Text
                    Рамон Мунтанер
ХРОНИКА .
С8ЕТ0ВН0 ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО
iAWWWW


Рамон Мунтанер ХРОНИКА . С8ЕТ0ВН0 ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО iAWWWW
Редакционна колегия породи цата „Световно историческо наследство АЛЕКСАНДЪР ФОЛ АННА НИКОЛОВА БОГДАН БОГДАНОВ БОРА БЕЛИВАНОВА ВАСИЛ ГЮЗЕЛЕВ ВАСИЛКА ТЪПКОВА-ЗАИМОВА ВЕРА МУТАФЧИЕВА ГЕОРГИ МИХАЙЛОВ ИВАН БОЖИЛОВ ИЛЧО ДИМИТРОВ ЙОРДАН ПЕЕВ КРУМКА ШАРОВА МАРГАРИТА ТАЧЕВА ХРИСТО ДАНОВ Специализирана редколегия Средновековни историци ВАСИЛКА ТЪПКОВА-ЗАИМОВА ВАСИЛ ГЮЗЕЛЕВ ИВАН БОЖИЛОВ ЙОРДАН ПЕЕВ ЦВЕТАНА ГЕОРГИЕВА
Рамон Мунтанер ХРОНИКА Под редакцията на ИВАН БОЖИЛОВ СЪДЪРЖАНИЕ ПРЕДГОВОР — Иван Божилов 7 РАМОН МУНТАНЕР. НЕГОВОТО ВРЕМЕ И НЕГОВАТА „ХРОНИКА" — Росица Панова 15 ЕКСПЕДИЦИЯТА НА КАТАЛОНЦИТЕ НА ИЗТОК 37 БЕЛЕЖКИ 101 ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА И СЪКРАЩЕНИЯ 119 ПОКАЗАЛЕЦ НА ЛИПНИТЕ ИМЕНА 121 ПОКАЗАЛЕЦ НА ГЕОГРАФСКИТЕ ИМЕНА 124
НА КОРИЦАТА: ИЗОБРАЖЕНИЕ НА КРАЛ ЖАУМЕ I В КАТАЛОНСКИ РЪКОПИС ИЗДАТЕЛСТВО НАУКА И ИЗКУСТВО СОФИЯ 1994
ПРЕДГОВОР I Каталонецът Рамон Мунтанер е почти неизвестен на българския читател освен може би на съвсем ограничен по своя състав кръг от специалиста по средновековна история. Веднага трябва да отбележа, че нашият интерес към тази любопитна фигура — политик, военен, понякога дори авантюрист и най-сетне историк — се определи най-малко от две основни обстоятелства, а именно: първо, представител е на една значима историописна традиция (каталонската), за която в България се знае твърде малко, за да не кажа нищо, и, второ, от интереса на самия Мунтанер към историята на Балканский полуостров в самото начало на четиринадесетото столетие. Този интерес се дъл-жи на участието му в събития, конто по-късно са намерили място на страниците на неговия исторически труд, оформени в самостоятелна част и онасловени „Експедицията на каталонците на Изток“. Тези съ-Зития, както и тяхното описание, с което читателят ще може да се за-познае, стоят до известна степей настрана от историята на Арагон и Каталония, но не и от съдбините на Византия. И което е по-важно, те не бива да бъдат разглеждани като изолирано явление, като случаен епизод, а като част от продължително историческо развитие или поточно като брънка от една верига. При това положение видно е, че преди българският читател да се запознае с Рамон Мунтанер, с неговия изпълнен с приключения живот и, разбира се, с неговата „Хроника", трябва да получи поне минимална представа за взаимоотношенията Византия — Испания, а това ще рече взаимоотношенията на крайния Изток и на крайния Запад на нашия стар континент Европа. Разбира се, тук едва ли е необходимо да се навлиза с подробности в една тема, която занимава няколко поколения историци както от Изтока, така и от Запада. Напротив, бих искал в рамките на няколко страници да се опитам да представя онзи исторически фон, на конто трябва да бъде поставен Рамон Мунтанер, за да не бъде странна неговата поява сред нас, за да бъде по-лесно разбран и приет от българския читател.
* * * Какво е разбирал византиецът (или ромеят, както той сам се е на-ричал) под Запад? Каква роля е играл Западът в историята на Византия? Какво ги е сближавало и какво ги е разделяло? В началото е общото им минало, общата им съдба в рамките на Римската империя. Първите симптоми на разделението, изиграло твърде голяма роля в историята на Европа, се появяват в 324 г., ко-гато император Константин Велики (324 — 337) взима съдбовното решение да преобрази елинистическия Византион в столица на импе-рията; решение, осъществено и тържествено отпразнувано на 11 май 330 г., когато императорът и сенатът се преместват в града край Босфора, наричан вече Константинопол. Раждането на Константинович град, на Новия Рим, не е въплыцение на случайно, и то ексцентрично хрумване, а акт на раждане на нова империя, на нова цивилизация, конто ще раздели Европа на две. В самото начало новата столица все още е символ на една империя, но в това привидно единство е заложено и бъдещото разделение. В 395 г. преди смъртта си император Теодосий I раздела империята на две — Източна, която поверява на сина си Аркадий (395 — 408), и Западна, начело с другия му син Хо-норий (395 — 423). Съществуването на две империи с две столици и с двама императори е факт. Този факт е заличен само осемдесет го-дини по-късно, когато германецът Одоакър слага по драстичен начин край на Западната империя както буквално, така и символично с убийството на малолетния император Ромул Августул. И така от 476 г. тези територии стават за ромеите partes Occidentis („das Abendland“, както ще ги нарекат по-късно немците), конто теоретически зависят от Константинопол: византийският василевс е този, който дава почетната дворцова титла патриций на „варварските“ вождове, господствуващи из западайте провинции. А оттук нататък? Двете части на Европа тръгват по свой път и извървяват едно хиля-долетие, чиято основна черта е липсата на застой и наличието на движение, на движение във всяка една облает от историята на европейс-кото общество. * * * Сякаш най-ярки, най-впечатляващи са събитията в политическата и военната облает. Кои са те или по-точно кои са най-важните? Нека ги проследим. Обликът на шестото столетие се създава от амбициите на Юстиниан I (527 — 565) или, ако трябва да се изразя по друг начин, от универсалистичните му блянове (заемам израза на Е. Арвайлер). Тези блянове наистина се осъществяват: той успява сравнително лесно да постигне някогашното единение и тогава Източната римска империя, или Византия, за пръв и последен път в своята история обхваща цялото крайбрежие на Средиземноморието (А. Гийу). Това единение е твърде крехко и започва бързо да се руши. Отворилата се бездна се задълбоча-ва, когато Карл Велики възстановява имперската идея на Запад и на 25
декември 800 г. е приветствуван от населението на Вечния град с трикратната акламация: „На Карл Август, коронован от Бога, велик и миротворен император на римляните, живот и победа“. Макар че Карловата империя има кратък живот, процесът към установяване на равновесие, напомнящо положението отпреди 476 г., продължава. В края на IX в. Византия се опитва понякога не без успех да възстанови частичното си господство в Италия, а в 962 г. Отон I провъзгласява Renovatio Imperii Romanorum. Единадесетото столетие се оказва столетие на съдбовни промени. В 1071 г. Византия губи последний си пост на Апенинския полуостров — Бари, превзет от норманите на Робер Гюискар. А наскоро след това започват кръстоносните походи, първите белези, конто подсказват начеващото превъзходство на Запада. Четвъртият кръстоносен поход довежда до решителен, но не и до изненадващ резултат: падането на Константинопол (12 април 1204) и създаването на Латинската константинополска империя. Това е съби-тие, което има не само практическо, но и идеологическо значение: унищожаване на мита за вечната империя на ромеите. От този момент, независимо от краткого съществуване на Латинската империя (1204 — 1261), Византия се превръща в неравностоен партньор на Запада, като не само окончателно се примирява с неговото превъзходство, но и непрекъснато ще търси помощта му. * * * Църквата е онази институция, която оказва голямо влияние вър-ху отношенията Изток — Запад, и то не само в духовната сфера, но и върху развитието на политическите събития. Дори и един бегьл поглед е достатъчен да ни подскаже както силата на процесите, така и тяхната посока. Рим в лицето на Светия отец почти през цялото средновековие не изоставя претенциите си за върховен глава на хрис-тиянството. При това положение конфликтите със създадената в края на IV в. Константинополска патриаршия са неизбежни. Причините за тези сблъсъци, развиващи се с променливи резултати за двете стра-ни, са различии — непомръкващата идея на Константинопол за господство над partes Occidentis, иконоборството, обхванало Византия в продължение на повече от едно столетие (730 — 843), така наречена-та Фотиева схизма (860 г.), безкрайните спорове за filioque, довели до окончателния срив между двете църкви и до схизмата от 1054 г. Постепенно, загубвайки някогашното си могъщество, рухвайки бавно, но сигурно икономически, изправяйки се пред лицето на нови врагове, идващи от дълбините на Азия, Константинопол е принуден да коле-ничи. За пръв път това става в Лион (1274 г.), но унията между двете църкви не дава сигурни и трайни резултати, затова пък разединява византийского общество. В навечерието на своя залез, в 1438 — 1439 г. на събора във Ферара — Флоренция, Константинополската църква окончателно признава върховенството на римския първосвещеник. И така кръгът се затваря.
♦ ♦ ♦ Ако проследим макар и бегло икономическите отношения между Европейский Изток и Запад, ще се натъкнем на подобии явления и пронеси. Икономическото могъщество на Византия ггрез ранните столетия е безспорно, византийската златна перпера е доларът на средновековие-то (по сполучливия израз на Р. Лопец), а кръстоносците дори в началото на тринадесетото столетие се удивляват на богатствата, събрани във византийската столица. Но признаците, подсказващи промяна, и тук се за-белязват отрано. Икономическата експанзия на Запад (начело застава Венеция) започва през XI в., върви по стьпките на политическата и во-енната експанзия, понякога й проправя пътя, съпровожда я или напълно я подменя, за да се стигне до нерадостната картина през XIV — XV в. Тогава Византия е на колене пред икономическите, финансовите колоси Венеция и Генуа, а византийските василевси нерядко обикалят Европа, за да молят парични помощи и заеми. * * * Една облает на човешката дейност прави изключение от тази нерадостна за Византия (а и за цяла Източна Европа) картина. Това е полето на културата. Разглеждайки развитието на културните пронеси като част от отношенията Изток — Запад, не може да не ни направи впечатление тяхната почти категорична еднопосочност: от Константинопол към страните на Западна Европа. Ако трябва само с едно изречение да ха-рактеризираме този интересен феномен, той би изглеждал така — движение на хора, пренасяне на ръкописи и произведения на изкуството, инфилтриране на идеи. Въздействието на византийската култура може да се открие почти навсякъде — в мозайките на Равена и Монреале (Сицилия), в книжната илюстрация (великолепният ръкопис на Йоан Скили-ца, създаден в Палермо, съхраняван днес в Мадрид), в иконната живо-пис (произведенията на критските майстори, представители на т. нар. „итало-гръцка школа"), във формирането на философските знания за античностга (пренасянето на Аристотел и Платон), в ст здаванею на пособия за изучаване на гръцки език и неговото преподаване в западноев-ропейските университета (с участието на никои от най-изявените представители на византийската интелигенция като кардинал Висарион, Ма-нуил Хризоларас, Йоан Аргиропулос, Теодор от Газа и др.), най-сетне в преписването на гръцки ръкописи за нуждите на големи западноевропейски поръчители (Константин Ласкарис, Андреас Дармариос). Обяс-нението на този феномен никак не е трудно. Източната римска империя или Византия е приемник на културното наследство на класическа Гър-ция. Но тя не само наследява, но и съхранява, развива и е в състояние да предаде всичко онова, коего е получила от античностга. Разбира се, тя не играе само посредническа роля, но и препредава всичко, което през вековете е сътворено в лоното на византийската цивилизация. И така до пълното изчерпване, до момента, когато Западна Европа вече няма какво да получи и нейната култура тръгва по собствени пътища.
* * ♦ Какво е мястото на Иберийския полуостров в тези явления и проце-си? Географското разположение и исторического развитие на двата региона не създават благоприятни условия за връзки, взаимни влияния и про-никвания. Наистина Юстиниановите войски достигат и до най-западната част на Средиземноморието и в 554 г. Византия установява своего господство в югоизточната част на Иберийския полустров (Кордова, Карта-ген, Малага, както и Балеарските острови). Но вестготите, настанили се малко по-рано на полуострова, не се примиряват и няколко десетилетия по-късно без особени трудности отвоюват загубените територии (624 г.). Отслабването на Византия, както и постепенного й отгегляне на изток и започналото арабско нашествие на Иберийския полуостров унищожават окончателно връзките между двете крайни точки на Средиземноморието. Трябва да изминат столетия за възстановяване на контактите. Но това не става в Южна Италия или Сицилия, където войските на Арагон и Каталония нахлуват в края на XIII и началото на XIV в. (Византия отдавна се е оттеглила оттам), нито пък в Морея (там господствуват все още франки-те), а в самого сърце на империята. Как става това? Как една малка наем-на войска (около 6500 души) не само се появява във Византия, но и оставя трайни следи в нейната история? Затова читателят ще прочете в „Хрони-ката“ на Рамон Мунтанер. Но за пълнота необходимо е да се представи, макар и с няколко думи, положението на Византия. За целта трябва да се върнем малко назад. Един от резултатите от монголското нашествие, донесло толкова беда и за Европа през тринаде-сетото столетие, бил изтласкването на много турски племена към Мала Азия. Турците, търсейки плячка и земя за заседание, се впускат по пъти-щата, конто водят към Западна Мала Азия, т. е. към византийските територии. Условията са благоприятни за техните действия, тъй като след въз-становяването на целостта на империята и връщането на Константинопол (1261 г.) Византия отслабва вниманието към източната си граница. Пос-ледвалите събития ангажират действията на Михаил VIII Палеолог на Балканите, принуждавайки го постоянно да държи сметка за Запада, пре-ди всичко за амбициите на неаполитанските Анжуйци. И тъкмо поради това всички сили, с конто Византия разполага, са съсредоточени в европейс-ките територии. За защита на м'алоазийските си провинции империята не разполага нито с достатъчно финанси, нито със сериозни военни сили. При това положение турците срещат съпротива само при отделни, и то добре укрепени градски центрове. И те твърде бързо успяват да покорят почти цяла Мала Азия и да овладеят голяма част от тамошните византийски провинции. На турския натиск устояват Никея, Никомидия, Бурса, Филаделфия, Магнезия, Хераклея Понтийска, Смирна. В самото начало на XIV в. надеждате на Византия са насочени към чуждестранни наемници, една практика, която не е чужда и на по-ранни-те столетия, но без да има такова решително значение. След инцидент-ните прояви на български наемници погледът на империята се отправя към 10 000 алани, конто заедно с жените и децата си търсят място за заселване. Опитът с тяхна помощ да бъдат възпрени турците се оказва
неуспешен. Аланите, предвождани от младая василевс Михаил IX Палеолог, претърпяват тежко поражение и проблемът „турска опасност“ с цялата си сериозност отново се изправя пред Андроник II Палеолог. Тъкмо тогава в Константинопол се появяват пратеници на Роже де Флор, конто идват да предложат услугите на алмогаварите. Щастливата случайност, която поражда поредната надежда на Византия, може лесно да бъде обяснена. След мира между Арагон и Каталония, от една страна, и Анжуйците, от друга, сключен в Калтабелота (19 август 1302 г.), наемниците на Роже де Флор остават без работа. Бившият тамплиер е добре осведомен за притесненото положение, в което се намира Византия, а пък в Константинопол той отдавна е известен. Така двете страни лесно се споразумяват и към края на 1303 г. Роже де Флор се появява във византийската столица. Последвалите събития, а именно: успехите на алмогаварите във во-енните действия срещу турците, убийството на Роже де Флор, конфлик-тът между компанията и Константинопол, до завладяването на Атина и установяването на каталонско господство (1311—1388), са обект на „Хрониката“ на Рамон Мунтанер. Затова няма да се спирам на тях. Може би трябва само да припомня думите на Г. Острогорски, конто обяс-няват успеха на тази необикновена, авантюристична експедиция: „Ката-лонците пристигнали на Изток в един период на вакуум, на отсъствие на сериозни сили: византийското могъщество вече било унищожено, а турского могъщество едва се раждало.“ Едно друго обстоятелство обаче заслужава малко повече внимание. „Хрониката“ на Мунтанер предлага някои интересни данни за бъл-гаро-каталонските връзки. За какво става дума? Както вече посочих Роже де Флор, предлагайки услугите си на Андроник II Палеолог, про-вожда свои пратеници в Константинопол. Наред с другите условия, конто ромеите трябвало да изпълнят, за да се сключи споразумението, Роже де Флор поисква „на всяка цена да получи за съпруга племенни-цата на императора, дъщеря на императора на Латзаура". Тези думи на каталонския хронист лесно могат да бъдат разшифровани: „императо-рът“ е Андроник II Палеолог, „племенницата“ му е Мария Асенина, а нейният баща „императорът на Латзаура (или Загора)“ е бившият бъл-гарски цар Йоан III Асен (1279—1280), който след напускането на Тър-ново живеел в Константинопол. Андроник II изпълнява това искане и бракът между Роже де Флор и Мария Асенина, „една от най-красивите и най-умни девойки на земята“ — според самия Мунтанер — се осъ-ществява. Така каталонският водач се свързва със семейството на бив-шия български цар, което изиграва немалка роля за издигането на лич-ния му авторитет. След победоносната кампания през пролетта и лято-то на 1304 г. Роже де Флор се завръща в Константинопол и получава високата титла кесар (чрез съпругата си той е племенник на византийс-кия василевс!). Сетне каталонският водач се установява в Галиполи, къ-дето по думите на Ф. И. Успенски той имал собствен владетелски двор, в който основна роля играят неговите роднини Асеневци. Но връзките на каталонците с Асеневата фамилия не се изчерпват с брака на Роже де Флор и Мария. През лятото на 1308 г. един от водачите
на алмогаварите, Феран д’Аунес, напуска компанията и намира убежище в Константинопол. Андроник II му дава титлата велик дук и го оженва за Теодора Асенина, сестра на Мария. Този епизод липсва в „Хрониката" на Рамон Мунтанер, тъй като тогава той вече е напускал компанията и се от-правя към остров Тасос, придружавайки инфантата Феран де Майорка. Но той е известен от други извори — документални и наративни — и сполуч-ливо допълва оскъдните българо-каталонски отношения. * * * Нашият интерес към „Хрониката" на Рамон Мунтанер не се определи само от сведенията за българската история или по-точно за връзките на семейството на Йоан III Асен с никои от водачите на алмогаварите. И то не защото те не са важни, а защото не са в центъра на разказа на каталонский историк. Ние ценим Мунтанер не като сви-детел на епизодични събитии, който заснгат българското минало, а като историк на своита страна, като автор на интересно, богато на факти и размишления историческо съчинение, което заема достойно място край останалите три големи исторически творби, посветени на Арагон и Каталония. „Експедицията на каталонците на Изток“ заема около една шеста от „Хрониката" на Рамон Мунтанер. Събитията, описани в нея, както вече посочих в началото, не са част от историята на Арагон и Каталония в истинския смисъл на това понятие. Те са по-скоро описание на една авантюра, която завършва с изненадващо събитие: завладяването на Атина и установяването на каталонско господство (1311 — 1388) над старата елинска столица (действията на алмогаварите удивително напомнят събитията, свързани с Четвъртия кръстоносен поход — промяна на първоначалната цел и създаване на държава или държавици сред чужда етническа, културна и политическа среда). Но тъкмо тук Мунтанер почти прекъсва своя разказ. Или ако трябва да бъда по-ясен, той ни представя много подробно предходните събития — наистина в техния център е съдбата на компанията, но в същото време те са неделима част от историята на Византия — и оставя настрана съдбата на Атинското дукство, една интересна страница от историята на каталонската диаспора (в „Хрониката" намираме само някои любопитни подробности за Атинското дукство — преди и след завладяването му от каталонците — но не и подробно изложение на събитията след 1311 г). Този подход на Мунтанер може да бъде обяснен и оправдан, макар и частично, само от едно обстоятелство: личного участие на хрониста в събитията. Но тъкмо този субективен подбор на фактите ражда обстойното описание на експедицията до 1307 — 1308 г., установява връзката, макар и твърде тънка, между Балканите и Иберийския полуостров, поставя поредното кубче в мозайката, представяща отношенията Византия — Западна Европа. На читателя дължим едно обяснение, което засяга характера или по-точно съдържанието на книгата. Защо предлагаме на български език само малка част от историческия труд на Рамон Мунтанер? Причините
са две, а именно: много големите трудности, свързани с превода и ко-ментара на обемистата „Хроника", от една страна; от друга, труцности-те (а може би и липсата на достатъчен интерес?), конто неизбежно ще излита възприемащата страна, т. е. да стане съпричастна на историческо минало, за което тя не знае нищо или почти нищо. Иван Божилов
РАМОН МУНТАНЕР. НЕГОВОТО ВРЕМЕ И НЕГОВАТА „ХРОНИКА" Какво знаем за Рамон Мунтанер и неговата „Хроника"? Малка част от читателите ще отговори, че това съчинение съдържа сведения за ви-зантийско-българските отношения през първото десетилетие на XIV в. Останалите ще свият неопределено рамене, защото каталонският хронист, както и средновековната каталонска историко-летописна традиция, са почти неизвестни у нас. И затова ще бъде справедлив въпросът: „С какво това произведение е привлякло внимание™ на преводача и на из-дателството и с какво може да предизвика Интерес у читателя?" Може би точният отговор се съдържа в прочетения докрай текст, но предвари-телно трябва да знаем, че сме изправени пред едно съчинение, чиято значимост се измерва както с богатство™ на сведенията за различии политически събития, така и с типичния за средновековието дух, който то носи. „Хрониката" на Рамон Мунтанер ни връща към славната епоха на кръстоносните походи, на рицарската доблест и воинского мъжество, на безпримерната вярност към суверена... И в същото време към една епоха на жестокост, алчност, груба пресметливост, отмъстителност и жажда за власт. „Хрониката" на Мунтанер е една енциклопедия от данни за политический, икономическия и социалния живот на държавите от Западна Европа и Средиземноморския басейн през XIII и XIV в. Тя е извор за историята на Византийската империя, а също и ценно свидетелство за съд-бата на никои представители на фамилията на Асеневци, намерили убежище в Костантинопол след бурните събития около царуването на Иоан III Асен (1279 — 1280) в България. Като произведение, което представлява една непозната за нас исто-риографска традиция, може да се каже, че „Хрониката" е едно от върхо-вите й постижения. В същото време тя е част от четирите големи хроники, отразяващи времето на политическия и културния разцвет на ара-гонско-каталонското кралство през средновековието*. До този разцвет държавата достига след продължителни войни с арабите, настанили се в * Това са хрониките на крал Жауме 1, на Бернат Десклот (1288 г.), на Рамон Мунтанер (1325 г.) и накрал Пере III (1336— 1387).
земите на Иберийския полуостров, на островите Майорка, Менорка и Ибиса; враждата с Анжуйците разширява граничите й до Сицилия, а ек-спедицията на каталонците в земите на Византийската империя в нача-лото на XIV в. увеличават владенията на каталонската корона с още ед-но — Атинското дукство. Икономическата мощ на арагонското кралст-во се изразява в активна средиземноморска търговия, която достига Левант, Византия и дори водите на Черно море, а политическата активност на крадете ги отвежда чак до Армения1. * * ♦ Пътят на Арагон до положението на една от важните политически сили в Европа през XIII и XIV в. започва с възкачването на престола на крал Жауме I (1213 — 1276) и продължава до началото на управлението на Алфонс IV (1328 — 1336). Такъв е и хронологическият обхват на хрониката. Подробного изложение на събитията ще ни улесни по-ната-тък при анализа на сам ото съчинение. Историята на кралство Арагон и графство Барселона (простиращо се на територията, наречена по-късно Каталония) не се отличава от тази на другите държавици — Астурия, Леон, Кастилия, Навара — образува-ли се през IX — XI в. в северната част на Иберийския полуостров в ре-зултат на водената реконкиста, т. е. отвоюването на завладените от мав-рите още през VIII в. територии на вестготского кралство. Наред с бор-бата срещу сарацивите съществувало и второ огнище на непрекъснати конфликта — това били земите на север от Пиренеите, оспорвани между държавите южно от планинската верига и Франция. На грето място, огромният икономически интерес на Арагон към Северноафриканското крайбрежие и островите на Средиземно море се изразявал в чести екс-педиции, чиято цел била трайното установяване там. Амбициозните задачи, конто си поставили каталонските и арагонските владетели, ги довели до обединение, извършено през 1137 г. с политически брак между каталонския граф Рамон Беренге IV (1131 — 1162) и арагонската наследница Петронила. Централизацията на властта и вътрешното укрепва-не на държавата подгикнапо короната към война на юг срещу сарацини-те и на север срещу провансалските феодали. Успешните действия във Валенсия се допълнили и от териториално разширение в Прованс. Но по време на управлението на крал Пере I (1196 — 1213), който се намесил във войните срещу албигойците в Южна Франция, това обширно отвъд-пиренейско владение било загубено. На 13 септември 1213 г. в битката при Мюре каталонските войски били не само разгромени от граф Симон дьо Монфор, но на бойното поле намерил смъртта си и самият крап2. С управлението на Жауме I, наречен Завоевателят, продължил про-цесът на разширение на държавата, осъществяван в три посоки: на изток — със завладяването на остров Майорка и с превръщането на Менорка и Ибиса във васални територии, арагонското кралство поставило началото на своята експанзия в Средиземно море3; на юг — с войната срещу сарацините продължил бавният процес на реконкистата; отношенията
със северната съседка, Франция, били конкретизирани в недапновидно сключения през 1258 г. в Корбе договор, който определял Пиренеите като граница в териториалното разширение на Арагон4. Политическата непрозорливост на Жауме I проличала и в решението му да раздели кралството между синовете си Пере и Жауме. По този начин държавата му се оказала заредена с вътрешно напрежение, което я обезсилило за няколко десетилетия напред5. 11аследникът на престола в Арагон Пере II (1276 — 1285) се оказал талантлив държавник, способен да поправи грешките на баща си. Още с първите си политически актове — потушаването па бунта на аристокра-цията и сключването на договор с брат му Жауме II, крал на Майорка (1276 — 1311), той си осигурил централизация на властта, а провъзгла-сяването на нсзависимост от палата му давало възможност за нападение срещу Италия6. Бракът със сицилийската наследница Констанца Хохен-щауфен му давал юридически основания за териториални претенции в Южна Италия, като те в течение на няколко века определяли външната политика на държавата и били повод за дълбоки конфликта с Папството и Франция*. Подготовката за намеса в Южна Италия заполняла с установяване-то на протекторат над Тунис и експедицията в Северна Африка през 1281 г.7. На 31 март 1282 г. избухнало въстанието, наречено „Сицили-ански вечерни" — бунт, насочен срещу господството на Анжуйците в Италия. Пере II бил в предварителна договореност със сицилийците. Когато през лятото на същата година в северноафрикапския град Коло при краля пристигнало пратеничество на вз.станиците, конто търсели закрила и му предлагали сицилийския престол, той го приел и поел тър-жествено към острова. На 30 август флотата му акостирала в Трапани8. Приемането на сицилийската корона било ловък дипломатически и политически изгоден акт, но той сериозно заплашвал властта на Пере в Арагон и Каталония. Отлъчвайки го от църквата, папа Мартин IV (1281 — 1285) наложил интердикт върху кралството. като дал през 1288 г. инвеститура за арагонската корона на Шарл дьо Валоа, втория син на френския крал Филип III Смелия (1270 — 1285)9. Така се стигнало до нахлуване на френски войски в земите на арагонското кралство, в услуга на конто се поставил краля на Майорка Жауме II. Нашествието против арагонската дьржава било обявено от папата за кръстоносен поход и така конфликтът достигнал кулминационната си точка. След като ликвидирал опасността от французите, Пере II подготвил наказателна експедиция срещу краля на Майорка, но починал малко пре-ди началото й. Преди смъртта си той завещал Сицилия на папата, което било първата стъпка към помирение между Арагоц и църквата, осъщес-твено окончателно през 1295 г. ЯД * Северната половина на Италийския полуостров била владение на германски те императо-ри. На продължаващият вековс парен конфликт между папата и императорската власт бил сложен край в 1266 и 1268 г. с разгрома на Хохенщауфенитс от обединениге войски на Папството и Франция при Беневенто и Талякоцо. Така в Южна Италия било създадено Неаполитанского кралство намело с Шарл (Карл) I Анжуйски (1266 - 1285), брат на френския крал Луи IX (1226— 1270). .
За наследник на краля бил определен първородният му син Алфонс, а крал на Сицилия станал втория син Жауме10. През 1286 — 1287 г. Алфонс II (1285 — 1291) завладял островите Майорка и Менорка. По този начин кралят на Майорка бил наказан за предателското си поведение, а Менорка била присъединена към арагонската държава. Междувременно продължавали военните действия между арагонските и анжуйските войски, докато през февруари 1291 г. в Тараскон бил сключен договор, конто предвиждал неизгодни за Арагон клаузи. Интердиктът върху кралството, отлъчването на краля от църквата и инвеститурата на Шарл дьо Валоа били отменени и покоряването на Майорка било официално признато, но за сметка на това на Алфонс били наложена някои унизи-телни условия: той трябвало да се покае лично и да плаща данък на па-пата, да организира кръстоносен поход и да съдействува в борбата сре-щу брат си Жауме Сицилийски, комуто църквата отнела правоте да уп-равлява острова. Кралят на Арагон заповядал на всички подчинени му благородници да напуснат службата си при Жауме, а от брат си изискал да се откаже от властта си над Сицилия12. Алфонс бил принуден да приеме тези условия поради изострения конфликт, конто имал с арагонската аристокрация13. Но междувременно починал и на престола, провъзг-ласявайки се за крал на Каталония, Арагон и Сицилия, се възкачил брат му Жауме. По този начин новият владетел директно влязъл в конфликт с брат си Фредерик, който според завещание™ на Алфонс бил определен за наследник на острова. Тази стъпка ясно изразявала стремежа на Жауме II (1291 — 1327) към политика на обединение на държавата, но поел ед валите събития доказали невъзможността за отстояването й. Кралят си давал точна сметка за нарастващата опасност от нападение от страна на Кастилия и Франция, затова впоследствие решил окончателно да изостави защитата на Сицилия14. На 5 гони 1295 г. в Анани бил сключен мирен договор между краля на Арагон Жауме II, краля на Неапол Шарл II Анжуйски (1285 — 1309) и папа Бонифаций VIII (1295 — 1300) при следните условия: арагонс-кият крал трябвало да върне на църквата Сицилия, признавайки на Шарл II правата му над острова и областта Калабрия; кралят на Франция и Шарл дьо Валоа се отказвали от правата си над Арагон, Валенсия и Каталония, като по този начин се установил мир между двете държави; арагонският крал връщал на Шарл заложниците, конто държал при себе си; палата вдигал интердикта и анулирал отлъчването от църквата, те-жащо над Жауме II и Фредерик и владенията им; кралство Майорка се връщало обратно на чичо им Жауме II, при условие че той се признаел за васал на Арагон. Секретните клаузи на този договор давали право на краля на Арагон да завладее островите Корсика и Сардиния като компенсация за Сицилия. Освен това той бил скрепен с политически брак между Жауме II и дыцерята на Шарл II — Бланш Анжуйска15. Оценката на историците за резултатите от мира в Анани е противоречива. От една страна, изглежда, че той бил пълно поражение за краля на Арагон, докато, от друга, в държавата най-после настьпвал мир, като суверенитетът над Майорка се запазвал, а в Сицилия продължавала да управлява арагонска династия. И все пак конфликтът бил все още дале
че от окончателното си разрешение На 11 декември 1295 г. Фредерик се провъзгласил за крал на Сицилия (1296 — 1311), отказвайки по този начин да изпълни условията на договора, Пайата реагирал бързо. обявя-вайки Жауме II за гонфалониер*, капитан-генерал и адмирал на Светия престол, той го задължил да окаже помощ в борбата срещу враговете му16. Войната в Южна Италия продължила, като този път на страната на Анжуйците се сражавал самият арагонски крал. На двадесетгодиш-ния конфликт бил сложен окончателен край на 19 август 1302 г. с мира в Калтабелота, който бил подписан от сицилийская крал и Шарл II. Спо-ред него на Фредерик се признавала властта над Сицилия и той бил про-възгласен за крал на Тринакрия**, като властта му била пожизнена и чак след смъртта му островът трябвало да бъде предадеп на Анжуйците. Освен това бил освободен плененият в битката при Фалконара (1299 г.) втори син на Шарл II — Филип Тарентски, който се задължавал в тригодишен срок да предаде на Фредерик островите Сардиния и Кипър. Договорът бил скрепен с политически брак между краля на Сицилия и втората дъщеря на неаполитанския крал -— Леонор Анжуйска17. Последният голям външнополитически акт на Жауме II била експе-дицията в Сардиния и Корсика. Решението за нея било взето още през 1295 г., но осъществяването й станало възможно едва през 1323 г. Конфликты- с Пиза, която владеелй тогава тези острови, завършил през 1325 г. с пълен военен разгром за италианската република и установя-ването на арагонско господство. През 1327 г. Жауме II починал, завеща-вайки кралството на втория си син Алфонс III, наричан още Блажения (1327 — 1336) — крал на Арагон и Валенсия и граф на Барселона и Ур-хел18. * * * В такава политическа обстановка живее и твори каталонският хронист Рамон Мунтанер. Той се родил през 1265 г в Пералада — малко селце в областта Жерона (Херона) в близост до границата с Франция. През 1274 г на път за събора в Лион19 в дома на баща му отсядали последователно Жауме II Арагонски и Алфонсо X Кастилс-ки (1252 — 1284) (23)***. На следващата година младият Рамон ста-нал един от придружителите на бъдещия крал Пере II в пътуването му до Париж, където отивал, за да се срещне с френския крал Филип III Смелия (37). За образованието, коего Мунтанер е получил, не знаем нищо конкретно, но от съдържанието на труда му можем да заключим, че е бил начетен за времето си човек с отлични познания по география, добре владеещ морского и военного дело. Литературната му осведоменост се свеждала до средновековните рицарски повести и преди всичко до пое- * Гонфалониер— знаменосец, началник на военни сили. ** Тринакрия — древното име на Сицилия. *** В скоби е посочен иоредният номер на главата.
зията на хугларите*, която в тази епоха била под силното влияние на провансалските героични поеми20. Задачите, с изпълнението на конто бил натоварен, доказват недвусмислено, че господарите му са го ценели като опитен и талантлив човек, комуто можели да поверят важни дър-жавнически мисии. Макар и непълни, данните от биографията на Мунтанер са достатъчни, за да ни го представят като човек, натрупал богат политически опит, който по-кьсно използувал при написване на съчине-нието си. Така например научаваме, че когато бил на двадесет години, по вре-ме на френско-арагонската война от 1285 г., родного му село било раз-грабено и опустошено, а семейството му останало без подслон. Мунтанер бил принуден да напусне Пералада: „И аз, и другите, конто тогава загубихме цялото си имущество, не се върнахме, за да я заселим отцово, а се пръснахме по света да търсим богатство; и преживяхме много загуби, много неволи и опасности, като повечето от нас загинаха във войните, конто води арагонского кралство“ (125). Възможно е от този момент нататък Мунтанер да е започнал воен-на кариера и да се е присъединил към флотата на прочутия арагонски адмирал Руджиеро да Лаурия. Във всеки случай е сигурно, че той лично е участвувал в завладяването на остров Майорка от крал Алфонс И. През последните години на века до годината 1300 Мунтанер живял в град Майорка, като се занимавал с търговия с кораби и други морски съдове и с времето успял да стане собственик на малка флота21. Но за момента това, което го привличало, било военного изкуство. От 1301 г. нататък можем отново да следваме стъпките му чрез подробностите, конто дава за себе си в хрониката. През тази година Ме-сина била обсадена от войските на Анжуйците. На страната на сици-лийския крал Фредерик в обградената крепост се сражавал и Рамон Мунтанер (195). ь След мира в Калтабелота (1302 г.) смелият авантюрист се присъединил към дружината на прочутия корсар Роже де Флор и заедно с него се отправил към Византия. Важно е да се изтъкне, че именно Мунтанер със-тавил договора между предводителя на каталонската войска и византийс-кия император Андроник II Палеолог (1282 — 1328) (199). Длъжностите, конто изпълнявал, били на канцлер и ковчежник на войската (225), но освен с административна, той бил натоварен и с чисто военни функции: по време на обсадата на Галиполи от генуезците, Мунтанер трябвало сам да органи-зира отбраната като комендант на крепостта (227). В редовете на каталон-ската войска той останал до 1307 г., когато придружил инфанта Феран де Майорка в обратния му път до Сицилия. Заедно с него Мунтанер бил пленен на остров Негропонт (Евбея) от венецианците, конто ограбили цялото му имущество и го принудили да се върне обратно при войската и новия й предводител Тибо дьо Сепоа. Но макар и приет добре, Мунтанер отново я напускал и се отправил към Негропонт, а оттам към Тива, където се срещнал с инфанта Феран, пленник при атинския дук Ги II дьо ла Рош (1287 — 1309) (235, 236, 237). * Хуглар — средновековен народен певец и поет.
През 1309 г. Мунтанер се завърнал в Сицилия (238). Намерението му да се ожени за годеницата си Валенсона било осуетено от крал Фредерик, който го назначил за губернатор на островите Джерба и Керкенс със задача да усмири там бунта на сарацините (251). Мунтанер заемал длъж-ността си до 1315 г. с едно кратко прекъсване през 1311 г., което изпол-зувал да отиде във Валенсия, да се ожени и да доведе съпругата си. От август до октомври 1315 г. той бил натоварен с много деликазна мисия: трябвало да съпроводи в пътуването от Катания до Перпинян новороде-ния инфант Жауме — бъдещия крал на Майорка (266). През декември съ-щата година Мунтанер се установил окончателно във Валенсия като прокуратор на адмирала на крал Жауме II — Бернат Сария — и бил избран на няколко пъти за съдебен заседател в този град. На 15 май 1325 г. в име-нието си в Шилвела Рамон Мунтанер започнал да пише хрониката си, която завършил след три години (вж. пролога към „Хрониката"). Като съдебен заседател той присъствувал на коронацията на Алфонс III Блажения, състояла се на 3 април 1328 г. в Сарагоса (294, 298). На 12 юни 1329 г. Мунтанер написал завещанието си, а в края на 1331 г. въпре-ки напредналата си възраст поискал да се върне отново в Сицилия, но не получил разрешение от краля. Тогава заминал за остров Майорка, където Жауме III (1324 — 1349) го назначил за свой съветник и му дал титлата „кавалер". Мунтанер починал през 1336 г. на седемдесет и една годишна възраст като наместник на краля и управител на остров Ибиса22. Така завършил живота си този смел авантюрист, ловък дипломат, предан крал<;ки служител и преди всичко отличен разказвач. Богатство-то на жизнения си опит той претворил в едно обемисто съчинение, което представлява ярка и жива картина на бурните събития, разразили се през ХШ и първата четвърт на XIV в. в средиземноморския басейн, където вплели съдбите си мюсюлмани и християни, каталонци, арагонци и французи, българи и византийци, турци и алани. ♦ ♦ ♦ „Хрониката" на Рамон Мунтанер е кулминация на целия му изпъл-нен със странствувания и приключения живот. В творбата си той прос-ледява историята на арагонското кралство от раждането на Жауме I (1208 г.) до началото на управлението на Алфонс III (1328 г.). В по-го-лямата част от произведението си авторът описва събития, на конто той сам е бил свидетел и активен участник — факт, който превръща творбата му в изключително ценен извор за политическата история на Среди-земноморието през ХШ и XIV в. Нека проследим накратко съдържанието на цялата „Хроника", която се състои от пролог и 298 глави. Условно можем да я разделим на пет части (без уводните две глави), отнасящи се до управлението на пе-тима арагонски владетели. Прологът започва с благодарност към бога и неговата майка за всички добрини, с конто са обсипали Мунтанер през целия му дълъг живот. Той съдържа още и никои автобиографични данни, както и датата, когато започнал да пише „Хрониката" — 15 май 1325 г.
В първата глава авторът описва съня си, подтикнал го да напише съчинението си. Въ₽ втората глава изброява всички личности от ка-талонско-арагонска'Га династия, за чиито живот възнамерява да раз-каже. Част I (от глава 3 до глава 28) е посветена на крал Жауме I от раж-дането му през 1208 г ДО смъртта му през 1276 г. Подробно са описани експедициите срещу островите Майорка и Менорка, войната срещу са-рацините за превземането на Валенсия, както и отношенията с краля на Кастилия Алфонс X- Желанието на Мунтанер да премълчи неблагопри-ятните последици оТ външната политика на краля и да скрие неуспеш-ните му политически замисли проличават най-добре в описанието на отношенията на Арагон с френския крал и Папството. Както вече отбелязахме, управлението на Жауме I завършило с раз-делянето на държавата между двамата му синове: Пере наследил Арагон, Валенсия и графство Барселона, а Жауме — островите Майорка, Менорка, Ибиса и графствата Русийон, Конфлент, Серданя и Монпелие (17). Част II (от глава 29 до глава 46) обхваща управлението на крал Пере II -_от възкачването му на престола през 1276 г. до смъртта му през 1285 г.; управлението на краля на Майорка Жауме II (1276 __ 1311) Разказана е експедицията на Пере срещу Тунис и намесата му в междуособицата на северноафриканските владетели. Мунтанер описва с големи подробности учасгието на Пере в събитията в Сицилия, конфликта му с папата и войната с Анжуйците. Точният като ця-ло разказ на хрониста е нарушен в оценката за учасгието на краля на Майорка в тази война. Мунтанер се е опитал да прикрие предателско-то поведение на Жауме П зад някакви тайни уговорки с брат му Пере за оказване на поМОЩ на французите и „спасяване“ на каталонските земи от нашествието им. Разбира се, едва ли бихме могли да очаква-ме друга оценка оТ страна на автора, който постоянно идеализира отношенията между арагонските владетели, премълчавайки действител-ното им политическо разединение. Част III (от глава 47 до глава 174) е посветена на управлението на Алфонс II__от възкачването на престола през 1285 г. до смъртта му през 1291 г. и на краля на Сицилия Жауме (1285 — 1296). Алфонс трябвало да осъществи наказателната експедиция срещу краля на Майорка, тъй като преждевременната смърт на Пере II възпрепятствувала изпълнението й. Мунтанер предава развоя на събитията по недостоверен начин, подминава факта, говорещи за съпротивата, която са оказали на арагонския крал верните на Жауме II градове и крепости на Майорка. С големи подробности той е отразил етапйте на дългогодишния кръвопролитен конфликт с Кастилия Папството и Франция, завършил с унизителния за Арагон договор в Тараскон (1291 г)- Щ° 06 отнася до съдържанието на договора, Мунтанер отново премълчава фактате, конто не са в полза на арагонската кауза. Той пише: „... тъй че мирът се установи по начин добър и достоен, както беше угодно на краля и на всички негови хора, а освен това за голяма чест на сеньор краля на Сицилия (173)“. Част IV (от глава 175 до глава 292) обхваща периода на управлението на Жауме II Арагонски (1291 — 1327). Тази част е от особен инте-
pec за нас, тъй като тук е включен разказът за експедицията на Изток на прочутата каталонска войска, водена от Роже де Флор. Сам по себе си, той представлява един обособен раздел от „Хрониката“, затова ще разделим тази част на четири по-малки: IV-a. Глави 175—198 засягат събитията от началния период на управлението на Жауме II, а именно войната в Сицилия, един от ета-пите на която завършил с неблагоприятния за арагонското кралство мир в Анани (1295 г.), и конфликтът между Жауме II и брат му Фредерик. Мунтанер премълчава учасгието на арагонския крал във воен-ните действия на Анжуйците срещу брат му, въпреки че сам той во-ювал на страната на сицилийския крал. Що се отнася до коментара му за тежките за Арагон задължения по договора от Анани, тук авторът проявява безкрайна резервираност и толерантност в оценката на действията на своя крал (Жауме). Той просто представя договора като проява на неговата добра воля (181). Тонът на повествованието му се променя, когато трябва да отрази събитията около сключването на мира в Калтабелота (1302 г.), сложил край на двадесетгодишния конфликт в Сицилия (198). IV-б. Глави 199—244 са посветени на експедицията на каталонците в земите на Византийската империя от 1303 г. до установяването им като господари на Атинското дукство през 1311 г. Тук няма да се спираме на отделни факта и събития от този период, тъй като това е направено в коментара към текста. Ще се ограничим само да кажем, че именно в тази част от съчинението си Мунтанер проявява най-голяма пристрастност, тъй като е активен участник в събитията. IV-в. Глави 245—270 се отнасят до войната между Арагон и Кастилия, завършила през 1303 г. с мирен договор между тях. Обстойно е проследен военният конфликт между сарацините от Иберийския полуостров и Северна Африка и кралете на Арагон, Кастилия, Майорка и Сицилия. В тези събития участвал и Мунтанер, изпратен да умиротворява островите Джерба и Керкенс, а впоследствие да управлява единия от тях в продължение на седем години. Няколко глави от тази част са посветени на историята на Морейс-кото княжество, където Мунтанер със завидна точност представя генеа-логията на владетелите му. Прецизността му е обяснима — той лично е бил свързан с княза на Морея — инфанта на Майорка Феран. IV-r. Глави 271—292 проследяват експедицията на Жауме II срещу Сардиния и Корсика, отстъпени му от папата още през 1295 г. по договора от Анани. Преди похода Мунтанер написал своего „Слово към инфанта Алфонс" — своеобразно изложение на военно-политическата и дипломатическа стратегия на похода. Приключилият успешно за крал Жауме конфликт с Пйза, както и разгромът на Генуа във войната й с Фредерик, позволяват на Мунтанер да възкликне: „От този момент на-татък благодарение на божията помощ каталонците могат да се смятат господари на морето... (290)“. Част V. Глави 293—298 се отнасят до възкачването през 1328 г. на престола на Алфонс III Блажени. Мунтанер, който присъствувал лично на тържествата като представител на град Валенсия, е изложил много
подробности за това събитие. Хрониката завършва с един сервентесий*, рецитиран от инфанта Пере в чест на новия крал Виждаме, че различните събития от историята на арагонското кралство са намерили различно отражение в „Хрониката". И тази диспропорция е напълно обяснима. Авторът е най-подробен в описания на моменти, на конто сам е бил свидетел, както и на факти, конто за него имат особено висока стойност. Така например той посвещава на коронацията на Алфонс III цели двадесет и четири страници не само защото е участник в тържествата, а защото от този владетел зависела съдбата на съчинението му. Още един пример: стълкновенията на каталонската войска с населението в Мала Азия напълно отсъст-ват от коментара му и той предава грабежите и убийствата на воде-ните от Роже де Флор рицари като поредица от хуманни актове, донесли освобождението на поробсните от турците византийци. Субек-тивизмът на Мунтанер се проявява и при други случаи- докато за ле-гендарното зачеване и раждане на Жауме I той се разпростира на цели шест страници, едно толкова значително от политическа гледна точка събитие като Лионския събор през 1274 г е разказано само в няколко реда, тъй като решенията му са унизителни за арагонския владетел. Макар много често фактите да са представени тенденциозно, а истината — изопачена, съчинението на Рамон Мунтанер прите-жава особени достойнства: В него се чувства „вкуса на епохата", то ни потапя в атмосферата на онова време, прави ни съпричастни към проявите на кралско милосърдие, на рицарска доблест и смелост. Ис- i ка ни се да вярваме, когато Мунтанер твърди, че жертвите на враго-вете му се измерват с хиляди, а жертвите на каталонците са едва де-сетина. Именно в това е силата на внушението на хрониста — не в точния и безпристрастен разказ, а в закодираните зад думите му об-рази, представи и понятия от средновековната действителност. Причини за написването на „Хрониката". На 15 май 1325 г. в име-нието си в Шилвела Рамон Мунтанер започнал да пише своята хроника. Подбудите за това той представя по доста своеобразен начин; на сън му се явил един ангел и му заповядал да седне и да опише приключенията ' си, тъй като Бог смятал, че няма друг жив свидетел, който би могъл да i разкаже за тях така точно, както той; защото неговият разказ трябвало да послужи за поука на следващите арагонски крале да знаят, как Бог се е грижил за предшествениците им и да му бъдат верни, за да имат винаги закрилата му. По-нататък в същата глава авторът разкрива още една от причините за написването на съчинението прославата на каталонците, чиито победи са обусловени от две обстоятелства: „защото те винаги са ги приписвали не на себе си, а на Бога и защото винаги са се стремили справедливостта да царува помежду им". Накрая Мунтанер завършва: „Затова тази книга се пише преди всичко в чест на Бога и не- * Сервентесий — поетична форма от провансалски произход.
говата благословена майка, а още и в чест на арагонската династия (1).“ Наистина именно прославата на кралската каталонско-арагонска династия е основната цел, която хронистът утвърждава чрез произведението си. Победните й войни срещу Франция и италианските републики, сре-щу маврите във Валенсия и Гранада и бербсрите в Северна Африка зас-лужавали възхвала. Особено трябвало да се подчертаят заслугите й като ревностен защитник на кръстоносната идея. За значението, което имало прогонването на маврите от полуострова, Мунтанер пише на друго мяс-то следното: „Затова. като изостави другите крале, Светият отец ще направи голяма услуга на цялото христианство, ако се обедини и съюзи с арагонския крал (Жауме I — б. пр.), защото със средствата, конто ще получи от съкровището на Светата църква, той (кралят) ще завоюва От-въдморската земя и ще унищожи всички неверници... (6)“ В защита на кръстоносната идея Мунтанер прокарва възгледа, че е безсмислено християните да проливат кръв помежду си, когато могат да насочат усилията си на изток и на юг срещу сарацините (282). Авторът визира дългогодишните войни между Анжуйците и арагонските владетели, конто за големи периода от време отклонили вниманието на хрис-тиянските крале от арабската опасност. Рамон Мунтанер е съвременник на политического разедапение между крадете на Арагон, Майорка и Сицилия, конто, макар и принад-лежащи към една и съща династия, враждували помежду си. Идеализи-райки отношенията между Пере II Арагонски и Жауме II, крал на Майорка, между Жауме II Арагонски и Фредерик III Сицилийски, предста-вяйки ги не такива, каквито са били в действителност, хронистът изпада в противоречие с фактите, конто не може да обясни, и по-нататъшният му разказ се отдалечава от истината. А какво е било истинското положение съдим от честите призиви за единодействие, конто Мунтанер от-правя към арагонските владетели. Така откриваме още една от идеите, на конто авторът е подчинил творбата си: „Не се оставяйте злого да пуспе корени в сърцата... и нека Бог ви дари със силен дух и постоянство, за да изпълнявате волята му (292).“ С този призив Мунтанер изра-зява критичного си отношение към съществуващите разногласия сред владетелите, но едновременно с това подчертава и зависимостта на кра-лете Майорка и Сицилия от волята на Арагон: „... защото ако кралят на Арагон поиска, кралство Майорка ще бъде под негово управление, а същото се отнася и за Сицилия (292)“. Чрез думите на кастилския монарх Санчо IV (1284 — 1295), а после и чрез коментара на самия автор прозира още една причина, подтикнала Мунтанер да напише съчинението си. Това е идеята за политическо обединение на Арагон, Кастилия, Майорка и Португалия за защита от агресивните действия на Франция и Папс-твото (102). Може да се приеме, че хронистът е оценил вярно инте-ресите на своята държава, като е свързал успешната й политика от-въд Пиринеите и в Средиземноморието с единството на владетелите на полуострова.
И така, ясно се очертават основните момента от идеологическите функции на хрониката. Като осмисля тенденциозно в точно определена посока фактите и изтъква героичните събития от историята, Мунтанер се стреми да изгради у каталонците и арагонците съзнание за народностно единство и спомен за славного им минало, предшестващо не по-малко величавого им настояще. Средствата, чрез конто той осъществява замполите си, го характеризират като средновековен мислител — той свързва подвизите на своя народ и преди всичко на неговите крале със закрилата и покровителството на делата им от провидението. (На този въпрос ще се спрем подробно по-нататък.) Що се отнася до действителните исторически факта — неблагоприятните развръзки съзнателно се премълчават, излагат се само събития, свързани с успешен за каталонците край. Политическата програма, която Мунтанер разгръща в произведе-нието си, го определя като идеолог на средновековната монархически държава. От една страна, развива идеята за политаческо единодействие на владетелите от каталонско-арагонската династия като залог за тяхна-та мощ и просперитет, а, от друга, мечтае за обединение на силите на Кастилия, Арагон, Майорка и Португалия. Мунтанер осъзнава необхо-димостта от единна монархически влист ни полуострова, необходимост, която ще се осыцестви едва в края на XV в. при кралете католици Иса-бел I Кастилска (1476 — 1504) и Фернан II Католикът (1479 — 1516) с обединението на Касталия и Арагон. Хронистът сякаш прозира в бъде-щето близо два века по-рано23. ♦ ♦ ♦ По-горе посочихме, че „Хрониката" е написана за възхвала на ката-лонския народ и земя. Народността се отличава от другите по своя език и Мунтанер пише с гордост: „Няма друг език, който да се говори от толкова много хора като каталонският, така че ако искате да намерите кас-тилци, ще видите, че същинската Касталия е малка и не твърде обширна и има много провинции, всяка от конто говори на своя език, и те са така различии, както са различии каталонците от арагонците. И макар каталонците и арагонците да са подчинени на един и същи господар, езикът им не е един, а са два различии (29).“ Патриотазмът на Мунтанер намира израз в страстно възхваляваните добродетели на каталонците, конто ги правят първи сред останалите народи. Такива са любовта към семейството, трудолюбието, воинската смелост и най-вече беззаветната преданост към суверена (132). За сметка на това враговете са носители на всички земни пороци. Авторът е категоричен: „от сто години насам френският двор е изпаднал в пълно безчестае" (193); гражданите на италианските републики са „измамници, чиито злодеяния са толкова големи, че за да ги опишем, не би стигнала всичкага хартия, която се произвежда в Хатива“ (282); а гърците са „най-гордели-вите хора на земята и не уважават никого освен себе си, макар че в дейс-твителност не струват нищо (203)“. Отношението на Мунтанер към сара-
цините е крайне» отрицателно и необходимости да се поддьржа понякога с тях мир е равна на компромис (41). По принцип на тях се гледа като на певерници, чието унищожаване е висша проява на рицарско мъжество и одновременно с това се издига в ранг на дьржавна политика. Борбата срещу неверниците (араби и турци) е представена от автора като кръстоносен поход на арагонската корона. Но когато проследя-ваме конкретните действия на каталонците, става ясно, че липсва после-дователност в осъществяването на предварително начертаната и широко разгласена цел. Така например след убийството на водача им Роже де Флор през 1305 г. и след настъпването на окончателния разрив с визан-тийския император, те с радост приели в редовете на войската си сидите тези турци, в името на борбата срещу конто били пристигнали на Балканския полуостров (228). ♦ ♦ ♦ Необходимо е за нашия анализ да разгледаме и въпроса за кого е написана „Хрониката", т. е. кой е нейният адресат. Предварително ще уточним, че тя е била написана не за да бъде четена, а за да бъде слушана. Затова Мунтанер употребила толкова често глаголите „слушам“ и „чувам“. В този смисъл „Хрониката" се доближава твърде много до друг един разпространен през средните векове литературен жанр, епи-ческото произведение, с присъщите му функции да забавлява, да определи норми на поведение, да разпространява текущите събития, да по-ражда чувство за миналото и да дава модели за подражание24. Но ауди-торията на Мунтанер не се намирала на улицата и на площада, а в дво-реца, в замъка. „Господари, вие, конто ще чуете тази книга..." (1) — каз-ва авторът. Тези господари са самите арагонски крале. На тях той раз-казва епизодите от славного минало, за тях той рисува в подробности пъстрата мозайка, съставена от бойните подвизи, висшата мъдрост и политическата далновидност, щедрата и безпримерната милост на пред-ходните владетели. Към тях той се обръща неоднократно със съвети, като особено дидактичен е в „Словото", написано по повод на експедицията срещу Корсика и Сардиния. Мунтанер е сигурен, че слушателите ще повярват на написаното от него. За всеки случай той не пропуска да потвърди истинността на раз-каза си: „...затова моля всички, конто слушат, да приемат чутото за достоверно, защото всичко е истина и не трябва да има съмнение за това (1)“. Описаното от хрониста, или поне част от него, са спомени. Той ги е писал на шестдесетгодишна възраст, когато събитията са отдавна отминали и в съзнанието му е останал само споменът от победите и подвизите. Естествено е да очакваме тенденциозност на разказа, особено когато той е писан с предварително поставена цел. Същественото за нас е, че повествователят (Рамон Мунтанер) е действуващото лице — участник или наблюдател на събитията. Неговите сведения произхождат от човека, който е „вътре в нещата" или поне близко до тях, макар да не е главната действуваща фигура: „Аз не искам да говоря за това, което се случи с мене в Берберия, защото никой няма право да говори за себе си,
освен ако събитията не се отнасят и до неговите господари", пише хронистът (255). С обръщения, с въпроси и отговори Мунтанер се стреми да внуши чувството за достоверност на разказа си. Той е позната личност за разлика от много средновековни хрониста, конто обикновено оставит анонимни и неизвестен на публиката. При Мунтанер е точно обратного — тези, за конто той пише, го познават и ценят и следователи© очаква да му повярват. ♦ ♦ ♦ Трудно може да се говори за изворите, конто е използувал Мунтанер в съчинението си. На много места той заявява, че разказва за това, ко-ето е видял и преживял (2, 243). И действително хрониката му се отличава от типично средновековните по това, че не започва със сътворението па света и не повтаря събития, разказани в Библията. В същото време тя притежава всички белези на средновековната историопис, тъй като в нея са използувани и легенда, популярни теми от героичния епос, поемите на хугларите като средство за попълване на празнотите в повествованието. Мунтанер започва повествованието си с раждането на Жауме I — събитие, на което той не е бил свидетел и познанието му се основава преди всичко на легенда. За управлението на този крал хронистът пише, че са „много книгите, иаписани за живота му, за походите, за добротата и рицарските му подвизи, за делата и героизма му (7)“. Малко по-ната-тък в текста Мунтанер посочва книгата, която била написана по случай завладяването на о-в Майорка през 1229 г. (7). За експедицията срещу Валенсия той се позовава на „Книгата на завоеванията", написана в чест на този поход (9). За сватбата на инфанта Пере — бъдещия крал на Арагон с дыцерята на сицилийския крал Манфред (1245 — 1266) Констанца авторът се позовава на книгата, прославяща управлението му (11). По всяка вероятност става дума за „Хрониката" на Бернат Десклот, чието основно съдържание обхваща времето от 1276 до 1285 г. За договора от Тараскон (1291 г.) между Алфонс II Арагонски и Шарл II Анжуйски хронистът съобщава, че съдържанието на преговорите било записано и редактирано от Галсеран де Виланова за съставената по повод на това значително събитие ,,Gesta“ (173). Този стремеж да обвърже повествованието си с достоверни източни-ци характеризира Мунтанер като творец, намиращ се на границата между две епохи. При него разказът за историческите събития е подкрепян на много места с цитата от извори, похват, типичен за хронистате, надхвър-лили средновековната традиция. Освен това за изготвяне на документите по договора между Роже де Флор и византийския император Андроник II Палеолог той пише: „Аз зная всичко това, защото сам съставих и дикту-вах съответните документа (199).“ Когато се раздели с каталонската войска, той подчертава, че прекъсва разказа си за нея, тъй като тя вече е далеч от него и той не може слепешката да описва делата й: „аз не искам в тази книга да има нещо друго освен чистата истина (243)“.
♦ ♦ ♦ Все пак божествената сила си остава за автора основният фактор на исторического развитие. Обективността на действието се представя като очевидност — нещата са такива, каквито са; те са, по израза на Фус-тер, една „провиденциална стратегия" на арагонската династия25. Бог се грижи всичко да бъде добре, но владетелите не трябва да се отклоняват от предопределението. Правого и силата са винаги на страната на ката-лонския народ и господарите му, а силата на врага е без значение. Бог е справедлив и затова каталонците са справедливи. Провидението с непогрешима ръка е „решило" историята в полза на арагонския двор. Това е висш избор. Мунтанер го вижда в многобройността на спечелените битки, успешните плавания, огромната плячка от завоеванията, мъжес-твото и храбростта на войските, щастливите раждания на кралиците... „Няма по-справедливи и великодушии от арагонските владетели, нито пък по-благородни и умели от техните пълководци и адмирали" — пише той в своята „Възхвала на арагонските крале" (20). Изостреният провиденциализъм очевидно има обяснение, ако го свържем с политическите събития по онова време. Става дума преди всичко за сблъсъка на арагонските с папските интереси. В спора за нажните италиански земи Светият престол бил в постоянна вражда с Арагон. Той не само подпомагал материално претенциите на Анжуйците, но из-ползувал и специфичните оръжия на своята власт — отлъчванията и ин-тердиктите. Ужасът на отлъчването е тегнел през дълъг период от време над арагонската династия. За вярващия съвременник това било трудна ал-тернатива. Той трябвало да избира между палата и краля. Мунтанер вече бил направил своя избор и търсел неговото обосноваване. Бог стой над палата! Кой би могъл да оспори това? Независимо от папските унищожи-телни присъди винаги съществувала една по-висша инстанция — божията воля. Многого успехи и слава, постигнати от арагонските крале в мирно и военно време, не биха могли да се тълкуват другояче, освен като божие опровержение на несправедливите папски санкции. Това хронистът не за-явява открито, но то се подразбира от неговото лично отношение. Рим прави грешка, почти светотатство, като подпомага французите и застава срещу каталонците26. Мунтанер си позволява да обвини палата, като влага осъдителни слова в устата на един от най-яростните врагове на Арагон — Шарл 1 Анжуйски: „И така поради Вашата голяма вина (става дума за отказа на палата да подпомогне с парични средства Пере II за похода му срещу сарацините в Северна Африка през 1282 г. — б. пр.) (56) той се вдигна и дойде в Сицилия, където сицилийците най-смирено го повикаха за господар, и Вие знаете, че той имаше право... Но ако Вие му бяхте дали помощта, за която Ви беше помолил, ние сме сигурни, че той нямаше да изостави това, което така добре беше започнал (77).“ През този период папската институция преживява трудни времена, когато народностното съзнание в европейските страни укрепва и се поста-вя началото на процеса за формирането на „национални" държави. Във връзка с развитието на държавния централизъм започнало през XII и за-силило се особено през XIII в., все повече се разпространявали идеите за
силна и независима от папата кралска власт27 С неговото всемогъщество като наместник на Бога на земята било свършено. Той вече бил третиран само като съюзник или противник — наближавал седемдесетгодишният му „Авиньонски плен", продължил от 1309 до 1378 година. Има още един съществен момент в отношение™ на Мунтанер към Папството: на няколко места в „Хрониката" той подчертава, че борбата срещу неверниците се извършвала без намесата и подкрепата на църквата. Това означава, че кръстоноснага идея, чиито вдьхновители били папите, вече се осъществявала без тяхната благословия: „Крал Жауме завладя Валенсия, Майорка и Мурсия без църквата да обяви кръстоносен поход и да го подкрепи. Като резултат днес тя получава толкова десятъци и други доходи, колкого не би могла да получи и от пет кралства. Светата църква в Рим и тези, конто я управляват, би трябвало да си дадат сметка, че могъ-ществото, което са достигнали, се дьлжи на арагонската корона и да приз-наят тази заслуга и на нейните наследници. Но едно ни успокоява: че ако светият папа и кардиналите му не я признават, то кралят на кралете, на-шият Господ бог я помни и ги подпомага във всичките им начинания, тласка ги от добро към по-добро и така ще бъде и занапред (36).“ Както вече казахме, Рамон Мунтанер е типичен представител на средновековната летописна традиция, но с това не се изчерпва неговата характеристика като историк. Проникнат изцяло от духа на християнс-кия провиденциализъм, на момента авторът се проявява като рационален и прагматичен мислител. Това става в случайте, когато чувства необходимост да даде практически съвет на краля за политическата и во-енната стратегия на държавата. Веднъж съветва Пере II къде и как да построй флотата си (36); на друго място в „Словото" към инфанта Алфонс той буквално диктува плана по завладяването на Сардиния (272), а по-късно му препоръчва да се обгражда само с възрастни съветници, тъй като младите нямали опит въпреки знанията си (283). Разказвайки в глава 292 притчата за тръстиката, той отправя директен призив към ара-гонските крале за политического им обединение. Все пак този „спонтанен" рационализъм и прагматазъм са недостатъчни, за да направим как-вото и да било сравнение с „Владетеля" на Макиавели и да поставим „Хрониката" на Рамон Мунтанер сред произведенията на Ренесанса. ♦ ♦ ♦ Важна отличителна черта на „Хрониката" е, че тя е написана на говорим каталонски език. В това отношение тя не прави изключение от общия за този период стремеж на различните западноевропейски исто-рико-летописни традиции към утвърждаване на националния език. Верен на местната каталонска традиция, Мунтанер следва примера на сво-ите предшественици Жауме I и Бернат Десклот. Езикът му — съвре-менният говорим каталонски — е жив и образен; наситен е с епитети, сравнения, хиперболи, реторични въпроси, метафори, възклицания. В композицията на текста умело са вмъкнати монолози и диалози на геронте, авторови характеристики на действуващите лица, поетически отс-тъпления. Стилът понякога натежава от повторения и недотам ясна фра
за, което прави произведението трудно за четене и още по-трудно за превеждане. Но като цяло авторът преодолява рамките на монотонното хронологическо изброяване на събитията и в пламенного им описание прозира дълбоко чувство и лично отношение, изразени в скръбта от по-раженията или загубите и радостта от победите. Емоционалният и вина-ги приповдигнат тон на „Хрониката" я превръщат в увлекателно литературно четиво. * * ♦ За по-точен литературен анализ на творбата на Мунтанер е необходимо да изясним естеството на различните влияния и наслоявания върху каталонската литература през средновековието. Дълго време тя била под влияние на провансалската традиция, факт, конто се обяснява с териториалната близост на Каталония и Прованс. Отвъд Пиренеите барселонските графове притежавали об-ширни владения като Монпелие, Русийон, Конфлент. Освен това след разгрома на Прованс в албигойските войни (XIII в.) в земите на ара-гонските и каталонските владетели били приети многобройни певци пришълци (трубадури, хуглари), конто се ползували от специалиста покровителство на крал Жауме I. До XIV в. официалният език на каталонската поезия бил провансалският . Заедно с него се пренасяла и традицията на трубадурската поезия. „Хрониката" на Мунтанер е повлияна също от нея. Друга характерна черта на „Хрониката", особено що се отнася до следваните от нея традиции, е връзката й със средновековните рицарски романи. Подвизите на арагонските крале се сравняват непрекъснато с най-героичните приключения на Ролан, Артур, Тристан, Парсифал, Ланселот (51). Да се побеждава неравностоен или малоброен противник е недостойно според рицарската етика. Така например Мунтанер характеризира Шарл I Анжуйски — един от най-омразните врагове на Арагон — като талантлив и храбър войн (72); затова и числеността на неприятелските войски бива преувеличавана многократно — врагът е многоброен, но силата и храбростта на каталонците справедливо ги увенчава с победи. Героите на Мунтанер са носители на типичните черти на рицаркото поведение: силно развито чувство на братска обич (побратимяването на Роже де Флор с Бе-ренге д’Ентенса, 194); беззаветната преданост на война към неговия пред-водител, която изисква сурово отмъщение за смъртта му (обявяването па война на император Андроник II от страна на каталонската войска заради смъртта на водача й Роже де Флор, 216). Авторът описва много точно живота на рицарите — войни, чийто смисъл те виждат единствено във войната, но никога в обикновения труд на земеделеца (223) . ♦ * * Значението и мястото на всеки исторически труд може по-точно да се определи, след като се ситуира сред съществуващите съвременни сродни му по дух и традиция произведения. Затова ще се опитаме да
разгледаме „Хрониката41 на Рамон Мунтанер като част от средновеков-ната каталонска историография. Творбата на Мунтанер е третата от четирите големи хроники от ХШ и XIV в., конто запълват празнината, намираща се между Рамон Лул* и хуманистичното движение от края на XIV в.30. Определен интерес представлява оценката на разглежданото произведение чрез сравнителен анализ на четирите творби; „Книгата на деянията11 на Жауме I, „Хрониката11 на Бернат Десклот, „Хрониката11 на Рамон Мунтанер и „Хрониката11 на Пере III. Първият съществен белег, по който може да се съпоставят, е сте-пента на декларираност на авторството. Силното авторско присъствие в две от хрониките (на Жауме 1 и Пере III) се обяснява с характера им на кралски автобиографии. В съчинението на Мунтанер авторского присъствие се налага също много ярко. Някои съвременни изследователи дори определят „Хрониката11 като мемоарна книга31. Този факт е много показателен, особено когато я сравняваме с липсата на каквито и да било сведения за личността на Бернат Десклот. Смятаме, че стремежът към изявено авторство при Мунтанер се обуславя от увсреността в дос-товсрния разказ поради личното му участие в много от събитията или пък поради близостта му до управляващите среди. Другият съществен белег — провиденциализмът, като основен дви-гател на исторического развитие — присъствува и в четирите хроники. Той определи техния средновековен характер. Понякога процесите се обясняват на базата на обективната причинно-следствена връзка. За Мунтанер например съществува зависимост между честите успехи на каталонците и политического и военного умение на кралете им (може би тази е причината, когато разказва за различии чудеса, те да не бъдат вплетени в исторического действие). В същия дух е и посвещението, което още в началото на книгата си авторът отправя не само към Бога, но и към арагонската династия (1). Продължаването на средновековните традиции, прякото влияние на трубадурската поезия и рицарските романи се проявяват и в четирите хроники с присъствието на множество легенда, с героизацията и хипер-болизацията, с вмъкването на стихове и диалози в тъканта на повество-ванието. В четирите хроники се наблюдава процес на постепенно нарастване на степента на достоверност. Съчинението на Мунтанер се отличава с по-голямо изопачаване на действителността и съзнателен подбор на фактите, но това не трябва да се оценява като абсолютна липса на обек-тивност, а по-скоро като тенденциозност на изложението, свързана с оп-ределени идеологически и политически задачи, конто авторът преслед-ва. В „Хрониката11 Мунтанер се противопоставя на разединението на арагонските крале, ратува за тяхното обеданяване и затова премълчава фактите, показващи действителните им разногласия. * Рамон Лул (1233 — 1316) — велик каталонски поет, теолог, създател на каталонската проза; християнски мисионер, сложил началото на процеса на преодоляване на средновсковна-та схоластична традиция в каталонската литеразура.
Морализатор ството е характерна черта за стала и на четирите хроники. Развитие претърпява ценностната система, от гледна точка на която то се извършва: за Жауме I и Бернат Десклот най-висшата доброде-тел е рицарската доблест, докато с Мунтанер започва пронес на навли-зане на елементи на прагматизъм и практицизъм при оценката на исторического действие. Процесът на открито утвърждаване на патриотичните чувства започва с Бернат Десклот. При него те са изразени повече към личностга на краля, а не към народа. Затова и основниягг замисъл на творбата му е в утвърждаването на кралския авторитет. При Мунтанер възхвалата на каталонските крале и пълководци присъствува наред с прославата на народа. Политическите успехи на Арагон, Майорка и Сицилия обясняват както високото му самочувствие, така и гордостта, че пише на каталонски език — езика, на който според него говорят най-много хора на зе-мята. Според Мунтанер главни действуващи лица в историческите събития не са единствено кралсте, но и хора от неблагороден произход (например такъв е Роже де Флор). Така авторът утвърждава идеята, че за да бъде преценено едно събитие като значимо, като защищаващо ин-тересите на държавата, участието на върховния й владетел не е задъл-жително. Подходьт на Мунтанер към описаните събития отразява преход-пия характер на епохата, в която живее. В „Хрониката41 са свързани органично както тапични за средновековния мироглед схващания за историческия процес, така и някои рационално-прагматични идеи. Провиденциализмът, героизацията на крадете и пълководците, фа-булният характер на изложението съжителстват с опити за енцикло-педичност и достоверност на информацията. Очевидни са намерения-та на автора да задоволи по-дълбоките интереси и по-широкия кръго-зор на своите съвременници, чието съзнание вече е започнало да раз-чупва рамките на християнската догматика и затворения кръг на не-посредственото битие и е устремено към нови положителни знания за заобикалящия го свят. Трудът на Мунтанер събира в едно традициите на средновековната летопис, на рицарския роман, на трубадурската поезия, писана на говорим каталонски език. Хармоничното съжителствуване и преплитане на различните средновековни жанрове ни позволява да я поставим на гра-ницата между две епохи, когато разкрепостяващият се средновековен човек започва да предусеща кълновете на приближаващото се Ново вре-ме. В това се заключава историзмът на „Хрониката", с това тя влиза в историографията. ♦ ♦ ♦ И накрая няколко думи за разпространението на „Хрониката". Съществуват девет преписа на нейния текст, като пет се датират в XIV в., а четири — в XV в. За пръв път „Хрониката" е отпечатана през 1558 г. във Валенсия, а след това през 1562 г. в Барселона. Първото й модерно испанско издание излиза от печат през 1860 г. То е дело на Ан-
тони де Бофарул въз основа на превод от края на XVI в. На френски! език ,Хрониката" е преведена през 1827 г. от Франсоа Бюшон, на нем-ски — през 1844 г. от Карл Ланц, на италиански — през 1844 г. от Филипс Моизё, на английски език — през 1921 г. от Лейди Гудинъф. Голямо значение е отдавало на сведенията, конто „Хрониката" съдържа за експедицията на каталонците на Изток. Между 1562 и 1580 г. в Сарагоса са отпечатали шесттомните „Анали на арагонската корона" на историка Херонимо Сурита32, като събитията, отразяващи управлението на крал Жауме II Арагонски и Фредерик III Сицилийски, както и експедицията на Роже де Флор са написани въз основа на информацията, почерпана от съчинението на Мунтанер. През 1623 г. испанецът Франсиско де Монкада пише „Експедицията на каталонците и арагонците срещу турци-те и гърците" , като компилира данните за нея от произведенията на ви-зантийските историци Георги Пахимер и Никифор Григора, на каталонс-кия хронист Бернат Десклот и преди всичко — на Рамон Мунтанер. Проекциите на този героичен епизод в литературного и художест-веното творчество на поети и писатели могат да се видят още в средата на XV в., когато каталонецът Жоанот Марторел написва рицарския роман „Tirant lo Blanc"34. Описанието на подвизите на героя му е вдъхно-вено от разказите на Мунтанер за Роже де Флор. В Испания от епохата на романтизма епизодът с експедицията на каталонците отново привлича вниманието на творците. През 1864 г. на мадридска сцена била поставена драмата на Антонио Гарсия Гутиерес „Каталонско отмыцение", а през 1876 г. се играла операта на Руперто Чапй и Мариано Капдепон „Роже де Флор"35. ♦ ♦ ♦ Настоящият превод включва една неголяма част от „Хрониката" — от гл. 194 до гл. 244 — и обхваща събитията около предисторията и хода на експедицията на каталонците на Изток до завладяването на Атин-ското дукство през 1311 г. За целта са използвани следните издания на хрониката на Рамон Мунтанер: Ramon Muntaner. L’Expedicio dels Catalans a Orient (Extret de la „Cronica"). (,,EEls Nostres Classics"). Text, introduccio, notes i glossari per Lluis Nicolau d’Olwer. Barcelona, 1926. Ramon Muntaner. L’Expedicio dels Catalans a Orient (Extret de la „Cronica"). Nova edicio („Els Nostres Classics"). Editorial Barcino. El present volum estat revisat per Miquell Coll i Alentom. Barcelona, 1951. — Les Quatre Grans Croniques. Revisio del Text, Prolegs i Notes per Ferran Soldevila. Barcelona, 1983. — Ramon Muntaner. Cronica („Les Millors Obres de la Literature Catalana"). A cura de Marina Gusta. Barcelona, 1984. Преводът на личните и на географските имена е нормализиран спо-ред общоприетите днес форми в българския език, като оригиналното название — така, както съществува то у Мунтанер — е отразено в скоби в съответните показалци. Разделянето по глави следва съвременните каталонски издания на „Хрониката".
Накрал искам да изкажа най-сърдечна благодарност към всички, конто бяха съпричастни в процеса на работата ми върху текста и със сво-ите съвети и препоръки допринесоха много за подготовката за издава-нето му. Това са преди всичко акад. Иван Дуйчев, комуто принадлежи идеята за превода на хрониката, и проф. Емилио Саес, президент на Consejo Superior de Investigaciones Cientificas (CSIC), който ми съдейст-ва да работа в библиотеките в Испания, благодаря на Мария Тереса Фе-рер-и-Майол от Departamento de Estudios Medievales към CSIC — Барселона; на Енрик Руис Барберан от Реус, а също така и на Стефан Са-вов, на ст. н. с. I ст. д-р Иван Божилов, на ст. ц. с. Елисавета Тодорова, на Стоян Кайнаров, на Мая Генова, на моя съпруг и на всички колеги и приятели. Накрая бих желала да изкажа своята признателност и към г-н Ориол Пи де Кабаньес, директор в Institucio de les Lletres Catalanes при Departament de Cultura към Generalitat de Catalunya, без чиято финансо-ва подкрепа този текст нямаше да бъде издаден. БЕЛЕЖКИ КЪМ ПРЕДГОВОРА 1 Nicolau d’Olwer, L’cxpansi6, р. 117-118. 2 Ballesteros у Beretta, Historia de Espana, T. 11, p. 364-371. 3 F. Soldevila. Jaumc I, Pcre el Gran. Els grans Reis del Segle XIII. — In: Biografies catalanes. Serie histdrica. Vol. V. Barcelona, 1965, p. 21-25. 4 Soldevila, Historia, p. 301; Idem. Jaume I, Pere el Gran, p. 37. 5 Ballesteros у Beretta, op. cit., T. Ill, p. 187; Soldevila, Historia, p. 343. 6 Альтамира-и-Кревеа, История Испании, с. 255. 7 Пак там, с. 256; Soldevila, Historia, р. 349. 8 Soldevila, op. cit., p. 354; тук оставяме встрани въпроса за международния аспект на проблема. В подготовката на бунта активно се включила и Византия, тъй като пред нея открито стояла опаспостта от нападение от страна на Анжуйците. Вж. Runciman, Visperas sicilianas, р. 199-223; Geanakoplos, Emperor Michael Palaeologos, p. 344-351. ' 4 Soldevila, Historia, p. 359. Ibid. p. 372. 11 Ibid. p. 378-379. 12 Ballesteros у Beretta, op. cit., p. 201. 13 Альтамира-и-Кревеа, цит. съч., с. 258. 14 Soldevila, op. cit., p. 391. 15 Ballesteros у Beretta, op. cit., p. 203. 16 Soldevila, op. cit., p. 397. 17 Ballesteros у Beretta, op. cit., p. 205. 18 Ibid., p. 206. 19 От пролетта до лятото на 1274 г. в Лион се състоял събор, на който между пред-ставитслите на римската църква и Константинополската патриаршим била сключена уния. Спорсд нея палата бил призпат за върховен глава на християнската църква. Учас-тието на Жауме I в събора било продиктувано от стремежа да получи официално признание на кралската си власт. Кралят на Кастилия изявявал претенции към вакантния германски престол, като се опирал на родствените си връзки по майчина линия с швабскиге херцози, но и той, както и Жауме, получили отказ от папата. Вж. Ballesteros у Beretta, op. cit., Т. Ill, р. 15-23, 87; Geanakoplos, Emperor Michael Palaeologos, p. 258-264. 20 А. Смирнов. Средневековая литература Испании. JI., 1969, с. 34-38; А. Тепу. А Literary History of Spain. Vol. VIII. Catalan Literature. London, 1972, p. 28; С. Хаджикосев. Културно-поетическата общност на Септимаиия и въздействисто на провансалската лирика върху каталонската н кастилската поезия. — Литературна мисъл, XXXII, 2, 1988, с. 81-97.
21 D. О. С., n° IV, р. 5. 22 F. Soldevila. Introduced a „Les Quatre Grans Crdniques". — In: Les Quatre Grans Croniques, p. 99-100. 23 Judd M. Harmon. Political Thought (From Plato to the Present). London, 1964, p. 121. 24 J. J. Duggan. Medieval Epic as Popular Historiography: Appropriation of the Historical Knowledge in the Vernacular Epic. — In: Gnindriss der romanischen Literaturen des Mittelalters (GRLM). Vol. XI/I. La Literature historiographique des origins A 1500. Heidelberg, 1986, p. 283-311. 25 J. Fuster. Introducci6n. —In: Ram6n Muntaner. Crdnica. Barcelona, 1970, p. XV. 26 Ibidem. 27 Historia Universal Siglo XXL Vol. 11. J. Le Goff. La Baja Edad Media. Madrid, 1975, p. 264—282. 28 Terry, op. cit., p. 4; Смирнов, цит. съч., с. 101; 3. И. Плявскин. Литература Испании IX—XV веков. М„ 1986, с. 61—62. 29 Ф. Кардини. Истоки средневековога рыцарства. М., 1987, с. 104—147. 30 Terry, op. cit., р. 24. 31 Ibid., р. 28. 32 Jerdnimo Zurita. Anales de la Corona de Aragrin. Zaragoza, 1972. 33 Francisco de Moncada. Expedici6n de los catalanes у aragoneses contra turcos у griegos. Madrid, 1973. 34 Joanot Martorell. — In: Diccionari de la literature catalana. Barcelona, 1979, p. 446— 447 35 В. Николов. Сто испанци за българското минало. С., 1984, с. 11—13.
ЕКСПЕДИЦИЯТА НА КАТАЛОНЦИТЕ НА ИЗТОК 194. Роже де Флор И така император Фридрих1 имаше един соколар, конто беше родом от Германия и се наричаше Рихард де Флор2, и беше прекрасен човек. Императорът му даде за съпруга една девойка от Бриндизи3, дъщеря на почитан в града благородник; така благодарение на онова, което му даде императорът, и на това, което получи от съпругата си, той стана могъщ благородник. От тази жена той имаше двама сино-ве: първия нарекоха Яков де Флор, а малкия — Роже де Флор. По вре-мето, когато Конрадин пристигна в кралството4, по-големият от тях не бе навършил още четири години, а Роже нямаше повече от една; баща им, който владееше добре оръжието, пожела да участвува в битката на Конрадин срещу крал Шарл5 и загина в нея. И когато крал Шарл завладя кралството, той заграби цялото имущество на императорского семейство и на крал Манфред6, така че на тези момчета и на майка им остана само това, което тя беше донесла като зестра, тъй като всичко друго им бе отнето. По онова време корабите7 на тамплиерите8 и хоспиталиерите9 прес-тояваха в Бриндизи; тук идваха да презимуват също и корабите от Апулия, конто имаха намерение да извозват поклонници и продоволствие. А Ордените притежаваха навсякъде големи владения — в Бриндизи, в Апулия и в цялото кралство. И така корабите, конто прекарваха зимата в Бриндизи, през пролетта биваха натоварвани с поклонници, зехтин, вино и всякакъв вид мазнини и пшеница, за да отпътуват за Акра10. Със сигурност може да се каже, че това е най-подходящото място, с което разполагаха християните, за да преминат в Отвъдморската земя11. Земя-та изобилствува с всякакви блага, достатъчно близко е до Рим и е най-доброто пристанище в света. Градът е много красив, тъй като кыците му обграждат цялото пристанище и се спускат чак до морето. След известно време, когато малкият Роже стана на около осем години, се появи една видна личност от Ордена на тамплиерите. Това беше братът — сержант12 Васал, родом от Марсилия, командир на един от корабите на ордена и отличен моряк; той беше дошъл да прекара зимата в Бриндизи и нареди да натоварят кораба с баласт, за да го обездвижат
и поправят. Докато траеше поправката, младият Роже тичаше по кораба и се катереше по въжетата така леко, сякаш беше маймуна; понеже къ-щата на майка му се намираше в близост до мястото, където беше за-котвен корабът, той беше всеки ден от сутрин до вечер с тамплиерите. А онзи виден мъж, братът Васал, беше така очарован от младая Роже, че го обикна ка'/э свой син; затова го поиска от майка му, като й обеща да положи всички усилия, за да направи от него виден тамплиер. Тъй като й се струваше важна личност, майката му даде доброволно съгласи-ето си и Васал прие момчето. По този начин младежът стана най-доб-рият познавал на морето, като правеше чудеса в катеренето и във всичко останало, тъй че когато навърши петнайсет години, беше известен като един от най-добрите моряци в света както като човек, така и като познавал на морското дело. Затова брат Васал го оставяше да прави на кораба всилко, което пожелаеше. А като го видя колко е добър и дьрзък, магистърът на Ордена на тамплиерите го дари с плащ и го направи брат сержант от ордена. А много скоро след като беше станал брат, орденът закупи от генуезците най-големия построен по това време кораб, наречен „Сокол", и го даде на брат Роже де Флор. На този кораб той плава дълго време, като показа знания и голямо умение, така че когато корабът се намираше в Акра, орденът го ценеше повече от всички останали кораби, тъй като всички заедно не му служеха толкова, колкото този кораб. А трябваше да се признае, че брат Роже беше най-щедрият човек, който се е раждал няко-га, като можеше да се сравни само с един млад крал, защото всичко, което печелеше, разпределяше и даваше на достойните рицари от ордена и на многото си приятели, конто знаеше как да спечели13. По това време Акра падна14 и тъй като той се намираше в пристанището заедно с кораба си, успя да спаси много жени и девойки и изобщо много хора с го-леми богатства. Сетне оттам изведе хора и до Монтепелегрино15, като в това пътуване спечели несметно богатство. А когато разтовари кораба, даде голяма част на магистъра и на всички, конто имаха власт в ордена. И когато направи това, намериха се завистници, конто го обвиниха пред магистъра, като казаха, че той имал голямо съкровище, останало от дейността му в Акра. Затова магистърът присвой цялото имущество, което намери у него, а след това поиска да накаже и самия него. А той, като узна това, остави кораба в пристанището на Марсилия и отиде в Генуа. Тук намери месер Тичино Дория16 и други стари приятели и ги помоли да му заемат толкова пари, колкото да закупи една хубава галера1 7 на име „Ла Оливета", която да въоръжи много добре. С тази галера той пристигна в Катания при дука18, за да му предложи себе си заедно с галерата и хората си за водената от него война. Но дукът не го прие добре нито на дело, нито на думи; така изминаха три дена, без Роже да получи отговор. На четвъртия ден той се яви отново при дука и му каза: „Господарю, виждам, че не се радвате да стана ваш служител. В такъв случай нека господ да ви пази, а аз ще ида да си по-търся друг господар, който ще ме хареса." А дукът му каза да си върви по живо по здраво. Незабавно Роже се качи на кораба си и пристигна в Месина, където намери сеньор крал Фредерик19; застана пред него и му
предложи сыцото, което беше предложил и на дука. А сеньор кралят го прие с голяма радост, благодари му за предложением и незабавно го иастани в двореца си, като му определи добра и подобаваща нему изд-ръжка. А Роже му отдаде клетва за вярност, както направиха и всички, конто бяха дошли с него. А брат Роже се почувсгвува наггьлно удовлетворен, след като видя какъв любезен и достоен прием му оказа сеньор кралят. Престол при него осем дена и след като хората му си отпочинаха, той си взе сбогом и се отправи към Апулия. Плени един натоварен с провизии кораб, който пътуваше за Катания, изпратен от крал Шарл20 за дука; постави част от екипажа на галерата на кораба и прибра при себе си хората от кораба, след което изпрати за Сиракуза натоварения с пшеница и други провизии трипалубен кораб. След това плени повече от десет натоварени с храна тариди21, конто крал Шарл пращаше на дука. С тези тариди той пристигна в Сиракуза, където изпитваха голяма нужда от хранителни припаси. Със същата галера той пристигна и в крепостта Аугуста22. Какво да ви кажа още? С цялата тази плячка Роже снабди с хранителни припаси Сиракуза, крепостите Аугуста и Лентини23 и всички останали селища, конто подкрепяха сеньор краля и се намираха в близост до Сиракуза, като Авола24, а и други крепости. И реши да продаде храните на един голям пазар в Сиракуза, а освен това да изпрати и в Месина. Със спечелените пари той плащаше на наемниците, конто се намираха в крепостите край Сиракуза и в самия град, както и на тези в Аугуста, в Лентини й по другите места. Така той заплати на всички — на кого в брой, на кого в провизии — за шест месеца напред; по този начин запаси всички. След всичко това му останаха още пари, тъй като беше спечелил повече от осем хиляди унции25. Тогава се завърна в Месина и изпрати на сеньор краля хиляда унции от добрите карлини26, а също плати и на наемниците, конто служеха при граф Ескилаш в Реджо27, и в Калана, и в Ла Мота, и в крепостта Санта Агата, и в Пендатило, и в Амендола, и в Джераче28 в пари и в провизии за шест месеца напред. След това Роже незабавно въоръжи своята и още четири галери, конто взе от военната корабостроителница. И след като галерите бяха оборудвани, той отново се отправи към Апулия и в Отранто29 плени кораба на дон Беренге Самунтада от Барселона, натоварен с пшеница, която принадлежеше на крал Шарл (голям кораб с три палуби, който кралят изпращаше в Катания); сетне прехвърли на него екипаж и го изпрати в Месина. И така посредством другите кораби и линове30 — а те бяха повече от тридесет, — конто завладя и също така изпрати натоварени с провизии, Роже дари града с голямо изобилие; това, което печелеше, беше безкрайно, както беше безкрайно и доброто, което правеше на Месина, на Реджо и на цялата околност, а то беше голямо. След като извърши всичко това, Роже закупи близо петдесет отбрани коня и набра за тях каталонски и арагонски оръженосци, конто прие в своя отряд, а десет каталонски и арагонски рицари прие в свитата си. И с много пари се отправи към сеньор краля и го намери в Пиаца31 и му даде в монета повече от хиляда унции. Даде и на дон Бласко, и на дон Гилем Галсеран, и преди всичко на дон Беренге д’Ентенса, към когото
изпитваше такава обич, че станаха като родни братя и решиха винаги, каквото и да правят^ да го правят заедно. Какво да ви разправям? Няма-ше благородник, нито рицар, конто да не оценява неговите качества. Във всички крепости, в конто се появяваше, той изплащаше на войници-те.заплатите за шест месеца напред; по този начин подкрепи сеньор краля и възстанови силите на хората си, така че всеки един от тях струваше за двама. Като видя добротата му, сеньор кралят го направи вицеадмирал на Сицилия и член на своя съвет32, а освен това му даде и крепостта Трипи , и крепостта Ликата34, както и доходите от Малта35. А като видя почестите, конто сеньор кралят му оказа, брат Роже му остави конния си отряд и за военачалници двама рицари, единият от конто се казваше дон Беренге де Монтроч, а другият — мисер Роже де ла Ма-сина; и им даде пари, за да посрещат разходите. След това се сбогува със сеньор краля и се завърна в Месина, въоръжи пет галери и един лин и реши да напада цялото княжество36 и римското крайбпежие, и бреговете на Пиза, Генуя, Прованс37, Каталония38, Испания39 и Берберия40. И взимаше всичко, което намереше у приятели и неприятели, било то пари или хубави одежди, всичко което можеше да натовари на галерите; на приятелчте си оставяше документ за дължимото, като им казваше, че когато мирът бъде сключен, той ще им се изплати. От враговете взимаше също така всичко добро, което намираше, като им оставяше само линовете и хората, тъй като на никого не правеше зло; така че всеки един се разделяше с него доволен. От това пътуване Роже спечели несметни количества злато, сребро и красиви одежди толкова, колкото галерите можеха да поемат. С тази плячка той се завърна в Сицилия, където всички наемници, както конниците, така и пехо-тинците, го очакваха, както евреите чакат месия. А когато пристигна в Трапани, Роже чу да се говори, че дукът на-пдцнал Месина и я обсадил по море; отиде в Сиракуза и разтовари корабите. Но ако надеждата, с която го очакваха наемниците беше голяма, не по-малка беше помощта му за тях, така че всички, конто срещнеше, били те конници или пехотинци, или пазачи на крепости в Сицилия или Калабрия, на всички заплати за шест месеца предварително, затова бой-ният дух на войниците се вдигна толкова високо, че всеки един струваше за двама. А след това нареди на отряда си да дойде незабавно и също така му заплати, като изпрати на сеньор краля и на всички благородници голяма парична подкрепа. 195. Обсадата на Месина Понеже дукът знаеше, че в Месина няма много хранителни продукта, реши, че може да я постави в затруднение1 и се отправи с войската си за Катона2, а флотата му остана в протока, така че да не могат нито лин, нито лодка да влязат, натоварени с пшеница, в Месина или Реджо, като по този начин поддържаше и двете обсади. На Месина бе невъз-можно да й се помогне по суша, тъй като тя бе обкръжена и оттам — в ръцете му се намираха Милацо3, Монфорте4, Касталионе5, Франкавила6, Ачиреале7 и Катания. Така той укрепи бойната си линия, като остави
войска в Катания и в Патерно8, в Адерно9, в Чезаро10 и по другите места; след това се завърна в Месинския проток с цялата си флота, състоя-ща се от повече от сто галери, и акостира в Рокамадоре11. А след това отиде в Бург12, където ставаше пазарът, подпали го и го изгори; след това нападна военната корабостроителница и изгори две галери, но остави другите, тъй като се защитаваха. Какво да ви разправям? Всеки ден ни даваше по едно голямо сражение и аз мога да потвърдя това, защото се намирах в обсадения град от първия до последний ден и под мое коман-дуване се намираше отбраната от кулата Санта Клара до двореца на сеньор краля. Със сигурност мога да кажа, че на това място напрежени-ето, беше по-голямо, отколкото където и да било другаде в града, защото, какво да ви разправям, непрекъснато ни атакуваха и откъм су-шата, и откъм морето. А сеньор кралят на Сицилия заповяда на дон Бласко и на граф Гал-серан да се въоръжат и ги изпрати начело на седемстотин конници с щит на гърба и на две хиляди алмогавари13, за да помогнат на Месина. А те нямаха намерение да влязат в Месина, докато не кръстосат оръжие с дука; но не мислете, че нямаше да го сторят, защото такова беше же-ланието им. Когато пристигнаха в Трипи, изпратиха да ни съобщят, че на другата сутрин още призори ще бъдат пред Месина и тогава ние да нападаем войската на дука от едната страна, а те ще я нападнат от другата. И така с голяма радост се приготвихме да излезем на другия ден и да атакуваме. Но узнал през нощга за нашия план, дукът заповяда на всички да се оттеглят в Калабрия до сутринта, така че там не остана нито един човек освен няколко палатки, конто не бяха успели да вземат, тъй като вече се зазоряваше. И така при изгрев слънце дон Бласко и гра-фът с цялата войска на бойна нога изкачиха планината, за да нападнат Матагрифоне14; тези от града също се готвеха да излязат, но когато пог-ледааха, не видяха никого, тъй като всички бяха преминали в Калабрия и там се бяха разположили. И така дон Бласко и граф Галсеран влязоха с цялата си войска в Месина, но останаха много разочаровали, че няма да има сражение; затова дон Ешивере де Жоза, който носеше знамето на граф Галсеран, изпрати в Катона един хуглар, та да разберат от стиховете му, че нашите са готови за бой и че ако пожелаят да се върнат в Месина, ще ги оставят свободно да заемат позиция, а след това ще се сражават с тях. Но онези нямаха намерение да правят подобно нещо, защото от тези двама бла-городаици те се страхуваха повече, отколкото от когото и да било дру-гиго на света. Така и трябваше да бъде, тъй като те бяха много добри и храбри рицари, постигнали победи в много битки. 196. Роже де Флор снабдява Месина И така обсадата продьлжи толкова дълго, че имаше опасност Месина да падае поради глад. И всичко това, въпреки че сеньор кралят идва на два пъти в града, като всеки път водеше със себе си повече от десет хиляди товарни коня с пшеница и брашно, както и много добитък. Но това не помагаше много, защото пшеницата, превозена по суша, не е от
голяма полза, тъй като конете и хората, конто ги придружават, изяждат голяма част. Затова градът се намираше в голямо затруднение. Когато научи за всичко това, брат Роже разполагаше с шест галери в Сиракуза и купи от генуезците още четири, конто се намираха в момента между Палермо и Трапани; така галерите му станаха общо десет. Той ги натовари в Шака1 с пшеница и се завърна в Сиракуза в очакване да задухат силните югоизточни или южни ветрове. А когато вятърът почна да духа, той беше толкова силен, че морето стана тъй бурно, че никой освен добър моряк като брат Роже не би се осмелил да влезе на-вътре; привечер той вдигна платна в Сиракуза и на разсъмване достигна Месинския проток. И там направи истинско чудо, тъй като никой не може да устои на буря с югоизточен или южен вятър, защото морските течения тук са толкова силни и морето тъй яростно, че никой не може да му излезе насреща. Със своята галера начело, Роже реши да влезе с прибрани ветрила. А когато галерите на дука ги забелязаха, започнаха да дават сигнали и искаха да вдигнат котва, но не успяха. Така десетте галери на брат Роже влязоха цели и невредими в Месина, но всички моряци се измокриха до кости. Веднага след пристигането си в Месина, Роже оповести, че една салма2 пшеница се продава за тридесет тарини3, въпреки че на самия не-, го му струваше повече от четиридесет тарини заедно с разходите; а ако поискаше, можеше да я продава и за по десет унции. По този начин Месина бе снабдена с продоволствия; а на другия ден дукът вдигна обсада-та и се завърна в Катания. Така че владетелите по света не трябва да подценяват никого, защото видяхте как този благороден човек направи толкова услуги на сеньор краля на Сицилия, който поради своята вежливост го беше приел любезно, а донесе много несгоди на дука заради лошия прием, който му беше оказал. 197. Обсадата на Шака Вдигането на обсадата от Месина предизвика голямо задоволство и радост в цяла Сицилия и в цяла Калабрия, а също и у сеньор краля и у всичките му барони. А крал Шарл и палата1 изпитаха голямо безпокойс-тво и страх да не би на дука и на всички заедно с него да се случи нещо. Решиха да изпратят бързо известие до мисер Шарл2, за да дойде, и той пристигна в Неапол, като водеше със себе си повече от четири хиляди рицари, за конто беше платил палата. Когато пристигна в Неапол, реши да се качи на галерите, конто дукът му беше изпратил, както и на тези, конто вече се намираха в Неапол, подготвени от крал Шарл, както и на линовете и таридите и акостира в Термини; а от Катания дойде дукът с цялата си войска в Термини и тук се вдигна голямо празненство. Но за добро начало в Термини избухна толкова голяма разпра между латин-ците3, провансалците и французите, че загинаха повече от три хиляди души. Те тръгнаха от Термини и се отправиха да обсаждат селшцето Шака, което се намира на външния бряг4 и е сигурно най-безпомощното и слабо укрепено селище в Сицилия; и дълго време го атакуваха с каме-нохвъргачки. А аз мога да ви уверя, че ако сеньор кралят на Арагон5 об-
саждаше това селище, той щеше много да страда, ако не успееше за един месец, доброволно или със сила, да го превземе; а те не успяха да направят нищо. И една нощ в селището проникна рицарят от Пералада6 на име Симон де Валгорнера, заедно с повече от двеста каталонски и арагонски конници и много пехотинци, като мина покрай брега, там къ-дето обръчът беше най-стегнат; един път успели да проникнат вътре, те се държаха по такъв начин, сякаш никак не се страхуваха от обсадата и затова причиниха много загуби. Какво да ви разправям? Обсадата про-дължи толкова дьлго, че мисер Шарл и дукът загубиха поради болести всичките си коне, а също и голяма част от хората си, така че всъщност не можеха да съберат и петстотин конници. 198. Мирът в Калтабелота А сеньор кралят се намираше с цялата си войска на една левга1 разс-тояние, в едно място, наречено Калтабелота2; тук с него бяха граф Галсе-ран с войската си, дон Угет д’Ампуриас, граф Ескилаш, дон Бласко, дон Беренге д’Ентенса, дон Гилем Рамон де Монкада, дон Санчо Арагонски, брат на сеньор краля3, брат Роже, мисер Матео да Термини, мисер Корадо Ланча и много други благородници, конто всеки ден с викове молеха сеньор краля: „Господарю, нека да отидем в Шака и да заловим мисер Шарл и дука, което сигурно можем да извършим без риск.“ А сеньор кралят отговори: „Господа барони, не знаете ли вие, че кралят на Франция е наш пръв братовчед, какъвто ни е и мисер Шарл4? Тогава как можете да ме съветвате да пленя мисер Шарл? Ние сме сигурни, че той е в наши ръ-це; но бог не би пожелал да унижаваме по този начин френския кралски дом, нито краля, който е наш пръв братовчед, защото ако сега е против нас, при друг случай, нека се надяваме, ще бъде на наша страна. “ Тъй че по никакъв начин не можаха да го убедят да изпълни желанието им. Какво да ви кажа? Когато мисер Шарл научи за всичко това, той се замисли и си каза: „О, боже! Колко е благородна кръвта на арагонския кралски дом! Спомням си добре как крал Филип, моят брат, и аз щяхме да загинем в Каталония, ако нашият чичо, кралят дон Пере, беше пожелал това5; и щеше да е напълно прав да поиска смъртта ни, като се има предвид това, което му бяхме причинили. Струва ми се, че крал Фредерик, неговият син, се отнася с мене по същия начин, тъй като съм сигу-рен, че от него зависи дали да ни убие или да ни зароби, но поради ми-лостта си и справедливата си природа сърцето му не би могло да понесе такава жестокост. Затова беше голяма грешка от моя страна да тръгна срещу него; защото неговата добрина и нашата злина са толкова голе-ми, че ще е най-добре аз да напусна Сицилия, веднага щом бъде сключен мирът между светата църква, него и крал Шарл.“ И наистина всичко зависеше от него, защото той имаше уверенията на палата, че каквото и да направи — много или малко, било в мир или война, — то ще бъде потвърдено от светата църква; за същото беше упълномощен и от крал Шарл. Затова мисер Шарл изпрати незабавно свои пратеници в Калтабелота и поиска среща със сеньор краля, която да се състои някъде между Калтабелота и Шака. Срещата беше уговорена и след като се определи
деня, двамата отидоха, целунаха се и се прегърнаха. Целия този ден те преговаряха сами; а след това, през нощта, всеки се прибра в своя лагер, като оставиха палатките опънати за следаащия ден. На другата сутрин се върнаха. Какво да ви разправям? Двамата сами преговаряха за мира, а после се включиха дукът и всички, конто желаеха. А мирът беше сключен при следните условия: крал Шарл отстьпваше остров Сицилия на крал Фредерик и му даваше за съпруга дъщеря си, благородната Еле-онор, която беше едно от най-умните и добри създания, конто същест-вуват на земята, също като благородната Бланка, нейна сестра и крали-ца на Арагон6; а сеньор кралят му отстьпваше всичко, което владееше в Калабрия и в цялото кралство. Това беше подписано и от двете страни7, като по този начин бе вдигнат интердиктът върху Сицилия8, което пре-дизвика голяма радост в цялото кралство. Незабавно бе вдигната обсадата на Шака и мисер Шарл и хората му се отправиха по суша към Месина и навсякъде бяха добре приети. А дукът напусна Катания и всички останали земи, конто владееше в Сицилия; всички, в това число и сеньор кралят, пристигнаха в Сицилия. А той (Фредерик) оказа голяма почит на мисер Шарл, след което тук се вдигна голямо празненство. А мисер Шарл и всички останали се сбогуваха със сеньор краля и отпътуваха за Калабрия, която той им беше върнал. След известно време крал Шарл изпрати с много почести благородната инфанта в Месина, където сеньор кралят я посрещна с голяма тър-жественост; и тук, в Месина, в църквата „Санта Мария ла Нуова" кралят я взе за съпруга. И в този ден папският легат — един архиепископ, — изпратен от името на светия отец, вдигна интердикта върху цяла Сицилия и на всички бяха опростени греховете, сторени по време на войната. В този ден кралицата беше коронована и в Месина бе отпразнувано най-голямото празненство, което някога е ставало. 199. Плановете на Роже де Флор Докато се празнуваше тържеството, на което присъствуваха всички, брат Роже се беше задълбочил в сериозни размишления, така че (на другите) изглеждаше глуповат, когато в действителност той най-добре предвиждаше бъдещето. Той разсъждаваше така: „Този господар е из-черпал възможностите си и същото ще се случи с каталонците и арагонците на служба при него, на конто той не може да предложи нищо, а това ще го затрудни много. А те са хора като всички други, не могат да живеят без да се хранят; така че, ако не получат нищо от краля, те ще започнат да безчинствуват, опустошавайки цялата страна, и постепенно ще загинат. Но заради големите почести, конто си получил от този господар, служейки му, е необходимо да изтеглиш твоите хора, което ще е добре за неговото достойнство и ще е в тяхна полза.“ Помисли същото и за себе си — че не му беше изгодно да остава повече в Сицилия, защото след като сеньор кралят беше сключил мир с църквата, крал Шарл и дукът — поради това, че гледаха с лошо око на Роже — щяха да по-искат папата да го предаде на Великия магистър на Ордена, а кралят мо-жеше да избере само едно от двете неща — или да се подчини на папата
и да го предаде, или да възобнови войната с Църквата, но Роже не иска-ше кралят да изтърпява такъв позор по иегова вина1. Като разсъди върху тези обстоятелства, Роже отиде при сеньор краля, накара го да се уединят в една стая и му изложи всичките си мисли. След което прибави: „Стигнах до заключение, господарю, че ако вие ми помогаете, мога да намеря разрешение на този проблем, което ще бъде изгодно за вас и за всички, конто са ви служили, а също ще бъде изгод-но и за мене.“ А сеньор кралят каза, че това му се нрави и че ще му е благодарен за всичко, което е намислил, като го помоли да направи така, че дд не го опозорява, а да обърне нещата в полза на тези, конто му бяха служили; и още, че той (кралят) е готов да окаже всякаква помощ, която е по силите му. „Тогава, господарю — каза брат Роже, — с ваше разрешение ще изпратя двама рицари при императора на Константинопол2 и ще му съобщя, че съм готов, когато поиска, да отида при него заедно с цялата си войска от каталонски и арагонски рицари и пехотин-ци, като той ще трябва да ни даде подслон и заплата. Зная, че той има голяма нужда от тази помощ, тъй като турците са му отнели земя, рав-няваща се на повече от трийсет дневни прехода разстояние3. А той не би се доверил на никого така, както на каталонците и арагонците, и особено на тези, конто водиха войната срещу крал Шарл.“ А сеньор кралят му отговори така: „Брате Роже, ти познаваш тези неща много по-добре от нас; затова ни се струва, че идеята ти е сполучлива. Ето защо можеш да разполагаш с всичко, което желаеш, тъй че както и да се разпоредиш, ние ще бъдем доволни.“ След това брат Роже целуна ръката на сеньор краля и се раздели с него; прибра се в квартирата си и прекара целия ден в подготовка. А сеньор кралят и всички останали се отдадоха на развлечения и игри. На следващия ден Роже нареди да приготвят една галера, избра двама рицари, на конто имаше пълно доверие, и им изложи плановете си. Каза им при преговорите да настояват той на всяка цена да получи за съпруга племенницата на императора4, дъщеря на императора на Затора5; освен това той трябва да бъде провъзгласен за „Велик дук“ на им-перията6; и още: императорът да изплати предварително на всички, конто той ще поведе, заплата за четири месеца в размер на четири унции на месец за тежковъоръжен конник и една унция за пехотинец, като съ-щата заплата те ще трябва да получават през цялото време на техния престой; сумата за предварителната заплата трябва да бъде изпратена в Монемвазия7, за да я получат там. За всички свои искания Роже даде на пратениците пълномощия както по отношение на условията си, така и за всичко, което трябваше да направят. Аз зная всичко това, защото сам съставих и диктувах съответните документа. Даде им власт, скрепена с пълномощия, да подписват от негово име всички документа както по брачния договор, така и за останалото. Несъмнено рицарите бяха добри и опитни и след като беше уговорен начинът на действие, бяха им необ-ходими малко документа; и всичко дойде на мястото си. И тъй веднага след като се приготвиха, пратениците се сбогуваха с брат Роже и зами-наха, за да се срещнат с императора. Още щом напуснаха Месина, брат Роже, който смяташе въпроса за
уреден, тъй като беше много известен в двора на императора още от вре-мето, когато командуваше кораба на Ордена на име „Сокол" (с този корабЦ беше правил големи услуги на флотата на императора, която срещаше в I Отвъдморската земя, в борбите за Светите места), а освен това той са- I мият знаеше гръцки език много добре и беше много прочут в Романия8 и I по целия свят заради помощта, която беше оказал на сеньор краля на Си- I цилия, се зае да убеди войската си, така че в крайня сметка дон Беренге д’Ентенса, с когото се бяха побратимили с клетва, му обеща да го послед-ва; същото сториха и дон Феран Ешеменис д’Аренос, дон Феран д’Аунес, дон Корберан д’Алет, дон Мартин де Логран, дон Пере д’Ерос, дон Бер нат де Рокафорт и много други каталонски и арагонски рицари, а от алмо гаварите — повече от четири хиляди, всичките отлични бойци, конто от времето на сеньор краля дон Пере и досега воюваха в Сицилия. Така че Роже се зарадва много; а междувременно се притичваше на помощ на все-киго, за да не би да му липсва нещо. Галерата се движеше така бързо, че за няколко дни пристигни в Кон-стантинопол, където пратениците намериха императора, господаря Андроник, и по-големия му син, господаря Михаил9. След като чу посланието, императорът остана много радостен и доволен и прие както подобава пратениците. В крайна сметка нещата се наредиха така, както брат Роже беше поискал; императорът се съгласи той да се ожени за племенницата му, дъ-щерята на императора на Загора, и единият от рицарите незабавно подписи договора от негово име; императорът се съгласи също така цялатз войска, кояго Роже щеше да доведе със себе си, да получи следната заплата: четири унции на месец за тежковъоръжен конник, две унции за ле-ковъоръжен конник, една унция за пехотинец, четири унции за кбмит на гребците10, една унция за кормчия, двадесет тарини за стрелец и двадесет и пет тарини за началник на гребците, като заплатата се изплаща на всей четири месеца; и ако в даден момент някой реши да си тръгне обратно, да може да го извърши като си уреди сметките и да му се заплати, а когато си тръгва, да получи за обратния път двумесечна заплата, брат Роже да стане „Велик дук" на цялата империя. А службата „Велик дук" е равна на „Велик принцепс" — началник на всички бойци, като заповядва и на адмирала; и ще му бъдат подчинени всички острови на Романия, както и всички крепости по крайбрежието'1 Императорът изпрати на брат Роже грамота, скрепена със златен печат, подписана от него и синовете му, която удостоверяваше, че е назначен за „Велик дук"; изпрати му и жезъла на ве-ликия дук, както и знаме и шапка, защото в Романия всеки висш сановник, изпълняващ някаква служба, носи особена шапка и никой не се осмелява да носи подобна на неговата12. Едновременно с това императорът се разпореди, когато пристигнат в Монемвазия, наемниците да получат там част от заплатата и всичко необходимо. г 200. Завръщането на пратениците И така, радостни и удовлетворени, пратениците се завърнаха в Сицилия, носещи всички гаранции за изпълнение на договореното. Те намериха брат Роже в Ликата, разказаха му за всичко, което бяха евърши-
ли, и му предадоха съответните отличителни знаци — жезъла на велик дук, а също и знамето, шапката и печата. А брат Роже ги посрещна с радост и задоволство и прие службата на велик дук; и от сега нататък той щеше да се нарича велик дук. След като великият дук получи всичко това, той отиде да се срещне със сеньор краля, който се намираше в Палермо заедно с благородната кралица, и му разказа за всичко сторено. А сеньор кралят се зарадва из-вънредно много и веднага нареди да му предадат десет галери и два ли-на от военната корабостроителница, като заповада те да се поправят и оборудват. Великият дук имаше още осем свои и по този начин съдове-те му наброяваха осемнайсет галери и два лина; освен това нае три големи кораба, много тариди и други линове. И заповяда да се оповести публично по всички краища, че всеки, който иска да тръгне с него, трябва да дойде в Месина. А сеньор кралят подпомогна с пари всички, до-колкото беше по силите му, и даде на всеки един — мъж, жена или дете, който заминаваше с великия дук, бил той каталонец или арагонец — по един квинтал1 сухар и десет буци сирене, а на всеки четирима — по един бут солено месо, чесън и лук. 201. Сбогуването на великия дук И така всички се качиха на корабите заедно с жените и децата си, много радостни и доволни от сеньор краля, защото едва ли някога е имало господар, който повече да се е грижил за хората, конто са му служили, и то по начина, по който можеше да го стори; и даже по-добре, отколкото беше по силите му, тьй като всеки знаеше, че сеньор кралят няма пари в хазната, защото току що беше приключил войните, от конто нищо не беше останало в нея. На корабите се качиха също така благородниците и ри-царите, като рицарите и конниците получиха двойка дажба от всичко. Но дон Беренге д’Ентенса не можа този път да се подготви, не успя и дон Бернат де Рокафорт, защото Рокафорт дьлжеше две крепости в Калабрия, конто не поиска да предаде след сключването на мирния договор, докато не се изплати на него и на войската му всичко, което му се дьлжеше като заплата. По тези причини той не можа да се качи на кораба. Но се качиха дон Феран Шеменис д’Аренос, дон Феран д’Аунес, дон Корбе-ран д’Алет, дон Пере д’Ерос, дон Марти де Логран и много други рицари, адалили1 и алмогатени2. Когато се натовариха, галерите, корабите, лино-вете и таридите наброяваха общо трийсет и шест съда, а в списька имаше записали хиляда и петстотин конници, осигурени, освен с конете, с всичко необходимо; и имаше повече от четири хиляди алмогавари и повече от хиляда моряци наемници, без да се броят гребците — роби и моряците от екипажа3. И всички тези хора бяха каталонци и арагонци, като в по-голя-мата си част водеха със себе си жените, приятелките и децата си4. И така те се сбогуваха със сеньор краля и по живо, по здраво напус-наха Месина радостни и доволни. 202. Пристигането в Константинопол и нещастието с генуезците Бог им даде толкова хубаво време, че скоро акостираха в Монем-вазия, където им беше оказана голяма почит и им бяха дадени подкреп
ления от всякакъв вид. Тук намериха заповед на императора да се отправят незабавно за Константинопол; така и направиха, като веднага тръгнаха от Монемвазия за Константинопол. А когато пристигнаха там1, императорите — баща и син, — както и целият народ на империята, ги приеха с голяма радост и удовлетворение. Но ако те бяха весели, генуезците се опечалиха, защото си даваха сметка, че ако тези хора останеха, те щяха да загубят почитта и властта, която имаха в цялата империя; тъй като дотогава императорът не се ос-меляваше да предприеме нищо противно на желанието им, но от сега нататък нямаше да ги уважава повече2. Какво да ви кажа още? Извърши се сватбена церемония и великият дук взе за съпруга племенницата на императора, която беше една от най-красивите и умни девойки на земя-та, а беше само на около шестнайсет години. Събитието бе отпразнува-но с голямо веселие и всички бяха много доволни, като всеки получи заплата за четири месеца напред Докато траеше това голямо тьржество, генуезците предизвикаха поради високомерието си свада с каталонците. Тя взе много големи раз-мери, защото един злосторник на име Росо да Финале донесе знамето на генуезците, конто пристигнаха от Пера3 пред Влахернския дворец4. А нагните алмогавари и моряците излязоха срещу тях, без да могат нито великият дук, нито благородниците, нито рицарите да ги възпрат. Те излязоха навън с кралското знаме, а с тях бяха само около тридесет оръ-женосци с лековъоръжени коне. И когато се приближиха едни срещу други, тридесетте оръженосци се хвърлиха така стремглавно натам, къ-дето се намираше знамето на генуезците, че повалиха на земята онзи Росо да Финале, а после и алмогаварите връхлетяха върху им. И какво се случи? Тук загина Росо да Финале заедно с повече от три хиляди ге-нуезци. А императорът наблюдаваше всичко това от двореца си и то предизвика у него такова задоволство и радост, че той каза пред всички: „Най-после се намери никой, който да смачка високомерието на генуезците. И това е справедливо, защото каталонците се вдигнаха по тяхна вина." След като знамето на генуезците падна на земята и дон Росо вече беше загинал заедно с много други уважавани мъже, алмогаварите по-искаха, след като бяха избили враговете си, да отидат и да разграбят Пера, което е едно избрано от генуезците селище, където се намираха всичките им богатства и стоки. Но когато императорът видя, че те се отправят към Пера, за да я подложат на опустошение, той извика великия дук и му каза: „Синко, иди при твоите хора и ги накарай да се върнат, защото, ако разграбят Пера, империята ще бъде обезсилена, тъй като генуезците притежават голяма част от нагните богатства, както и тези на бароните и на други хора от империята ни.“ Незабавно великият дук препусна на кон, с боздуган в ръка, заедно с благородниците и рицарите, конто бяха дошли с него и конто го последваха; когато настигнаха ал-могаварската войска, която вече се канеше да опустоши селището Пера, те я принудиха да се върне обратно. От всичко това императорът остана много радостен и доволен. На следния ден той заповяда да им дадат нови заплати и всички да
се приготвят да преминат през Бока д’Авер5, за да се отправят срещу турците, конто на това място бяха отнели от императора земя, равна на повече от тридесет дневни прехода, с хубави градове, села и крепости, конто те бяха покорили и бяха направили свои данъкоплатци. А най-тъжното от всичко беше, че ако някой турчин поискаше за съпруга дъ-щерята на най-личния мъж в някой от покорените вече градове, в село или крепост, бащата, майката или роднините трябваше да му я дадат за жена. И ако се родеше момче, смятаха го за турчин и го обрязваха, тъй като бяха мохамедани; а ако беше момиче, можеше да приеме която вя-ра поиска. Виждате в каква скръб и в какво подчинение се намираха тези хора и какъв голям позор беше това за целия християнски свят! От всичко това може сами да съдите колко необходимо беше войската да премине отсреща, още повече, че турците бяха завладели толкова много и, строени в боен ред, идваха пред самия Константинопол (между тях и византийците имаше само един морски ръкав, който не беше широк повече от две милиб), размахваха мечове и заплашваха императора, а той виждаше всичко това. От всичко, казано дотук, можете да си представите в каква скръб трябваше да живее императорът, защото, ако те имаха с какво да прекосят този морски ръкав, щяха да завладеят Константинопол. 203. Битките на великия дук в Анатолия За да разберете що за хора са гърците и защо бог ги бе намразил, ще ви кажа, че когато господарят Михаил, по-големият син на императора, премина в Артаки* с повече от дванадесет хиляди конници и сто хиляди пехотинци, той не се осмели да се сражава с турците и трябваше да се завърне много посрамен. И на същото това място, където той беше ходил и откъдето се беше върнал, императорът изпрати великия дук с войската му, която не наброяваше повече от хиляда и петстотин конници и четири хиляди пехотинци2. Преди да отпътуват от Константинопол великият дук уреди императорът да даде за съпруга на дон Феран д’Аунес една своя роднина и да го направи адмирал на империята. Всичко това великият дук нареди с цел галерите му да останат с екипажи от моряци, конто той беше довел, и нито генуезците, нито който и да било друг, да не се осмелява да напада каталонците в цялата империя; той нареди освен това галерите, запасени с храни и друг вид припаси, да се отправят към едно предвари-телно определено място, щом като той навлезе с цялата си войска в про-тивниковата територия. Тъй че всичко беше уредено толкова правилно, че едва ли някой би могъл да го направи по-добре; и в нужния момент от островите, от вътрешността и от брега получаваше всичко снова, което беше необходимо за него и за хората му3. И когато всичко беше уредено, те се сбогуваха с императора, качи-ха се на корабите и отплуваха към полуостров Артаки, който турците желаеха да владеят на всяка цена, понеже беше много удобно място. А целият този полуостров е защитен с крепостна стена, която започва от брега на Артаки и продължава по суша не повече от половин миля от единия край на морето до другая; а след тази теснина по-нататък полу- 4 Мунтанер 49
островът става много голям и ширината му е повече от двайсет мили, като в него има много малки чифлици и селца. Турците бяха нападали тази крепостна стена много пъти, защото, ако можеха да я разрушат, щяха да разграбят целия полуостров. И така великият дук акостира тук заедно с цялата си войска, без турците да го усетят. Когато разтовариха, узнаха, че съгция ден турците вече бяха извършили едно нападение, затова великият дук се осведоми дали се намират далече. Отговориха му, че са на около две левги оттук, по средата между две реки4. Незабавно великият дук заповвда да се съ-общи на всички да бъдат готови да следват знамето на другия ден сут-ринта. И наистина той заедно с конницата носеше своего знаме и това на императора, а алмогаварите носеха в авангарда един щандарт с герба на сеньор краля на Арагон, а в ариергарда — щандарт с герба на сеньор краля Фредерик, крал на Сицилия. Защото така се бяха уговорили, когато положиха клетва за вярност пред великия дук5. На сутринта станаха с много желание и радост толкова рано, че още призори достигнаха реката, където бяха турците, конто още спяха с жените и децата си. И решиха веднага да ги нападнат, така че турците бяха изненадани от тези хора, конто удряха толкова силно с копията си, че нищо не можеше да им устои. Какво да ви разправям? Битката се разрази много яростна, когато турците успяха да вземат оръжието си. Но за какво ли им послужи всичко това? Великият дук се нахвърли така стремително срещу тях, че турците не можеха да издържат. Но те не ис-каха да бягат и сърцата им се късаха от мъка, защото жените и децата им бяха при тях, така че едва ли е имало някога победени, конто така скъпо да са продавали живота си. Но в крайна сметка всички загинаха, а жените и децата им бяха взети в плен. От турците този ден загинаха повече от три хиляди конници и повече от десет хиляди пехотинци. След това великият дук и хората му обходиха бойното поле и не ос-тавиха живо нито едно момче над десет години. После се върнаха удов-летворени и радостни в Артаки. Незабавно натовариха на галерите ро-бите и робините, както и много красиви скъпоценности, като великият дук изпрати по-голямата част от плячката на императора, а (част) от робините — на императрицата и на сина на императора. А на благородната съпруга на великия дук Роже изпрати много робини и скъпоценности, и още толкова изпрати на благородната си тъща. Това се случи на осмия ден, откакто се бяха разделили с императора; така че удоволствието и радостта бяха големи навсякъде. Всички се радваха, а особено много императоры-, благородната му сестра, тъщата на великия дук, и благородната й дъщеря. Но докато всички се радваха, генуезците бяха много огорчени. Недоволен беше също така и господарят Михаил, по-големият син на императора, който беше обзет от голяма завист. Затова от този ден нататък той гледаше с гняв на великия дук и войската му, защото предпочи-таше да загуби империята, отколкото да я владее благодарение на пос-тигнатата победа, още повече, че той се беше отправил срещу турците с голяма войска и два пъти беше побеждаван, въпреки че сам беше един от най-добрите рицари в света. Но бог е изпратил на гърците такова
проклятие, че всеки лесно би могъл да ги посрами. И това е заради два големи порока, конто са им присъщи —единият е, че са най-горделиви-те хора на земята и не уважават никого освен себе си, макар че в дейс-твителност не струват нищо; от друга страна, няма по-немилостиви към ближния си хора. Когато се намирахме в Константинопол, хората, конто бягаха от Анатолия6, преследвани от турците, викаха „Гладни сме!“ и молеха за хляб в името на бога, и лежаха изнемощели на бунището, не се намери нито един грък, който да им даде нещо; въпреки че в същото време имаше голям пазар с всякакви храни. А алмогаварите, обзети от състрадание, разделяха с тях храната си. Заради милостта, която наши-те хора проявяваха където и да отидеха, повече от две хиляди бедни гьрци, конто турците бяха лишили от имот, вървяха след нас и всичките живееха заедно с нас. От всичко това можете да разберете защо бог беше стоварил гнева си върху гърците — защото, както се казва в пого-ворката, „Когато бог желае зло някому, първото нещо, с което го наказ-ва, е да му отнеме разсъдъка.“ Затова божият гняв се е стоварил върху тях, защото те, конто не струват нищо, си въобразяват, че са нещо повече от остан алите хора. Изглежда, че тъй като нямат милост към ближния, бог им е отнел разсъдъка. След всичко това великият дук заедно с цялата си войска се подгот-ви да нападне турците в Анатолия и да спаси от пленничество градовете, крепостите и селата, конто турците бяха завзели. Беше първият ден от ноември7, когато великият дук и хората му се приготвиха да напуснат Артаки, но започна много сурова зима с дьжд, сняг, студ и лошо време; реките станаха толкова пълноводни, че никой не можеше да ги прекоси. Затова Роже свика съвет, който реши да презимуват в Артаки — място, благоприятно във всяко едно отношение. Тези земи са едни от най-сту-дените и пада сняг повече, отколкото където и да е другаде и започне ли да вали, до април не спира. Когато беше решено да се презимува в Артаки, на великия дук му хрумна най-добрата идея, която човек би могъл да измисли: заповяда да се изберат шест лични мъже от местните, двама каталонски рицари, двама адалили и двама алмогатени, и тези дванадесет да определят за всеки благородник по една къща, а също и за рицарите, адалилите и алмогаварите. А те се разпоредиха по следния начин: стопанинът трябва-ше да предостави на всеки хляб, вино, овес, солено месо, сирене, зелен-чуци, постеля и всичко, което е необходимо; освен прясното месо и под-правките, трябваше да ги снабдява и с всичко останало. Тези дванадесет души поставиха изгодна цена за всяко нещо и разпоредиха домакинът да направи сметката за всички разходи на живеещия в кыцата му, като това влезе в сила от първия ден на ноември и продължи до края на март. Когато срокът изтече, всички да си уредят сметките със стопанина в присъствието на дванадесетте или пред един от тях. И колкото му дъл-жат, да им бъде удържано от заплатата. А за по-личните стопани да заплати хазната. От това останаха много доволни и войската, и гърците. По този начин презимуването бе уредено. А великият дук изпрати да доведат от Константинопол великата ду-кеса и прекара заедно зимата в голямо веселие и радост. Той заповяда
адмиралът да замине с всички галери и моряци да зимува на остров Хиос, който е много богат остров, тъй като само там се произвежда смолата мастике. Но истинската причина да отидат там беше, че турците обикаляха с лодки всички острови и така сега те охраняваха цялата околност, като посещаваха всеки остров. Така те прекараха цялата зима, като си поживяха добре в удоволствия и развлечения. След като изтече февруари8, великият дук нареди да се оповести по целия Артаки всички да си уредят сметките със стопаните за целия ме-сец март и да бъдат готови да последват знамето в първия ден от месец април. 204. Уреждане на сметките Така всеки започна да урежда сметките със стопанина си. Но имаше и такива, конто бяха живели така лудешки, че бяха взели от стопаните си колкого за цяла година1; а тези, конто бяха по-разумни, бяха живели по-скромно, но нямаше нито един, който да не беше взел повече от това, което му се полагаше по време на престол. Докато през март се уреждаха сметките, великият дук взе четири галери и замина заедно с великата дукеса и с тъща си — сестрата на императора2, която беше презимувала с тях, — и с двамата братя на съп-ругата си3 за Константинопол, за да остави там великата дукеса и да се сбогува с императора. Когато пристигна в Константинопол, в иегова чест беше устроено голямо тържество и му бяха оказани големи почести. Освен това получи от императора заплатата за четири месеца, която щеше да занесе на войската си. Този факт беше добре дошъл за всички поради големите разходи, конто бяха направили през зимата, и поради това че всеки един имаше да връща много на хазната. Той остави великата дукеса в Константинопол и се сбогува с нея и с тъща си, и с шуре-ите си, и с приятелите си. След това се сбогува с императора и като полегли с четирите си галери, се завърна при войската си в Артаки на пет-надесетия ден от месец март4; а всички там бяха много доволни да го видят. Когато великият дук запита дали всеки е уредил сметките със стопанина си, отговориха му утвърдително. Затова той заповада всички на другия ден да излязат на площада, който се намираше пред къщата му, и всеки да носи документ за това, което дължи, и сметките да бъдат нап-равени и уредсни от дванадесетге избрани мъже, конто да съставят два документа, разделяли с А.В.С.5, като единияг да остане у стопанина, а другият — у войника; и тези документа да бъдат подпечатани с печата на великия дук. На следния ден всеки пристигна с документа си и той видя, че беше получил много повече от полагаемого им се за презиму-ването. Когато получи всички документа, великият дук ги постави на килим пред себе си, надигна се и каза: „Достойни люде, много съм ви задължен, че пожелахте да ви бъда водач и господар и поискахте да ме следвате където ви поведа. Сега виждам, че всички вие сте взели двойно от това, което ви се полагаше за презимуване, а някой даже тройно и четворно; така че, ако императорът поиска да ви го удържи, за вас това ще бъде голямо нещастие. Затова аз в името на бога и империята зара-
ди любовта, която изпитвам към вас, като извънредна милост ви давам необходимее пари, конто сте изхарчили тази зима, за да не ви бъде удържано нищо от заплатите. И заповядвам незабавно да се изгорят всички документа, конто бяха представени, а гърците да занесат техни-те на нашите ковчежници и да им бъде заплатено". Веднага нареди да се запали огън и да се изгорят всички документа, и тогава всички се надиг-наха и отидоха да му целунат ръката и да му благодарят. И трябваше да го сторят, защото това беше най-големият подарък, който един госпо-дар е правил на насадите си от повече от хиляда години насам; заплати им за осем месеца, като само на конниците дългьт възлезе на петдесет хиляди златни унции, а на пехотанците — на четиридесет хиляди. Така че заедно с това, което бяха получили благородниците — а то възлиза-ше на шест хиляди златни унции, — дългьт се изчисляваше на два6 ми-лиона барселонски монета или валенсиански реала7. И когато всичко то-, ва приключи, великият дук поиска да ги зарадва с още нещо, затова нареди всички да дойдат на другия ден на същия площад, за да получат в добри пари8 заплатата си за четири месеца. Можете да си представите каква беше радостта сред войската и с какъв дух тя щеше да му служи отсега нататък. И така на следния ден той заповяда да им се раздаде заплатата за четири месеца. И всички се подготвиха да воюват още по-добре9. 205. Племената Сеза и Тин На първи април', с божията милост, знамето бе понесено и всички ре-шиха да го следват, и сутринта рано навлязоха в кралство Анатолия. Турците, конто се бяха събрали за да им се противопоставят, бяха от племената Сеза и Тин2 и бяха родники на ония, конто войската беше унищожила в Артаки; така че, когато войската приближи на един дневен преход разс-тояние от града наречен Филаделфия , град уважаван и сред най-големите в света — дължината на крепостната стена възлиза на осемнадесет мили (колкого на Рим и Константинопол), — споменатите две турски племена, конто наброяваха повече от осем хиляди конници и повече от дванадесет хиляди пехотинци, се подготвиха да влязат в сражение с великия дук и войската му. А войската беше толкова въодушевена, че не изчака да пос-рещне стрелите на турците, а се нахвърли срещу тях — конници срещу конници, алмогавари срещу пехотинци. Как да ви кажа? Битката беше много сурова и продьлжи от изгрев слънце до деветия час4; така че турците или загинаха, или попаднаха в плен, като избягаха не повече от хиляда конници и петстотин пехотинци. Великият дук и войската му напус-наха доволни бойното поле, защото не бяха загубили повече от осемдесет конници и около сто пехотинци, а плячката им беше безкрайно голяма. След като прекараха близо осем дни на това добро и приятно място, те вдигнаха лагера и се завърнаха във Филаделфия, където бяха пос-рещнати с голяма радост5. Така по цяла Анатолия плъзна мълвата, че племената Сеза и Тин били разгромени от франките6; и не е чудно, че се радваха, защото, ако не бяха франките, всички щяха да попаднат в плен. Великият дук и войската му прекараха във Филаделфия петнадесет дни, а след това се отправиха към град Нимфей7, после към Магнезия8, а след това поеха за Тир9.
206. Смъртта на дон Корберан д’Алет, пристигането на дон Бернат де Рокафорт и чудесата на Йоан Евангелист Турците, конто се бяха спасили от битката, се бяха обединили с други, принадлежащи към племето Мендешия1, и се бяха съсредоточили край Тир близо до църквата, в която почива тялото на нашия покро-вител св. Георги2, а това е една от най-красивите църкви, конто някога съм виждал, и се намира на около две мили от Тир. На зазоряване те се запътиха към Тир, без да знаят, че франките бяха вече там. Когато по-бягнаха, викът „Тревога!" започна да ечи из околността. Като видя турците, великият дук изчака, за да могат всички да ги видят — тъй като турците се намираха в равнината, а град Тир е на една височина — и заповяда на дон Корберан д’Алет, сенешал на войската4, да започне прес-ледването им; войската бързо се залови за оръжието. И дон Корберан д’Алет нападна с около двеста конници и хиляда пехотинци, спусна се стремглаво срещу тях и бързо ги победи. У би повече от седемстотин конници и много пехотинци; и щеше да унищожи всичките, ако плани-ната не беше наблизо, та те (турците) решиха да изоставят конете си и пеша успяха да избягат в нея. Дон Корберан д’Алет беше отличен рицар и в изблик на смелост реши също да слезе от коня си и да изкачи пла-нината. Като видяха, че са преследвани, турците започнаха да обстрел-ват със стрели и за нещастие една от тях рани дон Корберан, който по-ради топлината и прахоляка беше открил главата си. Той загина тук и това беше едно толкова голямо нещастие за християните, че те се спря-ха объркани край него, а турците избягаха. Когато великият дук научи за случилото се, остана много огорчен, защото обичаше много дон Корберан и го беше направил сенешал. Беше му обещал за съпруга една своя дъщеря, която имаше от една бла-городница от Кипър5, но тя (дъщерята) беше останала с благородната велика дукеса в Константинопол и сватбата трябваше да се отпразнува, когато войската се завърне в Константинопол. Така че въпросният дон Корберан, заедно с още десет християни, загинали с него, бяха погреба-ни в църквата „Св. Георги" с големи почести. И бе наредено да се из-дигнат красиви гробници, поради което великият дук и войската се за-държаха там в продвижение на осем дни, за да изградят на дон Корберан богат и красив гроб. От Тир великият дук изпрати посланици в Смирна6, а оттам в Хиос до адмирал дон Феран д’Аунес, за да дойде в град Анеа7 с всички моряци и галери, с конто разполага; адмиралът така и направи. А когато той (дон Феран) се подготвяше да отплава от Хиос, в Констан-тиноцол пристигна дон Рокафорт с две галери, водейки със себе си двеста конници, екипирани с всичко необходимо, освен с коне, и повече от хиляда алмогавари. Той се представи на императора, който му нареди да замине незабавно при великия дук. Така той пристигна на остров Хиос и заедно с адмирала се отправиха към Анеа. Когато пристигнаха там, получиха след осем дни известие, че великият дук пристига — факт, който много ги зарадва. Те изпратиха двама вести-тели при него, конто го намериха в Тир; като получи известието, Роже остана много доволен и поиска аз (Мунтанер) да замина за Анеа
и да доведя дон Бернат де Рокафорт в град Алтолок8, наричан в Све-тото писание Ефес. Във въпроспия град Ефес се намира гробницата, в която е бил положен нашия покровител Евангелист Йоан9; след като се сбогувал с народа, хората видели един облак, приличащ на пламък, и според повери-ето с него той се възкачил на небето телом и духом. Изглежда, това чудо наистина е станало, защото всяка година то намира потвърждение в тази гробница (гробницата се намира в подножието на един олтар; тя е четириъгълна и е покрита с красив мраморен камък с размер дванадесет педи дължина и пет ширина; в средата на камъка има девет малки дуп-чици); в деня на св. Стефан10, привечер, в часа на вечернята на св. Йоан, от деветте дупчици започва да излиза манна, подобна на фин пясък, и се издига на повече от една педя над камъка, като че ли извира вода. И тази манна започва да излиза, както вече ви казах, със започването на вечернята на св. Йоан, в деня на св. Стефан и продьлжава цяла нощ, и после през целия ден на св. Йоан до залез слънце; тази манна е в толкова го-лямо количество, че когато спре да излиза надвечер, спокойно могат да се претеглят най-малко три барселонски квартери11. Тази манна е чудотворно лековита за много неща, като например: който пие от нея, когато почувствува, че го втриса — треската веднага изчезва и никога не се повтаря; а ако жена е на път да роди и не може, и пие от нея — веднага ще роди; ако някой го догони силна буря в мо-рето и хвърли от нея три пъти във водата в името на Светата Троица и на благородната света Мария, и на блажения св. Йоан Евангелист —- бурята незабавно ще спре; а ако някой страда от болки в пикочния мехур и пие от нея в името на вече казания светец — ще се излекува незабавно. 21)7. Нови победи и пристигането на каталонците в Армения Незабавно взех един отряд и поведох двадесет коня към дон Рокафорт; и след големите опасности, конто преживях поради нападенията на турците, пристигнах в Анеа. Казах на дон Рокафорт, ако обича да се качи на коня си и да дойде с мене в Ефес, наричан още Теолоко на гръцки език, а от нас франките — Алтолок; а дон Рокафорт предаде веднага тези двадесет коня на хората си и реши да препусне и да дойде с мене в споменатия Алтолок. С него поеха и петстотин алмогавари; другите ос-танаха в Анеа с адмирал дон Феран д’Аунес поради ежедневните набези на турците1. Четири дена след като пристигнахме в Алтолок, дойде и великият дук с цялата си войска и прие много радушно споменатия Бернат де Рокафорт и го произведе сенешал на войската, какъвто беше дон Корберан д’Алет, и му обеща дыцеря си за съпруга -— същата, която беше обещана на споменатия дон Корберан. Незабавно дон Рокафорт пое длъж-ността си, а великият дук му даде сто коня и веднага заплати за четири месеца на него и на всички, конто го съпровождаха. Така великият дук остана в този град осем дни2 и след това се отправи с цялата си войска за Анеа, като остави дон Пере д’Ерос за капитан на Тир; а споменатият дон Пере д’Ерос остана в Тир с тридесет конници и сто пехотинци. Ко-
гато великият дук влезе в Анеа, адмиралът и всички мъже, и всички оне-зи, конто бяха дошли с дон Рокафорт, излязоха с оръжието си, за да го посрещнат. Великият дук остана много доволен от това, защото по този начин войската му бе подсилена. А докато великият дук пребиваваше в Анеа, той подкрепи цялата войска с ново заплащане. Един ден се вдигна тревога, защото турците от племето Тира3 на-паднаха раввината на Анеа. Войската излезе с устрем, настигна турците и се нахвърли върху тях. В този ден бяха убити повече от хиляда кон-ници и повече от две хиляди пехотинци турци. Останалите избягаха под прикритието на нощта; в противен случай всички щяха да загинат или да попаднат в плен. Така че войската се върна в Анеа много доволна и щастлива поради голямата плячка, която беше спечелила. И така великият дук остана в Анеа повече от петнадесет дена и след това заповяда да развеят знамето, защото искаше да приключи с оби-колката си в цялото кралство Анатолия. Така че войската достигла до Желязната врата4, която е една планина, имаща проход със същото име, който се намира на границата между кралство Анатолия и кралство Армения5. Когато се приближи до Желязната врата, турците от племето Анеа, конто бяха разгромени в раввината на Анеа, заедно с всички останали турци, изпратени от другите племена, се събраха на една планина, като достигнаха над десет хиляди конници и повече от двадесет хиляди пехотинци. Готови за битка, на зазоряване в деня на Успение Бо-городично6 те нападнаха великия дук. Франките се приготвиха незабавно с голямо въодушевление и радост, сякаш бог ги закриляше и в този поход. А алмогаварите ревяха: „На оръжие! На оръжие!“. В този момент великият дук атакува с конницата си конниците, а дон Рокафорт нападна с войската на алмогаварите пехотинците и така можеше да се види военно стълкновение, каквото не беше виждано никога и от никого. Как да ви кажа? Битката беше много сурова и жестока и накрая всички франки почнаха да викат и призовават: „Арагон! Арагон!“ и спечелиха толкова голяма победа, че турците се признака за победени. В убиване и преследване гонитбата продължи до падането на нощта и тя ги спаси. В крайна сметка загинаха повече от шест хиляди турски конници и повече от дванадесет хиляди пехотинци. Тъй че онази нощ войската си почина добре, а на другия ден обходиха полесражението и им бяха необ-ходими осем дни за това, а плячката, която взеха, беше неизброима. 208. Война в империяга на Загора След това великияг дук нареди да се оповести всички да следват не-говото знаме. Тръгна към Желязната врата и там престоя три дни, след което реши да се върне обратно в Анеа1. Но по пътя към Анеа го настигнаха императорски пратеници, конто му известиха, че трябва да остави всичко и да се върне в Константинопол с цялата войска, тъй като императорът на Загора -— бащата на ве-ликата дукеса — беше починал2 и беше оставил империята на своите си-нове, двамата инфанти, по-младите братя на великата дукеса и племен-ници на императора3, а братът на баща им беше завладял империята4. Тъй като империята на Загора принадлежеше на племенниците му, им-
иераторът на Константинопол беше изпратил посланик до чичо им, про-въгласил се за император, да предаде империята на тези инфанта, конто бяха негови племенници и на конто тя (империята) принадлежеше (по право). Беше му даден непристоен отговор, така че започна голяма война между императора на Константинопол и онзи, който се беше обявил за император на Загора; а императорът на Константинопол понасяше ежедневно големи загуби в тази война и затова изпрати послание до великия дук да му се притече на помощ5. 209. Роже де Флор свиква съвета си А великият дук остана много недоволен от това, че трябваше да на-пусне кралството Анатолия, което беше завладял изцяло и беше освободил от турците и от страданията. За да реши какво следва да прави, предвид посланието и настойчи-вите молби на императора, той заповяда да се свика Съвета1. В крайна сметка Съветът реши: при всички случаи да се притекат на помощ на императора. Тъй като зимата настъпваше2, те щяха да направят за императора това, от което той се нуждаеше, а после, през пролетта, щяха да се завърнат в Анатолия. Великият дук счете решението за добро и призна, че войската го е посъветвала добре. Незабавно подготвиха гале-рите и поставиха в тях цялото снаряжение на войската, а тя пое по брега, така че галерите се намираха постоянно в близост до нея. А великият дук остави на всяко населено място достатъчно сили за защита, въпреки че и по-малко бяха достатъчни, тъй като така беше помел турците, че никой не се осмеляваше да се появи по цялото кралство. Така свободата на това кралство беше напълно възстановена. След като се разпореди из цялата тази земя, след шестдневен преход великият дук достигна Бока д’Авер. Когато пристигна в Лампсак3, изпрати с един въоръжен лин хора при императора да го питат какво иска те да направят. Когато императорът узна, че войската на франките се намира в Лампсак, изпълни се с радост и задоволство и заповяда да вдигнат голямо тържество в Константинопол. Нареди да съобщят на великия дук да премине в Галиполи4 и там да разквартирува хората си5; а този полуостров е дълъг повече от петнадесет левги и на нито едно място не е по-широк от една левга; от двете страни го обгражда морето; той е най-плодородният полуостров на земята, щедър на хубаво жито и добри вина, и на всякакъв вид плодове в изобилие. Там, където може да се акостира, има една хубава крепост на име Хексамилион6, което озна-чава точно „шест мили“. Нарича се така, защото на това място няма повече от шест мили ширина, а по средата се намира тази крепост, която защищава целия полуостров. От едната страна на полуострова е морето на Бока д’Авер, а от другата — заливът на Мегариси7; във вътрешност-та на полуострова се намират градовете Галиполи, Потамия8, Сестос9 и Мадитос10, като всяко едно от тези места е добро; освен тези градове има много хубави и големи села. И така великият дук разквартирува войската си из тези села, конто са добре снабдени, и заповяда на всеки селянин да предостави на наема-теля си всичко, от което се нуждае, като си води точна сметка за това.
210. Как се породи неприязън между Андроник и великия дук След като цялата войска беше настанена, великият дук се отпра-ви към Константинопол със сто коннйци, за да види императора, бла-городната си тъща и съпругата си. Когато влезе в Константинопол, му бяха оказани големи почести. По време на престоя му там, братът на императора на Загора, който, както вече знаете, воюваше с императора, научи, че великият дук е дошъл с цялата си войска; като раз-бра, че действията му са обречени на неуспех, незабавно проводи свои пратеници при императора и изпълни всичко, което той пожела. Така че благодарение на франките императорът постигна целта си в тази война1. Когато бе сключен мирът, великият дук каза на императора да заплати на войската и императорът обеща да го направи. Той заповяда да се отсече монета с формата на венецианский дукат2, който струваше осем барселонски пари; и ги нарече „базилиос“3. Те не струваха и три пари, но той поиска да циркулират по цената на онези, конто струваха осем пари; и заповяда всеки, който вземе от гърците кон, муле или мулица, храни или други неща, да ги заплаща с тази монета. А това го правиле с лоша умисъл и с цел да се промъкне омразата и лошото чувство между народа и войската; защото, след като постигна целите си във всичките тези войни, поиска франките или да умрат, или да напуснат I империята. 211. Как благородният дон Беренге д’Ентенса пристигна в Романия и бе провъзгласен за „Велик дук“ Но великияг дук отказа да приеме тези пари. И докато продължава-ха с този спор, в Романия пристигна дон Беренге д’Ентенса заедно с триста конници и повече от хиляда алмогавари1. Когато пристигна в Га-липоли, той узна, че великият дук се намира в Константинопол и затова изпрати двама рицари да го питат какво да прави; великият дук изпрати да му кажат да дойде в Константинопол с цялата си войска и той така и направи. А когато пристигна в Константинопол, императорът, а също и великият дук го приеха много добре. На другия ден великият дук отиде при императора и му каза: „Господарю, този благородник е един от най-знатните люде в Испания, повече от кралски син дори; той е сред най-добрите рицари на земяга, а за мене е като брат. Дошъл е да служи в защита на вашата чест и от любов към мене, затова е необходимо аз да му доставя някаква изключителна радост; тъй че, с ваше позволение, аз ще му предам жезъла и шапката на велик дук.“ А императорът каза, че това му се нрави; и когато видя искреността на великия дук, който иска-ше да отстъпи службата си, си каза наум, че се налага тази искреност да му послужи за нещо. Така на другия ден, пред императора и пред целия двор, великият дук свали от главата си шапката на „Велик дук“ и я положи на главата на дон Беренге д’Ентенса; след това му предаде жезъла, печата и знамето на „Велик дук“. Всички останаха очаровали от тази постьпка2.
212. Как Роже де Флор беше провъзгласен за „Кесар“ на империята И веднага след като това беше сторено, императорът, в присъст-вието на всички, нареди на брат Роже да седне до него и му даде же-<ъла, шапката, знамето и печата на империята и го облече в одежди, съответствуващи на длъжността, провъзгласявайки го за „Кесар на империята111. А службата на кесаря е такава, че той сяда на трон, който се намира редом с императорския и е само половин педя по-нисък. И може да прави в империята същото, което и императорът; може да раздава пожизнени имоти, може да черпи от хазната, може да налага данъци, да окача на въжето, да измъчва с влачене; и в крайна сметка всичко, което императорът може да направи, може да го прави и той. Освен това се подписва „Кесар на нашата империя*1, а когато императорът му пише, той го нарича „Кесар на твоята империя11. Какво да ви кажа още? Между императора и кесаря няма друга разлика, освен че тронът е половин педя по-нисък от императорския и императорът носи пурпурна шапка и всичките му одежди са пурпурни, докато ке-сарят носи синя шапка и всичките му одежди са сини, обточени със златна лента. По този начин брат Роже бе провъзгласен за „Кесар**. Тъй като повече от четиристотин години империята на Константинопол не беше имала кесар, честта беше много голяма2 Всичко това се извърши с голяма тържественост и с голямо празненство и от този момент нататък дон Беренге д’Ентенса бе наричан „Велик дук“, а брат Роже — „Кесар**. Те се завърнаха с голяма радост при войската си в Галиполи. А ке-сарят доведе със себе си благородната си тъща, благородната си съпру-га и двамата братя на съпругата си, по-големият от конто беше император на Загора3. След като пристигнаха в Галиполи, решиха да се подгот-вят за презимуване, тъй като беше минал празникът Веи светии4. Кеса-рят прекара зимата много щастлив с благородната си съпруга, с тъща си и с шуреиче си; същото направи и великият дук. След като мина Коледа, кесарят отиде в Константинопол, за да решат с императора какво да правят, тъй като наближаваше пролетта; а великият дук остана с войската в Галиполи. И когато кесарят пристигна в Константинопол, договориха се кесарят и великият дук да преминат напролет в кралство Анатолия, като между кесаря и императора бе пос-тигнато следното съглашение: императорът му отстъпваше кралството Анатолия и всички острови на Романия5; войската трябваше да премине в Анатолия и кесарят да разпредели градовете, селата и крепостите между васалите си със задължението всеки един да му предоставя определен брой въоръжени конници, без той да трябва да дава заплата на никого; и така решиха да заминат натам и от този момент императорът не беше задължен да плаща повече на франките, а от сега нататък с всичко трябваше да ги снабдява кесарят; обаче преди това императорът трябваше да им даде заплата за шест месеца напред, както беше договорено в съглашението6. И така кесарят се сбогува с императора, който му заплати с онези лоши монета, за конто вече стана дума. Кесарят ги взе, като си даваше сметка, че тъй като заминава за Анатолия, малко го инте-
ресува недоволството на хората, конто оставаха в Романия; така че той пристигна в Галиполи и започна да им плаща с тези пари, а от тях всеки един се разплати със стопанина си. 213. Кесарят решава да се сбогува с господаря Михаил Докато се извършваше разплащането, кесарят съобщи на благород-ната си тъща и на благородната си съпруга, че иска да отиде да се прос- i ти с господаря Михаил, големия син на императора. А тъщата и съпру-гата му казаха да не прави такова нещо, понеже знаеха, че Михаил е много несправедлив човек и толкова му завижда, че ако го срещне на място, където ще има по-голяма сила от него, ще го унищожи заедно с всички, конто са с него. Но кесарят отговори, че за нищо на света няма да се откаже от намерението си, тъй като това би било голям срам за него; ако не отиде да се сбогува сега, когато напуска Романия и отива в кралство Анатолия, за да се засели завинаги там в отпор на турците, ще бъде гледан с лошо око1. Какво да ви разправям? Тъщата, съпругата и шуреите му се почувствуваха така опечалени, че събраха целия Съвет на войската и го накараха да обещае (пред всички), че по никой начин няма да предприема пътуването. Но напразно го увещаваха — той за нищо на света не искаше да се откаже от заминаването. Когато тъщата, съпругата и шуреите му видяха, че не желае да склони, помолиха го да им даде четири галери, защото искаха да отидат в Константинопол. Кесарят извика адмирала дон Феран д’Аунес и му нареди да отведе в Константинопол тъща му, съпругата и шуреите му. Съпругата на кесаря не можеше да замине с него за Анатолия, тъй като беше бременна в сед-мия месец и освен това майка й искаше тя да роди в Константинопол. Така те се сбогуваха с кесаря, качиха се на галерите и отпътуваха за Константинопол. И беше разпоредено щом господарката роди детето, да отиде с десет галери там, където се намира кесарят; така госпожата остана в Константинопол и когато му дойде времето, роди едно хубаво момче2, което беше още живо, когато аз започнах тази книга3. И така ще спра дотук разказа си за господарката и сина й и ще се върна към разказа за кесаря и войската. 214. Митологическо отклонение. Как войската прекарваше в Галиполи Както вече ви казах, войската се намираше в Галиполи. А Галиполи сто-шцата на кралство Македония1, където се е родил и е бил господар ллександър; и така Галиполи е морската столица на кралство Македония, така както Барселона е морската столица на Каталония, а на вът-решността е Лерида2. В кралство Македония има още един хубав град, който се нарича Адрианопол3; от Галиполи до Адрианопол има пет дни път. А в Адрианопол се намираше господарят Михаил, по-големият син на императора. И искам още да знаете, полуостров Галиполи се намира от едната страна на Бока д’Авер — западната; а от другата страна, из-точната, се намира полуостров Артаки, където великият дук (както то-гава се наричаше) презимува с войската си предишната година. Това място Артаки беше единият вход към град Троя; другият вход беше ед-
но пристанище, намиращо се по средата на Бока д’Авер; в него има една красива крепост, наречена Парис4 и изградена по заповед на Парис, синът на крал Приам, след като пленил със силата на оръжието съпругата на дука на Атина Елена5. Това станало на остров Тенедос6, който отстой на пет мили разстояние от Бока д’Авер. По онова време на остров Тенедос имало един идол и в определен месец от годината тук идвали на поклонение всички благородии мъже и жени на Романия; случило се така, че един ден съпругата на дука на Атцна Елена дошла на поклонение заедно със сто рицари, конто я прид-ружавали. И Парис, синът на крал Приам от Троя, бил също на поклонение тук заедно с петдесет рицари. Като видял благородната госпожа Елена, така се влюбил в нея, че казал на хората си, че тя трябва да стане иегова (жена) и той ще я отведе със себе си. Каквото си наумил, така и станало; той се въоръжил заедно с цялата си дружина, заловил благо-родницата и поискал да я отвлече. А онези сто рицари, конто били с нея, се опитали да я защитят, но в края на краищата всичките загинали. Парис отвел благородната госпожа, поради което избухнала толкова голяма война, че град Троя, който имал триста мили обиколка, бил обсаждан в продължение на чринадесет години, след което бил опозорен, превзет и разрушен. В края на Бока д’Авер, от външната страна, се намира един полуостров, който се нарича Адрамитион7. Там бил другият вход към град Троя. Така вие виждате, че Бока д’Авер беше обкръжен от богата и кра-сиви места от всички страни, а по време на престоя ни там имаше хуба-ви села и много добри стопанства навсякъде. Но всичко беше разрушено и обезлюдено от нас, както ще видите по-нататьк, в ущърб на императора и от голяма полза за войската8. 215. Убийството на Роже де Флор Сега ще се върна към разказа за кесаря, който се приготви да зами-не с 'фиста конници и хиляда пехотинци за Адрианопол, за да се вида против волята на всички свои приятели и васали с по-големия син на императора, господаря Михаил. И това го правеше зарада голямата преданост, изпълваща сърцето му, и зарада нежната любов, която с пълно право питаете към императора и неговия син. И си въобразява-ше, че така, както той беше изпълнен с вярност, такива щяха да бъдат към него и императорът и синовете му. Но както се разбра по-късно, действителността се оказа съвсем друга. Когато кесарят напусна Галиполи, той остави за главнокомандуващ на войската си великия дук дон Беренге д’Ентенса, а дон Бернат де Ро-кафорт — за неин сенешал. И така той пропътува разстояние равно на шест дневни прехода и статна до град Адрианопол1. А синът на императора, господарят Михаил, излезе на пътя и го посрещна с големи почести. И това злодеят направи, за да разбере с каква войска идваше. Когато кесарят влезе в Адрианопол, синът на императора го придружаваше радостен и щастлив от присъствието му; и кесарят се радваше много на господаря Михаил. След като бяха прекарали заедно шест дни, на седмия господарят
Михаил заповяда в Адрианопол да дойдат предводителя на аланите Гиртон2 и водача на туркопулите Мелик3, чиито войски наброяваха повече от осем хиляди конници. И в този ден той покани кесаря"1. След като се нахраниха, предводителят на аланите Гиртон влезе в двореца, където се намираха господарят Михаил със съпругата си и кесаря. Аланите му из-вадиха мечовете си и посякоха кесаря, както и цялата му дружина. След това избиха в града всички, конто бяха дошли с него, като само трима се спасиха, защото се бяха качили на една камбанария. И от тези трима-та единият беше Рамон Алкер, синът на дон Жисберт Алкер, рицар от Кастельо д’Ампуриас5; другият беше синът на рицаря от Каталония Рамон де Тоус; а третият беше Бернар де Роудор от Льобрегат6. И те бяха нападнати в камбанарията, но така добре се защитаваха, че синът на императора каза, че ще бъде грешно да загинат и им даде закрилата си. Така се спасиха тези тримата. Злодеянията на господаря Михаил бяха още по-големи, защото беше наредил на туркопулите да заминат заедно с част от аланите за Га-липоли, като беше издал заповед: в деня, в който бъде убит кесарят, те да оплячкосат града и всички села. А ние бяхме изкарали конете на паша и хората бяха пръснати из селата. Какво да ви разправям? Когато ни видяха невъоръжени, ни отнеха всичките коне и убиха повече от хиляда от нашите; така че ни останаха само двеста и шест коня и три хиляди триста и седем войници —- конници и пехотинци — на корабите и на су-шата. Незабавно ни обсадиха и толкова народ се струпа върху ни, че наброяваха повече от десет хиляди конници, между тях туркопули, ала-ни и гърци, и повече от тридесет хиляди пехотинци7. А великият дук, т. е. дон Беренге д’Ентенса, заповяда да изкопаем ров, който да защищава Галиполи и неговите предградия. Така и направихме. Какво да ви разправям? В продвижение на повече от петнадесет дни водехме ежедневно по две битки; но всеки ден беше за нас едно нещастие, защото понасях-ме големи загуби. Така както бяхме обкръжени, дон Беренге д’Ентенса заповяда да се приготвят пет галери и два лина и против волята на всички каза, че ще се опита да извърши едно нападение, за да подпомогне войската с храна и пари. Посъветваха го да не прави това за нищо на света, защото ще е по-добре да се сражават всички заедно срещу врага, който ги беше обсадил. А той като умен и добър рицар разбираше, че битката е опасна, но не искаше да се примири. Затова реши да направи едно нападение срещу Константинопол и след като завърши атаката, да се завърне вед-нага в Галиполи; така че в крайна сметка стана това, което той искаше8. И се него се качиха на корабите толкова хора, че в Галиполи останахме единствено дон Бернат де Рокафорт, сенешалът на войската, и аз, Рамон Мунтанер, капитан на Галиполи9. А с нас останаха само шестима рицари и те бяха: дон Гилеми де Сискар, рицар от Каталония; дон Феран Гори, рицар от Арагон; дон Жоао Перис, португалец; дон Гилеми Перис де Калдес от Каталония; дон Ешемен д’Алберо. Преброихме се, за да видим колко сме след отпътуването на дон Беренге д’Ентенса и устано-вихме, че сме общо конници и пехотинци хиляда четиристотин шестде-сет и двама въоръжени бойци; от тях двеста и шест конници (конто оба-
че нямахме вече коне) и хиляда двеста петдесет и шест пехотинци. Тъй че се намирахме в голямо затруднение, защото всеки ден от сутрин до вечер трябваше да поддържаме битката с онези отвън. Сега ще спра дотук разказа за нас, конто се намирахме в Галиполи, като ще се върна отново на това по-късно, и ще ви разкажа за дон Беренге д’Ентенса. Дон Беренге д’Ентенса взе петте галери и се отправи към град Хе-раклея10, който се намира на двадесет и четири мили разстояние от Константинопол, и взе оттам огромна плячка. А това е градът, където се на-мирал Ирод1 *, когато заповядал да бъдат убита младенците; искам още да ви разкажа за едно чудо, което се наблюдава на това място. При град Хераклея има залив, който стига до остров Мармара12 и чак до Артаки; това е един красив залив с дължина близо двадесет мили и още толкова ширина; той се простора от носа на град Хераклея до нос Ганос13 и до Мармара, на който остров се добива всичкия мрамор на Романия. На су-шата край този залив има два хубави града. Единият се нарича Панион14, а другият — Родосто15. И тъкмо в Родосто ни бе сторено най-голямо зло, което е било при-чинявано някому. За да знаете каква беше тази злина, сега аз ще ви я разкажа. 216. Предизвикателство към императора Истината е, че след смъртта на кесаря, когато вече бяхме напад-нати и обсадени, решихме, че преди да предприемем нещо срещу императора, трябва да му отправим предизвикателство и да го оскър-бим заради всичко, което ни беше сторил. Това предизвикателство и след това оскърблението трябваше да се извършат в Константинопол, в присъствието на управителите на колониите на република Венеция и на република Пиза и на капитана на република Генуа; при това всичко трябваше да се извърши с официални писма. Заповядахме на рицаря дон Сискар, на адалила Перо Лопис, на двама алмогатени и на двама кбмити да отидат там с една лодка с двадесет гребла и да се представят от името на дон Беренге д’Ентенса и на цялата войска. Така и стана: те отидоха в Константинопол и в присъствието на управителите на колониите на споменатите републики отправиха предизвикателство към императора и след това го оскърбиха, като зая-виха, че могат със сигурност да докажат, че по злодейски и двуличен начин той беше заповядал да убият кесаря и хората му, а освен това беше нападнал войската без предизвикателство, принизявайки по този начин доброто име на вярата си; казаха още, че от този момент нататък те се освобождават от клетвата си към него. За всичко това но-сеха официални документа, разделени с А.В.С., като едната половина предадоха на императора, а другата половина като доказателство — на републиките. Императорът се извиняваше, че не бил заповядал убийството на кесаря. Но вие сами ще разберете, че той не можеше да се оправдае, защото същия онзи ден беше наредил да бъдат избита всички каталонци и арагонци, конто се намираха в Константинопол заедно с адмирала дон Феран д’Аунес1.
217. Убийство™ на пратениците След като свършиха мисията си, пратениците се разделиха с императора и го помолиха да им даде един водач, който да ги придружава до-като стигнат Галиполи. Той им даде водач, но когато пристигнаха в Ро-досто, водачът заповяда да ги арестуват и всичките двадесет и седем ка-талонци и арагонци бяха разкъсани, разсечени на четири и окачени в кланицата. Вие сами разбирате каква жестокост извърши императорът спрямо тези хора. Но успокойте сърцата си, защото от този момент войската започна с божията помощ такова отмъщение, каквото едва ли някога е било извършвано1. А в този залив става следното чудо: винаги се срещат кървави пет-на, конто са толкова обширни, колкого едно покривало; има големи и малки. Този залив е винаги пълен с тези петна от жива кръв, но когато се излезе от залива, те не се срещат повече. Моряците взимат от тази кръв и я разнасят от единия край на света до другия като реликви. И това става заради кръвта на младенците, която бе пролята на това място2; и така е от едно време до ден днешен, така ще бъде и занапред. Това е чистата и свята истина, защото аз самият съм докосвал тази кръв с ръ-ката си. 218. Залавянето на дон Беренге д’Ентенса След като дон Беренге д’Ентенса опустоши град Хераклея, което беше едно от най-величествените деяния на земята, той пое, натоварен с голяма плячка, към войската. Когато се завръщаше в Галиполи, той се срещна край един плаж между Панион и нос Ганос1 с осемнадесет гену-езки галери, конто плаваха към Константинопол на път за Голямо море2. Тогава дон Беренге д’Ентенса заповяда на хората си да вземат оръ-жието и обърна петте галери с нос към сушата, а с кърмата застала срещу генуезците3. А те го поздравиха и след това с една лодка отидоха при него, за да му дадат разрешение за преминаване; капитанът на осемнадесетте галери го покани да обядват заедно в галерата му и дон Беренге д’Ентенса, за зла беда, му се довери и прие. Докато се хранеха и хората на дон Беренге бяха оставили оръжието си, бяха нападнати в гръб, четирите галери бяха завладени, като паднаха убити повече от двеста души. В едната от галерите, която беше на пленения вече дон Беренге д’Ентенса, се намираше дон Беренге де Виламари заедно с други рицари, конто отказваха да хвърлят оръжието; и за тази галера стана толкова голяма битка, че загинаха четиристотин генуезци, а от бойците от галерата загинаха всички, без нито един да успее да избяга. Така че виждате какъв тържествен обяд дадоха генуезците на дон Беренге д’Ентенса, като го отведоха в плен в Константинопол заедно с всичките му останали живи хора и завладяха спечеленото от него в Хераклея. Защото е луд всеки — бил той господар или друг човек, — който се доверява на някого от Републиката; защото човек, който не нае какво е вяра, не може да я пази. И така отведоха дон Беренге д’Ентенса и хората му в плен и ги държаха в голямо унижение в Пера (квартала на генуезците срещу Константинопол) повече от месец, докато галерите влязат и излязат от Голямо море. След това отведоха дон Беренге в Ге-
нуа, като минах а през Галиполи; аз отидох да го видя и поисках да дам га него десет хиляди златни перпери4 (като един перпер струва десет барселонски су5), за да го освободят, но те отказаха да ги приемат. И като видах, че не искаха да го сторят, дадох му хиляда златни перпери. След това го отведоха в Генуа6. Тук ще спра разказа си за дон Беренге д’Ентенса, за да го продъл-жа, когато му дойде времето, и ще се върна към разказа за нас, конто бяхме останали в Галиполи. 219. Съветът на войската И така, когато научихме, че дон Беренге д’Ентенса е заловен и че всички ония, конто бяха с него, са загинали или са паднали в плен, се опечалихме дълбоко. Когато научихме и за смъртта на дон Сискар и на другите, конто бяхме изпратили при императора, изпитахме също голяма мъка и свикахме съвета, за да решим какво да правим. И както вече казах, установихме, че сме останали само двеста и шест конници и хиляда двеста петдесет и шест пехотинци. Мненията за това какво да правим се разделиха на две: едните казваха да отидем с цялото имущество на остров Митилини1, който е хубав и богат; защото все още имахме четири галери, повече от дванадесет въоръжени лина, много лодки и един двупалубен кораб, така че можехме да се качим на тях и да се спасим, а сетне, като се настаним на острова, щяхме да обявим война на императора. Другого мнение беше следното: ще бъде голям позор за нас, след като поради най-долно предателство сме загубили двама благород-ници и са загинали толкова смели мъже, да не отмъстим за тях или да не загнием заедно с тях; защото няма да има човек, който да не ни убие с камъни още повече, че сме хора с такава слава и справедливостта е на наша страна; така че повече си струваше да умрем с достойнство, отколкото да живеем в позор. Какво да ви разправям? В края на краищата съветът реши всички да воюваме срещу тях, да побързаме със започва-не на войната и всеки, който се противопостави, да бъде убит; за по-го-ляма сигурност се реши веднага да се откачат от галерите, линовете, лодките и кораба по две дъски от дъното на всеки съд, така че никой да не може да се надава, че ще успее да избяга по море; така всеки един щеше да се държи както подобава. Така завърши съветът. А аз заедно с останалите отидох да потопя веднага всички съдове. И заповядах да се направи едно голямо знаме на свети Петър2, което да се вее на главната куда; наредих още да се направи едно кралско знаме на сеньор краля на Арагон, друго на сеньор краля на Сицилия и трето на свети Георги. Последните три щяхме да носим в битките, а онова на свети Петър щеше да се вее на главната кула. Знамената бяха готови още на другия ден. 220. Победи на каталонците в Галиполи В петък привечер, двадесет и три дни преди празника на свети Петър, който е през юни1, всички се събрахме с оръжието си пред желез-ните врати на крепостта. Аз заповядах на главната кула да се качат десет пехотинци и един моряк — Бернат де Вентайола от Льобрегат. Той
запя възхвалата на блажения свети Петър и всички му отговориха със сълзи на очите. И след като произнесе възхвалата веднага щом се вдигна знамето на свети Петър, всички започнаха да пеят „Салве Регина"2. Времето беше хубаво и ясно и на небето нямаше нито един облак; но когато знамето се вдигна, един облак надвисна над нас и ни валя дъжд, тъй както бяхме коленичили и продължи толкова, колкото и пеенето на „Салве Регина". А когато свършихме да пеем, небето се изясни както предо и всички много се зарадвахме. Заповядахме тази нощ всеки да се изповяда и на сутринта, призори, да се принести, а при изгрев слънце, когато враговете се появят, за да започнат сражението, всички да са готови за атака. Така и направихме. Знамето на сеньор краля на Арагон поверихме на дон Гилем Перис де Калдес, опитен рицар от Каталония; знамето на сеньор краля на Сицилия — на рицаря дон Феран Горин, а знамето на св. Георги поверихме на дон Ешемен д’Алберо; а дон Рокафорт повери знамето си на един син на рицар на име Гилем де Тоус. И тогава подредихме бойния си строй по следния начин: нямаше нито авангард, нито център, нито ари-ергард, само поставихме конниците вляво, а пехотинците вдясно. И така както се бяхме подредили, така ни видяха враговете, защото вражата войска беше разположена близо до нас на едно възвишение с обработ-ваема земя, отстоящо от нас на две мили. В събота сутринта3, двадесет и два дни предо празника на св. Петър през юни на хиляда триста и шеста година4, те тръгнаха срещу нас, двадесет хиляди готови за битка конници; и оставиха две хиляди души заедно с пехотинците при палатките, тъй като смятаха победата си за си-гурна. И когато слънцето изгря, ние бяхме минали вече отвъд рова, всички готови и подредени за сражението, както вече ви обясних. И за-повядах нито един човек да не тръгва предо да се даде заповедга, която трябваше да изрече споменатият Вентайола; след като заповедга беше дадена, трябваше да засвирят тръбите и тимпаните и всички да напад-нем едновременно. Така и стана. А враговете бяха заставали с копията, опрени на бедрата, готови за бой. Когато беше даден уговореният знак, решихме да нападаем стрем-главо всички наведаъж. И ударихме с такава сила центъра им, че сякаш цялата крепост щеше да се срине. Те също атакуваха храбро. Какво да ви разправям? Зарада техните грехове и зарада правого, което беше на наша страна, те бяха победени; защото, ведаъж победен авангардът, всички се обърнаха в бягство. А ние ги подгонихме и всеки, който вдаг-неше ръка, удряше на месо; така стигнахме до възвишението, където се намираше войската им; добрият ред, в който конници и пехотинци изля-зоха да помогнат на своите, беше нещо невиждано досега, тъй че за момент помислихме, че ще имаме още много работа. Но тогава сред нас се извиси един глас и когато стигнахме възвишението, почнахме всички да викаме „Напред! Напред! Свети Георги! Свети Георги!". Така наб-рахме кураж, нахвърлихме се стремитедао върху тях и ги победахме; и не стана нужда да нападаме повече. Какво да ви разправям още? През целия ден ги преследвахме непрестанно в продвижение на цели двадесет и четири мили и когато ги изоставихме, беше наставала тъмна нощ. То-
гава си тръгнахме обратно и чак след полунощ се завърнахме в Галиполи. На другия ден преброихме войската и установихме, че бяхме загубили само един конник и двама пехотинци. Отидохме да обходим полес-ражението и със сигурност установихме, че бяхме убили повече от шест хиляди конници и повече от двадесет хиляди пехотинци. А това беше за-ради божия гняв, който се стовари върху тях, защото ние по никой начин не можехме да предположим, че са загинали толкова хора, та по-мислихме, че те взаимно са се издушили. Много народ загина и в лод-ките, конто бяха извадени на сушата покрай брега и бяха повредени, но ги спуснаха на вода и в тях се качваха по толкова хора, че веднъж нав-лезли в морето, те (лодките) потъваха и хората се издавиха. Какво да ви разправям? Плячката, която взехме в тази битка, беше толкова голяма, че не можехме да я изброим. Осем дни ни отне обхождането на бойното поле, тъй като нямаше как да се събере толкова злато и сребро, защото коланите на всички конници, както и мечовете, седлата, юздите и цялото им снаряжение бяха украсени със злато и всеки конник носеше пари, а още толкова намерихме у пехотинците; така че беше безкрайно това което спечелихме. Също така се сдобихме с повече от три хиляди живи коня; останалите намерихме мъртви; други се движеха из полето, вла-чейки вътрешностите си. Така вече имахме толкова коне, че се падаха по три на всеки един от нас. Когато прибрахме всичко, което намерихме на полесражението, аз пожалих живота на четирима гърци — бедняци от Галиполи, — конто открих в една къща, като им казах, че ще им направя голямо добро, ако се съгласят да станат шпиони, а те приеха с голяма радост. Облякох ги добре като гърци и им дадох по един кон от пашите, каквито вече имахме достатъчно, а те ми се заклеха, че ще ми служат вярно. Веднага из-пратих двама в Адрианопол, за да видят какво прави синът на императора, а другите изпратих в Константинопол. След няколко дни се върна-ха тези, конто бяха отишли при сина на императора, и казаха, че той бил тръгнал срещу нас със седемнадесет хиляди конници и около сто хиляди пехотинци и че вече бил напуснал Адрианопол5. 221. Победи над господаря Михаил Узнали това, се събрахме на съвет, за да решим какво ще правим. В края на краищата съветът реши следното: бог и блажените наши покровители св. Петър, св. Павел и св. Георги, конто ни бяха дарили с тази победа, ще ни донесат нова победа над онзи злодей, сторил толкова голямо предателство спрямо нас. Ето защо не трябваше по никой начин да се задържаме в Галиполи, защото това е силна крепост, която може да отслаби духа ни, след като бяхме спечелили толкова много. Освен това не трябваше за нищо на света да се оставяме да ни обсадят. Още повече, че синът на императора, който се приближаваше, не можеше да дойде с цялата войска наведнъж, а трябваше да изпрати напред авангарда си и ние щяхме да се срещнем с него и да го нападаем. Ако можехме да надвием авангарда, всички щяха да бъдат разгромени. Така че ние не можехме да се качим на небето, нито можехме да се скрием в някоя без
дна, нито пък да избягаме по море. Затова трябваше да минем през ръ-цете им. Тъй че беше нужно духът ни да не отслабва поради спечелено-то от нас, нито пък поради голямата сила, която виждахме отпред, затова трябваше да се решим да тръгнем срещу тях. Така и направихме. Оставихме в крепостта сто мъже при жените и тръгнахме. След като бяхме вървели зри дни, бог пожела да преспим в полите на едно въз-вишение, а от другата му страна да преспят те. Едните не знаеха нищо за другите, докато не настъпи полунощ, когато видяхме огромния отб-лясък на огньовете, който те бяха запалили. Тогава изпратихме за съг-ледвачи двама гърци, конто бяхме заловили по-рано. Те ни донесоха вестта, че на онова място се намира синът на императора с шест хиляди конници и че още призори щял да поеме пътя за Галиполи, а остатъкът от войската бил на около една левга разстояние от него1, а в момента той си почивал в една крепост, която се намира в равнината и се нарича Апрос2, и е красива, силна крепост с голямо селище. Много се зарадвах-ме, когато научихме, че тук има крепост и селище, като си давахме сметка, че подлосгга на тези хора е толкова голяма, че първо ще гледат как да задържат крепостта и селището Апрос. На разсъмване3 всички се изповядахме и причестихме, взехме оръ-жието си и в разгърнат боен строй започнахме да изкачваме възвишени-ето, което беше обработвано. Когато стигнахме до горе, денят настъпи и онези от войската ни видяха, очаквайки да отидем и да поискаме милост от тях. Но синът на императора прие обстановката сериозно и се приготви за бой, защото беше отличен рицар, комуто нищо не липсва-ше, освен дето не беше честен. И така, добре въоръжен, той гръгна срещу нас с цялата си войска, както и ние тръгнахме срещу него. Преди да започнем атаката, голяма част от нашите алмогавари слязоха от конете, защото се чувствуваха по-добре пешком, отколко-то на коне. Всички бяхме решили да нападнем храбро, а и те бяха решили същото. Какво да ви разправям? Бог пожела авангардът им да отстъпи, както стана и в предишната битка, с изключение на сина на императора, който със сто рицари продължаваше да се движи сред нас; така че в един от набезите си нападна един моряк на име Бернат Ферер, който яздеше хубав кон, спечелен в първата битка, и носеше също така добра и много красива броня, спечелена също в битка, но не носеше щит, защото не знаеше как да си служи с него на коня. Синът на императора го взе за важна личност и го удари с меча в лявата ръка, като го рани; а онзи, като се видя ранен, какъвто си беше млад и храбър, го сграбчи с ръце и с един крив нож му нанесе повече от чринадесет удара, като с единия от тях го рани в лицето така, че го обезобрази цялото. Тогава синът на императора изпусна щита си и падна от коня, а неговите хора го измъкнаха набързо от битката, която беше много ожесточена; ние не знаехме за кого става дума и те го прибраха в крепостта Апрос4. След това битката, все така жестока и сурова, продължи, докато настъпи нощта. А бог, който прави всичко добре, ни направляваше, така че при крепостта Апрос врагът беше разгромен и всички б ягах а накъде-то им видят очите. Но много не можаха да избягат и в този ден от тях
загинаха повече от десет хиляди конници и безброй пехотинци. А от на-шите загинаха само единадесет конници и двадесет и седем пехотинци. Нощта прекарахме на полето под оръжие. А на следния ден не на-мерихме на полето нито един жив човек от техните, въпреки че все още се опасявахме от нападение; тогава отидохме при крепостта и я атаку-вахме, престоявайки там повече от осем дни. Когато напуснахме полес-ражението, взехме около десет хиляди коли (като четири бивола теглеха всяка от тях) и толкова добитък, че покриваше цялата земя. И се сдо-бихме с безбройна плячка, много повече, отколкото при първата битка. И от този момент нататък бе покорена цяла Романия; така им бяхме взели страха, че щом викнехме „Франки!“, те веднага се втурваха да бя-гат. И така с голяма радост се завърнахме в Галиполи, и след това пра-вехме набези всеки ден, като стигнахме чак до вратите на Константинопол. А един ден се случи следното: един конник алмогавар на име Перик де На Клара загуби на комар; взе двамата си синове и оръжието и без придружители тръгна пешком към Константинопол. В една от импера-торските градини срещна двама генуезки търговци, конто ловяха пъдпъ-дъци, залови ги и ги доведе в Галиполи, и получи за тях откуп три хиляди златни перпери (а перперът е равен на десет барселонски пари). Подобии набези се извършваха всеки ден. 222. Родосто и Панион в ръцете на войската И тъй, след като цялата околност беше оплячкосвана през всички тези дни, войската си науми да отиде да опустоши Родосто1, мястото, където нашите пратеници загинаха разкъсани и окачени на четвъртини в кланицата. Както си го бяха наумили, така и стана. Отидоха там и още призори завладяха града, а на всички люде, конто завариха — мъже, жени и деца, -— сториха същото, което онези бяха направили с пратениците им. И никой не можеше да ги спре да го сторят. Действително, това беше една голяма жестокост, но пък те си отмъстиха. И когато свърши-ха, тръгнаха да завладяват друг град, който се намираше на половин левга разстояние2 и се наричаше Панион. И когато тези два града бяха вече в ръцете им, решиха да се преместят там със съпругите и приятел-ките си, с изключение на мене, който оставах в Галиполи с моряците, сто алмогавари и петдесет конници. Така сториха, като се установиха между Родосто и Панион, защото беше близо до Константинопол — само на шестдесет мили3. След като войската се разположи там, дон Феран Шеменис д’Аре-нос (поради известии разногласия с великия дук той се беше отделил от него още през първата зима в Артаки и беше отишъл при дука на Ати-на4, където бе приет с големи почести), който беше научил за победите ни срещу враговете и тъй като беше добър и опитен рицар, решил, че войската има нужда от него и дойде от Морея5 при нас на една галера, водейки със себе си осемдесет души каталонци и арагонци. Всички се зарадвахме много заради голямото попълнение; и им дадохме толкова, че той и дружината му получиха многб добри коне и въоръжение с всичко необходимо, и то в такова количество, като да бяха хиляда души.
223. Подвигът на дон Феран Шеменис д’Аренос След като се разпореди за всичко необходимо, един ден Феран Шеменис взе около сто и петдесет конници и близо триста пехотинци и оп-лячкоса полето, стигайки чак до Константинопол. По обратния път бър-заше, защото водеше със себе си добитъка и пленниците. Императорът изпрати срещу него около осемстотин конници и повече от две хиляди пехотинци, конто го чакаха при един проход, през който трябваше да премине. Като ги видя, дон Феран се обърна към хората си и ги посъ-ветва да действуват внимателно и да нападнат всички едновременно. Как да ви кажа? Общо загиналите и пленниците бяха повече от шест-стотин конници и хиляда и петстотин пехотинци; така това деяние се превърна в едно от най-славните. По този начин той и дружината му спечелиха толкова от набега, че това им даде сили да отидат и обсадят една крепост, която се намира при входа на Бока д’Авер и се нарича Ма-дитос. И трябва да знаете, че обсаждайки я, той не разполагаше с повече от осемдесет конници и двеста пехотинци, а вътре имаше повече от се-демстотин въоръжени гърци. В действителност благородникът се нами-раше самият в по-тежко обсадно положение, отколкото онези вътре, защото всичкия хляб, който ядяха, им го изпращах аз с лодки от Галиполи, а разстоянието от Галиполи до Мадитос е двадесет и четири мили; така че със снабдяването и изпращането на продоволствия бях нетоварен аз. И така обсадата продължи повече от осем месеца, като денем и нощем Феран Шеменис стреляше с една каменометна машина, а аз му бях изпратил десет въжени стълби с куки; и много пъти се опитваха да щурмуват нощем, но все не успяваха да превземат крепостта. А сега ще ви разкажа една чудна история, каквато досега не сте слушали, но която се случи с дон Феран. В един зноен юлски ден1, по плад-не всички от крепостта или се бяха прибрали на сянка, или спяха, или разговаряха. Тъй като горещината беше голяма, всички изнемогваха от нея, но дон Феран Шеменис, който бдеше, докато другите спяха — както се случва с всеки, който носи голям товар на плещите си, — погледна към стената и не видя никой да разговаря. Никой не разговаряше, нито се показваше. Той се приближи до стената и даде знак да докарат стъл-бите, но пак никой не се появи. Тогава се върна при палатките и нареди всички да се въоръжът, като предават един на друг тази заповед, без да вдигат никакъв шум; избра сто храбри младежи и те се приближиха със стълбите до стената; издигнаха ги така, че и четирите се закачиха на стената; след това на всяка стълба се покачиха един след друг по пет души и тихо се покатериха на стената, без изобщо да бъдат усетени. После се изкачиха други двадесет и станаха общо четиридесет души, и така завладяха две кули. А дон Феран Шеменис отиде с останалата част от войската си, въоръжена с брадви, да разбие вратите на крепостта; пла-нът беше следният: когато едните почнат да избиват тези, конто се на-мират на стената, ще се нададе вик за тревога и всички бранители ще се втурнат срещу първата трупа; тогава другите щяха да разбият вратите. Така и стана. Когато онези четиридесет се изкачиха горе и понечиха да нападнат тези, конто се намираха на стената и спяха, останалите бранители се нахвърлиха върху тях. А дон Феран Шеменис стигна вратите и
реши да разбие главната порта, тъй като не намери никой, който да му се противопостави; и когато това бе сторено, решиха да влязат и да уби-ват, и да рушат всичко, което им се изпречи на пътя. По този начин зав-ладяха крепостта и плениха всички хора, а дон Феран Шеменис и войската му спечелиха толкова пари, че от този миг нататък не им липсваше нищо и те всички станаха богати. Така можахте да научите за най-неве-роятното приключение, което някога ви е било разказвано: как посред бял ден бе превзета една крепост, обсаждана в продължение на осем месеца. След всичко това войската се раздели на три части, конто се разпо-ложиха в близост една до друга, както следва: дон Феран Шеменис в Мадитос; аз, Рамон Мунтанер, в Галиполи заедно с всички моряци и с някой пехотинци (тъй като Галиполи беше център за останалите и тук идваха онези, конто се нуждаеха от дрехи, от въоръжение и от всякакъв род неща и защото Галиполи беше градът, където всички намираха необходимого и тук пристигаха и отсядаха търговци на различии стоки2); а в Родосто и в Панион се намираше дон Рокафорт с цялата останала войска. И всички бяха богати и задоволени, така че нищо не засяваха, нито обработваха, нито копаеха лозята, нито ги подрязваха; и въпреки това събираха всяка година толкова вино и толкова пшеница и овес, кол-кото искаха, така че в продължение на пет години3 живяхме от плодове-те, конто сама ни даваше земята. А набезите, конто се правеха, бяха тъй благодатей, че едва ли човек би могъл да си ги представи и ако вземе да ви ги разказва, няма да му стигне живота да ги опише Но виж, ще ви разкажа за едно чудно приключение, което се случи на нас, конто се на-мирахме в Галиполи. 224. Едно приключение на Рамон Мунтанер И така един барон от Солунското кралство1 на име месер Кристо-форо Джорджо2 отиваше в Константинопол при императора. Когато пристигнаха в района на Галиполи, той каза на своята дружина (която се състоеше от повече от осемдесет добре подготвени и въоръжени конници), че тъй като се намират близо до Галиполи, иска да направи един набег; и понеже знаеше, че тук нямаше конници, а пехотинците бяха малко, можеха да завладеят товарните животни и колите, конто пращахме в полете за дърва. На всички им се сторило правилно. И така те достиг-наха Галиполи към третия час3. А аз изпращах всеки ден по две коли и два чифта впрегатни животни в полето за дърва; и с тях отиваше един мой оръженосец, който беше конен стрелец и се наричаше Марк. Когато стигнали мястото, където трябваше да събират дърва, докато товарят били нападнати. Но като ги видял, оръженосецът изпратил четирима пехотинци, конто се намирали там, да се изкачат на една кула без врати4 и да се защитават с камъни, докато той отиде в Галиполи и незабавно доведе подкрепления. Така и стана. Гърците завладяха веднага колите и животните, а оръженосецът се отправи към Галиполи и вдигна тревога, и ние решихме да отидем на помощ; но в действителност излязохме само шест тежковъоръжени конници и осем лековъоръжени, тъй като останалата войска бяхме изп-
ратили с дон Рокафорт да извърши един набег. А онези достигнаха до нашите огради и всички ние, конници и пехотинци, се събрахме и също отидохме там. И както бяхме правили в други битки, решихме да ги нападаем едновременно; и на бога, нашия господар, се понрави победите-лите да бъдем ние. Убихме и взехме пленници общо тридесет и седем конници, а останалите преследвахме до кулата, където се намираха мойте четирима мъже с колите и животните; освободихме ги и след това оставихме враговете да вървят по дяволите, а ние се върнахме обратно в Галиполи. На другия ден направихме публична разпродажба на конете, на пленниците и на снова, което бяхме спечелили. И разделихме плячката така: на тежковъоръжен конник — по осемнадесет перпера, на лековъо-ръжен — по четиринадесет, а на обикновен войник — по седем; така всеки получи своя дял. И ви разказах за това прекрасно приключение, за да разберете всички, че няма нищо по-силно от властта на бога; защото тази победа не бе постигната благодарение на нашата храброст, а с бо-жията добродетел и милост. 225. Нападение срещу Стенин. Дейността на Мунтанер в Галиполи Докато ставаше всичко това, дон Рокафорт беше отишъл да направи набег на разстояние един ден път отвъд Константинопол в едно място, което се намира при входа на Голямо море и се нарича Стения1, и там се строят всички кораби, линове, тариди и галери на Романия2. В ко-рабостроителницата имаше повече от сто и петдесет съда от всички ви-дове и те всичките бяха изгорени. Освен това хората на Рокафорт пле-ниха всички майстори корабостроители и опожариха цялото селище, както и околните стопанства. Завърнаха се бързо, като плячката им беше неизброима. След няколко дни на всички — на дон Рокафорт, на дон Феран Ше-менис, на мене и на другите — ни хрумна мисълта, че това, което бяхме направили, не струва нищо, ако не нападаем аланите, конто бяха убили нашия кесар. В крайна сметка решението беше взето и ние се заехме незабавно да го изпълним. Беше разпоредено следното: всички войници, конто се намираха в Панион и Родосто, да се върнат обратно в Галиполи със съпругите, приятелките и децата си, и с цялото си имущество, да оставят всичко тук и да вдигнем отново знамената. Така и стана. Защото Галиполи беше база на войската и тук се намирах аз с мо-ята квартира и с всички писари. Аз бях капитан на Галиполи и когато войската пребиваваше тук, всички по право зависеха от моята власг — от внешня до низшия. Аз бях канцлер3 и пазител на съкровищницата4 и писарите работеха винаги заедно с мене; така че освен мене никой ни-кога не знаеше точния им брой. Аз водех писмен отчет колко взима всеки един тежковъоръжен или лековъоръжен конник и колко пехотинецът; така че съгласно моята книга трябваше да се прави разпределението на плячката от набезите — били те по море или по суша, — а на мене при-надлежеше една пета от тях5. Освен това аз разполагах с печата на войската; защото веднага след като загина кесарят и след като плениха дон
Беренге д’Ентенса, войската реши да се изработи един голям печат, на който беше изобразен нашия покровител св. Георги и бяха изписани следните слова: „Печат на франките, конто управляват кралство Македония"6. Така че Галиполи си остана постоянна база на войската, което значи, че ние го владеехме през всичките седем години7 след смъртга на кесаря. А от пет години живеехме от даровете на земята, в която никога нищо не засяхме, нито посадихме, нито обработихме. И когато цялата войска се събра в Галиполи, на мене се падна жребият да го защитавам, включително жените, децата и цялото имущество на войската, като ми оставиха двеста пехотинци и двадесет конници от моята дружина. И беше заповядано да ми предават една трета от едната пета от печалбата, другата третина да се разпределя между оставащите с мене, а третата третина да остава за дон Рокафорт. 226. Победа над аланите И така, с божията милост, войската реши да напусне Галиполи1. И знайте, че имаше дванадесет дена път между мястото, където се намираха аланите и Галиполи, така че те бяха извън земите на императора и живееха във владенията на императора на Загора2; и ако някой ме попита защо така се разпределяше петата част, тъй че двестате души, оста-ващи с мене в Галиполи, да получат една трета от нея, ще ви кажа, че всичко се правеше, защото никой не искаше да остава; но дори и при тези условия, пак не можехме да намерим кой да остане. Какво да ви разправям? През нощта от хората ми си отидоха толкова много, че аз останах със сто тридесет и четири пехотинци — моряци и алмогавари — и седем тежковъоръжени конници, конто бяха от моята свита; на други-те бях принуден насила да дам разрешително да напуснат. А те обещаха да разделят наполовина плячката, която бог им дари, със седемте тежковъоръжени конници. Така останах зле подкрепен от мъже и добре подкрепен от жени, конто по всяко време наброяваха повече от две хиляди. И тъй войската тръгна по живо по здраво. Изминаха толкова път, че скоро навлязоха в една красива равнина на империята на Загора. Гир-гон, водачът на аланите, който в Адрианопол със собствените си ръце беше убил кесаря, беше там. При него имаше около три хиляди конници и близо шест хиляди пехотинци, като всичките бяха с жените и децата си; защото аланите имат същия обичай, както и татарите — да се дви-жат всички заедно с цялото си имущество и никога да не се спират в град, село или друго населено място. Когато нашите ги наближиха, спряха, за да подковат конете и да подготвят всичко за битката, тъй като се знае, че аланите са най-добрата конница на Изток. След като си починаха един ден, на следващия се раз-положиха на една левга от тях; станаха рано сутринта и още призори настъпиха срещу им, като ги нападнаха в палатките. Аланите бяха получили сведения, но не вярваха, че са тъй близо; въпреки това имаха подготвени повече от хиляда коня. Какво да ви разправям? Битката беше сурова и продължи през целия ден, като по пладне загина водачът им Гиргон, който загуби главата си, а знамената им бяха повалени и това
незабавно наруши строя им. Какво още да ви кажа? От всички алани из-бягаха общо триста конници и пехотинци; останалите загинаха, тъй като не можеха да понесат раздялата с жените и децата си. Ще ви разкажа какво се случи с един алански конник и жена му, конто яздеха хубави коне; трима от нашите конници ги следваха по петите. Какво да ви разправям? Конят на жената губеше сили, а мъжът го удряше с плоското на меча си. но накрая нашите ги настигнаха. Като видя, че ги догонват и че жена му ще бъде погубена, конникът се придви-жи малко по-напред, жената нададе силен вик и тогава той се обърна към нея, за да я прегърне и целуне. Като стори това, така замахна с меча към врата й, че й отсече главата с един удар. След това се обърна към нашите трима конници, конто вече бяха заловили коня на жената, и с меча си нанесе такъв тежък удар на един от тях на име Гилем де Белвер, че му отсече лявата ръка и онзи падна мъртъв на земята. Като видяха това, другите двама се спуснаха върху алана; единият се наричаше Арнау Миро, адалил и добър войник, а другият беше дон Бернат де Вента-йола. Какво да ви разправям? Трябва да знаете, че онзи въобще не се отдели от жена си, докато не беше разкъсан на парчета; той даде живота си тъй скъпо, че уби Гилем де Белвер и рани тежко другите двама. Така можахте да научите как загина като храбър рицар и как с болка извърши всичко това. Така поради мъка загинаха голяма част от аланите; както и преди това ви казах, избягаха само триста въоръжени люде, а всички други загинаха. А нашите плениха жените и децата, и цялото им имущество, и конете, и добитъка, и палатките им. Когато решиха да преброят загубите си, те установиха, че са загинали общо четиридесет и четири конници и пехотинци и че броят на ранените е голям. Така, натоварени с голяма плячка и радостни, че са отмъстили за смъртта на кесаря, те решиха да се завърнат. Поеха пътя и без да бързат, се върнаха в Галиполи3. 227. Защитата на Галиполи А сега ще оставя разказа за тези, конто се завръщаха, след като бяха положили големи усилия и труд, и ще ви разкажа за нас, конто оста-нахме в Галиполи и прекарахме не по-малко тежки дни. На императора бе известно, че войската се намира извън Галиполи и е отишла да нападне аланите; и случаят пожела в този момент да пристигнат осемнадесет генуезки галери. Капитан им беше месер Антонио Спинола, пристигнал от Генуа в Константинопол, за да отведе в Ломбардия1 по-малкия син на императора, който трябваше да стане маркиз на Монфера2. И тъй месер Антонио Спинола каза на императора, че ако неговият син, маркизът, поиска да се ожени за дъщеряга на месер Обичино Спинола, той ще прогони франките от Романия. А императорът отговори, че това би го зарадвало3. Тогава споменатият месер Антонио пристигна с две галери в Галиполи и ни отправи предизвикателство от името на Генуезката република. А предизвикателството беше такова, че от името на република Генуа ни заповядваха да напуснем територията й, което означаваше империята на Константинопол, тъй като тя беше територия на република Генуа; в
случай че не напуснем, той ни предизвиква от името на Генуезката ре-публика и на всички генуезци по света. А аз му отвърнах, че не приема-ме предизвикателството, защото знаем, че републиката е била и все още с приятел на дворовете на Арагон, на Сицилия и на Майорка и че няма причина той да ни предизвиква на бой, а ние да приемаме. Тогава той нареди да се състави официален документ за това, което ни беше казал, а аз наредих да се състави друг за снова, което от името на цялата войска му бях отговорил. После месер Антонио отново се върна на същото и аз пак му отговорих така и бяха съставени нови документа. След това той за трети път се обърна със същото, а аз му отвърнах, че постъпва зле този, който поддържа това предизвикателство, и че аз искам от него, в името на бога и на светата католическа вяра, във възхвала на която сме дошли в Романия, да спре с тях; искам това от името на светия апостолически отец, „от когото сме получили знамето“ (което той може да види), за да се борим срещу императора и хората му, конто са схиз-матици и с вероломно предателство бяха убили нашите водачи и братя-та ни, макар че ние бяхме дошли да им служим срещу неверниците. Така че аз исках от него в името на светия отец, на сеньор краля на Арагон, на сеньор краля на Сицилия и на сеньор краля на Майорка да ни по-могнат да извършим това отмъщение, а ако не искат да ни подкрепят, да не ни пречат. Аз го уверих от името на бога и на Светата католическа вяра, че ако той не оттегли думите си, върху него и всички, конто са с него, ще падне вината за кръвта, която ще се пролее от двете страни заради това предизвикателство, и че ние ще бъдем опростени от грехове; защото бог и целият свят ще видят, че ние сме били принудени да приемом предизвикателството и да се защищаваме. Всичко това аз заповя-дах да се напише в официален документ. Но той настояваше на своето и правеше това, защото беше убедил императора, че веднага щом републиката ни отправи предизвикателство, ние незабавно ще напуснем Романия. Но той не познаваше добре нашите намерения: в сърцата си ние бяхме решили изобщо да не си зами-наваме, докато не си отмъстим напълно. Така месер Антонио се завърна в Константинопол и разказа на императора какво беше свършил и освен това му каза, че скоро ще му подари крепостта Галиполи заедно с мене и с всички нас. И незабавно нареди да се натоварят осемнадесет от не-говите галери и седем от императорските, чиито адмирал беше генуезе-цът дон Андреа Мореско, и взеха сина на императора, за да го отведат във владенията му. Враговете пристигнаха с двадесет и петте галери пред Галиполи в една събота привечер и прекараха деня и нощта опра-вяйки стълбите и други съоръжения за нападението, защото знаеха, че войската е далеко и че бяхме останали малко въоръжени мъже. И така докато те се подготвяха, за да ни нападнат на другая ден, аз през цялата нощ подреждах защитата си. Тя беше разположена по след-ния начин: въоръжих всички жени (защото имахме оръжие в излишък) и ги изпратих на крепостната стена; на всеки участък от стената изпра-тих по един търговец каталонец измежду намиращите се тук, за да ги ръководи; и наредих да поставят по всички централни улици бъчви с разредено вино, с черпаци и много хляб, за да може който поиска да яде
и пие, защото добре знаех, че силите отвън са тъй многобройни, че няма да ни дадат време да идем да идем вкъщи. След това разпоредих всички да си сложат брони, защото знаех, че генуезците имат голямо количество арбалети и стрелят непрестанно с тях. Те имат такъв маниер на стрелба, че изстрелват много стрели и изразходват в една битка повече, отколкото каталонците в десет; и така всички се въоръжиха. Наредих да се дьржат отворени вратичките на бойниците (защото всички бойници бяха закрити с плет) с цел да можем да се притечем на помощ там, където е най-необходимо. От друга страна, заповядах на всички лекари, с конто разполагахме, да бъдат готови да обслужват ранените, така че колкото може по-скоро да се завърнат в боя. И когато направих всичко! това и разпоредих къде да стой всеки един, аз тръгнах заедно с двадесет’ души да обикалям местата, където бях най-нужен. Когато настъпи денят, галерите се приближиха, за да акостират. А аз, яхнал хубав кон, с една трета от тежковъоръжените си конници, об-лечени в лорики и защитни дрехи4, попречихме на лоцманите да приста-1 нат докъм средата на гретия час, накрая десет галери успяха да акостират по-на талеч. Междувременно копят ми падна, но като видя това, един! мой оръженосец слезе от своя и ми го даде; в бързината аз заедно с коня, който беше на земята, получихме общо тринадесет рани. После ях-нах другия кон, качих оръженосеца отзад и си влязох в крепостта с пет-1 те рани, конто слабо усещах, освен една, която беше на крака — от удар! с меч. И тази, и другите излекувах веднага. Така загубих коня си. Когато хората от галерите видяха че съм паднал, завикаха: „Капи-танът е мъртъв! Напред! Напред!“. Всички стъпиха одновременно на земята. Подредиха се много умело за битка, като от всяка галера излиза-1 ше по едно знаме с половината от екипажа. Организацията беше такава, че ако някой от сражаващите се е гладей или жаден, или е ранен, да мо-1 же да се върне в галерата, а ако е стрелец — да излезе друг вместо него; 1 а ако е войник — копиеносец на кон — да може да бъде заместен от друг. Така всички, конто участвуваха в битката, по никой начин не на-маляваха — нито за да ходят да ядат, нито по друга причина, — а с I всички сили продължаваха да се бият. Подредени така, те излязоха готови да се бият на мястото опреде-1 лено за техния отряд. Бяха решили да се сражават храбро, а ние пък да I се защитаваме. Те хвърляха толкова много стрели, че почти закриваха I небето; стрелбата продължи чак до вечерта, така че цялата крепост се I напълни със стрели. И не бих могъл да ви обясня защо ние, конто се на- 1 мирахме отвън, не бяхме всички ранени, а на един мой готвач, който ва- I реше в кухнята кокошки за ранените, една долетяла през комина стрела I му се заби в рамото на около два пръста дълбочина. Какво да ви разп- | равям? Битката беше много сурова и с камъните, конто аз бях наредил да струпат в изобилие по стените и по бойниците, нашите жени се защи- I таваха така енергично, че беше истинско чудо. Имаше дори една жена, която с пет рани от стрели по лицето, все още се защитаваше, като че ' ли й нямаше нищо. Така битката продължи до разсъмване. А на сутринта капитанът им на име дон Антонио Спинола, който, , както вече споменах, бещр отправил предизвикателствата, каза: „О, не-
щастници! Как е възможно трима келяви вътре да са достатъчни, за да <ащитават тази крепост? Колко сте Жалки!“ И тогава той се въоръжи добре заедно с триста благородници от най-добрите семейства на Генуа и с пет знамена реши да слезе от галерите. Щом ми съобщиха това, аз се качих на стената и ги видах да идват. Наредих веднага да подготвят коня ми и други шест. След като им сложихме доспехите и ги оборуд-вахме добре, така че нищо да не им липсва, заповядах да дойдат сто души от най-смелите и ги накарах да си свалят броните, тъй като беше много топло, защото беше средата на юли5. Забелязах, че никой не стреля вече, тъй като стрелите се бяха свършили. Както бяха останали по риза и гащи, въоръжих хората си с кинжал и копие в ръка и със запасали на кръста меч и кама. А когато капитанът дон Антонио Спинола пристигна до желязната врата с всички онези храбри мъже и с петте знамена, битката отведнъж започна много яростно, тъй че повечето изпле-зиха езици от жажда и горещина; тогава аз поверих съдбата си на божи-ите ръце и на ръцете на благородната света Мария и заповядах да отворят вратата. И с шестте тежковъоръжени конници и с пехотинците, конто излязоха пъргаво, отидохме да атакуваме знамената и още с първия удар повалихме зри. Като разбраха, че нападаме здраво с конете и пе-хотата, те почувствуваха, че губят и скоро видяхме гърбовете им. Какво да ви разправям? Много скоро дон Антонио Спинола загуби главата си на същото това място, откъдето ни беше отправил предизвикателство-то, а с него загубиха главите си и всички, конто го придружаваха; така че тогава загинаха повече от шестстотин генуезци. Забелязах, че катите се катереха по стълбите на галерите и се смесваха с враговете и ако тогава разполагахме със стотина свежи бойци, щяхме да задържим поне четири от галерите. Но ние всички бяхме покрити с рани и уморени, за това ги оставихме да вървят по даволите. Едва-що се бяха качили всичките — а имаше много удавени, който при качването бяха паднали въоръжени в морето, — при мене дойде из- вестие, че на едно място са останали около четиридесет души. Веднага хукнахме към тях. Военачалник им беше най-силният мъж на Генуа Антонио Боканегра. Какво да ви разправям? Всичките му другари загиДа-ха, а той с един островърх меч нанасяше такива удари, че никой не Ice осмеляваше да го приближи. Така уби двама от нашите. Като го видях как умело върти оръжието, аз заповядах никой да не го ранява и няколко пъти му предлагая да се предаде, но той не искаше и да чуе за това. Тогава изпратих един мой оръженосец, който яздеше кон с броня, да атакува. Той направи това с голямо удоволствие и му нанесе с коня го си такъв удар в гърдите, че го повали на земята, сетне го насякоха на с то парчета. И така разбита и разрушени, галерите на генуезците заминая; с маркиза за Генуа, а тая на императора се завърнаха в Константинопол; всички отпътуваха опечалени поради лошия си късмет, докато ние бгх-ме радостей и доволни. На другая ден, когато хората от войската ни ; з-наха, че аз съм бил обсаден, решиха, тъй като имаха по-добри коне да побързат и в една нощ и един ден изминаха път, равен на повече три дневни прехода, така че на зретая ден привечер вече бяха присзз г эт
нали повече от осемдесет конници. След два дни пристигна и цялата войска и ни намериха покрити с рани и с превързани глави, и много се опечалиха, загдето не бяха останали при нас. Зарадвахме се едни на други и устроихме дълги процесии, за да благодарим на бога за победата, с която ни беше дарил. А те ни дадоха една добра част от плячката, така че благодарение на божията милост всички станахме извънмерно богати. 228. Турин и туркопули се присъединяват към войската През това време турците, конто бяхме протопили от Анатолия, том узнали за смъртта на кесаря, за залавянето на дон Беренге д’Ентенса и за победите, с конто бог ни беше дарил, а също, че сме останали много малко хора, се върнаха в Анатолия и подчиниха всички градове, села и крепости на гърците и ги притиснаха по-силно, отколкото когато ние бяхме там. Такива бяха плодовете на лошите деяния на императора и на преда-телството, което те (гърците) бяха извършили спрямо нас; така бе загубе-на цяла Анатолия, като турците възстановиха властта си там, а ние опус-тошихме цяла Романия. Защото освен Константинопол, Адрианопол, Христопол и Солун не остана нито село, нито град, който да не бъде ог-рабен и опожарен от нас, освен някоя и друга планинска крепост. Така турците пристигнаха пред Галиполи; и един техен главатар на име Мелик2 дойде на преговори, като каза, че ако се съгласим, той би искал да влезе в Галиполи и да разговаря с нас. Аз му изпратих един въ-оръжен лин и той пристигна с десет рицари, всичките негови роднини. След това заяви пред дон Рокафорт, дон Феран Шеменис и мене, че е готов заедно с войската си, жените и децата да премине на наша страна и да ни се закълне във вярност, че той и цялата му войска ще ни бъдат като братя и ще ни защитават срещу всички врагове, че поставят в наша власт своите жени и деца и искат да са във всичко и за всичко на нашите заповеди като най-смирени войници и ще ни дават една пета от всичко спечелено. За да решим този въпрос, събрахме на съвет цялата войска и всички се съгласиха, че ще бъде добре да ги приемем. Така към нас се присъе-дини този Мелик, като ни предаде около осемстотин конници. След това прйстигна брат му с още четиристотин конници и двеста пехотинци, ко-итф също така приехме. И ако някога е имало хора покорни на своя гос-noiap, такива бяха те спрямо нас; и ако някога е имало хора верни и ис-крени, такива бяха те винаги3. И бяха много добри като войници и във всичко останало. Държаха се с нас като братя и във всеки момент войс-ка^а им, подготвена от тях самите, беше близо до нас. I И така след като тези мъже преминаха на наша страна, на импера тора му останаха около хиляда конници от туркопулите наемници, чии-то брой обикновено беше четири хиляди, но повече от три хиляди ние бя^ме убили още в първата битка4; останалите хиляда заедно с жените и Децата си също минаха на наша страна и също бяха винаги добри, предали и покорни. Така че нашият брой се увеличи с две хиляди и двеста ко: [ници и бяхме успели да убием или отнемем на императора всичките м} наемници. По този начин господствувахме и яздехме из империята,
както си искахме, и когато турците и туркопулите правеха набези, учас-твуваха и тези от нашите, конто пожелаваха да го сторят и бяха винаги на голяма почит. А нашите се връщаха винаги с двойка плячка. Така ни-кога между нас и тях не се появи каквото и да било разногласие. 229. Заврыцането на дон Беренге д’Ентенса А сега ще спра на това място разказа си за нас и ще се върна към дон Беренге д’Ентенса, когото генуезците отведоха в Генуа и когото накрая сеньор кралят на Арагон освободи от затвора1. И когато се на-мираше вече на свобода, благородникът отиде при папата2 и при краля на Франция3, за да поиска от тях подкрепа за войската; но въпреки усилията му нито папата, нито дворът на Франция му отпуснаха не-що, ами по-скоро му отказаха. И тъй като папата беше отговорил отрицатели© на краля дон Пере4, още когато се намираше в Коло5, сами можете да отсъдите дали той искаше арагонската династия да напред-ва с иегова подкрепа. И така, след като не можа да получи подкрепа нито от папата, нито от френския двор, благородникът (Беренге д’Ентенса) се завърна в Каталония и заложи и продаде голяма част от земите си; нае от дон Пере Соливера от Барселона един кораб, натова-ри на него около петстотин души, знатни и други, след което отпъту-ва за Романия. Когато пристигна в Галиполи, аз го посрещнах с много почести, както подобаваше на човек, който трябваше да бъде наш предводител и старши. Но дон Рокафорт не поиска да го приеме за предводител и старши, а счете, че той самият е предводител и трябва да си остане такъв. Тъй че противоречията между тях бяха големи. А аз и двана-десетте съветници на войската ги помирихме, като искахме всички да бъдем като братя и ако дон Беренге поискаше да прави набези сам за себе си, да го придружава, който пожелав. Същото важеше за дон Рокафорт и за дон Феран Шеменис. А дон Рокафорт, който беше много умен, успя да привлече алмогаварите, така че всички го гледаха в очите — както турците и туркопулите, конто бяха дошли по времето, когато дон Рокафорт беше пръв и най-важен във войската — така че от този момент нататък не признаваха друг господар освен него. За да се установи този мир и съгласие, аз трябваше да положа много труд и старание и да изтърпя много опасности, понеже се налагаше да ходя и при едните, и при другите и трябваше да минавам край кре-постите на враговете, конто се намираха в близост на нашите грани-ци. Какво да ви разправям? Дон Бернат де Рокафорт отиде заедно с турците и голяма част от алмогаварите да обсажда град Нова6, който се намираше на шестдесет мили разстояние от Галиполи. А дон Беренге д’Ентенса отиде да обсажда крепостта наречена Мегариси7, която се намираше на половината път между Галиполи и мястото, което обсажда-ше дон Рокафорт. А дон Феран Шеменис беше винаги на страната на дон Беренге д’Ентенса заедно с всички арагонци от войската и с една част от моряците каталонци. Така че всеки от тях обсаждаше по един град и го обстрелваше с каменометни машини.
230. Пристигането на инфанта дон Феран де Майорка Така стояха нещата, когато с четири галери в Романия пристигна инфантът дон Феран1, който идваше от името на сеньор краля на Сицилия Фредерик според следния сключен между тях договор2: сеньор кралят нареждаше на сеньор инфанта да не поема върховната власт над войската, както и над градовете, се лата, крепостите и другите места, освен от негово име, а също да не взима за съпруга жена от Романия без благоволението и разрешението му. Дон Рокафорт и аз получихме пис-ма от сеньор краля на Сицилия, в конто ни осведомяваше за този договор, но в цялата войска никой друг не знаеше за това. И така сеньор инфантът пристигна в Галиполи3 и донесе за дон Беренге д’Ентенса, дон Феран Шеменис, дон Рокафорт и мене писма от името на споменатия сеньор крал, за да приемем въпросния сеньор инфант като господар сякаш ставаше дума за него самия. Той донесе подобно писмо и за войската. И така аз го приех и наредих на всички, конто се намират в Галиполи, да го посрещнат като предводител, воена-чалник и господар от името на сеньор краля на Сицилия, а освен това му предоставих и цялата си кыца. Веднага му купих петдесет коня и толкова товарни животни отколкото се нуждаеше, и още мъжки и женски мулета, за да ги язди при нужда. Доставих му всичко необходимо — било то палатки, оръжие и всякакви неща, необходими за поход. Незабавно изпратих двама конници при дон Беренге д’Ентенса, който обсаждаше Мегариси на тридесет мили разстояние от Галиполи; изпратих и други двама при дон Рокафорт, който обсаждаше град Нова на шестдесет мили от Галиполи, и още толкова — при дон Феран Шеменис, който се намираше в своята крепост Мадитос на двадесет и четири мили от Галиполи. Изоставяйки обсадата, дон Беренге д’Ентенса пристигна веднага със своята дружина в Галиполи и заедно с всички, конто го придружаваха, призна споменатия сеньор инфант за главноко-мандуващ и господар от името на сеньор краля на Сицилия. Същото направиха и дон Феран Шеменис д’Аренос и войската му. Така че всички ние се подчинихме на заповедта на сеньор краля на Сицилия и приз-нахме въпросния сеньор инфант за предводител, господар и старши на-чалник. От това всички останахме радостни и доволни и сметнахме нашего дело за спечелено, защото бог ни беше изпратил сеньор инфанта, който произхождаше пряко от арагонската династия, тъй като беше син на сеньор краля на Майорка, а, от друга страна, като личност беше един т най-добрите рицари в света и сред най-благоразумните, и много ис--:аше да управлява истински справедливо, тъй че, по много причини, той беше господарят, който най-много ни подхождаше. _ След като всички се бяхме заклели във вярност на сеньор инфанта, получихме вест от дон Рокафорт, в която ни съобщаваше, че не може да напусне обсадата, но моли сеньор инфанта да отиде там, понеже цялата му войска била много доволна от неговото пристигане. Сеньор инфантът свика съвет по този въпрос. Всички му казахме да отиде там, а ние ще го последваме, с изключение на дон Беренге д’Ентенса и дон Феран Шеменис, конто ще останат в Галиполи, тъй като всеки един от тях беше в лоши отношения с дон Рокафорт, а веднага щом
сеньор инфантът пристигне с дон Рокафорт и войската му, те ще отидат да го посрещнат. И така сеньор инфантът, аз и цялата войска, която се намираше в Галиполи, с изключение на няколкото души останали с двамата благородници, тръгнахме към обсадения от дон Рокафорт град Нова. А когато хората на Рокафорт узнаха, че сеньор инфантът пристига при тях, посрещнаха го с големи почести и всички бяха много радостни и весели. След като сеньор инфантът прекара два дни с тях в големи праз-ненства, той реши да представи пълномощията си на войската. А дон Рокафорт, който единствен знаеше за съществуващия между сеньор краля на Сицилия и сеньор инфанта договор, реши, че тъй като сеньор инфантът произхожда от високо потекло и е много честен и почтен, той за нищо на света не би пристъпил сключения със сеньор краля на Сицилия договор. И като помисли за своята лична изгода, а не и за общото благо, си каза: „Ако този сеньор остане тук като предводител и върховен началник, с тебе е свършено. Защото тук са дон Беренге д’Ентенса и дон Феран Шеменис, конто са го признали преди тебе, а всеки един от тях е благородник и винаги инфантът ще ги за-чита — както по отношение на съветите, така и на всичкй дела тях-ната дума струва повече от твоята. А те те мразят до смърт и ще се опитат да ти навредят с каквото могат и да те скарат с него. А днес ти си водач и господар на тази войска, понеже разполагаш с по-голя-мата част от конниците и пехотинците франки, конто се намират тук в Романия. От друга страна, разполагаш с турците и туркопулите, конто не признават друг господар. И след като си господар, как можеш да приемеш да се превърнеш в нищо? Необходимо е да направиш така, та този сеньор да не остава повече тука. Но това трябва да го сто-риш с много умение, защото всички са го приели с голямо задоволс-тво и го желаят за предводител и върховен началник. Какво ще пра-виш тогава? Имаш един единствен изход: давайки вид, че всичко е на-ред, да действуваш така, че да не те разкрият.“ И вие ще видите какво решение взе той. Не вярвам изобщо да се е раждал човек, който да е взимал толкова умело прикрито решение като неговото. Сеньор инфантът му разкри състоянието на нещата като на човек, комуто имаше пълно доверие, и му каза да нареди да се свика голям съ-вет, тъй като искаше да представи на войската пълномощията, конто носеше от името на сеньор краля; тъй като пълномощията, конто носеше за дон Рокафорт, вече му ги беше предал. Дон Рокафорг отговори, че на другия ден ще нареди да се свика голям съвет. Междувременно той съб-ра по своя инициатива началниците на конницата и на пехотата и им каза следното: „Сеньор инфантът иска утре да свикаме съвета, тьй като желае да ви представи пълномощията, конто носи от сеньор краля на Сицилия, и иска също така лично да ви съобщи за какво е дошъл. Тъй че трябва всеки един от вас да бъде готов и да подготви своите войници да го изслушат внимателно. Когато той свърши да говори, да не му от-говаря никой, защото от ваше име ще му отговоря аз и ще му кажа, че вие сте разбрали текста на пълномощията, както и добрите му слова и той може да се върне обратно в квартирата си, а ние ще свикаме съвета, за да размислим върху изложеното от него." 6 Мунтанер 81
И тъй сеньор инфантът застана пред съвета, представи своите пъл-номощия на войската и произнесе добри и мъдри слова. Отговориха му това, което дон Рокафорт беше наредил, а то беше, че ще се съберат да обмислят решението си. Сеньор инфантът се прибра в квартирата си, а съветът остана на площада. Какво да ви разправям? Дон Рокафорт им каза следното: „Барони, тези въпроси не могат да се разискват от всички. Затова нека изберем петдесет лични мъже, конто да съгласуват решението си и след като го приемат, да попитат всеки един от вас дали му изглежда правилпо. Ако е добро, трябва да го кажете, а ако е нужно да се подобри нещо, то нека да се направи." На всички им се стори умно казаното от дон Рокафорт. Така че, преди да се разотидат, те избраха петдесет души, след което избраници-те се заклеха помежду си да пазят тайна. После дон Рокафорт каза: „Барони, бог ни засвидетелствува голяма любов, изпращайки ни този гос-подар, тъй като няма на света друг равен на него. Защото той произхож-да по права линия от арагонската династия и е сред пай-добрите рицари на земята. Освен това е от хората, конто най-много обичат истината и справедливостта. Затова бих ви посъветвал във всичко и за всичко да го признаем за господар. Той иска да го признаем от името на краля на Сицилия, но ние за нищо на света не трябва да правим това; защото вместо краЛят на Сицилия по-изгодно за нас е господар да ни бъде именно той, тъй като няма никакъв имот и ще държи винаги на нас, както и ние на него. Вие си спомняте какво възнаграждение ни даде кралят на Сицилия срещу нашата и на бащите ни служба. Веднага щом сключи мира4, той пи изгони от Сицилия, давайки на всеки по един квинтал хляб. Това е факт, който всички трябва да помним. Ето защо съвсем ясно ще му отговорим, че по никой начин няма да го приемем от името на краля на Сицилия, но че сме готови да признаем него самия като син на нашия истински господар, че за нас е чест и сме готови да му се закълнем във вярност и преданост. От това той ще ни бъде благодарен, а ние ще сме изпълнили дълга си спрямо него, а на сеньор краля на Сицилия ще да-дем да разбере, че още помним как се отнесе с нас след сключването на мира." И така в края на краищата, всички решиха, че казаното от дон Рокафорт е вярно, но никой освен него не знаеше за съглашението между сеньор краля и сеньор инфанта. Само той знаеше, че уговорката меэвду тях е твърда и че за нищо на света инфантът не би приел върховната власт над град, село, крепост или друго някакво място. А ако войската знаеше всичко това, тя по никой начин не би го оставила да си тръгне, а доброволно би го признала за господар от името на краля на Сицилия. Но дон Рокафорт продължи така: „Барони, ако той ви каже, че няма да приеме върховната власт от свое име, не се притеснявайте, по-късно ще я приеме." Какво да ви разправям? Щом стигнаха до единно решение, те го представиха на съвета на общността и обясниха надълго и нашироко всичко, което се каза вече. Но говори не дон Рокафорт, а двама от пет-десетте избрани и те говориха от името на всички. Цялата войска зави-ка: „Вярно казвате! Вярно казвате!". По такъв начин бе даден отговор на сеньор инфанта.
Когато сеньор инфантът чу този отговор, той реши, че е такъв заради почитта, която му отдаваха, докато в действителност ставаше дума за една подигравка. Какво да ви кажа? В такива залъгвания минаха петнадесет дни. И когато сеньор инфашът видя, че настояват на своето, той ги увери, че ако не искат да го приемат от името на сеньор краля на Сицилия, той ще се завърне обратно в Сицилия. И след като каза това и поиска да се сбогува, дон Рокафорт и цялата войска го помолиха да не ги напуска, докато не стигнат Солунското кралство, а дотам те ще го смятат за свой господар, междувременно той ще може да вземе окончателно решение, както и те, и ако бог пожелае, ще бъде постигнато съгласие между тях. Казаха му и за разногласията, конто съществуваха между дон Рокафорт, дон Беренге д’Ентенса и дон Феран Шеменис, и го помолиха да се опита да ги изглади. Л той отговори открито, че ще го направи с удоволствие. 231. Преместване в Христопол Истината е, че живяхме на полуостров Галиполи и околните земи в продължение на седем години след смъртта на кесаря и пет години1 се прехрапвахме от плодовете на земята, като в същото време опустоших-ме района наоколо на разстояние десет дни път и ограбихме всичко от населението, тъй че не остана нищо за вземане. Затова беше време да напуснем тези земи. Така се бяха споразумели дон Рокафорт и онези, конто бяха с него — християни, турци и туркопули; такова беше и мне-нието на дон Беренге д’Ентенса, на дон Феран Шеменис и на техните хора, а също и моето и на тези в Галиполи. Не се осмелявахме обаче да потеглим, защото се страхувахме от препирня между нас, тъй като нищо друго не можеше да ци уплати. Сеньор инфантът говори с всеки един поотделно и бе взето решение всички да напуснем този район, а аз заедно с моряците и всички жени и деца да отплаваме с двадесет и четири въоръжени лодки и линове и с четири галери за град Христопол, който се намира при входа на Солунското кралство, където те, ако прис-тигнеха преди мене, трябваше да ме чакат, а ако пристигнех първи аз, щях аз да ги чакам. Беше заповядано аз да подпаля и разруша крепос-тите Галиполи и Мадитос заедно с всички селища, конто владеехме. Така че аз се простих с тях и дойдох в Галиполи, за да изпълня за-поведта. И с тридесет и шест платна — галери, линове и лодки — на-пуснах Бока д’Авер и потеглих към Христопол2. 232. Спречкване между войските на дон Рокафорт и на сеньор инфанта. Смъртта на дон Беренге д’Ентенса Когато инфантът и войската узнаха, че бях подпалил, опустошил и разрушил всички крепости и селища и бях напуснал Бока д’Авер невредим, дадоха заповед за тръгване. А заповедга на сеньор инфанта гласе-ше: доп Рокафорт и хората му, включително турците и туркопулите, да тръгнат с един ден по-рано, така че там, където те нощуват, сеньор инфантът, дон Беренге д’Ентенса, дон Феран Шеменис и войските им да нощуват на другия ден и така да се движат винаги на един ден разстояние едни от други. Така и направиха, като вървяха в пълен ред и се дви-жеха бързо.
Когато се намираха на два дни път от Христопол, дяволът, който прави само злини, стори тъй, че войската на дон Рокафорт да потегли прекалено късно, а войската на сеньор инфанта да се вдигне поради го-лямата горещина още на разсъмване. Хората на дон Рокафорт станаха по обяд, защото бяха прекарали предната нощ в една равнина с много градини, отрупани с всякакви плодове, конто по това време тъкмо зрее-ха; там имаше хубава вода и много вино, което намериха по къщите; така, зарада доброто място за поливка, те забавиха хода си. А другите направиха обратного и станаха много рано. И тъй авангардът на войската на сеньор инфанта настигна ариергарда на войската на дон Рокафорт. Когато хората на дон Рокафорт ги видяха, гласът на дявола се промыта сред тях и те започнаха да крещят: „На оръжие! На оръжие! Ето ги войските на дон Беренге д’Ентенса и на дон Феран Шеменис, конто идват да ни избият!“. От човек на човек мълвата достигна авангарда. Тогава дон Рокафорт заповяда всички да се подготвят за бой и те го сто-риха. Същото направиха турците и туркопулите. Какво да ви разправям? Слухът достигна до сеньор инфанта, дон Беренге д’Ентенса и дон Феран Шеменис; дон Беренге, облечен само с една лека ризница и без никаква броня, с меч на пояса и ловно копие в ръка, незабавно яхна коня си и реши да оглави и успокой своите, и да ги накара да се върнат назад. Докато се разпореждаше, доколкото можеше, защото не знаеше каква е работата, и докато се опитваше — като умен благородник и до-бър рицар, какъвто действително беше, — да успокой хората си, въоръ-жени до зъби пристигнаха на конете си дон Умберт де Рокафорт, по-малкият брат на дон Бернат де Рокафорт, и неговият чичо дон Далмау Сент Марти. Двамата видяха да идва дон Беренге д’Ентенса, който се опитваше да овладев хората си, но решиха, че той ги подстрекава. И двамата видяха как той, приближавайки се, викаше името си, но не го изчакаха, ами го нападнаха. Като разбраха, че е без оръжие, те го про-мушиха с копията си и го убиха на място. А това беше голяма загуба и голямо нещастие, защото загина тъкмо когато идваше да успокой об-становката. След като го убиха, потърсиха другите и най-вече дон Феран Шеменис. Като усети наближаващия смут, той като добър и умен рицар яхна невъоръжен коня си и се опита да поеме командуването. Но когато раз-бра, че хората на дон Рокафорт бяха убили дон Беренге и идваха с турците и туркопулите, конто правеха всичко, което им заповядат, и видя, че хората му гинат, той избяга заедно с тридесет конници в една крепост на императора. Виждате в каква опасност се намираше и как бе прину-ден да се предаде в ръцете на враговете си. А те го приеха с удоволст-вие, понеже бяха видели разпрата. Какво да ви разправям? Убивайки и ранявайки, хората на Рокафорт достигнаха мястото, където се намираше знамето на сеньор инфанта. И когато доближиха сеньор инфанта, хората му направиха кръг около знамето, него самия и свитата му, за да ги защитят, така че той дойде въо-ръжен на коня си и с боздуган в ръка се опитваше, доколкото можеше, да успокой духовете. Щом дон Рокафорт и дружината му го видяха, вед-
нага го наобиколиха, така че никой —- нито турците, нито туркопулите да не може да го нарани. Как да ви кажа? Щом сеньор инфантьт се намери сред тях, атаката спря; но не спря напълно и не можа да се из-бегне през този ден убийството на близо сто и петдесет конници и шес-тстотин пехотинци от нашите, т. е. от хората на дон Беренге д’Ентенса и на дон Феран Шеменис. И не беше ли това работа на дявола, защото ако тази земя беше населена с хора, конто да излязат насреща им, те щяха да убият първо тях, а после и себе си. Когато сеньор инфантьт пристигна на мястото, където лежеше мъртвият дон Беренге д’Ентенса, той слезе от коня си и започна да го оплаква, като го целуна повече от десет пъти; всички от войската направиха същото. Самият дон Рокафорт се показа много разстроен и плака, а брат му и чичо му, конто бяха убили дон Беренге, се извиниха, когато сеньор инфантът ги укори, казаха, че не го били разпознали. И така беше чиста грешка и голям грях, че загинаха този знаген мъж и всички останали. Сеньор инфантът заповяда на цялата войска да спре на това място за три дни. В едно параклисче, което беше отшелническата килия на св. Николай, погребаха тялото и пяха литургии; а тялото поставиха в красив саркофаг близо до олтара. Нека бог приеме душата му! Защото той наистина беше мъченик и загина, за да избегне злото. След като всичко свърши, инфантът узна, че дон Феран Шеменис се намира в онази крепост заедно с всички, конто първоначално го бяха последвали, и с други седемдесет, конто се бяха присъединили по-късно, така че общо там се намираха около стотина смели мъже. Инфантът изпрати да му кажат да се върне, а той му отговори — като молеше да го извини, — че вече не е по силите му да го стори, защото един път влезнал в крепостта, трябвало да се представи със своята дружина на императора1. Така стояха нещата, когато четирите галери на сеньор инфанта, чи-ито капитани бяха рицарят дон Далмау Сенан и дон Жакме Деспалау2 от Барселона, пристигнаха на мястото, където се намираше войската. Това бяха галерите, конто сеньор инфантът бе заповядал да ме придружават, но тъй като не бяха посмели да навлязат в Бока д’Авер поради страх от генуезките галери, ме бяха изоставили и се бяха върнали обратно. 233. Инфантът дон Феран се връща обратно - Когато сеньор инфантът видя галерите си, зарадва се извънредно много; заповяда да се свика голям съвет и запита хората какво решение са взели: защото, ако го признаят за господар от името на сеньор краля на Сицилия, той ще остане при тях; в противен случай ще си върви. А дон Рокафорт, който се смяташе за най-висш след смъртта на дон Беренге д’Ентенса и в отсъствието на дон Феран Шеменис, направи така, че войската да държи на уговореното, а именно че за нищо на света няма да го приемат от името на краля на Сицилия, а ще признаят само него самия. И така сеньор инфантът се прости с тях1, качи се на галерите и от-плава към един остров, който се нарича Тасос и отстой на шест мили от
онова място2. Беше истинска случайност, че в сыция този ден на този . остров с моя отряд пристигнах и аз, тъй като нямах никакво известие за войската. Тук намерих сеньор инфанта, който се зарадва много като ме видя; той ми разказа за всичко, което се беше случило, и аз много се | наскърбих и разстроих, както и всички конто бяха с мене Тогава сеньор । инфантът ме помоли, от името на сеньор краля на Сицилия и от свое 1 собствено име, да не се отделим от него. Отговорих му, че съм готов да I изпълня всяка заповед на този, когото смятах за свой господар, но го помолих да ме почака на остров Тасос, докато аз с всички хора под мое | командуване отидем при войската. Л той ми каза, че е съгласен. Веднага се отправих с всичките тридесет и шест плавателни съда към войската и я намерих на един ден път разстояние от Христопол. I Щом стигнах при тях, преди още да стъпя на сушата, поисках увере- | ние за сигурността на всички мъже, жени и деца, и на цялото имущество на дон Беренге д’Ентенса и войската му; същото направих и за I дон Феран Шеменис и едва след това слязох на сушата. Всички мъже I и жени, конто искаха да отидат при дон Феран Шеменис, можеха да I отидат, като аз им изпратих сто конника от турците, още толкова от I туркопулите и петдесет от християните, за да ги придружават, и се I разпоредих още да им предоставят коли, с конто да превозят нещата I си. Тези, конто пожелаха да останат при войската, останаха, а на оне- ] зи, конто не желаеха, дадох лодки, конто ги отведоха в Негропонт3 на I безопасно място. След като взех всички необходими мерки, заради което принудих 1 войската да се задържи два дни, заповядах да се свика голям съвет и ги 1 порицах за всичко случило се, ка то им напомних колко бяха задължени на благородника, когото бяха убили, както и на дон Феран Шеменис, който от любов към тях беше напуснал дука на Атина4, оказвайки им I голяма чест. И в присъствието на всички върнах печати на общността, на който бях пазител, както и книжата й; оставих им писарите и се сбо- | гувах с всички. А те започнаха да ме молят да не ги напускам; турците 1 и туркопулите дойдоха плачещи при мене с молба да не ги оставим беззащитен, защото ме смятаха за свой баща. И действителио те ме нари-чаха своя „ката“, което на турски език означава „баща“; всъщност за ни- I кого не тъгувах толкова, колкото за тези хора, конто бяха минали в мое разпореждане и бяха имали винаги повече доверие на мене, отколкото на който и да било друг от войската на християните. Казах им, че по ни- I кой начин не мога да остана, защото не мога да измени на думата, която съм дал на инфанта, който е мой господар. Така че в крайна сметка, се сбогувах с всички и отпътувах с един мой въоръжен лин със седемдесет и две весла и с две лодки за Тасос, където намерих сеньор инфанта, който ме очакваше. След като се разделих с войската, тя премина с големи трудности прохода при Христопол и с добър ход достигна полуострова на име Касандрия5, който се намира на морето и отстой на двадесет мили от Солун6. При входа на този полуостров разпънаха палатки и от-там правеха набези към Солун и по цялата страна, където намериха още неопустошени земи. И мислеха да оплячкосат цялата околност,
както бяха направили със земите на Галиполи, Константинопол и Ад-рианопол . Но аз ще спра на това място разказа си за войската и*ще ви разкажа една чудна история, която се случи с мене в Галиполи и която не искам да остане несподелена. 234. Крепостта Фокея и реликвите на св. Йоан И така, преди сеньор инфантът да пристигне в Галиполи, тук дойде с въоръжен лин с осемдесет весла един изтъкнат генуезец на име месер Тичино Закария, племенникът на месер Бенедето Закария1. Когато пристигна в Галиполи, поиска разрешение за влизане и каза, че желае да говори с мен. Разреших му да влезе, той дойде и каза следното: „Капитане, истината е, че в продвижение на пет години аз владях крепостта Фокея2 от името на чичо ми Бенедето Закария, но той умря и брат му, — който също така е и мой чичо3 — на когото остана това място, дойде тази година с четири галери, за да ми поиска сметка за всичко; аз му я дадох, по в края на краищата не се споразумяхме както трябва. Сега уз-нах, че се завръща с други четири галери с намерението да ме залови и да постави друг капитан на Фокея; а аз получих писмо от сина му, в което ме съветва да не го чакам да пристигне, защото ако успее да ме хва-не, със сигурност ще ме изпрати в Генуа. Затова съм дошъл с хората си при вас и съм готов да ви се закълна във вярност и преданост и да стана един от войската ви“. Тъй като знаех, че месер Тичино е почтен човек и видях че е много добър и интелигентен, приех го, като му дадох квартира достойна за него и го записах с десет коня в списъка на войската; но, освен мене, никой друг нямаше право да сгори това. След като постъпи в нашата войска, той ми каза да въоръжа гале-рата, която стоеше в пристанището, и още два лина и да го съпровож-дам; той щял да намери начин да завладев крепостта Фокея и така сме щеда да спечелим несметни богатства. Незабавно подготвих галерата и неговия лин, както и още два лина и една въоръжена лодка, така че ста-наха общо пет съда. И целият му отряд, който броеше около петдесет човека — всичките храбри и изкусни бойци — се качи на тях. Дадох им за капитан един мой пръв братовчед на име Жоан Мунтанер4, когото упълномощих да прави всичко, което бих направил аз, но да се съветва винаги с месер Тичино Закария и с &це четирима смели каталонци, конто му бях посочил за съветници. И така те напуснаха Галиполи на другия ден след Връбница5. Какво да ви разправям? Месер Тичино водеше така корабите, че достигнаха крепостта Фокея през нощта на Великден6 и на сутринта издигнаха на стената предварително приготвените стълби, конто той знаеше точно колко трябва да са високи. Какво да ви кажа още? Месер Тичино заповяда на нашите да се изкачат на стената, преди да са ги усетили и така горе се качиха тридесет от неговите и от нашите добре въоръжени и подготвени бойци. И когато се намираха вече на стената, денят настъпи. А той заедно с остатъка от войската започна да разбива вратите с брад-ви. Когато онези отвътре го усетиха, те се спуснаха към оръжието; така едните разбиваха вратите, а другите убиваха когото срещнат на стената
и на кулите. Какво да ви разправям? За кратко време посякоха близо сто и петдесет души и плениха всички останали, а вътре имаше около пет-стотин сражаващи се бойни. След като завладяха крепостта, излязоха навън из селището, което владееха гърците и което наброяваше около три хиляди души — всичките производители на стипца, която се доби-ваше на това място. Оплячкосаха това село и взеха или оставиха какво-то им се харесваше. Как да ви кажа? Спечеленото от тях беше неизбро-имо. На това място се сдобиха с трите реликви, конто, преди да влезе в гробницата, блаженият св. Йоан Евангелист беше оставил на олтара в Ефес. Когато турците завладели това място, те взели тези реликви и ги оставили във Фокея в залог срещу пшеница. А реликвите бяха следните: първата беше къс от Светия кръст, който нашият покровител св. Йоан Евангелист взел със собствените си ръце точно от мястото, където Исус Христос бил положил главата си. Този къс беше богато обкован със злато и скъпоценни камъни, конто струваха цяло състояние (а едва ли ще ми по-вярвате, ако ви разкажа какво представляваше обковката); имаше и една златна верижка, която нашият покровител св. Йоан е носил винаги на врата си. Другата реликва беше една много изящна риза без никакъв шев, която благородната св. Мария изработила с благословените си ръце; с нея блаженият св. Йоан е произнасял винаги литургията. Третата реликва беше една книга, която се нарича,Апокалипсис"7, написана със златни бук-ви от ръката на блажения св. Йоан, корицата й беше истинско съкровище от скъпоценни камъни. Така че, наред с другите богатства, се сдобиха и с тези три реликви, защото месер Тичино Закария знаеше къде се намират. И така те се завърнаха в Галиполи с голяма плячка. Тук си разделихме придобитото и хвърлихме жребий за реликвите. На мене се падна Светия кръст, а на месер Тичино — ризата и книгата, наречена .Апокалипсис". Останалото бе разделено така, както се полагаше. Тъй че, виждате колко много спечелихме с отряда на месер Тичино. След това той натовари своя лин с негови и наши хора и с цялата плячка замина за остров Тасос, където имаше една красива и безлюдна кре-пост; завладя я и после я възстанови и укрепи. Аз също отидох в тази крепост и там заварих сеньор инфанта с четирите галери. Той ме чакаше тук през цялото време, докато бях при войската за да се сбогувам с нея. И едва ли някога човек е посрещал така добре приятеля си, както месер Тичино посрещна мене, като веднага ми предостави крепостта и всичко, което се намираше вътре в нея, и положи щедри грижи за сеньор инфан-. та и за всички нас през трите дни, през конто настоя да останем. След това ми предложи услугите си и остави на мое разположение крепостта и цялото си имущество, а аз му подарих в замяна много доспехи от тези конто имах, много оръжия от различен вид и една въоръжена лодка с двадесет и четири весла; при него пожелаха да останат на заплата и около четиридесет души от мойте; и тъй, когато го напуснахме, той бе добре снабден и въоръжен. И ще ви кажа, че е вярна каталонската поговорка, която гласи: „Направи добро и не гледай на кого!", защото на това място, където и през ум не ми е минавало да стьпвам, прекарахме заедно със сеньор инфанта и целия ни отряд много хубави дни. А ако стане-
ше нужда, в тази крепост можехме да намерим спасение всички и мо-жехме да престоим и повече време и да се върнем, когато ни е удобно. 235. Пленницы при венецианците И тъй ние се сбогувахме с месер Тичино Закария и заедно със сеньор инфанта напуснахме остров Тасос. А сеньор инфантът ми даде най-добрата си — след неговата собствена — галера, която носеше името „Еспаньола“; с четирите галери, моя въоръжен лин и една моя въо-ръжена лодка се отправихме към пристанището Алмирос1, което се намира в Атинското дукство, където сеньор инфантът беше оставил още при влизането си в Романия трима души, конто да приготвят сухари. Но там не заварихме хората си, нито пък намерихме сухарите, защото жи-телите от вътрешността бяха ограбили всичко. Но ако те ни бяха ограбили, ние хубаво си отмъстихме, като всичко, което срещнахме, подло-жихме на огън и пламъци. След това напуснахме Алмирос и заминахме за остров Скопелос2; опустошихме го целия и превзехме крепостта. След това тръгнахме към носа на остров Негропонт; сеньор инфантът каза, че иска да мине през град Негропонт3, но всички го посъветвахме за нищо на света да не прави това. Наистина, при пристигането си в Романия той беше минал от-там и го бяха посрещнали много гостоприемно, затова си мислеше, че ще направят същото и този път; с цената на всичко той се наложи да минем оттам. И ние за зла беда поехме този път и сами си сложихме въ-жето на шията; защото е много опасно да се пътува с един млад син на крал, тъй като те са с толкова високо самочувствие и от толкова високо потекло, че не допускат някой да може да им причини зло. И така би трябвало да бъде, ако в света имаше разум, но хората са толкова без-разсъдни, че много рядко вършат това, което е необходимо. Те са освен това господари, на конто никой не се осмелява да противоречи в нищо, което са решили да наложат. Затова всъщност ние трябваше да одобрим нашата собствена гибел. И така отправихме се за град Негропонт; там установихме, че са пристигнали десет галери и един въоръжен лин на венецианците, чиито капитани бяха дон Джовани Куерини и дон Марко Миньото, конто бяха дошли при войската от името на мисер Шарл дьо Валоа4 (комуто при-надлежеше империята на Константинопол); от името на мисер Шарл тук се намираше и един благородник на име Тибо дьо Сепоа5. Сеньор инфантът поиска разрешение да влезе — той и целият му отряд — и вла-детелите на Негропонт и капитаните на галерите му го дадоха; след това го поканиха на обяд. Когато стьпихме на сушата, венецианските галери нападнаха нашите и най-вече моята, защото се носеше слух, че нося всичките богатства на Романия. Когато се качиха на галерата ми, те убиха около четиридесет от мойте хора и ако бях там, щяха да убият и мене; но аз не се отделях нито на крачка от сеньор инфанта. И така те заграбиха от галерата ми всичко, каквото имаше там, а то не беше малко. След това задържаха сеньор инфанта и десет от най-добрите му хора. И когато извършиха това предателство, мисер Тибо дьо Сепоа пре-даде сеньор инфанта на мисер Жан дьо Мези6— владетел на една трета
част от Негропонт, — за да го отведе при дука на Лтина, който да го държи под охрана за мисер Шарп и да прави с него каквото онзи му заповяда. Отведоха го с осем рицари и четири оръженосци в град Тива7, а дукът на Атина нареди да го изпратят в крепостта Сент Омер8. Хората от Негропонт убедиха дон Тибо дьо Сепоа и капитаните на галерите, че ако искат да постигнат нещо с войската, трябва да ме вър-нат обратно при нея, защото аз носех със себе си голяма част от иму-ществото й. Така щяха да постигнат две неща: от една страна, щяха да направят голяма услуга на войската, а от друга страна, щяха да са си-гурни, че онези ще ме убият веднага и никой няма да протестира за от-нетото ми имущество. Щяха също така да върнат дон Гарсия Гомис Па-лазин, когото дон Рокафорт мразеше както никой друг на света9, с което щяха да доставят голямо удоволствие на дон Рокафорт, тъй като нищо друго не би могло така да го зарадва. Както ги посъветваха, така и направиха; върнаха обратно при войската дон Гарсия Гомис и мене. Когато стигнахме при нея, веднага изп-равиха дон Гарсия Гомис пред дон Рокафорт, който се зарадва извън-редно много; той се запъти към кърмата на галерата и щом стъпи на су-шата, заповяда без никаква присъда и в присъствието на всички да отсе-кат главата на дон Гарсия Гомис. Това беше голямо нещастие и голяма загуба, защото в действителност дон Гарсия Гомис беше във всяко едно отношение сред най-добрите рицари на света. 236. Промени в ръководството на войската След като всичко това свърши, свалиха ме на сушата и щом хората от войската ме видяха — както дон Рокафорт, така и всички останали, — целунаха ме и ме прегърнаха, и започнаха да плачат за изгубеното ми имущество. Турците и туркопулите също слязоха, понечиха да ми целунат ръката и заплакаха от радост, защото мислеха, че ще остана. Незабавно дон Рокафорт и хората от моя отряд ме придружиха до най-добрата тамошна квартира, която бяха освободили за мене. И когато се настаних, турците и туркопулите ми изпратиха по двадесет коня и по хиляда златни перпера. А дон Рокафорт ми изпрати един красив кон и едно муле, сто каиса1 овес, сто квинтала брашно, солено месо и всяка-къв вид добитък. Така също нямаше адалил, нито алмогатен, нито някой по-високопоставен във войската, който да не ми изпрати своя подарък; а стойността на всичко, което ми изпратиха, можеше да се изчисли на четири хиляди перпера. Така дон Тибо дьо Сепоа останаха много разо-чаровани от това, че ме бяха върнали обратно. След като всичко свърши, дон Тибо дьо Сепоа, венецианците и капитаните на галерите започнаха да преговарят с войската по разни въп-роси. Първото нещо, което направиха, беше да обещаят, че ще ми въз-становят всички загуби; за тази цел трябваше да се закълнат, тъй като бойците от войската им казаха, че откакто бяха напуснали Сицилия, аз съм им баща и управител и че докато сме заедно, никакво зло не може да се промъкне сред тях, и още, че ако аз бях там, нещастието с дон Беренге д’Ентенса нямаше да се случи. Това беше първото условие и те трябваше да обещаят и да се закълнат, че ще го изпълнят. Но те го из-
пълниха лошо и недостойно, защото, както ще видите по-нататък, бог вложи злого във всичките им действия. Какво да ви разкажа още? Мислейки си, че е загубил подкрепата на дворовете на Сицилия, Арагон и Майорка, а също и на цяла Каталония, дон Рокафорт реши да се сближи с мисер Шарл2 и затова се закле сам и после закле цялата войска в преданост към върховенството му за беда и на двете страни. И след като бяха дали клетва за вярност към дон Тибо дьо Сепоа в името на мисер Шарл и се бяха заклели, че приемат мисер Тибо за капитан, той пое поста си, но с голяма предпазливост, тъй като не можеше да направи друго нещо. След като се заклеха, дон Тибо се погрижи викой освен него да не се осмелява да ръководи; но дон Рокафорт го зачиташе по-малко от куче и заповяда да направят печат с изоб-разен рицар със златна корона, тьй като смяташе да се обяви за крал на СолунХ Какво да ви кажа? След като това бе извършено, дон Тибо стана капитан на вятъра. Както господарят му мисер Шарл беше крал на шап-ката и вятъра, когато прие дарението на кралство Арагон4, така и дон Тибо беше капитан на шапката и вятъра. Когато капитаните на галерите видяха това, решиха, че са изпълни-ли всичко, за което са дошли, понеже бяха поставили дон Тибо за капитан на войската; те се сбогуваха и понечиха да се върнат обратно. А войската, турците и туркопулите, както и дон Тибо ме помолиха да остана при тях, но аз им отговорих, че за нищо на света няма да го сторя. Като разбраха това, повикаха капитаните на галерите и настояха те да се погрижат за мене; веднага ми дадоха една галера, в която да пътува целият ми отрад. Главният капитан мисер Джовани Куерини пожела аз да пътувам в неговата галера5, а мисер Тибо написа писма до Негропонт, в конто заповадваше, под страх от телесно наказание и заплаха за имотите им, да върнат имущество™ ми Аз подарих всичките си коне, коли и товарни животни на хораТа от моя отряд, конто оставзха, и като се сбогувах, качих се на галерата на мисер Джовани Куерини. И ако някой е бил почетен някога от един аристократ, то това бях аз, защото мисер Джовани желаеше винаги да нощувам с него на едно легло и да се храним двамата сами на отделна маса. 237. Мунтанер посещава инфанта дон Феран в затвора И така, когато пристигнахме в град Негропонт, капитаните казаха на управителя на венецианската колония да разгласи, че всеки, който е взел нещо от имущество™ ми, да го върне, под страх от телесно наказание и заплаха за имота му; същото направиха и мисер Жан дьо Мези и месер Бонифачо ди Верона1, след като видяха писмото на мисер Тибо дьо Сепоа. Как да ви кажа? Тяхното желание да бъда удовлетворен беше само на думи, тъй като не можах да си получа нищо от отнетото ми имущество. Помолих мисер Джовани Куерини да ми разреши да отида в Тива, за да посети сеньор инфанта; той ми каза, че поради приятелските чувства, конто изпитва към мене, ще ме изчака четири дни, за което много му благодарих. Незабавно си набавих пет коня и потеглих за Тива, която отстой на двадесет и четири мили разстояние. Там намерих дука на
Атина болен; въпреки болестта си, той ме посрещна добре, като ми каза, че съжалява много за щетите, конто ми бяха причинени, и предлага да ми помогне с всичко, което смета, че е по силите му. Аз му благо-дарих искрено и му казах, че най-голямата радост, която би могъл да ми достави, е да отдаде заслужена почест на сеньор инфанта. А той отговори, че чувствува това като свой дълг и ако има нещо, за което страда, то е, че трябва да му служи при такива обстоятелства. Тогава го помолих да ми разреши да постоя при него, и че от уважение към мене разреша-ва по време на престол ми всеки да може да влиза и да се храни на неговата трапеза, а ако поиска, може и да поязди (с него) Дукът заповяда веднага да отворят вратите на крепостта Сент Омер, където се намираше сеньор инфантът, и аз влязох при него. И не питайте дали ме заболя, когато го видях пленник — мислех си, че ще ми се пръсне сърцето; но той ме успокой с добротата си. Какво да ви разправям? Прекарахме заедно два дни и аз го попитах дали му е приятно да съм с него, защото бих могъл да получа от дука на Атина разрешение да остана още. Той ми отговори, че не е необходимо да оста-вам, а ще е по-добре да отпътувам за Сицилия и той ще ми даде препо-ръчително писмо за краля на Сицилия, тъй като на него би искал най-много да пише. Веднага приготви писмото и ми каза какво да му съоб-щя и какво да правя, защото беше сигурен, че няма друг човек, който да знае по-добре от мене какво му се беше случило в Романия; и сигурно такава беше истината. 238. Мунтанер пристига в Сицилия. Освобождаването на инфанта След като прекарах два дни при сеньор инфанта, сбогувах се с толкова голяма мъка с него, че сърцето ми щеше да се пръсне. Оставих му част от малкото пари, конто носех; снех от себе си някои дрехи и ги дадох на готвача, който дукът му беше предоставил. Поговорих насаме с него да бъде внимателен инфантът да не пострада от храната; обещах му, че ако полага добри грижи, ще получи от мене и от другите много облаги. А той постави ръцете си върху Евангелието и пред мене се зак-ле, че ще се остави по-скоро да му отсекат главата, отколкото да причини на инфанта някакво зло с храната, която той лично му приготвя. Така се разделах с готвача и след като се простих със сеньор инфанта и сви-тата му, отидох да се сбогувам с дука; иегова милост ми подари някои скъпоценни и красиви вещи и аз си тръгнах много доволен от него. Върнах се в Негропонт и видях, че галерите са готови за отплаване и очакват само мене; веднага се качихме. Решихме да напуснем Негропонт и да отидем да съберем силл на остров Специя1, после на Идрия2, в Монемвазия, в Малеа3, в Сант Анджело4, в пристанището на Куалио5 и след това в Корон6. А от Корон отидохме на остров Сапиенца7 и съ-щата нощ преспахме там. На сутринта щом сдънцето изгря, огтам, откъдето бяхме дошли ние, видяхме да пристигал четири галери и един лин. Незабавно потег-лихме и поехме техния курс; като ни видяха, те почнаха да се подготвят за бой. Наблюдавах как проблясват железните им шлемове и ловните
им копия и си помислих, че това са галерите на дон Риамбау дес Фар, за когото вече имах сведения; незабавно съобщих това на нашия капитан; а венецианците също решиха да се подготвят за бой. Много скоро въоръженият лин на дон Риамбау дес Фар пристигна с дон Пере де Ри-балта, който стоеше на кърмата и когото веднага разпознах; той се прибдижи и като ме видя, много се зарадва. Качи се на моята галера и ми каза, че това там са галерите на дон Риамбау дес Фар. А капитаните на венецианците ме извикаха настрана и поискаха да узнаят дали този рицар е злонамерен и дали някога е правил злини на венецианците. Аз им отговорих, че той е изтъкната личност и за нищо на света не би сто-рил зло на човек, който е приятел на краля на Арагон; така че ги помо-лих да го уважават и почитат, докато сме заедно. Тогава капитаните за-повядаха на хората си да свалят оръжието, а аз предадох на онези, че са осигурени от наша страна и че са добре дошли. Качих се на лина с дон Пере де Рибалта и отидох при дон Риамбау, като накарах всички да свалят оръжието; после заедно се върнахме на галерите. Поздравихме се едни други и се отправихме към остров Сапиенца, и там спуснахме на сушата стълбите. Нашите капитани поканиха на обяд дон Риамбау дес Фар и всички военачалници и този ден останахме там до зори. На разсъмване станахме всйчки едновременно и отидохме в Модой8, където поправихме галерите и се снабдихме с вода. На другия ден се приближихме до плажа на Матагрифон9 и там отново се запасихме с вода; след това отплавахме за Кларенца10. В Кларенца галерите на венецианците трябваше да спрат, за да подготвят четири галери, конто щяха да оставят на гарнизон. Така че, аз се прехвърлих при дон Риамбау дес Фар, който ми даде една галера за моя отряд. А капитапът на венецианците месер Джовани Куерини ми даде две бъчви с вино и много сухари, а също и солено месо и от всичко, каквото имаше за хората му. А аз отидох в Кларенца и купих останалото, от което се нуждаехме. И тъй сбогувах се с венецианците и с дон Риамбау дес Фар се отправихме към Корфу1 *. След като отминахме Корфу, слязохме на сушата при залива Таранто12 при изхода на нос Леука13; след това се придви-жихме покрай брега на Калабрия и пристигнахме в Месина. В Месина дон Риамбау дес Фар акостира и заедно отидохме при сеньор краля, който се намираше в Кастронуово14 Сеньор кралят посрещна дон Риамбау добре и му подари някои свои скъпоценности; след това дон Риамбау си тръгна, а аз останах при краля, като му предадох писмото от сеньор инфанта и му докладвах за всичко- Сеньор кралят се разсърди много, като научи, че сеньор инфантът е затворник и веднага изпрати послания до сеньор краля на Майорка и сеньор краля на Арагон. Междувременно пристигна заповед от мисер Шарл до дука на Атина да предаде инфанта на крал Робер15. Незабавно инфантът бе изпратен в Бриндизи, а от Бриндизи — по суша в Неапол. В Неапол сеньор инфантът беше държан в затвор за придвории и беше под наблюдение, но яздеше заедно с крал Робер и се хранеше с него и с благородната кралица, която беше съпруга на крал Робер и иегова соб-ствена сестра16. Какво да ви разправям? Повече от една година прекара сеньор инфантът в затвора и след това сеньор кралят, неговият баща,
поиска от краля на Франция да му го предаде. Тогава кралят на Франция и мисер Шарл изпратиха послания на крал Шарл17, който беше все още жив, и на дука Робер да върнат инфанта на баща му. Незабавно го изпратиха с две галери при баща му и при Коблиуре18 той слезе на сушата. А кралят, негов баща, и благородната кралица, иегова майка, и цялото население на Майорка вдигнаха голямо празненство, защото всички обичаха него повече от останалите синове на краля19. А сега ще спра на това място разказа си за сеньор инфанта, който се намира вече жив и здрав при баща си и ще се върна назад, за да ви разкажа за войската, докато проследи пътя й до Ачинского дукство, където се намира тя днес. След това няма повече да се занимавам с тях, защото, ако кажа нещо, мога и да сгреша като човек, който не знае нищо със сигурност за техните по-нататыпни дела. 239. Смъртта на дон Бернат де Рокафорт След като дон Рокафорт заповяда да се направи печата, който изоб-разяваше конник със златна корона, той господствуваше напълно над войската, а на дон Тибо дьо Сепоа му обръщаха по-малко внимание, отколкото на който и да било обикновен сержант. От това той се почувс-твува много обиден и прие всичко за подигравка. А дон Рокафорт дотол-кова злоупотребяваше, че когато умреше някой от войската, той си присвояваше цялото му имущество; освен това, ако някой имаше красива дъщеря или приятелка, тя непременно трябваше да стане иегова; така че вече не знаеха какво да правят с него. Накрая началниците на отрядите отидоха тайно при дон Тибо дьо Сепоа и го запитаха какво ще ги по-съветва да правят с дон Рокафорт, защото не можеха да го търпят повече. А той им отговори, че не може да им даде никакъв съвет, тъй като господарят е Рокафорт. Но ако желаят да направят нещо, нека да помис-лят, а и той от своя страна ще помисли. А дон Тибо каза всичко това, защото смяташе, че те искат да го предадат и излъжат. Затова отиде при дон Рокафорт и на четири очи го порица, но онзи не му обърна никакво внимание. Междувременно дон Тибо беше изпратил сина си във Венеция, за да съоръжат шест галери и ги очакваше. Не след дълго галерите прис-тигнаха със сина му, който беше техен капитан; когато се появиха тук, дон Тибо се почувствува сигурен. Тайно изпрати хора при водачите на отрядите и ги попита какво са решили и какво мислят да правят с дон Рокафорт. А те отговориха, че най-добре ще е мисер Тибо да свика Го-лемия съвет и когато той се събере, те да разкажат за всички деяния на дон Рокафорт и после да го заловят и да му го предадат. Така и стана. За нещастие на Рокафорт на другия ден, докато заседаваше съветът, те предизвикаха спор и по време на спора го заловиха и предадоха на мисер Тибо; но предавайки го на друг, те извършиха огромна грешка, защото, ако желанието им беше да си отмъстят, те трябваше да го сторят сами. Какво да ви разправям? Когато мисер Тибо залови дон Бернат де Рокафорт и брат му дон Умберт (защото чичо им дон Далмау де Сент Марти беше наскоро починал поради болеет), военачалниците се спус-
наха към неговата квартира и намериха толкова златни перпери в касте на дон Рокафорт, че се паднаха на всеки боец по тринадесет перпера. Така те разграбиха цялото му имущество. След като дон Тибо залови дон Рокафорт и брат му, една нощ тайно ги качи на галерите си, заедно с цялата си войска; веднага потопиха веслата и заминаха, без да се сбогуват с никого. Когато настъпи сутринта, хората от войската се наскърбиха много, като не намериха дон Тибо и разбраха, че той си е заминал и е отвел дон Рокафорт и брат му; те се разкаяха за стореното от тях и настала голяма разправия помежду им, поради което взеха оръжието и про-низаха с копията си четиринадесетте военачалници на войската, конто бяха дали съгласието си за това деяние. След това избраха двама конници, един адалил и един алмогатен, за да ги управляват, докато са без предводител. По този начин тези четирима заедно с дванадесетте от съвета управляваха войската. А дон Тибо'дьо Сепоа отиде в Неапол и там предаде на крал Робер дон Рокафорт и брат му, който кралят обичаше по-малко от когото и да било на света заради крепостите в Калабрия, конто те не му бяха вър-нали, както направиха другите2. Когато крал Робер ги ное, той ги изпрати в крепостта Аверса3; и след като един път бяха хвърлени там, оста-виха ги да умрат от глад, защото, откакто бяха влезли вътре, никой не им даваше нищо нито за пиене, нито за ядене. И така, сами разбирате, че който прави зло на другите, сам го навлича на главата си и че на кол-кото по-високо място се намира човек, толкова по-умерен и справедлив трябва да бъде4. Сега ще прекъсна разказа си за дон Рокафорт, тъй като неговото време свърши и ще се върна към разказа си за войската. 240. Войската на служба при дука на Атина Така се случи, че дукът на Атина почина от болеет и тъй като ня-маше нито син, нито дыцеря, остави владението си на граф дьо Бриен1, който беше негов пръв братовчед. Графът беше отрасъл в Сицилия и беше прекарал като младеж дълго време в крепостта Аугуста; освобожда-вайки себе си чрез откуп, баща му го беше оставил там като заложник; поради това граф дьо Бриен се преструваше, че обича каталонците и го-вореше каталонски. И когато застана начело на дукството, деспотът на Арта2, а също така и Ангел, господарят на Влахия3, и императорът4 му отправиха предизвикателството; така че от всички страни му създаваха много главоболия. А той изпрати свои посланици до войската и обеща, ако тя му се притече на помощ, да й даде заплата за шест месеца и да запази размера на тази заплата, който възлизаше на четири унции на ме-сец за тежковъоръжен конник, две — за лековъоръжен, и една за пехотинец. Съставиха за това документа и двете страни се заклеха. И така, войската напусна Касандрия и достигна Морея, преминавай-ки с големи трудности през Влахия, която е най-непроходимата земя на света. И когато пристигнаха в Атанското дукство5, граф дьо Бриен ги посрещна много добре и незабавно им даде заплата за два месеца; а войската започна борба с враговете на графа и за кратко време ги прогони от границите му. Какво да ви разправям? Всички бяха радостни,
когато можаха да сключат мир с графа; така той си възвърна повече от тридесет крепости, конто му бяха отнети по-рано, и за иегова чест можа да се противопостави на империята, на Ангел и на деспота. И всичко това бе постигнато за шест месеца, без да беше заплатил за повече от два. Когато видя, че е сключил мир с всичките си съседи, графът реши да сгори една голяма злина, като тази да унищожи войската. Той избра около двеста измежду най-добрите конници и към триста пехотинци и ги прие в своята свита, като им плати и им раздаде земи и владения; и когато разбра, че са му верни, заповяда на останалите каталонци и ара-гонци от войската да напуснат земите му. А те поискаха да им заплати за прослуженото време, а той отговори, че ще им плати с бесило. Междувременно беше заповядал от земите на крал Робер, от княжеството на Морея и от други земи да дойдат около седемстотин френски рицари; когато се събраха, причисли към тях около тридесет хиляди пехотинци гърци от своето дукство, след което нареди на така формираната войска да нападне нашата войска. А те узнаха за това и излязоха с жените и децата си в една красива равнина близо до Тива; там имаше едно блато и то се превърна в техен щит6. Когато тези двеста конници и триста пехотинци от каталонската войска видяха, че графът е решил твърдо да воюва, отидоха при него и му казаха: „Господарю, нашите братя са там отсреща и ни е ясно, че се каните да ги унищожите, което е една голяма несправедливост и тежък грях; затова ви заявяваме, че желаем да отидем и да загинем заедно с тях. Така че ви отправяме предизвикателство и се освобождаваме от всякакви задължения към вас.“ А графът им каза да вървят по дяволите и че ще е хубаво, ако загинат заедно с другите. Така че всички заедно отидоха да се присъединят към войската. Всички решиха да се подготвят за битка7. А турците и туркопулите се събраха на едно място, защото не искаха да се смесват с каталонската войска, понеже се страхуваха, че двете страни могат да се споразу-меят да ги унищожат; затова предпочетоха да останат в очакване. Какво да ви разправям? Графът започна битката в добре организиран боен ред и със седемстотинте френски рицари — всичките със златни шпори8, — и с много други рицари от страната, и с пехотинците нападна войската. Застана начело със знамето си и тръгна в атака; а онези от войската направиха същото. Какво да ви разправям? Поради шума, който вдигаха алмогаварите, конете на графа се обърнаха към блатото и там заедно със знамето си той падна, както и всички, конто бяха в авангарда. Като видяха, че нещата стават сериозни, турците и туркопулите решиха също да нападнат. Битката беше много ожесточена, но бог, който подкрепя винаги справедливостта, помогна на войската по такъв начин, че от седемстотинте рицари успяха да се спасят само двама; всички останали загинаха заедно с графа и бароните от Морейското княжество, конто бяха дошли да разгромят войската. Единият от двамата спасили се беше господарят на една трета част от Негропонт мисер Бонифачо ди Верона, изтъкнат и добър човек, който винаги беше имал добро отношение към войската; затова щом го разпознаха, веднага го спасиха от смърт. Дру-гият беше мисер Роже Деслаур, рицар от Русийон9, който много пъти
беше идвал с послания при войската. Също така загинаха всички конници от страната, а от пехотинците загинаха повече от двадесет хиляди души. След като обходиха бойното поле, видяха, че са спечелили не само битката, но и цялото Атинско дукство. След като вдигнаха лагера, помолиха мисер Бонифачо да им стане предводител, но той не пожела за нищо на света да приеме; тогава изб-раха мисер Роже Деслаури му дадоха за съпруга вдовицата на господаря на Салона10, заедно с крепостта Салона. По този начин си разделиха и град Тива, и всички села и крепости на дукството; и дадоха жените за съпруги на хората от войската според заслугите на всеки един и имаше един, на който се ладна толкова почтена жена, че не беше унизително да й полее вода на ръцете. Така те се подсигуриха и по такъв начин подре-диха живота си, че ако знаят благоразумно да го поддържат, те и нас-ледниците им завипаги ще живеят достойно. 241. Турците и туркопулите се сбогуват с войската. Предателството на генуезците А когато турците и туркопулите видяха, че войската не смята за-напред да напуска Атинското дукство и че са спечелили всичките богатства на земята, решиха да си вървят. А каталонците им предлагаха да вземат където си пожелаят из дукството, три, четири или повече селища и ги молеха да останат; но те отговориха, че за нищо на света няма да останат и тъй като бог им беше сторил добрината всички да забогатеят, те искат да се върнат в кралство Анатолия при другарите си. И така те си тръгнаха с големи почести и в сговор с останалите, обещавайки си взаимна подкрепа в случай на нужда. И тъй за няколко дни те достигнаха Галиполи в пълна безопасност, като палеха и опожаряваха всичко, което им се изпречваше на пътя, без страх, че някой где им се противопостави; до такова състояние каталонците бяха докарали империята. Когато достигнаха Бока д’Авер, десет наети от императора генуезки галери дойдоха при тях и им предложиха да ги преведат през протока, който на това място е широк не повече от четири мили; те се съгласиха с генуезците и ги заклеха в светото Евангелие, че ще ги преведат сигурно и безопасно. В първия курс преведоха хората от по-долна ръка; когато по-високопоставените видяха, че онези преминаха добре, те също се качиха на галерите; при качването генуезците им взеха оръжието (защото беше договорено турците да си свалят оръжието и да им го предадат) и го натовариха на една галера. След това, когато вече турците бяха горе и без оръжие, моряците се нахвърлиха върху тях и убиха близо половината, а останалите натикаха в трюмове-те. По този начин затвориха по-голямата част от най-видните и ги отве-доха в Генуа, а после ги продаваха в Апулия, в Калабрия, в Неапол и другаде. А от онези, конто останаха в Галиполи, не оживя и един дори, тъй като императорът изпрати много хора от Константинопол, конто ги избиха. И вие разбирате как генуезците унищожиха с измама и вероломство турците, като успяха да избягат само онези, конто преминаха първи. А когато научиха за това, хората от войската останаха много огорчени. Ето такъв беше краят на турците’.
242. Дон Бернат Естаньол, капитан на войската След като каталонците разбраха, че вече са се уредили добре в Атинското дукство и са господари на земята, изпратиха свои посланици в Сицилия, конто да кажат на сеньор краля, ако иска, да изпрати някой от синовете си, а те ще го признаят под клетва за господар и ще му поверят войската си; защото разбираха, че след като бог им беше сторил толкова добрини, не е добре да остават без господар. Сеньор кралят на Сицилия свика съвета си, който избра втория му син — инфанта Манф-ре1 — и те останаха удовлетворени; а кралят каза, че синът му е още ма-лък и е рано да им го изпраща, но нека те първо го признаят под клетва за господар, а после при тях ще отиде един рицар, който ще го замества като техен капитан. Пратениците се съгласиха с това и от името на цялата войска положиха клетва за вярност пред инфанта Манфре. А сеньор кралят назначи един рицар от Ампурдан2 на име дон Бернат Естаньол да замине с тях и да стане капитан на войската, като приеме клетва за вярност и преданост от всички; и така сеньор кралят го изпрати с пет галери. Когато пратениците се завърнаха при войската, всички много се за-радваха от извършеното от тях и от пристигането на дон Бернат Естаньол; и го приеха за капитан и главнокомандуващ от името на инфанта Манфре3. И така той дълго време управлява умно и мъдро войската, тъй като беше опитен рицар; тук той извърши много и отличии бойни подвизи. Организира войската с оглед на обстоятелството, че имаха за съседл четири големи сили, т. е. че граничеха с крепостите и селищата на императора и също с тези на господаря на Влахия Ангел, а от другите две страни — с деспота на Арта и с княза на Морея4. Поради това дон Бернат Естаньол нареди така: докато водят война с една от тези сили, с останалите да са в мир; а след като опустошеха страната, с която вою-ваха, те се помиряваха с нея и започваха война с една от другите. Такъв е животът, който и до ден днешен водят, тъй като без война не могат да живеят. 243. Инфантът Алфонс Фредерик става военачалник и след това господар на войската По-късно дон Бернат Естаньол почина от болеет и те помолиха сеньор краля на Сицилия да им изпрати нов управител. Сеньор кралят нареди на сина си дон Алфонс Фредерик да дойде от Каталония, където се обучаваше заедно с краля на Арагон; а той си доведе от Каталония една хубава свита от рицари и синове на рицари, и от други хора; качи се от Барселона и пристигна в Сицилия и достави огромна радост на своя баща краля, който го намери много порасъл и с прекрасен външен вид. Кралят го подготви много добре и с десет галери го изпрати при войската като предводител и главнокомандуващ от името на инфанта Манфре. Когато пристигна при войската, всички много се зарадваха и го приеха; и той стана техен господар1 и все още е такъв, като ги управлява мъдро и справедливо. Но не мина много време и инфантът Манфре почина2 и тогава сеньор кралят нареди да съобщят, че поради смъртта му, от сега ната-
тък техен предводител и господар ще бъде дон Алфонс Фредерик; а войската остана много доволна. Незабавно му потърсиха съпруга и му дадоха дъщерята на месер Бонифачо ди Верона, на която принадлежеше цялото богатство на баща й, което съставляваше една трета част от Негропонт и около тринадесет крепости навътре в сушата в Атинското дукство. Така дон Алфонс получи за съпруга тази девица, а тя беше дыцеря на най-мъдрия и любезен благородник, който някога се е раждал; и тце ви разкажа какво уважение му оказа дукът на Атина, заради добротата му. И така дон Алфонс Фредерик взе за съпруга тази благородна дама, която по бахцина линия произхождаше от хората с най-благородна кръв в Ломбардия, а майка й, която беше съпруга на месер Бонифачо, беше дъщеря на най-благородното семейство в Морея; така, благодарение на жена си, месер Бонифачо стана собственик на една трета част от Негропонт. А тази госпожа дари дон Алфонс Фредерик с много синове и се оказа най-добрата и интелигентна съпруга в тази страна, и несъмнено беше сред най-красивите христианки на света; аз я видях в дома на баща й като дете на осем години по времето, когато със сеньор инфанта на Майорка бяхме поставени под охрана като пленници. А сега ще прекъсна на това място разказа си за дон Алфонс Фредерик и войската, тъй като не бих рискувал от тук нататък да говоря за тях; защото, откакто дойдох в Калабрия и Каталония3, те се намират толкова далече, че ще трябва да разказвам слепешката за делата им, а аз не искам в тази книга да има нещо друго освен чистата истина. И нека бог повели да говорят и действуват справедливо, тъй като занапред няма да се занима-вам с техните дела. Но сега искам да ви разкажа за почитта, която дукът на Атина оказа на граф дьо Бриен, като му остави своите земи; и ще ви го разкажа, за да служи на крадете и благородницитё като добър пример. 244. Богатството на Бонифачо ди Верона И така дукът на Атина не беше крал, но затова пък беше един от най-благородните князе в Романия и при това от най-богатите. Някога имаше двама братя, синове на дука на Брабант1, конто в името на Светата Римска църква се отправиха към Отвъдморската земя с голяма конница, много хора и кораби, на конто се натовариха в Бриндизи и Венеция; зимата ги настигна в пристанището Кларенца. Но тогава народът на тая страна се беше разбунтувал срещу църквата и тези двама господари изпратиха послания до папата, като му казваха, че ако им отстъпи княжеството на Морея и дукството на Атина, те ще завладеят тези земи, още повече че поради зимата те не могат да продължат по-нататък. А папата им ги отстъпи с голямо уцоволствие, така че двамата завладяха цялото Морейско княжество и Атинското дукство. По-големият стана княз на Морея, а другият стана дук на Атина2 и всеки получи свободна от данъци земя и дари своите рицари с крепости, селища и имоти, така че скоро се заселиха хиляда френски рицари, конто доведоха съпругите си и децата си; а князът и дукът също се погрижиха да дойдат съпругите им от Франция; оттогава винаги тези, конто идват след тях, вземат за съпруги дъщерите на най-знатните барони на Франция, така че по права линия те са благородии люде и от висше потекло.
Случи се така, че добрият дук на Атина, който, както вече ви казах, беше оставил земята си на граф дьо Бриен, пожела да бъде посветен в рицарско достоинство3. Той оповести по цялата иегова земя, че се свик-ват кортеси4 и заповяда в деня на св. Йоан през месец юни5 всички поч-тени мъже от дукството да отидат в град Тива, където той ще бъде посветен в рицарско звание; същото заповяда и на духовниците, и на всички останали изтъкнати люде; след това нареди да се оповести по цялата империя, във владенията на деспота и във Влахия, че който пожелае да присъствува, може да дойде и ще получи дарове и милости от него. И така шест месеца по-рано кортесите бяха оповестени. Истината е, че господарят на Верона, която е един хубав град в Ломбардия, имаше трима сина и на най-големия от тях остави цялото си имущество; на втория даде тридесет рицари и още толкова синове на рицари и ги изпрати в Морея при дука на Атина. А онзи, който тогава беше дук на Атина6 — бащата на този, за когото сега ви разказвам, — го прие доброжелателно и му даде много от своего имущество, направи го благородник и му даде съпруга с голяма зестра; а той беше мъдър и добър рицар и имаше от съпругата си двама сина и две дъщери. Когато братята му узнаха, че нещата с него вървят добре, месер Бонифачо, който беше най-млад, каза на най-големия, че иска да отиде при брат си в Морея; а онзи се зарадва и му помогла с каквото можа. Месер Бонифачо имаше само една крепост, получена в наследство от баща му, която продаде, за да може да се подготви добре; и така той се въоръжи заедно с десет рицари и още толкова синове на рицари и прие рицарско звание от по-големия си брат, защото беше по-достойно да отиде като рицар, отколкото като оръженосец; тъй като по ония места синът на благородника не се зачита, докато не приеме рицарско звание, затова и той беше посветен от ръката на своя брат. И така той напусна Ломбардия и пристигна във Венеция, където се качи на галера и замина за Атинското дукство. Когато пристигна, заста-на пред дука, който го прие много добре, и тогава разбра, че брат му беше починал преди по-малко от месец и че са останали само двамата му синове и двете му дъщери. Благородникът реши, че с него е свърше-но, защото племенниците не можеха да му помогнат, а настойниците им не можеха да му дадат нищо от имуществото на питомците си; можете да разберете колко разстроен се почувства той. Като го видя тъй безутешен, добрият дук на Атина го успокой и му каза да не се обезсърчава, защото той ще го приеме заедно с целия му отряд в двора си и в съвета си. Така благородникът се почувствува напълно успокоен; а дукът заповяда да бъде записан заедно с отряда си на добра дневна дажба. Какво да ви разправям? Този живот продължи близо седем години, без да има в двора на дука друг, който да се облича по-бляскаво или да се представя от него и отряда му; така той придаваше на двора изключителна красота. А дукът ценеше разсъдъка и доброго му поведение и дори когато не се съобразяваше със съветите му, считаше ги за мъдри и добри. С наближаването на деня за свикване на кортесите всеки се старае-ше да ушие за себе си и отряда си празнични одежди и по този начин да почете двора, а също така се обкръжаваше с хуглари. Какво да ви разп-
равям? В деня, в който се събраха кортесите, нямаше нито един по-доб-ре облечен и по-достоен от месер Бонифачо и отряда му; имаше и повече от сто факли с неговия знак; и всичко това той направи, залагайки парите от издръжката, която трябваше да получи след това. Как да ви кажа? Празненството започна много тържествено; когато се намираха в голямата църква, където дукът трябваше да приеме рицарското достоинство и архиепископът на Тива четеше литургията, а върху олтара се намираха оръжията на дука, всички очакваха той сам да се посвети в рицарство и се чудеха на това, защото кралят на Франция и императорът щяха да се зарадват, ако биха имали честта той да приеме рицарското звание от тях. Но докато всички бяха в очакване, дукът заповяда да извикат месер Бонифачо ди Верона, който се появи веднага; тогава дукът му каза: „Месер Бонифачо, седан тук до архиепископа, защото искам да ме посветит в рицарско достойнство." А месер Бонифачо отговори: „Но, господарю, какво говорите? Подигравате ли се с мене?“ “Разбира се, че не, но искам така да бъде." Като видя, че дукът говори сериозно, месер Бонифачо се приближи до олтара и до архиепископа и там посвети дука в рицарско звание. След като ритуалът бе извършен, дукът каза пред всички: „Месер Бонифачо, от край време е обичай онези, конто посвещават в рицарско достойнство, да подаряват нещо на новопосветените. Но аз искам да направя обратното: ти ме посвети в рицарско звание, а аз дарявам на тебе и хората ти за вечни времена рента от петдесет хиляди торнезински су7, всичките в крепости и добри имоти, конто ще можеш да ползуваш от днес нататък според волята си. Освен това ти давам за съпруга дъ-щерята на един барон, която е под моя опека и е господарка на една тре-та част от Негропонт." Виждате как в един ден и в един час месер Бонифачо получи такова наследство, с което стана най-почитаният човек; а от много време нито един княз не беше правил подобен жест и това беше нещо ново и необикновено. След това месер Бонифачо заживя богато и охолно и когато дукът умираше, преди да предаде душата си на бога, той го направи управител на дукството до пристигането на граф дьо Бриен. Така че научихте чия дъщеря беше съпругата на дон Алфонс Фредерик. И тъй аз ще прекъсна на това място разказа си за събитията в Романия и ще се върна към разказа за сеньор краля на Арагон, сеньор краля на Майорка и сеньор краля на Сицилия. БЕЛЕЖКИ 194 1 Фридрих II Хохенщауфен (1211—1250) — император на Свсщената римска империя и крал на Сицилия. 2 Рихард де Флор — истинското му име било Рихард Блум. „Блум" на немски език означава „цвете". Оттам на италиански „фиоре", на каталонски и испански „флор" — превод на немското „блум". 3 Бриндизи — град на Адриатического крайбрежие на Южна Италия в дпешната облает Апулия.
4 Конрадин — Конрад V Хохенщауфен, крал на Иерусалим, син на Конрад IV (1250—1254) и внук на Фридрих II. Последният Хохенщауфен, претендент за престола на Сицилия. Пристига в Италия 'трез 1266 г., но в битката при Талякоцо (1268 г.) е победен и обезглавен от Шарл I Анжуйски. 5 Шарл 1 Анжуйски (1266—1285) — син на краля на Франция Луи VIII (1223— 1226), граф на Анжу и крал на Сицилия. През 1265 г. получил от папа Климент IV инвеститура за Сицилия и нахлул в Южна Италия като иегов съюзник. В битката при Беневенто (1266 г.) разгромил сина на Фридрих II Манфред. Вж. Runciman, Vfsperas, р. 81—97. 6 Манфред (1250—1266) — незаконен син на Фридрих II. Управител на Сицилия от 1250 до 1258 г., а от 1258 до 1266 г. неин крал. 7 Кораби — става дума за плавателния съд, известен в западноевропейската морска терминология като паи (катал.), nave (исп.), nef (фр.) — едномачтов товарен вегроходен кораб с високи бордове. 8 Тамплиери — в превод храмовници. Членове на средновековен католически монашески орден, основан от френски рицари в Йерусалим през 1119 г. след Първия кръето-носен поход. В началото се наричали „Бедни рицари на Христа1* и изпълнявали полицейс-ка служба в Палестина. Балдуин II (1204—1205), крал на Йерусалим и император на Из-точната латинска империя, ги настанил в сграда близо до храма на Соломон; оттам получили и наименованието „храмовници". През 1218 г. орденьт бил утвърдсн и получил подкрепата на папството. Облеклото на Т. било бяло расе с червей кръет. Постепенно во-енната и финансова мощ на ордена се увеличила неимоверно. Те притежавалн обшнрни владения в Палестина, Франция, Навара и Арагон, денствували и като банкери. Към края на XIII в. френският крал бил принуден да търси непрестанно финансовата помощ на Т. Това накарало крал Филип Хубави (1285—1311) да се реши да заграби богатствата на Т. През 1307 г. те били предадени на инквизицията, обвинени в различии прсстьпления. Ис-панските кралства последвали примера на Франция. Папа Климент V откачало се опитал да защити Т„ но сетне се видял принуден да разпусне ордена през 1312 г. 9 Хоспиталиерн — в превод болничари; членовс на средновековен монашески орден. В средата на XI в. тьрговци от италианския град Амалфи основали в Йерусалим бол-ница, посветена на Йоан Кръстител; обслужвали я монаси бенедикгинци. В 1109 г. те били сменени от нов орден, наречен Болничари на св. Йоан. В 1113 г. папа Ласкал II пот-върдил правилата на ордена, като ги милитаризирал. Цел: грижа за болните и военна служба в защита на вярата. Облекло: черно расо с бял кръет и червена ризница по време на война. След падането на Йерусалим (1187 г.) X. се прехвърлили в Акра (Сен Жан д’Акр), а след падането и на тази крепост — в Кипър (1291 г.), и после в Родос (1308 г.). Под натиска на турците те напускали Родос през 1522 г. и император Карл V (1519— 1556) ги настанил в Малта (1530 г.). Огтогава се наричат Маптийски рицари. През 1800 г., когато Малта била окупирана от англичаните, Малтинските рицари напускали острова и се прехвърлили в Италия, където папа Пин VII гй настанил първо в Катания, а сетне в Рим, като дал нов статут на ордена. Орденът продължава да съществува и до днес, като развива благотворителна денност. 10 Акра (Сен Жан д’Акр) — град в Близкия Изток на брега на Средиземно море. Античната Птолемаида, днес Ака в Израел. Останала последна крепост от Йерусалимс-кото кралство. Акра пада в ръцете на мюсюлманите на 18 май 129) г. 11 Огвъдморската земя — земите, конто се намират отвъд морето, задморски земи. С този термин обикновено се означавали латинските владения в Сирия и Палестина и най-вече Латинского Йерусалимско кралство, а също и Светиз е места. 12 Брат сержант — поради военния характер на Ордена на тамплиеритс съществу-вала и съответната иерархия, изразяваща се във военни чинове. 13 В случая Мунтанер оправддва Роже де Флор, защото на всички било известно, че той бил преследван от Ордена на тамплйерите заради нечисти сделки. Вж. S. Runciman. Historia de las Cruzadas. T. III. Madrid, 1973, p. 382. 14 Вж. бел. И. 15 Монтепелегрино — крепост, построена от кръстоносците в близост до Триполи, днес в Сирия. 16 Тичино Дория — един от основателите на големия генуезки род Дория, известен с това, че финансирал морски експедиции. 17 Галера — военен кораб, използуван в Средиземноморнето. Г. се придвижвала с големи гребла, наредени в един, два или повече редове. Като спомагателно средство има-
ла две или гри мачти с триъгълни или четириъгълни ветрила. В долиата част на носа имало дълъг подводен таран. Това му придавало сходство с рибата-меч, от грьцкото название на която е получено името „галера“. 18 Става дума за Робер Анжуйски, третият син на Шарл II Анжуйски (1285—1309). Робер бил дук на Калабрия и крал на Неапол от 1309 до 1343 г. 19 Фредерик Ill (1296—1337) — трети син на Пере II Велики (1276—1285). 20 Шарл II Анжуйски, по прякор Куция, бил син на Шарл I. Шарл II бил крал на Неапол от 1285 до 1309 г. и княз на Ахеа от 1285 до 1289 г. 21 Тарида — средновековен двумачтов плавателен съд с удължени пропорции. Предполага се, че първопачално Т. е била съоръжена и с весла. Основного й предназначение било да пренася коне и военни машини в морските експедиции. 22 Аугуста — крепост в Сицилия в едноименния залив. 23 Лентини — крепост в Сицилия близо до залива на Катания. 24 Авола — пристанище на о. Сицилия в залива Ното. 25 Унция — мярка за тежест и средновековна сребърна монета с тегло 28,7 грама. 26 Карлина — монета, сечена от Шарл 1 Анжуйски. 27 Реджо (Реджо Калабрия) — град в Южна Италия. 28 Калана, Мота, Санта Агата, Пендатило, Амендола, Джераче — крепости в Южна Италия в областта Калабрия. 29 Отранто —- град в Южна Италия на брега на Адриатическо море и едноименен пролив който отдели Южна Италия от Албания. 39 Лин — малък плавателен съд с платно и весла, използуван в Средиземно море през средновековието. Наименоваиието произхожда от латинского lignum (дърво). 31 Пиаца (Пиаца Армерина) — град в Централка Сицилия. 32 Кралският съвет се състоял от представителите на едрата поземлена аристокра-ция (richomens, ricoshombres), рицарите и висшето духовенство. 33 Трипи — крепост в Сицилия. 34 Ликата — крепост в Южна Сицилия на брега на Средиземно море. 35 Малта — остров в Средиземно море, по това време владение на арагонската корона. 36 Княжеството — става дума за владенията на анжуйската династия в Италия. 37 Прованс — облает в Южна Франция, владение на арагонската корона до началото на XIII в. 38 Каталония — облает в северозападната част на Ибернйския п-ов. Самостоятелно графство, което през 1137 г. се обединило с Арагон и образувало силното през средните векове арагонско-каталонско кралство 39 Под Испания по времето на разказа на Мунтанер се разбира територията, която все още се намирала под владнчеството на арабите, главно облает ите Мурсия, Алмерия и Гранада. Вследствие на Реконкистата (борбата за прогонване па арабите), подета в 718 и завършила окончателно в 1492 г. от християните, намерили убежище в планините на Астурия, на Иберийския п-ов постепенно се образували няколко кралства и графства: Астурия, Леон, Арагон, Кастилия, Навара, Португалия и Каталония, конто постепенно раз-ширявали територията си, отблъеквайки на юг арабските завоеватели. 40 Берберия — земите в Северна Африка, където днес са разположени Тунис, Ма-роко и Алжир. През средновековието този район се наричал още Магреб. 195 1 Това станало през 1301 г. 2 Катона — град в Калабрия в близост до Реджо. 3 Милацо — град в Сицилия, разположен на брега на Тиренско море близо до Месина. 4 Монфорте (Монфорте сан Джорджо) — крепост в Сицилия на запад от Месина. 5 Кастилноне — крепост в Сицилия на югозапад от Месина. 6 Франковила — крепост в Сицилия на север от Кастилионе 7 Ачиреале — пристанище в Сицилия в залива Катания. 8 Патерно — крепост в Сицилия па запад от Катания, античната Мсгара. 9 Адерно (Адрано) — град в Сицилия в подножието на Етна. 10 Чеза[5о — крепост в Сицилия на северозапад от Адрано. 11 Рокамадоре (вероятно Рокалумере) — пристанище на юг от Месина. Сьществу-вал е и манастир със същото име, за който се говори в гл. 282.
12 Става дума за предградие на Месина. 13 Алмогавари — в средновековието бойци от нередовни поиски, използувани за нападения и походи в неприятелските земи. Според хрониста Бернат Десклот А. са „хора, конто се препитават само от войната и не живеят нито в градове, нито в села, а в планнните и горите, като непрестанно воюват с неверниците“. Този вид бойци се е появнл по време на Реконкистата в граничните зони; участвували в походите на хрис-тиянските крале по време на война и живеели от плячката по време на мир. Извънред-но благоприятно за тяхното съществуване било времето на управлението на Жауме I с дългите завоевателни войни, конто водил. Но когато Реконкистата стигнала граничите, определенн за арагонската корона (по договор християнските кралства си разпре-делили територнята за завоюване), наличието на големи контингента от професионал-ни бойцн в кралството почнало да представлява опасност за вътрешното спокойствие. Завоевателните войпн на крал Пере Великн в Средиземноморието предложили решение на този въпрос. А достигналн апогея на своята бойна слава през XIV в. по време на голямата експедиция във внзантийските земи. Съвременницитс хвалели техпия ус-трем и войнственост. Облсклото и оръжияз а им били прости; отличавали се най-много в боевете гърдн срещу гърди, владеели отлично метателните оръжия, но никога не привикналн да воюват като конници. Името произхожда от арабски (al-mugawir — този, който прави нападения, набези). 14 Матагрифоне — крепост край Месина, за която се говори, че била построена от крал Ричард Лъвското сърце (1189-—1199) по време на похода му в Светите места през 1191 г. 196 1 Шака — град на югозападнсго крайбрсжие на Сицилия. 2 Салма — мярка за зърно. В Сицилия се използувала т. нар. salma generalis regni, съдържаща 263 литра; съществувала още и т. нар. salma magna от 315,5 литра, специално за Месина и Теранова; 1 л = I дм3. 3 Тарин — сицилийски монета равна на 20 грама; т. нар. uncia auri tarinorum била монета, съдържаща 30 тарини. 197 1 Става дума за пала Бонифаций VIII (1294—1303). 2 Мнсер Шарл дьо Валоа бил вторнят син на френския крал Филип 1П Смели (1270—1285) и брат на Филип IV Хубави (1285—1311). През 1285 г. Шарл получил от папа Мартин IV (1281—1285) инвеститура за Ара1снското кралство, което никога не могъл да завладев. Поради това на няколко места в хрониката си М лггэнер го нарнча „крал на шапката и вя гъра“. Шарл дьо Валоа бил женен от 1301 г. за Катрин дьо Куртене, пос-ледна наследница на владетелите на Латинската империя, затова той считал себе сн за законен претендент на престола в Константинопол. 3 Латинци — така наричали местного население в кралствата Сицилия и Неапол. 4 Външният бряг — това крайбрежие на Сицилия, което гледа към Африка и е вън-шно по отношение на Апенинския п-ов. 5 Арагон — географска облает в Иберийския п-ов, дала името на едно от най-сил-ните кралства в Европа през средновековието. Крал на Арагон по това време бил Жауме 11(1291—1327). 6 Пералада — селище в Каталония, родно място на Рамон Мунтанер. 198 1 Левга — мярка зй разстояние, равна на 5572 метра. Морската левга се равнява на 5555 метра. 2 Калтабелота — селище в Сицилия на североизток от Шака. 3 Санчо Арагонски (или Санс Пере по каталонски) бил син на Пере Велики (1276— 1285) от доня Агнес Сапата. Членувал в Ордена на хоспиталнерите и живял в Кипър. 4 Родствеиата връзка произтичала от факта, че бащата на Филип IV и Шарл дьо Валоа — Филип III — бил женен за Исабел — леля на Фредерик III и сестра на Пере II. 5 Мунтанер врыца събитията две десетилетия назад, когато във френско-каталонс-ката война от 1283—1285 г. френската войска била разгромена при т. нар. Възвишение при Панисарс. На краля па Франция Филип IV и на брат му Шарл дьо Валоа било разрешено да пренасят през грапицата тялото на починалия си баща Филип 111, като за закри-
лата им се грижел кралят на Майорка Жауме II (1276—1311), който в тази война бил съ-юзник на французите. Вж. Soldevila, Historia, р. 372. 6 Бланка (Бланш) Анжуйски — съпруга на крап Жауме II. Тя била сестра на Елео-нор и дъщеря на Шарл II Анжуйски. Женитбата й с арагонския крал била резултат от мира в Анани (1294 г.). 7 Мирът в Калтабелота сложил край на двадесетгодишния кръвопролитен конфликт между Анжуйците и Арагонското кралство в Южна Италия. Договорът, подписан на 19 август 1302 г., имал следните клаучи: Фредерик 111 получавал признание за властта си над Сииилия и бил провъзгласен за крал на Тринакрия (т. е. на Сицилия); властта му била пожизнена, като след смъртта му островът грябвало да нс предаде на Анжуйците; Фредерик Ill освобождавал нтория син на Шарл — Филип, — който бил пленен в битката при Фалконара (1299 г.); Шарл 1) се задьлжавал да предаде на Фредерик III в срок от три години островитс Сардиния и Кипър. Договорът бил скрепен с династически брак между краля на Сицилия и Елеонор, дъщеря на неаполитаиския крал. 8 Интердикт — папско запрещение за нзвършване на религиозни обреди в дадена облает, употребявано от папата с политическа цел. Интердиктът върху Сицилия бил наложен от папа Бонифаций VIII, който подкрепял французите във войната с Арагон. 9 Чефалу — град на северния бряг на Сицилия. Княз на Чефалу бил синът на Шарл 11 Филип Тареитскн (1294—1332). 199 1 След мира в Калтабелога каталопските и арагонските наемници останали неанга-жиранн с военпи действия и започнали да представляват рсална опасност за Фредерик III. От друга страна, помиряването на краля с църквата можело да донесе неприятности на Роже, който бил в конфликт с Ордена на тамплиерите. Единственият изход бил, отрядите да напуснат острова. Затрудиенията, конто изпитвала Византия във врьзка с пахлуването на турците в земите и, давал удобен случай за промяна. Но по-нататъшните действия на каталонците, особено след смъртта на водача им Роже де Флор, разкриват недвусмислено завоевателните им стремсжи спрямо Византия. Макар да представят похода си за кръе-тоносен (издигайки фланга на Св. Петър, вж. гл. 227), фактически те били оръдие па краля на Сицилия, който имал амбиции към трона в Константинопол. А с полагането по-къс-но па клетва за вярност пред Шарл дьо Валоа, сыцо претендент за импсраторската корона, войската само сменила господаря си, но целите й останали същите. Вж. R. Ignatius Burns, S. J. The Catalan Company and the European Powers, 1305—1311 — Speculum, XXIX 4, 1954, 751—771. 7 Става дума за византийския император Андроник 11 Палсолог (1282—1328). 3 Още в началото на XIII в. в Анатолия, на територията на съседния на Византия Иконийски султанат се установили значителен брой турски заселници, идващи от Централка Азия вследствие на голямото раздвижване по време на монголското нашествие. Разделсни на отделки племена и управлявани от своите вождове (емири), те се чувствали почти незавнеими в застите от тях територии поради общото отслабване на Иконийския султанат и политическата му раздробеност. От 60-те години на XIII в. започнали да уп-ражняват натиск върху границите на съеедна Византия, водени от стремежа за плячка и богатства. В късо време в ръцете им паднали областите Мизия, Лидия, Йония и Мидия, където изннкнали емирствата Караман, Караси, Ментеше, Айдин и Сарухан. Вж. Lemerle, L’emirat d’Aydin, р. 11; Vryonis, The Decline, p. 138. 4 Става дума за Мария Асенина, по-малката дъщеря на българския цар Йоан Ш Асен (1279—1280) от брака му със сестрата на Андроник II Палеолог— Ирина. Вж. подробно у Божилов, Асеневци, 11, № 11, с. 291—292. 5 Император на Загора -— става дума за българския цар Йоан Ill Асен. Вж. подробно у Божилов, Асеневци, II № 1, с. 249—255. Загора — синоним на България, страната отвъд планината, античнага Мизия, която в ХШ в. съставлявала ядрозо на българската държава. Вж. А. Иширков. Областного име Заторе или Загора в мнналото и сега. — В: Известия на Народния стнографски музей, V, 1—4, 1925, с. 80—88; Р. Koledarov. More about the Name ,,Zagore“. — B.H.R., 1973, № 4, p. 100 sq. 6 Велик дук — вж. по-долу бел. 11. 7 Монемвазия (наричана в западайте извори Малвазия) — важна крепост и пристанище в Югоизточен Пелопонес. 8 Романия — така по снова време била нарнчана, както от нейните подапици, така и в Западна Европа Византийската империя.
9 Господарят Михаил;— става дума за Михаил IX Палеолог, сии на Андроник II от брака му с Ана Унгарска и съимператор от 1295 г 10 Комит на гребците — моряк, който се занимава в галерата с управлението на гребанете. надзнраването и наказанието на гребците. Френският историк Луи Брейе (Brehier, Les institutions, р. 118—119) счита, че великият дук е нзпълнявал службата на главнокомандуващ византийската флота. За „великия дук“ вж. Pseudodo-Kodinos, р. 16714—27. 12 Pseudo-Kodinos, р 15311—1547. 200 1 Квинтал—мярказатежестравна на46кг (100 либри) в Испания и41,600кг в Каталония. 201 1 Адалил (адалид) — от арабски: водач на алмогаварите, познавач на пътищата, с права при разпределението на плячката. 2 Алмогатен (могатен) — от арабски: капитан, началник на отряд във войската на алмогаварите. 3 Става дума за робите — военнопленници, конто през средновековието били изпол-зувани като гребци във флотата. 4 Византийските хронисти дават други данни за численостга на войската: сноред Георги Пахимер (Pachymeres, II, V, 12, р. 393) тя наброявала 8000 души, докато у Никифор Григора (ГИБИ, XI, с. 141) те са 2000. Испанскнят историк Франсиско де Монкада смята за по-достоверни сведенията на Пахимер, защото едва ли като водач на войска от 2000 души Роже е можел да стане велик дук и да се ожени за плрменницата на императора. Мунтанер премълчава едно важно обстоятелство: че за подготовката на експедицията Роже де Флор е взел назаем от генуезците 20000 номизми (Георги Пахимер, ГИБИ, X, с. 199—200). Вероятно това е причината за породилата се ненавист между генуезците и ка-залонцнте още с пристигането на войската в Константинопол. Вж. гл. 202. 202 1 Както свидетелствува Пахимер (ГИБИ, X, с. 200) войската на Роже де Флор прнс-тигнала във византийската столица през месец гамелион индикт втори. Според комента-тора към изданието на Пахимер (Pachymeres, II, р. 798—799) годината на пристигането била 1303. Изключено е това да е станало през 1302 г., защото мирът в Калтабелота бил сключен през август същата година и едва ли е било възможно за толкова кратко време — един месец — пратениците да отидат в Константинопол, да проведат преговорите, да се завърнат в Сицилия и войската да потегли и пристигнс в столицата през септември. Годината 1303 се приема и от съвременната историческа наука. Вж. Laiou Constantinople, р. 134; A. Failler. Chronologic et composition dans 1’Histoire de Georges Pachym6r£s (livres VII — ХШ) — Revue des Etudes Byzantines. T. 48 (1990), p. 54. 2 Мунтанер e схванал много добре зависимостта на Византийската империя от Ге-нуа. Тя се задълбочила особено силно по времего на Андроник II, който, след като унн-щожил флотата си, унищожил и възможностите си да води самостоятелни действия срещу настъпващата опасност от Изток. Вж. Laiou, Constantinople, р. 71—75. 3 Пера — квартал на Константинопол, който по това време бил укрепено селище, принадлежащо на генуезците. 4 Влахернски дворец — един от дворцнте в Константинопол, където живеели Пале-олозите. 5 Бока д’Авер (Буш д’Авне у Вилардуен, № 25) — протокЪт, който раздела Егейско от Мраморно море, ант. Хелеспонт, дн. Дарданели. Наименованного МУ произхожда от „бока” („устие” на казал.) и Авер (Абидос, градът, разположен на малоазийския бряг в самого начало на пролива). 6 Става дума за Босфора — проток, разделящ Мраморно от Черно море. 203 * Артаки (Атарки) — полуостров в северната част на Мала Азия, дн. Капидаджи в Турция. 2 Необходимо е сведенията на Мунтанер да се донълнят с данните на Пахимер (Pachymeres, II, V, 21, р. 417, 423), според който в каталонската войска имало и немалко внзантийци начело с военачалника Марулес, а също и алански наемници, водени от вожда си Жиргон (Гиргон, Георгиос у византийските автори).
3 Роже взел тези мерки с цел да не му бъде от него ръководството на флотага. 4 Невъзможно е да се установят имената на тези реки, но битката е станала някъде в близост до гр. Кизик на п-ов Артаки. 5 Макар че били на служба при друг суверен, каталонците постоянно демонстрира-ли верността си към арагонската корона. 6 Анатолия — малоазийската част от Византийската империя, която Мунтанер отдели като самостоятелна държава и нарича „кралство Анатолия". Днес географсказа облает Анадола в Турция. 7 1 ноември 1303 г 8 Февруари 1304 г. 204 ' Една ог причините, поради която Феран Шеменис д’Аренос напуснал войската, за да отиде при атинския дук Ги 11 дьо ла Рош (1276—1308), била евързана с арогантното поведение на каталонците спрямо местного население (Pachymeres, 11, V, 14, р. 399). Според Монкада (Moncada. Expedition, р. 38) това станало поради разногласия и съперничество с Роже де Флор. 2 Става дума за Ирина Палеологина, сестра на Андроник И и съпруга на Йоан III Асен. Тя имала седем деца от брака си с българския цар: Михаил, Андроник, Константин, Исаак. Мануил, Теодора и Мария. Вж. Божилов, Асеневци, И, № 2, с. 256—257. 3 Мунтанер има предвид първородния син Михаил, който според него бил закон-ният наследник на българския престол, и вероятие брат му Андроник. 4 15 март 1304 г. 5 За по-голяма сигурност документите се разделяли така, че буквите А.В.С., напи-сани по средата на листа, оставали разделени в двете части. Дълго време при спорове се използувал този начин за проверка на писмата. 6 В различните зекстовс се дават числата две или шест. 7 Реал — испанска монета, която в различимте градове имала различна стойност. 8 Мунтанер има предвид пари, конто не са с намалено златно покритие, както това станало впоследствие при заплашането на каталонците — причина за конфликта им с ви-заитнйския император. 9 Мунтанер отново премълчава ия^ои факти, конто обаче са подробно разказани от Пахимер (ГИБИ, X, с. 202; Pachymeres, II, V, 21, р. 421—423). В края на март 1304 г. в Кизик пристигнала Ирина, сестра на Андроник и вдовица на Иоан Асен, която имала за-дачата да накара Роже да потегли по-скоро. Тръгването било определено за I април, но поради избухналата свада между каталонците и аланите, в която загинал синът на вожда им Гиргон, войската потеглила в началото на месец май. 205 1 I юни 1304 г. Вж. по-горе гл. 204, бел. 9. 2 Мунтанер използува понятието „племе“, за да означи емирствата, конто създали уседналиге турски племена в Анатолия. Според коментатора на изданието от 1926 г. Люис Н. д’Олуер става дума за емирствата Сарухан и Аидин. Вж. N. d’Olwer, L’expedicid, р. 32. 3 Филаделфия — град в Западна Мала Азия, дн. Алашехир в Турция. Отново Мунтанер предава в съкратен вид събитията, като описва пътя на войската оз- Кизик до Филаделфия в едно изречение. Причината се крие в твърде „неудобниз е" моменти, конто биха нарушили гладката редица от подвизи и прояви на великодушие, разказва ни с а акъв въз-торг от него. Според Пахимер (ГИБИ, X, с. 202—203), завладявайки град Герме, Роже се разправил жестоко с дванадесет от защитниците му, вероятно защото са били готови да го предадат на турците. Същата участ очаквала и техния военачалник — бьлгарина Хра-нислав, — ако гражданите не се застъпили за него. За Хранислав вж. И. Божилов. Бъл-гарите във Византийската империя. Просопографски каталог № 450. 4 Деветият час — времето между 2 и 3 часа след обяд. Битказ а се съетояла при кре-поегта Авлак, на един ден път разстояние от Филаделфия. (Pachymeres, И, V, 23, р. 426— 427). 5 Филаделфия била подложена на страшен глад от войската. Вж. Пахимер (Pachymeres, II, V, 23, р. 427—428). 6 Франки — така във византийските, а по-късно и в западайте извори се назовават всички идващи във Византия западноевропейски търговци, войници и пр.
7 Нимфей — град в Западня Мала Азия, дн. Кемалпаша в Турция. 8 Магнезия — град в Западна Мала Азия, разположен на брега на античната река Ме-андър (дн. Редиз), дн. Маниса в Турция. В Магнезия Роже сганал свидетел на конфликта между разбунгувалия се императорски коняр Аталеот и кефалията на провинцията Ностонг. Вземайки страната на Аталеот, той си навлякъл гнева на кефалията, който заминал за Константинопол, за да се оплаче от произвола, който каталонците упражнявали в поверени-те му земи. Опитите на Ностонг да компрометира великия дук претърпели неуспех, но още тогава станало ясно, че в императорския двор съществувало разделение в отношението спрямо каталонците. От една страна, те били защитавани от Ирина и Андроник II, а, от друга, срещу тях бил настроен патриархът, а, както ще видим, и съимператорът Михаил IX (Pachymeres, II, V, 24, р. 428—433). За Дука Ностонг, кефалия на Магнезия вж. Божилов, Просопографски каталог, № 423. 9 Тир (Тирайон) — град в Западна Мала Азия, дн. Торбалъ в Турция. 206 1 Мендешия (Ментеше) — едно от турските племена, дало име на едноименното емирство в древната облает Кария в Югоизточна Мала Азия. Вж. Lemerle, L’dmirat d’Aydin, р. 11. 2 Свети Георги бил закрилник на Арагонското кралство. 3 Via fora! — каталонски вик за тревога при нападение, опасност и т.н. 4 Сенешал — титла и служба, която в различии страни и епохи променя съдьржа-нието сн; в случая пръв помощник-главнокомандуващ войската. 5 Кралство Кипър — през тази епоха е владение на графовете дьо Лузинян. През 1487 г. станал притежание на венецианците, а в 1570 г. паднал в ръцете на турците. 6 Смирна — град в Мала Азия на брега на Егейското море, дн. Измир в Турция. 7 Анса (Ания, Ани) — град в Мала Азия на брега на Егейско море, дн. Кадн-калеси в Турция. 8 Алтолок (Теолоко) — става дума за античния Ефес, намиращ се в Мала Азия на брега на Егейско море; там се намирал гробът на св. Йоан Евангелист. Жителите на въз-становения през VI в. град го нарекли Hagios Teologos, т. е. „Светия Теолог". По-късно турците му дали името Aya Soluk Убедени, че турците са взели името от запад и имайки предвид издигнатото географско разположение на града, италианците го нарекли Alto Luogo; Мунтанер превежда на каталонски името на града. Днес развалините му се нами-рат между селищата Селчук и Кушалась в Турция. 9 Свети Йоан Евангелист — един от дванадесетге апостоли, автор на чегвъртото Евангелие и на Апокалипсиса. 10 Свети Стефан — християнски мъченик, чийто празник се чесгвува на 27 декемв-Ри- 1 Квартера — мярка за зърнени храни, използувана най-вече в Кастилия; отговаря на 1/4 фанега (1 фанега = 12 селемина, а 1 селемин = 4,625 литра), т. е. на 13,875 литра. 207 1 Според коментара към изданието на хрониката от 1926 г., направен от Люис Н. д’Олуер, племето, което нападало каталонците, било Тин (Айдин). Вж. Nicolau d’Olwer, L’expedicio, р. 36. 2 Според Ф. де Монкада (Moncada, Expedicidn, р. 47) тактиката на войската била следнага: поради малочислеността на съсгава и невъзможността да оставя гарнизони в различните градове и да разкьева по този начин силите си, Роже бил принуден непрекъс-нато да преследва врага си и да воюва срещу него. 3 Според П. Льомерл (Lemerle, L’dmirat, d’Aydin, р. 17) става дума за племе+о Ментеше, което каталонците разгромили при град Тир. 4 Желязната врата (античната Киликийска врата) — проход в планината Тавър, където минава пътят за Сирия. И до ден днешен пред изеледователите стой въпросът дали войската на Роже де Флор изобщо е стигнала в своя път до Малка Армения. Пръв изказва съмнение откосно достоверността на разказа на Мунтанер А. Рубийо-и-Люк. Според него в твърде краткого изложение изпъква една важна особеност — липсата на каквнто и да било подробности от топографско и топонимично естество, въпреки че става дума за пре-косяване на ширина на почти цяла Мала Азия, „... сякаш войската е прехвръкнала през една обезлюдена пустипя" (Rubi6 i Lluch, Paquimeres i Muntaner, p. 24). Логиката на Py-бийо-и-Люк се потвърждава и от данните във византийските извори. Ето какво пише Н.
Григора: „Да преследват неприятеля по-нататък им беше невъзможно, тъй като нямаше голям опит във войните, не беше от хората, конто безразсъдно ще се изложат на опасност. Затова всички те се обърнаха назад и се разотидоха: ромеите се върнаха у дома, аланите също. Що се отнася до лагинците, конто вървяха с Роже, тс се държаха възмож-но най-лошо, докато преминаваха проз оставатците в ръцете на нещастните ромеи градо-ве“ (Gregoras, I, VII, 3:IV, р. 222—223). А Г. Пахимер (Pachymeres, II, V, 26, р. 435-436) казва само, че Роже се насочил към градовете Кула и Фурии, след като се убедил в без-полезността от преследването на племето Караман. Следователно, имаме всички основания да се съмияваме в достоверността на сведенията на Мунтанер откосно освобождава-нето на цяла Мала Азия от турците. Можем да го обвиним в много други недостатьци, но не и в липса на добра намет — по-нататьшното му изложение за пребиваването на войската в Тракия е най-доброто доказатслство за л ова. 5 „Кралство Армения" — Мунтанер говори за „Малка Армения", която заемала територията на древната провинция Киликия между Тавърската планина и бреговете на Александрийския залив (дн. заливът Искендерон в Турция). 6 Празникът Успение Богородично се чествува на 15 август. Следователно битката се е състояла на 15 август 1304 г. 208 1 Разликата между сведенията на Пахимер и Мунтанер е много голяма. Според Пахимер (ГИБИ, X, с. 206) след Хиос, Лемнос и Митилини великият дук се отправил към Магнезия, където се намирала по-голямата част от богатството му. Научавайки, че наче-ло с Аталиот градът се е вдигнал срещу каталонския гарнизон, Роже решил да го обсади и накаже жителите му за проявеното непокорство. Но обсадата продължила дълго и с го-леми загуби за войската му. Вж. за събитията още Failler, op. cit., р. 58—61. 2 Неизвестна остава точната дата на смъртга на Йоан III Асен. Според И. Дуйчев (Dujcev, La spedizione, р. 433) тя е настъпила някъде между 1303 и 1304 г.; но И. Бо-жилов (Божилов, Асеневци, II, № 1, с. 252) приема, че сведенията на Пахимер за смъртта на българския цар в началото на 1302 г. са по-достоверни от тия на Мунтанер, тъй като византийският историк е бил по-добре осведомен за дворцовия живот в Константинопол от каталонския хронист. 3 Вж. гл. 204 бел. 2. 4 Очевидно е, че тук Мунтанер смесва историческите лица и събития. От една страна, бягството на Йоан III Асен от Търново през 1280 г. и неговата смърт; от друга страна, въпросът за наследствените права на синовете му; от трета — войната на българитс срещу византийците през 1304 г. (Вж. Божилов, Асеневци, II, №1, бел. 48, с. 255). Чичо на синовете на Йоан III Асен бил Георги 1 Тертер (1280—1292), чиято втора жена била сестра на българския цар. Но по времето, когато се водела войната между България и Византия, описана в „Хрониката", на българския престол вече седял синът на Георги Тертер от първия му брак — Теодор Светослав (1300—1322). Той се възползувал от загрудне-ното положение на Византия, за да присъедини към териториите на държавата си българ-ските земи в Тракия, отнети й от византийците по време на междуособиците, избухнали след смъртта на Михаил II Асен (1246—1256). След кампанията от 1303 г., през следва-щата година Теодор Светослав започнал втори поход, като присъединил земите между Странджа, Стара планина и Черноморската облает (Пахимер, ГИБИ, X, с. 203—206; История на България, III, с. 299—309). 5 Пахимер (ГИБИ, X, с. 206—207) също е на мнение, че Андроник II извикал Роже на помощ заради войната срещу българите. В коментара си Монкада твърди (Moncada, Expedici6n, р. 52), че императорът се измислил тази война с цел да отклони каталонците от обсадата на Магнезия и да ги принуди да напуснат Мала Азия. 209 1 Съветът на войската се състоял от благородниците, адалилите и алмогатените. 2 Събитията, за конто става дума, се отнасят към края на 1304 г 3 Лампсак — град на егейския бряг на Мала Азия, разположен на протока Дарданс-ли, дн. Лапсеки в Турция. Появяването на каталонците в Лампсак не прсдизвикало никак-ва радост у Михаил IX, който се намирал с войските си при Адрианопол. Според Пахимер (Pachymeres, II, VI, 3, р. 481—482) още през септември 1304 г. той написал на баща си писмо, в коего открито му заявявал, че е против присъединяването на Роже към войската му, тъй като се страхувал от бунт.
4 Галиполи — град на едмоименния полуостров в Югоизточна Тракия на европейс-кия бряг на Дарданелите, дн. Гелиболу в Турция. 5 Предложението Роже да разквартирува войската си в Галиполи е отново интерп-ретирано от Мунтанер тенденциозно и без подробности. Идеята на Андроник 11 била Реже да премине в Тракия с хиляда избрани войници, а останалата част от войската да остане в Мала Азия. За целта той изпратил в Галиполи сестра сн Ирина и племенницата си Мария, за да убедят великия дук да стори това. Но като сн давал сметка за опасностите, конто криело едно разделяне на силите, Роже отговорил, че няма да се подчини (Pachymeres, II, VI, 3, р. 481—484). 6 Хексамилион — крепост на Галиполския п-ов, ант. Лизимахия, дн. Екземил в бли-зост до град Болаир в Турция. 7 Мегариси — днес заливът Сарос в Егейско море. х Потамия — град на Галиполския п-ов, не може да се идентифицира. 9 Сестос — град на Галиполския п-ов, дн. селището Ялова в Турция. 10 Мадитос — град на Галиполския п-ов, дн. Майдос (Майто) в Турция. 210 1 Отново Мунтанер изопачава истината, като преувеличава значението на каталонската военна сила. В действителност станало точно обратного: именно необходимостта от обуз-даване на каталонците, конто подлагали на опустошение и грабеж византийските земи, принудили Михаил IX да започне в края на октомври 1304 г. прсговорн с Теодор Светослав и да постигне с него временно примирив. Вж. История на България, III, с. 304—305. 2 Дукат — злагна монета, използувана във Венеция през средпитс векове. 3 „Базилиос” — става дума за безанта, византийска паричка единица със златно съ-държанис. Добре е известна финансовата политика на Андроник II, който пуснал в обръ-щепие монети с намалено златно покритие. Вж. Laiou, Constantinople, р. 188. 211 1 Беренге д’Ентенса пристигнал в Мадитос в края на октомври 1304 г., а в Констан тинопол в средата на декември. (Pachymeres, II, VI, 4, р. 484—485; Ibidem, 11, р. 497). В историографията не е изяснено на кого е служел той, но във всички случаи Беренге е пристигнал по покана на Роже де Флор и със съгласието на арагонския крал Жауме 11 и на сицилийския Фредерик III, всеки един от конто е имал собствени планово за завлддя-ване на Константинопол. Вж. D.O.C., п°. X, р. 10—11; Laiou. Constantinople, р. 139—140. 2 Провъзгласяването на Беренге д’Ентенса за велик дук станало на 25 декемврн 1304 г. (Pachymeres, II, VI, 11—12, р. 496—500). Дотогава императорът безуспешно му отправил покани да отиде в двореца, но Беренге се съгласил, едва когато му бил изпратен като заложник императорския син Иоан (Ibidem, 8, р. 492—494). Прнемайки титлата „велик дук“, Беренге се заклел да бъде приятел на приятелите на императора и враг на вра-говете му с нзключенис на крал Фредерик, на когото още преди това той бнл положил клетва за вярност (Ibidem, 12, р. 499). 212 1 Роже де Флор бил провъзгласен за „кесар” на Лазаровден, т. е. на 10 април 1305 г. (Пахимер, ГИБИ, X, с. 207; Gregoras, L VII, 3:11, р. 220.). 2 Тук Мунтанер отново преувеличава. В действителност, по време на управлението на династията на Палеолозите титлата „кесар“ девалвирала твърде много н се давала не толкова на аристократи по потекло, колкото на сродници (зетьовс, шуреи) и чужденци. Тя се намирала на трсто място в листата на византийските титли след тезн на деспота и се-вастократора Вж. BrStier, Les institutions, р. 121—122; Pseudo-Kodinos, р. 14822—14914, 1674—6. 3 Вж. гл. 204, бел. 3. 4 Веи светии — религиозен празник, датиращ от IV tf. от н. е. Първоначално е бил посветен на християнските м ьченнцн, но впоследствие обхваща цяла поредица от обрели за възпоминанието на всички мъртъвци. Чествува се на 1 ноември. 5 Що се отпася до действителната власт на Роже, трябва да се каже, че императорът му отстъпил Анатолия и островите само частично. Според А. Лайу (Laiou, Constantinople, р. 143—145) това е била една безнадеждна постъпка, предиэвикана от по-явяването през април 1305 г. на доведения брат на Фредерик 1П Санчо Арагонски. Санчо имал за цел да атакува Византия по море и да проучи възможностите за бунт на каталон-
ците срещу византийците, но Роже ограничил действията му до нападения над островитс до Митилини (Пахимер, ГИБИ, X, с. 207). 6 Според Пахимер (ГИБИ, X, с. 207—208) още с провъзгласяването на Роже за ке-сар, императорьт му дал тридесет и три хиляди номизми. Освен това било уговорено той да получи и сто хиляди местни модии (един модий = девет литра) жито и като задържи три хиляди войници, да отпрати останалите. В действителност Роже съвсем не бързал да заминава за Мала Азия, а тькмо обратного — смятал да се укрепи в Галиполи. 213 * Според Григора (ГИБИ, XI, с. 141) Роже отишъл в Адрианопол при Михаил IX с даеста войници, за да поиска от него полагащата им се годишна издръжка и дори да го заплаши, ако е необходимо. Според Пахимер (ГИБИ, X, с. 208) той искал да извърши ра зузнаване откосно числеността на византийските войски в случай на евентуален военен конфликт. Според А. Лайу (Laiou, Constantinople, р. 146) Роже е искал да покаже на Михаил IX, че се чувствува равен по ранг с него. 2 Вж. Божилов, Асеневци, II, № 11, с. 291—292. 3 Мунтанер започнал да пнше хрониката на 15 май 1325 г. 214 1 „Кралство Македония** — не съшествува. С името „Македония** се назовавали зс-мите около басейна на река Марица (дн. Източна Тракия), където в края на VIII и началото на IX в. била създадена едноименната византийска тема. (Вж. П. Колсдаров. Името Македония, с. 82—87). Като твърди, че Галиполи е морската столица на Македония, как-вато всъщност никога не е бил, Мунтанер иска да подчертае значението на града, в който са се настанили каталонците. 2 Лерида — град в североизточната част на Пирснейския полуостров. 3 Адрианопол — град в югоизточната част на Балканский полуостров, дн. Одрин в Турция. 4 Тази крепост не може да се идентифицира. 5 , Дукът на Атина** е цар Менелай. Фактически Мунтанер разказва един от съкра-тените средновековни варианта на легендата за Троянската война Тук се проявява харак-терната за средновековието интерференция между епохите и събитията. 6 Тенедос — остров в Егейско море в близост до Дарданелите. 7 Адрамитион — вероятно става дума за един от носовете, ограждащи залива Адра-митион, разположен срещу о-в Лесбос, дн. Едремит. 8 За първи път се срещаме с признанието на Мунтанер за опустошенияга, конто из-вършили каталонците във византийските земи. 215 1 Според Пахимер (ГИБИ, X, с. 208) това станало в края на месец март 1305 г. н поточно на 28 март. Очевидно Пахимер допуска известна неточност, защото на 10 април съ-щата година Роже е бил провъзгласен за кесар (Вж. гл. 212, бел. 1). На Михаил IX било съ-общено за пристигането му от Асен, браг на съпругата на Роже. Вероятно става дума за първородния син на Йоан 1П Асен — Михаил, — който е останал в Галиполи и след това е придружил зетя си в пътуването до Адрианопол. Вж. Божилов, Асеневци, II, № 4, с. 259. 2 Алани — вж. Предговора, с. 8. 3 Туркопули — деца от брак между мюсюлманин (турчин) и християнка (византийка). Според Г. Моравчик (Moravcsic, Byzantinoturcica, 11, 327—328) така се наричали византийските наемници от тюркски (селуджукски) произход през XIII—XIV в. Според П. Мутафчиев (П. Мутафчиев. История на българския народ. С., 1986, с. 334) това били по-томците на доведените от султан Иззедин селджукски турци. Мелик — става дума за Исак Мелик, внук по майчина линия на Иззедин Кейкаус II (1245—1249), дванадесети султан на Икониум. 4 Според Пахимер (Pachymeres, II, VI, 23, р. 525-526) убийството станало на шестая ден от Томина неделя. Г. Каро доказва (Caro, Zur Chronologic, р. 18), че точната дач а е 30 април 1305 г. Едновременно с посичането на Роже де Флор и свитата му било заповядано да бъдат избита и останалите каталонци. Те от своя страна се укрепили в Галиполи и из-вършили страшни кланета над местного население (Pachymeres, II, VI, 24, р. 527—528; Gregoras, I, VII, 4:1V, р. 227). Вж. Failler, op. cit., р. 65—67. 5 Кастельо д’Ампуриас — графство в областта Жерона (Херона) в Каталония
6 Льобрегат — облает и река в северозападната част на Пиренейским п-ов. 7 За обсадата на Галиполи вж. у Пахимер (ГИБИ, X, с. 209). 8 Във войската съществували две противоположив мнения откосно начина, по който да продължават военнитс действия. От една страна, Бернат дс Рокафорт смятая, че силите не трябва да се разделят и всички трябва да останат в Галиполи и да нападнат ви-зантийците в открит бой. Но Беренге д’Ентенса бил на мнение да се атакуват островите, като по този начин се отклони вниманието на врага от Галиполи и се осигури препитание за войската. Като водач на войската, той успял да наложи волята си. Знаейки, че Санчо Арагонски се намира на о-в Митилини, Беренге извратил да го повикат в Галиполи, като му обещал клетва за вярност в името на неговия покровител Фредерик Ill. (Вж. Zurita, Anales, р. 28—29; Moncada, Expedici6n, р. 77—79). 9 Мунтанер бил определен за комендант на Галиполи. 10 Херклея — град в Югоизточна Тракия, разположен на северния бряг на Мраморно море, ант. Перинт, Хераклея Тракийска, дн. Мармара Ереглиси в Турция. Градът бил завладян на 28 май 1305 г. (Pachymeres, II, VI, 25, р. 529). 11 Ирод — цар на Юдея (40—4 г. пр. н. е.). Според Библията Ирод заповядал да избият младенците във Витлеем, а не в Хераклея, но Мунтанер евързва този акт с паб-людаваните кървави петна в залива. За „чудото” вж. гл. 217. 12 Мармара -— остров в Мраморно море. 13 Нос Ганос — нос и едноименна планина в Източна Тракия. 14 Панион — селище в Югоизточна Тракия на брега на Мраморно море, ди. Бана-лос в Турция, в близост до Текирдаг. 15 Родосто — град в Югоизточна Тракия на брега на Мраморно море, дн. Текирдаг в Турция. 216 1 Вж. и. 215, бел. 4 217 1 Войската взела решение да изпрати делегация до сицилийскня крал с молба тон да помогне или да дойде лично ви да участвува в завладяването на империята. Първоначал-но Санчо Арагонски обещал десетте си галери за предстоящата кампания, но впоследст-вне се отказал, вероятно поради някакво споразумение между Фредерик III и Андроник II. (Вж. Moncada, Expedicion,p. 81—82; Zurita, Anales,р. 29). 2 Вж. гл. 215, бел. 11. Според Г. Шлюмберже (Schlumberger, Expedition, р. 173) тези петна не били нищо друго освен натрупване на инфузории. 218 * Това станало на 31 май 1305 г. (Вж. Pachymeres, II, VI, 29, р. 540-542; Caro, Zur Chronologic, р. 118). 2 Голямо море — става дума за Черно море, ант. Евксински Понт. 3 Монкада обяснява (Moncada, Expedici6n, р. 83), че поради липса на артилерия по онова време най-добрата защита на кораба била височината на кърмата, тъй като се зат-руднявал абордажът. 4 Перпер — византийска златна монета оз- XII—XIV в. 5 Десет барселонски су = половин либра; следователно, перперът е бил равен на половин барселонска либра. 6 Пленяването на Беренге д’Ентенса било част от мерките на Андроник II, конто взел срещу каталонците. но генуезците не предприели no-нататък никакви стъпки срещу тях, защото не желаели да развалят отношенията си с Жауме II Арагонски, чийто агент бил Беренге. Вж. Laiou, Constantinople, р. 156—157. 219 1 Митилини — остров в Егейско море, дн. Лесбос. 2 Свети Петър — първият христиански апостол, загинал мъченнчески в Рим. Из-дигането на знамето на св. Петър означавало, че каталонската войска счита себе си за кръстоносна, като си поставя за цел завладяването на Константинопол. Вж. Laiou, The Provisioning, р. 98. 220 1 Празникът на св. Петър се чествува на 29 юни., т. е. става дума за за 6 юни 1305 г.
2 Възхвала, славослов на Богородица. 3 Мунтанер допуска грешка, защото 7 юни 1305 г. се падал не в събота, а в поне-делник. 4 1305 г. 5 Целта на Михаил IX била да превземе Галиполи — главна квартира на каталонците. 221 1 Войската на Михаил IX се разположила в близост до Апрос (вж. по-долу). В чел-ните й редици бил братьт на българския цар Смилец (1292—1298) — Войсил, който ко-мандувал отрядите на аланите и туркопулите. (Пахимер, ГИБИ, X. с. 209). За Войсил вж Божилов, Просопографски каталог, № 208. 2 Апрос — град в Източна Тракия, дн. Инеджик в Турция. 3 На 10 юли 1305 г. Вж. Laiou, Constantinople, р. 162, п° 16. Според А. Файе (op. cit., р. 67—73) битката се състояла проз втората половина на месец юни. 4 Фактически Михаил IX се скрил в крепостта Дидимотихон (Димотика). Вж. История на България, 111, с. 302; Пахимер, ГИБИ, X, с. 210; Gregoras, 1, VII, 5:1Х, р. 232. 5 Тази битка била решаваща за господството на каталонците в Източна Тракия. Последствията от този разгром се почувствували още no-тежки, когато бьлгарите подновили враждебните си действия срещу Византия. Нападенията на Теодор Светослав срещу Ямбол и Лардея били успсшни н той отново ги присъединил към българската държава (Вж. Пахимер, ГИБИ, X, с. 210). Андроник II се опитал да излезе от това положение като повел мирни преговори с каталонците, но условията, конто те поставили, били непрнем-ливи. Вж. Pachymeres, II, VII, 2, р. 572; Laiou, Constantinople, р. 163—164. 6 Т. е. Перик, синът на доня Клара. 222 1 Причините за нападението върху Родосто били много по-дълбоки. Каталонците знаели, че тракийските градове са житницата на Византия и тяхното завладяване нм оси-гурявало прехраната. Родосто бил обсален от лятото на 1305 до лятото на 1306 г., когато паднал в ръцеге на Бернат де Рокафорт. Вж. D.O С., n° XXXI, р. 36; Pachymeres, 11, VII, 11. р. 586; Laiou, Constantinople, р. 166—167; Laiou, The Provisioning, p. 97—98. 2 Ha 2,79 km. 3 Ha 111 км. Разстоянията са предадени много точно. 4 Вж. гл. 204, бел. 1. 5 Морея — днешният п-ов Пелопонес в Южна Гърция. В началото на XIII в. (1204 г.) там било създадено т. нар. Морсйско (Ахейско) княжество начело с династията Вилар-дуен. Вж. A. Bon. La Могёе franque. Recherches historiques, topographiques et archtiologiques sur la principautd d’Achaie (1205—1430), vol. I. Texte, Paris, 1969. 223 1 През юли 1306 г. Изключваме възможността описваните събития да са станали през 1305 г., тъй като Феран Шеменис се завърнал при войската след убийството на Роже де Флор (април 1305 г.) и обсаждал Маднтос в продължение на осем месеца. Не би могло да бъде и 1307 г., защото тогава войската вече била напускала Галиполи. 2 По всяка верояпюст, след убийството на кесаря и клането на каталонците, в Галиполи успели да намерят убежище избягалите от Константинопол каталонски търговци. По-късно трябва да са пристигнали и други, привлечени от възможността за добра търговия. 3 Мунтанер допуска [ решка в изчисления га си, защото войската прекарала в Тракия общо две, а не пет години, т. с. от пролетта на 1305 г. до 1307 г. Според Л. Н. д’Олуер (L’Expedicid, р. 63) числото „две” е неправилно разчетено от ръкописа. 224 1 Солунското кралство (княжество), създадено през 1204 г. и управлявано от Бони-фас дьо Монфера, съществувало до 1224 г., когато Солун бил превзет от епирския вла-детел Теодор Комнин. В случая Мунтанер има предвид земите, обхващащи географската облает Македотая. 2 Според Л.Н. д’Олуер (L’Expedicio, р. 63) вероятно е бил генуезец. 3 Третия час — към дветс часа сутринта. 4 Прсдполага се, че кулага е имала врата, но са и лицевали крилата.
225 1 Стения (вероятно Состенион) — пристанище, разположено на западния бряг на Босфора на около 13 км северно от Константинопол, вероятно дн. Истинье в Турция. Според Лайу (Laiou, Constantinople, р. 165) става дума за пристанището Неорион, разпо-ложено на южния бряг на Златния рог. 2 Осъзнавайки грешката от унищожаването на собствената си флота, Андроник II започнал да строи нова. Експедицията на Рокафорт била опит да спре това начинание, но успехът й бил частичен. Според А. Лайу (Laiou, Constantinople, р. 164—166) само някол-ко кораба били построени. 3 Канцлер — висше длъжностно лице. Мунтанер има предвид, че той е бил пазител на печата на войската. 4 В текста „maestro racionai" — висша административна длъжност в Арагонского кралство, която включвала и функциите на пазител на съкровищницата. Мунтанер бил ковчежник на войската и в същото време контролирал финансовите й дела. 5 Плячката се разпределяла както следва: 4/5 от нея принадлежали на завоевателите, а 1/5 — на суверена или се предавала за общо ползуване. В организацията на войската тази 1/5 отивала в съкровищницата в Галиополи. 6 Според Л. Н. д’Олуер (L’Expedicio, р. 66) единствен залазен екземпляр от печата на войската съществувал в колекцията на граф Пиер дьо Вири. На еднага му страна има-ло изображение на св. Георги с надписа „Sigilium felicis exercitus francorum in Romaniae parti commorantis“ („Печат на щастливата франкска войска, жнвееща в земите на Романия"). На обратната страна бил нзобразен гербът на Каталония с надпис „Sigilium felicis exercitus francorum" („Печат на щастливата франкска войска"). Каталонският хронист е съвсем неясно с политико-географската терминология. Той нарича географската облает Гракия „кралство Македония", докато земите, обхващащи географската облает Македония, нарича „Солунско кралство". Надписът върху печата означавал, че каталонците са .’скпатили отношенията на подчиненост спрямо Византия и се чувствували независими о—ддетели на Тракия. Вж. Laiou,Constantinople, р. 179. 7 Вж. гл. 223, бел. 3. 226 1 През юли 1306 г. 2 Още по време на сражението при Апрос валаните и туркопулите изоставилн ви-зантийската армия. Аланите помолилн българския цар Теодор Светослав да ги приеме в своите земи и да ги подпомогне с хиляда бойцн в случай на нападение от страна на ромеите. Вж. Пахимер, ГИБИ, X, с. 212—213; Gregoras, I, VII, 5:Х1, р. 232—233. 3 Мунтанер премълчава няколко тежки неуспеха на войската, за конто обаче подробно ни осведомява Пахимер (ГИБИ, X, с. 213—214). Каталонците нападали безуспешно Адрианопол в продължение на осем дни, като искали да им бъдат прсдадени костите на кесаря и оцелелите след убийството на Роже техни сънародници. След това се насолили към Памфил и след немалки загуби се отправили към Галиполи. Византийският император направил опит да сключи мир с Бернат де Рокафорт, като му предложил пари. Но в лагера на каталонците пратениците му заварили посланици на Теодор Светослав, който предлагал на Рокафорт съюз и ръката на сестра сн — вдовицата на убития татарски престолонаследник Чака, — за да воюват заедно срещу ромеите. Както свидетелствува Пахимер (пак там, с. 214), Рокафорт се съгласил, но липсват сведения за по-натэтыдния ход на преговорите. В крайна сметка съюз между Теодор Светослав и Рокафорт не е Вйл сключен. Вж. История на България, III, с. 305. 227 1 Ломбардия — географска облает в Италия с главен град Милане. 2 Става дума за Теодор, син на императора от втория му брак с Йоланта (Ирина), внучка на маркиза на Монфера Бонифас II (1225—1253). Монфора (фр.), Монферато (итал.) — географска облает в Северозападна Италия на юг от р. По. От XI в. съществувало феодално владение, управлявано от маркизите дьо Монфера, конто взелн активно участие в кръстоносните походи. 3 Обичино (Опицино) Спинола бил един от „капитаните на народа" на Генуа. Бракът на дъщеря му Арджентипа бил много престижен за генуезката фамилия, но от друга страна, той бил в известен смисъл едно възнаграждение от Андроник II заради малката помощ, която генуезците оказали па Византия през 1306 г. Вж. Laiou, Constantinople, р. 174.
4 Лорика — кьса кожена дреха, използувана за защита от римляните преди появата на металната броня. Термины произхожда от loreus (кожей) на латински език. 5 Средата на юли 1306 г. 228 1 Христопол — пристанище на Егейското море, дн. Кавала в Гърция. 2 Вж. гл. 215, бел. 3. Според византийските автори турците и туркопулите се при-съединили към каталонците още преди похода им срещу аланите. Вж. Пахимер, ГИБИ, X, с. 212—213; Gregoras, I, VII, 5:Х1, р. 232—233. 3 Съжителството между турците, туркопулите и каталонците не било така безоблачно, за което свидетелствува поведенисто на първите в битката при Кефис (вж. по-долу гл. 240). 4 Става дума за битката при Апрос (вж. гл. 221). 229 1 Още в края на 1305 г. между Генуа и краля на Арагон Жауме 11 започнали прего-вори за освобождаването на Беренге д’Ентенса. Вж. Zurita, Anales, р. 34—35; D.O.C., п° XVI—XXlll.p. 19—29. 2 Папа Климент V (1305—1316). 3 Филип IV. 4 Събитията, за конто споменава Мунтанер, са описали в 52 и 56 глава от Хрониката му. По време па войната, която водил срещу сарацините, крал Пере II Велики потър-сил помощта на папа Мартин IV, но тя му била отказана. 5 Коло — град в Северна Африка, дн. в Алжир. 6 Нова (Енос) — пристанище в Югоизточна Тракия в устието на р. Марица, дн. Енез в Турция. 7 Мегариси — вероятно крепост при едноименния залив (вж. гл. 209, бел. 7). 230 1 Феран бил трети син на краля на Майорка Жауме II и Скларамонд дьо Фоа. 2 Договоры- между инфанта Феран и Фредерик III бил сключен в Милацо на 10 март 1307 г. (D.O.C., п° XXXII, р.38—40). По този начин кралят на Сицилия искал да узакони преминаването в негови ръце на съществувашия на практика контрол на каталонската войска над Тракия. Вж. Laiou, Constantinople, р. 180. 3 На 20 май 1307 г. Вж. D.O.C., n° XXXIII, р. 41. 4 Става дума за мира в Калтабелота (1302 г.). 231 1 Вж. гл. 223, бел. 3. 2 Решението на войската да напусне Галиполи и да се придвижи на запад било про-диктувано от необходимостта да се снабди по някакъв начин с храна, тъй като Андроник II забранил на населението в Тракия да обработва земята, за да подложи така каталонците на глад. Тази мярка поставила на изпитание и византийците, което пък от своя страна принудило Андроник II да ускори проговорите с българския цар Теодор Светослав. През пролетга на 1307 г. договоры- бил сключен. Теодор Светослав разрешил зърно от Чер-номорието да замине за Константинопол, а в замяна било признато правото на българите да владеет градовете и крепостите, включени в пределите на държавата им през лятото на 1305 г. Договоры- бил скрепен с брак между Теодор Светослав и дъщерята на Михаил IX — Теодора. Вж. Пахимер, ГИБИ, X, с. 216; История на България, 111, с. 306; Laiou, Constantinople, р. 182; Laiou, The Provisioning, p. 103. 232 1 Изглежда, че Феран Шеменис бил отдавна в тайпи прсговори с Андроник II (Пахимер, ГИБИ, X, с. 217). Той веднъж вече напускал войската поради съперничеството си с Роже де Флор (вж. гл. 204, бел. 1). Конфликты между водачите на войската го принудил отново да я напусне и да постьпи на служба при византийците. Императорът го въз-наградил с титлата „Велик дук“ и му дал за съпруга дъщерята на Йоан III Асен — Теодора. Вж. Gregorasp I, VII, 4:Х, р. 232; Finke, Acta, II, n° 431, р. 688; Божилов, Асеневци, II, № 10, с. 290; Laiou, Constantinople, р. 183. 2 Жакме Деспалау бил един от хорала, подписали като свидетели договора в Милацо. Вж. D.O.C., п° XXXII, р. 40.
233 1 Инфантът Феран напускал войската през юли 1307 г. Вж. D.O.C., n XXXV, р. 43— 44. 2 Според Л. Н. д’Олуер (L’Expedici6, р. 89) това място трябва да се е намирало в Злизост до руините на Абдера. 3 Негропонт — о-в Евбея в Егейско море. По това време островът е бил владение на венецианците. 4 Вж. гл. 232, бел. 1. 5 Касандрия — ант. Потидея, п-ов в Халкидическия п-ов, дн. Касандра в Гърция. 6 Солун, вторият по големина град във Византийската империя, бил притегателна цел за Бернат де Рокафорт не само поради важного си икономнческо и географско положение, но и поради прнсъствието в него на императрица Ирина и на дъщеря й Мария. Първата атака срещу Солун била извършена през май 1308 г. Вж. Pachymeres II, VII, 12, р. 586—587; Григора, ГИБИ, XI, с. 142—143; Laiou, Constantinople, р. 223—224. 7 Фактически каталонската войска била принудена да се придвижи на юг, след като Андроник 11 преградил с висока стена прохода при Христопол (Вж. Григора, пак там). Каталонците обсаждали на два пъти Хилендарския манастир, подлагайки го на глад. Зашитникът на манастира — игуменът Данило — бил принуден да търси помощ от сръбския крал Стефан Урош 11 Милутин (1282—1321). След Хилецдар войската нападнала и манастира Лавра, но монасите отнесли молбите си за помощ до арагонския крал Жауме II. Вж. Zitije archiepiskopa Danila II, р. 340—355; Rubio i Lluch, La companyia catalana, p. 249—260; Laiou, Constantinople, p. 221—TIT. 234 1 Закария — генуезка фамилия, утвърдила позицията си в Източното Средиземноморце след възстановяването на Византийската империя през 1261 г. Тичино Закария бил не племенник, а втори братовчед на Бенедето Закария. 2 Фокея ла Нова — град на западно го Малоазийско крайбрежие, дн. Ени Фона в Турция. Там се намирали находища от стипца — собственост на фамилията Закария. 3 Т. е. втори братовчед на Тичино. 4 Жоан Мунтанер следвал братовчед си в много от авантюрите му. Когато Рамон Мунтанер бил капитан на о-в Джерба (между 1310 и 1315 г.) и трябвало да отиде във Венеция, за да уреди някои свои лични въпроси, Жоан поел управлението вместо него (вж. глава 255). 5 Връбница (Цветница) — неделята преди Великден. 6 През нощта на 25 срещу 26 март 1307 г. 7 Апокалипсис — пророчеството на Йоан Евангелист. 235 1 Алмирос — пристанище в Тесалия, дн. Алмирбс в Гърция. Мунтанер 1реши, защото А. се намирал не в земите на Атинското дукство, а в Тесалия, наричана по снова време Влахия (вж. Коледаров, Името Македония, с. 86). Обстоятелството, че по това време севастократор на Влахия бил Йоан 11 Ангел Комнин (1303—1318), който се намирал под опеката на дука на Атина Ги 11 дьо ла Рош, обяснява объркването на Мунтанер. Вж. Setton. A History of the Crusades, II, p. 266. 2 Скопелос — остров в Егейско море, по това време владение на венецианците. 3 Става дума за град Халки. 4 Вж. гл. 197, бел. 2. През 1307 г. Шарл дьо Валоа си оенгурил дипломатическа и материална подкрепа от папа Климент V и Венецианската република, след което предп-риел първите стъпки към изпълненнето на плана си за завладяване на Константинопол. Вж. Laiou, Constantinopole, р. 204—208; Bums, The Catalan Company, p. 756. 5 Тибо дьо Сепоа (Шепоа) пристигнал в Негропонт през 1307 г. и влязъл в прегово-ри с войската още преди тя да достигне Касандриа. Вж. Rubio i Lluch, La companyia catalana, p. 17; Laiou, Constantinople, p. 208; Bums, The Catalan Company, p. 762—763. 6 Жан дьо Ноне дьо Мези бил през 1307 г. господар на 1/3 част от Негропонт. Другите 2/3 се разделяли между Бонифачо ди Верона и Джорджо Гизи. 7 Тива — крепост в областга Беотия в Гърция, по онова време владение, разделано между дука на Атина и княза на Морея. Вж. Setton, A History of the Crusades, II, p. 240—241. x Крепостта Сент Омер била построена от Никола II дьо Сент Омер (1258—1291) — господар на 1/2 част от Тива — и носела неговото име. 9 Вероятно защото е бил поддръжник на Беренге д’Ентенса и Феран Шеменис.
236 1 Каис (араб.) — мярка за зърнени храни равна на 666 литра. 2 След убийството на Беренге д’Ентенса и отпътуването на Феран де Майорка и Феран Шеменис каталонската войска скъсала връзки с предишните си покровители и влязла в преговори с Шарл дьо Валоа чрез прагеника му Тибо дьо Сепоа. Вж. гл. 235, бел. 5. 3 Вж. гл. 233, бел. 7. 4 Вж. гл. 197, бел. 2. 5 Мунтанер се сбогувал с войската на 31 август 1307 г. 237 * За Бонифачо ди Верона вж. гл. 240. 238 1 Специя — остров в Егейско море, дн. Спеце. 2 Идрия — остров в Егейско море, дн. Идра. 3 Малса — нос в Южен Пелопонес, дн. Акра Малеас. 4 Сант Анджело — носът св. Ангел в Южен Пелопонес. 5 Куалио — пристанище с неизвестно местонахождение в Южен Пелопонес, вероятно Акмеус или Асометой. 6 Корон — град в Южен Пелопонес, дн. Корони. 7 Сапиенца — остров до югозападния бряг на Пелопонес. 8 Модон — пристанище в Югозападен Пелопонес, дн. Метони в Гърция 9 Матагрифои — крепост в Пелопонес, дн. Аковос в Гърция. 10 Кларенца — град в Северозападен Пелопонес, дн. Килини в Гърция. 11 Корфу — остров в Йонийско море, дн. Керкира. 12 Таранто — Тарснтски залив в Южна Италия. 13 Леука (Санта Мария ди Леука) — нос в Южна Италия. 14 Кастронуово — крепост в Централна Сицилия. 15 През 1308 г. кралят на Неапол Шарл II бил все още жив, но поради напредналата възраст и болестта си предал властта на сина си Робер, който бил дук на Калабрия. Затова Мунтанер го нарича „крал“. Вж. гл. 194, бел. 25. 1( 7 Втората съпруга на Робер била Санса (Санча), сестра на инфанта Феран. 17 Вж. гл. 194. бел. 25. 18 Коблиуре — град в Южна Франция в близост до Русийон, по онова време владение на Арагон, дн. Койур. 19 Феран бил освободен от затвора някъде между юни—юли 1308 г. Вж. Rubio i Lluch, Contribucio a la biografia, p. 327. 239 1 Мунтанер e зле информиран за събития, на конто не е присъствувал лично. В действителност Тибо дьо Сепоа останал начело на войската до началото на 1310 г. Вж. Rubio i Lluch, La companyia ccatalana, p. 239, n° 2. 2 Вж. гл. 198 и гл. 201. 3 Аверса — крепост в Калабрия, в Южна Италия. 4 Разбира се, причините за смъртга на Рокафорт са съвсем други. Арогантното му поведение се дьлжало на самочувствието му на лидер на войската и, от друга страна, на стре-межа му да стане крал на Солун. Той възнамерявал да се ожени за Жанет дьо Бриен — сестра на Ги II дьо ла Рош — и по този начин да наследи Атинското дукство, както и Тесалия, върху която Ги 11 упражнявал протектора!. Всичко това го довело до конфликт с Тибо дьо Сепоа и респективно — с Шарл дьо Валоа. Въпреки намесата на Жауме II, Рокафорт про-дължил собствената си политика. В края на 1308 г., с помощта на венецианците, Тибо дьо Сепоа организирал заедно с недоволнизе от своеволията на Рокафорт заговор за свалянето му. Вж. D.O.C., n° XLII1, р. 53—54; Rubi6 i Lluch, La companyia catalana, p. 236—239; Laiou, Constantinople, p. 224—226. 240 1 Ги П дьо ла Рош починал на 5 ноември 1308 г. и бил наследен от доведения си брат Готие I дьо Бриен (1309—1311). 2 Арта — град в Епир, столица на създаденото през 1205 г. Епирско деспотство. По това време владетел на Епир е бил Тома Ангел Комнин (1296—1318).
3 Господар на Влахия (Тесалия) бил Йоан II Ангел Комнин, владетел на Неопатра (1303-1318) 4 Т. е. Андроник II Палеолог. 5 През пролетта на 1310 г. Вж. Laiou. Constantinople, р. 226; Setton, The Papacy, p. 441; Setton, Catalan Domination, p. 5—9. 6 Блатото, за което споменава Мунтанер, е езерото Копане и днес не съществува. Според Григора (Gregoras, I, VII, 7:V, р. 252—253) каталонците разкопали терена н така го наводнили, огклонявайки водите на р. Кефис, че превърнали бъдещото бойно поле в огромно блато. На практика то станало непроходимо за тежката френска конница. Позо-вавайки се на едно писмо на Марино Сануто от 1327 г. (Setton, The Papacy, р. 441—442 n° 3), К. Сетьн смята, че битката се е състояла в близост до Алмирос в Тесалия. 7 Битката се е състояла на 15 март 1311 г. Благодарение на тази победа се установило господство на каталонците в Атина, което продьлжило седемдесет и седем години. Вж. основного съчиненне на К. Сетън по този въпрос (Catalan Domination of Athens 1311—1388. Revised Edition. Variorum Reprints. London, 1975). g Златните шпори били отличителен белег на благородниците — рицари. 9 Русийон — град и еднонменна облает в Южна Франция. Име на графство, което през средните векове принадлежало на арагонскнте крале. П) Салона — град в областта Стереа в Гърция, дн. Амфиса. Тома 111 дьо Стромонкур (1294—1311), който бил господар на Салона, загинал в битката. Маршал и ректор на каталонската войска стаиал Роже Деслаур. Вж. Setton, Catalan Domination, р. 14—15. 241 1 Епизодът с избиването на турците е разказан още и от Григора. Вж. Gregoras, 1, VII, 8:11, р. 254 sq. 242 1 Манфре — вторият син на Фредерик Ill и Елеонор Анжуйска е бил на не повече от пет години по онова време. Вж. D.O.C., n° L1II, р. 67—69. 2 Ампурдан — облает в Североизточна Испания. 3 Това станало през 1312 г. Бернат (Беренге) Естаньол останал начело на войската до 1316 г. Вж. Laiou, Constantinople, р. 227. 4 По онова време княз на Морея бил Филип Тарентски (1306—1313). 243 1 Алфонс Фредерик пристигнал в Ачинского дукство през 1317 г. и управлявал като главен викарий на Атина и Неопатра до 1330 г. Вж. Setton, Catalan Domination, р. 27. 2 Манфре починал на 9 ноември 1317г. След него дук на Атина станал брат му Гилем II (1317—1338). Вж. Setton, Catalan Domination, р. 15—16; Laiou, Constantinople, p. 227. 3 Мунтанер се установил във Валенсия през 1325 г. и там започнал да пише хрониката си. 244 1 Става дума за Ги I дьо ла Рош (1225—1263), владетел на 1/2 част от Тива и на Атина. Той бил племенник на владетеля на Атнна — Отон — и бил определен за негов наследник. Сины му Гийом бил дук на Атнна и байло на Ахея. Вж. Вилардуен, с. 171. Брабант — става дума за феодалното владение в Северна Франция. 2 Мунтанер разказва историята на завладяването на Морея от френските рицари по времето на IV кръстоносен поход. 3 Въвеждането в рицарско достоинство било акт от особена важност, който се из-вършвал със специален ритуал. 4 Кортесн — испанският термин за парламента, който се свиквал в някой западноевропейски държави през средните векове по инициатива на краля и във връзка с важни въпроси. В него участвували представители на .рите съсловия — висшето духовенство, рицарството и избраниците на градовете. 5 Празникы на св. Йоан е на 24 юни. 6 Баща на Ги II дьо ла Рош бил Гийом I дьо ла Рош (1280—1287). 7 Торнезински су — става дума за паричната единица на град Тур, която била в об-рыцение във Франция по онова време.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА И СЪКРАЩЕНИЯ Альтамира-и-Кревеа, История Испании: А. Альтамира-и-Кревеа. История Испании. Т. I. М.. 1951. Божилов, Асеневци: И. Божилов. Фамилията на Асеневци (1186—1460). Генеалогия и просопография. С., 1985. Божилов, Просопографски каталог: И. Божилов. Българите във Византийската империя (под печат). Просопографски каталог. Вилардуен: Жофроа дьо Вилардуен. Завладяването на Константинопол. Превод от старофр. Иван Божилов. С., 1985. Григора: Никифор Григора. Византийска история. — В: Гръцки извори за българс-ката история (ГИБИ). XI. С., 1983, с. 123-193. История на България, Ill: История на България. Т. III. С., 1982. Пахимер: Георги Пахимер. За Михаил Палеолог и Андроник Палеолог. — В: ГИБИ, X. С., 1980, с. 149-218. Ballesteros у Beretta, Historia: A Ballesteros у Beretta. Historia de Espana у su influencia en la historia universal. T. 11. Barcelona, 1920; T. 111. Barcelona, 1922. Brehier, Les institutions: L. Brehier. Les institutions de I’empire byzantin. Paris, 1970. Bums, The Catalan Company: R. Ignatius Bums, S. J. The Catalan Company and the European Powers, 1305—1311. — Speculum, XXIX, 4, 1954, p. 751-771. Caro, Zur Chronologic: G. Caro. Zur Chronologie der drei letzen Biicher des Pachymeres. — Byzantinische Zeitschrifi, VI, 1, 1897, S. 114—125. D.O.C.: Diplomatari de 1’Orient catala (1301—1409). Barcelona, 1947. Dujcev, La spedizione: I. Dujcev. La spedizione catalana in Oriente all inizio del secolo XIV ed i bulgari. — Anuario de Estudios Medievales, Vol. IX. Barcelona, 1974—1979, p. 425-439. Finke, Akta: H. Finke. Acta Aragonensia. Qtiellen zur deutschen, italienischen, franzdsischen, spanischen, zur Kirchen- und Kulturgeschichte aus der diplomatischen Korrespondcnz Jaurncs II. (1291—1327). Hrsg. von Dr. Heinrich Finke. Band 11. Berlin und Leipzig, 1908. Gcanakoplos, Emperor Tdichael Palacologos: D. J. Geanakoplos. Emperor Michael Palaeologos and the West 1258—1282. A Study in Byzantine-Latin Relations. Cambridge, Massachusetts, 1959. Gregoras: Nicephori Gregorac Byzantina Historia. Vol. 1. Bonnac, 1829; Vol. IL Bonnae, 1830. Laiou, Constantinople: A. Laiou. Constantinople and the Latins. The foreign Policy of Andronicus II (1282—1328). Cambridge, Mass., 1972. Laiou, The Provisioning: A. Laiou. The Provisioning of Constantinople during the Winter of 1306—1307. — Byzantion, 37, 1967, p. 91-113. Lemerle, L’emirat d’Aydin: P. Lemerle. L’emirat d’Aydin, Byzance et FOccident. Recherches sur la geste d’Umur Pacha. Paris, 1957. Les Quatre Grans Croniques: Les Quatre Grans Croniques. Revisio del text, prolegs i notes per Ferran Soldevila. Barcelona, 1983.
Moncada, Expedition: Francisco de Moncada. Expedicidn de los catalanes у aragoneses contra turcos у griegos. Madrid, 1973. Moravcsik, Byzantinoturcica, II: G. Moravcsik. Byzantinoturcica. II. Berlin, 1958. Nicolau d’Olwer, L’Expedicio: Ramon Muntaner. L’Expedicio dels Catalans a Orient (Extret de la Cronica). („Els Nostres Classics")- Text, introduccio, notes i glossari per Lluis Nicolau d’Olwer. Barcelona, 1926. Nicolau d’Olwer, L’expansio: L’Nicolau d’Olwer. L’Expansio de Catalunya en la Mediterrinia Oriental. Barcelona, 1974. Pachymeres: Georgi Pachymeris De Andronico Palaeologis. Vol. II. Bonnae, 1835. Pseudo-Kodinos: J. Verpeaux. Pseudo-Kodonos. Traits des offices. Le monde byzantin, 1. Paris, 1966. Rubi6 i Lluch, Contribucio a la biografia: A. Rubio i Lluch. Contribucio a la biografia de 1’infant Ferran de Mallorca. — Estudis Universitaris Catalans. Vol. Vll. Barcelona, 1913, p. 291—380. Idem, La Companyia Catalana: A. Rubi6 о Lluch. La Companyia Catalana sota el comandament de Teobald de Cepoy, 1307—1310. — Miscelania Prat de la Riba. Vol. 1. Institut d’Estudis Catalans. Barcelona, 1923, p. 219—270. Idem, Paquimeres i Muntaner: A Rubio i Lluch. Paquimeres i Muntaner, — Memories de la seccio historico-arqueoldgica del Institut d’Estudis Catalans. Vol. 1. Barcelona, 1927, p. 33—60. Runciman, Visperas: St. Runciman. Vi'speras Sicilianas. Madrid, 1979. Schlumberger, Expedition: G. Schlumberger, Exp£dition des „Almugavares" ou routiers Catalans en Orient de 1’an 1302 й Гап 1311. Paris, 1902. Setton, A History of the Crusades: К. M. Setton. A History of the Crusades. Vol. II. The Later Crusades 1189—1311. The University of Wisconsin Press. Madison, 1969. Idem, The Papacy: К. M. Setton. The Papacy and the Levant (1204—1571). Vol. The Thirteenth and Fourteenth Centuries. Philadelphia, 1976. Idem, Catalan Domination: К. M. Setton. Catalan Domination of Athens, 1311—1388. Cambridge, Massachussets, 1948 (Variorum Revised Edition, London, 1975). Soldevila, Historia: F. Soldevila. Historia de Catalunya. Barcelona, 1963. Vryonis, The Decline: Sp. Vryonis. The Decline of Medieval Hellenism in Asia Minor and the Process of Islamization from the Eleventh through the Fifteenth Century. University of California Press, 1986 (1st ed. Los Angeles — London, 1971). 2itije archiepiskopa Danila II: Zitije archiepiskopa Danila II (1324—1337) ed. Danilovog ueenica. — In: Archiepiskop Danilo i drugi. Zivoti kraljeva i archiepiskopa srpskih. Ed. by Dj. Danicic. Variorum Reprints. London, I972,p.328—377. Zurita, Anales: Jerrinimo Zurita. Anales de la Corona de Aragdn. Zaragoza, 1972.
ПОКАЗАЛЕЦ НА ЛИЧНИТЕ ИМЕНА* Александар (Алегзандри), крал на Македония — 214. Алфонс (Алфонсо) Фредерик, син на краля на Сицилия Фредерик III — 243, 244. Ангел (Анжел), господар на Влахия — 240, 242. Андреа Мореско (Андриол Мориск) — 227. Андроник (Андронико), император на Константинопол —- 199, 202, 203, 204, 210, 211, 212, 215, 216, 217, 219, 221, 223, 224, 226, 227, 240, 241, 244. Андроник Асен, син на Йоан III Асен — 204, 208, 212, 213. Антонио (Антони) Боканегра — 227. Антонио Спннола (Антони Спиндола) — 227. Арджентина Спинола, дъщеря на Обичино Спинола — 227. Арнау Миро (Арнау Миро) — 226. Бащата на граф дьо Бриен, вж. Юг дьо Лузннян. Бащата на дука на Атина, вж. Г ином дьо ла Рош. Бенедето Закария (Бонего Жакерия) — 234. Беренге д’Ентенса (Беренге д’Ентенса)— 194, 198, 199,200,211,212,215,216,218,225,228, 229, 230, 231, 232, 233, 236. Беренге де Монтроч (Беренге де Монтроч) — 194. Беренге Самунтада (Беренге Самунтада) — 194. Бернат де Вентайола (Бернат де Вентайола) — 220, 226. Бернат Естаньол (Бернат Естаньол) — 242, 243. Бернат де Рокафорт (Бернат де Рокафорт) — 199, 200, 206, 207, 215, 220, 223, 224, 225, 228, 229, 230, 231, 232, 233, 235, 236, 239. Бернат де Роудор (Бернат де Роудор) — 215. Бернат Ферер (Бернат Ферер) — 221. Бланка (Бланка) — кралица на Арагон — 198. Бласко (Бласко)— 194, 195, 198. Бонифаций, папа— 197. Бонифачо ди Верона (Бонифаси де Верона) — 237, 240, 243, 244. Брагьт на императора на Загора, вж. Теодор Светослав. Бра тяга на съпругата на Роже де Флор, вж. Михаил Асен и Андроник Асен. Васал (Васаль) — 194. Велик дук, вж. Роже де Флор. Гарсия Гомис Палазин (Гарсия Гомис Палазин) — 235. Ги I дьо ла Рош, дук на Брабант •— 244. Ги II дьо ла Рош, дук на Атина — 214, 222, 232, 235, 237, 238, 240, 243, 244. Гийом дьо ла Рош, банда на дука на Атина — 244. Гилем де Белвер (Гильем де Белвеер) — 226. * Показалецьт съдържа всички лица, споменати в „Хрониката" на Рамон Мунтанер, вклю-чително и тези, чииго имена не са посочени от автора, но са идеитифицирани; цифрата показва номера на главата, къдего се споменава лицето; в скоби имею е дадено така, както е написано от Мунтанер.
Гилем Галсеран (Гильем Галсеран)— 194, 195, 198. Гилем Перис де Калдес (Гильем Перис де Калдес) — 215, 220. Гилем Рамон де Монкада (Гильем Рамон де Монкада) — 198. Гилем де Тоус (Гильем де Тоус) — 220. Гилеми де Снскар (Гильеми де Сискар) — 215, 216, 219. Гиргон (Жаргон, Жирган) — 215, 226. Господарят на Салона, вж. Тома III дьо Стромонкур. Готие I дьо Бриен, граф дьо Бриен — 240, 243, 244. Граф дьо Бриен (де Бренда), вж. Готие дьо Бриен. Далмау Севан (Далмау Сенаи) — 232. Далмау де Сент Марти (Далмау де Сент Марти) — 232, 239. Деспотьт на Арта, вж. Тома Ангел Комнин. Джовани Куерини (Жоан Корин) — 235, 236, 237. Дук на Атина, вж. Ги II дьо ла Рош. Дук де Брабант, вж. Ги I дьо ла Рош. Дьщерята на Бонифачо ди Верона, вж. Марула ди Верона. Дъщеря на Обичино Спинола, вж. Арджентина Спинола. Елеонор (Елионор), съпруга на Фредерик III Сицилийски — 198, 200. Ескилаш нли Угет д’Ампуриас (Ескилаш или Угет д’Емпуриас) — 194, 198. Ешемен д’Алберо (Ешемен д’Алберо) — 215, 220. Ешивере де Жоза (Ешивере де Жоза) — 195. Жакме Деслалау (Жакме Деспалау) — 232. Жан дьо Мезн (Жан де Мези) — 235, 237. Жауме II, крал на Арагон — 203, 219, 220, 227, 229, 238, 243, 244. Жауме II, крал на Майорка — 230, 238, 244. Жисберт Алкер (Жисберт Алкер) — 215. Жоан Мунтанер (Жоан Мунтанер) — 234. Жоао Перис (Жоан Перис) — 215. Императорът на Загора, вж. Йоан III Асен, Михаил Асен, Андроник Асен, Теодор Свегослав. Императорът на Константинопол, вж. Андроник, император на Константинопол. Инфанлът Феран, вж. Феран. Ирина, сестра на императора и тьща на Роже де Флор — 203, 204, 210, 212, 213. Йоан III Асен, император на Загора— 199, 208. Кесар, вж. Роже де Флор. Князът на Морея, вж. Фнлип Тарентски. Князът на Чефалу, вж. Филип Тарентски. Конрадин (Корали) — 194. Корадо Ланча (Корал Лянса) — 198. Корберан д’Алет (Корберан д’Алет) — 199, 200, 206, 207. Кралят на Арагон, вж. Жауме II, крал на Арагон; Пере II, крал на Арагон. Кралят на Майорка, вж. Жауме II, крал на Майорка. Кралят на Сицилия, вж. Фредерик III, крал на Сицилия. Кралят на Франция, вж. Филип IV, крал на Франция. Кристофоро Джорджо (Кристовол Жорди) — 224. Манфред (Манфре), снн на Фридрих II Хохенщауфен — 194. Манфре (Манфре), снн на Фредерик III Сицилийски — 242, 243. Мария (Мария), съпруга на Роже де Флор — 199, 202, 203, 204, 206, 208, 210, 212, 213. Марко Миното (Марко Миньот) — 235. Мартин (Марти) де Логран (Марги(н) де Логран) — 199, 200. Марула ди Верона, дъщеря на Бонифачо ди Верона — 243, 244. Матео да Термини (Матеу де Терменс) — 198. Мелик (Мелик) — 215, 228. Михаил Асен, син на Йоан III Асен и брат на съпругата на Роже де Флор — 204, 208, 212, 213. Михаил (Микели), син и съимператор на Андроник II Палеолог — 199, 202,203, 213,214,215, 220, 221. Обичино Спинола (Опнзин Спиидола) — 227.
Папата, вж. Бонифаций VIII. Пере (Пере) II, крал на Арагон — 197, 198, 229. Пере де Рибалта (Пере де Рибалта) — 238. Пере Соливера (Пере Сояивера) — 229. Перик де На Клара (Пернк де На Клара) — 221. Перо Полис (Перо Полис) — 216. Племенници на императора, вж. Михаил Асен и Андроник Асен. По-малкияг сни иа императора, вж. Теодор Палеолог. Рамон Алкер (Рамон Алкер) — 215. Рамон Мунтанер (Рамон Мунтанер) — 199,206,207,213,215,217,223,224,225, 226,227,230, 233, 234, 236, 237, 238, 244. Рамон де Тоус (Рамон де Тоус) — 215. Риамбау дес Фар (Риамбау дес Фар) — 238. Рихард де Флор (Ричард де Флор) — 194. Робер (Роберт), дук на Калабрия и крал на Неапол — 194, 195, 196, 197, 238, 239, 240. Роже де Флор (Роже де Флор) — 194, 196, 198, 199, 200, 202, 203, 204, 205,206, 207,208, 209, 210, 211, 212, 213, 214, 215, 216, 222, 225, 228, 230. Роже Деслаур (Роже дел Лаур) — 240. Роже де ла Масина (Роже де ла Масина) — 194. Росо да Финале (Росо де Финар) — 238. Санча, съпруга на крал Робер и сестра на Феран де Майорка — 238. Санчо Арагонски (Санчо д’Арагон) — 198. Сестрата на императора и тыца на Роже де Флор, вж. Ирина. Симон де Валгорнера (Симон де Вальгорнера) — 197. Синъг на Роже де Флор и Мария Асенина — 213. Съпругата на крал Робер, вж. Санча. Съпругата на великия дук, вж. Мария. Теодор Палеолог, по-малкияг син на императора — 227. Теодор Светослав, император на Загора — 208, 226. Тибо дьо Сепоа (Тибауд де Сипойс) — 235, 236, 237, 239. Тичино Закария (Тези Жакерия) — 234, 235. Тичино Дория (Тизи д’Ория) — 194. Тома Ангел Комнин, деспот на Apia — 240, 242. Умберт де Рокафорт (Умберт де Рокафорт) — 232, 239. Феран (Ферандо), син на краля на Майорка Жауме II — 230, 231, 232, 233, 234, 235, 237, 238. Феран д’Аунес (Феран д’Аунес) — 199, 200, 203, 207, 213, 216. Феран Гори(н) (Феран Гори(н) — 215, 220. Феран Шеменис д’Аренос (Феран Шеменис, Шименис, Ешеменис д’Аренос) — 199, 200, 222, 223, 225, 228, 229, 230, 231, 232, 233. Филип IV, крал на Франция — 229, 238, 244. Филип Тарентски, княз на Чефалу — 198; и княз на Морея — 242. Фредерик Ill, крал иа Сицилия— 194, 195, 196, 198, 199,200,201,203, 219,220, 227,230, 233, 237, 242, 243, 244. Фридрих (Фредерик) II Хохенщауфен, император на Свещената римска империя — 194. Чичо на братята на съпругата на Роже де Флор, вж. Теодор Светослав. Шарл (Карлее) II, крал на Неапол — 194, 197, 198, 199, 238. Шарл (мисер Карлее де Франса) — 197, 198, 235, 236, 238. Юг дьо Лузинян, баща на граф дьо Бриен — 240. Яков де Флор (Жакомо де Флор) — 194.
ПОКАЗАЛЕЦ НА ГЕОГРАФСКИТЕ ИМЕНА* Аверса (Аверс) — 239. Авола (Вола) — 194. Адерно, Адрано (Адерио) — 195. Адрамитион (Ендремит) — 214. Адрамитион (Ендремит) — 214. Адрианопол (Ацдринопол) — 214, 215, 220, 226, 228, 233. Акра (Акре) — 194. Алмирос (Алмнро) — 235. Алтолок (Алтолок) — 206, 207. Амендола (Амандолеа) — 194. Ампурдан (Ампорда) — 242. Анатолия (Натоли, Наталии) — 203, 205, 207, 209, 212, 213, 228, 241. Анеа (Ания) — 206, 207, 208. Априс (Апро) — 221. Апулия (Ноля) — 194, 241. Арагон (Араго, Арагон) — 197, 198, 207, 215, 219, 220, 227, 229, 236, 238, 243, 244. Армения (Арминия) — 207. Арта (Арка, Арта) — 240, 242. Артаки (Артаки, Атарки) — 203, 205, 214, 215, 222. Атина (Атенес) — 214, 222, 232, 235, 237, 240, 241, 242, 243, 244 Аугуста (Агоста) — 194, 240. Ачиреале (Жаис) — 195. Барселона (Барселона) — 194, 214, 229, 232, 243. Берберия (Барбария) — 194. Бока д’Авер (Бока д’Авер) — 202,209, 214, 223, 231, 232, 241. Брабант (Брайман) -— 244. Бриндизи (Брандис) — 194, 238, 244. Бург (Бург)— 195. Венеция (Венесия) — 216, 237, 239, 243, 244. Верона (Верона) — 237, 240, 243, 244. Влахия (Влакия) — 240, 242. Галиполи (Галнпол) — 209, 211, 212, 214, 215, 217, 218, 220, 221, 223, 224, 225, 226, 227,228, 229, 230, 231, 233, 234, 241. Ганос (Гано) — 215, 218. Генуа (Женова) — 194, 216, 218, 227, 229, 234, 241. Германия (Алемания) — 194. Голямо море (Мар Мажор) — 218, 225. * В показалеца са включена имената на селища, крепости и други географски обекти, спо-менати в „Хрониката", като на първо място стоят имената в техния нормализнран вид, а на второ — на орнгнналння език; с цифра е посочена главата, където се среща всяко име.
Джераче (Жиращ) — 194. Ефес (Ефезо, Ефесо) — 206, 207, 234. Желязна врата (Порта дел Фере) — 207. Затора (Лаутсара) — 199, 208, 210, 226. Идрия (Сидра) — 238. Изток (Левант) — 226. Испания (Еспаня) — 194, 211. Калабрия (Калабрия) — 194, 195, 197, 198, 200, 238, 239, 241, 243. Калана (Калана) — 194. Калтабелота (Калтабелот) — 198. Касандрия (Касерандрия) — 233, 240. Кастельо д’Ампуриас (Кастельо д’Емпуриас) — 215. Кастилионе (Кастельо) — 195. Кастронуово (Кастроноу) — 238. Каталония (Каталуня) — 194, 198, 215, 220, 229, 236, 243. Катания (Катания)— 194, 195, 196, 197, 198. Катона (Гатуна) — 195. Кипър (Шипре) — 206. Кларенца (Кларенса) — 238, 244. Коблиуре (Коплиуре) — 238. Коло (Алкол) — 229. Константинопол (Контастинобле) — 199, 202, 203, 204, 206, 208, 209, 210, 211, 212, 213, 215, 216, 218, 220, 221, 222, 223, 224, 225, 227, 228, 233, 241. Корон (Корон) — 238. Корфу (Курфо) — 238. Куалио (Гуатльес) — 238. Лампсак (Пасакия) — 209. Лентини (Ленти) — 194 Лерида (Льеида) — 214. Леука (Леукес) — 238 Ломбардия (Льомбардия) — 227, 244. Льобрегат (Льобрегат) — 215, 220. Магнезия (Магйезия) — 205. Мадитос (Медито, Мадито) — 209, 223, 230, 231. Майорка (Мальорка) — 227, 230, 236, 238, 244. Македония (Маседония) — 209, 223, 230, 231. Малеа (Малеа) — 238. Малта (Малта) — 194. Мармара (Мармора) — 215. Марсилия (Марселя) — 194. Матагрифон (Матагрифо) — 238. Магагрифоне (Матагрифо) — 195. Мегариси (Мергарнш, Мегареч) — 209, 229, 230. Месина (Месина) — 194, 195, 196, 197, 198, 199, 200, 238. Месински проток (Бока де Фар) — 196. Милацо (Миляс) — 195. Митилини (Метоли) — 219. Модон (Мето) — 238. Монемвазия (Малвазня) — 199,202,238. Монтепелегрино (Мунтперегри) — 194. Монфера (Монферат) — 227. Монфорте (Монфорт) — 195. Морея (Морея) — 222, 240, 242, 244. Мота (Мота)— 194. Неапол (Наполс) — 197, 238, 239. Негропонт (Негрепон г) — 233, 235, 236, 237, 238, 240, 243, 244.
Нимфей (Нифс) — 205. Нова (Нова) — 229, 230. Огвъдморска земя (Олграмар) — 194, 199, 244. Отранто (Отранто)— 194. Палермо (Палерм) — 196, 200. Панион (Панидо) — 215, 218, 222, 223. Патерно (Патерно) — 195. Пендатило (Пендедатил) — 194. Пера (Пера) — 202, 218. Пералада (Пералада) — 197. Пиаца (Пласа) — 194. Пиза (Пиза) — 194, 216. Потамия (Потемо) — 209. Прованс (Проенса) — 194. Реджо (Реже) — 194. Рим (Рома) — 194, 219, 220, 244. Родосто (Родристо, Родисто) 215, 217, 222, 223. Рокамадоре (Рокамадор) — 195. Романия (Романия) — 199, 211, 212, 213, 214, 215, 221, 225, 227, 228, 229, 230, 235, 237, 244. Русийон (Росельо) — 240. Салона (Сола) — 240. Cam Анджело (Сант Анжел) — 238. Санта Агата (Санта Агата) — 194. Сапиенца (Сапиенсия) — 238. Сент Омер (Сант Омер) — 235. Сестос (Систо) — 209. Сиракуза (Сарагоса) — 194, 196. Сицилия (Сисилия) — 194, 195, 196, 197, 198, 199, 200, 219, 220, 227, 230, 233, 236, 237, 240, 242, 243, 244. Скопелос (Ескрофол) — 235. Смирна (Есмира) — 206. Солун (Салоник) 224, 228, 230, 231, 233. Специя (Сетепозе) —- 238. Стення (Есгениайре) — 225. Таранто (Таранто) — 238. Тасос (Тащ) — 233, 234, 235. Тенедос (Тенедо) — 214. Теолоко (Теолоко) — 207. Термини (Терменс) — 197. Тива (Есгивес) — 235, 237, 240, 244. Тир (Тира) — 205, 206, 207. Трапани (Тралена) — 194, 195. Троя (Троя) — 214. Филаделфия (Филаделфия) — 205. Фокея (Фуля) — 234. Франция (Франса) — 198, 229, 235, 238, 244. Хексамилион (Егзамилия) — 209. Хераклея (Рекрея) — 215, 218. Хиос (Шну) — 203, 206. Хрнстопол (Крнсгофол) — 228, 231, 232, 233. Чезаро (Тсеро) — 195. Чефалу (Шифало) — 198. Шака (Шака) — 196, 197, 198.
Рамон Мунтанер ХРОНИКА (Експедицията на каталонците на Изток) Испанска Първо издание Преводач РОСИЦА ПАНОВА Редактори ИВАН БОЖИЛОВ, СТЕФАН САВОВ Редактор на издателството ЦВЕТАНКА СОКОЛОВА Художник НИКОЛАИ АЛЕКСАНДРОВ Художествен редактор ТОТКО КЬОСЕМАРЛИЕВ Технически редактор СТЕЛА ТОМЧЕВА Коректор КРЕМЕНА ВОЙНОВА Дадена за набор на 20.1Х.1993 г. Подписана за печат на 22.ХП.1993 г. Излязла от печат през март 1994 г. Формат 16/60/90 Печатай коли 8 Издателски коли 8 София НАУКА И ИЗКУСТВО Предпечатна подготовка „ИСМ Ко“ София Враца "Полипринт"