Иван Божилов
Иван Божилов
© Иван Божнлов, 1983 с/о Juiautor, Sofia
1
Иван Божилов
Цар Симеон Велики (893-927): Златният век на Средновековна Бъл гария
ИЗДАТЕЛСТВО
НА ОТЕЧЕСТВЕНИЯ ФРОНТ
СОФИЯ - J983
НА РУМЯНА
„Една исторически книга е длъжна да предизвиква глад. Разбирате ли? Глад за познание и преди всичко глад за изследване. Тази книга тук няма по-съкровено желание от това: да предизвика апетит у някои из-следвачи."
МАРК БЛОК
ЛРЕДГОВОР
„Цивилизованият човек, така поне ми се струва, трябва да чувствува, че има свое място някъде в пространството и времето, че съзна-телио гледа напред и обръща поглед назад. И за тази цел умението да четеш и пишем е от го-ляма полза.“
К. Кларк
Когато в 1852 г. Сп. Палаузов обнародвал известно-то си съчинение „Векът на българския цар Симеон11, той едва ли е съзнавал с пълна мира, че то ще бъде извор на разноречиви чувства, гордост и най-вече им-пулс за по-нататъшни неуморни търсения. Разбпра се, трябва да признаем, че Сп. Палаузов не е първият учен, обърнал своя взор към Симеоновото време. Още родо-началнпкът на българската романтична историопис, хн-лендарският монах Паисий, не остави в забвение тези вълнуващи десетилетия от далечното българско мина-ло. Но той не можа да ги оцени! И не можеше да ги оцени! Неговите търсения бяха в съвсем друга посока, той погледна на тях с окото на развълнуван, титаничен бъл-гарски дух, но с разбиранията и схващанията на човек, живеещ на границата на две епохи, и то по-близо до миналото, отколкото до бъдещето. Ето защо неговото силно, красноречиво перо ни остави едно слабо и блсдо описание на Симеоновата епоха, без да изрази какъвто и да било възторг от нея!
Почти по същото време ученият францискански монах Блазиус Клайнер, автор на една българска история, далеч превъзхождаща по своите научни качества скромната Паисиева творба, но далеч изоставаща от нея по възторженост, плам и родолюбие, посвети ие-малко страници и на Симеон. Той обаче не стори нито крачка по-напред от византийските хроиисти, чиито съ-чинения следва вярно и отбелязва съвестно.
Очевидно трябваше да минат години, да се наслоят немалко знания и опит, да се яви един учен, конто да съ-четае българския дух и възрожденската ревност с най-добрите методи на европейската историография от XIX-то
столетие. Този човек бе Сп. Палаузов. На неговата отлична подготовка, научна добросъвестност, исторически прозорливост и способност да надникне далеч в ми-налото дължим раждането на една творба, конто и днес ноже да бъде четена с интерес. Нещо повече, две са нейните основни достойнства, конто й придават непре-ходна стойност и я правят образец за всяко историческо дирене, а именно: 1) Сп. Палаузов „напипа" или поточно откри, след зрелн размишления, една от най-ве-личавите епохи из многовековното българско минало и успя да й даде удивително вярна оценка (на него дължим наименованието Симеонов [златен] век!); 2) Сп. Палаузов твърде красноречиво и по блестящ начин показа едпнствения верен път при разкриване същпостта на такъв значим феномен — комплексния подход. Плод на неговите разбирания бе и синтезираната му оценка на тези незабравими, неизличими десетилетия от българ-ското минало: „Като оставим настрана народного творчество и като се връщам отново към книжовната литература на българите от века на българския цар Симеон, надявам се да бъда безпристрастен, ако кажа, че българите имат право да се гордеят с тази епоха, еднак-во забележителна както с политпческите успехи на тех-ните прадеди, така и с тяхната литературно-научна дей-ност. Бъдещите открития и търсенпя на филолозите, да даде бог, ще докажат това с несравнимо по-разнооб-разни сведения, отколкото това е възможно сега, когато разработката на българските паметници едва е започ-ната с усилията на малцина труженици на младата Славянска наука11.
Епигоните на Сп. Палаузов сякаш забравиха тези правдиви слова на своя предшественик. Наистина най-близките следовници на бележития историописец отде-лиха немалко време за изучаване на тази епоха от бъл-гарското Средновековие. Така например М. Дринов за първи път привлече писмата на патриарх Николай I Мистик до българския цар (останали неизвестни на Сп. Палаузов) като градиво за възстановяване на полити-ческата история на Симеоновото време; Младият К. Ире-чек първи разгледа българското минало от края на IX и първите десетилетия на X в. в контекста на цялостната българска история; от своя страна В. Н. Златарски де-тайлно изучи външнополитическите събития от царуването
жа Симеон. Не закъсняха да се появят проучвания вър-ху книжовната история на българите от снова време, а младата българска археология начена разкопаването и разкриването на Симеоновата столнина Велики Преслав.
И толкова! Със съжаление трябва да отбележа, че нито един български учен не се опита да последва примера на своя именит, но малко позабравен предшест-веник: да съзида отново, вече със средствата на съвре-менната историопис, цялостната история на българите от времето на цар Симеон. Разбира се, изключения от тази не дотам ласкава, но правдива констатация има, но .за съжаление те се свеждат изключително до „вулга-ризациите“ на Кр. Миятев, Н. Станев и в по-ново време на Кр. Жерар (може би нан-добрата!) и Ив. Богданов.
Нещо повече, трайното налагане на този подходе бъл-гарската историопис, т. е. разглеждапе на отделив стра-ни от историята на онази величава епоха, доведе до не-•съзнателното и нежеланото „разлагане" на феномена Симеон — Златен век (без да е добре изучен и правил-но оценен!) на съставните му части, а именно: полити-ческа история, литература, материална култура и т. н. Разбира се, в никакъв случай не бива да се отричат положителните резултати от този подход, конто се изра-зяват в задълбоченото изучаване на отделки страни и явления. Но липсата на цялостен поглед върху историята на България от времето на Симеон и преди всичко на •съзнанието за неделимост на феномена Симеон — Златен век доведе до открояването на редица отрицателни последний, конто, при внимателното претегляне на вез-ните на Клио, се оказаха значително повече от положителните. Негативните резултати от този метод на исторического дирене наложиха своего влияние както върху осмислянето на целия феномен (постепенно с понятие-то Златен век започна да се характеризира едва ли не -само литературният разцвет), така и при оценката на съставните му части. За да не бъда многоречив, ще се помъча да подчертая своята мисъл с няколко добре подбрани примера.
Един от най-дискутираните въпроси в българската литературна история е бил (и все още си остава!) въп-фосът за разцвета на българската книжнина от края на IX и началото на X век. Или, за да бъда по-точен, тряб-
ва да кажа, че дискусията се свежда до намирането на правилно обяснение на това явление — неговите коре-ни (или по-точно първопричината), неговото развитие и неговия връх. Схемата обикновено е следната (твър-де проста и твърде кратка): разцветът на един феномен в повечето случаи трябва да се търси доста години след неговото зараждане, след получаването на началния тласък; тъй като от идването на Методиевите следов-ници Климент и Наум в Плиска до първите белези за съществуването на един книжовен „бум“ са изминали само седем години, изводът е: началото на феномена трябва да бъде „отместено" с три десетилетия назад — мнение, защищавано упорито от Е. Георгиев, а напосле-дък подхванато от такъв отличен познавач на българ-ското Средновековие, какъвто е Ив. Дуйчев.
Като оставим настраиа това, че подобно съждение е неправилно от теоретическа гледна точка, трябва да от-бележа едно: никакви сериозни основания за предати-ране на феномена Златен век на българската книжнина не се привеждат, тъй като не съществуват. Очевидно обяснението е другаде.
Един от най-интересните паметници, конто археоло-зите и до днес разкриват в престолнината Велики Преслав, принадлежат към така наречената рисувана, ху-дожествена или още преславска керамика. Що се отнеся до хронологията на това важно явление от култур-ния живот на Симеоновата столица, мнозинството из-следвачи са единодушии — то се заражда и развива в продължение на няколко десетилетия (около 900—927 г.) Напоследък обаче се прокрадна и мнение — без каква-то и да било аргументация — че появата и развитието на рисуваната керамика трябва да се отнесе към по-следните няколко десетилетия на IX в. — края на X в.! (Ст. Бакланов). (Не може да не направи впечатление близостта с изложено™ по-горе схващане за развитието на книжнината!). От друга страна, мненията на из-следвачите започват чувствително да се раздалечават, когато се търси произходът на тази керамика (отразя-ваща вкуса на определена социална трупа и строго определена епоха) и особено, външните влияния при ней-ното формиране (техника, форма, украса — мотиви и стил), каквито несъмнено са съществували. Говори се ту
за византийски, ту за близкоизточни (арабски и саса-нидски) наслоения. Очевидно и на това явление трябва да се погледне с по-други очи!
Най-впечатляваща е обаче оценката на външната политика на Симеон. Откъсната от цялостния исторически фон, разгледана сама за себе си, като не се държи сметка за редица явления, конто са тясно свързани с нея (явления, конто я инспирират или пък явления, конто» са инспирирани от нея), тя се свежда едва ли не само до стремежа на Симеон да овладее византийска-та столица и да се провъзгласи за василевс (в най-доб-рия случай да създаде една славяно-византийска империя!) — стремеж, който тутакси се окачествява като* безсмислен и губителен за българската държава. Не-що повече, стига се дотам сериозни учени да твърдят, че „Симсоновото царуване подготви бързия залез на българската държава11 Sic! — Кр. Митеяв).
Най-изумяващото при тези оценки е пълното единодушие (!) между съвременните пзследвачи и средно-вековните хрописти (преди вспчко византийски). И ед-ните и другите не се уморяват в желанието си да убедят своите читатели, че Симеон още от детство се стремил към слава и добро име, че бил съблазнен от цар-ската власт, да отдават всичко едва ли не само на ролята на „ръката на славолюбието44, „вихъра на пър-венството44 и т. н., и т. н. Кой знае защо се пропуска, а дори и се забравя категоричного твърдение на незнай-ния български книжовник: „[Симеон] повече от всичко обичаше книгите"?
Дори и за най-прсдубедения читател вече е ясно, че тези тълкувания и обяснения (в повечето случаи не-задоволителни и погрешни) са дали отражение и вър-ху оценките за ролята и мястото на цар Симеон във феномена Златен век. Обикновенс се почва с положи-телни отзиви за организаторската и творческата дей-ност на българския владетел в интелектуалния живот намеква се за заслугите му в строителната дейност, но се набляга на неговото „самолюбие14, „необуздапи амбиции44, „неосъществени стремежи44, „безсмислени действия под влияние на гнева — неговия първи съвет-ник“ и т. н. На другия полюс стой, сякаш изолирана., преценката, че Симеон е „най-великият владетел, който средновековна Българня е имала44 (Г- Острогорски).
Вече казах, че ще си послужа с няколко подбрани гпримера. Защото те биха могли да бъдат много по-вече. И най-предубеденият читател ще се съгласи, че по този начин се обезличава една цяла епоха от българ-ското Средновековие; намалява се неизмеримо пейна-та стойност в целокупния исторически процес; прини-зяват се неоснователно качествата и заслугите на една историческа личност, която сама по себе си е явление в трннадесетвековното ни минало (нека ми бъде позволено да го кажа още в началиите страници на кни-тата).
И така, очевидно е, че подобен подход към обясне-нието на такова сложно и значимо явление, каквото е Симеоновият Златен век, означава не само изоставяне на правилния път, поет на времето от Сп. Палаузов, но в същото време това е неисторически, ненаучен подход, подход, конто не нздържа никаква критика от която и страна да бъде погледнат.
Ето защо, редно е да се постави питането: как, по кой път трябва да се върви, ако желаем да достигнем до най-вярпото обяснение на феномена Симеон — Златен век?
Преди години познатият английски изследвач на из-куството Джон Ръскин писа: „Великите нации пишат своите автобиографии в три ръкописа — книгата на де-лата им, книгата на словата им и книгата на пзкуства-та им. Не можем да разберем нито една от тези книги, ако не прочетем и другите две“.
Не бих искал да твърдя предварително (или да споря ненужно), че Симеонова България е била велика дър-жава (оставим настрана понятието [велика] нация, кое-то за нашата историопис е по-късен феномен), но стру-ва ми се, че подобен подход към изучаване на Симеоно-вия Златен век е единствен© правилният. И то не защото ще се опрем на авторитет като Ръскин, а защото имаме традиция в тази облает. Още Сп. Палаузов — интуитивно или напълно съзнателно — подходи тъкмо по този начин към историята на българската държава през царуването на Симеон. За съжаление той можа да надникне (такива бяха времената!) само в две от трите книги, сътворени от Симеон и неговите съвременници — книгата на делата (оформена главно от летописеца-чуж-.денец) и книгата на словата (само отчасти).
И, ако това е било сторено някога от Сп. Палаузов, то днес нис имаме още по-голямо основание (а бих казал право и задължение) да го сторим отново. Защото днес ние разполагаме с възможности, за конто Сп. Па-даузов можете само да бленува. Но читателят ще попита веднага, и то напълно оправдано, защо, какво е състоянието на трите книги, за конто говори Ръскин, в наше време.
Нека хвърлим един поглед върху тях. Да започнем с книгата на делата (разбирай политическите дела!). Тя е твърде далече от нас и нейният прочит винаги е бил труден. Отдалечени от времето, ние сме принуде-ни да се запознаем не с нея, а със спомена за нея, съх-ранен на хартия от средновековните хронисти. За да се доберем до истината (това пикога не е било леко!), пие сме принудени да преодолеем субективния поглед на Симеоновите съвременници, да отделим действител-ността от измислицата, да възстановим стъпка по стъп-ка делата на българския владетел. Благодарение на не-уморния труд па миозина изследвачп книгата на Симеоновите дела е съзидана отново до възможио най-близ-кия до действителния й вид. Бъдните години едва ли ще ни донесат нещо ново, което значимо да измени нашите представи.
Книгата на словата (разбирай писаното слово!) е далеч от състоянието, в което я бе оставил Сп. Палаузов. Сякаш вслушвайки се в призива на бележптия изследвач на нашего стародавно минало, филолозите разкриха и направиха достояние на учения свят, а и не само на него, богатството и велелепието на старобъл-гарското слово от Симеоновия век. И нашият съвре-менник потъна в дълбините на това Слово, за да из-лезе оттам замаян от разноликите изяви на духовната еманация на българина, съхранени на пергамент и хартия.
Книгата на изкуствата не съществуваше по времето на Сп. Палаузов. Или, за да бъде по-точно, трябва да кажа, че тя съществуваше, но бе далеч от човешки взор, закътана в пазвите на българската земя. И кога-то лопатата на археолога разкри Велики Преслав — Симеоновата столнина, пред погледа на изумения раз-копвач се появиха едно подир друго чудесата на едно безвъзвратно отминало време. Омагьосаният зрител се
сблъска с финеса на изкуство, чиито корени воде.ха към-твърде далечно минало; с един изящен вкус, конто ся-каш е бил култивиран в продължение на столетня; сг богатство на формите, което сякаш е натрупвано от поколения; с изискаността и изяществото на един стил, който сякаш е изстрадан в ежедневните мъки и радости на нашите предци.
Изучавайки Симеоновата епоха такава, каквато ни* я представя нейната „автобиография", редно е да си за-дадем въпроса: трябва ли да отдадем предпочитанне на някоя от трите „книги" и, ако трябва, на коя от тях?' Самият Дж, Ръскин бе категоричен: най-заслужаваща доверие е третата книга — книгата на изкуствата. Би могло да се поспори дали това е така, но един спор ще ни отведе далече, и то ненужно, от нашата цел. От своя страна един достоен следовннк на Ръскин, К. Кларк, писа също така категорично: „Според мен архи-тектурата свпдетелствува по-красноречиво за една цивилизация от всичко друго, което тази цивилизация ос-тавя след себе си“. Дали това е така? Не бих искал да да подхващам спор, който ще има универсален характер, и затова ще се насоча към частей случай —Пре-славската цивилизация (такава цивилизация наистина съществува, по затова по-сетне). Веднага бих могъл да кажа, че твърдението на К- Кларк (в нашня случай) е неоснователно. Защо?
Ако приемем, че подходът на К- Кларк е общова-лиден (и тук би могло да се спори!), то той е приложим преди всичко към големите цивилизации, имащи-световно значение (и то пак в отделни случаи — може би гръцката, но не и византийската!). А в случая ние разглеждаме един микросвят, една действителност, конто несъмнено е част от един макросвят, от една такава цивилизация — византийската. Но в същото време този микросвят (Преславската цивилизация) се разлнчава от нея тъкмо по книгата на словата — ако не по съдържанието, то ионе по формата (езика). И тъкмо това различие доведе до съзиждането на една нова цивилизация — славянската. И тъкмо това различие е в състояние да ни запознае най-добре с част от спецификата на сътворените във Велики Преслав кул-турни ценности.
Очевидно е, че колкото и да се доверяваме на архи-тектурата, колкото и да е значима, тя няма онази стой-
ноет, конто й придава бележитият английски изкуство-вед. Наред с това бих искал да добавя едно второстепенно, но твърде важно в нашия случай съображение, а ^именно: несгодите на времето са наложили своя отпе-чатък както върху едната, така и върху другата „книга", но в нашия случай последиците от превратностите на съдбата са по-тежки за книгата на изкуствата (и в частпост архитектурата) и ако трябваше да отдадем «своите предпочитания на нея, когато съзиждаме отново Симеоновата епоха, то бихме изпадпали в безизходица
Завършвайкн това кратко изложение върху стойност-та на трите книги или казано с по-други слова, на трите вида извори за нашето изеледване, трябва недвусмисле-но да заявя: ако искаме да представим едно явление в |Леговата естествена сложност, то трябва да използуваме целия сбор от разноречиви исторически извори. Не можем да си позволим да отдаваме предпочитание на ед-ни, защото това противоречи на нашето разбиране за исторический процес и на повелята на времето или, как-то бе казал покойният френски филолог А. Ден: „Ком-плексността е белег на прогреса".
Използуването на този подход („уловен" на времето и от Сп. Палаузов) създава впечатлението, че про-блемът Симеон — Златен век ще намери най-сетне свое-то най-добро обяснение. Това впечатление е донейде из-мамно. Или поне не задоволява. Защото ние живеем едно столетие след Сп. Палаузов и трябва да сторим ня-колко крачки напред. Кои са те?
Безспорно нито Симеон, нито българската държава са били сами във времето и в пространството. След като вече сме разкрили същината на феномена Симеонов Златен век, трябва да потърсим и намерим неговото място в епохата и сред заобикалящата го среда, т. е. сред Западна Европа, арабския свят и, разбира се, византийската общност. Следователно тук пак се сблъск-ваме с комплексността в една от най-значимите й изяви (вече през погледа на един макрокосмос): да се по-търсят и разкрият онези многобройни, сложни и проти-воречиви връзки, съществували между едно младо, то-ку-що християнизирано общество, каквото е било бъл-гарското, с най-мощната християнска държава през ран-ното Средновековие, каквато несъмнено е била Византия; да се потърси и разкрие приликата и отликата ме
жду една цивилизация, която прави своя прощъпулник, каквато е била Преславската, и най-блестящата ранно-средновековна християнска цивилизация, каквато е била византийската; да се потърси и разкрие място на бъл-гарския народ, сътворената от него култура и родения от него гений, какъвто несъмнено е бил цар Симеон, в неумолимия ход на историята, като се съпоставят и с начеващата да набира сили западноевропейска цивилизация, и с мюсюлманската цивилизация, изживяваща вече своя Ренесанс.
Комплексного изучаване на събитията, конто ни въл-нуват, изисква неумолимо да обърнем внимание на още една тяхна страна — неразривната връзка между личност и общество. Една връзка, обусловена исторически появила се в зората на човешката история и намерила разнолики и блестящи реализации от праисторическата епоха до нашего съвремие. Няма съмнение, че при из-следването на всеки исторически феномен трябва да се държи сметка и за двете страни на това двуединство; да не се нарушава установеното от човешката природа к социалния механизъм равновесие; да не се забравя ни-кога и при никакви обстоятелства, „че правого на съ-ществуване на една цивилизация се обоснована до голя-ма степей с възможността да роди гений от голяма ве-личина“ (К. Кларк) и, от друга страна, че и най-бле-стящият гений намира своего най-добро въплъщение в постиженията на обществото, което го е родило и е съ-умяло да го отгледа.
Един поглед върху българското минало от края на IX и първите десетилетия на X век ни показва, че се докосваме до подобна взаимозависимост. Симеон и Зла-тният век са двете страни на едно и също явление; две страни, конто вървят ръка за ръка, взаимно се допъл-ват, уравновесяват и стимулират; първото намира най-висшата си изява в блестящего развитие на второго; второго оправдава, а бих казал и дължи, своето същест-вуване на способността си да даде живот на първото. Ето защо, чрез пълното разкритие на личността ще вникнем и в най-потайните кътчета на епохата и обратно, чрез обстойното изучаване на епохата ще се доберем и до най-задоволителната представа за личността на Симеон.
Така поставени проблемите и набелязани средствата
за тяхното решаване, ми позволяват да изоставя тради-ционния път и да представя едно лично гледище за феномена Симеонов Златен век.
«
След всичко казано дотук, остава ми да добавя още-малко. При написването на книгата са използувани два метода, а именно: компаративная — сравнително стар' и популярен, но малко позабравен напоследък (особе-но в българската историопис) и комплексния — сравнително нов и сякаш малко пренебрегван в нашата ис-торическа наука.
На читателя вече е ясна моята основна цел, както и пътищата за нейното постигане, но нека още веднъж насоча вниманието към тях. Тъй като външнополитичес-ката история на Симеонова България е сравнително добре възстановена (тук авторът се опира и на някои свои малки приноси, обнародвани на различии места и в различии времена); тъй като литературният процес ни е общо взето добре познат (макар че появата на някои неизвестни ръкописи променя тук-там нашите предста-ви); най-сетне, тъй като материалната култура от съ-щото време е сравнително добре разкрита (макар че бъдещите разкопки несъмнено ще ни донесат нещо ново), на автора остава едно: всички тези изяви на Симеон и българското общество да се свържат в едно ця-ло: да им се намери ново обяснение; да им се придаде-ново звучене и по този начин да се представи по новому феноменът Симеонов Златен век. На читателя ще направи впечатление, че на някои места подробностите, датайлите (особено от военната история) са оставени на страна или направо подминати (разбира се, с посочва-не на необходимата литература). Това е сторено съвсем съзнателно. Защото обстойното, грижливото описание на сблъсъците по бранните поля или педантичного описание на някои книжовни ценности и паметници на изкуство-то могат да се намерят и другаде. Моята цел е малко по-различна, а именно: да надзърна в психологията на Симеон и неговото общество, да запозная читателя с интимната страна на нещата, да стане съпричастен с идеите, властвували в Симеоновия ум и в неговото» време.
Или по-образно тези мои стремления (доколко са из-пълнени ще отсъди читателят) биха могли да се представят чрез творческото кредо на великия моралист
Плутарх: „Подобно на това, както художниците, обръ-щайки малко внимание на останалите части на тялото, получават приликата благодарение на точното изображение на лицето и израза на очите, в конто се проявява човешкият характер, така и на нас нека ни бъде позволено да се задълбочим в изучаване на признаците, от-разяващи човешката душа, и на основа на това да със-тавим всяко жизнеописание, предоставяйки на други да възпяват великите дела на битките".
ТВЪВЕДЕНИЕ
България и византийската общност
„От как Бог [Исус], като иапусна бащи-ните си недра, пожела да утвърди мира в света, приобщи към себе си рода на бъжарнте, свърза го в братство с ромейския род и го удостой със същата чест да се наричат и те [бъл гарите] християии..
Николай Мистик
Преди около десетина години познатият френски медиевист Робер Фолз писа: „Историята на тези три свята (романският Запад, Източната Римска империя и зените, където господствувал ислямът — И. Б.) от IX в. е история на тяхната вътрешна декомпозиция и прегру-лиране на някои от техните територип в политически об-разувапия, конто възвестяват бъдещите държави на Средновековието**.1
И настина деветото столетие от иашата ера е решителен момент в историята на европейската цивилизация, лък и не само на нея. С една или друга сила, в една или друга форма, този динамичен век внесъл добре за-•бележими изменения било в политический или културния живот, било в религиозните представи или в социална-та наредба. Тези промени — в някои случаи съдбов-ни! — се долавят някъде по-ясно, някъде по-прикрито, в целия познат тогавашен свят, т. е. от Атлантика на запад до далечното тихоокеаиско крайбрежие на изток — Индия, Китай, Япония.2
Но да оставим екзотичния Изток, който е далеч от взора на ранносредновековния европеец (подобии иите-реси обикновено са надхвърляли неговия интелектуален заряд), настрана. Тамошните пътнща на развитие са твърде различии и през началните столетия на Сред-новековието твърде рядко се кръстосват с европейските.3 Ето защо, нека прехвърлим нашего внимание към ста-рата Европа и евързания с нея мюсюлмански свят, раз-прострял своята власт и влияние в три континента.
Всеки от тези три свята, поменати в началото, имал своя съдба и свой исторически път, който водел, общо взето, до резултатите, посочени от френския учен, а
именно: изграждане на политическата карта на Европа, конто и в наши дни не се отличава значителио от сътвореното в деветото столетие. Когато казваме, че ре-эултатът е един (по-иататък ще видим, че нашето мнение се различава до известна степей от становището на Р. Фолз), веднага трябва да кажем и нещо друго — съдбините на тези три свята изобилствуват с особенос-ти в развитието си, конто дават облика на всеки от тях; особености, конто не са за пренебрегване, когато нзуча-ваме едно явление във времето и пространството. Да надникнем в тях.
*
Нека почнем с тази част от Европа, където примените са особено чувствителни и са се изявили най-рано — романския Запад. Съдбините на романско-германския свят от окончателното крушение на Римската империя (476 г.) насетне са сравнително добре познати, за да се спнрам обстойно на тях, тъй като това не е моята цел и би ни отвело твърде далече.4 Затова ще си позволя съв-сем накратко да насоча вннманието на читателя към усилията на Каролингите, в резултат на конто политическата карта на Европа претърпяла чувствителни изменения. Осмото столетие, което подготвило съзиждапето на Карловата империя, минало под знака па военните успехи на Карл Мартел, Карломан н Пипин Късн и победите на самия Карл Велики, който за няколко десетилетия успял да присъедини към Франкското крал-ство Бавария, Саксония, аварския хаганат, Лангобард-ското кралство — победи, конто превърпали Карл в гос-подар на по-голямата част от Западна Европа.
Дълголетните усилия на най-бележития представи-тел на Каролингите завършили с един колкото впечатля-ващ, толкова и закономерен акт. В самата зора на де-вети век, на 25 декемврп 800 г., в Рим, в катедрала-та „Сан Пнетро" Карл Велики получил от ръцете на папа Лъв III императорската корона. В същото време отвън „римският народ" трикратно го акламирал: „На Карл Август, коронован от Бога, велик и миротворен император на римляните, [дълъг] живот и победа".5. По този начин западното христианство, в чието нме действувал Карл, получило своето единение — възоб-
новяване на Римската империя, изтръгвайки Запада от суверенитета на константинополските василевси. Това единение било твърде краткотрайно. То било по-скоро една приятна илюзия, една мечта, отколкото действи-телност- Историята на Карловата империя през IX в. на-ред с всички успехи е история на една агония — агония на един неснгурен политически организъм (независимо от усилията, особено на Людовик Благочестиви, да бъ-де заздравен) и агония на една идея. Тази агония била белязана веднъж с договора във Вердюн (843 г.)6, където Карл Плешиви, Людовик Немеки и Лотар си поделили империята, и втори път, вече окончателно, със смъртта на Арнулф (899 г.), приел императорската корона само три години преди това (896 г.)7.
Десетото столетие заварило някогашната обширна държава на Карл Велики в прегръдките на едно ново общество — феодалното, и на Прага на един нов свят, който възвестил появата на нови държавп — Франция, Германия, Италия...’ Макар и политически обособепи, отделните части па Карловата империя останали евър-занн помежду си и формнрали задълго една културно-политическа общност (реставрираната в 962 г. империя имала друга форма и друг характер). Нейните осповни белези са: традицията и еднаквата политическа идея, феодалиата уредба, латинският език и класическата култура и религията, „която в самото начало (създа-ването на Карловата империя — И. Б.) била абсорби-рана от политичсската власт, а сега ставала господар-ка. Папата, чиято роля по времето на Карл Велики е роля на обикповен изпълпитсл, сега е върховен разпо-редител с императорската корона..а самияг император „от господар на Запада, какъвто е в началото, в края на IX в. не е нищо повече от един помощник па папата в защита на вярата".9
Нека сега преминем към зоните, където господству-вал ислямът — една нова религия, донесла със себе си едно ново общество, един нов свят, който твърде бързо разпрострял своята власт над земи от Испания до Индия п се вклинил между западното и източното христианство, нерядко заплашвайки ту едното, ту другото. Държавата на Абасидите, едва достигнала до своя раз-цвет, била принудена да понесе сетнините от един феномен, изявил се и в Карловата империя — декомпози
ция и вътрешно разместване на пластовете — довел до известна промина във физиономията на мохамеданскпя свят. Това центробежно движение започналс да се эа-белязва още в края на осмото столетие и привършило към 935 година. Първн се откъсналн от Загдад запад-ните територии, последвани постепенно от други области на огромния Абасидски халифат. Този пронес довел до обособяването на отделни държави — в Испания, Северна Африка, Египет, Ирак, Иран, Централ.ча Азия.11-Илн, по думите на големия познавач на ислямския свят А. Мец: „В X в. империята отново се върнала ком това положение, което съществувало в доислямската епоха: отново се образували отделни, обособени държави, оформени от естествените грапици в този вид, в който те неизменно, с изключение на кратки периоди, същест-вували по време на цялата история па Изтока“ 11
Редно е да си зададем въпроса: това отслабване на реалната политическа власт на Абасидите и разединя-ване на някогапшата огромна империя дали е довело до разкъсване на връзките, до трайното и окончатслно отдалечаване на новообразуваните държави? Очевидно не! Поне на първо време се е съхранила видимата вър-ховна власт на багдадский халиф.12 Но само това ли е било, което ги е обвързвало? За да нс се впускам в подробности, ще си позволя да се позова на друг голям познавач на арабското минало Кл. Каен: „От единия до другия край на мюсюлманския свят родството в инстп-тупиите. социалната уредба, духовния живот остава твърде голямо, за да може да престапе да се говори за един мюсюлмански свят".13
Читателят вече би могъл да се убеди, че тук, както при романския Запад, се сблъскваме с подобно явление, т. е. разпадане на една империя (изградена с толкова много усилия!) на отделни „нацнонални1' политически организации, конто за столетия остават в грани-ците на добре обособсна общност.
И така, идвам до третия свят, този свят, който най-много ни вълнува — византийската общност, за която се заговори отскоро.14 На пръв поглед и тук положеннето е подобно. Но често пъти първият поглед лъже или пене информацията, която доставя, е недостатъчна. И раз-личията (защото такива има, и тоне малко), са не само в някои детайли, в някои подробности (зиачими или ма-
лоречиви), но преди всичко в основното, а именно: в начина, в пътищата на съзиждане на една културно-по-лнтнческа общност, на която съдбата е отредила да иг-рае важна роля в историята на човечеството. Но ще попитате веднага, как се е стигнало до това: от Юго-нзточна Европа — този кръстопът на народи и култу-ри, да се формира постепенно, но сигурно едно цяло, което бързо заело своето място редом със западного християпство и ислямскня свят, съжителствувало мирно с тях (щастливи мигове на културно общение и обмен на идеи!) или воювало на живот и смърт.
Тъй като на средновековна България било предначертано да споделя в продължение на столетия съдби-ните на този нов свят, да вкуси от радостите му и да изпита горчивините на нещастията му (и между тях най-голямото — физическата му гнбел през XIV—XV в.), нека мп бъде позволено да се занимая малко по-обстой-но с православпата или византийската общност. Защото, ако за гърците — така поне гвърди романтичната евро-пейска историография — това било период на упадък в сравнение с класическата древност (признанието на Византия дойде по-късно), то за останалите народи от та-зи общност (славяни или не), това било период на съ-зидание на тяхното собствено „аз“, на оформяне на тяхната собствена физиономиия, с която те и днес се явяват пред очите на света.
Византия (почти до самата си гибел тя се наричала империя на ромеите) нмала щастието да надживее с едно хнлядолетие Римската империя, от която тя наследила „територията, границнте, традицията, институ-циите... липията на разделение между източната и эа-падната част".15 Разбира се, първите поколения жители на града край Босфора — Константинопол, едва ли са имали съзнанието, че са съпричастни към сътворението на един нов свят — византийския16 и към необичайното рождение на една нова цивилизация — византийската.17 Напротив, те твърде добре са зпаели, че от 476 г. на-сетне византийският василевс е „единствен суверен на пмперията на римляните (ромеите) и наследник на Цезарите" (А. Гийу). В продължение на хнлядолетие историята на Византия е история на един свят,, който дарил човечеството с една нова култура (макар и твърде статична и консервативна, както гласят обвиненията
на Е. Гибок и пеговпте епигони) и на един свят, който цели десет столетия е връзката между старого и нового; един свят, който изпълнпл възложената му от историята мисия и си отишъл, по след като се погрижил да остави след себе си трайнн дири.
Едва ли е необходимо да представям подробно историята на Византия до важния за нас девети век. До-статъчно е да хвърлим само един поглед назад, за да видим, че през тези няколко столетия империята познала както голямата слава, почиваща на постижеинята, оцветени от универсализма на Юстиниан I (527—565), така и големия упадък, продължил почти две столетия, упадък, наречен от учените „ла гранд бреш“ (голямата дупка) или „ле сиекл обскюр“ — „дарк ейдж“ (тъмнк-те векове)18 — донесъл на страната териториални загуби, разорителните нашествия на славяпи, българи и араби или вътрешни смутове, предизвикани от иконо-борството.
Деветият век за Византия е бележит не само с въз-становяване на иконопочитанието (843 г.), а с това п на традиционная полита ко-религиозен ред или с възшест-вието на Македонската династия (867 г.). Деветият век е бележит и с повишаването на интереса към мина-лото, с възобновяването на една политическа традиция и една политическа идея, позабравени малко под влияние на ударите, нанесени от „варварите“ или „неверници-те“. Нека засега да оставим настрана добре засвиде-телствувания интерес към класическата древност, изра-зил се в духовната сфера, в първия византийски хума-низъм1®, а в областта на изящните изкуства в т. нар. Македонски ренесапс20 и да застанем лице в лице с идея-та за възобновяване на универсалното господство на Византия или византийската „реконкиста".
Каква е същността на тази „реконкиста11? Преди всичко възстановяване на вътрешния авторитет на империята, най-вече чрез пълиото подчиняване на полуав-тономните Славипии, разположени на територията на Ела-да; и второ, възобновяване на византийската политически и религиозна мощ в Европа чрез християнизиране на околните народи и заздравяване на разклатения византийски авторитет на Запад.
Решаването на тези амбициозни задачи не било никак лесно. За тяхното практическо осъществяване било
необходимо, освен нова вътрешноадминистративиа структура (темната организация) и укрепваие на воен пата мош на нмпернята, нова идеологическа обвивка на тази обширна политическа програма.
Обосноваването иа нова политическа идеология, положила основите на византийския „империализъм и експанзионпзъм" (модернизацията па термппологвята, въведеиа от Е. Арвайлер, е очевидна) и довела до така необходимата промяпа в менталитета на обикновения византиец, е евързано най-вече с възобновявапето па Юстинияновия универсализъм. В най-изкристалпзирал вид новите политически веяния, превъриали се в основ-на политическа програма на Македонската династия (867—1056), са засвидетелствувани в юридическите па-метиици от втората прловина на IX век и предп всичко в прочутата „Епаногога"21, и по всяка вероятност са дело на една от нан-бележитите личности във визангий-ската история — патриарх Фотий (858—867, 877—886)и.
Без да се впускам в подробности, ще се опитам да изложа най-важнпте моменти на тази промяпа във „фундамепталния характер на византийската идеология".23 Основната цел на Фотий е била да обоснове византийската „реконкиста" (или експанзионизъм), която трябвало да бъде осъществена от един народ, вярващ в своята правота, дори когато воюва срещу народи, нзпо-вядващи християнската вяра. Съгласно схващанията на Фотий трябвало да се изостави неподходящата вече идея за „ромеите-защитннци на правата вяра (христи-янството)". Целта на византийското общество и преди всичко на неговия василевс не била вече „благородната война" (войната срещу неверниците), а „справедливата война", която трябвало да позволи на ромеите, т. е. на истинските християни, да разширят своята империя (в техните очи тя била олицетворение на всеобщего благо). На константинополския патриарх се падала задача-та да преобрази ръководсната от него църква в една нова, „воюваща църква", чиято основна цел била приоб-щаването на „неверниците" към християнската вяра чрез широка мисионерска дейност.
Това са основните пътища, водещи към изграждане-то на pax Byzantina или византийската общност. И докато „императорите-интелектуалци" (Лъв VI, Константин VII) се стараели с венчки сили да докажат, че
този византийски ред е „естествен и исторически факг„ съобразен с божията воля“, „императорите-воини" (Никифор Фока, Иоан Цимисхий, Василий II) положили всички усилия чрез организираните и ръководени от тях многобройни военни кампании да осъществят на дело така добре изградената политическа програма.24
След като сме се запознали (разбира се, бегло) с фасадата или може би по-добре с идеологическия скелет на сградата, наречена pax Byzantina или византий-ска общност, нека сега надзърнем вътре, в самата сгра-да и да се запознаем със съществуващия там порядък или най-малко с представите за него, изградени в кон-стантинополската императорска канцелярия.
Съгласно средновековната концепция всички владетели и народи са свързани помежду си и подредени в една универсалиа йерархия. В тази въображаема структура всяка държава, според своята значимост (разбира се, от византийска глсдна точка), има строго определено място в един фиктивен, но затова пък непоклатим ред. Ако трябва да си представим универса като една пирамида, то върхът на пирамидата се заемал здраво и за-винаги от Византия; или, ако приемем, че всички народи от универса образуват една голям а фамилия, то визан-тийският василевс е pater families или, за да отидем до край, „Христос в средата на Апостолите".25 В този порядък, спазван най-вече в императорската канцелария и по време на приемите, германският император се рад-вал на титлата „брат“, а българският владетел (след покръстването, разбира се) бил „син“2в на константи-нополския василевс. Всички останали владетели, чле-нове на голямото семейство, били обикновени „прияте-ли“ или понякога удостоявани с титли като куропалат или архонт.27
Тази теория за „фиктивного семейство на владете-лите и народите14 изглежда не е удовлетворявала кон-стантннополската пропаганда и във византийската столица не закъснели да създадат още една теория — тео-рията за „благородството" на народите, която някои учени дори наричат „расов ред“ (напстина това схва-щане е формулирано от Константин VII Багренород-ни в средата на X в., но неговата основа е несъмнено по-стара). Тази концепция разграничивала благородии раси. по-малко благородии и лишени от всякакво бла
городство. Това разграничение се извършвало на ос-новата на старинността на всяка култура, на тесните връзки с Рим и Константинопол, т. е. с Византия.28
Разбира се, на мене ми е трудно да възприема схва-щането на Е. Арвайлер за съществуването на един ис-тински расов ред (както във византийската политичес-ка идеология, така и като елемент от новия порядък, който трябвало да бъде създаден при налагането на рах Byzantina), за превъплъщението на византийския шовини' зъм в един своего рода расизъм.29 Но, от друга страна, наистина не бива да се забравя презрителното отношение на византнеца към неговите съседи, независимо от еднаквостта на религиозните вярвания и засвидетелству-ваните отвреме навреме приятелски чувства.30
Всеки опит за каквото и да било практпческо нарушение на този създаден от Византия и така удобен за нея универсален порядък се съдел твърде строго. Симеон ще бъде обвиняван многократно, че е „тирании, неверен лъжец, законопрестъпник", че „не признава съществуването на божественото провидение и не мислн, че всичките човешки дела зависят от нсговото решение и благоволение и че то разпределя на хората властта и господаруването".31 А за водените от българския цар войни константинополският патриарх ще пише невед-нъж: „... хора от една и съща вира, конто почитат съ-щия бог — аз сега ням а да говоря за деца, конто воюват против бащите си, бащи — срещу децата си, братя — срещу братята си“.82
Демагогията и лукавостта на Николай Мистик са очевидиц. Това, което е позволено на бащите (такава е божията воля!) — справедливата война дори и срещу еди-новерци — е строго запретено на децата (пак според божията воля!). На децата не е позволено да променят веднъж установения според божията промисъл ред. Той е всеобхватен и вечен!
Такава е, представена накратко, същината на тази политическа програма, чието успешно осъществяване е трябвало да върне Византия, ако не към мечтаната Юстинианова епоха с нейния универсализъм, то да осигу-ри византийското политическо, религиозно и културно влияние и господство над народите от Източна Европа* За чест на империята трябва да признаем, че тази амбициозна програма не останала само в миелите на ней-
пите създатели (както често се случва с подобии трудно осъществими планове). Византия положила всички усилия, на конто била способна, за да превърне тези идеи в действителност. С помощта на меча или на ди-пломацията (тук империята била особено снлна), а по-някога и на двете заедио, Византия сполучила наисти-на да осъществи голяма част от своите политически проекти и да изгради един свят (той далече надхвърлял границите на самата империя), който в наши дни е при-ето да назоваваме византийска (православна) общност.
Пръв обект на византийския „империализъм“ (или експанзионизъм) станала България. И това ие е случайно. Българската държава заемала особено място във византийската външна политика. Тя била първата „вар-варска" държава, създадена на територии, откъснати от Византия, и то територии, конто били разположени в сърцевината на Балканский полуостров; южните граии-ци на новата държава били само на 200—250 км от Константинопол; самата тя била притегателен център за прабългарите и славяните (сродни на славяните, ин-тегрирани към българската държава в 681 г.), конто живеели в империята (главно Македония и Елада). При това положение България била постоянна заплаха за сигурността и цялостта на Византия. Нещо повече, в Константинопол никога не забравялп, че земите до р. Ду-нав били византийски. Две столетия и половина след съзиждането на българската държава на Балканский полуостров император Роман Лакапин ще пише на цар Симеон: „Понеже ромеите, ако и да са привикнали вече да владеете земята им, все пак не са я забравили; пък и императорите, конто някога са допусналп това, немалко биват укорявани, защото са позволили вне да заселите тая земя*1.33
Опитът на Византия да сломи със сила България (деветте похода на император Константин V през втората половина на VIII в.) не дали очаквания резултат.34 Българската държава сполучила да преодолее кризата и да се изправи срещу своя исконен враг по-могъща от преди. Очевидно в Константинопол трябвало да потър-сят друго средство, ако желаели да достигнат до своята цел. И това средство било намерено — християнизи-ране на българите и включване във византийската общност, налагане на pax Byzantina в българските земи.
И това средство, за разлива от първото, дало резултат.
През 864 г.35, след дълги колебания и люшкания, при-тиснат от неблагоприятната външиополитическа обстановка, в която изведнъж се оказала българската държава, хап Борис сторил най-сетне решителиата крачка. Той се принудил да покръстп своя народ и да наложи хрн-стиянството за едннствена и офицнална религия в стра-ната си, използувайки посредничеството на Константи-нополската патриаршия. Тази стъпка на българския владетел била знаменателна и имала изключително го-лямо значение както за съдбата на самата България, така и за съдбата на Източна Европа.
България била заставена да скъса с езнческото си минало и да забрави една цяла величава епоха от своя исторически път. Една чужда за прабългарн и славянн религия изместила техните релпгиозни представи, из-тласкала техния култ към природиите сили и стихии. Новата религия връхлетяла върху българското общество и бързо изменила неговите съдбини. В някои случаи тези изменения били твърде значими, тъй като посягали на основните страни от социалната и духовната уредба на българското общество и българската държава; в не малко случаи обаче „новостите“ ималп само външна, показна изява, тъй като се плъзгали по по-върхността на явленията и процесите, без да съумеят да досегнат някои основни позиции.
Очевидно за окончателното налагане и за пълната победа на новия „ред“ били необходими време и не малко усилия от страна на държавната власт. Бъдните години предлагали на България (освеи теоретическото, а понякога и практнчсско приравняване към останалите европейски християнски държави) възможността да стане съпричастна към една високо развита цивилизация, но в същото време я изправили очи в очи с една се-риозна опасност — pax Byzantina.
Защото явлението християнизиране на българския народ имало и обратна страна. Тъкмо тази втора страна (тя вървяла ръка за ръка с първата) криела голя-мата заплаха за българската държава и възможността тя да се превърне в лесна плячка за Византия. Първият успех бил твърде значим и империята нимало да пропуске да се възползува докрай от него. Защото „България бете първата обширна и добре организирана дър-
жава в Източна Европа, която възприе византийского християнство'3®. Или по думите на Е. Арвайлер „Хри-стиянизацията на българите и по-късно па русите пред-ставлява неоспоримо най-забележителният успех на тази политика (византийския империализъм — И. Б.), който позволи на Византия с течение на времето да раз-простре своето духовно, художествено и дори политичес-ко влияние сред славянский свят и в една територия, която надвишава далеч границите на Византийската империя". 87
Казано с други думи, Българпя била първата Славянска, първата източноевропейска страна, която встъ-пила или по-скоро била принудена да встъпи във ви-зантийска общност п попаднала в „лапите" на византийския „империализъм" (нека ми бъде позволено отново да използувам понятията, въведени от Е. Арвайлер).
Християнизирането на българите и неговите последний, за конто говорих накратко, създават впечатление за лесна и окончателна победа на Византия. Наистина би било извънредко трудно да се отрече успехът на импе-рията в изпълнението на нейната амбициозна програма. Но внимателното вглеждане в историята на българската държава показва прибързаността на подобно съж-дение. Нещата се оказали далече по-сложни и по-при-крити и вещаели едно стълкновение, което щяло да про-дължи до нашествието на турците на Балканите...
Онова, което е видимо, което се усеща тутакси, е двустранността на процесите, наченали своето действие след 864 г. От една страна, ние сме впечатлени от бър-зото възприемане на редица византийски елементи („трансплантирани" в българска среда, както се изра-зява Д. С. Лихачов38), най-вече в областта на духовния живот, държавната идеология, изкуството — явления, конто терзаят душевния мир на българина. От друга страна, нне сме поразени от силата на пазряващите стълкновения в различии сфери — най-вече в религията и в междудържавните отношения; от силата на един конфликт в рамките на общността. И всичко това, независимо от тържествените уверения и очаквания, изра-зени малко по-сетне от Николай Мистик: „От как бог,. [Исус], като напусна бащините си недра, пожела да ут-върди мира в света, приобщи към себе си рода на българите, свърза го в братство с ромейския род.. .“39
Тази двупосочност на процесите, тази двустранност на явленията, са забелязани от някои изследвачи. Интересного в случая е, че повечето от тях я схващат като един исторически парадокс: „Това би могло да изглеж-да парадоксално, че тъкмо във времето, когато славян-ската народна литература дава своите първи плодове в БълГария, под гръцко покровителство, и областната автономия, и вътрешното прнвилегировано положение (на Българня — И. Б.) във византийската общност изглеж-дали осигурени, империята п България се ббвързали в ожесточен конфликт и се ангажирали в продължителна война. Този парадокс — продължава Д Оболенски — може да бъде обяснен отчасти с манталитета и амбиции-те на Симеон“.40
Това съждение на английский учен е вярно, но само отчасти. Защото тук пие се натъкваме пе на парадокс, а на папълпо закономерен исторически процес, който се корени в исторического минало, социалисте развитие, духовиия жнвот и манталитета на двата народа — бъл-гарн и ромеи. Тази двупосочност на процесите е чудесна тзява на стария закон за единство и борба на протнво-положностите.
И наистина съпротивата на българите наченала още в онзи момент, когато в България било наложено византийского християнство. В самого начало тя била почти интуитивна, плод на Борисовите колебания и амбиции — петгодишното люшкане между Константинопол и Рим в борба за самостойиа църква. Познциите на България укрепнали значимо и съпротивата й станала по-органи-зпрана едва след пристнгането на Кприло-Методиевите •следовници в българската престолнина Плиска (886 г.). Редица условия, между конто и отрицатс.'пюто отношение на Византия към триезичната догма, позволили наскоро създадената славянска писменос л намери своето истинско огнище в бъпгарскнте sevi:, да се разпро-страни необичайно бързо и да създаде условия за съзря-ване на старата българска ккижнина.
Когато Византия усетила резултатите от този свой пропуск и се обявила ожесточено против правото на българите да творят духовни ценности на славянски език (отглас на това столкновение е апологетичната творба на Черноризец Храбър)41, било вече късно. В «българското общество действувал един постоянен дву
странен процес, за който вече стана дума и който вече не можел да бъде възпрян.
И тук вече Д. Оболенски е прав. Симеон е онази личност, конто придала най-ярка изява на този закономерен процес. И това не е никакъв парадокс! Симеон, благодарение на своето продължително пребивавапе в Кон-стантинопол, бпл българинът, който най-добре познавал Византия, византийския менталитет и, разбира се, византийската политическа идеология. Не бих могъл да твърдя, че младият български принц е чел „Епаногога*1’ (обнародвана след 879)42 още във византийската столица или че е беседвал по тези въпроси с патриарх Фотий, защото изворите, с конто разполагаме, не позво-ляват това, но че Симеон е бил запознат твърде добре с идемте на константинополския първосветител, залег-нали във византийската политическа идеология, едва ли трябва да се съмняваме. Цялата по-нататъшна дейност на българския владетел — предмет на предстоящото изложение — свидетелствува убедително за това.
Веднъж запознал се с политическата програма на Македонската династия и в частност с намеренията й срещу България, Симеон не е могъл да не осъзнае цялата опасност от окончателното изпълнение на тези за-миелп и сложността на създалото се положение. Защото то наистина е било твърде сложно — Симеон бил принуден да държи сметка за двустранността на провеса, т. е. както за продължаващата християнизация или по-скоро „византинизация** на България и за не-обходимата съпротива, поради криещата се в нея опасност, така и за необратимостта на този мъчителен процес, наложен на българското общество от строгите за-кони на Клио. Веднъж встъпила във византийската общ-ност, България вече не би могла да я напусне (неуспе-хът на Борисовите намерения и по-сетне на Владимиро-вата политика са красноречиви!); веднъж прегърнало> Христовата вяра, българското общество не би могло да я отхвърли. Следователно въпросът е бил: как да се възпре опасността, онова, което надхвърляло мярата (нуждите на българина), онова, което превръщало българската държава в обикновен сателит на могъщата империя, въпреки почетното място, което й се отреждало във византийската универсална йерархия на владете-лите.
Очевидно трябвало е да се вземат цяла серия от мерки или по-точно да се изработп една протнвостояща на византийската доктрина програма както в духовната сфера, така и в областта на чисто практическитс действия — впрочем двете сфери са така здраво обвързани, че в никакъв случай не биха могли да бъдат разделени. Симеон се справил блестящо с тази поведя на времето. Усилията на българския владетел за консолидиране на българското общество, за създаване на младата българ-ска христнянска цивилизация, за отхвърляне опасност-та от pax Byzantina, най-вече за изграждане на соб-ствена политическа програма с икуменически характер и опитът тя да бъде наложена на Византия, са онези елементи, конто формират сложния исторически феномен назоваван от нас Златен век.
Симеоновият „бунт“ срещу византийския универсален ред, стремленията на българския владетел да из-тласка Византия от първенствуващото място и да из-веде българите начело във византийского съдружие на народите се развили както класическа трагедия в три действия.
Нека вдигнем завесата за първото от тях.

I. НАЧАЛОТО
1.	В търсенето на нови пътища
„В началото бе Словото, и Словото бе от Бог и Бог бе Словото “
И о а н 1 1.
Малцина са онезн българскп средновековнн владетели, за конто достигналите до нас исторически извори сь-държат, макар и оскъднп, биографнчни давни. Един от тях е цар Симеон. Ако кажем, че той се е родил под щастлива звезда, че е белязан от съдбата и от Клио и .зарадн това е привлякъл внпманието на своите съвре-менници, ние едва ли ще надскочим техния провиденци-алистически светоглед. Факт е обаче, че съвремеината исторнопис разполага с редица откъслечни данни, конто, използувайки познатите исторически методи, ни позво-ляват да възстановим биографията на цар Симеон — такава. каквато той си я е изградил и такава, какдато срсдновековните книжовници са пропускали да ни оставят, а и не биха могли да ни оставят.
В едно от поредните си писма до българския цар патриарх Николай Мистик пише: „Тъй и ти, любими ми сине, като син на мира, — и наистина, ти си син на мира, понеже си се родил от светия си баща във време на мир. .Не е трудно да се досетим, че става дума за бъл-гаро-впзантийския мирен договор, довел до покръства-нето на българския народ2, т. е. Симеон се родил (спо-ред Николай Мистик) към 863—865 г. Към това време ни насочва още едно указание на константинополския пър-восветител. В едно писмо, писано към 923—924 г.3, след като се мъчи да убеди българския цар, че човешкият живот е кратък, рядко надвишава 70 години и затова е безсмислено да се продължава войната между българи и ромеи, той пише: „... Когато сме достигнали до шест-десетата годишнина, към която ти вече или се прибли-жаваш, или от която се намираш недалеч.“4
Бъдещият български цар е третият син на хан Бо
рис, който според познатата приписка в известного Чивидалскс евангелие5, е имал четирима сина и две дъ-щери: Расате или Хръсате (Владимир), Гавриил, Симеон1 и Яков, монахиня Евпраксия и Анна.® За детството на Симеон не знаем нищо. Поредното историческо известие-ни отвежда заедно с него в Константинопол. Кога мла-дият български принц е пристигнал там за нас остава тайна7, защото въпросното известие е твърде общо и най-вече не съдържа хронологически данни. То ни осведо-мява само, че той е учил във византийската столица ч толкоз: „... още като малък бил изучил във Византион [Константинопол — И. Б.] ораторского изкуство на Де-мостен и силогизмите на Аристотел'*8.
Това сведение, което дължим на лангобардския хронист Лиудпранд, послании на император Отои II в сто-лицата на ромеите, е недостатъчно, за да ни даде само по себе си необходимите сведения за образование™ на бъдещия български владетел.9 То ни задоволява обаче-дори и само с неоспоримия факт, че Симеон се е въз-питавал и е получил своята богата култура в Константинопол. Останалото бихме могли да научим като се обърнем към данните за образователната система във византийската столица.'9 Очевидно младият княжески спн е пристигнал в Константинопол след една първо-начална подготовка, получена в Плиска — изучаване-на така необходимия гръцки езпк и запознаване с никои основни страни на съвременната християнска култура. По този начин, пристигайки във византийската столица, Симеон вече е бил преминал периода на начал-ното обучение, който в системата на византийского об разование се е наричал пропедия и е обхващал деца между 6 и 9-годпшна възраст.11 Това му е позволило по всяка вероятност да постъпи в училище, където се е получавало солидно средне образование. Такива училища във византийската столица е имало няколко.12 Те са били частни, собственост на единствения учител, който е ръководел подготовката на ученицнте. Учениците са били подбирани между децата на висши функционери в императорската канцелария и централната администрация, носители на високи дворцови титли и представители на църквата. Какъв е бил методът на обучението в едно такова училище? Учениците са били на различна възраст, с различна подготовка и са имали възможност
да останат в училището дълги години. Учителят е обу-чавал само най-напредналите ученици, конто от своя страна са се занимавалн с останалите. Какво е било съдържанието на обучението? Обикновено учениците са получавали знания по няколко основни дисциплини — граматнка, поезня, риторика. Те са се запознавали с еле-ментарната граматнка чрез Каноните на Теодосий Алек-сандрийскн (края на IV — началото на V в.), изучава-ли са метрика и са композирали самите те ямбически стихове, учили са риторика посредством Аполоний Дие-полнс и иеговия сии Иродиен (II в.), Ермоген от Таре (II в.) и Афтониос Антиохийски (IV в.).
Имаме всички основания да приемем, че Симеон е получил своето средно образование в едно подобно кон-стантинополско училище. Преди всичко такава подготовка е била необходима, за да продължи своето по-на-татъшно учение. А че неговите години на учение са про-дължили, свидетелствува както цитираната вече фраза на Лиудпранд, писаното от патриарх Николай Мистик, че цар Симеон обпчал да се заннмава със старата история, така и цялостната характеристика на българския владетел, направена от кремонския епископ, и най-вече фактът, че самите ромеи половин столетие след смърт-та на Симеон пазели спомена за неговото пребиваване в Константинопол, като го наричали „емиаргос“ — по-лугрък.13
Симеон е могъл да продължи учението си само на едно място — в Константинополския университет или т. нар. Магнаурска школа.14 Само там той е могъл да изучи до съвършенство гръцката класичсска литература и граматиката, дпалектиката и ,всички философски науки", аритметика, астрономия и музика (по-сетне той ще свирн на златни струни като библейскпя цар Давид!) и „всички други елинскп изкуства".15 Завършва-нето на Магнаурската школа бележи края на „уни-верситетските" занимания на любознателния принц, но дали с това той е приключил своето образование? Вре-мето, когато Симеон пребивава в Константинопол, е времето на първия византийски хуманпзъм16, на големи промени в човешката психика, на гпгантско раздвпж-ване на духа и мисълта, време, когато все още бил жив споменът за една даровита и разнолика личност като Лъв Математик17, време, когато в духовната сфера на
византийската столица е господствувал един титан като Фотий18, време, което поражда „издателската" дейност на Арета Кесарийски19 и подготвя почвата за енцикло-педизма на Константин VII Багренородни20. Иска ми се да вярвам, че Симеон не е останал чужд на хумани-стичните изяви на византийского общество, на неговите нараснали интересн към класическата древност; иска ми да се вярвам, че Симеон не е останал незасегнатот духа на времето, вселил го е в себе си и е принесъл зрънце от него в своята родина; иска ми се да го видя сред постояннпте участници в този „частей кръг“ на Фотий, в неговото „мислещо общество" пли още „домашна академия, на конто Фотий е бил духът, а иеговият дом — нейно средище".21 Бъдните години показват, че тези очаквания са оправдани.
Каква е по нататъшната съдба на Симеон? Отново па помощ ни идва Лиудпранд: „А след това, като изо-ставил научните си занимания, той се отдал, както каз-ват, на свято подвижничество".22 Обикновено се приема, че той е станал ученик и следовник на известния монах-исихаст Арсений.23 Трябва да кажа, че това твърдение почива единствепо на „съвпадението" между писаного от кремонскпя епископ и надслова на едно писмо на Фотий „До монаха и исихаст Арсений, след като са му били изпратени ония из България, конто искаха да ста-нат монаси".24 Дали Симеон е бил между тях, ние не знаем25, но факт е, че той е сторил една решнтелна крачка в своя живот. Какво го е принудило да я стори? Тази постъпка на Симеон едва ли е била резултат на силен вътрешен подтик, на неудържим стремеж към ти-шипата на манастирската обител. Тук по-скоро трябва да видим ръката на княз Борис, който, следвайки биб-лейската идея за съсредоточаване на светската и цър-ковната власт в ръцете на владетеля и неговата фамилия (познатият пример с Мойсей и Аарон), имал жела-нието, оставяйки престола на първородния си спн, да поверн ръководството на духовния живот в страната на Симеон.26
Не е известно кога Симеон се е завърнал в България, тъй като неговите дирн се губят за неопределено време. Но ние с право можем да отнесем това към 886 г- или наскоро след тази дата. Защо? Едно важно събитне, ставало тъкмо тогава, подкрепи тази наша увереност.
въпреки мълчанието на пзворите. През 885 г. починал славянският първоапостол Методий и твърде скоро след неговата смърт великоморавският княз Светополк и епископ Вихинг разгромяват делото на двамата славянски първосветнтели. Те забраняват славянската литургия и преследват безмилостно следовнпцитс на двамата солунски братя.27 Трима от тях — Климент, Наум и Ангеларий — сполучили да се нзмъкнат от тъмницата и се отправили там, откъдето били дошли — към България, защото били „закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готова да нм даде спокойствие." Скоро те пристигнали в Плнска и се явили при княз Борис, който „жадувал за такива мъже" и „с голямо желание с-търсел".28
По-нататък събитията са известии, за да се спирам обстойно на тях. Твърде скоро след установивапето на Климент и Наум в българската столнииа (Ангеларий починал), наченал актпвпият киижовсн живот в България. Такъв процес едва би могло да се зароди и развие сполучливо без участието на оназп личност, която от дълги лета била подготвяна за подобна дейност. Думата ми е за Симеон. И наистнна, ако Климент и Наум са донесли свидната рожба на двамата славянски първо-светителн — славянските писмепа п никои преводи на славянски език (ако, разбира се, са успели да ги съх-ранят и пренесат по дългия и мъчителен за тях път до България), ако двамата са били готови да продължат книжовната си дейност и най-вече да обучават „безпис-мените" българн на славянско писмо, то младият Симеон, изучил великолепно гръцки език, опознал чудесно старата елинска цивилизация и съвременната нему византийска култура, навлязъл дълбоко във византий-ската теология, е бил онзи ревностен и необходим сът-рудник, без когото поменатпят вече процес би се развил значително по-бавно. Или по-образно казано те били двете страни на едно цяло — едната не можела без дру-гата и обратно. Съдбата здраво ги била обвързала. Ето защо княз Борис, по всяка вероятност, повикал в Плнска своя син, който не закъснял да се отзове на ба-щината си заръка.
Климент скоро заминал за югозападните продели на държавата, за Кутмичевица29, където трябвало да съз-даде едното огнище на славянска грамотиост и просвета.
Върху Симеон и Наум легнала тежестта за организира-нето и ръководенето на втория подобен център в българската престолнина. Ако действията на Климент са ни известии до известна степей, за което трябва да благодарим на неговия житиеписец (но за това по-сетне), то за дейността на Симеон и Наум не знаем нищо или почти нищо. Знаем обаче едно — докато е продължила тя — до пролетта на 893 година.
Нека дадем думата на Регино, игумен на Прюмския манастир, който в своята „Световна история" (от началото на нашата ера до 906 г.) е включил и един малък разказ за съдбините на България през тези години: „Не след дълго време по божие внушение той (княз Борис) изоставил земното царство, за да царува вечно с Христа на небето; и като поставил на своего място за княз по-стария си син (Расате — Владимир), подстригал се, приел одеждата на светото подвижничество и станал монах, предавайки се деноношно на милосърдие, бдение и молитви. Между това неговият син, когото той поставил за княз и който далеч отстъпвал от баща си по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да пре-карва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръша новопокръстения народ към езическите обреди. Когато баща му узнал това. въз-пламенен от силен гняв, свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл владетелските дрехи и кате взел със себе си тия, конто се бояли от бога, опълччл се срещу сина си. Скоро без особено затруднение той го заловил, извадил му очите и го пра-тил в затвора".’’0
Този разказ обикновено се тълкува превратно. Спо-ред традиционного схвашане, господствуващо дълго време в българската историопис, княз Владимир е сто-рил несполучлив опит да отклони България от определения й от неговия баша път, да ликвидира Христовото учение и да върне на своите поданици вярата на техни-те деди.31 В подкрепа на подобно обяснение се привеж-да (освен Регино и следващите го Зигеберт и Ана-лист Саксо) и далечният отглас за гонение на духовни-ци, отразен в „Учптелно евангелие" на Константин Пре-славски.32
Писаного от западните хронисти, което не е лишено от тенденциозност, може да получи и друго тълкуване.
Ако държим сметка за международната обстановка в Централна Европа и по-точно за коалицията между германский крал (по-сетне император) Арнулф и рим-ската курия, насочена срещу великоморавския княз Светополк33, опитът да бъде приобщена към този съюз и България, за което свидетелствува недвусмислено пратеничеството на германский крал до българския владетел34, то реакцията на Владимир би могла да бъде обяспена и като отказ от провизантийската политика па княз Борис и стъпка към по-тясно обвързваие на българската държава със Запада.35
Ако приемем това обяснение за най-приемливо, то в основата на новата политическа ориентация па българския княз биха могли да бъдат поставенп същпте протпвовизантийски чувства, конто в 865 (или 866 г.) подтикнали прабългарските боили към бунт срещу хри-стиянпзирането на страната.36 Израз на тези действия на княз Владимир (освен сключенпя договор с крал Арнулф) били предприетите гонения срещу застъпницпге и проповедниците на византийского влияние в България, чийто отглас са воплите на епископ Константин в неговото „Учително евангелие".
Каквото и да приемем, едно е ясно - усилията на българския владетел да отклони страната от Борисовия път не дали резултат — в това трябва да се доверим на хронистите. Тази стъпка на княз Владимир, който се •опирал на болярите, недоволни от държавническата дейност на Борис, се натъкпала на силно противодействие вътре в страната. Срещу нея се обявил старият княз Борис и византийского или намиращото се под визан-тийско влияние духовенство в българските земи. Било че българското общество не се чувствувало подготвено за такъв поврат във външната политика, а оттук и в ре-лигиозния живот, било че социалната опора на Владимир била слаба и, най-сетне, вероятно поради това, че споменът за жестокого кръвопролитие, извършено от Борис все още не бил избледнял, политиката на българския владетел претърпяла крах. Той бил свален от престола и, според широко разпространения по това време обичай, ослепен.
След жестоката разправа с първородния си син Борис •сторил още нещо. Нека се обърнем отново към Регино: „След това — пише прюмският абат — свикал цялото си
царство37 и поставил за княз по-младия си син (Симеон), като го заплатил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християн-ство“.38
Тези трагични събития, в чиято достоверност нямаме особени основания да се усъмиим39, променяли кореи-но живота на Симеон и предопределили неговия по-ната-тъшен път. Вместо за духовен глава, каквото било пър-воначалното намерение на баща му и за какъвто бил: подготвян в продължение на години, той бил провъзгла-сен за княз на България и заел трона на лишения or зрение свой брат.
2.	В зората на една нова цивилизация: Преславската
„Симеон пар Български написа много книги и като цар Давид свнреше на златня струни и> повече от всичко обичаше книгите."
Налагането на християнството за единна и държавна религия — най-важната политическа изява на княз Борис — прпсъединило българите към общността на хри-стиянските народи и ги направило съпричастни към една от най-великите човешки цивилизации — християнската. Това явление, колкото и да отдаваме дан на не-говите положителни сетнини, имало и своите отрицател-ни последний. Рязката и бруталпа промяпа в духовна-та сфера довела до ср ив в българското общество, до унищожаване на изграждания в продължение на столетия манталитет, до изненадващ психологически обрат. Умът и душата на българина-прозелит били овла-дени от обърканост и неспокойствие, смут и неяснота, страх и безпомощност.' Той бил откъснат от вярата на дедите си и хвърлен в обятията на един непознат нему бог, един бог, който можел така жестоко да наказва (спомеиът за безмилостно унищожените 52 боили и тех-ните семейства едва ли щял да избледнее скоро!). Един бог, който1 не прощавал и не забравял! Та нали в него-во име и в името на истинското християнство Борис за втори път заедно с кръста е уловил меча, за да го за-бие безжалостно в плътта, която била и иегова соб-ствена плът, и да лиши собствения си син от възмож-ност да съзерцава сътворения от този бог свят!2 Никак не било лесно на българина да се привърже към една: вяра, която вместо да покаже така хваленото християн-ско милосърдие („обичай ближния си“!), не закъсняла да покаже жаждата си за кръв Никак не било лесно за българина да възприеме този, ионе в началото, така суров ред и да се надява на блаженствата в един ира-
атонален свят, който започвал отвъд земното, отвъд •зримото.
Всичко това трябвало да бъде преодоляно от новия български княз, от Симеон. На неговите плещи легнала >отговорната и неимоверно тежка задача да създаде едно ново общество — здраво, сплотено, спокойно и най-вече с вяра в себе си, в собствените си сили и възмож-ности. Едно общество, което, за да оцелее, за да опази собствения си лик в този свят на космополитизъм, трябвало да съумее да отстрани надвисналата опасност. Тази опасност не била малка и се наричала Византия. Империята на ромеите била сторила първата стъпка и удържала първата победа. Сега оставало да привърже по-здраво България към триумфалната колесница на ва силевсите и веднъж завинаги да я отстрани от пътя на Константинопол. Опасността била голяма и тя не чака-ла на границите, но вече се била вселила в ума и ду-шата на българина чрез византийското християнство и култура; тя зреела в гръдта на българското общество чрез присъствието на византийското духовенство, което, славейки християнския бог, не пропущало да слави и създадения от него ред на земята, начело на който се намирал василевсът на ромеите.
Ето с каква опасност трябвало да се справи младият княз. За щастие той е бил един от малцината, ако не и единственият, който би могъл да я оцени правилно. Го-дините на неговата младост, прекарани във византийската столица, не отишли напусто.
Усилията на Симеон имали две основни изяви. Първата била многопосочна, многопланова и била отпра-вена към създаване на едно ново общество, към укреп-ване на позициите на християиската цивилизация. Тази широка и разнородна дейност на българския владетел трудно би могла да бъде обхваната и представена в за-доволителна форма, тъй като не всички нейни страни са засвидетелствувани в достигналите до нас извори. От друга страна, без да твърдя, че някои от тези страни не заслужават вниманието на съвременния учен, трябва да отбележа, че на тях е било отредено второстепенно място в намеренията на княза, били са наложени от самото историческо развитие на младото българско хри-стиянско общество; промените в тях са били от такъв характер, че се изисквало продължително време, за да
бъдат почувствувани (например социалната структура) и т. н. Все пак не би било оправдано, ако наградим една представа за Симеонова България само въз основа на онези постижения, конто отразяват блясъка и фине-са на едно общество (макар че те определят относи-телната му тежест в еволюцията на човечеството). Ето защо трябва да надникнем и в задняя двор.
Нека почнем с развитието на българската нконо-мика. Със съжаление трябва да констатираме, че изво-рите са необичайно пестеливи, за да не кажа мълчаливи. А ние едва ли трябва да се съмняваме, че Симеон е разбирал и оценивал правилно този процес. Грандиоз-ните му планове, за конто ще стане дума по-долу, не •би ха могли да бъдат изградени и осъществени без да ее разчита на една сравнително силна за времето си икономика, която е трябвало да подпомогн" както кул-турното строителство, така и външнополитическите цели. И българският княз едва ли е пропуснал да стори необходимого.
За тези негови усилия ни разказват най-вече без-мълвнпте паметпици на материалната култура. Съвре-менният изследвач, навикнал на тяхната особеност, с малко усилия би могъл да извлече обилна информация. Величавите, а и често пъти изящни старики във Велики Преслав говорят убедително за висока степей в развитието на занаятите — за тяхнотс многообразие, високо майсторство, съвършенство и добра организация. Мно-толетните усилия на археолозите показаха, че едва ли е имало занаят, свързан с широката културна, строи-гелна програма или намерения във военната облает, който да не е бил развит — наред с това, произвежда-ли са се предмети от първа необходимост и, разбира ct луксозни вещи, конто са били предназиачени за различ-ните слоеве на българското общество. Без да си поста-,вям за цел да изброя всички занаяти — това би затруднило изложението, а пък и не е необходимо — ще посоча само някои от тях, а именно: обработка на камък (в най-различни варианти), производство на строителни материали (тухли, керемиди, водопроводи), битова керамика, художествена керамика, металообработка, ко-вачество, златарство, стъклопроизводство, обработка на кост и т. н3 Великолепного качество на голяма част от
продукцията (за това ще стане дума по-сетне) говори недвусмислено за високото производствено умение.
Голямото количество занаятчийска продукция, как-то и нейното качество, са били в зависимост до голяма-степей от организацията на производството. Дапните са оскъдни, но все пак позволяват да се говори за стандартизация в производствения процес, за районираие на, отделяйте занаяти в различии квартали на столицата или в манастирските комплекси — една особеност, една съществена отлика на преславската цивилизация.4 Ком-плексни данни (археологически и писмени) говорят' убедително (независимо от преобладаващия натурален начин на размяла) за организацията на вътрешна тър-говия, съсредоточена в специален квартал на столицата5 и външнотърговски отношения, главно с Византия.6
Новата християпска цивилизация, конто постепенно-е обхватала всички страни от живота на българския народ, естествено се е отразила и на държавната организация, най-вече върху централната и провинциалната администрация. За разлика от никои други сфери (например държавната идеология или идеята за божестве-ния произход на владетелската власт) тук променпте са били по-незначителни. Това се дължи, от една страна, на устойчивата прабългарска традиция и от друга, на липсата на възможности за пряковизантийско въздей-ствие или взаимствуване.7 Наченалият при хан Омуртаг процес на централизация, изразил се преди всичко в лик-видиране на федеративния принцип на уредба на държа-вата, получил своята окончателна реализация при управление™ на княз Борис (852—889 г.)8. Тогава България била разделена на комитати (10 или повече на брой), конто, според никои последни проучвания, съвпадали с епископиите, създадени след покръстването и уреждане-то на автономната българска църква.9
Тази структура на провинциалната администрация,, както и централните органи на управление (засвиде-телствувапи при Петър10, но несъмнено възникнали при Борис и съществували при Симеон), отговаряли напъл-но на степента на развитие на тогавашното българско1 общество и не се нуждаели от съществени изменения. Ето защо на Симеон е оставало само да надзирава нормалното функциониране на тази система, да извър-шва необходимите усъвършенствувания и да не възпре-
лятствува един закономерен процес, а именно: посла-вянчване на гойяма част от прабългарската административна терминология."
Както във всяка друга облает из живота на българската държава, така и тук Симеон е имал по-амбицноз-ни намерения и по-големи планове. Те обаче са излизали извън рамките на провинциалната администрация и дорн на най-висшите държавни органи и са засягали преди всичко положение™ на владетеля и на църковния водач. Замислените от княз Симеон изменения били от такъв характер, че трябвало да доведат както до реал-но разширяване на властта и на единия.и на другия, така и до неимоверно нарастване на вътрешния им авторитет и международния престиж. Осъществяването ш тези цели е изисквало обстойна подготовка и значителнэ време.12
Може би новото, нахлуло в България заедно с хри-стиянската религия и някои византийски порядки, най-слабо се е чувствувало в структурата на българското общество. Това е така, защото нито новата вяра (един-на и задължителна за двете етпически групп), нито привнесено™ отвън в областта на обществения живот, би-ха могли да го тласнат решително в друга посока (или в същата, но да катализират, да ускорят значимо пронесите). Това е така, защото в нашия случай имаме ра-бота по-скоро с еволюционно развитие, отколкото с решителен, революционен прелом. В едно отношение обаче покръетването е наложило необходимостта от ко-рекция — в областта на правого. В твърде кратки сро-кове след палагането на християнството и прабълга-ри, и славяни били принудени да изоставят използува-ното дотогава обичайно право и да се обърнат към никои от византийските правни норми.'3 Като казвам „да изоставят обичайното право41, това в никакъв случай не означава, че изкованите в продължеиие на столетия обичаи и нормативи са били ликвидирани изведпъж и в пълна мяра. Но решителната промяна в религията и в държавната идеология е довела и до приспособя-ването на някои византийски правни документа за нуж-дите на току-що християпизираното българско общество.
Кои са били тези законодателни византийски памет-яици, конто са били преведени и използувани в българ-
ската държава в края на IX и началото на X в.? Като оставим настрана въпроса за т. нар. „Номос георгикос**’ („Земеделски закон")и, тъй като неговото прилагане в България не би могло да бъде реализирано без съще-ствуването на определени социално-икономически условия, то нека се спрем на останалите паметници. Обик-новено се приема, че един от първите законодателни сборници, преведени в България, е т. нар. „Еклога" или „Избор на закони" (изд. 726 г.)15. Малко по-късно< в България са проникнали и други юридически паметници, регулиращи най-вече каноническото право. На’ първо място. това е Номоканонът на константинопол-ския патриарх Иоан Схоластик (565—577 г.), чийто славянски превод се нарича още и Моравски номоканон поради преобладаващото мнение, че той е бил преве-ден във Велика Моравия от Методий.16 Съмнително е обаче, че тъкмо този превод е бил използуван и в България'7, тъй като Методиевите следовници Климент и Наум са били сериозно затрудпени да вземат със себе си всички славянски книги, напускайки страната не по собствено желание. Разбира се, не бива да отпваме и в другата крайност, а именно: да приемем, че по Симеонова повеля, вече в България, Номоканонът на Иоан Схоластик е бил преведен отново. Доводи за подобно нещо не притежаваме.
Като Симеоново дело обаче можем да приемем една друга славянска (или старобългарска) рецепция на византийското право — т. нар. Номоканон (или Синтагма) в 14 титула, съставен вероятно от патриарх Ев-тихий (552—565, 577—582), съперник на Иоан Схоластик.18 Кое е наложило този нов превод? Преди всичко-неговото съдържание, различаващо се до известна степей от Номоканона на Иоан Схоластик. В сравнение с вече познатия свод (ако приемем, че той е бил използуван у нас), новият (за България) сборник е съ-държал някои разпорсждания с чисто светски характер, най-важните от конто уреждали отношенията на императора с църквата. Едно върховенство на владетеля в светската и духовната юрисдикция, каквото е било положение™ във Византия, не е могло да не окаже влияние и върху княз Симеон и неговата политическа програма.19 Ето защо с основание се приема, че славянска-та Кормчая (както е общоприето да се назовава този
сборник) е била преведена в Преслав.20
Безспорно най-интересният законодателен паметник от тази епоха е известният „Закон за съдене на хора-та“, достигнал до нас в две редакции — кратка и обширна21 — първият български писмен правей паметник. след възприемането на християнската религия.
Когато се мъчим да разкрием промените, настъпили в българското общество в края на деветото столетие, трябва да обърнем особено внимание на едно явление с твърде големи последний, а именно: усилията за раз-пространението на славянска грамотност, усилията за обучение на възможно по-голям брой българи на писмото, изобретено от славянските първоапостоли и донесено в България от техните следовници. За съжаление из-ворите, конто са достигналп до нас, са недостатъчни, за да ни разкрият този процес в пеговата цялост и пълпота. Те са в състояние да ни предложат някои свидетелства единствено за положение™ в югозападни-те предели на държавата, в Македония. Нека се обърнем към тях.
Дейността на Климент в Охрид наченала в 886 г. или съвсем наскоро след това. Седем-осем години по-късно-към Климент се присъединил и неговият събрат по съд-ба Наум. В най-старото Наумово житие четем: „Когато направиха Климента епископ, същият благоверен цар-Симеон изпрати Наум, неговия другар, да учителствува-вместо него..Нямаме никакво основание да се съм-няваме в писаното от неизвестния агиограф, още пове-че, че Симеоновият замисъл отговарял, по всяка вероятност, на Наумовите стремления и въжделения. Така два-мата Методиеви следовници се събрали отново и форми-рали ядрото на един плодоносен книжовен център. Нека надннкнем в него, да видим облика му, да разкрием съдържанието му.
Колкото и да са оскъдни изворите (а понякога и тен-денциозни), те все пак свидетелствуват, че основната задача на Климент, а по-сетне и на неговия наследник. Наум, е била да учат на четмо и писмо народа, да обу-чават книжовни дейци и духовни лица23, да разясняват на незнаещите Светото писание, да тълкуват трудните-му места. „С тях (учениците) той (Климент) прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места; от писанията“24 „... Симеон, продължава Климентовият
•биограф, прибавяйки чест на Климент, прибавил му гри-жа, тъй като, намирайки народа на тази облает напъл-но незапознат с божественото слово и писанията и не-възпитан в нищо от това, което украсява църквата и ръководи народа с духа на послушанието и смирение-то, той не давал сън на очнте си, нито дремка па клеп-ките си, но грижата си за народа правел своя храна и удоволствие."25 След него и Наум се прочул, „вършейки същите подвизи за угода на бога “.28
На тази благородна цел — народного просвещение (в най-широк смисъл!) са били посветени и голяма част от книжовпите занимания на Климент. Пак според не-знайния агиограф, „Той съставил прости и ясни слова за всички празници, конто не съдържат нищо дълбоко и много мъдро, но конто са понятии дори за най-простия българин. С тях хранил душите на по-простите бълга-ри, поейки с мляко тези, конто не могли да приемат по-твърда храна, и станал нов Павел за новпте корин-тяни — българите".27
Това, разбира се, не означава в никакъв случай, че .литературните изяви на Климент се изчерпват със със тавянето на подобии творби, обърнати към „по-простите българи“, т. е. онази грамадна част от българския народ, която все още не е била опознала в достатъчна мяра христовата вяра и постиженията на християнската култура. Тази констатация е валидна преди всичко за ие-говите поучения, конто наистина е трябвало да се отли-чават с лекота на словото, достъпност на слога, раз-бираемост на езика. Но в същото време Климент е автор и на редица похвални слова, конто са трудно до-стъпни за обикновения четец, отличават се с характер-ната за времето си витиеватост на стала и по своята поетическа сила и художествено майсторство не отстъп-ват на творбите, излезлп от Преславския дворцов кръг.28
Втората насока в Симеоновите усилия, която с основание можем да характеризираме като основна, била от-правена към бързото изграждане на онова ядро, на което била отредена решителната роля в плановете на българския владетел. Като казвам „втора насока“, това в никакъв случай не бива да се схваща като дей-ност, коренно различна от първата. Тъкмо обратного, и двете изяви са били здраво обвързани помежду си и •едната е била част от другата. Ако трябва да дирим ня-
какви разлития, то те могат да се открият не толкова в съдържанието, колкото във формата, в степента на раз-витието, в по-високото качество (а оттук и в по-голя-мата стойност) на процесите и явленията.
Едно от първите действия на княз Симеон в тази насока било отправено към укрепване и обновяване на младата българска църква. То не останало незабсля-зано от съвременниците. „Затова той [Симеон] довър-шил недовършеното от баща си, пише Климентовият житпеписец, като засилил божествената проповед, непоколебимо утвърдил православието с построените на-всякъде църкви и дал широк и открит път на божия закон. “и Тази фраза предана синтезирано Симеоновите усилия, крайния резултат от тях, но без да ни разкри-ва истинските му цели и намерения. И ако тя е била в състояние да „заблуди" средновековпия българин, пред-ставяйки му действията на Симеон като действия па благочестив владетел и усърдеп божп служител, то тя пе е в състояние да убеди съвременния историк, че дея-нията на княза посели единствено отпечатъка на бого-любието и християнската смиреност и добро детел ноет.
Защото в своите действия Симеон едва ли се е ръ-ководел „от ревност към божия дом" или пък е следвал съветнте на покойния патриарх Фотий, който навре-мето писал до неговия баща: „Съграждай храмове на името на бога и на светиите му съгласно църковните закона и приучвай народа да се черкува в тях, та като умилостивява бога с общи молитви и му поднася общо славословие, да се стреми още повече към общо съгла-сие и да добива обща полза и спасение".30
Напротив, Симеон е трябвало да се бори срещу док-трината на същия този Фотий, срещу неговата идея за настъпателна „воинствуваща църква". На първо време той е трябвало да ликвидира пряката намеса на Константинопол в духовния (а оттук и в политический) живот на България; необходимо е било с един замах да отрежат пипалата на византийската църква, конто стаскали здраво душата и ума на българина.
Тези действия на българския княз (както и по-на-татъшните му изяви) са белязани ярко с диалектического единство и борба на противоречията. Симеон е бил принуден да се бори с всички сили за укрепването на църквата, на българската църква (той е бил убеден,
че трябва да го сгори!) и в същото време, с не по-малко жар, той се е борил срещу църквата, срещу византийската църква! Няма съмнение, че тези негови двупо-сочни действия са били исторически оправдани. Та той не е воювал срещу християнството, а срещу първенст-вото па константинополската църква в християнското икумене и произтичащата от това заплаха за младата българска църква, за българския народ и за българската държава.
Симеон сторил много за умножавапето на бежите Храмове чрез голямата си строптелна дейност (за това по-сстнс), за укрепване на Христовата вяра31, но най-вече за засилването на „божествената проповед“, като „дал широк и открит път на божия закон". Как е могло да стане това? Естествено чрез изхвърлянето от употреба на гръцкия език и постепепното отстраняване на византийского духовенство, чрез въвеждането на славянската литургия и подготовката на български църковен клир.
Първите стъпки за това вече били направенн, тъй като „национализацията" на българската църква изиск-вала известии предварителни действия и преди всичко сравнително масово разпространение на писменост, съ-ответствуваща на говоримия от по-голямата част от народа език, опростяване на славянската азбука, изра-зило се в подмяната на мъчноразбираемата глаголица с по-леснодостъпната кирилица (едно действие, което би могло да подпомогне значимо първото начинание) и подготовката на многобройно нисше духовенство, което трябвало да подмени византийского.
Всичко това било извършено в Кутмичевица-Охрид и Плиска-Преслав и било осъществено под ръководст-вото и с личного участие на Климент, Наум и Симеон. Наистина нашите сведения са главно за действията на Климент, който в една школа или едно училище, напо-добяващо учебного заведение, в което Симеон получил своего образование (дали тук не бива да видим наме-сата на бъдещия княз?), успял за седем години да под-готвн три хилядн и петстотин свои ученици.82 Но ние едва ли трябва да се съмняваме, че и Симеон, и Наум са нзвършвали ревниво подобна дейност. Дори имаме правого да допуснем, че освен разпространението на славянска грамотност в Плнска се е извършвала онази подготвителпа дейност, която след възществието на но-
вия княз довела до създаването на неговия дворцов или частен пнтелектуален кръг.
След като е била извършеиа тази иемалка подготовка, трябвало да се извлече практическият резултат от нея. И това не закъсняло. На свикания през 893 г. в Преслав народен събор, наред с отстраняването на Ра-сате-Владимпр от престола, било взето и още едно важно решение — както се приема обикновено33 — решение за отказване от употреба на гръцкия език и замяната му със славянски. Този важен акт (независимо от това дали е сторен на събора или наскоро след него), имал решителнн последний върху българските съдбини, е тълкуван по разному — ту като революционен с ярка хуманистична окраска, ту като проявление на византийската толерантност при употребата на „национал-ните“ езици в литургията.34 Важного е едно — че той е бил проведен и е могъл да намери подкрепа както в блестящата апология на Черноризец Храбър „За букви-те“33, така и в новозаветната книжнина (макар и свободно тълкувана!). Симеон не може да ‘не е познавал (и да не е привел в случай на нужда) известната фраза от първото послание на апостол Павел до коринтяните (14,6): „Ако пък сега дойда при вас, братя, и заговори на непознатп езици, каква полза ще ви принеса“? (та нали Климент е назован „Нов Павел*'?)36
Въвеждането на славянски език в литургията, цър-ковната проповед, администрацията37, предполагало и изместване на гръцкия елемент, приютил се преди всичко в българската църква. Тази Симеонова политика за-сегнала както нисшия (вече имало достатъчно подготве-ни български свещеници, конто можели да служат на славянски), така и внешня клир. В края на деветото столетие33 българската църква получила най-сетне своя „пръв епископ на български език**39 — Климент Охрид-ски. Анонимният Климентов житиеписец съобщава: „След това, като се посъветвал [Симеон] с по разумните от своите приближени, конто всички били разположени към Климент като към свой баща... той [Симеон] го назначил за епископ на Дрембица или Велика**.40 Наскоро след това в епископски сан бил въздигнат и Константин Преславски.41
Създаването и укрепването на една относително са-мостостойна църковна организация с преобладаващо
българско духовенство и Славянска литургия било голям успех за българския владетел. По този начин не само били притъпени оръжията на „воинствуващата църква" в Константинопол, но Симеон вече разполагал със здрава опора за по-нататъшните си действия. Защото било сторено по-лекото, било отстранено само прякото въз-действие от страна на империята, но не и постоянната византийска заплаха.
Вече имах възможност да кажа няколко думи за съ-щината на византийската опасност, за византийския „империализъм" и експанзионизъм, за усилията, водещи към създаването на византийската общност или pax Byzantina Тази идеологическа и политическа програма имала своята основа във формиралото се в продължение на столетия колективно чувство за превъзходство на ромеите над всички останали народи, което от своя страна се опирало на реалното и исторически обосновано превъзходство на „гръцката" култура.43
От една страна, това културно първенство е вдъх-вало достатъчно увереност и самочувствие на ромеите, така необходими за осъществяване на амбицпозните планове на Македонската династия. От друга страна, тази култура (в основни линии, разбира се,) започва да прониква в българските предели веднага след по-кръстването. Тогава всичко е наред, би могъл да каже никой; та нали на българите се удавала чудесната възможност да възприемат тази култура, и ако не биха могли да лишат ромеите от тяхното предимство, то би могло да се стигне поне до известно изравняване. Това е само привидно. Защото за плодотворного развитие на подобен процес (той наистипа е започнал) са били необходими десетилетия, ако не и столетия. Тази продъл-жителност на процесите и явленията в ннкакъв случай не е позволявала на българите в скоро време да се по-чувствуват равностойни на ромеите.
Не по-малко значение за развитието на българската християнска цивилизация е имал и един друг факт, а именно: типът византийска култура, привнесен в България. Един поглед върху българската действителност от втората половина на IX в. ще ни убеди, че прониква-щата в българската държава култура носи предимно архаични белези, възхожда в много отношения към ран-нохристиянската византийска култура (IV—V в.).44 По
добно състояние на нещата — а то е било исторически оправдано45 — е заплашвало българската култура да остане и занапред провинциалка рецепция на византийската!
На княз Симеон е било ясно какво трябва да се сгори и той не е закъснял да го стори. Съзнавайки добре, че сърцевпната на тази култура, където и да се раз-пространява тя, си оставала винаги една и съща, бъл-гарският владетел намерил изход в промяна на формата. Създавайки другоезична, негръцка писмена култура, Симеон е успял да се разграничи (а заедно със себе си и българския народ) до известна степей от Византия, взимайки от културата на империята това, което му е било необходимо и избягвайки снова, което е криело в себе си заплаха за постепенно заличаване на народностппя облик на българина.
Тази важна стъпка, осъществепа чрез въвеждането на славянската литургия, чрез налагането на славянский писмен езнк в светската и църковната администрация, в държавната канцелария, чрез отстраняване на гръцко-то духовенство и издигане на висш клир от български произход, е била само първата стъпка. Постоянната цел на княз Симеон си е оставала настигането на Византия, изравняване с нейните постижения (или поне с някои от тях) в областта на културата. Достигането на тази цел е било твърде трудно, за да не кажа невъзмож-но. Немислимо е било във всяко българско селище да се развива такава култура, която да съперничи успешно на византийската. Симеон едва ли е градил такива плюзпи. Ето защо той е пристъпил към организиране-то на една дейност, която в кратко време е трябвало да съзида определен тип българска християнска култура, отговаряща на вкуса и стремленията на определен социален кръг — владетелят и най-висшите представители на българската аристокрация и духовенство.
Симеоновите намерения, както и усилията, положена за тяхното осъществяване, не са се изплъзнали от внимание™ на неговите съвременници. Миозина от тях са забелязали и записали на книга някои от изявите на българския владетел. Нека им дадем думата.
„Пролог за самия христолюбец Симеон: Като изучи всички книги, стари и нови, канонически и неканонически, а преди всичко — божественото писание, и разби-
райки правите и обичаите иа всичките учители и тях-пата мъдрост, благоверният цар Симеон бил възхитеп от словесната мъдрост на блажения Иоан Златоуст и бла-годатта на неговия свят дух. Прочптайки всички книга, той избрал из всичките негови книги слова п съста-вил от тях тази единствена книга, която нарекъл Зла-тоструй**.46 В един среднобългареки ръкопис е запазена следната приписка: „Симеон цар български написа много книги и като цар Давид свиреше на златни струни и повече от всичко обичаше книгите44.47
Не по-малък интерес буди и следната маргинална бе-лежка: „Кинги на Стария завет, разкриващи образите на Новия завет и тяхната истинност, преведенн от гръц-ки на славянски при българския княз Симеон, син на Борис, от Григорий Презвитер-Мних, черковник на всички български черкви, по заповед на сыция книголюбец княз Симеон, или по-добре казано, боголюбец44.48 И нека завършим с едно извлечение от известната „Похвала*4 за цар Симеон: „Като се яви [Симеон] за тях [боляри-те] нов Птолемей не по вяра, а по-скоро по желание и с велика чест, понеже събра всички божествени книги, с конто и своите палати изпълни, той си създаде вечен спомен.. .“4S
След тези слова на мезнайните нам киижовници едва ли е необходимо да се говори повече. Те са доста-тъчно красноречиви. Все пак, струва ми се, че те се нуж-даят от едно — да открием за съвременния читател тях-ното конкретно съдържание, да видим по-подробно как-во се крие зад тези вести, да разкрпем, доколкото е възможно, разбира се, личната творческа съдба на цар Симеон и резултата от неговата почти необятна органн-заторска дейност.
Книжовните занимания на българския владетел и плодовете от тях са най-малкото, най-незначителното от многобройните му изяви и не са те, конто дават съ-ществеп принос при извайването на неговия образ; не са те, конто натежават, когато Клио отмерва неговите заслуги пред историята. Те са само закономерно следствие от великолепната му образованост и вроден стре-меж към творчество. За миналото и за нас, пеговите из-• следвачи, несравнимо по-важна е другата страна на Си-меоновите действия, онази, която е излъчвала идеите, която е импулсирала, която е обединявала българското
общество и о организпрала умело съзидателнпте му сиди. Затова пека започпем с нея.
Целокупната изява на цар Симеон е свързапа най-вече с Велики Преслав. И това е естествено, ще каже някой, та нали българската столпина приляга най-много за осъществяването на една амбициозна програма. Но защо князът е напуснал траднционния държавен цен-тър, обвеян със славата на изминалите столетия, и се е установил в това все още недостатъчно известно селище? Изместването на държавното средище е сам по себе си важен и интересен феномен и заслужава да се помисли над него. Мпозинството изследвачи само кон-статпрат този факт, като приемат (без достатъчно до-казателства!), че решението за подобен акт е било взето на свиканпя през 893 г. народен събор. Други са склоняя да тълкуват тази Симеонова стъпка като опит за Скъсвапе с традициите и с езическото минало (очевидно под влияние на поменатото вече схващане за „ези-ческа реакция" при княз Владимир50). Нека изоставпм за момент хппотезите и да се обърнем към единственпя извор, в който намираме, макар и съвсем кратко, указание за съзиждането на нов престолен град — извест-ния „Български апокрифен летопис**. Там четем: „След това пак прие българското царство Симеон, неговият брат. И създаде градове велики по морето; и великия град Преслав той създаде, и там в него прие царство-то... И Преслав град той гради и създаде в 28 години".51
Дали ще приемем цифрата за безусловно точна, пяма особено значение, въпреки че тя съответствува до известна степей на годинпте на Симеоновото властвуване и говори за постоянните грижи на владетеля за благо-устройването на града. Освен това археолозите вече доказаха, че там е имало селище и преди 893 г.52, т. е. глаголът „създаде" не бива да се взима в буквалното му значение („сътворявам нещо ново"). Важното в случая е друго. Авторът на легендарния летопис е искал да пи съобщи един факт, чието съдържание е: българ-ският цар е съградил „великия град Преслав“, т. е. той е обновил, преобразил старото селище в блестящо дър-жавно средище, в средоточие на величава култура, заслужило лмето Велики Преслав. Това е съдържанието на извършения в 893 г. (?) акт и анонимният книжов-ник го е доловил добре.
Естествено подобна значима дейност в никакъв случай не е била плод на случайно хрумване или на трудно обясним стремеж да се заличи едно внушително минало. Истина е обаче, че Симеон е искал да създаде нещо ново, различно от стореното преди него, и е сполучил в това си стремление. И, което е по-важно, то има свое-то логическо обяснение. Но затова трябва да се върнем малко назад.
Продължителното пребиваване на Симеон в Констан-тинопол му е позволило, наред с всичко друго, да опоз-нае и представите на ромеите за тяхната столица, да оцени мястото на Константиновия град в съдбините на империята и във византийската политическа идеология. Той добре е знаел, че това е „царицата на градовете" („василиса“ или Полис с главна буква у византийските автори), град, възникнал по божие внушение и проте-жиран от бога; град и в същото време империя (в пего пребивавал императорът, върховният владетел в хри-стиянския свят); град, чието основаване (на Константи-нопол, а не на елинския Византион) възвестило поява-та на един нов свят, на една нова цивилизация в човеш-ката история.63
Замисляйки създаването на един нов Преслав, Симеон едва ли е страдал от амбициозното намерение да съперннчи на първия християнски император. Но че той е следвал действията на Константин Велики и че нова-та българска престолнина е, в известен смисъл, реплика на Константинопол, едва ли трябва да се съмнява-ме. Очевидно Велики Преслав, в Симеоновите предста-ви, е трябвало да се превърне за българите в това, което за ромеите е бил Константинопол. Той е трябвало да стане символ на нова цивилизация, съперничаща на византийската, да възвести началото на една нова империя и да се превърне в резиденция на един нов император.
Изграждането на Велики Преслав е великолепна илюстрация и на двете Симеонови изяви, за конто вече стана дума — многопосочната, всеобхватната, и онази, втората, която била отправена към съзиждането на онова ядро па българската цивилизация, изградена на твърде тя»на социална база, но обливаща със своя блясък цялото българско общество. Първата изява обхващала цялата престолнина, докато втората не излизала извън
пределите на двореца и някои други центрове на пре-столния град. Тук ще се занимаем по-обстойно с втората, като се опитаме да отговорим на три въпроса, а именно: кои са създателите на тази, нека я наречем, цивилизация в цивилизацията, кой е бил нейният социален поръчптел и кои са основните белези, конто й придават блясък и в същото време я разграничават от цялото?
Ако си припомним цитираните по-горе извлечения от някои творби на старата ни литература или приписки по някои ръкописни книги, в съзнанието ни веднага ще изплува образът на владетеля, на княз Симеон. Това нито е случайно, нито пък е плод на ласкателните пера на придворните книжовници. Сведенията са твърде кон-кретни, за да ги приемем по подобен начин (да си припомним твърде общите, деконкретизирани похвали на Иван Александър!). Симеон твори, дава нареждания за извършвансто на нови преводи, събира книги, гради библиотека!), тълкува ги...! Кои са били неговите спод-вижници? Техните имена, поне на най-изтъкнатите, са ни познати: Епископ Константин54, Иоан Екзарх55, Черноризец Храбър56, Григорий Презвитер57, Тудор Доксов58 и намиращите се в Охрид, но съпричастни към преслав-ския дух, Климент59 и Наум60. Би могло да се възрази, че поменатите книжовници са твърде малко, за да оси-гурят доброто функциониране на един механизъм, довел до създаването на една нова литература. Разбира се, че е имало и много други, работещи в дворцовия скрипторий — кописти, преписвачи, художници, чиито имена времето е изличило (пък и на тях не е било съдепо да се наредят до най-големите!). Тук обаче става дума за нещо друго — за тези няколко души, талаптливп и под-готвени творци, конто са подпомогнали княза; творци, пред конто той е излагал своите идеи, своите нланове; творци, с конто той е беседвал и обсъждал както близ-ките си намерения, така и по-далечннте си цели; творци, конто са формирали един частей или дворцов кръг на Симеон, едно „мислещо общество11, един интелектуален заряд на общество, с конто владетелят е прекарвал го-ляма част от времето си (по подобие на Фотий или на Карл Велики).
Какви са характернее отлики на този придворен кпижовен кръг? Общоприето е, че пякъде на границата между деветото и десетото столетие се извършва реши-
телна промина в съ1цествуващата славянска графична система. Или, казано по друг начин, наред с глаголицата, която дължим па творческата инвенция на Константин Философ, се появява и още една азбука, на която е отрсдено бъдещето — кирилицата.61 Твърде много е писано за този революционен по своята сыцина акт, за да се впускам подробно в неговото изучаване. Важного в случая е едно — тази азбука е по-достъпна от Кнрн-ловата рожба, усвоява се но-бързо и по-лесно. И това не е случайно. Тя е по-опростена, в сравнение с гла-голпцата, и, което е по-важно, тя наподобява, до известна степей, гръцкото унциално писмо, позпато на българите от няколко столетия. Липсата на прекп дапни прави почти безсмислено търсенето на инициатора за тази промяпа. Все пак, някои косвени съображения ни насочват отново към личността на Симеон. Защо? Така-ва важна реформа едва ли би могла да бъде извършена без знанието и позволението на владетеля (той ръко-води книжовния живот!); тя съвпада с възшсствието на княз Симеон; най-сетне, той е най-важният проводник на византийските заемкн у нас. И още нещо. Твърде отдавна е констатирано, че тъкмо Велики Преслав е цен-търът, от който започва да се разпространява новата азбука. Наистина глаголицата не е непозната за пре-столния град (графитите по стените на Кръглата църква, Словата против ариаиите на Атанаснй Алексан-дрийски, преведенн от епископ Константин62), но все пак основните глаголически книги пропзхождат от юго-западните пред ели на България. Един факт, който също е известен отдавна и който има своето обяспение — та нали там работят верните следовници на славянските първоучители Климент и Наум!
Новата азбука не е единствената отлика на Снмео-новия кръг. Ако се обърнем към езика на преславските книжовници, ще видим, че той има белези, конто го правят по-самостоен, по-обособен. Но, за да не бъда голословен, ще привела писаного от такъв познавач, какъв-то бе К. Мирчев: „... западнобългарската, Охридската просветна школа, начело на която застава Методиевият ученик Климент, се отличава със значителен консерва-тизъм. Тук се пази с много по-голяма строгост кирило-методиевският характер на езика. От средата на тази школа пропзхождат всички запазени до днес глаголи
чески паметнмцн, конто смятаме, че са отразили пай-пълно особеностите на преводите, направени от Кнрнл и Методий. Срещу това в произведеннята на Преслав-ската школа, начело на която застава сам цар Симеон, се забелязват известии слаби страни. Техният езпк се е поддал на силно гръцко влияние. Ето защо произведе-нията на Преславската школа не могат да се сравнят с Кнрило-Методиевнте преводи, конто, като запазват точността на гръцките оригинал», се отличават със свободно изразяване на славянския характер на езнка".63
Пнсаното от големия наш езиковед е вярно. Но тази особеност на преславските кнпжовнн паметници сп има своето обяснение. Дворцовият кръг се ръководи от самня владетел, който не е Методиев ученик, а възпптаиик на Константинополския университет; потомък на прабъл-гарската династия, който, по всяка вероятност е трябвало да изучи първо гръцки, а след това славянски език. При това положение „слабите страни", за конто говори К. Мирчев, са логични и се дължат нему. Но веднага трябва да добавя, че тези „слаби страни" не са харак-терни само за езика на преславските ръкописн, а са при-сыцн на цялата българска християнска култура, която през целия си многовековен исторически път ще носи белезите на „византинизма". И ако по отношение на езика гръцкото влияние е слаба страна, то при други нзявп на Симеоновата културна политика то е силиа страна. Но за това по-сетне.
Голямата зависимост от гръцкия език (на места, раз-бира се) не е единственият белег на езика на преславските книжовници. Не по-малко важно е, че той отразя-ва наченалото се диалектно раздробяване на „българския език през старобългарския период — разлнчната съдба на еровете, лексикалните различия и т. н.“64 Но това едва ли е някакво странно явление, мъчно поддава-що се на тълкуване. Няма да сгрешим, ако приемем, че налагавето на някои диалектни особености в книжов-ната продукция на Преслав се дължи на стремежа на владетеля за създаването на единен литературен език. И този литературен език е трябвало да отрази особеностите на диалекта, който се е говорел в близост до дър-жавното средище, въпреки че неговата основа е бил югозападнобългарският солунски диалект.65
Най-сетне, на трето място, възниква въпросът какъв
е бил обемът, какво е било съдържанието на книжов-ната продукция, излязла от Преславския дворцов кръг? Да се надникне в „работната“ програма на този затворен кръг от интелектуалци (затворен, защото е съставен от избрани талантливи творци и защото действува в ограничена, недостъпна за всеки социална среда — дво-реца) е и трудно, и лесно. Трудно е, защото ниенесме уверени, че творбите, конто познаваме, са цялата продукция на преславския дворцов кръг. И това естествено намалява нашите знания и затруднява преценката ни. От друга страна, сред онова, което времето и враж-дебната ръка са пощадили, ясно се открояват няколко основни групп книжовни произведения. Нека ги разгле-даме в този ред.
Първата трупа творби, на която бих искал да обърна внимание, е групата, която има проповеднически и поучителен характер. Започвам с нея, въпреки че тя не би могла да ни разкрие в необходимата мяра светогледа на едно общество, да ни представи задоволително неговия кръгозор, защо този литературен жанр е постоянен спътник на средновековното православно общество. Про-поведта, особено неделната проповед, предназначена за християнското братство, събрало се в божия храм (т. нар. олигограмати или аграмати, т. е. малограмотен и негра-мотни, са били по-голямата част от народа) или писаного поучение или слово, насочени към онези, за конто книгата не е била тайна, е била от голямо значение за българина-прозелит, който тепърва е трябвало да навле-зе в дебрите на християнското богословие. Тази необходимост, особено след въвеждането на славянската литургия, не може да не е била отчетена в преславския дворец и тъкмо поради това част от книжовната продукция на тамошния кръг е била обърната с лице към нея.
Създаването на подобен литературен жанр не е сре-щнало големи затруднения. Византийската книжнина изобилствувала с подобии творби и за старобългарския творец било лесно да се обърне към нея и да намери там необходимия му първообраз — предимно произведения на „великнте църковни отци“ Григорий Назиан-зин, Василий Велики, прочутия проповедник Иоан Златоуст и т. н. Този механизъм на „творческий" процес веднага поражда една мисъл — оригиналка или компилятивна е тази проповедническа литература? Впрочем
това е питане, което стон не само пред омилетиката, но и пред някои други жанрове на старата българска литература. И затова тук не е нужно да се впускаме в подробности. Разбира се, голяма част от тези творби са компилативни (това не е беда, тъй като явлението е за-свидетелствувано не само в нашата книжнина), но независимо от това в много случаи те носят индивидуален характер. Така например компилативността е много по-ясно изразена при Иоан Екзарх (за разлика от Климент Охридски). Но този характер на Екзарховите слова се дължи на трудната им проблематика. Техният състави-тел се с занимал с някои основни въпроси на християн-ската догматика и при тогавашното зародишно състояние на българската теология не би могъл да мине без заемките от византийската патриотична литература.66 Иоан Екзарх (пак за разлика от Климент) „пише на витиеват език, разработва темите на своите творби отвлечено философски, като явно ги предназначавал за една високо образована среда, каквато е била дворцо-вата".67
Кои са най важните паметници па българската оми-летика от Симеоново време? Четирима автори оставят своите имена като изявени майстори в тази облает. Иоан Екзарх, известен много повече с „Небеса" и „Шесто-днев", за конто ще стане дума по-долу, е автор, според последните проучвания, на 9 слова — „Слово за Преображение", „Похвала за Иоан Богослов", „Слово за Въз-несение", „Слово за Рождество Христово" и други 68 На-ред с „прости и ясни слова за всички празници", Климент също е съставил слова, конто в много отношения отговарят на духа на дворцовия кръг.69 Тук трябва да спомепем и най-значителния книжовен труд на епископ Константин Преславски, прочутото „Учително евангелие". Познато само по три ръкописа (XIII—XIV в., руска и сръбска редакция), издадено частично70, то все още не е изучено задоволително71. Съставено е от бесе-ди (или „сказания"), 51 на брой, подредени по недел-ните дни на годината, тъй като са предназначен!! да бъ-дат произнасяни в тези дни. Автори на гръцките първо-образи са Иоан Златоуст и Кирил Александрийски. Автор на 42-ра беседа, която е оригинално произведение, е самият Константин Преславски.72 Най-сетне към този жанр на старата ни книжнина се отнася и прочутият
„Златоструй**, съставен лично от цар Симеон, съдър-жащ нзбор от слова на Йоан Златоуст.73
Омплетичната литература, създавана в Преслав, очевидно не е била достатъчна, за да запознае средновеков-ння българнн, особено по-образования, с всички тайни на Христовата вяра.74 Необходими са били съчинения, конто да изложат в сравнително достъпен вид основните „истини** на християнството. Такава задача е получил Поан Екзарх, който се нагърбил с превода на зиамени-тата творба на известния византийски богослов от ос-мото столетие Йоан Дамаскин „Извор на знанието**.75 Нашият книжовник е насочил вниманието си към третата част на Дамаскиновия труд, онасловена „Точно изложение на православната вяра“, тъй като тъкмо тя е отговаряла на нуждите на българското общество (ос-таналнте две са имали отвлечено философски характер и пълно изложение на ересите). От нейните 100 главн йоан Екзарх е подбрал 48, т. е. тъкмо тези, конто са могли да дадат отговор на многобройните питания, вълнували душата на българина. Това са най-вече проблем и около основите на богословието, а именно: съ-щината на бога и на божието слово, превъплъщенията на бога и божията промисъл; въпроси, разкриващи ро-лята и мястото на евангелието, за светиите, за светите мощи, за иконите.78
С изграждането на необходим комплекс от знания за християнската вяра, за уредбата на църквата, за пред-пазването от еретически учения са били свързани и съчинения като „Черковно сказание** (статия, поместена в „Учително евангелие** на Константин Преславски77), както и преводът на „Четири слова против арианите** от Атанасий Александрийски78, дело, извършено от Константин Преславски по личното указание на цар Симеон.
Макар че българинът от края на деветото столетие е гледал на заобикалящня го свят с очите на църквата, на него му се е щяло да надникне отвъд догмати-ката, отвъд канона, да се запознае с осезаемата дей-ствителност, да научи отговора и на други въпроси, конто са занимавали повече ума, отколкото душата му. Тъкмо към това естествено човешко стремление е била на-сочена и част от дейността на Снмеоновия дворцов кръг; тъкмо пронзведенията из тази облает, конто имат до
известна степей светски характер, придават може би най-големия блясък на дворцовата книжовна продукция.
И тук владетеля!' — всепризнат организатор и ръко-водител на тази шепа интелектуалци — е дал пример. С името на Симеон е свързано съставяието па два ен-циклопедични по своя характер сборника, чудесно пред-ставящи този жанр от нашата кнпжнина, който образин бихме могли да наречем поглед към света. Това са известният Симеонов (Светославов) сборник от 1073 г.79 и сборннкът от 1076 г.80. Безспорно от двата сборника по-голям интерес предизвиква първият, назоваван често и неправилно Светославов, тъй като е препнсан от българския оригинал за киевския княз Светослав Ярославич. Той съдържа 383 статин от прочути авто-ри — Йоан Златоуст, Василий Велики, Григорий Богослов, Атанасий Александрийски, Епифаний Кипърски, Исидор Пелусиот, Юстин Философ и т. и. Неговата го-ляма популярност81 се е дължала на голямото му тематично разнообразие: астрономия (зодиакалните знаци!)82, физика и математика, зоология и ботаника, философия (интерпретация на „Органон1* на Аристотел)83 и етика, граматика и поетика, история и теология84.
Значително място сред пропзведенията от тази трупа, както и сред цялата старобългарска книжнина, зае-ма известният „Шестоднев" на Йоан Екзарх.85 Този обе-мист труд па един от най-интелигентните български книжовници (след самия цар Симеон), състоящ се от пролог и шест слова, е съставен въз основа на няколко подобии гръцки съчинения (Василий Кесарийски, Севе-риан Гавалски, Теодорит Кирски, някои Аристотелови произведения) и общо взето може да бъде характеризи-зиран като „компилация, понякога твърде свободна, по-сочваща първоизворите от гръцката патриотична епоха".88 „Шестодневът" на йоан Екзарх, който има за цел да запознае читателите с християнското учение за съ-творението на света в шест дни, както и да отхвърли концепцията на античните философи, че Универсът е вечен, без начало и без край (I кн.), е предложил на българина от Симеоповата епоха (разбира се, на онзи, който с умеел да чете) много знания за „видимия свят" — земята и свързаните с иея други елементи, природата, растителния и животинския свят, устройството на чо-вешкото тяло.
И ето, че идваме до една четвърта трупа творби, която макар и най-малка по обем, крие в себе си не по-малко значение. Не бих искал да обособя тази трупа като оригинална литература, тъй като това би означивало да се отхвърли творческият момент при остана-лите произведения на преславските книжовници и това ще бъде неправилно. Не може в същото време да се отрече, че творбите, за конто ще стане дума, стоят по-далече от византийската литература и са сравнително свободна изява на авторовата инвенция. По-правилно може би е те да бъдат обединепи в един жанр, макар и с твърде широки граници — публицистика, летопис, поезия, разказ.86а
Минавайки бегло през така обособенпя жанр (само изброяване с кратки бележки, но не и анализ), ще бъде справедливо да поставим начело малката по своя обем творба на Черноризец Храбър „За буквите"87, която бележи началото на старославянската публицистика и представлява страстна апология на съзидателното дело на славянските първоапостоли. Макар и изолира-но сред останалите книжовни паметници (това се дъл-жи на специфичната тематика), съчинението на Черноризец Храбър е получило такава популярност, каквато малко произведения на старата българска книжнина са имали.88
Съчиненията с летоппсен характер не са били не-известни на българина от деветия век — чудесно дока-зателство за това са както „Именникът на български-те ханове“89, така и част от първобългарските надписи90. Но от Велики Преслав излизат първите творби с ярко изразепи христнянски тенденции Това са така наречените кратки хроники, представящи събитията в твърде съкратен вид, от Адам до авторовото съвремие. Първи епископ Константин Преславски съставя подобна творба, носеща условного наименование „Историки"”. Малко по-късно в Симеоновия сборник от 1073 г. е включено подобно съчинение, познато под името „Кра-тък летописец"92.
Като оставим настрана поетичните опити на Константин-Философ Кирил, дворцовият кръг, ръководен от Симеон, е мястото, където се ражда и старобългарската поезия (не случайно в Симеоновия сборник от 1073 г. е включено ръководството на Георги Хировск „За фи-
гурите**93). Сред първите произведения на мерената реч са „Азбучна молитва1*94 и „Проглас към евангелието**95, чиито автор е Константин Преславски, анонимната „Похвала за цар Симеон**96, както и две новооткрити творби, едната на Наум (канон за апостол Андрей) и другата на Константин Преславски (канон за архангел Михаил), конто бележат и началните стъпки на старобългарската химнография97.
Haii-сетне, като рожба на Симеоновия кръг бихме могли да посочим и старобългарския разказ. Засега са нп познатп само два текста — „Чудото на св. Георги с българина** и „Чудото с българина Климент**, конто са част от един по-голям цнкъл за светеца, известен под наименованието „Сказание за железния кръст**-98
Кинжовните занимания в преславския дворцов кръг са пмали и една друга страна, която в паши дни трудно може да бъде разкрпта в нейната пълнота — пре-водаческата дейност на Григорий Презвитер-Мних, за най-вече липсата на указания, кога и по чпя заръка дадено гръцко съчинение е било преведено на старобъл-гарски, не ни позволява със сигурност да установим целия обем на извършената работа, която без съмие-ние е била огромна. Съвсем изолиран е случая г с пре-водаческата дейност на Григорий Презветер-Мних, за когото знаем категорично, че изпълнявайки Симеонова-та повеля, е превел (вероятно преди 913 г.) част от Стария завет — т. нар. Осмокнпжие (Мойсеевото пе-токнижие, Исус Навин, Съдин, Рут).99 Нерядко наши-те знания почиват на косвени указания, на анализ на допълнителни фактори, конто ни насочват към място-то, където е бил сторен преводът (Преслав), но не ,и точното време, когато той е бил извършен — Супра-сълския сборник190, споменатата вече Синтагма в 14 титула101 или прочутото съчинение на Иоан Мосхос „Пра-тум Спирнтуале**102.
За щастие някои отломъци от голямото Симеоново дело ни позволяват да надникнем в преводаческата „кухня“ на преславския дворец, да се запознаем с механизма на превода и да установим съществуването на самостойна Преславска преводаческа школа (за разлика от съвременната й Охридска школа и по-сет-нешната Търновска).103 Коя е основната черта на преславския превод? Безспорно отношението към гръцкия
5	6Г.
оригинал. А то е засвидетелствувано убедително на две места. В поменатата вече няколкократно „Похвала за цар Симеон" четем: „Великият между царете Симеон, всемогыцият владетел/, като пожела с твърде голям копнеж/ да пзвади наяве скритите мисли в дълбочи-ната на много трудните книги, /според тълкуванията на премъдрия Василий/ заповяда на мен, нищо незнае-щия /да направя промяна в речта7, но да спазя точ-ността на смисъла.104 Симеоновото схващане за работа-та на преводача безспорно се е наложило в ръководе-ння от царя дворцов кръг. За това свидетелствуват както цялостният анализ на преславските преводн, така и категоричного изявление на Иоан Екзарх в пролога на „Небеса": „Затова не придиряйте, братя, ако някъде намерите не същата дума, защото в нея е вложен същият смисъл; така говори и свети Дионисий: „Неуместно е, мисля, даже криво е, ако не се обръща внимание на чувствата и смисъла, а повече на думите".105
Симеоновите усилия за бързото изграждане на определен тип българска култура, която да е в състояние да съперничи, макар и само в някои отношения на византийската, не се изчерпвали с постиженията в ду-ховната облает Неразделна част от неговата богата и нелека за изпълненпе програма е била съзпждането на такива материални ценности, конто не е трябвало да отстъпват по нищо на книжовните богатства. Напротив, както ще видим по-долу, много от реализацните в областта на материалната култура и изкуството били на по-голяма висота, отразявали съвременните тенденции на развитие (форма, стил, функционалност), за разлика от писмовната култура, която била, в много случаи, рефлекция на ранновизантийската цивилизация.
Кои са основните моменти па тази страна от циви-лизацията, изградена въз основа на идеите и внуше-нията, родили се в преславския дворцов кръг?
Нека наченем със самия престолен град. В българската историопис почти се е наложило схващането, че „Неговото (на Симеон — И. Б ) най-голямо дело в областта на изкуството и културата е създаването па нова столица".106 Като оставим настрана неоспоримия факт, че съзпждането на нова столнина е преди всичко политически, идеологически феномен, трябва да се ка-же, че цитираната фраза би била адекватна на реал-
пата действителност само в случаи, когато бихме иден-тифицирали Велики Преслав с целокупната културна дейност на Симеон. В противен случай столнцата е само една брънка от цялата верига, едно явление, което заедно с много други създава облика на цивнлизапия-та, за която говорим. В случая Велики Преслав ни ин-тересува тъкмо като такова явление.
Какъв тип столица е Велики Преслав (разбира се, ако бихме могли да говорим за типология на държав-ните центрове)? Единствената вътрешна база за сравнение е Плиска Какво ни дава една подобна съпостав-ка? Не може да не бъдат отбелязаии традиционализ-мът и приемствеността понс в най-общите строителям прпнципи. И двете столицп са разделени па външен и вътрешен град от две коицентричнн крепостии степи. В Преслав обаче, за разлика от Плиска, и двете са ка-меини укрепления. Ако сравним териториите на двете столици, ще видим голямото различие — докато Плиска обхваща 23 км2, то Велики Преслав — само около 5 км2! Или, както писа Ст. Ваклинов, първата е „централен онгъл на въоръжения народ11, а втората „княжески резиденция107 Би могло да се спори дали упо-требената терминология е най-правилната (особено въпросът за онгьлнте1™), но очевидно е, че при Велики Преслав се сблъскваме с нещо ново, различно, отго-варящо на новото, различно в соцпалната сфера, идео-логията и културата; с една от изявите на Симеон в опита му да създаде нова цивилизация.
Нека сега преминем от общото към частното, т. е. от града към двореца109, към снова място, където е из-бухнал интелектуалният взрив, разтърсил българското общество в края па деветото столетие. Дългогодишни-те проучвания на археолозите показаха, че архитектур-ният облик на преславския дворец (главпата заслуга на Симеон тук е тронната зала, разположена източно от стария дворец) „няма точен паралел веред паметни-ците на старобългарската архитектура11110 Важното в случая е констатацията, че няма точен паралел,тъй като това е белег, който се среща при голяма част от културнпте феномени от Симеоново време. Един внимателен поглед върху преславския дворец показва, че той е рожба на вярност към традициите на плисковската дворцова архитектура и на известно „новаторство в ин-
терпретацпя на стари образци“ (използуване, главно при оформяне на челната фасада на тронната зала, на елинпстпческо-римски образци)-111 Това е направило от него своего рода уникална сграда както по архитек-турната си концепция, така и по неговата блестяща декорация (вътрешна и въпшна), преднзвикала възхи-щението на един йоан Екзарх: „Когато никой беден чужденец дойде отдалеч до преддверията на царския двор и го види, диви се. И чуди се, като пристъпи до вратата, като влезе вътре и види от двете страни постройки, укрепенп с камъии и с дърво нашарени, и про-чеее. А като влезе в двореца п види високи стаи и цър-кви, украсени изобилие с камък. дърво и багри, вътре пак — с мрамор и мед, сребро и злато, толкова, че не знае с що да ги сравни, защото в своята страна не е виждал друго, освен сламени колиби, — бедният, като че ще си изгуби ума, чуди се тук на тях... и ако, когато се върне, някой го попита, като рече: какво видя там? — ще отговори: Не знам как да разкажа това — само собствените ви очи биха знаели да се чудят на хубостта1*.112
Струва ми се, че повече думи са излишни. Те само биха засенили казаното от видния книжовник. А то по-казва недвусмислеио, че с построяването на двореца Симеон е сполучил да създаде пещо значимо, изява на добри познания и изискан вкус, нещо, което е в състоя-ние да съперничи на постиженията на ромеите и в съ-щото време да вдъхне гордост у българина и завист у чужденеца — това, което той е преследвал и със съ-зиждането на цялата преславска цивилизация.
Материално осезаемият облик на една християпска цивилизация се определя, до голяма степей, от място-то и ролята на религиозната архитектура в пейзажа. И българската цивилизация (след 864 г.) не прави из-ключение. Храмовото строителство, наченало тутакси след официалния акт на християнизацията (на първо време вероятно е преобладавала трансформацията на прабъл-гарските капища в църковни сгради) е най-характер-ната черта в българската архитектура през втората половина на IX в. Основният тип сграда от това време е елинистическата трикорабна базилика.113 Това пред-почитание на българските строители обикновено се обяснява с традициите, конто тази архитектурна фор
ма е имала в българските земи Без да отричам изцяло това внушение, аз съм склонен да потърся обясиението на този феномен другаде, а именно: базилпката (една от най-популярнпте архитектурни форма на елинизма) е съществувала и през първнте векове от историята на хрпстиянската религия. Няма съмнение, че тя е била най-подходящата сграда за приютяване на големи групп вярващи, пред конто проповедннцчте с а разменивали божието слово. И е папълно естествено да приемем, че базилпката е отговаряла най-добре на нуждпте на българското прозелитично общество от втората половина на деветото столетие — така, както патристичната византийска литература се е наложила в българския кнпжовен живот в самия край на века.
Едва ли трябва да се съмняваме, че и иьрвите хра-мови постройки в повата столица Велики Преслав са били от този тип — базиликите в „Дели Душка", „Че-решето" и особено в „Гебе Клисе“, конто според никои изследвачи е „пренасяне в монументален вид плисков-ския базиликален тип“."4 Но това е било само па пър-во време. Изграждайки нова столнина, Симеон е трябвало да възпрнеме и ново архитектурно решение при църковното строителство. Това, разбира се, не е било случайно хрумване, а отговор на две необходимости. Първо, нуждата, наложила появата на базиликата в българската архитектура, е била до известна степен из-кивяна Второ, установяването на базиликата като сс-иовеи тип църковна сграда, е придавало арханчни и провинциалки черти"5 на българската архитектура (а оттук и на цялата цивилизация), така, както патри-стпчиата литература е определила архаичнпя облик на българската кпижнина от края на IX и началото на X век. Естествено Симеон не е могъл да не преодолев това състояние (в духовния живот е било неимоверно по-трудно!) и неговите строители са възприели като ос-новен тип религиозна сграда за новата столица кръс-гокуполната черква. По този начин българската архитектура е възприела бързо съвременните тенденции, ид-ващи от Константинопол"6 и в това отношение се е изравнила с византийската.
Ето как Велики Преслав се превръща в родно място на българската кръстокуполпа черква — сграда, на която е съдено да играе голяма роля в църковната ар
хитектура на Второго българско царство.117 Досега в българската столица са откритп 21 кръстокуполни чер кви118 и те определят нейнпя външен облик, докато в Плиска и през десетото столетие господства базилика-та от „плисковски тип“ 119 Редица общи белези свърз-ват тези църквп в една голяма обща трупа — градеж, строителен материал (предимно камък), конструктив-ни особености, декоративна система (за нея ще стане дума по-сетне), липса на многокуполни Храмове, на ку-ли-камбанарии (камбанариите в църква № 1 на Авра-дака, № 4 в Селище, в Патлейна, църквата на Мос тич са вторично изградени)120 и т н. Това не означава, че те не могат да бъдат типологизирани — нещо, което е сторено отдавна121 Според особеностнте на плана си те се разделят на три групп, а именно: 1) кръстокуполни църкви с четири свободни подпори и предабсидно пространство; 2) кръстокуполни църкви с две свободни подпори и без предабсидно пространство („съкратен“ или още „провинциален11 вариант); 3) кръстокуполни църкви с вписан кръст.
Едва ли е необходимо да се задълбочаваме в под робно изучаване на църквите от трите групп, още по-вече, че в това отношение е сторено доста.122 За наша-та работа обаче е важна вътрешната типология, из-тласкваща на преден план първата трупа, която може да бъде характеризирана и като „константинополски" вариант, поради установените успоредици с византийската столица. Църквите от този тип — най-представи->гелни във вътрешното си оформление и най-трудни за изграждане, поради усложнените конструктивни решения — църкви № 1 и № 2 на Аврадака, църквата на Мостич, църква № 1 в Бял бряг и други123 могат да бъдат обединени в трупа под условного наименование аристократична. Безспорно те са били най-внушптел-ни, най-близки до столичната византийска архитектура и са отговаряли най-добре на Симеоновото стремление за създаването на „цивилизация в цивилизацията".
Сякаш за да увенчае този „аристократически41 тип църковни сгради, но в същото време и да се дистанцира от тях, Симеон е издигнал своята Златна или Крыла църква.124 Тя е един от малкото паметници от тази епо-ха, чието построяване е сравнително точно определено. В приписката към старобългарския превод на „Четири
слова против арианите", за който вече стана дума, се казва:	. А ги [„тези благочестиви книги, назовани
Атанасин" — И. Б.] написа по повели на същия княз [Симеон] черноризец Тудор Доксов на устието на Тича в годината 6515 (= 907), индикт 14, дето е съградена светата златна нова църква от същия княз “.125
Проведепите през 1927—1928 г. разкопки разкриха пред омагьосания поглед на археолога тази възхити-телна творба на преславската архитектура, сполучливо идентнфицирана с църквата от поменатата по-горе приписка. Църквата се е нздигала на тераса 100 м южно от двореца, край устието на Тича. Кое е най-забележи-телното в нея? На първо място планът, необичайното за българската архитектура композиционно решение, което я превръща в единствеиа по рода си сграда. Тя е центрична постройка, ротонда (наподобяваща марти-риумите), която се състои от три осповнп елемента: 1кръгъл наос, разделен на 12 екседри, като източната оформя четвъртито олтарно пространство и издадена навън полукръгла обсида. 12 колони, поставени на около 60 см пред масивни стълбове, са оформяли кон-структивния скелет на наоса, който е бил увенчан с полусферичен купол. Трите западни екседри са отваря-ли три входа към правоъгълен притвор, в чиито западни ъгли са били издигнати крыли кули. Третият еле-мент на църквата е бил почти квадратен атрий.
Другият отличителен белег на Крт>глата църква е нейната изобилна вътрешна и външна декорация — външни и вътрешни корнизи с разнообразии профили и пластична украса, колони върху этически бази, кемп-фери, профилирани и орнаментиранн плочи, мраморни късове с инкрустирани в тях керамични и стъклени плочки (стенна облицовка) — очевидна имитация на цветни мрамори или емайл; пъстра подова настилка, мраморни цокли и богата керамична облицовка.129
За Крылата църква е писано много, вероятно ще се пише още много. Затова тук аз искам да обърна внимание само на няколко въпроса. Цитпраната по-горе приписка ни навежда на мисълта за голямата роля на цар Симеон при изграждането на крылата църква. Днес е трудно да се твърди, че планът е „посочен лично от цар Симеон11 или пък, че той е ктитор на църквата.127 Неоспоримо е обаче, че това е неговата църква, че то-
ва е постройка, която отразява неговия личен вкус. Това определи и уникалността на църквата (отново, как-то при двореца бихме могли да кажем няма точен, до-рп няма паралел) и в същото време я превръща в ше-дьовър. Всички опити да се намери първообразът на този храм се оказаха несполучливи, а той бе търсен в Константинопол или из провинциите на империята, в. Армения и Грузия и напоследък особено настойчиво в Екс ла Шапел (Аахен)128 и това е логично. В църквата (план, конструкция, декорация) могат да се откри-ят различии по произход елементи (без това да озна-чава, че имаме работа с една обикновена еклектична творба) — елинистически, ранноромански (?), византийски, чисто български и тъкмо това я превръща в уникат. В противен случай тя нямаше да бъде нище повече от една реплика на вече позната сграда.
Независимо от тази констатация, Кръглата църква, може да бъде сближена с един константинополски па метник — известната църква „Света Богородица“ (,.Фе-нари Иса джамия") в манастира на Константин Липе-12* За този храм един от иеговите последни разкопвачи С. Манго писа: „Тази придирчива грижа и това богатство на декоративпия речник не се повтарят, по мое знание, в никакъв късен паметник на византийската архитектура".130 Веднага трябва да отбележа, че сход-ството не е в конструктивните решения. В това двете църкви се разграничават достатъчно добре. Близостта,. отбелязана мимоходом навремето от А. Грабар, трябва да се търси в декоративната система! И двете изо билствуват с пластичнп украси (при църквата на Константин Липе тя възхожда към „Св. Полиевкт" — сгра да от VI в.131) — корнизи, релефи, капители, пзползува-не на орнаменти като палмово дърво, и палмета, мозаична мраморна икона в „Св. Богородица" (техника-та на апликация отново ни отвежда в „Св- Полиевкт) — керамична украса и инкрустация на фаянс в Кръглата-църква.
Интересно е да се отбележи, че и двете църкви да-тират от почти едно и също време — terminus ante quern* за Кръглата църква, както казах вече, е 2. V. 907 г.; през същата година е била осветена в присъствпето на
* Краев момент.
император Лъв VI и църквата на Константин Липе.13’ Интересного е и друго — и двете отразяват един п сыци вкус, отговарят на нуждите на една и съща соцналпз среда. „Отнася се впрочем до паметник, който е трябвало да отразява вкусоветс на най-високата арнсто-крация на епохата'*133 — ако това може да се каже за църквата на Константин Липе, то с не по-малко основание то би могло да се повтори и за Кръглата църква.
За да приключим, трябва да отговорим на още едно питапе, а то е: какво е било предназначение™ на Кръглата (или Златиа) Симеонова църква? Някои изелед-вачи са склоняй да видят в нея дворцова църква (А-Грабар, Кр. Миятев), докато други смятат, че тя е при надлежала, макар и само топографски, на манастира, съществувал „на устието на Тича“ (В. Ивапова-Мавро-динова). Струва ми се, че едното не пречи на другого. Приписката на Тудор Доксов почти ни убеждава, че край Златната църква е съществувач мапастпр (или монашеско духовно средище). От друга страна, харак-терът на църквата — малка, уютна, интимна, пшцна, изява на култивиран вкус, в никакъв случай не пречи тя да е била част от манастирски комплекс. Убедителен пример за това е поменатата неколкократно църква на Константин Липе, която дава повод на С. Манго да заключи: „Промяната от едно публично и тържествено изкуство към едно частно и скъпоценно’ изкуство е може би най-впечатляващият облик на епохата, която ни интересува**.
Тук е ключът за загадката. Кръглата църква е и дворцова (на владетеля), и манастирска. Но тя е част-на църква Тя изразява вкуса на едно лице и е предназначена да приютява него, семейството му и най-внешите представители на аристокрацията — светска и духовна. Манастирът е бил закрит за широката публика.
Една от най-ярките изяви на преславската цивилизация, забелязваща, се от пръв поглед, е каменната пластика.134 Многообразие на формите, богатство на ор-наменталния речник, специфичност на функционалност-та — това са някои от най-характерните отлики на сто-личната скулптура (паметниците, произхождащи от про-винцията, са твърде малко),!5, която по технически пох-вати и идейно-художествени принципи следва общо-
взето развитнето на европейската скулптура ирез периода между „варварските" нашествия и романского изкуство. Това е период, през който триизмернага скулптура постепенно губи своите позиции, релефът (значи-телно по-разпространен) става все по-плосък и се из-ковава един нов, орнаментален стил, в който човеш-кото и животинското изображение са под потискащо-то влияние на растителния мотив.
Нека се спрем конкретно на преславската каменна пластика, като започнем от нейната функцноналност. Установен факт е, че столичната скулптура не е само-стойно изкуство. Тя е здраво обвързана с архитекту-рата, като заема важно място (наред с керамоплас-тичната украса) в декоративната й програма. Това нито е оригиналност, нито пък случайност. Тази силно ограничена функцноналност крие в себе си духа на епо-хата, взаимствуван от Византия136 И наистина богатият преславски каменнопластичен материал произхожда от две основни места — двореца и преславските църкви. По-нататъшните археологически проучвания едва ли ще променят тази констатация.
Кои са основните пластични форми, използувани за украса на помеиатите архитектурни ансамбли? Предп всичко това са скулптурни плочи137, с различии размери, произхождащи главно от двореца и църквата в Гебе клисе. Те са били употребявани като олтарни прегради, цокли, горни прагове на врати в дореца и т н. Една от отличителннте особености на Преслав са архитектур-ните корнизи138 (практика, конто възхожда към античного наследие) — външни, конто са опасвали фасади-те и са имали и сълзници (те са били гладки, неорнамен-тирани) и вътрешни, чието място е било под купола на църквата (Кръглата църква) или са обрамчвали портали. Най-употребяваният елемент в профилиров-ката им е бил торус със сечение на полукръг или три четвърти кръг. Особен интерес предизвиква широкого разпространение на един стар източен мотив — т. нар. „вълчи зъби“.139 Преславската каменна пластика ни представя два вида капители140 — византийски, резул-тат на „внос“ от империята (както приемат някои из-следвачи) и местни, преславски (за това говори единство™ в стала на корнизи и капители)141, в конто се
чувствува влиянието на античния и раннохристиянския капител. Триизмерната преславска пластика е пред-ставена от скулптнрани животински глави, изпълнява-.ли ролята на гаргуи — капчуци на водосточните тръби. Позлатите досега паметници — глави на лъвици и на j лъв, маймунска глава и вероятно кукумявка142, са до го-ляма степей стилизирани.
Една от забележителностите на преславската скулптура е, както казах вече, богатството на орнамента. Геометричният мотив е застъпен главно чрез квадрата (в някои скулптурни плочи от Крылата църква),, дока-то растителният е твърде разнообразен — палметата (най-популярният мотив), полупалмети, акантов лист, акаитизувани палмети, дръжки-ластари, лозови листа (плочите), лозови вейки, гроздове (корнизи и капители). Животинското изображение, макар и не така разпрост-ранено, предлага два чудесни образеца, конто дават основание на някои учени да говорят за български, предромански капител с „животинска украса*1.143 Това са два мраморни пиластрови капитела от Крылата църква. Ед-ното изображение представя заек, който зобе грозде, а другото — куче, което се опитва да захапе заек (очевидно скулпторът е взел за образец някоя ловна сцена)144. И в двата капитела се проявява характерният за преслав-•ските майстори еклектизъм (характерен по-сетне и за романските скулптури) — „умерен реализъм" (подобен на античния) и в същото време ясно изразена стилизация.145
Тези редове, конто са крайне недостатъчни, за да представят напълно задоволително преславската скулптура, все пак са в състояние да дадат известно впечатление за мястото на този интересен и важен феномен в историята на европейского изкуство. Няма съмнение, че преславската каменна пластика следва общите тенденции на скулптурата във Византия. В същото време тя се разграничава от нея, извоюва си независимо място (са-мостойно развитие на някои антични форми и мотиви, наличие на сюжетност, макар и оскъдна и др.) От друга страна, преславската скулптура показва известна бли-зост с декоративната украса в архитектурата на Западня Европа от това време (орнаменталния мотив „куки“ или „лулички", кукумявката) — нещо, което позволява на някои учени да пищат за „общи тенденции в разви-
тиего на фигуралната скулптура на ранносредновеков-на Европа'1.146 Всичко това, струва ми се, позволява да се заключи, че преславската каменна пластика има са-мостойно място между Византия и предроманска За-падна Европа.
Преди да завършим, трябва да си отговорим на още един въпрос, който е от особена важност, а именно: единно ли е това пзкуство — както по неговата идейно-художествена същност, така и по стнл, техника на из-пълнение и т. и.? Преди години големият познавач на старобългарското пзкуство Н Мавродинов се опита да различи две групп преславски пластична паметници, съ-образно техните стилови белези. Първата трупа произ-хожда от дворцовия комплекс и Гебеклисе и е работена във „византийски стил", докато втората е представена от декоративната скулптура на Кръглата църква, харак-теризирана (в стилово отношение) като „преславски ре-несанс на античните форми".147 Това прозорливо разграничение на преславската скулптура днес става още по-убедително и обосновано, ако свържем декорацията на Кръглата църква с „Фенари Иса" (църквата от манас-тира на Константин Липе), за която вече се каза, че в много отношения е реплика на„Свети Полиевкт" (VI в.).
Стиловото разграничение, колкото и да е интересно, не е достатъчно за нас. Още по-важно е да се установи социалното ниво на преславската каменна пластика148, да се види дали стиловото разнообразие съответствува на типологично разнообразие. Един поглед върху пашите материали ни убеждава, че те имат еднакъв произход, изпълняват строго обществени функции (наличието на „частни" паметници би направило по-пъстра картина-та)149 и отговарят на едно социално ниво — двореца и неговото обкръжение, т. е. и тук се сблъскваме с едно аристократично изкуство.
Една от типологичните характеристики на преславската (или Симеоновата) цивилизация е манастирът. Оскъдните писмени извори160 бяха допълнени през по-следните години от плодотворните резултати на архео-лозите. Тъкмо те ни дават една сравнително добра въз-можност да добием известна представа за манастира като социална трупа, като микроструктура на българ-ското общество151 — един проблем, по който е сторено твърде малко, и най-вече като архитектурен комплекс.
Ако сумираме основните данни, с конто разполагаме, ще се получи следната картина.
Първото нещо, което прави впечатление, е топогра-фията на манастира. Позлатите досега 8 преславски ма-настира, четири от конто са били разположени във вън-шния град (манастирите в местностите „Черешето", „Под Зъбуите", манастирът край Кръглата църква и манастирът на Мостич)152 и четири извън неговите стени (Патлейна, Тузлалъка, Вълкашина и Аврадака)153 са градски манастири — една типична черта на византийский монахнзъм.154 Очевидно този тип манастир се е по-явил в българската престолнина под силното въздей ствие на Константинопол (и вероятного „посредничество “ на княз Симеон).
Особеностите на преславските манастири като архи-тектурен комплекс'55 и досега дават основание (аз бнх казал незаслужено) на някои изследвачи да ги смятат за светски феодални имения. Подобно мнение говори за непознаване на положение™ в съседна Византия, която очевидно и тук е наложила своята концепция. За да подкрепи това си твърдение и за да покажа, че едва ли има място за съмнение156, ще си позволя да предам тук характеристиката на византийский манастирски комплекс от X—XI в., направена от такъв добър познавач, какъвто е С. Манго. „Архитектурният аспект на мана-стирските комплекси от тази епоха — пише той — е малко изучен. Археолозите предпочитат да се посвещават на типологията на църковните сгради. Очевидно е, във всеки случай, че един манастир от X или XI век е пред-ставлявал значителна агломерация. Обикновено пред-пазван от една стена, той е бил подреден около голям двор, чийто център е бил зает от църквата. Трапезария-та често е била самостоятелна сграда, докато монашес-ките килии, складът, кухнята са били разположени по-край стената. Понякога е имало баня. Костницата или гробището се намирало нормално извън комплекса. . . Дали манастирите са прилипали на имения на провин-циалната аристокрация? Въпросът би могъл да бъде поставен*1.157
Струва ми се, че коментарът е излишен. Няма никак-во съмнение, че тук става дума за архитектурен облик на манастирите, заимствуван от една светска аристократична агломерация; облик, който в готов вид е бил пре-
несен във Велики Преслав (от гази епоха ние не позна-ваме нито едно българско феодално имение). ПТо се от-нася до същината, до архитектурния аспект на преслав-ските манастири, само един поглед върху разкритите-комплекси ще ни убеди, че те по нищо не се различават от току-що описаните византийски манастири. Единстве-ната отлика се състои в това, че нито „един (преславски) манастир не представлява изцяло сключен архнтек-турен ансамбъл със затворен от сгради вътрешен двор".158 Наличието понякога на една незастроена страна или липсата на солидна укрепителна система (тя е характерна за значително по-късна епоха) говори нетолкова за това, че манастирите са били „подчинена институция на държавната власт и разчитали на защита само от нея“, колкото за спокойствие и сигурност в-политический и социалния живот на страната.
Разкритите преславски манастири са били предназ-начени да приютяват сравнително ограничен брой мо-наси — нещо, което съответствува на византийския пър-вообраз и вероятно е в зависимост от началния момент в историята ,на българското монашество. За някои от тях се допуска, че са имали две институции, така харак-терни за византийските манастири — болница и старо-питалище.159 Очевидно манастирите са били място за книжовни занимания (манастира около Крылата църк-ва?). Характерен белег на преславските манастири е, че някои от тях (Тузлалъка)160 са били центрове за производство на прочутата преславска рисувана керамика. Идеята на Василий Велики, че киновията е висша форма на манастирската организация, вероятно е господст-вувала и в България — за това говорят запазените от-къси от старобългарски превод на неговите „Правила".1611
Широката строителна дейност, разгърнатата богата програма на архитектурната декорация, силният начален тласък в развитието на българската иконопис или казано най-общо, творческият дух, обзел изведнъж българското общество в края на деветото столетне, станал причина за появата на един изключителен феномен, който обвързал здраво името на Велики Преслав с изкуст-вото на десети век. Става дума за прочутата преславска рисувана (художествена) керамика. За тази керамика е писано твърде много162 и вероятно ще се пише още. Независимо от това, аз бих искал да се спра малко
по-обстойно на йен, главно поради една причина, а именно: рисуваната керамика играе важна роля в историята на преславското изкуство; тя е навсякъде — стен-на декорация и подова настилка (замества скъните мра-мори и още по-скъпи мозайки); тя е в църквата и в дома иа българина под формата на икона (тя замества спо-лучливо дървената икона), тя е на трапезата на българския аристократ, замествайки чудесно скъпите злат-ни и сребърни блюда... Тази многопосочна функцио-налност ни предлага великолепна възможност за обо-гатяване на представите ни за Симеоновата дворцова (или преславска) цивилизация; или казано с други ду-ми, тя е отличен материал за изграждане на типологи-ческа характеристика.
Първият факт, който заслужава специално отбеляз-ване е, че преславската рисувана керамика е явление строго ограничено във времето и пространството. Тя се появява като фейерверк в края на IX в. и също като фейерверк угасва в началните десетилетия на следва-щия век (затова пък дирите са трайни!). Всички опити да се „разтегне" времето (напр. да се датират мате-риалите от Тузлалъка в последимте десетилетия на IX в.)163 са несполучливн, а оскъдните фрагмента наме-ренп извън Велики Преслав (рисувана трапезна керамика във Варна)164 очевидно са пренесени от престол-нината. Няма никакво съмнение, че това не е случайпост, но в същото време не подлежи на съмнение и фактът, че появата и развитието на рисуваната керамика е плод на определен вкус и на определен етап в историята на старата българска култура. И с това си качество тя логически се свързва с изброените дотук елементн на преславската цивилизация.
Отдавна вече е отхвърлеио мнението за импортния характер на рисуваната керамика. Разкритите ателие-та за производство (Кръглата църква и Тузлалъка), ос-танките от работилници, от пещи (Патлейна, Тузлалъка) и най-сетне „бракувана" продукция,165 говорят не-двусмислено, че керамиката е произвеждана в българската столица (това автоматически превръща Велики Преслав в един от най-важните източноевропейски цен-трове за производство на рисувана керамика). Това все още не означава, че всички въпроси около произхода на рисуваната керамика са получили задоволително обяс-
нение. Като изхождат от категорично установения факт, че преславската керамика отразява сравнително висок етап в развитието на този вид керамично производство (техническо съвършенство, богата многоцветна украса, разнообразие на мотивите, великолепно чувство за хар-мония), т. е. използуване на готова технология, един пз-следвачи търсят нейния произход в съседна Византия,16* а други са склонни да я разглеждат като „заемка** от Близкия Изток.167 За съжаление последното схващане да се днрят първомайсторите па тази керамика в „Сирия, Месопотамия и дори Иран", е необосновано. Вярно е, че някои източни елемепти оказват влияние върху раннобългарската култура, но в случая едва ли с така. Подобно предположение противоречи на характера па изгражданата от Симеон цивилизация. Много по-логич-но и, разбира се, по-лесно е било да се потърсят тези майстори в Константинопол, а не в Багдад (та нали отдам са дошли кръстокуполната църква, много елемен-ти на декоративната украса, манастирските комплекса, иконата и миниатюрната живопис). А че византийската столица е била център за производство на рисувана керамика, едва ли би могло да се отрича. Такава керамика е намерена при разкопки в базиликата „Св. Йоан Студиос**, в хиподрума, в една анонимна базилика, раз-положена между „Св. София" и „Св. Ирина1* и особено в една църква, намираща се в азиатските покрайнини на Константинопол (материалите са в Лувъра и „Walters Art Gallery** в Балтимор).168 Особено важно е да се отбеле жи, че рисуваната керамика е част от декоративната про-грама на църквата, построена от Константин Липе („Фенари Иса**), че срещащите се там псевдосасанидски мотиви са често явление в Преслав188 — нещо, което говори за еднакъв първообраз. Ето защо, според мен, и диес мнението на Кр. Миятев за посредническата роля на Константинопол между Багдад и Преслав в органи-зирането иа производство™ на рисувана керамика остава в сила.170
Подобно обяснение за произхода на преславската рисувана керамика едва ли намалява нейните достойн-ства (историята на цивилизацията не изобилствува с лримери за оригиналност и самостойност). Напротив, плод на „ориенталска инспирация** (С. Манго) и на византийско посредничество, рисуваната керамика в
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ. ФРАГМЕНТ ОТ КРЕПОСТИАТА СТЕПА
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ ИЗГЛЕД ОТ ДВОРЕЦА
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ. КРЪГЛАТА (ЗЛАТНАТА) ЦЪРКВА
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ
КРЪГЛАТА (ЗЛАТНАТА) ЦЪРКВА
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ. КРЪГЛАТА ЦЪРКВА - ДЕТАЙЛ
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ.
КОРНИЗИ ОТ ЦЪРКВА № 1 НА АВРАДАКА („ДЕНТИКУЛИ" ИЛИ „ВЪЛЧИ ЗЪБИ“)
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ.
МРАМОРНА ОБЛИЦОВЪЧНА ПЛОЧА
> **.
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ
МРАМОРНА ОБЛИЦОВЪЧНА ПЛОЧА
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ
КОЛОНКИ С ГНЕЗДА ЗА ИНКРУСТАЦИИ ОТ КРЪГЛАТА ЦЪРКВА
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ
КОЛОНКИ С ГНЕЗДА ЗА ИНКРУСТАЦИИ ОТ КРЪГЛАТА ЦЪРКВА
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ
МРАМОРЕН ПИЛАСТРОВ КАПИТЕЛ СЪС ЗАПЧЕ ОТ КРЫЛАТА ЦЪРКВА
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ.
МРАМОРЕН ПИЛАСТРОВ КАПИТЕЛ СЬС ЗАЙМЕ ОТ КРЪГЛАТА ЦЪРКВА
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ. ОБЛИЦОВЪЧИА РИСУВЛНЛ КЕРАМИКА
ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ.
ПАТЛЕИНА.
КЕРАМИЧНА ИКОНА НА СВ ТЕОДОР
ФЕНАРИ ИСА ДЖЛМИЯ.
ЦЪРКВАТА „СВ. БОГОРОДИЦА “ РЕКОНСТРУКЦИЯ (ПО С. МЕНГО)
КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ ИКОНА
български условия става обект на една пстинска „худо-жествена индустрия" и се превръща, макар и за твърде кратко време, във важна съставка на източноправо славното християнско изкуство. Заслугата за това с нз-цяло на Велики Преслав.
Сред продукцията на преславските майстори могат да бъдат разграничен» три основпи вида рисувана керамика: декоративна, трапезна и икон». Декоративната керамика (по техника на изработката и стил на укра-сата) съставя единна трупа, чиято функционалност е най-разнообразна: плочки за икони, рамки на икони, плочки за стенна облицовка, корнизи, плочки за инкрустация, кубчета за мозайка, подова пастилка. . ,171 Ця-лата тази продукция, така богата по формп, е имала едно предназначение украса на дворсца и част от преславските църкви
Рисуваната трапезна керамика от Велики Преслав12 е най-луксозната българска битова керамика от десето-то столетие. Тя се различава от останалата по материала, от който е изготвена (както и декоративната тя е предфаянсова), по голямото разнообразие на формите (чинип, миски, купи, чаши, кани173), по изящната си полихромна украса. Макар и откривана на доста места (Патлейна, Кръглата църква, църквата на Мостпч, Ту-злалъка, гражданската постройка в Селище), няма съмнение, че тя е била достъпна само за твърде ограничена социална трупа — висшата аристокрация, т. е. по типология тя не се различава от декоративната керамика, която, както вндяхме, е била предназначена за строго определен тип сградп в българската столица.
Интересни възможности за наблюдения и за изводи предлага керамичната икона. Масовото разпростране-ние на керамични икони (днес, особено след последуйте проучвания в Тузлалъка, наистина може да се говори за масова продукция) е една от най-важните изяви на българското изкуство от края на IX и началото на X век. И това не е случайно. Две обстоятелства определят този „бум“ в българската иконна живопис: 1) нконата е била най-евтиният култов предмет и в също-то време е предлагала чудесна възможност на българи-на-прозелит за индивидуална молитва в домашна обстановка, за самостойно общение с бога в интимна семейна
среда — един акт, който по своята религиозна същина е бил равностоен на груповото моление и влизане в до-сег с божествения дух чрез посредник в посветения нему храм; 2) приспособяването на керамиката за осно-вен материал за създаване на икони — материал, зна-чително по-достъпен от дървото и, което е по-важно, предлагай; по-добри възможности за масова продукция.
Дори при едно бегло запознаване с достигналите до нас иконки изображения, няма да бъде много трудно да различим няколко нива или типа произведения. Нека започнем с материалите от Патлейна, за конто още преди години Кр. Мнятев 'лиса, че има пълно единство (техника и стил). Безспорно най-прочутото творение на тази школа е монументалната икона на Свети Теодор.174 На жълтеникаво-розов фон (естествения цвят на плоч-ките) е представено изображение, което подхожда по-вече на аскет, на отшелник, отколкото на светец-воин — издължено лице (това впечатление се засилва още повече от увисналите заострени мустаци и също така остра брада), жълтеникаво бледи и хлътнали страни, го-леми, широко отворени и малко замислени очи, дълбо-ко впити в зрителя. Пастелните краски и глазура му придават една мекост, добросърдечност, одухотвореност. Образът е издържан в строго монументален стил, плос-костнолинеарно, без моделировка (освен малко розово на бузите).
Няма съмнение, че иконите, изготвяни в школата в Патлейна, са отговаряли на определени обществени функции и са били използувани за украсата на определен брой Храмове в столнината (никои изследвачи до-пущат, че иконата иа св. Теодор е била апликирана вър-ху фасадата на никое „светилище** или пък е била но-сена при тържествени религиозни процесии).175
Нека сега се обърнем към наскоро откритите в Ту-злалъка икони.176 Те са седем на брой — апостолите Павел, Яков, Филип, Яков (Алфеев), Тома и евангелис-тите Марко и Лука. Всичките те са изрисувани върху почти двадратни плочки с размери 16x15,5x0,5 см. Как-во правп впечатление при тях? По материал, техника на изработване, стил и иконография те показват очевидна близост с изображения, произхождащи от Патлейна и Кръглата църква. В същото време не може да не се забележи по-ниското ниво на подготовка на майсто-
р>те, изразяващо се в известна грубоватост на рисун-ката, небрежност в детайлите, по-лоша Цветова гама, по-недоброкачествена глина.
Всичко това говори не за по-ранна датировка на ма-териалите от ателнето в Тузлалъка (както обикнове-но се приема),177 а за друго ниво на производство, за за друг тип пзкуство, което е трябвало да отговори на други изпскванпя. В случая се сблъскваме наистина с масова, типова продукция, чийто основен белег е стан-дартизацията (форми, размер», материали, стил) — само от една яма за „бракувана“ продукция пропзхождат 1000 фрагментирани плочки’178 Подобна констатация се потвърждава и от друг вид паметници, неизвестни до-сега — релефнп керамични икони. Пак от Тузлалъка пропзхождат най-малко пет икони с една п съща сцепа — Развитие.179
Очевидно всички тези изображения принадлежат към друг, вторп тип керамичпа икона, който условно би могъл да бъде наречен народен. Тази икона е трябвало да задоволи нуждата на преславското население от кул-тови предмета и да влезе във всеки преславски дом. Това е определило и нейните по-ниски художествен!! качества, за разлнка от аристократичния тип, чийто великолепен представител е разгледаното изображение на свети Теодор.
Липсата на паметници не ни позволява да се запоз-иаем с монументалната живопис от Симеоново време (може би тя все още не е заемала важно място в деко-рацията на преславските църкви?). Затова пък имаме известии представи за миниатюрата, макар и запазена в по-късни образци и копия (главно руски). Разбира се, тя не може да подмени монументалните паметници (до-колкото те са съществували), но в замяна на това ни предлага едно ново звено, често пъти в тясна връзка с останалите, от преславската дворцова цивилизация.
Изучаването на най-старнте български ръкописи по-казва, че украсата е била неизменен спътник на глаго-лическите паметници (геометризация на основните форми и стилизация на орнамента, главно под влияние на Витания и Кападокия), докато кирилските са лишени от истинска живописна украса.
По-интересно е обаче да се обърнем към миниатюрата, представена от руски паметници от XI—XII в., ко-
ито възхождат към български оригинал» от Симеоново време. Това са Остромирово евангелие (1056/57)181 (ре-дактиран допълнително в Североизточна България през царуването на Симеон) и Мстиславово евангелие (1113— 1117), за конто е установено, че копират поотделно „ми-ниатюрите па един общ оригинал", както и прочутпят Симеонов сборник от 1073 г. Коп са характерннте бе-лези на тези минпатюри (изображения на четиримата евангелист» и разрез на куполен храм, в чнято долна част, под арка, са представенп писатели вероятно автори на творбн, включенн в Сборника)?
Иконографията на минпатюрнте от двете евангелия, по мнение на спецналистнте, е близка до схемата, из-работена в никой от константннополските манастири (може би Студнйският, посещаван от Симеон?). В сти-лово отношение те принадлежат към паметннците, ком-познранн във византийский „цветен“ орнаментален стил. Отлнчават се с някои особеностн, конто ги сблнжават с художественнте занаятн в българската столица. Така например рамката на четпрнлистннка, в който е вмес-тен образът на св. Марко182, е нзработена в „стил на ажурна плоска дърворезба“, а при други контурите са изтегленн със златни линии, което навежда на мисълта за нзползуване на емайловата техника (т. нар. „кле-тъчен“ емайл) и за връзкн с ювелнрството.
За връзкн и взаимствувания между отделяйте жан-рове на преславското изкуство (техника и орнамент) (не говори ли това за една цялостна декоративна програма, установена в дворцовия кръг и следвана точно от разните манстори) свндетелствува п портретът на самия цар Симеон, намнращ се в т. нар. Иполитов сборник.183 Украсата на туниката на владетеля и по-точно основннят орнаментален мотив „осмолнстна розета, обрнмчена от кръг, украсен с ред бнсерн — повтаря украсата на инкрустнраната подова керамнчна настилка от гробничната църква в Тузлалъка".184
Представите ни за Преславската (Симеоновата) цивилизация едва ли биха били задоволителни, ако не над-никнем и в златарството. По своята идейно-художестве-на същност, по техника и материал на изработване ювелирните предмет» сякаш ни предлагат най-добра възможност за типологизация. Както в много други случаи, така и тук, ние разполагаме със сравнително огра-
ничем брой паметницп, което затруднява изследването. Затова пък бихме могли да се обърнем — рядко в на-шата практика към ппсменпте извори. Описвайки Си-меоновпя дворец, йоан Екзарх не е пропуснал да ни иредстави и образа на самия владетел: „Но ако му се случи пък да види и царя, седнал в обшита с бисер мантия, със златна огърлпца на шията и гривни на ръ-цете, с пурпурен иояс препасан и с увнснал при бедро-то меч, а от двете му страни седят боляри в златнн огър-лини и нояси, и гривни. . .U18S
Дълго време тези слова на Иоан Екзарх не намира ха подкрепа сред материалите, получеии от разкопки в Симеоновата престолнина. Но1 нап-сетне, сякаш за да отхвърли неволио промъкващото се съмнение, науката се сдоби с една трупа произведения на златарското из куство, която потвърди по възможпо най-блестящ начин писапото от старобългарскня кнпжовннк. Думата ми е за т. нар. „Преславско съкровище", появнло се случайно на бял свят през 1978 г.188 Тази трупа предмета, па-меренн на около 2,5 км от старпя град, се състои от диадема, огърлпци, медальони, обецп, висулки от огър-лици, копчета, пръстени, плочки Изработени са от злато 14—22 карата и е пзползувана техннката на „клеть-чен" емайл, за която стана дума по-горе.
Тези две сведения, конто взаимно се допълват и покривят, са в състояние да ни убедят, че става дума за най-висок тип бижутерия, за най-изящни произведения на златарството,187 предназначен!! за владетеля и висш-шата арнстокрацпя; за произведения, конто неимоверно много се отлнчават ог „масовата" или „типовата“ продукция (пли още по-точно масов пакит), представена от бронзови (или много рядко сребърнн) обеци, гривни, гердани (често състоящи се от стъклени мъниста), кръстове, торквн, пръстени, копчета188 и предназначен!! за твърде широка употреба.
*
Ето това е ядката на новата християнска цивилизация, за чието съзиждане пар Симеон е положил толкова усилия. Това е онзи тип цивилизация, създаден по внушението на един човек, отговарящ на изнскваннята (в много случаи) на твърде тясна соцнална трупа, но с огромно интернационално звучене. Може би съвре-
меиното перо е недостойно и неумело, за да опише всички богатства — духовнн и материални, сътворени в българската столнина. Все пак, струва мн се, че то е в състояние да внуши на съвременника, че става дума за нещо твърде значимо, за бляскавите резултатн от един нелек процес, вдъхвали вяра и самочувствие, ако не на цял народ, то пене на онезн, от конто е зависела не-говата съдба.
3.	Първи сблъсъци
Si vii pacem, para bellum* флавиус Вегециус Ренатус
Сполучливото осъществяване на замислената от Симеон разнолика програма, обгърнала почти всички страни от живота на българското общество, зависело от въз-действието на още един фактор, конто никога и при никакви обстоятелства не можел да бъде пренебрегван — международного положение на държавата. В нашия случай този фактор се оказал твърде значим, ноне на пър-во време, тъй като възшествието на новия владетел почти съвпаднало с началото на поредното военно стълкно-вение с Византия. Картината на съзидателните усилия на българския народ, която се помъчнх да нарисувам на предшествувашите страници — макар и да съзнавам нейните несъвършенства (така ноне бн се оправдал един средновековен нсториописец) — ни убеждава в едно — през тези усилии години нито България, нито нейният владетел са търсели съзнателно сериозен вое-нен конфликт. Но понякога законите на Клио са сурови и неумолими. Те наложили на младия български княз да улови едновременно с перото и меча.
Ето как византийските летописци ни представят началото на българо-византнйската война: „Прнстигнала вест, че владетелят на България Симеон възнамерявал да се отправи на поход срещу ромеите. Причината за войната била следната. Василеопаторът Зауца имал роб-скопец. Неговото име бил Мусик. Той се сприятелил със Ставракий и Козма — търговци, жадни за печалба и сребролюбии, произхождащи от Елада. Желаейки да печелят повече, чрез посредничеството на Мусик те пре-
* Ако искаш мир, готви се за война.
местили тържището с българите в Солун и ги облагали с по-тежки търговски мита. Когато българите съобщи-ли това на Симеон, той уведомил император Лъв. За-слепен от пристрастие™ си към Зауца, той [импера-торът] сметнал всичко това за дреболия. Симеон се разгневил и дигнал оръжие против ромеите".1
Съвременните изследвачи дават различии обяснения на това известие за началото на новия българо-визан-тийски сблъсък. Преобладаващо е мнението, че тази икономическа мярка на империята е отговор на някои културно-политическн действия на новия български княз, а именно: отстраняване на гръцкото духовенство от България и замяната на гръцкия език, като официален език на църквата, със славянский.2 Същите изследвачи, схващайки действията на Византия като „икономи-ческн шантаж", като опит да се нанесе удар на българската външна търговия, говорят за „първа икономическа война в средновековна Европа".
Подобно обяснение мп се струва пресилено и модер низирано. Ако породилият се конфликт трябва непременно да се постави на икономическа плоскост, то това засяга по-скоро Византия, отколкото България. Характерен белег на икономическата политика на император Лъв VI Мъдри е активнзиране на вътрешния и външния търговски обмен на империята. Това от своя страна води до повишаване на ролята на едрите търговци в императорския двор и, разбнра се, във византийския политически живот.3 Тъкмо това е помогнало на два-мата търговци от Елада, посредством всесилния тъст на императора Стилиян Зауца, да получат монопол върху търговията с България, чийто център дотогава е бил Константинопол.4
Разбнра се, това обяснение в никакъв случай не означава, че не са били засегнати правата на българ-ските търговци, но то не е и мало такъв решителен характер, какъвто обикновено му се придава. В случая по-важно е, че е бил засегнат международният авторитет на българската държава (българо-византийският търговски обмен е бил оформен със специален договор още от времето на хан Тервел) и накърнен престижът на нейния владетел. Така че византийските действия са
били сериозен casus belli* И наистина опитът на княз Симеон да уреди по дипломатически път възникналото недоразумение и да възстанови status quo’-то се оказал несполучлив. Спорът трябвало да се реши на бранните поля.
През 894 г. българите, без да срещнат сериозна съ-протива, нахлули в земите на Византия. Император Лъв VI, изненадан от тази акция, за която бил уведо-мен от стратега на тема Македония5, успял да сфор-мира набързо една армия (съставена предимно от не-говата гвардия) и я поверил на стратилата Кринит. Този опит да бъдат спрени нахлуващите българи се оказал несполучлив. В завързалото се сражение — някъде из темата Македония — византийските войскн пре-търпели голямо поражение. Кринит и мнозииа от ар-хонтите паднали на бойното поле, а една голяма част от хазарите, конто служели в императорската гвардия, попаднала в български плен.6
Незабавно след това, макар и победно сражение, Симеон дал заповед на армията си да се завърне в България.7 При оттеглянето си от византийската терм-тория тя отвела със себе си много пленници от мирного население (вероятно те щели да послужат като залог в бъдещите преговори). Това първо столкновение донесло успех на българите и неуспех на византийците, отбелязало само началото на войната. Нито Симеон постигнал своята цел — възстановяване на положение™ преди войната, нито Лъв VI можел да се отнесе безучастно към претърпяната несполука и особено към обидата, нанесена му от българския владетел, който не закъснял да му изпрати обратно пленените хазари, за-повядвайки преди това да им отрежат носовете. Но до-като Симеон разполагал с време (за това ни подсеща оттеглянето на българите след победоносната битка), то Лъв VI бил сериозно притеснен, тъй като византийските войскн на изток били ангажирани в постоянни столкновения с арабите,8 а голяма част от гарнизоните в Тра-кия и Македония били изпратени в Южна Италия.® За империята било твърде важно да ликвидира колкото се може по-бързо опасността откъм България. Притис-нат от обстоятелствата, императорът бил принуден да
* Причина за война.
прибегне към един от традиционните «охвати, изпол-зувани от Византия в нейните междудържавни отношения — привличане на съюзник, преди всичко измежду степните народи,10 който би поел върху себе си зна-чителна част от тежестта на предстоящата война. Този път погледът на византийската дипломация се насочил към маджарите, конто от известно време били заели българските земи между реките Буг и Днепър." С де-ликатната мисия бил натоварен патрицият Никита Склир12, който занесъл богати дарове на маджарските предводители Арпад и Кусан и успял да ги склони да нахлуят в българските предели.13
Със спечелването на маджарите за съюзницн била изпълнена една част от плана на Византия за военни действия срещу България. Същият план предвиждал едновременно с изпращането на византийския флот към устието на Дунав, който трябвало да прехвърли мад-жарската конница на десния бряг на реката, от юг към българската граница да потегли византийска армия, командувана от прославилия се във войната срещу арабите в Италия талантлив пълководец Никифор Фока. А какво е правел княз Симеон през това време? Дали е подозирал византийските приготовления или не? За съжаление съвременните нему хронисти пазят пъл но мълчание. Последвалите събития обаче ни убежда-ват, че погледът на българския владетел е бил насочен само на юг, без да подозира затаилата се на север за-плаха.
Изпълнението на така замисления от Византия план започнало към края на 894 или началото на 895 г. Към устието на р. Дунав отплавала флотата, командувана от друнгария Евстатий, а по суша потеглила армията, поверена на Никифор Фока. Симеон, който очаквал нападение само откъм юг, съсредоточил основните си сили в тази посока. До сблъскване между двете армии не се стигнало — така пене ни представят събитията хрони-стите. При българския владетел пристигнал византий-ският пратеник квестор Константинаки, който от името на Лъв VI му предложил да започнат преговори и го уведомил за опасността от север.14 Симеон обаче се усъмнил в добрите намерения на ромейския дипломат, заподозрил го в шпионаж и заповядал да го хвърлят в тъмница.
Междувременно византийската флота достигнала Дунав, където вече чакали маджарите, и ги прехвърлила на юг от реката.16 Те успели леко да се справят със слабите там български отряди, опустошили Добруджа и докато Симеон успял да прехвърли част от войските си, съсредоточени срещу Никифор Фока, те сполучили, натоварени с богата плячка, да се изтеглят на север от Дунав и да се отправят към своите местоживелища.
За да предотврати втори подобен случай, Симеон предприел някои мерки, конто целели да укрепят десния бряг на Дунав и да преградят реката, затваряйки я по този начин за византийската флота.16 Въпреки тези приготовления, маджарите успели отново да нахлуят в българските земи, да преодолеят р. Дунав и да стъпят на десния й бряг. Там някъде ги очаквал княз Симеон, но в завързалото се сражение българите били разбити и той заедно с част от войската си се затворил в Дръс-тър.17 Маджарите, като не срещнали по-нататъшна съ-протива, достигнали до столицата Преслав и като ограбили и опленили „цяла България", се завърнали в своите земи.
Претърпяното поражение принудило българския княз, колкото и да не желаел това, да започне прего-вори за мир — византийската армия все още се нами-рала на южната българска граница и било нужно време за възстановяване и прегрупиране на силите. Симеон направил своего предложение чрез друнгария на флота Евстатий, който незабавно съобщил на императора. Лъв VI това и чакал. Той веднага склонил да започнат мир-ни преговори, тъй като по този начин щял да уреди отношенията си с българите и можел по-спокойно да насочи своите усилия срещу арабите. Наскоро след по-стигането на това съгласие в България пристигнал като посланик на византийския император Лъв Хиросфакт или Магистър,18 който трябвало да се срещне с българския владетел и да уговори условията на бъдещия -мир. Едновременно с изпращането на Лъв Хиросфакт, Лъв VI дал заповед на друнгария на флотата Евстатий и доместика Никифор Фока да се завърнат заедно с войските си в Константинопол.
След оттеглянето на византийците положението на България изведнъж се променяло. И сега проличали истинските намерения на Симеон и се изявили неговите
качества на дипломат и политик — достоен възпитаник на византийската школа. Българският княз така под-хванал преговорите, че без да дава повод на византий-ците да ги прекъснат, сполучил да ги продължи толкова, колкото му било необходимо, за да осъществи своя замисъл. За целта той заповядал да отведат Лъв Хи-росфакт в крепостта Мундрага19 и да го задържат там, без да го удостои поне с една дума, както се изразяват хронистите. На опитите на внзантпйския дипломат да начене преговорите, Симеон отговорил с пнсмо, в което иронизирайки астрологнческите занимания на Лъв VI, предложил визаитийският император да познае по двн-жението на звезднте дали ще върне византийските плен-ници или не (това било едно от основннте искания на Лъв Хиросфакт) “
Докато Симеон и Лъв Хиросфакт си разменяли пис-ма, с конто демонстрирали своите филологически познания и дипломатически ловкост — един двубой, който завършил с победа на българския княз, приготовле-ннята във Велики Преслав завършили. А те целели едно — отмъщение на маджарнте за нанесеното поражение и опустошаването на страната и заедно с това лнквнднране на всякаква възможност за по-нататъшен съюз между тях и Византия. За да изпълни по-добре своя замисъл, пък и следвайки примера на империята, Симеон се споразумял с печенезите за съвместни воеи-ни действия срещу маджарнте.21 И прев пролетта на 896 г. българн и печенезн настъпнли от две страни и нанесли голямо поражение на маджарнте, конто не могли да се оправят от него и били принудени да напуснат обитаваните от тях земи в междуречието Буг—Диепър и да се отправят към областта на Средни Дунав.22 По този начин Симеон не само наказал маджарскнте пъл-чища, но освободил окупираннте от тях български земи и ликвидирал една потенциална заплаха от северонзток.
Тази внушителна победа, която унищожила органи-зираната срещу България коалиция и променила съот-ношението на силите, позволила на княз Симеон да дей-ствува с по-твърда ръка и спрямо другия си противник — Византия. Сега той можел да диктува условията на мира. Ето защо, след като се завърнал „горд от победата" — както бележат хронистите — Симеон не се подвоумил да съобщи категорично на Лъв Хиросфакт:
„Не ще сключа мир, ако предварително не получа всички пленници-българи“.23 Тъй като Византия отново се озовала сама лице в лице с България, на император Лъв VI не оставало нищо друго освен да приеме на-ложеното му предварително условие. В Константинопол пристигнали Лъв Хиросфакт и представителят на българския княз кавхан Теодор24, който получил българските лленници25 (отвлечепи от маджарнте и след това про-даденп на империята). Според едно по-късно известие на Лъв Хиросфакт26, българнте също поели подобно задъл-женне и го изпълнили, като освободили византийците, конто се намирали в български плен — около 120 000 души. Размяната на пленнпците била съпроводена със сключването на мир.27
До този момент Симеон не сполучнл да постнгне целта си — както казах вече — възстановяване на по-ложението предн войната. Наистина той успял да на-несе едно поражение на Византия, но и сам изпитал опустошителннте набези на маджарските орди. Това положение определяло и трайността на сключенпя мир. За да го наруши, на Симеон било необходимо да паме-ри някакъв предлог и той не се забавил да го открие, защото през лятото на 896 г. българнте отново нахлули във византийската територия и се насочили към Константинопол. Сега византийците имали реална възмож-ност да окажат по-сериозен отпор на нахлулите бъл-гари, тъй като военните действия с арабите били пре-установени.28 Ето защо на Балканский полуостров били прехвърлени, по израза на хронистите, „всичките теми и тагми“, като тяхното командуване било поверено на новоназначения доместик на схолите Лъв Катакалон и патриция и протовестиарий Теодосий. Стълкновението между двете армии станало край Булгарофигон (дн. Баба Ески). Натискът и устремът на българнте били неудържими и „веред ромеите започнало масово бяг-ство. Всички загинали, също и протовестиарий Теодосий, за когото императорът не малко скърбил".29
За по-сетнешния ход на войната византийските хро-нисти не съобщават нищо. За щастие тази празннна е запълнена, макар и до известна степей, от някои арабски и сирийски автори (Табари, Ибн-ал-Атир, Г. Абул-Фа-раджи, Бар Хебреус).30 Под годината 283 от Хиджра
(=19 февруари 896 — 7 февруари 897 г.) те съобщаваг за едно голямо сражение, в което славяннте (българите) победили ромеите и избили мнозина от тях (очевидно битката край Булгарофигон). След това — пишат араб-ските автори — българите продължили да заплашват Византия и нмператорът бил принуден да формира на-бързо армия, съставена предимно от арабски пленник ци, която успяла да сире настъплението на българските войски към Константинопол.31
Както се вижда, и арабскнте автори са спестили голяма част от подробностите около края на войната и са попресилили ролята на арабскнте ренегата при отстраняване на българската заплаха, надвиснала над византийската столица. Прекратяването на военните действия между България и Византия завършило този път със сключване на мирен договор, който уреждал техните отношения и ликвидирал основната причина за войната — преместването на българското тържище от Константинопол в Солун. По всяка вероятност това е станало през лятото на 899 г.32
Каквн са били отношенията между България и Византия след тази дата? На това питаие не може да се отговори задоволително, тъй като византийските хрониста, нашите основни автори, от конто черпим сведения, пазят поразително мълчание. Две откъслечни свидетелства (и двете дължим на поменатия вече Лъв; Хнросфакт) ни уведомяват, че княз Симеон не е пропускал нито един удобен момент, за да застраши отново империята и да разшири границите на българската държава. А такива удобни момента са възниквали не-рядко и са били свързани преди всичко с постоянната ангажираност на Византия във войни с арабите.
В самата зора на десетото столетие (901—902 г.) българите настъпили в югозападните предели на полуострова и успели да овладеят значителна територия около град Драч. Разбнра се, империята не останала безучастна. И този път, не можейки да разчита на сила, тя при-бягнала към дипломатически средства. Лъв Хнросфакт, който вече нмал опит в отношенията си с българите, бил изпратен за втори път в България. Мисията му била сполучлива — по неговите думи — и той „поднесъл на императора като подарък 30 крепости в дирахийската облает с богатствата и самите жители, след като ги из-
тръгнах, пророчески казано, като ухо из устата на лъва**.33 Каква цена е заплатила Византия за новия мир (склю-чен преди 4 май 902 г.)34 остава неизвестно. Симеон едва ли би сторнл жеста да върне на империята завою-ваните от него земи, без да получи компенсация. За съжаление същината на тази компенсация ни остава непозната.
Твърде скоро след тези събития българската дър-жава имала възможност отново да изяви своите пре-тенции към византийската империя, която, за кой ли път вече — била притеснена от арабите. След като през 901 902 г. мюсюлмански пиратн нападнали егейските острови и превзели град Димитриада (на Пегаския залив в Тесалия), а през 903 г. овладели остров Лимнос35, те насочили своя поглед към Солун. Арабската флота под командуването на ренегата Лъв Триполит (или Гулам де Зурафа, както го наричат арабскнте автори), първоначално се насочила към Константинопол, но в последствие отплавала към Солун. Градът не бил под-готвен да издържи нападение откъм морето. Опитът на императора да го спаси, като изпратил свои представители, конто трябвало да организират неговата отбра-на или като привлекат славяните от Солунската и Стрн-монската теми (драгувити, сагудати, стримонци) бил неуспешен.36 След тридневна решителна атака (29—31 юли) Солун паднал в ръцете на мюсюлманските пирата. В продължение на една седмица арабите грабили града и избивали безмнлостно неговите жители, след което се оттеглили, откарвайки със себе си 22 000 пленници.37
Такова значително събнтие, каквото е било опленя-ването на Солун, не могло да се изплъзне от внима-нието на българския княз. След като флотата на Лъв Триполит отплавала, градът, загубил голяма част от своите жители, останал беззащитен. Мисълта да се въз-ползува от този удобен, може би неповторим момент и да включи града в българската държава е била твърде примамлива и е обхванала тутаксн Симеон. Завладява-нето на Солун от българите означавало те да стъпят здраво на Егейско море, да ликвидират господството на Византия и югозападната част на Балканский полуостров и, най-сетне, да заплашват постоянно Константинопол. Във византийската столица са разбирали добре това и империята положила всички сили, за да не позво-
ли подобно развитие на нещата. Как са протекли съ-битията по-нататък не е известно, тъй като истори-ческнте вести се нзчерпват с думите на Лъв Хиросфакт, който бил изпратен в България за трети път, за да уреди тъкмо този жизнено важен за Византия въпрос. В едно свое писмо до Лъв VI той пише: „Най-сетне при третото пратеничество, когато българите искаха да се заселят в превзетия от агаряните Солун, след като ги убедих и изгоних, го получих обратно".38
Събитнята едва ли са протекли така сгъстено и просто, както ни ги представя именитият византийски дипломат. Голите убеждения и настоявания на Лъв Хиросфакт едва ли са могли да въздействуват на Симеон За да опази Солун за себе си, Византия трябвало да направи някои реални отстъпки, за конто пратеникът на Лъв VI не говори в своето писмо. За щастие един български паметник запълва до известна степей тази празнина и хвърля светлина върху крайния резултат от българо-внзантийските преговори: „В годината от сътворението на света 6412 (=904), индикт 7. Граница между ромеи и българн при Симеон, от бога княз на българите, при Теодор олгутаркан и при комит Дри-ста".39 Този надпис, открит край с. Наръш (дн. Неа Филаделфия — 22 км север-северозапад от Солун), без-спорно представлява граничен стълб и е бил поставен в 904 г., когато в резултат на преговорите, водени от Лъв Хиросфакт в България, били извършени корек-ция и маркиране на българо-византийската граница.'10 Или казано с други думи, българите не окупирали Солун (овладяването му е било лесно, но неговото задър-жане е било трудно), но в замяна на това получили значителни териториални отстъпки в тази част на полуострова.
*
Какво би могло да се каже в заключение за външ-ната политика на България през първите двадесетниа години от Симеоновото властвуване? Изследвачнте говорят за Първата Симеонова война срещу Византия — една квалификация, която е неоснователна, тъй като ви-дяхме, че военните конфликти са били четири, а не един;41 пише се, че българският владетел, в последствие
спазвал мира спрямо Константинопол, но не и по отношение на провинциите (В. Н. Златарски, като провел „серия локални настъпленпя“ (Р. Браунинг).
Наистина при първите два конфликта (894 896,896— 899 г.) посоката на българските настъпления била юго-изток, т. е. Константинопол. И това е напълно логично. Българският владетел не е тьрсел териториални прп-добивки, а се е стремял да принуди империята към политическа отстъпка — възстановяване на status quo-то. За тази цел един бърз и опасен поход към византийската столица е бил най-подходящото средство. Трс тият и четвъртият конфликт са имали друга посока югозападните предели на полуострова И това също е логично, тъй като тези действия следвали традицпон-ната посока на българското настъиление през целпя де-ветп век. Тези настъпления са имали съвсем друга цел, а именно, възползувайки се от притесненото положение на Византия и от политиката на laisser—fairc®, про веждана от Лъв VI спрямо българите (по думитс на Р. Браунинг) княз Симеон търсел присъединяване към България на византийски области, населени със славя-ни и българи. И тази политика е дала резултат.
Внимателното запознаване с политиката на Симеон ни убеждава, че той нямал намерението да хвърли народа си в ожесточена борба на живот и смърт, да се пребори сериозно с могъщата империя. По това време Симеон бил зает с вътрешните проблеми на държавата си, т. е. с изпълнението на първата част от програмата си. Макар че показал рядката способност да раздвоява своего внимание, ръководейки, наред с другата си дейност, военните стълкновения и дипломатическите ходо-ве, той нямал намерението да се вплита в сериознп и продължителни военни конфликта. Времето за това още не било настъпило.
* Несъпротивление.
II. ВЪРХЪТ
1.	Короната: василевс булгарон
Homo sum: humani nihit а те alienum puto* **
Публий Теренций Афр
На 12 май 912 г., след двадесег и шест годишно властвуване, починал император Лъв VI. Престолона-следникът Константин VII Багренородни (междувременно провъзгласен за съимператор на своя баща — 9. 6. 911 г.) бил малолетен и управление™ на империята било поето от неговия чичо Александър (912—913).' Според обичанната практика в тогавашните междудър-жавни отношения, наскоро след промяната на визан-тийския престол (в края на 912 или самото начало на 913 г.), българският княз Симеон проводил свои пра-теници в Константинопол. Чрез тях той приветствувал новия василевс и искал да преговаря „относно мира, като известявал, че би го спазвал, но ако се отнасят към самия него с благосклонност и почит, както е било при император Лъв. Но Александър, обладай от безумие и безразсъдство, отпратил позорно пратениците, отправил заплахи към Симеон и мислел, че ще го уплаши. Мирът прочее бил нарушен и Симеон решил да вдигне оръжие против християните*'.2
Ето как някои византийски хронисти ни представят нарушение™ на мирния договор от 904 г. в началото на новия българо-византийски конфликт, продължил чак до 927 г. Можем ли да им се доверим и да приемем, че грубото държанне на император Александър е бил единственият casus belli'* за българския владетел? Като оставим настрана отрицателното отношение към император Александър (формирало се, по всяка вероят-
* Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо.
** Причина за война.
ноет, под влияние на общественото мнение в Константинопол) и известимте презрителни нотки към бълга-рите, изразени макар и косвено (ромеите са назовавани християни, сякаш българнте са били все оше езични-ци!) не може да не ни направи впечатление, че цити-раният по-горе пасаж отразява общеизвестного, мълва-та, сочи ни по-скоро повода, отколкото причината.
Значително по-любопптни са вестите, конто намираме в прочутото „Слово за мира с българнте". Анонимният автор3, независимо от витиеватия си стил, изисканата риторика, изобилието на библейски цитати и заемки от слинската класика, ни е оставил няколко великолепии пасажа, конто искам да възпроизведа тук:
. Такава бе някога нашата държава. А заедно с нея цъфтеше и се развиваше и държавата на българнте. И защо пък не? Те също бпдоха осиновенп от нашия бог и, след като забравиха обичанте на чергари и скнт-ници, бяха възприели благовестието на благодатта. До това време везните бяха равновесии, божественото око беше благосклонно, покой обладаваше морето и богат-ството от благоприятния вятър растете".4 Едва ли е необходимо да се обърнем към Делфнйския оракул, за да се убедим, че тези няколко фрази изразяват радост-та на Константинопол от покръетването на българнте и здравото привързване на България към византийската общност.
Но нека продължа: „Когато обаче зарчето се премет-на и теглплката се надигна, трябваше зло да настане и да победи по-лошото, било защото доброто бе стпгнало точка и поради това се насочи към наклона надолу, бнло защото нашнте прегрешения се разкриха пред бога и предизвнкаха чашата на опиянението, за да се опием в злините".®
В този пасаж безспорно най-интересен момент е обяс-нението на конфликта между двете големи сили (България и Византия), разкрнване на причините, довели до този гигантски сблъсък, за който авторът ще говори малко по-сетне. Ако приемем, че мотивът „нашите прегрешения" е locus communis* за творби на византийски автори6 и е в пълно съгласие с хрпстиянскня морал и
• Общо МЯСТО.
идеология (въпреки че бихме могли да потърсим и ре-алио съдържание), особено внимание заслужава другого посочване, а именно: „...доброго бе стигнало своята [връхна] точка и поради това се насочи към наклона надолу". Трябва ли да разбнраме, че Византия (с доброго, без съмнение, е означена империята) е достиг-нала върха на своето развитие, изчерпила е своите сили и възможности, изпълнила е исторнческата си мпспя и е време да бъде заменена от друга сила — България? Това обяснение е много прнмамливо, бих казал завла-дяващо (дали е исторически вярно и псчива на добро познание на политнческата обстановка, ще видим по-сетне). Но най-удивителното е, че то отразява Симео-новнте виждания, сякаш анонимният автор на „Слово-то“ е падннкнал в програмата на българския владетея преди да посегне към перото. А може и така да е било. Та налн „Словото" е съставено след 927 г.! Нека за-сега изоставим предположеннята и се докоснем до реал-ната действителност — намеренията и плановете на княз Симеон.
Изминалите две десетилетия (893—912) били години на съзндателен труд. Натрупаното в областта на културата, заздравяването на вътрешното положение, без-спорното укрепване на икономиката, разширяването на границнте — всичко това повпшило самочувствнето на Симеон и, което е не по-малко важно, дало му основание да мисли, че е сполучил да вдъхне сили, увере-ност, оптимизъм и амбиция и на целая си народ. А те са били необходима, и то в значптелна мяра, тъй като кня-зът се готвел да паправи втората голяма крачка, с която щял да доведе докрай изпълнението на своята програма.
След като сторил всичко, което било по силите му, за да прегради пътя на Византии към пълиото приоб-щаване, към пълното подчиняване на България; след като „ваксинирал“ българското общество срещу ромей-ската зараза, Симеон сметнал, че трябва да премине от съпротнва, макар и активна, към настъпление, т. е. да се наруши равновесието на везните. Дали зарчето, хвър-лено от ръката на Клио, се е „преметнало“ в полза на България? Очевидно Симеон е решил, че българската държава вече има достатъчно сили, за да съкруши не-съкрушимата империя. Това не е било обикновено хрум-
ване, а е означавало да се доведе започнатото дело до-край, а именно: за да се отхвърли веднъж завннагн опасността от Византия, тя трябвало да бъде разгро-мена и то така, че да нзостави своите претенции за уннверсално владпчество. Подобно пеню не е могло да стане без да се разруши въображаемпят универсален ред и обосноваващата го византийска политическа идеология, да се разпръсне митът за непобедимата и вечна империя.
Когато следваме този обективен ход на пс'сричес-кото развитие, отразен така добре в замисли.е на княз Симеон, не бива нито за миг да забравяме субектив-нпя фактор, който общо взето е адекватен с реалната действителност. В началото на десетото столетне България се чувствувала достойна и способна за нещо пове-че от това да живее в сянката на велнката империя. Нейнпят владетел — също. На него му се е струвало вече недостойно да го зоват архонт на българите7 и да го третират като син или в най-добрия случай като по-малък брат на византийскня васнлевс. Да се измени това положение не е било леко, тъй като Симеон е бил взправен пред един нстински гордиев възел. И бъл-гарският княз прнстъпнл към неговото развързване.
Моментът за подобии действия е бил особено благоприятен; дори би могло да се каже, че Симеон имал на своя страна, освен всичко друго, и шанса. В края на IX и началото на X в. византийската империя търпяла поредица от неуспехи във войните с традиционнпя си противник — арабите.8 От друга страна, последното де-сетилетие от управлението на Лъв VI преминало под знака на остри политически и религиозип сблъсъци. Бил сторен несполучлив опит за убийство на императора (903 г.), а малко след това, в 905 г., пзбухнал бунт под ръководството на Андроник Дука, команду-ващ източните войскн на империята® — бунт, който поставил на нзпитание силите на константинополската администрация. Особено силен отзвук имал конфликтът между Лъв VI и патриарх Николай Мистик по повод па осъждания и забранен от църквата четвърти брак на императора. Амбициозният патриарх (на него било от-редено да играе твърде значима политическа роля), който порицал и не признал женитбата на Лъв VI със Зоя Карбонопсина (междувременно тя родила син — бъде
Щнят Константин VII Багренородни), бил лишен от своя сан (907 г.). Това решение на василевса разделило църквата, а донейде и византийского общество, на две враж-дуващи групировки — николаисти (привърженици на сваления патриарх) и евтимисти (по името на неговия приемник Евтимий).10
Всичко това безспорно се отразило на вътрешната сигурност на империята, а оттук и на нейната външно-политическа стабилност. Кризата се задълбочила осо-бено много след неочакваната смърт иа император Лъв VI (12. 5. 912 г.). Наистина малко преди смъртта си императорът се погрижил да върне Николай Мистик на патриаршеския престол, но византийского общество, развълнувано от въпроса за „тетрагамията", все още не се било успокоило. Миозина византийци отказвали да признаят Константин VII за законен василевс, тъй като бил рожба от заклеймения веднъж четвърти брак на Лъв VI. Твърде скоро след смъртта на император Александър (той починал на 6 юни 913 г.), на третия ден, в столицата се явил претендент за престола — доместика на сходите Константин Дука.11
Ето такова е било положението във Византия, ко гато назрявал конфликтът с България. Симеон съзрял този благоприятен шанс и, разбира се, не го пропуснал. Позорного изгонване на неговите пратеници от Константинопол било удобен повод за действие. Ням а съмнение, че ако случайността не предложила този повод на Симеон, той би потърсил п намерил друг.
Докато в България се готвелп за война, във Византия обмисляли как да я предотвратят. Империята и сега, по силата на обстоятелствата, била принудена да следва спрямо своята северна съседка политиката на laisser—faire. И сега на словото се възлагало по-голя-ма надежда, отколкото на меча. С деликатната и отговорка мисия да възпре българския княз от „кръво-пролитие" се нагърбил патриарх Николай Мистик — този византийски Рншельо (по думите на А. Грегуар).12 След смъртта на император Александър Николай Мистик поел управлението на страната, като възглавил седемчленно регентство.13 Тези позиции му позволявали да установи лична връзка със Симеон и като частно лице и в същото време като човек, на чиито плещи те-
жат духовните и политическите дела на държавата. И той не пропускал тази възможност.
През първата половина на 913 г. Николай Мистик изпратил до княз Симеон писмо14, което положило на-чалото на тяхната голяма кореспонденция, продължила чак до 925 г. На пръв поглед писмото е съвсем невинно, но ако го разгледаме на фона на описаните съби-тия, ще разгадаем неговата скрита цел (това говори за дипломатический такт на патриарха) — да се угоди на българския владетел, да не му се дава нов повод за война. Но за какво става дума в писмото? Един бъл-гарнн — беглец, който по думите на патриарха се стра-хувал от Симеоновата „власт“, прибягнал в „божия храм" („Света София") и потърсил убежище в него, раз-читайки на закрилата на т. нар. азилно право. Симеон го изискал и Николай Мистик, за да не разгневи още повече българския княз, склонил да го предаде, въ-преки че е съзнавал каква ще бъде съдбата на беглеца — неговото притворство и показна „наивност" (... ако го сполети нещо печално и лошо“...) не са в •състояние да заблудят съвременния учен.15
Този дребен епизод не е бил в състояние да спре Симеон, тъкмо защото не е ставало дума за дребни неща, а за осъществяването на една голяма идея. Тре-вогата в Константинопол нараствала, тъй като вече се знаело, че българският владетел искал да „грабне цар-ската власт". Патриархът побързал да изпрати ново писмо16, което начевало така: „Знай, чедо наше, че това писмо е написано не с мастило, а с нашите сълзи, понеже, както ми се струва, нашите грехове са ни довели дотам, щото ние да получаваме такива известия, конто предизвикват сълзи, когато ти пишем това наше писмо". По-нататък Николай Мистик обвинявал Симеон, че иска да стане тирании, „че безжалостно напада детето-сира-че и царски син" (Константин VII), уверявал го „колко по-добре е да се наричаш княз по милост божия, от-колкото тирании" и т. н.
Последвало трето писмо17, във Велики Преслав при-стигнали и пратеници на византийския сенат, но иищо не могло да възпре Симеон — нито клетвените уверения, нито воплите на Николай Мистик. През лятото на 913 г.18 той започнал своята голяма военна кампания срещу Византия или както пише авторът на „Слово за
мира с българнте": „Настана земетръс, който почув-ствуваха даже и онези, конто обитават отвъд Херку-лесовите стълбове".19
Но иека дадем думата на онези неколцина византийски хронисти, конто са записали спомена за тезн съ-бития: „През месец август [913 г.] Симеон, владетел на България, се отправил на поход против ромеите с голяма войска и стигиал до Константинопол. Той го обсадил и го заобиколил с окоп от Влахерните до така наречените Златни врата, обладай от надежда, че без мъка ще го завладее. След като узнал якостта на стеките и сигурната им защита, поради множество™ теж-ко въоръжени войници и каменохвъргачните, и' стрелб-хвъргачните машини, той, излъган в надеждите си, се завърнал в така наречения Евдемон и поискал да склю-чи мирен договор. Регентите приели драговолио това и Симеон изпратил своя магистър Теодор да преговаря относно мира. Патриарх Николай, Стефан и магистър Иоан взели императора и отишли до Влахерните, въве-ли двамата сииа на Симеон в двореца и обядвалн заодно с императора. Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът прочее, след като прочел молитва, поставил иа главата му, както казват, вместо корона, собствения си епнрнп-тарий. Удостоени с безбройни преголемн дарове, Симеон и синовете му се завърнали в собствената си страна, като се разделили, без да постигнат съгласие по въпросния мир".20
Един внимателен прочит на този текст оставя у нас чувство на неудовлетвореност. Защо? Едва ли трябва да се усъмним, че първоосиовата на този кратък разказ е по-скоро легендата, народната мълва, отколкото свидетелствата на очевидец и съвременник. В това ни убеждава не само вметнатият израз „както казват", но и цялото съдържание, стал и композиция. Какво имам пред вид?
Преди всичко в цитирания откъс има очевидпи не-домислици (за да не кажа измислици). Та нима може сериозно да се възприеме твърдението, че Симеон бил „обладай от надежда, че без мъка ще го завладее (Константа нопол), че той „узнал якостта на стените" и мно-гобройните защитници, че бил „излъган в надеждите си“, едва когато се появил край Влахерните и Злат-
ните врата? (обясненпето, че българскнят владетел е разчитал на свободен достъп в града е най-малко не-обосновано). За човек като Симеон, който е прекарал част от младнните си във византийската столица, всич-ко това не е било тайна. Той добре е осъзнавал как би могъл да бъде овладян град като Константинопол и за това още по-добре свидетелствуват по-нататъшните му действия.
Но да продължим. Впдяхме, че Симеон се подготвя добре за тази кампания. Тя не е неочаквана за него (както воен ните действия през 894 г.), нито пък е из-иенада за Константинопол. Той пристига с „голяма войска" под стеките на византийската столица, обгражда я с окоп и тутаксн се отказва от военните действия. Защо? Предлага мир (след като е несполучил в дей-ствията си?), така желания от Николай Мистик мир! И, разбира се, византийското регентство на драго сърце приема предложение™. След един приятелски обяд (Симеон е допуснат в града!) двете страни се разделят „без да постигнат съгласие по въпросния мир"! И Симеон посрамен, без да постигне целта си (та нали той е дошъл „да грабне царската власт", както пише Николай Мистик!) се завръща във Велики Преслав, а визаи-тийците си остават със своя страх!
И най-предубеденият изследвач трябва да се съгла-си с нас, че нещата едва ли са протекли така, както ни ги представят нашите хронисти. Походът от юли-август 913 г. не е бил нито празна военна демонстрация, както приемат някои, нито пък сериозен опит за овладяване на византийската столица, както си го обяс-няват други. Симеон е показал недвусмислено, че е дошъл моментът да се изпълни неговото пекане; ако Византия не отстъпи и не му даде това, което желае, той е бил готов да си го вземе със сила (или поне да се опита). Срещу себе си българският княз е имал твърде интелигентен противник. Николай Мистик вече е знаел какво иска той и на какво е готов, за да го получи — „царската власт". Византия не е била в състояние да се брани или поне бъдещето е криело големи опасности за нея. Ето защо Николай Мистик е отстъпил и коронясал Симеон. И българският владетел се завър-нал в своята столица като василевс булгарон.
2.	Pax Symeonica
Българите имат обичай да изискват чуждото п да не дават [своето].
Цар Симеон
За да добием по-ясна представа за събитията през месец август 913 г., необходимо е да ги разгледаме по-задълбочено, да повдигнем завесата, водно или неволно спусната от хронистите и, разбира се, да привлечем до-пълнителни извори, доколкото съществуват.
Нека наченем с акта, извършен във Влахернския дворец — покриването на Симеоновата глава с патри-аршеския епириптарий и молитвата, прочетена от Николай Мистик. Какъв е смисълът на този акт? По този въпрос е писано извънредно много,1 но натрупаните страници, вместо да го изяснят, са замъглили очевид-ното. Някога В. Н. Златарски прие, че по времето на тази тържествена церемония българският княз бил удостоен с византийската дворцова титла кесар.2 Подобно тълкуване е невероятно. Симеон не може да не е знаел, че същата тази титла е била отстъпена преди повече от 200 години на хан Тервел.3 И той едва ли би се съ-гласил с нея. И то не заради това, че подобно достойн-ство не отговаряло на неговото честолюбие и амбиция (както обикновено се приема), а заради това, че България от 913 г. била доста различна от България в 705 г. Симеон не би приел нещо, което вече било от-стъпено на един от неговите далечни предшественици, още повече, че той дошъл под стеките на Константинопол за нещо по-голямо — „царската власт“. Дори бих-ме могли да допуснем, че българските владетели са се считали по традиция носители на кесарското достойн-ство. Но и Симеон, също като Карл Велики, удостоен •от папа Стефан II с титлата „римски патриций"4, се стремил към императорското звание. Този стремеж не с бил празна амбиция, а част от Симеоновата полити-
ческа програма, първа стъпка по пътя на нейното из-пълнение.
Другого тълкуване — Симеон благословен от Николай Мистик и толкоз5 не заслужава внимание. Какъв е смисълът на подобен акт? Какво е носела на бъл-гарскпя княз подобна благословня? За какво му е била тя?
Симеон имал работа с Николай Мистик — държав-•ния мъж, временния ръководител на империята (пред-•седател па регентския съвет), а не с патриарха. От него той е искал нещо, което имало преди всичко полити-ческо звучене, а не чисто религиозен ефект. Симеон •познавал добре политическата идеология и държавния механизъм на ромеите и е отмерил добре своите ходове.9 Първият от тях бил да се сдобие с титлата василевс на българите. Византия била притисната от обстоятел-ствата и отстъпила.7 Наистина това не била отстъпката, сторена на Карл Велики в 800 г.8, но все пак тя се съ-гласила друг владетел, освен византийския, да се зове василевс — разбира се, на собствения си народ, а не на ромеите. Че това е било така, показват и по-сет-нешните събития И Николай Мистик и Роман Лака-пин укоряват Симеон, че той се титулува василевс на ромеи,9 докато той би могъл да се назове василевс на българите.19 Леснината, с която Византия признала цар-ската титла на Петър в 927 г.“, показва правотата на тези наши разсъждения.
Те обаче се подкрепят и от един извор, който дъл-го време бе пренебрегван — споменатото вече „Слово за мира с българите". Ето какво намираме там: „А този, който наистина предварително знае, се осведомя-ва, отстранява между това сенаторите, оказва почит към царската власт и онзи, който е обдарен с нея, от друга страна, като се крие под шапка невидимка, кани сътрапезници, предлага насила договор, или пък се противопоставя, като заявява ясно да му бъде оказ-вано поклонение като на василевс, въпреки че не е позволено неромеец да управлява ромеите, или пък на-•скоро след това, като си поставя въображаем за себе -си царски венец, приема сътрапезниците да му се по-кланят".12
И така, с тържествената церемония във Влахерни-'.те, която, от една страна, била уникална — короияс-
ване на чуждестранен владетел за васмлевс (вероятно-за това Николай Мистик използувал своя епнриптарий вместо императорский венец?), а от друга напомня уди-вително коронацията на съпмпсратор, извършвана от императора в присъствието на патриарха, а по-сетне едновременно от двамата,13 Симеон бил удостоен с тит-лата василевс на българите. Или казано с други думи той получил това, за което бил дошъл в Константи-нопол. Безспорно българският владетел бил доволен от сторената му чест: 1) това било сериозна пукна-тина във византийската идеологически система; 2) той знаел, че това е само първата стъпка по пътя за осъ-ществяването на неговите планове; втората, която след-вала, щяла да му помогне за тяхното окопчателио осъ-гцествяване.
Ако поменатите по-горе хронисти само са загатна-ли първия момент от преговорите между Симеон (во-дени от кавхан Теодор) и Николай Мистик — удостоя-ване на българския владетел с титлата василевс на българите — то те напълно са премълчали втория от тях. Кой е той? В едно свое писмо до цар Симеон, писано вероятно през първата половина на 921 г. (във всеки случай след 17 декември 920 г.),14 константино-полският патриарх напомня: „Още по-рано ти поиска да се сродиш с василевса, но твоето искане не се почете от ония, конто решиха да постъпят така“.15 Какво се крие зад това Симеоново искане? Тъй като малолет-ннят Константин VII Багрянородни (тогава на около осем години) бил единственият представител на власт-вуващата византийска династия, то предложението на българския владетел би могло да бъде само едно, а именно: иегова дъщеря (нейното име ни е неизвестно) да се омъжп за василевса на ромеите.
Далечен отзвук на това предложение е един пасаж в хрониката (написана на арабски език) на мелхит-ския патриарх на Александрия Евтихий (или Саад ибн Батрик) (933 940). Ето какво гласи той: „След него [Лъв] властвува над ромеите седем години брат му Александър; след смъртта му го наследи Константин^ син на Лъв, който беше тогава на 23 години. Неговата майка, на име Августа, управляваше империята. И из-прати кралят (гех) на българите до Константин, император на ромеите, да нсча сестра му за жена на
Сина сп; обаче, когато Константин му отказал, между тях започнали много сражения".16
Този текст е коментиран иеколкократно и е предиз-впквал разногласия между учените. Като оставим на-•страпа редицата неточности (годините на управление на Александьр, възрастта на Константин в момента на смъртта на чпчо му, пмето на неговата майка, твърде-нието, че той имал сестра), не можем да не се съгла-сим с едно — този пасаж свидетелствува за опита на Симеон да стане тъст на византийския император. Кога е сторен този опит — ето най-важния въпрос, на който трябва да се отговори. Последният учен, който се за-нпма с писаното от патриарх Евтихий, бе В. Н. Златар-•ски. Той категорично прие, че Симеон се обърнал с подобно предложение към Константинопол, „когато нм-иерията се управлявала от майката на Константина Зоя, а не в 913 г. при първия поход на Симеона против Цариград"17... „И тъй нскането на Симеона да се сроди с цариградския двор .. няма никакво отношение към похода на Симеона в 913 г.; напротив, то се явява като логическа сетнина от мирния договор от 913 г., а пък отказът му дал повод за втория поход на Симеона, който поход следователно се отнася към 914 г.“18
Тази преценка както на нзворите, така н на дей-ствителните събития — е погрешна. Удивително е, че В. Н. Златарски не е прозрял истинския ход па нещата. Няма съмнение, че подобно предложение не би могло да бъде направено по време на управлението на Зоя (след края на 913 г.). То би могло да бъде сторено само по време на регентството на патриарх Николай Мистик (както добре отбелязва Г. Острогорски),19 а най-удоб-ният момент за това — преговорите под стените на Константинопол през август 913 г., както писа още преди сто години М. Дринов.20
И така, втората важна точка от преговорите бил проектът за брак между Симеонова дъщеря и малолетняя василевс на ромеите Константин VII Багрено-роднп. Няма съмнение, че и това Симеоново искане било удовлетворено от константинополските управляващи среди и от патриарх Николай Мистик. По всяка вероятност, поради малката възраст и на двамата, бракът е бил отложен за по-късно време. Но няма съмнение, че Симеон бил доволен и От това решение. Двете пости
жения — получената титла василевс на българнте и съглашението за царствения брак, били добра основа за сключването на мир (а не обратното, както твърди В. Н. Златарски) — така желан от империята и така необходим за България след тези важни стъпки.
Постигнат ли е бил мир в 913 г.? Както вече посо-чих хронистите са категорични: „...Симеон и. синовете му се завърнали в собствената си страна, като се разделили, без да постигнат съгласие по въпросния мир.“" И този път, съзнателно или не, те са спестили цялата истина. Отново на помощ ни идва Николай Мистик. В едно свое писмо до българския цар, писано лрез про-летта-лятото на 914 г., т. е. след като Симеон наче-нал отново военните действия срещу империята, пат-риархът пише: „миналата година, когато ние се срещ-нахме лично един с друг21, ти ми обеща пълен мир и искрена дружба и ме уверяваше, че отсега нататък се премахват всякаква разпра, всякакъв повод за съблазън, че ще престане всяко разединение и ще се установи с божия помощ между ромеите и българнте наистина здрав мир, какъвто преди не е имало и какъвто не са знаели ония, конто са живеели преди нас“.и И малко по-нататък: „... и не нарушаваш договорите и клетви-те, който са утвърдили твоите отци още преди и конто ти сам неотдавна потвърди'*.23
Тези два пасажа са достатъчно категорични, за да не оставят възможност за дискусия — преговорите в 913 г. са завършили със сключване на мирен договор между двете страни (впрочем, такъв е логическият ход на събитията и друго не би могло и да се очаква). Нещо повече, писаното от Николай Мистик ни дава възможност да надникнем в събитията, конто са обусловили подписването на договора, и да се запознаем с не-говня характер. От една страна, очевидно е, че въпрос-ното съглашение не е идентично с 30-годишните мирни договори — обичайна практика в международните отношения на Византия, но, от друга страна, няма съм-нение, че това не е обикновено примирие или кратко-траен мир. Какво означават обещанието за „пълен мир и искрена дружба11, уверенията, „че отсега нататък се премахват всякаква разпра, всякакъв повод за съблазън, че ще престане всякакво разединение'* и особено надеждите за здрав мир, какъвто не е съществувал и
какъвто предните поколения не са знаелн! Очевидно предложенията за установяване на този така очакван чир са съдържали такива елементи, конто са били не-познати за дипломатическите отношения между двете страни.
Вече видяхме кон са тези елементи — искането на българския владетел да бъде почетен с титлата василевс на българнте и настояването му една от неговите дъщери да се омъжи за Константин VII Багренородни. Това са били двете основни точки от втората част на Симеоновата програма и само тяхното изпълнение (за това е трябвало съгласието на Византия) би позволило нейното окончателно осъществяване. Само признанието на титлата василевс, към която се стремял Симеон, би премахнало „всяка разпра", би отстранило „всякакъв повод за съблазън", а уговорката за сродяването на двете династии не само би ликвидирала „всяко разединение" между двата народа, но и би довела до пълно единение между тях, до мир, непознат в отношенията между България и Византия.
Ето защо след един тържествен обяд във Влахерн-ския дворец, пред ставен и на две любопитни миниатю-ри24, „удостоен с безбройни преголеми дарове, Симеон и синовете му се завърнали в собствената си страна". Очевидно българският владетел бил доволен от постиг-натото, но още по-доволен от откриващите се чудесни възможности за осъществяване на най-съкровеннте му планове. Как Симеон си представил бъдещето, което се намирало под знака на здравия мир, непознат за по-ранните поколения? Нека надникнем в неговите МИСЛИ.
Симеон потеглил към Константинопол като княз и се завърнал във Велики Преслав като василевс или цар на българнте. Това било пробив във византийската политически идеология, повишавало неимоверно авторитета на българския владетел вътре в страната и из-вън нейните пределл, но не било всичко. По силата на уговорения брак, на Симеон предстояло в скоро време да стане тъст на ромейския василевс. Това от своя страна му откривало чудесната възможност да получи „пер-соналната" длъжност василеопатор, т. е. „баща на ва-силевса". Василеопаторът (длъжност, създадена към «88 889 г. за Стилиян Зауца, първа във византийската
ранглиста)25 имал пълна административна власт в им-перията и понякога е бил разглеждан като настойник на владетеля (Н. Икономидис). За Симеон наистина не е било трудно да поеме подобии функции, тъй като Константин VII, както многократно отбелязах, бил не пълнолетен. По-нататък било още по-лесно — българ-ският цар взимал в свои ръце управлението на империята като единствен регент и се провъзгласявал за съимператор, за император на ромеите (един от запа-зените негови печати има легенда: „Симеон в Христа василевс на ромеите"26). Оттук до самостоятелната власт във Византия (василевс и автократор) имало само едиа стъпка, която за личност като Симеон едва ли е пред-ставлявала трудност.
Нека сега видим до какво биха довели всички тези усилия. За целта трябва да „разшифроваме" византийската императорска идея, като използуваме мнението на един от най-добрите нейни познавачп — покойпият френски учен Л. Брейе. Ето какво пище той: „Теоло-зите установяват един паралел, от една страна, между полнархнята на народите, разделени помежду си от про-дължителни войни и политеизма, анархична концепция за универса; от друга страна, между имперскага монархия и догмата за божественото единство: един-единствен бог на небето, един-единствен император на земята. Както на небето всички ангели са подчинени на боже-ствената воля, докато демоните са необуздани подобно на варварите, така на земята, въпреки че на нея има много неподчинени народи, един единствен [народ], този на ромеите, е предопределен да управлява".27
Тази мистична концепция за еыцествуването на империята, както и доктрината за владетеля, избран от провидението, възхождат към епохата, когато се офор-мя императорската институция (а оттам към елинизма!). Октавиан Август бил предопределен от боговете да ело жи край на гражданските войни и да установи златен век на земята; император Траян (98—117) установил окончателно римскня мир (pax Romana) и справедли-востта; Константин Велики (324—337) от своя страна установил в империята господството на Христа (рах Christiana).23 Цялата тази концепция, както видяхме ве че29, легнала в основата на pax Byzantina (IX век).
Възшествието на Симеон до василевс и автократор
на ромеите (и българите?), означавало крах на тази почти хилядолетна система, незнаем дотогава удар върху реда в универса, устроен по божията воля. Извед-нъж, един никому неизвестен архонт на един народ, презирай все още като варварски, заемал трона на римский (ромейския) император (!); един народ-прозелит, току-що прегърнал Христовата вяра единствената ис-тииска, права вяра, нзведнъж измествал ромеите и се нревръщал вместо тях (или заедно с тях) в богоизбран народ, народ, на когото отсега нататък било определено да управлява християнската икумене (или поне да споделя тази власт с ромеите!). И тук по опасна била не временната подмяна на някои непоклатими дотогава ценности („законният", от бога избран византийски василевс, изместен от българския цар), а промяната във византийската политическа идеология, която предопределяла самото съществуванс на универса!
Тази промяиа е най-ярко изразена в един от Симео новите печати (датиращ вероятно от 913 г.), чиято легенда съдържа твърде иеобичайни формули: „[на] Симеон василевс многая лета/ миротворец василевс многая лета1130. В случая пожеланията за здраве и дълъг живот, т. е. т. нар. полнхрония, не са изненада. Те са били винаги част от императорския култ31 и са били познати и в България през езическата епоха.32 По-ин-тересна е втората формула — „василевс миротворец". Макар и да не е неизвестна на византийския церемониал,” тя все пак е твърде рядко срещана.34 Не може да не направи впечатление обаче, че я намираме в ти-тулатурата на Карл Велики, споделил рпмската импе раторска корона с византийския владетел, т. е. един-ственият до този момент (800 г.) легитимен притежа тел на императорската власт. На 25. 12. 800 г., докато папа Лъв III полагал короната на главата на Карл, „римският народ" го прпветствувал с трикратна акла мация: „На Карл Август, коронован от бога, велик и миротворен император на римляните, живот и победа".35 Титлата му, фигурираща в началото на издаваиите от него акти, гласи: „Карл, прещастлив август, коронован от бог велик и миротворен император, управляващ империята на римляните и в същото време по божие ми-лосърдие крал на франките и .на лангобардците".36
Какво съдържание има тук епитетът миротворен?
Безспорно той е свързаи със завършека на Карловото дело — създаване на империята по пътя па завладя-ването и анексирането на Бавария, Саксония, Ланго-бардското кралство, подчиняване и разгромяване на славянски племена, аварите и мюсюлманите в Испания.37 Безспорно топ означава не само един обикновен мир или лице, което твори мир, но и човек, който съ-зижда една нова империя (или възобновява старата), един нов ред — pax Romana или вече pax Christiana, обхващащи само Западна Европа, преобразила се по-сетне в Свещената Римска империя
И ето, едно столетие по-късно, в 913 г., историята (с малки различия) се повтаря. На другия край на някогашната римска империя, в града край Босфора, патриарх Николай Мистик, в присъствието на легитим-ния владетел на универса, провъзгласява един нов василевс — владетеля на българите. И той не закъсня-ва (също като Карл) да включи в титлата си фор-мулата миротворец (иринопиос). Какво може да означава тя?
Преди години Ив. Дуйчев се опита да надникне зад завесата и да види образа на Симеон миротворе-ца. Според него тази формула крие в себе си една нстннска политическа програма; чрез нея българският владетел възвестявал мир за изстрадалата и най-вече изплашена Византия — мир вътре в страната и мир по границите на империята.38 Трябва да призная, че това обяснение е логично, но, струва ми се, иедостатъчно, не довежда нещата до техния естествен край. Че ле-гендата на печата не преследва най-обикновен пропагандой ефект (и то насочен главно към ромеите), а прогласява нова политическа и идеологическа програма, е неоспоримо (едва ли трябва да припомним примера с Карл Велики). Но тъкмо за да бъде програма, а не елементарен лозунг, отправен към тълпата, тя трябва да съдържа няколко елемента, конто биха обусловили нови виждания, преди всичко в социалната и политическата облает; виждания, конто да отричат един стар, до известна степей вече изживян ред, и да предлагат един нов порядък, логичен и естествен за-вършек на Симеоновите планове.
Тази програма е преследвала една основна цел — уннщожаването на pax Byzantina и установяването на
негово място на нов „таксис** (ред) в православната християнска общност — pax Symeonica. В отговор на византийските експанзнонистични стремления Симеон противопоставил своя формула, която давала възмож-ност за развързване на Гордиевия възел: „Българите имат обичай да изискват чуждого и да не дават [своето] . ,“39
Кои са били тези „чужди** ценности, към конто се е стрсмял Симеон. Първата била, както вече вндяхме, титлата василевс и автократор на ромеите (и на бъл-гарпте); титлата, за която както Николай Мистик, така и по-сетне Роман Лакапин, многократно писали, че няма никакво отношение към неговия (на Симеон) род, но която българският владетел смятал, че сам ще си извоюва. Тази титла нзведпъж превръщала Симеон от български цар в ромейски император и го издигала на върха на пирамидата, нзградена съобразно визан-гийските представи за въображаемата фамилия на вла-детели-se и народите.40 Т. е. вместо духовен син или духовен брат (както го назовавал Роман Лакапин)41 на византийскпя владетел, Симеон заемал позицията на „патер фамилиас**. Тази промяна в положението на българския цар не била символична, както би могло да се допусне. Напротив, тя щяла да има съвсем дей-ственн сетнини върху съдбините на неговия народ и неговата държава.
В Симеоновите помисли българите се изравнявали с ромеите; нещо повече, те били достойни да ги отстранят и да заемат тяхната позиция в християнския свят, в универса; изведнъж българите се превръщалп в „избран народ**, в народ, покровителствуван от бога, способен да поеме нелеката мисия за защита па християн-ството; да поеме идеологического и културиото наследие на Елада и Рим.
В същото време България окончателно се превръщала в първа сила в православната общност, изтласка-ла от това място Византия, без да има всичките претен-ции на впзантийския универсализъм, но все пак може би нелишена от амбициите да заеме временно мястото на Запада в големия спор за наследие™ на нявгашната Римска империя. Нещо повече, България била готова не само да продължи мисионерската дейност и култур-ната експанзия на Византия, но и значително да Я увеличи, разширявайки по този начин граничите на
християиския свят, чрез включваието в него па нови славянски и неславянски народи Българското христианство, славянската литургия п създадената вече духовна и материална култура били чудесни оръжия за постигането на тази цел.42
Ето такъв бил Спмеоновият замисъл за новия „таксис" в православния свят пли както вече го нарекохме pax Symeonica.43
*
Съзирал ли е някои в Константинопол това развитие на събитията, т. е. това разместване на пластовете във византийската общност, съзряването на едно ново явление, на една нова политическа дсйствителност? Би било лековерно да се убеждаваме, че Симеоновнте пла-нове оставали скритп за управляващите среди във византийската столица или поне за някои от тях. Та нали Симеон имал такъв съобразителен, умен и многоопитен партньор и противник като Николай Мистик. Ще бъде наивно да допуснем, че константинополският патриарх не се е досещал за замполите на българския цар.44 Защо тогава той склонил и подпомогнал (поне в началото) многолетните усилия на цар Симеон? Искрен ли е бил той в тези си действия? Трудно е да се отговори на това пптане.
Да допуснем за момент, че Николай Мистик добро-волно възприел Симеоновнте идеи, прегърнал с енту-«сиазъм замислнте на българския владетел, виждайки в тях възможен нзход от кризата, обхванала византийското общество след смъртта на император Лъв VI? На какво е разчитал той и как си е представил бъде-щето? Трудно е да гадаем, но все пак смело бихме могли да приемем, че той е вярвал в крайната победа на ромеите дори и да се установи новият „таксис". Естествен център на новата империя (или малко видоизменена стара империя) би бил Константинопол. Като прибавим към това мпоговековната държавна и политическа традиция, опит и културно превъзходство на ромеите, изходът би бил ясен.. .
Но дали Николай Мистик е гледал толкова нада-лече? Дали съгласнето му не е било само стъпка от негова страна, т. е. притиснат от обстоятелствата той
бил прпнуден в момента да отстъпи, разчптайки на бъ-дещето близко пли ио-далечпо! Ожесточен пето, с което констаптинополският патриарх бранел византийските позиции и се борнл срещу полигиката па Симеон вярпо с твърде однообразии, но традиционни аргумен-ти — от 914 до 925 г., нс може да бъде доказателство пито за едиото, пито за другото възможно решение.
Само бъдещето можело да покаже каква щяла да бъде съдбата на pax Symeonica,
3.	Dies irae*
«Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, Който доиесе безбройни беди иа войските ахейски.
Омир. Илиада. I. 1—2
„Тъй като император Константин [VII Багренород-ни] бил още дете и търсел майка си [Зоя Карбонопси-на] — понеже император Александър я беше отстранил от [двореца] — то отново я въвели. След като тя поела царската власт, въвела в двореца парокимомена Константин и двамата братя Константин и Анастасий, наре-чени Гонгили. По съвета на йоан Елад били отстра-нени приближеиите на император Александър: ректор Йоан, споменатият Гавриилопул, Василица и другите“.‘ Така византийският хронист, когото назоваваме условно продължител на Теофан, ни представя поредната политическа промяна в Константинопол, извършена в края на 913 — началото на 914 г. Най-важният резултат от тази промяна бил отстраняването на патриарх Николай Мистик (до този момент ръководител на регентството) от светските дела, а най-значимата стъпка — отхвър-ляне на сключените през месец август 913 г. споразу-мения със Симеон: признаване на царска титла на българския владетел и проектирания брачен съюз между двете царствуващи семейства.2
Защо и как се стигнало до този неблагоприятен обрат в българо-византийските отношения? Няма съмнение, че във византийската столица са съществувалн групировки, конто не са били съгласни с външнополи-тическите действия на регентството и особено на него-вия ръководител патриарх Николай Мистик и изрази-тели на антибългарски настроения (такива в Константинопол винаги е имало). Разбира се, антибългарските тенденции са били само част от програмата на Зоя
* Ден на гнева.
(но те са я улеснили твърде много при завземането на властта) — нейният стремеж е бил да стане пълно-властна господарка на империята, поне докато синът й бил непълнолетен. За целта било необходимо да се сторят две неща: 1) отстраняване на регентството, ръ-ководено от амбициозния патриарх; 2) ликвидиране на най-сериозната заплаха за Византия във външиополи-тическата (а и във вътрешнополитическата) облает: споразуменията с българския цар.3 Втората точка от Зоината програма била обусловена от две причини, едната обективна, другата субективна, а именно: това съглашение, в основните си положения било в противоречие с византийската политическа идеология; то било одобрено и прието от сваленото вече регентство. И как-то вече видяхме, и двете точки от тази програма били изпълнени.
Тези събития в Константинопол заличили постиже-нията от усилията на Симеон и го върнали на изход-ните му позиции (положението от преди август 913 г.). Българският цар (Симеон никога не е погледнал се-риозно на формалисте си „лишаване“ от царско достоинство), трябвало да започне всичко отново, за да постигне така желаните резултати. Но пътищата за това трябвало да бъдат други. През август 913 г. той имал за противник в двубоите и партньор в преговорите амбициозния, но и интелигентен, и опитен (не само в църковните дела!) Николай Мистик. Патриархът бил способен да прецени добре политический момент и да направи съответната стъпка. И, което било ие по-малко важно, той дори да загубел политическата си власт (но не и влияние), все пак запазвал църковната си власт. Сега, през 914 г., Симеон имал насреща си един противник по-посредствен от патриарха, но затова пък по-несговорчив и по-опасен (посредствеността винаги е опасна!). Амбициите на императрицата-майка биха могли да бъдат удовлетворени само по един-единствен начин — задържане на върховната власт в империята поне до пълнолетието на Константин VII (примерът с императрица Ирина и нейния син Константин VI бил все още близък и познат). След отстраняването на Николай Мистик имало само една опасност и то значимо мо-голяма — Симеон.
От друга страна, българският цар също не е имал
избор, възможности за компромиси или частички решения. Да се откаже от възобновяването на току-що от-хвърлените от Зоиното правителство споразумения (вед-нъж вече одобрени и приети в Константинопол!), особено от второто (проекта за брак), би означавало да се откаже от осъществяването на своята грижливо из-работена политически програма, да се отрече от своего истинско „аз“. Такъв изход за Симеон не съществувал. Следователно предстояла ожесточена борба. Заплахите вече били недостатъчни, тъй като Зоя нямало накъде да отстъпва. Съдбата на неговите проекта трябвало да се реши на бранните поля, а не на дипломатичсската маса
Разположеннето на силите в навечерието на това ново стълкновение (то се очертавало да бъде трудно и продължително) било ясно. Превъзходството било на страната на България — за това вече говорихме.4 Остава да видим какви били пътищата за отстояване на двете позиции.
Стратегията на цар Симеон била ясна: краен успех (принуждаване на империята да сключи мир при усло-вията от 913 г.) можело да му донесе само едно то-тално настъпление срещу балканските провинции на Византия. Его защо той планирал военни действия в три основни направления: 1) на запад, в посока към Дирахиум (Драч), 2) на юг-югозапад, към Солун и Елада; 3) най-сетне на югоизток, към подстъпите на Константинопол, т. е. темите Тракия и Македония с център Адрианопол. Демонстрнрайки по този начин своего могъщество и военно превъзходство, ставайки de facto господар на Балканский полуостров, Симеон можел отново да се яви под стеките на византийската столица и отново да постави своите искания: Зоя да бъде отстранена и той да получи предишпите обещания. В противен случай трябвало да прнстъпи към обсада на Константинопол.
Намеренията на Византия също не са трудни за дешифриране. Империята трябвало да напрегне своите мишци, да събере всичките си сили, да си осигури съ-юзници и да се опита веднъж завинаги да сложи преграда пред Симеон, нанасяйки му решително поражение.
Опитът на Николай Мистик (макар и да бил отстранен от управление™ на империята, той продължавал
своята ппсмовна връзка с цар Симеон) да възпре бъл-гарите от военни действия отново, както през 913 г., не сполучил Патриархът написал и изпратил до българския владетел писмо5, с което искал да го убеди да не начева отново война, да му посочи предимствата на мира и братското единение между ромеи и българи и да намекне, че нарушенпето на въпросния мир се дължи както на „козни на алия демон", така и на самая Симеон, който бил склонен да наруши даденото си обещание (едва след седем-осем години Николай Мистик ще обвини Зоя за отхвърлянето на споразуме нпята от 913 г. и ще го посочи като причина за започна-лите през 914 г. военни действия6). Но все пак, зад мъглявите формулировки и витиеватнте фрази, прози-ра и истинската причина за войната: „Бог е дал на всеки един народ както място, тъй и почести и звания и опия, конто се задоволяват с дадените от бога почести, те се запазват, а онези, конто пренебрегват бежите дарове и почести и упорито сами настояват да придо-бият нещо повече, те, ако и да им се струва, че за малко време са се възвеличили, обаче не след много вед-нага падат сред всички."7
Струва ми се, че е ясно за какво става дума и едва ли е необходимо да го тълкувам. Симеон, убеден, че иска нещо, което веднъж му е дадено и му принадлежи по право, тръгва устремно към целта, за да си го взе-ме отново. И по този път той не може да бъде въз-прян нито от неискрените слова на константинополския патриарх, нито от неясно формулнраните от него за-плахи. И през лятото на 914 г. българските войски за-почнали да изпълняват Симеоновнте планове, като подложили на опустошение по думите на Николай Мистик Тракия и Македония.® Тези технн действия били изтъл-кувани правилно в Константинопол: „... Целта на бъл-гарите била да разграбят и разорят изцяло нашата страна".9 И наистина наскоро в български ръце се оказал Адрианопол (според хронистите той бил предаден от арменена Панкратука),10 а „българнте нахлули враждебно в ромейските области, Драчката и Солунската".11
Но решителното стълкновение предстояло. Ето как,, според византийските хронисти, се стигнало до него: „Императрица Зоя, като гледала надигането на Симеон и нашествието му против християните, взела решение
заедно с управниците да направи размяна на пленни-ците и [да сключат] мир с агаряните и да прекара ця-лата войска от Изток, за да води война със Симеон и да го унищожи. Изпратени бяха прочее в Сирия патри-цият Иоан Радинос и Михаил Токсарас, за да извършат размяната.**12
Зад тези няколко думи на летописците се крие голямата дипломатическа и военна подготовка за реши-телния сблъсък с българската държава. Нека надник-нем по-внимателно в нея. През пролетта на 917 г. (най-късно м. април)13 в Константинопол се състоял импе-раторският съвет, за който стана дума по-горе. На него било решено да се организира коалиция, която трябвало да доведе войната с България до положителен за Византия край. За целта било решено да се сключи мир с Багдадский халифат, като при това се извърши и обичайната размяна на пленници. Византийските пра-теници — споменатите Иоан Радинос14 и Михаил Токсарас — веднага след взетото решение потеглили към столицата на халифата, но когато пристигнали в град Текрит (на р. Тигър), халифът ал-Муктадир заповя-дал те да бъдат задържани, за да се подготви за едно помпозно посрещане. След като двамата прекарали там два месеца, най-сетне, на 25 юни 917 г. те пристигнали в Багдад, като веднага пристъпили към изпълнение на мисията, с която били натоварени.15
Веднъж осигурила своя тил и освободила войските си, заети дотогава на изток срещу арабите, Византия насочила вниманието си към спечелването на съюзни-ци и то такива, конто биха атакували България от разни страни. Първият възможен съюзник, към който насочила погледа си византийската дипломация, били пе-ченезите. За преговори с тях бил изпратен стратегьт на Херсон Иоан Вогас, който трябвало да ги приобщи към замислената коалиция и да ги доведе в решител-ния момент на Дунав, откъдето византийската флота щяла да ги прекара в българските земи на юг от реката.16
Печенезите не били единствените възможни съюз-ници на империята. От Херсон (п-ов Крим) византий-ските дипломата се насочили към крайний северозапад на Балканский полуостров, а оттам към Средни Дунав. Ето какво намираме в съчинението на император Кон-
•стантин VII Багренородни „За управление на нмперич-та“: „След царуването на този господар Лъв [VI], то-гавашният стратег в Дирахий, протоспатарий Лъв Рав-дух, който след това бил почетен с чин магистър и логотет на дрома, отишъл в Пагания, която тогава се намирала под властта на сръбския княз, за да се срещ-не и посъветва с този княз Пегър за някаква работа и предложение. Захълмският княз Михаил, завиждайки за това, съобщил на българския владетел Симеон, че ромейският василевс обсипва с подаръци княз Петър, за да повдигне турките [маджарите] и да нахлуят в България.**17
Коалицията, която Византия искала да осъществи, била добре замислена. България трябвало да бъде на-падната от три, дори от четири посоки от византийци, печенези, сърби и маджари. Правителството на Зоя обаче пропускало да обърне внимание само на едно об-стоятелство, което се оказало съдбоносно за крайния резултат на тази разностранна дипломатическа дейност. Срещу себе си опитните имперски диплома™, обигра-ни в създаването на международни комбинации (един от традиционните похвати на византийската политика), срещнали в лицето на цар Симеон противник, който значително ги надвишавал в умението да организира сполучливи дипломатически маневри и да постига во-енно-стратегическите си цели. Предупреден, както вече видяхме, от захълмския княз Михаил (той бил иегов стар съюзник18) за действията на Лъв Равдух, българ-ският владетел успял не само да неутрализира временно сърбите, по и да привлече на своя страна маджарите.19
Въпросът с печенезите бил решен още по-добре. Симеон не само че не разчитал на случайността, но и не се оставил да бъде изпреварен. Извлякъл поука от първата си война срещу Византия (894 896), когато маджарите спечелени от византийското злато извърши-ли два грабителски похода из българските земи, този път цар Симеон обърнал сериозно внимание на своите североизточни съседи — печенезите. Той установил с тях първия си военен съюз още в 896 г., когато съв-местно разгромили и изтласкали на запад маджарските орди. Като съзнавал необходимостта от добри отношения с печенежките племена, Симеон положил немалко
усилия, за да задълбочи добрите си връзкн с тях. По думитв на патриарх Николай Мистик съюзът с печсне-зите „представлява постоянна грижа за българите, тъй че те се стараят да свържат депата сп с бракове и по този начин да сключат съюз с тях“.20
При това положение мисията на Поан Вогас била твърде трудна. Наистина той сполучил да привлече за съюзници на Византия едва част от печенежките ро-дове — вероятно онези, конто паселявали земите на изток от р. Днепър. Но реална помощ от тях империята не успяла да получи, тъй като голяма част от печенежките племена били в близки връзки с българите и участвували във войната на страната на България.21
И така, дипломатическата надпревара при подготовката на решителния сблъсък между България и Византия спечелила българската държава. Когато през месец август 917 г. дошъл очакваният и от двете страна момент, България не само че изолирала околните народи от империята, но и успяла да спечели за свои съюзници маджари и печенези. Нека отново дадем ду-мата на някои византийски автори, конто, без да пестят черните тонове, са ни нарисували драматпчната картина на битката край Ахелой: „На двадесети август, пети индикт, при реката Ахело, започнала войната между ромеи и българи. И тъй като божиите решения са неиздирими и непроследими ромеите с цялата си войска били обърнали гръб и настанало всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се един други, други пък бивали избивани от враговете. Настанало кръвопроли-тие, каквото от векове не било ставало. Лъв [Фока] се спасил, като избягал в Месемврия. Освен другите в сражението били убити Константин Липе, йоан Грап-сон и мнозина други от началниците.*122 Подобно е опи-санието на ромейската катастрофа и в един агиограф-ски текст: „И един били избитп от меч, други се из-давили в морето, трети пък погинали задушени и сма-зани от конете или поради друго никое насилие, като всеки намерил по различен начин смъртта си. Други пък били заловени пленници, хвърлени в мрачни затвори и тъмници, измъчвани и наказвани чрез глад, жажда и иесгоди и така нещастните нещастно завършили живота си. Други пък били разпределени за горчиво ро-буване."23
Половин столетне по късно византийският историк Лъв Дякон ще заяви с болка и горчивпна: „И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите “24 Така завършило това решително сражение, в което българите били предводителствувапн лично от цар Симеон25 (дори ромейски меч погубил неговия кон).26
Отзвукът в Константинопол от това страшно поражение на византпйскнте войски бил поразителен. За всички било ясно, че сражение™ при Ахелой можело да предопредели и изхода на войната. След това свръх-напреженне империята не можела вече да разчита на военните си спли (освен на здравите степи на столица та) п затова и този път Зоя и нейните приближени прибягнали към услугите на дипломацията. Изборът (за кой ли път?) отново паднал върху Николай Мистик. Константинополският патриарх съставил и нзпратнл до българския цар дълго послание, което имало за цел да оправдае военните приготовления на Византия, да пре-хвърли вината за гибелното сражение край Ахелой върху българите и да смекчи гнева на Симеон. За да спе-чели доверието на българския владетел, Николай Мистик заел позицията на човек, неангажиран в конфликта, неосведомен относно целите на извършващите се във Византия военни приготовления, представящ се за на-ивник („но аз, наивникът.. 5), който лековерно се поддал на внушения, и т. н.28
Нито тази поза на патриарха (тя наистина била наивна и трудно би могла да подмами проницателпа личност като Симеон), нито обвиненията (предадени хитро, чрез втора уста), че българските нашествия в Драчката и Солунската облает, в Тракия и Македония били причина за това „печалпо и многоскръбно деяние" (сблъскване между българи и ромеи), нито пък традиционните аргумента за намесата на „лукавия" и за противоестествения „бунт“ на „чедата против роди-телите си“, на самия Симеон срещу неговия духовен баща, могли да убедят българския цар и да го въз-прат от по-нататъшни действия.
Победата край Ахелой — както видяхме, там били унищоженп голяма част от осиовните византийски сили — позволила на българските войски да нахлуят дълбоко в .земите на империята. И те го сторили незабавно, без
да срещнат по пътя си никаква съпротива. Край „тра-кийското село, така наречено Катасирти** (по думите на Продължителя на Теофан), близо до самата столица,, Лъв Фока успял да събере остатъците от своята армия и решил да направи опит да спре настъплението на българите. И този опит се оказал неуспешен. В едно из-ненадващо нощно сражение византийците били отново-разгромени и пътят на българския цар към Константинопол бил открит.29
И ето че Симеон сторил крачка, която на пръв поглед изглежда мзненадваща. Неговите войскн, окри-лени от двукратната победа, вместо да продължат към ромейската столица, се оттеглили и завърнали в България. Очевидно българският цар смятал, че моменты за решителния щурм срещу Константинопол не е дошъл (това още веднъж ни показва, колко сериозни и об-мислени са били неговите действия). Преди да се поя-ви отново пред мощните константинополски стени, той трябвало да се справи с още две неща.
Първото от тях било да уреди отношенията си със сърбите, конто в навечерието на Ахелойската битка проявили враждебност към България. През есента на 917 г.30 цар Симеон изпратил срещу Петър Гойникович една армия начело с кавхан Теодор Сигрица и Мармане. Българските предводители успяли да убедят еръб-ския княз да се яви на лична среща с тях или както пише Константин Багрянородни „измамили годадойде-при тях, веднага го вързали и закарали в България, където той умрял в тъмница".31 За сръбски владетел българите провъзгласили сина на неговия братовчед. Бран, Павел, когото те довели от България. По този начин, без да пролива кръв, цар Симеон успял да по-стигне своята цел — да унищожи византийското влияние в сръбското княжество и да наложи там своята-воля.
На следната 918 г.32 българските войски (според. едно сведение Симеон ги предводителствувал лично33) се появили изненадващо в противоположния край на полуострова. Те нахлули в Елада, разрушили град Тива^ поробили част от местното население, а останалата била принудена да дири спасение в Пелопонес и по егей-ските острови (според някои агиографски текстове българите нахлули и в Пелопонес).34
Господар на Тракия п Македония, отстранил опас-ността от Сърбия, разорил и наплашил до смърт Елада, унпщожил една голяма част от византийските сили, Симеон вече бил готов да стори и решителната стъпка — да пристьпн към щурма на Константинопол.
HI. КРАЯ!
1.	Осуетени илюзии
Aut Caesar, aut nihil*
Гай Цезар Калигула
Петгодишните усилия на цар Симеон били към своя Край. Този път българският владетел бавио, но затова пък по-сигурно (така поне изглежда отстрани!) се при ближавал към решителната стъпка — овладяването на Константинопол със сила (или да принуди Зоя към съ-глашенне) и възстановяване на споразуменията, по-стигнати през месец август 913 г Всичко изглеждало решено бптките останали назад и сега силата била подчертано на страната на цар Симеон. И наистина Византия била в твърде тежко положение. Вътре в страната господствувало разногласие (отражение на спо-ровете около тетрагамията и техните последний),1 а международната обстановка била неблагоприятна за империята (единственият възможеи съюзник, Сърбия, била едва ли не под властта на българския цар и той се разпореждал свободно с нейните съдбини). Всичките опити на императрицата-майка и нейните сътрудни-ци да отстранят веднъж завинагн опасността от Симеон били напразни. Вярно, те успели да отсрочат ре шителните събития, но не и да ги ликвпдират окон-чателно.
Дали цар Симеон си е давал сметка за състоянието на империята? Сигурно! Или почти сигурно (само от-чаяните писма на Николай Мистик са достатъчни, за да ни убедят). Но той се пазел от прибързанн действия. Симеон разбирал прекрасно, че византийската столица би могла да бъде овладяна (ако се наложело това) само след много сериозни приготовления и след поре-дица от тежки военни удари из различните балкански
* Или цезар, или нищо.
провинции на Византия (самият той едва ли е бил в състояние да ускори събитията — политиката му спря-мо Сърбия, нахлуваннята в Елада, свидетелствуват добре затова). Тази стратегия за сетей път показва, че цар Симеон не е бил лековерен, повърхностен, самолюбив държавен мъж (както го представят някои из-следвачи), а вещ, обигран политик, който съумявал да прецени с голяма точиост дали моментът за определени действия е настъпил, или не! Но и този път съдбата била против него.
Симеон познавал отлично положението в Константинопол, особено слабостта на империята и голямата нужда от здрава ръка, която да поеме уверено ръко-водството на нейните съдбини; но и той самият едва ли е очаквал това, което се случило във византийската столица през пролетта на 919 г. Друнгарият на флота, арменецът Роман Лакапин,2 съумял да изпревари фаворита на императрпцата — Лъв Фока, отстранил Зоя и поел върховната власт в свои ръце. По-нататък било лесно. Той твърде скоро укрепил положението си, а именно: през месец май 919 г. омъжил дъщеря си Елена за император Константин VII Багренороднп3 и се добрал до почетната, но и твърде важна длъжност ва-силеопатор; на 24 септември 920 г. Роман Лакапин бил провъзгласен за кесар, а само три месеца по-късно, на 17 декември 920 г., и за съимператор на своя зет!4 Само няколко месеца след това, на 20 май 921 г., самият Роман Лакапин провъзгласил за съимператор сина си Христофор (това достойнство получили няколко години по-късно и другите му сннове Стефан и Константин),5 като оставил на заден план (в продължение на повече от двадесет години) законния василевс Константин VII Багренородни. И така, „там, където не успели аспи-рациите на Симеон, — пише Г. Острогорски — синът на един арменски селянин, Роман Лакапин, сполучпл: той станал тъст и съимператор на младия законен император и одновременно с това господар на Византийската империя1'.6
Как би могъл да се обясни превратът, извършен така ловко от Роман Лакапин? Дали той е бил стореи с единствената цел да се удовлетворят лични амбиции,® * или пък бил израз на стремленията на определени среди сред византийското общество, конто са желаелн да
предотвратят опасността от българския цар? Трудно е да се поддържа категорично едното или другото мнение, особено второто (Роман Лакапин веднъж вече бил заподозрян в намерения да се добере до върхов-ната власт в империята) 7 Няма съмнение в едно — че Роман Лакапин умело се възползувал от настроенията срещу Зоя, която не могла да се справн с положепието, от липсата на политическо единство в Константинопол.
Каквото и да е обяснението, станалото било факт. И едва ли са нужни повече слова. Това, към което се стремял Симеон (почти успял в 913 г. и почти готов да го иостигне отново в 919 г.) било грабнато от Роман Лакапин (дори в известна степен българският цар улес-нил арменеца!). Били загубени, макар и не напълно (затова по-сетне), седем години.
На мястото на Симеон мнозина (за да не кажа все-ки друг) биха се отчаяли от неуспеха и биха се примирили; биха изоставили всичките си усилия и по-на-татъшното осъществяване на плановете си. Подобно малодушие и примирение не били в характера на цар Симеон. Той бързо се съвзел от коварно нанесения му удар и отново бил готов за решителии действия. А веднъж взел решение, той не закъснявал да пристъпи към неговото осъществяване (още преди провъзглася-ването на Роман Лакапин за съпмператор, т. е. 17. 12. 920, българският цар наченал сериозни воеини действия като прехвърлил войскн на малоазийския бряг край Лампсак).8 Все пак той трябвало да се огледа, за да види по кой път да поеме (на Симеон не било присъ-що да се хвърля слепешката).
След 17 декември 920 г. Византия вече имала, както не закъснял да отбележи Николай Мистик, „законен'', от бога поставен император. Естествено империята и дотогава си имала легитимен владетел (Константин VII Багренородни), но възшествието на Роман Лакапин сложило край на кризата, настъпила след смъртта на император Лъв VI Мъдри. И Симеон, ще-неще, трябвало не само да се съобразява с това ново положение, но и да нагоди към него своята тактика и стратегия. Какво е могъл да стори той?
Първо, цар Симеон не е признавал „законността“ на новия ромейски василевс; той не е закъснял да оспо-ри твърдението, „че не без волята божия е връчен
нему [Роман Лакапин — И. Б.] скиптърът на царство-то.. ,9 и да отправи протест в Константинопол, изиск-вайки лишаването на Роман Лакапин от императорско достоинство. Нека дадем думата на нашия единствен свидетел Николай Мистик.
Константинополскнят патриарх подхваща тази тема — явно поставена от цар Симеон — в две свои пис-ма, пнсами през пролетта-лятото на 921 г.10 Ето какво пише той в първия случай: „... Като казваш това. по-нататък даваш да се разбере, че този [Роман Лакапин — И. Б], който вече е от бога въведен на престола на империята, трябва да слезе оттам (разредката моя — И. Б.). А какво може да бъде, чедо мое, по-невъзможно от това? Как е възможно този, който по решение, известно само на бога, е получил управление™ на иеговото велико наследие, да остави управление™? Не, чедо мое, не се присмпвай на белите мн коси, защото ти и без мойте думи знаеш, че това искане е невъзможно. И тъй, остави това искане и не мисли, че то може да бъде изпълнеио, защото съвсем е не-възможпо това да стане**.11
Симеон вероятно отново е настоял или пък не е отговорил на това послание и Николай Мистик се ви-дял принуден да отправи ново писмо,12 в което пак пише: „Не казвай „нека остави царството онзи, който вече се е възкачил на царския престол**, понеже това е невъзможно. Недей писа управителите на ромейското царство и народът да те призиаят за василевс и гос-подар, защото това не може да стане и никой няма да се съгласи даже да изслуша подобна реч.*“3
Дали Симеон сериозно е разчитал на това свое искане? Разбира се, той не може да не е знаел това, за което пише Николай Мистик (тук константинополскнят патриарх е прав) —	. защото ти и без мойте думи
знаеш, че това искане е невъзможно**. За да отстъпят пред Симеоновото искане, византийците трябвало да отстъпят от своята основна идеологическа концепция. Вяр-но е, че за да не стори това отстъпление, Николай Мистик е бил принуден да стори друго отстъпление, а именно: да санкционира една политическа промяна, която по същество е държавен преврат, да потвърди фак-тическото отстраняване на законния василевс и да укрепи на престола една случайна личност, без да се по-
свени да твърди, че Роман Лакапин е от „бога избран"! Всичко това е било сторено в името на борбата срещу цар Симеон и тъкмо поради това Николай Мистик считал всички средства за допустими.
Симеон не може да не е знаел това. Тогава на какво е разчитал? Дали е вярвал, че ще убеди „управи-телите на ромейското царство" и народа — въз основа на съглашението от август 913 г. — да го прн-знаят за „василевс и господар"? Едва ли! По-скоро това искане ще е послужило като основание, като оправдание, пай-сетне като casus belli. Най-добро доказател-ство за подобно тълкуване са неговите действия за използуване на втората възможност за постигане на крайната цел — овладяване на Константинопол със сила (видяхме, че те са започнали още в края на 920 г.).
И така, гордиевият възел станал още по-заплетен, отколкото в 913 г. Изходът бил само един: да бъде разсечен! И Симеон се опитал да го стори.
2.	Последимте отблясъци на меча
Ceterum censeo, Csrthaginem esse delendam*
Марк Катон Старий
Нека надникнем в двата лагера преди началото на поредната военна кампания. Какво е било положението във Велики Преслав? Събитията във византийската столица през 919—920 г. нанесли морален удар на българския владетел, предизвикалп душевно сътресение, едно стъписване, от което той излязъл твърде бързо. Иначе България била силна, могъща с нищо незасег-ната от изминалите години. Тя била готова за новата кампания.
Ако в българската държава всичко било по старому, то във Византия настъпила чувствителна промяна, и то промяна към по-добро. Вместо регент — било то духовно лице (Николай Мистик) или жена (Зоя) — или пък малолетен император (законният император Константин VII бил на 15 години), начело на империята вече стоял василевс, който бил военен от карие-рата; василевс, който не закъснял да заздрави своето положение, да поеме цялата власт в свои ръце, да обе-дини около себе си византийского общество и най-вече да приобщи към себе си църквата, установявайки близки приятелски отношения с патриарх Николай Мистик.
Важна стъпка по пътя за възстановяване на еди-нението между ромеите бил църковиият събор от 920 година. На него трябвало да се реши десетилетният спор между николаисти и евтимисти. След смъртта на бившия патриарх Евтимий (917 г.) неговата партия нямала почти никаква тежест в политический и рели-гиозния живот на Византия. И наистина съборът (за-
* Впрочем аз мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
вършил па 9 юли 920 г. с издаване на „том за един-ството")1 бил тържество на пдеите на Николай Мистик. Ябълката на раздора, т. е. въпросът за четвъртия брак (тетрагампята) бил решен в духа на защищаваните от него схващания, а именно: четвъртият брак бил категорично забранен, а третпят порнцан и разрешен само в изключителни случаи. Тези решения не били тържество само за Николай Мистик, но и за Роман Лакапин. Осъждайки четвъртия брак на император Лъв VI, църквата поставила под съмнение законните права на Константин VII — положение, от което Роман Лакапин не закъснял да се възползува. Така Николай Мистик се отблагодарил на императора, който се ласкаел като миротворител на църквата. Най-сетне настъпило така желаното единство между светската и религиозната власт — единство, скрепено с по-нататъшните планове на Роман Лакапин по отношение съдбата на четвъртия му син Теофилакт — още дете, той бил назначен за синкел на Николай Мистик, като се изчаквал моментът да бъде въздигнат в сан патриарх.2
Подобреното вътрешно положение на Византия в никакъв случай не означавало, че опасността от Симеон е отдалечена. Империята и сега не била в състояние да се противопостави открито на българнте. Ето защо в Константинопол търсели различии средства, с чиято помощ да отклонят гибелните намерения на българския цар.
В Константинопол решили, че биха могли да въз-прат Симеон, като хвърлят цялата вина за конфликта върху правителството на Зоя — и по този начин да изтъкнат невинността на Роман Лакапин и неговата готовност да възстанови мира с България. Николай Мистик не пропускал да осведоми цар Симеон: „Пре-дишните управници започнаха недобро дело, те предварително опечалиха душата ти с това, което повдиг-наха срещу тебе. Ти им доста отмъсти; помнсли за станалите бедствия и угаси душевпня си гняв, защото ония, конто се бяха заловили да ти вредят, са вече наказани"3...“ Аз зная, че ти снемаш от себе си вината и казваш, че други са турили начало на тези толкова големи бедствия. Ти казваш истината и ние признава-ме, че безумието на ония хора (Зоя и нейните сътруд-ници — И. Б.), конто бяха подбудени към това по вну
шение на дявола, даде повод за война. Но съдът божи, който ги наказа, както трябваше, поиска наказание за техните дела, на тебе пък беше иредоставено многократно да им отплатит за снова, което претърпя. Нека се задоволим, чедо наше, с това, което досега се извършн за обща вреда."4
Че това не е случайно хрумване на патриарха, а част от програмата за отношенията със Симеон, показ-ват както многократного използуване на този мотив в писмата на Николай Мистик до българския цар,5 така и факты, че той се среща и в едно от писмата на Роман Лакапин до цар Симеон: „Знай, премили ми брат-ко: понеже други бяха започнали тази война и бог ги справедливо погуби, несправедливо е целият народ, който не е взел нпкакво участие в несправедливостта, да бъде изтребван."6
Този аргумент едва ли би могъл да повлняе на Симеон. Прнзнанието, че не той е наченал войната и че е имал право да накаже виновннците за нея му е но-село незначително удовлетворение. Той се е борил не да отмъсти на своите противници, а да ликвндира една неправда, да възстанови споразумението от август 913 г. А тькмо това не са могли да допуснат Николай Мистик и Роман Лакапин. И тъкмо това предварително е обрекло техните усилия на неуспех.
В Константинопол вероятно са се досещали какъв гце бъде резултатът и са търсели и други възможности за примирение със Симеон, за смекчаване на гнева на страшния български цар. За една от тези възможности ни уведомява пак Николай Мистик: „Бог, по решение, което той сам зпае, поставп на императорский престол господаря Роман, както мисля, и ти сам вече знаеш.7 Сроди се с него чрез брак било като дадеш дъщеря си за неговия син, било като ожениш своя син за не-говата дъщеря.Симеон обаче не се е поддал па тази уловка. Наистина той искал, както пише и Николай Мистик, да стане „тъст на ромейския император",“ но на император Константин VII Багренородни, а не на никой от синовете па Роман Лакапин, провъзгласен без законно основание за съимператор на „от бога поста-вения" легитимен василевс. Цар Симеон искал да стане тъст на византпйския владетел, защото това му от-кривало възможност за осъществяване на неговите на
мерения. Предложенного, направено посредством Николай Мистик, не криело нищо подобно. Неговото реа-лизиране би послужило единствено на целите на византийската политика и подобен политически брак би станал гаранция (и то не дотам сигурна) за нездрав мир.
Когато в Константинопол обмисляли всички тези средства за възпиране на цар Симеон, там са разчита-ли най-вече на умението на византийската дипломация да въздействува чрез тях на българския владетел. Ос-новното оръжие на византийската дипломация и през този период останала кореспонденцията на патриарх Николай Мистик (наистина ние разполагаме и с три писма до цар Симеон, написани от Теодор Дафнопат по поръка на император Роман Лакапин, но те са само една малоречива добавка към богатата писмовна ко-лекция на патриарха).10 За по-малко от пет години (17. 12. 920 — 15. 5. 925 г.), т. е. последният период от тази продължителна писмена връзка, константинопол-ският първосвещеник отправил 18 писма до своя ко-респондент.11 В тях с всички средства той се стараел да обоснове византийския икуменизъм; да отхвърли ис-канията на Симеон, да ги използува като важно средство за възстановяване на мирните отношения между двете страни (настойчивостта, с която Николай Мистик пишел своите послания, показва недвусмислено голе-мите надежди, конто той възлагал на тях).
Съвсем друга стойност имала тази кореспонденция за цар Симеон. Наистина, в известии момента, той из-ползувал писмата-отговори до Николай Мистик, за да обоснове своите искания (отстраняването на Роман Лакапин), но в повечето случаи те били една игра на ду-ми, която го забавлявала (да си припомним ироиич-ните му писма до Лъв Хиросфакт) и на която той не гледал сериозно. Не напразно патриархът му писал: „Ти си хвърлял писмата ми на земята и не те е трог-вала нито старостта на смирения и грешен баща, нито старата дружба, нито величието на духовния сан. . .“'2
Ако трябва с няколко думи да характеризирам тази игра между двамата опитнн дипломата, то би се получила следната картина: Симеон през цялото време знаел, че иска от Византия нещо, което империята не можела и не желаела да му даде; но през цялото вре-
ме той се преструвал, че не знае това и продължавал да настоява. От своя страна Николай Мистик съзна-вал, че българският владетел знае, че не може и няма да получи това, което иска; но през цялото време Николай Мистик се преструвал, че не знае това и продължавал да го убеждава!
И двамата кореспонденти били достатъчно умни, за да знаят, че този възел можело да бъде разсечен с меч, но не и развързан в многобройните и обстойни послания. И наистина усилията на цар Симеон били насоче-ни към бранните поля, където трябвало да се реши изходът на големия двубой. На българския владетел предстояли не само набези или битки из различните провинции на империята, но и обсада на византийската столица, защото „господар на положението е бил този, който притежавал Константинопол" (Г. Острогорски). И още в началото на 921 г. българските войски нахлу-ли в империята и достигнали до Катасирти. Наскоро след това ромеите извършили един от редките си набези из българските земи, като край Термополис (римск. Акве Калиде — дн. Айтоски бани) се сблъскали с един малък български отряд.13 Но сериозната кампания през тази година предстояла.1'’ Нека пак дадем думата на хронистите:
„Симеон отново се отправил на поход против ромеите. Той изпратил множество българи заедно с ха-гана,13 мпника16 и други, като им заповядал да отидат колкото може по-бързо против столицата [Константинопол — И. Б.]. Те преминали прочее планините [Стран-джа?] и стигнали до Манглава [Демиркапи — И. Б.]. Когато император Роман [Лакапин] узнал за техния поход и се опасявал да не би, като преминат, да опо-жарят дворците при ГТиги и Стеной,17 изпратил ректора Йоан заедно с Лъв и Пот, синове на Аргир,18 конто имали със себе си достатъчен брой войска от император-ските части, от етерията и тагмите. Заедно с тях бил и друнгарият на флота, патрицият Алексий Муселе, ведно със своята войска. Била петата седмица на поста.19 Те разположили войската в равните и ниски места край Пиги. Когато отгоре се показали българите, въоръжени, надаващи непонятен и ужасен вик, и мощно се спускали срещу тях, ректорът Йоан веднага из-бягал, а Фотин, син на Платипод, който се сражавал
за него, загинал заедно с миозина други. Ректорът едва се спасил и се качил на дромона. Бягайки, [там] до-шъл въоръжен и друнгарият Алексей Муселе, ио не можал да се изкачи по стълбата па дромона, падпал в морето заедно със своя протомандатор и се удавил. А снновете на Аргир Пот и патриций Лъв нзбягали в укреплението и се спасили. От моряцпте и от цялата войска един, бягайки от вражеските ръце, се удавили в морето, други станали жертва на оръжието, трети били заловени от българите. Понеже нимало кой да им се противопостави, българите опожарили дворците в Пиги и изгорили целия Стеной."20
И този път обаче Симеон не могъл да пожъпе нло-довете от своята победа. В неговия тил отново се раз-движилн сърбите. Наскоро след като българското протеже Павел Бранович заел сръбския престол византий-ците направили опит да го свалят, като въоръжили и изпратилн срещу него братовчед му княз Захарий, който дотогава живеел в Константинопол. В започналата война обаче византийскнят агент бил победен от княз Павел и изпратен в България, където бил хвърлен в затвор и поставен в окови. След като този опит пеуспял, византийската дипломация насочила своите усилия към самия Павел Бранович и сполучила да го настрои срещу българите. Тези действия на ромеите принудили Симеон да раздвои вниманието си и да отдели време и сили, за да отстрани нововъзникналата опасност. И този път той твърде лесно постигнал целта си. Българският цар освободил от затвора княз Захарий, дал му войска и го отправил в Сърбпя. Княз Захарий съумял да прогони Павел Бранович и да вземе властта над сърбите.21
След като бързо ликвидирал опита на Сърбия да се изплъзне от орбитата на българското влияние, Симеон наново насочил своя взор към Константинопол. През 922 г. неговите войскн се отправили към визан-тийската столица, като по пътя си превзели и опустошили град Виза,22 а след като достигнали околности-те на императорский град, не се подвоумили да опо-жарят и така наречените дворци на Света Теодора.23
Тези лесни успехи, конто превърнали Симеон в гос-подар на почти целия Балкански полуостров, не могли да донесат така очаквания край на войната. Нещо по-
вече, конфликты все повече се затягал и интернацно-пализпрал. Както видяхме, Сърбия още от 917 г. била въвлечена в стълкновенията между двете големи сили. Нещо повече, на нея й била предопределена съдбата на изкупителпа жертва. Ромеите, веднъж убедили се, че ие могат да разчитат на сърбите, не закъснели да потърсят други съюзници. В поредното сп писмо до Симеон Николай Мистик пище: „Защото, доколкото мога да разбера, поради императорского старание да се про-тивопоставя срещу вашата власт и твоя народ подготвя се или пък ще се подготви твърде силно раздвижване на русите и заедно с тях на печенезите, пък още и па аланите и на западните турки [маджарите — И. Б.], конто всички се споразумели и са започналп война срещу тебе.*'24 Липсата на други изворови даннп за създа-ването па подобна антнбългарска коалиция ни при-нуждава да приемем това твърденпе на константино-полския патриарх под твърде голяма резерва. Това или било идея, която не могла да получи практически реализация (на подобна мисъл ни навежда писаного от Николай Мистик в същото послание: „... те [импера-торите] няма да престанат да подбуждат за вашето по-губване всеки народ — нито турките, нито аланите, нито печенезите, нито русите и други скитски племена — до-тогава, докато последните не изтребят българския народ съвършено"25), или пък един блъф на Николай Мистик, с който патриархът искал да сплаши непреклои-ния български цар.
По-реална е била една друга стъпка на ромейската дипломация, която се опитала да потърси посредни-чеството на папата за прекратяване на войната: „Ние пишем отчасти по собствено желание, а отчасти ио под-буда на пресветия папа [Иоан X (914—928)], нашия брат и съслужител. Понеже се е разнесло по цялата земя и навсякъде говорят за достойните за оплакване работа, конто стават между ромеи и българи, той, ако и да не е видял със собствените си очи това толкова голямо бедствие, пленение, опожаряване, разрушение на църкви, насилия над девици, овдовяване, осиротяване, без да е видял всичко това, но като дълбоко се съкру-шавал в душата си само от слуховете и понеже не бил в състояние да попася горчивата печал, е изпратил свои свещени мъже архиереи, угодии богу във всичко: пър-
вия от епископите си, на име Теофилакт, и другия, тъй също епископ, който по достойнствата си не отстъпял на първия, на име Кар. Но той ги е изпратил да ти донесат писмо, целта и намерението на което е да се премахнат раздорите между ромеи и българи, да бъде посрамен дяволът, батата на злините, да се утвърди мирът, превъзхождащ всеки разум, който дари на на-речените с негово име самият наш Христос, разруши-телят на враждата, желаещ да съедини с връзките на любовта ония, конто го изповядват за господар и господ. По този начин, както вече казах, потресен само от слуха, светейшият римски първосвещеник и всички нему подвластни епископи изпроводиха споменатите архиереи до нас с писмо, за да ги отправим в България,. като се надяват, че ти ще послушаш или техните увещания, или техните заплахи, защото светейшият папа заповядал на своите пратеници, в случай че ти не обър-неш внимание на техните увещания, да те вържат с неразривните окови на светия дух.“26
От по-нататъшно съдържание на писмото научаваме, че Николай Мистик задържал в Константинопол епископите Теофилакт и Кар, тъй като се страхувал те да не бъдат подложени на оскърбления, а дори и на смърт (едно издевателство над българския цар!) и изпратил на Симеон само папското послание.27 Интервенцията на папа Иоан X очевидно не е била плод единствено на „слуха“, но и резултат от действията на византийската дипломация. За съжаление ние не знаем съдържанието на папското писмо, предназначено за българския цар, но знаем друго (макар и подкрепено с eflUHargumentum ex silentio ): намесата на римския първосвещеник в българо-византийските дела не е довела до прекратя-ване на враждебните действия. Нещо повече, тези неу-морни старания на ромеите да разширят конфликта, да намесят и други сили в него, принудили и Симеон да насочи своето внимание нататък.
Българският цар се нуждаел от помощ преди всич-ко за превземането на Константинопол (с останалото той можел да се справи сам), тъй като византийската столица трудно би могла да бъде овладяна без бло-киране и щурм откъм морето. Той не закъснял да за-
* Доказателство, извлечено от мълчанието на нзворите.
мисли един проект за съюз с арабите от Африка, поточно с Фатимидите, конто господствували над Египет и Северна Африка. Български посланици били прово- • дени при Убайдалах ал-Махди (909—934), на когото трябвало да съобщят предложение™ на цар Симеон за съвместна обсада на Константинопол при следните условия: арабска флота трябвало да блокира града откъм морето, докато български войски го обсаждали откъм сушата; след превземането на града плячката трябвало да бъде поделена поравно, а Константинопол щял да остане в български ръце.28
Фатимидският халиф приел на драго сърце сторе-ното му предложение и изпратил в Европа, заедно с българските посланици, свои представители, конто трябвало да уговорят окончателните подробности около съ-глашението.29 За щастие на Византия този проект не могъл да бъде реализиран. На път от Африка за Европа българскпте и арабските пратеници били заловени от гърци в Калабрия и изпратени в Константинопол. Император Роман преценил добре обстановката н сторил това, което щял да стори всеки друг на негово място, а именно: българскпте пратеници били хвърлепи в тъм-ница, а към арабите се отнесъл извънредно любезно, надарил ги богато и ги изпратил обратно на ал-Махди с думите: „Ромейските императори знаят по такъв начин да се отплащат на своите неприятели.“30 Това сложило край на Симеоновия проект за военен съюз с ал-Махди.
Неуспехът обаче не отчаял българския цар и той решил да насочи вниманието си към арабите от Ориен-та. През същата 924 г. арабска флота, командувана от Тамал, наречен още ад-Дулафи, акостирала на византийското егейско крайбрежие. Симеон, който се нами-рал заедно със свои войски в близост до това място (Халкедон или Халкидика?),31 побързал да влезе във връзка с арабите и отново да уговори съюз срещу Византия. Дори няколко българи отплавали с арабските кораби към Таре за окончателни преговори. Но и този опит на цар Симеон не дал желания резултат.32
Нещастието никога не идва само. Сякаш за пот-върждение на тази вековна мъдрост, Симеон трябвало да преглътне още една горчивина. Сръбският княз Захарий, който взел престола с българска помощ, но бил
настроен благосклонно към Византия, порадн старите си връзкн с империята, търсел удобен момент, за да се откъсне от българското влияние и да възобнови приятелските си отношения с Константинопол. Тези не-говп стремления били поощрявани от ромейската дипломация, която отново виждала така желаната въз-можност да противопостави друга сила, колкото и малка да била тя, на Симеон. И наистина през 924 г.33 княз Захарий проявил открнто своите враждебни намерения срещу българската държава. Българският владетел сметнал, че и сега с лекота ще се разправи с разбунтувалите се сърби и решил да се възползува от-ново от станалите вече традиционни в отношенията му със Сърбня средства — той изпратил войска начело с кавхан Теодор и Мармаис, конто познавали добре та-мошната обстановка. Но този път Симеон претърпял несполука. Българската войска била разбита, предво-дителите й взети в плен, а наскоро след това главите им били изпратени в Константинопол.34
Тези частични несполукн (те не могли да иакърнят съществено мощта на българската държава) накарали Симеон да се замисли и да промени тактиката си (наистина войските на българския цар успели отново да овладеят Адрианопол (Одрин),35 но това била твърде малка компенсация, която не приближавала Симеон към целта). Необходимо било, макар и за кратко време, да се прояви известна гъвкавост. Ето защо Симеон се отправил отново към Константинопол и в началото на месец септември 924 г.38 той се установил на лагер край Влахернските врата. Веднага след това той започ-нал преговори с патриарх Николай, по време на конто било постигнато споразумение за лична среща между цар Симеон и император Роман Лакапин.37
Докато се извършвали приготовленията за срещата, българите пзгорили храма „Св. Богородица", който се намирал край Пиги (т. е. „Живоносен извор"), и опожарили цялата околност. Тези действия на Симеон свидетелствували — според хронистите, — „че той съв-сем не желаел мир, а само мамел императора"38 (това по-скоро била една демонстрация на сила и имала за цел сплашването на ромеите).
Двамата владетели се срещнали на 9 септември 924 г. на специално приготвена платформа край мор-
скпя бряг при Космндион (в близост до Златния рог). Симеон бил придружен от бляскаво въоръжена свита, която го приветствувала като василевс на гръцкн език И двамата, след като се поздравили взаимно и се пре-гърнали, произнесли речи. Византнйскпят император укорил Симеон за водените от него кръвопролнтни войни и се опитал да го уговори да установят мир. След това те се разделили, като Симеон обещал да склю-чн мир.8’
Описвайкн това любопитно събитие (среща на двама владетели, конто си оспорвали господството в Източна Европа и чисто теоретичного господство в универса) византийските хронисти явно са спестили част от ис-тината или по-точно не са искали да разкрият без-плодността на преговорите. Защото на Симеон не бил необходим окончателен мир, тъй като не бил осъщест-вил своите цели. Но той не се подвоумнл да обещае,. че военните действия няма да се подновят и че ще склю-чи примирив с Византия — необвързваща стъпка, която му гарангирала временния неутралитет на импе-рнята.4"
Като се почувствувал с развързани ръце (макар и временно), Симеон решил да се разправи окончателно с враждебната нему Сърбия. Към края на 924 г. срещу сърбите била изпратена войска, която водела със себе си един потомък на сръбските князе — Чеслав.41 „Тогава Захарий — пише Константин Багрянородни — изпла-шен, избягал в Хърватия. Българите известили на жу-паните да дойдат при тях и да приемат за княз Чеслав, измамили ги с клетви, завели ги до първото селище и веднага ги оковали. После влезли в Сърбия и вдигнали целия народ от мало до голямо и го закарали в България. Някои пък избягали и отишли в Хърватия и страната запустила.“42 По този начин съдбата на Сърбия била решена — тя била присъединена към българското царство.
Тази победа, постигната, както и преди, с лекота, не подобрила позициите на Симеон по отношение на глав-ното — съкрушаване на Византия. Наистина и сега, както през годините 914—919, без да пристъпва към системно овладяване на балканските владения на Византия, конто империята явно не била в състояние да за-щищава, Симеон се чувствувал господар на Балкан-
ския полуостров.43 Неговите армии непрекъснато кръс-тосвали полуострова като по този начин демонстри-рали превъзходството на българското оръжие. Българският цар вярвал, че ще изтощи Византия и в края на краищата, че ще я принуди на отстъпка. Но каква отстъпка? В последните години Симеон едва ли е вярвал, че в Константинопол ще изпълнят първоначалното му искане — Роман Лакапин да се откаже от престола и да бъдат възстановени споразуменията от август 913 г. И към 922—923 г. той вече бил готов на ком-промис, който свидетелствува за промъкващото се неверие в достигане на крайната цел, а именно: Симеон поставил иска пето да влезе тържествено в Константинопол и да бъде признат за господар на Запада, т. е. Балканский полуостров (дали това не е било само пре-ходно положение?). Една подобна отстъпка би изпъл-нила със съдържание титлата, която, по думите на император Роман, Симеон си бил присвоил — „василевс на българи и ромеи".44 Нещо повече, той би могъл да създаде една общност на балканските народи — сла-вяни и гърци (той вече е бил пълновл астен господар на Сърбия), начело на която да бъдат българите, т. е. да сътвори една нова общност на народите — българ-ска.45
И това обаче му било отказано. Патриарх Николай Мистик недвусмислено му заявил (а и след това под-държал): „Нито влизането ти в столицата е приемли-во, нито другого, за което ти говориш, тъй като це-лият Запад се намира под ромейската власт."46 А Роман Лакапин неоднократно му писал: .....ако искаш да
се наричаш василевс на ромеите, нищо не ти пречи да се провъзгласиш и за господар на цялата земя... или по-добре, ако ти предпочиташ, провъзгласи се за емир на Сарацините",47 или пък „Как би могло да има двама василевси, както ти безполезно се стремиш, различии по произход, нееднакви по характер и се надпреварват по императорското достойнство?"48
Тъкмо тогава (към 925 г.?)49, изглежда, Симеон се уловил за идеята да потърси санкциониране на своите въжделения в Рим, като влязъл във връзка с папа Иоан X. Събитията, поради липса на извори, са не-достатъчно изяснени. Все пак знае се, че през втората половина на 926 г. във Велики Преслав пристигнало
пратеничество на римския апостолически престол, в което били включеии епископ Маделберт и Иоан, дук на Кума. Според някои изследвачи „пратениците на Иоан X донесли със себе си необходимите инсигнии за коро-нацията на българския владетел и за инвеститурата на главата на българската църква.50
За съжаление събитията се развили в неочаквана посока и не се стигнало до тържествената церемония, за която били пристигнали представителптс на папатл (?). Изглежда, че по същото време (края на 926 или началото на 927 г.) Симеон научил51 за поредната коалиция, насочена срещу него — коалиция, съставена от Византийската империя и Хърватското кралство. Симеон не закъснял да организира една експедиция срещу хърватите. Изходът на кампанията бил трагичен за българите: цялата армия била унищожена.52 Краят на третото, последнего действие наближавал.
3.	Епилог: смъртта
„И негодуващ духът му към сенките с вопъл отлита.'1
Вергилий, Енеида, XII, 952
Византийският хронист, познат ни като „Продъл-жителят на Теофан“, пише: „На двадесет и седми ден от месец май, нндиктион 15 [927 г.] владетелят на България Симеон повел войска против хърватите, за-вързал война с тях, претърпял поражение и загубил почти всички свои подвластни.**1 Съвременните учени с право приемат, че датата 27 май 927 г. е свързана със смъртта на българския цар Симеон, но не и с по-ражението на българнте, нанесено им от войските на хърватския крал Томислав (последнего събитие едва ли би могло да впечатли толкова византийците, че да запазят спомен за неговата дата).2 Още повече, че за това има и пряко указание на друг византийски хронист (Лъв Граматик): „На 27 май, петнадесети индик-тион, умрял Симеон, владетелят на България.. .“3
В паметта на ромеите била съхранена не само точ-ната дата на смъртта на техния неумолим противник, но те не закъснели да създадат и легенда за Симео-новата кончина: „Астрономът Иоан видял император Роман [Лакапин] и му казал така: „Господарю, над арката отгоре над Ксиролоф4 е поставена статуя, която гледа към Запад: това е статуята на Симеон. Ако отсечет главата й, в същия час Симеон ще умре.“ Император Роман изпратил през нощта люде и отсякъл главата на статуята. В същия час починал в България Симеон, обхванат от безумие и сърдечна болеет, след като напразно бил беззаконствувал."5
По повод на тази впечатляваща легенда един съвре-менен учен писа: „Този разказ вероятно отразява офи-циалната пропаганда, опираща се върху народните суеверия (смърт чрез имитативна магия — И. Б.)6, и сви-
детелствува за впечатление™, което Симеон е произ-веждал върху своите съвремепници."7
Характеристиката на тази легенда би могла да бъде много по-разточителна, тъй като герой на народната мълва пли официалната пропаганда бил не друг, а цар Симеон — личпостта, която накарала всемогъщата империя в продължение на десетилетие и половина да се бои не само за своето господство над универса, но и за самого си съществувание. Неочакваната смърт на този човек била празиик за ромеите, тъй като тя сложила край на раздора и на войните. Защото тази политика била толкова чисто Симеонова (и на неколци-на от най-близките му съратници), че смъртта на владетеля сложила по най-категоричен начин край на усилията за осъществяване на набелязаната още в края на деветото столетие програма. Наследникът и неговите приближена нямали никакво желание да следват пое-тия от цар Симеон път Най-сетне настъпило така меч-таното единение между двете страни, за което с въз-торжени слова пише неизвестният автор на „Слово за мира с българнте'1: Сродяване след преживян раздор, радостна беседа след гневно мълчание, сгромолясване на съпернпчеството, полагаие на оръжията, унищожа-ване на омразата, единение след разединение, едино-мислие след разномислие, единогласие след разногласие. .
И наистина пълното съгласие се установило твърде бързо Главен виновник за това бил Симеоновият син и наследник Петър. Нека надзърнем в неговите действия. Петър с лекота се отказал от политическата програма на баща си и от нейния символ, който особено много дразиел Византия — „василевс и автократор на българн и ромеи". От своя страна империята с лекс-та се съгласила да признае титлата „василевс" (цар) на българския владетел, която дотогава оспорвала из Симеон (макар привидно).9
Петър твърде лесно се съгласил да приеме нанра-веното му предложение — да се ожени за внучката з < император Роман Лакапин (Мария — дъщеря на Христофор) — нещо, което Симеон категорично отказвал да възприеме, тъй като подобно сродяване не само че не помагало с нищо за осъществяване на стремления-та му, но и го унижавало, след като Константин VII
Багренородни се оженил за дъщерята на Роман. От своя страна Византия твърде лесно възобновила това предложение, направено някога па Симеон. Тя с ра-дост го използувала отново, за да уреди отношенията си с България. И така, докато целта на Симеон била да стане тъст на византийския император и василео-патор, то след неговата смърт стаиало обратно — ви-зантийският император Роман Лакапин (респективно неговият син Христофор) станал тъст на българския цар и се сдобил, по думнте па Г. Острогорски с „един послушен зет“.10
Петър с лекота прегърнал идеята за мира, а Византия с радост и облекченис сторила същата крачка — та нали към нея империята се стремяла толкова време! Ликуването в Константинопол било най-добре изразеио с известного „Слово за мира с българите" — една своего рода уникална литературна творба: „Мира възпяваме, възвеселете се! Мира от висината, възли-кувайте!... Погледни ми, пророче, колчаннте, превърнати в орала и копията в сърпове, и добави още и това, щото занапред и в духа си да не познаваме войни. Нощта според поета [Омир] превали и мирът подобно на деницата, окъпана във водите, падзърна на кръго-зора. Да се затечем към сиянието му и да присрещнем светлината му, защото в десницата си предлага живот и в левицата си благоденствие, от венеца му се излъчва радост и зовът му е пагуба за смъртта."11
И така, пръстта на Симеоновата могила още не била се слегнала, тревата още не била показала зелените си връхчета, когато така желаното1 от Николай Мистик единение се осъществило. Бунтовникът (сипът, а не ба-щата!) преклонил глава; немирният син (Петър) се завърнал в бащиния дом (византийската общност). Над пресния Симеонов гроб Петър потъпкал идеите на своя велик баща.12 Но нему не се отдало, дори и да желаел, да заличи стореното вече. България, която Симеон оставил на своя син, не била България, която той са-мияг получил от своя баща Борис.
Послеслов: Sub specie aeternitatis*
„Не се стреми, душо моя, към Сезсмъртие, а изчерпи извора на възможното."
Пиндар
Веднъж попаднали в обаянието на този патетичен призпв, ние забранные, че той принадлежи на големия гръцки лирик, и ни се иска да го припишем на Симеон. Помислнм ли малко, виждаме че това предупреждение би било излишно за българския владетел. Защото Симеон не е това, което ни представят византийските писатели („Защото веднага реката на славолюбието, вър-хът на първеиството.. . нахлуха в душата на княза...), а онова, за което можем да съдим по делата. Но ако си позволим да перифразираме Пиндар или пък да продължим неговата сякаш недоизречена мисъл, ще се доберем наистина до тази столетие мъдрост, през приз-мата на която бихме могли да осмислим делата и на Симеон: когато човек се старае да изчерпи възмож-ното, той неизбежно стига и до невъзможното — без-смъртието!
Изчерпил ли е цар Симеон възможното? Сторил ли е той всичко, т. е. всичко, което е било по силите му, и всичко, което е било необходимо да стори; това, което му е повелявала неговата възторжена и неудовлетворена душа, и това, което е изисквало времето?
Никак не е леко да се отговори на подобно питане. Не е леко затуй, защото трябва да се осмисли и да се отсъди тридесетгодишната дейност на един бележит владетел, на един човек, който тялом и духом е бил във времето и пространството, но не времето и простран-ството на българина, а на Човечеството! Не е леко затуй, защото трябва да се прецени стойността на един исторически феномен (да, феномен!), уникален по своя
* От гледна точка на вечността.
характер — та коя друга епоха от нашето Среднове-ковие би се поддала на сравнение с този „век“?
Никой би казал, щом е уникален този феномен (Симеон — Златен век), къде е трудността тогава? Труд-ността е тъкмо в униката, в неговото осъзиаване и оце-няване. Защото, ако през тези три десетилетия и половина всичко бе вървяло гладко и спокойно; ако те при-личаха на всеки друг период от нашето недавно или далечно минало, тогава би било лесно, тъй като те спокойно щяха да намерят своего място предопределено от неумолимая ход на историята. А тези няколко десетилетия са истинска буря, последиците от която биха могли да се усетят и преценят много години след ута-ложването на пластовете.
Ето защо трябва да се обърнем към безпристраст-ната присъда на Клио. Но преди това, разбира се, трябва да застанем пред субективния поглед на човешката личност, да застанем лице в лице с онази представа за цар Симеон, изградена от неговите спътници и до-пълнена от нашите съвременници.
1. Симеон през погледа на съвременника: мегов и наш
„Колко чудеса има по света, но никое не е по-чудесно от човека.“
С о ф о к ъ л
Цар Симеон е имал щастието да привлече внима-нието на своя съвременник-творец. И как не, когато той е бил субект в историята, двигател на самия исторически процес, и то в истинскпя смисъл на това понятие. Защото той наистина е бил способен да твори история (това не на всеки е отредено!) и, което е по-важно, я е творил! И то в голям мащаб, дори извън границите на византийската (православната) общност. Неговите дела са от такъв характер, имат такава непреходна стойност, че те наистина са история и не могат да бъдат заличени нито от човешката ръка, нито от преврат-ностите на съдбата. По този начин цар Симеон се пре-връща в обект на историята или по-скоро на историо-лисеца, защото личност като него няма шанса да остане незабелязана от един човек, който описва своего съвремие или пък надниква в тайните на миналото.
За читателя би било безкрайно интересно да се до-бере някак си до пътя, по който някогашният историограф е преценявал Симеоновите дела и каква предста-ва за българския владетел си е награждал. Наред с описанието на неговите дела — кога по-обстойно, кога ло-пестеливо — средновековните майстори на перото използуват един любим метод, а именно: сравнение с вече позната историческа личност; един метод, който те дължат (съзнателно или не) на Античността. И ето че тук ни връхлетява мисълта: Симеон би могъл да бъде един от геронте на Плутарховите „Сравнителни жиз-неописания“. И защо не? Той е имал всички иеобходи-ми качества, за да стане един от образите на подобна впечатляваща картина. За съжаление жизнеописателят «е живял преди своя възможен герой; за съжаление
Средните векове нямат своя Плутарх; за съжаление Симеоновою съвремие си има друг тип герой, друг идеален образ — светеца, и друг биограф — агиографа. Житиеписецът никога не е обърнал своя взор към Симеон — та той не е бил (и не би могъл да бъде!) обект за подражание (един дезертьор от църквата, какъвто е цар Симеон, никога не би могъл да привлече ласкаво-то перо на църковния писател).
За щастие този метод — изграждане на представэ за една личност, чрез съпоставянето й (съвсем кратко или пък многословно) с друга добре известна, както вече казах, е бил използуван и при Симеон, но не от един, а от мнозина творци. Получило се е нещо твърде интересно. Един Плутарх (или негов следовник), кол-кото талантлив и проницателен да е, би ни дал само едно сравнение, макар и пълно, основаващо се на добро познаване на характерите и на двамата герои (може би тук опасността от субективизъм е по-голяма?). А в нашия случай ние се натъкваме на много съпоставки (макар в повечето случаи немногословни), дело на различии автори. По този начин ние имаме възможността да опознаем много Симеонови образи (отразени в ха-рактеристиките на позлати нам герои), разнолики, по-някога противоположив, един по-сполучлив, други по-малко достоверни. Последнею е напълно логично. Та нали не всеки книжовник е гледал Симеон в очите — така както препоръчва Плутарх. Но ако всеки от тези автори е сполучил да улови само една черта, само една подробност — очевидна, блестяща или скрита за пръв поглед, но в замяна многозначна — то това е много важно за нас, тъй като подобно на стъклените кубче-та, конто формират мозайката и ни дават представэ. за желаната картина, така всички тези черти вкупом формират характера на Симеон и изграждат сравнително добра представэ за неговия образ.
В това отношение, т. е. да бъде използуван при литературною изграждане на неговата личност компара-тивният метод (в този тесен смисъл, за който стана дума), Симеон е имал щастие (не бива да забравяме, че той го е заслужил) — поне в сравнение с останалите средновековни български владетели.' Защото ние раз-полагаме с една галерия от портрета, която дължим както на средновековния майстор, така и на модерния.
творец. Нека ми бъде позволено да поведа читателя’ из тази галерия.
А. Цар Симеон през погледа на неговите съвремен-ници
Мнозпнството Симеоновн портретни сравнения са дело на чужди книжовници (нещо напълно естественен за българското Средновековие) и сред тях на първо» място на византийците (и това не бива да ни учудва). Логично е да започнем нашето запознаване с патриарх Николай Мистик — този майстор на словесния портрет и тънък познавач на човешката душа. Константинопол-ският първосвещеник е познавал добре българския владетел, а благодарение на продължителната си корес-понденция с него (913—925 г.) той е имал чудесната възможпост да го опознае още по-добре. Тъй като почти основната тема на тази обемиста кореспонденция (26 писма само на патриарха!)2 е идеята на Симеон да разруши фиктивния ред в християнското икумене,. Николай Мистик обсъжда, преценява и се старае да обори всяко Симеоново действие. И тъкмо тук за удобство, за убедителност, за красноречие и ако щете за демонстрация на богата култура и задълбочени познания,, патриархът сравнява отделни моменти от българо-ви-зантийския сблъсък с позлати исторически събития, а българския владетел оприличава на известии политически дейцн от близкого или далечно минало. Тези сравнения (колкого и кратки да са те) не са празнословие или маниерност, а специфичен подход за внушение на определени политически идеи, за порицаване действия-та на противника, за преследване, и то упорито, на една цел — да накара кореспондента да изостави всичко и да се върне там, откъдето е започнал. Нека да се запознаем с тези сравнения по реда, по който са сто-рени.
Във второго си писмо до Симеон, писано вероятно в. началото на месец юли 913 г.,3 след като порицава стремлението на българския владетел да нападне „де-тето-сираче и царски син“ (Константин VII Багрено-родни), Николай Мистик решава да възпре своя корес-пондент чрез една историческа реминисценция. „Ти си чул за царството на персите, колко то било могъщо и богато, а тъй също и за това, че персите още от начало непрестанно воювали с ромеите, но след като им-
ператорът на ромеите Аркадий [395—408] починал и «оставил царството (си) на тригодишния си син Теодо-•сий [II (408—450)], те, конто постоянно вдигали оръ-жие против ромеите, сметнали за несправедливо и без-човечно да воюват с империята, чийто владетел порадн своего малолетне бил неопитен в човешките работи и в държавното управление. Затова те не само прекратили войната, която .водели с Аркадий, но даже пер-сийският цар изпратил посланици до първенците на ту-кашния сенат. А Хозрой4 бил прочут между всички перси по своята жестокост. Именно той проводил прате-ници до първенците на Сената, като съобщил, че пре-кратява войната и ще защищава малолетняя цар и че ако се осмели някой да вдигне вражеска ръка срещу него, той ще го защищава с всички сили и ще се от-прави със собствената си войска срещу самия град и ще положи всяко старание и усилие, за да разруши основите му и да го потопи в морето. Виждаш ли чо-веколюбието на варварския и нечестив цар? Чуваш ли колко е разумно и справедливо това решение?**5
Николай Мистик вече е бил запознат (или най-мал-ко прозирал) с истинските намерения на българския владетел. Цялото писмо свидетелствува за това: Симеон иска да съкруши византийския ред в универса и да установи „тирания**; самият той е „тирании**, който се •стреми към едно — да се провъзгласи за василевс и автократор:	. Желанието да грабнеш царската власт,
която няма никакво отношение към твоя род.. .**6 Но внушението на патриарха е категорично и недвусмисле-но: „Колко по-добре е да се наричаш княз по милост божия, отколкото тирании?**7
Как тогава да изтълкуваме този исторически екс-курс? Очевидно след точните и насочени право в целта стрели Николай Мистик е прибягнал и до цитираното -сравнение. От една страна, то е обидно — дори вар-варинът Хозрой е по-човеколюбив от християнина, ду-ховния син на византийския император, Симеон. От друга страна, то е ласкателно. Не може да се отрече •стремежът на патриарха да въздействува върху само-чувствието на българския владетел, сравнявайкн дър-жавата му с богатого и могъщо царство на персите (исконен враг на раина Византия), а самия него с дкестокия, но прочут персийски цар! Друг е въпросът
доколко и едното, и другого са постигнали своята цел.8
Минават години и в переднего си писмо до българския цар Николай Мистик отново се обръща към историята, търсейки събития, подобии на съвременните нему, и исторически герой, наподобяващ Симеон. „Обаче, ако и да знаеш това прекрасно, все пак аз прилагам следното за напомняне на знаещия. Аркадий [395— 408] владеел ромейския скиптър. Известният Гаина с многобройна войска опустошавал с огън тая страна и пленявал, както и вие. Всяко място, гдето той нападал, покорявал със своята войска и не било възможно да му се противопостави някой, както на ударите на мълнията, изпращана от небето. И тъй, когато при та-кива обстоятелства се явили при него пратеиици от императора, той си запушил ушите и отказвал на всяко предложение. Той бил грубо неумолим, понеже страст-та, от която бил подбуждан, се противяла, и не могъл да се въздържа от убийства и изтребление, както и вие.
За това скърбял архиереят божи и се терзаел душевно, както и ние, ненужният и смирен [архиерей]. Името му било Йоан Златоуст. И тъй в скръбта си той се решил на един подвиг, на който се подсмивали миозина. Той решил да пожертва себе си за всички, като отиде при Тайна, за да убеди неговата сурова душа и да се опита да угаси неугасимия огън на гнева му с кротките си речи. Тъй бил разсъдил архиереят. Миозина пък, както казах, му се смеели, понеже той се надявал, че походът на Гаина и движението на неговата хилядна тълпа ще бъдат спрени от един беззащитен човек, невъоръжен с нищо друго освен със словесно увещание. При все това той се явил при този човек, като не мислел за нищо друго, освен да го пре-гьрне и да му каже: „Задоволи се, човече, с досегаш-ните ужаси! Престани да напояваш земята с човешка кръв! Помисли, че подир известно време тази земя ще приеме и тебе в своите недра! Ти си поставен за на-чалник на войската не за да я водиш за убийства, а за да се грижиш за спасението й. Защо нападаш чужда страна? Задоволи се с тази, която ти е дал бог! Защо се стремиш да увеличив! това, което ти няма да вла-дееш безопасно? Остави земята на ромеите и като бъ-деш почетен с достойна награда, върни се в своята!“ Гаина видял архиерея, чул думите му. Той веднага се
уплатил, изоставил суровостта и безчовечието, при-добил човешка кротост, прекратил кръвопролитието, като се задоволил с дотогавашпите злини, склонил да се помири с императора, прегърнал нозете на архиерея и приет радушно, доколкото е заслужавал, ее върнал в земята си.“9
И малко по-долу: „Все пак смятам за необходимо да напиша, за да [может] ти сам, като се опомниш чрез знанията и думите ни и като си спомниш за този Тайна, сам да обмислиш дали подобава на твоята всеслав-на добродетел да се покажет по-долен от него в това дело. ..’° Нима ти, който се стремит повече от всеки друг към слова, ще допуснеш да бъдеш по-долу по снизходителност и кротост от Ганна и ще понесет ли да> бъдеш изтъкнат втори след него?"11
Как трябва да изтълкуваме този дълъг пасаж? Като оставим на страна всичко онова, което ни говори за личността на самия патриарх (богатата исторически култура, дипломатически ловкост, такт и умение — качества, засвидетелствувани неведнъж), да се обърнем; към това, което говори за личността на българския владетел. Първият и основен въпрос, на който трябва* да сп отговорим е: правдива ли е съпоставката, сто-рена така умело от Николай Мистик? За да бъде пълен и точен нашият отговор, трябва и ние да надникнем в далечното минало на Византия, да видим кой е този Таина, с когото константинополскнят патриарх сравня-ва цар Симеон.
, Ганна бил гог по народност, на византийска служба.. Достигнал до високата длъжност magister militum, т. е. командуващ армията, в самия край на четвъртото столетие той се опитал да овладев Константиновия град, но опитът му бил безуспешен (това, разбнра се, не се дължало само на словесната намеса на Иоан Златоуст).12 Тази лаконична характеристика е достатъчна, за да се убедим, че общото между двата исторически момента — миналият и настоящият (от гледна точка на Николай Мистик) е само в едно, а именно: опасного, дори бих казал критично положение на Византия. Във всичко останало те се различават. Докато Таина е слу-жител на византийския император, разбунтувал се срещу него, използувайки силата на чуждите наемници, то Симеон е суверенен владетел на могъща държава.121
Това е нашего обяснение, което не се различава от ысторическата реалност. Но ние сме принудени да дър-жим сметка и за субективния фактор — в случая Николай Мистик. Константинополскнят първосветител е мислил по-различно от нас, тъй като се е ръководил -от по-различни политически принципы, произтичащи от друга политическа идеология. И тъкмо за това, за него "Симеон (така, както и Тайна) е бунтовник (властолюбив, жесток, кръвожаден...) — бунтовник срещу уста-новения от Византия порядък; бунтовник срещу своя духовен баща — византийския василевс! Ето защо Симеон е длъжен да се смири и да се върне там, откъ-дето е дошъл!
Ако се върнем само за миг към първата съпостав-<ка — България—Персия и Симеон Хозрой, няма да бъде трудно да се убедим, че критерият на Николай Мистик е значително снижен. Че това е съзнателна тенденция в действията на духовния водач на новия Рим ще се уверим лесно, ако продължим по-нататък.
В писмо, изпратено до Симеон през следната 922 г., неуморннят патриарх пише: „Известният Лъв Триполит, който си придоби велико име с превземането на Солун14 заради нашите Грехове и с това се прочу повече, от-колкото друг някой в наши дни, тръгна в поход като се хвалеше със следните думи: „Ще дойда аз до царский град [Константинопол] и може би ще го превзе-wa; ако пък не, то доста ще бъде да се похвали, че съм ходил срещу столицата на ромейската държава и съм яасочвал срещу нея стрелите си.
Обаче с такава мечта и самохвалство той нападаше дотогава, докато съд божи не се разрази над него. Има остров, наречен Лимнос. Там именно той, след като пристигнал и си въобразявал това, получил справедливо божие въздияние. И виж сега, любимо ми чедо, колко време се продължава въздържанието и дълго-търпението божие, защото оттогава се изминаха 17 или 18 години, ио и след изтичането и на толкова време. той не избягна божия съд, нито пък на края му беше дадено да се хвали със своите суетни помисли..
Внждаш ли, любими ми сине, след изтичането на колко време бог усмири самохвалеца и горделивеца? Такава е божията кротост и човеколюбие. Бог извед-щъж не отправя своя меч върху ония, конто се възди-
гат и гордеят, ио блясва с него и го задържа, та да се обърнат и променят към това, което е по-добро, ония, конто обичат да извършват и прегрешения и да го ос-кърбяват".16
Читателят вече би могъл сам да се убеди: липсват похвали, липсват ласкателства (освен трафаретното га-льовно обръщение „любимо ми чедо“). Николай Мистик предупреждава, нещо повече, сурово заплашва (той се е уморил да убеждава, да моли, да плаче, но и се е убедил, че Симеон няма да влезе силом във византийската столица). Целта му е ясна — чрез разказэ. за трагичния край на Лъв Триполит да внуши на Симеон, да го подготви за онова, което го очаква, ако не възпре своите стремления, и да му припомни една от основните християнски догми: Бог вижда; той е тър-пелив, но рано или късно налага своего възмездие на онзи, който прегрешава и го оскърбява!
А сътставката, разбира се, е несполучлива. Симеон нито е ренегат, нито пък единствената му цел е била да овладев и опожари Константинопол. Но това пак е от наша гледна точка! А тя е различна от гледната точка на Николай Мистик. Ето защо за константино-полския първосвещеник Симеон не е само бунтовник (да припомни съпоставката с Гаина!), но и ренегат — отстъпник от установения универсален византийски по-рядък!
Нека сега се обърнем към друг автор и към друга творба: „Слово за мира с българите“. Този интересен, но в същото време труден за разбиране текст, е из-пъстрен с алегории, иносказания и съпоставки между съврсменни на автора личности и библейски и исторически герои.17 Измежду тях ще подбера само онези, конто сигурно се отнасят до Симеон.
За анонимния автор на „Словото" Симеон е „но-вият Адер, новият Олоферн" — първият идумеец от царски род, избягал в Египет след несполучилото си въстание срещу Соломон (т. е. отново бунтовник), а вторият — жестокият завоевател, пълководец на Навуходоносор II (604—562 г. пр. н. е.) загубил главата си от ръцете на прекрасната Юдит (легенда, пресъздадена великолепно от четката на Джорджоне или Сандро Бо-тичели).
Нашият книжовник е още по-красноречив, когато
ни представя срещата между цар Симеон и император Роман Лакапин.1® „И като пристигна, веднага призова владетеля. И, о вяра и благоденствие ваше! Чрез нея се довери богу, чрез него вам, показа на дело каза-ното „желая аз спасител да бъда на народа или да загина", излезе [Роман Лакапин] невъоръжен подобно-на Давида, облякъл бляскави ризници; а другият [Симеон] както Голиат славим, пристига със самохвал-ство, предхождан от войски, пристъпва за приятелство,. приказва много на варварски, а още повече на развален гръцки език (sicl), после изслушва това, що бе потребно, скланя да преговаря на следния ден и се отдалечава."20
Тук алюзията е очевидна и не се нуждае от обстой-но тълкуване: Независимо от бляскавата си поява край Космидион (Златния рог)21 и от многобройната си войска, независимо от това, че в очите на византийците той е Голиат, Симеон го заплашва съдбата на филис-тимлянския великан, погинал от точната прашка на младия Давид!
Най-сетне ще си позволя да приведа цяла серия от портрети, в конто авторът търси сходство със Симео-новия образ: Високомерният Ксеркс, след като се раз-гневил против лакедемонците, поставил отгоре над мо-рето друга, колеблива земя и по чуден начин преброя-вал своята войска. Когато начинанието му заедно с високомерието прсцпадиало,. той загубил безбройните множества и едва с няколко1 хиляди достигнал Суза. Пропускам съдбата на Едиповите синове Етеокъл и Полиник, конто борейки се за властта над Тива, се погубили един другиго. Оставим и Кир Млади, който враждувал с Артаксерксовия син Дарий, не се задо-волявал от своего щастие, погинал и предал властта на тогова, който нямал щастие [във войната]. Оставим и либиеца Антей, който погубвал своите гости, до-като най-сетне, сам гостуващ у Херакла, намерил въз-награждение за своето гостоприемство1. Кой пък не знае за Филиповия син [Александър Велики], който, бидейки неудържим и най-войнствен — след като покорил почти цялата вселена похулил дори създателя, че не бил разшприл още повече земния кръг, тъй като видимият сега не бил достатъчен да се разпростре с копнете си. Обаче и така той не спечелил от своята алчност. Той
«погубил майка си Олимпиада, своите сродници Пер-.дика и Антипатор и заедно с тях своя род и цяла Македония. Веднага заедно с него се разпадало цар--ството и преминало към италийците**.22
Каква цел е преследвал авторът с тези сравнения? Очевидно той е искал да порицае злото и да го про-тивопостави на доброго, „защото доброто става по-ясно в съпоставка със злото; да покаже каква е наградата на враждата“ (разбирай: между ромеи и българи) и да осъди действията на Симеон чрез присъдата си над братоубийството и междуособиците (между ромеи и българи), завоеванията и амбициите на Симеон, сближен с поменатите исторически личности.
Нека сега насочим нашия взор на Запад. В съчи-нението сн „Антаподосис**, лангобардският хронист и по-сетие епископ на Кремона Лиудпранд е отделил място и за портрета на Симеон. Някои от тези пасажи вече бяха разгледани. Ето защо тук ще си позволя да 'цитирам само онова, което ни интересува в случая. „А след това, като изоставил книжовните си занимания, той се отдал, както казват, на свято подвижничество. Но не след дълго, подлъган от силното желание да стане цар, той преминал от тихия манастирски покой в ’бурния светски живот и предпочел да следва по-скоро отстъпника Юлиан, отколкото преблажения Петър — ключеносеца на небесного царство.**23
Защо Симеон е отстъпник и от какво е отстъпил той, за да бъде поставен, не, по-скоро уподобен на император Юлиан Апостат (361—363) ?24 Мисълта ни тутак-си се насочва към обвинението издигнато от кремонския епископ, а то е: „преминал от тихия манастирски покой в бурния светски живот**. И наистина тази Симеонова постъпка, без да е грях, е най-малко необичайна за онова време, когато християнската религия е сложила -ръка върху разума и сърцето на човека и предопредели всяка иегова стъпка; осъждала светската суета и сочела обятията на църквата като едничкия изход. .За да се убедим в това, едва ли е необходимо да оти-ваме далече. Достатъчно е да се обърнем към княз Борис и цар Петър — и единият, и другият владетели, конто в края на живота си, съзирайки неговата пре-ходност, открили вечността в Христовата вяра, изоста-вили светските козни, за да се озоват в прегръдките
на манастирската тишина. А Симеон не се е подвоумил да стори тъкмо противного!
Това „дезертьорство" на Симеон (през целия си живот той е нарушавал установените правила, тъй като е гледал с малко по-други очи на света и на човека) — от манастирската обител към трона, а не обратного (са-мата същност на Симеон се е бунтувала срещу общоприе-тото) дава ли право той да бъде съпоставен с император Юлиан? Разбнра се не! Симеоновою прегрешение — ако можем така да характеризираме неговата постъп-ка — е младенчески грях в сравнение с антихристиян-ската политика на римския император, който никога не е бил почитател и следовиик на Христос. Та пали Симеон е бил най-ревностният крепител на младата българска църква, нейна душа и нейно тяло. Нека ми бъде позволено да припомни думнте па Климентовия биограф: „Затова той [Симеон] завършил недовърше-ното от баща си, като засилил божествената проповед, непоколебимо утвърдил православие™ с построените на-всякъде църкви и дал широк и открит път на божия закон. “к
Тогава къде е грехът на Симеон или по-скоро къде е неговото „отстъпление"? Ако погледнем по-шнроко на Симеоновата дейност (дали и Лиудпранд е гледал така?), ше видим, че Симеон е бнл противник на византийската църква (и по-точно на нейните претенции за универсално господство), но не и на християнската религия. А това не е едно и също! Вече видяхме, че през целия си жизнен път българският владетел бил убе-‘ден, съзнателеи противник на Византия, на нейната политическа идеология, на икуменическата йерархична система, нзградена и защищавана с най-активното уча-►	стае на Константинополската патриаршия (обвинения-
та на Николай Мистик са най-доброто доказателство за това). В този смисъл вече Симеон е бил отстъп-ник! Но той не е рушител на догмите и каноните на християнската вяра, дорп на православието, а на византийската догма за ролята и мястото на константинополската църква в живота на християнството. Дори, ако трябва да бъдем точки, той не е отстъпил от византийската позиция, защото реално погледнато не е бил обвързан с нея (освен в чисто теоретичен план, и то от византийска гледна точка), а е настъпил срещу тази религиозно-политическа платформа — защото
стремлението да въздигне духовная водач на българската църква в сан патриарх, е наистина настьпле-ние, а не отстъпление от установения ред.
Правейки тази съпоставка, кремонският епископ не може да не е държал сметка и за нещо друго (или това друго е влияло подсъзнателно на неговото перо). Най-голямата близост между цар Симеон и император' Юлиан твърде лесно би могла да бъде установена в друг 'план. И единият, и другпят, макар и живели в различии времена и в различии условия били възпита-ни в духа иа класическата елинска и римска мъдрост (самият Лиудпранд пише, че Симеон изучил „оратор ското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристо-тел“); и единият, и другият били не само държавни мъ-же, но и бележити творци.26 И тук вече Луидпранд, съзнателно или не, е сполучил със сравнението.
И така, нека привършим. Направеният анализ ни убеждава в правотата на Лиудпранд, макар че кремонският епископ, ако можете, едва ли би се съгла-спл с всичките ни разсъждення. Неговата до известна степей осъдителна оценка обективно е ласкателна за българския владетел (от наша гледна точка, особено след като сме се отдалечилп във времето). Във всички случаи, щастие за нас и за българщината е, че Симеон наподобявал Юлиан Апостат, „отколкото преблажения Петър — ключеносеца иа небесното царство", и е държал ключовете на земното царство!
Нека сега обърнем нашия взор към старобългар-ските книжовници — анонимни и скромни, но в замяна красноречиви и правдивн. Да започнем с прочутата „Похвала за цар Симеон" — една от най-ранните изя-ви на мерената Славянска реч. Там четем:
„Когато се яви [Симеон] за тях [болярите] нов:
Птолемей не по вяра, а по-скоро по желание и с велика чест, понеже събра всички божествени книги, с конто и своите палати нзпълнн, той си създаде вечен спомен."27
Тези шест стиха ни поразяват първо, с дълбочина-та на знанието на своя незнаен автор, с неговата еру-
Диция, необичайна за онези времена — той е бил осве-домен, и по всяка вероятиост твърде добре, за дина-стпята на Лагидите, управлявала Египет от 323 до 47 г; пр. н. е.; второ, ние сме удивени от неговото майстор-ство на стихоплетец, съумял само с няколко изречения да ни направи съпричастни на едно голямо явление. Изборът за сравнение едва ли е случаен (нали Левкип бе писал: „Нищо не се явява случайно; всички събития възникват като следствие от разумна причина п по силата на необходпмостта."). И той не бива да ни учудва, тъй като вече се повтаря нееднократно — отново за паралелен образ на Симеон е подбран герой от езическото минало, а не от християнския пантеон.
Старобългарският книжовиик очевидно има пред вид Птолемей I (323—283), наречен още „Сотир“ (Спаси-тел), основател на дпнастията пли неговия син и наследник Птолемей II Филаделф (285—246). Уточнява-нето на факта кой от двамата е поменатият в „Похва-лата“ едва ли е толкова необходимо. По-важното е друго, че и двамата, баща и син, са сторили твърде много, за да превърнат Александрия в един от най-процъфтяващите културни центрове на елинистическия свят и са обвързали имената си с основаването и раз-витието на Музейона (първият „университет") и прочутата александрийска Библиотека („Царство на книги-те“, както сполучливо я нарече А. Бонар). Градът-рож-ба на Александровия гений от времето на първите Птолемеи е град на бурния разцвет на науката — математика, астрономия, география, медицина; град на Аристарх Самоски, Питей и Ератостен, Архимед и Херон (изобретателят на „парната машина"); град на пое-зията, град на Калимах, на Аполоний Родоски, на Тео-крит...
Наподобява ли Симеон на Птолемеите? Може ли да бъде сравняван с тях? И не, и да! Нашият анонимен поет сам ни подсказва къде трябва да дирим раз-личието: „... нов Птолемей, но не по вяра, а по-скоро по желание___! Майсторството е очевидно: различието
не е само във вярата (единият следовник на Христос — другият почитател на Серапис), но и в идеологията, в рационализма. Защото в Преслав се създава друга книжнина, твори се друга поезия, развива се друга „наука". Основного обаче е еднакво. Създава се нов кул-
турен център, на който е отредено да остави трайни дири в съзнанието и в живота на бъдннте поколения; създава се библиотека, която е първото книжовно богатство в средновековна България, айв славянския свят!
Ако се вгледаме вннмателно, ще открнем и други прилики (освен трагичпата съдба и на Александрийската, и на Преславската дворцова библиотека). Създателите на Библиотеката и Музейона (това първо средище на учен»!), особено Деметрий Фалерски, са били вдъхно-вени от пдеите на Аристотел. Великпят старогръцки философ не е непознат в Преслав — освен че Симеон добре изучил „силогизмите“ на Аристотел, великпят мис-лител присъствува (чрез едно от съчиненпята си) и в Йоанекзарховия „Шестоднев“.
Още по-впечатляваща е другата брънка от верига-та, която така добре свързва Преслав с Александрия.
.. понеже събра [Симеон] всички божествени книги". Тук сме съблазнени да видим две действия на Симеон, а именно: преводът на част от Стария завет, извър-шен от Григорий Презвитер-Мннх по личного указание на българския цар и включването на всички божестве ни книги в дворцовата библиотека. Напшят поет неслучайно е отделил и наблегнал на тази Симеонова изява. Той е търсил още един белег за сравнение с дейността на Лагидите в Александрия и го е намерил в попу-лярната легенда, според която Птолемей II Филаделф възложил на седемдесет ученн евреи да преведат на гръцки тяхното Писание, т е. Стария завет!
В заключение не можем да не признаем, че сравне-нието на цар Симеон с Птолемеите, дело на прозорлив и образован творец, е сполучливо и правдиво.
В един влахо-български ръкопис от XVII век (правописът е среднобългарски) откриваме следната приписка: „Симеон цар български написа много книги и като цар Давид евпреше на златни струни и повече от всичко обичаше книгите" 28 Освен веднага натрапва щото се свидетелство за „книголюбеца" Симеон, ние се натъкваме и на още едно сравнение: цар Симеон — библейский цар Давид! Защо пък не? Трудно ни е да отсъдим дали българският владетел е бил майстор на лирата и е изтръгвал умело от нейните златни струни божествени мелодии, дали той е бил представен като
цар Давид в никоя старобългарска миниатюра, или пък това е внушение на книжовнпка. От това обаче съпоставянето не губи, особено ако последнем на него по-широко. Защото и цар Симеон, подобно на библейский Давид, е бил неустрашим воин, умел дипломат и даровит пълководец, строител на нов престолен град, съзидател на обширна и могьща държава.
След като сме събрали на едно място* тези Симеоновы уподобявания и сравнения, редно е да си зададем въпроса: доколко те са реалистичны, доколко те се при-ближават до истннскпя Симеон п до представата, която вече сме си създали за пего? За да отговорим правилно на това питане, трябва да държим сметка за различ-ните позиции на отделимте автори-портретисти — народности, социални, политически. Не трябва да про-пускаме и още нещо, а именно: степей на приближе-ност до българския владетел и неговото време.
За внзаптийските автори, пък дегры и за Лиудпранд (да не забравяме, че и той е представител на един император — германский) Симеон е рушител на един мит, на една имагинерна политическа система, която те страстно са желаели да бъде действителност. Ето защо за тях той е завоевател, бунтовник, отстъпник, ренегат, човек, чиито дела са основаны на несправедливост и напоени с кръвта на в нищо невиновните „духовки* братя.
Българскпте книжовници (като оставим настрана неоспорнмия факт, че за тях политическата и военната дейност на Симеон не подлежат иа осъждане; че те добре схващат реда на нещата, а именно: завоевание-то, „бунтът“ идват после, те са следствие, резултат от първото), конто са наблюдавали Симеон от друг ъгъл, създават друга представа за него. За тях той не е военолюбец, а книголюбец (нека си припомним думнте на Григорий Презвитер Мних), творец, почитател на изкуствата, основател на библиотека, съзидател (в най-широкня смисъл на думата). Тази характеристика може би също е непълна. Но все пак тя дава основного, по-правдива е и е за предпочитане. Защо? Не защото така ни се иска, а защото е било така. Защото тя идва от непосредствени свидетели, конто са познавали добре българския владетел и неговите дела; свидетели, конто при своята преценка са се ръководели от по-
справедлив!! и по-основателни (от общоисторическа гледна точка) съображения. Оценката, конто пи пред-лагат те, обхваща дейност, за която Симеон се е под-готвял години наред и я е извършвал почти през целия си живот; тази му дейност дава облика на неговото царуване и, което в случая е по-важно, предшествува военно-полптическите му пзяви, предопредели ги и естествено, по-значима е от тях.
И така Симеон книголюбецът надделява над Симеон военолюбеца. Книжовниците са уловили две разноречием страни от Симеоновото властвуване (макар че са свързани помежду си). Едната от тях (съзиждането на една цивилизация) далеч преобладава над другата; едната е трайна и запазва и до днес очарованието на една небивала културна изява, а другата нетрайна, чиито последици отшумяват бързо, губят се нейде из вековетс, за да достигне до съвременника едно глухо и неясно ехо.
И така, кой е паралелният образ на Снмеон (ако трябва да следваме докрай Плутарх)? Олоферн, Гаина, Хозрой и Лъв Триполит или Давид и Птолемей? Видяхме вече на какво дължим това разноречие. Едни-те книжовници са предпочели едно, другите — друго; я едните, и другите са доловили по нещичко, но не са сполучили в стремлението си да намерят онази исто-рическа лнчност, която ще отговори най-добре на Си-меоновия образ. Подбраните персонажи не са прите-жавали всички онези качества, конто са формнрали личността Симеон
Б. Цар Симеон през погледа на нашия съвременник
Ето един интересен въпрос: има ли съвременният учен тази склонност на средновековнпя книжовник да търси паралелен образ на своя герой? Едно е сигурно, един следовник на Плутарх в паше време разполага с много по-добри условия за пзползуването на този изследователоки метод, отколкото неговите далечнипред. ходници. Постиженията на модерната наука предлагат по-пълни знания за миналото, повече възможности за по-точни наблюдения и по-богат извор за сравнения.29
При това положение с интерес бихме надникнали отново в нашата галерия. Какво е положението там?
Обогатила ли се е тя? Веднага трябва да кажа, че придобивките са обратно пропорционални на броя на вековете, изтекли от десетото столетие до наши дни. Като изключим един български учен, който мимоходом се съгласи с кремонския епископ Лиудпранд,80 трябва да отбележа едно твърде интересно явление, а именно: рклопност към сравняване на цар Симеон с известии личности (живели преди или след него) проявяват пре-димно , ако не и изключително, френски учени. И ако Ж. Дагроп31 се присъедини към едно от не твърде спо-лучливите уподобявания, сторено от Николай Мистик (Симеон—Гаина), то другите двама учени предложила две извънредно любопитни съпоставки.
Преди повече от едно столетие известният византолог Алфред Рамбо лиса в прочутото си съчинение „Гръцката империя през X век“: „Симеон бе Карл Велики (Шарлеман) за България, по-образован от нашия Карл Велики и много по-щастлив от него, защото положи основата на една национална литература."32 Сравнението, което ни предлага френският учен, е до-статъчно красноречиво, за да се нуждае от посредничество между него и читателя. Симеон е сравнен с Карл Велики — обединителят и господарят на Западна Европа, създателят на могъща империя, приел за първи път императорската корона, след като Ромул Ав-густул, последният римски император погинал от „варварски" меч (476 г.), инициатор на т. нар. Каролингски ренесанс, оставил трайни дири в западноевропейската цивилизация!
Все пак А. Рамбо е направил известно разграни чение между двамата, и то в полза на българския цар, затова нека за момент се спрем на него. Преди всичко той набляга на факта, че Симеон е бил по-образован от франкския император. Това наистина е било така, нека си припомним думите иа Карловия биограф Ейн-хард: „Той [Карл] се опитвал също да пише и имал обичая да поставя под възглавницата на своето легло таблички и листа пергамент, за да се възползува от своите мигове на почивка и да се упражни да изписва буквите; но той се заловил за това твърде късно и ре-зултатът бил посредствен."33 По-важно е обаче другого различие между двамата, което е в полза на Симеон: българският владетел е положил основата на една на-
ционална литература и затова е по-щастлив от франк-ския император. И тази констатация е правдива, защото ако в двора на Карл Велики отново разцъфва латин-ската словесност и книжнина, то в преславския двор гръцкият език (един от трите свещени езика!) е из-хвърлен от употреба и се създава българската и общо-славянска литература на език, говорим от голяма част от народа!
В наши дни друг френски учен, Жан Родо, има едно щастливо хрумване и сполучливо оприличаване: Симеон — Луи XIV (кралят-слънце)! Защо пък не? На-истина седем дълги столетия разделят единия от дру-гия, но френският учен умело издири общото между тях. И единият, и другият „обичат войната; и единият, и дру-гият търсят съюза на неверниците11: Симеон на арабите, а Луи XIV — на турцнте. „Векът на Луи XIV“ и „ве-кът на Симеон Велики" са, единият и другият, свиде-телство за решителното влияние, което един монарх може да има върху литературата и изкуствата. ..Симеон Строителят", както Луи XIV (Велики Преслав — Вер-сай!). Луи XIV покровител на писателите, както Симеон, който недоволен от това да ръководи интелектуалното движение през своето царуване, взима пряко участие в делата на „Преславската школа". Разбира се, епоха-та на Расин, Молиер и Лафонтен, тази на създаване-то на Версайския дворец, надхвърля по великолепие века на Симеон. Но ако „класическият" френски период видя появата на толкова шедьоврн, златният век на Симеон не беше ли изпълнен с всичките обещания за едно истинско Възраждане; не беше ли създадена една национална литература, която се разпространи в Сърбия, в Румъния и в Русия"?
„Накрая смъртта на Симеон, както тази на Лун XIV, може да ни се види като един от тези уроци, конто бог дава на хората, поразявайки могъщите; не е ли тя [смъртта] като една илюстрация на формулата, с която Масийон започна своята надгробна реч за Луи XIV: „Единствен бог е велик."34
Нека читателят сам отсъди правотата на тази успо-редица. Нашата намеса би била най-малко нетактична.
Естествено с изброяване на съществуващите и позна-ти нам оприличавания на Симеон възможностите на този любопитен подход не са изчерпани. Но за да про-
дължим пашага разходка, трябва да потърснм исторически герои, конто наподобяват българския цар (или пък той им прилича) или исторически епохи, конто малко или много съответствуват на българската действителност от началото на десетото столетие. Струна мп се, че такива има.
Симеон — Перикъл (Златният век — Перикловият век). И единият, и другият са личности, конто далече-надвишават интелектуалния заряд на своите съвремен-нпци; и единият, и другият са душата на своя народ,, всепризнати ръководители' както на политический живот, така и -в областта на културата; и единият, и другият се вплитат в продължителна война, чийто завър-шек се губи в неизвестността (Симеон не доживял да види осъществен стремежа си, а Перикъл, за щастие,. склонил очи преди поражението и упадъка на родна-та Атина); и единият, и другият властвуват в продъл-жение на три десетилетия, конто оставят неизличими следи в историята на средновековна България и стара Гърция, в историята на Човечеството.
Симеон — Филип II Македонски. Далеч съм от на-мерението да правя цялостна съпоставка между два-мата, макар че възможности за това не липсват: и единият, и другият са „варвари", възпитани в духа на гръц-ката култура; единият, представящ сам себе си за убе-ден „филелин", а другият, представен от самите гърци за „полугрък". Бих искал обаче да потърся успореди-цата само в едва посока, а именно: преди години швей-царският учен Андре Бонар сполучливо отбеляза (перн-фразнрайки Демостен), че македонският цар е най-опа-сен за гърците, когато има мир с тях. Ако се вгледаме-в Симеоновите действия, ще открием същата тенденция. В 899 г.35 Симеон сключва мир с Византия, конфлик-тът, предизвикан заради българското тържище, е прекра тен, двете страни привндно (поне за българския владетел е сигурно!) са доволни от постигнатото и сякаш са готови да вдъхнат от прелестите на мира! Нищо подобно! Тридесетгодишният мир, сключен нявга от Борис, е изтекъл, а новият договор не обвързва Симеон с нищо. Над Византия, така упорито търсеща мира, про-дължава да виси Дамоклевият меч. И наистина Симеон завладява десетки крепости, намиращи се по Адриати-
ческото крайбрежие, и не пропуща удобная миг да заплати Солун и да овладее нови земи.
Още по-показателна е втората половина от Симеоно-вото царуване. Вънщнополптическата депност на българския владетел през тези петнадесет години, както видяхме, е добре отразена в писмата на патриарх Николай Мистик. Основната тема на многобройните писма — тема, избрана от константинополския първосвещеник — е темата за мира. Симеон непрекъснато така поставя нещата, сякаш противникът, а не той, е виновен за непо-стижимня мир. Пред слисания си кореспондент той из-снпва нови и нови искания, иэплъзва се умело от клоп-ките, конто му устройват, и упорито преследва едно — Да получи нещо, което е негово по право и империята му го дължи. Мирът е толкоз близо, че сякаш трябва само да се протегне ръка и да се откъсне ка,то зрял плод. И този плод никога не пада!
Симеон — Александър Македонски. След сравнение-то с бащата идва другото, със сина. Защо не? Нали Александър е син на баща си, а не на Амон (както иска да ни убеди легендата) и е „възприел от него всичките интелектуални черти на най-добрите пълководци"! Само че тозн път ще потърсим успоредицата не в частного, а в самата сыцнна на двата феномена.
Кой е Александър? Всеки читател им а собствен а представа за този полумитичен образ и би могъл сам да си отговори на това питане. Все пак, ще си позво-ля да приведа тук може би най-краткия и в същото време най-точен и най-всеобхватен отговор. „Има хора — писа Андре Бонар, — чиято поява в историята е призвана да реши неразрешимата проблема; да се вземе с пристъп задънената улица, където, нзпълнен с безси-лие и инертност, се е оказал иаплашеният ход на събитията; да се разчисти пътят, затрупан с безпорядък и анархия, провъзгласявайки и вече осъществявайки бъ-дещето. Александър в нан-пълния смисъл е един от тези хора.“
Струва ми се, че и цар Симеон също е един от тези люде, макар и в друго време и в по-ограничено пространство. Симеон се появява тогава, когато българи-нът е попаднал, ако не в задънена улица, то поне в положение, в което изходът едва се забелязва и е трудно достижим. И ето че той с един замах, с увереност,
ярисъща само на великите хора, ликвидирал неувере-ността, установил здраво новия норядък и не само по-•сочил без колебание новото, бъдещето на своя народ, но и успял да го осъществн. На неговите следовници не оставало нищо друго, освен да вървят по установения вече път.
Симеон — Константин Велики. Единият е светец, превърнал се в мит, в реликва за християнството,36 а другият — светски човек (независимо, че в младините си принадлежал на църквата), на когото нищо земно не било чуждо, разчупил тесните рамки на религията. Обаче общото между двамата с повече. Симеон, подобно на своя велик предходпик, е създател на една нова столица, на една нова империя, на една нова за бълга-рите, а п за юлавянството, цивилизация.
Да оставим сега класическата древност и Рим и да •обърнем пашня взор на друга страна; да се опитаме да съпоставпм Симеон с останалите български среднове-ковнп владетели. Българската историопис (това вече •е традиция) си е избрала някои ханове и царе и, справедливо или не, им приписва качества, присъщи само на тях. Нека се опитаме, макар и с пестеливи слова, да •въведем читателя и в тази облает.
За впзантийските хронисти, а и за съвременните ученн, хан Крум е завоевателят, страшният враг на Византия, новият Сенахерим! Но вече видяхме, че Византийската империя едва ли е имала по-неумолим противник от цар Симеон — този Голиат, Олоферн или нов Хозрой! От друга страна, на хан Крум се отдава, и то с пълно право, закоиодателна дейпост, която едва ли не за пър-ви път регулирала вътрешния живот на страната. Но •същото бихме могли да кажем и за цар Симеон. Тъкмо през неговото властвуване се извършва огромна дейност по установяване (подбор и превод) на новото христнян-ско законодателство. И ако на създадените инцидентно от хан Крум няколко закона (така поне научаваме от Свидас) било съдено да преживеят едва половин столетие, то на новата християнска законност било отредено да регулира социалния, политический и религиозная живот на българското общество до самия край на четири-надесетото столетие!
Изучавайки управлението на хаи Омуртаг, съвремен яият изеледвач не се двоуми да изтъкне особено една
страна от изявите на Крумовия син н наследник: стро-ителната му дейност. И така Омуртаг Строптелят? Защо пък не! С неговото име се свързва обновиването на българската столнина Плнска, обгоряла в пожарите на тежката, но и славна 811 г. И ако днес българпнът може да се възхити от строителями гений на прабългарн-на и да се преклони пред могъщите руини, устояли па всички несгоди на времето, то заслугата е на Омуртаг. Но защо не и Симеон Строителят? Вече говорих доста-тъчно за тази страна от дейността на българския цар; ето защо ще припомни само, че според някои български учени (без да съм съгласен напълно с тях) най-голямата заслуга на Симеон е построяването на престолннната Велики Преслав (Ст. Ваклинов)!
В българската историопис (по-стара и съвременна) цар Иван II Асен си е завоювал позицията на най-лов-кня дипломат (това му качество се оспорва отвреме навреме от княз Борис или от цар Калоян). Но дали това е така? Съмнявам се! И тук цар Симеон стоп несравнимо по-високо. Той е достоен византийски ученик,, усвоил от своите учители всички похватн и тънкости на дипломацията. Неговите изяви в тази нелека дейност се изразяват не само в сключване на договори, на конто после да не устоява, а най-вече в предугаждане на ди-пломатическите маневри на ловкня си противник, в Памира пето на онези възможности, конто биха му позволили да ги унищожи още в техния зародиш и в изграж-дането на собствени дипломатически комбинации, конто целят едно — да направят противника безснлен в он-зи момент, когато почнат да говорят оръжията (да си припомним ловките игри, предшествуващн решителното-стълкновение край Ахело).
Едва ли никой друг български дипломат е имал срещу себе си толкоз партньори и противници: маджари и печенези, сърбп и хървати, Византия и Рим, Египет Ji-Багдад! Едва ли друг български дипломат е имал срещу себе си такива и толкова майстори в професията. С българския цар първо се „захваща" Лъв Хиросфакт. И ако си припомним упизителните положения, в конто попа-да този изтъкнат византийски дипломат (независимо от собствените му хвалебствия), ще добием представа и за качествата на цар Симеон. Следващият противник е не по-лек — патриарх Николай Мистик, този византийски.
Ришельо. Едва ли е необходимо да се впускам отново в лабиринта на тяхната кореспонденция, за да измъквам юттам свпдетелства за майсторството и очарованието на дипломатический двубой. Най-сетне идва Теодор Даф-нопат, написал писмата до българския цар от името на император Роман Лакании. Те сякаш уморени, си „пре-дават“ Симеон от ръка на ръка, но всичко е безуспешно. Защото те, професионалистнте, им ат срещу себе си не аматьор, а професионалист, замесеи от най-добре тесто, усвоил всички тайни на професията.
И така, за да завършим нашите успоредици, нека ютидем в четиринадесетото столетие. Там откриваме -един Иван Александър, когото дворцовите книжовници •славят безмерно като най-голям покровител на литера-турата и меценат на изкуствата (да си припомним за миг разточителните похвали в Кукленския песнивец). Като оставим настрана напразните усилия на този български цар да припомни за могъщата някога България (изразило се едва ли не само в титулуването му — по подобие на именития му предходиик — „цар на всички българи и гърци“), то и в посочената облает, той твър-,де трудно би могъл да премери силп с цар Симеон. Защото не е достатъчно да дадеш пари, за да илюстрират един ръкопис, а сам да подбереш и съставиш сборника, който ти е необходим (и то не само на теб, а на цял народ!); защото не е достатъчно да покровителствуваш един скрипторий, а сам да влезеш в скриптория, да уло-виш перото и да изпиташ неизказаната радост на твор-чеството — нещо, което нито един български владетел, освен цар Симеон, не би могъл да се похвали, че е опи-тал и изпитал!
Каквп мисли владеят нашите умове и какви чувства вълнуват нашите сърца, излизайки от галерията, през която водихме читателя? Без съмнение, противоречи-ви. У нас никак си са се притаили две чувства — на въз-хита и на неудовлетвореност. Откъде идват те, коя е тяхната първопричина? Разбира се, не от някаква въоб-ражаема неудовлетвореност от самия цар Симеон, а по-скоро от колебанията при откриване на неговия истин-ски прототип и неговия истински образ. Защото, ако „разложим" Симеоновата личност на отделни елементи, тя би могла да памери своето въплъщение в редица други исторически личности (защото Симеон прилича
по малко на мнозина н на никого изцяло); и обратно, у себе си тя въплъщава качествата на цяла плеяда исторически герои.
Тъкмо това чувство на неудовлетвореност, предиз-викано от неуловимостта на истпнския, многоликия Симеон, лежи в основата на нашата възхита, на нашия възторг, на нашето преклонение пред една лпчност, която трудно намира двойник, пред един исторически феномен. Защото едва разиопосочна и многолика личност винагп е неповторим феномен и винаги затруднява пре-ценката, тъй като трудно може да се побере в тесни и точки рамки и да удовлетвори всички и всякога. Нека ми бъде позволено да дам само един пример. „И днес дори Гоя често бива преценяван на дребио, лиса Ж.-Ф-Шабрьон. Един са склонни да виждат в негово лице художник-авантюрист (какъвто ни най-малко не е бил), други — политически ангажиран художник (какъвто е-бил, но не съзнателно), трети възхваляват гравьора и порицават портретиста, а повечето нс са много наясно в която категория да го поставят и там именно е ядката на проблема. Има десетки Гоя. И тези десетки Гоя са все пак един, независимо дали това ни харесва, или не."
Мисля, че няма да сгреша, ако кажа същото и за цар Симеон: има десетки Симеон! Монах и владетел (а не владетел и монах!); политик и книжовнпк; дипломат и пълководец; търпелив и способен ученик; умен,, прилежен и трудолюбив черноризец; велик държавник, прозорлив ръководител, талантлив военачалник; чудесен организатор на културння живот; бележит творец-кни-жовник.
Ето това е феноменът Симеон-феномен, който така дълго ни се изплъзва — най-вече поради разноликите си изяви, поради присъствието си (и то не като пасивен наблюдател, а като активен участник) в почти всички процеси, зародили се в българското общество от края на IX и началото на X век.
Българският цар нямал щастие в едно: да сподели съдбата на своя баща княз Борис-Михаил или на своя син цар Петър, т. е^да остави в народната памет и, раз-бира се, в църквата спомен за себе си като светец. В замяна на това той получил признанието на своите съв-ременници като великан на духа, вълнуващ интелект, надскочил своето време, чиито многолетни усилия до
вели до онзи феномен, който днес назоваваме Златен век на цар Симеон или както би го нарекъл Тукидид: хтфа da — съкровище на вечността!
Нека прекрачим Прага на съкровищницата и както би казал И. С. Тургенев: „Дайте ми ръката си, скъпи читателю, и се оставете да Ви водя."
.2. Присъдата на Клио
К« СЛЛКЛ ЧЛКОМЪ Т|>-»КХ_ тркл
ЕО HCZI1K if ЦК-ВТЪ Чж юплдм.
А слово ПрЕЕНвЛСТЪ КЪ fW if fW,
В нсар ио нов патерик (1346 г.)
„Цялата човешка слава е трева. Тревата изсъхва к цветът й пада. А Словото пребивава в род и род." Правдивите слова на незнайния български книжовник (от скромност той дори не ни е оставил нмето си!) сякаш ни зашеметяват! Колко просто и в същото време колко вярно! Християнската основа на тази философия — защото в случая наистина влизаме в досег с една философска концепция за човешката същност, за човешкото битие, синтезирано до една фраза — е очевидна: човешката суета е нищо; тя е лишена от без-смъртпе и изчезва заедно с „прецъфтяването" на чо-вешкия живот. Но Словото, това е вече друго нещо — то е вечно! Но кое слово, ще попитате Вие? Разбира се, божиего Слово. Та нали евангелистът Иоан (I, 1) бе казал: „В началото бе Словото, а Словото бе от бог и бог бе Словото."
Друго не бихме и могли да очакваме от нашия анонимен копист от четиринадесетия век. Провиденциализ-мът и трансцедентните сили все още здраво са владесли ума и сърцето па българина. И това е естествено. Но този наш книжовник е сполучил да се добере до нещо велико и вечно, защото, макар и в религиозна обвивка, ядката на тази поразяващо правдива сентенция е общо-човешка, непреходна. Тя би могла да бъде рожба как-то на един „езичник" (нека си припомним Хипократо-вата мисъл „Ars longa, vita brevis"), не позна-ващ тайните на християнската мъдрост, така и на един ум, който е успял да се освободи от неумолимата власт на една всемогъща догма. А че това е така, едва ли
* Жпвотът е кратък, изкуството е вечно.
трябва да се съмняваме, да пишем обемисти философски трактати, да доказваме нещо, което нашите пред-ходници вече са успели да осмислят. Достатъчно е само да надникнем в „езическото** минало на българския народ, за да се убедим в правотата на подобно твърде-ние. Та пали още хан Омуртаг бе мислил върху пре-ходността на човешкия живот и вечността на сътворе-ните от човека ценности: „Човек и добре да живее, уми-ра и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гле-да този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил**.1
И така, кое е вечното, това, което нивга не увяхва, това, което се иредава от „род на род1*, оставено ни от цар Симеон, след като животът му прецъфтял и „него-дуващ духът му към сенките с вопъл отлита**? Златният век, тази свидна рожба на българския владетел? За да разберем зато този исторически феномен никога не „из-съхнал** и цветът му не е паднал, трябва да потърсим и открием неговите вечни корени. Защото, преди да отсиди, Клио, тази мъдра и безпристрастпа муза на историята, трябва да се запознае добре с фактите.
*
Нашите предходници, общо взето, правилно са разделили Симеоновото властвуване на два големи, основ-ни периода, а именно: от 893 до 912 и от 912 до 927 г. Аз също съм склонен да приема тази хронологизация на българската история от снова време. Но1 за мен съдър-жанието на тези два основни периода е по-различно от общоприетото; различии са и идеите, с чиято помощ цар Симеон е съумял да раздвижи българското общество и да сътвори едио неповторимо явление от средновеков-ната българска история.
И така, кое е главного, онова което създава облика на първия период от Симеоновото царуване (893—912)? Отхвърляне на ваплахата от византийския „империали-зъм“, ликвидиране на опасността от pax Byzantina. Ето това, ако трябва да го изразим само с една фраза. Но очевидно е, че тази {рраза не е в състояние да ни раз-крие могъщите процеси и онзи духовен взрив, разтърсил българското общество в края на IX и началото на X век. Ето защо трябва да се върнем малко назад, да започ-
нем малко по-отдалече и да представим малко по-под-робно интересуващите ни събития.
Без да се спирам отново в детайли върху византийската политическа идеология, изкована в деветото столетие и същината на pax Byzantina — това читателят ще намери в началните страници на книгата — все пак трябва да припомни опасността, заплашваща българския народ и българската държава. Тази опасност не била по-малка от военните кампании на византийски-те василевси срещу България. Наистина сега Византия не разчитала на силата на своите оръжия. Тя сякаш имала по-голямо доверие в своята политическа идеология, проповядвана и разпространявана сред чуждите народи от константинополската църква. Християнската религия, наложена на българския народ, се оказала по-умел инструмент в ръцете на византийците, отколкото огъня и меча. Тя осигурявала великолепната възмож-ност крепостта, след като веднъж е проникнато в нея„ да бъде превзета отвътре. Защото покръстването на българите довело тъкмо до подобно явление. Християн-ството овладяло не тялото, а ума и сърцето на българи-на. Но тази промяна не му донесла успокоение. Напротив! В душата на българина бушували противоречиви чувства, а умът му бил овладян от разноречиви мисли. С миналото било свършено, настоящего било тревожно,, а бъдещето все още неясно. Или ако трябва да се из-разим по-емоционално (така, както е виждал нещата българинът от IX столетие). Симеоновият съвременник все още е носил в своето съзнание представите за онези дни, когато с един замах били разбити култовите статуи и изпепелени капищата; неговият ум бил подложен на безмнлостна идеологически обработка, за да му се натрапи идеята за новия бог — този чужд бог„ който па своята всеобща власт надвишавал всички пред-стави за Тенгри и славянските божества; на този бъл-гарин обещавали едно бъдеще, което било изцяло в ръцете на новата религия, в името на която хан Борис избил цвета на прабългарската родова арнстокрацня и унищожил завинагп силата и жизнепостта на прабъл-гарския елемент.
Трудно е било на този българин да се пребори с връхлетялата го като вихрушка опасност. Трудно е било да различи доброто от злото, да прецени какво да
възприеме и какво да отхвърли. Трудно му е било, защото той нямал увереност в силите си, във вярата си, в познанията си; нямал вяра в самия себе си, нямал така необходимото самочувствие. Симеон се заел на първо време тъкмо с тази нелека задача — да вдъхне вяра на разколебания български народ, да му вдъхне онова чувство, което би му позволило да премерн успешно силите си с византийската експанзия.
Но как, ще попитате Вие, та нима е лесно да се вдъхне вяра на човека? Да наистина не е лесно. И тъкмо заради това цар Симеон избрал най-трудния, но затова пък единствено верния път, а именно: „догонване*1 на Византия, изравняване с постиженията на византийската цивилизация.
Какво означава „изравняване с постиженията на византийската цивилизация** е ясно. Но пред читателя вероятно изниква друго питане: тъкмо това ли е трябвало да се опита да стори Симеон, за да отговори на изиск-ваннята на времето? Да, тъкмо това, такава е била по-велята на историята! Българският владетел, който не-съмнено е познавал твърде добре съвременното нему внзантийско общество, е съзрял правилно какво се крие зад византийския експанзионизъм, на какво се е опирал pax Byzantina а именно: колективното чувство за превъзходство на ромеите над останалите народи — чувство, в чиято основа било залегнало превъз-ходствэто на „гръцката** култура.2
Тъкмо тази нелека задача, която Симеон е поставил пред неотдавна хрнстиянизираното българско общество, е довела до бурните събития в областта на културния живот в края на IX и началото на X век. Казнам бурни събития, защото процесите и явленията сякаш се раз-виват не сред суровата действителност, а на кинолента. А това е било така, защото този катализатор, за който говорих по-горе — стремлението да се надмогне мина-лото и да се настигне Византия — е предразполагал по-скоро към скок, към революция, отколкото към бавна, постепенна еволюция. Тъкмо за това някои учени говорят за „парадокс**, за „чудо** (макар и да влагат друг смисъл и да търсят причината другаде).
Бързото дори от гледна точка на историята светка-вично развитие на българската култура има и друга
първопричина. Казвам друга, но тя пак е обвързана с българския цар. Дори може би е по-оправдано да говорим само за едно допълнително условие, което още повече е улеснило и ускорило и без това бързо развп-ващнте се процеси. Това условие е подготовката, обра-зованието, впечатленпята и иознанпята на Симеон за културния живот във византийската столица през втората половина на деветото столетие.
Тъй като вече говорих подробно по този въпрос, тук бих искал само да припомни онова, което ни е необходимо. Времето, когато Симеон пребивавал в Константинопол, е времето на първия византийски хуманизъм,3 това е времето, когато във византийската столица все още бил жив споменът за една личност като Лъв Философ (или Математик), който по думите на П. Льомерл с „едим човек, който е изучил отново всичко, което е могло да се изучи в неговото време*14; това е времето, когато патриарх Фотий е съставил своите „Лексикон", „Мириобиблион" („Библиотека") и „Амфилохия", когато е действувало с пълна сила ръководеното от него „мислещо общество" — дейност, която му е донесла признанието за „фигурата, която е между най-велики-те в историята на Византия, и, която е може би най-представителната във византийската цивилизация";5 това е времето, когато съвременникът на Симеон Арета Кесарийски подготвял своята „издателска" дейност, благодарение на която днес говорим за „философско въз-раждане на Византия" (ненравилно приписвано на Михаил Псел).6 Най-сетне това е времето, което вещае енциклопедизма на десетото столетие с най-изявения иегов представител — Константин VII Багренородни.7
Ето този въздух Симеон е вдишвал с пълни гърди в продължение на едно десетилетие. Че това не е остана-ло без последний — както за него самия, така и за про-зелитичното българско общество — свидетелствува не-двусмислено по-нататъшното развитие на българската цивилизация. Взаимствуваните от Константинопол идеи (макар и в малко по-друга форма) били пренесени в българската столнина, значително улеснили осъществя-ването на Симеоновите замисли и спомогнали за под-готвянето на онзи духовен „взрив", който твърде скоро избухнал във Велики Преслав.
За да разберем същината на това уникално явле
ние в историята на средновековна България, трябва да подходим по новому както при изучаването му, така и при неговото оценяване. Новото в случая е повече в об-ластта на методологията, отколкото във фактологията. Думата ми е за установяване на една типология на сред-новековната българска култура, която те ни улесни при правилното обяснение на всички културни феномени. Ако последнем с такива очи на културните процеси, зародили се и развили се в един център, който без съмнение е преславският дворец, ще се убедим, че наистина се докосваме до един своеобразен, неповторим феномен, какъвто е Преславската цивилизация.8
Използувайки по(нятието преславска цивилизация, бих искал да направя неизбежната за такива случаи уговорка, че то не отговаря точно на съдържанието, ко-сто аз влагам в него. Защото в случая става дума не за цялостната цивилизация на българската столица (още по-малко за християнската цивилизация като цяло, за-почнала да си пробива път в България след налагането на християнската религия), а за цивилизация, която1 е характерна за строго ограничена социалка среда, съз-давана по волята и отговаряща на нуждите на строго определен социален поръчител. Тази цивилизация с успех би могла да бъде характеризирана като аристократична, дворцова или дори Симеонова, като отчитаме без-спорния факт, че българският владетел е бил главната фигура в това явление. Все пак, влагайки в това понятие тясното съдържанне (по социален белег, но не и по значимост!), за което вече стана дума, и без да забра-вяме факта, че тази цивилизация се развива в българската престолнина, аз запазвам наимснованието Преславска цивилизация.
Нека сега надникнем в същината на явленията и процесите. Още първият досег с тях ни поразява: ние заставаме лице в лице с една цивилизация, която има твърде ограничена социална база, но в замяна твърде голямо значение (но за това ио-сетне). Няма съмнение, че тя се твори от твърде ограничен кръг хора (книжни-ната) или от по-широка трупа изпълнители, конто в своята работа следват неотклонно внушенията, жела-нията, указанията на българския владетел и най-близ-ките му довереници (в областта на материалната култура) . Произведенията и на едните, и на другите са пред-
назначени за строго определена прослойка от тогаваш-ното българско общество: царят, висшата аристокрация и висшето духовенство. Това са хората с по-висок ин-телект, с по-богата култура, с по-големи познания, с по-изискан вкус, конто се дължат както на социалната нм позиция, така и на тяхната цялостна подготовка. Тъкмо за тях е предназначена по-голямата част от книжовиа-та продукция (напр. „Небеса", „Шестоднев"), блестя-щите произведения на бижутерията, разкошната (в сравнение с обнкновената) рисувана трапезна керамика, внущителннте, украсени с изисканн миниатюри ръкопп-си. На техните стремления и желания отговарят кръсто-куполната черква (най-масовата религиозна сграда в Симеоново време) и най-вече Златпата Симеонова църква, Преславският дворец, всичките богато украсени как-то с мозайки, така и с преславското „чудо" — фината рисувана керамика (плочките за инкрустация, корнизи и иконитс от типа на „Св. Теодор Стратилат"), преславската каменна пластика (и в двата й стпла). Голямата част от тези културнп феномени са се раждали наред с двореца и в преславските манастирски комплекси, конто със своето своеобразие — по-скоро, функцнонално. отколкото архитектурно (тук те следват византийския модел от епохата)9 съставят един от най-ярко отличи-мнте белези на тази цивилизация.
Сътворените културнп ценности — духовни и мате-риални — са онази първооснова, върху която се изграж-да Симеоновата политическа идеология; те са онова явление, което материализнра миелите на българския цар, подкрепи го, вдъхва му сил и и увереност и го тласка към създаването на онази политическа платформа, която нарекох pax Symeonica. Макар и не доведена до-край, тя е увенчана с царската титла на българския владетел и с патриаршеския сан на българския църко-вен глава и дава завършена форма и пълен блясък на Преславската цивилизация.
След като осъшествил (и то по един блестящ начин!) първата част от своята програма, цар Симеон пристъ-пил към изпълнението на втората. Това не било никак лесно, защото ако първата стъпка била сторена в гра-ниците на България (разбира се, нейните сетнини били много по-големи и далеч надхвърлили българскпте пре-дели), то втората трябвало да бъде направена в друг
план, в друга среда — наднационална или по-добре ин-тернационална: в границите на византийската общност. А като не забравяме идеологическата обосновка на тази теоретическа общност на владетели и народи, бих казал дори в границите на християнското икумене.10 По този повод нека припомни писаното в „Слово за мира с българнте": „Настана земетръс, който почувствува.ха даже и онези, конто обитават отвъд Херкулесовите стъл-бове“ (Гибралтар).11
И така, как завършва конфликтът, чийто отзвук над-хвърля Средиземноморието? Резултатът е известен — цар Симеон не успял да изпълни докрай своята политическа програма и pax Symeonica остапал до известна степей само един замисъл. Защо усилията на българския владетел не довели до така желания и упорито тьрсен от него резултат?
Веднага трябва да кажа, че те предварително били обречени на неуспех. Защо? Сили ли не достигали или пък нещо друго? Липсата на възможности се изра-зявала не толкова в отсъствието на достатъчно материал-пи или човешки ресурси, или на така необходимого во-енно превъзходство. В тази облает силите били почти изравнени, дори на момента предимството клонило към България (въпреки че Симеон осезателно чувствувал липсата на флот, докато ромеите с гордост заявявали „Флотата е славата на Романия (Византия)" или „Вла-дението на моретата е мое" (Никифор Фока)12. На българското общество от началото на десетото столетие не достигали достатъчо вяра в собствените възможности, чувство за устойчивост в този несигурен свят, духовни сили, интелектуален заряд (за разлика от неговия владетел), традиции, съзнание за дълговечно и богато ис-торическо мииало. Християнизирането сложило по най-груб начин край на една все още недостатъчно изжи-вяна епоха от българската история, на бит, обичаи, вяр-вання; отворило дълбока рана — физическа и пенхи-ческа — в тялото и ума на българина.
В началото на десетото столетие българското общество все още било прозелитично. Двете поколения не били достатъчни, за да се извърши пълноценно така необходим ата революция на ума, да се изостави старата лрабългарска езическа идеология; да се приобщи към нова и при това чужда идеология, според която, той,
българинът, бил хем равноправен (христианин), хем не-равностоен на гордия ромей; най-сетне да набере сили за промяната на тази структура — политическа и религиозна, не да я разруши (това би било по-лесно!), а само да я видоизмени. Никак не е било леко на българина да се пребори, и то успешно с един мит, с една легенда обособени в стройна, политико-религиозна система.
За разлика от българина всеки ромей е бил малко или много просмукан от тези идеи за структурата на макрокосмоса и не би могъл да си представи дори друг „таксис", друг ред извън установения вече във Византия порядък. Тази иегова увереност се е основавала както на богатата елинска и византнйска култура (за което вече стана дума), на традициите и миналото, но и на идеите на универсализма (най-върховната изява на византийската политическа идеология) и преди всичко на съзнанието за уникалността на „Константинопол — Све-щения град", „града, избран от Бог", който наистина бил единствен „защото императорският легитимизъм и православието не се разделят, защото наследието на Рим е без подялба!"’3
Особено важно в случая е, че тези схващания не са съществували само в отвлечената сфера на идеологията, обоснована от неколцина теоретици, но са определяли византийския „таксис" от началото на X век. Потвържде-ние на това намираме в писмата на Николай Мистик и Роман Лакапин до цар Симеон, от конто тук ще припомни само някои пасажи. Константинополският патриарх многократно укорява българския владетел, че е „съб-лазнен" от „царската власт, която стон по-горе от всяка земна власт и при това е едничката, която е установил на земята царят на вселената.14 В друго свое писмо Николай Мистик разкрива още по-ясно характера и всеоб-хватността на тази „царска власт, която е поставила всеки народ под краката си. Прочее ни един народ, от-както се знае ромейската държава, не може да се похвали, че не е преклонил врат пред нея“.1В
Какво е могъл да противопостави Симеон срещу тази все още могъща преграда (трябвало е да минат още три столетия, за да бъде направен първият пробив от ри-царите-кръстоносци16), срещу това единение на народи император, държава и църква? Своята политическа програма за pax Symeonica и нейния еквивалент, синте-
зиран в една фраза: „Българите имат обичай да изиск-ват чуждого и да не дават [своего]...“ Но ако към тази сентенция е бил съпричастен всеки българин, то цялостната Симеонова програма останала неразбрана от обикновення българин, не получила и не могла да получи желаната подкрепа. България от времето на цар Симеон все още не била достатъчно узряла (за разлика от владетеля си!) за подобно развитие на нещата. Vae soli!*. Или, както е писал Оноре дьо Балзак: „Но vae soli— говори свещеното писание. Наистина и в политиката, и в любовта трябват двама, за да се получи нещо на света!** И тук се крие величието и в същото време трагедията па този бележит български владетел: „Светът е малък за големи, а за малки е светът голям!" — както е казал поетьт.
В упоритата си гонитба с времето и пространството, в неотклонння си стремеж да постигне непостижимого, Симеон твърде лесно постигнал постижимого — онова, което ние понякога забравяме. Кои са резултатите от това тридесет и пет годишно властвуване — резултати, конто наистина преминават „от род в род" и не изсъх-ват като „човешката слава**?
На първо място, разбира се, цялата епоха, която сме свикнали да назоваваме Златен век — феномен, единствен, неповторим в историята на България. Кое е непреходното, би попитал някои, онова, което има особена стойност за нас, което го прави уникат? Няма съмнение, че това не са отделяйте части, а цялото, онази хармония, която съществува между отделяйте явления и процеси и ги превръща в едно ядро, което трудно би могло да бъде разбито и оценено фрагментарно. Обикновено, в редица нзследвания, посветени на ци-вилизацията, като общо място се явява твърдението, че „разцветът на изкуството, литературата и науката се намират в причинна връзка с политическите успехи, а главно — с икономическия подем". И като отрицание на подобно опростено (и в някои случаи невярно) обяс-нение на историческите процеси се сочи Италия в епо-хата на Възраждането (М. Дворжак). Ако трябва и ние да подирим отрицание на този постулат, ще посочим без колебание времето на цар Иван Александър и по-
• Горко на самотння
щледните години от историята на страната преди поко-;ряването й от османските турци, когато културното развитие е до голяма степей в противоречие с политического безсилие и икономическата разруха.
Няма съмнение обаче, че подобен начин на обясне-ние би ни довел до другата крайност — пълното отри цание на взаимовръзките в развитието на едно общество. Очевидно най-правилен е конкретно-историческият подход. Ако се върнем към нашия Златен век, ще се убедим, че това е тъкмо така. Хармоннята, за която спо-менах, господствува навсякъде. Разноликите изяви на българското общество (или на част от пего) са в пълно •съответствие помежду си, развиват се одновременно (или са в здрава причинна връзка едно с Друго, когато са последователни) и в почти еднаква степей. На обшир-ната територия на България съответствува здравата държавна власт, авторитетната църква начело с патриарх, укрепналото българско общество, ръководено от един суверен, който си извоювал най-високата владе-телска титла в християнския свят; общество, което съу-мяло да създаде една блестяща култура, която имала голяма стойност за времето си и още по-голяма за бъд-ните поколения, и то не само във вътрешен, но и в интернационален план.
Най-свидната рожба на цар Симеон и ядката на целия Златен век е безспорно Преславската цивилизация. За нея вече говорих, опитах се да посоча нейната типологична основа и характеристика. Сега остава тя да бъде оценена. Как би могло да бъде сторено това? Ес-тествено, като я разглеждаме във времето и простран-ството, т. е. като я съпоставим с подобии на нея явления. А те са първият византийски хуманизъм,’7 Каро--лингският ренесанс18 и мюсюлманското възраждане.19
Но някой веднага би възразил: какво е общото на Симеоновата цивилизация с тези явления, конто имат голем и последици за човешката история? И наистина, ако цар Симеон е възпитаник на византийския хуманизъм, то развитието на българската култура не стой в пряка връзка с подобии процеси в Карловата империя и арабския свят. Но това в никакъв случай не означава, че българската действителност трябва да бъде разглеж-щана откъсната от тях. Постиженията са били различии
И 86
(различии са били и целите!), но духът на времето, уложен от българския владетел, е бил един и същ.
В България не нахлул византийският хуманизъм, за-щото нимало почва за насаждането и отглеждането на подобно явление, но в замяна на това била създадена литература, главно патриотична по своя характер (из-искванията на българското прозелитично общество били такива), която положила основата на старата Славянска литература. Във Велики Преслав не би могло да •се говори за възраждане, каквото се приема, че е съ-ществувало в двора на Карл Велики (макар че терми-нът е оспорен още в 1840 г. от Ж. Ампер) — възраждане на латинския език и латинската литература. В замяна на това Симеон създал нова литература, на която било отредено да играе съдбовна роля в живота на сла-вянството, и, което е не по-малко важно, Симеон сти-мулирал развитието на една литература, която се тво-ряла на говоримая от народа език, като се осмелиил да .изхвърли от употреба един от класическите езици — гръцкия.
Българският владетел, възпитаван в хуманистичните кръгове на византийската столица, не могъл да прене-се във Велики Преслав същината на явлението, но не пропускал да взаимствува една от неговите форми. В българската престолнина, по подобие на патриарх Фотий20, той създал един „частей кръг“, едно „мислещо •общество". Но за разлика от Карл Велики, който също имал свой придворен кръг от бележити културни дей-ци, българският цар бил несравнено по-подготвен и способен да го ръководи лично (нека си припомним съпо-ставката между двамата, сторена от А. Рамбо). И което е не по-малко важно, преславският дворцов кръг :за разлика от този в Аахен (Екс ла Шапел), бил със-тавен не от чужденци (италианци, испанци, англосак-сонци), а от българи.
В България не получили развитие математиката и географията (едно от най-великите постижения на араб-ската мисъл) или византийският енциклопедизъм. Но не може да се отрече, че българското общество получило определена доза знания и в тази облает, но посредством друг вид творби — Симеоновите сборници, съчине-нията на Йоан Екзарх и др. (българинът от десети век
се е нуждаел от тях, а не от „Геопоника" медицински, ветеринарии или етимологически трактата).21
Създаденпте във Велики Преслав материалии ценности имат не по-малка стойност от изявите на духовна-та еманация на българина. Българската християнска архитектура усвоила учудващо бързо „модната" линия във Византия — кръстокуполиата църква. Шедьовърът на преславската архитектура — Кръглата църква, не е ннкаква реплика на Карловата ротонда в Аахен или ку-полните сгради във Византия, а едно оригинално явление, което говори за самобитност на творческия дух. Славата на Преславската рисувана (или художествена) керамика може да бъде оспорена едпнствено от Багдад и Константинопол. Преславската камениа пластика има определено самостойно място между скулптурата на Запада и Изтока.
Едва ли е необходимо да продължавам, за да убедя читателя, че Преславската цивилизация намира своего място сред големите цивилизации на Средиземноморския басейн; че нейният вдъхновител и създател цар Симеон е бил във времето и пространството и те са били в него!
Но това, разбира се, не е всичко. Защото Симеоно-вите дела имат и други сетнини. Вече казах, че на ста-робългарската книжнина, създадена в края на IX и началото на X в., било съдено да играе важна роля и през следните столетия и то в широк интернационален план. Погледнато и оценено под този ъгъл, кннжовното богатство (една от най-значимите изяви на Преславската цивилизация), натрупано от Симеон, има четири основни заслуги, а именно; 1) като оставим настрана някои от Кирйловите творби и преводи (с активного участие на Методий), създаденото от Симеоновия кннжовен кръг положило основата на старославянската литература като цяло; 2) Симеоновнте творби, както и съчиненията на Климент, Наум, Константин Преславски, Иоан Екзарх, Черноризец Храбър, съдействували най-активно за развитието на останалите славянски литератури (тук едва ли е необходимо да припомним многобройните преписи, конто понякога достигат внушителни цифри)22; 3) Симеонова България дарила славянството с онзи литературен език, с който то си служело столетия наред. „България дала на Русия не само относително пълен комплект богослужебни книги и книги, свързани с хри-
«стиянския мнроглед — пише Д. С. Лихачев,23 но тя дала на Русия литературен език, на конто били написанп тези книги. . Остава ми само да добавя, че този дълг към България имат и други страни и народи; 4) Най-сетне трябва да припомня и още една заслуга на Симеонова България, която или се принизява, или се подценява. Клио отредила на българската държава (по силата на исторического си развитие и географското си положение) да вземе денно участие в създаването и най-вече в разпространението сред останалия славянски (а и неславянски) свят на византийската цивилизация в ней-ната българска адаптация.
На последно място (но не по значимост) трябва да изтъкна още едно Симеоново постижение. Продължи-телното властвуване на бележития български владетел и неговите успехи в различии сфери на социалната дей-ност довели до изключително издигане на международ-ния престиж на българската държава и в политическа-та облает. От 913 г. нататък българският владетел заслужено се титулувал цар, а наскоро след това българският църковен водач получил най-впеокия православен сан — патриарх — постижения, до конто останалите из-точноевропейски държави могли да се доберат столетия по-сетне.24
След като разказах сравнително обстойно за непре-ходните ценности, сътворени с толкова усилия и всеот-дайност от българския владетел и неговото време, читателях с основание би попитал: нима цар Симеон сам •е извършил този Сизифов труд; нимало ли е други около него? Разбира се, имало е! Някои от тях са ни оставили своите имена: Климент, Наум, Константин Преславски, Иоан Екзарх, Черноризец Храбър, Григорий Презвитер, кавхан Теодор, и толкова! Това ни е съхра-нило времето. Но и то е достатъчно, защото историята иа България от Симеоново време не е Шекспирова драма, наситена с герои, а по-скоро Атина по време на Пе-лопонеската война — така, както ни я е представил Ту-кидид.
Симеон не бил сам, но първото място несъмнено се нада нему. За делото на българския владетел напълно приляга мисълта на К- Кларк: „Всичко е станало из-веднъж, през живота на едно поколение." Историята на човешката цивилизация ни предлага достатъчно приме-
ри, за да се усъмннм в правднвостта на това съждение (нима великият Джото не обогати ренесансовата живо-пис с великолепного чувство за покой и движение внезапно, сякаш с един мах, резултат от дарбата за пред-виждане на гениалния художник; нима новата архитектура на Възраждането, чиято родина е Флоренция, небе рожба единствено на Филино Брунелески; и двамата, както добре показа М. Дворжак, не са имали предход-ници).
Но някои ще каже, нали княз Борис е положил началото. Да вярно, но по-нататъшният път е бил отреден на Симеон. Ето как, чрез една близка аналогия би могло да бъде обяснена връзката между двамата: „Колкото< и значимо да е било делото, извършено от Пинии Къси, то не би дало тези плодове, ако не бе неговият първоро-ден син Карл [Велики], чийто авторитет и несравним престиж достигнали дотам в продълженне на четириде-сет и пет години славно царуване, че го направили господар на Запада11.25 Едва ли трябва да убеждавам, чей случаят Борис — Симеон е почти същият!
Вече имах случая да подпертая, че „правого на съ-ществуване на една цивилизация се обосновава до голяма степей с възможността да роди гений от голяма величина". Че българското общество от IX в. е родило-гений и че този гений е Симеон едва ли е необходимо да се съмняваме. Но каква е в крайна сметка същипата на този български гений, как се е изявявала тя? За да отговоря на този въпрос, ще си послужа с една, макар и перифразирана преценка на големия испански мисли-тел Мигел де Унамуно: Има хора (и то не малко!), конто през целия си път не се отделят от тълпата (по своите интелектуални възможности, а не по социалните си позиции). Веднъж те улавят повика на времето и се пре-връщат в гении. Има други хора, конто през целия си живот, във всяка своя изява, във всяко свое действие показват необикновеното, изключителното, гениалното; онова, което акумулира в себе си способностите и стрем-ленията на един народ; онова, което дава облика на ця-ла епоха; онова, което оставя трайни дири не в съзна-нието на едно поколение, а в историческата памет на цял народ; онова, което е трайно и крие в себе си не-преходни ценности, такива, каквнто определят пътя на Човечеството напред. Симеон е от тези хора.
БЕЛЕЖКИ
ВЪВЕДЕНИЕ: БЪЛГАРИЯ И ВИЗАНТИЙСКАТА ОБЩНОС1
’ De I’antiquite au monde medieval, p. 7.
2 A Guilou, Bisanzio e il niondo civilizzato dal IX all ’XI se-colo. — In: La civilta bizantina dal IX all’XI secolo. Aspetti e problem:, Bari, 1978, p. 17—34.
3 Проз първите столетия на Средновековието посредннцп меж-iy Европа п Далечния Изток са византийците (да си припомним Козма Индикоплевст!). По-сетне тази роля се поема от арабите. Трябва да дочакаме трпнадесетото столетие, за да видим вене-циапеца Марко Поло на път към екзотичните страни на Изтока.
* Halphen, Charlemagne, р. 17—126 (допълиителна библиография: р. 476—477); De I’antiquite au monde medieval, p. 289—353 (библи ографня: pp. 289, 292, 315—317, 323—324).
5	Halphen, Charlemagne, p. 118.
6	Ibidem, p. 270—277.
7	Ibidem, p. 409.
8	Ibidem, p. 411 et suiv.; J. Calmette, L’effondrement d’un empire et la naissance d’un Europe, IX et X siecles, Paris, 1941.
9	Ibidem, p. 425.
10	Cl. Cahen, L’Islain des origines au debut de 1’Empire ottoman,. Paris, 1970, p. 161—190.
11	А. Мец, Мусульманский Ренесапс, Москва, 1973, с. 14.
12	Пак там.
13	CL Cahen, op. cit., р. 161.
14	Obolensky, Commonwealth, passim.
15	Guillou, La civilisation byzantine, p. 20.
16	Dagron, Constantinople, passim (както п предговорът на П Льомерл: р. 5—6).
17	Вж. кратката, но точна характеристика на А. Гийу: Guillou, La civilisation byzantine, p. 402.
18	D. Zakythenos, La grande breche dans la tradition historique de I’Hellenisme du septieme au neuvieme siecles.— In: D. Zakythenos,. Byzance: Etat-Societe-Economie, London, 1973, n°V, p. 327.
19	Lemerle, Humanisme, passim.
20	C. Mango, Storia dell’arte. — In: La civilta bizantina dal IX. all’XI secolo, p. 274—284 (с по-старата литература).
21	Библиография у Л7. Svoronos, Diritto е istituzioni. — In: La ci-viiti bizantina dal IX all’XI secolo, p. 132.
22	За Фотий вж. Letnerle, Humanisme, p. 177—204 (с по-старата литература).
23	Ahrweiler, L’ideologie politique, p. 37 et suiv.; Dujtev, La crise ideologique, p. 6 et suiv.
24	Ahrweiler. L’ideologie politique, p. 44,
25	Ibidem, p. 48.
26	Император Роман Лакапин, иарушавайки традицията, иазо-вава цар Симеон „духовен брат“. Вж. Daphnopat£s, Corr., n*5, р. 61 51; n°6, р. 69. 2, 77. 116; n°7; р. 81 24.
27	F. Dolger, Die „Familie der Konige"" im Mittelaiter. — Ini'. Dolger, Byzanz und die europaische Staatenwelt, Ettal, 1953, S 34—69; Ibidem, Die mittelalterliche „Familie der Filrsten und Volker " und der Bulgarenherrscher, ibidem, S. 159—182 (същото на бълг. език: „Средновековното семейство на владетелите к народите"" и българският владетел, СП. БАН, LXVI, 32 (1943), с. 181—182); G. Ostrogorsky, The Byzantine Emperor and the hierarchical World order. The Slavonic and East European Review, XXXV (1956), n°84, p. 1—14; A. Grabar, God and the „Family of Princes"" presided over by the byzantine Emperor. — In: A. Grabar, L’art de la fin de I’an-tiquite et du Moyen Age, I, Paris, 1968, p. 115--119; Ahrweiler, L’ideologie politique, p. 47; DujCev, La crise, ideologique, p. 6 et suiv.
28	Ahrweiler, L’ideologie politique, p. 50.
23	Ibidem, p. 51.
30	Ibidem, p. 51.
31	Nicholas I, Letters, n°5, p. 30 69—73.
32	Ibidem, n°17. p.116 95—102.
33	Daphnopates, Corr., n°5, p. 65 122—124.
34	A. Lombard, Constantin V, empereur des Romains (740—775), Pans, 1902; Златарски. 1,1, c. 201—237, V Besevliev, Die Feldzuge des Kaisers Konstantin V gegen die Bulgaren, Et. Balk., 1971, 3, S. 5—17.
35	Златарски, 1, 2, с. 27исл.; Гюзелев, Княз Борис I, с. 74исл. Idem, The Adoption of Christianity in Bulgaria, Sofia, 1976; Vlasto, Christendom, p. 158—165.
36	Obolensky, Commonwealth, p. 85.
37	Ahrweiler, L’ideologie politique, p. 45.
38	Д. С. Лихачев, Старославянските литератури като система, Литературна мисъл, 1969, № 1, с. 4—10.
39	Nicholas I, Letters, n°9, р. 54 21—25
40	Obolensky, Commonwealth, p. 104.
41	Куев, Черноризеи Храбър, passim
42	Ostrogorsky, p. 267.
I. НАЧАЛОТО
1 В ТЪРСЕНЕТО НА НОВИ ПЪТИЩА
1	Nicholas /, Letters, n°27, р 188 65—67.
2	Гюэелев, Княз Борис I, с. 74.
® Nicholas /, Letters, р. 539—540
4	Ibidem, n°29, р. 200 45—47.
5	И Иванов, Българските имена в Чивндалското евангелие, Сборник в чест на проф. Л. Милетнч, С., 1933, с. 630.
6	За Лиа вж. В. Гюэелев, Коя е Ана от повооткритня двуезн-чен преславски надпис? Ист. пр., XXI (1965), 6, с. 82.
7	Обикновено се приема годината 878 (Златарски, I, 2. с. 279; Дуйчев, Центры, с. 111), но евързваието на Снмеоновото пристн-гане в Константинопол с повторного заемане на патриаршеская престол от Фотий не е достатъчно убедптелио. Появата на младия български княжески сии във византийската столица па такава въз-раст (13—14 годшш) би могла да бъде обяснена само по един начин, а именно: та получи необходимого „сродно" образование, вреди да постыш в Магнаурската школа.
8	Liudprandus, р. 309
9	От него научаваме, че Симеон е учил в констаитнпополскпя университет.
10	Letnerle, Humanisme, passim.
11	Ibidem, p. 99 -100
12	Ibidem, p. 246—257. Изложсннето почнва главно па тапните, почерпенн от една колекция от 122 писма, запазеиа в един-едннст-вен ръкоппс, съхраняваи в Лондон (ВМ Add. 36749) и достъпен благодарение на Р. Браунинг и В. Лаурдас (бнблнографскн по-сочвапня: Letnerle, Humanisme, р. 246, п. 12).
13	Liudprandus, р. 309.
14	За Магнаурската школа вж. Letnerle. Humanisme, рр. 153, 159— 165, 167; Р. Speck, Die Kaiserliche Universitat von Konstantinopel, Munchen, 1974 (Byzantinische Archiv, 14).
15	За днецпплпните, преподаванп в Магнаура, вж. житието на Константин Философ-Кпрпл в: Климент Охридски, Събранн съчи-пепия, 3, С., 1973, с. 122, IV; Lemerle, Humanisme, р. 160 163
16	Lemerle, Humanisme, passim
17	Ibidem, p. 148—176.
18	Lemerle, Humanisme, passim.
19	Ibidem, p. 205—241.
20	Ibidem, p. 268—300.
21	Ibidem, p. 199.
22	Liudprandus, p. 309.
23	Златарски, I, 2, c. 280.
24	PG. CII. col. 904.
25	Писмото нито e датирано точно, (то може да се отпесе към 878—886 — Дуйчев, Центры, с. 111, усплнята на Златарски с. 218—219. 280), да докаже, че то е писано скоро след 878 г. не са съвсем убеднтелнп), нито пък съдържа указание, че между тези българи. проводени при Арсений, е бил и Симеон.
26	Dujtev, Medioevo, III, рр. 177—178, 255.
27	Вж. Vita Clementis, XII, 35 — XIII, 41; p. 110-116.
26	Пак там, XVI, 47: p. 120 22—26.
29	Пак там, XVII, 53: р. 124 1—15; Златарски. I, 2, с. 226 я сл., Ив. Венедиков, Климент Охридски и Дебета. ’— В: Климент Охридски 916—1966, с. 310 п сл.; Гюзелев, Княз Борис I, с. 350 и ел., 480; Vlasto, Christendom, р. 166; Dvornik, Byzantine Missions, p. 247 ( = Byzantske niisie, p. 252).
30	Reginonis Chronicon, p. 580; Annales Einsidlenses, MGH SS, III, p. 140 Sigeberti Gemblacensis Chronographia. MGH SS, VI, p. 341; Annalista Saxo, MGH SS, VI, p. 549, 575.
31	По подробно: Златарски, I, 2, с. 246 н сл
32	Дуйчев, Българско средновековие, с. 361.
33	Пак там, с. 360.
34	Annales Fuldenses, MGH SS, I, p. 408.
35	Дуйчев, Бълг. средновековие, с. 362.
36	Златарски, I, 2 с. 43 и сл.; Гюзелев, Княз Борис 1, с. 108— 112.
37	За ,,conventus“ — „народен събор“ вж Златарски, 1, 2, с 253; Gy. Moravcsik, Koinenton печенежское нлп русское слово? Acta Antiqua Acad. Scientiarum Hungaricae, I, (1951), c. 225—231. Общо за съборите в българското средновековие: И. Андреев. На-родните събори в политический живот на Първата българска държава, Ист. пр., 1971, 4, с. 96—105.
38	Reginonis Chronicon, р. 580 (вж. тук бел. 30). Едно указание в старобългарскня разказ „Чудото с българина" (Кодов, Опис, с. 143) би могло да ни наведе на мнсълта, че Симеон е играл главна роля при свалянето на Владимир от престола. За съжаленпе това указание е нзолирано н основателно бе отхвърлено от В. Н. Златарски (I, 2, с. 281).
39	Мутафчиев, История, I, с 266; Ю. Трифонов. Достоверен ли е разказът за ослепявапето на Борнсовня син Владимир’ Учили-щеп преглед, XXVI (1927), кн. 5—6, с 864—890. За неосновател-ността иа тези съмнения вж. Гюзелев, Княз Борис I. с 466—468.
2. В ЗОРАТА НА ЕДНА НОВА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ПРЕСЛАВСКАТА
1	Чудесно свидетелство за това състояние са „Отговорите на папа Николай по допитванията на българнте**. Вж.Р. Detschev,Res-ponca Nicolai I рарае ad consulta Bulgarorum, Serdicae. 1939.Подроб-но за тях: Ив. Дуйчев. Славяно-болгарские древности IX-ro века.—В: lv. Dujcev, Slavia Orthodoxa: collected studies in the history of the Slavic Middle Ages. London, 1970, n°I; същнят. Еще о славяно-болгарских древностях IX-го века, ibidem, n°II; Idem, Die Responsa Nico lai I Papae ad consulta Bulgarorum als Quelle fiir die bulgari sche Geschichte.i — In: Duic ev. Medioevo, I, p 125—148.
2	При тази своя постъпка Борис се е ръководил само от едно нещо, а именно: да защити, да съхранп своето дело. Но в същото време тон е забравил Исусовнте слова, отправени към апостол Петър (Матей 18, 22—23), припомнени му преди тридесетпна го-дннп от папа Николай 1: „. .Все пак това остава във властта на кня-

за вп, който трябва не само веднъж, но седемдесет пъти по седем ла прости на тоя, който сгрсшн, съгласпо онова, което господ е заръчал на Петра".
3	Ваклинов, Старобълг. култура, с. 182—184.
4	За известна стандартизация в някои запаяти вж. Ваклинов, Старобълг. култура, с. 183—184; Ст. Ангелова, За производството па строителиа керамика в Ссвероизточна България през Ранното средновековие. Археология, 1971, 3, с. 3 24. Като пример за „ра-йонпране" на занаятнте може да ни послужи специализираиият квартал за мсталообработка и ковачество във Въишнпя град на Велики Прсслав. Вж. Ж. Въжарова, Жслезарска работилница в „Селище" — Прсслав, Slavia antiqua, Vll (1960), с. 393—405; Ваклинов, Старобълг. култура, с. 183.
5	Във Велики Преслав, край южната крепостна стена е открп-та голяма двуетажна сграда, разделена па 18 помещения ( в при-земнпя етаж), всяко с отделен вход. Тези помещения основатели^ сс тълкуват като търговскп. Вж. И. Чангова, Търговскп помещения край южната крепостна стена в Преслав, ПАИ, XXI (1957), с. 233 290; Стр. Лишев, Българският средповековеп град. С , 1970, с. 35; Ваклинов, Старобълг. култура, с. 184—185.
6	За търговпята на България с Константинопол, рсгламептнра-па за първп път с юговора от 716 г. (Златарски, I, 1, с. 182) и отразена най-вече в „Книга на епарха", вж. Стр. Лишев, пит. съч., с. 31 34.
7	За това говори достатъчно убеднтелпо продължптелиото съ-ществуване на прабългарската военно-административна система — напр. запазването на двете най-важни длъжности кавхан и ичиргу боила (независимо от пославянчването на последнего понятие — чьргубиля). Вж. Гюзелев, Кавхан, passim; Същият, Ичиргубоилите, passim.
8	V. Gjuzelev, Allgemeine Charakteristik und Etappen der Errich-tung der militarischen und administrativen Verwaltung des Ersten bulgarischen Staates (VII. bis IX Jahrli.), Et. Balk., 1978, 3. S. 71—77.
9	T. Wassilewski, Origine et 1’organisation administrarive des „comitats" en Bulgarie med'evale, Et. Balk., 1978, 3, p. 84—88. Вж. още П. Андреев, Нарышская надпись князя Симеона п административное устройство болгарского государства в конце IX и начале X вв., ibidem, р. 121—131.
10	В случая имам пред вид дакните за т. нар. „вътрешни" и „външнп" болярп и др., конто намнраме в съчпнеинето на Константин Багрянородни „За церемонпите". Вж. lv. Dujcev, Les boljars dits interieurs et exterieurs de la Bulgariemedievale. — In: Dujcev’ Medioevo, HI, p. 231—244.
11	V. Gjuzelev, op. cit., p. 86- -87.
12	Вж. тук, с. 98 и сл
13	М. Андреев, Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, С., 1968, с. 159. Подробно за този процес на „преливане" между традшшониите правни иорми и византийското право у М. Андреев, Българското обичайно право, С., 1979, с. 68— 186.
14	М. Андреев, Д. Ангелов, цит. съч., с. 27—28.
15	За ..Еклога" вж. Е. Э. Липшиц, Эклога, византийский законодательный свод VIII века, М., 1965; Същата, Право и суд в Ви-‘ заитнп в IV—VIII вв , Ленинград, 1976, с. 195 203- X. Svoronos,
Dintto c istituzioni. — In: La civilta bizantina dal IV all’lX secolo, Bari, 1977, p. 179 183. За проиикваието на Еклогата в България: М Андреев. Д. Ангелов, цнт. съч., с. 26^-27.
16	Я. И. Щапов. Номоканон Иоанна Схоластика н Синтагма 14 титулов у славян в IX—X вв — В:	Beitrage zur byzantinischen
Gcschichte im 9—II. Jahrhundert, Herausg. von VI. Vavfinek, Praha, 1978, c. 388.
17	Я. H. Щапов (пак там. с. 394), следвайки А. Соловьов и Д. Ангелов, приема, чс Моравскнят номоканон е бил пренесен в България „учениками Мефодия" и глаголическая текст, преписан с кн-рилппа.
18	Пак там, с 387, 408, бел. 1
19	Пак там, с. 397.
20	Пак там. с. 405.
21	Закон Судный людей пространной и сводной редакций, под. ред. М Тихомирова, Москва, 1961. Обстойно пзслсдванс: В. Гансе.
л судный людьмъ. Правпо-исторпческн и правно-аналптнчпп проучваиня, С. 1959 Подробна библиография: М. Андреев, Д. Ангелов. инт. съч с. 30—31.
22	Иванов, БСМ, с. 306.
23	Напр. Марко, епископ на Девол пли „четвъртн епископ на славянски езпк", е Климентов ученик, Вж. Иванов, БСМ. с. 307. 28 Иванов. БСМ, с. 306.
24	Vita Clementis, XVIII, 57: р. 126 11—12.
23	Ibidem, XXI, 63: р. 130 2—8.
26	Иванов, БСМ, с. 306.
27	Vita Clementis, XXII, 66: р 132 7—13.
28	Вж. тук по-долу, с. 57 и сл.
29	Vita Clementis, XIX, 60: р. 128 12—15.
30	PG, СП, ch. 27, col. 661 С—D
31	Една от причините, която принудила българския владетел да пасочи своя поглед към състоянието на църквата, била проник-ваието на различии ереси, съпровождащо хрпстпяннзнраието на прабългарн и славяпи. Вж. Гюзелев, Княз Борис I, с. 179; Д. Ангелов, Богомилството в България, С., 1969, с 132—133. Публику-оапнте съвсем наскоро две неизвестни писма на Теодор Дафнопат (двете образуват един цялостен трактат) опасловени „Писмо до тези, конто са писали от България, за да питат дали тялото ча госпоч се разлага. пли не се разлага.. .“ (Daphnopates. Corr., n° n° 8. 9, p. 86 107), свидетелствуват, ако не за разпростраиението, ионе за познаване на ереста, известна под името афтартодоцети.зъм. Същнпата на тази ерес (евързана с името на живелия през VI век Юлпяп от Халнкарнас), се състои в твърдението на иейните привърженицн, че тялото на Христос не подлежи на разлагане. Срв. R. Draguet, Julien d’Hallicarnasse et la controverse avec Severe d’Ant'oc' e stir I'incorruptibilite du corp du Christ, Louvain, 1929; J.Meyendorff, Initiation a la theologie byzantine, Paris, 1975. p. 212
32	Vita Clementis, XVIII, 57: p. 126 9—12.
33	Това решение обпкновено се евързва с тълкуването на из-•всстиия пзраз	Вж. разлпчнпте мнения у Кусе.
Черноризец Храбър, с. 31.
34	Подробно у Ге. Dujtee, II problema delle lingue nazionali nel
Aledioexo e gli Slavi. In: Dticev, Medioevo, II, pp. 43—68, 595 —597.
35	Куев, Черноризец Храбър, 893 г.
36	Вж. тук бел. 27.
37	Browning, р. 57.
38	Обнкповеио се приема, че Климент е възднгнат в епископски сан в началото па Снмеоновото властвуване. В случая разпо-лагаме само със снгурен terminus post quem 893 г.
39	Vita Clementis, XX, 62: p. 128 28—29.
40	Ibidem, p. 128 25—28. По въпроса за Климентовата епархия съществува обширна литература. Вж. напоследък Ив. Снегаров, По въпроса за спархнята на Климент Охрпдски. — В: Климент Охридскн 916—1966, с. 291—305; П. Коледаров, Климент Охрид-еки „първп епископ па български език" на драгувптитс в Солун-ско и на Великня в Западните Родопн. — В: Константнн-Кирил Философ. Юбилеен сборник по случай 1100 години от смъртта му, С., 1969, с. 141 167; Р. Gautier, Clement d’Ochrid, eveque de Dragvista, REB, XXII (1964), p. 199—214.
41	Terminus ante quem 906 г. (прпписката па Тудор Доксов към Словата па Атапаснй Алексапдрнйски: Дуйчев, СБК, 1, с. 76).
42	Вж. тук, с. 22—25.
43	Ahrweiler, L’ideologie politique, р. 51.
44	Тази черта се забелязва както в духовната сфера (многоброй-ппте преводи па патриотична литература), така и в материалната култура) — масовото разпространенне на базиликалнпя тип религиозна сграда практика, възхождаща към ранното християнство).
45	Основна причина за възпрпемането на тъкмо тези явления от византийската цивилизация е бил прозелнтизмът па българското общество.
46	В. Малинин, Исследование Златоструя по рукописей XII века Императорской публичной библиотеке. Киев, 1878, с. 30—31.
47	Л. Милетич, Цар Симеон, спомепат в един среднобългарскн ръкопис, Български преглед, IV (1898), с. 159.
48	И. Е. Евсеев, Григорий пресвитер, переводчик времени болгарского царя Симеона, ИОРЯС, VII, ки. 3, СПб, 1902, с. 356.
49	А. И. Соболевский, Черковнославяските стихотворения or IX—X в. и тяхното значение за чсрковнославяпскня езнк, СбНУНК, XVI -XVII (1906), с. 320; Дуйчев, СБК, I, с. 77; Б. Ст. Ангелов, За три съчинения в Симеоновнте сбориици, Староб. лит., 5 (1979), с. 13, 15; A. Valliant, Textes vieux-slaves, I, Paris, 1968, p. 79.
50	Вж. тук, с. 38—39.
51	И. Иванов, Богомплски книги и легепдп, С., 1925 (фототнп-по издание: С., 1970), с. 283.
52	Т. Тотев, Тридесет години археологически разкопкп в Пре-слав. Археология, 1974. 3, с. 48—60; Ст. Бакланов, Плпска, Проспав, Мадара. Разкопкп и проучваиня. В: Плиска Преслав, 1, с. 7—16; Същият, Старобълг. култура, с. 124—126. Вж. също Ив. Венедиков, Преслав — предн да стане столица. — В: Преслав, 1. С., 1968, с. 39—47.
53	Dagron, Constantinople, passim; Ahrweiler. L’ideologie politique, p. 9—12.
64	Георгиев, Разцветът, с. 161—201; ИБЛ, I, с. 112—126; Куев,
Азбучна молитва, passim (за всички помснати в текста книжовници (бел. 54—60) с посочеиа само иай-необходпмата литература). Э. Зыков. О литературном наследии Константина Преславского, Староб. лит., 3 (1978), с. 34 47.
55	Георгиев, Разцветът, с. 202—270; ИБЛ, I, с. 127- 140; Иоав Екзарх, Слова, passim.
56	Георгиев, Разцветът, с. 304—329, 11БЛ, I, с. 141—153; Куев, Черноризец Храбър, passim.
57	Георгиев, Разцветът, с. 299—303; Б. Ст. Ангелов, Към въ-проса за кпижовното дело на презвитер Григорий Мних, Староб. лит., 3 (1978), с. 48—55.
58	Георгиев, Разцветът, с. 330—333.
59	Пак там, с. 87—155; ИБЛ, I, с. 96—Ill; Климент Охридски 916—1966 (Особен И. Дуйчев, Климент Охридскн и негооото дело в научната книжнниа, с. 415—437; Л. Грашева, Литература върху Климент Охридскн, с. 439 442); Климент Охридскн. Библиография (1878 1944), Съставпла Кл. Иванова, С., 1966.
60	Георгиев, Разцветът, с. 156—160.
61	За кирилицата има огромна литература, която едва ли е необходимо да бъде цитирана. Вж. Г. А. Ильинский, Опыт систематической Кнрилло-Мефодьевской библиографии. С., 1934 с. 101 — 115; М. Г. Попруженко и Ст. Романски, Кирнлометодиевска биб лиография за 1934—1940 г., С., 1942, с. 69 74; Вж. Б. Райков, Българската палеография като помогцна историческа дисциплина и поглед върху проблема за произхода п авторството иа българ ските азбуки. — В Помощни исторически дисциплини, 1, С_. 1979, с. 175—187, lv. Dujcev, Protostoria dell’ alfabeto slavo. — In: Pajaeographica, diplomatica et arcliivistica. Studi in onore di G. Bat-tetli, Roma, 1979, p. 231—240.
82	К- Мирнее, Историческа граматика на българския език, С, 1978, с. 30.
63	Пак там,
64	Пак там,
65	Пак там, с. 54; lv. Galabov, La rotonde de Symeon dans 1’his-toire du vieux-bulgare literaire. Byz Slav., XXVIII (1967), p. 113—114; Ив Гълъбов, ИНМВ, XII (1976), с. 42.
м	Иоан Екзарх, Слова, с. 56.
67	Пак там, с. 24.
68	Пак там, с. 15 и сл.; Д. Иванова-Мирчева, Срсднобългарска преработка иа похвалата на Иоан Екзарх за Иоан Богослов, Староб. лит., 4 (1978), с. 47—54; Кл. Иванова, Словото за преображение от йоан Екзарх, пак там, с. 55—73.
69	Климент Охридски, Събрани съчинення, I. Подготвнли за лечат Б. Ст. Ангелов, К- М. Куев и Хр. Кодов, С., 1970; II. Обрабо тили Б. Ст. Ангелов, К- М. Куев, Хр. Кодов и Кл. Иванова, С., 1977; Св. Климент Охридски, Слова и поучения. Преведе от старобъл-гарски архимандрит Ат. Бончев, С., 1970. Вж. Д. Иванова-Мирчева. Климент Охридски и Иоан Екзарх като съставители на слова, — В: Климент Охридски 916—1966, с. 256; Л. Грашева, Някои нзобра-зителни принципи в похвалните слова на Климент Охридски, пак там, с. 267—278.
70	Еп. Антоний, Из истории христианской проповеди, СПб, 1892, с. 173—174, 192—305; А. В. Михайлов, К вопросу об Учительном евангелии Константина, епископа Болгарского, Труды, славянской
с. 56—57.
с. 58.
комиссий Импер. Московского археологического общества, I, Москва, 1895, с. 111—133.
71	Вж. Георгиев, Разцветът, с. 168—185.
72	Пак там, с. 170.	6. Birkfellner, Glagolitische und kyrilische
Handschriften in Osterreich, Wien, 1975, 11/40: S. 131 (246ab); A. Valliant, Une hornelie de Constantin le Pretre, Byz. Slav., XXVIII (1967), pp 70—73; (текст); 74—78 (фр. превод); 79—81 (гръцкп извори); Э Зыков, О литературном наследии Константина Прее лавского, с. 35, бел. 2.
73	В. Малинин, Исследование Златоструя по рукописи XII века Императорской публичной библиотеки, Киев, 1878; Г. А. Ильинский, Златоструй А. Ф. Бычкова XI века, С., 1929 ( = Български старпни X); Кл. Иванова, Неизвестна редакция иа Златоструя в сръбски извор от XIII век, Зборник историке к&ижевности, кн>. 10, САНУ, Београд, 1976, с. 89—107, А. Минчева, Старобългарски кирилски от-къелеци, С., 1978 ( = Български езикови паметници I): V. Златоструй на Бичков, с. 57—76.
74	Отлично свидетелство за този хаос в душата на българина са „Отговорите на папа Николай...". Вж. тук с. 41, бел. 1.
75	PG, XCIV, coll 677—780.
76	L. Sadnik, Des hl. Johannes von Damaskus „K»te«s ахрф/ig ip6e66Jov ntatsu>;sap Sunzpsjaqfj Jap ui Exarchen Johannes, Weisbaden, 1967 ( = Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, V).
77	К Кусе, Нови преписи от „Черковно сказание" иа Константин Преславски. В: Помощни исторически днсииплпни, I, С., 1979, с. 247—266
78	A. Valliant, Discours contre les Aliens de Saint Athanase, Version slave et traduction en franfais, Sofia, 1954.
79	Изборник великого князя Святослава Ярославнча 1073 года. По рукописи Синодальной библиотеки. Издание общества любителей древней письмености фотолитографическим способом. С предисловием Г. Ф. Карпова, Петербург, 1880 (reprint: Monumenta linguae slavicaedialecti veteris, III, Weisbaden, 1965). Частично издание: Изборник великого князя Святослава Ярославнча 1073 года. С греческим и латинским текстами. С предисловием Е. В. Барсова и запискою А. Л. Дювернуа, Москва, 1883. Библиография: Изборник Святослава 1073 года. Сборник статей, Москва, 1977; Ив. Дуйчев, Староб. лит., 5 (1979), с. 115—122; Староб. лит., 5 (1979). passim; Ив. Льовочкин, Изборник Святослава и его славянский протограф — В: Староб. лит., 8, 1980, с. 46—49.
80	Изборник 1076 года Издание подготовили В. С. Голишченко, В. Ф Дубровина, В. Г. Демянов, Г. Ф Нефедов, Москва, 1965; /v, Dujtev, Der Izbornik von Jahre 1076, Medioevo, III, S. 281—289.
81	Досега са известии 21 преписа. Вж. Куев, Археографски бележки, с. 39—56.
82	Ив. Добрев, Редът иа зодиакалните зиаци в Изборника от 1073 г., Староб. лит., 5 (1979), с. 101—106.
83	Б. Пейчев, Философският трактат в Симеоновия сборник, С., 1977.
84	Изборник Святослава 1073 г., Сборник статей, с. 3.
85	Das Hexaemeron des Exarchen Johannes, ed. R. Aitzetmiiller, vol. I—VII, Graz, 1958—1975.
88	lv. Dujcev, L'Hexaemeron de Jean 1’Exarque, Byz. Slav. XXXIX (1978), 2, p. 211.
8б»Тук би трябвало може бнда се отнесе и лачалната история на българската агиография — преводна и оригиналка. Вж. lv. Boiilov, L’hagiographie bulgare et l’hagiographie byzantine; unite et divergence, —• In: Hagiographie cultures et socictes (IV-e—XII-е siecles), Paris, 1981 p. 536.
8Г Куев, Черноризец Храбър, с. 187 и сл.
88	Досега творбата на Черноризец Храбър е позиата в 73 пре-ппса. Вж. Куев, с. 187 и сл.; А. Джамбелука-Коссова, Черноризец Храбър, О пнсменехь, С., 1980, с. 113—143.
89	Дуйчев, СБК. I. с. 162—165; V. Beievliev, Die protobulgari-schen Inschriften, Berlin, 1963, S. 306 Вж. Ив. Дуйчев, „Имеииикът на първобългарските хаиове“ и българската държавна традиция, Векове, 1973. 1, с. 5—11.
90	Бешевлиев, № 1—15.
91	В. Н. Златарски, Най-старпят исторически труд в старобъл-гарската книжнина СпБАН, XXVII (1923), с. 132—182. Дуйчев, СБК, I, с. 45—50; В. St. Angelov, Le. лътош.ггцъ къкртысв du recueil de Simeon (Симеонов сборник) de 1073, Byz. Bulg., II (1966), p. 95—105
92	B. St. Angelov, op. cit. (текст: 95—105); Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература. II, С., 1967, с. 78—88 (текст: 84—88).
93	Б. Ст. Ангелов, Георгий Хировоск — за поетическнте фнгу-ри. — В: Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, II, с 89 105 (текст: 98—105), К- Куев, Бележки за съчинението па Георгий Хировоск „Пер: -грблют* в старославянски-те литератури, Староб, лит., 2 (1977), с. 46—60 (51—55: Вилиенскн прение; 55—58: Пшемисълскн прение), £'. Э Г ранете рм, Л. С. Ковтун, Поэтические термины в Изборнике 1073 г. н развитие их в русской традиции (анализ трактата Георгия Хировоска), Изборник Святослава 1073 г., с. 99—108; Г. К Вагнер, Статья Георгия Хировоска „О образех” в Изборнике Святослава 1073 г. и русское искусство XI в., пак там, с. 139—152.
94	Куев, Азбучната молитва, с. 185—350 (текст на известннге досега 38 прелиса); А. Джамбелука-Коссова, Въстановим ли е текстът па Азбучната молитва?, Palaeobulgarica, II (1978), 2, с. 52—65; К. Куев, Новооткрити преписи на Азбучната молитва, Palaeobulgarica, III (1979), 4, с 26—33 (текст на още два преписа): Э. Зыков, Азбучная молитва в соотношении к Учительном евангелию, Культурное наследие Древней Русп. Истоки, становление, традиции, Москва, 1976, с. 363—-368.
95	Е. Георгиев, Две произведения на Константпн-Кирнл, С., 1938 (всички спорове около авторството); Э. Зыков, О литературном наследии Константина Преславского, с. 44—45.
96	Вж. тук бел. 49.
97	Ст. Кожухаров, Новооткрити произведения на Наум и Константин Преславски, Palaeobulgarica, (под печат).
98	Б. Ст. Ангелов, Сказание за железния кръет, Староб. лит., 1 (1971), с. 121—155 (текст; 136—155) = Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература. III, с. 61—98 (текст; 79—98). И до днес въпросът за пронзхода па тези разкази не е решен. Повечето изеледвачи са склонни да приемат, че те са византийски произведения. Тъй като гръцкият оригинал все още не е
открнт (BM.Dujсеи, Medioevo, I, p. 233), може би спорът ще бъде решен след едно внимателио съпоставяне с гръцкпя цикъл „чудеса на свети Георги" (Miracula S. Georgii, ed. J. В. Aufhauser, Leipzig, 1913).
99	Вж. тук бел. 57.
100	За Супрасълскпя сборник: Проучвания върху Супрасълскпя сборник. Старобългарски паметипк от X в., С., 1980.
101	Вж. тук бел. 18 и 19.
102	За превода на „Praturn Spirituale" на Иоан Мосхос вж. /й. Qevtenko. — In: La civilta bizantina dal IV al IX secolo, Bari, 1977, p. 121.
103	За преводаческите школи в България и по-специално за Преславската преводаческа школа вж. Д. Иванова-Мирчева, К вопросу о характеристике болгарских переводческих школ от IX до XIV века, Palaeobulgarica, I (1977), 1, с. 37—48; Същата, Супра-сълският сборник и старобългарските преводачески школи. — В: Проучвания върху Супрасълскпя сборник, с. 80—86; Иоан Екзарх, Слова, I, с. 27—28; Д. Иванова-Мирчева, Ж- Икономова, Хомилията на Еппфаний за слизането в ада, С., 1975, с. 39.
104	Вж. тук бел. 49.
105	L. Sadnik, Des hl. Johannes von Damaskus, S. 20. 10 a-b; П. Динеков, Старобългарски страница. Антология, с. 400.
106	Ваклинов, Староб. култура, с. 180.
107	Пак там, с. 181.
108	Вж. Ив Божилов, Анонимът на Хазе. България и Византия на Долин Дупав в края на X век, С., 1979, с. 174—176.
109	Ст. Станчев, Преславският дворец. Състояние и задачи на нзеледването му. — В: Преслав, I, с. 49—69; Ваклинов, Староб. култура, с. 191—196.
110	Ваклинов, Староб. култура, с. 192.
111	Пак там, с. 194.
112	Das Hexaemeron, VI, а 1—5; И. Мавродинов, Описаннето иа Преслав в Шестоднева на Иоан Екзарх, Ист. пр., 1955, 3, с. 66—76; Кр. Миятев' Два поетически фрагмента у Иоан Екзарх като исторически пзворн, Археология, I (1959), 1—2, с. 9—16; Мавродинов, Староб. изкуство, с. 169—170.
113	Миятев, Архитектурата, с. 79—95; Ваклинов, Староб. култура, с. 176—177; Alango, Architettura, р. 36.
114	Миятев, Архитектурата, с. 92.
115	През тази епоха базиликата като архитектуре!! тип е била разпространепа пай-вече в Елада. Вж. R. Janin, Les basiliques ра-leochretiennes des pays grecs, RESEE, VII (1969), 1, p. 127—132.
116	W. Sas-Zalociecky, Byzance (Histoire de 1’Art-Payot, 8), s. d., p. 41—51; Mango, Architettura, p. 96.
117	Вж. подробно H. Мавродинов, Еднокорабиа и кръетовид-на църква по българските земи до края иа XIV в.. С., 1931; Съ-щият, Старобългарското изкуство XI—XIII в., С., 1966. с. 82 и сл.; Миятев, Архитектурата, с. 152 и сл.
118	Чанева-Дечевска, Църквпте на В. Преслав, с. 202—217.
119	Миятев, Архитектурата, с. 83—90. Извъи Преслав кръетоку-полпите църкви са изолираии паметиици. Вж. Чанева-Дечевска, Църквпте иа В. Преслав, с. 202; същата, Църкви и манастирп, с. 11.
120	Чанева-Дечевска, Църквите на В. Преслав, с. 208; същата, Църкви и манастири, с. 66.
121	Пак там, с. 202—217; Чанева-Дечевска, Църкви и манастири, с. 17.
122	Пак там; Чанева-Дечевска, Църкви и манастири, с. 11—101.
123	Пак там, с. 203.
124	Кр. Миятев, Кръглата църква в Преслав, С., 1932; G. Millet, L’Eglise ronde de Preslav, Comptes rendus de I’Academie des Inscriptions et Belles lettres, 1933, p 169—193; Мавродинов. Староб. изкуство, с. 156—164; Б. Игнатов, Към въпроса за българската архитектурна школа във византийския стил, Археология, V (1963), 3, с. 56—58; Миятев, Архитектурата, с 95—103; Р. Ходинот, Западни влияния върху кръглата църква в Преслав, Археология, X (1968), 1, с. 20—31; Бакланов, Староб. култура, с. 196—200; История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 78—79; Б. Игнатов, Кръглата преславска църква. В История изкуство и култура на сред-новековна България, С., 1981 с. 229—243.
128	Дуйчев, СБК, 1, с. 76.'
126	Вж. литературата, посочена в бел 124.
127	Миятев, Архитектурата с. 98; Бакланов Староб. култура, с. 200.
128	Р. Ходинот, цит съч., с. 20—31.
129	Вж. A. Grabar, Sculptures byzantines de Constantinople (IV—X), Paris, 1963, p. Ill—115; Миятев, Архитектурата, с. 99. За църквата, nocrpoeta от Константин Липе вж. Th. Macridy,The Monastery of Lips and the Birilas of the Palaeologi, DOP, 18 (1964), p. 253 -277 (fig. 1—85); A.H.S.Megaw, The Original Form of the Theotokos Churh of Constantin Lips, ibidem, p. 279—298 (fig. 1—14); C. Mango and E. J. IV'. Hawkins, Additional Notes, ibidem, p. 299—315 (fig. 1—65); C. Mango and E. J. W. Hawkins, Additional Finds at Fenari Isa Cammii, Istanbul, DOP, 22 (1968) p. 177—184 (fig. 1—40); C. Mango. — In: La civilta bizantina dal IX all’XI secolo, Bari, 1978, p. 260—263 (fig. 18—30); Mango, Architettura, p. 170—171.
130	C. Mango. — In: La civilta, p. 262.
131	Ibidem, p. 261, 263.
132	Ibidem, p 260.
133	Ibidem, p. 260.
134	B. Filov, Chapiteaux de marbre avec decoration de feuilles de vigne en Bulgarie, Melanges Ch. Diehl, II, Paris, 1930, p. 13—18, Мавродинов, Староб. изкуство, с. 162—164, 203—221; А. Василиев, Т. Силяновска-Н овикова, Н. Труфешев, И. Любенова, Каменна пластика. С., 1973, с. 30—50 (Доста повръхностпи наблюдения — вж. М. Бакланова, Векове, 1975, 2. с. 73—78, въпреки че н там липсва цялостна и аргументирана преценка); История на бълг. изобр. изкуство, 1, с. 88—97; Бакланов, Староб. култура, с. 208— 214.
135	В. Иванова-Мавродинова (История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 89) допуща, че прочутите старозагорски плочи са дело на преславски майстори, пренесени no-сетне в Тракия.
136	A. Grabar, op. cit., р. 111—115; Бакланов, Староб. култура, с. 208.
137	Мавродинов, Староб. изкуство, с 203—207, 211 -229; История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 88; Бакланов, Староб. култура. с. 210.
133	Мавродинов, Староб. изкуство, с. 162—164, 209—211; Ис
тория на бълг изобр. изкуство, I, с. 90—92; Бакланов, Староб култура. с. 212—213.
fas История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 91.
140	Мавродинов, Староб. изкуство, с. 211—213; История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 92—95; Бакланов, Староб. култура, с. 210.
141	История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 92.
142	Мавродинов, Староб. изкуство, с. 219—220; Бакланов, Староб. култура, с. 212.
143	История иа бълг. изобр. изкуство, I, с. 94.
144	Пак там, с. 94—95.
145	Пак там, с. 95.
146	Бакланов. Староб. култура, с. 212—213.
147	Мавродинов, Староб. изкуство, с. 203 и сл.
14В	Досега в оскъдната литература по този въпрос са засть пени две крайни становища. Докато в единия случай (Л. Василиев. Каменна пластика, с. 48) каменната пластика се схваща като „народно изкуство" (?!?), то в другия (М. Бакланова, Векове, 1975, 2, с. 76) тя [средновековната каменна пластика като цяло] се раз-глежда като аристократично изкуство. И в двата случая се изпу-ща съвремениата постановка на въпроса ццлш vq :uj •— ’оЗисру \q) bizantina dal IV al IX secolo, p. 307—315; A. Guillou, RES. L (1977), 1, p. 139), а именно: съществуването „на различии нива на артистична-та продукция", на различии качества на каменната пластика, в зависи мост от социалната трупа, която я е поръчвала. В пашня случай сме затрудненп да направим подобно разграничение (то би било извънредно интересно!), тъй като: 1) българските паметници не са достатъчни за обстойно изследване; 2) те имат строго общее г-вени функции — те произхождат от Двореца или църквите, поръч-вани или покровителствувани от владетеля. Лнпсата на „частни" паметници сериозно затрудпява типологизацията (вж. следв. бел.)
149	Един от малкото паметници, с конто разполагаме е над-гробната плоча иа чъргубнля Мостич — един от нан-писшите дър-жавин служители при царете Симеон и Петър (за него подробно Ст. Станчев, В. Иванова, М. Балан — П. Боев, Надписът на чър-губиля Мостич, С., 1955; Гюзелев, Ичиргу боилите, с. 159—162). За съжалеине Мостич е починал и е погребай като .монах и уредбата на неговия гроб отразява вкуса и разбпранията на друга социал-на трупа (а не на аристократичната, към която е принадлежал по-койният преди замонашването си). Иначе със своята простота (само надпне) надгробната плоча отговаря напълно на „народного" изкуство в класификацията на С. Манго (op. cit, р. 310): „Бед ните вероятно са били погребвани без никакъв паметник или пол «дна стела, лишена от украса“.
160	Iv. Dujcev, La reforme monastique en Bulgarie au X-e siecle. — In: Melanges E.-R. Labande. Etudes de civilisation medievale (IX-e —XII-е siecles), Poitiers, 1974, p. 255—264.
151	Вж. някои полезни бележки у А. П. Каждан, Византийский монастирь XI—XII вв. как социальная группа, ВВ, 31 (1971), с. 48-70.
152	Чанева-Дечевска, Манастирите, с. 32 (с посочената там литература); същата, Църкви и манастири, с. 107.
153	Пак там.
154	А. П. Каждан, цит. съч., с. 50
155	Чанева-Дечевски, Манастирите, passim същата, Църкви it манастири, с. 107 157.
156	Пак там, с. 32 (у авторката сякаш вес още има колебание:
. пне мислим, че засега известимте данни дават повече основания за манастнрско. а не за светско строителство").
157	С. Mango. — In: La civilta bizaintina dal IX all’XI secolo, p. 258—259.
1	в Чанева-Дечевска, Манастирите, с. 34.
159	Пак там, с. 36. За тези пнтересни институции във Византия вж. Р. Gautier, Le Typikon du Christ Sauveur Pantocrtor, REB, 32 (1974/, p. 11- 12 (коментар); p. 83—111 (текст).
160	Тотев, Мапастпрът в „Тузлалъка", с. 8—15.
161	lv. Dujtev, op. cit., p. 262; .4. Минчева, Старобългарски кн-рилски откъелецч, С., 1978 ( = Български езикови паметници, т. 1)„ с. 40—45: 111. Зографскп лнетове.
162	Миятев, Пр. керамика, pas»im; И. Мавродинов, Старобъл-гарската жнвопис, С., 1946, с. 28—32; Ив. Акрабова, Декоративна керамика от „Тузлалъка", Разкопкн н проучвания, 111 (1948), с. 101 129; Мавродинов, Староб. изкуство, с. 241—245; История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 119—125 (Ив. Акрабова-Жандова); Акрабова-Жандова, Трапезна керамика, с. 62—80; Ваклинов, Староб. култура, с. 213—220.
163	Тотев, Манастнрът в „Тузлалъка", с. 14; Бакланов, Староб. култура, с. 216.
164	История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 123.
165	Миятев, Пр. керамика, с. 51—61; Акрабова-Жандова, Трапезна керамика, с. 62—64; Тотев, Мапастирът в „Тузлалъка", с. 10; Totev, leones pcintes, р. 66.
16С	Миятев, Пр. керамика, с. 115—140 (особено 138—139).
167	Бакланов. Староб. култура, с. 216—217. Авторът е категоричен: „Затова ине смятаме, че майсторите-художнпци и керами-ци, конто са носили това производство, са произхождали от някон райони на Блнзкня Изток, като напр. Сирия, Месопотамия и до-ри Иран...“
16В	D. Talbot-Rice, Byszantine polychrome Pottery, Cahiers archeo-logiques, 7 (1954), p. 68 sq.; E. Cache de la Ferte, Decors en ceramique byzantine au Musee de Louvre, ibidem, 9 (1957), p. 187 sq.; C. Aiango. — In: La civilta bizantina dal IX all’XI secolo, p. 263.
169	C. Mango, op. cit., p. 263.
170	Вж. бел. 166.
171	Миятев, Пр. керамика, с. 6—46.
172	Пак там; История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 119—122; Бакланов, Староб. култура, с. 214.
173	Акрабова-Жандова, Трапезна керамика, с. 64.
174	Миятев, Пр. керамика, с. 69, табл. XIX; И. Мавродинов, Старобългарската жнвопне, С., 1946, с. 31—32 (обр. 32); История на бълг. изобр. изкуство, I, с. 122; At. Boschkov, La peinture bulgare des origines au XIX-е siecle, Recklinghausen. 1974, p. 37, fig. 19.
175	At. Boschkov, op. cit., p. 38.
176	Тотев, Манастирът в „Тузлалъка". с. 11—15;	Totev, leones
peintes, p. 67—73, fig. 2—8.
177	Вж. бел. 163.
176	Тотев, Мапастпрът в „Тузлалъка", с. 10; Totev, leones pein-tes, p. 66.
179	Тотев, Мапастпрът в „Тузлалъка", с. 11, обр. 3 а, б.
180	В. Иванова-Мавродинова. За украсата па ръкописите о г Преславската книжовна школа. Преслав, 1 (1967), с. 80—120; История иа бълг. изобр. изкуство, I, с. 103—119 (обр. 114—136) (В. Пваиова-Мавро динова).
181	История па бълг. изобр. изкуство. Г, с. 110.
182	Пак там, с. 112, обр. 125.
183	Пак там, с. 117—119 (с посочепата литература и обр. 136).
184	Пак там, с. 118 и обр. 140.
185	Das Hexaemeron, VI, а 1—5.
186	Т. Тотев, Днадемата, вестник „Мадара—Плнска- Прсслав", бр. 5 от 28. 12. 1979, с. 9.
187	Безспорпо в случая имаме работа с една преславска ювелирна школа, която показва подчертаи вкус и ярко нзразено изящество — качества, конто се забелязват и при други изяви на преславската цивилизация.
188	С. Георгиева, Българските средновековин иакити. Археология, 1961, 1. с. 4—10; Ат. Милчев, Раииосредовековии български на кити и кръетопе епколпноии, Археология, 1963, 3, с. 22—37; Бакланов, Староб. култура. с. 183.
3. ПЪРВИ СБЛЪСЪЦИ
1	Theoph. Coni., р. 357. 12 sq.; L. Grammaticus, p. 261. 12 sq.; Georg. Mon. Cont., p. 777 sq.; Skylitzes, 175. 75—176. 87. Г. Цанкова-Петкова (Първата война, с. 173 и сл.) се опита да отнесе пре-местването на тържището към времето на Владимир. Това становище обаче трудно може да бъде прието. Вж. Божилов, Бълг,-мадж. война, с. 21, бел. 6.
2	Вж. тук с. 51.
3	Н Antoniadis—Bibicou, Recherches sur les douannes a Byzance, Paris, 1963, p. 40.
4	Вж. тук с. 44, бел. 6.
5	За мястото на сражението вж. Златарски, I, 2, с. 289; Kolias, Leon Choerosphactes, р. 23—24; Цанкова-Петкова, Първата война, с. 179—180. За темата Македония, обхващаща част от Тра-кия: П. Коледаров,Образуване па тема Македония в Тракпя, ПИР 21 (1970), с. 219—243; A. Oikonomides, Les listes depreseance byzan-tines des IX-e et X-e siecles, Paris. 1972, p. 349, 355.
8	Theoph. Cont., p. 357; L. Grammaticus, p. 261; Georg. Mon. Cont., p. 771; Skylitzes, p. 176. 87—94.
7	За причините, порадн конто Симеон се е оттеглнл след пър-вото победно сражение, може само да сс гадае. Вж. Златарски, I, 2, с. 289—290; Войнов, Промяната, с. 174.
8	Leonis Philosophi Tactica, PG, CVII, 42, col. 956 C-D; Vo-siliev, Byzance et les arabes, p. 128.
9	Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 128.
10	Вж. полезиите бележки v Toynbee. Const. Porphyrogenitus. p. 458, 466—467.
11	Вж. Божилов. България и печенезите, с. 39, бел. 16.
205
12	U7. Seibt. Die Scleroi. Eine prosopographisch-Sigillograpbische Studie, Wien, 1976, nc6, S. 24—25.
13	Theoph. Cont., p. 357. 7—12; L. Grammaticus, p. 267. 15—21; Georg. Mon. Cont., p. 772. 12 18; Skylitzes, p. 176. 95—6.
14	Theoph. Cont.. p. 359; L. Grammaticus, p. 268; Skylitzes, p. 177. 11 12 За мнепята на квестор Константннаки вж. Златарски, I. 2, с. 296; Kolias, Leon Choerosphactes, f. 25; Цанкова-Петкова, Първата война, с. 182.
15	Всички изворц с подробен анализ у Божилов, Бълг.-мадж. война, с. 22—23. Вж. още Б. Ст. Ангелов, Сказание за железния кръет, Староб. лит., 1(1971), с. 141—143, 147—151; Harimani Augiensis Chronicon, MGH SS, V, p. 111.
16	D A I., § 51. p. 250. 112 252. ! 16. Божилов, Бълг.-мадж. война, с. 27—28.
17	Theoph. Cont., p. 358. 20—359. 2; L. Grammaticus, p. 268 6— 11; Skylitzes, p. 177. 14 19. Според Константин Багренородни (D. A. 1 . § 40, p. 176. 10 11) Симеон се e спасил в крепостта Муидрага.
16	За него вж. Kolias, Leon Choerosphactes, passim
19	Локалнзацията на Мундрага е спорна. Вж. Цанкова-Петкова, Първата война, с. 182, бел. 81.
20	Kolias, Leon Choerosphactes, п°1. р. 71.
21	D. A. L, § 40, р. 176. 13—16. Никои ученн изказват неоправда но съмнение относно съществуването иа този съюз. Вж. Божилов, България и печенезите, с. 39, бел. 15.
22	Вж. тук бел. 15.
23	Theoph. Cont., р. 359; L. Grammaticus, р. 268; Georg. Mon. Cont., p. 773; Skylitzes, p. 177. 31 33.
24	За кавхан Теодор: Гюзелев, Кавхан, с. 146—148.
25	Theoph. Cont., р. 359; L. Grammaticus, p 268; Georg. Mon. Cont., p. 773; Skylitzes, p. 177. 33—34
26	Kolias, Leon Choerosphactes, p. 113.
27	Boiilov, A propos, p. 80.
26	Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 126.
29	Theoph. Cont., p. 360; L. Grammaticus, p. 269; Georg. Mon. Cont., p. 774; Skylitzes p. 178. 48—56; H. Delehaye, Les Saints Sti-lites, Bruxelles-Paris, 1923, p. 200. 9—24.
30	Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 120, n. 1.
31	1. Marquart, Osteuropaische und ostasiatische Streifziige, Leipzig 1903, S. 519; Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 129—131.
32	Boiilov. A propos, p. 80.
33	Kolias, Leon Choerosphactes, p. 113.
34	Boiilov, A propos, p. 77, 80.
35	Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 160—162.
36	За славянскнте племена сагудати, другувити и стримонити вж. loannis Caminiatac De Corpus expugnatione Thessalonicae, rec. G. Bohlig, Berolini et Novi Eboraci, 1973(=Fontium Historiae Byzan-tinae, vol. VI), p. 8. 81- 82; 38. 61—62.
37	loannis Caminiatae, De expugnatione Thessalonicae, p. 3—68; Ostrogorsky, p. 284; Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 163—181; Златарски, I, 2, c. 327—334.
38	Kolias, Leon Choerosphactes, p. 113.
39	Иванов, БСМ, с. 18.
40	Златарски, I, 2, с. 340 341; Toynbee, Const. Porphyrogenitus, p. p. 106—107; П. Коледаров, Политическа география на средновеков-
ната българска държава . 1. От 681 до 1018, С., 1979, с. 47 и карта № 7.
41	Во ilov. A propos. р. 73—81, стр. 80—81.
II. ВЪРХЪТ
1.	КОРОНЛТЛ: ВАСИЛЕВС БУЛГАРОН
1	Ostrogorsky, р. 287; СМИ, IV/1, р. 135; Toynbee, Const. Por-phyrogenitus, p 8
2	Theoph. Cont., p 380. 5—11; L. Grammaticus, p. 287, Georg. Mon Cont, p. 798. 5—9; Skylitzes, p. 195 95, 1—8.
3	Авторством e прнписвано на Николай Мистик, Никита Ма-гнстър, Арета Кесарнйски и Теодор Дафнопатес, но въпросът все още е открит. Вж. ’A. Siaopi^o»—Zx^pdxa, 'О ’Avwvupog X 70g Eitl t&v BouXfdptDV aupjidaet". Bo£xvtivd, 8 (1	76), a. 351 — 360;
Dujcev, The Treaty of 927, p. 252; Daphnopates, Corr., p 10.
4	Dujcev, The Treaty of 927, p. 272. 296 -301.
’ Ibidem, p. 272. 302—306.
6	Вж. напр. Theophanis Chronograplija, ed. C. de Boor, I, Lipsiae, !883. n. 359. 19—21; Nicholas /, Letters, n° 23, p. 164. 39.
7	За тази титла на българския владетел, освен данннте на визан-тинските хроннсти н епиграфскнте материали, свндетелствува н един малко известен печат на Снмеои. Вж. Р. Papahagi, Un sigi-liu de argint al (arului Simeon, Comunicare facuta la congresul al Ill-lea de numismatica ?i arheologie, tinut la Cernau ti in zilele de 29. 30 Sept. 51 10 ct. 1935, p. 1 9; N. В [anescu], BZ, XXXVI (1936). p. 269.
8	Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 181—219.
9	P. Karlin-Il ayter, The Revolt of Andronicus Ducas, Byz. Slav., XXVII (1966), 1. p. 23—25
10	R. Guilland, Etudes byzantines, Paris, 1959, p. 240— 248. Ostrogorsky. p. 268; CMH, IV/1, p. 131; R J. H. Jenkins, Byzantium. The Imperial Centuries, London, 1966, p. 219 sq; P. Karlin-Hayter, Lc sinode a Constantinople de 886 a 912 et le role de Nicolas le Mystique dans 1’affaire de la tetragamie, JOB, 19 (1970), p. 59—101.
11	Вж. А. П. Каждан, Деревня н город в Византии (IX—X вв.), Москва, 1960, с. 378, и сл.
12	CMH, IV/1, р. 134. За Николай Мистнк вж. Т- X. KtovaTavtcvt!-r.g. NixiXaoag А' 6 MuaTix6g (са. 852—925 в. X.) xaxprapxrjg K«>v tavrivcu-itdABiuf (901—907, 9 2—925), ’AB^Viu, 1957; Xrauptiou —Zaqipdxz, Snpetbv xat NixoXaog 6 Moonxdg.
13	За регенството вж. Ai. Xpiaro^iAoxooXou, 'AvtuPxoiefze g to Bu-fdvtiov, Iftppsixrx, 2il970), a. 43 45
14	Nicholas I, Letters, p. 527.
13	Ibidem, n° 3, p. 16 20.
16	Ibidem, n° 5, p. 26 38.
17	Ibidem, n° 6, p. 38 42.
18	Противно на общопрнетото мнение А. П. Каждая („К вопросу о начале второй болгаро-византийской войне при Симеоне*', Славянский архив, Москва, 1959, с. 24—29) се опита да отнесе началото на военипте действия към края на 912 г. Това мнение бе
прието от Г. Панкова-Петкова (Ист. пр.. 1962, 6, с. 97). Наскоро въпросът бе разгледан подробно от А. Ставриду-3афрака(2ирв<о« xal NixiXaoj 6 Muatixdj, a 51—55), която убедително отхвърлн становп щето па А. П. Каждан и прие старата датировка — лятото на 913 г.
19	DujCev, The Treaty of 927, р 274. 310 -311 М. ' анар (Kasi-liev, Byzance et les arabes, p. 252) неправилно по мое мнение по-търси в тазп фраза допълнително указание за преговорите на цар Симеон с арабите (вж. тук, с. 141).
20	Thcoph. Cont., р. 385. 8—24; L. Grammaticus, р. 291 15—292 21; Georg. Mon. Cont., p. 803; Skylitzes, p. 200. 12—29.
2 PAX SYMEONICA
* Преглед на лптературата у: Exempt Jot)—Zaqpfdxa. Sop«ti>v xa Nix‘-Xaoj Munv.xdj, a. 68 sq.; P. Karlin Hayter, The Homily of the Peace •with Bulgaria of 927 and the „Coronation" of 913, JOBG. 17 (1968), p. 29—39; E. Chrysos, Die „Kronung" Symeons im Hebdo-mon, Cvrillo-Methodianum, 3 (1975), S. 169—173.
2	Златарски, I, 2, c. 367.
3	Nicephori archiepiscopi Constantinopolitani Opuscula historica. rec. C. de Boor, Lipsiae, 1880, p. 42. 20—25; G Zacos and A. Veg-lerq, Byzantine Lead Seals, I, 3, Basel, 1972, n° 2672, p. 1441, pl. 176
4	Halphen, Charlemagne, pp. 37, 97.
5	Вж. ErauptSou—Zatfpaxa. Et>pe>i>v xa Ntx6Xaop M'i vx6{, 76—77; Вж. сыцо (c. 75—76) мнението на някои изеледвачи (Ф Дьолгер и др.), според конто във Влахерните е бил извършен акт на духовно оенновяване на Симеон.
6	Действията на Симеон наподобяват до известна стелен дей-ствията на Карл Велики в 800 г. Тогава франкскпят крал мотиви-ра своето коронясване за император с твърдеиисто, че във Византия нимало законен василевс и властта се намирала в ръцете на една жена(Ирина) Вж. Halphen, Charlemagne, р. 120—121. Симеон би могъл да обоснове своите претенцин с малолетнего на Константин VII, който освен това бил роден от един непризнат от църквата брак.
7	Ostrogorsky, р. 288. Подробно за царската титла на Симеон: С Ostrogorsky, Die Kronung Symeons von Bulgarien durch den Pat-riarchen Nikolaos Mystikos, ИБАИ, 9(1935), c 275—286; idem, Abto-кратор и самодржац —В; Острог^рски, СД, IV. Византи)» и словени-Београд. 1970. с. 305 и ci;  Boldov, Bulg. Hist. Review, 1973, 4, p. 122-123.
8	Вж. подробно Halphen, Charlemagne, p. 116 et suiv.
• Hanp. Daphnopates, Corr., n° 5, p. 59 21 Българският владетел e заповядал да му отсекат печат със следната легенда: „Симеон в Христа василевс на ромеите" (Т. Герасимов, Три старобългар-скн моливдовула, ИБАИ, 8 (1934), с. 350—351, обр. 194—195).
10	Вж. напр. Daphnopates, Corr., п°6. р. 73. 70 -71.
11	Вж. тук с. 147.
12	Dujtcev, The Treaty of 927, p. 274. 317—323. Коментар на този асаЖ! ibidem, р. 242 sq. (с библиография).
13	Brehier, Les institutions, р. 18.
14	Nicholas /, Letters, p. 533 (след коронацнята на Роман Лакапин).
15	Ibidem, n° 16, p. 108 73—75.
16	Eutychii patrlarchae Alexandrine, Annales, PG, XCI, col. 1151 A.
17	Златарски, I, 2, c 319.
16	Пак там, с. 322.
18	Острогорски, СД, IV, с. 308, бел. 120, Ostrogorsky, р. 288—289.
20	М. Дрннов, Избрани съчинения, I, С., 1971, с. 447.
21	За срещата между двамата през август 913 г. вж. тук. с. 98— 105.
22	Nicholas 1, Letters, n° 8, р. 50. 88—93.
23	Ibidem, р. 52. 111—112.
24	Дуйчев, Ман, летопис, фиг. 60; Божков, Иоан Скилица, фиг. 41
25	N. Oikonomides, Les listes de preseance byzantines des IX-e ct X e siecles, Paris, 1972, pp. 101. 1, 109. 2 307
26	Вж. тук бел. 9.
27	Brehier, Les insitutions, p. 13.
28	Ibidem, p. 14.
28	Вж. тук с. 22—25.
30	T. Герасимов, Новооткрит оловен печат на цар Симеон, ИДИ. XXIII (1960), с. 69; За този печат вж. още Duf'ev, BZ, 54 (1961), S 249; V. BeSevliev, Die protobulgarischen Inschriften, Berlin, 1963, n° 89a, S. 331; Dujiev, Medioevo. III. p 188, T. Герасимов, Българ ски н византийски печати от Преслав, Сб. Прсслав, 2, С., 1976, с. 126—128.
31	Brehier, Les institutions, р. 55; Guilloa, La civilisation byzantine, p. 107.
32	Бешевлиев, c. 74—75.
33	Dujcev, Medioevo, III, p. 188.
34	От същата епоха, т. е. X век, блх могъл да посоча няколко интересни примеря, а именно: Actes de Lavra, I, des or:g nes a 1204, edition diplomatique par P. Lemerle, A. Guillou, N. Svoronos, D. Pa-pachryssanthou, Paris, 1970 ( = Archives de 1’Arhos, V), n°l, I. 3; n'2, I. 3 n°3, p. 96. 2; Appendice V: p. 371 2 Actes du Protaton, edition diplomatique par D. Papachryssanthou, Paris, 1975 1 = Archives de 1’Athos, VII), n°7, I. 20— 21, 160; Daphnopates, Corr. n° 6. p 79. 149.
35	Halphen, Charlemagne, p. 118.
36	Ibidem, p. 122 et note 405.
37	Ibidem, p. 57 et suiv.
38	Dujdev, Medioevo, III, p. 188.
39	Daphnopates, Corr., n°5, p. 63. 99—100.
40	Вж. тук с. 24.
41	Daphnopates, Corr., n°5, p. 61. 51; nc6, p. 69. 2; 77. 116; n°7, p 81 24.
42	България в началото на X век е била готова да иосредничн между Византия и народите, „невкусили“ все още християнската култура, да разпространява византийската цивилизация в нейната българска адаптация както в областта на кипжовнпя живот, така и в материалната култура.
43	По-подробно у lv. Bozilov, L’ideologie politique du tsar Sv-rneon; pax Symeonica — доклад, четен на българо-американскпя симпозиум на тема „Средновековна България между Изтока и Запада (VII—IX в.), състоял се в Дамбъртон Оукс (Вашингтон, 5—7 ноември 1981) — под печат в Byzantino-Bulgarica, VIII.
44	Nicholas 1, Letters, п°5, р. 26—37(писмото еот началото на
юли 91.3 г.) В това писмо константпнополският първосве-щеннк обвинява българския владетел, че иска да стане „Тирании", да установи „тирания", да грабне „царската власт", убеждава го, че е по-добре „да се наричаш княз по милост божия, отколкото тирании" и т. н.
3. DIES IRAE
1	Theoph. Cont., р 386. 1—9; R. Guilland, op. cit., p. 248 -249.
2	Ostrogorsky, p 289, Browning, p. 63.
3	Вж. тук по-горс, с. 98—105.
4	Вж. тук, с. 100.
5	Nicholas I, Letters, n°8, р. 44—52.
6	Вж. тук, с 134—135, бел. 3, 4, 5 и 6.
7	Nicholas I, Letters, nD8, р. 48. 65—70.
e	Ibidem, n°9, р 58 89—94; Theoph. Cont., p. 386. 23; L. Gram maticus, p. 293.	5; Skylitzes, p. 211. 49; L. Diaconus, p. 123.
9	Nicholas.I, n°9, p. 58. 94.
10	Theoph. Cont., p 387. 14 18; L. Grammaticus, p. 293. 20—294. 3, Skylitzes, p. 202 61-66: Божков, йоан Скилица, фиг. 42 и 43, с. 83—84; 209—210; Grabar-Manoussacas. Skylitzes. ч 285. За по-иата-тъшната съдба на Адрианопол: Златарски, I, 2, с. 371.
•' Nicolas 1. п°9, р. 62. 180—184.
12	Theoph. Cont., р. 388. 13—17; L. Grammaticus, р. 294. 10- -15; Georg Mon. Cont., n. 806. 8; Skylitzes, p. 202. 71 77; Вж. Божплов.България и печенезнте, с. 43—44
13	Божилов, България и печенезнте, с. 45
14	За йоан Радинос — потомък на българска фамилия вж. 1и. Boiilov, Les Bulgares dans I’empire bvzantin, ГСУ ИФ LIX (1975), C„ 1980, p. 179.
15	Vasiliev, Byzance et les arabes, p. 238—243.	Божилов, Бълга-
рия н печенезнте, с. 44—45.
16	Божилов, България и печенезнте, с. 42—46.
17	D. A. L, § 38, р. 156. 81- 90. Вж. Божилов, България и печенезнте, с. 44 и бел. 38.
16	Вж. тук, бел. 17
19	Божилов, България и печенезнте, с. 47 -51
20	Nicholas 1, Letters, n°9, р. 58. 109—112; Божилов, България н печенезнте, с. 52, бел. 78.
21	Божилов, България и печенезнте, с. 51—52.
22	Theoph. Cont., р. 388. 13—390. 2; L. Grammaticus, р. 294. 10— 296. 19; Georg. Mon. Cont., p. 806. 8- 808. 3; Skylitzes, p. 202.77— 204.37; Божков, йоан Скилица, фиг. 42, 44, 45, с. 89—93, 210—211; Grabar-Manussacas, Skylitzes n° 287- 289.Подробно описание на Ахе-лойската битка у Златарски, I, 2, с. 385—288.
23	Miracula S. Georgii, ed. J. В. Aufhauser, Leipzig. 1913, p. 23.
1 9. Ив. Дуйчев, Българско средновековпе, С., 1972, с 526.
24	L. Diaconus, р. 124. 10—12.
23	Skylitzes, р. 203. 8.
26	Nicholas 1, Letters, n°31, p. 208 39—41, 50—51.
57	Ibidem, n°9, p. 60 123
2B	Това e поза, която Николай Мистик заема почти през пя-лото време.
29	Theoph. Cont., р 390; L. Grammaticus, р. 296; Georg. Mon. Cont., p. 808; Skylitzes, p 205. 49—57.
30	За датата на този поход: Златарски, I, 2, с. 392; Dujtev,Medi-<v\o, HI, p. 193; Острогорски, СД. IV, . 82;Obolensky. Commonwealth, p. 111 (Според него походът e бил извършен през 918 г).
31	D А. I., § 32, р. 156. 91 158. 99.
32	Датата иа тези нашествия е спорна. Преобладаващо е мне-пието, че те са били пзвършенн през 918 г. Ostrogorsky, р. 290; Obolensky, Commonwealth, р. Ill; Browning, р 64. N. Вёт(, А' тшу Bouk-Jdpwv олб TQV т^хрcv 2upeAv xxt xd a/exixd /oAza 'ApcGz Kaiaape ag. 'EX/.^vixd, I (1928). a 348, 350 (гой ги отпася към 1, с. 306 (критика у Ostrogorsky. р. 290, п. 1); ’A. ’Affopta ’И 917 г.); Златарски, I, 2, с. 405 и сл. (920 г.); Мутафчиев, История, Rofxvwvi) ₽• oaaXcx p££pi тсб 1204, ’Ev ’AGijvxij. 1974, . 93—94.
33	Советы и расказы Кекавмена. Сочинение византийского полководца XI века. Подготовка текста, введение, перевод и комментарий Г. Г. Литаврина, Москва, 1972, с. 182. 13—14.
34	Vitae Lucae Junioris Steiriotis, PG, CXI, coll. 449 E -452 A; Г. Кргрои, Фсихгхсс. 11рюаки>т;т«р1ОУ tijg ev т< Фо>х(?1 pov/jg tgu cocoa Acuxd touxcxXtjV S-tecpiortcu. 1, ’ASqvac, 1874 o, 25 — 67, 118; A A. Vasiliev, The „Life" of st Peter of Argos and its historical significance, Traditio, V (1947), p. 163- 191; Советы и расказы Кекавмена, с. 182. 12—31. Вероятно за нападение на българите в Тесалия ста-, ва дума в житието на св. Никола от Вуиени: A. -ccpiavoa, ’’Aftog Ncx -),хо{ 6 ev Bouvxiui; ’Avixdoix d^co^.c'fixd xeipevz, ’Ev AO/vxcg, 1972 oa. .41-144, 154-156, 63.
HI. КРАЯТ
1.	ОСУЕТЕНН ПЛЮЗИ11
1	Вж. тук, с. 101 —102.
2	За пего: Runciman, Romanus Lecapenus, passim.
3	V. Grumel, Echos d’Orient, 36 (1937), p. 52 et suiv.; F. Dolger, BZ, 37 (1937), p. 532; Ostrogorsky, p. 290; R. Guilland, Etudes byzantines, p. 249—250.
4	Runcitnan, Romanus Lecapenus, p. 59 sq.; V. Grumel, Notes de chronologic byzantine, Echos d’Orient, 35 (1936C p. 331 335; Ostro-gorsky, p. 290.
5	Ostrogorsky. p. 297.
° Ibidem, p. 290.
’« Бн могло да се допуске, разбира се. че още тогава Роман Лакапип е бил изразител на някои стремления на иентралиата власт (и е получил подкрепата на цеИтралната администрация?) — главно в борбата й с провинцналипте феодали. За това свидетел-ствува цялата му по-пататъшна агрария политика. Вж. (Jsirogorsky, р. 299—302; А. П. Киждан. Деревня и город в Византии IX—X вв., Москва, 1960, с. 401—407.
7	Runciman, Romanus Lecapenus, р. 56 sq.
8	Nicholas I, Letters, n° 95, p 362. 2—4.
9	Ibidem, n°16, p. 110. 95- 97.
10	Ibidem, p. 533 - 534.
11	Ibidem, n°18, p 122 30 38.
12	Ibidem, n°19, p. 126 130.
13	Ibidem, p. 128. 21-25.
2.	ПОСЛЕДИМТЕ ОТБЛЯСЪЦИ НА МЕЧА
1	J D. Mansi, Sacroruni conciliorum nova et amplissima collec-tio, XVIII, coll. 332—344; V. Grumel, Les Regestes des Actes du Patriarcat de Constantinople, I: Les Actes des Patriarches, II, 1936 (Socii Assumptionistae Chalcedonenses). n°669; Ostrogorsky. p. 298; СМИ, IV/1. p. 137; L. ВгёМег, Vie et mort de Bvzance. Paris, 1969, p. 141-112
2	Ostrogorsky, p. 297.
3	Nicholas 7,Letters. n°!l, p 76. 50—51.
4	Ibidem, n°24, p. 170. 44—51.
5	Ibidem. n°14, p 96. 97 98, 102; p. 98. 112 116, n°18, p. 122. 54 -55
6	Daphnopates, Corr., n°7, p. 83. 64 85 65
7	Писмото e писано наскоро след 17 декемнри 920 г. (коро-пацнята на Роман Лакапин). Вж. Nicholas I. Letters, р 533.
R	Nicholas I, Letters, n°16, p. 108. 68—70.
•	Ibidem, p 108. 75—76
10	Daphnopates. Corr., n°5 (p. 57—69); n°6 (p. 69—79); n”7 (p. 79 85). Трите писма са писани между пролетта на 924 г. и втората половина на 925 r.(ibidem, р. 15-161 Основните теми в писмата са три: въпросът за мира, отхвърляне на претепцните на Симеон и оспорване па титлата па българския владетел.
11	Това са писма n°n° 14—31 (Nicholas I. Letters, p. 92 214).
12	Ibidem, n°17. p. 110 6—8.
13	Theoph. Cont., p. 400. 1 —8; L. Grammaticus, p. 305. 9- 16; Georg. Mon. Cont., p. 818; Skylitzes. p. 214 . 78 86.
14	За датата вж. Златарски, I, 2, с. 419 -420; Vannier, Argyroi, p. 25, 27.
15	Вероятно кавхан. Вж. Златарски I, 2, с. 421. бел. 2. За тазн прабългарска военно-адмннистратнвпа длъжност: Гюзелев, Кавхан, passim.
16	Също прабългарска военна титла: Златарски. I, 2, с. 421, бел. 3.
17	Златннят рог
16	Cannier, Argyroi. п°3; Евстатип Аргнр п двамата му сина — Лъв *п°4) и (Тот i°5).
19	Златарски, I, 2, с. 422; между 11 и 18 март 921 г. Вание (р. 25 et п. 5) отнася събитията към 922 г.
20	Theoph Cont., р. 401. 3—402. 7; L. Grammaticus, р. 306 6 307. 6; Georg. Mon. Cont., p. 819. 13 820. 18; Skylitzes, p. 215. 2— 25.
21	D A. 1., § 32, p. 158. 100—103. Златарски, I, 2, c. 426—427; Острогорски, СД, IV, c. 81—83; D A. 1.. Commentary, p. L36. _
22	Vita Mariae Junioris, Acta Sanctorum, Novembris, IV, Bruxelles, 1925, coll 700 D 702 D.
23	Theoph. Cont., p. 402. 22—403. 19; L Grammaticus, p. 307. 16—308. 18; Georg. Mon. Cont., p. 821. 12—822. 9; Skylitzes, p. 216. 36—38.
24	Nicholas I. Letters, n°23, p. 158. 18—21.
23	Ibidem, p 160. 68—70.
26	Ibidem, n°28, p. 190. 5—32.
27	За съжаленис папското послание не с достигнало до нас.
26	Skylitzes, р. 264. 71—91; Божков, Иоан Скилица.фиг. 51—54,
с. 94, 97 — 99, 215—216, Grabar-Manoussacas, Skylitzes, nQ 378—381. Af. Canard, Arabes et Bulgares au debut du X-e siecle. Byzantion, XI (19364, p.213 -223-Idem, Byzance et les Musulmans du Proche Orient, Variorum Reprints. London, 1973, n°V. Датата на българо-араб-ските преговори е спорна. Най-прпемлива е датировката на М. Канар (op. cit., р. 216, п. 2, 219) —923 г. По-сетне обаче той ги отнесе към 924 г. Вж. Vasilicv, Byzance et les arabes, p. 252—253.
29	Skylitzes, p. 264. 81
30	Ibidem, p. 264. 90—91.
31	За мястото па преговорите вж. Vasiliev, Byzance et les arabes,
32	Mafoudi, Les prairies d’Or. Tcxte et traduction par C. Barbier p. 253, n. 2.
de Meynard et Pavet de Courteille, II. Paris, MDCCCCXIV (deu-xieme tirage), p. 16—18; M. Canard, Histoire de la dynastie des H’amadanides de Jazira et de Syrie, I, Paris, 1953, p. 726 ^2б.
33	За датата вж. Острогорски, СД, IV, с. 83—84; СМН, IV/1, р. 138; Browning, р. 67.
34	D. А. L, § 32, р. 158 111-116
35	Theoph. Cont., р. 404. 18 -405. 10; L. Grammaticus, р. 309. 7— 18 Georg. Mon. Cont., p. 823. 7—23; Skylitzes, p. 218. 82—97
36	Датата e спорна. Златарски (с. 468) и Дуйчев (Dujijjv, Med -evo. III, p 197) прнемат 923 г Повечето изследвачи обачеса склонпи да отнесат срещата между цар Симеон и император Роман Лакапин към 9 септември 924 г.: Runciman. Romanns Lecapenus, р. 9)—92; 246- 248; Ostrogorsky,р. 292; СМН, VI/1, р. 138 Obolensky, Commonwealth, р. 112
37	Theoph. Coni., p. 406; L. Grammaticus, p. 310; Skylitzes, p. 219. 21 23
38	Theoph. Cont., p. 406 15—18; L. Grammaticus, p. 311. 1—5; Skylitzes. p. 219. 30—31: „от което било ясно, че не желаел мир".
39	Theoph. Cont., р. 407 409; L Grammaticus, р. 311-314; Skylitzes, р. 219 31 221 70
40	Nicholas I, Letters, п°30, p. 204. 12 -20
41	D. A. L, § 32, p. 156. 64.
42	Ibidem, p. 158. 119 -126.
43	В своите действия цар Симеон се ръководел от едно основ-но положение — или всичко, нлн иищо. Той се стремил да стане господар на целия Балкански полуостров, а ие на отделим неговн части Ето защо напр. той ие положил усилия да задържн в своп ръце дори Адрианопол — българският цар е гледал на превземане то на този важен град като на част от играта, като удар срещу империята, удар, който би я принудил (или поне би спомогнал) към така желаната отстъпка, а не като отделна, пезначитслн.т материална прндобивка. В съгласие с тази стратегия е н полйти-ката на обезлюдяване на някои византийски територии (това ни напомня за действията на хан Крум!).
44	Daphnopates, Corr., n° 5, р. 59. 20— 21.
43	Вж. в този смисъл Н. №. Haussig, \ History of the Byzan. tine Civilization, London, 1971, p. 200- -201.
46	Nicholas 1. Letters, n°27, p. 190. 72—74.
47	Daphnopates, Corr., n°5, p. 59. 27—30.
48	Ibidem, n°6, p. 73. 78- 79
49	Terminus post quem — трите писма на Роман Лакапин (?)
(за датата на писмата най-късно втората половина на 925 г. вж. Daphnopates~Corr., р. 15—16).
50	Златарски, I. 2, с. 503; D. Mandic, Razprave i prilozi iz stare hrvatske povijesti, Roma, 1963 p. 222—224; Dujiev, Medioevo, III, p. 199—200	Мнението на Д. Мандпч е интересно, но иеприемливо.
Папата едва ли би коронясал Симеон за император, а още по-малко бн възднгнал българския архиепископ в сан патриарх
51	Du/cev, Medioevo, III, р. 199
52	D . A. I , § 32, р. 158. 126 128
3 ЕПИЛОГ: СМЪРТТА
1	Theoph. Cont., р. 411. 13—16
2	Da/^eu, Medioevo, III, p. 200, n. 2.
3	L. Grammaticus, p. 315 17—18
4	Хълм в Константинопол
5	Theoph. Cont, p. 411. 17—412. 2 Почти същото: Skylitzes, p. 222 5—11.
6	Подробно v lv. Dujcev Appunti di storia bizantino-bulgara. — In: Dujcev. Medioevo, I, p. 207 212, I: La leggenda bizantina della morte del re bulgaro Simeone.
7	Browning, p. 67.
6	Dujtev, The Treaty of 927, p. 266 199—202
9	Toynbee, Const Porphyrogenitus, p. 360—362, говори за три от-стъпки, конто Роман Лакапин сторил на българнте, а именно: царската титла, патриаршеският сан и бракът на неговата внучка Мария (Ирина) с Петър! Ако трябва да говорим за отстъпки, то те са били сторени от българнте. а не от ромеите, отстъпки конто Симеон някога не би сторил.
10	Ostrogorsky, р. 294.
11	Dujcev, Tiie Treaty of 927. p. 254. 1—2, 14—21.
12	Обикновено оправдание за действията на пар Петър се търси в „недоволството" срещу Симеоповата политика и в „голямото изтощаване на страната в резултат на продължителните войни“. Тези ученн. конто споделят подобии схващания, забравят, че за „недоволство" в България говори единствено писаното от им ператор Роман Лакапин за бягството на 20 000 българи във Ви зантия (Daphnopates, Сотт., п°5, р. 59. 42 -44) — един факт, кой то, ако е достоверен, едва ли свндетелствува само за недо-волство на тези българи от Симеоновнте действия). Що се отнася до т пар „изтощаване" иа България, то при това прибързано твърдение се забравят много фактн, конто говорят против него, а именно: с изключение на двете маджарскн грабителски нашест вия (894—895 г.), военните действия на българския цар са били водени на ч у ж д и територии; всеки, конто познава добре събитията, знае, че става дума не за те ж к а, п р о д ъ л ж и т е л и а, познциониа война, а за краткотрании кампании — месец или иай много два, след което армията се е разпускала до следвашпя поход (великолепен пример за този начин на воюване е описан в „Чудото с българина"); тогавашната практика, пък и познатият ни ход па събитията показват, че до тотална мобилизация никога ие се е стигало — по всяка вероятност в армията с бил призован всеки шести мъж, годен да носи оръжие (така, както е бнло при франките, за конто „войната е била националнд
институция", както пнса един известен учен). Много често се за-бравя, че войната иаред с отрицателните си сетпини (главно в социален и финансов план) е имала и положителни последний — голяма военна плячка, стнмулиране на занаятите н др.; забравя се най-сетне, че най-продължителният мирен период на средно-вековна България са били годините след Симеоновата смърт (927—968), време достатъчно за възстановяване и от най-тежката война (такава, каквато цар Симеон не е водил); така че, само при липса иа всякакво чувство за отговорност пред историята бн могло да се каже: „Симеоновото царуване подготвн бързия залез на българската държава!" (Кр. Миятев)!
ПОСЛЕСЛОВ: SUB SPECIE AETERNI ATIS
1.	СИМЕОН ПРЕЗ ПО ГЛ ЕДА НА СЪВРЕМЕННИКА: НЕГОВ И НАШ
1	Подобии съпоставки, но твърде оскъдни, са известии и при някои други български владетели. Така напр. хан Крум (L. Gram maticus, р. 207 (и цар Калоян) 'А. Пхлаботейлоо—KEpapiotg, 'AvdXe-хта TspoaoX-jpiTtxgj	aS- L СПб, 1891, а. 212) са на-
зовани нов Се на хер им. Византийският историк Георги Акро-полит (Georgii Acropoliiae, Opera, rec. A. Heisenberg, I, Lipsiae, 1903, 1903, p. 61. 13—14) казва за цар Иван II Асен: „...премного оби-чаше жена си Ирина — не по малко, отколкото Антони н Клеопатра".
2	Вж. тук. с. 136 и passim
3	Nicholas I, Letters, p. 527—528.
4	Современник на император Теодосий е бил не Хозрой I, а Издигерд. Вероятно тазн размяна на нмеиата се дължи на грешка, сторена от преписвач. Вж ГИБИ, IV, с 195, бел. 3
5	Nicholas /, Letters, n°5, р 32. 128 —34. 145.
6	Ibidem, р. 36. 187—188.
7	Ibidem, р. 32. 100—101.
6	Едва ли би могло да се допуске (макар че е интересно като хру.мване), че Симеоновнте действия през август 913 г. са резултат от това внугйение.
9	Nicholas /, Letters, п°20, р. 136. 94 -126.
10	Ibidem, р 136. 128—138. 133.
11	Ibidem, р. 138. 141-—143.
12	Ostrogorsky, р. 82.
13	Dagron, Constantinople, р. 466.
14	Вж. тук с. 95.
15	В пропуснатия пасаж е описана гибелта на Лъв Триполит.
16	Nicholas I, Letters, n°23, р. 164. 138 166 166.
17	Тези успоредици едва ли са случайни. Анонимният автор е познавал Плутарх и неговите „Паралелни животоописания". Вж. Dultev, The Treaty of 927, p. 266. 188.
1B	Duftev, The Treaty of 927, p. 264. 172—173.
19	Вж. тук с. 142—143.
20	Dujiev, The Treaty of 927, p. 276. 362 278. 369.
21	Theoph. Cont., p. 405. 17- 409. 20.
22	Dujcev, The Treaty of 927, p 282. 448—284 465.
23	Liudprandus, III, 29: p. 309.
24	За император Юлиан: J. Bidez, La vie de i’empereur Julien, Paris, 1930; Dagron, Constantinople, Index, s. v.
25	Vita Clementis, XIX, 60: p. 128. 12—15.
26	Вж. L’empereur Julien, oeuvres completes, 1, 1 et 2, ed. J. Bidez, Paris, 1932, 1960, II, 1 et 2, ed G. Rochefort et C. Lacombarde, Paris, 1963, 1964.
27	Дуйчев, СБК, I, c. 77; A. Valliant, Textes vieux-slaves, I, Paris, 1968, p. 79, Б. Ст. Ангелов, За трн съчинения в Симеоно-вите сборвици, Староб. лит., 5 (1979), с. 10—20.
28	Л. Милетич, Цар Симеон, споменат в един средиобългарски ръкопис, Български преглед, IV (1898), с. 159.
29	Българската историопис познава някои такива опити: В. Н. Златарски, Ивайло и Момчил. Сравнителна характеристика, Български преглед, V (1899), с. 103—115; П Мутафчиев, Иван Рнлски и поп Богомил, Философски преглед, 6 (1934), с. 98—109. В това отношение класическа е книгата на Н. Pirenne, Mahomet et Charlemagne, Paris—Bruxelles, 1937
30	Войнов, Промяиата, с. 167—168.
31	Dagron, Constantinople, p. 466.
32	A. Rambaud, L’Empire grec au X e siecle, Paris, 1870, p 331 Това съпоставяне e възприето в „Histoire du developpement culture! et scientifique de I’humanite", III, Paris, 1969, p. 166.
33	Eginhard, Vie de Charlemagne, ed et trad, par L. Halphen, Paris, 1947, n. 75; Riche, Ecoles, p. 385
34	Работа;а на Ж- Родо ми остана недостъпиа. Вж. G. Sergheraert, (Chr. Gerwi), Les princes bulgares du Moyen Age. Portraits, Paris, 1974, •?. 61-66.
Вж. тук, с. 94.
За Константин Велики- V. Burch, Myth and Constantine the Gre,- ’ London, 1927; A. Piganiol, L’empereur Constantin, Paris, 1932, 7. Vogt, Constantin der Grosse und sein Jahrhundert, Munchen, 1960; Dagron, Constantinople, Index, s. v.; Ahrweiler, L’idelogie politique, p. 10—11.
2.	ПРИСЪДАТА НА КЛИО
1	Бешевлиев, n° 55, c. 193.
2	Вж. тук, с. 25.
1	Lemerle, Humanisme, passim.
4	Ibidem, p 176.
5	Ibidem, p. 177.
6	Ibidem, p. 205—241.
7	Ibidem, p. 267—300.
8	Подробно за съдържаиието иа феномена Преславска цивилизация, вж. тук с. 48 и сл.
9	Вж. тук. с. 76—78.
13	Вж. тук, с. 106 и .л.
11	Dujtev, The Treaty of 927- p. 274. 310.
12	Ahrweiler L’ideologie politique, p. 119; Guillou, La civilisa
tion byzantine, p. 172; За византийския флот: Brehier, Les institutions, p. 323—342; Toynbee, Const. Porphyrogenitus, p. 323—345.
13	Dagron, Constantinople, p. 544.
14	Nicholas I, Letters, n°8, p. 48. 47—48.
15	Ibidem, n°2i, p. 144. 44—46.
16	Ahrweiler, L’ideologie politique, p. 103 et suiv.; Dujtev, La crise ideologique, passim.
17	Lemerle, Humanisme, passim.
18	Karl der Grosse, I IV, Diisseldorf, 1965—1967; J. Flecken-stein, Die Bildungsreform Karls des Grossen als Verwirklichung der norma rectitudinis, Fribourg, 1953; W. Edelstein, Eruditio et Sa-pientia. Weltbild und Erziechung in der Karolingerzeit, Fribourg, 1965; De 1’antiquite au monde medieval, p. 364 et suiv. (с богата библиография); Riche, Ecoles, passim.
19	A. Mez,t)ie Renaissance des Islams,Heidelberg, 1922; A. Мец, Мусульманский Ренесанс, Москмва, 1973; D. et I. Sourdel, La civilisation de 1’Islam classique; Paris, 1968; Cl. Cahen, L’Islam des-origines au debut di 1’Empire ottoman, Paris, 1970, p. 193—208; De I’antiquite au monde medieval, p. 434 et suiv. (библиография).
29	Lemerle, Humanisme, p. 197—199.
21	Ibidem, p. 288—292.
22	Досега трактатът на Черноризец Храбър е известен в 73 ръкописа (Куев, Черноризец Храбър, с. 177—418). От „Азбучна молитва" на Константин Преславски до нас са достигнали 39 ръкописа (Куев, Азбучна молитва, с. 148—149). Обемистият Симеонов сборник от 1073 г. е познат по 21 преписа (Куев, Археографски бележки, с. 39—56)
23	Д. С. Лихачев, Развитие русской литературы X—XVII веков, Ленинград, 1973, с. 33.
24	Сръбският крал Стефан Душан се провъзгласил за цар в 1345 г. и носил тази титла до смъртта си в 1355 г„ а сръбската патриаршия била провъзгласена в 1375 г. Първият руски цар е Иван IV Василевич Грозии (1547), а първият руски патриарх бил избран едва в 1589 г.
25	Halphen, Charlemagne, р. 57.
БИБЛИОГРАФИЯ
(Списък на съкращенията)
I. ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ
ВВ ГСУ ФИФ	— Византийский временник — Годишник на Софийский университет — Философско-исторически факултет
ИВАН (ИАИ)	— Известия на (Българския) археологически институт
ИИИ ИОРЯС	— Известия на Института за история — Известия отделения русского языка и словесности
Ист. Пр. СбНУНК	— Исторически преглед — Сборник за народни умотворения, наука и книжнина
СпБАН	— Списание на Българската академия на наукнте
Староб. лит. Bulg. Hist. Review Byz. Bulg Byz. Slav. BZ DOP Et. Balk. JOBG	—	Старобългарска литература —	Bulgarian Historical Review —	Byzantinobulgarica —	Byzantinoslavica — Byzantinische Zeitschrift —	Dumbarton Oaks Papers —	Etudes Balkaniques —	Jahrbuch der osterreichische byzantinische Gesellschaft
MGH SS	— Monumenta Germaniae Historica, Scrip-tores
PG	— Migne, J. P., Patrologiae cursus comp-letus. Series greco-latina, vols. 1—161
REB RES RESEE	— Revue des etudes byzantines — Revue des etudes slaves — Revue des etudes Sud-Est europeennes
II.	ИЗВОРИ
Бешевлиев. В Бешевлиев, Първобългарски надписи. С., 1979.
ГИБИ, IV: Гръцки извори за българската история, IV, С., 1961 ( = Изворн за българската история, VIII).
Дуйчев, СБК, I' Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, 1, С., 1943.
Дуйчев, Ман летопис; Ив. Дуйчев, Миниатюрите на Манасиевата летопис, С, 1964.
Иванов, БСМ: И. Иванов Български старики из Македония, С., 1931 (фототипно издание: София, 1970).
Иоан Екзарх, Слова; Дора Иванова-Мирчева, Иоан Екзарх Български, Слова, I, С., 1971.
Кодов, Опис- Хр. Кодов, Опис на славянските ръкописи в Библио-теката на Българската академия на науките, С., 1969.
Куев, Черноризец Храбър: К Куев, Черноризец Храбър, С., 1967 Куев, Азбучната молитва. К Куев, Азбучната молитва в славянските лнтератури, С., 1974.
D. A. I: Const Porphyrogenitus, De administrando imperio, ed G Moravcsikand R J H. Jenkins, Budapest, 1949 (reprint: Washington, 1967 — Dumbarton Oaks Texts, I).
D. A. I, Commentary: Const. Porphyrogenitus, De administrando imperio, II Commentary, ed. R. J. H. Jenkins, London, 1962. Daphnopates, Corr.: Theodore Daphnopates, Correspondence, Editee et traduite par J Darrouzes et L. G. Westerink, Paris, 1978 Diaconus, L: Leonis Diaconi Caloensis. Historiae libri decern, Bonnae.
1828
Dujfev, The Treaty of 927:/u Dujcev, On the Treaty of 927 with the Bulgarian. DOP, 32 (1978), p. 217- 295.
Georg Mon. Cont.: Georgii monachi dicti Hamartoli Chronicon. ed E. Muralt, Petropoli, 1859.
Grammaticus, L. Leonis Grainmatici, Chronographia, Bonnae. 1842 Kolias, Leon Choerosphactes: G. Kolias, Leon Choerosphactes, magister, proconsul et patrice, Athen, 1939 ( = Texte und Forschun-gen zur Byzantinisch-Neugriechischen Philologie, 31).
Liudprandus: Litidprandi Antapodosis, Relatio de legatione Con-stantinopolitana, MGII, SS, III.
Nicholas I, Letters: Nicholas J Patriarch of Constantinople, Letters Greek Text and english Translation by R. J. H. Jenkins and L G Westerink, Washington, 1973. Reginonis Chronicon- Reginonis Chronicon, ed. G Pertz, MGH, SS, I Theoph. Cont.: Theophanes Continuatus, . . etc., rec. I. Bekker, Bonnae, 1838.
Skylitzes loannis Skylitzae Synopsis historiarum, editio princep« rec. I. Thurn, Berlin, 1973.
Vita Clementis: Ал. Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, С.. 1966
III.	ЛИТЕРАТУРА
Акрабова-Жандова. Трапезна керамика: Ив. Акрабова-Жандова Преславската рисувана трапезна керамика. - В. Преслав, 2, С„ 1976, с. 62—80.
Божилов, Бълг.-мадж. война: Ив. Божилов, Към хронологията иа
българо-маджарската война при цар Симеон (894—896), Военно-исторически сборник, 1971, 6, с. 20—33.
Ьожилов, България и печенезите: Ив. Божилов, България и пече-пезнте (896—1018). Ист. Пр., 1973, 2, с. 37—62.
Божков, Иоан Скилица: Ат. Божков, Мнниатюрн от Мадридский ръкоп ic на Иоан Скнлица, С., 1972.
Бакланов, Староб. култура: Ст. Бакланов, Формиране на старо-българската култура, С., 1977.
iotiHoe, Промяната: М. Войнов. Промяната в българо-византий-скпте отношения прн цар Симеон, ИИИ, 18 (1967), с. 147—200.
Г оргиев, Разцветът: Е. Георгиев, Разцвстът на българската литература в IX—X в., С., 1962.
Гюзелсв, Княз Борис I: В. Гюзелев, Княз Борне 1. България прел втората половина на IX век, С., 1969.
’•оэелев, Кав.хан: В. Гюзелев, Функцннте н ролята n.i клв.хана в живота на Първата българска държава (VII—XI в), ГСУ ФИФ, LX (1966), с. 133—157.
Гюзелев, Ичиргу бонлите: В. Гюзелев, Ичнргу Осилите на Първата българска държава (VII—IX в.), ГСУ ФИФ. LXV/1971) с 125—181.
дуйчев, Бълг. средновекгвие: 1’в. Дуйчев, Българско средновеко-вие, С., 1972.
Цуйчев, Центры: Ив. Дуйчев, Центры византийско-славянского общения и сотрудничества В:'”	Slavia Orthodoxa: col-
lected studies in the historv of the Slavic Middle Ages, London, 1970, n°V.
}латарски, 1, 2: В. И. Златарски, История на българската държава през средипте векове, I, 2, С., 1927.
История на бълг. изобр. изкуство, I: История на българското нзо-бразително изкуство, I, С., 1976.
ПБЛ, I: История на българската литература, I, С., 1962.
Климент Охридски 916—1966: Климент Охридски 916—1966. Сборник от статии по случай 1050 години от смъртта му, С., 1966.
Куев, Археографски бележки: К. Куев, Археографски бележки за разпростраиснието на Симеоновия (Светославовия) сборник в старите славянски литератури, Староб. лит., 5 (1979), с. 38—56.
Мавродинов, Староб. изкуство: И. Мавродинов, Старобългарското изкуство. Изкуството на Първото българско царство, С., 1959.
Миятев, Пр. керамика: Кр. Миятев. Преславската керамика, С., 1936.
Миятев, Архитектурата: Кр. Миятев, Архитектурата в среднове-.Ховиа България, С., 1965.
Мутафчиев, История, I: П. Мутафчиев, История на българския народ, I, С., 1943.
Острогорски, СД, IV: Сабрана дела Г. Острогорског, киь. 4. Византина и Словени, Београд 1970.
Плнска—Преслав, 1: Плиска—Преслав. Изследвания и материалы, 1, С., 1979.
Тотев, Манастирът в „Тузлалъка": Т. Тотев, Манастирът в „Тузлалъка" — център на рисуваиа керамика в Преслав през IX— X в., Археология; 1976, I, с. 8—15.
Цанкова-Петкова. Първата война: Г Цанкова Петкова, Първата война между България и Византия при цар Симеон и въз-становяването на българската търговия с Цариград, ПИИ, 20 (1968), с 167—198.
Чанева-Дечевска, Църквите па В Преслав: Н Чанева-Дечевска, По въпроса за църквите на Велики Преслав. — В. Традиция и нови черти в българското изкуство. С., 1976, с. 202—217. Чанева Дечевска, Манастирите: Н. Чанева-Дечевска, По някои ар-хитектурно-композяциопнн особености на манастирите от Велики Преслав. — В: Плиска—Преслав, 1, с. 32—43.
Чанева-Дечевска, Църкви и манастири: Н. Чанева-Дечевска, Църк-вн и манастири от Велики Преслав, С., 1980.
Ahrweiler, L’ideologie politique: И. Ahrweiler, L’ideologie politique de I’empire byzantin, Paris, 1975.
Bozilov, A propos: Iv Boiilov, A propos des rapports bulgaro-by-zantins sous le tzar Symeon (893—912), Byz. Bulg., VI (1980), p. 73—81
В r elder. Les institutions: L. Brehier, Les institutions de I’empire byzantin, Paris, 1970.
Browning; R. Browning, Byzantium and Bulgaria, London, 1975.
CMH. IV/1: The Cambridge Medieval History, vol. IV. The Byzantine Empire, 1. Byzantium and its Neigbours, Cambridge, 1966 Dagron, Constantinople: G. Dagron, Naissance d’tine capitale. Constantinople etses institutions de 330 a 451, Paris, 1974 ( = Bib-liotheque byzantine-Etudes 7).
De Fantiqute au monde medieval: R. Folz, A. Guillou, L. Musset, D. Sourdel, De I’antiquite au monde medieval, Paris, 1972 ( = Peu-ples et civilisations, V)
Dujteu. La crise ideologique Iv. Dujcev, La crise ideologique de Dujcev. Medioevo. I 111 Iv. Dujcev, Medioevo bizantino-slavo, I— III. Roma, 1965, 1968, 1971.
1203—1204 et ses repercussions sur la civilisation byzantine, Paris, 1976
Dvornik, Byzantine Missions ( = Byzantske misie): F. Dvornik, Byzantine Missions among the Slavs, SS, Constantine-Cyril and Mehtodius, New Brunsswik-New Jersey, 1970 ( = Byzantskc ini-sie u slovanfl, Praha, 1970).
Grabar-Manoussacas, Skylitzes: A. Grabar, M. Manoussacas, L’illustra-tion du manuscrit de Skylitzes de la Bibliotheque nationale de Madrid. Venise, 1979 ( = Bibhotheque de I’lnstitut Hellenique d’Etudes byzantines et post-byzantines de Venise — 10)
Guillou, La civilisation byzantine: A. Guillou, La civilisation byzantine, Paris, 1974 ( = Les grandes civilisations, 14).
Halphen. Charlemagne: L. Halphen, Charlemagne et I’empire carolin-gien, Paris, 1979.
Lemerle. Humanisme: P. Lemerle, Le premier humanisme byzantin. Notes et remarques sur ensetgnement et culture a Bjzance des origines au X-e siecle, Paris, 1971 (= Bibhotheque byzantine-Etudes 6).
Mango, Architettura: C. Mango, Architettura bizantina, Alilano, 1978 Obolensky, Commonwealth. D. Obolensky, The Byzantine Commonwealth: Eastern Europe, 500—1453, London, 1971.
Ostrogorsky: G. Ostrogorsky. Histoire de 1’etat byzantin, Paris 1977
Riche, Ecoles: P. Riche. Ecoles et enseignement clans le Haut Moyen Age, Pans, 1979.
Runciman, Romanus Lecapenus: 5/. Runciman, Romanus Lecapenus and his Reign. A Study of Tenth-Century Byzantium, Cambridge, 1929.
Zravpiiov—Zacppazz, Sugetbv xxl Nixixao; о Muovxoj: ’A. SrxwpiSou—'Zccypd-X», Hoovdv%T;cvj iupecuv xtxi NixcJ.dco о Мчотсхоб (Aii^onazop 913) crra it/ztaix xd5 B^xVTivopooXYzpixod xvx t-fovtopoo, SeaaaZovtx’/), 1972 Totev, leones peintes- T. Totev, leones peintes en ceramique de „Tuz-lalaka“ a Preslav. — In: Culture et art en Bulgarie medievale (VITl-e—XlV-e s), Sofia. 1979 p. 65—73.
Toynbee, Const. Porphyrogenitus: A. Toynbee, Constantine Porphyrogenitus and his World, Oxford University Press, London-New York-Toronto, 1973.
Vannier, Les Argyroi: J. F. Vannier, Families byzantines les Argyroi (IX-e—XH-e siecles), Paris, 1975.
Visiliev, Byzance et les arabes: A. A. Vasiliev. Byzance et les arabes, II 1-er partie: La dynastic macedonienne (867—959), edition franqaise ргёрагёе par M. Canard, Bruxelles, 1968
Vlasto, Christendom: A. P. Vlasto, The Entry of the Slavs in to Christendom. An Introduction to the Medieval History of the Slavs, Cambridge, 1970.

СЪДЪРЖАНИЕ
ПРЕДЮВОР	.....	&
ВЪВЕДЕНИЕ: България и византийската обгцност	17
1.	НАЧЛЛОТО - .		33
1.	В търсенето на нови пътища ...	31
2.	В зората на една нова цивилизация: Преславската 41
3.	Първи сблъсъци	37
11.	ВЪРХЪТ ......................................... 9»
1.	Короната: василевс булгарон	....	.	98
2.	Pax Symeonica	.	....	.	106
3.	Dies irae	......... •	113
III.	КРАЯТ......................................... 128
1.	Осуетени илюзии	...	.	.	128
2.	Последните отблясъци иа меча	133
3.	Епилог: смъртта ............... ...	146
ПОСЛЕСЛОВ: SUB SPECIE AETERNITATIS .	.	149
1. Симеон през погледа на съвремеиника: иегов и наш 151
2. Присъдата на Клио ....	.............176
БЕЛЕЖКИ ............................................191
БИБЛИОГРАФИЯ
218