участ на Константинопол [А орелъ - зиаметс крестьянское, а змш - знамеше бессерменское. и понеже змш одол И орла, являетъ, яко бссермснство одол Истъ хрсстьянства. А понеже крестьяне зм1а убиша, а орла изымаша, являетъ, яко напос-л Ндокъ пакы крестьянство одол Нетъ бсссрмснства и ссдмохолма-го прйлмутъ и въ немъ въцарятся...]. Разбира се, тези умозаключения се породили post cventum в отчаяните души, конто се мъчели да си възвърнат надеждите. Компилаторът на историческото въведение владеел до съвършенство изкуството на пропагандата. За да не оста-ви никакво съмнение що се отнася до значението на посочените предсказания, той добавя, че те били изложени писмено още по времето на Константин302, следователно те в никакъв случай не били по-късна мистификация. Компилаторът не пропускал също така да вложи в разказа си мистичното число седем303. Освен това той ни казва, че населението на града на Константин било попълнено от знатни лица,
доведены от Рим и от други области304. Император Константин, ни съобщава той, бил поставил основите на всички прочути сгради в новата столица: дворците, Хиподрума, портиците, църквите, другите паметници в града, - приписват му се дори сгради, конто с поло-жителност не са били изградени от него305. Консатантин бил наредил тук да се пренесат големи богатства — неща пребивни и заслужава-щи похвала, събрани от много страни и градове**. Естествено па-метниците от античен и езически произход се нареждали до тези от християнски произход. В същото време основа гелят на града се заел да организира големи празници и тържества в новата столица, за да умножи блясъка на града. Казва ни се, че на специално тържество императорът поверил Константинопол на закрилата на Богороди ца307. Примеры на император Константин не останал изолиран. Според компилатора на въведението неговата строителпа дейност била образец за подражание от всички първенци и сановници, както и от неговите приемници на престола на Империята. От друга страна, според този автор Богородица не отказала да закриля [ рада, който й бил поверен, в продължение на дълъг период.
Недостойното поведение на неговите обитатели обаче, допълва авторът, станало причината за голям брой нещастия: нападения на неверниците, глад, чести епидемии, граждански войни. Така византийската столица, твърди авторът, започнала да замира: силните били изпаднали в безпътица, населението обедняло, градът западнал и ста-нал много незначителен...30*1. Така в няколко страници компилаторът на въведението е описал величието и упадъка на Константинопол. Това му служи като фон, върху който излага събитията от 1453 г. Действително, след като разказва историята на основаването на града и очертава в няколко реда неговата по-нататъшна история и него-вия упадък, авторът преминава - малко рязко, наистииа това трябва да се признае — към описанието на обсадата и на превземането на Константинопол от турците в 1453 г.
Излишно е да се казва, че тази част от изложение™ образува яд-рото на цялата повеет. Съдържанието е до такава степей подхранено от преки посочвания, от исторически факти и от загатвания, че би било съвсем невъзможно да му се направи тук обстоен анализ. Нека обаче отбележим някои no-значими подробности. Така, авторът на Повестта ни осведомява, че турският султан - безбожнилт Махо-мет, син на Мурад - решил да пристъпи към обсадата на византийската столица едва когато узнал за нейния упадък. За да създаде пред-става за неговата злонамереност, авторът на Повестта отбелязва, че
той предприел обсадата на Константинопол и одновременно с това продължавал да бъде в мирни отношения с византийския император Константин XI. Неговото нападение било предприето внезапно по суша и по море [Сия убо вся увВдВвъ тогда властвующей Туркы безбожный Магуметъ Амуратовъ сынъ, въ миру и во докончанье сый съ цесаремъ Констянтиномъ, абие збирасть воя много землею и моремъ, и пришедъ внезаапу градъ обьступи со многою силою]. Искането на императора да започне мирни преговори било от-хвърлено от султана. Вероломен и лукав, той върнал пратениците и заповядал да се нападне градът с всички средства, конто били на разположение30’. Съпротивлението на обитателите на града не дало почти никакъв резултат: те не били в състояние да нанесат щети на турците поради численото им превъзходство310. Докато отбраната на столицата се организирала по един по-целесъобразен начин, императоры, патриархът, духовенството, както и множество жени и деца, отправили към Бог молитви за избавлението на Константинопол311. Замислени в духа на времето, произнесени през сълзи и ридания, тези молитви може би представляват най-красноречивата проява на със-тоянието на тревога и отчаяние, което царяло там. Днес би могло да се критикува един автор за това, че е вложил подобии отклонения в своето изложение, обидно наситено с исторически факти, но не трябва да се забравя, че за един човек от края на средновековието тези молитви представлявали най-подходящия начин да изрази своите чувства и своите скърби. Вески ден те се молели от все сърце сред стенания и ридания, твърди авторы на Повестта312. Императоры насърчавал защитниците на столицата и не виждал нищо по-подхо-дящо от това да им казва да се сражават и да устояват на враговете, като се уповават на божията помощ313.
През това време турците не преставали да нападат ден и нощ града и това продължило тринадесет дни. На четиринадесетия ден, след като отслужили своята безбожна молитва [откликнувше свою безбожную молитву], те пристъпили към ново нападение, по-силно от всички предшестващи314. Защитниците на столицата се съпротив-лявали, колкото могли, докато патриархът и духовенството непрестанно се молели, за да получат божието милосърдие и избавлението на града315. Авторы на Повестта е упял чудесно да ни предаде карти-ната на ожесточената борба316. Когато на другия ден императоры потърсил хора, за да бъдат погребани жертвите, той не намерил никого от воините си: изтощени от битката, всички спели. Загубите на византийците били твърде големи, но тези на враговете ги превъз-
хождали. Императоры, патриархът и духовенството се надявали, че след като султаны дал толкова жертви, той щял да се оттегли от града, и отправили към Бог нови благодарствени молитви317. Но дори след всичките тези жертви турчины нямал намерение да изостави своя план [онъ же безвЁрный не такопомышляшс]. Вместо да вдиг-не обсадата, безбожният турчин [безбожный Турокъ] наредил на-падението да продължи с още по-голямо ожесточение. Призивите, отправени от императора по суша и море до Морея, Венеция и Генуа, останали напразни. Едните не могли да изпратят никаква помощ на обсадения град, защото били заети с междуособни войни, докато другите желаели Константинопол да бъде превзет от турците с надежда-та те самите след това да завземат града. И така, не дошла никаква помощ [Цесарь же Констянтинъ посылаше по морю и по суху, въ Аморею къ брапйи своей, и въ Венец Ёю и въ Зиновию о помощи, и брапйя его не yen Ёша, понеже распря вел1я б Ё между ими, и съ Арбанаши ратовахуся, и Фрягови нс въсхотЁша помощи, но гла-голаху въ себЁ не дЁйте, но да возмутъ и Туркы, а у нихъ мы возмемъ Царьградъ. И тако не бысть ни откуда помощи]3'*.
Пристигането на Джовани Джустиниани с неговите кораби било посрещнато с радост, но те означавало по-скоро морална, отколкото действителна помощ. На редица места в своето повествувание авторы на Повестта е отбелязвал поведението на Джустиниани по време на отбраната на града319. На тридесетия ден от обсадата турците пред-приели ново нападение, като настъпвали преди всичко към онова място от крепостта, където се сражавал Джустиниани. Авторы наб-ляга върху идеята, че силата на враговете се състояла в тяхното числено превъзходство. Загубите нямали голямо значение за тях, защото те били много на брой и могли да се борят без отдих320. Джовани Джустиниани, от своя страна, им се съпротивлявал с всичките си възможности. Но какво можел да направи против такива сили, се пита безнадеждно нашият автор [но что можно 6Ё учинити проти-въ такыс силы?]321. Тъй като не стигнал желания резултат от своето нападение, султаны дал знак за настъпление срещу града. Този път опасността била такава, че дори жените трябвало да участват в отбраната322. В църквите не останал никой освен патриарха и духовенството: те се сражавали, молейки се. Всичко било съпроводено със сълзи: молели се със сълзи, императоры произнесъл реч пред войниците си, плачейки. Това било не само черта на времето323, но също и знак за отчайващото положение. Благодарение на живото описание на автора може да се изгради представа за живота в обсадения град.
22. Византия и славянският свят
337
Молитвата, която авторът на Повестта е поставил в устата на императора324, ни показва повече от всяка друга подробност мъжеството на защитниците и тяхното отчаяно положение: господа и братия, малы и вслици - се молел императорът, - днесь npiudc часъ прос-лавити Бога и Пречистую Его Матерь и нашу вбру христьянс-кую: мужайтеся и крбпитеся, и нс ослабляйте въ трудбхъ, ни отпадайте надИжею кладающе главы своа за православную в'бру и за церкви бож1а, яко да и насъ прославить всещедрый Богъ... По време на обсадата в града камбаните биели без прекъеване и техният звън давал смелост на защитниците325. Авторът на разказа се чувства принуден да признае собствената си безпомощност да изобрази всички беди, който съпътствали битката326. При четенето на неговото описание се долавя, че тези редове са написани от ръката на талантлив книжовник. Несъмнено в това описание има и общи места, взети от литературните творби на времето327, но може ли да се изисква от един автор да бъде оригинален във всичките подробности и да не повтори някои книжовни фигури, а да се ограничава само с конкретните факти? Това изискване би било много строго и не дотам справедливо спрямо един човек, когото единствено обстоятелствата са принудили да упражнява писателския занаят, без той да има може би и най-малкия стремеж за това.
Нощта сложила край, ни казва авторът32*. на нападението на тру-ците срещу града. Ако Господ ие бе прекратил този дсн - пише авторът на разказа, - градът би бил напълно пагубен, защото всички граждани вече били напълно изтощени [ы аще не бы Господь прекратилъ день той - конечная бо уже б ® погибель граду, понеже гражане вей уже бяху изнемогше. Нощи же наставши, Туркы отступиша къ станомъ своимъ, акы уставшс, а градцкие люди падоша къи же и гдБуспИ отъ труда. И не 66 тоя нощи слыша-ти ничтожс, разе "бе стонаше и вопль ебненыхъ людей, но и еще живи бяху...]. Тук ни е дадено описание на положението в обсадения град и в стана на врага след деня на битката32’. На следващия ден императорът още веднъж наредил на свещениците и на дяконите да погребат труповете на християнските войници, и да поверят ранени-те на грижите на лекарите330. Гледката на жертвите, липсата на помощ и упорството на турците предизвикали отчаянието на императора и при звъна на камбаните последвали нови молитви за спасени-ето на нещастния град [Цесарь же 66плача и рыдая не престааше, видаще nadenie своихъ людей, а помощи ниоткуду чающе и неотступное д б/io неврьныхъ. Папцпархъ же и всь клирикъ. тако и всь
синклитъ цесарскш, взяша цесаря и пойдоша утБшающе его къ великой церкве на молитву и благодареше вссмилостивному Богу, такожде и множство благородныхъ женъ и д Бтей съ царицею, понеже вей люд1е бяху еще опочивающе отъ безм Брныя и непр1ем-ныя истомы. И повел Ж патр1архъ позвонити по всему граду, запое Бдая веБмъ людемъ, иже не бяхуть па брани, и жеиамъ и дНтямъ, къиждо ихъ, да поидуть къ своему приходу, молящеся и благодаряще Бога и всенепорочную его матерь владычицю нашу Богородицу и присиод Иву Марио. И бяшс вид Ити во всемъ град И всИмъ людемъ и жеиамъ припичющимъ към божшмъ церквамъ со слезами хваляще и благодаряще Бога и пречистую Богоматерь, и тако проводиша день тъ и всенощное пИн1е]п>.
Султаны оставил част от жертвите си извън града, за да зарази столицата чрез разложението на техните трупове и девет дни по-късно подновил нападението332. Отново бил направен опит да се склони императорът да допуске града, за да организира отбраната му с помощта на неговите братя, но след няколко мига на размисъл Константин XI отказал да последва този съвет: Но како азъ се сътворю и оставлю священство, церкви божзя и цесарство и всихъ людей? И что сърчеть вселенная, молю вы, рцетИ ми? Ни. господ in мои, ни да умру зд И съ вами, отговорил императорът, облян в сълзи. След този отказ не оставало нищо друго освен да се подновят призивите към Морея, към управителите на островите и франките, тоест западните държави, с молба да изпратят помощ на града. През деня граж-даните воювали против турците, а през нощта се грижели за отбраната. Султаны [„безбожникы"] изпробвал голям топ, приготвен за нападението, но трябвало да претърпи неуспех333. Вместо да се отчая, Мохамед II предприел нападението с още по-голямо старание. Тук авторът на Повестта ни е показал жива и драматична картина на битката334. Ето как, благодарение на божията промисъл, градът бе 'спасен този дсн от безбожните турци, добавя авторът. Но „пороч-ният“, тоест султаны, наблюдавал отдален събитията и въпреки че 'видял поражението на своите воини и обнадеждаването на гърците, кроял нови планове как да продължи битката. След оттеглянето на турската войска от града сега защитниците предприели излизания навън. И така, появил се миг на облекчение и надежда: вече вярвали, ни казва авторы, че опасността била отстранена. Императорът, пат-риархът и духовенството отправили молитви във всички църкви и вече очаквали края на битката333. В същото време те разчитали на подкрепа от всички страни. Според автора на разказа, изглежда, мла-
дият султан [тъ злое Ирьныи Магуметъ] се колебаел в решението си да продължи битката. Посъветвали го да вдигне обсадата и да се оттегли в своите територии336. Погрешна стьпка на управителите на града довела до ненадейна промяна. Императоры, патриархът и обитателите на града взели неуместного решение [сое Итъ сов Ищаашс нс благъ] да пристъпят към мирни преговори с турците. Султаны [онъ же лукавый] се възползвал от това предложение, отложил своето изтегляне от града, започнал преговори със защитниците и им предложил да напуснат столицата. Това условие, поставено от Мохамед II, хвърлило в смут императора и неговите хора. Те съжалявали за своята постъпка и сега виждали, че по този начин възпрели оттег-лянето на султана от града. Обитателите отново се подговили за битка337. Мохамед II заповядал да се изработи голям топ и предприел ново настъпление338. Последвала битка, която авторы на Повестта ни е описал с някои реалистични подробности, като непрекъснато изтъква героичного поведение на защитниците на града339. На след-ващия ден битката продължила със същото ожесточение3411. На сви-кания съвет василевсът и военачалниците търсили изход от трагичного положение. Имало предложение да се организира излизане от града през нощта и обсаждащите да бъдат нападнати внезапно341. Авторы на Повестта споменава колебанията на защитниците, конто се опитвали да направят невъзможното, за да спасят столицата342.
Докато византийците се съвещавали, известили им, че турците успели да се покатерят по стените и да проникнат зад крепостната стена на града. Положението било критично и само намесата на император Константин XI спомогнала и този път да бъдат отблъснати нападателите. Авторы на Повестта описва с интересни подробности тази случка от битката343.
След като спечелили малка победа, защитниците отново новяр-вали, че след толкова загуби турците ще се оттеглят. Но бсзбожнилт Мохамед нс мислел така, допълва печално нашият автор. На 21 май се появил небесен знак, който обезсърчил защитниците на града. Твър-дяло се, че над църквата „Света София" било видяно светещо знамение и то било изтълкувано като лошо предзнаменование344. Уведо-мен за видението, василевсът паднал ничком и останал дълго време неподвижен. Когато се съвзел от този ужас, Константин XI наредил това знамение да се държи в тайна, за да не се тревожат обитателите на столицата. Василевсът останал непоколебим пред подновените нас-тоявания на патриарха да напусне града: той желаел да продължи борбата заедно с всички останали345. Въпреки всичко слухът за небес-
ното видение се разпространил и предизвикал страх и трепет сред обитателите. С увещания, молитви и религиозни тържества патриархът и духовенството се опитвали да повдигнат духа на обитателите. Колкото повече нараствала опасността, толкова по-смирени ставали молитвите. Вече разбирали, че повече никаква човешка сила не била в състояние да спаси обсадения град.
Султаны организирал своите воини за последно нападение. На 26 май тържествено била отслужена обща молитва на турците и нападе-нието започнало от всички страни346. Въпреки огромните загуби защитниците продължавали да се съпротивляват. Василевсът и първен-ците на града обхождали воините и ги молели със сълзи на очи да се борят мъжествено и да не се отчайват347. Камбаните - ни уверява авторы348 - и този път биели, за да призоватхората на борба. Застанал сред сражаващите се, императоры отправил към тях последен призив349. След това той им дал пример на безразсъдна храброст, като се хвър-лил срещу турците, за да ги нападне и да окуражи своите35". През нощ-та битката не била прекратена, както обикновено се случвало, и борбата продължила до късно. Когато на следващия ден сражението било подновено, снаряд, изстрелян от турците, улучил Дж. Джустиниани и тежко го ранил. Това бил решаващ удар за обсадените: участъкът, за-щитаван от Джустиниани, бил важен за общата отбрана, а генуезкият воин се отличавал със силата си и с храбростта си. Направили всичко, за да спасят живота му, и когато се завърнал на мястото си върху стеките на града, Джустиниани подновил борбата. В друга сражение, описано от автора с редица нагледни черти351, Джустиниани пак бил ранен. След като чули воплите на обитателите, турците удвоили своя натиск, но нахлуването на враговете било спряно повторно от намеса-та на Константин XI. Авторы на Повестта ни показва една след друга различните страни на битката: жертвите били оплаквани, сражавали се неустрашимо или пък се молели в църквите, за да изискат божията помощ. Трябва да се прочетат тези страници, конто описват послед-ните момента на битката за защитата на Константинопол, за да се почувства драматизмы на изображението352.
След като е описал по този начин състоянието в лагера на защитниците, авторы ни пренася сред редиците на обсаждащите. Той ни разказва за колебанието на султана, който знаел за огромните загуби, понесени от неговите войници, както и за доблестта на василевса. Младият и амбициозен турски владетел, според уверенията на нашил автор, прекарал една безсънна нощ и размишлявал върху реше-нието, което трябвало да вземе и вече мислел да се върне обратно.
Ио за да се сбъднс божията воля, това решение не било изпълие-но, добавя авторът на Повестта353. Нова атмосферна промяна се поя вила неочаквано над обсадения град: гъста мъгла обгърнала столи цата, едри капки започнали да падат като сълзи над земята [начать наступати надъ градомъ тма велю: воздуху убо на аерЁ огустив-шуся, нависеся надъ градомъ плачевнымъ образомъ ниспущаше аки слезы капли вслицы, подобные величествомъ и взоромъ буайалному оку, черлЁны, и терпяху на земли на долгь часъ...], - сякаш самата природа оплаквала съдбата на града и предричала близкия му край. Поразени, обитателите на Константинопол изпитали голяма тъга и изпаднали в ужас [яко удивитися всЁмъ людемъ, и въ тузЁ ве-лиц Ёй и во ужас Ё быти}. Явно надарен с тази дарба за наблюдение, която е присъща на големите писатели, авторът на Повестта чудесно е използвал този малък знак на природата - който в други времена може би би отминат незабелязано от обитателите на оживената столица - за да ни опише душевното състояние на защитниците на Империята, конто преминавали последователно от надеждата към обез-веряването. Патриарх Анастасий354 отново се опитал да убеди васи-левса да напусне града след тази природна поличба за неговия неизбежен край, но напразно. Турците също забелязали природного знамение, но го изтълкували в своя собствена полза355. Насърчен, султа-нът (безбожный) наредил да се подготви ново нападение срещу града - последното, това, което решило участта му. Турските войници този път проникнали зад крепостната стена на столицата и се впускали в свиреп бой с византийските воини. Тогава василевсът и един турски пълководец [беглер-бегът на източните области] провели ли-чен двубой и Константин XI надделял. Битката продължила твърде дълго време с неясен изход, но накрая византийските войници прого-нили още един път нашествениците. Съдбата на града обаче била предрешена, ни уверява авторът на Повестта: дори чудеса да бяха направили, не би било възможно да промснят божията воля [но аще бы горами подвизали, бож1е изволение нс премочи]™'. Като из-вестява това, авторът на повествованието допълва, че византийците, малко на брой и сражаващи се без отдих, се чувствали изтощени и отпаднали, докато турците непрекъснато нападали със свежи сили357. Опечален от смъртта на своя пълководец, Мохамед II засилил нас-тъплението срещу града, като се стремял да погуби преди всичко самия василевс [на цесаря повел Ё навадити пушки и пищали, боя-ше бо ся его, да не изыдеть изъ града со вс Ёми людьми и нападетъ напрасно на нь]. Когато византийските всеначалници и първенците
на града се опитали да отдалечат Константин XI от бойното поле, за да спасят живота му, той им повторил решението си да загине заедно с всички останали воини358. Балтауглу359 проникнал в града, прид-ружен от твърде многобройна войска. Тьрсили навсякъде василевса с явната надежда чрез погубването му да сломят всяка съпротива36П.
Решителният момент бил настъпил. Когато узнал за нахлуването на враговете зад крепостната стена на столицата, Константин XI, според свидетелството на нашия текст, се помолил за последен път в църквата „Света София*1: идущу же цесарю изъ церкви сей едино прирекъ: иже хочетъ пострадати за божга церкви и за православную в Иру, да пойдешь со мною..., допълва авторът. После той събрал известен брой войници - казва ни се, че те били около три хиляди. Константин XI се отправил към Златната порта, за да се опита да окаже за последен път съпротива, но намерил там смъртта си: И тако пострада благое Ирный царь Костянтинъ за церкви бож1я и за православную в Иру... След като известней за смъртта на императора, който показал чудеса от храброст, авторът на Повестта не може повече да едържа мъката си. В риторично отклонение той се отдава изцяло на чувствата си: И збысться реченное: Костянтиномъ създася и паки Костянтиномъ и скончася. Зане согрНшсшемъ осуждешс судомъ божшмъ врсме-немъ бывають, злодИятс бо, рече и безако/ие превратить престолы сильныихъ. О велика сила грИховнаго жала, о колико зло творитъ преступлешс! О горе тобИ, седмохолмии, яко поганш тобою обладаютъ, ибо колико благодатей божшхъ на тсбИ воз-Пяша, овогда прославляя и величая паче иныхъ градовъ, овогда многообразие и многократн Ж наказал и наставляя благими д Илы и чюдесы преславными, овогда же на враги под Идами прославляя, не прсстааше бо поучая и къ cnaccuiio призывая и житсйскимъ изобшйемъ утИшая, но украшая всячески... Ты же, яко неистове-нъ, еже на теб И милость божию и щедротъ отвращашссь и на злод Июне и безакоше обраи/ашеся, и се нын Ж открыся гн Нвъ бож1и на теб Ж и предаешь тебе въ руц Ж враговъ твоихъ, и кто о семь не восплачется или не възрыдаетъ?]зм.
Няколко подробности, съобщени от автора, допълват картината на превземането на Константинопол от турците. След като се сбогу-вала с мъжа си, императрицата веднага приела монашеството и прид-ружена от други жени и момичета, била изпратена към островите и Морея362. Въпреки че турците проникнали в града, защитниците про-дължавали да се сражават. Като споменава това, авторът на разказа
е искал да отдаде чест на тези последни бранители на независимост-та на християнската Империя’63. Тази съпротива била прекратена едва след личната намеса на султана, който заплашил със смърт тези, конто щели да продължат битката. Проникнал веднъж в града, Мохамед II тържествено влязьл в църквата „Света София*1 и обещал не-прикосновеност на цялото население, което било останало живо. Когато на победителя представили главата на мъртвия император, той се отнесъл към нея с уважение. След като узнал, че няколко пър-венци на града улеснили бягството на императрицата, султанът за-повядал всички те да бъдат погубени. След това, заради пашите грсховс безбожният Махомст седнал на престола па Империята, която била най-благородната сред всички царства под слънцето [и симъ сице бываемыхъ и тако съврьшаемымъ, грЪхъ ради нашихъ, беззаконный Магуметъ с*Ьде на престол’Ь царств!а благороднЪйша суща вСБхъ иже подъ солнцемъ....]364.
За да допълни своя разказ, авторът е сметная за необходимо да прибави накрая няколко размишления върху пророчествата, припис-вани на Методий Патарски и на Лъв Мъдри за края на константинополската Империя и нейното предопределение в бъдещето365. Може би е излишно да казваме, че тези неясни и загадъчни пророчества скоро били изгьлкувани в полза на идеята, че един ден руският народ щял да завземе град Константинопол и да възстанови там християнската Империя366. Така Повестта за превземането на Константинопол станала съставна част от идеологическия арсенал на книжовни-ците руси от XVI и XVII-XVIII в. При това трябва да се спори с тези учени, конто настояват върху доста късния произход на това тълку-ване367. За XV в. Повестта за превземането на Константинопол имала много по-ограничено значение: тя била вълнуващ и наситен с исторически факти разказ за превземането на византийската столица. Не-говият автор писал като съвременник на събитията, но с ясно определено чувство към турците. Всичките му симпатии са на страната на християните. В цялата Повеет няма и една дума на съчувствие към новите господари на града на Босфора. Когато говори за султан Мохамед II, авторът не е намерил по-оскърбителна дума от безбожник или нсверник - най-често той се въздържа дори да произнесе името му. Въпреки тази враждебност, която е в основата на цялото повествувание, трябва да се признае, че авторът на разказа е съумял да ни даде много подробно изложение на събитията, като обхваща всички страни на двубоя: показва ни ту действията на турците, ту действията на византийските воини или на духовенството и на отча-
яното население, което вече виждало единствен изход за своята не-щастна участ в молитвите и в религиозните церемонии. Благодарение на грижата на автора да ни опише всички страни на битката ние разполагаме с изображение, което остава почти единствено сред историческите извори, конто ни осведомяват за събитията от 1453 г. Несъмнено в Повестта се срещат много общи места, както и фразеология и допълнения, конто, изглежда, са по-късни36*1. Трябва да се признае обаче, че Повестта даже във формата, в която ни е известна, представлява едно добре съгласувано цяло, вдъхновено от една и съща основна мисъл — защитата на християнската вяра, възхвалата на героизма на воините, конто се сражавали за отбраната на столицата на Константин и най-сетне ненавистта срещу нашествениците.
При четенето на последните страници на Повестта се чувства известна промяна в съдържанието и тона на изложението. След като говори подробно за различните фази на битката, тук авторът изглежда така ужасен от злополучния изход от тази битка, че се стреми да намери надежда и утешение сред пророчествата за бъдещето. Пре-ходът от реалистичното изложение към пророчествата настъпва така рязко, че някои учени са склонни да разглеждат тази последна част от Повестта като по-късно допълнение36’. Преди да приемем, че те са прави, би трябвало да се зададе въпросът дали използването на пророчествата, приписвани на Методий Патарски и на Лъв Мъдри, пред-ставлявало нещо необичайно за хората от XV и от XVI век. Наистина възможно ли било, когато се говорело за превземането на Константинопол, да се пропуске позоваването на Откровението на Методий Патарски - един от най-известните текстове през средновековието, конто разжазват за събитията около превземането на града от турците, както и за неговата бъдеща участ?
Благодарение на проучванията на няколко ерудирани мъже съд-бата на тази византийска творба в славянския свят сега се познава в твърде задоволителна степей. Няколко нейни славянски текстове вече са били обнародвани от големия познавал на славянските апокрифи Н. Тйхонравов370. Към края на миналия век Н. Истрин371 посветил подробно изследване на Откровението на Методий. По негово мнение това Откровение съвсем не било смятано за апокрифна творба, а било разглеждано като достоверна и свята книга372. Поради тази причина Откровението лесно могло да бъде използвано от преписвачите и славянските книжовници, конто привеждали обилии цитати от него. Освен това било отбелязано, че Откровението се състояло от две различии части, конто са били написани по различно време и съдър-
жат недотам съгласуващи се помежду си възгледи373. Първата част излага своеобразна основна мисъл: това е възгледът, че Византийската империя щяла да съществува вечно като въплъщение на христи-янското могъщество. Следва втора част, която издава известии повторения в сравнение с първата, но и разкрива няколко нови мисли. Трябва обаче да се добави, че текстът ни е познат в четири различии редакции. Така първата редакция съдържа историческо изложение, описание на нашествието на измаилтяните и най-накрая есхатоло-гична легенда за царуването на Антихриста374. Втората част на тази редакция заслужава специално внимание, защото тя може да претен-дира за известна оригиналност. Византийското Откровение било пре-веждано на славянски език два пъти в различна епохи375. Първият превод е бил направен в България, вероятно през X или XI в., и бил пренесен в Русия не по-късно от началото на XII в.376 През XIII и XIV в., отново в България, бил направен втори превод на същата творба377. По това време турците били започнали своите набези в земите на Балканския полуостров и тези събития намерили своето отражение в текста на Откровението. Въз основа на българския превод малко по-късно в Русия била съставена една редакция, която съдържала най-различни интерполяции378. Тази редакция би трябвало да бъде отнесена към XV в. Славянските преписи на Откровението са по-стари от всички останали преписи на гръцки и на латински език379. Проник-ването на турците в балканските земи и превземането на Константинопол събудили подчертан интерес към тази творба. През вековете на турското владичество това Откровение имало предназначението да бъде четено като извор на утешение и надежда за покорените народи. Събитията потвърдили в значителна степей съдържащите се в тази творба пророчества и така й придали по-голяма стойност. Приб-лижаването на 7000-ата година [или на 1492 след Христа], евързана с пророчествата за края на света, естествено засилвало интереса към Откровението.
Какво все пак могло да се намери за турците и за съдбините на константинополската империя в този текст? Поради есхатологич-ния си характер творбата, приписвана на Методий Патарски, заслуг жавала внимание. В нея на редица места могли да се срещнат noi сочвания, отнасящи се до турците. Така в нея се говори за агаряни* те, и то с не дотам ласкателни изрази380. Запознаваме се с тяхната многочисленост, с дивия им живот, с техните нашествия и опусто-шавания381. Но това не било всичко: агаряните, след като били про-гонени в пустинята, откъдето били дошли, трябвало да предприе-
мат ново мападение срещу голяма част от познатия свят382. Казва ни се, че шито един народ нямало да може да им се съпротивлява383. Накрая обаче те щели да бъдат победени от гърците384. След като излага различии исторически събития, конто невинаги са много ясни385, автгорът на Откровението се връща още един път върху сво-ята мисьл за могыцеството на гръцката Империя. По негово мнение тази империя трябвало да просъществува във вечността, без да бъде победена от нито един враг386. С екскурс в историята на евреи-те, египтяните, вавилонците, македонците и персите той предоставя доводи в полза на този възглед.
Всичко това било много хубаво и утешително, но към тази първа част била прибавена втора, която трябвало да отрази една истори-ческа действителност, напълно различна и малко утешителна. В тази допълнителна част се предричало ново нашествие на измаилтяните и погубването на гръцките първенци поради безбожието на християните, и най-накрая победата на измаилтяните387. Няколко загатвания, отнасящи се до намаляването на чистотата на християнската вяра388, могли да бъдат изтълкувани естествено като намеци за унията между Константинополската и Римската църква в XIV и XV в. На основата на това твърдение се правели твърде мрачни предсказания за съдба-та на християнската вяра въобще389. Авторът на Откровението е под-силил своето изложение чрез споменаването на забележителното поведение на победителите390. Не би било трудно във всичките тези загатвания да се видят няколко посочвания за историческите събития, разиграли се през XIV и XV в. в балканските земи. Тук след това обаче идва утешителен лъч: предричала се победа на християните и тяхното избавление от турското иго. Авторът на Откровението не се задоволява само да го каже, но и измисля редица подробности за победата на християните391. Накрая трябвало да има едно последно нашествие, което щяло да завърши с победата на гръцкия император, с появата на Антихриста и накрая с възтържествуването на Иисус Христос392.
Както във всички произведения от този жанр това Откровение било предмет на най-двусмислени тълкувания: в него могло да се види всичко, което човек желаел да види според историческите обс-тоятелства, като отъждествявал по един или друг начин наименова-нията. Така за хората от XV в. не било трудно в него да открият една водеща мисъл: краят на константинополската империя - обозначена тук като гръцката империя - трябвало да съвпадне с края на света, който щял да настъпи в края на 7000-ата година и в началото на
осмото хилядолетие3’3. И така, тъкмо последнего десетилетие на XV в. трябвало да отбележи края на седмото хилядолетие. Ако хилядната година изминала, без да предизвика чувствителни вълнения във ви-зантийския свят3’4, то приближаването на края на седмото хилядолетие възкрееявало хилиастичните вярвания с цялата им сила. Това е достатъчно, за да ни обясни популярността на Откровението през XV в. Нима не било естествено този, който бил видял превземането на Константинопол от турците и падането на християнската империя, да прецени като напълно достоверни двусмислените пророчества на Методиевото Откровение? За хората, конто били преживели печалните дни на турското завладяване, тук се съдържало нещо повече от обикновено любопитство. В четенето на пророчествата за близкия край на мъките и приближаването на вечното царство на Иисус Христос несъмнено могло да се намери някакво утешение...
Някои места от предсказанията, приписвани на император Лъв Мъдри395, също така могли да бъдат тълкувани в светлината на събитията около завладяването на Константинопол от турците. И най-накрая, Данииловото видение346, което представлявало една от най-известните творби във Византия и по-късно сред славяните, също съдържало загатвания, конто могли да се поставят във връзка със събитията, конто протачали в Европейския югоизток към средата на XV в. Следователно нямало нищо странно във факта, че авторът на Повестта за превземането на Константинопол от турците в 1453 г., или ако така се окаже, продължител е завършил повествуванието за събитията с размишленията върху пророчествата на Методий Па-, тарски, на Лъв Мъдри и на Данииловото видение.
Руските летописи, конто представляват извор с огромна стойност за изучаването на руската история през XIV и XV в.3’7, понякога се занимават почта изключително със събитията от миналото на собс-: твената си страна. Ето защо при изеледването на тези летописи се откриват малко сведения за етапите на турското проникване в балканските земи. Старите руски летописци са съсредоточавали внима*-нието си главно върху своята национална история и най-често не са. отбелязвали дори най-решаващите събития, отнасящи се до турско* то завладяване на балканските земи или на Византийската империя. Превземането на Константинопол от турците е единственото съби-д тие, което е споменато от почти всички древноруски летописи. За щастие в тях невинаги се четат само еднообразни изречения, напро-5 тив, понякога се срещат и оригиналки бележки, лични оценки и чув-i ства на омраза против тези, конто са завладели столицата на христи-
янската империя и конто са осквернили християнските светилища. Т нар. Въскрссснска летопис™, освен текста на Повестта за превземането на Константинопол, ни предлага няколко изследвания за за-воеванията на турците, конто заслужават да бъдат отбелязани тук. Между другого, в продължението на този летопис се намира кратък разказ за завладяването на България от турците39’. Уместно е да се изтъкне, че това е едно от редките места в руските летописи, където са вмъкнати събития, станали в българските земи през последните години на XIV в. На друго място авторът на Въскресенската летопис ни е оставил хронологичен списък на завладените от турците градо-ве на територията на Византийската империя или извън нея400. Той ни разказва за предзнаменованията, конто съпровождали превземането иа Константинопол в 1453 г.401 Друга хроника [Софийската летопис] е съхранила за нас текста на писмо, написано от руския митрополит ФотийЛП2, датираща от 1430-1431 г.403 В това писмо, което е било написано, както ни уверява неговият автор, в стила и формата, използвани от покойния митрополит Киприан, който бил от българско потекло404, се срещат няколко интересни посочвания за турското завладяване на балканските земи: И отъ того часа, Богъ вЁспгъ, -пишсл той - въ колико семи рыдаше азъ смиренный впадохъ, ово ради своея безсмертныя душа, ово .же паче о във Ёрсиыхъ душахъ человЁческыхъ Христовы паствы, увЁреша и ползы ихъ и довела духовного, ово же о сихъ жалости, како грЁхъ ради преже прихода моего слышахъ Христову паству отъ безбожныхъ Агарянъ пл Ёнену и оскорблену. Оттуду же убо како гр Ёхъ ради чслов Ёко-любл Ё отъ Бога казнимы семи, и въ семъ прибываши т Ёхъ духомъ горя, изливался слезами, и еже с1я вся коснуша ми ся, и во вс Ёхъ псчалЁхъ б ы х ъ погружен ъ... Той ни казва, че страдал, когато му известили за тези събития: ради безчисленого смертоносна, и повсюду православныхъ житсльствъ о нашихъ нсисправленшхъ предъ Богомъ запустЁнйа; и симъ всЁмъ сдержимъ на многочисленный бЁды и искушен на низложенъ быхът. Той бил дал много голямо опрощение на греховетс, без да забрави войнитс, както и жсртвитс от нашсствието: Такоже и бояромъ, преже прсстав-лышимся и иже въ лЁтЁхъ нашихъ повсюду, прсставлешимся, и въ смертоносна, и иже отъ безбожныхъ Агарянъ изб1снымъ и пл Ёненымъ, вс Ёмъ православнымъ хрестьяномъ даю благословенно и прощеше... Въпреки цялата си риторика посланието на главата на Руската църква представлява една от най-красноречивите прояви на тази славянска и християнска солидарност, която съществувала между
народите от Балканския полуостров и руския народ по времето на турското завладяване. Макар разказът за превземането на Константинопол да бил известен в древна Русия, към него понякога се добавят версии, конто граничат с легендата. Така втората Софийска лс-топис ни предлага версия на събитието, която е напълно легендарна, но в същото време доста добре онагледява чувствата на автора, който представя турската победа като резултат от вероломно действие406. Според летописите византийско-руската солидарност намерила случай да се прояви оше по време на първата обсада, предпри-ета от турците срещу византийската столица. Като се прави намек за обсадата на Константинопол към края на XIV в.407, съобщава се, че тя продължила седем години и че през това време велик руски княз бил изпратил на обсадените много сребро408. Авторът на Твсрската летопис*04 вмъкнал в своя разказ кратка бележка за превземането на Константинопол и сметнал за необходимо да подчертае, че завладяването прекратило само политическия живот и почти не засегнало живота на православното население410. Не може да не се отбележи, че това е странно твърдение. Когато говорят за турското завладяване, другите летописци държат да покажат всичките пагубни последствия от събитието. Така авторът на Устюжския лстописен свод само в няколко реда ни е описал напълно различна картина411.
Когато митрополитът на Киев и на цяла Руския Йона умрял в 1461 г.412,' трябвало, както обикновено, да се потърси благословията на Констан-' тинополската църква. В този момент обаче византийската столица била под турско владичество и изглеждало невъзможно да се осигури бла-годатта за новия избраник. Така Йона останал последният руски митрополит, ръкоположен от константинополския патриарх, оттук ната-1 тък главата на руската църква бил (митрополитът) в Москва413. Но връз^ ките с Константинопол не били прекъснати. По този начин в Москва били осведомени за това, което ставало в новата столица на султани-те. Например когато към 1473 г. поканили един венециански худож1 ник, вече се знаело, че благодарение на известността му на голям майе-тор той бил търсен дори от турския султан414. 7
Турското завладяване на Балканския полуостров и на Византине^ ката империя имало и едно друго, по-дълбоко и по осезаемо отражеМ ние в руските земи. То спомогнало да се засиди патриотичного чувст8 во на руския народ главно пред опасността, която идеала от страна нЗ турците и на другите народи от същата раса. Тук трябва специално да се упомене това, което се намира във втората Софийска летопис. КаТб говори за събитията от 1480-1481 г., когато руският княз благодарил
на Бог и на Света Богородица, че пощадили руския народ от завладяването на неверниците, летописецът прибавя едно патетично възкли-цание, за да призове сънародниците си да защитават тяхната страна, като се имат предвид мъките, който изстрадали другите християнски народи, покорени от турците: И храбрш, мужсствснш сыново Русъс-miu! потщитсся сохранити свое отечество, Русьскую землю, отъ поганыхъ, не пощадите своихъ головъ, да не узрятъ очи ваши пл "Ёнешя и граблсшя святымъ церквемъ и домомъ вашимъ. и уб/енСя чадъ вашихъ, и поругания жеиамъ и дщерсмъ вашимъ. Якожс пос-традаша uuiu велшри славши земли отъ Турковъ, еже Болгаре глаголю и рекомш Греци, Трапизонъ, и Амор1я, и Арбаносы, и Хорваты, и Босна, и Манкупъ и Кафа, и uuiu мнозш земли, иже не стата мужествени, и погибоша и отчество свое изгубиша и земля и государство, скитаются по чюжимъ страиамъ бБдни во истинну и странны. и много плача и слсзъ достойно, укорясми и поношаеми и оплсвасми, яко не мужсствснш; иже изб Игоша которш со им Ийе-мъ многимъ, и съ женами и съ д Итми въ чюэкйе страны, вкуп Б со златомъ душа и т 'Басса своя изгубиша и ублажаютъ т Бхъ. иже тогда умръшихъ, неже скитатись по чюжимъ страиамъ яко без-домкомъ. Тако ми Бога видохъ своима очима грБшныма великихъ государъ, избБгшихъ отъ Турковъ со имБшсмъ и скитающеся яко страннш и смерти у Бога просящихъ яко мздовъздаяше отъ таков-ыя бБды. Пощади Господи нась православныхъ христйшъ, молитвами Богородицы и всБхъ святыхъ, аминъ...м.
Отгласите от турското завладяване и превземането на Константинопол отеквали с голяма сила в руските земи дълго време след края на XV в. През следващите столетия продължили да се връщат към тези събития. Без да се отклоняваме много към този по-късен период, би трябвало де се споменат най-малко няколко факти, конто заслужават особено внимание. Така в 1512 г. бил съставен Руският хронограф, който е съхранил за нас извънредно интересно повеству-вание за превземането на Константинопол в 1453 г.41'’. В друг руски хронограф, пак от XVI в.417, се намира друга повеет за превземането на византийската столица, която съдържа много важни и единствени по своя характер подробности. В хронографа, който е бил завършен в 1617 г.4|#, е прибавено съкратено изложение на Повестта за превзе-мането на Константинопол, известна под името на Нестор-Искен-дер. Освен това разполагаме с няколко документи от полуофициален характер, където събитията около превземането на византийската столица и на падането на Империята са намерили чувствителен, макар
и малко далечен отзвук. Така монасите от Хилендар в Света гора изпратили послание на Иван Грозни (1533-1584), като изразили по-желанието той да победи турците и да освободи византийската столица, Тракия и Македония419. Към средата на XVI в. Максим Грек настоявал пред Иван Грозни, че било необходимо да се освободи град Константинопол420. Докато в края на XIV в. московският митрополит Пимен съставил разказ за битката при Косово поле421, в някои житийни творби били вмъкнати посочвания за съдбата на Византийската империя и за турското завладяване422. Редица текстове с есхато-логично съдържание говорят не само за турското завладяване, но изказват пророчества за бъдещото освобождение на Константинопол и на народите, намиращи се под турско владичество42’. Във византийската литература съществувал текст, за който се смятало, че бил открит в гроба на Константин Велики, и в него виждали пророчества за бъдещата участ на византийската столица. Отбелязва се, че този текст бил тълкуван от константинополския патриарх Генадий II Схоларий (1453-1459), три пъти бил превеждан на руски език и се ползвал с голяма известност424. Разпространението на тази творба би трябвало де се обясни очевидно с факта, че в нея - в някои преводи на този текст - се четели пророчества, отнасящи се до изгонването на турците от териториите, завзети от тях, и то чрез усилията на руския народ.
В действителност падането на константинополската империя, от друга страна, оказало значително влияние и върху създаването на политическата идеология на Московското княжество. Още през XIV в., когато Византийската империя вече била чувствително отслабена от междуособните войни и от турските нападения, били направени опи-ти да се присвояват нейните права като център на политическия, културния и църковния живот. Българите от първата половина на XIV в., като видели че константинополската империя се раздира от жесто-ките борби между някои религиозни и политически партии, започна-ли да си присвояват нейните славни тигли. Тогавашната българска столица Търново станала царстващ град, пазен от Бог™, търновс-кият патриарх също взел за себе си величествена титла426. Български-ят преводач на Хрониката на Константин Манаси отишъл още по-далеч: той просто променил съдържанието на своя първообраз, където се говорело за вторил Рим, тоест за Константинопол, за неговата слава и за неговото значение, за да припише всичко това на българската столица427. Това било мечта, осъдена да бъде скоро погре-бана от събитията, конто прекратили съществуването на балкански-
те държави. Когато след дълга агония в 1453 г. Империята на васи-левсите приключила своето съществование, владетелите на славянската държава, която се създавала около Москва, се видели в правото си да си присвоят на свой ред правата на столицата и на византийската империя. Възгледът за Москва — трети Рим се зародил точно по това време и се превърнал в идея сила, която занапред щяла да направлява не една страна от политическия и религиозния живот на зараждащата се руска империя. Това било схващането за византийското наследство: това наследство се полагало на руския народ като единственият православен народ по това време силен и могъщ, способен да се противопостави на неверниците. Руският владетел, като вземал за себе си титлата цар, тоест василевс, ставал истинският представител на политическата власт, а московският митрополит, като приемал титлата патриарх, ставал духовният глава на православните народи. Източните православии народи гледали на московска Русия като на свой истински представител и наследник на християнската константинополска империя42*. Що се отнася до византийското наследство и съдбата на константинополската империя интересно би било да се изучат възгледите на един руски публицист от XVI в. като Иван Пересветов429. Между другото, в съчиненията на този руски автор е любопитно да се открие личността на Мохамед II, представен като образец на идеалния владетел430.
Нека най-накрая прибавим, за да завършим с руската литература, един документ от географски характер, какъвто е списъкът на рус-китс градове, далечни и близки43'. В този списък се срещат не само наименованията на руски градове, но и на български градове, разпо-ложени около Дунав432. Тук откриваме нещо повече от обикновения факт, че авторът на този списък знаел наименованията на тези български градове и че следователно трябвало да съществуват очевидни връзки между балканските области и руските земи по това време433. Като споменавал в този документ, съставен вероятно към края на XIV или началото на XV в., наименованията на български градове, конто тогава се намирали под турско владичество, неизвестният руски автор показвал, че смята тези градове за принадлежащи на голя-мата славянска и православна общност, чийто център бил в руската земя. Тук, в това още неясно съзнание, се криел не един кълн на политическата идеология на бъдещето.
Западните славяни са имали щастието да останат незасегнати от турското завладяване и да изпитат само косвено отгласите от него. Но ако за западните народи към другите беди се прибавяла също и
23. Византия и славянският свят
353
иепрекъсиато нарастоащата турска опасносп!^, какво би могло да се каже за тези славянски нации, конто се намирали на самата граница с турската лавина? Без никакво сьмненяе турската опасност съществувала за западните сдавяни, макар и в помаяна стелен. Поряди тази причина в тяхната литература от XIV и от XV в. могат да се открнят, макар и по-малко на брой, отражения на турското завша-дяваяе. В рамките на возможного иска упоменем някои от творбите на чешката и полската литература от XV и, отнасящи се до турското завоевание.
Участта на злочестия крал Владислав III Варненчик (1434-1444), който намерял своята гибел в битката край Варна през 1444 г.4®’, очевидно не могла да остави равнодушии западайте славяни, от конто била съставена потолямата част от неговата войска Наистияа, сред народаитс песни, конто И Феифалик е обнародвал*3*, се среща песен, която пронзхожда от XV в. и която се докосва до събитията от 1444 Г4 Cando de rege Wladislao, Vngarie rege или Cancto de Wladislao contra paganas pugnante occisd^. Изглежда, че тази песен е била със-тавсна или най-малкото записана в племена форма малко след събитията. Още в първите строфе е допускала хронологически грешка, тъй като се посочва, че ставало въпрос за събития. конто са се случили в 1334 вместо в 1444 г_ тоест повече от век по-рано*3*. Следовател-но някои подробности били забравени, а нсторнческата дснствител-яост се била превърнала в легенда придобяванки от този факт още потоляма внутпаващэ сила над всички, конто четели или слушали песента. И така, научаваме, че крал Владислав скорая в 1334 г. (всыц-ност в 1444) своята войска, зада воюва срещу поганщгге (krai Vladetav па pohany vopko sebral). В похода сн срещу поганцнте (турците) той напреднал чак до морето, тоест до Черно море, където била съсре-доточена силзта на враговете (1 pribra! яе па pohany at do more, tu kdez pohane leziechu velmi nine)- Когато прнститнал там, кралят отправил гореща молитва към Бог, Света Богородица и светннте, като ги умолявал да му номогнат да победи поганцнте, за да не бъдат те толкова горделивн спрямо християните: I pocal зё jest modliti (роли buohu velmi pUnd’ Hospodine vsemohuci, pomtluj ny. / гас nam dot! zrilizili nod pohany, at' nedejt chlubuci se : / premohii jsme nad kresf any. Ku pomoci poprosime biozie matky. / at' nam ract uprotrifi na det’ atku.l bychom mohli poraziti / ty pohany na pocatku. / I my poprostmc riechnych svatych, of nam rdet uprositi na ne take. , bychom mohh poraziti H ty pohany izify proklete. После кралят ce обърнал към своята войска и припомнил, че не бивало да се забравя за честта в тази бят-
ка. която се водела за славата на християнството: pomni dazdy па nqji ml. I a bijme sc pro Jezisef Наставленяята на краля получили единодушного одобрение от страна на вонните, без разлива във военния чин. След като започяал битката, крал Владислав успял да погуби много хяляди погаяця: Vytocil sc krai Vladislav s svoji mod /' mnoho laic set pohanbv tu poraziLdTosa успех в битката e дал повод на автора на песента да прнбавя тук едно патриотично възклицание:
Mily buoze, pozdrav jebo, poprq jcmu ctnej manzelky. Al’ ti ona vzdy rodila krasne $yny, jebot by nam tu cesku zemi branilt, spravedlivosL krest' ansky rad po viem svetc rozpIodilL
По едно любопитно сьвпадение делят на битката бил вторник, как-то този гибелен 29 май 1453 г_ когато византийската столица била завэета от турците®’ - ден, за конто почти сред всички народи сыцес-твуват толкова поверия4**.. Освен това чешпигт бард бил осведомея, че този злокобен ден бил празнякът на свети Мартин.4* Вонните, събра-ни предано около краля, се сражаваля упорито през цепня ден, от угрето до вечерта, когато върху земята се разстлал мрак (рестарте od jitra, az je zasla velikd imaj Крал Владислав - ни казва нсизвсстният автор на песеита - не напуснал бойното поле през целях д ен, а едва когато се спускала нощга в последимте поганци били црогояени (az sc podedni pvhanc rozpuddi kto vcdeel кат). Р&збира ее, в намеренного на стария бард не влизало разкриванет на цялата исторически истина пред неговите слушатели. Обратно, той искал донякъдс да скрие от тях деяствнтелните факти я да ги възвсличи, за да окаже положителио въздеиствие върху слушателите, без да гя обезверява или да ги опеча-лява. Така, вместо просто да ни извести за трагичння край на битката и за герончната смьрг на крал Владислав UI, авторы на песеита се ограничава да каже, чепо време на сражението на краля била нанесена рана в ляцето, която щяла да му служи като отличителен белег сред другите князе, както подобава на доблестен рицар {А г tom boji usazen krai na svo/i trar, kterd rdna chvala bud' pred kralmi, / neb jest siaiccne bo/otal/ jakoctny rek meziрялу/Очевидно потози начин ясторяческа-та истина била нарочно прнкрита от поста, който в противен случаи се опасявал, че ще унищожи цялото възлнтателно въздеиствие от твор-бата си. Необходимо било обаче да се загэтне за понесснзгте от хрис-
тияните загуби. Въпреки че избягнал да оповести за смъртта на краля в тази битка, авторът на песента все пак е намерил възможност да ни каже нещо за неуспешния изход от двубоя. Той ни осведомява за смъртта на няколко други лица, като изтъква тяхното героично поведение и добавя молитви за техните души. Той ни казва, че в битката е загинал знаменосецът Beltherys pan (mily hoze, гас posaditi dusi jeho v ncbcsich sdm). След като се сражавали като лъвове (jako Ivi dva), също и двама епископи, епископът на Ерлау (Jager) и епископът на Гросвардайн (Vclky Varadin), са намерили смъртта си в тази битка442. Но накрая поетът се чувства принуден да признае, че по време на битката са издъхнали много други лица:
Mnoho jine cine druziny tu jich seslo, neb jsu bojovali pro to drahe heslo, pro Jezise, jemu chvala bud’ na veky jemu dana.
Mnoho jine ctne druziny tu jich seslo, mily boze, odpust’ jim jich viny, гас jim dati kralovati vsecky easy s tebii. Amen.
Поетът не се задоволил с идеализирането на фактите около битката край Варна през 1444 г. - той представил също така и воините, конто загинали в тази битка, като истински мъченици за християнската вяра, конто заслужавали пълно опрощаване на греховете и вечно царуване край Иисус Христос, за когото се били сражавали.
В историята на религиозните борби в Бохемия, към средата на XV в., има един особено интересен момент, защото той доказва твърде тесните връзки между чешките утраквисти и представителите на константинополската църква в самото навечерие на падането на Империята. Тъй като в последно време този проблем е изяснен по един майсторски и подробен начин443, не ми се струва необходимо да се връщам към това, освен за да подпертая някои интересни особенос-ти от него, и то от гледна точка специално на това изследване. И така, в края на 1451 и в началото на 1452 г. в Константинопол прис-тигнал пратеник на утраквистите от Бохемия, чиято самоличност за съжаление подлежи на спорове444. Чешкият пратеник, отъждествяван от някои учени с английския теолог Питър Пейн, последовател на Уиклиф, беглец в чешките страни445, дошъл във византийската столица, за да разгледа заедно с представителите на константинополската
църква въпроса за уния между хусистката църква и православната църква. Благодарение на различии писма и на други свидетелства, отнасящи се до това пратеничество, с конто днес разполагаме, ние сме в състояние да оценим неговия характер, както и значението му за религиозния живот на византийците и на чехите44'1. Чешкият хусит - правилно твърди М. Паулова447, - който мразел папата, в критичнитс часове, който преживявал Константинопол в часа на неговото пристигане, се превърнал в ръцете на опозицията в средството, способно да вдигне народа, чрез когото тя се надява-ла да повлияв върху решението на императора и да предотврати присмането на ултиматума от папата. Хуситският пратеник на-пуснал столицата на Империята през пролетта и се завърнал в Бохе мия най-късно през месец май448. Като съдим от развитието на бъде-щите събития, за нас е напълно ясно, че мисълта за уния между ху-систите и гръцката църква била неосъществима449. При все това можем да се запитаме какви впечатления и какви сведения отнесъл чеш кият пратеник на своите събратя при завръщането си от Византия. Няколко месеца по-късно, към края на септември 1452 г., следова-телно малко време преди решаващите дни за съществованието на Империята, пражките утраквиста изпратили ново писмо до константинополската църква в отговор на поканата да установят унията451’. Самото забавяне на този отговор, както и някои други съображения, ни карат да мислим, че отношенията между византийците и хуситите се провалили още в началото451. Това обаче не означава, че те били прекъснати. Според свидетелството на един чешки извор452 след па-дането на Византийската империя някои гръцки свещеници са отошли в Прага и са се представили на архиепископ Рокицана453. Всички тези факти неоспоримо доказват, че по времето на обсадата и дори на превземането на Константинопол от турците чехите били не само осведомени за това, което ставало във Византийската империя, но и че имали твърде тесни връзки с византийците.
Споменът за преговорите между пражките утраквисти и константинополската църква останал да живее много дълго време, главно сред „Чешките братя“, и по този начин се увековечил и споменът за константинополската империя и интересът към Византия. Дори след като била покорена от турците, Византия се споменава не един път в съчиненията на чешките автори от това време, най-вече от църковните ав-тори, конто по този повод трябвало да говорят и за турците, и за тяхното нашествие. Тук трябва да се отбележи съвсем специално това, което е написал през есента на 1461 г. първият чешки утраквистки
хуманист Шимон от Слани™ npenforatioj полплслтРго rebusregni Bohcmiae. прслкзлачет да бъде произнесена пред папа Пий II (Елей Силвий Пиколоминн) (1458-1464)**, В заключителната част на своята реч чешкнят хуманист вместо condusn omnium pracdictorum, набляга-пю върху опасността от турните, излагал мисълта си за необходимостта от уния между хрястиянските държави: Ocmentissime igiiur pater* -пинкл той, - Sanctitatis tuc maturaque omnia ас singula scdis apostoltcc providcnaa pensando. ad suppliccm pref ail filii tut inclili prccum instandam smum liber.aliiatis pre fat is regno cf marchionaiui digneris apertre, vota corum effedui bentgne mancipando. Is namque fidci chnslianc ferventssimus extat zalator. ncc comodum suum. sed christianismi pcroptai tocius. Perpcndil enim maicstas sua, quo dolo et astucia omnique pcrfidic ingenio non bbstanlibus promisstonibus et iuramentis vcntilando Christianas non solum dedpere. sed in station ipsorum subvertere conantur Tcucri inftdcics [турните], Ob has tamquam ad commune tncendium extinguendum аихШо dd sedtsque a post due consdio cordon ex terris carissimi filii sui. regts Ungqrie. nititur impcllerc [! expetteref terris dominiisque suis primum vita com'Ue pacatis El quia Armeni. lacobuc. Indi alicquc ingentes orientates naaoncs per [diets nxnrdadonts dominum papam Eugcmum fЕвгений IV (1431-1439)! sanctc ccdesie, a qua non dtsccsserant. si fidetn redam orthodaxamque fenchant. insuper et Greet. post unionem in Ferrarienst condlio captatam heu! per barbarvs nuserc truiidati. in unilatem ecdcsic cum rtttbus et cerimoniis et antiquis observandis cafholicis. ulpote sacrament! communione calieis. coassumpii sunt, minim in modum agitur. quod soils Bohemis et Morovis hoc vetatur, quod omnibus ferme orientalibus conceditur christ ianis. Non est deus dissensionis. sed pacist ~ Ex hoc enim uno medio omne malum subartc dtssensionis—написал в заключение чешкият хуманист -stdabitur plenaque ас pcrfcaa concordia populorum in terris predidis arid firmiler sperabUur...
Няколко години по-късно. в \4&1,най-слав1шят чешки хуманист от XV в. (nejslavncjsi cesky humanista IS. stoldi) Ян от Рабщейн (1437 -около 1473) в своя латински Dialogus съпю се връшал към турския въпрос. На едно място в своята творба*7 той говори за борбата против турците. която унгарският края Матей I Корвин (1458-1490) бил принуден да водя, - разбира се. той говорел за турците по нс много ласкав начин и ги окачествявал като твърде могъщи и опасяи враго-ве на християните. (Sex Ungarie Mathias omnes catholicos Bohcmos suam in spedalem protcccionem suscepit, sed in liueris suis tacitc clausulc facilesquc latent evasiones. quenuuimodum afiligentcr pcriegenti appard. Turcum hostem cruets el potenitsstmum cl atrocissimum non mediocriicr
pertimcsctL Mullas expensas. muitas superior! anno idem rex feed impauas; id fatemur quidem...^. В отговор до своя опонент (Зде/ек от Щерн-берс. Zdenko Slernbergensis) авторът на Диалог подхвата ошс яед-нъж въпроса за турската заплаха: pro utililaw communi — расе tua. Zdenko - dicam unum verhum Dctur modis, ut tu affirmas. quatenus omnes clectores. omnes principes imperii cum suo inircnl Bohemiam unperatorc; veniant Vngari, Poioni, Wandali, Sicambri. halt et si iubet GaUifranci cum Angfis et Hibemicis. Quanto plurcs comcnicnt. iam agr'is rastatu per vos, cu ius nccessario cxibunt. Ubi enim tante multitudtnis pabulum agris desertis. ubi commeatus vilh's in ru'mam posifisl Нес omnia in loca farcia castellaquc munita comportala sunt, vallis loca circumdata firmiss'tme, que Georgia™ forent partes; ri iUa accipcrc non unius diet, non unius anni, eciam si ultra Christianos Turcos acccrsias, sed plurium cstatum labor cxlaf**. Ясно с. че по това време дори за западните ела-вяни турците представлявалн извънредно голяма опасност. Като пншел всичко това, чешкият хуманист ставал проводник на мнения-та, конто се шнрели сред сънародннците му по онова време. Битките на унгарскня крал срещу турците били обясняванн във връзка с вырешимте дела на страната. От друга страна, възникнала легенда та за турската мот. За да се подчертае якост на крепостите. съградени от крал Иржи от Подсбрали. било достатьчно ла се каже. че те не могат да бъдат завладели дори от турците.
Превод. направен в 1948 г, осветлява по много интересен начин чувствата към турците. конто изпитвали тогава сънародннците на Ян Хус. Към тази година в Бохсмия била превед ена творбата на Бернард фон Брайденбах, който в 1483 г. направил пыешествие в Палестина и в Египет и съставил произведение под наслои Pcrcgrmatio ad terram sand and*. Чешкият преводач е представил превода си като житие на Мохамет и е въвел спецнална подредба: първата част нзлага учението на Мохамет и нравите на саранините, а втората е трактат за различии народи и страни. Съпоставка между първообразния текст и старочеш-кия превод ни лава възможност да си съзладем представа за чувствата на преволача спрямо турците и въобше спрямо мюсюлмаиите. Пламенен католик, отъждествяван с добре познатия чешки кзлателМику-лаш Бакаларж, преводачът бил нзпълнен с непрнязън към исяямския пророк и неговото учение. Тази неприязън е оставила следи както в подбора на славите за превод, така и в съдържанието на самия превод. В своя текст преводачът е въвел много промели и е направил допълнения, конто са много характерна за душевного му съсгояние. Така в главата под наслов: De ortu et engine Mabumeti, след като нзлага исто-
рията на нахлуването на персийския цар Хозрев II (590-628) в териториите на Източната империя и неговото настъпление срещу град Ерусалим, преводачът е направил допълнение от свое име: Toho casu narodil se ten falesny prorok, syn satanasuov (perditionis filius) Machomet a nebo Mahumet, jakoz mekteri chtie, kteryzto svym nepravym ucenim po sobe vobratil viece lidu, nez ktery arcikacier od stvoreni sveta... По-нататък преводачът разказва за живота на Мохамед с тон на едва прикрита омраза и говори също така за служенето на бъдещия ислямски пророк при вдовицата Халиджа, като добавя: A lc ten pekelnik svym chytrym a d'abelskym umenim pocal tu vdovu v blud uvoditi, pravice, ze jest najvysim prorokem a poslem bozim, което предава по свободен начин смисъла на първообраза (quam ipse incantationum suarum perstrictam fantasmate, cepit paulatim in errorem inducere asserens, quod ipse esset summus propheta et nuncius dei)462. Несъмнено промяната била внушена от враждебните чувства, конто преводачът изпитвал към Пророка. Много други места от първообраза отново били преведени свободно не поради неспособ-ността на преводача да разбере или да предаде смисъла на първообраза, а поради неговите собствени чувства и възгледи. Той е превел например латинските изречения: arte et Ingenio, ut poterat, utebatur = priciniljest d’dbelske chytrosti; omnium hominum sui temporis impudicissimus atque impurissimus = lento d'abelnik necisly a nestydaty; quod cum adhuc vivens = kdyz jeste byl ten d'abelnik ziv или най-сетне: tandem nudum corpus sine honore indignantes sub terram proicete = telo to proklatc uvrhli do zeme..., и т. н. Следователно той винаги засилвал смисъла на първообраза. Накратко, този превод показва необикновена омраза и враждебност, конто преводачът се е стремил непременно да подчертае. Той не намирал никакъв друг епитет, с който да означи ислямския пророк, отpekelnik или syn satandsuv, като всячески го обиждал. Между другото, преводачът променил дори насловите и винетките на заглавните думи на текста, очевидно с намерението още повече да повлияе на своя читател. Глава от първообраза, наречена De variis erroribus et viciis multiplicis in lege Mahumeti content is, e била разделена на две части с изразителните заглавия: О rozlicnych и zakone Machometovem polozenych. - Ze Mahumet bliidi pri tom, coz jest prikdzal ciniti. - Ze Machomet bludi pri tom, echo se nadeje. Нейната първа част представлява почти дословен превод, докато втората съдържа някои допълнения463. Преводът на тази творба имал, изглежда, доста голяма популярност в чешките земи през следващите години. На него се е позовал например такъв чешки автор като Тума Пршелоучски^, който от своя страна ни е оставил много интересни сведения, отнасящи се до турците.
Въпреки че Тума Пршелоучски (около 1435/40 - 1518), един от най-прочутите представители на чешката „Братска община“ съставил своето съчинениеSpis о piivodu Jcdnoty bratrskc а о chudych lidech в началото на XVI в. (в 1502), тази творба би могла да се разглежда всъщност като принадлежаща на предходното столетие. Уместно е да се припомни, че с писмо, носещо датата 10 март 1501 г., крал Владислав II (1471-1516) осведомил Чешкия сейм, че папата го при-зовал да воюва с турците; но макар и готов да последва съветите на първосвещеника, той заявявал, че не може да вземе решението без съгласието на своите благородници и на другите си поданици. Дейс-твително през месец март 1502 г. той свикал конгрес на Чешкия сейм в Прага, за да поиска помощ срещу турците и получава обещание от участващите в конгреса. Когато узнал, че се правели приготовления за война против турците, Тума Пршелоучски изпратил споменатия свой Spis на Алберт от Щемберк, за да му изложи миелите си, отнасящи се до това начинание. На първо място чешкият духовник набля-гал върху наличието на турска опасност. Чешките първенци могли в този момент наистина да се ползват от своите права, но ако турците имали възможността да напреднат, тогава те щели да бъдат лишени от властта си и дори от живота си465. Поради тази причина Пршелоучски казвал, че на краля трябвало да се осигури - без обаче за тази цел да се потискат бедните хора - действителна помощ, така че той да може да предприеме поход срещу турците46'’. Според Тума Пршелоучски след завладяването на обширни територии - само една пета част от света оставала свободна - турците се стремели да завладеят и това, което останало467. Ако войната против неверниците била неизбежна, тя според представителя на чешката „Братска община" не би трябвало да се организира с помощта на налози, конто както обик-новено биха утежнили участта на обикновените хора46”. Вече същест-вувала, пишел той, войска, която би била в състояние да воюва с неверниците, без да се налагат нови данъци на народа и без да се вземат други наемници469. Тума Пршелоучски смятал, че повече от всякога в този момент било важно да се противопоставят на турците и излагал своите възгледи за организирането на борбата: например да се свикат хиляди воини в териториите, подчинени на Римската църква, да се използват монасите и монахините като проповедници на тази кауза, да се прибегне до влиятелни прочути духовници, и т. н.470 Към края на своето съчинение Пршелоучски се връща още веднъж върху въпроса за борбата против турците и продължава своите раз-мисли за най-подходящия начин как да се организира тази борба,
като се възползяат от вече сыцествуващите войски и средства, без да се обременяла още повече народы47" Така представителят на ^Брат ската община", като повдигал въпроса за борбата против турците, намнрал повод да полемизнра със своите релнгнозни и политически врагове. При това неговите мнслн заслужават особено внимание. Тума Пршелоучски се врыцд към по-далечните времена и говори за похода на крал Владислав III в балканските земи и за неговия злошастен край4”. Според вето кръстоносците претърпелн поражение, зашото не изпълнили обещанието си за мир, което дали малко преди това на турците47’. Няколко години по-късно, когато Мартин Лютер изложил своите обвинения против Римскзта курия, той дал сыцото обяснение за неуспеха на похода на Владислав III Варненчик474. Накратко трябва да се каже, че Тума Пршелоучски с подчертил много ясно своя възтаед за турската опасност и за необходимостта да се организира борбата срещу турците със силите, конто били на разположеяяе.
Като яазтускаме със съжалеяне областта на старата чешка литература и изказваме пожелаияето някои чешки колета да направя всичките необходими допълнеяия, иска сега упомеяем поне някои паметни-ци на полската литература от сыцото време, отнасящи се д о турското завладяване. Така в 1431 г. полският кралски нотариус Адам Швиша, чжн на епископския съает на Краков я Гнезно, е съставил епитафня в стихове, посветеяа на Завиш Парни, конто загинал през 1428 г. в битка против турците в Унтарня43*. В това стихотворение на латински език откриваме малко действнтелнн факта: обратно. пропит с класическа култура, поетът е въасл многобройни класически реминисценции, която псяякогэ засеячват напълно мнсълта му. Но зад спомеяаванията на Тевкър, на Марс, на Тетяда, майката на Ахил, на Аякс, на Вулкан я други, много добре се долавя чувството, което е вдъхновмло автора: това е възхищеняето от героизма на рядаря. който е намерил смъртта си в битката срещу азиатпите. и желаннсто да се възвелнчат неговите подвязи. След няколко хвалебствеяи думи към храбрил воин, поетът ни предава обстоятелствата на неговата кончина. В1428 -тази тлена за всички година - крал Сигизмунд Люксембургски (1387-1437) се отправил срещу турците с цялата си войска и премина л Дунава. Прос-лавяякн мъжествого яа своя герой, поетът ни дава живо описание на битката, която последвала, и в няколко реда описва смъртта на рида-ря. Поетът ни казва, че гибелта на ринаря представлявала толкова голяма загуба, че Родината не била в състояняе достойно да го оплаче. № эмая — възкяиква накрая поетът—о, рицари. дали мога да смятом за щастливи вас, конто съдбата е сносила от смъртта, или по-
скоро теш. който са загинали от меч в битката и така са сложили край на живота и на страданията. Вис, другите. който сто в плен, оставени във властта на жестоко премеждие. и с наведена глава крачите под железния ломот без надежда да се върнетс някога пред бащиния праг. О. сто пъти по-възжелана е смъртта от подобен живот, който измъчва душата. - о. иска не ви отне-мат вашата вяра (християнска)! И най-сетне вис. на който ми-лостивата съдба е позволила след много наказания, физически усилия и мъки. да се завърнетс от плен, като оставя всичките ви грехове на Бог. към когато осеки ден отлравяте вашите действия за прошка, спомняйте си винаги за този. който с бил с вас. и с предпочел да остави кръвта му да изтече героично, откол кото да си спаси живота. Нека всемогыцият Бог. чистият син на Дева Мария, да приюти душата му, на него, който е бил пожертван за неговата слава, там. където съществува вечна светлина и вечен живот. Мнсълта, според която геронте, конто са загинали в битката проги* неверниците и за защитата на християнската ияра, заслужават най-големите възхвали като мъчеямцв за вярата, е намерила тук най-красиоречижия си шраз.
Золемият пояски историк от XV и.ЯнДлугош (Longmusj(1415-148&> в прочутата си История на Полша, състааена прнблизително около 1450-1480 г, ни е оставил много интересно описание на превземането на Константинопол от турните** Той ни казва, че новияата за превзе-мането на византийската столиц а била дошла в Краков проз Молдова. Тази новина предоставя на полския историк повод да ни изложи всичко онова, което бил узнал - благодарение на съарсменницнте или в пясмепите извори - за галимого събятие. Според него, когато турският султан заплатил столицата на Империята, защитниците на града отправили призами към всички западни държави и умаливали за помоле Но Западъг бил зает със собствените си междуособнн борби, така че призявъг на византийците не получил благоприятен отговор. Ян Длугош ня осведомява, че в сыцото време турците с необозрими еялн организнрали настытлението срещу града/Тмгаиг itaque itmumeris coactis undique copiis, mirabOi apparatu, formidoloso cum impctu. ac cumadis et laicntibus fossa ahissime actis, aggere late cdicto. ponic. qua Perum oppidum versus mare muros alluit urbis. hmgjtudinis ad duo rniba passuum raptim extruclo. turribus ligneis cousque crrectis, ut muros urbis. qinalfissimessent.excederent.madmamcntorum. tormentarumque mubipba adhibbo genere, contra inita foedcra. contra iusiurandum. liberius, et mart et a continenti, Constantinopoiim Ibudtone vexabat). Според свидстелст-363
вото на полския автор тогава лично константинополският патриарх, над стогодишен, предприел пътуване на Запад, за да моли за воениа помощ. Поради религиозните разногласия на Запад отлагали да изп-ратят тази толкова желана подкрепа. Турците от своя страна все повече и повече засилвали заплахата си срещу византийската столица: Turcus spe podundae urbis, multos conatus pro eius conquisidone impendit, bombardisque et arietibus tam noctc quam interdiu quassare muros non destitit... Най-сетне на 29 май след обсада, която продължила 54 дни, султанът завладял града: summa vi et extrema pugna capit. Полският автор не e пропускал да добави, че градът бил основан от гърка Павза-ний, разширен от Константин Велики и завладян от турците при управлението на дук Константин. В няколко реда той е описал героичного поведение на последния византийски император, който загинал сра-жавайки се за отбраната на своята столица: In еа Graecorum imperator, et ipse Constantinus nomine, in extremo periculo patriae suae pugnans, obtruncatur, et caput eius lancea infixum, spectaculo fercbatur. С голямо съжаление по-нататък Длугош излага кощунствата, извършени от не-верниците в светите места на императорския град. Той ни говори също и за жестокостите на завоевателите, упражнявани над християнското население на византийската столица: Caedes passim virorum, mulierum et parvulorum, pet feritatem barbaricam fieri coepta sunt. Nulli aetati, sexui vel conditioni, discurrentibus undique barbaris, parsum, donee Imperator ipse Turcorum caedem prohibuit, ne urbstam magna, vacua habitatoribus remanerct. Според Длугош изтреблението на населението най-накрая е било спряно по нареждане на турския султан, който не желаел да оста-ви толкова голям град без обитатели. В описанието на полския историк се срещат известии подробности за съдбата на гръцките пленни-ци, попаднали в ръцете на турците. Далечен отзвук за държанието на Лукас Нотарас бил достигнал до Ян Длугош и той не забравил да каже няколко думи по негов адрес, за да го обвини сурово (... apud Gerlukam proditorem). Длугош също така ни осведомява за поведението на граж-даните на Генуезката република, обитатели на Пера, към завоевателите на византийската столица. Изложението завършва с риторична, но очевидно искрена заключителна реч: Наес quidem Constantinopolitana clades, tam miserabilis, quam miseranda, Turcorum ingens victoria. Graecorum extrema ruina, Latinorum infamia fuit: per quam vulnerata est ftdes catholica, confusa religio, nomen Christi blasphematum et oppressum; ex duobus Christianitatis oculis alter erutus, ex duabus manibus altera amputata, bibliothecis combustis et Graecarum literarum doctrinis, sine quibus nemo sc doctum aestimabat iri, exterminatis. Накрая историкът e приба-
364
вил описание за произхода и нравите на турците (Turcorum genus et mores Constantinopolitanorum describuntur). След като изложил своя възглед за произхода на турската нация, Длугош й дава твърде нелас-кава характеристика. При все това, като уточнява отговорностите за падането на византийската столица, полският автор не е пожалил византийците: Audiebantur assidue et sermonibus tritae querelae de tam aspera et immani barbarorum crudelitatc, in caede ac sanguine fidelium debacchata, a quibusdam suscepta augebatur verbis calamitas, futuraque populi christiani ominabantur pericula. Singulorum haec erat sententia: mullam prioribus saeculis, ncque perniciosiorem urbi alicui captivitatem accidisse. Erant nonnulli, qui etsi tantae urbis ruina ad commiserationem moverentur: Graccos tamen, propter eorurn naturam, vitam, perfidiam, desidiam, luxum, avaritiam, omni supplied) iudicabant dignos, quod Catholicorum exercitus ad recuperandam Terram Sanctam proficiscentes, calce infarinam mixta, extinguebant, quod vice iam frequenti fidei catholicae professionem, in generalibus Conciliis solemniter factam, Latinis illudendo abnegabant... In quorum pectoribus tanta invaluerat ignavia atque avaritia, ut neque minimum quidem ex auto, argentoque, quo abundabant, volebant impendere ad suae urbis tutelam, ut praedam Turcis opulentiorem relinquerent.
В 1517 г. полският учен Матиас Мйеховита (1457-1523) е обна-родвал творбата си, озаглавена Tractatus de duabus Sarmatiis Asiana ct Europiana et de contends in eix™. Въпреки че била обнародвана в началото на XVI в., тази книга всъщност отразява чувствата, миелите и наблюденията на автор, който е живял по-скоро в XV в. и който бил съвременник на редица важни събития от турското завладяване. В книгата си Мйеховита е изложил родословието на турските султани и историята на техните завоевания, като прибавил към това други много важни посочвания. Интересы, който той изпитва към турците, понякога издава напълно безпристрастния учен, който се занимава с нравите, езика и стратегията на турците, за да установи техния етнически произход. Като използва цитат, заимстван от пророк Иеремия (Г. 14), авторът на Tractatus характеризира турското управление по следния начин: Ab aquilone pandetur omne malum super universam terram™. Когато Мйеховита говори за завладяването на Тракия от Мурад I, той ни казва, че то станало възможно благодарение на междуособните борби във Византийската империя. Без да познава точно историческите факти, авторът все пак се е опитал да ги а нал изира :///<? Graecis dissendentibus, et imperatore Trapezundno et Constantino de imperio certandbus, in adiutorium per Trapesundnum imperatorem precio evocatus et in Traciam
365
per НеОезрюпгит fraiecfui, rafcr cf asiufus erentum beOi prwvgavif tuque pmfraxif, donee Graecu viribus diriciu fractis ef enemuis оссаяопе habifa m cat arma vertii et Truciam occupant"*. Трябва да ее сыласим, че чрез това мнение полскнят автор се е доближнл до ястнната за събнтията, юто са се разиграли около турского завладяване. Като говоря за дей-ноегга на Баязид I, потеснят историк, изглежда, не знасл, че тъкмо този султан завладел българските тсриторпн*’, В разказа за победата на Тамерлан в битката при Анкара се долам едва пракрита рддост. Според него това събятне се е нзвършнло по божията воля (Deo disponente—^, очевидно, за да бъде спрян неговнят устрем я да се предотврати завладяването на други хрястиянски теряторяя. Интересно е да се отбележи, че разказът за дохода на крал Сигизмунд срещу турците през 1396 г. е представен в дух на пьяна бсзнристрастяост я почти съдържа упрек към краля - водач на ярьстоносците4"9.
Когато споменава името на султан Мохамед 1. полскнят автор се езадоволил да каже, четозя султан сьумял да разширн пределите на своята империя4**. Няколко посочвания имат връзка със завоеваняя-та на султан Мурад И*"*. С горестно чувство Мйеховита е разказал за събитията, отнасящи се до похода иа Владислав III Варненчик"* в 1444 г. В началото, ни казва той, кралят имал успехи, ио по-късно оттегляяето на унгарскнте воняя допрянесло за яеговото отслабване и решило съдбата на битката. Авторы казва само няколко думя за превземането на Константинопол от турците4*’. Тъй като не бил добре осведомен за хронологията на завладяването на България н на Сърбия, полскнят историк припомня, че то станаяо по времето на Мохамед И4"*. Накрал Мйеховита бегло ни говори за бившата византийска столица, превърнала се в столица на Турската империя. Тук той не е могьл да едьржи възмущениего си към султан Мохамед 11, който извърптяя светотатството да прспрнс църквата „Света София** в турска джамия***. На друго място в творбата си полскнят автор упреква турскнте суктани, че осынествмли премествання на го-лемя масн население в завладените територии**. Въпреки компяла-тивния сн характер всички тези сведения на Мйеховнта са твърде интересен. Западните славяни - в случая пояяците - били далеч от тернториите, конго имали нещастната участ да бъдат завзети от турните. Турската ооасност за тях била доста далечва. Поради тази причина западните славяни били в сьстоянне да преценяват по различен начин - с по-голяма безпристрастност в почти обективно - действията на турците и на техните ная-бележити представителя. Фактите обаче били такива, че дори тези далечни я обективнн наблюдателя
не могли да се въздържат да изкажат никои упрели или да язразят своего възмущение. Предмет на обсъждане била великата и славна Империя заедно с християнската вяра и съдбата на няколко славянски народа, конто обитавали балканските земи.
От това време разполагаме с друг лнтературея паметпик, който трябва да бъде споменат тук. Става въпрос за проязведенисто, известно дай-общо под даимеяованието Спомсните на сничара, чиято особеност се състон в това, че принадлежи едиоврсменно иа сръбската, полската и чешката литература от XV и от XVI в. Това е една изключително интересна творба поради своего съдържание и поради лкчяостта на своя автор44''1 — Михаил Константинович, от сръбс-ко потекло. Роден към 1430 г. в сръбския град Островина, Михаил Константинович жлизал в състава на експедиционння корпус, изпра-тен в 1453 г. от сръбския деспот Георги Бранкович (1427-1456) по искаяе на султан Мохамед II, което се основавало върху фалшивия предлог, че ще воюват в Мала Азия*2. След като пристигнал на византийска територия. този експеднцвонен корпус участвал в турски-те действия срещу столицата на Империята през пролетта да 1453 г. Завърнал се в родяата сн эемя, Михаил Константинович се дамирал в сръбския град Ново бърдо, когато той бил завзет през месец юни 1455 г. от султан Мохамед 1ГУ>. Пленен от турците едиоврсменно с двамата ся братя, Михаил бил изпратен в Мала Азия и принуден след това да влезе в корпуса на турските снячари. Михаил от Островица участвал в почти всички турски походи през следвашите годипй*4. Определен от турците в 1463 г. за дачалннк на град Звеяч в Босна, Михаил от Островица посрещнал с радост войската да Матея I Корвин, конто през сыцата тази година освободил една част от Босна от турското владичество**. Таха еяичарът, който по неволя приел исля-ма, се завърнал сред християните. Той прекарал остагъка от живота си в Уягария, в Бохемия и в Моравия я накрая се установил в Полша. където по всяка вероятное! малко след 1490 г. писал спомсните си, прочуян се по-късно. Съставени първоначално на полсти език. тези спомени са били преведени след това на чешки език в обпародва-ни**. Напясаня по памет я личин наблюдения, допълненя от някои сведения, почердани от книгите, Спомсните на сничара трябва да бъдат разглеждани като една от най-важните творби на славянската литература по това време, която заслужава моиографичмо кзеледаа-не*к. Спомсните на сничара, явто предстажляват един от ная-ста-рнте първообразни текстове да полската литература да полсти език, в много отношения могат да бъдат сравпявани със староруската По-
вест за превземането на Константинопол. Почти по същото време тези двама автора са ни оставили особено значими текстове, отнася щи се до турците. Докато авторът на Повестта е обрисувал едва единствена подробност от голямата картина на турските завладява ния през XV в. - превземането на византийската столица, - Михаил от Островица дава много по-обширно и богато описание, опиращо се на цялата турска история в продължение на почти два века и половина4’8. В тези Спомени има историческа част, която съдържа познания за турската история от много ранно време до края на XV в. В първите глави Михаил от Островица ни говори за произхода на турците, за историята на Мохамед и за неговото религиозно учение, а после преминава към историята на турците от времето на Осман и на неговите приемници4”. Изложението става много по подробно и уверено, когато авторът съобщава за събития, конто са му по-близки и за конто е по-добре осведомен. Така той ни описва интересни и дори неизвестни подробности за византийско-турските отношения в средата на XIV в.500, за положението в Сърбия по това време501, за турското завладяване на Балканския полуостров502, за битката при Черномен503, за завладяването на България504, за битката при Косово поле505, за битката край Никопол506 и за битката при Анкара501. Пре-минавайки към следващото столетие, Михаил от Островица ни осве-домява за турския поход срещу сръбските земи по времето на Мурад II508, за походите на крал Владислав III Варненчик50’. Съвременник и личен наблюдател на епохата, авторът на Спомените ни известява с рядка компетентност за събитията от това време. След като обрису-ва портрета на султан Мохамед II в няколко реда510, Михаил Константинович бегло описва падането на византийската столица5". После той говори за турските походи, в конто взел участие512, Последни-те глави съдържат сведения за организацията на турската държава, за турските нрави, за турското могъщество, за приходите на султани-те, техните навици и др.513
Когато завладявали балканските територии, турците били включили в своите редици огромен брой християни и през следващите векове османското могыцество до голяма степей се е основавало на тези военни и данъчни сили. Турската военна и държавна машина била така добре организирана, че малко синове на християнското и разнородно население, покорено от турците, имали възможността да се изплъзнат от ноктите й. Михаил от Островица е една от ред-ките жертви на турското владичество, успял, след като прекарва много години в турската войска, да избяга и да се завърне при християните.
Отрекъл се тържествено от християнската си вяра и задължен да се сражава не един път на страната на турците против християните, той при все това е останал предан и привързан към вярата си на христианин, към своите сънародници и тъкмо чрез това - към всички противники на исляма. Цялото му изложение ни предоставя красноре-чиви доказателства за това. Когато говори за турските завладявания или за походите, в конто лично участвал, Михаил Константинович обективно преценява причините за турските победи и за поражения-та на християните. Силата на враговете според него не била непобедима, нито толкова голяма, колкото изглеждала. Мотта на завоева-телите се състояла в безсилието на християните да се организират и заедно да се съпротивляват, за да победят коварните действия на враговете. Тази мисъл е подчертана на много места в изложението на Михаил от Островица. Така, когато говори за битката при Косово поле514, той обяснява нейния злополучен изход не с превъзходството на турците, а като последица от нелоялността и от нехайството на някои сръбски воини. Авторът смята, че същата тази нелоялност е била причината за поражението на сръбската войска в битката при Черномен515. Когато разказва за битката край Никопол516, Михаил ни съобщава, че в началото кръстоносците са се сражавали успешно, но по късно са били принудени да отстъпят пред по многобройните неприятели. Според Михаил от Островица султан Мурад II е могъл да завладее сръбските земи единствено благодарение на стратеги-ческа хитрост и под прикритието на фалшив мирен договор със сърбите517. Същата военна хитрост е използвана от Мохамед II спрямо византийците, за да завладее град Константинопол51*. Сръбският автор ни уверява, че турският султан нямало да завладее столицата на Империята със собствените си сили без вероломството и нелоялността на някои византийци5”. Той смята, че византийската столица е била превзета от турците благодарение на несправедливостта и на липсата на лоялност, която нашествениците били проявили спрямо византийците, без да се съобразяват със сключения с тях договор. Турците използвали същите хитрини спрямо византийските владения в Морея520. Михаил от Островица е наблегнал няколко пъти върху вероломството и нелоялността като отличителни черти на завоева-телите по времето на тяхното нахлуване в балканските територии521. По негово мнение сърцевината на ислямското учение съдържала ом-раза против християните, която е намерила свой израз в отправяните към Бог молитви от мюсюлманите522. В същото време Михаил Константинович обвинява християните във взаимни разпри: според него
24. Византия и славянският свят
369
това са онези вечни раздори, конто осигуряват на завоевателите най големите предимства523. Тази основна мисъл, която се среща при по вечето автори от XV в., е била изразена по особено ясен начин в Спомените на еничара. Сръбският автор написал творбата си с ясно определена цел: да помогне на християнските народи в борбата им против нашествениците. Той бил убеден, че османското могыцество все повече и повече нараствало, но също така вярвал, че борбата против него била възможна. Самият еничар участвал в няколко опита за бунт против турците524. Той се стремял не един път да помогне, доколкото му е било възможно, на християните в тяхната борба против завоевателите525. Било необходимо обаче да се пристъпи към добре организирана борба. Като основни действащи лица в тази борба той виждал Унгария и Полша - разбира се, със съдействието на християните от страните, конто се намирали под владичеството на турците526. Той написал своите спомени с цел да запознае християните с историята, нравите и обичаите на турците, както и с тяхната сила и стратегия, така че да даде възможност на тези народи успешно да се борят против тях527. Като прекъева изложението си иа няколко места, Михаил от Островица дава съвети на християните за най подходящий начин да се воюва с турците или се старае да обясни стратеги-ческите грешки на християните във войните против нашествениците528. В този смисъл Спомените на еничара вече представляват иск-рен и мощен повик за борба против турците много повече, отколкото безпристрастно и обективно повествувание. Може би това е един от първите и по-горещи призиви за освобождаването на покорените от турците народи.
Изучаването на славянската литература от времето на турското завладяване на Балканския полуостров би могло да представлява предмет на цяла една специална монография. В такъв случай би трябвало подробно и обстойно да се изучат всичките литературни текстове, който са ни останали от XIV и от XV в. - огромен труд, особено поради недостъпността на голям брой текстове, както и на спе-циални монографии. Като се ограничаваме по-скоро с един нама-лен брой от литературни паметници, възможно е все пак да си съставим представа за отражението на турското завладяване през XIV и XV в. в славянската литература от времето на тези събития. Литературните творби със славянски произход, конто ни запознават с историята на турското нашествие през XIV и XV в., по своя брой могат да се изравнят с византийските съчинения, отнасящи се до съ-щите събития. Като очевидци византийските автори са по-добре ос-
ведомени за тези събития отколкото всички останали. В много случаи обаче свидетелствата на славянските автори - понякога почти неизвестни или дори безименни - представляват извънредно ценен принос, защото допълват и обогатяват нашите познания, почерпани от византийските или останалите извори. Южните славяни пострадали от завладяването в същата стелен както южните им съседи и поради тази причина те са ни оставили особено многобройни свиде-телства. Съчиненията на славянските автори трябва да се разглеж-дат като основни и в някои случаи дори почти главни извори за изучаването на някои исторически факти. В съчиненията на славянските автори все пак се среща нещо повече от обикновено записване на фактите: това е непосредственото и искрено отражение на тези тра-гични събития, конто щели да предопределят в продължение на няколко века бъдещето на славянските народи от Балканския полуостров. Не е трудно да се отгатне какви трябвало да бъдат чувствата, конто вълнували балканските народи и конто са намерили своя пряк израз в литературната продукция на тези народи през XIV и XV в. Това са чувствата към един азиатски завоевател, който не отстъпвал пред никакво средство, за да победи съпротивата на народите, конто воювали за своята независимост, и по-късно, след като установил властта си над тях, безмилостно задушавал в течение на векове всеки порив на тези народи към национална свобода.
Бизантинославика, 14(1953),с. 14-54; 16(1955), с. 318-329; 17(1956), 276-340.
БЕЛЕЖКИ
1 За турското завладяване въобще виж: J. v. Hammer, Geschichte des Osmanischen Reiches, I, Pesth 1840, pp. 116 sqq. - J. W. Zinkeiscn, Geschichte des Ostnanischen Reiches in Europa, I, Hamburg 1840, p. 184 sqq. - J. Drdscke, Der Ubergang der Osmanen nach Europa im XV. Jahrhundert, „Neue Jahrbiicher fiir das klassische Aitertum, Geschichte u. deutsche Literatur", 31 (1913), pp. 476-504. -H. A. Gibbons, The Foundation fo the Ottoman Empire. A History of the Osmanlis up to the Death of Bajezid I (1300-1403), Oxford 1916, p. 110 sqq. - M. Silberschmidt, Das orientalische Problem zur Zeit der Entstehung des tiirkischen Reiches nach venezianischen Quellen. Ein Beitrag zur Geschichte der Beziehungen Venedigs zu Sultan Bajezid I. zu Byzanz, Ungarn und Genua und zum Reiche von Kiptschak (1381-1400), Leipzig-Berlin 1923, p. 49 sqq.-A. A. Vasiliev, Histoire de i’Empire byzantin, II, Paris 1932, p. 305 sqq. - G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, Miinchen
1940, р. 385 sqq. - L. Brehier, Vie et mort de Byzance, Paris 1948, p. 447 sqq. - Виж също специалните изследвания: Fr. Bahingcr, Beginn der Tiirkensteuer in den Donaufiirstentiimern (1394 bzw, 1455), „Siidost-Forschungen", 8 (1942), pp. 1-35. -Idem, Beitriige zur Friihgeschichte der Turkenherrschaft in Rumelien (14.-15.Jh.), Miinchen 1944. - Cm. Новаковик, Србн и турци XIV и XV века. Историске студще о првим борбама с наездом турском пре и после 6oja на Косово, Београд 1893, с. 97 и сл. - Л. Bpjnoeuk, Дубровник и Османско царство, I, Београд 1898, с. 9 и сл. - К. Иречск, История Болгар, Одесса 1878, с. 415-481, глави XXII-XXIV - К. Иречек, История на българите. Поправки и добавки от самия автор, София 1939, с. 230-268. - К. Jиречек, Исторща Срба. Превео и допунио Иов. Радоний, I, Београд 1922. с. 306-328; II, 1923, с. 73-214. - П. Ников, Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци, Изв. на Историческото дружество, 7-8 (1928), с. 41-112; „Българска историческа библиотека**, 1, 1 (1928), с. 1-47.
2 Относно българската епическа поезия виж например следните изследвания: М. Халанский, Южно-славянския сказания о Кралевиче Марке в связи с произведениями русского былевого епоса. I-IV Варшава 1893-1896. - К. П. Мисир-ков, Южно-славянския епическия сказания о женитьбе короля Волкашина в связи с вопросом о причинах популярности короля Марка среди южных словян, Одесса 1909. Срв. „периодическо списание**, 70 (1909), с. 725-735. - В. Йорданов, Крали-Марко в българската народна епика, „Сборник на Българското книжовно дружество в София**, 1, София 1901, СШ-227 с. -В. Йорданов, Крали-Марко. Историко-литературен преглед, София 1916. -Н. Начав, Мара бела българка в нашия народен епос, „Сборник на Българската академия на науките**, 11 (1920), с. 1-36. - А. П. Стоилов, Предвестие за падане на царство. Легендата за оживяване на пържени риби. „Изв. на Народния етнографски музей в София**, 7 (1927), с. 60-68. - Б. Ангелов, Българската народна историческа балада, „Училищен преглед**, 31 (1932), с. 37-52; -Пак същият, Българската народна балада из живота на народа при татарите от края на XIII до половината на XIX в., „Училищен преглед**, 31 (1932), с. 1592-1602; 32 (1933), с. 117-142. - К. Висковатый, Исторический еле-мент в старочешской песне о битве под Варной 1444 г„ „Slavia", 10 (1931), рр. 754-768. - Същият учен (виж:/С Висковатый, По поводу одной давней историко-литературной ошибки, „Slavia", 15 (1938), рр. 418-420) изказва мнението, че „в библиографии и литературе появились указания и статьи о несуществующих на самом деле болгарских песнях о полских королях Владиславе Варненчике и Яне III. Таких песень до наших дней не сохранилось, если только они не окажутся в еще неизданных материалах", обратно,/». Ангелов, една българска народна балада от XV век. Поражението на Владислава Варненчик при Варна на 1444 г., „Славянски глас", 25, 3 (1931), с. 95-102, вижда реминисценции от събитията от 1444 в народна песен, обнародвана в добре познатия сборник: Братя Миладинови, Български народни песни. Трето издание, Под редакцията на проф. М. Арнаудов, София 1942, с. 351-352, номер 245. Според него „тя по всПка вероятность е изра-ботена въ XV в. подъ непосрТ.дственото впечатление на самата катастрофа при Варна въ 1444 г.“. - Много богати материали ще се намерят също и в следните публикации: Б. Ангелов - Хр. Вакарелски, Сенки из невиделица. Книга на бъл-
гарската народна балада,София 1936, с. 369-415. -Б. Ангелов -Хр. Вакарелски, Трем на българската народна епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра, София 1939, с. 29-218. - Хр. Вакарелски, Българска историческа балада, „Родина“ 1,3 (1939), с. 72 86. - Много полезни посочвания са даде ни в книгата на А. Димитрова - М. Янакисв, Предания за исторически лица в българските народни умотворения, „Изв. на Семинара по славянска филология при Университета „Св. Климент Охридски", 8-9 (1947), с. 411 606.
3 За живота и литературната дейност на Евтимий виж: П. А. Сырку, К исто рии исправления книг в Болгарии в XIV веке, I. Вып.1. Время и жизн патриарха Евфимия Терновского, СПб 1898; Литургические труды патриарха Евфимия Тер новскаго, СПб 1890. - Срв. Л. Милетич:„Сбортк за народни умотворения, нау ка и книжнина", 4 (1891), Критика, с. 11-24. - Хр. Ив. Попов, Евтимий, последен Търновски и Трапезицки патриарх (1375-1394 г.), Пловдив 1901. - В. Сл. Кисел-ков. Патриарх Евтимий, София 1938. - Де. Вранска, Стилни похвати на патриарх Евтимия, „Сборник на Българската академия на науките", 37, 2 (1942), с. 105-280.
* Срв. Ch. Diehl, Guilland, L. Oeconomos ct R. Grous.scl, Histoire du Moyen age, IX. l.L’ EuropeOrientalede 1081 a 1453, Paris 1945,p. 346.Colon. Lamouche,Histoire de la Turquie depuis les origines jusqu’a nos jours, Paris 1934, p. 31.
5 Виж изданието наЕ. Katuzniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375-1393) nach den besten Handschriften, Wien 1901.
6 . За живота на св. Иван Рилски и за историята на неговия манастир виж: Йорд. Иванов, Св. Иван Рилски и неговият монастир, София 1917. - И. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, София 1947.
7 Katuzniacki, op. cit., рр. 25 26. - Виж също последното издание на текста от Йорд. Иванов, Жития на св. Ивана Рилски с уводни бележки, „Годишник на Софийския университет, Ист.-филол. факултет", 32, 13 (1936), с. 72-73.
8 Имам предвид подобната молитва, която в православната църква се чете към края на утрина по време на поста.
’ Срв. също текстовете приKatuzniacki, op. cit., р. 74, в Житието на св. Параскева (Петка): ты жеи сльгаромь красота, ;астоупница же и храниплница. о tick царж наши хкалгт ct. ткоимь ^астоупажнжмь кьеъмь ратоутофимь насъ кьслръфвсыь. о пек градь нашь оуткръждажт ct и скътлу постаклгажть пос-ьдоу. колнци миогажди царж н каркарн кьехотыш пон слакныи градь Трьнокь о;лоситн н ы? късти сьткорнтн, къ нжмжг кьытьстнож ткож мжить тъло. иь ты, 1акож| нккыи храсрын ко!кода, тъдь лица посрамлжна ытгнала жеи кркпостню ...
10 Виж изданията на текста и изеледванията върху Житието на българския отшелник: О. Бодянский, гБити и жи;иь прсподоснаго шца нашгго Огодоад ... списано сткишнмъ патрюрхомъ Константина града ктръ Каллистомъ. „Чтения в имп. обществе истории и древностей российских при Моск. Университете", кн. 1 (1860) IV IB’c. - В. И. Златарски, гБитн и жи;нь пр-кподоснаго отца нашего Оей>дос|д ня» къ Трънокъ постннтьсткокакшаго съписано скеткишнмь патрирхомь Константина града курс Калистомь. „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", 20 (1904), с. 1 41. - Срв./? Сл. Кисслков, Житието на св. Теодосий Търновски като исторически паметник, София 1929;П. Ников: „Македонски преглед", 3,2. (1927), с. 162-166.-И. Дуйчев,
Из старата българска К1«нижнина, II, Книжовни и исторически паметници от второго българско царство:0- С°ФИЯ 1944-с-ХХ1Х- 212-228, 399 401. Срв. също публи-кацията- Acvkkimckim Пар<н®'Н1И' Посмдомнсе съ житимь преподоснагы и согоноснагы отца нашего Осодоыа Тсрнокскагаг“’ иж‘ нл Кгфоларст^н торг постнкшагы сд, София 1951.
" Златарски пос. с съч-> с- 13: ,лиа ж< агаркнекыи родь късоу грьуьскую vua«> oirrm н поуста къса съткор'Р” имта ж‘ ” страны, иоде н ть ыт еожсстынышш оис горы, нс могы ыт уестихь нахождениаи «рт»₽скыхь тамо съткорнти примкаиж ...
12 В Сл Киселков ( Средновековна Парория и Синаитовият монастир. - В: Сборник в чест на В. Н. • Златарски, София 1925, с. 103-118. - Г. П. Аянов, Стари монастири в Странджа. I Принос към въпроса за местонахождението на Синаито-вия монастир, „Изв. на 1 Българския археологически институт". 13 (1939), с. 253-264 - N А Весе Ein Bi3ucb8escbenl{ an das Madonna-Katakekryomeni - Kloster, Byzantinisch neugnechisdche Jahrbucher“ 15(1939), pp. 187-195.-Г/7. А янов, Странджа. Етнографски, геогрРаФски и исторически проучвания, София 1938, с. 160. -П. Делирадев, Принос ктъм историческата география на Тракия, I, София 1953, с. 307-308.
13 Златарски пос стъч-' с- '4 ,лма ж* naP°p€KOf оны мксто плъно ра^воиникъ и ОуЕШЦЪ БЫКЕ ...
14 Срв. Сырку, Время" и жизн’ с. 153^
15 Златарски пос съ*4-’ с- '4: WT К(?уа*ныхь онъхъ оуЕшць наплЕенеа стоужнк си и ыт иже на късакь дне т»хь плын|€н|а и «?маЕксткокатн ытноудЕ нс ыстакмаюшс ижс тюднынм старцсмь жикуцихь мнншескс0* жит"' "«сиаасть тюднаго ссго Осодост, паус же истинны рнри БжГсго дара, къ нжс тогда бдбг^*" прамцюму скуптра царски Аап-андроу къса тому ккдома съткорнти, еда како мате прхгклон «. оуткръжденк и прнккжифе съ?иждпъ н осласоу и ытдъх-нут« уюдному подастъ и c<jWub « МИМ1‘ • ПИ?ГОК ж‘ n₽ov« съкрьшнкшч « и црккы, БС?маьЕ1€ късако н тишииоу 1 помутиии, и ра^БОиннуьскыих нападенш пръмъннше ее.
"•Златарски пос съч4 ’с-16: нс могы же ради карварскаго нахожденеа тамо нрхвыканж ПТЫо^атарски, пос. съ*4- с- 1617 ~ СыРкУ> пос- съч - с- I58-
18 Златарски, пос. съ*4' с *7: ниж| ТОХ т<’сь °<:таки ы?маькно идкти досроу нена-бистникь. нь н къадкижс 0KEi"*4f н ирыиичицс на в^маькнос оны ммто, нсдоумкахоу се уто и сьткорсть ... нспытакшс Бе.-1 °"асм' м»ст0 СОЧ'Р« и кьсакому ра?Боиникоу ис-
кьходно ... и ыт ?аыхь моуж!,и “‘накктно ...
п В Сл Киселков С& Теодосий Търновски. София 1926, с. 14-19.
ш Златарски. пос. съ‘а" с- 30:4>»и‘ми немалу прыиьдшоу. и н?маиатьскому роду късоу Макждонш п’опакники/0*’ ниж‘ т«ь тамо «««асахоу Б^маькы поуикатн, сихь ради прххождсн1С ыт тоудв пакы тК0РИТ|> —
2) п А Сырку Монаха Григория Житие преподобнаго Ромила. По рукописи XVI в Имп Публичной библиотеки собрания Гильфердинга. С приложением службы преподобному Рс?милУ по Рукописи XVII в. Белградской народной библиотеки СПб 1900- ПаМятники древней письменности и искусства", 136. - Б. Цонев Кирилски ръкописи и старопечетни книги в Загреб, „Сборник на Българската академия на науките * 1 (1913), с. 34, по бележка 79, посочва „прТ.писъ отъ ново врТ1Ме“ заедно с „ЛазаРа кнеза живот. и Ромила пустника"
22 /. Dujcev, Un fragment grec de la Vie de St Romyle, „Byzantinosiavica'1, 7 (1938) pp. 124-127, според Cod. Urb. 134, f. 258' от Ватиканската библиотека
23/. Dujcev, Un manuscrit grec de la Vie St Romile, „Studia histonco philologica Derdicensia", 2 (1939), pp. 88-92, според cod. 3666 (132), ff. 417-443' в библиотеката на манастира „Св. Дионисий" в Света гора. Приготвил съм пълното издание на този гръцки текст и се надявам да мога скоро да го обнародвам. [Ив. Дуйчев не можа да изпълни това обещание. Гръцкото житие на св. Ромил бе издадено отЕ Halkin. Un eremite des Balkans au XIVе siecle. La Vie greque inedite de saint Romilos. - „Byzantion" 31 (1961), 111-147 no Cod. Athos Dochiariou 73, ff. 1-23. - И. Б.].
24 Сырку, пос. съч., с. 12: нъ старць иеоутешимь к» къ истину иикакоже. кеше со тогда гладь крепкь по местех онех. тко иг окретати се къ келен старцн нно yto къ препи-танёю, тъию мала иекаа ръжца юю же и кыдою карефе къ место късакые пифе преемаху. или нужде ради мныгаго ;лострад(а)иеа оного, нлн ;а челнов томлюню ;лолютных ра;конннкь, их’же и хусарс места оного жителю наритють. железа е:ы раждежена къ оутроке инокымь кълагаюфе, истежуере ыт них ихже имаху малых потрекь. и сих преемлюфе ытхождаху, ыстаклелюфс кожи расы и слоужителю, улишенын и тех самех ноужных потрекь ...; с. 14: цру кы Але лндру съ гнеком ^апретнкшу миыгомь ра^коиникым и ук1нцамь, иже окыуаи нмоуфнмь нскушент наносите ракым сожеимь ...
25 Сырку, пос съч., с 17 18.
“ Сырку, Время и жизн, с. 158 бел. 3. - К. Иречек, Княжество България, II, Пътувания по България, Пловдив 1899, с. 785, 685, 701.
27 Срв. С. de Boor, Excerpta de legatiombus, I, Berolini 1903, p. 124, 32 sqq. -E. A. Thompson, A History of Attila and the Huns, Oxford 1948, p. 106.
28 Сырку, Житие, с. 17: такокее же оукео умыленные покесты мы слышателю кыкше. нес’ мофно ефи коликые испльнихым се колебни. сль;ы ко тотааху се ыт отиох наших люкь^неишею пустыню ытлоутити се хоерсм..
27 Сырку, пос. съч., с. 18: ыстаклтют ^агоре и Парорю елико ногоу име, оутекомь къекоре постиже, страх моусульманскыи нн къ ттоже къмъникь ... къ кьнутрьшную поус-тыню горы къшьд, колику къдрууи ...
30 Сырку, пос. съч.. с. 19: мныгафи къходефе къ гору ону моусулманы, еакоже скопел-скыи кефалеа преди^ыаки кожсткным промысломь подкижемь окружаху многаери пиргь. и стрелами иныкы стрклелюфе, къ;ьмше же пръкее и кремсноноснаа жнкотнал ихь темже оуко икни се иныцн тко дос(то)нть, н;ыдоше ыт места, инь инамо pi сеакше се, пръкею пиргь ;лпллнкше тко да ие къселет се къ нюго когопротикнеи.
31 Сырку, пос. съч., с. 32: да тко по мале кремени некоюмь слуги се и оуг.ииее сыти христ|лньстькнеи1иаго деспота Оуглееше, метежа и страх кси иныцн, иже къ стен горе сси жикафеи испльнише се, и пауеже нже къ ышьльниуьсткъ и къ ке^млькш къ поустынелх седешеи. темже и мныфи ыт ошьльникь тогда ыт стые горы и^кегоше .;.
32 За тази битка виж посочванията у Babinger, Beginn der Tiirkensteuer, p. 29. n.113. - Brehicr, op. cit., pp. 456 458. - Тиречек, Исторща Срба, I, с. 324-326: „с битком на Марици починье турском господство над )ужним Сповенима".-Нова-Koeuh, пос. съч., с. 168-193.
33 Сырку, пос. съч., с. 32: тогда селеню ткорить стьеи къ поустыни глюмеи Аулонь ... и малу колику къздру^ыкь къ шеи млткы и млеенел когопреетьнаа когок къ;силле прекеикаше.
cia слышании нж| страха ради иноплъмснн1икь, <от стыс горн и^ссгшси иншци жгланнмь распамакмыи съ скоростнс прнхождаху къ пр(е)п(о) докиому ...
34 За него виж изсяедването на Вл. Машин, Житие старца Исайи, игумена Русскаго монастыря на Афоне, „Сборник русского археологического общества в Корол. Югославии", 3 (Белград 1940), с. 125-167.
35 Л. Cmojanoeuh, Стари српски записи и натписи, III, Београд 1905, с. 41-44, № 4944. - Йорд. Иванов, Български старини из Македония, София 1931, с. 225-227. - Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, с. XXVII, 174-176, 390 391. -Машин, пос. съч., с. 154-158.
36 М. М. Башик, Из старе српске книжевности, Београд 19314, с. 286, бел. 5: „Ко)и je ово )елински писац Ливанще, нще познато, ако не мисли на римског исто-ричара Ливи)а“. - Мош ин, пос. съч., с. 156: „ритора Либан|я“. Несъмнено става въпрос за езическия философ и оратор от IV век Ливаний (около 314 - около 395).
37 М. Г Попружснко, Синодик царя Борида, София 1928.
” Попружснко, пос. съч., с. ХСШ и сл., СХХХ, CLXXVI и сл.
” Ников, Турското завладеване на България, с. 61-63, 65.
40 Попружснко. пос. съч., с. 89 § 124.
41 Срв. тук, бележка 66.
42 Виж посочванията у Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica. II. Sprachreste der Tiirkvolker in den byzantinischen Quellen, Budapest 1943, pp. 71-72.
43 Попружснко, пос. съч., с. 90 § 134
44 Попружснко, пос. съч., с. 94 § 167
4S Попружснко, пос. съч., с. 94 § 168
46 Попружснко, пос. съч., с. 94 §§ 170-171.
47 Виж изданието на текста у Е. Katuzniacki, Aus der panegyrischen Litteratur der Siidslaven, Wien 1901, pp. 89-128. Български превод виж у В. Сл. Киселков, Митрополит Иоасаф Бдински и словото му за св. Филотея, „Българска истори-ческа библиотека", 4, 1 (1931), с. 169-206; Дуйчев, пос. съч.. с. XXX, 250-259, 403-404 (откъси).
4а Срв.К. Ирсчек, Българский цар Срацимир Видинский, „Периодическо списание на Българското книжовно дружество", 1(1882), с. 42-45.
49 Katuzniacki, op. cit., рр. 109-110.
50 Биха могли да се посочат много примери в кореспонденцията на коне тантинополския патриарх Николай 1 Мистик с българския цар Симеон (893-927): виж Migne, Р Gr., CXI (1863). coll. 39-196, например coll. 85, 124, 140, 160 passim.
51 Katuzniacki, op. cit., pp. 109-110.
52 Katuzniacki, op. cit., pp. 110-111.
53 Katuzniacki, op. cit., p. 114.
54 Б. Цонев, Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, I, София 1910, с. 121-123, № 180 (313). - Дуйчев, пос. съч., II, с. XXXIV-XXXV, 289-290, 421. Като се има предвид, че българският цар Иван Алек-сандър (1331-1371) в историческите ни извори е бил споменаван няколко пъти под името Александър, би могло да се допусне, че тук става въпрос за него, а не
за неговия внук; за него вж. П. Мутафчиев, За Александра, син на последний търновски цар Иван Шишман, „Просвета", 1, 2 (1935/6), с. 236 237.
55 Може би тук трябва да се чете не (пондошс), а тъкмо (поидоим) тоест „те разкъсали...".
56 Е. Спространов, Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския манастир, София 1902, с. 67-68. - Дуйчев, пос. съч., с. 286-287. Срв. тук, бележка 8.
” П. Мутафчиев, Боженишкият надпис, „Списание на Българската академия на науките", 22 (1922), с. 88-114. - Б Цонев, Каменният надпис над с. Боженица, пак там, с. 117-121. -Дуйчев, пос. съч., с. XXXIV 420 421.
58 За тази титла виж Мутафчиев, пос. съч., с. 94 и сл.; С С. Бобчев, Титли и служби в областното управление на старовремска България, „Изв. на Истори ческото дружество", 11 12(1932), с. 237-238. -Ал. Солов/ев - Вл Мошин, Грчке noee.Tje српских владара, Београд 1936, с. 456-457.
5* Ю. Трифонов, Живот и дейност на Константина Костенецки, „Списание на Българската академия на науките и изкуствата", 66 (1943), с. 291 292: при христо-дювнвшму царю и последнему кльгаршм Шишману. попоуцииимь вьменлнлго сога живота съ царсткомь овнажена шт и^маилтьского цара Баа^ита, сына Дмурата цар» оувннаго на Косову Мылошсмь, к л»(то) ггца. тогда и Cvoimic в» вь €пннм»хь и;ган»ет сд ндеже и конець житио приеме ... цръквы же Петриотисн падши сд до основант шт нетьстивых времень кладдфнхь. темже н гровь стго невтдомв оустрон сд до днес ... - Срв. Б Цонев, Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, II, София, 1923, с. 33: "Д; Радославъ Беашвъ шт Клисура прндох въ с»м монастнр» храм с. Или. Имъдхъ л»тъ ле' въ ненже л»тъ вдху нападналн туркам къ Тьрноксткм цар» 1ш-. Шишман» и ра^винъ виде ц(а)рь шт туркам". Писач от края на XVIII или от началото на XIX век е преписал тук приписка от началото на XV в., която бил намерил в ръкописа.
60 CmojaHoeuh, пос. съч., III, с. 44, № 4945. Виж също пак там, с. 44-45, № 4946; с. 45-46, № 4947. - За битката при Косово поле въобще виж: Jиречек РадониН, пос. съч., II, с. 90-93. - НоваковиЛ, пос. съч., с. 186 и сл. - Gibbons, op. cit., р. 173 sqq. - Vasiliev, op. cit., II, p. 398 sqq. -Ostrogorsky, op. cit., p. 393. -Brehier, op.cit., p. 461 sqq. - За тази битка виж също специалните изеледвания: Н. Радо/чиЬ, Грчки извори за Косовску битку, „Гласник Скопског научног друштва", 7-8 (1930), с 163-175. - Idem, Die griechischen Quellen zur Schlacht am Kossovo Polje, „Byzantion", 6 (1931), pp. 241-246. -H. Gregoire, L’opinion byzantine et la bataille de Kossovo, ibidem, pp. 247-251. - N. Radojcic, Die griechischen Quellen zur Schlacht am Kossovo Polje, Actes du IIP Congres international d’etudes byzantines. Session d’Athenes, Octobre 1930, Athenes 1932, pp. 315-319. -А. Олесницки, Турски извори о Косовском 6ojyp „Гласник Скопског научног друштва", 14 (1935), с. 59-98. - М. Braun, „Kossovo". Die Schlacht auf dem Amselfelde in geschichtlicher und epischer Ubnerlieferung, Leipzig 1937. - Cm. CmaHojeyeuh, Кад je убщен цар Мурад?, „Гласник Скопског научног друштва", 15-16 (1936), с. 45-51. -М. ДиниЬ, Хроника сен дениског калубера као извор за 6ojeee на Косову и Ровинама, „Прилози", 17, 1 (1937), с. 51 66. - И. Сп. Радо/ичиЬ, Савремене вести о Косовской битци код руског путописца Дакона Игнат ща, „Старинар", 12 (1937), с. 47 54. Срв. М. ПурковиБ. „Гласник Скопског научног друштва", 19(1938), с. 251-252. -М. ДиниЬ-. „Глас", 182 (1940), с. 133-178.
61 Сто/ановий, Стари српски записи и натписи, I, Београд 1902, с. 45, № 134,; с. 45, бел. 1: „Мисли се без сумные српска погибща на Марици“. - Пак там, с. 51 53, № 162.
62 Сто/ановий, пос. съч., I, с. 53, № 164; с. 55. № 171.
*’ Виж посочванията на изворите в изследването на Вл. Качановский, Сербский жития и летописи, как источник для истории южных славян в XIV и XV веках, „Славянский сборник'1, 3 (Петербург 1876), с. 193 196. -Баший, пос. съч., с. 244 247, 250-254, където са дадени преводите на съвременен сръбски език на съот-ветните текстове. Относно въпроса за автора на един от тези текстове, виж едно интересно посочване у St. Stanojevic в „ Archiv f. slavische Pholologie", 18(1896), p. 414 n. 1*= Виж също сведенията в изследването на В. Сп. Радо/ичик, Избор пат-рщарха Данила III и канонизациа кнеза Лазара, „Гласник Скопског научног друш-тва", 21 (1940), с. 33-81.
м Виж изданието на текста у Р. J. Safarik, Pamatky drevniho pisemnictvf Jihoslovanov. Okazky obcanskeho pisemnictvi, V Praze 1870. pp. 27-28. - Срв. също CmojaHoeuh, пос. съч., I, с. 61-62, № 198. Превод на съвременен сръбски език у БашиЛ, пос. съч., с. 250-251.
65 Сто/ановиЬ, пос. съч., I, с. 56, № 177. - Йорд. Иванов, пос. съч., с. 115, № 24. Срв. Ив. Снсгаров, Скопската епархия, „Годишник на Софийския университет, богосл. факулт."1 16, 2 (1938-1939), с. 1 и сл.
66 Cmq/ановий, пос. съч., I, с. 57, № 182. - Виж също пак там, с. 59, № 193; с. 63, № 200: по пръшьсткию же и тъдь господь иахсть господшвато велики амнра Папцить, и сьсс скето место наусть ра^арати сс и шпустъвати. Пак там, с. 66, № 208: писа Иванко слова сиа вь дни цара Баауита. - Сведения за турското завладяване се откриват може би и в текста на български надпис от края на XIV в., за съжаление много откъелечно: а;ь влагоуъстива с христолюбива Марса снь]ка прЕвеликаго царг 1ы Ллск-саиь(дра сьпржга царс]ва ... дошсд[ши ми ?дс] и шБрвтши ;емлл г.лг[арскжд шмрь]ссиа шт и;маи[лить ...]. Виж Ив. Гошев, Търновски царски надгробен надпис от 1388 година, „Български старини", 14 (София, 1945), с. 7. - Срв. Дуйчев, пос. съч., с. 416-417. Възстановяването на текста е много трудно. Тук трябва да се посочи и кратката бележка, която се намира в Житието на монах Исая (за него виж тук, бележка 35), обнародвано от Н. ДучиЛ, Старине Хилендарске, „Гласник Српског ученог друштва11, 56 (1884), с. 63-77; с. 76: пошьдмиоу же некогда вь лакроу слажено моу, и сь иимь петь кратик уьстиьсхь моужи инокь. <), оувы мне, иъкые ради потрЕСИ, вьплдони по срЕДЕ варварь и вседь похватавыие вьврьгогш въ коравь. пртподосиаго же штьца Исаию онси проклети крьвотицс немилостивы толико енше по всемоу телоу и по светои глав* гако и всемоу телоу овагрити се крьвпо. иь, ю сети <> спреи колика ни оврЕТОсш тогда, иь Всаса по смотренссо кожею прилоууише сс праведномоу. миогьс со скрви праведному, иь влагси и силнсн и уловеколсосикьси милостнвси Богь свое оугодники биесть искоусилссть, иь съмрьти ие пръдассть до коньца. и шт ссе напасти вьскор* влажеиаго сь всею влАгостисею своводи мановеиссмь скоимь сакоже шнь весть ... Според Мошин, пос. съч., с. 167, „неизвестно, ни как!е варвары захватили Исасю съ его спутниками, ни какимъ путемъ освобожденъ былъ подвижникъ изъ плена". Ако се вземат прелвид набезите, извършени от турците в Света гора през втората по
ловина иа XIV в., много е допустимо тези „варвари", за конто ни говори Житието на монах Исая, да са били именно турци.
67 За него виж, между другото: Л. И. Яцимирский, Григорий Цамблак, Очерк его жизни, административной и книжной деятельности, СПб 1904. -N. Banescu, Peut-on identifier le Zambiacus des documents ragusains?. Melanges Ch. Diehl, I, Paris 1930, pp. 31-35. Срв. също бележката наТг. Ddlger в „Byzant. Zeitschr.", 31 (1931), pp. 450-452. - Виж също E. Turdeanu, Gregoire Camblac: faux arguments d’une biographie, „Revue des Etudes slaves", 22 (1946), pp. 46-81. - J. Ostrowski, Camblak (Gregoire), Dictionnaire d’histoire et de geographic eccl., 11 (1948), coll. 546-547, и критичната бележка на И Lfaurent] в „Byzant. Zeitschr.", 43 (1950), р. 458.
44 Виж изданието на Архим. Леонид, Нова rpaha за бугарску исторщу, „Гласник Српског учеиог друштва", 31 (1871), с. 243-291. - Katuzniacki, Aus der paneg. Litteratur, pp. 1-88. Отиосно датата, виж Сырку, Время и жизн, с. XII и сл. -Яцимирский, пос. съч., с. 469, 208-209.
69 Katuzniacki, op. cit., рр. 33-34.
70 Katuzniacki, op. cit., pp. 50-53.
71 Katuzniacki, op. cit., p. 51 sqq.
72 Katuzniacki, op. cit., pp. 50-51.
73 Katuzniacki, op. cit., pp. 51 -52.
74 Katuzniacki, op.cit., p. 52.
75 Katuzniacki, op. cit., pp. 52-53.
'"’Katuzniacki, op.cit., pp. 54-55.
77 Виж за подробностите у И. Дуйчев, Легендарный мотив у Грегория Цамб-лака, „Slavia", 21 (1953), рр. 345-349.
’* Katuzniacki, op. cit., р. 54.
” Katuzniacki, op. cit., pp. 55-58.
” Katuzniacki, op. cit., p. 58 sqq.
Тук би трябвало да се цитират сведенията във връзка с турскотто нашествие, конто се съдържат в разказа на Григорий Цамблак за пренасянето на мощи-те на св. Праскева от Търново във Видин и после в Сърбия. Виж изданието на текста у Katuzniacki, Werke, рр. 432-436: коурю въудвижггь и ипш испостоаиьиь ижс ют натгла съмирсит ратника, цара карварскаго иа славиайши оиь градь (Търново) къыроу-жагть, иже и пришьд, въег оукю кльгарскыс прадалы пкожс гиаудо оудрьжа. Na угодный же градь пришьд, и|дооумакаашс къ лрипю ... всудальиь хотанп каукратити ct каркарь. ... грахоу пракъумиьдшу, къ роукоу кисть аки ижс никогдажс си полоууити минромоу ct. Тажг тто? ДфС оукю по дровиоу кашгй любки иж1 тогда ткоримаа прадстаклю писанные, камь иукастно, къ пгуали и саъуамь ииукгдоу кась ... тажс къгръекомоу кралю и съ иж1 под нимь силами Доуиакь ръкоу првшьдшоу и бдиискый град прагмшу и къ Никополи сыкшоу, Киуан-тио юстакль каркарскый иашлиикь (люто бы cia Борани тогда), и иа къгри, глика скорость, къыружагт сс. И съраж1и!ю Быкшоу, сихь оукы до конца поваждагте, въ раца же оудакити ct творить миюжайшой тести воинства. И тако сватании посадами красоус сс исмлилитша, на Бдиискый приходить градь и цара оукы, къ июмоу иуыпъдша, иг копра сс уа ихяи ради къ июму послала каше окыран1И, сксуаиа того къ Првыйскый градь ютдоуфагть, имаиига же его, късако yhcaa вышина coyipa, къуьмь и та въ скоа ютпоуфасть ... По-нататък той ни
съобщава, че дори „тираните" (MoyvHTtxie) са способни да се възхитят на доброде-телта. След като били пренесени в Сърбия, мощите на светицата според нашия автор били спасени от „ръцете на варварите". Накрая Цамблак добавя (ibidem, р. 435): съхрани Бон, и прьподокиьн шт каркарскаго ншстокстка мсири ... провгьдви тъкмо, исманлитс до конца смяриии и «два дыхати оустроиии ... Срв. Иречек, Българский цар Срацимир, с. 50-52. -Йорд. Иванов, Български старини из Македония, с. 433-436. - Виж също уЛ. И. Яцимирский, Из истории славянской проповеди в Молдавии. Неизвестния произведения Григория Цамблака, подражания ему и переводы монаха Гавриила, СПб 1906, посочвания за другите творби на Григорий Цамблак.
82 Виж изданието на 1. Bogdan, Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen Geschichtschreibung, „Archiv f. slav. Philologie", 13 (1891), pp. 526-536. - Български превод и обяснения у Дуйчев, пос. съч., с. XXX, 265-275, 406-411. Виж също отличного изследване на К. Jirecek, Zur Wiirdigungder neuentdeckten bulg. Chronik, „Archiv f. slav. Philologie", 14 (1892), pp. 255-277. Срв. също бележките у И. Дуйчев, Преглед на българската историография, .Дугословенски историски часопис", 4 (1938), с. 49-50.
° Виж Katuzniacki, Werke, р. CIX n. I: Idem, Aus der panegyrischen Litteratur, p. 18 n. 1. Той пише по повод на отъждествяването на автора на нашия летопис: „Auch ist es femer sehr, noch sehr recht die Frage, ob wir es hier uberhaupt mit einer bulgarichen Originalarbeit Oder vielleicht nur mit einer Ubersetzung aus dem Griechischen zu tun haben. Ich fiir meinen Teil stehe nicht an, der letzteren Alternative schon darum den Vorzug zu geben, weil ich mir absoiut nicht vorstellen kann, dass ein bulg. Verfasser an den Schicksalen Constantinopels ein ungleich grosseres Interesse genommen hatte, als an denen der eigenen Caren - und Patriatchenstadt Trnovo... Mein Standpunkt beziiglich der von J. Bogdan...herausgegebenen historischen Compilation ist also der, dass sie weder einen Bestandteil der alten bulgarischen Annalen bilde, noch iiberhaupt eine bulg. Originalarbeit repriisentiere, sondern lediglich als Ubersetzung einer einschlagigen griechischen Arbeit zu gelten habe, welch’ letztere sich speziell die Aufgabe stellte, die allmiihlige Ausbreitung der Tiirken auf der Balkanhalbinsel in der Zeit von 1296 bis 1413 chronikenartig zur Darstellung zu bringen" (Idem, Werke, p. CIX n. I). По-късио (Aus der paneg. Litteratur, p. 18 n.l) Калужняц-ки настоява още веднъж върху предположението, че тук имаме „nicht... eine bulgarische Originalarbeit, sondern... eine Ubersetzung einer inzwischen verloren gegangenen oder vielleicht noch nicht entdeckten griechischen Arbeit..." Мнението на Калужняцки остана повече или по-малко изолирано в историческата литература, макар че заслужава да бъде анализирано по по-задълбочен начин.
84 Виж най-вече изданието на5р. Lambros -К. 1. AmanlosJipaxFa XP<>vik, Athenes 1932 (Academic d’Athenes). Срв. също рецензията на В Witiek в „Byzantion", 12 (1937), рр. 309-323, който е извлякъл много и твърде полезни наблюдения от тези кратки текстове. Виж също посочванията на Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica. I. Die griechischen Quellen der Geschichte der Tiirkvolker, Budapest 942, pp. 116-123.
85 Bogdan, op. cit., p. 492: „Leider hat der Verfasser, seinen Namen nicht uberliefert. Wir konnen nur soviet vermuten, dass er ein Bulgare war und dass er wahrscheinlich eine hervorragende Stellung in der staatiichen oder kirchiichen Hierarchie einnahm".
16 Виж посочванията у Moravcsik, op. cit., I, pp. 126 sqq., 157sqq., 160 sqq., 230 sqq., 151 sqq., 327, etc.
"Bogdan, op. cit., pp. 526-527. - Срв. Jirecek, Zur Wiirdigung, p. 259 sqq.
M Bogdan, op. cit., p. 528. - Срв. Jirecek, p. 264 sqq.
” Bogdan, op. cit., p. 529.
90 Bogdan, op. cit., p. 529.
91 За подробностите виж у I. Dujcev, Appunti di storia bizantinobulgara, „Studi bizantini e neoellenici", 4 (1935), pp. 133-137.
92 Bogdan, op. cit., p. 529. Срв. тълкуванието, предложено от Jirecek, op. cit., p. 266 sqq.
93 Bogdan op. cit., p. 529.
94 Bogdan, op. cit., p. 530. Срв. Jirecek, op. cit., p. 267 sqq.
95 Bogdan, op. cit., p. 530. Срв. Jirecek, op. cit., p. 270 sqq. Тук би трябвало да се посочат наблюденията, направени от Katuzniacki, Werke, р. CIX n. 1, по повод това място от нашия летопис. „Nun ist es aber Tatsache, dass in besagter Compilation die zwischen 1399 und 1402 vor sich gegangene Belagerung Constantinopels durch die Tiirken in einer sehr ausfiihrlichen und ausserdem fiir die Griechen sehr sympatischen Weise geschildert wird, wiihrend ein in der Geschichte der Bulgaren so wichtiges und folgenschweres Ereignis, wie die Belagerung und Erstiirmung der Stadt Trnovo im Juli des Jahres 1393, darin nicht einmal Erwiihnung fundet. Und wo sind, fragt es sich, die Nachrichten uber die Abschaffung des bulg. Patriarchats und ahnliche, in das politische und kirchliche Leben der Bulgaren tiefst einschneidende Begebenheiten?...“. По мое мнение обяснението иа това поведение трябва да се търси по-скоро във факта, че целият иителектуален живот и особено българската литература към края на XIV в. бил под преобладаващото и изключително влияние на Византия (по въпроса въобще виж Р Muiafciev, Der Byzantinismus im mittelalterlichen Bulgarien, „Byzant. Zeitschr.", 30 [1929/30], pp. 387-394).
96 За битката край Никопол (5 септември 1396) виж главно: Jirecek, Zur Wiirdigung, р. 271 sqq.-,Silberschmidt, op. cit., p. 49 sqq.; Gibbons, op. cit., p. 208 sqq.; Ostrogorsky, op. cit., pp. 396-397; Brehier, op. cit., p. 468 sqq.; Babinger, Beginn der Tiirkensteuer, p. 17 и n. 76. Виж също специалното изследване на A. S. Atiya, The Crusade of Nicopolis, London 1934. Срв. критиката на Fr. Pall, Les croisades en Orient au Bas Moyen age, „Revue historique du Sud-Est Europeen", 19, 2 (1942), p. 532 sqq. Виж също изеледването на/?. Roselli, Notes of the Battle of Nicopolis (1396), „The Slavonic and East European Review", 15 (1936/37), pp. 629-638.
"Bogdan, op. cit., pp. 530-531. Срв. Jirecek, Zur Wiirdigung, pp. 272-273, който e цитирал едно място от български летопис: кь л-ьто ггшцг. пос*ж< Моурать и скггыи кнг^ь Лазарь <оть Плотника иск Топлицс. и си лето помрьтс солнц! мксацл rienapta .а. день, л. тлеть дне, иа скстаго Каста. сайка кидьти и доздамь исессиымь шыЕытноую скьтлость испафою-фимь, ив шгнено ... кидсик и крькдко видно иыако, на оуиилкнк ;ракы 1аклшюфС и ком^иь пока;уюфС и крьксмь н;лнт!с прьжде еыешихь и пакы посльждс, сжс и^лшпе ее ыть ЕС^Еожигаго и вогшмь попуфсннаго грххь ради нашихь Нсмаима, 1акожс щ;лшис сс на Косокоу и на Оугрок-ласьхь и пакы сь ;ымити на рш|» Росить оу Никополь, и иа Косое», сь ерьклы и нателнжшмь ихь присно поминасмимь и хрнстолюЕикимь господниомь и скгтыимь киегьмь Ла^арсмь, сь
Оугрокмся жгпосмждс, имь же наплиикь в* Миртл коцодд, и пдкы сьдымнти, ихь же ндусл-никь вс краль гКнгмоундь. и си пси покеждтн сыпи исмлнлнти (!) грсхь ради нашихь ...
“ За подробностите срв. Jirccek op. cit., р. 274; Gibbons, op. cit., p. 224 sqq.
w Виж подробностите у Jirccek, op. cit., p. 274 sqq; Gibbons, op. cit., pp. 199 sqq.. 232 sqq.; Ostrogorsky, op. cit., p. 397 sqq.; Babinger, op. cit., p. 17.
I<w Bogdan, op. cit., pp. 532-534.
101 Bogdan, op. cit., p. 534. За посочването на името на Юлиан Отстъпник виж у Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, с. 409-410.
102 Bogdan, op. cit., р. 535. Срв. Jirccek. op. cit., p. 276.
103 Виж посочванията у Димитрова-Янакиев, Предания, с. 595. Ангслов-Ва-карслски, Трем, с. 97-104; 212-213.
104 За него виж монографията на К. М. Kujew, Konstantyn Kostenecki w literaturze bulgarskiej i serbskiej, Krakow 1950; срв. също моята реценцзия в „Buzantinoslavica**, 13, 2 (1952/3), рр. 328-334. - Виж също изеледването на Ю. Трифонов, Живот и дейност на Константина Костенецки, „Списние на Българската академия на науките и изкуствата**. 66 (1943), с. 223-292. - Виж също основного изеледване на Л Stanpjevic, Die Biographie Stefan Lazarevic’s von Konstantin dem Philosophen als Geschichtsquelle, „Archiv f. slav. Philologie**, 18 (1896), pp. 409-472.
105 Виж изданието на В. ТагиЬ, Константин Философ и н>)егов живот Стефана Лазаревича, деспота српскога, „Гласник Српског ученог друштва**, 42 (1875), с. 223-328, 372-377. Виж сръбския превод: Старе српске биографи)е XV и XVII века. Цамблак, Константин, Па)си)е. Превео Л. Маркович, са предговором П. Попо-виЧа, Београд 1936 (Српска кн>ижевна задруга, коло 39, кн>ига 265. Старе српске биографи]е, III свезка).
106 ТагиЬ, пос. съч., с. 258-259.
102 Таги к, пос. съч., с. 259.
108 Jaeuh, пос. съч., с. 259-260.
'mJaeuh, пос. съч., с. 260-261.
'пТагик, пос. съч., с. 261-263. -Тиречек, Истори)а Срба, II, с. 95, 218.
1 ,1 За тази битка (10 октомври 1394) виж подробностите у: Babinger. op.cit., р. 4 sqq.;Jirecefc, Zur Wiirdigung, p. 267 sqq.;Ostrogorsky, op. cit., 395 sqq.;G. Sp. Radojicic, La chronologic de la bataille de Rovine, „Revue historique du Sud-Est Europeen**, 5 (1928), pp. 136-139. - Срв. също бележката в „Byzant. Zeitschr.**, 28, p. 205. Според сръбския учен битката се е състояла на 17 май 1395. Срв. още посочването на М. ПурковиЬ: „Гласник Скоп, иаучиог др.**, 19 (1938), с. 251-252; Пак същият. Приложи српско) истории. 4. Зош о години битке на Ровинама, пак там, 21 (1940), с. 167. [Дата 17 май 1395 е възприета отдавна от всички. - И.Б.[.
112 Jaeuh, пос. съч., с. 269-270.
113 Виж тук бележка 98.
114 Виж тук бележка 96.
115 Jacuh, пос. съч., с. 270.
ТагиЬ, пос. съч., с. 270-271.
1,7 За тази битка (28 юли 1402) виж посочванията у Babinger, op. cit., р. 2 n. 3; Gibbons, op. cit., p. 243 sqq.; Jirccek, op. cit., p. 275 sqq.; Ostrogorsky, op. cit., p. 400
sqq.; R. Groussel, L’Empire des steppes. Attila, Gengis-khan, Tamerlan, Paris 1939, p. 528 sqq.; Bre/iier, op. cit., p. 472 sqq. Когато говори за османската криза и за византийского възмогване през периода от 1402 до 1421, Брейс (пак там, с. 475) е отбе лязал, че след Ангора „La puissance ottomane eta it detruite, la guerre civile eclatait entre les fils de Bajazet, les vassaux d’Europe se revoltaient, les Emirs turcs d’Asie etaient retablis dans leurs etats, Byzance revendiquait les territoires qui lui avaient etc arraches. Cependant les jalousies mutuelles des Etats Chretiens, leur politique maladroite vis a vis des pretendants, permirent a I’Etat ottoman de se reformer en moins de 20 ans et de reprendre sa politique de conquete. Janais les conditions n’avaient ete si favorables a une croisade, mais, le danger passe, on n’y pensait plus. L’ctat d’anarchie de 1’Occidcnt, guereres anglaises, grand schisme, guerre des Hussites, luttes entre les Etats italiens. rendait impossible toute croisade*1. - Виж още: G. Rololf, Die Schlacht bei Angora (1402) „Hist. Zeitschr.**, 161 (1939). pp. 244-262. -P. Wittek, De la defaite d’Ankara a la prise de Constantinople. Un demi siecle d’histoire ottomane, „Revue et. islam.**, 1938; срв. „Byzant. Zeitschr.**, 39 (1939), pp. 262-263.
"• Рагик, пос. съч., c. 271-278.
"'‘Рагик, пос. съч., c. 279.
120 Рагик, пос. съч., c. 280.
121 Мара била дъщеря на княз Лазар и сестра на деспот Стефан; срв. Рирс-чек-Радоник, пос. съч., II, с. 86, 96, 104, 116.
122 Рагик, пос. съч., с. 280.
1П Рагик, пос. съч., с. 299.
124 Рагик, пос. съч., с. 301.
115 Рагик, пос. съч., с. 301-303.
126 Рагик, пос. съч., с. 302: "тк же kiiiitl оумыедикь пришкдь кд томоу аккрю
nl Рагик, пос. съч., с. 306.
ta Рагик, пос. съч., с. 306-309.
129Рагик, пос. съч., с. 309.
1,0 Рагик, пос. съч., с. 316.
т Рагик, пос. съч., с. 319-323. Срв. Рйречек-Радоник, пос. съч., И, с. 130-132.
152 В. Ягич, Рассуждения южно-славянской и русской старины о черковносла вянском языке. Исследования по русскому языку, „Издание Отд. русск. языка и слов. Акад, наук**, 1, СПб 1885-1895, с. 366-581: „Книга Константина Философа и Грамматика о письменнех**; с. 960-970, 1018-1021. Срв. П. А. Сырку, Очерки из истории литературных сношений болгар и сербов в XIV-XVII веках, СПб 1901, с. LXXX и сл. - В. Даничик, кн>ига Константина Философа о правопису, „Стари не**, 1 (1869), с. 3-47. - Kujcw, op. cit., рр. 26-85.
131 Ягич, Рассуждения, с. 387 388.
134 Срв. Исайя 5: 29-30; Амос, 3: 12; и т.н.
т Ягич, пос. съч., с. 366: „Будичи когда-то освобожден старанием или посредничеством деспота из опасности угрожавшей его жизни от турок...“
736 Трифонов, Живот и дейност, с. 239-240.
137Ягич, Рассуждения, с. 447: ацее ди и не сего ради, то сицнкаа иакыкохом и къ скоси гемди, aipe и по ерхд есмаидитд сс(тк), крага обдиуити. пау(с) же тамо нс тбуно обдиуити
XOTtx, нь и гаже къ ;аконъ к(о)ж(с)стки*мь о казни, да егда тамо къ;можио поеръд клък. коами пау(с) зде о ыелиусни ...
138 За събитията въобще виж; Casiliev, op. cit., II, р. 320 sqq.; Ostrogorsky, op. cit., p. 397 sqq.\Brehier, op. cit., p. 475 sqq. - Виж още: Gy. Morsvcsik, Gbrog koltemeny a Varnai csatarol, Budapest 1935 („Magyar-Gdrog Tanulmanyok", 1). - Срв. „Buzant. Zeitschr.'*, 39, p. 223, за други посочвания, отнасящи се до тази песен. -О. Halecki, Nowe uwagi krytyezne о wyprawie Warneriskiej, „Polska akademia umiejftnosci. Rozprawy wydzialu historyczno-filol.“, ser. II, t. 45 (t. 70), nr.5 (1939), pp. 439-518.-E Pall, Autour de la croisade de Varna. La question de la paix de Szeged et de sa rupture (1444), „Bulletin de la sect. hist. Acad. Roum.“, 22, 2 (1941), pp. 144-158. Срв. F. DfolgcrJ в „Buzant. Zeitschr." , 41, 2, pp. 534 535. - Д. А. Ихчиев, Историческата битка при Варна в 1444 г., „Периодическо списание на Българското книжовно дружество", 17 (1906). с. 678 694. -А. Иширков, Де е станала Златишката битка в 1443 г., „Списание на Българската академия на науките", 24(1922), с. 9-19. -X. К. Шкорпил, Владислав Варнеичик 1444-1923 г., Варна 1923. -Г. Д. Баласчев, Походите на полско-маджарския крал Владислав III Ягело през 1443 и 1444 г. против турците и битката при Варна, София, 1935. - П. Мутафчиев, Старият друм през „Траянова врата", „Списание на Българската академия на науките", 55 (1937), с. 125 145: „Походът на Владислава III в 1443 г.“. -М. Kocmuh, Опис eojcKe Йована Хущадща при поласку у 6oj на Косово, „Гласник Скопског научног друштва", 1, 1 (1925), с. 79-91. - От литературата за превземането на Константинопол от турците в 1453 (виж библиографските посочвания у Moravcsik, op. cit., I, pp. 68-69) тук би трябвало да се позовем пене на специалните изследвания на Е. Pears, The Destruction of the Greek Empire and the Story of the Capture of Constantinople by the Turks, London 1903. -G. Schlumberger, Le siege, la prise et le sac de Constantinople par les Tures en 1453, Paris 1915. - Виж още неотдавнашното изследване на Gy. Moravcsik, Bericht des Leonardus Chiensis uber den Fall von Konstantinopel in einer vilgargriechischen Quelle, „Byzant. Zeitschr", 44 (1951), pp. 428-436. По-скоро като нещо любопитно тук биха могли да се упоменат няколко произведения от литературно естество: Вмч.Ракич, Историа о разорений последнем святаго града Иерусалима и о взятии Константинополя Сочиненая стихами...У Венеции 1804. - Г. ХаджиЬ, Плачевно падение Константинопола 1453 Цариграда несреЬне године. Из бизантиски исторща. С грчког на србски език преведено и историческим при-медбама умножено... У Новом-Саду 1853. - Виж Ст. НоваковиИ, Српска биб-лщографща за новщу кн>ижевност 1741-867, У Београду 1869, с. 62 63, № 271; с. 361 № 1920; с. 353 № 1874. Срв. още посочванията уР J Safarik's, Geschiechte des serbischen Schriftthums, Prag 1865, p. 394 nr. 469. - С. И. Миларов, Падането на Цариград. Драма в пет действия, „Периодическо списание иа Българското книжовно дружество", 4-5 (1883) притурка, 32 с.
|и За този автор виж: Б. ДаничиП, Рукопис Владислава Граматика, „Старине" I (1869), с. 44 54. -М. Сперанский, Загребският ръкопис на Владислава Граматика, „Сборник за народни умотвоения, наука и книжнина", 16-17 (1900), с. 325-338. - Сырку, Очерки, с. CLX-CCII. - Ив. Снегаров, История на Охридската архие-пископия-патриаршия от падането й под турците до нейното унищожение
(1394-1767 г.), София 1932, с. 312-315. - В. Ангелов-М. Генов, Стара българска литература, София 1922, с. 549-559. - Иванов, Св. Иван Рилски, с. 112; Жития, с. 21-22. - /О.. Трифонов, В кой Никопол са били пренесени мощите на св. Ивана Рилски в 1469 г. при връщането им от Търново в манастира, „Известия на Истор. дружество**, 16-17 (1939), с. 476-482; Софийската редакция на Владислав Грама тиковия разказ за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в манастира, „Списание на Българ. академия на науките**, 60 (1940), с. 67-94. - В. Сл. Кисслков, Родното място на Владислава Граматик, „Изв. на Българското историческо др.“, 19 20(1944), с. 177-181; Нов лъч върху книжовната дейност на Владислава Граматик, пак там, 22-24 (1948), с. 170-179; Владислав Граматик и неговата рилска повеет, София 1947.
140 Виж изданието на текста; Katuzniacki, Werke, рр. 405-431. -Иванов, Жития, с. 74-85. Срв. също преводите иа съвременен български език: Йорд. Иванов, Владислав Граматик. Пренасяне телото на св. Ивана Рилски от Търново в Рила, 1469 г., „Духовна култура**, 1, 3-4 (1920), с. 211-216; Старобългарски разкази, София 1935, с. 72-79, 227-237. - И. Ников, Владислав Граматик. Пренасяне мощите на св. Ивана Рилски от Търново в Рилския монастир, „Българска историческа биб-лиотека**, 1,2 (1928), с. 165-187. - Кисслков, Владислав Граматик, с. 57-70.
141 Виж тук бележка 7.
142 Иванов, Жития, с. 74.
143 Иванов, Жития, с. 74-75.
144 Иванов, Жития, с. 75.
145 Иванов, Жития, с. 75-76.
144 Иванов, Жития, с. 78.
142 Иванов, Жития, с. 82.
148 За него виж: Д. Маринов, Димитри Кантакузин, „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина**, 18 (1901), с. 74-98. - Сырку, Очерки, с. CC1I и сл. -Иванов, Св. Иван Рилски, с. 113. -Ангелов-Генов, пос. съч., с. 560 564.-Снсгаров, пос. съч., с. 321-324. - Иванов, Жития, с. 22-25.
145 Виж изданието на Иванов, Жития, с. 86-102.
150 Иречск, Пътувания по България, с. 635 бел. 5; срв. все пак Иванов, Жития, с. 24; Снсгаров, пос. съч., с. 322 бел. 2.
131 Иванов, Жития, с. 86.
132 Надявам се да мога да се занимая с въпроса в специално изследване. Виж няколко посочвания у Ю. Трифонов: „Списание на Българската академия на на-уките“, 58 (1939), с. 7-8.
133 Иванов, Жития, с. 86-87.
134 Иванов, Жития, с. 95.
133 Иванов, Жития, с. 95.
136 Иванов, Жития, с. 96.
132 Иванов, Жития, с. 96.
138 Иванов, Жития, с. 96-97; срв. с. 55-56.
134 Виж тук бележка 32.
160 Иванов, Жития, с. 97-98.
25. Византия и славяпският свят
385
161 Иванов, Жития, с. 98-99.
162 Виж текста у Маринов, пос. съч., с. 4 9. Превод на съвременен български език у Ангелов-Генов, пос. съч., с. 562-564. За белградский ръкопис с текста на молитвата срв. Л. Стр/ановий, Каталог рукописа и старих штампаних кн>ига Збирка Српске крал>евске академи)е, Београд 1901, с. 180: „Молитва съ оуми-леелемъ къ прТ.свет'1; и владичици нашей Богоридици". Срв. отеДаничиЛ, в „Старине", 1 (1869), с. 50.
143 Без да имам възможността, нито дори намерението, да събера тук всич-ките приписки на южните славяни през XIV и XV в., конто се отнасят до осман-ското завладяване и до положението на християнските страни, владени от турците. може да се посочат поне някои от тях, който са особено характерни Виж например: Б. Цонев, Славянски ръкописи и старопечатни книги на Народната библиотека в Пловдив, София 1920, с. 20 № 30 (229): помени ги попа 1шсифа 1ако ИМаЛЬ еСС СИЮ КНИГОу И Прие СЬмрЬТ ИГПОКНННОу НШаДКЙИОу ШТ ПрОКЛСТИеС ИНОПЛеМенННКИ агарсии. - Цонев, Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София, I, с. 90: к лет(о) ггцмг (= 1435)...къ цртко Мурата нсустикааго иумаилтънина... - тоест Мурад II (1421-1451). - Пак там, с. 122-123. - Спю/ано-euti, пос. съч., I, с. 78 № 246, приписка от 1428: оу;ееие и^ьмаилтсни светога келико-моууеиека Христова Гешрьгиеа ... при цари Муратвегоу. - Пак там, I, с. 78-84 № 250: къ креме же то прьвое и^ьшьсткее кисть кь уемлю цароу иумамскомоу глаголюмомоу Амоу-рать (Мурад II), и плеиь сьткорикь, пакы сьстаки са, мирнаа цароу нашемоу вкукещлг... Пак там, I, с. 261 № 85: приписката била написана по конуинк влагоуьстнаго деспота Стефана .у. авто кь царьстко веукожьиааго цара Мурать-вега турскаго кь окласти Скоп-скаго града ... Пак там, с. 86 № 265, приписка в ръкопис от Зографския манастир от същото време: въ авто ^гцлек. (=1434) вы нужда келнка влагоусстеео христеанскому. -Сто/ановиИ, пос. съч., IV, Ср. Карловци 1923, с. 27 № 6131.- Пактам. IV, с. 21, № 107: се пнеахъ asjb последим къ иноцехь и грешни Скьсекие ... кь юности же внхь слуга цара турского Ильдаримь Багамита, вежаки же шт цара того кь Скетою гору пострнгохь се. - Някой си многогрешней Ршмань ни известява, че написал приписката си в 1442 година къ многометежио креме (пак там. I, 89 № 278). - Трябва да се припомни още приписка от 1448 (пак там, с. 9, № 290), където е казано, че месеца шктом(к-pia) .к.;, оу пстькь деиьме (множь)стко ее;икь скупи се кьстоуиихь и ;а(па)дних стран, науелиици кгрскому куыку 1аико, агареишм Мурат, и вы вой под Приериншм и ело множество трупшк улокеуьскых паде ... - В две приписки е било упоменато превземането на Константинопол от турците (пак там, с. 94 № 306): къ тоже лето прение и^маилеи слакнеи и дикиеи Цариград, месеца еоуиеа .н. днь. Датата на завземането на византийската столица, посечена тук, не е точна, защото, както личи, кратката бе-лежка достигнала твърде късно до сръбските земи. В друга приписка (пак там, I, с. 94 № 307) се чете: лисах сееа слова по у;ети Цариграда кьд'поиде Мехмед царь срьвску уемлю иа десно, къ лето гг.цд.к. месеца еулеа. - След като основал град Елба-сан, Мохамед II преселил в новия град хора от други различии населени места в Македония, за да го заселят (срв. за основаването на Елбасан посочванията у Fr. Babinger, Rumelische Streifen, Berlin 1938, pp. 32 sqq.; 53-62: „Die Griindung von Elbasan"; ibidem, p. 32 n. 3 и 53 sqq. за формата Конюхъ (= Konjuch). От
съшата година (1466) разполагаме с две приписки, където било упоменато на-силствеиото изселване на българското население от Охрид и от Скопие в Конюх (Елбасан). Виж Иванов, Български старини из Македония, с. 44 № 25: къ л»т(о) ггцог (= 1466). къ си л*т(о) пресгли царь Мгхмгд охргждани. мца шхтомкрга к дне стго Куприна и Оустинег. Срв. CmojaHoeuh, пос. съч., I, с. 102 № 329. - Пак там, с. 102 № 330; №331: си л*то пръсглишг шт Скопа града ,н. кукъ пракослакнегх хргстиан ... порока иг им-» кипи ииког оу граду ргкомоу Конюху шт арваиашьскъгг угмли съграждгно-моу шт цара Мгхмгда царьсткуюпп тогда. Иванов, пос. съч., с. 115 №25; с. 151-152 № 3; Сто/ановик, пос. асъч., I, с. 98 102 № 328. Писачът ни осведомява, че е написал покглънкмъ ижг къ тогдашни! кремг соуфаго къ Охргд* влажгнаго архипископа влегар-скаго кур Доршота, нжг и по сихъ нг къумог до конца искоушгнга улшкы оврътатглга оувежати крага, нъ некоторън крамол* мгждоусовнки подвигши сг тоу приражгик къ нгсмоу съткоршиме нъкъгим пръдкижгт сг къ Кшнстантгнъ граде царгмъ Мгхмгдшм и съ мншжанш(ими шт волгаре шхргдекыих н притетнике црекшкнегх такождг. къукрафаюцгоу сг тогда царю съ коинстком шт стране аркаиитскъгхъ къ царсткоуцюмоу Кшнстантгнокоу градоу, но гжг пленити гмоу мишгаа мншжъстка ижг къ странах оиехе жикоуфгих доуше, и теме къ рауплеигенк н равотоу, увы наших уълъ, раукгдгншме выти, ииехе жг, ш выкшаго на нас попоугргнга вожга, и остриме ороужга порауити, и къ странаме нталгискъгме Скгндгра прогнати ...За архиепископ Доротей виж у Снсгаров, пос. съч., II, с. 183 184; за историята на Скендербег виж отличната публикация на И. PadoHuh, Tiypah Кастриот Скендербег и Арбанииа у XV веку. Историска граба, Београд 1942. -Сто/ановик, пос. съч., I, с. 103 107, № 335; с. 110, № 344: Иванов, пос. съч., с. 135 136, № 8-9, приписки от Владислав. -Сто/ановиЬ, пос. съч., I, с. 109, № 341: кв дни улотъетикаго и улонракиаго и игситаго 1оудг Мгхмедъ-вега цара, къудкигшаго сг до игвгеъ, и пакы сенидгт до ада... Срв. пактам, IV, с. 33, № 6170. - Пак там, I, с. 110, № 345; с. ПО, № 346; с. НО, № 348: и поморъ ви господи христиански и погуви Мгхмгдъ къ лето ггц. (п.у.) царъ Мгхмгдь погоуви |Дню, господара ноковредскаго и ,д. сегиокг, и отъ ихъ съгнокъ .кг. съгнокъ... За смъртта на Мохамед в 1481 срв. Cmoja-нпвик, пос. съч., I, с. 111, № 350: и тождг лето ... оумре царе Мгх(мгд) морг прешъд съ коинстком шт Цариграда къ Днатолги мага .г. и пргнми царс(тко) съгие гго Багауитъ... Срв. пак там, IV, с. 34 35, № 6173-6174. - Иванов, пос. съч., с. 136 137, № 10-11. -Няколко приписки се отнасят до управлението на султан Баязид II (1481-1512). Виж например приписка от 1486 уСто/аиовий, пос. съч., I, с. 112, № 355: ке дени и къ царстко гело крепкаго и прекисокаго иумаилътъекаго цара соултане Багауита, гмужг попоусти вогъ силоу н крепосте над хргстгани грех рад нашгих н кгуакоикги...; срв. пак там, с. 123, № 393: ко дни жг царсткуюгрому каркарскому цару Пагауитоу..., приписка 1504. За формата Паглуит срв. у Moravcsik, op. cit., II, рр. 206-208. - Виж също приписка от 1488 у Сто/ановик, пос. съч., IV с. 35, № 6178: шеа спо киыгу многог-решнги Юкола дгакъ ... къ днг тръклгтаго цара Пагаугга...; срв. пактам, I, с. 112, № 356. - Пак там, IV 35, № 6179. - Пак там, I, с. 116-118, № 381 382: цреккег прлуднм скгтъгх нигъ грехе ради наших раухифгнггмъ и раудранггме агараискегхе тгдъ... (с. 117); ... оумалкнк скстихе книге расхифгнгеме агаргискмихе тгдв (с. 118). - Пак там, IV, с. 36, № 6187: св скгтвгн и вожсткнвги тгтрогтггле евписа сг къ лет(о) к. къ ... дънги нгтъе-тикыих исманлтгнъ. къ царъетко цара Багауита... Приписка от 1499 вж. пак там, IV, с.
37, № 6190: пншги да ct ;на како пр(иД1) none Милог у ксдикую цргкокг да ути пшать аггургию ... то виса ?а п... прокат, агаржк са страхом kiahkim... - Срв. Спространов, Ръкописите на Рил. мон., с. 92; CmojaHoeuh, пос. съч., III (1905), с. 148, № 5579.
164 За сръбските „родослови“ и „летописи" виж:Л. CmojaHoeuh, Стари српски родослови и летописи. Ср. Карловци 1927. - Виж също: Л. Сто/ановцЦ, Српски родослови и летописи, „Гласник Српског ученог друштва", 53 (1884), с. XVI, 1-160. - Качановский, Сербский жития и летописи, с. 199-221. - Срв. Ио. Грчий, Историка српске кн>ижевности. У Новом Саду (1906), с. 25-26: „Што су гусле у дане робован>а биле за прост народ, то су летописи биле за писмене л>уде, одржа-вали су найме спомен за стару славу и господство". -П. flonoeuh, Преглед српске кн>ижевности, Београд 1909, с. 61-75, 397 402. -БашиП, пос. съч., с. 264-279.
|Ы CmojaHoeuh, Стари српски родослови и летописи, с. 91-99.
CmojaHoeuh, пос. съч., с. 117(229), 122(322), 206-207 (578-579), 287(1089).
187 CmojaHoeuh, пос. съч.. с. 36(23), 84(132), 113(191), 115(210). 117(221), 199(537), 215(591-592), 287(1092), 287(1099).
168 CmojaHoeuh, пос. съч., с. 41(30), 54-55(91), 117(222), 122(323), 215-217(593), и т.н.
,и CmojaHoeuh, пос.съч., с. 116(219), 121(301), 28(595), 288(1103).
170 CmojaHoeuh, пос. съч., с. 218-219(596), 288 289(1104).
171 CmojaHoeuh, пос. съч., с. 219(587), 220(602), 289(1105), 289(1107).
172 CmojaHoeuh, пос. съч., с. 220(601-602), 287(1107).
173 CmojaHoeuh, пос. съч., с. 41(3), 113(197), 220 221(604), 289(1109).
174 CmojaHoeuh, пос. съч., с. 221-225(607-631).
175 CmojaHoeuh, пос. съч., с. 235(678), 293(1167).
™ CmojaHoeuh, пос. съч., с. 116(218), 117(234), 119(252), 119(261), 120(271-276), 236-253(688-781).
177 J. Huizinga, Le dcclin du Moyen age, Paris 1948, p. 17.
178 CmojaHoeuh, Стари српски хрисовул)и, акти, биографи)е, летописи, типи-ци, поменици, записи и др., „Споменик", 3 (1890), с. 17-24; с. 24, посочване на по-ранни издания.
179 К. JupencK-Joe. РадониЬ, Истори]а Срба, I, Београд 1922, с 245, бел. 2. -Срв. също Ст. Стано/eeuh, Студще о српско) дипломатици. XXV. О фалсифико-ваним повел)ама, „Глас", 169 (1935), с. 43 и сл., заедно с библиографските посочвания.
180 За тази битка виж посочванията по-горе, бележка 60.
181 Виж изданието на текста: Л. ДаничиЬ, Животи крал)ева и архиепископа српских. Написао архиепископ Данило и други, Загреб, 1866, с. 102-161.
182 Относно въпроса за фалшифицираните грамоти и за тяхното значение като исторически извори срв. вече старото, но все още интересно изследване от И. А. Линниченко. Грамоты Галицкаго князя Льва и значение подложных документов как исторических источников, „Известия Отд. русск. языка и слов.", 9, 1 (1904), с. 80-102.
183 За историята на разширението на сръбската държава в Македония въобще виж: РиречекPadouuh, пос. съч., с. 232 и сл., 245 и сл., и др. - П. Мутафчиев,
Сръбското разширение в Македония през средните векове, „Македонски Преглед", 1, 4 (1925), с. 1-26. - G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, Miinchen 19542, pp. 386 sq., 341 sq.
184 ДаничиП, пос. съч., с. 109-110: н тако акнк сь кгаикыимь тьштаиикмь ськькоу пикь кганкоу покъдоу конски скокк к;ыка грьтьскааго, такождс и ины многы ииоплг-мгиьны к;ыкы, татары и тоурькы и фроугы...
185 Cmojauoeuh, пос. съч., с. 21 22. За събитията виж: Гиречек-РадониП, пос. съч., с. 245 и сл, - Ostrogorsky, op. cit., р. 386. - П. Ников, Татаробългарски отношения през средните векове с оглед към царуването на Смилеца, „Годишник на Софийския унив. Истор.-филол. факултет", 15-16(1921), с. 17,22 и сл. -П. Ников, Българи и татари в средните векове, „Българска Ист. Библиотека", II, 3 (1929), с. 123-124. - Б. Д. Греков-А. Ю. Якубовский, Золотая орда и ее падение, Москва Ленинград, 1950, с. 57 и сл., 70 и сл. - Gio. Soranzo, II Papato, 1’Europa cristiana e i Tartari. Un secolo di penetrazione occidentale in Asia, Milano 1930, pp. 462 sq. 390 sq., 425 sq. - R. Grousset, L’Empire des steppes. Attila, Gengis-khan, Tamerlan, Paris 1939, pp. 479-481.
186 Cmojauoeuh, пос. съч., c. 22. -ДаничиП, пос. съч., с. 142-143.
1,7 Виж посочванията у Gy. Moravscik, Byzantinoturcica. II. Sprachreste der Tiirkvblker in den byzantinischen Quellen, Budapest 1943, pp. 216-218.
188 ДаничиП, пос. съч., с. 143.
189 CmojaHoeuh, пос. съч., с. 22.
,w CmojaHoeuh, пос. съч., с. 22. - ДаничиП, пос. съч., с. 143-144.
1,1 Срв. Псалтир, 37: 14-15; Еклис., 9: 5; Исаия, 26: 14.
т ДаничиП, пос. съч., с. 144: окъхь сьмрьти пр» д деть, а дроугыихь кь ;атотгник осоуди, а протинхь и нс мало кь рокстко срькьсцъи ;гмли кьдасть...
193 Cmojauoeuh, пос. съч., с. 22.
1,4 ДаничиП, пос. съч., с. 145. - CmojaHoeuh, пос. съч., с. 22.
1,5 ДаничиП, пос. съч., с. 145. - Cmojauoeuh, пос. съч., с. 22-23.
т ДаничиП, пос. съч., с. 145.
•” ДаничиП, пос. съч., с. 146. - Cmojauoeuh, пос. съч., с. 23.
198 За него ык. Гиречек-РадониП, пос. съч., I, с. 255; III (1923), с. 26 бел. 8, 124.
199 Очевидно става въпрос за града Хераклея на Мраморно море (турския град Ерекли), а ие за града Хераклея във Витиния в Мала Азия. Първият град (на местонахождението на древния Перинт) бил разположен недалеч от византине ката столица, докато вторият (наречен също така Хераклея Понтика) бил доста отдалечен.
200 ДаничиП, пос. съч., с. 147-148: И пришьдыииимь имь кь дрьжакоу царьстад грътьс-кааго до града глдгоакмдаго Ираклию, и тоу остаклыш кок скок, и приидошг кь скгтоимгни-томоу цароу кирь Дньдроиикоу. и слышакь царь такоког шьсткик ихь кь помошть юмоу, гъло кьздадокакь ct, и «дико малик сьткори о пришьсткни ихь, и люсь^но оууръдикь к отьпоусти ихь съ миромь. и тако кьлъ^мш кь дръка (=£иХа) плокъахоу уръгь Урьмиокмо-рг. и помоштию еожикю окрьмлюкми ниръдимо пръшьдыш такокоую поутиноу, и и?лъ ;ыш и?ь мора кьиидоин кь самоу тоу Анатолию кь дрьжакоу м^кожьнынхь. и млицъи рати кыкмпи мгждоу има иг кдииою или дкашти, и пососьсткомь клагааго кого доеръ кь^могьшг
покгдтш к, сьськлюпгп пльти ихь нсуьстикыс тко трлкоу польскоую... Срв. CmojaHoeuh, пос. съч., с. 23.
201 Срв. Псалтир, 37: 2. - Исаия, 37: 27. - Числа, 22: 4.
202 ДаничиИ, пос. съч., с. 148: н до коньцл плмсти ихь погоукикыш, кьсс же еоглтьс-тво ихь и еллкоу кьехытише кь роуць свои оть многыихь кргмень ськраноу ими. и грады же ихь и жнлишта до основанию ськроушиии, и вьсоу же волю и вьы хотению господином своюмоу прввысокомоу вралю испльньвыш сь великою славою вь^вратишс се вь дрьжавоу свою ... Срв. Сто/ановиЬ, пос. съч., с. 23. Тази битка се е състояла в 6821 (между 1 септември 1312 и 31 август 1313). Срв. също Cm. Новакови/i, Срби и турци XIV и XV века, Београд 1893, с. 55 и сд. - Рирсчек-РадониЬ, пос. съч., I, с. 255, бел. 1.
2М Йорд. Иванов, Български старини из Македония, София 19312, с. 104.
Иванов, пос. съч., с. 132. Срв. „Archiv f. slav. Philologie", 31 (1910), p. 300. -J прачек-PadoHuh, пос. съч., I, c. 255 бел. 1.
205 Става въпрос за всликия войвода Стефан Вукчич (1435-1466), който също така имал титлата dux Sancti Sabbae: за подробностите вж. Рирсчск-РадониП, пос. съч., II, с. 138, 152 и сл.
т Fr. Miklosich, Monumenta serbica, Viennae 1858, p. 460.
207 Miklosich, op.cit., p. 468.
“* Тоест чахни-гир (чехне-гир), длъжностно лице, натоварено да опитва от ястията, поднасяни на султана.
2ОТ Miklosich, op. cit., р. 511.
210 Miklosich, op. cit., p. 511.
211 Miklosich, op. cit., p. 516.
212 Miklosich, op. cit., p. 530.
213 CmojaHoeuh, Стари српски хрисовул|и. с. 81-88.
214 За други посочвания за планината или пустинята, наричана Ефтра, виж у В. Истрин, Откровение Мефодия Патарскаго и апокрифическая видения Данила в византийской и славяно-русской литературах, Москва 1897, с. 13, 18. 20. 88, 105, 108, 142.
215 Става въпрос за апокрифната творба, приписвана на пророк Енох: виж текстовете у Йорд. Иванов, Богомилски книги и легенди, София 1925, с. 165-191. - М. И. Соколов, Славянская книга Еноха праведнаго, Москва 1910. - Fr. Martin, Le livre d’Henoch traduit sur texte ethiopien, Paris 1906. - Последнего обнародване на славянския текст е направено от A. Vaillant, Le livre des secrets d’Henoch, Paris 1952.
216 CmojaHoeuh, пос. съч., c. 84.
2,7 CmojaHoeuh, пос. съч., c. 84.
2I“ CmojaHoeuh, пос. съч., c. 85.
214 CmojaHoeuh, пос. съч., c. 87.
220 CmojaHoeuh, пос. съч., c. 88.
221 CmojaHoeuh, пос. съч., c. 88 90.
222 Cmojauoeuh, пос. съч., c. 89.
223 По въпроса за патриотизма у византийците срв. някои наблюдения у /. Dujcev: „Byzant. Zeitschr.", 41 (1941), рр. 486 487).
224 CmojaHoeuh, пос. съч., с. 89.
225 Срв. например рента на киевския княз Святослав в 971 в битката против византийската войска: И пойле Святославъ на греки и изидоша противу Руси. ВидТ.в-ше же Русь убояшася 3Т1Л0 множьства вой, и рече Святославъ:,. Уже намъ нзъкамо ся дллпи. волею и неволею стати противу; да не посрамимъ земля, Рускип,. но ляжемъ костьми, мертвый бо срама не имамъ. Аще ли побзъгнемъ срамъ имамъ. Не имамъ убзъжати, но станемъ крзъко, азъ же предъ вами пойду; аще моя глава ляжетъ, то промыслите собою”. И рТ.ша вой: „Идеже глава твоя, ту и свои главы сложимь." И исполчишася русь, и бысть сзъча велика, и одол л, Святославъ, и бп.жаша грьци.. ". (Повесть временных лет 1. текст и перевод. Под редакцией В. П. Адриановой-Перец, Москва-Ленинград 1950, с. 50).
226 CmojaHoeuh, пос. съч., с. 90-92. -JupeueK-PadoHuh, пос. съч., II, с. 168, бел. 2.
227 Виж гръцкия надпис, обнародван от A. D. Mordtmann, Belagerung und Eroberung Constantinopels, Stuttgart und Augsburg 1858, po. 132, преиздаден у Miklosich, op. cit., p. 441, nr. CCCLIV. Надписът носи датата 1448. Срв. също: Ст. Новаков uh, Деспот Tiypafi БранковиЬ и оправка цариградског града 1448 године, „Глас Српске кр. акад.", 22 (1909), с. 1 12. -Риречек-Радоний, пос. съч., II, с. 159.
228 За това наименование вж. Klotz, Septimontium. PWRE, 2 R. II (1923) coll. 1577/8; Pfister: ibidem, 2 R., I (1914) coll. 1018 sqq.; Oberhummer: ibidem. III (899) col. 1117. Срв. главно у/. Duicev, Les sept tribus slaves de la Mesie, „Slavia antique", 6(1959), pp. 100-108.
229 Виж текста у Cm. НоваковиЬ, Живот српскога патри)арха Уефрема, „Старине", 6 (1884), с. 35-40. Срв. текста в србл)ак, Београд 1861, с някои съкращения.
Иванов, Български старини из Македония, с. 394-400.
231 Иванов, пос. съч., с. 399-400.
232 За този поход виж библиографските посочвания по-горе, бележка 60.
233 Иванов, пос. съч., с. 415-416.
234 Ив. Снегаров, Неиздадени старобългарски жития, „Годишник на Духовна-та акад. Св. Климент Охридски", 3 (29) (1953-1954), с. 168. За този житиен текст срв. също моята бележка: Патриарх Йоаким Търновски, „Църковен вестник", 56, факс. 5 (1955), с. 5 7.
235 Виж например колофона на дяк. Димитрий (срв. по-горе бележка 163), обнародван в: Отчет Московскаго публичнаго и Румянцевскаго Музеев за 1876-1878 г., Москва 1879, с. 20-21. За основаването на град Конюх, споменато в тази бележка, срв. посочванията в „Archiv f. slav. Philologie", 17 (1895), p. 564 sqq. - Срв. също приписката в „Златоуст" от Рилския манастир, където е отбелязано, че ръкопи-сът бил предложен на манастира: къ дин ж(«) ^лоимгнитдго ц(а)ра амир< Михдмггд... Виж Е. Спространов, Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския монастир, София, 1902, с. 103. - Л. CmojaHoeuh, Стари српски записи и натписи, III, Београд 1905,146-147 номер 5579. - Виж също българско-сръбския летопис, преиздаден от Л. И. Яцимирский, Мелкие тексты и заметки по старинной славянской и русской литературам, „Известия Отд. русск. языка и слов.", 16, 2 (1911), с. 309 и сл., заедно с текста на т. нар. Саранлопорски леопис, съхранен в ръкопис от XVI в. и съставен, както личи, в български манастир. Безименният автор на Ле-
тописа ни е оставил многобройни подробности за турското завладяване в бал канските територии, като разказва винаги с доста голяма обективност. - Няколко приписки за турското завладяване са били използвани в изследването, обна-родвано от Л. А. Кулаковский, Начало русской школы у Сербов в XVIII в. Очерк из истории русскаго влияния на югославянския литературы, „Известия Отд. русск. языка и слов.", 8, 2 (1903), с. 250 и сл.
236 3а него срв.К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Literatur, Miinchen 18972, pp. 117, 495-497. - Gy. Moravscik, Byzantinoturcica, I, Budapest 1941, p. 175.
2,7 За текста: В Cod. Paris, suppl. gr. 678, ff. 115-119, вж. посочванията у Krumbacher, op. cit., pp. 117, 496. Срв. също H. Omont, Inventaire sommaire des manuscrits grecs de la Bibliotheque Nationale, Paris 1888, p. 269. - В. И. Срезневский: „Известия Отд. русск. языка и слов.“, 7 (1903), с. 118-119. -Н. А. Мещерский: „Визант. Временник", 7 (1953), с. 75, бел. 2. - За текста от манастира „Ивирон" виж у Sp. Р Lambros, Catalogue of the Greek Manuscripts on Mount Athos, II, Cambridge 1900, p. 133, n. 206b: cod. 4508 (388), f. 777 (saec. XVI): Tov горофсХако? laidvi'civ той EvyeviKov MovipSia ёп1 тт) aXiiiaei тд? peydXq? пбХсы?. Начало: XpiaTf PaoiXev oipoi J> Хрютё (BacriXeu тын oXiuv...
23, 1 Срв. Мещерский, пак там, с. 75 и бележки 3-4.
™Sp. Р. Lambros, MovtpSiat Kai Opf]i'oi ёт Tfj aXioaet тдд- Kti>vaTai'Tii'ovrrr>Xeo>s'. Мёо? 'EXXqropvrjpioi'", 5, 2-3 (1908), рр. 219-226.
240 Krumbacher, op.cit., p. 496, който приема, че този текст е може би тъждест-вен с текста от Cod. Paris, suppl. gr. 681, ff. 74-80 (saec. XVI) (Prosathrenos auf Konstantinopel); срв. ibidem, p. 498.
241 H. А. Мещерский, „Рыдание" Иоанна Евгеника и его древнерусский перевод, „Визант. Временник", 7 (1953), с. 73.
242 Виж посочванията на Мещерский, пос. съч., с. 78-79; 79, бележка 1.
243 Мещерский, пос. съч., 80.
244 Мещерский, пос. съч., с. 81 и сл.
245 Мещерский, пос. съч., с. 81 и сл.
246 Мещерский, пос. съч., с. 81.
247 Мещерский, пос. съч., с. 86.
24* Lambros, op.cit., рр. 219, 1-19. Срв. Мещерский, пос. съч., с. 75.
24’ Lambros, op. cit., р. 219, 20 sqq. Срв. Мещерский, пос. съч., с. 75-76.
250 За това затъмнение, споменато сп Матея, 27: 45, Марко, 15: 33, и т. н., срв. изследването на Д'. Bonev, L’Eclipse totale de soleil du 24 Novembre 29 et Fere moderne, „Годишник на Софийския унив., матем.-физич. факултет", 45,1 (1948-1949), с. 93-110. Срв. моята бележка в „Rev. Etudes Byz.“, 7 (1950), р. 220.
251 Lambros, op.cit., p. 220, 13-16.
252 Lambros, op. cit., p. 221, 26-222, 28. Срв. Мещерский, пос. съч., с. 76.
153 Lambros, op. cit., p. 222, 28-30. Срв. Мещерский, пос. съч., с. 77-78.
254 Градът е бил превзет от турците на 29 март 1430: срв. Ostrogorsky, op. cit., р. 445.
255 Lambros, op. cit., p. 223, 1-15.
254 Мещерский, пос. съч., с. 85-86. Би било желателно да се обнародва старо-руският превод, като към него се добави византийският първообраз.
251 Виж например текста на Повестта, включен в т. нар. Въскресенска летопис: Памятники старинной русской литературы, VIII, с. 125 144, глава 41:0 взятие Царяграда отъ безбожного Махметя, Амуратова сына, отъ турского: о семь же Цари град и начало положихомъ: отъ кого създанъ быстъ, и почему назвася Византии и отъ кого прозвася Царьградъ. Срв. сыцо библиографските посочвания у В. Unbegaum „Rev. Etudes Slav.", 9, 1-2 (1929), p 13 sqq.
258 Виж например текста, съобщен от В. И. Срезневский, Отчет Отделения русскаго языка и словесности... о поездке в Олонецкую, Вологодскую и Пермскую губернию (Июнь 1902 года), Санкт-Петерсбург 904, с. 179-180: Гисторид <> плсигнн слакнаго 1|дрягрдда, иже Константинополь и Иовы Рнмь ндрицдгг сд, ножг плти Махомст вторы соултднъ тмрецки шемы в л*то по Хр(и)ст* 1453... срв. „Известия Отд. русск. языка и слов.", 9, 1 (1904), с. 235. -П. Сречковий, Неколико српских споме-ника, „Споменик", 15 (1892), с. 4 - който ни осведомява за ръкопис с текста на Повестта за превземането на Константинопол от турците в 453 и за пророчест вото за победата на русите. Някои други посочвания за ръкописите с този текст вж. във В. И. Малышев, Заметки о рукописных собраниях Петрозаводска и Тобольска, „Труды Отдела древнерусской литературы", 5 (1947), с. 105 (Сказание о взятии Царьграда), с. 156. - Государственная ордена Ленина библиотека CCCR имени В. И. Ленина. Записки отдела рукописей. Выпуск 13, Москва 1952, с. 129: Повесть о взятии Царяграда...
259 Виж главно: Сказание о Царьграде по древним рукописаиам, изданныя под редакциею В. Яковлева, Снкт-Петерсбург 1868. - Архимандрит Леонид, Повесть о Царьграде (его основании и взятии Турками в 1453 году) Нестора Искандера XV века. По рукописи Троице-Сергиевой лавры нач. XVI века, № 773, Санкт-Петерсбург 1886 („Памятники древней письменности и искусства"). Публикацията на М. Braun-A.M. Schneider, Bericht uber die Eroberung Konstantinopels. Nach derNikon-Chronikiibersetzt und erliiutert, Leipzig 1943 [срв. E DfUlger]: „Byzant. Zeitschr." 43 (1950), p. 143] сега не ми e достъпна. Доколкото мога да съдя от рецензията, написана от проф. Ф. Дьолгер, пак там, с. 143, двамата издатели на текста nehmen mil guten Griinden an, dass es sich um einen ursprilnglich in volksgriechischer Sprache von einem Nichtkonstantinopolitaner vor 1460 verfassien Bericht handelt. der von einem der zahlreichen des Griechischen kundigen Russen in deren Sprache ubersetzt wurde. Виж също откъсите, обнародвани от Н Гудзий, Хрестоматия по древней русской литература XI-XVIII веков, Москва 1947, с. 208-218.
гы: вече съществува значителна литература върху т. нар. Повеет на Нестор-Искендер, така че може би би било излишно да се упомене тук. Виж главно: И. И. Срезневский, Повесть о Цареграде, „Ученые записки Второго отделения Акад. Наук", 1 (1854), с. 99 и сл. - Н. Г Чернишевский, Сочинения, II, Москва 1949, с. 693. Върху това вж. И. И. Бороздич, Н. Г. Чернишевский о взятии Константинополя турками, „Визант. Временник", 6 (1953), с. 87 92. - Г. Дестунис, Новоизданный список повести о Царьграде, „Журнал Минист. народи, просвещения", 249 (1887, януари), с. 366-388, който е направил много интересни текстологични наблюдения, преиздал е приписката с името на Нестор-Искендер и е добавил
тълкувание върху някои места от Повестта. Като упоменава няколко гьрцизми в текста, Дестунис задава въпроса: Нс говорят ли они в пользу греческого происхождения автора'1 (пак там, с. 377 и сл.) След анализирането на упоменатите гьрцизми Дестунис стига до донякъде сдържано заключение относно въпроса за народността на автора на Повестта (пак там, с. 374). Според неговото мнение разбор вероятностей, клонящихся к тому или другому взгляду, скорее ведет к заключению о русском происхождении автора, нежели о греческом, хотя все же такое заключение и не может быть нами признано за окончательное. Накрая рускиятучен е изразил пожеланието да види критическо издание на Повестта (пак там, с. 383): Остается пожелать, чтобы этот памятник был издан еще раз на основании критического сличения наибольшего множства списков, был еще раз комментирован при помощи всех имеющихся в настоящее время источников и пособий, и в таком виде переведен на один из общеизвестных языков. И днес дори можем да настояваме върху необходимостта от подобно критично издание. - Нека специално упоменем изследването, обнарод-вано от А. А. Погодин, Обзор источников по истории осады и взятия Византии турками в 1453 году, „Журнал Минист. народи, просвещения", 269 (1890, юли), с. 205-258. Като анализира историческите извори от византийски, италиански, тур-ски и славянски произход, авторът се занимава също и с Повестта, приписвана на Нестор-Искендер (пак там, с. 243-253). Според неговото мнение (пак там, с. 246 бележка 1) тази Повеет е била написана от автор от руско потекло с името Искендер, а не Искандер, както твърдели някои учени. Според него гърцизмите, конто се срещат в този текст, се дължат главно на византийското влияние и, от друга страна, на факта, че самият автор твърде вероятно владеел гръцки език. Погодин (пак там, с. 251) е отбелязал някои преувеличения в изложението на Искендер (для большей яркости и картинности изложения), както ихроноло-гични неточности (вж. главно пак там, с. 251 и сл., 251 бележка 1). В заключение руският автор пишел (пак там, с. 252-253): В отдельности верно почти каждое показание Искендера, но только отношения ко времени, потому что каждое хронологическое приурочение имеет за себя лишь данныя вероятности. - Някои автори са изразили съмнения относно руската народност на автора на Повестта, като твърдят, че става въпрос по-скоро за неизвестен грък. Срв. V. Jagic. „Archiv f. slav. Philologie", 11 (1888), p. 157; JI. Милетич: „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", 12 (1895), с. 405 и сл.-А. С. Орлов. О некоторых особенностях стиля великорусской исторической беллетристики XVI XVII вв_, „Известия Отд. русск. языка и слов." 13, 4 (1908), с. 347 и сл. е дал библиографски посочвания за изданията на текста на Повестта, както и за по-ранните изеледва ния (пак там, с. 347 бележка 2), затова би било безполезно да се представят отново тук. - Срв. също кратката бележка у A. A. Vasiliev, Histoire de 1’Empire byzantin, II, Paris 1932, p. 324 et и. I. Според него авторът бил вероятно русин по рождение. - Виж най-накрая: А. С. Орлов, Древняя русская литература X-XVIII веков, Москва-Ленинград 1945, с. 226-237. - Н. К. Гудзий, История древней русской литературы, Москва 1945, с. 248-252.
Леонид, Повесть о Царыраде, с. 43. - Смирнов, пос. съч., с. 54.
2 62Леонид, пос. съч., с. III-IV: Сочинитель „Повести" некто Нестор Искан деръ - невольный потурченец русский по происхождению, великоросс или уро женец Литовской Руси - утвердительно сказать нельзя...
263 Леонид, пос. съч., с. IV.
264 Леонид, пос. съч.. с. IV-V.
265 Леонид, пос. съч., с. VI.
266 Пактам, с. VI.
267 Леонид, пос. съч., с. VI.
268 В. Unbegaun, Les relations vieux-russes de la prise de Constantinople „Rev. Etudes Slav ", 9, 1-2 (1929), pp. 13-38.
269 Unbegaun, op.cit., p. 16 sqq.
270 Unbegaun, op. cit., p. 18.
271 Unbegaun, op. cit., p. 20.
272 За подробностите виж Unbegaun, op. cit, p. 20 sqq.
273 За подробностите виж Unbegaun, op. cit., pp. 31-35. Срв. също изследването, обнародвано от А. И. Соболевский, Еней Сильвий и Курбский, в Serta Borysthenica. Сборник в чест... Ю. А. Кулаковскаго, Киев 1911, с. 1-17. - Срв. Н. П. Лихачев, Заметка, „Известия Отд. русск. языка и слов.“, 10, 4 (1905), с. 415, библиографско уточнение, в което авторът набляга върху няколко исторически извора със западен произход.
274 Срв. А. И. Пыпин, Очерк старых повестей и сказок русских, Санкт-Петер-сбург 1858, с. 214. - М. Н. Сперанский, Заметки о рукописях белградских и софийских библиотек, „Известия ист.-филол. института кн. Безбородко в Нежине“, 16 (1898), с. 74-81. Срв. също Unbegaun, op. cit., р. 30.
275 Вйж Л. Милетич, Повеет за паданието на Цариград в 1453 год., „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", 12 (1895), с. 399 462, който е преиз дал текста заедно с доста подробен увод.
276 Виж посочванията у Л7. lorga, Une source negligee de la prise de Constantinople, „Bulletin de la Section hist, de 1’Acad. Roumaine", 13 (1927), pp. 59-128. Срв. бележ ката на Е Djolger]: „Byzant. Zeitschr.", 28 (1928), p. 449 и критичните наблюдения от Unbegaun, op. cit., pp. 24-25. - По негово мнение румънският текст presente ип certain interct pour Г histoire des relations litteraires entre Russes et Roumains, ma is /7 est sans valeur comme source d'histoire byzantine. - Срв. напоследък изследването на V. Grecu, La chute de Constantinople dans la litterature populaire roumaine, „Byzantinoslavica", 14 (1953), pp. 55-81, който e обнародвал превол на френски език. Авторът ни известява, че му е било невъзможно de donner tous les details qui s’ imposeraient sur cette version ineditc de la prise de Tzangrad dans I’ancienne litterature populaire roumaine (ibidem, p. 59). - Струва ми се, че проблемът трябва да бъде преразгледан и изеледван по-задълбочено и по-подробно, като се използват всички предходни проучвания.
277 За подробностите вж. Unbegaun, op. cit., р. 20 sqq.
278 Unbegaun, op. cit., p. 29 sqq.
279 C Mijatovic, Constantine or the Conquest of Constantinople by the Turks, London 1892, p. 233 sqq. - Unbegaun, op. cit., p. 29 sqq.
“° Unbegaun, op. cit., p. 30.
281 Unbegaun, op. cit., p. 26.
282 Виж текста у Леонид, пос. съч., с. 11: Зиновию; с. 12: ЗастунТ.я, и т. н.
283 Unbegaun, op. cit., рр. 26-27.
284 Unbegaun, op. cit., p. 27. Въпросът за гърцизмите в текста на Повестта би трябвало да бъде специално изучаван. За формите Зустунея и Зиновия срв. сета гръцките и турските форми у R. Hartmann, Zur Wiedergabe tiirkischer Namen und Worter in den byzantinischen Quellen, „Abhandlungen der Deutschen Akad. d. Wissensch. zu Berlin, Klasse f. Sprachen, Literatur u. Kunst", Jahrgang 1952, Nr 6, p. 2.
285 Unbegaun, op. cit., p. 27.
286 Г П. Бельченко, К вопросу о составе исторической Повести о взятии Ца-риграда, „Сборник статей к сорокалетию ученой деятельности акад. А. С. Орлова", Ленинград 1934, с. 507-513. Срв./f. А. Смирнов' „Визант. Временник", 7(1953), с. 57 и сл. - Ж Philipp: „Jahrbiicher f. Geschichte Osteuropa" 1, 2 (1936), p. 276 (в рецензия за споменатото изеледване) между другото е написал: „Wenn man auch der allgemeinen Charakterisierung der einzelnen Bestandteile zustimmen kann. so ist doch die Herausstellung des ursprunglichen Kern der Erziihlung durch Ausscheiden aller religids-spekulativen Ausfuhrungen nicht beweiskraftig. Die Annahme einer einfachen Aufzeichnung eines Mitkampfers entaspringt dem Glauben an die Echtheit der Autobiographic des „Nestor-Iskinder"... Die Geschichte von dem in der Turkei gefangenen und uber das Tiirkenreich, hier uber den Fall Kpls. berichtenden Christen muss noch im Zusammenhang mit der zeitgendssischen Tiirkenliteratur uberhaupt, z. B. mit den ,,Pami?tniki Janczara Polaka" behandelt werden".
287 H. А. Смирнов, Историческое значение русской „Повести" Нестора Ис-киндера о взятии Турками Константинополя в 1453 г., „Визант. Временник", 7 (1953), с. 50-71.
288 Смирнов, пос. съч., с. 58-59.
289 Смирнов, пос. съч., с. 60 и сл.
2,0 Смирнов, пос. съч., с. 61 и сл.
2,1 Смирнов, пос. съч., с. 70.
292 Леонид, пос. съч., с. 2-6. Относно проблема въобще виж напоследък у Е. Gren, Zu den Legenden von der Grundung Kostantinopels (в Сборник Гаврил Каца-ров, Статии, посветени по случай на седемдесетгодишнината му, I, София, 1950, с. 151-157). Срв. също Fr. Dolger, Rom in der Gedankenwelt der Byzantiner, „Zeitschr. f. Kirchen-Gesch." 56 (1937), pp. 1-42.
2,3 Срв. посочванията у Смирнов, пос. съч., с. 55 и сл.
294 Unbegaun, op. cit., р. 14, обратно и с пълно право поддържа, че les deux recits de la fondation et de la prise de la ville forment un bloc et appartiennent de toutc evidence au meme auteur.
295 Относно въпроса виж посочванията у Ch. Diehl, De quelques croyances byzantines sur la fin de Constantinople, „Byzant. Zeitschr.", 30 (1929-1930), pp. 192-196.
298 Срв. Theophanis Chronographia I, Ed. C. de Boor, p. 119, 13-22.
297 Леонид, пос. съч., с. 2.
298 Леонид, пос. съч., с. 2.
w Леонид, пос. съч., с. 2: и пришедъ въ Византию, видИ на томъ мИстЪ семъ горъ и глушицъ морских много...
Леонид, пос. съч., с. 2: Егда же уготовиша мТ.сто, събра цесарь вельможъ и мегистанъ и магистровъ, и начать умышляти како быти стТ.намъ и стр11лиицамъ и вратамъ градцкимъ, и повела размИрити мТсто на три углы, на всТ< стороны по семи верстъ, тако бо 6Т. мТсто то межи дву морь - Чернаго и БТ.лаго.
501 Леонид, пос. съч., с. 3. По повод на това знамение вж. Migne, Р. Gr., CVII, coll. 1151; Auctoris anonymi qui creditur esse Franciscus Patricius Dalmata Expositio Oraculorum imp. Leonis: ibidem, coll. 1159-1160. - Срв. също A. Daneu Lattanzi, 11 codice degli oracoli di Leone della Biblioteca Nazionale di Palermo, in „Stud. biz. e neoell." 7. Atti dello VIII Congresso internazionale di studi bizantini I. Roma 1953, pp. 35-39, tavola VII. Срв. сыдоЕ Manni, La fondazione di Constantinopoli in un passo del Chronicon Paschale, ibidem, p. 416 sqq.
’°2 Леонид, пос. съч., с. 3: Великш же Констянтинъ о семъ возмутися зИло, но обаче словеса ихъ велТ написати...
3,13 Леонид, пос. съч., с. 3: Въ седьмое же лТто видЪ цесарь ...
304 Леонид, пос. съч., с. 3-4: пославъ изъ Рима и оть иныхъ странъ събравъ достославныхъ вельможъ и мегистанъ, рекша сановникъ, съ множствомъ людей ихъ ту приведе, и домы eenia создавъ дасть имъ жити въ градТ| со устроешемъ великимъ и цесарскыми чины, яко и своя домы и отечьства имъ забыта...
505 Леонид, пос. съч., с. 4: Създа же цесарь и полату великую, иподрому пре-дивную и двТ1 полИ устрой, рекше улицы покровены на торговаше... Срв. пак там, с. 3, бележки 6-8.
3“ Леонид, пос. съч., с. 4: И назва градъ Новый Римъ. Потомъ же созда церкви преславные: ...Постави жъ и пречюдный онъ столпъ багряный, его же изъ Рима принесе моремъ трею лИты до Царяграда, зане великъ б'Е з'Г.ло и тяжекъ, отъ моря жъ до торгу л’Етомъ единымъ привезенъ бысть. Цесарю часто приходящу и злато много дающу людемъ брежешя ради, и положи [въ] основаша 12 кошъ, их же благослови Христосъ, и отъ древа честнаго и святыхъ мощей на утвержеше и сохранеше предивнаго и единокаменнаго онаго столпа, и постави на немъ куми-ръ, еже принесе отъ солнечнаго града Фрпйскаго, имущаго на главТ. семъ лучь, такожъ и ины вещи предивны и достохвальны принесе изъ многыхъ странъ и градовъ... Тук несъмнено имаме превод на византийски текст: срв. например разказа у G. Monachus, Chronicon, II, Ed. С. de Boor, pp. 499. 18-501,4.
507 Леонид, пос. съч., с. 4-5.
308 Леонид, пос. съч., с. 6: Такожъ и ныиТ въ последняя времена, грТ.хъ ради нашихъ, овогда нахождешемъ неврьныхъ, овогда гладомъ и повТ.треи частыми, овогда же междусобными браньми, ими же оскудТ.ша силши и обнищаша люд1е и преуничижися градъ и смирися до з11ла...
309 Леонид, пос. съч., с. 6: Онъ же безвТ.ренъ сый и лукавъ, посланники отос-ла, а градъ повел'Е бита пушками и пищальми, а ины стТ.нобьеныя хитрости на-режати и приступы градцюе уготовляти...
310Леонид, пос. съч., с. 6-7: Супце же люд!е въ градТ., Грекы и Фрягове, выИждая изъ града бьяхуся съ Турки, не дающе имъ стЪнобьеныя хитрости нарежати, но
убо силТ| велице и тяжце сущи, не возмогоша имъ никоея пакости сотворите, зане единъ бьяшесь съ тысящею, а два съ тьмою...
"'Леонид, пос. съч., с. 7-8.
3,2Леонид, пос. съч., с. 8:... отъ среды сердца стонаниемъ и рыдашемъ по вся дни моляхуся...
313 Леонид, пос. съч., с. 8: Цесарь же объеждааше въкругь града почасту, укрепляя стратигь и воинъ, такожде и всПхъ людш, да не отпадутъ надежею, ни ослабяютъ съпротивлешемъ на врагы, иода уповають на Господа Вседержителя: Той бо нашъ Помощникъ и Защититель есть...
314 Леонид, пос. съч., с. 8 9.
315 Леонид, пос. съч., с. 9.
3,6 Леонид, пос. съч., с. 9-10: Егда же Турки начааху - уже всихъ людш съ стТ.хъ збиша, a6ie вскрычавши все воинство, и нападоша на градъ вкупе со всехъ странъ кличюще и вошюще, овыи со огни различиными, овыи съ лествицами, овыи съ стенобитными хитростьми и иными многы козни на взяпе града. Грацкие же люди такоже вопияаху и кричаху на нихъ, бьющеся съ ними крепко. Цесарь же объЪжаше по всему граду, понужая люди свои, дающе имъ надежу бож!ю, и повеле звоните по всему граду на созваше людемъ. Турки-жъ паки, услышав-ше звонъ велш, пустиша сурныа и трубныя гласы и тумбанъ тмочисленныхъ, и бысть сеча вел1а и преужасна: отъ пушечнаго бо и пищалнаго стуку и отъ зуку звоннаго и отъ гласа вопли и кричаща отъ обоихъ людей и отъ трескоты оружия: яко молния бо блистааху отъ обоихъ оружия, также и отъ плача и рыдаша градц-кыхъ людей и женъ и детей, мняшесь небу и земли совокупитись и обоимъ коле-батись, и не бе слышати другъ друга что глаголеть: совокупиша бо ся вопли и крычаша и плачъ и рыдаша людей и стукъ дельный и звонъ клаколныи въ единъ зукъ, и бысть яко громъ велш. И паки отъ множества огней и стрТ.ляша пушекъ и пищалей обоихъ странъ дымное куреше згустився, покрыло бяше градъ и войско все, яко не видети другъ друга съ кемъ ся бьетъ, а отъ зелейнаго духу многимъ умрети. И тако сечахуся и маяся на всехъ стенахъ, дондеже нощная тьма ихъ раздели...
317 Леонид, пос. съч., с. 10.
"'‘Леонид, пос. съч., с. 11: единъ... Зиновьянинъ князь именемъ ЗустунТя... Според G. Schlumberger, Le siege, la prise et le sac de Constantinople par les Tures en 1453, Paris 1914, p. 43, /’ arrivce de ce grand capitaine constitue le premier cvcncmcnt important du siege... Изглежда, че името му (Zuan Justignan, според изписването на Никола Барбаро: срв. ibidem, р. 42 п. 2) се е увековечило в турските и въобще в балканските легенди за генуезците: за подробностите срв. I. Dujcev, (Jberlieferungen uber die Genuesen aus Bulgarien, „Leipziger Vierteljahrschrift fiir Siidosteuropa“, 4, 3 (1940), pp. 170 175.
320Леонид, пос. съч., с. 11-12: ...Туркы же бьяшеся по всТ.мъ м"Ьстомъ, якоже преди рекохомъ, безъ опочивашя премТнающеся, занеже множество темъ бяху ихъ...
321 Леонид, пос. съч.,. 12.
322Леонид, нос. съч., с. 12 13.
323 Срв. Huizinga, op. cit., p 16 sqq.
124 Леонид, пос. съч., с. 13.
325 Леонид, пос. съч., с. 13: И иовелТ1 звонити по всему граду. Такоже и ЗустунТ.й рыщуще по стТ.намъ, укрТ.пляше и понужааше люди. И яко слышаша люди звонъ церквей божьихъ, абые укрТ.пишася и охрабришася вси и бьяхуся съ Турки крТ.п чае перваго, глаголюще другъ другу: днесь да умремъ за вТру христьянскую... Според Huizinga, op. cit., р. 10, il etait un son qui dominait tous les bruits de la vie active et cnveloppait toute chose d’ordre et de serenite: le son des cloches. Celles-ci etaient les lions esprits qui, de lours voix connues. annoncaicnt lajoie, le deuil. le calme ou le danger...
524 Леонид, пос. съч., с. 13-14.
327 Срв. Unbegaun, op. cit., p. 16 sqq.
m Леонид, пос. съч., с. 14.
324 Леонид, пос. съч., с. 14: Нощи же наставши. Турки отступиша къ станомъ своимъ, акы уставше, а градцкие люди падоша къи же и гдТ| усп11 отъ труда. И не 6Т> тоя нощи слышати ничтоже, развИе стонаше и вопль сЪченыхъ людей, но и еще живи бяху...
Леонид, пос. съч., с. 14: На утр:я же цесарь повелИ священникомъ и дьяконо-мъ такожъ собрати трупия и погрИсти а, а иже еще бяху живы раздати врачемъ...
331 Леонид, пос. съч., с. 14-15.
3,2 Леонид,, пос. съч., с. 15.
333 Леонид, пос. съч., с. 15-16.
334 Леонид, пос. съч., с. 16 17.
335 Леонид, пос. съч., с. 17: И тако божшмъ промысломъ въ той день избавися градъ отъ безбожныхъ Турокь. Злонравшй же Магуметъ со множествомъ воинъ своихъ издалеча бяше смотря бывшее и помышляюще что сотворити, такоже и ратные вси убоявшеся - отступиша отъ града. Греки же, вышедъ изъ града, поби вааху во рвТхъ Туркы, кои еще живи бяху, и собравши ихъ въ многые кучи, съжи гахуть ихъ вкупТ. со оставшими турами. Цесарь же съ патр|архомъ и всь свя щенный клирикъ, бяху по всТмь церквамъ молящеся и благодаряще Бога, чающе уже конецъ бранемъ...
334 Леонид, пос. съч., с. 17: Такоже итъзловрьный Магуметъ много дши cobTito-вавше, преложиша отступити въ свояси...
т Леонид, пос. съч., с. 17-18.
338 Леонид, пос. съч., с. 18 19.
339 Леонид, пос. съч., с. 19.
Леонид, пос. съч., с. 19-21.
341 Леонид, пос. съч., с. 21.
342 Леонид, пос. съч., с. 21-22.
343 Леонид, пос. съч., с. 22-23.
344 Леонид, пос. съч., с. 23-24: Въ 20 же первый день Maia, грТхъ ради нашихъ, бысть знамеше страшно въ градТ>: нощи убо противъ пятка освятися градъ весь, и видТ.вши стражи, течаху видТ/ти бывшее, чааху бо Туркы зажгоша градъ, и вскли каше велшмъ гласомъ; собравшимжеся людемъ мнозТ|Мъ, видТша у велик!я церкви Премудрости Бож1а у верха изъ воконъ пламеню огненну вел!Ю изшедшу,
окружившу всю шею церковную на длъгъ часъ, и собрався пламень въ едино пременися пламень, и быстъ, яко свИтъ неизреченный, и a6ie взятся на небо...
545 Леонид, пос. съч., с. 24-25; 25-27.
w Леонид, пос. съч., с. 27-28.
347 Леонид, пос. съч., с. 28: цесарь же и вельможи съ ними сказааху по всему граду, прачуще и рыдающе молящеся боляромъ и стратигомъ и воиномъ всимъ, тако и всему народу, да не отпадутъ надежею, ни да ослаб’Ьютъ дТ|Ломъ, но дер-зност1Ю и вЪрою несумнИно братися съ врагы, и Господь Богь поможетъ ны...
wЛеонид, пос. съч., с. 28: и повелТ. звонити по всему граду на собрате людемъ...
w‘ Леонид, пос. съч.. с. 28-29.
350 Леонид, пос. съч., с. 29-30.
551 Леонид, пос. съч., с. 30-32.
152 Леонид, пос. съч., с. 32-33.
353 Леонид, пос. съч., с. 33: Магуметь же вид’Ьвъ толикое падеже своихъ и слыша-въ цесареву храбрость, тоя ночи не спа, но совТ.тъ велш сотвори: хотяше бо тоя ночи отступити... Но да сбудется Бож,е изволеше, съвТ.тъ той не съврьшися...
154 Очевидно това е невярно посочване: виж М. Pautova, L’Empire byzantin et les Tcheques avant la chute de Constantinople, „Byzantinoslavica", 14 (1953), pp. 224-225. - Срв. също V. Grecu, La chute de Constantinople dans la litterature roumaine, p. 58 (анахронизъм, отнасящ се до патриарх Атанасий, освен ако не произтича от смесване с иерусалимския патриарх, който по това време се наричал по същия начин...). - Срв. същоUnbegaun, op. cit., р. 27 sqq. - Виж ощеAd. N. Diamandopoulos, ГенубоГ " XxoXpot'' T" LfiTopiK тпру t|v nep tv /Xwatv xpvtov, "ЕХХцик", 9, 2 (1936), p. 301, n. 2; pp. 307-308.
”* Леонид, пос. съч., с. 34.
356 Леонид, пос. съч., с. 35.
357 Леонид, пос. съч., с. 35: Туркомъ убо множествомъ много суще премТ.няхуся на брань, гражаномъ же всегда единымъ - отъ многаго труда изнемогаху и падаху, аки шяни, такоже и цесарю и всимъ воиномъ, ни откудуже помочь чающе, разпа-доша крТэпосттю и истаяша мыслю, объяша бо ихъ скорбь и печаль вел!я...
358 Леонид, пос. съч., с. 35-36.
3” За този „osmanischer Admiral bulgarischer Herkunft", виж посочванията у Moravcsik, Byzantinoturcica, II, рр. 209-210. - Дестунис, пос. съч., с. 380-381.
^Леонид, пос. съч., с. 36.
361 Леонид, пос. съч., с. 36-37.
362 Леонид, пос. съч., с. 37-38.
363 Леонид, пос. съч., с. 38: Народи-жъ по улицамъ и по дворомъ не покаряхуся Туркомъ, но бьяхуся съ ними, и падоша того дни отъ нихъ много людш и женъ и дТ|Тей, а иных полоняху; такоже и въ окнахъ сущей воини, не предаше окны, но бьяхуся съ двоими Туркы, BHTi града сущими и внутри града, и въ день одолТваеми бИжа-ху и скрывахуся въ пропастехъ, а ночи вылазяху и побиваху Турковъ, а иши, людш, и жены и дТти метаху на нихъ сверху полатъ керамиды и плиты и паки зажигаху кровли палатные древяные и метаху на нихъ со огни, и пакость имъ дТ.яху вел!ю...
344 Леонид, пос. съч., с. 39-40.
165 Леонид, пос. съч., с. 40-43.
166 Леонид, пос. съч., с. 40-41: Пишеть бо; Русин же родъ съ прежде созда-тельными всего Измаилта побТ.дять и седмохолмаго пршмуть съ прежде законными его, и въ немъ въцарятся и судрьжать Седмохолмаго Русы, языкъ шестым и пятый, и насадить въ немъ зел!е и снЪдятъ отъ него мнози въ отмщеше святы-мъ... За „Русин родъ“ срв. посочванията уМилетич, пос. съч., с. 418, бележка 2. -Н. Schaeder, Moskau das dritte Rom. Studien zur Geschichte der politischen Theorien in der slavischen Welt, Hamburg 1929 (Osteuropaische Studien 1), p. 30. -A. Banduri, Imperium Orientale, I, Paris 1711, p. 184. -M. Braun-A. Schneider, Bericht, p. 33, n. 75 („das blonde Geschlecht"). - Срв. също у И. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, София, 1944, с. 380-381.
567 Смирнов, пос. съч., с. 56.
368 Срв. Unbegaun, op. cit., р. 16 sqq.
568 Смирнов, пос. съч., с. 56.
770 И. Тихонравов, Памятники отреченной русской литературы, II, Москва 1863, с. 213-281.
371 В. Истрин, Откровение Мефодия Патарскаго и апокрифическая видения Даниила в византийской и славяно-русской литературах, Москва 1897. - За този текст виж главно: Krumbacher, GBL, рр. 628 § 2; 629. -Moravcsik, Byzantinoturcica, I, p. 257. - H. M. Петровский, К истории „Откровения Мефодия Патарскаго1' в западнославянских литературах, „Известия Отд. русск. языка и слов.", 14, 3 (1909), с. 75-94, за чешки превод от 1571 (пак там, с. 75-91) и за проникването на тази творба в старата пол ска литература.
372 Истрин, пос. съч., с. 5-7, пак там.
373 Истрин, пос. съч., с. 17 и сл.
374 Истрин, пос. съч. с. 27 и сл., 68-69.
375 Истрин, пос. съч., с. 121 и сл.
376 Истрин, пос. съч., с. 154-155.
377 Истрин, пос. съч., с. 156-174.
378 Истрин, пос. съч., с. 231-232.
Истрин, пос. съч., с. 233 и сл.
380 Истрин, пос. съч., с. 84-101, славянският текст на първия превод.
381 Истрин, пос. съч., с. 87,5-13: к-кхоу ко мно^ы гако проу^ии на доли, хождахоу и гадххоу мсса кельЕлюжда кь вокоу карена и пнгахоу крьки скотин и млкко. ыттолк прккше долю синокс Идогаилскын н науеше пленеатн долю и гради и населнше долю и шетрокыи н шттолк науеше си ткоритн си кораблю и акы птице науеше парити по кодамга. и поидошс кь кораклыихь на доли ^ападник и дондошс до Рима и до Гигига Салоуин и до Сарьдоинкык келикык гаже ыконоу страноу Рима, и прккше долю шестиюдесеть лтт н жити науеше иа ней гакоже хотеше... Срв. гръцкия текст: пактам, с. 13,5-14.
,ю Истрин, пос. съч., с. 87,20-88,7; с. 14.10-16, 2, гръцкият текст.
383 Истрин, пос. съч., с. 88, 1-3: и икс к;ыка или царстка подь некесемь иже могоуть протнкоустати имь до уисла л*т седьмн ссдмиць...; с. 15,8-10, гръцкият текст.
384 Истрин, пос. съч., с. 88,3: и потомь пок-хжденн боуд(оу)ть шт грькь и покорет се имь...; с. 15,10-12, гръцкият текст.
26. Византия и славянският свят
401
585 Истрин, пос. съч., с. 88,8-91, 21; с. 16,3-23, 4, гръцкият текст.
586 Истрин, пос. съч., с. 91,21-25: н*с к^ыка или царства под hibccml uoroytpa ыдолкти царствоу грьтьскомоу. тгикнии н наврало ник юсть, на нкижс кса всемнага до конца тарьдо напнсаить н ыт кьстока до ;апада и ыт пладис под полоунофии. Kata ко мофь и tuna сила иожиъ грькы покъдитн. ^афншсни ко соут крстомк, с. 23,4-11, гръцкият текст.
387 Истрин, пос. съч., с. 92,26-93,19; с. 26,3-27,15, гръцкият текст.
388 Истрин, пос. съч., с. 93,19-94,2; с. 27,15-28,17, гръцкият текст.
3” Истрин, пос. съч., с. 95,27 и сл.; с. 33,3 и сл., гръцкият текст.
уч,>Истрин, пос. съч., с. 97,16-22; с. 36,12-39,5, гръцкият текст.
Истрин, пос. съч., с. 97,23-99,23; с. 40,1-46,5, гръцкият текст.
3 ,2 Истрин, пос. съч., с. 99,24-100,26; с. 46,5-50,4, гръцкият текст.
3 ,3 Срв. Истрин, пос. съч., с. 336 и сл.
3 ,4 Виж главно Л. Vasilicv, Medieval ideas of the end of the world: West and East, „Byzantion", 16(1944), pp. 462-502. Срв.Е Dfolger]-. „Byzant. Zeitschr.", 43 (1950), p. 69; 47 (1954), p. 453.
3 ,5 Гръцките текстове са обнародвани у Migne, FGr., СVII, cool. 1129-1140: Sapientissimi imp. Leonis Oracula. Ibidem, cool. 1141-1150: Anonymi paraphrasis Oraculorum Leonis imp.; cool. 1149-1150: Sappientissimi imp. Leonis Oraculum de restitutione Constantionopoleos. - Ново издание oxE. Legrand, Les Oracles de Leon le Sage, Paris 1875. - Срв. също Krumbacher, GBL, pp. 628, § 3; 809. - Moravcsik, Byzantinoturcica, I, pp. 288-289. - Срв. също тук бележка 301. - За стария сръбски превод виж: Е. Даничик, Пророштво деспота Стефана ЛазаревиЬа, „Старине", 4 (1872), с. 81-85, заедио с текста, приписван на сръбския деспот Стефан Лазаревич: Cie npopovttcTKHt кмин покрынно саписато дсспотоиь Стсфаноиь Лазерными (виж 1.: ы коудоушпихк пршоудраго Льва). Срв. същоС/. Polivka, Описи и изводи из неколико )угославенских рукописа у Прагу, „Старине", 24 (1891), с. 154-155. -Истрин, пос. съч., с. 193, 321 и сл. - Виж най накрая:/О. А. Яворский, Византийския сказания о Льве Премудром в русских списках XVII-XVIII веков, „Известия Отд. русск. языка и слов.", 14, 2 (1909), с. 55-84.
346 Виж посочванията у Krumbacher, GBL, р. 628, §. Виж подробно изеледване и гръцки и славянски текстове у Истрин, пос. съч., с. 251-329: Видения Даниила; Тексты, с. 135-162.
3,7 За староруските летописи виж главно: А. А. Шахматов, Обозрение русских летописных сводов XIV-XVI вв., Ленинград 1939.-М. Д. Приселков, История русского летописания XI-XV вв., Ленинград 1940. - Д. С. Лихачев, Русские летописи и их культурно-историческое значение, Москва-Ленинград 1947.
3,8 Срв. за този летопис главно посочванията, дадени ох Лихачев, цит. съч., с. 472-474.
Полное собрание русских летописей, VIII (1859), с. 63 (а. 6901): О взятии Болгар от Турков. Того же лИта Амуратовъ сынъ Челябш. иже Срачински глаголется Амира, иже владТ.ай землею полуденьною, и всею землею Гречьскою, и всею Макидошею, и Сербьскою землею, и Ефесскою, и Прусскою, и Селевр1ею, и Каласаи, и Фесалоники, и Срацины, и Бесермены и Туркы, и съ вс'Ьхъ сихъ
земль събра тмочисленныя плъкы своя, поиде на Блъгарскую землю, и пришедъ взя градъ ихъ столный (и) славный Тръновъ, и царя ихъ пленника сътвори, и naTpiapxa ихъ и митрополиты и епископы и всТ>хъ сущихъ ту плени, и мощи свят-ыхъ бывшихъ въ земли ихъ пожже, и церковъ ихъ съборную, идеже есть naTpiap-xia, разори и мезгитъ въ ней учини, и вся люди ихъ покори подъ ся, и земля ту переа за ся... За това сведение от руските летописи срв. също тълкуванията у. К. Иречек, История Болгар, Одесса, 1878, с. 450 бел. 29. -К. Й. Иречек, История на българите. Поправки и добавки от самия автор, София 1939, с. 256. - П. Ников, Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци, „Изв. на Истор. .дружество", 7-8 (1928). с. 73-74; 75, бел. 6. - Fr. Babinger, Beginn der Tiirkensteucr in den Donaufurstentumern (1394 bzw. 1455), „Siidost-Forschungen" 8 (1942), p. 34 n. 138. - Fr. Babinger, Beitriige zur Frilhgeschichte der Tiirkenherrschaft in Rumelien (14.-15. Jahrhundert), Munchen 1944, p. 34, n. 138.
4IW Пол. собр. русск. лет.. VII (1856), с. 251: О Туркахъ, како пр!идоша во Греческую землю. Въ лито 6854 перевезлися Измаилятяне на ciro сторону въ Греческую землю. Въ лето 6865 взяли у Грековъ Калиполь. Въ лето 6877 взяли Яндре-нополе. Въ лето 6935 взяли у Грековъ Селунь. Въ лето 6961 взяли Царьградъ. Въ лето 6968 взяли Оморею. Въ лето 6970 взяли Трапезонту. Въ лето 6978 взяли Егрипъ у Орязъ. Въ лето 6983 взяли Кафу. Въ лето 6998 взяли БЪлиградъ и Кел1ю...
401 Поли. собр. русск. лет., VII (1856), с. 252: Знамена в царства пръвых ца-рей..А въ Цареградское взятие отъ Турьскаго царя вЪдИша люд!с въ нощи свИтъ великъ отъ огня, и чаяше яко Турки градъ зажегли, и събрашеся люд!е и видТяна у велиюе церкви Премудрости бож!я пламень огненый връховными окны (во-къны) исхожаше, и всю шею церковную окружаше на долгь часъ. И бысть тогда и ино знамеше: взойде надъ градомъ туча, и изъ тучи падоша капли съ волово око чръвлены...
402 За митрополит Фотий (1408-1431), виж посочванията у Е. Голубинский, История русской церкви, II, 1, Москва 1900, с. 357-413.
4,1 3 Поли. собр. русск. лет., VI (1853), с. 144-148.
4U4 Поли. собр. русск. лет., VI (1853), с. 144: Наииса такоже грамоту преже преставлешя къ Богу, чюдну, по образу преждь сего бывшаго Киприана митрополита... За митрополит Киприан виж Голубинский, пос. съч., с. 297-356.
405 Поли. собр. русск. лет., VI (1853), с. 145.
406 Поли. собр. русск. лет., VI (1853), с. 180: того же лета npinue царь Турьской ко Царюграду, и поможе Мустафа Амуратовичю и взя Царьградъ прелТспю Посла къ иамТ.стнику цареву, рече: „сотвори ми се, яко возму Царьградъ. Аще ли воз-му, то пойму дщерь твою жену и будеши мне отець и вторый въ царстве моемъ“. Онъ же велТ> приступати ему отъ Лимени, идТ.же стена трухава. И бивъ пушками взя Царьградъ, и церкви святыя разори, въ Софш великой мизгить учини, а людей множество посече, а иныя истопоша въ мори, а самъ с’Бде въ немъ. Наместника того повеле въ котле варити и злой смерти предаде его, рече ему: „Какъ ты мие хочешь веренъ быти, а какъ сотвори надъ преднимъ своимъ государемъ?"...
407 За това събитие виж посочванията по-горе, бележка 99; Babinger, Beitriige, р. 17, п. 75.
408 Поли. собр. русск. лет., VII, с. 71:0 cmoaniu Турковъ подъ Царемьгородо-мъ 7 лзътъ. Въ лТгго 6906. Злочестивый царь турскый, сыиъ Амуратовъ, брать ЧалибИевъ, именемъ Баазьггь, събра воя многы, и пришедъ городъ оступи съ всЪ стороны, и пути переа по морю и по суху, и стоя подъ городомъ 7 л’Ьтъ, надЪяся взяти его, а прочна окрестныа многы грады и страны гречесюа взяша и поплТшиша. Тогда же супца въ градТ царь, и narpiapxi. и прочш люди бяху въ печали велицТ., и въ истомТ. и въ оскудЪши. Слышавъ же то князь велики Василей Дми греевичь и зжалися зТ.ло, объмысливъ съ отцемъ своимъ митрополито-мъ Кипр|аномъ и съ братьею своею и съ прочими князьми русскими, и послаша въ Царьгородъ многв сребро въ милостыню съ чернцомъ Родюномъ съ Ослебя-темъ, иже преже былъ боаринъ Любутсюй; а князь Михайло Тверсюй такоже пос-лалъ протопопа своего Данила съ милостынею. Донесшимъ же имъ С1Ю милостыню въ Царьградъ, царь и патр1архъ и вси лю/це велико благодареше воздаша Богу, и много хвалеше и благословеше всылаху Руси, и послаша иоминокъ великому князю и благословеше: икону чюдну, на ней же 61i написанъ Спасъ въ 6Т>-лоризцТ.хъ; стоить же икона та въ церкви его въ ЕлаговТлцеши на его дворТ>, и до сего дня, на лТ.вой сторонТ на поклонТ...
409 За този летопис виж. Лихачев, пос. съч.,, с. 459 460.
4,0 Поли. собр. русск. лет., XV (1863), с. 495: Въ лТгго 6961... Того же лТ.та взятъ былъ Царьградъ отъ царя турскаго отъ салтанаа; а вТры рускыа не преста-вилъ, а патр!арха не свелъ, но одинъ въ градТ звонъ отнялъ. У Софт премудрости бож!я и по всЪмъ церквамъ служатъ литурпю божественую и завтреню и вечерню поютъ безъ звону, а Русь къ церкви ходятъ, и пТша слушаютъ, а крещеное руское есть... Виж също кратката бележка за обсадата на Константинопол (виж тук бележки 407-408): пак там, с. 461-462; Въ л'Ьто 6908... Того же лИта Баязыть турскаго царя уби Темиръ Аксакъ царь; подъ Цариградомъ стоя Баязыть 7 лТть, и захотТ Темиръ Аксакъ царствовати въ ЦариградЪ; ту умре Аксаакъ Темиръ близь Царяграда, и така избави Господь Царьградъ отъ поганыхъ...
411 Устюжский летописный свод. Архангеловгородский летописец Изд. К. Н. Сербина, Москва-Ленинград 1950, с. 83:.В лТ.та 6962 (1454) майя в 29 день взят бысть Царьград безбожным царем турским и християньство погубиша, и церкви пограбиша, и кресты и колоколы снята, и святых апостол церков послТд и ту пограбиша... За този летопис вж. К. Н. Сербина, Устюжский летописный свод, „Ист. записки11, 20 (1947), с. 239-270.
412 За него виж посочванията у Голубинекий, пос. съч., с. 469-515. Той бил митрополит на „цяла Русия11 от 1448 до 1461.
415 Поли. собр. русск. лет., VIII (1857), а. 6969:0 проставлен in митрополита Ионы. Тое же весны преставися Иона митрополитъ Кювскш и всеа Руси, марта (въ) 31 день; и положенъ бысть въ церкви святыа Богородица въ градТ1 МосквИ. Сего же Иону митрополита поставите на Моск'Ь арх1епископы и епископы, по благословешю naTpiapxa Цареградского; ходилъ бо сей Иона въ Царьградъ и взя благословеше у naTpiapxa, и отъ сихъ мТсть начата ставити митрополитовъ на МосквТ>, къ Царюграду не ходя; обладалъ бо бяше Царемьградомъ турскш царь, и царя уби, и пути не дасть, и поча царствовати въ немъ...
4,4 Поли. собр. русск. лет., VI (1853), с. 199: И хитрости ради его Аристотеле-мъ зваху его... да сказывають еще и турскый ден царь звалъ его, что во Царьг-радТ| сидить, того ради... За дейностга на Аристотиле Фиораванти в Русия. срв. Д. С. Лихачев, Национальное самосознание древней Руси, Москва-Ленинград 1945, с. 107 и сл. За дейностга на художниците от Запада в Турция през XV в. виж главно/, г. Karabacek, Abendliindlische Kunstler zu Konstantinopel im XV. und XVI. Jahrhundert. I. Italienische Kunstler am Hofe Muhammeds II. des Eroberers 1451-1481, Wien 1918 (=„K.Akad. d. Wissensch. in Wien, phil.-hist. Klasse", Denkschr., 62 Bd., 1 Abh.).
415 Поли. собр. русск. лет., VI (1853), с. 232. Срв. Лихачев, пос. съч., с. 98.
416 Поли. собр. русск. лет., XXII (19)4), с. 437-440. - А. Попов, Обзор хронографов русской редакции, I, Москва 1866, с. 213. - Смирнов, пос. съч., с. 52. - За този летопис въобще виж посочванията у Лихачев, Русские летописи, с. 454-456: „Пахомий Серб внес в хронограф выборку русских известий из общерусского митрополичьего свода, а затем ряд произведений сербских и болгарских писателей второй половины XIV - начала XV вв.: Евфимия Тырновского, Григория Цамб-лака, Константина Костенечского. Такое большое внимание, которое уделил Пахомий Серб истории южнославянских стран, стоит в связи с ярко выраженной в Хронографе идеей всеславянского единства. Составитель Хронографа искал родственных связей Руси со славянскими народами, отчетливо сознавал себя славянином и шире - частью исторического человечества в целом." - Разказът за превземането на Константинопол, добавен на края на Хронографа (глава 208), има заглавието: О взятии Царяграда от безбожного турецкого царя Амурата еже бысть в лето 6961. Срв. Н. Н. Масленникова'. „Труды Отдела древнерусской литературы" 8 (1951)1 с. 200.
4,7 А. Попов, Изборник славянских и русских сочинений и статей, внесенных в хронографы русской редакции, Москва 1869, с. 67-91. - Срв. Смирнов, пос. съч., с. 52-53. - За този летопис срв. данните у Лихачев, пос. съч., с. 457-458.
4,8 Смирнов, пос. съч., с. 52.
4,9 CmojaHoeuh, „Споменик", 3 (1890), с. 46-48; с. 48: и к томоу ксемнлостнки Господь и преуистаа Богомати да приложить дни и лета летомь ткоемоу скетомоу царьст коу, и да ти по (кор) ит подь иозе вогомрьзкы цикь агаренскы и иины ... га протики... ски и кьспрт Константина (г)рада ...» и Тракю и net Македонк кь коньць ссуд...
420 Виж А. Горский - К. Невоструев, Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки, II, 1, Москва 1857, с. 83-88, с. 87: веди и иамь (гьрците) некогда ц(а)рсткокатн шт иеуестикыхъ ракоты скобожсиымъ тобою! кса ео возможна оудовь совершаема всехъ вл(а)д(ы)це! и гакожг древле шт нижних гамокъ коздкиги-къ вгликаго ко царехъ Константина дрекнАго Рима зле стижима, изваки шт исуестнкаго МауентнА, сице и иыие тцонмснитаго томи иокаго Рима тажц» колииема шт бсзешжных агарАиъ, ЕлагоУЕСтикеишсю державою ц(а)рсткиА твоего да нзкшлитъ свободней н ш штуес-кихъ твоих пр(е)столъ наследника покажете и свободитъ тобою... Срв. Лихачев, Национальное самосознание, с. 98 и сл.
421 Виж откъсите у Н. М. Карамзин, История государства российскаго, V, Петроград 1892, Примечания, с. 42 и сл. - Срв. СреЬковий, „Споменик", 36/32
(1900), с. 69 и сл. Митрополит Пимен е ръководил Руската църква от 1382 до 1385 и от 1388 до 1389: виж сведенията у Голубинский, пос. съч., с. 247 и сл.
422 Виж например житийните текстове, обнародвани от И. Костомаров, Памятники старинной русской литературы. Повести религиознаго содержания, древ-ния поучения и послания, извлеченный из рукописей (без година и място на изда-ване), с. 48:... якоже бо въ житш чудотворца святителя Алекс1я въ СтепеннТ> ска-заетъ, како безбожныхъ и Агарянскихъ царей удиви и сихъ львообразную ярость во овчую кротость преложи (Повеет о Михаиле Клопском)). - Пак там, с. 50-51: ... посланъ быхъ азъ въ велиюй и славный Новъградъ отъ благочестивый царсюя ихъ державы собрати воинство въ супротивлеше безбожным. Агарянъ... - Пак там, с. 80-81:... И доиде царствующаго града въ добрую пору, въ царство христо-любиваго царя Калянина (Йоан VIII Палеолог: 1425-1448) и при священной паствТ. святТ.йшаго патр!арха 1осифа (патриарх Иосиф II: (1416-1439), тогда ему престо-лъ держащу вселенская церкви премудрости бож!я Соф1я, за долго лТггъ до вчяпя богохранимаго града царска отъ поганаго бусурменина Турскаго... (Повесть о Евфросине Псковском). - Срв. с. 89; с 94:... быхъ въ царствующемъ град'И въ добрую пору, еще бо не обладанъ бысть тогда богохранимый Константинъ градъ отъ поганыхъ безсерменъ... - Пак там, с. 116: Но, о пастырю и наставниче нашь добрый, велиюй чудотворче Ефросине!... Защити и соблюди отъ находящихз. врагъ видимыхъ и невидимыхъ, православнаго царя великого князя... самодержца всеа Велик1я Русш, i сохрани вся благовТ.рныя князья и боляре, и христолюбивое воинство, иже Русскоу землею пекущихся, отъ врагь ненавТггованнымъ быти имъ, и покори вся Агаряньсюя внуцТ, подъ нозТ. ихъ и избави ихъ межоусобныя брани... И вся православный хриспяне спаси от латыньства и безсерменьства...
425 Виж например текста, обнародван от Истрин, Откровение, с. 197: Таък* ы Го?» н Маго;* н Антихрист*, а Гоп. ыт косток* сь Пръсднином* и Магогомъ н;ыдггь Антихрист* акы ины страны н царнг съ нимъ, шко ют поаоунотиыхь и ыт костотиых и;ыдстъ акы н рог* царе соуть и с нимъ исходкфсм* странам* шко ыт Антихриста ра;кра-тит с* Константин* градъ, шко no ckokybhih г' а*тъ и поаътгтмртааго ко стын град* кън|дн* шко бог* Аитихрнстъ, а Магогъ пръсдн1н* меть... Срв. с. 211. Този текст е бил добавен към старославянския превод на тълкуванията на Иполит Римски за книгата на Даниил (за тази творба срв. В. Altaner, Patrolohia, Torino 1952, р. 115). Срв. също текста, обнародван от Истрин, пос. съч., с. 228 и сл., под заглавието: Ска-заше о посладнихъ л*тех осмыя тысящи о плененш Измаиловичи. Тии же свть нын* Измаиловичи расплодися и быти им еще единою на посладнихь л*техь ос-мыа тысящи и попленять всю землю и доидутъ до Рима и поб*ждени будуть дважды от Рима... Срв. пак там, с. 198 и сл., други текстове за Константинопол.
424 Истрин. пос. съч., с. 324-325. - Милетич, пос. съч., с. 418 и сл.
425 Срв. например В. И. Златарски, Житие и жизн преподобного отца нашего Феодосия, иже в Трънове постничствовавшаго, списано светейшим патриархом Константина града кир Калистом, „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", 20, 5 (1904), с. 12, 11 13: егго ради пр*дрстгнвю остакаь окитъаь, Трънокь достнжг ия» кльгарымь ц(а)рсткоуюф1н градь, кторыи соуфь и саокомь и д*аы по Кынстан-tihok* град*... М. Г Попруженко, Синодик царя Борила, София 1928, с. 91, § 141:
1ь>акимоу пръкомоу naTpiapxoy когоспасиаго Цариграда Тришка... Срв. главно И. Дуйчев, Държава и църква в средновековна България, „Родина", 3, (1940), 2, с. 85.
426 Срв. например//. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II. Книжовни и исторически паметници от второто българско царство, София 1944, с. 171: Онодоск милости кожиа naTpiapx цар|град Трнока и всем влгаромъ.
4271 . Bogdan, Cronica lui Constantin Manasses. Traducere mediobulgarii facutii pe la 1350, Bucure^ti 1922, pp. 99-100: и cia оувш приклютишж са дтаромоу Римв. капп, же некий Цариград доить и растить, крьпит са и омлажагг са, сади же <мв и до конца расти, ей царю късьми царсткижн, сицекаго прюмиш скьтла и скьтоносна царь, келнкаго кладыкж и и^рлднаго покьдоносца, корень сюра 1ь>ана прьи^А1рнааго царь Блъгаршм Лсьнь, Алехандра глаголл прькроткаго и милостнкааго и мнихолюкикаго, ницннмъ кръмитеаь и келикаго царь Блъгарюм, егоже дръжлкж слънца ке^тнелеиаа да истьтжтъ... Вж. гръцкия текст у С. Manasses, Breviarium historiae metricutn, rec. I. Bekkerus (Bonnae 1837), w. 2546-2552:
Kai таита |i7i> стицрёрцке тг) тгреаритера Piopr;. ц 6’ ripicTcpo тёОцХеи, aiifjci, крата, vedCfi, Kai picxpt тёХои? ай^енто, val [ЗаотХеи ттаутш'аС toiovtov cTyovaa тцХаиут) фохтфброи, [ЗаасХёа, ptytOTov AwovavaKTa цирк>икт]ф<'>р<>1', Ko>p.izr]i'id6T)v MavouqX, порфира? xptwow pobot', оиттер то крато? qXioi pfTprjaaici' цирки...
Срв. същоЛ/. Weingart, Byzantske kroniky v literature cirkevne slovanske. Prehled a rozbor filologicky, I, Bratislava 1922, pp. 161-162, 215-216; А. С. Орлов, Древняя русская литература XI-XVII веков, Москва-Ленинград 1945, с. 203-204.
428 Относно въпроса за византийското наследство в някогашна Русия и особено за възгледа „Москва - трети Рим", срв. между другото: Schaeder, Moskau, das dritte Rom, Hamburg 1929 (вж. тук бележка 366). - L Hadrovics, Le peuple serbe et son eglise sous la domination turque, Budapest-Paris 1947, p. 122 sqq. - H. С. Чаев, „Москва-Третий Рим" в политической практике московского правительства XVI века, „Ист. записки", 17 (1945), с. 3-23. - Лихачев, пос. съч., с. 96 и сл. - И. У Будовниц, Русская публицистика XVII века, Москва-Ленинград 1947, с. 167 и сл.. 175 и сл. - И. М. Кудрявцев, „Послание на Угру" Вассиана Рыло как памятник публицистики XV в., „Труди Отдела древнерусск. лит.", 8 (1951), с. 167 и сл. - Н. Н. Масленникова, Идеологическая борьба в псковской литературе в период образования Русского централизованного государства, пак там, с. 189 и сл. -Н. Н. Розов, Повесть о новгородском белом клобуке как памятник общерусской публицистики XV века, пак там, 9 (1953), с. 217 - Мещерский, пос. съч., с. 72, 79 и сл. -Р. Pierling, La Russie et le Saint-Siege, I, Paris 1906, p. 170, passim. - D. Obolensky, Russia’s Byzantine Heritage. In: „Oxford Slavonic Papers". Ed. by S. Konovalov, I„ Oxford 1950, pp. 37-63. - Срв. същоFr Ddlger, Byzanz als weltgeschichtliche Potenz, „Wort und Wahrheit", 4 (1949), p. 254 sqq. - Ostrogorsky, op. cit., p. 454: „Russland wurde der natiirliche Erbe von Byzanz, es iibernahm aus Konstantinopel auch die Romidee in ihrer spezifisch byzantinischen Auslegung: war Konstantinopel das neue
Rom, so wurde Moskau das „dritte Rom". Die grossen Traditionen von Byzanz, sein Glaube, seine politischen Ideen und geistigen Ideale, lebten jahrhundertelang im russischen Zarenreich nach". - Виж най-накрая: A. Tamborra, Pietro il Grande e la lotta per I’eredita politica di Bizanzio, „St. biz. e neoell.", 7 = Atti dello VIII Congresso internazionale di studi bizantini I, Roma 1953, pp. 478-485. - Книгата, обнародвана от H. Rahner, Vom ersten bis zum dritten Rom, Innsbruch 1950, не ми e достъпна; срв. E Dfolger]; „Byzant. Zeitschr.", 43 (1950), p. 443.
429 За него виж главно: В. Ф. Ржига, И. С. Пересветов, публицист XVI в., Москва 1908. - М. Н. Сперанский, История древней русской литературы. Московский период II, Москва 1921, с. 152-155. Срв. също: С. Щеглов-. „Журнал Ми-нист. народи, просвещения", март 1910, III, с. 132-142. - Орлов, Древняя русская литература XI-XVIII веков, с. 310 и сл.
430 Срв. В. Ф. Ржига, И. С. Пересветов и западная культурноисторическая среда, „Известия Отд. русск. языка и слов.", 16, 3 (1911), с. 175 и сл.
431 Виж текста, обнародван в: Новгородская первая летопись старшего и младшего изводов, Москва-Ленинград 1950, с. 475-477.
432 А се имена всем градом рускым далним и ближним: На Дунай, Винычев (в.1.: Вицыцов, Видицов) град, о седми стенах каменных, Мдин (тоест Видии!). И об ону страну Дунаа. Тернов, ту лежит святаа Пятница. А по Дунаю, Дрествин, Дичин, Килиа. А на усть Дунаа Новое село, Аколякра (Аколятря). На море, Карна (тоест Варна) Каварна... а се болгарскыи и волоскии гради...
433 Срв. М. Н. Тихомиров, Список русских городов дальних и ближних, „Ист. Записки", 40 (1952), с. 218; според него списъкът е интересен не только как ранний историко-географический документ, но и как памятник, доказывающий, что уже в начале XV в. существовало представление об единстве „Русской земли", сознание связи русских с балканскими славянами и с молдаванами... -Виж също сведенията у Лихачев, пос. съч., с. 93-94. - Поли. собр. русск. лет., XXIV (1921), с. 166. -А. П. Евгеньева, „Сказание о киевских богатырех как ходили во Царьград и как побили цареградцких богатырей учинили себе честь" по списку XVII века, „Труды Отдела др.-русск. лит.", 5 (1947), с. 108-128. - Л. Н. Пушкарев, Новый список „Сказания о киевских богатырях", пак там, 9; (1953), с. 361-370.
434 Срв. Huizinga, op. cit., р. 21.
435 За тази битка вж. посочванията по-горе, бел. 1 и 138.
436 Виж J. Feifalik, Altcechische Leiche, Lieder und Spriiche des XIV. und XV. Jahrhunderts, „SB. d. phil.-hist. Classe der k. Akad. d. Wissensch.", 39 (Wien 1862), pp. 627-745. - Срв. също J. Gebauer: „Listy filologicke", 19 (1892), p. 468.
437 Feifalik, op.cit., pp. 664-666.
438 Срв. Feifalik, op. cit., p. 666, който все пак допуска, че песента била съчине-на непосредствено след трагичните събития: es scheint dasselbe daher unmittelbar in jener Zeit entstanden zu sein, wo die ersten noch unsicheren Nachrichten von der geschlagenen Schlacht nach Bohmen kamen, - което ми ce струва неприемливо.
439 Срв. Schlumberger, Le siege, p. 287.
440 Срв. няколко посочвания у /. Dujcev. „Buzantinoslavica", 11 (1950), p. 21.
441 Стихове 37-40: V ten iitery po svatem Martine bylo, / jehoz se jest velike pobitie stalo / mezi ciesarem pohanskym / a mezi kralem uherskym. Срв. Feifalik, op. cit., p. 666: Freilich wird hier der Dienstag nach St. Martin als Tag der Schlacht bezeichnet, wiihrend die Varnaer Schlacht auf den Martinsabend selbst fie]..., тоест 10 ноември, преди самия празник.
442 Срв.Feifalik, op. cit., р. 666: die Bischdfe von Erlau und Grosswardein (стихове 59-60: jeden byl uhersky) a druhy byl varadinsky).
445 Виж. M. Paulova, L’Empire byzantin et les Tcheques avant la chute de Constantinople, „Byzantinosiavica", 14(1953), pp. 158-225.
*** Paulova, op. cit., p. 170 sqq.
445 Виж посочванията у Paulova, op. cit., p. 171 sqq.
446 Документы, за който говори г-жа Паулова, пак там, с. 158, бел. 1, наскоро бе обнародван от Л. Salac, List cirkve cafihradske prazskym utrakvistiim z 18. ledna 1452, „Listy filologicke" 1 (76) (1953), pp. 236-248, 320. Срв. сыцомоята бележка в „Byzant. Zeitschr.", 47 (1954), р. 249.
447 Paulova, op. cit., p. 209.
444 Paulova, op. cit., p. 220 sqq.
Paulova, op. cit., p. 219 sqq.
450 Paulova, op. cit., p. 220 sqq.
451 Paolova, op. cit., p. 222.
452 Paolova, op. cit., p. 223, n. 273.
455 Интересно e да ее отбележи, че на гръцките свещеници било позволено да служат според собствения им ритуал в една от църквите в Прага (Тинския храм): вж. Paulova, op. cit., р. 223, п. 273.
454 Виж R. Urbanek, Prvni utrakvisticky humanista Simon ze Slaneho, „Listy filologicke", 65 (1938), pp. 200-228, 335-347.
455 Urbanek, op.cit., p. 345 sqq.
454 Срв. Urbanek, op. cit., p. 220.
457 Виж текста: Jana z Rabstejna Dialogus, Praha 1946, p. 56. Срв. също чешкия превод от Fr. Palacky, ibidem, p. 57: Kral uhersky Matyiis pfijal sice vsecky katoliky v Cechach pod svou zvlastni ochranu, ale v zapisu jeho na to danem mnoho majde pokrytych tucek a uskokuv, kdokoli jej pilneji prohledne. Mat’ on s Turky dosti ciniti. Vloni mnohe sice vedl naklady, jakoz uznavame, ale maly byl z toho pro viru prospech, jezto patnme na zahubu katolikuv... За Ян от Рабщейн срв. също моята бележка: Jean de Rabstejn connaissait Thcophane Confesseur, „Byzantinosiavica", 16 (1955), p. 118-119.
458 В чешкия превод от Фр. Палацки липсва изречението, отнасящо се до турците: Turkum hostem crucis et potentissimutn et atrocissimum non mediocriter pertimescit, което e било преведено доста свободно; Mat’ on s Turky dosti ciniti.
459 Крал Иржи от Подебради (1458-1471).
440 Jana z Rabstejna Dialogus, p. 58. Срв. пак там, с. 59 чешкия превод:... Cokoli tam bylo jidla i pice, to vse sneseno jest do mist hrazenych, ktera Jifiho se pfidrzeji, a kterychz dobyti nebude ani snadne, ani brzke, trebas by krest’aniim i Turci pomahati ch tel i.
461 За подробностите виж V. Sokol, Zivot Mohameduv z г. 1498 a jeho pfedloha, „Listy filologicke", 50(1923), pp. 35-42. Според автора (пактам, с. 40), jepfekladatel velikym nepfitelem Mohamedovym.
462 BwnSokol, op. cit., p. 37 sqq.
465 Виж посочванията у Sokol, op. cit., p. 36 sqq.
464 Виж Sokol, op. cit., p. 25 sqq., заедно с библиографски посочвания.
465 Виж: Tiimy Pfeloucskeho Spis о piivodu Jednoty bratrske a о chudych lidech, ed. V. Sokol, Praha 1947, pp. 66 sqq.; 124 sqq.
466 Rumy Pfeloucskeho Spis. p. 66: Jeste uminil sem Vast Milosti napsati о tom, jakoz slysim, ze krai Jeho Milost prijezd sem racil uciniti do teto zerne i do Cech, a slyseti.ze do Slez Jeho Milost chcejeti, nepfekazi-li netco tomu.ze Jeho Milost chtcl by rady i pomoci proti Turkiirn. Tu zda mnc se, ze jest potrebnc panum Jich Milostem pomysliti, i Vasi Milosti. ponechajice mysleni о Bratfi, kterak by ssouzeni i trapeni byli a k fimskemu poslusenstvi pfinuceni, jesto pro ne muzete bezpecne na svych panstvich sedcti beze vsi pfekazky, ale dopustf-lit’ Pan Biih Turky, tit’ by vas z vasich panstvich ssadili i snad i о zivoty pfipravili. Protoz tu by potfebneji bylo mysliti, kterak by rada dana i pomoc uzitecna ucinena, bez obtizeni velikeho chudych lidi, krali Jeho Milosti, aby mohl odepriti proti nemilostivym Turkiirn...
4<’ 7 Tinny Pfeloucskeho Spis, p. 66:... proti nemilostivym Turkiirn, ktefiz о to usiluji, aby ostatek kfest’anilv pod se podmanili, jakoz sou jiz ctyfi stolice znamenite kfest’anske opanovali: jeruzalemskou, antiocenskou, alexandrinskou, konstantinopolitanskou, z dopustcni boziho pro hfichy krest’aniiva jedna, pata, sama zustava, fimska... Срв. ibidem, pp. 124-125.
468 Tumy Pfeloucskeho Spis, pp. 66-67. Срв. ibiden, p. 125.
465 Tumy Pfeloucskeho Spis p. 67. Срв. ibidem, p. 4.
470 Tiimny Pfeloucskeho Spis, p. 69 sqq.
471 Tuny Pfeloucskeho Spis, p. 88: ... Ale navratim se jeste ku prvnimu, jakoz sem napsal napfed Vasi Milosti о zoldnefich starodavnich, nekolika tisici mohli Tyrkum odolati a je poraziti jako Gedeon, jesto se tfmi sty porazil velike mnozstvi fili&tinskych pohanuv, necht’ by jum kralove kfest’ansti ze vsech zemi ucinili pomoc zoldnefi, a budou to moci uciniti bez obtizeni chudych lidi...
472 Tumy Pfeloucskeho Spis. pp. 89 90:... Opet potom jich nemoudrost velika zjevena jest, kdyz krai Ladislav slavne pameti, strejc tohoto krale Jeho Milosti, ucinil smlouvu a pfimefi s Turky pod pfisahou, a papezz s kardinaly navedl jej na to, aby zrusil smlouvu s pfimefim, pravice, ze zadna smlouva ani pfimefi nema drzano byti pohaniim... Срв. Sokol, ibidem pp. 133-134.
473 Tiimy Pfeloucskeho Spis, p. 90:... I vypravi) krale na Turny s vojskem a poslai s rtim Juliana kardinala s krizem, aby zehnaje proklel Turky. 1 pfisla proto pomsta bozi na ne, ze krai i s vojskem i s kardinalem zahynuli v Turcich, neb Pan Biih pozehnani kardinalovo obratil v zlofecenstvi, aby se fee bozi naplnila povedena skrze proroka, ze „knezi budou zehnati a ja budu zlofeciti". Opet nyni racte knezskou nemoudrost velikou videti...
474 Срв. M. Luther, An den christlichen Adel deutscher Nation. In: Luthers Schriften. Hsgb. v. E. Wolff, Stuttgart s. a., op. 20, 21, 29, 58, passim. За обсъждания въпрос за
Сегедския договор вж. посочванията у Ostrogorsky, Geschichte, р. 449 и n. 1. За немските сведения въобще вж. изследването на/. Irmschcr, Zeitgendssische deutsche Stimmen zum Fall von Byzanz, „Byzantinoslavica1*, 14 (1953), pp. 109-122. Би тряб вало специално да се споменат свидетелствата за турците, впрочем доста мно-гобройни, конто се срещат при Мартин Лютер. - За други свидетелства от чешки произход, отнасящи се до турското нашествие, вж. отличното изследване, обна родвано от/. V. Polisensky, Bohemia, the Turk and the Christian Commonwealth (1462 1620), „Byzantinoslavica", 14 (1953), pp. 82-108. Срв. също кратката бележка в „Byzantinoslavica", 15 (1954), р. 264. - Би трябвало да се спомене още Ignitabulum pro bello contra Turcos suscipiendo, съставен в 1605 от чешкият хуманист Павел от Йизбице (или Paullus a Gisbice, Paulus Gisbicus, a Gisbice) (1581 1607): вж. за него и за неговата творба, К. Hrdina, Humanisticky basnik Pavel z Jizbice, „Listy filologicke", 50 (1923, pp. 204-216, 295-312, особено pp. 298-299. За творчеството на Криштоф Харант от Полжице (1564-1621) и Cestopis Harantiiv (за този автор вж. Polisensky, op. cit., р. 103) вж. още изследването на М Rypl, Uvaha о cestopisu Harantove, „Listy filologicke a paedagogicke", 13 (1886), pp. 257-280.
1175 Виж полския превод в книгата на М. Plezia, Najstarsza poezja polskolacinska (do polowy XVI wieku), Wroclaw 1952, pp. 28-31: Nagrobek Zawiszy Czarnemu; срв. p. XL. За съжаление латинският първообраз не ми е достъпен. За битката от 1428 срв. посочванията у/, г. Hammer-Purgstall, Geschichte des Osmanischen Reiches I, Pest 1840, p. 331 sqq., където също ще ce открие името на „Zavissa Niger von Garbow", заедно с няколко интересни подробности.
476 Виж/. Dtugossii Historiae Polonicae t. V, ed. Przezdziecki, Cracoviae 1878, pp. 142 146: Constantinopolitana urbs a Turcis capitur. Това издание не ми е достъпно и за копие на текста съм задължен на любезността на проф. М. Плезиа от Краков. - Срв. Погодин, пос. съч., с. 253.
477 За Лукас Нотарас вж. няколко посочвания у Schlumberger, Le siege, рр. 230, 231. 311,314- 315 и др. - Поли. собр. русск. лет., VI, 1880, с. а. 6961 (срв. тук бележка 406). Виж още Unbegaun, op. cit., р. 35 sqq. - Н. Evert-Kappesowa, La tiare ou le turban, „Buzantinoslavica", 14 (1953), p. 245 sqq. -Gy. Moravcsik-. „Byzant. Zeitschr." 44 (1951), p. 434. - Милетич, пос. съч., с. 412 и сл.
4,8 Виж изданието заедно с биографичните и библиографските посочвания: Матвей Меховский, Трактат о двух Сарматиях. Введение, перевод и комментарии С. А. Аннинского, Москва-Ленинград 1936.
474 Меховский, пос. съч., с. 165.
*т Меховский, пос. съч.,. 165-166.
481 Меховский, пос. съч., с. 166; 87
482 Меховский, пос. съч., с. 166.
485 Меховский, пос. съч., с. 166; 87
484 Меховский, пос. съч., с. 166.
485 Меховский, пос. съч., с. 166.
486 Меховский, пос. съч., с. 166; 87.
487 Меховский, пос. съч., с. 166.
488 Меховский, пос. съч., с. 166-167.
484 Мсховский, пос. съч., с. 168.
4,(1 Мсховский, пос. съч., с. 192; 258-259.
4 ,1 Виж изданието на текста: Pamigtniki Janczara czyli Kronika turecka Konstantego z Ostrowicy napisana mifdzy r. 1496 a 1501. Wydal Jan Los. W Krakowie 1912 (Biblioteka Pisarzow polskich, 63). - Виж също сръбския превод: Михаила Константиновича, Србина из Островица. Исторща или л)етописи турски. спи-сани око године 1490. Превео и с o6jacHjaeajytiHM уводом издао др. Занко Шафар-жик, „Гласник Српског ученог друштва" 1 (18) (1865), с. 25-188. - Виж вече старого, но все още интересно изеледване на J. J(irecck), Pameti turecke Mich. Konstantinovice z Ostrovice (в: J. a. H. Jirccek, Rozpravy z oboru histone, filologie a literatury I, Viden 1860, pp. I-9) - Срв. също К. Иречек, История Болгар, Одесса 1878, с. 472, 578. -Риречск- РадониЧ, пос. съч., IV, 1923, с. 59, 94. - Ржига, И. С. Пересветов и западная культурно-историческая среда, с. 177 и сл., който се стреми да установи известно влияние от страна на Михаил Константинович върху Пересветов. - Според Бр. ЧирлиЧ: „Пам. лит." 43,1-2 (1952), 140-170 (недостъп-но за мен), Спомените на еничара навярно били съставени в двора на Георги, син на Вук Гргурович средище на сръбския „иредентизъм", установило се в южната част на Унгарското кралство: срв. Cl. Backvis: „Rev. Etudes Slav.", 30 (1952), p. 250. Авторът подготвя негово ново издание. Към списъка на ръкописите с текста на Летописа, упоменати от J. Los, Pami?tniki Janczara, рр. X1-XXXI, би трябвало да се добави също така посочването, дадено от Л. Сто/ановиЧ, Каталог рукописа и старих штампаних кн>ига. Збирка Српске академще, Београд, 1901, с. 225: Historia neb chronyka Turecka od nejakdho Raca neb Bosnaka jmenem Michala Konstantina z Ostrovice, nekdy Turkiiv zajateho a mezi Gencaafe daneho verne a prave sepsana.
4 ,2 Срв. J иречек-РадониЧ, пос. съч., II, с. 160.
495 Риречск-РадониЧ, пос. съч.. И, с. 164.
494 Шафаржик, пос. съч., с. 32 и сл.
495 Шафаржик, пос. съч., с. 38-39. -J иречек-РадониЧ, пос. съч., II, с. 177-178.
496 Виж посочванията у Los, op. cit., рр. IX sqq., XXXI sqq.
497 Би било интересно да се съпоставят свидетелствата на Михаил от Островица с това, което се среща например в описанието на италианеца Убертино Пускуло, който е имал почти същата съдба. За У Пускуло вж. посочванията у Paulova, op. cit., р. 210 и п. 211. -Gy. Moravcsik, Ungarisch-byzantinische Beziehungen zur Zeit des Failes von Byzanz, „Acta antique", 2, 3-4 (1954), pp. 352-353 и 352, n. 7. -Погодин, пос. съч., с. 232-234.
498 Срв. W. Philipp: „Jahrbiicher f. Geschichte Osteuropas" I (1936), p. 276.
499 Pamiftniki Janczara, pp. 4 31 = Исторща, c. 46-70.
51) 11 Pami^tniki Janczara, pp. 31-33 = Hcropnja, c. 70-71.
501 Pamigtniki Janczara, pp. 33 sqq = Исторща, c. 72 и сл.
502 Pamigtniki Janczara, pp. 34 sqq. = Исторща, c. 73 и сл.
505 Pamigtniki Janczara, p. 37-38 = Исторща, c. 75-76.
51) 4 Pamiftniki Janczara, p. 38: A tak dobywszy Drenopolim, wszytke ziemie Bulgarskq osiadl (PAL bez wszej przekazy, ale tamo wzdam jedno ksiaz.e zostalo) = Исторща, c. 76.
sos Pami?tniki Janczara, pp. 39-42 = Hcropttja, c. 77-79.
5U< ’ Pami?tniki Janczara, pp. 42-43 = Истори)а, c. 79-82.
507 Pami?tniki Janczara, pp. 43 50 = HcTopnja, c. 82 88
508 Pamiftniki Janczara, pp. 50-52 = Истори]а, c. 89 91.
Pami?tniki Janczara, pp. 52-55, 59 68 = История, c. 91-95, 99-108.
5,0 Pami?tniki Janczara, pp. 68 69 = HcTopnja, c. 108 109.
511 Pamigtniki Janczara, pp. 70-76 = Исторща, c. 109-114.
512 Pami?tniki Janczara, pp. 76-115 = HcTopnja, с. 114-149.
513 Pami?tniki Janczara, pp. 122-164 = Hcropttja, c. 154-186.
514 Pami?tniki Janczara, p. 42: A tak si? ten nieszcz?cny boj dokonal prze niewiar? zlych ludzi. Cesarz Urosz a ksiydz Lazarz, dwa pany, wiernie bojujyc о wiar? krzescijanska od poganow (zamordowani, z tego swiata) zeszh — Истори]а„ c. 79
5,5 Pami?tniki Janczara, pp. 37-38 = Историка, c. 75-76
516 Pami?tniki Janczara, pp. 42-43 = Историка, c. 79 82.
517 Pami?tniki Janczara, pp. 50-52 = Историка, c. 89-91.
5,8 Pami?tniki Janczara, pp. 70-82: Jako Cesarz Machomet oklamal Cesarza Greckiego = Hcropttja, c. 109-114.
Pami?tniki Janczara, p. 74: Stambol jest ci miasto wielkie, maja? mury czyste, miyzsze a wysokie i wieze g?ste, ktorego by byl Cesarz Turecki nie dobyl, by me przez nieslachetny zdrad?.. = HcTopuja, c 113.
520 Pami?tmki Janczara, pp. 88-93’ Jako Machomet oklamal Despota Dymitra Morejskiego albo Achajskiego za przemierzem = HcTopuja, c 124 127.
521 Pami?tniki Janczara, pp. 24-26:0 sprawiedliwosci tureckej (i tez о ich niewiernosci a chytrosci); pp. 50-52; 68-69: Machomet Cesarz potem po Moracie, po ojcu swem, szcz?snie panowal. A byl barzo chyrty i tez za przemierzem kogo mogl oklamac; a о woar? malo stai, a gdy go kto z tego karai, wnet pierzchnal (od niego) jako szalony...; pp. 70-76; 75. Takci Konstantynopolim dobyto, przez nieslachetnq niewiar? a faleszne przemirze poganskie; pp. 116-117 = HcTopuja, c. 65-66, 89 91, 108-109, 109-114, 150
522 Pami?tmki Janczara, pp. 12 13: Wiara Machometowa jest nade wszytkie ine; modlcie sig za wszytkie dusze i za te, ktore przeciw Kaurom (v I. Gaurum) bojujy. A gdy je oglydacie zasi? swoim jadyc, czyncie im czesc о pokoj, r?ce ni nogi calujyc. B?dziecie wszyscy ucz?snicy tej wojny a Machometowi si? zachowacie. Boc Bog wszechmogycy dal jest nam szable, abysmy si? bronili a Kaury t?pili.„; pp. 14, 17 sqq.; 20: Modilcie si? za maciory, za ojce swe i za te, ktorzy bojujy przeciwko Gaurom, a chwalcie Boga.. = Hcropttja, c. 55, 56 и сл., 60.
523 Pami?tniki Janczara, p. 17 Bubromanlar, warujcie si? tego polnie, a nie czyncie zawisci mi?dzy soby, jako Gaury czyniy, abociem im siusze. Gaurowie jeden drugiemu nic dobrego nie sprzyjajy; brat bratu, przyjaciel przyjacielowi pokradnie, jeden drugiego zdradzu, mniemajqc, aby mu Bog pomogl; przeda za pieniydze swego bllizniego, pije wino a je chleb, awesol na to jest, zrze mi?so swoje a krew swig falyc si? iz si? mu dobrze wiodio... (Срв. H. Krebs, Bohmit = Mohammed, „Archiv f. slav. Phil.“, 34 (1913), pp. 629-630); 46-47; 85-86:... Bacziez tedy, jz gdy Chrzescijanie miedzy soby walk? wiodq, wszytko mierziono przed panem В (ogiem) i przed wszytkiemi swi?temi i przed ludzmi. A wiedzcie, iz ci Pogani smieli a mfzm nie sami od siehie, ale dla nicswornosci nasze/
a naszq nienaw’lescia (i spolnq nicprzyjazniq) zwyciqstwa jem czyniem; 86: ... iz taka nieswornosc jest miedzi Chrzescijany117 sqq. = Исторща, c. 58, 84 и сл.; 121 и сл.; 151 и сл. Интересно е тук да се упомене обяснението, предлагано от автора на Летописа по повод поражението на крал Владислав III Варненчик в 1444; вж. Pamigtniki Janczara, рр. 52 65 = Исторща, с. 91-105. Според автора кралят бил сключил мирен договор за време от седем години с турците, но не сметнал за необходимо да го съблюдава и тази нелоялност била нричината за неговия неуспех във войната. Срв. още Pamigtniki Janczara, рр. 65-68 = Исторща, с. 105-08, за похода през 1448 (за този поход срв. посочванията у Moravcsik, Cngarisch-byzantinische Beziehungen, p. 351 и n. 3). Виж също критичните наблюдения на Ostrogorsky, Geschichte, рр. 449 sqq. 449 n. 1.
524 Pamigtniki Janczara., p. 78 sq. = Исторща, с. 116 и сл.
525 Pamiftniki Janczara, p. 110 sq. = HcTopnja, c. 145 и сл.
526 Pami?tniki Janczara, pp. 163-164: О jednocie Krolow polskich z W^gierskiem... A inej drogi sluszniejszej k temu nimasz, jedno bracka zgoda a jednota i miiosc wszytkich Chrzescijanow, aby od pogariskiej rgki byli wyzwoleni... A takoz miedzy Chrzescijany walka byla a Poganowie swq moc mnozyli, abociem pod zaslona wiary ku mnogim zlem rzeczam lakomstwo Chrzescijany przywodzi i prozna chwala = Исторща, c. 183-186.
521 Pamiftniki Janczara, pp. 174-175: Psa) sem tuto dosti ssiroce s pomocy Bozij о mnohych w rozlicnych w’ecech, a gesst’e bych s Bozij pomocy cht’el Kralowske Welebnosti slussnu w dobru zprawu dati, ze by mohl nad Cysarem Tureckym swit’ezyti a skrze to m’elby od pana Boha wssemohilcyho odplatu w’efinil w ode wsseho Krest’anstwa cedt a chwalu od wychodu az do zapadu siunce welike w slawne gmeno. Tak by receno bylo, ze tito Kralowe z milosti sameho Boga possli a welikym gmenern nad gmeno Alexandra Welikeho sau obdareni, take by krest’anska zalost у zamutek w radost a wesele, pohanska pak radost a weyskanij w zamutek у w zalost se obratila = Исторща, c. 185-186, срв. c. 45.
528 Pamiftniki Janczata, pp. 135-141, 141-146. = Исторща, c. 163-172. Без no никакъв начин да претендирам, че съм изучил всички материали, отнасящи се до историята на турското нашествие и неговото отражение в тогавашната славянска литература, по-долу бих искал да прибавя няколко допълнителни библиографски посочвания. Така за похода през 1444 (срв. по-горе бележка 138) вж. още: J. Dqhrowski, La Pologne et I’expedition de Varna en 1444, „Rev. Etudes Slav." 10 (1930), pp. 57-75. - L. Fekete, Das Fethbame uber die Schlacht bei Varna, „Buzantinoslavica". 14 (1953), pp. 258-270. - Виж също брошурата: Я. Домбовс-ки, Освободителните походи на крал Владислав Варненчик, София 1935. - За историята на турското нашествие въобще вж. сега у Ostrogorsky, Geschichte, рр. 424-455, заедно с посочванията на изворите и на библиографията. - Срв. също Г/. Skaric, L’attitude des peuples balkaniques a regard des Tures, „Rev. Intern. Etudes balkaniques" 1 (1934), pp. 573-584, където се намират пояснения върху историята на XV век. - Други посочвания, заедно с богата библиография, са дадени в изследването на J. Масйгск, Турецкая опасность и Средняя Европа накануне и во время падения Константинополя, „Byzantinoslavica", 14 (1953), рр. 130-157. -Виж още: М В. Левченко, Завоевание турками Константинополя в 1453 г. и
исторические последствия этого события, „Визант. Временник*', 7 (1953)), с. 3-8. - Н. С. Достян, Борьба южнославянских народов против турецкой агрессии в XIV-XV вв.„ пак там, с. 32-49. - 3. В. Удальцова, Предательская политика феодальной знати Византии в период турецкого завоевания, иак там, с. 93-121. - 3. В. Удальцова, О внутренних причинах падения Византии в XV веке, „Вопросы истории" (1953), № 7, с. 102-120; срв. в. Zastcrova: „Byzantinoslavica", 15 (1954), рр. 236-241. - Я. Guilland, Les appels de Constantin XI Paleologue a Rome et a Venise pour sauver Constantinople (1452-1453), „Byzantinoslavica", 14 (1953), pp 226-244; срв. още „Byzant. Zeitschr.", 46 (1953), p. 465. - M. Turkova, Le siege de Constantinople d’apres le Seyahatname d’Evliya Celebi, „Byzantinoslavica" 14 (1953), pp. 1-13. - M. $csan, La chute de Constantinople et les peuples orthodoxes, ibidem, pp. 271-282. - За народните песни, отнасящи се за Крали Марко, бих споменал поне още изследването на А. И. Яцимирский, Неизвестный песни о Марке-Кралевиче, „Известия Отд. русск. языка и слов.", 9, 4 (1904), 203-229; срв. другите библиографски посочвания по-горе, бележка 2. Не ми е достъпно изследването наG. A Mcgas. La prise de Constantinople dans la poesie et la tradition populaire grecques. 1453-1953. Le cinq centieme anniversaire de la prise de Constantinople, „L’Hellenisme contemp.", ser. II, 7е annee, fasc. hors serie (Athenes 1953), pp. 125-133. - За молитвата на Димитър Кантакузин (вж. по горе, с. 308), срв. сега: К. Ангелов, Няколко нови вести за книжовното дело на Димитър Кантакузин, „Изв. на Инет, за бълг. лит.", 2 (1954), с. 249-262. - Превземането на Константинопол от турците в 1453 е било представено в няколко славянски миииатюри и румънски стенописи. Виж: Л. В. Арциховский, Древнерусские миниатюры как исторический источник, Москва 1944, с. 51, 59, 63, 70, 71, 80. -Гудзий, Хрестоматия по древней русской литературе XI XVII веков, с. 212. - За други посочвания вж. у И Grccu. „Byzantinoslavica", 14 (1953), р. 55 n. 1. - Срв. най-накрая N. I. Serbanescu, Impresurares Tarigradului in zugriiveala bisericilor noastre, „Ortodoxia", 3 (1953), pp. 438-463; M. §(esan): „Byzantinoslavica", 15, 1 (1954), p. 165.