Българско Средновековие - Дуйчев И.

Author: Дуйчев И.

Tags: история на българия средновековна история

Year: 1972

Similar

Изъ старата българска книжнина. Том I. Книжовни и исторически паметници отъ второго българско царство

Изъ старата българска книжнина. Книга II. Книжовни и исторически паметници отъ второго българско царство

Български старини из Македония

Политическа география на средновековната Българска държава. Част 1. От 681 до 1018 г

Text

Ж'и .
Ж'и .
ИЗДАНИЕТО СЪДЪРЖА ИЗБРАНИ ПРОУЧВАНИЯ ВЪРХУ ПОЛИТИЧЕСКАТА И КУЛТУР ИАТА ИСТОРИЯ НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ ОТ ИЗВЕСТНИЯ НАШ МЕДИЕВИСТ ПРОФ. ИВАН ДУЙЧЕВ, ПУБЛИКУВАНИ НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК. ТЕЗИ СТАТИИ, ПОДБРАНИ ИЗ МНОГОБРОЙНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ НА АВТОРА, СА ЕДНИ ОТ НАЙ-ЗНАЧИ-ТЕЛНИТЕ НЕГОВИ ПОСТИЖЕНИЯ И ЗАПОЗНАВАТ С ОТДЕЛНИ, РАЗЛИЧИИ ПО ТЕМАТИКА ВЪПРОСИ НА СРЕДНОВЕКОВНАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ ОТ НАЧАЛОТО НА VI ДО КРАЯ НА XIV ВЕК. КНИГАТА СЪДЪРЖА ВСИЧКО ДВАДЕСЕТ И ПЕТ НАУЧНИ СТАТИИ, КОНТО СА ПОСВЕТЕНИ ПРЕДИМНО НА ПРОБЛЕМИ ОТ ПОЛИТИЧЕСКАТА И ОТЧАСТИ ОТ КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВНАТА ЕНОХА. В НЯКОЛКОТО НАЧАЛНИ СТАТИИ СА РАЗГЛЕДАНИ ВЪПРОСИ ОТ НАЙ-РАН-НАТА ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД — ПРОНИКВАНЕТО И НАСТАНЯВАНЕТО НА СЛАВЯНИТЕ В ОТСАМДУНАВСКИТЕ ЗЕМИ ДО КРАЯ НА VII В., ПОСЛЕ ВЪПРОСИ СВЪРЗАНИ С ВЪЗНИКВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА, НА ИСТОРИЯТА НА IX—X ВЕКОВЕ СА ПОСВЕТЕНИ ТРИ СТАТИИ, А ОСТАНАЛИТЕ СТАТИИ СЕ ОТНАСЯТ ДО ПРОБЛЕМИ ОТ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ ПО-КЪСНИ ВЕКОВЕ. ПОСЛЕДНАТА ПОМЕСТЕНА ТУК СТАТИЯ РАЗГЛЕЖДА ИСТОРИЯТА НА ОСМАНСКОТО ЗАВОЕВАНИЕ В ТРАКИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА XIV ВЕК, ВЪЗ ОСНОВА ГЛАВНО НА НОВООБНАРОДВАНИ ПЕННИ ВИЗАНТИЙСКИ ИСТОРИЧЕСКИ ИЗВОРИ. ВПЛИТАНЕТО НА НОВ НЕИЗВЕСТЕН ИЛИ МАЛКО ПРОУЧЕН ИЗВОРЕН МАТЕРИАЛ, НАУЧНИЯТ ПОДХОД И СОЛИДНО ОБОСНОВАНИТЕ ИЗВОДИ ПРИДАВАТ ПРИНОСЕН ХАРАКТЕР НА ВСЯКО ИЗСЛЕДВАНЕ И ОБОГАТЯВАТ ВСЕ ОЩЕ ТВЪРДЕ ОСКЪДНИТЕ НАУЧНИ ПРЕДСТАВИ ЗА НАШЕТО СРЕДНОВЕКОВНО МИНАЛО ИЗДАНИЕТО Е НЕОБХОДИМО ПРЕДИМНО ЗА СПЕЦИАЛИСТИ У НАС И В ЧУЖБИНА, НО ПРЕДСТАВЛЯВА ИНТЕРЕС И ЗА ПО-ШИРОКИ КРЪГОВЕ ОТ НАШАТА ОБЩЕ-СТВЕНОСТ.
Иван Дуйчев
БЪЛГЛГСКО
ci’iviioiiii.'oiiiii:
ПРОУЧВАНИЯ
ВЪРХУ
ПОЛИТИЧЕСКАТА И КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ
НА СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ
София 1972
ИЗДАТЕЛСТВО
НАУКА И ИЗКУСТВО бул. РУСКИ 6
Предговор
В три последователно обнародвани тома (1965, 1968 и 1971 г.) бяха преиздадени писаншпе от мене изследвания и статин на няколко чужди езика, а преди година бяха преиздадени статии на руски език. Тук са събрани двадесет и пет статии, излезли на български език в периода от 1933 до 1970 година, писана през разни години и при различна условия на научната работа. По своята проблематика те се отнасят предимно до политическата и отчасти до кул-турната история на нашето средновековие. Началните няколко статии разглеждат въпроси от най-ранната българ-ска история, сиреч от времето на първите прониквания на славяните в отсамдунавските земи до края на VII век. Три статии с а пос ее тени на нашита история от IX и X век, а следващите няколко статии разглеждат проблема от по-късните столетия. Последните десетина статии имат твърде разнородна тематика от. политическата и културната история, като завършват с неотдавна обна-родвано проучване върху историята на османското завоевание на Тракия през втората половина на XIV век. Към никои от проблемите, конто са проучвани в тези публикации, аз се върнах и по-късно и отново преразгледах наличните исторически извори и съществуващата специална литература. Дадените на края на книгата кратки дополнения, конто имат повече библиографски характер, съдържат по-сочвания за тези по-късни проучвания, често пъти излезли на чужди езици. Целият включен тук материал бе отново огледан най-внимателно от мен с оглед да се поправят никои грешки и да се направят тук и там малки допълнения.
Балканский? Югоизток през първата половина на VI век
Начални славянски нападения
Първобългарите на Исперих проникнали през втората половина на VII век в тукашните земи и се настанили в облает, конто само при-видно се намирала под властта на ромейската империя, а фактически била във владение на едно гъсто славянско население-Вероятно в съюз със северите първобългарите в непродължи-телно време покорили останалите славянски племена, наложили им дан и положили основа на първобългарската дър-жава.1 Държавата на Исперих изникнала в земя с вековно
1 В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, 1, София 1918, с. 142 сл., а заедно с негой мнозина други уцени поддържат, че първобългарите са влезли във „федеративни отношения" със заварените тук славянски племена и на тази основа е била създадена Испе-риховата държава. ПокоЧният Г. Баласчев: Мннало, I, 2 (1909), с. 205— 208, изказа мнението (и тс, както личи, повече поради spiritus con'radictionis по отношение на проф. В. Н. Златарски), че сведенията на византийските нз-вори (точно Theophanes, Chronographia, ed. De Boor, I, p. 356, 6.25, и Nicep horns, Opuscula historica, ed. De Boor, p. 35, js.sb) трябва да се тълкуват не в този смисъл, а като указание, че първобългарите са покорили славянските племена и са им наложили дан. Това обяснение на Баласчев колкото и прозорливо, бе изказано твърде общо и не остави никаква следа в нашата историопис. Независимо от този учен аз подложих на обстойно раз-глеждане съответните места на нашите извори (вж. I. D u j С е v, Protobul-gares et Slaves. Sur le probleme de la formation de 1’Etat bulgare, в Annales de I’lnstitut Kondakov, X (1938), pp. 145—154) и особено на значеиието на ду-мата гсйх-rov у византийските автори, въз основа на което създаването на първобългарската държава може да бъде обленено съвършено иначе в сравнение с обичайните схващания; вж. същэ статията ми : Въпроси из вътреш-ната история на Пьрвото българско царство (През вековете, I [1938], с. 98 сл.). Това схващане бе възприето от Fr. Doi ger: Byz. Zeitschrift, XXXV1I1 (1938), pp. 518—519; K. 'ApavTOC, ’[axopla zotJ pt>£avavo5 xpazooC, I,’Aflrjva'.j (1939), p. 331 ; G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates (Munchen 1940), p. в’. Напоследък Г. Фе хер, Ролята н културата на пра-българите, София [1940], с. 137—138, излизайки единствено от казаното от
историческо минало. За жалост сякаш някаква тъмна завеса обгръща и закрива тукашните земи в течение на няколко столетия — от края на римското владичество до времето, когато е била създадена първобългарската държава. Тези времена на преход между древността и средновековието обаче имат съд-боносно значение за цялото по-нататъшно развитие на днеш-ните наши земи. Задълбоченото историческо дирене трябва да бъде насочено както към проучване на миналото на нашия народ, така и към проучване на съдбините на земите, в конто той живее до днес. Народът и земята са свързани в своя ве-ковен исторически живот в неделимо единство През тази пре-ходна епоха тукашните земи са били изложени на многобройни и страшни варварски нашествия. Нападенията на готи, хуни, херули и други по-незначителни племена причинили дълбоки промени в живота на балканските земи. Първите нашественици срещнали най-голяма съпротива, но постепенно със своите все нови и нови набези разрушили крепостите, разредили броя на защитниците и изтребили местното население. По този начин те п оправили пътя на новите нападатели, конто идвали след тях Този период на „варварски нашествия" е по-важен със своите следи на разрушение, отколкото с някакви прояви на положителна и градивна дейност\]Наистина някои от тези нашественици се застоявали тук години и дори десетилетия, но най-често пришълците се появявали, рушели, грабели, избивали и зарэбвали, а после отминавали като страшна вихрушка към други земи. Но всички тези пришълци имали една обща заслуга: те допринасяли според своята мощ и численост за все по-голямото и по-пълното ослабване на ромейското господство в балканските области. Именно вследствие на нападенията на тези „варвари" империята загубила своето действително владичество в по-голямата част от Балканский полуостров. Към края на този „подготвителен период" тук се явили вече славяните, чието проникване и заселване е било извършено сравнително по-леко тъкмо след продължителните нашествия през прежните векове.
Баласчев. прие същото обяснение. Подобно разбнране изказа неотдавна и Н. П. Б л а г о е в, Държавннте преврати в Българня във втората половина на VIII век. Мак. пр., XII 3 (1940), с. 51—52. Вж. обаче бележката във Byz. Zeitschrift, XL (1940), рр. 281/2.
Ненужно е да се опровергават теориите за туземството (автохтонността) на славяните в балканските земи, ако и да се намират и досега люде, у нас и другаде, конто усърдно ги поддържат? Тези теории са явно ненаучни и не могат да служат за никаква истинска защита на народностните ни искания. При днешното състояние на науката и при високото ниво на общата образованост те принасят повече вреда и безразсъдно излагат народа, конто би си послужил с тях, за да защищава свои народностни искания и права. Сякаш не биха могли да се намерят други, по-достойни и по-здрави докази I... Когато се отхвърля обаче теорията за туземността на славяните, изник-ват два основни въпроса: въпросът за славянската прародина и въпросът за времето, през което славяните се появили и заселили по балканските земи.3 Особено важен за съдбините на
2 Обстойно за тези теории и техните представители в разните страни рж. у L. Niederle, Slovanske starozitnosti, II,1, Praha 1903, p. 71 sqq; Manuel de I'antiquite slave, I, Faris 1923, p. 232 sqq.; Ст. Романски, Сла-вяни на Дунава (Български преглед, I, 1 (1929), с. 81 сл.). Подобии ненаучни теории у нас поддържа и досега (въпреки напълно отрицателните критики за по-раншните му трудове: вж. Р. М u t a f С I е v, в Byz. Zeitschrift, XXXVI (1936), pp. 431—435; П. Ников, в ИИД, XIV—XV (1937\ с. 249—255; Ив. Дуйчев, в Просвета, III 7 (1938), с. 882—890) Г. Ненов: Препир-ните по народността на българите, София 1936; Кроватова България и по-кръстването на българите, София 1937; Прокопиовите хуни и Теофановите българи, София 1938; Хуните, конто основаха българската държава, София 1940.
3 Указания по тези въпроси могат да се намерят най-достъпно в наЪно-вите приноси на проф. Ст. Романски, Славянска прародина (БИБ. II 2 (1929), с. 64—79); Прародина и разселяне на славяните (През вековете, I [1938], с. 1—32); по въпроса за появата на славяните при Дунава вж. извода в статията на съшия учен в Бълг. преглед I, 1 (1929), с 80 —99: „Сла-вяии на Дунава се заселват тепърва след очистването на околните земи от другите народи, а разпадането на хунската държава (453 г.), което даде повод за ново етнично раздвижване в Югоизточна Европа, е най-сигурната дата, с конто трябва да се свърже пристъпът на славяните към Дунава' (п. т., с. 99). Освен по-старите трудове и основните изследвания на L. Niederle (вж. у него, SS, ib., р. 194, п. 1, библиографски посочвания за по-старите съчинения) могат да се посочат още редица съчинения, в конто тези въпроси са разгле-дани така или иначе. В книгата на А. Погодин, Из истории славянских передвижений (СПб. 1901), е дадена отделна глава (с. 49—73), в конто е изложен въпросът за нашествията на славяните на Балканский полуостров през
нашите земи е въпросът за пэявата на новите поселници: към кое време тгябва да се отнесе тяхната поява тук и с какви събития трябва да се свърже ? Първите безспорни указания за идването на славяните в тукашните земи се отнасят към на-чалните години на VI век, както това са принудени да при-знаят дори привържениците на теорията за раннэто поселване
VI в.; авторы обаче се е задоволил главно с това да даде не винаги точен превод на най-важните места от съответните извори. Пэлезно и добро е из-ложението на Ст. Стано)евиЬ, Византща и Срби. I. Балкански полуостров до VII в-жа (Нови Сад 1903). гдето на събитията през VI в. са отделени доста много страничи (с. 133 сл.). В книгата на Ш. Диль. Юстиниан и византийская цивилизация в VI веке (СПб. 1908), с. 23'—229, 417 сл., е засегпат съвършено накратко и общо въпросът за нападенията на хунн и славяни по времето на Юстиниан I. Ст. Стано(евиН, О )ужним словенима у VI, VII и VIII веку (Глас, LXXX. 47 (1909), с. 124—154), е разгледал въпроса за времето на славянското поселване на полуострова, за отношенията на славяните спрямо византийци, авари и други варвари, за прониквачето на христи-янството веред тях и за тяхната култура ; в статията са дадени главно из-вадки от изворите. В изеледването на L. Hauptmann, Les rapports des Byzantins avec les Slaves et les Avares pendant la seconde moitid du Vie siecle (Byzantion, IV (1929). pp. 137—170), има между другого доста сведения и за събитията през царуването на Юстиниан. К. 'AgavxoS, op. с., рг>. 279 sqq., 251 sqo., излага данни главно за нападенията на славяните по времето на Маврикий (582—602), като ги споменава съвсем накратко в свръзка със събитията през първата половина на VI в.; някои от изказаните мнения са нечриемливи. Недостатьчно е изложен въпросът в обширния труд на 0. И. Успенский, История Византи')ской империи, I (СПб., s. а.), с. 387 сл. и rvK-там. Общ по-глед е даден в статията на W. Е п s s 1 i п, Staveneinf Hie (PWRE. Ill A (1927), coll. 697—705); към него вж. и бележката на F. D(olger) в Byz. Zeitschr, XXVII (1927), pp. 195—195, със сыцествени додълненчя и поправки. Непри-емливи и неверии твърдения е нзказал по въпроса N. J о г g a. Epoque et caractere de 1'dtablissement des Slaves dans la peninsule des Balcans. Revue hist, du Sud-est епгорёеп, VII (1930), pp. 1 —17. В статията на H. С. Державин, Славяне и Византия в VI в. (Язык и литература, т. VI: РАНИ МХИРК. Научно-исследовательский институт речевой культуры, Ленинград 1930, сс. 5— 47), за отношенията през VI в. (въчреки примамаивэто и громко заглавие) е казано съвършено малко (с. 24 сл.), а повече са разгледани въпросите за сърби и хървати, някои антропологически сведения и прочее; авторът покрай други свои недоказани твърдения приема възгледа (с. 29 сл.), че слагянската колонизация на полуострова се била нзвършила мирно и тихо, със съгласието на византийского правителство, „начиная с конца II в.“. Покойният проф. В. Н. 3 л а т а р с к и. История, II, с. 7 сл., е разгледал твърде общо и накратко ,славяно-византийските отношения на Балканския полуостров до средата на
на славянскою племе в крайдунавските области.4 Тези първи безспорни нападения на славяните в балканските владения на империята се отнасят към царуването на император Анастасий (491—518). От това време нататък славяните стават един от най-важните деятели в живота на Вазантийскага империя било със своите непрестанни войни и нападения, било като маса за
VII в.“. След смъртта му излезе неговата популярна статия Die Besiedlung der Balkanhalbinsel dutch die Slaven (Revue internationale des etudes balka-niques IV (1935), pp. 358—385); съшото и на сръбски в Кн>ига о Балкану, 1, Београд 1936, с. 82—100. Множество въпроси из историята на нашнте земи в ранното средновековие са разгледани в книгата на проф. Р. MutafCiev. Bulgares et Roumains dans I’histoire des pays danubiens, Sofia 1932.
4 Срв. N i e d e r I e, SS, ib., p. 178 sqq.; Manuel, ib., p. 69 sqq.: Les premiers temoignages directes et indiscutables touchant leur marc he a travers la Save et le Danube ne paraissent qu’au VIе siecle, et tous les historiens byzan-tins sont d’accord sur le fait qtie les assaillants slaves des VIе et VIIе siecles, sont de non veaux conqu6rants, une nouvelle nation qui demeurait aupar-avant de I’autre cftte du Danube; срв. trim, SS, ib., p. 180, n. 2. Стано(е-в и h, О (ужним словенима..., с. 124 сл., приема, че не може да се говори за славянска колонизация на Балканский полуостров преди началото на VII в. той допуска, че славяни са могли да се яват тук и много по-рано, дори и в римско време, обаче едва в края на V или началото на VI в. започнали да преминават на дружини в балканските земи. Успенский, История, с. 392, говори за славянски нападения още през V в.; вж. съшо с. 397 сл., 463, гдето говори, че нападенията започнали в първата половина на VI в. Неубедителен доказ за някакво проникване иа славяните във Внзантнйската империя още през втората половина на V в. е съзрял Успенский, п. с.,с. 454 (срв. ИРАИК, VI (I960), с. 226), в посочването на Prise us, frag. 39 (L. Dindorfius, HGM, I, p. 347, 12 sqq.) за пълководеца 'Oorpoog, действуващ през 469 г. против хуни и готи (за събитието срв. Ю. Кулаковскнй, История Византии, I, (Киев 1913, с. 384 сл.), чието име той очевидно смята за славянско («Острой”), което приемат М. Дринов, Съчинения, I (София 1909), с. 188, и К. И р е ч е к, История на българите. Поправки и добавки (София 1939), с. 16. Ясно е посочено обаче (Chron. Pasch., р. 597, t sqq.), че той е б гл гот. На едно място от своего съчинение за царуването на имп. Маврикий, Т h е-oph. Simocatta, Hi scoria, ed. de Boor, p. 223, B sqq., представя славяните като народ все още недобре познат на ромеите, поради което императэрът запитал заловените славяни zt -Л e&vog auz&v, xal not ziC Jixzpipxg 4xAijpaxvzo. Славяните отговорили, че обитавали npog тф zfppxzt те тоЗ 8ит:хэ0 . . . ’2хек-vo3, на петнадесет месеца разстояние от държавата на аварския хаган. Отго-ворът на заловените пленнити-славянн, както и цялото им държане са били очевидно лъжовни и притворнн. Въпреки това императоры се отнесъл добре към тях, което показва колко малко са ги познавали ромеите дори към края
народностно претопяване и асимилация в по-късно време и най-сетне като пэстоянни опасни съСеди, когато те са вече обеди-нени в пределите на българската държава. Много събития из външната и вътрешната история на ромейската империя могат да бъдат обяснени само в свръзка с дейността на тези нови поселници, на конто било отредено да преживеят в непосредствен допир с империята в продължение на много векове. По-явата и установяването на славяните в Балканский Югоизток от своя страна са свързаии със състоянието на Византийската империя по това време. „ Положението на придунавските области във времето на управлението на Анастасий е било твърде печално. Старите градове по Дунава и крепостите вътре в страната са били заети, както и по-рано, от гарнизони, а веред туземното население на много места са били разселени като федерати готи, хуни, алани, конто проникнали в различии времена още преди Атила, а по-късно, след разгрома на хунската държава, в голямо множество. Там живеели и мирните готи, приети в империята заедно с Улфила още при Констанций. В пограничните места федератите се намирали в положение на погранични войници и сами заемали и отбранявали крепостите. Многочислените нападения на варварите още от средата на III в. обезлюдили страната, променили състава на населението, намалили броя на земеделците, причинили възвръщане към ско-товъдния бит и пастирството.. .“б Богатите балкански земи,
на VI в. и колко зле са били осведомени за истинските им живелища. Ю. К у-лаковский, История Византии, II, Киев 1912, с. 454, смята, че тези прате-ници са били пигани, конто вече по това време скитали между европейските народи. Т h е о р h. Si m., ib., p. 223, w и, изрично посочва, че заловените трима мъже са били SxXauijvol ti yivoQ и че те сами заявили това: то psv sS-vuj ecpaaav neepuxsva: SxZauTjvot . . . Византийският писател разказва, че пле-менните вождове (JS-vap/ai) на славяните приели изпратените от аварския хаган дарове и d>G 8fe tov Xaydvov 47taTCaTE(Zaa&ai a 0 т о u j IxEtvoofroiij AaXtuxdxaj droXofJag 6x6&eo’.v eyovtaj; изпратени са били следователи© като пратеници тези трима мъже, заловени от ромеите. Пратениците са били значи славяни, а не иякакви пленени от славяните цигаии, както смята Кула-ковски. Вероятно той се е увлякъл по указанието, че иосели само гъдулки (xiS-apai). Срв. също К. J и р е ч е к, Истори]а Срба, I (Геоград 1922), с. 53 и бел. 2; Niederle, Manuel, II, р. 340, ги смята за шпиони.
5 Вж. К у л а к о в с к и й, п. с., I, с. 490; срв. Успенский, п. с., с. 347 сл.
конто в друго време служели като хранилище и житница, сега били така опустошени и разорени, щото не можели да произ-веждат дори собствената си изхрана, та е трябвало да се пол-зуват от особени отстъпки от страна на ромейското прави-телство.6
Славяните извършили няколко нападения в земите на Визан-тийската империя през последните години от царуването на император Анастасий7 и взели, както изглежда, участие в го-
® Вж. Codex Justinianus, rec. Р. Krueger (Berolini 1892), pp. 407—408: X, 27, 2, 10 , срв. също К у л а к о в с к и й, п. с., I, с. 490, 524; М u t a f-£ i е v, op. с., р. 97.
7 Комес Марцелин в своята хроника говори за ияколко нападения, извър-шени по това време от племе, което той зове с името ,гети“ (Getae). В Маг--cellini V. С. Comitis chronicon (в: Chronica minora saec. IV, V, VI, VII, edidit Th. Mommsen, в MGH, Auctores antiquissimi, XI 1. Berolini 1893), пол 505 г. (ib., p. 96, 23 sqq.) се указва, че началникът на войската Сабиниан бил изпратен contra Mundonem Getam. Под годината 514 във връзка с бунта на Виталиан се съобщава за убийството на византийския военачалник Кирил: Cyrillum lenocinantem magis quam strenuum militiae ductorem inter duas pae-lices Vitalianus repperit dormientem, eumque abstractum mox cultro getico iugulavit (ib., p. 99, i_2). 3a 517 г. се съобщава: due tunc Macedoniae Thes-saliaque vastatae et usque Thermopylae veterumque Epirum Getae equi-t e s depraedati sunt (ib., p. 100, j-2). Особено важно e посочването за 530 г., гдето са съпоставени нападенията на гети и българи : Mundo Illyricianae utriusque militiae ductor dudum Getis Illyricum discursantibus primus omnium Romanorum ducum incubuit eosque haut paucis eorum interemptis fugavit. his autem deinde consuhbus idem dux audaciae suae secundus in Thraciam quoque ad volans praedantes earn Bulgares felicior pugnans cecidit, quingentis eorum in proelio trucidatis (ib., p. 103,5.10; срв. Niederle, SS, ib., p. 189, n. 5 за съпоставката). Занимлива e употребата на разлнчните народностни имена у Комес Марцелин. Той назовава алани, хуни и готи с общото име gentes scy-thicas (pp. 60,22; 61,4) и затова не могат да се уточнят определенията му за Radagaisus paganus et Scytha (p. 68, 15), Vitalianus Scytha (pp. 98, so; 101,23), scythico lerro (p. 94,le; Златарски, п. с., с. 4о и б. 1, не напълно убе-дително вижда тук указание за .първото нахлуване на хуно-кутригурите' към -493 г., докато Ку л а ко в с кий, п. с., I, с. 491, говори изобщо за варвари)-Отделно обаче са назовани със собствените им имена алаиите (рр. 69, 15; 88, 2э)> готите (рр. 61, 13,18; 64,19; 66,21! 69, i; 71,1Б; 91,21.25» 92,14,27! 93,1В. 25> 29; 104, 6,17, 2g; 105, м \ 106, 10, 23, 35; 108, 4, 1S) и хунте (рр. 69, !, 75, и; 76, 31! 80, 22. зо! 81, 33; 84,16; 86, lf- 90, 7^; 99, и), както и херулите (Р- 98, 21). Споменати са българите: р. 95, м за 499 г. (срв. Златарски, п. с., с. 46 и бел. 2); р. 96, t за 502 г. — 3 л а т а р с к и, п. с., с. 46 и бел. 3, говори за нападение на хуно-кутригурите, когато в текста е казаио consueta
WUpn 17
! НАРОД Р. БИБЛР.С L 4 „ I
. 3 БАоОВ* - П/ледив |
лемия бунт на пълководеца Виталиан през 514 г. Според сведенията на някои византийски автори имп. Анастасий е трябвало да издигне прочутата „Дълга стена" (Maxpdv теГуос от Деркон на Черна, море... до Силиврия на Мраморно море не само поради нападенията на първобългарите, но и пред опас-
gens Bulgarorum ; р. 103, 8_10 за 530 г.— Златарски, п. с., с. 50 и бел., 2, без да е посочил, че в сражението паднал (cecidit) и самият пълководец, р. 104, 1В.2о, за 535 г. — Златарски, п. с., с. 51 ; р. 108, 1Е_И, за 548 г,. Johannes magister militum in Campania praedans Gothos nonnullas liberal se natrices qui postea patitur nocturnum Totilae superventum Bulgarum suorum proditione. Procopius, Opera, ed. Haury, II, p. 398, 3 sqq., като говори за същите събития през 546—547 г., споменава за бягството на Тулиан и до-бавя : oi Tpiaudaioi ’Airtat ларя ziv ’Iioawijv 4vxyo>pstv E-pimaav; вероятно заедно с антите е имало и наемници първобългари. Под указанието Getae прочее не могат да бъдат посочени готе, алани, хуни, първобългари. Неверен е следова-телно изводът на Job. РадониЬ, Ко су Гети у хрониии Комеса Марце-лина? (Глас, LX. 38 (1901\ с. 204—214), че под Getae тук грябва да се раз-бират хуните и българите. Съмнителна остава само съпоставката с указаното (п. с., с. 211) място из хрониката на Йоан Антиохийски (Hermes, VI, р.348); но срв. за това Кулаковский, п. с., с. 510. В хрониката на Комес Мар-целин (ор. с., р. 96,23 sqq.) се разказва, че прочутият византийски военачал-ник Мундо е бил ,гет“ (Mundonem Getam) Според J. Malalas, Chron., ed В., p. 450, jp.20, той e бил ax fewjj ГтртёЗыу xxxxfSpevoj (повторено у T h e о p h., ib., p. 218, 31_32; Scyl. —C e d r.. Hist., ed. В., 1, p. 652, 3 sqq.). Proc., ib., 11, p. 25, ,-.8, го назовава само yavoj ;xsv [ixpjapo; (за смъртта му разказва, че паднал в борба с готите в Далмация, ib., II, р. 32, sqq.. това сведение може да се примири с указанието у Marcell. Comes, ib., р. 103, sqq., като се допуске, че ромеите са се сражавали против готи и първобългари. Остава различието в датата, конто според Прокопий е 535 536 г.» а според Марцелин Комес 530 г. За него пише и Jordanes, Getica, ed Mommsen (MGH, auctores antiquissimi, V. 1. Berolini 1882, p. 135,12 sqq.): hie Mundo de Attilanis quondam origine descendens Gepidarum gentem fugiens ultra Danubitim . . . divagatus . . .; според това сведение Мундо e произхож-дал из подвластните на Атила (и на хуните) племена (de Attilanis, срв. ib. р. 181, Marc. Com., ib., p. 81, i.2, назовава Бледа и Атила multarum gentium reges) и e бил принуден да бяга от гепидите, без да се казва изрично, че самият той е бил геиид. Marc, соm., ib., р. 103, 1Г, назовава гепиднте със собственото им име (cum Gepidas), а Мундо нарича ,Geta“. Произходът на Мундо следователно не е ясно посочен в нашите извори ; Р а д о н и h, п. с., с. 210, го смята захун; ”А ц a v т о j, ор. с., р. 192, за германец, срв. също N i е d е г 1 е, SS, ib., р. 189, п. 5 ; след като разглежда свидетелствата за неговия произход, W. Е n s s 1 i n, Mundo: RWRE, XVI, 1 (1933), coll. 559 560, заключава: Aus aliedem ergibt sich mit Sicherheit nur soviel, dafi Ge-
ността от славянските нашествия.'3 За първи път обаче славяните се явили със своите собствени народностей имена едва по времето на имп. Юстин I (518—527). Във връзка със съби-тията през 550 г. Прокопий съобщава една случка, за да обясни голямата слава, с конто се е ползувал между славяните визан-
piden- und Hunnenblnt in seine n Adem floss, и прибавя думите на Прокопий (ib.. II, р. 26, 7.8: rjy 8ё о MoSvSoj fevof pev (Jdpjlapoj ... С оглед на това може да се каже, че не съшествуват решителни докази против отъждествя-ването на споменатите у Комес Марцелин G е t а е със славяните. С името Getae или yetixd ёЭ-wj писателите от VI в. назовават различии племена. Р гос., ib., I, р. 311, 5.10, като изрежда измежду готските народи (Гот&:хх ёЭ-vi;) най-големите и най-важните, именно готи, вандали, визиготи и гепиди, добавя : лаХат pevtoi Лаироратсе v.al MeXdfxAa’.vo: vopo£ovw sial 6s ot xxl Генка eS-vtj таит’- , ey.dXouv = срв. съкрашението у T heop h., ib., p. 94, я sqq.; другаде, Proc, ib., II, p. 121, le sqq., заявява: fsTixiv yap cpaaiv sfrvoS roij Г6т8-оо£ etvau Jordanes също назовава готите „гети“ — вж. особено Getica, ib.. р. 70, з sqq., nota 4 — и изтъква роднинството им с гепидите, ib., рр. 82, 1(> sqq., 92, lti sqq., passim. Въз основа на това би могло да се допусне, че „гетите" на Комес Марцелин са тъждествени с гепидите. Обаче според Theoph. Simocatta, ib,. р. 247, 14 sqq., Гатин е старото име на славяните ; срв. ib., рр. 116,26.37; 232, 10; 8, ц,; 13,12. Това ново отъждествяване на старите гети със славяните може да се обясни с факта, че през VI в. славянските племена са заемали местата, гдето някога са живели гетите (за тях вж. Weiss; PWRE, VII (1910), coll. 1330—34). Злата рек и, п. с., с. 47 сл., следвайки Радонич, смята Марнелиновите „гети“ за хуно-кутригури, По-вероятно е обаче да се смятат за славяни както са приели А. Васильев: Виз. Врем., V (1898\ с. 407 (за славяни и българи!); Niederle, SS. ib., р. 187 sqq., с указанията; Manuel, ib.. р. 61; Кулакове кий, п. с., 1, с. 491 сл.; Успенский, п. с., с. 464 (за славяни и българи I); V а-siliev, Histoire de 1’Empire byzantin, 1, p. 140 sqq.
e При неопределеността на указанията в нашите извори (вж. посочванията за тях у Niederle, SS, ib., р„ 189 п. 2; Злат ар с к и, п. с„ с. 47 и бел. 1; Стано)евиЬ, Византи)а, 1, с. 37, 224—225) може да се допусне заедно с Успенский, п. с., с. 347 сл. и V a s i I i e v, op. c., I, p. 143, че в неговата войска ще да е имало между другите народности не само първо-българи, но и славяни, разбира се, набрани из отвъддунавските земи За бунта вж. още и у К у л а к о в с к и й, п. с., I, с. 508.
9 Според думите на I. Z о n а г a s, III, ed. В., р. 144, t sqq., император Анастасий нздигнал стената Sid taj 4q>68ouj twv те Muacov т^уаиу ВоиХуаршу v.al то>у Zxt>&ffiv (славяните); вж. за употребата на тези имена ib., р. 137, 14 sqq За тълкуванието срв. Успенский, п. с., с. 348 и бел. 2. Датата на пост-ройката не е напълно определена в изворите (вж. Кулакове кий, п. с.„ с. 491 и бел. 4, приема, че е била построена преди 512 г.). За тази постройка вж. също у 3 л а т а р с к и, п. с., с. 48; V а s i 1 i е v, op. с., p. 141.
тийският пълководец Герман: „Герман имаше голямо име между тези варвари поради следната причина: когато Юстин, Герма-новият чичо, управляваше, антите, конто обитават близко до славяните, преминаха Дунава с голяма войска (атратф рьсуссАгр) и нахлуха в земята на ромеите. Случи се, че немного преди това (ой поХХф тгрбтероу) императорът бе назначил за стратег на цяла Тракия10 Герман, който влезе в сражение с вражеската войска и като я победи всемощно в сражение, изби почти всички. От това дело Герман си придоби голяма слава веред всички люде и особено между тези варвари/11 Не е известна
10 Под името Тракия тук се разбира очевидно диоцезът Тракия — с Долна Мизия и Малка Скития ; срв. Р. М it t a f С i е v, Bulgares et Roumains dans 1’histoire des pays danttbiens, pp. 121 n. 2, 100; K. 'Apavtoj, llapazrj-fijaeij elj p.eaaia>viXT|V '[er,i-fpaq>(av(’E7teTTjplj ‘Exaipelag puf. axouSffiv, 1 (1924) pp. 45—46\ като привежда исторически докази, изтъква, че по-рано се е на-зовавала с това име .по-голямата част от днешна България".
11 Procopius, De bello gcthico, ed. J. Hattry, p. 476, 15_26: pefa pip cvc|ia Ag toutouj 8jj zoi)£ papjidpouj 6 Геррхудр sl'/ev oJxlaf xotdaBe. -fjvixa Toumlvog [sic codices I ’Iouotiv.xvgj J. Haury] 6 repp.avo'3 9-etog xijv gxaiXeixv etysv, ’Avtxi, ot‘ ХхХсф->у vti>v afywra qixyvxai, "Inrpov Ttotapdv 8iaPavrep атратф peyaXip Aae₽xXov 'Pcopatov xijV fry. Axufxxve 8e reppaviv pxaiXeuj врфхцр crtpairj-fov xaxaaTijadpevoj ой лоААф лрй-repov. op 6ij ёр ystpap JX&cov хф xaiv rcoZe|i£v ахрххф xaxa xpdxop те раут) vtxijaaS ayeSiv xi dxavxap ёхте-.ve, xAsog те pifa iv. хой ёр^ои тойтои 6 Гер-pavdp ёр xaVTaS dvS-ptuTtoup xal 8iaq>ep6vx<op if хойхоир Stj xoup papPdpou? xepiepd-Лето. Един от първите издатели на Прокопиевите творби, йезуитът Claudius Maltretus (издал съчиненията му през 1661—1663 г. в Париж; вж. повече у J. Haury, Prolegomena, J, р. LV), предложил да се чете на това място не името иа император 'louaxtvop, както стой във всички ръкописи, но ’louaxiveavdp, и неговото четене е било възприето и от последний издател J. Haury. Против тази необоснована поправка се обяви L. Niederles Cesky Casopis historicky, 1905, p. 136; SS, ib., pp. 191—194; Manuel, ib., p. 63 n. 3. Чеш-кият учен се позовавг, на първо място, на единогласието на всички ръкописи в указването името на Юстин. Думата Э-eloC може според него да означава „чичо“ или „вуйчо" от първа и втора степей ; така тази дума е могла да из-разява родството на Герман както към Юстиниан I, негов чичо от първа степей, така и към Юстин I, чичо от втора степей. Доколкото има сведения за живота на Герман (починал според Procopius, ib., II, р. 477, 10 sqq., през 550 г.; други сведения за него са събрани у N i е d е г 1 е, SS, ib., р. 192 п. 2), през царуването на Юстии 1 той) е бнл вече на такава възраст, че можел да бъде назначен за стратег на войските в Тракия. Той е ноюнал със славяните наскоро след назначението си на тази длъжност. Ако Прокопий е писал 7-те книги от това свое произведение през 550—551 г. (вж. N i е-derle, ib., р. 181, п, 2), значи още през царуването на имп. Юстиниан I,то
точната дата на това голямо поражение, което претърпели славяните и споменът за което бил достатъчен, дори след десе-тилетия да ги възпре да излязат пред лицето на прославения ромейски пълководец. Вероятно е обаче, че това сблъскване със славяните е станало в началните години от царуването на Юстин I, та по този начин било обезпечено сравнително спокойствие в крайдунавските земи по времето на този император.12 Въпреки това славяните извършили неведнаж нападения в тукашните земи както през царуването на Юстин I, така ив първите години от управлението на неговия племенник Юстиниан I (527—565). През четвъртата година от своето царуване, именно 530—531 г., имп. Юстиниан назначил славянина Хилвуд за стратег (magister militum) на войските в Тракия, като го поставил да отбранява дунавската граница от нападенията на хуни и славяни: „Постави го на стража при реката Дунав, пише Прокопий, като му повели да пази, щото реката да не бъде повече проходима за тамошните варвари, тъй като вече често (iroXXdxig) хуни, анти и славини бяха я преминавали и бяха извършили непоправими злини на ромеите."13
ясно е, че той не би могъл да пише: fpiiva 6 ’louraviavoS ... tt;v paaiXalav etxev: „когато Юстиниан пару ваше" (букв.: .имаше царската власт“.) Най-сетне, ако това събитие е станало по времето на Юстиниан I, чието царуване описва Прокопий, то той не би пропускал поради неговата важносг да го упо-меие. В допълнение на това Н. Kallenberg, Germanus Justinians Vetter, nicht Neffe (Berl. philol. Wochenschrift, 35 (1915). coll. 991—992) (срв. Byzan-tinische Zeitschrift, XXIII (1920), p. 423), доказа, че Герман e бил братовчед на Юстиниан I, не негов племенник, поради което в текста трябва да се чете ’IgdotIvoS, а не ’louorivtavdc. Срв. още J и р е ч е к, Историка Срба, I, с. 58; Е n s s 1 i п, ор. с., col. 698 ; Державин, п. с., с. 24, няма пред вид поправ-ката на текста.
12 Срв. Успенский, п. с., с. 455 — отнася събитието към 519 г. С т а н о j е в u h, п. с„ 1, с. 138, предполага, че при Юстин не е имало набези иа славяните, защото те са били заети в междуособпи борби.
13 Procopius, ib., pp. 353,21—354, в: toutov paoiXeiif тэт XiXpo»8iov, бте ©tj TSTzpTov stoj Tijv айтократора et/ev dpy.ijv, HpaxTjf cnpazTj-jov dveutcbv, ini z§ zo5 'larpou яотароО <pt>Xax$ xazeazijaaTO, cpuXdaaeiv xeXe’jaaS 6xcog pijxsT; T3tS тайттд papgapo'-j 6 rro'ta.p.oG Si'zpazig earai, JtceI auTSS ttjv StaPaatv TtoXXaxif tJStj O’jwoi те v.al "Avxai xal ZxXaPTjvol xexoitjpevoi &viQXEoza 'Ptopalouj sppa Eipfd-□avro. Като свидетелство за чести по-стари славянски нападения тълкува това място N i е d е г 1 е, SS, ib., р. 192, n. 1.
С възцаряването на Юстиниан 1 славяните зачестили и раз-ширили своите нападения, като прониквали дълбоко във вът-решността на Балканский полуостров, избивали и заробвали иреголям брой жители. Царуването на този император е ре-шително време за разгрома на византийското владичество в ту-кашните области и за постепенного проникване на славяните-^^Съвременният писател и участник в събитията Прокопий Кеса-рийски, ако и да е описал най-подробно другите големи съ-бития през царуването на Юстиниан Г}войните със персите, с остроготите в Италия и визиготите в Испания, с ванда-лите в Африка, както и други забележителни прояви из дей-ността на императора, само пътем и често пъти почти случайно е споменал за делата на славяните, и то дотолкова, до-колкото имат връзка с другите събития в империята. Затова ние знаем съвършено малко за отношенията на първобългари и славяни с Византийската империя през царуването на Юстиниан. Добър познавач на истинското положение на работите в държавата, Прокопий не е могъл да скрие злочестините, конто сполетявали ромейската империя, дори в тези свои съчинения, в конто той желаел да въздаде възхвала на Юстиниан и на неговите пълководци. Но докато в книгите за войните против остроготи, визиготи, вандали и перси, както и в книга-та за строежите на Юстиниан е подчертано повече положи-телното в дейността и постиженията на императора, съвсем друга е картината, очертана в така назованата „Тайна история" (Historia arcana, или Anecdota). По съдържание и дух тази Про-копиева творба се отличава основно отъ всичко друго, което той е писал за императора. Вместо да го величае, Прокопий тук критикува остро и дори озлобено неговата' дейност и из-лага отрицателните страни на неговото управление, като го смята виновник за всички злини, конто постигнали ромеите. Разликата в отношението към императора и неговите приближени тук е толкова голяма и чувствителна, че у мнозина учени дори е съществувало съмнение в автентичността на това произведение и в принадлежността му на Прокопий. Само с продължителни и търпеливи изучавания в най-ново време никои изследователи можаха да докажат, че „Тайната история" принадлежи дейст-вително на Прокопий и ще да е била съставена най-късно в
550 г.11 * * 14 Знае се, че император Юстиниан повел жестока борба против едрата поземлена аристокрация,15 към конто ще да е принадлежал и Прокопий. В тази своя книга Прокопий е из-казал тъкмо чувствата на озлобение и възмущение, конто са вълнували сенатската аристокрация, засегната от мерките на императора.16 Като се има пред вид това отношение на автора към дейността на Юстиниан, сведенията, дадени въ „Тайната история** по отношение на външната и вътрешната политика, трябва да бъдат използувани извънредно предпазливо и критично. Едно подобно сведение е дадено за императора във връзка с опустошенията на имперските провинции от разни на-падатели: „Това, че (Юстиниан) не бе човек, а някакъвъ чове-коподобен демон, както се каза, би могъл никой да съди, като мери големината на злините, конто той навлече на хората-Защото в обилието на сторените неща се съзира и мощта на онзи, който ги върши — пише Прокопий. — Точния брой на по-губените от него никой от хората, струва ми се, или бог не може да каже. По-скоро никой, мисля, би изброил целия пясък, отколкото онези, конто този император погуби. Като изброявам повечето от земята, конто бе обезлюдена от обитателите, смя-
11 За многобройните по-стари изследвания относно Historia arcana вж. у К. Krtimbacher, Geschichte tier byzantinischen Litteratur (Miinchen 1897), p. 231 sqq. Убеден защитник на достоверността на Historia arcana е последният
издател на Прокопиевите съчинения J. Н а и г у (Zu Prokops Geheimgeschichte, Byz. Zeitschrift, XXXIV (1934), pp. 10—14; Prokop verweist auf seine Anecdote. ib., XXXVI (1936), рр. 1—4; Prokop und der Kaiser Justinian, ib., XXXVI] (1937), p. 1—9). Като изтъква нови съображения, Н. Kumaniecki, Zu Prokops Anecdota. Das rhythmische Klauselgesetz in den Anecdota und die
Echtheitsfrage (Byz. Zeitscher., XXVII (1927), pp. 19—21), заключава : ist mei-
ner Ansicht nach jeder Zweifel an der Echtheit der Anecdota attsgeschlossen Вж. съшо приноса на J. Sykolitres, Zu Prokops Anecdota. Textkritisches (ib., XXVII (1927), pp. 22—28). С всичко това се утвърждава значението на казаното Прокопиево съчиненне като извор за историята иа Юстиниановото царуване и особено за тогавашннте славянски нападения. За датата вж. особен© J. На ury. Procop verweist auf seine Anecdota, p. 4.
15 Срв. V a s i 1 i e v, op. с., I, p. 207 sqq.
16 Вж. правдоподобните тълкувания на К. Н. Успенский, Очерки по истории Византии, [Москва 1917], с. 88 сл. Тълкуванията на Haury: Byz. Zeitschr., XXXVII (1937), р. I sqq., и на N. Jorg a, Histoire de la vie byzan-tine, I (Bucarest 1934), p. 232, в това отношение са неприемливи.
там, че са погинали безбройни и безбройни десетохиляди.. .“17 След подобен увод Прокопий — разбира се, твърде преувеличено — разказва за опустошенията в разните провинции: Ли-бия била така обезлюдена според него, че ако и обширна, дори при дълго пътуване там „трудно и чудно било да се срещ-не човек“; Италия, която не била по-малка от трижди взета Либия, навред била много по-пуста от люде в сравнение с нея; владичеството на готите се простирало от земята на галите до планините на Средиземноморска Дакия; германците владеели по-голямата част от земята на Галия и на венетите, а гепиди-те господствували над град Сирмиум и неговата покрайнина. „Всичко това, казано изобщо, е съвсем пусто от люде; едни от тях изтреби войната, а други болеет и глад, конто послед-ваха войната.. .“18 Непосредно след тези жестоки обвинения против императора за злочестините в отделните части на им-перията Прокопий разказва за положението на Балканский полуостров: „Откакто Юстиниан завзе властта над ромеите —пише с озлобение Прокопий, — хуните, славините и антите почти всяка година нападаха илирийците и цяла Тракия, дори от Ионийския залив (Адриатическо море) до предградията на ви-зантийците (Цариград), в конто области влиза Гърция и земята на херсонесците, като причиняваха непоправими злини на та-мошните жители. При всяко нападение, мисля, повече от по двеста хиляди ромеи там са бивали избивани и заробвани, тъй щото тази земя навсякъде заприлича наистина на скитска пу-стиня. “19 Може би има обаче известно преувеличение от стра
17 Вж. Procopius, Anecdota, р. Ill, 22 sqq.
18 Ibidem, pp. 112,12—114,15.
19 Procopius, Anecdota, pp. 114,15—115,2: ’IXAupioiiS 6fe xal Wpax^v-SXijv, elrt 8'Sv 4x хбХлои той ’lovlou |ie/pi eS та Bugavztov npoaate.'.x, toIj ‘EX-XaS те xal XeppovTjauoTtov X^px Jatlv, Ouvvol те xal ZxXaJrjvsl xal ’Avrz’. axe-66v ti &va xav хатаЭ-ёоуте? ётоЕ, o5 ’louaxiviavdS raxpsXajie Tijv "Pco|ialcov 4pX4v, diviJxeaTa epfa elpfdaavTO той? таитт/ Av&pwxouS. xAeov ’{ap iv ёхаатщ olp-ai
1J хата |iupia8aj etxoaiv etva’. Tffiv те dv7)pT)|ievu>v xal ^v8paxo8ia|ievcov SvraOS-a 'Pco-palcov, (шате) ttjv Xxu&wv Jpij.ulav djieXet xauTijg raxvzax<5ae Tijp fijs £u|ipalveiv (elvai). За израза dtvijxeaza Spfa elpfdaavTo срв. също Procopius, De bello gothico, p.354, 6 (тук c. 21 бел. 13). За „Йонийския залив* срв. и G. Novak, Sta su nazivali Jadranskim Morem Herodot i Hekataios (Сборник в памет на П. Ников = ИБИД, XVI—XVIII (1940), с. 338—341). К. "ApavToE, Пара-
на на Прокопий в указанието за броя на жертвите.20 Обикно-вено думите на византийския историк се тълкуват като свиде-телство, че след сравнително мирното царуване на император Юстин I още в първите години от владичеството на Юстиниан I наченали всегодишните нападения на славяните в земи-те на империята. Поради това възцаряването на Юстиниан I се поставя за начална дата на нахлуванията на славяните.21 Но като се знае от сведенията на самия Прокопий за нападения по времето преди Юстиниан, би могло да се яви съмнение въ точността на Прокопиевите думи.22 В същност твърдението на византийския писател съвсем не е такова. Озлобен против Юстиниан, той желае да посочи, че покрай другите бедствия, които съпровождали неговото царуване, една от най-страшните причини за опустошението на балканските земи били почти всегодишните нападения на хуни, славини и анти. Не може да се помисли, че Прокопий е забравил онова, що е писал за сла-вянските нападения в другите свои творби, и могъл да изкаже
TTjpijaeic..., рр 41 - 44, иска да докаже, че под названието "EXXdS у миозина византийски писатели се означавала не само истинска Елада заедно с Епир и Македония, но понякога и Илирик, и старата 'Popavta. Изводите не са на-пълно убедителни.
20 Кулаковский, п. с., II, с. 228, смята, че числото 200 хиляди иа броя на жертвите е дадено „с большим преувеличением". Преувеличено смята числото и ’ApavTof, ор. с., р. 251, п. 3; той смята, ib., р. 253, п. 2, че Прокопий не е имал точни сведения или пък, че думата pupias у него трябва да се тълкува в значение „хиляда" ; по друг повод (ib., р. 221) той изказва съмнение и за други числа на Прокопий, като ги смята за преувеличенн. Срв. още Й. Ивановъ, Българите в Македония (София 1917), с. 4. Напротив, MutafCiev, op. с., р. 98, смята тези числа напълно достоверни.
21 Срв. А. Л. П о г о д и н , Из истории славянских передвижений, с. 50: „Нападения славян на Балканский полуостров начинаются с 527 года, когда на престол Византии вступил Юстиниан I". Напротив Дринов, Съчинения, 1, с. 236, бе изказал мнение, че още при Анастасий 1 „славяне, не встречая никакого сопротивления, опустошали Македонию, Эпир, Фесалию и проникали до Фермопил. Также благоприятно было для них и царствование Юстина, продолжавшееся с 518—527. Мы имеем все основания утверждать, что во время этих двух царствований, обнимающих собою период времени в 35 лет, на полуострове водворилос множество славян". Тези твърдения на Дринов, при-върженик на теорията за ранното поселване на славяните на балканските земи, не отговарят на запазените исторически сведения.
22 Срв. Niederle, SS, ib., рр. 190—191; Manuel, ib., pp. 61—62.
противоречива мисъл. Явно е, че той е желаел само да изтъкне зачестяването и засилването на славянските нападения по вре-мето на Юстиниан. Тези нападения тук са съпоставени и свър-зани с другите бедствия, конто постигнали империята през царуването на този владетел. Ако се съди по някои други указания на Прокопий за местата на славянските нападения в по-късно време, думите, че славяните нападали в земите от Ад-риатическо море до Цариград, съвсем не изглеждат преувели-чени.
•j ^Действията на славяните в балканските владения на империята трябва да бъдат разглеждани във връзка с общата ви-зантийска политика по това време. Почти цялото царуване на Юстиниан е изпълнено с войни по разните граници на визан-тийската държава. Въодушевен от желанието да възстанови старата Римска империя в някогашните й предели, Юстиниан напрегнал неимоверно много всички сили на държавата, за да изгони „варварите" и да си възвърне отнетите от тях имперски владения^Още в 527 г. избухнала война с персите, която била водена с променлив успех до 532 г., когато бил сключен „вечен мир". Въпреки това войната била подновена през 540 г. и траяла до 545 г. След няколкогодишно прекъсване, през 549 г. избухнала нова война, която продължила до 557 г., когато било сключено петгодишно премирие, подновено през 562 г.* 23 Но докато войната против персите се смята повече отбрани-телна, в Европа Юстиниан водил цяла редица нападателни вой-ни. През 534 г. била начената войната против остготите в Ита-лия. Към това време била започната и война против вандалите^ в Африка. В 541 г. ръководството над остготите минало в
ръцете на мъжествения крал Тотила, който успял да отвоюва отнетите от ромеите области и създал големи трудности на императорските войски. Войната против вандалите била завър-шена победоносно през 548 г., но борбата с остготите продължила още 6 години — до 554 г. Сравнително лека е била войната против вестготите в Испания, начената през 550 г. и за-
23 За войната с персите вж. повече у Диль, п. с., с. 215 сл.; К ул а к о -вс кий, п. с., II, с. 20 сл., 53 сл., 133 сл., 188 сл.; V a s i 1 i е v, op. с., I, pp. 176—177, 181 sqq.; ’'Apftvzog, 'lozopta . . ., pp. 191 sqq., 231 sqq.
вършена в кратко време.* 21 * * 24 В края на Юстиниановото царуване вече не се водели войни, но затова пък се чувствували сил-но злощастните сетнини от дългите борби. Наистина пределите на империята се прострели от Гибралтар до Ефрат и простран-ството на византийските владения било двойно разширено. Те-зй~войни обаче разстроилйП инансите на империята и ромей
ского правителство било принудено да прибегне към големи съкращения на други разходи. Тези съкращения и опити за пестене засегнали между другото войската, та тя станала не-достатъчна за отбраната на обширната империя. Тези Юстиниа-нови войни, както и цялата му външна политика са истинско „съчетание на сила и безсилие“2^Увлечен във войните си на Запад, императорът напълно занемарил защитата на балкан-скйте земи, като гиизоставил почти йзцяло на произвола"^ нападателите. А това пренебрежение дсьм балканските покрай-нини се оказало съдбоносно, защото те . били откъснати от действителното владичество на империята и попаднали под власгта~на~нашествениците из заддунавските земи} Най-злъчна преценка за плодовете на Юстиниановите войни е дал Прокопий: „Не се удаде обаче да бъдат изгонени из земята на ромеите — пише Прокопий26 — нито персите, нито сарацините или хуните, или племето на славяните или някои племена от другите варвари/ Напротивъ, според него както при набезите на „варварите“, така и при обсадите и сраженията изгинали не по-малък брой ромеи.
Като главни нападатели в балканските земи се споменуват
21 За войните против остготи, вестготи и вандали вж. повече у Диль,
п. с., с. 179 сл.; К у л а к о в с к и й, п. с., с. 93 сл., 149 сл.; V a s i I i e v,
op. с., I, p. 176 sqq.; ’ApavzoC, op. c., p. 212 sqq.
25 Обща преценка на тези войни и изобщо на външната политика на
Юстиниан вж. уКулаковский, п. с. с. 295 сл.; V a s i 1 i е v, op. с., I, pp. 173 sqq., 180 sqq., 212 sqq.; ’Apavzog, op. c., pp. 251, 258; К. Успенский, п. c., c. 85 сл. За състоянието на държавните фннанси вж. осо-бено у К. Успенский, п. с., с. ИЗ сл.
26 Procopius, Anecdota, р. 115, sqq.: От pivzo; o55s Hipiaig vj 2а-paxvjvotg i] Oiiwoig ztu 2xX^tqvG)V five', z&v iUav gap^apiuv z.oiv dxpattpvsaiv =x 'P<opa(a>v zfjg T4S йтахАЛаТ’З**- sv zs Tap zaig eqp58o’.g xai лоХХф szL
paAXov sv ze xoA’.opxiaig xal JupJoXilg evavznupai: noXXolg xpC3S7rzx:x6zsg o58sv z'. ^aaov guv8ie(p&apT;aav. . .
за времето на Юстиниан първобългарите, славяните от източ-ния клон — назовавани анти27 и от западния клон — поз-нати под името славини. Повечето от нападенията в по-късно време били извършвани от славините и затова тяхното племен-но име постепенно се установило у Прокопий и някои други византийски писатели за обозначение изобщо на славяните.28 Редица събития през царуването на Юстиниан влошили още повече живота на населението в разните области на Византий-ската империя. Нашите извори споменуват за чести земетръси, епидемически болести (чума), глад и други бедствия през тези години.20 Всички тези злочестини допринесли за изтребване на
27 Напоследък бе изказано неприемливото мнение, че антите н₽ са били славянско, а иякакво кавказко племе : вж. N. Z u р a n i с : Etnolog, VII (1934), рр. 88—99; Der Anten Ursprung nnd Name (Actes du III® Congres inter, d’— etudes byzantines, Athenes 1932, pp. 331—339). Неприемливи са и обясне-иията за името Snipoi (Procopius, ib., II, p. 358,2i sqq.), дадени от G. Vernadsky, The Spall of Jordanis and the Spori of Procopius (Byzantion, XIII (1938), pp. 263—266); вж. idem, On the Origins of the Antae (Journ. Amer. Orient. Soc., 59 (1939), p. 56—56); срв. за това F r. D (о I g e г): Byz. Zeit-schr., XLIX (1939), p. 544; Вериадски смята антите за сарматско племе. Засега най-правдоподобно остава обяснеиието на L. N i е d е г I е, Uber die Zrcipo: des Prokopios (Archiv f. Slav. Phil., XXIII (1901), pp. 130—133), именно, че XnZpoi e само съкращение на Boartdpoi, срв. Manuel, I, р. 34. Чудно е, че "Ара vtof ор. с„ рр. 252, 279, е възприел миението на Жупанич за антите като иесла-вянско кавказко племе. Явно е обаче, че в същност се отнася само до две племенни наименования: анти и славини, с конто не се изтъква никаква на-родностна разлика (срв. за това и К у л а к о в с к и й, п. с., II, с. 218).
28 Във връзка с името иа славяните съвсем неправилни са разсъждения-та на К. ’’A pavzog, ZxXdfloi, XxXap-ijaidvoi x&t Papgapoi (nptzxzixa zig ’Axa8>jp(ag ’ASt(v6>v, VII (1932), pp. 331—339).
29 Византийските писатели, както обикновено, са запазили твърде много сведения за бедствията през първите десетилетия иа VI в., и то в различии части на империята. За силио земетресение по времето на Юстин I, при което изгииали 300 000 души и град Антиохия бил разрушен, вж. Proc., ib., I_ р. 214, j? sqq. Същият автор е разказал подробно за голямата чумна епиде-мия през 542/3 г. (ib., р. 249, 8 sqq.). За 551—552 г. Proc., ib., р. 627,! sqq. спомеиува за големи земетръси главно в днешните гръцки земи, при което били разрушени много градове. Прокопий обвинява в „Historia arcana1* Юстиниан с неговия „демонизъм" като виновник за различнитс злини (Anecdota, р. 118,i sqq.): наводнението на Скиртос в Едеса, на Нил и други реки, зе-метръсите, при конто пострадал, между другите, и град Лихнида (дн. Охрид), като изгинали повечето от жителите му, а остаиалите изтребила последвалата
местного население и създали чувство на отчаяние и безразличие спрямо нападателите.
Животът под властта на ромейската империя станал толкова тежък и непоносим, че мнозина предпочитали господство™ на „варварите" с надежда, че поне там ще намерят об-
чума (Aoqi6g); вж. ib., рр. 118 notae, 119 notac за указанията иа другите из-вори. Особено често говори за това Теофаи. През четвъртата година от цару-ването на Юстин пострадали от земетръс (6x6 S-sopvjvtat) Дирахиум и Коринт (Т h е о р h., op. с., р. 168, 8.и) и това ще да е същото земетресение, при което е била разрушена Антиохия. Срв. съшо за 518 г. Маг се II. Com. ib., р. 100,6 sqq. За други бедствия вж. Theoph., рр. 171,14 sqq., 177, 22 sqq. (земетръс в Антиохия през втората година на Юстиниановото управление заедио с лоша зима; срв. ib., р. 172, t sqq.). През деветата година от царуването на Юстиниан от земетръс (6x6 S-eop^vtae) пострадал град Помпеиупо-лис в Мизия и загииали, заровени в земята, половината от [жителите му (ib., р. 216, ю-гг; СРВ- също G. Cedr., ib., I, р. 641,я sqq.). За „голяма чума" (то рё-рх Havarixiv) в Цариград през тринадесетата година на Юстиниановото царуване (542/3) вж. ib., р. 222,21 sqq.; последвало силно земетресение (ib., р. 222,25 sqq.). За друг земетръс etc; SXov tdv xdapov вж. ib., p. 224, n sqq.; за морско наводнение иа Одесос (Варна) и Дионисопол (Балчик), при което се издавили мнозина, вж. ib., р. 224,20.35 (срв. Cedr., ib., 1, р. 657.15 sqq.); за оскъдица и земетръс вж. ib., р. 225, 4 sqq.; за земетръси, ib., р. 226, 4 sqq.; за гръмотевици и светкавици (fipovral xal daxpaxal cpo₽epal xavu), от конто били погубеии мнозина, ib., р. 226, п sqq.; за земетръси ib., рр. 227, 2i sqq.; 229, 5 sqq,, 229,30 sqq.; за мор (Svijais dvllpwxtuv), глад, оскъдица, гръмотевици и светкавици, ib., р. 230, j6 sqq.; земетръс, ib., р. 231,2,1S sqq.; за чума (9-vijatg dvOpturttuv йпо gougffivog), ib., р. 232,13_1е; за чума и земетръси, ib., р. 235,10 sqq.; за безводие и вятър, ib., р. 237, 8 sqq.; за безводие ib., р. 239, аз-25- За земетръс вж. и Chron. Pasch., ed. В., р. 629,10 sqq.; за оскъдица и студ вж. Cedr., ib.. I, р. 657,20 sqq.; за земетръси и дъждове, ib., р. 658,8_я; за светкавици и гръмотевици, ib., р. 658,10 sqq.; за всеобщ (xapidaiiiog) голям земетръс, ib., р. 674,12 sqq.; за Ppovzat, dcaxpaxat, dvepog Atcp, ib., р. 674, ж sqq.; за земетръс, чума и други беди, ib., рр. 675, и, 676,19, 679,1 sqq.; вж. A g а t h i а s, ed. Dind., p. 350,16 sqq., за силен земетръс през 557 г.; р. 363; le sqq. за чумата през 558 г. За бедствията в Юстиново и Юстинианово време вж. общо у Диль, п. с., стр. 432 ; С т а н о j е в и h, п. с., I, с. 225 ; К у-л а к о в с к и й, п. с., II, с. 144 сл., 285 сл., 316 сл.; V а s i 1 i е v, op. с., II, pp. 212—213; ’A|i4vroC, op. c., p. 179 sqq. Заслужава особено внимание проучването на подобии бедствия във връзка на демографските въпроси (за чумните епидемии у иас през по-ново време вж. у Ив. Дуйчевъ, Софий -ската католишка архиепископия през XVII в. (София 1939), с. 95—97; X р., Г а и д е в, Към изучаваието на „чумавите времена*, Сборник Ников, с. 79 -83).
лекчение.30 Изказаното мнение относно броя на населението във Византийската империя (че във времената, когато граничите на държавата се стеснявали, „неблагоприятните демографски фактори“ са действували с най-голяма острота, а, напротив, през време на византийското възраждане от IX до XII век се проявявали благотворните фактори31) не може да се приложи към времето на Юстиниан I. Почти двойното разширение на държавните предели създава невярна представа за някакво увеличение и на населението. Като се вземе пред вид съотно-шението между държавните граници и броя на населението, трябва да се заключи, че насе рниете—на^лмпе ията, особено в балканските зешул^били силно намалено поради вражеските нашествия, вогните, големите и чести бедствия и несносйия живот,3'2 Но всички тези причини не само със своето пряко действие намалявали населението и следователно съпротивителната сила на империята в тукашните земи. Заедно със запустението и обезлю-дяването на селища и области, споменувано в нашите извори,33
30 Срв. по въпроса изобщо казаното у Д. ZavxXdroj, Bu£c№va реХе-rijpaTz. SupPokrj el? zijV Eaxoptav тоб Pu^avuvou Xac6 (Athen 1940), p. 36, и мойте допълиения в рецензия в Byz. Zeitschr., XLI 2 (1941), рр. 481—487.
31 Вж. А. А п d г ё а d ё s, La population de 1’Empire byzantin (Actes du IVе Congres international des etudes byzantines = ИБАИ, IX (1935), c. 117—126; c. 123). Авторы добре e изтъкнал зиачението на разните бедствия редом с другите причини. Той признава (с. 121 сл.) постепенного намаление на населението.
32 Вж. таблицата за имперската територия при различии владетели, да-дена у Andrades, op. с., р. 124. По площ империята при Юстиниан 1 е била двойно по-голяма от времето например на Василий II (976—1025). Вели-чието обаче е повече привидно.
33 Срв. иякои сведения за тукашните земи у Proc., De aedif , р. 130, г sqq.; за опустошения другаде у Proc., ib., I, р. 312,12 sqq и р. 529, я sqq. (поради вражески нападения). За опустошението на полуострова в по-раншно време вж. HGM, ed. Dind., I, р. 416,13 sqq.; за един обезлюден остров вж. Script, orig. const., ed. Preger, p. 73. Като говори за положението на балканските земи О. Tatra 11, Thessalonique des origines jusqu’a XIV siecle (Paris 1919), p. 97, n. 1, приписва иа славяните дори такива разрушения, конто според Еи-n а р i и s, ed. В., р. 52,2 sqq., са били извършени в същност от готите по времето на император Валент (364—378). С нарочна повела, издалека през 536 г., император Юстиниан разпоредил под властта на стратега ’на Мизия и Скития, пребиваващ в град Одесос (дн. Варна) с чаи епарх, да бъдат под-чинеии и остропите Кипър и Родос, както и всички Цикладски острови заед-
земетръсите рушели старите крепости и ослабвали отбраната ^а £траната- В писанията на византийските историци е посечено неведнаж, че нападателите в тази епоха и по-късно успява-ли да заемат известии силни и непревзимаеми по-рано крепости само след разрушението от земетръси.34 Във връзка с нападение™ в 558 г., извършено от първобългари и славяни, е по-
но с Кария (вж. Imp. Justiniani Novellae, ed. С. E. Zachariae a Lingen-thal, p. 355). Тази имиераторска разпоредба се обяснява с желанието приходите на по-богатите области да бъдаг използуваии за издръжката иа управление™ на изтощените крайдунавски земи (срв. St. R u пс i man, La civilisation byzantine (Paris 1934), p. 89; 'Apavzog, op. c., p. 203 с указанията). В 537 г. обаче императорът трябвало да издаде допълнителна новела по съ-щия въпрос. В първата си разпоредба Юстиниан между другото възложил на стратега на Мизия и Скития да разглежда апелациоините дела (zag ёххХ-ijToug Tivopevag Blxag) във всичките подчинени нему епархии. При императора обаче се явили мнозина от Кария, Родос и Кипър и изложили мъчноизпълнимостта на това нареждане, тъй като често и зимно време трябвало да отиват в Мизия и Скития, при което пътуването било свързано с големи разходи и опасности. Не било добро положение™ и в самата Мизия и Скития, конто б и-ли обезпокоявани от варвари (x«>pag био ₽ap3dp<ov evoxA-ouji^vag). Пред вид на това императорът бил прииуден да нареди делата от тези далечни епархии да бъдат разглеждапи в столицата (Imp Justiniani Novellae...» рр. 415—417). За разорение™ на ромейските земи във всички части на им-перията разказва Прокопий (Anecd., р. 141,18 sqq.l: ётсе’-za 8s Mijfioiv psv ха! Sxpax-zjvmv zijg ’Aalag ftjV zijv icoXXr/v, zaiv 8s B-ij Oiwoiv xal ZxXajtyvmv xal [’Avtwv] SfyiTtaaav Eupiimvjv Xijtox|isva>v, xal zaiv iciXstov zag psv xa8-sX4vzti>v =g e8a<fOg, zag 8s dpYupoXofrjadvzoiv eg zo dxp'.psg paXiaza, zoug 8X avtlpdiTCOUg sgav8pano6taavz<uv tjiiv ZpTJiaoi Ttaaiv, spTjpiv ze ztov olxijz6p<ov xazxazijaapsvuiv /ttipxv fexdavrjv z itg x а Э-’ ij [i s p a v ё л i 8 p о (i a £ g, tpipov psv ou8svl ztov aicavzaiv аф^хе, xXrjv fe 8ij Scoviviauzou zxtg aXouaxig ztov miXswv pivov_Колко страшно опустошгни са били
тукашните земи през VI в., показва особено ясно разказът на Агатий, че кога-то в 558 г. ханът на кутригурите Заверган преминал Дунава, той намерил Мизия и Скития пусти и можал да продължи пътя си безпречно чак до Гър-ция и Херсонес (A gat hi as, ib., p.366,5 sqq: ттр Vwpxliuv imxpazetav
euxoXtazaza Slapalver epijpd ze siipaiv za. ёхе(ущ xil>P^a> pvj8ev6£ auzqi xioXupa-zog Trpopsvou dva za тсрйош icopeuopevcp, auzlxa Mtialxv ze xxl ZxuS-lav ita-papEi^apevo? zt; врххтд 7tpoae₽xXev...; срв. Златарски, п. с., с. 62 сл.; М ti-t а f С i е v, ор. с., р. 101, п. 3).
31 Най-добър пример за по-късно време е крепостта Цимпе (T£uprcnj) .на Галиполския полуостров, завладяна от турните в 1352 г. след едно земетре-сеиие(вж. J. Kantacuz., Hist., Ill, ed. В., p._276, lt, sqq.); областта незабавно e била колонизирана с турци.
сочено изрично, че нападателите могли да открият никои места от Анастасиевата стена, разрушени от земетръсите през мина-лите години, и през тях да нахлуят в околностите на самата, византийска столица.36 Изглежда обаче, че въпреки всички бедствия старого тракийско население се е било залазило до това време поне отчасти. Неведнаж ромейского правителство изпол-зувало войници-траки за войните на Запад или на Изток.38 Чада на това старо население понякога достигнали до най-вис-шите длъжности37 във Византийската империя. Тракийското
35 Agathias, р. 369, e sqq.; G. G е d г., ib., I, р 677, £> sqq.; срв. Стало j е в и h, п. с., I, с. 229; К у л а к о в с к и й, п. с., II, с. 212; 3 л ата рс к и, и. с., с. 63.
36 За тракийски войници (oi iv. Wpaxrjt ippcupevot) във войската на Велизарий при визаитийско-персийската война, пострадали от малария, свидетел-ствува Proc., ib., 1, р. 235, 20 sqq. Тракийски войници са спомеиати у него fib., р. 243,18 sqq.)na първо място между илири, готи, херули, вандали и мав-ри (срв. и Т h е о р h., ib., р. 220,25 sqq.). Повечето от военачалниците на федератите при вандалската война са били траки: ос 8ё Ао’.тсо! axs86v тс fircav-те£ та ёл1 т7(£ PpaxrjE ХшР^а фхоиу (ib., р. 361, м sqq.). Във войната срещу го-тите през 537—538 г. са взели участие 800 конници траки — 6р^хе£ tiwrelg дхтйхйасос (ib., II, р. 170,4), заедно с други хиляда войници, вероятно също траки. В 542—543 г. траки действували във византийската войска като моря-ци заедно с арменци и някои хупирЬ., И, р. 322,13 sqq.). През 552—553 г.Нар -зес хйх Tffiv врахеС ycuptcuv Ёхте ’lAAuptffiv тоАХойС IjUpoiae (ib,, II, р. 631, 5 sqq.). Тракиец по произход е бил също копиеносецът (6орифбро£) на военачалника Соломон през вандалската война : Пётрс£ Bp^g fevos (ib,, 1, p. 545, t7). Два-мата братя Ko6t£ijS и Bo6£ijf, храбри началници на византийски войски при персийската граница към 527 г., са произхождали ёх Hpaxrjg (ib., I, р. 60,4 sqq.; срв. също Agathias, ib., р. 210,20 sqq.). През персийската война се прославил със своята храброст ФАирёутюЕ Вр?£, хатаХбтои Егассхоб йрушу (Proc., ib., 1, р. 76,22 sqq.). 'А р a v т о g, Taxopta, р. 228, признава, че във войската на Велизарий през 544 г. се сражавали 4000 илири и траки. Определението .траки” (9р?5, Bp?xeg) у византийските автори от това време има все още народностно значение. Прокопий споменува и тракийското население в област-та на град Анхиало: тсбАсу 8ё Tcva §TO&aAaaa!av olxo’Jac Bp|xsS кара Tijv rj'&va тоб Eugetvou Ildvtou, 'AfyiaAov ovopa. . . (вж. Proc., De aed., p. 101,27 sqq.).
37 Твърде много се e спорило върху народнэстиия произход на Югтиниан 1. Познатата легенда за славянского му потекло трябва да се смята като напъл-но измислена. Основного изследване за това е на J. Bruce, Life of Justinian by Theophilus, English Hist. Review, II (1887), pp. 657—686, с писмо на К. Иречек; вж. общо по въпроса указанията у Д и л ь, п. с., с. 35 и б. 5; К у -лаковский, п. с., с. 1, бел. 1; V a s i I i e v, op. с., I, pp. 169—170; ’A|i- 1 2
1. Миниатюра от Манасиевата ле то пи с. Сражение на хан Крум
2. Сражение между българи и византийца
/

кДИ f НЛСА0АГАКейУ^|ИАЖЛКЛ‘ HfIKH KM 1/А5|«фAJUKJMYВИД'
• к Л КАД И III IIII ЖЯчДИ ЫНД'ЪДЫ 1ШЙ1« ’ Hf IJI $ Д’! Hi ъ Н П UJIЛМГ f н ГА >1П С ’Г fMM'fc Лк1|1 L- • > * f $ V К И И СЧГ Ml М If яд *А НЦ/рА.¥Н ы Н V Л И t ;Лч’3'Н1 iJHAJliCUKAAKcUA/A»
: <sл е iYХуИ re 'зчд i К 9 h<W п k •н (1
е ?; К А Г AI НД'Ч Ад («<0 A f V Y ’ F rk HD1 F0Д
/Д Ы AJ15 Л J НГА ;JArI КЬ С^'Vм П< МхК’ Н
# К Л Л а -• « - -
ГННСЧ’б0у гА •ПЛчСиГ^ЛДДКГОПЛСЛЖДе П НАД Д1ДК||Дяи(Ч'ЪБГЛГ'1гГ1ДД ‘ H00OJJLA
H О у F СО к 1 Б О Д А V Ъ Н О Ш И А. С 'A114 ЛЛ1Ш ЛАН, ШП'Г-ГШКМНКОПНННИКЫАЛЖ Я^А,Н6и*ЖЖ.НвГ1О4Ц А- ПЯинЛПАДше Н ЛКи 1' (>клм ТАГ •, С К 9 Н Y д К лжшл СЛ»у.’КК'А4уТ(»гНННТНАи1^”ЬП,К{Н{И-
Д14 ТНСЪ('^К4ША&Г4ЙХДКЛАШЖЫ
ЦР’АДИНГЛИА 1’3 Л.НГАНЛЖ»
ГЫ К A f ’Г’А КА КА Б Ь*Л * t *г44 BAZJl’fr • п с ко код* нън t те м н нцл.^Гь н слддеД4ъж.нрь-tiсимеу :<лг»гак4 Бллглгке песнг'АКАД’ не планд^
|уКсиП’АК4 шнланд'!'
наш не плинд
н
Балканският Югоизток през VI век население поддържало борбата на никои свои притезатели за престола.38
Назначаването на Хилвуд, славянин от племето на антите39, за стратег на ромейските войски въ Тракия — една от най-важните военни длъжности в империята"1— разкрива ясно „вар-варизацията" конто настъпвала по това време в държаватя
avzog, ор.с., рр. 177—178; Стано|’евиЬ, п.с.,1, с. 140, о5аче катз че ли го смята за славянин ; най-ново изследване по въпроса даде Н. Р а д о j ч и h в Глас, CLXXXIV (1940), с. 169—248; срв. В. G(ranic): Byz. Zei schr., XL (1940), pp. 279—281 ; други указания у Ире чек. История на бьлгарите. Поправки, с. 17 сл. Неубедителии са опитите на П. Сырку, Время и жизнь патриарха Евбимия Терновского (СП5. 1898), с. 527 сл., и на Й. Иванов: Псп, LX1I (1902), с. 66, бел. 5, да се защити по иякакъв начин легендата. Ру-мъиският учен 11. Popescu Spineni, Sur I’origine ethnique de Justinien (Actes du III® Congres intern, deludes byzan inos, Athenes 1932), pp. 344— 347), посочв, ияколко свидетелства (Malalas, ed. B., pp. 410, 425; Chron. Pasch., pp. 611, 616), от конто се вижда, че Юстин I и Юстиниан I са били по иародност траки. Излишно е обаче допълнителнотообяснение на авюра: Si Гоп considere que la patrie de la famille Justinienne etait la Dacia Mediterranea, on peut admettre que Justinien etait d’origine thraco-dace. От своя страна N. V u I i c, L'origine ethnique de 1’empereur Jus'inien (Actes du IVе Congres intern, des etudes byz. = ИБАИ, IX (1935), c. 400—405) се мъчи да обезсили сведенията на Махала, но заключава, че изобщо изворите не позволяват да се реши с ползжителнэст въпрЬсьт. Tot допуска възможността Юстиниан да е бил от траки теки произход, но смята за вероятно и предположенного, че той произхожда от илирийската раса. За-служава обаче повече внимание приведеното от него указание (п. с., с. 405) за употребата на тракийския език в църковната проповед през VI в. За или-риец смята Юстиниан и 'A'lavzog, ор. с., р. 177, nota 1, но допуска, че през V в. тракийското население се било запазило в северните балкански земи. Във връзка с произхода на Юстиниановия род е и много спорният, но все още неразрешен напълно въпрос за мсстоположението на Justiniana Prima (вж. за това К у л ак о в с к и й, п. с.. И, с. 51; J. Z е i 11 е г, Le site de Justi-niana Prima, Melanges Ch. Diehl, I (Paris 1930), pp. 299—394; Б. Граний: Гласник Ск. H. Др., I (1925), с. 113—134; N. Vulic, Le site de Justina.ia Prima (Etg |ivijp.ijv 2л. Аар.лзси (§v ’AHijvxig 1935) pp. 337—138); с ъ щ и я т, Лустиниана Прима (Глас, II с., LXXVI1I (1933), с. 53—32); срв. В. G.ranic): Byz. Zeitschr., XXXIII (1933), р. 456; за отъждествяването на Justiniana Prima с. Царицин град“ при Лебане, предложено от М. Н. Иефтич, вж. V. Р(е t к о-v i с): Byz. Zeitschr., XXXVII (1937), р. 233. Срв. Г. XpijoztSsg, ’louax.viavij A’, Auxv£8oS, ’Axplg (ГрЧТ- б ПхЛ., IV (1920), рр. 217—223); V. N. Z 1 a t а г -ski, Prima Justiniana im Titel des bulg. Erzbischofs von Achrida, Byz. Zeitsch., XXX (1929), pp. 484—489). — Изобщо неубедителии са опитите да се отрече
Когато човек прочита имената на първенците във Византийската империя през тези десетилетия, остава удивен от това, че множество „варвари" вече проникнали в имперчята и достиг-нали най-първите места в нейното управление: срещат се хуни (първобълга] и), арменци славяни, готйГТ. , приети в държа-важността на изричното указание на Malalas, ed. В., р. 410, t sqq. за Юстин 1 — drt-i BsSep’.avaG и за Юггиниан I, ib., р. 425, 89: xal
aurig 8г <bv ani BsSeptdvag; срв. и J. Z О п а г а s, 111, ed. В, р. 144, ц : ’louaxlvog 6 Bp : ib, р. 145 nota ; но за Юстнн II — те pvsg ’IXXoptog, ib., p. 173, is: срв. G. Cede, ib., p. 635,17 sqq.: Юстин I бил’IXXuptog тф ^ivef ocSe Bp^xa toutov Astooxv sfvat. Тракнец (бес) e бил и имп. Лъв 1 (457—474): вж. Malalas, ib., р. 369, а : 6 Bioaog; Т h е о р h., ib., р. НО, j9, Bpy.g тф Tevet; срр. и Кул а ко вс к нй, п. с., I, с. 350 и бел. 1. Неговият приемник Маркиан (451—457) съшо бил родом от Тракия и наченал военната си служба в една войскова част в Пловдив (срв. К у л а к о в с к и й, и. с., I, с. 325). Прославеннят Юстинианов пълководец Велнзарн1 е бил родом ёх repuav’ag, i) Bppciov те xal ’iXXuptffiv цетана xelzai (Pro c., ib., I, p. 363,16.i7) (изчезнал грат в Дупнишко (Станке Днмитровско); срв. К. Ире чек. Пътувания поБългария, II, Пловдив 1898, с. 615); той имал в дружнната си (с1х1а)траки(вж. Proc., Anecd, р. 7, w sqq.: *Hv Si v.g veavlag ёх BpaxTjg dv BeXtaaplou alxfa . . . , вж? и По-горе) и очевидно сам е бил от тракийски произход (срв. "Apavrc-g, ор. с., рр.. 189, п. 2, 177). Не дава нищо по въпроса Hartmann, Belisarias: PWRE, III (1899). coll. 209 —240. В книжнината ни от миналчя век съществугат две ху-дожественн творби във връзка с живота на Юстиниановчя пълководец, а именно: М. Петров, Повести на изгубеното дете и Велисария, военачалчи-кът на Йустиннана великаго (Русчюк 1870); Е. К. X. Траудцен, Велисарий. Драма в две действия (Лайпциг 1841). Във връзка с голямата слава на Велизарий е извънредно ценно изелетването на R. Cantarella, Ьч 6и)тчо-£ <Ьра:стат>7 тез ^аираатоЗ dxelvso теЗ XeTopivou BeX’-aaplou (Studi bizantini e neo-ellenici, IV (1935), pp. 155—202). В добшка са дадени сведенията откосно легендата за Велизария през разните времена.
38 Массе 11. Com., ib., р. 98,зо, зове Виталнан Vitalianus Scytha; Malalas, ib., p. 402, з sqq., го нарича BtzaXtavig 6 Hptg . срг. I. Z о n а r a s, ib., Ill, p. 137, ц sqq.: тоЗ pevrot Bpaxcg B’.caXtavou rupawtS: entxsxstpqxfiTSg. . . Средние на неговия бунт е бнла Тракия, защото очевидно той е нмал подкре-пата на местного однородно население. Срв. също ’А р a v т о g, ib., рр. 150, n. 1, 224 sqq.. с указания на изворнте; Кулаковский, п. с., I, с. 508 сл. обаче го смята за гот или хун.
39 За народностния му произход в изворите не се съобщава нищо; но тъй като името не ще да е гръцко и се среща между антите, може да се приеме с голяма вероятност, че той е бил славянин, може би ант. За славянин го смятат Д ринов, п. с., с. 237 н др.; Й. Иванов: Псп, LX1I (1902), с. 3 ; N i е d е г I е, SS, ib., р. 195 ; Успенский, п. с., с. 466, 467 ; срв. за него и кратката бележка на Hartmann: PWRE, III (1899), col. 2274.
вата, покръстени вероятно и приобщени към нейния живот. Но не са само тези първенци измежду „варварите", конто са се промъкнали в империята. Византийските войски по това време се набирали до голяма степей тъкмо измежду подобии „вар-вари“, приети като федерати.41 В тази „варваризация"42 на им-
40 За хунски наемници във войната против персите споменува Proc, ib., , р. 272, 5 sqq. Особгнэ многобройнн са били хунските наемннци във вой-ната против остготите: през 535/6 г. се споменуват двеста хуни £йррахи (Р гос., ib., II, р. 25,2fi): другаде (ib., П, р. 130,u sqq.) се говори за' 1690 конници, повечето от конто били хуни. Хунските войници-конници се споменуват през 537/8 г. до брега на Тибър (ъ., II, р. 15ч, 17sqq.); те причинили големи злини на остготите (ib., р. 167, i7sqq.). Във византийската флота през 542—543 г. заедно с тракн н арменци е имало и някон хуни (Ouvvoi 8Z£qoi) (ib., II. р. 322, Множество хуни са участвувалн н във войната 552/3 г. (ib., II, р. 631, is sqq.: Cuvvol те TtapTtXrS-elS) През съшата година готският крал Тстила с презрение изтъкнал в една своя реч пред войската разнород-нсстта на внзантнйската войска и несигурността на съратничеството на ино-родните наемници: той 8ё t&v noXepltov ijiweu 6it=ptppavelv ёв-vuiv
luveiZeqpevwv би paXiara nZeiaTwv. guppaxlx yip noHa/M-ev ^paviaS-elaa обте ttjv niaTiv оате rtjv Suvapiv stajpaZi; <р=ретх-., stZZa ax wq toK qevea'. рер1£етх'. xal TalS qvdipaiS elxoTtoS. px;8e yip cleaOe O’JVVO'JC те xxl Aaf^-xpSaS xal ’EpouZoug поте, ypxp.ax<L>v auxolC pepiafl-mpivouC aux o!8a on4aa>v, Ttpcx’.v8uve'jae:v auTffiv ayp'.
a-avaxov ... (ib., II, p. 659, 18 sqq.). В постедвалэто след това сражение на страната на Нарзес са били 8opup5p<ov те xal UTtzaiaaTtov xal pap3ap»v Oavvcov . . . nZaj&oC apiaT(v8ijv auveiZeqpevoiv (ib., II, p. 651, n sqq.), вж. още ib., II, p. 150,P sqq. за конници хунн прн Рим; I, р. 362, n sqq. за 690 конннцн ,съюз-ници“. Хуни взели участие и във войната против вандалите: вж. ib., 1, р., р. 429,, sqq. Началник на част от византнйската конница е бил тогава 'A'.qav, по произход хун, който участвувал и във вэйната против перснте (ib., I, р., 361,23 sqq.; р. 352 7-s). Прокопий (ib., I, р. 399, 7 sqq.) разказва за храбрэст-та, проявена от хуннте. Хун е бил и Юстиниановнят пълководец Акум (’Ахойр 6 OuvvoS), който след покръстването си бил назначен за атраттДатц; на Илирик (вж. Malalas, ib„ р. 438, 3 sqq.; Theoph., ib., р. 218,4 sqq.; С е d г., ib., I, р. 651,17 sqq.; срв. Кулакове кий, n. с., II, с. 5)4 При преговорите с перснте е бил изпрсвтден от ромеите като пратеник магистерът Ермоген, от хунскн произход (вж. Malalas, ib., р. 445,18; Theoph., ib., р. 178, go). От хунски род е бил вероятно и магистерът на войската в Илирик Калук (срв. Кулакове кий, п. с., II, с. 214). През византнйскэ-перснйската война в 554—556 г. се споменува друг военачалник хун : OuvvaS tlS Zo/aqig ’EZplqqeipog avepa (A g a t h i a s, ib., p. 275, 7 sqq.), с когото едва ли иге бъде отъждествен (но вж. ib., р. 445 : fortasse idem cum praecedente) споменатият ’EZptv^oup (ib., p. 314, ад sqq.: Sva Tffiv . . . Ta^'.apyoiv av8pa Ouvvav то qevog, ’EZpivJoup Svopa), нзпроводен с две хилядн конници. От съшия род ще да са
перията славяните участвували най-дейно^ За времето на Юстиниан се споменуват неведнаж славянски наемници в редовете на византийските войски. Това е признак на „мирно проник-ва'не1* на славяните в империята, доловимо още в началните години от царуването на Юстиниан. Въпросът за федератите, наемниците или пълководците, излезли из средата на „варва-рите“, трябва да се разглежда не само от чисто военно гле-
били и посоченнте във връзка с тазн война ВочСчс 4 <прхт>л"5б (ib., р. 248,14 sqq.) н копиеносецът ’О^чхр:? (ib., р. 285, t!l sqq.). През 553 г. е указан ОаХБау б Ojvvos (ib., р. 181, e sqq.) заедно с ромейска и хунска войска. Ху-ните са били ценени като добри стре.ши, конто умеели да си служат с лъ-ковете и при езда на коне (йпготсЕбта:; вж. Proc., ib., П, р. 134, t sqq.; 1, р. 362, и sqq.; II, р. 151, 1 sqq.). Трябва да се припомни накрчя, че всъшиост тук под общото име .хуни" се разбнрат първобългарските племена кутригури и утигури, както се вижда изрнчно от посочването на Р г о с., ib. 11, р. 503, в sqq.; срв. и Злата рек и, п. с., с. 25 сл.; J. Mor a vc si k, Ziir Geschichte der Onoguren (Ung. Jahrbiicber, X 1/2, 1930, p. 70, г. 1). — Измежду другите „варвари" на византийска служба заслужава да се упомене напр. евнухът пълководец Нарзес от арменски род (Proc., ib., I, р. 79, n sqq.). За инородците във византийската войска срв. и Диль, п. с., с. 422 -423. За славянските наемници вж. и тук по-долу, с. 41 бел. 55.
41 За федератите във Византия през VI в. вж. J. М asp его, ФогБерата et атрхт.шта'. dans I’armee byzan'ine an VIе sifecle (Byz. Zeitschr., XXI (1912). pp. 97—109); R. Grosse, Romische Miliiargescbiche von Gallienus bis zum Beginn der byzantinischen Themenverfassun'T (Berlin 1920', p. 280 sqq. 3a името и положение™ на федератите в Юстиниачовата войска извънредно важно е мястото у Proc., ib., I, р. 361, 4.|Ч: iv Бё B-fj <ро'.Берато’.£ npizepav pev p6vot pdpPapo: nizeXifovzo, Saoi оЗх ёл1 тф SoSXot efvx., £zsp.r( тгрбЕ 'Pieaio>v •^cotjiuvo'., <xXX’ Tij iaT| xxl iiiolx eg rcoV.-telav d^ixoivts. qjolBepx fap xxg rtpog TC'jg noZeplouC anovBaS xaZcuai 'Pu'.palo;. zi Её vjv fircaai zoS tvinazop, tpfrtou 67tc₽axtye:v oax iv xcoXupij iatl, тоЗ урбхои rag лроот)тор£х? ёр" теЯе'.этх: г/хютх dEcoSvreg Tijpetv, aXZx xaiv TtpxpiidToiv del rcep'.pspojilwov, xauvx aye'-v dS-eZouc’-v xvS-pwnoi, Tffiv TtpiaSev xuxotg d>vcpxcpeva>v EZi-jropoSvteg . . .
i2 Тева явление във византийската история заслужава да се проучи подробно редом с „ориентализацията", изтъкната от К. Стоянов, Орнен-тализацнята на Византия и нейното отражение у южните славяни (СпБАН, XX, 11 (1921), с. 187—238). Ю. Моравчик, Происхождение слова V/rtfaxiov (Sem. Kondak., IV (1931), рр. 69—76), е засегнал между другого въпроса за влиянието на „варварите" върху развоя на византийската култура, особено византийского военно изкуство и облекло. Самият той доказва, че така често споменуваната у византийцнте горна дреха xfrt^dxtov носи нмето си (CiCek .цвете") от името на хазарката императрица Ирина, жена на Константин V Копроним (741—775).
дище, но също и от народностна гледна точка. Това преливане на нова кръв в старото население на империята е подтип към обнова и възраждане. Не с а напълно безосновни думите, че „варварите" създават възраждането и обновяват.
От начало Хилвуд участвувал в императорската дружина (о'ш'а43) и се отличил с голямата си смелост и безкористие.44 В хрониката на Комес Марцелин се разказва, че през 530 г. |) .гетите", сиреч славянине, няпдпндли Илирик, но били посрещ-нати от военачалника на Илирик Мундо, който избил мнозина от тях и ги прогонил. През същата година първобългарите на-паднали Тракия. Мундо влязъл в сражение'с тях и след като 'погубил петстотйн от нападателите, сам паднал в боя45 Като заместник на Мундо в Сорбите против нападателите бил избран именно Хилвуд. Назначен за стратег на Тракия, той по-стигнал големи успехи в борбата против славяните. Той не се задоволил само да отбранява бреговете на широката река, но предпрлел нападателни действия в отвъддунавските земи, в обиталищата на славяните. Сключеният в 532 г. мир с Персия дат възможчост очевидно на византийското правителство да пренесе част от войските си за отбрана на балканските земи и с това биха могли поне до известна стелен да се обяснят на-падателните действия и успехите на Хилвуд в борбите със
13 Под olv.la („maison militaire-) се разбира личната дружина от наемницн icptxpdpoi (hastati) и 6лаап’.ата1 (scutarii) на виднн длъжностни или частни лица н на самия император; вж. J Maspero, Organisation militaire de 1’Egypte byzaniine (Paris 1912', pp. 46, 85, 67; Grosse, op. c., pp. 283 sqq., 288; К. У с n e н с к и й, n. c. c. 127. На тези войници, назовавани също buccellarii, били давани храна, оръжие, коне и дарове (срв. Grosse, ib., р. 283 sqq.). Изглежда, че именно с подобии „дружинници" трябва да се съпостави на ванието З-релта? avS-ptuitog в първобългарските надписи (вж. В. Бешевлнев, Първобългарски надписи (ГСУиф, XXXI. 1 (1934), с. 66—67), както особено ясно е изтъкнал още Ф. Успенский: ИРАИК, VI (1900), с. 217—232, а ие с общото и понякога безразлично oixetoj avD-pionog (за това Бешевлиев, п. с., с. 66/7; Ив. Д у й ч е в, Из старата българска книжника, I, София 1940, с 163 сл.).
il Вж. Procopius, ib., II, р. 353, 17-20* XiXpouSios fy *ug ex v^g ’louo-r.wxvou paa’-ХёшС ctxtag ёаауау pev Bpaarrjptog та TtoAspta, ёg xoaov 6s yprji'zimv xpstaatov Saxe avxl psftaTau xzijpaTog iv ту oualf ту йигоб stye та xsxxip&a; pij-6sv. . .; срв. същото у S u i d a s Lexicon, ed. Adler, s. v. ХфойЛб-og.
43 Marcell. Com., ib., p. 103, j-,0; срв. Златарски, и. с., I, с. 50.
славяните. Тракийският стратег, от друга страна, е познавал като славянин военната тактика на своите сънароднищ и умеел безсъмнено да използува нейните слабости. „Хилвуд станал така странен за гаргаргте, гиге Грсксггй46, щото през трите години, докато той пребивавал там в тази длъжност не само никой не можел да премине Дунава против ромеите, но дори самите ромеи често преминавали заедно с Хилвуд в отвъдната земя и избивали и заробвали тамошните варвари." През 533 г. Хилвуд преминал реката според обичая си с ма-лобройна войска, но бил посрещнат от голямэ множество сла-вяни. Завързала се ожесточена битка, в която паднали мнозина от ромеите и самият стратег Хилвуд. През 1902 г. в Цариград е бил открит мраморен кръст с надгробен надпис: ’Ev^zSe ха-тахЕгга: XiAi^ooSt; otog Xavpau.'ou teXeu-cx p,r(vi vosp^piou хт/ t\8(ixTt-wvo)g yafiETT] XcXipouotou, сиреч: „Тук почива Хиливудис, син на Санватия. Почина на 28 месец ноември, индикт 7-и. Съпругата на Хиливудис/47 Надписът буди известии съмнения със свсето съдържание. Ако и името да не се отличава много от другите засвидетелствувани написи,48 дали именно с името „Хиливудис" е означен непременно познатият Юстинианов пълководец ? Прокопий разказва, че Хилвуд паднал в сражение със слагя-ните в отвъддунавските земи. Ако обаче на храбрия пълководец е била издигната гробница в с амия Цариград и там било положено неговото тяло, това показва, че той ще да е бил само тежко ранен в сражението и после бил пренесен във византийската столица, гдето и починал. Може да се допусне най-сетне, че войниците на Хилвуд гце да са спасили от
4 ,1 Procopius, II, р. 354, e.l3. X'.XpouS'.og 6ё оэтш тэК papffapoiC tpopepog •fETOvev штге eg Tp;G>v sv'.auxajv ypivcv, 8aov g’Jv xauxg Stj xg x:pg xr(v Biaxpipgv evxzOfta etyev, ouy 8ocv fiiapijvxi xov ’latpcv enl xoug ‘Pcogaioug ouBelS tcyucev, aZXa xxl ’Pcopaloi eg {jitecpov xgv avrircepag ai>v XiApouSlrp noZXdxig livxeg sxte’.vav те xal ^vBpaniSLaav xo-jg xioxg PapPdpo'jg; за смъртта му ib., p. 354, 13.p ; срв. още S u i d a s, ib., s. v. XiPof>X8wg.
47 Вж. Й. Иванов, Надгробният надпис на Хилвуда (ПСп, LX11, 1902, с. 63—65); преиздаден у N i е d е г 1 е, SS, ib., р. 195, п. 2.
48 У Прокопий е дадеиа формата X'.Zpo-'»8iog (вж. ib., р. 353, 13,17 — с разночетене Х’.цойВюС; р. 353,21; р. 354, в-7,ц> ц> 17> 26 и другаде), а у S u i-d а s, Lex., ed. Adler, s. v. XtpsuASicg.
бранното поле неговия труп и го отнесли в столицата. Съще-ствуват от друга страна, и известии хронологически несъот-ветстгия между сведенията на Прокопий и нашия надпис. Според Прокопий Хилвуд ще да е бил назначен за стратег между 1. IV. 530 и 1. IV. 531 г., 49 останал на тази длъжност три години и починал.60 В надписа, напротив, е посочен седми индикт, който отговаря на 529 г. Надписът е издаден ненаучно61
49 Юстиниан бил въздигнат за съимператор на Юстин I на 1 април 527 г., а на 1 август същата година станал пълновластен гладетел; вж. М а-1 а 1 a s, ib., р. 424, ц sqq.; Theoph, ib., р. 173, 13-19; Proc., ib., I, p. 59,12 sqq. с бележките на издателя; срв. Д и л ь, п. с., с. 6, 8; Кулаков-ский, п. с., II, с. 36. Датата у С о n s t. Р or р h ., De caer., p. 432, gl sqq. — 4 апрнл, не ще да е точна и не стгогаря на сведеннята на по-старите нз-вори. — Назначението на Хнлвуд станало през четвъртата година от царуването на Юстиниан: 8те 8-jj x=zipTOv exog t)v aixoxpaxopa еГ/ev 4ру)х .. . (Proc., ib., p. 353,21 sqq.'. C tt,v айтсхратсря ctpxr,v се означава imperium (вж. Proc., I, pp. 135,i5-i6; 162. 9-ц; 157, !-3; 28?, 22-2?; 50S.7; 517, s; 551,з; II, pp. 78, 2; 212, 25; Anecd.,pp.38,6>’ 119, t9; 121, l0; Deael, p. 166,gg). Би могло също да се предпслага, че това означава едновластнето на Юстиниан — значи управленнето му след 1 август 527 г. Прокопий обаче ясно посочва, че годината на управление на Юстиниан свърщва в края на зимата (вж. ib., 1, р. 82, з-5: б xeqicbv EZijyE, xal ziz’xpzov ётоС ётзХейта ’Iouorai'4v$ gxaiZst xijv абтохратора dpxv eyovt:), следователно може да се вземе само 1 април като начало на годините на Юстиниановото управление. Ако четвъртата година на Юстиниановото царуване обхваща времето между 1. IV. 530 н 1. IV. 531г., то значи не е съвсем правнлно да се отнася Хилвудовото назначение само към 531 г., както приемат Д р и н о в, п. с., I, с. 237 ; 3 л а т а р с к и, п. с., с. 51 ; Иванов, п. с., с. 63, и др.
•'° Обикновено се приема годината 534: Др ин о в, п. с., с. 238 (нарича го Хвилибуд), И в а н о в, п. с., с. 63 ; 3 л а т а р с к и, п. с., с. 51; Успенский, п. с., с. 465; напротив, Niederle, SS, ib., р. 194, п. 4, приема 532/3 г. В текста на Прокопий не е казано дали той е служил на тази длъжност пълни трн години (Pro с., ib., II, р. 354, 6 sqq.: Eg tpifiiv sviavTcbv у.рбхох, 8aov guv -габту; 8-ij zrj Tijv 8:атрфт(у ЁхтаО&а etysv). Пълни три години бнха се навършнли, като се нзхожда от времето на назначението му между 1. IV. 530 и 1. IV. 531, съответно между 1. IV. 533 и 1. IV. 534 г. Нэ в надписа има указание за деня на смъртта му: teAedt? pijvl vosgppiou xif — не непременно дата на сражението, както предполага Иванов, п. с., с. 65 — 28 ноември, което дава възможност да се заключи, че той е починал точно на 28. XI. 533 г.
51 Й. И в а н о в, п. с., с 63, заявява, че е заел преписа на надписа от .един цариградски вестник (Momteur Oriental)”. От неговите заключителни думн (с. 65) с пожеланнето да се издири надпнсът се чувствува, че той въобще
и затова вместо да се предполага някаква грешка в хроноло-гическите посочвания на Прокопий52, би трябвало да се допуске, че в него ще да е стояло указание не за седми, а за дванадесети индикт.53 В такъв случай може да се заключи, че Хилвуд е починал през късна есен на 533 г. Ако посоченият в надписа без каквато и да било титла Хиливудис е тъжде-ствен с пълководеца Хилвуд, трябва да се приеме, че той е бил син на някой си Санватий (Xav^rrto;).54 Хилвуд е бил женен вероятно за ромейка християнка и очевидно самият той е бил покръстен. Християнското вероизповедание е било несъмнено една от най-здравите връзки, чрез конто Византийската империя привързвала към себе си във вярност и покорство инородците—-воини и пълководци. Смъртта на Хилвуд била горчиво оплак-вана от ромеите. Ромеи и „варвари“ не могли скоро да забравят храбрия пълководец. С неговото изчезваш сякаш падала по-следната преграда, която ромейското правителство опитало да издигне пред застрашителния поток на славяните. Ако се вярва на Прокопий, делата на Хилвуд за защита на дунавската граница на империята представали сетей опит да се възпрат на-не го е внждал. Може да се смята, че вестникарските допнсници на Mcni-teur Oriental едва ли ще са дали точен прение.
52 Срв. Иванов, п. с., с. 65.
£3 Дванадесети индикт обгръща времето между 1. IX. 533 — 31. VIII 534 г.
54 Иванов, п. с., 64, смята името славянско (Сд.бат), като добавя, че то е тъждествено с името на Юстиниановия баша ХхЗрхт.оС (вж. Pro с., Anecd., р. 80,19 sqq.); Theoph., р. 183,9: 2x₽3xtt;s (оазночетене SxPPxr с), срв Диль, п. с., с. 5, бе 1. 2; Nagi, Sabbatius: PWRE, 2 R. 1 (1920), coll. 1565 — 1566 (името [stock e заето от легендата 1). Тези предположения едва ли са приемливи. Името е пезнато и от други no-старн нзвори: напр., в ран-нохристиянски надпис от Тесалия ; Byz. Zeitschr., XXI (1912\ р. 157; у Е. Condurachi, Monument! cristiani nell’lllirico (Ephemeris Dacoromana, IX (1940), p. 15), се чете надпис с име ’Avt[<ov]Ivo£ 2xgp . . . NeaipijfvoJj, което трябва да се допълни очевидно Sxppa-tcog); в друг надпис (от V или VI в.) е спомената гробницата на Xappart ou aq;exXx[p]a(piou): вж. R. Monterole, Inscriptions grecques mentionnant des artisans de la Beryte byzantine (Comptes rendus de I'Ac. Inscr. et belles lettres, 1929, p 96 sqq.); срв. Byz. Zeitschr., XXIX (1929), p. 472. От съвършено различен корен са заевнде елствуваната в гръцки документн старомаджарска форма aojiPffitsv (вж. Е. D (а г к б): Byz. Zeitschr., XXIX (1929), р. 119) и старого име на Киев Sappsttds (вж. F г-D(olger): Byz. Zeitschr., XXIX (1929), р. 405).
падателите. „След това реката можете да бъде винаги свободно преминавана от варсарите, а ромейските области бяха из-ложени на нападения. Цялата държава на ромеите никак не можете да се равнява в това дело на храбростта на един-единствен човек."53 Империята умеела не само да използува храбреците инородци, приети на нейна служба, но знаела също да им признава достойно заслуженото. Изглежда, че тъкмо победите на Хилвуд над славяните дали основание на имп. Юстиниан 1 да приеме още една нова титла с името на побе-деното племе: Антикос (’Avuzsj), както това е засвидетелст-вувано в официални документи от онова време.66 В същност причината за неуспехите на ромеите в защитата на дунавската граница от нападенията на славяните не е само изчезването на Хилвуд. От 534 г. Юстиниан наченал дългогодишните войни на Запад против остготи и вандали и това се отразило зле върху гащитата на балканските области, конто били изоста-вени без достатъчни войски. Освен това тукашните земи били изложени на опустошенията не само на славяни, но и на пър-вобългари. През 535 г. първобългарски отреди нахлули в страната и се с азили с ромейските войски някъде към реката Янтра.5^ През 538 г. първобългарите навлезли в Добруджа и Мизия, нанесли поражение на византийските войски и се спус-нали чак в Тракия, гдето повторно сразили ромеите и едва след това се оттеглйли.55 * * 58 В това нападение с а частвували, изглежда, и славяни.59 * * * 63 Особено страшно било нападени го през
55 Р г О с., ib., II, р. 354, ty-21 : xal ad Xomov 8 те noazpog eajaadg del toij
pappdpO’.S xaa'sjcualav xal та 'Pwpaltov Ttpafiiaaa eititfoBa. Yeyove, l?p.7taad те r
"Pcopaltov d₽xi dvSpog biog dpeai] dvalpportoj YeveaSa1. sv atp epY'P тзотф ou5ap.ij lo/uce.
58 Вж. напр. Imp. Justiniani PP. A. Novellae..ed. С. E. Zachariae a Lingenthal, I, p. 137, nr. XXI: . . . Абтэхратшр Katjap ФЛа?сз; ’louaTc.tavdg 'AZapav-xcg Гств-ixcg «bpaYY-xsg Pepuavixog ’Avrixdg ’AXavixdj_J срв. съшо Nie-
d e r 1 e, SS, ib., p. 195, n. 3; J и p e ч e к, n. c., c. 58 и бел. 3; Стано-
j e в и h, п. с., I, с. 215, смята, че императоры приел тази титла след 533 г.
67 Marcell. Com., ib., р. 304, i6->o; срв. Златарски, и. с, с. 51.
58 Malalas, ib., рр. 437,19 — 438,20; Theoph., ib., рр. 217,2в — 218,17; срв. Златарски, п. с., с. 51—52.
63 .Пумите на Theoph., ib., р. 217,8з sqq., че (първэ)българските владетели нападнали jistz BouXYdpcov xal SpoaYTou> не могат да се тъл-
куват: „с много българи и разни тълпн“ (Златарски, п. с., с. 51), а по-
540 г., при което те опустошили земите от Адриатическо море
дсУЦариградските предградия, превзели множество крепости и като награбил|Птребогата_плячка й 1ззели хилвдй пленници, се завърнали назад.60 Ромейското правителство, вместо да се погрижи за отбраната на тукашните области, се стараело да
привлече измежду самите нападатели наемници за войните на
Запад. Така на служба на империята действували не само пъл-ководци от славянски произход, но също и немалъл брой славяни войници, конто--били изттолзувани ит ромейското прави-
телство във войните му на Запад. През 536—537 г. за войната против готите в Италия били изпратени и двамата ромейски
пълководци Мартин и Валериан, конто стигнали там с хиляда и шестстотин конници. „Повечето от тях, пише Прокопий,61 бяха
скоро би трябвало да се приеме, че под SpoSyycC „caterva militum” (срв. De Boor, ib., II, p. 740) се загат ва за съратничеството на славянска войска (срв. в. Успенский: ЖМНПр, 225 (1883), отд. 2, с. 68 сл.; 3 л а т а р с к и, п. с., с. 52, бел. 1).
80 Pro с., ib., I, р. 163,8 sqq.: рёуа piv eM-iij orpdxeupa Oivv:x4v, Siapavreg лохаро^ ’’laxpov, ^ирлаатд Ейротт; ensaxijjiav, yeyovog pbi noAXdxij xoaa’Jxa 8ё to xAijS-oj xaxa r; xoiaSxa to payeO-cj oax Aveyxov лйяоте xoij xauxp av&pco7to'.£. ёх хбАлои yap то5 ’loviot) o'. pdpPapoi o5xo'. йлатта ёуе^р ёАг/.aavxo psXP1 =£ Ti Bufavr'aiv лроаате:а... (подобен израз вж. у Proc., Anecd., p. 114, 1Г) sqq.). За нападения на хунн, славянн и анти вж. тук no-горе, с. 21; за същото нападение вж. Proc., De aed., р. 115,7 sqq., я sqq.; р. 141, 9 sqq.; може би при това нападение първобългарите нападнали дори близките острови (ib., р. 144,7 sqq.,); срв. и Златарски, п. с., с. 53—54, у когото не са посо-чени всички сведения.
81 Вж. Proc., ib., II, р 130, 8 sqq.:. .§5xxoaio'jg те xal х!^оуС охрах'.<отас слле££ ёяауореуш. xal afixffiv ос лАе!ато: Ouwoi те ^aav xal 2JxAa₽r(vol xal ’Avrat, ot илёр rroxapov "laxpov cu paxpav ttjj ёме(ут) c/S-iJS tSpovta:. Наемнипите славяни били из-ползувани и във войната през 539—540 г. (вж. ib., р. 268,u sqq., гдето между другого се определят живелищата им: лара лохароу ’’loxpov, ev&a tSpovxai; срв., ib., р. 215,2 sqq.), както н през 546—547 г. (участвували триста анти ; ib., р. 394, 16 sqq-)-Във византийската войска през време иа византийско-перснйската война през 554—556 г. са участвували неколцина военачалници славяни. През 554 г. около 600 конници се намирали под началството на Aappayefaj и OuaiyapScc — ap^to pev рарРарш то yevog, 'Ptopal’xtov 8ё xaypdxcov лроезхцхбте (вж. Agathias, р, 246, з sqq.; ib., р. 247, t sqq.). Другаде същият византийски писател определи напълно ясно, че споменатнят Даррауа^ар (очевидно Доброгез 1) е бил по произход ант: Aappayefaj 'AvttjS dvijp, и имал СИН xaglapxoj (ib., р. 275, 5 sqq.; срв. р. 275,2s). Малко по-късно, през 556 г., е упоменат и неговият син, който носи вече ромейско име: Aeivxtoj 6 Даррауе^ои (ib., р. 321,4 sqq., 1в
хуни, славини и анти, конто обитаваха отвъд реката Дуна в, недалече от нейния бряг.“ Сведението 'на византийския историк е ценно, защото показва, че още и по това време славяните обитавали отвъддунавските области. Като наемни войници и федерати славяните са прониквали във Византийската империя и опознавали нейните слабости и недъзи. Както при набезите в земите на империята, така и сега като наемници те често са действували редом с първобългари. Още тук, в това опознаване и сближение, се полагали основите на онази общност, която е била осъществена едва през втората половина на VII в. при основаването на първобългарската
Император Юстиниан I е развил широка дейност за укрепа на балканските области поради опасността от нападения на хуни и славяни. Тази иегова строителна дейност за поправка на старите и вече порутени крепости и за издигането на нови
sqq.). Славянин е бил н друг участник във войната: Souapsfivap Tip ovopa av^p, прославен като добър стрелец (вж. р. 324,21 sqq.', както и спэ-менатият Ойа1?ар8ор (ib., р. 246, e sqq.) и копиеносецът Zinep (ib., р. 321, 3 sqq.)-Срв. също Др инов, п. с., с. 189 сл. (говори за Доброгост, Всегорд и Сва-рун); С т а н о j е в и h, О )ужннм словенима..., с. 130; Ли речек, Исто-puja..., с. 56; последните двама учени говорят само за Доброгес, Сварун и Леонтий. Войската на Герман през 550 г. е била набрана в Тракия, но в нея влезли като наемници и мнозина крайдунавски .варвари", безсъмнено славяни: xal ₽dp₽apoi itoXXol, ol'nep apqjl потароу 'laxpov 8iaTp--3ijV etyov, хата xX=op той Teppavou rjxovTep xal ypijpaTa rcoXXa xexopiapivoi aveplTVuvTO тф 'Puipaliov атратф (Proc., ib., II, p. 473,20 sqq.; срв. Стано)евиЬ, О /ужним слов., с. 129), Указанията на Прокопий за славяни атратсшта? inneK (ib., 11, р. 13Э, и sqq.) и думите на Марцелин за Getae equites свидетелствуват, че славяните са били и конници (срв. и Niederle, SS, ib., р. 190, п. 4). Това показва неоснова-телността нашвестни твърдения на ’A pa v тор, napanjpijaeiS..., рр. 41—42; Taropla, I, р. 274, п. 2. Върху една мошехранителннца от XII в., запазена във Ватопедския манастир (Св. гора), е представено между другнте изображения как св. Димитрий, защитникът на Солун, отбива нападатели конници от сте-ните на града (вж. ’A. S и у у <5 п о и X о р, Bu^avr.vov xipd>Tiov рета napaatdaecov sx той piou тоО aylov AijpijTplot). ’Ар/. ’E^pijp., 1936, pp. 101 —136; срв. W(eigand): Byz. Zeitschrift, XXXV1I1 (1938), p. 575/77; изображението e възпроизведено също и у ’А р a v т о S, Taxopla, р. 279). Може да се приеме прочее, че като нападатели са представени не авари, а именно славяни, раз-бира се, при никое от по-късните техни нападения на град Солуи.
укрепления не може да се датира с точност.02 Несъмнено е обаче, че това строителство в по-голямата си част ще да е било из-вършено в ранния период от царуването му, когато той е располагал с по-големи средства. Някои от Юстиниановите строе-жи са свързани тъкмо с нападенията на славяните във владев на ромейската държава и заслужават особено внимание.
Прокопий разказва, че имп. Юстиниан поправил разположените към Дунава крепости Салту пиргос (-яХтоипйруо;), Доростол (дн. Силистра', Сукидава (Luxioada), Куистрис (Квастрис? Коэтртр:?) и Палматис (ПзсЛцат:?).62 63 Наблизо до Палматис се намирала крепостта Адина (’A&va). Не е известно точното местоположение на тази крепост. Тя може да се отъждестви със споме-натата от Прокопий крепост Алтинон (’АХт/jVtbv, ’Aat7(vx?) или Кандидиана, разположена към Трансмариска (Тутракан).64 Между крепостите в Мизия „край реката Дунав“ е посочена и крепостта Алтина (’AX-clva), за която е изказано предположение, че е била тъждествена с крепостта Алтинон.65 Във всеки случай крепостта Адина ще да се е намирала някъде недалече от Силистра, вероятно между Силистра и Тутракан. Прокопий разказва, че императорът се погрижил за възстановяването й, тъй като „в нея продължително време се укривали варвари славяни и винаги дебнели тайно онези, които отивали там, та
62 Срв. Дринов, п. с., с. 237; К у л а к о в с к и й, п. с., II, с. 52; Niederle, SS, ib., рр. 186, 194 sqq.; Стано)евиЬ, Византина, I, с. 226.
63 За повечето от тези крепости се знае ст вършено малко, като в известии случаи не може да се определи и местоположението на някои от тях. За SxXtounipYOg вж. N. V u 1 i с: PWRE, 2 R. I 2 (1920), col. 2014. За 2ux.8d₽z вж. N. V и 1 i с, Sucidava: PWRE, 2 R., I 2 (1920), col. 1656; F 1 u s s, Suci-dava: ib., 2 R., IV 1, ccl. 560 с някои допълнения; предполага, че се е намарала при дн. Osenik или Satonon, край Дунава За Койт)этр;$ (вж. F 1 u s s : PWRE, XI (1922), col. 2105) съшо не се знае нищо друге. За ПйХрат-с вж. Niederle, SS, ib., р. 186, п. 3.
64 За Transmarisca (у Прокопий Трхацар(зха) (дн. Тутракан) вж. Е. Ро-laschek: PWRE, 2 R., VI 2 (1937), coll. 2171-74. — Proc., De aed, p. 132, 8 sqq.: Pelci Tpacpaplaxav epupa ze zi ’AXtriwov xal Snap xxXoOac Kav-8t8iava . . . Срв. Niederle, SS, ib., p. 185, n. 3.
Proc., ib., p. 148, 45; J. Haury (ib., p. 148 nota)отбелязва : boc castel-lum videtur idem esse, quod aed. IV, 7, 9 ’AX-njvwv epupa dicitur. Срв. Niederle, ib., p. 186, n. 3; Manuel, I, pp. 61—62.
по този начин направили недостъпни тамошните области"66. Порутена и изоставена от ромейските войски, крепостта е била завзета от славяните, конто се установили в нея очевидно още в началните години на Юстиниановото царуване. Там те останали продължително време (Strjvexe;), докато императорът ги изгонил и възобновил крепостта. Същото се случило и в друга крепост, намираща се по-североизточно. Според Прокопий в разпсложената в ^(обружа (южно от линията Черна вода — Кюстенджа) крепост Улметум (дуброва U1-
metum) се настанили „в течение на времето" (ent ypovou — неизвестно кога, но вероятно в началото на Юстиниановото царуване — славяни. Те прекарали там много продължително време (ё-t [laxpoTa-rov), така щото крепостта била напълно разрушена и от нея не останало нищо друго освен името. Византийският писател съобщгва, че императорът я възобновил из основи, та по този начин освободил тамошните области от нападенията и заплахите на славяните.67 Л ко се вземат в буквален смисъл твърденията на Прокопий, че славяните са се били настанили в тези крепости от дълго време („продължително време"—Strjvexeg—пише той за първата крепост и „много продължително време" за втората), то очевидно на-станяването им тук ще трябва да се отнесе към началните години на управлението на Юстиниан I, ако не и по-рано. Славяните се установили тук не на трайни поселища, но изпол-зували изоставените и разрушени стари крепости като прикри-тие за нападения против онези, конто дръзвали да се появят в тези области. С почти едни и същи думи Прокопий изтъква че и в двата случая завзетите от славяните крепости са били
кь Pro с., De aed., р. 132, 19—Z2:. . . 4xel Si^vexeg BtaXavS-avovTes ZxXapTjvol pappapo; 4vTa39-a 4ve8peovxap те xexpup.p.evwS del тоэр tj8s livrag аратх iizolom та axelwfi yoipla. . .
67 Proc., ib., p. 133, 4-n: . . . |i»v 4x лхХа-.оЗ d/opnipx, O»i;v.Ta>v Svojix, Pxppaptov 84 2xXap>)va>v exl ypivou pijxog 4xelvr) тас evifipaj xexsi>;xiTiov, 8ixTp'.p>jv те afrc&k 4xl рахрэтхтоу ёах^хдтшу, epijjiiv те xxvtdxxc. pi’pove, xxl ou84v аитоЗ Sti цт) то ovopa, 4XeXeixTO ётс EXov tcIvov 4х 8-ep.eXluv Seqiajievoj, ёХеов-ера ttJj tibv SxAapT)v<ov ёлцЗёаешр те xal extpouXTjs хатеот^сато stvat та 4xelvr) ушр(а . . . Срв. за тази крепост у Niederle, SS, ib., рр. 185, п. 3, 187; дава по-широко значение на израза 4x1 xpivoo pijz.oc, срещу което се обявява и Hauptmann, ор. с., р. 144, п. 2.
използувани главно за устройване на засади против ромеите.68 69 В това време славяните се проявявали единствено със своята разрушителна дейност. Те все още се чувствували странници в тези земи и не градели като в своя страна, а рушели. Тъкмо поради това при разкопките в Улметум са открити само следи от разрушение, а нищо, което да говори за градивна дейност.63 Тези първи славянски поселвания в крайдунавските области сложили наистина край на ромейското владичество там, та онези покрайнини според изричното признание на Прокопий станали недостъпни (яЗата) за ромеите. Нападателите застрашавали всички балкански владения на империята и импе-раторът положил големи усилия да укрепи здраво тукашните земи и да постави в тях войскови отреди, конто да възпират нашествията им. Някои крепости са се намирали дори по от-въдния дунавски бряг. 70 Прокопий е оставил цяло съчинение, в което описал многобройчите строежи на император Юстиниан — главно редицата укрепления във всички части на об-ширната империя: към персийската граница и по Ефрат, в пределите на Армения, в Северна Африка, в малоазийските области, в Близкия Изток и в африканските владения на Византия. . . Многобройни са били също строежите по балканските земи. „Смитам, че както е трудно да се преплува голямо море с неуреден кораб и е нещо, естествено, изпълнено с големи опасности, така е и да се измерят с най-просто слово строежите на император Юстиниан — начева Прокопий своего изложение върху строителната дейност на императора в бал-
68 За 'AJivx пише: . . . SxXxjfyvol РхрЗхрс. 4vxx58-a £ve8peuovz=j xs хехрир-pevojS (Proc., ib., p. 132, 19 sqq.), а за Ulmetum : . . . Pxppxpov 8h SxXxPtjvcov ini /pivot) gijxos ixetvg raj dvtSpaj TtsJtoirjxdxtov (ib., p. 133, 5 sqq.).
69 За разкопките вж. V. Ра r van, Cetatea Ulmetum (Bucarest 1912— 1915); срв. Niederle, Manuel, I, p. 62.
70 Такава e била Aixspaxa или AeSepaxa, срешу Nt>3x( (Стъклен) (Proc., ib., p. 125, 21 sqq.), Дафне (Ad-pvrj) срещу крепостта Transmarisca (дн. Тутра-кан) (вж. Proc., De aed., p. 132, t sqq.), която била разэушгна напълно и Юстиниан я възобновил ёх ftepeX'wv; крепостта SuxtP’.Sx (у Кулаковск1й, п. с„ II, с. 211 очевидно погрешно Рецидава I) (Proc., op. с., ib., р. 130, 20 sqq.), срещу крепостта Паластолэн която се е намирала на изток от Asemus. Срв. също Niederle, SS, ib., р. 195, п. 1 ; М u t a f с i е v, op. с., рр. 55, п. 4; 54 sqq.; р. 56, п. 3.
канските земи. — Защото с величие на душата този император както всички други неща, както се казва, така и строе-жите извърши не по-малко по-величествени от всякакво описание. Като се стараеше да нагоди помощта според потребата, той създаде наистина и в европейските части на империята (балканските земи) не леки за разказване, нито пък удобни за описване дела. Това бе сторено съобразно с близостта на реката Дунав и поради това съобразно с опасността от напада-щите страната варвари. Защото съседни на нея бяха племената хуни и готи, насреща таври и скити, славини и онези други племена, конто описателите на историческите древности назо-вават било савромати номади, било преселници, или някакъв друг зверски човешки род се случи там да обитава или да пребивава. За император Юстиниан, който се стремеше да се противопостави тям, с техните безконечни войни и не прене-брегваше нищо, бе нужно да издигне безчетни крепости, да псстави големи стражи от войници и (да направи) всичко снова, което можеше да бъде опора срещу тези непредизвестяващи за своите войни и необщителни неприятели . . ,“71 Били са издигнати крепости в Илирикум, Тесалия, Епир, Македония, Дардания и Гърция. Прокопий е изредил пълен списък с име-ната на крепости в крайдунавските земи,72 някои от които не могат де бъдат отъждествени днес. Вътре в страната, в старо-планинската облает, Тракия и Родопите са били издигнати и подневени още множество други крепости, които образували втори и трети отбранителен пояс или пък пазели някои по-важни местности.73 Но докато Прокопий при изреждането на
71 Pro с., ib., р. 102,20 sqq.
72 Proc., ib., р. 104, 26 sqq.
7i В списъка на Proc., ib., р. 145,17 sqq. са посочени крепостите в Ро-допската облает, Тракия, Хемимонта, в Дунавската облает и във вътрешнэстта (£у 8г тя ргао-yet?). За отбранителните пояси срв. Диль, п. с., с. 246 сл.; К у л а к о в с к и й, п. с., II, с. 211 сл.; "Apavtoj, ib., р. 211 sqq. Към другите мерки на Юстиниан за защита на тукашните земи трябва да се отне-се и разпоредбата му през 535 г. в новела XXV (вж. Imp. Justiniani No-vellae, I, p 169 sqq.). Оше в началото на своята новела императорът признава, че името на тракийската земя веднага напомнило за храброст, войничи, войни и сражения, защото това било стангло свтйствено на тази облает (таОтх -pip ^-pjevi) xs xal Ttaxpia Х.йр? xaS-earqxev iv.elvrj). Той заявява, че областта се
тези крепости възхвалява императора за тази му дейност, в
„Тайпата история“ напълно открито е изказал своята отрица-
телна прецекка за тях, като ги назовава „безумии строежи“74.
И тази преценка не е невярна. Защото постройката на много-
бройните и мощни крепости не е била достатъчна за добрата отбрана на тези части от ромейската импе ия. Потребно било голямо количество войски, които да отбраняват крепостите и
да възспират нападателите. Други оэаче били намеренията на ромейския император- той умножил броя на крепостите и
укрепил страната с надежда да може да изтегли оттук част от войските и да ги препрати по други земи. В тукашните области броят на войските наистина е бил значително намален. Войните, които имп. Юстиниан вэдил в Далечния Изток и в За-
пада за постигането на една надживяна от времето мечта — възобновяването и поддържането на някогашната Римска империя в най-ширните й предели, — отвличали вниманието и силите другаде, та тукашните области били почти напуснати. Без достатъчна войска крепостите, разсеяни по балканските земи, не можели да служат като добро препятствие против нахлу-ването на иностранците.73 Сам Юстиниан сякаиДчувствувал това и затова^въпреки всички крепости се постарал да обез-пзчи самите околности на столицата. Императорът заповядал да бъде поправена и подобрена построената от Анастасий I стена. Прокопий разказва за постройката на тази стена, създадена от Анастасий с надеждата да осигури спокойствие на областта, обградена от нея, като заявява, че според него тя е станала причина за още по-големи злочестини.76 Нападенията в края на Анастасиевото царуване и през време на неговите наслед-
иуждаела от добра защита. Вражеските нападения (а£ . . . ёл;5рсрх1 tfiv Рар-Pzpwv) налагали да се засиди отбраната (ib., р. 171). Порати гсичко това Юстиниан съчетал гражданската и военната власт и ги поверил в ръцете на един itpaitwp ’louazivezvog ini Qp^wqf. Срз. също К у л а к о в с к и й, п. с„ II, с. 212.
74 Вж. Р г о с., Anecd., р. 70, й sqq.: хрт)рэтол> 8» apn-z-yffc т? <p4vou itvS-piTtrov xdpog aiitov [scil. ’lotxmvisviv] odSelg eXaPe лЬлэте, dXX’ olxfag p.=v rczpicX^S-elg Xtr;ad|ievog eu8aqi6v<uv dvBpiov trspxg ё Jijxe', Ttpospevog eiiMg zmv papPdptov t’.alv, 1) 4 v о t о eg o!xc8op{aig Xelag zijg itpszipag tx хр^рхта . . .
75 Срв. MutafCiev, op. c., pp. 32 sqq, 98, 101.
76 P г о с о p., De aed., p. 137, i8 sqq.
М'-'
4 н >
‘Oix'Ot.AI \Л > . н ч
(
ници показали нейните недостатъци: тя нямала достатъчна големина и устойчивэст, нито пък се отбранявала, както подобавало. Ако противниците проникнели в някоя нейна част, то те леко завладявали отбранителите, а след това нечакано нападали на другите войници и извършвали „нелеко описуе-ми злини“. Юстиниан възобновил разрушените части, а здра-вите укрепил още повече. Стражевите кули били отделени от стените, като били затворени съществуващите входове, а вместо това във всяка кула бил направен вход вътре в самата нея, в подовата й част. Когато неприятелите прониквали вътре в ограденото от стената място, ромейските воини могли да затворят входа и така всяка стражева кула била достатъчна за своята собствена отбрана. Укрепена била и стената на града Силиврия, понеже била пострадала от нападенията.77 Даже когато укрепявали самите непосредствени околности на Цариград от нападенията на славяни и първобългари, ромеите про-дътжавали теоретически да смятат Дунава за северна граница на своята държава.78
Може би под влиянието на лукавата ромейска политика79 80 между анти и славини след 533 година89 наставали между-особни войни, при конто антите били победени. Във войната
77 Proc., ib., р. 138, н-*-,; срв. също Theoph., ib„ р. 234,3 sqq.
78 Срв. Proc., De aed., р. 103, i sqq.; Il, pp. 505, 8 sqq., и др.; Imp. J u s t i n i a n i Novellae, ib., p. 540, от 538 г.; срв. и Диль, п. с., с. 237 ; У с-п е н с к и й, п. с., с. 462. Стано)евиЬ, О (ужним словенима .... с. 128, обръща внимание на това, че „в първите години на VII в. визднтиЧците още са държали палата северна граница на Балканский полуостров", което не е вярно за положението в първата половина на VI в., когато империята е бита в отбрана.
п Византийската империя е действувала често спрямо „варварите" именно с дипломапия, като чрез благодеяния е внасяла разделение между тях. Сам Cedr., ib., II, р. 412, 5 sqq. признава тази византиЧска тактиса: . . . то iii.aevcv Xifiov 6>S ёДоС тсэ£ TtoXspiouS icXaov E’jspfsotaiS т)
I'tAstZ vixav . . .; a G. P a c h у m., ed. В., II, p. 294, 3, добавя за византиЧ-a ата политика. лоХАа fap xal eEpvjvrjv ivixeiv 6aa atSrjpoS oux tay.uEi. . .; срв. и Диль, п. с., с. 427 сл. Най-добър пример е случаят с кутригури и ути-гури към 558 г. (за събитията вж. 3 л а т а р с к и, п. с., с. 57 сл.).
80 Датата не е ясно посочена. Зла таре к и, п. с., с. 55, смята, че ако не се говори за славянски нападения след 535 г., когато нахлуват кутригу-ритс, това показвало, че славяните тогава били независими от тях.
Ж. едата в а хан Крум и пленяването на
.Еакнфор I (Манасиева л е т о о и с)
< . 11ествотоя а хан Крум
един славин заловил млад пленник на име Хилвуд и го -отвел в земята си. С времето този Хилвуд се сближил със своя гос-подар и показал особена храброст в борбите против неприяте-лите. Често пъти — очевидно в сражение против ромеите, а не против своите сънародници — той се излагал на опасност за своя господар, проявявал необикновена доблест и си при-добил голяма слава. През тога време антите нападнали Тракия, опустошили множество поселища и заробили тамошни ромеи, които отвели в земите си. Прокопий разказва, че именно един такъв пленник ромей, като желал да намери възможност да се завърне в страната си, разпространил слуха, че младият храбрец Хилвуд, роб при славините, не е бил друг, а самият ро-мейски пълководец Хилвуд. Той изтъкнал пред своя господар ант, че пълководецът Хилвуд криел истинското си име и длъж-ност. Хитрият ромеец разказал, че ако Хилвуд би могъл да се завърне в Цариград, то за това дело трябвало да се очаква голяма награда от страна на императора. Пленникът ромей, изглежда, твърде лесно убедил своя господар в тези съблазни-телни възможности. Анти и славини по това време живеели отноео в мир помежду си. Пристигнали в земята на славините, пленникът ромеец и неговият господар откупили срещу богат откуп Хилвуд и го отвели в страната на антите. Когато бил отведен в живелището на антите и запитан дали наистина е ромейският пълководец Хилвуд, младият храбрец отказал, като заягил, че сам е ант по произход, и разказал за своего пленничество веред славините. Сега, когато се бил завър-нал в родната си страна, той съгласно съществуващия закон можел да се смята за свободен. Откупвачът обаче съжаля-вал не само за даденото злато (ypuctov), но и защото съзи-рал разрушена една прлмамлива надежда, докато пленникът ромей Есе настоявал, че това наистина е пълководецът Хилвуд, който не желаел да се открие, тъй като се намирал във вражеска земя. Отначало това се извършвало тайно, но после то било узнато от другите и сега антите сметнали, че ще мо-гат да извлекат огромни блага от това, че държат при себе си пленник някогашния ромейски пълководец.81 Те се вдигнали и
81 Р г о с., ib., II, р. 354,22 sqq.
принудили откупения пленник да признае, че уж наистина е пълкогодецът Хилвуд, като дори го заплатили с наказание в случай на отказ. По тога време били водени някакви преговори между ромейското пра^ителстго и антите. Сведенията за това събитие са съвършено оскъдни. Прокопий съобщава само това, че тогага император Юстиниан изпроводил при антите прате-ници с предложение да заселят всички общо стария град Турне (Tcuppt:) на левия бряг на Дунава срещу Галац,82 основан при имп. Траян и по това греме от дълго вече запуснат поради нападенията на варварите. Ромейският император, като смятал този град заед но с околната облает за ромейско владение, сега ги отстъпвал на антите, очевидно като на феде-рати, и им позволявал да се поселят там. Според изричното признание на Прокопий Юстиниан целел да привлече към служба на империята антите, като им обещагал и голямо възна-граждение, ако приемат това и станат съюзници га ромеите (gvcTOvSot), 83 за да отбраняват страната от нападенията на първобългарите, които нахлули през 538—540 г.81 Изглежда, чг императорът потърсил помощта на антите точно след тези гэлеми нападения. С тези свои предложения Юстиниан опитвал, от друга страна, да внесе трайно разединение между анти и славини. Когато антите узнали за предложението на императора, те изказали готовност да го приемат и да изпълняват всичко, което се искало от тях. От своя страна обаче те поискали да бъде възвърната предишната длъжност на Хилвуд,
62 Вероятно старата Dinogetia, на левия дунавски бряг при Галац; срв. Златарски, п. с., с. 55; К у л а к о в с к и й, п. с., с. 220; Иванов, Бъл-гарите в Македония, с. 4 и бел. 2 ; J и р е ч е к, п. с., с. 58 ; Hauptmann, ор. с., р. 146, п. 1, приема предложеното от Г. Манойлович (Rad, CLXXXVII, 1911, с. 50) отъждествяване на Турис с древната Tyras при устието на р. Днестър. Този град според него е бил отстъпен на антите със задача да бранят достъпа на първобългарите към Дунава. Тълкуванието на събитията, да-дено от автора, е пресиаено и неправдоподобно. Враговете на Внзанти Чската империя са били вече съвършечо близко до балканските земи. Едва ли ромеите биха се погрижили за отбраната на далечен и вече загубен за тях град при устието на Днестър, вместо да мислят за защита на самата дунавска граница.
83 За 6votov8:i ити сбрра/о: вж- У Grosse, ор. с„ р. 292.
81 За това вж. тук по-горе, с. 41 ; срв. и Васильев, Славяне в Греции, с. 408/9.
когото те смятали за някогашния ромейски пълководец, и той самият да им бъде даден за техен съжител в тези области. Докато до това време мисълта за тъждествеността на младия ант с пълководеца Хилвуд била поддържана единствено от другите, при тези нови и съблазнителни възможности самият той според думите на Прокопий бил увлечен от големи на-дежди и наченал да твърди, че наистина бил ромейският стратег Хилвуд.83 * * * През 545 г. ромейското правителство позволило на едно множество от херули да презимуват в Тракия, като възнамерявало през пролетта да ги изпрати в Италия и да ги използува там за войната против готите. Нечакан случай дал въз-можност на херулите да направят голяма услуга на ромеите. Точно по това време славините в голямо множество преминали Дунава, опустошили тукашните области и заробили преголям брой от ромейското население. Херулите внезапно влезли в сражение с нападателите и въпреки че славините ги надвишавали извънредно много по брой, тези победили, избили ги и освободили всички пленници.80 Антите по това време изпратили в Цариград пратеничество, което трябвало да занесе на императора техния отговор на неговите предложения. Това пратени-чество, в което участвувал самозванецът Хилвуд, било срещ-нато от ромейския пълководец Нарзес.87 Видният пълководец лесно можал да открие измамника. Той видял, че този, ако и да говорел латински език и да бил научил за много дела на Хилвуд, присторничел и се преструвал, задържал го и след като го принудил да признае всичко, го отвел със себе си в ромей-ската столица.88 Не е известно с положителност що е станало по-нататък с преговорите между ромеите и антите, но вероятно те са били прекъснати безуспешно.89 Случката със самозва-неца90 Хилвуд сама по себе си е твърде занимлива. Сведенията
83 Р г о С., ib., р. З5923.21 ’ “utos ijS-eXi те xal stpaaxs XtX₽o68icS 6 'Pa>-
paltuv czpazrffic s?vat.
86 Proc., ib., p. 353, 5.J2.
87 Proc., ib„ p. 359, 21-2C-
88 Proc., ib., pp. 359,2e—З6О.5; p. 353,12-15.
89 Срв. Дринов, п. с., с. 239—240 ; J и р е ч е к, п. с., с. 59.
90 Й. Иванов, п. с., с. 63 сл., обаче не се съмнява в тъждествеността
му с истинския пълководец Хилвуд.
на Прокопий показват разпространението на личното име Хил-вуд между антите. Изтъкването на подобен самозванец и указ-ването за неговото голямо влияние между антите свидетелст-вуват за необикновеното обаяние, с което се е ползувал между славянските племена пълководецът Хилвуд. Не се знае нищо за по-нататъшната съдба на самозванеца Хилвуд.91
През 547—548 г. славините извършили голямо нападение, като~проникнали в Итирия и Далмация чак до град Епидамнос (дн. Драч).92 Те из ивалД и поробвали всички зрели мъже, конто им попадали, и заграбвали богатствата. При това нападение славините могли да завладеят множество такива крепости, конто по-рано изглеждали мощни, а сега нямало кой да ги отбранява (ojSevig dp,uvop,evou). Явно е, че войската и населе-нието в тези области били много намалели, та не били в съ-стояние да отбраняват крепостите от нападателите. Славините обикаляли и всичко издирвалн свободно (хат eEouai'av). Вождо-вете на илирийската войска, ако и да твърдели, че имат под ръка петнадесетхилядна войска, не посмели да се доближат до нападателите. Очевидно славините били сравнително по-многочислени. Няколко силни нощни земетръса през зимата в Цариград и другаде, както и едно силно наводнение още повече влошили живота на жителите на империята, конто вече съзирали предзнаменования за лоши дни и за злочестини в появата на никои „ чудовища “03. Към това време (547 г.) при славините избягал вследствие на междуособните борби между лонгобардите лонгобардският княз Илдигис. На страната на този притезател за лонгобардския престол стояли не само част от привържениците му лонгобарди, но също и гепиди и множество славяни. Наскоро обаче между лонгобарди и гепиди бил сключен мир и гепидите, вместо да предадат Илдигис, който се намирал при тях, в ръцете на неговите противници,
э> Едва ли може да се иомисли, че той ще да е същият, за когото е поставен надгробният иадпис. В такъв случай би трябвало да се допусне, че той е бил оставен да живее в столицата, а по-късно покръстен и оженен.
92 Р г о с., ib., II, р. 423, з sqq. ; срв. Д р и н о в, п. с., с. 240 ; Niederle, SS, ib., р. 197; Manuel, I, p. 63 ; Ста но (ев и h, Византи(а .... I, с. 141; Ку л а ко в ск ий, п. с., II, с. 220.
93 р г о с., ib., II, р. 423,13 sqq.
Българско средно век о в ие му дали възможност да бяга и да се спасява, гдето желае. Той незабавно пристигнал със своите Лонгобарди и никои ге-пиди в земята на славяните (й -хХартдоб?). С войска, не помадка от шест хиляди души, той се отправил към Италия на помощ на остготския крал Тотила, конто се борел храбро против ромеите.94 В областта на Венеция Илдигис и неговата войска срещнали ромейски отред, сразили го и избили мнозина. След това обаче, вместо да продължат пътя си, те се завър-нали обратно пряко Дунава в земята на славяните.9' Има по-датки изобщо, от които може да се съди, че през тези години са правени опити да се установи военно сътрудничество между остготите и славяните за борба против ромеите.
През 549 г. славиките нападнали югоизточниге части на Балканския полуостров. Според Прокопий славинска войска, на брой не повечТ от три "хиляди души, преминала реката Ду-нав, без да срещне н и к а к в а съпротива (olSevog аД-atv dvTtcTafo'j'.Ti'), заТцото явно дунавската граница в действи-телност не е могла повече да бъде защищавана от ромеите. Без никаква трудност (ircvw ouSevi) — тъй като не е имало кой да им се противопостави — нападателите стигнали до ре-ката Марица и я пребродили. Там те се разделили на два от-реда: единият от 180Э души, а другият от 1200. Ромейските стратези в Илирия и Тракия влезли в сражение с двата отреда поотделно, но претърпели поражение поради внезапността на нападението (ёх тоб ат:роасохг(теи), както обяснява Прокопий. Едни от ромеите били избити, а други се спасили чрез без-редно бягство. Ако и много по-малочислени от ромеите, сла-вините се оказали по-силни от тях. Нападателите се отправили сега към най-югоизточните области. Там единият от славин-ските отреди влязъл в сражение с войниците на Асвад оръженосец на имп. Юстиниан, по чин „кандидат1*84 85 86 и начал-ник на конницата, която била многобройна и храбра и от дълго време пребивавала в крепостта Чорлу. Славяните „без всякаква мъка“ сразили и тази войска и избили повечето от „срамно
84 Р г о с., ib., II, рр. 455, 6—456, i6.
85 Proc., ib., II, р. 456,17-2t; срв. Hauptmann, ор. с., р. 145.
86 Вж. S е е с k, Candidate PWRE, III (1899), coll. 1468—69 : ein Corps kaiserlicher Leibwacliter, повечето от които са били „варвари”.
бягащите“ ромеи. Самият Асвад вед нага бил заловен в плен и погубен в страшни мъчения.* 97 Разказът на ромейския летописец е занимлив, защото показва колко безосновни са онези ро-мантични представи за някакво миролюбие и кротост на няко-гашните славяни. Сега нападателите наченали своите страшни опустошения. Те безстрашно опустошили всички селища в Тракия и Илирик, като завзели чрез о( сада голям брой крепости, без да са били обсаждали по думите на Прокопий пс-рано крепости, нито да са дръзвали да слязат от планините в рав-нините, защото никога до това време те не били предприемали такова нападение в земята на ромеите.98 През това нападение славяните следователно не само променили своята военна тактика — да се сражават по високи и гористи места, а слизали, одързостени, дори в равнините и обсаждали крепости даже в най-близките околности на ромейската столица. Нападателите
се спуснали до морето и опустошили всичко (p.E'Xpt ё; ЯзЕХассау A7j:Cc:p,Evoc ... &~xvza). Чрез обсада (хес/^хугрхуте^) те успели да завладеят град Топир (Ton^pog) при устието на река Места99 — най-важния от крайбрежните тракийски градове по думите на Прокопий, снабден с военна стража и отстоящ на дванаде-сет дни път от Цариград.100 Прокопий е описал доста подробно начина, по който славяните завладели града, и неговото описание разкрива една страна на тогавашната тактика на сла-
97 Р г о с., ib., II, р. 467,12 sqq.; за изтезанията на Асвад Прокопий разказва : . . . ’Ao₽a£ov Se xxzxXa^ovcej . . . auxdv ё£ itupoj <pXi7a ёххи-
aav, ipavras лрбтероу ёх tea v<uxo5 zo5 dvUpdmou JxSstpavzeg (ib., p. 468, 8-11).
98 Ibidem, p. 468.12-i3: gipoop'-x лоХХх jzoXiopxlf. exaispoi etXov, оэте leiyoiia/rpavisj npizepov, оэте sG zb iteSlov xaxapijvac ToAiiiJiavzeg, ёле! ой8ё 7fjv xijv *Pmp.aI<i)v xxzx&etv ётхехе^ххз'. ot ₽dp₽xpoi oSzoi лшяоте. ой pijv ойбё <прйтй> itozapov ’'krtpov «paCvovzdi Jta^epijxiTej ёх той stxvtoj yptSvou, itXijii 7 e 8 Sj e £ 6i о и jioi EpitpoaS-ev e t p 19 т a i. Последната уговорка именно показва, че това твърдение на Прокопий не противоречи на онова, което той разказва другаде за славянските нападения. Иначе у Н а u р t m а п п, ор. с., р. 144 ; срв. и Р а д о j ч и h, п. с., 209 и бел.
99 За този град вж. Proc., De aed., р. 144,16 sqq.; Е. Оb егh и гиги е г, Topeiros: PWRE, 2 R., VI А (1937), coll. 1721—1722; срв. още Златарски, п. с., с. 56; Успенский, п. с., с. 467; И р е ч е к, Поправки, с. 22 ; у Haury, De aed., р. 144 nota, погрешно указание.
ио proc., ib., 11, р. 468,20-25.
вяните. Повечето от нападателите се скрили в недостъпни места пред крепостната стена, а никои, малцина на брой, се явили пред източната врата на крепостта и безпокоели заста-налите по стените ромейски воини. Войниците, като сметнали, че нападателите са само толкова на брой, колкото виждали пред себе си, грабнали веднага оръжията и вкупом излезли против тях. Варварите се завърнали назад, пише Прокопий, като давали вид на преследващите ги, че отстъпват, понеже се боят от тях. Ромеите се впуснали да ги преследват и се от-далечили от крепостната стена. Тогава се вдигнали зад гърба им укритите в засада нападатели и не им позволили да се за-върнат в града. Присторените бегълци сега се обърнали назад и ромеите попаднали между тях и засадниците. След като избили всички ромейски войници, нападателите се насочили срещу крепостните стени. Жителите на града, лишени от защитата на войската, изпаднали в голямо затруднение и почнали да се отбраняват с това, що имати под ръка: изливали над нападателите вряло масло и смола, хвърляли върху тях много ка-мъни и почти щели да отстранят опасността. Славяните обаче със своите стрели ги принудили да се оттеглят от зъберите на крепостта, поставили стълби по стените и заели с пристъп града.101 Победителите заловили в града около петнадесет хи-ляди мъже и ги избили всичките (artavcas ex-cetvav); децата и жените заробили, а богатствата разграбили. Във връзка с това заробване на ромеи Прокопий съобщава, че славяните при по-раншните си нападения не щадели никаква връст, но избивали всички: те избивали поголовно всички, конто им попадали, така щото цялата земя на илирийците и на тракийците била изпъл-нена с трупове. повечето непогребани.102 Славяните според твърдението на Прокопий избивали заловените не с меч или копие или по друг „обичаен начин", но ги набивали на колове,103 разпъвали ги,104 а други изгаряли заедно с добитъка, който
Mi Proc., ib., II, рр. 468,25—469,23-
1® I b i d е tn, рр. 469,25—470, g,
103 Ibidem, р. 470, а.р,: ахбЛотгхЕ ёзг! zij; 74» iaxusizzza, dget; те
абтсйр ё£ то jidXiaza jrct jadpevo;, ёгс! zouzcuv pfx. jroXXvj zoi>£ SecXaiouj ёхиЭ-;-fov, ztjv те axoXdrauv dxp.ijv fAcuzcBv xazd p4aov dveipsvzeS d>3-o6vzsj те d\pi ёр tfov dvS-pcbjnuv то ifxaza, ouzco 84j auzoiip Siaxpijjaa&a'. rjjiouv.
не можели да отведат със себе си.1оВ При това свое нашествие обаче нападателите избили част от населението, а другите заробили. Така те отвели от града безбройни пленници.106 Дори да се сметнат за пресилени никои числови указания на Прокопий за избитите и заробените ромеи при тези славянски нападения,107 все пак неотречимо е, че славяните със своите опустошителни набези допринасяли извънредно много за из-треблението на старого тукашно население, дори в най-югс-източните предели на полуострова. Но те извършили своите нападения и се оттеглили от опустошените земи, а ромейското правителство се заело да поправи и възобнови крепостите, раз-рушени от тях. Юстиниан се погрижил и за възобновяването на крепостта Топир, и то немного време след нейното разрушение от славяните.108 Прокопий съобщава, че този стар град в Родопската облает бил обграден в по-голямата си част от река (Места) и наблизо се издигал хълм.109 По имперачорска повеля крепостната стена била издигната на по-голяма височина в сравнение с близкия хълм, била направена колонада (croav) в кръгла стена за отбрана против нападателите, отделните кули били здраво укрепени и оградната стена била продължена
104 Pro с., ib.,p. 470.15-«о: xxi fjoAx 8= ла/ех zizzxpx itAslazov T'^v zazoptijavzeS ci fixpJJxpo'. o5xa, втг’ auzu>v те yetp-zp те xxl лс6х£ xwv ^Xtnxoztnv SsaueuovTef, stzx fozaXotS xtnof>£ zxzx xopprjS ev8sAs;(S3Txzx irxiovzsg, <i)S 8>j xovaj
Sq>eij aXXo xt 8r;p£ov g'.e^&e'.pov.
105 Ibidem, p. 470,20-21: xXXo'jj 8г guv ze fiorjai xxt irpopxzoig, 5aa Bxj ёххуеаЭ-са &C zx irdzptx cbg rjzixzx еГ/ov, ev zetj 8<opxz£o:C xx&etpEzvzep, сй-8epz!£ q>ei8ct Jvsiripirpxoxv.
106 Ibidem, pp. 470,23—471,2; срв. за нападенията също Д р и н о в, п. с., с. 240, 242 (той смята разказа за жестокостите като невероятна „приказка"). Niederle, SS., ib., р 198; Златарски. п. с., с. 55; Стано)евиБ, п. с., I, с. 145 сл., и К у л а ков с к и й, н. с., с. 220 сл., погрешио твърдят, че описаните от Прокопий жестокости на славяните били извършеии при това нападение.
107 Oberliummer, op. с., col. 1721, смята, че числото на избитите 15 хиляди души, посочено у Прокопий, е .явно преувеличено", защото в такъв случай градът би трябвало ла е имал най-малко 20 хиляди жители.
los Р г о с., De aed., р. 144, съобщава, че градът ой лоХХф epxpoaa-ev бил зает от славяните. Нападателите следователно изоставили града, а това показва, че те още не са желаели и ие са могли да се поселят по беломорского крайбрежие, както смята Успенский, п. с., с. 467.
109 Pro с., De aed., р. 144,16.19.
до реката.110 Поради всичко това Прокопий е поставил крепостта Топир между крепостите, които били основно съградени от Юстиниан в областта на Родоните.111 Но при тези нападения на славяните в югоизточните области пострадали и други селища и крепости. От старо време (ёх гаХаюй) Родопската облает била лишена от крепости и поради това тя била удобна за вражески нападения. Сега опасността от нападения била извънмерно голяма и затова били поправени редица крепости, които по-рано били почти занемарени, тъй като се намирали във вътрешността на империята и не били изложени на непо-средна заплаха: Енос112, богатото и многолюдно селище Ве-лурос (ВёХХоэро;)113, Траянополис114, Максимиануполис (дн. Гю-мюрджина)115 и Анастасиуполис116—всички разположени в днеш-на Западна Тракия и пострадали зле от нападенията. Така император Юстиниан построил в Тракия „безбройни крепости" и чрез това според думите на Прокопий117 предпазил от разорение тази облает, която по-рано била изложена на нападения. Но това е само прибързана възхвала за делото на императора! Славяните и първобългарите продължили своите нападения с не по-малка сила и разорителност.
В 550 г. Юстиановият братовчед Герман се намирал в Сер-дика и се тъкмял да замине с войска на Запад, за да се бие срещу остготите.118 По това време множество от славини — по-многочислени от всякога друг път — преминало Дунава, навлязло в ромейската земя и стигнало до Ниш. Ромеите успели да заловят някои от тези славини, които се били отде-
по Pro с., ib., рр. 144,20—145, 2.
111 Ibidem, р. 145,29: Тбларо.
112 1 b i d е m, р. 143, ю-го-
113 I b i d е m, рр. 143, —144,2.
U4 I b i d е т, р. 144,4 sqq. За него вж. И р е ч е к, Пътувания, с. 340, бел. 39; смята, че е тъждествеио с развалините при .Краснота кале" към Дедеагач.
115 Pro с., ib., р. 144,4-0; срв. Ире чек, п. с., с. 388/9.
ns Proc., ib., р. 144,7 sqq.; развалини при Порто Лагос, срв. И р е-ч е к, п. с., с. 389. За нападение на първобългари иад града съобщава и Т h е о р., ib., р. 236, a, sqq.; ib., р. 236,21.27 за града Nogai, пострадал също при това нападение (срв. Niederle, SS, ib., р. 200, n. 2).
U7 Proc., ib., p. 145,9.i3.
ns Pro c„ ib., II, p. 475,1B sqq.
лили от войската и блуждаели сами из тамошните области. Разпитани за причината на тяхната поява тук, славяните от-върнали, че били пристигнали с цел да се отправят против град Солун и да го заемат заедно с околните градове чрез об-сада.119 Когато това известие стигнало до императора, Юстиниан бил твърде смутен и с писма незабавно повелил на Герман да отложи веднага пътуването си за Италия и да се по-грижи за отбраната на Солун и другите градове, като отблъсне, доколкото му е възможно, нападението на славяните.120 Ако това твърдение на заловените пленници-славяни е вярно, то показва, че славяните, след като разграбили северната част на полуострова, вече се насочвали и към градовете на днешна Средня Македония. Само слухът за подобна възможност, която заплашвала втория град на ромейската империя, стреснал Юстиниан и му показал опасността, що заплашвала най-близките до столицата области и срещу която той трябвало да се бори, преди да воюва за далечни и вече безвъзвратно загубени за империята земи. Този път обаче опасността била отстранена много по-леко. Герман се ползувал с особена слава веред славянските племена и затова, когато те узнали изрично, че той се намирал в Сердика с войска, побързали да се оттеглят-Може би не толкова обаянието, с което се ползувал този ромейски пълководец, колкото опасението, че той, насочен на Запад за борба против Тотила, водел многобройна войска (8и-vcquv аЕюХоуытаттд) със себе си, накарало славяните да се от-теглят. Те се отказали от намерението си да отидат против Солун, не посмели да се вестят в равнините, но се отправили към югозапад и по планинските възвишения стигнали до Далмация. Прокопий твърди, че Герман се отнесъл съвсем прене-брежително към този нов поход на славяните — сякаш онази облает била напълно изоставена от ромейското правителство 1 — и се тъкмял да продължи пътя си към Италия, но внезапно почзнал.121 Войската била поверена в ръцете на Германовия зет Иоан и на единия от Германовите синове на име Юстиниан. През есента те се отправили към Далмация и се готвели да
1*9 Pro с., ib., рр. 475, 22—476, <•
120 Pro С., 1Ь., р. 476, 8-12-
1»1 Proc., ib., рр. 476,13-15; 477, j.u.
презимуват в Салона.122 Очевидно одързостени от загубата на способния ромейски пълководец, славяните продължавали през това време своите нападения по балканските геми. Към пър-вите нападатели сева се присъединили и други, конто пре.ми-нали по-късно Дунава, и всички задружно и напълно свободно (ev noXXfj ёгоиога) нападали ромейските владения.123 Някои от ромеите дори предполагали, че между готите на Тотила и славяните било сключено някакво споразумение: Тотила, назвало се, с много богатства бил успял да убеди славяните и да ги напрати против тукашните ромеи, та по този начин императо-рът, зает с борбата против тях, да не може добре да води войната против готите. Сам Прокопий остазя въпроса нерешен. „Дали за угода на Тотила или пък непризовани дойдоха тук славяните, не мога да кажа“, заягяга той с присъщата си прямота.124 125 Изглежда обаче, че в този слух ще да има известна част истина.123 В такъв случай е ясно, че е бил направен още един опит да се обединят славяните с един от най-страшните то-гавашни врагове на империята, за да водят задружна борба. Това нападение в 550 г. е било не само по-опасно от предишните, но то същевременно разкрива някои особени прояви на нападателите. Тук гече се забелязва — ако и още в зачатък — повратната точка в отношенията на славяните към опустошаваните от тях земи. Разделени на три части, нападателите извършили големи поражения в цялата европейска (балканска) част на ромейската
122 Pro с., ib., рр. 478,3 sqq.; 481,- sqq.
123 Proc., ib., p. 481,10-i4.
121 Proc., ib., p. 481, ц-20: xxi ztvsj uev iv uns-piz si/ov <b£ TooziAaj zoozou£ zoi>£ p-zp^apcuj ypr, iza'. noXXotc; dcvzneiazg йкягцфее zotg zauzig 'Ptuuai-cif, craoj Si] {iaa’.Xst iSuvaza slvj zov npoj ГэтЗ-оое n^Xspov aaxoXi? zVj eg zoiizsug Sr, zcof PxpPdpcug so Sio.-KijoaaS-a size Is TouziAa yapi£6[ievc. size axXvjzci 2xXa-fhjvoi JvzxoS-a ^ХЭ-ov oox e/m sinetv.
125 Знае се, че вандалите опитали да сключат споразумение с хуните по време на византийско-вандалската война (Proc., ib., I, р. 419,1S sqq.), остготите потърсили съдействието на персите (ib„ I, р. 151,j sqq.; пратенипите мииали през Тракия — zasnlzijg €)p£xi;g х<°Р{я — и там намерили иякакъв пре-водач за гръпки и сирийски език), поради което бил нарушен „вечният мир“ между ромеи и перси (срв. V а s i 1 i е v, op., с., I, pp. 181—82); в 546 г. бил сключеи антиромейски съюз между гепиди, франки, лонгобарди (срв. Hauptmann, op. с., р. 137 sqq.) и вероятно славяни.
империя. Съпротивата на ромейските войски била вече така омаломощена, че славяните не се задоволявали само да нападат тукашните области и да ги опустошават ёс ётсЗрорт^, но „т е презимували тук като в с обетвена зем я и не се опасявали от никакво противодействие” (йатггр ev X;»pz о'Зсейх o-jfiev те 5е8:от£; -олёрлоу).126 Славяните
следователно започнали да се задържат в тукашните земи и не се завръщали в живелищата си веднага след своите нападения. Тези първи признаци на застояване на славяните в балканските земи свидетелствуват преди всичко за разгрома на ромейското владичество тук, поради което нападателите безопасно можели вече да се задържат за по-дълго време. Едва по-късно имп. Юстиниан събрал и изпратил против тези славяни многобрэйна войска, между предводителите на която бил и вторият син на Герман Юстин.127 Тази ромейска войска за-стигнала част от нападателите в областта на Адрианополис (дн. Одрин). Славяните носели със себе си безброина плячка от роби, добитък и всякакви богатства. Като нямали възмож-ност да се движат напред, те останали там, заели височините и се приготвили да се сразят с ромеите, които били разполо-жени в равнината. Това очакване продължило доста време и ромейските войници наченали да роптаят против своите воена-чалници, като ги обвинявали, че са причина за настъпилата ос-къдица, и отказвали да се сражават. Поради това ромейските военачалници били принудени да побързат и да влязат в сражение със славяните. Завързала се жестока битка, в която ромеите претърпели страшно поражение. В сражението паднали мнозина най-добри воини, а военачалниците едва се спасили от плен, като избягали заедно с другите войници, както им било възможно. Нападателите успели да обсебят и самото знаме (G»}p.E’Ov)128 на част от ромейската войска и продължили пътя си напред. Областта (’AcTtxrJ между Адрианополис и Фи-липополис, 129 която отдавна не била опустошавана, сега била
126 proc., ib., II, р. 481,21.25.
127 Ibidem, рр. 481,й—482,5.
128 За a7)!ietov=₽dv8ov „знаме" вж. у Grosse, ор. с., р. 310 sqq.
129 За тази облает вж. Oberhummer, Astai: PWRE, II (1893), coll. 1772-73.
безпречно разграбена от тях и те могли да съберат оттам голяма плячка. С подобии опустошителни набези нападателите стигнали дори до „Голямата стена“ — на един ден разстояние от ромейската столица. Не след много подир тях бил изпратен ромейски отред, който се срещнал с част от славянската войска, нападнал я внезапно и успял да я срази. В битката загинали мнозина от славяните, а ромеите могли да освободят голяма част от пленниците и между другого си възвърнали отнетото им военно знаме. По този начин обаче те могли да се справят само с част от нападателите, докато другите с плячката се завърнали безпрепятствено в своите живелища.130
Настъп^ал критичен период в отношенията на слагяните към империята. Големите победи над ромейската войска ги насърчавали да предприемат все по-чести и по-многочислени нападения в балканските земи. И наистина още през есента на 551 г.131 славяните едновременно с кутригури извършили ново голямо нападение в западните части на Балканския полуостров. Прокопий съобщава,132 че през тази година голямо множество славяни (УхХоНгд&у ог cpsXog) нападнали земята на или-рийците и извършили там „неописуеми злини“. Императорът изпратил против тях войска, между военачалниците на която се намирали и синовете на пълководеца Герман. Ромейската войска обаче била много по-малочислена от нападателите и затова никак не се осмелявала да влезе в сражение с тях; тя само ги следвала отзад и нападала онези, които изоставали, и по този начин могла да избие мнозина и да зароби някои, които като пленници били изпратени при императора. Славяните въп-реки всичко продължавали опустошенията си. Това ново нашествие също продължило доста време: „В това опустошение те прекараха про д ъ л ж ително време и изпълниха всички пътища с трупове, заробиха неизчислими множества и всичко опустошиха,
130 Pro с., ib., рр. 482, 5—483, 1Г>. За това нападение изобшэ вж. Дринов, п. с., с. 240 сл.; Niederle, SS, ib., р. 198 ; С т а н о j е в и h, п. с., с. 148 сл.; Кул аков ск нй, п. с., с. 211 ст.; погрешно е представено у О. Та fra 11, Thessaloniqtie d£s origines au XlVe siecle, p.93 sqq.
131 За датата вж. Niederle, SS, ib., p. 199, n. 3; срв. Злат арски. в. с., с. 57 сл.
132 Pro с„ ib., II, р. 623,22 sqq.
без никой да им се противопоставь и о т и д о х а в страната си с цялата плячка."133 Прокопий с огорчение признава, че ромейската войска била безсилна да им окаже противодействие. Ромеите не могли да им попречат дори при преминаването на Дунава, нито по някакъв друг начин. Славяните предварително били влезли в споразумение с гепи-дите, които ги пренесли на своите лодки. Наетите гепиди били богато възнаградени (p.xxpop.tc&oc): за всеки човек им било заплетено по златица.134 Тези сведения на Прокопий показват колко голяма е била плячката, взета от славяните, за да могат те да плащат така щедро на своите съюзници. Император Юстиниан бил много раздразнен, че не можал да попречи на славяните поне при преминаването на Дунава и затона опитал да влезе в споразумение с гепидите. Поради разприте си с лонгобардите гепидите, без да знаят, че императорът се нами' рал в споразумение и с тях, изказали готовност да се помирят с ромеите, да станат техни „приятели и съюзници", с надеж-дата да получат подкрепа в борбата против своите врагове-Договорът бил сключен. Малко по-късно лонгобардите съгласно с договора поискали от императора помощ против гепидите. Юстиниан им изпратил войска под предводителството на Гер-мановите синове Юстин и Юстиниан и други двама военачал-ници — Аратиос (’Архтю?) и Свартуас (Уооартоиа?). В същото време императорът, за да се оправдае пред гепидите, ги обвинил в измяна на договора, като заявил, че те дори след сключ-ването на договора били помогнали на някои славяни да пре-минат Дунава, за да увреждат на ромеите. Това обвинение на императора потвърждава предположението, че главнэто условие, представено от страна на ромеите при сключването на договора, било гепидите133 да не помагат повече на славяните при
133 Р г о с., ib., р. 624,7.п: iv xaoxij xs xpdwu s'. xaxxxpl-
ipxvxej p.7jxo£ тя£ |isv iJO'jg vexpffiv йуглЪрау алаоар, Ё£*у8ржло8сааутер 8s &vap'.&|ia itAijS-ig xal Z4‘foap.svs'. £5;i.navxz, cOBsvop aqlaiv AvTtaxaxaSvTOG, Ёл’ olxou йлекорС-alhjaav auv лаат) xg ZeJ-z.
ш За стойността на един златен статнр вж. R е g 1 i n g : PWRE, 2 R-, 111 (1929), coll. 2172—77.
133 За гепидите вж. нзследването на С. Diculescu, Die Gepiden. Forschungen zur Geschichte Daziens im frtihen Mittelalter und zur Vorge-schichte der ruman. Volkes (Halle 1922).
преминаването на Дунава за нападение в земите на империята. Ромеите обаче с някаква албионовска хитрост измамили и са-мите лонгобарди: изпратената на помощ ромейска войска уж не могла да пристигне на време . . . Лонгобардите сами започнали войната и сразили своите врагове.136 Вождът на лонгобардите след победата изпратил пратеници при императора, за да му извести за станалото, като същевременно го упреквал, че не изпроводил помощна войска, ако и немного преди тсва лонгобардите да помагали с много войска на ромеите в бор-бата им против Тотила и готите.137 Този пример е особено показателен за похватите на византийската дипломация, която тикала чрез съюзи и споразумения близките на империята народи към взаимни борби, обещавала щедра подкрепа на ед-ните и другите, а най-сетне ги остагяла да се саморазправят и самоунищожават с надеждата да спечели еднакво от унищо-жението или ослабването на едните или другите. Това било последното средство за борба против нападателите „варвари“ и, трябва да се признае, то нерядко било използувано напълно сполучливо за целите на византийската политика.
Към средата на шестия век славяните вече били едни от най-опасните врагове на Византийската империя, която поради изтощението си от войните по другите земи била безсилна да се справи с тях. Ако се съди по думите на готския историк Йорданес, който писал своята „Гетика" (Getica) тъкмо в 551 г.,138 славяните по това време са заемали ширни земи в отвъддунав-ските области. „Многолюдното славянско племе" (Venetbarum natio populosa) населявало „огромни пространства" (per inmensa spatia) и се деляло на множество по-малки племена, чиито имена се променяли .„по родове и местности"139. В нападенията върху балканските области сега вземали участие повечето славините, докато антите се явявали по-рядко. Когато Йорданес писал своите сведения за славяните, империята тежко страдала от техните нападения. В завършека на своята „Римска история"
136 proc., ib., II, рр. 624,ц 626,,8.
i37 Ibidem, рр. 626, ls—627, 3.
138 Вж. Th. Mommsen, ib., Prooemium, ib., p. XIV sqq.
13® Вж. описанието в Getica, pp. 62, L3—63, 5; срв. общо за спорсвете върху това място у Hauptmann, ор. с., р. 138 sqq.
(Romana), дописана също през 551 г.140, той особено ясно е изразил това тежко положение на империята поради „всеки-дневните нападения на българи, анти и славини" и е отправил сурови обвинения против „неумелите управници", конто допу-щали загубата на имперските владения.141
За началните години на втората половина на VI век не са отбелязани никакви славянски нападения в балканските земи. Погрешно би било обаче да се заключи от това мълчание на нашите исторически извори, че нападателите са оставили империята на спокойствие през тези години. Сам Прокопий, който разказва, че славяните през царуването на Юстиниан нападали „почти всяка година", е писал по това време своите творби, главно „Тайната история", в конто се чувствува непосредстве-ният ужас от опустошителните нападения. Вероятно е обаче, че нашествията на славяните през този период ще да са били по-незначителни, та затова са останали неотбелязани в нашите извори.142 Но нападателите се га се намирали толкова близо до пределите на империята и така застрашително тежали техните нападения, че дори градовете Филипополис (дн. Пловдив), Вероя (дн. Стара Загора), Адрианополис (дн. Одрин) и Плотинополис (на юг от Одрин, при Марица до дн. Узункюпри) се смятали за „гранични на многобройни варварски племена".143
ио Вж. Mommsen, Prooeminm, р. XIV sqq.
in Romana, p. 52, 10-14: Hi sunt casus Romanae rei publicae prefer instantia cottidiana Bulgarum, Antium et Sclavinorum. que si quis scire cupit, annales consulumque seriem revolvat sine fastidio repperietque dignam nostri temporis rem publicam tragydiae. scietque unde orta, quomodo aucta, qualiterve sibi cunctas terras subdiderit et quomodo iterum eas ab ignaris rectoribus amiserit. Mommsen, ib.. p. XIV n. 29 приема, че думите на Йорданес за instantia cottidiana . . Antium et Sclavinorum се отнасят до нападение™ в 550 г.
142 С р в. Д р и н о в, п. с., с. 241 ; К у л а к о в с к и й, п с., с. 222, смята, че славяните са участвували в нападеннята, приписани на хуните.
из Proc., De aed., р. 145, 5-9: лршта pev ФЛоттоиггбАешС те zal Bepoiap sti psvroi ’ASpiavourcdAeiuj те xai ПАштстоилзЛемс та те 4vSeovra xal xftTarteTOVT)-xiia artouSi) тщ лаатц tpxoScpijaato • 4rtel autaj 4rapax<i)Tdxaj guvepaivsv etva’., xabrep livsx yenovouaas ₽appdpu>v xoXXotg . . . Прибьрзано Д p и н о в, п. с., С. 237 сл., 242 сл., в съгласие с цялата своя теория за ранно поселване на славяните тукашннте земи, съзираше в това място у Прокопий доказ, че славяните вече са били поселени в околностите на тезн градове. Думите на Прокопий трябва да се разбират по-общо. Вж. същото за град Анхиало у Proc., De jed., рр. 101, £Т—102,j5
През 558 г. било извършено голямо нападение, при което нападателите, разделе ни на три отреда, стигнали до старата Елада, до Тракийския Херсонес (дн. Галиполски полуостров) и до околностите на самата византийска столица. Ромеите едва успели да отбият нашествениците.144 Докато едни от изворите приписват това нападение само на първобългарите, други сви-детелствуват, че в него са взели участие също и славяни, което изглежда по-вероятно, като се имат пред вид установените вече връзки между двата племенни сбора.145
Към средата на VI в. при границата на империята се явили нови нападатели — аварите, които бързо разпрострели своето владичество над отвъддунавските области, населени със славяни. Съдбата на славянските племена сега се свързвала за няколко десетилетия с дейността на аварите.
* * *
Последните години от царуването на Анастасий I (491—518), царуването на Юстин I (518—527) и особено времето на Юстиниан 1 (527—565) са следователно решителна епоха за отно-шенията между славяните и Византийската империя. Славяните наченали своите нападения още в края на управлението на Анастасий, но ударите били засилени и зачестени особено много при Юстиниан I, когато те нападали почти всяка година пределите на империята. Дунав загубил вече значението си като северна граница на ромейската държава и нашествени-ците прониквали, без да срещнат отпор на все по-големи множества в земите от Адриатическо море до близките околности на византийската столица и в пределите на стара Гърция. Нападателите изхождали все още из заддунавските области по Средния Дунав и днешно Влашко, гдето били техните живе-
ш Вж. изложението у Златарски, и. с., с. 57 сл.
115 Вж. Malalas, ib., р. 490, 6-s. ... eTtxvscmgozv ot O5vvo-. xal cl Sxkapot ty Hpaxij , . .; същото у Th eop h., ib., p. 233, з-g; у Cedr., I, p. 677, очевидно погрешно: ot Ouwot oi xal SxAa₽lvot, bm. xal ot SxXa₽lvot; за другите извори и за датата срв. у Niederle, SS, ib., рр. 200 n. 1; 199 n. 5. Обаче най-подробният извор — Agathias, Hist., ed. Dindorf (HGM, II), p. 364, 28 sqq, не споменава за славяни. За участието на славяните срв. и Д р и н о в, п. с., с. 243 сл.
лища.146 Нападенията понякога се извършвали заедно или едно-временно с първобългарските племена, назовавани в нашите извори все още със старого име „хуни“. Обикновено се явя-вали славянски дружини от по няколкостотин или хиляди души които са могли да се справят неведнаж напълно успешно с малобройните византийски войски.147 При своите набези в тукашните земи славяни и първобългари се водели все още само от желание за грабеж и заробване, а не търсели земи за поселване.148 Вследствие на многобройните и страшни нападения крепостите били разрушени, голяма част от местного население избита или отведена в плен.149 Така нападателите не само уни-
146 В така пазования текст на Псевдо-Кесарий от VI в. славяните са посо-ченн като обитатели край Дунава: ос SxAauvjvai xal Фиотоустац oi xal 4avo6f3ioc лроаауорейореуоь; вж. указанията за този паметннк и за старобългарския му превод у Niederle, SS, ib., р. 121 n. 1; Радон иЬ, п. с., с. 205 сл.; Погодин, п. с., с. 49 сл.; Васильев, Славяне в Греции, с. 405 и бел 3; Лиречек, п. с., с. 51 ; Поправки, с. 21. Срв. otne и другите свидетел-ства у Стан о)евиЬ, О )ужним слав., с. 126 сл.
147 Според изчнслеааията н Диль, п. с., с. 151, и главно на Grosse, op. с., рр. 313, 253, иялата византийска войска по времето на Юстиниан е бнла около 150 хнлядн души, а при аойннте пълководиите Велизарий и Нар. зес са действу ваяй с войска от 10 до 15 хиляди души. Отредите на Балканский полуостров са били много по-малки. Поради това славянски и първо-български дружини на брой до 3000 души са се представяли на роменте като „безбройни множества". Ако се смята, че военните отреди по онова време са съответствували на едва песета или дори, при онези начини на воюване, на по-голяма част от обшия брой население (срв. J. В. Bury, The Invasion of Europe by the Barbarians (London 1912), p. 38 sqq.), може да се смята, че неприятелските отредн в нашите земи са представяли население от няколко десетки хиляди души. Нападенията следователно ще да са предприеманн не от цели народи, а от отделни неголеми племена (срв. и Успенский, п. с... с. 467).
148 Прибързано е твърдението на Т a f г а 11, ор. с„ р. 98, че славяните по това време са бнлн по-малко опасни от хунските племена за империята С оглед на „бъдещето на гръиката раса", защото, докато хунските нападения били „преходни", славяните желасли да се заселят окончателно по тези области. Това твърдение на Т a f г a I i се дължи на някакъв „ исторически ретроспективизъм".
149 Във връзка с опленяването на тукашните земи могат да се припомнят някон императорски разпоредби. През 535 г. имп. Юстиниан издал новела (вж. Imp. J u s t i п i а п i Novellae, 1, р. 75 sqq., nov. XV), отправеиа до цариградския патриарх Епифаний (25. II 520 — 5 VI. 536), с която постаио-
щожили фактического византийско владичество в по-голямата част от Балканский Югоизток, но и намалили извънредно много старого гръцко и тракийско, елинизирано и романизирано население. Тукашните земи обаче пострадали жестоко не само от нападенията на вражеските племена, но също и от многобройни природни бедствия, а често и от грабежите на племената, с конто империята поддържала добри отношения.160 Славянското проникване в тези земи съвсем не е „мирна колонизация" и •славяните не са „мирни поселници", податливи на ромейско влияние161: те идвали с огън и меч, за да рушат и грабят вявал неприкосновеността на църковните имоти. През 538 г. Юстиниан бил принуден да нздаде друга новела (ib., р. 481 sqq., nov. LXXXV , отправена v. с. Rectori Mysiae), с която разпоредил оставеннте на църквата от мнозина земи, къщи или лозя с цел да послужат приходите им за откупване на плен-ници или за изхранване на бе; .ни (ad redemptionem captivorum vel pauperum alimonias), в известии случаи да бъдат продаванн и получеиите средства да бъдат използувани само за казаната цел. През 544 г. подобна разпоредба бнла издадена до епископите иа Томи и Одесос (ib., II, р. 256 sqq.). Срв. още Niederle, SS, ib., р. 196, п. 1; К у л а к о в с к и й, п. с., II, с. 219; MutafCiev, op. с., рр 100/101.
iso proc., Anecd., р. 132, 21 sqq. съобщава, че често (xoZXdxtg) хунски войски опустошавали и оплеиявали ромейските земи, но стратезите на Тракия и Илирик не дръзвали да ги вападнат при завръщането им, защото ими. Юстиниан не позволявал, тъй като хуните според него били нужни за съюз-ници в борбата против готите нли други врагове: xal ax’ айтоО оЕ ₽ар₽ар<х сити 47i;t£ovTO p£v 6g хоАерю; xal ijvSpaxoSE^ovTO Toi)g TijSe 'JPuipaEoug, §£>v Ss zrj аАЛт; Asia xal Totg alxpaAtbtosg йте <j>EAot xal Juppa/ai 'PtapaEoig 6vTEg Sx’olxou axexopECovTo . . . През 551 г. пълководецът Нарзес на път за Италия е трябвало да прекара известно време в Пловдив, тъй като някаква „хунска войска" (атратеира . . . Ouwcxdv) навлязтав тукашните земи и безпрепятствено грабела и заробвала: axavra те xal ecpepov, ouSevog aiplatv avnaraToOvTag Proc., ib., II, p. 603, 2 sqq.). Едва след като едиа част от нападателите се отправили към Солун, а другата към столицата (6x1 та BuCavitov), Нарзес, вместо да се разправя с тях, продължил пътя си към Италия (срв М u t а f-ё i е v, op. с., р. 33, п. 1). Дали тези хунн ие са били тъкмо такива „съюз ници“ на ромеите, та затова византийският пълководец не влязъл в борба о тях ?
151 "Ар avTog, ‘IcTopla, р 173, смята славяните за „мирни поселници" иа балканските земн, а не завоеватели (оЕ EXaftot S-d xaTsAS-ouv йрубтера elprjvixffig, dig хатахттдтаЕ): другаде същият автор (ExXctgoi.., IIpaxTixa, Vll (1932), р. 335), като излиза от повърхностната съпоставка на нмето 2xd₽ag „славянин* със ax7d₽og „роб", говори за „постепенно и мирно проникване на славяните от Дунава до Пелопонес* — (EaS-ptala xal cEpa/vax-i; SteEaSuaig 2Ad₽a>v йхс Too
като врагове на ромеите. Когато първобългари и славяни успя-вали да проникнат в най-южните части на балканските земи те се явявали там не по благоволението на императорите, а като воини и победители. Тук-там се загатва в нашите извори, че нападателите започвали да се застояват в опустошените области. Редом с това, изглежда, се извършвал и друг процес на проникване на първобългарите и славяните във Византийската империя — като наемници във войската, които понякога достигали до най-висшите редове на ромейската военна стъл-^ бица. Ако се съди по някои местни имена със славянски облик, записани у Прокопий към средата на VI в.,152 може да се пред-полага, че вече са били образувани и първите славянски посе-лища от войници — наемници. Във всичко се набелязват прочее проявите на дълбока промяна в живота и в народностния състав на тукашните земи.
Aouvd₽eo>s рехР'- IleAorcowijaou — и добавя, че славяните са нападали не самостойно, а само под натиска на други племена. Явиа с скритата замисъл на гръцкия учен, който желае да покаже, че поселените тук славяни не са никаквн завоеватели и тукашните земи не им принадлежат de jure belli, но са им дадени по благоволението на византийските василевси . . .
152 Др инов, п. с., сс. 168 сл., 187 сл. бе посочил пяла редица местни имена, запазени у Прокопий, като ги смяташе за славянски и виждаше в това свидетелства за ранното поселване на славяните в балканските земи. N i е-derle, SS, ib., р. 179, n. 1, съкрати този списък, но все пак останаха десе-гина имена, за които той смяташе, че може да даде славянски успоредици: StpeSijv, нова крепост в Нови Епнр (Proc., De aed., р. 117, ц); ioX=₽iv (пактам: ib., р. 117, 17 нова крепост); Врат&ата (нова крепост в Илирик, ib., р. 122,4g); Дёррт; (нова крепост в Хемимонт: ib., р. 147, 31, Аё₽рт; и добавка: Гтдтркгийле, v. 1.: pixpiaraout); BeAeSiva (крепост в Мизия, ib., р. 148, вд); Zspvrjg (крепост при Дунава; ib., 127 2); Bspfava (подновена крепост в Дар-дания ; ib., р. 120, ц); Adjoutfa (подновена крепост в Дардания ; ib., р. 120, 45); КАеа₽ёгата (подновена крепост в Илирик; ib., р. 121, 16); IIe^iov (подновена крепост в стария Епнр; ib., р. 118, 21); Ка₽етСо€ (облает; ib., р. 121, п). Дори и да се изхвърлят някои от тези имена като съмнителни, все пак остават другите, чинто славянски облик е неотречим. В такъв случай би трябвало да се приеме, че към 558 г., когато е било съставено съчинението Ilepl xuapaxiov (вж. за датата Krumbacber, ор. с„ р. 232), а не по-рано (както мисли Niederle, SS, ib., р. 179), на полуострова е имало славянски селища Може да се припомни, че по времето иа Юстиниан по балканските земи е имало поселища на кутрнгурн, лон обардн, гепиди, готи, херули (вж. указа-ннята на изворите у Стаио)евнЬ, О )ужним словенима, с. 137 сл.).
Обединението на славянските племена в Мизия през VII век
Към въпроса за възникването на българската държава
Като говори за победата на първобългарите над византийската войска през пролетта на 681 г., византийският летописец Теофан съобщава,1 че първобългарите на Аспарух тогава преминали Дунава и се настанили в днешна Добруджа. Прониквайки в тази облает, първобългарите по думите на византийския автор стигнали до „така наречената Варна, близо до Одесос". По това време прочее в областта на древния град Одесос2 е съ-ществувало толкова гъсто славянско население, щото то наложило едно чисто славянско местно наименование.3 Областта, обградена от Дунава, Черно море и Стара планина, е давала на първобългарите сигурно прибежище от преследванията на хазарите.4 * Византийският автор ни заявява, че новите пришълци намерили тук облает, защитена „отзад“, сиреч откъм север, от Дунава, докато от другите страни тя била обградена от пла-нините и от Черно море. Несъмнено Теофан се е стараел да определи завзетата от първобългарите облает чрез посочване на естествените граници. Ако се придържаме буквално о текста на византийския писател, би следвало да приемем, че старопланинската верига е заграждала областта, заета от първо-българите, не само откъм юг, но и откъм запад. В противовес на тълкуванията на някои днешни историци6 трябва да се
1 Вж. Theophanes, Chronographia. Ed. С. de Boor, p. 359, 5—17.
2 За ранната история на града вж. В. Белков, Бележки върху со-пиално-икономическото развитие на град Одесос през късноантнчната епоха. Известил на Археолог, дружество гр. Варна, X (1956), с. 109—117. Към това срв. и моята бележка в Byz. Zeitschrift, L (1957), р. 249.
8 Вж. подробности у Ив. Дуйчев Проучвания върху българското средновековие. Сб БАН, XLI, 1 (1945), с. 163, бел. 1.
4 В ж. Ив. Дуйчев, Едно легендарно сведение за Аспаруха, Vjesnik za
arheol. i hist, dalm., LVI—IIX. 2 (1954'57), pp. 181—189
шредположи, че западната граница на българската държава по времето на Аспарух се очертавала от последните разклонения на Стара планина западно от р. Тимок. Това предположение се подкрепи от ед но посочване в текста на Теофан, на което досега не е отдавано почти никакво внимание. Като определи западната граница на първобългарската държава, византийскиит писател изрично заивива, че тя е достигала до държавата на аварите: fieyptc ’A^apiag. Поради липса на достатъчни исторически свидетелства ние днес не сме в състояние да определим с пълна точност югоизточната граница на аварската държава през втората половина на VII в., обаче е твърде вероятно, че в нейните предели тогава не е влизала старата Горна Мизия Взимайки в съображение всички възможни резерви по отношение на Теофановото свидетелство, ние трябва да предположим, че възникналата по времето на Аспарух първобългарска държава се е разпростирала върху територията на двете Мизии — сиреч обхващала е старите римски провинции Горна и Долна Мизия. Само при този твърде широк териториален обсег на възникналата през последните десетилетия на VII в. първобългарска държава ние бихме могли да си обясним с достатъчни основания факта, че византийското правителство твърде бързо се е съгласило да сключи мир с първобългарите и да им плаща годишен данък. Едно малобройно и слабо племе или едва ограничена и слаба държавица в съседство с империята едва ли би могла да наложи на силната империя такива унизителни условия. Несъмнено е, че с възникването на първобългарската държава всички днешни севернобългарски земи и част от североизточните сръбски земи са били напълно и окончателно загубени за Византия?^ В никой текст от по-късно време не става и дума за защитата на тези области от страна на Византийската империя. Но ако първобългарската държава при своето възникване е имала такива широки гра-
5 Така според В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове. I, 1, София 1918, с. 152, западната граница на Аспа-руховата държава първоначално е вървяла, общо взето, по р. Искър, а по-късно но „Врачанската планина на север към р. О госта", стигайки западно -от с. Козлодуй до Дуиава. Напротив, П. М^тафчиев, История на българския народ. I, София 1943, 2 изд., с. 96, приема, че граиицата е стирала до р. Тимок, без обаче да дава основанията си за това твърдение.
ници, това естествено подсказва, че по численост първобългарите на Аспарух не са били така малобройни, както обик-новено се предполага. Този въпрос обаче заслужава по-специ-ално разглеждане.
Теофан, след като определи по такъв начин границите на нововъзникналата първобългарска държава, добавя, че първобългарите завладели „измежду околните славянски племена така наречените Седем племена"6. Освен това той добавя, че те преселили северите, намиращи се отпред, сиреч южно от прохода на Веригава, или Стара планина,7 към областта на изток, сиреч към Черно море.8 В изложение™ на византийския автор прочее ясно е прокарано разграничението между т. нар. Седем славянски племена и племето на северите. Като се анализира текстът на Теофан, трябва да се заключи, че между първобългарите и разните славянски племена се установили неедно-образни отношения. На първо място, т. нар. Седем славянски племена били задължени да плащат данък на първобългарите.9
6 Theophanes, op. с., р. 359, 12—14: xopiesaavKov tffiv
xapaxeijiEvoiv XxXauivdjv ёЭ-voiv tap XeycpsvaS §nza yevedj.
7 Вж. подробно у Дуйчев, Проучвания. XIX. По въпроса за името .Веригава“, с. 151—168.
s Theophanes., op. с., р.359, 14—15: todj psv Xejiepeig xazcpxiaav ino vfjj epjtpoa&ev xXe.ccupxf Iiepsfa3u>v ёл1 rd Jtpog dvaroXrjV |T=pi].
9 Напоследък M. Войнов, За първия допир на Аспаруховите българи със славяните и за датата на осиоваваието на българската държава. НИБИ, VI (1956), с. 453—480, опита за съжаление неубедително да докаже, че в израза итсо лак-cov думата Jtdxxov трябва да се тълкува в смисъл „договор-, като смята това като посочване, че въпросните славяии били федерати на Византийската империя. Това тълкуваие решителио трябва да се отхвърли. Вж. и моята бележка в Byzantinische Zeitschrift, L (1957), р. 527. Загатнатото от Г. Б а л а с ч е в: Мииало, I, 2 (1909), с. 205—208, правилно тълкуване иа това място бе развито от мен първоначално независимо от този автор, като бяха приведеии миогобройни изворни посочвания Вж. мойте статии: Protobulgares et Slaves. Sur le probleme de la formation de 1’Etat bulgare. Annales de 1’Institut Kondakov, X (1938), pp. 145—154; Въпроси нз вътреш-иата история на Първото българско царство. През вековете, I (1938), с. 98 и сл.; Балканският Югоизток през първата половина на VI век. Начални славянски нападения. Беломорски преглед, I (1942), с. 229, бел. I ; Проучвания, с. 5—8. Срв. също тълхуването на G. М о г a v с s i k — R. J. H. Jenkins, Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, Budapest 1949, p. 326. Засега ми e невъзможио тук да се върна отново на въпроса за тълку-
Северите, доколкото може да се съди по оскъдните запазени данни, успечи да отбранят своята автономия. Запазването на тази автономия намерило израз, както личи, преди всичко в това, че ако и да били включени в пределите на новата държава, северите продължили да живеят под управлението на свои князе, и то в течение на цели десетилетия. Така през втората половина на VIII в. се споменава10 северският княз Славун11. Въз основа на това може да се предположи, чеГко-гато първобългарите се появили на границите на северните балкански владения на империята, племето на северите установило известии приятелски и дори съюзнически отношения с тях и вероятно им е съдействувало за покорението на оста-налите славянски племена и за настаняването им в земите на полуострова.
В текста на Теофан намираме един немного ясен израз за славянските племена в Мизия: тас Хеуорса? итга yeveag.12 Необходимо е преди всичко да се уточни значението на думата yeveac в този израз, преведена от Анастасий Библиотекар13 ge-nerationes. Въпреки известии съмнения14 ясно е, че тази дума ването иа този израз, въпреки че могат да се приведат иови изворни посоч-вания и иови съображения от историческо и филологическо естество.
^Theophanes, op. с., р. 436, 15.
11 Във връзка с формата на името Славуи срв. Ив. Д у й ч е в, Най ранни връзки между първобългари и славяни. Сборник Г. Кацаров. П, София1 1955, с. 328 и сл.; Войнов, п. с., с. 454 и сл., обаче неубедително възра-зява, че мисълта за „някаква независимост иа северите” била неприемлива. Според него (с. 456) това противоречало на сведението, че северите били „преместеии” от живелищата си по искане на първобългарите. Той също отрнча, че северите са могли да бъдат в предварително споразумение с първобългарите. Не е убедително и неговото твърдение за преместване на всички завареии тук славянски племена, както и на израза в смисъл на
„останалата част“.
43 Theophanes, op. с., р. 359, 13—14, 16.
13 A n a s t a s i i Bibliothecarii Chronographia tripertita. Ed. C. de Boor, apud : T h e о p h a n e s, Chronographia. II, p. 227, 15—16: adiacentium Sclavinorum generationibus. quae dicebatur septem; срв. p. 227, 19: residues septem generationes.
14 Напоследък Г. Ц а н к о в а-П е т к о в а, Б ележки към началния период от историята иа българската държава. ИИБИ, V (1954), с. 319 и сл., се по-мъчи да изтълкувадуматаyevea,следвайкиглавноедновнушение на Е.Э. Лип-шиц: Виз. врем.. Ill (1950), с. 98, в смисъл на „род, поколение, коляно*, не
в случая трябва да се тълкува в смисъл на „племе". Доста-тъчно е да се посочат свидетелствата на някои византийски автори,15 както и употребата на думата generatio на латински или на думата „род" в стари славянски текстове.16 Докато изобщо е напълно пресилено да се извращава смисълът на думата yevEa: в нашия текст, тълкуването на израза ётгся yeveag събужда основателни съмнения. Трябва ли това посочване да се тълкува в смисъл, че става дума изрично за седем славянски племена, както твърдят някои учени?17 Или, напротив, числото седем тук има по-скоро условно значение, поради което изразът не трябва да се тълкува буквално ?18 Отговор на
племе, следователио в текста на Теофаи ставало дума за две славянски племена. именно племето на северите и „другого — наречено Седем рода или Седем колена". Това тълкуване е иапълно непрнемливо както от чисто езиково гледище, -. ака и с ог.чед иа другите наличии свидетелства за славянските племена в Мизия.
15 Вж. напр.: Const. Porphyrogenitus, De admin, imperio, cap. .7, I. 30, 34, 39, etc.; G. Moravcsik, Byzantinoturcica. II. Budapest 1943, p. 22; Hesychii Alexandrini Lexicon. Ed. M. Schmidt, Jenae 1868, col. 341 : ysved- <pjXij; срв. К. J и p e ч e к, Историка срба. 1, Београд 1922, с. 96 97 ; В о й и о в, п. с., с. 456, бел. 2.
16 Срв. Du Cange-Favre, Glossanum mediae et infimae latinitatis. IV, Niort 1885, p. 54, s. v. g e n e г a t i о ; A e. Forcellini, Totius latinitatis lexicon. Ill, Prati 1865, pp. 194—195, s. v. g e n e r a t i о. За значение™ на славяиската дума РОДЪ вж. И.И. Срезневский, Материалы для словаря древие-русского языка по письменным паметиикам. 111, СПб. 1903, с. 135—138: РОДЪ: . . . племя, иародъ; Ц а нко в а, п с., с. 327 и бел. 2, е склонна да призиае това значение на думата; срв. и Войнов, с. 456, бел. 2, към края.
17 Почти всички учени без изклю 1ение, като изхождат от текста на Теофаи, говорят за седем племена, катоосновната разтика се състои в това дали един или друг от съвремеините учеии вклютва в броя на тези седем племена северите, или не, при което в последняя случай броят иа племената ют седем се увеличава на о с е м. Така М. Д р и и о в, Съчинения, I, София 1909, с. 33 („северяните и другите седем славянски племена"), 294, 295 („семь славянских племен у Нижней Мизин") Диречек, п, с., 1,’с. 72 („седам словенских племена"); К. И речек, История Болгар. Одесса 1878, с. 146: „семь славянских племен"; Златарски, История, I, 1, с. 142 : „северите .. а остаиалите седем..."; Мутафчиев, п. с., стр. 96. Други посочвания вж. у Войнов, п. с., с. 453 и сл.
18 Подхващайки изказаиото от мен през юли 1952 г. схващаие за употребата на числото седем „в условен смисъл", Цаикова, пос. съч., стр. 326 и бел. 8, дава един пример от Слово о полку Игореве, без да може да го
'гози въпрос може да се даде, когато вземем под внимание значението на числото седем в древната и средновековната мистика на числата.19 Без да се повтарят тук всички познати извори в това отношение, нито пък да се излагат подробно изказаните мнения и тълкувания, би било необходимо да се припомнят поне някои общи посочвания, конто биха ни разясни-ли широката употреба на числото седем и различните значения, конто са му били придавани в миналото. Така благодарение
изтълкува задоволително, н добавя че името .Седем рода" или .Седем колена" .ие бива в никой случай да се разбира в буквален смисъл".
19 Измежду извънредио богатата книжиииа по въпроса трябва да песочим тук поне най-важните. Извънредио ценно в това отношение е изучването на F v. А п d г i а п, Die Siebenzahl im Geistesleben der Volker. Mitteilungen der Anthropologischen Gesellschaft in Wien, XXXI (1901), p. 225—274; p. 248 sqq., за европейсикте народи ; pp. 255—259, 272, за славянските народи. Авторът (р. 272) определя числото седем като .kosmisclie Zahl, magische Zahl, blosse Ge-brauchs-oder Lieblingszahl". W. H. Ro scher, Die Enneadischen und hebdoma-dischen Fristen und Wochen deraltesten Griechen. Ein Beitrag zur vergleichenden Chronologie und Zahlenmystik. Abhandlungen d. k. Sachsischen Gesell. d. Wiss., phil.-hist. Klasse, XXI, 4, 1903; idem, Die Sieben- und Neunzahl im Kultus und Mythus der Griechen. Nebst einem Anhang: Nachtrage zu den „Enneadischen und hebdomadischen Fristen und Wochen" enthaltend, ib., XXIV, 1, 1904; idem, Die Hebdomadenlehre der griechischen Philosophen und Artzte. Ein Beitrag zur Geschichte der griechischen Philosophic und Me-dizin, ib., XXIV, 6, 1906; idem. Enneadische Studien, ib., XXVI, 1, 1907; idem. Uber Alter, Unsprung und Bedeutung der Hippokratischen Schrift von der Siebenzahl, ib., XXVIII, 5, 1911; Fr. Boll, Die Lebensalter. Neue Jahrbticher f. d. klass. Altertum XXXI (1913), pp. 89—145; Fr. Do I ger, Antike Zahlenmystik in einer byzantinischen Klosterrege). Простора etg St. П. Kopcax£8>;v, Thessalonike 1953. p. 183—189; A. Wenger: Revue des etudes byzantines, XIII, 1955, pp. 182—183, добавя някои нови сведения за значение на числото седем като „девствено число". Към това вж. и интересного упо-менание за това значение иа седем във византийската сатира от XV в. Ма-зарис: вж. С. П. Кондратьев — Т. М. Соколова, Пребывание Мазариса в подземном царстве. Виз. врем., XTV (1958), с. 351 и бел. 68; към това вж. моята бележка в Byzantinische Zeitsclirift, LI (1958), р. 422. Не са ми до-стъпни проучваннята: F. Hoppe, Medieval number symbolism, A Study in the History of Ideas. Princeton 1950 ; I. E. К a 1 u t s u n a k i s, 'EnvaSixat speovai. ’Atojva, XXXIII, 1921, pp. 107—194. Полезии посочваиия no въпроса са дадени в книгата иа Е. Honigmann, Die Sieben Klimata und die rciXsig htfaijpoi. Eine Untersuchung zur Geschichte der Geographic und Astrologie im Altertum und Mittelalter, Heidelberg 1929, p. 7, passim: срв. Fr. Boll, Hebdomas: PWRE, VII, coll. 2574—2578.
на многобройни свидетелства може да се проследи значението на числото седем в така назованата „мистика на числата" от най-древни времена насам. Още от вавилонската епоха това число играло особе но важна роля в култа, астрологическите вярвания, хронологията, философията и изобщо знанията, както и в обикновения живот на древните египтяни, класическа Гърция и Рим. Евреите също са придавали известно мистическо значение на числото седем,20 та благодарение отчасти на тях това схващане е могло да се утвърди веред народите от среднове-ковието.21 Достатъчно е да се прелистят Старият Завет, Апо-калипсисът или някое съчинение от апокрифен произход, за да се открият там най-обилни примери в това отношение.22 Свидетелствата за особения култ към числото седем през сред-новековието са толкова многочислени, щото би било необходимо да се припомнят поне най-познатите и най-широко раз-пространените. Измежду различните средновековни схващания, отчасти наследени от класическата древност и дори от по-дълбока старина, трябва да припомним тук поне следните: схващането за седейте планети,23 за седейте климата на земята,24 за седейте пояса на небето,3’ за седейте чудеса на
30 Вж. посочваиията у R о s с h е г, Die Enneadischen und hebdomadischen Fristen, p. 31 sqq.; idem, Die Sieben- und Netinzahl, p. 86, etc.
31 Книгата на О. Zb kier. Die Tugendlehre des Christentums, Gutersloh 1904, конто съдържа даиии за това ми е недостъпиа.
j 30 31 32 Срв. Genesis.ll, 2 sqq.; VII. 2 ; VIII, 4 ; Exodus, XXIII, 11 ; Lev., XXIII, 15; XXV, 8, etc.; Apocalypsis, I, 12, 16, 20; 11,1; III, 1; IV, 5; V, 1, 5, 6; VIII, 2, 6, и др.; срв. N. Mor о sow, Die Offen-barung Johannis. Eine astronomisch-historische Untersuchung, Stuttgart 1912, p. 27 sqq., 43 sqq., 49 sqq., 70 sqq., etc. За многочислеиите посочвания от апокрифни текстове би било достатъчно да се припомнят поне примерите у Й. Иванов, Богомилски книги и легеиди, София 1925, с. 63, 64, 65, 74, бел. 1, 80, 81, 83 и др. Някои житийни текстове с иапълио .канонично" съ-държание дават толкова богата примери за употреба на това .мистично число", щото събуждат съмнение относно фактологическата точиост: вж. Ив. Ду fl-че в, Из старата българска книжнииа, I, София 1943, с. 178 и сл.
23 Срв. F г. Boll, Hebdomas: PWRE VII (1912), coll. 2547—2578.
24 Срв. Honigmann, Die Sieben Klimata. p. 4 sqq., 225 sqq., 228 sqq. passim; срв. Isis, XI (1929), p. 413.
25 Срв. S. G reb a ut, Les sept cieux et les sept cercles de la terre. Revue de 1’Orient Chretien, 2. serie, VIII (1913), pp. 204— 208; срв. Byzantinische Zeitschrift, XX1I1 (1914), p. 301.
света,26 за седейте прочути града27 за седемте острова26 и др Освен това ние познаваме вярванията за седемте вятъра,29 за седемте възрасти в живота на човека,30 за седемте „тайнствени печата**31. През средновековието е било широко разпространено вярването за седемте мъдреци, наследено от класическата древност.32 През тази епоха се разпространява също легендата за „седемте спящи*1,33 а твърде широко известно е поверието за „седемте смъртни гряха"34. Познато е Хипократовото съчи-нение за числото седем,35 а е известно също разпространеното вярване за раждане на деца „седмачета", сиреч родени на седмия месец.36 Във византийската литература могат да се
28 Срв. Roscher, Die Hebdomadenlehre der griechischen Philosopher), p. 186 sqq.
87 Срв. тук с. 75, бел. 19. Chronicon Paschale, ed. Bonn., p. 62, 6 sqq.
28 Срв. К i e s s I i n g, Heptanesia : PWRE, XV (1912), col. 368.
29 Roscher, Uber Alter, Ursprung und Bedeutung, p. 79 sqq.
30 Roscher, Die Enneadischen und hebdotnadischen Fristen, p. 64; idem, Die Hebdomadenlehren der griechischen Philosophen, p. 48; idem, Uber Alter, Ursprung und Bedeutung, p. 85 sqq.
31 Срв. Л. M ел иксе т-Б e к о в, Семипечатие и его толкование. Приложения к ответу Спасителя на послание Абгара Эдесского, в редакциях грузинской и армянской. Християиский Восток, 111 (1914), с. 44—50, 203 —205; срв. Byzantin. Zeitschrift, XXIII (1920), р. 462.
32 Срв. Barkowski, Sieben Weise: PWRE, 2 R., 11 (1923), coll. 2242— 2264; Historia septem sapientium. Ed. A. Hilka. Sammlung mittellateinischer Texte. 4. Heidelberg 1912; H. Gregoire. Byzantion, II (1925), p. 544 sqq.; срв. p. 593 sqq.
33 G о s s e n-S t e i e r, Siebenschlafer : PWRE, 2 R., II, coll. 2240—2242 ; A. A 11 g e i e r, Der Ursprung der griechischen Siebenschlaferlegende. Byzan-tinisch-neugriechische Jahrb., Ill (1922), pp. 311—331, 341; Roscher, Die Sieben- und Neunzahl, p. 51.
34 Срв. Gj. Pol i v ka, Opisi i izvodi iz nekoliko jugoslavenskr ruko-pisa u Pragu. Stanne, XXII (1887), pp. 203—204: Pitanja о sedam glavnih gri-jeha. Срв. също no-новите публикации; Г. Михалоевич, Аждая седмо-глава сиреч описание седми грехов смртных, в Будиме граде 1803; срв. Ст. НоваковиЬ, Српска библиографща за нови)укиьижевност 1741—1867 Београд 1869, с. 58, № 247.
35 Срв. W. Н. Roscher, Die Hippokratische Schrift von der Siebenzah in ihrer vierfachen Uberlieferung, Paderborn 1913.
36 Срв. V. De Falco, Joannis Pediasimi hbellum de partu septemmestri ac novemmestri nondum editum. Napoli 1923; L. W a I z e r, Galens Schrift „Uber die Siebenmonatskinder", Rivista degli studi orientali, XV, 4 (1935), pp.
посочат значителен брой съчинения или отделни посочвания все във връзка с числото седем.37 Особено внимание заслужава един пример от византийския живот, когато това „мистично число", наследено от езическата и юдейската древност, намира приложение дори в манастирския устав, съставен през март 1077 г. от прочутия византийски писател-историк Михаил Ата-лиата, който в главата за броя на монасите постановява, щото те да бъдат седем, което число било смятано за „девствено, почетно и достойно за предпочитание"38 След като дава някои примери за употребата на числото седем, Михаил Аталиата добавя, че това число е било „любимо и тайнствено за древните и за съвременниците", тъй като в десетицата единствено то „нито само ражда, нито се поражда" от други числа, загатвайки за неговата неделимост. В основата на тези разсъждения се крият, както изтъква проф. Фр. Дьолгер,39 езически питагорей-ски схващания, съчетани с гностическо-астрологически пред-стави, проникнали във византийското християнство от XI в. заедно с настъпилия тогава своеобразен византийски ренесанс.
През Византия представите за „мистическия характер" на числото седем проникнали твърде рано сред славяните от сред-новековието. Достатъчно би било да припомним тук поне наи-менованието „Седмочисленици", с което се обозначават осно-воположниците на славянската писменост и просвета Констан-тин-Кирил и Методий и техните ученици. Превеждайки визан-тийските църковни песнопения, старославянските преводачи са се постарали да следват своите византийски първообрази дори
323—357, с арабски и гръцки текстове ; К. М г a s : Wiener Studien, XLI (1919—1920), pp. 181 — 192, за Хипократовото учение за числото седем.
37 Общо вж. F. Sbordone, L’ebdomadario di Niceforo Gregora, Rivista indo-greco-italica, XX (1936), p. 125—142 ; срв. Byzantinische Zeitschrift, XXXVII (1937), p. 501 ; A. D e 1 a 11 e, Geographica. Byzantinische Zeitschrift, XXX (1929—1930), p. 516; Philostorgius, Kirchengeschichte, ed. J. Bidez, Leipzig 1913, p. 163, 2—10; срв. E i t r e m, Hebdome : PWRE, Vll (1912), col. 2579; Jessen, Hebdomaios: PWRE, ib., col. 2579.
3S F r. M i k 1 о s i c h—1. Muller, Acta et diplomata graeca inedii aevi sacra et profana. V. Vindobonae 1887, p. 311 sqq.; Doi ger, op. cit„ p. 183. sqq.: mog xijj SsxdSoj povav autov цтде "j-evvav pijxe yevvda9a'..
з» Dolger, op. cit., p. 186 sqq.
в употребата на числото седем.40 Като имаме пред вид упоме-наването за числото седем в Апокалипсиса на Йоан Богослов,41 ние, разбира се, едва ли бихме могли да приемем като напълно достоверно свидетелството на Теофилакт Охридски,42 който заявява, че българският княз Борис I след покръстването в 865 г. бил построил в българската земя седем катедрални църкви, което сведение се приема в буквалния смисъл от мнозина изследвачи и дори се правят опити да се отъждествят с точност тези споменати църкви.43 Несъмнено е, че начетеният в класическата и църковната книжнина охридски архиепископ Теофилакт само е дал отглас на едно антично и средновековно вярване и може би на неговото свидетелство не бива да се отдава буквално значение.44 Заслужава внимание също и обстоя-телството, че числото седем и до наши дни е запазило мястото си като любимо числово определение в славянското народно творчество.45
40 Срв. R. A b i с h t, Haben die alten slawischen Cbersetzer der griechi-schen Kirchenlieder die Siebenzahlen der griechischen Liederverse festgehalten? Archiv f. Slav. Philol., XXXVI (1916), pp. 414—429.
41 Срв. Apokalypsis, I, 4, 20 etc.
12 Migne, P. Gr., CXXVI 11864), col. 1229 D; срв. Apocalypsis, 1, 12, 13, 20; II, 1.
43 В буквален смисъл напр. гълкува това посочваие В. Иванова, Стари църкви и манастири в българските земи. Годишиик на Народния музей за 1922 1925 г., София 1926, с. 525, както и Ив. Сиегаров, Българският първоучител св. Климент Охридски. ГСУбф, VI (1927), с. 290, иай-сетне, изглежда, и А л. Милев, Житие на Климент Охридски. София 1955, с. 98. бел. 145а.
44 Като успоредица заслужава да се припомни нисаното от англичанина R. Walsh, Narrative of a Journey from Constantinople to England, London 1828, p. 125: .In Ireland it was an act of religion to build seven churches-together, in commemoration of the seven churches of the Apocalypsis, and in pla ces so called the churches are still standing, to attest the reason of the name.' Срв К. Стоя и о в, Пътувание от Цариград през България в 1827 година, Пе-риодическо списание, LX1X (1908), с. 240. Свидетелството на Теофилакт Охридски за построяването на седем катедрални църкви от Борис I би могло да се приеме за достоверно само ако предположим, че българският владетел е следвал същия обичай. За голямо съжалеиие този обичай не е засвидетелст-вуван, доколкото зиая, в никой византийски извор и поради това Теофилак-товото сведение би трябвало до посочване поие на противного да се гълкува само като условно. За .седмия век" вж. Ю. Трифонов: СпБАН, LVIII (1939), с. 6 8.
Всички тези посочвания из живота на византийци и славяни — които, нека добавя веднага, могат значително да бъдат обогатени с посочвания от историята на древността, среднове-ковието и дори от по-ново време показват широкото раз-пространение на числовото определение седем. Това обстоятел-ство вече само по себе си би трябвало да ни постави „нащрек", когато в някои изворни упоменания срещнем употребата на това число. Теофановото определение за „така наречените Седем славянски племена" обаче едва ли би следвало да се свърже с тези „мистични", суеверии преживелици от далечната древност и от класическата епоха. Очевидно за неговото тълкуване ние би трябвало да се обърнем по-скоро към доста многобройните географски и етнографски имена от античността и средновеко-вието, в които като съставка влиза числовото определение седем. На първо място тук може да се посочи името на племето хеп-такомити ('Елтахыр^-ас), сиреч племе, което обитавало „седем села".46 Познато е обозначението на Рим като „град на седемте хълма": Septimontium, или Septicolis, което наименование се среща и за византийската столица.47 Една река в Тракия носи името Хептапорос ('Елтаторо?), или Полипорос (ПоХилорос), което ще рече „река със седем брода" или с „много брода"48. Неколкократно числото седем се явява като съставка в племенни наименования. Така в послание до имп. Маврикий от 598 г.
15 Вж. иапр. Ив Д. Шишманов: Сб НУК, XV (1898), с. 453 и сл.; 3. П. Иванова, Типичии числа в българските народни песни. Известия на Семинара по славянска филология, IV (1921), с. 518 и сл., 524, 535 и сл.; 535 и сл. ;срв. също F. v. Andrian, op. с., рр. 255—259, 272.
46 Stephanas Byzantinus, Ethnicorum quae supersunt. Ex rec. A. Meinekii, I, Berolini 1849, p. 275, 1—2; срв. Ruge, Heptakometai: PWRE, XV (1912), col. 368. Известието иа Страбон (XII, 3, 18) за хептакомитите вж. у В. В. Латышев, Известия древних писателей о Скифии и Кавказе, ВДИ, 1947, ки. 4, с. 235 и бел. 11.
47 Roscher, Enneadische Studien, р. 144; Klotz, Septimontium: PWRE, 2 R„ II (1923), coll. 1577—1578; Pfister, ib.: 2 R., I (1914), col. 1018 sqq.; Oberhummer: ib., Ill (1899), col. 1117. Същото име се дава и на Цариград.
48 С. Muller, Geographi graeci minores, II, Parisiis 1882, p. 600, nr. -33: 6 8fe 'Emartopog IlcXimopcg xaAetrai; срв. Btirchner, Heptaporos: PWRE, XV (1912), col. 369: „der Fluss mit sieben Furten-; срв. Tkac. Hepta: PWRE, XV (1912), col. 367; Bolte. Heptagoniai: ib., coll. 367—368; Pieper, Heptanomia: ib., col. 368.
зварският хаган се титулувал „велик господар на седем племена и владетел на седем климата от вселената“ (6 Xa-pvo; 6 piyag ’SEomvrjQ гглх yevemv xa! xupcog xXtpaTtov ofxoup.ev7jg e~~z).49 Тази титла e останала в употреба на Изток до ново време.50 Константин Багренородни говори51 за седейте племена на маджа-рите (ot psv Тойрхо: yeveai bTrijpyov етгсх),52 което се свързва с някои старинни вярвания на народите от Изтока.53 Още по-показателен е случаят, свързан с историята на славянските племена в ранното средновековие. Така според свидетелството на т. нар. Баварски географ едно славянско племе носело наиме-нованието Eptaradici.54 Поставено е питане65 дали това „зага-дъчно“ племенно наименование не стой във връзка с посочва-
4flTheophylactus Simocatta, Historiae, ed. C. de Boor, Lipsiae 1887, p. 257,1—6; срв. R. G г о u s s e t, L’Empire des steppes, Paris 1939, p 134, n. 2; .grand chef des sept races et maltre des sept climats"; F г. AI-theim, Attila und die Hunnen.Baden-Baden 1951, p. 209, n. 28: .Die sieben Klimata sind an die Stelle der Winkel der Welt getreten."
so Срв. Honigmann, Die Sieben Klimata, p. 108.
51 Const. Porphyrogenitus, De administrando imperto, ed. G. Mo-javcsik et R. J. H. Jenkins, cap. 38, 10—11.
52 Срв. G. Kun n, Relationum Hungarorum cum Oriente gentibusque Orientalis originis historia antiquissima. I. Claudiopoli 1892, pp. 139—162: De septem generationibus Hungarorum, с много други посочвания и обяснеиия. За отбелязване е признанието на автора (р. 158): Numerus septenarius apud Constantinum aeque atque apud regis Belae notarium non pro certo et definite ha-bendus est. Срв. G. Nemeth, On Ogur, Sieben Madyaren, Dentil mogyer. Korosi Csoina-Archivum, I (1921), pp. 148—155 ; срв. Byz. - neugriechisch. Jahr-bticher, III (1922), p. 244.
53 Срв. H. Va mb ery, Die Ursprung der Magyaren. Leipzig 1882, p. 132: „Was er von den sieben Stammen erzahlt, eine Zahl, die schon von alters her im Osten eine religiose Bedeutung hatte, erinnert besonders an das bei den Ural-AItaiern herrschende Siebener-System, demzufolge selbst noch heute bei den tiirkischen Nomaden der Ausdruck Jeti-Ata (d. h. Sieben Vater) der conventionnelle Ausdruck fiir den Begriff A h n e n ist, daher die Redens--art Jeti atangkim dir = wer sind deine Ahnen, was ist deine Abstammung, wortlich = wer sind deine sieben Vater? Und dass die Siebenzahl auch bei •den iibngen Ttirken jener Zeit beliebt war, beweist der Bericht der magya-rischen Historiker von den Sieben kumanischen Stammen." Срв. p. 143, n. 3: Hetumoger = Sieben Magyaren.
54 L. Niederle, Slovanske starozitnosti, II, 1, Praha 1906, p. 416, n. 1.
66 L. Niederle, Manuel de I’antiquitd slave, I, Paris 1923, p. 103, n.
2; idem, Rukovet' slovanskych starozitnosti. Praha 1953, p. 88, n. 3.
нето на Теофан за седейте славянски племена в Мизия, а заедно с това е поставен въпросът, дали латинското наименование Eptaradici не представя просто предаване на гръцка форма 'Ema pa3:xe?. Неубедително е обаче предположението, че наименованието Eptaradici трябва да се тълкува като неточно предаване на първична форма Epta-rodici, защото в такъв случай би следвало да допуснем съществуването на хибридно, полугръцко и полуславянско племенно наименование. Знае се, от друга страна, че е съществувало маджарско племе, назова-вано с името Heptaradici.-56
При тълкуването на посочените местни и племенни имена, както и на подобии имена от този род трябва ^да се вземе под внимание една друга отлика на числото седем.В някои случаи то се явява не толкова като число с някакво „мистично значение “, а повече като обозначение за множество.57 Някои сред-новековни автори изрично са подчертали това значение на числото седем. Така напр. Георги Монах, като тълкува известии посочвания в Писанието~направо заявява,58 че обикновено това число се употребява за посочване на многократност и обозна-чава неопределено множество. Лексикографът Суда-Свидас също съобщава,59 че наречието „седмократно" означавало „многократно*1, тъй като числото „седем" се използува за обозначение на множество. Съществуването на двойни форми, като 'Emanopog и ПоХбпоро;,60 както и на наименованията за Плея-дата — Hepta asteres, или Pleiades61 — е най-добро потвърж-дение за това значение на числото седем в местни и племенни имена. Без да се дирят повече примери от този род, трябва да
56 К u и п, ор. с., р. 162, 78.
57 Срв. моята бележка в Byzantinische Zeitschrift, L (1957), р. 527; К. D(iet erich): Byzantinische Zeitschrift, XXIII (1920), p. 282, като дава някон интересни посочвания, заключава, че числото седем в такива случаи се явява само като Intensitatspartikel н като Bezeichnung der biossen Grosse.
58 G. Monachus, Chronicon, ed. C. de Boor, I, p. 8,14—16: aovijS-eg.. . tov dptSpov xoBtov ёя1 mAunAaalova xexpija&ai, xal eariv dSioplarou TcXiJ&oug Ojpavaxiv.
58 S и i d a s. Lexicon, ed. A. Adler, II, p. 401, 14—15 : inranXaalova. dvzl тоб TtoXuTckaalova. 6 yap ёпта ётс! zaztetai. Срв. ib., p. 401, 12—13.
60 Вж. тук, с. 80, бел. 48.
61 Ro sc he г, Die Sieben- und Neunzahi im Kuitus, p. 34.
се заключи, че посочването на Теофан за „така наречените Седем (славянски) племена" в Мизия очевидно крие в себе си подобна употреба на числото седем. В противовес на всички досегашни тълкувания на това Теофаново свидетелство, из-хождащи често изпод перото дори на особено прозорливи и критични изследвачи,62 63 трябва да се заключи, че в текста на споменатия византийски писател става дума не за определен брой славянски птемена — именно седем, а за обединение на неопределено множество племена, очевидно по-голямо от седем.") Самият израз та; Xeyop.eva; акта yeveac с употребата на прича-стието Xeyofieva;64 потвърждава напълно условното значение на Теофановото твърдение. Забележително е, от друга страна, че подобен израз ёхта yeveat се среща дословно у древните и
средновековните автори, които се занимават с числото седем
и неговото символистично значение.64 Това тълкуване на ви
зантийского свидетелство дава пълна възможност да съгласу-
ваме Теофановото посочване с едно друго сведение, върху което се е водил спор — става въпрос за думите на Мойсей Хоренски, според когото в Дакия, Македония и Тракия оби-
тавали 25 славянски „народи"
или „племена".65 В израза „така
62 Към приведените по-горе, с. 74 бел. 17. сведения вж. още: Р. Schafarik, Slawische Altertiimer, II, Leipzig 1844, p. 164 (.sieben dort wohnende slawische Starnme"); p. 165 (.die Sitze der sieben Stamme*); Niederle, Slovanske starozitnosti, II, 1, p. 407 sqq., p. 416; idem, Manuel, p. 103: .sept tribus slaves qui ... se sont rangees de bon gre sous la domination d’Asparouch" ... „Parmi ces tribus figurait la tribu des S6veriens“.
63 Срв. H.-G. В (e c k): Byzantinische Zeitschrift, L (1957), p. 504: .Ein As-rdpevo; oder ahnliches dient also ... als Entschuldigung ftir die Verwendung eines nicht-attischen Terminus, den freilich jedermann besser verstand als den attischen.“ Неточно e изтълкуван термины у Златарски, с. 256, бел. 2. а обясненията на Ц а н к о в а - П е т к о в а, п. с., с. 325, н бел. 2—3, се нуждаят от допълнение. Според авторката изразът Xe-pSpevo; просто бил замествал „ка-вичките на днешния наш език“, когато в същност този израз се употребява само за въвеждане на чужди или необичайни имена, а понякога има и иронично значение.
64 Срв. Roscher, Die Enneadischen und hebdomadischen Fristen I. pp. 10 и 32.
65 Вж. К. П а т к а н о в, Из нового списка географии, приписываемой Мойсею Хоренскому, ЖМНПр 226, 1883, с. 26. Срв. още към това: L. Niederle, Slovanske siaroZitnosti, II, 1, р. 415, n. I; idem, Rukovet’, p. 88; Г. Ц а н к о в а-П е т к о в а, п. с., 327 и сл., с неправилно цитиран текст (с. 327„
маречените седем (славянски) племена" трябва да съзрем не посочване за едно славянско племе, както погрешно се твър-ди,66 а посочване за неопределено множество славянски племена, ако не всички двадесет и пет племена, за които говори арменският писател, то несъмнено по-голямата част от тях.
Това тълкуване на Теофановото свидетелство ни доближава еще една стъпка напред към изясняване на въпроса за въз-никване на държавна организация сред българските славяни. Вън от всяко съмнение е, че в израза „така наречените Седем (славянски) племена" трябва да съзрем указание за съществуването на широко племенно обединение сред българските славяни през третата четвърт на VII в. Това племенно обединение е в същност първото държавно образувание сред българските славяни, възникнало още в периода преди настаняването на първобългарите в днешните северни и североизточни български земи. Необходимо е да се отдаде заслуга на съветския историк С. А. Никитин, който преди няколко години разтълкува Теофановото посочване и изтъкна съществуването на това първо-начално държавно обединение сред българските славяни през VII в. „В крайдунавските земи (Долна Мизия) — пише проф. С. А. Никитин67 — изворите споменават седем славянски племена като някакво здраво единство. Имената на тези седем племена остават неизвестни; те никога не излизат поотделно бел. 6); Дринов, Съчинения, с. 276, 295 и сл., и Иречек, История болгар, с. 146 и сл., отъждестяват споменатите *от Теофан и от Мойсей Хоренски славянски племена, обаче при предпоставката, че става дума все за седем племена. J и р е ч е к, Истори)а ерба, I, с. 74, дава текста по-пълно и предлага по-общо тълкуване в смисъл, че става дума изобщо за нахлулнте през периода от Юстиниан I до Маврикий отвъддунавски славяни в земите на Балканский полуостров. Във връзка с текста на Мойсей Хоренски вж. по-следните приноси на покойния съветски арменист Я. А. М а н а н д я н, Когда и кем была составлена .Армянская география*, приписываемая Моисею Корейскому. Виз. врем., XXVI (1947), с. 127—143; „Начальная история Армении* Мар-Абаза. К вопросу об источниках Себеоса, Мойсея Корейского и Прокопия Кесарийского. Палестинский сборник, II (64—65) (1956), с. 69—80.
66 Срв. Ца н ков а-П е т к о в а, п. с., с. 328.
67 С. А. Никитин, Образование болгарского народа и возникновение болгарского государства, Вестник Московского университета, серия обществ, наук, № 1, 1952, с. 143 и сл. ; български превод: Образуване на българския народ и възникване на българската държава. Ист. пр., XI, 1 (1953), с. 65 и сл. Вж. също С. А. Никитин: История Болгарии, I, Москва 1954, с. 52 и сл.
на историческата сцена. Трайното обединение на седейте ми-зийски племена било образуващата се славянска държава. Ние не можем да проникнем в нейното вътрешно устройство и организация..След като дава някои други разяснения за „това обединение на седемте племена", съветският учен добавя : „Обстоятелството, че и в момента, когато самостоятелното развитие на това политическо обединение било нарушено, то изпъква като здраво и трайно единство, говори, че то било нещо повече от един винаги нетраен и временен съюз на племена. Ранносредновековната „варварска" държава с появилите се в нея тенденции за развитие в посока на феодализация се образувала у славяните, конто се заселили в България, още в този ранен период на тяхната уседналост на Балканский полуостров. Държавата у българските славяни — пояснява той — била резултат на самостоятелно вътрешно развитие на славяните, а не последица на завладяването им от прабългарите." Според неговите думи това славянско обединение може да се окачестви като „първата ранносредновековна славянска държава на балканските славяни — основата на по-нататъшното държавно развитие в България". Тези схващания бяха въз-приети от някои български учени.68 Уточняването на определе-нието „седем племена" у Теофан дава възможност да се внесе една поправка в тези предположения, а именно че въпросното племенно обединение обхващало не само седем племена, а много по-многочислени племена и следователно заемало срав-нително твърде широка територия. В такъв смисъл ние можем да уточним, от друга страна, и териториалния обсег на първо-българската държава, която според Теофан е стигала западно „до Авария", сиреч вероятно до крайните западни разклонения на Стара планина. В това племенно обединение очевидно, ако тълкуваме правилно текста на споменатия византийски писател, не е влизало племето на северите. Разделените, а може би и враждуващи помежду си славянски единици — северите — и обединението на „Седемте (славянски) племена" влезли в различен допир с новите заселници на полуострова — първобъл-
68 Ал. Б у р м о в : История на България, I, София 1954, с. 64 и сл. J с ъ щ и я т, Към въпроса за отношенията между славяни и прабългари. Ист. пр., X (1954) с. 72,75. Неубедителни възраження на В о й н о в, п. с., с. 458 и бел. 5.
гарите — и по различен начин определили отношенията си с тях. Появата на първобългарите съставяла нов елемент в со-циално-политическото развитие на българските славяни и есте-ствено дала нова насока на първоначалного държавно обеди-иение, което ще да е възникнало може би още през първата половина на VII в., вероятно за самоотбрана колкото против Византия, толкова и против аварите. Ранната хронологическа граница за възникването на това племенно обединение пред-сгавя очевидно неуспешната обсада от авари и славяни на Ца-риград в 626 г.: печалният завършък на тази съвместна обсада бележи бързия упадък на аварската мощ и позволила да се установят нови отношения между аварите и славяните. Възникването на подобно ранно славянско образуване сред българските славяни трябва, от друга страна, да се съпостави с снова, което се разкрива напоследък във връзка с възникването на древноруската славянска държава.69
«!1 Вж. сиециално Б. А. Рыбаков, Образование древнерусского государства, в: АН СССР. Институт истории. Десятый международный конгресс историков в Риме, сентябрь 1955 г. Москва 1956, с. 107—138. — Кратко резюме на настоящата статия е дадено в статията (писана в 1954 г.) под печат: Les sept tribiis slaves de la Mesie. Slavia antiqua, VI (1959), pp. 100—108.
Най-ранни връзки между първобългари и славяни
Въпросът за отношенията между първобългари и славяни през ранното средновековие представя една от важните, но за съ-жаление все още неразрешени загадки на българската история. Наистина за този период притежаваме твърде бедни сведения, обаче известен отговор все пак е възможен. Като оставим на-страна въпроса за възникването на първобългарската държава,1 необходимо е да се изясни целият ход на отношенията между първобългари и славяни до това време. Твърде прибързано би било да се твърди, че двете народностни групи са влезли в допир помежду си тепърва през последната третина на VII в. Това би значело най-малко да не се взема пред вид цялата история на VII, а още повече на VI в., когато славяни и първобългари предприемали едновременно, а понякога и съвмест-но нападения в балканските владения на Византийската империя.2 Създадената през втората половина на VI в. _аварска хе-гемония~над славяни и първобългари още веднаж поставила двете на одностни групи под общо върховенство в течение на повече от половин столетие. Общата аварска хегемония озна-чавала, разбира се, общи действия, нови съвместни борби и нападения. Заслужава да се припомни поне едно събитие, което е много добре познато3: това е обсадата на византийската
1 Към това вж. мойте статин: Protobulgares et Slaves. Annales de I’lnsti-tut Kondakov, X (1938), pp. 145—154; Славяни и първобългари, Известия на Института за българска история, I—П(1951), с. 190—214.
2 За подробности вж. Ив. Дуйчев, Балканският Югоизтокпрезпървата половина на VI в. Начални славянски нападения. Беломорски преглед, I (1942), с. 229—270.
3 Във връзка с това събитие вж. L, Niederle, Slovanske staroZitnosti, II, Praha 1906, p. 230 sqq.; G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantini-schen Staates, Munchen 1940, p. 61 sqq.; L. В г ё h i e r, Vie et mort de Byzance, Paris 1948, p. 51 sqq.
столица през 626 г. Тук участвували авари, славяни, първобъл-гари и перси.4 Угтадъкъ:Г~на~аварската~^гащ след~~провалана 'цариградската обсада означавалразпадане и на самата аварска д'Бржава, вследствие на коетботдёлни народности йзвОювали свойта независимост.~Така придббили отново-своята самостой-ност, славяни и първдбългари също заживели отделно и се от-далечили едни от други. Все пак постигнатата общност между двете етнически групи съставяла важно предусловие за тяхно-то бъдещо развитие. Тя се явявала една стъпка към бъдеща-та политическа и културна общност, която трябвало да бъде осъществена в пределите на първобългарската държава.
Някои изследвачи обаче, като изхождат от езикови съобра-жения, стигат твърде далече в предположенията си относно това общение между славяни и първобългари в периода преди въз-никването на първобългарската държава. Така например покой-ният проф. П. Мутафчиев поддържаше, че при създаването на първобългарската държава „макар и съвсем различии по раса, прабългари и славяни съвсем не са били чужди едни на други. В близко съседство, а негде дори и размесени, те дълго време обитавали отвъддунавските земи, отгдето понякога и заедно предприемали походи срещу Византия. Съвместният им живот там не само им позволил да се упознаят, но създал условия и за взаимното им расово проникване. Славянска кръв, изглежда, е и мало и в самия Исперихов род — продължава същият учен. — Непосредственият предшественик на Кубрат е носил според Именника чисто славянското име Г о с т у н, а Куб-ратовият приемник, вероятно най-възрастният му син Баян, е наречен там още и с несъмнено славянско име Б е з м е р. Сега [сиреч при възникването на българската държава в 681 г.]г
4 Извънредио показателни са в това отношение думите на Георгн Пизида G. Р i s i d а е Bellum Avaricum, ed. Bonn., p. 55, 197—203:
2zXd|3oj yap Oovvcp xal 2xo3t]£ тф BouAydpcp au6f{ те M-qSog auiicppovijaaj тф 2xu&r|, yXwaalov sytpvtez xal zintov jisplapaxa, xal X<uplg ovrej xal paxpav auvijpiisvo;, plav хаЭ-’ avrexlvijaav pax^v, xal -rijv feaiKtov tqSouv aicunlav
хаЭ-’ rjiag irlcmv qxpiPcopsvtjv.
Срв. id., p. 63, 409: Sd-Лсфшу те jcXijeij BouXydpoiS pepiypfeva.
събрани отново в земята на юг от Дунава, прабългари и славяни са се срещнали като отдавнашни приятели.. ,“е Като допуска също така един твърде ранен допир между първобългарите и славяните, акад. Н. С. Державин5 6 твърди, че дру-жината, с която Аспарух се явил на Балканский полуостров, е била „подсилена вероятно със свежи значителни славянски до-пълнителни части на североизток от Дунава„.
Както е известно, в текста на Именника7 се съдържа един-ственото по своя характер сведение, че като нькттннкъ на Ирник в митични времена над първобългарите управлявал Гос-тун (Гостоунъ) от рода Ерми. Малко по-нататък след сведе-нията за Кубрат се казва, че управлявал Безмер (Ксзм-ьр) от рода Дуло. Тези две имена вече твърде отдавна са привлекли вниманието на изследвачите и във връзка с тяхното тълкуване са изказани най-противоположни мнения от страна на учените-Спорно е на първо място отъждествяването на тези истори-рически имена с определени личности от миналото на първобългарите. Някои изследвачи обаче, като свързват имената Гостун и Безмер с историята на славяните от втората половина на VI и началото на VII в., изказват предположения за славянский произход на тези имена. Така още Гилфердинг приема8 *, че името Гостун е славянско. К. Иречек0, като говори за Ирник от Именника, добавя, че той бил наследен от „узурпатора от рода Ерми със славянского име Гостун“. Руският учен Д. Иловайски10 сравнява името Гостун от Именника с руското име
5 Вж. П. Мутафчиев, История на българския народ, I, второ нзд., София 1943, с. 95—96.
6 Вж. Н. С. Державин, История Болгарии, I, Москва—Ленинград 1945, с. 190.
7 Вж. изданието на първите два преписа на Именника у J. J. М i к к о I а. Die Chronologie der tiirkischen Donaubulgaren. Journal de la Societe finno-oug-rienne, XXX. 33, 1914, pp. 1—25. Вж. и И в. Д у й ч е в, Из старата българска книжнина, I, София 1943, с. I, 1—2, 162—165. Един нов прение на текста из-даде напоследък М. Н. Тихомиров, Именник болгарских князей. Вестник древней истории, 1946, 3, с. 81—90.
8 Вж. А. Гильфердинг, Собрание сочинений, I, СПб. 1868, с. 20, бел 1 : «Гостун, может быть какой-нибудь славянин*.
8 К. Иречек, История Болгар. Одесса 1878, с. 157.
10 Д. Иловайский, Разыскания о начале Руси. Москва 1882, с. 214.
Тостомысл. Известният ориенталист Ю. Маркварт още преди повече от половин столетие поддържаше в съгласие с Иречек, че името действително е славянско.11 Според споменатия учен, възможно е да се направи още една стъпка в отъждествява-нето на Гостун: по негово мнение, той ще да е бил тъждест-вен с анта Келагаст (КсАауас-пз?), брат на Мезамир (Ме^арт^рос), за когото ни говори Менандър Протектор.12 Маркварт приема-ше, че името на Гостун представя „само една съкратена форма на името Келагаст". Като проследява твърде общо история-та на първобългарите към средата на VI век, казаният учен изтъква, че след нападението на „хуните" (сиреч първобългарите) в пределите на Византийската империя в 552 г.13 за тях не съществуват никакви известия -— чак до 558 г. Именно към това време, през годините 554—555, той поставя владичество-то на Гостун. Това е времето, когато антите били наложили своето върховенство над първобългарите, поради което в ро-довата традиция на първобългарите се явил владетел със славянского име Гостун. Самото име Гостун представлявало според мнението на Маркварт умалителна форма на името Келагаст, подобно на Рад-ун, Бог-ян, Яр-ун.14 15 Като изхожда от недоказа-ните теории на чешкия учен Ян Пайскер,16 Маркварт поддържа и по-късно, че Гостун е принадлежал към един вече славяни-зиран първобългарски род, конто упражнявал господство над славяните в Южна Русия.8 Немного преди аварското нашествие Келагаст или Гостун според твърдението на покойния ориенталист бил княз на антите, и то като представител на „полуславянизира-ни български родове“ (halbslawisierter bulgarischer Geschlechter).16
11 J. Mar q u art, Die Chronologic der alttiirkischen Inschriften, Leipzig 1898, p. 78 sqq.
12 Excerpta de legationibus, ed. C. de Boor, II, Berolini 1903, p. 443, 10 sqq.
13 Marquart, ib., pp. 79—80.
M J. Marquart. Osteuropaische und ostasiatische Streifzuge, Leipzig 1903, p. 147, n. 3.
15 За историческите схващания на Пайскер вж. особено: L. Niederle Revue des etudes slaves, II(1922), pp.19—37. Други посочвания у мене: Slavia antiqua, IV (1954), p. 206 n. 56.
16 J. Marquart, Die altbulgarischen Ausdrticke in der Inschrift von Catalar und in der altbulgarischen Fiirstenliste. Известия Русского археологического института в Константинополе, XV (1911), с. 11.
За да подкрепи своите твърдения, Маркварт предлага известно разместване в текста на Именника: вместо дадения в позната-та редакция на Именника ред Гостун, Курт, Безмер, да се чете: Гостун, Безмер, Курт, при което той прави някои не съв-сем убедителни хронологически пресмятания. Така в същност според пред положе нията на Маркварт в историята на антите мо-жело да се говори за един „българо-антски" и един „аварски период"17. Трябва да се признае, че всички тези разсъждения на големия учен из областта на ономастиката, политическата история и хронология съдържат твърде хипотетичен елемент и затова намериха малък отзвук в научната книжнина.18 * Тъкмо поради това особено внимание заслужават мненията на некол-цина учени, които поддържат, че името Гостун би трябвало да се тълкува по-скоро във връзка с тюркските езици. Така В. Томашек10 съпоставя името с черемишката форма kostan „смел", с турското kilstuh „силен", предава името под написа Kostun и обръща внимание на рода Ерми, към който е принадлежал Гостун20 21. Покойният руски учен А. Куник81 от своя страна пише, че името Гостун наистина звучи напълно славянски, обаче добавя, че то представлява вероятно славянизирана форма —- тъй като е възможно да се предаде с малки изменения славянска форма и на тюркски имена. Ако и да допуска въз-можната готска форма Гастун, Куник не е склонен да обясни името като готско. Вместо това той е готов да смята това име като едно иранско име, възприето от тюрките. Най-сетне, особено решителни възражения против предположението за славянский произход на името Гостун, направи проф. В. Н. Зла-
17 Marquart. ор. с., р. 12 sqq.
18 Срв. J. В Bury, The Chronological Cycle of the Bulgarians. Byz. Zeitschrift, XX (1910), p. 136, n. 1
is Вж. посочванията у Ив Д. Ш и ш м а н о в, Критичен преглед на въп-роса за произхода на прабългарите от езиково гледише и етимологиите на името „българин', СбНУК, XVI—XVII (1900), с. 71 (отд. отп.).
20 За този първобългарски род вж. повече у В. Бешевлиев. Първо-български надписи, ГСУнф, XXXI I, 1934, с. 74—75.
21 А. Куник В. Розен, Известия Ал-Бекри и других авторов о Руси и славянах. Приложение к ХХХП-му тому Записок Имп. Акад, наук, № 2, СПб. 1878 с. 132—33.
тарски22. Неговите възражения — ако и да са отминати без внимание от новите поддръжници на теорията на славянския произход на името — запазват своята доказателна сила и зато-ва заслужават да бъдат припомнени накратко. Според схваща-нията на Златарски името Гостун не е славянско, нито пък може да се предполага, че самият Гостун е бил от славянски произход. В подкрепа на това свое мнение той правилно обър-на внимание на обстоятелството, че родът Ерми, чийто пото-мък бил Гостун, съвсем не носи славянско име. На второ мяс-то Златарски изтъква, че колкото и славянски да звучи името Гостун, могат да се посочат тюркски имена с подобно окончание. Той припомни името Охсун (’OyaofJvos), засвидетелству-вано в един от първобългарските надписи23; после името Тут-хон (Тотхун) 24. Неприемливо е обаче обяснението на нашия учен, че формата Славун pbdapoOvog)25 била „българизирана1*. Подобии славянски имена могат да бъдат посочени в миналото на славянските народи. Достатъчно е да се припомни за името Перун26, името Сварун27 и т. н. Интересни успоре-дици към това намираме в топономастиката. Така в старата Елида в Гърция е познато местното име Гаатоиуг,, засвидетел-ствувано в документ от 1674 г.28 В документ от 1568 г. се споменува един voivoda de Gustuni.29 Ахея и Елида носят име-
22 В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, 1, София 1918, с. 383—387.
23 Вж. Бешевлиев, п. с., с. 41, 71.
-Ч За това име вж. В. Н. Златарски, Известия за българите в хроии-ката иа Симеои Метафраст и Логотет. СбНУК, XXV (1908), с. 22 сл.; История, I, 1, с. 386.
25 Theophanes, Chronographia, ed. С. de Boor, 1, p. 436,15=A n a s t a s t. ВI b I i о t h., Hist, tripert., ib., p. 287, 17.
28 За езическото славянско божество Перун и за иеговото име вж. подробно у Й. Иванов, Культ Перуна у южных славян ИзвОРЯСл, VIII 4 (1904), с. 140—174, гдето между другото са дадени успоредици със славянски имена, окоичаващи на -ун. Срв. St. Rozniecki, Perun und Thor. Archiv f. slav. Philologie, XXIII (1901), pp. 462—520.
27 Agathias, Historiae, ed. Bonn., p. 249, 2—3.
28 Fr. M i к I о s I c h — J. Muller, Acta et diplomata graeca medii aevi sacra et prof ana ,V. Vindobonae 1887, p. 196. Срв. M. Vasmer, Die Slaven in Griechenland, Berlin 1941, pp. 140—141.
29 K. S a t h a s. Documents inddits, relatifs a 1’histoire de la Crece au Moyen age, V, Paris 1890, p. 130.
то Gastouni в Морейската хронлка.30 Неубедително е предположение™, че това име трябвало да се евърже с френското лично име Gaston. Като съпоставя името с полското име Gos-tun’, проф. П. Кречмер31 приема, че то има славянски произход. М. Фасмер32 сравнява името с местното наименование Гаатоирс на о-в Корфу, добавяйки, че под влияние на албански език имаме промяна на н в р. Заслужава да се припомни, че още В. Кънчов33 е отбелязал в областта на Кожани името на селото Гостун (Гостом). Въз основа на едно посочване на А. Гилфердинг34 Фасмер привежда името Гоо-cip,: и го отъждест-вява със споменатото от Кънчов наименование.35 Несъмнено трябва да се приеме за правилна тази форма на името, която е записана от такъв познавач на македонските покрайнини, какъвто беше В. Кънчов. Същият наш учен е записал освен това името на неврокопското село Гостун36. За това село спо-менава и Стефан Веркович, като го нарича „селение Гостун“37. Може би в нашите земи, пък и в другите славянски страни ще се намерят подобии местни имена. Въпреки всичко това обаче предположенията за славянский произход на името Гостун в нашия Именник не са приемливи. Преди всичко неубедително е отъждествяването на Гостун от Именника с Кела-гаст, брата на Мезамир, както предлага Маркварт. Частно за името на Келагаст, изказано е мнение, че това име е от германски произход.38 Съображения от историческо естество не позволяв?.г да се предполага твърде ранното проникване на
30 J. Long non, Chronique de Могёе, Paris 1911, р. 208, №526: Gastoin-gne=Gastouni.
31 Р. Kretschmer: Archiv f. slav. Philologie, XXV11 (1905), p. 235 ; V a s m e r, op. cit., p. 141, отхвърля посочваието на Г и л ь ф e p д и нг , Собрание сочинений, I, с. 2ь8.
32 V a s m е г, op. cit., р. 77.
33 В. Къичов, Македония. Етнография и статистика, София 1900, с. 280.
34 Г и л ь ф е р д и н г, п. с., с. 288
35 V a s m е г, op. cit., р. 181.
36 Кънчов, п. с., с. 195.
37 С. И. Веркович, Тонографическо-етиографический очерк Македонии. СПб. 1889, с. 68 ; срв. с. 234, 84; 173/4 споменува намиращото се при .града Венче“ село Гостом (,в селе Гост оме “); срв. и с. 348.
38 М. V a s m е г, BeitrSge zur slavischen Altertumskunde. Zeitschr. f. slax. .Philol. XV111 (1942), p. 57 sqq.
така силно славянско влияние веред първобългарите. Ние поз-наваме цялата редица имена на първобългарските владетели и дори на членове на техните родове дори до началото на X в. За първи път имена от несъмнен славянски произход се явя-ват веред първобългарските владетели едва през първата половина на IX в. Такива са имената на Маламир или Маломир39, Звиница40, Нравота41. Към тях трябва да се прибави още името Даргамир или Драгомир42. Тъкмо тези славянски имена мо-гат да бъдат смятани като безспорно доказателство за същин-ско проникване на славянски елемент веред управляващата „върхушка“ на първобългарските ханове, и то в края на VIII или в самото начало на IX в. Ако се приеме прочее, че имената като Гостун и Безмер са от славянски произход, ще остане необяснимо как при възникването на българската държава — значи в периода, когато все пак не е съществувала пълна об-щност между двата етнически елемента е имало известно проникване на славянско влияние веред първобългарите, а по-късно, след като двете народностни групи заживели в пределите на първобългарската държава, това влияние се прекратило. Прочее трябва да се приеме, че в първоначалната редакция на Именника едва ли е стояло име в написа Гостун, както нами-раме това в българския превод на този книжовен паметник, за-пазен в късни преписи. Напротив, много по-вероятно е, че в така предаденото от Именника име трябва да съзрем някое славянско осмисляне на известно първобългарско име, което е звучало твърде близо до славянските имена от рода Перун, Славун и т. н. Може да се запигаме кога е била извършена тази промяна на името — дали в първата гръцка редакция или пък в по-късния славянски превод. Втората възможност е невероятна. Мъчно е да се предполага, че името Гостун пред-ставя превод например на името на Органа (’Opyava;), който се споменава във византийските извори като чичо на Кубрат.43
38 Срв. за това име Б е ш е в л и е в, п. с., с. 76.
40 За това име вж. посочваиията у G. Moravcsik, Byzantinoturcica, И. Sprachreste der Tiirkvolker in den byzantinischen Quellen, Budapest 1943, p. 120.
41 За това име вж. у пене, Славяни и първобългари, с. 212, бел. 2.
12 За името вж. у М о г a v с s i k, op. с., p. 110.
43Nicephori archiepiscopi Con/politani Opuscula historica, ed. C. de Boor.
p. 24, 9 sqq Срв. Moravcsik, op. c„ p. 190: Златарски, n. c., c. 84 сл_
Веред имената от тюркски и арабски произход44 могат да се посочат множество имена с формант -oov, конто да се съпос-тавят със славянизираната форма Гостун.
Тук е мястото да се обърне внимание на някои частични случаи на предаване на славянски и първобългарски имена в нашите извори главно от византийски произход, за да се види какви изменения могат да претърпят тези имена. Така например според патриарх Никифор45 един от синовете на Кубрат е носил името Баян (Baiavc?). За най-голяма изненада у Теофан Изповедник46 намираме името на този княз написано във форма BaTpalav. Изглежда, че този напис на името е стоял още в най-ранните преписи с текста на Теофановото съчинение, за-щото още Анастасий Библиотекар в своя превод е записал фор-мите Bathahias и Bathahiam,47 конто не съвсем точно предават гръцкия първообраз. Във всеки случай в научната книжнина е възприето, като се изхожда главно от съобщението на Теофан, че въпросният Кубратов сия е носил името Батбаян.48 Някои учени даже са опитали да изтълкуват написа на това име като Bayjjaiiv.49 Покойният П. Мутафчиев бе изказал мнение,50 че тук имаме „едно име, първата част — бат- на което очевидно е тюркско прозвище, означаващо по-стар брат, както днешното бати~..“ Не е мъчно обаче да се разбере как е възникнала тази форма. Очевидно в случая имаме проста ди-тография на името Ba':av(d;): Barpaiav(dc), при което началната
и Вж. някои примери у М о г а v с s i k, op. с., pp. 185: ’OCoOv ; 190: 'Ovtouv 197 ; 231 : Xefyotiv; 245 ; 246: 2naptsuyo6v ; 267 : Too8o3v(oc); 268 : Toup^oflv; 278 ; 287 : XaxoOv, etc. Особено интересно e името Белгуи, което според наши я Синодик е носел Асен I: вж. статията на Ст. Мл ад ено в, Потекло и състав иа средиобълг. ^тзлгоунъ, прякор на цар Асеня I. СпБАН, LXV (1933), с. 49—66.
15 Nicep horns, op. с., р 33, 26. Срв. L. О г о s z, The London Manuscript of Nikephoros ,Breviarium“, Budapest 1948, p. 23.
46 Theophanes, op. c., pp. 357, 19 ; 358, 9.
17 Anast. Bibliothecarius, ib., p. 226, 4, 20.
18 Вж. na.ip. у Златарски, п. с., с. 86, 97, 98, сл., 101 сл., 112 сл., 357; С hr. Gerard, Les Bulgares de la Volga et les Slaves du Danube, Paris->1939), p. 47 sqq.: Batbajan.
•s Срв. Mo raves i k, op. cit., p. 84.
so Мутафчиев, История, с. 88.
частица Bai много лесно е била прочетена като Вхт, вследствие на което се е получила формата BxT13alav(6)s. Не е потребно да се припомня, че написът t могъл лесно да бъде раз-четен в ръкописите като т. Истинското име на Кубратовия син прочее е било Bai'avo; „Баян", както е засвидетелствувано от патриарх Никифор, докато Батбаян представя само един по-грешен напис. В известии случаи обаче може да се мисли за известно извращение на първобългарски и славянски имена, поради това че византийските автори са желаели да ги доб-.лижат до написа на познати тям византийски имена. Такъв изглежда случаят с името на българския хан Кардам (777—802 ?). Както се знае, неговото име е засвидетелствувано в нашите извори в написите: KapSafio;51, КхрЗхцг^32, латински Cardamus63 и очевидно погрешно KepSapog64. Въз основа на тези написи В. Томашек66 беше изказал мнение, че тюрко-българската форма на името ще да е била Qardamis. Забележително е обаче, че подобно име е познато от няколко други, по-късни сведения на византийски извори. Така напр. в един документ от Хилендарския манастир от 1322 г. се споменува едно лице което носи името NtxoXaog KapSx[x7]s56. Между игумените на Ватопедския манастир от началото на XIV век е познат Грт)-yopto; Kap5ap,Tjs, от когото е запазена цяла сбирка писма.67 В началото на XV в. в Солун се споменува някакъв Иоан Кардам (’IwavvTjc KapBapjg).5 6’'
51 Theophanes, op. с., pp. 467, 9, 29 ; 470, 17 ; Sy m. Magister, •ed. Bonn., p. 199, 4 ; G. C e d r e n u s, ed. Bonn., II. p. 26, 21 ; J. Z о n а г a s, pp. 293, 4; 296, 4, 13.
52 G. C e d r e n u s, II, p. 25, 17.
® A na s t, Bibliothecarius, ib., pp. 310, 29—30 ; 311, 11; 312, 33.
54 Theophanes, op. c., p. 470, 10 nota.
55 W. Tomaschek: Zf. f. die osterr. Gymnasien, XXVI11 (1877), p. 685 срв. M о r a v c s i k, op. c., p. 138.
56 L. Petit — В. Ko r a b 1 e v, Actes de 1’Athos, V, Actes de Chilandar. Виз. врем., Приложение к XVII тому № 1 СПб. 1911, с. 187.
За него вж. посочвания у A. Papadopulos-Kerameus: Byzantinische Zeitschrift, XIX (1910), р-262; М. I. Gedeon: MeTdArj 'EAAijv.* E-pitnA., Xlll, p. 816.
58 S. Kugea s, Notizbuch eines Beamten der Metropolis in Thessaloniki aus dem Anfang des XV. Jahrhunderts. Byzantinische Zeitschrift, XXIII (1920)> p. 145 : пара той Kap8d|i4 xup ’Ie«dvv>jc. .., p. 147 : drto xoO Kapfidprj xOp’Iiodvvou . ..
5. Най-древните предполагаема образе на Кирил и Методик
6. Нападевие на цар Симеон в околиост на Цариград (Манасиева летопис)

СгГНЖ,Н1Ц1НН*«А.11в«ЫДНа’Ь bl'tlU-KbftrMf нлплкннк
:: згцлии
• Ъ,Ш f н«ьъгьон^
Б»1'дЛАкье'кг Hbbd'Vb<M КМ.
н^ьв'лженг1гь1С011^'к'(ч,»ЛА,нБАА«м I бяЧН^ЛК’Г'АПв'ЬЬ’кЧ кЖшИМЬ«укА ше кык- глктелш t к’гв «гггггь.ха
ГОДА.С’ГАуа)^ОДНЫНК1«Н,А*
* Цв’ГКОКООГГАНД НГ1Л Ь’Лгр’к н р ииднлго шлльы 1 — ,. и
цв’гвоксигг
Г» дже ТС А. ДАвСО VAH« KAZLA«K’bz;H MIA A, F4 1 гв’кнева1ДН41нву^кА’ГНБ'1 н ъ;н z Кд е »гн *.нг ч с ъ «га м » OtTPflK'frriAI- CH|H'TAKb6f ИГ’А’-Н'Г»!’,’
ШЬКОСТАНДН КЬПГХААНЖ
Al* CH41'YAKhOfT4ffiMU>CAAkI ДАНркБ'ке БНД’КСФДвиЦЖ.
В гръцкия език освен това съществуват няколко същест-вителни имена, конто стоят твърде близо до това лично име, напр.: xap5xp.ov, xapSxpwpov и т. н.Б9 Познати са сыцо и няколко подобии местни имена.59 60 Очевидно твърде мъчно е да се приеме, че всички тези лица, споменати във византийските документа: Николай Кардам, Григорий Кардам, Йоан Кардам, са носели име от чисто тюркски произход или че самите те са били по произход тюрки. По-допустимо е, че тук имаме едно, ако и твърде рядко византийско име, чийто произход не е на-пълно ясен. Това ще рече, че написите на името на българ-ския хан, както са дадени у Теофан и другите извори, не бива да бъдат взимани като напълно тъждественис истинското произношение на името у самите първобългари. Византийските автори прочее са предали името на българския владетел в такъв напис, зад който не е твърде лесно да се отгатне истинската първо-българска форма на това име. Подобно негцо може да се ка-же и за първобългарския хан Савин (765—767). Неговото име както е известно, е засвидетелствувано в написа Sapivo;61. Обикновено този напис на името се тълкува като Sevin на езика на първобългарите.62 Веднага трябва да се отбележи обаче, че същото това име се срегца във византийските извори като чисто византийско име.63 Очевидно и тук византийските автори са предали в една византийска форма първобългар-ското име, чийто истински напис ни остава непознат. Върху името Кубер (Коэ^ер), както се знае, е писано твърде много,64 като са изказани различии предположения относно истинската му форма и етимологията му. Но когато се вземе пред вид, че във византийските извори се срещат също и имена като
59 Срв. Du Cange, Glossarium gr„ s. v. zapSoqitvazd. Срв. MEfdXig "EX-Xtjv. ’EyzoxX., XIII, pp. 817: xdp6ap.ov=lepidium ; 816.
60 MEfdXiQ ’EXX. 'ЕухихХ., XIII, p. 817, s. v. KdpBapop, KapfidpuXa, KapSapfig и др.
61 Theophanes, op. c., pp.433, 16, 17, 19, 20; 436, 12, 13; Nice ph., op. c., p. 70, 3—27.
62 Срв. Mor a v c s i k, op. c., p. 224.
63 Suidae Lexicon, ed. A. Adler, I, p. 197, № 2185; IV, p. 311, № 11.
64 Срв. M о ra vc s ik, op. c., p. 147 ; H. G r d g о i r e, L’origineet le nom des Creates et des Serbes, Byzantion, XVII (1945), pp. 88—118.
ГоцЗер65 или ГоОцер66, става ясно, че това са различии нависи' на едно и също име, чиято етимология би трябвало може би да се търси в съвършено друга насока, отколкото досега.67 А когато днес ние намираме в един византийски извор посочване за някакво местно име Вроусьтбе68, несъмнено е твърде-мъчно да се досети човек69, че тук в същност имаме само един византийски напис на чистославянското местно име В ъ р х о т, или В р ъ х о т70. Що се отнася до извращенията, които някои имена могат да претърпят при предаването им от гръцки на български, достатъчно е да се спомене, че името ToOpxog от гръцкия текст на хрониката на Георги Монах71 се е превърнало в старобългарския превод в K°yfTb, като е претърпяло метатеза.72
Твърде много спорове е породило в научната книжнина също и тълкуванието на името Безмер, засвидетелствувано в трите преписа на Именника в написа Е«змър.7з Предположе-нията относно неговата етимология са напълно противоречиви. Като привърженик на теорията за славянский произход на разните имена, засвидетелствувани във връзка с първобългарите г руският учен Д. Иловайски74 без колебание приема славянски
65 Leo Grammatic., Chronogr , ed. В., p. 264,8.—G. Cedr en us, Hist comp., ed. B., 11, p 251, 7. Името се явява през XI в.
66 Leo С га m m a t i c., op. c., p. 247,13, очевидно заместване на 3 c ;i. Срв. Byzantion, Vll (1932), p. 719: roujepioi, Foupspic.
67 Срв. Г. Ф e x e p, Първата проява на прабългарите в Македония, Обясне-ние на името Коб₽ер. Мак. пр., IV 3 (1928), с. 89—97, който го тълкува като KuvSr ^Кювер, „синкав“, »сив“.
68 G. Cedrenus, op. с., II, р. 470, 7—8. За българските форми Врежотг Градот, Кърстот, Оровот и др. п. вж. А. С е л и щ е в: Сборник в чест на Л. Милетич, София 1933, с. 44.
6£В Н. Златарски, История, 1, 2. София 1927, 780, траискрибира име то „Врохот“ ; с. 780, бел. 3;Д. Ангелов: История на България, I, София 1953, с. 136, предана името в напис .Брохот*.
70 Очевидно тук имаме чисто македонско произношение на местного име Върхът. Свр. например подобии форми у Хр. Ч очков, Град Велес, София. 1929, с. 6: Врежот ; 9: Грохот, и т. и.
71 G. Н a m а г t о 1 о s, ed. Muralt, р. 673, 23.
72 В. Срезневский, Симеона Метафраста и Логотета списание мира от бытия, СПб. 1905, с. 88.
73 Трите преписа на Именника дават еднакъв иапис иа името.
;| Иловайский, п. с., с. 214; срв. с. 431.
произход и на това име. Cpeiry това бяха изказани мнения в-, полза на тюркския произход на името,75 а един учен потърси дори успоредица в маджарския именослов.76 Покойният А. Ку-ник,77 ако и да признаваше, че името звучи славянски, изказа предположение, че неговият напис ще да е бил извратен от някой преписвач и че вероятно в оригинала ще да е стояла формата Baatavoc, засвидетелствувана от патриарх Никифор като име на Кубратовия син Баян.76 С това име се занима специално Ю. Маркварт. Според него79 името Безмер в Имен-ника наподобява другите познати славянски имена, като Мала-мир, Драгомир и т. н., и спада към тях по произход. Той дори допуска, че това име отговаря на името МЕ&хр/ро?, което спо-ред Менандър е носел братът на Келагаст. Ако и да принадлежал към първобългарския род Дуло, Безмер според мне-нието на Маркварт80 не бива по никакъв начин да бъде смя-тан за „чист хун“.81 Накратко казано, за видния ориенталист не е съгцествувало никакво съмнение, че споменатият в нашия Именник Безмер е познатият антски вожд Мезамир,82 чието управление той поставя към 556 -558 г., значи непосредствен» преди установяването на аварското господство над анти и първобългари. Наистина един такъв добър познавач на българ-ската история като Константин Иречек83 също се опита съв-сем мимоходом да свърже името на Безмер с някой местни имена в Чехия и Моравия. Решителна съпротива на твърде-нията на Маркварт оказа покойният В. Н. Златарски84 и него-
75 Вж. посочваиията за това у Шишманов, п. с., с. 71, 85.
76 Срв. Шишманов, п. с., с. 86.
77 К у и и к, п. с., с. 134.
78 N i с е р h о г u s, ор. с., р. 33, 26, nota ad 1. 26.
79 Marquart, Die Chronoiogie, p. 78 sqq.
80 Marquart, Die altbulgarischen Ausdnicke, p. 11.
81 За имею срв. и Marquart, Streifziige, pp.XXXVl, 147.
82 За Маркварт прочее се явяват две единства : от една страна, Келагаст и Мезамир, споменати у Меиаидър, а, от друга — Гостун и Безмер, споме-иати в Имеииика. За името Мезамир вж. специалио у J. М е 1 i с h, Uber zwet Eigennamen, SisiCev sbornik, Zagreb 1929, pp. 107—112.
83 Вж. К. Й. Иречек, История на българите. Поправки и добавки. София 1939, с. 51. Срв. също посочваиията у Fr. С е г п у, Ukazatel jmen k la-tinskym zemskym deskam brnenskym a olomouckym, v Brnc 1914, p. 14: Bcz-merov, Bezmirov.
81 Златарски, История, 1 l,c. 383—387.
Вите доводи не са опровергани. Като разглежда имената Гостун и Безмер, покойният Златарски правилно отбелязва, че „колкото и ясно да звучат тия две имена по славянски, ли-цата, които са ги носели, по никой начин не могат да се счи-тат за славяни, защото е доказано, че техните родове Дуло и Ерми не могат да бъдат славянски, а надали ще се намери някой, които би се решил да твърди противното“86. Според него „в името на Безмер може би ще трябва да видим славянско осмисляне или прост превод на българското първона-чално име80, и то на Кубратовия син Баян. Това отъждествя-ване на Безмер с Боян бе възприето от Мутафчиев87, който обаче, като не взима пред вид критическите бележки на Златарски и другите мнения, изказани във връзка с името, повтори, без да даде каквито и да било докази или да изтъкне някакви съображения, че Безмер е „несъмнено славянско име“. Прочее съмненията относно славянский произход на името оста-ват непоколебани. По своя облик името Безмер наподобяваре-дица имена, като Валамер, Видимер, Теодимир, Фелимир, Рете-мир, Берзимер и т. н., които се срещат в германските езици.88 Много вероятно е обаче, че преписвачът на Именника е предал тук в славянизирана форма някакво туранско или друго име. Заслужава да се припомни, че в един грузински надпис се чете иранското име Boz-Mlhr.89 Може да се постави въпрос, дали засвидетелствуваното от Именника първобългарско име не представя само една славянизирана форма на някакво иран-ско име от типа на споменатото име Boz-Mlhr? Подобно предположение не е изключено, като вземем пред вид, че в ранната история на първобългарите могат да се посочат ня-колко други имена, които имат вероятно ирански произход-Така, изказано е предположение за иранския произход на името
Златарски, п. с., с. 385/6.
88 3 л а т а р с к и, п. с., с. 386.
87 Мутафчиев, История, I, с. 96.
88 За тези имена срв. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 76; Ст. Младенов, Старите германски елементи в славянските езици, СбНУК, XXV (1909), с. 88-89.
89 Г. В. Церетели, Эпиграфические находки в Мцхета — древней столице Грузии. Вестник древней истории, 1948, кн. 2, с. 53 сл., 56 сл.
Кубрат.90 След продължителните спорове за славянски, тюркски, маджарски или ирански произход на името Аспарух91 въпросът за етимологията на името се поставя на правилна основа, като се вземат пред вид данните на новооткритите надписи от Грузия,92 както и някой други подобии имена: ар-менското име Aspourak, имената ’Аа<рщроиуос, ’Асягоируо?, 'Аатг-wptx, ’Aomoptyw,93 най-сетне засвидетелствуваното от Амиан Мар-целин име Aspacures,94 което вероятно трябва да се чете по-скоро като Asparuces. Известно е, че българският княз Владимир (889—893) е посочен в една от приписките на Чивидал-ското евангелие под името Rasate.95 За отъждествяването на това име няма различия между учените: Расате е споменат като първороден син на Борис I, поради което твърде вероятно е, че под това име трябва да разбираме именно Владимир.96, По-спорен е въпросът за написа и етимологията на името. Така още хърватският учен Фр. Рачки97 го е съпоставил със сла-вянските имена Рашо и Рашан. От своя страна К. Иречек98 предполагаше, че истинската форма на името е й. Ива-
нов изказа мнение, че името трябва да се съпостави с името на руското божество Хоре (Хрь'ъ), както и с името Xfb'b в никои стари сръбски паметници. Той припомни, че съществуват
80 Gregoire, L’origine, р. 116.
91 Вж. по въпроса у Ив. Д у й ч е в, Имя Аспарух в новооткрытых над-псях Грузки. Archiv Orientalni, XXI (1953), pp. 353—356.
92 Церетели, п. с., с. 49—52.
88 Вж. добавките на N. S. NybeTg, Quelques inscriptions antiques de-couvertes recemment en Georgie. Eranos=Eranos Rudbergianus, XLIV 1_4,
(1946), pp. 230 п. I ; 231. Вж. също добавките у J. Наг matt a, Studies in the Language of the Iranian Tribes in South Russia, Budapest 1952, pp. 41, 43—44,50-
MA.tnmiani M a rc e 11 i n i Reru m gestarum libri qui supersunt. Re-censuit rhythmiceque distinxit C. U. Clark, I—II. Berolini 19Э9—1915, pp. 444. 24—445, 2; 447, 12, 18; 529, 5; Seeck, Aspacures: RE II (1893), col. 1709
95 Вж. изданието на приписките у Й. Иванов, Българските имена в Чивидалското евангелие, Сборник в чест на проф. Л. Ми летич, София 1933, с. 626—638. Срв. също Moravcsik, op. с., р. 300.
90 Иванов, и. с., с. 633 сл.
97 F г. R а с k i. Slovenski, a napose bugarski i hrvatski u Italiji putnlci ponajvise druge polovice IX vieka, Rad, XLI1(1878), p. 202. n. 19.
98 AEM, XIX (1895), p. 238. Срв. Шишманов, п. с., с. 88 и бел. 2.
Тиножестви славянски имена със суфикса -тс№ или -ат, на трябваше да признае, че не е в състояние да посочи „по-ясен паралел“ на името Расате, както е засвидетелствувано в Чи-видалското евангелие. Според заключението на покойния наш славист „името не изглежда да е туранско“. Като разчита в един откъс от мадарския надпис буквения комплекс НРА28НТН и го тълкува като „някакво първобългарско име“, проф. В. Бе-шевлиев100 изказва предположение, че „ако е име на мъж (на неизвестен кан ?)“, то би могло да се сравни с името Расате ют Чивидалското евангелие. П. Мутафчиев се ограничава да съобщи101 :„Предполага се, че Расате е било предхристиянското име на Владимира/ Струва ми се, че за разрешението на въпроса за името Расате би могла да допринесе една интересна успоредица пак из ирански. Така познато е, че един от пер-сийските пълководци, които са водили борбата против визан-тийския император Ираклий при неговия поход в персийските земи, носи името РаСатт^102, което е транскрибирано от Анастасий Библиотекар Rhazates103. Не представя ли в същност напи-сът Rasate, който намираме в приписката на Чивидалското евангелие, друга латинска транскрипция на подобно име от ирански произход? Това би значело, че първородният син на Борис I е носел едно неславянско име от ирански произход и едно чисто славянско име. Близък пример към това е случаят с Нравота, който носи едно второ име ВаффИос) от турански произход.
Прочее твърденията за славянский произход на имената Гостун и Безмер от Именника трябва да бъдат смятани за на-пълно произволни и недоказани. Въпреки привидния славянски
9Я За този род имена вж. моята бележка в Известия на Института за българска история, I—11(1951) с. 212 бел. 2. Общо вж. Иванков, и. с., с. 633 сл.
100 В. Бешевлиев, Първобългарскн надписи. Добавки и оправки ГСУиф, XXXII 5, 1936, с. 20; Mo raves 1 к, op. с., р. 122, предава името--в написа уНриооиугт/.
ти М у т а ф ч и е в, п. с., с. 202.
ice Theophanes, op. cit., р. 317, 22, 28; р. 319, 1, 15; р. 320, 1; 14 etc.; Theoph. S i m о с a 11 a, Historia, ed. C. de Boor, p. 308, 15; N i c e p h o-r ti s, op. cit., p. 19, 4.
103 Anastas. Bibliothecarius, op. cit., p. 197, 10, 15 etc.; p. 198, 26 etc. Към това срв. Ю. Кулаковский, История Византии. III. Киев 1915, с. 95 сл .; Рахзаде или Rah-Zahd.
облик на тези имена необходимо е да се предполага, че тук в действителност имаме славянизирани форми на имена от ту-рански или ирански произход. Както множество други исторически имена, свързани с нашето средновековие, така и тези две имена представят вероятно извратени написи на имена, чийто истински облик и етимология могат да бъдат установени само предположително. С оглед на всичко това едва ли би било позволено въз основа на тези две имена от Именника на първобългарските ханове да се правят някакви далечни изводи за най-ранните отношения между първобългари и славяни. Въпреки близкого съседство между тези две етнически групи, въпреки съвместните действия и борби през първата половина на VI в. или под хегемонията на аварите през втората половина на VI и началните десетилетия на VII в., двете етнически групи дълго време останали сравнително чужди една на друга. Истинското общение между първобългари и славяни било осъществено едва в пределите на първобългарската държава след третата четвърт на VII в. и достигнало своето пълно развитие към средата на IX в.
С лавяни-скити
В своето историческо минало славяните подобно на много други народи са били означавани не само със своето етни-ческо наименование, но и с някои други имена. Проучването на тези вторични наименования представя значителен интерес за изследвачите. Необходимо е, на първо място, тяхното уточ-няване с оглед на чисто извороведчески задачи, с други думи казано, да се установи кога именно в историческите извори зад такива условии обозначения се крият славяните, а не други племена и народности. Появата на подобии имена, от друга страна, не бива да бъде отдавана на случайност. Напротив, тя изразява известии схващания относно произхода и историята на славяните или пък е рожба на определена литературна мода. Интересен пример в това отношение представя обозна-чението скити, което — както напоследък обърна внимание на това Ф. В. Мареш1 — бива давано на славяните в някои книжовни и исторически паметници. Като споменава за позна-тата теория, според която в т. нар.„ скити земеделци“ би тряб-вало да открием далечните предци на славяните или, по-точно казано, на източните славяни, чешкият учен правилно отбелязва, че тази теория за славяно-скитската родственост на съвремен-ните учени има свои носители още в средновековието. Изхож-дайки от псевдокласическа литературна мода и от схващането за континюитета на населението в дадена облает, редица сред-новековни писатели пренасят върху славяните обозначението скити поради простоте съображение, че са ги заварили да оби-тават местата, гдето някога действително или по предположение са обитавали скитите от предисторията и античността-
1 Вж. F. V. Mares, Byzantsky nazor о totoZnosti Slovanu a Skythu na stare Rusi. In : Vznik a pocatky Slovanu, II, Praha 1958, pp. 7—12.
Ф. В. Мареш обаче поставя въпроса, дали славяните сами в миналото са се назовали с това име. Във връзка с отговора на така поставения въпрос той проследява някои от преписите на славянския превод на апостол Павловото Послание към колосяните, 3, 11: рхр^ярос» Xxuthj;, 805X05. В цяла редица преписи на посланието, запазени в ръкописи от XII—XVII в., па и по-късно, името 3xWh?c е предадено напълно точно, със Скоуть, Скуть, Ск1дь, СК,ФЬ и т. п. В три руски текста обаче, про-изхождащи от XII—XVI в., Мареш открива за израза в Павловото послание .варварин скит' (рарраро? не проста транс-
литерация от гръцки на славянски, но превод и тълкувание г иноземьць слвктнинъ, в ръкописа ОТ XII В.; инюземець слоксникъ 0) в ръкописа от XV в. и и слоктнинъ в ръкописа от XVI в-Като се знае прекалената точност, с конто средновековните славянски преводачи и преписвачи са предавали текстовете и специално текстовете на Писанието,2 очевидно тук имаме напълно съзнателно изменение в текста. В това изменение се крие желанието да се направи текстът на Павловото послание по-разбираем, но в същото време и определено схващане върху произхода на славяните. Като отхвърля възможността подобен израз да е стоял в първоначалния кирило-методиевски превод, Мареш3 заключава: „Pfeklad глоктнинъ —XxuSijs neni tedy odka-zem feckeho vzdelance sv. Konstantina-Cyrila, ale vnikl do textu nepochybne г! na Rusi pfi nejake mistnl revisi biblickych knih. Kodex Christino-polsky zaruCuje, Ze se ta"k stalo nejpozdeji v druhe ро1оушё XII. veku, a to na jihu, snad v oblasti halicsko-volynske." Като оспорва възможността подобно отъждествяване да е възникнало преди XII в., Мареш много правилно свързва появата на тази „скитска теория" с византийското книжовно влияние, от една страна и, от друга, с общите политически настроения, господствуващи в Киевското княжество: „Kulturne historicke prostredi XII. stol. skytalo dost Zivne pfldy k vzniku .skythsk6“ theorie: vliv byzantskych skol na Rusi byl v tu dobu
2 Интересии наблюдения във връзка с това правя покойният голям сръб-скн учен Ст. Стано)евик, Акрибща код наших старих писана. Jugoslo-venski istoriski Casopis, 3 (1937), pp. 107 118.
3 M a r e s, op. c., p. 9.
Tiemaly, znalost byzantskych kronik a jejich zprav о narodech stoupala a zaroven si Slovane rust! dobfe uvedomovali svou sve-bytnost a sve misto mezi vzdelanymi a starobylymi jazyky“ i politickou vahu Kyjevskeho statu.“ Отъждествяването на скит-славянин e дадено също в превода на житието на св. Андрей Юродиви. Мареш смята обаче, че като успоредица към това може да се приведе отъждествяването на славяните с няко-гашните рипиани (Ttrtavot) в Диалозите на Псевдо-Кесарий, съставени във Византия към средата на VI в., преведени на старобългарски през X в. и намерили разпространение по-късно в староруската книжнина.1 * * 4 * Заключение™ на автора заслужава особено внимание. Според Ф. В. Мареш, „pocatky tzv. skythske theorie о pfivodu Slovanu, nazor, ze Skythove byli totozni se Slovany, nebyl v stare dobe znam jen na pfide bavorsko-roman-ske. Nezavisle na techto „historickych skolach“ se vyskytuje v XII. veku take na Rusi. Tam vznika patrne pod vlivem pozdni zemepisne politickfe nomenklatury byzantsko-fecke“. Общият извод на автора е напълно правилен и само се нуждае от известно допълнение с оглед главно на византийската книжнина.6
Както е известно, византийският „псевдокласицизъм" се из-разява между другого в употребата на заети от класическата древност местни и етнически имена за обозначаване на страни
1 В допълнение на писаного от Ф. В. Мареш трябва да се припомни, че
преводът на Псевдо-Кесариевите Диалози отдавна е издаден и вече неколко-
кратно използуван. Вж.: Архимандрит Леонид, Четыре беседы Кесария или вопросы святого Сильвестра и ответы преподобного Аитония. Текст по рукописи XV в., принадлежащей Москов. Духовной Акад., Москва 1890. Към това
вж.: V. J a g i с: AslPh, 16, (1894), р. 551.—I. D u j с е v, La versione paleoslava dei Dialoghi dello Pseudo-Cesario. Silloge Bizantina in onore di S. G. Mercati.
Roma 1957, pp.89—100. Вж. допълнително Ив. Дуйчев: Естествознанието в средновековна България София 1954, с. 258—335, с други посочваиия.
6 Като изхожда от отъждествяването на 'Pintavoi със славяните в старославянский превод на Псевдо-Кесариевите Диалози Мареш (ор. с., р. 10) изказва предположение™, че тук става дума за среднодунавскп славянски племена : „V pojeti slovanskeho prekladatele by to mohli byt Slovinci (?), jakoHo Slovane alpsti ... “ Напротив, Фр. Баришич (вж. Византиски извори за исторщу народа Лугослави)е I, Београд 1955, с. 6 бел. 15), като гьлкува същия текст, изтъква, че „казнв склоп.ъен према римско) покра)ини Dacia Ripensis, mj. Прибрежна Даки)а, ко(а се налазила отприлике иа зем.ъишту данаппьег Баната."
и народи от съвременността. Изтъква се,с че при тези отъж-дествявания обикновено решаваща роля играе еднаквостта на местонахождението и на географското положение, после по-добието на имената и т. н. Веред разните „архаизирагци имена*1, употребявани от византийските писатели за обозначение на средновековни народи и племена, особено разпространено е името на скитите. Под това име във византийските извори биват обозначавани най-различни народи и племена от източно-европейското население, като се започне от хуните, първобъл-гарските племена кутригури, утигури и оногури, после тюрките аварите, хазарите, първобългарите, маджарите, печенегите, узите, куманите, та се стигне до селджушките турци, татарите и османските турци.7 Необходимо е да се изтъкне, че в цяла редица византийски извори, датиращи от VIII до XIV в., с името скити биват обозначаванн българите.1' За най-ранния период от съществуването на първобългарската държава, когато първобългарският етнически елемент все още се запазва, отъждествянето на скити с първобългари или българи означава просто продължение на византийската традиция да се дава името скити на източноевропейски или изобщо източни народи от тюркски или сроден произход. Към средата на IX век обаче името българи загубва в историческите извори своя първонача-лен етнически смисъл като обозначение на тюркските първобългари (туранци), превръща се в означение изобщо на пода-ниците на българската държава независимо от техния славянски или първобългарски произход, за да стане — немного време след това — име на новата етническа общност, изникнала от смесването на старого тракийско население, многобройните славяни и сравнително по-малочислените първобългари.9 Самите първобългари от тюркски произход, както може да се съдиот
6 Срв. Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica П. Sprachreste der Tiirkvolker in den byzantinischen Quellen, Berlin 1958, p. 13.
7 За подробности вж. Moravcsik, op. с., II, pp. 279—283.
8 Вж посочванията у Moravcsik, op. с., II, p. 280, § 5.
s По въпроса за семантичната еволюция на името българин вж. подробно у Ив. Дуйчев, Славяни и първобългари. Известия на Института за българска история, 1—2 (1951), с. 190—216; Славяно-болгарские древности IX-го века, Byzantinoslavica, 11 (1950), р. 6. Във врьзка със съдбата на първобългарите вж. I. Dujcev, Protobulgares et Slaves. Sur le probleme de la formation de 1‘Etat btilgare. Annales de 1’Institut Kondakov, X (1938), pp. 145—154.
някои сведения, се задържали не по-късно от втората половина на X в. Под името скити следователно византийските извори за по-късната епоха означавали вече напълно славянизираните българи. Чрез това минаваме към една по-разширена употреба на обозначението скити във византийските извори — като наименование на славянски или славянизирани народи. Няколко полезни посочвания в това отношение бяха събрани напоследък в една статия на Мила Райкович.10 По повод съобщението на Генезий11 за скитския произход на Тома, водача на въ-станието в 821—823 г., М. Райкович убедително показа, че този византийски писател употребява името скити за обозна-чаване на балканските славяни: „У Генеси)ево доба Скити су ... от нетурских народа у великом 6pojy извора искл^учиво балкански Словени, укл,учу]'уйи меИу гьих и веЬ сло-венизиране Бугаре." Авторката грижливо привежда някои извори (Продължителя на Теофан, Йоан Камениата, Константин Багренородни, Скилица—Кедрин, някои житийни текстове и др.), в конто името скити се дава на балканските славяни. Когато българите биват обозначавани в някои от изворите от тази епоха с името скити, едва ли са ги познавали като народи от тюркско потекло, а много по-вероятно са ги смятали именно за славяни. В някои византийски и средновековни български паметници изрично е изтъкната идеята за българите като славяни. Достатъчно е да се припомни сведението на архиепископ Теофилакт Охридски от края на XI или началото на XII в.,12 обозначението в Лексикона на Йоан Зонара от XII в. за България като Славиния13 или отъждествяването на славяни с българи от страна на преводача-българин на Хрониката на Симеон Логотет през XIV в.14
10 М. PajKOBHh, О пореклу Томе, воке устанка 821-823. Зборник радова САН XXXVI, Византол. институт II (1953), с. 33—38.
11 Gene sius, ed. Bonn., p. 32, 8—12.
12 M i g n e, P. Gr., CXXVI, col. 1196. Срв. A. Leskien, Grammatik der abg. (aksl.) Spraclie, Heidelberg 1909, p. XI n. 1.
13 Срв. Moravcsik, op. с., II, p. 278.
14 Вж. посочвания у В. Н. Златарски, Известията за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, XXIV, 1 (1908), с. 14—15,18—19, 26 и др. Към това срв. още : Ив. Д у й ч е в, Върху някои български имена и думи у
Запазвайки си възможността да обнародвам другаде цели» изворен материал във връзка с обозначенного скити-славяни във византийските извори, тук биха могли да бъдат приведени поне някои примери. Така, Епитоматорът на Страбон от втората половина на X в., като говори за настаналите етнически промени, съобщава, че по негово време скити славяни (Sxufrat XxAapot) владеели целия Епир, както и част от Елада, Пело-понес и Македония.15 На друго място той споменува като за-селници на Пелопонес скити, под което име несъмнено трябва да се разбират също славяните.16 Константин Багренородни в съчинението си За т е м и т е, като споменува за това, че „бо-гоомразният народ на българите“ преминал Дунава, говори за нападенията на скитите и на „самите тези българи"17. Именно различието между скити и българи в този текст дава основание да се приеме, че под обозначението скити тук трябва да съзрем славяните. Другаде18 той говори за това, че скити се били настанили в темата Стримон и те били заселени там, именно в планините на Сгримон и по тамошните клисури, по повеля на император Юстиниан II Ринотмит (685—695, 705 711). Най-вероятно е, че под скити и в случая трябва да се разбират славяни,19 следователно през време на похода си през 688 г. споменатият император ще да е извършил и някакво
византийските автори. Езиковедски изследвания в чест на Ст. Младенов. София 1957, с. 157 сл.; Образи на двама българи от XI век. Изследвания в чест на акад. Д. Дечев, София 1958, с. 748 сл.
15 С. М ii 11 е г, Geographi graeci minores, II. Parislis 1882, p. 574. Срв. L Niederle, Slovanske staroZitnosti II, p. 436, n. 5; M. V a s m e r, Die Slaven in Griechenland, Berlin 1941,p. 17; M. Ра^ковиЬ,] пос. съч., c. 36; Ви-зантиски извори за 'истори)у народа Лугославще, I, Београд 1955, с. 295; •срв. с. 287 бел. 9; срв. Ив. Дуйчев: В. Z., 52 (1959) с. 92.
16 №11 е’г, ор с., р. 583.
17 Costantino Porfirogenito, De Thematibus. Introduzione, testo critico, commento a cura di A Pertusi, Citta del Vaticano 1952, p. 85 : I, 27.
18 С о s t a n t i n о Porfirogenito, op. c., p. 89: HI, 3. Златарски, История, I, 1, c. 160 сл., предполагаше, че под името скити в този текст би трябвало да се разбират .македоиските българи на Кубер”, поселеии в Би-тол ско.
19 Според правилното тълкуване на Фр. Б а р и ш и ч: Византиски извори, с. 208 бел. 46.
разместване на населението и поставил никои славяни из пла-нините и по планинските проходи. Обозначението скит в смисъл славянин е употребено, както изглежда, също на няколко места в Тактиката на император Лъв VI20 и положително на едно мисто в т. нар. Монемвасийска хроника 21 Както изтъква М. Фасмер,22 отъждествнването на славяните и скитите исторически не може да бъде оправдано, но то се дължи на стремежа на византийските писатели към употреба на древногръцки етнически имена.
Отъждествяването на скитите със сърби и хървати се среща сравнително по-рядко. Едно интересно посочване от този род е дадено у Продължителя на Теофан.23 У този автор под името скити са назовани хърватите, сърбите, жите-лите на Захълмие, жителите на Требинье, конавляните, дукляните и рентаните (сиреч неретляните).24 25 Тук може да се припомни също и сведението на византийския хронист от XII в. Йоан Зонара, конто, като говори за сръбския княз от XI в. Стефан Воислав, го нарича скит.*
Византийските автори дават името скити твърде често на р у с и т е. Основание за това е несъмнено обстоятелството, че русите населяват областите, конто били известии като родина на скитите от античността. Така, като говори за нападението на русите над Цариград в 860 г., цариградският патриарх Фотий в своето първо слово ги нарича „скитски ... народ"26. Продъл-жителят на Теофан употребява същото определение за русите.27 У Суда (Свидас) направо е дадено като тълкувание на термина
20 Вж. посочванията във Византиски извори, с. 258 и бел. 2, 259 и бел. 3, 262 и бел. 19.
21 Византиски извори, с. 263, с литература.
22 V a s m е г, ор. с., р. 17.
23 Theophanes Continuatus, ed. Bonn.,p. 288, 17—20.
21 За тези сърбохърватски племена срв. К. J и р е ч е к, Исторн]’а срба, 1„. Београд 1922, с. 81 сл.
25 J. Z о п а г a s, Epit. hist., ed. В., Ill, р. 617, 13—14. Към това срв. Н. Ра-д о j ч и h, Како су називали србе и хрвате византиски историки XI—XII века 1. Скилица, Н. Вриени]'е и 1. Зонара. i ласник СНДр, II (1926), с. 11, 13.
26 A. Nauck, Lexicon Vindobonense. Petropoli 1867, p. 209, 3—4
27 Theophanes Continuatus, p. 196, 6—7.
скит съответствието русин.28 Когато говорят за нападението на киевския княз Светослав в България през 968 —972 г., византийските хроники на Йоан Скилица — Георги Кедрин29 и по-късно на Йоан Зонара30 твърде често назовават русите с името скити. В един житиен текст от X в. се споменуват също скити,31 които бяха отъждествени с русите,32 обаче от контекста, гдето се споменува името на българския цар Петър I (927—969), се вижда, че в същност става дума за българите.. Поради широкото съдържание, което се влагало в обозначението скити като име на различии и несродни народи, у някои византийски автори се явява желанието да уточнят обозначението. Така се създава обозначението тавроскити, свързано с Таврическия полуостров или, както изрично отбелязва Евста-тий Солунски, с планината Таврос. Още Генезий говори за русите, като ги нарича скити от Таврида. Наименованието тавроскити за русите се среща твърде често у Лъв Дякон, който го употребява редом с имената скити и руси, после у Михаил Псел, Скилица—Кедрин, Йоан Зонара, Ана Комнина и други византийски автори.33
Без да се привеждат повече примери, може да се заключи, че отъждествяването скити — славяни в руските преписи на апостолското послание от XII—XVII в. отговаря напълно на византийската традиция. Заслужава да се отбележи, че същата византийска традиция е намерила отражение и в ру ската Повесть временных лет. Определението скити веднаж е употре-бено в значение хазари, както това показва разказът за идва- 38
38 Suidas, Lexicon, ed. A. Adler, IV, р. 389, 17: ZxWhjs: б 'Pffic-
29 J. S с у I i t z e s—G. Cedr en us, Hist, comp., ed. Bonn., II, pp. 386 19—413, 19.
30 J. Zonaras, op. c„ 111, pp.529. 10 ; 532, 9; 533,5,9; 534,17; 631,14
3i H. Del ehay e: Anal. BoIIand., XI (1892), p. 71.
33 H. Delehaye: ib., p. 71 n. 1.
зз Muller, op. c.,p,246,24—27; 269,22 ; G e n e s i u s, p. 89,9 ; L. D i a c o-n u s, Historia, ed. B., 63,9; 107,19 sqq.; 144,4 sqq.; 150,14 passim. Срв. Moravcsik, Byzantinoturcica, Il p. 303; Zum Bericht des Leon Diakonos liber den Glau-ben an die Dienstleistung im Jenseits. Studie z Antiky A. SalaCovi k sedmdesati-nam, Praha 1955, pp. 74—76 ; M. P s e 11 о s, Chronographie, ed. E. Renauld, 1, Paris 1926, XIII, 3. p 9: XXV, 20: p. 102; II (1928), XIII, 10: p. 90; Scy-I i t z e s—C ed r e n u s, ib., II, 173,6 sqq.; J. Z о na r a s, op. c.. Ill, 528,1; 631,12; 633 n.; Anna Comnena, Alexias, ed. Reifferscheid, II, pp. 257, 2; 258,9.
пето на тюркските първобългари на южноруските земи, гдето по-късно се настанили хазарите, и завладяването на част от крайдунавските славяни: „СловЪньску же языку . . . живущю на Дунай, придоша от скуфъ, рекше от козаръ, реко-мии болгаре.. .“34 Несъмнено е, че тук определенията скити и хазари са употребени метономастично вместо Скития и Хаза-рия. Отъждествяването на скити и хазари е дадено напълно в духа на някой от византийските автори.35 Същото отъждест-вяване намираме и в старославянский превод на хрониката на Георги Амартол: „Скуфиею рекше козары."36 На друго място обаче съставителят на Повесть временных лет, пак в духа на византийската традиция, дава определение скити на руските славянски племена: „Иде Олегъ на Грекы... поя же множество варяг, и словенъ, и чюдь, и словене, и кривичи, и мерю, и деревляны, и радимичи, и поляны, и скверы, и вятичи, и хорваты, и дулЪбы, и тиверци, яже суть толковины37 38: Си вси зва-хуться от грекъ Великая скуфь .. ,“38 Някой от изброените тук племена са очевидно от неславянски произход. Въпреки това обаче, общо взето, определението „Велика Скития" е дадено за тях именно като предимно славянски руски племена. За славянските книжовници и частно за преводачите е било напълно ясно съдържанието на тези наименования. Показателно в това отношение е едно място от среднобългарския превод на Манасиевата хроника. В един от преписите на този превод, именно Тулчанския прение, към израза: косела тъкрскын)с гкн0 има глоса: к-вт^н ^упн,39 което показва, че смисълът на определението
34 Вж. текста Повесть временных лет /, подготовка текста Д. С. Л и-хачева, М.—Л. 1950, с. 14. Срв. М. Д. Приселков, Троицкая летспис, М.—Л. 1950, с. 55—56.
33 Вж. посочванията у Moravcsik, op. с., II, р. 280 § 4.
36 В. М. И стр ин. Хроника Георгия Амартола I, Петроград 1920, с. 36; срв. с. 318, 529.— Срв. също Лихачев, Повесть временных лет, 11, с. 223.
37 За тълкуването на това място и за смисъла на думата толковины срв. полезната статия на Д. А. Расовский, Тълковнны. Seminar. Kondakov., 8 (1936), pp. 17—23. Срв. и Лихачев, пак там, II. с. 263; срв. Moravcsik. op. с., II, р. 318.
38 Повесть временных лет 1, с. 23 — 24; Приселков, п. с., с. 63.
39 Вж. текста : Cronica Ini С. Manasses. Trad, mediobulgara, Bucure$ti 1922, p. 133, nota 19.
.*••1 >. > р<м^|ДцЛ СНЛ Kd C lA ll^il H A Arvl: H(J j Akt'kHKbCAKt'fclllt'I'liHKCiK
H A Ж. ,SC A Ы11 м T> НД f уДi « Y M M b * н M'A € 6 н v«J уАЛЙ^иЛЗАМЮЛе К At H ft A
Utt A.- Hk”i’C<dh(h'4H КЬН II AMAHIt HAIlt HAWYftlM' Tli'^AKtHTiyiY ЬРГНЬЫ и V'^asa ко яг* ni'fr eKj> ш MV vн к< <• гтч «укажите г1влвгкнь шна/’ь о И Огл! Ь’Л 4гЖ1 If Н Ь С t Y111 Й К Ь С l’ II А’к
НI уж Ш Н HJI ’А, 1111К Н А О в Т> ф О К Л t Ы Н ЛW К h К»АН f Y'h Н СТА '4 Ц/Аt n Н t ЦД *fc Н t К1 V„ 11 Н'М*,<П»11вК'М^1<А\*‘М А»ГН H АТ( Ал'нн lifiict 1«АЛДН'кц^'н/пеЬ'ьчйьь'Чг ».<„то* г' С IHebtrKteraKoabft'bHjcv/ijIAH’b’J'A 'll? а; ч Ц1АьыЙ111*|*АЛ'£ ш1|*У0|*ил- ’'"''AbtoiivA? «

тавроскити е бил напълно ясен. Общо взето, появата на отъж-дествяванията скити-славяни, както и скити-хазари —- в ста-рата руска литература, частно в преписа на апостолското послание от ХП в., трябва очевидно да се отдаде на засиленото византийско влияние в Киевското княжество през снова време.40 Необходимо е обаче да се уточни по-нататък дали в това отношение няма и отражение на известно южнославянско влияние, проникнало в Киевското княжество чрез оригиналната и иреводната южнославянска книжнина.41
40 Срв. А. М. Ammann, Untersuchungen zur Qeschichte der kirchlichen Kultur und des religiosen Lebens bei den Ostslawen I. Wurzburg 1955, p. 80 sqq., с дебри псссчваиия.
44 Въпросът за отъждествяването на славяни с езичници, специално в текста на Йоан Екзарх, на което обръща внимание Ф. В. Мареш (ор. с., рр. 10— 11), заслужава оссбено проучване. Едва лн може да се предполага, че това окачест-вяване на славяните като езичници от страна на старэбългарския пиегтел по-ставя под съмнение датата на Екзарх в это книковно творгество — именно към край на IX и началото на X в., следователно доста продължителн э време след покръетването на българския народ в 865 г. Пэ-вероятнэ е, напротив, че в това отъждествяване трябва да се види признание, че дори и след офи-цналното приемане на християнството в българската държава са оставали значителен брой езичници измежду славянското население.
I 1 » ъ р т т а на цар Симеон
С I (ските на княз С ветос л а в и нашествието мп. Йоан I Цимисхий в България
Легендата за детеубийството у древните славяни
Като израз на своеобразно отмъщение и мярка на самозащита пред заплашителните нападения на славяните средновековни писатели от Запада и Византия разпространявали понякога за тях странни легенди. Особено показателен е случаят с ано-нимния византийски писател, познат под името Псевдо-Кесарий, който писал своите прочути „Диалози" вероятно към средата на VI в.1 Така в редоЕете, конто той посвещава на славяните,2 четем между другото: „Of jSxAauijvol xal ФиотМта:, of xal Aavou-P’oc ттросс y^pEuipevot, of pev уиуагхор.аатороройо!7 ^oew;, 5ta td ttett-А?;ра)т6а< той уаАахто;, jiucbv Stxyjv тоэд urottiSoug -rat; Tterpats e~a-рхттоугЕ;.** В средновековния славянски превод това място е преведено не напълно точно3: „СловЪне и ВисонитЬне, еже и Доунавене наричютьсл, овы женьскыа съсы адать сладцЬ, за-неже соуть съмлЪчь, акы моухы при съсЬ с^ща « камение разбивающе ...", при което главната грешка на преводача се състои в това, че вместо „мишки" превежда „мухи". Според споменатия византийски писател прочее „славините и физони-тите, наричани също и дунавци, едни ядат с наслада гърдите на жените, защото са пълни с мляко, а децата кърмачета раз-биват о камъните като мишки", или по превода на Фр. Ба-ришич4: „Склавини и Фисонци, ко]и се назива]у и Подунавцима,
> Тексты е издаден достъпно у М i g n е, Р. Gr„ XXXVIII (1852), coll. 847—1190: Caesarn sapientissimi viri fratris Gregarii Thealoji Dialog! quatuor. За текста вж. полезната статия на Фр. Бари ш и h, Када и где су написанн Псеудо-Цезари)еви ди;алози, Зборник радова Византолэшког института, I (1953), с. 1вЗ—209; други библиографски посочвания у мене: BZ, LII (1959), рр. 90—31.
2 М i g n е, ib., col. 986.
3 Достъпно издание у мене: Естествознание™ в средновековна България, Сборник от исторически извори, София 1954, с. 322.
4 Византиски извэри за историку народа Лугослави)е, I, Београд 1955, с. 4.
да први (Склавини) радо ждеру женске до)ке jep су пуне млека, и при томе одо)чад разби)а]у о стене као штакоре."6 До-като В. Чайканович бе изтълкувал първата част на това известие като отражение на някакъв приказен мотив (Marchenmo-tiv)6, то един учен, познат със своите крайни схващания върху ранната славянска история,7 бе приел сведението на Псевдо-Кесарий много по-сериозно. При разглеждането на това известие на споменатия византийски писател дори не се постави естественият въпрос, дали той говори за някакъв, колкото и странен обичай в бита на славяните, или пък е желаел по та-къв начин да очертае в особено мрачни краски приписваната тям жестокост в отношение™ им спрямо враговете. Един от най-заслужилите изследвачи на славянската древност, чешкият славист Лубор Нидерле, използува напр. сведението на Псевдо-Кесарий, за да припише на старите славяни обичая да избиват своите собствени чада, когато се нгродат твърде много (zabi-jeni pfebytec nych deti). Като привежда8 едно известие на Herbord (II, 33) за това, че западните славяни удушвали някое женско чедо, когато им се раждали голям брой момичета (si plures filias aliqua genuisset, ut ceteris facilius providerent, aliquas ex eis iugulabant), както и две други известия, добавя: Rovnez znamy passus Pseudo-Caesaritiv ze VI. stol. pri vsi sve fantastic-nosti ukryva snad zpravu, ze take Slovane, kteri se tehdy hrnuli ze severu na Balkan, praktikovali podobne vrazdeni". Заслужи-лият изследвач на славянските древности дава точен превод на въпросното място9, а другаде, като анализира по-подробно Псевдо-Кесариевото известие във връзка с въпроса за храната на старите славяни, отново повтаря твърдението си за изби-ване на децата-кърмачета.10 Около петдесетина години по-
5 Срв. също преводите: (В. Тъпкова) в Гръцки извори за българската история, I, София 1954, с. 193. — М. Plezia, Greckie i laciriskie zrddla do najstarszych dziejow Slowian, 1, Poznan —Krakow 1952, p. 55.
6 V. C a j k а п о v i c, Ein friihslavisches Motiv bei den Byzantinern, Revue internationale d’etudes balkaniques, 1 (1934), pp. 112—116.
7 J. Peisker, Beziehungen der Slaven zu Turkotataren und Germanen* Berlin—Leipzig 1905, p. 54, n. 2. Срв. Византиски извэрн, с. 4, бел. 9.
8 L. Niederle, Zivot starych Slovanu, 1, 1, Praha 1911, p. 60.
9 Niederle, op. c., p. 60, n. 2: „kojence zabfjejf о skaly jako krysy”.
10 Niederle, op. c., p. 165: „pravi... ie zabijejf kojence”.
късно Л. Нидерле повтори още по-настоятелно тези свои твър-Дения, като писа дословно: „La coutume de tuer les enfants est surprenant au premier abord, si Гоп considere que la vie de famille des anciens Slaves etait par ailleurs douce et paisible. Cette coutume est attestee cependant de fa^on precise pour certains Slaves baltiques, les Pomoriens et les Luticiens: la mere, chez ces peuples, etouffait les nouveau-n6s du sexe faible Icrsqu’tlk en avait dejS plusieurs, et cela, disait-оп, pour pouvoir s’occuper avec plus de soin des autres enfants ... Un passage bien connu du Pseudo-Cesaire de Naziance, tout etrange qu’il soit par ailleurs, semble indiquer aussi que les Slaves qui deferlerent sur les Balkans au VIе siecle commettaient egalement de semblables meurt-res.. .“n Поддържани от един от най-авторитетните познавачи на славянската старина, тези схващания естествено останаха меродавни за цели две поколения учени. Изоставяйки засега въпроса за т. нар. gynaikomastophagia, както и анализа на дру-гите сведения за детеубийство у старите славяни, нека се спрем частно на известието в „Диалозите" на Псевдо-Кесарий. Бидейки то най-древно от всички други известия, има ли онова значение, което му се приписва, или пък, напротив, представя по-скоро някакъв topos във византийската литература? Някол-ко съпоставки на Псевдо-Кесариевото известие с други подобии сведения у разни византийски автори показва недвусмислено, че в случая имаме работата именно с един доста широко раз-пространен topos при описания на вражески нападения.
Византийският писател от VI в. Агатий разказва (III, 15— 17), че през 555 г. племето на мисимианите, което обитавало по горното течение на реката Кодор, на границата между областта Лазика и земята на аланите и било подчинено на владетеля на колхите, погубило византийския военачалник Со-терих и преминало на страната на персите.11 12 На следната го-
11 L. Niederle, Manuel de I'antiqnite slave, II, La civilisation, Paris 1926, pp. 9—10; p. 31; idem, Rukov£t slovanskych starozitnosti, Praha 1953, pp. 191, n. 2; 207. Въпросът за детеубийството e засегнат също в статията на С. Т р о j а н о в и h, Лапот и умсрствэ депе. Народна енциклопеди;а српско-хрват-ско-словеначка, II, с. 602; М. МедиЬ, Значен>е речи .лапот”, ГСНД, XV— XVI, 9—10 (1936), с. 34f—352. Срв. и БаришиЬ: Визант. извори, с .4, бел. 10.
12 A g a t h i a s, III, 15—17 : L. Dindorfius, Historic! graeci minores, II, Lipsiae 1871, pp. 263, 7—267, 12.
Легенда за детеу б ийств о то у древните славяни дина византийските войски предприели наказателна експедиция против мисимианите, за да отмъстят за извършеното убийство и да ги приведат отново в покорност.13 Благодарение на военна хитрост византийците успели да завземат една от главните крепости на мисимианите и подложили населението на ожесточено изтребление. Описвайки това изтребление на свободолю-бивия и горд планински народ, Агатий между другото пише дословно14 *: „Заловени били множество деца, конто плачели и призовавали майките си. [Византийските войници], като блъскали безпощадно о скалите едни от тях, ги разкъсвали (хата: twv TtETpwv d^Etow? dxovTt^QVTEs SiEondpaTTOv). Някои пък като за игра бивали подмятани нагоре, а после, когато поради тежестта падали надолу, поемали се от изправените копия и така бивали пронизвани във въздуха. Наистина било напълно справедливо ромеите да се гневят така много срещу племето на мисимианите. .., обаче все пак не трябвало да свирепствуват толкова и да проявяват жестокост и спрямо самите пеленачета (та vEcyva рре'ртД конто нищо и не знаели за онези неща, конто родителите им били дръзнали да извършат. Разбира се, това не останало безнаказано за тях.“ Заслужава внимание обстоя-телството, че Агатий (ок. 536—582) е съвременник на неизвестная автор на „Диалозите“ и излага събитията от началото на втората половина на VI в. (между 552—558 г.), като пише немного време след това.
Излагайки в стихове борбите на византийския император Ираклий против персите, Георги Пизида към 622—623 г. влага в устата на прославения владетел следните напътствия към войската16: „Необходимо е ние като негови (на бога) творения да се отправим против враговете, конто се покланят на творения; конто опетниха с убийствените нечистотии на кърви чистите от кърви (християнски) жертвеници; конто в най-страстни наслади оскверняват непричастните в страсти църкви;
13 Agathias, IV, 12—20: рр. 310, 8—326, 8.
м Agathias, IV, 19: р. 323, 17—30. Не съвсем точен превод на това място е ладен от М. В. Левченко: Агафий, О царствэваиии Юстиниана, Москва—Ленинград 1953, с. 123.
13 Expeditio Persica, II, v. 105—115: Giorgio di Pisidia, Poemi, I.
Panegirici epici. A ctira di A. Pertusi, Ettal 1950, p. 102. — Срв. G. P i s i d a, Expeditio Persica, Bellum Avaricum, Heraclias, ed. I. Bekkerus, Bonnae 1836, p. 18.
конто желаят с варварски меч да изтръгнат засадената от Сло вото лоза; за които Давид боговдъхновено се провикна, каз-вайки, че е блажен онзи, който блъснал о камъните повалените на земята чада на Персия":
St’o’jg 6 ДаЗ(8 iv0ettg ёф6ёу£;хто [taxapto; e’kwv 5; та xexva Пера.'бэ; гетра:; rpoGavT^xpoucev т^5а^:арё\а.
Посоченото място от поемата на големия византийски поет е особено важно. То показва използувания книжовен първоиз-вор, а именно Давидовия псалм CXXXVI, 9, гдето действително четем: Махарю; 6; храттре: xal eSa^tel та vqr:z сои rpd; xty гётрау = Beatus, qui tenebit, et allidet parvulos tuos ad petram. Би трябвало да се прочете целият този псалом (CXXXVI или по другата традиция CXXXVII), за да се долови пълният смисъл на това проклятие, което пророкът отправя към Вавилон: то е равнозначно на пожелание за пълно опустошение и из-требление! Действително Георги Пизида, като е изменил текста,16 е вмъкнал в него чрез отъждествяване на древния Вавилон със съвременната нему Персия нещо ново, обаче е употребил сравнението тъкмо в същия смисъл. Разбира се, думите на пророка са предадени видоизменени по форма, но запазвайки своето начално значение. Прочее казаното място от псалмите на Давид се вмъква твърде рано, както изглежда, веред редицата любими извадки от Библията и се повтаря все в същия смисъл у неколцина по-късни византийски писатели.
Продължителят на Теофан разказва за един поход на византийския император Лъв V Арменец (813—820) против бъл-гарите през 814 г. и между другото пише за страшните опустошения, който императорът бил извършил17: „Освен това —
16 Срв. Q и е г с i u s, In expeditionis Persicae acroasin, II: ib., p. 103: »Pi-sida aperte discedit ab iis qui hunc Psaltnum leremiae mallent ascribi'.
17TheophanesContinuatus, De Leone Armenio,-ed. Bonn., 1838. pp. 24, 9—-25, 19. Във връзка с тези известия вж. подробности у В. Н. Златарски, История иа българската държава през средните векове, I, 1, София 1918, с. 425 сл., 297 сл. Събитието е стразено в една от миииатюрите на Ватиканский прение на Маиасиевата летопис; вж. Ив. Дуйчев, Миииатюрите на Маиасиевата летопис, София 1962, обр. 54, с дадените посочвания.
добавя неизвестният писател, — като извършил нападение и опустошение, (императорът) запленил люде от всяка възраст, а децата им блъскал о камъните и земята" (т> xexva тоутюу tats тетрад xxt xfj yf, кроахрот©'/).18 За същите събития намираме едно известие у Генезий, който обаче добавя още няколко из-раза.19 Според думите на този писател, императорът бил победил и самия владетел на българите, сиреч Крум (802—814), „а децата им един разбил о камъните, другите пък сурово наказал на гумното, така щото по този начин за тях да се извърп ат според поезията дела на възмездие“ (xal toutwv та ?xyova та pev npoaapaijat (v. 1.: лроаарр^аг) та!{ irerpatc та 6г ev <£Аам уаХекйс Ttp(oprjaaa0at, 6g ^vteo^ev ev TOOTOig татар атбаОаг jraXivTcxa ?pya хата ttjv Tto^atv). He e мястото тук да се разглежда трудният въпрос за първоизвора на двете съобщения (това на Генезий и онова, което намираме у Продължителя на Теофан), нито да се засяга съотношението между тях. Покойният проф. В. Н. Златарски бе изказал големи съмнения по отношение на двете известия на казаните византийски автори. В посочването за изби-ването на децата той бе потърсил някакво доказателство за достоверността на разказа и за локализирането на събитието, обаче без да анализира възможно по-задълбочено мястото и без да потърси по-далечния извор на самия израз. Интересу-вайки се само от да дените конкретни и измислени сведения той писа20: „Едничко, което би могло да говори в полза на това, че действието е ставало на българска територия, е съоб-щението на Генесий, повторено и от Продължителя, каквоЛъв след поражението на българите ’хвърлял децата им на камъните и на земята’; обаче това изречение е тъй тъмно и непонятно, щото едва ли то може да се вземе за доказателство, още повече, че то в известието се туря наред с онова за на-казанието, което императорът наложил върху пленените след сражението българи на площада в Цариград.“ Много по-важно
18 Theophanes С о n t., р. 25, 15—16.
19 G е n е s i u s, ed. Bonn., 1834, р. 13, 8—II. Срв. J. В. Bury, A History of the Eastern Roman Empire from the Fall of Irene to the Accession of Basil I, (A. D. 802—867), London 1912, p. 356 sqq. = България през IX век и покръ-щането на славяните и българите, Известия на Исторического дружество в София, IV (1915), с. 132 сл. — Златарски, пос. съч., с. 298, 429.
20 3 л а т а р с к и, п. с., с. 429.
е да се отбележи в същност, че начетеният Генезий тук е преплел най-малко три цитата от различен произход: на първо място един свободно предаден цитат от Псалми, CXXXVI, 9; после втори цитат за погубване на гумното, който спада вероятно към цикъла на гръцките народни песни, отнасящи се до смъртта на Дигенис Акритас — въпрос, по който ще се върна другаде; най-сетне един цитат от Омир (Od., I, 379; II, 144). Всичко това показва, че цитираното съобщение на Генезий трябва да се използува с голяма предпазливост: конкрет-ните исторически данни са облечени в такава книжовна форма, зад която е твърде мъчно да бъдат установени точно.
Не е възможно да се приведат тук всички места от византийските автори, гдето е използуван в една или друга форма цитатът от Давадовите псалми, за да се види ясно неговата широка популярност. Достатъчно е да се приведат още поне две свидетелства от по-късната византийска поетическа литература. Така Константин Манасий (роден през първата половина на XII в., починал в 1187 г.), като описва разрушението на превзетата от гърците Троя, пише между другото следното (vv. 1442—1449)21:
Tijs атерротгируои xotyapo-jv оэтю Tpotaj
yuvalxsg d'paprra^ovro nxaxaSwv veokt;xt<ov, •f} yij wlj cpovots xwv ranxovTWv,
ppecpoj UKayxaXiStov ёрр^ууито тф xotytp.
(v. 1. ppe?o; unayxaXtaxdv eppfrrxETO rtpog xslyo;)
rd SxtteSov Tjp'jfipioTO, auvETtaTO-jvxo ppe^ij. . .
Това място e предадено така в среднобългарския превод на Манасиевата стихотворна летопис22: „Твръдонырному же сице пр Я а ту бывшу Трою жены въсхыщаемы бЪхж. ис чръ-тогъ новонасажденъшх, землЪ наводняема 6Я кръвми падаю-щшхъ, младенци напръссши оударЪеми бЯхж о стЯнж.... землЯ же оброщи са, и попираеми бЬхж. младенци." В описанието на един анонимен византийски поет, който към 1402 г. разказва
21Constantini Manassis Breviarium historiae metricum, ed. Bonn 1837, pp. 63—64.
22 Cronica lui Constantin 'Manasses, Traducere mediobulgara, ed. I. Bogdan, Bucurejti 1922, p. 45.
в твърде изкуствени стихове за извършените от Тамерлан опустошения след татарската победа над турците при Анкара, четем между другото следното23:
xal rsxva £vtao3ta Suo prjvGjv xal xpiwv e? dyyakwv iytbpt^ov fr/xov aura 7~pdj vuacav (yalav).
Тези посочвания от съчиненията на различии византийски автори налагат да се направи един убедителен извод и по отношение на свидетелството на Псевдо-Кесарий за детеубийството при старите славяни. Очевидно е, че неговите думи са само един цитат от прочутия Давидов псалм CXXXVI, 9, съче-тан може би с някаква класическа реминисценция24 В казаното от анонимния византийски писател откъм средата на VI в. не може в никакъв случай да се съзира доказ за наличие на де-теубийство у древните славяни, а само обвинение за проявена суровост в нападенията срещу Византия, облечено в един библейски цитат и без конкретно съдържание.
23 С. П. Пападимитриу, Критические этюды к средневековым греческим текстам, Летопис Ист.-фил. общ. при им. Новоросс. ун., IV, Виз. отд. II, Одесса 1894, с. 176, с разночегенията към ст. 61—62.
24 За израза zalg ягтрагд бтгарагтоусее срв. у писателя от II в. от и. е. Alciphron: xaK nstparg яроа^рааагто; Epistolographi graeci. Ed. R. Hercher, Parisiis 1873, p. 44, ер. I, 1. Срв. и Nahum, III, 10.
Едно легендарно сведение за Аспарух
Към края на миналия век заслужилият сръбски изследвач Льуба Стоянович обнародва1 въз основа на ръкопис от Гил-фердинговата сбирка текста на един „бугарски летопис**. Този книжовен паметник скоро стана предмет на особено внимание. Така само няколко години по-късно големият познавач на бал-канската история Константин Иречек му посвети специално изследване,2 като се постара да разясни някой въпроси във връзка с автора и съдържанието на паметника. Години по-късно Йордан Иванов преиздаде въз основа на изданието на Л. Стоянович текста на този „български апокркфен летспис“ като добави някой ценни историко-литературни бележки.3 Бяха обнародвани също някой общи бележки върху паметника,4 както и един новобългарски превод.6 Въпреки всичко обаче не може да се каже, че този важен паметник от средновековната бъл-
1 Льуба CiojaHOBHh, Стари српски хрисовульи, акти, биографов, летописи, типици, поменипи, записи и др. Споменик, 111 (1890), с. 190—192» дава текста без всякакви бележки въз основа на единствен™ познат прение; „по рукопису преображеноког старообредиог манастира иззбирке Хилфердин-гове, бр. 123“.
- К. J i г е С е k, Das christliche Element in der topographischen Nomen-clatur der Balkanlander. SB. der phil.-hist. Classe der k. Akademie d. Wissen. Wien, CXXXVI. 11. 1897, pp. 1—98; pp. 86—93: Die geographischen Namen in der bulgarischen Visio des Propheten Isaias. Срв. също българския превод на тази важна статия, иаправен от покойиия Ст. Аргиров: Християнският елемент в топографската номенклатура на балканските земи, ПСп., LV—LVI (1898), с. 223—268.
3 Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, София 1925, с. 273—287.
4 Ив. Дуйчев, Преглед на българската историография. Jugoslovenski Istoriski Casopis, IV, 1—2 (1938), р. 47.
5 И в. Дуйчев, Из старата българска книжнина. I. Книжовни и исторически паметнипи от Първото българско царство. София 1943, второ изд., с. XVI, 154—161, 237—240
гарска книжнина е проучен и разтълкуван както подобава. В неговото съдържание има някои податки, конто заслужават по-особено внимание.
Текстът на този апокрифен български летопис съставя една своеобразна смесица от летописни, апокрифни и апокалиптични елементи. Изложението е дадено от името на пророк Исая. Уводът повтаря общата легенда6 за възнасянето на пророка до седемте небеса и за поръчението, което му било дадено
да разкрие пред людете онова, което щяло да се случи през
последимте времена ’ /ндн н скхжн члоЕнчсксмоу нк зшлн всь
С1Д. еже внд'к н слташь н кько хоштсть ™тн послъднь послъ.
днш^ fOAaf. След този увод обаче вместо някакво есхатологи-ческо откровение започва едно историко-литературно повествование върху ранната българска история — докъм средата на XI в. В не напълно последователен хронологически ред са споменати имената на български и византийски владетели, като тук и там е вмъкнато по някое име, чието разгадаване е из-вънредно трудно, ако не и невъзможно. Подобно на Именника на първобългарските ханове за отделните владетели са дадени обикновено годините на тяхното управление често чрез явно преувеличени и баснословии числа. Заедно с това неизвестният автор на това съчинение — което според определението на Иречек представя „объркана смесица от българска, византийски и римска история“ (confuse Mischung bulgarischer, byzanti-nischer und romischer Geschichte)7 — e вмъкнал в изложението си известии богомилски и месианистични елементи.8 Може дори да се каже, че те съставят основата, върху която той е изложил онези исторически факти, конто са му били известии.
6 Вж. съпоставките у Иванов, п. с., с. 276 сл. Текстове вж. у С т о j а-иовиН, п. с., с. 193—194; П. С. СреЬковиЬ, Зборник попа Драгольа. Садржина и пророштва. Спомеиик, V (1890), с. 15—16.
7 J i г е С е к, ор. с., р. 86.
8 J i г е С е к, ор. с., р. 87 sq.; Иванов, п. с., с. 273 сл. Срв. също ка-заното от St. Getev, La legende dite de Thessalonique. Studia historico-philologica Serdicensia, I (1938), pp. 135—146, въввръзка с т. нар. Солуиска легенда, която трябва да се отнесе към епохата на византийского владичество в българските земи и представя в известии отношения заиимливи успоредици с нашия паметник.
За изследвача е извънредно важно и необходимо да установи значението на апокрифния български летопис като исторически извор. Преценката, дадена от досегашните изследвачи, е твърде строга. Така К. Иречек, като изтъква, че от истори-ческо гледище летописът няма почти никаква стойност (histo-risch fast ganz werthlos), добавя, че той все пак представя известен интерес за проучванията на средновековната география и на средновековните български легенди.9 Тази строга преценка е повторена почти буквално от Й. Иванов,10 който заявява, че „при все това някои посочвания и легенди в него могат да се използуват при обяснение на някои събития, за които липсват положителни исторически свидетелства". Това негово твърде-ние обаче бива обезсилено до голяма степей от думите му, че „в изложението не е спазена историческата правда, коятовърги успоредно с легендарното и фантастичното; липсва също — добавя той — и правилна хронология и последователност"11. Що се отнася до изворите, използувани от непознатия съста-вител на летописа, преценката на Й. Иванов е не по-малко сурова. Според него „съчинителят не е прибягнал до услугите на исторически извори, а събрал само устни предания и легенди за българските царе, каквито още се носели из устата на народа половин век след падането на Първото българско царство". Нашият учен дори се съмнява дали авторът на памет-ника е имал за цел да пише „правдив български летопис".
Тезн две строги преценки, колкото и справедливи да са по основа, са твърде пресилени и едностранчиви. Целта на изследвача се състои именно в това да разграничи ясно в текста на летописа легендарното от исторического. Тук не става въпрос да се следва познатото утвърждение, че във всяка легенда се съдържа зрънце от историческа истина. Не е нужно при това да се изтъкват само легендарните или апокрифните елементи, та въз основа на тях единствено да се дава характеристиката за стойността на безименния летопис. Действително, като се изключат от текста на летописа легендарните и апокрифните елементи, остават доста значителен брой исторически вести,
9 J i г е С е к, ор. с., р. 86.
10 Иванов, п. с., с. 274.
11 Иванов, п. с., с. 279.
конто могат да бъдат смятани за напълно правдиви. Несъмнено е, от друга страна, че непознатият съставител на българския летопис съзнателно е насаждал своето изложение на онези исторически факти, конто са му били познати, към една апо-крифна библейска схема, та по този начин е замъглил разказа си. Не може да се отрече обаче, че той е познавал цяла ре-дица достоверни исторически факти, конто е вплел в разказа си. За една по-правилна характеристика на паметника би било необходимо да се посочат накратко поне някой от тези досто-верчи исторически сведения.
Така заслужава внимание посочването на непознатия автор, че българският народ, по-точно първобългарите представили трелю ч/ь/с/ть/ оть ко^манн. Като оставим настрана обстоятелството, че в средновековни паметници името „кумани" е било давано на различии по произход народи12, можем да си поставим въпроса, дали в съшност тук няма загатване за общия тюркски произход на първобългари и кумани? Авторът на летописа много пра-вилно е посочил като място на първоначалното поселване на първобългагите при идването им на Балканский полуостров з«млю кървлрнско^ю, конто отговаря на Малка Скития или Добру-джа.13 Посочването, че пророкът отишъл на л-вкон стрыи: Рима, трябва да се тълкува в смисъл, че той отишъл на север от Рим, очевидно от Новия Рим, или Цариград.14 * Двете загадъчни реки Затиуса и Ереуса, колкото и странни да са техните имена, могат да бъдат отъждествени предположително с Днепър и Днестър, конто първобългарите преминали при своето движение от южноруските области към устието на Дунава. Изразът: н тогда еъКть нма. г. ркы кАнкк, става напълно разбираем, като приемем, че съставителят на летописа тук е включвал не само спо-
12 Срв. посочваиията за това у Ю. Трифонов: ИБАИ, II (1923—19'24), с. 145 сл.
13 Срв. Иванов, п. с., с. 281 бел. 1.
14 За о5озиачението „лява страна" като север срв. напр.: Jordanes, Getica, el. Th. Mommsen, p. 62, 13 sqq.: sinistrum latus, qui in aquilone vergit. H. Sturenburg, Relative Ortsbezeichnung. Zum geographischen Sprachgebrauch der Griechen und Romer, Berlin—Leipzig 1932, pp. 37—39 :
„Rechts" und .links", с посочваиията. Заслужава да се припомни, че турского simal означава .лява страна" и .север".
менатите две реки, но и Дунава, чието име е дадено малко по-нататък в текста. Заслужава да се отбележи, че като първи български владетел в крайдунавските области е споменат илрь. Не е ли това упоменанле за владетел-епоним, зад когото се крие споменът за снова първоначално славянско население в днешните български земи, което е било заварено от първобългарите при настаняването им тук ? Изтъкнато е, че първоначалните жители са били езичници. В упоменанието на сто могили се крие не само истинско наименование16, но и един интересен исторически спомен. Като е търсел да обясни наличността на множеството могили в североизточните български земи, па даже и да разтълкува самото наименование, не-познатият съставител на българския летопис е свързал тях-ното възникване с легендарния „цар Слав". Обикновено въз-никването на многобройните изкуствени могили в българските земи се свързва със старото тракийско население, за което в летописа няма никакъв спомен. Несъмнено е обаче, че известна част от тези изкуствени могили трябва да се припишат на славянского население.16 В такъв случай не е ли прав неиз-естният български книжовник от средата на XI в., когато приписва създаването на могилите на легендарния владетел „цар Слав" — епоним и олицетворение именно на това ранно славянско население в днешните български земи ? В неговото утвърждение има очевидно преувеличение, обаче също и не-съмнена истина.
Вестите, които са дадени във връзка с легендарния цар Изот, са сякаш преднамерен© замъглени, за да се придаде по-библейски облик на изложението. Според автора на летописа този владетел погубил Озю корю оть кьстокь съ кон своими н ролш-одо фро^гх поморского. Трудно е да се отгадае за какви действи-телни исторически личности става дума в текста. И лената Озия и Голиад са неоспоримо библейски.17 Можем да се запитаме дали тук не се крие някакво неясно загатване за поражението на византийския император Никифор I в българските земи през
16 Срв. Иванов, п. с., с. 282 бел. 1; Дуйчев, п. с., с. 238.
16 По въпроса вж. Ив. Дуйчев: Пьрва научна сесня иа Археологический институт май 1950, София 1950, с. 507—513.
17 Срв. Матей, 1, 8—9.; I Книга на царете, XVII, 4 сл
юли 811 година? В такъв случай споменатият Иют би следвало да се отъждестви с Крум (802—814), който вярно е предста-вен като предходник на Борис (852—889) и Симеон (893—927), Покръстването на българския народ правилно е приписано на Борис: tlh цд(ь куьстн кс<^ землю Елглрьскл-ю ... Интересно е, че сведението за съграждане на църкви от него в българската земя се повтаря и в други исторически извори.18 Симеон правилно е мредставен като приемник на Борис с изключение на това, че авторът го смята за негов брат, а не син. Очерта-вайки границата на българската държава към юг, авторът на летописа споменува града Солун, което може да се свърже с известния български надпис от с. Наръш,19 който очертава българо-византийската граница по времето на Симеон. Състави-телят на паметника съобщава, че съграждането на град Преслав е станало по времето на Симеон: Прсллв грлдн н сьзыдл .кн. л-вть. Наистина знае се, че въздигането на Преслав като българска християнска столица — в противовес на езическата Плиска — е било извършено от Симеон в началото на неговото управление.20 Утвърждението на автора на летописа: «лнкы г|>лдь Прсллвь онь създл, трябва да се приеме с известна резерва тъй като там и преди това е съществувало селище,21 обаче въпреки това то съдържа и истина.
Симеон е представен като баща на Петър (927—969), което отговаря на историческата истина. За този владетел е казано: сестлго Петрл, цлрл влглрсклго, МЛ'ЖЛ СКТЛ Н ПрЛЕЕДНЛ ОТЬН^ДЛ". Тази преценка отговаря на онова, което намираме за него в другите исторически извори.22 Допусната е обаче една хронологическа несъобразност. Петър е съвременник на византийския импера
18 Срв. Иванов, пос. съч., с. 283, бел. 1.
19 Вж. текста на надписа у В. Бешевлиев, Първобългарски надписи. Увод, текст и коментар. ГСУиф, XXXI, 1, 1934, с. 52 № 48. Срв. Дуйчев. п. с., с. 7, 176—177.
20 Вж. подробности у Златарски, История,!, 2, София 1927, с. 254сл.
21 За no-старата история на Преслав срв. Бешевлиев, п. с., с. 43, № 11, 85—98.; Й. С. Господинов, Предисторически находки в Преслав, ИБИД, XVI—XVIII (1940), (Сборник П. Ников), с. 152—155.
22 Срв. Й. Иванов, Български старини из Македония, София 1931, с. 383 сл.
тор Константин VII Багренородни (913—959) и неговата жена Елена, конто са отъждествени с Константин Велики и майка му Елена. Тук е поместена легендата за намирането на кръстното дърво в Ерусалим, конто между другото е отразена дори в никои народни предания.23 Изворът, използуван от автора на летописа ще да е бил надежден. Там съставителят е намерил името на бащата на Константин Велики — Константин Зелени, сиреч Константин Хлор. Споменат е старият град Византион: В'зоу гуъдь, на мястото на конто е бил издигнат Константиновият град. Името га Голгота е преведено на гръцки: КрАнико мисто. Когато за втори път съобщава за името на град Византион, ав-торът на летописа пише напълно точно името му: Ензантна". Интерес представя също обозначението: Noki С^алнмь, като име на Цариград. Това обозначение отговаря на една широко разпространена традиции във Византия и по-късно. Добрите отношения между българския владетел и византийския император са подчертани много добре в летописа, гдето е казано: лю?-а-вста ко се ПеТ)Ь цдрь н Константине цдрь. Действително отноше-нията между двете страни по това време са напълно приятел-ски и мирни. И .глежда, че авторът е знаел за нашествието на княз Святослав в българските земи в края на Петровото управление: пчндоше нткоторы насильными, iako нспольнн, н псгсменшс землю кл'-ГА(склро по wfiy. Накрая е казано, че Петър оставил царст-вото си и избягал на запад, в Рим, гдето завършил живота си: ОСТАКН UAfbCTZO И Б*£ЖА НА ЗАЛАДЬ ЕЬ РнМЬ Н T0V СКОНЧА ЖНТ1С СКОС. Дюбопитяо е, че тази легенда за Петър се повтаря и от някой други автори.24
Сведенията за втората половина на X в. са доста замъглени в гзложението на неизвестния летописец, обаче не е трудно да се отк[ ият значителен брой истински исторически факти или пък загатвания. Може би под името Селевкия — нека отбеле-жим, едно библейско наименование! — се крие цар Самуил. Интересно е да се отбележи също, че Ана Комнина сравнява
23 Срв. A. Mazon, Documents, contes et chansons slaves de 1’Albanie du Sud, Paris 1936, pp. 158—159.
24 Срв. Иванов, Богомилски книги и легенди, с. 285, бел. 1, с ъ щ и я Български старини из Македония, с. 385.
Самуил с библейским Седекия.23 * * 26 За времето на Константин — сиреч Константин VII Багренородни — се споменува някакъв „зъл куратор“: эль во е-в кл^дгорь. Като се знае, че Роман Лакапин поема властта във Византия първоначално като настой-ник на Константин Багренородни, можем да приемем, че спо-менатият к^то^ь не е никой друг, а именно Роман Лакапин.26 Тъй като авторът на летописа е смесил личностите на Константин Велики и Константин VII Багренородни, той е споменал тук за похода на Константин Велики към Дунава,27 как-то и легендата за съграждането на някои градове от него 28 Когато летописецът говори за втори български владетел, комуто дава името Симеон и го отнася очевидно към втората половина на X в., може би той е имал пред вид Петровия син Роман, който носел и името Симеон.29 Споменат е също Никифор — очевидно Никифор Фока (963—969), а по-нататък Василий II (976—1025), като обаче са свързани повече с българите, а не с ромейската държава. Имената Мойсей, Арон и Самуил отговарят на дей-ствителни исторически личности от българската история, а Августиан ще да е Алусиан, братов син на Самуил. В името Роман може да се види загатване за имп. Роман Аргир (1028— 1034), а Теодора е вероятно императрица Теодора, дъщерята на Константин VIII, брата на Василий II. Оделян (Одел-внь) ще да е Петър Делян, както вече е изтъкнато.30 Накрая има едно посочване за нашествията на печенезите в българската земя: Н потомь ПЫСН НД|Д0Ше Н-ЕКОН пххнлпнцн н пр-вльсныц^н), гллго-чемн печЕн-взн, некирин н Еезьконнцн. с това упоменание завършва текстът на летописа. Ако се приеме, че тук се съдържа едно загатване на печенежкото нашествие в българските земи към средата на XI в.,31 несъмнено е, че съставянето на летописа
23 Anna Comnena, Alexias, ed. Reifferscheid, I, p. 235, 11 sqq. Срв.
Лв. Дуйчев: Мак. пр., VIII, 4 (1933), с. 14.
26 С р в. Д у й ч е в, Из старата българска киижнина, с. 240. За внзантий-
ката дума „куратор" срв. напр. J. Malalas, ed. Bonn., р. 439, 18 sqq. ; эр. 649—650.
27 Срв. Th. Вi г t. Das romische Weltreich, Berlin 1941, p. 413 sqq.
28 Срв. (P s.-) С о d i n u s, De orig., ed. Bonn., p. 23, 3—8.
29 Вж. посочванията у Златарски, п. с., с. 690.
30 Срв. Иванов, Богомилски книги и легенди, с. 287 бел. 2.
31 Вж. подробности у Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското
трябва да се отвесе към втората половина на XI в.32
Този анализ на данните, конто намираме в апокрифната българска летопис, показва ясно, че в нея действително се съдържат доста голям брой правдиви исторически сведения. Когато се изтъкват легендарните или богомилските елементи в нея, не трябва в никакъв случай да се пренебрегват и тези исторически податки. Неотречимо е, че всички тези елементи са тясно смесени и преплетени помежду си, обаче не е трудно да бъдат разграничени едни от други. Оттук не е мъчно да се направи един извод и относно изворите, конто непознатият съставител на летописа е използувал. С голямо основание може да се приеме, че летописецът е използувал прочее не само устна традиция — легенди и предания, но също и никой пис-мен извор. В този свой писмен извор — може би някаква българска летопис33 — той ще да е почерпил някои от податките. конто е вмъкнал в своето изложение.
В светлината на този извод трябва да се разгледат някои от вестите, конто авторът на летописа дава за Аспарух,34 наречен с името Испор и представен като приемник на легендар-ния цар Слав, епоним на първоначалното славянско население в българската земя. Така авторът разказва между другото: н гоу по н-еме wEp-вте се ннь ЦАрь не земли Ем.глрьсТЕн. . . еже нлрече Се нме емлг Нспоу HAfb, nf-Еемк качество сльг&|>ьское . . . оне снздл н келнк ПрЕЗНДЕ ОТЕ Д^НЛКЛ ДО MOfe, ОНЕ СЕЗДЛ И ПлЮСКЛ Г^ЛД. Н TEH UA.f’b. множество много нзмлнлетсне погодки. н те uajie нлсслн земло^ Кл(>-коунскаро... ца^е же Н;порЕ цдрЕ'.твокл нл земли БЛЕГЛрскон л-ете .рок. н по томе погл’вшпе его нзмлнлЕтене ил Доунлк-Е. Този текст съдържа НЯКОЛКО сведения, конто представят особен интерес. На първо място трябва да се отбележи, че споменатият тук „велик пре-зид“ от Дунава до Черно море вероятно трябва да се отъждестви с т. нар. Траянов вал в Добруджа, който ще да е бил из-ползуван като отбранителен окоп при поселването на Аспарух средновековие. Сборник на Българската академия иа науките и изкуствата, XLI, 1, 1945, с. 30 сл., 35 сл.
32 Вж. J ire Се к. ор. с., р. 91.
33 Срв. за това някои посочвания у Д у й ч е в, Преглед на българската историография, с. 47.
31 За името на този владетел вж. Ив. Д у й ч е в, Имя Аспарух в новоот-крытих надписях Грузии, Archiv Orientalni, XXI (1953), рр. 353— 356-
в днешните севернобългарски земи.35 За старото славянско селище Плиска притежаваме сведения едва от времето, когато Аспарух се поселва в българските земи.36 Не е чудно прочее,, че летописецът е могъл да говори за Плюска г^ад като за едно селище, което е било основано от Аспарух. За автора на летописа очевидно Плиска е започнала своето историческо съще-ствуване не като скромно славянско поселение, както свиде-телствува самото име, но именно от времето, когато Аспарух установява тук своята столица. Както се знае, първоначалното поселище на първобългарите е било в днешна Добруджа, а това напълно правилно е изразено от автора на летописа, който зая-вява, че Аспарух населил „цялата Карвунска земя“ — сиреч днешна Добруджа. Годините на Аспаруховото управление—172 години — са несъмнено легендарни, но те напомнят онова, което» намираме в Именника на първобългарските ханове.37 Най-не-ясно е посочването на апокрифната тетопис, че Аспарух водил войни с измаилтяните. Според автора на летописа той погубил голямо множество, докато най-сетне сам паднал в сражение с тях: погоувнш* «го ндмхнльт«не на Доунхк-в. Кой народ прочее може да бъде обозначен тук с името измаилтяни ? Както е известно,, от името на Исмаил и неговата майка Агар, робинята на Авраам, средновековните люде са образували наименованията „измаилтяни “ и „агаряни“ за обозначаване на народите от тюркско потекло38 39: тюрки, османци, па дори татари. В т. нар. „Тлькоеаннк Даннлоео-зз това име е употребено като обозначение на нашестве-ници в българската земя (прнде дкт чктн пзманльт-ьнь н попл-вннтъ земли кльг^ьскоуи), конто с голяма вероятност се отъждествя-ват с маджарите и печенезите.40 Да се мисли за тези народи по времето на Аспарух — сиреч края на VII в. — е напълно непри-емливо. Знае се обаче, че след смъртта на Кубрат (към 642 г.) неговата държава се разпаднала и синовете му трябвало да се
35 Срв. В. Н. Златарски, История на българската държава през сред-ните векове, I, 1, София 1918, с. 139; Иванов, п. с., с. 282 бел. 4.
36 Срв. посочваиията у Дуйчев, Проучваиия, с. 162, 163 бел. 1.
37 Вж. текста на Имеиника у Дуйчев, Из старата българска книжнина 1, с. 1—2; 162—165.
38 Срв. Gj. Moravcsik, Byzantinoturcica, 11, Budapest 1943, pp. 62,130^
39 Вж. текста у С р е h к о в и h, п. с., с. 12—13.
40 Срв. Jirefek, op. с., рр. 91—92; 92 n. 1.
мзселят поради нападенията на хазарите.41 Както е известно, някои византийски автори назовават хазарите с името тюрки.42 Много вероятно е прочее, че съставителят на апокрифната летопис или неговият извор под името измаилтяни е имал пред вид точно хазарите, смятани като тюркски народ. Това ще рече, че според неизвестния съставител на апокрифната бъл-тарска летопис Аспарух е водил продължителни войни с хазарите, докато най-сетне намерил края си в едно сражение с тях. Както се приема,43 за смъртта, па и изобщо за политическата в военната дейност на този български владетел не знаем почти нищо — главно що се отнася до времето на неговото преби-вание в днешните български земи, сиреч след учредяването на българската държава, с изключение на стълкновенията, които имал с новата си южна съседка — Византийската империя. За негови действия в отвъддунавските земи не се знае нищо. Известно е обаче, че още дълго време след Аспарух (дори до началото на IX в., па и по-късно) пределите на първобългар-ската държава са се простирали далеч на североизток и български войски са предприемали походи до реката Днепър.44 Къде точно е водил Аспарух онези сражения с измаилтяните-хазари, за които се загатва в апокрифната българска летопис ? Географският хоризонт на автора на летописа е наистина твърде широк: той говори за градове и селища не само в днешните североизточни български земи, но и далеч към юг и югозапад. За него обаче, както се вижда, Дунав представя крайната се-верна граница на българската земя и на българската държава В този смисъл неговото посочване, че Аспарух водил войни с хазарите и погинал някъде „на Дунава** не бива да се тълкува в буквалното значение на това обозначение. Ако се приема това тълкувание, ще рече, че Аспарух е погинал във война с хазарите някъде към отвъддунавските области или още по-добре към по-далечните североизточни предели на тогавашната
41 Срв. Theophanes, Chronographia, ed. De Boor, I, p. 358, 5 sqq. Uicephorus, Opuscula historica, ed. De Boor, p. 34, 12 sqq.
42 Срв. M о r a v c s i k, op. c., p 270, посочвания на изворите.
43 Вж. общо Златарски, История, I, 1, с. 123—162.
44 Вж. първобългарския надпис у Б е ш е в л и е в, п. с., с. 41 № 1; 65— <19.; срв. Златарски, п. с., с. 306—307.
първобългарска държава, докъдето хазарите са стигали всвоите набези и в преследването на Аспарух, когато той напуснал своята родина.
Това сведение за края на първия владетел на средновековната българска държава носи наистина твърде легендарен характер. Но тази легенда, запазена в български паметник откъм средата на XI в., заслужава внимание, особено като се знае» че за събитията от началото на VIII в. имаме твърде оскъдни данни.
Нов исторически извор за българо-византийските отношения през първата половина на IX век
В един венециански ръкопис от X в., именно cod. Marcian. gr. 583, ff. 58—95,1 се съдържа житието на византийския отшел-ник Петър от Атроа (роден в края на декември 773 г. и починал на 1 януари 837 г.), който се подвизавал в манастира Атроа (povij ’Атрюх?), разположен западне от планината Олимп и югозападно от днешния град Бруса в Мала Азия. Смятайки първоначално, че има под ръка единствен препис от мнтересния исторически паметник, познатият византолог Виталием Лоран издаде неотдавна текста.2 Само около година по-късно в друг ръкопис, пак от X в., съхраняван в. библиотеката на английския град Glasgow,3 бе открит друг препис на текста. Така покрай изданието на паметника по венецианский ръкопис (ръкопис М) се яви незабавно второ, допълнително издание въз основа на глазговския ръкопис (ръкопис G).4
Благодарение на това ние днес притежаваме две взаимно допълващи се издания на един много интересен книжовен паметник, който представлява извор не само за византийската история, но съдържа и някои занимливи податки върху исто-рията на българо-византийските отношения през първата половина на IX в. Житието е неизползуван досега исторически из-
1 За ръкописа вж. А. М. Z a n е 11 i. Graeca S.’ Marci Bibliotheca codicum rnanuscriptorum per titulos digests, Venetiis 1740, p. 305. Срв. A. E hr hard, Ein neues vormetaphrastisches Januarmenologium. B. Z., XXX (1929/30), pp. 305—316; Uberlieferung und Bestand der hagiographischen und homiletischen Literatur der griechischen Kirche. I. Lpz. 1936, pp. 534—537.
2 V. Laurent, La Vie merveilleuse de Saint Pierre d’Atroa (i 837). Editee, traduite et coinmentee, Bruxelles 1956 (Subsidia hagiographica, Nr. 29).
3 Срв. Fr. H a 1 k i n, Un nouveau menologe grec de janvier dans un ma-nuscrit de Glasgow, Anal. Bollandiana, LXXV (1957), pp. 66—71.
4 V. Laurent, La Vita retractata et les miracles posthtimes de Saint Pierre d’Atroa, Bruxelles 1958 (Subsidia hagiographica. Nr. 31).
Бъл г аро-в и зантийс к и те отношение през (X век вор за проучване на българското минало,5 ако и в него да се съдържат толкова интересни данни за българо-византийските отношения през първата половина на IX в.
Личността на неговия автор е сравнително добре позната. Това е монах Сава, ученик на Петър от Атроа, роден в нача-лото на IX в. и автор на известного житие на Иоаникий6 и вероятно на житието на монаха Макарий от манастира Пеликит.7 След като съставил на прост и общодостъпен език своята първа редакция на житието на Петър Атроаски, агиографът Сава малко по-късно направил една преработка, която частично е запазена в ръкописа от Глазгоу. В този препис липсва почти половината от основния текст (§16—36, 52—77, 86; отчасти § 15, 51, края на § 85), обаче затова пък се намират добавени нови глави. Сравнение то между редакциите М и 6 показва, че авторът на тези два текста, когато е преработвал своята първа редакция, не се е водил точно по написаното, а го е проработал доста свободно, внесъл е промени и е направил та-кива добавки, конто ни дават нови сведения или пък уточняват вече казаното.8 Във втората редакция е предоставено особено много място на „посмъртните чудес а “ на светеца и на проя-вения към него култ веред византийского население. Някои хронологически посочвания дават основание да се заключи, че втората редакция на житието е била направена към средата на IX в., ще рече в периода между 858 860—865 г.
* * *
От богатого съдържание на житието могат да се припомнят някои страници, конто представят особен интерес за изелед-
5 За текста липсва всякакво посочванс у G. Moravcsik, Byzantinotur-cica, I. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Tiirkvdlker, Berlin 19582.
6 За текста вж. M о r a v c s i k, op. c.t p. 567 ; Fr. H a 1 k i n, Bibliotheca hagiographica graeca, II (Bruxelles 1957), Nr. 935. Извадки от житието в първообраз н български превод: Гръцки извори за българската история, IV, София 1961, с. 132—135.
7 За житието на Макарий, игумен на манастира Пеликит във Витиния, приписвано на Сава, вж. Н а 1 k i n, BHG, II, Nr. 1003; Laurent, La Vie merveilleuse, p. 9 sqq.
8 Срв. Laurent, La Vita retractata, p. 13 sqq
вача на византийского минало. Така доста обстойно (гл. 12—32) е изложен периодът на управлението на императора иконоборец Лъв V Арменец (813—820)? За бунта на Тома Славянина през годините 821—823 са дадени някой сведения (гл. 36, гл. 39)9 10, за съжаление твърде общи и без да се допринесе нищо
съществено ново към онова, което вече знаем от други исторически извори за това събитие. На едно място в текста на житието се споменава за епископа на Анхиало (в същност 'ЕууеАЕои, поправено от издателя сполучливо в ’Ayytakou) „в Македония“ по времето на цариградския патриарх Тарасий (784—806).11 Това кратко посочване заслужава внимание: то загатва за съществуването на епископство в Анхиало (дн. Поморие) в края на VIII и началото на IX в. в непосредствена близост до тогавашните български граници. Това византийско църковно средище, както и близкото епископство на Девелт,
недалеч от днешния Бургас, за което знаем от други извори от малко по-късно време,12 са били очевидно места за раз-пространение на християнството веред езичниците първобългари и славяни от онази епоха. В текста на житието обаче се съдържа и едно важно сведение за българо-визанТийските отношения от първата половина на IX в.
В гл. 111 на житието монах Сава разказва13 за едно „чудо“ на светеца с византийския схоларий Константин, син на доместика Венеамин, извършено през време на война между бълга-ри и византийци. Ето текста на въпросното място от житието в първообраз и превод:
„KwvoTavTtvog ayoXaptog 'Ornjgf?), uEd; Bevtajuv оореатЕхои той ev тф той патрд? pt tp pvTjpoveu^-EVTO?, 6? ёх XEtpdg ’IcparjXtTwv 8tx Ttpeopecwv
„Схоларият Константин Опис, син на доместика Вениамин, споменат в житието на отеца, тъй като чрез неговите молит-
9 Laurent, La Vie merveilleuse, cap. 12—32: pp. 97—137; La Vita re-tractata, pp. 96—103.
10 Laurent, La Vie merveilleuse, cap 36: pp. 140—143; cap. 39, pp. 148—153.
11 Laurent, ib„ cap. 65, p. 193; срв. p. 192, № 2; cap. 66: p. 193 sqq.; cap. 67: p. 195 sqq.
12 Срв. E. Follieri — I. DujCev, Un’acolutia inedita per i martiri di Bulgaria dell’anno 813. Byzantion, ХХХ1П (1963), pp. 71—106.
13 Laurent, La Vita retractata, pp. 164—167.
аитой ёррэсБт; хас SiEatMh], S:rjy-т^оато ^[ilv бтг Ката twv Ouvvwv vjyouv BouXyapwv efepyopEvtov ^pojv ev xotg [lEpEGt TTjg E'jpwTc^g xat rdv E’jpov rorapov nepwVTtov, pe-ytarov Svra, auvejij xdpc tote ге-pftvTa той trrou агорЛгрЪ^а: xai Ttpdg а5тб гои той готарой то peaac-TaTov Йеттер poXqSSov ev тй ибатс Suvat’ xat, pvijafrevTog pou wg ev "AStj urapyovrog, той dytou ratpog, EnEiTtovTog te’„ "Аусс Петре т>аи-ратоируё, ротуЭ-е.", ftaTTOv apXapijg dvTjX’S’OV ex риуой хатытатои sig Tijv той ибатод npfcotpcv cog and vijdg иго T^g uypag ^uoEtijg paara^o-pEVogen! ргад6радб[аатг(рахасрт] тф pof£(j> Exs:v(p twv uSaTwv ouy-xaTappwpsvog рЕйратг, 6wg eX№v axartov xa! Xapdv er! tijv yzjv ps б'£С(ооато.“
ви бе изтръгнат и спасен от ръцете на измаилитите, ни раз-каза следното: Когато бяхме излезли на поход против хуни-те или българите14 15 в европей-ските области16 и преминавах-ме реката Хеброс (Марица), конто е твърде голяма, случи се, че като преминавах и аз, паднах от коня и като олово потънах във водата някъде в самата среда на реката. Би-дейки сякаш в пъкъла, аз си спомних за светия отец и казах тогава: Свети чудотворче Петре, помогни! Веднага от най-дълбоките недра аз изплу-вах невредим на повърхността на водата. Аз бях носен от водното естество като от ко-раб в продължение на един час, без да бъда погълнат от онова силно течение на водите, докато не дойде една ла-дия, взе ме и ме спаси на су-шата.“
Колкото и кратко и общо, това посочване на житиеписеца Сава поражда известии трудности във връзка с тълкуването преди всичко относно хронологията на споменатия византийски поход против българите. Преди да пристъпи към анализа на съдържащите се в житието исторически податки, издателят на текста сам заявява, че изоставя тълкуването на въпросния
14 Обозначение™ се среща и в други исторически извори от същата епо-ха ; вж. посочванията у Moravcsik, Byzantinoturcica, 11, Sprachreste der Tiirkvolker in den byzantinischen Quellen, Berlin 19582, pp. 100, 234.
15 Определение™ „Европа" (Efipcbnij) в този текст е употребено като обоз-
начение за западните, сиреч балканските владения на империята.
пасаж,16 и действително той се е задоволил да направи само някои кратки бележки към текста. Тъй като героят на съби-тието е носочен с пълното си име — схоларий, сиреч член на византийската придворна стража, Константин Опис fOrnje), син на доместика (главния военачалник17) на византийската войска Вениамин, естествено би могло да се очаква, че по така посо-чената личност ще може лесно да се уточни хронологически и събитието. За голямо съжаление тъкмо второто име Опис,— с което е споменат Константин, Вениаминовият син, остава загадъчно. Както приема издателят,18 това второ име ще да е било презиме или прякор, обаче е дадено в ръкописа вероятно изкълчено и затова отъждествяването му остава несигурно. Едно подобно име — 'Q~og — се среща у византийците през XI в., без обаче да сме в състояние да твърдим, че двете лица принадлежат към същия род. От друга страна, даже и да установим нещо за потомството на споменатия Константин, син на Вениамин, като приемем това отъждествяване по родова линия с личност от времето на император Алексий I Комнин (1081 — 1118), личността и деянията на Константин, Вениами-новия син, остават все така неизяснени. Решението на въпроса трябва да се дири въз основа на други данни из историята на българо-византийските отношения през първата половина на IX в.
Проучвайки първата редакция на житието, издателят бе из-казал мнение, че то е било съставено през 847 г., или немного време след това (еп 847 ои реи apres).19 Датирането на втората редакция е изградено обаче главно с оглед на епизода на българо-византийските отношения. Като отбелязва, че е трудно да се уточни времето на похода, в който взел участие схоларий Константин, и позовавайки се на покойния английски ис-
*•> Вж. казаното от Laurent, La Vita retractata, p. 35, n. 2: .Un certain nombre de petits problemes, qui auraient egalement pu etre evoqugs ici, le seront en note sous le texte. D’autres, comme... celui de 1’expedition byzantine en Bulgarie (§ 111)... laisses de cote ou insuffisamment trails, tenteront certainement d'intrepides chercheurs. Je dois les abandonner a leur sollicitude.”
17 За тези две титли вж. посочванията у L. В г ё h i е г, Les institutions •de [’Empire byzantin, Paris 1949, pp. 94, 120, 201, 336, 367/368.
,B Laurent, op. c., p. 164 n. 1.
19 Laurent, La Vie merveilleuse, p. 15.
торик Дж. Б. Бери,20 авторът добавя: „Entre le traite solennel signe par 1’Empire avec Krum (815—816) et I’expedition de Michel III, en 863, il ne semble pas que la paix ait ete troublee entre les deux Etats. C’est pourquoi nous proposons ... d’y voir une raison supplemental pour reporter la redaction de cette edition de la Vie de S. Pierre vers 865.“21 Тук става дума за византийското нападение срещу България, което издателят на житието отнася към 863 г., докато други изследвачи с по-го-лямо основание са склонни да го отнесат към следната 864 г.22 Едната или другата датировка обаче имат почти едно значение за тълкуването на френския византолог. Приемайки, че в случая се отнася до похода на византийците през 864 г., все още може да се каже, че подобна датировка на епизода със схоларий Константин не противоречи на предположението, че житието е било съставено към 858/860—865 г., както под-държа той.23 Въпросът обаче може да се постави иначе, а именно: не съществува ли някакъв друг епизод от българо-византийските отношения през първата половина на IX в., към който да отнесем с по-голяма правдоподобност случката със схоларий Константин?
В разполагаемите и познати досега исторически извори могат да се отбележат няколко посочвания за военни стълкновения между българи и византийци през периода след сключването на 30-годишния мирен договор от 814/815 г.24 Преди всичко тук спадат някой данни от първобългарските надписи от тази епоха. Осо-бено важен в това отношение е известният надпис от времето на хан Маламир (831—836).25 След като споменува за „дядо“
20 J. В. В и г у, A History of the Eastern Roman Empire from the Fall of Irene to the Accession of Basile 1 (802—867), London 1912, pp. 360, 364,513.
al Laurent, La Vita retractata, p. 165 n. 3.
22 Срв. В. H. Златарски, История на българската държава през сред-ните векове, 1, 2, София 1927, с. 20 и сл. Без изрична датировка, но очевидно към същата година Г. Острогорски, Истори)а Византще, Београд 1959, с. 227 и сл.
23 Laurent, op. с., р. 30.
24 За този мир вж. Ив. Дуйчев, Одна из особенностей ранневизантийских мирных договоров, Виз. врем. XV (1959), с. 64—70.
25 V. Besevliev, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin 1963, p. 156 sqq.
си Крум (802—814) и за „баща" си Омуртаг (814—831)"26 и сключения по негово време 30-годишен мир между византийци и българи, Маламир добавя някои сведения за отношенията между двете държави в периода след 814/815 г. От думите му се разбира, че след сключването на 30-годишния мир отношенията между България и Византия били добри или според израза на надписа Омуртаг живял „добре" (хаХа e^ouv) с ви-зантийците. В началото на неговото управление [то dpye(ov)], сиреч наскоро след 831 г., отношенията между българи и византийци продължили да бъдат добри (ххХа S^ouv). По-късно обаче от страна на византийците било извършено нарушение на мирния договор: те нападнали българската територия и я опустошили (ep^oaav), в отговор на което българите пред-приели поход на юг, разрушили крепостта Проватон (северо-източно от Одрин)27 и крепостта Бурдица (дн. Баба Ески, по пътя между Одрин и Цариград)"28 и друга ромейска територия, очевидно недалече оттам. В надписа за съжаление не е посо-чено кои български територии са били опустошени от византийците при това нападение.
В надписа от Филипп от времето на хан Персиан (836—852)~:> се съобщава, че ханът изпратил с войска кавхана Исбул, който излязъл към (ёп:) смоляните30 — славянското племе, което обитавало, както се предполага, в областта на град Драма.31 Заключителните думи на надписа, че българите били извърши-ли много добрини на ромеите (християните), обаче ромеите били забравили това, дават основание да се заключи, че походът на българския военачалник е бил извършен в отговор на ня-
2 ,1 Това посочване не трябва да се изпуска из пред вид, когато се реша-ва въпросът за приемниците на Крум. При една здраво консолидирана държава, както е по времето на Крум, едва ли може да се предполага, че след смъртта на този владетел приемствеността по пряка линия не е била доста-тъчно обезпечеиа.
27 Вж. Besevliev, op. с., р. 161.
28 Вж. Besevliev, ор. с., рр. 179—180.
29 За формата на името вж. Ив. Д у й ч е в, Пресиам-Персиан. Принос към ономастиката на българското средновековие. Езиковедско-етнографскн изслед-вання в памет на акад. Ст. Романски, София 1960, с. 479—482.
30 Besevliev, ор. с., рр. 164—165,
31 За локализацията вж. Д. Д е ч е в, Где са живели смоляннте. Сборник в чест на В. Н. Златарски. София 1925, с. 45—54.
какво византийско нападение, и то в областа на Западна Тра-кия или Източна Македония.32
В житието на Григорий Декаполит (роден към 780—790 г., починал на 20. XI. 842) се разказва между другого33 за едно предсказание на отшелника за въстание на славяните в областта на Солун. Житиеписецът съобщава, че Григорий Декаполит се готвел да отиде в планините в областите на славяните (крое та Tffiv Ихларгдйу [tepcov 5p>j), обаче внезапно се завърнал назад, като заявил, че съзирал, че там „не грее слънце“. Действител-но няколко дни по-късно след това загадъчно предсказание избухнало голямо въстание на началствуващия над тамошното славянско княжество (SxXaptv''«), наставало голямо кръвопроли-тие, покрайнината била опожарена и се изпълнила със смут.
Непълнотата на това известие създава някой мъчнотии от-носно неговото тълкуване. Изказано бе предположение,34 че тук става дума за въетанието на славяните другувити, конто оби-тавали на югозапад от Солун и северно от град Бер. Ако обаче съобщението на житието се евързва с присъствието на кесаря Алексий Моселе, зет на император Теофил (829—842) в града Христопол (дн. Кавала), общо в периода между 831 —838 г.,35 36 много по-близо до ума би било да се приеме, че житиеписецът загатва за въстание на славяните на север и главно североиз-ток от Солун, а не на другувитите. От друга страна, много правдоподобно е изказаното предположение,30 че походът на кав-хан Исбул, за който ни говори споменатият по-горе първобъл-гарски надпис, е бил предприет с цел да се помогне на въе-таналите срещу Византия смоляни.
32 Златарски, История, 1, 1, София 1918, с. 350, предполага, че при този поход, извършен към 847 г., „българите успели да проникнат далече па юг, между р. Струма и Места до морския бряг на Орфанския залив”. Като причина за похода обаче той сочи желанието да се откъснат от владичество-то на империята „окупирапите от българите западни области".
33 F. Dvornik, La Vie de Saint Gregoire le D7capolite et les Slaves raacedoniens au IX® siecle, Paris 1926, pp. 61—62, § 17; срв. p. 35 sqq. Към това вж. и писанотоотП. Мутафчиев: Мак. пр., IV, 2 (1928), с. 141 и сл. За житието вж. и съобщението на X р. Л о п а р е в : Виз. врем., XVII (1911), с. 114-
34 Dvornik, op. с., р. 36.
35 Dvornik, op. с., рр. 36—40.
36 Н. Gr6goire, Les sources epigraphiques de I’histoire bulgare, Byzan-rion, IX (1934), p. 761.
Събитията, споменати в нашите извори: походът на Исбул, присъствието на кесаря Алексий Моселе в Христопол и сведение™ на житието на Григорий Деканолит за бунт на славян-ското население в Солунската покрайнина, очевидно трябва да се свържат помежду си като отделни момента от византийско-българските отношения. Някакво славянско княжество под во-дителството на своя вожд (e^apyoiv), разположено на североиз-ток от град Солун, вдигнало въстание срещу византийската власт. Цариградското нравителство извратило своя войска, на-чалствувана от кесаря Алексий Моселе, за потушаване на въ-станието. Предвижването на тази византийска войска станало по суша и по море. В онези отреди, които се предвижвали по крайбрежието, участвувал и схоларий Константин, който пре-живял тогава премеждието при преминаването на реката Хеб-рос (Марица), някъде към нейното устие. В житието походът на византийската войска е представен именно като поход срещу „хуните и българите", вероятно войската на кавхан Исбул, която излязла да помага на въстаналото славянско население. Въстанието на славяните и походът на българите биват дати-рани почти от всички изследвачи37 към 837 г. Случката със схоларий Константин, която се разказва като „посмъртно чудо" на светеца Петър Атроаски, може с голята правдоподобност да се свърже със споменатите събития, защото хронологически не противоречи: светецът починал на 1 януари 837 г., а въстанието на славяните, походът на българите и противопо-ходът на византийците трябва да се отнесат несъмнено към по-късно време, но все през същата година.
Към същото време се отнасят и събитията около завръща-нето под предводителството на византиеца Кордила на онези пленници от Тракия и Македония, които през 813 г. хан Крум откарал в отвъддунавските български владения и поселил там.3*
37 Вигу, ор. с., 370 sqq.; Fr. Dvornik, Deux inscriptions greco-bul-gares de Philippes, BCH, LII (1928), p. 140 sqq.; P. L e m e г 1 e, Philippes et la Macddoine Orientate a 1’epoque chrdtienne et byzantine, Paris 1945, p. 136 sqq.; Be s e vl iev, op. c., p. 174 ; Мутафчиев, n. c., c. 154 ; Златарски, История, с. 338 и сл.
38 За събитията вж Златарски, пос. съч., с. 338 и сл., 449 и сл.; Известията за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотста. СбНУК, XXIV, 1 (1909), с. 35 и сл
се говори това ста-(e^eX66vTOf
В хрониката на Симеон Метафраст и Логотет, като за тези събития,39 се дава загадъчното сведение, че нало, когато „Михаил Българинът излязъл в Солун”
MiyaijX BouXyapou ev GeaaaXowxij). В средновековния български
превод на хрониката това място е предадено така: ндакдш»у
Мн^хнлоу ExirxfCKOMoy кнАзоу на Солун 4« Вероятно именно този разширен превод на въпросния текст е дал основание на някои изследвачи да изтълкуват известието на византийския хронист в смисъл, че става дума за някакъв поход на тогавашен български владетел към Солун.
Още преди повече от половин век покойният В. Н. Златарски бе изказал мнение,41 че тук имаме „бъркотия в имената„ но не и в събитията, защото очевидно в 837 г. станало някакво движение на българите в посока към Солун”. Като заяви, че в дадения византийски текст тогавашният български хан Пер-сиан (Пресиан) е бил смесен със сина му Борис-Михаил, Златарски предполагаше, че става дума за поход на Персиан. Раздвижването на славяните от Солунско по негово мнение предизвикало „движението на българския господар към Солун в земите на македонските славяни с цел да ги окупира и орга-низира като съставни части на българската държава*142. Отъж-дествяването на споменатия във византийската хроника „бълга-рин Михаил” с хан Персиан бе възприето също и от други съвре-менни учени.43 Това тълкуванее твърде правдоподобно, обаче все пак не е излишно да се изкаже и едно друго предположение във връзка със събитията, колкото и хипотетично да изглежда то.
За ранните години от живота на Методий, брата на Кон- 34 * * * * * * * * *
34 Georgius Monaclius (Cont in.), ed. Bonn., p. 818, 10—11 -
Gy. Moravcsik, Sagen und Legenden iiber Kaiser Basileios I. Dumbarton
Oaks Papers, XV (1961), p. 118, 1, който дава критично възстановен текст.
10 Срв. текста у Златарски, Известията, с. 35.
41 Златарски, пос. съч., с. 36.
12 П а к там, с. 39.
43 G г ё g о i г е, ор с., рр. 760, 761, който предполага, че тук трябва да се чете по-скоро името на кавхан Исбул, Приема отъждествяването иа Михаил с Персиан Besevlie-.-, ор. с.,р. 174. Срв. Moravcsik, Byzantinoturcica,
11, р. 190: .Bulgarischer Feldherr (са. 840)?“ ; Sagen und Legenden, p. 74 :
.ein Korruptel irgendeines protobulgarischen Personen — oder Wiirdennamens.
darstelle...“
стантин Философ-Кирил, се знае сравнително твърде малко. Най-обстойни и несъмнено най-достоверни са сведеннята, конто намираме в Пространното негово житие. Там между другого четем след вестите за неговото детство и юношество следното44: „ЦЕСАРЬ оувтдтЕъ выстрсть кго кнажсннк гемоу дасть дьржлтн слок-ен-<ко, — jtKoy же азъ, iakc п(ЮЗЫ|>а како н уотАшс «учнтелА слок-енкмъ посъллтн н пь^ьеаг» лр^непискоупл. да вы проучнлъ СА ЕЬС-ЕМЪ ОЕЫ-ЧАСМЪ СЛОЕЪНЬСКЫНМЪ Н ОЕЫКЛЪ А ПО МААОу. СъТКО^Ь ЖС ЕЪ ТОМЬ КНАЖОННН ЛЕТА МНОГА Н ОуЗуЕ МНОГЫ МЪЛЕЫ Бешнньны къ житии ссмъ, положи ЗСМЬНЫА ТЬМЫ КОЛЮ НА НСЕССЬНЫГА мысли; № уОТЛИК ЕО ЧЬСТЫНЫГА доу-ША ОръПЪТНТН №ПрЕЕЫКАЮ111НМН ЕЛ ЕХКЫ, И OEfBTZ К^ЪМА НЗЕЫСТЬ КНА-ЖСННА, Н ШЬДЪ Е АлНМВЬ, НДСЖС ЖНЕОуТЬ СЕАТНН ОТЬЦН, П0СТр1ГЪ СА ОБЛЪЧС СА ЕЪ ЧЬ^НЫ р<ЗЫ.“
Сведението на Методиевото житие заслужава особено внимание. В него трябва да се подчертаят няколко подробности, а именно че Методий като управител на славянского княжество (кнАженнк саое-внско), сиреч на една от известните от византийските извори SxXapivtat, е прекарал доста години (лъта многа). Авторът на житието не посочва изрично защо именно Методий се е отказал от този важен административен сан, обаче затова пък заявява, че през време на своето управление той бил видял „много безредни смугове11, което трябва да се смята като една от причините за отказа му от длъжността. От службата в памет на славянский светител45 знаем, че Методии, за да приеме иночество, изоставил жена и деца: „остаенкь родь н отчество, подружке н дттн|.“ Ако е вярно предположението, изказано, от някой учени,46 че управляваното от Методий славянско княжество с» е намирало на североизток или изток от града Солун, по долното течение на р. Струма, възникват по-далечни предположения.
естествено някой
44 Вж. текста у А. Т е о д о р о в-Б ала и, Кирил и Методи, 1, София 1920, с. 86, 18—87, 9, гл. П—111
15 Вж. текста у Балан, и. с., II, София 1934, с. 67 Й. Иванов, Български старичи из Македония, София 1931, с. 302.
46 Fг. Dvornik, Les Legendes de Constantin et de Methode rues de Byzance, Prague 1933, p. 15 sqq.; F r. Grivec: Acta Academiae Velehra-densis, XVII, 1—2 (1941). p. 109 n. 2; F r. Grivec—F. Tomsic, Constan-tinus et Methodius Thessalonicenses, Fontes, Zagreb 1960, p. 221 n. 8; F r. Grivec, Konstantin und Method Lehrer der Slaven, Wiesbaden 1960, p. 20-
Житието на Методий не дава никакви изрични посочвания относно времето, когато Методий е изпълнявал длъжността управител на славянското княжество в областта на Солун. Едва ли е възможно да се приеме, че това е било към 843— 856 г.47 Много по-вероятно е, че Методий е бил управител на славянско княжество през третото десетилетие на IX в., като се предположи обаче, че отказът му не датира „към 840 г."48, но няколко време преди това. Тук трябва да се добави също, че Методий ще да е бил назначен за управител на княжество на твърде млада възраст или пък той е бил роден не към 815 г., както се предполага,49 50 но няколко години по-рано. Всички тези отображения позволяват да се направи много предпазливо предположение. Не е ли Методий тъждествен с онзи управител (e^apycov) на славянско княжество, който според житието на Григорий Декаполит през 837 г. надигнал глава срещу византийского правителство ? Провалата на славянското въстание решило и неговата съдба: за да се спаси от преследване, той напуснал „светския живот", оттеглил се в някоя обител при лланината Олимп в Мала Азия и приел там монашество, за да потъне веред черните раса безвестно почти за четвърт век. Всичко това би отговаряло напълно на византийските нрави и порядки от епохата.
Но може да се добави и нещо друго. Въз основа на известии податки се приема с голяма правдоподобност. че преди да приеме иночество, Методий носел светского име Михаил.6 Взимайки в съображение това име, възниква въпросът, няма ли посочване за него под името „Михаил Българинът" в сведение™ на споменатата по-горе византийска хроника? Там също би могло да се види загатване за въстание в Солунската облает. Всичко това са въпроси, на които трудно може днес да се отговори. Ако обаче отнесем епизода при Марица със схоларий Константин към 837 г., това значи, че и Петровото житие може да се датира много време преди 865 г.
47 D v о г n i к, ор. с., р. 17.
48 G г i v е с, Konstantin und Method, р. 26.
49 G г i v е с, ор. с., р. 20.
50 G г i v е с, ор. с., р. 20.
Из писмата
на патриарх Николай Мистик
Писмата на цариградския патриарх Николай Мистик представят един от най-важните и най-богати извори за българската история през първите три десетилетия на десетия век. Преди повече от четиридесет години покойният проф. В. Н. Златарски преведе и проучи из преписката на този цариградски патриарх онези писма, конто са отправени до българския цар Симеон1. По-нови учени са добавили още няколко проучвания върху тези писма.2 Въпреки всичко обаче из богатата прописка на Николай Мистик могат да се извлекат още няколко важни подробности в свръзка с отношенията между българи и ромеи по онова време, подробности, конто, кой знае как, са останали незабе-лязани досега.
1 В. Н. Златарски. Писмата на цариградския патриарх Николая Мистика до българския пар Симеона, СбНУК, X (1894), с. 372—128; XI (1894), с. 3 54; XII (1895), с. 121—211 Писмата са обнарочвани у М i g п е, Р. Gr., CXI, col. 39 sqq.
2 Статията на G. Gay, Le patriarche Nicolas le Mystiqueet son role politique (в: Melanges Ch. Diehl, I Paris 1930, pp. 91 — 100) не съдържа нищо съществено; авторът вярва, че открива за пръв път писмата като източник за българо-византийските отношения по това време, без да познава писаното върху тях и опитите за датирането на писмата. Статията на G. С z е b е, Turko-byzantinische Miszellen. 11. Der 23. Brief des Pair. Nikolaos Mystikos an den bttlgar. Zaren Simeon Korosi Csoma Archivum , I (1921 '24), pp. 306—310, не ми e достъпна; срв. Byz.-Nettgriechische Jahrb., Ill, p. 242. Във връзка с някои писма на патриарха Николай Мистик са статиите на : В. V. Arnim, Принасяне кучета в жертва при нар Симеон, Бълг. преглед, II, кн. 1, с. 91—98; В. Бешевлиев в ИИД, XIII (1933), с. 176—179; с ъ-щ и я т, Няколко бележки към българската история, ГСУиф, XXXII, 9, 1935/6, с. 19—27; V. G г urn el, Stir les coutumes des anciens Bulgares dans la conclusion des trait£s, ИИД, XIV—XV (1937), c. 82—92; Ю. T p и фо но в, Към въпроса за визант.-български договори с езически сбреди. ИБАИ, XI (1937), с. 263—282. Три нови писма на Николай Мистик във връзка с бъл-гарските работи са преведени от Ив Дуйчев; Прометей, 111, 1939, кн. 4, с. 26—28 кн. 5, с. 23—27.
Писмо ХСП на патриарх Николай, отправено до неизвестно лице (’A3rjXq>)3, съдържа някои сведения относно войните между българи и ромеи. Патриархът начева своето писмо с твър-дението, че общите затруднения (ей xotvai тгерютааес?) изискват и задружна помощ (xo.’vijv dratToOat zai tijv porptaav). Общите злочестини (тх; xotvxg aupxTwaEtg) могат да бъдат поправени (Xalelv eravop-ikoctv) само ако всички според възможността си подпомогнат изправлението. Патриархът вярвал, че неговият съпреписчик и без това знаел, дори без съобщението на Николай Мистик (xai про to>v ^erepcov Xoycov), че постигналото ги поради греховете им (Зсх Tag d[rapv'ac ^©v) разорение . rwv npaynarcov хатапкссис), причинено от „варварското и българско въздвижване" (ёх pxp^xpou xai pouXyaptxzjg ётгауаата-aewg), се нуждаело от голяма грижа и старание (тоХХ-^g ётсцлЕ-Xecag Setта; xxi cnouoirjc), та с божия помощ да се поправи над-лежно. Това според патриарха могло да се постигне при общо съдействие. Необходимо било поради това, щото съпреписчи-кът на патриарха, първом, да даде драговолно (npo-Sojicp napa-a/elv yvwnr() от своята църква (хпо тт£ iSiag ёххХтрта^) известно количество злато (поабт^тх ypuaiou) — толкова, колкото да не вне-се промени в самата църква и да не й бъде в тежест (ёац rfjv €>pt63v xa'voropfi xxi xarapapuv^), а същевременно да принесе полза на държавата (xxi тф xo:vA npotevg тар? w^eXeixv). Нужно било, на второ място, подчинените нему манастири и епископии (twv 6по иг [xovxoT/jpiwv xai ёпгта.опеноу) да изплатят и те по същия начин един такъв налог (ttjv auvera^opav). Във втората част на писмото си патриархът добавя някои разсъждения, за да оправдае това свое искане спрямо своя съпреписчик, който, както личи от писмото, е заемал митрополитска длъжност.4 Ако и частно (ioia), когато някои се намират в затруднение, сме длъжни да помагаме според силите си за премахване на тяхното затруднение, то колко повече в това всеобщо затруднение (ev тт( rayxoivtp таит^ arevoycopia) трябва да сторим това ? Патриархът припомня, че когато се спаси държавата (г/;с хос-
3 Писмото е издадено у М i g n е, Р. Gr., CXI, coll. 297—300.
1 Няколко израза в писмото също потвърждават извода, че то е било отправено до църковно лице. Патриархът назовава това лице г/ ar; S-eoaspeia; H]V ar(v TeXEidTVjta : -qj ar; теХе:атг(т’.; TijV 6;id>v теХбсдтира, и др.
•vctr/tog), непременно се спасява и частного, но когато погине •общото, никакво спасение не остава за частното. Накрая патриархът настоява събраната от казаната църква, от манасти-рите и епископите (т^$ ито се ... SiETzofiEvrjj ’ExxAr^cias xai xwv povacTr(p''(j)v, xj! tCov eTrtaxcTiwv) парична сума (коабтг^тя ypuaiou) — която, казва той, не бива да бъде такава, че да постави в голямо стеснение онези, конто я дават, но все пак да може да принесе полза на това общо затруднение (х^ xotvvj... dno pi а)— да бъде донесена или лично от съпреписчика (site Sea ceau-to’j ^xe a^ptov), или пък да бъде изпратена чрез негов верен човек (el'xe ot’dvSp&icu хоО act тпетои xuyyavovxog). Това трябвало да стане до месец март (p.Eypi той Мярхсои [iTjvdg). Патриархът заклева своя съпреписчик да стори така, щото тази повинност или налог (xvjv eixe Aficxcupytav, е:хе auvEtc^opav ypij Aejecv xauxr/v) да бъде дадена в такъв размер, та да не бъде по-малка от снова, което е потребно на държавата, нито пък да бъде една прекомерна тежест за църквите. Николай Мистик обаче не за-бравя да добави, че ако закъснеят с изпращането (ezv те истЁрт?-etg yfvExat) или пък поради тънки сметки (cp:xpcAoyotjp.£va) из-пратят по-малко от необходимото за тази обща нужда (е?$ xtjv xotvijv xauxr^v ypsfav), тогава щели да бъдат изпратени царски люде (хоте ряссАгхо! е^ятоотаА^соухяс avS-pwTcof). Те щели да определят точно тяхното поведение (хгд up,EX£pav npoatpEctv) и тогава даже и против тяхната воля (xai axovxwv uji&v) щели да съберат налога (xi;v сиААоутд таиттд ekcxeAecovxec). Патриархът знаел, че това ще причини много по-голяма тежест (Sapuxvjg); затова той подканя своя съпреписчик да внесе доброволно налога, вместо да бъде събиран насилствено. Писмото свидетел-ствува за извънредио тежкото положение на ромейската държава, поради което тя е била принудена да наложи особен налог на църкви и манастири. Патриархът не е скрил в писмото си, че това се прави поради голямото затруднение (dnopfa), в което се намирала държавата. Цялото писмо повтаря мисълта да се изпрати налогът в достатъчно количество, навреме и драговолно, та да не става нужда да се събира насилствено.
Във връзка с това писмо на патриарха трябва да се постави и едно друго, отправено до ефеския митрополит Григорий,
до когото са отправени още няколко писма.5 6 В това писмо става дума очевидно за същия налог над църкви и манастири. Патриархът заявява, че управляващите държавните дела решили (eScEe то!? ётт: t®v xotvwv npxypaTwv xa-^pevoi?) да съберат налог от всяка църква (ouvEtctjopiv тоггрхоф-са атсо тсхат)? ёхх).ТуС''а?), доколкото това е възможно. По всички епархии били изпрате-ни вече царски люде (pacthxoi). Патриархът обаче се постарал да запази интересите на църквата и наредил, щото тези царски чиновници да не се разпореждат без съгласието на епископите (pij y<i)pl? ™j? twv eraczcTiwv yvibpr;? 5:otxetv той? pactAtxou? хатетсра-Sap-E-ite). Николай Мистик моли митрополита да направи преглед в собствената си епархия — на епископии и манастири — и да събере онова, което може да даде всяка църква. Събраната парична сума трябвало да бъде донесена или лично от митрополита (е7те St а оеаитоо), или да бъде изпратена чрез верен чо-век (е:те St’av-9-pwTOu той тоотой) в столицата до месец март (aypt MapTtou pjvo?).
Тези две писма не носят никакво указание за своята дата, но е явно, че те се отнасят към едно и също време. Редът на писмата в сбирката, издадена у Migne, би могъл да под-скаже едно разрешение на въпроса за датата. Непосредствен© след писмото, отправено до ефеския митрополит Григорий, следва писмото, насловено 'Pwpavtp Katcapt (ер. XCV),6 което е писано между 24 септември и 17 декември 919 г., сиреч през времето, когато Роман Лакапин е носил кесарска титла.7 Следователи) и нашето писмо би могло да се отнесе към 919 г. В полза на това заключение може да се изтъкне и изразът от
5 Вж. у Migne, Р. Gr., CXI, coll. 300—301, ер. XCIV. До същия са отправени писмата: XXXIX, XL1, XL1I, XLV1I1, LXXX1X, CXX1V, СХХХП. CL1, CLX, CLIV ; срв. LXIX.
6 Вж. у Migne, ib., coll. 301 sqq.
7 Вж. T h e о p h. С о n t., ed.Bonn., p.397,21—398,3: Elxadc 8e тетартд Хетгсер-;ipJou pijvd; v.jia-cat 'Paijiavd? rfi той Kataxpo? xal ДехерРр1<р pijvf, if’ той |«jv6£, vjj t&v лраяатбрал» хирсахт", тф tij? pxaiXeta? 8’.a8^p.aTi. . .; срв.
(Ps.) Sym. Mag., ed. B., p 731, 10—Ц; G. Monach., ed. B., p. 890, 12—15G. C e d r., ed. В., II, p. 296, 18_20-! G. H a m a r t., ed. Muralt., p. 816, 12—ie- — За огдииата 919 срв. съио St. R u n c i m a n, The Emperor Romanns Lecapentis and his Reign (Cambridge 1929), p. 65; idem, A History of the First Bulgarian Empire (London 1930), p. 163.
писмото, с който патриархът говори за „управителите на държавните дела“ (то!? ётг! t&v xoivwv Trpaypaxwv xalhjpivotg): в този израз може да се види един намек за съуправничеството между Константин VII и Роман Лакапин, преди този последният да вземе императорската титла. В такъв случай писмото ще трябва да се отнесе към края на 919 г.; значи събирането и представянето на самия налог е било определено за месец март 920 г. Събирането на този налог от страна на византийското правителство свидетелствува за някакви особени и усилени при-готовления за борба против българите. Това впрочем съответ-ствувало на новото положение в държавата именно след 919 г. Възкачването на дейния Роман Лакапин на византийския престол оказало несъмнено много голямо влияние върху вътреш-ния и външния живот на държавата и в частност в отношенията спрямо българите. Правителството си поставило за цел да даде отпор на българските нападения. Налогът, за който става дума в писмата на Николай Мистик, е бил наложен във връзка с войната против българите. През есента на 919 г. българите нападнали византийските владения и слезли чак до града Лампсак.8 Мълвата за това накарала патриарха да настоява пред кесаря Роман да се вземат мерки за защита. За засилва-нето на византийската отбрана против българите патриархът говори и в едно друго свое писмо, което обаче проф. Златарски отнасяше към пролетта 921 г.9
За войните с българите става дума, изглежда, и в едно друго писмо на патриарх Николай, отправено до неизвестно лице (’AStjAw).10 Патриархът получил писмо от своя съпреписчик, в
ь За това узнаваме от писмото иа Николай Мистик до кесаря Роман Самият наслов на писмото 'Po>p.avtp Kaicxpi показва, че то трябва да бъде да-тирано между 24 септември и 17 декември 919 г., когато Роман е носел ке-сарска титла. Проф. В. Н. Златарски по недоглеждаие е отнесъл това писмо към 920 г., вж. idem, Писмата . . ., СбНУК, XI, с. 40 сл.=История на българската дьржава през средните векове, I, 2 (София 1927), с. 412 сл. Това погрешно датиране (срв. правилиото у Runciman, A History . . ., р. 164; idem, Romanns Lee., р. 87) е разбъркало реда на събитията и се е отразило изобщо на датиранего на писмата на Николай Мистик до цар Симеон. Писмата от тези години трябва да бъдат проучени отново и да се провери дати-раието на отделните събития.
я Златарски, Писмата . . .. СбНУК, XI, с. 47 сл , с. 52.
ю М i g n е, Р. Gr., CXI, ер. LXXX, col. 284 ВС.
което този му съобщавал „за опустошението на крепостите" (nepi epr^wcew? t&v xaarpwv). Той обаче знаел за това, преди да получи писмото. Николай Мистик изказвал надежда, че не-говият съпреписчик ще се заеме да поправи това зло, като му съобщи: ттд StopKtoatv twv £prJp,w8’evT<ov. Съпреписчикът
на патриарха е бил, изглежда, важно военно лице. Патриархът бил уверен, че снова, което е загубено поради небрежието на предишните военачалници (о! про аоз отрат^ут/за^тее), сега чрез не-говото благоразумие и грижи ще бъде поправено. По такъв начин той ще служи на „великия ... цар“. Думите tov pgyav . jJaatXea биха могли да се вземат като едно указание за Константин VII Багренородни, през времето на неговото единоцарствие, сиреч преди края на 919 г. В такъв случай писмото трябва да се датира между 913 и 919 г.
По-нататък патриархът добавя: „Относно нечестивите и безбожии врагове като знаеш това, че силата не е в множест-вото на войската, но в справедливостта и единодушието.. (Пер! 5ё twv daepfijv xai eyfip&v тоито ytvtbcxwv, St: ol>x ev
nXr/ftEt J.aoO ouvapi?, аУХ ev ctxafocuvvj xai брюфиуса). Ако и c малко войници (xav оДуоис; eyvjg xoug uno Се), той трябвало да им внуши това и да се бори усърдно. Патриархът се надявал, че той ще може да се прослави над онези, конто се гордеели със своята военна сила (ипер тои$ ev тгАт^е: Xaou xauywp.£voug E’jooxtprjCEtf). Думите в писмото за „нечистиви и безбожии врагове" : KEpi 5; twv dcEp&v xai aDewv eyDpwv, трябва да се тълку-ват очевидно не в чисто верски смисъл, а повече като общи изрази на омраза против враговете на страната.11
От едно друго писмо — предпоследното всбиркатау Migne,
11 Тези думи могат да бъдат сравнена с изразите от писмо 66-о на Николай Мистик (ib, coll. 263—267); ol S-eoptaijxoi ВооЛуари, и хата ttjv iv.sl-v<uv &&г6т>]та, хата ttjv JS’.orijTa rijc dasftefas acts Ox’abTffiv AaTpeuopevoig ?afiioai за тълкуването им сравни казаното у Бешевлиев, Няколко бележки . . ., с. 21, 29; същия в ИИД, Х111, с. 176; G rum el, ib., рр. 87—88; Трифонов, п. с., с. 266—268. Тези думи не са доказ, че писмо 66-о ие принадлежи иа Николай Мистик и че то е писано преди покръстването на българите. Константин Багренородни пише за българския цар Симеон: ярое Jbpetova tov d&efoxaTOv BouXyapov (De them., ed. B., p. 33,7), а за българите : т4 &eo|ita7;zov топ> BouZydptov e&vog (ib., p. 45,20—2i). Ясно e, че това са само общи изрази, чрез конто Константин VII е искал да подчертае омразата ги към Симеон и българите.
— отправено до e&vatzc-rfi ’Apacrytag12, може да се
види какви широки планове са тъкмели византийците във вой-ната си против българите. След няколко общи думи патриархът припомня, че неговият съпреписчик му писал за българите (a сё rep! twv BouAyaptiiv Еурафа?). На това патриархът отговаря, че кой знае по какви божи присъди злото на враждата още съществувало и доброто на мира не било постигнато в отно-шенията (p.£vet то xaxcv ev xfjg ey'S-pag, ха! то xaAdv оих epectTeuae Tije etprjVTjc). Изглежда, че сам императорът се обърнал с писмо до Григорий, защото патриархът го моли, като се съобразява с „царского изискване и повеля“ (хата ttjv pac:Atxi;v
те xal 6tjA(j)c!v), да спазва добре приятелството (то xa^apov т5)с <ptX:a; cwCwv) и да бъде готов да окаже помощ (<juAaace тгара аеаитй ха! то тгрбгЬроУ тт}с cujip.ayfas): ако стане нужда (et уе уре''а хаАеаог), настоява патриархът, нека непременно като благоразположен приятел да изпълни исканото (тд £ijxoufuvov еттеАбсе:?). По този начни той можел да покаже своята добро-детел и добро приятелство.
От тези няколко неизползувани досега данни из писмата на патриарх Николай Мистик може да се заключи, че в онова време византийците проявявали усилена вътрешна и външна дейност за отбрана на страната от българските нападения. Вси-чки тези опити обаче, поне докато бил жив цар Симеон, не променяли никак съотношението на силите между двете вою-ващи държави.
12 Migne, Р. Gr., СХ1, ер. CLX11, coll. 389 D — 392 А. Срв. Тф Ttepi86£q> spouataarg ’Afaaylag, ib., col. 241 C J cf. също 236 A : ’apyoiv ’AAaviaj. Началото иа писмото иапомня донякъде писмо Х111, ib., col, 96 sqq. За абазгите и тяхното царство вж. W. Tomaschek в: PWRE, 1, col. 20; W. Barthold в: Encyclopaedic des Islams, 1, pp. 74—76. Срв. Runci man, The Emperor Romanns Lee., pp. 170—171, passim, за владетелите Константин 1 (906—921)и Георгий II (921—955). Царството иа абазгите преживявало своя разцвет през първите десетилетия на десетия век.
Българският княз Пленимир
В Дриновия препис на Синодика се въздава вечна памет на владетелите християни от Първото царство със следните думи: НаЧЕЛО ЕАЬГА|ККЫМ Ц|КМ ; Бо|)Ис8 П|>ЬЕ0м8 Ц|>8 ЕЛЬГА|>СК0м8 на^чжном8 еъ. ctzm KpiKHiM Михаиле, иже бльга^скый рюд къ его|1аз8мТю стыим крце-н!ем п(Ие«дшом8 еъчнаа плметь; СТмеон8 сн8 его и Петр8 u.f8 стм8 вн8к8 его, Пл-еними^8, Еорис8, Ромлн8, Слмоил8, Радоми|>8 ГлЕрилв, Вллдими^8, Кладисаае8 Д|>еЕЫИМ бльга|>ск1ИМ Ц|>ем, иже сь земльним неснос пасаъ-доЕлше ufTEo, еъчиаа плметь.1 В Палаузовия препис за жалост тази част е загубена.1 2 Споменатите владетели са добре известии: Борис-Михаил (852—889), Симеон (893- 927), Петър (927—969), Борис II (969—972), Роман (979—997), Самуил (997—1014), Гавриил-Радомир (1014—1015), Иван Владимир (зетският княз — зет на Самуил) и Иван Владислав (1015—1018), син на Арон. Всички тези лица са споменати в строга хронологическа по-следовност. Веред редицата познати исторически имена едно единствено име — Пленимир — не е познато от никакви други исторически извори. То не се среща и в запазените по-меници с имена на български царе и царици.3
Това указание на Синодика за Пленимир не е избягнало обаче от вниманието на именития наш историк М. Дринов. В Дуклянската летопис се споменава като дуклянски владетел през втората половина на X в. едно лице, също така непоз-
1 Вж. М. Г.Попруженко, Синодик царя Верила (София 1928),
с. 77, § 87.
3 Вж. По пру жен ко, п. с., с. 77, бел. 1.
3 Вж. Й о р д. Иванов, Поменици на български царе и царици, ИИД, IV (1915), с. 219—229.
нато от други извори, именно Предимир (Predimirus; погрешно Prelimirus).4 5 В свръзка с Предимир е указано едно занимливо сведение за смъртта на цар Петър I и за завоюването на Из-точна България от византийския император Иоан Цимисхи (969—976). Летописецът разказва, че „по това време" починал българският цар Петър, който пребивавал в града Велики Преслав. Византийският император (Graecorum imperator) със силна войска покорил цялото българско царство, след което се за-върнал в Цариград (ad polatiam suam), като оставил войската си в завоюваната земя. Началниците на оставената войска обаче завзели „цялата провинция Рашка", чийто жупан избягал и потърсил прибежище с двамата си синове и дъщеря си при Предимир.6 Предимир се оженил за дъщерята на рашкия жупан на име Прехвала (Prechvala).6 След като разказва за някои дела на Предимир, летописецът завършва: „Живя прочее цар Предимир много години и видя синове на своите синове и почина в дълбока старост. Закопан е с голяма чест, почит и слава в епископството на Рашка, в църквата на свети Петър."7 Све-денията на Дуклянската летопис за Предимир, а особено в свръзка с българите, се сторили твърде съмнителни на Дри-нов. Като разглежда тези сведения на дуклянския летописец, М. Дринов8 дохожда до заключение, че този разказ за Предимир (у Дринов „Прелимир") е измислен. Но Дринов добавя,
4 Вж. Ф. ШишиЬ, Летопис попа Дук.ъанина (Београд — Загреб 1928), с. 323 сл.
5 Вж. ШишиЬ, п. с., с. 324—325 гл. XXX : Ео tempore defunctus est Bulgarorum imperator Petrus nomine, qni sedebat in civitate Magna Preslava, et Graecorum imperator, congregans validam fortitudinem gentis suae, obtinuit totam Bulgarian! suoque subiugavit imperio; deinde reversns ad polatiam suam, reliquit suum exercitum. Hi autem qui praeerant exercitui, venientes cum exer-citu, ceperunt totam Rassam provinciam. lupanus etiam Rassae fugit et venit ad regem Predimirum cum duobus filiis suis, Pleno et Radigrado, et filia sua nomine Prechvala ... В италианския превод се чете Prelemir.
6 Вж. п. с., с. 325.
7 Вж. и. с., с. 327: Vixit autem Predimirus rex annis multis et vidit filios filiorum suorum et in senectute bona mortuus est; et sepultus est in episcopio Rassae, in ecclesia sancti Petri cum magno honore et reverentia atque gloria.
8 M. Д p и и о в, Началото на Самуиловата държава (Съчинения, 1, София 1909), с. 353 сл.
че „ако Прелимир е историческо, а не измислено лице, тотой... трябва да е вземен от българите"8. Покойният историк нами-раше подкрепа за това свое схващане тъкмо в посоченото място от Синодика: „В един ръкописен български Синодик, в който се споменуват наред българските царе, пише Дринов, след цар Петър и пред неговия син Борис, среща се име Пленимир."9 10 Тук Дринов посочва намиращия се у него препис на Синодика. „Не може да се каже, пише нашият учен, че това име е прякор или прозвище на Петър; а пък, от друга страна, се знае, че той не е имал нито брат, нито син, който да е носил такова име или да е царувал подир него в България. По всичко се види, че това име е на някой български юнак, който се е прославил в тогавашните войни между българите и ви-зантийците, та поради това за него са били съставени народни песни и в тия песни след време народът е привдига.т тоя юнак до цар. Оттука, сиреч из народните песни, името на тоя юнак, види се, е пренесено в поменика на българските царе, дето са го и сместили между съвременниците му Петър и Борис."11 Дринов припомня по-нататък за връзките между българите и „далматийските словене", поради което лесно може да се обясни според него „как е могло името на тоя юнак да достигне до Далмация и да влезе в историята на Дуклянския презвитер, който, види се, по-голямата част от многобройните си кралеве е взел от народните песни". Когато съставителят на Дуклянската летопис включил Пленимир в „измислената... генеалогия на речените кралеве", то той според Дринов „нещо от неговите работи е изхвърлил, а нещо е притурил от себе си" ... Наистина Дринов предполагайте, че може да се противопостави на това отъждествяване различието в имена-та — „Пленимир" от Синодика и „Прелимир" в Дуклянската летопис. Но това възражение Дринов не намираше „за силно", защото собствените имена в изданията на летописта били „твър-
9 Д р и н о в, п. с., с. 355.
10 Д р и н о в, п. с., с. 356.
11 Д р и н о в, п. с., с. 356, бел. 33 ; той нитира мястото от Синодика („намира се в един ръкописен сборник [XIV в.], който преди три години ми подари в Паиагюрище г. Цвятко х. Томев“), обаче очевидно по погрешка е пропуснал името на Иван Владислав.
де покварени", и затова „не е чудно, че и името Пленимир е-е такожде изкривено". Дринов дори предлагаше12 да се по-прави в Дуклянската летопис името „Прелимир“ на „Пленимир", и то „даже и тогава, ако би дуклянский Прелимир и да не е тъждествен с нашия Пленимир". Покойният историк прочее, както личи от тези му думи, сам се е съмнявал в тъж-дествеността на двете личности. Немного време след това Дринов повтори почти дословно изказаното веднъж мнение. Той пише, че при наследниците на цар Петър I „в Болгарии существовала какая-то весьма крупная личность, носившая имя Пленимира"13. В различие от по-рано изказаното мнение Дринов допуска сега, че под това име се крие „някакъв останал неизвестен нам родственик на българските царе или, по-скоро, някакъв юнак, който се прославил с военни подвизи във време на известните войни на българите с византийците...“ Той приема, че тази „слава болгарского царевича или юнака Пле-нимира" е намерила отглас в Дуклянската летопис.
Няколко години по-късно М. Дринов, като даваше сведения за намиращия се у него ръкописен сборник със Синодика, за-сегна пак въпроса за Пленимир.14 Той посочи, че „списъкът на старото българско царство е съставен въобще правилно съг-тасно с достигналите до нас най-достоверни исторически сви-детелства. В този списък ние намираме само едно име (Пленимир), което не се среща нито в един от известните сега нам паметници. ..Дринов припомня изказаното по-рано от самия него предположение, че това име ще да е попаднало в Синодика из народните предания. Тук обаче той поправя това свое схващане: „Но сега, като се запознахме по-добре с книжовните похвати на съставителите на Синодика, ние мислим, пише Дринов, че те са взели това име (Пленимир) из някакъв недошъл до нас книжовен извор."13
12 Д р и н о в, п. с., с. 357.
13 М. Дринов, Южные славяне и Византия в X веке (в Съчинения,I), с. 519—520.
14 М. Дрииов, Новый церковно-славянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях (Съчииения, II, София 1911), с. 336.
15 Дринов, п. с., с. 336 бел. 13. Дрииов изобщо, доколкото зная, е единственият наш учен, който е обърнал внимание на това място от Синодика и се опитал да отъждестви името на Пленимир.
В нашата историческа книжнина се говори единствено за двама синове на цар Петър — именно Борис и Роман.16 При възобновяването на мирния договор между България и Византия през 963 г. Борис и Роман били изпратени заложници в Цариград. У Георги Кедрин се разказва, че „ царят на българите Петър, когато починала жена му, бързо подновил мира и сключил договор с императорите [Василий и Константин], като дал заложници и собствените си синове Борис и Роман“17« Иоан Зонара повтаря почти буквално същото.18 След смъртта на цар Петър (f 30 януари 969 г.)19 двамата князе се завър-нали в България, за да заемат бащината си власт.20 Петровият наследник цар Борис II (969—972) преживял печалните дни на руското и византийското нашествие в България, а след по-коряването на страната от император Иоан Цимисхи бил от-каран пленник в Цариград.21 Византийските писатели съобща-ват, че при заемането на Преслав от ромейските войски в българската столица бил заловен Борис II заедно с царицата и две деца22, а Яхъя Антиохийски допълва, че там били пленени
16 Срв. иапр. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, 2 (София 1927), с. 861.
17 Вж. S с у 1 i t z е s—С е d г е n u s, Hist., ed. Bonn., Il, pp. 346, 21—347, j: Петрос 8ё 6 z&v Boi>7fdpa>v paatXeug, rijv elpijvrjv тауа Avaveoopevog djto&avooavjc T^g аотоЗ fuvatxdg, axcvSag rcpig тоор Paa Xelg е&ето, 6|iijpoup Soup xal too? olxeloug Boo uio'jj Baplavjv xal 'Pcopavov ... Срв. и Златарски, n. с. с. 569—570 ; 590, бел. 2.
18 J. Zonaras, Hist., ed. Bonn., 111., p. 495, 7.1C: 6 pevToi twv BouX^apwv “PX4Tst®v Петрор, Tvjg 'fuvaixag айтоО &avoua7]p, Tag npip 'Po>|ialot)c dvaxaivl^aiv astovBag ipijpoug Ttapiaye 800 olxeloug uioug Baplayjv xal 'Pwpavdv_
19 За датата иа смъртта му срв. Златарски, п. с., с. 589, бел. 2, с. 590, бел. 2. К. И р е ч е к, История на българите. Поправки и добавки (София 1939), с. 102, обаче е склонен да приеме датата януари 970 г. У Иречек пр това е допусиата грешка, като се говори само за една българска княгиня.
20 S с у 1.—С е d г., II, р. 346, 2_3: т^р латрфар dvrtaxeo&ai PaaiXelap; J. Zonaras, III, p. 495, ti: Tijv латрфау dpyijv xaTaxTiJaaa&ai .. .
21 3 л а т a p с к и, n. с., c. 593 сл., 624 сл.; по-друго и по-правдоподобно тълкувание на събитията е дадено от П. Мутафчиев, Русско-болгарские отношения при Святославе, Seminarium Kondakovianum, IV (1931), р. 77—94.
22 L е о D i а с о п u s, ed. Bonn., р. 136,1B.i7; S с у 1.—С е d г., II, р. 396, 10-11; J. Zonaras, III, р. 529, е-7; срв. Златарски, п. с., с. 612.
двамата синове на Самуил (вместо Петър).23 Известно е, че по-малкият брат Роман бил скопеи.’24 След смъртта на ими. Йоан Цимисхи (976 г.) Борис и Роман избягали в България, но при бягството Борис бил убит.25 * Роман бил признат за български цар.20 За никакъв друг потомък на цар Петър I в тези съдбоносни времена не се споменава. Наистина по случай пре-говорите между българи и византийци към втората половина на 969 г. се споменават някакви български княгини, изпратени в Цариград, за да бъдат сродени с византийските престолона-следници.27 Сведенията обаче са твърде общи и неопределени, та е трудно да се смята, че това са били дъщери на цар Петър.28 29
Някои византийски писатели от времето дават едно ценно указание за чедата на цар Петър I, и то за времето още през началните години на неговото дълго царуване. Разказва се, че „Мария, внучка на император Роман и жена на Петър бълга-рина, идеала често (тгоХХахсе) от България в Цариград, за да посещава баща си и дядо си. За сетей път тя дошла с три д е ц а, след като баща й Христофор бил вече починал. Като получила голямо богатство от дядо си, тя се завърнала с чест. “28
23 Вж. В. Р. Розен, Император Василий Болгаробойца. Извлечения из летописи Яхъи Антиохийского (СПб. 1883), с. 181; срв. Златарски п. с., с. 6, б. 2.
24 S с у 1.—С е d г., II, р. 435, «_7, Z о n а г a s, р. 547,п , срв. Златарски, п. с., с. 624 и 642 б. I.
25 Scyl.— Се dr., II, р. 435, 7.13; срв. Златарски, п. с., с. 648 сл.
2,5 За по-нататъшната съдба на Роман вж. у Златарски, п. с., с. 658 сл., 690, 694, 723. На този български владетел са посветени статиите на Н. П. Вл а гоев: Българският цар Роман, Мак. пр., VI. 4 (1931), с. 21— 44; Поражението и пленяването на цар Роман, п. т. III. 3 (1927), с. 1 —14.
27 L е о Diac., р. 79, нъэт (той говори за лхрЭ-evoug тоЗ ₽ао:Х:хоб voug); р. 86, u.l4 срв. Златарски, п с., с. 595 сл.
28 Златарски, п. с., с. 597, бел. 2, ги смята за „близки роднини на българския цар“. St. Run с Iman, The Emperor Romanns Lecapenus and his Reign (Cambridge 1929), Appendix IV/ II, ги e смятал вероятно за дъщери на цар Петър, затова е отбелязал, че той имал „2 daughters".
29 Вж. Theoph. Cont in., Hist., ed. Bonn., p. 422, 10-15: 'H slpijpevij gaoiXetog 'Pwpavo’j ёуубм] ij Mxpla, yuvij Петрой BooXTapou, rcoXXaxcg алд ВооХ-Taplag £v тг; лбХе: elarjX&ev той zov ISiov латёра xal zov лаллоу auzijg ёлюхафа-attat. zeXeuzatov Её peza ла£6а>у ela^X&ev zpiffiv, ijSi) Хр'-ато!рброо той nazpog afrrijg zeXeuzijaayzog. лХойтоу o5v лоХйу лара той лаллои ХароЗаа. Ivzl'iwg uneazpe’4ev.
На това сведение, ако и да е достатъчно известно30, досега не е обърнато почти никакво внимание.31 Според византийските хрониста прочее царица Мария-Мира се явила в Цариград за по-следен път след смъртта на баща си Христофор и водела със себе си три деца. Съимператорът Христофор починал през месец август 931 г., четвърти индикт32. Датата на неговата смърт е безспорен terminus post quem. Може да се предполага, че царицата на българите ще да е посетила византийската столица наскоро след смъртта на своя баща,33 но във всеки случай най-крайният и безсъмнен terminus ante quem е свалянето на императора Роман Лакапин от престола в края на 944 г.34 Това сведение на византийските хронисти дава възможност, от друга страна, да се установи, че споменатите три чеда на цар Петър I са били родени преди 931 г. или в краен случай преди декември 944 г. Две от тези Петрови чеда са несъмнено кня-зете Борис и Роман. Кое би могло да бъде третото Петрово чедо ? Дали не би могло да се отъждестви тъкмо със споме-натия в Синодика Пленимир?33 Трябва да се припомни общата безсъмнена достоверност на този наш паметник като исторически извор за родното ни минало. Недопустимо е предполо-жението, че между имената на българските владетели36 е могло
Почти същото е повторено и у G. Monachus (Conti n.J, ed. Bonn., p. 913, с.ц, с някой дребни различия, напр.: т; 7uvi] Пвтроч faaiXitog BouX7apiag Sv ту to5Xe’. etarjX&e ; няма itoXXaxcg : също краят : irXoStov ... Xapouaa toXuv xal Evupov ^vrtpcog итаатре^в . . .; вж. също Георгий А марго л, Хроника, изд. Муралт (СПб. 1859), с. 840, 9.14. Всички тези извори зависят тясно по-между си.
30 Срв. 3 л а т а р с к и, г. с., стр. 563; R u n с i m а и, ор. с., рр. 78, 102.
31 Така К. Иречек, История на българите. Поправки и добавки, с. 94.. въз основа на текста на Georgius Monachus [Conti n.], ed. Bonn, p. 919, e поправил даденото в своята История на българите (София [1928]),. с. 134 бел. J, родословие, като за царица Мария е отбелязал iratSsg xpstg.
32 Вж. Т 11 е о р h. С о n t i п., р. 420, 17—21; G. Monachus [С о nt i n.], р. 911. 17—21; Г. Амартол, р. 838, i7-2i. Срв. R u n с i ш а п, ор. с., с. 78.
33 В посочените византийски хроники указанието за посещението на царица Мария в Цариград е поставено между събития от годините 933 (шести индикт) и 934 (седми индикт).
34 За датата вж. Ru ncitn а п, ор. с., р. 232 sqq.
35 Срв. Ив. Дуйчев. Из старата българска книжнина, I (София 1940к с. 222—223.
36 Единствен княт е Иван Владимир.

Българско срел в о вековие
да се вмъкне името на някакъв народен герой, а още по-малко на някакъв княз чужденец.37 Докато Борис и Роман носят неславянски имена — за спомен на своите прадядовци — княз Борис-Михаил и на византийския император Роман Лакапин38, то другият споменат княз носи звучното славянско име Пленимир.39 Не е ли бил княз Пленимир първороден син на цар Петър, та затова е споменат на първо място ? ... Неговото име обаче вече не се споменава нито в свръзка със събитията през 963 г., нито през съдбоносните години в края на Първото българско царство. От това би могло да се заключи, че той ще да е бил вече починал, и то още твърде млад. Изворите за времето на цар Петър I са извънредно оскъдни и малоречиви, та затова не е чудно, че изобщо не е запазено никакво по-об-гтойно и по-точно сведение за този български княз, който може би не е доживял до зряла възраст и поради това изобщо не е играл никаква роля в политическия живот на своята страна.
37 За споменатия в Дуклянската летопис Предимир като сръбско-дуклян-ски княз вж. у Ш и ш и h, Гп. с., с. 449 сл.; за друг един Предимир, син на Воислав, вж. п. т„ с. 344, 348, 354, 355, 459 сл.
38 Според някой сведения Роман е носел и второ име — очевидно в па-мет на дядо си — Симеон. Вж. S с у 1.—С е d г., II, р. 455, 15—17: P<op.avdg, I Петрой psv тои Paa'.Xewj т&ч ВоиХуйрыч ucig той 83 Boplaou Xupewv тф
тоб ndiwrou dv6p.aTt iieTovcjiaafMg ... Срв. Златарски, п. с., с. 690, 723.
39 Името Пленимир, изглежда, не е било необичайно между южните славяни. Между синовете на сръбско-дуклянския княз Предимир се споменува един с име Plentis, Плен (итал. превод Pigna); вж. Ши ши В, и. с., с. 325, 450 и бел. 91, гдето са указанн и други примери.
9. Имо. Йоан I Цимисхийпревзима Пресли Василий II превзима Плиска
10. Поражението наиар Самуил при Беласии

Същинското значение на името мбхР0С у Ана Комнина
В течение на дълги години, още от втората половина на XVIII в., в науката се утвърдили въз основа на така наречените „грамоти" на Пинций и неговия син Плезо схващанията за съществуването на някакъв български цар Шишман в края на X век, чийто син бил Самуил, с второ име Стефан. Непреход-ната заслуга за разбиването на тази легенда, която учените приемаха един от друг почти безкритично, се пада на проф. В. Н. Златарски, който след прозорливо и дълбоко критично изследване установи, че тези подправени вписки на бълга-рите изгнаници Пинций и сина му Плезо принадлежат едва към XIV в. и само недоглеждането на един иезуитски свеще-ник, Даниел Фарлати (f 1773), е могло да създаде тази почти двувековна заблуда.1 Все пак с личността на Самуил и до днес остава свързана легендата за неизвестен български цар „Мокър“ (Мохрос), който се явява ту като самия Самуил с второ име Мсхро?, ту като баща на Самуил, като „Шишман-Мокър".
Първоизточникът на това сведение за някакъв български цар „Мокър“ (Мбхро?) е византийската писателка от първата половина на XII в. Ана Комнина. Когато говори в кн. VII на своята Алексиада за похода на баща си, императора Алексий I Комнин (1081 — 1118), против печенегите оттатък Балкана (през 1087/8 г.) и съобщава за град Преслав, тя добавя:
„Това е прочут град, разположен към Дунава; някога той нямал това варварско име, но бил елински по наименование —
1 Вж. подробно В. Н. Златарски, Тъй наречените „грамоти" на Пин-ция и неговия син Плезо. ГСУиф, XV—XVI (1919/20). Срв. още същия, Западната българска държава до провъзгласяването на Самуила за цар. Мак. tip., II, 2 (1926), с. 5 бел. 1 ; същия, История, I, 2, с. 638, бел. 1.
цеуаХт] гбХс; (велик град) и в същност и по име. Но откак Мокрос, царят на българите, и неговите потомци и още пове-че пък Самуил, последният от българската династия, като Се-декия от йудеите, нападат Запада, (този град) получил със-тавно наименование, назоваван от елинската реч реуаХг, (велики), с прибавено слово от (езика на) славянородните, (та) (ге-ydXr; Пр'аВ'Хара (Гкрга&Нра) (Велики Преслав) от тях (славянородните) всякога се назовава.1*2 Указание за същия тоя българ-ски цар Мокро; Ана Комнина дава и по-нататък, кн. XII, 9, във връзка с описанието на р. Дрин и Охридското езеро, като твърди, че езерото Лихнида получило името Ахрида по (от името на)
„Мокра, царя на българите, (който царувал) най-първен, и най-подире (царувалия) Самуил, който живял през времето на багренородните императори Константин и Василий/3
Още Du Cange, през XVII в., със своите бележки към Алексиадата на Ана Комнина се спрял на загадъчното име Мбхро; и го отъждествил с името на Самуил: Мокро; — qui et Samuel dictus.4 Другаде,5 като говори за Ароновия род (’Aptovi'ot) и Арон, той отбелязва, погрешно назовавайки Арон предходник на Самуил: Aaron, quibusdam Агаоп dictus, Bul-gariae princeps, quem Mocrus, seu Samuel, illius successor, interfecit. В своето съчинение Illyricum vetus et novum, като изрежда българските владетели от Първото царство, той
- Аппае Comnenae Alexias, lib. VII, 3; 1, р. 235,8-ц. ed. Те ub-ner: и4Х'.р 8е auxq лер’-^avqg nspl tov ’ToTpov Siaxecpevq, лоте piv обт'’ suvopa (разночет. ovopx) тобто eyauax zb Pxppxp’.xdv, <5tXX’ 'EXXvjv'^ouax Jtept zijv mpocqyoplav, psyaXq rciXig xal o5ax xal Xeyopevq' iy’ о5 8г Mdxpog 6 tffiv BouXydptov Paa’.Xeug xal oi inelvov yevipsvoc xxl r.pcaizi ye SapouqX 6 TeXeu-Taiog Tqg pouXyap’.x-qg Buvaaxelag, хх&алер 6 Se8ex(ag zwv ’louSalwv, tr;g feaitepag xaTe8papov, auv&eTOv SxmjaaTO vqv npoaqyoplav алб ze rqg 'EXXqvcxqg aqpaalag peydXq 4i:ovopx^cpsv7] xal zqv ало zffiv S&Xxpoyevcov Jniaopopevq Xeg’.v, peyaXij npia^Xdpx (разночет. ПерсаЭХара) navray/Jiev TOUTOcg tpqpc^opevq.
3 Ibidem, lib. XII, 9: II, p. 172,9 ]2, ed. Teubner : &лб Мбхрои тоб BouX-yaptov PaaiXecog та лрйта xal та ёауата SxpotnJX, той ёл1 toIv PaacXeoiv Kaivxzav-tIvou xal BaaiXelou xiov nopy>upoyevvTjxo)V yeyovfriog.
4 C. Du Cange ... in Annae Comnenae caes. Alexiadem notae, ad An_ Comn. Alex, II, p. 564, ed. Bonn.; срв. ib., II, p. 650.
3 I b i d e m, p. 652.
Значение на името М б х р о S у Дна Комнина
пише за Самуил: Samuel qui et Mocrus ab Anna Comnena et aliis (?) adpellatur.6
Около един век след Дюканж несъмнено под негово влияние йезуитският свещеник Даниел Фарлати в именитото съчинение lllyricum sacrum във връзка с указанието на така назованите „грамоти** на Пинций и на сина му Плезо за някакъв български цар Стефан, син на Шишман, в края на X в. пише: „Търсейки причината на това нещо (именно че Самуил бил назован според Фарлати с име Стефан), аз забе-лязах, че българските крале се наричат често с две и повече имена, както тоя същият Самуил, когото Ана Комнина и други писатели (?) наричат Мокър (Мокрос), и Гаврил, Самуиловия син, едни го наричат Радомир, а други Роман ... И тъй Самуил е имал име не само Мокър, но и Стефан, с което Пинций предпочел да го именува."7
Наскоро I. G. S fritter повтаря указанието за Самуил Мокрос.8 Създадена така, легендата за Самуил-„Мокър“ ми-нава от един изследвач у друг, като обаче у някои добива по-своеобразен вид. У някои това име като че ли се сближа-ва с прилагателно име „мокър"
Френският пътешественик от първата половина на миналия век Pouqueville, като описва пътуването си в Македония и засяга град Охрид, съобщава: „След смъртта на Юстиниан българите, по времето на техния цар М о с h г u s, който основал град на мястото на Сатион, при изхода на Мокренското-дефиле, променили името Лихнида и Юстинианопол поради омразата си спрямо ромеите, в Ахрида."9 По-нататък той съобщава, че към 1014 г. според думите на Ана Комнина „езерото
6 С. Du Cange, lllyricum vetus et novum, Posonii 1746. Familiae Dalmaticae et Slavonicae, p. 100; срв. още ib., p. 87: Samuel qui et Mocrus.
7 lllyricum sacrum. Venetiis 1751—1819. — Vol. III. Ecciesia Spa-latensis olim Salonitana. Auctore Daniele Farlato, presbytero societatis Jesu. Venetiis 1765, p. Ill; срв. 3-татарски, Тъй наречените „грамоти" .. с. 10 сл.
8 I. О. S trit ter us. Memoriae populorum, olim ad Danubium, Pontem Etixinum, Paludem Meotidem, Caucasian . . . incolentium ex scriptoribus liis-toriae byzantinae. II, Petropoli 1774, p. 458.
9 F G H Pouqueville, Voyage de la Grece, 2 ed., Ill, Paris 1826, p. 53-
и страната получили името Ахрида или Mochrida от Mocrus, царя на българите, който отсетне бил назован Самуил1*10. Спо-ред него11 основаването на „новата Охрида*1 традиционно се поставя „aux temps des despotes de la Servie, sous le regne de leur roi Samuel*1, докато обаче другаде12 13 той ясно указва Самуил като цар на българите.
Отъждествяването на Мбхро? със Самуил било възприето от Zacharie von Lingenthal, който съобщава във връз-ка с промяната на името Лихнида в Ахрида, че „новото име градът трябва да е получил, както разказва Ана Комнина, chri Мбу.рсъ той BouXyapteV paatXewc etc . .., при което остава съмни-телно дали името Ахрида се изважда от Mocrus, по-сетне Самуил наречения български цар (Ochrida вместо Mochrida), или то ще рече само, че това променяне на името е станало след Mocrus’a. При този Mocrus или Самуил прочее българската държава достигнала върха на своето разширение и мощ.*113 Това отъждествяване приема по Lingenthal и J. G. von Hahn, който също говори за „der Konig Mocrus, spater Samuel ge-nannt.. .**14
На указаното място у Ана Комнина обърнал внимание също А. Гилфердинг и го използхвал по свой начин в своя-та История на сърбите и българите. Като говори за българската история в края на X век и за въстанието на комитопулите, той съобщава, че глава на западнобългарското въстание „ста-нал Шишман (наричан иначе Мокър), един от най-могъщите български боляри, със своите синове*1.16 По-нататък16 той допълня, че „гръцките летописци не указват името на този болярин, бащата на славния български цар Самуил и неговите нещаст-
10 Pouqueville, op. с., Ill, р. 54, n. 1.
11 Ibidem, III, р. 54.
«Ibidem, III, р. 58.
13 Zach. v. Lingenthal, Beitrage zur Geschichte der bulgarischen Kirche. St. Peterburg 1864, p. 9; срв. още p. 15.
14 I. G. v. H a h n, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, в Denk-
schriften der kaiserlich. Akad. der Wissensch., philos.-histcr. Klasse, XV <1867), p. 130.
16 А. Гильфердинг, Письма об истории сербов и болгар, Москва 1854/5. — Сочинения, I (1868), с. 143.
16 П а к там, бел. 3.
ни братя. Ана Комнина го назовава Мбхрос, при което той указва Anna Comn., lib. VII, 3. Гилфердинг следователно дава ново тълкуване на това известие на византийската авторка: според него името Мбхро? принадлежи не на Самуил, както смятали Дюканж и Фарлати, а на Самуиловия баща, конто се именувал Шишман и Мокър. Другаде17 Гилфердинг пише за ко-митопулите: „Техния баща древните известия — за съжаление твърде неопределителни и забъркани — наричат с две имена: Шишман и Мокър", а по-нататък добавя, че „името на Мокра" бащата на Самуил и неговите братя е залазила Ана Комнина. VII, 3“ (цитира съответното място). Сам той, изглежда, е чув-ствувал цялата неяснота на това указание у Ана Комнина, та заявява: „Името на българския цар Мокра и въобще личност-та на Самуиловия баща, конто при това имал очевидно го-лямо значение в българската история, са дотолкова загадъчни и тъмни, че при откриването на нови източници ще може да се узнае нещо по-положително за него. Впрочем не трябва да се учудваме, че едно и също лице се явява в историческите паметници с двойно име; такъв е бил обичаят през това вре-ме в България, както се вижда от множество положителни известия." Затова Гилфердинг уверено назовава бащата на чети-римата комитопули с името Шишман-Мокри.18
Изказаното от Гилфердинг схващане за „Шишман-Мокри" се вкоренява дълбоко в научната книжнина, а още повече в популярните исторически писания. Наскоро след това Г. С. Раковски пише, че „Шишман-Мокри и негови славни синове освобождзват Болгария .. ,,“19 видимо под влиянието на Гилфердинг.20 Е. Голубински също приема, че бащата на коми-тополите се наричал Шишман-Мокри.21 A. Rambaud пише, че след покорението на Източна България „боляринът Mocros или Шишман вдигнал българското знаме в областта Охрид и
17 Г и л ь ф е р д и н г, п. с., с. 198/99.
18 Г и л ь ф е р д и н г, п. с., с., 199; срв. още с. 120/21: Шишман-Мокрош.
19 Г. С. Раковски, Наколи ко р-Ьчи о АсЬню пьрвому, великому царк> болгарскому и сыну му АсЬню второму. Белград 1860, с. 88.
20 Г и л ь ф е р д и н г, п. с., с. 73.
31 Е. Г о л у б и н с к i и, Краткш очерк правосл. церквей, Москва 1871, с. 9.
станал баща на нова династия “22 Указанието за Шишман-Мокри намира отглас в писанията на цяла редица автори, като иапр. Т. Н. Ш и ш к о в23, Г. Бобрико в24, П. Г о р о в26, С т. Радославлеви ч2е, В. Томаше к27, L. Lamouch е28, L. Dupuy-Peyo n2S, A. de Gubernati s30, S. P. Guerin-Son-geon31, Ив. Маноло в32 и други.33
В отговор наГилфердинг К. Hopf изтъква, че „когато... Шишман се отъждествява с Мокрос у Ана Комнина (VII, 3, vol. I, р. 343, ed. Bonn.), то това почива на едно съвършено не-разбиране на посоченото място (auf einem ganzlich Missverstehen der angefiihrten Stelle). Мокрос, предецът (der Ahne) на старите български царе, е несъмнено никой друг освен Крум {Krutnos)."34 Своето твърдение обаче К. Hopf не подкрепи с никакви докази и съображения.
Фр. Рачки, като смята Шишман наистина за баща на Самуил, добавя, че даденото у Ана Комнина второ име «а Шишман — Mcxpoj, не е негово кръстно име или пре-
22 A. Ram baud, L’Empire grec au X-e sifecle. Paris 1870, p. 322; срв. p. 322, n. 1.
23 История на българскыя народ, Цариград 1873, с. 175, 184; като „Шишман-Мокрн*.
24 Исторнческо обозрение на България (прев.), Букурещ 1874, с. 14, 15,18.
25 Н. Горов — С л. Кесяков, Кратка българска история, Пловдив 1882, с. 44.
26 Историка Бугаризма на Балканском полуострову, Београд 1890, с. 63 70, 73.
27 Цитирано по Ив. Д. Ши шманов: СбНУК, XVI—XVII (1900), с. 575.
28 La Bulgarie dans le passe et le present, Paris 1892, p. 65.
29 La Bulgarie aux Bulgares, Paris—Bruxelles 1896, p. 40, un boyar de Tir-novo, Chichman-Moker.
30 La Bulgarie et les Bulgares, Florence 1899, p. 256.
31 Histoire de la Bulgarie, Paris 1913, pp. 197, 205.
32 Cn. Общ полем, I (1917), c. 873, 881. - Срв. също Ст. Младенов: ГСУиф, XVII (1920/21), с. 285.
33 Срв. напр., СбНУК, V (1891), с. 258: «Шишман нли Сисман, наречен и Мокър. Ана Комнина, като погърчва името му, нарича го Мокрос.* Той бнл родом от Търново; срв. Псп., IV, 25/26 (1888), с. 100, бел. 1; 101, бел. 1. — П. П. Карапетров, Сбирка от статии, Средеп 1898, с. 222, бел. 149.
34 К. Hopf, Griechische Geschichte в Ersch und Gruber’s EncyclopSdie, 7. 85, Leipzig 1867, p. 124. n. 12.
зиме, а име на мястото, отгдето бил родом Шишман, сиреч че бил от Мокра или мокрянин. „От онова време, пише той, нам са познати две места с това име: едно в Нишката епархия, друго в Охридската (по грамотите на имп. Василий II). Като се сравни това свидетелство с грамотата от 994 г. (сиреч „грамотите" на Пинций и сина му Плезо, б. м.), Шишман е могъл да бъде или от първото място, или от някое друго близо до Търново; но всеки случай от предбалканска България."35 36 В. К ъ н ч о в, две десетилетия по-късно, като говори за област-та Мокра в Охридско, се запитва: „Не е ли възможно тази облает да е била отечество и владение на Самуиловия баща Шишман, и от нея той да е получил наименованието си М о к-ри или Мокрянин?"36 След откриването на Самуиловия над-пис Аниното указание дава възможност за нови обяснения на името М6хро$ като местно название. В нова комбинация то се явява у проф. А. Иширков, който пише за „четиримата си-нове на българския велможа Никола, който живял в областта Мокра на югозапад от Охридско езеро"37. С. Радев съобщава за Шишман, бащата на Самуил, че „des recherches recentes eta-blissent qu’il etait originaire de la Macedoine meme de la province de Mocra, a 1’ouest du lac d’Ochrida"38.
В своята История на българите N. I. Koxx6ve? се противо-поставя на схващането за еднаквостта на Самуил и Мокър и изказва мнение, близко до изказаното от К. Hopf: „Ахрис или Охрид (старата Лихнида) се нарича градът, езерото и областта около него. Според Ана Комнина Ахрис се е наименовало от (по) българския цар Мокрос и осланяйки се на това място, Дюканж и мнозина други твърдят, че Самуил според Комнина носил и името Мбхрос ... Но на това място — което, смятам, е непълно или повредено — се противопоставя друго по-ясно
35 F г. R а С k i, Borba juznih Slovena za drzavnu neodvisnost u XI. vi-jeku, в Rad Jugoslav, akad., XXIV (1873), p. 93 и n. 1. — Срв. Златарски, п. с., с. 13—14.
33 СбНУ.<, IV (1891), р. 96.
37 Летопис на БАН, 111 (1916) с. 82. — Срв. същия, Les confines occiden-taux des terres bulgares, Lausanne 1915, p. 26.
38 S. Radeff, La Macedoine et la Renaissance bulgare au XlX-e sifecle, Sofia 1918, p. 27, n. 1.
място, от което се извежда безсъмнено, че Mixpoj е бил другг а не Самуил (VII, 3 от Ана К.). Вероятно е (efvat -tB-avov), че поради извращение (rtapa^opiv) или опущение при преписва-нето (avTiypa^xdv АхВ-э;) името Мбхрос стой вместо Кроиррос, който пръв нападал Запада. От друга страна, освен неубеди-телността на приведеното (сведение) узнаваме, че не езерото, но част от Охридската облает се е назовавала на славянски език Мбхро; (привежда указанието на Теофилакт Охридски, вж. по-долу) .. .“39 Като се позовава на Кокони, G. Schlumberger подчертава как „par suite d’une erreur, on a pu croire que Samuel avait egalement porte le nom de Mocros“40.
На указаното сведение у Ана Комнина и изказаните мнения върху него се спира и М. Дринови като критикува разби-рането на Гилфердинг, че от това указание на Ана Комнина може да се приеме отъждествяването на Шишман с Мокър, той Шше: „Ние не можем да допуснем, че от тези думи може да се извади такова мнение. Не се иска твърде голямо внимание, за да се види, че тук Ана под името Мокър разумява някого от родоначалниците на прежните български владетели, а не Самуиловия отец.“41 Относно опита на К. Хопф да отъждестви Мокър с Крум той забелязва: „К. Хопф не се съмнява, че под Мокър тук се разумява Крум, но това не е за вярване?
Дори откриването на самия Самуилов надпис, в който се споменават ймената на баща му Никола и майка му Рипсимия, не можй да -премахне убеждението за това, че Самуиловият баща е носил някотко имена, и самият издател на надписа, Т. Успенски, смята, че Шишман е имал второ име — Никола.42 Във връзка с публикуването на този паметник Т. Д. Флорински засяга въпроса за името Мбхрос: „Съвременните византийски летописци, както се знае, не споменават за цар Шишман. Ана Комнина (VII, 3) нарича Самуиловия баща Мо-
39 N. I. К (о х х о v е S), "loropta zffiv BouXfdpmv, Sv ’Afhjvaig 1877, p. 116, n. 1.
40 G. Schlumberger, Ь’Ёрорёе byzantine a la fin du dixieme sifecle, Paris 1896, p. 599, n. 3.
41 ПСп, XI—X (1882), c. 57, бел. 29 = Съчинення, I, c. 329, заб. 29.
42 И P А И К, IV 1 (1899), с. 4.
кър ... Възможен е въпросът: това неразбираемо Мокро? не е ли неправилно четене или извращение на първоначалното Nt-кбХао??"43
Г. Баласчев изказва мнение, че „Мокро (sic) у Ана Комнина не означава собственото име на Шишман, сиреч неговото християнско име, но означава народного име или местного про-изхождение на Самуиловия баща. С това се обяснява и пре-местването на българския държавен живот в Преспанската облает и в Охрид, сиреч в тези места, гдето той се родил и гдето естествено могъл да има по-силно влияние."44 По-късно той иначе тълкува това име, като го евързва с Никола: „С пропадането на Източното българско царство се издига Западного под върховната власт на комитопулите: четиримата синеве на българския велможа Никола и Рапсимия, конто жи-веели в областта Мокра, на югозапад от Охрид, стават български царе и цар Самуил избира крепостта Охрид за своя столица . . ,“45 46
Е. Спространов в своите бележки за града Охрид40 изказва мнение за Анините думи като указание, че „Охрид доста от старо време почнал да се смесва с Лихнида". Не е ясно точно кого той разбира под името „Мокрус". „Истори-ците от това време — пише той, — конто писвали повече по слух, без да знаят добре географията, не могли да знаят, че Мокрус избрал за своя столица друго място, а не самата Лихнида, която се намирала твърде близо до новата столица."47 По-нататък той добавя, че „Охрид почнал да носи това име доста рано, преди да стане столица на цар Самуил. Смесвали го с Лихнида поради близостта с последната и значението й, що имала по-преди .. ,“48, от конто редове може да се мисли, че за този автор „Мокрус" и Самуил са тъждествени.
Сръбският учен Б. Про кич пише, че „що се отнася до името Mokro (Мокро?), то погрешно се заключава от едно място
43 И Р А И К, IV 1 (1899), с. 8.
м ИРАИК, VI 2/3 (1901), с. 461, прим. 1.
45 Сп. Съвременна илюстрация, II бр. 23/24 (1914), с. 14 15
46 Славянски глас, III 4 (1905), с. 147.
47 П а к т а м, с. 153.
48 П а к т а м, с. 160.
из Ана Комнина (ed. Reiffer., I, 235, п), че Мокро е бил баща на Самуил, докато той изглежда само като един предходник ъа Самуил (ein Vorganger Samuels). От едно друго място из Ана Комнина (ed. R., II, 179,0) се заключава същото." 49 50 51 По-късно той се спира по-подробно на това име: „Така освен името Шишман някой историци взимат и името Мокро (Мокро?) като име на бащата на четиримата князе. За това те се позовават на -едно място у Ана Комнина, гдето наистина се споменава Мокро, но не като баща на Самуил, а като пръв български цар във Велики Преслав, след когото са владели не-говите потомци, па чак н а й-п осле Самуил. Но нито името Мокро, както нито името Шишман не могат повече да се удържат, след най-новите открития, от конто несъмнено се утвърди, че бащата на основателя на македонското царство и кбцт^’ът на Скилица е носил име Никол а“Б0 (по открития Самуилов надпис). Отделно за Анините думи той смята, че „тук Мокро? стой вероятно вместо Boptatj? (Мтгрсот)?, Mnopt?), което име е носил първият християнски български владетел във Велики Преслав. — Същото това се вижда и от едно друго място из Ана Комнина (II, 172,9).“Б1
Сръбският учен Вл. Петковичв една статия за произ-хода на царя Самуил52 изказа мнението, че цар Самуил про-изхождал от заселените през първата половина на IX в., при византийския император Теофил (829—842), персийски колониста, така назованите вардариоти, в Солунско, Воденско и Охридско. Негов главен доказ е наличността на местни имена .в Охридско, като Мокра, Мокрена, Мокран, Мокранска пла-нина, конто той сближава с името на персийската облает Мок’ран. Според него „изразите, в конто се указва у Ана Комнина цар Мокрос, са зле построени и поради това твърде тъмни (mal construites et par consequent tres obscures),53 затова
49 В. Prokic, Die Zusatze in der Handschrift des Joh. Skylitzes codex Vindobonensis hist, graec. LXXIV, Munchen 1906, p. 38.
50 Б. П p о к и h, Постанак jejine слогенске царевине у Македонии у X веку, Глас Српске крал. Акал., LXXVI (1908), с. 243/44.
51 Ibidem, с. 244, бел. 1.
52 Vlad. Р. Pet ко vic, Une hypothese sur le Car Samuel, Paris 1919.
53 I b i d e m, p. 9.
той предпочита латинския превод у Migne. „Името Мокрос се намира указано още веднъж едновременно с това на Самуил на едно друго място у Ана Комнина (I, 343, ed. В.), но текстът тук е също така забъркан (aussi embrouille) и не дава възмож-ност да се разбере съществуващото отношение между двете имена."64 65 Той смята, че името Мокрое трябва да гласи по-скоро Mokhran, Moghran или Mohran, като го сближава с съответни пер-сийски имена с окончание -ан.66 * Произходът на това име в Охридско може да бъде обяснен според него „или чрез на-личността на някаква колония, дошла от Mokran (Персия), коя-то се настанила в областта, като й дала името на своята родина, или чрез някаква личност, или по-скоро някакъв род с това име, който имал голямо влияние в казаната облает".66 По негови думи името Mokra „parait deriver plutot d’une racine etrangere que slave .. .u51 Той смята, че „е по-разумно да се търси произходът на това име в сходното име на някоя забе-лежителна личност, конто е оставила следа в тази облает . . . Съществуването на род Mokhrides... е повече от вероятно. Множество географски наименования в Охридско дължат свое-то име на името на членовете на този род."68 Затова той мисли, че сам Самуил е принадлежал към този род на Мокридите. Във времето на Самуил според него в охридската околност е съществувала една неславянска колония и „ако Ана Комнина (разб., кн. XII, 9) приписва на Самуил наименованието на Охрид, това значи, че произходът на това наименование не може никак да бъде смятан за славянски"69. Авторът заключа-ва, че „цар Самуил произхождал от едно поселение перси, на-станени в Македония, при императора Теофил ... Изсред тези поселении произлязъл прочутият род на Мокридите (Mokhrides),
64 Vlad. Р. Р е t к о v i с, ib., р. 9.
65 Авторът посочва името на с. „Res san" в Охридско като близко до посочеиото от него персийско име; според него нмето Mokran се намира в Охридско и Македония в разни форми (срв. Мориово), н изобщо той намнра в Македония „bien de reminiscences persanes" (р, 10). Той дори сближава това име с името „bah’ag’a Mokrani" в Алжир през XIX в. (р. 11, п. 29).
56 I b i d е m, р. 11.
57 Ibidem, рр. 15/16.
58 Ibidem, р. 16.
69 Ibidem, рр. 22/23.
назован така по един именит член, който носел легендарного име М о k h г (ап), погърчено в Mokros. Един из тези мокриди бил цар Самуил",60 а общо четиримата братя — това са били „комитопули-мокриди".61
Според Ст. Ал. Найденович „Ана Комнина с название-то Мокър е визирала не Самуиловия род, а съвсем друг български болярин"62.
Като засяга това известие на Ана Комнина, проф. В. Златарски пише: „Не е мъчно, мислим, да се разбере, че тук Самуил не е представен като син на някой си български цар Мокър и, наопаки, че Мокър може да се приеме за баща на Самуил; очевидно тук се говори за някакъв си прадед на българската династия от IX и X в. (к. м.), но кой, остава засега неизвестно. Да се вижда в него непременно хан Крум, както мисли Хопф, ни се показва малко обосновано."63 Той смята за неприемливо също обяснението на Рачки за името Мохро; като местно име на родното Шишманово място. Другаде64 същият учен говори за това сведение като за „тъм-но известие на Ана Комнина".
На името Мбхро? е обърнал внимание и Ив. Снегаров.63 Той смята, че това име не може да се приписва на Самуиловия баща. Напротив, Самуил според него бил назован най-на-пред с име Мокър, а после билъ наречен Самуил. Затова той твърди: „Латинският превод на Мин ни се представ-лява по-близък до истинския смисъл на текста: .. a priori appellatione Mochri regis Bulgari, ejus qui deinde Samuel est no-minatus (... от първото име на българския цар Мокър, оня, който сетне е наречен Самуил)." Оттук той заключава: „Излиза, че цар Самуил е имал освен библейско и народно име Мокър. Ако е вярно, че Самуил се наричал и Стефан, както се съоб-
р е t к о v i с, i b., рр. 24/25.
61 1 b i d е m, р. 26.
62 Мнението на Фарлати, автор на Jllyr. Sacrum", върху родословието на цар Самунл, в Ун. ю б. с б. С. Б о б ч е в, София 1921, с. 254, бел. 1; срв. с. 259.
63 В. Н. Златарски, Тъй наречените .грамоти* на Пинцио. . ., с. 28, бел. 2.
м Мак. пр., II 2(1926), с. 5, бел. 1. — История, 1, 2, с. 638, бел. 1.
65 Ив. Снегаров, История на Охридската архиепископия, София 1924, с. 33, бел. 2.
щава в Далматинския запис, то Самуил е имал и гръцко име, т. е. три имена,66 както и неговият син Гаврил-Роман-Радомир. Обаче трябва да се забележи, че нийде в друг паметник нито Самуил, нито някой друг български владетел не е наречен Мо-кър и съмнително е Самуил да е носил това име. Може би Ана Комнина е смесила названието на планината Мокра, наречена тъй поради физическите си качества (в противоположност на съседната план ина Суха гора) с никое съзвучно народно име на Самуил или по-скоро тя е изпаднала в недоразумение: наместо да каже, че Лихнида е получила това название „Охрид" при цар Самуил, тя е казала, че този град (sic) бил наречен така по името на тоя български цар."67 Другаде68 този автор изказва мисълта, че промяната на името Лихнида в Охрид било дело на заселилите се славяни: „Славяните, конто масово се заселили в тоя град и околността му, са го залазили, но изменили само неговия етничен облик... Освен това славяните променили името на гр. Лихнида в Охрид. Поради дълбоката етнографска промяна в тази облает новото име се наложило и на гърците, макар че византийските писатели във възторга си от старогръцкото минало величие сегиз-тогиз си спомняли за древното име AuyviSoc." Аниното известие той разбира в смисъл, че Лихнида била преименувана „Ахрида от варварите-под конто разбира българите, защото тя веднага отбелязва, че това станало по името на българския цар Мокър, после наречен Самуил"69.
Според К. R е g 1 i n g названието ’AypJg нямало нищо общо с името Мохрос, както и това последното няма нищо общо с името на цар Самуил.70
Като разглежда въпроса за произхода на името „Охрид",
66 Явно е, че авторы (срв. още с. 39) не е иэползувал резултатите от убедителното нзеледване на проф. В. Н. Златарски за „далматинския запис", сиреч „грамотнее" на Пинцио и Плезо, публикуваио още в 1921 г., затова безкритично повтаря едно безспорно опровергано схващане за Самунл-Стефан.
67 Срв. още с. 20, бел. 5.
68 Град Охрид, исторически очерк. Мак. пр., IV (1928), с.98.
69 Пак там, с.98, бел. 1.
70 Lychnidos, eine neue Miinzstatte in lllyrien, в Zeitschrift fur Numis-rnatik, XXXV 4 (1925), p. 255 sqq.; срв. Мак. пр., II 2(1926), с. 140/1.
проф. Л. Милетич между другою пише: „Понятно е, че гърците, конто до образуването на Западната българска дър-жава, конто издига Охрид за столица, все още продължавали да си служат със старою название Лихнидос, вече се видели принудени да възприемат новото българско име на града, когато то вече официално всъду се е налагало. Отзив на тоя обрат, окончателното изместване на по-старото име с новото българско име, намираме у Ана Комнина, гдето се разказва за преобразованията, конто цар Самуил е направил в града и околността..., та изрично се изтъква, че Лихнида се преиме-нувал на дивия (варварския) език на българския цар Самуил в „ Ах-рида".71 По-нататък той пише за „името Мокрос, което по незнание Ана Комнина криво е разбрала за собствено име на цар Самуил", и за „цар Самуил, който уж носил и име Мокрос".72’
Проф. Н. П. Б л а г о е в, критикувайки схващанията на Вл-Петкович, повтаря, без обаче да добави някакви докази, изка-заното от Хопф мнение, че „българският цар Мокрос (М6хро$) е княз Крум (КроО[1ос), който действително пръв предприел нашествия във византийските европейски области, но само автор-ката или погрешно е написала, или погрешно е разбрала името му". Той също отрича, че „Мокър" и Самуил са едно и също лице, и твърди, че това са двама български „царе... конто в разни времена са предприемали нашествия във византийските европейски области"73.
В. Аврамов смята на едно място „Мокър" за Самуил и пише, че след смъртта на Иван Цимисхий Мокър или Самуил при отцепването на подчинените на Византия български земи дошъл и превзел града Преслав — от което заключава, че тези области „са били освободени от българската армия и гра-ницата на българското царство се простряла чак до устиею на Дунава"74. В допълнение той съобщава, че „новите историци начело с проф. Златарски, като дойдат до цар Мокра, те не
71 Мак. np„ II 2 (1926), с. 144; срв. с. 144, бел. 1.
72 Пак т а м, с. 146.
73 Н. П. Б л а г о е в. Критически поглед върху известията на Й. Скилица-за произхода на цар Самуиловата държава. Мак. ир., II 4 (1926), с. 22. Същото повтаря Г. Симеоновски, Политическата история на западната македонска облает, София 1927, с. 200.
74 В. Аврамов, Юбнлеен сборник Плиска—Преслав. II, София 1929, с. 137-
го признават за цар, а само четиримата му синове, и обявяват сведенията на Ана за „тъмно известие", като се основават само на Скилица и Кедрин, конто не пишат нищо за цар Мокър. Ние обаче сме на противно мнение и го считаме за цар." На същото място обаче у този автор „Мокър" се явява като име на Самуиловия баща: Никола-Шишман-Мокър: „Като се вземе пред вид пише той, че_____родът на нашите четирима комито-
пули бил от арменско произхождение, то не е чудно баща им, цар Никола Мокър, да е носил и прозвището Шишман, което е турско, азиатско. Друг цар след Бориса II и брат му Роман и пре ди Давид и Самуил не е имало освен посочения от Ана Комнина цар Мокър."
Неотдавна проф. Ст. Романски в една статия за името Охрид75 засегна и известието на Ана Комнина. „Трябва ... да се приеме, пише той, че до дохождането на славяните езерото и градът на него са носили име А и у v iА и у v 18 о g, и то известно време още е останало като име на езерото, докато градът е бил наречен с оглед на своето положение на рида над езерото с ново, славянско име Охрид, както се и отбелязва по време на заемането му от българите и основаването на Са-муиловата държава Така тъкмо трябва и да се разбира често цитуваното свидетелство на Ана Комнина за преименуването на старого име Лихнидос в Ахрида на варварския език на българския цар Самуил (fjv vjv уХФтта ёх[Зарраср<Ьсаоа ’Аур£8а n-pooTjyopeuGEv .. той BouXyaptov paotXewj .. . Хацои^Х, ed. Bonn. XII, 9, p. 174) etc “
II
Името Moxpog като име на някакъв български цар (Мокрое 6 rwv BouXyapwv paatXeuc, Мохрои той BooXysrptuv [jaa:X^ti>c) e Sic; Xeyofievov в цялата наша историческа традиция, именно в кн. VII и в кн. XII от Алексиадата на Ана Комнина. Необходимо е да се разгледат преди всичко тези две места у византийската пи-сателка, гдето се споменава това име Мохрос. Особено внимание заслужава второго място — в кн. XII, 9, от Анината
Имената на никои македонски градове Охрид, в Ма к. пр., V 3-11929), с. 76.
Алексиада, гдето се описва началото и течението на р. Дрин: б Se Apufiwy OJTO? 6 7toxap,6g, Eva ti xal rapi той peup.a~og tou-tou Ttpoarcrcoprjaatju, pel p,sv avw^ev dro rijc AuyytxtSog X’pyTjg, $jy yDv yXwxra ex^appapwaaaa 'AyplSa тгроотуубрЕиаЕУ dno Мбхрои toO BouXya'pmv paaiXsw? та тгрйта xal та ёауата 2ар,оит;Х, тоО ётг1 toIv J3aatXeoty KrtvoravTivou xal BaarXctou t&v 7гор<рироуЕУУ7)т<1)у усуоубто;, St a Ttvwv Ta’ffpwv ёхатбу, dg yctptipag inovopid^ofiev. xal yap атгоррЕои-otv талер ало tivwv dp/йу Sra'popwv tyJj Хцтут^ 8гт;рт;р,ёуо1 пота|1о1 xal e:j ехатоу т/хоуте? ой X^youat xa{K outwc тф лотацф тф хата ttjv Acuprjy £уо6(1Еуог, ё£ об xal Apufimy ёлоуоца^ста^ xal auy£y£lg айтф yty6[i£yot лХатйуоиаг те айтоу xal [хёугатоу г^Еруа^оутаг. fig той? ёа/а-тоис тйу АаХр-атшу ларарДрыу xal про? (Зоррау ayrwy ёгаста ёгахар,-лтес кро{ уотоу xal rapt таг £1£ас той "EXtaaoo yiyojiEyoc £?g тбу ’ASptayTtxoy ёхс16а)от хоХлоу,1 сиреч: „Тази река Дримон •— нека нещо и за нейното течение да разправя — тече горе из езе-рото Лихнида, което оварвареният сега език назовава Ахрида от Мокра, царя на българите, (който царувал) най-първен и най-сетне (царувалия) Самуил, който живял през времето на багренородните императори Константин и Василий, през ня-какви стотина ровове, конто назоваваме мостове. Изтичат прочее като от някакви различии начала из езерото отделни реки и достигайки до сто (на брой), не пресекват, докле не се сле-ят при Дебър в реката, (конто) оттук се назовава Дримон, и като се съединят с нея, те я разпшряват и уголемяват. Тя (Дримон), като заобиколи крайнините на Далмация и се отпра-ви към север, после извива към юг и като достигне основите на Елиса, влива се в Адриатическия залив."
Това място у Ана Комнина — твърде тъмно и неразбирае-мо, както подчертават неколцина учени (А. Гилфердинг, Н. Кокони, Вл. Петкович, В. Н. Златарски) — е дало начало на няколко недоразумения в историческата книжнина.
По тези думи на Ана Комнина оварвареният език назовал -езерото Лихнида Ахрида „от Мокра, царя на българите, (който царувал) най-първен и най-сетне (царувалия) Самуил ..."
1 Anna Comnena, ib., ХП, 9: р. 172, fi.21, ed. Teubner (II. p. 174, ed. .Bonn.).
/

Du Cange изтълкувал това място като указание, че името Ахрида вместо Лихнида е било изведено от името на Мокър: Olim Lychnidus ... Postremo Achris, Achnda, seu... Acreda, nuncupate est, а Моего Bulgarorum rege hanc appellationem sortitu ut Anni innuit lib. 12. . .“2 В същия смисъл e бил направен ла-тинският превод на това място от Алексиадата.3 Според Бе Beau4 името Ахрида е било дадено на старата Лихнида от българите, конто установили там своята столица. Pouqueville5 тзърди, че езерото и местността добили името Ахрида или Mochrida от Mocrus, царя на българите. .. Zach. v. L i n -genthal6 се запитва дали името Ахрида „трябва да се извежда от (von) Mocrus, по-сетне Самуил назования български цар (Ochrida вместо Moclrida), или пък думите на Ана трябва да се разбират, че тази промяна е станала след (seit) Mocrus". Сръбският учен Б. Н у ш и ч7 съобщава, че след дохождането на славяните на полуострова изчезва и името Лихнида, но е неизвестно дали градът е бил разрушен от тях и издигнат нов град Охрид, или пък ,,je истом граду Лихнидосу словенски варварски /език, као што Анна Комнинова пише, натурио можда ново име". Заселването на славяните според проф. А. И ш и р-к о в8 в областта на Охридското езеро променяло не само ет-ническия състав на населението, но и местните наименования.. . Името Лихнида, у гърците AuyvtSo; .. ., се променило тогаз в Ахрида у гърците и Охрид у българите. По-нататък той до-пълня,9 че според Ана Комнина „името Лихнида на езерото прекръетили в Ахрида варварите". Ив. С нега ров10 смята, че Лихнида е получил името Охрид при цар Самуил, а не че е бил наречен по името на тоя български цар; той указва също, че името Ахрида се е явило по-рано, но смята, че било утвърде-
2 Notae, ib..p. 502.
8 Annae Comnen ae Alexias, Venetiis 1729, p. 293.
4 Histoire du Bas-Empire, XVI, Paris 1773, p. 324.
5 Op. c., Ill, p. 54, note 1.
6 Op. c., p. 9.
7 Kpaj обала Охридскога ;езера, Београд 1894, с. 76.
8 А. И ш и р к о в: Летопис на БАН, 111 (1916), с. 79/80; с ъ щ и я т, Les confines occidentaux, р. 23.
8 П а к т а м, с. 80, бел. 1.
10 П. с., 1, с. 33, бел. 2.
•«аж Александър цар между Христос и летописец Константин Манаси
Сжъртта иа Иван Асен, син на Иван Алек-
ааждър. Търново
но едва когато Самуил е пренесъл столицата си в Охрид. Тази промяна на името той свързва със заселението на славяните.11 Вл. Петкович опита наистина да изведе името на града Охрид направо от Мбхро? — според него Мокран: Mokhran — Mokhrid — Ochrid.12 Според проф. Л. Ми летич13 смисълът е: „Лихнида е била преименувана на дивия (варварски) език на българския цар Самуил в Охрида." Същото повтаря и проф. Ст. Романски.14 Двамата учени обаче възприемат едно осо-бено четене на Аниния текст: (йлд AoyviTtSo; Xcjjlvtjs) v5v уХштта ix(3ap Sapwaaca ’Аур (Sa тгрос^убреизеу &тА ... то5 ВэиХ-yapwv ... Sajwurp.. За името на езерото Охрид F1 u s s,
PWRE, ХШ, 2(1927), col. 2115, съобщава: „Zur Zeit Anna Comnena hiess er bereits See von Ochrida", като привежда без ни-какви поправки текста на Ана Комнина.
Въз основа на това сведение у Ана Комнина някой автори заключават, че градът Охрид е бил основан от Самуил или по негово време. Според Pouqueville16 основаването на новия Охрид се поставя традиционно през царуването на цар Самуил Aug. F. Gfrorer изрично у казна, че Самуил основал за нова България (Neubulgarien) една втора столица при езерото Лихнида, „welcher nunmehr den bulgarischen Namen Achrida empfing".16
Същото това място у Ана Комнина е дало основание на някой автори да указват някакви особени мерки от страна на цар Самуил за опргвяне и канализиране на езерото Лихнида, околните блата и течението на р. Дрин. Според Дюканж бъл-гарският цар Самуил, като искал да изчерпи (exhaurire volens) езерото Лихнида, на което построил град Ахрида, направил тези pc-воне или ями, за конто говори Ана, като ги назовава таср-pouj.17 Аниният текст е бил преведен на латински в същия
п Мак. пр., IV 1 (1928). с. 98.
12 Ор. с., р. 17.
13 Мак. пр., 11 2 (1925), с. 144; срв. пак там, с. 144, бел. 1.
и Мак. пр., V 3 (1929), с. 76.
15 Ор. с., 111, р. 54.
16 Byzantinische Geschichten, II, Graz 1874, р.638.—Вж. още Е. Спро-странов, п. с., с. 160.
17 Du Cangii Nctie, ib., II, p. 518, като разглежда думите fs^upaj и атроб-yaj, добавя: In his porro Аппае . . . locis intel ligi plenum est alveos illos, quos olim Samuel Bulgarorum rex, Lychnitidem paludem, cui Achridis inaedificatum
смисъл: „Реката Дримон... получава началото си из езерото Лихнида, което падналият сега във варварство език е назовал Ахрида по първото наименование на Мокър, царя на българите, онзи, конто отсетне бил назован Самуил. Живял той при импе-раторите Константин и Василий Багренородни. Когато предприел да отводни и изчерпи това езеро, отвел го в някакви ровове или ями, сто (на брой), конто назоваваме мостове. Те имали брегове и спускове като че ли надолу проходими и от един в друг преминаващи чрез проникващи изворни протоци, така що-то при всеки поток изглежда сякаш там се явява началото на извора.**18 Този превод и тълкувание, като отнесъл сведението към 1014 г., повторил с малки изменения в началото и I. G. Strit-t е г в забележителното си съчинение Memoriae populorum ...19 и издаденият от него прегод заместил у мнозина от по-късните изследвачи оригинала.
Според думите на Pouqueville на българския цар Самуил се приписва заздравяването (assainissement) на Охридс^ата облает, защото този цар „събрал всички изтичащи от езерото води в един само отвод и изчистил отводите или вместилищата (canaux ou reservoirs).20 Няколко време по-късно Ami В о и ё,21 като описва басейна на Охридското езеро, съобщава между другото, че реката „Дрин начета при Струга, гдето езерото има все още блатисти брегове въпреки древните работи на българ-
oppidum, exhaurire volens fecerat. . . (Anna, lib. 12) fossas istas et alveos Lychnitidis paludis taqjpoug vocat.
18 Annae Comnenae A 1 e x i a s, Venetiis 1729, pp. 2S3/4: Drymon porro hie amnis . . . caput atque originem a Lichnitide trahit palude, quam lingua nunc in barbariem degenerans Achridem vocat, a priori appellations Mo-chri Regis Bulgari, ejus qui deinde Samuel est nominatus. Floruit is imperan-tibus Constantino et Basilio Porphyrogen'tis: quando istam paludem derivare ex-haurireque aggressus in fossas earn quasdam sive alveos fecit centum quos pontes appellamus, ripas en:m et crepid nes habent quasi subtus pervias et ex uno in alium meabiles penetrantibus scaturiginum venis. adeo ut in rivoquolibet caput fontis velut ibi nascentis esse videatur. Издателях добавя на полето, id., р. 294: Achris palus a Mochro Rege Bulgaro exhausta et denominata.
1Я I. G. S t r i 11 e r u s, Memoriae populorum, olim ad Danubium, Pontum Euxinum, Paludem Meoiidem, Caucasum . . . incolentium ex scriptoribus his-toriae byzantinae. II, Petropoli 1774, pp. 633/34.
30 Loc. cit., p. 58; срв. също ПСп., VI 25—25 (1888), с. 102.
21 A m i В ou с. La Turquie d’Europe, 1, Paris 1840, p 76.
Ските царе през тяхното пребивание в Охрид (malgre les tra-vaux anciens des rois bulgares pendant leur residence a Ochrid)**, като намеква именно за тези работи на Самуил, за конто според Дюканж се говори у Ана.
За Самуиловата династия А. Гилфердинг съобщава: „до каква степей новата българска династия се грижила за своя-та столица, доказга огромната работа, която, ако може да се осланяме на свидетелството на Ана Комнина, за съжаление твърде неразбираемо и неясно, предприел бащата на Самуил и сам той [Самуил — И. Д. ] завършил, за да изсуши окол-ността на Охрид от блатата, явяващи се поради близостта на езерото. Те заповядали да пресекат тези блата с цяла система канали, по конто водата се стичала в река Дрин. На каналите било направено такова количество мостове, че мястото добило наименование сто моста1*22. Той добавя, че това място у Ана е твърде тъмно и предполага, че между думите уеуоуотог и ttvcov xasppcov има пропуск.23
М. Г. Л ре тс а повтаря същото твърдение,24 а пък англичан-ката G. М. М а с k е n г i е, като говори за град Охрид, назовава го „стомостния град на древна България (the hundred-bridged city of ancien Bulgaria), гдето в края на X в. Самуил установил своята столица.25 Като се позовава на указаното място у Strit-ter, К. Иречек26 в своята „История на българите1* съобщава, че Самуил се преселил по-нататък в очарователния Охрид . . . По разпореждане на Самуил околните блата били изсушени чрез многобройни канали, конто се изливали в Дрин. Сръбският учен Б. Нушич27 също повтаря, че били направени канали из езерото в реката Дрин и над тези канали били построени толкова мостове, че това място получило име „сто моста**. Като
22 Г и ль ф е р д и и г, п. с., с. 210/211
23 Г и л ь ф е р д и н г, п. с., с. 210, бел. 3.
24 А рх ai a fetOTpagitaTTjS Мх х е 8 о v I а С auvraxS-etaa хата та£ rrij-yag xalxa Рот}Э-»]р.ата, I, Athenai 1870, p. 125, n. 3: та xepl тарррют Xey6p.eva, t<5ts uitapxouocbv, oux av efipoi Tig arjiepov, 8i<5rt 2ap,ou$;A. 6 z&v BouAyaptov paaiXeug ouvijyayEV auxag sig Sv fstSpov.
25 О. M. Mackenzie—A. P. Irby, Travels in the Slavonic provinces of Turkey in Еигэре, 2 ed., I, London 1877, p. 103.
26 Изд. на Стр. Славчев, с, 142 и бел. 11, с. 149.
27 П а к т а м, с. 78.
се позовава на Щритер обаче не точно,28 известният френски византинист G. Schlumberger29 утвърждава, че „Самуил пре-сушил околните блата чрез многобройните канали, конто се изливали в р. Дрин“. След Schlumberger това повтаря и Н. С т а н е в.30 Като описва град Охрид, Alfred Rambaud31ro назовава „гра-дът на стоте моста (la ville aux cent ponts)“ и албанска „Венеция". За същите дела на Самуил говори Д. Ц у х л е в32, като се позовава на Иречек и Щритер, а Ив. С н е г а р о в33 допълня, че „според съобщението на Ана Комнина Самуил изсушил околните блата при р. Дрин с цяла система от канали, по конто водата се стичала в реката. На каналите построил сто моста." Той смята, че „канализацията на блатата несъмнено била пред-приета, след като Охрид станал столица на България, което е било чак при Самуил, а Ана Комнина счита именно Самуил за устроител на българската столица Охрид"34. Проф. Л. Ми-летич3’, като се позовава на Ана Комнина, казва: „преобра-зованията, конто цар Самуил е направил в града и околност-та, като е изсушил околните блата при р. Дрим с прокарване-то на канали и пр.“
Напоследък англичанката Elizabeth A. S. Dawes предложи нов превод, та и ново тълкуване на тези думи у Ана Комнина, при което цар Мохро; се свързва само с промяната на името Лихнида в Ахрида: „Тази река Дрин... тече горе от езерото Лихнида през сто прокопа (channels), конто назоваваме „мостове1*. Сегашният развален език назовава това езеро Ахрида след (after) царя на българите, който живял по времето на императорите Константин и Василий Багренородни и бил най-напред (at first) наричан Mocrus, а напоследък (latterly) Самуил."36 G. Buckler обаче в своето изследване върху Ана Ком
28 Указва Stritter, 11. р. 683 вм. II, рр. 633/34.
29 L’Epopee byzantine a la fin du dixieme siecle. Paris 1896, pp. 613/4, също p. 615, n. 1.
30 СбНУК, XIV (1898) отд. Критика, с. 27.
31 Etudes sur 1’histoire byzantine, Paris 1912, p. 291.
за История на българската църква, 1, София 1910, с. 803.
зз П. с., 1, с. 33.
34 П. с., с. 33, бел. 2.
зз Мак. пр., 11 2 (1926), с. 144.
36 Е 1 i z. A. S. Dawes, The Alexias, London 1928, p. 321
нина, съобщава за канализирането на езерото Лихнида от българския цар Самуил „в сто рова, назовани прокопи"'37.
Явно е обаче, че името Ахрида (Охрид) няма никаква връзка с името Мбхро;, както се изтъква в изследванията на редица учени, конто са се занимавали с името на града Охрид,38 и само пресилени и неестествени сближения могат да из-веждат езиково едното име от другото. Не може да се приеме също предположението на Zach. v. Lingenthal, 39 че името Ахрида е било може би установено след времето на този цар Мбхро;, под когото той разбира именно Самуил, защото това име е засвидетелствувано много по-рано.40 За да се допусне пък, че името Ахрида е било устаногено от Самуил, като се отрича тъждест веността на Мокър със Самуил, трябва да се допусне една основна промяна на целия Анин текст, именно: ... ’AypiSx npOj^yopEucev... ord той BouXyaprov paatXew;... lapouTp., както предлагат някой учени.41
Най-приемливо и допустимо обяснение на Анините думи б бо Apupwv o-jto; б -старо;... £е! pev avw^ev тт); Au/viTtSo; Xtpvrjc, TjV vjv уХйтта Ёхрар^арызааа ’Aypioa rpoj^yopsuaEV chid Мбхрои... e предположението, че в текста на Ана Комнина е смесено едно местно име б Мбхро; с еднаквото нему по напис име б Мбхро; като име на някакъв българин владетел.
Под името Мокра в Охридско е позната, на първо място,
37 G. Buckler, Anna Comnena, Oxf. Univ. Press 1929, p. 403, n. 5; вж. тук по-долу.
38 За името „Ахрида", .Охрид", срв. напр. писаното от Zach. v. Lingen t h a 1, Beitrage .... p. 15.—H a h n, op. c., p. 97.—M. Г. A ij p i т о a, 'Ap-yata yeco-ypa^ia Mxxs8ov(a£, Атина 1870 и 1874: 1, 175, бел. 1 и 11, с. 612 сл. — Ив. С не га ров, История наОхридската архиеп., 1, с. 163/4, бел. 1. — Й. Иванов: Сб. В. Н. Златарски, с. 56, в отговорка Вл. Петкович.— К. Reg ling: Zeitsch. f. Numism., XXXV 4 (1925), p. 255; Мак. пр., II 2 (1926), с. 141.—Л. Ми летич: Мак. пр., II 2 (1920), с. 144 сл.—Ст. М Ладенов: Българска мисъл, II 7/8 (1928), с. 488/89. — Ст. Романски: Мак. пр., V 3 (1929), с. 76 сл.
34 Ор. с., р. 9.
40 На Цариградския събор през 879 г. при съств хвал митрополит Гавриил Охридски: ragpiijX ’Ax₽[eiJS, отбслязан в актовсте иа събора, вж. Mansi, Amplissima coll, concil., 17a et 18a , Ann. 872—967, p. 373—6; срв. F. Г o-лубински, n. c., c. 58. — В. H. Златарски, История, 1, 2, с. 210.
« Мак. пр., 11, 2 (1926),с. 144. — Мак. пр.. V 3 (1929), с. 76.
областта Мокра, съседна на Охрид. Планината, западно и югозападно от Охридското езеро, се назовава Мокра пла-н и н а. Западно от нея покрайнината при изворите на р. Шкумба се нарича Мокра. В нея съществуват две села: М о-настирец Мокра и Величан Мокра. Една от реките, конто извира из южните краища на Мокра планина, се нарича също р. Мокра. На Мокра се противопоставя по име съсед-ната ней на югоизток местност Суха Гора.42
Името Мохрод като местно име в Охридско е засвидетел-ствувано още в началото на XI век. В първата грамота на имп. Василий II (от 1019 г.) 43 се споменава б Moxpov като име на
42 В Кънчов: СбНУК, IV (1891), с. 94—99; ib., 49, за Мокренските пл.; — И. Иваиог: СпБАН, 1 (1911), с. 101/102. — За Мэкра пл.. А. И ш и р-ков: Летоп. БАН, III (1916), с. 68—69. Имена от корена „мэкър“ се срещат место в топонимията на балканскиге славячски земи. Const. Porphyrog., De admin, imp., c. 30: p. 145, 25, ed. B. n i„ споменава в Неретва жупанство то Moxpov (срв. ib., с. 33: p. 163, 17 то Mixpov)—срв. за него F г. Si s i с, Ро-vijest hrvata u vrijeme naroc'n h vladara, Zagreb 1925, pp. 451/2 и 452, n. 1. Също в Захлумие C. Porph. споменава (ib., с. 33: р. 161,) крепость (ааатра) то Moxp.axlx,— за него вж. F г. Si s i с, op. с„ рр. 453/54.—К. И р е ч е к, Княжество България, Пловдив 1899, с. Мокрени в Балкана, II, 735; и друго села, II, 741.— Мануил Фил споменава T^g Moxpsdvoug tov t6kov т-ijt; Пат^брои... (у Хр. Лопарев, Визант. поэт Ман. Фил..., Псб. 1891, с. 52, стих. 224), което не е отъждествеио от издателя („Мокрыны—Пачево“, ib. 29). В Македония, Велешко, е отбелязано с. Мокрени и друго село със същото име в Костурско (В. Кънчов, Македония, София 1900, с. 158 и 297); срв. село Макриево, Струмишко (ib., 160), с. Макрино, Струмишко (ib., 160), с. Макриш в Щипско (ib., 232); срв. ib. 29 и 88 за Мокра и Гора; ib., 96 и 216 с. Мокреш (Кумановско) — За прохода Мокрена, В. Кънчов. Орохидрогра-фията на Македония, Пловдив 1911, с. 20; ib. 11 и 24, за р. Мокра; ib., 33 и 20, за Суха Гора; срв. и указаните у Вл. Петрович, п. с., с. 22, имена на области и селища. При Ипек съществува пл. Мокра, както и в Метохия пл. Мокра, откьдето начева р. Бели Дрии.
43 Й. Иванов, Български старики из Македония, София 1931, с. 550/51: Autov |iev tov apxtsxlaxoxov sysiv si; Ta xaatpa rijg ivoplaS айтоб ij^ouv (elS) tt)V ’AxpISa, tt(v llpeoitav, tov Mixpov xal Tijv KlT&tfiv xXijpixouC |i' xal xapol-xoug X'. Издателят (ib., 550, бел. 2) обяснява, че това е „име на покрайнина и планина западно от Охридското езеро“. За мястото на указваното 6 Mixpog срв. и Е. Голубинский, п. с., с. 57 сл. — В същата грамота се споменава (И ванов, н. с., с. 553) същото име в Нишката епархия: xal tov ixlaxoxov Nlaou sig autijv ttjv Nlaov xal e!S tov Mixpov xal TijV KipnXov etc. Сега това e с. Мокро (до Бяла Палаика) (п. т„ с. 533, бел. 5).
крепост (кяатрх). 44 Архиепископ Теофилакт Охридски, съвре-менник на Ана Комнина, споменава за Мокренци в писмото си до видинския епископ. 45 В едно писмо до магистра Иван Пантехни Теофидакт съобщава за нахлуването на Боемунд през 1107 г.: „Работите тук в Охрид са много страшни. Стра-вата на Мокра (а Мокра е част от Охрид) (6 8i Мбхрос tffc "AyptSo; Tpfyia) е ограбена от роба и бунтовника."46 Името епископ „Горски и Мокърски (Гхбрас vmI Мбхр«;)“ се залазило чак до средата на XVIII в. 47
С имената Лихнида-Ахрида и 6 Msxpoj Ана Комнина указва началните точки на реката Дрин и нейните думи не трябва да се четат: б 8г Apup,wv o'jto; б 7гота(1б;... pel p»v dvwfrev йг.Ъ TfJj Au'/vLTiSo; AJpvTjg, rjv rj yjv улйтта ёх^хр^хрыдяда ’AypiSa npoorj-yo ptucE v d л 6 51 6 x p о и... но: 6 2s Apuptbv o5rog б петард;... £el fiev avwfltv dri rfjj Au'/vtTtSoj Atpvrjs, r(v rj vjv улштта ёхрхр'Заршсаса ’Ayp-'oa rpsav/yopeuaev, d~6 Мбхрои, като се свързва б 8г Apupwv... fel... drd Мбхроо вместо безсмисленото гр fj vQv уХйтти ёх/Зар-papwaaca ’Ayp''8a npocnjy6peuaev йкб Мбхрои...
Думите на Ана Комнина за началото на р. Дрин могат съ-образно с географското положение на реката да се разбират двояко. Може да се мисли, че тя указва общо началото на Дрин, конто се образува от съединението на Черни Дрин, изтичащ
44 Срр. VI. Petkovic, op. с., р. 8: „Dansle diocfese d'Ochrid se trou-vait une place for'e surnommee Mdxpoj (probablement dans la region de Pod-gradec), qui figure dans un diplome du basileus Basile II. “
45 Epist. 16. no Б. Финети: P. Gr„ CXXVI, 337 С. = Писмата на Теофилакт Охридски, прев. митр. Симеон, С65АН, XXVII (1931), с. 19: „Лукави граждани ли имаш ? Но те са дена пред нашите граждани българи или, по-добре, за да не засрами голямата в иашия град злоба, какво са твоите все-лукави в сравнение с нашите простаци мокренци (loop ^pexapooj aypofxous Мохрт^ой j) ? “
46 Epist. 65. no И. Меурсия : P. Gr., CXXVI, 484 С. = M и т p. С и м e он, Писмата на Теоф. Охридски, с. 164.
47 Вж. А. Шопов, Кодекс на Охридската патриаршия. СбНУК, VI (1891), с. 192 сл„ с. 198, 200, 202, 204, 210, 214, 216, 222; същия: СбНУК, X (1894), с. 538, 540, 550, 554, 556, 558, 530; за 1749 г,—с. 564; за 1752 г.-c. 564; за 1761 г. — с. 568.—Срв. Г. Баласчев, Финансового положение на Охридската архиепископия, София 1908, за 1758/59 г. — с. 20/21; за 1761 г.—с. 22/23. — Вж. още Н. Gelzer, Der Patriarchal von Achrida, Leipzig 1902, § 30, 31, 48, 50, 52, 55, 57, 63, 64 и др.; p. 142, за указания Горски и Мокърски епископ, от 1685—1761 г.
из Охридското езеро (атта ttj; Au/vt-nSo; Mp.vrj;), и Бели Дрин, изтичащ из планината Мокра (<5лб Мбхрои), ограждаща Метохия от север.4"3 В такъв случай Анините думи би имали сложение™ : б 8г Apufiwv о5тод б готарб;... (Set [lev avwfl-ev dr6 rij? Au'/vcdBo; Xfpvrj;... (xxi) йго Moxpou... Това разбиране обаче на Аниния текст е неприемливо, защото: 1) името Мбхро? на тази планина над Метохия не е засвидетелствувано за онази епоха; 2) праговете, за конто се говори по-нататък в текста, се намират на р. Черни Дрин, надолу от Струга; 3) в текста се говори за течението на реката първом до Дебър (ххтх -rijv Деиртр»), отгдето тя започва след съединението на отделните течения да се назовава Дримон (1? об ха! Apufitbv erovofo^erxt), докато съединението на Черни и Бели Дрин става към Призрен. Описанието на Ана Комнина следователно се отнася само за р. Черни Дрин.
Реката Черни Дрин—както Рона в Швейцария при Леман-ското езеро—начева над Охридското езеро, в югоизточчия му край, към манастира „Св. Наум“. Там се намират около 80 из-вора,476 а при Гора се намират други извори, конто се смятат за „извор на Св.-Наумския Дрин".48 На това място от Охридското езеро, гдето се влива началният Дрин, се вливат и други реки от близките планини. От южните части на планина Мокра изтича река със същото име Мокра и се влива в началния Дрин, над „Св. Наум". 49 Думите на Ана Комнина след, трябва да се разбират, че според нея реката Черни Дрин (Apupwv) из-
47а Вж. описанието общо на р. Дрин: Pouqueville, ib., Ш,р. 58.—A m i Boue, ib., 1,p. 52.—Б. НушиЪ, n. c„ c. 13 ;~за Бели Дрин—„ко)и се спушта са Мокре горе из Метохще ... “, 136 сл.; J. Ц в и j и Ь. Основе за географи^у и геологиjy Македони]е и старе Срби]е. III, Београд1911, с. 1133 за Метохия и Мокра гора; 1134, за Бели Дрин; К. JireCek, Geschichte der Btilgaren, Prag 1876, pp. 49—52, общо за p. Дрин. — Вж. австр. воеина карта, л. Нови пазар, 38°43°.
476 J. Цви(иЬ, п. с., с. 711/712
48 J. Цв и j и h, ib., Ill, с. 712: „Изспод монастира св. Наума наста)у пара-лелне косе од кретаце)ског кречгьака, под жбугьем и гором и зову се Гора. Где према jeaepy npecrajy, има шест главних извора: сви би)у из широких пукотииа, и Toje извор св. Наумског Дрима.“
4s Срв. В. К ъ нч о в: СбНУК, IV (1891), с. 95 и 51; Й. Иванов: СпБАН, I (1911), с. 101/2. Вж. австр. военна карта, л. Елбасан, 38°41°.
тича горе над (извън) езерото Лихнида (pet... avwftev d~b Tfjg AtyvtTtSo; AJjivtj;) от планината Мокра (dito Мбхрои), при което византийската писателка е смятала или че начапо на Черни Дрин е изтичащата от пл. Мокра едноименна река, или пък с името Мокра (планина) е назовала общо планините към южния край на езерото, из конто изтичат образуващите началния Дрин потоци.Б0
Ако в името Мокро; (ахб Мбхрои) в текста на Ана Комнина се указва едно местно име — на пл. Мокра като начало на р. Черни Дрин, то думите (той) BouXyapwv раотАёсо; та тгрйта ха! хх ?а'/ата 2а(1оитД, той ёл! TOtv paotAeotv KwvoTavTtvou ха! BactXetou Ttbv Jtop^upoyev\T(T<bv yeyovoTog, конто ca свързани с името б Мбхро; точно като лично име на неизвестния български цар, не са на свое място в Аниния текст: явно е, че те са плод на някаква интерполация в първоначалния текст поради контами-нирането на местното име б Мбхро; — на пл. Мокра, и името б Мбхро; като лично име на българския цар. Именно поради тези вставени думи текстът не само е загубил първоначалния си смисъл, но е станал извънредно тъмен и дори безсмислен.
Изразът: 8t.cz Ttvwv та-ppwv ёхатб?, а; yeyjpx; eTrovopa^opev се разбира обикновено: „през някакви сто рова, конто назоваваме мостове". Думата yetpupa; в този текст е усъм-нила още Du Cange, който мислел, че не може да се назо-вават „мостове" някакви ровове, и заТова предложил да се чете: а; строиуа; 6vop.asop.ev.61 Думата у ё ср и р а обаче има освен обикновеното значение „мост", също първично значение „на-сип, преграда, яз“ Б2. Константин Багренородни, като говори за
Ро В някои по-общи карти е указана именно река Мокра за начало на горняя Дрин: срв. Flemmings Karte von Serbien u. Mazedonien. Kriegs-karte № 27.
51 Du Cange, ib., p. 650 -p^upa;: mendum indubie hisce verbis, nemo enim pontis nomine donari fossas credas etc. За поправката tij arpouydt; 4vo[iaCo|iev вж. ib., p. 518: sunt vero acpotrpic Bulgarica lingua fossae, vivaria, a quibus magnus piscium proventus parabatur, с указанията там.
52 Срв. W. Pape, Griech. - Deutsch. Handwort., Ill Aufl., Braunschweig 1888, s. v. уе^ира: „wahrscheinlich von уч> Т®я und <рорш = ein kiinst-lichen Erdwall, ein Damm,“ и указанията; уе^ирбш — „dammern”. — A. C h a s s a n g, Nouv. diction, gr.-'r., Paris 1888, s. v. ys^upa „pnmit. digue, lev6e de terre“; те<рир4и> „munir d’une digue”. C. Alexandre, Diction, gr.-fr., Paris 1872, s. v. fe<j>up<5a> „arreter par une digue”. Вл. Краузе,
праговете по река Днепър, ги назовава с близка по значение дума: ^раур.б; (тоэд <рраур.оэ£.)33 Може да се приеме, че с тези rz^ptov exarov, уесрбра? erovo(ia^op,ev Ана Комнина указва известните многобрэйни прагове по течението на р. Черни Дрин надолу от Струга.54
Цялото това място у Ана Комнина трябва следователно да се чете: 6 5е Apupwv обто; 6 готацб;, Fva tl xai ггр! той fe6p.aroj тобтои rpoOTGTop^catp.1, fel p.ev avwD-ev cted ttjs Auyuri&g tjv
"fj vOv уХйтта ёхрар^хрыаиси ’Ayp:8a Kpoarjyopeuaev, йпд Мбхрои
Гомеровский словарь, СП5. 1880, s. v. уёуиря „agger, насыпь, плотина'; (изд. 1896) s. v. ye<popio> „exaggero, запрудить', с указанията. G. Buckler, Anna Comnena, Oxf jrd. Univ. Press 1929, p. 403, n. 5: „Разхазът, че езерото Ахрида (старата Лихнида) било каначизиранэ (drained) от > ъл-гарския цар Самуил в „сто рова, конто иазоваваме мостове (ye<popag)“, полбу дил Дюканж да изправи текста на atpouyzg, една местна дума за „мостове' (sic). Но наистина, ако Liddell и Scott допускат, че угсриря у Омир може да означага ие само „мост", но „яз (dam)', а след Омир „подземен вход, тунел (tunnel)', не е много пресиленэ да разбираме тук „ров“ или „канал', точно както думата „яз (dyke)' може да бъде употребена или за преграда (embarkment), или за задържаната там вода.' Като характеризира стила на Ана Комнина, същата авторка, ib., р. 446, пише: „Нейната употреба на едно място на думата ya^upxi като „ровове" (ditches)', а не „мостове' или „язове (dams)', е толкова своеобразна, че Дюканж иска да я промени на atpcuyat „мостове' (sic), но изглежда възможно да се приеме сегашното четене по аналогия с „яз (dyke)', което е ие само „трап (ditches)', но също насипа (bank), който прегражда рова.' Авторката погрешно определи думата „струга' като „местна дума за мост'.
63 Const. Porphyrogen., De adm. imper., ed. Bonn., c. 2 : p. 69,2», срв. В a n d u r i i animadversiones, ib., p. 304; 75,18 сл., гдето авторът дава описание : 6 8ё тойтои «ppaypig toocOtdv eati atevdg Eoov zb TtXctTOg той tCoxaviatTjp'ou’ psoov 8ё айтоб тсётрш elol йфгДа! vr,a’MV 8£хгд cwto<j>aiv6[ievai, rtpcg айтар
ouv epx6[ievov zb 68a>p xal TtXr;[i[iupo5v, xaxet&ev aT'Cy.pxp.vi^Ep.evcv rtpop zb хатш t^P°S 4XOV t^yav xsd <j>8gov arzcTeXet etc. и за другите прагове по Днепър; срв. за друг праг ib., р. 76. J2*h : бтерот «ppayjxov, tcv eraZey<5[isvov... 2xZa₽:v'.otl 8ё ’OcrpopouvtTtpax•’ срв. Bandurii animadvers., ib., p. 309 като „acutum coliis limen"; ib., p. 77, 9: BouXvijTtpax; и др.
54 Срв. Ami Boue, ib., I, p. 76: „La valiee du Drin n’est qu’un veritable canal a etranglements et elargissements, derniers iieux oil se trouvent les deux Dibres et quelques villages ...“ — K. J i r e C e k, ib., p. 51, за пътува-не no реката: „diese Fahrt unternahm Generalconsul von Hahn 1853 auf zwei Ruderbarken von Skodra aus; aber Stromschnellen bewogen ihn bai d zur Umkehr'; вж. още P a t s c h: PWRE V, col. 1707, за течението на p. Дрин : „Felsengen verursachen zahlreiche Katarakte...
тз'Э (б?э’-»;) Six Ttvav exarov, 2; yg-p-jpa; eixovofiz^ofiev,55 си-
реч: „Тази река Дрин — нека нещо и за нейното течение да разкажа — изтича над езерото Лихнида, което оварвареният сега език56 назова Ахрлда, от планината Мокра през някакви стотина57 рова, конто назоваваме прагове."
При изтичането си из езерото р. Черни Дрин се разделя на няколко ръкава,58 а по-нататък тя получава по течението си множество притоци, конто се сливат с нея и вече значително я уголемяват към Дебър. Тъкмо за тези особености на р. Черни Дрин трябва да се види указание в думите на Ана, че из езерото изтичат като от отделни извори множество (точно: стотина, е?£ ехи-cov) рекички, конто се съединяват с реката при Дебър.
Общото описание за началото и течението на р. Черни Дрин у Ана Комнина напълно съответствува на познатите нам описания на нови географи и действителното положение на
56 Срв. сходного описание на р. Вардар, Anna Comnena, ib., 1, р. 28, go: ... xov rtoxapov BapSapiov. . . pev 7«p dv<o8-ev ir.i, xc5v frffofl-ev xijs Mo-alap Bpffiv, napapeljtaiv 8s rtaXXoig pexa^o xirtoug xal 8'.opl*(«v Ttpip xs x-rjv xal xijV feartepav xd xs Jisppcla xal HsaoaXovlxig xd т-pcarjxcvxa ^xBISwolv sip xijv хай-’-fyxap xal vcxlav 8-dXaaaav etc.; срв. за p. Бичина (B’.xjjlva), ib. I, p. 233,w сл.; за Марина (E-jpog) ib., II, p. 256,13 сл. Срв. за описанието и на реките у нея G. Buckler, Anna Comnena, Oxf. Univ. Press 1928, p. 213.
56 Ана Комнина говори за „оварварен език“ (ч . . - 4хРарЗар6аааа, от 4xgappxp4<u „оварварявам се“), не за варварски език (^ fXGjxxa papgapsp). Нейният идеал е античният гръцки език и тя смята съвременния ней гръцки език (ч v5v уХатха) за оварварен (ёхрарраршохоа) (срв. К. Krumbacher, Gesch. der byzant. Litteratur, Munchen 1897, pp. 276/7; G. Buckler, Anna Comnena, p. 481 sq. и спениално, p. 482, n. 4). От нейните думи: xijp AuxvlxtSop Xitnojp, 4V vuv ’Ойхха ёхрарЗаршаааа ’A/plSa тгроачт$реьаеу, не би трябвало да се заключава, че според нея Лихнида била назована Ахрида на варварски, сиреч български език. Мисълта на Ана е, че оварвареният гръцки език назовал езерото вместо в античного име Лихнида, което тя би иредпо-чела (срв. К. Krumbacher, ib., р. 277, n. 1), с ново „оварварено* име Ахрида. В текста се говори също не за преименуване на града, но на езерото : ... хч{ Aux^IxiSoj XI р v 4 С, 4V f) v5v уХшхха £x[3xp[iapii>aaoa ’AxplBa jtpoc4T<5pEucsv.
57 Повторението на числото „сто“ (Sxxxiv) в изразите Bid xiwuv xd<ppiov Sxativ и etg fexaxov x/xcvxep . . . потвърждава, че то има условно и общо, не абсолютно значение.
58 Срв. J. Ц в и j и h, п. с., III, с. 720.
реката,69 та тази точност свидетелствува, че авторката за тая част от своето изложение се е ползувала от сигурни и точки източници.
Свързването следователно на град Охрид въз основа на този текст у Ана Комнина с цар Самуил, твърденията за пре-именуването на града и езерото от Лихнида в Ахрида от бъл-гарския цар Самуил и указанията за някакви особени мерки от страна на тоя цар за отводняване на Охридската облает и пр. почиват не само на един погрешен превод и разбиране на Аниния текст, началото на което лежи у Дюканж, но са се явили и заради това, че самият текст е бил извратен поради контаминация на имената (местното име 6 Мсхоо;, на пл. Мокра, и личното име 6 Мбхро? като име на някакъв български цар), поради която в първоначалния текст е бил вставен цял неевър-зан израз.
Трудно е обаче да се определи времето на тази интерполяция60 и кому принадлежи.61 Тъй като тази интерполация е
59 Срв. напр. описание™ на р. Дрии у F. С. Н. L. Р о u q и е v i 11 e, Voyage en Могёе, a Constantinople, en Albanie et dans plusieurs autres parties de I'Empire othomar. Ill, Paris 1805, p. 257 sq. :„Ce fleuve, qu’on pent re-garder coniine le plus considerable de tons ceux de I’lllyrie, a deux sources connues, qui ont re?u les noms de Drin Noir et de Drin Blanc. La plus considerable, qui est celle du Drin Noir, se trouve sur le revers septentrional des montagnes de Sagori, d’oii elle coule au nord, et forme, a huit lieues de son origine, le lac Lychnidus, ou lac d’Ochrida, d’oii elle sort pour arroser un valon fertile, dans lequel elle re?oit le Drin Blanc. Cet autre Drin tombe du mont Boras, qui est un des contre-forts du Scardus, et se гёипП au Drin Noir, a dix lieues du lac d’Ochrida. Confondues dans un тёте lit et ramies sous un nom commun, les eaux des deux branches du Drin roulent au nord-ouest. Son cours alors sert de limite a 1’Albanie, qu’il вёраге de la Dalmatie, et borne I’lllyrie; il re?oit enfin le tribut de mille ruisseaix et de plusieurs гмёгев, qui se pr6cipitent des montagnes voisines du vallon qu’il baigne. Changeant ensuite de direction, il porte ses eaux au midi, d6crit une grande sinuosit6 a la hauteur de Scutari et vient se dёcharger dans la mer Adriatique ...“ —срв. i d e rr, Voyage de la Огёсе, 111, p. 58: ,On arrive a la dёcharge du lac Lychnidus, qui forme le Drin dont le cours se dirige au septentrion, pour se rtflechir a 1’occident, en traversant les Dibres, d’oft il se rend a la mer, au-dessous d’Alessio. . .“ Срв. също описаиието у G. Cedrenus, ed. Bonn., 11, p.468, 16—9.
60 В мюнхенското съкращение на Анината Алексиада (Cod. Mon. gr. 355) е указана друга интерполация в Алексиадата, — вж. С. Neumann, Grie-
засвидетелствувана в запазените днес преписи от Алексиадата на Ана Комнина, и то преписи от ранно време,62 може да се заключи, че това интерполиране е станало още твърде рано след първоначалната редакция. Целта на интерполирането е била очевидно да се обясни намиращото се в кн. XII, 9, име Мбхро;, което интерполаторът е разбрал не като местно име (на пл. Мокра), но като лично име, б Мбхро; — указание за същия онзи български цар б Мбхро;, за когото се говори по-напред в изложението, в кн. VII. За основа на своето обясне-ние — сиреч на интерполираните думи, интерполаторът очевидно е взел именно указанието в гл. VII за българския цар Мокрос с известно попълване и промяна:
кн. VII, 3:
... Мбхро; б twv BouXyapwv ха! ol exeivou уе>б-pevot xri rpoaert ye 2«poui]X 6 TeXeuTalo; t^; Bouzyaptx^; Su-vajTE''ar, хаЯатер 6 SeSexia; twv ’looSaftov . . .
кн. XII, 9:
. . , (fed Мбхрои to5) BouX-yapwv p«atX6a>; та прйта ха! та Есуата ХароитД too бк! toIv paatXeotv KcovcTavTtvou xal Ba-atXetou Tfljv TOptpupoyew^Twv ye-yovoTo; . . .
Името б Мбхро; в кн. XII, 9, на Алексиадата следователно е било поставено първоначално като местно име, но после то е било разбрано от неизвестния интерполатор като лично име, а това е могло да стане само въз основа на указанието от VII, 3, гдето се говори за българския цар Мбхро; и с което указание си е послужил интерполаторът за своята вставка. Името Мбхро; като лично име на някакъв български владетел е стояло значи в този вид в кн. VII, 3, преди да стане интерполацията, и я предшествува по време, а последната зависи причинно и по съ-щина от него. Това име б Мбхро; като име на български цар
chische Geschichtschreiber und Geschichtsquellen im z wolf ten Jahrhundert, Leipzig 1888, pp. 28,30.
61 C. Neumann, op. c.,p. 29: „Die handschriftliche Ueberlieferung der Alexias ist nicht die allerbeste .. ,“
68 Новото издание на Алексиадата e направено no Codex Florentinus, LXX, 2, от XII в., най-близък до Аниния оригинал — вж. Aug. Reiffer-scheid, Praefatio I, ad Anna Comnena, ed. Teubner.
е било прочее първоначглно Aeycpevov в Аниното творение — неизвестно дали в първоначалната редакция или наскоро след това, но не обаче след интерполацията.
За установяване на това, кой из българските владетели трябва да разбираме под указания цар Мокро;, разполагаме сле-дователно с две данни: указанието на кн. VII, 3, намиращо се в първоначалната или ранна редакция и, от друга страна, указанието на кн. XII, 9, което се дължи на неизвестен интерпо-латор, който разбрал указа ното в кн. XII, 9, местно име на пл. Мокра — 6 Мокро;, също като лично име и поради това направил своята интерполация. Вставените думи на неизвест-ния интерполатор са прочее второто сведение след първона-чалното указание в кн. VII, 3, за българския цар Мокро; и те-зи думи са близки по време на първоначалното сведение, като, от друга страна, те зависят от него и го повтарят по-разши-рено. Те следователно могат да бъдат използувани като материал за анализа на указанието за българския цар Мокро; в кн. VII, 3, особено при липсата на всякакви други указания за него в историческата традиция.
III
Общо всички указани мнения за посочения в Алексиадата на Ана Комнина български цар Мокро; се разделят главно на две: едни учени признават, че такъв български цар е съществувал през X век, към края на Първото царство, а други малцина (главно К. Hopf, М. Дринов и проф. В. Н. Златарски) смятат, че това е име на един от ранните български владетели. От първите едни (главно Du Cange и Farlati) мислят, че самият Самуил бил назоваван „Мокър“, а други (главно Гилфердинг) твърдят, че това име е собствено („Мокър": Шишман или Никола) или се отнася за местопроизхода1 („мокрянин" според Рачки) на Самуиловия баща.
За отъждествяването на Мокрос с Шишман или Никола, или със Самуил, или най-сетне за твърдението си, че това е бил
1 Като име за местопроизход или собствено (Мокрос или Макрос) или .мокрянин" — се среща по-късно. Срв. Д. Мокрянина, по И в. С не га ров: Мак. пр., IV 3 (1928), с. 65, бел. 4. — Мануил Maxpig, в ’Етит. 'Htaip. Во». 2noo8Sv, II (1925), р. 122 sqq. — Срв. Снегаров, История на Охрид, архиеп., I, с. 297.
някой от ранните български владетели, изследвачите са се пол-зували безразборно от първото (кн. VII, 3) указание на Ана Комнина и от второто (кн. XII, 9) указание на неизвестния интерполятор. Критиката на разните изказани мнения и опитът да се отъждестви Мбхро; трябва също да използува съчетаните две сведения за тоя български цар и да почива, първо, върху ду-мите на Ана в кн. VII, 3, и, второ, указанието на неизвестния интерполатор в кн. XII, 9, при което последното сведение може да послужи за ценно допълнение към първото и автентичното.
Достатъчен е обаче един точен превод на указаните места от Ана Комнина, за да се види неправилността на отъждест-вугането на Мохър със Самуил. Думите на Алексиадатэ, XII, 9: <5~б Монрои toj BouAyapaiv pastXew; та ~рйта ха! та 2суа-та Хар.оитД, тоО h! Toiv paatXeotv Kwvc-avTi’veu xa! BactXetcu Tffv nop-pupoyevv^Twv yeyovoTor, не могат да се разбират в смисъл, че въпросният български цар отначало се назовавал Мсхрог, а по-сет не („deinde" Du Cange, „spater" Lingenlhal, „сетне" Сне-гаров) Самуил, както смятал Дюканж. Явно е, че думите та прйта и та ?ауата (не то изтероу или та иэтера, deinde, сетне!), макар и наречия, имат значение като числителните 6 тг р б> т о ; и 6 еауато;( = ЕацоитД б теХбитаЁс; тт); BouXyaptxTj; SwaaTEfac, VII, З)2 за мястото на тези владетели в редицата на българските царе или иначе, че Монро; царувал, както указва и Б. Прокич, най-първен (тх тсрЬта) от българските господари, а Самуил царувал най-сетне (та есг/ата) и бил п о-следният от българската династия (б теАеэтаЁо; тт); ВэиАуар;хг(; SuvaoTeta;). Особено ясно е указано, че става дума за две отделни личности, за цар Монро; и за цар Самуил, а не за едно лице с име „Мокър4 и Самуил в думите на самата Ана, VII, 3: „Мбхро;, царят на българите, и неговите потомци (xa! о! е; exetvou yevopevo:) и още повече пък Самуил, последният от българската династия"3 —от който думи може лесно да се разбере най-малкото, че Самуил не е тъждествен
2 Срв. лат. превот в бэнското издание: а Моего rege prime Bulgaro-rum et ultimo Samuele. . . .
3 От превода на M. Дринов, Съч., I [1909], с. 329, бел. 29:
„българский царь Мокр и негсвите потомци, особено Самуил. . .“, би могло да се разбере, че и Самуил принадлежи към непосредните потомци на Мокър.
с Мокър, но е един от неговите наследници, независимо дали ще се сметне за пряк или далечен потомък на Мокър.
Същото това място у Ана Комнина, lib. VII, 3, дава ясно да се разбере, както подчертават някои учени (Hopf, Дринов, проф. Златарски), че е погрешно схващането за Mixpog като баща на Самуил или че Самуил е пряк и непосредствен наследник на Мокър. Според нашите указания царувалият най-първен (та тгрйта) български цар MAxpoj оставил като владетели на българската държава своите потомци (о! ёЕ exetvou Yevofievo')4 5 и едва н а й-п о д и р е (та ёауата) царувал Самуил, последният от българската династия (6 теХеитсЛо? ttjs BouXyaptx^s SuvacTELas). В Анините думи под указанието за потомците на царя Мокър (о! ёЕ exetvou yevifievot)6 могат да се разбират не непременно едно, а няколко поколения владетели, а самата тя сякаш не включва Самуил в редицата на тези потомци на царя Мокър, но го назовава само „последен от българската династия". Съобразно с определенията за Мокър като б грйтос (точно: та тгр&та) и Самуил — 6 теХеита1о? (б ёауатос, точно: та еа/ата) от българските владетели, Мбхро? трябва да се раз-бира не като баща — пряк и непосредствен преди Самуил господар, като Шишман — Никола „Мокри", или, обратно, да се смята Самуил като син и пряк, непосредствен потомък на Мокър. Напротив, единственото точно тълкуване на текста е под Мбхрод да се разбира, както мислел К- Hopf, ,,der Ahne der alten bulgarischen Konige", или по M. Дринов, „никого от родоначалниците на прежните български царе", или, най-сетне, според прозорливото определение на проф. В. Н. Златарски „някакъв си предед на българската династия от IX и X в.“.
Името на българския цар Мбхрод, под когото трябва да раз-бираме царувалия по определението на нашите източници най-п ъ р в е н (та тгрйта) български владетел, е само Xeyofievov в цялата наша историческа традиция, или по-точно, както се каза, първоначално то е било само йгаЕ XEy6p.Evov — в кн. VII, 3, на Алексиадата. От самия този факт може прочее с доста-
4 Срв. английский превод на Е1 i z. A. S. Dawes, The Alexias, London 1928, p. 172: .But from the time that Mocrus, King of the Bulgarians, and his descendants, and finally Samuel, the last of the Bulgarian dynasty . . . “
5 C of 4g ’“Afap византийските писатели указнат обикновено арабите.
л
тъчно основание да се мисли, че се отнася или за неизвестен български владетел, или пък че това име е извращение и неточно предаване на името на никой от известимте нам български владетели.
Под името Мбхро? Ана е разбирала никого от българските владетели през Първото българско царство. Годината 1018, ко-гато имп. Василий II покорил България и унищожил Западната българска държава, е сигурниит terminus post quem поп, защото византийската писателка съставила своята „Алексиада" към сре-дата на XII в ,6 през времето на византийского владичество над българските земи. Въпрос е обаче доколко определение™, че този цар Мбхро? царувал н а й-п ъ р в е н (та -рбгса), в противоположност на Самуил, който царувал н а й-с е т н е (та еауата) и бил последен от българската династия (б тсХситаГо? т^? ВоиА-yaptxij?, ouvaaTEt'a?), трябва да се разбира буквално или общо.
Думите на византийската писателка, с конто тя определи времето на цар Самуил, дават възможност да се отговори на този въпрос.
Ана Комнина определи Самуил като последен от българската династия (б теХеитаГо? т>)? BouXyaptx^? ouvaaw'a?); твърди се в кн. XII, 9, също, че царувал най-подире (та естуата) от българските владетели. Знае се обаче, че Самуил не е бил последният от българските владетели. След неговата смърт (6 окт. 1014 г.)7 властта над българите заел синът му Гаврил Радомир, който на 15 октомври 1014 г. бил провъзгласен за български цар,8 но управлявал само до средата на август 1015 г.,9 „без да изпъл-ни цяла година"10. Царството било заето от Иван Владислав, който царувал от септември 1015 г.11 до февруари 1018 г., две години и 5 месеца.12 Ана Комнина не е могла да не знае, че Самуил не е бил последният български цар. Сама тя е била в
6 К г u m b а с h е г, ор. с., р. 274.
7 Skyl.—Се dr., ed. Bonn., II, р. 458, irs>; срв. Златарски. История, I, 2, с. 741 и бел. 2.
8 Златарски, n. с., I, 2, с. 745 и бел. 1.
» П а к т а м, I, 2, с. 754 и 762, бел. 1.
10 S к у 1.— С е d г., ib., II, р. 459,0-3.
11 Златарски, n. с., 1, 2, с. 754.
18 Пак там, 1, 2, с. 772.
родствени връзки със Самуиловия род. Нейната майка, императрица Ирина, била внучка на Траян, един от синовете на последний български цар Иван Владислав.13 Ана признава като сродник от майчина страна (щтрб&еу) на императрицата и своя-та майка Ирина, Радомир14 15 Арон,16 син на Арон, Иван Влади-славовия син.16 Тя разказва надълго за едно съзаклятие против императора Алексий I Комнин в края на 1107 г., устроено от двамата братя Арон и Теодор, като назовава Арон dv^pyap -ng Eg ’Aptovioug Exetvoug dno fiepoug dveXxwv yh®g, xav ex volkov x.a~^-уето,17 от което може да се заключи,18 че родът ’Apwvtot потомците на Иван Владиславовия син Арон,19 е бил много из вестей по това време във Византия. Изобщо немного години били изминали след покорението на България от ромеите до времето, когато Ана писала своето съчинение, още били живи някой потомци на българските владетели, самата Ана се нами-рала в тясно родство с рода на тия български владетели, та не са могли да се загубят и съвсем да се затъмнят спомените за имената и съдбините на последните български царе. Указа-нието следователно на Ана Комнина, че Самуил бил последният от българската династия се дължи не на непознаване последните съдбини на българската държава в края на X и нач. ХГ в.20 или на някаква друга причина,21 но може да се разбира
13 Златарски, История, I, 2, притурка «Родословна таблица иа комитопулите"; М. Lascar is, Sceau de Radomir Aaron, Byzantinoslavica. Ill 2 (1931), отд. отп., p. 10.
14 Anna Comnena, ed. Teubner, II, p. 11.
15 Според L a s c a r i s, ib., p. 9.
16 Ibidem, pp. 10/11.
17 Anna Comnena, ib., II, p. 17,5.
18 Срв. L a s c a r i s, ib., p. 9.
19 Du Cange, Notae към Anna Comn., ed. Bonn., II, pp. 652/3; Las-oris, ib., p. 9.
20 Ако се допусне, че определението на Ана за Самуил като «послелен от българската династия" се дължи на непознаване на българската история в. края на X н нач. на XI в., та затова е общо и небуквално, колко по-замъглени са били тогава спомените за ранните времена на българската държава, поради което определението за Мокър като царувал «най-първен" български вла-летел не трябва да се смята за буквално точно, а общо и приблнзително.
21 От думите иа Ана, че Самуил бил 6 -rsAeixtatog BouAyap xijt 8uva-creEag, би могло да се мисли, че тя е искала да укаже Самуил като последен
само в смисъл, че авторката е искала да определи общо, а не €уквално! Самуил като най-виден от последните български владетели, царувал към края (тя ?стуата) на Първо-то българско царство. Този стремеж у нея да определи общо събития из българската история се долавя в целия контекст в кн. VII, 3, гдето тя прибързано сравнява Самуил като последен от българската династия със Седекия от юдеите22 и определи общо и приблизително, че Преслав бил разположен към Дунава (nepi tov Чатроу).23
С оглед на този показан стремеж да се определят известии събития из българската история общо и приблизително, трябва да се заключи, че когато в контекста се определи цар Mdxpog като царувал най-първен (тя тгрбтя) от българските владетели, това трябва да се разбира не буквално, че той е бил маистина първият според нашите извори български цар, но че е бил един от царувалите най-първен (та лрбта) и в първите времена от съществуването на българската държава и при това един из най-видните24 първи (ранни) български владетели, чиито потомци наследили след него властта над <5ългарите.
Редицата на ранните български владетели от първото царство не е пълна поради липса на исторически свидетелства. Именно веред тези празнини в списъка на българските господари от това време може да се потърси мястото на цар Мбх-ро?. Времето след смъртта на хан Тервел (май 718)2Б до пър-вата българо-византийска война при Константин V Копроним в български владетел, но това не е допустимо, защото така тя би опетнила и «амия Иван Владислав, убиеца на Гаврил Радомир и узурпатора на престола, -а с това би засегнала и своя род по майчина страна.
22 За Седекия вж. IV Царства, 24, 1сл. Иеремия 39, 1 сл.; II Т1 а р а л., 36, 1 сл. За сближението на Самуил със Седекия е спомогнал мотке би разказът за ослепяването на Самуиловите войници от Василий II, за което Ана сякаш намеква, като изтъква спомена за ослепелия при заемането на Юдейското царство Седекия.
23 Може би тя не е имала точна представа за положението на Велики Преслав и го е смесила с Мали Преслав, който действително се намирал край Лукава — срв. Buckler, op. с„ р. 213, п. 11.
24 По съответствие със Самуил като най-виден из последните български ввладетели от Първото царстве.
25 Златарски, История, I, 1, с. 191.
755 г„ значи цели 36 години, е „най-тъмният и най-неизвест-ният в старата българска история" (проф. В. Н. Златарски)26 период. За него липсват всякакви сведения у византийските писатели и едничък оскъден източник е Именникът на българските ханове. За този период Именникът отбелязва като наследник на Тервел един владетел от рода Дуло с неизвестно име». който управлявал 5 лунни години и 10 месеца, сиреч от май 718 г. до януари 724 г.,27 и всички опити да се установи поне името на тоя хан остават безплодни.28 Не се знае също дали след бягството на Телериг при ромеите в 777 г. е господару-вал някой неизвестен български хан или пък престолът е бил зает непосредно от Кардам, за когото има указание чак за 791.29 Опитът да се отъждестви Аниния Мбхро? с неизвестния наследник на Тервел30 или да се вмести между Телериг и Кардам е недопустим. Тези неизвестни владетели (ако се допуске, че между Телериг и Кардам също е имало неизвестен владетел) са управлявали твърде кратко време, били са незначи-телни и не с а се отличили с нищо спрямо Византия, та тъкмо за това не са били отбелязани от тогавашните византийски хрони-сти, например Теофан и патриарх Никифор. Не е допустимо името на такъв български владетел да не бъде отбелязано от съв-ременните нему византийски автори, а да се намира указание-за него едва у един автор на ХП в. Малко е допустимо също, че Ана се е ползувала от неизвестни нам византийски извори» в конто били запазени сведения за ранните времена на българ-ската история и частно името на тоя владетел. Напротив, трябва да се мисли, че Ана Комнина както в указанието за послед-ните времена на Първото българско царство е изпуснала име-ната на кратковременните и сравнително незначителни българ-
36 Златарски, История, I, I, с. 191.
я Пак там, I, 1, с. 192.
28 Според Marquart, Die alttiirkische Inschriften, p. 74, името му било Вихтун; после (в Die altbulg. Ausdrticke, ИРАИК, XV (1912), р. 6), че името му било Текуч. J. Mikkola предложи името Т е к т е м или Т о к т о мг JSFOU, XXX 33(1914),рр. 13/14,-срв. Златарски, п. с., I, 1, с. 191,бел. 2„
28 3 л а т а р с к и, п- с., с. 237—239.
30 Между името Мбхро? и израза текоучтмъ (текеучитемъ) теи^мъ. - Именника, гдето се търси указание за името на неизвестния хан, няма ни->-зква общиост.
ски царе Гаврил Радомир и Иван Владислав, също така, когато-засяга ранните времена от българската история, тя не би указала някой иначе неизвестен и незначителен български владетел. <От самите пък думи на византийската авторка личи, че въпрос-ният цар (!) Мбхро; е бил родоначалник на династия, като оставил след себе си властта над българите на своите потомци (ol е? exetvou yevcfievo:), което не би могло да се каже за някой дребен и незначителен владетел.31 Самият факт за отбелязване-то името на тоя български ^аа./.ей; редом с цар Самуил и ро-лята, конто Ана Комнина му придава в своите думи, достатъч-но свидетелствуват, че се отнася за значителен и голем български владетел. И той по самото това не би могъл да се сметне за някой от неизвестните господари, но, напротив, трябва да се дири в редицата на видните, затова и известии ранни владетели.
Някой учени наистина смятат, че в Мбхро; на Ана Комнина трябва да се дири извратено името на някой от известните български господари. Още Т. Д. Ф л о р и н с к и32 предложи в „неразби-раемото Мбхро;" да се види неправилно четене или извращение на името NrxoXao;. Това предложение не е приемливо, първо, защото Мбхро; у Ана Комнина не се явява баща на Самуил, ка-къвто е Никола, и, второ, защото е невъзможно сближението на имената Мбхро; и NtxoXao;. Неприемливо е също сближението на името Мбхро; с името Boptarj; (Mnopforj;, Мтгбрт;;), което име е носил първият християнски български владетел във Велики Преслав, както предложи Б. Прокич.33 Ако трябва прочее да <е търси в името Мбхро; указание за името на някой от поз-натите видни български царе от Първото царство, то н а й-приемливо се явява сближението с името на хан Крум, за което бе намекнал, но бездоказателно още К. Хопф.
Името на хан Крум е предадено по най-различни нйписа в нашите източници. „Едва ли има историческо име, според верните думи на проф. В. Н. Златарски,34 което да е претърпяло
31 С неизвестния владетел подир Тервел и със Севар се прекратява родът | Дуло (вж. Златарски, n. с., I, 1, с. 192), така ченеизвестннят хан, комуто-1 Фи се приписало името Мсхрс; не е родоначалник на династия.
32 ИРА И К, IV 1 (1899), с. 8.
33 Глас, LXXVI (1908), с. 243, бел. 1.
И Златарски, История, 1, 1 с. 243, бел. 1.
-в своего написване толкова много метаморфози ,както името на тоя български господар." Името на Крум е указано във фор-мите: Кройрро?,33 Кроэрос,36 Ко’ро?,37 Kpofjpvc?,38 Kpoupej,39 Крер,40 Crumnus,41 Crumas, дори Crim as, Brimas,42 Crusmas,43 Кроу мь,44 К^емь,45 KjreMAb,46 К|>8м€Ль.,47 ДгрВмь,48 KfVMaujb, Кржгь,49 Крбрс?.60
Трябва прочее да се мисли, че името Мбхро? е само едно извращение на името Кробро? поради обикновена метатеза, как-вито случаи не са редки в историческите ни извори, напр. Гб-Popt? вм. Boyoptc,61 РоббэтоХо? вм. ДорботоХо?,62 аХсусротоир вм. йХо-Роуэтоир,53 ^рут'хос вм. ртркхб?,64 Tpfpovoj вм. Tptvopog63. Името
35 Theoph., ed. De Boor, pp.485—503; Genesios, ed. Bonn., p. 12.
36 S у tn. L о g о t It. J G. H a m a r t., ed. Muralti, pp. 678—580, но и КроОр-po£, pp. 724'25; Menologion imp. Bastlii, P. Gr., CXVII, col. 276; Leo Gramm., ed. Bonn., pp. 206'7; Zonaras, ed. Dindorf., Ill, p. 372 sq. Срв. Зла та реки, п. с., I, 1, с. 247, бел. 1.
37 Leo Gramm., ib., р. 204, 1.
38 G. М о n а с h u s, ed. C. de Boor, II, p. 774 , T li e о p li. С о n t., ed. Bonn., pp. 12 и 14, но и KpoOpcg, ib., pp. 216 и 317.
39 В Мадарския надпис, по Г. Ф е х е р, Надписът на Мадарския конник. София 1928, с. 84 сл., 99 и др.
40 S u i d a s„ s. v. BooXyapci.
41 А па st. В i b 1., II, рр. 335—40, S i е g е b е г t: Monum. Germ. Hist., VIII, p. 336.
42 Einhardi anna I., Mon. Germ. Hist., 1, p. 200 и никои ръкопнеи. — Срв. Златарски., ib.
43 Chronic urn Vedastinum, Pertz, Mon. Germ. Hist., Script. XIII, p. 707. — Срв. Златарски, ib.
44 Старобълг прев. Сим. Логот., изд. Стрезневски, Пб. 1905, с. 89, 90, 101.
45 Р. J. S a f а г i k, Sebr. spisy, II, р. 185, по Златарски., ib.
46 В руските хронографн, по Златарски., ib.
47 В Пролога от XIV в. Зап. Ими. Рус. арх. общ. III (1888), с. 341, по Златарски., ib.
48 Според Ф е х е р, п. с., с. 86, 90, 99 и др.
49 Станиславов синаксар от 1330 г., ръкоп. Сръб. акад., № 83, л. 123 об., —по Златарски., ib.
60 Разночетене у Z о п а г a s, ed. Bonn., Ill, p. 309.
51 Sim. Ma g., ed. Bonn., p. 665.
52 N i I о s Doxopatres, Tdfjic. . ., вж. СпБАН, I (1911), c. 101.— Срв. Златарски, п. с., I, 2, с. 489, бел. 1.
53 Const. Рог ph г., De admin, imp., ed. Bonn., c. 32: p. 158,17.
64 Ibidem.
55 G. Acropolita, ed. Heisenberg, p. 176,9.— Срв. оше у С.
Porphyr., tbid., p. 158,7, вероятно също титла (Златарски, п. с., с. 475, бел. 1), напр. т^ффогХа — чигбоила, от чиг, чигот.
Кройцод поради метатеза е било извратено в М6-хрои-?, от което е било произведено Мб-хро-? с типичното гръцко окончание-о? и тази грешка в написа на едно чуждо за византийците име не е могла да бъде забелязана и оправена. У самия Теофилакт Охридски, съвременник на Ана, името на Крум е предадено също извратено, във форма Кро'фо?55 56. Поправеният текст сле-дователно у Ана Комнина (кн. VII, 3) трябва да се чете: Крои-рос; 6 Ttbv BouXyapwv pact Хей? xal ol e? exelvou yevopevot xal npoaerr ye XapouijA ... Като се e повел по извращение™ на името Крои-р,о? в Мбхро? в кн. VII, 3, неизвестен интерполатор е разбрал правилното местно име б Мбхро? — за пл. Мокра в кн. XII, 9, като личното име Мбхро? — Кроиро? и за да го обясни, е направил своята интерполация.
Крум, както е указан в кн. VII, 3, на Алексиадата, е на-истина един от най-Еидните ранни български владетели.57 Това разбиране на Анините думи напълно потвърждава прозорливото определение на проф. В. Н. Златарски за цар Мбхро? като ня-какъв „предед на българската династия от IX и X р.“. Хан Крум е наистина родоначалник на българската династия от IX и X в., баща на Омуртаг(814—831), дядо и прадядо по права линия на владетелите след него, дори до Романа (f 997), което Ана прекрасно е указала с думите: Кройро? xal оЕ ё? Exeivou yevdpevot.
Целта на указаното място от Ана Комнина (VII, 3) е да обясни58 съставното (auv-S-erov) наименование на град Преслав,
55 Migne, Р. Or., CXXVI, col. 191 АВ.
57 Крум е назован от Ана PaatAeug, едно, защото спомените за него са били
замъглени по това време, и, друго, защото тя е искала да го нзтъкне като голям и виден български владетел. — Заслужава да се отбележи между другого поразителното неведение на един гръцки автор, Г. 2 <о т г) р I о и, в сп. lepdc 2'jvJea|ioj, 1—15 дек. 1915, с. 255/9, б. 9, който поставя Крум през XI в. и му приписва разрушението на града Никополнс (ёш? о§ ot Boo^apoi тф 1080 бяо T»]V ^yeaiav тсб <po0spoO Kpoopou xazrjBacfiaav ёх &E|ieXimv afrfrjv); Срв. ’Ехет>]р1б ‘Hxatptac Bu£. 2tcou6<dv, 1 (1924), p. 292, n. 2.
58 У нея съшествува изобщо стремеж да обяснява „варварскнте" имена, защото се страхува да не се оскърбн слухът на читателите с тяхното произна-сяне. Срв. Krumbacher, op. с., р. 277, n. 1. Същото отношение към „варварските“ имена проявява и Теофилакт Охридски, срв. ер. 7 по Финети : Р. Gr., CXXVI, col. 321 А. — СбБАН, XXVII, с. 9.
Звачение на името Мйхрос у Ана Комнина
под което той бил познат веред ромеите: vj peydATj IfeptcS-Ad^a. Ана твърди, че отначало градът се назовавал реуаАт} лбХи;. По-късно при Крум и неговите потомци и още повече при Самуил той според нея получил сложно наименование от гръц-кото слово psydATj и славянското име IlEptaW.d^a: [teyaAr. Пе-picOAdpa.60 Това обяснение на Ана Комнина е невярно, защото гръцкото име на града vj pEydAvj Псрю-й-лара било само точен превод на българското название Велики Преслав, давано му в отличие от разположения край Дунава Мали Преслав, или Пе-реяславец.60 Неточно е Аниното сведение, че Преслав същест-вугал някога (тот£) (разбира се, преди Крум) като голям град (разбира се, елински) с име МеуаАбтоАсс, и едва по-късно бил зает от българите и променил името си. Неточно е също ука-занието, че Преслав бил разположен към Дунава (nepl tov Ча-TpO’J StXXEtflEVTj).61
Като се отстрани първата част от Аниното известие за съ-ществуването на някакъв fieydArj no?.tg преди установяването на българите като легендарно и отразяващо известен елински пат-риотизъм,62 указанието за някаква връзка между издигането на Преслав и наименование™ му „Велики Преслав“ и Крум и неговите потомци (Kpoupoj xal ot exetvoo yEvofievof) не противо-речи на нашите исторически известия. Чаталарският надписе? доказва ясно, че основател на град Преслав бил Омуртаг,64 на-следникът на Крум. Целта за построяването на тая крепост е била чисто стратегическа. Построените от Омуртаг мост и
39 J. В. В и г у, в: Е. О i b b о n, The History of the Decline and the Fall of the Roman Empire, VI, London 1898, p. 160, n. 90, отбелязва: In the slavo-vonic tongue, the name of Peristhlaba implied the great or illustrious city, ретаЪ) xal ooaa xal Ле^орёх»;, says Anna Comnena, Alexias, VII, 3.
69 За него вж. Златарски, История, I, 2, с. 580.
61 Г. Баласчев: Минало, I 4 (1910), с. 335, като се доверява напълно н безкритично на Аниния текст, приема, че българската столица Преслав била разположена наистина край Дунава. A. R a m b a u d, L’Empire grec au X-e siecle, Paris 1870, p. 325, e допускал същата грешка, като говори за Симеоновия двор: sa cour de Preslav, sur le Danube . . .
62 Според С о d i n u s, De orig., ed. Bonn., p. 23,з.а Преслав (ПЕра{М.а₽ау) заедно с Дръстър, Плиска, Констанция бил основан още от Константин Велики.
63 ИРАИК, X (1905), с. 544—54. — Златарски, п. с., 1, 1, с. 441 сл.
64 Златарски, п. с„ с. 319 сл
крепост били разположени срещу северния вход на Върбишкия проход.63 Поражението на имп. Никифор I на 26 юли 811 г. станало във Върбишкия проход66 и Крум несъмнено знаел ця-лото стратегическо значение на този проход. Затова може би Омуртаг с построяването на крепостта при р. Тича, през септем-ври821г.67 изпълнявал завета на своя баща. Основаната от него крепост е била вероятно поддържана от другите потомци на Крум, докато най-сетне при Симеон град Преслав бил избран за столица на българската държава.68 Изобщо основаването и издигането на града се дължало на членовете на Крумовата династия.
На същото място обаче Ана Комнина свързва града Преслав със Самуил. В нашите исторически паметници липсват указания за някакви връзки на Самуил с Преслав. Напротив, гра-дът бил назован, изглежда, със славянското си име още преди Самуил, при Симеон,69 към когото това сведение на Ана би се отнесло по-добре.70 Указанието пък, че тези български царе — Крум и Самуил — нападали Запада, трябва да се раз-бира в обичайния смисъл при употребата на определенията „Из-ток" и „Запад" у византийските автори, именно Западът
Диотс) за европейските, главно на полуострова владения на ромеите (в противоположност на И з т о к а, т; ’Ava-rokij — ма-лоазийските), не непременно обаче само западните части на Балканския полуостров.
Изобщо Аниното указание в кн. VII, 3, за града Велики Преслав има малка историческа стойност и не дава нещо особено ценно и ново за историята на тоя град.
® Злата реки, п. с., с. 321 сл
“Пакт а’м, с. 258 сл.
67 W. N. Z1 a tar ski: JSFOU, 40, 1 (1924), pp. 1—7.
68 Златарски, n. с., 1, 2, с. 254 сл.
69 П а к т а м, 1, 2, с. 255.
70 Ана познава името на Симеон, срв. ib., I, р.233, 2г.24, ed. Teubner: elj dxpoXocptav Tiva xoO XupeSvoC xaXoupivrjv siveiaiv, ij xal BouXEUzijpicv zftv 2xu8-<ov
Едно кратко описание на Вардара от XII век
Жлъчният и хаплив, но забавен Лукиан е бил един от най-лю--бимите писатели, конто късната древност завещала на средно-вековието. Творбите на този езичник, изпълнени с остроти против човешките слабости, против самите божества, па дори и срещу вярванията на християните, са били въпреки всичко преписвани, четени и разпространявани даже и от такива обра-зовани люде на средновековието, в чиято дълбока и искрена привързаност към вярата на Христа не може да има никакво съмнение. Такъв страстен иегов почитател е бил например ке-сарийският архиепископ Арета1, комуто са принадлежали някои от запазените и досега преписи от съчиненията на Лукиан/2 Достатъчно би било да се прегледат бележките, прибавени от самия Арета в полете на тези ръкописи,3 за да се види с какво внимание, наслада и одобрение този представител на ранния византийски хуманизъм и внеш сановник на византийската цър-ква е чел и препрочитал с перо в ръка творбите на отречения езичник. Но влиянието на Лукиан върху византийските книжов-ници не се спира тук, а оставя много по-дълбоки следи. Не-колцина византийски писатели се опитали да подражават на Лукиановата Nekromantia и са създали творби, конто отра-
1 Роден към 850 г., ръкоположен през 901 г. за епископ на Кесария, Арета починал към 932 г. За него вж. подробно 2. В. К о и 7 t a g, 'О Каиа-peiag ’АреЭ-ар ха! то epfov айтоО (’Ev ’AShJvalg 1913).
2 Вж. Н. Rabe, Die Lukianstudien des Arethas, Nachr. d. k. Gesell. Wiss. Gottingen, phil.-hist. Klasse, 1906, Hf. 6, pp. 643—56; Koo-ftac, op. c., pp. 42, n. 5, 100, 79; срв. също за кннжовната дейност на Арета Fг. Lenz, Der Vaticanus gr. 1, eine Handschrift des Arethas, Nachr. d. k. Gesell. Wiss. Gottingen, phil.-hist. Klasse, 1933, pp. 193—218; срв. и P. M(aa)s: Byzant. Zeitschrift., XXXIV (1934), pp. 177—78.
3 Вж. H. Rabe, Scholia in Lucianum (Lipsiae 1905), pp. 58, 71,
sqq.; 76, 4 sqq.; 159, 2f, sqq. и др.
зяват повече духа и настроението на късната древност, откол-кото тяхното собствено време. Между тези произведения трябва да се посочат особено две: Tqiap'wv i) тар: tffiv хат’ ajriv tocS-tj-цатыу4 и ’ЕгабтдДа Макаре ev "AtSou5. Безименното произведение Ttpaptwv заслужава особено внимание, защото в него има някой указания за югозападните български покрайнини, както и за града Солун. Диалогът „Тимарион" представя описание на пъ-туване в задгробния свят и се врежда в редицата антични, средновековни и по-нови произведения от тоя род, чиито представители в нашата книжнина са например апокрифното видение на пророк Исая,6 безименната българска летопис от XI — ХИ век,7 па дори и така много четеното и разпростраяено и до днес веред нашия народ „Ходене на света Богородица веред мъките“.8 За личността на автора на това творение не може
4 Вж. изданието на А. Е 11 i s s е n, Analekten der mittel- und neugrie-chischen Literatur. IV. Teil. Timarion’s und Mazaris’ Fahrten in den Hades. Nach Hase’s und Boissonade’s Recension und erster Ausgabe des Textes grie-chisch und deutsch mit Einleitung und Anmerkungen . . . (Leipzig 1860), pp. 41—92 гръцки текст; pp. 93—148 немски превод ; pp. 149—186, 363—364 бележки към текста; добавено е (pp. 1—39) общо въведенне. Други библиографски указания за това произведение вж. у К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur (Munchen 1897), p. 457 sqq. Библиографски no-сочвания, съпоставки със съчиненията на Лукиан и други автори, както и общи сведения са дадени в дисертацията на Н. Tode, De Timarione dialogo byzantino (Gryphiae 1912), гдето това творение e разгледано повече от фило-логическо гледище. В статията на А. Н. Кирпичников, Тимарион или об его страданиях, ЖМНПр, 326, 1903. № 3, отд. 2, с. 1—15, е предадено съдържанието на диалога с някой кратки бележки. За този литературен вид изобщо вж. библиографските указания на G. Moravcsik: Studi bizantini е neoellenici. III (1931), p. 48, n. 1.
5 Вж. E 11 i s s e n, op. c., pp. 187—250 гръцки текст; pp. 251—314 немски превод; pp. 315—362 обяснителни бележки към текста. Възнамерявам наскоро да обнародвам кратко изеледване върху този книжовен паметник, и то до толкова, доколкото може да се евърже с нашето минало. Библиографски указания за него вж. у Krumbacher, ор. с., р. 492 sqq.
6 Вж. изданието на Й. И в а н о в, Богомилски книги и легенди (София 1925), с. 131—164; срв. Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, I (София 1940), с. 144—153, 226—228.
7 Вж. изданието на Ива н о в. п. с., с. 273—287; срв. Дуйчев, п. с., с. 154—16’, 228—232.
8 За гръцкия текст на това произведение, който несъмнено е евързан с разпространените у нас версии, вж. Н. Р е г п о t, Descente de la Vierge aux
ла се каже почти нищо. Въз основа на вътрешен анализ на този диалогичен разказ — главно с оглед на указанията с имената на познати исторически личности — може да се заключи с почти пълна положителност, че той ще да е бил съ-ставен през първата половина или към средата на XII в.9 Из-глежда, че този диалог е бил четен в края на XIII и началото на XIV в., та един от бележитите византийски книжовници от това време — Константин Акрополит,10 син на историка Георги Акрополит, написал в писмо до свой приятел остра и отри-цателна критика, в конто изказвал недоволството си от езика на произведението и неговите нападки спрямо християнската вяра.11 Измисленият герой на диалога (Тимарион) разказва своите страдания на приятеля си Кидион (KuStwv). Той му съобщава, че от византийската столица пристигнал в град Солун преди празника на свети Димитър и от града отишъл към река Ак-сиос (дн. Вардар) на лов: KaT^stpsv o5v E?g xijv лерстлтоу 0saaa-Xov''xtjv, 7tptv vj xijv eopxijv EKtGTfjva: Avjpjrptou той p.apxupog . . . apa той xatpob evBtSovxog, eg xdv ’A^stdv roxapov ih^pag evexev Ijxopev. IloxapSv 80 o5xog twv xaxa MaxsBBva 6 p^ytarof 8g ex xffiv BouXya-ptxftv Bptbv apEa'pevog xaxa pixpx xal BiEaxtjxBxa ^Eupaxta, elxa xal elg pujaydyxEtav [рк.: ptayavea] irpdg xj) xa&58<p GuvayBpsvog, "Opvjpog av eItzev „ijug те peyag xs“ [II., II653; III 167, 226; XI 221 и др.], лара xijv лаХапху MaxcBovtav xal llsXXay xaxstat, xal хата x^v eyyug ла-paXov E’jSog exBiBot. ’Eaxc Be 6 xBnog Хбуои Erastxfijg afjtog’ ystopyolg
Enters d’apres les manuscnts grecs de Paris, Revue des dtudes grecques LIll (1900), pp. 233—257. Този паметник, запазен в нашата и в гръцката книжнина, заслужава нарочнопроучване. За славянските текстове вж. Цв. Рома н с к а, Апокрифите за Богородица и българската народна песен, СбБАН, XXXIV (1940), с. 58 сл„ 172 сл.
9 За датата и за личността иа автора вж. Е 111 s s е п, op. с., р. 15 sqq.; р. 157. Срв. също Tode, op. с., р. 5: Ignoti nobis scriptoris dialogus qui Tqiapitnv ij лер! t®v хат’ айтоу xaSTjpaxcov inscribitur medio fere Xll p. Chr saeculo vel in prima parte huius saeculi . . . ortus est Вж. и Krumba-cher, op. c., p. 467.
10 3a Константин Акрополит вж. у Krumbacher, ор. с., рр. 204, 205, 388; срв. също Н. Delehaye, Const Acropolitae, hagiographi byzantini, epistolarum manipulus, Anal. Bollandiana, LI (1933), pp. 263 — 284; I. Du j-tev: Studi biz. e neoellenici, IV (1935), p. 136.
11 Вж. M. Treu, Ein Kritik des Timarion, Byzant. Zeitschrift, 1 (1892) pp. 361—365; срв. н Kr u mbac her, op. c., p. 468
wavzoitov jrep|i2-ojv dvaSottzd? аца xal теХнаюируб;- atpa-ciwraif гДх eK-~~asatjf)‘a', стрхт^уоГ? ^Si'tnv ctmaCat xal izapazaEai cpXay-ya;, zai Sefrds cnXiTaytoyijcai, |ir(Sev ti StaartofiEvijs ttJ; ipzXayyoc. o5woc aX:fro; aartv утра xal a&ajivo;, za! cpzX^ e? za [laXiara.. ,12 сиреч: „Слязохме прочее в прочутия Солун, преди да настъпи праздникът на мъченика Димитрий... Тъй като времето позво-ляваше, отидохме на лов към реката Аксиос. Това е най-голя-мата от реките в Македония. Начева от българските планини във вид на малки и отдалечени потоци, после при спущането си [към юг] се слива в едно леговище — Омир би казал „мощна и велика", — слиза към древна Македония и Пела и направо се влива при близкото крайбрежие (в морето). Мястото е наистина достойно за упоменание: щедро и плодородно с различии посеви за земеделците, приятно за войниците, за да препускат с коне, а още по-приятно е за военачалниците да строяваГт и подреждат бойните редици, сгодно за упражняване на тежковъоръжени пехотинци, без да става никаква нужда да се разкъсва бойната редица: така чиста от всякакви камъни и храсти и съвършено равна е тази облает..."
Това място от „Тимарион" би могло да се съпостави с описанията на реката Вардар, конто дават близките по време византийски писатели — Никифор Вриений13 и неговата съпруга
12 Е 11 i s s е п, ор. с„ р. 44. Срв. превода ib., рр. 96—97 : Das Ziel meiner Reise also war das gepriesene Thessalonick und zwar zur Zeit da das Fest des Martyrers Demetrius bevorstand ... So vergnfigte ich mich, weil die Zeit es gestattete, am Axius mit der Jagd. Das 1st der grosste Strom Macedo-niens ; von den bulgarischen Bergen kommt er in kleinen getrennten Bachen herab, vereinigt sich niederstromend in breitem Flussbett, nimmt „gross und gewaltig”, wie’s bei Homer heisst, seinen Lauf nach dem alten Macedonien und Pella und ergiesst sich dann alsbald fiber die nahe Kiiste ins Meer. Wohl ist die Gegend werth, davon zu reden; mancherlei Saaten tragt der Boden dem Landmann und bringt sie zur Reife; ffir die Krieger ist er wie geschaffen, um die Rosse darauf zu stellen, fiusserst geeignet fur kriegerische Bewegun-gen, da die Schaaren nicht aus einander gerissen werden, denn in der vol-lig ebenen Gegend sieht man weit und breit weder Stein noch Strauch noch Hau > ... Очевидно, тук има известна игра на думи, по-точно между името на ръката ”А£ею£ и думата agioj в израза : sari 6 totcoj Xifou ... agioc.
13 N i c. Bryennius, Comment., ed. Bonn, p. 148, 12.19: ... tov Sxpu-pova xazakapPavei, xal toOtov Siarcepdaaj xal та рета^и 2троирл(т^£ xal тоб Xeyopevou Майрой Spouj areva BieMkbv elj /tuplov ^P^S ziva. Ttoxapov xelpevov y4-yovev, 5v if/tupltuf хаХобсх BapBdpiov. 4 8ё BapSapioj xaxappet pev tv. T®v
Ана Комнина14. Но думите на неизвестния византийски писател от първата половина на XII в. са особено ценни в друго отношение : те представят едно от ранните византийски признания за състагана населението в покрайнините, от конто извира и през конто тече р. Вардар със своите притоци, сиреч Северна и Средна Македония. Тези думи от безименния диалог прочее трябва да бъдат прибавени към редицата вече известии свиде-телства за българщината в македонските земи и да получат там своето достойно място16.
Тимарион разказва също някой подробности за панаира (лоо/т^ирс;) на св. Димитър в Солун. Това е, пише той, най-големият от всички панаири в областта: „Защото на него се стича не само множество народ от тамошното и домородно население, но отвсъде и всякакви люде: гърци отвсякъде, различии племена от обитаващите наблизо и чак до реката Дунав и Скитската земя мизи (българи), кампании (неаполитанци), ита-лианци, иберийци (испанци), лузитанци (португалци) и келти из отвъдалпийските области.. ,“16 Заслужава внимание указанието на автора, че панаирът се посещавал от тамошните жители (a'jTO'/rfwojv буХо; v.al ’’-S-ayEvij;),17 на първо място от всякакви пле-
viap Muataj 4p®v, xal Bn®v Bia Exootciwv xdzeiat рета^о 2тро1>ртсСт£>К xal Swxlou Blya T4(ivu)v та Bpij, Ppayu Bi Sxel&ev Ttpoitov Bilanjaev dXXijXmv та те Beppolaj xal BeaaaXovlx.ijp yaipla Bi’ out®v fsiuv xal Ttpij ttjv S-aXaaaav Blerat — Срв. Ellis-sen, ib., pp. 151/2, n. 18.
14 Anna Comnena, Alexias, ed. Reiff., I, p. 28, 19.25: xaTaXapPdvec BijTa tov TtoTajiov BapBapiov • обтш fap if/mpliuj ai>Tov Bvopd^ouai • (5el piv fap <ivS'ev d7ci t®v iffu&ev Tij£ Mualap Bp®v, Ttapapelpinv Be лоХХооС pezagu totcouj xal BioplCwv TtpBj те TijV Sid xal ttjv iaTcepav та те Beppota xal та BeaaaXovlxij Jtpo-aijxovra ixBIBuraiv etc ttjv xaS-’ ijpa£ xal voTlav ftdXaaaav_За другите описания
на реки в съчинението на Ана Комнина вж. Ив. Дуйчев, Същинското значение на името Мох.оор у Ана Комнина, Мак. пр., V111, 4 (1933), с. 6 и бел. 2«
15 Най-важните указания са събрани в бележитата книга иа Й. Иванов, Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народнэст (София 1915 и 1917).
16 Вж. Е 11 i s s е п, ib., р. 46: "Еорт-i] Bij ёатс та AijpijTpca, «остер iv ’ASrjv^a^ flavaSrjvaca, xal MiXrjaioig т* navimvia- 7'veTai Be xal rapa MaxeBBai peTlaTij t®v TtavTj^upeojv. 2)pfel тар ётс’айтт^ ой povov айтоув-йушу буХос xal ISaTEVijs, <Ш.а xavroSev xal xaVTolop, 'EXXi)v«dv t®v SmavtayoO, Muaffiv t®v ла-poixoovTwv T®vii rcaVToBaica 'larpoo piypi xal SxoS x^g, KapxavSv, TtaXSv, ptov, AoaiTavffiv xal KsXtSv t®v ётсёхесуа 'AXxeiuv_Срв. превода ib., p. 98 -
също pp. 152—153, notae 22—24.
мена ((yevtj гаусо5ата) на обитаващите наблизо мизи — сиреч бъл-гари (Muawv twv TtaposxouvTwv), конто населявали земята чак до реката Дунав и до южноруските области ('laxpou |i£ypt xal Szu&xtjc).
По-нататък Тимарион описва с извънредно занимливи подробности богатството и разнообразието на самия панаир. На врыцане обаче героят се разболял и едва можал да стигне до река Марица (грбс rdv "EjSpov). Когато той се унесъл в сън, двама служители на задгробния свят (фиуаушуос) — ’O^upavxos и Nuxxtwv — отнесли душата му в парството на сенките. Преж-девременният мъртвец начева заедно с водачите си своите странствувания в света на мъртвите и там среща различии личности, конто ни са познати от други извори: злощастния император Роман IV Диоген (1068—1071), философа и ритор Теодор от Смирна, мислителя Йоан Итал и други. ...
Изглежда, че основната мисъл на този диалог е била да се осмее проповядваното от някои съвременни лекари учение, че животът се поддържа от съществуването на четирите ос-новни елемента в човешкото тяло: кръв (афа), слиз (<piypa), черна и жълта жлъчка (yoXij peXavij xat (javfr/j). Тимарион и не-говият учител и защитник Теодор от Смирна поддържали, че това учение е невярно, и затова направили оплакване до съдиите на задгробния свят — Минос, Аяк и византийския император Теофил, поставен тук поради своята справедливост, ако и иконоборец. Развива се един същински съдебен процес — с участие™ на съдии, секретар, прокурори, обвиняеми, тъжител, защитник и вещи лица. След като бива изслушана защитата, съдиите се допитват до вещи лица — именно Ипократ и Асклепий. Въз основа на тяхното мнение съдът постановява преждевременно починалият Тимарион да бъде върнат в света на живите. Така учението за четирите елемента бива приз-нато за погрешно, и то от името на най-видния декар, на кла-сическата древност и на едно класическо езическо божество. Описание™ на този задгробен съдебен процес е безсъмнено само подражание на истински съдебен процес на византийското съдо-лроизводство, за което въобще няма твърде обилии сведения.
17 В ръкописа стой rj&afevijj и е наказано предположение, че първонв-'чално може би е стояло atiS-cfev^s — da aaxsxWvwv und KkxTevijc sonst nie so -verbunden vorkommen (Ellissen, ib., p. 153)
Български спогодбен акт от епохата на византийского владичество
При оживената и твърде плодотворна книжовна дейност, с конто се характеризира нашето средновековие, би трябвало естествено да очакваме съответно голямо приложение на писмеността във всички сфери на практический живот. Една просторна и добре организирана държава е могла да бъде управ-лявана само чрез нишките на широко развита административна мрежа, поддържана от редовна употреба на писмеността. Какво знаем ние днес за работата на държавната канцелария на българските владетели от средновёковието, конто имала задача да ръководи чрез писма, повели и съобщения местните граждански, военни и фискални органи ? Твърде малко, по-точно казано само снова, което узнаваме от твърде малочислените грамоти на българските владетели в първообраз, превод или прение от по-късни времена. Още по-малко е останало от дейността на българската духовна власт, конто не по-малко е използувала писмеността в своята църковно-административна работа. Още по-печално е положението, когато се помисли за някакви ак-тове, конто са били евързани с частноправните отношения в средновековната българска държава. Разбира се, едва ли бихме могли да очакваме онова богатство на нотариални актове, конто ни е оставило западното средновековие. Работата на западните нотариуси от онази епоха у нас е била изпълнявана от обик-новени грамотни люде, конто просто са записвали онова, което е било необходимо за нуждите на всекидневния делови живот За различии събития от историческия живот тези наши грамотни люде не са ни оставили обширни летописни повествования. Най-често те са увековечавали спомена за някои събития чрез приписки по белите полета на достъпните тям ръкописни книги. Там прочее трябва да потърсим записите на някои част-ноправни актове от нашето средновековие — именно като обик-
новени приписки по полете на ръкописи с общопризната правна стойност.
Един такъв частноправен писмен акт от български произход е запазен върху страница на пергаментовия ватикански ръкопис от IX—X в., обозначаван като Cod. Vatic, gr. 353.1 Това е гръцки ръкопис със значителни размери (294x208 мм), съдържащ 237 листа, в две колони, писан красиво от една и съща ръка. Ръкописът съдържа текста на изборно евангелие: първите 146 листа съдържат евангелски четения за подвижните празници на цялата година, след което са дадени (л. 147—205) четения за неподвижните празници, а накрая са добавени други евангелски текстове. Към поставените над писмото първона-чално придихания и ударения по-късно са били добавени и му-зикални знаци, изписани с червено мастило. Някъде из текста намираме обагрени многоцветно и украсени със злато заглавия и начални букви. Очевидно ръкописът е представил особено голяма ценност и е бил притежание на знатно лице от цър-ковната йерархия. Описвачът на ръкописа, френският отличен познавач на гръцката палеография и кодикология Р. Девреес, като че ли е бил склонен да смята, че този ръкопис е бил в употреба в цариградската църква.2 През XI—XII в. ръкописът обаче се е намирал в ръцете на лице, свързано с българските земи. За това свидетелствува поставената на л. 37’, в долния край на вътрешната колона на текста, приписка на български, писана с кирилско писмо и на простонароден език. За напис-ването на тази приписка е било използувано едно празно място, чието пространство, от своя страна, е определило както общия външен облик на приписката, така и нейната дължина. Написана в 17 реда, тази приписка е пострадала малко в дясната си част, поради което не всички букви от нейния текст се че-тат ясно. Попаднах на тази приписка, останала напълно непоз-ната на славистите, още преди около три десетилетия, но не-мара и главно трудностите около пълното разчитане на текста станаха причина за обнародването й едва сега. Наистина както
1 R. Devreesse, Codices Vaticani graaci II. Codices 330—303. In Bibliotheca Vaticana 1937, pp. 36—38.
2 Devreesse, op. c., p. 36: .Evangeli irium notatione ecphonetica, quae dicitur, instructum et in usum, ut videtur, ecclesiae Constantinopolitanae.*
Спогодбен акт от византийского владичество по самия оригинал, така и по една добра фотографска снимка не всичко от тази приписка може да се разчете с пълна сигурност. Някои от намиращите се в дясното поле букви ся-каш са заличени завинаги. По обичая на средновековните пи-сачи в началото и края на приписката е добавен като invoca-tio symbolica кръстният знак. При възстановяване на текста е необходимо да се изпраги произволно поставената от някогаш-ния писач пунктуация, както и да се поставят няколко главни букви на лични имена и на едно местно име. Така възстановен« текстът на тази приписка гласи:
t ДЮБ(!ЫНА ДТТА-тХ сн nwnK, X cmiw. . ннвж на awejh го-5 СТН БАНЗЪ Дрежн-awku ннкы. н да [не] метель ннктю wt дттн ын, ниже WT fWAA С HWHWMb 10 Н W TWMb, ЗАН-еже мК есть jcajh-ЗАЛЬ WTH К..........
AfbTA WTH )<А(!Н-За мн е[ште ?] ,з. ллкт.. 15 ПААТНА STSSAKCfHH. . н ,е. лентнА н ,г. кьбла пиюннцт j-
Необходимо е преди всичко да се направят няколко бележки относно правописа и лексиката на този документ. Докато пи-сачът е употребил двете носовки, изглежда, че той употребява навсякъде само Ь, а е избягнал Ъ. Вместо обикновено о в приписката на няколко места е употребена омега, и то напълно неуместно. Крайната дума на третия ред не е четлива. Тук би трябвало да се предполага глагол от рода на сьпонматн, понмыж или с подобно значение, следователно „получавам". Както на друго място от текста изглежда, че писачът е разместил бук-
вите в думата. Не са ясни редове 12—13. Може би на ред 12 би трябвало да се чете: От Н8........./*fb- Предположението, че
тук би могло да се открие погрешен напис на някоя форма от гл. отъкрлтнтн е твърде съблазнително, обаче липсват елементи за това. Приписката е написана на говоримия народен език под силно влияние на гръцки език. В този кратък текст има ня-колко гърцизма. Употребимата и досега в нашия език форма „харизвам" (у^нзххь, х*рзхль) идва от познатия гръцки гл. уа-pt'&i) „дарявам, правя дарение". Интерес пред ставя глаголната форма метре*. Производна от гръцкия глагол ретеуесу „меся се, бъркам се“, „бъркам, преча“, същата форма е употребена и в някои от средновековните наши грамоти. Например във Ватс-педската грамота на Иван Асен II от 1230 г. четем подобна запрета: А ннь ннктю да не [и]тхАт[ь] з Във Виргинската грамота на Константин Асен (преди 1277 г.) се чете подобен израз: д* не метель ннкто.по-нататък: да Ht мете^А никои кефААПА.3 4 5 Във втората част на грамотата е употребен същият израз по отношение на църковните власти: да не шт^ь нн .мн епнскупь6, след което се чете: да не метехА ту еьаазнтн. .. Формулата е угогре-бена също и в Мрачката грамота на Иван Александър от 1347 Г.6: ДА не метех'АТъ з гаокхми секхстн, нн прхуторн... Най-сетне във Витошката грамота на Иван Шишмач, издадена преди за-владяването на София от турците в 1382 г., четем подобна запретителна формула7: да не см-кетъ м.теуАтн над ттмъ манастн-ремъ нн кн^хлне срвдешъское, повторена малко по-нататък в текста: над ттин медмн да н! мгтеуА нн кефААне сркдешъское.. . Заета, както изглежда, първоначално в официалните документи, тази визан-тийска формула по-късно преминава и в говоримия език, за което свидетелствува тъкмо нашият документ. В текста на
3 М. Ласкарис, Ватопедската грамота на пар Иван Асен II, София 1930, с. 5, 54; Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, София 1944, с. 41, 325.
4 Иванов, Български старини из Македония, София 1931, с. 583.
5 Иванов, п. с., с. 585.
«Иванов, п. с., с. 593.
7 Иванов, п. с., с. 600. Глаголът метеуАТн е отбелязан в иеговою най-тясно значение у F г. М i k 1 о s i с h, Lexicon palaeoslovenico—graeco— latinum, s. v.: „participem esse*.
Споголбен а к г от византийского владичество
приписката се употребява редом с българското змкжс (сиреч 3AHie=5t6n, quia „тъй като, понеже"), също и типично гръцкото «тн=5-с:, запасено досега в нашия народен говор. Интерес пред-ставя също и думата бжеаке^нн,..г от гр. „памук", прил.
рацЗахерб; „намучен", запазено досега в някой наши южнобъл-гарски диалекта. Написът на думата показва, че за писана бук-вата ж (голямата носовка) все още е и мала старото си произношение он. В граматическо отношение пред ставя интерес формата д-етатй сн, в конто вече се дола^я една новобългарска форма. Заслужават да бъдат отбелязани двете лични имена. Името Добрина (което може да бъде женско и мъжко име) е добре известно както в български, така и в други славянски езици.8 Името Дражил също е познато в славянските езици и се среща досега в нашата народна ономастика.9 И така приписката може да се преведе: „Аз, Добрина, подарих дететоси на попа, а (получих?) нива на „Добри гости" близо до Дражи-ловите ниви. И никой от де цата ми, нито пък от рода ми да не се бърка (да не спори) с попа, също и за това, че той му е подарил... Защото той ми подари също 7 лакти памучно платно и 5 (лакти) ленено и 3 къбла (мера, крини) пшениив."
Още в началото на приписката се заявява, че иначе неиз-вестната нам Добрина „харизала", сиреч подарила детето си на един свещеник, чието име не е отбелязано. Наистина поз-нати са от епэхата на турското робство, та чак почти до ново време случаи на харизване" на деца, например на църкви , за здраве" като своеобразии оброци. От следващия непосредствено по-нататък текст на приписката обаче се вижда, че извърше-ното и отбелязано чрез този документ деяние далеч не е било просто „харизване", а същинска сделка. Въпросната Добрина е получила срещу „харизаното" от нея дете на първо място една нива, после материя за облекло (памучно и ленено платно) и храна (пшеница). Освен това свещеникът бил направил дарение („харизал ) нещо и на детето, обаче на това място приписката е повредена и текстът не може да се разчете. Дари-телката споменува другите свои деца и рода си, което свиде-
8Fr. Miklosich, Die Bildung der slavischen Personen- und Ortsna-men, Heidelberg 1927, pp. 55—56.
9 M i k 1 о s i c h, op. c., pp. 57—58.
телствува, че тя е имала вероятно многодетно семейство. Фак-тът, че „дарението“ се извършва от името на жена като глава на семейство, дава основание да се приеме, че става дума за вдовица, изпаднала в тежко материално положение и затруднена да изхрани и облече децата си. Сключената сделка е можела да породи възражение и поради това „дарителката била принудена да обезпечи правата на свещеника чрез изрич-на запрета към другите свои деца и към представителите на своя род: , да не се бърка никой , сиреч „никой да не оспорва” извършеното съглашение. На първо място би могло да се допуске, че „харизването" на детето е било направено с цел за осиновяване от страна на свещеника. Когато се знае, че обик-новено свещениците са представили в нашите някогашни селища едно добре поставено съсловие, възможността да бъде оспорено подобно осиновяване на дете от бедно семейство изглежда невероятна. Всичко това навежда на едно друго, ако и на пръв поглед крайно предположение, а именно че в случая става дума за истинска сделка за предаване в лично владение или, направо казано, в робство на едно дете от бедно семейство. През епохата на византийского владичество, в периода между 1018 и 1185 г., когато, ако се съди по палеографските особености, е била писана приписката, подобии случаи поради настъпилото общо обедняване на българското население не ще да са били нещо рядко.
Докато „дарителката", както се вижда преди всичко от нейното име, е била несъмнено българка, името и етническата принадлежност на свещеника не са упоменати. Обстоятелството, че приписката-спогодба е написана на народен български език и с кирилско писмо, би било достатъчен доказ, че също и све-щеникът е бил българин по народност. Очевидно е, че приписката не представя просто „летописно" отбелязване на едно събитие, настанало в живота на непознатото иначе българско семейство, та да се смята, че е била предназначена да остане за спомен на самого семейство. Тя има значение на частнопра-вен акт, който имал предназначението да скрепи писмено из-вършената спогодба и да обезпечи трайно правата на свещеника над отстъпеното под негово владение и попечителство дете, за което не знаем както името, така и неговия пол, нито
пък възрастта му. Самият факт, че името на свещеника не е посочено изрично, може да ни подскаже, че той ще да е бил притежателят на документа, с други думи, на ръкописа, върху който била записана извършената сделка. Не би било допустимо, от друга страна, че такъв скъпоценен ръкопис е могъл да попадне в ръцете на една изпаднала в нищета майка, която не е имала с що да изхранва децгга си, та била принудена дори да „хариже“ или, направо речено, да продаде едно от децата си. Изказано бе предположение,10 че ръкописът през течение на XI—XII в. бил попаднал в ръцете на „човек от славянски произход", който е оставил върху ръкописа и приписката на л. 37’. Това предположение не изглежда напълно убе-дително или поне единствено възможно. Допустимо е също, че ръкописът е принадлежал на представител на византийскою духовенство в българските земи. Съставянето на приписката-спогодба на български език и с кирилско писмо може да се обясни с това, че е бил използуван грамотен българин за нейното съставяне. Не зная доколко би следвало да се приеме, водейки се по формата на израза, с който започва до-кументът, че спогодбата е била писана от самата майка Добрина.
Прочее обнарэдваната и анализираната тук приписка съставя един частноправен акт от български произход от епохата на византийското владичество в нашите земи и ни разкрива някой неизвестни, ако и подозирани факти от живота на намиращия се в робство народ.
10 Вж. Devreesse, op. cit., р. 38: „Librum in manum hominis slavici saec XI—XII devenisse ex nota f. 37' inscripta facile dignosci potest".
Приноси към средновековната българска история
На проф. S. G. MERCATI
1. Относно датата на единия Хамбарлийски надпис
Двата Хамбарлийски първобългарски надписа1 представят несъмнено редки мъчнотии за разчитане и тълкуване. Както сам проф. В. Бешевлиев признава2 за единия надпис, той е „мъчно четлив и затова не може да се смята за окончателно разчетен". Този надпис се отнася според последните проучва-ния3 към времето на на хан Крум (802—814) и засяга събития, станали около 812 г. Потвърждение за това се намира в последните редове на надписа, конто проф. Бешевлиев първо-начално4 бе разчел: А / IGNOCGPN ° нЙС71^£’^Н ° Ф^рахАо; ... Той изказа мнение,5 че името 6 Ф-xpsodo; би трябвало да се свърже с шЦах той ФУрои в Цариград, гдето е бил подстригай за монах император Михаил I Рангаве (811—813): спо-менатият император следователно би трябвало „очевидно" да бъде Михаил I. Наскоро обаче проф. Н. Gregoire6 предложи ново и много по-приемливо тълкувание, именно че в думата фарххАо; имаме без всякакво съмнение проста метатеза на саХххрб; „плешив". Същият учен предположи по-нататък, че неразгаданите букви преди б трябва да се четат б yipwv.
„При тези условия, заключи проф. Gregoire, императорът не ще бъде Михаил, но старият Никифор." В новото издание на този надпис проф. Бешевлиев възприе като напълно установе-
1 Вж. изданието на В. Бешевлиев, Първобългарски надписи. Увод, текст и коментар (ГСУиф XXXI, 1, 1934), с. 44—45, 48—49.
2 Бешевлиев, п. с., с. 104; същият, Първобългарски надписи. Добавки и оправки (ГСУиф XXXII, 5, 1936), с. 27.
3 Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 109; срв. Добавки, с. 33.
4 Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 45.
6 Бешевлиев, п. с., с. 108.
6 Бешевлиев, п. с., с. 161; вж. Н. Gr6goire, Les sources epigra phiques de 1'histoire bulgare, Byzantion, IX (1934), p. 752.
но мнението, че споменатият император е Никифор I Геник (802— 811) и добави никои нови указания за формата фарахАб;.7 8 Ако приемем за съвсем положително, че <рарах),б; означава фаХахрб;, то все пак отъждествяването на този „плешив император"3 не изглежда толкова лесно. В новия ватикански текст, открит от мен, император Никифор е назован Sacuxqtcc „гъстокос".9 Ако се приема изобщо достоверността на този извэр,10 би трябвало да се вярва също и на това негово указание. Споменатият император б <рарххХб; следователно не може да бъде Никифор I. Твърдението на проф. Gregoire, че между епитета фарахХб; „плешив" и определението 8ac6xo|io; няма противоречие, тъй като „on pent etre plus ou moins chauve**11, e твърде лекомис-лено. Император Михаил I Рангаве трябва да се изключи въз основа на описанието, което е дал за него Scriptor incertus.12 За Лъв V Арменец също знаем, че не е бил плешив. Когато при неговото убийство убийците нападнали патриарха, ко 1то стоял до императора и много приличат на него, църкозният пър-венец побързал да свали покривалото от главага си. Те забе-лязали плешивостта на главата му и го оставили: аьт'ха уар yup.vmcag rijv xE^aXijv ты фаХахрырат: t/jv aunrjptav ifr/jpaaev.13 За-свидетелствувано е обаче, че император Теофил (829—842) е бил плешив. Според Продължителя на Теофана,14 този импера-
7 Бешевлиев. Добавки, с. 32.
8 Срв. статията на Н. Gregoire, L’empereur Nicephore le Chauve et Krotim, .premier* de Bulgarie (Bull, de la classe des lettres ... de ГАс. R. de Belgique, 5-e serie, XX (1934), 10, pp. 251—272); pp. 234—255, за формата <₽apaxZ6g.
9 Ив. Дуйчев, Нови житийни данни за похода на ими. Никифора 1 в България, СпБАН, LIV (1937), с. 152.
10 Вж. изданието на тозн текст от Н. Gregoire в Byzaiition, XI (1937), р. 417 sqq.
11 Вж. Gregoire: Byzantion, XI (1936) р. 426.
12 Scriptor incertus, ed. Bonn., p. 314, 15—IS; срв. Gr ё g о i r e, Les sources . . ., pp. 7o2— 753.
13 Th eopha n. С о n t i n., ed. Bonn., pp. 39, t sqq.; G. C e d r e n u s, ed. Bonn., II, pp. 66, 19 sqq.
11 T h e о p h a n. С о n t i n., p. 107, 6—: ’Enel 84 xal tov rijg xe<paXijg xdapov iXt-^ov ntog 4x <puoea>g ecpepe xal ф i X d g zag z p I / a g unijv, 4&eamcev iitav zayrj 4v хрф zauzxg inoxelpecv xal pi) ztva ‘Ptopalov ovza той zpaXqAou nepaiztp qpspew ouyxo>petv si Be zig <pwpaS"2, noXAalg alxi^ipevov paczigi npog zrjv zcov npo-yoviuv 'Pcnpaloiv enavayeoa-ai Apezrjv zouzcp ?<itp xal oSzoi zpixcopazi iaepvovovzo. 88-ev
тор, понеже природно (ёх срсЕш?) имал слаба „украса“ на гла-вата и бил плешив, заповядал повсеместно да се стрижат всич-ки до кожа. В друг извор той е назован сЬафаХя?, сиреч „плешив".15 Ако споменатият в надписа „плешив император" е Тео-фил, надписът следователно трябва да се отнесе към някой от българските владетели след Крум, именно към Омуртаг (814—831), Маламир (831—836)16 или Персиан (836—852), конто в по-голяма или по-малка част от царуването си са негови съвременници. Разбира се, при подобно отъждествяване на a faat/cj? 6 фарахХд; с Теофил би могло да се изтъкне определението 6 yepxv. Ако неговото разчитане и да не изглежда напълно установено, това определение не подхожда за Теофил.17 Може би ще трябва да се търси някакъв друг смисъл на думата <papaxX6g=caXaxpdj? Познато е обидното съдържание на тази дума18, но все още за означаване на плешивост. В един сборник ’Аго^ъеуцата xat epjirpE'at ег; to-j; [!] Xc-youj e ра.':яс-
ней и народният израз: Ef?a capaxXcv, aXXa va q:atvETat 6 p.uaX6;
xaxdv eKe.19 В тълкуванието (epp.7(vEta) e казано: ’EvrauD-a 6 Xoyo; rpc$ tov avS-pw-ov Xeyerat xal KoiEtrat, xal tjwjctv, 5tt EtSajiEV cpapax-Xov, TOJTEcmv a[iapT<i)Xov xat acnXay'/vov, aXXa xal dyaB'OJ {ieto'/ov, [aXX’jw? 6 ~Xo5c:o; exEt xat ajiETO'/o; xavid; ayaOo'j, d>; oj8e tptytStov [itxpov Souvat ~dv KTwyov Aa^apov, тоото Si xaxdv Ive. Може би това ново значение на фарахАб;=ар.арта)Хб; xat aarcXayxvo; „грешник и бевсърдечен" ще ни подпомогне по-добре в изучаване-то и датирането на този толкова труден първобългарски надпис.
xal vijiov ё^ёЭ-ето тоб pij T’.vx 8:6Xou xxTXToXpav лера:терш той auyivoQ npopxtvetv &av.
13 G. Cedren., II, p. 118, 3-10, За dvx-pdXag вж. Du Cange, Closs. gr., s. v.: dvacfdXap pro dva^dXavD-cp, recalvaster, от корен (dva-)^aXaxp6g.
16 Към времето на Маламир надписът бё отнесен от проф. П. Ников, вж. Byzantinoslavica, III, 2 (1931), рр. 344—382.
17 Според Т h е о р h. С о п t i п., р. 84, 1е sqq., Теофил, когато заел престола, имал -SJStj . . . dvSpoj . . . ^Xtxlav.
18 Според библейската II Книга на иарете, II, 23—25, пророк Елисей проклел децата, защото те м}’ казали : dva3xtve «раХахрё, avapatve! . . . Срв. и G. Cedren., I, р. 180, 16 sqq. — Думата се среща и в местни имена: то тоб ФаХахроб Xeyopevov xaarpov, G. Cedren., II, p. 213, 20—а; тоб ФаХахроб opous, Const. P о r p h у r., De them., ed. Bonn., p. 31, 12.
19 Вж. изданието на К. S а t h а s. Bibliotheca graeca medii aevi, V (Paris 187&), pp. 564—568.
2. Тема „България"
Едно занимливо сведение за тема България — една от темите, образувани от земите на разгромената в 1018 г. българсна държава1 — е запазено в cod. Vat. gr. 299. Ръкописът е от XIV в., на хартия, и съдържа предимно медицински съчинения.2 Там се съдържа между другого (ff. 393—448) недовършеното съчи-нгние на лекаря Евстатий (E’jardDio; 6 euteXy^ taxpdc), в което се дават сведения за различните болести, признаците им и раз-познаването, както и съответните лекарства.3 За нас е важно самото начало на това медицинско съчинение (f. 393): 'HxouGa хт.уы Еастлгко? о EtksM;? faxpd; r.ap i xcvwv actorcaxwv avSpcov za_a to i'qia ВэиХуар1а$ ev хф dcxst Xtcc/.wv rapaysvojiEvou ’I’pzyyou rivi? 1хтро'у 7-a.l Eupovrog raica; 8 jo ev тф аитф acxet rda/ovra? xal dSuvujievoyg uro xfjg страууоирГа; vccou’ zat CtsX-S-wv xov xpzyT/Xov zjaxEo; xtbv rai'Snv evwrtov avfi-pwrwv noXXffjv, dvearacE Хс-8'av
KjpcoSij, to piysBo; шоО [itzpoCT 8 ci)ezg:'[17jV ё'Ф val xal x^v otjXijv To-j xpatfiaTO', pjvl tavvouapup tv8cx"cG>vo; •8' ... Местона-хождението на града Соек (Swgxo;) не е точно определено. Според W. Tomaschek4 5 крегостите Старидол (IxaplSoXa) и Соек са се намирали на пътя от Лерин към Сервия (тур. Селфидже). Проф. В. Н. Златарски, като привежда това мнение на Тома-шек, е повече склонен да приеме, че Соек е днешното с. Су-ботско в Мъгленско.6 Положително е обаче, че тази крепост
1 За граничите на тема България вж. указанията на Н. Скабалано-в и ч, Византийское государство и церковь в XI веке, СПб. 1874, с. 225 сл.— П. Мутафчиев, в: Сборник Силистра и Цобруджа, I, София 1927, с. 158—159. — В. Н. Златарски, Ансбертовият „жупан или сатрап на България" не е бил Добромир Хриз. ГСУиф, XXIX, 6, 1933, с. 9, 13; същият, История на българската държава през средните векове, II, София 1934, с. 15—16, 16 бел. 1 и другаде.
2 За този ръкопис изобшо вж. описанието у I. Mercati — Р. F г. De’Cavalieri, Codices vaticani graeci, I, Romae 1923, pp. 425—430.
3 Ibidem, p. 429, описано: f. 393VO Eustathii quaedam. Inc. ’’Hxotraz ... , с никои други указания.
4 Вж. W. Tomaschek, Zur Kunde der Hamus-Halbinsel. II. Die Handelswege im 12. Jhrt. nach den Erkundigungen des Arabers Idrisi. Sitzungs-berichte d. Wien. Akad. Wiss., ph.-hist. KI., Bd. 113 (1888), p. 356.
5 В. H. Златарски, История на българската държава през средните ве-
кове, I, 2, София 1927, с. 752 ; други указания срв. п. с., с. 751, 785, 851; II, с. 175.
се е намирала в областта около градовете Вероя (тур. Карафе-рия или Бер) и Едеса (дн. Воден).6 От сведението на Евстатий прочее може да се заключи, че и тази облает се е смятала през XI—XII век за включена в тема България.7
3. Троянската притча у българите
Историкът на четвъртия кръстоносен поход Роберт дьо Клари описва един занимлив случай на мирни отношения между бъл-гари и кръетоноеци през 1204 г. Той разказва,1 че българският цар Калоян (Jehans li Blaks) и неговите люде били слушали много за рицаря Пиер дьо Брашьо и за неговата храброст (avoient moult oi parler de monseigneur Pierron de Braiechoel et de sa boine chevalerie). Те му изпратили един ден покана да ги посети, на което рицарят се съгласил. Дадени били залож-ници и френският рицар пристигнал в стана на българите за-едно с трима други рицари. Там те били посрещнати любезно от Калоян и неговите първенци (Jehans li Blaks... et les haus hommes de Blakie). Говорили за различии неща и между дру-гото българите запитали защо кръстоносците са дошли в толкова далечни земи. „Не сте ли чували, отвърнал рицарят, как е била разрушена Троя, нито поради какви причини?" Българите отговорили, че тази история им била добре позната. Пиер дьо Брашьо добавил, че кръстоносците били потомци на троян-ци и били дошли да отвоюват своето наследие (Et parlerent а lui d’unes coses et d’autres, et tantqu’il li disent: „Sire, nous nous merveillons moult de vo boine chevalerie, et si nous merveillons
6 Вж. J. Kantac., ed. В., Ш, p. 130, 3 - -: Ta rrepl ”E8eaaav xal Bepfoiav <ppoup:a xal al toM/vx: zd ze SzapttoXa Zefipevov xal Петра xal 4 Xcoaxop xal f] Дейрт). st. ze 6 ’Oaxpoji'g xal та NoT.a . .; срв. ib., I, p. 454, 2 —4: P-
355, 9. — Срв. Anna Comnena, ed. Reiff., I, p. 168, 2—1J elp tov
’OcTpopov xixel&ev . . . SiijX&e 8'.а to5 XcazoS xal 8;a Ttov Sepplcov 4n^X9-ev elg Bepoiav. — G. Acropolita, ed. Heis., pp. 167, 18; 169,
7 Думите на Евстатий могат да се съпоставят с казаното от N i с. С 11 о-niata, ed. В., р. 612, 2Э: toIj nspl xij SippxC BouXfxpixotp 0-epaa.; срв. pp. 616, 3; 617, 2; 643, 2Q.
1 Вж. изданието на Ch. Hopf, Chroniqnes greco-romanes inedites ou peu connues, Berlin 1873, pp. 79—80, ch. CVI. В текста e казано: li empereur Henris, което e погрешно, защото това събитие е станало огце при имп-Балдуин.
mout que vous estes quis en chest pais, qui de si loingtaines teres estes, qui chi estes venu pour conquerre tere. De n’aves vous*, fisent il, „teres en vos pais dont vous vous puissiez warir?" Et mesires Pierres respondi: „Ba!“ fist il, „de n’aves vus oi comment Troies le grant fu destruite, ne par quel tor?" „Ba ouil", fisent li Blak et 11 Commain, „nous 1’avons bien oi dire, mout a que che ne fu". „Ba!" fist mesires Pierres, „Troies fu a nos an-chisieurs, et chil qui en escaperent, si s’en vinrent manoir la dont nous sommes venu; et pour che que fu a nos anchisieurs, sommes nous chi venu conquerre tere!".’2
На това място от хрониката на Роберт дьо Клари обърна внимание напоследък румънският историк G. I. Bratianu.3 Той си задава въпроса, дали сведението, че „власите и техните съюзници" са познавали историята на Троя, не е измислица (invention) на Роберт дьо Клари. Румънският учен смята това за „малко вероятно" (peu probable), защото по негови думи Роберт дьо Клари е непосреден свидетел без силен критически усет, но и без прекалено въображение. Според Братиану4 „Роберт дьо Клари угвърждава, че власите от Балкана са познавали разказа за Троянската война в началото на XIII век". „Мъчно е да се предположи, добавя Братиану, че вождовете на власите са познавали византийските хронисти или че те са четели текста на Омира ... Овчарите по Пинд и Балканите не са били хуманисти. Има прочее основание да се вярва, че е съществувала една народна преработка (une forme populaire) на троянския роман, без съмнение на народен гръцки език, която е проникнала в сбора на балканските разказвачи поне след XII в." Той смята, че разказът, обнародван от П. А. Сир-ку,Б е може би само една „последна следа* (en est peut-etre une derniere trace).
2 К. Иречек, История на българите, София [1929], с. 183—184 и с. 190 бел. 8, предана тази aventure на френския рииар. У В. Н. Златарски, История, III, София 1940, не е споменато нищо.
3 Вж. G. I. Bratianu, Les Vlaques et ie roman de Troie dans la chro-nique de Robert de Clari, в неговата книга: Recherches stir Vicina et Cetatea Alba (Bucarest 1935), pp. 140—143.
4 Ibidem, p. 143.
5 P. A. S у r k u, Zur mittelalterlichen Erzahlungslitteratur aus dem Bul-garischen. Archiv f. slav. Phil., VII (1884), pp. 78—98.
Обясненията на румънския историк са неверии още в осно-вата си. Той тълкува думите на Роберт дьо Клари като указание за власите отвъд Дунава и, разбира се, търси да намери следи от познаването на троянската повеет в миналото на румънския народ. Трябва да се изтъкне, че в изворите (гръцки и латински) от XII—XIII век с името „власи“ се назовават българите главно от Северна България,6 наричани още „мизи“,за раз-лика от населението в Македония и Тракия, което е било на-ричано с името „българи". В текста на Роберт дьо Клари е ясно посочено, че френският рицар се срещнал именно с българския цар Калоян и с неговите люде. С тях разговарял Пиер дьо Брашьо и именно те му отговорили, че познават разказа за Троянската война. Само едно неправилно тълкуване на текста е могло да накара румънския учен да твърди, че тук става дума за разпространение на троянската повеет между власите. Напротив, когато това място от хрониката на Роберт дьо Клари бъде изтълкувано правилно, именно като се евърже с българския цар Калоян, когато сзедователно се евър-же с българската книжовна и народна традиция, тогава обяс-нението е сравнително леко.
Разказът за разпространението на преданието за Троянската война веред българите може би ще трябва да се евърже с личната историческа култура на цар Калоян. В историческите извори са запазени някои сведения за историческите интереси на този български владетел. В писмата си до папа Инокентий III той съобщава някои сведения за последните владетели от Първото българско царство, за конто бил чел в български книги, вероятно някакви летописи: sicut in libris nostris inveni-mus esse scriptum.7 Другаде той съобщава, че издирил, сиреч проучил antiquorum nostrorum scripturas et libros, както и за-конниците (leges) на предишните български царе.8 Според Г.
6 Срв. никои указания у В. Н. Златарски, История, III, с. 16 сл. и другаде. Срв. също П. Мутафчиев, Произходът на Асеневци, Мак. пре-глед, IV, 4,(1928), с. 1 сл. за значението на употребяваните в тогавашни-те исторически извори народностнн имена.
7 Вж. А. Т h е i n е г, Vetera monumenta Slavorum merid. hist, illustrantia, I, Romae 1863, p. 16, n° XXVI. Срв. Ив. Дуйчев, Преглед на българската историография. Jugosl. ist. Cas., IV, 1—2 (1938), с. 47.
8 Т h е i n е г, op. с., р. 27 n° XLI1I; срв. р. 29, п° XLVI.
Акрополит9 Калоян е искал да отмъсти по собствените му думи (6; i'^acz-Ev) за злините, нанесени на българите от Василий II. Както Василий II, казвал Калоян, се наричал „Българо-убиец“, така и той сам се наричал поради това „Ромеоубиец” (Tap.atoy.T6vo;). Споменът за последните събития от съществу-ването на Първото българско царство е бил следователно твърде жив за този владетел, който се е смятал за наследник на старите български царе и продължител на тяхната власт. Указанията за тези минали събития и личности са могли да бъдат почерпени от народни устни предания или пък от пис-мени източници, гдето покрай другото е могло да се намерят и сведения за Троянската война. Разбира се, тези разсъждения не биха били напълно убедителни, за да се докаже, че българите от онова време са познавали историята на древната Троя. За щастие ние притежаваме други докази за разпростра-нението на троянската повеет у нас през ранното средновековие.
В средногековната българска книжнина съществуват няколко превода на повестта за Троянската война. Още през първи-те десетилетия на миналия век руският учен К. Калайдович10 бе открил в един славянски ръкопис от XV в.11 12 старобългар-ски разказ за Троянската война. В този сборник (л. 199) се чете приписката: Книги зхе-етх б(о)ж!х кет)«;дг(о)скдзд1оцк ^б^зы нового Зхе-бтх истин8 соущЗ пнхожгнмх wr г^м(ь):кхг(в) |&зыкд к схокснскыи при кнви баъг^сгбм Симеону cut Бодиши, ригелем П|1езкитер¥м мнимом кету Ц|>ксени^ бл1г\|>скы^ црскТи поеел-бн'йм того кн. г(о).»юкцд кнза (емТон истинт ж(о) f(c)uin Б0Г0ЛЮКЦД.12
За дейността на споменатия тук български писател йеромонах Григорий нямаме други сведения. След дълги спорове между учените приема се, че той по поръка на цар Симеон е прзвел Осмокнижието; преводът на Малаловата хроника, която се на-мира в същия сборник, се отнася към по-късно време, но все
9 G. Acropolita, ed. Heisenberg, р. 23, 16—1а.
10 К. Калайдович, 1оанн Екзарх болгарский,Москва 1824, с. 178—188: Приложение X.
11 Описание на сборника вж. у М. Weingart, Byzantske kroniky v literature cirkevneslovanske, 1, Bratislava 1922, pp. 24 sqq., 29.
12 Калайдович, п. c., c. 178; Weingart, op. c., p. 31.
през Първото царство — в X или XI в.13 На дейността на Григорий обаче трябга да се припише тази версия на троянската повеет, откъелеци от която издаде Калайдович.14 Ако ли пък тази версия се евърже с превода на Малалогата хроника, то тя все още принадлежи към книжнината на Първото българско царство. Не е необходимо следователно да прибягваме до по-къ(нтге български преработки на троянската повеет от XVI век,16 за да разберем, че разказът за Троянската война е могъл да бъде познат на българите от началото на XIII в. Калоян и
13 За този старобългарски писател има нарочно изеледване на руския учен И. Евсеев, Григорий пресвитер, переводчик времени болгарского царя Симеона. Известия Имп. Ак. наук, VII, кн. 3 (1902), с. 356—355. Въп-росът за негсвата дейност е разгледаи обстойно от W ein gar t, op. с., p. 31 sqq. Други указания за превода на Малала вж. у Д у й ч е в, Преглед на българската историография, с. 43.
11 Тексты, из.таден от Калайдович, начева с думите : лтто же Длкн-дл цлр.ткокл ее р|.\г.г(>кд-б, снцъчь еъ фругТйстъй стрлнъ Прнмь сынъ ДЛСМ£Д!ПТСЕЪ . . , ^ЛЧАТСКЬ ЖС злу Н ПОГЫЕеЛН 'ffOIA И ЕН1Л CTfKHKI (р^угТйскы н цл^стен его енце еысть . . . Завършва с думите: къ л-втл же по плтнен1н pyi* К7> сльЕень EEiAiue njbEee £фсомн:ъ; умыелн
БО СН жел-вн1ю ПТСНН И СЛОЖИ )<НТ(>0СТ11О, И ПСССМЬ ЦННСНТ. н по Цннон-к улелсь желнемлнкы хитростно спнсл, и посемь по снуь летехь отъ т-в^ь (Зуропндъ оЕр'Втъ, многы пое-встн хитростно сложи, еже феопенлъ премудрый съпнсл, къ немуже цдрстЕОЕЛ Длендъ |cciokz еъ |-]зрлнлн л-еть м' и
s’ М-ВС1ЛЦЕ, „Сим окончивается повеет о разорении Трои, составленная, как усмотрит читател, из разных отрывков, приведенных в порядком Еврипидом [?j ...“, бележи Калайдович, п. с., с. 188 бел. 1. Руският учен (с. 14—15) отдава на монах Григорий превода от троянската повесть. Срв. и М. Дрииов, Съчинения, I,София 1909, с. 177. За преработка ог времето на пар Симеон вж. и Б. Цо не в, За произхождението на „Троянска прича", СбНУК, VII (1892), с. 228.
15 За тях вж. F г. Mi klosic, Trojanska priCa (Starine, III. 1871, pp. 147—188), който я издаде по Ватиканский препис на Манасиевата хроника-Незадовоаително я преиздаде П. Т. Гудев в СбНУК, VI (1891), сс. 345—357. Напоследък я преиздаде в текст и превод проф. Й. Иванов, Старобългарски разкази, София 1935, с. 108—128, 249—269. Добро издание е дадено у I. Bogdan, Cronica lui Constantin Manasses, Bucure§ti 1922, пр. 46—67. Преводът на Манасиевата хроника е бил направен между 1331—1340 г. (вж. W е i п—
13.Пренасяне мощитена папаКлиме ски (с т е н о п и с)
14. Заглавия страница на Болоиския о

;|ЛТрЪДДКЬ-^ггсгрдл-'
РЙМДКП ЛНОПЛС МкННЛ к ’^Л А АН льум • Н ЛТЛьЛй

НЖСЮ’ПЖН ДОГЛх*" ш легъ.-ujkwcm
^ЛЛОЛЛ’к ’• л. < -, Л Л же М'кДЛЖ
?1/кН женен
ДВПЛСк!\1Т£ мегкст ньтд
П1Л'НГр±
И НД С.'ГК ДА ЛНЦ1Н
* * * Л1Н L
д^гшленп
А|);гнёп HCKflliA-j^-склллнле
ДЛОДЛ’к- - -
ЛСН JUTAи» К'кТК»|'t л «гл
♦ кнлжнтх&'ккдулкдне nfHYA.1^ ДЖф де/x- NHU|M СТЖП ЛЛчЩ Л - ? л 4ЛГЗ ел.
В<ф ^ЖЦкНЛ* Ъ.’, А НК CY ННЛ ,Г«А Ж1|ННЛ’Х- Леа. LHK.A ПКТН* 11Л.ТХЛКП*К€С£ГЛ£ тх- ц»нъ2.4нм'ммгсха ЫПЛАНН.СД.М'ГМхкиХ МД'|
А«и\

егддп искж
' л?.
:• пюншг-он
* 7/Л±Н0^ШТН
-; Н^ЪСА КЪтЧ /19 • ^Ланндлк«
••• flOILHlVUif Y$ • нике
^жюукрн хУн^лЧн’й ЧЭКСННААтЧ Дрву1инлкн4йс1<. гаНИАлХ!
‘Р А. 7 ’к Г H’fc К Л ДДхнетнке31
<• KaHXYHHApMfAVXtV*** • ТДНТХ МК1»**1Ж1НН1
МТУ ЛЪСАЖННПО
ЛА И САЛА Т€
> **£ ’s:
н сЧц± ЛНСЧкпоу lUCNHrtKWitAKO
f НОДЬЖЕЛСА;: fjl КНЛ МДСЛГкС ко йкгъ’лйс’то
X, т^кьелжлстулх»»^-»- -
*1» 0АсфикеАл•£- liaKxie^r д«хд-к. Ч-а к*, дажем джжй с ахн* мт^м-Д-М-жскстъЛда«ах -<мга*ксхех к^“ш1нгплкг|и«км»с», :-
НЛ*Ш-К*л1 АНДСААХ ЖИТКЬа /аькинма • жл камъ tii айдао
• >
К-ЛЛ.-:-
ДОЛПО Н VkN’MKCH кннлоудлнлк чнй .
А А лЧкСН К oikqi н НМТСАТГЕ HL7 ПЛ «ле11и ко к±й
’ГКЛУТЬЛНЦА лжкл*
-к * .;. *
А г
ллх Лт±1АЪ<л< 11ЛДАК*Л*ЛХ •-.- -
^L*rkNAlr-CUHtAAW.«HCAHAa1l-1*1 »• и ПА НкШТ И НА4ЖСЖМП на *»Х - HKufil-fMlk ыьАахх-тд Залу ?^ШЖСВ-Жндвенлс.'нд.-, .
•Ь^КНХММХЛМДАМ'к* НЛ.ИЦ
неговите съвременници са могли да знаят за Троянската война именно от тази версия на троянската повеет, която е възник-нала у нас през царуването на Симеон (893—927) и се евърз-ва с книжовната дейност на йеромонаха Григорий, или пък малко по-късно, през X—XI в., когато е бил извършен прево-дът на Малаловата хроника. Всички тези неща очевидно противоречат напълно на мнението на румънския учен, който въоб-ще не е знаел за първата българска преработка на троянската повеет.16
4. Яков Български
Георги Пахимер съобщава, че цариградският патриарх Йоан XI Век (2. VI. 1275—26. XII. 1282) се заловил да доказва пра-вотата на схващането за съединението на цариградската и рим-ската църква и в свръзка с това попаднали в ръцете му някои писания на византийския философ Никифор Влемида (та тф аосрытаты ура^ота). Първото от тези
писания било отправено до императора Теодор II Ласкарис (1254—1258) и начевало с думите: „Онзи, който търси не навреме и получава навреме." Другото писание било отправено до „Яков Български" (лрд{ rdv BouXyaptac ’laxw^ov) и начевало с думите: „Имам ед на болка, която ще изкажа, защото до свещения лекар .. ,U1 Проф. В. Н. Златарски,2 който е обърнал gart, op. с., р. 216; ib., рр. 173—174, за текста на троянската повеет) Една друга версия е издадена от Р. A. S у г k u, Zur mittelalterlichen Erzah-lungsliteratur aus dem Bulgarischen (Arch. f. slav. Phil., VII, 1884, pp. 78—98), pp. 81—88.
16 В статията на N. С a r t о j a n, Legendele Troadei in literatura veche romaneasca (Memoriile sec(. literare Acad. Rom., ser. Ill, t. III. 1927, pp. 17— 73), p. 11 sqq., не се споменува тази първа българска версия на троянската повеет. В съвсем повърхностната статия на N. J о г g a, Livres populaires dans le sud-est de I’Europe et surtout chez les Romaines (Ac. Roumaine. Bulletin de la section historique, XIV, 1928, pp. 1—66), pp. 15—31, са дадени съвършено оскъдни сведения (pp. 28, 30—31) за изданията на Миклошич и Сирку. Проф. Братиану е посочил в своята бележка само тези две статии.
1 Вж. G. Pachymeres, ed. Bonn., I, pp. 476, 15_477, rctaxei
70UV elg ^xetvtp [Йоан Век] та тф ао^ситатф ВХгр.|1о8я 7pa<psvTa лр<5{ те tov paaiZea BedStopov, ctpxijv sxovra то ,6 Ctjtwv 4v oi> хшрф xal Za|i₽dvv 4v хаерф”, xal Ti npog tov BouX^aptag ’Idxmfiov, to .sari got тгаЭ-ор блер wpog aXEOTopcv Yap Eepov” npoolpiov <pepovrai.
- Вж. Златарски, История, III, с. 539, бел. 2.
крааиската на преписвачите Йосиф и Ти-feta
п асисъсзверинев орнамент (Б о л о в с к и 15
гитар)
внимание на това място от съчинението на Пахимер, пише: „От кого е било писано това послание, Пахимер не посочва, макар че от латинския превод на това място: et aliud ad Ja-cobum Bulgariae eiusdem viri scriptum, би могло да се разбере, че е от същия Н. Влемида, обаче това едва ли може да се приеме по посочената причина.“ По-нататък проф. Златарски се пита кого трябва да разбираме под о BouAyapta; Зххшро; или „Яков Български“. По неговите думи „тук могат да се разбират само или някое висте духовно лице (респ. български патриарх, но от списъка на българските патриарси през Второго царство... такъв с име Яков не е имало), или пък някой български цар, който в случая не може да бъде друг освен Яков Светослав, който се противопоставя на император Теодор II Ласкарис, и Пахимер е избягнал с посочената формула да го назове с името .ЗясяХеб;, защото друг български цар с това име е нимало; следователно посоченият израз ще трябва да се чете кро: zqv BsuAyapiz; тххХёа TaxcojJov. Но твърде е възмож-но, че сам Пахимер не е знаел, че тоя Яков е същият Светослав apywv и както той го нарича на много места. За
съжаление Пахимер не ни посочва какво е било съдържанието на това послание; но при все това може да се предполага, че то е било писано във връзка с въпроса за унията с римската църква, следователно преди или през 1274 г., защото... Яков Светослав се поминал в 1275 г.“ В случая очевидно има някак-во недоглеждане или опущение, защото личността и делото на този „Яков Български” са достатъчно добре известии. Според проф. Ив. Снегаров3 той е тъждествен с охридския архиепископ Якев Проархий, който по всяка вероятност е бил непосредствен приемник на Константин Кавасила през 70-те години на XIII век. Същият учен изтъква, че архиепископ Яков след кратко архиепископствуване се оттеглил на Св. гора атонска. Той е бил съвременник и приятел на византийския философ Н. Влемида, който му посветил казаното свое съчи-нение. Още К. Krumbacher4 бе посочил, че в един виенски ръ-
3 Ив. Снегаров, История на Охрилската архиепископия, I, София 1924, с. 211—212, с указанията.
4 К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur, Munchen. 1897, p. 774.
копие (cod. Vindobonensis hist. gr. 106, ff. 184—185) e запазено стихотворение с името на архиепископ Яков за някакъв поход на император Теодор Комнин, при който поход част от вой* ската оплячкосала манастира Св. Мелетий. За съдържанието на това стихотворение Krumbacher съобщава, че то изразявало само общи оплаквания за разрушението на къщи, църкви и свещени книги. Основателят на византоложката наука се за-питва дали под името „Теодор Комнин“ не би трябвало да се разбира императорът Теодор II Ласкарис. Според проф. Ив. Снегаров5 6 това стихотворение принадлежи, „по всяка вероятност" на охридския архиепископ Димитрий Хоматиан, а спо~ менатият император е не Теодор II Ласкарис, а епирският деспот Теодор Комнин Дука. Същият учен споменува за „изящ-ни църковни речи" на Яков Проархий, от конто според него „нито една не се е залазила**0. Нарочно изеледване за Яков Проархий посвети напоследък видният италиански византолог проф. S. Ci. Mercati.7
Двете писания на Н. Влемида, за конто става дума у Пахимер, са добре известии и са издавани вече няколко пъти,8 а най-сетне са събрани у М i g n е, Р. Gr., CXLII, coll. 533—566 ; Nicephori Blemmydae oratio prima demonstrans sanctorum testi-moniis per filium, et ex filio spiritum sanctum dici, ad Jacobum Bulgariae archiepiscopum (c incip.: ”Еатс |iot rattfo;, Snep Е^аууеАй-хас уар о дбуо? пред йхеатора Eepov . ..) и, второто (ib., coll. 565— 584) под наслов: N. Blemmydae oratio secunda de nonnullis dogm. quaestiombus ad pium imperatorem Constantinopolitanum [1] Theo-dorum Ducam Lascarium, c incip.: 6 ev ой ходры.хас JapBavtuv £v xatptp .. 9 Сам патриарх Йоан Век разказва за съчинението
5 Снегаров, п. с., с. 280.
6 Снегаров, п. с., с. 283.
7 Вж. S. G. Mercati, Sulla vita е sulle opere di Giacomo di Bulgaria. ИБАИ, IX (1935), c. 165—176; c. 167—168, са дадени сведеиията на no-стари учени за Яков.
8 За различните издания вж. у A. Heisenberg, Nicephori Blemmydae curriculum vitae et carmina, Lipsiae 1896, p. L. — Общо за H. Влемида вж. у Krumbacher, op. с., рр. 93, 94, 445—49 и другаде.
9 За връзките на Н. Влемида с неговия ученик ими. Теодор II Ласкарис вж. 1. Па ял «8 био и Z О£, 0e68<»pog В' 6 Ааакхр’-С айтохротшр rijc Ncxetag (&v ’Athjva-.p 1909), pp. 6 sqq., 80 sqq., pasim. Срв. съшо M. А. Андреева, По-
на Н. Влемида, посветено на охридския архиепископ: riv ВХец-jiuSrjv ebptuxw . . . fpacprjv ttva таре т^С йготНаеш? еууараттоуса таитт/с терб; Ttva BouXyaptaj psv ccpyteraaxorrov тф ypovtp dvaSEty^vta, 2ia Sc pt'ou S’Eo'^fAetav npog Spo? rov ’'А-Ьчо dvaXwpijTtxwc eXojievov £zjv, ой км auxoO TTj; ev Xoyotg reptouata; ттоХХоЕ psv twv efcert ^wvrwv cE paptupe;, dxp.'^/js 5г йтгбЗа^е a~Ep тф [3tw peri B-avarov ixetvog xaTaXfiXotitev oExsta аиуураррата’ ’Ixxwpo; xXijctg rjv тф dvSpi. тгрб; toutov 6 BAeppuOTjs EraaxeXXtov exElvoc tyjv twv exxXrjatwv Sraaxaatv йкоЗЗрЕта:, ttjv хата twv aExcwv auTfj; evTEOtf-ev Ttaptar&v гаитоб dyavaxTTja'v.10 Самото съчинение на H. Влемида, посветено на Яков Охридски, е запазено в няколко ръкописа: то5 ev povo-трбтгосд <£ус(1)татои xat ^Хоаофштатои хорой Ntxrjcpopou тгргаритёрои той ВХгррибои Хбуос ттршто?' тгро? тб> crpytEmaxoTtov BouXyaptac ’laxtopov.11 Писмото до Яков Проархий12 ще да е писано между 1250 и 1254 г. или по-точно около 1253 г.13 и когато е било писа-
-лемика ьеодора II Ласкаря с Никифором Влеммидом (отд. отп. от Vestnik Kral. Ces. Spol. Nauk, Tr. I. RoC. 1929).
10 Вж. изданието у M i g n e, P. Gr., CXLI, col. 976 D; срв. A. Heisenberg, op. c., pp. LUI—IV; Mercati, Sulla vita. . ., pp. 170—171. За патриарха Йоан Век вж. у Krumbacher, op. с., pp. 96—98, passim ; особено изелед-нане е обнародвал ’А А. A. Z ш т о {, ’Irodwyc б Bexxog тоегрихрхче Kiovcrcavuvou-эсбАешр Neac Ри>|гцс 6 Aat'.vd^paiv. ’Ey Мovd/aii 1920. — От посочените думи иа нариградския патриарх се внжда, че даже по негово време мнозина са си спомняли за начетеността на Яков (хйтои t^S iv Aiyoip rtaptouafag), а за това са свидетелствували и неговите съчинения (аиуурарратж). Това съчинение на Йоан Век е писано след свалянето му от цариградския патриаршески престол (срв. Heisenberg, op. с„ р. LII1), след, между 1282 и 1293 г. (за да-тите срв. Krumbacher, ор. с., р. 96). Йоан Век говори за Яков като покойник, за когото все още мнозииа си спомняли (rtoAAol piv tfflv eiaeti tjbv-uav ot papTUpej).
11 Този надпис (или подобен) се чете в пет ръкописа; вж. Heisenberg, ор. с„ р. XLIX.
12 Проф. S. G. Mercati, Sulla vita . . ., р. 169, изтъква някой сведения, от конто се вижда, че презимето на Яков — ПроархюС — не е напълно ус-тановено и се нуждае от потвърждеиие на други извори.
13 Вж. Heisenberg, op. с., р. XLV1: Itaque neque ante annum 1250 bine librum scriptum esse colligimus, quod Blemmydes htc aliam sententiam protulit atque in concilio illo anno convocato enuntiaverat, neque post annum 1254, quod Theodore II regno potito nemo Graecorum unionem agitare ausus est. Според Heisenberg, op. c., p. XLIX, вероятно (veri simile est) писа-нието, посветено иа Яков, е писано преди онова, което е било предназначено
но, Яков бил вече напуснал архиепископството и живеел в уединение на Св. гора атонска.14 Ако това датиране на Влеми-довото съчинение е вярно, архиепископството на Яков Проархий в Охрид трябва да се отнесе преди 1253 г. или преди 1250 г., а не през 70-те години на XIII в.
Твърде много се е спорило върху богословските възгледи на Никифор Влемида и той е представен като защитник на схващанията на Йоан Век. Внимателното проучване на негови-те съчинения обаче доказва, че той е бил противник на като-лишкото схващане за произхождението на св. дух ex patre filioque, а е поддържал, че св. дух е произлизал само ex patre» но per filium.15 Самият Яков Проархий следователно не трябва да бъде смятан за привърженик на движение™ за уния с рим-ската църква.16
за имп. Теодор II Ласкарис: ergo epistula ad Jacobum circtier anno 1253 composite est. Това датиране e възприето и от преф. М е г с a t i, Sulla vita . . ., pp. 171—172.
14 Според посоченото по-горе сведение на патриарха Йоан Век Яков; бил въздигнат на времето охридски архиепископ (apx:srctaxorcov тф ХР^Ф 4va-Seiy&evt'z), но поради верска ревност (8ia 8s ₽lou &eo<p£Xe'.av) се оттеглил да живее отшелннчески на Св. гора. Срв. Heisenberg, op. с., р. XLV : qui cum Blemmydae epistolam acciperet, in Atho monte iam diu ab officii ne-gotiis remotus tranquillam vitam monachicam degit. Проф. Mercati, Sulla vita . . ., p. 172, смята, че Влемида не би посветил на Яков съчинението си, ако този не е заемал висша църковна служба преди това.
15 Вж. у Heisenberg, op. с., pp. XXXVI—LIV : De libris irepl ёхлореб-aewg той aftou nveopaxog; pp. XXXVIII—IX, указание за различните изказани мнения; р. XL1I: Latinis, qui spiritum sanctum ex patre filioque procedere dicebant vehementissime abversatus est, spiritum enim putat solo ex pa*re procedere, apparere vel praeberi per filium; pp. XLIII—IV: videmus igitur eum neque S'.’uioO ^xnopeu4|ievov dixisse neque omnino vocem ^xncpeoeaS-ai admisisse, quamquam certe magnum interest inter illud Si’uiou ^xnopeuopevov et iv. toS u:o5 4xxopeo4|ievov, quod solum verum esse Latini arbitrabantur . . ; p. LIV: Blemmydes igitur, id quod Veccus ipse concessit, additamentum illud xal eg b:o0 nunquam probavit. cum autem propius quam plurimi aequalium ad Latinos accessisset, quasi viam demostravit, qua ingressus Veccus ad dogma Roma-num et ad unionem pervenit. certe tamen longissima via fuit, nam secundum Blemmydam pater solus est origo, filius medium procedendi, secundum Veccum et Latinos pater filiusque origo sunt spiritus. Православието на Влемида за-шищава и Z ш т о с, ор. с., рр. 20, 21 п. 3, 22 sqq., 63 sqq., 68 sqq.; срв. у Krumbacher, op. с., р. 93.
За книжовната дейност на архиепископа Яков Проархий днес ние знаем нещо повече, след като професорът от Рим-ския университет S. G. Mercati се зае да събере и обнародва запазените негови книжовни творби.17 Обнародвана е, на първо място, една монодия за смъртта на великия доместик Андроник Палеолог,18 баща на имп. Михаил VII] Палеолог.19 Написана в надут витиеват стил, тя съдържа някои занимливи сведения както за Андроник Палеолог, така и за самия Яков Проархий. Указано е в нея родството на покойния доместик с имп. Йоан Ватаци20 и са дадени сведения за семейството на Андроник.21 През декември 1246 г. Андроник Палеолог бил назначен за управител на град Солун, но наскоро се разбелял и починал. Преди смъртта си той приел монашество, като получил име Арсений.22 В своята монодия Яков се обръща към
16 Срв. казаното от И в. Снегаров, п. с., с. 212: „Прнятелството на Яков с Н. Влемнда и обстоятелството, че съчннението, посветено нему от Влемида, е трактат за изхождането на Св. Дух от Отца чрез Сина, дават основание да отнесем Яков към привържениците на унията с паната през вре-мето на императора Михаил Палеолог."
17 S. G. Mercati, lacobi Bulgariae Archiepiscopi opnscula ( Bessarione, fasc. 139, anno XXL fasc. 1. gennaio—marzo 1917, pp. 73—89; fasc. 140—-141, anno XXL fasc. 2—3. aprile—settembre 1917, pp. 208—227). За жалост това изеледване — към което авторът е възнамерявал да прибави dissertatio de lacobi vita et script!s — e останало недовършено; ръкописът заедно с всич-ко напечатано е бил откраднат от печатницата в края на миналата война и не е могъл да бъде възстановен. Срв. някои сведения у М е г с a t i, Sulla vita.. pp. 168—169. Проф. Mercati, изглежда. тъкми да преиздаде съчиненията на Яков; срв. Mercati, Sulla vita . . ., р. 176 nota 1.
18 Вж. S. G. Mercati, op. c., pp. 73—81. Монодията e озаглавена; тоб paxapiertd <too> хо<роб> Чахшрои <т об Проару_£<ои> ёяюхб<7tou> BouA.-Tapiag povtpdia elg tov аитохратора хб pcv> ’Av8p6vcxov tov fiaXaioAifov, pe-fav Bopeartxov. Трябва да се изхвърли думата абтохратора; вж. Mercati, Sulia vita . . ., р. 176 nota 1.
18 Вж. за родството у S. G. М е г с a t i, op. с., р. 74, nota; някои сведе-дения за Андроник Палеолог вж. у Златарски. п. с., 111, с. 377, 428, 430—31, 436.
20 S. G- Mercati, op. с., р. 74, ; sqq.
21 Ibidem, р. 74, sqq.; р. 79, - sqq., е споменато господството на ла-тнните в Париград.
22 Според G. А с г о р о 1 i t a, ed. Heisenberg, pp. 83, 12- 84, 16, имп. Йоан Ватаци завоювал Солун в края на 1246 г., назначил Андроник Палеолог чрез декември с. г. Великият доместик поживял малко време на тази длъж-
Андроник и от името на града Солун му изказа възхвали и •благодарности за доброто управление и защита на града от варварските (вероятно разбира българските) нападения.23 Яков признава, че сам твърде место се е ползувал от благодеяния-та и почестите на Андроник Палеолог, ако и да се е запоз-нал с него от малко време: rjjiEij 5г о: тгХЕЮТсоа? toij aotg evrpu-tp^aavTe; xai toXXwv алоХеХаихбтес tijcwv, xatrrep ayv©TE{ fivte?
vewTEpov те rrpoj yvwatv aot тгараууесХхутЕС.24 Охридският архиепископ изтъква, че с тази надгробна реч е искал да изкаже бла-годарността си към Адроник за оказаните почести.25 Тази монодия ще да е била съставена в края на 1246 или в началото на 1247 г., когато Яков вече бил напускал охридската архиепископия.26 Ако и сам Яков със скромност да изтъква своите
ноет (dZifov sit'.gcou£ xpovov), разболял се (voaigaac), приел монашество (xijv тр(уа dmoxapelc) и починал; той бил погребай в Солун (вж. ibidem, р. 162, я—12). Повече сведения за приемането на монашество от Андроник дава Яков: вж. S. G. Mercati, op. с., рр. 75, 22—82! 76, 13; 79, м sqq.; 81, 3—6.
23 Яков споменава за тежкото положение, в което се иамирал градът като „безпристанен кораб, неуправляван" преди 1246 г., и за благотворната промя-на, която настанала след като минал под властта на никейския император: ^psv zb npttftov <bg axatpop dAlpsvov, dtvoiaxiarov, Sts xaTSxipeuov ’Epcvvueg xaTd тоб йатеор, Aipog xal AoipSj, a v. о A a gap g a p 1 x d, Ae-qAaola'. cuxval. a<jj’o5 8e xepag aoi-njplaj [cf. L u с а, I, 69] dvrsSolh) Ttapa Osou — 6 xaptToovoplqi Sljrtou xAettZ-pevop gaaiAeup [Й о а H 111 Ватаци]... — a<p’ou ouv оЗтор Exupleuae xapa8elooo тоб хаУ i/pdp, ol6v Tiva <pAoflvT;v fopqjalav [Genesis, III, 24] s'fxaTsatrjae os [Андроник Палеолог] xotg avapd/otp dxtpSapaxov, Eprtopiov pEv afrtolg, i)plv Ss xal Alav atBT^piov (вж. S. G. Mercati, ib., pp. 76, 18—77, 6). Изказано e опасение, че градът може отново да бъде нападнат от враговете, ако Йоан Ватаци не из-прати друг подобен на Андроник добър управител: птоойреЭ-a тар р^яоте ха-TaxogcaTijacoai TtdAiv "Лрли;ас хаО’ ijplov xal aAAoiv ёв-vea 8uaxaTapax>jTa>v Krjp&v, el pi; 6 t§ TtopTiDplS’. xaAAom'.Cdpevop. . . . Exepov, el xal pi) fcpapiAAov, dvzwteptpeiev diael Togov xa5LW>0'1 xoug AvTiSialhjaopEvoug dxpogoAtCopevov xal Tpexdpsvov (M e r-c a t i, ib., p. 77, 17—22). 3a иегов заместник e бил назначен Теодор Фил (вж. G. А с г о р о I i t а, р. 84, 15 16).
21 S. G. Mercati, op. с., рр. 77, 21 78, 2.
25 Ibidem, р. 81, а—12; табтч* 45 Taxi&go» SeSsgo Tijv SaxpwbSi) X°Z’V> таттд pc. xopozp)' тобто zb pixpov AigaBiov 4x фохчС Sxezeoopevov <bg xpaxijpa <piAix<»-tztov ifyiicat, обх 4v 4g68tp aot xeipsvip favS-ev — peyaAtp xal fap 8isazVjxapsv dp-cpSTSpoi -xacpazi—AW p uitsp8e5l<av T^g Spelou тайтче olxrjaemc ExeliE xaxappuEv ..
26 Яков казва в моноднята си: таитг/v oUTxlpvijpt Tijv cx5v8>)v итеёр &v 4т1-pag ёре TOV avagiov Svxa aegdapaTof o5 irpoogsveip xi)V Aaxooaav droSiBpdaxovTop, 5v фоо x.avSov TteTOoxevat tov axpaTov 4x irlSot) оодлаихоб, 6761 6’об8ё атратт°£
оскъдни знания (tijv уХйттау eywv auztvo|bevrjv Tf/ Хифибрса тт)д YVwsew;) и неизяществото на своя стил (dyZeuxeg т)тои xai |хет-бХсубттр»? a'/apt то [lowpOTj-ttxov rpoTjxa ^eojuztcov),27 трябва да се признае неговата голяма начетеност и витийско умение.28 Изглежда, че връзките на Яков Проархий с Андроник Палеолог са били наистина трайни, защото бившият охридски архиепископ е съставил за достойния29 византийски пълководец и наречии стихове.30
В една първа стихотворба Яков Проархий е направил опит да изрази миелите си с изкуствен омировски език,31 а по съдържа-ние е повторено в общи думи снова, което е дадено в монодията. В други стихове, написани пак по случай смъртта на Андроник Палеолог, 32 Яков е изтъкнал мисълта за неустойчивостта
ёх тойтои то aovoXov earcxxa (Mercati, op. с., p. 81, i2—Яков следовател-но заявява, че е бил удостоен с почит, за каквато не е бил достоен (ipe тоу Avdgtov 5vxa ae₽dapaaoC), като Андроник го е взел под свое покровителство — него, който бил избягал от падналия му се дял (о5 rtpoe^veig ttjv Xa/oDaav drtoEiSpdaxovTOj). С тези думи, както изглежда, се намеква за изоставянето на Охридската архиепископия, конто Яков бил удостоен да управлява.
27 Mercati, op. с., р. 81, 1517.
28 По език и стил тази творба на Яков може да се сравни с най-добрите византийски подражания на класически образци. В монодията могат да се от-крият няколко цитати или намеци из античны творби, именно из Еврипид (Mercati, ib., р. 73 ad 1. 13), Илиадата (ib., pp. 74 ad 1. 4; 75 ad I. 18; 79 ad 1. 1), Аристофан (ib., p. 78 ad 1. 11), редом с няколко цитата из Св. писание.
23 Извънредно ласкаво се отзовава за Андроник Папеолог и G. А с горе 1 i t а, ib., pp. 83, 1я—84, м.
30 Обнародвани у проф. S. G. Mercati, op. с., рр. 82—84: то5 азтоб sig tov aOTOV 8:i attyoiv -f;p<BixSv xal ^Xeyeloiv.
31 Срв. напр. у Mercati, ib., p. 84, ja—5g, думите на Михаил VIII Палеолог :
.По1 ре Xiireg" poatuv „at at“, xapnxXtpw;.
C S’ at* eitijjag AeOXoauvijg l&paa’. xpatTtvolg.
8’ ap’ ётеатарёушс voipav ^TOaaaotijV
tpepog ijpa p’ aaiteaog, ev SB Auxdpaai TtXelaTOij
guppstvai ₽i6r(p peccp’ 6ze p’BxzeXeaig.
aXXot fe TtappeSeovri peXapcpoptr)<p'. TteXdaag taaaoo eupevstuv alev urtep texeoiv, val pdX’Bpoto М'.уа^Х, £v irepi cplXao itavimv, ptx’.av 4TOfpaq)l>)v a^pav. Bovtog 6ф“.
32 Вж. Mercati, ib., pp. 84—86, под наслов: тоб аотоб lappoi.
и нетрайността на човешкия живот (rijv twv ySovctov daraTou|XEVTjv <puatv), като e използувал цитати из Писанието и от Пиндар. Той припомни, че човешкият живот е като цвят, който лесно изсъхва като краткотраен тревен цвят (wg dviJ-og Eu|xapavTov, wc убртои yXoyjv Trpoaxatpov); напомня преходността на земните неща и необходимостта от смирение, защото славата, благородст-вото, богатството, човешката гордост са скоропреходни и не-устойчиви пред смъртта като паяжина (wg reirXog apdyviog). Доказ за всичко това Яков вижда в гроба (б тбрцЗо;), в който са поставени останките на Андроник Палеолог. Поетът въз-хваля произхода и делата на Андроник, конто според него били известии „до край земя“ (aypt xat pjg TEpjiaTwv); споме-нава неговия знатен род, добрите му качества, родството му с Йоан Ватаци. Указано е назначението му за солунски упра-вител (ст. 49—50: SopteaTtxov |ieytarov ... av^uTraTeuetv eJtcz ©Etraa-kovtxyj), приемането на монашеството (ст. 56—57), промяната на името (ст. 58: xXrjatv djiEt^ag ’ApaEvt<ovu|xt'a), неговите деца и особено Михаил Палеолог. Всичко завършва с молитва за покойника. Във връзка със смъртта на Андроник е написано едно стихотворение във вид на въпроси и отговори ("ЕтЕрог хата Tts’jatv xai dTicxptatv). 33 Изложени са познатите вече живото-писни данни; любопитно е само указанието, че Андроник починал на „средна възраст“ (цЕспр-гхо;) от пневмония (cfea ttXeu-рои vuyjiawSuvog Xu|xtj)34, скоропостижно (ev^|X£patge(j tJjv Topijv тоитср cpEpEt). За Андроник Палеолог се отнасят и стиховете, оза-главени: "Етвра E?g tvjv avaxojnS^v,35 сиреч за пренасянето на останките му от Солун в Никея. В тези стихове са дадени между другото сведения за манастира Св. Архангел Михаил ev тф ^ои>ф то5 Au^evti'ou, чиито ктитори са били люде от рода на Андроник Палеолог.36
83 Mercati, ib., pp. 87—88.
31 Срв. Mercati, Sulla vita..., p. 172, сведението на G. Ac гор o-1 i t a, ib., p. 26, i9, че починал SptuTtxtov 8саЭёаеол>, се отнася към деспота Андроник Палеолог, зет на Теодор I Ласкарнс по първата му дъщеря Ирина.
35 Ibidem, рр. 88—89.
36 За този манастир вж. и някой други указания у Mercati, ib., р. 88 ad I. 7. За манастира вж. особено хо° ПаХаюХб^ов Ти-
iuxov T^g тоб ₽ouvo6 той ’Augsvxtoo oe₽aa]itag povijc Mi/атД той ’Apya-ffekou, ed. M. 1 Гебещу (Constantinopoli 1895); за Андроник Палеолог вж р 45
На Яков Проархий принадлежи също едно слово в чест на имп. Йоан III Ватаци (Хэуо; irpotxptovyjTtxdf efc tov абгохратора *rdv dytov ^fiwv afrB-evrijv xai pactXEa xu<ptv> Imdvvrjv tov Aouxav.37 Изглежда, че тази реч е била казана при посещение на Йоан III Ватаци в Солун. 38 Яков с раболепие заявява, че пред вели-чието на императора се чувствува слаб да му въздаде въз-хвала. Той се затруднява да говори в присъствието на императора (5:а тайта v.a.1 TETpEfiatvmv dvE&jop,7jv Trptwjv, feojJteydXuvTE auTOXpd-Ttop, ayyoo ярос^огт^сас cot xal xvjv StaXoyi/v apecotg rpoEa^at twv cpoj-vrjTTjptwv ^oXatg.. .)393астанал пред владетеля (evraOSa tocvuv yevojiE-vog), той недоумява отгде да начене своето славословие, тъй като съзира колко многобройни и големи са достойнствата му.40 Той оставя други да говорят подробно, а от себе си иска да изнесе само някои „ограничени и кратки неща“ (Edoptara -rtva xai ppaysa StaXafElv), за да изрази своето подчинение (то 8оиХ6-auvov).41 Като първа иегова заслуга Яков Проархий изтъква това, че „чрез него с божия помощ е било прогонено чуждото и невярно племе" и всички се радвали на „двойна свобода". 42 Говорителят не иска да говори изначало за рода на владетеля и за миналата му слава. Той изказва мисълта, че бог в определена времена дава на човешките поколения такива вождове и царе, конто ще му бъдат полезни (xa^’wptaixevo-js xatpouj toIq dvS’pwTitvacs yEVsai; ... той? auvoccoVTag tarijctv ^yfifiova; xai paat-XeI;), като Мойсей, Исус Навин, Давид, Зоробабел.43 След падането на византийската държава под властта на кръстоносците вседобрият бог, като не искал да изостави напълно ромеите, поставил над тях Йоан Ватаци, който откъснал народа от варварската вражда и му дал „пресладка свобода".44 На Йоан Ватаци Яков отдава укротяването на скитите (кума-
37 Вж. Mercati, ib., pp. 208 -221; срв. HMercati, Sulla vita .., pp. 172—173.
38 Вж. ib., p. 208, j—gt 'Ш'.оиВёа-гате PaaiXemv iv dau-pcpfroig urapaxatg ... vOv ij^aAAidao) epapstv 68dv 4g 4<p<ov xkqici'taiv dvti toi>c fecTteptoog fyiag...
39 Ibidem, p. 209, 9 sqq
40 Ibidem, p. 209, sqq.
u Ibidem, p. 210, 5—11-
42 1 b i d e m, p. 210, 12—13-
43 Ibidem, pp. 210, 2s— 211, u.
44 Ibidem, p. 211, 12—so-
ните) чрез християнизирането, вследствие на което според него те станали приятели на ромеите. 45 46 В свръзка с това са дадени кратки сведения за живота на Йоан Ватаци до заемането на царската власт. 46 Изтъкнато е по-нататък, че когато Йоан Ватаци се възкачил на императоре кия престол (tois T7jg аито-xparoptag -{Wxotg evtSpuvS-Etg), намерил държавата нападана от външни врагове и — някога обширна по всички части на света — ограничена в Мала Азия, той можал значително да разшири владе-нията си в европейските и малоазийските земи. 47 Припомнени са също успехите му против цариградските латини (Фрахта» yevog).48 Яков приписва на Йоан Ватаци заслугата, че се справил със създадената в Стара планина — на една ромейска според него земя — българска държава, със свой цар (paatAeig), под чиято власт била минала по-голяма част от Тракия и Илирия, чак до земята на македонците (dp’ ofyl xat таита хатс-страт^ут^ тг/ pactXtxy ayytvota xai ycvvatOTTjTt; o'jxeit tSv тгоХифиуро? Afyiov dtpEGTijxula p,olpa Tfjg ^{ie~£pxc ^yEjxovEtag cyxaTOtxEt TtXacafAEvrj xat paatXsa iy’iaurfjg, d>g StatpEtiSotto 6 yG>pog [i£v -rijv razXat Satidpstav, EXEtvTj Se to tG>v 'E3patwv SexdyoXov auvEmarazcapev'xj тб ttZeIotov ©paxiQg те xai T^g ’IXXuptSog aypt t&v MaxESovwv). 49 50 51 52 53 54 * Нему ce дължи, че e попречено на скитите (куманите) да опустошават западните ромейски области.60 Споменати са успехите против селджуците (Ilepaoaxu^at).61 С право Яков възхвалява по-нататък Йоан Ватаци за обединението на ромейските европейски и малоазийски земи 62 и го назовава 6 ту? sXEultepta?... тгритаУЕи-ту?.63 С общи слова с а възвеличени Ватациевите военни победи. 64 Особено е подчертана победата при Родос през 1250 г.56
45 Вж. Mercati, ib., рр. 211, 31_212, ?.
49 Ibidem, pp. 212, 7—213, g.
47 Ibidem, p. 213, 3—
48 Ibidem, pp. 213, 22—214, 13.
49 I b i d e m, p. 214, B_1H.
50 Ibidem, p. 214, J8—20: oux£tt Sxulkxdv г<5Е<л та яриатихехта ArgtCeta'. т^С хаУ Suopixijc, SkuD-Sv Sprjptav <fatepyep5|ievov.
51 Ibidem, p. 214, 20-22-
52 Ibidem, pp. 214, 22—215, 3.
53 Ibidem, p. 215, 4.
54 Ibidem, pp. 215, 26-216, 20-
53 Ibidem, pp. 216, 2i-2I7, ц ; вж. там (nota ad I. 3‘.‘) други указания
за тази победа.
С възторг Яков говори за вътрешната политика на Йоан Ватаци : за установяване на справедливост (Sixaioauvr;), законност (E’jvopua) и ред в държавата.36 Възвеличена е и мъдростта, и предвидливостта на императора (-rijv 8е <pp6vr;crtv oirolog ectiv). 37 Всички са готови според Яков да се жертвуват за него (илёр aJTO’j хататгрот^Еа&ас xai сычата xal i[/j'/ag). 58 С няколко думи с а очертани отношенията с българите, 59 с Фридрих II, с ико-нийския султан, с татарите.60 Възхвален е също наследникът на Йоан Ватаци, Теодор Ласкарис.61 Сравнен с Константин Велики, Йоан Ватаци според думите на Яков би трябвало да бъде поставен много по-високо.62 Говорителят припомня на-кратко за снова време, когато ромеите се наслаждавали на всякакви блага — значи преди латинското нашествие, после за настъпването на злините и най-сетне новия възход.63 Накрая Яков припомня накратко различимте добрини от установяването на никейската власт: вътрешен и външен мир и единство. Ед-новерци, ромеите сега се намирали под една държавна власт (v3v yap йолер Eva &eov ootid xal бЕокотЕэоута xoqitxwg р,оуытатоу GE^a^op-E^a). Той пожелава на Йоан Ватаци да установи за рода 38
38 Вж. Mercati, рр. 217, 12_218, 12; за вътрешната политика на Йоан Ватаци вж. и А. А. V a s i 1 i е v, Histoire de I’Empire byzantin, 11 (Paris 1932), p. 225 sqq.
Ibidem, p. 218, 13—33.
3M 1 b i d e m, p. 219, 6.
38 Изглеждэ, че за връзкпте на Йоан Ватаци с Иван Асей И се говори в редовете, i Ь., р. 219, 6—10: dXXd xal б илербрюС тоХХахбвеу £&vdpx>JS ёх •tepp.4va>v TfjC тетрахХЕрои nep.aTelvexai Talg elg TypdS 68clg TeTptopevog dfarcrjs 6'laTotg, I 8 e t v ix о» a a l те ipipo|ievo{ б ф i v ё x e I v 4 v xal XaXlav, <«v ёх лератшу t-rcciuxelv ёяев-йрта;... За връзките между двамата владетели вж. у Златарски, п. с.. 111, с. 378 сл.
80 Ibidem, рр. 219,10—220, 3.
61 Ibidem, р. 220, 4—17.
62 Ibidem, р. 220, ls—27.
63 Ibidem, р. 221, 4—13: 7)р.еу тот' rjpev, Вгалреяёотате gaaiXeoy, оЕ Tijg ‘Peipalwv exoixoi xaXoS < я > avrog aitoXaoovTej, бте gaS-eta yaXi^yT) xpaypaTtuv Ttepl Ijpag ёуеубреиеу, •ijylxa to SeaiciCov axpaiqiyoOg 8-eoaegetaC eg dT-pjg to SeaTtopope-yov 8'.’ dxXivoug хатер-jaolag xtov ёутоХйу тф хреЕттоус xpoae <.>. aXX’—
iTteaopijpev ар<ро> Tijg suite! ag xal xaxolg cuvexupaapey. vuv 8e TtdXiv dyexX^Ehftjiey 81’olxTippoug dqjdxouC S-еоб xal sig to dpyaloy dxoxateoxTjpev_ От тези думи
може да се заключи, че Яков е помнел времето преди 1204 г., следователно ще да е бил роден още в края на XII в.
Приноси към средно век о вна та българска история си трайно наследие на византийския престол (aypt awreXELa; aapEarov T^pelcB-at tov Xuyvov -rfj; аЗтохраторса; siri той #p6vou aou хата StaSoyijv ё; eyyovous xai dr£yy6vouc [iETarE[XK6[i£Vov). 64 *
Тази реч на Яков Проархий, конто е казана към имп. Иоан Ватаци вероятно в Солун, ще трябва да се датира, изглежда, между 1250 и 1254 г.63 Знае се обаче, че Йоан Ватаци е посетил Солун при последний си поход в западните области (през 1252 г.) и е напуснал солунските покрайнини през лятото (или есента) 1253 г., за да се завърне на изток. Императорът пристигнал в Никея през февруари 1254 г., разбелял се и починал в края на същата година.66 Речта на Яков Проархий прочее ще да е била казана при посешението на императора в Солун през 1252—1253 г.
Проф. S. G. Mercati е обнародвал също и занимливите стихове на Яков Проархий, насловени: Той [laxaptou xai сосрсо-татои хйр Чахы^ои той ev т$) себасуиа p,ovrj той aytou MeXetiou [1<о>-vaoaVTo; xai р,Ета тайта yEyovoro; |л.7[троттоХ1тои BouXyaptag, 6л6те о pactXei»? хйр ©EoSwpo; 6 Ko’iVTjvd; елёрт; t&v о>8е p,Ep&v xat ало t&v tpoaaaTtov аэтой exxokev рёро; ойх oXtyov xai лро; та; pova? той aytou MeXetiou елеХ^^ ExoupjEujs тайта; xai лара ptxpdv ei; ep7(-pwatv TeXstav есруасато.67 Стихотворецът призовава псалмопевеца Давид да опише настаналите за манастира злочестини. Той припомня миналото благоденствие и красота на обителта.
ой S’e€ pattetv pooXoto той ywpou, ^eve, r}v xXijctv айуй xai лоХют^у tov Ttva, MuoukoXiv [IE xai MeXetiov xXuEt;, t8v хоороХарлт) xai votj~4v <pwacp6pov aaxTjTtxalg cpauaavTa cproToyuctat;.68
64 Mercati, ib., p. 221, 14—31.
e5 Като terminus post quern трябва да се вземе победата при Родос, през 1250 г., за конто се говори в словото и конто обстойно е описана у G. А с-г о р о 1 i t a, ib., pp. 86, j—88, м. За датата на тази победа вж. и указанията на Mercati, ib., р. 216 nota.
66 За тези събития вж. G. А с г о р о 1 i t a, ib., pp 89, а) sqq.; 92, sqq. ; xal тт; ttjc drabpaf copqt auoxeuaTapevog та. атратеората t^s elf ёш yepouaijf ё<рг[-<Ьато; pp. 101, i9 sqq.; 103, 15 sqq.
67 S. G. Mercati, ib., pp. 222—225, според cod. Vi.idob. hist. gr. 106
68 Ibidem, p. 223, 17-21-
Манастирът на св. Мелетий при Миуполис (MuouttoXt? — между Атака и Беотия, на планината Китерон (Tvtatpwv) 69—е бил из-дигнат в пуста и планинска облает, но по това време благодарение и на императорски благодеяния (та? ё? avaxrwv a-fi>6vouf уор^уса?) се намирал в раздает и бил обитаван от голям брой монаси xaB-’wpav apt^d? t©v a^uywv). Когато император Теодор Комнин извършил поход в Елада, част от войската нападнала манастира.70 Нападателите измъчвали монасите, разграбили имутествата. Но най-лошото било това, че войската нахълтала в храмове, разграбила църковната утвар и книгите, поругала мощите и иконите, извлякла и била свещениците. Ма настирът е бил разграбен и опустошен.
МиоитоХг?, xwxuaov, ы tpt'X ’AS-Tjvat. eepyj та Xapxpz ~wv jiovwv MeXetcou.71
Поетът накрая призовава божието застъпничество за наказание на виновниците. От тези стихове може да се заключи, че Яков Проархий първо е бил монах в манастира Св. Мелетий при Миуполис.72 Там той е бил свидетел на нападението на вой-ските на епирския деспот Теодор Комнин (1215—1230)73 към
69 Подробно описание на този манастир е дал покойният атински митрополит Хрисбсторо? Папа8бяоиХО£, ‘О fiatoj MeAev.og 6 veoj (nep-1035—1105) ('Aihjvoug 1935), pp. 14 sqq., 73 sqq.; срв. Mercati, op. c., p. 223 nota. В това стихотворение има пенни сведения за състоянието на манастира през XIII в., конто могат да се добавят към изеледването на покойния. атински митрополит.
‘0 Mercati, ib., р. 224, 51_г>6 :
тоб Aouxdvzxiog A'jjovaiv OeoSibpou хаО’ ‘EAXaSoj np6yt>^ov ёатратаохбтоЕ, и auxvov ёхратёу тоб фоааатои ₽zp|Jzptx6v, Juaijxov, Izzpozpoirov, xrj^^vef йаяер xevrpoCijxTai xijcptai, a|i<pe> rrpoaapzaaouac...
71 Ibidem, p. 226, 115- 117.
72 Според предположението на проф. Mercati, Sulla vita.... p. 169. Яков приел иночеството в тозн манастир : indosso il saio monastico nel mo-nastero di Myopolis.
72 Стиховете са писани несъмнено във връзка с поход иа деспота Теодор Комнин, а не на Теодор II Ласкарис (срв. Mercati, Sulla vita..., р. 168), значи между 1215 и 1230 г., а не между 1254—1258 г., когато е царувал Теодор II Ласкарис. Както изрично е посочено в наслова на стихотворението
1222 г. 74 Стиховете са писали наскоро след нападението, както може да се заключи от думите на поета, че то е станало „за-вчера" (irpox^r^ov).73 Годината на нападението на епирските войски дава едно указание, докога Яков е бил монах в този манастир. В наслова е посочено изрично, че изборът на Яков Проархий за охридски архиепископ е станал едва по-късно: 'laxwjjou той ev тт; oe^acjxta |iov^ той ayiou MeXetcou jiovaoavTo; xat [СЕта тайта yEyovoToj [c tj t p о тг о X t т о и Во и X у а р I а g... Архиепископството на Яков в Охрид следователно би тряб-вало да се отнесе най-общо между годините 1222 и 1246 г
От изложените данни обаче може да се направят някои по-точни изводи относно времето, през което Яков е заемал длъж-ността охридски архиепископ. Проф. S. G. Mercati76 с право изтъква, че веред празнотите в списъка на охридските архие-пископи през ХШ в. установени дати са: 1213 г. за Йоан Каматир 77, 1220—1234 г. за Димитрий Хоматиан78, 1250—1261 за Константин Кавасила 79; преди 1292 г. за Генадий 80 и
Яков тогава е бил още монах, а едва по-късно станал охридски архиепископ. През времето на Теодор 11 Ласкарис Яков Проархий вече отдавна е бил на Св. гора атонска, както може да се заключи от указанията на посветеното нему Влемидово съчинение и от прнведените по-горе слова на Йоан Век Освен това в стихотворение™ ясно е указано името на владетеля.
74 Митрополит Xpuaiaxopog, op. с., р. 29 sqq., нише за това нападение, че е било извършено хата та ярйта ётг, той if atoivoc при поход на Теодор Комнин против франки и българи и за завладяване на Солун. Архиеписко-път е знаел за стиховете на Яков (когото той погрешно назовава още и Йоан подобно на К. S а t h а s ; срв. Mercati, Sulla vita ..., р. 176), но не е познавал изданието на проф. Mercati (вж. XpuadaTopog, ib., р. 30, nota 2). Теодор Комннн е назован avag (Mercati, ib., р. 224, 51: iooxavaxtoc). Може да се смята, че нападението е било извършено не към 1214 г. (за съби-тията вж. G. Acropolita, ib., р. 25, к sqq.), а по времето на неговото про-гласяване за солунски император, когато е увеличил владенията си (вж Acropolita, ib., р. 33,14 sqq.), следователно към 1222 г
75 Mercati, op. с„ р. 224, м.
76 Mercati, Sulla vita..., р. 170.
77 С н е г а р о в, п. с., с. 20S—207, приема, че той заел охридския архиепископски престол след 1183 г., а е умрял в 1215 г.
78 Според С н е г а р о в, п. с., с. 207—210, той е станал архиепископ към края на 1216 г. и останал на тази длъжност немного след 1234 г.
79 Според Снегаров п. с., с. 211, той е бил охридски архиепископ по времето на Теодор II Ласкарис (1254—1258) и в началото на царуването на
1294—1299 за Макарий. 81 Той предполага, че Яков е бил митрополит след Димитрий Хоматиан (1220—1234) и преди Константин Кавасила (1250—1261), като през 1247 г. вече е бил напуснал архиепископството.82 Ако се приеме указанието на Синодика83, че по времето на цар Иван Асен II (1218—1241), 84 ло-точно след 1234 г. (след Д. Хоматиан) до 1241 г. са били архиепископи един след друг Йоаникий и Сергий, то може да се предположи, че Яков ще да е бил охридски архиепископ между 1241 и 1247 г.
Според Георги Пахимер85 Яков като охридски архиепископ
император Михаил VIII Палеолог, без да могат да се определят точно го-дините. Един документ обаче дава 1250 г.
80 Снегаров, п. с., с. 212, изтъква, че той е бил поставен от Андроник II Палеолог (1282—1328), останал е малко време в Охрид и преди 1289 г. е напуснал архиепископството.
81 Според Снегаров, п. с., с. 212 за него са известии годините 1295 и 1299.
82 Проф. Mercati, Sulla vita..., р. 170, е допускал една несъобраз-ност, като твърди, че Яков е бил близък приятел на Андроник Палеолог и от него в съгласие с Йоан Ватаци бил въздигнат на архиепископския престол : fu intiino di questo generale. . dal quale, d’accordo con Giovanni Duca V atatzes, fu promosso alia sede metropolitana di Achrida). По-нататък обаче той посочва собствените думи на Яков, от конто се вижда, че познанството му с Андроник Палеолог е от неотдавнашно време или, както добре изтъква проф. Mercati, „може би след заемането на Солун в 1246 г.“ (le rela-zioni con il Paleologo sono di data recente, per confessione dell’oratore... forse dope la conquista di Tessalonica del 1246). Ако това e вярно, то Яков би трябвало да е бил охридски архиепископ само най-кратко време — няколко месеца, защото заемането на Солун е станало в края на 1246 г., а при смъртта на Андроник, в 1247 г., Яков вече е бил напуснал архиепископията. Трябва следователно да се предполага, че Яков ще да се е запознал с Андроник вече като ексархнепископ н като такъв ще да се е ползувал от не-говите услуги и благодеяния.
83 Вж. М. Г. Попруженко, Синодик царя Борила (София 1928), с.
92: между мпуополТты <Ти е-кша при елгочьстие'Бмъ ц^и Ас-ени подь «е-
-ааст1ж тръноескЫА nxTfixfxi'x се споменават (с. 93): Ссрги. ду-
Хкп(и)скопи сч^идст|'и
84 Срв. Снегаров, п. с., с. 211.
85 Вж. G. Pachymeres, 1, р. 82, 4-^; р. 137, у-10 (=- М i g n е, Р. Gr., CXLIII, coll. 517, 575).
17. Украси съсзверинен орнамент (Болоас п с а л т и р)
18. Същото (Болонски пса л тир)
« - > - '
Д 4Г ЛЛГвСЛ0ЖН111ИК|1 1^аж.г<на»к<устч«з£мй| . шцтл1тоуклдге
C’fHTKOJtWk •» -
jjlltA't'TMMNa
СЧЛТДТкСЖ ж •
T»VKA< __ f А1^К«Т1ГИЛГЪ
К1Л<1Т.НЛЛПеу _ етмнн: • /
мрлл«стнкк^дг
МНИЙ ПОМНЁк ,ТкС*-:--
ДОЛ’кШЖСА&ЗКЪ
HHWK’l.
T-t лг кп
•кн Alin 4±-мж& la нн
м У ГГСЫСАГ . 'Г1ААХМСТДТСЖО|йку>
ЧЛ*КМЛМКА4Гж4сТМ<лШу СТА К К At n 0*k% ДА • МАДДПДЖс Ж И Л on V«+x* МЮкт'Ляк,- сиж Ж <?п4нг»Ж.*ГьЗД|к КАМАНИН! . йп«а*д1,ампЙААХ$аА^д<.

KAftUlCA
£»иЛ МСНЛЪНМ М АНЖИ**» КЛ А СТА Л&9 К гкш*Л *£*П1
.Чн<-; .
^НжДОЛНЙоЛЛ’К шжжт’кпЧше
Ж.
ДЧИЦЖ .
•еч^'акж'гтнко КТСП4ГЖ
KTlfOHCi/^fAM «<WKVntCH%, ••• KTCirptlllEHilA-: ск'ХнкЧ
^K/uc'tytwi понтсгл нмЪнн йгв
Л'КЛТХ1^11М,Н1<НМ «г- -[* ТАлАк^АННМ^кд сктчжу • ||р»н •п’етАнн1|*Л’ЛД*’* • Д’Л-к Г, АТЛ Н н Л Л Г 0 ••••
0И^кУХГЛЛГ.»АЧХЛ€ЛМЙМТ аги’нтт,
НЧ^ЯНКЖА ••-
^H^KVX H-ktHV|* 1ЛАА 1С& . Г*«ОЛХСК pit IUCN и яд Л n^YxcTfiiKji v tjг *
къспмтОгъНЖ* **1*
НЛ7СЖЧН .АЛТ TttV
^<*7^’кг.мвкт*» npadh . MHTtOKcXaAyU^’Mii-k
НИНСНСММАЛrli» •••-

П жетннД кшрлсл СМ£Н НН A±M‘W riLKHHflUMer*** и •¥ Л Л££ Ж К К НС ТКЬ К1С*рЦАСШП-
Н кус ж д ож ъ е т к 1у>ж КОуЧШЙгиСТАЖН _£U€CYV СЛА ^Л ЛСАфбЛК--O<Xn k** Н ш нс АКСКАГМ П<»и гч«и««тде |*нмИм’«кл м крЖГЪ'/ Ж^еКК ^X<*vii*H,\V -\. J^X С П л н Аа юж
МЖ^Цн^^СТО VJL ИННА*!-.
^пншж вкъстжж тйж
П *мжн
П11(АК0фН фНИД/ЧИН АНфС '* п 1ЛежнджтлвуПНД fARlYUttWlfA ШМЛТНЦЛМХЛв МСНЪЦХ'-|[ АЪТНЛ/1±Л* МШ1 Д’хтке нд-1-^ijie [ aiz^mrmaav^ П £лЦцд-жьухкхн)Г,[ ^кртгн£д(лнАк1ш Г|-к !кц А. и
\«*Ц1ЛМ Пи>И
ВВЖ^Ч«¥ХСК**>>М« ин »ЖС«КНКМ* ГАН* дм^н«<1^>пн«
А *»ЪП^|»«Н»С4 .
VX инайЖ^УЖСК'МК ЯьпгКАМ /• (<*Л1Н1г1 НК «Г А« БНЫПСЛьФХ iyn*e< снр-к«хК*А«Авнн.*плл.А 7хн**>*1<ЧЖ«|«вЖ-нКА*1М'д4х.ч
JJ *АГ<т<СГМЛ.С«А««A H«C<NR t ЦСКСГГ НАСТ* КМ* ^ннк адях » и t riHTiK ЛКГ^Н'
R же поп АО 111 АЖ-д нг^к*»^1-ц п^«*км «МНМЪ* fkmpAZi^HMi HpXlVklt нмск.ху'ж
Мкшжж *
Q XNC'<aCTHACOKXM«AXui(. М41/к^ХПН«Ж АЛПНИАЖ •ТА НДХ'* тлк« кйдеустнтж гакек vtrchx 10Н «▼fit ГЖ10<йи«у a»mj тне*
н К« НЛЖПнА AtA
V*-- •угп«Ав**’4>
X L (i Т'ЦЦ
Г1'
А
If f нл>у у ЧМЪКвННАМ
^ллгшлклг €СНГН7€МЛ ЖТШЗ-^
ГГМШККАК’ ^(пуРХПОуСТН ' ЛЗДСКЗД^Ц / KINHfiAM Ммтмн^Х^
Q M pivVuKTAKK АЛ
m'.:
® v'Awiiv ш<нпепок.ннж нж см^д1
л^сЯма ст&^<я* ЧА% J
Л1>

piYHlVlCCHKCrJk Vtl^TMH'x-т^клАтнлхслЛ
свйтк^жлА^еБ
to СЖ<у- в злтйтпйкже
IС Bl Н МКЛ Ш.HVX’. — пжп-ъёп<*вм- сн
" " .ТГ’ " АЖ -'^
Х?^р A'v нтл fKli 2[^‘вк'зьЧ*’жЛЖ|4
гЬОЖ 2 КД CIc'-s- ц|1анжк1сжмujiuirx^
kXXICt КХПЗЛк. ,t дх1к*Аиа:**лн'Ак^ 'ЛКЛАШКС! .TlAHlK
В1ШЛ'Ь€Л1ПГяЪ p^tvevnHMikx^i
ил'Хвил/;;дд . « '------...л
Х|М&7'г
к нкншн 'nbV лнвткнр^г К КТ 1 CK<ATtx4k ^ДнаКэде^ЦН!
»< • .. 1 >

ЬЪНЛЛГв^ в ПК6С’Г^± МДСН ЖЧ W > .1 ▼д W ч Д -*
К
6ОТАСТЪ1ХХ-^ ’ ЛЛЖвПХ.ГНЖЬ
‘ HCHAT.HlVT’klW
•гж • ИЛ. • «Л *Д4 Ге
K’RCHRl
| | С R JC
“чллгдтт млтшъшн «1*п г *> г Л Л -ч
НА
ЛХТ1ПМЛ%
OMVXCrrfcGH Г КЛЬб ГГквСНН ИДвМ4Тв^КЖДЧ чгс riXT^dtkiii\4
<мжиалжлж_ вл
бил коронясал солунския деспот Теодор Комнин. Това указание на Пахимер е неточно, защото Теодор Комнин бил коронясан от Димитрий Хоматиан към 1222 г.,86 но то свидетелствува, че Яков е бил добре известен на съвременниците си.
Яков Проархий прочее се е родил в Ахея (Пелопонес)87 вероятно към края на XII в. Към 1222 г. е бил монах в манастира Св. Мелетий в Миуполис. Между 1234 и 1246 г. или по-вероятно между 1241 и 1246 г. е бил охридски архиепископ, след което се оттеглил в Солун и на Св. гора атонска, гдето бил избран за игумен на Великата Лавра.88 Починал е преди 1293 г.89 Неговите книжовни творби, доколкото са известии—а би било желателно да се издирят и обнародват всичките.— го окачествя-ват като занимлив църковен писател с добро хуманистично образование.90
86 Вж. G. А с г ор о 1 i t a, ib., pp. 33, u 34, Б; срв. С н e г a p о в, п. с., с 111 н бел. 5,-с. 118 сл.; Mercati, Sulla vita..., pp. 168, 171. Отноше-нията между Хоматиан н Теодор Комнин са били добри, кэето е нов доказ, че не на Хоматиан (както смята Снегаров, п. с., с. 280), а именно на Яков принадлежи стихотворението за похода на Теодор Комнин, в което са изразени лоши чувства и неласкави мисли за епирскня деспот.
67 Въз основа на думите: val xal ffiv sti xat£8cipot xijv Jp-ijV ’Aya’av xal •rijv npia%wpov 'EAArjvlSa. . . (Mercati, Jacobi Bulg. Arch, opusc., p. 214,6_6); проф. Mercati, Sulla vita . . . , p. 169, изказва предположението, че Яков е роден в Ахея.
88 Това свидетелствува една приписка и подписът на един документ, по-соченн у Mercati, Sula vita . . . , pp. 170, 167/8. ГЬдписът e от 1288 г.
89 За датата на смъртта срв. също Mercati, SдПа vita . . . , рр. 170— 171. Като напълно установен terminus ante quem е годииата 1293, когато е починал Век. Проф. Mercati, ib., р.171, е пэсэчит н нятэл съмнигеяти сведения за Яков.
80 В свръзка с иденте, начетеността и стихотворните похвати на Яков вж ценните указания на проф. Mercati, Sulla vita . . . , pp. 172—176.
Приноси към средновековната българска история1
п
5. За наименованията на Марцианополис—Девня
Докато сравнително многобройни сведения са запазени за историята на град Марцианополис през античната епоха,2 съ-вършено оскъдни са указанията за средновековието. Градът е споменат в „Синекдемуса“ на Йероклес3, от което може да се заключи, че той ще да е имал известно значение през времето на имп. Юстиниан I (527—565). Според Прокопий4 между кре-постите към Черно море от река Искър, възстановени от имп. Юстиниан I, е бил също и гр. Марцианополис. Във втората половина на VI в. градът пострадал много от варварските нашествия. Според Теофилакт Симоката аварите опустошили заедно с другите градове (Рациария, Бонония, Аква, Доростол, Залпа-да, Панаса, Тропеум Траяни) и Марцианополис5. Изглежда обаче, че градът не ще да е бил напълно разрушен. Малко по-късно в него потърсил прибежище византийският пълководец
1 Вж. Ив. Дуйчев, Приноси към среднсвгковната българска история, в ГНБМПл, 1937—39 (София 1940), с. 195—213.
2 Вж. статията на С. F 1 u s s в PWRE, XIV. 2, coll. 1505—1511. Към нея могат да се направят някои библиографски добавхи, напр.: Н. А. М у ш м о в, Разкопките при с. Река Девня (ИБАИ, VI 1930/31, с. 263—-65); Находки на римски монети в с. Река Девня от II—IV в. сл. Хр. (ГСНМ, V (1933), с. 18 сл.); Le trfisor numismatique de Marcianopolis — Devnja (Sofia 1934). За монетите, сечени в града, вж. също L. R u 1 i с k a, Ined.ta aas Moesia Inferior Ill (Serta Brunsmidiana, Zagreb 1928,p. 231 sqq.). За намереиите там тракийски конници вж. О. I. Kazarov в PWRE, Suppl. Ill, col. 1135. Изогтс.в1м указанията за пре-ходния период — от края на римского владитество до началэтона шестия век. Сведенията са твърде богатн и заслужават нарочно проучване.
з Hierocies, Synecdemus, ed. Bonn., p. 391.
4 Procopius, De aedif., ed. H., p. 147, 49 sqq.; p. 148, 29.
5 T h e о p h. S i m о c a 11 a, ed. De Boor. pp. 54, 24—>5,1; с известии изменения у Theo ph., ed. De Boor, p. 257, 11—14; срв. P. M u t af c i e v, Bul-gares et Roumains dans 1’histoire des pays danubiens, Sofia 1932, p. 102 sqq.
Коменциол.6 През 595 г. братът на имп. Маврикий, Петър, из-лязъл от Одесос и пристигнал в Марцианопол.7 Но това са сет-ните вести за града преди настаняването на славяни и първо-българи в тукашните земи. Каква е била съдбата му през по-късни времена? Изчезването на неговото име може естествено да ни наведе на мисълта, че той ще да е бил разрушен. Знае се, че самите пърьобългари са допринесли за неговото разру-шаване, като са използували градиво от неговите сгради за своята столица Плиска.8 Някои историци погрешно го отъж-дествяват с Преслав.9 К. Иречек пък смяташе, че градът „очевидно" не е бил вече населяван в старобългарската епоха, и то поради промяна на „здравословните отношения"10. Той предпо-тагаше, че тези условия са се значително променили от рим-ско време насам и дори допускаше, че целият терен се е пов-дигнал и видоизменил поради наводненията.
Името на днешното село Девня е турско извращение на българско име и спада към онези местни имена, конто са променили окончанието си -енъ (-ьн) и -ина в -на,-ня, -не и пр., под влияние на турското произношение.11 12 В писмото на Павел Джорджич от 1595 г. е споменато названието Devino, а в ре-лацията на П. Богдан от 1640 г. — Devina.13 Твърде приемли-
6 Theoph. Simocatta, ib., р. 91, 10 sqq.; Т he о р h., ib., р. 257, 27 sqq.; срв. М u t a f с i е v, op. с., p. 149 sqq.
7 Theoph. Simocatta, ib., p. 247, 11 sqq.; Theoph., ib., p.274, 17; срв. M u t a f c i e v, op. c., pp. 103/4.
8 К. Шкорпнл в ИРАИК, X (1906), с. 154; срв. М ч t a f с i е v, op. с., р. 185.
9 Към указанията у М u t a f С i е v, op. с„ р. 272, nota 2, могат да се прибавят още : F. Kanitz, Donan — Bulgarien und der Balkan, 2 Aufl., Ill, Leipzig 1882, pp. 73, 129; Wesselingii in Synecd. comm., ed. Bonn., pp. 407— 408; поразително e, че същата грешха e дэпусната у F 1 ч s s, ib., col. 1510. Срв. също Л. Мнлетич: БПр, I 10 (1894), с. 79, бел. 2
10 К. И р е ч е к, Пътувания по Българич, II (Пловдив 1899), с. 851.
11 Вж. Ат. И л и е в, Турски изговор на български местни имена, СпБАН, XIV (1917), с. 117-8.
12 Вж. М. С. Дринов, Съчинеиия, I, София 1909, с. 538; срв. Л. Миле т и ч, Старото българско население в Североизточна България, София 1902, с. 104/5. — Текстът иа релацията на П. Богдан уЕ. Fermendzin, Acta Bulgariae ecclesiastica(Zagrabiae 1887), p. 77; български превод от мене в Ар-
хив за посел. проучвания, II 2 (1939—40), с. 187.
ва се явява съпоставката със слав. дъкк, още повече, че Йор-данес, Амиан Марцелин и Дексип съобщават, че градът бил на-зован Марцианополас по името на Траянов гга сестра Марция (Marcia), като в легендата е замесен и разказът за някаква ней-на прислужница.13 Според проф. Ст. Младенов обаче името про-излизало от староиндийска форма със значение „теча“14 15, по-късно осмислена от славяните. Какъвто и да бъде произходъг на името, Яве о е, че славяните тук са го съпоставили с думата „дева". У византийските автори и в славянските лични и местни имена, записани на гръцки, t се предава с а, са, га, иа. С оглед на това за името Девина или Дегино би трябвало да очаква-ме в гръцките извори форми като: Aa/va, Aez3tvz, Aca'.rva, Ata-utva и др. Това дава възможност да се отъждествят няколко указания на византийските автори. Така Лъв Дякон съобщава, че византийският император Иоан Цимисхи, след като заел сто-лицата Преслав, отправил се с цялата си войска към Дръстър (днешна Силистра) и пътем заел градовете Плиска и Acvetav16. Единствен Ю. Кулаковски бе изказал предположение, че тази крепост ще да се е намирала някъде до реката Вичина16, сиреч към Камчия, което не може да се приеме, като се има пред вид посоката на движението на византийската войска. Може да се предположи, че това име е извращение от формите Aiautva или AiauEtva, което не е недопустимо, като се знае, че изданието на текста на Лъв Дякон е направено по един-единствен ръкопис.17 А градът Марцианополис-Девина се е намирал точно на
13 Jordanis Romana et Geica, ed. Th. Mommsen, Berolini 1882, p. 81, 19 sqq.; A. Marcel I ini Rerum gestarum litri qui supersunt II, ed. C. U. Clark (Berolini 1915), p. 427, 14—15: Marcianopolis. . . a sorore Traiani prin-cipis ita cognominata; Dexippi Fragmenta, 17 b (HGM, 1, ed. Dindorfius), p. 179, I sqq. Според този автор месгните жители разказвали (As-foua.v oi £f-Xiupiot), че иаименованието на града произлизало от името на Траяновата сестра. Не е ли това една от многото легенди за имп. Траян, така разпростране-ни и до днес по иашите земи ?
14 Ст. Младенов, Имената на още десет български реки, СпБАН, XVI (1918), с. 71—76; Сборник Ишнрков, София 1933, с. 260, 263.
15 L. D i а с о п u s, ed. Bonn., р. 38, 5 sqq.
16 Ю. Кулаковски й, Где нахотитас вичинская епархия константинопольского патриархата, Виз. врем., IV, 3—4 (1897), с. 327.
17 За ръкописа — cod. 1712 от гръцките ръкописи в Парижката Народна библиотека — по който е направено изданието, вж. Н. О m о п t, Inventaire
пътя на императора, тъй като още в древността там е минавал път, който е водел за Дуросторум.18 Кедрин споменува името на селището във връзка с византийско-печенежката война през 1049 г., като разказва, че пълководецът Никифор се разполо-жил в мястото, което стояло недалеко от Стохълмието и се зовяло Д:ах£уё.19 Това име бе сполучливо гоправено в Aio$eve20. Най-близко по време указание намираме в описание™ на арабский пътешественик от XII в. Идриси, който споменава Dhine-b а 11, сиреч Atvsta пбД?.21 Георги Пахимер разказва, че Ивайло можал да победи византийския пълководец Мурин inc тф Дсарас-\а.22 Друго указание за това местно име е дадено в известната стихотворба на Мануил Фил: Oux^ayxav, Oupp-'x^tov i'pa role перс?, то Kouts'cxos aoxu. про? тсбтос? naXcv nj? Acapacvaj... tov тб-no'23 Най-сетне с това име е сближено и указание™ за Дса-рих, ксето се среща в гръцкото житие на св. Наум Охридски (XVI в.).24 Това отъждествяване обаче трябва да се отхвърли, тъй като в нс вооткритото гръцко житие на св. Наум напълно ясно е посочено на това място името Девол: iv х^ avrcnepx т^е Xtpcvrjg Д'7рб^ес.25
Ако въпросът за отъждествяване на някои от тези имена
sommaire des manuscrits grecs de la Bibliotheque Nationale, II, Paris 1888, p. 128.
18 Cpp. B. Pick, Die antiken Miinzen von Dacien und Moesien, I, Berlin 1898, p. 188.
19 С. C e d r e n u s, ed. Bonn., II, p. 597, 20 sqq.; „Стохълмието" вж. по-co ванията у В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, II, София 1934, с. 96, 100, 489, 498 сл. Според него Сто-хълмието е заемало източната половина на днешна Северна Българня, между предгорията на Стара планииа и Черно море.
20 В. Н. Златарски, в CnSAH, XXX (1925), с. 27—28; История, II, с. 100, б. 5. Палеографски е твърте вьзможно да се смесят буквите тс и ₽.
21 Вж. W. Tomaschek: SB. der phil.-hist. Classe d. k. Akad. Wiss. Wien, CXI1I, 1896, pp. 317—18; излишни са предположенията за някаква форма Dne-pole. .Светло поле" или Dinje-pole „Динено поле"; срв. също р. 310
22 G. Р а с h у m е г е s, ed. Bonn., I, р. 466, 9 sqq.; срв. р. 551.
23 Хр. М. Лопарев, Византийский поэт М. Фил, СПб. 1910, с. 52, ст-211 сл.; за отъждествяването на отделните имена вж. у Златарски, История, III, 1940, с. 561 сл.
24 В. Н. Златарски, в СпБАН, XXX (1925), с. 25—27.
25 I. Du j се v, Un manuscrit grec inconnu avec 1’acolouthie et la Vie de St. Nahum d’Ohrid, в Studia hist.-phil. Serdicensia, 1 (1938), pp. 121—124.
е сравнително лесен, много по-спорен е въпросът за локали-зирането на името. К. Иречек бе изказал мнение, че името Atapatva е производно от „дева“ и че местоположение™ на се-лището трябва да се търси някъде наблизо към Козяк, вероятно възвишението „Град" или „Вида" при Железните врата (Кот-ленския проход). Самото турско название „Къзтепе" според него е свободен превод на славянското „Девина" (гора), до-като гръцката форма е повлияна от глагола Siajatvw.26 Това отъждествяване бе възприето и от проф. В. Н. Златарски.27 Подобно локализиране обаче не е приемливо и много по-естест-вено би било да се допуске заедно с Хр. Лопарев, В. Тома-шек и проф. Ст. Мчаденов28, че в случая имаме само един византийски напис на българското име „Девина", сиреч „Девня". Това дава основание да се предполага, че крепостта Марцианополис след големите варварски нашествия при настаняването на първобългарите в тези области ще да е била възобновена поради нейното стратегическо значение. До стария град изник-нало ново селище със славянско име „Девина", което селище може да се смг.та като наследник на римския град. Ако се допуска предположение™, че късноримската архитектура е оказала влияние чрез своите средища Марцианополис и Нико-полис при Дунава върху развоя на старобългарското изкуст-во29 то по необходимост трябва да се приеме, че старият град Марцианополис все пак не ще да е бил напълно разрушен и запуснат през ранната първобългарска епоха.
След вековна забрава името на град Марцианополис се явя-ва отново към средата на XVII в. В 1643 г. папа Урбан VIII (1623—1644) въздигнал бошняка Марко Бандулович за архиепископ на католиците в Североизточна България и в някои
26 С. J ire Се k, Das christliche Element in der topographis.hen Nomen-clatur der Balkanlander, Wien 1897: SB. k. Ak. Wiss. Wien, ph —hist. Cl., CXXXV1, p. 82; Псп, LV—LV1 (1898), c. 257 сл.
27 Златарски: СпБАН, XXX (1925), с. 26; История, II, с. 100, б. 5 ; Ill, с. 561, 570.
28 Лопарев, п. с., с. 26, б. 7 ; W. Т о m a s с h е k, Zur Kunde des Hamus-Halbinsel. II. Idrisi (Wien 1887: SB. k. Ak. Wiss. Wien, hist.-phil. Cl., CXI1I, Hf. 1), p. 28; Мл аде нов, Имената . . . , с. 74.
29 Срв. Б. Филов: СпБАН, LV (1937), с. 15 сл. с посочванията.
отвъддунавски земи, като му дал титлата „марцианополски архиепископ" (archiepiscopus Marcianopolitanus).30 В 1656 г. за иегов приемник бил назначен чипровчанинът Петър Пгргевич.31
6. Статуя на българин в Цариград
В съчинението Парастасес; cuvTopoc ypovcxal1, съставено от неизвестен автор през VIII—IX в.,2 се намира едно занимливо и, из-глежда, пренебрегнато досега сведение във връзка с българите. В главата, насловена Обара 5', тд то1; ’АртотгсоАсос; лирос; bnapyov,3 между другите забележителности на византийската столица се споменава и тази: ’AAAa xal ВэбАуаро; Оттёр робе ха-тарао; VTrapywv, 6; тт; yr) бторбттЕСУ ^-eAwv, toI; epwet D-sapa тс рё-yccTov.. .4 В cod. Paris, graec. 1336 (sec. XI) e дадена формата ВобАаро;, поправена от Lambecius, докато Combefisius е поддър-жал, че това е собствено име ВэбАаро/’. A. Banduri6 смята, че трябва да се чете ха-8-арб;, и предлага: Оттёр род; xalkxpd; urrapywv. Същият текст с малки изменения се чете и у G. Godinus7: йААа уар ха! ВоиАуаро; оттёр род; ха-Эард; Orrapyov, 6; тт; у^ Scopurtetv eDeAecv toI; opftat D-sapa тс peytarov. Издателят на IZapaaracEc; cuv-торос ypovcxal смята, че описанието може да се отнесе към никоя позната антична статуя8. Преди всичко трябва да се за-
зо Вж. у 1. D u j ё е v, 11 cattolicesimo in Bulgaria nel sec. XVII (Roma 1937), pp. 43 sqq., 91 sqq.
31 Ibidem, pp. 61 sqq., 143 sqq.
1 Вж. Scriptores originum Constantinopolifanarum, recensuit Th. Preger 1, Llpsiae 1901, pp. IS—73.
2 Вж. ib., pp. IX—X: compositum est opus octavo vel none saeculo, in'er tempera Leonis Isauri (717—741). . . et restitutionem moenium a Theophilo (829—842) perfectam. . .
3 Ibidem, pp. 44—46.
4 Ibidem, p. 45, 7—9.
5 Вж. указанията за това на Th. Preger, op. с., p. 45.
6 A. Banduri, Imperium Orientale, 1 3 (Venetiis 1729), p. 80 В; срв Migne, P. Gr., CLVI1, col. 685 B.
7 G. Codin us, De antiq. Const., ed. Bonn., pp. 170, 22—171, 2.
8 У S. Reinach, Repertoire de la statuaire grecque et romaine, II, Pa ris 1908, p. 556, са представеии две подобии статуи от Берлин и Арецо; 11 (Paris 1904), р. 156 — друга статуя от Британския музей; V (Paris 1924), р. 298, друга статуя, ио с двама работници. Всички остаиали статуарни групи
бележи, че текстът не е напълно установен. Формата pouXapos не се намира в речниците и би било много смело да се изве-де от роб; и йрот^р (или някаква форма от йрбю). Най-прием-ливо е прочее да се допуске, че наистина трябва да се чете именно BouXyapos- Поправката на израза итгёр pods хатараод в бтг1р (am?) pods dpdrpou или ха-йарб; е излишна. Думата хата-р«о; трябва да се изведе от рядко употребимия9 глагол х«та-рбсо (хат-арбсо). В този текст следователно се говори за изображение на човек, който се намирал на оратен (хаткрао;) вол, в положение сякаш се тъкми да заоре земята... Този орач според нашия паметник е представял българина. Ако това че-тене на името ВзбХуаро; се приеме за вярно, то трябва да се заключи, че в тази статуя — произхождаща вероятно от ан-тичната епоха — ромеите от времето на ранното средновеко-вие са искали да съзрат едно изображение на българския народ с неговото главно занятие — земеделието. Може по този повод да се припомни, че въобще византийците неведнъж са отъждествявали намиращите се в Цариград статуи с разни народности. Никита Хониат разказва, че на Константиновия пло-щад в столицата се намирали две статуи, едната от който се назовавала 'Pwjm'a „Ромейка", а другата Ouyyptaca „Маджарка“. Когато имп. Мануил I Комнин (1143—1180) се готвел да се отправи на поход против маджарите, съобщили му, че статуята 'Ptefiata била свалена от подставката си, а на нейното място била поставена статуята Ouyyptaoa. Императоры повелил да махнат незабавно „Маджарката" и да поставят пак „Ромейка-та“, като се надявал с преместването на статуите да може да промени и делата, та да възвиши делата на ромеите, а делата на маджарите да бъдат принизени.10 Същият византийски автор разказва, че веред цариградското население било разпростра-нено вярването, че в лявата нога на една конска фигура било
обаче представят два вола с един работник. Нешо подобно е представлявала цариградската статуя.
9 Срв. Aristophan., ’’OpvtS-ep, v. 582, oi 8’a5 xopaxej xwv feu'fapfojv, -trjv yijv xatapoSatv. . .
10 N i с. C h о n i a t a, ed. Bonn., p. 196, 3 sqq.; срв. повече у I . D u j-c e v, Appunti di storia bizantino-bulgara. Studi bizantini e neoellenici, IV (1935), p. 131.
скрито малко човешко изображение (<2v5pe(xeXov). Според едни това олицетворявало някакъз венецианец или пък някой от за-падните народи — врагове на ромеите, докато според други— това било изображение на българин (xai t&v Boukyapcov fvo?). При завладяването на Цариград от кръстоносците в 1204 г. статуя-та била разбита и наистина била намерена медиа статуйка, представена с одежда от вълна (уаХх^рЕ; tvSaXpa. .. TtEpixEtpEvov, -/Xalvav crroiav ”G)V SpEppawv ta £p:a ttXexouoiv).11 Будното въображение на цариградските жители е търсело да отъж-дестви с някои от познатите му личности или близки народи онези статуи, конто били запазени в столицата и чието истиною значение вече е било забравено.
7. Папско писмо за войната на император Лъв III против българите
Между писмата на папа Лъв III (795—816) се намира едно писмо, отправено до имп. Карл 'Велики (768—814), с дата VII Kalendas Decembris или 25 ноември 813 г.1 Това писмо заслужа-ва известно внимание, защото в него палата съобщава някои сведения за войната на византийския император Лъв V (813— 820) против българите.
Палата съобщава, че пристигнал един кораб (unum navigium nostrum) с неколцина гърци. Един от тези гърци му дал някои сведения (dixit nobis) относно работите във Византия. Гъркът разкагал, че докатэ новоиздигнатият император (Leo qui nunc effectus est imperator) сиреч император Лъв V (813—820)— се сражавал против българите (dum esset... contra Vulgaros ad pjgnandum), Прокопия, жената на сваления император Михаил (I: 811—813) имала един приятел (quendam amicum), на име патриций Константин, когото подбудила (exhortasset eum) да я вземе за жена (ut sibi earn in coniugium copulasset). Заедно c това Прокопия му обещавала едно голямо скрито съкровище (promittens ei thesaurum absconditum multum), което, казвала тя,
11 N. С h о п i a t a, ib., р. 858, 3 sqq.; срв. D u j С е v, ib., р. 131.
1 Издадено е в MGH, Epistolarum tomus V. Karolini aevi III, Berolin 1889, pp. 99—100.
била пазела скрито от баща си — сиреч от бившия император Никифор I (802—811). Тези скрити богатства трябвало да се раздадат на народа (per quod populum erogare debuisset), за да го избере за император. Тогава (подмамен? seductus?) от нейните думи и нейния опасен съвет (iniquo illius consi io), той спечелил на своя страна мнозина (pacavit sibi multos), като раздал щедри дарове. След това той бил въведен в императорский дворец, „като му пеели възхвала". Сам Константин, от своя страна, повикал при себе си патриарха Никифор (806— 815) и поискал да бъде коронясан според императорский оби-чай. Патриархът обаче не се съгласил да го короняса. В писмото на палата тук липсват няколко думи и се чете само: „със собствени ръце" (manibus propriis).2 Константин осакатил (exorbavit)3 жената на императора Лъв и погубил неговия ма-лък син. Когато узнал за това, император Лъв — който се на-мирал в българските краища на война (ubi erat in finibus Vul-garorum ad pugnam) — наченал с тъжни думи да порицава патриции и знатни (patricios et optimates), конто били с него, и им казвал: „Добри и прехристиянски мъже, защо поискахте да извършите такава неправда към мен, та ме избрахте за ваш император? И ето сега погубиха моята жена и моя син и си въздигнаха друг император." Всички, обзети от голям ужас, му казали да не се смущава предварително, докато не влязат в столицата. По общо решение Лъв свалил императорската одежда и облякъл военна, взел със себе си пет хиляди избрани въоръжени мъже (viros armatos electos ad proelium) и заедно с тях пристигнал пред стените на Цариград. Там, вън от града, той наченал ведно със своите люде да възхвалява със силни викове императора Константин и да зове: „Многая лета на
2 Издателят К. Натре предполага, че трябва да се чете о с с i d i t ip-sum (.погуби го“) или нещо подобно, като посочва края на писмото, гдето се опровергава сведението за убийството на патриарха.
3 В текста се чете: uxorem vero Leonis imperatoris exorbavit et filium eius parvulum interemit. Издателят (ib., p. 99, n. 13) бележи: Cum infra Leo imperator uxorem suam occisam lugeat, exorbare hoc loco non potest idem esse atque e x с a e c a r e. . . sed potius significat idem ac detruncate. . .
великия император Константин."4 5 Известено било на императора, че множество войници напуснали Лъв и се присъединили към Константин, като го възвеличавали (laudantes eum).8 Константин заповядвал да отворят вратите на града, за да им се даде платата (ut rogam eis dare).6 * Когато войниците на Лъв влезли в града, те не пощадили мъже, жени и деца: избити били, според както се разказвало (ut fertur), шестнадесет хи-ляди мъже и жени. Тогава сам Лъв се смилил над своя народ и поискал да се срази с Константин в единоборство, та за двама мъже да не се пролива кръвта на толкова христия-ни. След като се споразумели относно това единоборство, два-мата отишли на хиподрома (ingressi sunt ambo in hcum, qui dicitur ippodromio). В борбата Константин бил убит от Лъв. Победителят незабавно убил някакъв патриций Теодор и всич-ки негови съмишленици (omnes, qui in ipso consilio fuerunt} Лъв погубил и Прокопия, насякъл тялото й и го разхвърлил по градските стени. Когато той си отмъстил по тоя начин и уредил, както трябва (congrue), града, завърнал се при своята войска в българските краища (reversus est ad exercitum suum in finibus Vulgarorum). Но след няколко време (postmodum vero) пристигнал при палата, както сам той пише, друг човек и опровергал някои от тези сведения, дадени от гърка. Той заявил, че нито патриархът бил убит, нито жената на имп. Лъв и синът му били погубени, но само жената на Михаил — Прокопия, била погубила (fecit... interficere) една малка дъщеря на Лъв (nisi unam parvulam filiam suam).
4 В оригинала се чете: Constantinum magnum imperatorem multos annos ! lib., p. 100, 10). Това отговаря иа познатите въззиви към новоизбраните византийски императори, като лоХХа ётт), etc гсоХХа, itoXXol Sp.lvjXpivot и други подобии polychronia ; вж. посочваиията за това у О. Treitinger, Die ostromi-sche Kaiser- und Reichsidee nach ihrer Gestaltung im hofischen Zeremoniell (Jena 1938), pp. 73 sqq., 79, 81 ; 83 notae 184, 185; 114; 122.
5 Изразът очевидно отговаря иа гр. ettyijinJaxvTeC, какъвто е бил обичаят
при прогласяването иа нов император. Вж. за ейэдрСа у Treitinger, ib.,
pp. 75, 83, ПО, 114. По-мат ко вероятно изглежда да се отнася до б'роорих; вж. за това Const. Р о г р h., De cerim., ed. Bonn., p. 395, 15 ; срв. Treitinger, ib., p. 75, nota 149.
8 За думата fi-ja, „donativum, honorarium, stipendium“ вж. Du Cange, Gloss, graec.. s. v.
За този разказ покойният немски учен Ph. Jaffe7 се бе из-разил, че това е било чиста измислица на разказвача грък (tota haec Craeci illius narratio conficta est). Дали все пак няма нещо исторически вярно в този разказ?
Знае се, че жената на Лъв V Арменец се е наричала Варха, а после получила името Теодосия.8 Синът на Лъв, на име Саватий (SapBcmog), след коронясването получил името Константин.9 Известно е също, че жената на имп. Михаил I (811—813) Прокопия оказала при узурпацията на Лъв Арме-неца по-голяма съпротива, отколкото самият император Михаил.10 Семейството на сваления император било изпратено в манастир,11 а самият Лъв V бил коронясан на 11 юли 813 г.12 Изглежда, че ексимператрицата Прокопия е била наказана преди неуспешния опит за покушение над българския хан Крум. Император Лъв V не излязъл да се бие против българите, но останал в Цариград: ёхрэте:.. . Tvpxvvtxw;.13 За войната на императора срещу българите се знаят някои подробности, но съвсем не това, което съобщава папата в своето писмо.14 Въп-реки точността на някои указания в това писмо — няколко исторически имена или фактът за войната с българите, което съставя едно от най-значителните събития в краткото царува-не на император Лъв V — разказът на пътниците гърци трябва да бъде окачествен като неуспешен опит да се измисли
7 Срв. у Натре, ib., р. 100, nota 2.
8 Т h е о р h. С о п t., р. 18, 15 sqq.; р. 35, 7 ; (Ps.-l S у m. Mag., р. 610, 8; Skyl.—Се d., II, р. 62, 16—17; срв. Zonaras, III, р. 330, 1 sqq.; срв. и Jaffe у Натре, ор. с., р. 99, п. 12.
9 S к у 1.—С е d г., II, р. 68,1—2; Zonaras, III, р. 336, 3—4; S у т. Mag. рр. 616;619,14 sqq. За тсва име вж. съшо указанията у Ив. Д у й ч е в, Балкан-ският Югоизток през първата половина иа VI в. Начални славянски нападения, Беломорски преглед, I (1942), с. 249 бел. 5, гдето са дадени и други по-сочвания за употребата на името във Византия.
10 Theoph. Со nt., р. 18, 13 sqq.
11 Theoph., ed. De Boor, p. 502, 26; Theoph. С о n t„ p. 19, 15 sqq.
12 Срв. Златарски, История, I 1, София 1918, с. 269 сл.
ls S с г i р t о г i n с е г t u s, ed. В., р. 345, 1 sqq.; р. 341, 7 sqq.
14 За тази война вж. у Златарски, п. с., с. 270 сл. Срв. още Const. М a n a s s е s, ed. В., vv. 4635—4707 ; Е р h г а е m i u s, ed. Bonn., pp. 93—97, особен© vv. 2092—2095; Zonaras, III, pp. 321, 9—322, 10; Skyl.— Cedr., pp. 53, 4—54, 5; p. 58, 4—5.
една дворцова революция във Византия,15 като се постави в зависимост от външния политически живот на империята или, по-точно, като се свърже с войните против българите.
8. Упоменание за разорите на Михаил VIII Палеолог с българите
В книгата на J. F г. В о i s s о n a d е, Anecdota graeca, V. Parisiis 1833, pp. 159—182, са обнародвани стихове на византийския ритор Мануил Оловолос (MavowjX о 'ОХб.ЗоХо;, 'ОХбЗшХо;). Роден към средата на XIII в., в 1261 г., още като невръстен млад еж (natStov) той е бил приет за императорски секретар.1 В 1267 г. е бил назначен за учител по логика и ритор в основаното от император Михаил VIII Палеолог висше училище. Годината на смъртта му е неизвестна. Съставил е двадесет химна, по-вечето от конто са посветени на им. Михаил VIII Палеолог. За нас представя особена важност едно от тези стихотворения, в което се загатва за разприте на имп. Михаил VIII с българите. То е насловено: E?g -rfjv rpoxuijo, яро? tov pao'Xea xtoptov
15 Напоследък В. Lewis, An Arabic Account of Byzantine Palace Revolution (Byzantion, XIV, 1939, pp. 383—386), преведе един откъс от съчине-нието Kitab al-Mukafa’a на Abn Jafar Ahmad ben Insuf (y945/51?) във връз-ка с погубването на император Никифор: After that he (Ники pop) set on against the Bulgarians to fight them, and he was killed. The Patricians of the Greeks asked their patriarch to choose a man who should take over their kingdom, and he agreed with them on a man of Arab race called Leo. So tl.ey crowned him. He was a vigorous compagner, and defended them from the onslaught of the Bulgarians. Leo was able to stabilise the empire. The G'eoks were stronger in his days than in the days of Nicephorus. But they disapproved of his extending his hand with gifts and forgiveness for Muslim prisoners. The twelve patricians then met in council over some wine of theirs, they conferred on his case and condemned his acts. The most violent among them in condemnation was the patrician Michael wo later reigned over them. A woman ruled them after him. . . Както се вижда, редът на събигията е рзз-бъркан: Лъв V е представен като непосредствен приемник на имп. Никифор, а указаният император Михаил е Михаил II (820—829). Споменэтата жена императрица е може би жената на имп. Теофил — имп. Теодора, но ие им i. Ирина (797—802).
1 Вж. биографични бележки за него у К. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur (Mtinchen 1897), pp 771—773.
Mt/a^jX xov IlaXatoXo/ov ev ztj Хргстоэ yevv^cEt,2 следователно e било написано по случай чествуването на Рождество Христово. Стихотворението е съставено в обичайния за византийците риторичен стил:
’ЕХарфа? реуа, ра<лХе5, хо5?е Харттрыд хо5 Хссои ’Q; <х t'voj optiZovxo; rept^avoo? ёфои.
Kai ттарЕи-йдс xov Sucptxdv cpt^ovxa rpca^Xerat, CO tt;; f.pepa; d'piWpc;, cE’j; 6g йсртДахт,;.
ОГра.’ xai yip, r(?ecfl>] cou xa? йстра-aiag yjaetc, BXejtwv w; икерц-зуаса; ~aoa; tag xourou Харфе:?
*Av o-jtwg 7/Xio; ~t ttgte xexva axcrouj;
Oi ‘/r,papo'j; eicc-jvovxe; A"pou xoi»? pu'/aixarou;
'Q; pOec a-SX'o:, Muooi ~apa~pov£c, xoXpaxe rpd; tootov cXwg dvxtrrElv xov peytcxov cpaa^cpov; Kai срыс Eori xai nop eariv axpwg afy£*
AXXa -wuTee too? айтои, toj? 5 dXXoxptous ^Xeygi.
'2; z&z auxov yvcopicaxE, p/j лор efa'Tav:^ov.
Прай; fcxi xai cupiraftijs naat xo:? £7rratxca:v, M'po'jpsvo; tcv ct’xp.a; cnrp.Epov iv c-rjXaicp rEv.wp.Evov ex vuvatxo; ?ес~6тгд xffiv aravxav "Os xai cptXaxxo: се рахроэ; i; '/povou;, ахт(7гтрохратор, Xi>v ’AvSpovixw pac'Xei xai ты nopfjpas ycvtp.
Оловолос възхвалява императора за това, че „блеснал светло" и веднага се насочил към Запада (про? xov ousptxov cpi'^ovxa). След това той се обръща към българите, назовавайки ги със старото име мизи: „Нима вие, безумии мизи, конто като жалки мишки се завирате в най-потайните пещери на Хемуса, се одързостявате изобщо да погледнете към този велик светло-носец" (~ро? -rofjxov £Xw? dvxwrElv xov peytaxov cfwaq:cpov) ? Той бърза да предупреди, че императорът светлоносец е едновре-менно светлина (оы?) и огън (~5р), конто осветява своите, а чуждите изгаря. Той ги съветва да го познаят като светилник, та да не ги обгори огън, защото императорът бил благ и съ-страдателен към всички, които са прегрешили (каст xol? еттта[хбэту; букв, „всички, които са паднали" — разбира се — в грешка).
2 Вж. Boissonade, ib., pp. 159—150.
В това и той подражавал на Христа, чието рождение било чествувано по това време (tov а-фероу ev <лп)Ханр yevvi')-p.evov ex yuvojcxo; Sec«iQTT;v -fijv aravrwv) и чиято защита над императора и неговия син Андроник призовава поетът. За какви събития се отнасят тези намеци в стиховете на Мануил Оло-волос? Ясно е, че става дума за някакви разпри с българите,3 но кога и по какъв повод? В стихотворението няма никакъв намек относно датата на тези събития, за конто загатва стихо-творецът. В същност не става дума за никакви особени воен-ни действия или за някаква вражда по отношение на българите, та затова не може да се мисли нито за войната между Константин Асен (1259—1277) и Михаил VIII Палеолог, наче-ната в 1263 г.,4 нито пък за войната след 1277 г. против Ивай-ло за въдворяването на Иван Асен III като български цар.Б Ако стиховете бяха писани по повод на тези събития, общият тон би бил съвършено друг. Като най-вероятно остава да се свър-жат тези стихове с някои събития в началото от царуването на Константин Асен. В 1260 г. зетят на Иван Асен II, Мицо, притезател за българския престол, повдигнал бунт против то-ку-що избрания Константин Асен. Владетелят обаче можал да срази бунтовника и го принудил да се оттегли в града Ме-семврия. Тогава Мицо помолил имп. Михаил VIII Палеолог и този го приел в империята, като му дал място за поселване към областта на старата Троя.0 Но всичко това представило нарушение на мирните отношения с българите. Императорът,
3 Boissonade, ib., р. 160, nota 1, пише: M’chaelis Palaeologi victoria de Mysis seu Bulgaris innuitur et in eius laudatione, quain, a Gregorio Cyprio scriptam, edidi t. 1. p. 342, n. 4. Наистина сыният учен (I, Parisiis 1829, pp. 313—58) e издал похвалното слово иа цариградския патриарх Григорий Ки-пърски (11 април 1283 — юни 1289; за него вж. GBL2, рр 476—78) за Михаил VIII Палеолог, гдето (р. 342) се чете един друг намек за отношенията с българите: . . . "Ev&ev то', xal IleXonivvTjaov, рЛалз.С Bxcuxiav, xijv
E5?oiav gxelv^v, xr(v ’Axx'.xijv, xijv apxxlav "EAAa3z‘ ixei&iv in'. xz x®v MuitBv Tsxaxtlhjg [срв. Hom. II., N 3) то оцах’ elvzi xt xtov rjuixipwv xal rtzp’-ixelvoig. Tpeitsig xdXtv evft-ev ёл1 xijv ’Aalav xoi>£ йсрвтхЛцобр. . .
4 Вж. за това у В. Н. Златарски, Иетори.т на българската дъркава рез средннте векове. III. България при Асеневци, Софля 1940, с. 5J3 сл.
5 Златарски, п. с., с. 551 сл.
6 Вж. за това указанията у Златарски, и. с., с. 492—93.
който насочвал вниманието си повече за борба с цариградските латини, не се забавил да изглади пред българите впечатлението от тези свои действия. В края на 1260 г. Михаил VIII изпратил при българския цар с неизвестна поръка историка Георги Акрс-полит. Византийският пратеник пристигнал в Търново в края на декември. По това време се празнували Христовите празници: Рождество Христово (rj те twv ysvEfiXtwv) и Богоявление (fj той panxicparo;). Георги Акрополит съобщава, че българските владетели (о! t6>v BouZyapwv apyovtE?) празнуьали особено тър-жествено деня на Богоявление (XaprpuvovTat рялсота). Теодор Скутариот в добавките си към историята на Георги Акрополит разказва, че българските царе на празника Богоявление тър-жествено изнасяли е:$ tgv Dpiap^ov императорските знамена (та pact Xt ха crp.Eta), конто още първите Асеневци взели от имп. Исак II Ангел (1185—1195) при поражението му през 1190 г. в Тревненския проход7 (акер той pactXeiog ’Icaaztoo <5<TEzep5r(oav).8 Цар Константин Асен поканил ромейския пратеник да присъст-вува на тържествата (DsaTTjv yEvecUat -fflv TeZoupevcov). След като изпълнил онова, което му било заповядано (та -роатЕтаур.е>а pot yoOv nX^pwca;), Георги Акрополит напуснал Търново и се завърнал при Михаил VIII в Нимфеон.9 Ако и Г. Акрополит да се изразява твърде общо, все пак е ясно, че целта на това пратеничество е била да се подновят и затвърдят мирните и приятелски отношения между двете държави.10 Точните хро
7 За тези събития вж. Златарски, п. с., с. 62 сл.
8 Вж. Theodori Scutariotae Additamenta ad G. Acropolitae historian:, в G. A crop., Opera, ed. Heis., I, p. 299, 6—9. Сам G. A crop., ib., p. 19, 15 sqq., съобщава за това нападение на българите и за гзгтата плячка, ио не говори изрично за пленените знамена. Срв. за това място у Акрополит и Зл ат а р ск и, п. с., с. 70, бел. 1.
9 G. Acropolita, Opera, ed. Heis., pp. 175, 26—176, 1'1: . . . ёрё itpoj tov apxovra t<6v BouXydpaiv tov Kcovazxvrtvov ёхязяоруеу amjeiv yo6v
яро? auTOv, xxl S.apljiaoa рет’айтоб ^pepag T’.vaJ- exuyov yap tine xal al ёортаос-poi тоб Хр:ато5 ^рёрхс, те t<ov yevs&Xlcov xal тоб раят1арато{. iv т§ Toiaorj) xal yip fyispy тоб Раят'оратос oi tiov BooXyapcov аруочтес Харярйуочта’. работа, xal ё(ЗоэХето 6 Ttbv BouXydpcov apyiuv тф тбте Ktovoravilvoj a^latv autot£ ouvelvai xdpi xal Э-eaTijv yevsafrai tiov TeXoupevcov. та яроатетаур^ух pot yo5v яХ^ршоас тоб Tpivigou J^ecv, xal ярое tov [ixaiXea dnr'eiv gv тф Nupcpalcp StayovTa . . .
10 Срг. Златарски, n. c., cc. 494—95.
нологически указания за пребиванието на Георги Акрополит в двора на българския цар — към 24 декември 1260 и 7 януари 1261 г. — дават възможност да се датират и стиховете на М. Оловолос. Те са били съставени за празника Рождество Христово (ev тт( XptcrtoO yevvigaEt) 1260 г., когато в българската столица е пребивавал Георги Акрополит. Колкото и оскъдно по своите податки, стихотворението на Мануил Оловолос до-пълва краткого съобщение на Георги Акрополит за пратениче-ството му в Търново през декември 1260 — януари 1261 г. и загатва за настроението веред ромеите при воденето на претворите.
9. Стихове на италиански хуманист от XVII в. за ранната българска история
Веред богатата сбирка латински ръкописи на Ватиканската апостолическа библиотека, в cod. Urbin. lat. 1619, произхождащ от XVII в.,1 се намират „Gaudenzi Paganini et aliorum epigram-mata; carmina latina et italica; epistolae". Известен интерес пред-ставляват съчиненията на пизанеца Гауденци Паганини: Gaudenzi Paganini epigrammata latina de imperatoribus, regibus, viris illustribus omnis aetatis et nationis, някои от конто се отнасят и към българското минало. Ръкописът е написан в по-голямата си част от ръката на самия автор, докато в cod. Urbin. lat. 1610 под наслов: Caudenzi Paganini historicum museaum Pisis an. 1639 — се пази черновката на тези стихове.2 Стиховете се отнасят до разни римски императори, а после до вла-детелите на Източната Римска империя: De Constantino superante Maxentium; de Constantio; De Arcadio et Honorio; De Leone; De Leone Juniore; De Zenone; De Fl. Valerio Anastasio Dicoro и други. Отделни стихове се отнасят за някои византийски писатели (напр. f. 73': пет двустишия за Прокопий; други — De Anecdotis Procopii; f. 74' — стихове за Зонара, за Свидас, за Константин Манасий). Между другите латински
1 Вж. описанието на ръкописа у Cos. Stornajolo. Codices Urbinates latini, II, Codd. 1001—1779, Romae 1921, pp. 501—505.
2 За този ръкопис вж. у Stornajolo, ib., p. 484.
Българско с р е д н о в е к о в и е епиграми, в cod. Urb. lat. 1619, f. 11, се намират следните стихове във връзка с началните нападения на първобългарите във Византийската империя по времето на имп. Анастасий (491—518).
De Bulgarorum initio sub F. Valerio A nastasio Dicoro
Intereunt populi moriuntur regna, novisque sors variat formis, nominibusque novis Romula Bulgaricam ignorarunt tempora gentem, fama apud Actaeos Bulgare nulla tibi.
Haud Moesi Romain, haud Latium latuere Triballi, Bulgaricum possit quis reperire sonum?
Bulgarus emergens dias prodivit, in auras, Cum regeretur Dicoros legibus imperium.
Rex Stephanus populo nomen virtute paravit Sceptraque tot pugnis nobilitata dedit.
Is genus Illyrius [?] dicebat iura Triballis, Jonium versus qua plaga lata patet.
Otia contemnens popularier oppida coepit, Ferreque vicinis tristia damna locis, Hine tumidus coeptis Epidamni menia pressit, Quin auxit Macedum se ditione celer.
Hoc risu, his orsis tenuens crevere Triballi, Ductor, et occiduo sparsit ab orbe diem.
Същите стихове са запазени и в черновката (cod. Urbin. lat. 1610, f. 42). Между другите епиграми заслужава да се по-сочат някои стихове из оная, конто е посветена на имп. Лъв V (813—820) с намек за войните му против българите (cod. Urbin. lat. 1619, f. 14):
De Leone Armenio
Patricius sanguis, Pardo gignente, favore Romuli dum sumit regna regenda Leo, Mixta bonis moerens video mala, Caesaris huius Dum memoro gestas res, variamque vicem.
Bulgaricae implicitus genti, belhque procellis Concussus, victor fulgida signa refer.
Est duce res digna hostili maduisse cruore, Sed procerum tu cur effere caede mades ?...
Сведенията за събитията, конто е засегнал италианският книжовник, са заети из разните византийски хроники, конто са му били достъпни.3 Но не с някаква новост на вестите се от-личават тези латински стихове. Те са важни както за изуча-ване на историята на византологията, така и за съществуващия интерес веред западните книжовници от XVH в. към българския народ и неговото минало. Тези стихотворни опити на италиан-ския книжовник могат да осветят една стъпка в развоя на онова, което би трябвало да се назове „външно Възраждане"4 по отношение на нашия народ — с други думи, възраждането веред западните народи на интереса към българския народ, който е преживявал по това време най-тежките дни в своето историческо съществуване.
3 За най-старите издания и превода на Й. Зонара — между другого, «дин италиански превод на Marco Emilio Fiorentino, издаден във Венеция в 1560 г. — вж. GBL2, р. 374; за Константин Манасий и най-старите издания и преводи на неговата стихотворца хроника вж. ib., р. 379. Невероятно е поради хронологически несъответствия да е бил използуван латинският превод на Теофановата хроника, направен още от Анастасий Библиотекар, или пък нейният оригинал (за изданията вж. GBL2, р. 346). За събитията с указания на съответните извори вж. у Златарски, История, 1, 1, с. 45 сл., 270 сл.
4 Вж. за това у И в. Дуйчев, Прояви на народностно самосъзнание у нас през XVII век, Мак. пр., XIII, 2 (1942), с. 45 сл.
За документите из Ватиканский архив, отнасящи се до българската история (IX—XIV век)
България е стояла в своею историческо съществуване извън кръга на западната католическа църква и отношенията между папската курия и българските владетели и народ са носели отликите на временни и недълготрайни връзки. Поради това и числото на документите из папския архив, отнасящи се до българското минало, не е сравнително голямо, особено за времето от IX до XIV в. Въпреки малочисленността на тези ценни паметници за българската история те и досега са познати само по няколко чужди и общи издания от миналия век. Документите за ХШ—XIV в. са познати главно, а някои дори един-ствено по изданието на A. Theiner, Vetera monumenta Sla-vorum meridionalium historiam illustrantia, t. I. (Ab Innocentio pp. Ill usque ad Paulum pp. III. 1198—1549).1 Romae 1863, както и в публикуваните от същия автор Vetera monumenta historica Hungariam sacram illustrantia, I (Romae 1859) и II (Romae 1860). Съпоставени с намиращите се във Ватиканский архив регистра тези издания на папските документа, отнасящи се до на-шата история, специално изданията на A. Theiner, изпъкват в не съвсем благоприятна светлина откъм своята точност и се явява нужда да се направят редица поправки в издадения текст. В тази нелека работа, особено при четенето на множество съмнителни места, помощта на учения и услужлив Monsignor Angelo Mercati, префект на архива, ми беше извънредно ценна, както и на преподавателя във Ватиканската школа по дипломатика и палеография проф. G. В a 11 е 11 i.
1 Това указание в наслова е неточно, защото на първо място е публику-вана една була на папа Александър III (1159—1181): ib., р. 1, п° 1.
I. Писмата на папа Йоан VIII (872 — 882)
За деветия век не е запазен никакъв оригинален сборник на папските писма. Съществуването обаче на такива регистри за тази епоха се установява от някои косвени указания. За папа Йоан VIII е запазен препис от регистри, произхождащ от XI в., написан с беневентанско писмо2, и се пази сега във Ватикан, ския архив под обозначение Reg. Vat. 1. Преписът съдържа 314 писма за 876—882 г. Писмата от предишните години — именно от 872 до 876 г. — липсват. Би могло да се предполага, че за това време ще да е имало и други писма до българския цар и изобщо отнасящи се до българите освен онези, които са запазени сега само в откъслеци. Запазените в R е g. V a t. 1 писма не са наредени в строг хронологически ред. Съществува съмнение дали този препис съдържа всички папски писма за тази епоха, или само известен брой от тях. Често пъти някои писма са датувани: Datum ut supra, при което обаче се поставят в зависимост от предишни писма, с които нямат никаква историческа връзка; може би това Datum ut supra ще да се е отнасяло към други, сега изгубени писма или пък това се дължи на разбъркания хронологически ред, в който са дадени писмата. Въпреки всичко това се смята, че Reg. Vat. 1. е точен препис на оригинала и предава писмата по техните чер-новки, които не винаги са били снабдени с дата — поради това липсва дата в някои писма от този препис, а разните на-чални и крайни формули са били предадени съкратено или са съвсем изпуснати.3
2 За така назованото беневентанско писмо, неговото име, време и нейтроне на разпространение, произход, особености вж. обстойното изследване на Е. A. Loew, The beneventan Script. A History of the South Italian minus-ule. Oxford 1914.
3 Общо за този препис писма на папа Йоан VIII вж. напр. В I u m b е г-I е г, в Sitzungsberichte der kais. Akad. d. Wiss, phil.-hist. Classe, XVII (1855), pp. 3—5; G. Levi, Il tomo I. dei Regesti Vaticani (lettere di Giovanni VIII) • Archivio della Soc. Rom. di Storia patria, IV (1881), pp. 161—194. —E. Caspar, Studien zum Register Johanns VIII, в Nenes Archiv..., XXXVI (1910),
79—156. Запазените преписи от писма на папа Йоан VIII са разгледани също и в изследването на A. Lapotre, 1’Europe et le Saint-Sifege a I'epoque arolingienne, Paris 1895, pp. 1—29.
Писмата на папа Йоан VIII досега са били издавани много пъти, но главните издания са: у Migne, Р. Lat. 126; от Р. Ewald, в Neues Archiv der Gesellschaft fiir altere deutsche Ge-schichtskunde, Bd. V. 1879; от Fr. Miklosic — Fr. Racki: в Starine XII, 1880. Послед но и пълно издание на всички писма на Йоан VIII, по Reg. Vat. 1, както и на запазените откъслеци от писма, е дадено от Е. Caspar, в Monuments Germ, historica, Epist. t. VII, pars 1. Berolini 1912 и pars 11. Berolini 1928: Johannis VIII. papae epistolae passim collectae (под pe-дакцията на E. Caspar и G. L a e h г). В тази втора част обаче единствено писмо, което има по-тясна връзка с българския църковен въпрос, е ер. 9. (рр. 326 329), отправено:... Archiepis-copis, episcopis, abbatibus, sacerdotibus cunctisque iudicibus et universe popolo per omnes Gallias et Germanies constitutis — за осъждането на портуенския епископ Формоза и за връзките му с българите (особено р. 327/21 и сл.). Според това издание , (част I) писмата, конто са отправени към българите или се от-насят към българския въпрос, са: ер. ер. 66—72 (рр. 58/67), ер. ер. 182—184 (рр. 146 7), ер. ер. 190—194 (рр. 151, 55), ер. 198 (р. 158/9), ер. ер. 206—211 (рр. 165 - 190), ер. ер. 258— 259 (рр. 226/30), ер. 298 (р. 260), ер. 308 (р. 266z7). От публи-куваните откъслеци, произхождащи от год. 872—876, към българския въпрос се отнасят: п° 7 (р. 277), п° 9 (р. 278), п° 37 (рр. 294/5), п° п0 38—40 (рр. 295'6).
Изданието на Е. Caspar в MGH на писмата на папа Йоан VIII може да се смята като последно и най-съвършено издание на тези документи не само по пълнотата на издадения материал, но и по рядката точност и грижливост, с конто е преда-ден текстът. Специално текстът на отнасящите се до българската история писма, съдържащи се в Reg. Vat. 1, е преда-ден с най-дребните подробности. При гаправената обаче съпо-ставка на издадения от Е. Caspar текст на писмата, отнася-щи се до българския въпрос, с оригинала — Reg- Vat. 1, се вижда, че трябва да се направят няколко дребни поправки в някой писма. Писмо 68 (по Caspar), Ph. Jaffe, Regesta Pontif. Roman., t. I, Lipsiae 1881, n° 3133 (2360) в Reg. Vat. l,ff. 33^— 34re, завършва на края: D a t a mense Aprile, indictione XI. — Missa per Paulum et Eugenium episcopos, кое-
то у Caspar, р. 63, 35-36, е предадено неточно: Missa per Paulum et Eugenium episcopos.— Data mense Aprile, indictione XI, по подобие на ер. 67 (Caspar, p. 62). — В писмо 182 (по Caspar), Jaffe, Reg., n° 3246 (2466) в Reg. Vat. 1, f. 71 re, 2 кол., p. 9: sed queso fili carisime, e e поправено от i от втора ръка. — В писмо 184 (по Casp.), срв. Jaffe, Reg. п° 3248 (2468) ib., f. 71vo, накрая на писмото:... ospitio susceptis, у Caspar, ib., p. 147,3a: hospitio susceptis. — В писмо 207 (по Casp.), срв. Jaffe, Reg. n° 3271 (2491), ib., f. 81ге, кол. 2, p. 6 отдолу (у Caspar, ib., p. 170, 38): a b omni..., думата omni e написана в разура (in ras., Casp., ib., annot. g), но после e била добавена вдясно, на края на листа: otni. В същото писмо, ib., f. 82VO, първа колона, ред 18, се чете: c^lestia cum terrestribus pacificare, което e неточно предадено у Caspar, ib., р. 175, 25: cum terrenis pacificare; буквата t в на-чалото на terrestribus е в разура. — В писмо 298 (по С.), Jaffe, п0 3360 (2555) ib., f. 117ге, първа кол., р. 7 отдолу, се чете: devotione debueretis, поправено: deberetis; поправката е не от d е b u е г i t i s, както указва Caspar ib., p. 260, ред 13 и annot. h. Писмо 67 (ib., ff. 32re—33ге) e датирано: data mense Aprile, die XVI, indictione XI. Caspar обаче го датира очевидно погрешно: 878 г. 16 октомври (Caspar, ib., р. 60). У Jaffe, Reg. Pontif. Roman., п° 3131 (2358), това писмо е датирано правилно 16 април 878 г., както и другите писма (напр. Caspar, ер. 66).
В писмо 198 (по С.), ib., f. 76VO, 2 кол., началото, се чете: per Functicum (=Caspar, ib., p. 158,33). E. Caspar отбе-лязва (ib., Anm. 6): Idem esse videtur ac Sundica nobilis, cui directa est ер. 183 (S. 147). Отъждествяването на Suncticus от това писмо със Sundica, Сондоке от писмо 183 (за име то на този Сондоке, вж. у проф. В. Н. Златарски, История, 1, 2, с. 177; 796—799) е допустимо: буквите s и f в беневентан-ското писмо са твърде близки по напис и може би това из-опачаване на s във f да е станало поради грешка на преписва-ча. Изглежда, че писачът не е разбрал добре името и затова в регистъра то е написано Functicum, срв. и Caspar, ib., adnot. b. За възможното изопачаване на Sundica във F и п с-
t i с u s в тези писма е достатъчен примерът с името Sventa-р u 1 с u s, моравския княз, което е предадено (ib., f. 77vo С., ib., p. 160): Zvuentapu... de Maravna.
II. Преписката на папа Инокентий III (1198—1216)
Първото писмо на папа Инокентий III до цар Калоян (Reg. Vat. 4, anno II, f. 208v°, ep. 266 — Thein er, ib., I, 11, ep. 18) носи написан с червено мастило надпис: Nobili viro Johannitio; думите Innocentius episcopus etc., и salutem etc. липсват в реги-стъра и са добавка на Т h е i п е г. Изразът: sed et mirabiliter et misericorditer ..., у Theinere: sed etiam ... Думите: devo-tione sedis apostolice solidemus, у Theiner са предадени: ... devotione sedis apostolice sondemus (?), при което e изменен смисълът. Изразът; — ad te presentialiter destinantes..., e предаден: personaliter. В регистъра липсва: Datum etc., които e добавил Theiner. Това писмо A. Th. отнася към 1200 г.; напротив, Potthast, n° 931, го отнася към 15 31 дек. 1199 г.
В писмото на цар Калояна до папа Инокентий III (Reg. Vat. 5, anno V, f. 33VO, ep. 115. — Theiner, ib., I, 15/16, ep. 26) издателят също e допуснал известии неточности в предаването на своя оригинал. Думите: quod nos г е с е р i m u s, у Th.: quod nos accepimus; думите: nos remotos secundum corpus, ca предадени с добавка: remotos f i 1 i о s secundum corpus; desi-derantissimo patri у Th.: desideratissimo; quia venerunt in Imperium nostrum multi nos decipere ..., у Th.: quia multi venerunt ... В писмо 27 у Theiner, ib., 16/17(=Reg. Vat. 5, a. V, f. 33VO, ep. 116; вж. Potthast, n° 1775) в интитулацията: Innocentius episcopus etc. e добавено от Th.; неточно са предадени думите: domino Bulgarorum et Blachorum, у Th.—Blachorum etc.; у Th: ut si unum ovile..., вм. ut unum sit ovile в оригинала; изразът inter ceteros capellanos nostros ... e предаден с пропуск: inter capellanos; specialis in domino brachiis dilectionis, у Th.: specialis dilectionis in domino; ei iuxta formam, у Th.: et iuxta, което измени смисъла; оригиналът: recipi faciens servari ..., у Th.: recipi faciens et servari.
В писмо 28 у Theiner, ib., I, 17 ( = Reg. Vat. 5, anno V f. 34, ep. 117), надписът: Honorantissimo ..., в оригиналаг
е изменен в honoratissimo; неточно е разчетено съкращението в израза: tamquam patri nostro spiritual!, като e предадено: ... patri nostro speciali ...; изменен e смисълът на думите:_
ab imperatore discentes, предадени: ... dicentes. В писмото на княз Bell о t a (Reg. Vat. 5, anno V, f. 34, ep. 118 — Th., ib., I, 18, ep. 30; вж. Potthast n° 1775), което e свързано с отношенията между папата и българите, думите: valde g г а-t u m habuimus... неточно са предадени: valde grata .. ., което измени смисъла.
В писмото на папата до архиеп. Василий (Reg. Vat. ib., f. 34VO, ep. 119; Th., ib., I, 17/8, ep. 29; вж. P о 11 h a s t, n° 1776) в интитулацията са добавки на Th. думите: Innocentius etc., и след адреса думата etc.: ... Archiepiscopo de Zagora etc. Думите: unum sit ecclesie sancte corpus, са предадени с пропуск: ecclesie corpus, както и изразът: ut supra in litteris, у T h.: .. . ut in litteris.
Оригинал ъ т:
. . . commisimus vices nostras ut in tota terra eiusdem Nobilis corrigat etc. usque per ipsum quoque fraternitati tue palleum etc. in eundem fere modum usque conferendum. Monemus ...
Th ei n e r:
. .. commisimus vices etc. conferendum. Monemus ...
В писмото значи до архиеп. Василий е била повторена тази част от писмото на папата до цар Калоян, от думите corrigat ... до ... per ipsum ..., от palleum... до conferendum, почти без всякакво изменение (in eundem fere modum), което не може да се схване от изложението у Theiner. С пропуск са предадени думите: per apostolica tibi scripta..., у Th.: per aposto-lica scripta. Неточно са указани и другите съкрагцения в писмото,. именно:... recipias etc. in eundem fere modum usque servari, у Th.: recipias etc. servari, при което в регистъра е указано, че в писмото до архиеп. Василий са били повторени из писмото до цар Калоян думите от recipias... до servari почти без изменение. Подобного указание на регистъра:... in provincia tua etc. in eundem fere modum usque procedamus..., e зле предадено у Theiner: tua etc. procedamus, без да се разбира, че се отнася за повто
рение на точно определени изрази из писмото до нар Калоян Регистраторът обаче не е преписвал буквално тези повторени из писмото до цар Калоян изрази. Там на това съкрагцение съот-ветствуват думите: ut si qui forsan in terra tua .. . prout pro-cedendum fuerit procedamus. Явно e, че в съдържанието са из-менени известии изрази според положение™ на адресата. В оригиналните писма тези пасажи са били предадени изцяло, до-като в регистъра са предадени с такива съкращения, за да се спечели време и място при писането.
В писмото на папа Инокентий 111 до княз Bellota (Reg. Vat., ib., f. 34VO, ep. 120 — Theiner, ib., I, 18, ep. 31; вж. Potthast, n° 1777), интитулацията: Innocentius episcopus etc., и думата etc. след израза: uxori ас filiis eius etc. липсват в регистъра. В самия регистър е отбелязано: Nobili viro В е И е t е . . ., което име Т h. е поправил: Bellote, очевидно въз основа на ер. 118, Reg. Vat. 5. (Theiner, ib., п° 30: Bellota в Reg.) Датата e обозначена: Datum Laterani ut supra (разбира ce: Reg. Vat., ib., ep. 119.—Th., ep. 29), докато у Theiner e обозначено : Datum Laterani V. Kai. Decembris.
В писмото на цар Калоян до палата (Reg. Vat., ib., f. 81, ер. 142. — Th., ib., 1, 20/21, ep. 36) изразът: per orationes sanctorum apostolorum Petri et Pauli ... e предаден у Th.: ... sanctorum Petrum et Pauli apostolorum... Неточно граматически e предаден изразът: ... habes potestatem ..., у Th.: habes potestas. Изменен e оснонно смисълът на израза: miserunt mihi patriarcha et Imperator, като e предаден у Th.: miserunt michi Patnarcham, et Imperator. Едно от най-важните места из писмото на цар Калоян, именно искането му да бъдат изпратени от папата кардинали, който да го коронясат за император, е пропуснато у Th. и съответният израз е станал безсмислен:
В регистъра:
У Theiner:
... Et rogo per orationes beati apostoli Petri et per sanctas orationes tuas, u t tu mittas cardinales quibus pre-cipiat sanctitas tua, utme coronent in imperatorem .. .
. . . orationes tuas, ut me coronent in imperatorem ; .. . изразът e без съответен подлог на глаголите с о-ronent, faciant.
Интитулация липсва и в писмото на палата до архиеп. Василий (Reg. Vat., ib., f. 81, ер. 143. — Th., ib., I, 21'22, ep. 37; вж. Potthast, n° 1994) и думите: Innocentius episcopus etc. са добавка на Theiner, както и думата etc. след de Zagora etc. Неточно e предадено: ab ecclesia R. с о 11 a t a.. ., у Th.: concessa ...; изменен e донякъде смисълът на думите: inquireret diligentius varitatem . .., у Th.: inquire! di-ligenter ... Името на маджарския крал не е указано в израза: ... ad karissimum in Christo filium nostrum . .. Illustrem Regem Ungarie ..., докато у Th. e добавено: filium nostrum H. Illust-rem Regem Ungarie . . . С пропуск са предадени думите: et per apostolica t i bi scripta . .. , у Th.: per apostolica scripta ... Добавка на Theiner са думите: Pontificatus nostri Anno Sexto.
Писмо n° 144 (Reg. Vat., ib., f. 81vo) до цар Калоян у Theiner (ib., I, 22; вж. Potthast, n° 1995), неточно e дадено неразделено от писмото до българския архиепископ (п° 37 Th.). Изразът в оригинала: ad h. по. t. т. t. et.........е предадено
у Th.: ad hec Nobilitatem tuam monemus et .. .: наистина бук-вата t след думата monemus в оригинала е знак за мъчно-обяснимо съкращение и е може би поставена погрешно.
В ер. 212 (Reg. Vat., ib., f. 101vo) се чете: spalius fovet, си-реч specialius fovet, вм. spiritualibus fovet у T h., ib., I, 22, ep. 38.
Писмо n° 1 от г. VII в оригинала (ib., f. 110ге) носи над-пис: Caloiohanni illustri Bulgarorum et Blachorum Regi .. . думите: Karissimo in Christo filio после salutem etc. са добавка на Theiner (ib., I, 23/4, ep. 40; вж. Potthast, n° 2135).
Трябва да се чете също в това писмо: super u n d a s mans, вм. super undis; quod Petrus interpretatur, вм. .. . im-petratur; a capite Aaron descendit in bar bam вм. у Th.: in barbaram ; omnium p о s s i t crimina, вм. posset; важно опущение в израза: ... in Regem inunxit. R e g e m te statuimus ... e предаден у Th.: inunxit, te statuimus..., като e загубен смисълът ; in terris quibus imperas вм. in terris, in quibus .. .; e i s q u e metropolitani вм. eique metropolitani; Incarnationis dominice anno M. CC. III. вм. incarnationis dominice MCCIII.
В писмо n° 2 (ib., f. 110vo; Potthast, n° 2137) думите: Innocentius ep. etc.; Venerabili fratri B.; salutem etc., са добавки на Theiner’a (ib., I, 25, ep. 41). Неточно e предаден изразът:
Българско ср едно век о в ие ... duo nomina primas et patriarcha репе penitus idem sonant, — у Th.: ... primas et patriarcha penitus. К. И речек (История на българите. София, изд. Славчев, с. 190, бел. 6), като цитира израза: primas et patriarcha paene penitus, неточно се позовава на указаното място у Theiner.
Няколко поправки трябва да се направят и в писмо 4 от същата година (Reg. Vat, ib., 112), издадено у Theiner, ib., I, 27/28, ер. 43. Трябва да се чете: coronam pro imperio eorum вм. у Th.: coronam imperii eorum; sic et imperium meum, bm. s e d imperium meum, което дава съвсем друг смисъл; patriarcha meus, metropolitan!, archiepiscopi, episcopi et cuncti sacer-dotes ... bm. patriarcha meus metropolitanus, episcopi, archiepiscopi...; legem, consuetudinem et obsequutionem вм.: legem et con-suetudinem et observationem; и някои други дребни грешки.
В писмо 5 (Reg. Vat., ib., f. 112rc vo) надписът (у Th., ib., I, 28/29, ep. 44): Littere Basilii Arch. Tnnovitani e добавка на Theiner. В оригинала се чете очевидно погрешно: preces ad do-minum et gloriosissimum et concathedralem apostolice sedis pat-ri ... et domino meo ...; у Theiner изразът e поправей, обаче без всякакво указание за четенето на оригинала: ... preces domino et gloriosissimo et concathedrali ...; et feci dies ... bm. Th.: fui dies ... Изразът: ex parte domini mei Imperato-ris venerunt domini Johannis dicentes mihi, e предаден погрешно в самия регистър и трябва очевидно да се разбира: ex parte domini mei imperatoris (domini) Johannis venerunt...
Неточност има и в писмо 6 (ib., ft 112v—113r. — Th., ib., 1, 29/30, ep. 46). Трябва да се чете: post mortem istius patriar-che patiiarcham ... вместо предаденото с пропуск: .. istius patriarcham ..; quod cum scierint Romei (сиреч гърците) вм. ... cum sciverint Rome..., което измени смисъла; servandum per-petuo... bm. perpetuum ; et gradale argenteum, bm. gradule...
В края на своето писмо до папа Инокентий III (Reg. Vat. 5, ff. 112vo—113rev, anno VII, n° 6) цар Калоян пише; Sciat autem sanctitas tua, quoniam V episcopatus Bulgarie pertinent ad imperium meum, quos invasit et detinet Rex Hungarie ... Th., id., 1,30. Проф. П. Ников (История на Видинското княжество, с. 9, бел. 1) предлага в текста да се чете „II episcopatus" вм. V. В регистъра обаче на папа Инокентиевите писма, гдето
е запазен и преписът на Калояновото писмо, се чете напълно ясно цифрата V. В краен случай може да се допусне грешка и в самия папски регистър, защото подобии грешки там не са
голяма рядкост.
В писмото на папа Инокентий до българския архиепископ Василий (Reg. Vat. 5, ft. Ill—112; у The i пег, ib., I, 25/27, n° 42; Potthast, n° 2138) на края трябва да се направи една добавка, именно да се чете:
вместо:
Mittimus autem tibi per cardinalem predictum pontificalia ornamenta, caligas et sandalia, amictum et albam, cingulum et succinctorium, orarium et manipulum, tunicam et dalmaticam, chirothecas et anulum, planetam et mi tram. Palleum vero...; по-долу: quorum omnium rationem idem cardinalis, sicut a nobis accepit, te poterit edocere ...
Mittimus autem tibi per cardinalem predictum pontificalia ornamenta, caligas et sandalia, amictum et albam, cingulum et succinctorium, orarium et manipulum, tunicam et dalmaticam. Palleum vero . . . ; по-долу: quod idem cardinalis, sicut a nobis accepit. poterit edoceri.
В писмото до епископ Анастасий Велбъждски (ер. 7, ib., f. 113r'vo. — Th., ib., 1, 30, ep. 47; вж. Potthast, n° 2139) надписът e само: Anastasio Archiepiscopo Belebusdiensi; другото e добавка на Theiner. В оригинала: eius spectant, ei iuxta sedis ... bm. et iuxta sedis; in e. m. Sue, сиреч Save.
Надписът на писмото до цар Калоян (ер. 8, ib., f. 113re~vo.— Th., ib., 1, 30/31, ep. 48; вж. Potthast, n° 2140) представя само израза: Illustri Regi Bulgarorum et Blachorum... другото e добавка на Theiner, както и в надписа на писмото до архиепископ Василий (ер. 9, ib., f. 113v. — Th., ib., 1, 31, ep. 49; Potthast, n° 2142): думите Innocentius episcopus etc. Venerabili fratri ...,
после salutem etc. са добавка на Theiner. В писмо 11 (ib., ff. 113vo 114. — Th., ib., 1,32 ep. 51; Potthast, n° 2142) се чете погрешно: ab hac in antea ..., предадено у Th.: ab hac h о r a inantea, без обаче никакво указание за четенето на оригинала; quamcito potero int’mabo. Papatum ... вм. ... potero, intimare curabo ...; quemlibet de meis suffrageneis in episcopum consecravero, bm. suffrageneis consecravero — с пропуск без-
смислено.
След клетвата на архиеп. Василий в регистъра следва ер, 54 по Theiner, I, .33 (Reg. Vat. 5, ер. 12, anno VII, f. 114; срв. Potthast, n° 2141), отправено до българския цар Калоян. В интитулацията думите: carissimo in Christo filio; salutem etc-липсват в регистъра и са добавка на Theiner. В края на писмото трябва да се чете: sic е t е n i tn inimici tui ..., вм. sic enim у Theiner. В ер. 13 (Reg. Vat., ib., f. 114rvo — Th., ib., I, 32 33, ep. 52; Potthast n° 2143), в интитулацията са добавки от Theiner думите: Innocentius episc. etc., Ve-nerabilibus fratribus et dilectis filiis, salutem etc. В началото тряб-вя да се чете; per varias mundi partes disperses in unum . . , вм. у Th. с пропуск: partes in unum. Няколко отклонения, както и добавки в интитулацията има в ер. 53 у Theiner, ib., I, 33 (= R е g. V a t., ib., ep. 14, f. 114VO; срв. Potthast, n° 2144).
В ep. 126 (Reg. Vat., ib., f. 141) се чете:... ipse cardinalis cum 'episcope sepedicto, вм. у Theiner (ib., I, 34/5, ep. 56; срв. Potthast, n° 2282): ... cum sepedicto, а в добагката към това писмо: qui si deducerentur ad limam, вм.: qui se deduceren-tur... non solum de vote tuo вм. non solo de vote tuo.
В интитулацията на ер. 127 (Reg. Vat., ib., ff. 141vo—143\. у Th., ib., I, 35,7, ep. 57: срв. Potthast, n° 2283) са добавки на Theiner: Inn. ep. etc., dilecto filio, salutem etc. В текста: се чете: ad tertium vero capitulum ... вм. ... articulum; на края: per censuram ecclesiasticam, appellatione postposita, f i r-miter observari вм. ... postposita, observari . .. с пропуск.
В ер. 230, anno VII (Reg. Vat., ib., ff. 178VO—189re; Th., ib., I, 39, ep. 60) трябва да се чете: cum omni gaudio e t hila r i t a t e (Reg.: ylaritate) вм. et exultatione; sanum e s t et mul-tum bene вм.: sanum et multum bene...; et scribat ei sanctitas vestra ... вм.: et scribat et ...; et о с c i d e t ex eis . .. вм. _ et occidetur..; et camelum unum вм.: et camelum.
В последните писма от преписката между папата и цар Калоян има допуснати също ияколко грешки. В интитулацията на ер. 129 (anno VIII, Reg. Vat. 7, f. 41v‘. — Th., ib., I, 42, ep. 644; вж. Potthast, n° 2569) липсват думите Inn. ep. etc.:
1 Theiner неточно указва това писмо в регистра на f. 140.
karissimo in Christo filio; salutem etc. и са добавки на Theiner. Трябва да се чете: ut ab hostium liberatus incursibus un-dique tranquilla pace leteris, bm. : .. . ab hostium undique liberatus ..., което измени смисъла. В писмо 131 (anno VIII, Reg. Vat. 7, ft. 42r—43r. — Th., ib., I, 40/42, ep. 63) трябва да се чете в средата: nemo qui ambigat, presertim, вм.: nemo est qui ...; Joh. В1 i a u t, bm. Joh. de В1 i a u t.
В интитулацията на ер. 62 (а. X, Reg. Vat. 7 A, f. 15vo; у Th., ib., 1,44, ер. 68; вж. P о 11 h a s t, n° 3109): carissimo in Christo filio nostro Kaloiohanni ..., Theiner e изпуснал думата nostro, ae добавил от себе си: Innocentius episc. etc., и на-края: Pontificatus nostri. Неточно e също указанието му, че това писмо в регистра носи п° 65.
III. Преписката на Григорий IX, Инокентий IV, Николай IV и Бенедикт XII
A. Theiner е публикувал също и другите отнасящи се до българската история папски документа от времето на папа Григорий IX (1227—1241), Инокентий IV (1243—1254), Николай IV (1288—1292) и Бенедикт XII (1334—1342) било в своите Monum. Slavor. merid., било във Vetera monum. historica Hung. sacr. illustrantia (т. I, Romae 1859). Също и публикацията на тези документи обаче не отговаря напълно на изискванията на днешната научна критика. Всички тези документа са запа-зени само в прение — в напеките регистри; изключение са двете були на маджарския крал Бела IV, запазени във Ватиканский архив под обозначение A A Arm. I—XVIII, 604 и 605. В регистрите документите са предадени по-съкратено: липсват интитулацията, поздравът; адресът е съкратен; липсват части и от есхатокола. Theiner производно е допълнил тези части и с това публикуваните от него документи са загубили от своята цена от дипломатическо гледище. Почти всички тези документи по неговото издание не са напълно сигурен материал за исторически градеж: в съдържанието на всичките са допус-нати повече или по-малко грешки. Като още един пример са няколкото неточности в писмата на папа Николай IV до еръб-ската кралица Елена, цар Георги Тертер и българския архи-
•епископ (Reg. Vat. 46, anno 4), напечатани у A. Theiner Vetera mon. historica Hungarian! sacram illustrantia, I, Romae 1859.
В писмото до кралица Елена (Reg. Vat. 46, f. 166re, ер. XX •(=793); Theiner, ib., I, 375/6, ep. 607; за това писмо вж. Potthast, п° 23618; Е. Langlois, Les registres de Nicolas IV, Lettres curiales, n° 6711) липсва в интитулацията: Nicolaus episc etc. Carissime ... etc.; надписът e само: Eide tn, сиреч, към същата, както е в ер. XIX (у Th., ib., I, 375, n° 606); трябва да се чете: ex parte tue celsitudinis d u x e r i t supplicandum, bm.: dixerit; в датата добавка на Th. е: Pontificatus nostri... В интитулацията на ер. XXI (= 794, Reg. Vat. 46, f. 166re'vo; Th., ib., I, 376, ep. 608; вж. за него P о 11 h a s t n° 23619; Langlois ib., Lettres cur., n° 6711) добавка на Th. са думите: Nicolaus epis. etc.; filio... В регистъра сечете: principuum optinet princi-patum ad sa 1 u tem haberi, вм. с пропуск у Th.: principatum haberi; на края на писмото: credimus... spiritum sanctum etc. ut in Regesto curie primi anni eiusdem domini Nicolai. Capitulo XIII ° usque... bm.: etc. ut supra in № DLXXXI; в датата: Datum... X Kalendas Aprilis, Th. e изпуснал думата Kalendas което измени датирането.
В ер. XXII ( 795, Reg. Vat. 46, f. 166VO; Th., ib., I, 376/7,
n° 609; вж. още Potthast n° 23620; Langlois, ib., Lettres eur. 6712) добавка на Th. e: Nicolaus episc. etc.; в оригинала -се чете: cui licet immeriti..., вм. licet et immeriti...; nostras lit ter as exhortatorias..., Th. e пропускал думата litteras; ipsius ditioni subiectos6 bm. subditos; in palatio de Blachauria bm. Bl ac ha via; credimus ... usque in finem bm. usque n° DLXXXI, което e безсмислено. За допълнение на текста Theiner препраща и при двете писма към публикуваното от него в същото съчинение писмо п° 581, рр. 360/361. В регистъра обаче на папа Николай се указва: ut in Regesto Curie primi anni eiusdem dom. Nic., capitulo XIII0, сиреч в Reg. Vat. 44, ff. 88-vo—89-vo, litt. de curia, n° 13, насловено: Venerabili fratri Jaulahe episcopo in partibus Orientis..., срв. Potthast, n° 22644. — Langlois, Registres de Nicolas IV, n° 572. Препрат-жата на Theiner не e точна, защото съдържанието на двете 5
5 В регистра се чете : s u b i t о s, с малък знак над i за съкращение.
За документите из Ватиканские архив писма в тази част, гдето излагат католическата г яэа, не е тъж-дествено; писмо п° 581 у Theiner, 1. с., предава това credo по-съкратено.
Последимте две писма изглежда, че ще бъдат загубени пене отчасти, защото, бидейки написани на негладката страна на пергамента, мастилото на някои места е започнало да се олющва и текстът почти не се чете; при това тези документи са запазени само по преписа във ватиканский регистър.
Между обнародваните от Theiner папски документи се намират покрай другото и двете златни були на маджарския крал Бела IV до папа Григорий IX. Едната от тези були, обозначена във Ватиканский архив със сигнатура A A Arm. I—XVIII, п° 604 (у Theiner, Vet. monum. Hung., I, pp. 170/171, n° 308), e датирана ясно: datum in Zolum septimo idus Junii anno gratie millesimo ducentesimo trecesimo octavo; у Theiner обаче тази була e отнесена към 1239 г. очевидно погрешно; точната дата е 9 юни 1238 г.6 В издаде-ните документи от времето на папа Григорий IX (1227—1241) трябва да се направят следните поправки.
В писмото до Зенадиенския епископ (Reg. Vat. 16, f. 1ге, а. VI, п° 2) у Theiner (ib., I, 103/104, n° 179) са добавки: Gregorius episcopus etc. Venerabili fratri..., после salutem etc.; в регистъра стой:... episcopo Qenadiensi, ay Th.: C e n a d i-ensi. В текста се чете: illius igitur vicarii... вм. у Th.: illius ergo; думата d r a g m a m (ut dragmam perditam) e поправена у Th.: drachmam; чете ce: precipimus, quatenus predictos episcopes. .., moneas et inducas, вм. у T h.: predicti episcopi, непра-
6 Изобщо за неточности в издацените от A. Theiner документи срв. и Н. П. Лихачев, Важная опечатка, СПб. 1902 (отд. отпечатък), за публи-куван документ във връзка с руската история („В этом тексте нас поражает количество ошибок . . .*). Допусиатите от Тайнер грешки при датирането на издадените от него документи са породили след себе си редина недоразумения при разглеждаието на българската история. — Особено ярък е примерът именно с тази була иа маджарския крал Бела IV от 1238 г., при която по-грешното датиране на Тайнер е подвело К. Hopf, Geschichte Grkchenlands (в Ersch u. Gruber’s Encycl.), 255, Anm. 87, по-късно и самия К. И р е ч е к в неговата „История болгар" (Одесса 1878), с. 347 сл. Вж. по това и П. Н и-ков, Изправки към българската история. Изв. Истор. д-во V (1922), с. 61—68.
видно граматически; датата е отбелязана: XII Kale nd as Ар-rilis, anno sexto, a у Th. погрешно: XII. Aprilis. Potthast, n° 8901, поправя опущението на Тайнер; срв. още L. А и га у, Les registres de Gregoire IX, I (Paris 1896), n° 785. В рубриката към регистъра това писмо е отбелязано:... Episcopo Qenadiensi, ut nisi... Albe et.. Brandusii Bulgarorum episcopi ad unitatem ecclesie redierint, subdant episcopatus eorum... Episcopo Syrmiensi.
В ep. 313, anno IX на папа Григорий IX (Reg. Vat. 18, f. 90'e’vo) у Theiner (Vetera mon. Hung., I, 140/141, n° 249) e до-бавено от издателя в интитулацията: Gregorius episcopus etc. Carissimo in Christo filio..., после salutem etc. Към края се чете: auctoritate с о n f i s i вм. у T h.: auctoritate fisi; в датата Th. e изпуснал думите: Pontificatus nostri. В същия смисъл (in eundem modum) са били отправени писма: Illustri Colomanno regi;.. . archiepiscopo Strigoniensi;... archiepiscopo Colocensi;... Ep scope Geuriensi; Illustri Regi Navarre comiti Campanie;... archiepiscopo Senonensi; fratri Willelmo penitentiario nostro. 3a всички тези писма, издадени под същата дата, вж. L. А и г а у, Les registres de Gregoire IX, n° n° 2873—2879. У Potthast, n° 10066 e отбелязано само: in eundem modum archiepiscopos Strigoniensem et Colocensem Ungarosque. Писмото до Вилхелм (у Au ray, n° 2879) e отбелязано отделно под n° 10065 у Potthast по изданието на I. Н. S b а г а 1 е a, Bullarium francis-canum..., t. I, Romae 1759, pp. 179T80, n° 185... Годината (anno none) на n° 10066 у Potthast e отбелязана в регистъра и в изданието на Theiner; у Potthast, п° 10066 погрешно се отбе-лязва като неуказана. В рубриката към регистъра писмото до унгарския крал Бела е отбелязано: Bele Illustri Regi Ungarie. Ut succurrat Imperio Constantinopolitano.
В писмото до Стригониенския и Колоценския архиепископи и пр. (в Reg. Vat. 18, f. 156VO, a. X, n° 84) погрешно e указано у Theiner (Vetera monum. Hung., 1, 144, n° 255), че това писмо носи обозначение: an. X ер. 80 вм. а. X ер. 84. Думите: Gregorius episcopus etc. Venerabilibus fratribus... както и: salutem etc. са добавки на Тайнер. На края се чете правилно: ... ab omnibus artius..., което Th. е заменил с arctius. За това писмо вж. Potthast, п° 10165; L. A u ray, п° 3156. В рубри-
ката7 (ib., f. 128ге) е отбелязано: LXXXIIII. Strigoniensi et Colo-censi Archiepiscopis ut nobilem virum Assanum et adiutores et fautores ipsius exccmmunicent.
В писмото на папа Григорий IX до цар Иван Асен II (Reg. Vat. 18, f. 291 re‘vo, anno XI, n° 96) у Theiner (ib., I, 155, n° 275) са добавени: Gregorius episcopus etc. Dilecto filio, после salutem etc. Към края в регистъра: q и о d (съкратено) te catho-licum principetn.. .. demonstres, у Theiner e изменено : q u о te ca-tholicum etc. В регистъра датата e отбелязана: Datum ut supra, ay Theiner: Datum Viterbii XII. Kai. Junii. Anno XL, конто e наистина датата на предишното писмо (ut supra), до имп. Йсан Ватаци (Reg. Vat. 18, f. 291 re, a. XI, n° 95: вж. за него L. Au ray, n° 3693). В рубриката (Reg. Vat. 18, f. 264 ге) писмото до цар Иван Асен II е отбелязано: LXXXXVI. Nobili viro Assano domino Blaccorum(l) et Bulgarorum. Super legatione epis-copi Perusini.
В съпроводното писмо за Перужкия епископ до унгарския крал (Reg. Vat. 18, f. 291 vo, anno XI, n° 97) у Theiner (ib., I, n'1 276) са добавени думите: Gregorius episcopus etc. Carissimo tn Christo filio, по-нататък salutem etc. В израза: forsitan h о d i e ron defleret, у Th. e изпусната думата ho die. За това писмо еж. L. A u г a у, n° 3695, t. II, 660, note 3, поправката към обо-иачението у Potthast, n° 10369, гдето е отбелязан и1(оЬап-г .ъ) quondam Bosnensem episcopum, eidem Perusino coniunctum. L- Au ray (II, 660, note 3) пише за Potthast, че когато този Lit intervenir ainsi un personnage qui, en realite, ne figure pas dans le texte du document, parait faire une confusion entre cette tiece et la piece cotee 10385 dans ses Regesta (за този документ у Auray, n° 3716; срв. Au ray, ib., II, 672, note 1). Грешката обаче явно не се дължи на самия Potthast, а на В а у n а 1 d i (в Baroni i. .. Annales ecclesiastici..., t. XXI ed. I£87, 1229—1255), към 1237 г., § 71, гдето в тази част е ци-Жирано не писмото (според Theiner, ib., I, 155, n° 276; Potthast, n° 10369; L. Auray, n° 3695) с дата 21 май, Емтербо, 1237 г., а писмото пак до унгарския крал, но от 31
7 Рубриките са съвременни на регистъра; за жал в някой регистра те * сват.
май, Витербо, 1237 г. (у Theiner, ib., I, 155/156 п° 277; Potthast, п° 10385; L. Au ray, n° 3716). Самият Pott hast, n° 10369, не e забелязал грешката на Raynaldi и разбърк-ването на двете писма и затова към това писмо (Т h., ib., п° 276) указва откъслечното издание на Raynaldi, ib., § 71. Именно към писмо п° 10385 у Potthast трябва да се при-бави указанието на това място у Raynaldi, както е отбеля-зал и L. Au ray, ib., Il, 672, note 1. Разбъркването на писмата у Raynaldi обаче е стана то незабелязано и за него. В рубри-ката: LXXXXVII. Illustri Regi Ungarie. Super receptione ipsius Episcopi.
В писмото до унгарския крал (Reg. Vat. 18, f. 294 a. XI, n° ПО) у Theiner (ib., I, 155/156, n° 277) са добавени в интитулацията думите: Gregorius episcopus etc. Carissimo in Christo filio, после salutem etc. В началото се чете: magnifice prosequendum вм. у Th. persequendum; по-долу се чете: et J. quondam Bosnensem etc. вм. у T h.: et . . . J. quondam etc. В рубриката: LX. Illustri Regi Ungarie. Super succursu Imperii Romanic.
В писмото до Колоценския архиепископ (Reg. Vat. 18, ff. 294 vo — 295re, a. XI, n° 111) у Theiner (ib„ I, 156/157, n° 278) са добавени думите: Gregorius episcopus etc. Venerabi-libus fratribus, по-нататък: salutem etc. В началото се чете: et J. quondam Bosnensem вм. у Th.: et ... J. quondam и т. н.. в регистъра е непълно предадено: ad sedem apl’i destinandi, което T h. поправя: ad sedem apostolicam. Към това писмо в регистъра е указано, че в същия смисъл е било писано и на Стригониенския архиепископ: In eur.dem modum .. Archiepiscopo Strigoniensi et suffraganeis eius. Тази добавка липсва у Theiner (ib., I, 157), както и у Potthast, n° 10387; отбелязана e у L. Auray, n° 3718.
В писмото до духовенство™ в България и Влашко (in Bulgaria et Blachia) (Reg. Vat. 18, f. 295re’vo, a. XI, n° 112), у Theiner (ib., I, 157, n° 279) са добавени думите в началото: Gregorius episcopus etc. Venerabilibus fratribus, после dilectis filiis, както и salutem etc. Към средата в регистъра се чете: in ipsis est герagI’m и т. н., което Тh. разтваря: repugnacu-1 u m; съкращението (ако не се допусне, че е грешка вместо
repugnacl’m), би трябвало да се чете: in ipsis est repagulum срв. за тази дума Du Cange, Glossarium mediae et infim. lat., t. VII (ed. L. Favre, Niort 1886), s. v. В регистъра се чете:... mitteremus qui et vobis affectionem qua et vobis affectionem qua vos in Christo complectimur и т. н., което очевидно е грешно поради допуснатото повторение. Theiner правилно възстано-вява верния текст, без обаче да указва четенето на своя оригинал : .. . qui et vobis affectionem, qua vos in Christo complectimur. По-долу: dominus Bulgarorum et В lac co rum, у Th.: Blachorum; в оригинала се чете: per vigilantie vestгe studium, погрешно предадено у Th.: vigilantie nos t re...; датата e отбелязана: Datum ut supra (сиреч, a. XI, n° 111; T h.: ib., n° 278; L. Auray, n° 3717), a у Th.: Datum Viterbii Kai. Junii, Anno Undecimo. Срв. L. Auray, n° 3719; Potthast. n° 10389. В рубриката (Reg. Vat. 18, f. 264ге) e отбелязано: CXII. Archiepiscopis, episcopis et aliis ecclesiarum prelatis in Bulgaria et Blachia constitutis. Ut intendant episcopo Perusino, apostolice sedis legato.
В писмото до българския цар Иван Асен II (Reg. Vat. 18, ff. 295VO—296re), у Theiner (ib., I, 157 158, n° 280) са доба-вени думите: Gregorius episcopus etc. Dilecto filio, после salutem etc. В началото: inde fit..., поправено у Th.: inde sit; чете ce : .... dari, попра-ено у Th.: dare; в регистъра: ut Rede p t о r i s погрешно, у T h. поправено Redemptoris; към края се чете: firmis codibus очевидно за cordibus, както го разчита . Theiner. — У L. Auray, п° 3720 и у Potthast, п° 10388, - ^грешно е отбелязано, че в писмото е указана и датата. В рубриката (ib., f. 264ге): CXI1I. Nobili viro Assano domino Bul-garorum et Blachorum. Super eodem.
В писмото до унгарския крал (Reg. Vat. 18, ff. 353vt>—354гг, XI, n° 373), у Theiner’ (ib., I, 159/160, n° 283) са доба-вени думите: Gregorius episcopus etc. Carissimo in Christo filio, оо-долу: salutem etc. По-нататък се чете: totis ei d e b e s af-fectibus complacere, у Th.: totis ei affectibus complacere, не-гълно; presumptione nititur..., у T h.: presuntione; по-долу: quam sicut vestimentum induit, у Th: sicut indumentum; на «рая се чете: prout statutum est in general) concilio tibi et •liis cathо 1 i cis occupandam, a у Theiner с опущение, no-
ради което е затъмнен смисълът: in general! concilio occu-pandam. У Potthast, n° 10508; L. Auray, n° 4056. В руб-риката (ib., f. 266-v°): CCCLXXIII. Regi Ungarie, ut se accingat contra Assanum.
В писмото до Балдуин (Reg. Vat. 18, f. 354re'v°, a. XI, n° 374) са добавени у Theiner (ib., I, 160 161, n° 284) думите: Gregorius episcopus etc. Dilecto filio, после salutem etc. Пс-нататък в регистъра се чете: que t о t a heretica pravitate..., вм. у Th.: toto heretica..., безсмислено; чете се: еа que premi s i m u s, nisi..., вм. у Th.: promisimus; датата: Datum La-terani ut supra (сиреч, a. XI, n° 373; Th., ib., n° 283; L. Aura y, n° 4056), у Theiner e добавено: Datum Laterani VI Kai. Februarii, anno XI. У L. Auray, n° 4057; Potthast, n° 10506, поставя датата на писмото въз основа на Тайнер. В рубриката (ib., f. 266VO): CCCLXX1III. Nobili viro Balduino nato P. Imperatoris Constantinopolitani, ut siquid iuris habet in terra Assani, ponat in manu ecclesie.
В интитулацията на писмото до Перужкия епископ (Reg. Vat. 18, f. 354VO, a. XI, n° 375) Theiner (ib., I, 161, n° 285) e добавил: Gregorius episcopus etc. Venerabili fratri, после salutem etc. Датата e дадена: Datum ut supra, сиреч, ep. 374 и ep. 373, ib., ff. 353VO—354re; също така и у Theiner, п. м. Отбелязано у L. Auray, п° 4058; у Potthast, п° 10505, датата е отбелязана като указана в текста: „VI Kai. Febr. а0. 11* “. В рубриката fib., f. 266VO): CCCLXXV. Episcopo Perusino. Ut inducat Regem Ungarie contra Assanum.
В писмото до епископите в Унгария (Reg. Vat. 18, f. 354VO, a. XI. ep. 376) се чете: etc. ut supra in CCLXX1I. littera..., което у Th. (ib., p. 161, n° 286) e изменено: ut supra CCLXXXIII littera, при което e изпуснат и предлогът in. Накрая писмото е датирано: Datum ut supra, сиреч както писмото до Перужкия епископ (у Th., ib., 161, п° 285, срв. също ib., I, 160/161, п°284). У Theiner писмото е датирано: Datum Laterani VI. Februarii. Anno XI. Това датиране, от друга страна, не е точно, защото писмото до Балдуин (Reg. Vat. 18, f. 354re’vo, a. XI. ep. 374) e датирано: VI Kai. Februarii (срв. у Theiner, ib., pp. 160/ 161, n° 284; Potthast, n° 10506), а въз основа на това писмо и по писмото до унгарския крал (Th., ib., n° 283) се датират
двете следни писма (у Th., ib., n° 285 и 286). Potthast, n° 10507, като датира писмото до епископите в Унгария VI Kai. Febr., не е отбелязал грешката у Theiner; L. Auray, n° 4059.
В началото на същото писмо са добавки на Тайнер думите: Gregorius episcopus etc. Venerabilibus fratribus, после: salutem etc. В края на същото това писмо се указва, че са били изпратени писма в същия смисъл (in eundem modum) на Пе-ружкия епископ до episcopo Geuriensi, до Загребския епископ, до Колоценския и до Стригониенския архиепископи. За тези писма вж. и L. Auray, п° 4060—4064. Датата на всички тези писма е същата, както в писмото до епископите в Унгария: 27 януари 1238 г. Всички тези документи не са отбелязани и у Potthast,8 както и у Theiner.
В рубриката (ib., f. 266VO) е отбелязано това писмо: CCCLXXVI. Universis episcopis per Ungariam constitutis. Ut in-ducant subditos suos ad procedendum contra eundem Assanum.
Във връзка с отношенията на папския двор и Цариградската латинска империя са и двете писма на папа Григорий IX до император Фридрих; вж. за тях с библаографските указания у Potthast, п° 10542, п° 10534; също L. Auray, п° 4110 (с цитата от писмото) и п° 4154. Тези две писма, конто имат значение и за отношенията с българите, липсват у Тайнер; второто писмо (Potthast, п° 10534) е в най-тясна връзка с писмото до ун-гарския крал (Theiner, ib., 162, n° 288). В рубриката (ib., f. 267ге) са отбелязани: CCCCXLVI1. Frederico Illustri Romanorum Imperatori. Ut provideat de securo conductu crucesignatis trans-euntibus in Romaniam. — CCCCXLVIII. Illustri Regi Ungarie. Super eodem.
8 При съставянето на своите регистри A. Potthast се е ползувал в противовес на по-късните работнини за съставяне на регистрите, публикувани от Френската школа в Рим и Атииа, едниствено по издадените дотогава документи. Нито той, нито преди него Jaffe са работали направо над Ватиканските регистри. Поради това специално в регистрите на Potthast са отбелязани множество опущения в сравнение със съдържанието на Ватиканските ориги-нални регистри. Срв. напр. острата критика и допълненията на Р. Р г е s s ц t-ti, I regesti de’ Romani Pontifici dall’anno 1198 all’anno 1304 per A. Potthast... Osservazioni storico-critiche. Roma 1874. — I d e m, Regesta Honor!! Papae III etc., vol. I, Romae 1888, Introduzione, специалио p. XLV и сл.
В писмото до унгарския крал (Reg. Vat. 18, ff. 365v°—366re, a. XI, n° 448) у Theiner (ib„ 162, n° 288) са добавени думите; Gregorius episcopus etc., Carissimo in Christo filio, по-нататък salutem etc. По-надолу се чете: quod non minor est virtus quam querere.., вм. у Th.:., virtus querere quam.., което изменисми-съла. Датата е отбелязана: Datum ut supra (сиреч, а. XI, п° 447 : Datum Laterani IIII. Idus Martii Anno Undecimo; срв. L. Auray, n° 4154); Theiner e добавил тази дата като указана в документа, също и Potthast, п° 10535; но срв. L. Auray п° 4155.
В писмото до унгарския крал (Reg. Vat. 19, ff. 42VO—43ге, a XII, n° 211) у Theiner (ib., I, 165 166, n° 295) са добавени думите: Gregorius episcopus etc. Carissimo in Christo filio nostro после salutem etc. По-надолу се чете: que in e i s d e m litteris expressisti, вм. у Th.: in eiusdem .. .; чете ce: secundum deum c u i q u a m essemus principum, вм. у Th.: c u i q u e essemus ...: по-долу: idem tamen tibi вм. у Th.: id tamen...; на края у Th. e добавено: Pontificatus nostri. За това писмо вж. у Potthast, п° 10637, Auray, п° 4482. В рубриката (Reg. Vat. 19) това писмо е отбелязано: CCXI. Illustri Regi Ungarie. Ut proce-dat contra hereticos et scismaticos terre Assani.
В писмото:... Episcopo Perusino, apostolice sedis legato (Reg. Vat. 19, f. 43ге, a. XII, ep. 212) у Theiner (ib., I, 166, n° 296) са добавки думите: Gregorius episcopus etc. Venerabili fratri, после: salutem etc. В оригинала писмото e датирано: Datum ut supra, сиреч no ep. 211, до унгарския крал (у Th., ib., I, 165/166, n° 295, докато у Theiner са добавени думите: Datum Anagnie V. Idus Augusti, Anno Duodecimo. За това писмо вж. Potthast, n° 10638), L. Auray, n° 4483. В рубриката към регистъра то е отбелязано: ССХП. Episcopo Perusino apostolice sedis legato. Super concessione legati in terra Assani.
В писмо a. XII, n° 213 (Reg. Vat. 19, f. 43revo) у Theiner (ib., I, 167, n° 299) са добавени думите: Gregorius episcopu® etc. Dilectis filiis, и salutem etc. В текста: ut supra in CCXI. littera, поправено у Th.: in CCXCV. littera; датата: Datum ut supra (сиреч, писмо n° 211), у Th. e предадена: Datum Anagni V Idus Augusti, anno duodecimo. За писмото вж. Potthast, n° 10639; L. Auray, n° 4484. В писмото до архиепископите и
епископите в Унгария, съставено със същото съдържание (in eundem modum),Thei пег (къмп0 299,ib., 167) e предал с пропуск думите на оригинала: in subsidium terre s a n c t e, у Th.: in subsidium terre. Това второ писмо e пропуснато от Potthast; за него вж. L. Auray, п° 4485. В рубриката: ССХШ. Priori provinciali fratrum predicatorum de Ungaria et... Ministro fratrum Minorum provincie Strigoniensis. Super commutatione voti cruce-signatorum Ungarie in terra Assani.
В писмото до маджарския крал (Reg. Vat. 19, f. 43VO, anno XII, n° 214) у Theiner (ib., I, 166, n° 297) са добавени думите : Gregorius episcopus etc. Carissimo in Christo filio, и salutem etc. За това писмо Potthast, n° 10634; L. Auray, № 4486, датирано към 9 август 1238 г. В рубртката е отбелязано: ССХПП. Illustri Regi Ungarie. Quod non tradetur alicui Regnum Bulgarie in eius preiudicium occupandum.9
В писмото до маджарския крал (в Reg. Vat. 19, f. 43VO, a. XII, ep. 215) добавки на Theiner са думите (ib., I, 166/167, n° 298): Gregorius episcopus etc. Carissimo in Christo filio .., Illustii Regi Ungarie salutem etc. В самия оригинал това писмо е насловено само с думата: Eidem, сиреч до маджарския крал, към когото е отправено и ер. 214 в регистъра (у Th., ib., I, 166, n° 297), след което писмо следва непосредно това второ. Към края се чете: Nulli ergo nostre ..., вм. у Th.: Nulli ergo etc. nostre..., което e и неправилно. В регистъра датата е обозначена: Datum ut supra, сиреч както ер. 214 (у Th. ib., n° 297), докато Th. е добавил: Datum Anagnie V. Augusti,
9 A. Theiner e поместил под 1239 г. послгнието на унгарския крал Бела IV до папа Григорий IX (ib., I, 170/171, п° 308). Тази була е не само погрешно датнрана от него (вж. тук по-долу), но и е поставена без връзка с другите документи. Тя, изглежда, е предизвикала отговора на папа Григорий IX, именно това писмо до унгарския крал (а. XII, п° 214). Това се по-твър ждана от съпоставката на съдържанието. В своята була от 9 юни 1238 г. крал Бела IV моли папата, ut nulli regnum Bulgarie invadendum vel occupan-dum concedatur, nisi cui nos permiserimus, et nos ac universa nostro subiecta regimini in protectionem sedis apostolice assumatis (y Th., ib., I, 171). Ha това папата отговаря: Cum sicut nobis tuis litteris intimasti .... Bulgarie Regnum alicui concedere non intendimus in tttum preiudicium occupandum etc. (Th., I, 166, no 297); към това се отиася и по 298, ib., I, 166/167. Двете последим писма са от иачалото на месец август 1238 г.
Pontificatus nostn Anno Duodecimo; в предишното писмо датата е:... V Idus Augusti, така че датирането на Тайнер—V. Augusti — е неточно. Potthast, п° 10635, като го датира: V. id. А. а° 12°, въз основа на Тайнеровите издания, не е отбелязал опу-щението на Тайнер. В добавката към това писмо (у Th., ib., р. 167, а у Potthast, п° 10636) в израза: protectionis et constitutions nostre..., Th. e изпуснал думата поstгe. За тези писма у Auray, п° 4487 и п° 4488. В рубриката: CCXV. Ei-dem. Ut sub apostolica protectione consistat.
В новото писмо до унгарския крал (Reg. Vat. 19, f. 43™, a. XII, n° 216), у Theiner (ib., I, 164, n° 293) са добавени думите: Gregorius episcopus etc. Carissimo in Christo filio nostro... Illustri Regi Ungarie salutem etc., вм. надписа в самия регистър: Eidem Regi.10 В датата е добавено: Pontificatus nostn. За това писмо, Potthast, п° 10631; Auray, п° 4489. В рубриката то е отбелязано: CCXVI. Eidem. Ut contra scismaticos et hereticos liceat sibi vexillum crucis deferre.
В писмото до архиепископите, епископите и пр. в Унгария (Reg. Vat. 19, f. 43™, а. XII, ер. 217) у Theiner (ib., 1,164/165, п° 294) са добавени думите: Gregorius episcopus etc. Venera-bilibus fratribus, после: et dilectis filiis, по-нататък: salutem etc. Към средата се чете: ut supra in CCXI, littera..., което Th. e изменил: ut infra in CCXCV. littera. Датата e отбелязана: Datum ut supra (сиреч, a. XII, n° 216), a Theiner я добавя: Datum Anagnie VI. Idus Augusti. Anno Duodecimo. За това писмо Potthast, n° 10632; L. Auray, n° 4490. В рубриката; CCXVII. Archiepiscopis, Episcopis, Abbatibus, prioribus et universis ecclesiarum prelatis ac sacerdotibus tarn religiosis quam se-cularibus per Ungariam constitutis. Super indulgentia facienda pro-cedentibus cum eodem Rege.
10 В своите издания A. Theiner e изменил производно онзи ред на документите, в който те са запазеии в напеките регистри. Поради това поня-кога е ставало нужда той да добавя в нититуланнята известии указания, конто при естествената връзка между документите в регистъра са били излишни-Поради разбъркаиия ред у Theiner мъчио може да се хване логическата връзка между отделните документа. По Т h е i п е г се е водил и Potthast, гдето, макар н запазен хроиологическият ред, често прагматическата последовател-иост е нарушена. Често между документите у него лнпсва всякаква логическа връзка.
В писмото на папа Инокентий IV до миноритите в земите на сарацини, гърци, българи, кумани и пр. (Reg. Vat. 21., f. 206re’v<, a. II, n° 9. Litterae de curia, = n° 656) са добавени у Theiner (ib., I, 193/194, n° 362) думите: Innocentius episcopus etc., после salutem etc.; в адреса се чете: ... lacobinorum; у Th.: lacobitarum; думите:... Nestorinorum, Georgianorum, Armenorum и т. н., у Th. са предадени с спущение:... Nestorinorum, Armenorum...; същият адрес в регистъра е поставен надлъж на външното поле на страницата. В текста се чете: fideliter ас prudenter dispensandis dei ministerns..., у Th. с пропуск: fideliter dispensandis; чете се: quod s а с г о s receperunt ordines, у Т h. с пропуск: quod receperunt...; чете се: et d i g n e satisfacere de commissis, у Th.: et digna satisfacere; погрешно в регистъра: ut uxores suas cum quibus uxores suas cum quibus in gradibus...u, у Th. добре гоправено: ut uxores suas, cum quibus in gradibus...; булата e без дата в регистъра. Potthast, n° 11607, й поставя дата: „XI Kai. Aprilis" а0. 20°; срв. и Elie Berger, Les Registres d’Innocent IV, t. I, Paris 1884, n° 1362, p. 208, n. 1.
В писмото до българския цар Коломан (Reg. Vat. 21, ff. 206VO—207VO, a. II. n° 10 lift, de cur.=n°657) у Theiner (ib., I, 196/197, n° 365) са добавки: Innocentius episcopus etc.: надпи-сът e повторен надлъж по външното поле на страницата. В текста, началото: ... duo capita i и di с a t monstruosum (в i n dicat n от и поправено), у Th.: iudicat; в регистъра: evange-licam adiscit legislator, поправено от същата ръка: а п g е 1 i с a m dedicit (dedicit поправено на полето) — у Тh. неточно: evangelicam dedicit; в регистъра: erit proinde dante domino lesu Christo, поправено ... dante lesu Christo; срв. у T h. също; чете ce: proferentes stolam primam, у Th.: preferentes...; в регистъра: generale concilium, поправено convivium, срв. Th. също; на края: et diligenter audire et credere, вм. у Th.:
о Повторените думи — uxores cum quibus — са подчертани отдолу с един ред точици, което е отличителен знак за изпущане. Вж. С. Paoli, Pro-gramma scolastico di paleografia latina e di diplomatica, libro I. Paleografia latina (Firenze 1901, terza edizione), pp. 59/60 и p. 60, nota 1.
et diligentes audire. За това писмо вж. Potthast, п° 11606: Е. Berger, п° 1363.
В писмото на папа Инокентий IV до мисионерите от ордена на доминиканите в земите на сарацини, гърци, българи и пр. (Reg. Vat. 23, f. 129re-vo, a. XI, Curiales n° 1; n° 888) у Theiner (ib., I, 223/224, n° 425) са добавени думите: Innocentius episcopus etc., по-долу: Salutem et apostolicam benedictionem. В адреса e предадено в самия регистър:______in t е г г i s Sarrace-
norum etc..., което e запазено също и от Theiner; трябва обаче да се чете: in terras...; срв. Berger, n° 7753. В него се чете: . .. Bulgalorum (срв. също така и Berger, п° 7753), вместо което трябва да се чете правилно: Bulgarorum, както го предава и Th.; по-нататък се чете: Nestorinorum, поправено у Th.: Nestorianorum. В текста: ad confirmandam nutan-tium animos... , у Th. поправено: ad confirmandos nutantium...; в регистъра: et ipsis seu etiam alios convert!..., у T h. поправено: et ipsos seu etiam. За това писмо вж. Berger, п° 7753. Този автор препраща към Potthast, п° 15065. Тази препратка е неточна вместо п° 15066. У Potthast, п° 15065, е отбеля-зана була на папа Инокентий IV: fratribus de ordine Minorum in terras Sarracenorum Paganorum, Graecorum, Cumanorum,... Ungarorum maioris Ungariae etc., от X Kai. Aug. a. 11° (23 юли 1253, Асизи); препратките обаче и на самия Potthast са съвсем неверии, именно, R i р о 11 i, Bullarium ordinis fr. Praedica-torum, I (Romae 1729), pp. 237z238, n° 311, съдържа (по текст ex archivo ordinis lib. A, f. 764) същата наша була до мисионерите доминикани (у Berger, п° 7753), също както и Theiner, Vet. mon. Hung., I, 223/224, към когото препраща Potthast.
В Monumenta Hungariae histonca, Diplomataria VII (Pest 1861), pp. 238/240, n° 158, e обнародвана була на папа Инокентий IV до франческаните: Innocentius episc. etc. Dilectis filiis fratribus de ordine fratrum Minorum in terras Sarracenorum, Paganorum. .., от Asisii, X Kai. Aug., a. XI. Издателят указва (ib., 240), че e заел булата от Theiner, ib., I, 223; действително при съпоставка на съдържанието се оказва, че това е същата була,
публикувана у Theiner, ib., I, 223/224, n” 425,12 но там тя е отгравена не до франческаните (... de ordine fr. Minorum), a до доминиканите (de ordine Predicatorum). Явно e, че издателят на Mon. Hung, hist., Diplom. VII, при преписването от Theiner e заменил произволно или по недоглеждане името „доминика-ни“ (de ordine Predicatorum) с „франческани" (de ordine Minorum). Potthast, n° 15065, като се e водил no Mon. Hung, hist., Dipl. VII, e отбелязал тази була до франческаните, конто в действителност не съществува, а под п° 15066 действител-ната була до доминиканите. Двете негови препратки за тази несъществуваща була към съчинението на Ripolli и Theiner, Vet. mon. Hung., I, 223, трябва да се отнесат към п° 15066, сиреч към нашата була на Изокентий IV до доминиканите. Общо, указанието на Potthast за документ п° 15065 е основно невярно: такава була не съществува, а нейното вписване в регистрите на Potthast се дължи на една груба грешка.
Булата на папа Бенедикт XII (Reg. Vat. 123, a. Ill, ер. 369 f. 156: litt. communes) e публикувана у Theiner, Vet. mon. Hung., I, 617/618, n° 927, с няколко изменения. Думите в ин-титулацията: Benedictus episcopus servus servorum Dei са добавки на Theiner. В поздрава се чете: que perducat..., вм у Т h.: perducit; в началото се чете: hoc votis zelamur е х i m i i s ut.. ., при което Th. e пропускал думата eximiis; по-долу: illucescat, et salus... , поправено у Th.: illuscescat. На края думите Pontificatus nostri са добавка на Theiner. В рубриката към същия Reg. Vat. 123, fol. 8ге, към n° 369, се чете: Exhortatur Alexander Rex Bulgarie ad agnitionem fidei christiane, J. -M Vidal, в книгата си Benoit XII (1334—1342). Lettres Communes, I (Paris 1903), p. 475, n° 5067, датира това писмо към 15 юли 1337 г.
В писмото на папа Урбан V до Клара, вдовица на влаш-кия воевода Александър (Reg. Vat. 250, f. 20vo, a. VIII. Littere secrete m. januarii), у Theiner (Vet. mon. Hung., II, 95, n° 184) e добавено: Urbanus episcopus etc. В рубриката към pe-
12 При препечатваието иа тази була са допусиатн няколко грешки в адреса, напр. е изпусиато името Bulgarortitn.
гистъра това писмо е записано: Clare relicte quondam Alexandrl Way(vo)da(l) in Valachia commendatur quia natam suam Impera-tricem Bulgarie ab errorem et scismate retraxit hortatur ut aliam natam Reginam Servie et multos alios lucrifaciat, et de calicibus et ornamentis sancto Petro missis regratiatur (ib., f. 3VO).
През 1254 г., на Лионския събор, папа Инокентий IV, за да предпази някои особено пенни документа из папския архив от случайно разрушение, наредил да се направят преписи на някои от тях и тези преписи били завереги с печатите на самия папа и на присъствуващите на събора висши духовници. В една от тези були, съставени от приготвените там преписи, за-пззена сега във Ватиканския архив под обозначение АА Arm. I—XVIII, п° 97, се съдържа и писмото на крал Бела IV до папа Григорий IX (срв. A. Theiner, Vetera monum. Hung., I-190, n° 353). Въпреки обаче предупреждението в преписа на папа Инокентий: facientes de verbo ad verbum nichil addito mu-tato vel dempto transcribi..., в този препис се съдържат редица разночетения спрямо запазения оригинал. Така името Ze иге п е променено в Zenren, а пък изразът: Item petimus ut nulli regnum Bulgarie invadendum vel occupandum concedatur, etc. e съвсем извратен и e станал безсмислен с промяната:... ut nulli regnum Ungarie invadendum.....concedatur! Името на прене-
стинския епископ (Prenestini episcopi) е предадено: Penestrini episcopi. Най-сетне, докато името на българския цар Иван Асен е дадено в оригиналната грамота навсякъде Assceni, то в преписа навсякъде стой Assoeni. Тези отклонения са твърде поучителни и могат да ни покажат неточността на направените в 1254 г. преписи.
За нещастие предчувствията на папа Инокентий IV се сбъд-нали в някои случаи: някои пенни документи днес са загубени или унищожени и са известии само по направените на Лионския събор преписи. Един екземпляр от тези лионски преписи е попаднал в известния манастир Cluny, във Франция, а по-късно, 1773 г., от него е бил направен нов препис от Lambert de Barive, адвокат, от дижонския парламент, когато е бил ватоварен от тогавашния министър В а г t i п да прегледа клю-нийския архив, за да събира документи, отнасящи се до френ-ската история. Най-пълно описание на тоя нов препис от 17-те
клюнийски свитъка, заедно с обнародването на множество™ неиздадени дотогава документи, е дадено от Huillard-Bre-holies, Examen des chartes de 1’eglise Romaine, contenues dans les rouleaux dits rouleaux de Cluny (в Notices et extraits des Manuscrits de la Bibliotheque Impenale et autres bibhotheques, t. XXI, Paris 1865, pp. 267—363).13 Между запазените преписи се намира и препис от едно ново писмо на маджарския крал Бела IV до папа Григорий IX, с което той изказва съгласието си да се заеме с борба против българите, за която папата го е уне-щавал чрез legationem... per venerabiles in Christo patres J episcopum quondam Bo^riensem et G. Priorem Pestiensem.. . Въпреки че съзнава мъчнотиите на това дело, той е съгласен да се залсви с изпълнението му pro religione fidei Christiane ас honore sancte matris Romane ecclesie. За тази цел той изпраща при папата venerabilem pattern G. episcopum Jauriensem.14 Това писмо e датирано само: datum apud Веге, idus januarii: издате-лят го отнася към 13 януари 1239 г.
Оригиналът на това писмо е загубен. То е останало неизвестно на Theiner дори по преписа от 1254 г. К. Иречек в своята „История на българите“ също не е използувал този документ.
Примерът с булата на крал Бела IV от 1238 г., обозначена АА Arm. I—XVIII, п°604, и с преписайот 1254 г. под обозначение АА Arm. I—XVIII, п° 97, показва общо каква е цената на преписите от 1254 г. и още повече предупреждава за преписа от втора ръка на Lambert de Barive. Ако още в преписите на Лионския събор са били допуснати грешки, то такива са възможни и в този препис от втора ръка; установяването на тези вероятии грешки и тяхната поправка обаче са невъзможни засега при липсата на друг документ, препис или оригинал.
Изобщо всички тези съпоставки на оригиналите на папските документи, конто засягат нашето минало, с техните издания,
13 За тези клюнийски свитъци вж. още Elie Berger, Les registres d'Innocent IV, t. I, Paris 188J, Introduction, pp. XL1I—XLV111.
14 За съшия пратеник очевидно става дума и в булата на Бела IV до папа Григорий IX от 9 юни 1238 г., запазена под обозначение A A Arm. I— XV111, nu 604; срв. A. Theiner, Vet. mon. Hung., I, 170/171, nO 308.
предимно изданието на A. Theiner, подчертават убеждението на мнозина по-нови ученн, конто са работили с документите, издадени в тях, че, общо взето, тези издания днес съвсем не са задоволителни и са лош източник за исторически градеж. И това убеждение като че ли е еднакво силно за българските учени, както и за някой чужди учени, конто се ползу-ВзТ от издадените у Theiner документа за своята история. Сбщият брой на документите из папския архив, пък и изобщо отнасящи се до връзките между България и папската курия, но намирапи се другаде, за целия период от XII до XIV в. не е твърде голям. Затова не би представило оссбена трудност да се подготви наше, и то научно, издание на всички тези документа. С това те ще бъдат и по-достъпни нам и по-год-ни като историческо градиво.
Рим, 1933 г.
21. Икона иа св. Георги (XVIII в.). С ветецът < сява момък отбългарски плен
22. Икона от Трявна (1856 г.). Същия сюжет

Приноси към историята на Иван Асен II
I
Когато говори за възцаряването на цар Калоян (1197—1207), византийският историк Георги Акрополит съобщава, че „синът на Асеня, Иван, е бил още невръстен" (га cfcpfjhJ; ujtfjpxEv)1. Във връзка със смъртта на Калоян същият историк добавя: t6v Зе той ’Acav — xtSx Twawr(v dzpffl.ixx ?Tt Svrz xpupx Xzpitv eiretp^xEt, <j>; TTspl wj; Zzj&z; хЕ'/ыр^у.Е.2 Сам издателят A. Heisenberg3 обяснява думата като „nondum maturus". Проф. В. Н. Златарски4 5 изказа мнение, че тази дума „собствено... значи излизащ от детство". Така въз основа на това място у Акрополит той заключи, че по времето, когато е бил убит цар Калоян, „Иван Асен е бил на 14—15 години". Поради това по-койният наш историк смяташе,6 че Иван Асен „се е родил в 1191 или 1192 г., а в 1196 г. бил на 4—5 години, а Алексан-дър на 2—3 години". Някои места от съчинението на Георги Акрополит позволяват да се определи по-точно значението на думата ctJpjh!; в речника на този византийски писател. Особено важни са две места.6 Когато говори за имп. Иоан III Ватаци (1222— 1254) и за неговия син Теодор Ласкарис, Георги Акрополит пише: е~е! Зе о ид; хйтой 0EoBwpo; d ср 4; А t £ ETuyxavEV wv —
1 G. Acropolita, Opera, ed. A. Heisenberg, I, p. 21, 4—5.
2 G. Acropolita, ib., p. 24, 7—Э. У Ephraemius, ed. B., vv. 7829—31, разказът e украсен с нови подробности: ’?.oiv вё rt-xlSa n a i в a 7 <0-7<ij tig XaS-pa | veov хорлвг;, nzpaXaptov cbj | nP'-G SxuSaj ал^уауеу elj aconjpiav_
3 G. Acropolita, ib., p. 316.
4 В. H. Златарски, История на българската държава през средните векове, III, София 1940, с. 260 бел. 2.
5 Златарски, п. с., с. 106 бел. 1.
6 Heisenberg, ib., р. 316, е пропускал да отбележи употребата иа думата на р. 44, 11.
ivCExxxov yip orqvuev его;, бттгер &p]p,ev.. .7 По-нататък същият византийски писател съобщава за сина на ими. Теодор II Ла-скарис (1254—1258), Иван IV Ласкарис: -dvu dcijXtl; s-cpyxavEv wv ev тф хх'рф tVj; teXeu~7;; той pzctXetnc xxl кхтзб;* ой~ш yip те-Aetwv Ev:stuT&v ur^pyev бхтш.. -8 В първия случай думата е упот-ребена, за да означи 11-годишна възраст, а във втория — непьяна 8-годишна възраст. За цариградския император Балдуин II (1228—1261) Георги Акрополит съобщава, че заел властта 6-и dyipjE wv9 — именно на 11-годишна възраст.10 Въз основа на тези места из съчинението на Г. Акрополит трябва да се заключи, че той употребява думата dyfjXtE, за да обозначи 8— 11-годишна възраст.11 Крайната възможна дата на рождението на Иван Асен следователно е 1195 или 1196 г.12, при което съответно Александър ще да е бил роден през 1196 или 1197 г. С оглед на това към 1207 г. Иван Асен ще да е бил най-много на 11—12 години. След бягството той се завърнал в България към 1218 г., чак когато навършил пълнолетие.
Заслужава особено внимание второто място от съчинението на Г. Акрополит, гдето той говори за Иван Асен II. Като се упо-вава на това известие, проф. В. Н. Златарски13 пише, че след
7 G. Acropolita, ib., р. 52, 10—11; срв. ib., р. 48. 21—22: SvSe-zztov 8s Gt etcg ТОХЕ TjVUBTO.
8 G. Acropolita, ib., p. 154, 11—13.
9G. Acropolita, ib., p. 44, 10—11.
10 Срв Златарски, n. c„ с. 336; според H. Kretschmayr, Geschichte von Venedig, II, Gotha 1920, p. 10, Балдуин тогава e бил десетгодишен.
11 Разбира се, съвършено обшо значение има думата в т. нар. Lexicon. Vindobonense, recensuit et adnotatione critica instruxit A. Nauck (Petropoli
1867), p. 19, 20—21 : dupJX-.-xEe avSpeg p-exP- ye" XP’VMV yuvatxsj 8e P^XPt xtov trj'. За нас e важно значението на думата в творбата на Г. Акрополит. Очевидно е, от друга страна, че тази дума тук не може да се превежда според указанието на Lexicon Vindobonense; неговото тълкувание обаче не из-ключва това на Акрополит.
13 Бащата на Иван Асен и Александър, Асен I, е бил убит през 1196 г. вж. Златарски, п. с., с. 91 сл.
13 Златарски, п. с., с. 261. Ползувам се от случая да направя една бе-лежка във връзка с името на Борил. По повод войната на епирския деспот
възцаряването на Борил, „като се бояли да не би при узурпа-цията на властта синовете на Асен I, Иван Асен и Александър, да ги постигне някоя зла участ от страна на братовчеда им Борил и неговите съмишленици, българските боляри, приятели и роднини на царствуващата династия намерили за добре да ги скрият от очите на узурпатора вън от държавата; те били откачало тайно държани, а послеотведени...в Русия (rrepi zz twv Twjjov), гдето останали през цялото царуване на Борил. Затова и то я, който ги грабнал, за да маскира тяхнотоотвличане, казал, че Иван Асен отишъл при куманите." Текстът на Георги Акрополит обаче не е напълно ясен. При възстановяването на текста покойният А. Heisenberg е възприел четенето йгегртрсЕС ы; според ръкописа А, сиреч cod. Vatic, gr. 163 (XIV в.),11 докато ръкописът F или cod. Paris, gr. a. f. gr. 3041 (XV в.)15 дава четенето e:pr;y.cqxEv,
Михаил И (1231—1271) с ими. Михаил VIII Палеолог през 1259 г. G. Ас го-
р о 1 i t a (ib., р. 169, 6—7) съобщава зя някаква местност (Tiitog) о5 Вор'ХХх Ad-jpg Tc5vcp.a. Проф. Златарскн, п. с., с. 486 бел. 1, смята, че е твърде мъчно „да се определи где се е натирало б xinog BoptXXa Aoqpg,
което се свързвало очевидно с името на никой българин или куманин". Проф. П. Мутафчиев: BZ, XXXIV(1934), р. 204, обърна внимание на това местно име в Западна Македония и отрече възможността да бъде свързано с кума-ните. ’А. М ij X i а р а х rj g, '1атор£а zo5 рха;Хе£ои xijg Nixxiag... (’Alhjvng 1898), p. 530, изказа мнение, че тази местност се намирала при Костур. П. П. К a X о -vxpog, То xpcvixov то5 Mcpicug ([’АЭ-^vxig] 1940), р. 159 nota, смята, че тази
местност се е намирала „в околността на Битоля", гдето е станало голямото сражение. (За отбелязване е, че сведенията на „Морейската хроника" за вой-ната между деспот Михаил II и ими. Михаил VIII Палеолог не са използу-вани от проф. В. Златарскн.) С това име не е ли означена планината Бурила (или Бурула), недалеч от Прилеп, или някоя местност близо до нея ? Според Acrop., ib., р. 169, 20 sqq., последните действия от бэрбата се развивал тъкмо при град Прилеп. За Ao-j-pg, стблг. лжгъ вж. Р. Mutafciev, ib., р. 204; срв. още Д. Матов: СбНУК, IX (1893), с. 71 : Ao-j-pg silva, an-gustiae; планина гора (преход от mons към silva); срв. с. 70. Няколко местни
имена от този род в днешните гръцки земи са отбелязани у М. V a s m е г, Die Slaven in Griechenland (Berlin 1941), pp. 40 nr. 194, 77 nr. 7, 93 nr. 71, 105 nr. 31—32, 148 nr. 22, 155 nr. 49, 163 nr. 25, 169 nr. 13, 206 nr. 60 ; срв. p. 312.
11 За този ръкопис вж. Heisenberg, Prolegomena, ib., p. IV sqq.
15 За този ръкопис вж. ib., p. IX sqq.
а според друго четене трябва да стой: <Ь; E’p^KEtjiev16. Сообразно с това може да се даде едно по-правилно четене на въпросния текст: ... хрбфа т:; Ха jo>v, w; Eipr(xEip,£v, -Epi той; ~zj-tkrg хЕугорттхЕ.17 Византийският писател обаче никъде другаде по-напред не говори за отвличането на Иван Асен и затсва думите 6>; sipr/.E'p.Ev не могат да се отнесат към никакъв по-предишен текст.18 Напротив, Георги Акрополит вече на по-пред-но място е упоменал за малолетието на И <ан Асен, именно когато говори за възпаряването на цар Калоян.19 Очевидно думите ы; E?pr(xEt[XEv трябва да се свържат с това посочване. В такъв случай правилното четене на текста на Георги Акрополит ще бъде: tov 5s той ’Acav тта:5х IwdvvTjv, atp^Atza etc cvtk, w; E?p7(xEt|j.Ev, zputpa Tt; Xajftbv —Epi той; izy-Oz; zEywpigxE,20 сиреч : „Сина на Асен, Иван, който беше, както казахме, още невръстен, някои тайно го взел и го отвел при скитите." Когато
16 Такова е четенето на cod. Ambros. А. 202 (вж. A. Heisenberg, Studien zit Georgios Akropolites, SB der philos.-philol. it. d. hist. Classe der k. b. Ak. W. Munchen, Bd. II. Hf. IV. 1899, p. 512); срв. също G. Acropolita, ed. B., p. 26, 21.
17 Такова e четенето у G. Acrop., ib. ed. B., pp. 25, 20—27, I; iitl вм. хер!; лат. превод: . . . filhis vero Asani Joannes clam ereptus, ut diximus, ad Scythas asportatur.
За подобии случаи срв. Heisenberg, ib., p. XVIII: interdum revo-cat lectorem ad priora hac vel similt formula dig xpce'.pijxetnev velut 44, 8; 45 24 etc., sed nihil narravit quo verba referas. . .
19 Acropolita, ib., p. 21, 4—5.
20 Срв. Heisenberg, Studien. . ., p. 512, гдето погрешно e посочено четенето на бонското издание; в cod. Marc. 407 се чете: 6 8» тай ‘Aaav xalg ’ludwijg, оэхш d>v, xxpa той xp-jcpx Хч^Э-et; e!g SfjS-xg ё/oprjie . . . Пра-
вилното четене на текста бе предложено още от С. Шестаков: Виз. Врем.. IX (1904), с. 638—39, в рецензия на Хайзенберговото издание: „dxr.pijxsv, й>; A g sipijxei^EV О. Разночтение веема интересное. На стороне чтешя А то обстоятельство, что о судьбе сына Асеня раньше в действительности нитего не говорилось. Однако такую фальшивую ссылку можно поставить в ряд других случаев того же рода у Акрополита. . . Чтение же А вызывает некоторое внутреннее противоречие с дальнейшим, так как pg. 33 сын Асеня 1оанн, действительно, оказывается, жил долгое время в русских пределах, следовательно это ие был тольго ложный слух, распущенный лицом его скрывшим (и что значит ka₽cbv в тексте Гейзенберга без ближайшего определения поступка похитителя, укривателя ?). Кроме того, небольшая перестановка в тексте О могла бы даже установить связь с предшествующим . . .“
изразът Efp^xEtpev се отнесе към онова място от съчинението на Г. Акрополит, гдето се говори за възрастта на Иван Асен, текстът става напълно ясен. Подобии препращания — с изрази като ы; EtsTjy.etp.ev, ы; npsEtprjXEtpEv, мяттер ecpjpEv — са твърде обичайни у Акрополит21. Но установяването на правилното чете не позволява да се уточни смисълът на текста и в друго отношение. Обикновено думите на Акрополит се тълкуват като указание, че никой от привърженицнте на Асен I взел скришом Иван Асен и Александър и „казал, че Иван Асен отишъл при куманите “22; в същност обаче българският княз бил крит ня-колко време от привърженицнте на баща си, а после бил отведен в „руската земя (Галичското княжество), гдето прекарал цели десет години като бежанец"23. Така, трябва да се приеме според тези разсъждения, че Иван Асен въобще не е отивал при куманите. Въз основа на поправения текст на Г. Акрополит обаче трябва да се заключи, че наистина някой от привър-жениците на Асен I грабнал тайно (хрб-ра .. . Aapwv) малолет-ния Иван Асен и го отвел rept тоа; Sxufrxc24, с което име на-шият автор именува куманите25 По-нататък Акрополит съобщава26, че 6 toj ’Acxv uSd; TtoCSW]; cpyxSEta yp7jcap,Evo; TtEpi тх t&v TwjMV ytopEl, ехессе те ypovov etp txtzvcv otapEt'vz;. . Между двата текста на Акрополит не съществува никакво противоречие. Отначало Иван Асен наистина е бил отведен при кумани-
21 Вж. напр.: ib., р. 44,8: <b; npoe.pijzet|iev, р. 45, 24: nepl о5 xal |itxpi , elpijxetv; р. 47,4: g yoSv etpjpev; рр. 48, 14; 62, 7; 72, 9; р. 59,9:
&С npoetpijxetv; р. 70, 13; р. 52, 11: штлер e^ijnev; р. 64, 17: <Ь; eip^xsqiev., рр. 68, 20 ; 74, 18; р. 79, 19—20: б>; пэоперЭ-аха,и.еу nepl тойтои Spetv; р. 89, 20: npoeinopev: р. 100, 16—-17: йр elpijxetv.
22 Златарски, п. с., с. 261.
23 Срв. п. с., с. 322. — Вж. и текста у Ephraemius, ib., vv. 8048 sqq.: ’Aazv . . . | <j>uya; en=5pz itpij Зх’эЭ-хр nxptazpiou; | etta ZxuSsxdv "Ptuatxiv Azjidiv azE<po£ 4neaTpzzet>azg тй xpazouvzt BsplA? ...
24 За употребата на предлога перl при verba movendi и вин. падеж, в значение ёп1 или elg, у Г. Акрополит вж. указанията на Heisenberg, ib. р. 329.
25 Вж. G. Acropolita, ib., рр. 24, 2, 6; 18, 26; 21, 24 42, 5; 53, 22; 55, 4, 1 ’ и пр.; срв. р. 363.
26 G. Acropolita, ib., р. 33, 2—4.
те,27 а по-късно (не веднага през 1207 г.!) е избягал още по-далече, именно при русите (тер! тх wv Twjwv), гдето престоял доста време (ypcvov i? cxavov) — до 1217—18 г.28
Ill
Едно от важните събития след Клокотнишката битка (9 март 1230 г.) е посещението на Иван Асен II на Св. гора. До-като другите извори29 30 31 говорят общо за загоеванията на бъл-гарския втадетел в тази обтает, патриарх Евтимий Търновски съобщава в житието на св. Пгтка33: крвчл влгюлолБчни, обвить н«-чь'стикбщ одржлнщ ебсютчи и еьсс Македонское овьемшв одръ-
жлн!е. и ешеже и С-вр-z^ тлко и съ вьсеж (\сн:к«ж пхчеже истин'нт ^ещи, Стож rwjwx. къ симже и салены» Сол8нь съ вьсеж 'О'еттллКеж.. ф По-нататък патриарх Евтимий добавя, че в завладените земи бъл-гарският цар митрополиты и епУскопы сеттлт и блгочьстиет постаеи, лкоже сеттлТи его эдТсоеЕли еь слленти ЛлЕрт Стыж горы и Протлтт откръвеномь сетдттслстеБжт лицемъ.. ,3 . Изказано е предположение,32 че Иван Асен II посетил светогорските манастири, за да на-мери духовници за новоприсъединените земи. При посещението си българският владетел направил дарения на някои от светогорските обитатели. Така през това пътуване е била издадена
27 Проф. П. Мутафчиев, Произходът на Асеневни, Мак. пр., IV, 4 (1928), с. 42, смята това бягство като „лишно указание” за връзкнте на Асе-невци с рускнте земи, а оттам — н за тяхното потекло.
33 Щом се приеме, че Иван Асен наистина е бягал при куманите, тогава стават съвсем неприемливи разсъжденията на проф. Златарскн, п. с., с. 98 сл., 106, 259 сл., 298, който говори за съществуването у иас на някаква „куманска антндинастическа партия”, конто се била проявила при убийството на първите трима Асеневци.
29 Срв. G. А с г о р о 1 i t а, р. 42, 23 sqq.
30 Вж. текста у Й. Иванов, Български старини нз Македония (София 1931), с. 432; срв. също Е. Katuzniacki, Werke des Patriarchen von Bnl-garien Euthymius (1375—1393) (Wien 1901), pp. 69—70.
31 Иванов, n. c., c. 432; Katuzniacki, ib., p. 70; Бълг. преглед, II. 1 (1933), с. 79 бел. 1, според ръкопис от 1425 г.
32 Златарскн, п. с., с. 347 сл.
дарствената грамота за Ватопедския манастир Св. Богородица.33 От датата на грамотата е запазено само указание™ : м[-в]с[а]цд дп|>их-[ие]. 34 Приема се, че тази дата отговаря на м. април 1230 г. 35 С оглед на това би трябвало да се допусне, че Иван Асен II е посетил Св. гора веднага след Клокотнишката битка, още през м. април 1230 г. Занимливо сведение за това посещение на българския владетел е запазено в така назованата „Сводна грамота на Зограф", позната в славянски първообраз и гръцки превод.36 Въпреки своите хронологически несъобразности този
33 Вж. М. Ласкарис, Ватопедската грамота иа цар Иван Асен II (София 1930); текстът е преиздаден от Й. И в а н о в. п. с., с. 576/7. Обаче И в. Го ш е в, Новооткритата Ватопедска грамота на цар Иван Асен II (=Бъчг. пре-глед, II. 1. 1933, с. 65—90), опнта да лекаже, че грамотата е била издадена не на Ватопедския манастир в Св. гора атоиска, а на «Търновския светогорски манастир"; вж. възраженията на проф. 3 л а т а р с к и, п. с., с. 348 бел. 1.
31 Вж. Ласкарис, п. с„ с. 5; срв. с. 17/8; Гошев, и. с., с. 71 ; Иванов, п. с., с. 577.
35 Вж. Ласкарис, п. с., с. 29 сл.; Иванов, п. с., с. 576; Златарски, п. с., с. 348; само обаче Гошев, п. с., с. 90, съобразно с общите св ои тълкувания отнася грамотата към 1236 г.
36 Грамотата в славянски първообраз е нздадеиа още от В. Априло в. Болгарские грамоты (Одесса 1845), с 1 сл.(вж. В. Априлов, Сьбрани съ-чинеиия, под редакцията на проф. М. Арнаудов. София 1940, с. 207 сл.); преиздадена у Й. Иванов, п. с., с. 537 сл. Гръцкият превод е издаден от Н. G е 1 z е г, Sechs Urkunden des Georgsklosters Zografu, BZ, XII (1903), pp. 523—529. Последнего издание на двата текста е дадено от А.Солов/ ев — Вл. Мошнн, Грчке повел>е српских владара (Београд 1936), с. 352—373; с. 356, 357 посочвания за другите досегашни издания. Оше за Априлов п. с., с. 214, 219, съществуваха някои съмнения във връзка с тази грамота, особено нейната хронология ; той смята, че .если позволено сомневаться в подлинности сей летописи и грамоты царя Асена, то они могли быть написаны не позже XVIII столетия; ибо о них упоминает в своем путешествий по святым местам с 1723 до 1741 год. Василий Барский, Плаки Албом (СПб. 1819 года)". Проф. Й. Ив а н о в, п. с., с. 537 сл., определя този паметни к като „компилация от предания и извадки от грамоти, засягащи миналото на Зограф, от неговото основание та до ндването на турците", писана през XVI в. Немскнят византолог G е I z е г, ib., р. 505 sqq., смята документа като „Mach-werk", преведен .вероятно вярно" (wahrscheinlich treu) от славянски на „не-добър гръцки езнк" (Stiimpergriechisch). Той изказа мнение, че това е .die Predigt eines Erzbischofs von Ochrid uber die Wundertaten des hl. Grossblut-zeugen Georgios des Zographos und fiber die herrlichen Schenkungen und Widmungen der frommsten und christusliebenden Kaiser undJCaren".— Преглед на по-старите издания и на нзказаннте преценки за паметника е дал А. П.
паметник съдържа никои сведения, конто заслужават особено внимание. В грамотата се разказва за появата на чудотворната икона на св. Георги в манастира Зограф и за извършените от нея чудеса: И сдишдкь ц(ь)(> Iwh’hl Т|»ьншеыкы чюдись, дие-е ее бик-
ШЮМ8 W ст-вм Мрв)чгниц-К ТХК0Е8 ДХ(1«ЕДЕ'шоу Их, и WH ЛЮДВИГ« и съ ним пдт^Гдт’уд Трьновьскы •ф'еюф|лд(к)т> и подкиг’ше се еъсм въкоупА едино. ДоуШНЮ И ПрТДОШК ЕЪ Стти rof-B Дддмн’сц-ви, ИДЕЖе E-EUIA СТЫ ньписань дутом стым, Пртддшед поклтонише се см8 съ сльз&ми м'ногы и сь въздиуднми и дхрь приндсюшА д-вс-вть ОКХХ ЗЛХТПКЬ И ДЛрТОЕЛШе стго оврдзд сьмописдн’ньгш, и еъз^ддвыш се рдссстТк Е-ВЛИКСЧМ И СЛДЕ-Вще ГД БД И СТГО Е-БЛИКОМЖеНИКЪ уЕХ ГеюугТд И СЪТЕорше TfbitU.CTEW стм8 м(ж). ЧсНИК8 уву Гето^п’», дприлТд МЦД кг' ДНЕ, И ВЬ’С Т|1ЬЖЬСТЕШ. . . ДУ.' КЗ' днь.37
С той лов, Своден хрисовул за историята на Зографскня манастир (в: Сборник в чест на В. Н. Златарски, София 1925, с. 447—457); според него това е компилация, съставена .не по-рано от XVII в. н не по-късно от нача-лото на XVIII в." (п. с„ с. 452). Това датиране общо е възпрпето и от Соло в j е в—М о ш и н, п. с., с. 355—357. — Легендата за създаването на Зограф е намерила място и у Спиридон ; вж. История во кратце о болгарском народе словенском сочинися и списася... Спиридоном йеросхимонахом, изд. В Н. Златарски (София 1900), с. 81 с.л. За тази легенда срв. и у Стоило в, п. с., с. 451; една византийска преправка е обнародвана от S тс. A d р тс р о е, Та 1№ф.а ао-5 ’A-yi'ca lifietig(= Vise IX. 1—2. 1912, рр. 130—13П.
37 Вж. гръцкия текст у Gelzer, ib., р. 525, 67—77: Kai dxooaap 6 0a-atXejg ’Itodvvijg та5 To’jpva0ot> та &айрата б&адра^ето та -yevipevov стара тс>3 d-ylou papTOpcg xal auToj Tcapaxivipaf xal aJV айтф 6 тсатрсархч; toj Toupvdfiou веофйХахтсе xal Tcapaxcwjaavref йтсх; fiTcavref ev pla xapila elf to "Ay.ov
cpoC to5 "AS-iu, бтсоб IJtov elxtov tazapTjpevT) ттоейрат: xyltp xal тсроатсе-
aavzef cc?oa»x6v>;axv айтф peri ccoXZfflv Jazpumv xal oTcvayptbv xal 8pa тсрозё-<pspov I d>xd8ef фХоир'а, xal та e.yi?ria™ тф a-yltp тсрозшл'р, тф aoxi ^атэр^тф, xal ^XapJjaav /apav peyaZ^v, Soja^ovxef xupcov Tiv &e4v xxl tov &y.cv ре^аХорартара тоЗ Хрсатоб FecopT’.ov xal eTtolijaav navrjiupiv to5 afleu тоэ атср^Мои xy' xal JfeveTO
Ttavo-pjpcf §a>f тас J срв. С о л о в j e в — M о ш и н, п. с., с. 362. На наличности на турската дума окаа (coxaSef) в текста бе обърнал внимание отце А п р и л о в, п. с., с. 214. Ю. Трифонов, Началото на Второто българско царство в нашите истории от втората половина на XVIII в. (=СпБАН LVIII. 1939, с. 47—72, особено с. 64—72) посочи, че под търновскн патриарх Теофилакт в наши исторически творби от снова време е бнл посочван прочутият Теофилакт Охрндски. Той смята, че това тяхно сведение е било заето из .Сводната зографска грамота" (п. с., с. 68).
Името на цар Иван Асен II се споменува и по-нататък между многото несъобразности при определянето на границите на ма-настирските владения. Някои от тези граници били определени по повеля на българския цар: И постдкшпе оулдд (стм8) Г«луг1к>(гр. текст: тт/v pS’jXzv той aytou Ггюруюи) и близь м<уе при кллдънцд, идъ-же б-в ископднь пр-вжде ае’еда фллиппь и ле еда 1«лнь( и постдеиша б-в-ЛАГЬ (o7jfia6:Ov) стм8 Гиырг!» WT еьсток, а филиппоу ИГ ЗДПДДЬ. И П0ИД5ПК ЕЬС ПОТЛк' БЛИЗЬ КрОЕТ |шЛн’Н0ЕА) ГЛКМИ ПИрЬМГ^ ИЗЬ ЮДОЛоу НА ПОТОКЬ, k-дмень е-вликь, и тоу постдвише оолдд (стм8) pewyriio (rqv pouXav TOfj aytou rewpyfou) ПОЕЕЛД ЦрКАЛ IwAHHA БЛЛГОЧЬСТИЕАГО ТрЬНОЕ СКАГО И ЗЛАТА начата (гр. превод: то кроотхуцж той ejoEpeaTZTou pzctXewc ’Iwavvou той Toupvz^ou хас уриаб^оХа),38 39 По-нататък се споменува още вед-нъж името на Иван Асен II: И псе-блд и.ркл. p|sl1AwllJC по п8ты блгоч-ст1едго црл 1юднд ТрьноЕ’скдго, злдта пачата (гр. превод: Kat тд разсХс-xcv тгростхург enq/zasv rijv azpxTzv той еэаЕ^еатгстои риасХёсо; Iwavvou той Toupva^ou уризбЗоиХХа33). Съобщава се също, че сръбският крал Стефан Душан (1331—1355) посетил Св. гора през 1351г.40 и поискал между другото от тогавашния зографски игумен Григорий да му представи дадените на манастира хрисовули. Съставителят на „Сводната грамота" пише: И принесе ем8 !г8мвнь деда ^р8совол1л( единь грьчьскы, д др8гы Бльгдркы (xat xdv fjcpepev б xzfl-Tjyojpevo; обо уризброХх evz pwpatxdv xai aXXo pouXyaptxov). 41
38 Иванов, п. c., c. 542; G e 1 z e r, ib., p. 525, 91—100; Солов j ев — M о ш и н, n. с», c. 362 —364.
39 Иванов, n. c„ c. 543 ; G e 1 z e r, ib., p. 527,132—133; Сол о в j ев — Мошив, п с., с. 366—367.
40 За това посещение вж. у Иванов, п. с., с. 543 бел. 1. Датата е ясно песочена: 6859=1351 г. Такова посещение не е известно, а се знае за посещението в края на 1347 и начатого па 1348 г.; Вл. А. Мошин — М. А. ПурковиИ, Хиландарски игумани срел'ьега века (Скопье 1940), с. 72 сл.; вж. също Т. Флоринский, Южные славяне и Византия во второй четверти XIV века, II, СПб. 1882, с. 121 сл., 134 сл. Кралят и кралнцата прекарали в Света гора около четири месеца. Дали не трябва датата swhq' (индикт д') да се поправи на в«нз' (6856 = 1348 г.) индикт д'?
41 Иванов, п. с., с. 543/4 ; G е I z е г, ib., , р. 527, 139 sqq.; Сол о -в j е в — Мошин, п. с., с. 366—367.
Стефан Душан започнал да чете, но „нич’тю ше може |1дзс8дити“. понеже съществувала запрета „от благочестивите царе и осве-щени патриарси" да не се докосва никой до манастирската обител, кралят оставил свой хрисовул с определение на някои граници на манастира, като ограничил манастирските владения в полза на Хилендар.42 След като е вмъкнал този разказ в „Сводната грамота“, съставителят пак се връща към повест-вованието за посещението на „Иван Търновски" в Зограф: И поидсоше... по п8ть и ндидюше их едино масто еод8, и къжеждд блгочстеш ц.(ъ 1шднь еюд8 пити, и пршесше ем8 слоегд кодВ, и въкБси и пии и реч(е) бл(д)гочст(и)е!И ирь; tov име мое дд ндпишете, злдта пачдта (ури-обЗоиХа). И еьБЛдхше кдмд||д (zzjiapzv) нд е«дд и ндрисюше |шднь кдмдр... 43 в Края на гСводната грамота" има друга прибавка относно посещението на Стефан Душан в Света Гора и унищо-нието на грамотите, дадени на Зограф: f дл ее(ть) е-бдомл; е tw лит(о) з'лнЭ'. (6859—1351) индиктон д' кдк-w рсиид ндм tip, е^ьп’-скы s'. эдисовюле, Стефдн, дли и на м8 бьк нд доб(>о и не пргде до свои...44 Накрая се намират подписите на тримата владетели 43:
42 Издаденнят през 1346 г. от Стефан Душана хрисовул е запазен : за последното издание вж. Солов! ев — Мош ни, п. с., с. 61—71. В него кралят потвърждава правата на манастира над селишето Хандак, както и някои други правдини. Срв. и Флоринский, п. с., с. 125 ср.
43 Иванов, п. с., с. 545; G е I z е г, ib., р. 528, 187—193. В гръцкия текст след ётаотбратач има празнина, която Gelzer предположнтелио допълва с [то вм. xxpapav, както е в българскня текст и както добре е попъл-нено у Соловьев—Мош ин, п. с., с. 370. В златопечатннка на Андроник II Палеолог от 1287 г. (вж. W. R е g е I, Е. Kurtz et В. К о г a b 1 е v, Actes de Zographou, СПб. 1907, pp. 163—165) се споменува (р. 164, 49—52) същата чешма:.. и «тъ здт нд [мднъ кдмдрд пиш8. Ц тоу не овр-Етоуь ны ко ул л, ни балагь, нь «Брвтюуь цдрскиг име ндписднно нд место се; [«дннь блдгочьстиеТи цд|>ь Т|Ъноескы. Того |>дди ндрчесе mactvj се [емдинь кдмдр...
и Ив а н ов, п. с., с. 545; в гръцкия превод тази част е нечетлива; срв. Gelzer, ib., р. 529 ad I. 218: Es folgen vier vollig erloschene Zeilen; С о л о в j e в — M о ш и и, п. с., с. 372, напротив, съобшават, че тази част лип-свала в гръцкия превод.
43 В българския документ подписите са написани с едри и завързанн червени букви (вж. сннмката у С т о и л о в, п. с., сс. 457, 456 бел. 2; срв.
Лъв VI Мъдри (886 912), Иван Търновски и Стефан Душан. Подписът на българскня владетел гласи: блхгочьстиеи
Uft. ка уа ва; къ(,(ь)нь; кьсемь ^аьга^сммь Туьнокьскы (j- ‘Iwpavijj о еисЕ^еагато? BouAyapiz; той Toupva^ou46). Ияма съмнение, че в грамотата под названието „Иван Търновски“ е упоменат цар Иван Асен П.47 В нея се посочва, че той посетил манастира през последните дни на м. април, точно по празника на све-теца покровител. Посочването на месеца е твърде занимливо, въпреки че не е указана годината: то съответствува на указание™ на Ватопедската грамота. Ако и да се смята като твърде мътен исторически извор, „Сводната грамота* не може да бъде отхвърлена изцяло. Очевидно при нейното написване ще да са били използувани редом с легендите и достоверни документи.48 Вероятно от подобен първообразен документ ще да е бил откачен и златният печат на Иван Асен II, за да бъде прикачен към съставената по това време фалшива Коломанова грамота.49 Съставянето на „Сводната грамота* е било насочено към това
Иванов, п. с., с. 545 бел. 1), в гръцкия превод — с киновар (Gelzer, ib., р. 529 nota ad 1. 222; Соловьев— Мо ши и, п. с., с. 354). Занимлива е бележката с нмето на деспота Йоан Углеша (в гръцкия превод бележката е нечетлива ; срв. Gelzer, ib., р. 529, 227; С о л о в j е в — М о ш и н, п. с., с. 372 : 6 Сеатгбттзс-.. '. Според тази бележка деспот Углеша посетил Св. гора през 1371 г. (срв. Иванов, п. с., с. 538; не през 1379 г., както се съобщава, с. 546; срв. С о л о в j е в — Мошин, п. с., с. СХХХ сл.; М. L a s k а г i s, Actes serbes de Vatopedi, отд. отп. от Byzantinoslavica, VI. 1935, p. 5 et nota 14 ; p. 4). През 1369 г. Углеша дал грамота на Зографскня манастир (С о л о в j е в Мошнн, п. с., с. 268—279).
46 Иванов, п. с., с. 545 ; Gelzer, ib., р. 529, 223—224 ; Соловьев — Мошин, п. с., с. 372, 373.
47 Срв. С той лов, п. с., с. 451; Ива иов, п. с., с. 539.
48 Срв. С то и лов, п. с., с. 452: „Сводният хрисовул... е компиляция ио истински може би хриссвули от подписалите го уж царе ...“ ; срв. Иванов, п. с., с. 537 сл„ който е по-категоричен.
49 Вж. последното издание на тази грамота у И в а н о в, п. с., с. 605— -608; п. т., с. 602 сл. общо за паметника и неговите издания ; той го смята компилация от началото на XVI в. Напротив, А. П. С т о н л о в, Бележки по компилацията на отдавания хрисовул на Ивана Калимана I, даден на Зографскня мон-р (1192 г.) (в: Jagic Festschrift. Berlin 1908, рр. 81—96); Своден хрисовул ..., с. 448 сл., доказва, че двата паметника са писани одновременно, не по-рано от XVII в. Той право се досеща, че съставителят (или съставите-
да се защитят правдините на манастира от попълзновенията на Хилендар. Може прочее да се заключи въз основа на сведе-нията на „Сводната грамота", че българският цар през април 1230 г. ще да е посетил манастира по време на празника на св. Георги, участвувал в тържествата и направил някои дарения. По-късно на сръбския крал били представени според състави-теля на „Сводната грамота” един гръцки и един български хрисовул. Дали това не е било тъкмо златопечатник на цар Иван Асен II ? Може да се приеме за достоверно показанието на грамотата, че Стефан Душан унищожил шест хрисогула, дадени на Зограф.60 Но името на И ан Асен II като дарител на манастира се споменува и в „Разказа за зографските мъ-ченици".61 Там се разказва, че при нападенията на „латино-мислещите" върху манастира през 1275 г. пострадали и някои от даренията на цар И 1ан Асен II: л-втоу же текжцк тогда ют създхнТх мгр8 sy-пд [6784= 1275 6]52,къ i'-тыи ют м(-в)с(а)ца.. ,03 и sa-жегошж пиргъ Астн-е црв. и изгор вес съ щккТж и съгоршж книги рсг
[?f*r?] И СЬСЖДИ Ц|1КЮЕН>И и епитрахили злати И ЗЛЕ-ВСИ многоц-внни и ЕЪ"В ИНА оутвлрь Ц^КОЕНАА. НеЖС КТуЖ ЮТ ЕАГ0ЧЬ'сТИЕЫ\' И П|>ИСН0ПАМАТНЫ^ лите) е имал под ръка и никой истинскн златопечатник на пар Иван Асен II. От такъв нстннски документ е бил откачен златният иечат на казания български цар и прикачен към подправената Коломанова грамота (за този печат вж. у Н. А. Муши о в, чМонегиге и печатите на българскнте царе. София 1924, с. 160; Иванов, п. с., с. 608; срв. Бълг. книжицн, 1. 2. 1859, с. 185 бел. 53). Даже и да се приеме датирането на проф. Й. Иванов, все пак на-личността на първообразен златен печат към подправената грамота свидетел-ствува неоспоримо за съществуването на някаква дарствена грамота — златопечатник на Иван Асен II, дадена на Зографския манастнр.
50 Срв. и бележката на И в а н о в, п. с., с. 543 бел. 1 ; с. 539 ; С т о и-лов, п. с., с. 451, смята това за легенда във връзка с вековните разпри между Зограф и Хилендар.
51 Вж. текста у Иванов, п. с., с. 437 сл.
52 Годината 6784 от СМ. започва от 1. IX. 1275 г. до 31. VIII. 1276 г. Коя година от н. е. трябва да се приеме, зависи от посочения месец. Иванов, п. с., с. 439, 440, приема 1275 г.
53 Ив а нов, п. с., с. 437, 440, приема, че тук стой указание за м. ок-томври. Поради това той изчислява и годината 1275 г. За тези събития вж. и разказа на Паисий, История словеноболгарская, нзд. Й. Иванов, София 1914, с. 82 сл.; Спиридон, п. с., с. 78 сл.
цреи, Петрк гла стге цр:. и келикьго Iwaha Ас-вн-к и Симеюнь. wea къ-
зата еыша wt нечь'стивы^ wH-вуь, «еа же пожеженх. °4 Става дума прочее за дарения на утвари и средства за постройка на куда. Вероятно и тук покрай легендите ще да е вплетена и ня-каква историческа истина. В самия Зограф ликът на цар Иван Асен II е поставен между образите на ктиторите на манастира.86 Името на този владетел и до днес се споменава при всяка служба в манастира.66 Може да се приеме следователно, че в края на април 1230 г. цар Иван Асен II ще да е посетил Зограф, като му направил щедри дарения. Той оставил на манастира златопечатник, който по-късно е бил унищожен може би по заповед на Стефан Душан, за да могат да се нарушат ма-настирските правдини в полза на сръбския Хилендарски манастир. 57 При това свое идване българският цар посетил Карея, като оставил обща грамота за Протата, а на Лаврата на св. Атанасий дал друга дарствена грамота. Тези документа съще-ствували още по времето, когато патр. Евтимий Търновски посетил светогорските обители.68 По същото време българ-
Г4 Иванов, п. с., с. 439.
55 Вж. за този образ у проф. В. Захариев, Цар Иван Асен II, покрс-вител на Зографския манастнрв Св. гора (в. Зэра, бр. 6602 от 22. VI. 1941 г.); с ъ щ и я , Ктиторски образи на българи в светогорските манастири (Родина, III. 3. 1941, с. 126, 142—43, обр. 6). Образът е нзписан в 1816 г.
56 Срв. Иванов, п. с., с. 539. Очевидно за цар Иван Асен II се отнасят думите на Паисий (п. с., с. 39): много цр’кви и монастири съградил по Бол-гариа и в Стая гора Атонска обновил монастири много н приложил им села и метосн и повелел им читатн по болгарски |език ... Срв. същэ П о р ф. Успенский, Второе путешествие по святой Горе Атонской... в годы 1858, 1859, и 1861 (Москва 1880), с. 248 сл., 255; според някакъв ръкопис той твърдн, че сегашният Зографски манастир е творение на Иван Асен II, с. 133 за ктиторскитеобрази. — Срв. същия, Афон, III (СПб. 1892), с. 80 сл. —Н. Карастоянов, Краткое написание двадесят монастырей обретающяся во Стой гору Атонской (Солун 1839; трето издание Самоков 1846), с. 20, съоб-щава, че Иван Асен II е бил ктитор—обновите! на Зографския манастир; срв. М. Дринов, Съчинения. II (1911), с. 431 сл.; Б. Йонов,: БИБ, III, 3 (1930), с. 202; И р е ч е к. Поправки, с. 273/74.
67 За грамота на Стефан Душан на манастира Хилеидар вж. у Соло-в j е в — М о ш и н, п. с., с. 336 сл.
58 Вж. указанията по-горе с. 294 бел. 31 ; срв. Ласкарис, п. с., с.
34 и бел. 1 ; Г о ш е в, п. с., с. 74. Патриарх Евтимий прекарал няколко го-
ският втадетел издал дарствена грамота и на манастира Ивирон в Света гора, с която потвърждавал правата му над манастира ’ЕХесОаг при Струмица.58а Тази грамота е упомената в синодал-ното решение от 4 май 1250 г. на патриарх Мануил II (1244— 1255) по повод спора между манастира Ивирон и епископа на гр. Струмица за владението на манастира ’Елеойаа.60 В потвърж-дение на своите права монасите от Ивирон представили ня-колко хрисовула: хЗт:'ха б xa^yojirevo; Xcyou; Soo
Tffiv ao:8ip.wv рхкХешу тэо те BsTxvetstTou xupto-j Х:хг/рбрэи, тзО те тгрсЬтои iv Ko[1vt(vq:; xuptou ’AXeS'o’J xal той cuti-ev-Uipou той xpa-тисой xat aytou рои аатохрхторо; хорой Iwavvou той’Ajxvtj, 60 сиреч хрисовули,издадени на манастира от византийските императори Никифор Вотаниат (1078—1081) и Алексий I Комнин (1081 — 1118) и от свата на никейския император Иоан III Ватаци (1222—1254) — българскня цар Иван Асен II.61 За това вж. също указанията на Н. Omont, в Melanges Н. Weil (Paris 1898), р. 317: една от посочените грамоти (п° п°. 105, 109 или друга) ще да е от Иван Асен II! Всички тези документи били предста-вени за разчитане (ё~1 той рёаоэ eoei’xvue xal eoiooo dvzytvwszeGita). Документите наистина били разчетени и разгледани по по-веля на патриарха (dvay'/waS’dvTwv to:vuv айтб» бргсрф тт);
ретр:бтг(то; xal oiedovTwv) и от това се установило, че мана-стирът ’ЕХеойаа е бил подчинен на Ивирон. Изглежда, че стру-мишкият епископ ще да е оспорил достоверността на пред-ставените документи, та станало нужда да бъдат проверявани. Вследствие на това от страна на никейския патриарх и синода било заявено, че документите са истински и неподправени (,..ёх тт); ifyi&v Tjxouae ретр:бт>;то; xal тт); lepa; «этт(; абеХфогтрэ;,
дини (след 1365 г.) на Св. гора,особено в Лавра и Зограф; вж. П. А. Сырку, Время и жизнь патриарха Евфимия Терновского (СПб 1898\ с. 553 сл. Изглежда, че дарствените грамоти на Иван Асен II за 3аграф са били вече унищожени, та затова в своя разказ ЕвтимиТ не ги споменава.
583 За този манастир вж. L. Petit, Le monastere de Notre-Dame de Pitie, ИРАИК VI (1900), c. 1—153.
59 Вж. V. Laurent, Recherches stir I’histoire et le cartulaire de Notre Dame de Pitie a Stroutmitsa [!]. Echos d’Orient, 37 аппёе, № 137 (1934), pp. 5—27.
во Вж. текста на документа, ib., р. 25.
61 Срв. ib., р. 25, nota 15.
S~t &ахря?ря~01 efctv of -api Tffiv ’Ip7)pwv Ttpoaxop.i£op.evot уриоброиХ-Xot Xcyot).02 Така въз основа на тези царски грамоти (хата -rig Ttov ypuGopo-jXXuv Xoywv neptXrj'betj) били признати правата на монасите от Ивирон над манастира ’ЕХеоиоа. Споменатият хрисовул, даден на манастира Ивирон от страна нд ими. Никифор Вотаниат, както изглежда, не е запазен,63 но затова пък са запазени два хрисовула на ими. Алексий I Комнин: от юли 1085 г. и от август 1106 г.64 Няма никакви основания прочее да се съмняваме в съществуването на златопечатник, издаден на манастира Ивирон от цар Иван Асен II за потвърждение на правата на този манастир над струмишкия ’ЕХеойса.63 Този документ е бил основата за защита на правата на иверските мо-маси пред синода в 1250 г. 66 Дарствената грамота е била из-дадена вероятно на български език.67 Така българският вла-детел през април 1230 г. ще да е посетил най-важните свето-
62 Laurent, ib., р. 26.
63 Срв. ib., р. II: п. 4; р. 25, п. 13.
ы Срв. ib., рр. 9—И, р. 25 п. 14.
65 Струмица е бил един от първите градове, конто преминали под властта на цар Иван Асен II. Същото се повторило и по-късно, към средата на XIV в., когато Стефан Душан в 1346 г. издал иа манастира Ивирон две дарствеии грамоти, в конто между другото потвърждава правата му над Струмишкия (вж. текста у Солов) ев—Мошин, п. с., с. 35—51, особено 36, 34 сл.; 44, 28 сл.: Bit Tjjv 2троо;а.;кт^а7 p.ovxar>;piov UTtspXjtac 0sot6xou zfjt ’EAeou-
66 Вж. съображенията на Laurent, ib., p. 13 sqq.
67 Laurent, ib., p. 13 n. 3, бе изказал мнение, че грамотата е била съставена иа гръцки език: nous croyons que I’acte, produit en original et lu en plein synode compose de p^lats byzantins des dioceses asiatiques, devait etre ecrit en grec. A cela aucune impossibility, puisqu’ un despote bulgare, contemporain de Jean Asen, Alexis Slav, delivra a un monastfere de Melenicos un privilege ecrit et signe en grec sous la date de janvier 1220... Тези съо-бражения не са напълно убедителни. Наистина деспот Слав е издал на гръцки своята грамота за манастира Св. Богородица Спилеотиса при Мелник (вж. изданието на I. В. Papodopoulos — Р. Arcadios Vatopedinos, Un acte officiel du despote Alexis Sthlavos..., СпБАН, XLV, (1933), с. 1—-6), но Слав се e намирал изобщо под силно византийско влияние поради род-ството си с Теодор Комнин (срв. Златарскн, п. с., с. 321 сл.). От Иван Асен IL напротив, не е позната никаква гръцка грамота. Той е издал иа български език дори грамотата си за гръцкия манастир Ватопед.
горски манастири,68 а светогорските монаси от своя страна побързали да потърсят покровителството му и да признаят неговото върховенство. По-късно, на църковния събор в Гали-поли през 1235 г., при прогласяването на българската патриаршая, светогорските монаси участвували заедно с българ-ския цар. 69
IV
През 1228 г. българският цар сключил договор и брачен съюз с цариградския латински император Балдуин II (1228—1261).70 За това събитие венецианецът Marino Sanuto съобщава: ... tandem domino Balduino tunc adolescente in Constantinopolitano imperio succedente, ad modum utiliter tractatum etjureju-rando firmatum fuit de f ilia imperatoris Exagorarum .. . eidem adolescenti in matrimonium copulanda etc.71 Изглежда, че венецианският хронист е познавал добре съдържанието на този договор, конто се смяташе изобщо за загубен.72 В. Макушев обаче още в началото на втората половина на миналия
68 Л а с к а р и с, п. с., сс. 33—35, без достатъчни основания приема, че Иван Асен не е посетил Св. гора, а светогорци се явили при него в град Сяр (вж. особено п. т„ с. 33 бел. 4).
69 Вж. М Г. Попруженко, Синодик царя Борила (София 1928), с. 86 : тхкмжде и у.(и)столюзибЬ1и I лхннь А:-внь Ufb бльга^юмь. късего ц(листка своего кнтрополиты же и лрсТеп^ук-юпы,епккюпы же икъсечьстныж мниуы стих г О f Ы CiBfAECA СЪ ВЪСТОЧНЫИМЬ ЦрМЬ KaAOIWAHHWMH НА П ОНТЪСТЪМЬ
wofu... За събора общо вж. Златарски, п. с., с. 380 сл. Същата зависимост спрямо българския цар е подчертана и в познатия еВцхс за спора между светогорските монаси с епископа на Йерисо; вж. В. Н. Златарски. Един гръцки фалсификат, който се отнася към българската история, Byzanti-noslavica, II. 2 (1930), рр. 231—258, особено р. 235 sqq.; р. 245; срв. също F г. Doi ger, Regesten d. byz. Ka;serurkunden, n° 1747.
За събитията вж. Златарски, п. с., с. 336 сл.
71 Вж. Marini Sanuti Torselli Secreta fidelium Crucis, lib. II. cap. XVIII (в: Bon gars, Gesta Dei per Francos, II, pp. 72—73); срв. Златарски, п. с., с. 337 и бел. I.
72 Договорът е остаиал неизвестен на проф. Златарски.

век успя да открие този договор с дата 1228 г. и наслов: Contractus matrimonialis de Balduino cum filia regis Johannis (Assam).73
V
Във връзка с брака на Иван Асен II с Ирина, дъщерята на кир Теодор Комнин, трябва да се припомнят три книжовни произведения — едно писмо и две стихотворения, почти напъл-но неизползувани от изследвачите. В един от гръцките ръко-писи на Ватиканската библиотека, именно cod. Vatic, gr. 307 (olim 668), от XIII в., са запазени между другото74 стиховете на неизвестен гръцки поет,75 писани по случай брака на бъл-гарския цар с византийската княгиня. Само някои стихове от двете стихотворби бяха оповестени неотдавна от римския проф. S. G. Mercati.70 Трите книжовни паметника, ако и твърде крат-
73 Указание за него е дадено от В. Макушев в ЖМНПр, дек. 1869, с. 378, в една рецензия върху съчииението на S. L j u b i с, Monumenta spectan-tia ad hist. Slav, meridionalium, I (Zagrabia 1858). През миналата пролет (февруари 1941 г.) аз опнтах да го намеря във Венецианский архив, но пора-дн войната повечето от документнте бяха скрити.
71 Вж. описанием) на ръкописа у I. Mercati — Р. F г. de Cavalier! Codices Vatican! graeci, t. I. Cod ces 1—329 (Romae 1923), pp. 454 56. Ръко-цисът e книжен и съдържа съчинения на Аристотел, Теодор Продром, М. Псел, стихове на Константин Акрополит (f. 5) (за този автор вж. указанията у I. DujCev: Stndi bizantini е neoellenici, IV (1935), р. 136et nota 1; Мак. пр., XIII 3 [1942], с. 3). Въпросните текстове са дадени на f. 6’.
75 За добавките към ръкописа описвачите М е г с a 11 - D е’С a v а 1 i е г i, ib., р. 454 sqq., пишат: Quae dixi scholia et periochas autographa, ea lituris et conrectionibus auctorem, non librarium, prodentibus scatent; nescio an ille vir doctus fuerit ex Acropolitarum . . . aut ex Contostephanorum gente. Стиховете са определени правилно от двамата ватикански учени: Innuptiis Iohannis Asan II Bulg. regis (’Aaav 6 /apixiivuiiog <5 xpaxcup x^g Maatag) et Irenes Theo* dori Angeli filiae. . . carmina duo.
76 Те са вмъкнати в неговата поздравителна реч при откриването на Чет* въртия визаитоложки конгрес в София, през есеита 1935 г. Вж. 14БАИ, IX (1935), с. 34. Проф. S. О. Mercati съобщава за тях като за „epitalamio d’igno-to autore bizantino che si conserva in un codice della Vaticana, per le nozze di uno Zar di Bulgaria con una principessa bizantina". По същото време аз попаднах при търсенията си във Ватиканската библиотека на ръкописа със стиховете, но по известии съображения отложих да извести за намерените материали.
и а на св. Георги от манастира „Св. Спас**
Ьжйско). Същии сюжет
йиковска щампа от 1870 г. С ъ щ и я с ю ж ет 20
ки, представляват голям интерес и заслужават да бъдат изда-дени изцяло. Въпреки че са разделени, двете стихотворения са тясно свързани и образуват едно цяло.
f’E? auTavaxwov y.pazoa&y, paatX:aca, кро^Х-й-г;, sx rayxoqv'wv o-jvSEcp,fflv ха: {teauywv i^Xiwv, кЕргреуут^, KEp:xaXXr.? ЁЁЁХацфа; аеХтрт;
ако Xeljiwvo? E-javfrou; ха: S-eiou -арао£:сои. vai yap 4teo5 кара$£:ао? та!? згрЕта:? еэ<Ь8г(?. о! со: патЁрЕ? раетХе??’ Euoqiov av-йо? ети?. т: youv еулкоХеХе:—о про? axpav EuTuy:av; E-pdfuXXo? co: au£uyo?. Tp:c£uyev7(?, Фра:о?. 8-eo? xa: toutov eoioxe xa: раэтХе!? патЁре; аиуаптоиа:, auvosoux xa: GUvojj,oXoyo5a:.
AXX’ Eurti) co: xa: ?:'? ear: xa: to-jtou tt(v dc:'av‘ ’Aaav о уар:тфуир,о? c xpacwp rf/? Mucta?. тоэтф au^suywa: i)eo;, roiroj xaXw? ст»5ёе:.
X6yo? yap оэтсо naXa:o? хаХш? ^хрфшрЁУО?, w? о 4>eg? tov ajralov ayE: про? tqv 6[io!ov. aXXa guvanno: Kup:o?, аиуЁуо: auvT7jpo:Tj xa: ttjv dpyjjv уар:са:то cjv rac: njg Mua:a;, лро? 0Ё co: rijv хтоХаис:у tij? E'jrExvfa? офт; f f ’ЕуЁр-вт;-;: т^? хХ:>г(? сои, ОЁсггота р,исохрата>р, кроеХг^Е той г>аХа[юи сои Xapi^wv со? о ywa-popo?, Xa;i~ot yap rjX:o;. t8ou -рЁууе: то q><o? тд:Ёра?. ^avs7.? алаиуас: xa: ей Хадкротеро; VjXtou, tyupa? уар:Ёстате, уХихитатЕ rijv йЁа'л ха: ай, <ра:8ра Зас'Х'сса, Xafi-ps yapfrwv оГхе, geXtjVt; лор'рира хтё?е, yovfi Xap.7rpwv ^Х:ол. 25
TTpoeXS-E той -Э-аХадои сои Хйр,ф<07 wc cpwa^fopoc. ой ур^Ег? yap xojifiwTtcjiwv ха: етптргщтата»' <уйа£с то хаХХо? Ёуоиса тгХйстоу, аиуоиоа yap:v 6? та? йатЁра? ijXto? той хаХХои та!? dxTla:.
dXX’ sgt’ av rjX:o; t$jv y^v avtcytov, лЕр:Хар,тго: 30
?wtJ? лор'рйра? |ЗХаатг)[1а abv тф Хар,~рф au^uyw.
aXXa [iTj о6уо:тё коте, Хар,ло:т£ S’e?? a:wva, 6 хратюр хаХХ:ато? ’Aaav ха! раас'Х:саа Efp^vr; f. 77.
77 Ст. 10: сиуорцоХоуоЗа: cod. Към ст. 14—15 срв. Od., XVII. 218; <и? alel tdv <5p.olov Sfe: &ео? d>? tdv fijioiov. . . срв. BZ, XLI (1941), p. 34. В стихотворе-
На указания лист от ръкописа в самото начало се намира кратко писмо, писано от същата ръка.78 Писмото гласи: f Kai о: 5a fiev, fix' то EyyEt'prjjia [ieya xa! ToX[i7jp6v [lot eart xa! tocoDtov <5aov av -rig twv aSuvarwv, xaratoXfi^aa ecpa'iaafhaf ei yap t£ xaXeE-aKat [iev SouXov r^g paatXEtag aou ev Euy^g Xoyw TtotoOpat, rabg av ava-cpopzc 26,'ov Просперо) auiwv; eret 8e ave'/r^ xat twv [itxpwv итасхои-£tv Xoyou of a xptaTO[it[i7jTog [cod.: у p e t о т о — ], Eta tot toDto xa! auro? wg EouXog cpuatxog xa! titxpog aTTOToXficov avacpepw -у paaiXsta aou xa! Seo[iat xat tcov [?] xaXwv auTtov ota toD ekeou aou, Eva aufi-гатЦат) tov EouXov aou xa! sX-frij evcaOS-a ottwc ~apaXapr(.
Писмото изглежда завършено и трябва да се свърже очевидно със стиховете, конто следват непосредствено след iero„ Неизвестният византийски книжовник пише на българския вла-детел, че ако и да съзнавал колко голямо и дръзко е за него начинанието (би то eyyetpr^a pieya xa! ToX^pov [lot eart) - - именно да напише подобии стихове и да ги поднесе на владетеля, все пак той дръзнал да се залови с това. Ако в молба той се зовял „роб на царя" (oouXov r»)g paatXetag aou), как да не поднесе похвално слово за тях (двамата), сиреч за Иван Асен II и Ирина? Тъй като царят, бидейки подражател Христов държи да чуе слово и от „малките", то той като негов „естествен роб“ (dig EouXog tpuatxog) е дръзнал да му поднесе това и да го помоли да го дари според милостта си с някои блага, да се смили над него и да го награди. Очевидно това е
нието е посочен царският произход на иовата българската царица: ст. I, 6 (о£ aol naTspeg gaciAelg), 9; срв. ст. 31. За този царски произход на Теодор Комнин срв. писмото на навпактския митрополит Иван, който пише за него като 6 то 8txa£ti>pa Tijg paaiXelag ёх npoydvwv Xagcbv xat elg auTTjv 8ixalti>g xaAoo-psvog; вж. В. Г. Васильевский, Epirotica saeculi XIII., в: Внз. врем. Ill (1896), с. 292, 34—35; n. т., с. 291, 31—36: . . . nffig у ретаЪ; a-ptoauvrj aou-£v Tatg iepalg aou -ypaipalg ou xaTovopdCet paaiAea tov -^рётероу iv. Необ Зеапбтци xal айтохратора, xafTOi itoXXa xat ёх itoXX&v eyovTa та SlxatoQvTa toStov elg fiaac-XeEav xal xXfpiv paaiXlxijV to toQ ^evoug ётастдрдтатоу то ёх (taaiXixtbv аЕратш» xaTdysaS-ai xal axd-yovov etvai [JaaiXewv pefdAcov те xal jtoXXtov. . .; п. t., c. 245, 13—24, за дъщерите на Теодор Комнин. — Ст. 27 : xu>ppu>TtapE&v cod. Към ст-23—29 срв. A n t о I. Pal., VII, 373 in fine. Превод на части от тези стихове са дадени у мене (Цар Иван Асей II, София 1941, с.45).
78 М е г с а t i — De’ С а v а 1 i е г i, op. с., р. 456, пишат за това пнсмо т epistolion supplex (vel eius particula) ad imperatorem. . .
бил някакъв византийски поет може би измежду гърците в подвластните на българския цар земи. Ласкателят византиец не забрагил да пошепне, че се надява да бъде удостоен с някаква награда отстрана на царя за своята творба. Стиховете са занимливи и като израз на тежненията към българския двор, зародени веред византийски книжовници.
VI
За последната година от царуването на цар Иван Асен II съв-ременният западен писател Albericus, monachus Trium Fontium79, съобщава: A. 1241. Ante paucos annos quidam bonus magister et sapiens venit Constantinopolim. Qui rogatu quorundam per suas incantationes coegit demonem respondere sibi certa et vera, cui demon tale dedit responsum: Rex inimicos | Perdet ini-quos Non per amicos j. Quo dicto demon obmutuit, et ultexius non respondit. Interrogatus vero magister de interpretatione versus, dicebat: Quoniam vos ipsi per vos cito interpretationem videbitis et cognoscetis sine iudicio alicuius. Crediturautem quod in adventu Comanorum illud vaticinium sit conple-t u m. Nam rex celestis perdet et destruet iniquos inimicos imperii C/polis, videlicet Vastaghium et Alsanum, non per amicos, id est Comanos, qui sunt infideles, nec sunt amici Christi... Предсказание™ e отнесено към времето няколко години преди 1241 г. (ante paucos annos). Според изричното указание на Алберик смятало се (creditur), че предсказанието се изпълнило вече (sit conpletum) с нахлуването на куманите, чрез конто били на-казани враговете на Цариградската латинска империя Иоан III Ватаци и Иван Асен II. След този разказ в хрониката на Алберик се изреждат откъелечни сведения за разни други съби-тия: прогласяването на Guido Nannetensis за ерусалимски патриарх, за Carolus episcopus Noviomensis, за смъртта на датския крал Валдемар и пр., и пр. Най-сетне и някакси откъснато следва80: Circa lestum sancti Johannis Alsanus rex mortuus est, qui reliquit de prima uxore, que fuerat soror Bele regis Hungarie
1» Вж. MGH, SS. XXI11, p. 949, 7—18, ad a. 1241.
«> Ibidem, p. 950, 12—15.
soror sancte Elizabet, filium unum nomine Colmannum et filiam unam, quam duxit Caloiohannes Vastachii filius; secunda vero uxor eiusdem Alsani erat filia Theodori ceci. . ,81 82. Предсказание™ не бива да се свързва с тази вест за смъртта на цар Иван Асен П.8а Напротив, то дава възможност да се изяснят някои подробности относно голямото нашествие към 1237 г., когато куманите, подгонени от татарите, навлезли в българските земи и достигнали до Южна Тракия.83 За това събитие Георги Акро-полит съобщава: хат’ exelvo xatpoO ха/ то twv Szd-S-wv y£vog, twv Татарам zaTaopapovTov auTwv, бтгбоо: то ^ccpog execviov eSecpuyov, ac-xols tov ’’Icrpov StanepacavTeg xai tov AQiov бтерто/Зт/саутее Texvotf <Spa zai yuvatijt, xai a x 6 v т co v Boukyapcov — ~cXXai yap 6~7jpyov ytktocrwe; — too? T?jg Mazecovta? [Тракия] ytbpoug хатекароу.. ,84. От думите на Акрополит трябва да се заключи, че българите не са били доволни от това нашествие (ахбvтсоv Boukyccpcov), но все пак ги пропускали в южните части на полуострова. Българският владетел ще да е побързал да влезе в споразуме-ние с тях и да ги насочи към латинските и никейските владения. Едва по-късно цариградските латини се помирили с цар
81 По същото време е бил сключен двегодишен договор между българи и латиии: Ceterum ab hoc festo sancti Johannis in biennium firmaverunt C[on-stantinojpolitani treugas ad Colmannum Alsani filium... Срв. Зла та pc к и,, n. с., с. 421, гдето обаче не е посочен изворът.
82 Както го тълкува проф. Златарскн, п. с., с. 413/14. Думата perdet трябва да се тълкува по-общо, не непременно в смисъл „погубва, убива“, защото се отиася не само към Иван Асен II, но и към Йоан Ватаци, който почниал чак през 1254 г.
83 За татарските нашествия през тези годиин вж. G. S о г a n z о, II рара-to, Г Europa cristiana е I Tartari (Milano 1930), р. 32 sqq.; използувани са главно западните извори, а са изоставени сведенията на византийските писатели.
84 G. А с г о р о 1 i t a, ib., рр. 53, 22—54, 1; срв. Е р h г а е m„ ed. В., v. 8225 sqq.: N. Gregoras, Hist., 1, pp. 36, 23—37, 4. Посочеиото у Зла-тарски, п. с., с. 400 бел. 1, сведение из Gregoras, I, р. 37, 4—9, се от-нася до имп. Йоан Ватаци и отношенията му с куманите към 1242 г. — за тези събнтия, конто споменава G. А с го р о 1 i t a, ib., р. 65, 14 sqq; II, р. 24, 14 sqq. Охридският архиепископ Яков Проархий намеква за същите събнтия, като въздава възхвала иа имп. Йоан Ватаци, че възпрепятствувал да бъдат опустошени от скитите (куманите) европейските области на Никейската империя ; вж. у Ив. Дуйчев, Приноси към средновековната българска история, в: ГНБМПл. за 1937—39, с. 208 и бел. 2, 207 и бел. 9.
Иван Асен II, а чрез него и с куманите.85 Предсказанието на цариградския тълкувател ще да е било изказано към първата половина на 1237 г., преди куманското нашествие. Когато по-късно куманите нахлули, това било сметнато за божие наказание против враговете на цариградската империя. Куманите са представени като врагове на българи и никейци, което — по отношение на българите — се подкрепи от думите на Г. Акрополит. Но ако и да сключили по-късно споразумение с бъл-гарския владетел, куманите опустошили също и области, под-властни на българите.86 Поради това с известно право латини-те от Цариград смятали куманското нашествие като „божие наказание1* и за самите българи.
VII
През сетните години от царуването на Иван Асен II се случило още едно важно събитие, което не е достатъчно изясне-но. Проф. Златарски, след като разказва за влошените отношения между папа Григорий IX (1227—1241) и българите след 1237 г. и за усилията на палата да повдигне кръстоносен поход против тих, завършва: „Тъй усърдно проповядваният от лапа Григорий IX кръстоносен поход против Иван Асен II не можал да се състои.**87 В същност такъв кръстоносен поход се състоял, и то под предводителството на имп. Балдуин II.88 За него дава доста обширни сведения Георги Акрополит. Той разказва, че имп. Балдуин II, отчаян в борбите за защита на своята империя, се отправил да търси помощ на Запад. Наи-
в G. Acropolita, ib., р. 55, 2—4; срв. Златарски, п. с., с. 400.
86 За опустошените от куманите места дава сведения G. Acropolita, ib., р. 54, 1 sqq. Ако се вземе пред вид, че граничите на българската дър-жава тогава са били вероятно същите, установени по българо-никейския договор от 1235 г. (за него Acropolita, ib., р. 51, 10 sqq.), то явно е, че някои от пострадалите области били под властта на цар Иван Асен II.
87 Златарски, п. с., с. 403—405.
88 Чудно е, че покойният наш историк е пропускал да посочи този поход, още повече, че за него споменува както К. И р е ч е к, История на бъл-гарнте, с. 199, така и П. Ников, Църковната политика на Иван Асен II. БИБ, III. 3 (1930), с. 109 сл.; двамата тези учени обаче не указват изпол-зуваните извори.
стина той се явил при своя сродник, френския крал Людвик IX Свети (1226—1270), враг на византийците, и получил помощ от него. В кратко време били събрани 60000 войници францу-зи.89 Пътуването с кораби поради големите разноски се оказало неудобно, затова кръстоносците потеглили по сухо. Те преминали през Франция, Италия, Маджарско и през Дунава стигнали българската земя (тт) Boukyaptnv npoaeayov). Според Г. Акрополит владетелите на страните, през конто минавали, се отнасяли добре към кръстоносците не само заради тях самите, но и поради омраза спрямо ромеите. Българите, като прене-брегнали съществуващия с никейците договор (та? р.ета 'Pwp.aiwv cntovoa; тгареюрахбте?), позволили на „франките" да преминат през техните предели,90 а привидно показали, че кръстоносците ги принудили силом да отстъпят (тф cozetv u-’auTwv ptacD-evce? tIjv expoXrjv). След като преминали българските земи, кръстоносците, подпомагани от голям брой кумани (то йтаро-Ъ^г^ twv Sxu&tov), нападнали крепостта Чорлу91 и я завладели. Напразно никей-ският император със своите морски сили се опитвал да даде отпор. След като завършва разказа за тези събития, Г. Акрополит добавя: „Император Иоан [III Ватаци) все пак беше в мир с цар Асен и двамата бяха свързани с родство, докато Асен не спазваше точно клетвите на съглашението: понякога той скрито за своя малка облага изменяше на договора, но наяве и изобщо скъпеше обичта и изпълняваше приятелските задължения®.92 Датата на това събитие по разказа на Акропо-
89 Погрешни са сведенията на И р е ч е к, п. с., с. 199, че била събрана „войска от 7С0 рицари и 20 000 коня“, както и на Ников, п. с., с. 109, който говори за „700 рицари и 30 000 конници, без да се смята пехотата".
90 Думите на G. Acropoli ta, ib., р. 58, 14—15: dtSeiav tolg Фра^оьс аевшхак 8ii toiv 6pG>v atniuv BieX&sIv трябва да се четат не toiv dpfflv atJxfflv „през техните планиии", както поправя A. Heisenberg, а 8ti toiv 8p<nv au-tffiv „през техните предели" (вж. четенията към текста, ib., р. 58 ad 1. 15). — Срв. Е р h г а е m i u s, op. c., v. 8296 sqq.
91 За отбраната на тази крепост от Йоан Петралиф вж. А с г о р о I i t а, ib., рр. 58, 18—59, 3.
98 Вж. G. Acropolita, ib., рр. 57, 20—60, 9, особено р. 60, 4—9 : i 88 paatXeug ’Icndvvijj xal аиЭ-ig pexi той paotAeiog ’Aaiv elpijvvjv et/e, xal zfj cD’j’fSVeirp xal Sfi<pa> aove8e8evxo, ойх axptpcoj pev той ’Aaav tig 8vipxouj auptpm-vlap tpuXaTTOvrog- iati fap Sts 8ii xep8og pixpiv xapeara5v8ei. xicug o5v Jv тф tpa-
лит може да се определи само приблизително.93 Сведения за този кръстоносен поход обаче са запазени и у някои западни писатели94 Историята на споменатия кръстоносен поход, конто трябва да бъде датиран към 1239—1240 г., показва голямата гъвкавост в политиката на Иван Асен II. Българският владетел
уерф xal itXaTUX&g ёатер^е TijV dfaitTjv xal та x&v <p£X<uv ircots-.. Срв. E p h r a e-mius, ib., vv. 8325—26 : 6 8' 'Aaavijj ёгтер-ре oujxpdasig Tewg el pi] хаЭ-zpSg, аХХа xb irXeov pepog.. Проф. Златарскн, п. с., с.403, погрешно е отнесъл това към други събития, именно възобновата на съюза с Йоан Ватаци в края на 1237 г.; ладен е неточен превод, който изменя напълно смисъла на текста: .Макар императорът и да сключил пак съюз с Асеня и се съедннил с него чрез роднински връзки, но Асен не твърде точно спазвал клетвените договори — той бил готов да ги наруши при най-малката изгода. Изобщо той само на вид и лицемерно показвал обич и изпълнявал приятелските задължеиия.* За jtXaTOxwj (не .лицемерно*, a .circiter, in universum*) вж. Heisenberg, ib., р. 327; към това указание С. Шестаков: Виз. врем., IX (1904), с. 642, прибавя още думите: та psv яХатихштероу та 8ё 18:х<втерду те xal рер;хштероу (в надгробната реч на Йоан III Ватаци от G. Acropolita, Opera, II, р. 21, 10—11), гдето .смысль слова особено ясен по противопоставление с 18’.хште-роу". Срв. латинскня превод в бонското издание (р. 65): imperator vero loan-nes rursus cum Asano pacem sanxit, et affinitate ambo vinciebantur . . . Jlo-шото тълкуване на думите аЗЭ-ig pera той paaiXscog ’Aaav elpiivrjv efye e нака-рало Златарскн, п. с., с. 403 (срв. и Doi ger, Regesten, nr. 1758) да отнесе това сведение към възобновата на мира между българи и никейци в края на 1237 г. Изразът elpijvnv еГхе означава .и маше (поддържаше) мир* и не дава указание за някакво скъсване и подновяване на мирните отношения.
93 Този разказ е даден преди указаннето за брака на Иван Асен II с Ирина Комннн (вж. Acrop., ib., р. 60, 10 sqq.). Heisenberg, ib., рр. 58—59, е отнесъл приблизително събитието към 1241 г., И р е ч е к, п. с„ с. 199, към 1240 г., а Ников, п. с., с. 109, 111 — към лятото 1239 г.
94 Вж. напр. Chronica Univ. Mettensis (изд. Р е г t z , MGH, SS. XXIV, p. 521, 20—21), към 1238 г. (според други ръкописн 1239 и 1240 г.): Imperator (Balduinus) Constantinopolitanus cum multis baronibus et aliis crucesignatis de Francia Constantinopolim vadit.. Вж. у К. И ре чек, История на българите. Поправки и добавки (София 1940), с. 179; с. 173 — сведе-нията на Ph. Mouskfes за Балдуиновия поход. Обстойни данни за този поход са дадени у ’A. MijXiapaxijC, 'laropla той (JaatXelot) zijC Nixalag xal той Ъеа-noxdxou хгц ’Hxelpou, pp. 334—339; според него Балдуин II потеглнл от Франция с 60 000 души войници (броят изглежда по негово мнение твърде преувеличен : Xtav iguiyxcop^vog!) през лятото на 1239 г. и се явил в Цариград през декември съшата година. Походът срещу Чорлу се отнася към пролетта на 1240 г. (ib., р. 338). Вж. ib., р. 339, п. 2, едно указание за отношенията с българите.
не пожелал да се опълчи срещу насочените против никейците кръстоносци, а дори ги използувал за разслабването на Никей-ската империя. Към това време трябва да се отнесе краткото известие на един маджарски документ, открит неотдавна от италианския историк G. Soranzo във Венецианская държавен архив (Archivio di Stato). Това е един списък на предмети, за-купени от маджарския крал, с обозначение на тяхната стойност и често на тяхното предназначение.93 В този списък между другото е казано: Item X vulnas gancy pro II marcis et dimidiar quas dedit nunciis de Bulgaria.96 Издателят датира документа към 1241 г. Ако това датиране е точно, трябва да се заключи, че през последните две години от царуването на Иван Асен Пг вероятно във връзка с похода на Балдуин II, в двора на маджарския крал са идвали български пратеници, конто са били щедро надарени.
VIII
За книжовния живот по времето на първите Асеневци се знае съвсем малко. Към царуването на цар Иван Асен II ще трябва да се отнесе, изглежда, т. нар. Добрейшово евангелие",97 в което е отбелязана от по-късна ръка годината 1221, вероятно въз основа на по-стара бележка.98 Извънредно важен е т. нар. ,Бо-лонски псалтир1*, запазен в библиотеката на Августинския~ма-настир в ^р. Болоня.99 В този псалтир на л. 126а' се чете при-
за Вж. G. Soranzo, Acquisti е debit! di Bela IV Re d’Ungheria. Ae-vum, VIII. fasc. 2—3 (1934), pp. 343—355; p. 353; срв. моята бележка в ИБИД XV—XVI (1937) с. 264.
96 За гпагса вж. А. В а г t о I, Glossarium mediae et intimae latinitatis regni Hungariae (Lipsiae 1901), s. v.
97 За неговите украси вж. Б. Филов, Старобългарската живопис през XIII и XIV в. БИБ, HI, 1 (1930), с. 88 сл.; Geschichte der altbulga-rischen Kunst bis zur Eroberung des bulg. Reiches durch die Tiirken (Berlin— Leipzig 1932), p. 80 sqq., tab. 40 b, 41 a.
98 Вж. Б. Цо не в, История на българский език. А. Обща част, т. I. (София 1940), с. 176—178. Любопитно е, че в една приписка (вж. Цонев, п. с., с. 177) се споменава лнчното име Стр+.so; за него вж. П. М у-тафчиев, Владетелите на Просек. СбБАН, 1(1913), с. 44 сл.; Златарски, п. с., с. 270 сл.
99 Най-доброто издание принадлежи на покойния V. Jagic, Слов-Ьнь-скан< псалътырь, Psalterium Bononiense (Vindobonae, Berolini, Petropoli 1907); общо и за другите изследвания вж. у Цонев, п. с., с. 171—172.
циската: пом-ени г ди рхвх сема И^сифх и Тихотж, съ^'хкшх книгы ХИ1Ж СЪ ЕЖИ1Ж ПОМОЩИ!» И СКАТЖ1Ж ЕЦ.Ж ПрИСНОДЕЕЖ [J|xpni«. Пиемия ЖС СА къ Оуридъ гркдъ, въ ссл-ь рекомъ1мъ Ракнс при при Ас-ънн БЛьгхръскъТмъ.10'' Старият спор между учените дали упоменатият „цар Асен“ е Асен I (1187—1196) или Иван Асен II101 трябва да се реши в полза на втория владетел. Употребата на името Асен за обоз-начаване на Иван Асен II е обичайна в славянските, византий-ските и западните извори.102 Написването на псалтира прочее трябва да се отнесе след 1230 г., когато и Охридската облает е била обединена в пределите на българската държава.
IX
От царица Ирина, жената на Иван Асен II, и сина й Михаил II Асен (1246—1256) е оставен скъп спомен в една от най-отда-лечените български покрайнини. В църквата „Св. Архангел
100 За приписката вж. Цонев, п. т., с. 171, нреиздадена от Мута фч не в, п. с., с. 16 бел. 1; И ре чек, История га българите. Поправки и добавки, с. 167; между отделяйте издания има малки различия.
101 И. И. Срезневский, Древние славянские памятники юсового письма (СПб 1868), с. 127—128, отнася паметника към времето на Асен 1; срв. също П. Мутафчиев, и. с., с. 16 бел. 1. Напротив, J a g i с, op. с., р. 797; В. Н. Щепкин, Болонская Псалтырь (СПб 1906), с. 3—8; К-И р е ч е к, Истории на българите (София) [1928], с. 335 бел. 12 и История на българите. Поправки и добавки, с. 167, отнасят паметника към 1230—1241 г., докато Цонев, п. с., с. 171/2, не изказва определено мнение.
102 Сам Иван Асен II се подписва така във Ватопедската и в Дубровниш-ката грамоти: f Асънь и.рь ExrxpwMi и гръкшмъ (вж. Й. Иванов, Български старики из Македония, с. 577, 578; срв. Л ас карие, п. с., с. 18>. В Рилската грамота на цар Иван Шишман между предните на царя са спо-менати цар Иван Асен II н Коломан 1: и*т пръд-Едовь и д-едокь и родители Ц.(х)рсткх МИ, СТ0П0ЧИК1ПХГ0 Ц(г*р)Ъ Ас-ВИ'В и Кхлим&нд. ц(х)ръ (п. с., с. 599). В житието на св. Сава е споменат Ас-инн* ц(х)рт дхгорскхго (п. с., с. 478). В станимашкия надпис от 1231 г. стон вероятно също цхрь Ас-внь слъгхромь и грькомъ (Златарски, п. с., с. 359). В грамота на Стефан Урош от 1300 г. се споменава името на „загорския протосеваст Прибо", който живял кь дьни Ас-кнх цдрх... (вж. Иречек, История на българите. Поправки, с. J68). По монети също се среща често само името .Асен" (вж. у Н. А. Му ш-
Михаил (6 TaCtapx^c т^с MrjTporoXewg) в гр. Костур103 на запад-ната стена, при входа, са представени архангелите Михаил и Гаврил. Занимливо е изображенного надясно от входа. Архангел Михаил, изправен, държи в ръката си гол меч. При нозете му се виждат образите на двама молители (общи размери вис.
мо в. Монетите и печатите на българските царе, с. 66 сл.). Обаче в Търнов-ския надпис (вж. 3 л а т а р с к и, п. с., с. 593 сл.), както и в надписа от с. Беренде (вж. А. Протич: БИБ, III. 1(1930), с. 151), върху познатата златна монета (вж. Т. Герасимов, в ИБАИ, VIII [1935] с. 362 сл.), в Синодика (с. 87, §§ 114—115), на никои монети (вж. Му шмов, п. с., с. 66 сл.) се чете името „Иван Асен". У съвременните византийски автори този владетел се иа-зовавал почти безразборно ’Aaav и ’Itoavvijg 'Aaav; така напр., у G. А сто poll t а, op. с., рр. 42, 16; 43, 16, 19; 44, 4; 48, 22; 49, 1, 3; 50, 17; 51, 2, 6. 8, 26; 56, 15; 57, 1; 64, 15; 65, 5; 60, 4, 6, 22; 61, 11, 12; 64, 6; 74, 6 е назован с име 'Aaav, срещу което сравнително по-малобройни са случайте с ’itoavvijg -Aaav (вж. ib., рр. 41, 13—14; 42, 3, 50, 11; 60, 10; 107, 17) или само ’Iwavvijg (ib., рр. 21. 5; 24, 8; 33, 3; 74, 20). С име ’Aaav или Aaavijg у Eph гае mins, ib., vv. 8048, 8072, 8075,8097,8124,8165,8175,8178, 8213, 8227, 8245, 8272, 8283, 8325, 8336, 8353, 8378, 8389... и v. 8059: ’Aadvzjv ’Icudwijv.— В elSvjaig’a (вж. Златарски, Един гръцкн фалсифи-кат..., с. 235, 236) се споменава под име Aaav хбр ’Iwawijg и ’Aaavijg. Само под името ’Aaav е упоменат в друг съвременен документ (вж. Виз. врем., III 2 [1896], с. 292, 33). В гръцката приписка от 1243 г. е назован „Иван Асен" (вж. текста у Златарски, п. с., с. 425 бел. 1). В обнародваните по-горе стихове също е назован само ’Aaav. За името Alsanus и Asanus, Atixantis и в западни извори вж. извадките у Златарски, п. с., с. 325 бел. 2 и 3 ; с. 339
бел. 2.; с. 380, бел. 3; [383 бел. 1 ; с. 395 бел. 1; с. 414 бел. 1; Ирече к. История на българите, Поправки, сс. 168 172, 173, 176, 177. Излишно е да се умножават подобии примери. Коректурна добавка. Съобразно с това не съществуват никакви трудности и новооткритият Кричимски надпис (Нх семь к&мени екд-к Ас-ьн егдх njrtA Крим, според четенето на Ив. Г о ш е в, в. Зора, бр. 7073 от 24. I. 1943 г.) да се евърже с цар Иван Асен II.
103 Описание на тази църква вж. у ’A v а а т. К. ’О р X d v 6 о g, Bu£avuva pvTjpeia rijg KaaxopCag (’AOrjvaiC 1939), pp. 61—106. Общо, ако и пристрастно изложение на общата история на град Костур е дадено от в. Ф. Пала-х ш v ат a v x£v о g, 'Н Kaaropia, Гвшура<р(а-£атор(а-тзх''’) (’AfhrjvaiC 1930). Тази църква се намнра в южната част на града, на височината близо до днешната нова митрополия. Размерите й са малки (8,75 м дължина, 8,94 широчина). Се-верната й стена е била престройвана, за да се разшири храмът. Предполага се, че първоначалната постройка на църквата е била съградена през XI в. (вж. OpXdvSog, op. с., р. 106). По-късно, в различии времена, са били добавяни вътрещии и външни украси. Живописта вътре е наредена в четири отделни
1,15, шир. 1,80 м.). Наляво се намира прав млад мъж в положение на молитва, леко обърнат към светеца. Той има про-дълговато лице, правилен нос, дълга черна коса, ниско остри-гана брада, мустаци и черни очи. Отгоре е облечен с дълга одежда с червей цвят (пурпурна далматика ?), но без ръкави Отделу се съзира друга одежда със светлозелен цвят. По ръка вите на дрехата са изобразени едноглави орли, обградени в кръгове (т. нар. efqt-Ata).104 През средата на одеждата едва се виждат очертанията на пояса. На главата си няма нищо. В дяс-но от светеца се намира образът на млада жена. Тя носи отделу дълга бяла дреха с украшения, с висока яка, а отгоре друга по-къса одежда с тъмночервен (пурпурен?) цвят, с ка-фяви резки и червени краища Главата и е украсена с повръзка с бисери с кафяв и бял цвят; на ушите си носи обеци с би-сери. Част от тялото й е закрито от наметката на архангел Михаил. Лицето й е кръгло, с правилни черти и с големи очи. Ръцете на двамата молители са обърнати молитвено към архангел Михаил. При двата образа (наляво от главата на мъжа и наляво от главата на жената) се виждат следите от надпис, който сега едва се чете:
f Aerptg той 5ои -Хои той т>(е)ой Mt-
пояса. На първия (най-ниския) пояс са изобразени неколцина светци — свв. Прокопий, Нестор, Теодор Стратилат, Теодор Тирон, Димитрий и др. На апсндата е изобразена Богородица (вж. образа у ’OpAavBog, op. с., р. 76 fig. 54). Заннмливо е изображението на Успение Богороднчно (’О р X a v 8 о g op. с., р. 78 sqq., figg 55, 56), в което има отразени антнчни похвати за изо-бразяване на душата на покойник като пеленаче (₽pe<yog). На лявата странична колона до олтара е бил изобразен св. Климент Охридски (срв. ’О р X d v 8 о g op. с., р. 84) редом със св. Ахил Лариски. Сега тозн образ е замазан пред-7 намерено с дебел пласт хоросан и едва личи. Образът, доколкото може да се разпознае, е твърде условен и без индивидуални особености. Св. Климент и св. Ахил са изобразени (също в твърде условна форма) и в църквата „Св. Атанасий* (XIV в.), гдето е представен, изглежда, и св. Кирил (за тази цър-ква вж. описанието y’OpXdvBog, op. с., р. 147 sqq.; образите, р. 154, fig-109), Църквата „Св. Архангел Михаил* е била поправена през XIV в., за което свидетелствува един надпис (ib., р. 97 sqq.). На южната външна стена през по-късно време са били добавени някои стенописи (ib., р. 99 sqq.).
lw ’0 р X a v 8 о g, ib., р. 104, припомни, че това са т. нар. одежди от тъкаи aitol или odtipta.
• • НЕ-ydXou pact Хеше aavTj xal. . ,106
Според по-стар препис, направен преди десетина години от костурския учител X. KapayxQuvyjg, когато надписът е бил още сравнително добре запазен, надписът трябва да се чете:
f Aetjgcs той 8ои-Хои той 8-(е)о0 ’AfoavT] иЕой той fie -yJaXou paGtXe[wc той 'Ajadvt xal -rSJc R -Тро? [айтой] E’piijvyjg ©[eoowpoo] xufptag KaaT]op.af.loe
Надписът обаче трябва да се възстанови по следния начин: t AeyjG'g той оойАои той S-eoO Mtfyarp. ’Acavyj, иЕоО той] [lEydXou pa-GtXewg [’AJoavyj xac [xyjg {irjTpdg айтой 1 ?pTQvy]S OewSwpou Kop,vy]vo5]. От надписа прочее се вижда, че тук са били изобразени българската царица Ирина, дъщеря на кир Теодор Комнин, и нейният син Михаил II Асен. Населението на погърчения бъл-гарски градец разказва и днес, че тук са изобразени ктиторите на храма, ако и да е изказано мнение,107 че храмът е бил построен по-рано — именно през XI в. Съвместното изображение на Михаил II Асен и майка му Ирина в костурската цър-ква намира своите успоредици в изображенията по монети от времето на този владетел.108 Тази съвместност се обяснява очевидно с това, че Ирина е била съуправителка на своя син.109 Това изображение ще да е било направено (приемайки най-обща датировка) през царуването на Михаил II Асен, следова-
105 През лятото на 1941 г. имах възможност да посети доста пъти тази църква, да проверя надписа и да проуча образите.
106 Вж. посочванията на ’OpXavSoC, ib., р. 105.
107 Вж. 'OpAavSoc, op. с., р. 106.
108 За монети с подобии изображения вж. М у ш м о в, Монетите и пе-•чатите на българските царе, с. 71 сл.; същият, Една нова сребърна монета от царица Ирина със сина й Михаил. Сборник В. Н. Златарски. София 1925, с. 185—186.
109 Срв. Златарски, п. с., с. 428 сл.
телно между 1246 и 1257 г. През 1246 г. Михаил II Асен е бил дете на 9—10 години,110 докато в това изображение е представен по-възрастен. В края на 1246 г.111 под властта на имп. Иоан Ватаци се намирали градовете Солун и Бероя, а зе-мите по-нататък и западне от града Платамон (ПАатяршу) в Тесалия,112 заедно с Битоля, Охрид и Прилеп, се намирали под властта на епирския деспот Михаил II Ангел, докато градовете Воден, Старидол,113 Острове ([’О]отро,36’/) и техните околности (та кер: тайта) били подвластни на Теодор Комнин.114 Вероятно под властта на Теодор Комнин тогава ще да е бил и гра-дът Костур.115 В 1253116 градът преминал под управлението на имп. Йоан III Ватаци.117 За кратко време тамошните земи са били възвърнати към българската държава през 1255 г.118 Вероятно царица Ирина и цар Михаил II Асен ще да са посетили град Костур през времето между 1246—1253 г. и ще да са направили щедри дарения на тамошната църква „Св. Архангел Михаил", поради ксето на видно място били изрисувани техните ликове.
110 Срв. Златарскн. п. с., с. 429.
111 За тазн дата срв. Ив. Д у й ч е в, Приноси към средновековната бъл-гакска история, с. 205 и бел. 7. За събитията общо вж. също Златарскн. п. с., с. 435 сл.
112 За тозн град срв. MijAiapdxijS, op. с., рр. 128, 331, 375, 534.
113 Местонахождение™ на тази крепост е неизвестно:срв. MijXiapaxijS, op. с., р. 375 п. 3; 3 л а т а р с к и, п. с., с. 436.
114 G. Acropolita, op. с., р. 84, 16—22; срв. MijAiapax^S, op.с., р. 375; Златарскн, п. с., с. 436; изразът на Г. Акрополит лрое 46a|xaj алд той nkaxagiovog не означава „до пределите на Платамон", както превежда Зла-тарски, а точно .xig лрое a(6aiv) той ПАатхршуос ywpaj" „на запад от Платамон", както го тълкува Мнлиараки.
115 Възможно е също градът да е бил подвластен на Михаил II Епирски (срв. MijXiapdxijC, op. с., р. 393 sqq.; HanaxovaTavTlvog, op. с., рр. 26, 29), но, разбира се, порадн родствените връзки българската царица е могла да посети града.
116 Според Heisenberg (ib., р. 92) това стана.ю през пролетта 1253 г., докато MvjAiapctxTjC (op. с., р. 396) смята 1252 г.; II а л a х о> v о т a v т t v о g, (op. с., рр. 26, 29) дава 1251 г., а Златарскн (п. с., с. 445 сл. годината 1254. Най-приемлива е годината 1253 : срв. Д у й ч е в, Приноси..., с. 209 и бел 3-
417 G. Acropolita, op. с„ рр. 90, 11 sqq., 92, 21 sqq.
118 Вж. Златарскн, п. с., с. 447 сл. У А с г о р о 1 i t а, op. с., р. 107.
14 sqq. не е посочено нзричио името на град Костур.
Ходът на историческите събития след 1254 г. или, още по-добре, след смъртта на Йоан III Ватаци е такъв, че не може-да се мисли за подобии дела.119
1,и За събитията вж. Златарски. п. с., с. 446 сл. Към изложение™ на покойник наш историк за времето на цар Иван Асен II могат да се направят още няколко малки поправки. В Синодика между црц,А баъга^кыа се спо-менава на първо място майката на Иван Асен II и жена на Асен I, царица Елена (вж. изд. М. Попру жен ко, с. 88. § 117), а след това (§ 118) се добавя : Ац’н-в ц,|>ци НАречен-ви АнисТа. и д^суз-ви ’’Апцъ багочьстие'Ви црци Х[(и)ТТ0Л10БИЕАГ0 Ц^'В АсЪНТ И И|>ин-В БАГОЧЬСТИГВИ МТ^И ур^СТОЛККИКАГ^ If6 Ми,Х*иаа . . . къчнаа памат, Въз основа на това сведение обнкновено гf приема, че Иван Асен II е бил женен три пътн (вж. П. Ников: ИИД, V [1922] с. 57; Златарски, п. с., с. 419 сл.). Същевременно у G. Асго-polita, ib., р. 41, 17, се упоменава едиа наложница (лаХХахт;), от конто Иван Асен II имал дъщеря Мария. Златарски, п. с., с. 419, смята, че споменатата на първо място в Синодика Ана е тъкмо тази „незаконна жена* на Иван Асен II, което е немислимо, защото там тя е посочена като царица. Вместо да се допуска, че Иван Асен II е имал четири жени — едиа наложница, после Ана-Анисия, Ана-Мария и Ирина, трябва да се приеме, че пър-вата спомеиата Ана не ше да е била иегова жена. След упоменанието на жената на Асен I, Елена, в Синодика очевидно е посочена царица Айа — жена на Петър II или на Калоян и Борнл, и най-сетне новата царица Ана, маджар-ката, за конто изрично се споменава, че е жена на цар Иван Асен II. Към 1224 г. Иван Асен II оженил незаконната сн дъщеря Мария за Мануил Комнин (вж. у 3 л а т а р с к и, н. с., с. 333 сл., 337), но този брак, изглежда, е бил по-скоро фиктивен, защото, ако по това време сам царят е бил едва на 29—30 г„ ясно е, че той не може да има пълновръстна дъщеря. — Във връзка с битката на 9 март 1230 г. в текста на G. Acropolita, ib., р. 42. 9, трябва да се приеме не написът КоХохот'.у1т£а (приет и от Златарски, п. с., с. 339). но по-скоро KXoxoTivtT^a, даден в трн ръкописа от XIV—XV в. Името на това селнше, изглежда, ще да е станало твърде известно, защото то се споменава н в една византнйска стнхотворба от XIV в., между няколко други български думи : вж. Р. М a t г a n g a, Anecdota graeca, II (Romae 1850), р. 677, v. 64. — За областта Волерон (у Златарски, п. с., с. 340). вж. сега обширното нзследване на Z т. II. KupiaxtS^e, Bu£avtival peXfrcai, II- V (©eaaaXovtxr, 1939), рр. 29—232. — Неприемлнво е обясненнето на Златарски, п. с., с. 343, че под згма с(>ьбскжж и тркААЫ в търновскня надпис и в житнето на св. Петка от патриарх Евтимий трябвало да се разбират „сръб-ските земи не от кралство Сърбня, а около гр. Драч*. С тези изразн съста-вителят на надписа и Евтимнй са искали изобщо да посочат установеното вър* ховенство на българския владетел над сръбската държава. — Споменатнят в Дубровнишката грамота ЗАкучн* о к8мерки не е „закон за мнтата* (Злата р-
с к и, п. с., с. 352), а закон за търговията изобщо; изразът п^-ъ.з/. даюмн’ « к8мерси трябва да се преведе не «според закона за митата*, а «против закона...* — Във връзка с делата на Мануил Комнин (за него вж. у Злата реки, п. с., с. 349 сл.) G. Acropolita, ib.,pp. 43,24—44, I, разказва : upog Sv x4l dxiaxiois Tig t&v xpSafiewv пара то5 PactXSwg ’Iwawou AxoaraXstg» <bg elg aS xal jxaXXov appdaei то elg Xpiariv фаХкрбойцеуау, aS tov gzaiXsa xal Seani-njv. .. MijXispaxijC, op. c„ p. 255, погрешно отъждествява споме-натня тук ₽aaiXei)g ’Iioavvijg с Иван Асен II, когато в същност с това име се указва имп. Йоан ill Ватапн (срв. G. Acropolita, ib., рр. 34, 20 ; 36, 10, 16 ; 38, 7 ; 40, 3; 45, 5 passim). За думите as tov gaaiXea xal Beandtijv A. He i-senberg нее забелязал, че са цитат из църковен хими и са били отъж-дествени още от М ij X i a р a % 6, op. c., p. 255, n. 1. — Лошо тълкуване e дадено от Златарскн, п. с., с. 354 и бел. 2, на думите от писмото на навпактския митрополит Йоан (Виз. врем., III [1896] с. 292, 30—35): става дума за това, че латинският цариградски император (б afrjpiTTjg) се назовавал paai-Xeog, че Иван Асен II също се е назовавал в свои писма (Sv ^pdfiuaoi) paaiXeiig u^TjXdraTog, а се пренебрегвало и не се признавало царското звание на онзи, който .получил право на царска власт от своите предци" (б тб 6ixal<o.ua T^g fJaaiXetag Sx працбушу Xapdiv, не .който e получил законно основание.. .*) и справедливо (Bcxalwg) бил призван (xaXo'jjievsg) на нея (elg a-jr>5v), сиреч бнл позован да я заеме (не .справедливо се нарича с нея* I). В тези думи прочее няма никакъв намек, който би оправдал предположение™ на Златарскн, п. с., с. 355, 360, 366, че сам никейският патриарх .славил и величаел в пис-мата си българския цар Иван Асен II за внеочайши цар (василевс)* и следо-вателно още в 1228 г. е имало между тях някакви преговори. Тогава би трябвало да се заключи, че патриархът е признавал титлата paaiXeiig и на ла-тинския цариградски император. — В договора на Иван Бриенски и Балдуин II няма никаква „предпазлива уговорка* по отношение на цар Иван Асен II. както мисли Златарскн, п. с., с. 357 и бел. 1. Според този договор не се запазва „целостта на държавата на Иван Асен П“, но само се предвижда тази земя при победа да не бъде заемана от Иван Бриенски, а да му се дадат други земи, докато българската държава се предоставила повече на Балдуин I]. •Същото се предвиждало и за солунското княжество (excepto regno Thessalo-nicensi). Това e бнло следователно разпределение на бъдещите завоевания. Думите в писмото на анкирския митрополит Христофор до Иван Асен II (вж-изданието на В. Васильевски в ЖМНПр, 238 [1885] март април’ с. 53): xal тф трбгар тойтф xal noXuv Cvjceig xpdvov, xal irpoaxethjasTal aoi er>j poijg xal nXaSDvSrjaavTai al SnauXsig act), xal та ayoivlafiaxa -cijg xXijpovoplag aou af^TjthjaeTai. . . са в по-голямата си част цитат от Притчи, III, 2; IV, 10 сл„ IX, II, 18; В тор о за к., XXX, 16; Из ход, XXXIV, 24, и затова от тях не може да се теглят изводите, конто прави Златарскн, п. с., с. 364, според когото тук се посочвалн успехите на Иван Асен II след Клокотнишката победа; при това говори се за бъдеще време, не за мннала победа. — По въпроса, дали Иван Асен II или Йоан III Ватаци е направил пръв предложение за сродяване и сключване на мирен договор, трябва да се приеме сведе-яието на G. Acropolita, ib., рр. 48, 24 —49, 5, според когото пръв пред-
дожил това никейският владетел, а не, както мисли Златарски, п. с сс. 378 сл., според сведението на N. Greg or as, ed. В., I, р. 29, 15—22, който е по-късен и явно пристрастен (срв. указанието у 3 л а т а р с к и, п. с., с. 390 бел. 1) или на занадните извори, конто са неясни. — Неубедителни са разсъжденията наЗлатарски, п.с., с.367/8,386,че Иван Асен II след 1233 г. издигнал Йоаким за търновски патриарх и прогласил независимости на българската църква. В Синодика (изд. Попруженко, с. 86—87) изрично е посо-чено, четой на Галнполския събор все още е бич архиепископ: |е*хкимх
пръждеосцкннгкьго \рскп(и)ск(о)пл нлрекошжего nviyUpcb, а по-натагьк се спо-менува пьтрьрсоу нокосщенномоу тогда. |wakhmov. . . в т03и домашен па-метник не се дава прочее никакво посочване, че преди 1235 г. Йоаким е бил самоволно изднгнат за български патриарх, а се посочва само, че до това време той е бил п^ждеоещеннный &^?спиекопъ (npoiyyiaapsvoj ap/iejrlaxonoj). Не може да се допуске, че в Синодика е заст ьпено някакво византийско гледищс в случая, пито пък че с прозвището „преждеосвещен архиепископ” е могъл да се означава патриарх. — Заслужава внимание посочването на G. Acropolita, ib., рр. 51, 13—52, 2, за разграничението на завоюваните в Тракия земи между българския и никейскня владетел: xal KaXXcoonoXtc psv, sjrel ха! ирд Tijp ouveXeooerop тоб ’Aaav лара тоб (JaaiXsrog 4аХш, uno atv paaiXea 4-yeveTO, ipoltoj xal MaJuxa xal iraaa ту dvopaCopsvi} Xeppiwpog. sfXs 84 о ₽aaiXsog xal to той Kiaaou tppouptov, xal pe/pi хотароб, OV Mapta^av 6 rroXug xaTovopa^st Хабр, та aovopa ёЭето. ёхраттусг 84 xal тоб Spoug тоб Гауои ха! 4v айтф 48е!рато xal тсо-\tyy’.ov... о 84 ’Aaav та йлератш tcov elprjpivoiv yibpiav xal лрар Boppav veuovra iKp’4aut8v eaxe. Никейският владетел следователно e залазил за себе си град Галиполи, завоюван самостойно от него преди съюзннте действия (срв. G. Acrop., ib., р. 50, 12—16), града Мабота (в Тракнйския Херсонес или Галипол-ския полуостров), целия Галиполски полуостров, град Ktaaog (дн. Кешан), области на запад до р. Марица, на изток — с планината Ган или Текирдаг. Ако Сава Сръбскн е дошъл в Търново „преди Богоявление (6 януари с. с.)“, а починал на 14 януари, то съвсем не може да се твърди, че той пре-карал в българската столица „дълго време” (Златарски, с. 408—409). През 1237 г. Иван Асен II ще да е бил на възраст около 41—42 г., следова-гелно гледа нието явата
следвала Иван Асен II, тъй юни 1239 г. и на 6 октомврий 1241 г. (вж. A. Heisenberg, G. Acropolitae Opera, II. Prolegomena, p. IV n. 2). Очевидно посочено e за-гъмнението през 1239 г., което може да служи като безспорен terminus post quem за смъртта на цар Иван Асен II.
не на
иа на
може да се твърди (Златарски, п с., с. 406), че той „без да старостта си“, се оженил за Ирина. — Въз основа на сведе-G. Acrop., ib., рр 62, 19—64, 5, за слънчево затъмнение, за по-„опашата звезда” (nu>yu>vtac) и за смъртта на императрица Ирина, по-шест месеца след това, може да се провери датата на смъртта на като се знае, че слънчево затъмнение е нмало на 3
Връзки между чехи, словаци и българи през средновековието
Взаимните връзки и отношения между отделимте славянски народи и племена, особено през епохата на средновековието, досега не са бити предмет на цялостно и задълбочено проуч-ване. При това проучването на тези исторически връзки пред-ставя не само проб тем от славянската история, но и същест-вен дял от общата европейска история. Още при своята поява край граничите на европейский свят славяните изпъкват като важен фактор в исторический живот и тяхната ротя нараства и се утвърждава след създаването на славянските държави. Чешките и панонските славяни играят решителна роля в живота на Средна Европа още от първите десетитетия на VII в., а възникналата в 681 г. българска държава, в която в непро-дължително време се обединяват голяма част от южните славяни, се превръща в един от най-важните фактори в Европейский Югоизток. Външнополитическият живот на тези славянски-народи твърде често съставя решително звено в общата политика на съответните области от европейский свят. Самите взаимни отношения между българите като представители на южното славянство и чехи и словаци като важен дял от за-падните славяни са неразривно свързани с политиката на то-гавашните ръководни сили: Византийската империя, западните европейски държави и Папската курия. Посредством изучава-нето на историята на взаимните отношения между споменатите славянски народи може да се хвърли обилна светлина за из-ясняването на множество основни моменти в общата европейска история от онази епоха. Наистина има цели периоди от европейского средновековие — каквито са например първата половина на VII или втората половина на IX в., — относно конто трябва да се каже, че много важни събития от живота на Византийската империя или от отношенията между Изтока
Връзки между чехи, словаци и българи
и Запада могат да бъдат разяснени само въз основа напро-учването на взаимоотношенията между споменатите славянски народи. За щастие тъкмо за тези периоди от историята ние сме сравнително добре осведомени и разполагаме с доста богата исторически извори. Има обаче в съществуването на фео-дално раздробената Европа твърде продължителни периоди» когато тези народи живеят повече затворени в своите предели и връзките между тях са твърде слаби или почти напълно прекъснати, поне доколкото можем да съдим по запазените податки на нашите исторически извори. Въпреки всичко поло-жително е, че взаимоотношенията и връзките между чехи, словаци и българи като клонове на западните и южните славяни продължават, хронологически погледнато, през цялото средно-вековие и имат твърде широко съдържание. Те обгръщат различии области от историческия живот — сиреч засягат поли-тическите прояви, икономиката и културата. За съжаление досегашните проучвания1 на въпроса за връзките между чехи» словаци и българи са не само твърде малочислени и недоста-тъчни. Понякога посветените на въпроса статии имат по-скоро научно-популярен характер и са изградени върху непълно или едностранно използуване на наличните исторически извори и съществуващата литература, докато в други случаи те засягат само хронологически твърде ограничени периоди. Освен в спе-циални приноси въпросите около историческите връзки и отношения между чехи, словаци и българи през средновековието биват разглеждани понякога в общите изложения върху историята на отношенията с Византийската империя2
1 Ценни посочвания по въпроса са събрани в съчинението на чешкия учен Й. О. Перволф (1841—1895), Славяне, их взаимные отношения и связи, I—III, Варшава 1886—1893. Кратката статия на покойния български историк В Н. Златарски, Българи и чехословаци в миналото. Сборник на Българо-чехословашката взаимност, София 1930, с. 12—15, има твърде общо съдържание и не дава конкретни данни. Сравнително по-пълни сведения са събрани в посветената на историята на IX в. статия на същия учен: Vel’ka Morava a Btilharsko v IX storoci. Risa Vel’komoravska. Sbornik vedeckych prac. Sostavil Dr Jan Stanislav. Praha 1933, pp. 275—288. Z. Urban, Z d£-jin cesko-btilharskych kulturnich stykft. Praha 1957, pp. 13—18: PoCatky Cesko-bttlharskych kulturnich styku, гдето сбито са дадени полезли сведения по въпроса.
2 Вж спеииалио: Fr. D v о г n 1 k, Byzancia a Vel’ka Morava. Risa
Въпросът за отношенията между чехи, словаци и българи през средновековието заслужава прочее едно по-задълбочено проучване, като се използуват по възможност всички наличии изворни данни. В историята на тези отношения трябва да бъдат разграничени няколко отделяй периода. На първо място из-пъкват отношенията през ранните векове и частно през VII в., когато във великоморавските земи възниква държавата на Само, а през втората половина на същия век в Балканския полуостров се образува първобългарската държава. Нов период на отношенията настъпва през IX в., когато се въздига Великомо-равското княжество, а по същото време българската държава лреживява период на политически и културен разцвет. За XI—XII в., когато българските земи се намират под византий-ско владичество, което трае около 167 години (1018—1185 г.), л в чешко-словашките земи настъпва период на откъсване от византийската сфера на културно и политическо влияние и ориентация към Запада в политическо и културно отношение, •сведенията за наличии връзки с балканските и частно с българските земи са твърде откъслечни. Спорадични връзки се додавят също и през следните два или три века до завладява-нето на българските земи от турците в края на XIV в. През лтрвата половина на XV в. отново настъпва период на устано-вяване на връзки между чешките и българските земи, но това е по-скоро едно епизодично явление — кръстоносният поход на Владислав III Варненчик в 1443—1444 г.
Началното общославянско единство продължило в известна степей да съществува доста продължително време и след раз-селването на отделните групп славянски племена и народи. Когато през втората половина на VI в. започнало заселването на славяни в земите на Балканския полуостров, в днешните бглгарски земи, както и по-южно и югозападно, сиреч в Тра-
'vel’komoravska. Praha 1933, рр. 101—150; Les Slaves, Byzance et Rome au IXе sifecle, Paris 1926; Les legendes de Constantin et de Methode vues de Byzance. Prague 1933; The Making of Central and Eastern Europe, London 1949; Byzance, les Slaves et les Francs. Rnssie et Chretiente. Paris 1949, pp. 107—121.
кия, Македония и дори Средна Гърция, се настанили онези славяни, конто по-късно се оформили като български славяни и конто идвали от долнодунавските земи. Освен тези така на-речени дакийски славяни в част от северозападните и западните български области, както и по-южно, проникнали идващи от древна Панония (дн. Маджарско) среднодунавски или панон-ски славяни. В земите на древна Панония прочее обитавали редом с онези славяни, конто се отправили към северозападните дялове на Балканския полуостров и по-късно се оформили като част от сърбо-хървато-словенската етническа трупа, също и такива славянски племена, които били сродни на бъл-гаро-славянските племена, настанени до това време в старата Дакия. Именно в тези панонски области останали доста про-дължително време в тесен допир оформяващите се български,. чешки и словашки славяни и се наградили многобройните ези-кови общности, които и до ново време характеризират тези езици в техните взаимоотношения.3 Когато през втората половина на VI в. започва експанзията на аварите в отвъддунав-ските области, тези нови нападатели в непродължително време заливат обширни области, населени от анти и славини, сиреч източни и дакийски славяни, за да минат наскоро и към земите на среднодунавските славянски племена. Само няколко години след като аварските пратеници се явяват във византий-ската столица през 557 г., тяхното владичество се разпростира от Волга до устията на Дунава. Още през първите години от управлението на хаган Баян (около 568—582 г.) под властта на тези жестоки завоеватели попадат нови огромни земи към запад. Аварите завземат Панония и там установяват средището на своята държава. Под тяхно владичество попадат всички на-селяващи отвъддунавските области славянски племена, като само славяните по долното течение на Дунава поради близост-та, изглежда, до техните неприятели — западните тюрки —
3 Въпросът е разглеждан многократно в научната литература и днес се отхвърлят твърденията за някаква ограничена словашка общност с южносла-вянските езици и спениално за мнимо българо-словашко единство, а, напротив, се подчертава, че доколкото може да се установи такава езикова общност, тя засяга трите езика — чешки, словашки и български.
йапазват в известна стелен своята независимост.4 Когато сре-.дището на аварската държава се установява в земите на Средний Дунав, естествено техният натиск гнети най-тежко тамош-ните славянски племена и отслабва с отдалечаването към пе-риферията. Аварското владичество обаче не разкъсва връзката между българо-славянските и чехословашките славянски племена, конто се срещат в Панонската равнина, както ги разкъсва векове по-късно, в края на IX и началото на X в., про-никването на един нов, силен и добре организиран етнически элемент — маджарите. Етническото и езиковото единство между тези групи от западни и южни славяни все още било твърде силно и диференциацията, започнала веред тях след изселва-нето от прародината и настаняването в новите им местоживе-лища, не била задълбочена. При проучването на аваро-славян-ските отношения през този период могат да се установят няколко основни момента, а именно липсата на етническо единство в аварската държава, която се характеризира като военно-племенен съюз с предоминиране на аварите като господ-ствуващ етнически елемент, различието в отношенията между аварите и другите етнически елементи в аварската държава и най-сетне липсата на етнически дислокации, конто да са засег-нали включените в тази държава славянски племена. При пре-движването си от южноруските земи към запад аварите още в началото на втората половина на VI в. заварили многочислено славянско население, т. нар. дакийски славяни, и наложили над
4 Общо по въпроса за славяио-аварските отношения вж. специалните про-учвания: L. Hauptmann, Les rapports des Byzantins avec les Slaves et les Avares pendant la seconde moitie du Vie siecle, Byzantion, IV (1929), pp. 137—170; L. Niederle, Avar! a Sloxane. Obzor Praehistor., IX(1930—1935) pp. 1—10; G. Ostrogorsky, Geschichte der byzantinischen Reiches, Miin-chen 1952, p. 67, n. 4; B. Grafenau er, Die Beziehungen der Slawen zu den Awaren und ihre wirtschaftlich-soziale Grundlagen bis zur Belagerung von Konstantinopel (626). X Congress© intern, di scienze storiche. Riassunti delle comunicazioni. Roma 1955, pp. 174—178; Atti del X Congress© internazionale di scienze storiche, Roma 1955, pp. 297—299, Nekaj vprsanj iz dobe naselja-vanja juznih Slovanov. Zgodov casopis. IV (1950), pp. 23—126; B. Zas terova, Avari a Slovene. Vznik a pocatky Slovanfi, II, Praha 1958, pp. 19—54, < добър критичен преглед на литературата по въпроса.
Връзки между чехи, словаки и българи
гях своего господство.5 В непродължително време обаче, когато главните аварски сили се насочили по-далече на запад, зависимостта на тези долнодунавски или дакийски славяни от аварите отслабнала чувствително и между едните и другите неведнъж се явили стълкновения, като славяните действували и по свой почин. Извънредно важно обстоятелство било това, че в разположената в панонските земи аварска държава били включени също и отпръски от първобългарски племена. Още към 568 г. аварският хаган заявява за покорението на кутри-гури и утигури.6 Когато над племето на утигурите се навдиг-нала заплахата от тюркско завоевание, някои първобългари преминали към аварската държава. Говорейки за военните действия на аварите в земите на Балканския полуостров през по-следните десетилетия на VI и началото на VII в., нашите из-вори няколко пъти изрично посочват участието на първобългари,7 като някои от тях при разселването си стигнали чак до панонските земи или близо до тях. През последните години на VI в. аварската държава се явявала като широко племенно обединение, в което покрай аварите и панонските славяни участвували първобългарски племена и някои от дакийските славянски племена. Говорейки за едно от най-значителните съби-тия от първата половина на VII в., именно голямата обсада на византийската столица от страна на авари, славяни и перси, някои исторически извори изрично сочат съвместното участие на трите етнически елемента: авари, славяни и първобългари,8
5 Противно на твърдението на А. Д. Д я к о н о в, Известия Йоанна Ефе-ского и сирийских хроник о славянах VI—VII веков, Вестник древней истории, 1946, кн. 1, с. 26 и сл., според когото „дунавските славяни", сиреч дакийските славяни „ни в каком отношении не были подчинены аварскому кагану, как и завзятые его врагы — анты". По-подробно отношенията между аварите и тези славяни са разгледаии у G. L a b u d a, Pierwsze paiistwo sio-wianskie. Paiistwo Samona. Poznan 1949, p. 167 sqq.
6 Excerpta de legat., ed. C. de Boor. Berolini 1903, p. 195, 26 sqq.
7 Theophylactus Simocatta, Historiae, ed. C. de Boor, VII, 8 : p. 260, 16 sqq.; Excerpta de legal., p. 458, 25 sqq.; Th eop h. Sim., ib., VI, 4: p. 251, 9 sqq.
8 G. P i s i d a s, Bellum ayaricum. Ed. Bonn., p. 55, vv. 197—203 , p. 63, v. 409. Срв. Ив. Д у й ч e в, Най-ранни връзки между първобългари и славя-ли, ИАИ, XIX (1955), с. 327 и сл. (Сборник Г. И. Канаров, II.)
а другаде ясно са изтъкнати съюзническите отношения между авари и славяни/' Всички тези факта имат най-далечни сетнини за по-нататъшното развитие на историческите отношения. Раз-рушавайки твърдините на византийското господство на Балканский полуостров, изтребвайки и прогонвайки местного по-старо население, тези нападения имат и своя положителна страна: те подготвят заселването тук на многобройното славянско население, част от което идва от Панонската равнина.8 * 10 Тази връзка между поселените в Балканский югоизток славянски племена и техните събратя в Панонската равнина дълго време се запазва — до края на IX в. Насилственото обединение на славяни и пър-вобългари в пределите на аварския племенен съюз, от друга страна, се явявало за част от славяните и първобългарите една форма на общност, конто подготвяла бъдещото им съжител-ство в пределите на българската държава. Най-сетне за всички тези племена и народи, каквито и да са били в един или друг момент техните взаимоотношения, Византийската империя е представлявала общ враг и това ги обединявало.
През VII в. станали цяла редица важни исторически съби-тия, които отново поставили в тесен допир панонските славяни, българските славяни и първобългарите. В сложната игра на международните отношения през първата половина на VII в. твърде активно участие взима и Византийската империя. Пър-вото десетилетие от управлението на император Ираклий (610— 641) било ознаменувано от няколко стълкновения с аварите, които по това време са достигнали върха на своята политиче-ска и военна мощ и граничите на владенията им се простирали далече на югоизток, в земите на Балканский полуостров. Импе-рията се намирала тогава пред заплаха от няколко страни и от многочислени врагове — на Балканский полуостров срещу нея действували аварите в съюз със славяни и първобългари, а в малоазийските области проникнали войските на персийския цар. Двама високо възхвалявани византийски владетели от VI и VII в., Юстиниан I и Ираклий, в своите старания за отбрана
8 V. G г urn el, Homelie de Saint Germain stir ladelivrance de Constan-
tinople, REB, XVI (1958), pp. 195, 202—203. Срв. I. D u j c e v : Byzantino-slavica, XIX (1960), pp. 89—90.
to Добре изтъкнато у Z a s t ё г о v a, op. c„ pp. 45, 49.
на империята повтарят една и съща съдбоносна грешка : вместо да спасяват балканските владения, гдето проникват нови на-шественици и се настаняват трайно в тях, насочват силите си главно по другите граници, именно на изток срещу персий-ската държава. Подготвяйки се за своите големи походи против персите, Ираклий към началото на третото десетилетие на VII в. се постарал да си обезпечи тила откъм аварите и техните съюзници славяните чрез всякакви дипломатически средства и други похвати на византийската политика.11 Привидно обезпечен чрез един мирен договор с аварския хаган, сключен през 619 г., Ираклий през 622 г. се отправя в своя първи поход против персите. Първите успехи във войната против не-приятелите на изток и очистването на малоазийските области от тях обаче наскоро биват помрачени от заплашителното държане на аварския хаган. Според никои свидетелства император Ираклий проявява към аварския властител голяма отстъпчивост и приема дори унизителни за империята условия.12 Плащанията биват увеличени, а в двора на хагана биват изпратени знатни византийци като заложници. Проблематично е дали енергичният император Ираклий, който поради нападението на аварите и устроената през 617 г засада над самия него13 познавал достатъчно добре вероломството на варварите, е могъл да се ограничи само с тези мерки, преди да потегли през март 623 г. в продължител-ния свой втори поход против персите, поради който поход трябвало да остане далече от столицата около цели седем го-дини. Осведомени добре от своите челни отреди за действията на императора и в същото време подтиквани от персите, с който сключват споразумение за общи действия против империята, аварите и значителна войска от доброволни или насил-ствено набрани съюзници — славяни, първобългари и гепиди —
11 Общо за събитията вж. Ostrogorsky, op с., р. 75 sqq.
12 Ostrogorsky, op. с., р. 82. Срв. F. D б 1 g е г, Regesten der Kai-serurkunden des ostromischen Reiches von 565—1453. 1. Munchen—Berlin 1924, p. 20, nr. 177.
13 Срв. N. H. Baynes, The Date of the Avar Surprise. B. Z., XXI (1912), pp. 110—128. Към това вж. убедителните разсъждения на Фр. Бари ш и h: Византийски извори за истории народа Лугослави)е. 1, Београд 1955, с. 144 бел. 4, с други библиографски посочвания.
още в началото на Ираклиевата борба против персите се на-сочват към Балканския полуостров. Намалението на аварските военни сили в панонските и моравските земи насърчило тамош-ните славяни да навдигнат глава против своите инородни господари. Така при създадените благоприятни изгледи вследствие насочването на аварските войски към териториите на Ви-зантийската империя към 622—623 г. сред тези славянски племена започнало въстаническо движение.14 15 С голяма вероятност трябва да се предполага, че в това дело византийската дипло-мация участвувала най-дейно.16 Интересите на Византийската империя и на франкската държава в това начинание против аварите съвпадали. Като организатор на въстанието и по-късно владетел на възникналото княжество на чехо-моравските славяни се явил Само, първенец от франкската земя, по произход вероятно потомък на гало-римското или по-добре на келтското население.16 Възникването на първата славянска държава, която териториално съвпадала почти напълно със земите на днешна Чехословакия, обаче облекчило само отчасти империята. Без да представя строго установена териториално държава, военно-племенният съюз на аварите, претърпявайки поражение от уда
14 За подробности вж. Labuda, op. с., р. 188 sqq., 262 sqq.; V. С halo u р е с к у, Considerations sur Samon, le premier roi des Slaves. Byzantino-slavica, XI (1950), p. 230 sqq.
15 Срв. G. Vernadsky, The Beginning of the Czech State. Byzantion, XVII (1944/45), p. 321. Както изглежда. проф. Острогорски сякаш поставя същииското възникване на държавата на Само едва след поражението на аварите при Цариград; вж. Ostrogorsky, op. с., р. 84: Fur die Volker-schaften, insbesondere die zahlreichen slavischen Stamme, die bis dahin tinier der Botmassigkeit des Avarenkhagans standee, war sie ( die Niederlage der Avaren, I. D.] ein Signal zur Erhebung und zur Befreiung vom avarischen Joch. Im Kampfe gegen die Avaren schufen urn diese Zeit die Westslaven unter der Fiihrung Samos das erste slavische Grossreich .“ Археологически находки, специално на украшения от византийски произход, и нумизматически находки от панонските земи свидетелствуват за оживен търговски обмен с Византия, който не е бил прекъсиат и в периода на аварското владичество: за подробности вж. L. N i е d е г 1 е, Pfispevky k vyvoji byzantskych sperkit v IV—V stol. Praha 1930, p. 88 sqq.; Dvornik, Les legendes, p. 216 sqq.; idem, Byzancia a Vel’ka Morava, p.108 sqq.; C h a lo u p e с к y, op. c., p. 229 sqq.
16 За подробности вж. Labuda, op. c., p. 93 sqq.; Chaloupecky, op. c., p. 224.
рите на Само и ръководените от него войски на чехо-морав-ските славяни, пренесъл тежестта си сега към югоизток, в зе-мите на Балканский полуостров. Какъвто и да бил ударът, който аварският съюз претърпял с въстанието на Само, аварите залазили своята огромна мощ и не отклонили ни най-малко удара, подготвян срещу византийската столица. Очевидно започналото към 622—623 г. брожение сред чехо-моравските славяни, ако и през 625 г. начело на него да застанал като организатор Само, все още не представяло твърде сериозна заплаха и трябвало да укрепне и спечели най-големите си успехи едва след претърпяното поражение при обсадата на Ца-риград през юти — август 626 г.17 Пак във връзка с полити-ката на Византийската империя през периода на тази борба против аварите стой несъмнено едно друго събитие от гра-мадна важност за южните славяни: това е заселването с поз-волението на империята и с оглед на борбата против аварите на сръбските и хърватските племена в земите на Балканский полуостров.18 Нов удар за разклащане на аварското господство в панонските земи бил нанесен от намиращите се там и изпол-зувани от аварите като съюзници първобългари. Според хрониста Фредегарий19 мощта на аварите след поражението при неуспешната обсада на Цариград била така силно разклатена, че между тях и първобългарите, които, както изглежда, не им отстъпвали много по численост,20 към 631—632 г. възникнало съперничество за върховната власт. Това съперничество обаче завършило с победа на аварите. Първобългарите били прину-дени да дирят убежище в държавата на франките, при крал
17 Общо за събитията вж.: Ostrogorsky, ор. с., р. 83; F. В а г i-s i с, Le siege de Constantinople par les Avares et les Slaves en 626. Byzan-tion, XXIV (1956/57), pp. 371—395. Там e посочена по-старата литература.
18 Constantine Porph., De administrando imperio, ed. Gy. Morav-csik — R. J. H. Jenkins. Budapest 1949, capp. 29—36, pp. 122—165. Срв. О s t г о g о r s к у, op. с., pp. 84—85; La b ti d a, op. c., p. 194 sqq.
19 Chronicantm quae dicitur Fredegarii Scholastic! libri IV, ed. B. Krusch-MGH, Scriptores rerum merovingicarum, II, Hannover 1888, cap. IV, 72: p. 157, 4—15.
20 Така Фредегарий по този случай говори за около 9 хиляди българи докато някои автори изчисляват общо броя на аварите около 20000—40 000 души : вж. С h а 1 о и р е с к у, ор. с., р. 227.
Дагобер (628— 639), обаче били подложени на изтребление и само малка част от тях могла да се спаси.21
Към средата на VII в., приблизително към последното де-сетилетие от управлението на Само (625—658), настанали съби-тия, конто поставили в допир с чешко-моравските и словаш-ките славяни една отпръска от първобългарските племена — тези племена, конто малко по-късно трябвало да се превърнат в една от съставките на българската държава. Според сведе-нията на двама византийски хронисти — Теофан22 и Никифор23 — след разпадането на първобългарската държава на Кубрат, чиято смърт се отнася предположително към 665 г. най-късно,24 25 * * четвъртият негов син напуснал родната земя, отправил се към запад, пристигнал в „подвластната на аварите Панония", като станал „съюзник на местния народ". Послед-ният израз на Никифор не е напълно ясен, обаче като се вземе под внимание съответният текст у Теофан, трябва да се приеме, че става дума за установяване на съюзнически отношения с аварския хаганат. Сведението заслужава интерес, защото по-казва известно отслабване на аварската мощ, щом като аварите по това време са били принудени не да подчиняват чужди племена и народи, а да приемат договорни отношения с тях. Немного време по-късно обаче23 поселените в Панония първобъл-
21 Общо за тези сведения вж. посочванията у В. И. Златарски, История, I, 1, София 1918, с. 117 и сл.
22 Theophanes, Chronographia, ed. С. de Boor, I, p. 357, 23—26.
23 N i c e p h о ru s P a t r., Opuscula hist., ed. C. de Boor, p. 34, 1—4.
24 Срв. О. Pritsak, Die bulgarische Fiirstenliste und die Sprache der Protobulgaren, Wiesbaden 1955, p. 35 sqq.; Златарски, История, I, c. 112, 96, отнася смъртта на Кубрат към 642 г. За предполагаемо тъждество между Кубер, Кубрат и еионима на хърватите вж. писаного от Н. Gregoire, L’origine et le nom des Creates et des Serbes. Byzantion, XVII (1944/45), pp. 88—118. Срв. критически бележки у Ostrogorsky, Geschichte, p. 85, n. 2; V. Be s e v 1 i e v: B. Z., XLV11 (1954), p. 117 sqq.; Фр. БаришиЬ: Византиски извори, I, с. 212, бел. 57.
25 Златарски, п. с., с. 121, отиася събитието към 670—675 г. По-
убедително изглежда мнението на Фр. Б а р и ш и h, Чуда Димитри)а Солун-
ског као историскн извори, Београд 1953, с. 126—136, който приема, че за-селването на Кубер и неговите люде в Македония е станалокъм 680—685 г., което ще рече приблизително по време на възннкването на Аспаруховата държава.
гари под водителството на Кубер въстанали против аварите, напуснали тамошните земи и през Дунава се озовали в Средна Македония, като се настанили в Битолско.26 Този нов удар върху аварския хаганат, нанесен от първобългарите, очевидно накърнявал неговата мощ и в същото време облекчавал съд-бата на чешките, моравските и словашките славяни, конто се намирали под властта му или в зависимост от него. Приблизително по същото време, през 681 г., в областта между Черно море и Стара планина върху територията на Долна и Горна Мизия възникнала първобългарската държава.27 Във връзка с териториалното разпространение на тази държава византийският хронист Теофан заявява изрично,28 29 че северозападната й граница достигала „до Авария" (peypfg ’Apaptag), сиреч до аварския хаганат. Колкото и общо да е това посочване и, от друга страна, колкото и трудно да е да се определи с положител-ност югоизточната граница на аварската държава по това време, вероятно е, че северозападната граница на Аспарухова Бълга-рия ще да е била на запад от р. Тимок, при последните раз-клонения на Стара планина, може би до р. Тиса, в Панонската равнина.20 Възникването на първобългарската държава обаче представило нов удар за аварската мощ. Несъмнено е, че един от главните фактори, конто наложили възникването на тази държава като обединение на част от югоизточните славяни, била колкото заплахата от страна на Византийската империя, толкова и от страна на аварската държава. Разпространена по дясното крайбрежие на Долния Дунав, достигаща към северо-
28 A. Tonga rd, De 1’histoire profane dans les actes grecs des Bollan-distes, Paris 1874, pp. 187—204; Гръцки извори за българската история, IIP София (1960), с. 158—166. Срв. ZastCrova, op. с., рр. 33 sqq., 43.
27 Откосно датата вж.: Ю. Трифонов, Известието на снрийския презвитер Константин за Исперихова победа над византнйцнте. ИИД София, XI—XII (1932), с. 199—215; I. DujCev: Annales de ITnstitut Kondakov, X (1938) p. 145 sqq., Ostrogorsky, Geschichte, p. 103, n. 4; M. Войнов: ИИБИ, VI (1956), c. 468—476; към това срв. I. DujCev: В. Z„ L (1957), p. 527.
28 Theophanes, op. c., p. 359, 16.
29 Срв. I. DujCev: Slavia antiqua, VI (1959), p. 100 sqq.; idem: Изследванпя в чест на М. С. Дринов, София 1960, с. 417 и сл.
запад вероятно до панонските земи, тази държава не само ело-жила край на експансията за аварите към югоизток, но и пре-къснала прекия допир между аварите и Византийската империя. Довчерашните враждебни отношения между империята и аварите сега претърпели промяна: както по-рано използувала аварите като свои съюзници против франкската държава, Византия сега била готова да ги използува против нововъзникналата първо-българска държава. Непосредствената заплаха от страна на аварите за империята, на първо място, и, на второ място, липсата на пряк допир между империята и аварската държава30 незабавно дали своите отражения в живота на аварите. В аварските земи, както това показват археологическите находки,31 престанало да се влива чрез данъци или търговски обмен византийского злато и други монети, както и разни други византийски вносни предмета, преди всичко украси. Грабителска по своя характер, аварската държава губела икономическата си и заедно с това по-литическата си мощ по отношение преди всичко на чешките, моравските и панонските славяни. Когато прочее се говори32 за пълно прекратяване на аварските нападения против Византийската империя, това се дължи както на упадъка на аварската мощ, така и на преградата, конто поставила между двете дър-жави новоизникналата българска държава.
Настаналият след поражението при Цариград в 626 г. упа-дък в аварската държава все повече се засилвал през втората половина на VII и през целия VIII в. Византийските хрониста, от които черпим главните сведения за българската история през този период, ни осведомяват главно за българо-византийските войни и за вътрешните борби в българската държава, като не говорят нищо за положението по крайната северозападна граница на България. Това може, разбира се, да се тълкува и като
30 Неприемливи са обясненията по въпроса на Г. Ф е х е р, Аваро-византийские сношения и основание болгарской державы. Acta archaelogica Hung.. V (1955), рр. 55—59. Срв. Z a s t ё г о v а, ор. с., р. 26.
31 Срв. Н. D. S z а 11 а п у, Византийские монеты в аварских находках. Acta archaeolog. Hung., II (1952), рр. 231—250, който датнра това намаляване към 70-те години на VII в., ще рече точно по времето на възиикването на първобългарската държава.
32 Срв. Ostrogorsky, ор. с., р. 85.
свидетелство за относителната стабилност на положението в гази облает. Краят на VIII в. вече отбелязва бързия упадък на аварската държава. Карл Велики (768—814) в няколко похода през 791, 795, 796 и 803 г., от една страна,33 и, от друга, бъл-гарският хан Крум (802—814),34 за когото се предполага, че произхождал от първобългарите, конто обитавали в днешно Маджарско и Трансилвания и били подвластни на аварите,35 нанесли последните удари върху аварската мощ. Това разкри-вало за чешките, моравските и панонските славяни по-широки възможности да се освободят от аварска зависимост, но затова пък възниквала заплаха от франките — в съперничество с българската държава поне за известен период.
През първата половина на IX в. за българската държава настъпва период на политическо засилване и териториално раз-ширение, което се насочва към югоизток, югозапад и северо-запад, като утвърждаване преди всичко на властта над род-ствени славянски племена. Прониквайки в земите на старата Панония, българската държава тук се сблъсква с попълзнове-нията на франките за господство над местните славянски племена. В няколкото стълкновения между българи и франки през този период Византийската империя действува в съгласие с франките, докато българската държава с ударите, конто на-нася над северозападните си съседи, спомага за разклащане на тяхното господство не само над панонските, но и над чешките и моравските славяни и в известии случаи борба ра против франките се води с общи сили. Когато във византийските извори се говори за съществуването през началото на IX в. на „Отвъддунавска България,"36 това свидетелство трябва да бъде
® За подробности вж.: J. Calmette, Charlemagne. Sa vie et son oeuvre. Paris (1945), pp. 105—115; R. Grousset, [.’Empire des steppes. Attila, Gengis-khan, Tamerlan Paris 1939, p. 230.
S ti id as, Lexicon, I, ed. A. Adler, s v. Boulgaroi. Срв. 3латар с к и, п. с., с 248
35 Срв. П Мутафчиев, История на българите, София 1943, с.133 и сл.
36 Срв. посочванията: Scriptor incertus. De Leone Bardae filio, ed. Bonn., pp. 345. 21—346,1; Georgius] Monachus (Con t.), De Michaele et Theodora, ed. Bonn., p. 817, 21—23. Срв. К. Грот, Моравия и мадьяры с половины IX до начала X века СПб. 1881, с 88 и сл.; Златарски. п. с., с 277 и бел. 5;Р MutafCiev, Bulgares et Roumains dans i’histoire des
тълкувано не само като посочване за разпространение на пределите на българската държава в земите на север от дол-ното течение на Дунава, но и към северозапад — към р Тиса и днешно Източно Маджарско. Още в периода на борбите на Карл Велики против аварите преди края на VIII в. се говори за разширението на българската власт северно от Средния Дунае.37 Разгромяването на аварската държава станало чрез ударите на франките, на българите и несъмнено на моравските и чешките славяни, при което българите се сражавали против .аварите по Долна Тиса.38 Граничите на българската държава-при това разширение не могат да се определят с положител-ност, но само предположително,39 както не може да се установи по-нататък колко време тези области са останали под бтлгар-ско владичество.40 Не по-малко важно е обаче обстоятелство-то, че в земите иа днешно Източно Маджарско тогава и по-късно обитавало славянско население, сродно на мизийските и
pays danubiens. Sofia 1932, рр. 20 sqq., 156; N. Banescu, Les frontieres de 1’ancien Etat bulgare. Memorial Louis Petit. Melanges d’liistoire et d’ar-cheologie byzantine, Bucarest 1948, pp. 4—14 ; p. 14: „Au IXе siCcle. . . les Bulgares__s’etaient, a la suite de la destruction de 1’empire des Avares, eten-
dus vers le Nord, entre le Danube et la Tisa, et ont pu etre ainsi mentionnes.. . comme voisins des Francs*.
37 Срв. Monachus Sangallensis, De Gestis Karoli imperatoris lib-ri duo. MGH, SS, 11, p. 748, 30—32: A Bulgaribus vero ideo manum retraxit, quia videlicet, Hum's (Avares!) exstinctis, regno Francorum nihil nocituri vi-derentur. Срв. Латински нзвори за българската история, II, София 1960, с. 285. Към това срв. Грот, п. с., с. 91 и бел. 3; L. Niederle, Slovanske staro-2itnosli, II, Praha 1910, p. 448: Naproti tomu maji zase jen po iticky vyznam zpravy, z nichz se dovidame, 2e od konce VIII. stol. Bulhafi obsadili Cast jiz-nich Uher. Tak zna uz k r. 796 Bulhary v Uhrah (za Avary) mnich svatoha-velsky; Златарскн, n. c., c. 248, бел. 2.
38 Срв. Niederle, op. c., p. 448.
39 3 л ат a p с к и, n. c., c. 248, 311—312' P. J. S c h af a r i k, Slavische Alterthiimer, II, Leipzig 1844, pp. 175—176: ,der kleine Landstrich zwischen den Miindungen der Save und Drave Oder Syrmien, das ostliche Ungarn von Pesth und vom Matragebirge bis zu den Quellen der Theiss und das Land zwischen der serbischen Morawa und dem Timok*; W. Tomaschek: Zf. d. osterreich. Gymnasien, XXIII (1872) p. 148 ; D v о r n i k, Les legendes, p. 220: „les tribus entre Danube et Tisza sent jointes par Krum a 1’empire bulgare*; idem, Byzancia, p. 115.
40 Срв. Грот, n. c.. c. 94 и сл.
тракийските, сиреч българските славяни. Така аварското наследие след разгрома на аварската държава било поделено между три основни сили, които си съперничели или се допи-рали териториално в тези области: франкската държава, въз-никналото при княз Моимир в началото на IX в. моравско княжество, може би като пряко продължение на държавата на Само, и българската държава.41 Доброволното или предизви-кано преминаване на някои славянски племена, разположени по северозападната граница на българската държава, към франк-ската държава породило спор и довело до военни столкновения. Когато през пролетта на 814 г., непосредствено след смъртта на Карл Велики (януари 814 г.), българският хан Крум се готвел за своята голяма и последна офанзива против Византийската империя, в двора на Людовик Благочестиви (814—840) пристигнало византийско пратеничество, което молело за помощ „против българите и други варварски племена"42. Между 818 и 822 г. славянските племена тимочани и абодрити, или брани-чевци, преминали под върховенството на франкската държава.43 През 824 г. между двора на Людовик Благочестиви и българ-ския хан Омуртаг (814—831) било разменено пратеничество,44 което очевидно имало за цел уреждането на съдбата на тези племена, влизащи немного преди това в състава на българската държава. Между края на 824 и пролетта на 825 г. пристигнало ново българско пратеничество пак за уреждане на гранич-ните спорове. Уреждането на въпроса обаче се протакало, как-то личи, по вина на франкския владетел и през 826 г. българският хан трябвало да прати ново пратеничество с искане за незабавно уреждане (ut sine morarum interpositione terminorum
41 Срв. Dvornik, Les legendes, p. 221, n. 1; Byzancia, p. 115 sqq.; p. 116, n. 28.
42 Annales Laurissenses minores : MGH, SS, I, p. 122,5—13. Откосно да-тата на това пратеничество вж разсъжденията на 3 л а т а р с к н, п. с., с. 280, бел. 5; с. 281, бел. 2
« Ein hard i Annales: MGH, SS, 1, pp. 205, 17—25; 205, 41—206, 12. Срв. Латински извори, II, с. 34—35. Общо за събитията вж. Златарски п. с., с. 311 и сл.
44 Е 1 n h a rd i Annales : ib., p. 212, 7—13; pp. 212, 33—213, 5 ; 213> 24—43=срв. Annales Fuldenses : ib., p. 358, 22—24, 34—37.
definitio fieret).45 Според аналите на Айнхард през 827 г. бъл-гарски войски преминали от Дунава по р. Драва, навлезли в Панония, извършили опустошения, сменили местните управители и поставили българи.46 През 828 г. франките организирали съпротивата си в тези области, като поверити отбраната им на самия млад крал Людовик Баварски, син на Людовик Благо-честиви.47 На следната 829 г. български войски пак по Драва извършили ново нападение във франкските владения.48 В над-гробен първобългарски надпис се споменава името на таркан Онегавон, който загинал в тези борби против франките, като се удавил в река Тиса.49 Всички тези стълкновения на българите с мощната по онова време франкска държава поставили пречка за нейното разширение към югоизток и в същото време разкчащали господството й над чешките, моравските и панонските славяни. В същност през първата половина на IX в. българската държава, конто по времето на Крум и Омуртаг започнала своя бърз възход, е била единствената сила, конто можела да се противопостави в тези области на франкското разширение и мощта на франкската държава. Според изрично-то свидетелство на т. нар. Баварски географ от IX в. държа-вата на българите (Vulgarii) е граничела непосредствено с франкските владения (regio, qui terminal in finibus nostris).60 Византийските управници зорко следели развоя на българо-франкските отношения и винаги се стараели да ги използуват за целите на своята външна политика. Така тъкмо в периода на изострените отношения между българската държава и фран-
15 Ein hard i Annales : ib., p. 214, 12—44 = Латински извори, 11. с. 37—38.
46 Е i n h а г d i Annales : ib., p. 216, 32—34 = Латински извори, 11, с. 38. Срв. Annales Fuldenses : ib., p. 359, 31-33 = Латински извори, 11, с. 42.
47 Einhardi Annales: ib„ p. 217, 1—7 Annales Fuldenses: ib., p. 359, 38 —39. Срв. Vita Hludowici imp.: MGH, 11, p. 931, 13—21.
48 Annales Fuldenses : ib., p. 360, 2—3.
49 Вж. текста на надпнса у В. Бешевлиев, Първобългарски надписи. Увод, текст и коментар, ГСУиф, XXXI. 1 (1934), с. 41, № 2; също бележ-ките, с. 69—71; срв. също Златарски, п. с., с. 316. За събитията вж. оше и писаного от В а п е s с и, ор. с., р. 11; N i е d е г 1 е, ib., р. 448.
во S. Zakrzewski, Opis grodow i terytoriow z potnocnej strony Du-naju, czyli tzw. Geograf bawarski, Lwow 1917. C f. Niederle, op. c., p. 449.
Връзки между чехи, словаки и българи ките в двора на франкските владетели неколкократно (през 823, 824 и 827 г.) се явили византийски пратеничества,51 които имали за цел да установят добри отношения и да подготвят съвме-стни действия против българите. Така през този период Византийската империя, доколкото се явявала съюзница на франкската държава против българите, укрепвала нейното господство над зависимите западнославянски племена: над чешките, моравските и панонските славяни. Към 832 г. обаче между българите и франките бил сключен, както изглежда, мирен договор, защото български пратеници пристигнали при франките с дарове.5’2 Договорът бил подновен през 845 г., когато в Падерборн при Людовик Немеки (840—876) пристигнало ново българско пратеничество.53 54
За времето в края на Омуртаговото управление и началото на управлението на неговия приемник Маламир (831—836) при-тежаваме едно извънредно ценно, за съжаление твърде кратко и не напълно ясно свидетелство за връзките на панонските славяни с българската държава. Така при възникналото съперничество между моравския княз Моимир и княза на Нитра, в днешна Словакия, Прибина, последният бил изгонен от владе-нията си. За известно време той намерил убежище в баварски-те земи, гдето приел християнската вяра, обаче след това от-ново трябвало да бяга. Така Прибина заедно със сина си Ко-цел — по-късния блатенски княз и други свои люде при-стигнал в България. Не след дълго време той напуснал по неизвестни причини и българската земя и се озовал при хър-ватския княз Ратимир.64 Поради своята краткост това сведение
51 Срв. Michaelis Balbi et Theophili imp. Constantin, epistola, De non adorandis imagimbns ad Ludovictim Pium: Mansi, Nova et ainplissiina col-lectio cone., XIV, pp 417—422; срв. Ft Doi ger, Regesten der Kaiserurkun-den des ostromischen Reiches. 1. Munchen- Berlin 1924, p. 50, nr 408, E i n-hardi Annales: MGH, SS, 1, p. 212, 33 sqq., s. a. 824; p. 216, 38 - 40, s. a. 827 : Legati Michaelis imperatoris de Constantinopoli ad imperatorem quasi propter foedtis confirmandum missi, septembrio mense Compendium venerunt.
52 Annalista Saxo: MGH, SS, VIII, p. 574.
53 Annales Fuldenses (auctore Ruodolfo): MGH, SS, 1, p. 364, 26—27.
54 M. Kos, Conversio Bagoariorum et Carantanorum, Ljubljana 1936, p. 135, 15—25. Срв. също Латински извори, с. 133—134. За това събитие няма никакво посочване у Zlatarski, Vel’ka Morava a Bulharsko, р. 275 sqq.
на нашия извор поставя редина въпроси, на конто е трудно да се отговори с положителност. На първо място това е въпро-сът за времето на Прибиновото избягване в земята на българите. Измежду разните предложени датировки най-вероятно из-глежда, че Прибина е избягал при българите към 833—836 г.,ББ това ще рече в самото начало на управление™ на княз Мала-мир. По това време, както се предполага, границата между българската държава и младото моравско княжество на Моимир е вървяла по река Тиса, като областта между Драва и Сава е била в българско владение.66 Между моравските, панонските и българските земи съществували очевидно добри връзки, между другого именно през България вървяла византийската търго-вия за моравските и панонските земи,57 а всичко това, разбира се, спомогнало за бягството на нитренския княз в България. Защо обаче той се принудил така бързо да напусне българските земи и да търси ново прибежище при хърватите, за това може само да се гадае. Възможно е, на първо място, между моравския княз Моимир и българите да е било постигнато ня-какво споразумение, вероятно насочено преди всичко против об-щия враг — франките. Именно съществуването на такова споразумение между Моимир и Маламир в България ще да е принудило по всяка вероятност Прибина да напусне българските земи и да търси ново убежище. Може би, от друга страна,
35 По въпроса за хронологията и изобщо за тези събнтия вж. подробности: V. Novotny, Ceske dejiny, 1, 1, Praha 1912, р. 293 sqq.; Dvornik Les Slaves, pp. 150, 227; Les iegendes, p. 221 sqq.; Byzancia, p. 119; J Skultety, Pribina. Risa vel’komoravska, Praha 1935, p. 9 sqq.; J. C i b u I-k a, Pribina a jeho kostol v Nitre, ib., pp. 25 sqq., 28 sqq.; M. Kos, К historii kniezat’a Pribinu a jeho doby. lb., p. 53 sqq.; M. Mur ko, Pribina — Privina. lb., p. 65 sqq.; L. Knappek, Cirkev a stat v boji о rozsirenie krest’anstva v IX. storoCi. lb., p. 243 sqq.; M. We i nga r t, Pribina, Ko-cel’a Nitra v zrkadle pramenov doby cyrilometodejskej, ib., p. 319 sqq.; p. 337 sqq.; M. Kos, Conversio, p. 73 sqq.; p. 119, n. 157.
36 Срв. Dvornik, Les legendes, p. 223 ; Byzancia, p. 119 ; 3 л а т a p с к и, История, с. 316 и сл.
37 Dvornik, Les legendes, р. 225 sqq.; Byzancia, p. 120 sqq. За визан-тийско-моравските търговски връзки през ранното средновековие вж. L. Niederle, Byzantsky obchod а гетё Ceske v IX. а X. stoleti. Pekaftiv Sbornik, Praha 1929, pp. 33—37; F. D v о r n 1 k, Le commerce byzantin avec les pays icheques aux IXe et Xе siecles. Byzantinoslavica, II (1930), pp. 469— 71.
причината да се крие в положението в самата българска държава. Към 833 г. в България започва противохристиянско гонение, жертва на което пада и самият брат на българския хан — Бонн.68 Прибина вече бил приел християнството и не е изключено пребиваването му в една нехристиянска страна като България от онази епоха да не представлявало за него напъл-но обезпечено убежище. Най-сетне тук са изиграли известна роля и българо-франкските отношения по това време. Според нашия иэвор, който ни осведомява за бягството на Прибина, изгоне-ният от Моимир нитренски княз прекарал няколко време при баварския комит Ратбод, който го представил на Людовик Немеки, по чието внушение и бил покръетен. След като прекарал при Ратбод известно време, Прибина влязъл в стълкновение с него и именно тогава бил принуден да бяга в България. Както бе посочено, още при своето възкачване на престола Маламир установил, през 832 г., приятелски отношения с франките, като изпратил нарочно пратеничество с дарове. Всичко това очевидно правело пребиваването на Прибина у българите твърде не-сигурно и го принудило да търси убежище сред хърватите. Във всеки случай несъмнено както за Прибина, така и за сина му Коцел, бъдещия владетел на панонските славяни (861—874), пребиваването в България не ще да е останало без влияние: сетнините се проявили при пристигането на Мелодий.
Към средата на IX в. отношенията между България и мла-дото Великоморавско княжество, начело на което стоял енер-гичният княз Ростислав (846—870), се усложнили твърде много поради тясното преплитане с политиката на двете най-големи политически сили в тогавашния европейски свят — Византийската империя и франкската държава. За повече от две десе-тилетия, в началото на втората половина на IX в., събитията в двете славянски страни са в най-голяма взаимозависимост. Пое-мането на властта от княз Борис (852—889) в България било ознаменувано с опит за поддържане на добри отношения с 58 * * * *
58 Migne, Р. Gr., CXXVI, col. 193 sqq.; I. Martinov, Annus eccle-
siasticns graecoslavicus edittis anno inillenario SS. Cyrilli et Methodii slavicae
gentis apostolorum etc. Bruxellis 1833, pp. 291—292; 1. D u j C e v, Slawische
Heilige in der byzantinischen Hagiographie, SOF, XIX (1960), p. 74; Златар-
ски, История, с. 332 и сл.
Людовик Немеки, като още същата година при неговия двор пристигнало едно българско пратеничество.59 Не се знае какви са бити задачите на това пратеничество, обаче изглежда, че то не допринесто много за установяването на добри отношения. На следната (853) година княз Борис действувал в съюз с ве-ликоморавския княз Ростислав и, както може да се съди по някои посочвания, с някои немски първенци против Людовик Немеки.60 Този съюз между двамата славянски владетели не се понравил на управниците на Византия и на франкската държава. Именно по подтикване на тези сили наскоро против българската държава се обявиди хървати начело със своя княз Търпимир (845—864) и сърби и започнали враждебности, които продължили от 854 докъм 860 г. и които през това време отвличали силите и вниманието на българското княжество от съюза с великоморавците.61 Възможно е също претърпяното през 853 г. поражение във войната с Людовик Немски да е оказало своето въздействие. във всеки случай през 855 г. Ро-
59 Annales Fuldenses auctore R и о d о 1 f о: MGH, SS, 1, pp. 367, 39—368, 1: legationes Bulgarorum Sclavorumque audivit et absolvit. Срв. E. Diimmler, Geschichte des Ostfrankischen Reiches, I, Leipzig 1887, pp. 365, 285; Zlatarski, Vel’ka Morava a Bulharsko, p. 276 sqq.; Златарски, История, I, 2 (1927), с 1 и сл. Срв. също: Латински извори, II, с. 43.
60 Annales Bertiniani: MGH, SS, I, p. 448, 14—18: Bulgari, sociatis sibi Sclavis, et, ut fertur, a nostris muneribus invitati, adversus Hltidowicum, Ger-maniae regent, acriter promoventur, sed Domino pugnante vincuntur... В това сведение не са ясии две подробности, а именно кои са тези славяни, в съюз с които действували българите, а иа второ място, подсказването за участие на немски подбудители в тези войни против Людовик Немски. Посочването за славяни като съюзиици иа българите е твърде общо. Възможно е западните хронисти, които ни дават вестите за тозн период, все още да са разгранича-вали в българската държава двата етнически елемента. Не е изключена обаче и възможността, както това се предполага от някои изеледвачи, под посочването на славяните тук да се крие указание за Великоморавското княжество. Общо по въпроса вж. D u m m 1 е г, ор. с., р. 382: die Bulgaren mit den pan-nonischen Slaven verbunden ; J. M a r q и a r t, Osteuropaische und ostasiatische Streifziige, Leipzig 1903, p. 117: die Bulgaren im Verein mit den pannonischen Slawen auf Anstiften Karls des Kahlen...; Novotny, op. c., p. 299; Dvor-n 1 k, Les legendes, p. 226 sqq.; Златарски, n. c., c. 6 и сл.
61 Срв. за подробности: Зла тарски, История, с. 8 и сл.; К. Зире-чек — J. Радон и h, Историка Срба, 1. Београд 1922, с. 142 и сл.; Dvor-n 1 k, ib., р. 226 sqq.
стислав вече действувал сам против Людовик Немеки, като имал на своя страна сина на самия франкски крал, маркграфа Карломан.62 Това изолиране на българския княз от Великомо-равия разкрило за Людовик Немеки нова възможност за сближение с българите. Разширението на Великоморавското княжество към югоизточна посока допринесло за изменение на отношенията с българския княз: към 860 г. Великоморавия вече граничела по течението на Тиса с България63 и така се нав-дигала като неин съперник в обединението на тези славянски племена, конто обитавали в Панония и по средното течение на Дунав. През 861 г. отношенията между Ростислав и българския княз Борис били враждебни.64 Претърпените неуспехи на българските войски във войната против сърби и хървати не-съмнено също налагат на българския княз да не предизвиква враждебност у своите мощни съседи франките и с това още повече да усложнява своето положение. Така когато към 860 г. се оформили две противоположни коалиции, едната начело с Византийската империя, а другата начело с франкската държава и в допълнение Папската курия, двете славянски държави, движени от своите външнополитически и вътрешнополитически интереси, се наредили на двата противоположни лагера и за известно време се изправили една против друга.
Тълкуването на този факт трябва да се дири в политиката на Великоморавия и на България, при което в единия и дру-.гия случай се наблюдава забележително сходство.65 Така как-то за Великоморавското княжество, в което християнството
13 Dvornik, Les Slaves, р. 1.51 ; Les legendes, p. 227. D ii m m 1 e r, op. c., p. 389 sqq.
63 Срв. Dvornik, Les Slaves, p. 152. Сведеиието на Теофнлакт Охрид-ски (М i g n е, Р. Gr., CXXVI, col. 197) за това, че при поемането на властта „облак франки- бил „покрил цяла България", не може да (е смята въпреки обясненията на Ф. И. Успенский, К истории крестьянского земевладения в Византии, ЖМНПр.,CCXXV, отд. 2 (1883), с. 75 и сл. и особено на Златар-ски, История, с. 7, 791—794, за напълно ясно.
64 През 860 или началото на 861 г. бил погубен във война княз Прибина На негово място бил поставен синът му Коцел (861—874), което разкривало още повече пътя на Ростислав към югоизток.
65 Срв. по въпроса: Dvornik, Les Slaves, р. 155 sqq.; Les legendes, p. 231 sqq.; I. D u j t e v, Au lendemain de la conversion du peuple bulgare, L’epitre de Photius. Melanges de science rel., Il (1951), p. 225 sq.
вече намерило разпространение,66 така и за българската държава, в конто езичеството на първобългари и славяни все още представяло господствуваща форма на религия, приемането на единна християнска вяра представяло едно от най-удобните средства за създаване на известно вътрешно единство в дър-жавата, като в същото време запазят политическата независимост на своите страни. Още първите семена на християнската вяра сред бохемските и моравските славяни били донесени от западното духовенство, което поставило новопокръстените тукаш-ни славяни не само в зависимост от Римската курия, но, което представяло особена заплаха, от франкското духовенство. Според едно сведение в земите на чешките и моравските славяни по това време действували също и византийски свещени-ци мисионери,67 за конто е изказано предположение, че са про-никнали от България, когато в нея по времето на Омуртаг, както и по-късно, по времето на неговия приемник Маламир, започнали гонения против християнството.68 Именно за да се спаси от засилването на политическото господство на франкското духовенство в своята държава, Ростислав — независимо от факта, отгде проникнали ранните семена на християнската религия — насочил погледа си към един по-далечен религиозен център — Цариград, който можел да бъде по-малко опасен за него. Необходимо условие за здраво проникване на вя-рата и главно за извоюване на национална независимост даже при новата вяра било наличието на славянска църковна йерар-хия. Съзнавайки това, Ростислав към 860 г. се обърнал с подобно искане към Рим.69 Отказът оттам да задоволят неговата
66 Общо по въпроса за покръстваието на чешките, моравските и панонските славяни вж. подробности: D v о г n i k, Les Slaves, р. 150 sqq.; Les 1ё-gendes, р. 231 sqq.; J. C i b u 1 к a, Velkomoravsky kostel v Modrc it Velehradn a zacatky kfest’anstvi na Morave, Praha 1958; Zur Friihgeschichte der Archi-tektur in Mahren (800—900). Festschrift К. M. Swoboda zum 28. Januar 1959 Praha 1959, pp. 55 — 74 (Sonderabdruck); V. Va vfinek, К otazce poCatkii christianisace Velke Moravy. Listy filolog., VII (LXXXII) (1959), pp. 217—224.
67 Vita Methodii, cap. IV: н соуть къ ни къшьлн оучнтгм мнозн, кр.стн1кнн из н нз гр>къ и нзъ нъмьць, ны ръзлнчь.
Вж. текста у А. Теодоров-Балан, Кирил и Методи. I, София 1920 с 88
68 Срв. D v о г n i k. Les Slaves, р. 155.
69 Срв. Vita Methodii, cap. VIII: Балан, n. с., с. 90. 10—11.
молба се дължал не само на факта, че Римската курия не раз-полагала с подготвено славянско духовенство,70 но още повече на нейното отрицателно отношение към употребата на нацио-налните езици в богослужбата.71
Християнството в България прониквало главно от Византия и официалното признание на новата вяра, както и учредяването на църковна йерархия щяло да постави българските земи в най-тясна зависимост от Цариградската патриаршия, посредством нея и от византийското правителство. Именно поради това княз Борис, принуден по силата на обстоятелствата да приеме християнството от Византия, при разрешението на църковните въпроси се обърнал още през втората половина на 866 г. към Рим, откъдето заплахата за националната независимост могла да бъде по-малка. Забележително е обаче, че при проникването на християнството сред бохемските и моравските славяни от едно църковно средище като архиепископията на Залцбург, тук били пренасяни от франкското духовенство и някои спе-цифични учения, като например учението за съществуването на антиподите,72 срещу което Константин Философ при дейността си във Великоморавия сметнал за необходимо да се бори73 в
70 Срв. D v о г n I к, ор. с., р. 156 : On у avait ОёсИпё sa demande, рго-bablement рагсе qu’on ne pouvait lui fournir les hommes qu’il demandait, des pretres sachant la langue des Moraves.
71 Това да се свърже с поддържаната от Римската църква, общо взето, през средновековието и по-късно време теория за триезичието. Вж. обстойно по въпроса: 1. DujCev, Il problema delle lingue nazionali nel Medio Evo e gli Slavi. Richerche slavistiche, VIII (1961), pp. 39 — 60.
72 Срв. Vita Constantin i, cap. XV .’Балан, n. c., c. 59, 23—25.
73 Това учение e било поддържано от залцбургския архиепископ Вирги-лнй (700—784) (за него вж. обстойно: Н. Krabbe, Bischof Virgil von Salzburg und seine kosmologischen Ideen. Mitteilungen d. Inst.f. osterr. Geschichts-forschung, XXIV (1903), pp. 1—28; H. Lowe, Ein literarisclier Widersa-cher des Bonifatius. Vergil von Salzburg und die Kosmographie des Aethicus Ister. Meinz 1952= Akad. d. Wissenschaften u. d. Liter., Abb. d. Geistes- und Sozialwiss. KI., Jhg. 1951, Nr. 1; В. Новак: Истор. часопис, VII (1957), q 17 и бел. 52), чиито схващания са били осъдени в послание на папа Захарий (741—752) от 748 г., обаче, както личи, намерили поддръжници веред немско-то духовенство и се разпространявали дори и през втората половина на IX в. благодарение на него във великоморавските земи. За подробности по въпроса вж. I. D u j с е v, Un episodic dell’ attivita di Costantino Filosofo in Moravia. Richerche slavistiche. III (1954), pp. 90—96 ; срв. J. Vasica: Byzantinosla-
духа на общоразпространените византийски схващания по въпроса.
Към 860—861 г. двамата славянски владетели, подбуждани от еднакви в основата си политически цели за приемане на християнството и едновременно с това за запазване на нацио-налната независимост, се насочват към две противоположни посоки: Ростислав се насочва към Цариград, а Борис — към франкския владетет, а чрез него и към Римската църква. Но тъй като в основата на двете действия има и политически под-буди, те са тясно свързани взаимно. Може дори да се каже с пълна правдоподобност, че и при двата случая за създаване на основа на равенство в отношенията74 изповеданието или приемането на християнството е било използу ваното като средство за укрепване на политическите съюзи. Хронологическият ред на събитията дава основание да се предполага, че инициа-тивата за създаване на византийско-великоморавска политиче-ска и, тъй да се каже, религиозна коалиция, е принадлежала на Ростислав. Търсейки утвърждаване на своята църковна и политическа независимост, Ростислав през 862 г. се обръща към Цариград с нарочно пратеничество, за което обстойно ни говори един агиографски извор, именно Пространного житие на Константин-Кирил. Поради своя характер житието изтъква само религиозната страна на водените преговори, премълчавайки на-пълно тяхната политическа основа.76 Едновременно с това и в отговор на тези Ростиславови действия започва сближението между Борис и Людовик Немеки. Още през 862 г., когато във византийската столица се водят дългите преговори между Ро-
vica, XX (1959), рр. 95—98; F г. Repp, Zur Erklarung von Кар. XV der Legends von Konstantin. Zf. f. slav. Philologie, XXVI, 1 (1957), pp. 114—118; I. Dujcev: Byzantinoslavica, XIX (1958), pp. 322—323, 1. Dujtev, Noch-mals zur Erklarung von Кар. XV der Legende uber Konstantin. Zf. f. slav. Philologie, XXVII (1958), pp. 177-178.
71 Извъиредно показателио за презрителното отношение към езичниците е едно сведение на исторически извор от същата епоха : Kos, op. с., рр. 134,30-135,12.
75 Срв. Dvornik, Les Slaves, р 156: (Rastislav) voulait completer I’emancipation politique des Slaves, a I’egard de 1’Empire franc, par une emancipation religieuse. . .; Les legendes.p. 228 sqq. ; D ii m m 1 e r, op. с., II (1887), p. 178 sqq.; Златарскн, n. c., c. 17 и сл.
стиславовите пратеници и цариградското правителство и църк-ва, се уговарят общи действия между Борис и Людовик Немеки. И действително през следната година те воюват съвмест-но против великоморавците.76 По същото време Римската курия, която е заинтересувана от едно привличане на българския владетел и неговия народ към Запада, следи с особен интерес събитията и се старае да бъде в течение на тях. В писмо на папа Николай 1 (858—867) до Людовик Немеки от 864 г. се говори за готвена среща между немския владетел и българския княз в град Тулна за уговаряне на общи действия против ве-ликоморавския княз Ростислав.77 От изворите от същото време, именно писмо на константския епископ Соломой до палата,78 писмо на Николай I до реймския архиепископ Хинкмар79 и от продължението на Бертинианските анали80 узнаваме, че съюзът между двамата владетели—Людовик Немеки и Борис — тряб-вало да бъде скрепен чрез покръстваието на последняя, а това означавало чисто и просто, че българите се готвели да прие-мат християнството като официална религия в държавата си, обаче не от съседната Цариградска патриаршия, а от немско, сиреч католическо духовенство. За Византийската империя това представяло тежък удар. Западната църква, разривът с която се очертавал все по-ясно и съперничеството се задълбочавало все повече и повече, предприемала решителна стъпка да установи влиянието си в области, разположени непосредствено до сърцето на самата империя. Загубата сега щяла да бъде за
76 Annales Fuldenses: ib., рр. 374, 18 — 375, 1 ; D ii m m-1 e r, op. c., p. 51 ; D v о r n i k, Les legendes, p. 228 ; Златарски, n. c., c. 14 и сл. Вж. още сведението на Annales Xantenses: MGH, II, р. 230. Срв. N о v о t п у, ор. с., р 308.
77 Е. Perels, Nicolai I рарае epistolae. MGH, Epistolae VI. Karolini aevi IV, p. 293, 1—9: Quoniam nuntias, quod fidelis rex disposituin habeat venire Tullinam et deinde pacem cum rege Vulgarorum confirmare et Rastitium aut volendo aut nolendo sibi oboedientem facere. . .
78 E. Perels, op. c., p. 293, 1—9.
78 E. Perels, op. c., pp. 601, 9—29 ; 603, 2—604,3.
80 Annales В e r t i n i a n i: MGH, SS, 1, p. 465, 29—31 : Hludowicus, rex Germaniae, hostiliter obviam Bulgarorum (regi) Cagano nomine, qui chris-tianum se fieri velle promiserat, pergit. Срв. D ii m m 1 e r, op. c., p. 86 ; N o-votny, op. c., pp. 309—310: Златарски, пос. съч., c. 16 и сл.
Цариград много по-страшна, отколкото някогашната заплаха да бъде загубен Илирик за византийската църковна юрисдикция. Византийското правителство не само посрещало с радост пра-теничеството на великоморавския княз, но почти незабавно реа-гирало с разполагаемите средства, именно чрез изпращането на религиозно-църковната мисия, начело на която стояли двама български славяни солунските братя Константин Философ-Кирил и Методий, а на следната (864) година била предприета по суша и по море експедиция против бъчгарската държава.81 Без да се излагат тук подробности около дейността на Константин Философ и Методий във Великоморавия и Панония, които са много добре познати,82 трябва да се каже, че двете действия на византийското правителство в различна продължи-телност от време дачи такива резултати, които били с най-важни последствия. Така през втората половина на 865 и началото на 866 г. империята могла да се радва на голям двоен успех. Пред заплахата на византийското нападение бъл-гарският княз очевидно се отказал от съюза си с немския владетел и за утвърждаване на помирението с империята се съ-гласил да приеме християнството от Цариград, което означавало въдворяването на византийското религиозно-църковно и оттам политическо влияние в българските земи. Покръстването се из-вършило през септември 865 г.83 По същото време византийската църковна мисия във Великоморавия действувала напъл-но успешно: за империята било не толкова важно въвеждането там на богослужение на славянски език, което ставало съглас-но с официалните разбирания на императора и на самия пат-
S1 Georgius Н a m а г t о 1 u s, Chronicon, ed. E. de Muralt, Petropoli 1859, p. 732, 15—18. — (Ps.-) Symeon Magister, ed. Bonn., pp. 664, 21— 665, 2 ; 665, 11—18. — Leo Grammaticus, ed. Bonn., p. 238,10—19 ; Златарски и. с., с. 18 и сл.
42 За подробностите вж главно: Novotny, op. cit., р. 317 sqq.; D vor-п 1 k, Les Slaves, р. 164 sqq ; Les legendes, p. 231 sqq.
83 За тази дата вж подробности у 3 л а т а р с к и, п. с., с. 27 и сл. Подлежат на проверка поправките в хронологията. предложени от А. V a i 11 а п t — М. Lascaris, La date de la conversion des Bulgares. Revue des etudes slaves, XXIII (1933), pp. 5—8 ; О. P r i t s a k, Die bulgarische Fiirstenliste und die Sprache der Protobulgaren, p. 34 (»ca. April—Mai 866“); Ostrogorsky, Geschichte, p. 186, n. 1 : .schon 864“.
риарх Фотий, колкото изместването на влиянието на западната църква и установяването на византийското влияние сред тази далечна страна. Пред тази перспектива дори въпросът за об-реда, който трябвало да бъде прилагая във Великоморавия, изглежда, оставал на второ място. Осуетяването на българо-немския политически и религиозен съюз, разбира се, донасяло очакваното разрешение за Ростислав. При постигнатото поми-рение между българския княз и империята добрите отношения между България и Великоморавия се възстановявали: българската държава преставала да бъде противник на своите севе-розападни славянски съседи.84 85 Двамата византийски мисионери, конто водели със себе си, както може да се предполага, до-ста голям брой свои ученици измежду българските славяни, проправяли още по-добре пътя за това опознаване и сближа-ване между двата славянски и братски народа.
Обръщането на княз Борис към Византия, сиреч приемане-то на християнството от Цариградската патриаршия, установяването на византийска църковна йерархия в българските земи и сключването на мир с Византийската империя при отказ от всякакви съюзни отношения с немския владетел обаче не раз-решавали проблемите, конто стояли пред българите. В течение на по-малко от година настъпили усложнения и промени. В на-чалото на 866 г. в България избухнал голям бунт, насочен против княза и с подчертан езически характер. Каквито и причини да съществували за избухването на този бунт,86 несъмне-на е ръководната роля в него на българските боляри.88 Недо-волството от приемането на новата вяра като официална религия в държавата изразявало очевидно не толкова привърза-ност към езическата вяра на бащите, колкото ненавистта към Византия и опасението, че посредством приемането на християнството именно от Цариград се подготвял пътят за прониква-нето на силно византийско религиозно, църковно и политическо влияние в България. На Запад — както може да се съди по обстойните вести, конто намираме в писанията на западни ав-
84 Срв. Zlatarski, Vel’ka Morava a Btilharsko, р. 284.
85 Вж. обясненията на Златарскн, п. с., с. 43 и сл.; П. М у т а ф -ч и е в История иа българския народ, I. Второ издание София (1943), с 173 и сл.
86 Срв. 3 л а т а р с к и, и., с. 47 и сл.
тори87 следели с извънредно голямо внимание събитията в българските земи. Дали чрез малобройното намиращо се в България франкско духовенство или по някакви други пъти-ща обаче в бунта имали пръст и франките,88 конто по този начин разслабвали византийската политика и подготвяли почва за ново привличане на българите към себе си и Западната цър-ква, Към началото на втората половина на 866 г. заплахата, пред която Борис отстъпил поради византийското нашествие,-можела да се смята отстранена. Той сега отново — заставен от противовизантийските настроения в страната — се насочил към Запада: през август 866 г. той отправил пратеничество до Рим, което трябвало да потърси разяснение по пяла редица въпроси, свързани с вярата, църковната организация и бита на новопокръстения народ и несъмнено да подготви сближението с Курията.89 В същото време било изпратено пратеничество и до Людовик Немеки с известие за покръстваието и с молба да бъдат изпратени в България .способни проповедници на християнската вира"90. От този момент в течение на цели три години политиката на империята по отношение на България претърпява нов тежък неуспех. В края на ноември 866 г. папа Николай I пратил в България своя мисия начело с епископа на Популония Павел и епископа на Порто Формоза, конто пре-стояли при Борис най-малко до пролетта на 868 г.91 До есента
47 Annales Bertiniani: MGH, SS. I, pp. 473, 39—474, 19. Response Nicolai 1. Papae ad consulta Bulgarorum: Perels, op. c., § 17.
w Златарски, n. c., c. 53 и сл. добре, изтьква. че покрай вътрешните причини за бунта .могат да се предполагал и външнн политически причини за болярския бунт — подбуди от страна на франкския крал и западного духовенство", за което обаче може само да се гадае. без да прятежаваме ясни докази на иашите извори.
49 За подробности вж: Златарски, История, с. 85 и сл.; D \ о г п i к. Les Slaves, р. 172 sqq.; 1. DujCev, Die Responsa Nicolai I. Papae ad Consulta Bulgarorum als Quelle fur die bulgarische Geschichte. Festschrift des Haus-, Hof- und Staatsarchiv, 1. Wien 1949, pp. 349 — 362; 1. DujCev, Славяно-болгарские древности IX-го века. Byzantinoslavica, XL 1 (1950), pp. 6—31 ; idem. Еше о славяно-болгарских древностях 1Х-го века, ib., XII (1951), рр. 75—93.
я» Annales Fuldenses; MGH. SS, I, p. 379, 45—48; p. 380, 1—5.
91 За подробности вж.: J. Hergenrother, Photius, Patriarch von Con-stantinopel. I. Regensburg 1867, p. 606 sqq.; Dvornik, Les Slaves, p. 191
на 869 г. българският княз води преговори с Рим, след като още през пролетта на 867 г. в страната му останали само напеките пратеници, а мисията на Людовик Немски била прину-дена да се завърне. На цариградския църковен събор през 869— 870 г. българските искания биват задоволени от византийското правителство и от патриаршията92 и България отново минава под върховенството на Цариградската църква, ще рече, и в сферата на политическото и културното влияние на Византийската империя. Изглеждало, че не било възможно при географското положение на българските земи друго разрешение. В същото време обаче положението във Великоморавия се развивало напълно в ущърб на византийската политика. Представи-телите на византийската църковна и политическа мисия биват при-зовни в Рим, гдето пристигат в края на 867 или началото на 868 г.93 Това означавало колкото признание на тяхната дейност във великоморавските земи, толкова и поставянето им под върховенството на Римската църква и отдалечаването от Цариград. Истинският водач на византийската мисия в земята на Ростислав, Константин Философ-Кирил, починал в Рим на 14. II. 869 г., без никога повече да види византийската столица. През лятото на 869 г. войските на Людовик Немски нанесли поражение на Ростислав.94 Византийско-великоморавският съюз прочее не до-несъл нито за империята, нито за Ростислав очакваните и же-лани резултати. Обръщането на българите към Византия обаче определи в най-голяма степей политиката на Папската курия по отношение на Великоморавия и частно към делото на Методий.96 Назначаването на Методий през 870 г. като архиепископ
sqq.; I. D u j С е v, Testimonianza epigrafica della missione di Formoso, ves-covo di Porto, in Bulgaria (a. 866/7). Epigraphica, Xll (1951), pp. 49—59.
92 За подробности вж Златарски п. с., с. 132 и сл.
,3 За подробности вж. D v о г п i k, Les Slaves, р. 172 sqq.
ч D й m m 1 е г, op. cit., р. 276 sqq.; D v о г п i к. Les Slaves, р. 204 sqq.; Les legendes, p. 268 sqq Към същото време византийският император Василий I (867—886) опитва да поддържа добрн отношения както с Людовик Немски, така и с Папската курия главно с оглед иа заплахата на арабите: вж. посочвания у Doi ger, Regesten, I, nrr. 480, 481, 487, 488, 489, 491,496.
95 Срв. Dvornik, Les Slaves, p. 214: La question bulgare domine tout; e’est elle qui decide de la politique pontificate en Moravie et en Pannonie;. срв. idem. Les legendes, p. 269
на цяла Панония със седалище стария град Сирмиум (дн. Срем-ска Митровица), който към 873—879 г. минава в пределите на българската държава,96 съставя от страна на Папската курия «дин твърде смел, но отчаян опит за утвърждаване на западного църковно влияние в стария Илирик, в непосредствена бли-зост до българската държава.97 Покрай безуспешните опити чрез послания да бъде върнат българският княз Борис отново към Римската църква98 папа Йоан VIII (872—882) се решава на тази стъпка обаче при едно тежко изискване към Методий: да изостави употребата на славянската богослужба," което оз-начавало да се отрече от цялото дело на брата си и на своя собствен живот. Ако и да прави опити за уреждане на отношенията си с франкската държава и с Курията,100 Византийската империя живо следи събитията във Великоморавия и, както може да се съди например от косвено свидетелство в съчиненията на Константин VII Багренородни (912—959),101 в Цариград са били сравнително правилно осведомени по много въпроси. Надеждите на империята към Великоморавия обаче не се оправдават и естествено интересът към нея значително на-малява. Тя не може да бъде използувана като съюзник против българската държава, с която Византия през 864 г. сключва т. нар. „дълбок мир“ и с много малки колебания го спазва неизменно цели тридесет години.102 Едно пратеничество на империята при приемника на Ростислав, княз Светополк (870— 894), през 874 г.103 има ограничено значение. Изглежда също
56 Срв. Dvornik, Les legendes, р. 275.
87 За подробности: Dvornik, Les Slaves, р. 205 sqq. Les legendes p. 267 sqq.
88 За подробности вж. Златарскн, пос. съч., с 156 и сл.
89 Срв. Dvornik, Les Slaves, р. 212 sqq.; С. Korolevskij, Liturgie en langue vivante, Paris 1955, p. 116 sqq.
100 Вж. посочванията за това тук, с. 351 бел. 95.
101 Това показва осведомеността на Константин Багренородни в съчине-нието му „За управление на империята”: вж. Constantine Porphyro" g е n i t u s, De administrando imperio. Ed. Gy. Moravcsik — R. J. H. Jenkins’ Budapest 1949. cap. 13, 3 sqq.; cap. 38, 57 sqq.; cap. 40, 27 sqq. cap. 4Г 1—26; cap. 42, 15 sqq. Срв. Dvornik, Les legendes, p. 236 sqq.
102 За продължителността на мира вж. мойте бележки: ВВр XV (1959), •с. 70; Златарскн, пос. съч., с. 283 и сл.
103 D о 1 g е г, Regesten, I, nr. 494.
25. Образи на двама българи от XI в. (Б* и Герман) во парижки ръкопис
26. Детайл от съшата миниатюра

че призоваването на архиепископ Методий във византийската столица през 880—881 г.104, при което пътуване той вероятно е минал през българските земи и ще да се е срещнал с българския княз Борис,105 не донесло никакви явни промени в поло-жението. Възложената на архиепископ Методий мисия като глава на възстановения диоцез на Сирмиум в непосредствена близост с българската държава не могла да бъде изпълнена както поради силното и ожесточено противодействие на нем-ското духовенство, което за повече от две години го лишило от свобода,106 така и поради личното безразличие на новия ве-ликоморавски владетел към делото на славянската богослужба и просвета. За всички тези години не знаем почти нищо за отношенията между Великоморавия и България, ако се изключи едно събитие, именно пратеничеството в българските земи ца папския пратеник Йоан Венециански, който бил свързан в ми-налите години с великоморавския княз.107 Смъртта на архиепископ Методий на 6. IV. 885 г. дала нов тласък на нещата. Предназначената за дейност сред великоморавците славянска книжнина загубила сега всяка официална подкрепа и посредством приютените в България Кирило-Методиеви ученици била спасена от окончателно забвение.108 С пристигането на Климент, Наум и другите труженици на славянската писменост в исто-рията на старославянската литература се разкрива нова страница. През периода обаче между 885 и 893—894 г. в отношенията между българските земи и Великоморавия настъпват нови момента, конто представят особен интерес.
104 Dvornik, Les Slaves, р. 271 sqq.; Les legendes, p. 275 sqq.; J. В i d 1 o, Cesta Metodejova do Cafihradn. Casopis Matice Moravske, XXV (1916), pp. 35—54.
105 Срв. Dvornik, Les Slaves, p. 279, изказва съмнения откосно това. Напротив, Златарскн, п. с., с. 219 н сл., е склонен да допуске това посещение на Методий при българския княз; срв. също Zlatarski, Vel’ka Morava a Bulharsko, р. 285.
108 Срв. F. Grivec, Quaestiones Cyrillo-Methodianae. Oiientalia Christiana periodica, XVIII (1952), pp. 113—117: I. De carceribus S. Methodii; Dvorni k, Les Slaves, p. 209 sqq.; Les legendes, p. 271 sqq.; F. Grivec, Metodova jeca — Ellwangen. Zgodovinski casopis, X—XI (1956—1957), pp. 282—284.
107 За подробности вж. у Златарскн, п. с., с. 179 н сл., 805 и сл.
108 Срв. сполучливото определение на Dvornik, Les Slaves, рр. 282— 322: L’oeuvre de Methode sauvee par les Bulgares.
Главният извор, конто ни осведомява за съдбата на пристигна-ли-те в България през 885 г. Кирило-Методиеви j ченици, е прост-ранно~о Климентово житие, съставено от охридския архиепископ Теофилакт в края на XI или началото на XII в.,1сэ въз основа на загубени днес старобългарски първоизвори — вероятно някакво пространно житие на Константин-Кирил и учени-ците му. 110 Преследвани и подложени на мъчения, Климент и неговите събратя през Дунава се озовали на крайната северо-западна граница на българската държава, именно в граничната крепост Белград, гдето били посрещнати от местния български управител най-радушно и веднага били пратени при княз Борис, в столицата Плиска, тъй като се знаело, че князът „жадувал за такива мъже“1И. Зад агиографската украса на ви-зантийския писател лесно можем все пак да открием, че носи-телите на славянската писменост наистина били посрещнати като най-желани гости от българите. Това неочаквано събитие в историята на началната славянска книжнина и просвета стой в зависимост от множество събития в политический живот на великоморавските славяни и на българската държава. Отношени-ята на великоморавския княз Светополк твърде често са отразя-вали неговите отношения с франкската държава и съответно за. силването или отслабването на влиянието на немското духовенство във Великоморавското княжество. Във връзка с отноше-нията между чешките и панонските славяни и българските земи влияние оказало обстоятелството, че след смъртта на княз Коцел (874 г.) земите на Панонското княжество минали под властта на франките: в течение на десетина години долнопа-нонските области били владени от незаконнородения син на
Hatt-доброто, критично издание : Н. Л. Т у н и ц к и й, Материалы для истории жизни и деятельности учеников свв. Кирилла и Мефодия, I, Греческое пространное житие св. Климента Словенского, Сергиев Посад 1918. Вж. също: Теофилакт, Житие на Климент Охридски. Превод от гръцкня оригинал, увод и бележки от Ал. Мнлев, София 1955. Към това издание вж. Ив. Снегаров: ИИБИ, VII (1957), с. 419 н сл.; Ал. Милев: пак там, VIII (1960), с. 383—399.
110 Срв. Ив. Д у й ч е в: Естествознанието в средновековна България, София 1954, с. 52—54, 562; Изследвания в чест на акад. Ст. Младенов, София 1957, с. 157 и сл.; В. Z., L (1957), р. 518.
1п Vita Clementis, cap. XVI, 47: Миле в, п. с., с. 68—69.
Карломан, Арнулф. Това разкъсало Еръзката между южните славяни итехните братя от моравско-панонските земи, а заед-но с това създало допир между франкската и българската държава. През 881 г. в земите на Великоморавия било извър-шено нападение, в което участвували българи и франки, пред-вождани от Арнулф.112 През следните години Светополк воюва с Арнулф, за да отмъсти за това нападение, и мирът се ут-върждава между тях едва през 885 г.113 Като проводник на немското влияние във Великоморавското княжество през това време се явява немецът Вихинг (Wichingus), който за известен период успява да се утвърди като любимец на Светополк и поради това получава възможност да упражнява доста силно влияние, насочено — при липсата на заинтересуваност от страна на княза по отношение на славянската книжнина и просвета — към архиепископ Методий и неговите ученици. В течение на повече от две десетилетия Вихинг играе отрицателна и ярко враждебна роля спрямо архиепископ Методий и неговите ученици, както и в отношенията между Великоморавското княжество, Арнулф и българите.114 Кризата настъпила непосред-ствено след смъртта на Методий, когато франкското духовенство отказало да признае избрания приемник на Методий славянина Горазд — и настоявало за Вихинг като викарий до това време и епископ на Нитра. За отбелязване е, че пространного Климентово житие, като разказва за изгонването на Методиевите ученици, щади, общо взето, великоморавския княз, и вини за постигналите ги страдания франкското духовенство и войска: „люде варвари немци1*115. Както се знае, прогоне-ните Методиеви ученици се пръснали на три страни: едни се
112 D iimm I er, op. с., III (1888), р. 225 sq.; J. F. Boh m er, Regesta imperii. I. Die Regesten des Kaiserreiches unter den Karolingern 751—918. Nach J. F. Bohmer neubearbeitet von E. Miihlbacher. 2 Aufl. I. Bd. 2 Abt., Innsbruck 1904, p. 726; Novotny, op. cit., p. 387 sqq.
113 Diimmler, op. c., p. 226, r. 1.
111 За подробности вж. D v о r n I k, Les Slave0, pp. 226, 269, 285, 288, 297 , V. J a g i c, Entstehnngsgeschichte der kirchenslavischen Sprache, Berlin 1913, pp. 62, 67, 85; J. Med о vy, Arcibiskup sv. Metod a biskup Viching. lezykovedny sbornik, I—II (1946—1947), pp. 193—199; Novotny, op. c„ p. 395 sq.
115 Vita Clementis, cap. XIII, 41: Милев, n. c., c. 62—63.
запътили към България, други към сръбските и хърватските земи, а трета трупа, като роби, попаднали във Венеция, а от-там във византийската столица.116 Пристигането на Методиеви-те ученици в България и Византия се определи приблизително точно от крайните дата на управление на българския княз Борис I Михаил, който през 889 г. се отрекъл от престола, и от смъртта на византийския император Василий I,117 починал в края на август 886 г. За лошата съдба на Методиевите ученици великоморавският княз има, както изглежда, главна вина в това, че е проявявал отстъпчивост към гонителите и слаба ревност към славянската просвета и книжнина, чиито носители били Методий и сподвижниците му.118
Сведенията на нашия главен и в известии случаи единствен исторически извор за съдбата на Методиевите ученици след пристигането им в България не са достатъчно ясни и не дават възможност да се възстановят всички подробности на съби-тията. Така според изричното посочване на пространното Климентово житие119 княз Борис посрещнал много радушно измъ-чените бегълци. След непродължително време обаче водачът на цялата трупа Методиеви ученици, Климент, бива изпратен в един твърде отдалечен край на тогавашната българска държава — в крайна Югозападна Македония, в т. нар. облает Кутмичевица.120 Хронологическите посочвания за това събитие не са ясни и то може да бъде датирано само предположител-но. Изказвайки удивление от това действие на българския княз Борис, един учен опитва да го обясни с известии опасения по отношение на Византия, с конто по това време съществуват най-дэбри и мирни отношения.121 Това обяснение изглежда прав
116 Житие иа Haj м Охридски : Й. Иванов, Български старини из Македония, София 1931, с. 306. Срв. Dvornik, Les Slaves, р. 298 sqq.
117 Срв. J a g i с, op. с., p. 96 sqq.
118 По въпроса срв. също статията на Р. J. Alexander, The Papacy, the Bavarian Clergy, and the Slasonic Apostles. The Slavonic Year-Book, ^Slavonic and East European Review, XX (1941), pp. 263—293.
119 Vita Clementis, cap. XVI, 48—52: Милев, n. c., c. 68—71.
!20 За локализирането срв. 3 л а т a p с к и, и. с., с. 226 и сл.
121 Срв. Dvornik, op. с., рр. 313—314: .Contrairement a toute attente, Boris ne garda pas Clement aupres de lui, dans sa residence. II 1’envoya en Macedoine, dans la region appelee Kutmicevica (Кеитрп^таа). Pourquoi cette
доподобно, обаче едва ли може да се сметне единствено въз-възможно. При хронологическата неопределеност на нашия главен исторически извор за тези събития обаче е напълно възможно да се тълкуват събитията и другояче, именно като се отнесат към времето след поемането на властта от страна на Борисовия наследник — княз Владимир (889—893). За съжа-ление данните на разполагаемите исторически извори за времето на този български владетел не са достатъчно богати и, от друга страна, не са напълно ясни. Много от числовите указания в пространното Климентово житие на Теофилакт събуж-дат съмнения,122 поради което датирането на събитията не може да стане само въз основа на тях. Когато Владимир поема властта в България, той вече е бил в доста напреднала възраст. Участието му в похода против сърби и хървати към 854—860 г.123 дава пълно основание да се предполага, че той е бил роден и възпитан още в периода на езичеството, доста време преди официалното покръстване, и следователно кара да се подозират у него известии скрити тежнения към старата езическа религия. От друга страна, в някои от историческите извори124 за него се говори като личност покварена, отдадена на пиянство и лекомислен живот, което — нека се признае -също не е могло да бъде изключено при един княжески син, разполагащ с много възможности и държан в сянка в течение на много години. Поради това на казания български княз се приписва — подобно на император Юлиан Отстъпник (361—363) в Източноримската империя или на Вата в Маджарско през
ddcision, qui parait an premier abord si singuliere ? On ne pent interpreter ce geste de Boris comme un acte de reprobation a regard des idees de C16ment. La legende ajoute en effet qu’il re^ut du roi de larges presents afin de pou-voir tranquillement continuer son oeuvre. Il faut plutdt voir dans ce fait une nouvelle preuve de I’habilete diplomatique de Boris-Michel. . . Peut-etre aussi Clement desirait-il lui-meme partir pour cette region qui le rapprocliait de sa patrie. Chez ces Slaves, autrefois sujets de Byzance, il pouvait travailler plus tranquillement. . .“
122 Срв. Dvornik, Les legendes, p. 14 sqq.; Ив. Д у й ч е в, Из старата българска книжника, I, София 1943, с. 178 н сл.
123 За подробности вж. Златарски, История, с. 8 и сл.
124 R е g i п о, Chronicon : MGH, SS, I, p. 580; Sigebertus, Chronica : MGH, SS, VIII, p. 341; A n n a 1 i s t a Saxo Grammaticus: ib., p. 575.
1045 г. — опит за реставрация на езичеството.125 Трябва обаче да се вземат под внимание някои събития от историческия живот на епохгта, за да се потърси никое друго по-правдопо-добно обяснение. В началото на последнего десетилетие на IX в. се прави опит за създаване на една голяма коалиция, в конто влизат франкският крал Арнулф и Папската курия, на-сочена против великоморавския княз Светополк. През 892 г, Арнулф и Светополк са във враждебни отношения.126 Приблизително по същото време главният гонител на Методий, уче-ниците му и славянского богослужение във великоморавските земи и близък сътрудник на княз Светополк Вихинг избягва от двора на великоморавския княз, постъпва на служба при Арнулф и става негов канцлер, на конто служба остава в течение на няколко години.12" През септе мври 892 Арнулф праща
125 Срв. Златарскн, пос. съч., с. 246 и сл.; Мутафчиев, пос. съч., с. 200 и сл.
la> D u m m 1 е г, op. ей., рр. 338 п. 2; 853 sqq.; В о h m е г, ор. с., р. 748, пг. 1860 а; р. 756, пг. 1863 Ь; р. 757, пг. 1875 a; Novotny, ор. с., р. 409 sqq.
Novotny, op. cit., р. 414 sqq.; Diim m 1 er, op. c., p. 362: ein Mann auf den der Mahrenherzog bisher seinvollstes Vertrauen gesetzt, der Bischof Wiching von Neitra, zur Partei seiner Feinde iiberging. Dieser, der alte Wi-dersacher des hl. Methodius, dem er so viel Herzeleid zugefugt, trat, in das Land seiner Geburt zurtickkehrend, in die Dienste Arnulfs; seit dem 2. September 983 erscheint er als Kanzler in den L'rkunden dieses Konigs, und mit der Stelle des Bischofs Aspert von Regensburg ging der Einfluss und die Celtung auf ihn iiber, die dieser im koniglichen Rate besessen. Точната дата на бягството на Внхинг при Арнулф не се знае. Като най-вероятно се смята, че това е станало ирез 893 г. tD u tn m 1 е г, ор. с., р. 361 ; J a g i с, ор. с., р. 96); докато, напротив, Дворник като че ли е склонен да отнесе това още към 892 г. (вж. Dvornik, Les Slaves, р. 298: 1’adversaire acharne de Methode et de son oeuvre resta seul maitre de la place jusqu’en 892, Un changement de politique qui mit aux prises Svatopluk et Arnulf 1’obligea a ce moment a quitter la Moravie pour devenir chancelier de ce dernier), което не e изключено, тъй като именно тогава избухват враждебностите между Светополк и Арнулф. Името на Вихинг като канцелярий на крал Арнулф се чете за първи път в документ от 2. IX. 893 г.: вж. за този и други документи с иеговия подпис Bohme г—М ii h 1 b а с h е г, ор. с., р. 760, пг. 1891 (1840); р. 762, пг. 1893(1842), от който документ се вижда, че съпровождал Арнулф по време на похода му в Италия; р. 766, пг. 1902 (1851); пг, 1903 (1852); р. 771, пг. 1912 (1861), пг. 1913 (1862'; р. 773, пг. 1915 (1864), пг. 1916 (1865); р. 775, пг. 1919 (1868). При двата похода на Арнулф в Италия, именно през
пратеничество при българския княз Владимир, което поради враждебните отношения с великоморавския княз не могло да пътува по суша, та стигнало в българската столица по тече-нието на реките Одра, Кулпа и Сава.128 Според изричното по-сочване на нашия исторически извор франкският крал предлагал на Владимир да бъде възобновен някогашният мирен договор между двете държави и заедно с това да се забрани износът на сол от България за Великоморавия.129 Пратеничест-вото престояло в българските земи доста продължително време, бидейки прието с почит, после през май 893 г. по същия път, носейки богати дарове от българите, се завърнало назад. По всичко би трябвало да се заключи, че исканият от Арнулф съюзен договор, насочен против Великоморавското княжество, бил сключен.130 През втората половина на септември 891 г. папският престол бил зает от Формоза (891—896), който имал отдавнашни и много здрави връзки с българските земи и изоб-що със славянското богослужение още от пребиваването си в България и общението си с Константин Философ-Кирил, Методий и учениците им в Рим.131 През време на своето управление папа Формоза — неизвестно точно в коя година — на-редил да изпишат в една разрушена днес църква на Монте-челио в Рим фреска, на конто в нозете на Христа и между апостолите Петър и Павел, светците Иполит и Лаврентий били нарисувани неговият собствен образ и образът на един княз, който с голяма вероятност трябва да се отъждестви с княз Борис.132 Знае се, от друга страна, че франкският крал Арнулф
894 и 896 г., Внхинг съпровождал краля и изпълнявал длъжността си при него до втората половина на 896 г., когато се споменава като канцеларий Ернестос.
128 A n n а 1 е s Fuldenses, р. 408.
129 За подробности вж. V. Chaloupecky, Dve studie k dCjinSrn Pod-karpatska. 1. Sul z Bulharska (892). Bratislava 1925=Sbornik Filos. fak. Univers. Komensk. v Bratislav6. Roc. Ill (1925) C. 30 (4), pp. 3—11. Срв. Z lata r s k i, op. c., p. 287; Зл атарски. История, с. 247 и сл.; Diim ml ег, op. с., р. 354 sqq.; р. 225, п. 1; В а п е s с и, ор. с., р. 11 sq.
1зо Срв. Златарски, История, с. 248 и сл.
!31 Подробности : D u j С е v, Testimonianza epigrafica, р. 51 sqq.
132 За подробности вж.; А. Грабар, Портрет на българскня цар Борис I в Рим ? Известия на Българския археологически институт, I (1921—1922), с*
също е бил в най-добри връзки с римския папа и в иегова подкрепа предприема два похода в Италия през 894 и 895— 896 г.133
В светлината на тези исторически факти политиката на българския княз Владимир може да бъде изяснена съвършено различно в сравнение с това, което се приема досега. Сведе-нията за неговото недостойно поведение в личния живот или за опит за възвръщане към езичеството, които намираме в западните извори, са очевидно напълно тенденциозни и, от друга страна, отразяват слухове, достигнали на Запад вероятно чрез византийското посредничество или след низложението му от власт. Всичко дава основание да се предполага, че към 892— 893 г. Арнулф в подготовленията си за борба против велико-моравския княз образувал голяма коалиция, вдъхновител на която е бил несъмнено старият враг на славянската просвета и книжнина Вихинг, който от втората половина на 893 г. заел важно място в двора на франкския крал. В тази коалиция ще да е участвувал и папа Формоза, който не само си спомнял за някогашните си връзки с българските земи и вероятно още в началото на своя понтификат заповядал да изпишат образа на Борис-Михаил, но и ще да е желал да направи нов опит за привличане на българите към Римската църква. В края на 892 и началото на 893 г. в тази коалиция, която открито била на-сочена против Великоморавия или поне била използувана от Арнулф за подобна цел, бил привлечен и българският княз Владимир. Едва ли прочее може да се мисли, че когато Владимир е влизал в тази коалиция, в страната си той можел да прокара политика на възвръщане към отхвърлената езическа
232—233; I. D u j с е v, Uno studio inedito di mens. G. Ciampini sul Papa Formoso. Archivio della R. Deputazione romana di storia patria, L1X (1936), pp. 137—177; J. Du hr, Humble vestige d’un grand espoir defu. Episode de la vie de Formose. Recherches de science rel., XL1I. 3(1954), pp. 361—387; W. N. Schumacher, „Dominus legem dat“. Rdmische Quartalschrift, L1V, 1—2(1959), p. 31, n. 169; 1. D и j c e v, Due note di storia medievale, Byzantion, XXIX—XXX (1959—1960), pp. 259—266.
133 Подробности у D fl m m I e r, op. c., p. 374 sqq., 413 sqq.; BOhme r— M и h 1 b a c h e r, op. c., p. 762, nr. 1893 (1842); p. 768, nr. 1905 b; p. 771, nr. 1911a; p. 771, nr. 1912 (1861); pp. 772/3, nr. 1913 h; p. 773, nr. 1915 (1864); p. 773, nr. 1916 (1865); p. 775, nr. 1919 (1868).
вяра. Вместо това трябва да се предполага, че в същност не-говото поведение ще да е давало израз на същата противо-византийска политика, конто е въодушевявала през края на 865 или самото начало на 866 г. българските боляри, конто вдигнали бунт против християнизаторските мерки на княз Борис. Както се знае, цялата втора половина от управлението на Борис е била в пълен мир с Византийската империя, което отворило широко вратите на византийското църковно, културно и оттук политическо влияние в България. Какви са били отно-шенията между българската държава и Византия през време на краткото Владимирово управление, не знаем поради липса на сведения, както не знаем нищо и за отношенията между империята и Великоморавия през последното десетилетие на IX в. Може да се мисли обаче, че организираната от Арнулф коалиция е била насочена и против Византия, а това ще рече, че срещу тази коалиция се оказали Светополк и империята. Никои от нашите извори разкриват интересни подробности за поведението на княз Владимир в страната. Според едно изрич-но свидетелство, което ни е оставил епископ Константин Прес-лавски,134 в писаното през 894 г. Учително евангелие,135 значи още по времето на княз Владимир, в България е имало гонения против духовенството. Като взима повод от една беседа на Исидор Пелузиот,136 Константин настоява да се изповядва християнската вяра и да се отдават молитви богу: слхкнтн кго бгюл-епно не еогхшсса ц(е)с(\уА, не стыдащсса- кназь, нс с^мланкшсса кель-мсжь, нт> муе н гснсннк нмтснть, муе моукы првдьлсжАтъ, мне неуждх нхлежнть, не eoiathca нн ютълсучнтсА ют люеьес кго, сиреч „да ГО славим благолепно, без да се боим от царя, без да се свеним
131 Архиеп. Антоний, Из истории христианской проповеди, СПб. 1895, с. 227—228. Срр. Златарски, История I, с. 249, бел. 1.
135 Срв. Ю. Трифонов, Кога са писани Учителното евангелие на епископ Константин и Беседата на Козма презвитер, СпБАН, LVIII (1939), с. 2—15, според когото то е било съставено главно през 891—892 г. и било довършено през 894 г.
13в Във връзка с разпространението на писанията на този църковен пн-сател от IV—V в. и старославянската книжнина срв. В. В. Данилов, Письма Исидора Пелусиота в Изборнике Святослава 1073 года. ТОДРЛ, XI (1955), с. 335—341.
от князете, нито да се срамуваме от велможите, но дори и ако заплашва гонение, ако предстоят мъки, ако насилие ни притис-ка, да не се боим и да не се отлъчваме от неговата любов“. По-нататък той говори за мъчениците „от нашия род“ (очевидно за свои събратя), конто били устояли на най-различни теж-ки мъчения, без да отстъпят: ВъспомАнемъ же къ сшсу н скаты», мчнкы. р|е нашего лн родл етшл кьсн снн, нс къдлшл лн телкл ckoia моукхмъ, Н ЮГНСКН, Н Н CZMbfITH, дл нс ютъплдсуть «тъ
пр;дълсжАтъ любъес кго... Въздържаността на другите наши исторически извори по отношение на княз Владимир не опровер-гава тези сведения на старобългарския писател. По-късно обаче българската църква залазила отрицателното си отношение към Владимир: името му очевидно съзнателно и предна-мерено е било пропуснато в Синодика на българската църква, гдето са поменати не само владетели, но и отделни князе.137 Неубедително е обаче причината за тези гонения, конто са били извършени по времето на Владимир, да се дири в стремеж за отхвърляне на християнската вяра и възвръщане към ези-чеството. Много по-правдоподобно е, напротив, да се сметне, че това са били гоненията против застъпниците и проводници-те на силното византийско влияние в българската държава, в в която това византийско влияние прониквало и се утвържда-вало безпрепятствено през цялата втора половина на Борисово-то управление. Накратко казано, управлението на Владимир би следвало да се тълкува като време на антивизантийска, но не антихристиянска реакция. Откъсвайки се от Византия, с която Борис установил така тесни отношения, Владимир потърсил — както някога самият му баща — опора във франкската държава и евентуално в Папската курия в лицето на папа Формоза. За учениците на Константин Философ-Кирил и Методий името на Вихинг е било много добре познато, за тях несъмне-но не е останало скрито поведението му в двора на Светополк, после бягството му при Арнулф и службата във франкския кралски двор. След като били приети най-радушно от Борис в
137 М. Г. П о п р у ж е н к о, Синодик царя Борила, София 1928, с. 77, § 87, със списъка на българските владетели (по Дриновския прение на текста). Споменат е Борис Михаил, после веднага и два името на Счмеон.
българската държава, сега за тях един съюз между Владимир и Арнулф, зад когото се изправяла сянката на. Вихинг, после с Папската курия, която при няколко отделни папи развърз-вала ръцете на гонителя на славянската писменост и славян-ските просветители — представял нова страшна заплаха. Пре-следването на представителите на духовенството от страна на Владимир като естествена национална реакция било удар за Византия, която вече разчитала на пълно културно господство в българската държава. Понеже борбата се водела в съюз с франкския крал Арнулф, това било действие, насочено съще-временно и против Великоморавското княжество.
Очевидно именно във връзка с тези събития трябва да се постави и съдбата на Климент, най-видния от Методиевите ученици, след пристигането му в България. В сведенията на Теофилакт Охридски, който е нашият главен извор за проучва-нето на тези събития, свързани със съдбата на Климент в България, има непълноти и неясноти. Вестите за радушния прием на Климент и неговите събратя в българската столица не оп-равдават ни най-малко това, което следва: изпращането на Климент в далечна Кутмичевица в Македония. Когато се про-учва разказът на Теофилакт за пристигането на Климент в България и за изпращането му в Македония, естествено възниква въпрос: не е ли виждал висшият византийски църковник в това успоредица със собствената си съдба? Това ще рече: както в разказа за добрия прием в българския двор, така и в сведенията за направените благодеяния трябва да видим отражение от съдбата на Теофилакт, следователно тези вести трябва да бъдат поставени под известно съмнение. Ако се приеме, че изпращането на Климент в Македония е извършено от Борис, значи между 886—889 г., следва да предположим, че това е станало поради нежеланието на княза да влезе в конфликт с намиращото се в България византийско духовенство, противник на славянската писменост и на употребата на славянски език в богослужението. Въпреки всички възхвали на Теофилакт за добрия прием, оказан на Климент и другите Методиеви ученици, това би означавало, че за българската държава въпросът за прилагането на славянската писменост още не е бил доста-тъчно назрял. При неясната хронология по-вероятно обаче из-
глежда друго обяснение: именно че Климент ебилизпратен да действува в далечните македонски земи през време на противо-византийската реакция през управлението на Владимир. Както самият Теофилакт в края на XI в. бил изпратен за архиепископ на Охрид, но в същност на заточение, така и първият ученик на Методий, Климент, сега поел пътя на странничеството. Ся-каш над него и тук се протегнала заплашително ръката на стария враг на славянската просвета Вихинг, скрит зад гърба на крал Арнулф.
През втората половина на 893 г. обаче настъпили такива събития, конто дали съвършено нов ход на нещата. Срещу политиката на Владимир вътре в страната бил старият княз, приютен в манастир, било цялото византийско или намиращото се под византийско влияние духовенство в българските земи, най-сетне навдигнала се самата Византийска империя, заплаше-на да загуби влиянието си в България. Противодействието срещу политиката на княз Владимир и срещу него самия било не-очаквано и се изразило по най-суров начин. Князът бил свален от престола и според широко разпространен във Византия оби-чай ослепен.138 Това означавало направо скъсване на всякакви съюзни връзки с франкския крал. Византия през есента на 894 г изпратила свое пратеничество в двора на Арнулф с дарове.139 Целта на пратеничеството не е упомената, обаче е несъмнено, че империята отново подобрявала отношенията си с франкския владетел. През лятото на 896 г. при Арнулф се явило друго византийско пратеничество, което, както се предполага, имало за задача да го осведоми за работите в България,140 сиреч да му съобщи за новата политика на Византия спрямо България. Ако и да открил двегодишна война на империята (894—896), новият български княз Симеон (893—927) се оказал напълно
138 За подробности вж. 3 л а т а р с к и, п. с., с. 249 и сл. Съмненията на Ю. Трифонов, Достоверен ли е разказът за ослепяване на Борисовия син Владимир, Училишен преглед, XXVI, 5—6 (1927), с. 1—28, не са убедителии. Мутафчиев, История, I, с. 201 и сл., оставя въпроса открит.
139 Del ger, Regesten, I, nr. 525; Diimmler, op. c.. Ill, p. 393.
110 D б 1 g e r, op. c., nr. 533 ; Dti mml er, op. c., p. 451 n. 4 ; D v or-n I k, Les Slaves, p. 304.
благосклонен към проникващото в държавата му византийско културно влияние. Когато князът проявил най-добро отношение към Климент и дори го издигнал на епископски сан, този отказал да се върне в столицата и продължил до края на живота си (916 г.) да работи в македонските области като в зе-мя за широка мисионерска дейност. Като израз пак на засиле-но византийско влияние по същото време било извършено т. нар. приложена кньгъ, което не представяло нито нов превод на Светото писание на старобългарски, нито „замяна на гръц-ките богослужебни книги със славянобългарски11, както обик-новено се тълкува,141 но именно замяна на по-трудната и неудобна глаголица с по-леката за заучаване и употреба, същевре-менно твърде близка до гръцкото уставно писмо „кирилица"142, съставена вероятно от Климент Охридски и затова наричана от някои „ Климент ица“143.
За самото Великоморавско княжество започнали твърде тежки времена. През 894 г. починал княз Светополк и това ся-каш означавало бързия упадък на държавата му главно поради ударите на нахлуващите маджари. На страшно опустошение била подложена Панония. По думите на хрониста144 ма-джарите „разорили почти до обезлюдяване цяла Панония, като избивали напълно мъжете и старите жени и отвличали със себе си като добитък само девиците". В началните години на X в. между южните, респективно българските славяни и техните бра-тя в бохемските, моравските и панонските земи като клин се вмъкнали маджарите и прекъснали почти всякакви непосред-ствени връзки между тях. Според изричното посочване на някои исторически извори145 част от заплашеното население на
141 Срв. Златарскн, п. с., с. 254 и сл.
142 Срв. Г. Илынскнй, Где, когда, кем и с какую целью глаголица была заменена „кириллицей* ? Byzantinoslavica, 111 (1931), рр. 79—88. Срв. Ив. Д у й ч е в, Из старата българска книжнина, 11, София 1944, с. 405.
143 Срв. Г. Баласчев, Климент епнскоп словенски, София 1898, с. LVI1I и сл.
144 Annales Fuldenses, р. 410, 26—32.
145 На първо място в житието на св. Наум; вж. Й. Иванов, Българ-ски старннн из Македония, с. 307: не по мноз^Х ЖЕ лттъх прндоше оугун лемниск езыкц н попл-вннше землю н опоустнше ю, н^же ew нс пол-
Панония и Моравия потърсило убежище в земите на Балканский полуостров и в българската държава. Завладените от маджарите земи претърпели осцовни етнически промени и за някогашното тамошно славянско население от словашката или българо-славянската етническа трупа останали да свидетелст-вуват само богатите езикови и топономастични следи.146
Десетилетието, което настъпило след смъртта на Светополк, донесло трагични изненади 31 Великоморавското княжество. Настаналите вътрешни разпри между приемниците на Светополк, които разпри византийският император Константин VII Багре-нородни (913—959) изтъкнал около 60 години по-късно каю поучителен пример пред своя син Роман II (959—963), обли-чайки ги в древна Езопова басня,147 разслабили окончателно държавата, изложена на удари от франки и маджари. Старият враг на архиепископ Методий, Вихинг, подтиквал, както се предполага, приемниците на Светополк към взаимна борби и несъгласия.148 Маджарското завоевание през 906 г. сложило край на съществуването на Великоморавското княжество: за повече от един век, както с прискърбие бележи Фр. Палацки,149 л-ьннше oyrjH, то къ елпгк^ы Е-ьжхмие. f-j w:t\ дшХк нхъ поусть оуг|>омъ ее елхсть. Срв. Дуйчев, Из старата българска книжнина, 1, с. 201; Const. Porphyrogenitus, De administrando imperio. Ed. Gy. Moravcsik, Budapest 1939, cap. 41, 19—25. Срв. Niederle, Slovanske staro?itnosti, 11, p. 449. За събитията общо вж.: F г. Palacky, Geschichte von Bohmen, I. Prag 1844, p. 146 sqq.; Novotny, op. cit., p. 415 sqq.; J. Melich, Swantopluk. Magyar Nyelv, XVIII (1922), pp. 110—114; E.-J. Naumant, Quid detriment! ex invasione Hungarorum Slavi ceperini. Paris 1894; Грот, и. c., c. 328 и сл.; История Чехословакии, 1, Москва 1956, с. 59 н сл.
148 Вж. по въпроса : F. М i k 1 о s i с h, Die slavischen Elemente im Ma-gyarischen, Denkschriften d. Wiener Akad. Wiss., XXI (1872), pp. 1—75; Б. Понев, Езикови взаимности между българи и маджари. ГСУиф, Х111—XIV, 3. (1920), с. 1—27; 1. Kniezsa, A magyar nyelv szlav jOverenyszavai. 1 Budapest 1959.
147 Const. Porphyrogenitus, op. c., p. 41, 2—25. Срв. V- T i 11 e, Svatopluk et la parabole du vieillard et ses enfants. Revue des etudes slaves, V (1925), pp. 82—84. Легендата производно бе пренесена и към българската история ; вж. К. Л а м б р е в, Легендата за Кубрат и неговите синове. Ист. пр., III (1946—1947), с. 350—359. Срв. М. Ра u leva, Die tschechisch-byzantinischen Beziehungen und ihr Einfluss. Byzantinosiavica, XIX (1958),p. 199
148 Срв. Palacky, op. c., p. 151.
149 Palacky, op. c., p. 157.
имею Моравия изчезнало от страниците на историята, а бо-хемските земи в течение на около два века попаднали под неотразимо немско влияние. Закрила се една от най-светлите страници в историята на днешния чехословашки народ — епо-хата на Великоморавия, епохата на Ростислав и Светополк. Това слагало край също на близките и непосредни връзки между чехи, моравци и българи. Използувани от Арнулф против великоморавпите, от Лъв VI против българите, маджарите веднъж завинаги разделили групата на южните от западните славяни и това съставяло едно от най-важните събития в живота на славянството. Славянского богослужение при новата ориентация на политический и културния живот на бохемските и моравските славяни — към Западната църква и влиянието на немците — останало да съществува само спорадично в чешките земи150 като слаб, загасващ спомен за връзките с южните славяни и посредством тях с Византия и нейната култура-
Въпреки всичко известии връзки между чехоморавските и българските земи продължили през цялата по-късна епоха, до края на средновековието. Ние наистина притежаваме твърде малко преки известия за това, но тъкмо поради тази причина те са извънредно важни и заслужават внимание. По Дунава прочее продължили търговските връзки. В древната руска „Повесть временных лет“ е запазено едно извънредно важно известие за търговските връзки на българската държава с чехите през втората половина на X в. Според руския летописец киевският княз Светослав след първия си поход в днешните севернобъл-гарски земи заявил през 969 г. на майка си Олга: „Не любо ми есть в Киеве быти, хочю жити в Переяславци на Дунай, яко то есть середа земли моей, яко ту вся благая сходится от грекъ злато, поволоки [брокат], вина и овогцеве разнолич-ныя; изъ чех [един препис: и-Щех] же, из Угорь сребро и ко-мони, из Руси же скора и воскь, медъ и челядь."161 Според
i'0 Вж. за това посочвания : D v о г n i k, Les Slaves, р. 298 п. 1; Dejiny Jeske literatury. I. Stars! Ceska literature. Praha 1959, pp. 52 sqq., 62 sqq.; Palacky, op. c., pp. 236, 295 sq„ 331 sq., 338 sq.
151 Повесть временных лет. 1. Текст и перевод. Изд. Д. С. Лихачева. М.— Л. 1950, с. 48; превод с, 246; за думата поволоки: II, с. 280, 291, 317 и сл • Срв. Златарски, История, I, 2, с. 587, 593 и сл.; История Чехословакии, I, с. 44-
това сведение прочее в Преславец на Дунава, сиреч в българ. ската столица, били внасяни сребро и коне от Чехия и Унгария, за да бъдат обменяни с разни други стоки от Византия, България и Русия. По същото време според свидетелството на арабския пътешественик Ибрахим-ибн-Якуб132 град Прага представил един от най-богатите търговски центрове, в който се стичали търговци от разни страни, като специално се споме-нават славяни, руси, евреи и др., някои от конто донасяли византийски стоки. Може с голяма вероятност да се предполага, че византийските произведения били донасяни или от търговци българи, или най-малко през периоди на мирни българо-визан-тийски отношения ромеи минавали през българските земи, за да стигнат в сърдцето на Бохемия.
През 1018 г. всички български земи паднали под византийско владичество, което продължило повече от век и половина — до 1185 г. Границите на Византийската империя се раз-прострели далече към северозапад, близо до някогашните земи на панонските славяни, гдето сега господствувала маджарската държава. Все пак споменът за Великоморавия, за Ростислав и Коцел, за дейността на Константин Философ-Кирил, на Методий и учениците им останал жив. Той бил поддържан чрез упоме-нанията за великоморавските и панонските земи в цяла редица книжовни паметници от кирило-методиевската и старобългар-ската епоха. Такъв книжовен паметник бил на първо място пространного Кирилове житие, в което две глави (гл. XIV—XV) разправят за пристигането на Ростиславовото пратеничество в Цариград, за отиването на Константин-Кирил и Методий във Великоморавия и за дейността им там.133 По-голямата част от пространного Методиево житие (гл. V, VIII—XVII)134 разказва за дейността на славянския просветител сред великоморавците 152
152 Т. Kowalski, Relacja Ibrahima ibn Ja’kuba z podrozy do krajow slo-wiaiiskich w przekazie al-Beknego. Krakow 1946, p. 3. Срв. T. L e w i c k i, Zrddla arabskie do dziejow s’owianszszyzny. I. Wroclaw—Krakow 1956, pp. 147, 310; История Чехословакии, I, c. 44.
таз Na usvitu kfestanstvi. Z nasi li erarni tvorby doby romanske v stoleti IX—XIII. Praha 1942, pp. 36—38; F. Grivec, Vitae Constantini et Methodii. Acta Acad. Velehr., XVII (1941), pp. 83—90; Балан, и. c., c. 57—60.
tw Na usvitu, pp. 49—54; Grivec, op. c., pp. 110—111,111—127; Балан, п. c., c. 88, 89—97.

и панонските славяни. Упоменания за същата дейност има в похвалните слова, посветени на паметта на двамата братя.1ББ Ако се приеме, че пространното Климентово житие, съставено от Теофилакт Охридски, почива на загубен днес старобългар-ски извор,1Б6 това ще рече, че в старобългарската литература е съществувал такъв житиен паметник, в който най-обстойно се говорело за дейността на Кирил и Методий, после за гоне-нията на учениците след смъртта на Методий, отгдето са взе-ти сведенията за самото Теофилактово житие (гл. II, IV—ХШ).1Б7 Упоменания за великоморавските земи могли да се намерят също в житието на Наум.153 Като добре познати споменава имената на „Растица Моравски" и на „блатенския княз Коцел" Черноризец Храбър в края на своето съчинение.159 Накратко казано, в много от паметниците на старобългарската литература през векове160 наред продължавал да живее споменът за братята славяни далече зад Дунава, на сегерозапад.
През епохата на византийското владичество връзките между българските земи и земите на бохемските и моравските слагяни се осъществявали частично чрез редкчте сношения, поддържани от Византийската империя.161 Пратеничества и по-клонници на път от Запад към И .ток минавали най-често през българските земи по пътя Белград—Ниш—Средец (София)— Пловдив за Цариград. Един от водачите на българското въс-тание против византийското владичество през 1072 г. носи името Георги Войтех,162 което така много напомня едно от
155 Na usvitu, р. 56; Балан, г. с., с. 111, 125—127.
156 Вж. посочваннята тук, с. 354 бе'. 109.
157 Вж. Милев, п., с., с. 34—37, 40—65.
158 Вж. тжста у Иванов, п. с., с. 305—307, 312—313.
159 Вж. Иванов, п. с., с. 445.
160 За преписите на двете пространни жития вж. посочваннята у Б. А н-гелов, Славянски извори за Кирил и Методнй. Известия на ДБ „Васил Коларов* за 1956 г., София 1958, с. 179—214.
161 Общо вж.: Р a u 1 о v г, ор. с., р. 199 sqq.; D б 1 g е г, Regesten, II, пг. 1358 (Vertrag mit Ladislaus von Bohmen, ca. September 1147); nr. 1453 p. 1163—1164); nr. 1454 (a. 1164); I. DujCev, Les Slaves et Byzance. Etudes historiques a 1’occasion du XIе Congrfes intern, des sciences historiques, Stockholm aout 1960, Sofia 1960, p. 38.
162 Срв. Златарскн, История, II, София 1934, с. 138 и сл.
неф. Св.Димитрий Солунски отблъсква «адение наславяниотпред стевите на У н
(тайл от същии релей
най-разпространените и днес чешки имена и свидететствува за някаква далечна връзка през онези времена или за проникване на култа към популярния чешки светец и сред южните славяни немного време след неговата мъченическа смърт (997 г.). Сред кръстоносните множества, конто преминали през българските земи неколкократно в течение на XI—XII в., участвували също и воини от чешките, моравските и словашките области.163 В хрониката на Козма Пражки (1045—1125) се разказва (I, 37) за едно поклонничество до Ерусалим през 1003 г. Поклонникът на връщане посетил българските земи, намерил някакъв бъл-гарин отшелник и получил от него едно предсказание.164
След освобождението на българските земи от византийско владичестЕо и възобновата на независима българска държава (1185 г.) отново били установени стопански връзки между две-те страни. Търговският обмен е ставал, както може да се пред-полага, чрез пренасяне стоки по течението на Дунава. Едно извънредно ценно сведение в това отношение ни е залазил френският хронист Анри дьо Валансиен. Като разказва за сра-жението, което станало между войската на българския цар Борил (1207—1218) и предвождания от Жуфруа Вилардуен кръстоносен отред някъде северозападно от Пловдив в нача-лото на август 1208 г.,165 хронистът — съвременник и участник в събитията — съобщава между другото, че войската на българския владетел наброявала около 33 хиляди души и била разделена на 36 отреда. Тук Валансиен добавя, че българските войници били въоръжени със „зелени копия с дълги железа от Бохемия"166. Като се вземе под внимание посочването за зна-
163 Въпросът заслужава нарочно проучване. Срв. никои посочвания : Р а-lacky, op. с., рр. 426 sqq., 450 sqq., 482 sqq.; Ра til ova, op. c., p. 199 sqq.
161 Co s m a Pragensis, Chronica, I, 37, ed. B. Bretholz : MGH, SS, NS, II, 1925; Kosmova Kronika Ceska, ed. K. Hrdina, Praha 1949, pp. 62—63.
les За събитията вж. подробности у Златарскн, История, III (1940), с. 247 и сл.
I66 Henri de Valenciennes, Histoire de 1'Empereur Henri de Constantinople. Publiee par J. Longnon. Pans 1948, p. 41 § 532: „А tant es vous Burilie vevant o. XXXJllm homes dont il avait ordenees XXXVI batailles. Et portaient uns glaives vers a tiers lous de Bohaigne [v a r. I e c t.: Habaigne, Bahaige, Bahaigne], et venoient par grant orguel, comme chil qui point ne prisoient nostre empereour ne son pooir, ains cuidoint prendre as mains 1’em-
Връзки между чехи, словаци и българи чителния брой на българската войска, трябва да заключим, че българите използували доста големи количества желязо от Бохемия. Може би някои интересни данни за търговския обмен между чехоморавските и българските земи през целия този период биха могли да се извлекат от наличните нумизматичес-ки находки — съответно в чехословашки музеи за среднове-ковни български монети и в българските музеи за чешки монети. Това остава обаче задача на бъдещи специални проуч-вания.
През ХШ—XIV в. непосредствените сношения между българи, чехи и словаци били твърде трудни, често и невъзмож-ни: между земите на едните и другите се простирали, навре-мени доста силни, държавите на маджари и сърби. В книжов-ното творчество обаче на нашите народи от този период могат да се открият доста голям брой извънредно интересни упоменания, конто свидетелствуват за жив спомен и непрекъсващи, ако и твърде спорадични връзки между тях. За съжаление този извор на неочаквани сведения остава и досега почти на-пълно неизследЕан,167 а самото му проучване е свързано, трябва да се признае, с голяма и продължителна изследователска работа. Оставяйки това като една по-далечна задача за издир-ване преди всичко от страна на познагачи на старата чешка литература, необходимо е да се изтъкне пене едно сведение в късната средновековна българска книжнина, което се отнася до едно от най-важните събития из чешката история от онова време. В животописа на Стефан Лазаревич, съставен от бълга-рина Константин Костенецки или Константин Философ, се
pereour et tous chiaus qui о lui estoient”. Срв. ib., p. 41 n. 3: .des lances vertes avec de longs fers de Boheme". На това интересно сведение пръв обър-на внимание К. Ире чек, История Болгар. Одесса 1878, с. 536 и бел. 102. Сре. също I. Dujcev: Byzan'.inoslavica, Xll (1951), р. 260.
Несъмнено грнжливото проучване на някои музейни експонати в българските музеи би могло да ни разкрие допълнителни сведения в това отношение. Изобщо археологически издирвания в тази насока в двете наши страни не са правени и биха бнли твърде необходими.
167 Някои полезнн данни в това отношение са събрани в кннгата на Urban, ор с., рр. 13—18, конто трябва да бъдат допълнени чрез по-широко използуване на старочешката литература.
съдържа едно важно сведение за Ян Хус.168 Писано от ръката на съвременник, то свидетелствува за широкия отглас на ху-ситското движение и в земите на южните славяни. Константин Костенецки пише:
„О 1еже ис Праги истиньнЪе изыде глась 1ако на господина своего крал1а опльчише се и чешьскую землю оть оугрь-скап оцЬпише и юресь глаголюмаи Хоусь вьста и вьзможе ихьже нЬции близь православю глаголить быти. И 1ако сего Хоуса бывьша вь Июросолим’Ь на поклонение светыимь мЪстомь, вь Синаю пришьдь ид’Ьже господь сь Моусеомь глагола. Toy вь обьште жилишти сь братнею пожить, оувЪдЪ оть сихъ православии образь. Ид’Ьже и грьчьскап писании навикь приходить вь страны свою. Того ради и 1еште вь брьзЪ грьчьскаи писании обрЬта1'ть се вь великои оучительници и риторь сы сице-ваи сьврьши оученшемь. Глаголють же нко на сьборЬ прЬдь папою 1егда сьтезанше сь нимь сьтворише, ид’Ьже и о чиноу свештеньничьскомь привьведе се имьже глаголить и сь оуставь великоую злобоу сьврьшаюи 1есть. По мироу свештеньници соушти не женештеи се 1еже изь начела оть светыихь никьтоже въз-брани. ОбрЬте бо се вь идинои оть великыихъ вьсЬхь нЬкоюго приведьша сь 1едино1е страны 1единоу вьдовицоу, с другьпе же дроугую и рождьша оть 1едино1е сына, оть дроупие же дыптерь, вьзрастьшимь же дЬтемь не оувЬдЬвыпе поить брать сестроу свою вь женоу. Отьцемь iaet и ина1а многаи рекь, побивають иго и огшеви прЬдають. Ть же множьство оученикь им tie сицеван вьзмогоше. И симь оубо бывьшимь, посылають краль кь деспотоу малоую н^коую честь просе воиньства из-браныихъ зимьноу соуштоу времени, вь 1еже обычьныимь гла-сомь сихь оустрашити. 1еже и бысть. И пришьдыпе вьзопе-тише гонештиихь и плЬноуштиихь Хоусь. Юже бо испролиили се бЬхоу, не вь малю до самого Боудима не пришли бЬхоу...“ И така Константин Костенецки е знаел доста много подробности за Хус и движението му и писал въз основа на добри
1С8 Вж. В. J а г и h, Константин Философ и н>егов живот Стефана Лазаре-виНа деспота српскога. Гласник СКДр., XLII (1875), с. 313—314. Общо за Константин Костенецки вж. посо1ванията у м е н е : Byzantinoslavica, XIII (1952/53). рр. 328—334; XIV (1953), рр. 38—42.
сведения за съденето и изгарянето му на събора в Констанц на 6 юли 1415 г.
В разни произведения на старата чешка литература се на-мират интересни вести за българите и българските земи след завладяваието им от турците в края на XIV в.169 Тяхното про-учване обаче излиза извън хронологическите граници на на-стоящата статия.
Прочее има твърде много да се каже за отношенията между чехи, словаци и българи през средновековието. Цялост-ното издирване и пълният анализ на запазените сведения със-тавят важна изследователска задача. Чрез нейното изпълнеиие ще се засвидетелствуват вековните връзки между нашите братски народи и същевременно ще се допринесе много за разяснението на важни проблеми от европейската история през тази епоха.
169 По въпроса вж. никои материа.чи у I. D u j С е v, La conquete turque et la prise de Constantinople dans la litterature slave contemporaine. Byzanti-noslavica, XVII (1956), pp. 319—328.
Мелник през средновековието
Не притежаваме никакви положителни сведения, по конто би могло да се установи кога е възникнал градът Мелник.1 Никои твърде вероятии предположения могат да се направят въз основа на самого наименование на селището. Не е излишно да се каже, че досега твърде много се е спорило относно произ-хода и значението на това име. Преди всичко заслужава да се споменат несполучливите опити да се изтълкува името във връз-ка с гръцки език, чрез което се замъглява и въпрэсът за него-вия произход2. Така, изказано е необоснованото предположение,
1 Върху историята на Мелник и неговите паметници досега не е обна-родваио пялостно и критично изследване. Съществуват приноси по отделни въпроси и паметници както и голям брой научно-популярни статин, понякога без голяма научна стойност. Подготвяйки цялостно изследване върху миналото на града, тук си позволявам да обърна внимание на няколко по-нови приноса, конто полагат добро начало. Така, полезна е статнята на архим. Климент Р и л е ц, Рилският маиастир, Мелник и Мелнишкият край. Духовна култура, XL1V, кн. 3 (1964), с. 2—8; кн. 4, с. 7—11, съдържаща пенни сведения за историята на града през XIX в. Добри посочвания върху паметниците са съб-рани в статията на В. Ив. П а н д у р с к и, Църковни старини в Мелннк, Ро-женския манастир и Сандански. Пак там, кн. 4 (1964), с. II—21; Ст. Станов, Мелник. Музеи и паметници на културата, 1963, кн. 3, с. 29—37, дава сведения за най-забележителните паметници на старата архитектура в града. Вж. съшо : Г. Кръстанов — П. Тоне в, Старинната архитектура на град Мелннк. Архитектуре и строителство, Ill, кн. 8—9 (1952), с. 19—24. От по старата литература, посветена на старнннте в града, вж. Н. М а в р о-динов, Църкви и манастири в Мелник н Рожен. Годишник на Народния музей, V (1926—1931), с. 295—306. — За новата и най-новата история на града вж.: Л. Мнлетич, В полуразрушения Мелник. Пътни бележки от 1914 година. Мак. пр., 1, кн. 2 (1924), с. 85—104; Л. Александров, Причини за упадъка на град Мелиик. Географскн преглед, II, кн. 4—5 (1947—1948), с. 43—46; Мелиик, градът, който умнра. Земя и хора, IV, кн. 1 (1946—1947), С. 14—15.
2 Напълно неубедителен е например опитът на починалня неотдавча гръцки
че името произхождало от гръцката дума pe>a\6s,
което ще рече „черен, тъмен, мрачен". Това име уж се давало на града, защото в него се изпращали на заточение различии лица и поради това името му означавало нещо зловещо. Никак-ви исторически данни не подкрепят това твърдение. Още по-малко Мелнишкото поле и градът биха могли да бъдат обозна-чени с подобно име, тъй като се отличават със своя мек климат и приветливото си синьо, най-често безоблачно небе. Съвършено несполучлив е също опитът да се изведе наименованието на града от предполагаемото име на несъществуващ основател на града — Меленикос, лице от византийски произход. Срещу всички тези предположения не е трудно да се възрази както от гледище на историческата, така и от гледище на филоло-гическата наука. Името на град Мелник прочее има чисто славянски произход. То идва от старинното слагянско слово МЕЛ — бяла глина, креда, с което се означават скалите, веред конто е разположен градът. На разни места из нашата страна, както и в други славянски земи, със същата дума се означават подобии местности. Така край Гостиля (Оряховско) има място Мела, до Криводол (Врачанско) — Мело, в Радомирско се на-мират селата Долна и Горна Мелна, край Етрополе .тече р. Мелна, а в Странджа има река Мелнишка и в Северозападна България — Бели Мел. В Чехословакия при устието на Вълтава в Елба е разположен красивият старинен град Мелник. На изток от полската столица Варшава, към Брест Литовск, лежи градът Мелник. По своя произход името на града Мелник е сродно с наименованието на онова старо славянско племе мелинги, за което се знае, че от VIII в. насам обитавало — заедно със своите събратя езеритите или езерците3 — по скло-новете на планината Тайгет в Пелопонес и че със своето непокорство създавало грижи на Византийската империя през векове.
учен Ст. П. Кириакидис (Mzxe8ovixd, III, 1952—1955, рр. 404—406) да изведе името от някакъв, непознат от исторнческите нзвори „основател" на име Меленикос (подобно на други имена: Агатоникос, Андроникос и др.).
3 За имената на тезн две славянски племена: мелинги и езерци вж. спора на двама съвременни ученн: D. J. Georgakas, Melingi and Ezeritae, Byz. Z., XLIV (1951), pp. 301—333; H. Gregoire: Byzantion, XXI (1951), pp. 247—250, 280.
Старинният славянски произход на името на Мелник ни под-сеща, че селището ще да е възникнало иа това място като поселение на български славяни през най-ранното средновековие. Славяни се поселили тук още през първите векове на своето настаняване на Балканския полуостров. Това славянско население се запазило в тази покрайнина неизменно до наши дни. Особено красноречиво свидетелствуват за това онези много-числени българо-славянски имена на селища от този край, конто добросъвестни изследвачи като Стефан Беркович (1827— 1893) или Басил Кънчов (1862—1901) са записали през втората половина на миналия век. Като говори за „Мелнишката каза“, конто „заемала пространство, простиращо се от единия край до другая на разстояние 12 часа", Беркович4 през 1889 г. ни съобщава имената на множество селища, разположени по-близо или по-далече от града. Това са звучни и понякога твърде редки българо-славянски имена, като Ощава, Горничар Кресна, Синик, Горна Сушица, Държаново, Любовка, Ляски, Долна Сушица, Рожен, Злаково, Зайково, Ешово, Банова, Горски, Ледньово, Лешница, Белобевчово, Дебрен, Поленица, Слава (Славе) и множество други. Никои от тези имена вече са за-бравени, други, напротив, продължават да съществуват и днес. Всички те свидетелствуват за българския характер на тукаш-ното население от най-древни времена насам. Доколкото през отделни периоди както в цялата покрайнина, така и в самия град Мелник прониквали и се поселвали синове и на други народности — например гърци и турци, — те винаги са оста-вали пришълци и съставяли твърде малка част от общото население на цялата облает. Българо-славянският облик на по-крайнината дава основание да се приеме с голяма правдоподобност, че възникването на славянското селище Мелник трябва да се отнесе към времето, когато през ранното средновековие — вероятно още към VII—IX в. — тук се заселили българо-славянски множества. Не е трудно да се отгатне кое ги е при-влякло да се заселят тук: преди всичко топлият климат, плод о родната и богата земя и защитеността на мястото от самата-
4 Ст. Беркович, Топографическо-етнографический очерк Македонии. СПб 1889, с. 88—95, 242—245. Срв. също В. Кънчов, Македония. Етно. графня и статистика, София 1900, с. 189—190.
природа. Достатъчно било човешката ръка да помогне на при-родата с изграждане на никой як зид или да издигне по не-достъпните височини някоя крепост, за да осуети всегда опит за нападение и ззплаха от врагове. Недалече на юг бил разположен вторият град на Византийската империя — Солун, и от-там винаги можела да се появи войска и да нападне тукаш-ното мирно славянско население. В началото на X в. границата между Византийската империя и българската държава минавала твърде близо на север от този голям крайморски град, както за това говорят намерените гранични стълбове с надписи, в конто под 904 г. се четат имената на българския цар Симеон и неговите първенци олгутарканът Теодор и комитът Дръстър.5 6 В землището на Мелник в^рху високите скали вече съществу-вала обаче яка крепост, от която бдителният взор можел да долови всяка заплаха отдалеч. Изглежда, че градът Мелник е прекарвал по това време период на спокойствие. Именно за-това неговото име дълго не се споменава в историческите извори.
Разположен твърде далеч от големите пътища и важните средища на държавата, Мелник сякаш бил отминат от мно-жеството съдбоносни събития, конто станали в българската държава през целия период докъм средата на X в. Може да се предполага обаче, че широката просветна дейност, която се извършила в югозападните български земи от Климент Ох-ридски, многочислените негови ученици, Изан Рилски и неговите преки приемници, ще да е проникнала и в тази отда-лечена от столицата Преслав покрайнина. При завладяването на североизточните български земи и пропадането на Преславска България през периода от 968 до 972 г. и отцепването на за-падните и югозападните земи като последно убежище на неза-висимостта срещу завоевателните набези на Византия средището на големите исторически събития се пренесло към югозапад — към областта на Мелник и по-далече.
При разделянето на властта над югозападните български земи между четиримата синове на комит НИкола Самуиловият
5 Тексты на надписа и съответни коментарни са дадени у V. Besevliev,
Die protobiiigarischen Inschriften, Berlin 1953, nr. 46a, 46b: pp. 215—219.
брат Моисей поел управлението на Струмишката облает. Об-сегът на неговите владения се простирал не само към града Сяр, но вероятно и по-северно, по течението на Струма. Тук минавал важният път, който съединявал по течението на голя-мата река северните земи, крепостта Средец и южните области — земите на Източна Македония. Немного време по-късно, след гибелта на Моисей под стените на серската крепост в 976—977 г.г тези земи минали под властта на Арон. Владетел на Северна Македония и на Софийската облает, Арон е трябвало да от-бранява цялото поречие на Струма: от юг, откъм Солун и Сяр, г и таги можела да се зададе ромейска войска. Именно по това време е бил укрепен Рупелският проход, недалеч от град Мелник. Този проход, образу ван от пробива на Струма, бил най-удобният път за проникване откъм юг през българского селище Валовища (днешното Сидерокастро, Демирхисар). За-щитата на покрайнината южно от Пирана била обезпечавана от крепостта на Мелник. Неговата стража винаги можела да се озове при заплаха край брега на плавна Струма, да пресрещне напа-дателите, а после да се оттегли в недостъпните твърдини. На юг от днешния град върху високите скали били издигнати ня-колко укрепления, конто трябвало да служат главно като убежище на войската и местного население при опасност. Върху възвишението в югоизточната част на града била изградена яка наблюдателница, от внеочините на която можело да се следи всяко движение по течението на Мелнишка река на запад-Внушителните развалини на тази сграда, позната под неопреде-леното название Византийска къща, личат и днес и напомнят за яката някогашна укрепителна система на града.
Византийските повествуватели, конто така подробно и с известна наслада и гордост разказват за многобройните походи на Василий II в края на X и началото на XI в. срещу българските земи и войските на Самуил, дълго време не споменават името на Мелнишката крепост. Очевидно това се дължи не толкова на обстоятелството, че тази крепост не представлявала цел на походите на суровия и жесток византийски самодържец, напротив, мьлчанието показва, че нимало що да се разкаже за набезите на ромеите. Византийският император решил да пред-приеме някакви по-големи действия против крепостта Мелник
о о Г. Градешниц?
Д. Градешница
Илинденци °
о Плоски
Г ара Огражден
° 'S
<рвво \
о Палат
Вълково0
Тремошница 6-
о Бождово
Лиляновооу^Стожа / ° Вихрен
Гол. Цалимо
Мал. Цалиму^
гръстилци о
о Лебница °Сестрино
/Дебрене/^' ।
Поленица^ о /
Сушица /
Карланово о рожен
/0 МЕЛНИК
(2Z САНДАНСКИ
о Дамяница
о Делчево
о
о Белевехчево Джигурово Г орна
°п ° V
Ладарево ч °Ласкарево Лешница *
Склаве о
Кашина
(НОВО
оСпатово о Хотово
Старчевоо
Лозеница I
о Златолист /КовачеврХ
Виногради
о _ с
Левуново Дзевгели
Капатово Ново Кономлади
/ ° /
*о у
Черешница
в0 °Кърналово\
МулетаровОу ирово о у
Митиново
Свобода о \
Ръждак Тополница0
© ° ПЕТРИЧ /
Припечене
Хърсово о
Врана
Кромидово °
Катунци
Калиманци
Лг
Марикостиново /
\° Д. Спанчево/^
Ново Ходжово// Пиперица
Чучулигово у
) °
' Кулата
Петрово о Яново
Лехово о
едва след като успял да навесе най-тежък удар на Самуил и войската му.6 В края на юли 1014 г. чрез фронтално нападение и обход ромейската войска, предвождана от самия император, спечелила победа над Самуил в битката в Ключската клисура, в теснината на близките до Мелник планини Бела-сица и Огражден. Над лленените воини Василий извършил не-чувана в историята жестокост, поради която и заслужил проз-вището Българоубиец. Безжалостно ослепени, с по един едноок водач на всеки стотина злощастници, те били изпратени при Самуил. Императорът не се излъгал в своя план. Това бил ударът, който сломил силите на упорития воин Самуил и само няколко месеца по-късно сложил край на живота му. Тъкмо по времето между поражението при Ключ и смъртта на Самуил (6 октомври 1014 г.), когато Василий II знаел, че е отстранил от пътя си своя противник, византийските войски, предводител-ствувани от самия император, се отправили срещу крепостта на Мелник. През юли или малко по-късно Василий II напуснал областта около Беласица и навлязъл в Загория, т. е. тази по-крайнина, която се простира югозападно от Пирин — между Рупелския проход, Кресна и река Струма. Изчезналото днес наименование Загора или Загория7 за тази облает се споменува доста време по-късно в историческите извори. Когато проникнал в Загория, императорът се озовал пред крепостта Мелник. Ви-зантийският писател, който ни разказва за събитията8, съобщава, че тук императорът намерил „твърде силната крепост Мелник, изградена върху една скала, обиколена отвред със стръмнини и много дълбоки пропасти". Зад стените на крепостта било приютено местното българско население, което бя-гало от нападателя и решило да му окаже ожесточена съпро-тива. Според признанието на византийския летописец императорът много скоро се убедил, че било невъзможно въпреки
6 За подробности вж. В. Н. Златарскн, История на българската държава през средните векове, I, 2, София 1927, с. 739 сл.
7 За това име вж. А. И ш и р к о в, Областиото име Загорье или Загора в миналото и днес, ИНЕМ, V (1925), с. 85—86.
8 J. Scylitzes — G. Cedrenus, Comp, histor., ed. Bonn, II, p. 460' 5—19; срв. Златарскн, и. с., с. 240.
многочислената войска, конто водел със себе си, да превземе чрез настъпление и преки удари здравата, укрепена от приро-дата и от човешката ръка Мелнишка крепост. Силата обаче не представлявала единственото оръжие, с което ромейският само-държец разполагал. Отказвайки се от намерението да обсажда чрез сила крепостта, той прибягнал към ноенна хитрост и повел преговори със защитниците и. При отбранителите на Медник, за да узнае техните намерения и искания, както и да ги из-мами с обещания, Василий II изпратил един от своите най-до-верени служители — скопеца Сергей, познат с хитртго си и измамно красноречие. Когато лукавият скопец пристигнал веред защитниците на Мелнишката крепост, той злорадо им разказал за гретърпяното тежко поражение от Самуил и неговата войска-Можела ли прочее да продължава исмисленали била съпроти-вата срещу многочислената, въодушевена от своята победа, обучена и добре въоръжена византийска войска сега, когато паднал в немощ народният водач, който въплътявал както на-деждите на борещия се за независимостта и свободата си народ, така и неговата обич ? Колкото и голяма да била об-щата покруса и отчаянието, скопецът трябвало да употреби много думи, за да сломи волята на мелнишките защитници-В същото време от името на своя повелител скопецът Сергей отправил щедри обещания към жителите и защитниците на крепостта в случай, че доброволно сложат оръжие: тогава щели да бъдат запазени техните права и имущества. Когато мелнишките воини пресъждали обещанията, едва ли всички вяр-вали в тях. Цялата покрайнина представя голяма природна крепост: при изневяра на дадената дума от страна на ромеите онези българи, конто щели да се спасят и оцелеят, с още по-крайна решителност можели да подирят убежище другаде из близката околност и да продължат там борбата. В този край при това близо и далеч от Мелнишката крепост, имало още други български крепости, конто продължавали също да се държат неотстъпно. Помамени от обещанията на скопеца, защитниците на Мелник обаче отстъпили: те отворили вратите на яката, непревзимаема твърдина пред императорската войска и сложили оръжие. Колкото и да бил ожесточен към българ-ското население и въпреки цялата си суровост Василий II
трябвало да спазм дадената дума. Летописецът добавя, че императорът проявил зачитание и благосклонност към защитниците на крепостта, сиреч не посегнал на правдините и имотите им, оставил известен брой ромейски войски на стража и се отправил към югоизток, за да стигне крепостта Мосинопол (при Гюмюр-джина). Добре обмислената постъпка към мелничани дала очевидно своя резултат. По думите на друг византийски летописец9 Василий II по пътя си към беломорската крепост завзел „други стръмни крепости", чиито имена са премълчани, и пленил „намиращите се в тях българи".
Византийският летописец, като разказва за събитията през съдбоносната за българите 1014 г., изтъква ссобено силно именно споменатите дге исторически събития: поражението в Ключе ката клисура и превземането на крепостта Мелник от всйската на Василий II. Имало защо да ликува императорът. Заедно с поражението при подножията на Беласица падането на Мелник било тежък удар за цар Самуил и неговите воини. Превземането на тая недостъпна крепост разхлабвало отбрана-та на цялата покрайнина южно от Пирин. Неприятелите си обезпечавали свободного движение по течението на Струма и през опасния Кресненски проход. Пред тях се разкривал до-стъпът към север, към вътрешността на българските земи и главно към Средец. В Мелнишката крепост се настанил византийски гарнизон, а в града се установила византийска администрация. Трите години, конто изминали след трагичната смърт на Самуил, донесли само нови страдания на борещия се за своята независимост български народ. През ранна пролет на 1018 г. византийският император се завърнал като победител в столицата си. Във властта на ромейската империя сега се намирала цялата българска земя — опустошена, ограбена и обезлюдена.
Настъпило време на дългото византийско владичество, през което българското население няколко пъти навдигало глава, грабвало оръжие и позеждало отчаяни, безуспешни борби против поробителите си. Какво е ставало през онези години в
* Johannes Zonaras, Epitome historiarum, IV. Ed. L. Dindorfius, Lipsiae 1871, p. 122, 11 — 14. Срв. Златарскн, пос. съч, с.740 бел. 2.
крепостта на Мелник и в цялата иегова покрайнина, ние за съжаление не знаем. Български исторически извори, конто не-съмнено биха ни разказали нещо за недоволства или борби на свободолюбивого планинско население, не са запазени. Име-то на Мелник сякаш е забравено през онези времена. То не се споменава във връзка с големите въстания през 1040—1041 и 1070—1072 г., конто избухнали и се разгърнали немного далече от поречлето на Струма, по течението на Вардар, в Средна и Южна Македония. Не се споменава името на града и във връзка с църковния живот през тази епоха. Няколко близки селища, като Струмица, Велбъжд (дн. Кюстендил), Стоб (дн. с. Стоби на р. Рила), Разлог и други, са упоменати в гра-мотата от 1019 г., конто император Василий II издал на охрид-ския архиепископ10, но името на Мелник е премълчано. Това дава основание да се предполага, че по поведя на ромейския император граничите на охридската архиепископия — приемник на унищожената българска патриаршия — били силно стесне-ни, а Мелник бил поставен не под властта на охридския архиепископ, но подчинен направо на Цариградската патриаршия.11 Съзнавайки особено неговото стратегическо значение, византийского правителство вече проявявало своите стремежи към по-пълно овладяване на града.
През последните десетилетия на XII в. наставали големи исторически събития, полузабравеният град в южните склонове на Пирин отново вплел името си в историята на българския народ. В края на лятото на 1185 г. избухнало въстание в се-вернобългарските земи, начело на което застанали братята Пе-тър и Асен, родоначалниците на Асеновската династия.12 Пре-вземането на важната византийска крепост Солун от норманите през лятото на 1185 г., възникването на българската държава и освобождаването на севернобългарските и старопланинските
10 Вж. текста на грамотата у Й. Иванов, Български старини из Македония, София 1931 [и 1970], с. 550—555.
11 Срв. Ив. С н е г а р о в, История иа Охридската архиепископия от ос-новаването й до завладяването на Балканския полуостров от турците, I, София 1924, с. 188.
12 За събитията общо вж. Ив. Д у й ч е в, Въстанието в 1185 г. и неговата хронология. ИИИ, VI (1955), с. 327—358.
Българско средновековие области, най-сетне преминаването на участниците в третия кръстоносен поход през българските земи в 1189—1 ISO г., всичко това разклатило из основа владичеството на империята по всички краища на балканските земи. През лятото на 1189 г. един кръстоносен отред преминал от Северна Тесалия през Струма, прекосил областта на Мелник и стария Неврокоп (Гопе Делчев) на път за Пловдив, за да се присъедини към главното ядро, предвождано от император Фридрих I Барбароса (1152—1190).13 Каквито и грабежи и опустошения да вършели западните рицари, те носели за поробеното тукашно население една надежда — владичеството на Византийската империя се оказало твърде слабо, кризата изглеждала непреодолима, а *го-ва създавало възможности за отхвърляне на чуждото господство.
Десет години след освобождението на севернобългарските земи от византийско владичество и възобновата на българската държава във Византия настъпила нова вътрешзополитическа криза. Срещу императора Исак II Ангел (1185—1195) се надиг-нал родният му брат Алексий, завзел втастта и заповяцал да ослепят низложения владетел. Тъкменият срещу българите поход бил отложен. Новият император Алексий III Ангел (1195— 1203) с цел да печели време опитал да почне преговори за мир с възобновителите на българската държава Асен и Петър.14 Съзнавайки ясно тежкото положение на империята, българите не само отхвърлили привидните предложения за мир, но и про-дължили войната за освобождение на намиращите се под византийско владичество български земи. Войска, предвождана от Асен I Стари, се спуснала през лятото на 1195 г. по тече-нието на река Струма към юг. Съвременен византийски писател ни съобщава,15 че в този поход българските воини нападнали „намиращите се около Сяр български области", следователно проникнали в земите на Източна Македония. Византийските войски претърпели поражение и във властта на Асен I минали повечето от тамошните крепости. Именно по това време бил освободен и град Мелник и останал в пределите на българска-
13 За подробности вж. Златарски, История, III, София 1940, с. 19 сл.
14 За подробности вж. Златарски, п. с., с. 82 сл.
15 Niceta Choniata, Historia, ed. Bonn, pp. 612, 15—613, 6.
га държава. За града настъпил период на разцвет, който про-дължил около шест десетилетия.
Какво значение се отдавало на крепостта Мелник от страна на цар Калоян (1197—1207), може да се съди по обстоятелството, че там — вероятно като управител на крепостта и областта — бил изпратен един от най-близките сродници на Асеновци: Алексий Слав, сестреник на Асен I, Петър и Калоян.16 Отна-чало той бил управител на Родопската облает и седалишето му била крепостта Цепена при Дорково. Неизвестно точно през коя година той бил преместен в Мелник. Подробности за това преместване не са познати, обаче един бърз поглед върху големите исторически събития, конто се разиграли в самото начало на XIII в., би могъл да ни разкрие някои неща.
На 13. IV. 1204 г. участниците в четвъртия кръстоносен поход превзели Цариград. Византийската империя се разпадна-ла и за повече от половин век престанала да съществува като ръководна политическа сила в Европейския Югоизток. В за-воюваните от кръстоносците земи възникнала Латинската ца-риградска империя, чиито главни средища били Цариград и Солун. Само една година по-късно (на 14. IV. 1205 г.)’цар Калоян нанесъл на западните рицари съкрушително поражение в сражението при Одрин и пленил новоизбрания император Балдуин Фландърски. Този удар веднъж завинаги решил съд-бата на Цариградската латинска империя: всички изгледи за нейното утвърждение били осуетени и започнал бавният упа-дък, който трябвало да я доведе до неизбежен край. В югозападните области на Балканския полуостров обаче било съз-дадено Солунското кралство, начело на което бил поставен рицарят граф Бонифаций Монфератски. След победата при Одрин българският владетел почнал борба именно с това ла-тинско княжество. Уплашени от голямото засилване на българската държава, която сега се очертавала като най-голямата политическа сила на Балканския полуостров, водачите на ро-мейското население в Тракия не се поколебали да се съюзат със западните рицари завоеватели и почнали борба против
16 Възобновителите на Второю българско царство са имали две сестри, чеизвестни за нас по име; едната от тях е била майка на Слав.
цар Калоян. В началото на лятото 1205 г. в Тракия избухнало въстание, едно от средищата на което бил град Пловдив-Калоян бил принуден да прекрати похода си в Македония и да се яви с войската си под стените на града. След кратка-обсада силно укрепеният град паднал във властта на българския владетел, водачите на противобългарското въстание ромеи, били жестоко наказани. Част от гръцкото население на града било принудено да се изсели и му било позволено да се-засели именно в Мелник.17 Това засечване на гърци в чисто българския до това време град внесло промяна в етничния със-тав на неговото население и предопределило известии събития в по-късната му съдба. Изглежда, че Калоян наскоро осъзнал допуснатата грешка и побързат да я изправи. Когато «през 1206 г. започнал новите си походи против цариградските лати-ни в Тракия и Източна Македония, той се погрижил да обез-печи пътищата, конто водели към тези области. Както изглежда, с оглед на предприетите нападения срещу Солун били взе-ти мерки за отбраняване на пътя по течението на река Струма като за началник на крепостта Мелник и нейната облает бил поставен Алексий Слав. През октомври 1207 г. обаче Калоян паднал убит под стените на Солун. В българската държава настъпили промени, конто дали отражение и в живота на от-далечената пиринска крепост.
В Търново властта била поета от друг племенник на поги-налия цар — Борил, който взел за жена, очевидно с цел да узакони положението си, овдовялата царица куманка. По-ради недоволство от действията на своя братовчед заради извършената узурпация, а може би съблазнен от изгледите да си създаде самостойно феодално княжество далече от столи-цата Търново, Алексий Слав отказал да признае властта на новия цар. В Родопската облает и в земите южно от Пирин възникнало обширно самостойно княжество, отцепено от българската държава. Едва успял да се закрепи на престолаг Борил (1207—1218) побързал да започне борба против отцеп-ника болярин, обвинявайки го, че бил завладят тези земи „чрез измама“. Заплашен, Алексий Слав опитал да сключи съюз с
17 Georgius Acropolita, Historia, ed. A. Heisenberg, p. 77, 27—28-
Балдуиновия наследник и брат, цариградския латински император Хенрих (1206—1216) и признал неговото върховенство. Съюзът бил скрепен чрез женитбата на Слав с незаконната дъщеря на цариградския латински император, а сам Слав получил титлата деспот. Една западна принцеса пристигнала в Славовата крепост Цепена, а малко по-късно заедно с мъжа си се преместила в Мелник. Отдалечен от Търново, прикътан в непристъпни планински места, градът бил по-сигурно убежище за непокорния болярин. Заедно с дъщерята на император Хенрих Фландърски в Мелник пристигнали и някои нейни срод-ници и приближени.
Не е известно какъв е бил животы- по онова време в мал-кия планински градец. От тази епоха несъмнено датират някои от укрепленията, чиито развалини и *днес личат по южните възвишения над града. В града били издигнати църкви, конто сега са полуразрушена Деспот Алексий Слав направил Мелник и неговата облает своя истинска престолнина. Неговото жилище се превърнало в малък феодален двор, а неколцина от приближените получили громки византийски титли и, разбира се, широки поземлени владения из областта. Заедно с дъщерята на Хенрих в двора на Слав пристигнали, както изглежда, някакви братя — западни рицари, конто получили от него ви-соките византийски титли севасти, давани обикновено на най-приближени личности. Единият от братята станал известен под чисто славянского име Владимир. Със свои средства той построил в Мелник църква на името на светеца покровител на мореплавателите — църквата „Св. Никола", днес в развалини. На десния приолтарен пиластър, над корниза, с едри черни букви, писани върху бяло поле и обградени с червена рамка, бил поставен надпис: „Моление на раба божий севаст Владимир, брат на севаста на франките"”1. От красивата няко-
18 За този надпис вж. Й. Иванов, п. с., с. 212—213, който се запитва дали под името .севаст на франките" не се разбира именно деспот Алексий Слав. За самата църква „Св. Никола" вж. съшо писаиото от A. Stransky. Les ruines de ITglise St Nicolas a Melnik. Atti del V Congresso internazio-nale di studi bizantini, II, Roma 1940, pp. 422—427; idem. Remarques sur la peinture du Moyen-Age en Bulgarie, en Grece et en Albanie. Actes du IVe Congrfes international des etudes byzantines. Sofia Septembre 1934, Sofia
га църква днес личат само части от апсидата, източната стена и част от олтара. Стеките са градени с дебели и яки зидове, широки от 80 см до 1,10 м — сякаш се градела не църква, а същинска крепост. Чрез два реда колони църквата вътре е разделена на три кораба. Това е била очевидно трикорабна безкуполна базилика, покрита може би с дървен покрив. По разрушените стени и днес личат останки от богата живопис, пострадала от времето и от невежествена ръка. Наляво се вижда сцената как апостол Павел е положил ръка върху главата на свети Никола и го представя на Христа. Светецът стой изправен с лице към зрителя. Нашите средновековни май-стори както тук, така и другаде в българските земи с особена •любов рисуват лика на този светец. Незнайният боянски май-стор през 1259 г. е изобразил цяла редица сцени от житието на същия светец. В мелнишката църква надясно от този образ са изписани четирима църковни отци — вероятно прочутите „отци и учители на църквата" Иоан Златоуст, Григорий Богослов, Василий Кесарийски и Атанасий Александрийски. В полу-сферата на абсидата е изобразена Богородица, която държи на ръце младенеца Христос. В свода на предапсидното помещение личат следи от сцената на Възнесението. Шестима от апостолите са представени в живи движения. Няколко палмови дървета допълват картината, очевидно рисувана по подражание на прочут образец от византийски произход. Върху южната стена на храма личи поучителната сцена на Юдиното преда-телство: преди да предаде своя учител, предателят го целува. Изписани върху синьозеленикав фон, фреските, очевидно произведение на добър майстор, се отличават със стила си. Ако и да са достигнали до нас само отчасти, тези фрески могат да бъдат посочени като едно от забележителните произведения на изкуството в българските земи. Рисувани по поръчка на западен рицар, те обаче, доколкото може да се съди по запа-зените остатки, не носят никакви белези на западното изку-ство от онази епоха. Храмът по своята архитектура и живо-
193б=ИБАИ, Х(1936), рр. 37—40, 41 (обр. 4), с няколко снимки от стенопи-сите. Общо за Мелник по времето на Слав вж. В. Мавродинова, Град Мелник —Славовата столнина, Родина, I, кн. 4 (1938—1939), с. 110—112.
пис е творение на местного строително и изобразително изку-ство. Разгромът на Византийската империя през 1204 г. и за-владяването на нейните земи от западните кръстоносци принудили мнозина строители и художники, някои от конто пре-минали в българската държава и потърсили работа тук. Много вероятно е, че именно някои такива отвеяни от бурята на кръстоносното завоевание строители и художники попаднали и в крепостта на Мелник. Както на много други места в българските земи, така и тук те по повеля на местен владетел и в сътрудничество с български майстори построили и украсили тази църква, както впрочем и някои други, останали днес също в развалини църкви на Мелник.
През средата на второто десетилетие от XIII в. в югозапад-ните области на Балканский полуостров настанали нови съби-тия, конто дали отглас в живота на Мелник и поведението на неговия самовластен господар Алексий Слав. От остатките на разгромената Византийска империя постепенно се навдигнали отделим областни владетели и започнали борба за отвоюване на загубеното. През 1215 г. в Епир утвърдил своето господство братът на епирския деспот Михаил — Теодор, който си прика-чил гордите имена Ангел Дука Комнин, чрез конто мнимо се изтъквал като потомък на прославени византийски владетелски родове от миналото и изстъпвал като възобновител на империята. В течение на кратко време той отвоювал от латинските рицари някои крепости, а заедно с това, възползуван от без-действието на цар Борил и невъзможността му да брани ма-кедонските области, проникнал и установил властта си в някои крепости на Средна Македония. След като завзел града Драч, чрез което отрязвал за кръстоносците прения достъп по море и началото на прочутия римски път от Адриатика до Цари-град — така наречената Via Egnatia, — Теодор Комнин завла-дял Охрид и Прилеп, после стигнал до Вардара и подчинил важната крепост Просек на Демиркапия. Придвижването на войските на епирския деспот към Източна Македония очевидно изплашило Алексий Слав. Към това време починала неговата жена — дъщерята на цариградския латински император Хенрих, а това разхлабило връзките му с Цариград и намалило надеждите за помощ оттам. Към 1215—1218 г., по време на
най-голямото начално разширение на владенията на Теодор Комнин, той потърсил да се помири и сближи с него. Тъкмо по това време — на 11 юни 1216 г., неочаквано починал цари-градският латински император Хенрих и връзките на деспот Алексий Слав с латините ослабнали още повече. Съюзните отношения с Теодор Комнин били скрепени чрез брака на Алексий Слав с дъщерята на византийския първенец Теодор Пег-ралифа.19 Родът на този първенец произхождал от норманския рицар Пиер Алифа (Пиер д’Олп), който участвувал в похода на норманския херцог Робер Гюискар против Византийската империя през 1081 г„ обаче две години по-късно преминал на страната на ромеите, бил приет ласкаво и удостоен с видни длъжности и почести. Потомците на Пиер Алифа се установили в Македония и Тракия, стигнали до важни длъжности в империята и играли голяма роля в множество събития през XII и XIII в. В края на XII в. Йоан Петралифа участвувал в заговора за сва-ляне на император Исак II Ангел (1185—1195) и издигането на Алексий III Ангел (1195—1203). В първите години на ХШ в. Иоан Петралифа се сродил с епирските Комнини, като омъжил дъщеря си за Теодор Комнин, а синът му Теодор заел важно място в деспотството на епирския владетел, по-късно господар и на Солун. Оженвайки се за дъщерята на Теодор Петралифа и внучка на Йоан Петралифа, Алексий Слав се сродил с един от най-известните и влиятелни феодални родове от македон-ските и тракийските земи. Една княгиня, в чиито жили течала норманска кръв, се настанила в дворците на Мелник. От но-вите си сродници Алексий Став можел да научи преди всичко как да постъпва, за да запази живота си и своите владения. Колко остро е било желанието за самовластие у тези потомци на норманските рицари, показал няколко десетилетия по-късно -сам Теодор Петралифа, тъстът на Алексий Слав, когато, изпра-тен да воюва против никейския император Йоан III Ватаци, при Островското езеро изневерил на своите солунско-епирски сродници и минал на страната на противника. Няколко години по-късно той отново застанал на тяхна страна, за да се бори против Михаил VIII Палеолог (1261—1282). Заобиколен отвсякъде
19 О. Acropolita, op. с., р. 39, 12—17.
от врагове, конто дебнели всяка слабост у мелнишкия властелин, за да отнемат владенията му и да го лишат от власт и живот, Слав намерил сега помощници и съветници в своята политика на самовластен феодален господар. Съвременен византийски писател, като разказва за всички тези действия на владетеля на Мелник и неговата покрайнина, открито признава не-говите стремежи да запази при всичките си съюзи и договори пълна независимост, да отбранява правата и владенията си: „Слав, като владеете силната и почти недостъпна за всички врагове крепост Мелник — пише византийският писател от XIII в. Георги Акрополит,20— бе самодържавен господар и не се подчиняваше никому от околните нему владетели. Понякога той помагаше на италианците (сиреч цариградските латини) поради родството си с тях, понякога на българите поради чувство за едноплеменност, а понякога и на Теодор Комнин Никога обаче той никому не се е подчинявал и не е давал основание да се разчита на неговата вярност и преданост като на нещо трайно. Рожба на епоха на разцепление и борби за власт, Алексий Слав — владетелят на непревзимаемата крепост на Мелник — в цялото свое държане до края на живота си изразявал по примера на своите нормански сродници стреме-жите на самовластния феодален властелин.
Превърнат в столица на Славовите владения, Мелник бива укрепен още по-здраво и в него били издигнати нови граждански и църковни сгради. На града трябвало да се придаде значение и на средище на църковен живот. Върху височината на югоизток от Мелник, недалече от самия град, бил издигнат манастир, посветен на Богородица и познат по-късно под името „Св. Богородица Спилеотиса", сиреч Богородица от пе-щерата. Развалините на този манастир личат и днес и населе-нието, извращавайки старого име, ги нарича „Света Спили“ или „Светата пещера". През януари 1220 г. деспот Алексий Слав издал на новооснования манастир дарствена грамота,21 с която му признавал правата на феодална собственост над близкото
30 G. Acropolita, ор. с., р. 38, 21 sqq.
21 За гръцкия текст на грамотата, български превод и обяснителни бе-лежки вж. Ив. Д у й ч е в, Из старата българска книжнина, II, София 1944, .с. XV, 30—35, 311—314.
село Катуница — съществуващо и досега, както и други прав-дини. Съгласно установения на времето обичай грамотата е написана на гръцки език, очевидно от ръката на добър кни-жовник. Запазена по щастлива случайност във Ватопедския манастир в Света гора и открита за науката неотдавна, тази грамота представя типичен средновековен документ за призна-ване на феодални права и привилегии на един манастир от-страна на местен властелин. Въпреки своето качество на второ-степен, не напълно тържествен дарствен документ — сигилий, грамотата е съставена съгласно с всички изисквания на тогаваш-ната византийска дипломатика, като са спазени всички формули, а езикът е поетичен. Несъмнено е, че в своето доста продъл-жително управление и господство в тази покрайнина деспот Алексий Слав ще да е издавал и документа на български език, обаче нито един от тях не е достигнал до нас. Така грамотата от 1220 г. си остава един от най-ценните извори, конто ни да-ват вести за историята на Мелник през първата четвърт на XIII в. по време на Славовото господство. Тя е в същото време красноречиво свидетелство за книжовния живот в Славовото княжество Несъмнено и тук попаднали някои от пръснатите след разгромяването на Византийската империя в 1204 г. византийски книжовници. Именно някому от тях било възложено да състави и напише на гръцки език — който тогава играел роля на език за международни отношения — грамота на ма-настира „Св. Богородица Спилеотиса1*. Така документът заслу-жава внимание както като извор за проучване на феодалните отношения в нашите земи през първата четвърт на XIII в., така и като откъслечно свидетелство за книжовния живот в Славовото княжество по снова време.
„Онези, конто желаят благополучието на временните неща и се занимават и радват на преходните и тленни работа, свърш-ват бързо и преминават като сън — пише в увода неизвест-ният съставител на грамотата, който съчинителствувал от името на своя господар. — Онези пък, конто заедно с благополучието се грижат и за (духовните) блага и обичат благолепието на господния дом и мястото на пребиванието на неговата слава, по думите на псалмопевеца Давида (Пс. 26:8), ще направят и своята слава по-величествена и ще намерят някаква малка ду
шевна придобивка/ Деспот Алексий Слав дава сведения за преместване от Цепенската крепост в Мелник и за съгражда-нето на новия манастир: „Така прочее и ние, след като се пре-селихме от Цепена в тукашното наше владение Мелник, поже-лахме да издигнем из основа честен манастир и да съберем в него сбор от усърдни мъже в помен и молитва нам и на нашите родители и на всички- онези, конто мислят и вярват благочестиво/ За жалост Слав или по-точно неговият книжов-ник, комуто било възложено да състави грамотата, не ни е съобщил нищо за родителите на мелнишкия владетел, а и никой друг исторически извор не съобщава никаква вест за тази неизвестна дори по име сестра на възобновителите на българската държава Асен, Петър и Калоян. „По божие желание ние бързо построихме този манастир в една част на Мелник — продължава по-нататък Слав, — изградихме храм и го назо-вахме на името на нашата пречиста господарка Богородица Спилеотиса и го поверихме на монаха, по снова време, а (по-късно) архимандрит господин Павел Клавдиополит, който — като стана по-сетне и владика — остави да игуменствува в него сегашния монах Пахомий, на име Кокиарис/ Споменатите тук личности са неизвестни по други исторически извори и не може да се реши дали са били гърци или пък българи, зад чиито гръцки имена мъчно можем да отгатнем българските им имена и произхода им. След тези общи сведения деспот Алексий Слав дава точни посочвания за направените дарения на ма-настира и признанието на права на намиращите се в него мо-наси. „На този манастир ние подарихме селото, наречено Ка-туница, заедно с неговите жители, оттогава и занапред да го владее с всички права и правдини и с неговата околност и ця-лото му имущество. Монасите, събрани в единомислие в него,, нека получават целия приход от селото за задоволяване на всички свои нужди и за всяка друга своя служба, както и за паленето на свещи в този божествен храм и всяка друга иегова потреба/
На манастира били направени дарения и от движими имущества—ценности, украси и книги, за конто обаче днес не може да се каже нищо положително. „В манастира прибавихме и свети изображения (икони), свещени книги и утвари, други ня-
какви неща и животни, конто трябва да се опишат подробно в списъка, та и нашата власт да има годишен помен и да се поменуват нашите родители. “ При редовните богослужби в манастира прочее ще да са били поменувани не само майката на деспот Слав, сестра на първите Асеневци, и нейният мъж като родители на мелнишкия владетел, но очевидно и неговите вуй-човци — Асен, Петър и Калоян, с чиито имена Слав е можел само да се гордее. А всичко това — въпреки използуването на гръцки език за съставянето на дарствената грамота и упо-требата му в живота на манастира — било най-добрият доказ за връзката на Славовата столнина с българската държава и с българския народ. Най-сетне деспотът споменува друго свое дарение за издръжка на манастира: „По-нетатък, свръх тези неща — пише Слав, — ние подарихме на казания манастир също и една градина в Загория от църковни места, която вече по-рано беше владяна от споменатия владика господин Павел.” Не е посочено точно где се намирала тази градина, но тя очевидно е била разположена някъде по течението на река Струма — югозападно от Пирина, към Кресна и Рупел.
Най-важната разпоредба на деспот Алексий Слав засягала пълната самостойност на манастира и неговите владения по отношение на местните църковни и административни власти, с други думи, признанието на значителни имунитетни права. ,Понеже пребиваващите в този почтен манастир монаси помо-лиха той да бъде неподвластен и неподчинен на епископа и на практора по това време, то и ние сметнахме това за необходимо и повеляваме чрез настоящия наш сигилий, щото (над манастира) да няма власт нито управляващият по това време епископ, нито пък практорът да влиза в това село или в манастира да иска каквото и да било, или да иска някакви храни, или да набира набор (на войници), или да му се дава добитък или за ангария, или за парангария (за превоз по странични пъ-тища), или псомозимия (да се доставя на държавни служители хляб на ниски цени), или за каквото и да било друго искане и вземане и тегоба, и монасите и жителите на това село да се подвеждат като подлежащи на всяко и всякакво данъчно и практорско вземане.” Както се вижда от тези думи, деспот Алексий Слав признавал на манастира пълен фискален имуни-
дет, освобождаване от натурални, отработъчни задължения и от даване на войници. Твърде много се ограничивало и правото на вмешателство в живота на манастира и за епископа в об-ластта. „Нито епископът обаче да има право да влиза и да пипа в този манастир или в казаното село, като предявява в качеството си на епископ по някакъв начин искания на канонически основания или по някаква друга подбуда, без наистина веред тях (монасите) да бъде извършен евентуално някакъв душевен грях, освен ако не бъде призован от монасите, и то-гава да влезе безвъзмездно, да ги разеледва справедливо и канонически и отново да напусне, без да се докосва до каквото и да било. Прочее той да няма никакъв достъп в (манастира), но само името му да бъде поменувано/ На епископа се давало правото да утвърждава избраните игумени на манастира, който след смъртта на деспот Слав трябвало да бъде провъз-гласен чрез разпоредба вероятно на български владетел за царски манастир: „да утвърждава игумените, конто ще управ-тават този манастир, който след нашата смърт трябва да бъде пазован от владетелска ръка царски манастир. Освен това и онези, конто някога с време биха пожелали да нарушат онези неща, който чрез настоящий наш сигилий са посветени и ут-върдени (на манастира), както и нещата, който в бъдеще време ще бъдат придадени от някои други лица — било велможи, било боляри, било владици, било монаси, било миряни, или просто всички каквито и да било личности и каквито и да са (тези неща), нека бог, съдникът на всички, да прояви към тях отмъстителен гняв, и неговият меч справедливо да блесне в устрем на отмъщение. Ззщото срам и обида е да бъдат ув-реждани и тъпкани от миряни онези лица, конто са предпочели (в живота) по-божествения и по-добър жребий. А пък ние прочее повеляваме тези работи да не стават в казания манастир не за друго, но за ради благочестието и почтеността на монашеский живот, като от това място бива прогонван всеки, който пожелае да наруши нашите постановления/ Съобразно със средновековния обичай за „духовно наказание" деспот Слав заплашва нарушителите на неговите разпоредби: „Затова и онзи, който желае да постъпи в манастира, за да причини в нещо смут, ще си навлече божието негодувание и клетвите на свет-
ците от векове пасам. Този манастир и снова, що е в него, нека се нарича — както се изтъкна — деспотски и царски — и да зависи от неговата (на деспота) личност. “ Накрая Алексий Слав сметнал за необходимо още веднъж да изтъкне не-зависимостта на манастира по отношение на местната църковна власт и да припомни правилата, според конто трябвало да става избор на манастирския игумен: „Обаче и владиката — ако не е мой сродник — (да не може) да се меси или изявява наследствени права над (манастира), но монасите да имат право на наследие чрез предаване. Според съвета и желанието на всички, на игуменското място да бъде поставян най-достойният, като — както се спомена — получава утвърждение от управ-ляващия по това време владика. “ На края на документа след посочването на датата следва подписът на деспот Алексий Слав, а към цялата грамота бил прикрепен печатът на мелниш-кия владетел, за жалост по-късно загубен или откраднат.
Не знаем каква е била по-нататъшната съдба на деспот Алексий Слав и какви събития се разиграли в крепостта на Мелник през следните години. През третото десетилетие на XIII в. епирският деспот Теодор Комнин още повече засилил своята държавица и все по-заплашително напредвал към Тракия. Тук той открито застрашавал владенията на цариградски-те латини. Чрез своя съюз с Теодор Комнин Алексий Слав можал да запази владенията си, конто се простирали не само в Мелнишко, но и в Родопите. Византийският летописец Георги Акрополит22 направо заявява, че епирският деспот в завоева-нията си не завзел „планината Родопа, която се нарича и Ах-рида, разположените в нея крепости и Мелник, тъй като над тях владеел Слав**. Разширението на епирското деспотство чак до града Мосинопол (Гюмюрджина), Ксанти и беломорский бряг станало не само под погледа на Слав, но вероятно и с неговата помощ. В 1224 г., когато ставали тези събития, тър-сенето на приятелство с епирците за Слав обещавало повече изгоди, отколкото сближението с Търново, дето вече от няколко години управлявал негов близък сродник. Между това упоритото разширение на епирското деспотство, в чиито гра-
22 G. А с г о р о 1 i t а, ор. с., рр. 38, 21—39, 4.
ници наскоро бил включен и градът Солун с неговата облает, иодготвяло нови, по-далечни събития. През 1229 г. настойни-ците на малолетния цариградски император Балдуин II сключи-ли договор с бившия ерусалимски крал Иоан дьо Бриен.23 Според този договор Йоан дьо Бриен се задължавал, след като бъде признат за цариградски император, да завладее за себе си и за своите наследници между другото .цялата земя на Слав“, това ще рече Родопската облает и Мелнишко. От това кратко посочване се вижда, че по снова време деспот Алексий Слав все още е бил жив, пребивавал вероятно в своето владение Мелник — като най-сигурно прибежище — и бил във враждебни отношения с цариградските латини, Съюзните му отношения с Теодор Комнин обаче го противопоставили не само на Латинската цариградска империя. В стремежа си за раз-ширяване на своите владения и евентуално завземане на сто-лицата Цариград Теодор Комнин питаел подозрение към бъл-гарския цар Иван Асен И, страхувал се от неговото временно сближение с „франките" и се опасявал да не би именно той да се възползува от тяхната слабост, да влезе в столицата на Босфора и така да осуети всяка надежда за възстановяване на империята. През ранна пролет на 1230 г., след като нарушил сключения преди това договор с българския владетел, Теодор Комнин нахлул през Тракия, после по течението на Марица навлязъл в българските предели. Самото обходно движение на солунско-епирската войска свидетелствува не толкова за невъзможност да се навлезе в пределите на българската държава отдругаде, колкото за стремежа да се нанесе внезапен удар. Неочакваният изход на сражение™ при Клокотница (недалеч от днешния град Хасково) на 9/22 март 1230 г. с един удар разгромил всички надежди на Теодор Комнин. Вой-ската му била напълно разбита, сам той паднал в плен. Тази победа на търновския цар дала нов ход на събитията в Балканский полуостров. Както четвърт век преди това в сражение™ при Сдрин против цариградските латини цар Калоян пресякъл всякакво разширение на Латинската цариградска им
23 За подробности вж. Златарски, п. с.. 336 сл., с посочване на пър-воизворнте. Срв. също Ив. Д у й ч е в, Цар Иван Асен II. София 1941, с 20 сл.
перия и сложил началото на нейното бързо западане, така и при Клокотница Иван Асен II в едно сражение решил съдбата на солунско-епирското деспотство: то загубило всякакво значение като политическа сила в земите на Европейский Югоиз-ток и се осуетила всяка надежда за възстановяване чрез него на някогашната Византийска империя. Сражението при Клокотница обаче решило и съдбата на онези местни властелини, конто добровилно или по принуда, като мелнишкия войвода и деспот Алексий Слав, стояли на страната на Теодор Комнин и съдействували за неговото утвърждаване и разширяването на държавата му. Незабавно след победата българските войски се спуснали към юг и югозапад, отвоювали обширни земи, на-селени с българско население, и ги присъединили към българ-ската държава. Наскоро след битката при Клокотница по на-реждане на Иван Асен II в търновската църква „Св. четири-десет мъченици" бил поставен красиво изписан върху каменей стълб възпоменателен надпис, в който се увекове чава победата24:
„Аз, Иван Асен. в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, ... излязох на бран в Ро-мания (Тракия). разбих гръцката войска и плених самия цар кир Теодор .омнин с всичките му боляри, а цялата земя от Одрин и до Драч завладях..Именно по това време през пролетта и лятото на 1230 г. ще да е бил сложен край на съществуването на Мелнишкото и Родопското княжество на деспот Алексий Слав. Дали той е бил принуден да признае върховенството на тьрновския цар, или пък насилствено е бил лишен от владенията си, конто били включени в границата на Търновското царство, не може да се каже днес поради липса на преки сведения в нашите исторически извори. От това време нататък обаче името на Слав престанало да се споменува в историческите извори: вероятно деспотът ще да е загубил властта си и наскоро ще да е починал. Споменът за него обаче не е изчезнал напълно. Наименованието Славееви гори, сиреч Славови планини, като име на част от Родопите и наименованието Доспат планина като извращение на титлата „деспот", с
Текстът на надписа вж. у Зла та рек и, п. с., с. 341 сл., 587—596;
Д у й ч е в, п. с., с. 38—39, 317—319.
която бил именуван непокорният потомък на Асеневци, наи-сетне вероятно и името на разположеното недалеч от Мелник малко село Славе — това са все далечни спомени, запазени през вековете, за някогашното господство на Алексий Слав над Родопите и над Мелнишката покрайнина. Пълното присъе-диняване на неговата държавица към Търновското царство през 1230 г. било извършено, както може да се съди, напъл-но безпрепятствено и това още веднъж потвърдило общността между тукашното население и българите от държавата на Иван Асен II, от която Мелнишкият и Родопският край били откъснати временно само поради волята на самовластен местей болярин.
Разцветът на българската държава през този период обаче не продължил дълго. След като сломил мощта на солунско-епирския деспот, Иван Асен сторил съдбоносната грешка, че подпомогнал не слабите цариградски латини, а засилващата се Никейска византийска империя и с това подготвил както въз-кресяването на Византия, така и заплахата над своята държава. Иван Асен II починал през гони 1241 г. и това положило на-1 чалото на бързия упадък на държавата. При двамата негови малолетни наследници — Коломан (1241—1246) и Михаил II Асен (1246—1257), избухнали борби за власт между стремящите се към независимост боляри, а отвън се навдигнала заплахата откъм вчерашните съюзници — ромеите от Никейската империя. През лятото на 1246 г. 12-годишният син на царицата маджарка Мария, сестра на маджарския крал Бела IV, починал — вероятно отровен. Престолът бил зает от втория ма-лолетен син на Иван Асен II — сина на епирската княгиня Ирина и внука на Теодор Комнин, Михаил II Асен. Византийците сле-дели с остро внимание събитията в българската държава и не пропускали да се възползуват от всички изгоди, конто се раз-кривали пред тях. Щом като узнал за гибелта на Коломан, за възкачването на невръстния му брат, за смущението и зали-сията в Търново, никейският император Иоан III Ватаци (1222— 1254) се отправил на поход против южните граници на България.35 Войската му се разположила недалече от града Сяр,
25 G. А с го р о 111 а, ор. с., р. 74, 13 sqq. Вж. също писаного от Зла — т а р с к и, п. с., с. 430 сл.
чийто управител бил войводата Драгота от Мелник. Изнена-дата от събитията в Търново и заплахата от внезапного нападение били така големи, щото всяка съпротива изглеждала невъзможна. Подмамен от щедрите обещания на императора, от многото злато и пурпурната наметка, конто му били пред-ложени, войводата Драгота предал крепостта. Иоан III Ватаци обаче желаел да продължи напредването си към вътрешност-та на страната и, разбира се, опитал да използува докрай ка-питулиралия войвода. Необходимо било да превземе силната и недостъпна крепост Мелник, чрез което щял да се разкрие достъпът по течението на Струма и в южните части на Пи-рина и към югозападните Родопи. Мелнишката крепост по това време ще да се е славела като непревзимаема, а цялата юкол-ност на града — със своите теснини, непристъпни възвишения и гори — можела да бъде използувана много лесно за отбра-на и съпротива от страна на българите. Затова никейският самодържец решил да се бори против защитниците на Мелник преди всичко чрез хитрини и лукавство, а не чрез оръжие.
Надарен богато и залъган чрез щедри обещания от императора, войводата Драгота пристигнал в родния си град. Друг българин — войводата Никола Лиговой26 — бил началник на мелнишката крепост. За нещастие началникът на тази силна крепост тъкмо по това време боледувал. Някои от местните гръцки първенци — потомци на изселените по времето на цар Калоян пловдивски гърци — узнали за напредването на визан-тийските войски, навдигнали глава и опитали да се възползуват от безсилието на градския началник. Започнали увещания веред населението — да се предаде и да сложи оръжие пред императора. Някакъв бивш византийски военачалник на име Николай Манглавит, който живеел в Мелник, като научил за при-стигането на Драгота и за възложеното му поръчение, решил да го изпревари в подготовката на предателството. Войводата на мелнишката крепост боледувал — по думите на летописеца,27
20 За името Литовой (или Лютовой) вж. обясненията j Ив. Д у й ч е в, Няколко бележки към Кекавмен. Збориик радова САН. Визант. институт, V .(1958), с. 65.
27 G. А с г о р о 1 i t а, op. с., р. 76, 1 —4.
Мелник презсредновековието който ни разказва за тези събития — от болеет, конто скова-вала нозете му и го принуждавала да остане на легло, а това разкривало за всички възможността „свободно да вършат, как-вото си искат". Изпратеният в Мелник „като някаква примам-ка“ Драгота разказвал на жителите „всичко“ — очевидно за станалите печални събития в българската столица, за нападение™ на императора и за превземането на Сяр и други крепости. Настроенията и желанията на местните жители българи, конто, както личи, били по това време господствуваща сила в града — обаче не били отговаряли на желанията и намерения-та на войводата предател. Византийският летописец направо заявява,28 че Драгота наистина „подбуждал“ жителите „да пре-дадат града на императора, явно не казвал това, обаче тайно преговарял с повечето** от жителите.
Ктгато Николай Манглавит, „мъж дързък1*, открил същин-ските намерения на Драгота, разбрал, че сам той можел да извърши обещаното пред императора предателство и почнал открито да увещава жителите. В своите увещания той се об-ръщал преди всичко към обитаващите в града свои сънарод-ници гърци — потомци на преселниците от Пловдив. „По вре-мето на управлението на детето Коломан ние трябваше да понесем трудности и се надявахме, че той ще порасне и когато стане на възраст и би могъл да различава добрия човек от лошия, ще получим от него награда за страданията. Понеже поради злосторна съдба се измамихме в това, ето друго пеле-наче остана да властвува над българите. Ние бихме се показали по-лоши от най-безумния човек, ако отново бихме се предали на други неволи...“ Като се обръщал към своите едно-племенници от Пловдив, Николай Манглавит не пропуснал да припомни, че синът на император Иоан III Ватаци, Теодор Лас-карис — бъдещият никейски император, — бил зет на почина-лия български цар Иван Асен II, женен за неговата дъщеря Елена, и поради това бил имал, заявявал той, някакви права над български земи. Сведенията на нашия исторически извор за събитията през лятото 1246 г. са несъмнено твърде пристрастии и едностранчиви, затова известии подробности не са
28 G. А с г о р о 1 i t a, op. с., рр. 75, 22 — 76, I.
напълно ясни или поне будят съмнение. Разказва се, че думите на Николай Манглавит успели да склонят жителите да се покорят на императора. Все пак, когато трябвало да бъдат нратени пратеници при Йоан III Ватаци, за да водят преговори, това било сторено тайно. Наистина веред местного население владеела покруса: след смъртта на Иван Асен II животът се влошил, борбите между придворните в Търново за власт не обещавали нищо добро, а някъде в южния край на Рупелския проход стояла на стан войската на императора Иоан III Ватаци. Но дори и сега веред всички трудности и заплахи не било тъй леко да се надвие свободолюбието на планинците и да се заставят да превият врат под чужда власт. Очевидно опасявай-ки се от съпротивата както на градските жители, така и на цялото околно чисто българско население, за което мелнишка-та крепост била главно убежище при нападение, предателите повели своите преговори тайно. Сам императорът, изглежда, пре-живявал часове на колебания: какво можело да очаква него и войската му, ако безразсъдно се впусне през мъчнопроходимия тогава Рупелски проход, покрай водите на пълноводната през онези времена Струма и се залута някъде из теснините, конто водели и водят към стръмната крепост Мелник ? Като не дръзнал да напредне, Иоан III Ватаци разбил стан в самия южен изход на Рупелския проход, в мястото Валовища (дн. Демирхисар, Сидерокастро), и зачакал вести от своите люде.
Наскоро в стана на никейския император се явили изпро-водените тайно пратеници на мелнишките граждани. Те получили от императора нарочен златопечатник,29 с който се задо-волявали предявените от тях искания. След като се завърнали те при своите съграждани, във Валовища при императора пристигнало второ пратеничество от града. Византийският летописец е разказал някои подробности за това ново пратеничество, конто ни разкриват и лика на тогавашните мелничани.30 В пра-теничеството били подбрани най-видните измежду гражданите на Мелник — „онези, конто били включени във войската, и
23 F г. Doi ger, Regesten der Kaiserurkunden des Ostrdmischen Reiches von 565—1453, 111, Munchen u. Berlin 1932, p. 21 nr. 1789.
30 G. Acropolita, op. c., p. 77, 16—22.
онези, конто по нещо друго се отличавали от останалите жители". Летописецът Георги Акрополит, който разказва за тези събития, придружавал като секретар императора Иоан III Ватаци в този поход и сам можал да види пристигналите в стана при Валовища над петстотин души пратеници от Мелник: това били по негово признание „благоприличии и знатни мъже, конто по самия си вид се показали достойни за уважение и почит". Голямото по брой пратеничество свидетелствува преди всичко за многочислеността на населението на града по това време. Ако трябва да се съди по числеността на прово-деното пратеничество, може да се заключи с голяма вероятност, че като градско средище и важна крепост в южните предели на българската държава Мелник през първата половина на XIII в. е наброявал население от няколко хиляди жители. При общата малочисленост на тогавашните градове в земите на Балканския полуостров градът следователно е минавал с право за едно от големите и многочислени селища. От описанието на византийския летописец, от друга страна, трябва да се заключи за съществуването веред градското население на „първен-ци“, сиреч на представители на поземлената или служебната аристокрация — боляри, после на воини, конто „иначе" се из-дигали над населението — вероятно по богатство и произход.
Поягата на пратеничеството в стана на императора предиз-викала радост и изненада. Летописецът ни разказва,81 че кога-то Йоан III Ватаци видял пред себе си изпратени мелнишките граждани, той не можал да въздържи удивлението си и заедно с това задоволстЕОто си от изхода на нещата, което отдал на намеса свише: „Кое военно изкуство е изправило пред нас тези люде? Какви редици от конници са победили толкова многочислени и такива мъже ? Обаче във властта на някой по-мощен е снова, що е почти неосъществимо, но се постигна тъй лесно..." От думите на византийския летописец ясно личи, че лекото завладяване на крепостта Мелник било посрещнато от никейския император и неговите военачалници като твърде голям успех. Чрез завладяването на важната крепост за напа-дателите се разкривала цялата южна покрайнина на българ-
31 G. Acropolita, op. с., рр. 77, 23—78,9.
ската държава. Според изричното признание на летописеца тогава Йоан Ватаци „за кратко време станал господар на много крепости и области, без да се завърже сражение, нито никой да падне в бой, нито кръв да се пролее, нито меч да играе по телата1*. Падането на крепостта Мелник прочее отворило пътя на никейските войски за по-нататъшно проникване в българските земи. Като управител на Мелник и Сяр бил по-ставен пълководецът Михаил Палеолог, който само няколко години по-късно станал византийски император под името Михаил VIII Палеолог (1261—1282), отвоювал от запад ните рицари столицата Цариград и възстановил империята. Така в подпиринския град за известно време пребивавал като военен управител един от най-бележитите византийски пълководци и родоначалникът на последната византийска династия. Напълно обясним е поради всичко това онзи интерес, който от тази епоха нататък Византия проявява към Мелник, както и стара-нията на византийците от по-късни времена да проникнат в него и да го превърнат в огнище на византийската просвета и култура.
През време на завоюването на тракийските и македонските земи императорът Йоан III Ватаци се задържал, както изглеж-да, за известно време в Мелник.32 Оттук той започнал прегого-ри за предаването на важния град Солун, който се държал от солунския деспот Димитър, син на Теодор Комнин и брат на българската царица Ирина, жена на Иван Асен II. Съзаклетни-ците подготвили да отворят вратите на градската крепост и да пуснат в града никейския император. Когато всичко това било уговорено, Йоан III Ватаци напуснал Мелник, пристигнал пред Солун и безбойно завладял града. Някъде в южните български земи, може би недалече от Мелник, се намирала вдовицата на Иван Асен II, царица Ирина — която очевидно била за-грижена повече за съдбата на своя брат, отколкото за бедите, конто понасяла българската държава. Императорът, разбира се, бил трогнат от посещението на зеленооката красавица, пощадил брата й от обичайното наказание на ослепяване, но не върнал на българите нито Мелник, нито някой друг от ново-завоюваните градове.
32 G. А с г о р о 1 i t а, ор. с., рр. 78, 9—80, II.
През октомври 1254 г. Йоан III Ватаци починал. В Никея настанало кратковременно смущение. Сега българите на свой ред решили да се възползуват от обстоятелствата, за да си върнат загубените неотдавна свои земи. Новият император Теодор II Ласкарис (1254—1258)—зет на покойния Иван Асен II за дъщеря му Елена, чиято дъщеря Ирина като жена на Константин Асен (1257 1277) е изобразена в Боянската църква — не останал в бездействие. Той потеглил на поход против българите и можал да завладее отново крепостите, минали под българска власт. Сега обаче като противник на ромейска-та войска изстъпил онзи същият болярин — Драгота, който само вреди няколко години бил минал на страната на никей-ския император, поживял под чужда власт, вкусил от нейните сладости и сякаш разкаял се за извършеното предателство, вдигнал оръжие против ромеите. Според думите на съвремен-ния византийски летописец,33 докато император Теодор II Ласкарис обсаждал първата някогашна престолнина на деспот Алексий Слав, крепостта Ценена (при дн. Чепино), мелничани-нът Драгота вдигнал въстание в Мелнишката покрайнина. Летописецът заявява открито, че воегодата „поради българския си произход питаел враждебност спрямо ромеите1*. Може да се предполага, че сега, когато започнал борба срещу никей-ските войски, Драгота действувал в пълно съгласие с българ-ското правителство в Търново. След като набрал войска изсред българското население в града Мелник и из околните чисто български села, той обсадил крепостта на града, в която се намирали оставените на стража византийски войници. Зад яки-те стени на крепостта, чиито следи и днес личат по височини-те на юг и югозапад от града, били струпани големи количества храни, и защитниците на града не се боели от глад. На някои места и днес се виждат следите от кладенци, от конто единствено, особено в жарки дни, можело да се черпи вода. Не-достатъкът на вода заплашвал тежко защитниците. Въпреки това обаче те оказали съпротива, очаквайки да получат бърза помощ от императора. Щом пристигнала вестта за въстанието на войводата Драгота, императорът Теодор II Ласкарис наис-
зз G. Acropolita, ор. с., рр. 113, 24—117, 21.
тина потеглил неэабавно в поход против Мелник. Българите също се приготвили за сражение и за отбрана пред нападателя, Въстанала била цялата облает на югозапад от Мелник чак до Рупелския проход и се намирала във властта на българите. Тесният проход край течението на пълноводната тук Струма, по конто войската на никейския император трябвало да мине, за да пристигне от Сяр при Мелник, бил преграден с дървени прегради и други укрепления. В теснините на прохода се стру-пала многочислена българска войска от конници и пешаци, конто очаквали появата на ромеите. Очевидно твърде много уве-рени в своята сила и в непристъпността на местата, въетана-лите българи не проявили достатъчна съобразителност, а мел-ничанинът войвода се оказал недобър пълководец. Когато ви-зантийският император се убедил, че е невъзможно да си пробие път през прохода чрез открито сражение, той прибяг-нал до военна хитрина. По иегова заповед част от войската му направила дълъг обход през големите и гъсти гори по околните планински върхове — вероятно по източния дял на високата Беласица — и се явила във фланг и тил на българите. Внезапно над главите на защитниците на прохода почнали да се изеипват купигца стрели и камъни. По течението на Струма, от юг, напирала императорската конница. Съвместното нападение, предприето в една безлунна нощ, ударите от разни страни и страшните викове, конто разкъсали внезапно тишина-та, нарушавана преди това само от шумоленето на водите на тиха Струма, внесли смут и безредие веред българските въе-таници. Заобиколен и застрашен смъртно, българският отред на Драгота бил принуден да отстъпи с бягство, като дал множество жертви. Тук дострадал и самият войвода, мелни-чанинът Драгота: стъпкан от конете, той получил тежки рани, от конто три дни по-късно починал. Изчезването на водача на въетанието и разгромът на българския отред в прохода на Рупел се оказали съдбоносни за по-нататъшния ход на въетанието и за живота на самия град Мелник. Както признават съв-ременните византийски извори, въетанието на войводата Драгота и на мелнишкото население поставили византийското пра-вителство пред големи затруднения и опасности. Самата бър-зина, с която Теодор II Ласкарис се озовал тук, за да се
противопостави на въстаниците, показвала най-добре какво значение било отдавано на крепостта и колко тежки опасения овладели византийците при вестта за въстанието. Когато обаче победили в сражението в Рупелския проход, ромеите не посмели да припишет победата на собствените си сили, а я отдали на свръхестествената намеса на светци покровители. Изглежда, че немного след тези събития веред населението възникнала легенда, която по-късно била записана от византийски книжое-ник.34 Писателят Теодор Педиазим разказва, че императорът Теодор II Ласкарис, когато пристигнал в града Сяр, бидейки загрижен за съдбата на крепостта Мелник и за въстанието на войводата Драгота, посетил храма на светците Теодор Тирон и Теодор Стратилат, за да измоли тяхната подкрепа и закрила. Войската се отправила на поход. Напредвайки към Мелник, пред войската — разказва византийският писател — като ня-какво видение се явили двама млади и снажни мъже. Видение-то изчезнало. То било сметнато за добро предзнаменование. Когато войската продължила своя поход към Мелник, пълко-водците и самият император използували умело това, което били „видели", за да повдигнат духа на войниците.
Въстаниците не прекратили борбата веднага след пораже-нието в Рупелския проход. Те се оттеглили в околността на Мелник и заедно с другите тукашни български войски продължили обсадата на крепостта. Императорът пристигнал при Мелник и на свой ред обсадил от югозапад българите, конто се сражавали срещу крепостта. Отново се разнесъл слух, че двамата военни светци Теодор Тирон и Теодор Стратилат пак се явили като помощници на византийската войска. Въодушеве-на чрез този нов слух, войската на императора прогонила българските въетаници и освободила ромейските войници. Настанала жестока разправа с въетаналите българи, чрез която императорът — сродник на българския царски род на Асеневците — опитал да изчисти града от българи и да засили преселниците
34 F г. Doi ger, Zwei byzantinische Reiterheroen erobern die Festung Melnik, ПАИ, XVI (1950), c. 275—279; Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, СбБАН, XLI, 1 (1945), с. 111—114: Походът иа ими. Теодор II Ласкарис против Мелник в 1255 г.
гърци. Жените на въстаналите българи и техните деца били изгонени от града. Императорът освен това предоставил на ромеите да разграбят свободно техните имоти. Този нов удар върху българското население в Мелник наматявал броя на българите тук и разкривал пътя за погърчването на града. Това означавало също началото на упадъка му като средище на българската ку.тгура.
Веред местного население се залазил, както изглежда, и друг спомен за борбите на българите против завоевателите византийци през онзи период. Очевидно гъз остова на някзкео народно предание, чуто от устата на население™ от тази покрайнина, която познавал добре, Паисий Хилендарски в своята „История сла-вянобългарска" записал няколко думи за събитията от времето на Иван Асеневия наследник Коломан. Разказвайки за не-говото управление, Паисий в 1762 г. писал35: „Много земи и градове той подчинил под своята власт. От всички български царе той владеел най-много земя. Преселвал гърци от България, а българи в гръцка земя, в Драма, престолния град на Филипа в Македония. В този град Драма, и в Сяр, и Мелник, Солун — от всички тези епархии той изгонил гръцкото население и ги населил с българи. И досега живеят и се намират българи по тези места/ Под името на „Иван Калиман", кого-то Паисий Хилендарски споменава в тези страници на своята „История1*, се крие обаче не толкова слабият и малолетен Коломан, а по-скоро неговият баща цар Иван Асен II. Свидетел-ството на Паисий все пак е твърде важно: то говори както за живия спомен от събитията, евързани със съдбата на Мелник през първата половина и среда га на XIII в., така и за етни-ческите отношения в тази покрайнина по времето на големия български възрожденец.
Завладяването на Мелник от византийците през 1254 г. про-менило съдбата на града. В него се настанила византийска администрация и духовенство, подчинено не на Търново или
85 Й. Иванов, История славяноболгарская, собрана и нарождена Паисием иеромонахом в лето 1762, София 1914, с. 65—66; Б. Ст. Ангелов Паисий Хилендарски, История славяноболгарская, Никифоров прение от 1772 г.-София 1961, с. 130.
Охрид, а на цариградския патриарх. Втората половина на XIII век била за българския народ епоха на големи изпитания. Севе-рнобългарските земи били изложени на нападенията на татари-те, а от юг многократно нахлували византийски войски. Вла-детелите на Търново, улисани в борби против външните напа-датели или пък укротяващи с мъка вътрешното недоволство на народа поради тежките данъци, насилията и производите на болярите, съвсем не можели и да помислят за тукашната покрайнина. Пътищата на историята се изместили далеч оттук, името на мелнишката крепост все по-рядко се споменавало. Така в историческите извори за югозападните области твърде малко се говори за Мелник през втората половина на XIII и през целия XIV в. Областта на града не променила нито най-малко своя етнически състав: населението останало тук почти изключително българско. В града се установила митрополия, подчинена направо на Цариградската патриаршия, и тя стана-ла най-важното средище за проникване на византийската кул-тура и на византийското влияние. През тази епоха били съг-радени някои от многочислените храмове, конто днес лежат в рагвалини, в по-голямата си част, из разни части на града. Не са известии почти никакви имена на местни светски властели-ни. Затова пък на тукашния митрополит били признати широки земевладелски права и владения. Като истински светски феодален властелин той държал под своето владичество известен брой зависими люде. По време на сръбското разширение в македонските и тракийскяте земи сръбският цар Стефан Урош36 с грамота признал правата на мелнишкия митрополит над за-висимите от него люде, правата над една църква, над една куда (пирг), която митрополитът бил построил за отбрана на владенията си, най-сетне над едно от околните села и на част от близката планина — вероятно Пирин. По време на своите походи из Източна Македония Стефан Душан през март 1350 г. посетил също и Мелник. Тук той прекара л няколко дена. като издал някои документи, в конто е отбелязано и мястото на издаването.37 Потвърдени били, както изглежда, и всички
36 Ст. НоваковиЬ, Законски споменици српских држава средн>ега века, Београд 1912, сс. 308—310; документът носи дата 1356 г.
37 Н о в а к о в и h, п. с., с. 709.
владения на църкви и манастири в града и околността. В документ от април 1346 г. се говори за някакъв метох „Свети Георги Каламейски“, който се намирал при града Мелник. Като някакъв духовен властелин този метох — чието местонахождение днес мъчно може да се установи — владеел лозя, ниви, воденици по течението на Мелнишката река и сгради в самия град. Това сведение е интересно и за това, че в него за първи път се говори за лозарство в областта на Мелник — споменава се прочее именно онова стопанско занятие, което в по-къс-ни времена станало главния поминък на местните жители и създало славата на града. Това е почти всичко, което знаем за историята на града през втората четвърт на XIV в.: след като се намирал известно време под властта на протосеваст Хрельо, след неговото погубване в края на 1342 г. Мелник бил завла-дян от войските на Стефан Душан, за да остане под сръбска власт около 15 години.38
Втората половина на XIV в. донесла нови изпитания както изобщо за населението на Балканский полуостров, така и за жителите на днешните югозападни български земи. Турците все по-застрашително напредвали по разни посоки във вътреш-ността на полуострова. Във властта на азиатските нашестве-ници паднали едни след други крепости и градове. Кога точно паднали във властта на завоевателите градът Мелник и неговата околност, не се знае с положителност. През 1387 г. за първи път турците завладели временно Солун. По същото време техни отреди се явили пред стените на Сяр. Може да се предполага, че именно по това време — напредвайки по течението на Струма към вътрешността — турците завладели също и град Мелник. Към многобройното българско население, към броя на преселниците гърци сега тук се прибавяли и нови заселници — турци. Разположен далеч от главните пъ-тища, Мелник бил несигурно поселище за завоевателите, а препитанието в него можело да се изкарва само с тежък труд. Градът и цялата му облает никога не привлекли голям брой турски заселници, а залазили повече или по-малко непокътнат
38 За завладяването на Мелник вж. у К. J и р е ч е к—J. Р а д о н и Б, Историка Срба, 1, Београд 1922, с. 283; с. 297. Споменатата по-горе (с. 409, б. 3S) грамота на Стефан Урош от 1356 г. бележи края на сръбското владнчество.
Мелникпрез с р е д н о в е к о в и е то етническия състав на населението, както през средновековие-то. Турското завоевание обърнало една нова страница в исторический живот на града: закриласе страницата на среднове-ковната му история, когато Мелник преживял дните на най-големия си разцвет и записал най-значителните деяния в цялото си минало. Цялото му по-нататъшно съществувание сякаш било не разцвет и развой, но бавен и непрекъснат упадък. Само навремени настъпвали нови периоди на благоденствие и напредък, но повече от всичко Мелник трябвало да живее със спомените за своето средновековно минало. От онова време датирали и най-многото от неговите църкви и сгради, конто постепенно били оставени да се рушат — за да стигнат до наши дни често само в печални рушевини.
Завладян от турците, градът загубил своето значение като административно и военно средище. Включен в обсега на сер-ския санджак, той бил обявен за седалище на кааза, в която влизали доста голям брой села — повечето с чисто българско население. Както навсякъде другаде, така и тук турските уп-равници оставили само църковните власти, към конто премина-ли и част от функциите на светското самоуправление. Мелниш-ката митрополия обаче била напълно подчинена на Цариград-ската патриаршия, а Цариград назначавал тук неизменно само гръцки висши духовници. Известии са имената на голям брой от предстоятелите на Мелнишката митрополия, някои от конто сравнително добре познати. Така напр. на Фераро-флорентин-ския събор през 1438—1439 г. се явил и митрополитът на Мелник.39 Водач на византийската делегация на събора бил самият император Йоан VIII Палеолог (1425—144£), а църков-ниците предвождал патриарх Йосиф II (1416—1439) — син на цар Иван Александър. Веред големия брой митрополити от балкан-ските земи неколцина били предстоятели на църковни средища в България: силистренският митрополит Калист, анхиалският Софроний, търновският Игнатий, най-сетне мелнишкият митрополит Матей. Несъмнено това били църковници от гръцки произход, каквато изобщо била по това време цялата висша цър-
39 J. Gill, The Council of Florence, Cambridge 1959, p. 89, n. 2; pp. 257 (Matthew of Melenicus), 260, 295.
ковна иерархия. Те идвали тук обаче от средища, вече отдавна попаднали под владичеството на азиатските завоеватели, изпи-тали били тежестите на робството и затова най-искрено рату-вали за борба против тези завоеватели. Поддържането на вя-рата означавало поддържане на националността пред насилията на чуждите нашественици. Така в града продължило строител-ството на църкви и към съществуващите от средновековието се прибавили още нови и нови църковни сгради. Днес в Мелник има само няколко действуващи църкви, другите са повече или по-малко разрушени. Според предания и въз основа на архео-логическите находки е изказано предположение, че някога през средновековието и през епохата на турското владичество в града е имало повече от седемдесет църкви и над десетина параклиса. Независимо от това, на какъв език са проповядвали свещениците пред местното и околното чисто българско население, всичко това е допринесло за укрепване на съпротивата пред исляма и за запазване на християнските народности. От всички тези паметници на култовото строителство днес са останали най-често в развалини или се знаят само имената на „Св. Никола", „Св. Харалампий", „Св. Пандели (Пантелеймон)", „Св. Теодор", голямата църква „Св. Богородица", „Св. Василий", „Св. Архангели", „Св. Варвара", „Св. Петка", „Св. Димитрий", „Св. Марина", „Св. Спас", „Св. Георги", „Св. Илия" „Св. Константин и Елена", старата митрополитска църква. Строени от местни майстори българи и от местен строителен материал, тези култови сгради—пръснати в разните квартали на града — са представили най-често малки сгради, а по-някога имало и с по-значителни размери.
Търново като политически и духовен център през късното средновековие
Наличието на столица като установено средище на политический, стопанския и духовния живот на държавата съставя една от най-големите отлики на българското средновековие. Плиска и Преслав в ранното средновековие и Търново през двувеков-ното съществувание на Второто българско царство въплоща-ват това начало на централизираната българска държава. Пре-местването на столицата през втората половина на X в. под напора на византийските завоеватели или появата на втора столица като Видин през XIV в. при настъпилото феодално раздробление на страната изразяват същия стремеж за строго установеното държавно средище. Колко дълбоко е бил вкоренен този порядък, се вижда между другото от едно от пър-вите военни начинания на братята Асеневци. Според сведенията на византийски писател, съвременник на събитията около въз-обновата на българската държава, едно от първите действия на въстаниците след обявяване на отпадането от Византийската империя и провъзгласяването на по-големия от братята Асеневци за български цар било да се насочат към някогашната столица Преслав — „този старинен град, изграден целият от печена тухла и заобиколен в по-голямата си част от Стара пла-нина“, и да го завземат.1 През есента на 1185 г. при провъзгласяването на голямото въстание Преслав обаче представял яко укрепено средище, държано от византийците с помощта на силен гарнизон, и естествено начинанието не успяло. Самият факт, че Асеневци опитали да завземат, на първо място, именно Преслав, остава твърде показателен: в него се изразява осо-бено ясно съзнанието за приемственост на обновената държава
1 N. Choniata, Historia, ed. Bonn., p. 486, 18—21; К. Sat has BGMA, VII, 1894, p. 372, 22—24 (=Synopsis Sathas).
Българско средно век о в ие наспроти българската държава от края на X и началото на XI в., желанието на водачите на въстанието да се изтъкнат като приемници на предишните български владетели и най-сетне дълбоко вкоренената традиция за точно устаногена столица на държавата. Опитът на братята Асен и Петър да за-вземат Преслав пропаднал: старата българска столица едва по-късно, неизвестно кога и при какви обстоятелства, била включена в пределите на държавата, но това решило бъдещата съдба на Преслав и косвено съдбата на Търново. Обновената държава трябвало да има свое държавно средище, водачите на въстанието нямали време да изчакат дори и година до за-вземането на древния Преслав и затова едно от началните деяния било издигането на Търново като столица на освобо-дената българска земя.
Изборът на Търново като столица на държавата бил предопределен не толкова от обстоятелството, че тук били по всяка вероятност родовите владения на Асеневци, колкото от него-вото местоположение и произтичащите от това стратегически изгоди. Преди да бъде въздигнат в столица и град в съвре-менния смисъл на думата, Търново представлявал средище на важни стратегически пътища и крепост. Би било погрешно да приемаме годината 1185, когато бива обявено въстанието и положено началото на обновената българска държава,3 за на-чална дата и на съществуванието на Търново като селище из-общо и като укрепен център. Свидетелствата на археологиче-ските разкопки особено през последните няколко десетилетия могат да бъдат допълнени от езикови съображения. Особен интерес в това отношение представя името „Трапезица". Без-спорно е, че извеждането на това наименование от гръцки произход от думи като „трапеза" или „трапец" е само рожба на народно етимологизуване и остава незадоволително. Много по-убедително е, напротив, наименованието да се свърже с визан-тийския термин „трапезит" като обозначение на во-
енни съгледвачи и пазачи на проходи, подобии на т. нар. дер-
2 За подробности вж. Ив. Дуйчев, Въстанието в 1185 г. и неговата хронология, ИИБИ, VI (1956), с. 327—358
Търново като политически и духовен цев тър
венджии от епохата на турското владичество.3 Ако това тълку-вание на името е вярно, трябва да приемем, че то се е явило и наложило не през епохата на Второто българско царство, а именно по време на византийского владичество. Тук е минавал един от пътищата, конто свързват крайдунавските области с днешните южнобългарски земи. Изложен на нападенията на племена и народи, конто нахлували през Дунава в балканските земи, този проход ще е бил особена грижа за византийските управници. Не е изключена възможността — подкрепена, както изглежда, и от новите археологически находки — тук да е било издигнато укрепление още през времето на имп. Юстиниан I (527-—565) при изграждането на старопланинската укре-пителна система срещу нападенията на отвъддунавските на-шественици, на първо място, срещу славяните. В пределите на възникналата през втората половина на VII в. българска държава, чиито граници към север и североизток са се простирали далеч зад Дунава, едно укрепление на тукашните места не ще да е играло някаква решаваща роля. Неговото значение обаче се почувствувало именно по времето на византийского владичество през XI—XII в., особено когато поради нашествията на печенеги, узи и кумани Дунав престанал да бъде истинска се-верна граница на Византийската империя в тази част на полуострова.
Изборът от водачите на въетанието през 1185 г. на Търново за средище на освободителното движение се е определял прочее, на първо място, от стратегически съображения, конто са тежали предимно в този период на борба с империята. При-родно укрепено, това средище можело лесно да бъде отбра-нявано от очакваните византийски нападения — и при това с успех, както ще да е станало още през 1186 г. при първия поход на имп. Исаак II Ангел (1185—1195).4 Едновременно с
3Н. Gregoire, „homme des darbendes ou clissures”, By-
zantion, XIII (1938), pp. 280—282 ; срв. Fr. Do 1 ger: B. Z., XXXVIII (1938), p. 503. Статията на покойния учен може да бъде допълнена с нови даннн.
4 За подробности вж. В. Н. Златарски, История, II, София 1934, с. 448 н сл.; Ив. Д у й ч е в, Проучвания върху българското средновековие, СбБАН, XLI, 1945, с. 51 и сл., с хипотеза, че градът бил нзоставен поради широко обграждане.
това владение™ на височината, именувана от местното население вече с обозначението Трапезица, гдето до този период се е намирал по всяка вероятност византийският гарнизон от „трапезити", отбраняващи прохода, обезпечавало голямо пре-димство за посрещане на подкрепления на куманските войски из отвъддунавските земи. Благодарение на своята природна укрепеност, подсилена умело от човешката ръка, Търново бързо се издигнал като най-важния военностратегически цен-тър в цялата българска държава. Свидетелство за това са не само твърде оскъдните остатъци от неговите укрепителни съоръжения, но и широко познатите факти от историята на столицата през периода от 1185 до края на XIV в. Както се знае, градът през тези два века няколко пъти е бил подлаган на обсада. По време на някои от тези обсади той е минавал наистина в ръцете на обсадителите, без обаче да бъде превзе-ман в действителност даже когато е разполагал със сравни-телно малобройни защитници. Когато през 1217 г. законният наследник на Асеневци Иван Асен II се явил в североизточните български земи с руска дружина, той сравнително лесно установил властта си в тази облает.5 Смятан за узурпатор и сле-дователно ненавиждан от част от население™, Борит се затворил в крепостта на Търново и посрещнал оттам нападенията. В разказа на византийския писател Георги Акрополит, който ни осведомява за тези събития, има очевидна грешка, когато той твърди, че обсадата продължила цели седем години (eri етеот), което очевидно трябва да се чете „седем месеца“ (ртреот), както сполучливо е предложено от някои учени.6 Георги Акрополит обаче познавал добре Търново и неговите укрепления: през зимата на 1260 г. той прекарал тук няколко дена като пратеник на имп. Михаил VIII Палеолог.7 Неговото твърдение за продължителна обсада през 1217—1218 г. отразява прочее убеждение™ и на самите византийци за здравата укрепеност на българската столица. При тази обсада столицата паднала,
з G. Acropolita, Historia, ed. A. Heisenberg, pp. 32, 25—33, 13.
в Златарски, История, III, София 1940, с. 323, бел. 1, който следва едно предположение на К. И р е ч е к, История Болгар, Одесса 1878 с. 332 бел. 41.
7 G Acropolita. ор. с., рр. 175, 26—176, 8.
29. Образи на антични философи и п и с а (Бачково): Аристофан, Одонеристос(?) 30. Диоген

-уч"
Т ъ р к о в о като политически и духовен център /
както изглежда, не бидейки превзета, а защото недоволното търновско население отворичо крепостните врати пред войските, предвождани от оногова, когото то смятало законен обладател на властта.
Здравината на търновската крепост се потвърдила още вед-нъж при събитията през 1256 и 1257 г. Севастократор Калоян, убиецът на малолетния Михаил II Асен, наистина успял да за-вземе за кратко време града, но едва след гибелта на младия цар и само при съдействието на свои привърженици вътре в града.8 Малко по-късно пред заплахата от страна на мачван-ския бан Ростислав, баща на царицата, Калоян се видял при-нуден да напусне столицата. И в това смутно време достатъчна била решимостта на столичното болярство да организира отбраната и да не допусне този нов нападател вътре в сте-ните на столицата, за да може самб да реши чрез избора на Константин Тих — съдбата на държавата. Стените на Търново се оказали достатъчно яки за отбрана и при събитията, свързани с въстанието на Ивайло. Известно е, че под властта на народния водач паднали едно след друго множество укре-пени места, обаче в ръцете на царица Мария и привърженици-те й останала столицата и оказала здрава съпротива.9 Ивайло влязъл през пролетта на 1278 г. в столицата само вследствие капитулацията на царицата и свързаните с нея боляри. В края на същата година ромеите — както това между другото се посочва изрично в една съвременна приписка10 — обсадили Търново. В същото време провъзгласеният за цар Ивайло водел борби с татарите, и защищаваната от малоброен гарнизон столица изглеждала лесно превзимаема. Вънреки всичко и този път обсадителите успели да проникнат в града само след като търновски боляри, недоволни от Ивайло и царицата византийка, сами отворили градските порти и пуснали вътре през февруари 1279 г. пълководеца Михаил Глава Тарханиот и сина на Мицо. провъзгласен за цар под името Иван Асен III. Повторната об-
8 G. А с г о р о 1 i t a, ib„ р. 15?, 1—15; 3 л а т а р с к и, п. с., с. 467 и сл.
9 За подробности вж. Златарски, п. с., с. 549 и 557.
18 Текстьт на приписката с коментарии вж. уИв Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, София 1944, с. 65—66, 255; неправилно тълкуване у Златарски, п. с., с. 563, бел. 3.
Аристо клее Клеомиан
сада на столицата от Ивайло в началото на 1280 г. останалэ безрезултатна.11
Не са напълно ясни обстоятелствата, при конто Търново паднало в ръцете на Ногаевия син Чоки в края на Х1П в., сбаче има основания да се приеме, че това е станало не в ре-зултат на истинско овладяване на града, а вследствие на из-вършено предателство.12 През целия XIV в. Търново въп-реки настаналото в държавата феодално раздробение оста-нал непревзимаема крепост. Една от миниатюрите на Ватиканский препис на Манасиевата летопис13 предава схематично, но все пак доста вярно общия изглед на крепостните стени на тогавашната българска столица. За сетей път Търново показало якостта на своите укрепления и значението си на най-яката твърдина в българските земи през пролетта на 1393 г., когато пред неговите стени се явила огромната, наброяваща няколко-стотин хиляди воини армия на султан Баязид I.14 15 Григорий Цам-блак. конто ни дава най-богатите подробности за тези съби-тия, съобщава13, че сам султанът бил слушал за Търново, че „бил твърде голям град, имал здрави стени и красота, че самого положение на мястото е съвсем непревзимаемо, понеже освен със стени той е укрепен и природно, при това притежа-ва големи богатства, голямо множество народ и велика слава както в църковните, така и в царските неща..Старият бъл-гарски писател прочее в тези няколко реда умело е изтъкнал никои основни забележителности на столицата Търново: при-родната укрепеност, издигнатите здрави укрепления, многочи-сленото население и богатствата на града. Обсаден към средата на април 1393 г. от всички страни, градът оказал най-упорита съпротива и паднал в ръцете на Баязидовите безчетни множества едва през втората половина на юли. Как е станало превзимането на столицата — чрез сила или вследствие на преда-
11 О Pachymeres, De Michaele et AndronicoPalaeologis libn trede-cim, ed. Bonn., I, p. 466, 3—5.
12 И p e ч e к, n. c„ c. 375 и сл.
13 Ив. Д у й ч e в, Миниатюрите на Манасиевата летопис, София 1962, обр. 2.
14 И р е ч е к, п. с., с. 450 и сл., за сьбитието.
15 Текстът на Цамблак в новобългарски превод ; Д у й ч е в, Из старата българска книжиина, II, с. 239 и сл.
телство,— остава неизвестно. Самият Григорий Цамблак сякаш загатва, твърде сдържано, за някакво предателство: „Най-сет-не, (Баязид) завладя града, но не със своята сила — пише той, — а поради потайните божи съдби."
Средище с големи стратегически предимства, изключителнО’ здраво укрепено от природата и от човешкото строителство, наистина почти непревзимаемо за всички оръжия на онези времена. Търново представлявало истинският център на политический живот на българската държава през целия период на Второто българско царство въпреки всички центробежни сили на настъпилото феодално разпадане. За да разберем значение* то на Търново в политический и административния живот на българската държава независимо от това, дали нейната тери-тория е била ограничена поради разцеплението на страната, или пък е обгръщала всички български земи, би трябвало да взе-мем под внимание някои основни отлики на владетелската власт.16 Теоретически и често пъти в пълен разрез със самата действителност владетелят се е смятал като обладател на всички власти в държавата, схващана като някакво патримониално владение. Това изисквало съсредоточаване на всички нишки на държавното управление в неговите ръце, съответно в двореца, издигнат на Царевец, чието име напомни поразително византий-ското обозначение рзсаХеса, а заедно с това разпределението на разни висши длъжности в държавния апарат между членове от царския род и болярството. Така ^столицата Търново била център на целокупния държавно-административен апарат» Това произтичало от прерогативите на владетеля, конто теоретически се явявал обладател на върховната политическа и военна власт. Съобразно с това Търново представлявало средище на висшата военна власт в държавата. Тук се планирали всички военни действия от отбранителен или нападателен характер. Оттук обикновено излизали предназначените за тези действия отредйТ^Това се налагало особено от обстоятелствотор че когато през този период били водени войни, в тях вземал лично участие владетелят и само при известии случаи, напр.
16 Общо по въпроса вж. Ив. Д у fl ч е в, Държава и църква в среднове-ковна България, Родина, III, 2 (1940), с. 82 и сл.
при по-далечни експедиции, поверявал частично ръководство на военачалници, поставенц под началството на Търново. В столицата се решавали въпросите за война и мир, тук се водели всички преговори от междудържавен характер. В наличните исторически извори са запазени доста богати сведения за при-стигане на чужди пратенкчества в столицата, за да бъдат уреж-дани спорове между българската държава, Византийската империя и някои други страни. Известно е, че столичното население бивало осведомявано по различии начини за воденето на подобии преговори и взимало косвено участие в тях. като из-разявало одобрение или порицание, без обаче да може в някои случаи да окаже въздействие върху хода на преговорите. За тази политическа активност на столичното население са осо-бено показателни две известия. Така в началото на 1351 г. в Търново пристигнало византийско пратеничество, което донесло предложението на имп. Йоан VI Кантакузин за сключване на военен съюз против турците при условие българите да дават известна издръжка за византийската флота, конто трябвало да охранява Хелеспонта. Пратениците, придружени от самия цар Иван Александър, прекосили един празничен ден улиците на столицата. Столичното население, което било осведомено за целта на пратеничеството и, от друга страна съзнавало ясно надвисващата заплаха от страна на турците, приветствувало пратеничеството с одобрителни възклици и пожелания към самия вла-детел да бъде сключен мирът, за да се осуети турската опасност. Съобщава се, че сам Иван Александър превел на пратениците смисъла на народните възклици и отстъпвайки пред тях, дал обещание на пратениците за сключване на предлагания мир.17 Гла-совете на столичното население обаче не решили изхода на преговорите: под влияние на внушения от своя сродник, сръб-ския крал Стефан Душан, а вероятно и поради съмнения отпоено искреността на византийските предложения, Иван Александър отхвърлил предложението на Иоан VI Кантакузин. Въп-
17 Ив. Дуйчев у: П. Мутафчиев, История на българския народ, 11. София 1944, с. 212 и сл., Из старата българска книжнина, 11, с. 267, 407; И р е ч е к, п. с., с. 403 и сл.
росът бил решен не по търновските улици, но в болярския съвет, ръководен от владетеля, гдето към пратениците било проявено напълно пренебрежително отношение. Именно за това държание на болярския съвет ни осведомява Безименната българска летопис, конто разказва за византийското пратеничество и неговите предложения: „когато българите чуха това, те се надсмяха и поругаха гьрците,. като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни .. .“18
столицата прочее пребивавали членовете на големия бо-лярски съвет, съставен от представители на родовата и слу-жебна аристокрация Jcohto, както се вижда, не винаги се показ-вали склонни да последват желанията и внушенията, идващи от народа, по-точно от столичного гражданство. Съсредоточа-ването на законодателната и изпълнителната власт по начало в ръцете на владетеля изисквало, щото Търново, по-специално дворците на Царевец да бъдат средища на тези власти./Ние притежаваме съвършено оскъдни сведения за дейността н! вла-детелската канцелария, съсредоточена все в търновските двор-ци. Никои от запазените грамоти са писани очевидно в столицата, докато за други, напротив, е ясно, че са били съставени по време на походи или посещения, обаче от служители, вли-защи в състава на владетелската търновска канцелария. Поня-кога работата на тази канцелария е била твърде сложна, тъй като трябвало да се справя с документи от различен произход и писани на разни езици или пък да отговаря не само на бъл-гарски, а и на други езици. За една от грамотите на цар Ка-лоян, отправена през 1202 г. до папа Инокентий III, се знае, че е била съставена на български, после е била преведена „от български на гръцки, сетне от гръцки на латински"19. За доброго обзавеждане на тази канцелария с оглед съществуващите международни отношения били полагани специални грижи. Така цар Калоян, след като установил връзки с Римската курия, се постарал да подготви грижливо подбрани служители в своята канцелария, способни да задоволяват нуждите и да заслужават
w Д у й ч е в, Из старата българска книжника, с. 266 и сл.
19 Ив. Д у й ч е в, Преписката на папа Инокентнй III с българнте, ГСУиф, XXXVIII, 3, 1942, с. 22, № II; Из старата българска книжнина, с. 1 и сл.
пълно доверие. През 1204 г. в Рим били изпратени двама мла-дежи, за единия от конто се твърди, че бил син на самия Ка-лоян, конто по този повод пише: „Нека бъдат дадени... да научат в училищата латинско писмо, защото тук нямаме гра-матици, конто да могат да превеждат писмата, конто ни изпра-щате, и когато научат, да бъдат върнати при моето царство/20 Понякога членове на канцеларията са напускали столицата, за да последват владетеля, и там, на други местопребивания, били съставяни документа. Така грамотата за манастира „Св. Никола" в Мраката била издадена на 1. XII. 1348 г. в близкого до Търново село Сергевци (дн. Сергювци) от ръката на Добромир, вероятно главен служител на канцеларията.21 При случаи в ра-ботата на канцеларията взимали участие очевидно и чужденци из средата на пребиваващите в столицата венециански или ге-иуезки търговци, както станало при съставяне на грамотата и дисмото на Иван Александър откъм същата епоха за Венециан-ската република22 Може да се предполага, че някои от грамо-тите, издадени от Иван Александър и от Изан Шишман, ще са били съставяни от видни книжовници на времето, както това е било обичайно и за византийските императори от епохата. Не е изключено някои преписвачи на ръкописи и преводачи, конто действували по поръка на царския двор — напр. препис-вачите на преписите на Манасиевата летопис, както и монах Симон, който през 1356 г. преписал Лондонского евангелие на дар Иван Александър, и други техни събратя, чиито имена са непознати, — да са били едновременно и служители в царска-та канцелария.
^Освен военностратегически и политически център Търново се явявал най-важният център на стопанския живот в страната, като съсредоточавал в своите граници занаятите и търговския обмен в страната и с чужди търговци. За съжаление тази страна от историята на града е недостатъчно добре позната поради липса на изворни податки. Тук били събрани в царския двор
-0 Д у й ч е в, Преписката, с. 66, № XXX ; с. 67, № XXXI; Из старата бъл-гарска книжнша, с. 24, 26.
21 Новобългарски превод на грамотата : Д у й ч е в, Из старата българска жйижнина, с. 134.
22 За две такива грамоти вж. Д у й ч е в, п. с., с. 136—139.
и жилищата на болярите най-големите богатства на страната, трупани благодарение на парични и натурални данъци, от пляч-ка в сражения и войни Византийски писател изтъква богатст-вото на царските съкровищници в Търново, гдето се съхраня-вали между другото предмети от взета от ромеите плячка, па-зени и използувани по негови думи „повече за показ, откол-кото за употребление". В столицата се намирали най-добрите работилници на майстори занаятчии. Нуждите на строителството свързани с царския двор, жилищата на болярите и църковно-манастирските сгради, наложили развоя и усъвършенствуването на редица занаяти?)На майстори българи се дължат многоброй-ните монета от XIII—XIV в., откритите досега разни оръжия, накити, керамични произведения, тъкани и прочее. Това са съ-щите „художници", за конто Григорий Цамблак съобщава, че оставили „своите дела", за да посрещнат Киприан Цамблак при посещението му в столицата към 1379 г.23
Въпреки феодалната разкъсаност на българските земи Търново останал най-важното средище на вътрешен търговски обмен за занаятчийски и земеделски произведения. Оссбено развита била външната търговия, поддържана грижливо от владетеля, болярите и църковните власти^й'ЪЙ като единствено по този начин можело да се доставят редки стоки, облекло, храни, оръжия и накити. В замяна на тях търговците чужденци изнасяли суровини: кожи, восък, мед и житни храни, събирани от населението чрез натуралните даждия.1'Външната търговия се водела от поданици на Дубровнишката република, от вене-цианци, генуезци и византийци. Твърде рано проникнали тук дубровничаните, за конто Изан Асен II в издадената за тях грамота от пролетта на 1230 г. пише: „всеверни и обични гости на царството ми"24, като им признавал най-широки привилегии за търговска дейност. Както изглежда, регламентацията на търговския обмен посредством специален „закон за търго-вията" (закон о кумерки) ще да е била изгодна за тези тър-говци чужденци. Това обстоятелство обяснява напълно факта
23 Текстът у Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, София 1958, с. 184.
24 Дуйчев, п. с., с. 42—43.
защо дубровничаните не само се постарали да затвърдят и политически връзките си с българската държава, като през 1253 г. сключили дори военен съюз против сърбите, но и се задържали в Търново векове наред, чак до късния период на турското владичество, когато Търново отдавна вече престанал да бъде българска столицаИ Сравнително гю-късно тук се установили търговците от Венеция и Генуа. Чрез пребиваващия във Варна консул на Венеция между Иван Александър и Венециан-ската република към 1352 г. било постигнато споразумение за оживен търговски обмен. Владетелят издал дарствена грамота в полза на „приятелите и братя франки венецианци", като им признал най-широки привилегии. В нарочно послание до венецианский дож Андрей Дандоло царят споменува за предишни „договори и клетви", за които обаче не притежаваме сведения. „Моето царство винаги се е отнасяло и се отнася с гючит към вашата държава и вашата община и спрямо всяко друго лице, което идва в моето царство — пише Иван Александър на дожа. — Така, ако вашите търговци биха искали да дойдат в моето царство със свои стоки, моето царство ви обещава и се кълне, че ще бъдат здрави и сигурни в името и личността си, гдето и да искат да отидат и да пребивават.1*25 Във връзка с водените търговски преговори между българската държава и републиката по това време в Търново пристигнал като носител на нарочно послание от дожа венецианецът Марино Фалиеро, една от най-забележителните личности от историята на Венеция през тази епоха: избран през септемрви 1354 г. за дож, през втората половина на април следната година той бил свален и погубен като „предател на отечество™ “, тъй като опи-тал да се обяви против сената и аристокрацията и да въведе еднолично управление, опирайки се на народа. По повод посре-щането на Киприан Цамблак в Търново неговият племенник Григорий Цамблак говори за това, че магазините (продавници) на търговците били затворени и стоките по тържищата били прибра-ни. Може би един далечен спомен за пребиванието на търговци от Запада трябва да видим в запазеното до днес наименование „Френк хисар“, дадено на един неугледен сега градски квартал.
* Дуйчев, п. с., с. 136—139.
Столицата на Второто българско царство неизбежно била издигната като средище и на църковния живот в държавата— едно обстоятелство, което съобразно с господствуващия през онези времена религиозен дух оказало голямо въздействие върху нейното развитие. Според схващанията на средновековие-то политическата независимост на държавата била неразривно свързана с нейната църковна самостойност, а столицата тряб-вало да бъде седалище едновременно на светската и на духов-ната власт. Както политическата независимост на българския народ била извоювана чрез въстание срещу византийского господство, така и прогласяването на църковната самостойност по отношение на Цариград станало чрез самоволен акт. Още през 1187 г., непосредствено след сключването на мира с империя та, т. е. след признаването на новоосвободената българска държава, водачите въстанието се заели с организирането на църковна га Иерархия В разрез с установените църковни канони за глава на българската църква бил ръкоположен Василий — све-щеник, който бил един от най-ранните и близки привърженици на Асеневци. Византийски църковен писател заявява, че изди-гането на Василий като епископ на Търново и глава на цяла-та българска църква станало „против писаните и каноническите предания и противозаконно благодарение на съдействието на българската светска власт"26. Колко много са държели на това прогласяване на самостойна българска църква водачите на въстанието, се вижда между другого от факта, че те принудили насилствено видинския митрополит грък да извърши ръкопо-ложението, а когато той все пак направил опит да избяга във Византия, бил заловен и наказан със смърт. Една от първите прояви на митрополит Василий било коронясването на един от братята за български цар в новоосветената търновска църква „Св. Димитрий". Излишно е да се излагат подробно по-ната тъшните опити на Асеневци да получат утвърждение на ново прогласената българска църква не от Цариград, а от по-далеч-ния, затова по-малко опасен за националната самостойност Рим — точно така, както непосредствено след покръстването
36 П. Ников, Принос към исторического изворознание на България и към историята на българската църква, СпБАН,ХХ (1921), с 20 и сл., 45 исл., 51 и сл.; Златарски. История, II, с- 475 и бел. 1.
'в 865 г. постъпил княз Борис Михаил. Това разрешение обаче също се оказало временно главно поради влошаването на отно-шенията с покровителствуваните от Римската курия цариград-ски латини. За Цариградската патриаршия обръщането на Търново към Рим било един заплашителен урок: неносредно под стените на византийската столица, център на източното православие, сега прониквало влиянието на Римската църква. Около три десетилетия по-късно, през 1235 г., патриаршията се отзо-вала прочее с много по-голяма готовност на българските искания за самостойна църква в страната: църковният византийско-български събор, свикан в Галиполи, току пред очите на ца-риградските латини признал възобновата на българската патриаршия този път в новопрестолния град Търново и тази патриаршия продължила своето съществувание до 1394 г., до за-владяването на България от турците.
Издигането на Търново като средище на църковно-религиоз-ния живот в държавата имало много важни и разновидни последний. Завладяването на двата главни центъра на византийского православие: Цариград и Солун от латините, премества-нето на византийската патриаршия в твърде отдалечената и сравнително малоизвестна Никея в Мала Азия, както и равни-щето на църковните йерархии в другите славянски православии страни, като Сърбия, Русия, пък и във влашко-молдавските земи, всичко това създало предпоставките за утвърждаването на българската столица за известен период от време като най-главното средище на византийско-славянското православие. За Търново като църковно средище до времето на Асеневото въстание не се знае нищо положително, не е известно дори дали тук изобщо съществувало не само митрополитско, но и епископско седалище. Новоиздигнатото църковно средище се нуждаело от „освещение", а това можело да стане — съгласно тогавашните схващания — чрез събирането тук на мощи на свет-ци и мъченици на християнската вяра. Така Калоян пренесъл тук мощите на светеца воин Михаил от Потука, една почти напълно легендарна личност, после мощите на Филотея от Памфилия, а немного време след това Иван Асен II се погрижил за прена-сяне мощите на св. Иван Рилски, св. Петка Епиватска^! вероят-ло на жената на имп. Лъв VI Мъдри, императрица Теофанб.
Легендата за покровителството над българския народ от св. Димитрий Солунски се родила отчасти поради пренасянето на ед на икона на светеца от Солун в Търново, вероятно по вре-ме на завладяването на града от норманите през лятото на 1185 г. Именно като църковно средище на българските, пък и на другите източноправославни земи столицата край Янтра станала обект на оживено култово строителство. Някои от но-воиздигнатите църковни сградй били посветени на светци, приз-нати за покровители: църквите „Св. Димитрий Солунски," „Св. Параскева" в Царевец, „Св. Четиридесет мъченици" и други тряб-вало да задоволяват по-общи потреби на църковния живот, на първо място, патриаршеската църква на върха на Царевец, трети най-сетне, като многочислените църквици по Трапезица, от-разявали настроенията на търновското болярствоЛ олямото култово строителство било свързано с развоя на архитектура-та, монументалната живопис и дребните, приложив изкуства, изобщо на художествените занаяти, от конто са ни запазени ценни паметници, ако и понякога твърде пострадали?}
Една от най-важните и най-дълготрайни сетнини от дей-ността на Търново като главно църковно средище в българските и други славянски земи от православния свят представило въз-никването и разцветът на една двувековна забележителна кни-жовна школа. За това допринесли не само пребиваващите тук представители на духовенството, но и някои от тогавашните владетели, на първо място Иван Александър и Иван Шишман, проявили се като покровители и любители на книжнината. Мал-ко паметници са достигнали до нас от дейността на патриаршеската канцелария в Търново: едно кратко послание на патриарх Теодосий до монасите от Зографския манастир27 във връзка с изпращането на ръкописи, преписани в Търново за Света гора, както и няколко послания на патриарх Евтимий с
27 Текста вж. у Д у й ч е в, п. с., с. 171 ; срв. Н. П. ’Лихаче в, Рукопись, принадлежавшая патриарху Феодосию Терновскому, ИОРЯСл, X, 4(1905), с. 312—319; Палеографическое значение бумажных водяних знаков, 1 СПб 1899, с. 80. Посланието носи подпис: 0;юдосие m{m)a(o)cti-x е(о)жиа пхт-
Ц(х)|>ИГ|>Л(ДЪ) Трнокгк и ВС'ЕМ БЛГХ(К)ЫЪ,
църковно-догматическо съдържание.28 През ХШ в., когато страната преживявала няколко остри политически кризи главно поради войни и нашествия, книжовната дейност тук е била из-разена предимно в преписване на по-стари книжовни произведения с цел да се въстанови онова, което почти двувековнотс византийско владичество било унищожило. През XIV в., току пред турското завоевание, настъпва вторият „златен век“ на средновековната българска книжнина, чието главно огнище е тогавашната българска столица. Твърде голям брой произведения на старата българска книжнина са запазени тъкмо благодарение дейността на търновските книжовници и преписвачи, чиито имена понякога остават неизвестни за нас. Самобитната книжнина ст търновската епоха по своето съдържание е предимно църковно-религиозна, обаче в нея бързо проникват и намират значително място произведения със светско съдържание. Дори в творбите с чисто религиозно съдържание намира-ме редица новости, които са показателни за настроението на тогавашните книжовници. Те обичат да пишат не само жития на общохристиянски или византийски светци, но също и на светци от български или общо от славянски произход, което издава едно повишено народностно самочувствие и известна реакция срещу византинизма. В тези жития на места се дават описания на природата, които сочат добра наблюдателност, на-сочване към живата действителност и стремеж за скъсване с обичайни похвати на старата агиографска школа. В обогатената по съдържание книжнина намират място творби с исторически характер: хроники и летописи, появяват се произведения с художествено съдържание, без никаква връзка с религията; явяват се съчинения с правей характер, други с естествено-научно съдържание, множество апокрифни писания, толерирани от светските и църковните власти или пък насочени остро против тях. Българският език тук е използуван като богато и гъв-каво изразно средство, което може вече да предаде най-тън-ките оттенъци на мисълта и на чувствата. Предприетата по почин на Евтимий Търновски правописна реформа и ревизията на
28 Текста на тези послания вж. у Е. Kaluzniacki, Werke des Patriar-hen von Bulgarien Euthymius H375—1393), Wien 1901, pp. 205— 252.
богослужебните текстове намират отражение в живота на всич-ки православии славяни, веред конто се разпространяват еднак-во преводните и самобитните произведения на Търновската кни-жовна школа. Тази богата и разнообразна книжнина е тясно евързана както по съдържание, така и по стилни обрати с из-образителните изкуства от времето: тук и там откриваме едни и същи, общи за двете изкуства тежнения, отразяващи духа на епохата. Веред общата анонимност на творците, присъща на литературата и на изобразителните изкуства, се открояват имената на неколцина вид ни книжовници: Теодосий Търновски, неговия сподвижник инок Дионисий, отличен познавая на бъл-гарски и гръцки език, преписвача на Лондонското евангелие Симон и други. Търновският патриарх Евтимий, който стой начело на българската църква почти две десетилетия в най-тежките за народа ни времена, се издига като най-видния кни-жовник не само на късното българско средновековие, но и веред всички православии южни и източни (руски) славяни и веред румъните, веред които народи неговото книжовно влияние е огромно и дълготрайно. Неговите ученици се пръекат след покорението на страната от турците далеч извън пределите на България, така че Търновската книжовна школа про-дължава да живее векове наред след загубването на нацио-налната независимост и унищожението на българската държа-ва. В края на XIV и през първата половина на XV век от бъл-гарските земи и частно от владенията на Търновското царство се изселили цял низ книжовници, които потърсили убежище и условия за работа в други православии страни, отнесли там многобройни паметници на книжнината и на изкуството и съ-действували за културния подем веред тези братски народи. Няколкото, за съжаление немногобройни ръкописи от епохата на Търновската книжовна школа заслужават внимание не само по своето съдържание, но и по външното си оформление. Ху-дожествено украсени ръкописи, като Ватиканский препис на среднобългарския превод на Манасиевата летопис,29 Лондон-
29 Вж. изданията на И в. Д у й ч е в, Миниатюрите на Манасиевата летопис, София 1962; Летописта на Константин Манаси, Фототипно издание на Ватиканский препис на среднобългарския превод. Увод и бележки от Ив. Д у й ч е в, София 1963.
ското евангелие на Иван Александър от 1356 г.,30 Томичовия псалтир откъм 1360—1363 г.,31 издават вкуса на едно вече изтънчено общество, което търси в ръкописната книга не само поука и повествование, но също и истинска естетическа на-слада от външната форма, от писмото и украсата чрез миниа-тюри, заглавии и заставки. Най-добрите образуй на художест-вено украсената ръкописна българска книга от средновековие-то произхождат именно от Търновската книжовна школа.
Културните творци от средновековно Търново имат пълно-съзнание за значението на своята дейност и за своя принос в славянската култура. Споменавайки за Търново, гдето живеят и творят, те говорят за него с горещи възхвали: това е „ве-ликият град Търново', „преславният царски град1*, „богоспасният Цариград Търново'. С подобно зачитание към българската столица се отзовават не само български, но и руски, и сръбски книжовници, за които този град е за няколко десетилетия глав-ният, дори единствен книжовен, художествен и културен център на православното славянство. В гордото самосъзнание за своята дейност и за значението на Търново като културно сре-дище български книжовници от средата на XIV в. достигат до . идеята да го съпоставят с древния Рим, с неговия приемник Новия Рим“ — Цариград, и да го провъзгласят за „Трети Рим“ в историята на европейската култура. Тази идея е намерила израз в знаменателните думи на преводача на Манасиева-та летопис, който, изменяйки първообраза на текста, завършва повествованието за края на древния Рим сдумите: „Това прочее се случи на стария Рим. А нашият нов Царевград [Търново] процъфтява и расте, укрепва и се подмладява. Нека и до-края да расте — ей, царю, който царуваш на всички, — като има такъв светъл и светоносен цар, великия господар и пре-красния победоносец, произхождащ от корена на преизящния цар на българите Иван Асен, Александра.. ,“32 Турското завое-
30 Б. Филов, Миниатюрите на Лондонского евангелие на цар Иван Александра, София 1934.
31 М. В. Щепкина, Болгарская миниатюра XIV века. Исследование псалтыри Томнча. Под редакцией и со вступительной статьей проф. Ив-C. Дуйчева, Москва 1963.
32 Д у й ч е в, Миниатюрите, с. 25.
Търново като полнтнчески и духовен център вание наскоро грябвало да сложи край на тези мечтания и дж погребе идеята за Търново—Трети Рим, която идея немного след това изиграва огромна роля в живота на младата и пълна със сила Московска държава.
Значението на Търново като огнище на култура и просвета-не бива прочее да се преценява изключително с оглед на на-шата национална история и в рамките на средновековието. На-истина тук са създадени най-ценните паметници на българската култура от късното средновековие, чието въздействие върху другите православии славянски народи е неотречимо. За съд-бата на българския народ тази култура има огромно значение.
Тази култура изиграва решителна роля за изграждане на националното единство на българския народ в една епоха на политическо разпадане и страшна криза. Падането на Търново под турско владичество в 1393 г. и завладяването на Видин— втората българска столица от онези времена, която опитва да следва примера на първопрестолния град в 1396 г. — беле-жат края на една двувековна епоха на независим политически живот и плодотворно културно творчество и началото на ня-колковековно чуждо владичество. И ако българският народ въпреки всичко не се обезличава през тази полухилядолетна епоха на робство, това се дължи до голяма степей на един фактор от решително значение: той попада под чуждо владичество културно оформен, запазвайки едно забележително културно наследие, най-ценните прояви и творби на което са свър-зани именно със столицата Търново.
Зараждане на научната мисъл в средновековна България
Наченките на българската наччна мисъл се крият в твърде далечно минало — в епохата на средновековието, за което все още се шири учебникарско схващане като време на пълен мрак. В него наистина не бива да дирим съвършените научни системи от новите времена. В онази епоха обаче се долавят лроблясъци на научна мисъл и знание с положително, есте-•ственонаучно съдържание. Разкриването на тези лроблясъци може да стане чрез използуването на писмените исторически извори и на паметниците на нашата стара материална култура •с други думи казано, чрез сътрудничество на историци на об-щата история, историци на литературата и археологи.
В разрез с една широко разпространена представа необходимо е да се заяви, че средновековната наша книжнина не на-броява само съчинения с църковно-религиозно съдържание. Възникналата през втората половина на IX в. старобългарска книжнина се състои наистина първоначално от такива творби които са предназначени за богослужебна употреба и църковно-религиозно четиво и, от друга страна, имат преводен характер. Разцветът, който наскоро настъпва в книжовния живот на •средновековна България, донася няколко основни промени в състава на тази книжнина. Покрай многочислените преводни •съчинения, заимствувани почти изключително от Византия, се явяват немалко самобитни творби от български книжовници и с рядка стойност като литературни произведения и в по-тесен смисъл като исторически извори. Заедно с това старата ни книжнина става все по-богата и по-разнообразна откъм съдържание В една обществена среда, в която нисмеността намира вече по-широко разпространение, книжовните творби биват предназначени да задоволят по-други потреби извън кръга на дърковно-верските нужди. Явяват се съчинения, чието съдър-
33. С о I
34. Г11

/ ППШС fnwm I !тш Iг/шшеff шот f ешщшВ
ocpfc
after i
Ъ' 1
®()YrC I тйусйме
К *
жание дава отговор на въпроси относно макро- и микрокосмоса, с други думи казано, относно вселената и човека. Най-често това са съчинения също от преводен характер - пре-води или преработки на византийски писания с естественонз-учно и познавателно съдържание, ако и все в духа на господ-ствуващото през онези времена християнско-църковно миро-възрение. Преплитайки истинското познание на действителността •с митология или суеверия, тези съчинения са разкривали пред читателя важни подробности от устройството на света и на човека и именно чрез това са полагали основите на един научен мироглед. Старите наши преводачи освен това са оформили в зачатък част от съществуващата днес научна терминология Полагайки огромни усилия да превеждат от богатата византий-ска литература, с нейния вече от векове оформен език и стил тези преводачи, чиито имена понякога остават неизвестни, са пренасяли в новосъздадената славянска книжнина готови науч ни термини или пък са изковавали славянски подобия (caiques). Като се вземе под внимание, че почти цялата съвременна научна терминология има в основата си гръцки или хибридни’ сиреч гръко-латински елементи, не е никак странно, че можем да открием един или друг научен термин в творения на старо-българската книжнина от IX или X в. Когато се говори прочее за проблясъци на научна мисъл у нас през средновековието, трябва да се разбират тъкмо тези естественонаучни познания-които откриваме тук и там, както и зачатъчната научна терминология в самобитни и преводни произведения.
Географските знания на средновековния българин, взети в общия смисъл като знания за земните части, отделните стран и и народи, за съществуващите планини, морета и реки, най-сетне за формата на цялата Земя и т. н., се отличават с голямото ей богатство, разнообразие и различна научна стойност.1 Съпо-ставено с античната древност, средновековието знае по-малко за света: географският хоризонт е твърде стеснен, отношения-та и връзките между хората от разните земи и народи са по-
1 За подробности вж. Ив Д у й ч е в, Географски описания в средновеков-ната българската книжнина, Сборник в чест на акад. Н. В. Михов, София 1959, с. 157—170, с някои бнблиографски посочвания за извори и литература по въпроса.
С и б и л а и Платон Плутарх
ограничени, пътищата са несигурни и средствата за осведоме-ние нищожни. Онова, което българинът от средновековието е знаел за света, е било черпено на първо място от книжовните произведения с географско съдържание или от съчинения, съобшаващи пене отделни вести от тази облает. Най-главните съчинения от този род са няколко преводни творбй, заети от Византия: някои откъси от „Богословието" или „Небеса" на Йоан Екзарх (края на IX и началото на X в.), преведени бук-вално от съчинението на византийския църковник Йоан Дамаскин De orthodoxa fide; „Диалозите" на Псевдо-Кесарий, конто са били съставени към средата на VI в. от неизвестен византийски писател и преведени на старобългарски по времето на цар Симеон (893—927); „Християнската топография" на алексан-дрийския търговец, по-късно приел монашество, Козма Ин-дикоплевст, преведена на старобългарски вероятно по същото време, но запазена до наши дни само в няколко по-късни руски и в един сръбски препис; средновековният български превод на анонимното византийско съчинение от втората половина на VI в., насловено „Пътепис от рая Едем до земята на ромеите"; сбор от преводни откъси от разни византийски автори, обозначаван под наслова, даден от неговия първи из-дател (Ст. Новакович) като „Отломки по космография и география", преведени към края на XIV или първата четвърт на XV в. от Константин Костенецки; най-сетне един пътепис до Ерусалим, също преведен от византийската книжнина, и някои други по-незначителни текстове. Средновековният българин е разполагал с твърде малки възможности за далечни пътувания и затова самостойните географски описания на наши писатели са малобройни. Вероятно през втората половина на XIV в. един българин от Солунско е съставил пътепис за пътуването си до Палестина. Ограничени в земите на трите континента, конто познава още Библията: Европа, Азия и Африка, тези географски знания са все пак твърде широки и подробни.
Най-добри, положителни и подробни са знанията естествено за европейските земи или поне за част от тях. Тук спадат на първо място владенията на Византийската империя, както и изобщо земите на някогашната Римска империя. Въз основа на откъелечните и твърде пръенати посочвания географският хо-
ризонт може да бъде очертан поне приблизително. Знанията за земите на североизток достигат до крайните южни предели на някогашната загадъчна Скития. Благодарение главно на они-санието за пътуването, което Константин Философ и братът му Методий през 860,861 г. извършили до земята на хазарите,. са били черпени известии знания за днешните южноруски земи,. за Херсон, за древната Меотида (дн. Азовско море), за т. нар. Каспийски врата (Дербенда между Кавказ и Каспийске море) и дори за разположената по долното течение на Волга хазар-ска столица. Немного по-точни са знанията за земите в север-ната част на европейский континент. Голямото разпространение на основните извори за живота и дейността на Константин-Кирил и Методий, главно на двете Пространни техни жития,, давало възможност да се съобщават знания за някои от днешните среднеевропейски области, като се започне от старата Панония (дн. Маджарско) и Великоморавия (дн. Чехословашко и част от Маджарско). Погледът не стига много по-далеч на север. Немските земи на север са твърде малке познати. Освен едно общо посочване на „немци“ (Н-емьць), спомената е област-та Швабия (къ в Югозападна Германия. По-трудно е
да се уточни какво означава определението „Крайна Германия'^ (къ KHtujHiH което намираме в един преводен текст.
Най-правдоподобно е, че под него се крие едно общо загатване за северногерманските земи. В наш книжовен паметник от края на IX в. (Пространното Методиево житие, гл. XI) се споменава голямата полска река Висла: поганьскъ кндзь кельмн «да къ Енсл-е. Благодарение на няколко книжовни паметника в средновеко-вието у нас са могли да се почерпят някои дебри сведения за Италия, предимно за Венеция и Рим, гдето временно са преби-вавали Константин-Кирил, Методий и някои техни ученици. Към: по-далечния Запад погледът е достигал първом до Атлантический океан. У Иоан Екзарх се споменава името на този океан в общоразпространения негов облик: къ Антнлъ^ньтн‘*1‘ст’ън шнрн-к MOfbtT-EH. В друг паметник от преводен характер също се говори за споменатия океан като „обширно и неизеледвано от мо-ряците море, което обгръща Британския остров и западните ивирийци“, сиреч Испания. Със споменаването на Британия (дн. Англия) географският хоризонт в средновековната българска
литература се закрива. Малко по-подробни са сведенията относно крайния Югозапад на европейския континент. Гибралтар-ският проток е посочен няколко пъти като „Херкулесови стъл-бове“ или като предел на морето отвъд, сиреч на океана: вьн-в Гьднр мо(>«. За вътрешността на испанската земя и на Франция се знае съвършено малко: реката Гвадалкивир в Испания е спомената веднъж под името Тартис (Фартис), другаде се говори за река Рона, а в един текст е дадено кратко сведение за издигащите се между Франция и Испания Пиринеи:
скык горы. Заедно с общи представи за Сардинско море (сиреч морето около остров Сардиния) и за Тиренско море в нашата стара книжнина се споменава нещо и за остров Сицилия и обкръжаващото го море.
От земите на извъневропейския свят сравнително добре е бил познат Средният Изток, именно Палестина и съседните области, тъй като вести за тях са били черпени както от кни-гите на Библията, така и от някои пътеписи и съчинения с историографско съдържание. Сравнително богата са сведенията за Египетската земя и за някои части на Мала Азия, после за Средиземно море. Заедно с индийската река Ганг и реките Ти-гър и Ефрат, Нил се е смятал за една от „четирите райски реки" — сиреч реките, които били изтичали из рая, предста-вени понякога и в църковната стенопис, разбира се, твърде условно. На изток географският хоризонт на средновековния бъл-гарин се е простирал твърде далеч, ако и понякога представите за онези земи да са били напълно мъгляви. Познати са били имената на няколко големи реки, известно е било, че съ-ществува „Индийско море" („морето на изток, което се нари-ча Индийско": Ннднчьскон), сиреч Индийският океан. Чи-
тателите на „Християнската топография" на Козма Индико-плевст са могли да научат много занимливи неща за Арабия, за Абисиния, за далечната Индия, за остров Цейлон и т. н. В някои паметници се говори и за Китай като земя на „сирите" (по-добре: „сините"): Снр^ нже нх кухй з«млн жнкоуть. Също и друг средновековен паметник говори за китайците като „най-източен народ", по вяра езичници и твърде справедливи: Късточ-ГГЕНШС Сншн Же соуть ОЕ^ХЗЬ КЛХ1НСКЫН( ОБХЧе П|ЫКДН-ВНШ1Н. Така, за-почвайки от Китай на изток, географският хоризонт на нашите
деди от средновековието се е затварял на запад — по думите на същия исторически извор — с океана западно от Испания, ще рече с Атлантический океан: п« зхпадоу жг скснчдкмть икъ«_ ЛКН1К (вселената!) »еонь Нспаше, къ западномоу oKtanoy. В разни наши стари книжовни паметници се споменават цяло множество имена на народи и племена: арменци, перси, абазги, иверци (гру-зини), сирийци, хазари, бактриани, брахмани, халдеи, мидийци, фриги, галати, либийци, сарацини, маври и др., за конто трябва да се признае, че место са оставали само имена, почти без да се знае, где са обитавали съответните народи или племена.. Всички тези сведения за континента, земи и народи обаче сви-детелствуват за твърде широки географски познания, понякога доста общи наистина, но обгръщащи почти целия познат тога-вашей свят или по думите на средновековните писатели „цяла-та вселена*. Едновременно с тези, ако и понякога твърде общи и неясни, но във всеки случай положителни знания от об-ластта на географията в нашата средновековна книжнина на-мираме някои сведения относно космографията, за съжаление противоречиви и спорни. Води се спор на първо място относно формата на Земята: продължава борбата между наследе-ното от древността Птолемеево схващане за сферичността на Земята и създадената под влияние на някои криворазбрани места от Мойсеевите книги представа за Земята като четвъртита плоскост, покрита от небесния свод. Това последното схващане, поддържано от редица църковни писатели, е намерило място в „Християнската топография" на Козма Индикоплевст2 и главно чрез него е проникнало и сред славяните от средновековието. Теорията за сферичността на Земята е намирала из-раз между другото в представата за съществуването на антипода (antipodes),3 ще рече людете, конто живеят „на другата страна", „отделу" на Земята, върху конто живеем ние. Когато през 863 г. Константин-Кирил и Методий пристигнали във ве-
2 Като израз на научннте схвтщания, разпространени през VI в., твор-бата на Козма е разгледана подробно и задълбочено в книгата на W. W о 1 -ska. La Topographie chrctienne de Cosmas Indicopleustes, Theologie et science an VIе sitcle, Paris 1962.
3 За това вж. статиите на Kauffman п, Antipodes, PWRE, I, coll. 2531— 2533; Antichtones, ib.,coll. 2396—2397. ,
•ликоморавските земи, те открили там — изглежда сред заваре-ното духовенство, вероятно ирландски мисионери — поддърж-ници на схващането за съществуване на антиподите, с други думи казано, на теорията за сферичността на Земята. В Пространного Кирилове житие (гл. XV) се разказва, че Константин Философ трябвало да води борба с привържениците на тази теория, според конто поде з^ммею жнкочть члок’вцн келеглккн.4 Чер-пейки обаче от византийската литература, средновековните наши писатели разпространили както сред своите сънародници, така и сред други славянски народи също и Птолемеевского схващане за сферичността на Земята. Извънредно голям интерес представят някои откъси, извлечени от съчинението на широко образования византийски писател Михаил Псел (1018— 1078), насловено „Кратки разрешения на природоизпитателни--въпроси" (Solutiones breves quaestionum naturalium).5 Именно от това съчинение средновековният български писател е превел «един откъс, в който се изразява схващането за сферичността на Земята: ® з«млн съпнскнж о клоувномь ендънн ое|»хз\ >ек.6 Раз-съжденията на просветения византийски писател съставят и днес някои от главните умозрителни докази за тази теория и заслужават да бъдат приведени изцяло, защото показват рав-нището на научните схващания по тези въпроси, достигнато още през средновековието. „Има много докази за кълбовидна-та форма на Земята — пише той. — Най-главното е това, че Слънцето осветява източните страни по-напред, отколкото тези в Запада и поради това денят в Китай (Сннеехь), в Персия (в И^снд-к) и в земите отвъд (нже оконь кзикомь) винаги изпреварва. Защото, когато в Китай е пладне, в (Персия) е утро, а когато в Персия е 4 часът, тук е 1 часът, а безспорно западните об
4 За подробности вж. 1. Dujtev, L'n episodic dell'attivita di Costantino Fiiosofo in Moravia. Ricerche slavistiche, III (1954), pp. 90—96; Noch-mals zur Erklarung von (Kap. XV der Legende iiber Konstantin, Zf. f. slav-Philologie, XXVI1(1958), pp. 177-178; ByzSlav, XIX (1958), pp. 322—323.
5 Migne, P. Or., CXXI1, coll. 783—819.
6 Откъсите в средновековння български и новобългарския превод са да-лени от мене в сборника; Естествознаннето в средновековна България, София .1954, с. 336—375.
ласти отстоят далече от източните. Ако ли пък никой рече от-где се вижда, че това е така и че съществува в часовете та-кава разлика, та на едно място да бъде ден, а на друго нощ, то нека вземе часовете и ще намери, че това се доказва от слънчевото и лунното затъмнение. И тъй наблюдавай, когато има слънчево затъмнение в Персия в 4 часа, ще се установи, че тук е 1 часът. Същото установяват и онези, които наблю-дават Луната и лунното затъмнение. Защото стръмнините на кълбовидната форма на Земята се изпречват и засенчват за-падните страни, докато Слънцето не се възвиси и над тукаш-ните области. Наистина, ако Земята не беше кълбовидна, а равна и простряна нашир, то би я осветявало цялата. Това, че ви-дът на Земята е кълбовиден, се вижда и от следното. Когато плаваме по морската шир, пред нас се показват най-напред краищата на планините, а когато се приближим, виждат се и най-ниските части на сушата, и морето се съединява със Земята. .. Защото, ако формата на Земята не беше такава [кълбовидна], в такъв случай сега щяхме да виждаме всички звезди, понеже на север е ден, и ние виждаме много от северните звезди, а по-южните не виждаме...“
Какви разнообразии проблеми са вълнували средновековния човек във Византия и в тогавашна България, може да се види, като се прочетат поне насловите на отделните глави, от които е съставено споменатото съчинение „Отломки": „Доказ за това, че Земята лежи посред всичко"; „Доказ за големината на Земята", гдето се казва, че дължината й от „изток до запад" била 250000 стадия, както било доказано „посредством геометрически способ" (поутемь землкмирнмь), докато ширината й „от север до юг" била 120000 стадия. Каквито и да са тези посочени цифрови данни, един интересен извод може да се на-прави от тях: както се вижда, според твърденията на нашия автор Земята имала сплесната кълбовидна форма, което не се различава от научната представа за двата полюса. В други глави се разглеждат въпросите „за водата и пясъка", „за океана, който обкръжава цялата Земя", „за седейте климата на Земята", с други думи, за седейте главни области по нея, после „за моретата", „за облаците", „за въздуха и огъня", „за градушката", „за мълнията и гръмотевицата", „за земетръса",
„за образуването на вятъра", „за небесата и тяхната същност", „за материята на звездите“, „за формата на звездите", за тях-ното движение и за това, откъде те получават светлина, за големината на Слънцето, за слънчевите и лунните затьмнения, за „подвижните комети", за „небесната дъга" и т. н. Някои от тези откъси са преведени от една друга книга на споменатия учен и писател Михаил Псел, озаглавена De omnifaria doctnna.7 Иоан Екзарх в „Небеса"8 е превел редица глави от съчинение-то на Йоан Дамаскин с подобно съдьржание: „За видимото творение", „За небето", „За светлин-ата, огъня и небесните светила", „За въздуха и вятъра", „За водите", „За Земята и това, що се ражда от нея" и т. н.
Така посредством използуването на едни от най-известните произведения на византийската книжнина средновековните бъл-гарски книжовници са предлагали на своите четци най-добрите постижения на тогавашната научна мисъл. Заедно с неувере-ните стъпки в дирене на истината в тези сведения има много елементи на положително естественонаучно познание За съжа-ление не може да се каже същото и за космогоничните пред-стави на нашите богомили,9 в конто има много повече суеверия, а главното им значение се крие в това, че разкриват един хетеродоксен — дуалистичен, мироглед. Космографските и частно астрономическите представи, конто откриваме в страни-ците на средновековните наши писатели, биха заслужавали нарочно проучване. Редом с положителните познания по астрономия сред средновековните българи е била разпространена астрологията, чиято основна идея е зависимостта на земния живот от състоянието и движението на небесните тела. Известно е, че от своята прародина първобългарите са донесли със себе си една добре разработена астрологическа система, конто е намерила израз преди всичко в техния календар — именно употребявания частично дори до началото на X в. 12-годишен животински цикъл.10
7 М. Р s е 11 u s, De omnifaria doctrina, ed. L. G. Westerink, Utrecht 1948.
s Откъси в оригинал и превод: Естествознанието, с. 58—83.
9 Добро изложение е дадено у Й. Иванов, Богомилски книги н леген-
ди, София 1925, с. 1—59.
Обикновено се твърди, че средновековният човек, общо взето, няма истинско чувство за природата. Описанията на при-родни обекти, които ни дават средновековните писатели, представят най-често повторение на вече установени схеми, заимст-вувани главно от книгите на Писанието. Същото наблюдение се извлича от повечето произведения на изкуството, гдето фор-мите са стилизирани или поне-далеч не отговарят на действи-телните. Тези твърдения обаче са верни само отчасти. В сред-новековната българска книжнина може да се посочи обилие от отделни произведения или страници от тях, които са посветени на растителния и животинския мир и предлагат положителни естественонаучни знания. Невъзможно е да бъдат изреденитук всички подобии паметници на литературата. Най-богатият извор за знания върху растения и животни за дълги векове сред юж-ните и изТочните (руските) славяни е бил Шестодневът на ста-робългарския писател Иоан Екзарх от втората половина на IX и началото на X в.10 11 Това е една обширна сглоба, съставена въз основа на известния Шестоднев на Василий Кесарийски (IV в.) и на някои други византийски извори заедно с добавки на самия Иоан Екзарх. Въпреки основната своя християнско-богословска тенденция Екзарховият Шестоднев може да бъде окачествен като истинска средновековна славянска енциклопе-дия на естественонаучни знания. Друг „естественонаучен наръч-ник*" от тази епоха е т. нар. Физиолог (€стесткенослокннкъ) — сбор от кратки описания на действителни и мними животни, расте-
10 Вж. Я. Тодоров, Източно-азиатският цнкъл от гледнще на астроло-гическите вярвания. Към въпроса за Именника на първите български хано-ве, ГСУиф, XXVII, 8, 1931; Д у й ч е в: Естествознанието, с. 557 сл.
11 Откъси от Шестоднева в оригинал и новобългарски превод са дадени от мене: Естествознанието, с. 92—157; История на българската литература, 1, София 1962, с. 127—140; срв. нзданието на гръцкия текст: Basile de С ё s а г ё е, Homelies sur ГНехаётёгоп, ed. St. Giet, Paris 1949. Добро кри-Ично издание на старобългарския текст на Екзарховня Шестоднев: R. A i -t z е t m ii 11 e r, Das Hexaemeron des Exarchen Johannes. I—VI, Gi az 1958— 1971. Различии изображения иа жнвотни н птици, растения и т. н., запазени от нашето средиовековие, представят добър сравнителен материал. Полезнатз книга на Н. Платиканов, История на жнвотновъдната наука в България, София 1957, започва с увод (с. 7—10) върху .жнвотновъдната наука у иас през периода иа турското владичество*.
тая и минерали, за които се дават действителни или въобра-жаеми качества, придружени с религиозни догматично-нравстве-ни тълкувания и поучения посредством алегории и символи.12 Сведенията в някои писмени паметници, известии езикови данни и най-сетне наблюденията, които могат да се направят над употребявани през средновековието материали в строител-ството, изобразителните изкуства, книгописанието и т. н., дават пълно основание да се приеме, че нашата химия като наука намира своите зачатъци още през онази епоха.13 Въз основа на разполагаемите писмени и археологически данни се вижда, че българите от средновековието са притежавали вече — може би донесени от прародината или пък заимствувани от Византия и от завареното през VI—VII в. по-старо балканско население— практически знания относно значителен брой метали и други материали, органически и неорганически, знаели са техните свойства и са ги използували умело чрез елементарни химически процеси. Устойчивостта на багрите при стенописите или на мастилата при писане на ръкописи и документа свидетелст-вува ясно за сигурността на тези елементарни знания по химия. Извънреден интерес представят с оглед на историята на тази наука у нас през средните векове направените напоследък наблюдения над намереното в България стъкло от казаната епоха.14 * 16
Анализирайки многобройните паметници на средновековната наша архитектура, не е трудно да се установят някои от тео-ретическите знания, които са легнали в основата на това строи-телство13: строителна терминология, планове, използувани при
12 Текстове и бележки са далени от мене: Естествознанието, с 158—181, 572—574.
13 Преглед на най-същественото е ладен в книгата на М. Парушев,, 1\ратък очерк за развитието на химията в България, I, София 1959, с. 7—19.
14 Г. Д ж и н г о в, За производството на стъкло в средновековна България.
Археология, II, 4 (1960) с. 1—8; М. А. Безбородов — М. Маринов, Химико-технологическое изучение древнеболгарскнх стекол и огнеупоров из Преслава IX—X вв., МАИ, XXIV (1961), с. 89—92; тук е дадена и друга литература по въпроса.
16 Вж. някои посочвания у мене: Известия иа Института по градоустрой-<тво и архитектура, X—XI (1957), с. 48—73.
строежите, доколкото такива планове са запазени и могат да се съпоставят с други подобии паметници,16 момента от строи-телния процес, часта от инвентара на строителството, инструмента и пр. Достатъчно е да се изтъкне, че ориентацията на църковните постройки е дадена, както може да се установи по запазените сгради или техни остатъци, почта винаги правил-но и само с малки отклонения, което говори за добри познания. Тясно свързани със строителството и с приложната хронология, както и с други нужди на живота, са знанията из об-ластта на математиката. Не е възможно да се посочат тук всички данни, конто могат да се извлекат от наличните пис-мени и археологически паметници. Това поле на знанието чака своя изследвач. Ще се огранича да кажа поне това: сложните хронологически системи, употребявани у нас през средновековието, говорят достатъчно за твърде точни и подробни знания в тази облает.
Няколко от основните науки, свързани с микрокосмоса, си-реч с човешката личност, също могат да намерят своето начало в средновековните паметници. Най-близка е естествен© ме-дицината и за нейната ранна история у нас притежаваме цяло богатство от писмени н археологически данни.17 Твърде инте-ресни са в това отношение сведенията, конто намираме в съ-чиненията на Иоан Екзарх. В духа на Хипократовото учение, което било разпространено във Византия, старобългарският пи-сател говори за четири основни елемента на човешкото тяло: черна злъч, слуз, кръв и жълта злъч. Благодарение на византийската преработка на Аристотеловото съчинение „За живот-ните“, направена от монаха Мелетий, £ оан Екзарх вмъкнал в своя Шестоднев едно забележително „изложение за човешкото
•в Много ннтересни успоредици с паметници, конто се намират и у нас, са събрани в статията на Б. А. Рыбаков, Архитектурная математика древнерусских зодчих. Сов. арх., кн. 1 (1957) с 83—112.
17 Текстовете са дадени в оригинал и превод от мене: Естествознаннето, с. 138—157, 182—185, 186—203, 212—227, 376—379, 516—525; срв. също и А. Панев — М. Попов, Лекари в средновековна Българня и равншцето на медицинските нм знания, Научни трудове на Висшия медицински институт, IV. 6 (1957), с. 1—27; М. Попов, Някои данни относно съществувани-ето на болници в Българин през средиите векове и през турското робство, Здравно дело, 1956, кн. 4, с. 43—50.
тяло". Някои от медицинските термины, оформени още в на-чалния период на старобългарската книжнина, като например „главоболие", „врач", „врачилище" (лечебница) и др., са се залазили до наши дни. Писателят Неофит Продроминос от XIV в., за когото с основание се предполага, че е от български про-изход, ни е оставил едно съчинение на гръцки език, насловено „За болестите на зъбите". Познати са текстове, които се при-писват на двамата прочути лечители от древността Клавдий Гален и Хипократ. Такъв текст е например откъсът, конто е озаглавен „Разсъждения на Гален върху учението на Хипо-крат".
Философията и сродните ней науки също намират своя зародыш в средновековна България.18 В страниците на старобългарската и среднобългарската книжнина историкът на философията ще открие богати данни, които говорят за стремеж за изясняване на основни понятия из тази облает, както и за оформянето на зачатъчна философска терминология. В един от най-ранните паметници на старобългарската книжнина — Пространно™ Кирилове житие (гл. IV) — четем определението на философията, дадено от Константин Философ—Кирил: «»-ЖЮДМЬ Н ЧЛОКЪЧЛМЬ КЕЦКМЬ рЗОумЬ, КЛНКО МОЖГТЬ ЧЛОКЪКЬ ПрНБЛНЖИТН « S03-B Н 1АК0 Д-ЕТеЛНЮ оучнть ЧЛ0813КХ ПО 0Б|!ХЗоу н ПО ПОДОБИЮ БЫТН СЬТ" корисмоу Hf което определение в основата си възхожда към мыслители от антич ната древност.19 Твърде богати и интересни податки намираме например в „Небеса" на Йоан Екзарх,20 где-то се дава определение за душата в духа на спиритуалистиче-ските схващания („душата е жива същност, проста и безплът-на, по своето естество невидима за телесните очи, беземъртна, надарена с ум и разум, без форма, имаща като свой орган плътта"), описание на сетивата и на техните свойства, разсъждения „за удоволствията" и т. н. В съчиненията на нашите средновековни авторы се срещат вече и първите опити за съз-
18 Г. Г р о з е в, История на българската философия, I, София 1957, е посветил доста голям дял от книгата си (с. 9—31) на историята от средновеко-вието, без обаче да е използувал всички иаличнн данни.
19 По въпроса вж. 1. SevCenko, The Definition of Philosophy in the Life of Saint Constantine. For Roman Jakobson, Princeton 1956, pp. 449—457.
39 Откъсите в оригинал и превод у мене: Естествознанието, с. 83 сл.
даване по подражание от Византия на елементарна философска терминология: философ, философия, диалектика, диалектически и пр.
Из областта на хуманитарните науки би могло да се каже твърде много за богатая историопис, наброяващ многочислени преводи и оригинални произведения.21 По времето на цар Симеон (893—927) е бил направен първи опит за научен поглед върху граматическите форми: в извадки е било преведено гра-матическото съчинение на познатия византийски писател от VI в. Георги Хировоск.22 Твърде слабо е проучена историята на средновековната българска музика, въпреки че би имало що да се каже във връзка с нея.23 Най-сетне при характеризи-рането на равнището, на което се е намирала научната мисъл в средновековна България, не бива да се пренебрегват зна-нията, които предците ни от онази епоха са имали върху кла-сическата и езическата древност.24
Проблясъците на научно знание и на научна мисъл, които откриваме в мисловността на средновековния човек, представят семена, от които трябваше да израсне след дълги усилия и лутания на мисълта новият научен светоглед. Някои от тези семена са били посети върху камениста почва и не са дали плод. Такава е сред всички други идеята на забележителния старобългарски писател Черноризец Храбър, в края на IX или началото на X в., за еволюцията.23 Пробляснала веднъж през вековете, тя загасва задълго, за да се възроди в цялата
21 За подробности с библиографски посочвания вж. у Ив. Д у й ч е в, Пре-глед на българската историография, Jugosl. istor. Casopis, IV (1938) с. 40 — 74; Obersicht liber die bulgarische Geschichtsschreibung. Antike tind Mittelal-ter in Bulgarien, Berlin (1960), pp. 51—69
22 J. Besharov, Imagery of Igor’ Tale in the Light of Byzantinoslavic Poetic Theory, Leiden 1956.
23 Един похвален опит в това поле направи С. Лазаров, Синодикът на цар Борил като музикално-исторически паметник, Известия на Института за музика, VII (1960), с. 5—77.
24 За подробности вж. I. D u j С е v, Klassisches Altertum im mittelalter-lichen Bulgarien. Renaissance und Humanismus in Mittel- und Ostenropa, I, Berlin 1962 pp. 343—356, c 8 образа извън текста.
25 Вж. за това Ив. Д у й ч е в, Из старата българска книжнина. I, София 1940, с. 209; В. Be л ч ев: Известия на Института за литература, XI (1961), с. 10 сл.
си дълбочина и значение едва през неотдавнашни времена. Най-устойчиви се оказват някои зачатъчни научни термини, офор-мени през средновековието, вкоренени в езика на народа и така независимо от книжнината достигнали до нас. Ако между наченките на научна мисъл в средновековието и днешната наша наука не винаги можем да доловим приемственост, това се дължи главно на онзи страшен прелом, конто настъпва в на-шето културно развитие поради епохата на дългото турско владичество и неговите тежки сетнини за целия ни живот. Все пак въпросите, свързани със зараждането на научната мисъл в средновековна Българин, чакат своите изследвачи. Те ще раз-крият една забележителна страна в нашата история от о нова време, върху конто досега погледът на учените се е спирал рядко и без да й отдаде заслуженото внимание.
Рационалистични проблясъци в славянскою средновековие
Големият и несъмнено труден за разрешение въпрос за зараж-дането на елементи на рационалистична мисъл в културния живот на средновековните славяни може да се сведе в общи линии до две основни черти: критично отношение към господ-ствуващия през средновековието религиозно-църковен мироглед, а заедно с това зараждане на позитивни естественонаучни знания за вселената и човешката личност. Както хетеродоксното мислене, което идвало в противовес на официалните, изразявани и поддържани от светските и духовните власти схващания, така и елементите на естественонаучно знание трябва да се поставят главно във връзка с влиянието на античната култура върху славяните, тъй като вътрешните условия още не били назрели за това. Така ние стигаме до твърде тежка проблема»-конто стой открита в досегашните изследвания върху средно-вековното минало на славяните.
Какво и по какви пътища славяните са поели от наследието на езическата класическа древност през епохата на среднове-вековието — това е проучвано досега само до известна степей,, и то предимно в областта на материалната култура, донякъде в езика и почти никак с оглед на развоя на знанията и пози-тивистичното мислене. Славяните влизат в допир с класическия гръко-римски свят още през първите векове на нашата ера, обаче този допир се изразява по различен начин за отделяйте групи славянски племена и народи и затова има нееднакво значение за тяхното културно-историческо развитие. Докато запад-ните славяни поради настъпилите през ранните векове на средновековието големи етнически промени и предвижвания биват откъснати от средищата на гръко-римската култура и от ней-ните носители, южните славяни завземат земи, в които е било запазено богато антично наследие. С основание може да се
предполага, че през VI VII в., когато се извършва заселването на тези славяни в земите на Балканский полуостров, значителна част от материалната култура, създадена тук през античността, все пак въпреки вековете на нашествия и опустошения е била оцеляла и запазена. Освен това, спускайки се към южните европейски области, новите поселници влизат в непосреден до-пир и с приемниците на античната култура, сиреч с народите от гръко-римския свят. В южните части на руската земя източ-ните славяни също влизат в допир със стари средища на античната култура. запазени по северното черноморско край-брежие.
Посредством продължителното общение с Византийската империя1 славяните поемат друг дял от античното културно наследие, който е много по-богат, но затова пък качествено различен. Християнска Византия живее през всички векове на своето хилядолетно съществувание с много остатъциот античността. Доколкото византийските писатели и мислители обаче познават и въплъщават в своите книжовни произведения наследие™ от езическата древност, то най-често се явява пречу-пено през господствуващия църковно-християнски светоглед и понякога остава повече външна форма на култура, а не ми-словно съдържание и светоглед.2 Напълно различно е, напротив, „завареното" културно наследие: доколкото могат да се до-ближат до него и да го преценят по същина, славяните виж-дат в него въплъщение на един вече отминал, но все пак жив — чрез своите храмове, статуи на богове и богини, жерт-веници и култови предмета — езически свят Несъмнено е прочее, че когато южните славяни заживяват в земи, носителки на богато и разнообразно антично езическо наследие, то оказва върху тях въздействие както със своята чисто материална култура — пътища, благоустроени градове, дори и в развалини укрепления, използувани подземни богатства и минерални води
1 Общо по въпроса за славяно-византийските отношения вж. посочвания и библиография у I. D ti j С е v, Les Slaves et Byzance. Etudes historiques a 1'occasion du XIе Congres international des sciences historiques, Stockholm Aotit I960, Sofia 1960, pp. 31—77.
2 Cpe. E. Werner, Byzantinische ldeengeschichte — Versuch und A-if-_gabe, Byzantines I avica, XXIV, 1 (1963), pp. Ill—126.
и т. н., — така и с въплъщенията на своята езическа мислов-ност и светоглед. Именно тук следва да потърсим корените на някои основни прояви в културата на славяните от средновековието.
Неотречимо е, че създаването на писменост съставя една от най-важните стъпки в културното развитие на славяните от онази епоха. Каквито и предположения да се изказват за най ранните опити за създаване на славянско писмо, остава несъм-нен факт едно: най-съвършената Славянска азбука, която се налага и независимо от въведените изменения остава в упо-треба до днес, възниква в земи с много богата антична кул-тура. Ако днес само в българските области можем да наброим, запазени изцяло или фрагментарно хиляди надписи на гръцки и латински, останали от античността,3 техният брой преди по-вече от едно хилядолетие — преди възникването на среднове-ковната българска държава, преди християнизирането, което ще да е допринесло за заличаване на езическите паметници, преди византийското и турското робство — ще да е бил многократно по-голям. Тази богата писмена култура не е могла да остане без воздействие върху новите заселници тук: най-мал-кото, тя за тях свидетелствувала красноречиво за огромната важност на писмеността в живота.
Поемайки според възможностите античного наследие, за да го приспособят и да заживеят с него, славяните използува-ли не само материалната култура — с нейните пътища, гра-дове, крепости и рудни находища, — но и писмеността. Една форма на това възприемане на духовного антично наследие представили опитите да се пише славянска реч с помощта на гръцкото и латинското писмо, докато в началото на втората половина на IX в. Константин Философ-Кирил не създава с умението на гениален езиковед съвършената славянска азбу
3 Докато едно пълно събрание ня латинските надписи от българските земи остава като задача на бъдегцето, ние притежаваме вече издание на гръц-ките надписи от класическата и следкласическата епоха, от което досега са обнародвани началните томове: вж. G. Mihailov, Inscriptions graecae in Bulgaria repertae, 1, Inscriptiones orae Ponti Euxini, Serdicae 1956; 11. Inscriptions inter Danubium et Haemum repertae, Serdicae 1958; Ill. 1. Inscriptions inter Haemum et Rhodopem repertae, Serdicae 1961.
ка — въз основа главно на елементи от гръцката азбука. Пи-сменото антично наследие обаче не ограничило с това своего въздействие върху новите обитатели. Ясно е поне за известии случаи, че новото, славянско население попаднало и под въз-действието на езическата мисловност, изразена в писмените паметници и в живата народна вяра.
$ $ *
Възниква въпросът, доколко силни с а били следите на старата езическа мисловност и какво влияние са могли те да окажат върху мировъзрението на средновековните славяни, та да се превърнат във фактор на тяхното културното развитие. В това отношение особен интерес представят еретическите движения, които възникнали и се разпространили след официалното утвърждение на християнството между разните славянски племена и народи в периода между VII и втората половина на X в. Като хетеродоксни учения и настроения ересите изразявали критично отношение наспроти господствуващата официална религия и поради това нерядко въплъщавали ярки момента на рационалистически проблясъци. Мнозина от средновековните хрисгиянски апологета, анализирайки различните еретически движения, не пропускат да изтъкнат, че появата на една или друга ерес в същност трябва да се тълкува като пробуждане на стари, заспали временно и потулени езически вярвания, схващания и настроения.4 Каквито и възражения да могат да се направят срещу подобно обяснение, то във всеки случай за-служава внимание.
Процесът на възникването и оформяването на средновековните ереси сред славяните действително е много по-сложен. Въпреки това е неотречимо, че в тяхното формиране участву-ват идейни въздействия от езически или поне много стари схващания и вярвания. Може ли да се установи прочее някак-
4 Като пример могат да се посочат няколко разсъждения на париграцския патриарх Фотий в известного иегово послание от края на 865 нли началото на 866 г. до българския княз Борис (852—889): вж. Митропол. Симеои, По-слаинето на царнградскня патриарх Фотия до българския княз Бориса, София 1917, с. 44—45, за учението на Ориген, Дидим и Евагрий.
ва, дори и твърде обща приемственост между старото езиче-ство на гръко-римския свят, заварено в новите поселища от славяните, и разпространените през средновековието сред славяните еретически движения ? Въпросът е съвършено нов и — доколкото е известно — не е поставян досега в научната книжнина.
Огромното разширение на Римската империя в началото на нашата ера и обединението на многочислени народи и етни-чески групи в нейните предели неизбежно довело до невиж-дано до това време кръстосване на културни влияния и до най-пъстър религиозен синкретизъм. Езическите култове, раз-пространени през първите три века сред населението на бал-канските земи, представят смесица от местни трако-илирийски култове, култове от гръко-римски произход и донесени от Из-тока вярвания и обреди.5 Прониквайки от Изтока, християн-ството трябеало да води продължителна борба с тези езически култове, преди да се наложи като официална държавна религия.6 Дали обаче със своето утвърждение то успяло да изме-сти напълно всички по-стари езически култове ? Дали старите
5 Вж. по въпроса основного нзследване на покойния Я. Тодоров, Па-ганнзмът в Долна Мизия през първите три века след Христа, София 1928.
6 За нсторията на християнството в балканските земн до заселването на славяните в тях вж. главно : J. Z е i 1 1 е г, Les origines chretiennes dans les provinces danubiennes de I'Empire romain, Paris 1918; Anciens monuments chre!iens des provinces danubiennes de I’Empire romain. Bulicev zbornik. Beograd 1924, pp. 412—416, Les premiers siecles chretiens en Thrace, en Macedoine en Grece et a Constantinople, Byzantion, Ill (1926), pp. 215—231; L’expansion du christianisme dans ia penmsule des Balkans du ler au Vе s. Revue Internationale des etudes balkaniques, 1 (1935), pp. 414—419 Ширенье хришЬанства на Балкану од 1 до V века. Кгьига о Балкану, I (1936), с. 75—81 ; М. S р i n к а. A History of Christianity in the Balkans. A Study in the Spread of Byzantine Culture among the Slavs, Chicago 1933. По-скоро популяризаторски характер имат двете работн на А. Шивачев: Исторически свидетелства за най-стари следи на християнството в Балканския полуостров и у българнте предн цар Борис, Духовна култура, XXVIII- XXIX (1926), с. 77—99; Християнството на Балканския полуостров. Поява и разпространение през първите пет века и в България до пар Борис, София 1929. Полезна е статнята, то се отнася частно до българските земи, на И в. С н е г а р о в, Християнството в България предн покръстването на княз Бориса (865 г.), Годишник на Духовната академия, V (XXXI), 5 (1955 — 1956), с. 195—220, който обаче се занимава лредимио с по-новата епоха.
езически вярвания изчезнали напълно, без да се проявят през по-късните векове като преживелици или пък да станат основа на някакви нови, еретически вярвания ? Един поглед върху на-родната вяра и народните обичаи на славяните от епохата на средновековието, та дори и от по-ново време показва колко погрешно би било да се смята, че борбата между езичеството и християнството завършила така.
Въпреки християнизирането — извършево често насилствено и прибързано, затова и повърхностно — и въпреки вексвните усилия на църковните власти славянските народи продължили да живеят с многобройни преживелици от своята стера, езиче-ска вяра. Наистина често е трудно да се установи с положи-телност дали известна езическа прсява е самсбитиа славянска или пък е заимствувана от езическия гръко-римски пантеон. Най-сетне дали само по форма и наименование не принадлежи на гръкс-римското езичество, а по същина не е прастара славянска. Във всеки случай става въпрос все за влияния на ези-ческите култове от гръцки и римски произход, ако и да се долавят различия в степента и съдържанието на тези влияния. Няколко примера изглеждат достатъчни, за да покажат силата и дълбочината на някои такива вярвания, конто могат да се смятат за проникнали сред славяните от класическата древност.
Така сред балканските славяни почти до ново време продължили да живеят старите гръко-римски езически вярвания за Харон като посредник между живите и задгробния мир. Като се вземе под внимание обстоятелството, че тези вярвания, примирени с християнството поне до известна степей, са били доста разпространени сред византийците,7 би могло да се предположи, че именно от Византия те ще да са преминали и у средновековните славяни. Някои особености в славянский култ към Харон,8 като например полагането на монета (древния
7 D. С. Н е s s е 1 1 п g, Charos. Ein Beitrag znr Kenntnis des neugriechi. schen Volkglaubens, Leiden — Leipzig 1897; G. M oravcsi k, 11 Caronte bizantino. Studi bizantini e neoellenici, 111 (1931), pp. 47—68, гдето e посочена и друга по-стара литература по въпроса.
8 Вж. специалната статия на П. Ч и л е в, Следи от античннте вярвания за Харона у балканските народи, Известия на Народния етнографски музей в София, Ш (1923), с. 105—115.
Раци она л и стични проблясъци обол!) в устата на мъртвия или общо в гроба, та с тази монета да откупи той „превозването" си в задгробния мир, под-сказват, че се отнася по-скоро до представи, наследени направо от езическата древност, от старото заварено при поселването на славяните население.
Езическият празник на пролетта, така наречен Rosalia или Pascha rosarum, който по-късно се превърнал в празник на мъртвите, бил възприет от славяните, както личи, още в езическата епоха, и се запазил почти до последни времена.9 Езич-ниците славяни се запознали също и с гръко-римските парки или М о i г a i, които били отъждествени с някакви стари славянски езически представии под различии обозначения: орисници, роже ници и други подобии, останали в народните представи чак до наши дни. 10 Широко разпространените славянски вярвания в необходимостта от реални или поне символистични човешки жертвоприношения при строежа на сгради също могат да се свържат с подобни вярвания от гръко-римското езиче-ство.11 В много случаи може да се говори за нссъмнена прием-ственост на култовите места, символите и отделните атрибута на почитаните божества от предхристиянско време — сиреч от гръко-римското и славянското езичество и от следхристиянско
9 По въпроса вж.: W. Tomaschek, Ober Brumalia und Rosalia. SB der Akademie d. Wissenschaften Wien, phil.-histor. KI., LX (1838), p. 375 sq.; M. P. Nilsson, Das Rosenfest. Beitrage zur Religionswissenschaft, 111 (1914), pp. 134—154, idem, Rosalia: PWRE, Il R., 1 Hrlbband (1914), coll. 1111—UIS-М. Арнаудов, Кукери и русалии. СбНУН, XXXIV (1920), с. 138—238; М. Arnau doff, Die bulgarischen Festbrauche. Leipzig 1917, pp. 56—64: .Rus-salien (Pfingswoche)” ; Тодоров, Паганизмът, с. 105—110, 222 ; L. N i e-derle, Zivot starych Slovamt, 1, Praha 1901, pp 280,292—293; IL Praha 1916, p. 36 sq.; i d e m, Manuel de I’antiquite slave, II, La civilisation, Paris 1926, pp 55—58, 137—133, 166—167 ; Rukovet slovanskych starozitnosti, Praha 1953, pp. 289—290, 316.
19 N i e d e r 1 e, Zivot, II, pp. 66—70; Manuel, 11, p. 135; Rukovet, p. 291.
ii N i e d e r 1 e, Zivot, II, p. 185; Manuel, p. 160 ; Rukovet, p. 309; А. П. Сто илов, Зазиждане живи човеци в основите на нови градежи, Пер. сп., LXIII (1903), с. 17Р—’13;М. Арнаудов, Студии върху българските обредн и легенди. Ill—IV. Кукери и русалии. Вградена невеста. СбНУН, XXXIV (1920), с. 245—528; Жертва при градеж, Известия на Народния етнографски музей в София, I, 3—4 (1921), с. 172—180; А. П. Стоилов: Известия на Народния етнографски музей в София, II, 3—4 (1922), с. 173—174.
време.12 С голяма предпазливост може да се подирят успоре-дици и влияния от езическата древност в така наречените ку-керски игр и13 или в обредните игри на нестинарит е.14
Без да се посочват тук други свидетелства в това отношение, трябва с увереност да се заяви, че славяните в земите на новите свои поселища в европейский континент възприели не
12 Вж. по въпроса някои посочвания у 1. D u j с е v, Le probleme des tumuli et des sanctuaires slaxes en Bulgarie. Slavia antiqua, IX (1953), pp. 65—71.
13 Обстойно по въпроса вж. у Арнаудов, Студии върху българските обреди и легенди, с. I—138; някои нови материали съобщи дзпълнително Г. Д а н е в, Кукери н Кукеровден в с. Бояново, Елховска околия. Български народ, II, I (1947), с. 26—29. Срв. М. Arnaudov, Die bulgarischen Fest-brSuche, pp 23—33: „Fastnacht und Mumtr.enschanz (Kukeri)“; R. W.Dawk ins, The Modern Carnival in Thrace and the Cult of Dionysos. Journal of Hellenic Studies, XXVI (1905), pp. 191—206, бе предложил теорията, споредкоято вкукер-лз ££ съзре праста.р, тракийски обичай, свързан с тържествата в чест на Дионисий, което тълкуване бе разработено н допълнено също и от проф. М. Арнаудов.
11 За нестинарството вж. спеииално: М. Арнаудов, Студии върху българските обреди и легенди, СпБАН, IV (1912), с. 1—47; Студии върху българските обреди и легенди, I—II, София 1924, с. 1—244; Нестннари в Тракия. Нови сведения за нестинарнте. СпБАН, XV (1917), сс. 40—100; Очерки по бъл-гарския фолклор, София 1934, с. 616—688; Die bulgarischen Festbranche, pp. 50— 58: Feuertanzer (Nestinari); A. Gault Antoniades, The Anastenaria, Thracian Firewalking Festival, Athenes 1954; срв. Revue des etudes byzan-tines, XIII (1955), p. 286; P. Ангелова, Игра no огън. Нестинарство (народен обичай в България), София 1955. Нова литература, специа.ти юг гр-вдки-език, е посочена и анализирана в полезната статия на G i u. R о s s i Т a i b b i, Sopravvivenze di riti dionisiaci nella Tracia Orientale greca. Le anastenaria, Estratto dagli: Annali del Mttseo Pitre, Il—IV (1951—1953), 30 pp.; G. A. M e-ga s: Laographia,XIX (1960/1961), pp. 472—534. Въпросът за преживелиците от езическата древност в бита на славяните. частно на южните славяни, заслужава нарочно проучване, като се използуват всички наличии свидетелства. Отделки приноси вече съществуват в научната кннжнина. Заслужава да се спомене например статията на П. Ч и л е в, Антнчни следи в празника Еньовден у балканските народи, Известия на НЕМ в София, I, 3—4 (1921), с. 181—193, кой-то открива при чествуваието на този празник сред южните славяни „явнн следи от култа на нимфите”. Частички въпросн са засегнати в редипа статни на Г. И. Канаров: Старогрънка паралела към един български обичай, Пер. сп., LXV (1904), с. 160; Zur Religion der alten Thraken, II, Klio, VI (1905), pp. 169—171; Karnevalbrauche inBuIgarien. Archiv f. Religionswissenschaft, XI (1908), pp.407—409; Miscellanea. 2. Bttlgarische Parallele zu einem altgriechischen Brauch. Eos, XXX11I (1930), pp. 297—300; Народни поверия от древно и ново време.
само част от заварената антична материална култура, но и никои елементи от старата езическа вира, които въпреки хри-стиянизацията се запазили по-късно.
Както е известно, християнството е трябвало да води борба за „световно господство" с два главни свои противника: мит-раизма и гностицизма. Дуалистическата религия на Митра е представила един от най-важните източни култове, пренесени от войкици, търговци и преселници и дълго време поддържани в западните провинции на късната Римска империя.16 В основата на митраизма лежи ясно изразеното дуалистическо схвагцане за съществуването на две основни начала: начало на доброте и светлината и начало на злото и мрака, помежду си бъв вечна борба, конто трябвало да завърши с окончателната победа на доброто и светлината. Този умерен и оптимистичен дуали-зъм бил свързан със силно подчертан слънчев култ. Възста-новягането на християнството след опита за езическа реставрация при Юлиан Отстъпник (361—363) означавало също и раз-громяване на митраизма и хелиолатрията.16 Трудно е да се
Сборник в чест на Ан. Иширков, София 1933, с. 191—195 (срв. R. Goossens, Survivances pai'ennes en Bulgarie. Byzantion, X (1935), pp. 753—754); The Thracian Rider and St George. Antiquity, Xll (1938),pp. 290—295; Етнографски успоредицн, СпБАН, LXXK1950), с. 147—160.
15 Общо за култа към Митра и частно за разпространението му в бал-канските земи вж..: Fr. С u m о n t, Textes et monuments relatifs aux mystferes de Mithra, 1—II, Paris 1894—1900; Die Mysterien des Mithra. Ein Beitrag zur Religionsgeschichte der romischen Kaiserzeit. Leipzig 1903; Б. С a p и j а, Раз-витак Митрене култне слике у дунавским областима. Старинар, 111 сер., II (1923), с. 33—62; Тодоров, Паганизмът, с. 140—149, 162—163, 216—219, гдето е дадена (с. 140, бел. 3) и no-старата литература по въпроса; срв. също Я. Тодоров, Предхристнянскн религиозни течения в нашите земи, БИБ,* 111, 4 (1930), с. 30 и сл. Вж. още допълнително: Ив. Велк о в, Светнлнщето на бог Митра при с. Крета, ИБАИ, VII (1934), с. 82—91 ; Г. И. К а ц а р о в, Нови паметннци на Митра от България, ГНМ, VI (1936), с. 39—45 ; G. 1. Kazarov, Neue Mithrasdenkmaler aus Bulgarien, Germania, XIX (1935), pp. 224—227 ; Antike Denkmaler aus Bulgarien. Archaol. Anzeiger, 1936, pp. 65— 67; C h r. D a n о w, Zwei neue Mithrasreliefs aus Bulgarien. Germania, XX (1936), pp. 171—173; Ein neues Mithrasrelief von Smitovo, Bulgarien, ib., XX (1936), pp. 189—191; G. I. Kazarow, Ein neues thraco-mithrisches Relief. Archiv f. Religionswissenschaft, XXXVI (1939), pp. 161—162.
16 Срв. J. Bidez, Julian der Abtriinnige. Munchen 1940, pp. 174, 228—234, 282, 366—367, 370; O. Pfleiderer, Das Urchristentum, seine Schriften und
установи обаче до кое време в земите на Балканский полуостров се залазили огнища на митраизма и дали изобщо отгласи от него са могли да достигнат до поселените тук през VIVI! в. славянски племена. Все пак дори да се допуске, че култът на Митра е изчезнал напълно още през епохата преди поселването на славяните, не може да му се отрече заслугата за това, че е проправял път за проникването и разпространението на други подобии дуалистични религии веред славяните, като например манихейството и павликянството.
Различии първоизвори могат да се предполагат за съще-ствуващите у славяните дуалистически вярвания 17 и соларен култ, 18 обаче все пак някаква далечна връзка и с митраизма остава възможна, така както е допустима връзката на ново-
Lehren in geschichtlichem Zusammenhang. 11. Berlin 1902, p. 73: ....der Mith-rareligion, des gnostischen Christentums und des kirchPchen Christentums. Der Kampf der beiden letzteren hat s!ch schon tiach einigen Jahrzehnten zn Gunsten der Kirche entschieden, die Rivahtat aber zwischen der Christus- urd der Mrhrareligion danerte von da an nach zwei Jahrhunderle und erlosch ers mit dem letzten Heiden auf dem Thron der Casaren, Julian...”
17 Само така могат да се тълкуват сведенията за божества като Ч е р-нобог н Бялбог в пантеона на западните славяни, гдето най-стабо може да са проникнали влияния на източнн дуалистични течения : вж. посочвания за това у N i е d е г 1 е, Zivot, 1’, р, 160; Manuel, 11, р. 150; Rukovet, р. 302, коЧто, като признава, че упоменанието на тезн две славянски езически божества със-тавя доказ за дуалистични вярвания, търси неубедигелно да съзре в тях от-глас от чисто хрнстиянски представи за .бог начало на всяко добро и дчвол начало на всяко зло”. Вярванията обаче трябва да се смятат за претхристиянски и са се эапазилн сред южните славяни в множество наредчи прнказки с дуа-листнчни елементи; вж. посочванията у Й. Иванов, Богомилскн книги н легендн, София 1925, с. 327—382; Д. Петканова. Към въпроса за връз-ките на фолклора с богомилството, Известия на Института за българска литература, VI (1958), с. 81—100. Може да се спорн по въпроса, дали позна-тнте народни приказкн с дуалистични елементи веред южните славяни, пък н у руенте трябва да се смятат възникнали под въздействие на богомилството, илн, напротив, отразяват предбогомилски н езически сгавянскн представи, които именно поради своя дуалистнчен характер са способствували за по-лесно приобщение към богомилскня дуализъм.
18 Подробности за това вж. у Ив. Д у й ч е в. Славяно-бэлгарские древности 1Х-го века. Byzantinoslavica, XI. 1 (1950), рр. 11—13. Срв. също ннтересната статия на В. П. Д а р к в и ч, Символы небесних светил в орнаменте древней Руси, Советская археология, I960, кн. 4, с. 56—67.
времешните и старите славянски вярвания за Харон, за орис-ниците, за русалиите и т. н. с някогашните езически вярвания и представи от късноантичната епоха. В многочислени надгробии и оброчни паметници от земите на южните славяни се откриват несъмнени свидетелства за наличието на соларен култ.19 До-като свързването на тези паметници с богомилството и патарен-ството остава въпреки всичко все още твърде съмнително,20 корените на красноречиво изразения в тях соларен култ трябва да се дирят не в някакви предполагаеми и невъзможни староегипетски влияния,21 а в митраизма и някои сродни нему древни култове.
Остава непроучен въпросът за възможни въздействия на манихейството, което намерило извънредно голямо разпростра-нение в земите на късната Римска империя,22 върху поселилите се в нейни владения славянски племена. Един гностически надпис, открит преди години в днешните южни български земи,23 под-сказва, че тук са се запазлли продължително време също и привърженици на гностицизма. Ако в разрез на изказаните от по-стари учени съмнения24 все пак може да се говори за на-
19 Вж. материалиге, посочени от A. S о 1 о v j е v : Enciklopedija Jugosla-vije, L.Zagreb 1955, pp. 644—645 ; О. В i h a 1 j i—M e r i n, A. В e n a c, Stecci. S. 1. 1962.
20 Въпреки изказаните от А. Соловьев съображения за богомилския характер на тези паметници смятам, че въпросът подлежи на ново н по-задъл-боч ено проучване.
21 ОбнародваЧки някои подобии паметници, П. Петров, Кръговидни паметници в Западна България, Археология, IV, 2 (1962), с. 17—24, тър-сн да ги свърже именно с древноегипетскн соларен култ, което исторически е напълно неприемливо.
22 Е. de Stoop, Essai sur la diffusion du manicheisme dans I’Empire romain, Rec. de I’UniversitS de Gand, XXXVIII, 1909; H. J. Polotsky, Manichaeism: PWRE, Suppl.—Band VI (1935),coll. 240—271; R. Manselli, Modern Studies on Manichaeism. East and West, N. S., vol. X, 1—2 (1959), pp. 77—86, с най-новата литература по въпроса.
23 V. Laurent, Une inscription grecque cryptochretienne de Philippopoli. E. d’Orient, XXXVII (1938), pp. 1—25; H. GrSgoire, Epigraphie gnostique. La Nouvelle Clio, IV (1952), pp. 374—377; V. Laurent: Byz. Z., XLVII(1954), p. 275; LI (1959), p. 239.
24 Съмненията на Й. Иванов, n. с., с. 22 и сл., 361—364, са повторени и от някон по-нови изследвачи ; D. О b о 1 е n s к у, The Bogomils. A Study
Българско средно вековие личието на славянски дуализъм и да се предполага някаква връзка между него и средновековните дуалистични движения на богомили и патарени, така възстановената непреривност ще ни отведе в края на краищата към някои прояви на езичест-вото от късната древност. Усилията на някои от най-ранните славянски просветители и християнски мисионери в епохата на християнизацията са били насочени между другото и към борба против известии основни елементи на езическия светоглед.
Песимистичното езическо схзащане за живота на човека като временен проблясък между две бездни от мрак, изразено в множество надгробии надписи на гръцки и латински език,23 трябвало да бъде противопоставено на християнската вяра за живот във вечността и въздаяние за делата. Изглежда, че жела-нието да се изтъкне особено ясно тази оптимистична страна на новата вяра е вълнувало първите славянски просветители, като Константин Философ-Кирил, чиито последни години живот съвпадат с християнизацията на южните и великоморавските славяни. В предсмъртния си час създателят на славянската писменост изрича молитва, в конто изтъква убедеността си в тази оптимистична християнска струя: „не бЪхъ, и быхъ, и iecMb вь вЪкы",заявява Константин-Кирил според житиеписеца.26 Тези негови думи прозвучават като нещо напълно ново в сравнение с песимистичните изяви по езическите паметници, например: „Не бях, бях, не ще бъда. Не ми важи! Това е животът!"27, или сродни латински изрази в надгробии паметници: „Не бях, не съм, не зная. Не ме засяга“ (Non fueram, non sum, nescio, non ad me pertinet), после: „Не бях, не съм, не ме е грижа“ (Non fui, non sum, non euro), както и надписа на някой си Никодим, конто заявява: „Не бях и се родих, не съм и не тъгувам."28 in Balkan Neo-Manichaeism. Cambridge 1948, p. 68 n. 1; Д. Ангелов, Бо-гомилството в Българин, София 1961, с. 66 бел. 25.
25 Вж. общо посочвания за това у Ив. Д у й ч е в, Из старата българска книжннна, 1, София 1943, с. 187—188.
26 Вж. текста у А. Теодоров-Балан, Кнрил н Методи, I, София 1920, С. 65. 27.
27 Bulletin de corn hellenique, VI (1882), p. 516; S. Reina ch, Traite d’£pigraphie grecque, Paris 1885, p. 431 ; p. 169.
28 R. C a gnat, Cours d’epigraphie latine, Paris 1890, p. 254; Inscriptiones graecae ad Res romanas pertinentes, I, Paris 1911, p. 107, nr. 313.
Не е изключено Константин-Кирил, който още в младежки години се запознал със съчиненията на Григорий Богослов,29 да е повлияй от подобии места в неговите писания. Познати са например думите на споменатия автор: „Кой бях? Кой съм? Що ще бъда? Не зная ясно...**30 Не е тук мястото да се дирят изворите на тази идея у Константин-Кирил. По-важно е да се изтъкне каква необходимост е чувствувал той в пред-смъртния си час да изкаже своя оптимизъм в разрез с пе-симизма и пълното отчаяние на някогашното езичество, живо и по негово време.
$ Ф $
Античността оказва влияние върху формирания мироглед на славяните от средновековието и в друго отношение — именно като им предава някои от своите положителни естествено-научни знания. Когато славяните се настаняват в балканските земи, те се запознават с естественонаучната мисъл на стария гръко-римски свят чрез посредството на Византийската империя Византия се явява единствен посредник между античността и източните славяни в тази облает на културното развитие. Онова, което южните и източните славяни от средновековието усво-яват от гръко-римската наука, е заимствувано почти изцяло от Византия, доколкото самите византийски учени и книжовници са го познавали и разпространявали и главно пречупено чрез християнския светоглед на епохата. Досега е сторено сравнително малко за проучване на историята на научната мисъл у средновековните славяни,31 обаче е възможно да се доловят поне общите, основни линии.
29 Срв. F г. G г i v е с, Konstantin und Method Lehrer der Slaven, Wiesbaden 1960, pp. 22—23.
® M igne, P. С г., XXXVIII, coll. 729, 732.
31 Сравнително малко e сторено за проучване на проблемата за заражда-нето и развоя на научната мнсъл сред славяните от средновековието. Вж. напр. Т. И. Райнов, Наука в России XI—XVII веков. Очерки по истории до научных и естествено-научных возрений на природу. Москва 1940; Р. М. TpyjHh, Космолошки проблеми по нашим старим рукописима. Годншшак Скопског филоз. фак., I (1930), с. 177—205; Ив. Дуйчев, Зараждане на научната мисъл в средновековна България, Археология, V, 2 (1963), с. 10—15.
Твърде малобройни синове на славянските народи от сред-новековието са могли да получат образованието си във Византия и така, запознавайки се добре с гръцки език и византийската литература, да черпят направо знания по естественонаучни въпроси. Главният и почти единствен извор, от който се черпели научни знания, оставача преводната книжнина от византийски произход. За един доста продължителен период в развоя на старата литература на южните и източните славяни особено оживена дейност в това отношение се върши в пределите на българската държава. Тъкмо поради това старобългарската литература представя особен интерес. В нейните стра-ници може да открием многобройни сведения от естествено-научен характер,32 които по-късно се пренасят и сред другите южни и сред източните славяни.
Средновековната българска литература, както и литерату-рата на сърби, хървати и руси от този период не наброяват само съчинения с църковно-религиозно съдържание. Още твърде рано се явяват такива съчинения, които имат за предназначение да задоволяват много по-широки нужди и изисквания. Ако и да съчетавали истинското познание за действителността, за устройството на света и за човека със суеверия, с непълни и неточни знания, тези съчинения спомагали да се положат основите на един научен мирэглед. Тук на първо място трябва да се споменат съчинения, които изцяло или в отделни свои части са осведомявали своите четци в областта на геогра-фията.33
Едно от най-ранните произведения от този род е била кни-гата „Богословие" или „Небеса" на старобългарския писател от края на IX и първата четвърт иа X в. Йоан Екзарх,34 конто представя в същност превод на избрани глави от съчинението на византийския църковен писател Иоан Дамаскин „За право-славната вяра" (De orthodoxa fide). Поради унищожението на
32 Вж. събраните от мен текстове в книгата : Естествознанието в средновековна България, София 1954, с. 48—592.
33 Вж. Ив. Ду йчев, Географски описания в средновековната българска книжнина. Към историята на българската наука. Сборник в чест на акад. Н. В. Мнхов, София 1959, с. 157—170.
31 Вж. текстовете в книгата Естествознанието, с. 54—91.
големия брой средновековни славянски ръкописи не можем да проследим подробно какво разпространение е намерило това произведение сред тогавашния славянски свят, обаче по запа-гените днес преписи може да се заключи поне това, че то е проникнало сред руските славяни.35
Приблизително по същото време казаният старобългарски писател съставил главно въз основа на използувани гръцки патриотически автори своя „Шестоднев",36 който по-късно намерил разпространение сред сърбите37 и русите.38 39 Благодарение предимно на използ)ваните сведения на „Шестоднева" на Василий Кесарийски30, в съчинението на Иоан Екзарх проникнали много голям брой извънредно точни и важни сведения за гео-графията на познатия тогава свят: Европа, Азия и Африка. Средновековните читатели славяни по този начин добивали богата и разнообразии географски познания, една част от които възхождат чрез посредството на споменатия гръцки автор към древността.
Сведения с географски и етнографски характер, както и изобщо изобилии научно-познавателни вести се съдържат също и в т. нар. Диалози на Псевдо-Кесарий, които представят творба на неизвестен по име византийски писател откъм средата на VI в., били преведени на старобългарски вероятно към края на IX или първата половина на X в. и по-късно намерили разпространение сред руските книжовници.40 Същата съдба има и друго забележително произведение от VI в., т. нар. Християнска топография на Козма Индикоплевст.41
От по-късната южнославянска литература заслужава да се
35 За разпространението на произведен вето вж. някои важни посочвания у В. hotter, Die Uberlieferung der Pege Gnoseos des hl. Johannes von Damaskos. Ettal 1959, pp. 219—220, 232.
36 Извадки в сборника : Естествознанието, с. 92—157.
37 Най-старият познат прение от 1253 г. е от сръбски книжовник.
38 За другите преписи вж. посочваннята у R. Aitzetmiiller, Das Hexaemeron des Exarchen Johannes, Graz 1958, pp. V—IX.
39 Migne, P. Gr., XXIX, coll. 3—208; Basile de Cesare e, Homelies stir I'Hexaemeron. Texte grec, introduction et traduction de St. Giet, Paris 1949.
40 Откъсн в сборника . Естествознанието, с. 258—335.
41 Пак там, с. 438—495.
споменат тук т.нар. „Отломки по космография и география", конто представят превод, вероятно на българския писател от края на XIV и първата половина на XV в. Константин Костенецки, на откъси из византийската литература от VI до XIV в.42 В това сборно съчинение откриваме освен разните сведения с географски характер някои особено интересни сведения относно света и не-говото устройство. Превеждайки избрани места от съчинението на византийския писател Михаил Псел (1018—1078) „Кратки разрешения на природоизпитателни въпроси" (Solutiones breves quaestionum naturalium),43 южнославянският книжовник разпро-странил сред своите съвременници идеята за сферичността на земята, и то дълго време преди тази идея не само да спечели общо признание, но и да бъде открито разгласявана.44 Когато средновековните славянски читатели прочее се запознавали в споменатата сбирка „Отломки" с твърдения, че земята има сферична форма, или се давали „докази" за това, че земята „лежи веред всичко", сиреч посред вселената, полагали се ос-нови на един светоглед, който съществено се отличавал от общоразпространените средновековни схващания.
Както в това съчинение, така и в „Небеса" на Йоан Екзарх се съдържат отделни глави, посветени на определени природни явления или описания на природни обекти45: въздуха, огъня, градушката, мълнията, земетръеа, материята, формата и движение™ на небесните светила; правят се опити да се обясни откъде те получават своята светлина, да се даде тълкувание на такива явления като слънчевите и лунните затъмнения, да се обясни що е дъгата и т. н. Наистина много от описанията и тълкуванията, конто намираме в тези средновековни съчинения, далеч не отговарят на нашите днешни, научни представи и обяснения на явленията. Сами по себе си обаче тези места от средновековната българска и общославянска литература със-тавят нещо напълно ново — за един свят, който твърде малко се е насочвал към наблюдение и проучване на природата и нейните явления. Ако и да принадлежи вече към една епоха,
42 Текстове и библиографски посочвания: Естествознанието, с. 336—375.
« Migne, Р. Gr., СХХП, coll. 783—819.
44 Текстове в Естествознанието, с. 340—341.
45 Па к та м, с. 64 и сл.
по-близка до нас и излизаща извън хронологичсс сите граници на същинското средновековие, заслужава да се отбележи фактът, че един южнославянски, точно български, наблюдател от втората половина на XVI в. отбелязва — без каквито и да било при-тезания за особена ученост и твърде скромно! — с пълна точност и много преди някои западноевропейски бележити наблюдатели, появата на комета.46
За формирането на позитивистичен, научен мироглед са до-принасяли несъмнено също и сведенията за растителния и жи-вотински мир, които намираме в разпространения сред славяните от средновековието „Шестоднев" на Йоан Екзарх. Каквато и нравствено-поучителна тенденция да е вмъквал в своето изложение, старобългарският писател е дал на своите сънародници от епохата, а по-късно и на многобройни четци с^ед южните и източните славяни, цяло богатство от точни и обстойни сведения за най-разнообразни животни, птици и риби. Чрез това той е разширявал и обогатявал знанията им за света.
От Византия средновековните славяни заели така наречения Физиолог, който има късноантичен произход и представя сбор от кратки сведения за мними и реални растения, животни и минерали, на които се приписват действителни и измислени качества, а заедно с това посредством алегории и символи се излагат догматични и нравствени разсъждения и поучения.47 Трудно е да се каже доколко едно такова съчинение, което е намерило широко разпространение сред славяните от средновековието, е могло да допринесе за създаване на един по-научен и положителен светоглед. Едно обаче е несъмнено: Физиологът, или Естественословникът, е представил един, ако и все още наивен опит за „естествена история", чрез който се подготвяли по-късните стъпки по пътя на научното знание и научния светоглед.
46 Вж. Н. ЛанковиЬ, Ледан наш посматраЬ први je видео комету од 1577 и нову звезду от 1578 године. Историски часопис, IV (1954), с. 71—81. Става дума в същност за отбелязване в български ръкопнс, писан със сръбска редакция, наречен „Габровски летопис”. Срв. Н. Во не в, Кратки исторически бележки върху астрономията у нас. В: Астрэнзмически календар на обсерваторията в София... за 1958 г., V, София 1957, с. 67.
47 Текстове и библиография в сборника: Естествознанието, с. 158—181.
Сред средновековната славянска книжнина има доста голям брой съчинения, конто се занимават с въпроси из областта на медицината.48 49 Твърде малко оттях обаче могат да бъдат окачест-вени като произведения, конто съдържат истински научни знания и създават възможност за оформяне на позитивистичен миро-глед в това поле на човешкото познание. Заслужава да се от-бележи, че и тук посредством византийската книжнина у славяните проникват отгласи на античното знание. Така благодарение на една късна византийска компилация, изградена върху Арис-тотеловото съчинение „За животните",40 старобългарският писател Йоан Екзарх вмъкнал в своя „Шестоднев“ едно описание на човешкото тяло,50 което дава редица точни и подробни сведения за човешкия организъм и неговото устройство и с това бележи важна стъпка към правилното познаване на „микрокосмоса “ и изработването на научна представа за него. Като се вземе под внимание сравнително голямото разпространение на Екзарховия „Шестоднев* сред славяните от онази епоха, може да се каже, че посредством съчинението на старобъл-гарския писател подобии положителни знания са достигнали не само веред българските, но и веред сръбските и руските четци.
Някои интересни проблясъци на „ свободомислие" се до-лавят в поведението на българския цар Симеон (893—927)> който, както е известно,51 на младини се учил във византийската столица и там под ръководството на приближени на патриарх Фотий, па и на самия него изучавал византийската сис-стема на тривиума и квадривиума.52 В сведението на к[ емонския епископ Лиутпранд53 заслужава особено внимание посочването за това, че младият български княз изучавал не само „ретори-
48 Текстове в Естествознанието, с. 138—157, 182—203,212—227, 375—379, 516—525.
49 Meletii Monachi Tractatus de па tura hominis : Migne, P. Gr., LXIV, coll. 1065—1310.
50 Тексты в сборника : Естествознанието, с. 138—157.
91 За подробности вж. В. Н. Златарски, История на българската държава през средннте векове, 1, 2, София 1927, с. 278 и сл.
52 Вж. подробности у I. D u j С е v, KUssisches Altertum im mittelalterli-chen Bulgarien. Renaissance ttnd Humanismus in Mittel- und Osteuropa, 1, Berlin 1962, pp. 349—350.
ES Liutprandi Antapodosis, 111, 26,6—7: MGH, SS 111 (1838), p. 309.
ката“ на Демостен, но също и „силогизмите“ на Аристотел, ще рече, запознал се очевидно благодарение на някакви византийски преработки с философската мисъл на един от най-голе-мите мислители на античността — Аристотел. Не е възможно да се установи с положителност какво влияние върху него е оказало това запознаване с античната мисъл и доколко то е дс-принесло за изграждане на един по-положителен светоглед. Все пак някои оскъдни вести, с който разполагаме, дават основание да се говори за някакво „свободомислие".
Така, познати са неговите три писма от 896 г., които той изпратил на проведения в България византийски пратеник Лъв Магистър Хиросфакт.54 55 Ако тези писма не представят ретори-чески обработки на самия Лъв Хиросфакт, те дават една много добра представа за голямата начетеност на българския вла-детел и между другото за неговия остър полемичен ум и за основното му познаване на гръцки език. В отговор на първото Симеоново писмо по въгрэса за възвръщането на намиращите се в български плен византийци ромейският пратеник изразява увереността си, че тези пратеници щели несъмнено да бъдат възвърнати, и то без да се изискват дарове или откуп, като при това българският владетел щял да последва примера на сбоя „пребожествен баща"53— византийския император. В тези думи е изразена една обща византийска идея—-за така наре-ченото фиктивно родство между владетелите и народите.56 Въпреки това обаче писаното от пратеника, изглежда, засегнало младия български княз. В писмото си до Лъв Хиросфакт той отговаря с жлъчна ирония не толкова към него самия, колкото към съвременния византийски император Лъв VI Мъдри (886— 912): „Когато ни написа снова, що си ни написал, ти—магистре Лъве —никак не си отгатнал бъдещето и тайните. Прочее, също и твоят император и метеоролог (рхтЕироХбуо;) никак не познава бъдещето."57
54 Гръцки извори за българската история, IV,-София 1951, с. 176—178.
55 За тълкуването на това място срв. пак там, с. 176 бел. 4.
56 Подробности вж. у F г. Doi ger, Byzanz und die europSische Staaten-welt, Ettal 1953, pp. 34—69, 140—196.
57 Гръцки извори, IV, с. 177.
Известно е, че император Лъв VI е бил един от най-усърд-ните любители на астрологията и дълбоко вярвал на астроло-гическите предсказания.58 Употребявайки за него прозвището „метеоролог*, българският владетел вмъкнал в него известно щезрително съдържание59 и по този начин изразявал своето отрицателно отношение изобщо към астрологията. Вероятно е това отрицателно отношение към астрологията да се дължи на влиянието на разни разпространени във Византия и оттам сред средногековните славяни съчинения, каквото е например ано-нимното произведение от средата на VI в., познато като „Диалоги" на Псевдо-Кесарий, преведено на старобългарски тъкмо по времето на Симеон60: в него се съдържат широки извадки из съчинението на сирийския писател от III в. от н. е. Бардезан Едески, насочени против астрологията. 61 Колкото и кратко да е изразена в това писмо мисълта на Симеон, тя показва рязко отрицателно отношение към едно от най-широко разпростра-нените през средновековието суеверия — каквото са били астро-лоп-.ческите вярвания.
Заслужава да се отбележи също, че своеобразното тълку-ване на някои сведения на нашите исторически извори даде неотдавна основание на някои изследвачи да поддържат мне-нието за известно свободомислие за тогавашното време от страна на Симеон и в областта на религията и дори да до-пускат извършването от него на жертвоприношения с чисто езически характер.62 В едно от писмата си до българския владетел цариградският патриарх Николай I Мистик се оплаква,
68 Вж. за това събраните свидетелства : М i g п е, Р. G г., CVJI, coll. 1121 — 1128; срв. I. D u j С е V, Appunti di storia bizantino-bulgara. Studi bizantini e neoellenici, IV (1935), pp. 132—133.
89 Употребата на тэзн термин показва на първо място голямата начете-ноет на Снмеон и добрэто му знание на гръцки езнк. поради което се по-ражда недоумение, зато то’! не е упзтребил тук по-подходяшата дума „астролог', конто несъмнено е познавал.
60 Срв. Дуйчев: Естеств>знанието, с. 259.
61 Текста в сбэрника: Естествознанието, с. 314—333; 578—580.
62 Б. фон Арним, Принасяне кучета в жертва прн пар Симеон, Български преглед, 11, 1 (1933), с. 91—98; В. v. Arnim, Die Stellung des Bulgarenfiir-ten Symeon zum Christentum. Zf. f. slav. Philologie, X (1933), pp. 338—342.
че Симеон се отнасял твърде непочтително към него — което също би свидетелствувало за известно проявление на някакво свободомислие по отношение на най-висшия представител на църковната власт във Византийската империя и изобщо в тога-вашния православен свят.63
Сред южните и източните славяни през епохата на средновековието особен разцвет достита историографаята: това са отчасти съчинения. преведени от византийската книжнина,63 някои компиляции по заимствувани от Византия образци,64 най-сетне — частно за русите — голям брой оригинални историо-графски произведения.65 Колкото и богати по съдържание да са тези писания, те най-често твърде малко се отличават от обичайната за средновековието аналистика и от широко раз-пространените във Византия хроники. Събитията най-често се изреждат в обикновен хронологически порядък и най-многото, което понякога се дава, това е някаква елементарна прагмати-ческа връзка между отделяйте събития66
Може би единствено изключение в това отношение прави старобългарският писател Черноризец Храбър в своето кратко съчинение „За писмената", съставено в самия край на IX или началото на X в.67 Основната цел на това негово полемично писание е да защити правото на новосъздадената славянска пис-меност и да оправдае недостатъците и непълнотите както на
63 М i g п е, Р. G г., CXI, coll. 80 sqq.
61 I. D u j с е v, Ubersicht liber die bulgarische Geschichtsschreibung. An-tike und Mittelalter in Bulgarien. Berlin 1960, pp. 51—69, гдето са дадени биб лиографски посочвания н за по-старата литература.
65 Типичен пример са „Историкинте" на Константин Преславски: вж. текста, обнародван от В. Н. 3 л а т а р с к и, На'1-старият исторически труд в старобългарската книжнина, СпБАН, XXVII (1923), с. 132 —182. Интересни раз-съждения върху схващанията на Константин Костенецки (Константин Философ) за историята бяха изказани напоследък от Др. ПавловиЬ, Елементи хуманизма у cpncKoj ктьижевности XV века, Прилози, XXIX, 1—2 (1933), с 5—16.
66 За руската историография вж. М. Н. Тихомиров, Источниковедение истории СССР с древнейших времен до конца XVIII в. I. Москва 1940, с. 41—59; Д. С. Лихачев, Русские леточиси. Москва—Ленинград 1947.
67 Достъпно в български превод с коменгар у м е н е: Из старата българска книжнина, 1, с. 65 — 69; 203—210.
самата славянска азбука, така и на младата славянска книжнина. Доводите, който Черноризец Храбър използува, са от различно естество: покрай богословските доводи извънредно важно място в изложение™ му заемат доводи от чисто исторически характер. Така той прави обстоен исторически преглед върху за-раждането и постепенния развой на гръцката азбука и, на второ място, на появата на гръцкия превод на Седемдесетте (Septuaginta) на Свещеното писание. По този начин той е до-стигнал до идеята за е вол юцията в историята на гръц-кото писмо и гръцката църковна писменост.
След като, използувайки византийски първоизвори,68 изреж-да отделяйте етапи в развоя на гръцкото писмо, Черноризец Храбър добавя: „И така, мнозина за много години едва събра-ха 38 букви. После пък, като преминаха много години, намери-ха се по божия повеля седемдесет мъже, конто преведоха от еврейски на гръцки (Светото писание)." За него еволюцията означава не само развитие във времето, но и усъвършенствува-не — и чрез тази мисъл той отхвърля критиките на онези, конто оспорвали въвеждането на славянската писменост и самата ново-създадена славянска книжнина, сочейки техни несъвършенства и недостатъци. На критиките относно славянската азбука и, както се разбира, на първите произведения на славянската книжнина старобългарският писател отговаря все в духа на тези свои ево-люционни схващания: „Ако някой пък рече —пише той, — че (Константин Философ-Кирил) не ги е нагласил добре, понеже и сега се нагласяват,69 и на това ще отговорим: Също така и гръцките много пъти са били нагласявани—от Акила и Симма-ха, а след това и от мнозина други."
Наистина схващането на Черноризец Храбър за ролята на еволюцията представя един проблясък, който е могъл да ока-же влияние върху славяните от средновековието само дотол-кова, доколкото неговото произведение е било преписвано и раз-пространявано както между българите, така и сред другите сла
68 Текстовете от „Граматиката* иа Псевдо-Теодосий са дадени достьпно у В. Велчев, Към идейно-творческата проблематика иа .Сказание о писм°нехь“ на Черноризец Храбър, Известия иа Института за литература, XI (1951), с. 15—19.
69 Д у й ч е в, пос. съч , с. 68.
вянски народи.70 Необходимо е накрая да се отбележи нещо друго. Сведенията върху историческия развой на гръцкото пис' мо Черноризец Храбър е почерпил от познати византийски из-Еори.71 Докато византийските писатели обаче съобщават тези сведения, просто за да осведомят своите четци и да задово-лят тяхната любознателност, старобългарският писател ги из-ползува с точно определена цел — да защити славянската азбука и младата славянска книжнина — и поради това извлича от тях идеята за еволюцията.
В развоя на византийската култура съществуват няколко видни мислители, които достигат до твърде интересни рационалистически проблясъци. За нас те обаче имат значение тук, доколкото е възможно да се долови някакво въздействие върху средновековното славянство. За големия византийски учен от IX в. Лъв Математик72 знаем само това, че младият Констан-тин-Кирил се учил при него и при бъдещия цариградски патриарх Фотий. Житиеписецът посочва изрично,73 че след като постъпил в Цариград, за да се учи (вероятно в прочутата Магна-урска школа), Константин изучил граматиката и тогава се заел да изучава „другите учения": изучил Омира и геометрията, а при Лъв (Математик) и при Фотий изучавал диалектика и„цялото фи-лософско учение" заедно с реторика, аритметика, астрономия, му зика и „всички останали елински изкуства"74. Какво влияние обаче е упражнил върху неговото формиране Лъв Математик това е трудно да се установи поради липса на подробни данни,
Особено интересен случай в историята на славяно-византий-ските идейни сношения представя Иоан Итал от втората половина на XI в.,75 който олицетворява истинска епоха в развоя на
70 Срв. Дуйчев, пос. съч., с. 209; Be л ч ев, пос. съч., с. 10 и сл.; съ-щ и я : История на българската литература, I, Старобългарска литература, София 1962 , с. 144.
71 Вж. посочванията у мене. Из старата българска книжнина, с. 203 и сл.
72 За него вж. специално Е. Э. Липший, Очерки византийского общества и культуры VIII — первая половина IX века. Москва — Ленинград 1961, с. 338 — 366.
73 Теодоров-Б алан, пос. съч., с. 33, 10—19.
74 Срв. Grivec, op. с., рр. 27—28.
73 За него и неговото учение вж. подробно: Ф. И. Успенский, Сннодик в неделю православия, Одесса 1893; Очерки по истории византийской образо-
византийската мисловност. Роден в Италия, той пристигнал млад във византийската столица и се учил при Михаил Псел. По-късно Йоан Итал обаче се проявява като смел оригинален мис-лител, който проправя пътищата на ранния византийски хума-низъм. Неговите схеащания по философски и религиозни въ-проси са познати на първо място от съчиненията му, отчасти издадени и отчасти скрити и до днес по разни ръкописи.70 Ос-вен това цариградските църковни събори, конто през 1076/77 г. осъдили схващанията на свободомислещия философ,77 са ни залазили обобщени сведения върху основните негови идеи. Фор-мулираните на византийските събори обвинения срещу Йоан Итал са повторени в превод съответно в Синодика на българ-ска църква.78
Някои от десетте или единадесетте глави с обвинения срещу осъдения философ представят особен интерес. Така Йоан Итал и неговите последователи били обвинени в това, че изу-чавали „елинските науки“ (тх еллг/лхх ра{Циата) не само за да се образоват (jnj с:х rxiSeustv pcvr,v), с други думи, да получат някакви формални знания, но и възприемали безумните идеи на тези мислители. Приобщавайки се към духа на античната езиче-ска мисъл, Йоан Итал и неговите привържеаици попаднали под силното влияние на древността. Те били обвинени в това, че опитвали да приложат „диалектически методи “ при разглежда-
ваннссти, СПб 1891, с. 149 и сл.; Д. Брянцев, Иоанн Итал и его философско-богословские воззрения, осуждения церковью. Вяра и разум, 1904, кн. 7, с. 243—272; кн. 8, с. 305—336; кн. 10, с. 402—422; кн. 11, с с. 435—452; кн. 19, с. 231—246; кн. 20, с. 255—276; кн. 21, с. 293—304; кн. 22, с. 305—324; кн. 23, с. 337—357; кн. 24, с. 371—381; I. Dujfev, L'Umanesimo di Giovanni Italo, Studi bizantini e neoellenici, V (1939>, pp. 432—436; P. E. S t e ph a n о u, Jean Italos philosophe et humaniste. Roma 1949; P. Joannou, Christliche Metaphy-sik in Byzanz. Die Illuminationslehre des Michael Psellos tind Joannes Italos. Ettal 19*6.
76 Iohannis Itali Opuscula selecta, ed. G. Cereteli, 1—II, Tiflis 1924— 1926; loannes Italos, Quaestionesquodlibetales. Ed. P. loannu, Ettal 1956.
77 ф. И. Успенский, Делопроизводство по обвинению Иоанна Итала в ереси. ИРАИК, II (1897), с. 1—66, V. Gru me 1, Les regestes des actes du Patriarcat de Constantinople. I. Les actes des patriarches. 3. Les regestes de 1043 a 1206. Socii Assump. Chalced., 1947, 27—28, nr. 907 (a. 1076/77); 33— 36, nr. 923—927 (a. 1082).
78 M. Г. Попру женко, Синодик царя Борнла, София 1928, с. 30—40.
не на църковните догми. Освен това те въвеждали в църков-ното учение „неблагочестивите" елински схващания относно човешката душа, относно небето и земята и другите „създа-ния“.Приемайки относно човешката душа древното учение за пре-раждането (метемпсихозата), Иоан Итал и неговите последователи чрез това отхвърляли вярата във възкресението, „страш-ния съд“ и въздаянието за извършените деяния. Освен това философът учел, че материята и идеите били „безначалии" или пък „съначални" на създателя: небето, земята и другите „съз-дания" били вечни, безначалии и непроменливи.
Онова, което особено много предизвикало гнева на Итало-вите гонители, било учението за езическите мислители. Оправ-давайки ги напълно, Иоан Итал поддържал, че те, ако и да били езичници, стоели много по-високо в сравнение с хрис-тиянските мислители. Ако били извършили някакви прегрешения, това било сторено поради неведение, докато християнски-те мислители извършвали прегрешения поради човешки страсти. Подобно реабилитиране на езическата древност и осъжда-не на християнската философска мисъл представили нещо наистина нечуто в епохата на цялото средновековие. Изхож-дайки от такива схващания, Иоан Итал отричал чудесата или пък опитвал, подобно на еретиците богомили и сродни тям иноверии, да ги тълкува по своеобразен начин. Изказвали се съм-нения също и относно една от основните догми на християнската вяра — именно догмата за възкресението. Обвинявали философа и последователите му, че приемали Платоновото учение за идеите и че изобщо опитвали да възкресят различии езически учения.
Докъде стигали свободомислието и рационализмът на осъ-дения от цариградската църква философ, може да се види от негово твърдение, изразено в неиздадено до днес съчинение, във връзка с учението на езическите мислители. Признавайки древните мислители като учители в областта на философията, Иоан Итал заявява,79 че философските проблеми трябва да бъдат разрешавани, като се следват техните учения, даже ако
79 По неиздадеи иегов текст в Cod. Vatic, gr. 316, f. 5: срв. Du j C e v, op. c., p. 435.
тези последимте понякога са в разрез с догмите на вярата. Суровата присъда, издадена от цариградските църковни и политически власти, положила край на дейността на Йоан Итал и неговите ученици. Както изглежда, неговите съчинения намерили сравнително слабо разпространение сред образованите византийци и затова са запазени в твърде малък бром преписи.
Едно сравнително проучване на главите, съдържащи осъж-дането на Йоан Итал и неговото учение, във византийским синодик, после в синодика на българската, руската и сръбската църква от средновекоЕието позволява да се направят някои интересни изводи. Както е установено,80 постановленията на цариградските църковни власти от 1076 77 и 1082 г., с които се осъжда учението на Йоан Итал, се повтарят във всички преписи на византийския синодик. Тези постановления обаче са изхвърлени в сръбската редакция,81 както и в руската редакция от края на XIV в.82 Напразеният в сръбската редакция на синодика пропуск на тези статии се обяснява с обстоятелст-вото, че през първата половина на XIII в., когато възниква тази редакция, спомеяатото учение, както и някои други еретически доктрини, вече няма „практическо значение"83. Дали обаче запазването на тези глави от византийския синодик в българската редакция трябва да се тълкува само като механично възпроизвеждане на гръцкия текст или да се отдаде на други подбуди? С голямо основание може да се предполага, че тези статии от византийския синодик са били запазени в българската редакция именно защото сред българите от епохата учението на Йоан Итал ще да е намерило някакво отражение, и българското духовенство поради това постановило на Търновския събор от 1211 г. да ги включи в съдържанието на синодика.
Нещо подобно трябва да се предполага също и за вмък-натите в българския Синодик постановления против Варлаам и Акиндин.84 Известно е, че калабрийският грък Бернард — Вар.
80 Срв. В. А. М ошин, Сербская редакция Синодика в неделю православия. Виз. врем., XVI (1959), с. 342.
61 Моши н, п. с., с. 372.
82 Пак там, с. 372 сл.
ез Пак там, с. 372: «не имевшими уже практического значения".
84 Попруженко, п. с., с. 95.
лаам, приятел на Петрарка и на Бокачо, става във Византия един от проводниците на западноевропейския хуманизъм 83 В негова-та опозиция против движението на исихастите от Атон се въплъщават известни рационалчстически елементи. На Цариград-ския събор от 1351 г. обаче учението на Варлаам и на него-еия съмишленик Акиндин — българин от Прилеп, както изрично е посочею в един от нашите исторически извори86 — бива осъдено, и исихазмът одържа победа.87 В сръбския синодик липсва всякакво упоменание за „ереста“ на Варлаам и Акиндин,88 в руския синодик проклятието над тях и тяхното учение е споменато само мимоходом,89 докато в българския Синодик, по-точно в неговата редакция от края на XIV в., е вмъкната нарочна глава с проклятие към тях: „На Акиндина, Варлаама и попа Прохора Кидоний,90 които изрекоха хули за бога повече от всички еретици..., на тях като на нечестивци и противници на господните думи, както и на техните едномисленици, анатема, трижди."31 От житието на Теодосий Търногски, съставено от цариградския патриарх Калист I, узнаваме, че на Ттрновския църковен събор от 1360 г. била изречена присъда също и против рационалистическото учение на Варлаам и Акиндин: „(Осъ-диха)... и другата, новопоявилата се (ерес), сиреч ереста на Варлаама и Акиндина — и нейните служители и предстоятели да бъдат прогонени далече от пределите, та занапред българската страна да бъде чиста от такива нечисти плевели, а само благочестивата вяра чисто да сияе, повече от слънчевите лъчи,
65 За него и неговото учение вж. общо: А. А. V a s i 1 i е v, Histoire de 1’Empire byzantin, 11, Paris 1932,pp. 362 sqq.. 423—427; G i u. S c h i r 6, Barlaam Calabro. Epistole greche. I primordi episodici e dottrinali delle lotte esicaste, Palermo 1954; H.-G. Beck, Humanismus und Palamismus, Belgrade—Ochride 1961. с бибтиография.
86 О. T a f г a 1 i, Thessalonique an XIVе sifecle, Paris 1913, p. 191. Срв. Й. Иванов, Българите в Македония, София 1917, с. 155—157.
87 Срв. G. О s t г og о г s к у, Geschichte des byzantinischen Staates, Mtin-chen 1952, c. 416.
88 Срв. Mo шин, n. c„ c. 351 и сл.; вж. текста: Виз. врем., XVII (1950), с. 278—353.
89 Па к та м, с. 358, 392.
!0 П ак та м. с. 346, с посочената литература.
11 Текста у Попру же нко, п. с., с. 95.
както би казал някой.“92 Въз основа на тези посочвания в Синодика на българската църква и на житието на Теодосий Тър-новски трябва да се заключи с голяма правдоподобност, че учението на Варлаам и Акиндин ще да е намерило привърже-ници дори едно десетилетие след смъртта на Варлаам (починал към средата на XIV в.) и в българските земи, поради което станало нужно да се произнесе нарочна присъда против тях. За съжаление поради оскъдните изворни посочвания не е въз-можно да се установят повече подробности.
Непосрздствено по-нататък в българския Синодик следва осъ-ждане на двама други еретици от византийски произход, именно Фудул и Пиропул: „На Фу дула и неговия учител Пиропула, конто тъпчеха всечестните икони на пречистата Богородица, занимаваха се с различии влъхвования, нападаха с разни хули владгцлте, свещениците и иноците, опоганиха свещените цър-кви и животворния кръст, чрез който бяхме белязани за изба-влението, показаха и много други безчинствз, анатема."93 Това упоменание също подсказва, че антигравославното учение на Пиропул и Фудул от Византия проникнало в Българин и намерило тук разгространение, което станало повод да бъде включена анатемата в Синодика на българската църква. Както при много други случаи, така и във връзка с ученията на Варлаам и Акиндин, на Пиропул и Фудул трябва да се отбележи една основна черта при византийско-славянските отношения. По „неофициален" път, сиреч независимо от Еолята и намесата на църковннте и светските власти, сред славяните проникват и се разпространяват известии хетеродоксни учения, противни на църквата и държавната власт и често носители на рационалистически елементи. Когато църковните и светските власти в съот-ветните славянски страни се залавят да се борят против тези хетеродоксни и рационалистически веяния, те изхождат от офи-циалната византийска преценка и от Византия, частно от си-
s Вж. текста у Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, София 1944, с. 226—227.
93 П о п р у ж е н к о, п. с., с. 95—95. За Фудул и Пиропул вж. казаното у К. Радченко, Религиозное и литературное движение в Болгарии в епо-ху перед турецким завоеванием. Киев 1896, с. 200—201: Мошин, п. с.: Виз. врем., XVI (1959). с. 353.
Рационалистични проблясъци нодика на цариградската църква заемат формулите, чрез които се осъждат тези учения и се подлагат на проклятие техните носители.
Случаят с доктрината на Пиропул и неговия ученик Фудул налага да се засегне въпросът изобщо за рационалистическите прояви в разните еретически движения сред славяните от средновековието и на първо място в учението на богомилите и патарените. Въпросът трябва да бъде поставен и разрешен напълно обективно, без пристрастие и като се използуват наличните изворни посочвания за преценка на еретическите учения. Общо взето, отрицателното отношение на привържениците на познатите еретически учения от славянского средновековие към църковните догми, обреди и институции се тълкува като нзраз на критика и дори на известен рацчонализъм.94 95 Призна-вайки общата правилност на подобна преценка, все пак би било необходимо да се уточнят подробностите.
Отричайки изобщо материята и материалния свят като творение на злого начало или на дявола, еретиците дуалисти естествен© били малко склонни да проявяват по-голям интерес към природните явления и към самата природа, да ги изучават и анализират и по този начин да направят крачка напред в об-ластта на естественонаучното знание. От друга страна, не по-голям прогрес можел да бъде направен по пътя на чисто спе-кулативните, умозрителни построения. Опитвайки да обосноват своите дуалистични схващания за света и за човека, еретиците награждали своя, различна от православната космогония, като вплитали в нея източни, библейски и християнски елементи.93 В това отношение те остават истински чада на средновековието. Критицизмът на еретиците обаче се насочва към други об-
94 Такава преценка бе дал например покойният Ив. Г. Клинчаров, Поп Богомил и неговото време, София 1947, с. 52 и сл. Вж. към това кри-тичните бележки у Гр. Гро з е в, История набългарскатафилософия, I,София 1947, с. 24 и сл. Обща преценка за богомнлските възгледи вж. у Д. Ангелов, Философските възгледи на богомилите, ИИБИ, 111—IV (1951), с. 113—147.
95 Характеристика на тази космогония вж. у: Иванов, п. с., с. 24 и сл.; H.-Ch. Puech: Н. Ch. Puech — A. Vaillant, Le traite contre les Bogomiles de Cosmas le Pretre, Paris 1945, pp. 178—205; Д. Ангелов, Богомил-ството в България, София 1961, с. 99—121.
ласти, на първо място по отношение изворите на верските догми.
Проява на подобен критицизъм представя, на първо място, пълното или частично отхвърляне на Стария завет,98 откривай-ки несъответствие между него и Новия завет в общия дух и основните разпоредби, с други думи, несъответствие между юдейско-библейските и християнските, новозагетните принципи. Приемайки като основа на цялата своя доктрина преди всичко новозаветните книги, богомилите и патарените пристъпвали обаче към тяхното тълкуване по своя път, различен от изработена-та в течение на вековете патристическа традиция, възприета и утвърдена от официалната църква. Презвитер Козма направо об-винява българските богомили в това,97 че извращавали по свой начин думите на евангелията и на апостолите и никак не се придържали о „правилното тълкуване", което било вече даде-но от църковните отци. Това еретическо „революционно" тът-куване на Писанието почивало в много случаи на алегорическо и символистично обяснение на евангелски текстове или на отделки случки от живота и дейността на Исус и на апостолите.98 В случая заслужава да се отбележат не толкова обясненията, които еретиците давали, колкото самото тяхно критично отношение и опитите им да тълкуват нещата в разрез с официалната църковна догматика.
Интерес представя обстоятелството, че богомилите отрича-ли чудесата, приписвани на Христа, и в това тяхно разбиране би могло да се съзре проява на известен рационализъм. От посочванията на нашия главен извор за това, именно Козма,99 ние узнаваме обаче, че докато богомилите опитвали да тълкуват някои от тези чудеса алегорично, други, напротив, ги припи-свали не на Христа, но на дявола. Ако това е така, следва да изключим всякакъв рационализъм в тяхното отношение към чудесата и да признаем, че и тук те остават верни чеда на средновековието. Напротив, прояви на дълбоко критическо от-
ce Puech, op. с., pp. 168—177; Ангелов, Богомилството, с. 122— 127.
7 М. Г. Попру же нко, Козма Пресвитер болгарский писатель X века, София 1936, с. 63, 12—14; 21, 20—21.
9в Puech, op. с., рр. 174—177; Ангелов, и. с., с. 122 — 124.
S9 Попру же нк о, п с., с. 32, 10—19.
Раци она л и стични проблясъци ношение долавяме в тяхното държане към официалната църква: отричането на цялата църковна традиция, на църковната йерархия и духовенство™, на православния култ и на църков-ните сгради, на богослужението и църковните празници, молит-вите и таинствата, най-сетне на почитанието на мощите, ико-ните и кръста.100
Не е мястото тук да се преценява подробно доколко е въз-можно да се приемат като прояви на рационализъм богомилските нравствени и социални схващания, чиято същина е добре ус-тановена и позната.101 Областта, в която се проявил най-ярко критическият дух на еретическото движение, била именно областта на социалните и политическите отношения: както изрич-но е засвидетелствувано,102 богомилите отричали напълно всяка свет ска власт и проповядвали неподчинение пред нея. Раз-рушавайки по този начин устоите на средновековното общество и на установения тогава социален, икономически и политически порядък, движението на богомилите изстъпвало като един от важните фактори за предвижване напред г.о пътя на историческото развитие.
* * *
В заключение трябва да се заяви, че анализът на богатите из-ворни данни показва несъмнено наличчето на много рациона-листични елементи в мисловността на славянските народи от средновековието. Поставена на своята правилна основа, тази важна проблема от миналото на нашите народи заслужава по-нататъшни, задълбочени и изчерпателни проучвания.
100 Вж. общо: Puech, ор. с., рр. 213—237; Ангелов, п. с., с. 127—155.
101 Puech, ор. с., рр. 237 — 279; Ангелов, п. с., с. 155—183.
’ов Попру ж емко, п. с., с. 35, 11—14.
Боянската църква в научната литература
Измежду всички паметници на средновековното българско изкус-тво Боянската църква се ползува с най-широка известност, на конто само дояякъде може да съперничи Мадарският конник, датиращ от първите векове на българската държава. Добре запазена и лес но достъпна, църквата в Бояна стана предмет на разностранни проучвания, първите от които произхождат отпреди повече от едно столетие. В течение на този дълъг период се натрупаха твърде многобройни отделни изследвания, статии и бележки, излезли изпод перото на наши и чужди уче-ни и писатели. След началните общи сведения и описания постепенно се премина към подробни проучвания на отделни страни на паметника, на неговите старини или пък на някои специални въпроси, свързани с него. Така плахите и твърде общи описания на Боянската църква бяха разширени, особено през последните десетилетия, с проучвания на архитектурата на църквата, на забележителните нейчи стенописи, на намира-щите се в нея надписи и отчасти дори на отделните старинни ръкописи, които някога са били съхранявани тук. Естествено изследЕачите не можеха да откъснат историята на църквата и разглеждането на нейните старини от историята на самото селище Бояна, в което тя днес е най-важният културноисториче-ски паметник. Съзнанието за неразривната връзка между ми-налото на архитектурно-художествения паметник и околната среда наложи да се очертае пене общо миналото на селото Бояна, а за периода, от който липсват писмени данни, да се прибегне до помощта на археологията, нумизматиката и топони-мията. Най-сетне, ако една от бележитите църкви на Париж мо-жа да привлече вниманието и да пробуди творческото въобра-жение на голям френски писател от XIX в., какъвто бе Виктор Юго, прекрасните стенописи на Боянската църква също
станаха извор на вдъхновение за неколцина наши художестве-ни творци — и тя мина като предмет на художествено и литературно творчество.
Един критичен преглед на научната и научно-популярната литература, посветена на Боянската църква и нейните старини. е наложителен и напълно оправдан. Част от публикациите, конто се отнасят до този паметник на българското минало, са пръснати в малко достъпни и почти забравени периодични издания. Това важи колкото за приносите на чужди езици, толкова и за писаното от някои наши автора. Прегледът на лите-ратурата, отнасяща се до Боянската църква и старините й, ще ни разкрие на първо място какво досега е изследвано, как е изследвано и какви са постигнатите резултати, сиреч кои проблеми, свързани с този културноисторически паметник, са разрешени в по-голяма или по-малка степей. Такъв критичен преглед може в същото време да ни покаже кои проблеми на този комплексен архитектурно-художествен и исторически паметник са проучвани недостатъчно, кои резултати от тяхното проучване са незадоволителни и следователно кои проблеми подлежат на по-нататъшно, по-задълбочено изучаване. Хроно-логическото подреждане на общите или специалните трудове върху Боянската църква и старините й показва най-ясно постепенного установяване на известии основни, правилни концепции в научната и научно-популярната литература, прием-ствеността в разкриването на научната истина, а може би и приемствеността в някои погрешни схващания. Не може днес да се пристъпи към цялостно проучване или обнародване на паметника без пълен преглед на извършеното досега за него-вото проучване. Значителната литература, която вече същест-вува във връзка с Боянската църква, е едногременно свиде-телство за огромната нейна важност като паметник на култу-рата на нашия народ и, от друга страна, за несравнимо голя-мата популярност на този паметник у нас и в чужбина. Най-малкият извод, който може и трябва да се напрази от това е задължението за най-грижливо запазване на паметника като културноисторически обект с уникално, световно значение и необходимостта от цялостното му проучване и популяризиране.
Научното и детайлно проучване на Боянската църква бе
предшествувано от цяла редица кратки и общи съобщения за нея или нейните старики. В средновековната българска литература няма никакво упоменание за църквата. Дейците на българското национално Възраждане от втората половина на XVIII и пър-вата половина на XIX в. отминават, както личи, този паметник на средновековната история.1 Истинското откриване на църквата за науката се дължи на трима чужди изследвачи, посетили Со|)ийската облает през XIX в. Заслужилият руски славист Виктор Григорович (1815—1876) по време на едногодишното си пътуване по балканските земи (20. VIII. 1844—11. VII. 1845) посетил, както е известно, днешната българска столица и някои от нейните околности. Сам Григорович разказва за своето посещение тук.2 Споменавайки за съществуването на 14 мана-
1 A. Grabar, Le peinture religieuse en Bulgarie, Paris 1928, p. 160, при-гежда във връзка с боннского изображение на Константин Асен упомена-нието за него в „История в кратце о болгаро-словенском народе", издадена ст Ст. Apr и ров. Из находките мн в светогорскнте манастири Хнлендар н Зограф, ПСп, LXV1I1 (1907) с. 235: „Он возростом велнк и личен красен бе н силен", и отбелязва: „Се n'est prcbablement pas par hasard que ce portrait coincide si bien avec la phrase du chroniqueur: 'Le tsar Constantin etait de grand taille, beau de visage et robuste’." На друго място (op. c., p. 162) при-гежда сведението на нашата „История в кратце" за царица Ирина. Ето що пгше за Константин Асен, наричайкн го Константин Шишман, Панси! : „Билъ възргстомъ вЕлнкъ н лицемъ красенъ. Съви се дивнл! на красоту и возраста Константинова колико бнчъ красенъ и персона како ют царски родъ н племе бнлъ, тако и лщЬ и персона егю 1’авлала“ (вж. Й. Иванов, Истор1’я славЬно-болгарская. Собрана и нареждена Панаемъ 1’еромонахомъ в лЬто 1762, София 1914, с. 43, с добавена тук интерпункцня за яснота на текста; срв. съшо Б-Ст. Ангелов, Паисий Хилендарски. История славеноболгарская. Никифоров прение от 1772 г., София 1961, с. 99). Не е напълно ясен нзразът у Паисий (Й. Иванов, п. с., с. 47): „Тако написали за ц(а)ра Костантина Шишмана щам-па." По-нататък в текста Паисий (Й. Иванов, пос. съч.. с. 66) отново дага характеристика на външността на Константин Шишман, енреч Константин Асен-„толнко билъ красенъ лицемъ и възрастомъ, ют много страви приходили чло-B-fcuH видетн егю..." Подобна характеристика се дава и в Зографската българска история (вж. Й. Иванов, Български старики из Македония, София 1931, с. 639). Може да се предположи с голяма вероятност, че Паисий е познавал стенописнте в Боянската църква и именно въз основа на тях е очертал образа на Константин Асен.
3 В. И. Григорович, Очерк путешествия по Европейской Турции, изд. 2. Москва 1877, с. 136.
37. Надпис върху свитък в ръката на чен философ (Бачково)
38. Надпис върху свитък в ръката на С (Б а ч к о в о)

стира в околността на София, той признава, че нямал въз-можност — въпреки желанието си — да посети всичките и затова решил да се отправи само към най-древния от тях „според сбщото признание" —манастира „Св. Пантелеймон". Напускайки Со£ия, Григорович се озовал в Бояна. „Приближавайки към това място, аз забелязах следи от каменни основи—пише той,— на някои места сякаш имаше останки от стени, а върху висо-чините на Витоша съзрях древен замък. Има предание, че там, гдето сега е Бояна, се е намирала древната Сердика. В Бояна — добавя пътешественикът — не намерих манастира, обаче по развалините, разхвърлени около църквата, могат да се забе-лежат следите му. Въпреки това софийските жители продъл-жават да назовават тези развалини със старото им име. Църквата „Св. Пантелеймон" е малко под новена и неотдавна турците са я обстрелвали. В нея намерих няколко ръкописа за манастирска употреба, между които два доста интересни." На друго място4 в свсето описание Григорович дава още няколко конкретни данни за ръкописите, които намерил в Боянската църква. Според неговите думи тук той видял десетина ръкописи и голям брой фрагмента („много кусков"), като изрично споменава „най-главните" от тези ръкописи, именно станалото по-късно широко известно евангелие-палимпсест, писано с кири-лица, и, на второ място, прочутия Боянски поменик на средно-вековните български владетели. Григорович е славист-езиковед и него, разбира се, го интересуват единствено старите ръкописи, чието събиране и проучване съставя истинската цел на пътуването му в земите на южните славяни. Другите старини в Боянската църква сякаш са убягнали напълно от неговото внимание. Когато се завръща в родината си, Григорович отнася със себе си двата книжовни паметника и те стават известии на руските учени. Така в писмо от януари 1862 г.5 видният тогавашен руски славист Измаил Иванович Срезневски (1312— 1880) го моли за препис на текста на Боянския палимпсест, във връзка с което Григорович му пише към средата на ок-
4 Григорович, пак там, с. 160.
6 Вж. В. И. Срезневский, Переписка И. И. Срезневского с В. И.Григоровичем, СпБАН, LIV (1937), с. 83.
томври същата година. Прочее Боянската църква става известна в научния свят — но само с едни от своите ценности. Прибли-зително десетина години след Григорович в Бояна пристига друг изследвач на южнославянските древности, бошнякът Стефан Беркович (1827—1893),6 който също дири паметници на мина-лото. Беркович обаче събира надписи и документи и затова насочва ьниманието си към средновековните надписи в Боянската църква. Давайки общо описание на църквата, той пръв споменава стенописната украса. „Едан саат хода от Софие у селу Бояни, кое под самом гором Витошом лежи — пише Беркович през 1855 г.,— налази се една стародревна мала црква, изнутра прекрасно живописана, и премда е више пута од разбойника была похарана и запаливана, опет се зато старо живописанье добро сачувало и изображения се ясно познаваю." След като предава — за първи път в книжнината — ктиторския надпис на Боянската църква, Беркович изчислява неточно да-тата на надписа, сиреч пресмята годината от „сътворение мира" 6767 като 1255 вместо 1258—1259 г. ст н. е. и добавя, че според посочването на този надпис Боянската църква по това време е била „само измалана или живописана..., а зидана могла е она ioni пре тога времена быти". Възрожденският дея-тел се спира и на съдържанието на надписа, като се опитва да разясни родословието на севастократор Калоян. По-важни от тези разсъждения обаче са сведенията за стенописите, и то за най-ценните от тях — ктитэрските образи на севастократор Калоян и жена му Цесислава. Беркович тук дава кратки сведения за възрастта на двамата ктитори („оба су представлени у най-больим годинама"), после описва нещо от образа на Калоян и неговото облекло, както и облеклото на Десислава, а накрая добавя и двата надписа, които съпровождат образите. Заслу-жава специално да се припомни опитът на Беркович да обясни някои подробности в облеклото на Десислава във връзка със съвременното нему женско облекло в Софийско. По времето когато той посетил Боянската църква, някои от нейните ста-рини били сравнително по-добре запазени и затова Беркович можал да разчете изцяло надписа на Алтимир, сина Витомиров,
6 Гласиик Срп. научи, друштва, VII (1855), с. 189—191.
от 1346 г., който днес е изчезнал. Накратко казано, малкото съэбщение на Стефан Беркович за надписите и образите, обна-родвано през 1855 г., трябва да се смята като истинско откри-ване пред научния свят на този бележит паметник на българ-ското изкуство от средновековието.
Един нов етап в проучването на Боянската църква настъпва с идването на големия познавач на балканскага история Константин Иречек (1854—1918) в България в края на 1879 г. През време на своето петгодишно пребиваване в България Иречек няколко пъти посещава Боянската църква, прави наблюдения и проучвания в нея и пише за това в няколко от своите съчинения. Така, едва настъпила първата пролет от престоя му тук, и Иречек посетил Бояна.7 По същото време тревненският художник Цано Симеонов (починал в 1880 г.) представил в Министерството на народното просвещение свои копия на че-тири от боянските стенописи. На И ечек било възложено да се произнесе за тяхната точност и да даде мнение дали да бъдат откупени за колекциите на „Българския народен музей". За тази цел Иречек, придружен от художника и от Светослав Миларов, посетил отново Боянската църква на 25 юни 1880 г. Наблюденията си и някои други сведения, събирани от разни места, Иречек изложил в нарочен доклад от 1 юли с. г. до тогавашния министър на просветата Иван Гюзелев,8 а някои сведения поместил и в „Български дневник" непосредствено след посещението.9 По-късно основната част на този Иречеков доклад бива включена в неговата забележителна книга „Пъту-вания по България"10. Само на няколко страници Иречек е
'К. Иречек, Български дневник. 1879—1884.1, София 1930, с. 126—128.
8 Вж. П. М и я т е в, Из архива на Константин Иречек. Преписка с бъл-гари. 11, София 1959, с. 38—42. Иречек съобщава, че Снмеэнов бил прекарал в Бояна 45 дни, като работел с помошта на две рефлексии огледала около три часа дневно. Препоръчва копията като „много верни и добре направени*. Вж. съшо К. Иречек, Български дневник, с. 205, за тези копия.
9 Вж. К. Иречек, Български дневник, с. 218—219: „Зэграфът работи с ентусназъм, горещ патриот, любител на старините... В Бояна иска сега да копира оше Богородица (много хубаво), Алтимнра и бронирання мъж.“
10 Вж. К. Иречек, Княжество България. II. Пътувания по България, Пловдив 1899, с. 66—72.
казал най-сыцественото за Боянската църква и нейните ценности: той дава общи сведения за архитектурните особености на църквата, разграничавайки строго трите етапа в нейнсто строителство, говори доста много за стенописите, спира се на надписите и ръкописите, за да даде накрая някои сведения и за разположената южно от селото крепост. Съвестен изследвач, Иречек установява въз основа на ктиторския надпис точната дата (1259 г.) на изписването на църквата по времето на „се-вастократор Калоян, може би син на Александър, брат на цар Иван Асен 11“. С окото на опитен познавач той веднага из-тъква огромната художествена стойност на боянските стенс-писи, които по неговите думи представляват „едно много ху-баво и фино произведение на средновековното българско-в и-зантийско изкуство, една огромна драгоценност за българската и въобще словенската история" и. Като дава общи сведения за почти целия иконографски цикъл, той вреду преждава за въз-можното разрушение на тези стенописи, ако не се вземат мерки против това: „... ако да са тия изображения прекарали шест столетия, много се съмнявам дали шест други столетия ще им се намери още някой остатък.“ Извънредно голяма заслуга се пада на Иречек и за това, че открива не само поновите стенописи в църквата, но и установява следи от по-стара живопис от времето на византийското владичество, като разчита и един от оцелелите отчасти гръцки надписи. Напълно правилно той тълкува сведенията на надписа от 1259 г. от-носно строителството на севастократор Калоян в смисъл, че тук е имало „една по-стара [църква], в конто е имало живописи с гръцки надписи от времето, когато гърците господству -ваха в България". През годините, когато Иречек посещавал Бояна, някои от старите стенописи с а били сравнително по-добре запазени, та той можал доста добре да различи например изображението на „войводата Алтимир". Най-голямата заслуга на Иречек прочее се състои в това, че той пръв даде по-пълни и напълно верни сведения в научната литература за Боянската църква и изтъкна грамадното значение на нейните стенописи като паметник на изкуството. В същото време той
11 Вж. М иятев, Из архива.... с. 39.
Боянската църква в научната литература обърна внимание на българското правителство и на българската интелигенция от снова време — когато дори най-просве-тените съвременни учени, между които Марин Дринов, не знаеха почти нищо за този паметник на миналото — към Боянската църква, посочи нейната ценност и издигна глас за ней-ното запазване. Ако между местното население през всичкото време се бе залазил смътен спомен за историята на църквата, необходимо бе съзнанието за нейното значение да проникне и всргд по-широк кръг просветени люде и учени у нас и в чужбина, за да се положи истинското начало на нейното запазване и проучване.
Съобщенията на В. Григорович, Ст. Беркович и К. Иречек бяха само напомняния за паметника, които трябваше да под-готвят по-нататъшните занимания с него и неговото същинско проучване. Тези проучвания колкото от наши, толкова и от чужди изследвачи не закъсняха да се явят, но все пак необходимо бе да изминат няколко десетилетия след писаното от К. Иречек. Общо може да се каже, че истинското проучване на паметника започва от 20-те години на нашия век. В про-дължение на около три десетилетия се явиха вече цяла редица отделни монографии, статии и бележки със строго научно и научно-популярно съдържание както изобщо върху Боянската църква, така и върху отделни проблеми. Твърде бързо, осо-бено през последно време, Бояна си извоюва едно от най-по-четните места веред историческите забележителности на българската земя: днес не може повече да се говори за худо-жествено-историческите паметници от българското минало, без да се упомене Боянската църква и нейните стенописи. Покрай специалните изеледвания, следователно, за този паметник се дават по-обстойни или пък кратки, но винаги положителни сведения във всички общи изложения върху изкуството на българските земи през средновековието.
Проучването на Боянската църква не можеше в никакъв случай да се откъсне от историята на селището, веред което е създаден този паметник. Това наложи да се направи преглед на историческите съдблни на селото Бояна и да се съберат и проучат оскъдните писмени и археологически данни за него от средновековието. Това бе сторено пътем от неколцина учени,
докато през 1934 г. се яви един популярен „исторически очерк“ върху миналото на Бояна от познатия наш популяризатор историк Иван Кепов.12 Най-интересна във връзка с проучването на паметника е несъмнено историята на селището през средновековието, а за това време, до момента на съграждането на втората, западната част от днешната църква и поставянето на надпис от 1259 г., единственото положително писмено известие, което притежаваме, произхожда от византийския писател от XI в. Кекавмен за събитията през 1040—1041 г. В чисто ком-пилативния очерк на Кепов върху миналото на Бояна поради липса на конкретни исторически свидетелства са дадени общи сведения за Софийската (Средечката) облает, като отчасти са използувани несигурни легенди, отчасти са направени напълно хипотетични догадки. Така, колкото и правдоподобии да из-глеждат, остагат всецяло в сферата на чистите предположения твърдения като това, че на мястото на днешното селище е съществувало някога значително трако-римско селище; че то пострадало при хунското нашествие на Атила към 447 г.; че крепостта била въздигната през време на Юстиниановото стрэ-ителство през първата половина на VI в.; най-сетне, че бъл-гарите през IX—X в. възобновили крепостта и че тук тогава съществувало значително селище. Системни археологически разкопки, както е известно, в селището не са правени, а случай-ните находки говорят твърде малко за най-далечното минало на това селище. Въз основа на един сребърен медальон на император Констанций II (337—361), намерен, както се твърди, в „землището на с. Бояна“ и обнародван от Т. Герасимов,13 не могат да се направят никакви сигурни изводи. Доколкото съ-ществуват и други нумизматически находки оттук, те са съ-вършено недостатъчни за каквито и да било предположения от-носно най-древната история на селището. По-голям интерес лредставляват случайните находки на „основите на голяма по
12 И в А. К е п о в, Из миналото на Бояна. Исторически очерк, София 1934. Някон сведения вж. също у Ив. Юрданов, Археологически очерк за с. Бояна, Зорнида, X (1885), бр. 33.
13 Т. Герасимов. Два късноримски медалиона от България, ИБАИ, XIII (1941), с. 339.
стройка", разкрити през 1940 г. в горния край на селото, на равнището, наричано някога „Царево падало", за които даде Еести В. Иванова.14 При тези разкопки бяха намерени освен основите някои „мраморни фрагмента от облицовка" и тухли, които донякъде отговарят на тухлите, с които е градена Боянската църква. Поради това бе изказано предпазливото предположение, че всички тези останки „не могат да бъдат от обикновени селски къщи". За съжаление не бе извършено же-ланото „системно разкопаване" и затова сведенията остават непълни.
Старинната топонимия на селището и неговата окэлност е отбелязана само отчасти, като са направени опита за нейното тълкуване, без да се изведат някакви по-далечни заключения за историята на селището. Местното име Батил, записано още от Иречек, остава необяснено от изследвачите. Що се отнася до името Бояна, засвидетелствувано от Кекавмен в написа Bo'avog, изследвачът на тюркските езикови остатъци във визан-тийските извори Дюла Моравчик се ограничава да го отбележи, приемайки очевидно съпоставката, предложена от покойния проф. Златарски,15 с името Боян, без да добави нещо повече.16 Басил Миков,17 като споменава народната легенда за оснсва-ването на селищата Яна и Бояна от двете едноименни сестри, изказва предположението, че името Бояна представя „вероятно... гръцката форма Boi’avdg на аварското bajan, със значение на болярин, гелможа". Както се вижда, отличният познавая на нашата топонимия поставя името на селото във връзка със
14 В. Иванова, Останки от постройки в Бояна, ИБАИ, XIII (1941), с. 317.
15 В. Н. Златарски, История на българската държава през средннте векове. II. България под византнйско владичество (1018—1187), София 1934, с. 78.
16 G у. Moravcsik. Byzantinoturcica. II. Sprachreste der Tiirkvolker in den byzantinischen Quellen, Berlin 1958, p. 93. Трябва да се припомни, че името на крепостта Бояна в надпнс Botwv се споменава за първи път във връзка със събитията през 1015 г. (вж. J. Scylitzes — G. Cedrenus, Hist, comp., 11, ed. Bonn., p. 462, 2—4; неотбелязано у Moravcsik, op. c., Il, p. 93—94); В. H. Златарски, История, I, 2, c. 758, бел. 2, смята, че трябва да се чете в съшност Bstav.
17 В. Миков, Произход и значение на имената на нашите градове, села, реки, планнни и места, София 1943, с. 33, 111.
засвидетелствуваното още през VI в тюркско-монголско лично име Ва:ооо; (по написа във византийските извори). Неотдавна бе йагравен нов опит за тълкуване на името Бояна от страна на Ив. Пе^канов.18 Заслуга на автора е, че припомни за нали-чието на подобии местни и речни имена в земите на южните, източните и западните славяни, а освен това потърси да сбли-жи името с италианското селищно име Boiano или румънското Bojan, „с което в Румъния се назовават волове и крави“. Относно етимологията на името той допуска известна двойнстве-ност, именно че то може да бъде от романски (народен латински) или славянски произход. Така той приема, че в някои случаи името трябва да се изведе от нар. лат. Boiana, Bo(v)iana, сиреч Bo(v)iana fluvia или fluviera, следователно името Bojana „означава река, напояваща местност, дето има много волове и едър рогат добитък“. За други случаи той изказва предположение™, че името „може да произлиза от личното славянско име Боян“. По повод на това тълкуване най-малкото възраже-ние, което може да се направи, е, че то почива на твърде об-гцото твърдение за славянский произход на личното име Боян, което в същност е засвидетелствувано, както се изтъкна, твър-де рано като тюркско-монголско име. Срещу тога тълкуване все още запазва валидността си едно внушение на акад. Ст. Младенов,19 че географското име Бояна може да се изведе от старобълг. вуй „порой, силен поток“ (Wildbach) и л*нь „вървя“. Накратко казано, по моя преценка местното име Бояна не може да се смята за напълно разяснено, а за неговото правилно тълкуване вероятно трябва да се вземат под внимание някои исторически събития, като напр. заселването на чужди (печенежки) племенни отпръски тук, или да се свърже със славян-ската топонимия. Правилно тълкуване на името, както и на другите запазени местни имена, на първо място Батил,20 може
18 Ив. Петканов, Географското име „Бояна*, Български език, V, 4 (1955), с. 352—353.
19 St. Mladenov, Albanisch und Thrako-lllyrisch. Kritische Bemerkun-gen zu einer vermeintlichen Streitfrage, Balkan-Archiv, IV (1928), p. 181 sq.
® К. Иречек, Български дневник, I, с. 218, отбелязва местните имена Батыл, Царево падало при Боянската река, могила Сульов гроб. Съобщава за една намерена римска монета на Проб, както и за употреба на работ между селяните.
Боянската църква в научната литература да хвърли светлина върху онзи период от миналото на селището, за който нямаме никакви писмени данни, а липсват и археологически следи. Обобщително казано, като належаща задача трябва да се посочи най-пълното и грижливо събиране на всички писмени, археологически, топономастични и фолклор-ни данни за миналото на селището и сетне написването на една научна негова история.
Неразлъчна част от селището е близката средновековна крепост, за конто покрай общите упоменания у нови автори имаме две кратки научно-популярни статии на археолога И1ан Белков.21 Работата по изследването на крепостта не може да се смята за завършена, нито пък е изпълнена задоволително. Достатъчно е да се каже, че дссега липсват всякакви точни размери или план на тази крепост.
Първите статии, посветени специално на Боянската църква, разглеждаха паметника и съдържаха сведения за неговата история, архитектура и стенописи. Като пръв специален принос за проучване на църквата трябва да се посочи една кратка статия на архитект Г. Козаров.22 По повод на други свои про-учвания Г. Баласчев се спря на ктиторския надпис в Боянската църква. Той пръв издаде в цветни репродукции образите на Константин Асен, Ирина, севастократор Калоян и Десислава,23 а чрез него тези образи проникнаха и в чуждата научна литература.24 В статията си от 1911 г. Баласчев обърна внимание на това, че Боянската „църквица ... може да се счита като
21 И в. Белков, Прочу ти крепости, София 1938, с. 120—124: Крепост-га Батил при Бояна ; Двете боянски крепости, в. Изгрев, год. VII, бр. 1904 от 28. XI. 1950; Крепостта Батил и Боянската църква, в Зора от 25. VIII. 1930. За крепостта вж. и В. Добруски, Няколко историко-археологически бележки. СбНУК, III (1890), с. 41—44. Общо в к. и К. Иречек: ПСп, XXXII—XXXIII (1890), с. 211 и сл.; П. Д е л и р а д е в, Боя пеките крепости, в. Зора, бр. 5756 от 27. X. 1940; Витоша. Популярен очерк, София 1926, с. 310—316.
— Г. Козаров, Дрсвзата църква .Св. Пантелеймон" в с. Бояна край София, Списание на Българското инж.-арх. д-вэ, IV, 8—9 (1899), с. 178—182.
23 Г. Баласчев: Минало, I, I (1909), с. 9, с два образа; 11, 5—6 (1911), с. 3, 16 ; Бележки върху изкуствэто в българските земи през средните и понови векове, Минало, III, 10 (1920), с. 31 и сл.
21 A. Gardner, The Lascarids of Niceae. The Story of an Empire in Exile. London 1912; Й. Иванов, Св. Ив. Рилски и неговият манастир, Со фия 1917, с. 29 и бел. 2: за образа на Иван Рилски в Боянската църква.
единствен запазен български паметник от средата на XIII в., в който се съхраняват и досега ценни останьи отцърковната и светската живопис от онези далечни времена". Заедно с това той отбеляза, че „боянската църкЕица има няколко Пластове мазилка с фрески върху тях“ — именно стенописи от 1259, 1346 г. и от XV—XVI в. След като дири успоредици на изоб-ражението на Спас Вседържител в Грачаница (Югославия) и една икона от Охрид, Баласчев заключава: „Изобщо взето, боянските фрески ще останат като ценен паметник, по който ще се съди за степента на проникванието изкуството на византийската църкоЕна и сгетска живопис у нас, а тъй също по нея ще се проследи и пътят, по който е вървяла тази култура у южните словени." В периода непосредствено след Първата световна война интересът към Боянската църква постепенно се засилваше. Като предвестници на този засилващ се интерес към паметника бяха статията с научно-популярен характер на Кр. Миятев23 * 25 и една статия на големия изследвач на византийската история, гръцкия учен Никее А. Вейс.26
Цялостното научно изеледване на Боянската църква обаче започна с проучванията на пребиваващия временно у нас през онези години голям познавач на византийского изкуство рроф._ Андрей Грабар. В течение на няколко години Грабар посвети на Боянската църква редица основни проучвания, които изяс-ниха множество въпроси и положиха основата за по-нататъш-ното изеледване на този паметник от българското минало. Няколко отделни публикации27 бяха посветени еднакво на архи-тектурата и на стенописите на църквата. Те съставяха, тъй да се рече, подготовката за обнародването на специална монография върху Боянската църква, издадена с двоен — български и френски — текст и придружена от 39 таблици.28 Тази първа
23 К р. Миятев, Бояна, Български турист, XV, 6 (1922), с. 85—87.
26 N. A. Bees, Aus Bojana, der Grabstatte der Bnlgarenkonigin Eleonore.
Studien zur Kunst des Ostens, J. Strzygowski gewidmet, Wien 1923, p. 104 sq.
27 А. Г p а б a p, Материалы no средневековому искусству в Болгарии-
ГНМ, 11(1920), с. 97—164; Две среднобългарски стенописи, Златорог, II (1921), с. 72—81 ; Болгарские церкви-гробницы. ИБАИ, I (1921—1922), с. 103—135.
28 А. Грабар, Боянската църква. Художествеии паметници на България, I, София 1924, 88 с. и 39 табл.
и дълго време единствена монография върху Боянската църква имаше в същност доста ограничена цел: да даде колкото се може по-пълно и точно описание на паметника както с оглед на архитектурата, така и на живописта, на конто в книгата, както подобава, бе отделено най-много място. Изложение™ на материалите се предхожда от кратък увод, в който са изказа-ни някои общи разсъждения. Според признанието на автора „Бояна от художествена гледна точка представя безспорно най-ценният паметник на старобългарското изкуство. Тя е най-съвършеният представител на най-старите известии нам български живописни школи." Авторът споменава познатите вести за историята на селището и изказва предположение™, че известного от ново време име Батил стой вероятно във гръзка с името на воеводата Ботко, споменат по повод събитията от 1041 г.29 Относно църквата той изтъкна, че по своя строеж тя спада към „известната вече серия от дворцови църкви-гробници, дето долният етаж е бил гредназначен за погребения, а горният се е съединявал чрез специален вход с дворе-ца“. Заедно с това той изказва мнение, че дворецът, при който църквата е служела като „дворцов, княжески параклис", се е намирал до нея, вероятно южно. По негови думи Калоян и Десислава са били „господари на резиденцията и местни князе". Тук е обнародван и надписът, обаче във факсимиле и български превод.30 31 Що се отнася до майсторите, които са рису-вали стенописите от 1259 г., Грабар изказва предположение™,3’ че „васалният княз се е ползувал именно от столичните май-стори... и затова не би било чудно, ако декорацията на боян-ските стени е била работена в 1259 г., ако не от самия Драган, изписал вероятно в 1230 г. църквата „Св. 40 мъченици" в Търново, то поне от някой от неговите ученици". Това предположение, ако и да подлежи на известии съмнения — тъй като не може да се установи със сигурност дали търновският Драган, известен от надписа от 1230 г., е само калиграф ка-меноделец или художник, — бе възприето от неколцина от
29 Грабар, Боянската църква, с. 2.
30 Г р а б а р, Боянската църква, с. 3—4.
31 П а к т а м, с. 4.
по-късните изследвачи почти безкритично. Относно източната част на църквата проф. Грабар предпазливо се изказа, че тя е „по-стара от ХШ в., но не е точно датирана“. Някои данни обаче, изложени при описването на най-старите стенописи, го доведоха до предположението, че тя е била изписвана именно през XI в. Бележките, посветени на архитектурата, са твърде кратки — достатъчни по думите на учения да изтъкнат „простата по замисъл и по изпълнение архитектура на Боянската църква". Източната църква е датирана общо към XI в., като се изхожда от запазените остатъци от стенописи. Самата Ка-лоянова църква, изписана в 1259 г. според Грабар, „без съм-нение е била построена не много преди тази дата, на всеки случай при същия болярин Калоян", и то именно като „дворцов параклис" и като семейна гробница. След кратко описание на източната и средната (Калояновата) църква Грабар дава преценка за тези две сгради: според него първата църква не представлява нищо друго освен „най-разпространената и най-простата форма на централно-куполната конструкция1' и затова не е от „особен историко-архитектурен интерес". За самата Калоянова църква той изтъква, че „заслужава голямо внимание", тъй като принадлежи към типа на двуетажните гробници, чийто прототип са старохристиянските мартирии. Изобщо по неговите думи „независимо от общата традиция" Калояновата църква по своята архитектура „има зад себе си и местни образин". Основната част на книгата, както се каза, е посвете-на на описанието на стенописите. Преди всичко изследвачът подчертава огромного значение на боянската живопис, „тъй като тя не е била прерисувана, нито даже освежавана", като прави известии резерви само по отношение на главата на се-вастократор Калоян и на познатия старец воин. Интерес пред-ставя също обяснението на автора относно „малките отклонения” в тази живопис, конто трябва да се „обяснят с няколко не съвсем съвпадащи се образци и може би с участието на няколко изпълнители”. Цялата живопис той дели въз основа на „чисто технически признаци" на „първа живопис", рисувана през XI в., и „втора живопис" от 1259 г., към конто има и „по-късни добавки". По неговите думи запазените незначителни фрагменти от „първата живопис" не дават възможност за едно
по-точно определяне на датата на нейното изписване. За тази първа живопис той изтъква, -гче тя е „монументална и съвсем византийска по своята абстрактност". Втората живопис и по-късните добавки са описани в систематичен ред и с пълни подробности. По въпроса за националността на майсторите Грабар32 — като изхожда от наличието на „среднобългарски надгиси", от „някои славянски транскрипции и преводи на византийски термини" и от едновременната употреба в някои случаи на славянско и гръцко обозначение (напр. гр. ПеньДнкотн за Петдесетница) — смята, че тези майстори са били българи, които обаче работили „според гръцки оригинал". Поради сходство™ с творбите на търновските майстори от онази епоха Грабар е на мнение, че може да се говори за „особена българска школа на живопис". Като взема под внимание наличието на образа на Иван Рилски и на „славянского име Неделя" на една от светиците, той изтъква „творческата работа на българските майстори над заимствувания материал". Във връзка със самата живопис той установява, че нейното „очарование" „почива в значителна степей върху колоритния й ефект" и че тя по колористичната си техника се приближава „към иконного или миниатюрного изкуство". За изворите на тази живопис авторът е казал само няколко думи.33 Тук той под-чертава тясната връзка с византийского изкуство — образите на Христос Евергет и на Христос Халкитис, оцените от житие-то на св. Никола (специално две сцени: „Спасението на Ди-митър" и „Чудото с килима"), — по-точно казано, връзката с Цариград, и то чрез посредството на византийски миниатюри. Като изтъква „битовата наблюдателност" на майсторите ху-дожници, Грабар пръв посочва и някои елементи на художест-вено влияние на Запада чрез „латинского владичество в Цариград" („една подробност на западно облекло, един кораб на кръстоносци, една малко афектирана поза на елегантна фран-цузойка от XIII в.“).
Едновременно с книгата или непосредствено след нея проф.
32 Г р а б а р, п. с., с. 20.
83 П а к т а м, с. 24 и сл.
Грабар обнародва няколко статии по отделни въпроси, свърза-ни с Боянската църква,34 а по-късно отново в други свои тру-дове се връщаше към някои подробности. Измежду разните негови статии по въпроса заслужава специално да се упомене статията му,35 в която тълкува жеста на Десислава като едно „отражение на латинския свят" в българската живопис от XIII в. Няколко години по-късно проф. Грабар обнародва един за-бележителен изкуствоведчески анализ га боянските стенописи,36 който трябваше да допълни вече даденото от него обстойно описание. Той потвърди още веднъж, че стенописите от пър-вия пласт трябва да се датират към епохата на византийското владичество, и то по-точно към първата половина на XI в. Особено обстойно той се спря на стенописите от 1259 г. По иегова преценка тези стенописи спадат към „малкпя брой ше-дьоври на средновековното изкуство изобщо". Търсейки пър-вбббразите на някои от главните образи в тези стенописи, той даде множество ценни сведения и тълкувания за двата образа на Христос — Христос Евергет и Христос Халкитис, като под-чертава цариградския им произход. Относно цикъла от житие-то на св. Николай Мирликийски споменатият учен също изтък-ва неговия цариградски произход, при което известният боннски майстор се е водел не по житиен текст, а по готови изображения. Някои от „чудесата", като например „Чудото с килима", заслужават особено внимание, защото въпреки своя не-съмнен византийски произход, то не е засвиделствувано в тази редакция в познатите гръцки текстове на житието на светеца. Твърде важни са бележките на видния учен относно иконо-графията на отделни изображения и специално тяхната връзка с познатите византийски изображения от същия род. Напълно византийски са според него сцената на Преображението, сце-
34 A. Grabar, Un reflet du monde latin dans une peinture balcanique du 13е si&Ie, Byzantion, I (1924), pp. 229—243; ,До-истор1я“ болгарской живописи. Археологическая гипотеза. Сборник в чест на В. Н. Златарски, София 1925, с. 555—573; La peinture religieuse en Bulgarie, Paris 1928, p. 117 sq.
35 Grabar, Un reflet du monde latin dans une peinture balcanique du 13е siecle, p. 229 sqq.
36 A. G r a b a r, La peinture religieuse en Bulgarie, 1, Paris 1928, pp. 88—92, 117—176.
ната на Тайната вечеря, а сцената на Разпятието „трябва да бъде поставена между най-добрите композиции, който византийского изкуство от XI и XII в. ни е оставило на този сюжет". Остен това авторът добавя, че сцената от Бояна възпроизвежда „най-разпространения тип — този, който най-съвършено отговаря на византийския дух". Също така и сцената на Слизането на Христа в ада по неговите думи представя онзи византийски тип на подобии с цени, който се създава през XI и особено през XII в. Стенописта с Успение Богородично според твърдението на проф. Грабар следва познатия византийски тип и не дава „никаква нова подробност". Заслужава да се приведат общите изводи относно иконографията на боянските стенописи: „Son caractere essentiel est la dependance immediate a I’egard de 1’iconographie byzantine du XIе et du Х1Г siecle. Dans le choix des types iconographiques comme dans le choix des sujets, Boiana se sert de modeles empruntes a la capitale de 1’Empire. C’est a Byzance egalement que lui sont venus les quel-ques elements de 1’iconographie archaique et orientale, dont Part de Constantinople a et£ aussi tributaire que Part de Boiana. D’ail-leurs nous avons pu indiquer a Byzance des „orientalismes" cor-respondant exactement a ceux de Boiana. Le fond byzantin de 1’iconographie de Boiana nous semble indiscutable. Mais a ce fond 1’artiste, ou les artistes, qui decorerent I’eglise, ont su ajouter quelque chose de particulier qui constitue l’individualit£ icono-graphique de 1’ceuvre. La routine des mouvements du Х1Г siecle n’y est plus. On sent le d6sir de rafraichir la tradition au contact des prototypes plus anciens, la curiosite pour des themes rappro-ches des illustrations anecdotiques. Un courant vivifiant semble animer 1’iconographie de Boiana, un gout de recherche qui est le signe de 1’epoque nouvelle." Полевод разните изображения на Христос, конто се срещат в боянските стенописи, проф. Грабар отбелязва, че боянският майстор, заимствувайки от византийского изкуство образите на Христос, възсъздава такъв тип, кой-то отразява „чисто човешка нежност", с други думи казано, придава на лицата „нови оттенъци, като си служи единствено с византийските изразни средства". Освен това той открива тук стремеж към натурализъм: „Бояна е може би — според него—единственият пример, който свидетелствува за истинско
усилие към натурализъм, което е било извършено във Византия^ рамкитена византийского изкуство." Извънредно ценен анализ е направил проф. Грабар на отделяйте изображения на Константин Асен и Приза, на Калоян и Десислава, като под-черт ава и чисто „документалната" стойност на тези образи. Той изтъква общността в с блеклого на владетеля с облеклото на византийските императори; според неговите думи „българските царе от XIII в. са след вали твърде вярно модата на Цариград". След като се спира на редица подробности в изображенията на Ирина, Калоян и Десислава, проф. Грабар анализира сцена-та на чудото с килима, сцената с младежа Василий в цикъла на св. Никола, западните елементи в изображението на кораба и пр. В много подробности той открива „натуралистически тенденции", обаче добавя: „Проявите на натурализъм в Бояна имат за своя изходна точка изключително византийского из-кустЕо. Ако Бояна е „примитивна", то това е византийски при-митивизъм." Във връзка със стила и техниката също е изтък-нато колко дълбоки връзки има изкуството на боянския май-стор с византийската традиция. „Стилът на Бояна се отличава особено с един усет за красотата на човешкото тяло, който Бояна е могла да получи само от Византия и от византийския хуманизъм на XI—XII в." Общо, боянският художник, ако и да спазва началата на византийската естетика, проявява стре-меж да смекчи „конвенционалнотр". Надарен с „чувство за ис-тинския колорит на предметите", той се стреми към натурализъм в колорита. Накратко може да се каже, че двете изслед-вания на проф. Грабар, именно книгата му от 1924 г. и стра-ниците, посветени на боянските стенописи през 1928 г., пред-ставляват най-важният принос по въпроса. Общо взето, даде-ните подробности и точни сведения за Боянската църква, както и разясненията, които А. Грабар предложи относно нейната архитектура и живопис, остагиха най-дълбока следа в цялото по-нататъшно изеледване на паметника. Книгата му — с изклю-чение на някои критически бележки върху нея37 — бе посрещ-ната много ласкаво от учения свят и даде подтик за по-ната-тъшни издирвания. Основните положения, изтъкнати за първи
37 Вж. Кр. Миятев: ИБАИ, IV (1926/1927), с. 326 и сл.

път и здраво обосновани от Грабар, станаха истинско „общо достояние" при разглеждане на Боянската църква и бяха въз-приети — гласно или негласно признавайки това — от мнозина по-късни изследвачи, като в някои случаи бяха допълвани, разширявани или подкрепяни с нови данни и съображения.
Една обща бележка за Боянската църква даде В. Иванова,38 без да добави нищо повече от Грабар. Н. Брунов39 в статия за двуетажните църкви-гробници засегна и въпроса за Боянската църква и посочи като успоредица една църква в Мцхета при Тбилиси, изтъквайки общности и различия между тях като обща рожба на „гръко-източната архитектура". Трябваше обаче да изминат доста години, преди архитектурата на Боянската църква да стане предмет на нарочно изеледване. Така една от пъргите задачи на създадения (1948 г.) при Българската академия на науките Институт за градоустройство и архитектура във връзка с проучването на паметниците на българското архитектурно наследство бе заснемането на Боянската църква, извършено през лятото на 1948 г. от проф. Г. Стойков с трупа студента. Резултатите бяха обнародвани от него няколко години по-късно.40 В кратък предговор той дава интересни обобщения въз основа на направените точни измер-вания и наблюдения, като отбелязва, че планът на първоначал-ната кръетокуполна църква „не е точен квадрат", че сводовете на рамената „са слабо заострени", че тепърва трябва да се установи дали в отстъпите на арките отвън е имало „декоративна керамична или друга украса", че до днес още не е из-следвано „какво се крие зад бяловаросаните" стени на Калоя-новата църква и други въпроси, евързани със строежа и архитектурата на Боянската църква. Давайки в приложение богата материали относно архитектурата на църквата (14 външни снимки, 6 вътрешни и 14 плана и скици заедно с 22 цветни снимки на стенописите), арх. Стойков изтъква, че „архитекту-
33 В. Иванова, Стари църкви и манастири в българските земи, IV—XII в., ГНМ за 1922—1925, София 1926, с. 441- 443.
39 Н. Брунов, К вопросу о болгарских двухэтажных церквах-гробницах, ИБАИ, IV (1927). с. 135—144.
49 Г. Стойков, Боянската църква, София 1954.
39. Надпис върху свитък в ръката на антг-ченучен — Гален (Бачкове)
40. Надпис върху свитък в ръката на античен философ — Платон (Бачково)
рата на Боянската църква действително е още недостатъчю обяснена и едва сега предстои да бъде изследвана основно", като добавя, че „в неразделна връзка с врхитектурата на църквата се намират и нейните стенописи" и че неправилно е те „да се разглеждат без връзка с архитектурната концепция на тази култова сграда". Този труд на арх. Стойков отново повдигна въпроса за Боянската църква. В следващите години Археоловическият институт и музей предприеха редица мерки за опазването на паметника. По повод на книгата на арх. Стойков се изказа един от големите познавачи на византийското изкуство В. Зас-Заложецки.41 Той направи някои интересни
11 W. Sas-Zaloziecky: Siidost-Forschungen, XVI, 2, 1957, рр. 511—512. Като отбелязва извода, че имаме две сгради от различии строител-ни периоди, реиензентьт добавя: Es ist bedauernswert, dass die oberen Teile in die; er Hinsicht nicht untersucht wurden. Es ware z. B. nicht uninteressant zu erfahren, obdie auffallend geraden Dachabfallinien mit den Ausbuchtungen in den Achsen in der Ostkirche ursprunglich sind ... Ebenso wiirde man ger-ne etwas mehr uber die festgestellte Holzkonsiruktion der Kuppel der Doppel-kirche Kaiojanes, die wohl vor 1259 entstanden sein diirfte, erfahren. Ist diese ungewohnte Holzkonstruktion ursprunglich Oder ist sie nach einem Erdbeben neu errichtet worden? Auffallend ist ebenfalls, dass die Тэппеngewolbe bzw. Tragebogen der Ostkirche eine leichte Zuspitzung aufweisen, es ist aber mehr als fraglich, ob man daraus eine Stilableitung vornehmen kann. Ebenso wie der Kuppeltambour, der kein regelmassiges Rund aufweist, konnten die Tragebogen deformiert Oder in einer spa’eren Zeit verandert worden sein. Leider werden keine Versuche unternommen die beiden Auflagen stihstisch mit an-deren Bauten zu vergleichen und sie einzuordnen. Sie gehoren zu den sog. stutzenlosen Knppelkirchen, die nicht allzu oft anzutreffen sind und die meistens bei kleinen Auflagen Verwendung gefunden haben... Auf bulgarischem Boden gehort die Festungskirche von Stanimaka, die ebenfalls dem Typus einer Dappel-kirche entspricht, zu dieser Gruppe. Sie bildet einen etwas spateren und entwickel-terenAbleger einer Kuppelbasilika aus dem 13. Jh. Интерес представят и някои разсъждения на автора относно ж> вописта на Боянската църква. Така той пише : Beiden Malereien der Ostkirche vermisst man eine Stiluntersuchung, die sich auf die alten Reste aus dem 12. Jh. beziehen wiirde. Ein gewisser Archaismus ist in der Darsteilung der Hollenfahrt schon spiirbar. Man sieht aber, dass der Hin-tergrund rechts oben dunkelblau ist, wo^egen andere Teile des Hintergrundes in schwarzen und dunklen Farben gehalten sind. Hier fehlt eine Erklarung. Dasselbe gilt von der Farbgebung der Kreuzignng. Auch stilistisch sind zwischen den Malereien der Feste der Ostkirche und der Darsteilung in der Grabkammer des Kalojans Unterschiede : die Fresken der Grabkammer unterschei-den sich durch eine andere Farbengebung, starkere Verraumlichungstendenzen
внушения за по-нататъшното изследване на архитектурата, при-геде сравнителни материали и отхвърли твърдението за боянските стенописи като паметник на ренесансовата живопис, бидейки склонен да съзре в тях по-скоро „натуралистическите тенденции на западната готическа живопис “ от епохата, като взема под внимание преди всичко образите на Калоян и Десислава.
Втрху Боянската църква писа един от най-добрите позна-вачи на историята на архитектурата у нас, М. Бичев.42 Като говори за източната църква, при която подчертаеа „простотата на пространствените съставки", на което се дължи „пределната яс-нота на църковното помещение", авторът приема, че тя „произ-хожда не по-късно от началото на XII в." и че вероятно носела името „Св. Богородица." За Калояновата църква е дадено дос-та подробно описание: с оглед на съществуващите „ниши... аркосолии" е изтъкнато предназначението й като гробница на „местния феодал" севастократор Калоян и неговото семейство. Използувайки модела църква в ръцете на Калоян, Бичев от-хвърля предположенията относно достъпа до горния етаж на църквата, изказани в по-старата литература. Обясненис за съ-ществуващата тук стълба той дири в успоредни елементи в две двуетажни арменски църкви от началото на XIV в. (в Но-раванк и Евгард), после в костницата в Банковский манастир и в църквата при Асеновата крепост. Втората част на статията е посветена на стенописите от 1259 г., „един от най-предста-вителните паметници на българското изкуство изобщо". Тук той подчертава както византийского влияние, така и „старите местни традиции". Интерес представлява мисълта за създаване на „впечатлението за по-голяма просторност на помещението" посредством начина на поставяне на образите върху стените, както и наблюдението, че цар Константин Асен и царица Ири-
und viel individuellere Gesichtsbehandlung von denen der Ostkirche. Обявява се против твърдението (вж. С т о й к о в, пос. съч., с. 8), че стенописите от Бояна са елни от наЧ-ранните паметннци на ренесансовата живопис: Ich glau-be kaum, dass dies begriindet werden kann. Vielmehr spiegeln sich hier haupt-sachlich in den Bildnissen des Kalojans und seiner Gemahlin Dessislava, sowohl in der Tracht als in den individuellen, beinahe portrathaften Tendenzen der gotischen Malerei des Westens wieder, wogegen in den christologischen Sze-nen die spatbyzantinische Malerei des 13. und 14. Jli. zu uberwiegen scheint.
12 M. Бичев, Църквата в Бояна, Изкуство, 7—8 (1959), с. 29—47.
на „стоят не само на върха на светската, но се включват и в небесната Иерархия докато ктиторите принадлежат само към светската Иерархия. Относно майсторите на стенописите Бичев изтъква, че засега „Боянският майстор" се явява „само едно събирателно име".
ниманието на изследвачите и на популяризаторите обаче бе насочено в много по-голяма стелен към стенописите на Боянската църква. С тези стенописи се занима специално или между другого в статии, посветени на общи въпроси, покой-ният историк на изкуството Андрей Протич. Като се оставят настрана някои негови статии4 ’ на ългарски и други езици, еаслужава да се спомене проучването му върху „югозападната школа" на българската живопис от XIII—XIV в.43 44 Тук интерес представя твърдението на автора за съществуването през тази эпоха не само на търновска, но и на югозападна българска школа в живописта, към която той отнася и стенописите от Бояна. По повод завладяването на Цариград от кръстоносците през 1204 г. А. Протич изказа онази идея, която днес се по-дема по съвършено друг път от нови учени (например О. Де-мус): за диаспора на византийски художници, частно към българските земи. Протич обаче погрешно според мене отрича възможността това да е засегнало Търново. Той дири тези художтпщп в „спокойните югозападни окрайнини" на българ-ската държава, гдето те донасят „снова ново изкуство от Цариград което бе създадено там през царуването на Македон-ската и Комниновата династия", оставят свои творби и подгот-вят ученици българи. Като особеност на югозападната българ-
43 А. Протич, Типично изображение на българина в IX в. Чувство за репрезентативного и характерного у българина от XI—XIV в. Пролом, II (1923), с. 346—362; Един портрет-модел за българските майстори през XV и XVI в., ГНМ, IV (1926), с. 218—236; A. Protic h, Le style de I’ecole de peinture murale de Tirnovo an XIIIе et au XIVе s., Recueil Th. Uspenskij. L’art byzantin chez les Slaves, I, Paris 1930, pp. 92—101 ; Les origines sassa-nides et byzantines de l’art bulgare, Melanges Ch. Diehl, 11, Paris 1930, pp. 137—158; Ikonographie und byzantinische Kunst. Ein Beitrag zum (Jntersu-cnungsverfahren der Kunstwissenschaft, 3 Aufl., Sofia 1942 ; Боянската църква и нейната живопис, сп. СОБИМ, 1936, с. 8—12.
44 А. Протич, Югозападната шкота в българската стенопис през XIII и XIV в. Сборник в чест на В. Н. Златарски, София 1925, с. 291—342-
ска школа Протич сочи „опита да се създаде национална българска религиозна живопис" с гнароден лип светия1*. СпсГ~ ред~нёго~тук образът на Христос и на някои светци е създа-ден въз основа на портретите на живи личности — именно на Константин Асен, Ирина, Калоян и Десислава. А образите на единични светии представят в същност .същински портрети на строго индивидуализирани личности1. Именно в тази отлика Протич съзира един прочее на освобождаване на българското изкуство от „византийското опекунство' и неговото „национа-лизиране”-
По повод проучванията на А. Грабар и А. Протич, пък и във връзка с други свои занимания няколко пъти се изказа относно Боянската църква и нейните стенописи и Кр. Миятев.45 , Интересно е да се отбележи неговото становище по отношение на някои твърдения на споменатите автори. Така напр. той приема, че източната Боянска църква „не се отдели на страна от стенописните паметници на Комнините" и че , първата сте-нопис в Бояна е византийски" и „произхожда от XI в.“. За-това пък наличието на гръцки надписи тук не е решително до-казателство, тъй като „надписите се обуславят по-малко от народността на художника, отколкото от националния характер на средата, за конто е предназначен паметникът". Като от-хвърля предположението на Грабар за участието нт търновския майстор Драган — по негови думи това участие е „твърде _ проблематично", — Кр. Миятев обаче не оспорва възможността църкгата „да е била изписана от майстори, конто севастокра-то > Калоян повикал от рново“. Тук46 авторът припомня една своя статия,47 в която бе изказал схващането, че украсата
45 К р. Миятев, Декоративната система на българските стенописи, Сборник в чест на В. Н. Златарски, София 1925, с. 135—149; ИБАИ, IV (1926—1927), с. 326—332; Монументалната живопис в древна България. ГСУбф, IV, 1926—1927, с. 131—150; Рождество Христово в старата българска живопис, Духовна култура, 77 (1937), с. 654—657; Царска корона в сел-ска хижа. Принос към историята на народного облекло. ГНЕМ, XIV (1943), с. 15-48.
46 Вж. Кр. Миятев; ИБАИ, IV (1926—1927), с. 323 и сл.
47 Вж. Кр. Миятев, Декоративнатасистема на българските стенописи, с. 135 и сл.
на Боянската църква не е напълно аналогична на украсата на Трапезица. Заедно с това Миятев оспори идеята на Грабар, че декоративната система на Калояновата живопис съответствува на схемата на византийските църкви, установена през XI в. Според него „в Бояна ще трябва да виждаме началото на една декоративна система, която е чужда на византийските столични паметници от XI—XII в., но не е изктючена за същите паметници през ХШ в.“. Като подлага на критика някои от тълкува-нията на споменатия учен относно „чепосредствените източ-ници“ на боянските стенописи от 1259 г., Миятев заключава48: „Бояна е действително една проява на византийския хуманизъм. Тя е дело на български майстори, но тези майстори ... не се инспирират от византийски миниатюри, а непосредствено от първостепенни византийски образци стенописи от ХШ в. И в това именно качество се заключава ... нейното огромно значение за историята на византийската живопис през епохата на Палеолозите. Защото Бояна ни предана почти като съвършено копие образци от онези византийски стенописи, които не са до-стигнали до нас, но които несъмнено са съществували като предшественици на мозайките в Кахрие-джами... Тези паметници не са достигнали до нас и затова толкова по-ценни за историята на византийского изкуство стават техните хубави копия, едно от които е Боянската църква/ Във връзка с идеята на А. Протич за югозападна българска художествена школа Кр. Миятев изтъква, че „Бояна няма нищо общо с югозападната школа на Протич". Според него49 боянската живопис не може да бъде свързана с такава школа въз основа на „харак-теристиката на лицата чрез пресъздаване на модели-портрети",
43 Кр. Миятев: ИБАИ, IV (1926—1927), с. 328—329. Към това трябва ла се прибавят и слепните най-нови приноси на акад. Кр. Миятев, а именно: Боянските стенописи. Изд. «Български художник", София 1961. Книгата излезе на български, френски, немски, английски и руски език. Боянските стенописи се разглеждат и в неговата книга: Bulgarie. La peinture du Moyen Age, Ed. UNESCO, 1961. Изданието бе обнародвано също и на английски и немски език. Вж. също писаното от акад. Кр. Миятев в Известия на Археологический институт, XX (1955), с. 615—616 (рецензия на Г. Стойков, Боянската църква).
«• Кр. Миятев: ИБАИ, IV (1926—1927), с. 331.
защото „тази особеност на югозападната школа е съчинена без оглед на фактите, конто ни дава византийского изкуство-ведение". В приликата на образите той съзира по-скоро „ст-давна известната вече през XIII и XIV в. тенденция във всички териториални разклонения на византийската живопис да премине от старата портретна индивидуализация на светците към един общ идеален тип, който се модифицира за разните полове и възрасти". От този период на проучване на Боянската църква трябва да се упомене една важна статия на съветския историк на изкуството Д. Айналов.50 Авторът подчертава сравни-телната старивност на тези стенописи спрямо мозайките от Кахрие-джами и ги изтъква като показателни „для понимания новых проявлений стиля византийской живописи XIII столетия". Относно възможните връзки на боянските стенописи със Запада той сочи успоредици с фреските на Пиетро Кавалини в Асизи. Подчертава също връзките с изкуството на византийската столица. Доста обстойно авторът се спира на образа на св. Неделя, изказва интересни съждения, но затова пък по моя преценка донякъде едностранчиви, като изпуска други подобии образи на тази първоначално византийска светица. В основата на боянската живопис Айналов вижда известна „връзка с изкуството на Рим чрез посредството на Цариград".
През последните години сравнително най-много се занимава с този паметник на средновековното българско изкуство Н. Мавродинов,51 като му посвети специална монография, отделяй научни и научно-популярни статии. Според Мав одинов това е „най-хубавият паметник на търновската живописна
50 Д. Айналов, Боянская роспись 1259 года, ИБАИ, IV (1926—1927), с. 121—134.
51 Н. Мавродине в, Старобългарската живопис, София 1946, с. 89— 120; Боянската църква и нейннте стенописи, София 1943, 58 с„ 24 табл.; Боянската стеноиис, Златорог, X (1929), с. 39—47; Роспись Боннской церкви, София 1946, 32 C.+22 табл.; Експресионизмът на нзточната средновековна живопис, Златорог, IX (1928), с. 108—116; Еднокорабната и кръстовидната църква по българските земи до края на XIV в., София 1931 ; Външната ук-раса на старобългарските църкви, ИБАИ, VIII (1934), с. 282, 303; Старинни паметници в София и Софийско, Сердика, XIV (1951), с. 119—126; Боянската църква, в. Мир, бр. 12606 от 22. VIII. 1942.
школа", създаден от „един от големите майстори-живописци на столицата" Търново. В стенописите той подчертава кръсто-сването на местни традиции, византийски и източни влияния. Като извори на византийското влияние той сочи подобно на Грабар византийски миниатюри и търси да обоснове още по-пълно това схващане. Като приема едно внушение на свой предходник (Б. Филов), Мавродинов заявява,32 че епохата от 1204 до 1261 г., сиреч времето на латинско господство в Ца-риград, била ознаменувана с прекъсване на всякакво византий-ско влияние върху българското изкуство, и развитието на бъл-гарското изкуство сега протича „съвършено автономно и лишено от външни влияния". В разрез с другите изследователи Мавродинов сочи Боянската църква като „паметник.. . от периода на пълната автономия на българското изкуство". Независимо от подобии спорни или неубедителни твърдения необ ходимо е да се признае, че Мавродинов се опита да даде кол-кото може по-пълно художествено-историческо тълкуване и анализ на боянските стенописи и че изказа редица любопатни схващания и хрумвания. В основата на неговото разбиране лежи идеята за по-голямата самобитност на боянските стенописи, като дори проникналото византийско влияние той вижда пре-чупено през местна, по-стара традиция. Заедно с това авторът подчертава силно реализма в творенията на боянския__майстор от 1259 г.
Между публикациите, посветени на Боянската църква и обнародвани през последните две десетилетия, трябва да се упомене книгата на берлинский изкуствовед Филип Швайнфурт.52 53 * * По признанието на този автор това е „един от най-кра-сивите паметници на монументалната живопис от византийския кръг на изкуството". В книгата е дадено доста подробно и грижливо описание на архитектурата и анализ на стенописите. Заслужава между другото да се отбележи прокараната от автора аналогия между ктиторското изображение на Калоян и едно сродно изображение (пластично) от катедралата в Наум-
52 Вж. Н. Мавродинов, Боянската църква и нейните стенописи, с. 13.
53 Ph.. Schweinfurt h, Die Wandtil ler der Kirche von Bojana bei
Sofia. Ein Meisterwerk der Monumentalkunst des 13 Jh., Berlin 1943. Срв.
E. Weigand: Bulgaria Jahrbuch, 1943 1944, Berlin 1944, pp. 4S3—456.
бург. Подобна аналогия той сочи, пак оттам, и за образа на Десислава. Изобщо той приема, че стенописите са дело на български майстори, дошли от Търново, като оставя открит въпроса за участието на художници от Никея или за личното участие на търновския майстор Драган. Интересни съждения относно боянската живопис изказа големият съветски изкуст-вовед и познавач на византийского изкуство В. Н. Лазарев.54 Като споменава накратко фрагментите от живопис от XI и XII в., Лазарев се спира по-подробно на стенописите от 1259 г. Според него „в своята цялост стилът на боянската живопис се отличава с голям консерватизъм. Въпреки това, че е била изпълнена в 1259 г., тя почти изцяло се приближава към тра-дициите на XII в.“ Като изхожда от „чисто националните черти на лицата, славянските надписи и провинциалния характер на стила“, Лазарев заключава, че тук са работили „местни български майстори". Те обаче не са творили под непосредното влияние на цариградската школа, а по-скоро под въздействието на провинциалното византийско изкуство—„най-вероятно из съ-седната Македония". Доколкото например в житието на св. Николай могат да се открият сцени от цариградска редакция, тя 64
64 В. Н. Лазарев. История византийской живописи, I. Москва 1947, сс. 137, 161, 170; 179—181: „Несравненно значительнее росшей Боннской церкви, представляющие один из главных декоративных ансамблей Х1П века... В своем целом стиль Боннской росписи отличается большим консерватизмом. Несмотря на то, что роспись была исполнена в 1259 году, она почти целиком примыкает к традициям XII века... Чисто национальные типы лиц, славянские надписи и провинциальный характер стиля ясно указывают, что в Бояне работали местные болгарские мастера. Как свидетельствует стиль росписей, связь этих мастеров с константинопольской школой была весьма отдаленной. Встречающиеся среди фресок два изображения Христа, восходящие к столичным образцам, дают очень мало для определения художественного генезиса Боннских росписей, поскольку прославленные константинопольские иконы были общим достоянием всей византийской провинции. Не большее значение имеет в этом отношении и установленный А. Н. Грабарем факт зависимости ряда сцен из жнзин св. Николая от константинопольской редакции, так как последняя могла стать известной боннским мастерам уже в ее провинциальной переработке. Не подлежит никакому сомнению, что основой стиля Боянскэй росписи является импортированное из Византии искусство. Но это искусство было импортировано не из столицы, а из провинции, вероятнее всего из близлежащей Македонии."
е стигнала в Бояна посредством „провинциална преработка". Особено подчертава Лазарев западното влияние в цикъла сцени от житието на св. Николай, като говори дори за „почти готические складки". Всичко това той изтъква като една „архаи-ческа романска струя", свързана с проникването на кръстонос-ците и представяща неимпулсиращ фактор в развоя на византийского изкуство от XIII в. Най-сетне той смята тези влияния от Запада като „чисто местни явления" в живописта на България и Сърбия.
Във връзка с широката проблема за възникването на Па-леологовския стил в изкуството изказа някои разсъждения и преценки за боянските стенописи също и известният изкуство-вед О. Демус.65 В боянските стенописи той вижда малка общ-
55 О. Demus, Die Entstehung des PalSologenstils in der Malerei. Be-richte ztm XI Internaticnalen Byzantinisten-Kongress, Munchen 1958, p. 28: ,Die Freshen der btilgarischen Grabkirche gehor^n einer ganz anderen Ent-wicklungslinie an und zeigen nur wenig AnsStze zum paiaologischen Stil: einige Landschafts- und Architekturmotive, die Vereinfachung der Formen — im Wesentlichen die Loslosung vom Komnenischen, also vor allem Negatives"; pp. 43—44: ,Es ist haufig angenommen worden, dass mehrere wichtige Wand-malereien, die sich auf bulgarischem Boden erhalten haben, von griechischen Meistern stammten. Das ist zweifellos richtig fiir die zum griechisch-mazedo-nischen Kunstkreis gehorigen Gebiete des Siidwestens (vor allem Melnik); die Autorschaft griechischer Maier wurde aber unter anderem auch fiir den bedeutendsten erhaltenen Zyklus des 13. Jahrhunderts in Betracht gezogen, namlich fiir die Ausmalung der Grabkirche von Bojana, vom 1259. Wenn das zutrifft, dann miissen diese Maier einem provinziellen Milieu entstammt sein ; sie wirken cen fast zeitgenOssischen Meistern von Sopocani gegeniiber unmo-dein, zuriickgeblieben, ja geradezu archaisierend, waren jedoch anderseits fremden, vor allem westlichen Einfliissen leichter zugSnglich, als jene anderen Kiinstler, die, auf der HOhe der Zeit stehend, ihrer Sache (d. h. ihrer Stil-sprache) sicher waren. Meines Erachtens ist es wahrscheinlicher, dass die Maier von Bojana Bulgaren waren. Als Besonderheiten ihres Stils diirfen die Schlankheit der Figuren, die vertikale Knappheit der vereinfachten Konturen das Additive des Rhythmus und die angespannte Aufmerksamkeit des Aus-drucks der Gesichter in den szenischen Darstellungen gelten, wahrend die Heiligenfiguren sich eher dem byzantinischen Schema anpassen. ... Wenn die Fresken von Bojana fiir das allgemeine entwicklungsgeschichtliche Niveau der bulgarischen Kunst des 13. Jahrhunderts einigermassen charakteristisch sind, dann hat Bulgarien zum Werden des palaologischen Stils wenig Oder nichts beigetragen".
ноет с палеологовския стил: в никои ландшафтни и архитек-турни мотиви и в опростяване на формите. По мнението на Демус, ако в Бояна са работили — както се предполага от никои — и византийски майстори, то това ще да са били не цариградски, а провинциални художници. Той обаче приема, че боянските стенописи са именно дело на български художници, чиито творби „са допринесли малко или нищо за зараждането на палеологовския стил“. Като изхожда от предположението, че изкуството на Бояна се иамира под известно влияние на Никея — Ирина, жената на Константин Асен идва оттам, — Демус прави извода, че „изкуството на Никея е било по-скоро консервативно и ретроспективно, отколкото революционно".
Накрая за пълнота заслужава да се споменат последните български приноси върху Боянската църква. Така художникът Кирил Цонев обнародва66 статия по въпроса за техниката на боянските стенописи от 1259 г. След като дава сведения за мазилката, вида, качеството и употребата на саморъчно полу-чаваните бои, той засяга въпроса за употребата на кожен тут-кал и етапите на създаване на живописта. Накрая той идва до извода, чрез конто се потвърждават заключенията, добити по пътя на стиловия анализ, а именно: „Всички стенописи са дело на един колектив, който е работил под ръководството на общ, много талантлив майстор." В потза на това говорят „лип-сата на наставяния на мазилките", „еднаквите методи, прило-жени при различии образи" и „сходството в състава на мазил-ките, боите и евързвателите". Интерес представя статията на Е. Манова5<> за реалистични моменти в облеклата на боянската живопис. Въз основа на няколко примера авторката заключава, че тези стенописи представят „до голяма степей надежден извор за изучаване на облеклото както на аристокрацията, така и на по-широките народни слоеве зависимо население на феодалната българска държава". Въпросът заслужава и по-на-татъшно проучване въз основа на целия наличен материал. В 56 57 *
56 К. Цонев, За техниката на боянските стенописи от 1259 година, Изкуство, 7—8 (1959), с. 47 — 53.
57 Е. Манова, Реалистични моменти в облеклата на боянската живопис,
Археология, И, 1 (1960), с. 22 —25.
един сбит научно-популярен очерк върху средновековната българска живопис К. Кръстев напоследък58 засегна и въпроса за боянските стенописи, изтъкна следите на византийска традиция от XI — XII в. в тях, както и някои „малоазийски влияния*1, някои „изключителни особености** и „предренесансови11 черти Както по-рано, така и по случай чествуването на 7С0-годиш. нината на Бояската църква и нейните стенописи бяха обнарод-вани твърде голям брой научно-популярни статии.60
58 К. Кръстев — В. Захариев, Стара българска живопис, София 1960, с. 11—1?. Срв. също: К. Кръстев, Едно обясиение на Боннского чудо, в. Изгрев, бр. 1189 от 19. \ 111. 1948,
59 Вж.: В. И в. П а н д у р с к и, Класическо развитие — изображение в Боянската нърква, Църксвен вестник, 17—18 от 12. IV. 1952, с. 5—6; Сбра-зът на сг. Иван Рилски сред стенописите в Боянската иърква, пак там, год 56, бр. 42 ст 5. XI. 1955, с. 3—4; Снената „Възкресеиие Христово" сред боянските стенописи, пак там, год. 59, бр. 23 от 7. VII. 1958, с. 6—7 ; Из стенописите на Боянската църква (1259 — 1959). Преображение Господне и Успение Богорсдичио, пак там, год. 60, бр. 28 от 18. VII. 1959, с. 5—6; Из стенописите в Боянската иърква, Сретение Господне, пак там, год. 60, бр. 5 от 7. 11. 1959, с. 2 ; Из стенописите в Боянската църква, Рождество Христово, Бягството в Египет и Кръщение Господне, пак там, год. 60, бр. 1-2 от 7. 1. 1959, с. 10—11 ; Из стенописите на Боянската църква. Благовещение и срешата на св. Богородица със св. Елисавета, пак там, год. 60, бр. 13 от 4. IV. 1959, с. 3 ; Из стенописите на Боянската църква. Лазареве възкре-сение и Вход Гссподеи, пак там, с. 60, бр. 15 от 18. IV. 1959, с. 6—7 ; Из стенописите на Боянската църква. Тайната вечеря, Носеието на кръета, Раз-пятието, Възкресението Христово и Явяването на ангета господен на жените мироносци, пак там, гол. 60, бр. 16—17 от 30. IV. 1959, с. 15—17 ; Из стенописите на Боянската църква. Възиесение Христово и Петдесетница, пак там, год. 60, бр. 23 от 13. VI. 1959, с. 3—4 ; Из стенописите на Боянската църква. Св. Параскева и св. Йоан Рилски, пак там, год. 60, бр. 35 от 24. X. 1959, с. 5—6; Боянските стенописи, пак там, год. 61, бр. 39 от 19. XI. 1960, с. 1—2; Стенописите от Бояиа, Годишник на Богосл. академия .Св. Климент Охридски", IX(XXXV), 10, 1959 —1960, с. 373 — 415; Стенописите в Бояна Духовна култура. XXXIX, 9 (1959), с. 13—18. Вж. още: Ст Михайлов Боянската църква — бележит паметник иа среднсвековното българско изкуство. Археология, 11, 2 (1960), с 1—13; Ф Димитров, Седем века бояиска стенопис, Духовна култура, XXXIX, 9(1959), с. 1—7; К р. Миятев, Боянските стенописи, в. Народна култура, IV, бр. 43 от 12. XI. 1960, с. 1,3. По думите на автора бсянският майстор е „бил изключително надарен художник на своето време, който се е отличавал с остра наблюдателност и здрав усет за художествената стойност на вътрешиия живот на човека". Като най-значител-но иегово постижение обаче той сочи двата портрета: „Византийският обитай
В научната литература бе отдалено твърде голямо внимание също на надписа от 1259 г., който се намира върху северната стена на Боянската църква. От палеографско и езиково гле-дище той бе изследван от неколцина учени, докато други се занимаха с него като важен исторически паметник. Именно
да се изписват по стеиите на църквите портрети на царете и ктиторите е бил пренесен следогателно и в Бояна. В Търново не са запазени такива портрети и затова ликовете на царската двойка Константин Асен и Ирина и на ктиторите Калояи и Десислава запълват до известна степей тази празнота." Подчертан е реализмът в стенописите, частно в сценнте из житието на св. Николай Мирликийски. Според думите на Миятев „боянските стенописи по своята тематика, иконография и стил носят белезите на едно офиниално из-куство, в което всичко е отмерено и дълбоко обмислено". Те принадлежат по негога прененка към произведенията на търновската живописна школа. За-служава да се припсмни еще и твърдението на автора за стойността на пор-третиите изображения в Бояна: това са според неговите думи „един от най-хубавите пертрети, конто византийското и изобщо европейского изкуство е създало през Х1П в.“; П. Делирадев — Ив. Белков, Из България Пътеводител. София 1946, с. 77, 258 ; В. Миков — Ив. П. Орманджиев, България. Бележити исторически селища и местности, София 1936, с. 10—11; Ас. Василиев, Боянската църква, Наша розина, VI, 7(57) (1959), с. 16, с пет цветни изображения. Дават сведения за стенописите : К. Р а ч е в, Бояна и Боянският водопад, Завети, 1, 11—12 (1934), с. 171—172; Ст. Андреев, Боянската църква, Венец, VIII, 8 (1930—1931). с. 9—14; П. Атанасов, За нашата икона, Духсвна култура, LXXV1 (1936), с. 635 и сл,; М. П. Цаце нко, Архитектура Болгарин, Москва 1953, с. 134 —142. Според думите на автсра „боянские фрески замечательны своим реализмом, правдивостью и точностью психологических характеристик изображенных исторических лиц — царя Константина Ассня, царицы Ирины, севастскратора Калояна (строителя храма ХП1 в.) и княгини Десиславы. Боянские росписи коренным образом отличаются от мертвой, сухой и условной византийской живописи". Й. Иванов, Средиовексвна София. Юбилейна книга на град София (1878—1928). София 1928, с. 33, 34, 36. Авторът използува някои от сведеиията за исто-рията на Бояна през най-ранния период. Според него „севастократор Калоян п:е да е имал дверци и в самия Средец, дето сега е старата Калоянова улица, около сегашната Софийска митрополия. В турско време цялата околна част се е наричала Калояисва махала — Калоян махалеси. С тсва име махалата се по-менува и в старите гурски документа за София." Д. Д ж и д р о в, Към въ-проса за запазване на архитектурните паметиици от миналото, Паметници на културата и музеи, II, 2 (1957), с. 3; М. Коваче в, Средновековни паметници. Драгалевци, Бсяна, Земен, Беренде. Сердика 1941, кн. 7, с. 21 —36; М. Д. П. [Д. П. Димитров?], Боянската църква, в. Мир, бр. 11 828 от 1938; За музейните работи в Боянската църква, Отчет на Народния археологически
поради това надписът бе преиздаван няколко пъти от различии учени: през 1855 г. от Стефан Веркович под редакцията на Янко Шафарик,60 през 1879 г. от И. И. Срезневски,61 през 1884 г. от Иван Павлович,62 седем години по-късно от сръбския учен Панта Сречкович,63 после от Льуба Стоянович,64 от Г. Ба-ласчев, 65 от А. Грабар.06 Специално историческо и палеографско изследване на боянския наапис ни даде големият български историк В. Н. Златарски,67 като езиковата страна на надписа
музей за 1922—1925 г.. Годншник на Народння Музей за 1922 — 1925 г., София 1926, с. IV; ИБАД, 111 (1913), с. 303 и ci.; V (1915), с. 207 и сл.; A. Protich, Guide a travers la Bulgarie. Archeologie, histoire, art, Sofia 1923, pp. 7— 8, figg. 11 —19: .fresques de 1259, de toute premiere importance, non settlement pour la peinture bulgare on orthodoxe, mais en g6neral pour la peinture religiettse du XIIIе siecle. Ces fresques... representent tine renovation et une nationalisation hardies de la peinture religieuse en Bulgarie par 1’emploi de types populaires pour les images du Christ et des apotres dans la Passion et d’un modele vivant (le peintre lui-meme) pour les visages dans les Fetes...*. К. T z о n e v, Un precurseur de la Renaissance. La Bulgarie d’aujourd’htii 1955, nrr. 16—17, pp. 26—27 = Bulgaria today 1955, nrr. 16— 17, pp. 26 7; V. V. Hnizdo, Vecna krasa Bojany, Bulharsko ve vystavb , VIII, nrr. 9—10 (1959), pp. 16—17; Д. Бучински, Боянската крепост при гр. Батнл, Български воин, XV11I, 4 (1940), с. 35—36; И. Мнхалчева, Портретният характер иа изображеиията в Бояна, Изв. на Инет, за изобр. из-куства, IV (1961). с. 149—177,-Ив. А к р а б ов а - Ж а н д о в а, Боянската църква, Водач, Ссфия 1960, 54 с. с 45 образа (същото издадено на фреиски). Сведения за състоялата се на 8—9 ноември 1960 г. сесия дава Ст. Михайлов, Научна сесия, посветена на 700-годчтнината от изписването на Боянската църква. Археология, III, 1 (1961), с. 81—84.— Този преглед не обгръ-ша всички ебнародвани статии за църквата в Бояна.
60 Я- Ш а ф а р и к, Писмеии споменици српски и бугарски. Гласник Ср. учен. др. VII (1855), с. 18?—190.
61 Записки имп. Академии наук, XXXIV, прил. 4 (1879), с. 10—11.
62 Ив. ПавловиБ, Три Потомака Неманьина, Гласник, LV11 (1884), с. 162.
63 П. СречковиЬ, Расправа с Константину Тиху, Глас [САН, II (1887), с. 6<
64 Л. Сто;ановиЬ, Стари српски записи и иатписи, 1, Београд 1902, с. 7, № 18.
65 Г. Б а л а с ч е в, Словенски надписи от Югозападна България, Минало, 11, 5-6 (1911), с. 3—4.
66 Грабар, Боянската църква, с. 3; La peinture, р. 117.
67 В. Н. Златарски, Боянският надпне, ГСУиф, XXXI, 10, 1935, 28 с. Срв. също В. Н. Златарски, История, Ill. Второ бъчгарско царство. България при Асеневци, София 1940, с. 476 и сл.
бе проучена едновременно от Ст. Младенов.68 Надписът бе преиздаден с исторически бележки и от Ив. Дуйчев,69 а освен това досега са обнародвани множество новобългарски преводи.70 Надписът е бил проучван още от К. Иречек през 1880 г., ко-гато споменатият учен посетил Боянската църква на 28 март. „С помощта на малка восъчна свещица разгледахме фреските и надписите, пише Иречек в дневника си към тази дата.71 Видях и прочетох надписа на Калояна Севастократора (около 12 век), на лявата страна... Надписът е хубав черен устав, неподправен, с буквата а. Трябва втори пътдадойда с някаква свещ, та подробно да го препиша." Действително на 25 юни/7 юли Иречек отново посетил Боянската църква и можал да на-прави сверка на надписите.72 Той отбелязва по този повод: „В дясната ниша фигура с неузнаваемо лице: прдстлки « (>хеь бжи Длтими^ь... мирвь снь.“ Според мнението на тогавашния местей учител, даскал Георги, трябвало да се допълни: „Владимиров." По повод на името Алтимир Иречек отбелязва,73 че съществува село Алтимир, и обръща внимание на гръцкия напис на името на болярина Елтимир от края на XIII и началото на XIV в. През 1886 г. Иречек поискал някои допълнителни сведения в писмо до Александър Теодоров-Балан относно палеографияга на надписа от 1259 г.74 Сравнително много по-слабо е проучен надписът на Алтимир. Общо трябва да
68 Ст. Младенов, Зиачението иа Боянския надпис за българската история, ГСУиф, XXXI, 11, 1934-1935,10 с.
69 Ив. Дуйчев, Из старата българска книжника. II. Книжовни и исторически паметиици от Второто българско царство, София 1944, с. XV11I, 54—55, 337—338.
70 Например: Ив. Be л ко в, Прочути крепости, с. 122; Стойков, Боянската църква, с. 6, и др. Общо за надписа вж. също М. К о в а ч е в Надписът и ктиторските портрети иа Боянската църква. Духовна култура XXXIX, 9 (1959), с. 19—24.
71 Иречек, Български дневник, I, с. 127.
72 Пак там, с. 217.
73 Пак там, с. 219, бел. 1. Издание на надписа: вж. Дуйчев, пос. съч., с. XXIII, 127, 373, с посочване за no-старите издания.
74 Вж. писмото : П. М и я т е в, Из архива на Константин Иречек. Пре-писка с българи. Документи за обществеио-политическата и културната история на България от 1871 до 1917 год., II, София 1959, с. 237 и сл., 239, 240.
се каже, че въпреки усилията на всички споменати учени аз проучване на надписите от Боянската църква тези епиграфски паметници не могат да се смятат за задоволително изяснени.
Част от средновековните български ръкописи, които някога се съхранявали в Боянската църква и за които споменава В. И-Григорович, са пръснати и подлежат на издирване, а други са изнесени оттук и са станали достъпни на науката вече отдагна. Когато на 25 юни 7 юли 1880 г. Иречек посетил Боянската църква, местният учител, даскал Георги, му разказал нещо за съхраняваните някога тук старинни ръкописи.75 „По-рано е имало тук много ръкописи — отбелязва в дневника си Иречек. Спомнят си Григоровича, Берковича (копирал надписа, спал тука); последилте книги събрал (софийският митрополит) Ме-летий и ги отнесът, подарил ги, каже, на някой русин, кой знае кому. Имало и боянски записи с местни събития (II). “ Между другото съобщили, че „имало закопани ръкописи в пода при стената надясно под Елтимир*1, което било станало „не много отдавна**. Запазените ръкописи от Бояна са два, доколкото може да се установи. На първо място това е извест-ното Боянско глаголическо палимпсестно евангелие от XII—XIII в.,76 после прочутият Боянски поменик на български владетели от средновековието.77
Боянската църква и нейните старини са привлекли внима-нието също така и на редица български писатели (Ив. Вазов, Ф. Попова-Мутафова, Ст. Загорчинов и др.), както и на художница (В. Захариев, Д. Узунов, Сирак Скитник и др.).
Направеният преглед на съществуващата литература показва на колко голяма известност се радва този паметник от нашето средновековие. Все пак едва ли може да се каже, че е сторено всичко за неговото всестранно научно изеледване и обнародване, както подобава на днешната научна мисъл и на техническите възможности.
75 К. Иречек, Български дневник, I, с. 218, 219; срв. П. Миятев, п. с., с. 269, бел. 3.
76 С. К у л ь б а к и н, Материалы для характеристики среднеботгарскаго языка, 1, Бэянское евангелие ХП—ХШ в. ИОРЯСл, IV, 3(1899', с. 803—863: Б. Цо не в, История на българский език, I, София 1940, с. 179.
77 Й. Иванов, Пэменици на български царе и нарици, ИИД, IV (1915)-с. 219—229; Дуйчев, п. с., с. XXV1I1—XXIX, 198—201, 395—397.
Разказ за „чудото" на великомъченик Георги със сина на Лъв Пафлагонски, пленник у българите
Между „чудесата", приписвани на великомъченик Георги Капа-докийски, се намира едно „чудо", което е тясно свързано със събитията от средновековната българска история. Текстът е насловен „Разказ за необикновеното чудо, извършено от светия и всеславен великомъченик Георги с пленения и неочаквано спасен младеж". Най-старинният от всички преписи, в конто е познат този текст, се съдържа в един ръкопис на бившата Московска синодална библиотека № 381 от 1023 г., писан на пергамент и сега съхраняван в московский Государственный исторический музей.1 Въз основа на този ръкопис, който носи точно определена дата, съставянето на текста би следвало да се отнесе с голяма положителност най-късно към втората половина на X или самото начало на XI в. Извадки от московская сборник с „чудесата" иа великомъченик Георги и частно от „чудото', свързано с българската история, даде в немски превод покойният немски изследвач J. В. Aufhauser.2 Като из-ползува неговите извадки, акад. Кр. Миятев обнародва една кратка бележка относно въпросното „чудо" и значението му като извор за българското минало. В своята статия нашият учен обърна внимание на думата zouzouptov, конто се среща в гръцкия текст на „чудото", и позовавайки се на никои посоч-вания на акад. Ст. Младенов, я свърза с турската дума „гю-
1 За ръкописа вж. Архимандрит Владимир, Систематическое описание рукописей Московской Синодальной (Патриаршей) библиотеки, I. Рукописи греческия, Москва 1894, с. 594.
2 J. В. Authauser, Das Drachenwnnder des Hl. Georg in der griechi-schen und lateinischen Uberlieferiing, Lpz. 1911, pp. 4—6. Към това вж. общо: Хр. Лопарев, Новейшая литература о св.Георгия Победоносца, Виз. врем., XX, 1 (1913), с. 25—50, особеио с. 42 и сл.
Българско средно век о в ие гюм" и нашата народна форма „кункума", което ще рече „меден съд“. Според него прочее думата zouzoupttov би трябвало да се смята за първобългарска по произход.3 Мад-жарският византолог Г юла Моравчик обаче показа,4 че в същ-ност думата zouzouptiov се среща не само във византий-ската книжнина, но е известна още в древността и произхожда от латинското cucuma, докато познатата у нас форма „попом “ идва от турското giigum, заето чрез Византия. Между това обаче споменатият немски учен бе издал и пълния текст на „чудесата" наев. Георги на гръцки език с добавка на някои текстове на латински език.5 Така текстът на този паметник стана напълно достъпен в гръцката, оригинална редакция.
По своето съдържание разказът представя едно интересно четиво и в същото време добър исторически извор за българ-ското минало. Неизвестният съставител на „чудото" съобщава, че против Византийската империя се навдигнали различии „за* падни народи", именно българи, угри (маджари), „скити" и др., конто не само опустошавали i раничните области, а се готвели да нападнат и „богопазената сто типа" Цариград. За да спрат на-падателите, ромейските управници наредили да бъдат свикани войските от всички покрайнини на империята. Византийският стратиот Лъв Пафлагонски поради старост обаче не можал да вземе участие в похода; затова изпратил вместо себе си като заместник своя син Георги. Според едно интересно посочване в един от преписите на „Чудото", запазено в един от най-важ-ните преписи на текста,6 събраните за отбраната на империята
3 Кр. Миятев. Нови танин за българите през X в. ИБАИ, VI (1932),. с. 281—283.
«Gy. Moravcsik, Ko-jxo6p:ov ein altbulgarisches Wort ? Korosi-Csoma-Archivum, 11, 6 (1932), pp. 436—444; срв. Gy. Moravcsik, Byzan-tinoturcica, I2, Berlin 1958, pp. 441—442. Думата се среща и в един византийски текст, приведен у Ив. Г о ш е в, Правилата на Студпйския манастир, ГСУбф-XVII, 6 (1939—1940), с. 49, 56, без да е обяснена от преводача. Към това вж. I. D(ujcev); В. Z., XL11 (1942), р. 336.
5 J. В Aufhauser, Miracula S. Georgii, Lipsiae 1913, pp. 18—43.
6 Това e cod. Ambrosianns, Sup. C 92. от XIV в. За четенето вж. посоч-ването у Aufhauser, Miracula, р. 21 nota.
войски били поставени под началството на Лъв Фока (Aeovco? тоО Фопса LTjVtxaOra атратокебаоуой'гто;). Това е несъмнено поз-натият византийски пълководец, доместик на сходите Лъв Фока, син на пълководеца Никифор Фока Стари,7 брат на Варда Фока и чичо на император Никифор II Фока (963 969).8 9 В историята на българо-византийските отношения той е известен главно с това, че през август 917 г. е предвождал сухопътните византийски войски, които претърпели тежко поражение в сраже-нието при Ахело (Анхиало, дн. Поморие) на 20 август 917 г.,!> Това посочване на текста вече дава едно указание за датира-нето на събитията, към които се отнася нашият разказ. Според думите на разглеждания извор от всички области и земи на Византийската империя се събрали „безбройни множества войска". Двете неприятелски войски се срещнали в някакво „неудобно крайморско място" в земята на византийските врагове. Неприятелите се вдигнати внезапно, изненадали ромейската войска и й нанесли тежко поражение: едни от ромейските войници били избити от меч, други се издавили в морето, трети били стъпкани от конете или пък погинали по друг начин. Саме някои от византийските воини попаднали в плен. Цялото това описание на сражението отговаря напълно на онова, което знаем от другите исторически извори за българо-византийската война през лятото 917 г. Посочването на нашия извор, че като участници във войната против империята бичи мад жарите, заслужава особено внимание. То не е засвидететствувано изрично в никой от другите исторически извори за събитията, обаче не изглежда невероятно. Като се изключат споменатите в текста „миди", сиреч
7 За него вж. подробно: Н. Gregoire, La carriere du premier Nicepliore Phocas. Прсарора elg 3т. Кир1амЗгд='ЕХХгрдхал>7гхрхрп;|1х (4) (1953), pp. 232— 254; idem, Heros epiques meconnus. La Notivelle Clio, IV (1952), pp. 378 sqq. срв. V. L(aurent): B. Z., XLVII (1954). pp. 226—227; F. D Olger): ib. p. 227.
8 За него вж. G. G u i 11 a n d, Etudes sur 1'histoire administrative de By-zance. Le domestique des scholes. Revue des etudes byzantines, Vlll (1951), pp. 27—28.
9 За събитията общо вж. В. Н. Златарски, История 1, 2, София 1927 с. 382 и сл. За самите военни действия вж. Щ. Атанасов, Ив. Дуйчев Д. Ангелов и др., Българското военно изкуство през феодализма, София 1958, с. 177—183.
мидийци, конто никога не са обитавали областите западно от Византийската империя, посочванията за участието на угри, скити и турки, с конто имена византийските извори често са назовавали маджарите,10 трябва да се свържат единствено с маджарите и да се допусне, че българският владетел във вой-ната против империята през 917 г. е използувал и тях като съ-тозници. Отъждествяването на „скитите" или турките с печене-гите е недопустимо, защото е известно, че самата Византия тогава е направила опит да ги използува като съюзници против •Симеон, без обаче да постигне това.11 Изброяването на различии народи като врагове на империята очевидно съставя агиограф-ско преувеличение. В същност най-правдоподобно е, че се от-нася до българо-византийската война от 917 г., в конто главните действуващи сили са били ромеите и българите. Гово-рейки за това, че враговете били заплашвали самата византийска столица, съставителят на разказа има пред вид вероятно никое от българските нападения против империята през по-раншни години — най-вероятно нападението на Симеон през есента на 914 г., когато в ръцете на българите паднал градът Одрин и ромеите очаквали българските войски да продължат похода •си към самата византийска столица.12 През 917 г. нападател-ните действия са били предприети от страна на самото визан-тийско правителство, което обстоятелство се потвърждава и от текста на „Чудото". Ако неизвестният византийски агиограф съобщава, че набирането на войската било извършено по раз-горедба на „обладателите на ромейския скиптър" (ot.. та 'Pw-jiattov GXTjTTcpa хятеуоутес), в това свидетелство трябва да съзрем още едно потвърждение, че се отнася за събитията през 917 г. когато властта на империята се намирала в ръцете на малолетняя император Константин VII Багренородни (913—959) и на майка му Зоя, четвъртата жена на Лъв VI (886—912). В „Чудото" изрично е споменато, че византийского правителство било
>о За това вж. Gy. Moravscik, Byzantinotnrcica, 11, Sprachreste der Ttirkvolker in den byzantinischen Quellen, Berlin 19582, pp. 280, § 6; 321, § 3! <рв. G. Czebe, De filio ducis Leonis. LJj adat 1023-bdl a bizanci OufTpoj лёрпёуге, Magyar Nyelvor, LV1 (1927), pp. 47—52.
u За подробности вж. Златарски, п. с., с. 383, 384, 386 и сл.
12 За събитията повече вж. Златарски, п. с., с. 378 и сл.
събрало войски от всички краища на империята, което се по-твърждава и от другите наши исторически извори.13 Във вул-гарногръцката преработка на текста очевидно все с чисто агио-графска тенденция доместикът на сухопътните византийски войски Лъв Фока е посочен като византийски император с цел да се изтъкне участието на самия византийски василевс в сра-жението. За сражението при Анхиало агиографът се е ограничил да даде само общи данни, изтъквайки единствено пъл-ното поражение на ромейската войска. Общо взето, 4 Чудото на свети Георги“ трябва да бъде използувано като един от доб-рите и надеждни исторически извори за българо-византийската война през 917
В този паметник обаче представят интерес и онези сведения, които се дават за случки, станали след сражението на 20 август. По думите на ‘житиеписеца веред попадналите в български плен византийски войници се намирал и младежът Георги, синът на 'Лъв Пафлагонски. Докато основният текст на „Чудото" съобщава, че момъкът бил отведен като пленник от страна на~някакъв български „племенен начал ник" (кара tivoj ЕтМруои), което трябва да се тълкува в общ смисъл, тъй като по това време в българската държава племенното деление вече е било надживяно, то една от вулгарногръцките преработки предана това с явно засилване, именно, че пленникът бил отведен при „владетеля на българите" (efc t6v ao-bev-^v t&v BouX-yapwv). В по-нататъшния разказ интерес представя съобщението за използуването на военнопленници като роби за домашна работа. В текста се казва между другото, че плененият младеж: било оставен на служба в готварницата, за да се грижи за приготовляване на топла вода за своя господар. В това сведение има загатване за съществуването веред българските пър-венци на познатата служба във византийския двор на т. нар. нипсистиарии.14 Тавматургическият елемент в разказа е изразен в съобщението, че на празника на св. Георги (23 април ст. ст.) на следната (918) година младежът бил спасен по чудотворен
*з За подробности вж. Златарски, п. с., с. 383 и сл.
14 За тях вж. специално R. Guilland, Etudes de titulature byzantine Les titres antiques reserves aux eunuques. Revue des dtudes byzantines, XII (1955), pp. 50—52: 1. Le chef des balutions.
начин от светеца и върнат в дома на родителите си. Като се •отстрани този тавмату ргичен елемент, тук може да се изтъкнат две интересни подробности. Първата се отнася до употребата на т. нар. к у кум ион, сиреч меден съд за затопляне на вода. Тук е засвидетелствувана една занимлива подробност в бита на балканските народи от средновековието.15 От разказа за станалото „чудо" се разбира, че младежът бил уж грабнат и понесен във въздуха тъкмо в момента, когато се изкачвал от готварницата по някаква стълба към помещение в по-горен етаж на жилището на българския болярин, гдето попаднал като роб-военнопленник. Това сведение ни подсказва една особеност в строежа на средновековните болярски жилища в България през онези времена. Най-сетне заслужава внимание упоменани-ето на текста за наличието на повече роби в дома на един болярин от X в. — агиографът говори изрично за „съроби" (cuvSo-jak). Разказвайки за чудотворното избавление на роба военнопленник, житиеписецът съобщава, че когато момчето не-очаквано се явило в бащиния си дом, то било облечено в „българско облекло" (pyjAyap'xijv gtoatjv) и държало в ръката си съдината с още топлата вода. Трябва да се съжалява, че агиографът се ограничава и тук с едно твърде общо посочване за своеобразието на българското облекло — наспроти облеклото на византийците, без да даде никаква конкретна подробност, с конто би могъл да обогати или уточни другите наши известия за средновековното българско облекло.16
Разказът за „чудото на свети Георги със сина на Лъв Пафлагонски" следва една доста широко разпространена агио-графска схема, именно чудотворното освобождение на пленник от чужда робия. Тази схема се повтаря например в едно друго „чудо" на светеца, който бил освободил попаднало в плен у
ть Никои интересни допълннтелни сведения вж. у A. Z е k i V а 1 i d i Т о g a n, Ibn Fadlan’s Reisebericht. Leipzig 1939, p. 232.
Миятев, n. c., c. 283, правилно изтъква, че тук имаме ,едно потвърж-дение иа факта, че българите през X в. носели свое национално облекло, което се отличавало от византийского" Общо за облеклото на българите от оиази епоха вж. Jord. Ivanov, Le costume des anciens Bulgares. L’art byzantin chez les Slaves. Les Balkans. Premier recueil dedie a la memoire de Th. L'spensky, Paris 1930, pp. 325—334.
арабите от остров Крит момче от Митилин.17 Подобно „чудо" се приписва на св. Николай Мирликийски, конто спасил от чужд плен Василий, сина на Агрика.18 На св. Димитрий Со-лунски се приписва спасяването по подобен чудотворен начин на попадналия в плен у македонските славяни епископ Киприан.19 Към същата агиографска схема трябва да се отнесат и никои други агиографски разкази, например за спасяването на пленения от българите през 811 г. византиец патриций Петър20. Всички тези разкази за „чудотворно" спасяване от чужд плен отразяват наивната вира на средновековните люде, че един или друг пленник, завърнал се от робия, е бил спасен само чрез свръхчовешка намеса. Трудно е да се установи при всеки отделен случай какви реални исторически факта се крият в осно-вата на даден разказ от този род.^В разказа за „чудото на света Георги със сина на Лъв Пафлагонски" обаче се съдържат редица подробности, конто имат пълно потвърждение в позна-тите и установени исторически факти от българо-византийската война през 917 г. Това дава основание да се приеме, че този разказ почива върху достоверни исторически сведения^ към конто е бил добавен чудотворният елемент за спасението на пленника Георги от български плен.
Както изглежда, разказът за въпросното „чудо" е намерил доста голямо разпространение. Освен книжовната версия запа-зена е и една простонародна гръцка преработка. Ръкописът, в който се намира тази преработка, именно cod. Athous loasa-phaion nr. 308, датира от най-ново време (1878 г.),21 обаче е не-съмнено, че това е само късен препис на текст, възникнал много по-рано. По съдържание22 простонародната гръцка преработка стой твърде близко до книжовната версия, като се отличава само в дребни подробности и съдържа добавки, на-
17 Aufhauser, Miracula, pp. 100—103.
19 G. Anrich, Hagios Nikolaos, 1. Leipzig — Berlin 1913, pp. 188—195, 198—203.
19 Miracula Sti Demetrii, V, cap. 209: M i g n e, P. Gr., CXV1, col. 187 BC.
20 H. De 1 e h a у e, Synaxarium ecclesiae Constantinopolitanae, Bruxelles 1902, coll. 791— 794.
21 Срв. Aufhauser, op. c., pp. Vll—XI, описание на ръкописа.
22 A u f h a u s e r, op. c., pp. 19—39, издава текста на тази вулгарногръцка преработка като успоредина към книжовната версия. Изданието на вулгарно-
правени за по-голяма яснота. Въз основа на вулгарногръцката преработка разказите за „чудесата" на Георги Победоносец били преведени на български, и то, както изрично се посочва25 още през втората половина на XVIII в., а вероятно и по-рано. В този български превод на „чудото" с младежа Георги24 се съдържат някои сведения, за които не може да се установи дали преводачът или преписвачът ги е намерил в своя първо-образ, или пък са иегова лична добавка. В една от тези добавки е казано, че българо-византийската война станала по времето на византийския император „Константин Осми (1), Баг-ренородния, сина на Лъва Премъдраго", което очевидно представя грешка вместо Константин VII Багренородни. По-нататък се посочва, че „тази победа над гърците била през месец август", което потвърждава напълно предположението, че в раз-каза става дума за сражението между българи и византийци на 20 август 917 г. Може прочее да се предполага, че преводачът ще да е разполагал с гръцки първообраз, който е бил по-пъ-лен, отколкото познатият днес гръцки текст и е съдържал няколко важни допълнения.
Разпространението на „чудото" с Георги, сина на Лъв Паф-лагонски, у българите се потвърждава и чрез наличието на един български ръкопис откъм XVIII в.23 В този ръкопис, писан на хартия (размери 19,8X14,5 см), на първо място се съдържа житието на св. Георги (без началото), после разказите за няколко „чудеса", между които (л. 16—19’) и „чудото"
гръцката преработка в книгата на Дамаскин Студит 0ij3aapij (преиздадена от М. I. Saliberos в Атнна през 1926 г.) (срв. М о г a v с s i k, op. с., I, p. 441) ие ми e достъпно.
23 Вж. Сказание за страдания н чудеса святаго славнаго велнкомъченнка победоносца и чудотворца Георгия. С прибавление как ся е създала Святая Атонска Зографска обите.т и как са ся явили чудотворните нкони святаго-Георгия в тая обител. Събрано и списано на българский язык в 1872 г. охридскаго българскаго митрополита Натанаила, собрата Зографскаго братства. Издава се в полза на св. Зографска обнтел. Пловдив 1895, с. 62, бел.; с. 67, бел. Вж. също преизданието (със съкращение): Живота, страданията н чуде-сата на светаго велнкомъченнка, победоносца и чудотворца Георгия. Издава м-ра Св. Георги Зограф в Света Гора, 1906, с. 57, 58.
24 Вж. Сказание, с. 43—47, пето чудо ; Живота, с. 40—45.
25 Ръкописът е частно притежанне и ми бе отстъпен любезно за изпол-зуване през септември 1945 г. от проф. Васил Захариев, художник, за което
със сина на Лъв Пафлагонски. Ръкописът е донесен от Само-ков и може би трябва да се свърже със Света гора. Тексты с „чудото", което ни интересува, стой твърде близко до по-знатата вулгарногръцка преработка. Тъй като това е единст-веният познат засега, доколкото ми е известно, български превод на „чудото", запазен в ръкопис, текстът му е даден тук заедно с текста на вулгарногръцката версия. За популярността на това „чудо" обаче говори и изображаването му върху ня-колко български икони от XVIII и XIX в. Върху една от тези икони, произхождаща от Трявна (сега в Националната худо-жествена галерия) и датирана в XVIII в., са съчетани изображе-нията на подвига на светеца с погубването на дракона, спася-ването на царската дъщеря и пренасянето на освободеното от български плен момче от Пафлагония. Образът на младежа Георги заслужава внимание: младежът е представен в народна българска носия от времето с кърпа за изтриване и със съд топла вода в дясната ръка.26 Същият мотив е възпроизведен и върху друга икона на светеца, конто също произхожда от Трявна и се съхранява в Националната художествена галерия. Рису-вана е от зографа Кънчо Цангов Захариев от Трявна, 1856 г.27 Не е трудно да се намерят също и други подобии икони из нашите църкви и манастири. За съжаление познатите наши изображения на „чудото" със сина на Лъв Пафлагонски про-изхождат от сравнително неотдавнашно време. Възпроизвежда-нето на това „чудо" върху български икони от епохата на на-шето национално Възраждане показва, че някои подробности от сюжета са били забравени. По същина „чудото" има про-тивобългарска тенденция. Неговото изобразяване напомня ико-ните, върху конто е представено как св. Димитрий Солунски
му изказвам сърдечна прнзнателност. Ръкопнсът е писан от една ръка с простонародна реч. Началните листове липсват, брон всичко 31 листа. Между .чудесата” тук са даденн: „чудото” със стълба на вдовината; „чудото“ с да-реннето иа малкото момче; „чудото* с плененото момче от остров Мнтнлин. Към „чудесата* е прибавено (л. 21) едно наставление за необходимостта за празиуване на празника на светеца. В ръкописа има няколко дребни бележкн без особено значение. Нал. 25’ се поменуват .Индже Барактар“ и „Зурит (?)> Барактар*. На л. 24—27, ЗГ някакъв хлебар записвал своите сметки.
26 Национална художествена галерия.
27 Национална художествена галерня.
тюгубва пред стените на Солун българския цар Калоян през 1207 г. Може да се предполага, че изображения на „ чудото “ със сина на Лъв Пафлагонски са се явили в иконографията на светеца, представян обикновено като драконоубиеи или воин,28 твърде рано. Появата на тази сцена върху една сръбска икона от XVII в.29 и в стенописите на църквата „Св. Георги" във Воронец (Румъния) от средата на XVI в.30 показва разпростране-нието на сюжета в изкуството на други страни и подкрепя предположението, че проникването на този сюжет в изобрази-телното изкуство ще трябва вероятно да се отнесе още към средновековието.
Тук са приложени текстът на „чудото" според споменатия български ръкопис и като успоредица гръцкият текст от cod. losaphaion 308.
И друго чудо слишаите що учини великомученикъ Георгии
Хр(и)стиАне що беху ва градъ пафлагеонски31 много любовь имеАху стому Георъгию, едина црква соградиха ва име великомученику Георгию и на всако лето сабираху се хр(и)стилне на празникъ наи много, конто беху наблизу при града Амаст-ридскаго и на онова место наблизо при една река зовесе Икиа-кусъ. На онова место (имаше) «т старо време една црква ве
28 За траднционната иконография на светена вж. главно: Jos. М у s 1 i-v е с, Svaty Jiri re vychodokfestanskem umeni, Byzantinoslavica, V (1933 34), pp. 304—375; В. H. Лазарев, Новы') памятник станковой живописи XII в. и образ Георгия-воина в византийском и древнерусском искусстве, Виз. врем., VI (1953), с. 186—222; М. В. Алпатов, Образ Георгия-воина в искусстве Византии и древней Руси, ТОДРЛ, XII (1956), с. 292—310; И в. Гою ев, Един средновековен барелеф от Созопол. Принос към иконографията на дра-коиопобедителите-конницн св. Георгн н св. Димитър във византийского из. куство, ГСУбф. VI (1928—1929), с. 1—110.
29 М у s 1 i v е с, ор. с., р. 346 ; tab. 1.
30 М у s 1 i v е с, ор. с., рр. 340—341; tab. IX, 2, с три сценн от „чудото* със снна на Лъв Пафлагонски; срв. също други вести, рр. 352, 362. Вж. и D. Т а 1 b о t Rice, The accompanied Saint George. Actes du VIе Congres international d’etudes byzantines. I, Paris, 27 juillet—2 aout 1948. II. Paris 1951, pp. 383—387, и монте критически бележки: Due note di storia medievale. By-.zantion, XXIX—XXX (1959—1960), pp. 259—261.
31 В средата на думата ПАФЛАГЕОНСКИ има пеню зачертано.
ликомученику Георгию, а (въ) она* црква много чудеса бива-ху. Имаше некой добаръ христи*нинъ, беше му име Лавъ. Имаше бл(а)гоговену жену, име и беше беофана. Тара32 жена много милость имаше на великомученика Георгий и неишй мужъ беше воинъ. И сасъ веофана родиха едно мушко дете и на-учиха го книп'а и ради милость стому Георгию поставиха му име Георгие. И много милость имаха на него родителе негови.
И ва онова време и лета подигоха се воргаре си и татаре и мидиане и турни и поставише себе цра и куде идеха робеха и обираха. Тога беше цръ Фока. И прати повеление по всю державу свою да се сабиратъ войска на помощь хр(и)сти*номъ. И воинъ Лавъ нема що да чинитъ, що беше старъ и не можете да доиде на войска и рече да прати сина своего Геор-па. Тога беше син му Георги* .к. годинъ. Кога дойде време да идатъ на войска, «цъ му и мати му узеха го за рука и приведоха го предъ ^бразъ стаго мученика Георги*, са слъзи молеха се стому и жално рекоха: ние, раби твои, доведохме возлюбленаго сина нашего и тебе го предаваме, ти да го учу-вашъ и да го научишь. Тебе го предаваме, та паки да ни го приведешь и ние да прославиме име твое
Тако се молиха великомученику Георгию и предадоха сина своего. И Георги* поцелува свои любими родителе и тога ^(т)иде Георги* сасъ другите воине. Неговъ оцъ и негова мати секи днъ идеха у црковъ стому Георгию и молеха се да се помолитъ бгу ради нихнаго сина. ДОтиде Георги* сасъ другите воине тамо где беху се сабрале другите вери и чекаха кога да се ударатъ супротивици. Презъ нощъ доидоха и удариха греческа войска: едны посекоха, а други побегоша, а други поробиша и думаха имъ да се «трепать «т вера. Едни се пре-даваха, а други сто*ха твръдо на веру и затвараха ги, «т глади умираху. А юноша Георги* сасъ помощь бжи* и сасъ молитва своимъ родителемъ избави го б(о)гъ «т самрътъ и не пати никое зло, но кога го уфатиха воине и заведоха го и
82 ТА1А в ръкописа е поправено от зачертано ТАА-
Българско среди о век о в ие предадаха го кнезу блъгарскому. И онъ, кога го виде кротко момъче и прилично, узе го себе за слуга.
И негови родителе кога разбраха како се пороби нихенъ синъ, днъ и нощъ жалеха и плачеха. Неговъ «цъ Лавъ плачете (и) нареждаше: „Дека си, чедо мое Георгие,. сте ^чима моима,33 жазлъ старости моей. Азъ самъ не идохъ сасъ моа старость да умру како що ми приличаше.** Такоже и мати иегова «т глубина сердца своего ваздихаше и нареждаше: „Дека си сега, сину мои Георгие. IVt дека да почну да плача, кое пръво да реда, дали те сапротивници посекоха или диви Звереве изедоха те. Не знамъ, що се учини сасъ тебе, сину мои.“ Други дни плакаху и паки се утешаваху. А кога доидеше празникъ стому великомученику Георгию, никако не можеха да се оутешатъ «т слъзи. И они почеха да чинатъ празникъ стому Георгию. Кога «четоха вечерна, викна Лавъ неколико гостине да ги гости и седоха на тръпеза и почеха да Адатъ, да пиютъ и оратеха. Доиде речь и ради воина Георги^ и единъ рече: нели беше некога и Георгием седеше заедно на трапеза сасъ насъ и славехме великомученика Георги^.
Тамо дека беше заробенъ при болъгарскаго кнеза кога доидеше празникъ стому Георгию и онъ жалеше и тужеше и го-вореше: „Сега мои родителе чинатъ празникъ стому мученику Георгию, азъ самъ продаденъ ва чужда землл ва робъст(в)о. На, свети великомучениче Георгие, помози ми добре да слугую г(оспо)дину своему1*. И тако духаше «гнъ и гре^ше вода да се «мие г(оспо)динъ. „И да ми да видимъ мои родителе мо-лимъ те, с(ве)ти Георгие.“ 1а некакова чудеса хощу да скажа на ваше г(оспо)дъство и да не речете било това що ви ка-зуемъ що не може никако да биде. Кога бгъ рече може да биде. Слишате что хощу да реча.
Кога грееше вода Георгий беше вечеръ и поиска г(оспо)-динъ да се омиетъ. Идеше Георги^ и дръжеше ибрикъ у раце и 1деше на чардако и срете го сты и Аздаше на белъ конъ и рече му: „Пршди и седи зади мене на кона.** И качи се юноша
33 Очевидно: свете «чима моима...
Георгил на коно, за единъ часъ наидоха се у домъ оца своего. И васи людие седеху на трапезу. Кога го видеха васи станаха гологлави, великимъ гласомъ вазупиха: „Г(о)с(по)ди помилуй." И негови родителе падоха на земли како мрътви и за много часъ едва се свестиха и почеха да го питатъ како се учинило, и’нъ рече: „Азъ бехъ се наготовилъ да посипемъ вода г(оспо)дину моему и да седнетъ да вечератъ. И срете ме некой младъ мо-мокъ. Беше убавъ у лице и Аздаше на белъ конь. И рече ми: „Седи задъ мене на коно", и азъ возъседохъ и дръжехъ иб-рикъ на десна рука и наидох се ва домъ «тца моего."
Негови родителе много бл(а)годарение сатвориха стому. И рекоха негови (родителе): „Благодаримъ те, великомучениче Георгие, верно и право сатворилъ еси сасъ насъ, како що ти поручихме и предадохме ти сина нашего и рекохме да ни го доведеши живо и здраво. Тако ти поручихме, тако и савръши. Но не знаемъ днеска что да чиниме, дали да се радуваме защо доиде синъ нашъ, или да славиме той частни празникъ и да благодариме тебе, бл(а)годетелА нашего." Такова благодарение бл( а)годареху родителе Георгиови и узеха ибрикъ и сина своего Георги а и поидоха ва црковъ стому Георгию и васу нощъ сатвориша молба и м(о)л(и)тва и хваление и благодарение стому великомученику Г(е)оргию. Тако сатвориха родителе Георгиови.
’Exepov 9-аэра napdSo^ov той pEyaXopdpxupoc xat йаирастои Гешрусои лер1 той apnao^EVTo; veou.
Kai аХко 8е iHzGpa &aupaaxiv xat лараЗо^оу ахойсатЕ той peya-Xopdpxupo; Гесорусои.
Ot yptcxtavot опои eivat E?g xijv LlayXayovtav, ?youct pEydXvjv dya-itrp xat ntartv etc xdv peyaXopapxupa Tewpytov xat vaou; лсрюсой; xal реуаХои; gxapvav лоте si; rd fivopd xou, xat xd-ite yp6vov iwpxa-^av xrjv sopx^v xou, xat paXtaxa Scot eivat si; xd neptyoipa xijg ’Apao-xptSo;. st; auxov youv xdv xdnov, nXijc£ov той лотарой dvopa^opivou Ixtax6g, f(Xov si; той; лаХаюй; xatpou; vad; той реуаХорартиро; Fewpytou, fii; x6v 6nolov vaov el xt; xai EniqyaiVE pexd лг'схеы;, лараита eXap'iavE тб £r/ojpd xou. dv&pwno; xt; ivipaxt Aetov,
Euaspi;; za! -ророэр.гуо; tov frcov, E?'/E yuvalxa орВ-эбототат^у za! Ttpt’av бубрат: 0Eoyav<b. opot'av Et; zsz ipzziz тоэ xat st; ts; xxXwgjve; тоэ. Etyav ог ~iaz:y xa! ауйлт;У лоХа^у e:; t6v рЕуаХорартира Fstopytov ха! ха^ехасту,'/ f(pspav dsv ёХвтлау ало tov vaov тоэ va z'oy лроахи-yo'jy sxapvav os zdfl-г ypovov Tijv рутдтт/г too e:; та; xy’ тоэ ’A~pt-ac'ou pr(vo;. 6 ds Astov ёхв!уо; гдоу страткотт;;, xat рё ласау zo~> zapdtav 8-.i,pizz zi,y GTpaitwrtxijv йлт}р£с:ау. ёуЕУУт(сау уоэУ za: KaiSiov apGEZxov xat e:; xi;v ауалт^у тоэ ayt'oy IjiyaAav to xat to ovopa I'Etbpytov za: ураррата i8'.ox'/&rt xa: ipafre, xat ло:лоу w; та рат:а тои; то Etyav ot yovfil; тои xat di.ot ol ёо:хо: too povov ало tvjv йра:6тТ;~а zvj v.xl Ti(v yvftGt'v тои.
E:; EZEtvooc os тоэ; xatpoti; eouvay-bTjaav ot BouXyapot, ot Оэуро:, ot ^z’j'&at. ot MVjoo: xa! ot Tojpzo: xat ёотрмесау iotxrjv тоэ; pact-AEt'av xa: л£р:латойУт£; exo-'poEuav та бХбуира тои; хаотрт;. 6 8г ^aatAE’j; 'I’tuza;. w; [TactXs'j; блоэ rpov тбте т^; KtoVGravrivewroAEto;, sgte:aev optapoo; Etc ла'/та толо’а va auvayfl-o'jv SXo: ot отрат1б>та: Etc por,^E:av t&v yp:CT:avwv pi; ?yovxa; Os б отрат’сотт,; Aswv Tt notijaat C:a z8 ^ftpxz za-j, ероиАГ^'Т/ va gte’Xt; tov utov тоэ ГЕыруюх tov лб?.Еро>. 6 os Г£Й>ру:о; tjtov tots iw; stxoat ypovwv лаХЪ;-zaptov otxv 8г r(Tov ij б’.атЕтауре'гт; ^pipa va t6v gtei'at;, гл^рЕ tov ало то угр’, тоу броу pe Tijv yuvaixa тоэ xat илт;уЁ tov Et; tov vadv too рвуаХорартиро; ГЕо>ру:оУ xat tCTapEvo; ёрлроа'&ЕУ st; Ti;v E'xova тоэ aytou xAatovTa; eXsysv''’ „"AytE тоэ В’ЕОэ рЕуаХорартэ; TstupytE, Et; soeva -apaS.'Sopsv tov ^ya^pevov pa; utov tov auvovopaTOV oou. ay уэлаСЕ tov. аэ киргруг^ё tov, <tj хатеибй.оОЕ tov, ot yeps tov лаХгу yspov si; та бл;о<о. йалвр аой tov KapaS'Sopfiv, S:a va о o; a stope v to лауауtov зои б'/ора ха^гхаатту; ^pepav."
Аэта xat лЕр:сабт£ра sirav ot yovfit; тоу ел£:та EytXrjoiv tov xai алёат£:АаУ tov ps тоэ; dtXXou; атрат:юта;. za! ало tote xaifs-zaaT7;V rjpcpav 8г eXstKav ало то va л^уасуоиу e!; tov vadv той aytou va KpGGEuywvra: 3:a tov ulov too;.
'0 Ss uto; tod; xat ol aXXot GTpa.TttoTat uTrfJyav st; tov толоу блой y(Tov та eD-vr, ixslva pastopfiva, xa! ExapTspoOcav лоте va xapouv Kokepov. tote та ptapmaTa sS-vr; exsiva Sta vuxto; xat 2;ayva елаУЕ-р7;хау тоэ; страт:мта; xa! dXXou; piv ехатахофау, aXXoug Ss есхбрЛ!-cav, aki.ou; ёл'ааау xat edscav тоэ; xa! ёл^рау тои; Sta axXapou; аХХои; 5ё avdyxacav va dpVTj-H-ouv t^v yptGTtavtoGuviQV. xat ёхЕГУог pi; •{(•eXovte;, алёВ-avav ало tv;v KCivav ха! 8:фау. 6 Ss I’ewpyto; то лаХЛг,-
xaptov dm t^v por^stav той Феоб xai tv(v suyv/v Tftv yoveftv тои ёсри-Хауфу} апо Ф?\ато7 xai ini nXrjyrjV. povov 5г si? стратсФт^? ёп'асг tov ^amavov xai dpXapov, xai unvjys tov si? tov аиФ-EVTjjv twv BouX-yapwv. ixetvo? 8г, to? tov ecoev eupopcpov xai sntSeftov. Ssv tov e5eg-psuGEV, aXXa tov defies Xutov va tov unrjpETfj.
Ot 5г yovEt? tod Ёрютйхта? ^pipav nap’ ^pepav, ejiafrov ty/v uno-Ф-EGtv xai хафЕхастт]» ^pspav exXatov xai sS-p^vouv апар^уор^та Strav 5h unv^yatvav si? tov vaov тоб aytou Геируеоо, nsptGGOTspov e-iipr/vouv xai ExXacov xai eSeovto tov a'ytov va ёХгиИгриа^ rov utov тои? ano ttjv aiypaXtoa'av, iav Eivat £tovTavc? 5т t oev r^eupav av £<oVTavo? Eivac fj апофаррехо?' xai той? psv aXXou? xatpou? siyact napr^yopiav та 5a-xpua tod;" 5rav 5s enXrjGiaGEV ёортг; той aytou FEiepytou, nsptaao-Tspov avanTEV xapS.'a too? si? tt;v aya7tr(v той осой Ttov. 8pto? рета noXXftv Saxputov apouXr^Gav va xapouv xai exsivr^v Tijv EopTTjv той dyiou. xai то apya, §Tav Epyfjxav ano tov ecnEptvov, en'^ps tod? eupe-S’EVTa? xptGTtavo’jg о Afirov, 6 пат^р той ттаХХг;хар:ои exEt'vou va tod? tptXsua^’ xai SXXot tod? sig ttjv Tpans^av aXXo 5ev ava^Epvav пара 5ta tov uiov tod I’Ewpytov, nffig tov anspacpEVov ypovov ^tov xai аэто; Eig тд трапезе xai tote 5sv tjtov exsi. v.xi dc7),oi psv ExXatov, aXXot 5г гпа-pT/yOpO’JGaV tod? yovElg tod.
Kai 6 ГЕирую? ог 6 uiog too, exe! опой ^tov eig ttjv BouXyaptav, yvwpi£ovTag ttjv fyispav той ay.'ou, ExXaiEv апарт<у6р^та xai mxpffig xai рЕта Saxpuwv то сайта сХгугУ „TApd yE noaot va yatpwVTac xai va EbtfpaivwvTa' sig TVjV pvr^prjv той aytou [’Еирусои, xai eyw 6 eXeecvos Eijia: sig та f£va, sig t^v acypaZowtav. dpd yE noca Sdxpua va yuvouv 6 пат/jp pou xai Р^ЛйР l100 wpav etout^v, опой 5г» рг pXinouv, va параата-H'tb sig той? cpcXou? pa? xai yEt'rova?! тауа ano tjjv Xutttjv tod? na>? va xapouv rijv eopTTjv тои?; пй? va SsyfrffiGt той? cpt'Xou? twv; nto? va Ss^ttcS-ouv та aXXa naZZ^xapta tt;? yscTovca?, §Tav guXXo-ycc-iWjv t5 ovopa pou; r; nffj? va nspvo'jv t)jv eniXotnrjV тои? ?w^v; aXXa, w dytE той в'Еой rswpyts, po^-it-sc pou xai epeva тф 3ouX хаки? tov acpevTJjV pou. iav sivat xai to fteXTipa gou va iSto поте той? yovEt? pou, a? y£V7j xai айто yXrjyopw-TEpov, oaopai gou.“ таита aXsyfiv 6 Tswpyio? xai avayxa^s xai t^v GTiav va yEVZj yXcov to vspov va yucr; tov auB-EVTTjv тои va vtnTTj.
Twpa оной S'eXo) St^yr;®^ t5 napspnpoGfl-sv, ахоисатЕ, баейтато: патере?, va cStjte Фабра, опой Exapsv о ayco?. xai pij Ф-аирасате it поте? Et? то Фабра, xai апсстг;СЕт£, от: st? тг/v Suvaptv тоб Фео6 тспоте?.
Sev dSuvaTEl, pr(8i stvat xdvEva л'потес слои Siv SuvaTat c iteoc va notrjGy. axouaaxE ycuv xai та int'Xotna той А-аиратор.
"2pa ijrov той SEtnvou xat syupfiuGEv 6 ai.-H'EVTr^ too vspiv va vtnr^ xai tty <">pav слои dvcpatVE тт/v cxaXav to naXXrjxaptov pi to yXtov VEpov Etc to yspt [jacT(7)vrac xai rd xouxouptov, yatvsTat 6 peyac Геыр-ytoc endvw Etc ttjv cxaXav xaoaXXdptp sic aXoyov aanpov xat Xeyst TOV ,,’EXa, xapaXXtxa е8& Etc: Ta Cntcfrsv той dXdyou". xat napeu{E>{ inr^TjGE тб naXXtxaptov xat ExapaXXtxEuaE. xai ttjv wpav exeIvtjv na-раита Efip&h] Etc то cntTt той, psaov тт;с трапезе twv Ebps^ivTwv dvSpwntoV xai wc tov EtSav, SXot roue Expa^av rd ,,Kupte eXe^gcv". ol Si yovsic тои ало ttjv yapav touc xai ало tov Saupacpov touc Enscav eJc TTjv yijv atptovot ixav^v wpav. ot aXXot yoOv ol auvsupsfrEVTEc EpwTTjGav tov, л&с eupc^T) exeI. аитде 8г рЕта noXXi^v fipav, tbcav jjX'fi-jjv Etc tov EauTOV той, apytas xat touc iStrjydTO to tiavpa oTt“ ’Eytb EXaya Etc tt(v fipav той SeIttvou, va yucto vepov tov au-ftivr^v pou va vtnrff xai dvs^atvovTac ttjv cxaXav, т/Зрн p.E dvflpwrog Xeuxocpipog xa^aXXdptc £-C dGлpov aXoyov, xat pi арлаЕе, xai $aupd£fo xat iyw л©с EupE-ihjxa eSw лараита".
MfiTa 5i wpav txavijv EG^xwfl^Gav xat ol yovstc ttjv y^v xai ipytcav va 8oEa£ouv tov ti'Eiv xai tov айтсО рЕуаХорартира I'EG’pytcv. xai Sarj yapa xat dyaXXtactc EytvE тд Еолсрас exeIvo eIc to GntTt Tffiv yovEwv той, лыс va ttjv St^yrjfr?] Ttvac; ?; та уХихоучХ-фата той ла-трос тои xai TTjc рг/трос тои, л«*с va та Е?лг( dvflptimoc: ерхос tbcav EpEpattM^oav, 8Tt лб>с eytvev unoS-ECtc, ё01а;ю1рао-&^ бХос б Хаос xai ertsv апо то vfipov exeIvo то yXtov. xai togov epor^CEV т; прЕС-psia той aytou, бтс бХоис ЕуЯасЕ тойр Eupeflevrac. т6те Eir^pav t6v TEwpytov ot yovEic тои xai cl eStxot тои, xai {ntfjyav e£{ tov vadv той jteyaXopdpTupoc; Tscepytou xai oXovuxtIc ejyaptGTOflVTEC tov aytov, eXe-yov: „EuyaptGroupsv ge, aytE той Ьеой, Etc Tijv yXrjyoprjv god po^stav, 6ti Sev inapElScc та Oaxpua xai тоир avacTEVaypoic P-aS. SXXa toe yopop xai ETOtpoc ротное inX^pwcsc to i^r/jpa рас. napaxaXo6p£v ge 8e, auyywp7]Gov xai rjpac e? Tt 6>c dv-b-pwnot xai ^pslp EpapE^hjpfiv npip icEva- St'. 6yt ало xaTayp6vEatv, dXXd dni noXX^v pap S-Xttjjtv eXeya-pEV xai arpsna X6yta". xal ttjv vuxTa exe’vtjV ?t^i inipacav Euyapta-toOvtec t6v Sytov. t8 Si тауй anoXstToupya ixapav xai pEydXrjv ytXt'av .sic 6Xov t8 xaerpov ttjv IJatpXayovtav, xat тд xouxo6ptov exeIvo t6 •enijyav eIc t6v vadv той aytou va sivat 6:a unrjpEatav той aytou Jprjpa-roc.
Образи на двама българи от XI век
В ръкописната сбирка Fonds Coislin на Парижката национална библиотека се пази пергаментният гръцки ръкопис cod. Coislin 79 (стар 309), писан за император Никифор III Вотаниат (1078— 1081) по време на неговото краткотрайно управление.1 Ръко-писът представя изборник от 33 слова на Иоан Златоуст.2 В началото се намират четири миниатюри,3 втората от конто, по-ставена на л. 2, представя особен интерес за нас. В средата е изобразен сам императорът в цял ръст, а от двете страни край главата му са представени алегоричните фигури на Исти-ната (’Алг^еса) и Справедливостта (Acxatocuvr;). Отдясно и от-ляво на императора в много по-дребен ръст — очевидно зада контрастират с централната фигура — се изправят четирима от неговите най-близки служители. За жалост имената им не са отбелязани, обаче над главите им са обозначени техните длъжности.4 Така на първо място отдясно на императора е изобразен един протопроедър и протовестиар (uptoroTtpoESpo; xai npwro^ECTtaptosX на второ място т. нар. протопроедър и кани-клей (ттрштопроЕОро; xai е',п tod xav:xXe;ou); на първо място от-ляво на императора протопроедър и декан (прытотгроЕСрод xai cexavd;), на второ място протопроедър и велик примикюр (тгрыто-npoESpog xai реуа? r:pt[itx7jptog).
1 Описание на ръкописа вж. у R. Devreesse, Le fonds Coislin, Paris 1945, pp. 69—70.
2 За изборници с подобно съдържание вж. S. Hai dacher, Sfudien riber Chrysostomus-Eklogen (SB d. k. Akademie Wiss. Wien, phil.-hist. Classe, CXLIV, 3, 1902); срв. C. Giannelli, Codices Vatican! graeci. Codices 1485—1683. In Bybliotheca Vaticana, 1950, pp. 340—-341, cod. 1637.
3 Срв. Devreesse, op. c„ p. 70.
4 За това вж. специално Atx. ’A. Xp'-az 091ХолобЛои, 'H ao-pAijzoc etj zi BoCavT'.vdv xpazoS. ’Ejtenjplc zo3 ’Ap/etou zijj iaxoptaj zo5 aXXljV'-хоЗ S'.xalou, II, 1949, p. 88 n. 54—57.
Въпреки че е издавана досега твърде често,6 тази интересна миниатюра не е проучена задоволително, за да се отъждествят поне предположително представените на нея допълнителни фи-гури. Липсата на имена ни изправя, разбира се, пред твърде тежка задача, но все пак проучването на времето на Никифор III Вотаниат би могло да ни даде някои полезни посочва-ния. Историческите извори са ни залазили твърде оскъдни данни за прибтижените на споменатия император. Веред дру-гите имена изпъкват особено много имената на двамата „вар-вари“ Борил и Герман, чийто народностей произход, дейност и значение във византийската история не са разяснени напълно, като дори не са използувани достатъчно и наличните вести на познатите исторически извори за епохата на Никифор III Вотаниат.
Когато говорят за Борил и Герман, византийските извори твърде често ги назовават с общото и неопределено обозначение „варвари", което е било давано, както се знае,6 на различии народи и племена. Към обозначението ^яр^арщ7 някъде се среща определението р о б и — созХос.8 Някои от нашите извори ги зоват с твърде неопределеното име с к и т и — SxjS-zt без никакво по-точно посочване.9 Веред тези общи податки
6 Срв. Н. О m о п t, Fac-similes des plus anciens manuscrits grecs de la Bibliothfque Nationale, Paris 1902, pl. LXI—LX1V; J. Ebersolt, Les arts somptuaires de Byzance, Paris 1923, p. 92; Ch. Diehl, Manuel de 1’artbyzan-tin, I, Paris 1925, p. 403, fig. 190; II, 1926, pp. 630—631 ; H. Omont, Miniatures des plus anciens manuscrits grecs de la Bibliotheque Nationale du VIе au XIVе sifecle, Paris 1929, pl. LX1I1; A. Grabar, L’Empereur dans I’art byzan-tin, Paris 1936, pp. 31 n. 1, 88,119; pl. VI, 1; срв. pl. XXII, 1 ; Hrvatska Enci-klopedija, II, 1941, p. 637; В. H. Л а з a p e в, История византийской живописи, 1, Москва 1947, с.110; II, 1948, табл. 139. Срв. и Д. К Беляев, Byzantina, II, СПб 1893, табл. IX.
6 Срв. Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica.il, Budapest 1943, рр. 59—60; Costantino Porfirogenito, De thematibus, Citta del Vaticano 1952, p. 85, 29; M i g n e, P. Or., XC1I, coll. 1357 A, 1361 CD; CXV1, coll. 1253 A, 1276 C, 1277 CD etc.
7 Срв. Anna Comnena, Alexias, ed. Reiff., I, pp. 54. 20; 27, 10 J 63, 10 etc.
8 Срв. ibidem, pp. 54, 20; 59, 9 etc.
9 Срв. ibidem, pp. 54, 29. 31; 55, 7 etc. — Срв. общо N i c. Bryen-n i u s, Comment., ed. B., pp. 8, 9 sqq.; 9, 2 sqq.; J. S с у 1 i t z e s — G. C e d-
особено ценно се явява изричното сведение на Ана Комнина,10 че Борил и Герман били „славянородни варвари1* (p«p'5apcov i-87a-poyevwv), сиреч люде от славянски произход. Това определение на византийската писателка може да бъде уточнено още по-добре, когато вземем пред вид известието на друг съвре-менник, именно Никифор Вриений, конто съобщава,11 че по произход Борил бил „скит или мизиец“: е:те SxuS-rjv cite Muaos. Както е известно,12 с името м и з и византийските автори обик-новено назовават българите. Благодарение на тези вести ние можем да уточним, от друга страна, определение™ с к и т и, което някои от историческите извори дават за Борил и Герман. Като засяга смисъла на наименованието с к и т и в съчинението на казаната византийска писателка, покойният проф. В. Н. Златарски13 изказа мнение, че „Ана не е означавала варварските народи със строго определени имена и имената с к и т и и савромати обърквала, особено когато й се случвало да говори в едно място за няколко варварски народа, така че на-шите двама роб и, варвари и скит и, могли са да бъдат или печенеги, или узи, или кумани“. За разрешение™ на този въпрос покойният учен е използувал самото име Борил.14 Спо-ред него това име „не е нито печенежко, нито узко, а е само куманско, така че нашите царедворци са били от кумански произход". Със съжаление трябва да се признае, че заслужи-лият изследвач на българското минало тук е направил едно колкото прибързано, толкова и неубедително заключение. Ети-мологията на произхождащото от основата БОР- име Борил и на сродного нему име Борис съвсем не може да се смята за напълно изяснена.15 Името Борил е познато в старобългар-
renns, Hist, comp., ed. Bonn., 11, pp. 743, 9, sqq.; J. Zonaras, Hist., ed. Bonn., Ill, p. 720, 8 sqq.; p. 725, 1 sqq.; p. 726, 12 sqq.
10 Anna Comnena, ib., I, p. 58, 22 sqq.
11 N i с. В г у e n n i u s, ib., p. 146, 6 sqq
12 Срв. Mo ra vc si k, op. c., pp. 180—181 ; В. H. Златарски, Потек-лото на Петра и Асеня, водачите на въстанието в 1185 г., СпБАН, XLV (1933),с. 21 сл.Общовж. Ив. Дуйчев: ГСУиф, XXXVI11, 3, 1942, с. 85 сл-
13 3 л а т а р с к и, и. с., с. 21.
14 П а к там.
15 Срв. Moravcsik, ор. с., рр. 93—94.
ската и старосръбската ономастика16 и бидейки образувано по подобие на множество южнославянски имена с наставка -ил като Добрил, Божил, Радил и др.,17 не може да бъде смятано за куманско.18 Нека отбележим, че името Борис се среща в българското средновековие като име на княз Борис-Михаил (852—889), на Петровия син Борис II (969—972) и на един българин от втората половина на XI в.,19 както и в руската и маджарската история20 вероятно като отражение от българ-ската ономастика. Акад. Д. Дечев21 съпоставя името Борислав с гръцкото Подёр.ар-/о;, а друг учен изказва мнение, че името Борис трябва да се свърже с фригийското име Пар'';,22 очевидно с правилната замяна на неудареното а в о в дума от чужд произход.23 От употребата на обозначението с к и т и също така твърде малко може да се вади заключение за някакъв кумански произход на Борил и Герман. Както се знае,24 визан-тийските извори употребяват името с к и т и като означение на най-разнородни племена и народи, напр. хуни, тюрки, авари, хазари, унгарци, печенеги, узи, кумани, селджушки турци, мон-голи и османци. Към това трябва обаче да се добави веднага, че някои византийски извори от VIII—XIV в. напълно ясно
16 Срв. Fr М i k 1 о s i с h, Die Bildung der slavischen Personennamen. Denkschriften d. Akad. Wiss., X. Wien 1860, pp. 221, 249.
17 Срв. P Mutafciev: Byz. Zeitschrift, XXXIV (1934), pp. 204—205.
18 Споменатото от G. Acropolita, Historia, ed. Heisenberg, p. 169, 7, местно име в Македония Вор'ХХа Adfj-oj (към него срв. писаного от мене: СпБАН, LXV1, 3 (1943), с. 148, бел. 13, с посочванията) не бива непременно да се свързва, както прави това проф. П. Мутафчиев (ор.с , р. 204), с личното име Борил. Не е изключена впрочем възчожността тук да имаме извращение на старобългарското прилагателно — значи като име .Борова
гора”.'
18 М о г a v с s i к, ор. с., р. 93; S. G. М е г с a t i; Studi bizantini, 11 (1927), p. 35.
20 Moravcsik, op. c., p. 93, s. v., nr. 4; Повесть временных лет, I. Текст и перевод. Под ред. В. П. Атриановой-Перетц, М.—Л., 1950, с. 57; срв. с. 255; към това срв. М. Д. Приселков. Очерки по церковно-политической истории Киевской Руси X—XII вв., СПб 1913, с. 36 сл., с. 383 и др.
л Д. Дечев: ИБАИ, V (1929), с. 417.
22 Ал. Теодоров-Балан: Български преглед, II, 1 (1933), с. 109.
23 Към това вж. посочвания у Ив. Дуйчев, Осеновица — Асеновнца. Сборник Ал. Теодоров-Балан, София 1955, с. 254 с л.
24 Срв. Moravcsik, ор. с., рр. 236—239.
употребяват името с к и т и като обозначение на българите 23 * 25 Опре-делението роби, което известии византийски автори прикач-ват на Борил и Герман, трябва да се тълкува в смисъл, че става дума за лица, произхождащи от чужда и подчинена на ромеите народност — каквито са били по снова време бълга-рите, — а не роби поради своето социално положение. Ако Никифор Вриений презрително нарича Борил и Герман роби, !#PYup(bv7j-o',26 това означава — както добре се досеща проф Златарски27 — не „купени роби, а по-скоро наемници, т. е. ... чужди на Византия хора1*. Посочването на Ана Комнина за Борил и Герман като „славянородни варвари** трябва да се тълкува в духа на онези схващания от средновековието, според които българите, без оглед на наличието на турански еле-мент като съставка в изграждането на българската народност, са били обозначавани изобщо като славяни.28 Неубедителен е също опитът29 30 да се изтълкуват обозначенията скити и славянородни варвари за Борил и Герман като свидетел-ство, че в случая имаме „смешение (кръстосване) на кумански род със славянскиuS0. Изобщо анализът на запазените сведения позволява да заключим, че Борил и Герман са били личности от български произход.31 В домашните исторически извори за
23 Moravcsik, op. с., р. 237 ; М u t a f с i е v, ib., р. 205 ; М. Р a j к о-ви h: САН, Зборник радова, XXXVI, Визант. институт, II, 1955, с. 33 сл.;
Б. Фер)анчиЬ, пак там, III (1955), с. 41 сл.; Р. А. Нас ледова: Виз.
врем., VIII (1955), с. 73, 67, бел. 1.
26 N i с. В г у е n п i u s, ор. с., р. 8, 9 sqq
27 Златарски, Потеклото, с. 20.
28 Към това вж. общо В. Н. Златарски: СбНУК, XXIV (1908). с. 14 сл.; A. L е s k i е п, Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache, Heidelberg 1909, p. XI, n. 1.
2J Златарски, Потеклото, с. 20 сл.
30 Към това срв. MutafCiev, ib., р. 205.
31 Името Герман се среша еднакво във византийската н в средновековната българска ономастика (срв. някои посочвания у Ив. Дуйчев, Рил-ският светец и неговата обител, София 1947, с. 378, бел. 22), та от него не могат да се направят ннкакви особени изводи. — Срв. и писаното от покой-ния F. Chaiandon, Essai sur le rtgne d’Alexis 1ег Сошпёпе (1081—1118), Paris 1900, p. 35 : „les Slaves Borilas et Germain*; Mo r a v c s i k, op. c., p. 93 : „BoptXaj — vornehmer Byzantine skytischer oder mysischer (=bulgarischer) Herkunft*.
Българско средв о век о в ие съжаление не е запазен никакъв спомен за тях, а византийските писатели не дават подробности относно рождението и най-ран-ната им съдба.
Византийските автори говорят за Борил и Герман единствено във връзка със събитията през краткотрайното управление на Никифор Вотаниат, когато двамата българи играли особено важна роля в живота на империята. Някои от сведенията на нашите извори, като например на Ана Комнина, могат да съ-будят известии съмнения, обаче въпреки всичко явно е огром-ното значение на дейността на Борил и Герман в съдбините на империята през годините 1078—1081. Това са в съгцност годините, когато се подготвя узурпирането на императорската власт във Византия от едрата феодална фамилия на Комнините. Ако попълзновенията на Комнините през 1078—1081 г. срещат известна съпротива, тази съпротива изхожда — доколкото може да се вярва на нашите извори, частно на самата Ана Комнина — главно от двамата българи Борил и Герман, конто не само напълно ясно долавят тези попълзновения, но и оказват противодействие, за да обезпечат властта на своя покрэвител, стария и болнав Никифор Вотаниат. Още в началото на карие-рата си Никифор Вотаниат имал като свой „най-близък* (ofxetotaToc) и „най-доверен“ (~:атбта~о;) човек Борил, с когото го свързвали, както личи, твърде продължителни и здрави връзки, за конто обаче не притежаваме никакви по-точни сведения. 32 Така, когато в началото на 1078 г. се отправил от Никея в Мала Азия към византийската столица, Никифор Вотаниат пристигнал в Пренет (дн. Кара-Мурсал) и оттам изпратил напред към Цариград Борил, за да завземе императорския дворец, а немного след това и сам пристигнал.33 След залавя-нето на другия узурпатор и съперник за царската власт, Никифор Вриений, имп. Никифор Вотаниат заповядал на Алексий Комнин да го пред аде в ръцете на неговия „най-верен и най-
32 N i с. В г у е п n i u s, ор. с., р. 146,11 sqq.
33 За събитията общо вж. подробности у Н. Скабаланович, Византийское государство и церковь в XI веке, СПб 1884, с. 114 сл.; G. О s t г о-gorsky, Geschiclite des byzantinisclien Staates, Miinchen 1952, p. 276 sqq.
близък мъж скит или мизиец“ Борил, за да се справи с него.34 Наистина Борил — този „чай-близък“ на Вотаниат „варварин", както пише Ана Комнина33— отвел пленника при двореца Фило-патион и там го ослепил.36 Самият Борил вече бил получил от императора званието протопроедър и длъжността етнарх,37 сиреч началник на съюзните войски е£ 38 Във връзка с получаването на тази длъжност можем да се запитаме дали в същност Борил не е действувал между другото и с войници, набрани измежду своите собствени сънародници. Както изглежда обаче, Борил, запазвайки своето звание на протопроедър, бил натоварен последователно с изпълнението на няколко различии длъжности. Запазен е един моливдовул, върху който се чете надпис: Вэр:Х... прбебро; xsd itptjuxigpto; twv euaywv.39 Несъмнено името на притежателя на моливдовула трябва да се допълни в окончанието и да се възстанови титлата протопроедър: Вор:Х(°?) а’тгрбеброе, сиреч крытотгрбсЕро?. Във византийската история не е позната друга личност с подобно име и със званието протопроедър и затова отъждествяването на притежателя на този моливдовул с нашия Борил от времето на Никифор III Вотаниат трябва да се смята за напълно положи-телно. От надписа на моливдовула можем да заключим, че Борил, неизвестно точно през коя година и за колко време, е бил натоварен и с изпълнението на длъжността 7rptp.tx^pto; twv euayffiv, сиреч примикюр на императорските манастири и бого-угодните заведения.40 Известно е, че Никифор Вотаниат успял да се добере до императорската власт до голяма степей бла-
84 N i с. В г у е п п i u s, ор. с., р. 146, 6 sqq.
35 А п п a Comnena, ор. с., р. 27, 9—10.
36 N i с. Bryennius ор. с., р. 147, 9—12.
37 Ibidem, р. 146, 11—12.
38 За титлнте протопроедър и етнарх вж. подробности у Скабала-нови ч, п. с., с. 152—153, 345; Ch. Diehl, De la signification du titre „pro-ddre“ a Byzance. Melanges offerts a M. G. Schlumberger, I, Paris 1924, pp. 105— 117; L. Brehier, Les institutions ds 1’Empire byzantin, Paris 1949, p. 123 sqq., p. 138 ; C h r i s t о p h i 1 о p о u 1 о u, op. c., p. 85.
39 G. Schlumberger, Sigillographie byzantine, Paris 1884, p. 574, nr. 10-—Срв. Christophilopoulou, op. c., p. 80, без опит за отъждествяване.
40 Срв. В г е h i е г, ор. с., рр. 97, 148, 305, посочвания за длъжността ; С к а б а л а н о в н ч, п. с., с. 177.
годарение на подкрепата, получена от духовенството.41 42 След заемането на властта той щедро се отплатил на своите под-държници и обдарил богато църкви и манастири.43 Назначение™ на Борил за примикюр на „богоугодните заведения** е било свързано очевидно именно с тази политика на покрови-телствуване на духовенството, прилагана от новия император.
Византийските автори говорят най-често с нескрита омраза и явно презрение за двамата българи от времето на Никифор Вотаниат. Така един от нашите извори съобщава, че импера-торът поради дълбока старост и телесна отпуснатост съвсем не се грижел за управлението на държавата. Неговите двама „роби" Борил и Герман се разпореждали на своя воля с всичко, като управлявали дори самия император, та със своето твърде надменно и дръзко поведение събудили омраза към него.43 Ана Комнина обвинява Борил и Герман в това, че те, за да запазят своята власт и влиянието си в империята, ревниво отстраня-вали от византийската столица всички лица, които им се стру-вали подозрителни и могли да представят някаква заплаха.44 Така постъпили те например с един от видните византийски пълководци — Георги Мономахат, който бил изпратен като упра-вител на града Драч, в същност на почетно заточение, с един-ствената цел да бъде отстранен от Цариград и да бъде обез-вреден.45 Багренородната писателка съобщава, че Борил и Герман така зле настроили Вотаниат против Георги Мономахат, че императорът открито изразил подозренията си по отношение на него като към .враг на ромейската държава". Едновре-менно с това ние научаваме, че преди да замине за своето местоназначение, Мономахат се срещнал привидно случайно с Алексий Комнин, доместик на Запада,46 изказали си взаимно
41 Срв. С к а б а л а н о в и ч, п. с., с. 116 сл.
42 Пак там, с. 120.
43 Joh. Zonaras, ib., р. 725, 1 sqq.; срв. Scyl. — Cedrenus, ib., p 743, 9 sqq.; Chaiandon, op. c., p. 37.
44 Anna Comnena, op. c„ pp. 54, 16—55, 25.
45 Срв. Златарски, Потеклото, с. 10—11.
46 Един молнвдовул на Алексий Комнин като велик доместик е издаден от Ив. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, СбБАН, XLI, 1 (1945), с. 169—170. За подобен зле разчетен печат вж. Н. А. Муш-
оплакванията против двамата „роби“, утвърдили дружбата по-между си и изразили пожелание те да получат възмездие от бога.47 Явно е, че по това време недоволниците от политиката на Никифор III Вотаниат и на неговите приближена вече се обединявали и се групирали около младия и деен Алексий Комнин. Ако се вярва на думите на Ана Комнина, предстаЕИ-телите на рода на Комнините били подложени на особено усилени и първоначално прикрити, а по-късно явни преслед-вания от страна на двамата българи. Имаме известии основания да подозрем някакво преувеличение в твърденията на визан-тийската писателка, която е желаела да очерни колкото може повече противниците на своя баща и главно да оправдае на-пълно узурпацията на властта. Нападките й обаче са насочени не пряко срещу императора, а срещу действуващите от негово име двама негови приближени Борил и Герман. От всичко все пак се долавя недвусмислено, че Комнините в действителност вече твърде рано замислили да отнемат властта от ръцете на стария и безволен Никифор Вотаниат.48 Докато сам императорът се оказал неспособен да разбере техните кроежи и по-далечни цели, Борил и Герман доловили ясно всичко и се опитали да окажат противодействие. Ходът на събитията оправдава техните действия, а опитът на Ана Комнина да представи узурпацията на своя баща като необходима защита от злоумишле-нията на двамата придвории съставя прозрачна хитрина.
Както е известно, още твърде млад Алексий Комнин бил назначен за стратег-автократор на Запада, сиреч за главноко-мандуващ на военните сили в балканските владения на империята, като получил и достойнството проедър. По думите на Ана Комнина49 имп. Никифор III Вотаниат започнал бързо да проявява особено внимание и благоволение към Исаак и Алексий Комнин. Успехите на Комнините и благоволението на императора обаче, според свидетелството на Ана, събуждали завист, и
м о в: ИБАИ, VIII (1934), с. 347, п° 45. Към това вж. още N. В a n е s с u : By zaation, X (1935), рр. 729—730; V. Laurent; ‘EUijvixa, V (1932), р. 173, n°r. 327.
4" Anna Comnena, op. c., p. 55, 22 sqq.
Срв. Скабаланович, n. c., c. 124 сл., с посочвания на извори
49 Anna Comnena, op. c., p. 58, 15 sqq.
то главно у двамата придвории Борил и Герман50: „те започ-наха да злоумишляват тайно и да рэптаят срещу тях, като казваха скрито много неща на императора, други неща дори открито, трети чрез други лица, като — използувайки различии начини — се стараеха на всяка цена да се отърват от тях.“ Изпаднали в затруднение (атгор:а), двамата Комнини намерили път към императрицата, като спечелили благоволението на разни лица от женското отделение (услшхол'т:;) на двореца. За Исаак Комнин, който бил женен за племенница на императрица Мария,51 не било трудно да постигне това. Императрицата била уговорена да осинови Алексий Комнин,52 което му давало възмож-ност за напред още по-свободно да посещава двореца, но за-това пък и събуждало още по-голяма „завист" към него. Срещу притворни обещания пред императрицата по отношение съд-бата на нейния малолетен син Константин — наследник на престола, Комнините успели да спечелят не само пълното и безгранично нейно доверие, но и да си обезпечат да бъдат осве-домявани за действията на своите завистници (twv c&ovo'jvTwv), сиреч на първо място Борил и Герман. По този начин действията на двамата българи наспроти претендентите за престола били обречени на неуспех. Съвременният византийски писател Никифор Вриений съобщава,53 че Борил и Герман — „мъже не-благородни и неразбиращи доброто“—си били поставили за цел да погубят Алексий Комнин. По думите на Ана обаче, въпреки че огънят на завистта към тях се бил превърнал вече в огромен пожар, Комнините съгласно споразумението с императрицата узнавали всичко, което било изнасяно срещу тях пред императора и, разбира се, вземали съответни предпазни мерки. Така, когато Комнините научили, че двамата „роби“ българи (тои; 5uo TtapaouvaoTEuovTEs 5о6Лои;) замисляли да ги пре-махнат, те решили да посещават двореца не заедно, а поот-делно, та в случай на покушение поне един да бъде спасен54: е2 yevotTO tov etepov tootwv хатаауеВт^а: ota та; Aa&pai'a; ёгароиАа;
50 Anna Co mnena, op. с., pp. 58, 22—59, 19.
51 Срв. С к a 6 a л a н о в и ч, п. с„ с. 125.
52 Anna Comnena, op. с., р. 60, 4 sqq.
53 N i с. В г у e n n i u s, op. c., p. 8, 9 sqq.
и Anna Comnena, op. c., p. 62, 17 sqq.
тйу TiapxSuvaGTEUoVTcov exeivcdv Uxu^wv axEpc? diroSpaaECE, xai [lij dpa xai dpqxo та:? ~dyat? t&v pappaptnv фтгеооиута:. Така спсред думите на Ана двамата братя Комнини се оказали по-силни от своите неприятели Борил и Герман.55 Завземането на града Кизик от турците станало повод за ново усложнение. Комнините били призовани в дворепа и трябвало да участвуват заедно с императора и придворните на обяда. Ана открито заявява,56 че братята дълго време в течение на обяда не могли да се успокоят поради опасението да не би двамата „роби“ да са им скроили някаква измама и да ги погубят. Алексий Комнин удвоил по-нататък своето внимание и предпазливостта си, тъй като за него били напълно ясни както „жестоката омраза" на двамата „варвгри“ (то pap'jpqvt тй>у pappdprov exeivcov SolAwv), така и „лекомислието“ на императора (то too paatAew? хои^бтатсу), очевидно готовността на Никифор Вотаниат да се вслушва в съветите на своите приближени. От своя страна Борил и Герман също разбрали поведението на Комнините и трудностите, свър-зани с тяхното обезвредяване като притезатели за византий-ския престол поради благоволението на императора към тях. Ако се съди по кратките загатвания на нашите извори, Борил и Герман опитвали да намерят най-различни средства, за да се справят с опасните претендента за властта. Така в началото на 1081 г. те издействували от името на императора простагма, с която се нареждало Алексий Комнин да бъде изпратен на заточение.57 Вероятно чрез съдействието на императрицата и другите свои съмишленици Комнините узнали за това, и импе-раторът, пред когото Алексий показал простагмата, отменил разпоредбата.58 Освен това било решено двамата братя да бъдат заловени през една нощ и, както казва Ана Комнина, без знанието на императора да бъдат ослепени59 — като най-сигурен начин, за да се прегради пътят им към престола. Ана
55 Anna Comnena, op. с., р. 63, 12—14.
56 I b 1 d е m, 63, р. 15 sqq.
57 Срв. F г. Do lgег, Regesten der Kaiserurkunden des ostromischen Reiches von 555—1453, II, Miinchen — Berlin 1925, p. 23, nr. 1051.
58 N i c. Bry enn ins, op. c., pp. 8, S—Э, 1.
59 Anna Comnena, op. c., p. 65, 13 sqq.
добавя към това, че когато Комнините разбрали надвисналата над главите им заплаха, те решили, че единственото спасение за тях оставал бунтът, към който събитията ги тласкали неизбежно и против волята им. „Зато прочее било потребно да се очаква онзи, който щял да положи на очите им нажеже-ното желязо и да загаси светлината в тях ?“60 Въпреки всичко обаче необходимо било да измине известно време, преди те да преминат към открит бунт. Когато Алексий като доместик на войските в балканските владения на империята получил на-реждане да докара част от войските, за да ги прехвърли за противодействие срещу „агаряните“, конто завладели Кизик, той се възползувал от тази възможност да съсредоточи воен-ните си сили в столицата. Тази хитрина на Алексий Комнин естествено не убягнала от бдителното око на двамата прибли-жени на императора. Според Ана Комнина 61 Борил чрез по-средството на някое друго лице — очевидно за по-добро въз-действие — запитал императора дали това съсредоточаване на войските става с негово съгласие. Призован в двореца, за да даде обяснение, Алексий Комнин без голяма мъка можал да заблуди стария доверчив владетел. На това Борил се противопоставил много настойчиво (той Bspixou лоМа тсрз; тоитои; той; Adyoug dv®wEVEyy.cvToj), обаче доместикът — явно със съдействие-то на своите привърженици и покровители в двореца — успял да наложи своето обяснение. Във връзка с това действие на Борил против Алексий Ана ни съобщава, че Герман като човек „по-прост“ (ахдоиотЕрое), не нападал така прямо бъдещия византийски император. След като и това открито обвинение против Комнините не постигнало целта си, Борил и Герман според свидетелството на Ана решили същата вечер да използуват въз-можността, за да устроят засада на двамата братя. По този повод Ана Комнина заявява, че в действителност Борил и Герман се борели против Комнините не заради императора, а за-щото — както някои твърдели — сам Борил се домогвал да за-граби императорската власт (^ЗасяЛгса |isv о BoprAoj, й; tive? ?q:aaav). Като изхожда от това твърдение на византийската писателка,
60 A n n а С о m n е п а, ор. с., рр. 65, 24—25.
61 Ibidem, рр. 65, 26—66, 32.
един съвременен учен62 63 дори направо заявява, че по това време личността на Никифор Вотаниат е минала „на втори план", а „целият интерес е съсредоточен върху борбата между двамата Комнини и двамата любимци" на императора. За нас днес е твърде мъчно да установим с положителност доколко тези обвинения частно по отношение на Борил са истинни, още по-вече, че сама Ана Комнина която най-добре е познавала не-щата — ни съобщава това само като слух (й; t:ve; l^aaav). Неважно е обаче може би обстоятелството, че един българин като Борил в тези съдбоносни за империята дни стоял на най-високото място във византийската държавна стълбица и със своите действия определил много събития в живота на Византия. В обвиненията на Ана Комнина трябва, от друга страна, да съзрем израз на опасението, че пред Комнините се из-правяла заплахата да видят на върха на властта в империята не безволния стар император, а един деен и прозорлив пър-венец като Борил, което, разбира се, щяло да осуети всичките им замисли и попълзновения. Новите кроежи на двамата българи против Комнините обаче отново били издадени чрез ня-какъв магистър алан, който посред нощ отишъл от двореца при тях, за да ги предупреди.03 Ана Комнина добавя, че според някои това станало със знанието — а нека добавим, може би и по нареждането — на императрица Мария.64 Не е ясно какви са били точно намеренията на Борил и Герман по отношение на двамата Комнини. Ана обаче добавя, че когато узнали „ужасната новина" (tjjv d-Euy.Tatav exeivjjv ayysAtav), Комнините решили, че е настъпил часът да приложат на дело своя план да вдигнат въетание и чрез това да потърсят спасение (ttjv GWTTjpiav кЕрскатрас&ас). Ана Комнина съобщава, че сега Комнините потърсили да си обезпечат съдействието на
62 Ср. В. L е i b : Anne Comnene. Alexiade, 1, Paris 1937, p. 70 n. 3 : .Les Scythes Borile et Germain, qui voient dans les Comnenes des rivaux dange-reux, sent decides a jouer le tout pour le tout. Botaniates passe au second plan; tout I’interet est concentre sur la lutte entre les deux Comnfenes et les deux favoris". Срв. Chai andon, ib., p. 43.
63 Anna Comnena, op, cit., p. 66, 32 sqq.
64 Ibidem, p. 67, 4—6.
неколцина от по-видните византийски сановники, като Паку-риан,63 конто ги насърчил да действуват, после племенника на Робер Гюискар У мбертопул,66 който също им обещал съдей-ствие. През нощта на 7 срещу 8 февруари 1081 г. Алексий Комнин напуснал заедно с привържениците си града и с това сложил открито началото на бунта против императора.67 Интересно е съобщението на Ана Комнина,68 че в една народна песен, съставена по това време по случай бунта на нейния баща, Алексий Комнин бил сравняван с летящ нависоко сокол, който избягал от злоумишленията на „варварите" : xaO-z-Ер -л? иф’ГЁг»/; Еергё та» e-.Ssuae'jo'/twv р хр^хра». С името „вар-
вари“ тук са назовани двамата българи Борил и Герман, конто оказвали съпротива на узурпацията на Комнините. Майката на Алексий. Комнин, Ана Даласина, запитана от страна на императора да даде обяснения за поведението на сина си и за на-ченатия бунт, отново повтаря твърденията за „завист" по отношение на Алексий, гроявявана очевидно от двамата българи, и за готвеното покушение чрез ослепяване.69 В едно послание на Никифор Мелисин70 до Алексий Комнин, писано непосредст-вено след обявяването на бунта, също се говори за „зломис-лието" на „робите” против Комнините и за техните „страшни начинания" (т^с xaxovocac то» соуХо» exEivo» xai то» oetvfi» xalT— vpa>v e-i'/eiprjidTw'/... ^ua^EVTe;). Обграден от две страни—от войската на Алексий Комнин и на другая претендент за престола, Никифор Мелисин, императорът по думите на Ана71 твърде лесно се отчаял и бил склонен да се откаже от властта. На 1 април 1081 г. войските на Алексий Комнин поради пре-дателство на част от защитниците на Цариград проникнали в столицата на империята.72 Веред завоевателите настъпила
63 Anna Comnena, op. с., pp. 67, 10—68, 2.
66 Ibidem, p. 68, 3—9.
67 Ibidem, p. 68, 27 sqq. Подробно вж. у Скабалановнч, нос. съч., с. 129 сл.
68 Ibidem, op. cit., рр. 68, 29—69, 12.
89 Ibidem, р. 71, 11—20.
70 Ibidem, р. 80, 26 sqq.
71 Ibidem, р. 83, 8 sqq.
72 A n n a Comnena, op. с., p. 87. 3 sqq.; срв. C h a 1 a n d о n, op. c., p. 43 sqq.
пълна деморализация: те се пръснали да грабят и безчинству-ват. Никифор Вотаниат по същото време повел преговори за отстъпване на престола на Никифор Мелисин.73 Един от при-вържениците на императора, Никифор Палеолог, поискал от него позволение да събере наемниците — норманн, за да се проти-вопостави на пръснатата за плячка Комнинова войска. 74 Отчаян, Никифор Вотаниат отказал да се съпротивява. Опитът за преговори с Комнините пропаднал.75 Разказвайки за всички тези събития, Ана Комнина съобщава,76 че когато Борил научил за навлизането на войската на Комнините в столицата и за това» че войниците им се били пръснали за грабеж и плячка, решил да ги нападне. Комнините били изоставени сами със своите срод-ници, най-близки привърженици и малцина чужди наемници и поради пръскането на силите им тяхното положение било твърде критично. Достатъчен бил прочее един малък отред, за да бъде напълно сломена узурпацията и цялото начинание да завърши най-злополучно. Като събрал всички варяги и т. нар. хоматинци,77 Борил ги разположил стройно в бойни редици в пространство™ между Константиновия форум и т. нар. Ми-лион.78 Опрели щитовете си и неподвижни, тези войници по думите на Ана очаквали заповед за сражение. Поради наме-сата на патриарх Козма (1075—1081), който действувал по внушение на Комнините, Никифор Вотаниат се отказал от вся-каква съпротива и решил доброволно да предаде властта.79 Разказва се, че когато императорът, облечен в царствената си одежда, се отправил към църквата „Св. София**, за да отстъпи властта, Борил се приближил до него и презрително откъснал бисерното украшение от ръкава му,80 чрез което го лишавал като недостоен от една от владетелските инсигнии. На 4 април 1081 г. Алексий Комнин бил тържествено коронясан за визан
73 Anna Comnena, op. с., р. 87, 21 sqq.
74 Ibidem, р. 90, 6 sqq.
75 Ibidem, р. 90, 17 sqq.
76 Ibidem, pp. 91, 28—92, 9.
77 За тази войска вж. Златарски, Потеклото, с. 17, бел. 1.
78 Срв. L е i b : ib., р. 100, п. 2.
79 Anna Comnena, op. с., р. 92, 9—25.
«> Ibidem, р. 92, 26—31.
тийски император.81 Всякаква по-нататъшна съпротива изглеж-дала напълно безнадеждна. Ако се съди по известии загат-вания, Борил и Герман все още продължавали за известно време да държат събраните около себе си войски. Няколко време след абдикацията Никифор Вотаниат се колебаел да приеме иночеството, но бил принуден да побърза да стори това, защото в настъпилото смущение и безредие (ev GvyyuGEi xai araEia twv rpaypaitov Svrtiiv) съществувала опасност да бъде предприето нещо от страна на двамата „роби“ и събраните от тях войски на хоматинците,82 с други думи, да бъде продъл-жена борбата срещу Алексий Комнин. Това е в същност последнего упоменание за Борил и Герман. След окончателното завземане на властта от Алексий Комнин те ще да са били погубени и така изчезнали от исторического поприще.83
Прочее запазените сведения на нашите исторически извори, колкото и пристрастии и едържани, показват недвусмислено голямата роля на двамата българи през времето на Никифор III Вотаниат. Всичко свидетелствува, че това са били неговите най-приближени и най-предани люде. Когато ние дирим да отъж-дествим изобразените върху парижката миниатюра лица из сред приближените на императора, твърде естествено е следова-телно да помислим преди всичко за Борил и Герман. Позна-тите малобройни вести за другите приближени на Никифор Вотаниат84 не противоречат на това отъждествяване. За Борил
81 Срв. Ostrogorsky, op. с., р. 278.
82 Anna Comnena, op. с., р. 93, 1 —13.
83 Предпотоженията на проф. Златарски (Потеклото, с. 19 сл.; срв. с ъ щ и я, История на българската държава през средните векове, II, София 1934, с. 166) за това. че след завземането на императорската власт от Алексий Комнин Ьорил е могъл да се оттегли „в своето поземлено владение" в българските земи, а по-късно от неговия род произлезлн Асеневци. вотителите на въетанието в 1185 г., е неубедително. Срв. критическите бетежки на Мп-t a f с i е V, ib., рр. 204—205.
81 За някон други приближени на императора срв. Ска баланович, п. с., с. 116 сл. За голямо съжаление не е познато нмето на каниклея по времето на Никифор Вотаниат (за тази длъжност вж. обстойно у F г Doiger: Archiv f. Urkundenforschnng, XI (1929), p. 44 sqq.) Според Ана Комнина (op. cit., pp. 63,3—64,8) Борил н Герман носели титла TtapaSuvaozeoovTes, която титла се тълкува (вж. С к а б а л а н о в и ч, п. с.,с. 178) като обозначение на първия
е ясно засвидетелствувана титлата протопроедър, а за Герман това може да се предполага с голяма вероятност. Въпросът за конкретного отъждествяване на изписаните върху миниатюрата образи може да породи известно колебание. Надясно от императора са представени протопроедърът каниклей и протопрое-дърът протовестиарий, единият от конто е твърде възрастен, а лицата на двамата издават небългарски тип. Най-вероятно е, че Борил и Герман са изобразени наляво от императора. Това са двама мургави и млади мъже, чийто физически тип изглежда напълно български. Крайният вляво, над чиято глава стой над-писът с титла протопроедър и велик примикюр, трябва с голяма вероятност да бъде отъждествен с Борил. Изправен до него, с титла протопроедър и декан ще да е представен не-говият неразлъчен сътрудник Герман. Лицето на Борил е малко заличено и чертите не личат добре. Двамата българи са високи и снажни мъже, с буйни коси и гъсти бради. Ние трябва да бъдем признателни на неизвестния византийски миниатюрист за това, че в тази миниатюра ни е запазил образите на двама българи от XI в., конто в течение на няколко години са играли огромна роля в живота на империята. Парижката миниатюра допълва щастливо известията на писмените исторически извори за ролята на Борил и Герман през периода 1078—1081 г., а, от друга страна, ни дава лика на двама българи от епохата на византийского владичество в България, за което време истори-ческите свидетелства далеч не са многобройни и задоволи-телни.
министър в империята. Може да се предполага, че един от изобразените на миниатюрата е протопрогдърът Роман — Стравороман (за него вж. Anna Comnena, op. с., р. 71, 5 sqq., 72, 4 sqq.; S с у I. — Cedrenus, op. с., II, p. 735, 16 sqq.).
От Черномен до Косово поле
Към историята на турското завоевание в Тракия през последните десетилетия на XIV век
Победата на турските войски при Черномен на 26 септем-ври 1371 г. и голямата битка на Косово поле на 15 гони 1389 г. съставят два от най-решителните етапи в историята на турското завоевание в земите на Балканский полуостров. По думите на един отличен познавая на византийската и общобалканската история от средновековието, проф. Г. Острогорски, разгромът на християнските войски при одринското село Черномен представя „най-голямата и пълна с последний" победа на завоева-телите преди 1453 г., когато те завземат византийската столица Цариград и слагат край на съществуванието на империята.1 След катастрофата при Марина суровата битка на Косово поле, от друга страна, бележи „най-важния етап в завоеванието на Балканский полуостров"2. Две непълни десетилетия про-тичат от битката при Черномен до сражението на Косово поле. В този сравнително кратък промеждутък от време в историята на балканските народи и на самата Византийска империя настъпват множество съдбоносни събития, конто предопределят целия по-нататъшен ход на техния живот.
Непосредственият отглас от поражението при Черномен е бил наистина потресающ, Мрачната картина на състоянието на балканските земи скед Черноменската битка е обрисувана с необикновено силни краски от един съвременник — книжовника инок Исая Серски, който преписал тъкмо по онова време тво-ренията на Дионисий Ареопагит и към преписа добавил своя
1 G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates. Miinchen 1963, p. 447: „... der osmanische Sieg an der Marica, der grosste und folgen* schwerste vor 1453...”
2 Ostrogorsky, op. c., p. 451 : .der historischen Schlacht, die nach der Katastrophe an der Marica den wichtigsten Markstein in der Eroberung der Balkanhalbinsel durch die Osmanen bedeutet... *
изповед.3 „Извърших това — пише той — в най-лошото от всички времена, тогава, когато бог вдъхна гняв на християни-те от западните страни [земите на Балканский полуостров] и деспот [Йоан] Углеша повдигна цялата сръбска и гръцка войска, и своя брат крал Вълкашин и много други велможи, около шестдесет хиляди избрана войска. И те тръгнаха към Македония [Тракия|, за да прогонят турците, без да пресъ-дят, че никой не е мощен да се противопостави на божия гняв. Не тях прочее прогониха, но сами бяха погубени от тях. Там паднаха костите им и останаха непогребани, и то в голямо множество: едни умряха от острие на меч, други бяха отведе-ни в плен, а само някои от тях се спасиха. И такава нужда и жестокост заля всички западни [балкански] градове и страни, каквито нито уши са чули, нито очи са видели. След погубва-нето на храбрия мъж деспот [Йоан] Углеша измаилтяните се пръснаха и се разлетяха по цялата земя като птици по въздуха. Те заколваха с меч едни от християните, други отвеждаха в плен, а останалите [християни] бяха покосени от безвременна смърт Онези пък, конто бяха пощадени от смъртта, бидоха погубени от глад — защото настана такъв глад, какъвто не бе имало от сътворението на света, нито след това, Христе ми-лостиви, дано да не бъде! А тези, конто и гладът не погуби, тях по попущение божие вълпи нощя и деня нападаха и из-яждаха. Уви, скръбна гледка можеше да се вид и! Земята опустя-от всякакви блага — и люде, и добитък, и разни плодове-Нямаше ни княз, ни вожд, нито наставник веред людете, нито. избавител, нито спасител. Всички се изпълниха от страх пред измаилтяните, та храбрите съэца на доблестните мъже се пре-върнаха в най-слаби женски сърца. В това време, мисля, и от
3 Тексты на приписката е даден у Л. С г о j а н о в и h, Стари српски* записи и натписи. III. Београд 1905, с. 41 — 44 № 4944. — Частичен текст вж. у Й. Иванов, Български старини из Македония. София 1931, с. 225 — 227 ; новобългарски превод и бележкн вж. у И в. Д у й ч е в, Из ста-рата българска книжиина. II. Книжовни и исторически паметници от Второго българско царство. София, 1944, с. XXV11, 174 — 176, 390 — 391. Срв. също В. Мошин, Житие старца Иса]и, игумена русского монастыря на Афоне. Сборник Русского археологического общества в корол. Югославии-111, Београд 1940, с. 154 — 158.
племето на сръбските господари седмият род се прекрати. И тогава живите наистина ублажаваха умрелите по-рано. И вяр-вайте ми: не аз съм невежа във всичко, но дори и премъдрият веред езичниците Либаний4 5 не би могьл да опише злото, което постигна християните от западните [балканските] страни ..
Накрая приписката завършва: „А ако желаете да узнаете за [името на мене], нищия между иноците, началото му е осмор-ното число, средата — двеста и първото, а краят завършва с единадесетото... “.
Победата на нашествениците от азиатските области, голе-мите изтребления и опустошения породили, както се чувству-ва от тези редове, най-тежко отчаяние и обща уплаха. Злото било толкова по-голямо, тъй като (по думите на Исая) в този миг нимало никакви светски и духовни водачи, които да пое-мат по-нататъшната борба против завоевателите, да застанат начело на съпротивата срещу туре кото нашествие. До битка-та при Марица най-слабо засегната от нападенията била сръбската държава и естествено оттам можело да се очаква с най-жива надежда най-ситната съпротива срещу турското завоевание. Гибелта на деспот Иоан Угтеша (1336—1371) и на крал Вълкашин (1365—1371 осуетявала и тази надежда. В разрез на историческата истина, но затова пък повтиян от известии ес-хатологични страхове за „края на света*1, инок Исая съзира в това края на „седмия род** на сръбските господари — като символ за есхатотогичния „седми век** и предвестие за обща катастрофа. Загатвайки за познатите думи от Писанието,6 Исая смята, че това зловеще предсказание — животът да стане толкова непо-носим, щото живите да убтажават мъртвите-—вече се било из-пълнило. Отчаянието било според неговото свидетелство толкова дълбоко, щото била изчезнала всякаква воля за борба и съпротива срещу турската опасност. Краят на приписката на книжовника Исая показва особено красноречиво настъпилата уплаха и без-пътица. Сам той посочва името си не направо, а посредством
4 Става дума за езическия философ н ритор Лнбаний (ок. 314—ок. 395), прославян през средновековието, въпреки езическата сн вяра, заради неговото красноречие.
5 Срв. Е к л е з и а с т, IV, 2.
криптограма (със загатване за численото значение на отделни-те букви в името HCAIA — 8 = 201—11) и той прави това по-вече поради опасение, отколкото поради литературна прищявка. Ако и да е потресен от действителността, монах Исая сам да-ва доказ за откъсване от нея и за бездейност пред злините. Как иначе може да се обясни обстоятелството, че тъкмо по времето на такива бедствия той се е заел да преписва съчи-ненията на един от най-отвлечените и мъгляви християнски мислители от средновековието Дионисий Ареопагит? Нека обаче не бъдем излишно строги и несправедливи: неговата по-стъпка е отражение на времето, той е верен син на своята епоха, когато и трезви умове, вместо да се борят със злото, са търсели убежище в мистицизма и духовного бягство от живота.
Историята на турските завоевания в земите на Балканския полуостров през втората половина на XIV в. е твърде добре позната.6 Тя потвърждава напълно горчивите признания на све-тогорския монах. Констатираме преди всичко дълбоката вът-решна криза, конто преживяват през този период всички балкански държави и конто ги прави безсилни да се опълчат, както изискват времената, срещу надвисналата опасност. Така на 17 февруари 1371 г., ще рече само няколко месеца преди Черноменската битка, починал българският цар Иван Алексан-дър (1331—1371), който управлявал в течение на пълни чети-ри десетилетия. С неговото изчезване от сцената прекъсва
6 Основни изследвання върху историята на турското завоевание на балканските земи през втората половина на XIV в., с посочвання на по-старата литература по въпроса: F г. Babinger, Beginn der Tiirkensteuer in den Donaufiirstentiimern (1394 bzw. 1450). Siidost-Forschungen, VIII (1942), pp. 1—35; Beitrage zur Friihgeschichte der Tiirkenherrschaft in Rumelien (14.—15. Jh.), Munchen 1944.— П. Ников, Турского завладяване на България и съд-бата на последните Шишмановци. Известия на Исторического д-во в София, VII—VIII (1928), с. 41—112; същата статия в популярно изложение, без научен апарат, повторена в Българска историческа библиотека, I. I (1928), с. 1 —47. Други сведения и библиография вж. у I. D u j с е v, La conquete tur-que et la prise de Constantinople dans la litterature slave contemporaine. By-zantinoslavica, XIV (1953), pp. 14—54; XVI (1955), pp. 318—329; XVII (1956), pp. 276—340. Спепиално за битката при Черномен вж. приносите на П. Т о-мац, Битка на Мариин. Во)ноистори)'ски гласник, 1955, кн. I, с. 61—74; Г. ШкриваниЬ, Битка на Марици (26. септембра 1371 г.), пак там, 1963, кн. 3, с. 71—94, гдето е посочена и по-старата литература по въпроса.
епохата на продължителен мир и относително спокойствие в българската държава. Скритите противоречия, конто я разяж-дат в течение на цялата тази епоха, сега избухват неудържи-мо. В стеснената поради чужди завоевания българска държава настъпва остро разц птение. Приемникът нгГпочиналия владе-тел, цар Иван Шишман (1371—1393), остава да владее в Търново, като държи под властта си само незначителна част от българските земи. Във Видин и неговата облает господствувя_лругият син на Иван Алекс ан дър — Иван Срацимир (ок. 1360—1396). В днешните североизточни български земи господствуга, в едно мимолетно княжество, боляринът Добротица, наследен от сина си Иванко.7 Това обаче са държави, евързани по състав на насе-лението, по общи политически, стопански и културни интереси, но затова пък — тъкмо пред лицето на един страшен завое-вател — непрестанно враждуващи помежду си и чрез това безразсъдно съперничество взаимно подриващи своята мощ.^| Враждата между двата родни братя — Иван Шишман и Иван Срацимир — приела особено остра форма. Забравил борбите на българите за извоюване на самостойна патриаршия като из-раз на националната независимост, видинският владетел Иван Срацимир се отиетнал от Търново и подчинит църковно под-властните нему области под върховенството на Цариградската патриаршия.8 Без оглед на турската заплаха Добротица и не-говият приемник Иванко също опитвали да водят самостоятел-на външна политика. Трябвало да изминат оше няколко години преди новият сръбски княз Дазар (1371—1389) да утвърди властта си и да покаже своето мъжество в борбата против азиатските нашественици. Вълкашиновият наследник Марко — прославеният в народните песни и предания Крали Марко — е твърде много заплетен в своите непосредни грижи и наскоро се принуждава да признае турското върховенство с обеща-
7 Въпросът за Добруджанското княжество на Добротица и Иванко бе разгледан напоследък, като бяха изказани някои преситени твърдения, в ста-ията на § t. §tefanescu, Byzanz und die Dobrudscha in der zweiten Halfte des 14. Jahrhunderts. Die Bildung des Feudalstaates Dobrudscha. In: J о h. Irmsche r, Byzantinistische Beitrage. Berlin 1934, pp. 239—252. Срв. към това някон мои критически бележки: Byzantinoslavica, XXVII (1966), р. 170; Theologische Literaturzeitung, 92 Jg., Nr. 3 (1967), col. 198.
s К. И речек, История болгар. Одесса 1878, с. 441.
ние да дава годишен данък и спомагателни отреди. Византийската империя полага усилия да запълни празнината, създадена от изчезването на тия три забележителни личности: Итан Александър, Йоан Углеша и Вълкашин, и от омаломощяването на техните владения. Самата империя обаче преживява вътрешна криза, породена преди всичко от избухналите в нея династич-ни разпри8 9. Тези династични борби траят повече от едно де-сетилетие, ако и с малки затишия между отделните епизоди. През май 1373 г. първородният син на император Йоан V Палеолог (1341—1391), двадесет и пет годишният Андроник (по-знат по-късно като Андроник IV Палеолог), в съгласие със сина на султан Мурад I (1362—1389), Сауджи челеби, се разбун-туга против баща си и опитва да завземе властта. Заговорът не успява: Мурад I ослепява своя син, но заставя византийския император да наложи подобно наказание и на Андроник. Още през 1371 г., когато Йоан V Палеолог, завръщайки се от своето пътуване в Запада, бива задържан във Венеция,10 Андроник проявява зла воля наспроти баща си и отказва да му по-могне. Йоан V получава помощ от по-младия си син Мануил, бъдещия император Мануил II Палеолог (1391—1425), комуто са отстъпени за пожизнено управление градът Солун и Източ-на Македония. В израз на своето огорчение от поведението на първородния си син Андроник, женен за Мария, дъщеря на цар Иван Александър, Йоан V го лишава от престолонаследието: няколко месеца след съзаклятието, през септември 1373 г., Мануил бива провъзгласен за съимператор и през март на след-ната година коронясан. Двете враждуващи династични крила, от една страна Йоан V Палеолог и Мануил II, а от друга Андроник IV и неговият син Йоан VII, търсят едно след друго съдействието на външни политически сили за постигане на своите цели. Така във вътрешните работи на империята се на-
8 Върху вътрешното положение на Византийската империя през този пе-
риод вж. О s t г о g о г s к у, ор. с., р. 445 sqq. — G. Т. Dennis, The Reign of Manuel II Palaeologus in Thessalonica, 1382—1387. Romae 1960, pp. 26—29.
10 R. J. Loe n ertz, Jean V Paleologue a Venise (1370—1371). Revue des etudes byzantines, XVI (1958), pp. 226—229. — De nnis, op. c., p. 32 passim. — Г. Острогорскн, Серела облает после Душанове смрти. Бео. град 1965, с. 138 и бел. 57, с други посочвання.
месват градовете-републики Венеция и Генуа, и, което е най-гибелно за бъдещето, турският султан. Избягал от затвора със съдействието на генуезците, Андроник IV през август 1376 г. завзема Цариград благодарение на турска помощ. Попадналият в затвора Йоан V Палеолог, през 1379 г. на свой ред изпол-зува съдействието на Мурад I, за да си възвърне властта. Най-големите тогавашни морски сили — Венецианската република и градът-република Генуа — се намират по това време — в про-дължение на няколко години (1376—1381) — в ожесточена война. Нова гражданска война разтърсва империята през периода от 1379 до 1381 г.11 Този път генуезците помагат на Андроник IV и неговия син, докато на страната на Йоан V и Мануил II се бият, според едно известие12, не само техни при-върженици византийци, венецианци и турци, но също и българи. Враждите между Генуа и турците са прекратени чрез договор, сключен през пролетта 1381 г.13, а една година по-къс-но бива сключен договор за мир също и между Византийската империя и Генуезката република.14 Като резултат от тези оже-сточени борби империята—фактически ее радцаяа—да няколко отделни владения.13 Иоан V владее столицата и непосредната околност; Андроник IV има под своята власт разположените по крайбрежието на Мраморно море градовё Силимврия, Ираклия, РодостО и Панидос и поддържа добри отношения със султан Мурад; Мануил II управлява през годините 1382—1387 Солун и води активна борба против турците; най-сетне, в Пе-лопонез бива отпратен да управлява третият императорски син Теодор I Палеолог (1382—1407), с титлата деспот. Играта на господствуващите политически сили: Венеция, Генуа и турска-та държава, обаче намира отражение не само в живота на империята. В противовес на традиционната политика на приятел-ство и стопански връзки, конто Търновска България поддър-
11 За подробности вж. Dennis, ор. с., рр. 41—46.
12 Georgius Stella, Annales Genuenses, in : L. A. M u r a tor i, Rerum Italicarum Scriptores, XVII. Milano 1730, p. 1113 A: ,. . . Venetos, Graecos, Teucros, В u r g a г о s, et alios Orientates legi Christiannae contraries..."; срв. Dennis, op. c., p. 42, n. 66.
13 Dennis, op. c., p. 44, n. 76.
11 D e n n i s, op. c., p 46 sqq.
13 Срв. Ostrogorsky, Geschichte, p. 449.
жа от дълги времена с Венецианската република,16 добруджан-ският княз Иванко сключва през последните дни на май 1387 г. „добър и истински вечнотраен мир“ с представителите на Ге-нуезката република и им признава широки правдини.17 Най-сетне в крайний северозападен кът на балканските земи се надвесва над полуострова още една мощна на времето сила — маджар-ската държава, която неведнъж мени политиката си спрямо една или друга балканска държава. Срещу всички тези хри-стиянски държави обаче се опълчва като най-заплашителна сила турската държава. ,Разполагаща със сравнително по-огра-ничена територия в"земите на полуострова, действуваща с много по-малочислена войска наспроти населението и войските на християнските държави, здраво организирана, използуваща всички средства на своята източна дипломация, която според изго-да сключва и.^1 нарушава съглашения и договори, султанската държава все пр-дълбоко прониква във вътрешността на континент . Тя сее и поддържа раздори веред тези християнски дър-жави, княжества и държавици, използува раздерите им за своята завоевателна политика и все по-здраво се утвърждава лук. Прониквайки като завоеватели из малоазийските области, тур-ските султани заемат крепости-градове и възлови средища, из-требват, заробват или прокудват местного население, на опраз-нените места настаняват свои заселници — и по този начин укрепват трайно владичеството си тук. Още отрано, след бит-ката при Черномен, се вижда, че в същност дните на същест-вуванието на християнските балкански държави са вече пре-
16 За подробности вж. обнародваните документи у Дуйчев, Из старата българска книжнина, II, с. 136—139; 378—379, бележки с библиография. — Общо вж. Ив. Дуйчев, Търговските връзки между Италия и България през средновековието. Професионална мнсъл. II, кн. 5—5 (1942). с. 20 сл.
17 За този договор — текст и обяснителни бележки — вж.: В. Н. 3 л а-тарски — Г. И. Канаров, Дэговорът на княз Иванко, син Доброгичев, с генуезните от 1387 г. Известия на Исторического дружество в София, III (1911), с. 17—37. — Български превод и обяснителни бележки у Дуйчев, Из старата българска книжнина, с. XXVIII, 185—197; 294—295. — Вж. още : М. Андреев — В. Кутиков, Договорьт на добруджанския владетел Иванко с генуезцнте от 1387 г. Годишник на Соф. унив., юрид. фак. 51 (1960), с. 1—118.
броени, тяхното разгромяване и завладяване е наистина „въп-рос на време**ls * * 18.
Каквито и да са били силите и способностите на Иван Шишман, който поел властта в Търновското царство няколко месе-ца преди битката при Черномен, изглежда невъзможно е било да се справи с извънредно сложното и заплетено международно положение на Балканския полуостров.
Още преди сражението край Марица, именно в периода между 1365 и 1371 г., турците вече са завладели редица български крепости и градове в южните и югоизточните делове на страната. Още през първата половина на тази година отно-шенията с турския султан, изглежда, са остро враждебни. Не е потребно да се търсят някакви особени обяснения за тази враждебност от страна на завоевателите: те просто желаят да използуват станалата в Търновска България династична про-мяна със смъртта на Иван Александър. Стълкновението при Черномен бива предизвикано не по почин на християнските си-ли, а по-скоро, както личи, за да се отбие една надвисваща заплаха отстрана на султан Мурад I, който се готви да пред-приеме поход срещу българите, а след това и срещу сърбите. За това притежаваме едно изрично свидетелство на близък съвременник на събитията — неизвестния съставител на Бези-менната българска летопис от началото на второто десетиле-тие на XV в. Ето как той описва сражението при Черномен19: „Аморат отново се вдигна да отиде или против българите, или против Углеша. Когато Углеша и крал Вълкашин узнаха това, събра се множество сръбска войска, а също и от Далмация и от Требенье. Защото Углеша и брат му Вълкашин слязоха чак
ls Срв. Ostrogorsky, Geschichte, р. 446 sqq.; Серска облает, с. 143.
1И Текста на летописта и обясннтелни бележкн за нея вж. у: J. В о g-d a n, Ein Beitrag zur bulgarischen und serbischen Geschichtsschreibung. Ar-
chiv f. slav. Philologie, XIII (1891), pp. 526—536; K. J i r e C e k, Zur Wiirdi-
gung der neuentdeckten bulgarischen Chronik. Ibidem, XIV (1892). pp. 255 —
277. — Зборник Константина Зиречека, I. Изд. M. Ди пик. Београд 1959, с. 395—410, в сърбо-хърватски превод. — Новобългарски превод и обясннтелни бележки у Д у й ч е в, Из старата българска кпижнина, II, с. XXX, 265—275 ; 406—411, обясннтелни бележкн; вж. специално с. 268. За летописта общо вж. и Острогорскн, пос. съч., сс. 139, бел. 61 и др.
до града Сяр. Тогава дойдоха и множество турци, заедно с Аморат, разрази се голям бей и настана страшно кръвопроли-тие на река Марица. Турците зовяха силно, и тъй като сър-бите се обърнаха в бяг, те убиха при река Марицц Углеша и краля Вълкашина. Двамата загинаха в 6879 [=1371] година, на 26-ия ден от месец септември. Турците взеха множество плен-ници и ги преведоха през Гдлиполи." Едва ли може да има съмнение относно осведомеността на нашия летописец, частно що се отнася до първоначалните планове на турския султан да нападне българските предели. По-трудно е обаче да се отговори на един друг въпрос: какво е било поведението на са-мия българскивладетел при подготовката да се окаже отпор • на Мурадовото нападение. Очевидно той не може-да остане безучастен към тази нова заплаха, но заедно с това поради географското положение на своите владения не дръзва да из-пъкне на първи план като организатор и участник в борбата против турците. Изложен на непосредната заплаха на завоева-телите, все още неутвърдил своята власт в разкъсаната дър-жава, Иван Шишман трябва да действува твърде предпазливо и да участвува в начинанието по-скоро прикрито, а не явно. Това обстоятелство може впрочем да ни обясни защо в налипните исторически извори за сражението при Черномен лип-сват изрични посочвания за участие на български отреди. Все пак за султана, победител в сражението, не съществува никакие съмнение нито относно симпатиите на търновския владетел, нито относно неговото прикрито или явно участие в сражението при Марица. Затова именно гневът на победителя не закъс-нява да се излее, веднага след сражението, на първо място над българите. г------
Въпросът относно почина за войната през 1371 г. заслужа-ва внимание, защото неговото разрешение спомага да се хвър-ли по-ясна светлина върху съществуващите по това време взаимоотношения между балканските държави и общо върху тях-ната политика спрямо завоевателите. Несъмнено е, че истински организатори на борбата против турците в този миг са деспот Йоан Углеша и крал Вълкашин, две от най-забележителните личности на епохата. Много отдавна е посочено, че борбата против турското завоевание представя основната линия в по-
литиката на деспот Иоан Углеша.20 С оглед на това урежда-нето на отношенията с Византийската империя и специално от-менянето на провъзгласёната от цариградската патриаршия над сръбската църква анатема от 1352—1354 г. се схващат като предусловия за сключване на антитурска коалиция на християнските балкански държави.21 Израз на непримиримото поведение на византийското правителство спрямо сърби и българи дава един от най-видните представители на византийската книжнина от времето, Димитрий Кидоний, в две свои слова от 1366 и 1371 г. В първото свое слово22 той настоява на идеята, че помощ в борбата против турците може да се получи единствен© от Запада. Той заявява, че не бива да се очаква нищо от „мизите“ [българите] и „трибалите" [сърбите], народи, тясно свързани с Византия: срещу сърбите той отправя обвинение, че са си присвоили принадлежащн на империята градове в Македония, а българите вини за това, че в гражданската война са проявили недобро отношение към самия император Йоан V поради брака на неговия син Андроник IV с българската княгиня Мария — брак, който, по негови думи, представя унижение за императора и велика чест за българския владетел. Бившият император Йоан Кантакузин, по-късно монах Йоасаф, в едно слово, държано през 1367 г.,23 отправя към българите и сърбите същото обвинение — че са водили война против империята и са отнели принадлежащи ней земи. След едно пътуване на Запад Димитрий Кидоний държи през лятото на
20 Срв. за подробности Острогорски, п. с., с. 127 сл.
21 За подробности вж. Острогорски, п. с., с. 129 сл. Общо вж. и статията на Вл. Мош ин, Св. narpnjapx Калист и српска црква. Гласиик српске православие цркве, XXVII (1964), с. 192—205.
22 Demetrius Cydones, Oratio pro subsidio Latinorum. M i g n e, P. Gr., CLIV (1866), col. 961 sqq.; кратък анализ у О стр о го реки, п. с., с. 132.
23 J. Meyendorff, Projet de concile oecumenique en 1357. Un dialogue inedit entre Jean Cantacuzene et le legat Paul. Dumbarton Oaks Papers, XIV (1960), pp. 147—177; idem, Jean-Joasaph Cantacuzene et le projet de concile cecumeniqtte en 1367. In : F. D б I g e r — H. G. В e c k, Akten des XI. Internal. Byzantinistenkongresses Munhen 1958. Munchen 1960, pp. 363— 369. Срв. Остро го реки, п. с., с. 132 сл., който споменува обвинението спрямо сърбите за „ратованье против Византие и отиманье византи)ских зе-мальа". — Ostrogorsky, Geschichte, р. 444 п. 2.
1371 г., ще рече само няколко месеца преди битката при Марина, ново слово,24 което издава променено становище по въпроса за съратничество със сърби и българи в борбата против турците. От него узнаваме, че тъкмо по това време във визан-тийската столица са пристигнали сръбски пратеници с предложение да се предприеме обща борба против азиатските завоеватели. Вместо да отхвърли това предложение, големият византийски книжовник настоява то да бъде прието, като заявя-ва, че сърбите могат да бъдат сигурни съюзници, тъй като и те самите понасят щети от „варварите“. Между това чак на Запад достигат сведения за подготвяно от турците нашествие срещу християнските балкански държави. Благодарение на сведения, получени от генуезки търговци, папа Григорий XI (1370—1378) узнава, че турците подготвяли ново нападение. Ако всичко това вече е известно в Запада, колко по-добре ще да са осведомени за това балканските народи.23 Починът на деспот Йоан Углеша да изпрати пратеничества в Цариград, а много вероятно и до други християнски владетели, в това число и при българите,26 представя несъмнено резултат от све-денията за готвеното нападение на турците. Този почин представя само отговор на турските тъкмежи да извършат нападение.27 Вместо да изчака нападателя в собствената си зе-мя, деспот Йоан Углеша, в съюз с брата си Вълкашин, на-хлува в югоизточните предели на полуострова — за да посрещ-не именно там войските на султана. Тези факти свидетелству-ват действително за съзнание за турската заплаха,28 но затова пък самото държане на християнската войска при сражението — липсата на всякакви предпазни мерки — като че говори по-скоро за прекалена самоувереност пред опасността
Разгромът на деспот Йоан Углеша и на Вълкашин разгръ-ща пътя на по-нататъшните турски завоевания. С изчезването на Углеша земите от Източна Македония, над конто той вла-
84 Demetrius Cydones, Oratio de non reddenda Gallipoli. Mi g n e, P. Gr., CLIV (1866), col. 1033 sqq. Срв. Острогорски, п. с., 137 сл.
25 Острогорски, и. с., с. 139 и бел. 59; 142.
26 О с т р о г о р с к и, п. с., с. 139.
87 О с т р о г о р с к и, п. с„ с. 140 сл.
28 Острогорски, п. с., с. 127.
дее, сега представят хакаш някакво „празно пространство", към което турските сили незабавно се насочват, за да го за-вземат. Това териториално разширение обаче бива осуетено от византийците: Мануил II ги изпреварва, като завзема източния дял от владенията на У1леша, заедно с град Сяр и областта на Халкидическия полуостров.29 Така столицата на деспот Йоан Углеша вече през ноември 1371 г. се намира под византийско владичество — за да остане в ръцете на християните чак до есента 1383 г.30 Наскоро след бит i при —Марица_т.урската флота напала Светогорския полуостров, но бива отбита.31 Уп-равителят на Христопол (дн. Кавала) „великият примикюрий" Алексий в едно послание до венецианския дож Андрея Канта-рино33, писано през август 1373 г., разказва за извършените по това време завоевания отстрана на империята: той припомня, че са били завзети „някои крепости на турците, други на сър-бите“. За себе си той заявява, че бил „винаги против турците" и че бил участвувал в разгрома на турската флота, вероятно именно при нападението й срещу Светогорския полуостров. Въпреки тези неуспехи завоевателите още през 1372 г. опит-ват да проникнат в Тесалия и Албания и застрашават града Солун.33
Турската победа при Черномен намира широк отклик и веред запал ните пържяви. Тези отзвуци обаче са донякъде про-тиворечиви съобразно с достигналите там сведения за съби-тията. Враждебно откликват маджарите, конто обвиняват тър-новския владетел в съучастничество със завоевателите. Така
а' Dennis, ор. с., р. 65 sqq.; Ostrogorsky, Geschichte, р. 450 n. 5, Серска облает, с. 144.
30 Dennis, ор. с., р. 73 sqq.
31 D е n n i s, ор. с., р. 32 sqq.; р. 32 п. 27.
32 Diplomatarium Veneto-Levantinum sive acta et diplomata res venetas graecas atque Levantis illustrantia a. 1351—1454, Venetiis 1899, pp. 165—166: Jo ve rnando la nota de quella concession ala signoria nostra per vederla. Se morti li mie do fradelli, et io remasi con le mie fioli ; e no era, ni no ё altro lo nostro sertiixio, se no esser sempre contra li Turchi. . . Et credo, che cossi la vostra signoria ha sapudo per altri et per lo mio signor vostro frar, lo ca-petanio de la vardia de le galee, Io qual ha vastado li ligni de li Turchi quan-do nui ieremo insembre. . .“ Срв. Dennis, op. c., p. 32, n. 27.
33 Dennis, op. c., p. 32 sqq.; p. 55 sqq.
през 1372 г., ще рече не много време след Черноменската битка, трансилганският воевода, бан на Северин и княз на Фогараш Владислав издава нарочна грамота, чрез която награждена никой си Владислав Добка за участието му в борбата против „не-верниците турци и против царя на Търновска България"34. В грамотата се заявява, че когато маджарският крал Людовик I наченал война против „неверниците турци и против царя на Търновска България", Владислав Добка „мъжествено се борил против прежестоките турци и против търновския цар", като за-ради „християнската вяра" извършил „благородии и достойни за почит подвизи". В по-далечните западноевропейски страни сведенията достигат по-късно, но заедно с това отзвукът бива твърде различен: вместо празни обвинения срещу жертвите на нашествието, там се чуват гласове на съчувствие и позиви за организиране на съвместна борба против завоевателите. Забе-лежително е в това отношение едно послание на пребиваващия в южнофренския град Авиньон папа Григорий XI (1370—1378) от 1373 г. до архиепископа на Стригониум (Гран) в Маджарско31 * 33. „Безбожните неверници, наричани турци —пише палата,—
31 S t. К a ton a, Historia critica regum Hungariae, X, Budae 1790, pp. 540—543: „Vladislaus, vaiuoda Transalpinus, banus de Zevumo. . . notum fa-cimus universis, praesentibus et futuris, quod M. Ladislaus, strenuus miles, filius quondam Janus Meister de Dobka . . . quum esset liber factus ab excel-
lentissimo principe Ludouico, illustri rege Ungariae, adhuc nos semper eramus sub iugo, sed in gratia regis praedicti exercitum validum contra Thorcos in. fideles et imperatorem de Tyrna in Bulgaria proclamare fecimus. Ipse M. Ladislaus Dobka, strenuus miles supra dictus... nobiscum etcum exercito nostro, viriliter contra saevissimos Thorcos et imperatorem de Tyrna, ipsosque inva-dendo perpetrauit actus militates, nobiles et honorificos ibidem exercendo propter fidem christianitatis et gratiam serenissimi principis...“ Вж. и Ников, Турского завладяване. . ., с. 105—107, гдето тексты е преиздадеи.
33 Katona, op. с., р. 554: „Infideles impii, Turci vocati, crudelissimi hostes nomini christiani et illius persecutores assidui, plus ceteris infidelibus catholicam fidem et ipsius cultores persequi et delete, quod absit animosis co-natibus molientes, a non longis temporibus, praesertim a XX mensibus citra, amolas terras imperiorum Romanae et Bulgariae et Regnum Rasciae aliasque paries profitentium nomen Christi, quamvis schismaticorum, continuatis hosti-litatibus invaserunt, occuparunt et immaniter destruxerunt, et contra incolas terrarum et partium earundem magnas victorias habuerunt, eisdem incolis aut crudeliter trucidatis, aut in miserabilem captivitatem abductis, aut alias reten-
тези най-жестоки врагове на християнското име и негови най-неуморни преследвачи..., от немного време и особено от два-десет месеца насам нападнаха с постоянни враждебности, за-владяха и свирепо разориха обширни области на ромейското и българското царство и на кралството на Рашка, както и други страни на люде, изповядващи Христовото име — ако и бидей-ки схизматици. Те спечелиха големи победи над жителите на тези земи и страни. Самите обитатели бяха или жестоко изтре-бени, или отведени в жалка робия, или по някакъв друг начин поставени под ярема на най-злощастно робство, като някои от тях — уви! — се отрекоха от Христовото име. Поради това турците бяха обзети от толкова голяма гордост, щото решиха да нападнат още по-усилено споменатото кралство на Рашка и други християнски земи..Немного след това послание папа Григорий XI прогласява своята идея за организиране на поход на западните държави против турските завоеватели.36 Достиг-налите от Изтока вести за поведението на Византийската империя, както и за политиката на българския владетел от Търново пораждат обаче известии съмнения и колебание.
Няколко сведения на наши и чужди исторически извори ни осведомяват върху това, какво е държанието на цар Иван Шишман към времето на Черноменското сражение и изобщо за политиката му спрямо турския султан. Така, след като разказва за сражението при Черномен, неизвестният български книжов-ник — съставител на Безименната летопис — се връща назад във времето и добавя едно сведение относно началото на съ-щата 1371 г. „Преди това сражение — пише той37 — прочее умря търновският цар Иван Александър през 6870 [ = 1362] rotis sub jugo infelicissimae servitutis, nunnullis eorum abnegantibus, proh dolor, nomen Christi, quodque ex his iidem Turci in tantam ascen-ierunt super-biam, quod praedictum regnum Rasciae et alias partes Christianorum praesumpse-runt amplius invadere ac praesumunt. . .“ Срв. Dennis, op. c., p. 34 ; Ников, n. c., c. 65; К. И p e ч e к, История иа българите. Поправки и добавки от самия автор. София 1939, с. 252. — Острогорски, Серска облает, с. 145.
36 Dennis, ор. с., р. 36 sqq.
37 Д у й ч е в, Из старата българска книжнина, с. 258. Срв. Ников, п. с., с. 63; с. 65 бел. 2, относио отьждествяването на Тамара — Мара, с посоч-ване на no-старата литература по въпроса.
дина, на 17-тия ден от месеца февруари. На престола се въз-качи цар [Иван] Шишман, син на (Иван) Александра. Аморат изпрати при него с искане да му даде сестра си за жена. И той, ако и да не желаете, даде сестра си царицата госпожаТамара." За женитбата на Иван Александровата дъщеря Тамара (Мара) със султан Мурад I споменава и една добавка в Синодика на българската църква38: там се въздава „вечна памет“ „на кера Тамара, дъщеря на великия Иван Александра, велика госпожа съпруга на великия амир Амурата, която му бе отдадена зара-ди българския род. А тя, като отиде там — прибавя състави-телят на тази част от Синодика, когото с голяма вероятност трябва да отъждествим с патриарх Евтимий Търновски (1375— 1394), — запази православната си вяра, освободи рода си, живя добре и благочестиво и почина в мир.“ В изложението на неизвестния български летописец от началото на XV век женитбата на Тамара — Мара със султан Мурад е спомената между две събития с точно установени дати — Черноменската битка на 26 септември 1371 г. и повторното завземане на кре-постта Галиполи от турците през есента на 1376 г.39 Чрез това обаче се определят само най-общите хронологически грани-ци на тази женитба. Известии посочвания за разрешение™ на въпроса можем да открием у по-късния византийски писател Лаоник Халкокандилас40, който ако и да допуска грешки в хронологията и в някои подробности, все пак ни дава нещо ново за интересуващите ни събития. Заслужава внимание не-говата преценка за причините на поражението в сражението при Черномен: христианеката войска, по негови думи, пострадва вследствие на проявена небрежност както по отношение на оръжието, така и по отношение на конете, и на второ място поради изненада. Очевидно сведението му за това, че Мурад I заел — както се подразбира от текста, веднага след победата при Марица — града Сяр, не отговаря на вестите на другите
38 М. Г. Попруженко, Синодик царя Борила, София 1928, с. 89, § 124. — Дуйчев, пос. съч., с. 163.
39 D е п п i s, ор. с., рр. 37, 38, 40; О с т р о г о р с к и, п. с., с. 139 бел. 61.
40 L а о n i с i Chalcocandylae Historiarum demonstrationes, I, ed. Darko, Budapestini 1922, p. 28, 18 sqq.; p. 32, 20 sqq.
исторически извори, но затова пък едва ли подлежи на съмне-ние известието, че тогава турците завладяват някои места из Родопската облает. Особен интерес напротив представя посоч-ването на византийския историк за това, че сега Мурад се опълчил против българския цар Иван Шишман, нанесъл му поражение и го принудил да се оттегли в крайдунавските области, сиреч в северобългарските земи. Всичко това' било принудило търновския владетел да изпрати пратеничество до султана, да му предложи мирно съглашение и съратничество, за скрепяването на което му дал за жена българската княгиня. Може прочее да се приеме, че не съществува в същност непримиримо противоречие между известието на Безименната българска летопис и сведението на казания византийски историк: заплашен от нападението на победителя при Черномен, тър-новският цар поисква мирно съглашение с него и обещава да му дава спомагателни военни отреди за неговите по-нататъш-ни походи, което представя уговорката за военното съратничество. За да обезпечи по-здраво това споразумение, султанът обаче поисква то да бъде скрепено чрез брачния съюз със сестрата на цар Иван Шишман. Изказаното предположение, че Мурадовото искане да получи Тамара—Мара, за своя жена и изпълнението му отстрана на търновския двор би трябвало да се отнесат към 1375 г.,41 едва ли може да се приеме като правдоподобно. Много по-вероятно е, че тази проява на засиления турски натиск над Търновското царство трябва да се отнесе към време, по-близко до Черноменската битка.
Тази политика на българския владетел трябва да се тъл-кува единствено в светлината на общото положение в югоиз-точната част на Балканския полуостров, гдето най-могъщата държава от онова време — Византийската империя — все по-вече и повече се превръща в играчка в ръцете на завоевате-лите. Към 1362 година градът Одрин пада във властта на турците, конто към 1365 г. пренасят там своята столица.42 Из-
41 Н и к о в, п. с., с. 61 сл.
42 Ostrogorsky, ор. с., рр. 442 и. 4, 443; I. Beldicean и—S t е i п-h е г г. La conquete d’Andrinople par les Tures. La penetration turque en Thrace et la valeur des chroniques ottomanes. Travaux et memoires. I (Paris 1935), pp. 439—461; .Andrinople. Nous pouvons done conclure que la ville a ete
глежда, през зимата на 1376—1377 г. турците завземат отново и крепостта Галиполи.43 Безименната българска летопис, без да посочва датата на завземането на Галиполи от турците, свър-зва това турско завоевание с разширението на тяхното влади-чество в Македония: „Тъй като по това време в Цариград ца-руваше Калоян Палеолог [Йоан V Палеолог], турците престъ-пиха клетвите, които бяха сключили с гърците, и си присвоиха град Галиполи и околните нему села, завзеха Македония и така наченаха да воюват, както им бе угодно. На брода [на Галиполи] те поставиха свои стражи с катърги, като изгониха и отпратиха гърците по домовете им.“44 Средището на турската мощ се пренася все по-решително в териториите на самия Балкански полуостров. Окръжавайки столицата Цариград, турският султан предрешава съдбата му и в същото време се доближава все повече до балканските християнски държави, за да им на-нася неотразими удари. Тези събития дават най-силно отражение във вътрешното положение на Византийската империя, где-то са взети най-бързи мерки за здсилване на отбраната, доколкото това изглежда възможно. Така непосредствено след Черноменската битка през 1371 г. се извършва по разпоредба на деспот Мануил Палеолог секуляризация на църковни имо-ти в Източна Македония, за да се раздадат като прония на военни лица.45 Сам Мануил Палеолог, който ни осведомява за тази разпоредба, признава, че мярката се смятала за временна, с други думи казано, съществувала надежда относно нетрай-conquise a une date qui se situe entre juin 1365 et un certain nombre d'an-nees avant juin 1380“ (p. 461), която датировка за съжаление е твърде обща и неопределена.
43 Срв. Beldicean и—S t е i n h е г г, ор. с„ р. 455, и. 101 : „les troupes ottomanes occuperent Gallipoli 1’hiver 1376—1377“, „avant le printemps 1377“. Вж. и тук no-rope, бел. 39.
14 Дуйчев, пос. съч., с. 268—269; Острогорски, п. с., с. 139. бел. 61, обръща внимание на известно противоречие в Безименната българска летопис по въпроса за датата иа заемането на Одрин от турците.
15 Документът е обнародван от Вл. М о ш и и, Акти из светогорских архива. Споменик Срп. кр. академи)е, ХС1, др. разред 70 (1939), с. 164—167. Срв. Dennis, ор. с„ р. 90 sqq.; F г. Doi ger, Regesten der Kaiserurkunden des ostromischen Reiches von 565—1453. V. Regesten von 1341 1453, Munchen — Berlin 1965, p. 96, nr. 3321; Острогорски, n. c., c. 146.
ността на турското завоевание — нещо, което е засвидетелст-вувано между другого и по повод турското завладяване на Одрин.46
Всяка измината година вече бележи засилване на натиска на завоевателите над балканските християнски държави и над самата Византийска империя.чКъм 1375 г. империята вече се намира, както добре бе посочено напоследък,47 във „феодално подчинение" спрямо турския султан, със задължение да му дава редовно помощни отреди и да плаща определен годишен да-нък. Ако това е станало с най-голямата и прославена полити-ческа единица в Европейский Югоизток, колко по-обяснимо и, нека кажем, дори оправдателно е поведението на по-малките, разкъсани и обеднели балкански държави като Търновска България на Иван Ш1шман Общо взето, Византия е в пълна отбрана пред турските заплахи и само Мануил II Палеолог, по това време деспот и управител на Солун и неговата облает, се осмелява да води активна борба против завоевателя.48 Но дори и в поведението на един такъв деен владетел все пак има нещо необяснимо поне на пръв поглед. Точно както кни-жовникът от сръбски произход Исая през най-тежките времена след битката при Черномен се занимава с преписването на съчиненията на такъв автор като Дионисий Ареопагит, така също и деспотът на Солун Мануил през 1382 г., когато турците напират във вътрешността на полуострова, се занимава да проучва съчиненията на Платон.49 Към периода между 1382—1385 г. във властта на азиатските завоеватели пада важ-ната крепост Средец, първостепенен възел по пътя към Ниш и Белград.50 През годините 1383—1387 турците подлагат на
46 F. М i k 1 о s i с h — 1. М ti 11 е г, Acta et diploma'a graeca rnedii aevi sacra et profana. I, Vindobonae 1850, p. 92, nr. L; Срв. 1. Dujfev: Revue des etudes byzantines, XVII (1959), p. 293.
47 G. Ostrogorski, Byzance, Etat tributaire de ('Empire Ttirc. Збор-ник радова LIX. Визаит. институт V (1958), с. 49—58; Серска облает, с. 145.
48 Dennis, ор. с., рр. 50 sqq., 61 sqq., 160 sqq.
49 Dennis, op. c., p. 59 sqq.
60 О s t ro go r s k y, Geschichte, p. 451: »etwa 1385“. Някои автори, напротив, приема? като година иа падането на София 1382 ; И р е ч е к, История, с. 442; Поправки, с. 253 ; Ников, пос. съч., с. 66.
упорита обсада град Солун.51 Загатвайки за поведението на жителите на града, Мануил Палеолог заявява в едно свое го-слание за това, че Мойсей и неговите придружници не са били в състояние да повеляват на евреите, а доблестта на годачите претърпяла поражение поради слабостта на подчинените.52 В една византийска хроника от времето направо се съобщава,53 че жителите на града проявявали ^фиятелско разположение спрямо нашествениците турци. През 1383 г. в турска власт пада градът Сяр.54 Към 1385 1386 г. Хайредин паша бива назначен за беглер-бег на Румелия, сиреч на завоюваните от турците балкански земи.55 В /386 г. ива завладян и друг важен въ-зел на пътя към Белград — градът Ниш.56 Когато две години след това султан Мурад нахлува през българските земи чак до сърцето на сръбските владения, княз Лазар и босненският бан Твърдко му нанасят поражение при Плочник, на река Топ-лица.57 Тази „първа и последна победа" на южните славяни над завоевателите обаче няма никакво решително значение и вместо да ги възпре, още повече ги разярява. Действително на следната (1388) година след усилени приготовления турците нахлуват в източните делове на българските земи, завземат цяла редица български градове и принуждават търновския владетел да сключи унизителен мир със завоевателя.58 По това време бива принуден да признае турското върховенство и ви-динският владетел Иван Срацимир.59 През 1389 г. султан Мурад предприема нов застрашителен поход във вътрешността
51 Dennis, ор. с., р. 77—102; О s t г о g о г s к у, ор. с., р. 450 sqq.
52 R.-J. Loe пег tz, Demetrius Cydones. Correspondance. II. Citta del Vaticano 1960 (=Studi e testi, 208), ep. 273: p. 191, 20—23. Срв. Dennis, op. c., p. 85.
53 Dennis, op. c., p. 87, n. 22.
54 Dennis, op. c„ p. 6; Ostrogorsky, op. c., p. 450, n. 5; Cep-ска облает, с. 146.
«Dennis, op. c., p. 127.
58 Ostrogorsky, op. c., p. 451.
57 Иречек, История болгар, с. 443; Лиречек — Рад он иИ, п. с., 11, с. 89; Нико в, п. с., с. 66.
58 И р е ч е к, п. с., с. 443 сл.; О s t г о g о г s к у, ор. с., р. 451.
59 И р е ч е к, п. с., с. 445.
на полуострова през Пловдив, Ихтиман, Средец и Кюстен-дил прониква още веднъж в сръбските земи.60 На 15 юни 1389 г. се разразява прочутата битка на Косово поле — тази „битка на народите, чиито сетнини още и сега живо се чувст-вуват“, както преди около девет десетилетия лиса К. Иречек.61 Ако и да завършва с привидна победа на християните, бит-ката на Косово поле представя последният сериозен опит на южните славяни дд. възпрат наществениците в техния устрем към вътрешността на Балканския полуостров и разгрома на всички християнски балкански държави.
Оскъдните и понякога твърде малоречиви свидетелства на историческите извори, даже когато произхождат от перото на съвременници и дори участници в събитията, не позволяват да се доловят ясно всички подробности. Ако ние днес сме в съ-стояние да установим с по-голяма или по-малка точност хро-нологията на отделните сражения и завоевания на турците, все пак не напълно разбираеми са причините на тези турски успехи. Турските завоеватели нахлуват откъм средата на XIV в. насам с твърде незначителни сили. Коя е всъщност п ичината на техните успехи в тази упорита борба срещу далеч по-мно-гочисленото християнско население и срещу вече отдавна ут-върдени и добре организирани балкански държави, разпола-гащи със сравнително яки крепости и добър опит във военного дело? Каквито и причини за успеха на завоевателите да дирим, несъмнено е едно^ ехният успех зависи не от собст-вената им мощ и численост, а се дължи на слабостта на християнските балкански обитатели^Някои нертдавна обнародвани, неизвестни досега исторически извори от византийски произход ни позволяват да открием не само нови податки за събитията, но — което е не по-малко важно! —да доловим настроенията на населението от Византийската империя, а съответно и на
60 И р е ч е к, п. с., с. 445 сл.; Ников, п. с., с. 66 сл.
ei И р е ч е к, п. с., с. 445—446. За тази битка съшествува огромна научна и научно-популярна литература. Вж. главно J иречек — РадониБ, п. с., II, с. 89 сл.; Ostrogorsky, ор. с., р. 451 sqq.; D u j с е v, La conquete turque, p. 27, n. 60. Там са дадеии други библиографски посочваиия.
От Черномен до Косово поле другите християнски държави от полуострова пред лицето на завоевателя от Мала Азия. Тези нови свидетелства могат да ни помогнат да разберем по-ясно някои ценни подробности от историята на тази съдбоносна за нас историческа епоха.
Една от най-забележителните личности в живота на Визан-тийската империя от XIV в. е несъмнено познатият книжовник и обществен деец Димитрий Кидоний (роден към 1422 г. в Солун, починал през 1500 г.).62 Обнародваната неотдавна част от неговата кореспонденция, наброяваща общо около 450 писма и обгръщаща хронологически почти половин столетие, от 1346 до 1391 г.,63 представя изключително интересен и важен исторически извор за епохата. Многочислените негови писма най-често са написани с всички отлики на византийската епистоло-графия: изпълнени са с реторика, написани на най-изкуствен език и стил, подражават езика на класическата древност, със загатвания от древната литература и понякога с пълно преобладание на формата над бедното съдържание. Все пак от пи-смата, датирани от периода между 1371 до 1389 г., който ни занимава тук, можем да извлечем доста голям брой сведения и по-общи посочвания относно турското завоевание и неговите отражения върху византийското общество. Не всички послания на Димитрий Кидоний съдържат ясни посочвания за времето, когато са писани. Поради това често хронологията на едно или друго писмо, както тя се установява днес, е по-скоро предпо-ложителна.
Загатването за турската заплаха и изобщо за отношенията с турците се долавя на много места в преписката на Димитрий Кидоний, кога по-ясно и обширно изразена, кога само пъ-тем, но винаги като основен проблем, който занимава умовете. Така през лятото 1371 г. той пише на великия доместик Ди
62 За него обшо вж.: К. Krumbacher — A. Е h г h а г d, Geschichte der byzantinischen Litteratur. Munchen 1897, pp. 102 sqq., 487 sqq.— H. G. В e c k, Kirche und theoiogische Literatur im byzantinischen Reich. Munchen 1959, pp. 733 sqq., 744 sqq. — Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica. I. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Tiirkvolker, Berlin 19582, pp. 244—246.
63 R.-J. L о e n e r t z, Ddmetrius Cydones, Correspondance, I—II, Citta del Vaticano 1956, 1960 (=Studi e testi, 186, 208). Срв. idem, Les recueils de lettres de Demetrius Cydonfcs. Citta del Vaticano, 1957(=Studi e testi, 131).
митрий Палеолог, който се намира на остров Лимнос, като му заявява, че този познавал повече от всички други от какви вълни се обгръща византийската столица. Той отправя към него молба да действува за завръщането на императора в сто-лицата колкото е възможно по-скоро, защото владетелят бил в състояние чрез своего умение да се противопостави „на бурята и на въчните". Когато императорът присъствувал в столицата, той съставял нейна украса, а когато отсъствувал, той я предоставил на „злините на вдовството" и я предавал на „ругателите**.64 В писмото няма никакво загатване за турците, обаче несъмнено е, че техните нападения са най-голямата злина, конто заплашва Цариград при отсъствието на императора. Това е изразено ясно в други писма от същото време. В писмо до великия примикюр Факразий, който също се нами-рал на о. Лимнос по това време,65 Димитрий Кидоний загатва за вече настъпило отчаяние относно спасението и отърваването от турските нападения. Кидоний праща писмо все по същото време и на Йоан Кипарисиот, който пребивава на о. Кипър.66 Тук той загатва за съдбата на пленените и за „техните рани“: „Защото мощта на нападащите варвари и уплахата на нашите кара всички да предсказват това...“ Тук той добавя — очевидно в отговор иа твърдения за безпечността на остров Кипър пред нападателите: „Дори самият остров Кипър не е подходящ за онези, конто пребивават там. По-добре е обаче безпечността, придружавана с бедност, в сравнение с опасностите, конто идват заедно с [богатството]...“ Малко преди това, пре-бивавайки в Италия, Димитрий Кидоний пише на приятеля си Андроник Ойниот в Цариград за това, че онези [сиреч жителите на столицата], конто отвсякъде са блъскани от злоче-стини, мислят само как да се освободят от тях.67 Ако и да е бил далеч от Византия, в Италия, Димитрий Кидоний е бил добре осведомен за положението. В писмо от Рим, отправено
61 L о е п е г t z, Demetrius Cydonfes, Correspondance, I, pp. 57—58 : ep 28, 4—26.
65 Loenertz, op. c., pp. 5s—59: ep. 29, 11—17.
66 Loenertz, op. c., pp. 67—68: ep. 35, 23—34.
67 Loenertz, op. c., pp. 68—70: ep. 36, 10 sqq.
до брата му Прохор,68 той пише, че му било мъчително да разсъждава за съдбините на „отечеството" и за „поруганието на враговете", за това, че „за нас прочее [градските] стени се превръщат в затвор и че ние от тях ще наблюдаваме как неприятелите отвличат плячка...“.
През есента на 1371 г., ще рече след злополучната битка при Черномен, Димитрий Кидоний пише писмо69 до Мануил Кантакузин в Пелопонес, като му загатва за тежкото положение на византийската столица. Към същия период или малко по-късно се отнася едно писмо, което писателят изпратил на свой приятел, който пребивавал в Тракия и очевидно се оплаквалот турската заплаха.70 Той го увещава, че злините, които понасят обитателите на столицата, са много по-големи. „Дали ти, би-дейки човек достоен за почитание, като си потънал някъде в своите мечтания, не си узнал, че ние се намираме в лошо положение ? Защото преблагородните турци (oi... рёХтютос Тойрхос) — добавя той не без ирония — наказват такова високомерие и вразумяват онези, които поради злополучие пренебрегват прия-телите..Като загатва за извършените опустошения отстрана на турците в малоазийската облает на някогашната Троя, по-край бреговете на река Скамандър, той сочи опустошенията в Тракия. По негови думи Хеброс, сиреч река Марица, по своите брегове бил покрит с по-голям брой мъртъвци, отколкото се виждали покрай бреговете на Скамандър. Все пак Димитрий Кидоний признава, че положението на обитателите на византий-
63 Loenertz, ор. с., рр. 72—73: ер. 39, 32—40.
69 Loenertz, ор. с., рр. 51—52, ер. 22.
70 L о е n е г t z, ор. с., рр. 95—96 : ер. 63, 10—22 : лХ-ijv el ггц BooTuylag 8elv fyidg dnaiTelv otei 8lxaj, xal ndvTa dnoAwXexiTag opffiv xal auTog TijV Cino tov fpappdTwv napapuGlav npoaayaip^j, dXA’d> paxapte, rjielg 6piv, eu toOi, Tijg Tolg xaxolg uneppoXijg £xar>ja<5pe6a, el fap 8ti xaxffig ijpelg nparTopev auxog aepvfrtepcg fefovag, пои xaxafiug tov 8vet8fi>v oux dxofiag ; ol fap peXxiatoi ToOpxo: tov ofxov toutov xoXaaouoiv, xal ooxppovio-jai TO’jg Bid xaxonpaf lav CipeXoOvTag tov iplXcov. / fap 06 xal aol та тоО Sxapdv8pot> nenovG-e xal 6 "E₽pog, xal nXeloat vexpotg xal o’jTOg Tag o/Oag хаХйптетас 7; itep Sxelvoj, Вте л epl aiiTov Toug Tpffiag IJXauvev ’Ay.XXeug xal ijptv pfev джгц povov та Ximrypd" opetg 8ё xal про rijg dxTlvog Toi>g noXeploug брате, xal 7(plv pfev -fj OaXaaaa xal pevooai fecopfel xal cgeufeiv pouXopevoug dayaXffig ot gouXipeOa параперфес. . .
ската столица било много по-добро. „Ние само чуваме за тъж-ните неща — добавя той, — докато вие и преди [слънчевия] лъч [ =зората] виждате неприятелите. Докато за нас същест-вува морето и то дава плодове за онези, конто остават, и без-печно ще препрати там, гдето желаем, онези, конто искат да бягат, то за вас напротив стените представят голяма мрежа и за онези, конто преминават, не остава друго, освен да погинат или пък да попаДнат в робия..В писмо до великия прими-кюр Факразий, в Солун, Димитрий Кидоний излага през пър-вата половина на 1372 г., както изглежда,71 някои нови сведения относно турските нашествия в Западна Тракия и Източна Македония. „Уви, злочестини на [моето] родно място — пише той за града Солун, отгдето произхождал — и това, че не е останала нито сянка от неговото продължително явно благополучие, но преди да почне свободно да диша, сполетя го с още по-голяма сила предишната болеет. Узнах прочее и за войската при [градските] порти, и за варварския предводител, и за пляч-ката, конто [нападателите] са отвлекли, и за онези, конто от [градските] стени с плач само са могли да отгледат тези неща...“. В една кратка византийска хроника72 се съобщава за същите събития: на 11 април 1372 г., в събота, турците — по думите на летописеца — нападнали града Солун. Според Димитрий Кидоний злото обаче е много по-голямо: „За града — пише той — вреда идва не само от враговете, но много по-страшна вреда може да се очаква и от самите жители. Защото навсякъде сетнина от обсадата се явява размирие, и обстоя-телството, че не са в състояние да отблъснат неприятелите,
71 Loenertz, ор. с., рр. 109—ПО: ер. 77, 6—11.
72 Loenertz, ор. с., р. 175; р. ПО: ер. 77, 13—22: xai проагелх то pi)8fe пара Tffiv iyOpflv pdvov elva. Ti)V ^ijplzv тщ niXei, aZXa поАХф yelpto xai та пара Tfflv noJixajv аит^ проаВохасЙа'.. navixyoS тар т/ oTda’g noXiopxlag S^piXxtov xai to pi) 8ovaa9a'. zoog noXeploug dp'jvao9at eqp’afrtorg nel9e: Xc.nov трёпеайа1. Toug noXizag. xai niXiv ooBeplav av IBoiC a4>povelv ^nicrap^vijv iv zo'.obzc.f xai-polg. Tig 8’o'jx оГВе Tfiiv toloutcov xaxfiiv Tijv ijpsrepxv niXtv ouaav B’.BaaxaXov, Bi’-& Tolg aXXoig vixiovrag та той 813,100 xaxi TijV nappijalav ijpSS dqjxipelTai; BeBo'.xa toIvov pij atpfiv aoTffiv avapvi)a9ivTsg 0: OsoaaXovixetg auvxTo)vla<ovrx: toK Jx^polg, xdxelvtuv Totg zelyeo: npoo₽aXXivrwv, сото: atpaTTwatv svBov zoiig тайта Buvapsvoog xaiXueiv.
кара гражданите да се обърнат прочее срещу самите себе си. И не би намерил никакъв град, който умее да запази благоразумие в такива времена. А кой не знае, че нашият град в та-кива злини се явява учител — загатва Кидоний очевидно за миналите граждански борби при размирията на зилотите, — поради което, като се побеждават другите, злините, конто биват причинявани от простолюдието, ни отнемат дръзновението [пред враговете]. Опасявам се прочее да не би, като си припомнят за тези свои прояви, солунските обитатели да не се съюзят с неприятелите и когато тези нападнат градските стени, те да избият онези, конто са в състояние отвътре да им се противопоставят__Както предвижда прозорливо Димитрий Кидоний,
нападенията на азиатските завоеватели можели да предизвикат вътрешни вълнения и социални борби във византийските гра-дове. Големият писател прочее е засегнал в няколко реда едно от най-важните отражения на турските нашествия в живота на балканските християнски държави: отражението в об-ластта на социалните отношения и борби, за конто твърде малко се говори в другите наши исторически извори, гдето събитията са „записани" най-често само с оглед на сражения, победи или поражения.
В едно друго писмо на Димитрий Кидоний, отправено до някакво високопоставено лице в двора на имп. Иоан V Палеолог и писано през периода между 1372—1373 г.,73 намираме допълнителни вести все по този въпрос. Той настоява да се вземат мерки за подобряване положението на земеделското население и общо на бедните, конто поради тежките изземва-ния и поради насилията на управниците били докарани до по-
73 Loenertz, ор. с., рр. 152—153: ер. 114, 19—31: Ойх опёр xouxcov вё pivov ax0ea0ai Btxa'.ov, aXXd xat •njv naxptfia xat zb xavov xouxoig vojica-ziov atrpuvBuveueiv, oi>x ozi povov ol nsvijxsg oux dZa/icrav xijg nikecug jiepog xat zrtv exslvtuv tpftopdv xauxTjg aujipopav nag x:g av elnoi, aXZ’Sxi xat 8eog [lij xijv xffiv dpx<5vxtnv ptav o£> tpepovreg, i* |iexp:toxapoug xoi>g noXejitoug voplacoa. xdxetvoig npoa-6o|ievoi Tjiitv |iex’ izetwiv SrctBwvxai, ij pouXijOivxsg xoi>g p-.a^opivoog ap&vaoflxi, &a-тсер Cmtog .xoig. xevxpoig ^Xauvdpevog, dnoislaivxac jiiv xijv dpxijv dpnzf^E de xat tpu-Tijg xat pivcov zip niXiv fpnXvpcuaiv, coanep vauv £v xe4*“vi Jn’dXZijXoog xpairsvxtuv xa>v vauxffiv xaxaBuaav, v]V ndvxtov 6|iovco6vt<uv xat zb auvolaov aixj xat auppouXe»-6vx<ov xat TtpaxxBvxtuv spfov ara0r/va;...
^следна нищета, така щото не било възможно да се вземе от тях нищо повече. Той изтъква обаче, че трябва да се изпитва безпокойство не само за бедните, но да се съобразява, че заедно с тях може да изпадне в опасност също и „отечество™ и общността": „не само защото бедните представят една не съвсем незначителна част от града и че всеки би казал, че тяхното разорение представя беда за града, но и поради това да не би [бедните], като не бъдат в състояние да понасят на-силието на управниците или пък като сметнат, че неприяте-лите са по-справедливи, да се присъединят към тях и съвме-стно с тях да се опълчат против нас; или пък, като пожелаят да защитят онези, които са подложени на насилие — подобно на устремен поради остриета кон, — да отхвърлят властта и да изпълнят града с грабежи, прокудвания и убийства, като някакъв кораб, който, когато моряците при буря се опълчат едни срещу други, потъва, вместо като са единодушии и се съвещават и вършат онова, което допринася полза, да го спа-сят. Прочее, като знаеш това, ненавиждай онези, които като наемници служат на общите злини, и смятай, че за градовете се отнася същото това, което става при болести с телата и при корабокрушение с моряците.. ,“74. Показателно е също едно писмо на Кидоний от есента 1373 г., отправено до самия император Йоан V Палеолог,73 в което се загатва за поддържане на приятелски отношения от страна на мнозина ромеи с турците : „Ние знаем мнозина, които отиват при турците и се спо-разумяват против теб — пише той на императора. — С тях участвуват общо в угощения, дават им дарове, получават да-рове от тях, после открито се завръщат назад, без никой да им попречи нито като отиват там, нито ги упреква, когато се завръщат, нито пък ги вини в неверство, нито най-сетне ги смята достойни за безчестие. ..“. Някъде злото станало още по-тежко, тъй като към нападенията на „варварите“ се прибавила и чумата, както това станало през 1371—1372 г. в град Солун.76
През лятото на 1373 г., когато Йоан V Палеолог се нами-
71 Loenertz, ор. с., рр. 152—153: ер. 114.
75 Loenertz, ор. с., рр. 155—157: ер. 117, 22—26.
76 Loenertz, ор. с., рр 144—145: ер. 107, 4 sqq.
ра в двора на султан Мурад I, Димитрий Кидоний му пише между другото: „Моля се прочее... варваринът да стане по-кротък към тебе, а ромеите в единодушие с по-голяма готов-ност да се покоряват на твоите разпоредби. ..“77 В писмо от същото време78 писателят описва положението в столицата поради турските нападения. „Вие укорявате и вините съдбата за онези неща, за конто трябва да й бъдете благодарни. Защото тя не пожела... да видите жителите на града обесвани, удавяни, избивани и жалко влачени, завързани с въжета, нито да чуете по всички улици на столицата плачове, бойни викове и стенания — обхваната именно от такива злочестини тази злополучна триера ни обгражда, — но ви постави извън стре-лите, нараняванията и изтребленията, като ви позволи [само] да чуете онова, което погледът дори не може да понесе. А вие както изглежда, живеете охолно и не ви се нрави, че сте из-бягнали огъня, та недоволствувате и от дима. Вашето положение наистина крие някаква мъка и онова, което е най-лошо — срам. Това обаче са искри наспроти пламъците, конто ясно се издигат и от конто ние сме измъчвани. Защото не е все едно само да се пребивава заедно с варварите, и това — както става тук — да се изпита тяхната жестокост...“ Като упреква византийския владетел за живота му веред турците, Кидоний добавя: „А що се отнася до нас, неясно е дали скръбта надделява над срама, или обратно, така щото прочее изпадналите в без-изходица пожелават само смъртта..
Извънредно показателни са няколко писма, конто писателят изпраща до своя приятел Йоан Ласкарис Калофер няколко го-дини по-късно, когато този се намира в Рим. Така в едно писмо от 1376—1377 г.79 Димитрий Кидоний му пише за засиле-ната опасност отстрана на турците вследствие техния съюз с младия император Андроник IV. „А старото зло, турците, стана още по-тежко за нас — пише той, — тъй като те се надиг-наха поради съюзничеството, което установиха с младия император за борба против бащата [император]. Така като възна-
77 Loenertz, op. с., II, р. 66; ер. 193, 5 sqq.
78 Loenertz, op. с., II, pp. 67—68: ер. 194, 4 sqq.
79 Loenertz, op. с., II, pp. 37—39: ep. 167, 11 sqq.
граждение за това те завзеха Галиполи, а освен това завладяха и много други наши места..Като характеризира общото положение на империята по това време, Кидоний пише: „вътре — болести [сиреч граждански борбй], а отвсякъде навън сме об-градени от неприятели"80. В друго писмо, писано през 1378— 1379 г., Кидоний рисува пред приятеля си същаТа картина81' „Днешно-о време е такова, каквото никога не е било: отвън стените [на столицата] всички са поробени от турците, а вътре в града са погубвани от беднота, размирие и безбройни други злини.“ Когато малко по-късно борбата между Йоан V Палеолог и Андроник IV бива прекратена, Кидоний изказва82 радостта си за това, че византийските „градове са отървани от междуосо-бицата — най-лошата от всички болести, поради която, като са забравили общите врагове, се опълчили един срещу други" В писмо от края на пролетта 1381 г. се загатва83 за султан Мурад I като за „общ враг". Положението на византийската столица е наистина толкова тежко, че някои побързват да я напуснат под благовидни предлози. Така постъпва най-близкият ученик на самия Димитрий Кидоний, Радин, родом от Солун, и както може да се заключи от самото му име (PaSrjvo;), вероятно от славянски произход. Димитрий Кидоний му пише през 1381 г. нарочно писмо,84 в което го j корява открито за това негово деяние. Той му заявява, че любовта към родното място [сиреч град Солун] представлява само предлог да напусне столицата, когато в същност причината за това са гражданската война, нападенията на турците и произтичащите от тях злини. Той го обвинява за това, че предпочел да се спаси лично, като изостави приятелите си да водят война, когато било необходимо „да се вземе оръжието за отечеството, за столицата". По времето обаче, когато Кидоний пише писмото си, положението вече е изменено: гражданската война е прекратена, а заедно с това турците са спрели нападенията си. Упоменание за тежката.
80 L о е п е г t z, ор. с., И, рр. 38—39 : ер. 167, 36—42.
81 Loenertz, op. с., II, рр. 62—63: ер. 190, 47 sqq.
82 Loenertz, op. с., II, р. 78: ер. 201, 4 sqq.
88 Loenertz, op. с., 11. рр. 97—99: ер. 218, 15 sqq.
84 Loenertz, ор. с., П, рр. 99—100: ер. 219.
вътрешна борба намираме и в посланието на Кидоний до приятеля му Мануил Раул Метохит в Пелопонес, писано през периода между пролетта 1380 и пролетта 1381 г.85 Описвайки положение™ на империята през периода от 1379 до 1381 г., писателят отбелязва: „Сега са затворени пристанищата, завзети са пътищата. Върху плаващите по море нападат морски раз-бойници, а върху пътуващите по суша — разбойници. Страхът задържа всички в къщи. Ако ли пък никой, излагайки се на гибел, се впусне в пътуване, или като бъде заловен, претърпява снова, което е чакал, или пък едва бива оставен жив, лишен от всичко." За опасностите, свързани с пътуването, Димитрий Кидоний говори и в писмото си до архиепископа на Тива Симон Атумани, писано от Цариград между 1380—1381 г.86: пътуването било опасно поради разните „народи и езици“, кои то се намирали по пътя. След като подчинили Тракия и Македония, турците по това време предприемали нападения против градовете по крайбрежието на Северна Гърция и Илирия и вършели опустошения в Пелопонес.
Когато през. .1382 г. Мануил II Палеолог като управител ка града Солун и неговата облает спечелва няколко победи над турците, Димитрий Кидоний го приветствува горещо,87 като му дава дори прозвището Елевтериос, сиреч „Освободител". Две писма, отправени през периода 1382—1383 г. до солунския митрополит Исидор Глава (също и той, както личи от името, от по-далечен славянски произход),88 съдържат пак някои пе-чални разсъждения относно настаналото отчаяние веред насе-лението. „Ти виждаш — пише той на митрополита, — че ро
85 Loenertz, op. с., II. рр. 116—117: ер. 225, 8—11 : vOv 8ё xexXeivxai pAv Xipeveg, exovxai 8e iSol. xal TtLsoua; |isv Anixlfievxai jteipaxal, rteCjJ 8ё BaoOai Xxjaxal, xal xavxag olxoi xi Biog etpye:. st 8s x'.g xal Oxvax&v XiWjGsb], ij Ttsirov-fiev 6 rcpocs8<!x>jcev 4Xoug, \ auvexcup’iB’J TupviS. . .
86 Loenertz, op. с., II, pp. 117—123: ep. 226, 136—140: oBoixopetv xs yap ой faBtov 8:a xoaooxwv xal xalj <pa>va£g xal xatg fXwacatg pepepiapevmv, aXXcog xe xal Toopxoig ^vxuyxdveiv peXXovxa xavxaxoO, ot epaxxjv rcpdxepov AgavSpa-TtoSicapevot xal Maxe8ovlav, vJv xag xpog ’lovlcp xdXrap xaxaxpexotxr. TtoXeig. . .
87 Loenertz, op. c., pp. 147—148: ep. 244; pp. 150—151: ep. 247; pp. 153—155: ep. 249; pp. 163—164: ep. 259.
88 Loenertz, op. c., pp. 130—134 : ep. 235; pp. 134—137: ер. 235a.
меите имат грижа повече за зеленчуците по пазара, отколкото за някакви възвишени съзерцания." Той добавя, че от бедните, конто поради турската алчност не притежават вече нищо освен телата си, не може да се вземе нищо.89 За „нещастните ромеи" съществували две грижи — страхът от турците и задоволя-ването на жизнените потреби.90 Едно писмо до Мануил Палеолог отразява най-мрачни размисли.91 Като заявява, че веред множеството злини единствена надежда оставала надеждата в бога, книжовникът добавя: „Нека да се съжалим прочее над човека и да отнемем нещо от страданието, което го обзема, да му дадем възможност, когато отвеъде бива обсипван от удари, да си отдъхне малко...“. В ново писмо до Мануил Палеолог92 Димитрий Кидоний споменува за „гражданските борби по гра-довете и настоящата робия".
Голямата заплаха, конто надвисвала с все по-голяма сила над империята, събудила у някои от най-далновидните представители на византийското общество, какъвто бил именно Димитрий Кидоний, чувство на родолюбие и желание за дейна съпротива. Тази реакция против „бягството от живота" в една или друга форма е най-силно изразена в послание до един по-томък на българо-византийския род на Асеневци — Иоан Асен, датирано към лятото 1383 г. 93 „Аз недоумявам — пише между другото Кидоний — каква душа имаш, та не се вълнуваш от зова на бойните тръби, на глашатаите и на народа, но като стоиш вътре, само чакаш. Защото наистина ти не си бил възнесен подобно на [апостол] Павел на третото небе и тряб-ваше да се занимаваш с божествените неща така, щото да за-
89 Loenertz, ор. с., р. 132: ер. 235, 71—75.
90 Loenertz, ор. с., р. 135: ер. 235а, 58 sqq,
81 Loenertz, op. с., pp.139—141 : ер. 238.
82 L о е n е г t z, op. с., р. 169: ер. 262, 57 sqq.
83 Loenertz, op. с., pp. 180—183: ер. 267, 80—86: 8’алорш xai Tlva tjR>X4v ярое tov aaXrtlfftov xai xnjpuxtov xai to5 8>ipou ₽oag pi] x'.vou-pivoc, AXX’svSav povog taopsvaiv xaSija0a:. ou fap S$j rtpog tov Tplaov oupavov tocTtep ПаОХсс ^pnaaenjc, xai e8et ae xclp Seloic TtpoaaaxoXoupevov Xijeiijv exeLV tov av0pa>-itlvtov. tl 8ё 8i] xai TtiXepog igv xai sStx Ttdvxaj gjpivtaj xolg SrtXoiG илёр лат-pl8oj roi>c ётсбутас dpuveaflax, apa xai тбт’ av ^vsaxou xaxog 8oxelv dipavlCtov aatrtiv;...
бравиш човешките дела. Наистина, ако свирепствуваше война и бе необходимо всички с оръжие да излязат, за да отбиват на-падателите, нима и тогава ти би допуснал да изглеждаш вреден и да унищожиш себе си.“ С отчаяние е изпълнено едно послание на Кидоний от периода между 1383—1386 г., отправено до владетеля на Солун деспот Мануил Палеолог.94 Византий-ският писател е стигнал до убеждението, че никоя човешка сила не била в състояние да се справи със струпалите се злини.
От този период, който обгръща времето до Косовската битка, притежаваме доста голям брой писма на Димитрий Кидоний, в конто неизменно са отразени тревогите от турското нашествие и множество наблюдения върху състоянието на населението. Особен интерес проявява той относно съдбата на своя роден град Солун и във връзка с това на Източна Македония. В писмо до своя ученик Радин от 1383 г.95 той изтъква, че връзките по суша и море между столицата и Солун са прекъснати и моли да бъде осведомен върху хода на борбата против завое-вателите. Той следи стъпка по стъпка завоеванията на турците в тази част на полуострова. През 1382—1383 г. отправя писмо до свой приятел, който се намира в обсаден от нашествени-ците град — вероятно Сяр.96 През септември 1383 г. градът Сяр пада под ударите на завоевателя, и Димитрий Кидоний от-кликва болезнено в послание до Радин.97 Към същото време той пише насърчително писмо до свой приятел, вероятно от Сяр.98 В друго писмо до същия99 той се оплаква от злините, конто са се надвесили над роДния му град, изказвайки безпокой" ство от поведението на турския султан Мурад I, когото назо-вава „проклетника". В течение на около четири години, от есента 1383 до април 1387 г., градът Солун се намира под турска обсада. 100 Това обстоятелство поражда най-голяма тревога в
94 Loenertz, ор. с , 1
85 Loenertz, op. с., II,
86 Loenertz, op. с., II,
97 Loenertz, op. с., II,
98 Loenertz, op, с., II,
99 Loenertz, ор. с., II,
100 Dennis, ор. с., рр. '
р. 113: ер. 80, 17—18. рр. 187—188 : ер. 270. рр. 200—202: ер. 281. рр. 208—209 : ер. 289. р. 190: ер. 272.
рр. 203—207 : ер 285. 77—102.
душата на византийская книжовник. Както изглежда, някои от първенците на града и частно книжовници проявявали колебание дали трябва да останат и по-нататък в обсадения град, или да го напуснат и да потърсят убежище другаде. В писмо до своя приятел Георги Философ от 1383 г. той засяга въпроса за бягството на образованите люде пред лицето на турската заплаха.101 В писмо до управника на Солун Мануил Палеолог Димитрий Кидоний се оплаква от невъзможността да се продължава книжовната дейност вследствие на войната с турците. 102 В многобройни писма до него Кидоний през следните няколко години непрестанно се занимава с въпросите около турското нашествие и борбата със завоевателите. Така през есента 1383 г. 103 той надълго говори за турските завоевания, в друго писмо от края на лятото 1384 г. 104 се оплаква от турската „свирепост" и от това, че връзките с обсадения град са станали много трудни. През ранно лято на същата година в писмо до Радин 105 той говори за алчността на „варварите", но заедно с това изтъква, че сред населението е настанала уплаха пред силите на неприятеля. Именно това поведение на населението го смущава извънредно много: в него той съзира една от главните причини за слабостта пред нашествениците и невъзможността да се окаже здрав отпор. Измежду другите писма, отправени до Мануил Палеолог и съдържащи загат-вания за борбата с турците,106 особено внимание заслужава едно писмо от 1385 г.10': той се обявява против чисто съзер-цателното поведение пред лицето на голямата заплаха и настоява за дейна борба. „Нека в друго време да се занимаваме с витийство, а (сега) всеки да се отдаде на дейност срещу враго-вете." Злините не са само лични, но и общи за всички. 108 В
101 Loenertz, ор. с., рр. 281—283: ер. 344.
102 Loenertz, op. с., II, рр. 205—206: ер. 284, 13 sqq.
к» Loenertz, op. с., II, рр. 202—203: ер. 282.
101 Loenertz, ср с., II, рр. 195—195: ер. 277, 4 sqq.
1® Loenertz, ор. с., II, рр. 190—192: ер. 273.
'Об Loenertz, op. с., II, рр. 214—215: ер. 294; рр. 216—218: ер. 299; рр. 219—222: ер. 302.
i°7 Loenertz, ор. с. рр. 223—224: ер. 304, 29—30.
108 Loenertz, op. с., II, р. 210: ер. 291, 4 sqq.
няколко писма до своя приятел Радин и до Мануил Палеолог ст тези години Димитрий Кидоний изтъква настъпилото отчаяние веред населението, укорява понякога доста остро духа на поражение, който долавя у своите съотечественици, и настоява за дейна борба против напорите на завоевателя. Докато в писмо до Радин от 1385 г. 109 той засяга въпроса за борбата против турците, в писмо до Мануил Палеолог от същото време 110 той съпоставя положението на обсадения Солун и на столицата Цариград, дава подробности за борбата против завоевателите и признава настъпилото отчаяние. В друго писмо до Мануил Палеолог Кидоний заявява, че населението изоставя градовете — което представя опасност, а злото по негова преценка идва както от нападенията на турците, така и от гражданската война между жителите на империята.111 Положението наистина е такова, щото писателят говори за „нсекидневни войни“. 112 В писмо до-Радин Кидоний разглежда въпроса относно изоставянето на града Солун отстрана на заплашените жители, за да се търси убежище другаде 113, а друго писмо от 1385—1386 г. 114 115 е по-светено все на борбата против нашествениците и на техните -завоевания. Изглежда, че в някои среди се е разисквал въпросът за сравнение между турците и западните, и затова в писмо до Теодор Палеолог, пребиваващ в Пелопонес, Димитрий Кидоний изказва своето мнение. 116 Другаде, в послание до Музалон в Солун, 119 се изтъква проявяваното от завоевателя „високомерие".
Димитрий Кидоний, както се вижда от множество места в писмата му от този период, схваща много ясно критичността на положението, в което империята е изпаднала. Неговият трезвен ум преценява голямата опасност и той настоява за борба
109 Loenertz, op. с., II, рр. 224—225: ер. 305.
1,0 Loenertz, ор. с., П, рр. 231—234: ер. 309.
111 Loenertz, ор. с., 11, рр. 233—234: ер. 309 83 sqq.
112 Loenertz, op. с., II, р. 238. ер. 312, 8 sqq.
113 Loenertz, op. с., II, рр. 234—236: ер. 310, 13 sqq.
114 L о е n е г t z, ор. с., 11, рр. 243—245 : ер. 316.
115 Loenertz, op. с., II, рр. 239—240; ер. 313.
116 Loenertz, op. с., II, рр. 251—252: ер. 323.
против нашественика. Едновременно с това той се навдига срещу настъпилото отчаяние и готовността на някои~да пред-почетат турското владичество. В писмо до Мануил Палеолог от 1383—1384 г.117 се сочи открито настъпилият дух на по-раженство пред неприятеля: някои предпочитали ярема на „варварина" пред ромейската власт и се надсмивали над онези, конто искали да „живеят свободни", вместо да изпаднат в ро-бия. Такава слабост проявил, както може да се отгатне, дори най-близкият приятел на писателя — солунчанинът Радин. В отговор на това Димитрий Кидоний му пише118 нарочно писмо. От думите на големия византийски писател виждаме страшното отчаяние и дух на пораженство, конто били обзели известии слоеве от византийского население. Някои дори приемали, че съдбата на град Солун е вече предопределена свише и че всичко трябвало да се приеме като някаква неизбежна фатал-ност. Те стигали дотам да заявяват, че опитът да се спаси градът от турците — това представлявало противно на бо-жията воля деяние. В писмо до Мануил Палеолог, датирано от 1385—1386 г., Кидоний отново се връща на въпроса за тези пораженски настроения.119 Настъпдението на исляма прочее
117 Loenertz, op. с., II, рр. 249—250: ер. 320,10—24 : т1 т®Р av Tig eXnt-oat, rcxvrtuv, Tffiv psv 5J8tj JeJouXeuxotcuv, z&v 8s Xoinfiv tov tou ₽apfapou C’jfov xiJS 'Ptupalx^g dpxr,g npor.pwVTwv, xal xatafeXwvrcov et Tig тоб BouXeueiv to pet’ SXeu-fiEptag £ijv xpoT'.SEltj, toutiqC fpq tt,j fvtoprjc xal xapa xolg aepvaTipcig xpaTCoaigg; сбтш Ttdvreg palvavxai, xal xpag to xolg fiappdpouj Sip’iauToug xal Taj troXeig xaXetv ela-.v SToipo-.. auTij 8e xapuppoaovt] об xolg Sv tq T5 xal xolg awpaa: XeXupav-Tai pivov, 4XX’ 8 rcepl Tijg ’’Ep;8ag "Optjpog xal oupavw xal ^uyatg xapa, SpelBei, йот’ ijStj xal Tijg elg Oeov л'атеир cl pev й£ Ttvcg tojv ap/aliuv pufliov dXiftupoOatv — Ptq8e fap Svetvai табтг; cpaal 8t’Sv av Tig xXoutoI xal pefiuoi. табла тар pcvov авХа Tijg 4?.т;вобр sig Bsov xlaxeing olcvTai xal toutoiC to тф веф Tag ijiexSpag rcpdEeig dpSaxe-v TexpalpovTai — al 8s ao<pu>Tepoi тобта pev dvsStjv OUTmal Xete.v ipuXaTTOVTai, daipaXeaxEpov B'e Tatg Taopxaig auvaixo6vTEg loyupl^ovra: Ti]V nlcT'.v TtjpTjaeiv. ToidOxa psv SvxaOBa xal dzouopev xal opffipev. ..
118 Loenertz, op. с., II, pp. 253—254: ep. 324, 39—43:.. ijxcuaa Be 8ТИТЕ xal xivtuv xap’6plv, xXeav tt 8ia tt,v dperijV &ljtai)VTa>v elBevat, xapptjal? StjptjTopEiv aux ixvouvTiuv lug avxixpuC TtoXepeiv Jar: тф бвф то ttjv латрСва xe:pa-cOai twv Toupxmv SXeuOspaOv. elBsvai T“P euToug dacpaXffig ata €*sdg nepl T^g xiXecng i<ptj<plaaTO...
119 Loenertz, op. с., II, pp. 257—258: ep. 327.
било не само военно, но и идейно: някои били склонни да предпочетат вярата на Мохамед пред християнството. i Именно такива съображения предизвикали превода на едно западно съчинение с полемичен характер срещу догмите на Корана.120 Чумната епидемия, избухнала в разни части на полуострова,'21 влошавала още повече състоянието на измъченото от нашест-вията население и го докарвала до най-черно отчаяние. Това отчаяние принудило управниците на Солун да поведат прего-вори с турците.122 Размирията веред населението вървели заедно с турските нападения.123 Когато през април 1387 г. Солун паднал в ръцете на турците, това по думите на Димитрий Кидоний се дължало не толкова на турското надмощие, колкото на капитулация пред неприятеля: той говори действително не за превзет град, а за град, който сам се е предал (auTcp.oAoOaav) на нападателите.124 125 Двама от близките приятели на Кидоний — Мануил Комнин и Радин, напускат завладения град и странст-вуват от място на място по островите из Бяло море. Димитрий Кидоний им отправя по време на това странствуване няколко писма, конто са изпълнени със съжаление за станалото и същевременно съдържат разсъждения и съвети относно по-ведението, което трябва да се следва при така създадените обстоятелства. Докато писмата до Мануил Палеолог123 съдържат някои интересни данни за войната с турците, писмата до Радин отразяват голямата тревога на Кидоний пред настъпи-лите настроения на морално разложение и пораженство. В писмо от 1387 г.126 писателят се чувствува принуден да припомни на приятеля си, че завоевателите са изначални и така да се рече естествени неприятели: „в душите на варварите се таи
120 Loenertz, op. с., II, рр. 258—259: ер. 328 ; рр. 249—260: ер. 328в.
121 Loenertz, op. с., II, р. 263: ер. 331, 30 sqq.; р. 273: ер. 337. 4 sqq.; р. 285 : ер. 345, 65 sqq.
122 Loe ne rt z, op. с., II, p. 271 : ep. 335, 20 sqq.
123 Loenertz, op. с., II, pp. 287—288: ep. 348; pp. 260—261: ер. 329‘
121 Loenertz, op. с., II, p. 264: ep. 332, 16—18: Де1 as ipuTeiv, xaXijv pev лете xai 8ia toSto cplXirjv, xai Ttpoaezt TtazpWa, vSv 8s npeg daegels avSpag -auTojioXoSaav, fj paXXov avafxaa0elaav auzopoX^aai_
125 Loenertz, op. с., II, pp. 287—288: ep. 348.
128 Loenertz, op. с., II, pp. 294—295: ep. 352, 16 sqq.
Ьсадена свише и почти по природа ненавист против христия-ните”. Той обвинява приятеля си, че не само проявява настроения на пораженство,127 но загатва дори, че е попаднал в „мре--жите на турците” и е разположен да премине на тяхна страна.128 Мануил Палеолог обаче се завръща в столицата,129 а злощаст-ният Радин умира през есента на същата 1387 г.130.
В две писма до неизвестни за нас духовници във византийската столица Димитрий Кидоний изказва своите размисли върху причините за претърпените поражения в борбата против завоевателите. Така в послание до игумена на един цариград-ски манастир той признава, че поданици на империята били стигнали до убеждението за междуособните борби като проя-ва на благоразумие, а робуването под властта на „варварите” като проява на свобода.131 В писмо до друг духовник, писано след турското завладяване на Солун,132 въстава против опитите на някои да отдадат на божията воля, сиреч да посрещнат като фатална неизбежност поражението, вместо да търсят неговите причини в самата историческа действителност — според неговите думи „в естеството на нещата”. Няколко писма на Димитрий Кидоний от края на 1387 и 1388 г.,133 отправени до разни лица, рисуват все в черни краски вътрешното и външно-то положение на империята в нейната неспирна борба против
127 Loenertz, op. с., II, рр. 289 -292: ер. 350.
-128 Loenertz, op. с., II, рр. 296—297: ер. 354, 32 sqq.
129 L о е n е г t z, op. с., II, р. 314 : ер. 368.
130 Loenertz, op. с., II, р. 309: ер. 363, 28 sqq.
131 Loenertz, op. с., рр. 304—305: ер. 360, 31—33:.. iv xaipolg frre tolg noXlTatg zb pev dXXijXoig xoXepeiv aoxppoveiv zb 8ё Totg pappdpotg 8ouAe6eiv ^Xeuftepla vopl^eTai_
132 Loenertz, op. c., p. 316 : ep. 369, 4—9: KaXiog zy xwp<o8lqi xal Ti;v-pavrelav Ttpoa^Bijxag- rtaaijg те тар та Spdipeva xap’^ptv alcxiivXG agia,
xal 06g лроХёте1£ xivSuvouj oux ecr.v tp“G ёх^ит^Еу dXXa xal to pi] pexpt v3v" Elam ZEiy&v to'jj xoAepIoos opyetaSai zfj pev ipoaec tfijv лратратшу ouBelg SSeZsi Aorl£ea9a'., Bel? 8e tivl povov polpa хроатсбёаае navTeg, sts тоО BeoO Tijg Ttov Л0Х1-tSv xaxlag dveyopevou xal zfj xpiqazozrjz'. xpog peTavoiav SXxovTog...
133 Loenertz, op.с., II, pp. 317—319: ep. 371 (loanni Lascari Calophero); pp. 319—320: ep. 372 (Emmanuel! Palaeologo Aug.); pp. 322—323: ep. 374 (Emmanuel! Palaeologo Aug.); pp. 325—326: ep. 377, 4 sqq.(Amico, Constan-tinopolim); pp. 337—338 : ep. 387 (Maximo Chrysobergae).
азиатските нападатели. Едно писмо от втората половина на 1388 г., отправено до Мануил Палеолог,134 отразява възторга, настьпил веред християните поради победата над турците при Плочник. Мануил Палеолог се намира по това време на остров Лимнос, и Димитрий Кидоний изказва съжаление, че не е в столицата, за да чествува заедно с другите тази победа и да отдава богу благодарност за „общата свобода", както и да даде съвети по какъв начин да бъдат изтребени „докрай" „остатките на нечестивите". По общото мнение, съобщава писателят, онова, което станало, представяло „най-неочакваното събитие от всичко, което някога се е случвало". Събудила се надежда, че е възможно „силата на варварите" да бъде от-блъсната „отвъд пределите' — разбира се, на византийската империя. Димитрий Кидоний изказва мисълта си донякъде със загатвания, и от тях може да се заключи, че той сякаш възла-га именно на Мануил II Палеолог надежда да продължи по-нататък със същия устрем борбата против нашествениците.
Запазено е едно писмо, което писателят изпратил до Мануил II Палеолог почти една година по-късно, наскоро след Косовската битка.135 Въодушевлението от победата при Плочник е угаснало, а сега дори самата гибел на Мурад I в сражението на Косово поле не събужда никакви особени надеж-ди. След като съобщава за гибелта на „проклетника", който бил нанесъл „поругание към бога и неговото достояние" — сиреч ромейската империя и нейните поданици, както очевидно и другите християнски народи, Димитрий Кидоний с горчивина
134 Loenertz, ор. с., II, рр. 352—353 : ер. 398, 4—14: 2ё 8fe ^XP^v vOv fjplv pij itapeivai, znjXixauzijg zfi xotvffl zffiv Xpioziavflv ydpizog пара zoO Snizijpog SoBelazjg, xai pij au'iTtawj-pplCe'-v piv ij/uv xai /apiazijpia вей zvjg xoivijg ёХеиве-plag dvdnze'.v, aup₽ouAsueiv 8e xai Srtwg Xoixov pe/pi zeXoug zd STxazaAelppaza zfflv doegwv dgoXaepeoeTjaezat, AAX’iv zfj Avjpvtp peza zfflv fempfuiv йалер йХХо zi zijg pic £zcbciov dx^og <2peXtj0iwa xaOijaOat, zolov i6vza оtov ой zig ‘Pcopaltnv, ойх rtoXjptp povov dAAa xai SxQJtoz’av av8peg SpixpeTtseg zeXjeouaiv; i'ftb pfev ойх otS’el zt zfflv Ttibnoze fevopivcov zoozou rtapaBogizepov etxoi zig av. zoOzo 8fe xai zij xoivij rravzaiv pwprj xai goij gegaioOzai. xavzwv Tap £aztv dxouecv dig vOv zoD delvog napivzop cu8ev av extiiXuev oitsp zoi'ig Spoug zyv zfflv gapgapiov Bovapiv AAaBijvai_
135 Loenertz, op. с., II, pp. 350—351 : ep. 396.
добавя: „Обаче ако и този да логина, даже и така за нас ра-ботите не отиват към подобрение. Смитам, че дори ако всички турци изгинат, даже и тогава ромеите няма да бъдат по-добре." Хдавната причина за всички злини той съзира в самите ромеи, веред които — по негови_думи — се е вселил „нече
стна дух\ Няколко други писма от същото време допълват тази изпълнена с отчаяние картина на положението. В писмо до Мануил Палеолог все от 1389 г.13е Кидоний отново говори за „опасностите, които висят над отечеството“. В писмо до деспот Теодор Палеолог, управител на Пелопонес, той споменава за изразената от тогова покорност спрямо турския султан,136 137 а после — в друго послание138 — говори за „високоме-рието и надменността на варварите“ и сочи настъпилата бедност веред жителите на богатата някога Византийска империя. Тези откъелечни извадки из обилната с материали преписка на бележития византийски книжовник съдържат, както се вижда, не само пенни данни за събитията, но отразяват наблюденията и размислите на съвременник и участник. Те ни разкриват пре-ди всичко моралното състояние на населението____в_земите на
Балканския полуостров, изложени на турските нападения, и чрез това ни дават да разберем една от най-съществените причини за поражението на християнските държави — защото неговите наблюдения важат еднакво за ромеи, българи и сърби както и за турските завоевания.
Същите съдбоносни събития, за които така обилно ни ос_ ведомява Димитрий Кидоний, са отразени и в няколко обнарод-вани неотколе книжовни произведения на друг съвременник — цариградския патриарх Нил (1379—1388).139 Тези два истори-
136 Loenertz, op. с., II, рр. 364—365: ер. 410.
137 Loenertz, ор. с., 11, рр. 370—371 : ер. 414.
138 Loenertz, ор. с., П, рр. 376—377: ер. 421.
139 Н. Н е n n е р h о f, Das Hotniliar des Patriarchen Neilos und die chry-
sostomische Tradition. Ein Beitrag zur Quellengeschichte der spatbyzantinischen Homiletik, Leyde 1963. Срв. I. D u j £ e v, Le patriarche Nil et les invasions turques vers la fin du XIVе siecle. Melanges d’archeologie et d'histoire publies par 1’Ecole Franpaise de Rome, LXXVII1 (1956), pp. 207—214. По повод анализа на тезн свидетелства един отличен познавач иа византийската история (вж. V. Laurent: Byzant. Zeitschrift, LX. 1967, p. 196) припомни, че до-
чески извора трябва естествен© да бъдат анализирани, като взаимно се съпоставят. Така ние притежаваме едно слово, кое-то е било съставено към края на 1379 г. и в което се съдър-жат някои интересни сведения относно състоянието на Визан-тийската империя по това време.140 Без да споменува изрично името на турците, патриархът говори за „неприятели", конто предприемали всекидневни нападения, извършвали опустошения^ заробвали населението, избивали други, изобщо разрушавали звсичко, което срещали по пътя си. Заслужава внимание об-стоятелството, че патриархът нарича тези „неприятели" не „не-верници" (dmorot), а „зловерници" (xazoraatot), сиреч люде, конто изповядвали „лоша вяра", което по негови думи било още по-голямо зло. Това утвърждение на главата на византий-ската църква отговаря напълно на едно широко разпростране-но през късното средновековие схващане както във Византия^ така и в Западна Европа,141 за привържениците на исляма не като „неверници", но като отцепници от християнската вяра. Патриархът заявява по-нататък, че тези нашественици не само разрушавали живота на християните, но посягали и на самата християнска религия.142 Като търси причините за настъпилото зло, патриарх Нил заявява, че това е нравственият и верският упадък на византийското общество. Той изтъква, че не било като не притежаваме пълно издание на словата на цариградския патриарх Нил не би било възможио да се правят някакви целостни изводи. По него-вите думи, „pour une juste interpretation de formules parfois ambigues ou trop generales, la lecture attentive de tout le sermonnaire sera indispensable". He разполагайки засега с такова пълно издание на тези ннтересни текстове, оправдателно е поне да се привлече виимаиието на изследвачите към тяхното изследване не само като извор за историята на църковната книжнина, а и за проучваие иа политическата и воениата история на епохага. От друга страна, съпоставката с посланията на Димитрий Кидоний, част от конто датират от същото време, дава възможиост да се вникне много добре в съдържаинето и духа на църковиите слова на цариградския патриарх. Надявам се да се вър-на наскоро по въпроса в нарочна статия върху кореспонденцията на Димитрий Кидоиий като исторически извор за политическата история на втората половина на XIV в.
Не n nephof, ор. с., рр. 107—111 ; р. 109, 66—73.
141 Срв. Du jcev, op. с., р. 211 sqq., за подробности.
142 Н е n n е р h о f, ор. с., р. 109. 73—83.
необходимо да се разсъждава дали „неприятелите" били люде добри или лоши, но, напротив, да се положат усилия за изпра-вяне на собствените прояви на зло, — а това било най-добро-то средство за освобождаване от злочестините. Тук също на-мираме отгласи от онази духовна криза, която настъпила веред византийското общество под влияние на турските нашествия и победи и се изразила в разколебание по въпросите на вярата.143 В друго свое слово144 патриархът споменува за „безбройните злини**, конто били понасяни от отвличаните в робия или при-нудените да се борят против глада и бедността. В една кратка молитва, съставена от патриарх Нил145, покрай общите думи се намират загатвания за съвременното положение, причинено от турските нашествия. Поради своите грехове, пише патриархът, византийците са предоставени „като предназначени за избиване овце" в ръцете на „несправедливи и зли народи". Тук намираме и загатване за вътрешните борби веред византийското общество: патриархът се моли да бъде прекратена „войната на едни срещу други", да се даде „мъдрост и истин-сха прозорливост" на императорите — чрез което очевидно се загатва за ожесточените династически борби между представи-телите на Палеологовската династия. Другаде146 патриарх Нил изказва мъката си, че бог бил изоставил ромеите като плячка на варвари, конто „са по-жестоки и сурови от всички диви Звереве" и конто били унищожили „всички добри неща по оби-таемата земя". Тези „варвари" били опожарили византийските градове, били унищожили цели воиски и били причинили страшни изтребления. Заедно с това гражданската воина нанесла огромни поражения в живота на империята,147 конто оставили следа от неизмерима мъка.
Свидетелствата на двамата съвременници ни дават не само някои нови, неизвестни досега сведения за хода на политиче-
143 Hennephof, ор. с., р. 109, 83—109.
144 Hennephof, ор. с., рр. 112—121: р. 121, 294 —295.
143 Н е n n е р h о f, ор. с., рр. 122—123.
146 Hennephof, ор. с., рр. 126—128.
147 Срв. DujCev, ор. с., р. 213 sqq.. с повече подробности. За тази гражданска война вж. тук, с. 582 сл.
ските и военните събития в империята и изобщо в земите на Балканския полуостров. Те ни разкриват особено ярко вътреш-ната криза, която настъпила веред ромеите и балканските народи пред лицето на турското завоевание. Ако прииждащите от Мала Азия нашественици наистина успели в течение на няколко десетилетия да сразят тези балкански държави, да за-владеят огромни територии и да се установят тук за цели ве-кове, то се дължало прочее не толкова на собствената им мощ, колкото и главно на слабостта и вътрешното разложение на балканските християнски държави.
Тракия, разположена в крайните предели на Европейский Югоизток, е била най-много изложена на турските нападения и опустошения. Завоевателите се нахвърлили преди всичко върху обитаващото по равнинните и незащитени места на Тракия население, докато поне на първо време жителите на градове и крепости са били по-добре защиТени. А равнините на Тракия са били заети предимно от българско население и вследствие на това именно то пострадало най-много от нашествията и опустошенията на наклуващите от Мала Азия турски войски. Новите исторически извори, досега напълно неизползувани в научната литература, ни разкриват множество подробности от периода на турските нашествия в Тракия и заедно с това от съдбините на българското население в тази част на Балканския полуостров.
Бележки
Статията „Балканският Югонзток през първата половина на VI век. Начални славянски нападения" бе напечатана първоначално в сп. Беломорски преглед, I (1942), с. 229—270. Втората част на това широко замислено изследване, под наслов „Заселване н разселение на славяните на Балканский полуостров", ако и да е подготвена вече отдавна за печат, все още не е вндяла бял свят.
Статията „Обединението на славянските племена в Мизия през VII век* бе обнародвана първоначално в сборника Изследвания в чест на М. С. Дри-нов. София I960, с. 417—428. Основните положения на тазн статия са изло-жени също и в статията: Les sept tribus slaves de la Mesie. Slavia antiqna, VI (1959), pp. 100—108=1. Dujcev, Medioevo bizantino-slavo. I. Saggi di storia politica e culturale. Roma 1955, pp. 55—65; 545. Срв. и W. Swoboda, Powstanie paiistwa bulgarskiego w Dolnej Mezij. Slavia Occidentalis, XXII (1962), pp. 49—56.
Статията „Най-ранни връзки между първобългарн и славянн" бе нздадена първоначално в Сборник Г. И. Каиаров. Известия на Археологический институт, XIX (1955), с. 327—337. Допълнителни бележки по въпроса вж. у мене: Byzantinoslavica, XIX (1958), рр. 349—350; Bibliotheca Classica Orienta-lis, II. nr. 3 (1957), pp. 135—137.
Статията „Славянн-скнтн" бе обнародвана първоначално в пражкото списание Slavia, XXIX (1960), рр. 109—114.
Статията „Легендата за детеубийството у древните славяии", която е на-сочена да опровергае едно широко разпространено в научната и научно-попу-лярната книжнина погрешно схващане, бе обнародвана първоначално в кни* гата: Зборник Фнлософског факултета университета Београд, V1II/1, Београд, 1964, с. 125—130, излязъл през 1965 и посветен на покойния югославски историк Мнхаило Динич.
Статията .Едно легендарно сведение за Аспарух" бе печатана първона* чално във Vjesnik za arheologiju i historiju dalmatinsku, LVI—LIX/2 (1954— 1957), pp. 181—189 (= Abramicev zbornik, 11).
Статията „Нов исторически извор за българо-византнйските отношения през първата половина на IX век" бе обнародвана първоначално в Известия иа Института за история, XIV—XV (1954), с. 347—355. За същия византийски книжовен паметник вж. моята статия : A propos de la Vie de St Pierre d'Atroa. Byzantinoslavica, XXVII (1966), pp. 92—97= I. Dujcev, Medioevo bizantino-slavo. II. Saggi di storia letteraria. Roma 1968, pp. 533—539, 623—625
Бележки
Статията „Из писмата’на патриарх Николай Мистик* бе печатана в Сборник в памет на проф. П. Ников, София 1940, С. 212—218, 569.
Статията „Българският кияз Пленимир* излезе първоначално в сп. Македонски преглед, ХШ, кн. 1 (1942), сс. 13—20.
Статията „Съшинското значение иа името Mdxpog у Анна Комиииа* бе обнародваиа първоначално в сп. Македонски преглед, VIII, кн. 3 (1933), с. 14—35; кн. 4, с. 1—20. В сбито съкращение тя биде обнародваиа иа френ-ски език: Une interpolation chez Anne Comnfene. Byzantion, X (1935), pp. 10/—115 = 1. DujCev, Medioevo bizantino-slavo, I, pp. 327—335, 558.
Статията „Едно кратко описание на Вардара* бе обнародваиа в сп. Македонски преглед, XIII, 3 (1942), с. 1—7.
Статията „Български спогодбен акт от епохата на византийското владиче-ство* излезе в Известия на Научния архив, III (1966), с. 185— 190.
Статията „Приноси към средновековната българска история* излезе в две части в изданията : I. Годишиик на Народната библиотека и музей в Пловдив 1937—1939, София 1940, с. 195—213; II. Известия на Българското исторически дружество, XIX—XX (1944), с. 51—65. За личиостта и дейиостта на Яков Български, архиепископ Охридски, вж. още мойте статии: Die letzten Jahre des Erzbischofs Jakobos von Achrida. Byzantinische Zeitschrift, XLI1 (1943— (1949), pp. 377—383 = DujCev, Medioevo bizantino-slavo, I, pp. 349—357, 559; Un nouveau temoignage de Jacques de Bulgarie. Byzantinoslavica, XXI 1960), pp. 54—51 = Medioevo bizantino-slavo, ibidem, pp. 359—368, 559, гдето са дадени допълиителни сведения.
Статията „За документите из Ватиканский архив, отнасящи се до българ. Ската история (IX—XIV в.), бе обнародваиа в Известия на Исторического дружество в София, XIII (1933), сс. 113—141. Към събраните в тази статия по-сочвания относио преписката на папа Ииокентий III с българския нар Калояи н ияколко висши духовни лица в България вж. допълиителио в моята книга: Преписката иа папа Инокентия III с българите. Увод, текст и бележки. Го-дишник иа Университета св. Климент Охридски — София, Истор.-филолог, факултет, XXXVIII, 3, 1942.
Статията „Приноси към историята на Иван Асеня II* излезе първоначално в „Списание на Българската академия иа иауките и изкуствата*, LXVI (1943), с. 147—180.
Статията „Връзки между чехи, словаци и българи* бе обнародваиа в сборника Чехословакия и България през вековете, София 1963, с. 7—41, както и в чешки превод под наслов: Vztahy mezi Cechy, Slovaky a Bulhary ve stredoveku, in: Ceskoslovensko-bulharske vztahy v zrcadle staleti. Sbornik vedeckych studii. Praha 1963, pp. 11—40 = Slavia Orthodoxa. Collected Studies in History of the Slavic Middle Ages. With a Preface by Ihor Sevcenko. London 1970, nr. XVII.
Статията „Мелник през средновековието* бе обнародваиа в сп. Духовна култура, XIV, кн. 7—8 (1965), с. 15—25; кн. 9, с. 21—33. Съкращение на
Българско средновек о в ие
френски език; Melnik an Moyen age. Byzantion, XXXV11I (1968), рр. 28—41 Dttjcev, Medioevo bizantino-slavo. III, Roma 1971, pp. 651—664.
Статията .Търново като политически и духовен център през късиото-средиовековие' бе обиародвана първоиачално в сп. Археология, VIII, кн. 3 (1966), с. 1—9.
Статията .Зараждаие иа научната мисъл в средновековна България" бе обиародвана в сп. Археология, V, ки. 2 (1963), с. 10—15.
Статията .Раиионалистичии проблясъни в славянского средиовековие" из-лезе в Исторически преглед, XIX, кн. 5 (1963), с. 86—100.
Статията .Боянската църква в научната литература' бе представена като доклад на уредената от Българската академия през 1959 г. научна сесия по случай 700-годишиииата от изписваие на Боянската църква н бе обнародвана в Известия на Института за изобразителни изкуства, VI (1963), с. 23—46.
Статията .Разказ за Чудото на великомъченик Георги със сина на Лъв Пафлагонски, пленник у българите' излезе в сборника Изследвания в памет на К. Шкорпил, София 1961, с. 189—200. Към това вж. и мсята статия •’ Due note di storia medioevale. Byzantion, XXIX—XXX (1959/60), pp. 259—266 Hommage a la memoire de C. Giannelli'.
Статията .Образи иа двама българи от XI век' бе обнародвана в сборника Изследвания в чест на акад. Д. Дечев по случай 80-годишнииата му-Софня 1958, с. 747—758.
Статията .От Черномен до Косово поле. Към историята на турското завоевание иа Тракия през последните десетилетия на XIV век' бе обнародвана в Известия на Тракийския научен институт, 11 (1970), с. 73—105.
Илюстрации
i
СРАЖЕНИЕ НА ХАН КРУМ (МИНИАТЮРА ВЪВ ВАТИКАНСКИЙ НРЕПИС НА МАНА— СИЕВАТА ЛЕТОПИС)
2
СРАЖЕНИЕ МЕЖДУ БЪЛГАРИ И ВИЗАНТИЙЦИ ПО ВРЕМЕТО НА ХАН КРУМ (МИНИАТЮРА ОТ МАНАСИЕВАТА ЛЕТОПИС)
3
ПОБЕДАТА НА ХАН КРУМ И ПЛЕНЯВАНЕТО НА ИМП.НИКИФОР I (МИНИАТЮРА ОТ МАНАСИЕВАТА ЛЕТОПИС)
4
ПИРШЕСТВО НА ХАН КРУМ (МИНИАТЮРА ОТ МАНАСИЕВАТА ЛЕТОПИС)
5
НАЙ-ДРЕВНИТЕ ПРЕДПОЛАГАЕМИ ОБРАЗИ НА КОНСТАНТИН ФИЛОСОФ-КИРИЛ И МЕ-
ТОДИЙ (ВАТИКАНСКИ МЕНОЛОГИЙ НА ИМП. ВАСИЛИЙ II БЪЛГАРОУБИЕЦ)
6
НАПАДЕНИЕ НА ЦАР СИМЕОН В ОКОЛНОСТИТЕ НА ЦАРИГРАД (МИНИАТЮРА ОТ МАНАСИЕВАТА ЛЕТОПИС)
7
СМЪРТТА НА ЦАР СИМЕОН (МИНИАТЮРА НА МАНАСИЕВАТА ЛЕТОПИС)
8
ВОЙСКИТЕ НА КИЕВСКИЙ КНЯЗ СВЕТОСЛАВ И НАШЕСТВИЕТО НА ВИЗАНТИЙСКИЙ ИМПЕРАТОР ЙОАН I ПИМИСХИЙ (МИНИАТЮРА НА МАНАСИЕВАТА ЛЕТОПИС)
9
ИМП. ЙОАН I ЦИМИСХИЙ ПРЕВЗИМА ПРЕСЛАВ. ИМП (ВАСИЛИЙ II БЪЛГАРОУБИЕЦ ПРЕВЗИМА ПЛИСКА (МИНИАТЮРА НА МАНАСИЕВАТА ЛЕТОПИС)
10
ПОРАЖЕНИЕТО НА ЦАР САМУИЛ ПРИ БЕЛАСИЦА. СМЪРТТА НА ЦАР САМУИЛ (МИНИАТЮРА НА МАНАСИЕВАТА ЛЕТОПИС)
11
ЦАР ИВАН АЛЕКСАНДЪР МЕЖДУ ИСУС ХРИСТОС И ЛЕТОПИСЕЦА КОНСТАНТИН МА-
НАСИ (МИНИАТЮРА НА МАНАСИЕВАТА ЛЕТОПИС)
12
СМЪРТТА НА ИВАН АСЕН, СИН НА ИВАН АЛЕКСАНДЪР. ТЪРНОВО (МИНИАТЮРА НА МАНАСИЕВАТА ЛЕТОПИС)

Българско средво веи о в ие
13
ПРЕНАСЯНЕ НА МОЩИТЕ НА ПАПА КЛИМЕНТ РИМСКИ (СТЕНОПИС ОТ БАЗИЛИКАТА САН КЛЕМЕНТЕ В РИМ)
14
ЗАГЛАВНА СТРАНИЦА НА БОЛОНСКИЯ ПСАЛТИР (1230—1241 г.)
15
ПРИПИСКА НА ПРЕПИСВАЧИТЕ НА БОЛОНСКИЯ ПСАЛТИР ЙОСИФ И ТИХОТА
16
БОЛОНСКИ ПСАЛТИР. УКРАСИ СЪС ЗВЕРИНЕН ОРНАМЕНТ
17
БОЛОНСКИ ПСАЛТИР. УКРАСИ СЪС ЗВЕРИНЕН ОРНАМЕНТ
18
БОЛОНСКИ ПСАЛТИР. ЗВЕРИНЕН ОРНАМЕНТ
19
БОЛОНСКИ ПСАЛТИР. ЗВЕРИНЕН ОРНАМЕНТ
20
БОЛОНСКИ ПСАЛТИР. ЗВЕРИНЕН ОРНАМЕНТ
21
ИКОНА НА СВ. ГЕОРГИ (XV111 В.). СВЕТЕЦЪТ СПАСЯВА МОМЪК ОТ БЪЛГАРСКИ ПЛЕН
22
ИКОНА НА СВ. ГЕОРГИ (1856 Г.) ОТ ТРЯВНА. СЪЩИЯТ СЮЖЕТ
23
ИКОНА ОТ МАНАСТИРА „СВ. СПАС" (СОФИЙСКО). СЪШИЯТ СЮЖЕТ
24
ЩАМПА ОТ САМОКОВ (1870 Г.). ИЗОБРАЖЕНИЕ НА СВ. ГЕОРГИ. СЪЩИЯТ СЮЖЕТ
25
ОБРАЗИ НА ДВАМА БЪЛГАРИ ОТ XI В. — БОРИЛ И ГЕРМАН (МИНИАТЮРА ОТ ПА-РИЖКИ РЪКОПИС С ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ИМП. НИКИФОР III ВОТАНИАТ)
26
ДЕТАЙЛ ОТ СЪЩАТА МИНИАТЮРА : БОРИЛ И ГЕРМАН
27
РЕЛЕФ С ИЗОБРАЖЕНИЕ НА СВ. ДИМИТРИЙ СОЛУНСКИ, КОЙТО ОТЕЛЪСКВА НАПАДЕНИЕ НА КОННИЦИ СЛАВЯНИ ПРЕД СТЕНИТЕ НА СОЛУН (МУЗЕЙ НА ВАТОПЕД. СВЕТА ГОРА)
28
ДЕТАЙЛ ОТ СЪЩИЯ РЕЛЕФ
29
ОБРАЗИ НА АНТИЧНИ ФИЛОСОФИ И ПИСАТЕЛИ — АРИСТОФАН И ОДОНЕРИСТОС (БАЧКОВО, ТРАПЕЗАРИЯТА)
30
ДИОГЕН (БАЧКОВО)
Йлюстрацви
31
АРИСТОКЛЕС (БАЧКОВО)
32
КЛЕОМИАН (БАЧКОВО)
33
СОКРАТ (БАЧКОВО)
34
ГАЛЕН (БАЧКОВО)
35
СИБИЛ А И ПЛАТОН (БАЧКОВО)
36
ПЛУТАРХ (БАЧКОВО)
37
НАДПИС ВЪРХУ СВИТЪК В РЪКАТА НА АНТИЧЕН ФИЛОСОФ (БАЧКОВО)
38 НАДПИС ВЪРХУ СВИТЪК В РЪКАТА НА СИБИЛА (БАЧКОВО)
39 НАДПИС ВЪРХУ СВИТЪК В РЪКАТА НА АНТИЧЕН УЧЕН — ГАЛЕН (БАЧКОВО)
40 НАДПИС ВЪРХУ СВИТЪК В РЪКАТА НА АНТИЧЕН ФИЛОСОФ — ПЛАТОН (БАЧКОВО)
Показалец
Абазги, племе 152, 437
Абисиния 436
абодриги, славянско племе 337
авари, племе 14—16, 43, 66, 71, 81, 86—88, 90, 91, 99, 103, 107, 242, 325—338, 532
Авария 85
Августиан, вж. Алусиан
„агаряии”, народи от тюркско, осман-ско потекло 132, 540
Адииа, кр. 44
Адрианополис, вж. Одрин
Адриатическо море. Адриатически залив (Йонийски залив) 24, 26, 42,66, 176, 189, 389
Азия 434, 461
Акви, гр. 242
Акиндии, Григорий еретик 472—474
Акснос, вж. Вардар
Акум, византийски пълководец 35
длани, племе 16—18, 116, 541
Албания 189, 558
Александър, брат иа Иван Асен II 289—291, 293, 484
Александър, влашки воевода 285, 286
Алексий, велик примикюр, управител на Христопол 558
Алексий III Ангел, византийски император 384, 390
Алексий I Комнин, византийски император 138, 161, 195, 302, 303, 534, 536—540, 542—544
Алексий Моселе, кесар, зет на имп. Теофил 141, 142
Алексий Слав, деспот, владетел на Мелник 303, 385—399, 405
Алтимир, Елтимир, снн Витомиров 482—484, 511, 512
Алтимир, с. 511
Алтин >н, кр. 44
Алусиан, племенник иа нар Самуил 129
Аморат, Амурат, вж. Мурад 1
Ана Даласина, майка на Алексий I
Комнин 542
Анастасиевата (Голямата) стена 32,61 Анастасий, император 15—19, 25, 48, 66, 258
Анастасий, архиепископ иа Ветбужд 268
Анастасиуполис, гр. 58
Андрея Даидоло, дож на Венеция 424
Андрея Кантарино, дож иа Венеция 558
Андроник Ойниот, приятел на Димитрий Кидоний 568
Андроник II Па теолог, византийски император 240, 298
Аидроиик IV Па.теолог, византийски император 551, 552, 556, 573, 574
Андроник Палеолог, велик доместик 230—233, 240
Анкара, гр. 121
Анна-Анисия, българска царица 319
Анна-Мария, маджарка, първата съп-руга на Иван Асен II 319, 399 анти, славянско племе 18, 20, 21, 24, 25, 28. 33, 34, 42, 43, 49—53, 64, 65, 90, 91, 99, 325, 327
Антиохия, гр. 28, 29
„ анти поди” 437, 438
Анхиало (Тутхон), гр. 32, 65, 92 136, 515, 517
зраби 351, 519
Арабия 436
Аратиос. византийски воеиачалник 63
Арета, епископ на Кесария 203 арменци 32, 34—36, 437
Армения 46
Ариулф, франкски крал 355, 358— 364, 367
Арои, брат на цар Самуил 129, 153, 162, 378
Арои, син на цар Иван Владислав 195 Асвад, оръженссец на ими. Юстиниан I 54, 55
Асемус, кр. 46
Асен I Стари (Белгуи), български цар 95, 290, 291, 293, 314, 319, 383— 385, 393, 394, 414
Асеневци, български владетелски род 256, 294, 313, 383, 385, 394, 399, 407, 413, 414, 416, 425, 426, 544, 576 Аспарух (Исперих\ български хан 11, 70—72, 88, 89, 101, 122 сл, 130— 133, 332, 333 асти, племе 61 Астика, облает 61
Атика, сбласт 238, 255
Атила, хуиски владетел 16. 18, 486
Атлантически океан 435, 437
Атой, вж. Света гора
Атроа, манастир в Олимп (Мала Азия) 134
Африка 22, 26, 46, 434, 461
Ахело, вж. Аихиало
Ахея, облает 92, 241
Ахрида, гр , езеро 163,164, 167,173— 179, 181—184, 187—189; вж. Лих-нида; Охрид
Ахрида, облает в Родоните 396
Бактриани, племе 437
Балдуин 1, цариградски латински владетел 220, 385, 387
Балдуин II, цариградски латински владетел 278, 290, 304, 305, 310, 312 313, 320, 397
Балкански полуостров 11—16, 22, 24, 25, 49, 54, 62, 67, 84, 85, 89, 115, 125, 202, 324, 325, 327, 328, 330, 331, 366, 376, 385, 389, 397, 403, 410, 448, 546, 547, 549, 554, 562, 563, 565, 584, 587
Балчик (Диоиисонол), гр. 29
Баиат, облает 105
Бандулови1', Марко марциаиополски архиепископ 246
Бардезан Едески, сирнйскн писател 466
Батил, местиост при Бояна 487, 488, 491
Бачково, костница 499
Баязид I, султан 418, 419
Баян (Безмер ?), син на Кубрат 88, 95, 96, 99, 100
Баян, аварски хан 325
Баян, вж. Бояи
бедствия природни 28, 29
Безмер (Баян ?), първобългарски хан 89, 91, 94, 98—100. 102
Бела IV, матжарски крал 271, 273— 275 сл., 281, 286, 287 308, 399
Беласииа, пл. 380, 382, 406
Белград, кр. 354, 369, 564, 565
Белгун, вж. Асей I
Бели Мел, с. 375
Белота, княз 265, 266
Бенедикт XII, папа 271, 285
Беотия, облает 238, 255
Бер (Вероя, Караферия), гр. в Теса-лия 141, 188, 207, 220, 318
Беренде, иадпис от 315
беси, тракийско племе 34
Битоля, Битолско 291, 318, 333
Бичииа, р. , вж.Камчия
Бледа, брат иа Атила 18
богомили 123, 130, 440,456—458,471, 475—477
Боемунд, син иа Робер Гискар, владетел на Антиохия 184
Болонски псалтир, български кннжо-вен паметник от XIII в. 313, 314
Бонифаций Монфератски, солунски кръстоносен владетел 385
Бонония (дн. Ви дин), гр, 242
Борил, български пар 290, 291, 293, 319, 370, 386, 389, 416
Борил, протспроедър и велик прнми-кюр 530—545
Борис I Михаил, български княз 79, 101, 102, 127, 143. 153, 155 160, 170, 198, 223, 341—343, 345—347, 349, 350, 352—354, 356, 357, 359— 364, 426, 450, 532
Борис II, български цар 153, 155, 157—160, 175, 532
Боткс, воевода 491
Бохемия 370, 371; вж. Чехия бохемски славяни 334, 335, 365, 367, 369: вж чехи
Боян (Нравота), син иа Омуртаг 94, 102, 341
Бояна, с., църква 405, 478—512; ети-мология на името 487, 488
Боянски палимпсест 481, 512
Боянски поменик 481, 512
Браничево (Brandusium), гр. 274 брахмани, племе 437
Британия 435
Бруса, гр. 134
Будим (Будапеща), гр. 372
Бургас, гр. 136
Бурдица (дн. Баба Ески), гр. 140
Бурила планииа 291
„Бялбог* 456
Бяло море 581
Валент, император 30
Валериан, византийски пълководец 42
Валовища (дн. Сидерокастро, Демир-хнсар), гр. 378, 402, 403
вандали, племе 19, 22, 26, 32, 35, 41, 60
Вардар, р. 188, 203, 205—207, 383, 389
вардариоти, персийски колониста 170
Варда Фока, кесар, баща на имп. Никифор II Фока 515
Варка (Теодосия), съпруга на Лъв V Арменепа 252
Варлаам (Бернард), еретик 472—474
Варна, вж. Одесос варяги, племе 112, 543 Василий I, византийски император 351, 356
Василий II Българоубиец, византийски император 30, 129, 157, 162, 167, 176. 179, 181, 183, 184, 183, 192. 194, 196, 223, 378, 380—383
Васили4, български архиепископ по времето на Калоян 265, 267—270, 425.
Василий Кесарийски, византийски цър-ковник 441, 461
Вата, маджарски крал 357
Ватикана, архив 260 сл., 271 сл., 286, 305, 418, 429
Вагоне \ атонски манастир 43, 96: грамотн 212, 295, 299, 303, 392
Ведериана, селище 34
Велбъжд (дн. Кюстендил), гр. 383
Велизарий, византийски пълководец 32, 34, 67
Великоморавия, великоморавски земи 99, 324. 341—343, 345, 347—349, 351—355, 358—361, 363, 365—369, 435, 458
велнкоморавски славяни, велнкоморав-ци 330—340, 344, 345, 354, 365, 367, 369
Величан Мокра с. 183,
Велурос, селище 58
Венеамин, доместик на византийските войски 136, 138
венети, славянско племе 24 венецианци 249, 422—424. 552 Венеция, Веиециаиска република 54, 356, 424, 435, 551—553;” архив 305, 313
Веригава, планина (Стара плаиина), проход 72
Беркович, Стефан 482, 483, 485, 510, 512
Вероя (дн. Стара Загора), гр, 65
Вероя (дн. Караферия), вж. Бер вестготи (визиготи) 19, 22, 26 Виа Егнапиа (Via Egnatia) 389 Вида, възвишеиие 246
Видии, гр. 413, 550; вж. Бонония византийци (ромеи, гърци) 14—16,18, 20—22, 24, 26, 27, 35—37, 40, 41, 45, 46, 49—52, 54—58, 60, 62—64, 66—69, 80, 117, 134 сл., 139, 140, 142, 146, 147, 156, 158, 173—175, 177, 195, 197, 200—202, 217, 235, 236, 248, 249, 251, 252, 254, 257, 268, 283, 284, 308, 311, 314, 329, 367, 376, 378, 380—382, 385, 386, 390, 393, 399—401,404—410, 413— 417, 423, 452, 465, 484, 516, 520, 552, 553, 572,573,576,584,586, 587
Визаитион 128; вж. Цариград
Византия, Византийска империя (ро-мейска империя) 11, 12, 15—17,22, 25, 28 -30, 34, 33, 40, 43, 49, 51, 64, 66, 69, 71, 72, 85, 87, 90, 106, 114, 121, 128, 129, 132, 139, 140, 142, 157, 174, 195, 197, 249, 252, 253, 258, 322, 328, 330, 331, 333— 335, 337, 339, 341—345, 347, 349, 351, 352, 356, 357, 361—364, 367— 369, 375, 377, 382, 384, 385, 389, 390, 392, 398, 399, 404, 413, 415, 420, 425, 432, 434, 439, 442, 443, 445, 448, 452, 459, 460, 463, 466, 467, 473, 474, 495, 496, 505, 514— 516, 533, 534, 541, 546, 551, 552, 556, 560, 562—564, 566—568,583— 585
Виргилий, архиепископ на Залцбург 345
Виргинска грамота 212
Висла, р. 435
Виталиаи, византийски пълководец 17, 18, 34
Витоша, пл. 481, 482; Витошка грамота 212
Вихинг, епископ на Нитра, канцела-рий на крал Арнулф 355, 358—360,
362—364, 366
Вичииа, р. вж. Камчия
Владимир (Расате), български княз 101, 102, 357, 359—364
Владимир, „брат на севаста на фран-ките“ 387
Владислав, трансилвански воевода 559
Владислав III Варненчик, крал на Ма-джарско и Полша 324
Владислав Добка, борец против турците 559
власи (българи от Северна България) 221, 222, 264, 267, 259, 275, 277
власи 344
Влашко 66, 276, 277, 286
Воден (Едеса), гр. 170, 220, 318
Воислав, княз на Зета 160
Волга, р. 325, 435
Волерэн, облает 319
Врачанска планина 71
Всегорд, славянин във византийската войска 43
Вуцис (Voutzis), началник на визан-тийските войски 32, 36
Вълкашнн, сръбски крал 547, 548. 551, 554, 555, 557
Върбишки проход 202
Върхот, Връхот, местно име 98
Гаврил, охридски митрополит 182
Гаврил Радомир, син на Самуил, български цар 153, 163, 173, 194, 196, 198
галати, племе 437
Галац, гр. 51
Гален, древен лекар и учен 444
гали, племе 24
Галиполи, кр. 321, 555, 561, 563, 574; църковен събор 304, 321, 426
Галнполски полуостров (Тракийски Херсонес) 31, 66, 321
Галия 24
Ган (Текирдаг), планина 321
Ганг, р. 436
Гастуни, местно име 92, 93
Генадий, охридски архиепископ 239
Генуа, република 424, 552, 553
генуезци 422—424
Георги, син на Лъв Пафлагонийски
513, 514, 517, 520, 521, 523—528 Георгий II, владетел на абазгите 152 Георги Акрополит, византийски исто-
рик, пратеиик при българите 205> 256, 257, 416
Георги Войтех, водач на въстанието в 1072 г. 369
Георги Мономахат, византийски пъл-ководец 536
Георги I Тертер, български цар 271
Георги Философ, приятел на Димитрий Кидоний 578
Георги Хировоск, византийски писател 445
гепиди 18, 19, 24, 53, 54, 60, 63, 69, 329
Герман, византийски пълководец, бра-товчед на Юстиниан I 20, 21, 43, 58, 59, 61, 62
Герман, протопроедър и декан 530—
534, 536—540, 542, 544, 545
Германия, гр. 34
гетн (славяни) 17—19, 37
Гибралтар 27
гностицизъм 455, 457
„Голямата стена", вж. Анастасиевата стена
Гора, местно име 185
Горазд, кирилометодиев ученик 355
Гостун, първобългарски хан 88—95,
99, 100, 102
Гостун, с. 93
готи 12, 15—19, 24, 30, 32, 34, 35,42,
47, 52, 60, 64, 68, 69
грамоти: Алексий I Комнин за манастира Ивирон на Света Гора 302, 303
Алексий Слав за мелнишкия м-р
Св. Богородица Спилеотиса 303, 391—396
Андроник II Палеолог за м-ра Зо-граф 298
Иван Александър за Венеция нската репубтика 422, 424; за м-ра Св. Никола в Мрахйта 212, 422
Иван Асен II за м-ра Ватопед на Света гора 212, 295, 299, 303, 314; за Дубрс взишката република 314, 319, 423; за м-ра Зограф 300—302; за м-ра Ивирон 302, 303; за Лавра! а на Св. Атанасий на Атон 301; за Протата на Атон 301
Иван Углеша за м-ра Зограф 299 Иван Шишман за Витошкия Дра-галевски манастир 212, 422; за Рилскня манастир 314, 422
Калоян до папа Инокентий III 421 Коломан — подправена 299, 300 Константин Асен за скопския м-р Виргино Бърдо 212
Никифор III Вотаниат за м-ра Ивирон 302, 303
Сводка Зографскаграмота 295—299 Стефан Душан за м-ра Зограф 298; за м-ра Ивирон 303; за м-ра Хи-лендар 301; на Мелник 409 сл.
Стефан Урош II Милутин 314 Стефан Урош, сръбски цар, на мелнишкия митрополит 409
Грачаница, манастир в Югославия 490 Григорий IX, папа 271, 273—282, 286, 287, 310
Григорий XI, папа 557, 559, 560
Григорий, владетел на абазгите 152
Григорий, митрополит на Ефес 148, 149
Григорий йеромоиах, български писател 223—225
Григорий, игумен на Зограф 297
Григорий Декаполит, житие на 141, 142, 145
Григорий Кипърски, цариградски патриарх 255
Григорий Цамблак 418, 419, 422, 444 Григорович, Виктор 480—482, 485,512 Грузия 101
Густуни, местно наименование 92 гърци (древни) 68
гърци, вж. византийци
Гърция 24, 31, 47, 66, 76, 92, 112, 325, 344, 575
Гърция, вж. Византия
Давид, брат на Самуил 175
Даврагезас, вж. Доброгез
Дагобер, крал на франките 332 дакийски славяни 325—327
Дакия 83, 325; Прибрежна 106; Сре-диземиоморска 24, 33
Далмация 18, 53, 59, 155, 176, 189, 554
Дардания, обл. 47, 69
Дафне, гр. 46
Дебър, гр. 176, 185, 188, 189
Девелт, кр. 136
Девня, Девина, кр. 242—246
Дедеагач, гр. 58
Деркон, кр. 18
Десислава, жена на севастократор Калоян 482, 489, 491, 494, 496, 499, 501, 505, 509
Дидим, философ 450
Димитрий, син на Теодор Комнин, солунски деспот 404
Димитрий Кидоиий, византийски пи-сател 555, 567—585
Днмнтрий Палеолог, велик доместик 568
Димитрий Хоматиан, охридски архиепископ 227, 239—241
Диногеция, кр. 51
Дионисий, инок, книжовник 429
Дионисий, езически бог 454
Дионисопол (дн. Балчик), гр. 29
Дирахиум, вж. Драч
Днепър, р. 125, 132, 187
Днестър, р. 51, 125
Добрей шово евангелие, български
книжовен паметник 313
Добрина, българка 211, 213, 215
Доброгез, Доброгост, Даврагезас, славянин във византийската войска 42, 43
Добромир, служител в българската
парска канцелария 422
Добромир Хриз, български болярин 219
Добротица, владетел на Добруджа 550
Добруджа (Карвунска земя, Малка Скития) 41, 45, 70, 125, 131
доминикани, монашески орден 284, 285
Доспат планина 398
Доростол (Дръстър, дн. Силистра), кр.
44, 201, 242, 245
Драган, майстор калиграф от Търново (XIII в.) 491, 501, 505
Драгота, управител на Мелник 400, 401, 405—407
Дражил, българин 211, 213
Драма, гр. 140, 408
Драч (Епидамнос, Дирахиум), гр. 29, 53, 319, 389, 398, 536
Дрин, р. 162, 176,178—182, 184—189 Бели Дрнн 183, 185, 189 Черни Дрин 184—189 другувити, славянско племе 141 Дръстър, комит от Симеоново време 377
Дръстър, гр. вж. Доростол Дубровник, република 423 дубровни' а 1И 423, 424
Дубровнишка грамота на Иван Асен II 314, 319, 423
дукляни, сърбохърватско племе ПО
Дуклянска летопис, сърбэхърватски книжовен паметник 153, 155, 156, 160
Дуло, първобългарски владетелски род 89—100, 197, 198
Дунав (Истрос), р. 13, 16, 20, 21, 31, 38, 42—44, 47, 49, 51, 52, 54, 58, 60, 63, 64, 66—71, 89, 109, 112,
114, 125, 126, 129, 131, 133, 161,
174, 196, 201, 207, 208, 222, 24'6,
309, 311, 325, 326, 333, 336, 338,
343, 354, 367—370, 415
Дуросторум, вж. Доростол
Евагрий, византийски историк 450 евреи 76, 368, 565
Евстатий, византийски лекар и учен 219, 220
Евтимий Търновски, български патриарх 294, 301, 302, 319, 428, 429, 561
Египетска земя 436
Едеса, гр. вж. Воден
езерити, езерии, славянско племе 375
Елада, облает 24, 66, 109, 238, 255
Етена, майка на Константин Велики 128
Елена, пайка на Иван Асен II 319
Елена, дъщеря на Иван Асен II 401, 405
Елена, жена на Константин VII Ба-гренородни 128
Елена, сръбска кралица 271, 272
Елеуса, манастнр при гр. Струмица 302, 303
Елида, облает 92
Елмингирос, византийски военачалннк 35
Елминзур, византийски военачалннк 35
Елтимир, болярин, вж. Алтимир
Енос, гр. 58
Епидамнос, вж. Драч
Епир, облает 17, 24, 25, 47, 65, 109’ 389
eptaradici, славянско племе ? 81, 82
Ерми, първобългарски владетелски род 89, 91, 92, 100
Ермоген, магистер, от хунски произход 35
Ернестос, канцеларий на Арнулф 359
Ерусалим 128, 370, 372, 434
Ерусалим Нови = Цариград 1 28
Ефрат, р. 27, 46, 436
Железни врата (Котленски проход 246
Жуфруа Вилардуен, кръстоносец 370
Заверган, хан на кутрнгурите 31
Загора, облает в България (Северна България, Югонзточна България, облает югозападно от Пирнна) 265, 314, 380, 394
Залпада, кр. 242
Залцбург, архиепископия 345
Захарий, папа 345
Захълмие, облает 110
Звиница, български княз, син на Омуртаг 94
земетръе 28, 29, 31, 32
Зипер, копиеносец във византийската войска 43
Зограф, светогорски манастир 295— 302, 427
Зографска българска история 480
Зоя, майка на Константин VII Багре-нородни 516
Ивайло, български пар 245, 255, 417, 418
Иван Александър, български пар 212, 285, 411, 420, 422, 424, 427, 430, 549—551, 554, 560, 561
Иван Асен II, български пар 212, 236, 240, 255, 275, 277—281, 286, 289— 315, 317, 319—321, 397—399, 401, 402, 404, 405, 408, 416, 423, 426, 484
Иван Асен III, български цар 255, 417
Иван Владимир, княз на Зета 153, 159
Иван Владислав, български цар 153, 155, 194—196, 198
Иванко, син на Добротина 550, 553
Иван Срацимир, български цар 550, 565
Иван Търновски, вж. Иван Асен II
Иван Углеша, серски деспот 299, 547, 548, 551, 554—558
Иван Шишман, български цар 212, 314, 422, 427, 550, 554, 555, 560-552, 564
иверци (= грузинпи) 437
ивирийци (=Испании) 435
„измаилтяни" (мохамедани, араби, турци) 131—133, 137, 547
Изот, легендарен цар 126, 127
Илдигис, лонгобардски княз 53, 54
Илирик, Илирикум, Илнрия 17, 25, 35, 37, 47, 53—55, 68, 69, 189, 235, 348, 352, 575
илири 24, 32—34, 62
Имении к на първобългарските ханове 89, 91, 93, 94, 98—100, 102, 103, 123, 131. 197
Иидийско море=Индийски океан 436
Инокентий III, папа 222, 264—271, 421
Инокентий IV, папа 271, 283—286
Ираклий, император 102, 117, 328— 330
Ираклия, гр. 552
Иречек, Константин, историк 483— 485, 487, 511, 512
Ирина, византийска императрица, жена на Константин V Копроним 36
Ирина, византийска императрица (797—802) 253
Ирина Дука, съпруга на Алексий I Комнин 195
Ирина, дъшеря на Теодор Комнин, съпруга на Иван Асен II 305—307, 312, 314, 317—319, 321, 399, 404
Ирина, дъщеря на Теодор I Ласкарис, съпруга на Андроник Палеолог, след неговата смърт омъжена за Йоан III Ватаци 233
Ирина, дъшеря на Теодор II Ласка-рис, съпруга на Константин Асен
405. 480, 489, 496, 499 500,501, 507, 509
Ирландии 438
Ириик, митологичен първобългарски владетел 89
Исак II Ангел, византийски император 256, 384, 390, 415
Исак Комнин, брат на Алексий 1 Комнин 537—539
Исая Серски, книжовник 546—549, 564
Исбул, кавхан 140—143
Исидор Глава, солунски митрополит 575
Исидор Пелузиот, църковен писател 361
исихазъм, верско течение 473
Искър, р. 71, 242
Испания 22, 26, 437
Исперих, вж. Аспарух
Испор=Аспарух 130, 131
Истрос, вж. Дунав
Италия 22, 24, 26, 42, 52, 54, 59, 68, 311, 358, 360, 435, 568
Ихтиман, гр. 535
Йоаким, търновски патриарх 321
Йоан VIII, папа 231, 262, 352
Йоан, зет на Юстиннановия братовчед
Герман 18, 59
Йоан, навпактски митрополит 319
Йоан Асен, потсмък на Асенееци 576
Йоан III Ватаци, никейски византийски император 230, 231, 223—237, 240 275, 289, 302, 304, 308, 309, 311, 312, 318—321, 390, 399—405
Йоан XI Век, цариградски патриарх 225, 227—229, 239, 241
Йоан Венециански, папски пратеник 353
Йоан VI Кантакузин, византийски император 420, 556
Йоан Дамаскин, църковен писател 434, 440, 460
Йоан дьо Бриен, цариградски латински император 320, 397
Йоан Екзарх, старобългарски писател 113, 434, 435, 440, 441, 443, 444, 460—464
Йоаникий, охридски архиепископ 240 Йоаникий, византиец, попаднал в български плен в 811 г., житие на 135
Йоан Итал, византийски философ 208, 469—472
Йоан Каматир, охридски архиепископ 239
Йоан Кипарисиот, приятел на Димит-
рий Кидоний 558
Йоан IV Ласкарис, византийски император 290
Йоан Ласкарис Калофер, приятел на Димитрий Кидоний 573, 582
Йоан V Палеолог, византийски император 551, 552, 556, 563, 571, 572> 574
Йоан VII Палеолог (син на Андроник IV Палеолог), византийски император 551
Йоан VIII Палеолог, византийски император 411
Йоаи Петралифа, тъст на Теодор Комнин 311, 390
Йоан 1 Цимисхий, византийски император 154, 157, 158, 174, 244
Йоасаф, монашеско име на император
Йозн Кантакузин 556
Йоннйски залив, вж. Адриатическо море
Йосиф II, цариградски патриарх 411
Йосиф от охридското с. Равне, пре-писвач на Болонския псалтир 314
Кавала (Христопол), гр. 141, 558
Кавалини, Пиетро, италиански живописец 503
календар на първобългарите 440, 441
Калист I, цариградски патриарх 473
Калист, силистренски митрополит 411
Калоян, български цар 220—224, 264— 271, 289, 292, 319, 385, 386, 393, 394, 397, 400, 421, 422, 426, 522
Калоян, севастократор 417, 482, 484, 489, 491, 492, 496—499, 501, 502, 504. 509, 511
Калук, магистер на войската в Или-рик 35
Камчия (Вичина), р. 188, 244
Каидиднана, кр. 44
Карвунска земя, вж. Добруджа
Кардам, първобългарски хан 96, 97, 197
Карея (на Света гора) 301
Кария, обл. 31
Карл Велики 249, 335—337
Карломан, син на Людовик Немски 343, 355
„Каспийски врата” 435
Катуница, с. 392, 393
Кахрие-джами в Цариград, стенописите на 502, 503
квадривиум 464
Келагаст, брат на Мезамир, виден ант 90, 93, 99
келти, племе 207, 330
Киев, гр. 40, 367
Киевско княжество 105, 106, 113
Кизик, гр. 539, 540
Кипрнан Цамблак, митрополит 422, 424
Кипър, о. 30, 31, 568
Кирил, византийски военачалник 17
Кирилометодиеви ученици 353—356, 358, 359, 362, 363, 368, 369, 435
Кисос (дн. Кешан), гр. 321
„Китай, земя на сирите", сиреч „сините" 436
Китерон, планина 238
Кичево, гр. 183
Клара, вдовица на влашкия воевода Александър 285, 286
Климент Охридски 353, 354, 356, 357, 363—365, 377 ; житие 354, 356, 357, 359; образ 316
Клокотница, битка при 294, 295, 319, 320, 397, 398
Ключ, клисура 380, 382
Кодор, р. 116
Кожани, гр., обдаст 93
Козлодуй, с. 71
Козма, цариградски патриарх 543
Козма Индикоплевст, александрийски писател 434, 437, 461
Козяк, кр. 246
Коломан, Каломан, български цар 274, 283, 299, 300, 309, 314, 399, 401, 408
Коменциол, византийски пълководец 243
комета, поява 321, 463
Комитопули, синовете на комит Никола 164, 165, 169, 170, 172, 175, 377
Комнини, византийски владетелски род 534 , 537- 543
коновляни, племе ПО
Константин Велики 128, 129, 201,236
Константин 1, владетел на абазгите 152
Константин V Копроним, византийски император 36, 196
Константин VII Багренородни, византийски император 128, 129, 150, 151, 366, 516, 520
Константин VIII, византийски император 129, 157, 162, 176, 179, 181, 186, 192
Константин Асен, Константин Тих, български цар 212, 255, 256, 405, 417, 480, 489, 496, 499, 501, 507, 509
Константин Шишман, вж. Константин Асен
Константин, син на Лъв V Арменен, вж. Саватий
Константин, син на Никифор III Вотаниат 538
Константин, патриций, узурпатор 249—251
Константин Акрополит, син на Георги Акрополит 205, 305
Константин Кагасила, охридски архиепископ 226, 239, 240
Константин Костенецки (Константин Философ), български н сръбски кни-жовиик 371, 372, 424, 462, 467
Константин Опис, схоларий 136, 138, 139, 142, 145
Константин Преславски, български книжовник 361, 467
Константин Философ—Кирил 78, 105, 143, 144, 345, 346, 348, 351, 354 359, 362, 368, 369, 435, 437, 438, 444, 449, 458, 459, 468, 469; житие 354, 368, 435, 438; образ 316
Константин Хлор, Константин Зелени баща на Константин Велики 128
Константино пол, вж. Цариград
Констанций I, император 16
Констанций II, император 486
Кордила, византийски военачалннк 142
Коринт, облает 29
Косово поле, битка при 546, 566, 577 583
Костанца, църковен събор в 201,373
Костур, гр. 291, 315, 318
Коцел, блатенски княз 339, 341, 343, 354, 368, 369
Крали Марко, син на Вълкашин 550
Кресна, Кресненски проход 376, 380, 382, 394
Крит, о. 519
Кричим, надпис от 315
Крум, български хан 119, 127, 139, 140, 142, 166, 168, 172, 174, 198-202, 216, 218, 252, 335—338
кръстоносци. западни рицари 220,
249, 311—313, 324 , 370, 384, 385, 387—390, 500, 503
Ксанти, гр. 396
Кубер, син на Кубрат 97, 109, 332, 333
Кубрат, първобългарски хан 88, 89, 94—96, 99—101, 132, 332
кукери 454
кукумион (меден съд) 513, 514, 518 528
Кулпа, р. 359
кумани 107, 125, 221, 283, 284, 291, 293, 294, 308 311, 386, 415, 531— 533
Курт 91, 98; вж. Кубрат
Кутмичегица, облает 356, 363
кутригури, племе 17, 19, 31, 36, 49,
62, 107, 327
Куцис (Koutzis), началник на визан-тнйските войски 32
Кюстенджа, вж. Томи
Кюстендил, гр. 566; вж. Велбъжд
Лавра (на Света гора) 301, 302
Лазар, сръбски княз, 550, 565
Лазика, облает 116
Лампсак, гр. 150
латини (западни рицари в Цариград) 230, 235, 236, 239, 256, 279, 304, 308—310, 312, 320, 385—387, 389— 3S1, 396, 397, 399, 404, 426, 493
Латинска цариградска империя, вж. латини
Лебане, гр. 33
Леонтий, син иа Доброгез 42, 43
Лерин, г. 219
Либаний, философ 548
либийци 437
Либия 24
Лимнос, о. 568, 583
Лион, църковен събэр в 286, 287
Литерата, Ледерата, кр. 46
Лихнида, Лихнидос, гр., езеро 28, 162—164, 167, 169, 173—179, 181, 182, 184, 186—189; вж. Охрид;
Охридско езеро
Лонгобарди 35, 53, 54. 60, 63, 64, 69
Лондоиско четвероевангелие, български книжовен паметник от XIV в. 422, 429, 430
Лъв I. император 34
Лъв III Исавър, византийски император 247
Лъв V Армеиец, византийски император 118, 119, 135, 136, 217, 249— 253, 258
Лъв VI Мъдри, византийски император 110, 299, 367, 426, 465, 466, 516, 520
Лъв V, папа 249
Лъв Математик, византийски учен 469
Лъв Магнстър Хиросфакт, византийски прзтеник в България 465
Лъв Пафлагонийски, византийски стра-тнот 513, 514, 517—527
Лъв Фока, византийски пълководеи 515, 517, 523, 526
Людовик I, маджарски крал 559
Людовик Баварски, вж. Людовик Немски
Людовик Благочестиви, римско-германски император, 337, 338
Людовик Немски (Баварски) 338, 341—343, 346, 347, 350, 351
Людовик IX Свети, френски крал 311
Маврн 32, 43?
Маврикий, византийски император 14, 15, 80, 84, 243
Магнаурска школа 469
Мадарски конник 478
маджари (угри, унгарци) 107, 132, 248, 267, 271, 273, 275, 277, 280—282, 284, 313, 319, 326, 365—368, 371, 372, 399, 514—516, 526, 532, 558, 559
Маджарско (Уигария) 267, 268, 274, 276, 278—282, 284, 286, 308, 311, 325, 335, 336, 357, 368, 435, 559
Мадита (Madyta), гр. 321
Макарнй, охридски архиепископ 240 Макарий, монах от манастира Пели-кит 135
Македония, облает 17, 25, 47, 59, 83, 109, 136, 141, 142, 163, 171, 205— 207, 222, 291, 294, 325, 332, 333, 356, 363, 378, 383, 384, 386, 389, 390, 408, 409, 505, 551, 556, 557, 563, 570, 575, 577
Македония = Тракия 309, 547
Максимиануполис (дн. Гюмюрджина), гр. 58
Мала Азия 134, 145, 235, 426, 436, 534, 567, 587
Маламир, Маломир, български хан 94, 99, 139, 140, 218, 339—341, 344 малария 32
Мали Преслав, Переяславец, гр. край Дунава 196, 201, 367, 368
Манасиева летопис, български книжовен паметник от XIV в. 112, 118, 120, 224, 259, 418, 422, 429, 430 манихейство, ерес 457
Мануил 1 Комнин, византийски император 248
Мануил Комнин, солунски деспот 319, 320
Мануил II Палеолог, византийски император 551, 552, 558, 563—565, 575—584
Мануил И, цариградски патриарх 302
Мануил Кантакузин, деспот на Морея 569
Мануил Оловолос, византийски писа-тел 253, 255, 257
Мануил Раул Метохит, приятел на Димитрий Кидоний 575
Мара-Тамара, сестра на Иван Шишман 560—562
Марино Фалиеро, венециански дож 424
Марица (Хеброс), р. 54, 65, 137, 142, 145, 188, 208, 321, 397, 546, 548, 554, 555, 557, 558, 561, 569
Мария-Мира, съпруга на цар Петър I, 158, 159
Мария, незаконна дъщеря на Иван Асен II 319
Мария, бъл1арска царица, съпруга на Константин Тих 417
Мария, дъщеря на Иван Александър, жена на Андроник IV Палеолог 551, 556
Мария, византийска императрица, съпруга на Никифор III Вотаниат 538, 541
Маркиан, виз. император 34
Мартин, византийски пълководец 42 Марциаиопол, гр. 242—244, 246; вж.
Девня
Марция, сестра на имп. Траян 244
Матей, мелнишки митрополит 411 Мезамир, вожд на антнте 90, 93, 99 Мела, местно наименование 375 Мелетий, монах, книжовник 443
Мелетий, софийски митрополит 512 мелинги, славянско племе 375
Мелна, Горна и Долна, с. Радомирско 375
Мелна, р. 375
Мелник, гр. в Полша 375; в Чехословакия 375
Мелник, Мелнишко 303, 374—393, 396—412, 506
Мелнишка р. 375
Мело, местно наименование 375
Меотида (дн. Азовско море) 435
Месемврия, гр. 225
Места, р. 55, 57, 141
Методий, славянски първоучител 78, 105, 143—145, 341, 348, 351—353, 355, 356, 358, 359, 362—364, 366, 368, 369, 435, 437; житие 368, 435
Метохия, облает 185
миди, мидийци, племе 437, 515, 516, 523, 526
мизи=българи 19, 207, 2Э8, 222, 254, 255, 531, 533, 535, 553
Мизия (Долна и Горна), облает 29—31, 41, 44, 68—71, 73, 74, 81—83, 207> 305, 306, 333
мисимиани, племе 116, 117
Митра, митраизъм 455—457
Мнуполис, гр. 237, 238, 241
Михаил, княз, вж. Борис I Михаил
Михаил II Асен, български цар 314-317—319, 399, 417
Михаил I Рангаве, византийски император 216, 217, 249, 251, 252
Михаил II, византийски император 253
Михаил III, византийски император 139
Михаил VIII Палеолог, византийски император 230, 232, 233, 240, 253— 256, 291, 390, 404, 416
Михаил II Ангел, епирски деспот 291, 318, 389
Михаил Аталиата, византийски писа-тел 78
Михаил Българинът 143, 145
Михаил Глава Тарханиот, византийски военачалник 417
Михаил Псел, византийски писател 305, 438, 440, 462, 470
Мнцо, зет на Иган Асен II 255, 417
Моимир, моравски княз 337, 339—341
Мойсей, брат на Самуит 129, 378
Мокра, местно наименование (планина и облает) 167—170, 172, 173, 182— 191,200, 207
Мокра, р. 183, 186
Мокран, местио име 170; в Персия и Алжир 171
Мокранска планина (Охридско) 170
Мокрена, местно име 170; проход 183
Мокрени, с. (Велешко и Костурско) 183
Мокренско дефиле 163
Мокренци, селише 184
Мокрой, крепост 183/4
Мокър, Мокрос, Мокра .пар иа българите- 161—177, 179, 181, 182, 185, 189—200, 207
Мокър, Никола, .баша на Самуил-191, 193
Монастиреп Мокра, с. 183 монголи, народ 532
Меиемвазийска хроника ПО
Морава, р. 336
Мосинопол, кр. 382. 396
МоскоЕска държава 431
Мраморно море 18, 552
Мраката, облает 212, 422
Музалои, приятел на Димитрий Ки-доиий 579
Мундо. византийски военачалннк 17— 19, 37
Мурад I, султан 551, 552, 554, 555, 551, 562, 565, 573, 574, 577, 583
Мурин, византийски пълководец 245
Мцхета, църква при Тбилиси 497
Наводнение 28, 29
Нарзес, византийски пълководец 32, 35, 36, 52, 67, 68
Наръш, иадпис от 127
Наум Охридски 353; житие 245, 365, 369
Неврокоп (дн. Гоце Делчев), гр. 384
Неофит Продроминос, византийски пи-сател 444
неретляни, вж. реитани нестинари 454
никейци 311—313, 399, 401, 403—406, 421
Никея, Никейска империя 233, 309, 310, 313, 405, 426, 505, 507, 534
Никифор I Геник, византийски император 126, 202, 216, 217, 250, 253
Никифор П Фока, византийски император 129, 515
Никифор III Вотаниат, византийски император 302, 303, 529, 530, 534— 537, 539—544
Никифор, цариградски патриарх 250 сл
Никифор, византийски пълководец 245
Никифор Блемида, византийски писа-тет и фитософ, 225—230, 239
Никифор Вриений, претендент за си-зантийския престол 534
Никифэр Мелисин, претендент за ви-зантийския престол 542, 543
Никифэр Палеолог, привърженик на
Никифор III Вотаниат 543
Никифор Фока Стари, византийски пълководец 515
Никова, комит, баща на Самуил 167—
170, 175, 191, 193,198, 377
Николай I, папа 347, 350
Николай IV, папа 271, 272
Николай Мистик, цариградски патриарх 146—152, 466
Николай Манглавит, византийски вое-началиик 400—402
Николай Литовой, началник на Мел-нишката крепост 400
Никополис, гр. при Дуиава 246
Никопэлис, гр. 200
Нил, цариградски патриарх 584—586
Нил, р. 29
Нимфеон, гр. 256
нипсистиарий, длъжност във византпй-ския двор 517
Нитра, епископ на 339; вж. Вихинг
Ниш, гр. 58, 183, 167, 369, 564, 565
Нове (при дн. с. Сгъклеч) гр. 46, 58
Нови Рим=Цариград 125
Ногай, татарски хан 418
нормани 383, 39Q, 391, 427, 543
Нравота (Боян), син на Омуртаг 94, 102, 341
Огнарис, копиеносен 36
Огоста, р. 71
Огражден, плаиииа 380
Оделяй, вж. Петър Деляи
Одессе (дн. Варна), гр. 29,30, 68, 70, 243, 424
Одра, р. 359
Одрин (Адрианополис), гр. 61, 65,140, 385, 397, 398, 516, 562, 564
Олга, майка на киевския княз Све-тослав 367
Олимп (Мала Азия), планина 134, 135
Омуртаг, български хаи 140, 200— 202, 218, 337—339, 344
Онегавон, таркан 338
оиогуидури, племе 107
Органас, чичо на КуГрат 94
Ориген, философ 450 „орисници” 453, 457 Орфански залив 141 османци, османски турци, вж. турци остготи, остроготи 22, 26, 35, 41, 54, 60
Острсво, гр. 318
Острсвско езеро 390
Острое, гот, византийски пълководец 15
Охрид, Охридско (Ахрида, Лихнида) 28, 163—135, 167, 169—171, 173— 175, 177, 178, 180—184, 189, 229, 239, 240, 295, 314, 318, 364, 389, 409, 490; архиепископия 232
Охридско езеро (Лихнида) 152, 167, 177, 179, 183—189
Охсун, първобългарски болярин 92
Павел, епископ от Популония 350
Павел Клавдиополит, мелнишки Владика 393, 394
Паганини, Гауденци, пизаиски книжов-ник 257 сл.
Падерборн, гр. 339
Паисий Хилеидарски 4С8, 480
Пакуриан, византийски сановник 542
Паластолон, кр. 46
Палестина 434, 436
Палматис, гр. 44
Панаса, кр. 242
Панндос, кр. 552
Паноиия 325, 326, 328, 330—335, 338, 340, 343, 348, 352, 354, 365, 366, 368, 435
панонски славяии 322, 325—328, 334, 335, 338, 339, 341, 344, 354, 365, 368, 369
патарени 457, 458, 475, 476
Пахомий, игумен на мелиишкия манастир 393
Пеликит, м-р, 135
Пелопонес, обтает 68, 69, 109, 241, 255, 375, 552, 569, 575, 579, 584 „пеонски език“ = унгарски, маджар-ски език 365
Переяславец, вж. Мали Преслав перси, народ 22, 26, 27, 35, 60. 88. 116, 117, 171, 327—330, 437
Персия 37, 118, 171, 438, 439
Персиан, български хан 140, 143, 218
Перун, славянско езическо божество 92, 94
Петър 1, български цар 111, 127—129, 153—160, 301
Петър II, български цар 319, 383— 385, 393, 394, 414
Петър, брат иа имп. Маврикий 243
Петър от Атроа, византийски отшел-ник 134, 135, 139, 142, 145
Петър Богдан, марцианополски архиепископ 246
Петър Делян, водач иа въетаиието в 1040 г. 129
печеиеги 107, 129, 130, 132, 161, 415, 516, 531, 532
Пиер Алифа (Пиер д’Олп), норман-ски рицар 390
Пиер дьо Брашо, рицар 220—222
Пинд, пл. 221
Пинций, българин болярин, изгнаиик 161, 163, 167
Пирин, пл. 378, 380, 382, 383, 386.
394, 400, 409
П иринеи, пл. 436
Пиропул, еретик 474, 475
Платамои, гр. 318
Плезо, сип на Пииний, българин 161, 163, 167
Плен, син иа сръбско-дуклянския княз Предимир ISO
Плеиимир, български княз 153, 155, 156, 159, 160
Плнска, българска столица 127, 130. 131, 201, 240, 244, 354, 413
Пловдив (Филипопо.тис), гр. 34, 61, 65.
68, 369, 370, 384. 386, 401, 566
Плотииополис, гр. 65
Плочник, сражение при 565, 583
Повесть временных лет И, 112, 367
Полипорос, р. 80
Помпеиуполис, гр. 29
Порто Лагос, гр. 58
Прага, гр 368, 372
Предимир, срьбско-дуклянски княз 154 156, 160
Предимир, син на Воислав, княза на Зета 160
Презвитер (епископ) Козма, български книжовник 476
Прелимир, вж. Предимир, сръбско-дукляиски княз
Пренет (дн. Кара-Мурсал) гр. 534
Преслав, Велики Преслав, българска столица 127, 154, 157, 161, 162, 170, 174, 196, 198, 200—202, 240, 244, 377, 413, 414
Преспа, гр. 183; облает 169
Прехвала, дъщеря на жупана на Рашка 154
Прибина, княз на Нитра 339—341,343
Прибо, .загорски“ протосеваст 314
Призрен, гр. 185
Прилеп, гр. 291, 318, 389, 473
Проб, император 488
Проватон, кр. 140
Прокопия, жена на имп. Михаил I
Рангаве 249, 251, 252
Просек, кр. 389
Прохор Кидоний, брат на Димитрий Кидоиий 473, 569
Псевдо-Кесарий, анонимен византийски писател 106, 114 сл., 434, 461, 456
Нсевдо-Теодосий, съставител на „Гранатика" 458
Птолемей, учение за сферичността иа земята 437—439, 462
първобългари 11, 17 19, 22, 28, 31, 34, 36, 37, 41—43, 49, 51, 58, 65 67, 69— 73, 84 91, 94, 97, 99, 103, 107, 109, 112, 125, 126, 131. 133, 136, 243, 245, 258, 327—329, 331 336, 344, 440
Равие, охридско село 314
Радин, ученик на Димитрий Кидоний 574, 577—582
Радомир Арон, внук на Иван Владислав 195
Разлог, гр. 383
Расате, вж. Владимир, български княз
Расате, переписки пълководец 102
Ратбод, баварски комит 341
Ратимир, хърватски княз 339
Рациария (дн. с. Арчар), кр. 242
Рашка, облает 154, 559, 560
рентани (иеретляни) славянско племе 110
Ресеи, гр. 171
Рила, р. 383
Рим, Римска империя 26, 35, 48, 76, 80, 128, 344, 345, 350, 351, 359, 422, 425, 426, 434, 435 , 451, 455, 457, 503, 568, 573; Търново—Трети Рим 430, 431
рипианн, племе 106
Рипсимия, майка на цар Самуил 168, 169
Робер Гискар, нормански владетел 390, 542
Родопи, Родопска облает 47, 57, 58, 385, 386, 396 -400, 562
Родос, о. 30, 31, 235, 237
Родосто, гр. 552
Роман, български пар, 129, 153, 15
160, 175, 200
Роман I Лакапин, византийски император 129, 149, 150, 158—160
Роман II, византийски император 366
Роман 111 Аргнр, византийски император 129
Роман IV Диоген, византийски император 208
Романия Тракия 25, 398; вж. Румелия
Ромейска империя, вж. Византия
Rosalia, Pasclia rosarum, езически празник на пролетта 453, 457
Ростислав, великоморавски княз 341— 344, 346, 349, 351, 352, 367—369
Ростислав, мачвански бан 417
Румелия 565; вж. Романия румъии 222, 429 Румъния 488, 522
Рупелски проход 378, 380, 394, 402, 406, 407
русалии, вж. Rosalia, Pasclia rosarum руси 105, 106, НО, 111, 291, 293, 294, 368, 416, 429, 456, 460, 461, 464, 467 ; вж. тавроскити
Русия 90, 291, 294, 367, 368, 426
Руска земя Галичско княжество 293
Сабиниан, византийски воеиачалник 17
Сава, сръбски патриарх 321; житие 314
Сава, монах 135—137
Сава, р. 336, 340, 359
Саватий (Константин), син на Лъв V
Арменец 252
Савин, български хан 97 савромати, племе 19. 47, 531
Салона, гр. 60
Салтупиргос, кр. 44
Само, келт, основател на чешката дър-жава 330—332, 337
С амоков, гр. 521
Самуил, български цар 129, 153, 158, 161-182, 186, 187, 189—196, 198’, 200—202, 378, 380—382
Самуил Мокър, Мокрос? вж. Мокър, Мокрос
Самуил Стефан, син на Шишман (?) 161, 163, 172, 193
Санватий, баша на Хилвуд 38, 40
сарацини (араби) 27, 31, 283, 284, 437
Сатион, гр. 163
Сауджи Челеби, син на Мурад I 551
Свартуас, византийски военачалннк 63
Сварун, славянин във византийската войска 43, 92
Св. Богородица Спилеотиса, м-р при Мелник 303, 391—396
Света Гора (Атон) 43, 226, 229, 239, 241, 294—299, 301—304, 392, 427, 473, 521
Св. Гора, търновски манастир 295
св. Неделя, образ в Бояна 493, 503
св. Петка, житие на 294, 319
св. Петка Епиватска, мощите на 426
Св. София, цариградска църква 543
св. Филотея от Памфилия, мощите на 426
св. Андрей Юродови, житие на 106
Св. Архангел Михаил, църква в Ко-стур 314, 318
Св. Архангел Михаил, м-р в Мата Азия 233
св. Ахил Лариски, образ на 315
св. Георги Кападокийски, чудото на 513 сл.
св. Димитрий, защитник на Солуи 43, 519, 521
св. Иван Рилски 377, 426, 489, 493
Св. Мелетий, м-р при Миуполис 237— 239, 241
се. Михаил от Потука, мощите на 426
Св. Наум, м-р при Охрид 185
св Николай Мирликийски, цикъл от житието в Бояна 494,496, 505,506, 509, 519
Св. Пантелеймон, църква в Бояна 481 сл.
Светополк, великоморавски княз 264, 352,354, 355,358, 361, 362,365—367
Светослав, киевски княз 111, 128,367
Севар, първобългарски хан 198 севери, славянско племе 11, 72—74, 85, 112
Седекия, библейски пар 129, 190, 196 .Селем славянски племена" 72, 74 сл., 81—86
селджуци, селджушки турцн 107, 235, 532
Селевкня=Самуил ? 129
Сервия (Селфидже), гр. 219
Сергевпи (дн. Сергювци, Търновско), с. 422
Сергей, служител на Василий II Бъл-гароубиеп 381
Сергей, охридски архиепископ 240 Сердика, вж. София
Силнврия, гр. 18, 49, 552
Силистра, вж. Доростол
Симеон, български цар 127, 129, 146, 151-153, 160, 202, 223, 225, 301, 362, 364. 365, 377, 434, 445, 464-467, 516
Симон Атумани, архиепископ на Ти-ва 575
Симон, монах, преписвач на Лондонского евангелие 422, 429
Синая, пл. 372
Синодик на българската църква 153, 155, 156, 159, 240, 319, 321, 362 470, 472—474, 561
.сири" — сини, сиреч китайци 436 сирийци 437
Сирмиум, облает, гр. 24, 274, 336, 352, 353
Сицилия 436
Scardus (Шар), пл. 189
Скиртос, р. 29
скити 104, 105, ПО; скити = балкански славяни 108; българи 107—109, 202, 530—533, 535, 539, 541; ку-мани 234, 235, 292, 293, 309, 311; маджари 514, 515, 526; разии племена и народи 17, 18, 34, 47, ПО, 530 сл.; руси 110—112; славяни 19, 88, 104 сл.; сърбохървати ПО; хазарн 112, 113
Скития, Скитска земя 30,31, 112,207, 208, 435
Скития, Малка, вж. Добруджа
Скопие, гр. 207
Скутари, гр. 189
Слава, Славе (Мелнишко), с. 376, 399 „Славееви горн" = Славови плани-ни 398
славини, славянско племе 21, 24, 25, 28, 47, 49—54, 58, 64, 65, 325
Славиния=България 108
Славун, княз на северите 73, 92, 94 „Слав пар", легендарна личност, епо-ним 126, 130
славяни 11—17, 19—23, 25—28, 30, 31, 33, 34, 36—38, 41—45, 49 сл., 53—70, 72, 80—89, 94, 100, ЮЗ-121, 126, 136, 141—143, 145, 173, 175, 177, 178, 245, 322-331, 335— 337, 342—344, 349, 355, 357, 365— 368, 370, 372, 376, 415, 437, 447— 454, 456—461, 463, 464, 466-468, 474, 475, 481, 488, 519, 533, 566; славяни литовски 116; поморий-ски 116
Словакия 339
словаци 322—326, 332, 333, 371, 373 Словении 325 слъичево затъмнение 321 смоляни, славянско племе 140, 142 соларен култ (хелиолатрия) 455, 457 Соломон, византийски военачалник 32 Солун, гр. 43, 59, 68, 96, 127, MIMS, 170, 188, 204—207, 230—234. 237, 239—241, 294, 318 , 377, 378. 383, 385, 386, 390, 397, 404, 408, 410, 426, 427, 522, 551, 552, 558, 564 , 566, 567, 570, 572, 574, 575, 577-582
.Солунска легенда" 123
Солунско латииско кралство 385
Сондоке, български болярин 263, 264 Сопочани, м-р 506
Соек, кр. 219
Сотернх, византийски военачалник 116 София (Средец), гр. 58, 59, 212, 369,
378, 384, 481, 482, 486, 509, 564, 566
Софроний, митрополит на Анхиало 411 спори=боспори 28
Средец, вж. София
Средиземно море 436
Стгнимака, надгис от 1231 г. 314; църква 498, 499
Стара планина (Хемус, Балкан) 70— 72, 85, 161, 221, 235, 245, 254,309, 333, 413
Старидол, кр. 219, 318
Стефан Воислав, сръбски княз ПО
Стефан Душан, сръбски цар 297—301, 303, 409, 410, 420
Стефан Лазаревич, сръбски деспот 371
Стефан Урош, сръбски цар 409
Стефаи Урош II Милутин, сръбскн крал 314
Стоб (дн. Стоби, с,), гр. 383
,Стохълмие“, облает 245
Странджа, пл. 375
Стрез, болярин 313
Стригониум (Гран), гр. 559
Стримон, тема (Струмишка облает) 109, 378
Струга, гр. 179, 185, 187
Струма (Стримон), р. 141, 144, 206, 378, 380, 382- 384, 386, 394, 400, 402, 406, 410
Струмица, кр. 207, 302, 303, 383
Струмица, р. 206, 207
Сукивида, кр. 46
Сукидава, кр. 44; вж. сл.
Супидава, р. 44
„Сульов гроб”, могила при Бояна 488
Суха гора, планина 173, 183
сърби 14/. ПО, 164, 325, 331, 342, 343, 357, 371, 424, 460, 461, 464, 554—558, 565, 584
Сърбия, сръбски земи 164, 286, 319, 356, 426, 506
Сяр, гр. 294, 304, 378, 384, 399, 401, 404, 406—408, 410, 555, 558, 561, 565, 577
Таври, племе 47
Таврически полуостров 111 тавроскити=руси 111—113 Тайгет, планииа 375
Тамерлан, татарски хан 121
Тарасий, цариградски патриарх 136
Тартис (Фартис)=Гвадалкивир, р. 436 татари 107, 121, 132, 236, 309, 409, 417, 523
Твърдко, босненски бан 565
Телериг, български хан 197
Теодора, византийска императрица 129 Теодора, съпруга на император Тео-фил 253
Теодор I Ласкарис, византийски ни-кейски император 233
Теодор II Ласкарис, византийски ни-кейски император 225—229, 236, 238, 239, 289, 290, 401, 405-407
Теодор Комнин Ангел Дука, епирски деспот, сетне солунски император 227, 237—239, 241, 303, 305, 307, 317, 318, 389—391, 396—399
Теодор I Палеолог, деспот на Морея 552, 579, 584
Теодор Петралифа, тъет на Алексий Слав 390
Теодор Продром, византийски поет 305
Теодор, внук на Иван Владислав 195
Теодор, олгутаркаи 377
Теодор от Смирна, философ 208
Теодор Фил, управител на Солун 231
Теодосий, български патриарх 427
Теодосий Търиовски, исихаст 429; житие на 473, 474
Теофанб, жена на Лъв VI Мъдри 426
Теофил, византийски император 141, 170, 171, 208, 218, 247, 253
Теофилакт Охридски, архиепископ иа Охрид 296, 354
«Теофилакт, патриарх търновски" =
Теофилакт Охридски 296
Тервел, български хан 196—198
Термопнли 17, 25
Тесалия, облает 17, 25, 47, 294, 318, 384, 558
Тибър, р. 35
Тива, архиепископ на 575
Тигър, р. 436
Тимарион, литературно произведение 204—208
Тимок, р. 71, 333
тимочани, славянско племе 337
Тирас (Tyras), гр. при устието на р. Диестър 51
Тиренско море 436
Тиса, р. 333, 336, 338, 340, 343
Тихота, преписвач на Болонския псал-тир 314
Тича, р. 202
Тома Славянин, водач на въстание 108, 136
Томи (Кюстенджа), гр. 45, 68
Томичов псалтир, български киижовен паметник от XIV в. 430
Топир, кр. 55, 57, 58
Топлина, р. 565
Тотила, остготски крал 18, 26, 35, 54, 59, 60, 64
тракн 32—35, 68, 107, 126
Тракийски Херсонес, вж. Галиполски полуостров
Тракия 17, 20, 21, 24, 31, 33, 34, 37 41, 43, 47, 50, 52, 54, 55, 58, 60, 68, 80, 83, 141, 142, 222, 235, 309, 321, 324, 385, 386, 390, 396—398, 546, 547, 569, 570, 575, 587
Трансилвания 335
Траисмариска (дн. Тутракан), кр. 44,46 Трапезица (в Търново) 414, 416, 427, 502
Траян, римски император 51, 244
Траян, син на Иван Владислав 195
Траянов вал 131
Траянополис, гр. 58
Требинье, облает ПО, 554
Тревненски проход 256 трибали=сърби 319, 556 тривиум 464
Тропеум Траяин, гр. 242
Троя, гр. 120, 220, 221, 223, 224,255, 569
Троянска притча, повеет 220—225 трояици 220
Тулиан, пълководец 18
Турис, гр. 51
турци (османски, селджушки) 31, 107, 132, 212, 2Р5, 324, 376, 410, 411. 418, 420, 426, 429, 532, 539, 540^ 546—549, 552—587 ; вж. селджуци
Тутракан, гр. 44, 46; вж. Трансмари-ска
Тутхон, Тотхун 92; вж. Анхиало '
Търново, българска столица 166, 167, 255, 257, 296, 297, 299, 321, 386, 387, 396, 398—400, 402, 405, 408, 409, 413—431, 491, 590, 591, 504, 505, 509, 550, 559, 560; надпис ог 315
Търново=Трети Рим 430, 431 Търпимир, хърватски кияз 342 тюрки (турки) 81, 107, 125, 132, 325, 327, 516, 532; маджари 81, 516, 523 526; хазари 132
Угри, вж. маджари узи 107, 415, 531, 532 Узуикюпрю, гр. 65 Улбах, воеиачалник 36 Улметум, кр. 45, 46 Улфила, готски просветител 16 Умбертопул, племенник на Робер
Гискар 542
Урбан V, папа 285
Урбан VIII, папа 246
Усигардос, славянин във византийската войска 43
утигури, тюркско племе 36, 49, 107, 327
Факразий, велик примикюр 568, 570 Фераро-Флорентински църковен сЪ-бор 411 ’
.Физиолог" 441, 442, 463
Филипи, гр. 140
Филип Македоискн, цар 408 Филипополис, вж. Пловдив Филопатион, дворец при Цариград 535 :/
Флоренция, тракиец във внзантийска-та войска 32
Формоза, портуснски епископ, сетне папа 262, 350, 359, 360, 362
Фотий, цариградски патриарх ПО, 349, 450, 464, 469
франки 60, 330, 331, 334—345, 350, 352, 354, 355, 358, 359, 362, 364,366 франки, цариградски латиии, вж. латини
Франция 311, 312
франческани (минорити), монашески орден 283—285
Френк хисар, търиовскн квартал 424 фриги 437
Фридрих I Барбароса, германски император 384
Фридрих II, германски император 236, 279
Фудул, еретик 474, 475
Хазари 36, 70,107,111—113,132,133, 435, 437, 532
Хайредин паша, беглер-бег на Руме-лия 565
халдеи 437
Халкиднчески полуостров (Светогорски п-в) 558
Хандак, с. 298
Харон, култ към 452, 457
Хелеспонт 420
Хемимонт 47, 69
Хенрих Фландърски, цариградски латински император 220, 387, 389,390
Хептапорос, р. 80
Херкулесови стълбове, вж. Гибралтар Херсон 435
Херсонес, вж. Тракийски Херсонес херули, племе 12, 17, 32, 35, 52, 69 Хилвуд, славянин, ромейски стратег 21. 33, 37—41, 50—53
Хилвуд, Псевдо-Хилвуд 50—53
Хилендар, светогорски манастир 96, 298, 300, 301
Хинкмар, реймски архиепископ 347
Хипократ 444
хоматинци 543, 544
Хоре, славянско езическо божество 101 Хрельо. феодален владетел на Струм-ската облает 410
Христопол (дн. Кавала), гр. 141, 142, 558
Христофор, анкирски митрополит 320
Христофор, син на Роман Лакапин, тъет на цар Петър I, 158, 159 хуни 12—19, 21, 24, 25, 27, 31, 32, 34—36, 42, 43, 47, 60, 65, 67, 68, 88, 90, 99, 107, 137, 142, 486, 532 хървати 14, 110, 112, 325, 331, 332, 339-343, 357, 460
Хърватско 356
Царевец (част от Търново) 419, 421, 427
Царево падало, местност при Бояна 487 Цариград (Константинопол, Византион)
24, 26, 29, 38, 49, 50, 53, 55, 86, ПО, 119, 125, 128, 140, 154, 157— 159, 230, 247—250, 252, 308, 310, 312, 330, 331, 334, 344, 346, 348,
349, 351, 352, 368, 369, 385, 389,
397, 404, 411, 425, 426, 430, 469,
493, 495, 496, 500, 503, 504, 514,
526, 534, 536, 542, 546, 552, 557,
563, 568, 573—575, 579, 582; църковен събор 351, 470, 472, 473
„Царицин град“ (при Лебане) 33
Цейлон, о. 436
Цепена, кр. 385, 387, 393, 405 цигани 16
Цикладски острови 30
Цимпе, кр. 31
Чаталарски надпис 201
Черна вода, гр. 45
.Чериобог" 456
Черномен, с., битка при 546, 549, 553—555, 558—564, 569
Черно море 18, 32, 70, 72, 131, 242, 245, 333
Черноризец Храбър, старобългарски писател 369, 445, 467—469
чехи 322—326, 330—336, 338, 339, 344, 354, 365, 367, 371—373; вж. бохемски славяни
Чехия (Бохемия) 99, 368
Чивидалско евангелие, латински ръкопис от V—VI в. 101, 102
Чоки, син иа Ногай, татарский хан 418
Чорлу, кр. 54, 311, 312
чума 28, 29, 581
Швабия 435
.Шишман, български владетел" 161, 164, 191
.Шишман Мокър" 161,162,164—170, 175, 191, 193
Шкодра, гр. 187
Шкумба, р. 183
Щип, гр. 207
Юлиан Отстъпник, императора 357, 455, 456
Юстин 1, византийски император 19 — 21, 25, 28, 29, 33, 34, 39, 66
Юстии II, византийски император 34
Юстин, син иа Герман, Юстиниановия братовчед 61, 63
Юстиниан I, византийски император 14, 20—36, 38—41, 43—49, 51, 54. 57—59. 61. 63, 65—59, 84, 163. 242, 328, 415, 486
Юстиниан II Ринотмет, византийски император 109
Юстиниан, син на Герман, Юстиниа -новия братовчед 59, 63
Юстиниана Прима, гр. 33
Юстиниапол, гр. 163
Яков Български, Яков Проархий, ох-ридскн архиепископ 225—241, 309
Яков Светослав, деспот 226
Янтра (Ятрус), р. 41, 427
Яи Хус, бохемски реформатор 372
Ятрус, вж. Янтра
Съдържание
Предговор страница 9
Балканският югоизток през първата половина на VI век страници 11—69
Обединението на славянските племена в Мизия през VII век страници 70—86
Най-ранни връзки между първобългари и славяни страници 87—103
Славянк-скити страници 104—113
Легендата на детеубийството у древните славяни страници 114—121
Едно легендарно сведение за Аспарух страници 122—133
Нов исторически извор за българо-византийските отношения през първата половина на IX век страници 134—145
Из писмата на патриарх Николай Мистик страници 146—152
Българският княз Пленимир страници 153—160
Същинското значение на името Мбхро? у Ана Комнина страници 161—202
Едно кратко списание на Вардара от XII век страници 203—208
Български спогодбен акт от епохата на византийското владичество
страници 209—215
Приноси към средновековната българска история — I
страници 216—241
Приноси към средновековната българска история — II страници 242—259
За документите из Ватиканския архив, отнасящи се до българската история (IX—XIV век) страници 260—288
Приноси към историята на Иван Асен II страници 289—321
Връзки между чехи, словаци и българи през средновековмето страници 322 373
Мелник през средновековието страници 374—412
Търново като политически и духовен център през късното средновековие страници 413—431
Зараждане на научната мисъл в средновековна България страници 432 -446
Рационалистични проблясъци в славянского средновековие страници 447—477
Боянската църква в научната литература страници 478 —512
Разказ на „чудото" на великомъченик Георги със сина на Лъв Пафлагонски, пленник у българите страници 513—528
Образи на двама българи от XI век страници 529—545
От Черномен до Косово поле
страници 546—587
Бележки
страници 588—590
Илюстраций страници 591—593
Показалец на лични и местни имена страници 595—615
ИВАН СИМЕОНОВ ДУЙЧЕВ
БЪЛГАРСКО СРЕДНОВЕКОВИЕ
РЕЦЕНЗЕНТ БАСИЛ ГЮЗЕЛЕВ
РЕДАКТОР ЕКАТЕРИНА ПЕЕВА ХУДОЖНИК ВЛАДИСЛАВ ПАСКАЛЕВ ХУДОЖЕСТВЕН РЕДАКТОР Р У М Е Н РАКШИЕВ ТЕХНИЧЕСКИ РЕДАКТОР РОНКА КРЪСТАНОВА (КОРЕКТОР ЙОРДАНКА МАРИНОВА
Дадена за набор на 4. I. 1972 г. Подписана за лечат на 24. X. 1972 г.^Псчатни коли 41,25 Издателски коли 49,09 Иадателски № 19193 Тематичен № 1874 Литературна труп а 11-6 Формат 16/71/100. Тираж 2595 Цена 6,95 лв.
ДЪРЖАВНО ИЗДАТЕЛСТВО НАУКА И ИЗКУСТВО ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА ТЕ О Р ГИ ДИМИТРОВ