Author: Лазаров И.К.   Андреев Й.К.  

Tags: история  

ISBN: 954-01-0476-9

Year: 1994

Text
                    I ЙОРДАН АНДРЕЕВ
КС J iXl ИВАН
I ПЛАМЕН ПАВЛОВ
КОИЕ
«яви
БЬЛГАГИЯ
ИСТОРИЧЕСКИ
СПРАВОЧНИК
ПРОСВЕТА
СОФИЯ

I ЙОРДАН АНДРЕЕВ КС J iXl ИВАН I ПЛАМЕН ПАВЛОВ КОИЕ «яви БЬЛГАГИЯ ИСТОРИЧЕСКИ СПРАВОЧНИК ПРОСВЕТА СОФИЯ
Книгата е издадена с конкурс на Националния център за книгата © Йордан Киров Андреев, Иван Костадинов Лазаров, Пламен Христов Павлов, 1994 г. © Мариана Петрова Генова — художник, 1994 г. Издателство „Просвета", София ISBN 954—01—0476—9
ПРЕДГОВОР Българите са измежду онези народи, които стихиите на Времето почти са лишили от историческа памет. ПреВратностите на съдба- та и дълеите ВекоВе на робстВото са довели до унищожаването на книжоВното ни богатство и са покрили всичко с пепелта на забрава- та. Тази печална констатация е известна на Всички и звучи почти като присъда. Причините за погрома са от различно естество, но Всички заедно очертаВат една наистина трагична картина. Тя при- добива още no-драматичен смисъл, когато й се придаде цифрово изражение: от средновековието (VII — XIV В.) изВорите са съхранили имената на 685 българи. Направо нищожна цифра, като се има пред- вид, че през онази епоха на земята ни са се родили и умрели десетки, а може би и стотици милиони българи. Много или малко са тези 685 имена, представени В 555 статии? Тъй като Всичко се познава най- добре чрез сраВнението, ще отбележим, че именният репертоар, който съдържат общите курсоВе по средноВекоВна българска исто- рия, е обикновено от стотина-дВеста имена. А В многотомната История на България (Втори и трети том, издание на БАН) те са около 400. Предимно имена на Владетели и аристократи, което пък (според справедливата забележка на един известен български учен) преВрыца страниците на нашата история В парад на знаменитости, В тържествено шествие на царе и патриарси, В което за обикнове- ните хора почти не остаВа място. ТоВа бе причината, която ни подтикна към написВането на тази книга. Намерението ни беше тя да предстаВляВа пълен именен ката- лог на личностите от българското средноВекоВие. Разбира се, на онези, за които разполагаме с проВерени исторически сВидетелстба — като се започне от Владетелите и се стигне до последния грама- тик. ИзВън словника останаха известен брой имена, за които нямаме никаква информация. Те могат да се прочетат В поменици и данъчни описи, изписани Върху листоВете на ръкописи или издраскани по стените на скални църкВи, Върху култоВи предмети и строителни материали. Там те стоят самотно и изолирано като неми сВидетел- стВа от една отдаВна отминала епоха, понякога като молитва, друг път като зов за помощ. Дори да бяхме Включили тези имена В посо- чената по-горе бройка, те с нищо не биха променили тъжната ста- тистика, която при Всички случаи ВпечатляВа. За сметка на тях прибаВихме десетина личности, имената на които са почерпани от легендарни предания, записани още през средновековието (напр. Ас- ла, Богорис, Ладика и др.). ВключВането им е оправдано предвид духа на Времето, който по характерен за средновековието маниер Въз- произвежда епохата чрез митични личности и герои. Би било чудесно, ако изВорите позВоляВаха оформянето на цялос- тни исторически портрети, при рисунъка на които да се потърсят (осВен Всичко останало) психологическият ракурс и дори физическа- та характеристика. Но В поВечето случаи тоВа се оказа просто неизпълнима задача, защото източнцците, с които разполагаме, са бедни, схематично и предимно еднопосочни. Понякога (какъВто е например случаят с житията) имаме работа с тВорби, които условно 3
могат да се нарекат биографии. Но там на преден план се изтъкват чудотворният елемент, християнският подвиг или аскетичното смирение, а това в никакъВ случай не задоволява историка. При това положение по-подходяща ни се стори другата Възможност: да раз- положим имената ВъВ времето и пространството и чрез личност- ната характеристика да потърсим поне част от факторите, които са Въз де ист Вали Върху съдбините на българите през тези седем столетия. Хронологичната рамка VII — XIV В. е нарушена само няколко пъти — например когато сме Включили имената на Киприан, Григорий Цамблак, фружин и др. Тези личности са живели на границата между две епохи, но имената им са органично свързани с трагичния заник на средновековната българска държаВа. От същите съображениясме се ръкоВодили (но без да нарушаВаме хронологичната рамка), когато сме Включили имената на слаВяни и прабългари от т. нар. преддър- жаВен период (напр. Кубрат). СпраВочникът е предназначен за широк кръг читатели, затоВа са поднесени не само известии факти, но и подробности, за които обикновено се знае малко. Поради същата причина сме Възприели В поВечето случаи т. нар. плаВаши цитати. ПосочВането им под линия би утежнило излишно изложението, а за специалистите тези източ- ници не са тайна. ПреобладаВат цитатите от средноВекоВни хро- нисти и характеристиките с по-късна дата, които (както и дати- роВката на някои събития) неВинаги си схождат с устаноВените В историографията ни преценки. Възможно бе спраВочникът да бъде по-лаконичен, но при написВането му сме се ръкоВодили от дълбоко- то убеждение, че когато става дума за родната ни история, налип- ните сведения не бива да се премълчаВат. Подборът на литературата, Включена В библиографията към Вся- ка статия, съшо е съобразен с адресата на книгата. ЗатоВа препра- щаме любознателния читател към изследВанията на онези аВтори, В които може да намери допълнителни изводи, становища и хипоте- зи. Още по-пълни библиографски данни могат да се почерпят от следните издания: Енциклопедия България. Т. 1 — 5. С., 1978 — 1986; История на България. Т. 2. Първа българска държава. С., 1981; Т. 3. Втора българска държава. С., 1982; Кирило-Методиевска енциклопедия Т 1./А — 3/. С., 1985; Речник на българската литература. Т. 1 —3 С , 1976 — 1982; Словарь книжников и книжности Древней Руси. Т. 1. Ленинград, 1988 Moravcsik, G. Byzantinoturcica. Т. 1—2 Berlin, 1958; Polemis, D. The Doukai. A contribution to Byzantine Prosopography. London, 1968; Barzos, K. He genealogia ton Komnenon. T. 1 — 2. Thessalonike, 1984; Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit. T. 1 — 9. Wien, 1976 — 1989; Papadopulos, A. Versuch einer Genealogie der Palaiologen, 1259 — 1453, Amsterdam, 1962; Slownik starozytnosci slovianskich. Encyklopediczny zarys kultury Slovian od czasdw najdawniejwzych. T. 1 — 5. Wroclaw — Warsawa, 1961 — 1970. Всяка статия e означена с инициалите на съответния автор както следва: проф. д-р Йордан Андреев — Й.А., гл. ас. Иван Лазаров, к.и.н. — И.Л., гл. ас. Пламен Павлов, кин— П.П. 4
УПЪТВАНЕ ЗА ИЗПОЛЗВАНЕ НА СПРАВОЧНИКА Личностите, включени в справочника, са подредени по азбучен ред според собс- твените им имена, конто са набрани с главни букви в получерен шрифт. Това се отнася и за известните с двоини (или с две) имена напр. АННА-НЕДА, ИВАН ШИШМАН, СЮЛЕЙМАН БАЛТОГЛУ). За личности, останали в историята с прозви- ща или съпътстващи нарицателни имена (напр. КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ, ПЕТЪР ЧЕРНОРИЗЕЦ) те са неразделна част от заглавието на съответната статия. В скоби, набрани с разредка, са дадени съхранени и популярни равнозначни имена (напр. КРАКРА /Кракра Пернишки) или такива с различна изговорна форма (напр. АСПАРУХ /Исперих, Испор). В скоби след заглавието на статии за български ханове и царе са изнесени само годините на властване (напр. МИХАИЛ II АСЕН — бълг. цар (1246 — 1256), защото за датите на раждане и смърт на повечето от личностите, включени в словника, исто- рическата наука не разполага с пълни и точни данни. Както е прието при подобии издания, в текста имената се означават с началната (началните) главна буква с изключение на приведените цитати от исторически извори, където са изписани изцяло. За да може читателят да разшири и допълни познанията си, е използвана системата на препратките, направени по два начина — чрез курсив (т. нар. вътрешна препратка) и с вж. (виж). Заглавията на онези изследвания, към конто авторите най-често препращат любознателния читател в рубриката „Литература" след всяка статия, са дадени в съкратен вид, а тяхното библиографско описание — в отделен списък, също както и съкращенията на думи (понятия) СПИСЪК НА СЪКРАЩЕНИЯТА археолог. — археологически бълг. — български вж. — виж виз. — византииски вкл. — включително гр. — гръцки дипломат. — дипломатически дн — днес зап. — западен изт. — източен източноправосл. — източноправославен ист. — исторически католич. — католически книж. — книжовен култ. — културен лат. — латински напр.— например нач. — начало ок. — около осм. — османски пол. — половина полит. — политически прабълг. — прабългарски правосл — православен религ. — религиозен рус. — руски с.г. — сыцата година сев. — северен слав. — славянски следв.г. — следващата година ср. — сръбски срв. — сравни средновек. — средновековен старобълг. — старобългарски т.н. — така нататьк т.нар. — така наречен унг. — унгарски църк. — църковен четв — четвърт христ — християнски 5
ОПИСАНИЕ НА СЪКРАЩЕНИЯТА НА ИЗТОЧНИЦИ, ИЗВОРИ И ИЗСЛВДВАНИЯ БИБ — Българска историческа библиотека. София ВИС — Военноисторически сборник. София ГНМ — Годишник на Народния музей. София ГСУ иф — Годишник на Софийския университет, исторически факултет ГСУифф — Годишник на Софийския университет, историко-филологически факултет ГСУфиф — Годишник на Софийския университет, философско-исторически факултет МАИ — Известия на Археологическия институт. София ИБАИ — Известия на Българския археологически институт. София ИБИД — Известия на Българското историческо дружество. София ИБМ — Известия на българските музеи. ИИБИ — Известия на Института за българска история. София ИИД — Известия на историческото дружество. София ИИИ — Известия на Института за история. София ИОМ-ВТ — Известия на Окръжния музей — Велико Търново ИПр. — Исторически преглед. София МПК — Музеи и паметници на културата. София Сп.БАН — Списание на Българскта академия на науките. София Сб.НУНК — Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. София ТВТУ — Трудове на Великотьрновския университет „Св. св. Кирил и Методий". Велико Търново Ангелов, Д. Богомилството в България. С., 1980. Бешевлиев, В. Първобългари. История. С., 1984. Бешевлиев, В. Първобългарите (Бит и култура). Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. С., 1979. Божилов, Ив фамилията на Асеневци. Генеалогия и просопография. Ваклинов, Ст. формиране на старобългарската култура. VI—XI в. С., 1977. Венедиков, Ив. Военното и администра ивното устройство на България през IX—X в. С., 1979. Георгиев, Е. Литературата на Втората българска държава. Ч. 1. Литературата на XIII в. С., 1977. Гръцки извори за българската история. Т. 1—7. С., 1954—1968. Гюзелев, В. Княз Борис Първи. България през втората половина на IX в. С., 1969. Гюзелев, В. Училища, скриптории, библиотеки и знания в България XIII—XIV в. С., 1985. Динеков, П. Из историята на българската литература. С., 1969. Динеков, П. Стара българска литература. Т. 1 —2. С., 1950—1953. Дуйчев, Ив. Българско средновековие. С., 1972. Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Кн. 1. С., 1943. Кн. 2. С., 1944. Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Първо българско царство. Ч. 1. Епоха на хунобългарското надмощие. Ч. 2. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018). С., 1970—1971. Т. 2. България под византийско владичество (1018—1187). Т. 3. Второ българско царство България при Асеневци (1187—1280). С., 1972. Иванов, И. Български старини из Македония (от IX в. до Освобождението — 1878 г.). С., 1970. Иванов, И. Северна Македония. Исторически издирвания. С образци и карти. С., 1906. Иречек, К. История на българите. С., 1929. Латински извори за българската история. Т. 1—3. С., 1958—1965. Матанов, Хр. Югозападните български земи през XIV в. С., 1986. Москов, М. Именник на българските ханове. С., 1988. Мутафчиев, П. История на българския народ (681—1323). С., 1986. Петканова, Д. Старобългарска литература IX—XVIII в. С., 1992. Петров П. Образуеане на българската държава. С., 1981. Петров, П. и В. Гюзелев. Христоматия по история на България. Т. 1. Ранно средновековие VII—XII в. С., 1978. Старобългарска литература, енциклопедичен речник. Съст. Д. Петканова. С., 1992. Тъпкова-Заимова, В Долни Дунав — гранична зона на византийския запад. Към историята на северните и североизточните български земи, края на X—XII в. С., 1976. 6
АГАТА — бълг. царица, съпруга на цар Самуил (997 — 1014). Сведенията за нея са смътни и неясни. Виз. хронист Йоан Скилица съобщава единствено, че Самуил имал син от една плен- ница ларисчанка (от гр. Лариса). Добавките и поправките на епископ Михаил Деволски (60-те години на XII в.) уточняват, че съпругата на Самуил се казвала А. Тя била дъщеря на Йоан Хрисилий, протевон (кмет) на гр. Драч (дн. Ду- рье, Албания). Самуил се оженил за нея вероят- но през 70-те години на X в. Бракът му не бил лишен от полит, мотиви — бащай бил влиятелна личност, а бълг. владетел имал интерес да за- пази добри отношенията с местното гр. населе- ние. Това проличава и от факта, че дълги години след превземането на Драч от българите Йоан Хрисилий залазил длъжността си. А. имала няколко деца, но Гаврил Радомир (1014 — 1015) бил единственият й син. След него се родили Мирослава (по-късно омъжена за Ашот-Таронит) и Теодора Косара (съпруга на княза на Зета — Иван Владимир). Вероятно от този брак се родили още две, неизвестни по име, дъщери. В изворите липсват данни за ролята на А. като бълг. царица. Литература: Иречек, К. История на българи- те, 219 — 220; Златарски, В. История, Т. 1, 4.2, с. 646, 704 И. Л. АКИНДИН (Григорий Акиндин) — беле- жит монах и богослов от първата пол. на XIV в.; най-близкият сподвижник на създателя на вар- лаамитството Варлаам Калабрийски. А. бил българин по произход, родом от „околията на Прилеп" в Македония. Първоначално учил в Битоля (виз. Пелагония), а после постъпил в школата на прочутия по онова време Тома Ма- гистър в Солун. Там получил прекрасно образование, изуча- вайки класическата гр. и виз. философия, рето- рика и литература. Това показва, че вероятно А. е бил от знатен бълг. род във владяната от империята част на Македония. В нач.на 30-те години на XIV в. А. станал монах и духовен син на прочутия теоретик на исихаз- ма Григорий Палама. Заедно с него отишъл в Света гора — център не само на монашеския живот на Балканите и на правосл. свят, но и на късновиз. духовна култура и богословие. На- вярно своето монашеско име А. приел в чест на наставника си Палама. Скоро обаче пътищата на двамата се разделили, като с течение на времето те се превърнали в непримирими про- тивници. Противоборството между А. и Палама е нюанс от ожесточената борба между двете бо- гословски доктрини на XIV в. — исихазма и варлаамитството. И двете учения били със сложна интелектуална природа, и двете трети- рали трудния въпрос за връзката между човека и Бога, но докато при първото доминирал мис- тицизмът, то Варлаам и привържениците му залагали на рационалното познание. Те в по-го- ляма стелен били повлияли от древногр. наука, а отчасти и от съвременната зап. (италианска) образованост. През първия период на борбата между Палама и Варлаам Григорий А, който бил в близки отношения и с двамата, се стремял към компромисни формули, базирани на общи- те положения в двете доктрини. Класическата му нагласа обаче го сближавала все повече с учения калабрийски монах, а несъгласията с Палама'постепенно се превърнали в открита вражда. През 1338 г. Палама влязъл в остьр диспут с Варлаам, като го уговарял да се занимава и преподава само светска философия. Полеми- ката обхванала основни богословски въпроси (за Св. Дух, Таворската светлина, ползата от античната философия и др.), като Палама обви- нявал своя противник в „латинство" (католици- зъм), а Варлаам му отвърнал с изобличаване във всевъзможни ереси. Най-тежкият упрек бил в уклон към богомилството — може би тук трябва да виждаме и намесата на българина А., който без съмнение по-добре познавал тази „българска" ерес от италианския грък Варлаам. В нач. на 40-те години богословският спор въз- 7
АКИНДИН приел характер на обществена разпра, в която се включили и борещите се помежду си полит, групировки. Енергичният Варлаам пренесьл диспута в Константинопол и наложил свикване- то на църк. събор през август 1341 г Според актовете на този събор, които са запазени в изопачен вид, победа постигнали исихастите. Както изглежда обаче, под влиянието на Канта- кузин и патриарх Йоан Калекас (1334 — 1347), които се стремели да възстановят „мира" в църквата, не били осъдени нито Варлаам, нито Палама. Така или иначе, този събор бележи разрива между А. и неговия някогашен учител. По това време А. написал своя трактат по фи- лософия, в които е направен опит да се прило- жи теорията на Аристотел за видовете и родо- вете към определението на божествената същ- ност и свойства. А. станал водач на антиисихасткото направ- ление, след като Варлаам окончателно напус- нал империята (1342). „Партията" на Палама открито се обявила против патриарх Калекас, конто бил обвинен в некадьрно управление на църквата и симпатии към варлаамитите. Като негов защитник се проявил именно А, които по патриаршеско поръчение съставил изложение в защита на църквата и против нововъведения- та — и на Палама, и на Варлаам. Обстановката обаче била така изострена, че създаването на „неутрална" църк. групировка вече било прак- тически невъзможно. Така Григорий А. оконча- телно преминал в лагера на варлаамитите и станал техен безспорен водач. Под негово вли- яние патриархът разпоредил изменението на църк актове в антипаламитски дух; продължи- ли обвиненията в богомилство по адрес на иси- хасткия водач и неговите привърженици и др. Връх на временного надмощие на А. било ре- шението той да бъде назначен за митрополит на Солун — пост, за които претендирал самият Палама. Полит, обстановка обаче се промени- ла в полза на Йоан Кантакузин и Григорий Палама. Императрица Ана Савойска, регенгка на империята и поддръжница на Калекас и А., трябвало да се помири с исихастите. През 1347 г. бил свикан нов. църк. събор, който реа- билитирал Палама и учението му. Патриарх Йоан Калекас бил свален, а Варлаам и А. — осъдени като противници на православието. Самият А. бил заточен, но не след дълго се завърнал. За митрополит на Солун бил опреде- лен Палама, но населението на града, подкре- пяйки А., отказало да го приеме. Отново прого- нен от Константинопол, през 1348 г. А. починал. Ако приемем, както се пише обикновено, че той е бил роден ок. 1310 г., трябва да признаем, че този македонски българин направил една наис- тина блестяща кариера във виз. църква и сред образования елит. След ранната му смърт на- чело на варлаамитите застанал бележитият виз. интелектуалец историкът Никифор Г рито- ра През бурния си живот А. бил в близки отно- шения на сътрудничество или открита борба с най-изтькнатите представители натогавашната виз църква, държава и култура. Т. напр. Григо- рии Палама, за когато неведнъж стана дума, му е посветил своето „Слово четвърто ... срещу Акиндин", както и други съчинения, насочени срещу него и Варлаам. Такъв трактат написал и самият император Йоан VI Кантакузин (1347 — 1354) вече като монах с име Йоасаф (след 1354). Исихасткият писател Йосиф Калотет иро- нично го нарича „сияйнообразен", а през 1346/1347 г. отбелязва, че А. бил обявен за ере- тик не само във Византия, но и сред другите правосл. народи В средновек. България най- изтькнатите противници на „ереста" на Вар- лаам и А. били св. Теодосий Търновски и пат- риарх Евтимий, а сред нейните последователи изпъква монахът Теодорит Както се казва в житието на Теодосий Търновски, този „еретик” бил лекар и „сеятел” на „хулите на нечестивия Акиндин и на Варлаам". Поставянето на името на македонския българин пред това на осново- положника на варлаамитството едва ли е слу- чайно. Възможно е Теодорит да е бил именно от хората на А., тъй като, както вече беше посо- чено, в някои отношения А. се различавал от Варлаам. На първо място е посочен А. в съот- ветната анатема в Бориловия синодик, чиято редакция е дело на самия патриарх Евтимий. „На Акиндин, Варлаам и попа Прохор Кидон .... както и на техните единомишленици, анатема трижди!" Григории А е автор на полемични богословски трудове, на няколко ямбически стихотворения, както и на обширна преписка с Варлаам, Максим Ласкарис Калофер и др., все на гр. език. Твор- чеството му е издадено само частично. Литература: Krumbacher, К. Geschichte der byzantinischen Literatur. Mijnchen, 1897, 100 — 103; Успенский, Ф. Очерки по истории 8
АЛДИМИР византийской образованости Санкт Петер бур, 1892, Успенский, ф. История Визан- тийской империи Т 3 М, Л., 1948 709 — 710, 719 — 721; Hero, A. Letters of Gregory Akindynos. Waschington (Dumbarton Oaks), 1983 Григорий Палама, Слова. Преводи ред. Н. Кочев. С., 1987. П. П. АДДИМИР (Е л т и м и р) — изтькнат бълг. боля- рин и полит, деец от края на XIII — нач на XIV в., брат на цар Георги I Тертер (1280 — 1292). Истинското звучене на името му, изписвано в научната книжнина с гр. му транскрипция Елти- мир, стана известно едва напоследък В наско- ро открития надгробен надпис на неговия син Иван Драгушин е предадена автентичната ку- манска форма Алдимир (букв, „нажежено же- лязо“). А. бил куманин по произход, по-малък брат на Георги I Тертер, роден вероятно след заселва- нето на голяма куманска група в България през 1241 г Навярно бил покръстен още като дете, а в полит живот на страната се включил при царуването на брат си. Тогава вероятно А. по- лучил и най-високата дворцова титла — деспот След абдикацията на Георги I Тертер той бил принуден да поеме пътя на изгнаничеството. А. пребивавал известно време при татарите, но през 1298 г., може би с протекцията на Ногаи, се завърнал в Търново. Царица , Смилцена вдовицата на Смилец (1292 — 1298), спечелила деспота на своя страна, като го оженила за дъщеря си Мария. Този акт бил насочен срещу домогванията на царските братя Радослав и Войсил, които емигрирали във Византия А по- лучил обширни земи в Подбалканската облает с център крепостта Крън, Старозагорско оче- видно за сметка на прогонените братя на по- койния цар Смилец. Така А. се превърнал в главна опора на правителството на царицата и малолетния й син Иван „Смилец" (1298 — 1300). Както личи от едно писмо на тогавашния виз. велик логотет (пръв министър) Т еодор Метохит, „авантюристьт — скит1 (т.е. куманин) бил дяс- ната ръка на царицата в управлението на стра- ната. Проекты за антивиз. съюз между Бълга- рия и Сърбия през 1299 г. навярно бил иегова идея (Вж „Смилцена“.), и макар да не бил реа- лизиран, показва завидната дипломат ловкост на А. Понякога се твърди, че при преговорите в ср. кралски двор неназованият от Метохит бълг пратеник бил самият А., но от контекста става ясно, че това би могьл да бъде тогавашният бълг логотет (неизв по име) Нещата се променили, когато заедно с вои- ската на Чака (син на убития в татарската меж- дуособица Ногай) в страната се завърнал закон- ният престолонаследник Теодор Светослав (1300 — 1321). Още преди появата на Чака и бълг. принц пред стените на Търново царица „Смилце- на" с малолетния си син намерила убежище в крепостта Крън В сложната и противоречива ситуация, когато овладелият престола Теодор Светослав трябвало да се справя с редица про- тивници (Вж. Иоаким III, Радослав, Михаил.), дес- поты заел изчаквателна позиция Новият цар не само че не бил заплашен пряко от този силен местен владетел, но и нещо повече — А разбил севастократор Радослав В израз на приятелско отношение към своя племенник деспоты изпра- тил пленените виз. военачалници в Търново, а Теодор Светослав ги разменил срещу баща си Георги Тертер ВпоследствиеА открито встьпил в съюз с младия цар против ромеите, като в замяна на това получил във владение важните крепости Диампол (Ямбол) и Лардеа (ок дн Кар- нобат) Същевременно обаче деспоты продъл- жавал да държи при себе си своята тьща „Смил- цена" и сина й, поставяйки по този начин под съмнение легитимността на Теодор Светослав като бълг цар. Нещо повече би могло да се допусне, че самият А също не е бил безразличен към тьрновския трон През 1305 г. деспоты скъсал съюза си с Тео- дор Светослав. Във виз. столица отишло негово пратеничество, което се срещналос император Андроник II Палеолог (1282 — 1328). Там била и Смилецовата тьща, царица „Смилцена", която тьреела възможност за сключване на династи- чен брак. Предположението, че такъв брак ви- зирал самият А., е неправдоподобно — вероят- но е ставало дума за Иван „Смилец", който но- минално (поне в очите на „Смилцена" и привър- жениците и сред които все още бил и А) оста- вал законен бълг. владетел Всичко това предизвикало наказателни действия от страна на Теодор Светослав, които отначало отнел Ямбол и Лардея от деспота. Дали царят имал достатьчно докйзателства за измяната на А, или просто тьреел удобен пре- текст за прокарването на своята централиза- торска политика, остава неясно. Според съвре- менника Георги Пахимер „.. той плячкосваше подвластните на Елтимир земи, като с нищо 9
АЛДИМИР друго не се оправдаваше. освен дето го обви- няваше че клони към императора ...“. Скоро след това Теодор СВетослав унищожил държа- вицата на деспот А., а последният слязъл от полит сцена. Според някои учени не е изклю- чено самовластният деспот да е бил убит по заповед на своя племенник, чиято политика на ..твърдата ръка" е добре известна. Наскоро стана ясно, че синът (Иван Драгушин) и вдовицата на деспот А. (Мария, която била дъщеря на цар Смилеци царица „Смилцена") след 1305 г. се установили като полит, емигранти в Сърбия Алдимировата съпруга надживяла своя син (починал преди февруари 1340) а в една своя грамота тогавашниятср владетел Стефан Душан я нарича „майка на кралството ми [те. на „мое величество"]11. Всъщност бившата крънска дес- пина била леля на Душан, тъи като неговата майка кралица Теодора била нейна сестра. Съв- сем не е случайно и обстоятелството, че семейс- твото на покойния деспот получило земи в Ма- кедония (в областта на Полог) — така ср. държа- ва се стремяла да си осигури лоялното отноше- ние на местного бълг. население. Литература: Ников, П. Рецензия настатията на С. Табаков, Бележки за Югоизточна Бъл- гария през епохата на Тер еровци — ПС, № 70,1909, 563 — 588; МутафчиеВ. П. История на българския народ, 328 — 335: Матанов, Хр. Югозападните български земи през XIV в с. 30 П. П. АЛДИМИР — бълг боляринотСофийскоотпър- вата пол. на XIV в. Известен е от надгробния му надпис в прочутата Боянска църква (1346), на която бил ктитор. Син на воеводата Витомир. Литература: ДуйчеВ, ИВ. СБК. II, с. 373. п. п АЛЕКСАНДЪР — бълг. болярин, севастокра- тор втори син на цар Иван Асен I (1186 — 1195/1196), брат на цар Иван Асен II (1218 — 1241). Не са известии нито рождената му дата, нито датата на смъртта му. Предполага се, че е роден най-вероятно преди 1196 г., когато бил убит баща му. През 1207 г., след убийството на цар Калоян (1196 — 1207), бил изведен от страната заедно с брат си, за да бъде спасен от репресиите на цар Борил (1207 — 1218). Верни Калоянови бо- ляри отвели двете момчета при куманите а след известно време — при русите. Прекарали в изгнание 10 години. През 1217 г заедно с брат си се върнал в България начело на дружина от рус. наемници и започнали воина срешу Борил за бащиното наследство. Вероятно заради заслугите в тази война А. бил почетен от признателния си брат с титлата севастократор. Можем само да га- даем каква е била ролята му в управлението на държавата. За него се знае също, че през 1232 г. отблъснал едно маджарско нашествие в северозап. бълг. земи. Семейного му положение не е ясно. Вероят но е бил женен за унгарка, тьй като синът му носи име, характерно за унг. кралски дом — Коломан (К а л и м а н, К а л м а н). Литература Божилов, Ив. фамилията на Асеневци, с. 8 92 — 93. И. Л. АЛЕКСАНДЪР (Искендер) — първороден син на цар Иван Шишман (1371 — 1395). По силата на утвърдената традиция той бил кръс- тен на дядо си цар Иван Александър (1331 — 1371). До покоряването на България оттурците се споменава един-единствен път, и то без име като „царевия син“. Някои допускат, че подобно на предшествениците си Иван Александър го коронясал за цар и го обявил за свой съупра- вител. Когато през 1395 г цар Иван Шишман бил посечен по заповед на султан Баязид (1389 — 1402), „синът приел езическата вяра, за да спа- си живота си‘‘ — според твърдението на един съвременник. Така А. се отвърнал от бащината вяра и закон, станал родоотстьпник, приобщил се към „недостойната Мохамедова вяра11 и приел името Искендер. В подобии случаи осм. завоевателна стра тегия предвиждала такива ренегати да се из- пращат в чужди и далечни страни. Султан Ба- язид назначил Искендер за провинциален уп- равител на областта Самсун в М. Азия — ня- къде между Синоп и Трапезунд. По-късно, ко- гато султан Мохамед възстановил властта си над Смирна (1413), той назначил за управител на този град сина на Иван Шишман. Искендер управлявал областта до избухването на въста- нието на шейх Бедредин с центьр районите южно от Смирна. С малко сили потеглил сре- щу въстаниците, но бил изненадан в планинс- 10
АЛЕКСИЙ СЛАВ ките теснини, а цялата му войска била унищо- жена. Сам той паднал посечен на бойното поле (1418). Литература: БожилоВ, ИВ. фамилията на Асеневци. I. № 53, 241 — 242; НикоВ, П. Тур- ското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. ИИД, VII — VIII, 1928, 85 - 89. Й. А. АЛЕКСИЙ — бълг. болярин от втората пол. на IX в., изпълняващ службата „сампсис хунол" в двора на княз Борис-Михаил (852 — 889). Той бил един от княжеските пратеници, участвали в из- вънредното заседание на Вселенския събор от 869 — 870 г., когато бил решен въпросът за ориентацията на бълг. църква към Константйно- пол. Някои автори предполагат, че А. бил сек- ретер на владетеля, завеждащ документите на „хунска“, т.е. прабълг. руническа писменост, коего обаче не е убедително доказано. Литература: Златарски, В. История, Т. 1, 4.2, 750 — 756; Симеонов, Б. Сампсисът. — Съпостабително езикознание, 1981, № 3 — 5, 75 - 79. П. П. АЛЕКСИЙ — бълг. болярин от гр. Станимака (дн. Асеновград) при цар Иван Асен II (1218 — 1241). Известен е от надпис върху отвесна ска- ла в подножието на т. нар. Асенева крепост. Надписът бил изсечен по заповед на царя ско- ро след победоносната битка при Клокотница (9. III. 1230) и увековечавал възстановяването на пострадалата крепост. Бил заличен през 1883 г., но за ицастие са запазени преписи. Според тях надписът гласи: „В годината 6379 [1230/1231 ], индикт4, Асен, от Бога въздигнатият цар на българите и гърците, както и на остана- лите страни, постави Алексия севаста и съзида тази крепост." Известии разногласия предизвикват значе- нието и функциите на титлатв севаст. Най-раз- пространеното мнение е, че през 30-те години на XIII в. севастътбил управител на крепости на прилежащата й околност. Той представял цар- ската институция на местно равнище. За А. няма други данни. Литература: Златарски, В. Асеновият над- пис при Станимака. Избр. произв. Т. 2, С., 1984, 395 — 409; Петров, П. О титулах „се- васт и „протосеваст" в средневековном болгарском государстве. — Византийский Временник. Т. 16,1959, 52 — 65. И. Л. АЛЕКСИЙ СЛАВ — деспот, самостоятелен бълг. владетел (1207 — 30-те години на XIII в.). Асеневец — племенник на царете Петър (1186 -1196), Асен /(1186-1195/1196) и Калоян (1196 — 1207). Син на тяхна неизвестна по име сест- ра. Първи братовчед на цар Борил (1207 — 1218) и севастократор Стрез. За А. С не се знае нищо чак до 1207/1208 г., но от последвалите събития проличава, че бил известен и могыц велможа, който принадлежал към висшите управляващи среди. Убийството на цар Калоян под стените на Солун (окт. 1207) хвърлило страната в смут. Липсвала твърдо установена наследствена практика. Към трона протегнали ръка няколко личности, все родни- ни на убитмя цар — Борил и брат му Стрез, както и самият А. С. Борил изпреварил всички, оженил се за вуйна си, вдовстваицата царица, и започнал репресии, за да задържи завоева- нието си. Малолетните синове на цар Асен I — Иван Асен и Александър, били изведени извън страната, а Стрез потърсил закрила при ср. жупан Стефан Неман-Първовенчани. Единстве- но А. С. се противопоставил на Борил с оръжие в ръка. Бил принуден да стори това, тъй като разправата с неуспели претенденти обикнове- но била жестока и безпощадна — роднинските връзки нямали никакво значение. Вероятно в борбата срещу Борил А. С. намерил подкрепа сред непокорного родопско население и сип- ните местни крепости, които били надеждна гаранция срещу притесненията на която и да било централна администрация. Съвременните хронисти твърдят, че чрез из- мама и предателство Борил отнел земята на А. С. и това, което му се полагало по право. Така той също потърсил чужда закрила и помощ. Междувременно военни неуспехи преслед- вали Борил. През май 1208 г. край Боруй (дн. Стара Загора) станало сражение с кръстонос- ците на император Анри, брат на погиналия в бълг. плен Балдуин. Двете страни се оттеглили, без да спечелят решителна победа. Два месеца по-късно, през нощта на 1 август, край Пловдив Борил понесъл тежко поражение. Латинците взели кървав реванш за погрома при Одрин през 1205 г., като завладели почти цяла Зап. Тракия. Тогава в лагера на император Анри 11 1
АЛЕКСИЙ СЛАВ фландърски се появил А С Един от летописци те на Четвъртия кръстоносен поход (1199 — 1204) описва подробно срещата между импера- тора и бълг велможа. който се държал не като обикновен молител. а със самочувствието на силен суверенен владетел който тьрси подхо- дящ на ранга си съюзник. Анри приел А. С в палатката си в присъстви- ето на най-прочутите барони и рицари. Съглас- но етикета АС. коленичил, целунал крака и ръката на императора. След това обещал ва- сално подчинение и вярна служба. При това с неподозирана и изумителна за кръстоносците дързост поискал за съпруга една дъщеря на Анри като изрекъл следните думи:..Господа рю обърнаха ми внимание, че Вие имате дъще- ря, която, моля Ви, ако обичате, да ми я дадете за жена. Аз съм човек доста богат със земя и съкровища от сребро и злато и в моята страна ме почитат доста като благородник...". Гордите думи породили насмешка у императо- ра, които не скрил възмущението си от прояве- ната дързост, граничеща според него с наглост Някои негови барони обаче проявили повече полит, разум от господаря си. Те разбирали, че не ще могатдаудържатТракия, ако между Борил и А С. се установи единодействие. Затова го придумали да се съгласи с направеното предло- жение Анри приел и се обърнал към госта си с думите „... Аз Ви давам дъщеря си, стига Бог да Ви позволи да й се радвате Аз Ви давам с нея и цялото завоевание, което ние направихме тук, при условие, че Вие ще бъдете мой човек и ще ми служите...". Така императорът оповестил, че приема А С. сред своите васали. Освен това, вероятно в отговор на друго искане на родопския властелин, той потвърдил, че ще му помогне да завладев престола на България. След няколко дни бил обявен годежът а в крепостта Станимака се състояла втора среща между бъдещите роднини. На нея било опреде- лено времето на сватбата. Император Анри подарил на А.С. любимия си кон — особен знак на благоразположение Всъщност жестьт бил предназначен да подслади горчивата реалност — между тях все още нямало пълно доверие А.С бил принуден да приеме в своите земи два рицарски отряда под командването на импера- торския брат Евстатий. Така завършила и тази среща. След това кръс- тоносците потеглили към Константинопол, спо- койни че били затвърдили властта си в Тракия и Родолите. По пътя към столицата Анри и А.С се срещнали за трети път. Родопският владетел бързал да вземе невръстната си невеста. По поръка на императора тя била доведена в Силив- рия, където бъдещият й съпруг я видял за първи път След това тримата — бащата, дъщерята и зетят — потеглили за Константинопол Сватбата била отпразнувана по най-блестящ начин. Импе- раторският зет бил почетен с най-високата въз- можна титла — деспот, а тьржествата продължи- ли цяла седмица. Скоро след това новооглаше- ният деспот, придружаван от детето съпруга, за- минал за владенията си. На раздяла император Анри дал обстоини съвети на дъщеря си как да се държи като съпруга, а тя обещала да изпълня- ва неговите наставления. Обширният разказ на кръстоносния хронист показва недвусмислено, че в Константинопол гледали твърде сериозно на съюза с А. С. За момента той бил единственият сигурен васал и съюзник сред враждебного обкръже- ние на Балканите А и военните възМожности, които имал не били за пренебрегване. Деспот А. С. можел да сдържа враждебните прояви на цар Борил, докато Анри се разправял с размир- ните ломбардски барони в Солунското кралст- во, които се били съюзили с Борил. Към края на 1208 г. Анри предприел поход в Солунското кралство. а по същото време Борил нахлул във владенията на А С. Бълг цар сполу- чил да превземе Мелник, който малко преди това преминал под властта на деспота Кампа- нията обаче се затегнала, местного население не подпомагало Борил. През пролетта на следв. г. бълг. цар се насочил срещу Стрез в Македо- ния, но конфликтът се уредил сравнително лес- но. Оформил се антилат. съюз между двамата братя. Съвсем естествено те били враждебно настроени срещу братовчед си А. С., който ос- танал верен на васалните си клетви и залазил лоялност към височайшия си тьст. През 1211 г. Борил отново подновил антилат. война, като се възползвал от заетостта на Анри в М. Азия Главната роля била отредена на севастократор Стрез, комуто царят изпратил 52 отряда войска. С тяхна помощ Стрез нахлул в Солунското кралство. Силите на рицарите били незначителни и ако не била решителната намеса на деспот А. С., съдбата на държавата им би била по-различна. Стрез бил разбит в Пелагонийската равнина от кръстоносците, а Славовите воиски заедно с латинците отблъс-
АЛЕКСИЙ СЛАВ нали Борил и му нанесли тежки поражения — 24 отряда пехота и 2 отряда конница били пле- нени и безмилостно изклани, но не от своите, а от „благородните" рицари. Деспот А. С. се възползвал от ситуацията и се погрижил за себе си. Разширил владенията си в Македония, отново завзел Мелник и дори пренесъл там престолнината си. Всички негови действия били одобрени от император Анри Фландърски, който умеел да бъде признателен. През януари 1212 г. той уведомил всички свои приятели от Европа, че Борил е узурпатор и е „заграбил владетелската титла и знаците на владетелското достойнство у българския на- род". Така той потвърдил дадените обещания при сродяването с А. С. и отново признал пре- тенциите му за престола в Търново. През 1212 — 1213 г. отношенията между Бъл- гария и Лат. империя започнали постепенно да се подобряват. Нещо повече, Анри се оженил за една бълг. принцеса (дъщеря на Калоян}. Тази стъпка на константинополския владетел охладила васалнатавярностна деспот А. С.Той все повече придобивал самочувствие на са- мостоятелен владетел и не признавал над себе си ничия власт освен божията. Все пак, до смъртта на Анри през 1216 г. спазвал (поне формално) васалитета си. Някъде между 1215 и 1216 г. починала съпру- гата на А. С. — незаконната дъщеря на Анри. Със смъртта на дъщерята връзките и на баща- та с латинците в Константинопол били прекъс- нати. В създалата се сложна обстановка на Балканите деспот А. С. показал удивителен полит, инстинкт за оцеляване. Той почувствал растящата мощ на епирския деспот Теодор Дука Ангел Комнин, както и нарастващата зап- лаха от страна на България, където набирал сили Иван Асен II. Слав преценил, че по-опасен е Теодор. Затова се сродил с него, като се оженил за дъщеря на Теодор Петралифа, шу- рей на Теодор Комнин. Сближението с амби- циозния грък залазило Славовите владения като остров сред епирските територии. Оттук нататьк сведенията за А. С. секват. За после- ден път е споменат през 1228 г. като враг на латинците. Вероятно след битката при Клокот- ница (9. III. 1230) владенията му били присъе- динени към България под скиптьра на цар Иван Асен II. Деспот А. С. бил последният и най-забележи- телният самостоятелен владетел на Балканите през първите десетилетия на XIII в. Той се за- държал на полит, сцена повече от 20 години, при това непрекъснато усилвал своята мощ и независимост. Границите на владенията му не могат да се уточнят съвсем сигурно. Все пак изследователите смятат, че на север граничели с България, на изток и юг — с Константинопол- ската империя и Солунското кралство, а на запад — с владенията на севастократор Стрез. Под властта на А. С. били почти целите Родопи, Североизт. Македония по ср. течение на р. Струма (Пиринска Македония) и на изток чак до Пловдив. До 1211 — 1212 г. А. С. рвзидирал в неприс- тъпната родопска крепост Целина, а след това се преместил в Мелник. Там той се разпореж- дал като „самодържец". Това проличава от ед- на иегова грамота (сигилий) на гр. език, изда- дена през 1220 г. Т ой дарявал на манастира „Св. Богородица Спелеотиса" в Мелник селото Ка- туница. В документа А. С. се самоопределя като самодържец в държава, която е напълно неза- висима. Той смята, че властта му е равна на ц^рската — назовава манастира „деспотски и царски". Обдарява монашеската обител наис- тина по царски — дава й земи, добитьк, църков- на утвар, книги. Съвременниците имали твърде високо мнение за А. С. Виз. хронист Георги Акрополит отбеляз- ва: „... Планината Родопи, която се нарича и Ахридос, а също и Мелник... владеел Слав, който бил роднина на цар Асен и бил почетен с деспот- ство от Константинополския император Ерик (Анри), за чиято дъщеря, родена от незаконна връзка, той се бил оженил. Този Слав..., като завладял силния и почти непревзимаем за всич- ки противници Мелник, станал самодържец и не се покорявал на никой от околните владетели. Понякога бил съюзник на италийците, свързвай- ки се с тях по роднинство, понякога държал страната на българите поради родство, а поня- кога — на Теодор Комнин. И никога никому не бил подчинен, нито пък се свързвал истински във вярност и съгласие...". Споменът за деспот А.С. останал да живее столетия. През 1393 г. името му се споменава в една грамота на ср. владетел Константин Дра- гаш. През XV и XVI в. Родолите са наричани в някои извори „Славееви гори" — епоним от Слав. Река Доспат носи името си от титлата деспот. Деспот А.С. бил женен два пъти — веднъж за 13
„АЛОГОБОТУР" незаконната дъщеря на император Анри Флан- дърски и втори път — за дъщеря на Теодор Петралифа. Не е известно да е имал деца от двата си брака. Литература: Златарски. В. История. Т. 3, 270 — 322, Божилов, Ив. фамилията на Асе- невци. I, № 11, 95 — 98; PaguTi, Р. Обласни господари у Византии кра(ем XII и у првим децен^ама XIII века, ЗРВИ, XXIV — XXV. Бео- град, 1986, 235 - 245. И. Л. ,ДПОГОБОТУР“ — висш военачалник при цар Симеон (893 — 927), командвал бълг войска, която нахлула в Хърватско през пролетта на 927 г. Войната избухнала предвидбълг окупация на Сърбия и бягството на нейния княз Захарий при хърватския крал Томислав. Бълг. войска пре- тьрпяла тежко поражение, но скоро след това отношенията между двете страни се нормали- зирали. Междувременно на 27 май с.г. цар Си- меон Велики неочаквано починал, което някои хронисти поставят в непосредствена връзка с тази война. „А.“ не е лично име, а прабълг. титла, предадена на гр. език със съответните деформации. Тя може да бъде възстановена като „алп багатур" или „олг багатур“ , второто от който означава велик багатур подобно на велик жупан (вж. Сивин) или „велик [олг] тар- кан“ (вж. Теодор). Багатур е почетно звание, давано от владетеля на бележити военни, озна- чаващо „герой". От прабълг. багатур през ста- робълг. е произлязло и днешното рус. понятие богатир със същото съдържание. Споменаване- то на въпросния багатур от съвременника Кон- стантин VII Багренородни показва, че той бил известна фигура. „А." най-вероятно загинал при войната с хърватите, тьй като според хронисти- те „всички [българи] били избити." Литература: Златарски. В. История, Т. 1, 4.2, с. 481. П. П. АЛУСИАН — втори син на цар Иван Владислав (1015 — 1018) и царица Мария. Първите сведе- ния за него са от пролетта на 1018 г., когато той заедно с братята си Пресиан (бълг. престоло- наследник) и Арон застанал начело на отказва- щите да капитулират пред виз. император Ва- силий II (976 — 1025) бълг. воиски в планината Томор (дн. Тмор в Албания). Обкръжени, попад- нали в безизходно положение, метежните принцове се съгласили да се предадат срещу клетвени гаранции за неприкосновеност. Кога- то били приети от императора в Девол, А. бил почетен с титлата патриций. Заедно със се- мейството си и той бил отведен в Константино- пол, но скоро след това бил назначен на служба в М. Азия. Големият виз. интелектуалец Михаил Псел, личен приятел на А., твърди, че той бил „най-забележителният от братята си, с приятен характер, блестящ ум и известност". Кекавмен го нарича „прочутвоин", Йоан Скилица разказ- ва за него като за позната на читателите лич- ност, а един тогавашен арменски автор прена- ся името му върху неговия дядо Арон А. бил стратег (управител) наТеодосиопол, бил женен за богата арменка и разполагал със за- видно състояние и големи недвижими имоти. Към края на 30-те години на XI в. по неизвестни причини загубил благоволението на император Михаил IV Пафлагон (1034 — 1041). Според хро- ниста Йоан Зонара той се спречкал с императо- ра, поради което му било забранено да идва в столицата, освен ако не бъде повикан. Нещо повече, срещу А. бил зле настроен факгическият управник на империята, императорският брат Йоан Орфанотроф, който го обвинил в наруше- ние при изпълнението на функциите му на стра- тег и наредил да бъде конфискувано едно „пре- красно имение", получено като зестра от жена му в малоазийската тема Харсиан. Освен това през 1040 г А трябвало да заплати голямата сума от 50 литри злато (около 15 кг в монета) като наказателна глоба за приписваните му наруше- ния. Фактически той трябвало да стой у дома си, докато другаде решавали съдбата му А. на ня- колко пътм се оплаквал с жалби до императора, но не получил никакъв отговор. Промяна в неговото поведение настьпила, когато започнали да пристагат вестате за въс- танието начело с Петър Делян (1040 — 1041). А. изведнъж си „спомнил", че има пълни права над бълг. трон още от 1029 г., когато по-големият му брат Пресиан бил ослепен и приел монашес- твото. Да се добере до България обаче не било лесно, тьй като изчезването му станало сигнал за тревога във виз. двор. По тази причина А. не доверил нищо на жена си и синовете си, а придружаван само от няколко верни телохра- нители (очевидно българи), преоблечен като арменски воиник оръженосец, поел по изт кра- ища на империята към позабравената си вече родина. Заповедта на Йоан Орфанотроф А. да 14
АЛУСИАН бьде открит и арестуван не могла да бъде из- пълнена макар той да прекарал известно вре- ме инкогнито в самата столица Присъединя- вайки се към ромейски отряд, който отивал в Солун, за да подсили войските срещу Петър Делян, А. и хората му успели безпрепятствено да се доберат до въстаническия лагер край Острово (дн. Арниса, Гърция). Претендентът за бълг. престол действал изк- лючително предпазливо и задкулисно. Той яв- но събрал нужната му информация за инциден- та с Тихомир, най-яркото доказателство за съм- ненията в произхода на ПетърДелян, намерили почва сред част от бълг. знат. Така постепенно А. открил нужните му хора, пред които изтьквал заслугите на своя баща „като чужд човек", до- като накрая разкрил своята самоличност. Как- то разказват хронистите той уверил въпросни- те българи показвайки им един скритзнак" — някаква брадавица на десния си лакът, което показва, че още имало хора, помнещи го от събитията през 1018 г. Очевидно, преди да се разкрие напълно, А. се опрял на вече организи- рани противници на Петър Делян от средите на болярството Слухът за присъствието на закон- ния царски син веднага обхванал въстаничес- кия лагер и повечето от хората преминали на иегова страна. В случая си казал думата кон- серватизма на болярите. Както твърдят виз. хронисти, „българите иматобичай да поставят начело на народа хора от царски род". От друга страна, успехът на въстанието изглеждал бли- зък и навярно започнала борба за постове длъжности и привилегии, която закономерно пращала недоволните от Делян при неговия ненадеино появил се съперник. Петър Делян не могъл да овладев положението и в бълг. лагер се установило своеобразно двувластие. при това с превес на А. Последните събития датират от края на 1040 — нач. на 1041 г. През пролетта на 1041 г. именно А. повел армия от 40 хил. българи (без съмнение преоб- ладаващата част от въстаниците) срещу Солун, където обаче претьрпял катастрофално пора- жение. Във виз. хроники са предадени две вер- сии за събитието. Според първата А. обсаждал града 6 дни, като използвал стенобойни маши- ни, но бил разбит след внезапен излаз на сия- ния солунски гарнизон. Втората твърди, че бълг. водач действал против всички правила на военното изкуство, като се опитал с изморена- та си от дългия поход войска да превземе кре- постта с внезапен пристьп Трудно е да се каже коя оттези версии е вярната, но така или иначе, бълг въстание понесло най-тежкия си удар. Пресилено е да се мисли, че А. съзнателно загубил битката, както и да се огдава есичко на военачалническата му некадърност. По-скоро той действал необмислено и авантюристично, защото тьрсел бърз успех, крайната цел на които несъмнено било отстраняването на Де- лян. От друга страна привикнал като бивш виз стратег да командва добре въоръжени елитни части, той навярно не отчел присъщите на една стихийно събрана въстаническа войска недос- татьци. Въпреки тежкия си провал, при който паднали хиляди убити и пленени, и позорното бягство отбойното поле, А още известно време залазил първенствуващото си положение. След всичко станало обаче се активизирали и привържениците на Делян. Тогава А пуснал в ход цялото си коварство — той поканил своя съвладетел на пир, който уж трябвало да изгла- ди отношенията им, но в разгара на угощението Петър Делян бил хванат от телохранителите на А ослепен и обезобразен с отрязване на носа. Дори и след това престъпление А. продължил да управлява въстаниците От същото време е наи-вероятно и запазеният негов печат с гр надпис: „Архангел Михаиле, потегляй в поход и завързвай бой заедно с Алусиан." Действията на А. изглежда срещали все по- голяма опозиция, а изгледите за краен успех постепенно намалявали. Както можело да се очаква, авантюристьт се превърнал в жалък изменник. Той тайно влязъл в преговори с им- ператора, получил щедри уверения и клетви и тръгвайки уж на поход, избягал в неговия лагер. Веднага били възстановени всичките му имоти, като му била дадена и високата титла магистьр — същата, която някога получили детронира- ният Борис II (971), както и неуспелият да се възцари Пресиан (1018) Изоставените, преда- дени от водача си и оредели бълг. въстаници отново се наредили под знамето на изконния си цар Петър Делян, но вече било фатално късно. Скоро след това въстанието било жесто- ко смазано, а „главната причина за победата на императора — както пише Псел — бил имен- но Алусиан". Каква е била по-нататъшната съдба на А , е неизвестно. От арменката той имал двама сина — Василий и Самуил (странно „примирив" меж- ду имената на Българоубиеца и най-големия му 15
АЛЦЕГ противник!) и двамата изтъкнати виз пълко- водци Неизвестната по име Алусианова дъще ря била първата съпруга на император Роман II Диоген (Ю68 — 1071) още преди възцаряването му Василий Алусиан бил назначен от император Роман за стратег на най-изт виз. провинция на р Ефрат и се проявил като блестящ военачал- ник при обсадата на град Едеса от селджушкия тур султан Ann Арслан през 1068 г. Самуил Алусиан по същото време бил управител на тема Армениакон в М. Азия, като станал и глав- нокомандващ виз. сили срещу турците През 1069 г той се отличил при потушаването на бунта на зап. наемници, като получил високата титла проедър Вероятно участвал и в злощас- тната за Византия битка със селджуците при Манцикерт (1071), но след свалянето на своя зет Роман Диоген той съвършено незаслужено бил отстранен от военния и полит, живот Литература: Златарски В История. Т. 1 4 2. 634, 736 Т. 2. 44 — 45 60 — 70 127 — 129 485 — 489. П. П. АЛЦЕГ — вероятно бълг. аристократ от първата пол. на X в. Името му се чете (по-точно без първата сричка) върху част от глинен съд. на- мерен в Преслав Тексты на надписа съдържа пожелателната формула: „пиеики с кърчага да живее сто години". Накрая има датировка, коя- то сочи годината 930/931 През средновековието с термина „кърчаг" бил означаван глинен съд за съхраняване на течности, стомна. Кърчагьт, за който става ду- ма, ще е принадлежал към личния сервиз на А. Пожеланието „да живее сто години" е обичайно за епохата и подсказва как са звучали наздра- виците на прабългарите, когато отпивали от сладкия плод на Вакху с. Литература: Овчаров, Д. Нови епиграфски паметници от Преслав — В Плиска — Преслав. С., 1979 с. 187. Попконстанти- пов, К. Два старобългарски надписа от Преслав — Векове, 1980, № 4, 25 — 29 Й.А. АЛЦЕКО (А л ц е к) — прабълг. вожд през 60-те години на VII в., вероятно пети син на хан Куб рат. Виз. летописи отбелязват, чеслед смъртта на владетеля на „Велика България" синовете му си поделили властта и се разделили Петият син, чието име не се споменава. стигнал до т нар Пентаполис (Петоградие) в областта Раве- на, която обхващала приблизително изт краиб- режие на Сев Италия. Там той се подчинил на .царството на християните", т.е. преминал на виз служба. Лангобардският хронист Павел Дякон (IX в.) съобщава, че името на този Кубратов син е А (Алцек). Произходът и значението на името не са съвсем ясни. Някои приемат че то означава „шест стрели", други го сближават във втората му чаете друго прабълг. име Цок или Цук. Смята се че като цяло може би означава „червения Цок". По времето, когато А пристигнап в Равена, (ок. 662/663), Византия воювала с кралството на лангобардите в Италия. Прабълг воиниведнага били включени във войната, атехниятводач бил удостоен с високата титла дукс Верността на новите наемници не била дълготрайна. Скоро след 663 г. А. преминал с всичките си хора на страната на крал Гримоалд (662 — 671) и му поискал земя за заселване. Кралят го превра- тил към своя син Ромуалд които управлявал областта Беневенто в Южна Италия. На прабъл- гарите били предоставени за заселване три града и прилежащите им земи в областта Кам- по басо. Постепенно към тях били присъедине- ни и други градове и територии. А. получил титлата гасталдий, която носели кралските уп- равители на градове и области В отговор на оказаното му благоразположение А. положил клетва за вярност. Не се знае каква била по- сетнешната му съдба. Павел Дякон отбелязва че прабългарите на А. „... живеят и до днес (края на VIII в. — б.а.) по тези места и никак не са забравили собствения си език, макар и да говорят латински...". Литература Златарски, В. История, Т. 1, Ч 1, 170 — 172; Петров, П. Образуване на българската държава, 135 — 137; Бешев лиев, В Първобългари. История, 46 — 47; Бешевлиев, В. По въпроса за Алциок-Алце- ко. ИНМВ, Т 20, 1984 29 - 35. И. Л. АЛЦИОК — прабълг. вожд от нач. на 30-те годи- ни на VII в. Някои учени приемат, че той е петият син на хан Кубрат, които според виз летописи напуснал родината си и се установил в Пано- ния Други са на мнение, че А е живял 30 години 16
АНАСТАСИЙ по-рано от Кубратовия син с предполагаемо име Алцеко и е имал по-различна полит, съдба. Летописецьт Фредегарий отбелязва, че през десетата година отуправлението на франкския крал Дагоберт (629 — 639) в аварския хаганат избухнали големи размирици Основни съпер- ници за върховната власт били авари и прабъл- гари. Ожесточениях спор завършил в полза на аварите, а победените потьрсили спасение в бягството. Девет хиляди мъже заедно с жените и децата си избягали при Дагоберт и го помоли- ли за убежище Кралят им разрешил да отсед- нат в земите на баварците близо до границата с аварите. Прабългарите били разпределени по домовете на своите домакини под предлог, че така по-лесно ще изкарат зимата. Страхувайки се от усложнения и по съвет на своите прибли- жени, Дагоберт заповядал всички прабьлгари да бъдат избити Клането започнало одновре- менно, по знак, даден от краля. Само 700 се- мейства се спасили отизтреблението Повел ги А., който намерил истинско гостоприемство при слав вожд Валук във Венетската марка (дн в областта Каринтия, между Словения и Авст- рия). Летописецьт отбелязва, че А. живял много години по тези места. Кървавата драма през 631/632 г. не отминала безследно в паметта на хората. По запазени топонимични данни някои учени установяват че прабългарите били избити в околностите на днешния град Линц (Австрия). Там има мест- ност, чието название в превод означава „при българите" През 1274 и през 1879 г. при ремон- ти на местната църква били намерени останки- те на повече от 6000 мьртьвци, за конто се предполага, че са останки от коварно умъртве- ните прабългари. За съжаление не са правени антропологични изследвания, конто могат да потвърдят или отхвърлят тази идентификация. Отгласът от жестокостта и вероломството на Дагоберт останал да живее Според някои съв- ременни немски учени избиването на прабълга рите е пресътворено в избиването на бургундите от „Песен за нибелунгите1, а епическият герои Дитрих от същата поема има за прототип А Литература: Златарски. В История Т. 1, Ч. 1, 169 — 172; Петров, П. Образуване на българската държаеа, с. 111, 117,133, 137; Бешевлиев, В. Първобългари. История, 46 — 48. Бешевлиев В. ПовъпросазаАлциок-Але- ко ИНМВ, Т 20 1984, 29 - 35. И. Л. АНАНИЙ — монах от края на X в автор на надпис с противобогомилско съдържание, из- сечен върху каменей блок в основите на сред- новек. църква при с. Гиген, Плевенско Текстът приканва всеки, който прочете съдържанието на надписа, „да прокълне еретика". На онези конто изпълнят поръката се обещава божията милост, а отстъпниците се заплашват с прокля- тие. По палеографски данни надписът се отнася към края на X в Излиза, че усърдният монах А. ще е бил съвременник на първите богомили по бълг. земя и техен яростен противник. Литература: Гошев, И. Старобългарски гла- голически и кирилски надписи. С., 1961, с 80; Ангелов, Д. Богомилството в България. с. 165, бел. 52. Й. А. АНАСТАСИЙ — велбъждки митрополит при цар Калоян (1197 — 1207) Един от онези бълг. духов- ници, конто били посвегени в архиерейски сано- ве непосредствено след въстанието на братята Петър и Асен (1186 — 1188) По всяка вероятност бил ръкоположен за митрополит на Велбъждка- та митрополия в нач. на Калояновото управле- ние. А. бил един от близките сподвижници на архиепископ (примас) Василии и един от първите духовници, конто се присъединили към идеята за уния с римската католич. църква. През 1203 г А., преславският митрополит Са Ва и други по-низши предстоятели на епархии написали специално писмо до папа Инокентии III. Те уведомявали Негово светейшество, че държат твърде ревностно на светата майка — римската църква, и същевременно го умолява- ли да им изпрати палиум — знак за пълнота на свещеническото им достойнство, който е за- дължителен в католич. посветителен ритуал. Това писмо било по-скоро знак на куртоазия. Зад него презирали полит, цели, издигнати от цар Калоян. Писмото било демонстрация, с ко- ято папата трябвало да бъде убеден, че бълг. народ искрено желае да встьпи в лоното на католицизма. Инокентии III оценил жеста по достойнство. Написал послание до А. и остана- лите духовници, с което ги уведомявал, че изп- раща по своя легат кардинал Лъв палиум съг- ласно изказаното желание. На 7.11.1204 г., в деня на Св. апостол Яков, в Търново се състояла тьржествена церемония по ръкополагането и миропомазването на ар- хиепископ Василий за примас на бълг. църква 2. Кой кой е в средновековна България 17
АНГЕЛАРИЙ След това били ръкоположени митрополит А. и митрополит Сава Те получили палиум, митра и пръстен. с които да си служат при изпълнение на свещеническите си задължения След 1204 г. името на митрополитА. изчезва от изворите В Бориловия Синодик има записан митрополит със същото име, но за идентичност- та му може само да се предполага. Литература: Златарски, В История. Т. 3. 154 - 155 183. 195 - 197 203 И. Л. АНГЕЛАРИЙ — (неизв. — ок S86) — един от Св. Седмочисленици редом със слав, първоапосто- ли и техните ученици и последователи Климент, Сава, Горазд и Наум. Данните за А. са оскъдни. За живота и дей- ността му се знае твърде малко и то във връзка със сведенията за Климент и Наум. Присъеди- нил се към Кирил и Методий преди 862 г. е манастира Полихрон. Изучил слав, писменост, той постепенно усъвършенствал знанията си и скоро се включил в преводите на свещените книги от гр. на бълг. (слав.) език. А. участвал в Моравската мисия (863 — 866) Дейността му не може да се открои от тази на останалите ученици. Вероятно бил ръкополо- жен в свещенически сан от папа Адриан II през 868 г След смъртта на Константин-Кирил философ (14.02.869) ведно с останалите последвал Мето- дии във Великоморавия Понесъл всички несго- ди и трудности на просветителството, твърдо отстоявал позициите на своите учители. След като и Методий починал през 885 г., А. заедно с Климент, Наум, Горазд и Сава бил окован във вериги и хвърлен в тьмница. След жестоки мъчения учениците на Кирил и Мето- дии били заточени в крайдунавските области Там се разделили, за да могат по-лесно да се укрият. А Климент и Наум успели да се прех- върлят на сал през р. Дунав и се озовали в Белград. Военният управител (боритаркан) ги приел радушно, понеже знаел, че княз Борис „жадува за такива мъже“. След като отпочина- ли, били прехвърлени в Плиска, където били посрещнати по най-тьржествен начин. Знатни- те граждани на столицата се надпреварвали да ги канят в домовете си, но малцина били поче- тени с такава висока чест. Житиеписецът отбе- лязва:..осветил се и домът на Чеславе посе- щението на Ангеларий, защото князът и нему оказал благоволение, когато той помолил да приеме тези учители.. “ Боляринът Чеслав не могьл да се радва дълго на прочутия гост. Сломен от жестоките изтеза- ния, А. се разболял и скоро починал. Не разпо- лагаме с данни за литературного му творчество. Литература: Георгиеб. Е. Кирил и Методий, основоположники на славянските литера- тури.С., 1956,270 — 272; История на българ- ската литература Т 1 С 1962, 84 — 85 Петканоба, Д. Енциклопедичен речник..., с 25. И. Л. АНДРЕЙ (Андроник)— ученик на Патриарх Евтимии. От трактата на Константин Косте- нечки „За буквите" узнаваме, че А. се присъе- динил към Евтимий по времето, когато патри- архът вече бил на заточение в Бачковския ма- настир. Любознателният младеж престоял при своя учител близо 8 години — от 1394 до 1402, когато може би Евтимий починал. А. усвоил тънкостите на стила „плетение словес", харак- терен за писателите от Търновската книж. школа След смъртта на Евтимий А. сам станал учи- тел. При него се учил К. Костенечки. През пър- вите размирни десетилегия на XV в. дяк А. бил принуден да напусне Бачковската обител. За- минал за Сърбия която все още се радвала на относителна самостоятелност. Там станал приближен служител на Ипекския патриарх Ни- кон (1420 — 1427) — вероятно личен писар или секрегар. След смъртта на Никон А. се върнап в Бачковския манастир и дори станал негов игумен. Не е известно кога е починал. През 1425 г. А. съставил Панегирик по поръка на ср. патриарх. Сборникът се състои от 424 листа хубава, твърда хартия. Съдържа множес- тво творби на Евтимий Търновски, Климент Ох- ридски, Теофилакт Охридски и др. В сборника няма оригинална творба на А. Някои автори смятат, че А. и Андроник са две отделни личности. Литература: Пандурски, В. Панегирикът на дяк Андрей от 1425 г. — В: Търновска кни- жовна школа. Т. 1. С. 1974 225 — 241; Пет- каноба, Д. Старобългарската литература IX - XVIII в. С., 1992, 476 - 468; Петканоба, Д. Енциклопедичен речник..., с. 27, 28 И. Л. 18
АННА-МАРИЯ АННА — дъщеря на княз Борис I (852 — 889). Тя е най-малкото от шестте деца на княза, родени от брака му с Мария. За живота й се знае само, че подобно на по-голямата си сестра Пракси (Евпраксия) се замонашила в един преславски манастир. Там завършила земния си път. За това съобщава нейният надгробен надпис, който е на два езика — бълг. и гр. От него научаваме, че А. починала на 9 октомври. Годината не е запазена. Литература: Гюзелев, В Коя е Ана от ново- открития двуезичен преславски надпис? — ИПр, 1965, № 6, с. 82. И. Л. АННА — бълг. царица, съпруга на видинския цар ИВан'-Срацимир (1356 — 1396/1397), дъщеря на влашкия велик войвода Николае Александру Ба- сараб (1352 — 1364). Още във Влашко била пока- толичена от майка си Клара, която била ревнос тна католичка. Бракът на А. с видинския владетел трябва да се отнесе между 1352 и 1355/1356 г. Това ще е било второто венчило на цар Иван Срацимир — по това време той бил на повече от 30 години. Някои предполагат, че при осъществя- ването на този брак имала пръст майка му, вла- хинята Теодора, тъй като след насилственото и изпращане в манастир тя се приютила във вла- денията на своя син. През 1365 г. царица А. заедно с цялото си семейство споделила зато- чението на своя съпруг в Маджарско. Били зат- ворени в замък в крепостта Хумник (в Хърватс- ко), където престояли цели 4 години. По време на пленничеството семейството на видинския цар било заставено да приеме католицизма, без, разбира се, да броим А., която била предана дъщеря на римската църква. Името на „благоверната и светородна цари- ца Анна" се свързва с издаването на т. нар. Бдински сборник. По нейна заръка в сборника били включени мъченичества и жития само на жени светици — пръв и единствен случай в книж. живот на среднов. България. Смята се напр.. че неслучайно било включено житието на императрица Теофано. Ще припомним, че тъ- щата на А. — бълг. царица Теодора, се замона- шила под името Теофано. По този начин на царицата майка била отдалена заслужена и подобаваща почит. Знаем, че А. дарила цар Иван Срацимир с един син (Константин) и с още 2 дъщери — едната се казвала Доротея, а името на другата е неизвестно. Литература: Иречек, К. История на българи- те. с. 25; Божилов, Ив. Фамилията на Асе- невци. I, № 40, с. 202, 204, 206. Й. А. АННА (Анисия)— бълг. царица (1218 — 1221), първа съпруга на цар ИванАсен //(1218 — 1241). За нея е записано славословие в Синодика на бълг. църква като една от правосл. бълг. цари- ци. Виз. летописец Георги Акрополит съобща- ва, че била наложница, незаконна жена на Иван Асен II, но поне засега не разполагаме с други сведения, които да потвърдят или да отхвърлят това твърдение. Иван Асен се оженил за А. още преди възшес- твието си на престола през 1218 г. Благодаре- ние на брака си с нея той получил рус. помощ, за да отвоюва бащиното си наследство. Цару- ването на А. било твърде кратко. Още в нач. на управлението си ИванАсен //потърсил сродява- не с унг. крал Андрей II. На връщане от кръсто- носен поход в Светите земи войските на краля били спрени на бълг. граница и им бил отказан свободен достъп и преминаване до родината им. Проведените преговори довели до споразу- мение — Андрей получавал възможностда пре- мине безпрепятствено през България, а в замя- на на това младиятбълг. цар получавал дъщеря му Анна-Мария за съпруга. Бракът можел да се осъществи само с благословията на палата, поради което преговорите продължили близо три години. През този период, между 1218 — 1221 г., А. била изпратена в манастир. Получила монашеското име Анисия и тихо завършила земния си път — често срещана участ на не- удобните бълг. царици. От брака на А. с Иван Асен са известии две дъщери — Мария (съпруга на епирския деспот Мануил Ангел Комнин) и неизвестна по име дъщеря (условно „Белослава") — омъжена око- ло 1234 г. за ср. крал Стефан Владислав. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, с. 608; Божилов, Ив. фамилията на Асеневци. 1, № 7, 86 - 87. И. Л. АННА-МАРИЯ — бълг. царица, втора съпруга на цар ИванАсен //(1218 — 1241). Бълг. извори я наричат Анна, а виз. — Мария. Бракът й бил чиста полит, сделка. През 1218 г. нейният баща, унг. крал Андрей II, се връщал от неуспешен кръстоносен поход в Светите места. Изнемощялата и деморализирана ар- 19
АННА-НЕДА мня била спряна на бълг. граница — Иван Асен отказал свободно преминаване през своите зе- ми. Все пак младият цар оставил някаква на- дежда за споразумение — поискал за съпруга една от седемте дъщери на крал Андрей. Освен това настоял за зестра да му бъдат отстъпени Белградска и Браничевска облает, конто били заграбени от унгарците няколко години по-ра- но. Притиснат от обстоятелствата, Андрей се съгласил с бълг. условия. Бракът не могьл да се осъществи бързо. Съ- ществувапи пречки от религ. естество — А.-М. била католичка, а Иван Асен — правосл. Проб- лемы- можел да бъде разрешен само с благос- ловив на палата, който не бил особено благос- клонен към българите, защото през 1211 г. цар Борил на практика прекратил унията с Рим от 1204 г. (Вж. цар Калоян). Бълг цар продължил да настоява на своето, без да се интересува особено от позициите на католич. църква. Той държал на брака с А.-М. не от сантименталност, а от чисто прагматични съображения — чрез нея се сродявал с Унгария и Лат. империя, което му осигурявало важно място в международните отношения. Крал Андрей се държал рицарски и удържал на думата си. През 1219 г. написал специално писмо до папа Хонорий III с молба да бъде бла- гословен бракът на дъщеря му с бълг. цар. Към своето писмо той приложил и една молба на Иван Асен, която уверявала Негово светейшест- во в най-искрени приятелски чувства. Така по- лит. съображения надделели над верските раз- личия и палата дал своята благословив. Въпреки това сватбата се състояла едва през 1221 г. Малко преди сватбената церемония А.-М. би- ла въведена в изт. православие. Тя прегьрнала особено ревностно новата си вяра и се отлича- вала със своето благочестие. Патриарх Евти- мий я нарича „благоверна царица, нова Теодо- ра по вяра". Тя издигнала множество църкви и обители. Участвала във всички религ. церемо- нии, посрещала заедно със съпруга си мошите на светци, конто придавали сакрална мощ на столицата. Специално за мошите на св. Йоан Поливотски царицата построила манастир „Св. Апостоли Петър и Павел". Бълг. църква се отблагодарила на А.-М., като записала името й сред благочестивите бълг. владетелки. Починала през 1237 г. заедно с едно от децата си, вероятно от чума. Смъртта, както и бракът й, послужили на Иван Асен за сътворяване на поредната полит, комбинация. По това време той обсаждал заедно с латинците крепостта Цурул в Тракия. Тъй като виждал, че съюзът не му носи някакви изгоди, царят обявил загубата на царицата за божие наказание. Незабавно снел обсадата, изгорил обсадимте машини и възобновил нарушените договорености с Ни- кейската империя. Съществуват неясноти относно мястото на погребението на царица А.-М. Един от най-пър- вите радетели на старините от Търново Моско Москов съобщава в нач. на нашия век, че през 1906 г. видял в църквата „Св. Четиридесет мъче- ници" два къса от мраморен надгробен релеф, за който той смята, че принадлежи на гроба на А.-М. М. Москов пише, че на по-големия къс имало изобразена женска глава, положена върху въз- главница с четири пиекюла, с корона и ореол. За съжалениетози релеф днес е изгубен. Освен това няма никакви други сведения, че А.-М. е погребана на мястото, посочено от Москов. По-скоро тя е намерила покой в манастира „Св. Петър и Павел", за който изрично се знае, че е построен с нейни собствени средства. От брака на А.-М. с Иван Асен II се родили четири деца — Елена, Тамара, неизвестно по възраст и пол дете (може би момче на име Петър?), починало заедно с майка си през 1237 г., и Калиман — бъдещ бълг. цар (1241 — 1246). Литература: Златарски, В. История. Т. 3. 324 — 326; Божилов, Ив. фамилията на Асе- невци. I, № 7, с. 87; Баев, X. Изгубени сред- новековни гьрновски стари ни. — Векове, 1990, № 1, с. 42. И. Л. АННА-НЕДА (Доминика) — бълг. царица, съпруга на цар Михаил Шишман (1323 — 1330) и майка на цар Иван Стефан (1330 — 1331). Сръб- киня по произход, дъщеря на ср. крал Стефан Милутин (1282 — 1321). Сватбата й с Михаил Шишман се отнася към края на XIII в. До този брак се стигнало в резултат на неуспешната война на болярина Шишман срещу сърбите. Видинският деспот бил принуден да приеме ср. принцеса в своето семейство като гаранция за добросъседските отношения между двете дър- жави. За последвалите 25 години брачен живот на А.-Н. можем да съдим единствено по промени- 20
АННА-ТЕОДОРА те в съдбата на съпруга и Знаем с положител- ност, че десетина години след венчавката А.-Н. била вече с корона на деспбтица — тази титла Михаил Шишман получил от търновския цар Те- одор Светослав (1300 — 1321). Събитията отшу- мявали едно след друго, но повечето били в полза на деспотското семейство: през 1323 г. Михаил Шишман бил избран за бълг. цар, а А -Н. коронясана за „благоверна царица и самодър- жица на българите". Изпитанията започнали през следв. 1324 г„ когато царят се развел със сръбкинята. Причи- ните за разтрогването на този брак остават неизвестни, но мотивите явно били от личен характер. За да изпие докрай горчивата чаша на униже- нието, бившата бълг царица била изпратена на заточение заедно със своите синове, което про- дължило 6 години — до битката при Велбъжд през 1330 г. В деня след голямата си победа ср. крал Стефан Дечански изпратил вестоносци до сестра си А.-Н. — те й съобщили „тъжната" вест за кончината на Михаил Шишман Скоро пристиг- нало ново пратеничество с вълнуващата и при- мамваща покана: кралят нареждал на сестра си да тръгне веднага за Търново заедно със сина си Иван Стефан. Явно събитията вземали благопри- ятна насока — българите били готови да подне- сат за втори път царската корона на А.-Н. Пов- торното възцаряване на сръбкинята (края на авг — нач. на септ. 1330) нямало чисто формален характер. Ср. източници твърдят, чеА.-Н. се раз- пореждала самостойно с търновския престол или най-малкото разделяла властта със сина си. Този акт засилил антиср. настроения в Търново Няколко месеца по-късно (пролетта на 1331) по- редният преврат сложил край на това ефимерно царуване: А.-Н. трябвало да спасява живота си с бягство в Сърбия. Заедно със синовете си тя се установила в Ниш. Пребиваването й в близост до границата свидетелства, че надеждата за ре- ванш не била окончателно угаснала — А.-Н. раз- читала на влиятелнитв си ср. роднини. Скоро отношенията между България и Сърбия били уре- дени, а това означавало ново бягство за бившата царица, този път в Дубровник, където изпаднала в беда, тьй като не разполагала със средства да изхрани дори семейството си. Наистина тя мо- жела да разчита на богатите си Анжуйски родни- ни, които управлявали Неапол, но помощите не пристигали ритмично. (А.-Н. била внучка на ср. кралица Елена, която пък била французойка по произход — отгук кръвната и връзка с Анжуис ката династия.) Положението на А.-Н. в Дубров- ник станало отчайващо, тьи като тя не била в състояние да изплати наема на къщата, която обитавала заедно със семейството си. При все това амбициозната сръбкиня продължавала да крои планове за евентуално завръщане в Бълга- рия. Цар Иван Александър (1331 — 1371) които следял внимателно деиствията на изгнаниците, изпратил делегация при ср крал Стефан Душан, като настоявал да се предприемат съответни действия през Дубровник за изгонването на Д.- H. от пределите на републиката. Според някои известия тя се преселила в Южна Италия, а спореддруги — поела към Константинопол Име- то и се споменава за последен път през 1346 г. Литература: Бурмов Ал История на Бълга рия по времето на Шишмановци. Приложе- ние: Съдбата на царица Анна и нейните синове. Избр. произв. Т 1 С., 1968 274 — 276 Божилов, Ив фамилията на Асеневци I № 26. с. 128, № 29 с. 140 Й. А. АННА-ТЕОДОРА — бълг. принцеса, дъщеря на цар Иван Асен II (1218 — 1241) от третия му брак с Ирина Комнина. Родена е между 1238 и 1241 г. Участта й не била твърде лека — баща й почи- нал, когато била едва на ок. 3 години Малко след неговата смърт и майката Ирина била от- странена от столицата и изпратена в изгнание в Епир. Така А.-Т. заедно със сестра си Мария и брат си Михаил станала заложница в полит, борби и съперничества сред аристокрацията. През 1246 г. осемгодишният й брат Михаил бил провъзгласен за цар Негов регент станал бо- ляринът Петър, който имал силен съперник в лицето на болярина Мицо Последният взел за своя съпруга още през 1241 г. сестрата на А.-Т. Мария. Петър се постарал да укрепи по- ложението си по същия начин. Наскоро след възцаряването на Михаил той се оженил за А.-Т. и получил високата титла севастократор която му отредила първенствуващо място сред бълг боляри Някои учени предполагат, че от този брак се родила поне една дъщеря, която по-късно се омъжила за Шишман, видинския владетел, от когото води началото си Шишмановият клон на Асеневата династия. Литература Божилов. Ив. Фамилията на Асеневци. I, № 21, 112 — 113. И. Л. 21
АННА ТЕРТЕР АННА ТЕРТЕР — бълг. принцеса, дъщеря на цар Георги I Тертер (1280 — 1292) от втория му брак с Кира-Мария Асенина, природена сестра на цар Теодор СветослаВ (1300 — 1321). Родена между 1279 и 1283 г., когато бракът на родите- лите й бил разтрогнат. Още малолетна, най- много петгодишна през 1284 г. тя била омъжена за ср крал Стефан Милутин (1282 — 1321), като станала неговата трета поред съпруга. През 1299 г. обаче „светият крал" се развел с нея, за да се ожени за малолетната дъщеря на виз. император Андроник II Палеолог. А.Т. била из- пратена в Константинопол. По същото време Георги Тертер бил изгнаник във Византия, а положително била жива и отдавна живеещата във виз. столица нейна майка. Дали е имало и какви са били връзките между тези трима, раз- делени от съдбата близки хора, ние не знаем. ВАТ., която тогава била в разцвета на мла- достта си, се влюбил овдовелият деспот Михаил- Димитрий Дука, син на епирския деспот Михаил II (1237 — 1271). Със съгласието на императора през 1301 г. той се оженил за красивата българ- ка. По-късно обаче деспоты бил заподозрян в стремеж към трона и на брака се гледало с подчертано недоверие Според Андроник връз- ката на Михаил-Димитрий с жена „по произход враждебна" представлявала опасност за държа- вата. Това показва, че съществували опасения от намесата на цар Теодор СВетослаВ във вът- решните дела на империята. Съвременникът Ге- орги Пахимер обяснява агресивността на бълг. цар донякъде и с недоволството му от положе- нието на неговата сестра и зет. Последните за- едно с децата им били поставени под арест (1304), а имуществата им — конфискувани. По- късно след опит за бягство (навярно в България), деспоты бил държан под стража във Влахерн- ския дворец. Каква била съдбата на А.Т. и близ- ките и впоследствие, остава неясно. Вероятно през 1308 г., когато бълг-виз отношения се по- добрили, а Теодор СветослаВ се оженил за им- ператорската внучка Теодора, тяхното положе- ние е било най-малкото облекчено. п. п. АНТИМ (А н т и м и и) — един от съратниците на цар Петър Делян (1040 — 1041), вероятно един от организаторите на въстанието. През есента на 1040 г. след отстраняването на Деляновия съперник Тихомир, в което А. безспорно участ- вал, начело на една отделна войска той нахлул 22 в Тесания и Елада, като достигнал района на Атина. Край град Тива А разбил воиските на местния стратег (военачалник) Алакасевс Под негово ръководство бълг. въстание обхванало местното гр., албанско и отчасти бълг. населе- ние. Т. напр. в темата Навпакт в Епир местните жители въстанали срещу столичния данъчен чи- новник (практор) Йоан Куцомит и признали властта на Петър Делян. Очевидно наред с военните успехи, А. и хората му повели умела пропаганда, изтъквайки по-справедливите по- рядки и възстановената от бълг. цар натурална данъчна система от времето на цар Самуил (997 — 1014). Както отбелязва летописецьт Йоан Скилица, тази пропаганда имала голям ефект. По всяка вероятност А. бил разбит, а може би загинал в тежките боеве с настъпващата откъм Атина виз армия. В състава й били и страшните нормански наемници на „опустошителя на Бъл- гария" Харалд Хардрад. В иерархията на бълга- рите А. заемал една от най-високите служби. навярно на таркан или комит. Литература Златарски, В. История, Т. 2, 56 — 59 П. П. АНТОНИЙ — монах от нач. на X в. Името му се чете в един каменей надпис край с. Крепча, Търговищко, изсечен близо до входа на неп- ристьпната скална църква „Праведният отец Антоний" е погребай в църквата, където пре- карал дълги години в свято подвижничество. „Недостойният Михаил", който е изписал над- писа, проклина онзи, който би си позволил да наруши вечния сън на праведника или пък, не дай боже, да преустрои скалната църква в житница. Впрочем между редовете на надписа личи и друг текст, издраскан с тънко острие, където е изписане годината, през която починал отец А. — 920/921. Ако разчитането е вярно, излиза, че това е наи-ранният датиран кирилски надпис в историята на слав. език. Литература: ПопконстантиноВ, К. Два ста- робългарски надписа от скалния манастир при с Крепча, Търговищко. — Археология 1977 № 3,20 - 26. Й. А. АРЕВ — предпоследният легендарен „цар" в списъка на Бълг. апокрифен летопис. Според неизвестния автор А. дошъл в България от Кон- ч
АРОН стантинопол, царувал 7 години и починал. Изс- ледователите на този интересен паметниктвър- дят, че този . цар“ не се поддава на идентифи- кация. Възможно е обаче името му да бъде свързано с арменеца Ариев, който като виз. управител на Охрид през 1083 г. се проявил във войната на Алексий I Комнин (1081 — 1118) с южноиталианските нормани. В такъв случай може да се допусне, че този военачалник е оставил добри спомени сред гражданите на старата бълг. столица. Литература: ДуйчеВ, ИВ. СБК, I, с. 240. п. п. АРБЕН — българин от гр. Лерин (дн. Флорина, Гърция) в Южна Македония, представител на местната аристокрация, който бил на служба при ср. цар Стефан Душан (1331 — 1355) и царица Елена. През пролетта на 1343 г. бил изпратен от виз. претендент за престола Йоан Кантакузин, ползващ се тогава от закрилата на Душан, във Верия (Бер). Участието на ср. вла- детел във виз. гражданска война (1341 — 1347) на страната на Кантакузин било следствие на ср. политика за завладяване на Македония и имперските земи на юг към Беломорието и Ад- риатика. Официално А. действал от името на ср. гос- подар, но тайно бил привърженик на Кантаку- зин. В този смисъл неговото поведение отразя- ва неискреността между двамата съюзници. Отивайки в големия и богат град, А. убедил жителите му да се подчинят на виз. претендент. Това не било особено трудно, тъй като просръб- ската „партия" във Верия била слаба. Заемане- то на града от Кантакузин довело до разрив на съюза му със Стефан Душан, който виждал в царствения ромей своя марионетка. В своята „История" Кантакузин не съобщава нищо за народността на А., но самото изписва- не на името му е негръцко. „Неизвестно", по думите на автора, е и социалното положение на този човек, което още веднъж показва липсата на всякаква връзка с ромейската аристокра- ция. Арбен обаче не би могьл да бъде и сърбин, тъй като бил родом от Лерин, където населени- ето било предимно бълг. Симпатията си към Кантакузин българинът мотивирал с „благораз- положението на своя баща" към него, когато „градът бил подвластен на ромеите". Прави впечатление, че местните българи в Лерин, Ве- рия и други места предпочитали виз. власт пред беззаконията на ср. владетели. Литература: Флоринский, Т. Южные славя- не и Византия во второй четверти XIV в. Т. 2. С. Петербург, 1882, с. 92. П. П. АРКАДИЙ — монах от втората пол. на XIII в., ученик на преславския митрополит Сава. През 1276/1277 г. превел от гр. на бълг. език голям ръкопис, съдържащ апостолски четения, от ко- ито са запазени отделни фрагменти. Литература: Гюзелев, В. Училища, скрипто- рии, библиотеки..., с. 115. Й. А. АРОН (Аарон)— третияг брат на комитопули- те, син на комит Никола. Въпреки че заема осо- бено място в бълг. история, А. е слабо позната личност. През 969 г. заедно с братята си Давид, Моисей и Самуил (997 — 1014) той бил начело на антивиз. болярска опозиция; от 971 г. — член на наместничеството, управлявало страната от името на намиращия се във виз. плен цар Борис II (970 — 971 (?)). През 976 г., когато след смъртта на император Йоан Цимисхи комитопулите акти- визирали дейността си и повели настьпателни действия срещу Византия, А. поел управлението на Средец (София) и областта му. След скорош- ната гибел на Давид и Моисей той заедно със Самуил останал лоялен към преславската царска династия и през 978 г. признал за върховен бълг. владетел избягалия от Константинопол цар Ро- ман (978 — 997). През 986 г. А. твърдо отбранявал обсадения от Василий II Средец и заедно със Самуил и Роман участвал в разгрома на ромейс- ката армия в прохода Траянови врата (17.08.986). В това ни убеждават такива първостепенни из- вори като добавките на Михаил Деволски към хрониката на Йоан Скилица и най-вече Битолс- кият надпис на цар Иван Владислав (1015 — 1018), син на А. Така отпада твърде разпространеното в научната литература мнение, че А. бил убит още през 976 г. Около съдбата му има големи неясно- ти. Очевидно отношенията му със Самуил били обтегнати години наред. Както се знае, той бил обвинен в държавна измяна и екзекутиран с цялото си семейство по заповед на Самуил на 14 юни 987 г. в местността Разметаница, недалече от Дупница. Жив останал само неговиятсин Иван Владислав, спасен от братовчед си Гаврил Радо- мир. Обстоятелствата около това нямащо аналог 23
АРОН в бълг история братоубийство остават неясни Арменскияг хронист Степан Таронски предава версията, че А. повел сепаративни преговори с Василий II, като дори бил осъществен опит за сключване на династичен брак. При него бил изпратен Севастийският митрополит с една знатна византийка, уж сестра на императора, а всъщност съпруга на негов служител. Българите разбрали измамата, а злополучният митрополит бил изгорен на клада като „прелюбодеем и из- мамник“. Някои автори тълкуват тази история като опит на А. да заграби царската власт в България, отстранявайки законния цар Роман и брат си Самуил. В хрониката си, първостепенен извор за тези събития, Йоан Скилица просто резюмира: „Арон бил убит от брат си Самуил .... защото бил привърженик, както казват, на роме- ите или защото се стремял да вземе за себе си властта." Иван Владислав, както изглежда, не приемал обвиненията срещу баща си и изтьквал името му, като сам се наричал (или бил наричан) „Арон". Той дал това име и на третия си син, по-късно бележит виз. военачалник. Потомците на А. смятали своя род за „по-старши“ от Саму- иловия, като първата проява на тази убеденост бил превратьт на Иван Владислав срещу неговия някогашен спасител Гаврил Радомир (1015). Тряб- ва да се признав, че екзекутирането на А. и на навярно многобройното му семейство (Иван Вла- дислав имал 12 деца, Гаврил Радомир — 7) не можело да не доведе до отмъщения. Във Визан- тия благодарение на потомците му името на А. се ползвало с известна популярност. Дори през 1107 г. Анна Комнина, сама правнучка на А., пише за „известните Ароновци", като има предвид двама далечни праправнуци на прочутия коми- топул. Литература: Златарски, В. История. Т. 1.. Ч. 2,610 — 656; Иванов, Й. Северна Македония. 28 — 41; Займов, Й., В. Тъпкова-Заимова, Битолският надпис на Иван Владислав, са- модържец български. С., 1970, 97 — 99. П. П. АРОН (Аарон) — трети син на цар Иван Вла- дислав (1015 — 1018), виз. военачалник, роден най-вероятно ок. 1000 г. След гибелта на баща му и капитулацията на неговата майка Мария през пролетта на 1018 г. той заедно с по-голе- мите си братя Пресиани Алусиан бия в планина- та Томор (в дн. Албания) начело на отказващите да се предадат бълг. войски. След отвеждането на семейството в Константинопол А заемал високи военноадминистративни служби. Поче- тен още през 1018 г. от Василий II с титлата патриций, той бил изпратен в изт. виз. провин- ции. Както сам заявява в един свой надпис; „още в своята младост обсипан с почести, аз дойдох на изток." По времето на император Константин IX Мо- номах (1042 — 1054) с високата титла вест той бил управител на стратегически важната изт. провинция Горна Мидия и Васпуракан и бил един от първите виз. пълководци, които воюва- ли успешно с появилите се по същото време опасни нашественици — селджукските турци. Виз. хронист Йоан Скилица го характеризира „като мъж храбър, разумен и опитен във воен- ното дело ..., закален в много боеве". През 1047 — 1049 г., когато основните виз. войски били изтеглени на Балканите за потушаване на бунта на Лъв Торник, А. с наличните си сили, подпо- могнат само от стратега на Иверия (Грузия), удържал бляскава победа над емир Хасан. Тур. предводител паднал убит, а армията му била напълно разгромена. Но на 18 септ. 1048 г. обе- динените виз. части, командвани от четирима пълководци, били разбити от Ибрахим Инал, брат на султан Тогрул. Някои ромеи несправед- ливо хвърляли отговорността за това пораже- ние върху А. Въпреки обвиненията храбрияг българин получил титлата магистър и бил наз- начен за управител на Иверия, което показва, че в двореца продължавали да ценят неговите способности. В старата грузинска столица Ани той поставил един надпис на арменски (1055 — 1056), с който съобщава, че възстановил кре- постните стени и със свои средства построил водопровод с „изобилна вода за радост и раз- хлада на жадните" Като представител на по- корён от Византия народ, А. издействал от са- мостоятелно управляващататогава императри- ца Теодора (1055 — 1056) „грамота за свобод- нее със златен печат от самодържавната баг- ренородна царица относно данъка върху къщи- те и относно десятька" на местното грузинско население. Изтькването на името на Теодора е интересно предвид нейната връзка с Пресиан, по-големия брат на А., ослепен през 1029 г. Най-вероятно братята на злополучния бълг. престолонаследник и претендент за виз. коро- на са се ползвали със закрилата на императри- цата. 24
АСЛА През 1057 г. А. се завърнал в Константанопол и участвал денно в борбата между своя зет Исак Комнин (съпруг на сестра му Екатерина) и ста- рия бездарен император Михаил VI Стратаотик (1056 — 1057) Може би отлоялност към решени- ето на покойната Теодора (тя посочила Михаил за свой наследник) заедно с други виз. военни А. тръгнал срещу Исак, но в битката при Никея те били разбита Нищо чудно А. да е нямал желание да се сражава със зет сии дори да го е подкрепял с някакво действие или бездействие, тъи като след възцаряването на Исак I Комнин (1057 — 1059) той не пострадал. Напротив, А. бил пови- шен в чин проедър и изпратен за дук (управител) на важната тема Месопотамия, където успешно отбивал непрестанните селджукски нападения. След абдикацията на Исак и Екатерина А не изгубил позициите си. През периода 1066 — 1073 г. изпълнявал важна диплом, мисия. Освен това е запазен един печат на „магистър и дука Арон“ като управител на Едеса, какъвто той бил за кратко време най-вероятно ок. 1056 г Кога и къде е починал А., остава неизвестно. Той имал един син Теодор, който при императрица Теодора (още едно доказателство за нейното покрови- телство над братята и роднините на Пресиан) заемал високото положение на стратег на тема Тарой, умрял рано от раните си, получени в сражение със селджукските турци. Друг негов син, Радомир Арон, е известен само по един печат. Той бил „проедър и дук" на някоя от изт. теми. Не е изключено „известните Ароновци" у Анна Комнина да се свържат и с този Арон, внукът на комитопула Арон. Животы на проедър А. е интересен пример за постепенното обвърз- ване на синовете на цар Иван Владислав с двор- цовия обществено-полит. живот на Виз импе- риях е. за постепенната им полит., а впоследст- вие с течение на поколения и народностна роме- изация. Литература: Златарски, В. История. Т. 2, Ч. 1,129 - 134. П. П. АСЕН — Вж. Иван Асен I — бълг. цар (1186— 1195/1196). АСЕН — управител на крепостта Овеч (Прова- дия) в края на XIV в. Осм. хронист Нешри го назовава X ю с е и н, като допълва важната подробност, че бил неверник, т.е. християнин. Явно под тур. форма на името Хюсеин се крие старобълг. име, осакатено от перото на осм. историк — това може да бъде само популярно- го през онази епоха бълг. име Асен. Името на А. е свързано с похода на Али паша към България през 1388 г — той яздел начело на 30 хил. конници, конто трябвало да накажат цар Иван Шишман (1375 — 1395) отказал да изпълни договорните си задължения към султа- на. При вестта за приближаването на турците А. посрещнал Али паша посред Балкана, тьй като Овеч била първата голяма бълг. крепост, която трябвало да поеме вражеския удар. При преговорите се стигнало до споразумение, ко- ето предвиждало 5 хил. тур. конници начело с Якши беи да се разположат на лагер край Овеч. Било зима, валял изобилен сняг и турците мръз- нели на открито. А., известен като „великодушен човек" спо- ред признанието натур, хронист, пренебрегнал суровите изисквания на войната и пуснал тур- ците в „Каменната крепост"; предлогьт бил „да се предпазят конете от студа“. Турците се въз- ползвали от тази наивна покана и още през първите часове на нощта ударили кулата на крепостта, като изклали до крак безгрижно спящата стража. Така през зимата на 1388 г. Овеч паднал под тяхна власт. Там пристигнал Али паша, конто настанил в крепостта тур. гар- низон. Сведения за съдбата на управителя на крепостта Овеч А. липсват. Литература: Димитров, Стр. Управителят на Провадийската крепост по време на турското нашествие — Векове, 1977, № 5, 40 - 45. Й. А. АСЛА — „стара прочута магьосница" у бълга- рите според старинна чешка легенда. Прабаба на Ладика, която наследила магьосническото и изкуство. През 1218 г. Ладика била вече мома за женене, ще рече прабаба й А. ще е живяла някъде към ср. на XII в. Името А. вероятно е деформирано от разказвачите на легендата. По звучене то е близко до Слава, но едва ли слав народ като чехите не би проумял неговия сми- съл Възможно е името да е прабълг. и да се изведе от тюрк, дума „арслан" — лъв (львица), което повече би подхождало на една толкова прочута магьосница, останала в паметта на българите близо две столетия. (Известно е, че повечето от шаманите при прабългарите били жени, конто освен окултните си заложби били 25
АСПАРУХ посветени и в „лекарско изкуство", а този вид знания били предавани от поколение на поко- ление в продължение на векове.) Навярно А. ще е била първата притежателка на прочутата лампа на Ладика (срв. Ладика) с форма на чаша, на дръжката на която били изобразени 12 мьже. В ръцете си тези мъже държали полукълбо, покрито с тайнствени, не- разбираеми знаци", един вид кабалистична формула магьоснически код Възможно е това да са загадьчните руни, които често се срещат в археолог, материали от езическата епоха и се свьрзват с прабългарите. Приведена над горя- щата лампа, „голямата магьосница" А. ще е произнасяла „тайнствените и неразбираеми слова" които понякога маиката на Ладика пре- повтаряла. Те ще са били известии на малцина посветени т нар. „влъхви и чародеи", които трижди се анатемосват в Бориловия Синодик. Литература: Zdenek, Ur. Stoleti ceskeho kalendare. Svoboda. Praha, 1987, c. 151. Й. A. АСПАРУХ (Исперих, Испор) — бълг. хан (680 — 700(?)) третият син на хан Кубрат Годи- ната на раждането му е неизвестна. Според ня- кои името има тюркски произход и трябва да се тълкува като „другар вълк“ или като „сокол". По-убедителни са схващанията, според които името е аланско по произход и буквално е зву- чало Аспар-хрук. Предлагат се различии вариан- ти на тьлкуване, като се изхожда от убеждение- то, че името е сложно двусъставно Първата му част „аспа“ означава кон. Поради това някои го транскрибират като Конника. Други като отчитат значението на втората съставка („рух“, „рук"), го тьлкуват като „бял кон" или „белия конник". Сла- вяните изговаряли името на първия бълг. владе- тел като Исперих (от XI в е’записана формата Испор). В друг вариант се чететова име в Имен- ник на бълг ханове: освен формата Исперих там стой и Есперих (Есперерих) Различните транскрипции се обясняват с това, че в езика на прабългарите началниятвокал на името е звучал като нещо средне между „а“, „и" и „е“. Вероятно най-близо до първообраза е фор- мата Аспарух, наложила се в литературата. Името А. се среща за първи път по повод събитията около смъртта на хан Кубрат (ок. 660) и разпадането на .Старата велика Бълга- рия“ Виз хронисти са записали напътствените думи, които старият владетел отправил към си- новете си като един вид полит, завещание: „По никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят навсякъде и да не робуват на друг народ". Само след три годи- ни завещанието на стария хан било забравено и синовете му поели в различии посоки. Начело на племето оногундури (от което про- изхождал и владетелският род на прабългари- те) А потеглил на запад. Отстъпвайки под уда- рите на хазарите, той преминал реките Днепър и Днестьр и се установил в т. нар. Онглос — обширна местност, „бидейки отпред блатиста, а от другите страни обградена като венец от реките, тя давала голяма сигурност срещу неп- риятеля' . Т айнственият Онглос или Онгьл, къде- то се поселил А. със своя народ, трябва да се тьреи на север от р. Дунав дн. Бесарабия — от север го обграждали реките Серет и Прут Установяването на оногундурите по тези места станало в края на 60-те години на VII в. най-ве- роятно със съгласието на виз. власти. Доскоро се приемаше, че А. имал под знаме- то си 10 хил. въоръжени мъже, като за основа на това твърдение се вземаше сведението на виз хронист Теофан за „отслабения от раздя- лата народ", както и известието, че племето на аварите, което било родствено на прабългари- те, наброявало 30 хил. воини. И тъй като пра- българите били разделени на три групп, изли- заше, че всеки от синовете на Кубрат е пред- вождал ок. 10 хил. мъже, годни да носят оръжие. Напоследък тази цифра се посреща със съмне- ние и все повече се налага мнението (то се подкрепя от археолог данни), че А. е предвож- дал многоброен народ, числеността на който е била неколкостотин хил. души заедно с жените и децата, разбира се. Десетина години отношенията с Византия били мирни, а изворите не отбелязват стълкновения между прабългари и ромеи. Положението се променило когато през 674 — 678 г. Константи- нопол бил обсаден от арабите. Тази продължи- телна воина ангажирала цялото внимание на ромеите и те не разполагали с възможности да защитават сев. си граници. От това се възполз- вал А., като подложил на непрекъснати нападе- ния „близките до Дунав земи", т.е. областта на дн. Добруджа и близките черноморски приста- нища. Едва след прогонването на арабския флот с помощта на т. нар. гр огьн и деблокирането на Константинопол император Константин IV Пого- 26
АСПАРУХ нат се заел с възстановяване на положението по североизт граница На тези земи било отдавано голямо значение, тъй като те били плацдарм за евентуално проникване на ромеите в Мизия и покоряване на заселилите се там слав, племена. През пролетта на 680 г. императоры- събрал голяма армия и заповядал на „всички визан- тийски отряди да преминат в Тракия". Удары по суша бил съчетан с действията на виз. флот, които трябвало да пренесе елитните части на армията (конницата) при Онгьла. Обстоятелст- вото. че тази кампания била оглавена лично от Константин IV, свидетелства за опасността, ко- ято представлявали прабългарите на А. и за значението на сев. боен театьр. Последвалите събития са описани крайне пристрастно от виз. историци Преднамереният им разказ цели да омаловажи събитията около катастрофата, която сполетяла имперагорската армия при Онгьла. Тетвърдят, че „гъстите и мно- гобройни редици" на ромеите вселили смут сред прабългарите, които побързали да се скрият в своите укрепления. Цели три дни Константин IV не предприел настъпление и прекарал в без- действие, а на четвъртия ден отплавал с кораб за Месемврия. Когато коментират това злопо- лучно императорско решение, виз историци твърдят, че внезапно сред конницата се разп- ространили тревожни слухове за бягството на Константин IV което пък довело до паника сред армията и „конницата се отдала на бягство, без никой да я преследва“. Трудно е да се повярва, че само един слух довел до срамното бягство на цялата императорска армия. Истинската причи- на ще е била другаде — в поражението нанесено й от А., а тькмо този факт съзнателно е премъл- чан от хронистите. Ще припомним само, че пре- ди отпътуването си императоры наредил на сво- ите стратези (военачалници) да дадат решително сражение. Резултатьт от него е известен — виз. армия ударила на бяг и претърпяла голямо пора- жение. Прабългарите се впуснали в преследване на отстъпващия противник и „повечето погубили с меч, а мнозина наранили". Преследването на остатьците от бягащите ромеи продължило и през р. Дунав. Когато стигнал в земите на дн. Североизт. България, хан А. решил да се устано- ви трайно по тези места и влязъл в договорни отношения с живеещите там слав, племена. На базата на това споразумение, което при всички случаи имало формата на диктат, наложен от прабългарите, била изградена и бълг. държава. Изглежда договоры предвиждал всяко слав племе да запази своята самостоятелност и са- моопределение. Изводите не са регистрирали името на А но няма съмнение. че голямата победа при Онгьла, както и образуването на държавата (лятото на 680) трябва да се евърже с неговата личност. Това е подчертано изрично в Именника на бълг. ханове, където е отбелязано, че тькмо А. пред вождал народа си при „идването му отсам Ду- нав“, а начело на новото „княжение" застанал прабълг вожд Хан А. използвал времето до края на 680 г. за организиране на държавата и пристьпил към укрепване на границата: с тази цел някои от слав, племена били преселени на юг и на запад, за да охраняват пограничните земи с ромеите и аварите. През пролетта на 681 г. А. подновил нападе- нията срещу виз. градове и крепости, като пре- несъл военните действия на юг от Балкана. В невъзможност да му се противопостави импе- ратор Константин IV бил принуден „да сключи мир, като се съгласил да плаща годишен данък, за срам на ромеите". Чудно било — продължа- ва виз. хронистТеофан. че „този [императоры], който направил свои данъкоплатци всички, на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен от този мръеен и новопоявил се на- род". Мирният договор бил сключен през лято- то на 681 г., най-кьено през август. С този акт Византия не само санкционирала едно неза- помнено поражение, но и признала де юре съществуването на новата бълг. държава. Към това време се отнася и сведението на един арменски първоизточник, според което „Аспарух прогонил аварите на запад". Извест- но е, че през VII в. Аварският хаганат държал в подчинение всички земи по Средния и Долния Дунав. Успешната война на хан А и изтласква нето на аварите (за което съобщава арменс- кият извор) се тьлкуват като свидетелство, че границата между двете държави била маркира на много по на запад, примерно някъде по течението на р. Тимок. До смъртта на император Константин IV (685) А. спазвал мирния договор с империята. Той продължил до 689 г когато новият император Юстиниан II преминал изненадващо с отрядите си в Тракия, „с намерението да оплени българите и Славиниите". Целта на акцията ще са били независимите слав, племена, които населявали 27
АСПАРУХ Македония и близките до гр. Солун земи. Когато победоносната ромейска войска се завръщала от похода, хан А. я причакал в „тесниниге на клисурата (някъде в изт. части на Беломорието) и съвършено я разбил — голяма част от тях били избити и много били ранени". Последното събитие, свързано с името на А., е походът му срещу хазарите. Една кьсна бълг. хроника от XI в. съобщава, че в тази война „цар Испор бил погубен от измаилгяните на Дунав“. Смъртта на първия бълг. владетел се датира към 700 г. Същата хроника разказва, че цар Испор бил „детище, носено в кошница три години". Ези- кът на първоизвора е неясен, но няма съмнение, че този разказ е подхранен до голяма степей от съществуващите през XI в. предания, свързани със съдбата на първия бълг. владетел. Легендата за подхвърленото дете (което плува в кошница по реката и е спасено в резулгат на щастливи обстоятелства) е стара колкото света. Записана е още в Библията (случаят с Моисей), разказва се относно Ромул и Рем, основателите на град Рим. Записаното за А. не е изключение: легенда- та твърди, че още при раждането си той бил „детище" (юнак), чиито бъдещи подвизи са пре- допределени сякаш от съдбата. Да не забравя- ме, че героите на подобии легенди като по пра- вило са създатели на някакво велико начало, каквото за българите било образуването на тях- ната държава. че тькмо по „Божие внушение" пророк Исай посочил на българите пътя към но- вата им родина, а „Божият избраник" А. започ- нал живота си сред паметни знамения. В цитираната хроника името на първия бълг. владетел се свързва и с други важни събития: „този цар създаде велики градове — на Дунав Дръстър град, той създаде и велик презид от Дунав до морето, той създаде и Плюска град". През средновековието било нещо обичайно де- лата на владетеля да се измерват с построени- те от него градове, т.е. на преден план неизмен- но се изтъква съзидателното начало. Неслучай- но летописецьт свързва личността на А с пос- трояването на град „Плюска" — първата бълг. столица Плиска. Както свидете ства името й (плоско, равно място), селището ще е вьзник- нало още със заселването на славяните, но сьздаването на укрепения град и обявяването му за престолнина е било дело на хан А. Пак с името на този владетел е свързано построяването на „великия град Дръстър". В случая не става дума за вьзникване на ново селище (античният Доросторум бил съграден далеч преди идването на прабьлгари и славя- ни), но при хан А. този град ще е бил включен в системата на укрепителните центрове на дър- жавата и вероятно са започнали работи по подновяване на крепостните му съоръжения. Друго забележително дело на хан А. било пос- трояването на „великия презид" (ров) от р. Дунав до Черно море. Става дума за прочутия землей ров с вал, който пресича цяла Сев. Добруджа между дн. градове Черна вода на р. Дунав и Кюстенджа на морето. Съоръжението е внуши- телно и респектира (на места запазената част от вала е широка в основата си 15 м, а височината му достига до 3,5 м). Той е с фронт на североиз- ток и явно имал предназначението да възпира прииждащите оттам хазарски племена. Вероятно по лично разпореждане на хан А. била съставена и първата част от Именника на бълг. ханове — генеалогичен списък на пра- бълг. владетели. От този документ личи колко далеч назад във времето се простира ист. па- мет на прабългарите. Списькът започва с името на легендарния прадед Авитохол (Атила?) и ут- върждава правото на рода Дуло да владев хан- ския престол. Според сьставителя на Именника установяването на прабългарите в Мизия е сьд- боносно събитие, а най-паметна си остава го- дината на образуването на бълг. държава. От нея съвременниците на А. отмервали измина- лите столетия държавен живот (515 години) и пак от нея започвало новото им летоброене. След смъртта на хан А. в Именника е отбеляза- но, че пьрвият бълг. владетел управлявал своя народ цели 61 години. Това не сьвпада с прове- рените ист. факти и вероятно може да се раз бира като указание за вьзрастта на пьрвостро- ителя на бълг. държава, загинал с меч в рька срещу нашествениците хазари. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 1, 176 — 222; Дуйчев, ИВ. Едно легендарно сведение за Аспарух. — В: Българско сред- новековие, 122 — 133; Симеонов, Б. Произ- ход и значение на личною име на Аспарух. — Векове, 1977, № 3, 41 — 45; Петров, П. Образуване на българската държава, 74 — 110; ВенедикоВ, ИВ. Медною гумно на пра- българите. С., 1983. 30 — 62; Москов, М. Именник на българските ханове, 218 — 239; Божилов, ИВ. Раждането на средновековна България. — ИПр., 1992, № 1 — 2, 3 — 35. 28
БАЛДЮ — бълг воевода от втората пол. на XIV в., убит заедно с протокилийника (царския адю- тант) Приязд „за вярата на своя господар11 — бълг. цар Иван Шишман (1371 — 1395). Не е ясно дали това е станало в битка с турците, или при други обстоятелства, но като герой или мъченик воеводата е включен в поменика на Бориловия Синодник. Интерес буди името Б., което някои учени са склонни да обясняват като произлязло от „Балдуин11 (на гр. и среднобълг. език „Балду- вин‘‘). Ако това е така, могат да се тьрсят следи от родови връзки със зап. (лат.) аристократич- но присъствие на Балканите. Литература: Дуйчев, Ив. С Б К. II, с. 166. П. П, ВАЛИК — бълг. болярин отXIV в., основател на т нар. Добруджанско княжество или деспотст- во. Името му се споменава за пръв и единствен път през 1346 г., когато виз. императрица Анна Савойска поискала помощта му срещу узурпа- тора Йоан Кантакузин. По това време Б. вла- деел Карвуна (или Карвунската облает) и влия- нието му ще е било значително, щом до помощ- та му се домогвало константинополското пра- вителство. Б. изпратил към виз. столица експе- диционен отряд от 10ОО тежковъоръжени конни- ци начело с братята си Теодор и Добротина, но те претърпели тежко поражение. Б. ще е бил от кумански произход, за което свидетелства името му — „балък" — риба. В тур. данъчни регистри от XVI в. това име се среща под формата Б а л и к о. Възможно е Б. да е издънка на Тертеровия царски род — един от племенни- ците му носи името Тертер. Б. ще се е установил като самостоятелен владетел в Североизт. Бъл- гария след падането на Тертеровата династия (1322). Повече сведения за неговата съдба липс- ват. По-късно със съдбините на княжеството се разпореждал най-малкият му брат Добротица. Литература: Мутафчиев, П. Кратка история на Добруджа. Варна, 1986, 61 — 63. Мутаф- чиеВ, П. История набългарите, с. 171. Й. А. БАЛИН — бълг. аристократ вероятно от XIV в Името му се чете върху няколко сребърни съда, намерени в Никопол. Те произхождат от съкро- вище, състоящо се от златни и сребърни пред- мети с общо тегло ок. 4 кг. На две сребърни лъжици, по-точно върху дългите им дръжки, е гравирано името натехния притежател: „Бали- нова лъжица" и „Лъжица от Балинови съдове“. Името на същия е изписано и върху едно от цвете сребърни тасчета — отвътре на устния ръб. Притежателят на съкровището е бил без съмнение измежду първенците на Никопол. щом е разполагал с позлатени и сребърни съ- дове, които носят личния му монограм. Укрива- нето на съкровището се отнася към края на XIV в. и се евързва с тур. обсади на Никопол през 80-те и 90-те години на същото столетие. Вероятно далечен потомък на Б. ще е Тодор Балина — „първият благородник на Никополс- кия санджак11, който през 1596 г. застанал наче- ло на голямото освободително въетание на бъл- гарите срещу тур. робство. Литература: Генова, Е. Никополското сък- ровище. С., 1981, с. 3. Й. А. БАТБАЯН (Баян; Безмер(?)) — прабълг. хан от втората пол. на VII в.; най-големият син на хан Кубрат, заел мястото му след неговата смърт като върховен владетел на „Старата ве- лика България11 (665). Б. управлявал една от четирите племенни групп, която съобразно ран- га му получила названието „черните българи11, което се дължи на традиционната за степните народи „Цветова11 система, според която чер- ният цвят бил белег за най-високото място в йерархията. Освен „черни11 те били наричани и „вътрешни” в същия смисъл, тъй като заемали „вътрешната облает11 на държавата. Според Именника на бълг. ханове владетелят „Безмер" управлявал едва 3 години.Както изг- лежда през това време върховният хан и него- вите братя, управляващи другите племена, не били достатьчно сплотени пред настъпващите хазари. Както съобщават виз. хронисти, бълга- 29
БАЯН рите били разделени на пет части и това отсла- било мощта им Нашествениците хазари поко рили земята им и „първият брат Батбаян, вла- детел на първата България. станал техен данъ- коплатец Аспарух, Котраг, Алцек и Кубер начело на поверените им племена обаче отка- зали да се подчинят на завоевателите и потег- лили да тьрсят нови земи. Мнозина учени обяс- няват гибелта на „Велика България" с липсата на единение сред Кубратовите синове, както е и според разказите на виз. хронисти. Такава интерпретация обаче има само частични осно- вания тьи като административното разделяне на държавата между братя и въобще близки роднини е традиционен принцип при всички степни народи без това да води задължително до някакъв разкол. Без съмнение братята на Б. имали вина, тъй като не изпълнили бащиния завет Основното което Кубрат завещал на синовете си обаче, било да не робуват на чужди народи. Погледнато от този ъгъл, полит, пове- дение на старшия брат е било наи-пагубно за „Велика България". Без да окаже сериозна съп- ротива, той се подчинил на новите степни гос- подари По нищо не личи да е оказал и някаква съществена помощ на Аспарух, който пръв поел удара на хазарите В тази връзка е основателно мнението, че останалите братя не били съглас- ни с пораженската политика на своя сюзерен и отказваики да я следват, избрали преселени- ето с неговите несгоди и рискове пред капиту- лацията и робуването на чужди племена. Б останал в Приазовието и се подчинил на хазарския хаган, а прабълг. знат се вляла в състава на хазарския управляващелит. Все пак т нар черни българи запазвали определена автономия, а през X в., когато Хазарският хага- нат преживявал упадък, дори имали своя полит тежест Бълг. владетели в Плиска и Преслав си давали сметка за съществуването на „черните българи" и навярно се стремели да използват това в интерес на своята страна. Може би не липсвали и проекти за „реконкиста" на старата родина ако се съди по действията на военачал- ника Корсис на р Днепър срещу хазарите по времето на хан О муртаг (814 — 831). Сведения за живота на Б след хазарското завоевание отсъстват. Макар и хипотетично, съществува възможността негов далечен пото- мък да е бил Георги Цуло (Дуло?), виз. херсон- ски (кримски) управител през 1016 г. По силата на едно историографско недоразумение Б. „из- мества" Аспарух в редица бълг. възрожденски истории, вкл. у Паисии Хилендарски Там четем за бълг. „крал Батоя", всъщност изопачение на името на по-големия брат на основоположника на бълг държава на Балканите Литература Петров. П Образуване на бъл- гарската държава 134 — 144 Димитров Д Прабългарите по Северното и Западното Черноморце Варна 1987, 105 — 108 130 — 133 Божилов, Ив. Анонимы на Хазе С., 1979 с. 89; Димитров, Хр. Болгария и хазары в VII — VIII вв — Bulgarian Historical Review. 1989 № 2 50 - 52 П. П. БАЯН — брат на прабълг хан Токту (766 — 767) Бил известен човек в Константинопол и преди 766 г. Виз. хронист патриарх Никифор пояснява кои е Токту, като казва, че е брат на Б. Вероятно Б. споделял властта с брат си, но не можем да кажем със сигурност в какво точно се изразя- вало участието му Двамата братя завзели уп- равлението на държавата чрез преврат и се опитали със сила да се задържат на върха. Те преследвали хората на сваления хан Умар (766) на север чак до р. Дунав, но в една от битките загинали По същото време виз. император Константин V Копроним нахлул в България и опустошил много села и местности, възполз- ваики се от размирицата. Дали наистина Б е загинал край р Дунав? Има основания да се предполага, че успял да се спаси и да поеме обичаиния път на емигранта — към Константинопол. Основание да се мисли така дава един пръстен-печат от VIII в , на който се чете:,. Богородице, помагай на Баян патриция и стратега. “ Би могло да се приеме, че е някой друг Б., също прабългарин които живеел във Византия Не бива да се забравя обаче, че тит- лата патриций била твърде висока и не се давала на всеки, а предимно на лица от владетеле ки произход — напр с нея били удостоени хан Кубрат (631 (?) — 651 (?)), хан Телериг (768 — 777), Карл Велики — бъдещият германски император (800 — 814). Така че по-правдоподобно е Б да е избегал във Византия, там да е бил почетен с титла и да е получил службата на стратег в арми- ята, също често срещана практика. Литература. Бешевлиев, В Първобългарски надписи, № 83 , 232 — 233; Бешевлиев, В Първобългари. История, 92 — 93. И. Л. 30
БЕЛОТА БДИНСКИ (ВИДИНСКИ) МИТРОПОЛИТИ. При освобождаването на бълг. земи от виз. власт град Бд.'- бил епископско седалище. То- гавашният епископ на града (грък по народ- ност) участва." в церемонията по ръкополагане- то на Василий за бълг, архиепископ (1185). Впо- следствие гр епископ бил уличен в предателст- во и българите го наказали със смърт. Първият бълг архиерей на Един ще е бил Климент: „недостойният епископ и грешник на пресветата църква", както сам се нарича в писмо до римския папа Инокентии III от 1203 г. Този Климент ще е бил от онези висши бълг. духовници, конто споделяли изцяло униатската политика на цар Калоян (1197 — 1207). В писмо- то си до палата епископ Климент моли да му бъде изпратен „палиум", т е. знак за изпъл- нение на пастирските задължения. По-късно, при управлението на цар Иван Асен II (1218 — 1241), Един бил издигнат за митрополитски центьр. В добавките към Бори- ловия Синодик са записани имената на четири- ма митрополити, управлявали тази епархия по времето на Иван Асен II — архиепископите Стефан, Климент, Йоасаф и Хари- тон. Към този списък трябва да прибавим името на „великия всвосвещвн митрополит Да- наил“, който бил Видински архиерей през 40- те години на XIV в. при управлението на цар Иван Александър (1331 — 1371) През 80-те и 90-те години на XIV в. Видинският митрополит- ски престол се държал последователно от К а - сиан и Йоасаф Бдински, но по това време епархията се откъснала от Търновската патриаршия и се подчинила на властта на Ца- риградската църква. Литература Цухлев, Д История на града Видин, 17В — 182. Дуйчев, Ив. СБК. II, с. 301, 388, 389. Й. А. „БЕПОСЛАВА“ — бълг. принцвса, ср. кралица, съпруга на крал Стефан Владислав (1234 — 1243); дъщеря на цар Иван Асен II (1218 — 1241) от първия му брак с рускинята Анна-Анисия, Името и не е запазено в изворите, но някои наши видни историци я назовават Белослава. За удобство приемаме това име като условно. „Б.“ била родена преди 1221 г. Около произ- хода й има известна неяснота, тьй като виз. летописци твърдят, че майка й не била законна съпруга на Иван Асен, а само иегова наложни- ца. Независимо от действителното положение на майка и Б. била царска дъщеря и това не било забравено никога Както всички женски чеда на Иван Асен, така и „Б.“ послужила за укрепване властта и авторитета на своя царст- вен баща. Между 1231 и 1234 г. тя била омъжена за втория син на ср. крал Стефан Неман (1217 — 1227) — Стефан Владислав Бракът не бил случаен — Иван Асен се надявал, че ще може да установи полит влияние в Сърбия като пос- тави на престола своя зет Брачната церемония била извършена от най- висшия ср духовник — архиепископ Сава Сръбски, чичо на младоженеца. На всички било ясно какви цели преследва бълг. цар, но не можели да сторят нищо. Скоро след сватбените тьржества Стефан Владислав получил войски от височайшия си тъст и с тяхна помощ детро- нирал брат си Стефан Радослав. Така „Б.“ ста- нала кралица. През 1243 г. Стефан Владислав бил свален от престола, следователно и „Б.“ била лишена от кралеки почести. Известно е, чв тя надживяла съпруга си и достигнала дълбоки старини, радвайки се на всеобщо уважение. Някои сведения сочат, че била жива и през 1285 г. Изворите съобщават, че „Б.“ раждала само „женска челяд", но не е изключено да е имала и синове. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, с. 333, 406, 419; Иванов, Й. Била ли е Мария дъщерята на Иван Асен II, съпруга на еръб- ския крал Стефан Владислав — ИПр., 1983, № 6. 96 - 98. И. Л. БЕЛОТА — бълг. болярин от края на XII — нач. на XIII в., за когото научаваме от негово писмо до папа Иноквнтий III (1198 — 1216) от 1202 г., което е част от дипломат корвспонденция на цар Калоян (1197 — 1207) с Римската курия. В любвзното си писмо „принцепс Белота" съоб- щава, че привл на път за Търново папския пра- теник архипрвзвитер Доминик, и отправя при- ветствие, като моли и за благословията на па- пата. Изказвани са мнения, че Б. е местен унг. магнат от онова време или пък полунезависим бълг. „княз". Ако се съди по обичайния маршрут на разменените между Търново и Рим мисии, Б. бил бълг. управител на Браничевската или
БЕЛАУР Белградската облает. Именно тези земи през 1202 г. Калоян освободил от унг окупация, в което навярно участвал Б. Както е известно, двете области се превър- нали в ябълка на раздора между България и Унгария и в този смисъл Б. неслучайно (заедно с бълг. цар) търсел благословията т е. полит гаранция на палата. Колкого до носената от Б. титла, то лат. „принцепс“ би отговаряло най-точ- но на виз и бълг. титла „севаст". Независимо от липсата на данни очевидно Б бил сред при- ближените на Калоян, а може би и на братята му Петър и Асен, които още към 1195 г. за първи път успели да отвоюват от унгарците посочени- те две бълг. области. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, 160 — 161; БожилоВ, ИВ. Белота — български властел от началото на XIII в — ИПр., 1977, № 1,71 - 81. П П БЕЛАУР — син на видинския деспот Шишман и брат на бълг. цар Михаил III Шишман (1323 — 1330). За центьр на родовите му владения се сочи Видин. Името на Б е евързано с нещаст- ната за българите битка при Велбъжд (1330), по-точно с нейните сетнини — той бил сред онези, които закъснели за сражението. След смъртта на Михаил Шишман в качествого си на царев брат Б. изпроводил пратеници при ср крал с мирни предложения. Цената на мира била царската корона на България, която Б. и някои боляри предлагали на крал Стефан Де- чански (1321 — 1331) В крайна сметка мирът бил сключен по настояване на краля българите се съгласили да приемат за цар Иван Стефан, син на еръбкинята Анна Неда. От този момент ролята на Б. в държавните дела силно нарасна- ла. Като наи-близък от царевите сродници (той бил чичо на цар Иван Стефан) Б заел първо място сред царските съветници. Смятат го за душата на т. нар. ср. партия в България, която се задържала на власт само няколко месеца — до пролетта на 1331 г., когато Иван Стефан бил свален от престола В последвалите междуособици Б. се изявил като привърженик на низвергнатая цар Иван Стефан, но сигурно е едно: подобно на остана- лите царски роднини той преследвал собствени цели. А след коронясването на Иван Александър (1331) Б. открито въетанал срещу новия цар — като огнище на въстанието се сочи Видин. В този момвнт надмощието било на страната на Б. кои то „жестоко и безпощадно унищожавал ‘ страна- та на Иван Александър и дори завладял част от неговото царство. За мощта на Б. можем да съдим от факта че Иван Александър бил принуден да извика срещу него татарски наемници Вои- ната се водела с променлив успех, но след ня- колко години военного щастие минало оконча- телно на страната на цар ИванАлександър. Изво- рите споменават за победните му битки в Загоре, при Видин и по долината на р Морава Царят тьржествувал над Б Бунтьт на видинския владе- тел бил потушен окончателно към 1336 г., когато името изчезва от ист. хроники. Литература БожилоВ, ИВ фамилията на Асеневци. I Ns 27, 134 — 136 Иречек К История на българите, с. 233. Й А. БЕЛГРАДСКИ ЕПИСКОПИ. Днешната столица на Сърбия е влизала в пределите на бълг. сред новек. държава през по-голямата част от съ- ществуването й — до XIII в. вкл. Вероятно градът бил обявен за епископско седалище още след покръетването (865) За Белградската еписко- пия става дума в преговорите на цар Калоян (1197 — 1207) с маджарите но без да се споме- нават имената на епископите. В добавките към Бориловия Синодик са запи- сани имената на четирима епископи на Бел- град: Сава, Тводосий, Димитрии и Симеон. Пак там е отбелязано, че те управ- лявали Белградската епархия по времето на цар Иван Асен II (1218 — 1241) Литература Дуйчев ИВ СБК. II, с. 388 Й. А. БЕРИСЛАВ — бълг. болярин от столицата Тър- ново, притежаващ високата титла севаст, живял в края на XII — нач на XIII в. Името му е известно от надпис върху голям процесуален кръет, наме- рен в една църква от хълма Трапезица, който гласи: „Свети Константин от Цариград на помощ на севаст Берислав “ Вероятно въпросната цър- ква е била посветена на св. св. Константин и Елена. Запазена е напр. служба на патриарх Евтимий в тяхна чест, а Б. е бил неин ктитор. Литература Герасимова, В Кръстът на се- васт Берислав — Известия на окръжния исторически музей — В. Търново. Т. 5,1972, с. 135. П. П. 32
БОГОМИЛ БЕСАР — бълг белядин от XIII — XIV в., извес- тен единстве-: от негов пръстен („Бвсаров пръстен"), наыесен при археолог, разкопки в тьрновската цьоква „Св. 40 мъченици". Пръсте- нът е златен с врязан негативен надпис, което показва, че е използван като печат. В средата има хералдично изображение — орел с разпе- рени крила. Датира се най-общо към края на XIII и нач на XIV в Б не е слав., а най-вероятно куманско име. Така се е казвал основополож- никът на влашката династия Бесараба (Басара- ба), (букв, „родът на Бесар"), който навярно е бил бълг. управител с титла велик воевода в отвъддунавските земи на Второто бълг царст- во Не може да се каже дали притежателят на пръстена е имал нещо общо с тази династия, но се приема, че той бил от българизиран куман- ски произход. Литература: Попов, А. Средновековни над- писи, монограмм, букви и знаци ст търнов- ската „Велика Лавра". — В: ЦаревградТър- нов, Т. 4, 56 — 57. П. П. БОГДАН — представител на висшата аристо- крация, който при царуването на Иван Владис- лав (1015 — 1018), а може би и още при Самуил (991 — 1014) по думите на хрониста Йоан Ски- лица бил „топарх на вътрешните крепости". То- ва определение отговаря на втората по ранг в Първото бълг. царство служба на ичиргу-боила. За съжаление Б. бил отколешен виз. „приятел", а през февр. 1018 г. изменнически убил своя тъст Матеица, противник на капитулацията пред Василий II. Ичиргу-боилът Б. придружавал патриарх Давид като пратеник на царица Мария при преговорите за предаването на бълг. неза- висимост в Струмица през март 1018 г. На им- ператора било връчено специално писмо от царицата, а Б бил почетен от него с високия сан патриций. Несъмнено същият Б. бил отведен в Константинопол като приближен на бълг. ди- настия. През 1026 г., когато бившият бълг. прес- толонаследник Пресиан взел активно участие в един дворцов заговор срещу император Конс- тантин VIII (1025 — 1028), Б. заедно с Роман Куркуа, Пресианов зет, Глава и Гудел бил нака- зан сослепяване Литература: Златарски, В. История. Т.1, Ч 2, с. 776; II, с. 34; Венедиков, ИВ. Военного и административного устройство..., с. 38. п. п. БОГОМИЛ (поп Богомил) — създател на бо- гомилството в България през X в. „Случи се, че в годините на православния цар Петър в бъл- гарската земя се появи поп, по име Богомил — по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската зе- мя" — пише старобълг. писател презвитер Коз- ма. И като че ли това е единственото сведение, че поп Б. е съществувал. Кой е бил поп Б.? Някога един бълг учен написа, че произхождал от знатен слав, род, твърдение, което можем да отдадем на фантазията, но не и на достоверни ист. сведения. Други пък се опитаха да докажат, че Б. и поп Иеремия, знаменит автор на апок- рифни съчинения от X в., са едно и също лице. И тази хипотеза не издържа сериозна критика. Трети направиха опит изобщо да отрекат, че Б. е съществувал Те се позоваха на факта, че за него се споменава един-единствен път в бесе- дата на презвитер Козма и векове по-късно името му се среща в рус. съчинения. Те отдадо- ха името му на традицията, която наложили самите еретици, като се назовали „мили на Бога", след което възникнала идеята за техния митичен водач, наричан Б Кой е поп Б., кога се е родил, откъде произ- хожда? Това са въпроси, чийто верен отговор едва ли някога ще намерим. Не бива да се съмняваме в едно — поп Б. е бил реална ист. личност. Силното разпространение на богомилството в югозап. бълг. земи (дн. Македония) кара мно- зина да приемат, че Б. бил родом от тези места. Една легенда, която се разказва сред населе- нието в Бабуна планина, селата Богомила и Нежилово, твърди, че родното място на Б. било село Богомила. Неговият гроб се намирал до самото село, а край него имало малък парак- лис, който според преданието служен на бого- милите за молитвен дом. Същата легенда твър- ди, че богомилите се събирали в пещерата край с. Нежилово. Друга легенда свързва живота и гибелта на Б. със село Горно Павликени, което се намира недалеч от Ловеч. Според нея гробът му се намира в местността Каменище, където бил убит от противниците си Един късен текст в ср. Синодик от 1221 г. съобщава, че Б. създал своето учение „в Маке- дония българска, във Филипопол и околността му“. Макар и доста несигурно, това е единстве- ното по-определено и конкретно сведение. 3. Кой кой е в средноввковна България 33
БОГОМИЛСКИ ПРОПОВЕДНИЦИ През онази епоха географското понятие Маке- дония се използвало за обозначаване на тра- кийските земи. А именно там, около Пловдив, през втората пол. на VIII в. били заселени мно- жество еретици павликяни. Като знаем, че пав- ликянството е идеен извор на богомилското учение и че поп Б го е познавал добре, можем да предположим, че създателят на новата ерес е бил роден именно в този край. Б. бил свещеник, следователно с добро за времето си образование. Бил дотолкова све- дущ в Христовото учение, че си позволил да се усъмни в неговата догматика. На мястото на онова което отричал, поп Б. създал свое уче- ние своя философия, своя нравственост конто се опитал да предложи на обикновените хора. Той използвал познанията си за по-старите ереси, внесени от Византия, и най-вече павли- кянството. Поп Б. имал остро усещане за реалностите в деиствителния живот на хората и църквата Той преценил, че покварата сред монашеството и духовенството отблъсква хората. Затова се постарал да убеди своите слушатели че той и неговите ученици са истине ките христ. духовни- ци, че те са богоизбрани, че са „богу мили". Виждайки пороците на видимия свят, Б. въз- приел старата източна теза, че материалният свят е творение на злата сила. Затова той при- зовавал хората да се развеждат, за да не раж- дат деца на Мамона (дявола), да не работят, за да не увеличават богатствата и силата на злото по света и др. Космогоничните му възгледи били примитивни, но в общи линии задоволява- ли онези. конто нямали възможност да си зада- ват въпроси относно съществуването на човека и материалния свят За същността на учението, създадено от поп Б са изказани множество противоречиви мне- ния и становища, конто понякога взаимно се изключват. Някои учени от по-старото поколе- ние, живели и творили до 30-те години на XX в., отричаха почти изцяло наличието на положител- ни страни в богомилството и у неговия създател Определяха го като изцяло .мрачно и деструк- тивно учение". Твърдяха че „богомилството уби- вало необходимата за обществото и социалното развитие жизненост". Самият Б. и неговите пос- ледователи се характеризираха като „безплодни аскети", създатели на „мрачно и разрушително учение, което отрича всичко светло и хубаво, подкопава държавата и обществото". Други учени виждаха в богомилството само и единствено реакция срещу все по-засилвашото се виз. влияние в страната. Те настояваха, че бълг. ерес била израз на здравите народни устои, конто се съпротивлявали срещу поква- рата, като се опирали на старите езически тра- диции. Редица изеледвачи от марксисткото направ- ление оценяваха богомилството като първа и най-сериозна проява на класовите борби в средновек. бълг. общество. Поп Б. пък разглеж- даха като идеолог на унизените и обезправени в социално и икономическо отношение селски маси конто били безпощадно експлоатирани Истината обикновено е някъде по средата и често пъти зависи от възприетата гледна точка Богомилството съчетава положителни и отри- цателни черти, а неговият създател поп Б. без- спорно е бил велика ист. личност — той съчетал по неповторим начин ум, способности, темпе- рамент, енергия; създал философия, увлякъл след себе си стотици и хиляди люде. Името му останало в историяга — отричано и възхваля- вано, но затова пък име на велик българин. Литература: Мутафчиев, П. Поп Богомил и св. Иван Рилски (Духът на отрицанието в нашата история). — В:Избрани български всета Варна, 1981,144 — 162; КлинчароВ, ИВ. Поп Богомил и неговото време. С.. 1947 Киселков В. Съществувал ли е поп Бого- мил’ — ИПр.. 1958, N? 2, 57 — 67; Ангелов, Д. Богомилството в България, 122 — 130. И. Л. БОГОМИЛСКИ ПРОПОВЕДНИЦИ В Борило- вия Синодик е записана анатема срещу „бого- омразната богомилска ерес, чиито началник тогава (при цар Петър I) бил сквернейшият поп Богомил заедно със своите ученици". В същия ист. паметник са запазени имената на най-вид- ните му последователи и активни проповедни- ци: Михаил, Тодор, Добр и, Стефан, Василий, Петър. Други данни за тях не са известии Литература Ангелов, Д. Богомилството в България, с. 124. И. Л. БОГОРИС — изтькнат бълг. велможа при цар Иван Асен //(1218 — 1241). Името му безспорно е прабълг според някои то произлиза от мон- 34
БОГОРИС амо и шдото ка, че эодни оква- л тра- прав- эва и >би в глеж- »вени элски ани. ата и очка, этри- без- 1втал !мпе- 1ЯКЪЛ о му »аля- лил и это в 1РСКИ в, ив. 1947; 5ОГО- эВ.Д И. Л. ило- ого- 1НИК поп щия зид- 1НИ- а н, э са го в 1.Л. цар рно IOH- голското „богори което означава малък, ни- сък Със същото име е назоваван бълг. княз Борис Михаил (852 — 889) от някои виз. исто- рики Името на Б се среща в една старинна чеш- ка легенда (записана през 1858 г.), която раз- казва за прочут чешки рицар на име Ми- •’охнев, потомък на древен аристократичен род На младини този Милохнев пътувал в далечни земи, където се прочул с рицарските си подвизи Влязъл и в състава на рицарската свита на унг. крал Андрей II (1204 — 1235), които през 1217 г. предприел кръстоносен поход за освобождаването на Иерусалим. На връщане армията на унг. крал била задържа- на от цар Иван Асен II Бълг. владетел се съг- ласил да пропусне кръстоносците едва след обещанието на Андреи II, че ще му даде дъще- ря си за жена. Чешката легенда разказва, че по време на принудителния и продължителен престой в Тър- ново рицарят Милохнев прекарвал времето си в лов на мечки из планината. Б. бил този, който го придружавал при тези излети. Ловното щас- тие било неизменен спътник на Милохнев, а това често го подтиквало към дръзки и необ- мислени постъпки. Храбрият рицар не знаел що е страх, а понякога нападал толкова самоуве- рено, че Б. го укорявал заради рискованите му действия. Веднъж, по време на поредния лов Б и чехът се отдалечили от придружителите си и скоро загубили връзка помежду си. Случило се така, че срещу Милохнев излязла голяма и страшна мечка. Без много да му мисли, рица- ря,т се нахвърлил срещу звяра с убийственото си копие. Но ударът не се оказал смъртоносен и раненото животно връхлетяло върху прес- ледвача. Милохнев по чудо успял да избегне гибелта благодарение на Б., който навреме му се притекъл на помощ и сполучил да убие мечката. Тъй като рицарятзагубил много кръв, Б. го взел на ръце и го отнесъл в своя дом. С грижите около ранения се заела дъщерята на бълг. велможа — младата Ладика. По цели нощи тя бдяла над леглото на младежа. Не- престанните й грижи дали резултат и скоро момъкът оздравял. Междувременно кръстоносците получили свободен път към Маджарско, но запленен от хубостта на Ладика, Милохнев останал в дома на Б. Както и преди двамата мъже предпочитали да прекарват времето си в лов на мечки из плани- ната. Поучен от горчивия си опит, рицарят станал по-внимателен, което дало основание на Б. да му подхвърля закачки, че рицарската му самоуве- реност и безразсъдство са поохладнели след злополучната среща със страшния звяр. Веднъж Б. и Милохнев били поканени на пир- шество при един от ловните другари на бълга- рина. Когато чехът седнал на трапезата, с изум- ление видял, че всички присъстващи пиели ви- но от чаша, направена от човешки череп, която минавала от ръка на ръка. Когато дошъл ред на рицаря, той неволно я отблъснал заради отвра- щението, което изпитал. Всички присъстващи скочили на крака и извадили мечовете си с намерението да накажат своя оскърбител. Ала Б. застанал като щит пред рицаря и казал на сънародниците си: „Стойте! Не забравяйте, че той е чужденец и е възможно някои от нашите обичаи да пробуждат у него неприятии чувст- ва". Успокоени, сътрапезниците прибрали ме- човете в ножниците и случаят бил приключен. Но рицарят успял да забележи, че злополучна- та чаша не се появила повече. Б. и Милохнев напуснали пиршеството, без дори последният да е вкусил от виното. По пътя Б. обяснил на рицаря станалото. От думите му излизало, че в страната набългарите се смятало за превисока чест да предложат на госта да пие вино в обкования череп на знаме- нит неприятел. Б. не пропускал да изтъкне, че рицарят нанесъл голяма обида на приятелите му, като отказал да пие от чашата, и по този начин въстанал срещу старинния и почитан бълг. обичай. Думите и увещанията на Б. не помогнали, тъй като рицарят не намерил покой — странните неща, които видял у българите, нарушили ду- шевною му равновесие. Той бил сигурен, че попаднал сред някакво „чародейно племе", способно на всякакви беснувания, включител- но и да омагьосва хората с дяволската си власт. Решението му узряло още през нощта. Два дни по-късно Милохнев напуснал гостоприемния бълг. дом и се отправил към родината си. Не помотали нито увещанията на Б., нито сълзите на любимата девойка. Литература: Zdenek, U Stoleti cesk6ho ка1впсйге. Svoboda. Praha, 1987 149 — 152. Й.А. 35
50ЛГАРИНЯ" БОЛГАРИНЯ1' („Бъ л rap ката") — една от зъпругите на киевския велик княз Владимир I Святой (980 — 101b) когато той все още бил езичник и многоженец. Изказвани са предпо- ложения, че този брак бил плод на някакви врьзки и опит за съюз от страна на цар Роман (978 — 991 + 997) или Самуил (997 — 1014), ноте не са подкрепени с доказателства. Възможно е ,Б. " да е била по-скоро княжеска робиня или пленница, каквато била напр. друга от жените му, т. нар. ..Гречанка" („Гъркинята"). „Б.“ е вляз- ла в рус история най-вече с факта, че била майка на прочутите синове на Владимир, кня- зете Борис и Глеб, най-почитаните рус светци воини. Те били убити по заповед на своя по-го- лям брат Святополк (наречен от техния житие- писец „втори Каин") скоро след смъртта на баща им По-късно били канонизирани, а напи- саното от неизвестен автор „Сказание за Бо- рис и Глеб" е сред най-забележителните произ- ведения на старата рус. литература Независимо дали „Б." ебиласвързанасбълг. аристокрация тя притежавала силно патрио- тично и христ. съзнание, което личи от имената на синовете и Името на по-големия едва ли се нуждае от коментар — без съмнение той бил наречен така в иест на кръстителя на българите княз Борис-Михаил (852 — 889). То не е слав а прабълг. и разпространението му в Русия се дължи именно на култа към синовете на Б Това не е единственото съвпадение, защото Борис е неговото езическо лично име докато „в светото кръщение бил Роман" — изглежда в чест на тогавашния бълг. цар (вж. Роман). Глеб е от рус произход, но и то е личното, езическото име на по-малкия брат. При кръще- нието обаче той бил наречен Давид, което съв- пада с името на покойния тогава най-голям брат на цар Самуил. Трудно е да се приеме че това са обикновени съвпадения. Интерес буди обстоятелството, че Борис и Глеб явно били любимци на своя баща. Както личи от „Сказанието", на страната на Борис била и княжеската дружина, която му предла- гала да заеме трона на Владимир, отстранявай- ки „нелюбимия син" Святополк. Дали това пред- почитание, струвало главите на двамата князе, не се дължало на рърдечни мотиви? Дали всич- ко това не означава (както било неведнъж в средновек владетелски домове), че „Б.“ била любимата съпруга на бепежития киевски княз? Със сигурност обаче присъствието на тази бъл- гарка християнка в киевския княжески двор било един отфакторите, подействали на Влади- мир при вземането на съдбоносното решение за покръстване на рус народ (988 — 989). За съществуването на „Б.“ се знаело и в I България. През XII — XIV в. в страната вече било проникнало и житието на светците Борис и Глеб Техните ликове са изписани в тьрновска- та църква „Св. апостоли Петър и Павел", а при разкопки на Царевец е открит нагръден кръст — енколпион (реликварий), изобразяващ имен- но тях. Както изглежда в лицето на Борис и Глеб българите виждали живата връзка между двага правосл. народа защото неизменно в техните жития се посочва тази неизвестна по име „Б.“ — загадъчната българка, която родила и възпитала в христ. дух двамата рус. светци. Литература: Николаев, Вс Славянобългар- ският фактор в християнизацията на Киев- ска Русия С 1949, Ерёмин. И. Литература Древней Руси. Москва, 1966: Михайлов, Е. Руси и българи в ранното средновековие (до 964 г). С., 1989, с. 146 П. П. БОРИЛ — българин на виз служба, наи-близ- кият сътрудник на император Никифор III Вота- ниат (1078 — 1081 Неизменен спътник на Б., негов помощник и може би близък родственик бил ~ерма“ Около произхода на Б и Герман съществува известна неяснота Виз писателка Анна Ком- нина, дъщерята на техния заклет враг, бъдещия император Алексии I Комнин (1081 — 1118), най-често ги нарича „скити" или „скитски роби" (слуги) на Никифор Вотаниат. На друго място тя обаче ги определя като „двамата варвари от , славянски род", докато нейният съпруг Ники- I фор Вриении (също техен неприятел и автор на I едно ист. съчинение) лише, че Б. бил „по произ- I ход скит или мизиец". Във виз. текстове послед- него понятие винаги означава „българин". Що се отнася до „скитския" елемент в техния про- изход, обикновено се приема, че Б и Герман били отбълг.-куманско потекло. Такова обясне- | ние обаче е практически невъзможно, тъй като първата поява на куманите на Балканите се I отнася към 1078 г. По същото време Б. и Герман вече били зрели мъже, родени поне три-четири десетилетия по- рано. Упоритото повтаряне, че те били „скити", I ни насочва съвсем определено към виз. про-
БОРИЛ винция (тема) Паристрион, обхващаща Сев. България от Видин до делтата на р. Дунав. Ако те наистина имали смесен произход, той би могъл да бъде най-вече бълг.-печенежки. Близостта на Б. и Герман с Никифор Вота- ниат, човекотвоеннатааристокрация, показва, че очевидно се свързали с него именно в арми- ята. Както често ставало (вж. Травъл), тези „ро- би“ или „слуги" най-вероятно били дълги години оръженосци или адютантм на бъдещия импера- тор. Както пише Вриений, „Борил бил неговият най-верен и най-близък човек". На никого Ни- кифор Вотаниат нямал такова доверие, както на Б. и Герман. Именно като довереници Б. и ерман са изобразени на една виз. миниатюра заедно с този император. Като вземем предвид казаното за техния произход, близостта им с Никифор Вотаниат навярно била още от време то, когато той бил управител на тема Парист- рион (60-те години на XI в.). Още през 1078 г., когато Вотаниат потеглил от Никея към Константинопол, той изпратил най- верния си приближен Б. да уговори условията за поемането на императорската власт от него- вия господар. Веднага след възцаряването на Вотаниат Б. бил назначен за протопроедър и етнарх (висш военачалник и командир на чуж- дите наемници, вкл. гвардията от т. нар. „варя- ги" — нормани, руси, датчани, англичани и др.). Освен това бил и примикюр на богоугодните заведения (болници, старопиталища, сиропита- лища и др.) — длъжност с престижен характер. Герман също изпълнявал службата протопрое- дър и носел почетната титла декан. Двамата царедворци имали изключително силни позиции, конто предизвиквали неприязън- та на висшата ромейска аристократия. Според един съвременник от името на императора те „вършели безпрепятствено всичко, каквото по- искали...”. В това отношение те се превърнали в своеобразии „екзекутори" на противниците на Никифор Вотаниат. По заповед на прото- прое- дъра Б. бил ослепен претенденты за престола Никифор Вриений, дядото на едноименния исто- рик Те подложили на преследване, събирайки различии компрометиращи сведения, такива видни личности като Георги Мономахат и братята Алексий и Исак Комнини. Във връзка с „делото" на баща й Алексий Анна Комнина отбелязва, макар и индиректно, блестящите способности на двамата българи, конто веднага разкрили под- готвяния от братята Комнини заговор. Те насто- явали пред Вотаниат да им позволи да арестуват и ослепят Алексий Комнин и брат му, но импера- торы отказал. Когато под натиска на опозицион- ните кръгове в аристо- крацията и с участието на патриарха Никифор Вотаниат се колебаел дали да се откаже от короната, братята Комнини вка- рали верните си войски в столицата. Единствени за отпор се готвели частите на Б., конто се били разположили в района на църквата „Св. София". Обаче докато той се подготвял за улични схватки и решаваща битка, патриархът уговорил Ники- фор Вотаниат да се откаже доброволно от прес- тола. Б. явно не вярвал неговият могъщ покрови- тел да стмгне дотам и бил страшно ядосан от пораженското му решение. Когато го водели все още в императорски одежди към манастира „Пе- ривлептос", където да бъде подстригай като мо- нах, абдикиралият император бил обруган от Б. като страхливец. Дръзкият българин собствено- ръчно откъснал неговия украсен с бисери царски лорос (част от тържествения му костюм, тясна лента от златотькан плат). Макар Вотаниат да бил замонашен (4.IV.1081), а Алексий Комнин да заел царския дворец и да бил тьржествено коро- нясан за ромейски василевс, напрежението в столицата оставало. Поради това братята Ком- нини се опасявали ,да не би Борил и Герман отново да вдигнат бунт" и се опитат да върнат на престола Никифор Вотаниат. Други сведения за двамата българи липсват. Интерес представляват миниатюрата, споме- ната по-горе, и един печат на Б. Миниатюрата се намира в пергаментен ръкопис, съставен по поръка на Никифор Вотаниат. Върху нея той е показан с четирима свои служители. Б. и Гер- ман са от лявата му страна — двама мургави мъже, над главите им са изписани посочените по-горе титли. Печатьт на Б. също представя неговите титли, а на обратната му страна е изобразен св. Димитьр Солунски. Със „скита" Б. отдавна се свързва и произхо- дът на царската династия Асеневци в Търново, но засега тази теза не е нищо повече от едно твърде хипотетично предположение. Основни- те аргументи са: името „Борил", идентично с това на бълг. цар (1207 — 1218); изобразяването на св. Димитьр, по-сетне закрилник на Асенев- ци; „скитският” (бълг.-кумански, „полуварвар- ски" или просто от Сев. България) произход на този българин. Твърди се, че след възцаряване- то на Алексий I Комнин Б. и Герман се завърна- ли в родните си места. Императоры велико- 37
БОРИЛ душно оставил на Б. родовото му имение в Търново, а след три-четири поколения неговите потомци Петър и Асен застанали начело на бълг освобождение. Теза нелишена от извес- тна логика и правдоподобност, но и недока- зана. Така или иначе, Б. бил достатъчно забележи- телна за своето време личност. Той достигнал върха на кариерата си не само поради близост- та си с Никифор Вотаниат, но и благодарение на безспорните си качества (решителност, дар- ба на военен, бдителност, бърза ориентация в сложната обстановка и др.). Анна Комнина от- белязва, че той бил много ловък и съобразите- лен, докато „Герман бил простодушен" и по-до- верчив към Комнините. Най-вероятно с цел да оправдав узурпаторските действия на своя ба- ща принцесата стига до впечатляващото твър- дение, че „Борил искал да стане император, а Герман му бил съучастник и заедно с него гриж- ливо устройвал заговор". Ако съдим по разви- тието на събитията, то това едва ли отговаря на истината или пък било слух, пуснат от самите Комнини, за да отстранят от Вотаниат най-близ- ките му сътрудници. Литература: Златарски, В Потеклото на Петра и Асеня, водачитв на въстанието в 1185 г — В: Избр. произв Т. 2. С„ 1984, 326 — 358; Дуйчев, Ив. Образи на двама българи от XI в. — В: Българско средновековие. С., 1972,532 — 545; Петров, П. Възстановяване на българската държава (1185 — 1197). С., 1985, С. 30, 67 — 70, 298 - 299 342. П. П. БОРИЛ (Борил Асен) — бълг. цар (1207 — 1218), сестрин син на цар Калоян (1197 — 1207). С неговото възцаряване властта върху престо- ла се прехвърлила към съребрената (женска) линия на Асеневата династия. Този акт не ста- нал на законна основа Смята се, че Б. е узур- патор. т.е. стигнал до трона чрез държавен преврат. Липсват обаче преки доказателства, които да го уличават в престьпни връзки с убий- ците на цар Калоян. Остават подозренията по повод сватбата му с неговата вуйна, съпругата на Калоян. Тази връзка обикновено се тълкува като свидетелство, че царицата куманка била душата на кръга от заговорници, който извел Б. на престола. Днес на този брак се придаеа друго значение — смята се, че чрез сватбата си с куманката Б желаел да придаде законност на своята власт. Този пример изглежда се оказал заразителен и по-късните претенденти за бълг. престол като по правило постьпвали по същия начин. С това, разбира се, не отпадат съмненията, че възцаряването на Б. не означавало обикно- вена смяна на владетеля в рамките на една управляваща фамилия. Известно е, че синовете на цар Асен / (1190 — 1196) — Иван Асен и Александър — трябвало да бягат от Търново, за да се спасят от преследванията на Б. Верни хора ги прехвърляли от едно място на друго, докато накрая намерили убежище при русите. Преследванията, предприети срещу законния наследник на трона (Иван Асен), са най-сериоз- ното доказателство в полза на твърдението, че Б. трябва да се смята за натрапник върху прес- тола. А щастливото бягство на Иван Асен и Алек сандър подсказва, че част от бълг аристокра- ция била настроена враждебно към новия вла- детел. Затова не е учудващо, че Б. трябвало да се справя с широка опозиция, която имала при- върженици в собственото му семейство. Брат му Стрез, който изглежда се смятал за не по- малко достоен за короната, трябвало да запла- ти за амбициите си с изгнание — приел го кралят на Сърбия. Няколко пъти цар Б. правел настойчиви опити да го изиска от Стефан Не- ман, но както следвало да се очаква, те имали обратен ефект. В смутните времена около смъртта на цар Калоян изпъква и личността на Алексой Слав, братовчед на Б. по женска линия, който също се наредил сред противниците на новия цар. През пролетта на 1208 г. Б. сметная положе- нието си за достатъчно укрепнало, за да се заеме с външнополит. проблеми. Изглежда, че той не бил сред критиците на Калояновата по- литика, тъй като продължил външнополит. му курс — на първо място войната срещу Лат. империя. Може би се ласкаел от мисълта, че подобно на знаменитая си предшественик му било съдено да се покрие със слава на бойното поле. Пролетта на 1208 г. се запомнила с нахлува- нето на бълг. армия в Тракия. Решителното сражение с латинците станало в околностите на Пловдив на 31 гони 1208 г. Подробностите около развоя на битката дължим на зап. лето- писец Анри дьо Валансиен. Той е участник в сражението, но перото му е твърде пристраст- 38
БОРИЛ щу Б., който имал под знамената си 33-х»тядна армия, храбрият лат император Ан- ри излязъл само с 2000 рицари. Българите за- схучнали битката със същия маньовър, донесъл м знаменитата победа при Одрин: куманската конница направила опит да увлече и разтегли редиците на рицарите. Поучени от горчивия си опит, латинците не повторили грешката си от 1205 г. На свои ред още през нощта те органи- зирали засада, като връхлетели върху отряда, командван лично от бълг. цар. Б., който стоял начело на елитния си полк от 1600 бойци. Той не издържал и ударил на бяг, което довело до отстьплението на цялата бълг. армия. Рицарите преследвали българите до навлизането им в планината и след това триумфалНо се завърна- ли в своя лагер Поражението на Б. не изглеждало толкова катастрофално, както уверяват зап. хронисти, тъй като през следващата 1209 г. войната про- дължила с неотслабваща сила. Не може да се отрече енергичността, с която цар Б. продължа- вал военните действия, но като че ли с това се изчерпват активите му във военното поприще. Император Анри сполучил да привлече на своя страна Алексии Слав, като го оженил за дъщеря си. Б. се постарал да компенсира този неуспех чрез съюз с брат си Стрез. който междувре- менно се укрепил в непристъпната крепост Просек (в Македония), където управлявал като истински сатрап. Цената на „побратимяването" била висока — Стрез получил севастократор- ско достоинство и правото да се разпорежда свободно в своите владения. Оскъдните изворови данни не позволяват да се очертаят в детайли средствата, с които Б. си служел в борбата срещу многобройните си вра- гове. Знаем само, че през 1210 г. той отново воювал срещу латинците, а през следв. г. обе- динените сили на българи и никеици заплашва- ли Константинопол. но пред стените на царевия град Б. претьрпял още един неуспех. Крайно несполучливи се оказали и походите в югозап. бълг. земи, където войските му два пъти претьр- пели срамни и обидни поражения. Опозицията, която дотогава се стаявала, на- дигнала глава. Към 1211 г. избухнал бунтът на четирима кумански боляри, които заплашвал да откъс не северозап. бълг земи Съпротивата на въстаниците била сломена с маджарска по- мощ. Маджарите успели да превземат Видин и да ликвидират огнището на бунта, но този мним успех бил заплатен на висока цена: областите около Белград и Браничево преминали под властта на маджарския крал. На фона на тези постоянни военни неуспехи изглежда изненадваща религ. ревност, която обхванала царя през 1211 г. Един късен разказ, поместен в Синодика на бълг. църква, свидетел- ства за широкого разпространение на бого- милството при царуването на Б. То „изникнало като зли тръни“ сред благодатната почва на бълг. православие. Възпламенен от желанието да се справи с еретиците, цар Б. повелил да се свика църк. събор. Откриването му не било лишено от театралност, почерпана вероятно от един друг събор против богомилите, свикан точ- но 100 години по-рано от виз. император Алек- сии Комнин. През февруари 1211 г. мястото на правосл. събор била бълг. столица Търново. Той се председателствал от „преблагочестивия цар Борил". който в началото кротко подканил еретиците да изложат същината на своего уче- ние. След като изслушал „мерзките" думи на богомилите, съборът ги изобличил и последва- ли сурови присъди Водачите на богомилите били прогонени от пределите на царството, а благочестието засияло с още по-голяма сила по земята българска — уверява ни съставителят на разказа. Към 1211 г. положението на цар Б. продължа- вало да бъде тревожно. Това наложило корен- на преориентация на външната му политика. Впрочем към това отдавна се домогвал и лат. император, който смятал, не без основание, българите за свои наи-сериозен враг. Първа стьпка в сближаването между двете държави била сватбата на император Анри с Мария, за- варената дъщеря на Б. — всъщност дъщеря на цар Калоян. Зестрата, с която бълг. принцеса пристигнала в Константинопол, изглеждала възхитителна. Но още по големи били активите, спечелени от Лат. империя: след като си осигу- рила мир с българите, тя имала възможност да съсредоточи всичките си сили по посока на Епир и М. Азия. Скоро след сватбата на Мария търновският дворец се сдобил с нова стопанка. Царицата куманка трябвало да отстьпи мястото си на племенницата на лат император — дъщеря на сестра му Иоланта Тази неизвестна по име бълг. царица е първата западноевропейска принцеса, която стьпвала на бълг. престал. Но по една или друга причина на нея не било съде- 39
БОРИС но да остави забележима следа в дворцовата ни хроника С този брак цар Б се сродил и с маджарския крал Андреи, конто пък бил женен за другата дъщеря на Иоланта. Сближаването с маджари- те се задълбочино през 1214г.. когато бил склю- чен мирен договор, наред с другото предвиж- дащ женитбата на маджарския престолонас- ледник Бела с дъщерята на Борил. След като си осигурил приятелството с Лат. империя и Маджарско. цар Б. вече имал свобо- да за действие срещу Сърбия. Във войната сре- щу сърбите се планирало да участват обедине- ните сили на българи и латинци, а вероятно и маджарите. Важна роля в плановете на коали- цията се предвиждала за Стрез. но той в край- не сметка бил премахнат от ср. агенти. А това означавало провалянето на акцията. През лятото на 1216 г. Б. бил сполетян от ново нещастие. В Солун починал внезапно лат. им- ператор Анри, най-сигурният сьюзник на бълг. цар Б. оставал отново сам срещу многоброи- ните си врагове От тези събития не закъснял да се възползва законният наследник на прес- тола Иван Асен. След дълго изгнаничество той се завърнал в България начело на малък отряд, набран из рус. степи. Според виз. историк Ге- орги Акрополит още в нач. нещата на Иван Асен потръгнали и той сполучил да разбие Б. След това царят се укрепил в Търново, където издър- жал седемгодишна обсада. Като отчитат хода на сьбитията, някои изспедвачи предлагат на това място у Акрополит да се чете не „7 години", а „7 месеца". По този начин се съгласуват из- вестните данни от живота на цар Б. със събити- ята около отстраняването му от престола. Про- дължителната обсада разколебала и без това малкото привърженици на Б. и те побързали да засвидетелстват верността си към новия владе- тел. В нач. на 1218 г., изоставен от всички, Б. избягал от Търново, а жителите на столицата радостно се тьлпели по улиците да приветстват триумфа на новия цар. Подробности около личния живот на цар Б. не са известии. За качествата му като държав- ник, дипломат, пълководец и човек сме прину- дени да съдим от странични факти. Все пак те позволяват да се твърди, чв подобно на пред- шествениците си Б. бил внергичен владетвл. Не може да се отрече неговата инициативност при вземане на важни държавни решения, конто преследвал с изключително упорство. Налице е известна последователност при осъщесгвя- ването на поставените цели: за 11 години само веднъж цар Б. променил външнополит. си курс. И трябва да отбележим. четова било направено почти безупречно. От друга страна, чисто чо- вешките качества на Б не предизвикват възхи- щение. Озовал се случайно на престола, той не се оказал способен да реализира високите це- ли на държавната доктрина от нач. на XIII в. Липсвал му и талантът на пълководец — нито веднъж не спечелил победа на бойното поле. Б. оставил много лош спомен сред потомците. конто с право го винят като „зъл и законопрес- тьпен" владетел, който се прочул с безброи злини. не се наситил на кръв, в която сякаш искал да потопи „небето и земята". Природата ще е била вложила в характера му учудваща отмъстителност. Изворите разказват, че Б. дъл- го време преследвал брат си Стрез и се хва- лен, че ако го залови, „ще го изгори на огън или пък ще го разсече на четири части, конто щял да окачи на градските стыди". Личната човешка драма на Б. е не по-малко показателна. Двата му брака едва ли са били щастливи. А трагичните събития, свързани с отстраняването му от престола, могат да се приемат като своеобразно възмездие за зли- ните, конто причинил на династията и държава- та. При опита си да избяга от Търново Б. бил заловен и ослепен по заповед на новия цар. Сигурно е доживял последните си дни в манас- тир (такъв е печалният край на повечето узур- патори), където ще е изплаквал мъката си по изгубения трон и опропастения си живот. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, 270 — 323; Данне а ВасилеВа, А. България и Латинската империя. — ИПр., 1977, № 1, 35 — 51; ЦанкоВа-ПеткоВа, Г. България при Асеневци. С., 1978, 87 — 108; БожилоВ, ИВ. Фамилията на Асеневци. С., 1985, 69 — 76. Й. А. БОРИС — Вж. Борис-Михаил — бълг. княз (852 - 889). БОРИС II — бълг. цар (970 — 971). Някои исто- рици го смятат за първороден син на цар Пе- тър (927 — 970) от брака му с внучката на виз. император Роман Лакапин. Според други Б. имал по-голям брат Пленимир, който починал твърде малък. Майка им се казвала Мария, но 40
БОРИС II сгвя само <урс. вено э чо- зЗХИ- >й не е це- III в нито ie. Б. (ите, рес- >рой каш дата аща цъл- хва или щял лко или и с се 1ЛИ- 1ва- 5ил ,ар. ас- УР- по . 3, 1Я и 35 три Ив. ’6. .А. 1ЯЗ го- 7е Б ал -ю ~окръс~е-а на Ирина (на гр. — мир) в -ест ча дълбокия мир, който настьпил между дама народа Б се родил скоро след брака на оодх-елите си вероятно ок. 928 — 929 г. Заед- 40 с майка си чвсто посещавал виз. столица. '' -адият бълг княз бил възпитаван в обкръже- на своята майка, която пристигнала в ав с великолепна свита, набрана във виз двор Името на Б. се спомвнава за първи път в ист. азаори по повод събитията от 968 г. Уплашен от спехите на киевския княз Светослав (ок. 945 — 972 или 973), император Никифор II Фока (963 — 96Э) предложил на бълг. цар Петър съюз срещу I с . сите. Споразумението предвиждало престо- лонаследникът Б. да замине като заложник в Константинопол, където прекарал около две 1 години. Веднага след смъртта на цар Петър (януари 970 г.) ромеите му позволили да се завърне в България и да заеме бащиния си престол. Виз. историци твърдят, че отпътуване- то на Б трябва да се свърже с движенивто на комитопулите (Давид, Моисей, Арон и Самуил), които вдигнали въстание в зап. области на дър- жавата и „бунтували българите". Б. II бил коро- нясан за бълг цар през пролетта на 970 г. Скоро след това столицата му Велики Преслав падна- ла под ударите на киевския княз Сввтослав Мвжду нвго и бълг. цар било сключвно спора- зумвние, което предвиждало съвмвстни вовнни действия срещу Византия (лятото на 970). Начв- ло на 30-хилядна рус. армия Сввтослав преми- нал Балкана и започнал да опустошава Изт. Тракия. Новият виз. император Йоан Цимисхи (969 — 976) предприел голямо настьпление на севвр с намерението веднъж завинаги да се разправи както с русите, така и с българите Ромейските войски проникнали далеч на север и превзели с щурм бълг столица Велики Прес- лав. В разказите на свидетели на събитията е отбелязано, че бълг. столица била отбранявана както от българи, така и от руси. В опожарения Преслав бил пленен цар Б. II заедно с цялото му семвиство; „червенобра- дият" бълг. владетел все ощв „носел знаците на царската власт". Импвраторът се отнесъл към него „човеколюбиво, като го назовал импера- тор (т.е. цар) на българите". Тази фалшива де- монстрация Цимисхи придружил с дълга реч, в която заявил на смаянитв българи, че „нв бил дошъл да ги пороби, а напротив — да ги осво- боди". В случая виз. василевс св постарал да привлече българите на своя страна, тъй като рус. мощ още не била окончателно сломена. Когато войските на киевския княз били окон- чателно прогонени, Йоан Цимисхи не закъснял да разкрие истинските си намерения, като обя- вил бълг. земи за виз. провинция и поставил там ромейски управители. А бълг. цар Б. II заед- но с цялото му семейство бил отведен в Конс- тантинопол. Изворите разказват, че жителите на виз столица се подготвяли да посрещнат императора триумфатор с голям блясък: под- готввна била даже златна колесница, с която побвдителят Цимисхи трябвало да влезе в гра- да. От „скромност" той отказал високата чвст и заповядал да сложат в колесницата една про- чута бълг. икона, взета като плячка от Преслав. Сам Йоан Цимисхи яздел на бял кон след ко- лесницата, а зад него вървели пвша бълг. цар и неговото свмеиство. Когато тьржественото шествие стигнало центрапния площад, пред очите на възхитената тълпа императорът запо- вядал на Б. II да снеме от себе си знаците на царското достойнство — златната корона и червените ботуши. След това Цимисхи влязъл в църквата „Св София", където тьржествено по- ложил короната на българите и горещо благо- дарил на Бога за великата победа, т.е. за поко- ряването на бълг. царство Съврвменниците му се възхищавали открито, защото единствен от предшестввниците си успял да осъществи из- вечната мечта на ромеите — да установи гра- ничите на ромейската държава отново по бре- говетв на р. Дунав. В замяна на понесеното унижение Б. II полу- чил магистьрски сан — утвшението не било голямо, макар да бил включен в числото на висшите сановници на империята. Няколко го- дини ексцарят на българите живял в Константи- нопол, може би с мечти за скорошна промяна Удобният момент настьпил след смъртта на им- ператор Иоан Цимисхи (976), когато четирима- та братя комитопули отново вдигнали българи- те на въстание. Не са доказани връзките на въстаниците с пленения бълг. цар, но прави впечатлвние фактьт, че щом в Константинопол научили за вълненията сред българите, Б. II бил поставен под стража. Според изричното указа- ние на един арабски източник цар Б. II успял да избяга от виз. плен през осмата година „от затварянето" си. Заедно с брат си Роман той успял да св отскубне от стражитв: яхнали бързи коне, те препуснали към границата. Когато наб- 41
БОРИС-ДАВИД лижили превала, който отделял България от Византия, братята слезли от конете и тръгнапи пеша. Оставало да преодолеят гориста мест- ност, през която минавала тясна пътека. Мяс- тото се охранявало от бълг. гранична стража, която отдален забелязала приближаването на бегьлците — пръв вървял Б II, който бил обле- чен в ромеиски дрехи. За нещастие пазачътбил глухоням и въпреки че братята му викнали на бълг. език, той не чул виковете им и пронизал със стрелата си Б в гърдите Така загинал цар Б. II, и то тькмо когато изглеждапо, че птицата на щастието отново в кацнала на неговото рамо. Т рагичната му смърт до известна стелен изкупва позора му от 971 г когато един далечен потомък на хан Крум тряб- вало да изтьрпи унижението да свали със соб- ствените си ръце царската корона, с която пра- дедите му близо две столетия украсявали бълг престол. Литература Златарски, В. История. Т. 2, 574 — 618; МутафчиеВ, П История на бъл- гарския народ, 219 — 221; ДуйчеВ, ИВ. Бъл- гарският княз Пленимир — В: Българско средновековие, 153 — 160 Й. А. БОРИС-ДАВИД — бълг. болярин от втората пол. на XI в Отказал да участва във въстани- ето на Константин Бодин и Георги Войтех още през 1072 г. при нвговото избухване. При настьплението на бълг войска, командвана от сърбина Петрила, към Охрид „привърженици- те на ромеите" св укрепили в Костур (дн. Кас- тория). Заедно с охридския управител и други виз. чиновници от района „също били Борис- Давид и други, конто, страхувайки се от зап- лахата на местни българи, потьрсили прибе- жище". Очевидно Б.-Д. бил охридски първенец и достатъчно известна личност, за която се знаело и в Константинопол. Той бил от онези боляри, конто предпочитали да не рискуват общественото си положение във въстанието или пък (което не изключва първото) хранели подозрения към сърбина Бодин и ср. намеса сред българите в Македония. Костур бил зав- зет от въстаниците, конто скоро след това били разбити от византийците. Каква е била конкретната роля и съдбата на Б.-Д. при тези събития остава неизвестно. п. п БОРИС-МИХАИЛ (852 - 889) - бълг. хан; от 864 г. — княз на България; син на хан Пресиан (836 — 852). Според едно легендарно известие Б.-М приел бълг. царство на р. Брегалница в Македония. По това време ще е бил навярно в юношеска възраст, тьй като в миниатюрата, където е изобразвно покръстването на Прес- лавския двор, Б.-М е нарисуван като голобрад младеж. Името му се тълкува обикновено като производно от старотюркското „бьори" (вълк), а други приемат че произхождало от монгол- ското „богори" (малък, нисък). Трети му припис- ват алтайски произход и го свързват с живот- ного „барс" (тигьр). Последното мнение има най-много привърженици и ако то наистина е вярно, името Борис би следвало да се преведе като „Тигран". „Когато речвният дивен Борис наследил властта, облак от франки покрил цяла България “ Това смътно известив принадлежи на виз. автор от XI в. Теофилакт Охридски, но е почерпано вероятно от загубен старобълг. лв- топис В него става дума за неуспешна воина на България с Немската империя. За този кон- фликт говорят и зап. хронисти: .българите, като взели за свои съюзници славяните, ярост- но се нахвърлили върху немския крал Людвик, но били победени." Войната се датира през 853 г. Така неуспешно започнало управлението на младия бълг. хан и поражението изглежда предопределило действията му като владетвл и държавник. След като успял да у ре ди конфликта с Нем- ското кралство (855), хан Б. съсредоточил вни- манието си към полетата на Тракия: там бълга- ри и ромви непрекъснато нахлували през гра- ничната линия. Той проводил пратеничество до Константинопол, което заявило, че ако напре- жението не стихне, „щв извърши поход в земята на ромеитв".Тогава властта била в ръцете на императрица Теодора (майка на малолетния Михаил III (842 — 867), която намерила куража да отговори на Б. по следния начин: „Ще ме намериш и мен в поход срещу теб и аз се надявам, че щв те победя. Ако ли пък това не стане и ти мв победиш, то и в този случай ще те надвия, защото ти ще си победил жена, а не мъж." Този достоен отговор бил достатьчен — уверяват ни виз хронисти, — щото Б „да оста- не в покой, без да предприема нищо дръзко, а устремът му престанал и той намврил за необ- ходимо да възстанови мирния договор". Ако повярваме на тези твърдения, излиза, че само 42
БОРИС-МИХАИЛ z ez.-- пуста реторика императрица Теодора • ••• глдирала заплахата от север. Явно това е далвм от истината пък и Византия изглежда се огласила на стстъпки, защото мирният дого- вор изнават на Б правото да включи в гра- —• _,-е на държавата си земите в Сев. Тракия и -ас от Родолите. 3 кач. на 60-те години на IX в. Византия заед- с с Великоморавия, Сърбия и Хърватско орга- •жэирала голяма коалиция, насочена на първо ыясто срещу България. Срещу обединените си- на съюзниците Б. можел да разчита единст- М на помощта на Немското кралство През 063 г заедно с Людвик Немеки (840 — 876) българите постигнали решителен успех срещу Хърватско. Но за сметка на това Б. претърпял голямо поражение във войната срещу Сърбия: в плен попаднал престолонаследникът Влади- “ р Хрьсате заедно с 12 велики боили Разказ- ват, че „от скръб по сина си и по неволя" Б. поискал лична среща със ср. княз Мутимир — тя се състояла на ср. територия. Там двамата св споразумели за условията на мира и осво- бождаването на знатнитв пленници. По обрат- ния път бълг. владетел бил придружен от сина на ср. княз, който го отвел невредим до бълг. граница Там Б. дарил богато ср принцове, а в замяна получил двамина роби, два ловни соко- ла, две кучета и 80 кожуха. От думите на виз. историк Константин Багренородни излиза, че съгласно прабълг. договорна клвтва подобии подаръци били един вид гаранция за ненаруши- мостга на споразумението Също така неуспешно приключила войната на Б. с хърватите, въпреки четя била оглавява- на лично от хана. Накрая, без да постигне нищо съществено, бълг. владетел „сключил мир с хър- ватите, като ги дарил богато и сам бил дарен от тях“. И така първите двсетина години от управле- нието на хан Б. преминали под знака на непре- къснати военни поражения и съдбата му подна- еяла само разочарования — най-голямото би- ло, че той нито веднъж не се срещнал с побе- дата на боиното поле Тези неуспехи ще са го накарали да преосмисли изцяло държавничес- ката си стратегия. Б. накрая ще е проумял, че истинското място на България в съдбините на Европейския югоизток трябва да се тьреи и отстоява не толкова със силата на оръжието, а с помощта на една последователна линия на полит, поведение, която трезво да отчита съ- ществуващите реалности Напр печалният факт, че отношението на Византия и Немското кралство по отношение на България ще остане недоброжелателно, тъй като те гледали с по- дозрение на „варварския" й владетел, който при това бил и езичник. А сред христ монарси съществувало непоколебимото убеждение, че договорите с подобии държави нямат задължи- телна сила. Следователно липсвало онова, ко- ето можело да направи от България нв само силна, но и велика държава, т.е. времето нала- гало тя да се приобщи към христ. свят Ако се вярва на разказите на средновек. хронисти, Б. узрял за христ идея в резултат на чисто сантиментални причини. Те изтъкват ед- на банапна история, евързана с любовните ув- лечения на бълг. хан. Той си построил нов ловен дворец и пожелал в нвго да се изпишат ловни сцени. За тази цел бил повикан един живописец ромеи — монах на имв Методий. .Монахът, знаейки, че нищо друго не събужда толкова ужас, колкото Второто божие пришествие, из- брал именно него: отедната страна [нарисувал] как праведниците получават награда за страда- нията а от другата — как грешниците събират плодовете на своя живот и биват прогонвани и насилствено отпращани към очакващото ги мъ- чение. След като картината била завършена и той (Борис) видял тези неща — той бил обладай от страх пред Бога... и приел божественото кръщение." Други пък разказват случая със сестрата на Б която била пленена (неизвестно как) от ро- меите и там станала убедена християнка. След като св завърнала в България, тя непрекъснато разговаряла с брат си, като му изтьквала пре- имуществата на христ бог, и това му подейст- вало толкова убедително чв в един прекрасен ден Б решил да стане християнин Разбира се, тези съчинителства са твърде далвч от истината и от причините, които в край- не емвтка предопределили решението на Б. да покръети своя народ Без да изключваме лип- ните мотиви на хана, едно такова съдбоносно решение ще е било повлияно и от подбуди, които стоят извън религ. вярвания Б ще е проявил предпочитание към христ. бог не само защото е бил „осенен от божието милосърдие, но и защото христ. идеология била в състояние да утвърди неговата власт и узаконявала идея- та за юридическата й неограниченост. Оттам той можел да черпи готови формули (под влия- 43
БОРИС-МИХАИЛ ние на виз. пример, разбира се) за внушението, че е наистина „от Бога владетел в земята, в която се е родил". От друга страна, цял един свят (този на ези- ческите идоли) все ощв разделял българи и славяни: те продължавали да се кланят на раз- личии богове. Това затормозявало процеса на постепенното сливане на двата етноса вътре в държавата. Унифицирането на религ. съзнание трябвало да помете последните прегради за формирането на бълг. народност. Сигурно е, че Б. узрял окончателно за реше- нието си да покръсти българите след много и сериозни колебания. Опасността идеала не са- мо от очакваната езическа реакция. Много по- сериозно безпокойство ще е предизвикало чуждото полит, влияние, което можело да про- никне в страната заедно с новия бог. Под вли- янието на тези опасения Б. намислил да се ориентира към зап. църква, като правилно от- читал, че поради отдалечеността на Рим влия- нието му в България не ще бъде сериозна за- плаха. Още през 863 г. той поел към Людвик Немеки задължението да приеме християнст- вото по зап. образец. За Византия това решение било истинска ка- тастрофа най-малко поради две причини. Пър- вата била, че империята не можела да допусне разпространяването на папското влияние току под стените на Константинопол. Втората тряб- ва да се евърже с безмерната й амбиция да тьреи чрез християнството засилване на пози- циите си в бълг. държава. Затова в Константи- нопол се решили на крайни мерки — през есен- та на 863 г. ромеите нахлули в България. Като връх на всичко по това време държавата на българите била сполетяна от големи беди. През август започнали земетръеи, продължили цели 40 дни. Годината се оказала неплодородна, връхлетели и скакалци, които унищожили ре- колтата, и населението страдало от глад и не- доимък. Изненадан от бързото развитие на съ- битията, Б. бил заставен да започне мирни про- говори с ромеите: те завършили със сключва- нето на „дълбок мир" между двата народа. Византия поставила едно-единствено усло- вие: българите да приемат християнството от Константинополската църква. В замяна на това те обещали с щедра ръка териториални придо- бивки за България. В нач. на 864 г. в Плиска пристигнали виз. духовници, които покръетили Б. с цялото му семейство и онези от българите, „които се отличавали по род, значение и богат- ство". Сам виз. император станал кръелник на бълг. владетел: затова в купела на кръщението хан Б. приел христ. име Михаил. фактьт, че Б. и приближените му се покръе- тили , тайно и в дълбока нощ“, свидетелства, че ханът предпривл една рискована и непопуляр- на за народа си стъпка. Поне така првценявали действията му онези аристократични кръгове, които останали предани на праотческите си богове Скоро след това те се обявили открито против действията на свсГя владетел, който при кръщението приел христ. титла княз. Опозици- ята ще е имала привърженици главно сред аристокрацията. За нея отмятането от старите богове означавало предателство към народ- ностното начало и капитулация пред Византия и нейната политика. Към княза все по-често се отправяли обвинения, че „дал лош закон" на своя народ и „отстьпил от бащината чест и слава". Освен всичко останало за българите Христос бил богът на вечните им противници — ромеите. Следователно те го възприемали не само враждебно, но го чувствали и като натрап- ник в своята земя. Броженията постепенно се засилвали и през 865 г. Б. се намерил пред откритбунт: въетанали всичките 10 комитата (административни едини- ци, на които тогава се деляла бълг. държава). Предварително подготвен, князът, който имал подкрепата на значителна част от аристокра- цията, се разправил жестоко с водачите на бунта: 52-ма от великите боили били изтребени заедно с целите им родове. По-малко знатните и множеството били пуснати свободно, което до известна стелен подавило опозицията. Но формалната разправа о привържениците на езичеството все още не означавала, че съпро- тивата е преодоляна докрай. Тепърва предсто- яло да се воюва срещу старите култове. Княз Б.-М. тръгнал решително в тази посока и „с Христовата сила и кръетния знак победил кора- вото и непокорливо бълг. племе, отвърнал го от тьмните, измамни и срамни, богоненавистни жертви и го извел от мрак във виделина, от измама и кривда към истината, отхвърлил срамните и нечисти храни, а жертвениците им разорил". И така през 865 г. християнството възтържес- твувало на бълг. земя, езическата реакция била подавена и княз Б -М станал „духовен син на поставения от Бога император на ромеите". Ако 44
БОРИС-МИХАИЛ югат- лк на I (ието I <ръс- | а, че I /ляр- | вали •ове, I е си рито I при ици- I :ред рите род- ' нтия о се I “ на зт и эите I и — I и не I эап- |рез али жи- ва). мал сра- ' на | ени I ите ето Но на ро- :то- няз „с ра- > от гни от 1ИЛ I им ес- 1ла на I 1КО »«е*вЖ^<сан.:я’а на тогавашните виз. историци. : .2 ле ще срещнем твьрденията. че след г»зет задължението да се покръсти, Б -_ал да се подчини на императора ". Увере- —а им в подобна преценка произтичала от обсх^’елството. че в продвижение на столетия Гтесията осыцествявала с успех завоевател- - га си политика тъкмо с помощта на крвста. 2~сред схващанията на виз апологети излиза- -.е покръстването на един езически народ - практика означавало покоряването му, т.е. ~.лсъединяването му към „богохранимото" _арство на ромеите. Опасността за България била действително голяма тьй като страната ' .’та залята от виз проповедници и мисионери, -сито се вдъхновявали в действията си не само зг христ. си дълг. По-скоро те били проводници -а виз. влияние, предният отряд на византиниз- ма. Затова още в самото начало за княз Б.-М. покръстването се превърнапо в първостепенен полит, проблем. На Византия не било съдено да се радва дълго на „чудното и ненадеино" приобщаванв на българите към християнството. Тепърва предстояло да се решава важният въпрос за организацията на бълг. църква, институцията, която през средновековието била смятана за втория стьлб“ на държавното устройство Княз Б. се обърнал към тогавашния патриарх фотий с молба да му разясни по какъв начин българи- те могат да се сдобият със самостоятелна цър- ква. В нея той виждал единствената институция която можела да служи като преграда за все по-засилващото се виз. влияние. Отговорът не закъснял: в обширного си послание патриарх Фотий изнася нравоучителна беседа на бълг. княз, пълна с поучения, църк история и пищна реторика. В това послание има всичко — като се започне от отвлечената христ. догматика и се свърши със същността на дворцовия цере- мониал и за това как князът е длъжен да се появява пред тьлпата. Но в същото време Фо- тий отбягва да даде категоричен отговор на въпроса, как ще се организира бълг. църква. От това трябва да съдим. че за него въпросъттряб- вало да се смята окончателно решен, т е. Ца- риградската патриаршия си запазвала правата да се разпорежда свободно и безпрепятствено в бълг. земи. А за Б. това означавало, че трябва да се откаже от мечтите си за самостоятелна църква с бълг архиепископ Разочарованието на княза сигурно ще е било голямо. Но съще- временно то го подтикнало към действия, който имали за цел да премахнат диктата натрапен от Византия. За Б.-М. не било тайна съперничеството меж- ду двете големи христ. църкви — Рим и Цари град Независимо от различията, конто демон- стрирали, всичко се свеждало до стремежите им за вселенско господство. По това време взаимоотношенията им били сериозно помра- чени През 863 г. съборът на римските епископи анатемосал патриарх Фотии и го обявил за низвергнат. Като отчел същността на противо- речията, княз Б.-М. се решил на една смела дипломат, диверсия той намислил да „интерна- ционализира“ бълг. църковен въпрос и да го постави пред всеобшия съд на църквата. Той естествено си давал ясна сметка за сложност- та на намеренията си и преценявал обективно скромните си шансове за успех. Начинанието му можело да успее само при положение, че трезво се отчита всеки нов елемент на бързо променящата се конюнктура. На 29 авг 866 г. в Рим пристигнала делегаци- ята на бълг княз, която засвидетелствала пре даността му към римския апостолически прес- тол. Тя носела дълъг списък от въпроси, конто князът отправял към папа Николаи I (858 — 867), ..много дарове за светите места в Рим а за св. Петър князът изпратил оръжието, с което бил въоръжен, когато в името Христово възтържес- твувал над противниците си“. Когато „пребла- женият" папа Николаи I бил известен за бълг пратеничество той, „изпълнен с голяма ра дост", въздал похвали на Христа и благодарей- ки с цялата му поверена свише църква, с пре- дано сърце и глас прославил Бога, който на- правил толкова голямо чудо". Чудото се състо- яло в „ненадейното" желание на българите да се приобщят към „истинската" Христова църк- ва, т е. към римския престол. Възрадван от го- лемия успех палата се заел с обстоини отгово- ри на въпросите, изпратени му от бълг. княз. Те били 106 на брой (въпроситв на княза вероятно са били повече) и били пълна противополож- ност на фотиевото послание. В стила на голям дипломат папа Николаи отговорил на всяко конкретно питане, като си давал сметка, че по това време българите наистина се нуждаели от ръководство за практически действия. Но и той оставил без конкретен отговор една серия въп роси на Б -М , конто засягали уреждането на положението на бълг. църква. Палата не разис- 45
БОРИС-МИХАИЛ квал нашироко тази тема, като предпочел да заяви, че въпросът за бъдещия бълг. епископ или в краен случай архиепископ предстои да се решава със съвместните усилия на княза и Рим Дори в един момент подхвърля, че архи- епис- копският сан, с който рано или късно ще трябва да бъде удостоен главата на бълг. църква, е едва ли не равен на патриаршеската титла. Но за всичко това било необходимо време — уве- рява палата. И той го използвал така, че да утвърди за веч ни времена влиянието на Рим в бълг. земи. При обратния си път за България пратеничес- твото на княз Б.-М. било придружено от двама римски епископи (Формоза и Павел) и голям брой мисионери. Те трябвало повторно да по- кръстят българите, тъй като не признавали об- редите, извършени по източноправосл. обра- зец. В лицето на бълг княз те срещнали искрен привърженик, който направил всичко възмож- но за прогонването на виз. мисионери от стра- ната. Безславното завръщане на виз свещеници било посрвщнато с гняв и покруса от патриарх Фотий. В нач. на 867 г. той изпратил енциклика до изт. патриарси, в която обвинявал Рим, че чрез измама и интриги откъснал българите „от чистите догми на нвпорочната христ. вяра“. В края на с.г. приключила работата на църк. съ- бор в Цариград, където свещенослужителите на Римската църква били охулени като „еретици и антихристи“, а папа Николай бил анатемосан Така конфликты между двете църкви достигнал критичната си точка. Схизмата се дължала до голяма стелен на действията на княз Б.-М., кой- то умело се възползвал от съществуващото съ- перничество и по един наистина щастлив начин сполучил да се превърне от обект в субект на развихрилата се църк. разпра. Междувременно в България все по-отчетли- во изпъквала личностга на епископ Формоза, които споделял изцяло идеите на княза. Двама- та крояли амбициозни планове, в които на Фор- моза се отреждало мястото на бъдещ бълг. ар- хиепископ. През втората пол. на 867 г. в Рим пристигнала нова бълг. делегация. От името на своя господар тя заявила, че Формоза трябва да бъде ръкоположен за бълг. архиепископ. Отговорът на палата бил категоричен: „Формо- за, бидейки венчан за своето епископство в Порто, не може да заеме друг престол, защото ще овдовее неговото паство." В случая всичко се свеждало до лично съперничество, тъй като двамата висши римски свещенослужители би- ли заклети врагове. Но този отказ бил голяма дипломат, и полит, грешка, която имала съдбо- носни сетнини за римското духовно влияние в България. За княз Б. станало ясно, че палата преследва собствени полит, цели и ще продъл- жава да отстранява евентуалните кандидата за бълг. архиепископски престол, ако това не съ- ответства на неговите планове. Смъртга на папа Николаи I (ноемв. 867) не променила съществено положението. Новият римски папа Адриан II (867 — 872) положил напразни усилия да възстанови приятелските отношения, но без успех. Той също бил личен противник на Формоза и упорито се съпроти- вявал на неговата кандидатура, все още под- държана от княз Б.-М. Дори заявил, че е съгла- сен да назначи за бълг. архиепископ вески друг, но не и онези двамата (Формоза и дякон Мартин), за които настоявали българите. Из- глежда, че това окончателно разсеяло илюзии- те на княза. От друга страна, от Цариград при- стигали настойчиви покани за възстановяване на църк. връзки. Впрочем тькмо това предвиж- дала още в самого начало дипломат, линия на бълг. владетел: да се плаши Изтокът с помощта на Запада и в настьпилите усложнения да се търси възможност за най-благоприятното раз- решение на бълг. църк. въпрос. Междувременно в Константинопол се възца- рил нов император — Василий I Македонец (867 — 886), което довело до отстраняването на Фо- тий от патриаршеския престол. Василий I поел инициативата за свикването на църк. събор, който да възстанови единството на църквата (края на 869). На този събор папскитв предста- вители отпразнували голяма победа, тъй като Фотий бил отново анатемосан. На 4 март970 г., когато работите на събора били приключили, на едно тьржествено заседание в църквата „Св. София" били въведени (съвсем изненадващо) бълг представители, които се обърнали към присъстващите със следните думи. „Българс- кият княз Михаил, чувайки, че вие по апостолс- ка повеля сте се събрали в полза на Светата Божия църква, поиска да узнаем от вас, които представлявате върховните патриарси, на коя църква трябва да се подчиняваме." Стьписани- те от този обрат на нещата папски пратеници отказали изобщо да коментират въпроса, тьй като тези земи според тях принадлежали на 46
DUHHC-IWIAAHJI 5-гс-т-. еския престол Тогава инициативата :. ‘3 -<ета от изт патриарси. които попитали быпр*'*е. „Когато завладяхте онази страна, на вгаст беше подчинена тя и кажете дали яЙЯмски или гръцки свещенослужители наме- ржт=' Отговорът бил. разбира се. готов и от- д=5-а премислен: „Ние завоювахме отечество- то си с орьжие в ръка и там намерихме гръцки, а ~е римски свещеници." В тези прения Цариг- садският патриарх Игнатий предпрчел дипло- матично да не се намесва и спорът в крайна Сметка бил решен от изт. патриарси, които от- съдили, че „страната на българите, която до -еотдавна била под властта на гьрците и е .•ала гръцки свещенослужители, да се върне “лм Светата Цариградска църква, от която бе- ше отделена". Сцената, разиграла се на 4 март 870 г., била без съмнение предварително режисирана от княз Б.-М. и император Василий I. Бълг. владе- тел, който навреме съзрял опасността от все ю засилващото се лат. влияние, решил да се върне отново в лоното на Цариградската пат- риаршия, която предварително се съгласила на съществени отстьпки. На събора било решено България да има самостоятелен църк. глава със сан архиепископ. Той трябвало да бъде ромей, но назначаването му можело да стане едва след изричното съгласие на бълг. владетел. И така през 870 г. римската църква понесла едно от най-големите си поражения, а бълг. княз бил честит да отпразнува най-бляскавия си дипло- мат. успех. Бълг. църк. въпрос бил решен във възможно най-благоприятен смисъл, и то от най-авторитетната институция — вселенския събор на църквите. Напразни останали опитите на папа Адриан II, а впоследствие и на приемниците му да въз- становят старото положение. Княз Б.-М. дейст- вал с присъщата му последователност и нито за момент не се поддал на внушенията, които идвали от папската курия, макар да не прекъс- нал отношенията си с Рим — те му били необ- ходими за полит, натиск по посока на Византия. Последните години от живота си княз Б.-М. посветил на въвеждането на слав, писменост в България. Той съзнавал добре, че виз. заплаха не може да се прегради само с административ- ни мерки, тъй като на практика бълг. църква се управлявала от виз. духовници, проповедта от църк. амвони звучала на гр. език, който посте- пенно се превръщал в официален за държава- та. Сигурно е, че князът бил запознат изтьнко с делото на слав, просветители Кирил и Методий. които създали слав, азбука още през 855 г. Не са установени преки контакти между Б.-М. и двамата солунски братя, но косвени свидетел- ства позволяват да твърдим, че бълг. владетел се интересувал живо от съдбата на слав, книги. След като учениците на Методий били прогоне- ни от Великоморавия (886), „те закопняли за България. за България си мислели и се надява- ли, че България е готова да им даде спокойст- вие". Те били посрещнати радушно от бълг. управител на Белград Радислав, който лесно проумял, че „те са велики мъже и трябва да ги изпрати на българския княз Борис, защото знаел, че Борис жадува затакивамъже. Затова ги изпратил на княза като скъпоценен дар и му съобщил, че тези мъже са именно такива, които той търсел с голямо желание". Пристигането на Климент, Наум и Ангеларий в Плиска ще е било истинско събитие за бълг. владетел — сам той го окачествява като „дар от Бога". Той си давал ясна сметка, че тькмо чрез тях и писаното им слово може да се сдо- бие с „всворъжието", чрез което да огради дър- жавата си от виз. заплаха. „След като ги изслу- шал, [князът] благодарил на Бога, че му изпра- тил такива служители като благодетели на Бъл- гария и че й подарил за учители и устроители на вярата изповедници и мъченици." Сам Б.-М. бил обхванат от силно желание „да разговаря всеки ден с тях“ — темите на тези разговори ще са били не само религ. Б.-М. сигурно ще се е интересувал от великото дело на учителите им, от възможността за въвеждането на слав, пис- меност в България и обучаването на бълг. църк. клир, който да разпространява словото божие на разбираем за народа му език. Казват, че за известно време княз Б.-М. пазел в пълна тайна пребиваването на Кирило-Методиевите учени- ци в Плиска. По негово разпореждане те били настанени в къщите на доверени лица, „докато приготви напълно това, което трябва да се нап- рави". Плановете на Б.-М. ще са чертаели нова епоха в духовния живот на държавата и прев- ръщането й в обетована земя на слав, книжов- ност. Скоро след това просветителските усилия на Кирило-Методиевите ученици дали богата жътва — подготвени били рояк ученици, които трябвало да изведат народа на българите от „мрак към виделина" Князът изчаквал само подходящ момент, за да въведе слав, богослу- 47
БОРИС-МИХАИЛ жение в църквата и ла замени гр. духовенство с бълг През 889 г. княз Б.-М. внезапно се отказал от престола, станал черноризец и се оттеглил в един от столичните манастири. Постьпката му е наистина изненадваща, след като знаем, че тепърва предстояло най-забележителното му начинание. Летописците обясняват действията му със стремежа на княза към съвършенство". Някои твърдят, че „изпаднал в тежка болеет която предопределила решението му „да пре- даде ума си на Бога, а царството — на своя син“ Няма никакво съмнение, че религ. дух на епохата ще е повлиял до голяма стелен за от- теглянето на княза от престола. По онова време замонашването се смятало за нещо като мода и всеобщо било убеждението, че „духовните подвизи" са за предпочитане пред суетата на светския живот. Мисълта за духовно пречист- ване (един вид катарзис) вероятно ще е била породена и от искреното желание на княза да се покае заради сторените грехове. Дълги годи- ни „той се предал на денонощно бдение и мо- литви“. Но скоро след замонашването си князът се убедил, че синът му Владимир намислил да се възпротиви срещу всичко онова, което било същността на дългогодишните му усилия. Но- вият бълг. владетел започнал „с всички сили да възвръща новопокръетения народ към езичес- ките богове". Импулсивната натура на Б.-М. възнегодувала, а монашеското му смирение се преобразило: „възпламенен от силен гняв, сва- лил монашеската дреха, препасал военен пояс, облякъл царски дрехи и като взел със себе си тези, конто се бояли от Бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особени затруднения го заловил и му извадил очите". Езическата реак- ция била подавена, но Б.-М. с основание смя- тал, че бъдещето може да поднесе нови, още по-неприятни изненади. Затова през 893 г. старият княз свикал народ- но-църк. събор в Плиска, който трябвало да предаде законна сила на замислените от него кардинални промени. Пред събралото се из- брано множество Б.-М. обявил за бълг. княз третия си син Симеон (893 — 927), „като го заплашил пред всички, че ще изтьрпи същото наказание, ако с нещо отстъпи от християнст- вото“. Пак на този събор било взето решението столицата да бъде преместена в Преслав. На този акт изглежда се придавало символично значение: по този начин езическата столица Плиска се отдавала на окончателна забрава. От съществена важност обаче били другите две решения на събора: 1) слав, език бил обявен за официален и богослужебен в държавата и 2) виз. духовенство било прогонено, а на негово място били назначени бълг. свещеници. С това Б.-М. осигурил завинаги тържеството на слав, елемент в държавата и положил основите на новата слав, цивилизация. След приключването на събора Б.-М. „свалил военния пояс, отново надянал светата мона- шеска дреха и отишъл в манастир" — този път може би в околностите на новата столица Прес- лав. Но не било съдено да се отдаде изцяло на монашеско съзерцание. Несполучливата война с маджарите (894 — 896) обезкуражила бълга- рите, конто „прибягнали до стария владетел Михаил, който пръв ги обърнал в истината на християнската вяра и го модели да ги посъвет- ва, как да излязат от надвисналата опасност. Той наредил тридневен пост, напомнил им да се покаят и след това да тьреят помощ от Бога. Когато било изпълнено всичко това, те завър- зали жесток бой. И двете страни се сражавали ожесточено, докато най-сетне по божия милост победата била предоставена на българи- те“(896). Мистицизмът, който прозира в този разказ, не може да прикрие истината — така или иначе, българите спечелили войната заради уповани- ето си в непогрешимостта на стария си княз и от вдъхновението, почерпено от неговите думи. Излиза, че в края на живота си Б.-М. спечелил единствената си военна победа, и то с помощта на словото, т.е. чрез онова оръжие, с което бил винаги победител. Останалите години от живота си Б.-М. прека- рал в уединение и свято подвижничество. Ста- рият княз предал Богу дух на 2 май 907 г. приве- чер — денят бил събота. Веднага след смъртта му бълг. църква го причислила към светците. Казват, че дълго след кончината му неговите мощи били известии с „чудеса и изцеления, кон- то боголепно се извършвали чрез костите му“. Бълг. църква направила най-много за възве- личаване паметта на първия христ. княз, като го славела, че привел „българския народ към благоразумие чрез светото кръщение“ и „опа- сал със седем катедрални църкви българската земя“. На съвестта на Б.-М. обаче тежали много грехове: в името Христово той устроил по бълг.
БОЯН -------1 :толица эе»«» адова кървави помвни, пред които блед- »брава. I тг езическите жертвоприношения. Не по- лтедве I ммт дори и младенците, когато изтребил до ,вен за I «О* 52-та болярски рода. Пак в името на „ми- га и 2) I «сшсдния Бог" ослепил и собствения си син. В негово ~ . смисъл е правилна забележката на един С това I Ж®- вменен историк, който с известно учудва- i слав. I ~ «знстатира факта, че християнството на Б.- ите на I 14 миришело повече на степ, отколкото на I евангелие. Сигурно е обаче и това, че Б.-М. най-добре от = чки си давал сметка за многоброините си зи път f “согрешения — направени не толкова в името Прее- Божие, а заради просперитета на бълг. държа- 1ло на =а Разказват, че още преди да се замонаши, война I денем се явявап пред народа в царски одежди, бълга- а нощем, облечен в груба дреха, влизал тайно детел в църква и прострян върху пода на самия храм па на I прекарвал в молитви, като си постилал отдолу :ъвет- I една само власеница". :ност. Най-големи били, разбира се, заслугите на 4м да । Б.-М. в дипломат, поприще. Той поел предизви- Бога. I кателството да влезе в словесен двубой с най- авър- големите личности на IX в.: папа Николай I и (вали I патриарх Фотий. Силно развитого му чувство ллост за ист. прозорливост, способността му да пре- гари- дугажда всяка възможност ясната представа за поставените цели и възможностите за реа- зказ, лизирането им — всичко това му открило блес- наче, тящата възможност да се изяви като държав- >ани- ник от голяма величина, да спечели за бълг. 1яз и държава онзи полит, престиж, който да отгова- 1уми. ря на фактическата й мощ Княз Б.-М. сполучил елил при осъществяването на една друга голяма цел: эщта да се сдобие със самостоятелна бълг. църква, >бил която впоследствие се превърнала в главен фактор за полит, и народностна консолидация. •ека- Най-високо трябва да оценим прозорли- Ста- востга на княз Б.-М във връзка с това, че иве- даде възможност да се отприщи онази твор- ртта ческа стихия на българите, която доведе до 1ите. славянизирането на бълг. държава. На него зите принадлежи заслугата за превръщането на кои- България в огнище на слав, просвета и култу- у“. ра. Той беше главната причина българите да зве- се сдобият с книж. език, а славяните — със :ато своя цивилизация. С пълно право съвремен- към ниците му го величаят като „великия, честния >па- и благоверния господар на българите" — вла- ата детеля, на който нашата история засвидетел- ого ства неизменно вечна признателност и истин- ьлг. ско възхищение. 4. Кой кой е в средновековна България Литература: Златарски, В. История. Т. 1 Ч . 2, 29 — 280; Мутафчиев, П. История на българския народ, 165 — 205; Гюзелев, В. Княз Борис I. Й. А. БОТКО — съратник на цар Петър Делян (1040 — 1041), по всяка вероятност управител на Сре- дец (дн. София). За него разказва единствено съвременникът Кекавмен във връзка с битката при крепостта Бояна, защитаваща Средец от юг (виз. сили идвали от Солун), която била отбра- нявана „от именити и войнствени мъже бълга- ри а техен воевода там бил БоткЬ". Употребе- ният виз. термин свидетелства за високото по- ложение на военачалника в йерархията на въз- становената от Делян бълг. власт. Осланяйки се на извънмерната си храброст, „онези прочути българи" начело с Б. излезли в открит бой с превъзхождащия ги противник, ,като че ли се срамуваха да останат в крепостта" — възклик- ва виз. автор. Те обаче били разбити от елитни- те императорски сили, а заедно с тях при отс- тьплението им „в града" (т.е. не в малката кре- пост Боята, а в Средец) нахлули и ромеите, които извьршили „голямо клане". Така било унищожено последното огнище на бълг. съпро- тива през 1041 г. Литература: Златарски, В. История. Т 2, 78 — 79. П. П. БОЯН (Венемиан) — четвъртият най-малък син на великия бълг. цар Симеон (893 — 927). Той единствен сред братята си е известен с езическо име, което до голяма степей е подх- ранило появата на легендите, евързани с него- вата личност. Известно е, че Б. (заедно с брат си Иван) продължава да се облича в „българска носия" — едно предизвикателство срещу виз. мода, въведена в Преславския двор при цару- ването на Петър (927 — 970). В тази демонстра- ция съзираме привързаността му към древното народностно начало. Най-спорно остава известието, записано от кремонския епископ Луитпранд, в което се твърди, че Б. се занимавал с магия и „дотолкова я изучил, че можел да се превръща от човек на вълк и на всякакъв друг звяр". Това мъгляво и доволно занимателно известие е залегнало в основата на различии писания, в които се дава простор и на наи-крилатото въображение. Ня- кои отьждествиха Б с „Боян магесника", познат 49
БРАНИСЛАВ ни от рус билини, и му приписаха фантастични качества. Други произведоха цели романи, в ко- ито се фантазираше как още през младежките си години този Симеонов син изучил магията в Индия и като съчетал мъдростта на изт. култове с таините на прабълг мистика, се превърнал едва ли не в душеприказчик на целия народ. Всъщност сведението на Луитпранд може да се тълкува в смисъл, че Б. бил привърженик на старите езически култове, а в приписваните му действия (превръщането му в звяр) можем да видим отглас от все още живите шаманистични вярвания. Преди да започнат ритуалния си танц, шаманите намятали вълча кожа — по този начин „приемали" образа на животното, със застьпни- чеството на което се надявали да измолят ми- лост от свръхестествените сили. Пак в същия дух трябва да обясним твърдението на Луитпранд, че Б. имал способността да се превръща във вся- какво друго животно: освен вълка прабългарите имали за тотеми коня, глигана, маймуната и дру- ги животни. Сигурно Б. не е бил единственият, който продължавал да почита старите езически богове и да изпълнява ритуалните им танци Но като царев син, при това не на кого да е а на Симеон Велики, той ще е бил най-известният, а това силно впечатлило съвременниците му. Литература Златарски, В. История. Т 1, Ч. 2, с. 495, бел 3 Дуйчев, ИВ Проучвания върху българското средновековие. СбБАН, ХЦ 1949. 8- 11. Й.А. БРАНИСЛАВ — ктитор на църквата „Св Дими- тьр“ в Зографския манастир в Атон. За издръж- ката на храма Б. завещал големи имоти в съсед- ните на Атон области. Последната му воля била тази църква да бъде „ставропигална", т.е. да се подчинява на Цариградската патриаршия а не на местния епископ. По-късно (1372) това било потвърдено със специална грамота от Цари- градския патриарх филотей. По всичко изглеж- да, че българинът Б. бил много влиятелна и богата личност. Това личи не само от размера на дарението му, но и от факта, че патриарх филотей го нарича свой „духовен син“. Други сведения за съдбата на Б. липсват Литература: ИВаноВ, Й. Български старини из Македония, с. 546. Й. А. БРАНИЧЕВСКИ ЕПИСКОПИ - Градът Брани- чево (дн. в Сърбия) в влизал в пределите на бълг. държава през цялото средновековие чак до XIII в. вкл. След покръстването на българите (865) градът бил издигнат за епископско седа- лище. За съжаление имената на бълг. епископи не са запазени. Изключение прави епохата на цар Иван Асен //(1218 — 1241), когато Браничев- ската епархия се управлявала последователно отепископитв Яков, Порфирий и Йоа- н и к и й Литература: Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 387. Й. А. БРАТА — бълг. книжовник от втората пол. на XIV в. Автор на една приписка върху обемист ръкопис (,,Чети-миней“), който се съхранява в Зографския манастир под № 109. На последния 308-и лист „многогрешният" Б записал, че тогава управлявал „благоверният български цар Иван ШишмакГ', а надтьрновската църква светителст- вал „великият патриарх ЕВтимий". Началото и краят на приписката са заличени. Чете се само началната буква от датировката. Приписката трябва да се отнесе между 1371 и 1393 г. Литература Иванов, Й. Български старини из Македония с. 238 Дуйчев Ив. СБК II, с. XXXIV, 420 Й. А. БУТАУЛ — бълг. боил от отвъддунавските земи през IX в. Името му е известно от прабълг надпис върху съд от прочутото Надьсентмик- лошко съкровище (по едноименното унг. село в Трансилвания, дн. в Румъния, където е намере- но) от IX в. Той притежавал титла жупан, навяр- но местен управител (вж. Димитър, СиВин) Тит- лата, която мнозина учени смятат за слав., всъщност е тюрк.-алтайска и е позната както у прабългарите, така и у аварите. Лансираното напоследък в унг. научна книжнина мнение, че съкровището е аварско, няма достатъчно со- лидни аргументи. Може би Б. е бил притежател или пазител на това съкровище, укрито най-ве- роятно по време на маджарските нашествия през X в Литература: Ваклиноб, Ст., М. ВаклиноВа, Съкровишвто от Надь Свнт Миклош. С., 1983. П.П. 50
MCA ГРАМАТИК — бълг книжовник от втора- т на XIII в. Записал името си в една при- аска върху страниците на частично запазен гълопис, който съдържа апостолски четения. В. ;=матик съобщава, че привършил написване- : на книгата при управлението на цар Коне- -а тин Тих-Асен (1257 — 1277) в годината •2~с 77 През средновековието се смятало, че -алисването на един ръкопис било богоугодно дето. В приписката се пояснява, че с книж. си ~руд В. граматик проправил малка пътека за онези конто желаят да поемат по нея и да се доберат до утъпкания път, който води до слово- то Божие. Литература: ДуйчеВ, ИВ. СБК, II, 417 — 418; ГюзелеВ, В. Училища скриптории, библиоте- ки ,114—.115 Петканова,Д Енциклопеди- чен речник.. 76 — 77. Й. А. ВАСИЛИЙ — архиепископ (1186 — 1204) и при- мас (1204 — 1227(?)) на България Светителст- ването на този бълг архиерей било бурно и изпълнено с много превратности и полит, бор- би. Времето, в което застанал начело на бълг. църква, било жестоко и страшно. През пролет- та на 1186 г. търновските боляри Теодор и Асен вдигнали въетание за възстановяване на бълг. царство По-големият Теодор бил коронясан за цар и приел името Петър. По силата на древния принцип „царство без патриарх не бива" братя- та се погрижили да намерят подходящ пастир на въетаналия народ Такъв се оказал В., монах в някои от местните манастири. Петър и Асен довели насила в Търново митрополита на Ви- дин и някои други гр. духовници, за да ръкопо- ложат В. за епископ. Църк. канони били нару- шени, но събитията налагали час по-скоро да се избере духовен водач Въпреки оказаната от гр духовници съпротива В бил ръкоположен за църк. глава на възстановената бълг. държава. Началото на неговото архиерейство било беля- зано с кръв — гр. видински митрополит се разкаял за стореното, опитал се да избяга, но бил заловен и посечен По време на въетанието (1186 — 1188) и пос- ледвалите продължителни войни за пълно ос- вобождение на всички бълг. територии мно- жество църк. епархии останали без свещеници, а голям брой духовници гърци напуснали свои- те катедри Архиепископ В. енергично се заел да запьлни празнотата За това свидетелства един документ за Охридската архиепископия, в който четем: „Българската власт... постави нав- сякъде в църквите от тоя край (Македония — б.а., И.Л.) архиереи от българска народност, понеже от бившите в тях свещенослужители едни предпочетоха поради промяната на власт- та да се преселят другаде, за да се спасят, а други бяха вече измрели...". В църк.-канонично отношение положението на В. било двусмислено. От една страна той бил пръв по волята на царете и резидирал в Търново, от друга, пръв сред всичките бълг. митрополити бил Преславският, който се нари- чал „прототронен" и имал предимство по тра- диция. Разбира се. силата била на страната на В. и неговото ггьрвенство едва ли е било оспор- вано открито За съжаление нямаме данни за архиерейст- вото на В. чак до 1202 г. Тогава той се изявил като една от водещите полит, фигури редом с цар Калоян конто усърдно работели за уния с римската католическа църква. Защо се ре- шил на такава стъпка, при положение че пра- вославието имало столетни корени и било по- вече от ясно,»че всяко отклонение ще бъде посрещнато на нож? Как се стигнало до обръ- щането на България към Рим? Това са въпроси, на конто трябва да се отговори, ако искаме да разберем по-пълно и ясно времето, характера на събитията и мястото на В. в тях. През 1197 — 1201/2 г цар Калоян водел пос- ледователна политика за пълно отвоюване на всички бълг земи, конто се намирали под чуж- да власт. Военният натиск срещу Византия бил придружен с искане за признаване царската титла на владетеля и за връщане патриаршес- кого достойнство на архиерея на България. Въпреки положените усилия и двете искания 51
ВАСИЛИЙ били оставени без последствие от страна на империята Полит късогледство на Цариград му струвало твърде скъпо. По същото време на запад се събирали облаците на поредния (чет- върти) кръстоносен поход за освобождаване на Божия гроб. Папа Инокентий III (1198 — 1216) бил загрижен да осигури свободно преминава- не на кръстоносците през Балканския п-в, поу- чен от неприятностите на първите три подхода. Затова сондирал почвата в България, като изп- ратил един свещеник на име Доминик в Търно- во (1199). Калоян оставил без внимание папски- те предложения за уния, тъй като се надявал на благополучен изход на преговорите с Византия. След неуспеха им решил, че ще може да пос- тигне това, което иска, от Рим. През 1202 г. започнали дълги преговори, които се увенчали с успех през 1204 г. Бълг. искания можели да се сведат до две думи — цар и патриарх. Тези слова осигурявали международно признание и престиж, от които еднакво се нуждаели владе- телят и архиепископът. Те били сакрален сим- вол на постигнат успех. В ясно осъзнавал полит, сложност на пробле- ма, виждал препятствията, предубежденията и привързаността към православието на общест- вото но не се поколебал в своята мисия Явно разбирал, че висотата на целта заслужава малко нарушаване на ортодоксалните традиции. За наше удовлетворение историята е съхра- нила преписката на цар Калоян и архиепископ В. с папа Инокентий III относно сключване на уния с католически Рим През 1202 г. Калоян се сетил за задържания преди три години Доми- ник, извадил го от забвение и го изпратил об- ратно за Рим със специални писма до палата. В. също написал послание до Негово светей- шество, в което го уверявап с възможно най- дипломатичния тон, че българите искрено же- лаят да преминат в лоното на апостолически Рим. В. отправял гореща молба към наместника на св Петър да удовлетвори исканията на царя: „... Затова ние всички, малки и големи, подобно на добри чада, ви молим като добър отец, щото нашият господар царят да получи онова, което иска от вас, защото той е достоен да го получи, тъй като сам той и цялото му царство като наследници произлизащи от римска кръв, имат добро чувство на преданост към Римската църква..." В писмото си В съобщава, че Доми- ник се придружава от Браничевския епископ Власий, комуто „нашият император Калоян по- вери сеоите тайни...“. Освен това архиеписко- път молел палата в България да бъдат изпратв- ни подходящи по ранг свещеници, които да имат достатъчно пълномощия за водене на пре- говори Палата откликнал и през пролвтта на 1203 г. изпратил в България своя доверен човек — капелана Йоан. През юни-юли той пристиг- нал в Търново но не заварил архиепископа. Междувременно В заминал за Рим с голяма делегация. Той се отправил към Драч (дн Ду- ръс) на адриатического крайбрежие и оттам с кораб се готвел да отплава за Италия. Калоян бързал и смятал, че няма време за изчакване — затова изпратил В , на когото имал пълно доверие. Постарал се делегацията да не зами- не с празни ръце — тя била натоварена с „всяко устроение и богатство, и копринени Платове, восък и сребро, коне и мулета. “. В по-късно писмо до папа Инокентий В. сам е описал пати- лата си и затова ще си позволим да цитираме един по-дълъг откъс „На четвъртия ден от ме- сец юли, шест хиляди седемстотин и единаде- сета [година] (4.07.1203) индикт шести потегли мое смирение към светия и преславен наш отец Инокентий папа Римски, и след тридесет дни бях в Драч на морето И когато исках да стьпя в кораб, за да преплувам, тогава гьрците ме възпряха и не ме пуснаха да премина, но ме държаха при Драч осем дни благодарение на многого мои молитви към Бога и преблажения княз на апостолите Петър чрез твоите свети молитви латините ме освободиха. Защото гър- ците бяха решили да ме хвърлят в морето, но ме спаси Бог итвоята света молитва..." В. нямал възможност да види палата, но мисията не про- паднала — той упълномощил придружаващите го лица презвитер Константин и коместабъла Сергии да заминат за Рим, а самият той се върнал в Търново, защото царят го повикал, за да се срещне с папския легат Йоан. Пристмгналият капелан Йоан Каземарински освен всичко друго носел специален привиле- гиум (папски документ) за приматство, т.е. В. ставал пръв сред бълг архиепископи по време- назначение и значение. Палата уверявап, че между примат и патриарх няма разлика, нещо, което не отговаряло съвсем точно на истината. В. получавал правого да коронясва и помазва царете на България; можел да ръкополага епис- копи, свещеници и други духовници. Освен това получил важната привилегия пред него винаги да се носи специален кръст, „сиреч знамето на
ВАСИЛИЙ гфвввмие . освен в Рим и на места, Вц^Ьв (фвбмава папата. э ояуч*п •* палиум, т.е. специална част от Ьввжпт:, кокто свидетелствала за пълнотата -г -е —ег— свещеническо достоинство. Пали- рИМ бит - твена прибавка и не се употре- 5-е »- все- ден. а само при определени праз- -едз-’-'+ю изброени от папата — Рож- □ест ово, Стефанов ден, Обрязване Пзоподне Богоявление, Сретение Господне, ЦйЕ~-.»ша Господнята вечеря, Великатасъбота, Вншсдеи и т.н. Докато се водели претворите с папството. К -епископ В. водил упорита борба срещу ясивързаността на бълг. духовенство към орто- --- салното християнство. Макар че се ползвал с безусловната подкрепа на царя, той не успял да постигне значими успехи. Само двама мит- | ополити — Велбъждкият Анастасий и Прес- лавският Саба — и четирима епископи — на Скопив, Ниш, Призрен и Видин — склонили да се присъединят към унията и да получат палиум от папата. Мапко по-късно към тях се присъеди- «или епископите на Ловеч и Браничево. Огром- ната част от духовенството останала непрек- лонна в изповядването на изт. православие. През 1204 г. преговорите с Рим завършили с успех. На 15 окт. в столицата Търново пристиг- нал папският легат кардинал Лъв. На 7.11.1204 г. в църквата „Св. св. Петър и Павел" се състо- яла тьржествената коронация на архиепископ В. за примас на „България и Влахия". Той бил помазан с миро, т.е. венчан за църквата. Връ- чен му бил и палиум — знак за архиерейско достоинство. Получил и съответните знаци и одежди: „митра, украсена със златошевица (двувърха епископска корона), планета, далма- тика, туника от бял азамит, украсени подходя- ще със златошевици; голям пръстен с пет топа- за, камисум, амиктус, стола, мануале, пояс, ка- лиги, сандали, хиротека (аксесоари и части от сакрално облекло — б.а., И.Л.) и други украше- ния, които подхождат на патриарх..." Същия ден В. ръкоположил и помазал Вел- бъждкия и Преславския митрополит и някои други по-нисши църк. чинове. С полаганёто на специална клетва церемонията приключила. Така бълг. църква преминала под върховната юрисдикция на папството. Както споменахме, В. станал примас, но той смятал, че бил удостоен с патриаршеска титла. В специално благодарствено писмо до папата, написано скоро след коронацията, той благода- рил, че кардинал Лъв му донесъл „цялата пъл- нота на патриаршеското достойнство и всички свещенослужителски украси...". Неговите съв- ременници, наследниии и по-късни приемници дори и през XIV в. също били на мнение, че В. бил провъзгласен за патриарх. Той придобил всички права на най-авторитетен църк. канони- чески предстоятел. Бил глава на митрополити- те, избирал се на събор на местните архиереи, можел да коронясва и помазва царете. Полу- чил правото да изготвя миро, което до този момент се получавало от Константинопол — формален, но съществен белег за независи- мост на бълг. църква. Неизбежен знак за зави- симост от Рим бил палиумът — знак за пълнота на свещеническия сан. След 1204 г. сведенията за В. секват. Можем само да предполагаме, че той продължил да следва политиката на царя и след разгрома на кръстоносците край Одрин (14.04.1205) формал- но прекъснал контактите с Рим, но продължил да спазва унията. След смъртта на Калоян (окт. 1207) правосл. традиции надделели. Новиятцар Борил (1207 — 1218) открито показвал, че не желае да продължава унията, но не се решил да я скъса напълно. В. бил отстранен от църк. и държавните дела, но по канон оставал върхо- вен архиерей. През 1211 г. царят свикал специ- ален правосл. събор, на който В. не присъствал. Това е ясно свидетелство, че не се съгласил на никакви компромиси. Някои косвени данни позволяват да се мис- ли, че В. продължил да светителства чак до 1227 г., когато се оттеглил от активна дейност и за- минал за Зографския манастир на Атон. Явно, че и при цар ИванАсен II (1218 — 1241) останал извън висшата политика. За последен път се споменава през 1232/3 г., но не се знае с поло- жителност кога е починал. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, 149 - 161, 170 - 211; Дуйчев, Ив. СБК. И. Л. ВАСИЛИЙ — син на презвитер Константин. Вероятно бил роден в нач. на 90-те години на XII в Баща му бил свещеник (презвитер), близък духовник и доверено лице на цар Калоян (1197 — 1207), взел участие в дипломат, преговори по сключване на унията с римската църква (1204). През 1204 г. пред В. се разкрили блестящи 53
ВАСИЛИЙ ВРАЧ перспективи. Той бил определен да придружи царския син Витлеем в Рим, където двамата младежи трябвало да изучават лат. език. Този факт е отбелязан в лично писмо на цар Калоян до папа Инокентии III (1198 — 1216) от8.Х1.1204 г., където между другото се казва: „При твоята велика светост изпроводих две момчета, едно- то се казва Василий, а другото Витлеем. Нека бъдат дадени по нейна повеля да научат в учи- лището латинско писмо, защото тук нямаме граматици, конто могат да превеждат писмата, конто ни изпращате. И когато те се изучат, нека бъдат върнати на моето царство..." Същото се отбелязва и в придружителното писмо на при- мас Василий от същата дата. От други източници узнаваме, че царският син пребивавал в Рим през 1205 г., следовател- но и В. е бил там. Каква била сетнешната му съдба, не се знае. Няма сведения дали се е върнал в родината си, или е останал в свещения град. Литература: Златарски, В. История. Т 3, с. 205, 211; Дуйчев/Ив. СБК, II. И. Л. ВАСИЛИЙ ВРАЧ — най-изтькнатият последо- вател на поп Богомил, живял през втората пол. на XI и нач. на XII в. Освен като най-активния богомилски водач и проповедник той бил из- вестен и със способностите си на народен ле- чител. Виз. хронисти и богослови (автори на антибогомилски съчинения) го наричат „лекар", а в съответната анатема в Бориловия Синодик е назован именно Врач. Неговото име изпъква във връзка с един нов „взрив“ на богомилската ерес към 1109 — 1111 г., по време на виз. император Алексий I Ком- нин (1081 — 1118), проявил се като страстен борец срещу павликянството и другите откло- нения от „правата вяра". Според неговата дъ- щеря Анна Комнина по онова време над импе- рията „се надвесил грамаден облак от ерети- ци“. Това били богомилите, конто дотогава уж съществували „тайно". Пристрастно, но не без чувство за хумор виз. писателка изобразява външния вид на типичния богомил; „Богомилът е човек мрачен, с лице, покрито до носа (с монашеска качулка), върви наведен и мърмо- ри ,." Самият В. Врач пък изглеждал така: „с монашеско облекло, с изпито лице, без брада (т.е той бил „къосе"), висок на ръст“. Според принцесата В. Врач бил духовният водач (вресиарх) на тогавашните богомили в империята. Той бил „многоловъкв разпростра- няването на богомилското нечестие, имал два- надесрт ученици, конто наричал апостоли, и бил привлякъл няколко ученички, жени злон- равии и зловредни". С други думи, той се дви- жел из страната като самия Христос и бил „раз- пространил злото навсякъде". По-късно, когато започнало разследването по неговия случаи, по заповед на императора т.нар. апостоли и другите Василиеви ученици били „събирани от- всякъде". Бреста била „се вмъкнала" и в някои от „най-знатните домове", което показва, че богомилството прониквало (като всяка друга секта) в различии социални слоеве. То съвсем не е било „селско" или „антифеодално" по при- рода (без да се отрича социалната му изостре- ност в духа на ранното християнство), а си оставало типична „монашеска ерес". Властите в Константинопол заловили някои от сподвижниците на В. Врач. Един от тях на име Дивлатии, подложен на изтезания наи- накрая издал ересиарха и „апостолите". Арес- туваният В. бил доведен при самия император. С цел да изобличи богомилския водач Алексии Комнин разиграл истински фарс. Дълго време той и брат му севастократор Исак убеждавали В., че сами искат да узнаят неговото учение и дори да станат богомили. С лицемерии думи от рода на „достопочтени отче" и „твоя светост", поканен лично на императорската трапеза (мечта за всеки виз. аристократ!), недоверчи- вият старец „... избълвал и казал всичко, което му било на душата". Императорът и севасток- раторът продължавали да играят ролите на смаяни и жадуващи тази проповед „новопосве- тени", докато не изкопчили и най-малката под- робност Тук театърът свършил и В. видял гру- бата измама — зад завесата стоели хората от дворцовия съвет, а един писар усърдно запис- вал чутото... Старецът моментално преодолял изненадата и невъзмутимо изслушал записаното. В присъс- твието на самия Константинополе ки патриарх Николай Граматик той не отрекъл нищо и раз- палено защитавал вярата си Не помогнали ни- то увещанията да се откаже от „мръеното уче- ние", нито заплахите със смъртно наказание. На решението да бъде изгорен на клада той отвърнал, че небесните ангели ще го грабнат от огъня и отнесат при Бога — едно, както изглеж- да, ново богомилско суеверие. Невъзмутим ос- 54
ВАСИЛИЙ ВРАЧ • - 5 и ггед измяната на доведени тук него- [ които го худели заедно с останали- 41 -*--а Комнина обобщава: „Василий оставал I -ч^ое-лонен като истински богомил...' =. . писателка описва и едно интересно яв- •^е свързано с В., което днес би било опре- je-s-c като „полтьргаист" Когато „онова стар- >• еретикът" си стояло в специалната къща, I <- эето го държали под арест, пазачът забеля- I редица „паранормални" явления „Било по- тощ — пише Анна, — звездите блещукали :: е на чистого небе. и когато монахът влязъл сс-еднощ в килията си, внезапно от нея започ- -али да падат камъни като град. ... Земята зат- телерила и покривите заскърцали... Отначало азачът не губел присъствие на духа, но като I в.’дял, че камъните валят, тъй да се каже, отгоре той разбрал, че това е дяволска работа, и дешил да бяга, гтьк каквото ще да става Започнали масирани гонения срещу богоми- пмте. В столицата отвсякъде били довеждани заловените „апостоли“ и други сподвижници на 3 Всички те били подлагани на мъчения, зап- пашвани с клада и др., като някои се отказвали от ереста. Верен на фанатичного си убеждение, че трябва да изкорени ересите до дъно, Алек- сий Комнин решил да не изпуска нито един от активните проповедници. Особено го безпоко- яло обстоятелството, че някои от тях само при- видно са се отрекли от учението си. Той не можел да не помни такива, свързани с най- близки хора случаи, като напр. онзи с неговия личен адютант, пловдивския павликянин Травъл през 1084 г. Склонността на императора към гоатрални действия му подсказала нужного ос- троумно и коварно решение. Той заявил, че всички арестувани еретици ще бъдат, така или иначе, изгорени. Не било редно обаче „проглед- налите" в православието да горят ведно с такъв дяволски слуга" като В. и наи-приближените му. Били запалени два огъня, над единия от които се извисявал кръст. Обвинените в ерес наистина били разделени на две групп, палачи- те ги повлекли към кладите и... с императорска заповед наклеветените християни и отстъпни- ците от богомилството били освободени. Бого- милите отново били върнати в затвора. Дошло времето и на последнего „действие". На хиподрума била издигната огромна клада, а срещу нея — забит голям кръст. Под виковете на многохилядната тьлпа ересиархът бил изве- ден на арената. Зрители на страшного пред- ставление трябвало да станат и доведените в окови негови „апостоли" и ученици. Отново предложили на В. Врач да се отрече от ереста на което гои се иземял презрително. Твърдият във вярата си еретик отново повторил, че ще бъде спасен и отнесен от ангелите, после занял един Давидов псалм и се приготвил да умре достойно. Когато обаче видял „страхотното зрелище на кладата, тогава този дързък човек — пише Анна Комнина — изглежда се уплашил от огъня и се смутил .. Той често обръщал пог лед, пляскал с ръцете си и удрял бедрата си като напълно отчаян. Но въпреки че изпаднал в такова състояние само от гледката, той останал твърд като стомана. Нито огънят смекчил же- лезния му дух, нито изпращаните до него уве- щания на императора го разколебали..." Суе- верии не по-малко от него, палачите се уплати- ли да не би някакси „дяволите около Василии да извършат някакво необикновено чудо" и той да остане невредим от огъня. По тази причина те направили един „опит" с горната му дреха Като видели, че тя наистина изгаря, хвърлили е огъня и самия В., който веднага загинал в пла- мъците. Тълпата искала да види там и ученици- те му, но имащият „чувство за мярка" Алексии Комнин не позволил. Те били върнати в затво- ра, където останали до смъртта си. Така завър- шва разказът за прочутия еретик богомил В. Врач. За съжаление, нищо друго за тази необикно- вена личност не е известно. Няма указание нито за родного му място, нито за народността му, макар почти единодушно да се приема, че е бил българин. По-късните западни еретици (катари, албигойци и др.) смятали, че еретическата, цър- ква на България" е една от двете наи-стари (дру- гата навярно е павликянската). В този смисъл бълг. му принадлежност едва ли трябва да буди съмнение Същото се отнася и за основного поле на дейност на В. и учениците му. фактьт, че тя останала „тайна" (по думите на Анна Комнина) за императора години наред, показва, че В. и хората му се подвизавали далеч от столицата Константинопол. Едва ли такова „поле" са били и изконните виз. провинции, чиито тесни връзки с имперската столица, държавния апарат и Кон- стантинополската патриаршие не биха позволи- ли толкова дълговременна и безнаказана ерети- ческа пропаганда. Учението си оставало в бълг. среда и едва когато проникнало в гр. области и в столицата, срещу него били взети мерки. 55
ВАСИЛИЙ ДРАГОЛ Историята с В. Врач била широко известна в България. Точно сто години след процеса сре- щу него, през 1211 г бълг. цар Борил (1207 — 1218) свикал своя правосл. събор против бого- милите Прави впечатление че Борил се стре- мял да копира действията на своя предшестве- ник Алексий I Комнин. И той като виз. импера- тор се правел на силно заинтересуван от уче- нието. докато „ги (богомилите) уловил с голяма хитрина Процесът срещу В Врач в Константинопол от 1111 г. станал повод за написването на едно от забележителните произведения на виз богос- ловие — „Паноплия догматика" („Вселенско всеоръжие") на учения монах Евтимий Зигавин. Този своеобразен трактат — наръчник за бор- ба с ересите, по-късно бил преведен и използ- ван от бълг. църква. Литература: Ангелов. Д. Богомилството в България, 391 — 400. П. П. ВАСИЛИЙ ДРАГОЛ (поп Драго л) — бълг. книжовник от първата пол. на XIII в , живял и работил най-вероятно в Софииско или в дн. Македония. Той е известен преди всичко със своя , Сборник на поп Драгол" обявен предна- мерено за „най-стария сборник на сръбската писменост". Както езикът, така и съдържанието на съставения от книжовника ръкопис са опре- делено бълг., а в него влизатпроизведения като „Пророческого сказание" на Пандех, „Повеет за кръетното дърво" на поп Еремия, „Видение на пророк Исай" и други произведения — про- дукт на ист. живот и идейните борби сред бълг. народ. Тъй като през 1915 г този ценен сборник е загубен днес за него и за съетавителя му съдим по издадените части и направеното описание. Събраните от „презвитер Василии, наричан поп Драгол", творби са най-вече апокрифни Някои от тях („Видение на Исай", повестта на поп Еремия и др) преди години погрешно бяха евързвани с богомилството, откъдето се твър- деше, че и поп Драгол е бил богомил. Изказано е дори напълно неправдоподобного предполо- жение за тъждеството му със знаменития в началото на XII в Василии Врач, което, разбира се, днес е категорично отхвърлено. В. Д. не е бил еретик, но в много отношения не бил и съвсем , правоверен" фактьт, че той включил в сборника творбата на поп Еремия, е показателен за известна бли- зост с възгледите на този негов предшественик. Любопитно е, че преди да бъде открит за наука- та, сборникьт на В. Д. се предавал като наслед- ство от баща на син в една свещеническа фа- милия в продължение на 17 поколения. Това показва, че В. Д. като много други селски све- щеници трудно отличавал каноничната от „заб- ранената" литература. Напротив, в последната този човек, живеещ сред простолюдието с на- съшните си делнични грижи и тревоги, откривал нужните му истини, което го накарало да ги включи в своя ръкопис. Литература: Георгиев, Е. Литературата на Втората българска държава...(XIII в) 254 — 281 Петканова, Д. Енциклопедичен реч- ник..., 131 — 132. П. П. ВАСИЛИСА — бълг. принцеса, най-малката дъ- щеря на цар Иван Александър (1331 — 1371) от брака му с евреиката Теодора Тя липсва в груповия портрет на царского семейство, запе- чатан върху заглавната миниатюра на Лондон- ского четвероевангелие Следователно е роде- на след 1355 — 1356 г. През 80-те години на XIV в. (когато са правени добавките към Синодика) В. е била вече покойница, тъй като е записано ектение в нейна памет. Литература: Иречек, К. История на българи- те с. 370, бел 17; Божилов, Ив. фамилията на Асеневци I. № 47 с. 235. Й. А. ВЕЛБЪЖДКИ ЕПИСКОПИ - Средновек Вел- бъжд (дн. Кюстендил) бил издигнат за епископ- ско седалище непосредствено след покръетва- нето на българите (864). От 1203 г. е запазено името на епископа Анастасий, който в едно писмо до римския папа Инокентий III (1198 — 1216) моли да му бъде изпратен „палиум", те знак за пълнота при изпълнение на пастирски- те му задължения В добавките към Бориловия Синодик са за- писани имената на други трима епископи на Велбъжд Атанасии, Епифаний и Ди- митрий. Те стояли начело на епископията при управлението на цар Иван Асен II (1218 — 1241). Литература: Иванов, Й. Северна Македо- ния, 46 — 48. Й. А. 56
ВИОЛА =•£-.*ХА — представител на дребното бълг бо- рЬгоо в Македония през втората пол на XIII = ^нственото споменаване за него е в една •рямгта на ср. крал Стефан Урош II Милутин в - - а на манастира „Св. Георги Бързи" край | -| ие. Подобно на други бълг. боляри В. запа- своите владения когато тези земи били под \ власт Налаганетонаср. владичество през юследните две десеталетия на XIII в. довело до “немането на правата или прогонването на естен брой бълг. първенци. Въпросният В., • ито имал имоти между планината Водно и р. Вардар, бил изобличен в измяна към ср. крал и *збягал при виз. севастократор Калоян Сина- ~ин. Милутин конфискувал именията му и ги одарил на манастира, за което и става дума в посочената грамота Причините, накарали В. да потърси закрила- та не на бълг. цар (вж. Житей), а на един виз. феодал, не са ясни Вероятно това се дължало на тежкото положение, в което се намирала бълг. държава в края на XIII в , предвид т. нар. татарска хегемония. От друга страна, севасток- ратор Синадин бил тясно свързан с България — смята се, че получил високата си титла от бълг царски двор Неговият син Теодор Сина- дин бил смятан по-късно за „чичо" на цар Иван Александър (1331 — 1371). Литература МатаноВ, Хр. Югозападните български земи през XIV в., 28 — 29. П. П. ВИНЕХ — бълг. хан (756 — 762). Споменава се единствено в Именника на бълг ханове, където е отбелязано, че управлявал 7 години. Родът му е Оукил (Вокил), те. на ханския престол се изкачвал трети управляващ прабълг. род. Това трябва да се тьлкува в смисъл, че с името на хан В. трябва да се свърже поредният държа- вен преврат Поводът ще е бил разгромът на хан Кормисош (753 — 756) във войната му с ромеите през 756 г. През с.г. император Константин V Копроним (741 — 775) предприел поредния си поход сре- щу България Планът му предвиждал акция на флота, която трябвало да се съчетае с удар на сухопътните сили. Петстотин виз. кораба потег- лили на север и стигнали до устието на р. Дунав. След това ромейският флот поел нагоре по реката и стоварил конницата някъде в Сев. България. Тя „опожарила българската земя и взела немалко пленници". Сухопътната армия, командвана лично от императора била пос- рещната от българите при пограничната кре- пост Маркели (край дн. град Карнобат) Бълг. войски под предводителството на хан В. били „обърнати в бягство и претьрпели поражение". Сломен от постигналия го неуспех, ханът бил принуден да започне преговори за мир и се задължил „да изпрати като заложници собстве- ните си деца“, т.е. условията ще са били сурови и унизителни. През 759 г император Константин V Копро- ним предприел поредния си (трети) поход сре- щу българите. Хан В. посрещнал ромеите в „тес- нините" на Стара планина и им нанесъл голямо поражение. Виз. хронисти споменават имената на мнозина знатни ромеи конто оставили кос- тите си насред планината Още повече били (уверява ни Теофан) онези, конто загинали като обикновени войници. Императорът бил прину- ден да се завърне безславно назад, а хан В тържествувал с „голяма плячка“, но изглежда не му било съдено да се радва дълго на голяма- та си победа. Той проявил учудващо бездейст- вие, клонял повече към мир, отколкото към продължаване на войната което настроило против него бълг. аристокрация. Скоро недо- волството прераснало в открит бунт, конто бил съпроводен с жестоки насилия: хан В. бил убит, а заедно с него бил изтребен и целият му род. Литература Златарски, В. История Т. 1. Ч 1,272 — 276; МоскоВ, М. Именник на българ- ските ханове, 298 — 306. Й. А. ВИОЛА (Венцислава) — съпруга на пол- ския княз Казимир I (1179 — 1230) За нея зна- менитият полски историк от XV в. Ян Длугош отбелязва следното: „1251 г. Умира ополската княгиня Виола по род и народност българка." В била омъжена за княза на Ополе Казимир I, чиито владения се намирали в югоизт. част на областта Шльонск, до границата с Маджарско и Чехия. Тя дарила съпруга си с двама сина — Мешко и Владислав, и с още две дъщери — Венцислава и Ефросина. След смъртта на своя съпруг (1230) В. поела настойничеството на ма- лолетните си синове. Появил се и нов кандидат за престола — могъщият владетел на Вроцлав- ского княжество Хенрих Брадати. За да защити синовете си, В прибягнала до помощта на папа Григорий IX, който през 1233 г. я взел под свое покровителство. Стигнало се и до компромис: 57
ВИСАРИОН Хенрих Брадати предал на В. и нейните синове земите на север от Ополе около Калиш и Руда, а за себе си залазил контрол върху столицата на княжеството. След смъртта на Хенрих Бра- дати (1238) Ополе вече било под властта на най-големия син на Виола — Мешко II. Съще- временно неговата майка останала в Калиш и Руда заедно с брат му Владислав. Това положе- ние се залазило до 1246 г„ когато Мешко II починал и Виола се завърнала в Ополе Крали- ца В. Венцислава починала на 7.09.1251 г. Една от нейните дъщери Ефросина по-късно (1257) се омъжила за куявския и ленчицки княз Казимир I От този брак се родил Владислав Локетек, бащата на знаменития полски крап, обединителят на Полша Казимир Велики (1333 — 1370). Следователно българката В. е прабаба на този прочут владетел. Името В. е лат. и подсказва, че тя ще е била родена скоро след приемането на унията от бълг. цар Калоян (1204) Остават неизвестните ок. брака на Виола с Казимир. Вероятно той е бил сключен около 1218 г., когато маджарският крал Андрей II (1204 — 1235) се завръщал от кръстоносния си поход. Тогава бълг. цар Иван Асен II не го пропуснал през владенията си, докато Андрей не се съгласил да му даде за жена дъщеря си Анна-Мария. Знаем с положи- телност, че в армията на крал Андрей е имало и полски рицари. Един оттях ще е бил и князът на Ополе Казимир, който последвал примера на своя суверен и се омъжил за българката В. Тя ще е била от знатен произход, може би дори от рода на Асеневци. Князът на Ополе отвел В. далеч на север, където й било съдено да напра- ви цяла епоха в средновек. история на Полша. Литература. ПърВеВ, Г. Проблемът за бъл- гарския произход на ополската княгиня Ви- ола Венцислава в полската историография Научно съобщение, четено на международ- ния симпозиум на университетски препода- ватели. Смолян, 1984. Й. А. ВИСАРИОН — търновски патриарх, светителс- твал над бълг. църква при управлението на цар Иван Асен II (1218 — 1241). Намерен е оловен печат на този’първосвещеник, на който се чете следното: „Висарион, по Божия милост пат- риарх на българите." Странно е само това, че името му липсва в списъците на тьрновските патриарси, макар и да се среща в някои поме- ници. Този „пропуск" се обяснява с униатските тежнения на В. — по-късно предаността му към римския апостолически престол била прецене- на като измяна към православието и това дове- ло до заличаване на името му сред заслужили- те дейци на търновската църква. Възможно е името на патриарх В. да се иден- тифицира с откритото наскоро житие на тьр- новския епископ (разбирай патриарх) Спири- дон От него научаваме, че този патриарх се противопоставил на третия брак на цар Иван Асен II (с епиротката Ирина), която църквата смятала за кръвосмешение, защото една от дъщерите на ИванАсен //била женена за чичото на Ирина. Събитията взели драматична насока — царят подложил на преследване непокорния патриарх, който бил измъчван и убит. Мъчени- чеството на патриарх Спиридон не останало незабелязано: бълг. църква го провъзгласила за светец, а някой от учениците му стькмил по този повод и негово житие. За насилствената смърт на патриарх В (Спиридон) нашепва и един надпис, издраскан върху една от колоните на търновската църква „Св. св. Петър и Павел", където се чете: „Представи се патриарх Виса- рион" и седопълва, четова станало през месец септември. Повече сведения за съдбата на пат- риарх В не са открити Литература: ГерасимоВ, Т. Оловен печат на търновския патриарх Висарион. ИОМВТ, кн. II, 1964, 45 — 48; Андреев, Й. Някои хронологични бележки към царуването на Иван Асен II. ТВТУ. Т. X, кн з 1977/78, с. 50, бел. 129. Й.А. ВИТЛЕЕМ — син на цар Калоян (1197 — 1207). Някои смятат, че може би е бил незаконороден, но по-вероятно е да е бил син на царицата куманка чието име е неизвестно Роден ок. нач. на 90-те години на XII в., преди баща му да е станал цар на България. През ноември 1204 г. цар Калоян написал специално благодарствено писмо до папа Ино- кентии III по случай официалната му коронация и присъединяването на бълг. църква към лоното на Римската апостолическа църква. Там между другото се чете: „При твоята пък велика свет- лост проводих две момчета, едното се казва Василии, а другото Витлеем. Нека бъдат дадени по неина повеля да научат в училището латин- ско писмо, защото тук нямаме граматици, които 58
ВЛАДИМИР • • да превеждат писмата. които ни изпра- И когато те се изучат, нека бъдат върнати Т:-' моето царство." От цитираните редове не • : - е да се долови връзката на В с царя, но тя М с -.зкрива от придружителното писмо на при- |МК Василии, писано по същото време: „Нека -г при това вашата велика светлост, че ви “ровождам по повеля на царя господар две «к "чета — едното е син на свещеника Конс- ---тин, а другото на царя та да изучат по еждане на ваша светлост латинско писмо, -аквото можете да сторите в чест на царя, —орете го.“ 1 така, Калоян не споменава, че В. му е син, к<ато Василий пише за това съвсем определе- - Уточнението обаче не изяснява нещата, а амо допълнително ги усложнява, тъй като въз- -лкват редица въпроси: Защо в своето писмо -арят не прави и най-малък намек, че В. му е ~ин? Защо носи име, толкова нехарактерно за дарския именник? Допустимо ли е царски син да замине за далечен Рим само за да се изучи за обикновен граматик и преводач? Ако учени- ето е само прикритие за някаква друга мисия, ~о с каква цел Калоян изпраща сина си на това пътешествие? Какво означават загадъчните ду- ми на Василий „... каквото можете да сторите в чест на царя, сторете го"'’ Догадките и въпросите могат да продължат, но едва ли някога ще намерим задоволителен отговор на всички От една късна приписка в англииска манас- тирска хроника от края на XIII в. научаваме, че 3 е пристигнал в Рим По-нататьк съдбата му е неизвестна. Не се знае дали е останал в Рим, или се е върнал в страната след убийството на Калоян (есента на 1207 г.). Литература: БожилоВ, ИВ. фамилията на Асеневци I, № 10 94 — 95 Лазаров, ИВ. Царската власт в периода на възстановява- нето и укрепването на българската държава 1185 - 1207 г ВИС, 1985, № 5. 50 - 51. И. Л. ВИТОМИР — бълг. болярин от последните де- сетилетия на XIII — първите десетилетия на XIV в., известен единствено от надгробния надпис на сина му Алдимир (1346). Притежавал звани- ето „воевода" и навярно бил управител и висш военен в Средецката (Софийската) облает. Въпросният надпис е от прочутата Бояне ка цър- ква и е възможно В и синът му да са били неини кгитори. Очевидно воеводата е бил твърде из- вестен човек. след като синът му е определен чрез неговото име В София е открит и един златен „Витомиров пръетен", принадлежал на- вярно на същия болярин. Литература: Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 127, 373. П. П. ВЛАДИМИР — бълг. княз (889 — 893), първоро- ден син на княз Борис от съпругата му Мария. Бил роден преди Покръстването (864) и носел прабълг. име X р ъ с а т е, т.е. в детството си бил възпитаван според езическия закон. Като престолонаследник взел участие в българско- сръбската война (870), в която бил „пленен и окован" заедно с още 12 велики боляри. Твърди се. че от „скръб по сина си“ Борис бил принуден да започне мирни преговори със сърбите, кои- то довели до освобождаването на В. През 889 г уморен от изпълнения си с прев- ратности живот, княз Бориссе оттеглил от прес- тола и станал черноризец. Властта над бълга- рите била поета от първородния му син В , но скоро новият княз въетанал срещу онова, което било смисълът на бащиния му живот. В. „започ- нал с всички сили да възвръща новопокръете- ния народ към езическите обичаи1'. Съвремен- ниците му квалифицират тази действия като „лекомислени" и „детински", но тези характе- ристики едва ли са справедливи. Най-малко, защото княз В. ще е имал подкрепата на част от аристокрацията, която останала докраи пре- дана на старите си езически богове. По запо- вед на княза започнали масови гонения на християните по бълг. земя. Ненапразно съвре- менникът му Константин Преславски насърча- вал към „мъченичество" последователите на Христос По това време у нас се появили и първите мъченици на вярата, сред които ще е бил и архиепископ Йосиф — по-късно църквата го канонизирала. Изглежда, че В. не се поколе- бал да посегне и на христ. църкви — археоло- зитетвърдят. чет. нар. Голяма базилика в Плис- ка (построена от княз Борис) била порутена по заповед на княза „отстьпник" Положението станало още по-тревожно, ко- гато В започнал мирни преговори с немския крал Арнулф През септември 892 г. немските пратеници пристигнали в България с предложе- ние „да възобновят стария мир, който имали с 59
ВЛАДИМИР неговия дядо и баща му Борис". Българите при- ели делегацията с „голяма почит и я отпратили с големи дарове" — пролетта на 893 г. Освен чисто търговските клаузи споразумението предвиждало съюз между двете държави и от- мятането на България от правосл. коалиция Накратко княз В. си осигурявал съюзници, пре- ди да се разправи с християните в собствената си държава. От манастира Борис не преставал да следи внимателно развитието на събитията. Когато видял колко далеч е стигнал неговият син, , възпламенен от силен гняв, свалил монашес- ката дреха, препасал военен меч, облякъл царски дрехи и като взел със себе си тези, конто се боели от Бога, опълчил се срещу сина си" Един старобълг. разказ настоява, че в бунта срещу В. взел активно участие и Симеон (893 — 927) — дори го изтъкват като главна фигура в заговора Оказало се, че княз В. надценил силите на езическата реакция, защото Борис „без всякак- во затруднение го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора". За ослепяването на В съобщават единствено зап. източници, докато бълг. извори (по понятии причини) съзнателно премълчаваттази наистина грозна посгьпка на „най-християнския“ бълг. княз. Нямаме обаче причини да се съмняваме в жестоката постъпка на Борис: в подобии случаи той винаги предпо- читал краините решения. Според домашните ни извори В умрял четири години след възцарява- нето си, т е. през 893 г. Следователно скоро след като бил окован, той може би в бил убит по заповед на новия бълг. владетел. Хронистите са единодушии, че княз В. „да- леч отстъпвал на баща си по ревност и по деятелност, вършел грабежи, прекарвал вре- мето си в пиянство, пиршества и разврат". Част от тези обвинения вероятно са справед- ливи; няма съмнение, че по чисто човешките си качества и държавнически способности В. бил само бледо копие на великия си баща Сигурно е обаче и това, че приписаните му породи ще са плод на измислицата, защото няма грях, който да не е присъщ на човек, отстъпил от христ. закон Църквата пък се поста рала да отдаде на пълна забрава споме- на за владетеля, който дръзнал да призове към нов живот старите езически божества Предизвикателството, на което се рвшил В , подсказва, че той не бил лишен от действе- ност, инициативност, дори и от самоувере- ност. Само че ги впрегнал в едно усилие, което безнадеждно се съпротивлявало на новото време. Литература Златарски, В История. Т. 1 Ч. 2, 250 — 256; Трифонов, Ю. Достоверен ли е разказът за ослепяването на Борисовия син Владимир. УПр, 5 — 6, 1927, 864 — 890; Гюзелев, В. Княз Борис I, 461 — 468. Й. А. ВЛАДИМИР — бълг. болярин от Мелник, ктитор на забележителната църква „Св Никола" от края на XII в. Единственото, което се знае за него, четем в дарителския надпис на гр. език: „Моление на раб Божи севаст Владимир, брат на севаст франгос." Без съмнение по-известен от двамата братя бил севаст Франгос, който може би е бил упра- вител на града. Неговото име, означаващо бук- вално „франк", „латинец", било разпростране- но във Византия през XI — XII в. и не бива да се схваща в някакъв тесен етнически смисъл. Име- то на В., притежаващ също високата титла се- васт, е бълг. Последнего навежда на мисълта за бълг. или поне смесен бълг.-гр. характер на тази аристократична фамилия. За съжаление не се знае нищо повече за братята севасти Франгос и В. Литература. МаВродинова, Л. Църквата „Св. Никола" при Мелник. С., 1975, с. 4; 50 — 51. П. П. ВЛАСИЙ — епископ на Браничево през 1202 — 1207 г. Вероятно бил един от онези духовници, издигнати в архиерейски сан след възстановя- ване на независимата бълг. държава и архие- пископия (1186 — 1188) В. бил един от най-приб- лижените лица на цар Калоян (1196 — 1207) и примас Василий и няколко пъти му били поверя- вани важни дипломат, мисии. В. споделял въз- гледите на царя за уния с Римската църква, поради което бързо се издигнал в духовната иерархия. През 1202 г. бил избран за епископ на Браничево. Браничевската епархия била ед- на от наи-важните, тьй като била обект на спо- рове и въоръжени конфликта между България и Унгария. Нейният предстоятел трябвало да притежава не само преданост към църквата, но и дипломат, заложби, толерантност и одновре- менно с това неотстьпчивост и вярност. По 60
ВЛАСИЙ г—о личи че тези качества били щастливо : ~=*ани у В През 1203 г. той вече бил посветен ж епископ, което означава, че започнал ефек- да изпълнява пастирските си задължения - Бт-.ьичевската епархия. • 'аждувременно цар Калоян подготвил въ- -овяването на преговорите с Рим. През Сента на 1202 г. той написал писмо до папа / - gкентии III и го изпратил по папския пратеник Z. 'циник Бриндизки. Калоянне му оказвал осо- Ийк? доверие, отнасял се с него с подозрение юже би основателно) и затова натоварил В. да придружи Доминик до Рим. Именно по бра ««ячевския епископ Калоян изпратил своето ис- ане, формул ирано пределно кратко и ясно . А нашето царство иска от апостолическия "оестол ниеда бъдем утвърдени като с майчин- ;ко чувство от Римската църква. На първо мяс- лэ ние като любим син искаме от нашата майка, -лмската църква, царска корона и достоинст- во, според както са ги имали нашите стари .•мператори.„“ По различии причини, наи-вече поради опас- ните пътища В. не успял да стигне до Рим, ала -’.амврил начин царските искания да попаднат з папската канцелария. В края на 1203 г. той отново бил изпратен към Рим начело на голяма бълг. делегация Носел подаръци за Инокентии сред които се откроявали копринени Платове една златна купа, четмри литри перпери (ок. 300 златни монети с тегло малко повече от 1,3 кг), три сребърни чаши и един обкован със сребро антмфорий (обковка за книга). Браничевският епископ имал за задача да преговаря за приз- наване царското достоинство на бълг. владетел и за титлата патриарх на първосвещеника В края на февр. 1204 г. делегацията пристиг- чала в Рим. Инокентии III не скривал радостта си от пристигането на бълг. пратеници. Той дал израз на добрата си воля като помазал В. и му дал палиум — знак за пълнота на свещеничес- ката му власт. В. получил златен пръстен със смарагд и мит- ра със златошита ивица — знак на особено благоразположение. Започналите преговори не били особено трудни, тъй като папската ку- рия се нуждаела от съюз с България заради сигурността на кръстоносците от Четвъртия по- ход (1199 — 1204) При първата аудиенция В връчил подаръците и бълг. искания, записани в нарочно писмо. Освен това ръководителят на пратеничеството настоял царят да получи право да сече монети със собственна си образ и да има знаме с личен герб. Инокентий отговорил по следния начин: .. По просбата на почитаемия наш брат Власии, браничевския епископ ние ти разрешаваме свободно да сечеш обществена монета, укра сена с твоя образ..." А за знамето пишел „ Решихме да пратим знаме, което да употребя- ваш против ония, които почитат Разпятието с устните, а сърцето им е далеч от него, по прос- бата на почитаемия брат Власий, браничевския епископ..." Както се вижда в полит, облает папата бил отстьпчив. Що се отнася до църк,- каноничната страна на унията, нещата били далеч по-сложни В. имал трудната мисия да не допусне големи католически нововъведения в обредната система на бълг. църква, защото то- ва би настроило враждебно правосл. духовен- ство. Такъв обред било помазването при ръко- полагане на свещеници, което изобщо липсва- ло в ортодоксалната литургика Инокентии дър- жал точно този обред да бъде изпълняван стриктно, тъй като най-пълно символизирал приемането на унията. В. заявил пред папата, че отказал да бъде помазан при ръкополагане- то си. Светият отец реагирал незабавно — на- редил на двама епископи да го помажат; напи- сал и едно писмо до Василии, в което му обяс- нявал надълго и нашироко защо е необходимо помазването. Сега дошъл редът на В. да напра- ви компромис — и той го направил. След като била премахната тази пречка, Инокентии опре- делил своя легат за България — кардинал Лъв В нач. на март 1204 г. В. и Лъв потеглили за България, като носели със себе си всичките необходими книжа, облекла, символи, знаци и др. за церемониите по сключване на унията и коронацията на Калоян. Когато стигнали в Унга- рия, крал Емерих отначало ги посрещнал много любезно, но след това променил държанието си. Делегацията пристигнала в граничната с България крепост Кеве (дн Кубин на левия брягна Дунав, зап. отустието на р. Морава). На отсрещния бряг били струпани много българи и почетен ескорт, който трябвало да поеме охра- ната на бълг. територия При кардинал Лъв се явили пратеници на крал Емерих, които го уве- домили че не може да продължи пътя, докато папата не разреши граничните спорове с Бъл- гария. След това стражата откарала в едно имение кардинал Лъв и епископ В. Те били 61
ВОЕЙКО (ВОЙТЕГОВИЧ) ТЪРНОВСКИ поставени при много лоши условия — не им позволявали да купуват прясна храна, принуди- ли ги да обитават стаи, които не трябвало да напускат дори и при изпълнение на естествени- те нужди и др. Папа Инокентий III бил възмутвн от наглата постъпка на Емерих и дори го заплашил с от- лъчване от църквата, ако не пусне делегацията да продължи пътя си за България. Кралят не очаквал толкова бурна реакция и бил принуден да отстъпи. В нач. на октомври пратениците били освободени. а на петнадесетия ден от месеца пристигнали в Търново. В деня на тър- жествената хиротония на Василий (7.XI.1204) и епископ В. получил всички инсигнии за пълнота на своя архиерейски сан. След 1204 г. съдбата на В. не е известна. Вероятно той залазил Браничевската епархия поне до смъртта на Калоян (есента на 1207). Литература: Златарски, В. История. Т. 3, с. 158,161 — 162, 181 - 203. И. Л. ВОЕЙКО (ВОЙТЕГОВИЧ) ТЪРНОВСКИ - бълг. болярин, емигрант в рус. земи през поел, десетилетия на XIV в. Неговото име, познато ни в рус. си транскрипция, навярно е било „Войко, син на Войтех". Прозвището му ни насочва определено към бълг. столица, но би могло да бъде сметнато и като указание за идването на емигранта в Русия от Търновското (а не напр. от Видинското) царство. Сведенията за В. Т. са твърде противоречиви, тъй като се съдържат в две късни полулегендар- ни версии за родословието на рус. дворянска фамилия Воейкови — съответно от 1686 и 1690. По-пълна оттях е втората, написана от неговия далечен потомък Ювеналий Воейков. В.Т. се появил в Москва през 1381 или 1382 г. Той уж бил „на сръбската държава пръв велможа", син на „двржавеца11 (господаря) на „Пруската земя" и „обладателя на град Тврнов". Когато умрял баща му, В.Т. оставил град Търново на по-голе- мия си брат фрианд, а той отишъл в пруската земя и бил „державец" наместо „своя отец". Накрая се озовал в Москва завдно със своя „двор" (дружина) от 150 души, откоитоЗОсърби, 20 българи и 100 пруси. Бълг. болярин бил приет радушно от московския велик княз Дмитрий Донски, който веднага го взел на служба при себе си. Единственият проблем бил този, че В.Т. принадлежал на „Аполинариевата ервс" (като- лицизма). По повеля на княза той бил наново кръетен „по гръцкия закон" (православието) и приел името Прокопий. Кръщението станало не другаде, а в самия кремълски „Чудов манастир" при участието на митрополит Киприан („Московски и на цяла Ру- сия“, също българин) и знаменития рус. светец Сергий Радонежки. Кръстник бил един от близ- ките роднини на великия княз. След церемони- ята Киприан подарил на своя съотечественик някакъв чудотворен кръст, който фамилията Во- ейкови пазела и през XVIII в., а отец Сергий — икона на св. Никола, достигнала до наши дни. В.Т. получил имение в Коломенския уезд (об- лает) и правота да се разпорежда над град Дмитров в Подмосковного. Оженили го за Ксе- ния Товаркова, дъщерята на един виден мос- ковски болярин, а от нея той имал двама сина — Михаил и Степан. Името Прокопий не се наложило и потомците му влезли в рус. история с името Воейкови. Особен интерес буди сведе- нието, че в предсмъртния си час В.Т. авещал на синовете си една икона на св Петка Търнов- ска, „прославяща отечеството мое град Тър- нов“; той им заръчал да следват съветите на митрополит Киприан, който може би бил покро- вител на своя сънародник и семейството му. В родословните легенди за Воеикови, както във всички подобии случаи, присъстват однов- ременно напълно реалии и измислени факти. Някои „тъмни мес а в първоосновата са били променени до неузнаваемост поради неразби- ране. Повече от ясно е, че бащата на В.Т. не би могъл да бъде нито владетел на Търново, нито „державец" на Прусия. Никакъв В. Т. няма и сред „първите велможи" на тогавашната ср. държава. Все пак родословният разказ съдър- жа редица достоверни данни за лица, събития и други обстоятелства. Най-правдоподобно е обяснението, че В. Т., един без съмнение бълг. търновски болярин, е бил на служба заедно с дружината си при различии владетели. Въз- можно етой да е започнал това си поприще при сърбите, след което да е отишъл в „пруската земя" — най-вероятно т. нар. Литовско-Руско велико княжветво. В края на XIV в. литовският велик княз Витовит разширил границите на та- зи държава до Черноморието. В нвйната тери- тория влизала значителна част от дн. Украйна с Киев и Галич. Нвгов съюзник и „приятел бил и един бълг. владетел, „на български език дес пот", както четем в едно рус. лвтописно извес-
войсил - • зглежда става дума за ИВанко, синът на эвсС'лица. което е във връзка с тур. завое- •ачтосевижда отиванетона В. Т в..пруска- — 1итовската) страна съвсем не изглежда • -'’етично а е било напълно възможно Именно такъв вариант обяснява защо българи- бил „державец" в нея и защо в дружината V4 . мало „пруси‘. Нещо повече. преминаване- •: -а В. Т. при Московские велик княз наистина е -сябвало да бъде прието радушно тьй като ijb-.-трии Донски и Витовит били заклети про- =ници, Високото покровителство на митропо- *• т Киприан просто не се нуждае от обяснение »с и то би могло да се дължи освен на общия произход и на някакви по-стари връзки <Напр. с бащата на В. Т. — споменатия вече оситех), Що се отнася до католич. вероизпове- вачие, с което този българин, бил преди да втиде в Москва, то се е дължало наи-вероятно -з службата му в литовские двор — там доми- кирало православието, но имало и много като- рици. Така'или иначе българинът В Т станалродо- -ачалник на известна рус фамилия която съ- _ествува и днес. Нейните представители били •лавно военни (ген. Воейков бил сътрудник на маршал Суворов, а Сергей Воейков — флотски •омандир през втората пол. на XIX в); Воеико- е л имало и сред хората на атаман Ермак при "окоряването на Сибир още през XVII в.), но и “исатели (напр. Александър Воейков, съвре- менник на Пушкин), изкуствоведи и т.н. Техният залечен общ прародител В. Т бил погребай в “роицко-Сергиевата лавра, най-прочутият рус равосл. манастир. Литература Яновски, Б. Неизвестен знатен български род в Русия. ИГ1р., 1966, № 6 58 — 66; Полывянныи, Д. К истории болгаро- русских связей конца XIV в. — В: Руско български връзки през вековете. С., 1986, 120 - 126. П. П. ВОЙСИЛ - по-малкият брат на цар Смилец Г 292 — 1298) и севастократор Радослав. В по- •ит. живот на страната се изявил вдва след смъртта на Смилец Навярно скоро следустано- зяванвто на властта на вдовицата на този бълг. -ар (вж. „Смилцена"), която била подкрвпяна от -атриарх Йоаким III, двспот Алдимир (Елтимир) др., царските братя трябвало да бягат във Византия Това се дължало на амбициите им към престола за техния малолетен племенник Иван „Смилец" (1298 — 1300). По всичко изглеж- да, че В не взел участие в похода на брат си Радослав към Търново през 1300 г. Той се проя- вил в деиствията на виз армия в нач. на XIV в., вкл. и против България. През 1303 г. заедно с други виз. военни В. действал срещу цар Теодор СветослаВ (1300 — 1321) в района на черномор- ските градове на юг от Балкана В известната битка при р Скафида (дн факииска река) В обърнал бълг. войски в бягство, но след срутва- нето на един мост (което внесло объркване сред ромеите) Теодор СветослаВ постигнал ре- шителна победа. Така виждаме В. като виз. командир да се сражава срещу сънародниците си. През 1305 г. той бил изпратен заедно с двама пълководци срещу току-що завладелите важната крепост Калиопол (Галиполи) каталон- ски наемници на виз служба, т нар каталани вдигнали бунт при Андроник II (1282 — 1328). Малко по-късно Михаил IX Палеолог, син и съ- управител на баща си Андроник, го назначил за командир на наемническия конен корпус от алани и туркопули (покръстени турци). Незави- симо от всичко, по-късно (1308) аланите преми- нали на страната на Теодор СветослаВ, засели- ли се в България и участвали в бълг. армия (вж Иван Русина). Явно със службата си във виз армия В бил дотолкова компрометиран в бълг общество, че постепенно се отказал от мисълта за бълг. царски трон. През 1322 г., когато мла- дият Георги II Тертер (1321 — 1322) починал внезапно, без да остави наследник В. се задо- волил да завоюва старите си родови земи в Подбалканската облает от Сливен до Копсис (може би село Анево кале при Карлово). Когато виз. престолонаследник Андроник III се отпра- вил да отнеме Пловдив от българите, командва- ни от военачалника Иван Русина, В. съобщил, че св присъединява към ромеите. Андроник III му дал титла деспот на България, която може да св тьлкува и като едно посегателство към бълг суверенитет в перспектива. В. се присъединил към виз. сили пред Пловдив по време на чети- римеевчната безуспешна обсада, но елитният бълг. гарнизон принудил Андроник да се отка- же. В се оттеглил във владенията си, за да се подготви за съвместни действия с ромеите сре- щу настьпилите южно от Балкана войски на новоизбранна бълг. цар Михаил III Шишман-Асен (1323 — 1330). Когато Андроник III се намирал в 63
ВОЙС ИЛ ГР АМАТИ К разрушеното градче Потука (вж. Михаил Воин), близо до владенията на В., изведнъж се разне- съл слух за внезапната смърт на деспота. Ока- зало се, че той се отровил с гьби, а близките му едва успели да го спасят с помощта на различ- ии противоотрови. Този инцидент обрекъл хи- лядната деспотска войска на пасивност и обър- кал плановете на ромеите. През това време разположената в планината, добре окопана и притежаваща отлични стрелци армия на Ми- хаил Шишман преминала в настъпление. Обса- дените подбалкански крепости се предали доб- роволно на царя, а В. трябвало наново да бяга във Византия. В. залазил деспотската си титла и останал на виз. военна служба. По време на гражданската война в империята през 1341 —1347 г. той бил на страната на Йоан VI Кантакузин и участвал в овладяванего на Костур и Охрид. Очевидно Кан- такузин го използвал като сънародник на мест- ното бълг. население за по-лесното привличане на тези важни градове. По-късни известия за В. няма. Както се вижда, той останал близък на управляващите във Византия до края на живота си, като се ползвал с репутацията на опитен военачалник. Случаят с деспот В. е показателен за отрицателните резултати от ожесточената междуособна борба в средите на висшата арис- токрация в края на XIII — XIV в. Той е един от най-видните й представители, които поели пътя на явната измяна на бълг. държавни интереси. Литература: Ников, П. Рецензия върху ста- тията на С. Табаков. Бележки за Югоизточна България през епохата на Тертеровци. — Сп„ кн. 70,583 — 584; Бурмов, Ал. История на България през времето на Шишмановци (1323 — 1396), I. Михаил III Шишман (1323 — 1330). — В: Избр. произв. Т. 1. С., 1968, с. 228 сл. П. П. ВОЙСИЛ ГРАМАТИК („Константин Ч е - тец, наречен Войсил Граматик") — бълг. книжовник от поел, десетилетия на XIII в., живял и работил в гр. Свърлиг (в Зап. покрай- нини, дн. Сърбия), оставил една интересна при- писка към т. нар. „Свърлижки Листове" от еван- гелски текстове, съхранявани в Сръбската ака- демия на науките — Белград. В. Г. съобщава, че написал своя ръкопис по поръка на презвитер Георги, когото наричали и поп Радослав, „... в дните на цар Ивайло и при нишавския епископ Никодим в годината 6787 ( = 1278 — 1279 г. от р. Хр.), индикт 7, когато гърците стояха под град Търново..." Това е единственият документ, от който научаваме истинското име на забележи- телния българин, наричан от хронистите през- рително „Лахана" („Бърдоква"). Както вижда- ме, бълг. книжовник се отнася с уважение към законния бълг. цар Ивайло (1278 — 1280), като съобщава и за действията на подкрепяния от ромеите Иван Асен III (1279 — 1280) за превзе- мането на столицата Търново. Притежаваща уникална стойност, приписката на В. Г. дава възможност да проникнем в един важен мо- мент от бълг. история. Литература: Иречек, К. История на българи- те, с. 323; Ильинский, Г. Сверлижские отрывки. С. Петербург, 1906; Георгиев, Е Литературата... (XIII в.), 97 — 99. П. П. ,,ВУЛИА“ — неизв. по име бълг. военачалник, назован погрешно с титлата си „боила" вместо с лично име в „Житието на св. Мария Нова". През 20-те години на X в. той бил назначен от цар Симеон (893 — 927) за управител на гр. Виза в Изт. Тракия. Отразказа за въпросния „боила" научаваме интересната подробност, че бълг. цар „имал обичай" да сменя военачалниците в превзетите градове, „да ги вика при себе си и да изпраща други вместо тях“. „По закона на войната" и този военачалник, както всички ос- танали, предал Виза на заместника си и „тръг- нал за плячка", с която се завърнал при царя. Литература: Златарски, В. История. Т. 1. Ч. 2, С. 420, 490. П. П. ВЪЛЧО ГРЕШНИК — бълг. книжовник от нач. на XIII в. Взел участие в създаването на т. нар. Добрейшово евангелие (вж. поп Добрейшо). За- това ни е оставил една собственоръчна припис-1 ка, в която четем: „Пиши Вълчо грешниче, и] припиши, че ръката изгнива, а славата божия! пребивава во веки." Тези кратки редове, както! много други отразяват многовековната христ. I мъдрост за преходността на битието; неповто-1 римото съчетание на песимизъм и оптимизъм в I житейската философия на един човек от трина-1 десетото столетие. Литература: Георгиев, Е. Литературата...! (XIII в.), с. 88, 90. И. Л I 64
рад , от 1жи- эез- към :ато r от взе-1 аща I два мо- ари- жие I 3, е| 1. П. • 5°А — бълг. болярин, обвинвн заедно с Еле- «ве от Белград (дн. Берат, Албания), че готви :-~ивиз въстание (1019). Според плана бълга- трябвало да въстанат веднага след отпъту- ьа-ето на император Василий II с армията му || току-що завладяната България. Опитьт бил ••успешен, а Г. се опитал да се укрие в своята 'тает, но бил заловен и в окови изпратен в 2 о лун. Там той бил съден като бунтовник и эслепен. Други данни за него няма, но и което т известно, показва непримиримата му пози- -•я към чуждата власт. ник, Юто ва“. з от иза 1ла“ ьлг. ге в :и и (на | ос-1 )ЪГ:1 ря. Литература: Златарски, В. История. Т. 1. Ч. 2, С. 742. П. П. ГАВРИИЛ — брат на княз Борис I (852 — 889), I гаети син на хан Пресиян (837 — 852). Името му - известно от приписка в евангелие от манас- ’ р край гр. Аквилея, Италия, направена от бълг. пратеничество, посетило манастира през 867 г. Други данни за Г. не са съхранени Литература: Иванов, И. Българските имена в Чивидалското евангелие. — В: Сборник в чест на лроф. Люб >мир Милетич С 1933, с. 630. И. Л. 1.4. I. п. ГАВРИИЛ — втори син на княз Борис I от общо шест деда, родени от брака му с Мария. Единс- твеното, което знаем за него, е името му. То се среща в приписка от 867 г. върху т. нар. Чиви- далско евангелие, направена от бълг. пратени- чество до Римската църква. Всичко останало е само предположение. По силата на наследственото право на пра- тългарите второродният син имал възможност да заеме престола и дори бил отличаван със 3~о. специална титла — вулиа-таркан. В този сми- >м в съл детронацията на княз Владимир през 893 г. 1на |створила пътя към върховната власт пред Г., ыакар че по всяка вероятност сваленият владе- нач. iap. За- 1ИС- Э. и| кия 1КТ0 ист. тел имал синове, които също можели да бъдат та наследници. Случило се обаче друго — княз , л станал третият син на стария княз — Симеон. I Кой кой е в средновековна България Възниква въпросът, защо Г. бил изместен от по-малкия си брат, подготвян за духовен глава на държавата? Съществуват множество вер- сии, но наи-вероятно през 893 г. Г. вече да не е бил сред живите. Литература: Златарски, В. Кой е бил Тудор черноризец Доксов? — В: Избр. произа. Т. 2. С., 1984, 57 - 58. И. Л. ГАВРИЛ ЛЕСНОВСКИ — бълг. отшелник от XI в., основател на Лесновския манастир. Роден е в село Осиче, в околностите на Крива паланка (дн. в Югославия). Г. Л. бил син на „благородии и богати родители". Детските му години преми- нали щастливо, а когато стигнал подходяща възраст (7 години), гадали на „книжное обуче- ние". Не след дълго малкият Г. изучил всички писания на „много езици" и „нито за час не изпускал книгата от ръцете си“. Сгодили го за девойка от богат и знатен род, но тя внезапно починала. Г. Л. сметная това за божие знаме- ние и решил да се замонаши. Родителите му го дарили с голямо богатство, което било използ- вано за изграждането на Лесновския манас- тир. Там той съградил храм на архистратега Михаил. След като устроил новия манастир, назначил игумен и събрал около него рояк мо- наси, Г. Л. се оттеглил в един малък скит срещу манастира, в дола срещу Злетово, на няколко км от Лесново. Там прекарал години в молитви и бдение, като лишавал тялото си от храна и сън. Тъй като славата му на постник и целител се разнесла наоколо, Г. Л. напуснал скита и се заселил в някакъв малък гьсталак при село Луково, северозап. от манастира. Т ам той прес- тоял малко време и се установил окончателно в непроходимата планина под т. нар Облов връх. Преживял в своято подвижничество цели 30 години и се преселил във вечността Славата на Г. Л. се разнесла след смъртта му, когато един монах, които живеел в София (ру- син по произход), намерил мощите му и ги пре- несъл в Лесновския манастир. Мощите на све- теца вършели безброи чудеса и дарявали изце- 65
ГАВРИЛ РАДОМИР ление на онези, които идвали с вяра да им се поклонят Житиеписецът разказва, че благода- рение застьпничеството на Г Л. някакьв местен бълг. болярин (на име Михаилкняз) сполучил да разгроми едно страховито воинство „от поган- ски воини" (вероятно печенеги или кумани) и да прободе с копието си предводителят им Мав- раган По-късно (вероятно при царуването на Иван Асен II (1218 — 1241)) мощите на Г. Л. били пренесени в Търново и положени в църквата „Свети апостоли" на хълма Трапезица. Г. Л. се смята за един от най-достойните под- ражатели на подвига на св. ИванРилски. Заедно с рилския светец, с Прохор Пшински и Йоаким Осоговски той образува сияйната пустиножи- телска четворка, която се превърнала в храни- тел на бълг. народностно самосъзнание по оне- зи места. Литература: Иванов. И. Северна Македо- ния, 94 — 98; Български старини из Македо- ния, с. 395; Златарски, В. История. Т. 2, с. 122; Петканова, Д. Енциклопедичен реч- ник.... 99 — 100. Й. А. ГАВРИЛ РАДОМИР - бълг. цар (1014 - 1015), първородвн син на цар Самуил. Майка му се казвала Агата и била дъщеря на кмета на Драч Иван Хрисилий. Роден е към края на 60-те годи- ни на X в. Името на Г. Р. се споменава за първи път през 976 г., когато Самуил избил до крак семейството на по-големия си брат Арон. На настояването и застьпничеството на Г. Р. Иван Владислав (най-големият син на Арон) дължал живота си. През младежките си години Г. Р. следвал неотлъчно своя баща и проявил голяма ревност във военните дела. През 996 г. заедно с баща си „получили тежки рани" в битката при р. Спер- хей и се спасили благодарение изобретател- ността на царевия син. Двамата се престорили на убити и се скрили сред мъртъвците, а когато тъмнината покрила бойното поле, успели да се измъкнат благополучно. Към 998 г. Г. Р. се оже- нил за дъщерята на маджарския крал Геза (972 — 997), но скоро намразил нежностите на жена си и я прогонил обратно, макар тя да носела в утробата си бъдещия му син. Причината за раз- трогванвто на брака било новото увлечение на Г. Р. По това врвме той се влюбил в една хубава ларисчанка (Ирина) за която впоследствие се оженил. Бракът им бил щастлив и Ирина дарила I* съпруга си с петима сина и две дъщери. В сражението при Беласица (1014) цар Са-1• муил бил спасен от своя син, който „смело от-1 ~ блъснал" враговете, качил баща си на кон и го Iм отвел в Прилеп. Веднага след това поражение lei Г. Р. проявил учудваща активност: посрещнал I» при град Струмица един виз. отряд и пронизал Iс с копието си предводителя му Теофилакг. Раз-1 казват, че известието за смъртта на „най-близ-1* кия и най-добрия военачалник" на императора I -• послужило като първопричина за жестокото Iг= намерение на Василий II да ослепи пленените | бълг. войници. Г. Р. бил коронясан за бълг. цар пет дни след Г-* смъртта на своя баща — на 15.Х.1014 г. Забавя- нето на церемонията едва ли се дължало на|рй траура в царското семейство. Вероятно се чули I гласове (а може би последвали действия), кои-fc1 то оспорвали правото му на престола. Когато узнал за възцаряването на новия бълг. владетел, Василий II ударил Битоля и изгорил I" дворците на бълг. царе — те се намирали вънк"£ от крепостта. През пролвтта на следв. г. той^1 предприел нов поход към България. Когато им-Ввл ператорът се намирал в Солун, получил писмо t= от бълг. цар, в което Г. Р. му обещавал „подчи-ИГ нение и покорност". Скоро станало ясно, чеЬ* обещанията са фалшиви. Василий II прозрялИ^ измамата и вместо отговор завладял крепостта Мылен. Тук го настигнала вестта, че междувре-1 менно бълг. владетел бил убит от своя братов-1 чед Иван Владислав (средата на август 1015). Според един ср. източник ръката на заговор-1 ниците била направлявана не от някой друг, а I лично от император Василий II. Той изпратил доверен човек до Иван Владислав, като поръчал да му предаде следното: „Защо неотмъстиш за кръвта на своя баща? Приеми от мен злато и Ш сребро, и бъди в мир с нас, и си вземи царст- Е*» вото на Самуил, който уби твоя баща. И ако си Гс по-силвн, убий неговия син Гаврил Радомир който свга управлява царството." Същият из вор разказва, че Иван Владислав не забравил^К императорското предложение и „когато ГавриЛ Радомир отивал на лов и когато вървели с нег • на кон, неочаквано го ударил и го убил“. Според един виз. извор („Чудесата на свШк Димитър Солунски") подробностите околЛи смъртта на Г. Р. се свързватсъс страстта му къп^ВВ ловни приключения. Той „прекарвал повече о ’ времвто си в лов на диви зверове, което бил'&С 66
ГЕОРГИ -о му развлечение". С това си навлякъл жаИ’З на местните хора, конто били заста- • - - да гонят дивеча по стръмни и опасни мес- |* Мэмсченото население се обърнало за по- *ъм св. Димитьр с молба да го избави от мъчител и тирании Когато Г Р повел на поредния си лов, сввтецът го пробол : ~€едоносното си копив. С = оставянето на тези известия (като изклю- •*** разбира се, намесата на светеца) дава да :я оазберв, че цар Г. Р. станал жертва на прес- заговор, в който освен интригите на им- **:атор Василий II е замесено и името на Иван £ ;;исла0, конто в края на краищата нанесьл I ;тоносния удар. |Съвременниците твърдят, че Г. Р. „надмина- *." баща си по мощ и сила, но му отстьпвал по рост и разум". Този „телесно силен" човек Son „мъж на кръвта" и, както казват, „със сви- ре^а Душа". Неговата стихия била войната, къ- где'о се проявил в ред паметни сражения Но »*сзи безспорно храбър и енергичен владетел . итвжавал малко от качествата, задължител- I Ьм за един държавник. Липсвала му изглежда (сгособността да се ориентира в сложните дворцови интриги и да различава приятелите от = аговете Подкупващата му доверчивост до- вела до успеха на поредния заговор в бълг. дворец и до смъртта на храбрия Самуилов нас- “едник. ила Са от- и го ние нал зал ’аз- пи з- ора ото 1ите лед 1ВЯ- ' на ули <ои- ьлг рил вън той им- :мо 14 И- че рял ;тта ipe- гов. Литература: Златарски, В. История. Т. 2, с. 1 I 704 — 713; МутафчиеВ, П. История на бъл- >Ор. | гарския народ, 230 — 231. Й. А. т, а 1тил ГЕОРГИ — странстващ монах от края на IX и чал -ач. на X в. Отседнал в една страноприемница, j за огато го връхлетяла тежка болеет. Г. почувст- -о и вал приближаването на смъртта, затова помо- эст-1 "’ил да го посети игумвнът на близкия манастир. ) си Пред този игумен — Петър, и придружаващите 1ир, Iго трима монаси странстващият черноризец из-1 зповядал свовто житие-битие и чудотворната вил тайна на носения от него железен кръет. 1рил Според собстввните му думи Г бил родвн lero скоро след покръетването на българите (865). I “ой помнел добре събитията, конто последва- св. "и как с Христовата сила и с кръетния знак оло княз Борис-Михаил „победи коравия и непокор- към лив български народ..., отвърна от тьмните, в от|лъжливи, смрадни и богомерзки жертви, ...отх- ило върли смрадните и нечисти храни и разеипа технитежертвеници". Вече като млад човвк (на ок. 30 години) Г. взел участие във войната на бълг. княз Симеон срещу угрите, т.е. маджарите, конто нахлули през Дунав, подтиквани от виз, дипломация. В първата война българите пре- тьрпели страхотно поражение, сам Г призна- ва, че от неговия отряд, конто наброявал 50 души, се спасили само трима воиници. Пре- междивто на самия Г. заслужава специално да се опише. Неговият отряд бил връхлетян изне- надващо от маджарите и ввднага се разпръе- нал. Дружината отстьпвала панически по вдин път, но внезапно конят на Г. започнал да губи сили и да изостава Не помогнали нито стреме- ната, нито молитвите към св. Георги. Нещасти- ето нв закъсняло: конят се препънал, счупил предния си десен крак и политнал към земята. Падайки, Г. успял да забележи как неговата дружина се отдалвчава. Той сполучил да се изправи на крака и с лък в ръка побягнал по дола към близката горичка. Тичешком успял да забележи, че маджарите вече го застигали. Не- щастникът призовал за последен път помощта на своя патрон, великомъченика св. Георги — молитвата му била примесена с плач и сълзи. Според уверенията му чудото наистина станало ... и внезапно првд него се появил конят му със съвършено здрава нога. Той побързал да го възевдне, а преследвачите не могли да го зас- тигнет, нито да го улучат със смъртоносните си стрели. След щастливото си избавление, като яздел чудодейно изцеления си кон, Г. пристиг- нал в родното Си село. То отстояло на разстоя- ние три дни от полесражението, т.е. някъде на юг от Балкана (тьй като битката с маджарите станала в днешна Добруджа) След два дни в селото се завърнали още двамина войници, конто успели да се спасят. Наскоро маджарите отново нападнали и княз Симеон повел войските си срещу нашествени- ците. През нощта срещу похода пред Г. и съп- ругата му се появил „голобрад и светьл мъж“, който му заръчал датръгне на война с още един кон, защото този който го избавил в сражени- ето, скоро щял да умре. На Г. било поръчано да одере счупената нога на умрелия кон и това, което намери, да употреби за направата на „честен кръет". На сутринта нашият герой при- зовал местния еввщеник да извърши света служба и заклал 2 вола (от онези, конто му били най-скъпи) за курбан. След това раздал на бед- няците от селото 10 овце и 10 свине. После
ГЕОРГИ потеглил на поход с два коня. Пророчеството на „голобрадия мъж” скоро се сбъднало на третия ден конят на Г. паднал и издъхнал. Дру- жината настоявала да продължи своя път, но след като чула разказа на Г., се съгпасила да почака. Когато одрали предната дясна нога на коня, се видяло, че костта била обрамчена от три желвзни обръча, които я пристягали така, че не й давали да се разпадне. С помощта на топор разсекли костта и извадили железата След това дружината продължила пътя си. Спо- ред твърденията на Г. този път походът бил далвч по-щастлив от првдишния — всички се завърнали живи и читави в родното си село. Вкъщи Г. заварил съпругата си тежко болна. Но достатъчно било да постави над нея желез- ните обръчи, които преди това стягали ногата на боиния му кон, и тя се излекувала. Знаме- нието го убедило за сетей път в чудодейната сила на обръчите Той извикал при себе си местния ковач и му заръчал да изкове от тях железен кръст. Както сам споделил с игумен Петър, Г. бил обикновен, макар и заможен българин. Той не живеел в столицата, а „сред людете", т.е. в провинцията, не бил почетен от княза със сан, но пък бил в състояние да прави щедри дарения на бедняците от своего село. Запленен от чудодейната сила на железния кръст, Г. си внушил, че е предопределен да го носи по цялата бълг. земя и да убеждава но- вопокръстения народ в благочестието на вя- рата Христова. Затова скоро се замонашил и станал странстващ монах проповедник. Спо- ред думите му този железен кръст извършил впоследствие безброй чудеса: прогонвал бе- сове от човеците, лекувал от недъзи и наи-ве- че спасявал мъже по време на война. Този простичък разказ (известен като „Чудо- то на св. Георги с българина") е единствен по рода си в старата бълг. литература и свидетел- ства за съществуването на специален жанр, който условно можем да наречем „исторически разказ". В него историческата канава е без съмнение вярна, но често факгите са съчетани с чудотворни елементи, характерни за буйната фантазия на един новопокръстен народ като бълг., който очаквал да се срещне с чудото буквално зад всеки ъгъл. Впрочем убеждение- то, че такива наглед прости железни кръстове били в състояние да вършат првславни чудеса, било широко разпространено през цялото средновековие. Дори в нач на XIV в бълг цар Михаил Шишман (1323 — 1330) подарил на виз. император Андроник III един такъв прост желе- зен кръст, прочут с чудотворната си сила още от времето на неговия баща, болярина Шиш- ман. Литература: Златарски, В. История. Т. 1. Ч. 2, 256 - 263, 283, 298 Дуйчев, Ив. СБК, II 210 - 212. И. А. ГЕОРГИ — вторият бълг. архиепископ в Плиска във времето на княз Борис-Михаил (852 — 889). Както научаваме от три негови оловни печата, два от които са намерени в Преслав, той бил „монах и синкел български", т.е. пръв помощник на първия бълг. архиепископ Йосиф (Стефан) Очевидно Г. бил довврен човек на княза, защо- то именно той наследил архиепископския прес- тол след смъртта на Йосиф (Стефан). Известии са други три печата с гр надпис: „Господи, помагай на твоя раб Георги, монах и архиепис- коп на България". Те са открити в Плиска и Мадара, но не могат да се датират точно. Във зсеки случай Г. бил глава на бълг. църква през 878 г. — това научаваме от едно писмо на папа Йоан VIII до бълг владетел Надяваики се да привлече отново княза към Римската църква, палата си позволява да упрекне Г., че е незако- нен, защото (както било прието) бил утвърден на поста си от Константинополската патриар- шие. Йоан VIII намира повод за това порицание и във факта, че „Георги, който с измама си присвоява (архи)епископского звание", бил назначил за епископ на Белград (дн. столица на Сърбия, през IX — XIII в. — бълг. град) евнуха Сергий, по произход славянин (българин). Дали последното не означава, че и архиепископ Г. бил българин, е трудно да се каже. Нищо обаче не показва, че бълг. княз е бил повлияй от порицанията на палата в отношението си към архиепископа. За съжаление това папско пис- мо (с дата 16 април 878 г.) е единственото дати- рано известие за този бълг. църковен ръково- дител. Литература Тотев, Т. Два новооткрити оловни печата на български архиепископи. — В Сб Преслав I, С, 1979 с. 198; Йорда- нов, Ив. Страници отисторията. С., 1987,108 — 110 Събев, Т. Самостоина народностна църква в средновековна България. С., 1987 с. 261 П. П 68
ГЕОРГИ ВОЙТЕХ ГЕОРГИ — бълг свещеник, живял в края на X в Подписът му стой върху един глаголически ръ- копис (под т. нар. Иерисовски протокол), които е от 982 г. Интересного е това, че поп Г. се е подписал не на гр. език както останалите сви- детели, а с глаголически букви. Впрочем в този протокол личат подписите и на други българи Стоимир, Владко, Детко и Руковина. Литература' Зографски, Д. Света Гора— Зограф, в миналото и днес С , 1943, с. 39. Й. А. ГЕОРГИ — бълг свещеник от село Вала Дебър- ско (дн. в Македония). В края на XII в., още преди освобождението на бълг земи от виз. власт, поп Г. работил върху голям ръкопис, на- речен по-късно „Битолски триод" (трипесен- ник). Той се състои от 101 пергаментови листа — липсват началото и краят Поп Г. преписал триода в селото Свети Врач, което се намира в Кичевско (дн. в Македония) На няколко места в ръкописа (обикновено в долното бяло поле) поп Г прибавил интересни приписки — върху листове 9. 10, 28, 52, 54, 63, 64, 64б 65, 776, 88, 93, 936 Бедният свещеник работил върху ръкописа през зимните месеци — декември, януари и февруари През цялото време го измъчвали студ и немотия. Като връх на всичко той получил извода (книгата от която снемал ръкописа) за кратко време, не можел да се вмести в срока, бързал, препис- вал и нощем, което водело до чести грешки Работата вървялатрудно — поп Г. пишел върху синия (някакво блюдо) Това е малко странно като знаем че през средновековието книжов- ниците пишели обикновено на коляно. Вечер бедният свещеник си лягал без огън, а отгоре на всичко го измъчвал и зъбобол. Намерили се добри християни, които се погрижили за страдалеца и от време на време му донасяли малко благина. Поп Г. благославя някои си Иван, зетя на Емностина, за това, че редовно му носел мляко и пресол (зелева чорба). В приписките се четат благодарности и за сина на някои си Пирос, който му донесъл 2 заешки кожи — свещеникът ги използвал за листове на ръкописа Някои си Петър и ковачът Иван му донесли хартия, която била пришита към ръкописа Запленен от книжовния си подвиг, поп Г. бързал с непресторена радост към края на книгата, като се уподобява на моряк, които е странствал дълго време и вече е забелязал спасителния бряг. Приписките, излезли изпод ръката на поп Г , са написани на простонароден език и носят следите на живия народен говор, поради което са особено ценни за историята на старобълг. език. Литература Иванов, Й. Български старини из Македония, 452 — 456; ДуичеВ, ИВ. СБК, II, с. XV — XVI; Георгиев. Е. Литературата I. 78 — 81; Петканоба, Д. Енциклопедичен речник..., с. 104. Й. А. ГЕОРГИ ВОЙТЕХ — бълг. болярин от Скопие, които имал силно влияние над своите сънарод- ници и станал инициатор на второто по значи- мост въстание срещу виз. власт (1072—1073) Авторитетът на Г. В. се дължал както на не- съмнените му лични качества и богатство така и на благородния му произход. Съвременници- те съобщават, че бил „от рода на кавханите" (втори по значение след царския в Първото бъл царство) и навярно бил потомък на Саму иловия кавхан Дометиан или на някой от бра- тята му Теодор и Мелитон От същия род бил вероятно и кавханът на Петър Делян (1040— 1041). Хронистът Йоан Скилица разказва, че погро- мите при потушаването на въстанието на Пе- тър Делян не обезверили бълг народ във въз- можността да се освободи и той „отново започ- нал да мисли за бунт”. Българите не можели повече „да понасят алчността на Никифор" (фактическият управник на империята, наричан Никифорица, дал повод и за въстанието на Нес- тор) а не вярвал и в способността на бездар- ния Михаил VII (1071—1078)) да се справи с положението Болярите разчитали и на проме- нената обстановка след катастрофалното по- ражение на виз. армия при Манцикерт (1071), след което империята била вплетена в непосил- на борба със селджукските турци в М. Азия. Ако съдим по други събития (напр. въстанието на Петър и Асен), а и от действията на Нестор, три години по-късно и сега финансовите тежестм паднали най-вече върху покорените българ-' Всичко това карало бълг. боляри да вярват че условията за масово и успешно освободите-- с въстанив са налице. Бълг. първенци се събирали в Призре-1 а*::/ техен своеобразен ..конгрес” бил ръковешн от 69
ГЕОРГИ ВОЙТЕХ „предводителя им Георги Войтех". Верни на ста- рата традиция, че на престола трябва да бъде поставен единствено човек „от царски род", те се обърнали към ср. зетски княз Михаил (1050— 1081) Последният бил правнук на цар Самуил (997—1014) по линия на дъщеря му Теодора-Ко сэра Българите обаче не желаели да стават ср поданици и з агава поискали за владетел не самия него, а наи-малкия му син Константин Бодин. От друга страна, те се надявали, че княз Михаил ще окаже на първо време необходима- та военна помощ, „та да бъдат освободени от властта и гнета на ромеите". Както ще видим, това решение независимо от сериозната му мотивация създало впоследствие редица проб- леми Константин Бодин наистина пристигнал в Призрен с малък отряд от 300 ср. войници и бил коронясан за бълг. цар, „като го прекръстили от Константин на Петър". И в случая както при Делян и Теодор-Петър (по-големият брат на Асен I ) бълг. въстанически цар трябвало да приеме името на царя светец Петър (927 — 970) което се било превърнало в символ на бълг независимост. Още докато ставало всичко то- ва, управителят на тема България Никифор Ка- рандин взел мерки да потуши бунта в зародиш. Той тръгнал с войската си от Скопив, центьра на темата, към Призрен но по пътя се скарал със своя заместник Дамян Даласин, които обиждал и него, и другите военачалници Дала- син ги осмивал като страхливци, които просто не смеят да се справят с българите. Под влия- ние на засегнатото си честолюбие управителят се хвърлил необмислено в битка, като очевидно попаднал в засада. „Завързало се страшно сражение — пише един съвременник, — а ро- меите претърпели още по-страшно пораже- ние ' Така още в самото начало въстаниците постигнали една решаваща победа, като плени- ли въпросния управител, лекомисления му за- местник и още двама висши военни. Ощетогава те превзели Скопив и вече „открито провъзгла- сили Бодин за цар“, а Г В станал негов кавхан Дотук като че ли всичко вървяло добре, но, както изглежда, съвсем скоро се появили опас ни разногласия. Един от пленените ромейски военачалници, Лонгивардопулос, не бил задър- жан от въстаниците, а кой знае защо — изпра- тен при ср. княз Михаил. Странно е също, че „пръв след Бодин" бил не кавханът Г. В., както изисквала традиционната бълг. иерархия, а ср. воевода Петрила. Очевидно Константин-Пе- тър Бодин давал основания да го подозират, че следва някакъв завоевателен план на своя ба- ща. Един от известните бълг. боляри. Борис-Да- вид, „заедно с много други* не само не подкре- пил въстанието. но избягал в Костур Тук се били събрали и напусналите своите въстанали градове (Охрид и др.) виз местни управители Така в Костур се обединили помежду си ромеи и бълг. боляри, страхуващи се от въстаналите свои сънародници. Обикновено се твърди, че тези хора постъпили предателски, за да зала- зят своите имения и привилегии Налице е оба- че и друга обяснение, което не изключва напъл- но първото — част от бълг. знат не признавала Бодин за цар и смятала деиствията му за ср. завоевание. При развитието на въстанието Г. В. останал в Скопив, а Бодин потеглил към Ниш и северо- зап. бълг. земи. Петрила превзел Охрид и Кос- тур, но след товабил разбит и избягал в Сърбия. По същото време Бодин превзел Ниш и продъл- жил към Срем и Видин,, като изтребвал и разо- рявал онези, които не го признавали (за цар) и не му се покорявали". Тези думи също показ- ват, че по едни или други причини, немалко бълг. първенци постъпвали като споменатия Бо- рис-Давид. Междувременно към Скопив се отправили значителни ромеиски сили, командвани от но- воназначения управител на тема България Ми- хаил Саронит. Тук се натъкваме на нов пара- докс — инициаторът на въстанието, бълг. кав- хан Г.В. изненадващо предал града! „Саронит завзе Скопив, разказва хронистът, като даде дума на Георги Войтех че на него нищо лошо няма да му се случи". Би могло да се допусне, че кавханът нямал достатьчно войска, с която да брани Скопие. В това има известна логика и наистина изглежда, ( И X то пе: те> ycj ОН' бе. ни в } Ск ВИ' ОС xai си Ко пл. ли. BOI та въ< То I за ар на ИЗ: То на 3ai те) въ ли ти СП ла св чи мс че въстаническата армия основно попълнила войските на Бодин и Петрила. И все пак Г.В. би могъл да напусне града и да се съедини със силите на царя или пък да отстъпи в планините. Нищо подобно не станало, напротив, независи- мо от естеството на мотивите му той постьпил в случая направо предателски, с което нанесъл най-силния удар на замисленото от самия него въстание. Явно Г.В. се поддал на настроенията против Бодин, а навярно се бил изплашил и от неблагоприятния ход на нещата на юг след раз- грома на Петрила. ни СП но •ъ *0 гн -е 70
ГЕОРГИ СУРСУВУЛ С лед като без бой овладели Скопив, Саронит хората му започнали..да прекарват време- 'T: си весело и безгрижно". Научавайки за ус- ехмте на Бодин в северозап. бълг. земи, „Вой- •ех се разкаял, че бил така благосклонен и в >слуга на ромеите и тайно изпратил вест на :ч-ези в Ниш да дойдат бързо при него и избият безмилостно и жестоко всички хора на Саро- ит “С други думи кавханът отново повярвал з успеха на въстанието и обещал да предаде Скопие на титулярния бълг. цар. Очевидно но- вият виз. управител смятал Г.В. за лоялен и му оставил собствената му военна дружина Кав- ханът не можел сам да се справи с наличните си хора и отвоюва града, но с подкрепата на Константин Бодин това било възможно. Този план обаче не останал скрит за Саронит Потег- лилата през зимата на 1072—1073 г. от Ниш войска на Константин Бодин била пресрещна- та от ромеите и разбита Мнозинството от бълг въстаници загинали а царят им паднал в плен. Той бил изпратен в окови в Константинопол заедно със своя злополучен кавхан, който бил арестуван още в Скопие. Г.В. обаче не достиг- нал виз. столица — по пътя той бил „силно измъчван" и починал вследствие на побоищата. Това станало през зимата или ранната пролет на 1073 г., времето, в което подсилените със западни наемници ромейски воиски оконча- телно потушили последните огнища на бълг. въстание. Трудно е да се даде окончателна преценка за личността и делата на Г В , още повече че вес- тите за него не са никак много. Не би било справедливо да се съмняваме в неговия искрен патриотизъм в желанието му да види България свободна и могьща. Той обаче притежавал и чисто човешки слабости (колебливост, малоду- шие, неумение да поема риск и др.), както и може би прекалена ангажираност с определе- ни социални фактори, конто му попречили да стане истински въстанически вожд. В това от- ношение немалка роля изиграл и консерватиз- мът на бълг. аристокрация, издигнала на бълг трон един чужденец. Една част от нея решител- но не приела този избор, а онези боляри, конто го наложили, дали на младия Константин Бо- дин прекалено големи възможности за лична инициатива. За последното своя вина е имал несъмнено и Г.В. — вместо да използва царя чужденец като почетна фигура и символ на обновата на държавата, той се задоволил с отредената му второстепенна роля в този ре- шаващ опит за възкресяването на погиналото бълг. царство. Литература Златарски, В. История Т. 1. Ч. 2,137—149; ЛитаВрин, Г. България — Ви- зантия (XI —XII а.). С., 1987,306-310; Кратка история на България С., 1981,77 — 78 П. П. ГЕОРГИ СУРСУВУЛ — бълг. болярин и държав- ник, настоиник на цар Петър (927 — 969) и фактически ръководител на бълг държава в нач. (неизв. докога) на неговото управление. Г.С. бил шурей на цар Симеон (893 — 927), негов близък приятел и дългогодишен сътруд- ник. Каква титла е имал, не е известно. Опитите второто му, лично прабълг. имв да бъде отъж- дествено със служебната титла ичиргу-боил по- ради звукового им сходство не са убедителни, пък и не в известен случай, при който ичиргу- боилът да е бил съвладетел на хана (княза, царя). Нещо повече, от надгробния надпис на „чръгобиля" Мостич е ясно, че именно той е заемал тази важна служба при Симеон и дълго време при цар Петър. Името на Г.С. е сходно с онова на кавхан Исбул, както е сходно и по-ско- ро дори идентично нвговото място в бълг йе- рархия. Всичко показва че той произлизал от рода на кавханите и бил наследник на Симео- новия кавхан Теодор, може би негов син. Г С. бил определен лично от цар Симеон в предсмъртния му час (27 май 927 г) за настой- ник и съуправител на младия Петър по ред причини. Новият владетел не бил малолвтен (гои бил на повечв от двадесет години), но му липсвал нужният опит, за да св справи сам със сложните проблеми на обширната си държава. Войната с Византия, водена, макар и с малки прекъсвания, вече 15 години, изглеждала дале- че от своя край поради амбициите на Симеон, конто били споделяни от „партията" на т. нар. Симеонови велможи. Немного преди смъртта си Симеон влязъл в непримирим конфликт с първородния си син Михаил. Дръзкият канарти- кин (престолонаследник) бил лишен от правата си върху престола и насилстввно подстригай за монах В този смисъл Петър още повече се нуждаел от настойник, тьй като не бил обучаван да ръководи държавата. Така че твърдението, че Симеон Велики съзнавал големите недоста- тъци на своя втори син и поради това го пове- 71
ГЕОРГИ СУРСУВУЛ рил на Г.С.. е лишено от сериозни доказателс- тва. То се основава единствено на формирало- то се отрицателно отношение към този бълг владетел, което не е съвсем оправдано На първо време Г С. и Петър продължили да следват непримиримия към империята Симео- нов курс Това обаче не било лесно, а вече и недостатьчно разумно. Не би било пресилено да се каже, че в последните си години и самият Симеон бил загубил ясна перспектива за хода на дълголетния конфликт и, както личи от сре- щата му с император Роман Лакаптин през септември 924 г., сам опипвал почвата за сключване на изгоден мирен договор. Към това се прибавили и нови проблеми. Наредс умора- та от войната страната изпитвала сериозни стопански трудности. Както и да преценяваме Симеоновите войни, въпреки малките човешки загуби при тях след 917 г все пак голяма част от годината значими маси от мъжкото населе- ние на страната напускали селскостопанските си работи. Издръжката на силна армия изиск- вала значителни средства и материални разхо- ди. При това 927 г. била извънредно тежка — голяма суша и нашествие на скакалци, които унищожили и без това лошата реколта. Над страната се разпростряла тъмната сянка на глада Външнополит проблеми от края на Си- меоновото царуване очертали една зараждаща се коалиция от околни народи — ромеи хърва- ти унгарци, а също и сърби, които положително щели да въстанат срещу наложената в 924 г. бълг. власт при първа възможност. Всичко из- броено давало достатъчно основание да се постигне изгоден мир с Византия и в това отно- шение царят и неговият настойник-кавхан съв- сем не заслужават критиката. която им отпра- вят редица историци и публициста. Хронистите съобщават, че Г.С. и Петър сви- кали дворцово съвещание, на което била обсъ- дена външната политика и по-конкретно проб- лемът с Византия. В него явно участвали тези високопоставени лица, които виждаме и по- късно — Стефан (наи-близък роднина може би братовчед на царя) калутаркан Симеон (зет на Симеон, женен за сестра на Петър), магот Крон (висш военачалник), миникът (началник на кон- ницата, вж. „Имник"), положително и ичиргу-бо- илът Мостич, а навярно и редица други. Било взето решение да се извърши демонстративна военна акция в Изт Тракия а след това да се потърсят възможности за преговори Военните действия започнали през лятото на същата 927 г. и, както отбелязва един съвременник, Петър, „... използваики още по-жестоко (от баша си) обстоятелствата, срина до основи завзетите от баща му тракийски градове.. Хинтерландът на Константинопол бил подложен на страшно опустошение, а виз. правителство само пред- ложило преговори за мир. Пристрастните към своята страна виз. хро- ниста твърдят, че инициативата за мирни пре- говори била бълг., тъй като царят и кавханът Г.С. уж се били уплашили от вестта за предстоящ поход на Роман Лакапин. Разбира се, това не е вярно, тъй като от тяхно име в Константинопол се явил монахът арменец Калокир. Близо до ума е, че този монах не бил действителен бълг. пратеник, а виз., и то сигурно някакъв прибли- жен на императора (Роман Лакапин също бил арменец по произход) Явно Калокир не бил изпратен, а се връщал в столицата на импери- ята с писмо на Петър и Г.С. Роман Лакапин, който неведнъж бил правил такива дипломат, сондажи при Симеон, винаги без успех, сега бил толкова изненадан, че не скрил нито радостта си, нито обхваналите го съмнения. Калокир тръгнал обратно към Месемврия (Несебър) със специален кораб придружен от още двама пра- теници, които имали нови пълномощия. След този нов контакт Г.С. и Петър вече наистина изпратили със задача да проведе предварител- ни преговори споменатия Стефан, който тръг- нал по суша към Константинопол заедно с хо- рата на императора. Това показва, че в Месем- врия между двете страни било сключено при- мирив. През септември към Стефан се присъедини- ли другите членове на официалната бълг. деле- гация, ръководена от самия Г С , които бил за- едно с калутаркан Симеон (същият бил и самп- сис, т е началник или секретар на владетелс- ката канцелария), с магот Крон и с неизвестния по име миник. Те преговаряли с Роман Лакапин и избрали Мария (Мария-Ирина), дъщвря на не- говия син и съимператор Христофор, за бъдеща съпруга на царя. Мирният договор от бълг. стра- на бил подписан от Г.С., а един виз магистьр бил изпратен да доведе цар Петър в ромейска- та столица. Царят бил посрвщнат с почит от Роман Лакапин, а на 8 октомври станала сват- бата му с принцеса Мария Лакапина, която нарекли „Ирина" („Мир") в чест на мирния дого- вор Младоженците били венчани от самия пат-
ГЕОРГИ СУРСУВУЛ риарх, а Г.С. бил техен кум. По време на бляс- кавото и пищно угощение българите направили един реверанс към Лакапин и фамилията му, като поискали царският тъст Христофор да бъ- де изведен на второ място във виз. иерархия. Това било сторено в ущърб на законния ро- мейски василевс Константин VII Багренородни (913 — 959), когото регент-императорът Лака- пин се стремял окончателно да отстрани в пол- за на синовете си. Но по този начин българите косвено издигали и престижа на своя владетел, който не можел да има за тъст един третосте- пенен политик, пък макар и с императорска титла. След церемониите и празненствата Пе- тър, новата царица и всички останали се за- върнали във Велики Преслав. Мария-Ирина за- минала за България с „разновидни богатства" и своя виз. свита. Много е писаното за този мирен договор и последиците му. Твърди се, че Г.С. отстьпил значителни земи (до някогашната граница от 896 и 904 г.), че царицата и свитата й били буквално виз агентура в Преслав и т н. Тези упреци имат само някои частични основания. Византия навярно имала достатъчно канали за информация какво става в България (както и българите за онова в императорския дворец), за да се налага самата бълг. царица да се занимава с шпионаж. Що се отнася до държав- ните граници, то те наистина отстъпили на се- вер, поне в Тракия, но и това не било някаква особена отстъпка, а по-скоро нормализиране на нещата Както личи от изворите, тези виз. земи били под режим на военна окупация, без възможности да бъдат трайно задържани и ус- воени. За сметка на всичко това бил сключен т. нар. „дълбок мир" (традиционно за срок от 30 години), бълг. владетел бил официално признат за цар, в разрез с вековната виз. практика му била дадена съпруга от самия императорски дом. Както разказва десетилетия по-късно един зап хронист, при сключването на мирния договор „било подписано писмвно клетвено споразумение', с което ромеите се задължава- ли „да предпочитат, честват и уважават българ- ските пратеници пред пратениците на всички други народи". Бълг. цар бил смятан за по-зна- тен дори от „западноримския" немски импера- тор, обстоятелство, което свидетелства за по- расналия международен престиж на бълг. дър- жава. Империята се задължила да плаща годи- шен данък, чиито размер едва ли е бил симво- личен. Не на последно място тогавашният бълг. архиепископ Дамян бил признат за пат- риарх Всичко изброено се дължало в много голяма степей на държавническия и дипломат, талант на Г.С. Мирният договор обаче не бил посрещнат еднозначно от бълг. аристокрация. Групировка- та на т. нар. Симеонови велможи, към която принадлежали и царските братя Иван и Боян, смятала сключването му едва ли не за пораже- ние. Изглежда Г.С. трябвало да направи извес- тии отстъпки и, както научаваме от един печат, Иван навярно тогава получил титлите багатур и канартикин По начало прабълг традиция включвала наследяването на престола според правилото брат след брата". Още през 928 г. канартикинът се опитал да свали Петър, но заговорът бил разкрит. В 930 г. към короната посегнал монахът Михаил, първородният син на Симеон, и само неочакваната му смърт предот- вратила междуособната война в страната. През 928 г. използваният четири години по-рано като марионетка ср. княз Часлав Клонимиро- вич успял да избяга от Преслав С подкрепата на Византия сърбите отхвърлили бълг власт. Както бе посочено, не е ясно докога Г С бил регент на младия цар, но не е изключено нес- полуките в 928 — 930 г. да са довели до неговата смяна или до оставането му на заден план в преславското правителство. Към 930 г. цар Пе- тър, който и без това отдавна бил пълнолетен, изглежда сам поел в ръцете си държавните дела. Възможно е също, познаваики отлично ситуацията в Константинопол (там такъв един „регент" и .настойник" — Роман Лакапин, на практика почти бил отстранил законния импе- ратор Константин VII Багренородни...), Петър е пожелал да се обезопаси откъм подобен раз- вой на нещата. Отстраняването или отдалеча- ването на Г.С. от властта същевременно е мог- ло да бъде удобен компромис, който да снижи напрежението между враждебните болярски „партии". Да се даде цялостна преценка на деиността на Г.С., е трудна задача. Очевидно, за да зас- лужи високото доверие на самия Симеон Вели- ки, той бил ярка личност, притежаваща опит и държавнически качества. Това проличало и при сключването на договора с Визант.'= ,‘з-- лежда обаче недооценяването на разносра— ните полит, фактори тромавите и -с -_ реакции, така характерни за “ _’?Г 73
ГЕОРГИ I ТЕРТЕР са били присъщи в голяма стелен и на кавхана. С други думи, царственият „ученик" не можал да надмине своя настойник и учител в държав- ното управление. Литература: Златарски, В. История. Т. 1. Ч. 2,495 — 526; Бешевлиев, В. Първобългарите. Бит и култура, С. 51. П. П. ГЕОРГИ I ТЕРТЕР - бълг. цар (1280 - 1292). Виз. историци сочат изрично куманския му про- изход. Това подсказва и името му Тертер, което някои тълкуват като „орел". В старобълг. източ- ници той е споменаван като „Георгия Тертерия стария", а в някои надписи името му звучи простонародно като „цар Георги". Сигурно той ще е същияттози, Гюргя царя", който се споме- нава в народните ни песни. Преди да стигне бълг. престол, Г. Т. бил един от могьщите боляри в Североизт. България — центърът на неговите родови владения вероятно бил Черввн. Той ще е издънка на онези кумански фамилии, които свързали трайно съдбата си с бълг. народ и с бълг. държава. Името на Г. Т. се спомвнава за първи път във връзка със събитията ок. селската война наче- ло с Ивайло. Когато Иван Асен III (1279 — 1280) стьпил на бълг. престол, най-много грижи му създавал „стратегьт Тертер, най-забележител- ният мъж сред българите". Г. Т„ който по това време ще е разполагал с командването на войската, изпъквал забележимо сред обкръже- нието на новия цар. Скоро станало ясно, че той не бил далеч от мисълта сам да овладев бълг. престол. Опасността била съзряна навреме от император Михаил VIII Палеолог (1259 — 1282). За да запази протежето си, той намислил да ожени Г. Т. за сестрата на цар ИванАсен III и от прикрит враг да го превърне в опора на новия цар. Првдложението на императора се сторило съблазнително на Г. Т. — не толкова заради знатната съпруга, колкото заради обещаната деспотска титла, която му отреждала второто място в държавата. Единствената пречка за осъществяването на този план била съпругата на Г. Т. (тя била българка), от която имал и деца. Но изкушвнието било голямо, натискът от стра- на на Византия бил много силен и накрая Г. Т. се оставил да бъдв убеден да приеме предло- жението. Съпругата му и неговият син Теодор Светослав били отведени като заложници във Византия. Сватбата на Г. Т. с Кира Мария, се зтрата на цар Иван Асен III, била тържествено отпразну- вана и новият деспот се заел с държавните дела. Междувременно селският цар Ивайло все още се радвал на голяма популярност в страна- та а вовнната му мощ далеч небилаизчврпана. Последвала една обсада на Търново, а след това две големи победи срещу ромейските ар- мии, които идвали на помощна виз. пос авеник Иван Асен III. Всичко това правело положението на владетеля крайно несигурно и опасно. Си- гурно е и това, четой не притежавал качествата на човек, способен да се оправи в смугните времена, които изживявала държавата на бъл- гарите. От това се възползвал Г. Т. И по-рано го подозирали в стремеж към узурпирането на царската власт, но когато нещата стигнали кри- тичната си точка, положвнивто станало неудър- жимо. С цената на различии обещания той спо- лучил да привлвче на своя страна „цялата войс- ка и мнозина от знатните", т. е. отново влезли в действие магическите формули на успеха: златото, обвщанията и интригитв. Подготовката за преврата била дотолкова напреднала, че Г. Т. вече кроял планове за убийството на царя. Уплашен за собствената си безопасност и нес- пособен да се противопостави на могьщия си противник, цар Иван Асен III нв успял да извър- ши нищо друго, освен позорно да абдикира. Овакантвният престол на българите лесно станал притежание на Г. Т. Аристокрацията би- ла вече убедена, че от полит, криза може да се излезе единствено, ако се обедини зад една личност, способна да се справи с Ивайло. Из- борът на новия цар рязко променил съотноше- нието на силите и означавал на практика край на селската война в България. Новият владетел наследил един вече дискре- дитиран престол — в рвзултат на бездарното управление на последните Асеневци царската институция загубила много от своя авторитет. Страната била изтощена от продължителната гражданска война, а хазната — открадната от ИванАсен III. Опасността от страна на Византия също не била првминала, а татарите продължа- вали да разпростират заплашителната си сянка от север. Всичко това предвещавало много трудни времена, т.е. управлението на новия цар Г. Т. започнало сред много надежди, но при реализирането им трябвало да се измине тру- ден и опасен път. Г. Т. се опитал да използва новосъздадената 74
ГЕОРГИ I ТЕРТЕР обстановка на Балканите — резултат от всв по-засилващото се влияние на неаполитанский крал Карло Анжио, който мечтаел да възстано- ви някогашната Лат. империя в Цариград. През пролетта на 1281 г воиските му дебаркирали на албанского крайбрежив, а дипломат, му агента работели усилено за създаването на една анти- виз. коалиция: в нвя трябвало да вземат учас- тив Венеция, Унгария Сърбия и лат. дьржавици на Балканите. Бвз много колебание Г. Т. побър- зал да се нареди на страната на коалицията. Преговорите започнали още в края на 1280 г. (вероятно с посредничеството на Сърбия), тъй като през юли, слвдв. г. в Неапол посрвщнали пратениците на „императора на Загора“ бълг. цар. По всичко личи, че преговорите вървели успешно, което позволило на Г. Т. да активизи- ра балканската си политика. В края на 1281 г той сключил договор с тесалийския севасток- ратор Йоан Ангел, един от непримиримитв про- тивници на император Михаил VIII Палволог. После събитията се развили така, че кровжи- те на бълг. дипломация се оказали погрешни и недалновидни. Напусто била изразходвана ог- ромна енергия за търсенв на съюзници далеч на запад. Г. Т. нв отчел рвално и обстановката на Балканите и по всичко личи, че подценил северния си фронт. От това умело се възполз- вал император Михаил VIII Палеолог, който нап- равил всичко възможно да укрепи и без това дружеските си връзки с татарите. През 1282 г 40-хилядна татарска конница (според някои тя била само от 4000 войни) прекосила р. Дунав и подложила бълг. звми на страшно опустоше- ние. По този начин виз. император успял да изключи българите от кръга на еввнтуалните си противници. Натискът от север принудил Г. Т. да погьрси по-тясно сближение със сърбите. През 1284 г. той сключил мирен договор, който предвиждал брак мвжду дъщеря му Елвна и сръбския крал Стефан Урош Милутин. Далеч по-големи обаче били грижите, които му създавала Византия Едно щастливо обсто- ятелство подпомогнало изглаждането на про- тиворечията. Г.Т. се възползвал от смъртта на Михаил VIII Палеолог (1282) и започнал мирни сондажи. В началото бълг. цар изтьквал чисто сантиментални причини, като настоявал да се разведе с втората си съпруга и да върне първа- та си жена Мария от виз. плен. Към това реше- ние ще го е подтиквал и търновският патриарх, който отказал да признае за законен втория брак на царя и не го допускал до църквата и светите таинства. Накрая се стигнало до спора- зумение, ковто првдвиждало сключването на мирвн договор и връщанвто на Мария, а в пос- ледствие и на Теодор Светослав в България. Междувременно татарската заплаха продъл- жавала да се усилва. В нач на 1285 г. татарите отново проникнали дълбоко в бълг територия, првхвърлили Балкана и навлвзли чак във виз. Тракия Станало повече от ясно, чв Ногай вече не се задоволявал с ролята на виз. съюзник и на своя глава првдприемал действия, вднакво заплашителни както за българите, така и за ромвитв. Изправен сам пред тази заплаха, Г.Т. трябвало да поеме васални отношения към та- тарите. Връх на унижвнието било изпращането на престолонаследника Теодор Светослав като заложник в стана на Ногаи Последвала го по- късно и неговата сестра която била пожертва- на пред олтара на отечеството и трябвало да се ожени за Чака, сина на Ногаи Въпрвки положените дипломат, усилия татар- ските нашествия не престанали. През 80-те го- дини Ногай се превърнал в същински разпоре- дитвл със съдбата на бълг. престол, умело под- клаждал интриги, като успявал да противопос- тави една болярска „партия" на друга. Според свидетелството на един съврвменник, положе- нието на Г.Т. било толкова отчаяно, че „той не бил в състояние да помогне на себе си, камо ли на другите". Това положение се залазило до 1292 г., когато изненадващо за всички цар Г.Т. се решил на вдна с нищо неоправдана и отпая- на постьпка: той абдикирал, избегал във Визан- тия, където поискал убежище от император Ан- дроник II (1282 — 1328). Императорът пък, който изпитвал нв по-малко опасения от татарите, отказал да го приеме и известно време се ук- ривал в околностите на Одрин, където водел живот, крайне неподходящ за един владетел. Накрая, отбелязват виз историци, император Андроник II се смилил над нещастния бълг цар, приел го в своите владения и го изпратил на заточение в М. Азия. Годините, прекарани във Византия са същин- ска загадка. Впрочем какво би предизвикало интерес към живота на един изпаднал в неми- лост бивш владетел, принуден да спасява жи- вота си чрвз най-позорно бягство. Личността на Г.Т. се споменава в източниците вдва в нач. на XIV в., когато бълг престол бил овладян отсина му Теодор Светослав. През 1301 г. той разбил 75 1
ГЕОРГИ II ТЕРТЕР виз воиски, командвани от севастократор Ра дослав (брата на цар Смилец (1292 — 1298)) В това сражение били пленени 13 ромеиски ар- хонти. Теодор СветослаВ предложил на импе- ратора да ги размени срещу своя баща, който все още преживявал като пленник на ромеите. Споразумението било подписано, пленниците — разменени и след близо 10-годишно изгнани- чество Г.Т. имал щастието отново да стъпи на родна земя. За последните години от неговия живот съ- дим от случайни известия Виз. историк Георги Пахимер коментира по този повод стигналите до Цариград слухове, според конто, след като Теодор СветослаВурецип завръщането на своя баща той не му върнал престола, а го затворил в един град, където му предоставил всички ус- ловия да „живее безгрижно, в разкош и уедине- ние" Но по всичко изглежда, че не било съдено на Г.Т. да изживее мирно старините си. Един надпис от скалните църкви при село Иваново, Русенско, съобщава за събития, станали по времето, „когато погина цар Герги". Надписът се датира към 1308 — 1309 г., когато трябва да се отнесе и смъртта на този бълг. владетел. Че тя била насилствена, няма никакво съмнение Ала подробностите около тази драматична раз- връзка остават забулени в тайна. Цар Г.Т. е една от най-трагичните фигури на средновек. ни история. Животът му протекъл бурно, с усложнения, като полетите и паденията често сменяли местата си. Драматичните прев- ратности в живота му трябва да отдадем не само на обстоятелствата — те до голяма стелен се дължали на личните недостатьци на този владетел който никога не успявал да намери верните решения в главоломните полит, съби- тия. Чудно е при това положение защо съвре- менниците му твърдят, че той бил „твърде умен и забележителен мъж". Наистина колко бедна откъм забележителни и способни хора ще е била аристокрацията ни щом личност като Г Т се извисявала с една глава над съвременници- те си Активите" на Тертеровото управление се из- черпват само с отстраняването на Иван Асен III и с подавянето на селската война начело с Ивайло. Увлечен в началото от честолюбиви и глобални полит, планове, Г.Т. се впуснал в една политика, в която били вплетени много надеж- ди, но се оказала дълбоко погрешна. Той твър- де много се взирал по посока на запад и под- цепил татарската заплаха. фактор номер едно в съотношението на силите в европеиския юго- изток. А когато направил опит да изправи поло- жението, било вече късно. Ногай разполагал с такива позиции, че се превърнал в истински разпоредител със съдбата на бълг престол. За обикновения народ споменът за този вла- детел ще е навявал неприятии и тъжни размис- ли. Неслучайно в народните песни „цар Гюргя" е представян обикновено като пленник на тата- рите: „Снощи татари минаха, цар Гюргя пленен водеха" (в някои варианти „цар Гюргя ранен водеха"). Днес с още по-голяма строгост звучи присъдата на Клио: Г.Т. не се оказал способен да защити дори трона си. Позорното му бягство е доказателство, че той бил личност, лишена от здрави нравствени устои. Склонностга му към необмислени, а често пъти и към отчаяни реше- ния, издава нерешителна и колеблива натура, която рязко контрастира на усилните времена, фактът че с името на цар Г.Т. се поставя нач. на една нова династия в България (тази на Тертеровци), не може да промени съществено направените по-горе оценки. Наследниците на този владетел дължали трона на българите не толкова на обаянието на неговата личност, кол- кото на собственото си мъжество Литература: Иречек, К. История на българи- те. 215 — 216' Ников, П. Българо-татарските отношения, с. 25 и сл.; Андреев, Й. Надписи- те при с Иваново, Русенско, и последните години от живота на цар Георги Тертер I. — Векове Ns 3, 1975, 77 — 84 Отношенията между България и Неаполитанского кралс- тво през втората половина на XIII в. — ИПр, №4,1978 59 - 74. Й.А. ГЕОРГИ II ТЕРТЕР - бълг. цар (1321 - 1322). Роден вероятно в нач. на XIV в. след възцаря- ването на своя баща Теодор СветослаВ. Него- вата майка ще е била Ефросина, първата съп- руга на царя. Липсват всякакви известия за Г.Т. до възцаряването му. Поел скиптьра на бълг. царство през ноември 1321 г след смъртта на баща си. Веднага след стъпването си на прес- тола младият бълг. цар се впуснал в една рис- кована политика, която издава енергична и сил- на натура. Той се възползвал от междуособна- та война във Византия, в която властта си ос- порвали старият император АндроникИ (1282 — 1328) и неговият внук Андроник III (1328 — 1341). 76
ГЕРАСИМ БЪЛГАРИН При вестга за отмятането на родопскитв кре- пости от властта на младия император войски- те на цар Г.Т. нахлули по онези места и подло- жили околните градове и крепости на пълно унищожение. Въпреки това, изглежда, че глав- ният удар на българите бил по посока на Плов- див. Чрез шпионите си в Цариград бълг. цар бил наврвме осведомен, чв пловдивският гарнизон напуснал крепостта и градът останал без вся- каква защита. Внезапната поява на Г.Т. првд стените на тази знаменита крепост предреши- ла нещата — малобройните защитници на гра- да не оказали никаква съпротива и Пловдив бил включен в пределите на бълг. държава (юни 1322 г.) Цар Г.Т. предприел спешни мерки за утвърж- даването на властта си в новоприсъединените земи В Пловдив бил разквартируван бълг. гар- низон, който ще е съставлявал елита на бълг. армия: той се състоял от 2000 тежковъоръжени пехотинци и 10ОО конници под ръководството на русина Иван. Сигурно е, че предназначението на този корпус не се е изчерпвало само с носенето на гарнизонна служба. По-скоро той бил предният отряд на онези бълг. сили, които трябвало да осигурят проникването дълбоко във виз. територия. Вероятно под впечатление на победата при Пловдив и разгръщащото се настьпление в Тракия един старобълг. книжов- ник величае младия цар като „обладател на българския и гръцкия скиптър“ — първата пол. на 1322 г. Првз август с.г. търновският цар предприел нов поход, този път в околностите на Одрин, и завладял близките крепости. Според виз. исто- рици император Андроник III успял да отблъсне българите и ги преследвал навътре в страната им Там някъде станало решителното сраже- ние, което уж завършило с победа на импера- тора: само настъпването на нощта спасило бълг. войска от пълно изтрвблвние. Последвало затишие от един месвц, ковто двете страни използвали за подтягане на сво- ите сили. Пръв настьпил императорът — првз септември той нахлул в бълг. владения в Тра- кия, откъдето се завърнал с голяма плячка. Скоро след това в Цариград стигнало извес- тие, според което младият бълг. цар бил умрял. Поввчето историци отнасят събитието към но- ември 1322 г. Няма съмнвнив, че бълг. владвтел починал от естествена смърт. Ако беше обрат- ного, виз. историци не биха се въздържали да комвнтират причините за неговата гибел. Още повече, че войната с българите не била приклю- чила. а смъртта на царя оказала решително влияние върху изхода на събитията. Смъртта на младия Г.Т. белвжи края на едно кратко царуванв, а също и слизането на Терте- ровата династия от търновския престол. Няма съмнение, че последният првдставител на тази династия е бил забележитвлна личност, но не- очакваната му смърт лишила българитв от един даровит и способен владетел, на който били възлагани големи надежди. Литература: МутафчиеВ, П. История на бъл- гарския народ. 337 — 338; Бурмов, Ал. Исто- рия на България по времвто на Шишманов- ци. 222 - 223. Й. А. ГЕРАСИМ БЪЛГАРИН (Поп Герасим) - бълг книжовник от края на XIV — нач. на XV в. Един отнай-забележителните книжовници и ка- лиграфи на Търновската книж школа. Мвжду 1380 — 1393 г. преписал т. нар. Евтимиев слу- жебник. Изящният почерк и правилният право- пис на Г.Б. са станали нарицателни и днес този вид писмо се нарича „Попгерасимово". Г.Б. споделил тежката и нерадостна участ на стотиците бълг. книжовници. които били принудени да дирят спасение от нашествието на осм. турци. Скоро след превземането на Търново се озовал на Атон, в Хилендарския манастир. Неговитв лингвистични способнос- ти (владеел отлично гр. и ср. език) го отличили веднага от всички останали монаси. Той бил натоварен да преведв лично за ср. деспот Стефан Лазаревич (1389 — 1427) антибогомил- ското съчинение на виз. писател Евтимий Зи- гавин „Догматическо всеоръжие". Тук блесна- ли твологичните познания на Г.Б., тъй като преводът от един чужд взик (гр.) на друг чужд език (ср.) в извънредно труден, а и термино- логията на Евтимий Зигавин изисква тънко владеенв на сложната матврия. В приписката към книгата, която е оставил, Г.Б. величае ср. владетел като „най-всеблаг“ и „христолюбив велик господар", но това не е случайно. Той видял рухването на бълг. държа- ва и всичкитв му надвжди за отблъскване на азиатските завоеватвли били свързани със Сърбия. Неизвестно точно кота, Г.Б заминал за Ме- дова, вероятно се установил в манастара Ья >ц. 77
ГЕРГИ От неговата ръка произлезли, според мнението на авторитетни изследвачи, и други книж. па- метници от преломимте десетилетия между XIV и XV в. Литература Коцева, Е. Александрииско- Попгерасимово писмо в българските ръко- писи от втората половина на XIV век. — Ст.Л. 1, 396 — 401. Цонев. Б. История на българский език. Т. 1. С., 1919, 206 — 207; Петканоба, Д. Старобългарска литература. Ч. 2 /XIII - XVIII в./. С., 1987. с. 152; Петка- нова, Д. Енциклопедичен речник.... с. 105. И. Л. ГЕРГИ — бълг. книжовник от края на XIII в. Из- дълбал един каменей надпис (намерен в Шу- мен), където е записано: „Аз Герги погледнах долу и горе и рекох. Боже, на име твое избави ни от татарите." Словата на Г. прибавят още един тъжен щрих към нещастията, връхлетели българите през втората пол. на XIII в., когато страшните татари опустошавали почти всяка година Мизия иТракия. Отсвирепите им набези страдало най-много населението на североизт. бълг. земи. Горещите молби за Божия закрила издават неспособността на централното прави- телство да се справи със заплахата от север. Надписът на Г. се датира между 1273 и 1300 г. Литература: Антонова, В. Средновековни паметници с надписи и рисунки от Коларов- градско. ИНМ — Коларовград, № 3,1965, 25 — 36; Маргос, И. За новооткрития надпис от Шуменската крепост. — Ар еология Ns 11, 1969,22 - 26. Й.А. ГЕРМАН — българин на виз. служба, прибли- жен на император Никифср III Вотаниат (1078 — 1081), притежавал високите титли протопрое- дър и декан. Цялата му известна дейност е свързана с Борил (вж. там по-подробно), на когото Г. бил помощник и може би родственик. Литература: Дуйчев, ИВ. Образи на двама българи от XI в. — В: Българско среднове- ковие. С., 1972, 532 — 545. П. П. ГЕРМАН (Гаврил)— бълг. патриарх, който по времето на цар Роман (978 — 991, + 997) м Самуил (997 — 1014) бил начело на бълг. църква. Нейният център се намирал последователно 78 във Воден, Мъглен и Преспа. По същото време I ш Самуил пренесъл мощите на св. Ахил от Лариса I и- в построената от него едноименна църква в I 01 Преспа. I С Литература: Събев, Т. Самостоина народ- I н ностна църква в редновековна България. I С. С., 1987, с. 262. П. П. I О I н ГЛАД — бълг.боляринотХв.,койтоуправлявал I * голяма по обхват облает по двата бряга на р. I ° Дунав чак до р. Марош на северозапад, включ- I К1 ваща днешния Банат. На десния дунавски бряг I А иегова резиденция бил Видин. Т. нар. унг. „Ано- I п ним" представя този българин по почти анало- I и гичен начин със Салан. Навярно Г. бил таркан I или комит, произхождал от виден прабълг. род I и разполагал с големи прерогативи и власт. Той I имал значителни военни сили, можел да води I самостоятелна отбрана на северозап. граница, I да встъпва в мирни преговори и т.н. Този виден българин е известен единствено I във връзка с унг. завоевание на част от отвъд- I дунавските бълг. земи към 903 — 907 г. Когато I победили Лоборчи, Менуморут и Салан, маджа- I рите през Тиса атакували областта на Г. Тех- I ният предводител Арпад (основателят на унг. I Г кралска династия) изпратил против него вож- I н довете Зуард, Гадуса и Бойца. Те овладели pa- I ° йона на р. Бега и принудили местните жители I Р да им се покорят, вземайки децата им като I Р заложници. Става дума изобщо за земите меж- I п ду реките Марош (дн. Муреш) и Темеш (Тимиш) I т в дн. Трансилвания. Именно сега нашествени- I Р ците се сблъскали с „омразния Глад, владеещ I в областта с много опитни конници и пешаци, I & подбрани от кумани, българи и власи". В случая естествено под „кумани" се подраз- I Е бират печенежки наемници. В станалата битка I маджарите победили, а от бълг. страна паднали I Р двама „кумански" вождове и „трима български I Е князе". Г. се укрепил в крепостта Кеве (дн. I т Кевин). Тъй като не можел да устои на много- I н числените маджарски орди, той сключил при- I мирие и отстъпил тази крепост. Г. се оттеглил I h към Орсово (дн. Оршова), където се отбранявал I С още един месец. Той получил отряд от самия I и Симеон (893 — 927). в който имало и „гьрци", I г може би виз. военна помощ по силата на двус- I с транния договор от 904 г. При новите прегово- I ри, този път със самия Арпад, военните дейст- I г вия били преустановени. Г., за когото се съоб- I ь
ГРИГОРИЙ щава, че бил роднина на бълг. цар, задържал известна част от отвъддунавските земи. Слвд около век по тези места двйствал нвговият внук Охтум Въпреки ясните указания за бълг принадлвж- ност на тези земи, за тяхното насвление и за самия управител, в днешната румънска истори- ография се пише тенденциозно за „дукатството на Глад“. То уж било някаква .румънска" дър- жавна формация. Във връзка с Г. става дума за още едно „дукатство" — това на „влаха Гелу", което било на сввер, около днешните градовв Алба Юлия и Деж. По всяка вероятност то било подчинено на бълг „велик кан“ именно чрез Г. или споменатия вече Менуморут Литература: Венедиков, ИВ. Военного и ад- министративного устройство..., 72 — 74; ТъпкоВа-ЗаимоВа, В. Долни Дунав — гранич- на зона на византийския запад, 25 — 28 ВълоВ, В. Седалището и териториалният об- хват на Бдинската облает от средата на IX до началото на XI в. — В: Известия на музе- итеот Северозападна България. Т. 13.1987, 35 -39 П П. ГОСТУН — прабълг, хан от рода Ерми (VII в). За него в Именник на бълг. ханове е записано, че е бил наместник 2 години. Това обстоятелство ка- ра някои изеледователи да предполагат, че уп- равлявал не като самостоятелен владетел. а като представител на чужда власт. Може би в намес- тничеството на Г. неизвестният летописец е от- разил господството на аварите или на зап. тюрки върху прабълг. племена по севернопричерно- морските степи през VII в.? Други автори са склонни да видят Г. като наместник, настойник на друг хан, който не бил навършил пълнолетие. Това становище може да наведе на мисълта, че Г. и Органа, чичо или вуйчо на хан Кубрат, са едно и също лицв. За такава идентификация обаче няма сериозни ос- нования Може да се помисли също, че Г. е бил настои- ник, в смисъл на съвладетел, съуправител на Органа или на Кубрат Подобна традиция съ- ществува и у други народи, сродни на прабъл- гарите Но и за такава хипотеза не съществуват сигурни основания Може да се смята сигурно само едно — Г. е първият от ист. засвидетелстваните владетели на прабългарите. При неговото управление са се извършили някои от най-важните промени в полит, бит на прабългарите, които в крайна сметка довели до създаването на самостоятел- на държава начело с Кубрат Учените не са единни относно хронологията на властта на Г. Някои смятат, че той живял в нач. на VII в., а други поддържат мнението, че намве- тничеството му е било през 630 — 632 г. Литература Венедиков Ив. Медното гумно на прабългарите. С., 1983, 12 — 29; Москов, М. Именник на българските ханове, 176 — 181. И. Л. ГРИГОРИЙ — презвитер, монах и книжог <ик от края на IX — X в Известен е от една приписка в рус. ръкописен сборник от края на XV в. Там се споменава, че бил „църковник на всички български църкви". По всяка ввроятност става дума, че е бил „екзарх" или „надзорник" — висша църк длъжност. По лично разпореждане на цар Симеон Вели- ки (893 — 927) Г. се заел с превод на Стария завет. Най-вероятно той участвал и при комп- лектуването на т. нар. Втори Симвонов сборник (известен с името „Изборник" от 1076 г) и напи- сал встьпителното слово Предполага се, че е един от двамата ученици на Методой (поп и дякон), които останали в Цариград през 881 /2 г. и оттам се прехвърлили в България. Литература Георгиев, Е Григорий презви- тер-мних — В: Разцветът на българската литература в IX—X в. С., 1982, 299 — 303; Ангелов, Б. Към въпроса за книжовното де- ло на презвитер Григории Мних. — Старо- българска литература 1978, 48 — 55 И. Л. ГРИГОРИЙ — бълг. духовник от X в., първият игумен на Рилския манастир след Иван Рилски. Приел игумвнекия пост през 941 г. По това време Иван Рилски се отказал от игуменството и се опгтеглил навътре Рилската пустиня, къде- то св отдал на пълно уединение. Изборът на Г. за игумвн бил одобрен едино- душно от цялото манастирско братство; според преданието тогава то наброявало 66 монаси. Отначало Г. отказвал да поеме игуменските задължения, но накрая бил принуден да се под- чини на общата воля. За него става дума около събитията, които последвали след смъртта на Иван Рилски през 79
“ЛГОРИЙ 346 г На 40-ия ден след смъртта на светеца игуменът се разпоредил тялото му да бъде по- ложено в земята. Вероятно на същия Г. (най- стариятотучениците на ИВанРилски) принадле- жала идеята да се напише първото житие на светеца, както и служба в иегова мест. Литература Дуичев, Ив. Рилският светец и неговата обител. С., 1947, с. 148, 176. Й. А. ГРИГОРИЙ — бълг. духовник от XIV в., игумен на Зографския манастир в Атон през 1351 г За него се разказва че показал на ср. крал Сте- фан Душан старите манастирски грамоти, изда- дени от виз. императори и бълг. царе, по-специ- ално от Иван Асен II (1218 — 1241). Литература: Иванов, И. Български старини от Македония, с. 543, бел. 1. Й. А. ГРИГОРИЙ ЦАМБЛАК — наи-бележитият уче- ник на патриарх ЕВтимий ТърноВски, блестящ старобълг. писател от Търновската книж. шко- ла, Киевски и Литовски митрополит. Биогра- фичните данни за него са сравнително по-бога- ти, отколкото сведенията за десетки и стотици други личности от бълг. средновековие. Въпре- ки това големи периоди от жизнения му път остават забулени в тайна. Г.Ц. е роден в столицата Търновград ок. 1364/1365 г. Произхожда от прочутия род на Цамблаковци — негов роднина бил великият примикюр на цар Иван Александър (1331 — 1371) — Цамблак. За ранните му години не се знае нищо. Благодарение на някои автобиографични моменти вмъкнати в произведенията му, е из- вестно, че е учил от великия ЕВтимий, за когото залазил скъпи спомени и по-късно написал похвално слово. През 1379 г бил все още в Търново, тьй като по неговите собствени думи участвал в тьржес- твеното посрещане на Киевския и всеруски митрополит Киприан. Когато станал на 20 години, т.е около 1385 г., Г.Ц. заминал за Света гора, подтикван от стре- меж да получи „книжовна мъдрост1'. Тук, сред тишината на атонските манастири прекарал ня- колко години, изучил гр. език получил знания и мъдрост от видни учени теолози и книжовници. До 1400 г за него отново липсват каквито и да било сведения. Някои предполагат, че за известно време бил в Търново, където прежи- вял кървавото лято на 1393 г. и покоряването на бълг. престолнина от осм. турци. Други са на мнение, че в края на 90-те години бил в Сърбия. В интерес на истината трябва да кажем, че и двете хипотези не са подкрепени със сигурни известия от изворите По всяка вероятност нач. на XV в заварило Г Ц. като монах в някой от цариградските манас- тири. Все пак краят на бълг. държава станал съдбоносната граница в неговия живот. Младият Г.Ц. загубил родината си — той никога повече не видял България. Съдбата му отредила бурен жи- вот, странствания по чужди земи, остри полит, и църк борби, в който изявил наи-пълно качества- та си на църковник писател и човек Както вече споменах, последните години от XIV в. прекарал в Студийския или Панкраторо- вия манастир край виз. столица. Там успял да спечели добро име, навлязъл във висшитецърк. среди. През 1401 г вече бил патриаршески сек- ретар (синкел) и се ползвал с доверието на патриарх Матеи I. Така получил възможност да се прояви на църк.-дипломат, поприще. През 1401 г. патриархътго натоварил с помирителна мисия в Молдова — местният митрополит Ио- сиф преминал към католицизма и отхвърлил всякаква зависимост от Цариград Г.Ц. получил специална грамота до молдовс- кия владетел Александър Добрия, в която ха- рактеристиката на патриарха за него била: ..честнейшият от йеромонасите и духовен отец кир Григорий, килиен инок на патриар- ха Когато пристигнал в столицата Сучава, бил посрещнат радушно и веднага бил посветен за презвитер на , великата Молдовлахийска църк- ва“, т.е. станал свещеник на съборния (катедра- лен) храм в Сучава. Спечелил известност с религ. си беседи, конто били записани в десет- ки ръкописни сборници през следващите сто- летия. В Сучава прекарал до 1406 г но за тези години не се знае нищо. Точно това незнание поражда дискусии относно битието му в Мол- дова. Трупа учени предполагат, че заминал за манастира Нямц (основан от избягали бълг. мо- наси), където приел велика монашеска схима и името Гавриил Много по-убедително звучи те- зата, че Гавриил и Г Ц. са две различии лица. Следователно не е напускал митрополитската църква „Св. Йоан Кръстител" през тези пет години. В Сучава получил достъп до двора на 80
ГРИГОРИЙ ЦАМБЛАК молдовския владетел Тук оформил окончател- но полит, си виждания, получил възможност за международни връзки с Литва, Полша, Сърбия Г. Ц. прозрял, че настъплението на осм, полу- месец може да бъде спряно само с усилията на обединеното християнство Вправосл идеи той виждал обединителната сила на славянството, която би довела до унищожаване на полит и версии враг. През 1406 г. Г. Ц. бил повикан от Молдова в Русия от всеруския митрополит Киприан. По пътя, на брега на р, Неман, научил за смъртта на Киприан, на когото разчитал твърде много в бъдещата си дейност. Такава подкрепа му била нужна, защото навлизал в обтегнатите отноше- ния между Цариградската патриаршия и Вели- кого московско княжество, от една страна, и Литовского княжество и Полша, от друга Неочакваната кончина на Киприан прекъсна- ла пътя на Г. Ц. към Русия. Той заминал за Сърбия, където за втори път попаднал на Де- чанския манастир Хронологията на първото му пребиваване там като игумен не е уточнена По-важно е друго — в Сърбия намерил спо- койствие и възможност за творческа работа. Престоят в Сърбия не бил дълъг. През 1409 г. Г Ц заминал за Русия. Пристигнал в Киев в момент, когато там пребивавал московският митрополит Фотии (1409 — 1410) ръкоположен от Цариградската патриаршия на мястото на починалия Киприан. Междувременно недоволството на литовс- кий княз от новия митрополит се засилвало. тьи като фотий енергично поддържал московския княз Василий. Така се създали благоприятен условия Г. Ц. да заеме литовската митрополит- ска катедра. Конфликтите между Витовт и Фотий довели до разрив На събор на южнорус епископи през 1414 г. били отправени тежки обвинения срещу фотий. На втори събор през с. г. Г. Ц. бил посочен като човек, достоен да стане литовски митрополит. Веднага след това заминал за Ца- риград, за да получи благословия от вселенс- кия патриарх Евтимий. Там обаче го очаквали неприятности — патриархът го лишил от сан и го отлъчил от църквата. Въпреки всичко Витовт настоятелно искал да бъде учредена самостоятелна Киевско-Литовс- ка митрополия. Затова събрал отново в старин- ния град Новогрудек 9 архиереи и със заплахи ги заставил да ръкоположат Г. Ц. за митропо- лит. Това станало на 15 ноември 1415 г. В отго- вор на тези действия низвергнатият грък Фотии обвинил бълг. духовник в незаконно ръкопола- гане, а новият патриарх Йосиф II потвърдил отлъчването му от вселенската църква. По време на своето митрополитство Г Ц въвел в употреба в Киевската митрополия ръ- кописите от Търновската книж школа и т нар „български распев" в южнорус. земи. През 1416 г. пренесъл митрополията от Киев във Вилно, под предлог че градът пострадал много от нашествието на татарите. Всъщност такова било желанието на княз Витовт. Следв. голяма международна проява, в която е засвидетелствано Цамблаково участие, е т. нар. Констанцки събор, които имал за основна задача да ликвидира великия разкол във все- ленската църква и да обедини всички поместии църкви в единно тяло Съборите през XV в били не само събрания на църк. дейци, а по-скоро играели ролята на международни конгреси, в които вземали учас- тие наи-видни представители на полит, мисъл и култура Всяка от страните, които участвали, изпращала най-добрите си представители, ко- ито можели в най-висша стелен да защитят неините интереси. В този смисъл Констанцкият събор бил най-забележителният в цялото сред- новековие. Той оказал огромно влияние и вър- ху общоевропейските полит, събития. Какво значение се отдавало на този събор личи от следните доста любопитни цифри в заседани- ята на събора взели участие 5 патриарси 33 кардинали, 47 архиепископи, 145 епископи, 150 игумени на манастири, около 5000 монаси, 13 000 свещеници, повече от 2000 делегате от 37 университета 147 князе и графове. 1500 рицари с около 20 000 души свити, 1 император, 2 папи и т н Приема се, че за 42 месеца работа през Констанц преминали повече от 100 000 души В такава елитна компания се появил и митро- полит Г Ц. Той пристигнал в Констанц начело на голяма полско-литовска делегация. В нея влизали 300 представители от Литва, Велики Новгород, Молдова и Великата орда на Едигей. Целта й била да се осъществи уния между като- лич. църква и източноправосл в земите на Ли- товского княжество На 25 февр. 1418 г, два месеца преди закри- ването на събора, се състояла тьржествена аудиенция при папа Мартин V в присъствието на германския император Сигизмунд Люксем- 6. Кои кой е в средновековна България 81
ГРУ БАДИН бургски Встьпителното слово било прометено от един августински монах, тьи като Г Ц не знаел лат След това дошъл ред и на деклара цията на Киевския митрополит по въпроса за обединението на църквите В нея се изтьквало че обединението е желано. но не чрез поглъща не на изт църква. а чрез договаряне на равноп- равии партньори Именно в обединението Г Ц сьзирал възможности за освобождаване на България и Балканите от азиатските завоевате- ли В краина сметка той си тръгнал. без да сключи унията така желана от Витоцт Загадъч- но е това врьщане на Г Ц Вместо да замине за Вил но. където князът го очаквал. той пристиг нал в Краков и престоял там до първите дни на месец май 1418 г. След това следите му се губят Още тогава плъзнали слухове за смъртта му, които учените и до днес не са разпръснали. Изглежда, че вътре в себе си Г Ц. отдавна бил решил да слезе от бурната полит, сцена: Цариградската патриаршие го отлъчила четири пъти: литовските епископи го ненавиждали Ви- товт се дистанцирал защото не сключил уния православието било в отстъпление. Къде оти шъл Г. Ц? Рус. летописи твърдят. че се устано- вил някъде в Русия където и починал през 1419 г от заразна болеет Посочватсе дори няколко места на евентуалното му погребение Киев Видно. Рим, Новогрудек, Москва В действителност Г Ц. тайно се установил в Молдова. Отседнал в манастира Нямц. Почи- нал през зимата на 1420 г. Братята монаси го оплакали и погребали в притвора на манастир- скияхрам Възнесение Господне". Творческата деиност на Г Ц. е богата и раз нообразна Съчиненията си писал на различии места — България Сърбия, Молдова, Русия, Атон. В литературного му наследство има пове- че от 40 произведения а броят им продължава да расте. Г. Ц. е може би най-талантливият и най-пло- довитият писател от Търновската книж. школа. Той оказал силно влияние върху формирането и духовного израстване на рус., ср. и молдов- лахийската литература. Най-ранните му произведения са от края на XIV в и са евързани с България. Това са „Пох- вално слово за великомъченик Георги" и „Ска- зание за пренасяне мощите на преподобната Параскева от Търново във Видин и в Сърбия". През „молдавския период" той написал .Жи- тие" и „Служба" на Йоан Нови Белгородски (Сучавски) — пьрвото произведение на мол давската средновек литература Сръбският период на Цамблак също е пло дотворен Той е оставил едно Житие на Сте фан Дечански', в което идеализацията на ха рактера и постьпките на героя е проведена дори там, където по нормите на христ морал той е достоен за осъждане В Русия той също създал множество творби — създал химнически произведения жития, похвални слова, служби и др , които се радвали на огромна популярност в цяла Русия За нас, българите. най-ценно е „Похвално слово за Евтимии". което Г Ц създал в изгна- ние — в Русия. В Словото ораторският талант на писателя разцъфтява наи пълно. От всеки ред лъха болка по загубената родина. Описани- ето на героичната съдба на последния бълг. патриарх е сред наи-добрите страници в твор- чеството му Съвременниците оценили Г. Ц. твърде висо- ко В рус. Никоновска летопис е записано: „През тази зима умря Григории Цамблак, мит- рополит на Киев, родом българин, твърде учен, изучен от детство във всяка книжна мъдрост, и остави много писания които сътвори..." Епитафията от изгубената днес надгробна плоча на Г. Ц. в манастира Нямц най-точно разкрива бурния живот на този прочут бълга- рин: „Търново го роди. Атон го откърми, Киев го прие за пастир, а тук намери покой...". Литература: Киселков, В Митрополит Гри- гории Цамблак С.. 1943: Мечев, К. Григорий Цамблак. С., 1969 ПърВеВ Г Констанцкият събор (1414 — 1418) и участието на Григорий Цамблак в него. — Търновска книжовна школа, II, С 1980, 478 — 483 Ангелов. Б. Григории Цамблак в кн му: Старобългарско книжовно наследство Т. 1 С., 1983, 60 — 73; Епископ Нестор. Руски летописни известия за Киевско-литовския митрополит Григо- рий Цамблак (1415 — 1419). Текстове и ко- ментари - ТКЩ, 111. С., 1984, 340 - 346. И. Л. ГРУБАД1/1Н (Грешният Груб ад ин) — бълг книжовник от 30 те — 40 те години на XIV в Написал част от „Сборник с поучителни сло- ва и жития" (т. нар. Хлудов сборник). Тази книга е създадена в прочутия исихастки манастир на Теодосии Търновски в Парория (дн. Странджа). 82
ГУДЕЛ Т ам били събрани монаси исихасти от България и Византия, конто създали високоинтелектуал- ни книж творби Г не бил от водещите монаси исихасти, конто живеели в скалнн килни и скитове и се отдавали на молитви и безмълвие далеч от суетата. В приписката, която оставил, той лише, че работил в „заградската килия", т. е. градената, зиданата килия Този факте ясно указание, че Г. е работил в специално построено помещение, килия или скрипторий, където се преписвали творбите на Теодосии Търновски и други писатели от неговия кръг. Както личи и от други приписки в същия сборник, редом с Г. са работили преписвачи и преводачи (вж. Фудул) между конто били разп- ределяни отделните глави на книгите Литература: Петров, П., В.Гюзелев Христо- матия по история на България. Т. 2, с. 427. И. Л. ГРЪД — бълг. болярин от София, живял в края на XI в Виз. автор Георги Скилица (XII в.) пише че Г. бил „мъж благочестив1' и произхождал „по реч и обичаи от Пеонските планини". Съгласно термина на античния географ Страбон така би- ли обозначавани планините между средното течение на р Струма и р. Варлар, конто заоби каляли от изток—североизток Овче поле. От това указание може да се заключи, че Г, бил родом от Пернишко и Кюстендилско, или най- малко, че владенията му се намирали там. Именно в тези краища бил наи силен местният култ към народния светец Иван Рилски Загрижен за съдбата на светите мощи, Г със свои средства построил каменна черква в София, недалеч от „градските стени". в коя- то те скоро били пренесени Г се решил на това скъпо начинание, защото мощите били поставени в обикновена дървена църква, а пожарите в София по това време били често явление. Пък и гр. митрополит на града не бил особено загрижен да съхранява ревниво бълг. светиня. Каменната черква на Г. станала центьр на манастир „Св. Иван Рилски" в Средец, в конто мощите пребивавали чак до пренасянето им в Търново през 1194 г. Според някои предания черквата се намира- ла на мястото на днешната Централна баня, а според други — западно от нея в нач. на ул. „Пиротска". Литература: Златарски, В. Георги Скилица и написаното от него житие на св. Иван Рилски. — В: Избр. произв. Т. 2. С.. 1984 258 - 261. И. Л. ГРЪД — бълг. болярин, представител на внешня държавен апарат по времето на цар Михаил III Шишман — Асен (1323 — 1330). През есента на 1324 г. той заедно с Панчо пристигнал в лагера на престолонаследника Андроник III, внук на им- ператор Андроник II Палеолог (1282 — 1328) с предложение за мирен договор между двете страни. Било съобщено, че бълг. цар е прогонил съпругата си, еръбкинята Анна-Неда, и се евър- зал с царица Теодора, вдовицата на Теодор Све- тослав (1300 — 1321), която била внучка на импе- ратора, съответно сестра на престолонаследни- ка. Г. и Панчо били приети „с радост и наградени по царски". Те предали желанието на бълг. цар и българи и ромеи „завинаги да се сприятелели, да не се обиждали помежду си, като че ли били под една власт1, че „било редно да бъдат премахнати всички пречки и поводи за война...11. Съпроводе- ни от виз. пратеници, Г. и Панчо се завърнали в Търново, а Андроник III демобилизирал готвещи- те се за поход в България войски. Мисията на Г. и Панчо е проява на бълг. намеса във вътрешните работи на империята по време на междуособи- цата (т. нар. война на двамата Андрониковци) през периода 1321 — 1328 г. С подкрепата си за претендента Андроник III Михаил Шишман целял отстъпки и териториални придобивки за сметка на борещите се страни, а Г. и Панчо били измеж- ду малцината посветени в тази дипломат игра. Литература: Бурмов, Ал. История на Бълга- рия през времето на Шишмановци (1323 — 1396г.). Ч. 1. Михаил III Шишман (1323 — 1330 г) — В: Избр. произв Т. 1. С., 1968, с 328. П. П. * ГУДЕЛ — българин на виз. служба, приближен на Пресиан, синът на цар Иван Владислав (1015 — 1018). Заедно с виз. аристократ Роман Кур- куа, зет на Пресиан, Глава и Богдан той бил обвинен в заговор против император Констан- тин VIII (1025 — 1028). Всички били ослепени а Пресиан, макар и ръководител на заговора, ка- то по-знатна личност бил заточен. Това станало в 1026 г. Повече данни за Г. не са известии. Литература. Златарски, В. История Т. 2, с 34 П.П. 83
ДАВИД — наи големиятсин на комит Никола от брака му с Рипсимия и брат на бълг цар Самуил (997 — 1014). Името на Д. се споменава за пръв път през 970 г след смъртта на цар Петър когато т. нар. комитопули (синовете на един от велмощните бълг. провинциални управители) начело с Д. като въстанали, бунтували бълга рите" За втори път името на Д. е вписано в събити ята които последвали смъртта на император Йоан Цимисхи — 976 г. При това известие бъл- гарите отново въстанали и възложили властта на четиримата братя комитопули Д Моисеи Арон и Самуил Те разделили под властта си освободените бълг земи и образували своего рода федеративен съюз Братята признавали върховенството на Д., които управлявал земите на Югоизт. Македония (между реките Бистрица и Вардар) с центьр Воден или Мъглен. Старшин- ството на Д. проличава и от факта, че бълг. патриарх след забягването си от Преслав се установил във Воден, а след това в Мъглен т е. във владенията на най-големия брат. Скоро след това Д. бил постигнат от нещас тие убили го скитници власи в местността Хубави дъбове. някъде между Костур и Преспа (978). Някои свързват загадъ'.ното убийство с козните на виз. дипломация, което изглежда твърде вероятно, като знаем похватите на ца- риградското правителство, което не подбира- ло средства, за да се освободи от противни- ците си Спорен остава въпросът дали Д. междувре- менно не е бил обявен за бълг. цар — името му фигурира в някои от списъците на бълг. владе- тели. Странно е и как името на Д. (и то като цар на българите) е попаднало в Стематографията на Христофор Жефарович а по-късно и в исто- рията на Паисий Хилендарски. Според послед- ний малко преди смъртта си Д. оставил царст- вото на Самуил възприел монашески образ и се оттеглил в манастир Наскоро след това починал, а тленните му останки били пренесени в Охрид Като връх на всичко Паисий причис- лява Д. към имената на бълг светци. Вероятно това трябва да се отдаде на някои местни пре дания. за устоичивостта на които можем да съдим от факта, че и до ден-днешен иконата на „светия цар Давид' украсява повечетс бълг църкви Литература Златарски В История Т 1. Ч 2 603 — 609 615 — 620 Й. А. ДАВИД — последниятбълг. охридски патриарх според „коментатора" нахрониката наСкилица епископ Михаил Деволски, идентичен с Йоан Дебърски В 1016 г. патриархът гарантирал чрез клетва на цар Иван Владислав (1015 — 1018) пред самия него неприкосновеността и живота на ср княз Иван Владимир, зет на Самуил и съпруг на Теодора Косара. Уповаващият се на клетвата и на авторитета на бълг. църк. глава княз бил убит от хората на царя в една от преспанските църкви (вероятно катедрала „Св. Ахил"). Това станало на 22 май с. г според житието на ср. княз светец Доколко патриархът е бил замесен в плана за ликвидирането на Иван Владимир или просто подведен от цар Иван Владислав, е невъзможно да се прецени Така или иначе хронистьт Скилица хвърля тежестта на прес- тьплението върху владетеля По-късно, през пролетта на 1018 г., Д., придружаван от ичиргу боила Богдан, отнесъл в Струмица на импера- тор Василии II (976 — 1025) писмото, с което царица Мария, вДовицата на цар Иван Владис лав, обявявала условията на бълг. капитулация. Въпреки съглашателската си позиция и запаз- ването на диоцеза и автокефалността на охрид- ската църква от страна на Василий II все пак Д. бил заменен от Йоан. Това може да бъде обле- нено с ранговото понижаване на църквата от патриаршия в архиепископия — едва ли един, макар и непризнат от Константинопол пат риарх би могьл да бъде „разжалван" в архие- пископ. Наи-вероятно Д. напуснал своята ка- тедра и завършил живота си в манастир, както обикновено е ставало и става с отстранените или отказалите се от поста си църковни архие- реи Както отбелязахме в добавките си Михаил 84
ДАМЯН ДОБРОМ1/1Р Деволски (вт. пол на XI в.) поправя името му на Йоан". Независимо отточността на този автор в други случаи и липсата на името на Д в други извори навярно става дума за недоразумение, ’ъй като Йоан Дебърски е последният охридски архиепископ, родом българин. Литература- Златарски, В. История Т. 1 Ч 2, с. 778 сл П. П. ДАВИД („Давид от Охрид") — българин на виз. служба, стратег (управител) на о Самос Неясно кога. във всеки случаи след 1015 г, пиратска флота с 800 руси, водени от някои си Хрисохир, родственик на покойния киевски ве- лик княз Владимир I Святой, преминала Босфо- ра и Дарданелите В разгрома на русите участ- вали кораби от темата Кивиреоти (егейското крайбрежие на М. Азия), Солун и тези на самое кия стратег Д Очевидно той бил от онези бълг. боляри, конто преминали на виз. страна преди покоряването на бълг държава (1018). Това е интересен пример за българин, командир на военноморски сили презередновековието. По- вече данни за него не са известии. Литература: Левченко, М. Очерки по исто- рии русско-византийских отношении. Мос- ква, 1956. 386 — 388. П. П. ДАВРЕНТЙЙ (Давритас) — слав, вожд от поел, четвърт на VI в. През 60-те години на века виз. провинции на юг от р. Дунав били жестоко опустошавани от слав, нападения. Най-много се „отличили" дакииските славяни, конто се обединили в голям военно-племенен съюз на- чело с Д. Византия не разполагала с достатъчно воен- ни сили за да се противопоставй на славяните и затова разчитала на други средства Ок. 574 г. сключила мирен договор с аварите, като се задължила да им плаща годишно по 80 000 но- мизми ( = 360 кг. злато/22 карата). Същевре- менно империята насочила аварските войски срещу земите на дакииските славини, конто не били „опустошавани от никой друг" Виз. пред- ложение било посрещнато добре, тьй като аварският хаган Баян желаел да разшири сво- ята власт и на изток от Карпатите в Дакия (дн. Влашката равнина). Той изпратил пратеници при княз Д. и поискал всички слав, вождове да признаят върховенството му и да плащат еже- годен данък. На това предложение Д. отговорил по следния начин: „Кои е впрочем този човек между човеците и под слънчевите лъчи, който ще преодолев нашата сила? Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата. И ние сме сигурни в това, докато има воини и мечове!". След тези думи Д заповедал пратениците да бъдат убити В продължение на няколко години аварите се опитвали да наложат върховенството си над съюза на Д., но не успели да постигнат нищо съществено Византия непрекъснато подклаж- дала славяно-аварския конфликт — данъкът достигнал до 140 000 номизми — една доста съблазнителна сума. Повече името да Д. не се среща в изворите. Литература Петров П Образуване на бъл- гарската дьржава 40 — 41 83. И. Л. ДАМЯН — автор на каменей надпис (графит), издраскан с тьнко острие в изт. предверие на скална църква при с. Иваново Русенско която местните жители наричат „Кръщялната". Д. съ- общава, че писал във времето на „цар Герги", в годината 1290/91, т е. при цар Георги I Тертер (1280 — 1292). Името му се среща още няколко пъти в надписите на Ивановската обител, но без да е придружено от допълнителни беледжи. Литература: Андреев, Й Надписите от с. Иваново, Русенско и последните години от живота на цар Георги Тертер I — Векове, 1975 № 3.78 - 79 Й.А. ДАМЯН ДОБРОМИР — За този виз. военачал- ник научаваме единствено от два негоеи олов- ни печ^та (моливдовули) открити наскоро при археолог разкопки в старата столица Велики Преслав Надписът върху тях гласи „Дамян Добромир. антипат, патриций и дук на Тракия и Месопотамия". По всичко изглежда, че той бил първият виз. управител на повторно завоюва- ните в 1000 г изт. бълг. земи. В поверената му облает били включени както част от Тракия (без Пловдив и Одрин, центрове на други области) и цялата североизт. част на бълг. държава (от р. Искър до делтата на Дунав и Черно море), така и някакъв дял от т нар Отвъддунавска България. Тази „Месопотамия" (междуречие) включвала района между Дунав и Днесгьр, кой- то дотогава винаги бил под бълг. власт. 85
ДАМАИЛ Трудно е да се каже нещо по-определено за почетения с толкова високи виз. титли Д Д Примамливо е той да бъде отьждествен с Доб- ромир, който бил женен за племенница на цар Самуил (997 — 1014) В 1001 г., може би месеци след повторного завладяване на изт. бълг. земи от военачалниците Теодоракан и Никифор Кси- фий, този болярин предал доброволно важната крепост Верия (Бер) в ръцете на император Василий II. Интригуващо е, че Д. Д. получил същата висока титла антипат (проконсул), коя- то в общи линии се припокривала с патриций, като често цвете били комбинирани. Същата титла фигурирала и върху печатите на Д. Д. И все пак е трудно да се приеме, че Василий II би назначил българин начело на една току-що завоювана и все още неомиротворена бълг. територия. Практиката показва, че даже и във втората пол. на XI в българите (напр. Алусиан, Арон, Никола и др.) получавали облас- ти далече от България, обикновено чак в Арме- ния. Единственото, и то показателно изключе- ние е Нестор От друга страна, не е изключено Д Д. да е бил от слав (българослав.) произход подобно на ред други виз. военачалници, чи- новници, монаси и цели фамилии. Оттакъв про- _ф|зход, както се знае, били Кирил и Методой, патриарх Сергий (VIII в.), извесТните фамилии - Глава, Врана, Радини и др. Литература: Йорданов, Ив. Моливдовули на Дамян Добромир, дук на Тракия и Месопо- тамия. — ИНМВ. Т. 20. 1984, 99 — 100; Божи- лов, Ив. Бележки върху византийската адми- нистрация в Североизточна България (971 — 1000г) —В Сборник в чест на акад Хр Христов С. 1988, с. 27. П. П. ДАНАИЛ — видински митрополит, който във времето на унг. окупация на Видинското царс- тво (1365 —1369) избягал във Влашко, наричано тогава иУгровлахия. Известное, чеунг. светски власти и придружаващите ги католич. мисионе- ри подложили местните българи на силен на- тиск за обръщането им в лоното на католициз- ма. Правосл.духовенство било притеснявано и репресирано, а видни негови дейци (вж. Нико- дим Тисмански) били прогонени или сами побяг- нали извън страната — най-често във Влашко, но може би и в земите на Търновското царство. За преминаването на митрополит Д. в отвъд- дунавското княжество свидетелстват някои книж. паметници и документи. В един документ на Цариградската патриаршия четем, че „осве- щеният митрополит бдински бил изгонен от сво- ята църква (...) и седял в някое угровлахийско място (...)“, без да е ясно точно къде. Както изглежда, Д. се установил при митрополит Ан- тим в крепостта Северин, като се ползвал с неговата подкрепа и тази на Никодим Тисманс- ки. Името му е вписано в един поменик на Тисманския манастир заедно с тези на споме- натите двама духовници. Лично тогавашният влашки воевода Владислав I Влайку поискал разрешение от цариградския патриарх за оста- ването на Д. в страната Било издействано той да запази своя сан и права, което може да се обясни и с многото бълг. бежанци във Влашко в годините на унг. владичество във Видин. През 1370 г., когато Видин бил вече освободен, мит- рополит Д. не се завърнал на мястото си, а придружил северинския си събрат Антим при пътуването му до Константинопол. През 1372 г. той отново живеел във Влахия, а по-късно му било издадено специално патриаршеско раз- решение да остане там до края на живота си. В 1378 г., когато бил създаден споменатият ма- настир Тисмана, митрополит Д. е бил още жив. Други данни за него няма. фактьт, че видинският митрополит не се за- върнал, за да заеме църк. катедра, за която е бил „венчан" доживотно, не е намерил оконча- телното си обяснение. Към него трябва да при- бавим и обстоятелството, че този митрополит отсъства от списъка на видинските първосве- щеници в Бориловия Синодик. Оставането на Д. във Влашко се обяснява, макар и под форма- та на предположение, с евентуалните му проб- леми с видинското царско семейство. Съпруга- та на Иван Срацимир (1356 — 1396), царица Анна, останала ревностна католичка и след 1369 г. Както изглежда, в нейно лице католич. църква залазила известии позиции във Видин, което правело Д. неудобна фигура. Възможно е всичко това да е имало някакво отношение към митрополит Д., но много пове- че интригуват пътуването му до Константино- пол, патриаршеските разрешения от същия правосл. център, премълчаването на името му в Синодика, най-накрая — самото му отиване във Влашко. Напускането на високия духовен пост от един епископ, още повече митрополит, е било смятано за осъдително по принцип независимо от предизвикалите го причини. В 86
ДЕСИСЛАВА смисъл явно Търновската патриаршия, -а която бил подчинен Д., не е одобрявала -е ^вото бягство в такъв критичен момент ка- — унг. окупация. С други думи, църк. пастир доставил своето паство тогава, когато то •••ало най-голяма нужда от него. Прокарвана- ~а от унг. власти католизация, на която Д. не ~е противопоставил достатъчно убедително тотогавашните разбирания (нещо повече, той пал лош пример с бягството си!), подсилила -егативните оценки за нравствения облик на зидинския иерарх. По всяка вероятност в 1369 г неговото място било заето от друг духовник. ~огава, доколкото може да се разбере от до- кументите Д се опитал да си върне църк. катедра с помощта на Цариградската патри- аршия. Търновската патриаршия основателно преценила тези му действия като измяна, по- ради което именно той бил пропуснат в нейния Синодник — един паметник със силна патри- отична насоченост. Независимо от всичко установяването на Д., както и на Никодим Тисмански, в отвъдду- навското княжество е ценно свидетелство за бълг. църк. и култ. влияние в днешните румън- ски земи. Литература: Бойчева, П. За някои аспекти на църковно-културните отношения между Ви динското царство и Угровлахия от 1365 до 1370 г. — В: Проблеми на балканската исто- рия и култура (Studia balcanica 14). С 1979 46 - 4В П. П. ДАНИИЛ — бълг. книжовник от епохата на цар ИванАлександър (1331 —1371). Изпод ръката му са излезли две приписки върху страниците на Празничен миней, съхраняван в Зографския манастир на Света гора под Ns 102. На първата от тях (върху лист № 179) е записано: „.. Боже, утвърди християнската вяра и спаси благовер- ния наш цар Иван Александър". Думите нашеп- ват за приближаващата турска заплаха и зат- рудненията на бълг. владетел, който не разпо- лагал с достатъчно сили да прегради пътя на нашествениците Приписката трябва да се да- тира към края на управлението на Иван Алек- сандър. На лист № 36 същият книжовник се е подпи- сал, този път с глаголически букви: „Аз Даниил писах.“ Употребата на глаголическото писмо свидетелства за начетеността на Д. и дава да се разбере, че и в края на XIV в. много образо- вани българи си служели отлично с буквите, създадени от Константин-Кирил философ Литература Иванов, И. Български старини из Македония, с. 237; Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 390. Й. А. ДАНИИЛ — игумен на бълг. манастир Зограф в Света гора През 1379 г. заедно с монасите на манастира игумен Д. представил на деспот Йоан Углеша старите грамоти, дарени на Зог- рафския манастир от виз. императори и бълг. царе. Литература: Иванов, Й. Български старини из Македония с. 539, 564. Й. А. ДЕСИСЛАВА — севастократорица, съпруга на севастократор Калоян. За нея няма никакви известия в писмените извори. Запазен е само образът й в ктиторския портрет от църквата „Св. Никола и Св. Пантелеймон" от с. Бояна, изписан през 1258/1259 г Следователно, един- ственото, което знаем със сигурност, е, че през с. г. тя е била съпруга на севастократор Калоян. Портретът на Д. е един от шедьоврите на средновек. бълг. живопис. Тя е изобразена като млада, стройна жена, с правилни и красиви черти на лицето. Очите й са топли, изпълнени с дълбочина и психологизъм, аустните й са изви- ти като аполонов лък. По всичко личи, че Д. е позирала многократно пред неизвестния ху- дожник, за да може да се постигне такава из- разителност, одухотвореност и портретна ре- лефност на лицето. Облечена е в дълга до пети- те златиста дреха, украсена с концентрични кръгове и вписани в тях изправени лъвове. На- метната е с далматика, също изработена от тежък вносен плат. С дясната си ръка тя при- държа опънат шнура на далматиката — поза, която не се среща във виз. иконография, но може да се види в някои скулптурни творби в Зап. Европа от същото време — ср. на XIII в. Позата е кокетна, предизвикателна за изисква- нията на канона. Тя придава на Д. земно обая- ние и обикновена човешка красота, лишени от помпозната представителност на царските портрети на Константин и Ирина. Главата на Д. е увенчана с корона, богато украсена с червени, зелени скъпоценни камъни 87
ДЕСИСЛАВА и перли. На ушите й има големи обеци, израбо- тени от злато, рубини и перли. Този модел бил твърде моден и се среща в портрети на знатни дами и през следв. век. Литература: Грабар, А. Боянската църква. — Архитектура — живопис, С., 1924; Исто- рия на българското изобразително изкуст- во. Т. 1. С., 1976, 215 — 219. И. Л. ДЕСИСЛАВА — втората дъщеря на цар Иван Александър (1331 —1371) от брака му с еврейка- та Теодора. Образът й е запечатан върху заг- лавната миниатюра на Лондонското четверое- вангелие. Тя е с корона на главата, облечена с разкошно декорирана дреха, обсипана с бисе- ри и скъпоценни камъни. Родена е след 1350 г. В Бориловия Синодик се пее вечна памет на тази царска дъщеря. Следователно тя е почина- ла през 80-те години на XIV в., когато се отнасят добавките към Синодика. Мнението че Д. била онази дъщеря на цар Иван Александър, която била дадена на султан Мурад, не отговаря на истината. Литература: Иванов, Й. Северна Македо- ния. С.. 1906,122 — 123; Божилов, Ив. фами- лията на Асеневци, I, № 46, 234 — 235. Й. А. ДИМИТЬР — бълг. болярин от Сев. Добруджа, част от която била под негово управление пред- вид титлата му жупан (вж. Бутаул, Сивин). Из- вестен единствено от неговия надпис на кири- Ница (943), открит през 1950 г. край с. Мирча вода (дн. в Румъния). За съжаление поради използването на каменния блок на два пъти за строителство надписът е силно повреден. Него- вото състояние и фрагментарност затрудняват обяснението на фиксираното тук събитие. Спо- ред някои специалисти става дума за неизвес- тен по име жупан, докато „Димитьр" е поставен в друг контекст (вж. Тупай). Така или иначе, става дума за действия на местен бълг. жупан, свързани с отбраната на поверената му облает. Събитието, отразено в надписа, навярно е пе- ченежкото нахлуване през с. г., последвало осуетения от виз. дипломация рус. поход срещу „гърците". Тогава именно рус. княз Игор пратил своите съюзници печенеги да оплячкосат този район на бълг. царство. Независимо от оскъдната ист. информация в надписа жупан Д. е обект на повишен интерес от страна на румънската историография и шо- винистична пропаганда. Съвършено производ- но жупанът бива обявяван за глава на някаква „румънска политическа формация в Добруджа" през X в. Основният, но неназован „аргумент", е принадлежността на Сев. Добруджа към днешна Румъния след 1878 г. През X в. сбаче, както и векове наред по-късно, Добруджа оста- ва изконна бълг. земя. В нея не само че нямало „романско" население и „политически форма- ции", но същото важи и за цялата територия между р. Дунав и Карпатите до XIII в. вкл. Литература: Гюзелев, В. Добруджанският надпис и събитията в България през 943 г. — ИПр. 1968, № 6, 41 -48. П. П. ДИМИТЬР — бълг. монах и книжовник в манас- тира „Св. Йоан Предтеча" край с. Слепче (Ма- кедония). Преписал един пентикостар (книга, която съдържа реда на службите от Великден до Петдесетница) през 1394/1395 г. Младият Д. имал най-ниския монашески чин „дяк". С будно родолюбиво чувство и с мъка той отбелязва огромните страдания на хората, причинени от осм. турци: „ По попущение божие предадени бяхме заради греховете наши в беззаконните и мръени ръце на врага, царя на неправдата, най-лукавия по всичката земя. И тогава беше запустение и скръб велика от безбожните из- маилтяни, каквато не е бивало и няма да бъде". Литература: Начев, В., Н. ферманджи^в. Пи- сахме да се знае. Приписки и летописи. С., 1984, с. 58. И. Л. ДИМИТЬР — „пчелар царски", както се назо- вава в една приписка от Брашовския миней. Заминаването му в Трансилвания трябва да се отнесе към 1391 г., когато в България върлувал голям глад, което станало причина за пресел- ването на много българи на север от р. Дунав. По това време в Брашов имало цяла бълг. коло- ния, вкл. и онези майстори, конто построили великолепния храм на града. Захвърлен в далечна и чужда земя, Д. ще е бил измъчван от носталгия. Това личи от фак- та, че на страниците на същия миней той е направил една скица на хълма Царевец с цар- ския дворец, патриаршията, купите и крепост- ните стени. С вярна и сигурна ръка е предаден силуетьт на бълг. столица с най-главните й 88
ДИОНИСИЙ характеристики. Скицата на Д. е най-точното изображение на Търново от епохата на сред- новековието Литература: МаслеВ, С. Едно неизвестно у нас изображение на Царевец, във Велико Търново. — Археология 1976, № 2, 12 — 16; Ангелов, П. Към въпроса за старите изобра- жения на средновековния град Търново. ИОМВТ, IV, 1968, 6—9. Й. А. ДИМИТЪР ПОЛЕМАРХ (букв. Димитър воевода) — бълг. военачалник при цар Са- муил (997 — 1014), който близо година обсаждал Сервия и ок. април 989 г. превзел тази важна крепост в областта на Солун. Действията на Д. били част от бълг. кампания през 986—989 г., когато бил овладян и най-важният центьр в този район — Верия (Бер). Сервия била защитавана от военачалника Магирин, който имал на раз- положение 2000 войници. От това се подразби- ра, че и Д. е командвал поне толкова, а наи-ве- роятно и повече хора, една солидна за времето си военна сила. Това показва, че той бил сред най-приближените на Самуил. Виз. писател Ке- кавмен (втората пол. на XI в.), който бил внук на Д по майка и е използвал негови разкази, лише, че бълг. воевода „прекарал много без- сънни нощи, мислейки как да превземе този непристьпен град". Накрая той заловил Маги- рин и двамата му помощници с хитрост когато се къпели в някакъв вир близо до крепостта За целта Д. привидно изтеглил хората си, накарал ги още през нощта, маскирани с клони и храсти, в гористите околности да изчакат появата на ромеите. Щом стратегът и хората му се разоръ- жили, съблекли и влезли във водата, съгледва- чите („хусарите") на Д. дали знак и бълг. войска ги пленила Изненадани от всичко това, граж- даните отворили вратите на крепостта. Завземането на Сервия, както и на Верия, заякчило бълг. позиции в района. Градът бил предаден на новия управител Николица, а вое- водата Д. явно се завърнал в Охрид. Както изглежда, той бил под „централно разпорежда- не“, което още веднъж говори за високия му пост Кекавмен пише, че „след покоряването на България'1 Василий II го „издигнал в сан патри- ций и го направил при това мистик" (т.е. секре- тар или съветник), което показва, че в 1018 г. Д. бил в „партията" на царица Мария, Кракра, въ- обще на съгласните да капитулират. За това говори и женитбата на дъщеря му, майката на аристократа Кекавмен. Литература: Златарски, В. История. Т. 1. Ч.2,с.647,681. П.П. ДИМИТЪР ТИХОН — бълг. болярин от времето на цар Самуил (997—1014), който управлявал крепостта Колидрон, южно от Дойранското езеро. Тя била в бълг. ръце още от 989 г. заедно със Сервия и Верия (бълг. Бер) В1001 г, когато император Василий II отново завзел този ра- йон, Д. Т. оказал сериозна съпротива. Не така постьпил обаче Добромир от Верия, който бил роднина на цар Самуил и, както изглежда, ко- мандващ бълг. сили в този район. С други думи, Д. Т. не последвал примера на своя пряк начал- ник, а останал верен на бълг. кауза Тъй като нямал достатьчно войска и средства за отбра- на, храбрият воевода влязъл в преговори с императора. Било постигнато споразумение българите да изоставят крепостта, като не им се пречи да се изтеглят при Самуил Василии II спазил даденото обещание. За съжаление дру- ги данни за Д. Т. липсват. Литература Златарски, В История, Т 1 Ч. 2, 680—681 П. П. ДИОНИСИЙ — бълг. светогорски монах от вт. пол. на XIV в. Роден е в село Горенци, Костурс- ко Голямо влияние върху него оказал по-голе- мият му брат Теодосий, който бил монах в Ца- риград, а след това — игумен на манастира , филотей" в Света гора. Д. се замонашил в този манастир, където го ръкоположили и за йеро- монах. По-късно Д се усамотил в една пещера (на върха Атос), където се отдал на пълно усамоте- ние Скоро около него се събрали мнозина отшелници, жадни за неговите напътствия и поучения. Така постепенно се създала килията, наречена „Стар Предтеча". Но и тогава Д. про- дължавал да живее в пещерата Тъй като през зимата ставало много студено, манастирските братя слизали край морето, където си направи- ли колиби. Понякога там слизал и Д. Веднъж през нощта му се явила светлина, която той приел като знамение, че на това място трябва да издигне манастир. По това време брат му Теодосий бил пленен от морски пирати и откаран в Бруса. По-късно 89
ДИОНИСИЙ дивний го откупили, заминал за Цариград и станал игумен на един столичен манастир. А когато митрополитската катедра на Трапезунд (в М. Азия) овдовяла, Теодосий бил назначен за мит- рополит в този град. Д. заминал при брат си, за да измоли от трапезундския император Алек- сий III Комнин средства за построяването на своя манастир. Благодарение на императорс- ката щедрост бил основан манастирът (1380), който днес носи неговото име „Дионисиат". Във връзка с нуждите на манастирското брат- ство Д. посетил още два пъти Трапезунд. При третото си посещение в този град починал — тогава бил на 72 години. Литература: Зографски, Д. Света Гора— Зограф в миналото и днес. С., 1943,47 — 48. Й. А. ДИОНИСИЙ ДИВНИЙ — старобълг. книжов- ник от ср. на XIV в. В началото се подвизавал като свещеник. Но престанал да служи на Све- тил олтар и постъпил в манастира на Теодосий Търновски край Килифарево. Като примерен исихаст Д. се отдал на денонощни бдения и постоянно измъчвал тялото си с глад и жажда. Намятал се само с една кожена дреха — задъл- жителното облекло на пустинниците. Прекале- ното му усърдие било пословично, а от честите метани плътта му била така изтощена, че трудно се различавали чертите на неговото лице. През 1359 г. взел участие (заедно с Теодосий) в анти- еретически събор в Търново. Д. Д. бил прочут сред монашеского братство с това, че знаел наизуст Божественото писание на гр. и на бълг. език. Това пък се смятало за върха на учеността през онази епоха. Призната била и славата му на изкусен преводач, тъй като умеел „дивно да превежда от гръцки на славянски" език. Оттук ще е получил и прозви- щето си „Дивний", вероятно заради лекотата, с която се справял с тежките проблеми около преводите. Фразата му била изящна и лека за четене. Между преводите му трябва да отбеле- жим плавния и сполучлив превод на т. нар. Маргарит (бисер), с който се означавали някои от изброените бесвди на Йоан Златоуст. На „многогрешния Дионисий" приписват и прево- да на един Празничен миней (от 292 стр.), за който се предполага, че е работен в среднове- ковния Крън. Д. Д. живял ок. 40 години; повечето от тях прекарал над книгите. Изпод перото му излезли много преводи, за които се твърди, че били украшението на библиотеката на Килифаревс- кия манастир. Известността му сред просвете- ните умове на епохата била много голяма. Цял век след неговата кончина той бил все още в устата на слав, книжници. Литература: Ангелов, Б. Тьрновският кни- жовник Дионисий Дивний. — В: Старобъл- гарско книжовно наследство. С., 1983, 44 — 54; Иванова, К. Патриарх Евтимий. С., 1989, 28 — 29. Петканоба, Д. Енциклопедичен реч- ник..., с. 125. Й. А. ДИЦЕНГ (Дицевг) — Някои го смятат за не- посредствен приемник на Крум (803 — 814) на владетелския престол. Повече основания имат онези, които приемат, че Д. бил управител на областта на север от р. Дунав, където били засе- лени виз. пленници след обезлюдяването на тра- кийските градове. Там ромеите залазили непо- кътната христ. си вяра и благодарение постоян- ството им , българският народ неусетно преми- навал към християнството". Това изпълнило с гняв Д., който повикал при себе си одринския епископ Мануил и останалите първенци. С раз- личии обещания и заплахи той ги насилия да се откажат от правосл. си вяра. Те категорично отказали да се подчинят — не помогнали нито увещанията, нито последвалите изтезания. Из- купителната жертва станал епископ Мануил: най-напред му отрязали ръцете до раменете, а после го разсекли с меч на две половини и го захвърлили за храна на зверовете. Злодеянието не можело да остане ненаказа- но. Малко по-късно Д. „човек ужасен и омра- зен" внезапно ослепял. Съплеменниците му сметнали това за божие наказание и го убили. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 1,377 — 378; 550 — 551; Бешевлиев, В. Някол- ко бележки върху българската история. (I. Кой е бил наследникът на Крум?). ГСУифф, XXXII, 1936,1 — 10; Гюзелев, В. За наследии ка на хан Крум върху българския престол. — В: Сборник е памет на проф. Ал. Бурмов. С., 1973. Й. А. ДОБРЕЙШО (Поп Добрейшо) — бълг.кни- жовник от нач. на XIII в. Произхождал от Маке- дония, от областта между радовете Кратово, 90
ДОБРИНА Кочани, Щип и Велес. Този факт се установява О особеностите на правописа и диалектни ду- и и изрази, характерни за този край. Уцените са достигнали до тези изводи след подробно гзследване на единствения паметник, останал ст ръката на този преписвач — т нар. Добрей- _ово евангелие. То е писано преди 1221 г. Съ- гьржало е 175 пергаментни листа, но сега се съхраняват само 127 — останалите са изгорели по време на Втората световна воина. Поп Д. е преписал четирите евангелия — на Йоан, Марко, Матей и Лука, и ги е украсил с хубави заглавии букви. Той употребявал раз- ноцветии мастила, воден от своя естетически вкус Явно е имал предпочитания към рисува- чето, защото си направил портрет, коленичил в молитвена поза към св. Йоан (евангелист). При започване на евангелията на Йоан и Лука поп Д. допълнително е призовая светците да му помагат в трудното начинание. Поп Д. вероятно е бил темпераментен човек, което проличава от едно недоволно възклица- ние по отношение на недоброкачествения пер- гамент: „Ама проклета хартия!" Литература: Займов, Й. Къде е писано Доб- реишоеото евангелие. — В Езиковедско- етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски. С., 1960, 414 — 419; Георгиев, Е Литературата..., 67 — 90. И. Л. ДОБРИ (Поп Добр и) — бълг. книжовник от Зап. България, преписал заедно с поп Рако едно Евангелие, по-късно собственост на Анд- реевия скит на Атон. Живял през XIII в. без да се знае нищо повече за него. Литература: Георгиев, Е Литературата... (XIII в), с. 103. П.П. ДОБРИ ДЯК — бълг. книжовник, от вт. пол. на XIV в. Той бил роден в с. Маргари (Кичевско, дн Македония), но се замонашил в манастир край с. Калугерец, същата околия. Преписал един миней (сборник със служби в календарей ред за цял месец). В приписката, която е оставил в края на книгата, е отбелязал, чв все още скърби за своя наскоро починал брат Стоян, „комуто огечеството е гроб, земята майка, пръстта — първа одежда, червеите — вечни гости". Веро- ятно Д. Д. е бил млад човек (имал е най-ниския монашески сан) и не можел да се примири със загубата, нито пък да възприеме, че брат му отишъл в един „по-добър свят" — за него не съществува нищо освен тленната плът. Точно поради своето състояние той понякога се напи- вал и затова грешал в преписването, за което проси извинение от четящите. Накрая завърш- ва приписката си в същия драматичен тон: „От проклинащите съм прокълнаван, от благосла- вящите благословен съм. Починете ръце от де- ла, а очи от сълзи и ум от мислене." Литература: НачеВ, В., Н. Ферманджиев. Пи- сахмв да се знае. Приписки и летописи. С., 1984, с 21 И. Л. ДОБРИАН — бълг. книжовник от вт. пол. на XIII в., автор на два минея с интересни приписки в тях. Още по-важно е, че Д. е сред първите книжовници от Второто бълг. царство, конто включват в тези църк. сборници служби на слав, първоучители св. св. Кирил и Методий. Т. нар Добрианов минеи е бил сред книгите на бълг. манастир „Св. Георги Зограф" на Атон, а днес се съхранява в Одеската университетска библиотека (Украйна). Първият му дял, писан от Д., съдържа 46 листа. Вторият миней, пазен в сбирката на Хлудов (Държавен исторически му- зей — Москва), брои 225 листа. В него е помес- тена една ценна „Служба на Кирил философ" с дватропара, конто възпяват Методий, и обшир- на приписка, която притежава собствена лите- ратурно-художествена стойност. В много отно- шения Д. като книжовник е сходен със своя съвременник Драган. Както личи от творчест- вото му, той познавал също гр. език, а неговото трудолюбие, образованост и родолюбие го пос- тавят извън категорията на обикновените пре- писвачи на църк. текстове. Литература: Георгиев, Е. Литературата... (XIII в.), 144 - 148. П. П. ДОБРИНА — името й е записано в един част- ноправен акт от XI — XII в. Вдовицата Д. имапа многобройна челяд и още повече грижи около неиното изхранване. Затова се споразумяла с местния свещеник, който пък изявил желание чисто и просто да купи един от нейните все още малки синове. йзпаднала в отчаяние, Д. „хари- зала" (т.е. продала) детето си на попа. В замена на това тя получила една нива, 7 лактм памучно, още 5 лакти пенено платно и 3 крини пшеница 91
ДОБРОМИР Споразумението било надлежно оформено, за да не може евентуално сделката да бъде оспо- рена от роднините или децата на вдовицата. В случая става дума за същинска сделка, при която една майка продала в робство детето си. Впрочем през тази епоха годините били наис- тина тежки, тъй като българите все още били под ярема на виз. власти. Литература: Дуйчев, Ив. Български спогод- бен акт от епохата на византийского влади- чество. — В: Българско средновековие. С., 1972, 209 — 215. Й. А. ДОБРОМИР — бълг. болярин и висш военачал- ник, женен за племенницата на цар Самуил (997 — 1014) — т.е. за дъщеря на някой от братята му Давид и Моисей или пък на неизвестна сест- ра на комитопулите. Това сродяване показва, че Д. е принадлежал към някоя от най-знатните бълг. фамилии. Като близък роднина на царя Д. бил назначен за управител, наи вероятно комит, на превзе- тия през 989 г. важен град Верия (бълг. Бер) в Южна Македония (дн. в Гърция). Изключитвл- ната стратегическа роля на града се изтьква от всички тогавашни хронисти. Контролът над не- го давал добри възможности за настьпление към Солун, егейското крайбрежие и Ср. Гърция. От друга страна, именно виз. власт във Верия откривала пред Василий II пътя към столиците Преспа и Охрид. Цар Самуил положил големи усилия за заздравяването на бълг. позиции в този район. В крепостите Колидрон и Сервия били поставени неустрашимите воеводи Дими- тър Тихон и Николица, които несъмнено били подчинени на Д. В 1001 г. Василий II предприел голяма офан- зива срещу управляваната от Д. облает. За разлика от Николица и Димитър Тихон, които оказали ожесточен отпор, Д. без особена съп- ротива предал Верия на императора. Василий бил извънредно доволен от предателството на Самуиловия роднина. Той бил отрупан с почес- ти и получил високата титла антипат. Съществу- ва известна възможност този болярин да е идентичен с Дамян Добромир, заемал висок пост в Североизт. България, но за нейното до- казване липсва достатьчно материал. Измяна- та на Д. имала особено неблагоприятни психо- логически последици за останалите бълг. боля- ри и цялото общество. Той бил един от първите Самуилови велможи, които предали бълг. кау- за, предпочитаики сигурността, почестите и привилегиите, обещавани щедро от Василий II Българоубиец. Литература: Златарски, В. История, Т. 1, Ч. 2, с. 778. П. П. ДОБРОМИР — българин, вероятно представи- тел на аристокрацията, който в 1078 — 1079 г. подготвял въетание срещу виз. власт в Месем- врия (Несебър) и нейната облает. Обикновено този заговор се поставя във връзка с онзи на павликянина Лека в Средец (София), за което обаче отсъстват преки доказателства. Изпъл- нявайки своя замисъл, Д. влязъл в съюз с пече незите от Североизт. България и с отвъддунав- ските кумани. Предвид бързите действия на император Никифор III Вотаниат (1078 — 1081) и на неговия служител Лъв Диаватин българите в Месемврия се отказали от подготвяния бунт. Споменатият Лъв Диаватин в 1080 г. ус пял да постигне мирен договор с печенеги и кумани. Съвременничката Анна Комнина лаконично от- белязва, че императорският пратеник бил в Ме- семврия и „успял да уреди тамошните работи". Както изглежда, подготовката за въетание не била достатьчно сериозна, а и виз. власт не била изчерпала възможностите сида се справя с подобни движения още в зародит. Други све- дения за Д. отсъстват. Литература: Златарски, В. История, Т. 2. 163 — 165. П. П. ДОБРОМИР — секретар на цар Иван Алексан- дър (1331 — 1371). Написал (със скорописно писмо) Мрачката грамота на Иван Александър, с която бълг. владетел дарява през 1347 г. ма- настира „Св. Никола", който се намирал в об- ластта Мрака, Радомирско. В долния край на грамотата под саморъчния подпис на Иван Александър, поставен с червено мастило, е при- бавено със ситни букви: „Царят повели, Добро- мир писа в Серповци, декември, 1 ден, събота." Село Сергювец се намира близо до Търново. Някои смятат, че там Иван Александър имал зимен дворец и Д. използвал ловния излет на владетеля, за да оформи златопечатника. Той намерил своеобразен начин да запише името си в историята. Проявената волност (шега ли е да сложит името си под официален владетел- 92
ДОБРОМИР ХРИЗ ежи документ) подсказва, че по всяка вероят- -эст Д. е бил началник на царския скрипторий. Литература: Иванов, Й. Български старини из Македония. 590 — 591; Дуйчев, Ив СБК, II, С. 377. Й. А. ДОБРОМИР — бълг. книжовник от югозап. бълг. земи, който през първата пол. на XII в. преписал т. нар. Добромирово Евангелие — изключително важен среднобълг. паметник на пергамент със старинно писмо. От текста на Д. са запазени 183 листа голям формат. От крат- ката приписка е ясно само това, че той бил свещеник „поп". Други данни за него няма. Литература: Добромирово Евангелие. Бъл- гарски книжоеен паметник от XII в. (изд. Б. Белчева). С., 1973; Петканоба, Д. Енцикло- педичен речник..., с. 127. П. П. ДОБРОМИР МЛАДИ — военачалник при цар Самуил (997 — 1014) и наследниците му. Той бил наричан така, за да бъде различаван от своя съименник, предал в 1001 г. Верия (Бер) на ромеите. В 1018 г след капитулацията на цари- ца Мария заедно с Несторица и Лазарица се явил пред Василий II, бил приет любезно и „по- четен царски", както пишат хронистите. Д. М. командвал един от елитнитв отряди в царската армия. Литература: Златарски, В. История, Т. 1, Ч. 2, с 778. П. П. ДОБРОМИР ХРИЗ (X р ъ с) — бълг. болярин от края на XII — нач. на XIII в., един от най-забеле- жителните съвременници на Петър, Асен и Ка- лоян, играл важна роля в бълг. земи в Македо- ния и в бълг. виз. отношения. Името на Д. X. в по-старите ист. трудове често се смесва с онова на севастократор Стрез, управлявал в същата бълг. крепост Просек на р. Вардар десетина години след него. Днес е доказано, че става дума за две различии лич- ности. Прозвището „Хриз“ (Злато) според ня- кои учени той получил заради големите си бо- гатства, докато според други това е слав, име Хръс. То се среща на няколко пъти в бълг средновековие и е наследство от слав, езичес- тво — така старите славяни наричали бога на слънцето. Според добре информирания виз. съвременник Никита Хониат Д. X. бил българин от Сев. България, очевидно близък на освобо- дителите на страната Петър и Асен. С отряд от 500 войници той бил изпратен от тях като бълг. управител в долината на р. Струма. Едва ли това е станало още в 1186 г„ както се смята понякога — най-вероятно Д. X. поел властта в крепостта Струмица (дн. i република Македо- ния) след големия поход на Асен в този регион през 1195 г. Подобно на други бълг. мощни бо- ляри от онова време и Д. X. нямал желание да се подчинява на силната централна власт и се стремял към самостоятелност в една или друга форма. Използвайки благоприятното за него обстоятелство, че управлявал една облает, от- далечена много както от Търново, така и от Константинопол, Д. X. се превърнал в „лесно изменчив хамелеон" между Византия и Бълга- рия. Изразът принадлежи на споменатия Ники- та Хониат и отразява добре поведвнието на струмишкия господар. В едни случаи той подк- репял своите сънародници, но при промяна на обстановката бързо декларирал лоялността си към императора, като дори „вдигал оръжие" против Петър и Асен. Бидейки „в несъгласие" с бълг царе, новоиз- печеният „съюзник на ромеите" веднага се опи- тая да се възползва от нестабилността на дош- лия на власт с преврат виз. император Алексий III Ангел (1195 — 1203). Той започнал да застра- шава областта на Сяр (дн. Серес, Гърция) в стремеж да разшири своята територия, като отново започнал „да клони към сънародниците си“ Петър и Асен. Преди обаче да получи воен- на помощ от тях, той бил заловен и хвърлен във виз. затвор. Алексий III, както и в случая с Иванко, се стремял всячески да използва вът- решните противоречия в бълг. лагер. По тази причина, принуден да даде клетва за вярност към императора, скоро Д. X. бил освободен и „назначен" с указ за управител на Струмица. Освобождаването му, най-вероятно в 1196 г., съвпадало неслучайно с бурните събития в Тър- ново (убийството на Асен от Иванко, както и гибелта на Петър при сходни обстоятелства месеци по-късно). Очевидно Алексий III „експе- риментирал" политиката на създаването на уп- равлявани от противници на Асеневци „буфер- ни зони“ по границата с България. В този сми- съл назначаването на Д. X. в Струмица напълно съвпадало с онова на Иванко в Пловдив по същото време. Новият бълг. цар Калоян (1197 — 93
ДОБРОМИР ХРИЗ 1207) обаче. надмогваики родовата вражда с Иванко и „несъгласията" с Д. X., съумял да във- гече двамата боляри в орбитата на своята по- литика. Както изглежда, ловкият дипломат Ка- лоян признал на властолюбивите си съюзници правото на самостоятелност, отлагайки включ- ването на земите им в пределите на държавата за по-добри времена. Междувременно съобра- зителният Д. X.. без да срещне някакви възра- жения от ромейска страна, преместил резиден- цията си от Струмица в здравата и непристьпна крепост Просек (край Демир капия, Македо- ния). Тази забележителна твърдина по думите на поета-хронист Ефрем „обсадите превръща- ла в безсмислица...", но в момента била пуста, тьй като централната власт не виждала смисъл да поддържа гарнизон в този сравнително от- далечен от фронта с българите регион. Както разказва участвалият в обсада на Просек (вж по-долу) Никита Хониат, „той (Хриз) подсили с всички средства укреплението, което самата природа открай време беше създала старател- но и укрепила... Скалите й са недостьпни дори и за дивите кози, а дълбокият Аксиос (Вардар) ги обкръжава от двете страни и ги укрепява по още по-удивителен начин. Накрая и човешкото умение в съперничество с природата направи скалите почти непревземаеми чрез недостьп- ната стена, която прегражда главния вход Хриз си пригоди там непристъпно убежище сре- щу ромеите, като събра мъже, конто се изхран- ваха с оръжие в ръка; снабди крепостта с ме- тателни оръдия, набави си в изобилие храна и пусна цели стада от овце и волове да пасат по върховете Прочее не е никак лесно да се обса ди крепостта, която се простира много нашир и надлъж...'1 Избрал такова, в много отношения напомня- що столицата Търново, „болярско гнездо", Д X фактически се чувствал независим Той подси- лил армията си, подобно на Иванко с местни бълг. войни, на своя страна привлякьл и един „ромей" — механик, който му построил камено- метни и други военни машини. В някаква форма „признат" за самостоятелен владетел от цар Калоян, той отново започнал да напада и пляч- косва съседните ромейски области. През про- летта на 1197 г. императорът цели два месеца се готвел за наказателен поход против него, но най-накрая се отказал и се завърнал от лагера си в Кипсела (дн. Ипсала, Турция) в столицата Константинопол. Причината за това неочаква- но решение била според съвременниците при- същата му „леност", както и семейни проблеми. Така разправата с непокорния болярин била отложена. На следв. 1198 г. със силна войска, включваща и един наемен отряд от селджукски турци, императорът се насочил към владенията наД. X. Тази кампания заслужава внимание, тьй като тя е една от най-подробно описаните в средно- век. ни военна история. При навлизането на Д. X. във виз. лагер се разгорял спор. Опитните военни, някои от конто познавали добре тези места и може би вече били воювали срещу местните българи, предложили да не се бърза с обсадата на Просек, а постепенно да бъдат превзети другитв крепости и селски раиони Така Д. X. щял да бъде обезсилен и принуден в края на краищата да моли за мир. На тези разумни предложения се противопоставили императорските любимци — евнуси и „голобра- ди младежи". Те разпалено твърдели, че няма време за подобии планомерни операции, пък не е и нужно, тьй като било най-добре Д. X. да бъде сломен още с първия удар Главният аргу- мент на тези самозвани военни капацитети, с конто бездейният Алексий III бил в мълчаливо съгласие, е направо смешен: „Кой би се съгла- сил да пребивава дълго в тези варварски и неприветливи места ., и то когато настьпи вре- мето на смокините пъпешите и другите зреещи плодове, с конто изобилствува Пропонтида (крайбрежието на Мраморно море), която е засадена от Божията ръка като земен рай..." Лятото наближавало а изнежените аристокра- ти не можели да си го представят без приятния морски ветрец, крайбрежните води, „където иг- раят млади риби, весело подскачатделфини, а отвсякьде се усмихват прелестни места за кь- пане. “ „Ваканционното" настроение на императо- ра и приближените му довело до решението за бързото „претупване" на старателно готве- ната военна акция. Превзети били само кре- постите, лежащи на пътя на воиската. Алексий III искал да всее страх у българите чрез груби действия. Зреещите ниви били опожарени, ку- пища храни — унищожени, а турските наемни- ци — изпратени да плячкосват земите на бълг. болярин. Именно от това време (1198 г.), а не отXIV в., води началото си трагичната за бълг. народ практика на „трите синджира роби". Въпреки протестите на някои от своите хора, 94
ДОБРОМИР ХРИЗ - пенсий III разрешил на турците да задържат 'енени от тях бълг. войници — копиеносци, за да ги отведат като роби в М. Азия. Макар и • цидентно, още в края на XII в. имало бългв- . които трябвало да загубят своята свобода, «ристиянска вяра и народност.,, Напомняния- та че поданиците на Д. X., макар да не са омеи, все пак са „хора, които почитат същия Бог", нямали ефект върху императора, решил _о този начин още повече да сплаши местного население. Достигайки Просек, императорът веднага хвърлил в атака елитните си части. Калените ромейски воиници без усилие превзели външ- -юто, наскоро изградено укрепление, като эбърнали българите в бягство. Те храбро се часочили и към непристъпните крепостни стени и скали на описваната по-горе вътрешна кре- пост, като и там постигнали впечатляващи ус- пехи. По-късно, след сключването на мирния договор, самите българи назвали, че ако атака- та била продължила, непревземаемият Просек щял да бъде овладян. Усилията на опитните военни обаче били сведени до нула от импера- торските любимци, заемащи възлови постове в обоза и неговия „щаб“ Когато войниците поис- кали железни ломове и копачки, за да разбиват крепостната стена, оказало се, че отговаря- щият за тях евнух бил изостанал нейде назад. В състояние на безсилна ярост ромейските бойци изпотрошили мечовете си, опитвайки се с тях да къртят камъните на стената... Същото се повторило и с щурмовите стълби — върху стената нямало защитници, но ромеите без вся- каква полза се опитали да се изкатерят върху нея Когато ленивите началници на обоза се появили с нужните стълби и инструмента, бъл- гарите вече били преодолели първоначалния стрес и започнали да обсипват нападателите със стрели и камъни. Ромейските сили, губейки много хора, трябвало да изоставят овладените предни позиции. Провалът не накарал импера- тора да действа по-енергично, а Д. X. само това и чакал. Дребният на ръст, както пише Хониат, но изключително находчив българин взел раз- воя на битката в свои ръце. Ромейският лагер бил атакуван с изненада през нощта, а разпо- ложените по околните хълмове виз. каменомет- ни машини били унищожени. Друг бълг. отряд проникнал в самия лагер, обръщайки стражата в бягство, като ограбил шатрата на протовести- ария Йоан. Тъй като по принцип протовестиа- рият била длъжност, наподобяваща тази на днешния министър на финансите, то сред пляч- ката сигурно имало и много пари. Най-ценният трофей обаче били парадните ботуши на знат- ния велможа, изработени от зелена кожа, кои- то били веднага отнесени на тържедтвуващия Д. X. Поразителен ефект имала и каменометна- та „артилерия" на бълг болярин, както разказ- ва очевидецът Хониат. „Машините, с които си служеха варварите, избиха немалко хора, тъй като мятаха камъните право в целта, и то отви- соко “ Тези изкусни механизми били изработе- ни от вече споменатия ромейски механик, на когото Д. X. дал голяма заплата. Освен това българите тьркаляли тежки камъни надолу по стръмнината, които „тежко поразявали войска- та“. Когато нямали пряк „прицел", бълг. „арти- леристи" насочвали кръглите каменни ядра в отсрещните скали — „те се раздробяваха на огромен брой късове — разказва Хониат, и с бързината на стрела се разпръсваха на различ- ии места, като ставаха смъртоносно оръжие". Връх на бълг. изобретателност било едно осо- бено „психологическо оръжие". Когато през нощта ромеите се опитвали с помощта на съня да надвият умората и раздразнението от без- дарния си император, над лагера им се понесъл страшен грохот. „Поради мрака войската се ужасяваше, тъй като недоумяваше какво става" — пише очевидецът, а всъщност българите тьр- каляли празни винени бъчви от крепостните стени . Ромеите били обсипвани и с подиграв- ки, когато безуспешно се стремели да подновят своите атаки към крепостта. И все пак, в края на краищата, Д X. разумно не надценявал ограничените си военни въз- можности. Той сам предложил мир, с което Алексий III Ангел се съгласил с известно облек- чение Бълг. болярин „де юре" бил „преназна- чен“ за управител на своите земи, но този път неговата лоялност трябвало да бъде подсигуре- на и с династичен брак. Дадена му била за съпруга дъщерята на един от най-знатните ро- меи, протостратор Мануил Камица. Напълно в стила на епохата тя била разведена с мъжа си посредством императорска заповед и изпрате- на с бляскава свита в далечния Просек. Сват- бата била шумна и невъздържана, в „младоже- нецьт" ял и пил на воля... Младото момиче, което още не било преодолело шока на раздя- лата със „свеговната столица" Константино- пол, трябвало да се сблъска с още по-голям... 95
"ОБРОМИР ХРИЗ Дивите" нрави в провинциалния Просек, в чи- ито черти наред с хората живеели стада от кози, овце и говеда, били направо зашеметява- щи за благовъзпитаната невеста. По време на буйния пир тя, както го изисквал и „добрият тон", мълчала и почти не вкусила от храната и питиетата. Развеселеният велможа я подкан- вал да се включи в празненството, но тъй като младоженката мълчаливо отказвала, той ядо- сано и пренебрежително отсякъл на гръцки: „Не яж и не пий!“ Трябва да се признав, че сключването на този брак било успех за Алексий III — по този начин съюзът на Д. X. с цар Калоянбил чувстви- телно обезсилен. Както изглежда, по време на воината с императора той получил пряка воен- на помощ. Навярно една от причините Алексеи Ангел да се съгласи веднага на мирни прегово- ри било голямото куманско нашествие в окол- ностите на самата виз. столица във времето, когато той обсаждал Просек. Съвременниците разказват, че изпратените от бълг. цар кумани извършили „по-голямо и по-ужасно от предиш- ните“ опустошения. На първо време Д. X. останал верен на вклю- чения договор. Той не подкрепил разбунтува- лия се в 1199 — 1200 г. пловдивски управител Иванко. Опитният Калоян обаче намерил начин да въвлече ..лесно изменчивия хамелеон" в последвалите събития. Когато алчният и неб- лагодарен Алексий III отказал да откупи пле- нения от Иванко и отведен в Търново Мануил Камица, царят предложил на Д. X да стори това. Едва ли господарят на Просек изпитвал някакви особени чувства към своя тьст, за да плати за свободата му немалката сума от два кентинария злато (над 14 хил. златни монети!). Д. X. обаче знаел, че неговият озлобен към императора роднина имал висок авторитет и влияние сред виз. знат. Камица бил един от най-способните виз. военни, чрез когото щед- рият зет можел да извлече още по-големи облаги Още с идването си в Просек бившият про- тостратор се заел енергично да отмъщава на Алексии, който междувременно бил конфиску- вал в своя полза огромнитв му богатства и поземлени имоти. Двамата с Д. X. овладели Битоля, Прилеп и околните земи (1201). След това техните сили навлезли в Тесалия, Ср. Гърция и Пелопонес. За кратко време една обширна част от Виз. империя била откъсната от централното правителство, което още вед- нъж показва непопулярността на Алексии III Ангел. Д X се завърнал в Просек, навярно за да устрой новозавзетите земи в Македония докато Камица положил усилия за своего ук- репване в Тесалия. Потушаването на бунта на протостратора коствало извънредно много усилия на императора. Цар Калоян изполвал виз. ангажираност, изпращайки кумански ор- ди към Изт. Тракия. Именно през 1201 г. той завладял важната тракийска крепост Конс- танция (при дн. Симеоновград) и Варна — последната виз. твърдина на север от Балка- на. Алексии III бил принуден да иска мир. Сключениятв самия край на 1201 г бълг-виз мирен договор наред с другите клаузи решил и съдбата на Д. X. Струмица оставала виз., а Просек влизал в пределите на България. В същото време императорът водел и пара- лелни преговори със самия Д. X., като навярно искал да го използва срещу Калоян. Поучен от съдбата на наивния Иванко, той отказвал вся- чески да се срещне с Алексий. Била му изпра- тена нова съпруга, трета поред — това била обещаната на Иванко Теодора, дъщерята на севастократор Исак. Така Д. X. напълно офи- циално скъсал с вече бившия си тьст Камица, чийто метеж бил потушен в края на 1201 г. На връщане от Тесалия, въпреки споразумението си с Алексии III овладял Струмица — втората по важност крепост за бълг. болярин. През първите месеци на 1202 г. държавицата на Д. X. била напълно унищожена от цар Калоян. Очевидно местного бълг. население в Македо- ния не оказало подкрепа на своя самозван владетел и преминало на страната на царя. Каква е била съдбата на Д. X., остава неизвес- тно, но доколкото познаваме твърдата ръка на Калоян. той едва ли е останал между живите. В най-добрия случай властолюбивият някогашен служител на Петър и Асен ще е завършил дните си в затвора Действията на Д X. са обяснявани по разли- чен начин. Във всеки случай едва ли можем да се съмняваме, че при благоприятного развитие на нещата този мощен болярин бисе задоволил с Просек и Струмица, пък даже и с цяла Маке- дония. Както виждаме в случая с Иванко, а особено с установилия се години по-късно в Просек Стрез, могъщите бълг. боляри рано или късно достигали до мисълта за царската власт в Търново. При държавния подем във времето 96
ДОБРОТИЦА -s Калоян обаче такива планове нямали шансо- - а „лесно изменчивият хамелеон'1 трябвало слезе от истор. сцена. Литература: МутафчиеВ, П. Владетелите на Просек. — В Избр произв. Т. 1. С., 1973,172 — 285; Златарски, В. История. Т. 3, 108 — 154; Ради?!, Р. Обласни господари у Византии края]ем XXI и у преим децени)ама XIII века. ЗРВИ Т. 24 - 25, 1986, 193 - 205. п. п. ДОБРОСЛАВ — бълг. болярин от XIII в., чието име е известно единствено от негов златен лръстен („Доброславов пръстен"), открит при археолог, разкопки в църквата „Св. Четириде- свт мъченици" в Търново. В средата му е изоб- разена изрязана лилия (крин) като хералди- чен знак, каквато има върху монетите на цар Мицо Асен (1256 — 1257). Може да се предпо- лага, че Д. е бил близък родственик на Мицо, съответно на неговия син цар Иван Асен III (1270 - 1280). Литература: Царевград Търнов, IV (А. По- пов, Средновековни надписи, монограми букви и знаци от тьрновската „Велика Лав- ра"). С., 1984, 55 — 56; Лазаров, Ив Между- особици в България през 1256 — 1257 г. — ВИС, 1984, № 1, с. 148 П. П. ДОБРОТИЦА - бълг. деспот, управител на Добруджанското княжество през вт, пол. на XIV в. Името му се споменава за пръв път през 1346 г., когато императрица Анна Савойска се обърнала за помощ към владетеля на Карвуна Валик: тя му поискала войска срещу узурпато- ра Йоан Кантакузин. Валик с готовност се от- зовал на поканата и съоръжил един експеди- ционен корпус от 1000 тежковъоръжени вой- ници (вероятно конници), начело на който пос- тавил братята си Теодор и Д. Маршът им по посока на Цариград изглеждал впечатляващ: всички черноморски градове, конто дотогава признавали властта на Кантакузин, били зас- тавени да преминат на страната на цариград- ското правителство. Управителите на причер- номорските крепости смятали не без основа- ние, че двамата братя са в състояние да „из- вършат нещо голямо". Императрица Анна Савойска приела с ува- жение двамата братя, конто с един удар поло- жили в краката й черноморските пристанища. Наи-голямо било вниманието засвидетелства- но към Д.: оженили го за дъщерята на великия дук Алексии Апокавк С това благосклонността на императрицата нв свършила — впечатлена от българина, тя го назначила за стратег на цялата си войска. Д., на когото не липсвало мъжество, потеглил с войските си (съставени от гьрци и българи) срещу Кантакузин, който по това време се намирал в Димотика При Силив- рия той срещнал войските на узурпатора, ко- мандвани от протостратора факрасес Самоу- вереността на Д. и надценяването на собстве- ните сили му изиграли лоша шега В това нещас- тно сражение той управлявал лошо войските си, като атакувал с конницата си през силно пресечена местност: рововете, теснините и ло- зята намалили ударната й сила Поражението на българина било пълно, а повечето от войни- ците му попаднали в плен Д. едва успял да се спаси с бягство и се завърнал посрамен в Ца- риград. Въпреки този неуспех той продължавал да се радва на голямо уважение и останал да живее в Цариград заедно с младата си съпруга. По-късно го назначили за управител на черно- морската крепост Мидия Междувременно положението във Византия се променило: Кантакузин сполучил да влезе в Цариград и се провъзгласил за император. Д. отказал да му се подчини, опустошавал околни- те градове и успял да им причини много злини. Поради все още притесненото положение на Кантакузин Д. постигнал значителни успехи. Но през 1352 г последвал ответниятудар. Кантаку- зин възглавил една армия, която по суша и море се отправила срещу Д. С пристигането си пред стените на Мидия Кантакузин предложил на българина да се подчини и да му предаде града. Тъй като опасността била голяма, пък и силите неравни, Д. приел предложението и ми- нал доброволно на страната на Кантакузин. Постьпката му била възнаградена по достоин- ство: императорът му засвидетелствал голямо внимание и го включил в списъка на знатните ромеи. Няколко години по-късно Д. се разпорежда пълновластно със съдбините на североизт. бълг. земи. Липсват известия за съдбата на братята му Валик и Теодор и начина, по който Д. получил властта над Карвунската облает. Знаем само, че това е станало преди 1360 г., тьй като след тази дата пиратските кораби на Д. се 7. Кой кой е в средноввковна България 97
ЛОБРОТИЦА ревърнали в сериозна заплаха за генуезката тьрговия в Черно море. За кратко време тон успял да уголеми значително подвластната си територия. На север владенията мудостигнали до Дунавската делта. а през 60-те години зна- мената му се развевали над силната дунавска крепост Килия. На първо време Д. признавал върховната власт над бълг. цар Иван Александър (1331 — 1371). Лоялността си към Търново той засвиде- телствал през 1366 г., когато флотьт на Амедео Савойски превзел всички черноморски бълг.’ градове с изключение на Варна Впрочем рица- рите на „Зеления граф” се препънали и при обсадата на „червената крепост" Калиакра, ко- ято по това време вече била столица на Д. В настьпилитв усложнения той станал посред- ник на преговорите между Амедео Савойски и цар Иван Александър Положението му се укре- пило още повече, когато през 1369 г. помогнал на бълг. владетел да освободи Видин от маджа- рите Изглежда тогава Иван Александър го про- възгласил за деспот, с което фактически приз- нал независимото му положение. Заедно с дес- потската корона Д. получил във владение кре- постите Варна, Емона и Козяк, както и богатия дунавски град Дръстър Последния отстьпил на сина си Тертер, докато останалите оставил под свое разпореждане. Щедростта на цар Иван Александър има и друго обяснение. вън от вся- какво съмнение са роднинските връзки на Д. с управлявашата фамилия в Търново Знаем с положителност, че Иван Александър е не само издънка на Асеневата династия, но и близък роднина (братовчед) на цар Теодор Светослав (1300 — 1321). Синът пък на Д. носи името Тер- тер и е кръстен по всяка вероятност на Георги I Тертер (1280 — 1282), бащата на Теодор Све- тослав. Това обстоятелство обяснява задруж- ните действия, предприемани от Търново и Ка- лиакра през 60-те години на XIV в. Същевременно деспот Д. не скъсал традици- онно добрите си отношения с Византия. Той ги заздравил още повече, като оженил дъщеря си (неизвестна по име) за Михаил Палеолог, син на виз император Йоан V Палеолог. Подсигу- рен откъм двете наи-големи сили в района, Д. можел да активизира политиката си в Причер- номорието. В един момент той даже предприел поход по море към Трапезунд с намерението да постави своя зет Михаил на трона на трапезун- дските императори. Походът не сполучил, но акцията свидетелства за могъществото на този самостоятелен бълг. владетел. За това можем да съдим и от обстоятелството, че в вдин срав- нително къс срок Д. успял да създаде свой флот които се превърнал в значителна сила В генуезките архиви често става дума за пиратс- ки действия на корабите на деспот Д. Обтягането на отношенията с Генуа, която разполагала със здрави позиции в този район, било закономерно следствие от новото съотно- шение на силите То се почувствало още към 1366 г., когато Генуа успяла да превземе Килия и Ликостомо, където бил съсредоточен военен флот срещу земите на бълг деспот Скоро епи- зодичните стълкновения преминали в истинска воина, която продължила близо две десетиле- тия. В повечето случаи военните действия има- ли характер на чисто пиратски акции: понякога генуезки кораби опустошавали бълг пристани- ща, а не било рядкост корабите на Д. да пленя- ват генуезки съдове и да разграбват техния товар. В един момент във войната се намесила и Венеция, която никога не пропускала възмож- ността да изтласка вечните си конкуренти, ге- нуезците, от търговските пътища Като връх на всичко венецианският управител на о. Тенедос (в Мраморно море) Джовани Мауцо избягал с една галера при Д. и го убедил да удари генуез- ките колонии в Крим. За известно време изг- леждало че съвместната им акция имала изг- леди за успех, но междувременно генуезци и венецианци се съюзили, Мауцо бил пленен и заточен на о. Крит (1384). Този епизод не сло- жил край на войната между Д. и Генуа, която продължила с неотслабваща сила до смъртта на този владетел Деспот Д. ознаменувал самостоятелното си положение с пускането на собствена парична емисия: върху монетите му се чете и името на столицата Калиакра. Смята се също, че един своеобразен изказ на независимото му поло- жение било отцепването на тези земи от власт- та на Търновската патриаршие и подчиняване- то им на цариградската църква. Това превратно твърдение не отчита простия факт, че в църк. отношение владенията на Д. са били подвласт- ни на Варненския митрополит, който пък винаги (през цялото средновековие) е бил под юрис- дикцията на Цариградската патриаршие. Сле- дователно Д. не е откъснал земите си от тьрнов- ската църква, а просто е залазил съществува- щото преди това положение, т.е. наи-малко от 98
ДОМЕТИАН -ърк политика на добруджанския деспот мо- -ем да правим изводи за някакво верско про- -лвопоставяне в края на XIV в. Смъртта на деспот Д. се отнася към 1385 г. С името му се свързва цяла епоха в историята на бълг. североизток. През следв. столетия антич- ного наименование на тази облает „Малка Ски- тия“ и средновек. „Карвунска земя" ще потьнат в забравата на времето. Занапред тази земя ще се нарича Добруджа (по името на Добротица) — един чудесен спомен за мястото на този самостоятелен бълг. владетел в националната ни история. Литература: Гюзелев. В Калиакра — В: Български средновековни градове и кре- пости. Варна, 1981 248 — 271 Тодорова, В. Отношенията на Добротина с генуезците. — В Средновековна България и Черноморие- то. В., 1982,111 — 118; БожилоВ, Ив. Кратка история на Добруджа, 62 — 65 Й. А. ДОКС (Дуке Черноризец) — бълг. арис- тократ, брат на княз Борис I (852 — 889). Името му срещаме в няколко паметника. За първи път е споменат през 867 г. Д. бил един от най-влиятелните хора в държа- вата. Той играл голяма роля при приемането на християнството (864) и бил един от онези, които подкрепили безрезервно княза при потушава- не на антихрист бунт (865). Взел участие и в преговорите с Рим относно независимостта на бълг църква. Папа Йоан VIII му изпратил специ- ално писмо, което свидетелства за влиянието на Д при вземането на важни държавни реше- ния: .Затова ние те съветваме, пише палата, говори на ухото на същия княз (Борис) наи-лю- бим син, комуто и сам Бог говори.. да не изо- пачава правата вяра. Нека най-християнският княз с весело сърце се върне при престола на този преблажен Петър... Нека твоето благора- зумие положи усилия преди всичко в това бла- гочестиво дело, за да спечелиш не само най- скъп брат, но и сам да придобиеш най-голяма награда за спасението на всички нас. “ Неизвестно кога Д. се оттеглил в манастир, вероятно „Св. Пантелеймон" край Преслав. От- дал се предимно на книж. дейност. Покровител- ствал грамотността, насърчавал преводачите, преписването на богослужебни книги. Под не- гово влияние младият Йоан Екзарх се заел с превода на съчинението на ЙЬан Дамаскин „Богословие", известно в бълг. вариант като „Небеса”. Самият Йоан Екзарх с благодарност е отбелязал настоятелността на Д., защото сам не се решавал да започне работа върху толкова трудна творба. „Всеки път този почтен човек Дуке черноризец, пише Йоан, когато отивах при него на посещение, настояваше пред мен, като ми говореше и молеше да превеждам учителни- те сказания и като ми припомняше, казваше: Каква е работата на един поп, ако не да поуча- ва? И тъй като си приел тази служба, то това и трябва да вършиш..." С това се изчерпват дан- ните за Д. черноризец. Предполага се, че се е занимавал с литера- турно творчество, но досега не са открити не- гови авторски преводи или съчинения. Литература: Геораиев, Е. Разцветьт на бъл- гарската литература IX — X в, 81 — 82, 312 — 314, 330 — 331; Гюзелев, В. Княз Борис I, С. 231, 237, 319 — 323, 374 - 378, 360 - 382 Петканова, Д. Енциклопедичен речник..., с. 130. И. Л. ДОМЕТА (Д о б е т а) — бълг. болярин от 80-те години на IX в През 886 г. бил изпратен от княз Борис-Михаил (852 — 889) за управител (комит) на областта Кутмичевица в Македония. Според биографа на Климент Охридски новоназначе- ният комит бил длъжен да помага с всички сили на учителя в неговата благородна просветител- ска и християнизаторска мисия. Борис наредил на Д. да предаде на Климент три сгради, които се отличавали със своя разкош, за да бъдат използвани за училища Центьрът на управляваната от Д. облает бил в гр. Девол в Южна Албания. Литература: Златарски, В. История, Т. 1, Ч. 2, 234 — 239, Венедиков, Ив. Военного и административного устройство..., 80 — 84; Коледаров, П. Политическа география на средновековната българска държава. Т. 1 (681 - 1018). С., 1979. 19 - 20, 42, бел. 148. И. Л. ДОМЕТИАН — бълг. кавхан по времето на ца- рете Самуил (997 —1014) и Гаврил Радомир (1014 — 1015); съобразно функциите си втори по ранг в държавата. Както личи и от името му, той принадлежал към прабълг. кавхански род. Д. бил изпратен от Гаврил Радомир в района на 99
ДОМЕТИАН Воден и Мъглен при опита за възобновяване на бълг настьпление през пролетта на 1015 г За съжаление виз. пълководци преминали в конт- ранастьпление. а дошлият на помощ Василий II обсадил Мъглен. Както разказва хронистьт Йоан Скилица, „той отбил реката, която тече край града, и като подкопал основите на стени- те хвърлил в изкопите дървета и други лесно горящи материали... Когато всичко изгоряло, стената рухнала." Тогава жителите на града се предали, а освен местния воевода Илица тук се оказал и кавханът, „могъщ човек, твърдеблизък на Гаврил", както и други велможи (навярно свитата на Д.). Изглежда Д. бил непреклонен в отстояването на бълг. кауза — Скилица не спо- менава за никакви титли и привилегии, конто да са му дадени от императора, обичайна практи- ка с всички изменници на тази кауза. За съжа- ление, не така постьпил наследилият го негов брат Теодор. Повече данни за съдбата на кав- хана не са известии. Навярно той завършил дните си в някой виз. затвор. Литература. Златарски, В История. Т.1, Ч 2, с. 314, 775 Бешевлиев В. Първобългарите (Бити култура), с 50. П. П. ДОМЕТИАН — бълг духовник, игумен на Рилс- кия манастир през 80-те години на XIV в. Като ученик на пустинника Варлаам, Д. прекарал не- отлъчно при своя учител цели 37 години: от тях 9 бил на Черней (т. нар. Черна планина) и още 28 — в старата постница на Иван Рилски След като старецът починал, Д. бил избран за игумен на манастирското братство Той бил мъж на четен и изпълнен с всякаква духовна мъдрост и разум". Д. снел на пергамент прение от Заве- та на св. Иван Рилски, при това с голяма точност. През 1385 г., малко преди да почине, този „все- честен и преподобен" игумен наредил даскрият грижливо и на тайно място най-ценните съкро- вища на Рилския манастир поради „големия страх който владеете тогава от нечестивите агарянски чеда“, както отбелязва един негов ученик. Между укритите манастирски ценности били: Заветьт на Иван Рилски, много книги и забележителни манастирски реликви. Това ин- тересно съобщение винаги е възбуждало духо- вете на търсачите на бълг. старини. Опитите за откриването на заровеното от игумена Д ма- настирско богатство досега не са дали ре- зултат. Литература Дуичев, ИВ. Рилският светэц и неговата обител. С., 1947, 256 — 257 Гюзе- леВ, В. Училища, скриптории, библиотеки. .. t. 107. Й. А. ДОРОТЕЙ, РОМАН И ЙОАКИНИЙ I - търнов- ски патриарси от XIV в. В Поменика на търнов- скага църква те заемат последователно 7. 8 и 10 място Първите двама светителствали в на- чалото на столетието. По-късният им приемник Йоаникии украсявал патриаршеския престол в началото на 40-те години. Литература: ДуйчеВ, ИВ. СБК, II, 164 — 165, 355; СъбеВ, Г. Самостойна народна църква в средновековна България 302 — 304 Й. А. ДОРОТЕЯ — наи голямата дъщеря но видинс- кия цар Иван Срацимир (1356 — 1396/7) от вто- рия му брак с влашката принцеса Анна. Завдно с цялото царско семейство Д. попаднал в ма- джарски плен през 1365 г. Те били държани като заложници в крепостта Хумник (в дн. Хърватс- ко). Този плен, макар и почетен, бил евързан с редица унижения — между другото бълг. царс- ко семейство било насилено да приеме католи- цизма. След освобождаването на Иван Сраци- мир и завръщането му във Видин (1369) Д. заед- но с още една, неизвестна по име царска дъще- ря останала като заложница при маджарите. Д. била включена в свитата на маджарската кра- лица като придворна дама. Там с известно за- къснение се загрижили за бъдещето на бълг. принцеса и накрая я омъжили за босненския бан (по-късно крал) Твърдко (преди 1376). Д. украсявала владетелския дом на Босна само няколко години и починала преди 1382 г. Литература: Божилов, ИВ. Фамилията на Асеневци, I, № 51, 240 — 241 Й. А. ДРАГАН (Драго) — Между третия и четвъртия ред на прочутия надпис на цар Иван Асен //(1218 — 1241) от тьрновската църква „Св. 40 мъчени- ци" една ръка е издраскала с тьнък резец: „Аз Драган писах." Някои четат името Драго. Предполага се, че Д. е писачът, на който цар Иван Асен II възложил изеичането на текста, в който се съобщава за прочутата му победа при Клокотница през 1230 г. Името на този Д. не бива да се бърка с „Драгия параклисиарх", кой- 100
ДРАГИЯ ~ се е подписал върху същата колона, но под текста на надписа. Литература Маргос. А Драган ли е авторы на Иван-Асеновия надпис от църквата „Св. 40 мъченици" във Велико Търново. МПК, 9, 1969, с. 6, Гьлъбов, П. Средновековната бъл- гарска кирилска епиграфика. Археология, 1975, № 4, с. 21. Й. А. ДРАГАН — бълг. книжовник от XIII в. Превел от гр. език на бълг. т. нар. Драганов миней. Там той включил и служби на бълг. светци: на св. Кирил, на св. Методии, на св. Иван Рилски, на св цар Петър и др. Началото на всеки месецослов започва с цветна заставка, някои от които са истински произведения на изкуството. Особен интерес представляват и някои инициални бук- ви, представени като различии животи и нари- сувани с голямо майсторство. В ръкописа (който се състои от 219 пергамен- тови листа) тук-там пъстреят и нотни знаци, които припомнят старите бълг. църк мелодии Езикът на паметника подсказва, че Д е бил българин от Македония. На три места ръката на „окаяния" Д. е прибавила кратки приписки в които се оплаква от лошия извод (книгата, от която снема преписа) и от многото си грехове заради опрощаването на които се трудил при- лежно над ръкописа. Литература: Иванов, Й. Български старини из Македония, 233 — 234, 468 — 474 Геор- гиев, Е Литературата... (XIII в.), 132 — 133 Й. А. ДРАГАН — преписал (заедно с брат си Райко) един Апостол, който се датира между 1365 — 1370 г. „Многогрешният и необмислен по ум“ Д. отбелязва, че писал книгата, когато унгарците владеели града Видин и „голяма мъка бе за народа по това време“. Последното звучи като въздишка и нашепва за тежките времена, свър- зани с насилственото покатоличване на бълга- рите от този край Литература: Дуйчев, Ив. СБК, II, с 390 Й. А. ДРАГИЯ („Грешният Драгия") — бълг. книжовник от XIII в., участвал в написването на един „Постен триод", съхраняван в Народ- ната библиотека в Белград. Езиково-право- писните особености на текста показват, че е живял и работал в Изт. България Литература Георгиев, Е. Литературата (XIII в.), с 102 П. П. ДРАГИЯ („Поп Драгия, Братолинов си н“) — бълг. книжовникотXIII в., създател на значителното по обем Драгиино Евангелие, принадлежащо на рус. манастир „Св. Панте- леймон" на Атон. Един негов лист от сбирката на рус. славист В. Григорович се съхранява в известния Румянцевски музей в Санкт Петер- бург. Търсеики отликата от едноименни препис- вачи (срв тук), които навярно познавал той прибавя името на своя баща, може би също книжовник. Литература. Георгиев, Е. Литературата.. (XIII в.), 102 - 103. П. П. ДРАГИЯ (Презвитер Драгия) — бълг. книжовник от втората пол. на XIII в живял и работал в столицата Търново, преписвач на т. нар. Търновско Евангелие (274 листа), дн в Академията на науките и изкуствата на Хърват- ско в Загреб. Д. е автор на една интересна приписка, датираща паметника в 1272/1273 г., „когато царуваха благоверният цар Константин (Тих-Асен) и неговият син Михаил.... при патри- арха на българите Игнатий." Преписът бил по- ръчан и заплатен от някой си иеромонах Мак- сим и създаден в „Цариград Търново". Това е най-ранното сведение за претенциите на бълг. столица като нов „Цариград" (т.е. „Нов Рим") на православието, очевидно не без връзка с уни- атската политика на виз. държава и църква, както и с категоричната правосл. позиция на търновския патриарх. Търновското Евангелие е най-старият бълг. паметник, писан отчасти на хартия (другата му част е пергамент) — новия материал, проникнал от Запада чрез италианс- ките и дубровнишките тьрговци. Към евангелс- кия текст презвитерът е добавил един „Месеч- ник" (Синаксар) в който е представил месеците със слав, им названия (напр. руен — септемв- ри, листопад — октомври и т.н.). Несъмнено презвитер Д. бил човек с широка култура и интереси, представител наобразованите и пат- риотично настроени слоеве на столичното ду- ховенство. 101
ДРАГОМИР Литература- Георгиев Е Литература та. (XIII в). 93 — 95: Петканова, Д Енцикло- педичен речник 130—131. П. П. ДРАГОМИР — слав болярин, приближен на хан Крум (803 — 814). През 812 г. той бил начело на голямо бълг. пратеничество в Константино- пол Д. бил натоварен да води мирните прего- вори с Византия след великолепната победа на 26 VII.811 г. България поставила условия от позиция на оплата — незабавно възстановяване на дого- вора между двете държави, сключен още през 716 г. В противен случай Д. заплатил с нападе- ние срещу важната черноморска крепост Ме- семврия (дн. Несебър) По внушение на ,лоши- те му съветници" императорът отхвърлил нап- равените предложения и войната била подно- вена Мисията на Д. свидетелства, че хан Крум се стремял да приобщи слав, знат към управлени- ето на държавата. Това било забелязано и от виз. летописец Теофан, който пише, че Крум пиел „здравица1' със слав, князе от чашата-че- реп на убития виз император Никифор I Геник Вероятно Д. е бил сред онези, които били удос- тоени с такава висока чест. Столетия по-късно, през XIV в., жестьт на Крум бил изобразен на една чудесна миниатю- ра, украсяваща бълг. превод на т. нар. Манаси- ева хроника. Литература. Златарски, В. История Т 1, Ч. 1, 336 - 340, 372 - 373. И. Л. ДРАГОМЪЖ — бълг. болярин от XI в висш военачалник, който в 1018 г. предал важната крепост Струмица на Василий II. Непристьпна- та Струмица, центьр на облает (комитат), е във вихъра на събитията през лятото на 1014 г. след катастрофата при Ключ, но устоява на виз. на- тиск През есента на 1015 и пролетта на 1016 г, когато ромеите проникнали дълбоко в бълг те- ритория и временно овладели дори външния град на столицата Охрид, Струмица била твър- до в бълг. ръце, независимо че били превзети някои крепости в областта й. В тези събития името на Д. не се споменава, но, както личи от виз. извори, по ранг той бил равен с пернишкия Кракра, навярно комит. Без съмнение той бил такъв не само в 1018 г, но и при Самуил (997 — 1014). Стратегически важният път от Солун през Струмица за Охрид явно бил поверен за охрана на предан и способен военачалник Хронистьт Скилица пише за неговата капитулация, пос- ледвала тази на Кракра, следното: „Дойде Дра- гомъж... и предаде крепостите в областта на Струмица, като получи сан патриций." Именно в Струмица дошли пратениците на царица Ма- рия, вдовицата на цар Иван Владислав (1015 — 1018), които уговорили предаването на бълг. независимост Освен това Д предал на импе- ратора пленения още по времето на Самуил солунски стратег Йоан Халдий, който бил пре- карал 22 години в бълг. затвор. Навярно този висш военен бил пленен в 996 г. от самия Д. Литература: Златарски, В. История Т. 1, Ч 2, 775 - 776. П. П. ДРАГОТА — бълг болярин през 40-те — 50-те години на XIII в Сложна и противоречива лич- ност бил Д. — люшкал се между предателство- то и патриотизма, себичния егоизъм и себеот- рицанието. За него споменава единствен виз. писател-хронист Георги Акрополит. В нач. на септември 1246 г. никеиският импе- ратор Йоан III Дука Ватаци нахлул в България, като се възползвал от смъртта на Калиман1Асен (1241 — 1246). Той не водел голяма войска, но се надявал, че с хитрост ще може да откъсне каквото може. По съвет на своите приближени се отправил към голямата и силна крепост Сяр. Началник на крепостта бил боляринът Д. За изненада на никейците крепостта била полуразрушена, а градът западная и запустял. Гарнизонът на Д. заемал единствено Акропола, т.е. крепостта на т. нар. вътрешен град. Импе- ратор Ватаци заповядал на т. нар. цулукони (безразборно събрана тьлпа, въоръжена с под- ръчни средства) да нападнат града. Само за няколко часа те проникнали зад стените му, а Д. се отказал да даде решителен отпор — той не бил научен да защитава крепост дълго вре- ме. Укрил се в цитаделата и веднага изпратил хора да преговарят с императора за предава- нето на крепостта и града. Д. капитулирал лесно — чисто и просто той се продал за „много златни статири" и „блестя- щи дрехи". Но едва ли само алчността го тлас- нала към предателство. Д., разбрал за смъртта на Калиман, знаел и че не може да разчита на помощ от Търново и затова решил да не става насила герои а да измъкне най-много облаги за 102
ДРАГШАН жбе си. Поласкан от вниманието, което му г«азал император Ватаци, той продължил да постоянства в продажността си. Обещал, че ще гъдеиства и за превземането на Мелник. Преди още вестта за превземането на Сяр да е разпространила, Д. заминал за Мелник, “одхвърлен като някаква примамка поради то- ва което чул, и поради нещата, с конто бил эблагодетелстван... “. Д. бил познат в Мелник, затова не срещнал -икакви препятствия при изпълнение на „миси- ята“ си. Още повече, че началникът на гарнизо- -а Николай Манклавит бил прикован на легло от подагрена криза Серският болярин убежда- вал тайно видни мелнишки граждани да преда- дат крепостта, срещу което им обещавал запаз- ване на съществуващото положение Това не било особено трудно, тьй като в града имало множество гърци, конто желаели час по-скоро да отхвърлят бълг. власт. Били изпратени пратеници при императора, конто изложили своите искания за предаване на града. Ватаци удовлетворил техните жела- ния и издал специална грамота, с която потвър- ждавал правата им. След това градът бил пре- даден на милостта на никеиския император. За отплата боляринът Д. бил поставен начело на мелнишкия гарнизон. Т ака Д. прекарал цели девет години — до 1255 г. Тогава се случили събития, конто представят „изменника" в съвсем друга светлина През ноември 1254 г. починал император Йоан III Ватаци Наследникът му Теодор II Лас- карис бил болнав и изнежен и в Търново смет- нали, че е дошъл удобният момент да си върнат загубените през 1246 г. територии Цар Михаил II Асен (1246 — 1256) започнал военни действия в Тракия и Родопската облает. Същевременно в Мелник започнало въетание, ръководено от Д. Георги Акрополит предава съвсем преврат- но и тенденциозно мотивите, конто тласнали Д. към тази стъпка:.Началникът на мелнишката войска Драгота, бил замислил да въетане отк- рито. Той по природа, като българин, хранен ом раза против ромеите, но изпитвал още по-го- ляма омраза от вродената поради ненавистга си към императора — той се надявал да получи от него големи облаги и не смятал за достатъч- но даденото му от император Йоан." Тези думи едва ли могат да се приемат за чиста монета. По-сетнешните събития и поведе- нието на Д. показват че изменникът болярин не действал от корист и от злоба. По-скоро той се опитвал да измие петното на позора, което му тежало. Д. застанал начело на бълг. население в Мел- ник и сполучил да блокира гр. гарнизон в цита- делата, която се намирала на най-високото и мъчнодостъпно място. Падането й било само въпрос на време, тъй като там нямало вода. Известията за въетанието на Д. достигнали до Теодор Ласкарис, който побързал да се при- тече на помощ. Само за 12 дни стигнал до Сяр. Там се спрял, защото му предстояло да преми- не през теснините на Рупелското дефиле, а те вече били заети от воиските на Д. Предвидли- вият бълг. военачалник се погрижил да укрепи допълнително позициите си — най-тясното мяс- то на клисурата било преградено с врата и окоп. Въпреки тези мерки положението му не било леко — от страна на цар Михаил не прис- тигнала нйкаква помощ. Теодор Ласкарис заповядал настьпление и атакувал бълг. позиции. По същото време един отряд се изкачил по тесни пътеки по стръмни- ните и оттам нападнал в гръб защитниците. Настанала суматоха и българите побягнали. Самият Д бил изпотьпкан от конете при бяг- ството и на третия ден починал от раните си. Така завършил живота си Д — мелнишкият воевода. Литература. Златарски, В История Т. 3, 432; 452—453; ДуйчеВ, ИВ. Мелник през средновековието — В Българско средно- вековие С., 1972, 374-412. И. Л. ДРАГШАН (Д р а с к а н, Драган*’) — Самуи- лов военачалник, защитавал важната крепост Воден (дн. Едеса) през Южна Македония. Въп- реки упоритата съпротива в 1001 г. Василий II (976—1025) успял да превземе града с обсада. Голяма част от местните българи били насилс- твено преселени в тема Волерон (беломорско- го краибрежие между Места и Марица), но Д. помолил да остане в Солун, с което императо- рът се съгласил. Той бил оженен за „дъщерята на първия от епитропите" на църквата „Св. Ди- митър“, явно един от най-знатните солунски първенци, като имал и две деца от нея. Малко по-късно обаче Д, който оставал верен на цар Самуил (997—1014) и родината си, избягал, но бил заловен. От наказание за държавна измя- на го спасили само горещите молби натъета му. 103
ДРАЙКО Последвал втори опит за бягстео, също неуспе- шен. Наказанието отново било избегнато, а непреклонният българин външно се примирил с участта си, дори имал още две деца. Много години по-късно, през пролетта на 1015 г., жи- телите на Воден вдигнали въетание и отхвърли- ли виз. власт. Вероятно този бунт е евързан с последното бягство на Д._ очевидно смятан ве- че за лоялен императорски поданик. Василий II реагирал веднага, превзел града, а българите отново били изселени във Волерон при първата група свои съграждани. Плененият Д. бил умър- твен по крайне жесток начин — чрез набиване на кол. Без съмнение в лицето на Д., подобно на Николица, Иван и др., виждаме един от най- отчаяните и непоколебими защитници на бълг. кауза. Литература: Златарски В. История Т. 1, 2, 682-683 707 - бел 14 П П. ДРАЙКО — бълг книжовник от XIV в които заедно с дяк. Станислав преписал т.нар. Лес- новски пролог Драико също бил дяк (дякон, монах) отЛесновския манастир в Сев. Македо- ния близо до Кратово. Нищо друго за тези два- ма книжовници не е известно. Литература: Гюзелев. В. Училища, скрипто- рии, библиотеки..., с. 107. П. П. ДРАСКЙН — бълг. болярин от Видин през XIV в. Името му се среща в надгробния надпис на неговата жена Станислава, починала на 15 ноември, но без обозначена година. Литература: Дуйчев, Ив., СБК, II, с. 288. И. Л. ДРЙСТРА — бълг. комит от края на IX и нач. на X в. При управлението на княз Борис-Михаил (852—889) бълг. държава била разделена на 10 големи административни единици, наричани комитати. Те били под разпореждането на т.нар. комити които разполагали с голяма власт над поверените им територии. При княз Борис Д управлявал Струмишкия комитат. На юг границите му достигнали чак до Солун, както свидетелства Наръшкият надпис на княз Си- меон от 904 г. Т ам името на комит Д. е поставено на трето място след това на владетеля Симеон и на оглутаркана Теодор Литература: Златарски, В Новонаиденият надпис от времето на българския цар Си- меон. СбНУК, 15, 1898,20—40; История. Т. 1, Ч 1 с. 606 Й. А. ДРЪСТЪРСКЙ МЙТРОПОЛИТЙ - През сред новековието Силистра била важен църк. цен- тър. Дори през X в там резидирал бълг. пат- риарх. Непосредствено след покръетването на българите (864) в този град била учредена епис- копска катедра. През 870 г. епископ на Дръстьр бил Никола, името на който се чете в един надгробен надпис През XIII в. Дръстьр бил издигнат в ранг на митрополитско седалище. В добавките към Бо- риловия Синодик са записани имената на 6 митрополити на града: Кирил, Аверкий, Теодул, Йоасаф, Ди он и сийи Кал и - ник. Списъкът е явно непълен, тъй като един друг дръетьреки митрополит (Захарии) взел участие в антиеретическия събор в Търново в края на 1359 г. През 70-те години на XIV в. предвид отпадането на града от границите на Търновското царство Дръстьрската митропо- лия била ликвидирана, откъсната от диоцеза на Търновската патриаршия и подчинена под юрисдикцията на цариградската църква Литература: Кузев, Ал Дръстьр. — В: Бъл- гарски средновековни градове и крепости, с. 186, 188 190. Й.А. ДЪРМАН — бълг. болярин, който заедно с брат си Куделин управлявал самостоятелно в Брани- чевската облает през 70-те и 90-те години на XIII в. Братята били потомци на заселилите се по тези места през 1241 г. кумани, които преди това живеели в Унгария. Бягайки от татарите, тези номади начело със своя хан Котян напус- нали украинските степи и получили закрила от крал Бела IV. Скоро обаче техният хан станал жертва на унг. аристокрация, а част от хората му прехвърлили р. Дунав и се установили в пределите на Иван-Асенова България. Както изглежда, оттехните висши кръгове произлиза- ли и родовете на Тертеровци и Шишмановци. Дърман било едно от най-разпространените кумански имена, а следи от него могат да се открият в някои селищни имена и днес. То бук- вално съответства на бълг. Стоян Името Куде- лин обаче отсъства сред куманите и другите тюркски народи. Възможно е в унг. хроники 104
ДЪРМАН - а да е транскрибирано слав. „Гудел", което павежда на мисълта, че братята боляри са били иоже би от смесен бълг.-кумански произход. Още повече, че такива бракове сред бълг. бо- лярство през XII—XIV в били често явление Д. и Куделин имали за резиденция крепостта Ждрело на р. Млава (при дн. с. Г орняк, Сърбия), =вно тяхно владение. Браничевската облает още през 1246 г. за поредей път била завладяна от Унгария, но населението и си оставало бълг. Бълг. самосъзнание, както личи от запазените сведения затях, притежавали и братята боляри. През 1273 г., използвайки полит, криза в Унг. кралство, те решително отхвърлили чуждата власт. Без съмнение това било осъществено с активната подкрепа на местного население и аристокрация. През 1282—1284 г. унгарците направили няколко опита да се справят с непо- корного бълг. княжество. Военачалническият талант на Д. блеснал още при първия унг. поход. Нашествениците били разбита, а в плен падна- ли няколко знатни барони. Тогавашният унг. крал Ладислав IV Куман (1272—1290), в чиито вени също имало куманска „синя" кръв (по май- ка той бил внук на хан Котян), се опитал да привлече непокорните боляри с преговори и обещания. При тях отишъл кралският сановник магистьр Георги, но преговорите нямали резул- тат и военните действия продължили За коман- дващ наказателната акция бил назначен съ- щият магистьр Георги, който имал някои успехи и заловил „един от другарите на Дърман" — те. някой от неговите воеводи Обнадежден оттози по-съществен резултат, унг. крал решил окон- чателно да се разправи с Д и Куделин. Магис- търът Георги получил подкрепления и съставил голяма войска от трансилванска пехота и ку- манска конница. Последната, разбира се била от останалите на територията на кралството кумани (т.нар. куни, чиито потомци са една от унг. етнографски групп и днес). Масираното настъпление „срещу Дърман и българите" обаче се провалило напълно. Ма- гистьр Георги бил разбит и изтласкан от Бра- ничевското княжество, а Д. и брат му не само укрепили позициите си, но започнали да зап- лашват и останалите унг. владения южно от р. Дунав, особено Мачва. В случая има още едно интересно обстоятелство — това, че унг. хро- нист съобщава не само за Д., но и за „бълга- рите". Обикновено се приема, че тук ставало дума за местного бълг. население в Браничев- ската облает. Дори и един бегьл поглед върху средновек. паметници показва, че в подобии случаи се еизира не само етническото, но и държавнополит. значение на названията. С други думи, под „българите" авторът разбира именно бълг. държава. Близо до ума е, че за да залазят позициите си, Д. и Куделин се обър- нали към бълг. цар Георги I Тертер (1280— 1292). Той, както е известно, бил от рода на споменатия вече покоен хан Котян—Тертеро- ба, наи-знатния в България. Още преди да стане цар Георги Тертер изглежда бил нещо като водач на куманите в България и е логично наред с бълг. характер на поданиците им, Д. и Куделин да са признали неговото върховенст- во. Така, под една или друга форма, Браничев- ската облает отново преминала към бълг. дър- жава. Нещата се променили, когато Георги Тертер вече не можел да овладее кризисните процеси в страната През последните години от царува- нето си той бил подложен на силен натиск от страна на враждебната болярска групировка начело със Смилец, която с подкрепата на та- тарския властник Ногай най-накрая го принуди- ла да абдикира (1292). Унгарците внимателно следели промените в България и през 1290 г. решили да се възползват. Този път случаят ..Дърман" бил поверен на ср. екскрал Стефан Драгутан, който като полунезависим господар управлявал унг. облает Мачва. Както разказва ср. хронист Данило, „братята Дърман и Куделин, отедна майка родени, много се хвалеха със своята сила и не даваха никой да има власт около техните предели .“ Този „никой" в случая е именно Стефан Драгутан, който под претекст за някакъв техен „зъл заго- вор" против него ги нападнал с „цялата си си- ла". „Земята браничевска" обаче се оказала „силно укрепена", крепостта Ждрело издържа- ла, а Драгутан „не могъл никаква пакост да им стори, нито да ги прогони оттези предели..." Ср. автор се стреми да прикрие както причините, така и резултатите от злополучния Драгутинов поход В действителност бившият крал претьр- пял пълна катастрофа. Д и Куделин обаче вече не разчитали на помощта на търновския цар, а се обърнали за помощ към могъщия Ногай. Той им разрешил „срещу много злато" (факт, който показва нарасналите стопански и финансови възможности на тази бълг. държавица) да нае- мат татари и кумани от неговите владения в 105
Е8ТИМИЙ 7-ешна Южна Украйна и Молдова С тези зна- чителни сили братята нахлули в управляваната от Д Мачва, разгромили го и присъединили голяма част от тази де юре унг. облает към своето Браничевско княжество. Жадните за плячка татарски орди не се задоволили с даде- ното им злато и нахлули в южните райони на самата Унгария Тук те обаче срещнали серио- зен отпор а унг. пълководец Угрин ги разбил, като изпратил главите на двама техни главата- ри на своя крал Окупацията на Мачва и татарската намеса усложнили положението на браничевските вла- детели. Стефан Драгутин, който бил избягал при своя брат, тогавашния ср. крал Стефан Урош II Милутин (1282—1321), получил възможност за реванш. Явно с унг. благословия бил подготвен съвместен поход против Браничевското кня- жество. През 1291 г. вражеските воиски нахлу- ли във владенията на Д. и Куделин. Последните били разбити и трябвало да бягат отвъд Дунав при Ногаи. Браничевското княжество преста- нало да съществува и било присъединено към територията на Драгутин, т.е. отново под вър- ховната власт на унг. кралска корона. Георги I Тертер не могъл да направи нищо за спасяването на тази стара бълг земя, която била изгубена завинаги. Единственият опит за нейното отвоюване предприел наскоро след това (1292) видинският владетел Шишман, на- вярно близък сродник на царя. По това време в Търново вече царувал Смилец, когото Шишман очевидно не признавал, поради което погледът отново бил насочен към Ногаи С татарска по- мощ видинският господар временно освободил Браничевското княжество, но после бил разбит и трябвало да тьреи закрилата на татарския властник за собствените си владения. Дали Д. и Куделин са участвали в акцията на Шишман, е неизвестно, както е непозната и по-нататьшна- та им съдба. Литература. Минков, П. Към историята на северозападните български земи. — Сп. БАН, т. 16, 1918, 43—64; HcTopja српског народа. Т. 1. Београд, 1981,437—448; Павлов, Пл Куманите в обществено-политическия живот на средновековна България (1186 г. — началото на XIV в.) — ИПр., 1990, № 7, 16-26. П. П. ЕВТИМИЙ (Евтимий Тъ р н о в с к и) — пос- ледният тьрновски патриарх, роден в нач. на 30-те години на XIV в. За живота му разполагаме с подробни сведения, конто дължим на перото на неговия ученик и последовател Григорий Цамблак Е. старателно скривал своя произход, ръководен от исихасткото правило, че истинс- кото отечество на праведника е раят, а пътят до него трябва да се измине чрез много прилежа- ние и усърдие. Но аристократичното потекло на Е. е вън от съмнение: доказват го неговите широки връзки с управляващите кръгове и бър- за църк. кариера. За младежките му години не знаем почти нищо ако не броим уверенията на Г Цамблак, че всичко в поведението на този младенец из- давало необикновени дарования и заложби. По-късно той направо „разцъфтял" сред връет- ниците си и сравнен с тях, изглеждал „съвър- шен и високорастящ". Накрая „възлюбил пусти- нята“, т е. обрекъл се на Бога и станал чернори- зец. По всяка вероятност Е се замонашил в Килифаревския манастир. За това съдим от факта, че ранните години на монаха Е. са евър- зани неизменно с името на Теодосии Тьрновски. Той посветил младия монах във филос. основи на исихазма и го напътствал в трудния път за достигането на духовно съвършенство. Неслу- чайно биографът му твърди, че Е. знаел най- добре от всички, и то от собствен опит, какво означава смирение и прилежание, т.е. в Кили- фарево той преминал през всичките етапи на въздържание и пост, конто препоръчва исихаз- мът Е се придържал строго към правилата на 106
ЕВТИМИЙ -: ведение, които изисквали умъртвяването на "тътга сиял на голата земя, „устоял на стомаха си“, като го наказвал без храна, демонстрирал презрение към материалните ценности. Прека- *ено строг ще е бил монашеският устав на Килифаревската обител, щом Е. е трябвало да се моли през всичките часове на деня и нощта, лишавайки се от сън и почивка. Многогодишни- те изпитания постигнали своето: плътта била тобедена и телесните страдания помогнали на Е. да придобие необикновена „острота наума". Усърдието, което никога не го напускало, му спечелило всеобще възхищение — той надми- нал онези, които далеч преди него поели труд- ния път на пустинничеството. Необикновените заложби на Е. не останали незабелязани: Теодосий Търновски го привля- къл към себе си и го назначил за ръководител на манастирското братство Всичко в отноше- нията между двамата издавало не само духов- на близост (присъща за учител и послушник), но и снова, което житиеписецът определя като лриемственост между поколенията, подобна на онази, която някога съществувала между Гри- гории Синаит и Теодосии ТърноВски. Тази връзка е подчертана и в духа на сред- новек. пророчества . Григории Цамблак разказ- ва как една нощ Е„ приближавайки се до кили- ята на Теодосий ТърноВски, видял своя учител, цял облян в светлина и издигнат над земята подобно на библейския пророк Самуил. След това със сълзи на очи Теодосий обяснил на ученика си смисъла на знамението: завладява- нето на България оттурците и пълното запустя- ване на светата обител. Злото нямало да отми- не и Е., тъй като бъдещето му вещаело робски вериги и апостолско гонение. Учителят го раз- тьлкувал в смисъл, че на Е. е предопределен жребият да стане спасител на своя народ по- добно на великия юдеиски цар Моисей. Трудно е да се каже доколко описаната сцена е плод на вдъхновено пророчество или пъке съчинена (с по-късна дата) от Григорий Цамблак, който знаел за тежкия кръет, отреден от съдбата на последния търновски патриарх. Но нямасъмне- ние, че в лицето на Е. Теодосий Търновски виж- дал не само достоен приемник, но и човека, на когото било съдено да направи цяла епоха в духовната история на слав. род. В нач. на 1363 г. Е. последвал своя учител в Цариград Няколко месеца по-късно Теодосий Търновски завършил земния си път. За Е това ще е било тежък удар Той загубил духовния си наставник и като връх на всичко попаднал в чуждо обкръжение, от което имал основание да се бои. Но благодарение застьпничеството на патриарх Калист той постьпил в най-известния от цариградските манастири — Студийския. В този манастир, прочут най-вече с книж. си дей- ност, Е. престоял ок. 2 години Скоро славата му на добродетелен и богоугоден човек се раз- несла навсякъде из царевия град. Биографътму Григорий Цамблак се учудва с какво този бези- мотен странник, при това чужденец, в късо вре- ме успял да си спечели всеобща почит жители- те на Цариград, като пренебрегвали мъдрите и достойни мъже от столицата, тичали при бълг. монах, за да получат от него духовна храна и да изпълнят душите си с благодат. През 1365 г., уморен от светския шум и жаду- ващ за безмълвие, Е заминал за Света гора и постьпил първоначално в лаврата „Св. Атана- сий“ — „майката" на всички манастири в све- щената планина. По-късно се установил в Се- лина — малък скит с кула, който се намирал само на половин час път от бълг. Зографски манастир Въпреки че из тази планина открай време се подвизавали достойни и многоучени мъже, Е „просиял, като е показал и поучавал велики неща“ — твърди неговият житиеписец. Учителството му, за което става дума, се състо- яло не само в проповеди и поучения, но и в книж. дейност, която оставила паметни и забе- лежими следи. По време на пребиваването си в кулага Се- лина Е. изпаднал в сериознабеда. Според Цам- блак причината била зависла на един от мона- сите, който известил императора в Цариград, че въпреки привидната си бедност Е. притежа- ва несметни съкровища Сам император Йоан V Палеолог (1354—1391) пристигнал при пустин- ника, за да разеледва случая и като не открил нито злато, нито пари, се разпоредил да го заточат на о. Лемнос в Бяло море. Според Цамблак не минало много време и Йоан V сми- рил императорската си гордост, като паднал на колене, поискал прошка от Е. В този разказ е спестена истината около конфликта между виз. император и видния бълг. исихаст. Причина за него била унията, която Йоан V Палеолог сключил с римската църква — с това той си спечелил много противници осо- бено сред монасите на Света Гора. Авторитеты- на Е бил толкова голям, че позицията му имала 107
ЕВТИМИЙ решаващо значение. Въпреки всички увеща- ния и то лично от императора, бълг. пустинник останал непреклонен и отказал да признав вър- ховенството на Рим. Последвали укори, гоне- ния и накрая заточение. Постепенно настрое- нията срещу унията започнали да вземат все по-големи размери, вкл. и в Цариград, където патриарх филотеи се обявил против политика- та на императора. Вълненията сред духовенст- вото на Света гора станали заплашителни, ко- ето довело и до прекратяване заточението на Е Видният бълг. исихаст се завърнал триумфал- но в Зографския манастир, вече с ореола на мъченик на православието и чистите му догми. Е. престоял в Света гора ок. 7 години. Но постепенно чуждата земя започнала да му ом- ръзва и той предпочел да се завърне в отечес- твото си въпреки настояванията на мнозина да го задьржат, вкл и на влиятелни полит, фигури в Цариград. И така през 1371 г. Е. се завърнал в България: сега той носел със себе си „истин- ско богатство от премъдрост", което поставил в служба за отечеството. На родна земя той останал верен на исихазма и отново потьрсил пустинята, като се установил в пещерата на Теодосий край тьрновския манастир „Св. Трои- ца". Скоро около него се събрал рояк ученици — впечатлявал не толкова големият им брой, колкото страстното им желание за знания и премъдрост. Безспорно най-голямо внимание заслужава фактьт, че при пребиваването си в манастира „Св. Троица" Е. започнал преводите и редакти- рането на богослужебната книжнина. Ако вник- нем в същината на тази огромна преводаческа деиност (предстояло да се унифицира старо- бълг. книж. наследство), става ясно, че се касае за забележителна книж. реформа, която имала за цел да се „изправят" богослужебните текс- тове и да се създаде единна литературна сис- тема, включваща нов литературен език, нов правопис и начертания на буквите. Особено място заслужава литературният стил, наложен от Е. — чрез езика той потьрсил нови възмож- ности за словесен изказ, като създал висок художествен стил, или както е прието да се казва, Е. пише в стил на „плетене на словесни венци", при който въздействието се тьрси чрез формата, ритмиката и музикалната интонация. Важно място в дейността на Е. заема и пра- вописната реформа Тя се налагала от това, че от времето на Кирил и Методий (когато била създадена слав, писменост) звуковият състав на бълг език се променил в значителна степей. А това довело до истински хаос сред книжов- ниците, тьй като никой не наел къде е точното място на една или друга буква в края на думите. Като се основавал на исихасткия принцип, спо- ред конто чрез думата (дори само чрез външ- ната и форма) се изразява божествената същ- ност, Е. придавал на текста свещена стойност — той трябвало да изглежда като икона и да въздейства по същия начин. Неговата реформа засягала не само начертанията на буквите, но и надредните знаци; представени в единна сис- тема, богослужебните текстове, излезли от Ев- тимиевата школа, впечатляват както със съдър- жателната си същност, така и с външния си вид, като въздействат и естетически. Огромната книж. деиност в школата на Е. била немислима без широк кръг от посветени и високообразо- вани книжници, с помощта на конто била извър- шена^громната преводаческа и преписвачес- ка работа. Затова някои изследователи с право окачествяваттози интелектуален кръг като вис- ше училище, което напълно отговоря на сред- новек. университетски традиции А потомците оценяват по достойнство колосалния труд на Е. който дал на бълг. църква „истинско небесно съкровище", а на българите — книги, подобии на „написаните от Бога скрижали". Тази огром- на дейност продължила ок. 4 години. През 1375 г починал тьрновският патриарх Йоаникий II — българите го запомнили с добро, а църквата пее вечна памет на този „преосве- щен“ тьрновски архипастир. Съгласно закони- те на правосл църква новият патриарх трябва- ло да бъде посочен от събора на епископите и одобрен от царя. Обикновено изборът на нов патриарх се проточвал, а чести били случайте, когато трябвало да се избира измежду няколко кандидат Но този път нещата били повече от ясни: всички — и епископи, и аристократи, и народ имали в устата си едно име — това на Е. Единодушният избор на Е. за патриарх на бълг. правосл. църква бил предопределен от огром- ного му духовно присъствие в обществото и от признатата му слава на премъдър и богоугоден мъж с изключителни заслуги към бълг книжов- ност. Годините, през конто Е. заемал патриаршес- кия трон, са без съмнение най-драматичните в средновек. бълг. история По това време полит и народностното единство на българите биле
ЕВТИМИЙ само далечен спомен, навяващ тъжни мисли за едно безвъзвратно загубено ист. наследство. Оьвременниците с учудване констатирали фак- ~а, че съществували цели „три Българии" Това "равело всеки опит за полит обединение на българите химера. Единствено църквата била в състояние да обедини народа и да му даде упование в борбата за отблъскването на тур. завоеватели. И неслучайно при Е. бълг. църква се превърнала от „църква тържествуваща' в .църква войнстваща", призвана да защити на- родностната ни идентичност чрез полит, лозунг на века: „борба за вяра“ срещу иноверците турци. За осъществяването на тази задача Е. впрегнал и талантливого си перо на книжовник. Неговите жития и похвални слова имат за герои светци българи — Иван Рилски, Петка Търновс- ка, Михаил Воин и др Като пресъздава живота и подвизите им, Е. не пропуска да се спре на великого минало на бълг. държава и забележи- телните й царе: Иван Асен I, Калоян, Иван Асен II. Когато разкрива пред българите величието на собствената им античност, тьрновският пат- риарх преследва конкретна цел: сенките на миналото трябва да дадат на народа му онази вяра и упование, които са необходими в борба- та за оцеляване. Като патриарх Е. не пренебрегвал и чисто пастирските си задължения. Той неуморно бдял да запази стадото, незасегнато от ерети- ческите заблуди, а когато сеячите за нечиста ерес вземали надмощие, той не се колебаел да излезе сред тях и да ги победи в словесен двубой. Воювал непреклонно и срещу езичес- ките отживелици, които все още били в душите на българите. Известен е случаят с един праз- ник, наследство от езическата древност, който ставал на хълма Света гора и привличал него- дуванието на строгите блюстители на тогаваш- ния морал. Като забранил празника, Е. изтръг- нал из корен злого: по този начин вършенето на „скверни тайнства през нощта“ било поста- вено под сурово запрещение. Тъй като по това време турците „попленили" почти цяла Тракия, напливът на бежанци през Балкана станал много голям. Е. пръв се загри- жил за подслона на тези хора; превърнал Тър- ново в една огромна страноприемница, в която всеки изгнаник можел да разчита на подслон и закрила от отческата му десница. Изследователите свързват името на Е. и с реформата, която препоръчвала въвеждането на фонетичния принцип при изучаването на буквите. Дотогава обучението на бълг. „азбу- карчета" ставало по архаична система и било изключително трудно. Според Константин Костенечки, един от последователите на Е., по новата система само в разстояние на една година децата не само се научавали да четат и пишат, но запомняли и по-важните каноничес- ки твкстове. Но разбира се, най-голямата грижа на Е. била тур. опасност, която постепенно приближавала на север. Въпреки всичките му усилия не се стигнало до създаването на христ. коалиция, залисани в дребни сметки и плитки кроежи, балканските владетели не успели да изградят общ фронт срещу нашествениците. Първи пое- ли удара българите: през пролетта на 1393 г. султан Баязид ударил Търново с огромна войс- ка и го подложил на продължителна обсада. Неизвестно откъде се е взело твърдението, че в отсъствието на цар Иван Шишман (1371 —1395) на патриарх Е. се паднал тежкият жребий да ръководи отбраната на обсадената бълг. столи- ца. Тези твърдения нямат нищо общо с истина- та: доказва го простият факт, че Гоигорий Цам- блак изобщо не споменава подобно нещо. Ако беше обратного, биографът на Е. не би пропус- нал да отбележи това и да прослави още повече своя герой. Но Цамблак се задоволил само с общи размишления по повод нещастието, което сполетяло жителите на бълг. столица през 1393 г. Наистина може да се приеме, че в качеството си на духовен пастир Е. е бил моралната опора на защитниците на крепостта, но това е съвсем различно от твърденията, които му приписват ролята на пръв копиеносец. Това били задъл- жения на гражданските и военните власти на Търново. Търново паднал под тур. власт на 17.VI.1393 г., след като били изчерпани всички възмож- ности за съпротива. Тъй като патриаршеската църква била превърната в джамия, Е. се уста- новил в друга (църквата „Св. Петър и Павел"), откъдето не престанал да се грижи за повере- ното му „стадо"' в качеството си на духовен глава той бил единственият, който можел да представлява бълг. общност пред тур. власти. Въпреки погромите той не се поддал на мало- душие или бездействие. Поискал среща със султан Баязид, на когото припомнил обещани- ята да се сложи край на грабежите и убийства- та. Султанът „изслушал молещия се за народа" 109
ЕВТИМИЙ и обещал да спре насилията, защото според Цамблак „варварската ярост обикновено се срамува от добродетелите на такива мъже". Въпреки това погромите продължавали с честихваща сила В тези екстремни условия Е. се проявил като ревностен защитник на своя народ: отдал се „на много по-големи подвизи отколкото преди грижеше се да запази хората незасегнати от варварского погубване, поуча- ваше, утешаваше, падналите повдигаше, на препъналите се простираше ръка. борещите се похваляваше и към мъжество ги насърчаваше, а някои пък отсичаше като гнила част, за да не загине цялото тяло“. Събитията вземали драма- тична насока и самого съществуване на бълга- рите като етническа и религиозна общност би- ло поставено на карта. Защото мнозина не ус- тояли на съблазните и приели недостоината Мохамедова вяра, други били разколебани и готави да поемат пътя на предателството, а у трети била прекършена всяка надежда. Като връх на всичко се разнесла злокобната вест за посичането на цвета на търновската аристокрация: 110 боляри обагрили с кръвта си стените на една от тамошните църкви, тъй като не пожелали да се откажат от бащината си вяра и закон. Патриарх Е. пръв се явил пред тур. управител, като му заявил, че е подобавало първи той да изпие чашата на заколението (тъй като пастирът е длъжен да върви пред стадото, а бащата — пред своите синове). В жертвого- товността на Е личи вдъхновението на човека, готов да сложи главата си пред олтара на оте- чеството. Скоро последвала заповедта Е. да бъде по- сечен върху крепостните стени Тогава в пълна сила се проявило „мъжеството на този велик човек" и презрението му към смъртта. Без ко- лебание той поел пътя на своята Голгота и не трепнал, когато над главата му се вдигнала убийствената десница. Според твърдението на Цамблак ръката на палача се вкаменила и не могла да нанесе смъртоносния удар, а измаил- тянското сборище (събрано да наблюдава екзе- куцията) било посрамено и побързало да се разпръсне. Явно е, че става дума за легенда, която придала на събитията около присъдата на Е. смисъла на чудо, достойно за прослава на последния търновски патриарх. Ръката на пала- ча едва ли се вкаменила, по-скоро последвала отмяна на смъртното наказание, но смекчава- нето на присъдата трябвало да се отдаде преди всичко на мъжественото поведение на Е и презрението му към смъртта. А в основата на легендата е втькана идеята, че силата на ятага- на е нищожна в сравнение с величието на чо- вешкия дух След това дошла разпоредбата, според която голяма част от търновското население трябва- ло да бъде преселено в М. Азия — и най-вече онези, които се отличавали по род, значение, богатство и красота на лицето. Заедно с тях поел и патриарх Е„ който бил заточен в Бачков- ския манастир Трогателна била сцената, кога- то тьрновските жители се прощавали с великия си учител: Цамблак с право я оприличава на „гледка, предизвикваща сълзи, дори у камъните на града". Защото търновчани се прощавали с човека, който все още билгоинОним на народ- ностното им единство. Годините, прекарани от Е. в Бачковския ма- настир, са забулени в тайна поради откъслеч- ните сведения, с които разполагаме. Макар и стар, при това връхлетян от болести, той не- уморно проповядвал, поучавал и наставлявал. Славата му на велик учител се носела по цяла- та бълг. земя и към Бачковския манастир про- дължавали да прииждат ученици Тях Е. готвел за трудните времена на робството. Липсват точни известия за смъртта на пат- риарх Е , предполага се, че е починал през 1402 г. Скоро след това бил причислен към кръга на светците. Но тук има едно интересно обстоятел- ство: нито една оттогавашните правосл църкви не го канонизирала за светец, въпреки че за това правили опити неговите ученици във Влаш- ко, Молдова, Сърбия и Русия. Но и без офици- ална канонизация Е. се превърнал в народен светец, а това било най-голямото признание, с което можел да се сдобие човек през онази епоха. Няма съмнение, че патриарх Е е най-забеле- жителната фигура в историята на Второго бълг. царство. Като опитен кормчия той държал т.нар втори стьлб в държавата и провел народа си през трудните и тежки изпитания. Патриар- хът на всички българи служил вярно на народ- ностната ни кауза и засвидетелствал наи-ярки- те примери на жертвоготовността пред род и отечество. Той имал нещастието да види про- падането на бълг. държава („душата му била наранена с хиляди стрели"), но винаги вселявал увереността, че народа на българите го очакват и по-щастливи дни. 110
ЕКАТЕРИНА Епохалното му книж. дело го представя като -лавна фигура в т.нар. слав. Предренесанс. Оактьт, че правописната му реформа намира -ироко разпространение във всички слав, страни, е показателен. Векове по-късно кни- жовниците ще имат за пример Евтимиевата .словесност и изящност на стила на този „ви- тия на съвършеното слово", за да не потьне името на българите в дълбините на забравата. Трудно е да се оцени всеобхватността на ве- ликого му дело: с неуморно прилежание и многогодишен труд, и с чисто житейски подви- ги той сам „си построил стълба към небето", откъдето и днес изглежда недостижим. Срав- няват го със светите апостоли, а това е приз- нание и чест, с която се удостояват малцина от избраните. При това положение можем да разберем горчилката в думите на един от не- говите съвременници: „По-добре беше слън- цето да изгасне, отколкото да замлъкне Евти- миевото слово." В тези думи се съдържа исти- ната, че с Е. си отивала стаената надежда на българите за едно ново прераждане. Литература: Попов, И Евтимий, последен тьрновски и трапезицки патриарх Плов- див, 1901; Киселков, В. Патриарх Евтимий С., 1939; ДинекоВ, П. Евтимий Тьрновски — В: История на българската иг ратура Т. 1. С., 1962, 265—306; Иванова, К Патриарх Ев- тимий. С.. 1986; Петканова, Д Енциклоледи- чен речник..., 137—139; Kaluzniaski. Е Werke des Patriarchen von bulgarien Euthymius. Wien, 1901. Й.А. ЕКАТЕРИНА — бълг. принцеса, най-голямата дъщеря на Иван Владислав (1015—1018) и цари- ца Маригг, виз. императрица — съпруга на Исак I Комнин (1057—1059). Освен нея царската двойка имала още пет дъщери, чиито имена и жизйен път не са известии. Знае се само, че една от тях била жена на виз. аристократ Роман Куркуа — участник в първия заговор на най-го- лемия им брат Пресиан. От всички деца на Иван Владислав и Мария именно Е. се изкачила най-високо във виз. йе- рархия. Въпреки краткого царуване на Исак Комнин императрицата оставила траен спомен в паметта на съвременниците. Това личи осо- бено добре от мястото, което й отделя знаме- нитият виз. интелектуалец Михаил Псел — фи- лософ, историк, царедворец и „вътрешен чо- век" на всички режими в двора по онова време. За Е. той пише следното; „Тя беше истинско чудо сред жените, ненадмината по знатност на рода, несравнима по висшата си доброде- тел...“. Както изглежда, императрицата се гор- деела със своя бълг. корен, с принадлежността си към охридската царска династия, чиято знат- ност според думите на съвременника надвиша- вала онази на най-благородните виз. фамилии. Макар да била дълбоко религиозна, Е. имала големи амбиции в светския живот и политиката. В някои случаи била много по-настойчива и решителна от царствения си съпруг, ковто про- личава най-добре при нвговото доброволно от- ричане от престола. Е. се омъжила за Исак Комнин още когато той бил военачалник, прославил се в борбата със селджукските турци през 40-те години на XI в. Може би бракът й се дължал на познанството на Исак с братята й Арон, Радомир и Траян, конто били негови колеги военни, действали също в М. Азия и Армения. Съпругът на Е. дошъл на власт именно с подкрепата на т.нар. военна партия, изразяваща интересите на едрата свет- ска аристокрация в армията и провинцията. Неговите реформаторски замисли и действия се натькнали на силна съпротива от страна на отделни лица, аристократични и църк. кръгове. Един от дълбоко притаените му противници бил и споменатият вече Псел. Под натиска на двор- цовата опозиция Исак бил принуден да се отка- же от престола под претекст, че е болен и решен да дочака близката си смърт като монах. Императорът наистина се разболял много се- риозно, но Е. била решително против постъпва- нето в манастир и оттеглянето му от трона. Нейните упреци и окуражителни думи обаче не могли да неутрализират силното психологичес- ко въздействие на патриарха, Псел и други дворцови и църк. авторитети. Михаил Псел не крие възхищението си от тази жена, която на „благого намерение" на мъжа си „да спаси ду- шата си като монах" отвърнала със силните думи: „Повярвай ми, ако ти само оздравееш (а това е моего заветно и страстно желание), аз ще поема върху раменете си всички твои пре- грешения... Ако ли пък не [оздравееш], аз сама ще бъда застьпница за всички твои грехове пред Съдията и Господа... Твоите деяния ще останат без възмездие, а нека мен изядат чер- веите, да ме покрие черен мрак и ме изгори палещият [адски] огън... Не те ли е жал да за- 111
ЕЛЕМАГ хвърлиш нас, самотните? С каква душа напус- каш двореца, обричайки мен на нещастно вдов- ство, а дъщеря ни на горчиво сиротство?" Императрицата обвинявала Исак в малоду- шие, излагала разумни доводи, но той вече бил взел окончателното си решение. Е. нападнала остро най-видните царедворци, особено ста- рия и изкусен интригант Псел — „Няма какво да се говори — казала тя, много ни ломота ти, философе, със своите съвети. Хубаво ни се отблагодари, замисляйки да обърнеш самодър- жеца в монах..." Въпреки оправданията и увър- танията на опитния в задкулисните машинации Псел за императрицата било пределно ясно кой дърпа конците... Когато Е. се отчаяла от упорството на Исак, тя ядосано му заявила „Поне определи за свой наследник в царската власт най-благосклонния и добре разположен към нас човек, който да запази и към теб почит, докато си жив, а и към мен да се държи като син.“ Императрицата не пропускала да намек- не, че отказът на Исак да запази короната би могъл да коства честта и дори живота на близ- ките му при възцаряването на негов противник каквито в империята имало немалко. Исак Комнин постьпил в известния Студий- ски манастир, а тя като монахиня с името Ксе- ния („чужденка" — още едно свидетелство за българското й самосъзнание) завършила живо- та си в манастира Мирилеон (дн. джамията Будрун) в Цариград. Според други извори оба- че неиното монашеско име е било Елена. Напоследък бе публикувана една хронологична бележка от 1063 г., която потвърждава името Ксения и свидетелства, че бившата императри- ца през с.г. е била още жива. От друга страна, бележката говори за нейните интереси към кни- жовността. Исак I Комнин и Е. имали син Мануил, който починал твърде млад, още преди баща му да стане император. Дъщеря им Мария споделила монашеския обет на майка си. Династията Ком- нини (1081—1185) произлязла не от тяхното се- мейство, а от Йоан, по-малкия брат на Исак Комнин, чийто син Алексий I Комнин (1081 — 1118) също бил сроден с бълг. охридска динас- тия. Алексий бил женен за Ирина, внучката на Иван-Владиславовия син Траян. Е. се издигнала възможно най-високо от по- томците на последния охридски цар. Тя без съмнение поддържала Арон и останалите си братя и бълг. роднини, които пък трайно се свързвали с Исак Комнин и т.нар. военна пар- тия във Византия. След смъртта си Е.—Ксения била погребана в императорски саркофаг до по-рано починалия си съпруг в Студийския ма- настир Литература: Златарски, В. История. Т. 2, 136—137; Успенский, Ф. История Византий- ской империи. Т. 2, Москва—Ленинград, 1948,59-63,406 П. П ЕЛЕМАГ (Елинаг фанцис) — бълг. боля- рин, управител на гр. Белград (дн. Берат, Алба- ния) и областта му, който през 1018 т. само привидно се покорил на Василий II (976—1025), готвейки въстание след оттеглянето на виз ар- мия. Когато императорът пристигнал в Тесалия в края на 1018 г., Е. се явил в лагера му „в робско облекло" заедно с подчинените си воеводи, обещавайки пълно покорство. Василий II се от- несъл благосклонно, но както изглежда, оста- нал резервиран към него, макар че Е. получил високото достойнство патриций. През първите месеци на 1019 г. в Солун се говорено, че той и Гавра „искали отново да възстановят българ- ската власт". За разлика от Гавра, който се опитал да се укрие, патриций Е. се явил лично пред съда и категорично отричал всички обви- нения. Накрая той бил оправдан поради липса на доказателства, а „санът му бил върнат". Името на този болярин бе смятано за пра- бълг , но отлично запознатият с бълг. история Михаил Деволски го коригира на „Елинаг Фран- цис". Изясняването на точния му произход и значение е задача на езиковедите, но е повече от очевидно яркото бълг. самосъзнание на този виден болярин Литература: Златарски, В. История, Т. 1,4. 2 741 —742. П. П. ЕЛЕНА — бълг. царица, съпруга на цар Иван Асен I (1186—1195/6) В Синодика на бълг. църк- ва е назована „новата царица", т.е. Е. била втора съпруга на този владетел. Бракът й с цар Асен трябва да се отнесе към 1193—1194 г., тъй като през 1207 г. синовете й Йоан Асен II и Александър бил все още в „детска възраст", т.е. респективно на 12 и 11 г. Е. била родена към 1177 или 1178 г. — през тази епоха било обичаино девойките да встьп- ват в брак на 13-годишна възраст. 112
ЕЛЕНА Името на царица Е. е замесено в трагичните събития около убииството на цар Асен. При завръщането си от един поход царят научил за тайната извънбрачна връзка на Иванкосъс сес- трата на Е. Скандалът избухнал през нощта, когато Асен наредил да извикат царицата в неговия шатьр. Отначало Е. отказвала да при- знае престьпната връзка, като употребила ця- лото си женско изкуство и красноречие в же- ланието си да смекчи жестоката природа на Асен. Накрая му припомнила, че царят напраз- но й се гневи, тъй като „може да пие вода направо от извора“, т е да разбере как стоят нещата от самия ИВанко. Останалите събития са широко известии и не се нуждаятот коментар. Следубийството на цар Асен Е. приела „еван- гелски образ" под името „монахиня Евгения". Нещастията преследвали непрекъснато бивша- та царица. При управлението на Борил (1207— 1218) синовете и трябвало да се спасяват с бягство в чужбина Нещастната им майка оста- нала в родината и десетина години оплаквала съдбата на изгнаниците. След 1218 г., когато Иван Асен II стьпил на търновския престол, Е. заела почетно място в царския двор. Името й се споменава едва през 1238 г., когато взела участие в тържествената процесия при внасянето на мощитена св. Петка в Търново. Сред посрещачите, като изключим Иван Асен II, на първо място личало името на „царицата майка Елена", след това на Анна, съпругата на ИванАсен II, после на патриарха и т.н. Царицата майка е спомената със светското си име — свидетелство за вниманието и грижи- те, с които била обградена. Иначе „монахиня Евгения" ще е прекарвала дните си в свято подвижничество, съчетано с присъщото за епо- хата религ. усърдив — нещо естествено за лич- ности, преживели бурна и необикновена съдба. Литература: Андреев, Й. Някои хронологич- ни бележки за царуването на Иван Асен II. ТВТУ „Кирил и Методий", XV, 3,1979,17—20; Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци. I, №1,с. 35. Й.А. ЕЛЕНА — бълг. принцеса дъщеря на цар Иван Асен II (1218—1241) от втория му брак с унгарка- та Анна-Мария, никейска императрица (1254— 1258). Родена между 1224 и 1126 г. За първи път била включена в полит, комбинации на баща си през 1228 г Тогава кръстоносните барони от Цариград неискрено предложили на ИванАсен II съюз, съответно скрепен с брак между Е. и малолетния император Балдуин II. Царят имал някакви надежди за влияние на Босфора, но твърде бързо разбрал измамата След 1230 г. започнал сближение с Никейска- та империя. През 1235 г. подписал договор за военно-полит. сътрудничество и за възстановя- ване на независимата бълг. патриаршия. Спо- разуменията били скрепени с брак между ни- кейския престолонаследник Теодор II Лас карие и Е. Сватбените тържества се провели в гр. Лампсак на азиатския бряг на Проливите На брачната церемония присъствали царицата, патриарх Йоаким I и множество знатни велмо- жи и духовници. Самият цар обаче останал на европейския бряг в Галиполи. След сватбата Е. заминала за Никея и там била поверена на грижите на императрица Ирина. Две години по-късно ИванАсен //прекъснал съюза с Никея и подновил контактите с Лат. империя. Тази стьпка се отразила на съдбата на Е. Според виз. хронист Георги Акрополит царят възнаме- рявал да я омъжи за друг и затова я взел обрат- но. Е. била силно привързана към „свекърва си", дърпала се, плачела и не искала да замине с баща си. Нервиран от детското й упорство, ИванАсен//прибягнал до плесници, метнал я на коня си и дори я заплашил, че ще я убие, „ако не понесе мълчаливо съдбата си". Така тя била разделена отТеодор. Няколко месеца по-късно била върната и съюзът с Никея — възстановен. Е. отново дошла при своя „съпруг", този път завинаги. Четири години (1254—1258) била никейска императрица. Ранната смърт на съпруга й Те- одор я лишила твърде млада от сана и. Имала шест живи деца — Ирина, Мария, Теодора, Евдокия, неизвестна по име дъщеря и син Йоан IV Ласкарис, който наследил баща си на никейския трон (1258—1261). Литература: Божилов, Ив. фамилията на Асеневци. I, Ns 15, 102—103; Златарски, В. История, Т. 3, 336—446; Данчева, А. Догово- ры- между България и Латинската империя от 122В г. — Векове, 1975, Ns 4 52—56. И. Л ЕЛЕНА — дъщеря на деспот Срацимир и Кераца Петрица, сестра на бълг. цар Иван Александър (1331—1371) и съпруга на ср. крал Стефан Ду- шан (1331 —1345). 8. Кой кой е в средновековна България 113
ЕЛЕНА Името й се споменава за пръв път през 1332 г., когато се венчала за младия ср. владетел Стефан Душан. Този полит, брак изгладил про- тиворечията между двете държави — оттогава настьпил дълбокият мир между тях, който про- дължил до завладяването на България от турци- те. В началото бракът на Е. със Стефан Душан не бил от най-щастливите, при това бил свързан и с някои разочарования, цели 5 години след сватбата Е. не можела да дари съпруга си с престолонаследник. А през средновековието „поруганието на бездетство" се смятало за ис- тинско проклятие, още повече че в случая ста- вало дума за бъдещето на ср. династия. Безпо- койството в кралския дом стигнало върха си. Даже започнали преговори с немския крал, конто предвиждали Стефан Душан да се ожени за някоя от немските принцеси Но в разгара на преговорите Е. ощастливила Стефан Душан с мъжки наследник — синът й Стефан Урош се родил през 1337 г Това знаменателно събитие укрепило положението на Е. и оттогава влияни- ето й в кралството видимо нараснало. Както отбелязва един от съвременниците, Е „имала амбицията във всяко отношение да не изостава от своя съпруг“ Вървежът на полит събртия се слагал в полза на ср. политика. През 1341 г. във Византия започнала гражданската воина между императрица Анна Савойска (майка и регентка на малолетния император Иоан V Палеолог) и претендента за престола Йоан Кантакузин. От това не закъснели да се възползват България и Сърбия — те кроели честолюбиви планове за сметка на разнебите- ната Византия. Ав самата империя нещатавзе- ли неблагоприятен обрат за Кантакузин. При- теснен от враговете си, конто получавали все по-голямо надмощие, той се решил на отчаяна постьпка през лятото на 1342 г. избягал в Сър- бия и потьрсил помощта на Стефан Душан. Пред ср. крал се открила неочакваната въз- можност да се превърне в арбитьр на граждан- ската война във Византия, а плановете за зав- ладяването на цяла Македония вече изглежда- ли напълно осъществими. Е., която споделяла изцяло намеренията на своя съпруг, побързала да вземе инициативата. Тя повелила да се сви- ка съборът на знатните (24 велможи), пред кой- то произнесла бляскава реч думите й чертаели една програма за действие, която въодушевила присъстващите. В добре подбраните и изрази (записани от Кантакузин) се акцентира върху етични норми и правила, но подтекстът им бил ясен за всички, а полит, дивиденти, конто биха донесли на Сърбия — също Скочил деспот Оливер (първият сред велможите) и изразил възхищението си от прозренията на кралицата. Според уверенията му Е. „проявила такава мъд- рост и благоразумие, че и този, който се смята за най-умния, не можел да даде по-добър и по-полезен съвет". Сам кралят не се поскъпил на похвали и с благодарност приел мъдрите й съвети. Предвидливостта на кралицата била толкова впечатляваща, че „оковала като във вериги" приближените на краля Съветите на Е. били произнесени така, че имали по-скоро ха- рактер на окончателно взети полит, решения. За връзките на кралица Е. с търновския цар- ски двор се споменава един-единствен път, през 1342 г., веднага след преговорите с Йоан Кантакузин. йсториците отричат всякакви сан- тиментални причини за „високото посещение" наЕ в Търново Полит му подтекст е повече от ясен — тя трябвало да убеди цар Иван Алексан- дър в преимуществото на една политика, която давала на Сърбия пълна свобода за действие. Изглежда тогава била уговорено България и Сърбия да подкрепят различии партии във Ви- зантия, като Иван Александър си залазил пери- метьра във виз. Тракия, пренебрегвайки изця- ло бълг. интереси в Македония. Тази „ангажи- раност по посока на югозап. бълг. земи (в която ролята на Е. е очевидна) развързала ръцете на Стефан Душан: само за няколко години той попленил цяла Македония (без Солун) и раз- прострял властта си над албанските земи. В един момент Е. посрещнала на нож предложе- нието на брат си Иван Александър да не пуска на свобода Кантакузин — от Търново внушава- ли, че е най-добре да се убие претендентьт за императорския престол. А това подсказва, че понякога политиката на България и Сърбия се разминавала с предварителните договоренос- ти, най-вече в резултат от действията на ср. кралица. Големите териториални придобивки подтик- нали Стефан Душан да замечтае за царска тит- ла На връх Великден (14.IV.1346 г.) той бил коронясан за цар в Скопие: коронясал го тьр- новският патриарх Симеон. Участието на бълг. патриарх ще е било издействано от сестрата на бълг. цар. Справедлива е забележката, че през 1346 г. Е. не толкова се сдобила, колкото заво- ювала (за себе си и за Стефан Душан) царската 114
ЕЛЕНА рома. Но новою царско семейство претенди- по да владее не само сърби и гьрци, но и •’гариге. Последнего било удар върху полит, естиж на тьрновските царе и уязвявало на- дностното единство на българите. Така в нач. на 1346 г. царица Е. се намирала а върха на своята мощ. Но както е прието в сг.асическите драми, крайните амбиции и не- зданото честолюбие почти винаги вещаят яаволомни падения, толкова стремглави, Ьюлкото шеметен преди това изглежда бляска- аият възход. Десетина година по-късно Сте- фан Душан починал (1355). Суровите норми на эпохата предоставяли на овдовялата царица =дна-единствена възможност: да се отдаде язцяло на безутешна скръб, да се отрече от суетата на мирския живот и да потьреи утеха з манастир. И наистина месеци по-късно Е. приела вече образа на „монахиня Елисавета". Но тези, които предричали край на полит, й кариера, останали излъгани. Скоро след това неизвестно как тя се озовала в Сяр и станала най-важният арбитър по въпроса за приемни- ка на Стефан Душан. По това време в Сърбия кипяла ожесточена борба за короната между Стефан Урош (синът на царя) и Симеон Урош (неговият доведен брат). Очакванията, че май- чинските чувства ще вземат връх в поведени- ето на монахиня Елисавета, не се потвърдили. Тя използвала междуособицата за собствена изгода, воювала и с двамата претенденти, но винаги за собствена сметка, като успяла да подчини областта ок. Сяр, където се установи- ла като самостоятелна владетелка. По-късно признала върховната власт на сина си, но залазила външните белези на царскою си достойнство, вкл. и правою да се титулува царица. В самия Сяр се разпореждала като напълно самостоятелна владетелка — от ня- кои документи може да се помисли, че тя разделяла заедно със своя син върховната власт над Сърбия. Святою й подвижничество (в образа на монахиня Елисавета) я подтикна- ло към богоугодна дейност. Е. щедро дарявала църкви и манастири, като проявила особена ревност по отношение на Хилендар (ср. ма- настир в Света гора). Новата промяна в живота на Е. настьпила ок. 1365 г., когато Серската облает преминала под разпореждането на деспот Йоан Углеша. Това означавало наистина край на кариерата й — монахиня Елисавета била заставена да се от- тегли в двора на сина си Урош, където починала (7 .XI.1376). Няма съмнение, че царица Е. е една от най- забележителните фигури в средновек. исто- рия на сърби и българи — има историци, които я определят като най-властната жена на Бал- каните през XIV в. Знаем също, че сЛед Е. към Сърбия се запътили двамина от братята й (Йоан Комнин Асен и Драгу шин), последвала ги сестра им Теодора и накрая — майката Кераца Петрица. Затова се твърди за някаква „бъл- гарска" партия в ср. владетелски дом. Причи- ните за това „велико преселение" на част от бълг. царско семейство в Сърбия остават не- известни, но няма съмнение, че прибежчиците не се чувствали евързани кой знае колко с родината си. А самата Е. впрегнала изключи- телните си качества в една политика, която се отразила крайне неблагоприятно върху бълг. държавни интереси. Запазени са няколко изображения на Е., в които ср. владетелка е представена през раз- личии периоди от своя живот. Навсякъде в сте- нописите е изографисана в едържана царстве- на поза, от която струи неподправено величие. Тя не блести с изключителна хубост, но чертите на лицето й издават странна вглъбеност и не- присъща за жена упоритост. Погледът й е вина- ги съсредоточен, сякаш за да подскаже какви бурни чувства са я вълнували. В една църква при с. Матейче (край Кумано- во в Сърбия) царица Е. се разпоредила да изобразят родословною й дърво: то трябвало да засвидетелства древния й произход. Там е представена като издънка от корена на чети- рима бълг. царе (някои от които от епохата на Първото бълг. царство), още четирима виз. императори, без да се броят останалите арис- тократични фамилии. В това генеалогично дърво образът на Е. е сравнително скромен (изобразена е в бяло вдовишко облекло), но бляскавото й родословно дърво свидетелст- ва, че нейното показно самочувствие не е било напразно, а древните й корени са подп- латени със съзнанието за собствена изключи- телност. Литература: Pyrkovic, М. Jelena, zena сага Dusana. Dusseldorf. Isd. Srpske pravoslavne e eparhiji za Zapadnu Europu, 1975; БожилоВ, ИВ. фамилията на Асеневци. I, № 37, 166— 191. Й.А. 115
ЕНРАВОТА ЕНРАВОТА (Воин) — бълг. принц, първоро- ден син на хан Омуртаг (814—831). Съгласно наследственото право на прабългарите бил канартикин, т.е. престолонаследник. Поради явната си привързаност към християнството бил лишен от властта, вероятно още приживе на баща си. Държавното кормило било поето отнай-малкия Омуртагов син Маламир (831- 836). Скоро след смъртта на баща им Е. помолил брат си да освободи оттьмницата един ромейс- ки пленник на име Кинамон. Младият хан от- кликнал на отправената му молба: той извадил Кинамон от затвора, където го намерил гладей, мръсен, отслабнал, но все така ревностен в своята вяра. Отначало Е. не можал да го познае — толкова променен бил пленникът. Сближението на обезнаследения принц с християнина Кинамон не останало без следа. Е. навлязъл в същността на христ. вяра, започ- нал да живее съгласно нейните норми и дори приел Свето кръщение, като отхвърлил оконча- телно и безвъзвратно религията на дедите си. Увлечението на Е. не останало скрито в дво- реца. Маламир повикал брат си и поискал да се отрече от „чуждия бог“. В противен случай го заплатил със смърт. Е. отказал да изпълни заповедта, като предпочел смъртта в името на новия си бог пред живот със старите идоли. Виз. летописец Теофилакт Охридски раз- казва, че преди смъртта си Е. пророкувал за бъдещата победа на християнството в Бълга- рия: „Тая вяра, за която сега умирам, ще се разпространи и умножи по цялата българска земя, макар че вие миелите да я притиснете с моята смърт... Ще се въдвори знакът на кръета и навсякъде ще се построят църкви божии... Идолите пък и жертвениците и нечис- тите им храмове ще се сгромолясат и ще се преобърнат в нищо, като да не са съществу- вали...“. Явно е, че този разказ е украсен с подроб- ности от по-късно време, но все пак от него можем да направим заключение, че единстве- ната причина за лишаването на Е. от престола и неговото убийство е приемането на християн- ството. Така завършил живота си първият христиа- нин мъченик от владетелския дом в България. Някои археолози смятат, че в Плиска е открит параклис, посветен на мъченика Е. Дали това е вярно. едва ли някога ще научим със сигурност. Литература: Златарски, В. История, Т, 1 I Ч. 1, 424—427; Бешевлиев, В. Първобългари История, с. 155. И. Л. ЕПИСКОПИ И ИНОЦИ взели участие в анти- еретически събор в Търново през есента на 1359 г. Съборът бил свикан по повеля на цар Иван Александър (1331—1371). В него участваг цветьт на тогавашната бълг. интелигенция. Ду- ховният клир, както следва да се очаква, бил представен изцяло, начело с патриарха и мит- рополитите. Сред другите забележителни лич- ности са записани имената на търновския епис- коп Доротей, на игумена на царската църква „Св. 40 мъченици" архимандрита Йоа- никой и на трима иноци от Килифаревския манастир: йеромонасите Дионисий Див ни, Сава и Тимотей. Литература: Киселков, В. Житието на св. Теодосий Търновски като исторически из- вор. С., 1926, с. XXX-XXXI. Й. А. ЕРОМОН — бълг. книжовникотпървата пол. на XIV в. Живял и работил на Света гора, където бил еклесиарх (клисар) в някой от тамошните манастири, Е. преписал т. нар. Скитски пате- рик. Други данни за неговия живот и творческа дейност не са известии. Литература: Гюзелев, В. Училища, скрипто- рии, библиотеки..., с. 125. П. П. ЕСХАЧ — бълг. болярин при княз Борис I (852— 889). За него научаваме единствено от т.нар. Пространно житие на св. Климент Охридски. Когато Климент, Наум и Ангеларийпристигнали в Плиска през 886 г., били посрещнати с най-го- леми почести от Борис и „неговите приближе- на които се отличавали от другите с достойнс- тво на рода си и с голямо богатство". Миозина се надпреварвали да канятслав. просветители, но те посещавали домовете само на онези, които били одобрени от княза. Е. бил един от малцината щастливци, удосто- ени с честта да му гостуват Климент и Наум. Житиеписецът е отбелязал, че князът с „готов- ност дал съгласието си“, понеже молителят му бил драг. Това означава, че Е. бил познат в двора, заемал високо положение в държавата и се ползвал с доверието на владетеля. Е. имал титла сампсис, ръководел дворцови- 116
ЕФРЕМ те секретари и писари, което предполага, че бил грамотен и знаел поне гр. език. Литература: Златарски, В. История, Т. 1, Ч. 2, 22В—232. ЕфРЕМ — бълг. монах, трети по ред патриарх на Сърбия, канонизиран за светец от ср. пра- восл. църква. Неговата памет се отбелязва на 15 юни, практика, установена още през 1406 г. Както излиза от данните (неговото житие, написано от някой от учениците му най-вероят- но през 1406 г.), Е. бил роДен през 1311 т. Той произхождал от „областта на българското цар- ство, Тирската страна, от свещенически род...“. Споменатата „Тирска страна" не е районът на гр. Трън, както предполагат някои, а изопачено- то име на Търновското царство. Може би под влияние на семейната среда Е. бил дълбоко вярващ и още от дете мечтаел да стане монах. Родителите му обаче смятали да го женят, по- ради което той избягал от дома си. Дали раз- казвайки това, авторът е предал действителен факт, или пък е следвал едно от най-разпрост- ранените „общи места" в монашеските жития, не може да се отговори със сигурност. Така или иначе, съдбовното си решение Е. взел след „сънно видение", в което му се явил самият „небесен цар" Иисус Христос на трон, ,.в голяма светлина и с царска диадема на главата." Отначало Е., който бил на 23 години (възраст, която в онази епоха смятали като закъсняла за женитба), станал ученик на „стареца Василий" — както изглежда, някакъв прочут отшелник, живеещ „в пещера в пустинята" (1334). Къде точно била тази „пустиня" не е ясно, но сродни- ците на Е. успели да влязат в дирите му и „поискали да го грабнат" и да го откъснат „от постите и молитвата". Тогава младият монах заминал за Света гора и постьпил в Хилендар- ския манастир, където живеел „в голямо благо- говение и кротост". Отиването на този българин в ср. манастир не бива да ни учудва, защото през XIV в. бълг. монаси имало не само в бълг. „Св. Георги Зограф", но и в лаврата „Св. Атана- сий“ и в почти всички атонски манастири. Е. всъщност не живял през цялото време в Хилендар, а обикалял „цялата Атонска плани- на“, като бил дори в църквицата „Преображе- ние Христово" на самия връх на Света гора. Той бил последовател на исихасткото учение, оче- видно един от известните, тьй като още млад вече имал свои ученици. Когато „агаряните" (турците) започнали да нападат Атонските ма- настири, Е., придружен от един свой ученик (явно грък), избягал с кораб на егейския о. Им- врос и се установил като игумен на местния манастир край градчето Псипос. Според жити- еписеца Е. заминал оттук за „сръбската земя" поради влечението си към „исихията" (безмъл- вието, отшелничеството). Нищо чудно обаче причината отново да са били турците. Монахът посетил ср. патриаршеска резиденция Ипек, където бил приет и благословен от патриарх Йоаникий (1346—1354). Както изглежда, добро- то посрещане се дължало както на личните достойнства на Е., така и на силното бълг. вли- яние в страната и църквата й. То се дължало, разбира се, най-вече на властната царица Еле- на, сестрата на цар Иван Александър (1331 — 1371) и жена на Стефан Душан. От голямо зна- чение била и подкрепата на търновския пат- риарх Симеон за издигането на ср. архиеписко пия в ранг на патриаршия, което станало имен- но през 1346 г. при въпросния Йоаникий I. Прис- тигането на Е. в Сърбия се датира към 1347 г. Той се заселил в известния Дечански манас- тир, където отново „пребивавал в пустинята" (т.е. в отделна килия в гората извън самия ма- настир). Смъртта на цар Стефан Душан (20 декември 1355) предизвикала бурно разпадане на изкуст- вената Душанова държава, превърнала се в мозайка от различии самостоятелни „кралст- ва“, „княжества" и пр. Липсата на силна цент-, рална власт довела до „разцвет" на разбойни- чеството, жертва на което станал и Е. Бъдещият светец бил нападнат в килията и заплашван да бъде съсечен на късове, ако не даде богатство то си. Последният факт говори за подчертаното внимание на „силните на деня" дотогава (Елена и Душан) към известния монах исихаст. Дали с помощта на Господ, както твърди житиеписе- цът, или с цената на отнетото „богатство", все пак Е. залазил живота си. Инциденты- обаче стигнал до ушите на тогавашния патриарх Сава (1354—1375), който по-рано бил игумен на Хи- лендарския манастир (следователно стар при- ятел на Ефрем). Сава буквално забранил на упорития българин да обитава онова опасно място и му построил „килия в мястото нарече- но Ждрело, в каменна пещера близо до средна гора" — т.е. в близост със самия Ипек. Скоро след това патриархът умрял и ср. църк. престол 117
ЕФРЕМ се оказал вакантен Ср княз Лазар и без това тьрсел начин за помирение с Вселенската пат- риаршия в Константинопол, която не признава- ла патриаршеския статут на ср. църква. След обмен на мнения и преговори с цариградския патриарх накрая ср. синод се спрял на „бого- мъдрия и богодаден Ефрем). Навярно той бил одобрен и от самия Филотей Кокинос (при пов- торното му управление като патриарх от 1364— 1376), който имал и други приятели бълг. монаси — напр. Киприан, ЕВтимии Търновски и др От- начало Е. отказвал, но накрая се съгласил. Така начело на ср. църква застанал един истински исихаст. При първия си понтификат (управление), про- дължил от 1375 до 1379 г., Е развил усилена дейност. Той бил „закрилник на сираците и бедняци, застьпник на вдовици и сакати" и наи- вече упорит противник на ересите. Т.напр пат- риархът „поразил с молитвата си“ някой си Влах, който бил „масалианин“ (богомил). Пора- ди напредналата старост обаче след тези ня- колко години Е. помолил княз Лазар да бъде освободен от поста си, което и станало. Закле- тият исихаст отново се отделил от света, този път в манастира „Св. Архангел Михаил", където прекарал девет години в безмълвие и отшелни- чество. На десетата година макар вече на бли- зо 80-годишна възраст, Е трябвало отново да поеме църк. кормило отстьпвайки пред молви- те на ср. синод Времената били тежки, току-шо била отминала трагичната битка на Косово по- ле (15 юни 1389), в която загинал и храбрият княз Лазар. Сърбия била постоянен обект на тур. набези, при които дори нямало възмож- ност да се свика църк. събор, а патриархът Спиридон бил умрял. Така Е. се завърнал на поста си (1389—1392) Когато обстановката се стабилизирала, новият владетел Стефан Лаза- ревич свикал църк събор, който избрал нов патриарх (Данило), а престарелият Е. се завър- нал в пещерната си отшелническа „килия" в Ждрелото. Е. живял още 7 години. Когато легнал на смър- тния одър, при него дошъл приемникът му Да- нило (може би негов ученик преди това?) заед- но с целия синод, за да приеме благословията му и да се прости. Е. бил погребай с голямо всенародно шествие в патриаршеската катед- рала. Това станало на 15 юни 1399 г., а след още седем години започнали и „явяванията" и дру- гите чудеса на светеца. Той бил канонизиран, а 118 саркофагьт с тялото му е запазен и днес в ипекската църква „Св. Димитър". Литература: НоВакоВив, Ст. Живот српског патриарха Зефрема. — Старине, 1884. Т. 16; Жития на българските светим (пр. на епис- коп Партении Левкииски). С., 1974, 135— 138 Hcmopuja српског народа. Т. 1 Београд, 1981.612-613. П. П. ЕфРЕМ (Ефрем химнописец) — бълг книжовник от поел, четвърт на XIV в., „открит" едва напоследък. По принцип името на Е. е познато отдавна, но той бе смятан за сърбин. Понякога го отъждествяват с неговия съвре- менник, ср. патриарх Ефрем, също българин по произход. Днес е доказано, че става дума за един изключително талантлив поет — химног- раф, „специализирал се“ в областта на църк. поезия. Неговият език, правопис и творчески особености показват връзката му с Евтимий и Търновската книж. школа Биографични данни за Е. фактически липсват — всичко, което се знае за него, дължим на податките в творчеството му. По всичко из- глежда, че е получил образованието си в сто- лицата Търново, където е написал и първите си творби. По-късно, може би след падането на града под тур. власт (17 юли 1393), той се уста- новил в Света гора Ръкописният сборник от Хилендарския манастир, в който са запазени шест негови произведения, се датира от уцени- те към 1390—1400 г. Това означава, че те са написани преди това още в Търново във време- то на цар Иван Шишман (1371—1395) и патриарх Евтимий. Произведенията на химнописеца Е. са беля- зани от духа на исихазма и притежават редица новаторски черти Най-яркото от тях е „Канон — молебен за царя", адресирано към Иван Шишман и престолонаследника Александър Молитвата на автора към Христос търси „под- крепа за царя" в борбата му с „измаилските люде" (осм. турци). В Богородичния тропар към девета песен Е. моли: „Дай на нашия цар твоята победа и надмощие над враговете, на твоите люде и на града (Търново) дай избавление от злините." Както отбелязват изеледователиге, всичко това много напомня молитвата на пат- риарх Евтимий към св. Иван Рилски в неговото житие. По-късно този молебен претърпял една ср обработка, където адресат е „царят и деспо-
ЕФРОСИНА т>т“ (навярно Стефан Лазаревич). Характерна особеносте, че Е. изписва името си в акростих, което удостоверява авторството и на останали- ~е му два канона и на цикъла стихири. Послед- ните са ярка изява на таланта на Е. и са ориги- нален принос в слав, правосл. химнография. Наи-обширна е групата стихири „Молебени към Богородица Пречиста", където Е. е вложил ця- лото си поетично умение. За съжаление други данни за този бележит търновски творец, рож- ба на своето бурно и трагично време, не са известии. Литература: Митеич, Пр. Българският хим- нописец Ефрем от XIV в Дело и значение. С., 1982; Станчев, Кр. Химнописецът Ефрем. — В: Творци на българската литература. С., 1980 Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци, с. 472—475 (Приложение 11—4. Ефрем: „Мо- лебен канон за царя“); Петканова, Д Ста- робългарска литература. Т. 2,148—151. П. П. ЕфРОСИНА — бълг. царица, първата съпруга на Теодор Светослав (1300—1321). Нейният брак е донякъде сходен с онзи между цар Иван Александър и еврейката Теодора (II), сключен три десетилетия по-късно и може би „улеснен" от този пръв прецедент в историята на бълг. царски династии. Е произхождала от „третото съсловие" — тя била дъщеря на някой си Манкус, навярно починал още когато била дете, и внучка на богатия тьрговец Пантолеон. Едно недоразу- мение в ръкописите на историята на Георги Пахимер е причината да и се приписва името Енкона, както и ролята на осиновена дъщеря на Пантолеон. Всъщност в гр. текст стой дума- та „внучка", схваната от някои преписвачи като негръцко лично име. Така или иначе, тя носела името на своята кръстница Ефросина Палеологина, виз. принцеса и съпруга на мо- гьщия татарски властник Ногай. Нерядко ней- ният дядо се определя като генуезки тьрговец, но внимателно вглеждане в имената (неговото и на зет му Манкус) показва, че Е. е принадле- жала най-вероятно към една богата фамилия на кримски гьрци. Тъй като в татарската „Знат- на орда" едрите тьрговци имали по-голяма полит, тежест, отколкото във Византия и Зап. Европа, то Пантолеон явно бил близък със самия Ногай. Кръстница на малката Е., както виждаме, станала съпругата на Ногай, а това показва, че нейният дядо е бил добре приет в ханския двор. „Татарският период" от живота на Теодор Светославбил без съмнение твърде твжък .осо- бено след 1292 г. (свалянето на баща му Геор- ги I Тертер от търновския трон). Възможно е бълг. принц да е чувствал заплаха и за живота си, както станало някога с Ивайло, но Смилец (1292—1298) явно нямал нужного влияние, за да поиска главата му. Гаранция за бъдещето мо- жела да бъде близостта на Теодор Светослав с Чака, женен за неизвестна по име иегова сест- ра. Нещата не се променили съществено и след смъртта на Смилец, тъй като в България царица- та „Смилцена'1 била неочаквано подкрепена от Алдимир, изглежда със съгласието на Ногай. От друга страна, напрежението в самите татарски земи нараствало, за да доведе до гражданска- та война, в която загинал не само Ногай но и неговата държавна формация (1300). В тази об- становка Теодор Светослав трябвало да дейст- ва бързо и решително. Бълг. принц завързал връзки с Пантолеон някъде към 1299 г. Според Пахимер Теодор Све- тослав бил обеднял и, така да се каже, сключил брак „по сметка" с един „прост и обикновен човек". Без да отричаме тази страна на брака, е ясно, че за неговото осъществяване е имало и силни полит, мотиви. Теодор Светослав, ма- кар и косвено, се сродявал както с всемогыция Ногай, така и с виз. императорски дом. Не на последно място той си осигурявал и подкрепа- та на мощната тьрговска върхушка в Ордата. Най-важното обаче било, че с благословията си за този брак Ногай извадил Теодор Светослав от полит, забвение, виждайки в негово лице нова марионетка, която би могла да бъде изпол- звана с оглед на татарските интереси в Бълга- рия. За момента Теодор Светослав трябвало да приеме тази роля, без която едва ли би могьл да осъществи плановете си. Стремителният ход на събитията принудил младата двойка да пристигне в България заедно с остатъците от войската на Чака. След скорош- ното отстраняване на Ногаевия син Теодор Све- тослав и Е. поели цялата тежест на царската власт. Навярно бълг. висша аристокрация била смутена от „незнатния" произход на царицата, но новият цар не проявил никакво намерение да разтрогне брака. Теодор Светослав, както е из- вестно, превзел ТърНово посредством „дарове- 119
муГГЕЙ — подкупите), дадени на видните боляри. А те :. in от зестрата на Е, която очевидно била значителна. В случая важного е, че царят не робувал на предразсъдъци, а и не се показал черен неблагодарник. Въпреки произхода си ,,търговката‘' Е. била коронясана и смятана за напълно легитимна бълг. царица — в Бориловия Синодик тя е наречена „благочестива". Както е известно, през 1308 г. Теодор СВетос- лав се оженил за виз. принцеса Теодора. Изво- рите не съобщават нищо за евентуален развод, а Пахимер едва ли би пропуснал да подчертае превъзходството на една императорска внучка над една внучка на търговец. Най-вероятно по същото време Е. била вече починала От нея Теодор СветослаВ, доколкото знаем, имал само един син — бъдещия цар Георги II Тертер (1321-1322). Литература. Иречек К. История 331—332; Failler, A Euphrosyne — lepouse du tsar Theodore Svetoslav. — Byzantinische Zeitschrift, 1985, 78/1, 92—93; Павлов, Пл. Тео- дор Светослав, Ногаи и тьрговецът Панто- леон — Сб. в памет на проф. Ст. Ваклинов. В Търново, 1993 П. П № ЖИТЕЙ — един от малцината, известии по име, бълг. боляри в Македония под ср. власт в ср. на XIV в. За него се споменава в една грамота на ср. цар Урош (1355—1371), синът на Стефан Душан и Елена. Ж. притежавал земи в областта Дреница. По неизвестни причини обаче боля- ринът избягал в България, а имотите му били предоставени на ср. севастократор Бранко Младенович и неговите роднини. Този случай ясно показва, че въпреки продължителната виз., а по-късно и ср. власт македонските бъл- гари виждал като свои естествен закрилник именно бълг. цар. Литература; МатаноВ, Хр. Югозападните български земи през XIV в., с. 29. П. П. ЗАВЕРГАН (Завер хан) — вожд на пра- бълг. племе кутригури през 50-те години на VI в. Под негово предводителство кутригурите извършили редица успешни нападения над балканските провинции на Византия. Импера- тор Юстиниан I се опитал да използва старого изпитано средство, което неведнъж спасява- ло империята; подбудил утигурите, друго пра- бълг. племе, да се нахвърлят върху своите съплеменници и съседи — кутригурите. През 551 г., докато Заверган се намирал на юг от р. Дунав, утигурите нападнали кутригурските зе- ми, но враждата бързо се уталожила. През558 г 3 отново повел войските си срещу империята Зимата била сурова и дебел лед сковал Дунав. Това улеснило преминаването и конната лавина са стоварила върху ромеите. От Тракия 3 разделил воиските си на две части: едната изпратил към днешна Гърция, а втората насочил към Галиполския п-в. Самият той със 7000 конници се отправил към столицата. Без особени препятствия преминал т.нар. Анаста- 120
ЗОГРАФСКИ (26)МЪЧЕНИЦИ лева стена и разположил стана си под стените -а веяния град. Енергичната намеса на преста- телия Юстинианов пълководец Велизарий, лопречила на 3. да извърши опустошения. Ро- еите се подсигурили и по друг начин — отку- пили спокойствието си с огромно количество злато, което се оказало по-силно от оръжията — 3 отстьпил на север По същото време Юс- тиниан подбудил със специално писмо, пълно с обещания и лъжи, угигурския хан Сандилх да чападне поселищата на кутригурите. Докато 3. се бавел на Балканский п-в, утигурите опусто- шили земите на кутригурите Така между съпле- менници започнала продължителна вражда, която довела до взаимното им отслабване и до покоряването им от аварите. Литература: Златарски, В. История, Т. 1. Ч. 2, 99—114: Мутафчиев, П. История на бъл- гарския народ. 83 —85. И. Л. ЗАКХЕЙ (Закхей философ Загоря- нин;3акхей Ватил)— бълг. книжовник, преводач и учител, живял и работил във Вели- ката лавра „Св. Атанасий" на Света гора през първата пол. на XIV в. За него се знае от една приписка на зографския бълг. монах Гаврил. Той превел от гр. за бълг. синаксарни четива към Лостния триод", както и целия „Цветен триод' (познат по препис на същия Гаврил). Навярно той се крие и под името „Закхей Ватил ', който превел от гр на бълг. творбите на Исак Сирин Творчеството на 3. се свързва определено с школата на стареца Йоан. И той подобно на Йоан и другия „старец" Йосиф бил смятан от съвременниците си за отличен преводач и поз- навая на богослужебната литература. Особен интерес буди неговото прозвище „Загорянин". Освен че категорично определя бълг. му произ- ход, то (в по-тесен смисъл на понятието , Заго- ра“) ни насочва към бълг. държава, а не въобще към населените с българи земи (Тракия, Маке- дония, Драч и т.н.), и към нейната столица Тър- ново. Що се отнася до определението философ при неговата широта през средновековието може да се мисли, че 3. е бил учител (настав- ник) на младите монаси, познавая на богосло- вието и т;н. Литература: Петканова, Д. Старобългарска литература. Т. 2, 36—37; Гюзелев, В. Учили- ща, скриптории библиотеки. , 72— 73 П П. ЗВИНИЦА — втори син на хан Омуртаг (814— 831). Имал специална титла вулиатаркан (боила- таркан?) и при определени обстоятелства можел да наследи престола. Такава възможност се от крила след смъртта на Омуртаг, когато първо- родният син Енравота бил лишен от властта по- ради влечение към християнството. Неизвестно по какви причини 3. не станал хан — тронът бил зает от най-малкия син Маламир (831 —836). Мо- же би и той имал подобен грях — да изповядва враждебната религия на ромеите? 3 бил женен Имал трима сина: Борис, Докс и Гаврил. Една легенда, записана през XIV в , твърди, че имал и дъщеря. Литеретура Златарски, В. История. Т. 1 Ч. 1. 424 —426. Бешевлиев В Първобългари История, с 155. И. Л. ЗОГРАФСКИ (26)МЪЧЕНИЦИ - бълг. монаси отпрочутия бълг. манастир „Св. Георги Зограф" на Атон, загинали мъченически на 10 окт. 1275 г. Манастирът бил нападнат от лат. рицари по времето на сключилия уния с Папството виз император Михаил VIII Палеолог (1259—1282) След като монасите отказали да допуснат лати- ните в манастира, той бил атакуван и насилст- вено превзет. Била изгорена църквата и „кула- та на цар Асен" (Иван Асен II), в която се били укрили игуменът, 21 монаси и четирима миряни. Те загинали в пламъците, една „насилническа и жалостна смърт" както четем в посветения на паметга им „Разказ за Зографските мъчени- ци“. Авторът, навярно очевидец, изрежда и тех- ните имена: Тома/игумен/, Варсонуфий, Кирил, Михеи Симон, Иларион Янков, Мартимиан, Козма Йов, Киприан, Сава. вториятЯков, Сер- гий. Мина, Йосиф, Йоаникий, Павел, Антоний, Евтимий, Доментиан и Партении. Последният, които бил клисар, скочил от кулата и починал по-късно от травмите си. Имената на миряните не са споменати. Разказът проследява тяхната гибел в името на православието и осъжда виз. император, назован тук „Метеолог" (.Пусто- слов"). Освен това той рисува образно разру- хата, постигнала манастира вследствие на този вандалски акт, при която заедно с монасите изгорели ценни ръкописи (193 на брой), дарст вени грамоти и различии ценни предмета (ут- вар, златни епитрахили и т.н.), дарени някога от бълг. царе Симеон Велики (893—927), светецът- цар Петър (927—969) и ИванАсен // (1218—1241). 121
ИВАЙЛО -аст от реликвите и ценните предмет били разграбени от насилниците. Погромът над Зографския манастир и гибел- та на монасите, както изглежда, укрепили не- примиримата правосл. позиция на царица Ма- рия, съпругата на Константин Тих-Асен (1257— 1277), и патриарх Игнатий, насочена против Лионската уния (1274). На 26-те зографски мъ- ченици е отдадена почит в редица икони и ня- кои стенописи, датиращи от XIX в. Литература: Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 437 сл.; Василева, А. Бъл- гарски светци в изобразитвлното изкуство. С„ 1987, 138-139. П.П. ИВАЙЛО — бълг. цар (1277—1280), когото виз. историци презрително наричат Лахана. Думата е от гр. произход (означава зеленчук, зеле, в някои случаи кисело зеле) и е по-скоро прякор или прозвище. Друг автор го назовава Кордокувас. Този загадъчен термин (с който понякога наивно и преднамерено се спе- кулира) бе разшифрован благодарение на едно щастливо хрумване на рус учен И Срезневски Той предложи Кордокувас да се прочете като бълг. дума „бърдоква", осакатена от гр. перо. Думата „бърдоква” (също като „лахана”) озна- чава маруля, салата. Това не ебило истинското има на селския цар, а прякорът, с който го назовавали аристократите, заради факта, че тькмо зелето и марулята били неговата храна хранен се „само с хляб и диви зеленчуци”. С това име той щеше да остане в историята ако К. Иречэк нямаше щастието да открие т нар Свърлижки листове В бележка към полето на ръкописа се съобщава, че евангелието било завършено през 1278—1279 г., в „дните на цар Ивайло”, когато гърците обсаждали Търново. От други източници е известно, че тькмо през тази година столицата Търново била под власт- та на селския цар — излиза, че той носел звуч- ного бълг. име Ивайло За неговия произход знаем малко: бил от „пастирски род”, .живеел скромно и бедно” и „пасял свине срещу заплащане”. Тези случайно промъкнали се бележки, придружени от задъл- жителните в случая язвителни и обидни подмя- тания, свидетелстват, че И. е принадлежал към най-бедните слоеве от населението, обречен да преживява дните си в непрекъснат труд и уни- жения. За родного му място са изказани реди- ца предположения, но всичките имат този не- достатьк, че не се основават на доказателствен материал, а на доводи и съображения, почер- пани от т.нар. местен патриотизъм. Единстве- ното, което знаем, че „родните му поля” се намирали в Североизт. България, по-точно в предпланините на Провадийския Балкан. Не- случайно по тези места И. имал най-верните си привърженици и там спечелил най-големите си военни успехи. Дълго време преди името му да стане извес- тно по цялата бълг. земя, И. бил познат на съселяните си като чудак, който „си въобразя- вал големи работи за себе си”. Следва угочне- нието, че големите работи били свързани с „бунт и управление на народа”. Откъде черпел увереност в способността си да подхване таки- ва големи дела е тайна, но проповедите му постепенно разпалвали въображението на за- обикалящите го, макар на първо време да били посрещнати с присмех и подигравки, на които българите са несравними майстори. След това в поведението на И. се забелязва странна промяна. Той се вглъбил в себе си, отдал се на постоянни молитви, прекарвал мно- го време замислен, разказвал за явяванията на светии и твърдял, че чакал Бог да му изпрати знак за действие. Някои са склонни да приемат, че под влияние на надеждите си И. изпаднал в състояние на религ. екзалтация, която му при- дала увереността в неговата мистична предоп- ределеност. Религ. екстаз на И. вероятно бил 122
ИВАЙЛО повече или по-малко престорен. Той разбрап, че дотогава в проповедите му липсвал елемен- тът, без който през онази епоха не можело да мине нито едно голямо начинание. Инертната селска маса може да бъда овладяна само с крайни средства: в този смисъл приказките му за светиите и пророчествата са част от онова, което можем условно да наречем „идеологи- ческа подготовка" на въстанието. Ако беше об- ратното, т.е. ако Ивайло действително е бил в плен на религ. екзалтация, той би започнал с божествените слова", а не с призиви за бунт и управление на народа. Излиза, че мистицизмът в поведението на народния вожд бил издалеко пресметнато действие, което трябвало да при- даде на думите му неотразимого въздействие на „божествено откровение" Изглежда. че въстанието имало продължи- телна подготовка и още в началото И успял да привлече на своя страна хора, конто искрено вярвали, че „той е в състояние да направи нещо голямо". Когато един ден обявил, че е получил знак за действие, сподвижниците му се раз- пръснали по цялата бълг земя „като разпро- странявали името на свинепаса, че му е даден знак от Бога за бъдещ управител... Едновремен- но с говоренето те убеждавали и всекидневно се присъединявали все повече хора”. Излиза, че И. имал на разположение способни хора конто с прости, но ефикасно деистващи средс- тва успели да вдигнат народа. Още от самото нач. движението, възглавявано от И , приело характер на истинска селска война. Днес е трудно да очертаем полит, и социални идеали на българите от XIII в., но по всичко личи че селяните се вдигнали на бунт, запленени от идеята да поставят на престола „добрия цар . който ще „принизи богатите и ще възвиси бед- ните", т.е. ще осъществи мечтаната оттях соци- ална хармония. Обикновено причините за селската воина се гьрсят в постоянните татарски нашествия кон- то докарали народа до отчаяние. А когато се изтьква класовият характер на движението, се твърди, че то трябва да се свърже с утежнения режим на феодална експлоатация. Всъщност причините имат конкретен характер. На първо място е появата на една толкова необикновена личност като И., която е истинско откровение на епохата: със силата на емоционалния си заряд, с убедителното си слово, премерено най-вече по адрес на господстващата класа и неспособността на царя да осигури мир и спо- койствие в държавата. Има обаче още един факт, на който досега не е обръщано достатьч- но внимание. Времето на цар Константин Тих- Асен (1257—1277) съвпада с рязка промяна в монетосеченето на бълг. владетели. Пръв Кон- стантин Асен сече, и то в огоромно количест- во, монети за задоволяване на паричния пазар. (Става дума за милионна продукция.) Но само двадесетина години по-късно тези монети за- почнали да се обезценяват, което довело до голямо напрежение Инфлацията ударила най- вече бедните слоеве на населението и няма защо да се чудим, че те се оказали най-подат- ливи на една пропаганда, която, без да им обе- щава златни планини, „обявила война на двор- ците“. Селската война започнала през пролет- та или най-късно през лятото на 1277 г. И. „се облякъл по-добре — пише един виз. историк, — наметнал тьнка дреха, препасал меч, яхнал кон и смело се впуснал в дела, конто далеч надви- шавали неговите способности". Последната за- бележка е повече от язвителна, защото с дейс- твията си И. многократно доказал, че способ- ностите му били изключителни и стигнал дотам, докъдето не достигали и най-смелите му мечти. През лятото на 1277 г. И. трябвало да премери сили не само с царя и болярите, но и с татарите, конто „всеки ден правели имуществото на ми- зийците (т.е. българите) татарска плячка". Пър- вият сблъсък с тях му донесъл голяма слава — той разгромил една скитаща се за плячка „та- тарска фаланга", т.е. разбойническа дружина. На следващия ден разпръснал друга и тьй като „победите оставали все за иегова страна, за малко време се прославил, тьй като не минава- ло ден, в който да не притежава повече от предишните, а при нападенията действал сме- ло". За кратко време очистил страната на сви- репите разбойници (есента на 1277). Навсякъде народът го акламирал като победител, а облас- тите преминавали една след друга под иегова власт и го признавали за цар. Широкият размах на селската война и шум- ните победи на нейния вожд възбудили духове- те не само в България. Император Михаил VIII Палеолог (1259—1282) внимателно следял раз- воя на събитията, като угрижено разсъждавал пред приближение си, че И. „постепенно щял да стигне до такава голяма сила, че и на роме- ите след време ще бъде мъчно да го победят". Той дори напуснал столицата и се установил в 123
кадило Одрин. за да бъде по-близо до България. Там го заварила вестта за решителната битка между цар Константин Асен и воиските на селския цар. Търновският владетел дълго време не смеел да предприеме решителни действия сре- щу въстаниците. Накрая все пак събрал остать- ка от предишното си мъжество и потеглил с малка армия срещу И Тъй като Константин Асен страдал отболки в крака, придвижвали го с колесница „подобно на ненужен товар". Раз- казват, че до истинско сражение изобщо не се стмгнало. И. изненадващо ударил царския от- ряд и спечелил пълна победа — част от войни- ците на царя били избити, а другите се присъе- динили към селските войски. Лично И. посякъл с меч Константин Асен , като жертвено живот- но" и оправдавал постьпката си с твърдението, че царят не направил нищо достойно, за да защити своята чест (края на 1277). Известието за посичането на Константин Асен хвърлило в паника императорския двор, тъй като там се надявали че могат да използват междуособиците в България в собствен инте- рес Вместо това. българите вече имали нов владетел и обединени зад него, можели здраво да се опрат на всеки нашественик Ако се вярва на някои виз. историци, имало момент, когато императорът мислел да направи И. свой зет (като го ожени за дъщеря си), но при условие, че се „окажел достоен за царството на бълга- рите". Шпионите му не пропуснали да го осве- домят за истинския характер на събитията в България, а това променило планоеете на Ми- хаил VIII Той предпочел да тьрси друг кандидат за бълг престол. Намерил го в лицето на Иван, сина на цар Мицо (1256—1257), който бил про- възгласен за бълг цар под името Иван Асен III (1279—1280). Оказало се, че той е най-подходящ за бълг. престол. Оженили го за императорска- та щерка, а към Търново потеглило пратеничес- тво, което трябвало да убеди българите да при- емат „децата на императора" и да убедят цари- ца Мария па отстьпи царския престол Сам Ми- хаил VIII не се скъпил на „демагогски обеща- ния", като призовавал българите да приемат неговия поставеник. Същевременно на север потеглила ромейска войска, която трябвало да постави Иван Асен III на престола на българите. Когато царица Мария разбрала за плановете на императора, положението и изглеждало не- удържимо. Но в Цариград явно не си давали достатъчно ясно сметка за неукротимата й ам- биция и за неистовото и желание да продължи да владее бълг. престол. Неочаквано за всички тя предприела отчаяни действия, които изуми- ли съвременниците. Нейни пратеници се явили пред И., като му предложили заедно с ръката на царицата и бълг престол. Виз. историци широко коментират тази възмутителна (според тях) постьпка, защото Мария „пренебрегнала законните задължения към починалия си" съп- руг. Крайно пристрастно те описват и поведе- нието на И., който. след като научил за предло- жението на царицата, „възгордял се, започнал да важничи, като заявявал, че тя бърза да му предаде властта, преди той да я спечели с меч и твърде силна войска". За вярна ще трябва да признаем само последната забележка, тъй ка- то войската на селския цар се намирала в под- стъпите на Търново и падането на столицата било въпрос на време. Сигурно е обаче, че И не играел на „високомерие и гордост". И ако в крайна сметка приел предложението („заради мира и от желание да не се пролива кръв в междуособна война"), това трябва да се обясни с притесненото му положение, свързано най- вече с виз. интриги. Едва ли са го измъчвали скрупулите, че би могъл да бъде обвинен за „женолюбец и почитател на женските спални". Съмненията му относно споразумението с ца- рица Мария произтичали навярно от факта, че бракът му би могъл да се разтълкува превратно в смисъл, че е измамил възлаганите му надеж- ди. И. не хранел илюзии по отношение на цари- ца Мария — измамната й природа била извест- на на всички. Но той трябвало да даде клетвени обещания, конто гарантирали правата на прес- толонаследника Михаил, и да подпише други споразумения, които били от такова естество, че сигурно се наложило да потьпче част от принципите си. При все това влизането на И в Търново и коронясването му станало от позиция на сила- та. Сигурно грозно са прозвучали думите му, че „той дава милост, а не получава такава". Те звучали като предупреждение към столичната аристокрация — И. си давал сметка, че трябва с всички средства да се „предпазва от поква- рените нрави на онези, които го приемат". Зна- ците на царского достойнство той получил през пролетта на 1278 г. България вече била обединена под властта на новия цар, но с това проблемите на държавата далеч не са били ликвидирани. Тепърва пред- ь V к с к с ч в Е л ь С h L Е Е Е Г Г Г J 1 1 I 124
ИВАЙЛО стояло да се неутрализира виз. заплаха. Сев. фронт му създавал не по-малко безпокойства эедвид факта, че дипломацията на Михаил VIII правела всичко възможно да възобнови татар- ските нахлувания. Като връх на всичко дошли зпитанията от дворцов характер. „Заобиколен отвсякъде с война и ласкатели", И. изпаднал в ежко положение. Опитьт му да привлече някои тгьрвенци срещнал мълчаливата им съпротива. ►Скоро той „намразил нежностите на жена си и место се карал с Мария и я биел". Виз. хронисти обясняваттези постьпки с неговата „варварска природа". Всъщност зад тези действия трябва да видим по-скоро една демонстрация, т.е. И. давал да се разбере, че не се е продал на царицата и не е забравил по чия воля е стьпил на престола. След като станало ясно, че „не е възможно да сключи примирив с татарите, нито пък по някакъв начин да се подчини на императора", И. се приготвил за продължителна война. В началото му се удало да отхвърли татарите отвъд Дунава, но повече проблеми му създавал южният фронт. Една поема, писана на гр. език, описва с подробности походите на виз. воена- чалник Михаил Глава Тарханиот. който оглавя- вал кампанията срещу И. Прехвалените пълко- водчески способности на Глава не се оказали достатьчни да надделее над българите. Пробле- мите започнали още при крепостите на Изт. Стара планина, където упорито и мъжествено му се опрели Ивайловите военачалници Мом- чил, Куман, Дамян, Кънчо, Стан и др А когато войските били предвождани от И., победата винаги била на иегова страна. Ромеите призна- ват, че никой не бил в състояние да се противо- постави на „смелите му нападения, които вина- ги излизали успешни". Борбата се водела със страшно ожесточение: „нищо хубаво не очаква- ло онзи, който бил заловен жив, защото да се падне в ръцете на Пахана, било равносилно на смърт поради крайната му жестокост". Тази била причината, поради която ромейските войски влизали в сраженията „малодушии, по- ради очакващите ги ужаси, ако бъдат пленени. Лятото и есента на 1278 преминали под знака -а Ивайловите победи. След като стабилизирал за известно време положението на юг, И. потеглил срещу татари- тв. Този път войната срещу тях се оказала труд- на и продължителна. За разлика от предишните кампании, когато имал пред себе си скитащи за грабеж татарски фаланги, сега бълг. цар тряб- вало да поеме удара на елитните татарски сили. Татарите бързо спечелили надмощие и И. бил обсаден в Дръстьр, където бил блокиран цели 3 месеца. Този неуспех довел до съществена промяна на положението. В Търново стигнал слухът, че И. загинал във войната, и болярите отворили вратите на столицата пред виз. войс- ки, предвождани от Иван Асен III. Царица Мария, бременна от И., била изпратена в Цариград заедно със сина си Михаил (нач. на 1279). Скоро след това И. изненадващо се появил под стените на Търново. Това вещаело смъртна опасност за Иван Асен III и императорът сери- озно се загрижил за своею протеже. През пятого на 1279 г. към България потеглила 10-хи- лядна виз. армия начело с протовестиария Му- рин. И. връхлетял върху ромеите, когато се ус- тановили на лагер при Девня — това паметно сражение станало на 17 юли. Въпреки че И. разполагал с много по-малко сили, ромеите били сразени: селяните нападнали с „безреден устрем". Една част от византийците намерили смъртта си по време на сражението, а пленни- ците били посечени по заповед на селския цар. Месец по-късно на север се отправила нова виз. войска — тя наброявала 5000 воини и се командвала от протовестиярия Априн. Българи- те връхлетели колоните й, когато се виели в тесните планински пътища. На 15 август И. спе- челил нова голяма победа, а виз. военачалник бил посечен. И в двете сражения И. лично пред- вождал малката си армия, „извършил големи подвизи" на бойното поле и се „сражавал с безумна смелост". Накрая положението на цар ИванАсен///ста- нало наистина неудържимо и той побягнал от Търново. Столичната аристокрация избрала за цар деспот Георги I Тертер (1280—1292). Тези събития се отразили крайно неблагоприятно на хода на свлската война. Сега селският цар бил изправен пред обединените сили на аристокра- цията, която проявила учудващо единство в името на собственото си благополучие. От дру- га страна бойният дух на селската армия бил вече прекършен; разочаровани от продължи- телните войни, селяните започнали да напускат своя вожд. Останал с малцина верни привърженици, сел- ският цар постепенно губел влияние. В края на 1280 г. съвсем изненадващо И. се озовал в стана на татарина Ногай с молба да му съдейства за 125
ЙАИЛО връщане на престола. Тази неочаквана постьп- ка която не е лишена от драматичен привкус, е била предмет на много и противоречиви оценки: оттвърдението, че е „предателстео" по отноше- ние на въстаналия народ, до становището, че всичко трябва да се отдаде на неблагоприятною стечение на обстоятелствата. Изглежда обаче, че дейстивята на И. трябва да се поставят във връзка с предварителното спо- разумение между него и повелителя на Златната орда, тьй като още през 1279 г. селскиятцар поел васални отношение към татарите. Поставена в контекста на тази зависимост, постъпката на И. едва ли е в състояние да предизвика изненада и е напълно естествена. В съответствие със същес- твуващата практика васалът потьрсил помощта на своя суверен. Следователно бягството при татарите произтича отпредварителна договоре- ност и не бива да се окачествява като някакъв „акт на отчаянието". Отначало Ногай се показал твърде благо- склонен към И. и приел поднесените му пода- ръци. Скоро след това в татарския стан се появил още един кандидат за бълг престол — Иван Асен III. От името на виз. император той заклевал Ногай да отреди „по справедливост" на кого по право принадлежи короната на бъл- гарите. Разказват, че Ногай страшно се гордеел от това, че около него кръжали двамина бивши бълг. царе. Той ги водел навсякъде със себе си (един вид на показ) и поотделно им обещавал помощта си. Те му засеидетелствали неизмен- но своята покорност — стигнапо се дори дотам, че „робували на хрумванията" на татарина На- края възельт бил разплетен с помощта на виз. интриги. По време на пир, при който И. и Иван Асен Hi заемали почетните места (от двете стра- ни) край Ногай, могьщият татарски повелител скочил на крака, посочил И. и произнесъл след- ните думи: „Този човек е враг на моя баща — императорът, и изобщо не заслужава да живее, а трябва да бъде посечен." Присъдата била изпълнена незабавно — със забит в гьрлото му меч И. издъхнал пред очите на присъстващите. Накрая естествено е да стегнем и до оценката на Ивайловата личност — според съвременни- ците му и съгласно съда на по-късните поколе- ния. За необикновения живот на този велик чо- век притежаваме свидетелства, написани от не- говите противници. Те се надпреварват да изтьк- ват „варварската му природа" и „крайната му жестокост", като се стараят при всички случаи 126 да внушават мисълта, че става дума за „недос таен за нищо човек". Несъстоятелността на по- добии твърдения е очевидна — човекът, сътво- рил най-изумителното дело в средновек. ни ис- тория, се радвал на изключителна популярное* сред българите. Само споменаването на иметс му раздвижвало духовете до краен предел. „Из глеждаше, че сякаш самата вселена и земята са в движение. Тези, конто не разбираха нищо дру- го освен отземеделие, копан или знаеха само да карат волове — хора овчари и селяни — напус- Н( tv и HI Bl р п Л1 н каха селата и имотите си и въоръжени само с криваци, се стичаха самоволно. Войници без оръжие, те образуваха безпорядъчни дружини за конто само името на Пахана беше достатьчно за да спечелят победата където и да се явят, Така в късо време се събраха несметно число войни- ци.“ Известеето е излязло от ръката на виз историк Георги Пахимер (съвременник на И.) и у се отнася до събития, станали през 1294., когато г в Тракия се появил един Лъжеивайло. Няма съм- h нение, че по същия начин („подобно на буен с поток") се стачали българите под знамената на р същинския И по времето. когато славата м ь гьрмяла из цялата бълг. земя. L Историята скъпернически е записала само 4 ц или 5 години от живота на този забележителен k българин, който повече от всички бил съпричас- тен на стремленията на бълг. народностей дуя h и довел едно всенародно дело до такъв завър- шек, до който не стигнал полетьт и на най-сме- ; лите мечти. Друг е въпросът, че И. не разпола Е гал с време и най-вече с мирни години, за да е осъществи преобразованията, конто ще е пред ; виждала предварителната му програма. > Беше време, когато личността на И. се раз глеждаше като олицетворение на авантюрис тичното начало в нашата история, смятаха го з< , човек, издигнал се случайно благодарение каг< ризите на сляпото щастие. Днес сме в правот: си да го броим за един от най-забележителнит; българи, народен герой, борец за социална справедливост. Наистина невъзможно е да се измерят действигелните мащаби на сторенотД от него, просто защото „феноменът Ивайло! няма аналог нито в бълг., нито в европейска*» история. Смисълът на действията му може д! бъде разбран единствено ако зад тях съзре идеапите на целия народ, побрали в себе см вечните стремежи за щастие и свобода. Краят на селската война в България беле*Д финала на най-жестоката класова битка в сре
ИВАН ре- по ВС- ИС ост етс Из ica РУ- • да ус- 0 с но ака НИ- МЗ •) и ато ьм- /ен на му О 4 тен ас- Цух ьр- ме- ла- да ед- аз- ис । за ап -овек j Еългарияиебезсъмнениенаи-драма- тачен. Тази оценка се отнася в еднаква степей заличната.човешкадраманаИ. Нотрагизмът -е бива да се отдава на обстоятелствата, как- зито и да се били те. Трагизмът на И. и на □ъководената от него селска воина е предвари- ’елно обусловен от невъзможността да се реа- пизират на практика полит, и социални идеали на българина от XIII в. Литература Златарски, В. Ивайло и Мом- чил — сравнителна характеристика. — Бъл- гарски преглед, 1899,7,104—120, Петров, П. Въстанието на Ивайло. ГСУ, фиф, 49, 1956, 173—200; Андреев, Й. Въстанието на Ивайло — изелвдвания и проблеми. ТВТУ ,Кирил и Методий", 17,1980, 9-27. Й. А. ИВАН — третият син на цар Симеон (893—927). При управлението на Петър (927—970) И заед- но с по-малкия си брат Боян продължавал да се облича в „българска носия“. Това трябва да се разбира като своеобразна опозиция срещу нахлуващия в страната византинизъм — при цар Петър в бълг. дворец било наложено „ро- мейско облекло" и останалите атрибута на виз. императорски двор От показни действия на несъгласие И. преми- нал към съзаклятничество, което целяло отст- раняването на Петър or царския престол. Сред заговорниците имало мнозина от най-знатните велможи на цар Симеон, очевидно зле настро- ени към новия полит, курс на държавата — заговорниците били разкрити и хвърлени в тъм- ница (928). Въпреки царския си произход И бил подложен на бичуване, а останалите му привър- женици трябвало да изтърпят най-тежки мъче- ния. Скоро след това (а може би и по време на затворничеството) той бил замонашен насила это _ ТОва означавало край на всякаква полит лте кариера Неизвестно защо, може би под влия- -1НЙ с« от. по' an Д' ние на съпругата си, цар Петър известил за заговора виз. император Роман Лакапин (920— 944). Вместо очакваната подкрепа (съпругата на Петър била внучка на императора) послед- вали действия, които свидетелстват, че виз дипломация винаги търсела сгоден случай да )е* има под ръка готови и силнодействащи средс- с- тва, чрез които да държи в постоянно напреже- ние мощния си сев. съсед. Роман Лакапин се възползвал от едно виз. ес лратеничество, което заминало за България, за да уреди въпросите около размяната на воен- нопленниците. Ръководителят на делегацията — монахът Йоан, трябвало да влезе във връзка с И. (който се намирал все още в затвора) и да организира бягството му във Византия. Мона- хът се справил блестящо със задачата: заедно с И. той се добрал до Месемврия, откъдето с кораб пристигнали в Цариград. За тези заслуги монахът Йоан бил повишен в чин ректор. Скоро след пристагането си във виз. столица И. пожелал да захвърли монашеското расо и да се ожени. Императорът взел присърце тази ра- бота и дори се загрижил за избора на бъдещата невеста. Странно ли е при това положение, четя се оказала арменка, т.е сънародничка на Роман Лакапин. Сватбата на И. била отпразнувана по най-тържествен начин в двореца' кумували престолонаследникът император Христофор (бащата на бълг. царица Мария) и ректорът Йоан. Заедно с ръката на арменката И. получил вели- колепии имения и големи подаръци. Липсват повече известия за съдбата на този Симеонов син. Вероятно И прекарал останали- те години от живота си във Византия, като дър- жал в постоянно напрежение царствените си роднини във Велики Преслав. В последно време беше предложено ново четене на един оловен печат (моливдовул), на който е записано името на „Йоан багатур". Той се евързва с личността на И., третия син на цар Симеон. Според последните проучвания на пе- чата името на И. е придружено от титлата ка- нартикин— официалната титла на престолонас- ледник през Първото бълг. царство Излиза, че И носел не само прозвището багатур (юнак), но и претендирал за правата на канартикина, тъй като известно време младият цар Петър все още нямал син и наследник на престола. Според новата версия И., макар и да пребива- вал във Византия, не скривала амбициите си към бълг. престол. Единият от двата запазени печата е намерен във Варна, а това пък сочи пътя, по който писмата на „канартикина Иван" пристигнали до привържениците му в България. Литература: Златарски, В. История. Т. 1. Ч. 2, с. 495,513—514; Дуйчев, Ив. Проучвания върху българското средновековив. СбБАН, XI, 1949, 8—11; Йорданов, И. Още веднъж за моливдовулите на Йоан багатур. — В: Проб- леми на прабългарската история и култура. С., 1989, 390—399. Й. А. 127
i*5AH — бълг. болярин на виз. служба от ср. на в Познат единствено от негов лечат, открит при археолог, разкопки в Пернишката крепост. Печатьт е оловен (моливдовул) с изображение на св. Димитьр и надписи на гр. език. Впечат- лява простонародната бълг. форма на името му — „Иван", а не обичаината за царете и най- знатните особи „Йоан“, характерна за времето от X до XIV в. Това е единственият от многото виз. печати от Перник, който принадлежал на българин. Очевидно И. заемал някакъв важен пост в местната виз. администрация. Примам- ливо е той да бъде свързан с прочутия Кракра, който в 1018 г. капитулирал пред Василии II получил титлата патриций и залазил високото си обществено положение и имоти. Дали И. имал родствена връзка с известния пернишки воевода обаче е невъзможно да се определи. Литература Юрукова, Й. Нумизматични и сфрагистични паметници (867—1195 г.). — В Сб Пврник, Ч. 2, С., 1983 с 135 П. П. ИВАН (Йоан Комнин Дука Ангел Врана Палеолог) — син на бълг. цар Сма- лец (1292—1298) и „Смалцена". Някои учени го наричат условно Иван Смилец, въпреки че не е известно самият той някога да е изпол- звал такова име. Роден през 90-те години на XIII в. Когато баща му починал, той бил все още малолетен От негово име царувала майка му, подпомагана от деспот Алдамар (Елтимир), женен за една от сестрите му. В 1300 г., бягайки от Чака и Теодор Светослав, „Смалцена" със сина си изоставила столицата Търново и намерила убежище при зет си Алдамар в Крън. В 1305 г., малко преди унищожаването на Крънското деспотство от Теодор Светослав, бившата царица била в Кон- стантинопол, където се стремяла да уреди ня- какъв династичен брак. По всяка вероятност „Смалцена"искала да ожени И. за някоя близка родственица на император Андроник II Палео- лог (1282—1328), да му осигури подкрепата на Византия. Това обаче не станало, а ликвидира- нето на деспот Алдамар лишило „Смалцена" и И. от последната възможност да влияят върху бълг. политика. Във виз. столица Смилецовият син явно нямал особени перспективи. Той приел монашество под името Йоасаф и като такъв прекарал живота си. Както научаваме от типика на цариградския манастир „Св. Богоро- дица Добра надежда", съставен от леля му Те- одора-Теодула. И. починал твърде млад на 8 август, неизвестно коя година. Във Византия го познавали с многото му гръмки родови имена наследени по линия на „Смалцена", и като „син на височаишата господарка на българите...'' Както изглежда, българите не признавали И. за законен цар. Името му липсва в Бориловия Синодик, както и онова на баща му — татарския поставеник Смалец. Литература. БожилоВ, Ив. Бележки върху българската история през XIII в. — В: Бьл- гарско средновековие (Българо-съветски сборник в чест 70-год. на проф. Ив. Дуйчев). С 1980 78—81 П. П. ИВАН АЛЕКСАНДЪР - бълг цар (1331 -1371); син на деспот Срацамар и на Кераца Петраца. Роден ок нач. на XIV в. Произхождал „отдвете страни от царско коляно",т.е. по майчина линия бил далечен потомък на Асеневци (праправнук на Иван Асен If), а по бащина линия бил издънка на Тертеровия род. И.А. залягал да изтъква най-вече връзката си с Асеневата династия и след възцаряването си приел името Асен. До 1331 г. бил деспот на град Ловеч, а титлата си ще е получил от вуичо си цар Михаил III Шаиман (1323—1330). За влиянието на ловешкия деспот можем да съдим от факта че към 1321 —1322 г. се оженил за Теодора, дъщерята на великия влашки войвода Иванку Басараб. Знаем също, че И А. взел участие в нещастната за българите битка при Велбъжд (1330), която в немалка сте- лен повлияла и на неговата съдба. Звездата на И.А. изгряла след преврата в Търново и детронирането на Иван Стефан (про- летта на 1331). Връзките му със заговорниците не са доказани, но първоначалните планове на съзаклятието претърпели промяна, тъй като един след друг царевите сродници започнали да претендират за престола — „мнозина се борили и оспорвали властта" Постепенно над- мощието преминало на страната на деспот И.А., който „завзел върховната власт след мно- го борби". „Протовестиарият Раксан и логотетьт Филип „успели да убедят и другите знатни у българите", които избрали за бълг. цар победи- теля в междуособицата. Възцаряването му се отнася към септември—октомври 1331 г Новият владетел се нуждаел от шумни успе- хи, които да го укрепят на престола. Изправен 128
ИВАН АЛЕКСАНДЪР ?рещу многоброини и опасни противници (Сър- бия, Византия и вътрешната опозиция), той из- вел войските си в Тракия, за да отмъсти на Андроник III за двуличното му поведение след катастрофата при Велбъжд. През есента на 1331 г българите достигнали околностите на Одрин. Кампанията била победоносна, а градо вете в Югоизт. Тракия преминали в бълг. ръце дар И.А. се „завърнал весело в страната си с голяма плячка". Междувременно се разсеяли и опасенията за евентуални враждебни действия от страна на Сърбия, тьй като новият ср. крал Стефан Душан имал немалко проблеми около утвърж- даването си на престола Недоразуменията между двете държави били изгладени с цената на династичен брак: навръх Великден 1332 г. Стефан Душан се оженил за Елена, сестрата на цар И.А. През пролетта на 1332 г. царят имал много грижи, свързани с бунта на Белаур (братьт на цар Михаил III Шишман) и новото раздвижване на византииците. „Необявената война" на им- ператор Андроник III (юни 1332) била съпрово- дена отедно разорение на бълг. земи, непозна- то за XIV в. Василевсът „опустошавал българс- ките полета заедно с посевите и опожарявал намиращото се на хармана жито . Крепостите на юг от Балкана му се предали с условието че намиращите се там бълг. гарнизони ще се из- теглят необезпокоявани на север При вестта за нахлуването И.А. потеглил на поход с малка армия, която наброявала 8000 воини. За пет денонощия той преминал разсто- янивто от Търново до Русокастро — тесен и каменист проход разделял бълг и виз. войска Между двата лагера непрекьснато сновели пратеници, а владетелите си разменяли (чрез тях) високопарни послания, като защитавали правата си върху оспорваните земи. Опрян на по-голямата си сила, И.А. заявил горделиво, че .искащият власт не трябва да си служи с празни думи, а с оръжие и твърда ръка", а на някои .императорски предложения отговорил, че не е съгласен да разменя „злато срещу мед". Нак- рая владетелите стигнали до споразумение, ко- ето предвиждало част от оспорваната терито- рия да остане под властта на Византия. Изглеж- да бълг. владетел умишлено забавял прегово- рите, тьй като всеки момент очаквал пристига- него на помощни татарски войски. На 17 юли договорът бил подписан Произнасянето на клетвите (чрез конто договорът влизал в сила) било отложено за следващия ден. Но същата нощ пристигнали дългоочакваните татарски си- ли — те наброявали 3000 конници. Бълг. владе- тел се възползвал от отличната възможност и сутринта на 18 юли войските му излезли от лагера в пълно боино снаряжение. Виз. импе- ратор Андроник III трябвало да приеме сраже- нието, въпреки че армията му наброявала само 3000 души. Без колебание ромеите се построи- ли в боен ред. Те марширували на полета, раз- делени на 16 отряда. 8 съставлявали центьра, а останалите били разположени надвата фланга. Сражението започнало в първия час на деня и завършило в третия. През средновековието ча- совете на деня се брояли от изгрева на слънце- то — следователно битката при Русокастро за- почнала в 6 часа сутринта и завършила към 9. Още когато маневрирал с войските си, Анд- роник III забелязал, че българите ни били пост- роени по обичаиния им ред. Наистина центьрът бил запълнен с редици от българи но по двата фланга (отделно от българите) се съсредоточа- вала татарската конница. Още в нач на сраже- нието татарите направили опит да обхванат ромейските флангове и да ги ударят в гръб. Предвид опасността Андроник ill се разпоре- дил войските му да се прегрупират, като разтег- лят фронта си в широчина Армията му се по- строила в две линии, а фланговете се изтеглили назад, така че целият боен ред на ромеите приел образа на „лунен сърп". Маньовърът не сполучил, тай като татарите се врязали откъм двете крила и ромеите веднага побягнали. По- вече мъжество проявил челният отряд, който се командвал лично от императора. Но в крайна сметка и той попаднал в „безизходно положе- ние", а редиците му се разстроили „Като се пръснаха, който както можа,отстъпи“ — комен- тира изхода на фронталното сражение Йоан Кантакузин, който взел лично участие в битка- та. Преследвани от българите. ромеите едва успели да се отскубнат и се скрили зад крепост- ните стени на Русокастро Междувременно гражданите се помъчили да затворят вратите на крепостта, но ромеите съсекли повечето от тези смелчаци. Поражението на ромеите било пълно: това признал сам императорът. Българите пък пре- ценявали изхода на сражението като истински триумф. Един бълг. книжовник коментира това паметно сражение със следните думи „ Българ- I Кой кой е в средноввковна Бьлгария 129
ИВАН АЛЕКСАНДЪР ският цар мощно низложи гръцкия цар и когато онзи се скиташе, го хвана с рьцете си". До пленяване не се стигнало, но императоры бил обсаден в крепостта, лишен от шанс да се из- мькне, нито пьк да получи евентуални подкреп- ления. При вестта за победата за бьлг. орьжие жителите на причерноморските градове не се поколебали да избият ромейските гарнизони: труповете на убитите византийци били изхвьр- лени зад крепостните стени, а над купите се развели знамената на бьлг. цар. Императоры пьк, който доскоро надменно отхвьрлял мирни- те предложения на българите, трябвало да мо- ли за примирив. И.А. приел да започне прего- вори от „сьстрадание и сьжаление" към пове- ления вече противник. Последвала лична среща между двамата владетели, на която царят на българите упрек- нал Андроник заради злото, което причинил на тракийските градове. „Годината има четири го- дишни времена и за малко време могат да станат големи промени" — заявил И.А., като давал да се разбере, че отношенията между двете дьржави трябва да се изграждат не от моментни настроения, а от сьзнанието за об- щата ист. сьдба на двете дьржави. Накрая бил сключен мирен договор, който дал в рьцете на българите всички територии между р. Тунджа и морето. Осигурен откъм южния си сьсед, И.А. вече имал възможност да сьсредоточи всичките си сили срещу бунта на Белаур. Войната между двамата била трудна и продължителна и завьр- шила едва в края на 1336 г. Тогава цар И.А. „хвана с ръка всички свои противници, подло- жи ги под нозете си и установи крепка тишина във вселената" — коментира тези сьбития един старобълг. книжовник, тьржествуващ при ми- сьлта за дьлгите мирни години, които очаквали занапред народа на българите. Минали обаче само няколко години и отноше- нията с Византия отново били помрачени. Този път заради гостоприемството, което ромеите оказали на един от претендентите за тьрновс- кия престол: става дума за Шишман, сина на цар Михаил III Шишман. От „случая Шишман" И.А. направил вьпрос на чест за бълг. диплома- ция. Той съсредоточил войските си при Сливен, като настоявал ромеите или да се сьгласят с предаването на претендента в бьлг. рьце, или да се готвят за война. Заплахите не подейства- ли, тъй като ромеите се вьзползвали от помощ- та на селджукския емир Умур бег: флотата на смирненския емир се отправила към дунавска- та делта, като хвьрлила в огьн бълг. градове и се завьрнала с голяма плячка. Скоро след това мирните отношения между двете дьржави били възстановени. През зимата на 1341 г. цар И.А. едностранно нарушил договора и войските му се спуснали на юг във виз. територия. Поводы за тази воина бил намерен в оправданието, че бьлг. владетел бил „повикан от народа на Одрин". Всъщност той се постарал да използва междуособицата вьв Византия: по това време в империята кипя- ла гражданска война между узурпатора Йоан Кантакузин и малолетния император Йоан V Палеолог. По долното течение на р. Марица бьлг. войски два пьти премерили сили с тур. сьюзници на Кантакузин. Сраженията завьр- шили с поражения, което до голяма стелен под- готвило появата на онази психоза, която в края на краищата направила турците господари на Балканския п-в. През 1344 г. цар И.А. постигнал най-големия си успех. Регентите на малолетния виз. импера- тор му отстьпили 9 крепости (Пловдив, Целина, Станимака, Кричим, Перущица, Света Юстина, Аетос, Беден и Косник), при условие че ще започне енергични военни действия срещу Кантакузин. Това последно териториално раз- ширение на бълг. държава обаче не можело да компенсира бездействието, проявено по посо- ка на Македония, където се установили сьрби- те, и липсата на всякакво желание у И.А. да помогне на Момчил, който единствен от всички самостоятелни владетели намерил сили откри- то да се противопостави на тур. нашественици. Междувременно гражданската война вьв Ви- зантия се водела с небивало ожесточение и враждуващите групировки без колебание тьр- сели сьюзници сред тур. сатрапи в М. Азия. Когато се прехвьрляли на Балканите, турците малко се интересували под чия власт са полята наТракия и ги подлагали на страшни опустоше- ния. Няколко пьти (през 1346, 1347 и 1349) те нахлували дълбоко в бьлг. предели, насочвани от Кантакузин, който по този начин се „отпла- щал“ на своите сьюзници. Накрая Кантакузин успял да надделее над противниците си и да се короняса за импера- тор. Виз. земи отново били под единна власт, само че опасността откъм М. Азия пр дължава- ла да нараства. Жалко само, че това не било 130
ИВАН АЛЕКСАНДЪР пазбрано докрай от балканските владетели, ©акт е, че просветените умове на епохата се взирали с тревога в приближаващата заплаха «< настоявали за сьздаване на общ фронт срещу чашествениците. Но коронованите глави сякаш съзнателно се дистанцирали от подобии призи- ви, подведени от мисьлта, че една коалиция би поставила под вьпрос прерогативите на собст- вената им власт. През 1351 г. пропаднал и пър- вият по-сериозен опит за изграждането на ан- тиосм. коалиция. Пратениците на Йоан Канта- кузин пристигнали в Търново, където I/I.A. им обещал съдействието си, но впоследствие коа- лицията пропаднала, тъй като българите били увёрени, че императорът не бил искрен в наме- рениятаси. Таказагрижеността на балканските владетели не излязла извън празните деклара- ции и евтините обещания. Този случай е станал нарицателен, когато се обяснява късогледата политика на балканските владетели, които, ули- сани в дребни грижи и изпълнени с големи амбиции, не успели да изградят общ фронт сре- щу турците. Колкого големи и успешни да изглеждали (на пръв поглед) външнополит успехи на И.А., тол- кова неуспешни, трябва да признаем, били действията му вътре в държавата. Той така и не успял да сложи в ред отношенията в собстве- ното си семейство. След коронясването на престолонаследника Михаил Асен за цар и съ- управител той обявил за царе последователно другите си синове: Иван Срацимир и Иван Асен — нещо напълно необичайно за владетелската ни практика. Тези странни действия на И.А. могат да се обяснят с намерението му да пок- рие територията на страната с административ- на власт, упражнявана дирекгно от членовете на владетелското семейство. Срацимир и Асен получили апанажни владения съответно във Видин и Преслав (нач. на 1337). Десетина години по-късно (1348) настьпил по- редният конфликт сред членовете на владетел- ското семейство. Тъй като престолонаследни- кът Михаил все още нямал деца (той се оженил за една виз. принцеса още през 1339 г.), започ- нало постепенного издигане на втория син Иван Срацимир. Но положението окончателно се забъркало, след като цар И.А. напуснал пър- вата си съпруга и „пощурял" по една млада търновска еврейка, за която в крайна сметка се оженил. Скоро след това тя му родила син (Иван Шишман}, който бил провъзгласен за престоло- наследник, коронясан за съцар и съуправител на своя баща. Това решение на И.А. довело до поредния конфликт в царското семейство — Иван Срацимир се обявил за самостоятелен владетел във Видин. Разпокъсването на бълг. държава (между- временно от властта на И.А. отпаднали земите от Добруджа) сериозно намалило съпротиви- телните и възможности. В същото време тур. опасност застрашително се усилвала — след 1352 г. османците се настанили трайно в бал- канските земи и започнали все по-често да нахлуват през бълг граница. Особено разори- телни били походите им през 1352 и 1354 г, когато пострадали градовете Ямбол и Пловдив, а също и земите по течението на реките Тунджа и Марица. Пред общата заплаха България и Византия направили поредния опит за сътрудничество. През 1355 г. дъщерята на И.А. Кераиасе омъжи- ла за виз. престолонасленик Андроник. Нового сродяване трябвало да бъде „от полза на ромеи и българи и във вреда на безбожниците", т е турците. Но споразумението не дало очаквани- те резултати Постепенно турците станал и пъл- ни господари на Тракия, а в ръцете им паднали важни градове като Пловдив и Стара Загора (между 1354—1364). Към края на 50-те години тур. отряди започнали да нападат околностите на Търново, което заставило И. А. спешно да се заеме с подновяването на овехтелите крепост- ни съоръжения на столицата. Липсата на съгла- суваност между българи и ромеи се забелязва през 1364 т. — тогава цар И. А. не се поколебал да наеме тур. дружини във войната срещу ро- меите. Постьпката му едва ли заслужава голя- мо порицание, като знаем, че подобии дейст- вия, и то с много по-голям успех, били предпри- емани преди това от виз. императори. Към грижите, които създавал южният фронт, се прибавил натискът от свверозапад: маджар- ският крал Людовик I Анжуйски използвал при- тесненото положение на българите, завладял Видин и изпратил на заточение цар Иван Сра- цимир заедно с цялото му семейство (1365). По същото време виз. император Йоан V Пелеолог предприел обиколка из Европа, за да тьрси помощ срещу турците. На връщане И.А. отказал да го пропусне, което довело до обтягането на взаимоотношенията с Византия. Междувре- менно в Цариград пристигнал флотьт на са- войския граф Амедео (Зеленият граф), който 131
ИВАН АЛЕКСАНДЪР поел задължението да предприеме кръстоно- сен поход срещу турците Но вместо към тях той се отправил към черноморските владения на българите (1366). флоты на Амедео Савоиски завладял последователно Анхиало, Месемврия и Емона, а на 25.IX. обсадил силната черномор- ска крепост Варна. Градът успешно се защита- вал, въпреки че флотата на Зеления граф раз- полагала с едно невиждано дотогава оръжие става дума за топовете, които италианците на- ричали бомбарди. Разрушителната им сила би- ла малка и те имали повече психологически ефект, но въпреки изненадата българите не би- ли впечатлени кой знае колко от тяхната стрел- ба — отгоре на всичко мерникът на топчиите бил лош и полетата в повечето случаи отивали не по предназначение. Накрая се стигнало до споразумение, което предвиждало император Йоан V да получи възможност да премине през бълг. владения и да се завърне в Цариград Превзетите от Зеления граф крепости останали за византийците, но виз. император се задъл- жил да изплати огромната сума от 180 хил флорина с която трябвало да се заплати осво бождаването на Видин от маджарите. През 1369 г. българите в съюз с войските на деспот Добротица и влашкия воивода Владислав Влайку си възвърнали Видин Съвременниците твърдят, че цар И.А. бил „ук- расен с всякакви добродетели", но най-вече впечатлявала любовта му към църквата и „из- рядните монаси". Представян бил като „нов сред царете Константин (Константин Велики), по вяра и благочестие, по сърце и нрав1. Зад красивите думи и бляскави епитети изписани по адрес на „най-християнския и най-право- славния владетел", трябва да съзрем реалност- та, защото в щедростта си И.А. не се вдъхновя- вал единствено от христ. си дълг. Когато даря- вал цели села на манастири и църкви, местните жители попадали под утежнен режим на екс- плоатация което пък неминуемо водело до вло- шаването на социалния им статус. С особена страст И.А. воювал срещу ерети- ците Възпламенен от религ. ревност, той пове- лил свикването на два църк. събора (през 1350 и 1359), които се разправили с богомилите, вар- лаамитите, адамитите и т.нар. ерес на жидовс- тващите. Царят лично председателствал рабо- тата на съборите и произнасял суровите присъ- ди на обвинението. Тук не става дума само за парадната страна на въпроса. Защото върху водачите на ересите се изсипала цялата стро гост на царския закон той предвиждал бичува- не, дамгосване, прогонване извън пределите на държавата и понякога смъртно наказание. Сле- дователно, класово оцветен, образы на И.А придобива измерения, които го представят ка- то ревностен защитник на управляващата кла- са и официалната църква, непримирим против- ник на всяка идея която се противопоставяла на „божия ред“, установен в пределите на бълг царство. Далеч повече възхищение заслужава този владетел в попрището на култ. живот — с пра- во съвременниците му го величаят като прочут книголюбец. Прието е епохата му да се назова- ва „втори златен век" в бълг. култура, което пък подсъзнателно ни кара да сравним епохата му с великия Симеонов век. Подобии сравнения са безсмислени — несъизмерими са не само епо- хите, но и мащабите и дори поривите на духов- ните прояви. Няма обаче никакво съмнение, че управлението на цар И.А. съвпада с онова, ко- ето е прието да се определя като връх в култ. и книж. строителство на българите през епохата на Второто царство. Трудно е да се обхванат всички страни на интелектуалния живот през XIV в. Запазените съчинения (въпреки огромни- те загуби, които понесла книжовността през епохата на робството) позволява да съдим за сравнително високото ниво на тогавашния ли- тературен и книж. вкус, за редица блестящи проявления на изкуството. От времето на цар И.А. произхождат най-разкошните старобълг. ръкописи (Ватиканският прение на Манасиева- та хроника, Лондонското четвероевангелие, То- мичовият псалтир). Те свидетелстват, че кни- жовността се радвала на особен пиетет, а худо- жествените занаяти процъфтявали. Трудно е да се определи личното участие на И.А. в този култ. кипеж. Знаем обаче с положи- телност, че голяма част от тогавашните ръкопи- си били създадени по негово лично разпореж- дане или пък благодарение на неговата щед- рост. Пресмятанията подсказват, че личната му царска библиотека била една от най-богатите в правосл свят Но сам И.А. не бил труженик на перото; ще трябва да му признаем само ролята на меценат, който поощрявал творците на кни- жовността и на изкуствата На личното му усърдие трябва да отдадем и появата на подранилата идея за „третия Рим" която била подхваната от старобълг. култ. дей- 132
ИВАН АЛЕКСАНДЪР :тро- jyea- гена Сле- И.А. т ка- кла- >тив- вяла 5ьлг. този пра- очут ова- > пьк а му 1я са епо- хов- э, че , ко- тг и <ата анат |рез лни- :рез л за ли- ящи цар ълг. эва- То- <ни- /ДО- j на жи- >пи- еж- (ед- »му ге в : на ята :ни- м и 1М“, |ей- цм. Накратко основните й положения се свеж- дат до следното: столицата на българите Търно- во стигнала до такова значение и блясък, че била на път да се превърне в „нов Цариград”, т.е. в „трети Рим” за онези правосл. народи, оито имали за официален и църк. език слав. Нового място на Търново в системата на тога- вашните ценности („Цариград Търнов”) и роля- та му на първостепенен интелектуален и църк. центьр се дължали до голяма степей на И.А., който чрез авторитета и блясъка на столицата си тьрсел възможности за утвърждаването на собствения си престиж. Многоброини миниатюри (от Ватиканския препис на Манасиевата хроника и Лондонско- го четвероевангелие), както и някои фрески (от костницата на Бачковския манастир и скалната църква при село Иваново, Русенско) са съхранили физическия портрет на цар И.А. Той внушава мисълта за силна и властна на- тура, за която христ. идеал далеч не изчерпва смисъла и радостите на живота. Според авто- ра на Песнивеца му И.А. на вид бил „румен, доброзрачен и красив, гледащ сладко в очи всички”. Неизвестният книжовник е прибавил и една любопитна подробност: царят бил „със свити колене”, т.е. в Детството си И.А. ще е бил болен от рахит. Но съобразно стила на епоха- та книжовникът е превърнал този недостатьк в качество, като уверява напълно сериозно читателите си, че въпреки недъга царят бил „правоходец” (!!). Книжовниците на епохата се надпреварвали да тьрсят и скрояват все нови и нови епитети, с конто да „облажават” царя. Написаното по този повод може да се сравни с истински водо- пад от ласкателства. Царят е представян като „превелик, христолюбив, най-православен”, та дори и „цар на царете” По воинските му добро- детели го сравняват с Александър Македонски, а по неговата христ ревност — с Константин Велики. Пълната му титла „велик цар на всички българи и гьрци" предизвиква много комента- ри, придружавани от горчивата забележка, че колкого повече отслабвала мощта на държава- та, толкова царската титулатура ставала все по-пищна, сякаш с помощта на пустата и празна фразеология тьрновските владетели се стреме- ли да компенсират полит, си немощ. Всъщност зад етнонима „цар на всички българи и гьрци” трябва да видим по-скоро полит, лозунг на ве- ка. Изразено е схващането, че владетелят оли- цетворява идеята за държавното и народност- ното единство. Тази титулатура трябва да се разбира и като предизвикателство срещу съ- ществуващия тогава сепаратизъм и израз на несъгласие с фактического разделяне на дър- жавата. Налице е също тенденцията образът на царя да се покрие с представата за „добрия цар” — един мечтай образ, който народът ни неизмен- но носел в себе си в продължение на столетия. Затова И.А. е представян задължително като „праведен съдия на сираци и вдовици”, т.е като владетел, чиято най-голяма грижа било добру- ването на подвластния му народ. „Кой прочее — възкликва авторът на Песнивеца, — като е видял царя, ще се върне скръбен в своя дом.” Внушението е, че И.А. етькмо онзи „добър цар”, който ще осъществи мечтаната социална хар- мония, като „принизи богатите и възвиси бед- ните”. Личният живот на И.А. бил съпроводен с вне- запни и крайни решения, конто издават импул- сивна натура. В младежки години той се оже- нил за Теодора, дъщеря на великия влашки вой- вода. Царицата го ощастливила с трима сина (Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен) и една дъщеря — Кера Тамара. Бракът вървял щастливо, докато на преклонна възраст И.А. не се увлякъл по една млада тьрновска еврейка. Царят я покръстил, омъжил се за нея, като сложил под нозете й най-древния слав, прес- тол. „Новопросвещената” Теодора (II) мигом се преобразила наубедена християнка, проявява- ла изключителна религ. ревност и щедро даря- вала църкви и манастири Родила на царя два- ма синове: Иван Шишман и още един Иван Асен, и две дъщери: Кераца и Василиса. И.А. управлявал държавата на българите це- ли 40 години — прекалено дълго за бурния и превратен XIV в. Началните години на управле- нието му били запълнени с шума на победни битки и големи надежди. Последвала политика, пълна с компромиси, колебания и презастра- ховки. Половинчатите победи в Тракия не могли да компенсират вялата му политика по отноше- ние на Македония. А в края на живота си И.А. имал нещастието да види голяма част от бълг. земи под властта на чужди господари. Починал на 17.11.1371 г., като оставил на наследниците си съмнително полит, наследство и тревожната неизвестност пред все по-засилващата се роля на турците на Балканите. 133
AS АН АНЧО Литература: Трифонов, Ю. Деспот Иван Александър и положението на България след Веблуждката битка. СпБАН № 43,1930 61 —90; Куев К Образът на Иван Алексан дър в средновековната поезия. — В' Бъл- гарско средновековие. Българо-съветски сборник в мест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев С 1980, 256—259, Божилов, Ив Родословието на цар Иван Александър ИПр, № 3—4, 1981, 153—177; сыцият: фами- лията на Асеневци. I. № 33, 149—178. Й. А. ИВАН АНЧО — охридски българин, вероятно представител на местного болярство, с чиято парична помощ охридският архиепископ Тео- дул Иконийски (1056—1064) построил горната част на църквата „Св. София" в Охрид. Литература: Златарски, В. История. Т. 2, с. 120. П. П ИВАН АСЕН I- бълг цар (1190-1195/1196), един от водачите на освободителното въетание на българите в края на XII в. На него съвремен- ниците приписват изключителната заслуга за възстановяването на бълг държава: „На цар Иван Асен Булгуня, които освободи българския народ от гръцка власт вечна памет “ В докумен- тов името му се изписва като „цар Асен“, което старите българи ще са произнасяли като „Асян“ — то било народното му име Както изрично споменава патриарх Евтимии в купела на „све- тото кръщение", той приел името Йоан. Като отличителна характеристика му прикачили (впоследствие) прозвището „Белгун" — в осно- вата лежи тюркският (прабълг ??) корен bid bel, bil = „зная". Това прозвище се тълкува в смисъл на умен, мъдър, знаещ човек — харак- теристики, които издават забележителните му способности. Доскоро се приемаше, че тюркс- кого име Асен („лек“, „подвижен") свидетелст- ва за куманския му произход, а оттук се праве- ше заключението, че в жилите на тази владе- телска фамилия имало куманска кръв. Със съ- щото основание може да се предполага че това име може да се евърже с прабълг ни начало. Името на И.А. I се споменава за първи път (заедно с това на брат му Петър) в самого начало на освободителното въетание. При сре- щата на двамата братя с император Исак Ангел (в Кипсела през есента на 1185) И.А.1 бил този, който в присъствието на „божествения" импе- ратор си позволил да произнесе дръзките ду- *** ми, че били „пренебрегнати и какво щели да 02 направят, като се върнат" И до днес не е даден задоволителен отговор на въпроса с какве трябва да се обясни „дързостта" на И.А.1 и на какво разчитали двамата братя, за да получат „императорската милост". Според виз. хронист Никита Хониат братята пристигнали в Кипсела с „молба да бъдат Зачислени в ромейската войска и да им се отстьпи с императорска грамота едно много доходно селище, което се намирало в Хемус" Но подобава ли на подобии „дребни молители" (ако се вярва на Хониат) да се държаттака самоуверено и да си позволяват заплахи в императорско присъствие. На базата на тези разсъждения някои историци приемат, че Петър и Асен ще са настоявали за много по-големи привилегии, което пък свидетелства за влиянието им втяхната родина. Неслучайно същият Хониат бележи, че българите „поначало зс •Т Г •3) •tf да ЕД1 ( DCE ти ча> лр< 11 ср< ВЪ( се държали високомерно към ромеите, защото се осланяли на непроходимите си места и се одързостявали от крепостите си, които били твърде многобройни и стьрчали над отвесни скали". Можем при това положение да повяр- ваме какво се е криело заД предизвикателното държание на Асен и Петър — те били из среди- те на онази бълг. аристокрация, която държала факгическия контрол над крепостите по Балка- на, разполагала с огромна власт и влияние над съплеменниците си и само формално призна- вала властта на виз. император. Отказът на Исак Ангел да удовлетвори иска- нията им не само ги „раздразнил прекалено", но и довел до остро спречкване, при което императорът заповядал на слугите си да набият Асен. М ислел ли е бедният Исак Ангел, че с тази постьпка си спечелвал не само един неумолим враг, но и отцепването на бълг. земи от ромейс- ката империя. След завръщането си в България братята се захванали да издигнат „молитвен дом на вели- комъченика Димитрий", като разпространили вестта, че закрилникът на Солун напуснал „бо- гохранимия" град и дошъл в Търново, за да подпомогне българите в борбата им за свобо- да. Те даже показвали и една прочута икона на св. Димитър Солунски, която уж по „чуден на- чин" (т е. сама) пристигнала от Солун в Търно- во, и така още повече увличали българите към въетание. CHJ пр< на: та: KOI Ст; пр ПР' raf 30 ми фа СР' I на до ва по въ ко да кл би тц до 30 на за съ се 134
ИВАН АСЕН I В те si, и в последвалите по-късно действия -ичността на Асен има известна преднина пред *ази на брат му — с неукротимата му енергия и мзобретателност, с непресъхващата му омраза <зм ромеите и със саможертвата пред бълг. <ауза. Изобщо трябва да се подчертае, че там, където обстоятелствата налагали силна и твър- да ръка, на преден план неизменно, ако не и единствено срещаме неговото име. Още в нач на въстанието И A.I сполучил да освободи територията на днешна Сев. Бълга- рия, като я превърнал в плацдарм за действия- та си южно от Стара планина. След това прене- съл военните действия в Тракия, където за крат- ко време сполучил да завладев редица крепос- ти и да плени много ромеи. Есента на 1185 г. и нач. на 1186 г. преминали под знака на военното превъзходство на въстаниците В нач. на лятото (1186) император Исак Ангел потеглил на поход срещу България с намерението да ликвидира въстанието от корен. Българите съсредоточили силите си за защитата на старопланинските проходи. Едно щастливо обстоятелство помог- нало на императора да премине опаснитё мес- та: „ненацейно паднал изпратен от Бога мрак, който подобно на наметало покрил планината". Става дума вероятно за слънчево затьмнение прикрило придвижването на виз. колони, които превалили проходите и се изсипали в Сев. Бъл- гария. А това можело да означава едно: набър- зо събраната и лошо обучена въстаническа ар- мия нямала никакъв шанс срещу грозните виз. фаланги, които изглеждали подоб! о на кули сред полето И.А.1, който останал докрай непримирим враг на императора, избягал и през р. Дунав се добрал до живеещите на север от реката вар- варски племена. След като се почувствал гос- подар на Мизия, Исак Ангел направил опит да въвлече на своя страна част от бълг първенци, които пък престорено изявили готовността си да му се подчинят. Императорът повярвал на клетвените им обещания, макар на всички да било ясно, че са фалшиви), хвърлил в огън кръс- тците на нивите и се завърнал в Цариград, без дори да се погрижи да остави ромейски гарни- зони по онези места. Той нямал време да се наслади и на триумфа си, тъй като в Цариград | започнали да пристигат тревожни известия, че събитията на север вземат лоша насока. И.А.1 се прехвърлил през р. Дунав, като водел със себе си многобройна войска от кумани, и зая- вил, че ще продължи борбата докрай, докато не обедини в едно Мизия, Тракия и Македония, „както било някога, по-рано“, т.е. при Преслав- ските царе. След това се спуснал с войските си в Тракия, където срещу него били изпратениуж прочути виз. пълководци, но те тьрпели от бъл- гарина срамни и обидни поражения. Паметно останало едно нощно сражение, в което бълга- рите успели да нахлуят в лагера на кесаря Йоан Кантакузин. На другия ден И.А.1 и Петър преми- нали в триумфален марш пред победоносните си войски, облечени в „златотькани кесарски одежди в син цвят“. След това войната срещу българите повел пълководецът Алексий Врана, който в нач. постигнал известии успехи, но след това се обявил за император и потеглил с воис- ките си към Цариград. Междуособицата била умело използвана от И.А.1, който предприемал внезапни удари в раз- личии посоки. Връхлитал внезапно в Тракия, после нападал околностите на Агатопол (дн. Ахтопол), след това войските му се появявали изненадващо около Стара Загора или пък край Пловдив. Императорът се мятал подобно на птица, но като по правило закъснявал. Само веднъж му се удало да срещне И.А.1 при Стара Загора. Напразно „свирили бойни песни мед- ноустите рогове" и се развявали императоре- ките дракон и върху вис око вдигнатите ромейс- ки копия — те с нищо не променили изхода на сражението. Българите успели да се изтеглят необезпокоявано, а императорът„сполучил да измъкне малко нещо от плячката" т.е. да спаси част от пленниците, които българите преселва- ли на север. Ударите на И.А.1 продължили: когато импера- торът бързал на помощ на Агатопол, до него стигали тревожни новини, че с войските си българинът опустошавал околностите на Плов- див. Когато ромейските войски се втурнали в тази посока, той внезапно се появявал в край- морските области и около Странджа. Всичко това — според Никита Хониат — „правеше еди- ният от братята Асен мъж, извънредно съобра- зителен итвърде способен да намира щастлива развръзка в затруднено положение". През късната есен на 1186 г. Исак Ангел пред- приел своя втори поход към България, като този път избрал пътя през Средец (София). При пла- нирането на похода се разчитало не само на изненадата (променена била стратегическата посока на удара), но и на възможността да се 135
ИВАН АСЕН I установи пряка връзка с маджарите, конто би- л ромейски съюзници. Поради неблагоприят ни климатични условия походът се забавил и армията останала да зимува при Средец. Меж- дувременно Исак Ангел се загрижил за съдбата на мощите на св Иван Рилски, конто навремето маджарите били отмъкнали със себе си. Той ги измолил от маджарския крал (конто бил негов тъст) и ги пренесълтържествено в Средец. Тази постьпка трябва да се отдаде не толкова на религ ревност, колкото на стремежа на Исак Ангел да привлече по този начин бълг. населе- ние от този край. През пролетта наследв. г. походът бил възоб- новен. За изненада повече не можело да става и дума. Българите успели да укрепят подстьпи- те към Търново и императорът бил спрян пред силната крепост Ловеч. Обсадата се затегнала (според някои тя продължила цели три месеца), което вещаело злополучен край на цялата кам- пания. Накрая Исак Ангел се видял принуден да сключи мир с българите, което на практика означавало признаването на възобновената държава Единственият светьл лъч в този низ от несполуки било пленяването на жената на И.А.1 от ромеите и уговорката най-малкият от тримата братя (Калоян) да отиде като заложник в Цариград. „Нои при това положение работите отиваха към по-лошо“ — с прискърбие бележи Никита Хониат, като дава да се разбере, че надмощието и тогава останало в ръцете на бъл- гарите. До 1189 г. мирът бил спазван и от двете стра- ни. Това време било използвано от българите да организират управленския апарат и да до- окомплекговат войските си. А когато армиите на ill кръстоносен поход начело с немския им- ператор Фридрих I Барбароса наближили бълг земи, при Ниш те били посрещнати от пратени- ците на H.A.I и Петър, конто му предложили съюз срещу ромеите. Това предложение бълга- рите подновили още веднъж (при Одрин), кога- то кръстоносците били вече във формална вой- на с Византия. Пратеничество заявило, че бъл- гарите са готови да извадят срещу ромеите 40-хилядна войска. Предложението било откло- нено, а скоро след това Фридрих Барбароса сполучил да изглади недоразуменията и се прехвърлил с войските си в М. Азия. След като кръстоносната опасност била лик- видирана, станало ясно, че Византия рано или късно ще си отмъсти на братята, конто се наре- дили открито сред неините врагове. В тази об- становка император Исак Ангел предприел тре- тия си поход срещу България. Подобно на пре- дишните той също бил превъзходно организи- ран — изглежда го планирали хора, конто от- лично познавали обстановката и добре умеели да управляват войските фактът, че при трите похода на север ромеите преминали старопла- нинските проходи без проблем, е твърде пока- зателен. И то при положение, че българите ста- рателно укрепили теснините на Балкана, като ги затворили „с железни врати и медни ключал- ки“. Но когато трябвало да се решават чисто тактически задачи, командването на ромейска- та армия се поемало от императора, който и в трите случая не се оказал на висота. Третият поход започнал с придвижването на сухопътна армия, но преди това през Черно море на север се отправил виз. флот. През Дунавската делта той трябвало да навлезе в голямата река и да попречи на прехвърлянето на помощни кумански сили. Императорската армия потеглила през проходите на Изт. Стара планина, където „по околни пътища' се пре- хвърлили на север. С бърз марш тя наближила Търново и го подложила на продължителна об- сада. Императорът престоял с войските си ня- колко месеца пред стените на бълг. столица без всякаква надежда за успех Прочут със скъпер- ничеството си, Исак Ангел забавил изплащане- то на войнишките заплати, с което си спечелил негодуването на армията. Отбраната на Търново се ръководела лично от И.А.1. След като бил известен за унинието, обхванало ромеите, той решил да използва елементарна уловка, като разчитал, че импера- торът ще се довери не на разума, а на страхо- вете си. Един бълг. прибежчик се появил в им- ператорския лагер, като известил, че огромна войска от кумани се прехвърлила през р. Дунав и бързала на помощ на обсадените. Сред импе- раторското обкръжение се чули гласове, че сезонът все още не благоприятства едно куман- ско нашествие, но той се оставил да бъде уве- ден в неизвестността (пък и нямал сведения за съдбата на дунавската си флотилия) и побързал да издаде заповед за отстъпление. Съвремен- ниците му го обвиняват, че погубил армията си като я замъкнал в „дълбоки теснини и непрохо- дими пътища". Междувременно цар И.А.1 пред- видливо завардил теснините, тьй като се досе- щал, че императорът ще избере най-късия пъ* 136
ИВАН АСЕН I "сез Балкана и ще удари направо на юг по пътя <ъм Стара Загора. Мястото на засадата било избрано някъде в Тревненския балкан. Когато бавнодвижещата се, разтеглена на километри виз. колона стигнала мястото на засадата, бъл- -арите се появили по околните височини „Ясно било — пише един виз. хронист, — че варвари- те (българите) ще извършат нещо страшно.“ Цар И.А.1 предвидливо пропуснал авангарда на ромеите, според едни, защото „войските му все още се събирали", а според други, защото ст- ране бил намислил да удари „центъра, където се намирал императорът и свитата му, и всичко, което било с него, знатно и родствено нему" Българите нападнали, когато императорс- кият отряд навлязъл в теснината. В нач ромеи- те се помъчили да организират някаква съпро- тива: войниците се изкачили по стръмнината и за известно време успели да задържат връхли- тащите българи. Но след като редиците им „би- ли насилени от многочислена войска и страда- ли много от хвърляните камъни, се обърнали в бягство". Те се устремили надолу заедно с преследвачите си и се размесили с останалата войска и обоз долу натесния път. За това което последвало, нека да дадем думата на виз хро- нист Никита Хониат: „Неприятелите измъчваха заловените като животни, затворени в обор, и убиваха всички, които им попаднеха в ръцете. Никой не се защищаваше, нито пък можеше да се защити." Замалко не бил пленен сам импе- раторът, който междувременно получил стра- шен удар, но боиният му шлем издържал Около него се струпали мнозина от знатните ромеи за да му отворят път през множеството „Те убили — пояснява Хониат — не само много товарни животни, но както казват, и ромейски войници, които били застанали на прохода за- ради блъеканицата." Император Исак Ангел ус- пял като по чудо да избегне гибелта, „докато мнозина загинали". Катастрофата, която понесли ромеите в Тревненския балкан, била незапомнена атро- феите, украсили победата на цар И A.I, били измежду най-прочутите. Оттогава, пише друг виз. автор, „българското племе се възгордяло, понеже спечелило голяма плячка, а също така и най-ценните императорски знаци. Защото те задигнали императорските пирамидални коро- ни, чашите на знатните, голямо количество па- ри и самия императорски кръет. Макар един от свещениците да го бил хвърлил, те го намерили в реката. Той бил направен от злато, а в средата си имал частица от светото дърво, на което бил прикован Христос." Тези трофеи били превър- нати в украшението на бълг. царска съкровищ- ница. По време на големите празници ги разна- еяли тьржествено из Търново, а бълг. царе ги имали по-скоро за показ, отколкото за упо- треба. Голямата победа от 1190 г. имала и други важни сетнини. Дотогава за бълг. цар се смятал единствено Петър I, докато И.А.1 се споменава повече като негов съуправител. От този момент обаче името му изпъква на преден план, т.е. той бил коронясан за бълг. цар и заел първото място в държавата Петър залазил царската си титла, но му отделили част от държавата (ок. Преслав и Овеч) като негов собствен дял От- пращането на Петър в Преслав имало и симво- лично предназначение — да подчертае новото място на Търново в системата на тогавашните ценности. „Първобунтовният" град бил обявен за столица на бълг. държава. Затова допринес- ло обстоятелството, че тькмо в Търново рези- дирал цар И АI. През следв две години цар И АI предприел редица походи на юг от Балкана и успял да превземе Варна и Месемврия. След това съв- сем изненадващо насочил ударите си по посо- ка на югозапад, като присъединил към бълг. държава София, Ниш и Стоб. На фона на тези шумни военни победи на българите съвремен- ниците сравняват положението на император Исак Ангел с , восъчна пита, обкръжена от пче- ли“. Той просто не знаел „на кого от изнемогва- щите да помогне по-напред и на кого последен да отдаде подкрепата си". Наистина василев- сът успял да отвоюва обратно Варна и Месем- врия от И.А.1, но „и тези неща не били евършени както трябва", бълг. цар вземал все по-голямо надмощие. Особено пострадала околността на Пловдив, която била подложена на непрекъсна- ти удари Исак Ангел назначил за управител на този град своя братовчед Константин Ангел, но той се помамил по императорския венец: обул червените ботуши и се провъзгласил за само- държец. Начинанието му не сполучило, преда- ли го собствените му хора и Константин бил ослепен. По повод на тези работа у ромеите българите тьржествували и молили Бог „да бъде дълговечна властта на потомците на Ангелите, защото докато те царуват, работите на българи- те все повече ще се развиват и ще напредват" 137
MBAH ACEH I “?ез 1195 г. Исак Ангел би детрониран и -рестолът бил зает от неговия брат Алексий. ~ой изпратил пратеници при цар И.А.1 с пред- ложение за мир. В отговор бълг. владетел пред- ложил „такива условия, които били неприемли- ви и безчестни за ромеите". Няма съмнение, че с присъщия му максимализъм И.А.1 ще е насто- явал за официалното му признаване от страна на Византия, което довело до прекъсването на преговорите. Скоро след това войските на българите се спуснали далеч на югозапад и овладели важ- ния град Сяр. Вероятно по това време и София била включена окончателно в границите на бълг. държава. При посещението си в този град И.А.1 се поклонил на мощите на прочутия бълг. светец Иван Рилски и наредил да се отнесат в град Търново. Тържествената процесия, която придружавала раклата с мощите на светеца, била съпровождана от 300 избрани бълг. воини. Цар И.А.1 наредил на шествието да премине през Тракия и през „мястото Кръстец" да пре- хвърли Балкана. Пътят бил избран с оглед на патриотичното начало: току-що освободените тракийски области трябвало да се убедят във възраждането на собстеената им античност. А мощите на св. Иван Рилски имали предназначе- нието да съдействат за „утвърждаването на неговото (на Асен) царство". Оттогава, пише Никита Хониат, цар Асен „по- добно на лъв се впусна в безстрашни нападения и набези, защото никой от ромеите не му се противопоставяше". Поредното му завръщане в Търново трябвало да се превърне в истински триумф. Но малко преди да пристигне в столица- та си, той станал жертва на престьпен заговор и бил убит от Иванко. Виз. хронисти обясняват злощастната кончина на този бълг. владетел в духа на средновек. пророчества — впечатлен от жестоката му природа, един гр. свещеник пред- сказал близката му смърт. Притова не пропускат да отбележат, че нещастието, което сполетяло И.А.1, напълно отговаряло на „убийствените му пориви" и „неукротимата му жестокост". Ако се вгледаме внимателно в нишките на заговора срещу И.А.1, трябва да отхвърлим някои роман- тични подробности, макар там да се преплитат най-малко две женски имена. Всички данни со- чат, че в убийството на царя трябва да видим ръката на виз. дипломация. С неговата смърт се открива страницата на полит, убийства в тьрнов- ската дворцова хроника. Всичко, което знаем за живота на цар И.А дължим на перото на виз. историци. Те го пред ставят пристрастно и едностранчиво: като „бе- зумен и кръвожаден" човек, който е готов да посегне веднага към „убийственото си копие". Винаги бил склонен към крайни постъпки, „ре- шавал всичко с меч и вършел онова, което му внушавал гневът". Няма съмнение, че природа- та била вложила в характера му много суро- вост. Той бил човек ураган, който в екстремна обстановка действал решително и без колеба- ние. Тькмо от такъв владетел се нуждаели бъл- гарите, тъй катотогава били години на върховно изпитание. Въпреки предубедеността си виз. хронисти не са в състояние да прикрият някои от забеле- жителните качества на цар И.А.1, като му приз- нават славата на непобедим воин, който „нана- ся победа след победа и трупа трофей след трофей". Пак на тяхното перо дължим една реч на царя, произнесена по повод мълвата, която разпространявала името на новия император Алексий Ангел и го славела като „мъж войнст- вен, който далеч превъзхождал своя брат" (Исак Ангел). По повод на тези приказки цар И.А.1 убеждавал приближените си, че „не тряб- ва да се дава ухо на слуховете", но в същото време предупреждавал, „че не бива и съвсем да се пренебрегва мълвата". От думите му из- лизало, че „пробният камък" за качествата на един човек (пък бил той и император) трябва да бъдат неговите дела. „Мерило да бъде предиш- ният му живот, и не ухото, а окото трябва да бъде съдия." Тези разсъждения издават един прагматичен владетел, прозрял горчивата ис тина, че човешките качества трябва непрекъс- наго да се доказват и че не приказките, а дела- та са истинският съдник на нещата. Малко знаем за делата на цар И.А.1 като първостроител на възобновената бълг. държа- ва. Но няма съмнение, че всички важни преоб- разования от това време трябва да се свържат с неговото име. Той пръв започнал укрепяване- то на Търново, за да го превърне в столица на бълг. държава. Една от най-големите му заслуги била „обновяването на овехтелите крепости". Истинската стихия на цар И.А.1 била войната — там той записал най-славните си дела. Сами- те виз. историци признават, че „в продължение натвърде много години нито една малка победа несеусмихнала никога на ромеите, нито изляз- ло наяве нещо, което да прилича на успех". 138
ИВАН АСЕН II Затова този владетел се радвал на всеобща точит и уважение сред потомците си които задължително си прикачвали името Асен чак до залеза на средновек бълг. държава Литература: Златарски, В. История. Т. 3, 410—482; ЦанкоВа-Петкова, Г. България при Асеневци. С., 1978; Петров, П. Възстановя- ването на българската държава С , 1985; Божилов, ИВ фамилията на Асеневци. I, № 1,27-40 Й.А. ИВАН АСЕН II - бълг. цар (1218-1241), най-го- лемият син на цар Иван Асен I от брака му с царица Елена. В прочутия си надпис от търнов- ската църква „Св. 40 мъченици" той се назовава „цар Иван Асен, син на стария цар Асен“. В друг вариант името му е записано като „цар Иван новия Асен, син на предишния Асеня Стария". А един трети източник, също от бълг. произход, го назовава с името Калоян. Г одината на раждането му е неизвестна. Спо- ред изричното свидетелство на Георги Акропо- лит при убииството на цар Калоян през 1207 г. синовете на стария Асен — Иван Асен и Алек- сандър — все още не били излезли от детска възраст. Терминът, употребен от виз. историк, се тьлкува в смисъл, че по това време синовете на цар Асен са били на възраст между 8 и 11 години. При това положение излиза, че И.А.П е роден в края на управлението на своя баща — най-късно през 1195 г. Детските му години били съпътствани от мно- го превратности Още съвсем малък той станал свидетел на покушението над своя баща, а впоследствие и над чичовците си. Правата му на престолонаследник никога не били оспорва- ни. За толерантността на цар Калоян напр. мо- жем да съдим от факта, че той изпратил собст- вения си син Витлеем да учи в Рим, където го подготвяли за духовна кариера. Нова, драстична промяна в живота на Н АЛ настьпила през есента на 1207 г., тъй като заго- ворът срещу цар Калоян бил подготвен от хора, настроени враждебно и към престолонаслед- ника. Новият цар Борил (той се падал вуйчо на И.А.П) не бил чужд на мисълта да премахне синовете на цар Асен Намерили се обаче вер- ни хора, които се погрижили за безопасността на царските синове. Те избягали заедно със своя учител, в началото при куманите, а впос- педствие (тъй като преследванията продължа- вали) при русите. Не знаем с положителност кое рус княжество се съгласило да предостави полит, убежище на бълг. принцове. Мнението което застъпва становището, че това е било Галичкото княжество, се основава на близост- та му с бълг. земи. И.А.П престоял в изгнание цели 10 години. Връзките му с родината едва ли са били прекъс- нати, но за скорошно завръщане можело само да се мечтав. Не знаем и с какво са били запъл- нени дългите години на заточението. Несъмне- но те оказали своето влияние при оформянето на неговия характер: тежката съдба на изгнани- ка калила волята му и вероятно му дала прек- расната възможност да прозре горчивата исти- на за превратностите в човешкия живот По това време И.А.П бил вече женен. Съпругата му по всяка вероятност била рускиня (казвала се Анна (Анисия)) и дарила мъжа си с 2 дъщери Щастливата звезда на И.А.П изгряла през 1217 г., когато събитията в България способст- вали за завръщането му. Той потеглил към ро- дината си с една „сбирщина руси“, т.е. с малка дружина от наемници, набрана в рус степи Изглежда, че в самото начало на акцията си И АII сполучил да се укрепи в североизт облас- ти на държавата, а по-късно неговата власт признали и останалите бълг. земи. Столицата Търново затворила вратите си пред законния владетел. Според един виз. източник цар Борил останал в столицата си цели 7 години. Днес се приема, че обсадата на Търново продължила 7 месеца, а не 7 години, което е най-вероятно, като имаме предвид вървежа на събитията Накрая търновската аристокрация влязла в споразумение с И.А.П и му отворила вратите на крепостта. Борил бил заловен и ослепен по заповед на новия владетел (1218). Цар И.А II наследил престол с помръкнал по- лит престиж. При управлението на Борил могъ- ществото на бълг. държава западнало, тя била сведена до незначителна сила без възможнос- ти да влияе върху съдбините на европейския югоизток. Предстояло да се решават сложни въпроси около утвърждаването на царската власт и най-вече полит, обединение на бълг. земи. Едно щастливо обстоятелство помогнало на младия цар да започне управлението си с един значим успех и да разкъса полит, изола- ция. През 1218 г. войските на маджарския крал Андрей II се завръщали от кръстоносния си поход. На границата те били спрени от българи- 139
«5-- ACEH II -е. В започналите преговори станало ясно, че маджарите ще получат свободен път към роди- -ата си при условие кралят да даде дъщеря си за съпруга на новия бълг цар. Годежът бил от- празнуван, но предстояло да бъде утвърден от палата, тьй като бъдещата бълг. царица била католичка Най-после през 1221 г папа Хоно- рий III издал необходимата була и сватбата на И.А.П с Анна-Мария маджарката била тържест- вено отпразнувана. Бълг цар получил като зес- тра и областите около Белград и Браничево. Чрез този брак И.А.П се сродил не само с ма- джарския владетелски дом но и с лат и никейс- кия император. Една от дъщерите на лат. импе- ратор била съпруга на Андрей II, а била угово- рена сватбата за никейския император с друга дъщеря на маджарския владетел. През следв. години цар И.А.П ангажирал вни- мание™ си по посока на Цариград, където наз- рявали важни събития и вече удрял часът за подялбата на лат. наследство. То се оспорвало с всички позволени и непозволени средства от две гр. държави: Никейската империя и Епирс- кото деспотство. В този спор рано или късно трябвало да се включат и българите. Това дове- ло до сближаване на позициите на И.А.П и епир- ския владетел кир Теодор Комнин. Тесключили мирен договор (скрепен и с династичен брак), който предвиждал съвместни действия за из- гонване на латинците от Балканите Постепенно полит престиж на бълг държава се покачвал, което наложило на латинците в Цариград една подчертана корекгност в отно- шенията им с И.А.П. Те търсели приятелството му, за да го използват срещу засилващата се мощ на гр. държави. Това балансиране на отно- шенията, разбира се, не можело да трае дълго. Първи почувствали опасностга латинците и подхванали сложна дипломат, интрига която на първо място целяла да подкопав съюза между И.А.П и Теодор Комнин. Тъй като на престола в Цариград управлявал малолетният император Балдуин II (той бил само на 11 години), латинци- те пуснали слуха, че е уредена сватбата на младия император с Елена, дъщерята на бълг. цар. По-нататъшните им планове предвиждали И.А.П да поеме опекунство™ над младия импе- ратор и да стане един вид регент настойник над Лат. империя. Че това били умишлено разпрос- транявани слухове, личи от факта, че И.А.И ни- кога не получил официално подобно съблазни- телно предложение. В същото време латинците сключили договор с Йоан дьо Бриен, конто предвиждал бившият йерусалимски крал да стане настойник на малолетния Балдуин II — договорът бил подписан в Перуджа на 9.IV.1229 г. Латинците пазели в дълбока тайна споразу- мението от Перуджа. Те разчитали, не без ос- нование че приказките за сродяването между Цариград и Търново ще предизвикат ответни контрадействия от страна на епирския владе- тел Теодор Комнин И трябва да признаем, че предвижданията им се оправдали напълно. Солунският владетел, който бил убеден, че влизането му в Цариград и възстановяването на Виз. империя е само въпрос на време, решил с един удар да разкъса кроежите на своите противници. На първо време той избрал Бълга- рия, като разчитал на изненадата. През ранна- та пролет на 1230 г. потеглил с голяма сила срещу българите. От Одрин войските му (в кон- то имало много зап. наемници) се отправили на север и през р. Марица навлезли в бълг. тери- тория. Самочувствие™ на Теодор Комнин било адекватно на показната му самоувереност. Той бил убеден, „че българите ще се уплашат и няма да издържат даже първото нападение на войс- ките му“. За това, колко бил сигурен в победата си, можем да съдим от факта, че той водел със себе си и цялото си семейство. Изненадата, на която толкова разчитал Тео- дор Комнин, станала първопричината за пора- жение™ му. Наистина цар И.А.П нямал доста- тъчно време да подготви ответните си действия. Но изглежда, че той имал сигурни осведомите- ли сред епирците и навреме разбрал техните замисли. На иегова страна било правота на защитник на родната земя: „той се уповавал повече на нарушаване на клетвите и договори- те от страна на Теодор Комнин”. Окриляло го и дръзновението на младостта, склонностга към риска, която често оправдава смелите начина- ния. С малка войска (според признанията на виз. историци „хиляди в нея не можели да се броят") той храбро потеглил срещу нашестве- ниците и ги пресрещнал близо до бълг. граница. Днес можем с възхищение да пресмятаме бър- зия марш на бълг. армия — тя изминала три пъти повече път от войските на епирския вла- детел. Войските се сблъскали на „мястото, нарече- но Клокотница”, край град Хасково. Откъм се- вер местностга е хълмиста, а през равнината лъкатуши малка рекичка, която носи името Кло- 140
ИВАН АСЕН II • отница. За изненада или скрит маньовър от *трана на българите не може да става и дума. / A.II без колебание извел войските си срещу -ротивника, като заповядал да окачат на зна- мето му „писмената клетва", скрепена с подпи- са на кир Теодор Комнин. Подробности около сражението не са известии. Съвременниците твърдят, че епирският владетел „бил решително победен от българите и взет в плен с мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните, а всичките им вещи станали плячка" на победителите. Това знаменито сражение станало на 9 март '230 г. в „деня на Светите 40 мъченици", на чието „застьпничество" по-късно цар И АН от- давал великолепната си победа Пленените в сражението ромеи очаквали с ужас разплатата от гордия победител и сигурно си припомняли страшните времена на цар Калоян, който поси- чал безпощадно всички пленници Но за всеоб- ща почуда И.А.П „се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повече- то от войниците, а най-вече простите и сбирщи- ната, и ги отпратил по градовете и селата им“. С тази своя постьпка бълг. цар спечелил всеоб- ще възхищение и скоро градовете и крепостите на обширната епирска държава се покорили пред щастливия победител, само с една побед- на битка цар И.А.П спечелил победоносна вой- на, каквато няма записана в историята на Вто- рого бълг. царство. Бълг. знаме се развяло над крепостните кули на Одрин, после над Димоти- ка, след това в областта между реките Марица и Места; подчинили се крепостите Сяр, Битоля, Прилеп, цяла Тесалия и Албания чак до Адриа- тическо море. Както сам пише в триумфалния си надпис, след 9.111.1230 г. цар И.А.П превзел „цялата земя на кир Теодор Комнин — от Одрин до Драч". Победата при Клокотница отшумявала бав- но. Цял век по-късно българите все още си припомняли този миг на звездна слава. Както пише един виз. историк, когато българин сре- щал ромей, той непременно му казвал „Клокот- ница“, т.е. дори и през XIV в. това име изглеж- дало за ромеите като знаме на пълно пораже- ние. Сетнините на Клокотнишкия бой направи- ли България първа сила в европейския югоиз- ток. Единствено Цариград останал под властта на латинците, но според уверенията на самия И.А.П „и те се подчиняваха под скиптьра на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мен преживяваха дни- те си". Думите му са израз на нарасналото му самочувствие, но много точно отразяват полит, обстановка на Балканите след 1230 г. Няма съмнение, че по това време съдбините на полу- острова се решавали не другаде, а в търнов- ския дворец. След като приел ключовете на победените градове, И A.II посетил Света гора и дарил щед- ро тамошните манастири. Реорганизирал уп- равлението на новоприсъединените области „по български образец" и поставил там свои управители и стратези От това време започнал да се подписва като „цар и самодържец на всички българи и гърци" — титла, която точно отговаря на полит му могъщество и която ста- нала задължителна за неговите приемники Неслучайно един бълг. документ отбелязва, че дори гордите латинци „твърде много се бояха и почитаха и се повинуваха на словото, което излизаше от устата на цар Асеня". Опасността за латинците от Цариград из- глеждала толкова голяма, че те решили да не крият повече споразумението от Перуджа През август 1230 г. Йоан дьо Бриен пристигнал в Цариград и бил официално обявен за импера- тор. Това пък било открито предизвикателство срещу бълг владетел, който смятал не без ос- нование, че влизането му в Цариград е само въпрос на време. С коронясването на Йоан дьо Бриен, на когото латинците много разчитали, положението се променяло съществено. Зато- ва след 1231 г. цар И.А.П преориентирал дипло- мацията си в търсене на сьюзници срещу Лат. империя От това не закъснял да се възползва никейският император и скоро бил сключен договор между И.А.П и Йоан Дука Ватаци. Ос- вен плановете за съвместни действия срещу латинците той включвал и брачен договор — Елена, дъщерята на бълг. цар, трябвало да се омъжи за никейския престолонаследник. „Съю- зът между двамата самодръжци уязви гордост- та на латинците и положението им стана много тежко" — коментира накратко тези събития виз. историк Георги Акрополит. Към това време се отнася и решението на цар И.А.П да скъса унията с Рим и да върне бълг. църква към лоното на православието. През пролетта на 1235 г., придружен от съпругата си Анна-Мария и дъщеря си Елена, той пристигнал в Галиполи, където били уговорени окончател- но условията на мира и бъдещите планове. 141
AS--! ACEH II Оед това всички (без царя) преминали на от- срешния малоазийски бряг*, където св състоя- та тьржествената церемония по помазването -а първия търновски патриарх. Съборното ре- шение, с което се признавала самостоятел- ността на търновската църква, било подписано от всички изт. патриарси. След това започнали военните действия сре- щу латинците. Обединените сили на българи и ромеи стигнали чак до стените на Цариград. Съвсем безпомощен, лат. император останал „да стой на крепостните стени и да наблюдава отгоре" тържествуващите си противники. Воен- ните действия продължили до есента на 1235 г. и „латинцитв били поставени в критично поло- жение'1. Само настъпването на зимата попречи- ло на победоносния завършек на кампанията. След това двамата владетели (И АП и Йоан Дука Ватаци) се разделили, като предварител- но се договорили да подновят военните дейст- вия през пролетта на следв. г. Зимата на 1235/1236 г. преминала под знака на усилени дипломат, преговори. Латинците прибягнали до помощта на папата, който на- празно увещавал маджарския крал да тръгне на кръстоносен поход срещу „схизматика Асен“ — папското писмо носело датата 12.XII. 1235 г. В същото време Григорий IX изпратил писмо и до бълг. цар, в което го призовавал да се откаже от съюза с никейците, а в случай че откаже да се подчини на височайшата му воля, го заплашвал с отлъчване от църквата. Изглеж- да тези заплахи подействали, тъй като през следв. 1236 г. проектираният удар по посока на Цариград не се състоял. За това допринесла и смъртта на лат. импера- тор Йоан дьо Бриен (22.111.1237). йзглеждало, че щастието отново застанало на страната на бълг. владетел, а с това възкръсвала надеждата Й.А.П да стане регент настойник на малолетния Бал- дуин II. Без колебание царят скъсал договора си с никейците и направил всичко възможно дъще- ря му Елена да се завърне в Търново. Сцената, която предшествала отпътуването на бълг. прин- цеса, била тягостна. Разказът е на Георги Акро- полит, който обвинява Й.А.Н в притворство и злонамерено желание да наруши договорните клетви с Никея и да разтрогне един законен брак, получил вече „Божията благословия11. По- * Цар Иван Асен II не преминал през морето, тъй като според никейските закони чужд владетел нямвл право да стъпва в държавната територия на империята. 142 важного обаче е признанието на същия историк, който открива част от истината, що става дума до промяната на бълг. политика. Цар ИАН се обявил против Никейската империя, „тъй като владеел народ, който някога бил подвластен на ромеите и се боял от благоприятния обрат на техните работи11, т.е. бълг. владетел навремв съз- рял горчивата истина, че обективно съюзът му с Йоан Дука Ватаци подпомага възкресяването на Виз. империя с всичките-неизвестности, които могли да се очакват занапред. През 1237 г. обединените сили на българи и латинци започнали военни действия срещу ро- меитв, като подложили на обсада град Чорлу. Под стените на обсадения град цар И.А.Н бил настигнет от трагичного известие, че внезапно починали (вероятно от епидемия) съпругата му Анна-Мария, едно от неговите деца и търновс- кият патриарх. „Той сметная, че това е Божие наказание — коментира случилото се Георги Акрополит, — унищожил с огън обсадните ма- шини и бързо се отправил към Търново." Няма съмнение, че тревожната вест от Тър- ново повлияла в значителна стелен на решени- ето на Й.А.П да скъса отношенията си с Лат. империя. Впечатлителната му натура прецени- ла нещастието като един вид възмездие за „на- рушаването на клетвените споразумения" с ни- кейците. Но едва ли с това се изчерпват съоб- раженията, които довели до поредния поврат в неговата политика. Сигурно е, че преговорите му с папския пратеник по повод бъдещето на Лат. империя не го задоволили, тъй като му било отказано да стане настойник на Бал- дуин II. Така пропаднал и проектът за брак между принцеса Елена и малолетния лат. импе- ратор. Йоан Дука Ватаци не закъснял „да благодари на Бога" за чудесного развитие на събитията. Доколко той се домогвал до приятелство с бъл- гарите, личи от факта, че „без да влиза в дълги преговори, възобновил договорните клетви" с Й.А.П. Въпреки това в поведението на бълг. вла- детел се забелязва колебание; по всичко изг- лежда, че той за известно време загубил вер- ния ориентир на своята държавна политика. Затова бълг. цар „не спазвал точно клетвените споразумения, защото понякога срещу малка изгода нарушаваше договорите" — пише с не- удовлетворение Георги Акпрополит. Привидно изглежда, че И.А.П си залазил известна свобо- да за действие. Това трябва да се свърже със
ИВАН АСЕН II страха му от подготвения нов кръстоносен по- вод. И наистина през 1239 г. на помощ на Лат. •мперия потеглила 60-хилядна рицарска армия, <оято бълг. цар се съгласил да пропусне сво- бодно през страната си. | Последните години от своя живот цар И.А.П прекарал в мир със съседите си. Едва в края на управлението си той станал свидетел на първото голямо татарско нашествие в бълг. земи. При завръщането си от един поход сре- щу маджарите част от безчислените пълчища на хан Батий преминали през Сев. България. Един зап. хронист коментира с изненада не- вероятния факт, че страшните нашественици .били съвършено разбити от цар Асен“. За съжаление липсват повече известия за това паметно сражение, но впечатлява обстоятел- ството, че при царуването на И.А.Н България разполагала с достатъчно големи възможнос- ти да прекърши (поне за известно време) за- воевателния устрем на татарите. Смъртта на великия И.А.П станала предмет на много коментари и както обикновено се свърз- ва със знамения и пророчества. Зап. хронист Алберик пророкува близката му смърт с думи- те: „Царят враговете си неверии ще погуби не чрез приятели." Собственият му коментар по- яснява, че небесният цар (Йисус Христос) щял да срази враговете на католическата църква (схизматиците) И.А.П и Йоан Дука Ватаци. Съ- щият автор сочи и точната дата на смъртта на царя (той починал на Еньовден — 24.VI.1241 г., на ок. 46—47-годишна възраст). Животът на цар И.А.П изобилства с преврат- ности. Горчилката на човек, прокуден от соб- ствен ата си родина, му останала за цял живот. Впоследствие като ирония станал галеник на съдбата, но личният му живот бил свързан с много разочарования. Обстоятелствата нало- жили да изостави първата си съпруга (според някои тя му била наложница) и да сключи втори брак. Цели 16 години дворецът на Царе- вец се украсявал от маджарската принцеса Анна Мария. Наскоро след нейната смърт цар И.А.П бил запленен от красотата на „хубавата и стройна Ирина", дъщерята на солунския вла- детел Теодор Комнин. Увлечението му поста- вило на изпитание не само неговите чисто човешки чувства (той обичал Ирина „не по- малко отколкото Антоний Клеопатра"), но и църк. канони. Тогавашният тьрновски пат- риарх отказал да признав законностга на тре- тата брачна връзка*, но отдален напълно на чувствата си, царят не се поколебал да осъди на смърт ревностния тълкувател на църк. за- кони. Излиза, че подобно на първите Асенев- ци и той не бил чужд на силните човешки страсти, и почти винаги предпочитал крайните решения. Съвременниците са единодушии, че по благо- родството на характера си и по зачитана на чужденците И.А.П нямал равен на себе си. Твър- дят, че бил „най-добър човек не само за своите, но и за чужденците и най-вече за ромеите". Облажават го за това, че не „употребявал оръ- жие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеите, както българите преди нвго. Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите, и от други народи". За този бълг. вла- детел говорят с възхищение и старобълг. кни- жовници. Твърдят, че той бил щедър към низши- те, безкрайно справедлив, а случвало се и това, че често „по царева повеля богато дарявали" бедния народ. Погрешно е обаче да се твърди, че при неговото управление се стигнало до онази социална хармония, която била мечтата на онеправданите. Защото средновек. бълг. об- щество се раздирало от остри класови сътре- сения. В този смисъл идиличните представи за времето на управлението му са в противоречие с изказа на някои домашни свидетелства, конто нашепват за „многото осъдени на смърт" и за това. че често ставало нужда да се „избавят от царевия гняв" мнозина нещастници. Все пак в сравнение с предишните владетели епохата на цар. И.А.П е време на сравнително благоденст- вие и търпимост. Учудваща напр. била толеран- тността му към богомилите и го обвинявали, че обширната му държава била „пълна с еретици". В нея процъфтявали занаятите и търговията. Едно свидетелство за икономическите възмож- ности на държавата са златните монети за този владетел. По тегловия си стандарт (4,33 г) те надвишават значително златните емисии на съ- седните владетели. Цар И.А.П сторил много за процъфтяването на изкуствата и книжнината, но си спечелил най-голяма слава със старанието си в църк. дела. Създал много „църкви и манастири и ги украси богато със злато, бисери и скъпоценни * Виз. историки обвиняват Иван Асен II, че в заслепението си към Ирина пренебрегнвл „родството си с нея“, т.е. факта, че неговата дъщеря Мария била омъжена за Мануил Комнин, чичото на Ирина. 143
«ВЛл- АСЕН III Buh-.t и надари с много дарове светите, и 6с -ествени църкви, катообяви всякаква чиста свобода за тях, а всички свещенически чинове — архиереи, свещеници и дякони — почете с голяма чест“. Най-големи били, разбира се, зас- лугите му във връзка с възстановяването на бълг. патриаршия — акт, чрез който търновс- кият първосвещеник получил не само статута на самостоятелен църк. глава, но и чин, равен на патриарсите в Цариград, Александрия, Анти- охия и Иерусалим. Външнополит. дейност на този владетел е предмет на противоречиви оценки. От преко- мерното възхищение за неговата прозорлива и далновидна политика" до сдържаните конста- тации, че той просто обрал плодовете отусили- ята на предшествениците си. Както в много случаи истината трябва да се търси някъде по средата. Цар И.А.П навлязъл истински в голяма- та политика след 1230 г., когато изненадващо и за самия себе си се видял начело на една обширна държава, чийто идеал дълго преди него зреел в умовете на българите. В един мо- мент изглеждало, че той е само на една крачка от осъществяването на заветната цел: превзе- мането на Цариград и създаването на тъй дълго мечтаната бълг -гр. империя Липсвали му оба- че настойчивост и последователност за реали- зирането на тази голяма цел. Вместо на реши- телности целеустременосттой подчинил поли- тиката си на полумерките, компромисите и съг- лашателството И всичко това в търсенето на моментната изгода. На пръв поглед изглежда- ло, че те също водят към желаната посока но постепенно ставало ясно, че той решавал так- тически, а не стратегически цели, че разпиля- вал силите си в напразни усилия. Той не се оказал дипломат от най-висока класа тъй като не сполучил нито при избора на съюзниците си, нито решението на проблема „с Никея против Лат. империя" или „с Лат. империя против Ни- кея". Разбира се, решаването на този въпрос съвсем не било лесно, ако не и невъзможно. Дори на нас, които имаме голямото преимущес- тво да оценяваме събитията от дистанцията на времето, ни е трудно да посочим вярната алтер- натива. Въпреки че цар И.А II не успял да реализира докрай амбициозната си програма задействие, стореното от него заслужава най-висока оцен- ка. Тя е изказана още от съвременниците му, които без колебание го нареждат на първо мяс- то сред най-забележителните имена от бълг средновек. история. „Великият цар Иван Асен синът на стария цар Асеня, прослави и просве- ти българското царство повече от всички бъл- гарски царе, които бяха преди него." Неслучай- но всички търновски царе задължително водят родословието си от „корена на преизящния цар Асеня" — чак до залеза на средновек. бълг. държава. Литература Златарски, В. История Т 3, 323—418; Ников, П. Църковната политика на Иван Асен II, БИБ, № 3,1930,65—111; Дуйчев, Ив. Цар Иван Асен II, С., 1941; Цанкова-Пет- кова, Г. България при Асеневци, 109—137; Данчева-Василева, А. България и Латинската империя С., 1980; БожилоВ Ив. Фамилията на Асеневци. 1,№7 77—92 Й. А. ИВАН АСЕН III - бълг. цар (1279-1260). Пър- вороден син на цар МицоАсен. Майка му Мария била дъщеря на цар Иван Асен II. Роден между 1259—1260 г. Заедно с цялото си семейство емигрирал във Византия през 1261 г. — там Мицо получил владения край р. Скамандър в околностите на античната Троя. Живял в неиз- вестност докъм 1277 г., когато главоломните събития в България му предоставили големия шанс да се превърне в главно действащо лице в бълг. междуособици. В края на 1277 г. виз. император Михаил VIII Палеолог научил за смъртта на бълг цар Конс- тантин Асен и за триумфа на селския цар Ивай- ло. По това време императорът бил в Одрин, за да следи отблизо вървежа на бълг. работи. Той дори имал намерение да направи Ивайло свой зет и чрез него да наложи влиянието си в Бъл- гария. Намерили се хора, които го убедили, че подобна възможност е изключена. Тогава им- ператорът изведнъж се сетил, че в държавата му живее не някой друг, а „законен" наследник на бълг. престол, при това издънка на знамени- тая Асенев род — Иван, синът на цар МицоАсен. След консултации с приближените си Михаил VIII Палеолог наредил да му доведат Иван. На- бързо бил извършен обрядът на царското му венчаване, като му присвоили името Асен в чест на великия му дядо Иван Асен II. Импера- торът си давал сметка, че картата, на която залага, била съмнителна. За него не било тайна обстоятелството, чв И.A.Ill бил скромно скрое- на личност, лишена от всякакви способности, 144
ИВАН АСЕН III остойна повече за присмех, отколкото за ува- жение. Наложило се да припомни на обкръже- - -ето си, че всеки, който не отдава задължител- )ниге за царския произход на I/I.A.III почести, ще бъде сурово наказан. Същевременно той се постарал с цената на всичко да спечели на траната на своя поставеник бълг. аристокра- ция: щедро дарявал онези, които побързали да му засвидетелстват подчинение, а на другите, които все още се колебаели, обещавал безброй почести и привилегии. Последвала тържествената сватба на I/I.A.III с Ирина, дъщерята на виз. император. Церемо- нията била впечатляваща. 1/1. A.III носел знаците на бълг. самодържец, които по нищо не се от- личавали от императорските. Виз. поставеник поел задължението да робува вечно на импера- тора и да бъде най-верният му съюзник. Същев- ременно поискали от него да се закълне, че в случай на неуспех ще се задоволи занапрвд с деспотска титла (пролетта на 1278). В приготовленията около сватбата и короняс- ването на И.А.Ш било загубено доста време, от което се възползвала царица Мария, вдовицата на Константин Tux-Асен. Осведомена за пла- новете на императора да постави на търновс- кия престол „своите деца“ (И.А.Ш и Ирина), тя се решила на отчаяна постъпка — омъжила се за Ивайло. По този начин смвтнала/че е подгот- вила „достоен противник на императора". Когато узнали за случилото се в Търново, ромеите били наистина шокирани и укорявали царица Мария, че потъпкала всички норми на епохата, като се съюзила с убиеца на своя мъж. В Цариград вървели непрекъснати заседания и разисквания по какъв начин да уредят „българ- ските работи". Решено било и този път да се използват татарските съюзници. Ударите им откъм север трябвало да се съчетаят с натиска на виз. армия, която се готвела да потегли от Цариград. По този начин I/I.A.III трябвало да бъде наложен на бълг. престол. Но работите на виз.поставеник не потръгнали. Близо година на ромеите не се удало да постигнат съществен военен успех. Едва когато Ивайло бил разбит от татаритв, столичната аристокрация отворила вратите на Търново пред виз. войски, начело на които бил I/I.A.III. Скоро след него в Търново пристигнала и съпругата му Ирина, приветства- на от столичните жители като бълг. царица. За чест на бълг. аристокрация трябва да от- бележим, че възцаряването на I/I.A.III не минало гладко и част от болярите се обявили против виз. протеже. Начело на тези сили стоял стра- тегът Тертер, който се радвал на голям автори- тет. За неутрализирането му се загрижил лично императорът, като му предложил деспотска титла, стига да обещав вярност на новия цар. През лятото на 1279 г. Ивайло изненадващо се появил под ствните на Търново с голяма войска. Положението на I/I.A.III станало кри- тично. На отчаяните му молби за помощ импе- раторът изпратил една след друга две виз. армии, но те претърпели страшни поражения при преминаването си през Балкана. В Търно- во все по-често звучали гласове, които призо- вавали към бунт срещу I/I.A.III. Виз. историци обясняват тези настроения с това, че „българ- ският народ е склонен към измяна и по-скоро можело да се вярва на полета на вятъра, от- колкото на неговата преданост". Само че пре даността трябвало да се заслужи, а виз. пос- тавеник I/I.A.III не направил нищо, за да пре- дотврати злото. Най-малко от всичко той мо- жел да разчита на „подвластния си народ". Уплашен за собствената си безопасност, той намислил да избяга „под благопристоен пред- лог и в изгода за себе си“. Измъкнал от царс- ката хазна „съкровищата на българите, най-ху- бавите, които имаха, взети от победените ро- меи... и които лежаха в съкровищницата по- скоро за показ, отколкото за употреба". Става дума за богатствата, попаднали в ръцете на цар ИванАсен /след победоносното сражение в Тревненския проход (1190). Бягството на царската двойка било организи- рано така, че приличало (поне в началото) на великолепно шествие, устроено на премалели от скука аристократи. През нощта царят и ца- рицата излезли от Търново (съкровищата били скрити под дрехите им) уж с намерението да се поразходят. След като напуснали столицата, се отправили с най-голяма бързина към Месемв- рия. Стигнали до черноморския град преди да ги изпревари мълвата и българите да узнаят позорните им намерения. При все това царска- та двойка си дала вид на хора без всякакви грижи и влязла в Месвмврия с „царска пищност и разкош". Бягството повече не можело да се скрие: затова те побързали да наемат кораб, който благополучно ги отвел до Цариград (1280). Дни наред император Михаил VIII Пале- олог отказвал да приеме бегьлците, тъй като „от страх и малодушие" те само за един миг прова- 10. Кой кой е в средновековна България 145
•БА"АСЕН . онова, което той награждал в продълже- мяе на десетилетия. "То-нататьшната съдба на ексцаря на бълга- рите 1/1.A.III не представлява интерес. Ще доба- вим само, че когато станало известно, че Ивай- ло отишъл при Ногай, за да търси помощта му там бил изпратен и И.A.III. Той се подвизавал в стана на могъщия татарски повелигел доста време и станал свидетел на посичането на сел- ския цар. Спасил се благодарение застьпни- чеството на Ефросина, съпругата на Ногай. Впоследствие се завърнал безславно във Ви- зантия и се установил в родовите си имения в М Азия. Починал през 1303 г. Цар I/I.A.III останал в спомените на българите като човек, известен с „твърде голямата си простота и недалновидност", те виз протеже нямало нито личен, нито родов престиж. С без- бройните си недостатьци той далеч надвиша- вал своя баща, а в презрението си към бълг. народ просто нямал съперници. За ромеите пък останала горчивината. че с безразсъдните си действия той пропилял отличната възможност да завладеят окончателно България. Чудно е само защо в нач. на XIV в. един виз. историк незаслужен© го величав като „забележителния (!!!) цар на българите". Забележителното при този презрян човек ще е било само предателс- твото и грозната му слава на вулгарен крадец на царски съкровища. Странно е също и четози незначителен мъж и некадърен владетел, ли- шен от благородии качества и способности, сложил началото на известната фамилия Асе- невци във Византия, на която по зла ирония на съдбата било съдено да направи цяла епоха в историята на Виз. империя. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, 555—571, Ников, П Българи и татари през средните векове, 116—119; Божилов Ив. Фа- милията на Асеневци. II, № 1, 249—255. ЙА. ИВАН АСЕН — третият син на цар Иван Алек- сандър (1331 —1371) от първия му брак с влахи- нята Теодора. Роден в Ловеч преди 1331 г., те преди възцаряването на своя баща. Обикнове- но се споменава с името Асен. В края на 1336 или нач. на 1337 г. Иван Алек- сандър го коронясал за цар. Преди това същата церемония била извършена над престолонас- ледника Михаил Асен (обявен и за съуправител на своя баща), и над втория син Иван Срацимир. Появата на трима „млади царе" променила из основи съществуващата династична теория — дотогава за съцар бил коронясван единствено престолонаследникът. Новото положение било наложено от полит, нестабилност в страната. След като цар Иван Александър се справил окончателно с вътрешната опозиция, той ре- шил да покрие държавната територия с власт, упражнявана директно от неговата фамилия. Затова обявил за царе последователно Иван Срацимир и Иван Асен, като им предоставил апанажни владения в провинцията. И.А. полу- чил във владение Преслав и принадлежащите му земи в Тракия. Към 1344 или 1345 г. И.А. се оженил за една влашка принцеса, роднина на великия войвода Йоан Александър Басараб (1310—1352) Иници- ативата за този брак ще е била на влахинята Теодора, майкага на И.А. Новото сродяване между бълг и влашкия двор укрепило още по- вече положението на царицата майка. Следващото известно събитие от живота на И.А. е свързано със загадъчната му смърт. Пог- ребението на младия цар е представено в една от миниатюрите на Ватиканския прение на Ма- насиевата хроника И.А. е изобразен като срав- нително млад мъж (на ок. 20 години), облечен в червена дреха и с боен шлем на главата. Пос- леднего свйдетелство е много важно и подс- казва обстоятелствата около неговата смърт — И.А. загинал на бойното поле. По този повод една бълг. хроника съобщава следното: „...и преминаха турците и се отправиха против Сре- дец. Българските войски се събраха под начал- ството на Александровия син Асен и стана го- лям бой. Тогава убиха Асен и погина голямо множество от българите". Допълнителни под- робности предлага и надгробният му надпис, намерен в търновската църква „Св. 40 мъчени- ци" Там се говори за „омъреяването на българ- ската земя от измаилтяните" (турците), което станало през 18-ата година от управлението на цар Иван Александър (1349). Тези факти позволяват да се възстанови кар- тината на ист. събития по следния начин През лятото на 1349 г. огромна тур. армия, която наброявала 20 хил. конници, била прехвърлена на Балканите. Предвождал я Сюлейман, синът на Орхан. С бърз марш турците са вклинили дълбоко в бълг. територия и достигнали окол- ностите на София. Тъй като И.А. имал под раз- пореждането си тракийските земи, наложило 146
ИВАН ВЛАДИСЛАВ ze той пръв да поеме удара на нашествениците. Изтласкан на северозапад, той дал решително- то сражение при София, но бил разбит. Сраже- чието завършило с истинска катастрофа за българите, а храбрият им предводител паднал посечен на бойното поле. Тези драматични събития оставили траен от- печатьк върху съвременниците. Оттогава в Со- фийско възниква цял цикъл от народни песни и предания, свързани с името на „цар Ясен" (Иван Асен). Цикълът е много старинен и отра- зява първия етап от тур. завладяване на Бълга- рия. А И.А. пък е първият бълг. принц, който сложил костите си в защита на родната земя. Както личи от миниатюрата на Манасиевата хроника, И.А. бил погребай в търновската цър- ква „Св. 40 мъченици" Тялото на убития млад цар било оплакано от майка му царица Теодо- ра, от цар Иван Александър, от престолонас- ледника Михаил Асен и от безутешната му вдо- вица, името на която остава неизвестно (в народните песни тя се споменава с името Елена). От брака с тази влашка принцеса И.А. имал две момиченца, за които ист извори пазят пълно мълчание. Литература: Бурмов, Ал. Критични бележки върху съобщението на „Българска хроника" за битка при София при царуването на цар Иван Александър. — В: Избр. произв. Т. 1, С., 1969, 287—296; БожилоВ, ИВ. фамилията на Асеневци I, № 41, 210—213; Андреев Й. Цар Иван Асен IV. С., 1991. Й. А ИВАН АСЕН — вторият син на цар Иван Алек- сандър (1331—1371) с това име от брака му с еврейката Теодора. Назован е на своя брат (от първия брак на царя), който загинал в сраже- ние с турците през 1349 г. Роден през 1351/52 г. Запазен е образът му върху заглавната миниа- тюра на Лондонското четвероевангелие редом с родителите му и неговия брат Иван Шишман От миниатюрата става ясно, че още като дете (3—4-годишен) И.А. бил провъзгласен за цар. Но за разлика от Иван Шишман, който носи всички царски белези, И.А. е с деспотска коро- на на главата. Предполага се, че заедно с цар- ската титла той получил като апанажно владе- ние Преслав и земите южно от Балкана През 1359 г. И.А. взел участие в антиерети- ческия събор, който се състоял в Търново. По- вече сведения за него липсват, макар името му да се среща в някои от помениците на бълг. царе. • Литература: БожилоВ ИВ. фамилията на Асеневци. I, Ns 45, с. 234; Андреев, Й. Цар Иван Асен IV. С., 1991. Й. А. ИВАН ВЛАДИСЛАВ — бълг. цар (1015—1018), син на Арон — брата на цар Самуил (997— 1014) Той бил единственият, който оцелял след изтребването на неговото семейство — спасило го застьпничеството на братовчед му Гаврил Радомир (1014—1015). Приуправление- то на своя чичо цар Самуил И.В. стоял встрани от събитията и очаквал своя час. Той настъ- пил през 1015 г., когато успял да организира заговор против цар Гаврил Радомир и го про- низал с убийственото си копие. В действията си И.В. се вдъхновявал не само от чувството за родова мъст (което все пак може да се разбере), но и от интригите на император Ва- силий II Българоубиец (976—1025). И.В. бил коронясан за бълг. цар през втората пол. на 1015 г. Веднага след това изпратил пис- мо до виз. император, в „което му обещавал подобаващата се покорност и подчинение" Но- вият цар имал зад себе си част от бълг. арис- токрация, която вече склонявала да се подчини под властта на ромеите. Но след като се закре- пил на престола, той се обявил против всякакъв компромис с Византия. Скоро император Васи- лии II проумял, че И В „му написал писмото с хитрост и коварство и че мисли обратного на това, което обещава". Затова той намислил да организира убийството на бълг. владетел. Поку- шението било поръчано на кавхан Теодор, до- тогава пленник при ромеите, който се заел с изпълнението на заговора. Но пъкленото дело не сполучило — вместо към И.В. ръката на убиеца насочила ножа към гърдите на кавхана Император Василии, като не успял докрай в намеренията си, се задоволил с превземането на Охрид, „където се издигали дворците на бъл- гарските царе". През пролетта на 1016 г. Василий II обсаждал безуспешно крепостта Перник: „защитниците се сражавали юначно и много ромеи паднали убити" Този неуспех довел и до следващото тревожно известие. Управителят на Дръстър съобщил на императора, че бълг. цар имал на- мерение да дигне срещу него печенегите. С тази цел даже бил изпратил при тях войводата 147
/= i-t I 1АДИСЛАВ и скоро се очаквало печенежката войс- «а 2а се прехвърли през р. Дунав. Взети били сьответните мерки и „замисленият от Иван Вла- дислав и Кракра поход срещу ромеите не се състоял, тъй като печенегите не им дали военна помощ". Междувременно Василий II проникналдълбо- ко в бълг. територия и войските му завладели крепостта Сетина. И.В., който следял отблизо движението на неприятеля, изненадал един виз. отряд и го нападнал от засада. Тъй като император Василий II бил наблизо, той имал възможност да се притече на помощ на своите войски. Яхнал коня си и с вик „Който е войник, да ме последва!" се втурнал срещу българите. Бълг. съгледвачи, като разбрали за приближа- ването на императора, се втурнали в лагера на И.В., като викали високо: „Бягайте, царят!" (ид- ва императорът). Настанала голяма паника, тъй като (както ни уверяват виз. историци) само споменаването на императорского име било в състояние да разстрои бълг. редици. Истината е, разбира се, друга, макар че този път победа- та решително останала за ромеите. В нач. на 1018 г. цар И.В. тръгнал да обсажда Драч „с варварска ярост и надменност". Този град му бил обещан от императора още когато се водели преговорите около заговора срещу Гаврил Радомир. Под стените на тази силна ад- риатическа крепост цар И.В. намерил смъртта си Според едни той станал също жертва на заговор и „бил убит от ръката на един от своите подчинени". Според други източници цар И.В. загинал по време на сражение, „без да се раз- боре кой го е ударил". Това е по-вероятно, като знаем и други подробности: яхнал своя кон, И.В. влязъл в двубой с Никита Пигонит. стратега на Драч. Докато двамата се сражавали, ро- мейски пехотинци се спуснали изневиделида върху бълг. цар и го наранили смъртоносно в корема, т.е. двубоят не завършил съгласно ри- царските правила. С по-късна дата един виз. историк твърди, че всичко било по правилата: уж Никита Пигонитударил с копието си цар И.В. и го прострял мъртъв на земята. Смъртта на цар И.В. (февр. 1018) сякаш пре- чупила съпротивйтелните сили на българите и по-голямата част от аристокрацията побързала да засвидетелства покорностга си към импера- тор Василий II. Той пък подписал специални грамоти, с които се гарантирали нейните при- вилегии. Обикновено името на този бълг. владетел се съпровожда от характеристики, които го пред- ставят като вулгарен убиец, като човек, който изобщо не се съобразявал с моралните норми на епохата, защото не се поколебал да посегне на живота на Гаврил Радомир, на когото дължал оцеляването си. Безогледната подозрителност на И.В. се свързва с още едно престъпление: убийството на зетския княз Иван Владимир, който бил женен за Теодора-Косара, дъщерята на цар Самуил. С тези грозни постъпки обикно- вено се обясняваха неуспехите в политиката на владетеля, който с неумелите си и нерешителни действия само ускорил пропадането на бълг. държава. Вникнем ли обаче в същината на нещата, част от постъпките на И.В. могат да получат извест- но оправдание. Защото при убийството на Гав- рил Радомир той действал съгласно строгите правила на родовата мъст, т.е прастарите оби- чаи го задължавали да отмъсти за изтребване- то на своего семейство, фактът, че след като убил цар Гаврил Радомир, той не посегнал на неговата съпруга, пък и на останалите от царс- кого семейство (задоволил се само с ослепя- ването на престолонаследника), показва, че природата му, макар и отмъстителна, не била преднамерена и безогледна. Прегрешенията в частния си живот цар И.В. изкупил с героична борба в защита на бълг. държава и с още по-героичната си смърт. Спо- ред един виз. историк по времето на този бълг. владетел държавата на ромеите „висяла на ко- съм, защото този варварин подобно на Голиат се съпротивляваше и всички бяха паднали ду- хом пред този непобедим неприятен". От епохата на този бълг. цар е останал един надпис, който свидетелства за учудващата му преданост към националния дух. Там с много достоинство той се титулува „самодържец бъл- гарски" и не пропуска с гордост да отбележи народностното си начало: „родом българин". При продължителните си войни с император Василий II Българоубиецтой намерил време да обнови укрепленията на град Битоля, „за спа- сение и убежище на българите". Това са, раз- бира се, малка част от непрекъснатите му уси- лия за преграждането пътя на нашествениците към вътрешностга на България. Литература: Златарски, В. История. Т. 2, 713—730; Займов, Й., В. Тъпкова-Заимова. Би- 148
ИВАН РИЛСКИ толски надпис на Иван Владислав, само- държец български. С 1970; Литаврин, Г. Болгария и Византия в XI в. с. 272 и сл. ЙА. ИВАН ДРАГУШИН — син на деспот Алдимир и деспотица Мария' внук на цар Смилец (1292— 1298) и „Смилцена", поземлен владетел в Маке- дония през 30-те години на XIV в. Тази видна личност стана известна съвсем наскоро в ре- зултат на проучването на фреските в църквата „Св. Георги Полошки" край Кавадарци, на ле- вия бряг на р. Черна (тогава на твриторията на кралство Сърбия). В църквата е запазен порт- рет на И. Д., на неговата майка Мария и неизвес- тната му по име малка дъщеря Посмъртният образ, изписан към 1343—1345 г (самият Иван починал малко преди 1340 г.), представя мъж на ок. 40 години, облечен в тържествени деспотски одежди с бродирани върху тях двуглави орли, издаващи царствения му произход, и деспотс- ка диадема. За кого е бил женен този бълг. болярин, не е известно, а отсъства и портреты на съпругата му — навярно още млад той е останал вдовец В наскоро разкрития надпис четем: „Представи се (т.е. почина) раб Божи Иван Драгушин, синът на деспот Алдимир, ис- тински брат на превисокия крал и наш госпо- дар “ И.Д. бил не брат, а първи братовчед на тога- вашния ср. владетел, прочутият Стефан Душан — техните майки, кралица Теодора и деспотица Мария, били сестри. Степента на родство меж- ду ср. крал и бълг. болярин през средновекови- ето имала висока стойност (срв. напр. севас- тократор Калоян), но тя едва ли обяснява всич- ко. По всяка вероятност тежките изпитания, преживени от Стефан Душан в неговото детст- во и младост, довели до дълбока привързаност към най-близките му бълг. роднини. Неслучайно ср. крал наричал своята леля, майката на И.Д., „майка на кралството ми“. Тук е мястото да се спомене, че ако не бил починал толкова рано, навярно И.Д. би направил блестяща кариера в бъдещото Душаново „сръбско-гръцко царство" — поне такава, каквато имали непреките бълг. роднини на Душан по линия на жена му Елена. Но и в двата случая (както виждаме при И.Д.) ср. владетел настанявал бълг. си родственици в етнически бълг. земи в Македония — несъм- нено една мярка, с която кралят целял да си спечели лоялността на местното население и аристокрация. Други подробности за житейския път на И.Д. няма, но и малкото, което е известно, позволя- ва една примерна реконструкция. Той бил ро- ден ок. нач. на XIV в., най-вероятно в Алдимиро- вата „столица" Крън, дн. Старозагорско. В1305 г, когато земите на Алдимир били завладени от цар Теодор Светослав (1300—1321), И.Д. прид- ружавал майка си в изгнанието й във Византия. Именно тук в 1314 г. трябвало да пребивава като изгнаник и бъдещиятср. крал Стефан Дечански със съпругата си Теодора, сестрата на деспо- тица Мария. Най-вероятно към 1322 г., когато ср. роднини на И.Д. застанали начело на кралство- то, той и майка му били приети в Сърбия. Вла- денията си в Македония те получили през 30-те години на XIV в., когато Сърбия разширила те- риторията си на юг за сметка на владените тогава от Византия бълг. земи. Неясен остава въпросът с титлата на И.Д. — макар и облечен в деспотски одежди, той все пак не е назован като „деспот". Това не бива да ни учудва, тьй като ср крал нямал правото да предоставя тази титла (прерогатив на императорската, респек- тивно — царската институция), но очевидно в Сърбия И.Д. бил смятан за пръв благородник. Не е невъзможно той да е имал и аспирации към бълг. корона предвид наличието на такива у баща му, деспот Алдимир (брат на цар Георги I Тертер) (1280—1292), но тогавашната полит обстановка била неблагоприятна за някакви действия от иегова страна в тази насока. Литература Грозданов, Цв., Д Горнаков. Истори]ски портрети у Полошком. — Зог- раф, 1983 № 4, 60—66; Пактам, 1984, № 15, 85—93; Метанов, Хр. Нови сведения за род- ственици на деспот Елтимир/Алдимир — ГСУ — Научен център „Ив. Дуйчев", Т. 1, 1990,107-113. П. П ИВАН РИЛСКИ — първият народен светец на бълг. земя. Роден ок. 876 г. в селцето Скрино на десния бряг на р. Струма. През средновекови- ето селото влизало в областта на град Средец (София). Поради тази причина понякога се твърди, че знаменитият бълг. светец бил роден в „пределите на славния Средечки град". Про- изхождал от обикновено селско семейство. Житиеписецът му отбелязва, че бил внимате- лен към родителите си, като им засвидетелст- вал задължителното покорство, и се труден с пот на челото на бащините си ниви. От младини 149 Л 4
- -« РИЛСКИ <у-=-,дал склонен към съзерцание и вглъбе- •ос’ бил „духовен, благоверен и христолюбив" — изпитвал влечение към шумните сборища, -,'то пък проявявал стремеж към лекомислен и - буздан живот. Внимателно се вслушвал във всичко онова, което можвло да се прочете в свещените книги. Младият И. останал в бащиния си дом до смъртта на родителите си. С тяхната кончина се прекъснала едничката му жива връзка със све- та и той решил да се посвети на Бога. Впрочем за това имал и лични причини — огорченията, които търпял от своите сродници и съселяни. Кой знае защо го смятали за „човек презрян и бе пренебрегван от всички" — твърди неговият житиеписец. Най-много го измъчвали зависши ците, които го обсипвали с укори, наричали го лицемер и заявявали, че е напълно негоден да преживява между тях. Стигнало се дотам, че младият човек просто бил изгонен от селото Местното предание (запазено и досега) нарича съселяните му „светогонци" и това звучи като истинско проклятие. В случая се потвърждава (за кои ли път) старата истина, че никой не е пророк в собствената си страна. Когато станал на 25 години, И. раздал малко- то си имущество на бедните, напуснал тайно селото и се запътил към един от близките ма- настири Там простоял малко време, тъй като намврението му било да се подготви за иночес- твото. След това заминал за друг манастир където бил подстригай за монах Но младият монах изобщо не мислел да се застоява в ма- настира. Жадуващ за духовни подвизи и съвър- шенство, той скришом хлопнал зад себе си манастирските порти като отнесъл само една кожена дреха — тя щяла да му бъде неизменна спътница през отшелническия живот. Без много да му мисли И. се насочил към ,една висока и пуста планина" — вероятно някое от планинските възвишения покраи р Струма. Там си направил колиба от храсти и прекарвал дните си в денонощно бдение, пост и молитви. Отшелникът прекарал на това място само 6 месеца, тъй като една нощ го нападнали разбойници, набили го жестоко и го прогонили от колибата. Известно време той обикалял ди- вите пущинаци като търсел подходяще място, където да се предадв на уединение. За кратко пребивавал край Земен, където намерил подс- лон в една пещера. После се отправил към планината (Витоша, в южната и част), където си направил „покоище". Изглежда, че тогава той св решил на последната стъпка по пътя на съ- вършенството, като се отдал на пълно отшелни- чество След като странствал продължително време по различии места и манастири, накрая И. се запътил към „великага Рилска пустиня" — към мястото, наречено Голец, в южната част на планината. Намерил едно клонесто дърво, кое- то било толкова голямо, че двама мъже едва можели да обгьрнат ствола му С времето в дънера се образувала голяма хралупа, която пустинникът избрал за свое жилище. Там оста- нал 7 месеца, като прекарвал в пост по 2 сед- мици и се хранен само със слатунак (нахут), които природата щедро била посадила на близ- ката поляна. В дълбоката пустиня отшелникът заживял със зверовете и както сам пише „не- бето ми беше покрив, земята— постеля, а тре- витв — храна “ На това място го намерил брат му, който се опитал без успех да го върне към мирския живот. След раздялата с брат си пустинникът намис- лил да отиде толкова надалеч, че да не бъде смущаван никога от човешко присъствие. Зато- ва си избрал една пещера в планината, назова- вана Въртоп, която се издига над Стара река Поселил се в голямата пещера И този път при- родата се оказала милостива към него, тъй като пред входа на пещерата растял голям шипков храст, който го дарявал с плодовете си. Там го намерило детето на брат му (Лука), което тайно напуснало дома си, тъй като изпитвало горещо желание да се посвети на иночеството. Младе- жът паднал на колене и с горещи сълзи молел пустинника да му позволи да остане при него за да се отдаде на духовно съвършенство. Но не след дълго в пещерата пристигнал братьт на И.Р. с намервнието да върне сина си обратно. Пустинникът го пуснал, но на връщане детето било ухапано от отровна змия и починало. Това било сметнато за Божие знамение, тъй като не било угодно да се откъева младежьт от божия път И Р. погребал племенника си в мястото, наречено Осеница, където си направил ново покоище и заживял отново пустинническия си живот. Вероятно това е същото място при днеш- ната църквица „Св. Лука Там отшелникът пре- живял 3 години и 6 месеца. като прибавял „тру- дове към трудове и страдания към страдания- та“, т.е. в пълно уединение. След това си избрал друго място: скала, ви- 150
ИВАН РИЛСКИ сока 40 сажена и на ширина колкото голям щит. Изкачил се на върха и там престоял, без да слиза, 7 години и 4 месеца в пост и бдвние, понасяйки мразове и бури, горещини и градуш- ка от небето. И на това място не го оставили в покой, отново го нападнали разбойници, но смутени от благостта на характера му, побърза- ли да се оттеглят Въпреки всички усилия от- шелникът не останал незабелязан Открили го местни овчари, които търсели загубилите се овцв. Когато стигнали скалата, пред очите им се разкрила необикновена гледка: на камъка стоял човек с изтощена плът облечен само с една кожа, обгорял от жегата и ветровете и с лице, озарено от вдъхновението, което може да бъде почерпено само от дълбока и искрена вяра Пустинникът отклонил въпросите около своята личност, нахранил овчарите със слату- нак и ги отпратил с благослов. След завръща- нето си пастирите разнесли мълвата за добро- детелния мъж, който с необикновено търпение понасял лишения и несгоди заради Божието име Скоро след това към покоището тръгнала върволица от хора, които искали да видят с очите си необикновения пустинник и жадували да получат отческия му благослов. Той ги прие- мал кротко, прочитал кратката си молитва, на- хранвал ги с простата си храна и ги отпращал заедно със своята благословия. Простите му думи откликвали в душите на хората, а снова което виждали, превръщало необикновения странник в истински светец, способен да върши чудеса. Пустинникът 1/1 .Р. не бил човек на мно- гого приказки. Той въздействап най-вече с при- мера си, с апостолската бедност и абсолютного смирение, с учудващата си любое към нищите хора и със страстного си желание да им даде поне малко облекчение. Скоро името му се разнесло по цялата бълг. земя. Подвигьт му изглеждал толкова вълну- ващ, че славата му стигнала чак до царевия град и бълг владетел Петър (927—970) пожелал да го посети. Това не изглежда странно, като знаем стремежа на този владетел да живее съобразно изискванията на христ. религия лю- бовта му към църквата и изрядните монаси Цар Петър използвал пребиваването си в Средец, за да се срещне с отшелника. Напред били изпратени опитни ловци, конто да потърсят път през „пустинята" След дълго лутане царските пратеници накрая се добрали до покоището на светия мъж. Тръгнали си обратно, възпламене- ни от божестввна рввност, и известили на царя за изпълнението на своята мисия. Но колкото и да се стараел цар Петър не могьл да прекоси планината, тъй като пътят минавал през трудни и опасни места Затова изпратил двама от придружителите си, които да измолят благосло- вията на отшелника. Разказват, че царският шатър бил издигнат на върха на планината, наречена Книшава, а покоището на И Р. се на- мирало долу във „въртоп“ на теснини и урви. За да бъде видян, пустинникът запалил огьн, димът се издигнал нагоре към небето и това било знак, че връзката между цар Петър и „убогия Иван" била осъществена. След като се завърнал в Преслав, царят изпратил на пустинника много подаръци, включително и една чаша, пълна със златици I/1.P прибрал овощията, залазил чаша- та за спомен, но се отказал от златого. Дори припомнил на цар Петър, че човек преживява не със злато, а му е достатьчно само хляб и Божието слово. Прочутата среща между двама- та (която всъщност не се осъществила) станала някьде в нач на Петровото царуване Междувременно славата на пустинника на- раствала. Не само заради праведния му живот, а защото към всичко останало се прибавила способността му на прочут лечител. Според житиеписеца само след една проста молитва „хромите свикваха да ходят добре, слепите проглеждаха, слабите процъфтяваха, бесните се вразумяваха, глухите започваха да чуват, немите въздаваха, заедно с всички, благодарс- твени песни и хваления". Постепенно около него започнали да се съ- бират хора, които желаели да последват него- вия пример, тъй като той ги привличал така, „както магнитьт привлича желязото" Мнозина от тях си направили килии в близост до покои- щето му, после издигнали молитвен дом в пе- щерата и накрая съградили манастир. Основа- ването на монашеската обител трябва да се отнесе към нач. на 30-те години на X в. Точного място не може да се установи, само местного предание сочи, че той се намирал при т.нар. Стара постница, на половин час ггътотднешния манастир. Десетина години отшелникът управлявал ма- настирското братство, „като посял добре свое- то стадо и извършвал големи и преславни чуде- са, и достигнал до дълбока старост". Това го накарало да се замисли сериозно за малкото дни, които му оставали занапред. Затова решил 151 у
РИЛСКИ за напусне игуменския пост, да отиде навътре = -танината и да се отдаде на любимого си единение. Допитал се до мнението на всички онаси, конто посочили за негов приемникнай- стария от учениците му Гоигории Отначало Гои- горий не искал да приеме предложения му пост но накрая се оставил да бъде убеден и приел задълженията си. Преди оттеглянето си отшелникът изпълнил последното си задължение, като съставил ус- тав. от който да се ръководи манастирското братство Заветътна И.Р. е запазен до наши дни в късни преписи от XIV в. Той е написан с удивителна простота В редовете му няма пи- щен слог и витиеватост. всичко е казано точно и на място с ясното съзнание, че се слага нача- лото на едно манастирско селение, което ще пребъде във вековете. В своето „грубо и неуко завещание" И Р заклева последователите си да пазят и множат непорочната христ. вяра незасегната от всякакво зломислие. Строго ги съветва да се пазят от змията на сребролюби- ето и да се отдадат доброволно на „съвършена бедност и възвишено смирение". Като Христо- ви войни те били длъжни да служат на вярата, а не на земните царе и князв Следват конкрет- ни съвети как да воюват срещу съперничество- то разорите и властолюбието и срещу онези конто свят плевелите на раздора. Наред с все- кидневните молитви монасите не трябвало да престават да се трудят с пот на челото. Той им препоръчва общежителния живот, тьй като уе- динението и пустинничеството са много тежьк кръет, който не всеки е в състояние да понесе. Накрая се четат наставления конто препо- ръчват на монасите да утвърждават новата христ. вяра по бълг. земя, да воюват за изкоре- няването на езическите заблуди, да четат неп- рестанно .отческите книги", с помощта на кон- то могат да извиеяват своя дух След това И Р. се оттеглил в близката пеще- ра, където прекарал 5 години в пълно уединение чак до смъртта си. Починал на 18.VIII.946 г. на ок. 70-годишна възраст — от тях 45 прекарал в свято подвижничество. Учениците поставили тялото на постника в дървен ковчег, където мъртвецът изглеждал като заспал Тялото му стояло в ковчега 40 дни. без да се разложи, като дарявало със здраве онези, конто идвали да му се поклонят. След това ковчегьт бил положен в земята. С физическата смъртна И.Р. започнало него- вото прераждане — неслучайно през средно- вековието се смятапо, че земниятживот е само преход към вечното небесно блаженство. Кога- то след много години (в края на управлението на цар Петър, те през 60-те години на X в.) тялото на пустинника било изровено — то било съвършено запазено и излъчвало „неизразимо благоухание". За скептиците ще отбележим, че този факт има логичното си обяснение. Пустин- никът преживявал само с растителна храна, която поемал оскъдно и в ограничено количес- тво. Безпримерният пост довел до мумифици- рането на тялото на изпостника Затова след смъртта му процесът на гниене изобщо не се състоял. За вярващите хора пък това било най- красноречивото доказателство за светостга на отшелника. Напълно естествено било при това положение да се появи убеждението за целеб- ната сила на нетленните му мощи Ще припом- ним само, че този факт, съчетан с една дълбока и искрена вяра, наистина е в състояние да върши чудеса. Истинският култ към св. И.Р. започнал след смъртта му. Това едва ли се дължало само на нетленните му мощи и славата му на „честен лечител". Ще припомним само, че той просиял през една епоха, когато християнството все още пускало корените си в душите на българите и такъв „образец на добродетелен живот" не мо- жел да остане без следа. Новопросветеният на- род бил искрено горд, че това „всесветно свети- ло на света" просветляло в бълг. предели. А той е първият, конто извършил подобен подвиг на бълг земя. Към това трябва да отбележим, че рилският светец произхождал от народните ни- зини, т.е. той е първият народен светец. Чрез примера си доказал, че и обикновените хора са способни да се уподобят на светци, стига да се подложат на подвизи и жертви в името на христ. вяра. Така рилскиятсветец, конто отначало „про- сиял в пустинята", по-късно се превърнал в „кре- пост на правоверието", за да стане в края на краищата синоним на народностното единство. Още през XI в. името му се споменава наред с тези на светите братя Кирил и Методий, а това е доказателство колко високо стоял той в систе- мата на народностните ни ценности Житиеписците разказват, че след много го- дини цар Петър си припомнил светеца и наре- дил да издирят мястото, където бил погребай. След дългитърсения гробът бил намерен и пред смаяните очи на присъстващите се появило 152
ИВАН РУСИНА нетленного тяло на пустинника. Пренесли го тържествено в Средец за голяма радост на правосл. народ. Отначало мощите на св. И.Р. били положени в епископската църква „Св. Ге- орги". След това ги преместили в една малка дървена църквичка която носела името „Св Лука", докато накрая били приютени в новоиз- градена църква, посветена на името на светеца (ср. на XII в.). Но не било съдено мощите на прочутия бълг. светец да останат в Средец. През 1183 г. ма- джарският крал Бела III превзел града и отне- съл със себе си чудотворните мощи; положил ги в епископската църква в столицата Естер- гом (дн. Гран) северозапад от Будапеща През 1187 г. те били измолени от виз император Исак Комнин които по това време пребива- вал в Средец, откъдето подготвял поредния си поход срещу България. Всъщност връщането на мощите на прочутия българин било добре пресметнат полит, ход на императора с цел да привлече на своя страна местното бълг. насе- ление. През 1195 г. бълг. цар Иван Асен /пренесъл тържествено в Търново мощите на св. Иван Рилски „за утвърждаване" на своето царство Тържествената процесия с раклата, която съх- ранявала прочутите мощи, преминала през но- воосвободена Тракия, през Балкана (на място- то, наречено Кръстец) и стигнала до столицата Търново. На тази церемония българите прида- вали не само религ., но и полит, значение След това мощите били положени тържествено в но- воизградената църква на светеца на хълма Т ра- пезица. Там те престояли до 1495 г когато били пренесени отново, този път в Рилския манас- тир, където се намират и до днес. От XIII в. са запазени и икони, които предста- вят образа на Рилския светец.Най-често той е рисуван бос и гологлав, с разрошени коси и дълга брада. Най-впечатляващото в тези икони е погледът на светеца — остър и проникновен В ръката си св. И Р. винаги държи свитък в който сякаш е записано посланието му към неговия народ. Защото и след своята смърттой си остава „велик наставник" за българите, сим- вол на народностното им единство и пример, достоен за подражание. Литература. Иванов, Ив. Жития на св Иван Рилски с уводни белвжки. ГСУ, ифф, 13, 1936 Киселков, В. Свети Иван Рилски Жи- тия. С.,1940. Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител. С., 1947; Петканоба, Д. Ен- циклопедичен речник. . 184—185. И.А. ИВАН РУСИНА —бълг. военачалники политик от първата пол. на XIV в., дошъл в България най-вероятно във времето на цар Теодор Све- тослав (1300—1321). Причина за неговото емиг- риране навярно било татар, господство в рус. земи и свързаните с него междуособни борби. И.Р. бил от знатен произход, „сръчен и твърде опитен във военното дело", както пише съвре- менникът Йоан Кантакузин.Той участвал в предприетата от цар Георги II Тертер (1321 — 1322) военна акция в Изт. Тракия при която бил овладян Пловдив След оттеглянето на бълг. войски, последвало внезапната смърт на мла- дия владетел, И.Р. с 3000 души (2000 пехотинци българи и 1000 конници алани) останал да отб- ранява важния тракийски град. Неговите по- мощници били аланските вождове Итил и Те- мир и унгарецът на бълг. служба Инас. Под командването на И.Р. Пловдив издържал през 1323 г. четиримесечна обсада, предприета от виз. престолонаследник Андроник III Палеолог (впоследствие през 1328—1341 г виз импера- тор) и бълг. му съюзник деспот Войсил. Трябва да се отбележи, че бълг. елитни части в Пловдив не само бранели града, но и осъществявали смели излази срещу противниковите терито- рии. През юни с.г. Андроник бил принуден да вдигне обсадата, като оставил гарнизони в Це- пина и Стенимахос (дн. Асеновград), „за да не пострада земята на ромеите от нападащите филипополци', т е от войниците на И Р За съ- жаление, когато опасността отминала, градът бил ненадейно изгубен поради непредпазли- востта на бълг. военачалник. Той излязъл да посрещне идващия за смяна бълг. гарнизон, а през това време пловдивските гьрци отворили вратите на тайно приближил се ромеиски от- ряд. Независимо от оценката на този провал случаят показва, че И.Р. бил военачалник на „централно разпореждане", а не обикновен градоначалник (кастрофилакс) или управител (кефалия). Изправени пред свършен факт, И.Р. и хората му се завърнали в Търново. Пловдивският провал не се отразил на кари- ерата на И.Р. Той бил сред най-приближените на амбициозния Михаил III Шишман-Асен (1323— 1330 г., които през 1328 г. го изпратил с особена мисия към виз столица. Старият император 153
- СВИНЕПАСА Ч--'- ник II, които вече години наред открито К вал с внук си Андроник III, бил пред крах и •е вярвал на собствената си гвардия. Той тайно ?е свързал с Михаил Шишман и поискал бълг. охрана. Тя трябвало да бъде в самия дворец и това съблазнило царя да се опита да превземе Константинопол— вековната мечта на българи- те от времената на Крум, Симеон, Калоян и Иван Асен II Тази задача била възложена именно на И.Р отново с 3000 души конници Виз шпионаж обаче разкрил плана, И.Р. не бил допуснат в столицата, а Андроник III заплашвал Михаил Шишман с изтреблението на тази първокласна военна част. В този труден момент И.Р. заявил на Андроник, че не е дошъл като негов враг и с писмена клетва поел отговорността за навли- зането си на чужда територия. По този начин той се стремял да печели време и да защити авторитета на бълг. цар, които официално бил съюзник на Андроник III. По повод на този слу- чай съвременникът Кантакузин разказва, че И.Р. получил от своя владетел „перо, опърлено от огьн, защото това бе знак за бързина у бъл- гарите“, т.е. пълководецът получил заповед да се изтегли светкавично в България. Като се има предвид положението му на висш военачалник, И.Р. положително участвал в злощастната битка при Велбъжд (Кюстендил) на 28 юли 1330 г., както и в преврата на великите боляри Раксин и Филип, довел до замяната на ср. поставеник Иван Стефан (1330—1331) с ло- вешкия деспот Иван Александър (1331—1371). Той бил може би най-близкият помощник на Иван Александър във войната с Византия през 1332 г., завършила с победоносната битка при Русокастро на 18 юли. След битката той, „като един от българските знатни", водел преговори- те за мир, при които бил уговорен династичния брак на царския син Михаил Асен с дъщерята на Андроник III Всичко това показва, че на И.Р. отдавна не се е гледало като на рус. емигрант или наемен командир, а като на високопоста- вен бълг. болярин. Въпреки оскъдните данни И.Р. е може би най-релефно очертаният образ на бълг. военачалник от XIII—XIV в. Подобно на своя сънародник княз Яков Светослав той вля- зъл в средите на тогавашния бълг. елит благо- дарение на племенната близост, правосл. си вяра и военното си дарование И Р заемал някоя от наи-високите служби във военната иерархия, наи-вероятно поста протостратор (началник на царската конница). Литература Павлов, Пл. Иван Русина — български военачалник и политически деец от първата половина на XIV в. — ИИВИ, Т. 36,1963, 223 -232. П. П ИВАН СВИНЕПАСА — Този българин се поя- вил във Византия през 1306 г. Той събрал дру- жина от 300 души с лъкове и боздугани, за да се отправи против осм. турци заедно с ромейска- та редовна армия. Твърдял, че е участвал в някои воини в България. Мнозина учени, като се опират на тези думи на съвременника Г еорги Пахимер и на характерного прозвище „Свине- паса“, смятат, че той бил втори Лъжеивайло. Пахимер обаче не би пропуснал такова негово твърдение, още повече, че разказът за Свине- паса е рядко свързан с разказа му за Лъже- ивайло. Виз. автор също така отбелязва, че той бил млад човек, а до това време от въстанието на Ивайло (1277—1280) бил изминал повече от четвърт век. И все пак И.С. очевидно изтъквал някаква своя връзка с бълг. селски цар — това личи както от действията му, така и от самого прозвище и от намеците на „някои войни в България". И сега се намерили хора, които били „загри- жени за селския и неопитен във войната на- род", както било с Лъжеивайло през 1294 г. Новият вожд бил задържан и хвърлен в затво- ра. Той обаче успял да избяга и да се възползва от средновек. „право на убежище" (т нар. азил- но право) в една църква. След като тайно съб- рал преданите си хора, И.С. „неочаквано бързо преминал морето" и започнал дръзката си и напълно доброволна военна експедиция в М. Азия. Заслужава удивление тази самоотверже- ност и освободителен устрем на шепата бълга- ри и техния водач. Тяхното усърдие не било гарантирано нито с почести, служби и титли, нито с наи-елементарна подкрепа от страна на юридически и морално задължената да брани поданиците си официална виз. власт. С решената си на всичко селска дружина И.С. изненадващо разкъсал тур. обсада на градчето Кенхрей на р. Скамандър. Враговете били обърнати в бягство, а малката дружина българи „се показали мъже и надделели..." Съ- отношението на силите обаче не било в тяхна полза. Придошлата многочисленатур. конница обкръжила пешаците на И.С., а самияттой пад- нал в плен Без да губи присъствие на духа, той се обърнал към хората върху крепостните стени
ИВАН СРАЦИМИР да платят определения от тур. главатар откуп от 500 перпера (златни монети), этой обещавал да продължи борбата още по-ожесточено. Тъй ка- то местните ромеи не искали и да чуят (сумата им се видяла преголяма), тотогава И.С. загово рил на бълг език явно със спасили се хора от неговата дружина. Обаче някои от ромеите раз- бирали бълг. и съобщили страшните закани на И. С. на турците, надявайки се може би да ги умилостивят с това си предателско поведение Турците се разгневили и убили бълг. вожд. Пахимер предава и втора версия на слухове- те за този храбър българин. Според нея И.С. бил бълг. болярин с титла севаст, може би на бълг. население на територията на империята Той не с 300, а с хиляда души, и не самоволно, а с разрешението на Михаил IX Палеолог (син на съуправител на тогавашния император Анд- роник II) се сражавал „по български" с турците. Последното вероятно е загатване за партизан- ския характер на поведените от И.С. бойни действия. Според същата версия след като тур- ците убили И.С., те без усилие превзели кре- постта Канхрей и изклали жителите й. Самата крепост била разрушена Трудно е да се прецени коя от версиите е вярна. Както се казва в такива случаи, може би истината е по средата, макар повече черти на правдоподобност да притежава втората. Тя е явно официалната, тази, която е докладвана и в самия императорски дворец. Това обаче не пречи ни най-малко на факти и от първата, която отразява преди всичко народната мълва за подвизите на И.С. Титлата севаст също не бива да се поставя в противоречие с простонародния произход на И.С. — няколко десетилетия по-късно официал- ната власт във Византия предложила на един подобен нему българин, прочутия Момчил, тит- лите севастократор и деспот, най-високите във виз и бълг. благородническа ранглиста. Така или иначе И.С. направил силно впечатление на съвременниците с решимостта си за борба със страшната осм. заплаха, с непоколебимостта си в правотата на тази свещена кауза. Литература: Ангелов, Д. История на Визан- тия. Т. 3, С., 1974, 68-69. П. П. ИВАН СЕЛИНА — игумен на бълг. манастир „Св Георги Зограф" на Света гора през XI в Избран за настоятел на манастирското братст- во през 1049 г. По-късно успял да присъедини към Зограф малкото манастирче Селина, което се намирало наблизо. По тази причина го и нарекли И.С. В манастирчето Селина имало и куда (пирг), където няколко столетия по-късно се подвизавал търновският патриарх Евтимий. Литература: Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 535. 537. Й. А. ИВАН СРАЦИМИР — видински цар (1356— 1396/1397), вторият син на цар Иван Александър (1331 —1371) от брака му с Теодора, дъщерята на великия влашки войвода Иванко Басараб. Роден в Ловеч ок 1324—1325 г., кръстен на дядо си деспот Срацимир. Сякаш самата съдба предоп- ределила И.С. да бъде вечно вторият сред сино- вете на Иван Александър. Отначало той бил в сянката на по-големия си брат Михаил Асен, а впоследствие — на природения си брат Иван Шишман. Когатостанал 12—13-годишен, И.С. бил провъзгласен за цар (пролетта на 1337). В отли- чие от царската титла на престолонаследника Михаил Асен достойнството на И.С. било само почетно — той заемал второстепенно място сред „младите царе". Това меко казано неразум- но решение на Иван Александър (след И.С. той обявил за цар и третия си син Иван Асен/) довело до остро съперничество между неговите наслед- ници, тъй като прерогатавите на първородния, респективно на втория и третия отвладетелските синове, не били ясно определени. С коронясването му за цар И.С. получил като апанажно владение Видинската облает. Това трябва да се обясни с намерението на Иван Александър ца покрие територията на държава- та с административна власт, упражнявана ди- ректно от членовете на владетелското семейс- тво. Към средата на 40-те години нещата в цар- ского семейство се променили и И.С. започнал да взема известна преднина пред по-големия си брат Михаил Асен. Причината била в бездет- ството на престолонаследника. По това време И.С. ще е бил вече женен и имал потомство. Издигането му на първо място сред „превъз- люблените чеда“ на Иван Александър означава- ло, че в скоро време престояло преразглежда- нето на въпроса за престолонаследника. Но в края на 40-те години Иван Александър решил да се разведе с първата си съпруга (май ка на И С ) и я насилии да постъпи в манастир Новата царска фаворитка била една хубава 155
rtz--СРАЦИМИР тъо-г-эска еврейка, която скоро станапа госпо- лвсжа натърновския дворец. По време на тези -гаматични събития И.С. се намирап във Ви- -лн където управлявал от името на своя баща. Конфликтът в царского семейство се усложнил от раждането на Иван Шишман (синът на еврей- ката), към когото Иван Александър демонстри- рал открито предпочитанията си. Скоро след това Михаил Асен загинал в сражение с турците Към овакантения пост на престолонаследника се насочили амбициите на останалите царски синове. Съгласно съществуващата система на майората наи-големи изглеждали шансовете на И.С. Но интригите на царицата еврейка ели- минирали кандидатурата му. За престолонас- леник би обявен Иван Шишман, който в отличие от И С. имал преимуществото да бъде „багрено- роден“ син, т е роден пръв след възцаряването на своя баща. Съдбоносното решение на Иван Александр довело до конфликт между него и И С. — през 1356 г. синът се обявил за самостоятелен госпо- дар на Видин. Официалната му титла (цар на българи и гьрци) сочи, че връзките между Тър- ново и Видин били сериозно разколебани. Към това време И.С. плувал изцяло във влашки води и се оженил (за втори път) за влашката принце- са Анна, дъщерята на воиводата Николае Алек- сандру Басараб С мълчаливото съгласие на своя баща И.С. царувал самостоятелно във Видин до 1365 г когато съдбата му поднесла поредното изпита- ние. Маджарският крал Людвик I Анджуиски подобно на мнозина свои предшественици мечтаел да разшири държавата си за сметка на българите. Амбициите му придобили открито агресивен характер и той ултимативно поискал от И.С. да му засвидетелства своя васалитет Както следвало да се очаква, видинският вла детел отхвърлил предизвикателството и на 1 май 1365 г маджарите потеглили срещу Ви- дин. На 30 май столицата на И.С. паднала, цар- ского семейство било заробено и отделено на заточение в крепостта Хумник (дн. в Хърватс- ко). Малкото известии подробности дават да се разбере, че макар и почетно, това заточение било съпроводено с редица унижения: цялото семейство на видинския цар било заставено да се откаже от православието и да приеме като- лицизма с изключение на царица Анна, която по рождение била католичка. На първо време цар Иван Александр не успял да направи почти нищо за защитата на Видин — макар владението на И.С. да се брояло за самостоятелно царство, номинално то се счи- тало за притежание на търновския цар. Едва през 1369 г. Иван Александър успял да органи- зира една правосл. коалиция с участието на влашкия владетел Владислав Влайку и деспот Добротица. С тяхна помощ маджарите били прогонени от Видин и след 4-годишно заточе ние И.С. бил върнат на видинския престол (есента на 1369). В нач. на 1371 г. починал цар ИванАлександър. С неговата смърт били скъсани и онези слаби нишки, които дотогава все още свързвали Ви- дин с Търново. Вече нищо не било в състояние да попречи на „самодържавния цар“ И.С. да се разпорежда напълно самостоятелно. Въпреки това до 1381 г. отношенията между него и Иван Шишман останали лоялни Не отговарят на ис- тината онези твърдения според които двамата братя водели продължителни войни за владее- неТО на София. Нещо повече — сам Иван Шиш- ман смятал И.С. за евентуален приемник на своя престол. Може би заради угризенията, че се мислел за натрапник на търновската корона. През 1381 г. И.С. подчинил Видинската мит- рополия под църк. власт на Цариградската пат- риаршия и по този начин скъсал връзките си с Търновската църква но на тези действия едва ли трябва да се гледа като на свидетелство за някакъв открит конфликт между двамата братя По-скоро това бил последният акт, чрез които И С манифестирал пълната си независимост от Търново. Сигурни данни за натегнатост и дори враж- дебност в отношенията между Видин и Търново притежаваме по повод на бълг.-тур. отношения. Стара истина е, че проникването на тур. нашес- твеници на Балканите било подпомогнато от раздорите между христ. владетели. При всеки удобен случай турците умело подклаждали съ- ществуващите интриги. За съжаление в подоб- ии събития са преплетени и имената на „балкан- ските императори", т.е. на Иван Шишмани И.С. В бълг. ист. наука е прието, че през 70-те и 80-те години на XIV в. тур. заплаха била все още далеч от Видин, а това предопределяло изчак- вателната политика на И С. Опасността била почувствана едва през 1388 г., когато воиските на Али паша проникнали дълбоко в Сев. Бълга рия и излезли на Дунав, като подложили на обсада крепостта Никопол. Този пътударътбил 56
ИВАН СТЕФАН поет от цар Иван Шишман, но нарушеното рав- новесие на силите променило съществено и положението на видинския цар И.С. се приз- нал за тур. васал и трябвало да приеме във Видин тур. гарнизон. Впрочем политиката му спрямо турците не се отличавала съществено от тази на останалите му събратя, тя била нере- шигелна и пълна с компромиси Той останал безучастен и към събитията, свързани със зав- ладяването на Търновското царство (1393) Го- дина след това И.С. се почувствал до известна стелен отговорен за съдбата на тези бълг. земи и изпратил една делегация в Търново (1395), която водела преговори с местния тур. управи- тел Целта на мисията, която била поверена на престолонаследника Константин и митропо- лит Йоасаф, е забулена в тайна. Указанието, че тя изпълнявала някакви „царски работи", на- вярно трябва да се свърже с погубването на цар Иван Шишман — в качеството си на единс- твен бълг. цар И.С. ще е настоявал за някаква свобода на действие в Търновската земя, вкл и правото на Видинската митрополия за духо- вен надзор над покорените земи. При посеще- нието си в Търново делегацията успяла да по- лучи мощите на св. филотея, които били прене- сени тържествено в „царския град Видин". По този повод видинският митрополит написал специално похвално слово на филотея, където се отправят горещи молби към светицата да защити държавата на И.С. от „варварското по- губване" и да запази владетеля от предстоящи- те беди. Не било съдено на И.С. да държи още дълго последния бълг. царски престол. През лятото на 1396 г. кръстоносната армия на мадж крал Сигизмунд (тя наброявала 60 хил маджа- ри, поляци, французи, англичани и германци) се отправила на поход срещу турците Французи- нът Бусико разказва, че когато войскитв на кръстоносците стигнали до Видин, тогава „из- лезе от града господарят на този град, който беше правосл. христианин и беше подчинен насила от турците. Той предаде града и цялата си земя на маджарския крал, а също и всичките турци, които бяха вътре в града." Изглежда, че И.С. без всякакви колебания се наредил сред редиците на кръстоносците и разглеждал идва- щите събития в най-благоприятна светлина. Но всичко свършило с катастрофата, която армия- та на християните претърпяла под стените на Никопол (25.IX.1396). Поражението на Сигизмунд имало трагични сетнини за държавата на И.С Веднага след голямата си победа султан Баязид се отправил срещу Видин Според думите на старобълг кни- жовник Григорий Цамблак И.С. посрещнал сул- тана пред стените на своя град „без страх за- ради получените обещания" В какво точно се състояли обвщанията на Баязид, не става ясно, но че те били лъжливи и имали за цел да прить- пят бдителността на И.С. е повече от сигурно. Пак според Цамблак Баязид заповядал да око- ватбълг. владетел и го изпратил в столицата си Бруса,където бил хвърлен в тьмница Според бълг. източници „извеждането на цар И.С. от Видин станало в края на 1397 г. „Неизброимите богатства" на видинския цар станали собстве- ност на щастливия победител. По-нататъшната съдба на И.С е неизвестна, но като знаем как постъпвали в подобии случаи турските султани, можем да предположим, че последният бълг. цар е прекарал остатъка от живота си в затво- ра, където навярно бил удушен по заповед на султана. И.С. бил женен два пъти. От втория си брак имал един син — Константин, и още 2 дъщери По-голямата се казвала Доротея, а името на другата остава неизвестно. Литература: Иречек, К. Болгарский цар Срацимир Видинский, — ПСп., 2, 1882, № 1, 31 —54; Кузев, Ал. Кой е владял град София през 70-те години на XIV в.? — В: Сердика, Средец, София, С. 1976, 155—165; Gjuzelev, lv. La guerre Bulgaro-hongroise au printemps de 1365 et des documents nouveaux sur la domination hongroise du Royaume de Vidin (1365—1369) BBg., 6,1980, p 153-160; Божи- лов, Ив. фамилията на Асеневци, I, № 40, 197-210. Й. А. ИВАН СТЕФАН — бълг. цар (1330—1331); пър- вороден син на цар Михаил III Шишман-Асен (1323—1330) от брака му с Анна Неда, дъщерята на ср крал Стефан Милутин В един от списъ- ците на бълг. църква името му е изписано като Иван Степан. Раждането му се отнася към нач. на XIV в., т.е. при възцаряването си ще е бил на ок. 30 години. След коронясването на баща му за бълг. цар И.С. бил провъзгласен за съцар и съулравител. Но когато (към 1324 г.) Михаил Шишман се развел с неговата майка, И.С. спо- делил заточението на Анна-Неда във вътреш- ността на страната — това на практика означа- 157
r~.- - ’.’ХОМИР »._ • .• лишаването му от правого на престоло- -ес-=дие. --щастната за българите битка при Велбъжд । '330) и смъртта на цар Михаил Шишман потопи- в дълбока скръб цяла България. Но за И.С. ’ези събития били предизвестие за щастлива промяна. След голямата си победа ср крал Стефан Дечански потеглил към България с на- мерението да я подчини. Скоро станало ясно, че това начинание не предвещава сигурен ус- пех; в околностите на Велбъжд се намирали свежи бълг. войски, а от юг се очаквало разд- вижването на виз. армия, предвождана от им- ператор Андроник III. Ср. крал бил принуден да промени решението си и настоял пред бълг. велможи да изберат за цар „превъзлюбления син на неговата сестра". Нарочен пратеник за- минал при все още намиращите се в заточение синове на Анна-Неда с настояване да тръгнат час по-скоро към Търново. Начело на ср. отряд престолонаследникътИ.С. влязал в бълг. столи- ца, където тържествено бил коронясан за бълг цар (втората пол. на август 1330). Краткого царуване на И.С. е белязано със знака на сериозни неблагополучия. Заедно с него управлявала и майка му Анна-Неда, коего е малко сгранно, след каго знаем че синът й отдавна минал онази възраст, която не му поз- волявала да управлява самостоятелно Въпре- ки това някои данни позволяват да установим, че на моменти майка му имала решаваща роля в управлението на държавата. Пръв се възползвал от притесненото поло- жение на българите виз. император Андроник III — малко струвапи обещанията му „за вечен съюз и траен мир". Лесно бил намерен и пово- дът за войната: вдовицата на цар Михаил Шиш- ман (тя била сестра на Андроник III) едва успяла да спаси живота си, като побягнала отТърново. „Обхванатотголеми надежди" императорът по- теглил с воиските си към Югоизт. Тракия. Ма- совото разорение на областта принудило насе- лението на градовете Анхиало, Месемврия, Ай- тос, Ктения, Русокастро и Ямбол да се подчинят на Андроник III — (есента на 1331) Така за кратко време България загубила значителни територии. Вината за тези неуспехи била хвър- лена върху новия цар И.С. Това пък възбудило онези духове, конто започнали да подготвят свалянето му от престола. Начело на заговор- ниците стояли сили, конто негодували от заси- леното ср влияние в страната. В нач. на март 1331 г. протовестиарият Раксин и логотетьт Филип сполучили да организират дворцов преврат И.С., майка му и останалите му братя трябвало да се спасяват с бягство като потърсили закрила в двора на ср. крап. Впоследствие (1332) те намерили убежище в Дубровник. По-нататъшната съдба на ексцаря на българите не представлява интерес. Изглеж- да, че дълго време той все още живеел с меч- тата за скорошно завръщане в България, но в края на 30-те години надеждите му окончателно помръкнали. Последните години от живота си И.С. прекарал в изгнание като управител на адриатическите градове Драч и Круя, конто тогава се намирали под властта на ср господа- ри. През 1343 г. той се подписвал като „крал на българите": титла, която смущава, но все пак издава самочувствието на коронована глава, скъсала вече с илюзиите си за връщането на царски престол. Литература Бурмов, Ал. История на Бълга- рия по времето на Шишмановци. — В: Избр произв. Т. 1. С., 1968, 264— 276; Пенчев, П. Грамота на цар Иван Стефан от 1343 г. — Векове, 1975, № 2, 64—68' Божилов, Ив. Фа- милията на Асеневци. I, № 29, 139—142. Й. А. ИВАН ТИХОМИР — бълг болярин в Скопска облает от нач. на XIII в. За него знаем от запазени документи по един имотен спор. Около 1200 г той заграбил имот на двама малолетни братя на конто вероятно бил попе- чител. По-късно, през 1217 г. те се оплакали пред деспот Теодор Комнин за стореното зло- деяние в чиито владения се намирала вре- менно областта Съществуват недоказани твърдения, че И.Т. бил женен за дъщеря на ср. велик жупан Сте- фан Неман и негов внук бил бъдещият бълг цар Константин Тих-Асен (1257—1277). Сигур- но е само едно — И.Т. имал синовв, конто били живи през 1217 г., тьй като срещу тях била подадена жалба от ограбените братя. Всичко останало е в областта на хипотезите и пред- положенията. Литература Ников, П. Материали за сред- новековната история на България. — ГСУ иф, XVIII, кн. 7, С., 1922,6—7,11—15; Златар- ски, В. История. Т 3, 474—475. И. Л НЕ нЭ1 ДЭ1 -а он бе, де- на пр ро. см СИ Ml че за ре Ив Ле ятс OCI ве- „бг 6ai ро. НИ1 (кр I на см пр въ: та тве се Ор от по. ра. НЭ1 се че| ра т.е Ив I СТс KOI Угг Toi за по pej 158
ИВАН ШИШМАН ИВАН ШИШМАН - бьлг. цар (1371-1395); -аи-големиятсин на цар ИванАлександър. Раж- дането му се отпася скоро след шумната сватба на родителите му — ок. 1350-1351 Появата на еще един наследник на царя поставила с осо- оена острота въпросите на иерархията на вла- детелските синове. Знаем, че още в началото на управлението си Иван Александър обявил за престолонаследник и свой съуправител първо- оодния си син Михаил Асен. формално той бил смятан за приемник на своя баща до смъртта си в нач. на 50-те години на XIV в. Загиването на Михаил Асен в сражение с турците означавало, че предстояло преразглеждането на въпроса за приемника на бълг престол Царицата ев- рейка направила всичко възможно изборът на Иван Александър да падне върху неиния син. Лесно била намерена итеорията.съобразно ко- ято правата на И.Ш. изглеждали законни и не- оспорими. Оказало се, че единствен сред сино- вете на цар Иван Александър той бил роден в багреница" т.е. след възцаряването на своя баща. Това предрешило въпроса и „багрено- родният“ 1/1 Ш. бил обявен за престолонаслед- ник, като препречил пътя на Иван Срацимир (края на 1355). Възцаряването на И.Ш. се отнася към края на февр. или нач. на март 1371 г., веднага след смъртта на баща му. При стьпването си на престола новият цар бил на ок. 20-годишна възраст Областите, които признавали негова- та власт, съставлявали само част от наследс- твото на неговия баща: под скиптъра на И Ш се подчинявали земите между Силистра и Оряхово, Провадия и Враца, Софийско и част от Сев. Тракия. Излиза, че в края на XIV в полит, наследство на търновската корона св разсеяло в три посоки и било със значително накърнен престиж. В една своя грамота И.Ш. се величае като „първопрестолен цар“ и под- чертава съществуването на своеобразна йе- рархия сред владетелите на „трите Българин", т.е. държавите на деспот Добротица и цар Иван Срацимир. Няколко месеца след възцаряването на И.Ш. станал „разбоят" при Черномен (26.IX.1371), в които обединените христ. сили на Вълкашин и Углеша претьрпели жесток погром от турците. Това поражение имало непоправими сетнини за бъдещето на балканските народи и направи- ло османците господари на полуострова. Спо- ред изричното свидетелства на виз. историк Халкокондил веднага след Черноменския бой султан Мурад насочил войските си срещу бъл- гарите и принудил И.Ш. да отстъпи в Мизия, т.е. в дн Сев България. Турците успели да заала- деят земите на Сев. Тракия, Костенец, Ихтиман и Самоков Останал сам срещу грозния си враг, И.Ш. бил принуден да започне мирни прегово- ри, които завършили с признаването му за тур. васал. Унижението не приключило с произна- сянето на задължителната в подобии случаи васална клетва. По настояване на Мурад И.Ш. трябвало да изпрати сестра си Кера Тамара в харема на султана. Въпреки нежеланието си търновският цар бил заставен да приеме това условие и „прочутата с красотата си“ търновска принцеса станала „обрученица ради роде бол- гарского" (1373) Новото раздвижване на турците по посока на България започнало в края на 70-те години на столетието: през Костенец и Ихтиман войските на Лала Шахин стигнали до София. Обсадата на прочутата бълг. крепост се затегнала — в един момент тур. военачалник докладвал на Мурад, че няма никакви шансове за успех и се готвел да отстъпи. Междувременно едно щастливо об- стоятелство предало София в рьцете на турците (1385). Участието на цар И.Ш. в тези събития е засвидетелствано единствено в. народните песни и предания. Те неизменно евързватнего- вото име с отчаяни битки срещу турците в Со- фииско и поречието на Искър. Успоредно с тези събития цар И.Ш. бил анга- жиран във война с влашкия владетел Дан I (1384—1386). Подробности от военните дейст- вия неса известии с изключение на една кратка бележка, която лаконично съобщава: „Българ- ският цар Шишман уби Дан войвода." Следова- телно войната била победоносна за българите, а в решителното сражение влашкият владетел намерил смъртта си Обикновено тази война се поставя във връзка с враждебните отношения между И Ш. и видинския цар Иван Срацимир — заради дружеските отношения между Видин и влашките воиводи и поради обстоятелството, че майката и съпругата на Срацимир произхож- дали от влашкия владетелски род на Басараби- те. Прословутата напрегнатост в отношенията между двамата братя (вкл. и войната им за владеенето на София) се оказа един мит Неза- висимо от стаената помежду им ненавист, бра- тята останали лоялни един към друг. За това може да съдим от факта, че в Рилската си 159
ле АН ШИШМАН ~амота И.Ш. сочи Иван Срацимир като потен- илален приемник на своя престол. През 1387 г обединените сили на Сърбия и Босна нанесли голямо поражение на турците при Плочник. Тържеството на христ. оръжие било използвано от И.Ш., който не се поколе- бал да анулира васалните си задължения към Мурад — той даже отказал да му изпрати по- мощни войски. Последвала наказателна акция на турците: начело на 30-хилядна армия вели- кият везир Али паша потеглил срещу българите. През Айтос, Провадия, Венчан и Шумен турците навлезли дълбоко във владенията на И Ш., кой- то изоставил Търново и потьрсил спасение зад яките стени на Никополската крепост. Осм. хронист Мехмед Нешри разказва, че когато обсаденият в Никопол Шишман видял че „зе- мята му се изплъзва от ръцете, събрал първен- ците на държавата си, за да се съветва с тях. Всички те виждали едничък начин на спасение в подчинението на Мурад Тогава той (бълг. цар) надянал на врата си саванено платно и дошъл в Ямбол. Паднал ничком пред повелите- ля и се замолил... Повелителятопростил грехо- вете му облякъл го в почетна дреха и благово- лил да възвърне земите му." Въпреки стремежа си към преувеличения Нешри предава общо взето вярно безизходно- то положение, в което се озовал цар И Ш през 1388 г. Изоставен от съюзниците си, изправен сам срещу превъзхождащите го многократно тур. сили, той нямал друг изход. освен да про- изнесе за втори път васална клетва и да се постарае да убеди султан Мурад в своята лоял- ност Изглежда, че това му се удало, а от друга страна плановетв на турците още не предвиж- дали окончателното покоряване на България. Твърде ангажиран с подготвения си поход сре- щу сърбите, Мурад си дал вид, чв е доволен от обещанията на И Ш. Единственото условие, ко- ето той поставил, било предаването на Силис- тра — най-укрепения и многолюден бълг. град на брега на р Дунав Междувременно на Али паша било наредено да настьпи на север и да настани в Силистра тур. гарнизон. Но скоро след тези събития, за голямо учуд- ване на турците цар И Ш отказал да предаде Силистра, даже взел допълнителни мерки за нейната защита.Трудно е да се коментира пос- тъпката на бълг. владетел, при положение, че липсват данни за причините на това решение Но сигурно ще сбъркаме, ако я схванем само като един драматичен жест, акт на отчаяние или „наивен опит да се измамят турците". В случая са били в действие не толкова моментни наст- роения, колкото една оправдана ист. прозорли- вост. Настаняването на турците в Силистра оз- начавало да се вбие клин между държавата на цар. И.Ш , владенията на Добруджанското кня- жество и влашките земи. А това поставяло под страшна угроза бъдещето на тези държави. От- тук пък вероятно и отдругаде ще са се чули предупреждения за голямата опасност, приме- сени с обещания за помощ срещу турците. Та- кива обещания И Ш. вероятно получил и от Маджарско. Това трябва да обясни предизви- кателството му, и то в момент, когато турците все още не били напуснали неговите владения Наистина бълг. владетел събрал кураж да се I противопостави на османците, но неговите съ- I юзници изобщо не помислили и да изпълнят I обещанията си за помощ. За кой ли път И.Ш. се видял отново сам срещу Мурад и превъзхожда- щите го тур сили. Али паша за втори път си пробил пъртина на север: през Шумен, Червен, Свищов и накрая обсадил И.Ш. за втори път в Никопол Бълг. владетел пак трябвало да се подложи на унижения и да моли за мир. Заедно със сина си той излязъл от крепостта, пристиг- нал в лагера на Али паша, където засвидетелс- твал покорността си пред султана. Мурад и този път се съгласил да го остави на престола: вели- кодушие™ му се обяснява от Нешри със застъп- ничеството на Али паша и прословутата „доб- рота" на султана. Условията, наложени от побе- дителя, този път били по-тежки И.Ш. трябвало да се съгласи не само с предаването на Силис- тра, но и с настаняването на тур. гарнизони в други бълг. градове на север от Балкана — като напр. Шумен и Провадия На 15 юни 1389 г. султан Мурад загинал в битката при Косово поле, но победата останала на страната на турците. Новият султан Баязид (1389—1402) не скривал намеренията си да лик- видира окончателно държавата на И.Ш., въпре- ки чв отначало св показал „ратник на мира" Тези мирни манифестации на Баязид имали за цел да откъснат България от съюза й с Маджар- ско. Сгодният момент за турците настъпил през пролетта на 1393 г „Когато българският цар не очакваше — пише съвременникът Григории Цамблак — и когато целият народ живееше в мир, варварският цар повдигна небивал метеж и буря." С огромна войска (според Цамблак тя 160
ИВАН ШИШМАН :.uia по-голяма от войската на персийския цар Дарий) Баязид ударил в сърцето на България, като подложил на обсада столицата Търново. зненадан от внезапността на тур. акция, И Ш напуснал Търново — някои изследователи твърдят, че и този път той потьрсил спасение зад укрепленията на дунавската си крепост Ни- копол Те оправдават действията му с уговор- ката, че овехтелите укрепления на Търново не били в състояние да удържат напора на турци- те. Но фактьт, че бълг. столица издържала цели три месеца, свидетелства най-добре за отбра- нителните й възможности. Следователно И.Ш. предпочел дунавската крепост заради удобна- та и сигурна връзка със съюзниците си — най- вече с маджарите. Отсъствието му от Търново до голяма стелен предопределило съдбата на града, въпреки че съществуват смътни извес- тия, според конто царят направил неуспешен опит за деблокирането на своята столица. Но така или иначе на 17 юли 1393 г.„царстващият град" на българите бил завладян от тур. нашес- твеници. Според съвременниците падането на Търно- во под тур. власт означавало край на бълг. държава. Това е най-малкото странно, след ка- то знаем с положителност, че смъртта на И.Ш. се отнася цели 2 години след тези събития. През последните десетилетия бяха открити нови до- кументи, конто позволяват до известна стелен да възстановим трагичните събития от живота на последния тьрновски цар. Между тях е и една тур. летописна бележка, която разказва за това, което последвало прочутата битка при Ровине (17.V.1395). На връщане от Влашко сул- тан Баязид се установил на север от Дунав срещу Никопол, който „се владееше от един господар на име Шишман, който също като влашкия войвода плащаше харадж на нашия господар. За да премине на отсамния бряг на реката, той поиска ладии от онзи — така и онзи му подготви. След като се отзова на отсамния бряг, той накара да доведат гореспоменатия Шишман и го обезглави. И като завладя също Никопол, превърна го в санджак.” Както свидетелства осм. документ, и след завладяването на Търново И.Ш. залазил поло- жение™ си на тур. васал и плащал полагащия се данък на султана. След трагичните събития от пролетта и лятото на 1393 г. територията на държавата му била значително орязана, а ус- ловията на васалитета станали много по-тежки Формално И.Ш. продължавал да се смята за цар на българите, въпреки че за турците той представлявал ни повече, ни по-малко от един местен управител — бег Последните 2 години от живота на И.Ш. са запълнени с най-много неизвестни. Заем само, че той резидирал в Никопол и на властта му се подчинявали някои градове по течението на р. Дунав, а може би Плевен и Враца. Неизвестни остават и причи- ните, конто предизвикали гнева на султана и погубването на И.Ш. Вероятно и този път те трябва да се търсят във връзките му със съсед- ните христ. владетели и най-вече с маджарите, конто подготвяли кръстоносен поход срещу турците. За сигурно може да се смята и това, че И Ш не останал безучастен свидетел на съби- тията. Наскоро бяха открити преписите на 4 негови писма в ръкопис от манастира Драго- мирна, Румъния. Те могат да се оприличат на днешните циркулярни писма, в конто се сменя името на адресанта, а съдържанието им остава едно и също. В тях И.Ш. повелява на своите воиводи (Алдимир, Баул, друг един Алдимир и още един, името на конто не е запазено) да пристигнат с войските си в Никопол. Писмата дават да се разбере, че времето е било много тревожно, пълно с неизвестности, а царят пра- вел всичко възможно да предотврати злото, което се надигнало. Личи също решителността на И.Ш. да се противопостави на турците. Друг е обаче въпросът, дали неговите боляри се от- зовали на отчаяния му призив. Ако съдим от съществуващите легенди, конто също говорят за подобии действия на последния бълг. цар. но твърдят, че болярите му го изоставили, можем да приемем, че очакваната помощ не пристиг- нала в Никопол, което пък от своя страна пре- допределило трагичния му край. Предизвестен за тези действия на И.Ш., султан Баязид не се поколебал да свърши веднъж завинаги с непо корния си васал. Точната дата на посичането на И.Ш. е фиксирана в два източника: бълг. и виз. За предпочитане е да повярваме на съоб- щението на Българската анонимна хроника, според която царят И.Ш. бил обезглавен на 3.VI.1395 г. в Никопол. Цар И.Ш. бил женен два пъти. Първата му съпруга била българката Кера Мария която по- чинала в нач. на 80-те години. Този брак на царя трябва да се свърже с някакво романтично увлечение, което много наподобява събитията, предшествали сватбата на неговите родители. 11. Кой кой е в средновековна България 161
ме-- _ И LU MAH • -а Мария живяла в мир и благочестиво и оставила добър спомен у българите. Втората му г:-руга била сръбкинята Мара (Драгана) — тя бита дъщеря на ср. крал Лазар. От двата си брака И.Ш. имал синове и дъщери, от които с положителност знаем за имената на първород- ния му син Александър и това на Фружин — и двамата загинали мъченически, но се наредили на различии страни в борбата между кръста и полумесеца. Едва ли има владетел в средновеков. бълг. история, името на когото да е преплетено в тол- кова легенди, песни и предания, какъвто е слу- чаят с последния търновски цар. Думите на из- вестната народна песен разказват за последния бой, който цар И.Ш. дал на турците в „Софийско поле". Пак по онези места и до ден-днешен се припомнят предания за лица, местности и съби- тия, свързани все със Шишмановото име. Те се локализират предимно по поречието на р. Ис- кър. Край Самоков стьрчат руините на т.нар. Шишманово кале, а току под него се сочат „Ца- рювите кладенци" и мястото, където бил погубен последният ни цар: от седемте му рани бликнали 7 извора. Името на софийского село Кокаляне било пак във връзка със сраженията на И.Ш. с турците и „кокалите" на избитите му войни — за това настояват местните предания. По на се- вер, в ждрелото на р. Искър, сред непристьпни скали и урви зеят т.нар. Шишманови дупки — по тези места царят се бил цели 7 години с турците. крил се в недостьпните пещери и накрая бил посечен. Черепите наубитите българи дълго вре- ме напомняли за усилните и тежки времена. Затова близките села били наречени Черепич (Черепиш) и Люти брод. В Плевенско пък се разказва как И.Ш. викал на помощ верните си боляри, но те не се отзовали на неговия призив: отчаян, бълг. цар се самоубил, а местността Кай- лъка била последното му убежище. „География- та“ на народните предания, свързани с Шишма- новото име, е много обширна: той се бил срещу турците в Софийско, Ботевградско, при Самоков и Ихтиман, в Средна гора и Родолите, около Плевен и Врачанско, по склоновете на Стара планина. И до днес по много места на бълг. земя се издигат руините на стари градища, които на- родът ни с благоговение нарича Шишманови и ги свързва с отчаяни битки срещу нашествениците, битки за „вярата" на бълг. цар. Към тези предания и песни бълг. ист. наука проявява истинско пренебрежение. Дори се 62 твърди, че те нямали никаква ист. канава, з сведенията им представлявали повече интерес за народопсихологията ни, отколкото за него рика. Понякога това се придружава от забе- лежката, че в повечето случаи ставало дума за настроения, почерпени'отедна много по-късна епоха, т.е. от времето на робството. Сигурно ще бъдем прави, ако заявим, че ист. ни наука от- давна е на „кръетопът" в намеренията си да повярва или да отхвърли истинността на цикъла от песни и предания за цар И.Ш. и затова се е задоволила само с хроникирането им, т.е. ста- нало е традиция те да се сочат или преразказ- ват без всякакъв коментар като догтьлнителна украса към ист. повествование, като фон на онази съдбоносна и трагична епоха. А в съществуващите досега сериозни изелед- вания за личността на цар И.Ш. (те не са никак много) преобладават полутоновете. Синът на еврейката се смята за натрапник на бълг. прес тол, като благодарение на интригите на майка му отстранил от трона законния наследник Иван Срацимир. Това разделило владетелското семейство на два непримирими лагера, което от своя страна предопределило пропадането на бълг. държава. И.Ш. започнал да царува в обстановка, която вещаела неминуема гибел. Като връх на всичко изпратил сестра си в харе- ма на тур. султан — нещо несъвместимо с мо- рала на христ. владетел. Твърди се също, четой не разполагал нито със сили, нито с възмож- ности, дори с качества, зада се опре на турците — затова предпочитал надлъгването със султа- на. А когато събитията стигнели критичната си точка, той се покривал с бял саван, превивал коляно пред Мурад, за да измоли известна отсрочка. Нито веднъж, заявяват повечето ис- торици, И.Ш. не се опрял сериозно на завоева- телите, а краят му бил безелавен, защото му липсвали качества и смелост,които да впрегне в едно съдбоносно усилие. Епохата, предшестваща тур. завладяване на България, е станала пословична и с една друга загадка. Странно е, заявяват някои историци, че проблемът „турска опасност" изобщо не е занимавал съвременниците. Ако четем внима телно писанията им, можем да останем с впе чатлението, че такава опасност изобщо не е съществувала — само тук-таме се долавят въз дишки и молби към Бог за закрила от предсто ящите беди. Пълната незаинтересованост на управляващите се обяснява по най-лекия на- чи IP за те пр ри 40 во за за ве ни вя да ме ма । и ИС СЛ' хо ко ИТ1 из: щи ко да ви НЭ| В фе ис ни „с/ ро ни ца| те ро. си ра. от но кр| ( (ДО СЪС на| ца| СВ1
ИВАН ШИШМАН -ин: с „вцепенението нажертвата, която очаква “редстоящата си гибел", или с покрусата, обх- ванала цялото общество, вкл. и интелектуални- те кръгове Това бе достатьчно да се стигне до пресиления извод, че към края на XIV в. бълга- рите не притежавали нито военнополит., нито човешки, нито дори морални сили да се проти- вопоставят на нашествениците. От недостатъчното изясняване на въпроса не закъсня да се възползва ист. проза— тя побър- за да обяви И.Ш. за трагическа фигура, за чо- век, който е избран сякаш от самото провиде- ние да „погребе народност и държава". И по- вярвала (макар и не докрай) на песните и пре- данията, просто „разкъса“последния ни цар между „братски и синовен дълг“, между диле- мата да я има, или да я няма България. Съществуват ли доказателства, че в песните и преданията за цар И.Ш. е съхранена ист. истина? Факт е, че епохата на завоеванието е сложила тежкия си отпечатък върху народопси- хологията ни — неизброими са преданията, с които българинът свързал тур нашествие в сво- ите земи. И като чутовни герои срещу тях се изправят величавите фигури на народните за- щитници: сред тях на първо място е Крали Мар- ко Тъкмо този „подозрителен" пример пораж- да вече съмнение, тъй като е доказано че под- визите на Крали Марко (Марко Кралевичи от народните песни) се разминават с ист истина В този случай сме изправени пред истински феномен. За Крали Марко народът е изпял не истината, а желанието си да притежава защит- ник на родната земя. Това бе достатьчно за мнозина да отнесат „случая Шишман" под същия знаменател в на- родната ни памет съществувал не деиствител- ният образ на този владетел, а онзи „идеален цар“, от които българите се нуждаели в години- те на върховно изпитание. Следователно на- родният разказвач е дал воля на необузданата си фантазия и колкото повече разкрасявал об- раза на цар И.Ш., толкова той се отдалечавал от истината. Налице е мистификация, която лес- но може да се обясни, щом темата е подета от крилата на фантазията Само че тези разсъждения са толкова логични (дори прекалено логични), че вече сами са в състояние да предизвикат възражения. Ако на народа действително е била нужна фигурата на цар, при това последен, с името на който да звърже съдбата си, той можел да избира между И.Ш. и Иван Срацимир. Дори личността на Иван Срацимир ще е представлявала по-голям инте- рес: съдбата му изобилства с превратности, ко- ито го правят предпочитана фигура. Та нали тьк- мо Срацимир е „пренебрегнатият" син, нали тък- мо на него „коварната мащеха" препречила пътя към трона, нали тъкмо той е трябвало да мъсти за низвергнатата си майка, която била насилена да се почерни в манастира и да отстъпи мястото си на еврейката и накрая нали тъкмо Иван Сра- цимир (а не И.Ш.) е последният бълг цар Следователно логиката подсказва (ако вдъх- новението на народния разказвач изобщо се е направлявало от някаква логика), че ако е тряб- вало да се избира,„предпочетеният герой"ще трябва да е бил Срацимир, тъй като неговата орис е много по-вълнуваща, а съдбата му — трагична и пълна с превратности Но песни и предания, свързани с неговото име, няма. Това подсказва, че предпочитанията, засвидетелст- вани по адрес на И.Ш., трябва да се отдадат не само на чисто психологическите фактори, но и на простия факт, че зад опоетизираните му подвизи стоят действителни ист. събития. Лесно може да се досетим за психологичес- ката мотивираност при възникването на песни- те и преданията за И Ш. — това са двете години, които разделят падането на Търново под тур власт и неговата смърт, т.е. времето между 1393 и 1395 г. Някои твърдят, че поетиката на народ- ною творчество прекроила тези две години на цели седем — едно предпочитано число И тези 7 години според преданията били запълнени не само със страдания и мъченичества, но и с тежки и усилии битки срещу нашествениците. Възможно ли е част от подвизите дд се свър- жат с името на последния търновски цар? А ако доскоро историците ни изобщо не си задаваха този въпрос (смятаха го за безпредметен), то днес нещата се нуждаят от преразглеждане. Случаен ли е напр. факты, че Софийскою поле е „задължителното" място на подвизите на цар И.Ш. Загадката може да се разреши, ако повяр- ваме не само на народните предания, но и на сведенията на някои ранни осм. хронисти, спо- ред които завладяването на тази облает стана- ло след редица сражения, в които на завоева- телите се противопоставяли ср. владетел и „кралят на България". Тези събития станали през 70-те години на XIV в. и продължили точно 7 години, както изрично бележат преданията. А когато турците обсадили София, защитниците 163
. ш. ШМАНОВИ ВОЕНАЧАЛНИЦИ •в ~ада получавали своевременна помощ от сь.~" цар — това също е отбелязано в източни- •хте. Тези събития до голяма степей обясняват нещата и дават да се разбере откъде идва ши- роката популярност на Шишмановото име по онези места. Към това трябва да се прибави още нещо: за българите от епохата Софийско- го поле се е превърнало в онова, което е Косо- во поле за сърбите, т.е. мястото, където били решени съдбините на България. Това било раз- брано прекрасно от съвременниците през XIV в., конто превърнали тази земя в място на неу- вяхващата бълг. военна слава. Далеч по-трудно е да се установи истината ок. преданията, според конто И.Ш. се сражавал срещу турците по други места в България. Ако им повярваме, излиза, че той непрекъснато отбивал тур. натиск не само по Стара планина, но и в Средна гора, че дори в Родолите. В случая истината е друга. Но при възникването на тези предания трябва да се има предвид неотразимого въздействие на вестта за обез- главяването на И.Ш. Краят на един владетел винаги е обвит с тайнственост и представя от- личната възможност за стъкмяването на при- чудливи легенди, конто представят нещата в желаната, а не в истинската им светлина. Зато- ва народът ни предпочел за лобно място на И.Ш. не Никопол (където станало посичането му), а онези бълг. твърдини, конто юнашки се съпротивлявали на турците. Случаят със смърт- та на последния тьрновски цар е прекрасно потвърждение на максимата как благодарение на епохата някои ист. личности се сдобиват с редкия шанс името им да се превърне в Ногин- ска легенда. В действие влиза познатият меха- низъм на превъплъщението — подобна мета- морфоза нито е първата, нито пък последната в народната ни традиция. Цар И.Ш., който имал нещастието да види пропадането на бълг. държава, се оказал щас- тлив в паметта на поколенията. Народът ни провъзгласил полууспехите му срещу турците в Ногинска епопея и свързал името му буквално с всеки камък от крепостите, конто се опрели на нашествениците турци. В края на XIV в. Бъл- гария наистина погинала със слава и част от нея по право и заслуги трябва да свържем с името на цар И.Ш. Литература: Ников, П. Турското завладява- не на България и съдбата на последните Шишмановци. МИД, 7—8, 1928, 62—85; Бо- жилов, Ив. Фамилията на Асеневци. I. Ns 44 224—235; Андреев, Й. Легендите за цар Иваь Шишман — мит или действителност. — В Величието на Търновград. С., 1985, 165— 175; Матанов, Хр„ Р. Михнева. От Галиполи до Лепанто. С., 1988, 52—72. Й. А ИВАН-ШИШМАНОВИ ВОЕНАЧАЛНИЦИ - бълг. боляри и пълководци от поел, десетилетия на XIV в., за конто научаваме от отделни споме- навания в Синодика на бълг. църква и някои други документи. В един от последните параграфи на Синоди- ка е записано: „На Семир, Йончо, Добромир, Иваниш и на всички други, конто заедно с тях проявиха мъжество против безбожниците тур- ци и проляха кръвта си за православната Христова вяра, вечна им памет!" В следващия параграф, очевидно в същия контекст, се от- дава вечна памет на „Арцо, Трошан, Ратен и неговият брат Карач, Потръц, Ханко, Стан, Ми- хаил, Богдан, Шишман, Ботул, Радослав, Вой- сил, Константин, Годеслав, Чръноглав...". Всички тези средновековни герои, паднали в защита на бълг. независимост, са поставени редом с бълг. царе, царици, патриарси и най- видни личности. Не е известен точният социален състав на тази трупа, нито конкретните обстоятелства, при конто всеки от тях е загинал в съпротивата срещу завоевателя. Без съмнение някои са предвождали отряди от царската войска, други са били началници (кастрофилакси) на крепос- ти в Търновското царство. Анализът на имената им показва наличието на определена пъстрота сред бълг. аристокрация — т.напр. Семир, Ка- рач, Ратен, Шишман и Ботул навярно са били от смесен българо-кумански произход, разбира се, отпреди няколко поколения. Името на Тро- шан съвпада с названието на една местност край Търново, която може би е евързана по някакъв начин именно с него — напр. би могла да обозначава лобного му място или пък негово владение. Тези пълководци най-вероятно са би- ли от средите на дребната и средната аристок- рация, тъй като загинали при същите обстоятел- ства лица от висшите среди са отбелязани от- делно (вж. Приязд, Балдю). Имената на няколко други личности от висок ранг научаваме от по чудо залазили се копия на царски писма, издадени в Никопол, послед
ИВАНКО чата резиденция на търновския цар в периода '393—1395 г. Става дума за Баул и Алдимир ложе би двама боляри с това име?), които трябвало „по-скоро да съберат..., що ми сатука войници" и „по-скоро да дойдат с оръжията си в Никопол “ Тези писма или „повели" давали из раз, както се казва в тях, на „повелята на 'осподството ми". Предполагасе, чете отразя- ват драматичните усилия на Иван Шишман да мобилизира наличните си сили за запазването на бълг. държава. Баул и Алдимир,чиито имена също издават куманската кръв на част от бо- лярството, навярно са били тогавашни област- ни управители (кефалии), какъвто бил и извес- тният севаст Огнян. Как са се отзовали те обаче на нареждането на Иван Шишман и каква е била съдбата им остава неизвестно. Литература: Дуйчев, Ив СБК, II, 166, 386, Ivanova, KI Un renseignement nouveau dans ,un manuscrit bulgare du XIVе s. au sujet de la resistance du tzar Ivan Sisman centre les Ottomans pres de Nicopol — Etudes balkaniques, 1988. № 1,88—93. П. П. ИВАНКО — бълг. болярин, убиецът на цар Иван Асен /(1186—1195/6) Той бил един от близките сподвижници на Асен — царят му имал голямо доверие, може би защото си приличали по вън- шен вид и характер. За съжаление И не оправ- дал възлаганите надежди; безмерните му амби- ции го подтикнали към престъпен заговор с кръг от съзаклятници, които не искали да се смирят под силната и властна десница на владетеля В събитията, които последвали, се преплитат и две женски имена — те придават романтична окраска на една иначе зловеща и гнусна исто- рия, която е чисто предателство. С нея се отк- рива черната страница от заговори и убийства в търновската дворцова хроника. Цар Асен успял да се добере до името на главния заговорник, който между другото се обвинявал в извънбрачна връзка със сестрата на царицата. Разследването започнало ведна- га при завръщането на Асен от поредния му поход през 1196 г. Царица Елена отказала да уличи сестра си и внушила на Асен да узнае истината от самия И. Нощта вече преваляла, когато И. бил повикан в царската шатра. Ясно 5ило, че любовного му увлечение е само повод за разследването. И. все още се надявал, че Асен не знаел подробностите около заговора и отложил явяването си пред царя за сутринта. Последвала нова заповед. която изключвала всякакво протакане. В този късен час около И. били роднините и приятелите му (всичките, раз- бира се, заговорници), които му препоръчали да действа според обстановката Ако наказани- ето не застрашава живота му, да го понесе мъжествено и да поиска прошка. Но ако Асен вдигне меч да се възползва от случая и „да изпрати този кръвожаден човек в ада". Обна- дежден от доверениците си, И. препасал меч и се запътил към царските покои. Последвалите събития се обясняват със сприхавата природа на Асен — гневът го завладял още с появата на И. и царят посегнал към убийственото си копие. И пък, на когото не липсвало мъжество, измък- нал скрития под дрехата си меч и пробол Асен в слабините — ударът бил добре насочен и се оказал смъртоносен И сполучил да се измъкне безпрепятствено и избягал при съмишлениците си — излиза, че и царската стража била замесена в съзакляти- ето Заговорниците били наясно, че престьпле- нието им няма да остане ненаказано, тъй като братята и сродниците на убития цар разполага- ли с голямо влияние и силна войска Все пак хората около И. си давали вид на отчаяни мъже, решени да отидат докрай, но се постарали действията им да изглеждат привидно законни Те твърдели, че занапред ще управляват далеч по-справедливо, нямало да се поддават на гне- ва и да решават всичко с меч и насилие. Че това били пусти фрази и празни обещания, личи от едно друго решение, взето през същата драма- тична нощ: в случай на неуспех те щели да се обърнат за помощ към виз. император. И бил уличаван в престъпни връзки с роме- ите от по-рано: като идеен едъхновител на за- говора се издава плененият виз. севастократор Исак Макар и хвърлен в затвора севастокра- торът не се скъпял на обещания, дори предла- гал на И. за жена дъщеря си Теодора. На сутринта заговорниците успели да овла- деят Търново, но не могли да изпреварят мъл- вата,която разпространявала злокобната вест и имената на царевите убиици. Петър, братът на Асен, не бързал да удари столицата, а про- такал нещата — той бил убеден, че времето не работи в полза на заговорниците И не закъс- нял да се обърне открыто за помощ към импе- ратора — той предлагал на Алексий III Ангел да сложи в нозете му цяла България. Само че на 165
*а--ко м --ратора липсвало мъжество да се възпол- зва от прекрасната възможност Наистина той изпратил една армия към Търново, но когато ромеите съгледали отдален забулените в мъгла старопланински върхове, се разбунтували и об- винили предводителите си, че ги водят по опас- ни пътища където българите можели да ги из- колят като добитьк. След неуспеха на този по- ход император Алексий III лично възглавил една армия, но и тя се покрила с позор — войниците на императора изпаднали в паника още преди колоните им да навлязат в планината. По този начин завинаги пропаднала надеждата на ро- меите да покорят разбунтувалите се българи. И. продължавал да се държи в Търново, но под знамената на цар Петър прииждали все повече нови привърженици — това правело положението на узурпатора отчаяно. Единстве- ният изход оставало бягството и И. без много колебания се решил на тази отчаяна стъпка И до днес посред Балкана се сочи т.нар. Иванко- ва пътека, т.е. пътят на предателството, който извървял за последен път този презирай от българите човек. В Цариград И бил посрещнат благосклонно: така или иначе той умъртвил страшния цар Асен при който военното щастие нито веднъж не се усмихнало на ромеите. Императорът дал на И. собственото си име (Алексий), което било един вид осиновяване. Припомнени били и ста- рите обещания: тъй като императорската внуч- ка Теодора била още дете (нямала и 4 години), бил отпразнуван само годежът, а сватбата била отложена за по-късно време И пък отправял пламенни последи към майката на своята годе- ница Анна, която била в цъфтяща хубост (освен това и вдовица) и подхвърлил: „Защо ми давате агне бозайниче и ме карате да почакам, когато имате под ръка зряла овца, готова за брачна връзка и смешение." Но това малко разочаро- вание било нищо в сравнение с богатствата и поместите, които се изсипали от страна на им- ператор Алексий III. Накрая И. бил назначен за управител на Пловдивската облает, където в скоро време се проявил в най-добра светлина. Събрал голяма войска от свои сънародници, които упражнявал във военното изкуство с осо- бено старание. Бързо подновил овехтелите крепости и ги превърнал в непреодолима прег- рада срещу нахлуванията от север. По време на война действал енергично и решително, с което си спечелил възхищението на императо- ра. Впечатлен от старанието му, Алексий III -J се скъпял на подаръци и охотно се съгласяв ! с всичките му планове. Сред императорскотЛ«1 обкръжение не липсвали прозорливи мъже, коВк ито изтъквали „зверската природа" на И. и з - I - явявали, че не е възможно този човек, коит-1 доскоро е хранел такава омраза към ромеите I изведнъж да се превърне в тяхна опора и зак I рила Те аргументирали подозренията си с тс 1 ва, че И. набира за войници изключително бъп-IL гари и укрепява старателно крепостите в Родо I . пите, а не онези които са с фронт на север, те! в Стара планина. Императорът не искал и ДЯ > чуе подобии предупреждения, като си въобр.-: I - зявал, че бракът на И. с неговата внучка сигурен залог за верността на варварина. През март 1200 г. И. открито се разбунтува'Вр срещу императора — тогава излезли наяве I к връзките му с бълг. цар Калоян. Според няко I _ историци новото превъплъщение на И. дошло вI к резултат на разкаянието — излиза, че повикъ- «и на кръвта се оказал по-силен от императорско- п то злато. Но това едва ли е точно, като знаем tr суровата природа на този насилник и факта, че той открито погазил моралните норми на епо хата. По-вероятно изглежда предположението че пръв протегнал ръка за съюз цар Калоян който не без угризения трябвало да преглътне чисто човешките си чувства и да потърси сот- рудничество с убиеца на своя брат. При вестта за отцепването на И. император Алексии III изглеждал като онемял, буквално смазан от връхлетялата го изневиделица беда Тъй като не разполагал с достатьчно войски той подхванап преговори, като си въобразявал че И. все още помни сторените му добрини. За целта изпратил един евнух, който трябвало да г приласкав отцепника. Но евнухът се оказаг крайне неподходящ за деликатната мисия: са- мо за няколко часа направил толкова глупости каквито един разумен човек може да извърши за години. Императорският пратеник започнаг с размишления за задълженията, които произ тичат от договорите, после припомнил за пре- даността, която синът (в случая Иванко) дълж1 към бащата (императора), и накрая преминат сам открити заплахи. Евнухът обаче сглупил, като споделил с V всички планове на императора за неговото лик видиране. Прекрасно осведомен за намерения- та на противника, И. напуснал равнината и за почнал да се укрепява в родопските крепости Hi 4i А Bi и 1, м и в н я I 166 I
ИВАНКО - а. то :( ia тс ге 1К 0- >л 10- .е ца >а- е ал и ЭИ >в ът :о- эм че о- о, 1Н, не эр но ia ;и, 1Л, За ца ал :а- и ии ал 13- »е- ки ал И IK 1Я- ia- ги [Изненадата, на която толкова разчитали в Ца- Ьмград, не се състояла. Наистина изпратените от [Алексий III войски успели да превземат няколко крепости, държани от И. (между конто и Кричим), ho тази малка победа била скоро пропиляна. Зиз военачалник Мануил Камица се оказал без- разсъден. И., който добре познавал измамното му самочувствие и склонността му към грабеж, отроил на императорските войски капан. Прех- върлил голям брой добитьк по родопските висо- чини уж с намерението да го отведе към Бълга- рия. Протостраторът връхлетял с войските си, конто се отдали на плячкосване, а сам Мануил I Камица, възседнал кон, обикалял наоколо и се юбувал на гледката, която се откривала пред очите му. Изневиделица изскочили българите: ромеитв били оплетени като в мрежа, и то толко- ва изкусно, че в нея се уловил сам Мануил Ками- ца. Това поражение ги обезкуражило и те вече избягвали откритбой с И., отстьпили в равнината и благославяли провидението, че са все още в състояние да държат Пловдив. И. пък станал пълен господар на Родопите, след това ударил на юг и превзел всички крепости до Бяло море, чак до Ксанти и Сяр (дн. Серес). Император Алексий III смятал отцетника за непобедим, а войските му „умирали от страх само когато чуели името на неприятеля". Новият поход на Алексий III срещу И. (май 1200) изглеждал повече като демонстрация: мнозина от ромеите смятали, че императорът може да се изложи на присмех, тьй като реши- телността отдавна била напуснала този човек. Но този път Алексий III заложил на вероломст- вото. Учудващо е само това, че сполучил да надхитри И., който бил прочут с измамната си природа. От Станимака (дн. Асеновград) импе- раторът изпратил доверени лица, конто насто- явали за ново споразумение с И. и му предло- жили лична среща с Алексий III. Българинът не се поддал на внушенията, но въпреки това смет- ная, че е възможно да постигне мирно разре- шение на конфликта; твърдял, че трябва да му изпратят с царски почести годеницата (тя се намирала в Цариград) и с императорска грамо- та да му се гарантират завладените земи. Нак- рая клетвите и договорите били подписани, и то точно в такъв вид, в какъвто го искал И. Тогава императорът отново пожелал лична среща — като свидетелство за искреността на намере- нията си, той се заклел пред Библията. Тя била отнесена при И. от императорския зет като гаранция за клетвените думи. Този път И. по- вярвал на обещанията, но още при появяването му във виз. лагер бил хванат и окован във вериги. А Алексий III оправдавал клетвонаруше- нието си с библейската притча, която. разбира се, тьлкувал превратно и в собствена изгода. Тя гласяла:„С благочестивая бъди благочестив, а с лукавия — лукав." По нататъшната съдба на И. е неизвестна, но можем да се досетим за насилствената му смърт. Знаем само, че брат му Мито успял да се спаси, като избягал при цар Калоян. Виз. историци отбелязват, че И. бил висок на ръст, извънредно съобразителен и с голяма физическа сила. Свирепите черти на неговото лице и грубият му характер издавали в него човек на кръвта. Суровият му нрав ни най-мал- ко не се смекчил, след като попаднал в обкръ- жението на императора. Когато преминал на ромейска страна, той проявил изключителна находчивост във военните дела. Но повторното му завръщане на страната на българите го пре- върнало в истинско страшилище за враговете му. Нямало ромей, който да му се противопос- тави в двубой. Обикновените войници пък били обладани от ужас само при мисълта, че им предстои да влязат в сражение с И. — най-вече ако допуснели, че ще попаднат в плен. Победи- те си И. празнувал като истински безумец, при пиршествата заповядвал да накълцват на пар- чета пленените войници. В безкрайния списък от насилия и жестокости, свързани с неговото име, има едно, което и до- сега остава като символ на най-черно предател- ство — убийството на цар Асен. Възмездието за това престьпление, макар и позакъсняло, дошло, когато И. се виждал на върха на своята мощ. Краят му е напълно закономерен — И. си отишъл от белия свят прокълнат и от Бога, и от хората. Литература: Златарски. В. История. Т. 3, 92—103: 108—120; 132—134; Петров. П. Въз- становяване на българската държава 1185-1197 г. С., 1985, 264-270. Й. А ИВАНКО — български деспот от XIV в, син на деспот Добротица. Наследил своя баща през 1385 г., който му оставил едно сравнително теж- ко полит, наследство, тьй като войната с Генуа продължавала. Отношенията с италианския град-република били уредени със сключването на мирен договор. Двете страни се задължили 167
за забзанят „всички обиди, насилия, грабежи и |вии :тва', да „спазват вечно мира", да се отна- .благосклонно към поданиците на двете дьржави", да пазят и зачитат техния имот и да защитават тяхната чест. „Великолепният и мо- щен господин Иванко" поел задължението да приеме генуезки консул, който да следи за из- рядного изпълнение на договорите. Генуа полу- чила правого да изнася от Черноморския дес- потат всякакви стоки освен хранителни припа- си по време на глад. Личи, че И. насърчавал търговията, защото не облагал с мито вноса на злато, сребро, истински бисери и галантерийни стоки. В случай на нов конфликт договорът предвиждал търговците да могат да изнесат (в определен срок) безпрепятствено своите сто- ки Договорът бил подписан в Пера (предградие на Цариград) на 27.V.1387 г и сложил край на продължителния военен конфликт, от който страдали и двете страни. И. бързал да уреди отношенията си с Генуа предвид засилващата се тур. заплаха. Над него тегнел василитетът към султана, поет още от деспот Добротица. Един осм. хронист разказ- ва, че след победата на христ. войски при Плоч- ник {1387) „двамина от васалите на неверници- те“ (единият бил „Добруджаноглу", т е синът на Добротица) „не се покорили на султанската заповед и не се явили във войската . През следв. 1388 г. Мурад предприел наказателна акция срещу непокорните васали Военачални- кът му Али паша преминал проходите на Балка- на с 30-хилядна армия и ударил крепостите на цар Иван Шишман Овеч, Мадара и Шумен. След това се насочил към владенията на И. Осм. хронист Мехмед Нешри пояснява, че синът на Добротица имал една яка крепост, наречена Варна, която направил своя престолнина. Един ден при Али паша дошли двама пратеници и му известили следното: „Варненските първенци са разбраха и сговориха да хванат своя госпо- дар и да предадат крепостта." Али паша изпра- тил военачалника си Якши беи със заръката да влезе в готовата да му се предаде крепост. Междувременно антитур. настроения във Вар- на взели връх и градът отказал да отвори вра- тите си пред нашествениците. Двамата ренега- ти не се появили втори път и Якши бей се завърнал посрамен при пашата. Въпреки този полууспех И. трябвало да признае отново вър- ховенството на султан Мурад. По-късно част от владенията на деспот И. попаднали под властта на влашкия воивод' Мирчо, които в една от грамотите сисе титулув' „деспот в земите на Добротица" — 1391 г Нс само месеци по-късно Мирчо трябвало да ос вободи завзетите територии. Скоро след товг по-голямата част от добруджанското княжест- во паднала под тур. власт — знаем с положи- телност, че през 1393 г. осм. знаме вече се развявало над най-силната крепост на И. — Калиакра. Името на И. се споменава в италианските архиви и по-късно, но не може да се каже с положителност дали все още бил между живи- те. През 1396 г. кръстоносците на император Сигизмунд знаели за съществуването на цели три Българии — наи-малката от тях имала за столица Калиакра Това подсеща, че някои кре- пости по онези места все още се подчинявали на бълг власти Окончателното завладяване на княжеството на И. се отнася някъде към 1396/97. Литература: Андреев, М., Вл. Кутиков. Дого- ворът на добруджанския княз Иванко с ге- нуезцитеот 1387 г. ГСУ, юф, 51, 1960, 23— 95; БожилоВ, Ив. Кратка история на Добруджа, 65 -68. Й.А ИВАЦ — бълг. болярин и висш военачалник, един от наи-непримиримите защитници на бълг независимост в 1015—1018 г. По всичко изглеж- да, че И бил високопоставено лице още при цар Самуил (997—1014), но за пръв път хронис- тите споменават името му при Иван Владислав (1015—1018) във връзка с проникването на Ва- силий II чак до столицата Охрид през есента на с.г. В тази критична за бълг. държава ситуация, когато виз. войски разорявали ядрото на оря- заната й вече територия, И. „стратег.... много изтъкнат и известен мъж“, разгромил елитната войска на стратега Гонициат и протоспатария Орест. Когато получил тази скръбна за него вест, Василии II се върнал назад, за да се сра- жава с И но бълг. военачалник успял да се изтегли невредим Тези боеве станали в полета на Битоля, една от резиденциите на цар Иван Владислав според прочутия му надпис. Следващите вести за И. са едва от пролетта на 1018 г. Той бил сред малцината бълг. велмо- жи, които категорично се противопоставили на капитулацията на държавата, осъществена от царица Мария, ичиргу-боила Богдан, патриарх Давид, Кракра и мн. др. Във времето, в което 168
ИВО ГРАМАТИК. _>арските синове Пресиан, Алусиан и Арон се опитвали да организират съпротива в планина- та Томор, недалеч от тях, в планината Врохот - е. „Върхът", част от Томор), И създал втори аентър на антивиз. борба. Хронистът Скилица и чеговият коментатор Михаил Деволски разказ- зат, че той се разположил с хората си „в прек- эасния царски дворец Пронища (Копринища)", като „малко по малко събирал войска, замис- пяйки въетание и мечтаейки за българската власт" Трябва да отбележим, че не става дума за някакъв собствен дворец на И., както се пише обикновено, а без съмнение за една от бълг. царски резиденции. Оскъдните данни за И., както и намерението му за „властта" показ- ват, че той съвсем не е бил обикновен воена- чалник, а един отблизките родственици на цар- ската фамилия. Виз. съвременници са катего- рични, че права върху престола имали само хора от царски род. Фактьт, че И. издигнал такава идея едва след капитулацията на Пре- сиан и братята му, още веднъж ни убеждава в близостта му с династията. Той би могъл да бъде напр. син на Самуилова сестра или нещо подобно, но за съжаление това остава само едно предположение. След като напуснал Охрид, за известно вре- ме Василий II се установил в Девол Тук именно дошли и се предали Пресиан, Алусиан и Арон. Единственият центьр на съпротива (освен да- лечния Срем с неговия защитник Сермон) оста- вал заетият от И. царски дворец в планината Врохот Василий II му изпратил приятелско пис- мо, в което го увещавал да се предаде и го убеждавал в безсмислеността на упорството му, „когато цяла България е вече покорена". И. приел писмото и завързал цяла кореспонден- ция с императора, опитвайки се да печели вре- ме. „Така — разказват хронистите — импера- торът прекарал цели 55 дни, бидеики мамен с обещания", докато И. се опитвал да организира войските си. Това, което не било постигнато с увещания и заплахи, било сторено с коварство. Назначеният за управител на Охрид Евстатий Дафномил трябвало да освободи Василий II от тази „голяма грижа". С двама верни слуги той решил да направи частно посещение при И. на празника на Успение Богородично (15 август 1018 г.). Този неочакван жест смаял И., който се чудел как неканеният гост („един неприятел") е посмял да дойде право в ръцете му Но както подобава на христ. госто- приемство, той с ра- дост го поканил на трапезата. Не след дълго ромейският стратег поискал поверителен раз- говор „на четири очи". И. се съгласил, но когато двамата се отделили в някаква стая, гостът, физически по-силен, съборил И. на земята, из- викал хората си, укрити наблизо, и му извадил очите с нож. Веднага след това вероломно де- яние ромеите изтласкали И. в градината, асами се затворили на втория етаж на сградата с извадени мечове. В двореца настанала сумато- ха, отвсякъде прииждали въоръжени българи с мечове, лъкове, копия, горящи главни и т.н. Отчаяният Дафномил се обърнал към тях с убе- дително слово. Той ги уверил, че е от М. Азия и не питае нищо против българите, още по-малко към И. „Аз — казал ромейският военачалник — послужих като оръдие на императора.. “ Дам- нофил твърдял, че не се страхува да умре с меч в ръка. Тяхната съпротива пъкспоред него била обречена, тъй като Василий II вече бил покорил цялата страна. „Най-старите и най-благоразум- ните" от хората на И., явно местни боляри и воеводи, били съкрушени от тези аргументи и отстъпили. Слепият И. бил отведен при импера- тора в Девол. Така завършил този впечатляващ с отчайващата си храброст опит да бъде запа- зена бълг. независимост. И. бил заедно с групата бълг знатни начело с царица Мария и престолонаследника Пре- сиан, която увенчала триумфалното влизане на Василий II в Константинопол през пролетта на 1019 г. Повече данни за него няма. В бълг. исто- рия е останал също и Мануил Ивац, по всичко изглежда негов син, проявил се във въстанието на Петър Делян (1040—1041). Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 2. С. 731, 737—740. П. П. ИВО ГРАМАТИК. Собственоръчно е записал името си върху един надпис-графит, издраскан върху стенописите на една скална църква при с. Иваново, Русенско. И. граматик пристигнал в тази манастирска обител от Романия, те от виз. Тракия. След като се установил в скалния манастир, той попаднал (според уверенията му) във „велика беда", но благодарение на зас- тьпничеството на игумена излязъл от затрудне- ното положение. Според надписа тези събития станали по времето, „когато логина цар Геор- ги", т.е. цар Георги I Тертер Смъртта на този бълг. владетел се отнася към първото десетиле- 169
Вжна XJV в Следователно И. граматик е живял Вмботил в края на XIII и нач. на XIV в. Литература: Андреев, Й. Надписите при с. Иваново. Русенско. и последните години от живота на цар Георги Тертер I. — Векове, 1975. № 3, 77—84; Маргос, А. За четенето на надписа на Иво Граматик — Археология, 1986, № 2. 39—44. Й. А. ИГНАТИЙ — търновски патриарх през 70-те години на XIII в. Името му е свързано с непри- миримата позиция на бълг. църква по повод работата на Лионския събор (1274). На този събор (на който била провъзгласена унията между Цариградската патриаршия и Римската курия) виз. император Михаил VIII Палеолог (1259—1282) настоявал да се ликвидира незави- симостта на Търновската патриаршия. Намере- нията му пропаднали поради решите лното про- тивопоставяне на българите. Неслучайно по то- ва време патриарх И. бил наречен „стьлб на правоверието", т.е. опора и защитник на запла- шеното православие. Оттогава в старобълг. книжнина се появява епитетьт „Цариград", прикачен към името на Търново, в смисъл че на бълг. столица вече се гледало като на „нов Цариград" и като на духо- вен центьр на изт. православие за сметка на „униатския" Цариград, където унията с Рим би- ла призната. Изглежда, че пак при патриарх И. търновската църква отказала да плаща канони- чен данък на Цариград, като по този начин демонстрирала пълната си независимост. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, с. 535, 600. Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 355, 387. 414,418. Й.А. ИЗОТ — легендарен бълг. владетел от т.нар. Бълг. апокрифен летопис от втората пол. на XI в. За него е записано, че е син на Испор, осно- вателя на бълг. държава. Той погубил ,Озий, царя на изток, със своите войски и Голиат, франка поморски". Някои учени видяха в „царя на изток" отглас от славната победа на хан Крум над император Никифор I Геник, а други смятат, че победвният Озий символизира раз- грома на арабитв под стените на Константино- пол от хан Гербед през 717—718г. Победите над .Голиат, франка поморски" вероятно отразява- ли военните стълкновения с франките при хан Оыуртаг между 819 и 827 г. Възможно е всички да имат основания, защо- то по всяка вероятност И. е събирателен образ, в който във фолклорно-митологичен аспект са събрани най-славните военни победи от исто- рията на езическа България през VIII—IX в. На такава мисъл навежда обстоятелството, че И. царувал легендарен брой години — 100 години и 3 месеца, и името му се свързва с „велики“-те родове на страната и Плиска — средището на бълг. държава. Също така И. е баща на други двама царе — Борис и Симеон, които бележат началото на една нова епоха — християнската. Литература: : Дуйчев, Ив. СБК, I, 154—155; Иванов, Й. Богомилски книги и легенди, 281 —282 Венедиков, Ив. Медното гумно на прабългарите. С., 1983, 87—88; Каймакамо- ва, М. Българска средновековна историо- пис. С., 1990, с. 128. Й. Л. ИЛАРИОН МЪГЛЕНСКИ - бълг. епископ (нач. на XII в. — 1164 г.). Роден е в околностите на гр. Охрид. За родителите му е известно само, че били „средтвърде виднитехора". Когато навър- шил 18 години, се замонашил в един от околни- те манастири, където прекарал дълги години. Станал игумен и спечелил име на всеотдаен и богобоязлив архиерей. Популярността и старанието му в борбата срещу еретиците били забелязани и вероятно през 1134 г. охридският архиепископ ЕВстатий го ръкоположил за епископ на Мъглен. Епископ И.М. продължил със същото усърдие да преследва и да разобличава ученията на богомилите, манихеите и арменците монофизи- ти. Положението му на благочестив архиерей се усложнявало твърде много и от засвлените по-рано диви и войнствени печенвзи, които все още помнели варварските си обичаи и разбой- нически наклонности. Въпреки това епископ И.М. проповядвал сред тях. Веднъж даже бил пребит с камъни и едва оживял. Починал през 1164 г. Не е канонизиран от църквата и само в околностите на Мъглен сред местното бълг. население се е залазил мъгляв спомен за него. По времето на цар Иван Асен II (1218—1241) мощите му били пренесвни в Търново и поло- жени във Великата лавра „Св. Четиридесвт мъ- ченици". В църк. календар паметта му се почита на 21 октомври. През 1393/94 г. султан Баязид Илдъръм
ИРАТАИС >89—1402) подарил мощитв на епископ И М своя васал Константин от Жиглово, който ги несъл в манастира „Св. Архангел Михаил" в :рандопор (Македония). Литература: Пространно житие на Ила- рион Мъгленски. — В. Стара българска ли- тература, IV. Житиеписни творби. С., 1986, 89-108,531-537. И. Л. ИЛИЦА — бълг. болярин от времето на цар Самуил (997—1014), който в 1015 г. (навярно години наред преди това) отбранявал гр. Мъг- лен. Въпреки упоритата съпротива на българи- те крепостта била завзвта от Василий II, а И заедно с намиращия се тук кавхан Дометиан бил пленен. Други данни за него няма, но както изглежда този болярин не влязъл в съглашател- ство с виз. император и вероятно завършил живота си в някой виз. затвор. Литература: Златарски, В История. Т 1 Ч. 2. с. 775. П. П. хан Теодор Сигрица заедно с миника и други воеводи срещу Константинопол. В равнината край манастира Пиги (дн. Балаклъ) изпратената против тях силна ромвйска войска била обърна- та в бягство Появилите се с изнвнада „българи, надаващи непонятен и ужасен вик, мощно се спуснали върху тях...“ Сухопътните виз. команди- ри били съсечени, а друнгарият (адмирал) Моси- ле паднал от стьлбата на кораба и се удавил в морето, както станало и с други дебаркирали моряци Били взети много пленници, а околнос- тите на Константинопол били опустошени. Няма съмнение, чв за тази голяма победа съществвна заслуга имал миникът със своя бърз и мощен конвн корпус. През есента на 924 г. под команд- ването на т.нар. Ицвоклий (т.в ичиргу-боила) той участвал в завладяването на Сърбия. Миникът бил по-късно в състава на официалната делега- ция, сключила договор за 30-годишвн мир с Ви- зантия от името на цар Петър (927—969) и спо- разумвние за династичен брак на Мария-Ирина, внучка на Роман Лакапин, през октомври 927 г. ИЛИЯ — високопоставвн бълг болярин, навяр- но един от най-близките сътрудници на княз Борис-Михаил (852—889) . Ако се съди по негова- та титла кана-таркан, той можв би е бил упра- вител на някоя от големите области на държа- вата (срв. тук Теодор, Радислав) или пък човек от най-близкото княжеско обкръжение. Единс- твеното, което се знае във връзка с И., в учас- тието му в бълг. делегация начело с кавхан Петър и ичиргу-боила Стазис на Константино- полския църк. събор през 869—870 г. Литература: Бешевлиев, В Първобългарите (бит и култура), с. 51. П. П. „ИМНИК“ — бълг. военаначалник от времето на цар Симеон Велики (893—927), споменаван не с личното си имв, а с носената от него служебна титла „миник" (в изопачен изговор). Продължи- телят наТеофан, който единствен от виз. автори дава правилното изписване „миник", пояснява, че това бил „първият от конярите'*. Той оттоварял за боините конв, на конто се отдавало изключи- телно значение (според прабълг. право този, който яздел боен кон в мирно време, се наказвал със смърт!), и влизал в съвета на „шестте велики боили" (дворцовия съвет на владетеля). Същев- ременно той командвал елитна конна войска Т. напр. в началото на 921 г. Симеон изпратил кав- Литература: Божилов, Ив. Цар Симеон Ве- лики, с. 137, 142 Венедиков, Ив. Военното и административною устройство.., 44—48 П. П. ИРАТАИС — бълг. болярин, кавхан при хан Крум (803—814). Името му е известно от един прабълг камвнен надпис от 813 г. Кавхан И бил поставен за „главатар" на лявата (източната) страна на „саракта", т.е. държавата. Тази част на България обхващала новозавладените през 811—813 г. земи на юг от Стара планина. По стар тюркски обичай те били разделени на три части съгласно устройството на войската — цвнтьр, ляво и дясно крило. Лявата страна била почетната. Това се определяло от факта, че тронът на хана бил обърнат винаги на юг — свещена посока у прабългарите. От лявата му страна стоял кавханът, а отдясно се намирал ичиргу-боилът. Съгласно тази традиция кавхан И. получил в подчинение черноморските области с най-важ- ни крепости Анхиало (дн. Поморие), Дебелт, Созопол, Ранули. Под негово разпорежданв били и местните виз. стратези (управители) Кордила и Григора. Кавхан И. имал огромна власт. Той бил глав- нокомандващ войскитв на лявото крило, разпо- ложени срещу Константинопол, разполагал с 171 1
«ии-'.ктративни, граждански и полит, право- •э_ля. В административно-аристократичната е рхия заемал второю място след хана. По всяка вероятност кавхан И. имал изт. част на вътрешната облает'1 на държавата с центьр Варна. Всичко това му отреждало водещо мяс- то в цялостния живота на държавата. Литература: Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. С., 1979, № 37; Гюзелев, В. Функци- ите и ролята на кавхана в живота на Първа- та българска държава. ГСУ фиф. X, 3, 1966, 33—57; Венедиков, Ив. Военното и админис- тративною устройство..., 28, 32—37. И. Л. ИРИНА — бълг. царица, съпруга на Гаврил Ра- домир (1014—1015). Той се оженил за нвя след развода си с унгарката, за чийто син св првде- тавял Петър Делян (1040—1041). Това станало към 999 г. И. била от град Лариса и спорвд съвременниците била твърде красива, но както изглежда, мотивите и за този брак били най-вв- че полит. Навярно така Самуил целял да заз- драви своите позиции в Тесалия и другите об- ласти с по-малобройно бълг. население. От своя брак с Гаврил Радомир И. имала пети- ма сина и две дъщври, чиито имена не са извес- тии. Най-големият от синовете, престолонас- ледник (канартикин) на своя баща, веднага след убийството на Гаврил Радомир в 1015 г. бил ослепен по заповед на Иван Владислав (1015— 1018). След капитулацията на бълг. държава в 1018 г., извършена от царица Мария. И. и децата й били отведени от Василий II във виз. столица. Други данни за съпругата и семейството на Гаврил Радомир не са известии. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, 4.2. с. 704, 713, 730. П. П. ИРИНА — бълг. царица, трвта съпруга на цар Иван Асен II (1218—1241). Тя била дъщеря на епирския деспот Теодор Дука Ангел Комнин (1215—1230). Била плвнвна при разгрома на епирските войски в битката при Клокотница на 9.111.1230 г. и отведена в Търново заедно с баща си и други свои роднини и близки. Там првжи- вяла евдем безметежни години като знатна пленница. Шансътдошъл при Ирина првз 1237 г. Царица Анна-Мария починала от заразна болеет (веро- ятно чума). Овдовелият цар скоро забелязал младата „красива и стройна" гьркиня. Любовта му била пламенна и невъздържана. Летописе- цът е отбелязал, че ИванАсен //обикнал И. „не по-малко, отколкото Антоний Клеопатра". Пред царската сватба имало едно препятст- вие, което не било леко за преодоляване — бъдещите младожвнци били роднини по съреб рена линия — незаконна дъщвря на Иван Асен //била омъжена за чичото на И. — Мануил Ангел Комнин. Църквата не допускала брак между роднини от такава степей на родство. Все пак царят наложил волята си и бил венчан за И., но това му струвало сериозен конфликт с пат- риарх Йоаким I. До нас са стигнали две стихотворения, пос- ветени на царската сватба. Писани са на гр. взик от придворен поет грък, който не пестял хвалебствията към двамата царствени младо- женци. Твзи стихотворни творби са единстве- ните образци на „сватбена лирика" от бълг. средновековие и затова ще приввда някои ин- тересни откъси. Особвно ярки са впитвтите към И. За нея поетът е написал: „Пресияйна и прекрасна, ти като луна проблясна от една градина цветна и божествен рай, царице! Царска дъщеря си, ти си най-благоуханно цвете. Ти, сияеша царице, дом на прелести безбройни, и венец на лунни багри, ти, на слънцето потомка, засияла като фосфор, спри до брачною си ложе! Нямаш нужда от украси и заместващи ги средства. По природа си красиаа. имаш кипреща се прелест, като слънце над звездите бдиш с лъча на красотата. Както слънцето възхожда над земята, тъй да свети царствената ни потомка със съпруга си преславен!" За отбелязванв в, че хвалебствията не били бвзплатни — в края на стихотворението неиз- вестният поет не забравя да се обърне към царя: „...да ми бъдвш благодетел според царс- ката си милост, да постьпиш благосклонно и да не забравиш роба и доколко е възможно, да го наградит достойно". От този несъмнено щастлив брак се родили три деца: Михаил, Мария и Анна-Теодора. ИванАсен//починал ок. 24.VI.1241 г. Неговата смърт се отразила върху положението на И. В столицата се засилили антигр. настроения. На престола бил поставен Калиман I Асен (1241 — 1246), син на ИванАсен IIот унгарката Анна-Ма- рия. Неговото регентство ориентирало страна- 172
ИРИНА а към сближение с Папството, Унгария и Лат. /мпврия. И. вече нямала място в столицата, тъй като пребиваването и там би сплотило прогръц- ките среди и би било опасно за новите управ- -ици. Затова тя била изпратена при баща си, може би в гр. Костур. Така майката била отлъ- чвна от двцата си, които останали под чужда опека в дворвца. За няколко години името на И. се губи. За нея св споменава отново едва през 1246 г. Тогава починал Калиман I Асен, вероятно убит (отро- вен?) от своите противници. На престола бил поставен синът на И. Михаил II Асен (1246— 1256). Във връзка с това И. в обвинявана в отровителство, приписват й амбиции към прес- тола, склонност към интригантство и други по- роци. В интерес на истината трябва да отбележим, че няма никакви факти, които да уличават И. в съпричастност към смъртта на Калиман. Няма също достовврни данни, че тя св възползвала от убийството и станала регент настойник на своя син, от чието име управлявала държавата в продължение на няколко години. фактите говорят съвсем друго И. прекарала дните си във владенията на своя баща и не можела да има никакво участие в държавния живот на България. През декември 1246 г ни- кейският император Йоан III Дука Ватаци (1222—1254) превзел Солун и обсадил акропо- ле, в който се укрепил братът на И. Димитьр. Положението му било бвзнадеждно, когато в стана на Ватаци се явила И. Тя паднала на колене пред императора и горещо го помолила за пощада, тъй като брат й бил застрашен от ослепяване, ако бъдел заловен. Император Ва- таци се трогнал от проявата на такава сестрин- ска обич, слязъл от колата, на която го возели, и вдигнал И. от звмята. След това обещал, че няма да стори нищо лошо на Димитьр Дейст- вително Ватаци удържал думата си. Повече данни за И. не са известии. От едно вписване в Бориловия Синодик научаваме, че се замонашила и приела монашеского име Ксе- ния. Кога точно завършила земния си път, не се знае. Литература Златарски, В История. Т. 3, 419—421 427-431, 435-437 Лазаров, Ив. Управление™ на Михаил II Асен и Ирина Комнина (1246—1256). — Векове, 1984, № 2, 12-19. И. Л. ИРИНА — бълг царица, съпруга на Иван Асен ///(1279—1280); дъщеря на виз. император Ми- хаил VIII Палеолог (1259—1282) Првз 1278 г. във връзка с кровжите на Михаил VIII за намеса във вътрвшните работи на България тя била омъже- на за Йоан Асен, син на болярина Мицо. Въстанието на Ивайло, което започнало през 1277 г., се развивало доста успешно: цар Конс- тантин Тих-Асен (1257—1277) паднал убит на бойното поле, очертавал се съюз между селс- кия водач и царица Мария, която се опитвала да запази престола за сина си Михаил. Този съюз плашел твърде много императора, поне- же Мария била негов заклет враг. Поради тази причина Михаил Палеолог си спомнил за сина на бившия бълг. цар-изгнаник Мицо, повикал го в Цариград и го оженил за дъщеря си И Същев- ременно Йоан Асен бил провъзгласен за бълг цар поради родството му по женска линия с Асеневата династия — майка му била дъщеря на цар Иван Асен II. Срещу това Йоан Асен обещавал да бъде верен виз. съюзник. През първата пол. на 1279 г. Йоан Асен и И. успели да влязат в Търново, подпомогнати от ромеиски войски. Така ромейската И станала бълг. царица. Виз. хронист Георги Пахимер пише, че царската двойка нв се чувствала уютно сред стените на бълг. столица. Отвсякъде били обкръ- жени от нескрита враждвбност. Най-опасен бил боляринът Георги Тертер, който нв скривал ам- бициитвси към престола. Селският водач Ивайло също бил опасен — той на два пъти разбил ромейските войски, които се опитали да се до- берат до Търново в помощ на царя марионетка В тази обстановка Иван Асен ///и И. решили да устроят „бягството си под благопристоен предлог и с изгода за себе си". С помощта на незначителен брой вврни хора те задигнали тайно царската хазна от Търново и успешно се добрали до Месемврия и оттам с кораб отпла- вали за Цариград. Изчакали да премине гневът на император Михаил VIII Палеолог и по-късно се устроили добре — Иван Асвн, съгласно првд- варителните договорености, бил провъзгласен за деспот, а И. станала „деспина". От брака на Иван Асен /// и И. Палеологина се родили свдем деца — петима синове и двв дъщери: Михаил, Андроник, Исаак, Мануил, Константин, Теодора и Мария. Така се появил големият виз. клон на фамилията Асеневци. След 1283—1284 г. И. свързала трайно съдбата си с Византия. 173
И^ИНА Литература: Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци, II, № 2, 256—257. И. Л. ИРИНА — бълг. царица (1258—1268), втора съп- руга на цар Константин Тих-Асен (1257—1277). Тя имала най-благородно потекло — била роде- на от брака на дъщерята на Иван Асен II Елена с Теодор II Ласкарис, син на император Йоан Ватаци и сам никейски император (1254—1258). И. била омъжена за Константин Тих по полит, съображения. От една страна, настойникът на малолетния й брат император Йоан IV Ласкарис Михаил Палеолог искал да се отърве от нея, тъй като не скривал амбициите си за престола на василевсите. От друга, Константин Тих, претен- дент за бълг. трон, жвлаел да се сроди с Асене- вата династия, за да има сыците права както неговия съперник Мицо, женен за Мария, дъщв- ря на Иван Асен от Ирина Комнина. От 1259—1261 г. насетне И. станала неприми- рим враг на Михаил VIII Палеолог, който отна- чало отнел трона на малкия й брат, а след това го убил. Всички конфликта на България с Визан- тия в продвижение на едно десетилетие били подклаждани и поддържани от нея. През 1259 г. царица И. е изобразена заедно със съпруга си Константин Тих-Асен в Боянс- ката църква. Изображението я показва като млада, хубава жена, с всички знаци на царско- го й достойнство — корона, скиптьр. тържест- вено царско облекло. Над главата й има надпис „благочестива царица на българите“. Починала в кр. на 1268 или най-късно в нач. на следе, година. Не са известии деца от брака на И. с Константин. Литература: Лазаров, Ив. Междуособици в България 1256—1257. ВИС, 1984, № 1, 145- 155; Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци. I. №24, с.115. И. Л. ИРИНА — монахиня, живяла в Солун ок. ср. на XIV в., по всяка ввроятност българка. За нея става дума в житието на св. Теодосий Тьрновски във връзка с еретиците Лазар и Кирил Босота. „Седейки в Солун — пише авторът, виз. пат- риарх Калист, — тя се представяше като да живее непорочно, а пък потайно и порочно беше творителка на всяка скверн и нечистота. Като узнаха това, мнозина монаси често се събираха при нея. А тя, понеже внимателно бе изучила цялата всескверна месалианска (т.е. богомилска) ерес, тайно я проповядваше на всички." И. олицетворява високото място на жените в богомилската йерархия. Жени имало напр. сред най-приближвните на Василий Врач в нач. на XII в. Дейността на И., представителка на т.нар. „съвършени богомили", „заразила" много солунски и светогорски монаси. Те започнали да притесняват бившитв си „братя" в манасти- ритв на Света гора, като проповядвали ервста почти необезпокоявано в продължение на цели три години. Най-сетне в 1344 г. „свети отци" взели внергични мерки срещу ереста. Бил сви- кан събор, който анатемосал еретиците, като било взвто решение те да бъдат прогонвни. Навярно такава била съдбата и на И., за която няма други ист. данни. Литература: Ангелов, Д. Богомилството, 425-426. П. П. ИСАЙ СЕРСКИ — бълг. книжовник, работил през втората пол. на XIV в.. Монашествал в Света гора Атонска, където усилено се занима- вал с преводаческа дейност. Специалисте му „филологическо" отношение към писаното сло- во и разбиранията му върху художествената стойност на езика са изложени в една прост- ранна приписка. По настояванв на Теодосий, гръцкия митро- полит на град Сяр, монах И.С. се заел с превода на трактата на Дионисий Ареопагит. Това съчи- нвние представлява пространно изложение върху философията на образното познание, ко- ето пък стой в основата на богословските и естетическите възглвди на православието. Към този ръкопис монах И.С. е прибавил зна- менитая си разказ за катастрофата, връхлетяла Балканите след нещастната битка при Черно- мен: 60-хилядната христ. армия претьрпяла страшно поражение от турците, а предводитвли- те й (крал Вълкашин и деспот Углеша) загинали (26.IX.1371). Перото на монах И.С. описва прав- диво покрусата, обхванала балканските народи след паметната турска победа: измаилтяните (турците) се разлетели „по цялата земя подобно пгици във въздуха и едни от християните закол- ваха, други отвеждаха в плен, а останалите по- коси безвременна смърт". Цялата земя опусти- ла, жалва се книжовникът, не останал наставник между людете, нв св намерил избавител за не- щастния народ. Според уввренията му даже 174
ИСБУЛ .храбрите сърца на доблестните мъже се прв- зърнаха в наи-слаби женски сърца". Тези горес- тни и емоционални разсъждения дават ясна представа за унинието на духоветв и за чувстао- то за безнадвжност, което обхванало всички и което до голяма ствпвн предопределило послед- валите събития Несъмнени са художестввните достойнства на летописния разказ, а емоцио- налнияттон на монах И.С. дава най-добра првд- става за трагичния и зловещ дух на онези съдбо- носни времена. В края на приписката авторът в зашифровал (с тайнопис) името си — обичаен маниер на средновек. книжовници. Спорен е въпросът за народностната принад- лежност на монах И.С. — и до днес не могат да си го разделят сърби и българи. А мнението, че с неговото име трябва да се свърже авторство- то на Българската хроника от XV в., не намери последователи. Литература- Дуйчев, Ив СБК, II, 390—391 Мошин, В. Житие старца Исайа. — В: Сбор- ник Русского археологического общества в Югославии, 1940, Ns 3, 125—167; Мечев, К. Българската хроника от началото на XV в. (историческо съдържание идеен и худо- жествен облик и въпросът за нейното ав- торство). ИИИ, XIX 1967,219—240 Петкано- ва Д Енциклопедичен рвчник..., 195—196 Й. А. ИСБУЛ — бълг. кавхан с изключителни заслуги за развитието на бълг. държава, регент-съупра- вител на малолетните ханове Маламир (831 —836) и Пресиан (836—852). фактически ръководител на бъпг. „правитвлство" и армия в продължение на повече от едно двсетилетие. Като представи- тел на втория по ранг прабълг. род, този на кавханите, И. започнал кариерата си може би още при хан Крум (802—814). Без съмнение той бил сред наи-приближенитв на хан Омуртаг (814—831), като поне през последните години от управлението му повл функциите на кавхана. Известного ни за организацията на управлвние- то в прабълг. период показва, че при малолетен владетел нямало регентство в класическия сми- съл на думата а върховната власт на хана била осъществявана от кавхана като негов „намест- ник" и съуправител (срв. напр. ГостуК). Тази особеност личи най-добре именно при „владете- ля Маламир, който управляваше завдно с кавхан Исбул", както е записано в известния надпис (т.нар. „Маламирова летопис '). В 831 г., когато починал хан Омуртаг, поради сложного положе- ние със синовете му — Енравота и Звиница (пър- вият — християнин, а вторият може би симпати- зиращ на тази религия) на престола бил поста- вен малолетният Маламир. Макар в случая с ек- зекуцията на канартикина (престолонаследника) Енравота името на И. да не се споменава, то е несъмнено, чв като фактически държавен ръко- водител той провеждал Омуртаговата антихрис- тиянска, т.е. антивиз. линия. С възцаряването на Маламир „правителстаото" на И. потвърдило 30- годишния мир с Византия (договорът бил склю- чен в 815 г.) Ромеите обаче решили да се възпол- зват от промяната в Плиска и нахлули в Бълга- рия. Начело на армията, водейки със себе си и младия владетел, И. отблъснал противника, нав- лязъл в неговата територия и превзел крепости- те Проват (край Одрин) и Бурдизо (дн. Баба Ески). Изт. Тракия била подложена на опустоше- ние. Оттам българите поели на запад към фили- попол (Пловдив), чийто виз. гарнизон избягал. И и младият хан влвзли в преговори с жителите на града, на които вероятно обещавали неприкос- новеност, ако се предадат. Повече подробности обачв не са известии, тъй като надписът, наричан Мламирова летопис", е запазен само отчасти. Тази краткотраина война завършила с възобно- вяване на мирния договор и навярно с някакви компенсации от страна на император Теофил (829—842), който бил ангажиран с арабите в Ма- ла Азия и на о. Сицилия. Вероятно тогава Плов- див влязъл в првделите на държавата. И. поддър- жал мирните отношения с франките и още в 832 г бълг. пратеничестео посетило двора на импе- ратор Людвик Благочестиви Кавханът продъл- жил и строителната дейност на Омуртаг. В друг надпис от имвто на хан Маламир се съобщава, че „неговият стар боила кавхан Исбул направи во- допровод и го дари на владетеля". По повод на това важно събитив ханът дал всенародни уго- щения в Плиска, а боилите и багаините получили големи дарове. Особено показателно за мястото и първостепенната роля на И. е акламацията за дълголвтно царуванв. За пръв и последен път в историята на Първото бълг. царство тя визира не само хана. „Нека Бог даде на от Бога поставения владетел [Маламир] да живее сто години заедно с кавхана Исбул!" След ранната смърт на Мала- мир бълг. трон бил зает от Пресиан, син на Зви- нииа, тъй като починалиятхан нямал наследници. Кавханът, на когото най-вероятно се дължи ре- 175
.•ызоклйй _ тането на династичния проблем, залазил пър- гвуващата си роля. В 837 г., когато импера- тор Теофил водел тежки боеве с арабите, а на Балканите силите му били незначителни, въста- нало слав, племвсмоляни. То обитавало частот Беломорска Тракия в района на дн. град Драма. Срещу тях били изпратени войски начело с кеса- ря Алексий Мосиле. В района навлезли и бълг. войски, ръководени отново от кавхан И., под чието командване се намирали също частите на ичиргу-боила (втория по ранг в държавата) и кана-боил колобъра (вероятно жрец на Тангра, помощник на хана като върховен жрец). От име то на...от Бога владетеля на многото българи Персиан..." те отишли „при смоляните" — науча- ваме от прабълг. надпис от Филипп в Беломори- ето. За съжаление и този важен надпис е частич- но запазвн, като липсват и преки виз. данни, което води до спорове при тълкуването на съби- тията. Предположението, чв И. подкрепил импе- рията (подобно на Омуртаг при въстанието на Тома Славянина), не изглежда убедително. фак- ты, че Мосиле избягал, както и последвалите събития показват, че И. подпомогнал именно смоляните. Достигането на бълг. армия до Егейско море и овладяването на Филипп било един забе ежите- лен военен успех. Невъзможността за бълг.-виз. сътрудничество в тези години се илюстрира и от военната диверсия със заселените още от Крум ромвйски плвнници в т.нар. Отвъддунавска Бъл- гария между реките Дунав и Днестьр. Използ- вайки ангажираността на И. в Беломорието, тех- ният началник Кордил влязъл в тайни преговори с Константинопол, като получил и кораби, с кои- то хората му да избягат. Опитът на бълг. комит от Добруджа да осуети бягството с наличните си войници се провалил. Извиканите на помощ на- емници маджари, североизт. бълг. съсвди отвъд Днестьр, също били отблъснати от военизирани- те пленници ромеи, които в крайна сметка успе- ли да се завърнат в родината си. Това бягство не смутило, а напротив — спомогнало за актмвизи- рането на бълг. политика по отношение на сла- вяните във Византия. Както е известно, страте- гията за тяхното привличане на страната на Плиска и постепенното им включване в бълг. държава още от времето на Аспарух и Тервел започнала да се налага като основна линия в балканската политика на бълг. ханове. Известно в, че при сина и наследника на Пресиан, покръс- тителя на българите хан (княз) Борис-Михаил, в бълг. предели била включена голяма част от Ма- кедония и дн. Албания с доминиращо слав, насе ление. Няма съмнение, че поне в първото десе тилетие от управлението на Пресиан стратег и проводник на тази политика е бил кавхан И Повече данни за дейността на бвлежития держа- вен дввц не са известии, но и беглите щрихи от неговия портрет ни срещат с един от архитектите на средновек. бълг. държавност в годините на нейния възход. Литература: Ников, П. Кавхан Исбул. — Сб. в мест на В.Н. Златарски. С., 1925,195- 228; Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 1. 424—447; Бешевлиев, В. Първобългари (История), 155-161. П. П. „ЙЦВОКЛЙЙ" — бълг. болярин при цар Симеон Велики (893—927), изпратен заедно с „КниИ‘ и „Имник“ да завоюва Сърбия след поражението и гибелта на Теодор Сигрица и Мармаис. През есента на 924 г. бълг.войски, водвщи бълг. проте- же княз Часлав Клонимирович, нахлули в ср. предели. Княз Захарий, изплашвн от наказател- ната експедиция, отказал да се сражава и избя- гал в Хърватско. Както разказва съвременникът Константин Багренородни, бълг. пьлководци из- викали ср. жупани (родовоплеменната аристок- рация) да привмат новия си владетел, но веднага ги оковали и отвели в България. Изселено било и част от ср. население, много сърби побягнали в Хърватско. Сърбия била превърната в обикно- вена бълг. провинция (до 928 г.). „Ицвоклий“ нв е лично име. Установвно е, че така виз. автор е предал бълг. титла „ич-боила“ (съкр. название на ичиргу-боила), заемащ една от най-високите служби в държавата, следваща непосредствено тази на кавхана. Ичиргу-боилът бил управител на т.нар. „вътрешна облает" със столицата, имал вьтрешно- и външнополит. функции и т.н. Оче- видно именно той командвал завземането на Сърбия, макар да е споменат след другите двама пьлководци, назовани също не с имената, а с титпите си. Знае се, че при Симеон и Петър (само за известен период от дългото му управлвнив, продължило от 927 до 969 г.) ичиргу-боил (чръго- боиля) бил Мостич. Тук става дума или за него, или за неговия предходник. Литература: Бешевлиев, В. Първобългари (Бит и култура), с. 51; Венедиков, Ив. Воен- ного и административного устройство..., 31-32. П. П. 176
ИЕРЕМИЯ — „поп български', както сеспоме- нава в многобройните списъци на забраненитв (отречените) книги првз средновековието Пос- тавят го редом с прочутия ересиарх поп Бого- мил, дори твърдят, че бил негов „син и ученик", в смисъл на духовен син и последовател. Някои и досега смесват личността му със създателя на богомилското учение, но явно поп И е отдел- на личност. Загатванията в изворите позволя- ват да установим, че е живял првз втората пол. на X в. Поп Й. е автор на апокрифни съчинения, най- известното от конто е „Повеет за кръетното дърво". Противниците му го обвиняват, че „съб- лазнявал неразумните" и заблуждавал правос- лавните. Най-сурово от всичко обаче се осъж- дат прочутите му „басни". Може би тькмо зара- ди това съчиненията му получили широко раз- пространенив в България, Сърбия и Русия. Го- лямата му популярност дава да св разбвре, че е имал много и верни последователи. Поп Й. не е бил богомил, както обикновено се мисли, нито пък е бил създател на ервс. Той првосмислил по свой начин християнството онароднил самата му същност, като на момен- ти стига до истинско баснословие: дори твър- ди чв Христос бил поставен за поп Това до- падало на обикновените хора, но не било по вкуса на църквата, която го преследвала из- гаряла книгите му, а накрая го проклела и анатвмосала. Литература: Георгиев, Е. Литература на изострени борби в средновековна Бъпга- рия. С., 1966,202—232; ПетканоВа, Д. Енцик- лопедичен речник. 201 —203. Й. А. ЙОАКИМ I — първият тьрновски патриарх. Бъ- дещият архиерей се посветил на Бога още през младежките си години, „когато възневидял из- мамата на този свят". Установил се в един от манастирите на Света гора Атонска къдвто прекарвал дните си „в непрекъснати молитви, пост и бдение". Като строг аскет Й. се прочул сред монашеского братство с похвалното си старание да постоянства в богоугодните дела и „непрекъснато изтезавал тялото си". След като прекарал „много години" в свято подвижничество Й. напуснал Света гора и се отправил към родината. Првдпочвл вдно място край р. Дунав, близо до село Красен (в окол- ностите на Иваново, Русенско), където се уста- новил с трима ученици В живописния пролом на р Русенски Лом И си изсякъл малка скална църква, къдвто преуспявал в монашвеките под- виги. Славата на смирения аскет се носела по цялата бълг. земя: сам цар Иван Асен II чул за подвизите му и отишъл да му се поклони. По всичко изглежда, че оттогава съществувала трайна духовна връзка между двамата — един летопис твърди, че Й. бил „многосмирен и пре- подобен в методичного учение духовен отец" на Иван Асен II. Сигурно е и трва, че царят си заминал от пещерата духовно изцелен, но не забравил да прояви обичайната си щедрост. Той дарил стареца с „много злато". Наети били работници, конто изевкли в скалите „голяма църква в името на архистратега Михаил" — днешната „Затрупана църква" при Ивано- во.Скоро на това място бил построен голям скален манастир, в който се приютили множес- тво иноци — Й. неуморно ги поеввщавал в божветвеното учвнив и ги направлявал в мона- шеско бдение. През 1234 г.търновският архиепископ Василий се отказал от църк. си сан и се оттвглил в един от светогорските манастири Най-достовн за ви- сокия пост се оказал монахът Й., който бил про- възгласен за тьрновски архиепископ. През слвдв. 1235 г. цар Иван Асен II успял да извоюва независимостта на бълг. църква. На църковния събор в Лампсак (М. Азия) на който присъствали всички изт. патриарси, Й. бил интронизиран за бълг. патриарх. Виз. патриарх Герман му връчил лично послание, скрепено с подписите на оста- налите патриарси и със златвн печат Този доку- мент тьрновската църква „съхранявала грижли- во за ввчно и неотемлимо поминание". Първият тьрновски патриарх проявил пох- вално и завидно усърдив и „просветил цялата 12. Кои кой е в средновековна България 177
*.-• шп выгасска земя". Подвизавал се успешно не вс в духовного, но и в книж. поприще. Възх- =£.- зат го и заради това, че успял да държи добре .двете кормила на властта", от което съдим, че след смъртта на Иван Асен //патриар- хът станал регент настойник на малолетния цар Коломан II Асен. Й. I отделял голямо внимание на чисто пастирските си задължения: грижвл се за сираците, подпомагал бедните, спасил „мио- зина от царевия гмяв“. Житивто му специално отбелязва че патриархът спасил и мнозина от смъртно наказание. Тези факти до известна степей помрачават представата за „мирного и безметежно" царуване на Иван Асен II Пат- риарх Й.1 преживял в архиерейски сан цели 19 години и починал в мир на 18.1.1246 г., възхваля- ван заради богоугодните си дела и най-вече, че чрез молитвитв си спомогнал „Бог да утвърди българското царство". Скоро след смъртта му го провъзгласили за сввтец, а в иегова чест било написано специално житие. Патриарх Й.1 останал в паметта на поколенията като „благо- верен и свят мъж“, „прославен с постническите си дела" и благославян като „първия патриарх на богоспасния Цариград Търнов" Литература: КожухароВ, Ст Неизвестен летописен разказ от времето на Иван Асен II. — Литературна мисъл, 1974, № 2, 123— 135; Христов, Хр. Патриарх Йоаким I — Векове, 1975, № 5, 42—47. Й. А. ЙОАКИМ II — търновски патриарх през 60-те години на XIII в. Името му се чете в един старо- бълг надпис и в Синодика на бълг църква, където се пее вечна памвт на „блажения пат- риарх на богоспасяемия град Търново и на всички българи Йоаким". Литература: Сьбев, Т. Самостойна народ- ностна църква в средноаековна България С., 1987, С. 304 Й.А. ЙОАКИМ III — търновски патриарх от 70-те години на XIII в. до нач. на XIV столетие. Между 1272—1274 г посетил Цариград в състава на бълг. делегация, която трябвало да се произне- се по повод проектираната от виз. император Михаил VIII Палеолог уния с Римската църква Там Й. Ill влязъл в контакта (неизвестно какви) с бъдещия римски папа Николай IV и изглвжда, чв първоначално бил склонен да се присъедини към унията. Впоследствие българите се обяви- ли рвшително против унията, а град Търново бил превърнат в духовен център на заплашвно- то православие. По всичко изглежда, че Й. Ill останал лоялен към поетата от Търновската патриаршия линия — иначе не можем да обяс- ним шеметната му каривра в църк. йерархия. Й.Ill бил ръкоположен за търновски патриарх в нач. на управлението на цар Георги I Тертер (1280—1292). Скоро след това новият патриарх отказал да признае за законен втория брак на царя (с Мария, свстрата на цар Иван Асен lit) и му забранил достьпа до светите тайнства, като го поставил под църк. запрещение. Това про- дължило, докато цар Георги I Тертер не се развел с Мария и не се оженил повторно за първата си съпруга, след като я върнал от виз. плвн (1282). През 1285 г. патриарх l7l.HI възглавил едно пратеничество до Цариград, което трябвало да уговори условията около освобождаването на Теодор Светослав, който продължавал да бъде заложник при ромеите. Договорът, който склю- чил патриархът, предвиждал бълг. престоло- наследник да се ожени за дъщерята на великия виз. стратопедарх Синадин. Преговорите на- вярно били трудни, но накрая Й.Ш сполучил в мисията си и Теодор Светослав се завърнал в България. Няколко години по-късно папа Николай IV си припомнил старото приятелство с тьрновския патриарх и на 23.111.1291 г. написал писмо до „българския архиепископ" (т.е. до патриарх Й.Ш), в което му припомня за старото приятел- ство и го приканва да св присъедини към Рим- ската църква. От приблизително същото време датира друго писмо на Николай IV до цар Георги I Тертер, в ковто палата не крие надеждата си да види бълг. владетел като предан син на Рим- ские престол. Както личи от кореспонденцията, връзките между Рим и Търново се осъществя- вали на две равнища: едното директно с царя (чрвз посредничеството на ср. кралица Елена), а другого благодарение на някогашните контак- та с патриарх Й.111. В крайна сметка този амби- циозен папски проект се провалил, от което можем да съдим, че въпреки някои колебания Й.Ш останал верен на православието и чистите му догми. Може, разбира се, да се запитаме дали връзките му с Рим не били припомнени по-късно от нвговите противници, когато го осъ- дили на смърт. 178
ЙОАН Й.Ш светителствал на патриаршеския прес- тол през една съдбоносна епоха, когато сянка- ~а на татарската заплаха надвиснала заплаши- ^елно над България. С иегова благословил ще са коронясани поне четирима търновски царв, между които итатаринът Чака. Последното вече не му се разминало. Веднага след възцарява- нето си (1300) Теодор Светослав намерил сго- ден случай да се разправи с неудобния пат- риарх, защото отдавна го подозирал в престъп- ни връзки с татарите. Официалното обвинение, което му било отправвно, уличавало патриарха, че замислял да предаде цар Теодор Светослав на татарите. Осъден за държавна измяна, пат- риарх Й.Ш бил предаден на смъртна казън. Хвърлили го от високите крепостни стени на Царевец — за тази цел Теодор Светослав из- ползвал услугите на палачи евреи Въпреки обвиненията съвременниците пре- ценили царевия гняв като „голямо престьпле- ние". За тях присъдата над патриарх Й.Ш из- глеждала като лична разправа, а не като заслу- жено възмездие за доказано престьпление. То- ва проличава от позицията на Търновската пат- риаршие, която включила имвто на този пат- риарх в списъка на заслужилите дейци на бълг църква. Ектенията, изписани в иегова чест, да- ват да се разбере, че дълго време след мъчени- ческата смърт името на патриарх Й.Ш се радва- ло на почит и уважение. Литература: Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 355, 387 Андреев. Й. Народностно-патриотични тен- денции в Синодика на българската църква. В : Търновска книжовна школа. С., 1971, 313—314; Петков, К. Средновековна Бълга- рия и Лионската уния — един малко извес- тен епизод от политическата биография на патриарх Йоаким III. В: Палеобалканистика и Старобългаристика. Материали от V есенни национални четения „Проф. И. Гълъ- бов“. В. Търново, 1990; Павлов, Пл. Патриарх Йоаким III, хан Чака и цар Т еодор Светослав — Духовна култура, 1992 Ns 6, 27—33. Й. А. ЙОАКИМ ОСОГОВСКИ (Сарандопорс- к и) — прочут бълг. отшвлник от края на XI и нач. на XII в. Родното му място е неизвестно. Знаем само, че дошъл от запад и се поселил в Осоговската планина с намерение™ да потьр- си подходяще място, което да направи своя постница. Боляринът на село Градец (на десе- тина км от Крива Паланка, дн. в Сърбия) му посочил една пещера. Мястото св наричало Сарандопор — оттук светецът е познат и като Сарандопорски Там пустинникът прекарал много години в „непрестанни всенощни бдения и безсънни молитви, беседваики с Бога двн и нощ“. Бил известен само на няколко ловци, които го знаели като свят човек. Когато почи- нал, ловците му изкопали гроб првд пещврата и го погребали Минали 50 години, когато един монах на име Твофан намерил мощите на Й О Положили ги в ковчег и ги првнесли „с голяма чест и слава" в църквата, посветена на светеца. Името на Й.О. било обградвно с истински култ от местно- го население по времвто на виз император Мануил Комнин (1143—1180). Около църквата бил построен голям манастир който в продви- жение на векове се превърнал в светилник на българщината в Сев. Македония. В неговото житие Й.О. св прославя заедно с Иван Рилски, Прохор Пшински и Гаврил Лесновски като „чест- на четворица богоизбрано съдружие излезли с рало да прекарат браздата на вярата и да засеятдуховното семв „в душите на българите" Литература: Иванов, Й. Северна Македо- ния, 91 —93; Български старини из Македо- ния, 404—405; Златарски, В История Т. 2, 121—122 Петканова, Д. Енциклопедичен речник.., с. 203. Й. А. ЙОАН (презвитер) — името му се чете вър- ху камвнен надпис, намерен сред развалините на една средновек. църква при с. Избул, Шу- менско. Заедно с някой си Тома „раб божий презвитер Йоан" станал ктитор за изгражданв- то на църквата, която ноевла името на „Св. Власий". По палеографски данни надписът се отнася към X в., следователно презвитер Й. и Тома щв са живели през това столетие. Литература Иванова, В Надписът на чергу- биля Мостим и преславският епиграфски материал В: Надписът на чергубиля Мос- тим. С., 1955, с. 98. Й.А. ЙОАН — участник в първата бълг. мисия до Рим првз август—ноември 866 Това пратени- чество имало за задача да проучи въпроса за църк. самостоятелност на страната във връзка с папските амбиции към Балканския п-в. При- 179
аоАн сьс~вието на Й. в тази делегация редом с Петър ' ртин насочва, че той бил един от изтькна- тите люде на княз Борис I. Други сведения за -его не се срещат. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч 2, с. 105, 192. И. Л. ЙОАН (Презвитер Йоан) — старобълг. книжовник и преводач,който работил „по пове- дя на църковния строител Йоан архиепископ на българската земя". Презвитер Й. е познат с преводите си на две творби от гр на бълг. език — житията на св. Антоний Велики и св. Панкра- тии Тавроменийски Първото от тях в неговия превод се среща в значителен брой преписи от XIV в. насам, докато второто е по-слабо раз- пространено. И двете съчинения са интересни от гледна точка на историята на езика и лите- ратурата За личността на „църковния строител" архи- епископ Й а оттам и за времето. в което е живял едноименният презвитер, са изказвани различии мнения Някои изследователи прие- мат, че става дума за архиепископ ЙоанДебър- ски (1018—1037), но надделява схващането че книжовникът визира Йоан Екзарх.В такъв слу- чай презвитерът е работил през първата пол. на X в. и може би е един от книжовниците от „кръга“ на цар Симеон Велики. Литература: Киселков, В. Проуки и очерки по старобългарска литература С. 1956, 128—133: Речник на българската литерату- ра Т 2, С., 1977, с. 132 Петканова, Д. Енцик- лопедичен речник..., 207 —208. П. П. ЙОАН („Старецът Йоан“) — бълг. книжов- ник от първата пол. на XIV в., живял и работил във Великата лавра „Св. Атанасий" на Света гора, родоначалник на „нов извод" (нов превод) от гр на бълг език. СтарецътЙ. и многобройни- те му ученици подготвили правописната рефор- ма на търновския патриарх Евтимии Това, което се знае за този бележит книжов- ник, преводач и организатор на усилената книж. дейност на неговия „кръг“, не е много. За неговата деиност научаваме от обширната при- писка на ученика му йеромонах Методий от ок. средата на XIV в. Методий изброява 15 книги, конто били „преведени и написани" от Й. Това били богослужебни книги (Четвероевангелие, псалтир, апостол и др.), сборници с патерични разкази и творби на изтькнати християнски пи- сатели, като св. Григорий Богослов, Исак Сирин и др , а може би и някакви оригинални съчине- ния. Този огромен, продължил десетилетия. книж.труд старецът Й. отдал „на божествените и свети църкви на бълг. земя и така ги украсил като с някакви царски накити“. Преводите на Й. и учениците му били „из- правни". Както сочат съвременниците, те трябвало да заменят „покварените" книги с неточни, несъобразени със смисъла на гр. текст места от богослужебните текстове. Й. „поправял" и църк. мелодии, а и сам бил песе- нен творец, което личи от един осмогласник с евангелски, възкресни, надгробии песни и др. Заедно с Йоан Кукузел той е един от наи-вид- ните представители на бълг. певческа школа в лаврата. Великата лавра „Св. Атанасий" по начало била гр. манастир. Във времето на стареца Й. обаче в нея имало голям брой монаси българи. Същото се отнася и за други атонски манасти- ри Без съмнение те поддържали тесни връзки помежду си, особено с бълг. манастир „Св. Георги Зограф", а както вече бе отбелязано, и с нашите земи. Това се отнася както до терито- рията на бълг. държава с неиния центьр — Търновската патриаршия, така и до бълг. земи под виз. или ср власт (Македония, Тракия, дн. Албания). В своята възхвала на делото на ста- реца Й. йеромонах Методий пише: „И още, всички монаси и миряни, конто бяха подража- тели на този [Йоан] с трудолюбие, духовно се украсиха като светлообразни църковни чеда. Заради това, вечна памет на стареца Йоан, втория творец..,“ Това е една изключително висока, но напъл- но заслужена оценка за дейността на стареца Й„ когото като „втори творец" учениците му сравнявали с такъв авторитет, какъвто бил Йоан Дамаскин.Той не само се трудил усърдно през целия си живот в полза на своя народ и църква, но подготвил и свои многобройни „под- ражатели" (ученици), конто да продължат ду- ховния му път. Литература: Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 275; ПетканоВа, Д. Старо- българска литература, Т 2, (XIII—XVIII в.).С., 1987, 36—39; ГюзелеВ, В. Училища, скриптории, библиотеки..., 70—74. П. П. 180
ЙОАН ДЕБЪРСКИ ЙОАН БАНИШКИ (поп Йоан от с. Бани- на) — бълг книжовник от края на XIII в Името му е достигнало да наши дни благодарение на едно Четириевангелие, което се съхранява в Народната библиотека „Св. св Кирил и Мето- дий". В една приписка поп Й.Б. е отбелязал: Тая книга се изписва в мястото, наречено Баница, в манастира „Св. Никола".Села със същото име се срещат в Еленско, Врачанско и Серско в Гърция, но ръкописът е бил съхраня- ван в гр. Елена столетия, което позволява да се мисли, че е произхождал от този край. Поп Й.Б. знаел добре гр. език — може би го е изучил в някой от търновските манастири9! Той е бил човек със силно развито патриотично чувство Нарича Иван Рилски и Константин Ки- рил философ „наши" светци; не забравя да от- бележи, че Петър е „цар български"; знае под- робности от създаването на слав, писменост и за първите преводи на Библията. За разлика от десетки други преписвачи Й Б употребява в Месецослова (указател на молит- вите за всеки месец) старобълг. названия на месеците — руен (септември), листопад (октом- ври), труден (ноември), студен (декември), про- синец (януари) и т.н. Накрая Й.Б. отбелязал, че когато завършил преписването, все едно, че изплувал от „морс- ка глъбина" — едно от многобройните сведе- ния, че трудът на преписвача през средните векове не е бил никак лек Литература: ЦонеВ, Б. Книжовни старини от Елена, — ГСУ фиф, XIX, С., 1923; Георгиев В. Литературата... (XIII в ), 99—101. И. Л. ЙОАН ДЕБЪРСКИ — охридски архиепископ, първият след завладяването на бълг. държава от Василий II през 1018 г Наследил последния охридски патриарх Давид (според един съвре- менник става дума за едно и също лице, което е проблематично), утвърден за глава на бълг. църква от императора вероятно през 1019 г. Й бил родом от гр. Дебър (по-точно отблизкото с Агноандики) и игумен на тамошния манастир „Св. Богородица". При завоюването на България Василий II залазил самостоятелността на бълг. църква. Макар да „понижил" статута й от патриаршия и архиепископия (в духа на виз. разбирания за изключителното място на Константинопол като духовно средище на православието), той не посегнал на диоцеза й нито на дадените й данъчни облекчения и други привилегии. Архи- епископътнебил подчинен, нито утвърждаван от Константинополския патриарх — както при самия патриарх, решаващата дума имал импе- раторът. С три нарочни грамоти от 1019 и 1020 г. Василий I не само залазил имотите на цър- квата, но в някои случаи дори разширил при- вилегиите на бълг. епископи. Това на първо място важало за архиепископ Й.Д. Било пос- тановено охридският църковен престол да бъ- де заеман винаги от българин — още една отстьпка с цел да бъде привлечена църквата към новата власт. Наследниците на Българоу- биеца обаче не слазили това условие. След смъртта на Й.Д. през 1037 г всички следващи архиепископи в Охрид били ромеи, изпраща- ни обикновено от Константинопол или от голе- мите гр. манастири. Известното ни за Й.Д. показва, че той бил авторитетен духовен водач, който направил много за съхраняването на бълг църк незави- симост. В това отношение доброжелателността и полит, сметки на Василий II едва ли са били достатъчни, при все че самият император из- тъква името на архиепископ Й.Д. и ролята му. Трябвало мястото на Охрид като своего рода духовна столица на България да бъде защитено със солидни аргументи от христ. традиция. При всички положения Й.Д. е направил много, за да се наложи схвашането за тъждеството на Ох- ридската църква с древната архиепископия „Първа Юстиниана", което личи още от първата грамота на Василий II.Всички претенции на Константинополе ката патриаршия за пряка власт или вмешателство можели да бъдат отк- лонени с позоваването на един велик импера- тор и законодател Юстиниан I (527—565) и цър- ковни отци като св. Василий Велики Нещо по- вече, доказало се, чв охридският архиепископ, „този на Първа Юстиниана, която, както казах- ме, днес е България, би могъл да бъде наричан и папа (= патриарх)", както четем в един доку- мент от XII в. Безспорна заслуга на Й.Д и ръководения от него Свети синод в Охрид е и отстояването на епархиите, завзети отсъседните гр. митрополи- ти във времето на дългогодишната бълг.-виз. война. Така бил узаконен и охридският църко- вен диоцез в ист. граници на бълг. правосл. църква от предходното столетие Косвено била потвърдена и генетичната връзка на Охридска- 181
ЗРАГОСЛАВ — ; • ^епископия с Дръстьрско-Преславската пгтиаршия. Чаи-вероятно Й.Д. подпомагал и изпадналата з трудно положение при отсъствието на държав- на самостойност бълг. култура. За съжаление при неговите приемници ромеи и тази опора на книжовността на бълг. език на практика изчез- нала. Според някои учени старобълг. книжовник презвитер Йоан бил от кръга на архиепископ Й.Д., но надделява мнението, четой е живял през X в. Така или иначе, архиепископ Й.Д. остава една от най-забележителните личности в истори- яга на бълг правосл църква. Опитите на някои да противопоставят днешната Охридска архие- пископия на бълг. църква, да се търси някаква нейна небългарска същност са ненаучни и тен- денциозни. Нещо повече, подобии спекулации са отрицание на идеята на нейните създатели, челно място сред конто заема Й.Д. Литература Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 550 сл.; Снегаров. Ив. Ис- тория на Охридската архиепископия. Т 1, С , 1924 63—87, Златарски, В История Т. 2. 31 —32; Сьбев, Т Самостойна народностна църква в средновековна България. С.. 1987, 270—272. 284— 285 П. П. ЙОАН ДРАГОСЛАВ — бълг. книжовник от 50-те — 60-те години на XIII в. В нач. на 1262 г завър- шил преписването на един сборник с църк. и граждански закони (Номоканон, Кормчая кни- га), предназначен за киевския архиепископ Ки- рил. Преписът бил поръчан и заплатен от дес- пот Яков Светослав и бил завършен за 50 дни (без празниците) — от 10.XI.1261 г. до 7.1.1262 г., както отбелязва самият преписвач Й.Д. не бил случаен граматик, натоварен за- ради наказание да преписва книги. Той бил един от онези столични книжовници, конто ра- ботели в патриаршеския скрипториум. Това проличава от важността на поръчката. „Номо- канонът" се съхранявал в единствен екземпляр в царството и никой не можел да притежава копие. Това означава, че Й.Д. се ползвал с доверието на патриарха, който лично разрешил да се направи прение за Киевска Рус. Й.Д. отбелязва за себе си, че не бил „дотам писец", което е по-скоро израз на христ. скромност и принизеност, отколкото истина. Той заемал ня- каква по-висша служба в скрипториума, което личи от обстоятелството, че за да извърши пре- писа на поръчаната книга, използвал услугите на двама преписвачи, чиито имена потънали в забрава Засега други паметници, излезли из- под перото на този висококултурен тьрновски книжовник, не са открити. Литература: Дуйчев, Ив. СБК, II. 352—353 Георгиев, Е. Литературата..., 64 —66; Гюзе- лев, В. Училища, скриптории, библиотеки..., 67-79. И. Л. ЙОАН ЕКЗАРХ — един от най-блестящите ста- робълг. писатели и мислители от Симеоновия интелектуален кръг; виден представител на ста- робълг литература през X в Освен някои запазени творби за него не се знае почти нищо с положителност. Той не е бил сред Кирило-Методиевите ученици, а по всяка вероятност е получил образованието си в Ца- риград. Някои учени предполагат (може би с основание), че е учил заедно със Симеон в прочутата Магнаурска школа или в не по-малко известния Студииски манастир. Не е ясно кога и при какви обстоятелства се е запознал със слав. книж. език. Все пак може да се предполага, че е учил при Наум и е усъ- вършенствал своите знания в книж. средища в Плиска, а след 893 г. в Преслав. Бил е в много тесни връзки с черноризец Докс, брат на княз Борис /, който го насърчава при първите му преводи от гр. език. В науката са изказвани множество различии предположения относно титлата екзарх (Ек- зарх български), която съпровожда името на Й.Е. във всички стигнали до наши дни преписи на съчиненията му В нея се влагат различии значения: посредник между бълг. цъква и ца- риградския патриарх, наместник на гр. митро- полит в България, игумен на отделен манастир, надзирател на църквите в голяма облает, а мо- же би и в цялата страна, глава на бълг. църква и др. Напоследък се наложи схващането, че титлата екзарх, екзарх Български е църковно- административна длъжност, която обединява инспекторски (надзорнически) и проповедни- чески (наставнически) функции. Това било не- обходимо поради факта, че тькмо през X в., в годините на най-христ. бълг владетел Симеон, били еднакво необходими контрол над прило- женията на каноните и разяснителна работа върху христ. етични норми 182
ЙОАН ЕКЗАРХ Творчеството на Й.Е. е познато по неговите -гудове „Богословие" („Небеса") и „Шесто- ве в". Около 893 г. Й Е. превел 48 от стоте глави на третата част от съчинението на виз. писател йоан Дамаскин „Извор на знанието". Този пре- вод е познат в историята на старобълг. книжни- на симето „Богословие" („Небеса"). Трудътима екзегетичен (тьлкувателен) характер В него се изясняват основните христ. догми, дават се сведения за света, за анатомията на човека, за неговата психика и др. В оригиналния предго- вор Й.Е. пише, че след като на бълг. език Конс- тантин-Корол Философ и брат му Методой пре- вели избор от Евангелието и Апостола и 60 уставни книги от гр. на слав., дошъл ред и на тьлкуванията на учителите. Към това го подтик- нал черноризец Цоке (Дуке), братьт на княз Борис I: „...А аз, слушайки много пъти за това, поисках да се опитам да преведа на славянски език тьлкуванията на учителите за полза на поколенията, да ги изопача. Защото познавам тьпотата и грубостта на своя ум и телесната си немощ и леност. Като обмислих всичко това, отказах се. А като минаха няколко години честният чо- век, монахът Докс, когото отидох да посетя, настоя пред мене, като ми поръчваше и ме молеше да преведа тьлкуванията на учителите. Припомняйки ми, той рече: „Каква друга работа имат поповете, освен да поучават? И щом си поел тази служба, ти си длъжен да я вършиш." Другото съчинение на Й.Е. „Шестоднев" е създадено по поръка на самия княз (цар) Си- меон: „Безпримернидт изкусник и творец нека освети твоето сърце, господарю мой, царю ве- лики христолюбче Симеоне, с всички твои мъ- же и повинници, и да ти даде да узнаеш, докол- кото е възможно, за човека, творението и него- вата изкусност и предписание, да се въоръжи със своите заповеди „Шестоднев" е съставен на основата на ня- колко виз. автори, известии като отци на църк- вата. Много са и позоваванията на съчинението на Аристотел „За животните" и други известии трудове. Във формата на разказ за сътворени- ето на света в шест дни Й.Е. обосновава христ. космогония — учението за строежа на битието, за неговото божествено начало, за мястото на човека във видимия свят. В спор с някои посту- лати на езически философи той прославя съзи- дателната мощ на Бога. В „Шестоднев" е дадена широка пищна, лирически обагрена картина на Вселената и на земната природа. Многопосоч но е обхваната научната мисъл на епохата и е внушена идеята за хармонията на мъдро устро- ения свят. В оригиналнитестраници, дело на самия Й.Е., изобилстват сведения за културата, политика- та, бита на тогавашното бълг. общество. Той описва облеклото на владетеля, неговите пра- вомощия същността на властта му и неината святост и др. Т.напр Й Е. отбелязва, че в много страни владетелите стават по наследст- во — и царете, и князете, и крадете .. по родс- тво и наследство...". В ист. план описанието на Преслав и на двореца, което ни е оставил Й.Е., е неоценимо: „Когато смерд и беден човек, и странник дойде отдалеч до крепостните стени на княжеския дворец и ги види, той се удивлява. й като пристъпи към вратите, чуди се и пита А като влезе вътре, вижда от двете страни изди- гащи се постройки, украсени с камък и изписа- ни с дърво и други неща. А като влезе в двореца и като види високите палати и черквите, богато украсени с камък и дърво и багри, а отвътре пък с мрамор и мед, сребро и злато — така и не знае с какво да ги сравни тъй като не е виждал в своята земя друго освен сламени хижи Бед- ният, започва да губи ума си и да се чуди...". Двете основни съчинения на Й.Е. „Небеса" и „Шестоднев" изграждат теоретичния слой на бълг. език. Той издига тезата, че слав, език на братята Корил и Методой е „свой език", т е той е роден език на българите Сыцевременно Й Е изгражда теоретичния понятийно-категориа- лен апарат на езика Той въвежда някои думи, които се използват и до днес — вещ (за обоз- начаване на нещо материално), битие, добро- детел, благочестие. Й.Е. полага основите на антропологичното филос виждане за света и човека и издига самопознанието в ранг на критерий за успешен филос анализ на небесните и земните явления. Й.Е. е първият теоретик на превода — той смята, че преводът не трябва робски да следва оригинала, а да предава смисъла му — концеп- ция, която лежи в основата на модерното пре- водаческо изкуство. Творчеството на Й.Е , както и на останалите старобълг автори, е запазено в значителен брой преписи от различии епохи и редакции От „Шестоднев" са известии около 60 преписа, които свидетелстват за огромното влияние на 183
ес А- КОМНИН АСЕН труд при формирането на слав, езици — pyc- .i ср. и др. Литература: История на българската лите- ратура. Т.1, С., 1962,127—140; ИВаноВа-Мир- чеВа, Д. Климент Охридски и Йоан Екзарх като ъзидатели на слова. — В: Климент Охридски. Сборник от статии по случай 1050г. от смъртта му. С., 1966,243—265; Йоан Екзарх, Шестоднев. Превод от старобългар- ски, послеслов и коментар Н. Кочев. С., 1981, 377 с. ПетканоВа, Д. Енциклопедичен речник..., 204—205. И. Л. ЙОАН КОМНИН АСЕН — деспот на Валона, град на Албанского крайбрежие. Син на деспот Срацимир и Кераца Петрица', брат на бълг. цар Иван Александър (1331—1371). Неизвестно как Й К.А. се озовал в Сърбия при сестра си Елена, съпругата на крал Стефан Душан. Някои пред- полагат, че той съпроводил Елена в Сърбия при женитбата й със Стефан Душан. Там Й.К.А. пре- живял в неизвестност доста време, докато през 1350 г. не се озовал във Валона с титлата дес- пот. Високото достойнство той можел да полу- чи само от Стефан Душан, който междувремен- но бил коронясан за ср. цар и владеел част от албанските земи. Разполагаме с един доку- мент, от който личи, че Й.К.А. имал пръст в посредническата тьрговия между Венеция Дубровник и Валона. Изглежда, че отношенията му с Венеция се развивали успешно, тъй като през 1353 г. дес- поты и синовете му били удостоени с високата чест да получат венецианско гражданство. Та- зи стьпка трябва да се преценява като презас- траховка предвид на усложняващото се полит, положение в Сърбия и нестихващите противо- речия сред вечно бунтуващите се албански бо- ляри. Напрежението нараснало още повече след смъртта на Стефан Душан (1355), когато започнали междуособици за овакантения ср. престол. За него претендирали Стефан Урош, синът на Душан, и Симеон Урош Палеолог, ие- гов доведен брат. Както се очаквало, Й.К.А. взел страната на своя зет Симеон Урош — последният бил женен за една от дъщерите на Анна Палеологина (от първия й брак), която пък била съпруга на Й.К.А. Нещата стигнали критич- на точка, когато в събитията се намесили виз. аристократ Никифор II Орсини, който се стре- мял да установи властта си в албанските пок- райнини. Като венециански гражданин Й.К.А. се обърнал за военна помощ към Венеция и дори поискал да му изпратят длъжностно лице, което да поеме управлението на Валона. След 1359 г. сведенията за деспот Й.К.А. пре- късват. Някои допускат, че той починал в раз- гара на чумната епидемия, която върлувала във Валона през 1363 г. В един арабски ръкопис, където са записани приветствените формули, с които египетските султани се обръщали към чуждите владетели, по адрес на деспот Й.К.А. се казва, че бил „блестящ герой", „храбър като лъв“, „рицар на моретата", „стълб на християнството" и „слава на християнския род". Тези блестящи епитети са, разбира се, само една пуста реторика. Все пак от тях личи, че авторитетьт на валонския деспот ще е бил значителен, щом до приятелс- твото му се домогвали такива могъщи владете- ли като египетските султани. Прибавката Комнин в името на този син на деспот Срацимир някои обясняват с далечните им връзки с владетелите на Първото бълг. цар- ство (по-точно връзките между Самуиловите наследници и виз. династия на Комнините), а други — с брака му с Анна Палеологина, прав- нучка на виз. император Михаил VIII Палеолог. Този брак бил сключен някъде преди 1355 г. Всъщност това било второго венчило на деспо- та. Първият му брак трябва да се отнесе много по-рано, още когато се намирал в Сърбия. От първата си съпруга Й.К.А. имал един син Алек- сандър, който от 1363 г. управлявал албанските градове Валона и Канина. Литература: Matanov, Chr. Parents serbes et byzan ins du trar Ivan Alexandre (Quelques questions non elucidees des liens dinastiques dans les Balkans au XIV^me siecle). — Etudes Balcamques 1960, № 4, 104—117; БожилоВ, ИВ. фам лията на Асеневци, I, № 34, 178— 184. Й.А. ЙОАН КУКУЗЕЛ („Ангелогласният") — българин по произход, той бил роден в Драч (на Адриатическо море) през 1280 г., а според други през 1302 г. За живота му разполагаме с едно житие, написано на гр. език. Произхождал от бедно семейство и от малък останал сирак. Поради изключителните си музикални заложби бил изпратен да учи в Цариград в училището при църквата „Св. Павел" — знаменитата импе- 184
г ЙОАНИКИЙ II аторска школа за църк. певци — там се умели -редимно деца от негр, произход. Негов учител бил цариградскиятпатриарх Йоан Глика (1315— ‘319). Младият българин получил прозвището си Кукузел по един банален повод. Когато съу- чениците му го питали: „Йоане, какво си ял □нес?" — той им отговарял на смесен бълг -гр .Кукиа ке зеле." (т.е. бакла и зеле), тъй като все още не знаел добре гр език. След като получил музикалното си образова- ние, той се завърнал за кратко време в Драч Тогава, изглежда. ще се е зародило знаменито- го му музикално произведение „Полиелей на българката". В основата на мелодията стоят прочувствените думи на майката на Й К : „Мое дете мило, Йоане, къде си ми?" — в житието те се записани на бълг. език с гр букви. След това Й.К. се завърнал отново в Цариград, където се радвал на особено внимание от страна на уп- равляващите, вкл. и на император Андроник II (1282—1328) Но тьи като не можел да търпи светския шум, той решил да постъпи в манастир и бил подстригай в една светогорска обител Знаменитият композитор пребивавал най-дъл- го време във великата лавра „Св Атанасий" където по същото време работили мнозина из- вестии бълг. книжовници, като: стареца Йоан Закхей Философ, Методой и др. През 1355 г цариградският патриарх посетил Света гора и „намерил там певеца Йоан Кукузел с глас сла- вен и нежен, глас на сирена". Известно е, четой живял на Атон до 60-те години на XIV в. След прочутия Йоан Дамаскин българинът Й.К. е най-великият химнописец в историята на правосл. христ. музика. Проявил се не само като забележителен изпълнител на църк. песни, но и като талантлив композитор, създател на нов музикален стил и ново нотно писмо. Засега науката разполага с 90 мелодии на Й.К., обхва- щащи всички песенни жанрове В музикалните си произведения той включва елементите на живата природа и използва широко богатата орнаментика на старобълг. протяжна народна песен Поради богато орнаментираните му пес- нопения мелодиите на Й.К. изисквали виртуоз- на певческа техника, висока музикална култура и се усвоявали много трудно. Сред музикалните произведения на прочутия българин на първо място трябва да се постави прочувственият „Полиелеи на българката" — един възторжен химн на майчината любов, ко- ято оплаква загубеното си чедо. Той е автор и на т.нар. Голямо исо на попадическо пеене, което и досега се смята за бич на певците" и „камък за препъване” на всеки които се заеме с неговото изпълнение. След смъртта на Й.К. неговото творчество е пример за подражание цели четири столетия — до XIX в вкл А създа- деното от него „Хирономическо певческо уп- ражнение" се е смятало за музикален речник на епохата Певческите позиции на Й.К. имали предназначението да служат като „образец и правило" на останалите певци, както заявява един негов последовател през XV в. Специалистите твърдят, че на творчеството на Й.К. се дължало утвърждаването на новата „колофонна" (сладкозвучна) стилистика, която имала за цел човешкото обожествяване, а ан- гелското му пеене довеждало слушателите на Й.К. до екстаз. Неслучайно съвременниците му го величаят като „ангелогласният", „велик майстор песнописец" и „втори извор на му- зика". Литература ГюзелеВ, В. Духовната култура на средновековна България. — В: Теория и практика на обучението по история. I, С. 1977, 268 —270; ТончеВа, Е. Йоан Кукузел — живот творчество епоха Старобългарис- тика, 1980, №3,122-128. Й. А. ЙОАНИКИЙ — игумен на Рилския манастир в края на XII в През 1195 г. заедно с „монасите на неговия свят манастир" Й. взел участие в тържествената процесия при пренасянето мо- щите на св. Иван Рилски от Средец (София) до бълг. столица Търново По заповед на цар Иван Асен I процесията била съпровождана от тър- новския патриарх и от 300 избрани воини. Рак- лата с мощите на светеца преминала тържест- вено през новоосвободенаТракия и през Кръс- тец (на върха на Балкана) пристигнала в Търно- во. Мощите на св. Иван Рилски били положени в новоизградената църква на хълма Трапезица. Литература Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител, с. 234 Й. А. ЙОАНИКИЙ II — търновски патриарх през 60- те и 70-те години на XIV в. Изглежда, че преди интронизирането му Й. е бил игумен на тьрнов- ската църква „Св. 40 мъченици". В качеството си на наставник на това манастирско братство той присъствал на антиеретическия събор, кой- 185
ИСАСАф БДИНСКИ то се състоял в Търново през 1359 г. Украсявал патриаршее ката катедра на Търново повече от десет години. „Преосвещеният" патриарх Й. II (или, както го наричали, „пастирят на людете") бил застигнат от „блажена и достойна за свет- ците смърт" и като оставил „тяло на земята, с душа литнал към небето" (1375). Това уточнение свидетелства недвусмислено за праведния му живот и за заслугите му към бълг. църква, което нарочно е отбелязано в житието на неговия непосредствен приемник патриарх Евтимий. Литература ДуичеВ, ИВ. СБК, II, с 355; Съ- бев, Т. Самостойна народностна църква в средновековна България, с. 304. И. А. ЙОАСАФ БДИНСКИ — митрополит на Видин от 1392 г. Бил от аристократичен произход, но „се отказал от род, богатство, житеиска гор- дост, слава и отсветска власт". Още отмладини се посветил на Бога, станал черноризец и тол- кова усърдно постоянствал при изпълнение на духовните си обязаности, че станал любимец на „целия този град" (Видин) и на целия народ". Последното уточнение трябва да се постави във връзка със съдбата на предходника му, видинския митрополит Касиан, който бил обви- нен в убийство, напуснал енорията си и се укривал в продължение на цели 6 години. Йосиф бил ръкоположен за видински митро- полит през септември 1392 г., когато посетил Цариград и получил личната благословия на тамошния патриарх Антоний. По това време Видинската митрополия била откъсната от дио- цеза на Търновската патриаршия (още през 1381 г.) и подчинена на Цариградската църква. Това се дължало на амбициите на цар Иван Срацимир (1356—1396), конто по този начин же- лаел да подчертае самостойното си, независи- мо положение. Въпреки разделението митро- полит Й.Б залазил лоялните си отношения с тьрновския патриарх Евтимий — неслучайно го смятат за негов ученик и литературен подра- жател През 1394 г. заедно с престолонаследника Константин митрополит Й.Б. бил изпратен в Търново „поради някои необходими и важни царски работи". По това време Търново вече бил под властта на османците и там се разпо- реждал тур. управител За съжаление И Б. не съобщава никакви подробности за дипломат, си мисия. Но самият факт, че в състава на 186 делегацията било включено и духовно лице, ват подсказва, че по всяка вероятност се разиск- мог вали и църк. проблеми. 4ар При престоя си в Търново пратениците на Веи цар Иван Срацимир измоли от тур. управител по-; мощите на св. Филотея и ги пренесли тържест- П вено в „царския град Видин". По този повод ват митрополит Й.Б. написал специално „Похвално той слово за Филотея", което произнесъл на T03i 28.V.1395 г., в деня, в който се чествало името зал на светицата. Това забележително съчинение на ( се преценява като едно от най-добрите произ- ведения. излезли от кръга на т нар. Търновска книж. школа. Й.Б. следва литературните образ- ци на Евтимиевата словесност, и то откъм наи- добрите й страни. С правдив и точен език той описва погрома, който връхлетял Търново след завземането му от турците: „когато се изеипва ярост и голямо агарянско нашествие . и уви стана пълното плачевно разорение на този ЙО1 град..., когато враговете свирепствуваха над ник благочестивите, и голяма бе дързостта на не- риз честивите спрямо благочестивите". Тези думи тре' са истински реквием по повод нещастието, ко- нал ето се изеипало върху жителите на старата ино бълг. столица. Нашествениците турци не само разорили града, но посегнали и върху народностното единство на българите. Защото „мнозина пре- минаха към непристойната Мохамедова вяра. Едни уплашени от страх, някои пък подмамени от ласкателства или бидейки победени от при- йО< добивка за богатство, други пък поради просто- коп тэта на нрава се присъединиха към противни- Ква ците" Страхът и изкушенията били наистина дип големи, но гневният укор на видинския митро- полит свидетелства как българите посрещнали измяната и откъде черпели сили да се противо- поставят на насилието. Както следва да се очаква, наи-тьжните сло- ва на Й.Б. са Казани по повод разорението на патриаршеския храм в Търново, майката на всички църкви по бълг. земя А думите му за съдбата на последния тьрновски патриарх Ев тимий са изпълнени с много горест и печал: „О, позор! Заради благочестието си бе заточен и патриархът, това светило на светилата и Хрис- топодобенобраз. Тогава мнозина казваха: „По- добре бе слънцето да угаснеше, отколкото да замлъкне Евтимиевият език." В края на съчинението Й.Б. с панегиричен тон облажава своя град заради честта да притежа- 889) цър съб в К( rapi зав, и и: И И*- 3. рия ЛИЧ1 ЗНЭ1 име „Чу/ ИЗВ1 HOHI кня:
ЙОСИФ ице. | акива великолепии мощи и отправя горещи иск- спби към светицата да избави държавата на -ар Иван Срацимир от варварския сняв и ярост. э на Всичко това издава растящия страх пред все 4тел -о-засилваща се тур. заплаха. ест- Повече сведения за митрополит Й.Б. липс- >вод зат. Сигурно е само че през есента на 1396 г 1лно той станал свидетел на още едно разорение, на този път на неговия град Видин, с което било «его заличено последното държавно образувание :ние на българите през средновековието. зиз- >ска Литература: КиселкоВ, В. митрополит Йоа- заз- саф Бдински и словото му за св. Филотея. 1ЭЙ- БИБ, Т. 1,1931,169— 206; История набългар- той ската литература. Т, 1 С., 1962, 345—348 лед Петканоба, Д Енциклопедичен речник с пва 208. Й. А. уви ози ЙОВ („Черноризец Й о в") — бълг. книжов- над ник от зап. бълг земи който заедно с „черно не- ризец Касиан“ преписал т.нар. „Мюнхенски /ми требник" (първата пол. на XIV в) Това било ко- направено по „повелята" на някой си свещено- ата инок Йоаким. Други данни за него няма. или Литература Яцимирскии, А. Описание юж ото но-славянских и русских рукописей ре- заграничных библиотек. Т. 1, Петроград ра. 1921, с. 570. П. П. ?ни ри- ЙОСИФ (Стефан) — първият бълг. архиепис- то- коп, оглавил автокефалната бълг правосл. цър- ни- ква през 870 г. Това станало в резултат на 1на дипломат, усилия на княз Борис-Михаил (852— ро- 889) за създаването на самостоятелна бълг. 1ли църква като пряко следствие на VIII Вселенски во- събор (приет за такъв само от католич. църква) в Константинопол (869—870). Именно там Бъл- по- гария извоювала това свое право, а църквата й на завинаги останала свързана с Константинопол на и изт православие (вж. тук при кавхан Петър за и ичиргу-боила Стазис). ЕВ- За съжаление първият в историята на Бълга- ,О, рия църк. глава остава абсолютно непозната < и личност, за която отсъстват преки данни. Не се 40- знае дори кое от двете посочени е точното му 1о- име. Доколкото личи от старобълг съчинение ДО „Чудото на св. Георги с българина", той бил извънредно почитан и след смъртта си бил ка- он нонизиран за светец. Изтьквайки заслугите на <а- княз Борис-Михаил, книжовникътпише: „Той (...) доведе архиепископа свети Йосиф (в друг ръ- копис „Свети Стефан') и други учители и нас- тавници, съгради черкви и манастири. постави епископи, Попове и игумени, които да учат и ръководят народа му...“ Както изглежда, частот тези действия са били на самия архиепископ Едва ли трябва да се съмняваме, че Й. е бил грък по произход. Независимо от това непре- менно е бил достатъчно добре познат на бълг. владетел, за да се съгласи той да приеме него- вата кандидатура за църк. глава Достатъчно е да си припомним позицията на Борис-Михаил към епископ Формоза Портуенски (одобрен от него) и неприемането по най-категоричен на- чин на предлаганите от палата други лица. Друго косвено сведение за Й. намираме в антипавликянския трактат на византиеца Петър Сицилииски, написан през същата 870 г. Съчи- нението е посветено на „архиепископа на Бъл- гария". То му било изпратено, тъй като еретици- те павликяни от Мала Азия смятали да превър- нат новопокръстената страна в поле на своята дейност. Всичко това показва, че ръководите- лят на бълг. църква е бил добре известен във Византия. Архиепископ Й резидирал в бълг. столица Плиска по точно в т нар. външен град, където била издигната „Голямата базилика" — глав- ният храм в столичния град. Архиепископският дворец се е намирал северно от базиликата. Той бил изграден от големи каменни блокове подобно на жилищните дворци в цитаделата (вътрешния град) на Плиска. имал собствена баня и устройство за подово отопление. Всичко това се знае от провежданите в наше време археолог, разкопки. Непосредствено край него и базиликата имало манастирски комплекс с училище, стопански сгради и т н Други данни за архиепископ Й., наричан дори „нов изповедник" и „мъченик", е трудно да се посочат. Във всеки случай в Първото бълг. цар- ство е имало някакъв култ към него, но подроб- ности не са известии Той починал преди 16 април 878 г., когато от едно папе ко писмо нау- чаваме за неговия приемник, архиепископ Ге- орги, преди това протосинкел (пръв помощник) на Й Литература Златарски, В. История. Т. 1 Ч. 2. 253—256, 263-265; СъбеВ, Т. Самостой- на народностна църква..., с. 55, 226, 261; Рашев, Р Плиска С., 1985, 55—58. П. П. 187
МСС.1Ф ЙОСИФ (Йосиф от Равне)— бълг. монах . книжовник от с. Равне (дн. Рамне), близо до Охрид, които заедно с помощниците си Тихота и Белослав преписал т.нар. Болонски псалтир по времето на „цар Асен български" Иван Асен //(1218—1241). Той като Охрид е освободен от епирска власт след битката при Клокотница (9.111.1230), то преписъте направен между 1230 и 1241 г. Псалтирът, който се радва на изключи- телен интерес в науката, се съхранява в библи- отеката на Августинския манастир в Болоня (Италия). Съдържа 264 пергаментови листове, разделени на две колони, съответно с псалмите на Давид и тълкувания, преписвани на св. Ата- насий Александрийски. Смята се, че първооб- разът е бил глаголически ръкопис от времето на „Златния век“ на Симеон Велики (893—927). Интерес представляват и използваните към текста на псалмите музикални (нотни) знаци, т.нар. невми, които правят „Болонския псал- тир" ценен паметник на средновек. бълг. музика и свидетелстват за музикалната образованост на Й. Както е видно, монахът Й имал свой „кръг“ от двама помощници, светски лица, оче- видно негови ученици. От други сведения е из- вестно, че с. Равне край Охрид е било книж. средище, за което определена заслуга е имал и Й. В приписката, където е споменат „Асен български", прозира родолюбиво чувство ха- рактерно и за други бълг. книжовници от Маке- дония. Литература: Дуйчев, ИВ. Болонски псалтир Български книжовен паметник от XIII в С 1968; Георгиев, Е. Литературата... (XIII в.) 81 -87 П. П. ЙОСИФ („Старецът Йосиф") — бълг книжовник от първата пол. на XIV в., живял и работил във Великата Лавра „Св Атанасии" на Света гора, следовник на стареца Йоан. ймето му е известно от приписката на зографския бълг. монах Гаврил върху един „Постен триод" (преди 1360) В нея се казва: „Този извод изведе светият старец, наречен Йосиф, отсветата лав- ра от гръцки език на наш, български език." Без съмнение Й се е ползвал с името на отличен преводач на богослужебни книги. Други данни за него няма. Литература: Попов, Г. Новооткрито сведе- ние за преводаческата дейност на българс- ки книжовници от Света гора през първата половина на XIV в. — Български език, 1978, № 5, с 404 Петканова, Д. Старобългарска литература, II. с. 36; Енциклопедичен реч- ник..., с. 211 Г). П. СЕ ПС чс А- ЙОСИФ II — цариградски патриарх (1416— 1439). Българин по произход, той бил „незако- нен син на василевса Шишман". Последното указание сетълкува различно. Знаем с положи- телност, че към 1438 г. патриарх Й. II бил на ок. 80 години, следователно е роден между 1360 и 1362 г. Възможно ли е при това положение Й. II да е син на бълг. цар (василевс) Иван Шишман, като знаем, че последният се е появил на белия свят през 1350 г.? Някои изключват подобна възможност. Според тях едно 10—12-годишно момче (толкова излизат годините на Шишман към 1360—1362) не било в състояние да се сдо- бие с потомство. Според други това не било изключено и те припомнят ранното съзряване на мъжете през средновековието — те се же- нели на 15 години. Ако се доверим натвърдени- ята им, излиза, че Й.П ще е бил „дете на любов- та“, т.е. незаконна рожба на подрастващия Иван Шишман от извънбрачната му връзка с някаква млада ромейка от видната виз фами- лия на филантропините. Други смятат че в гореспоменатия „васи- левс Шишман" трябва да съзрем Шишман, един от синовете на бълг. цар Михаил III Шиш- ман (1323—1330). Знаем, че след детрониране- то на брат му Иван Стефан (1331) той избягал на север при татарите. Там се скитал цели десет години и по-късно (1341) се появил изне- надващо в Цариград като претендент за бълг престол. Той намерил поддръжници във виз. столица, които кроели амбициозни планове за връщането на Шишман в България: с ромейски кораби той трябвало да бъде прехвърлен във Видин (родовите му владения), откъдето да поеме към Търново. Акцията не се осъществи- ла и по-нататъшната съдба на този Шишман е неизвестна. Предполага се, че останал да жи- вее във Византия; макар и изгнаник, ромеите му признали правото да се титулува цар (ва- силевс) на българите. Възможно е при това положение бъдещият цариградски патриарх да е негов извънбрачен син. Впрочем през средновековието извънбрачните деца имали равни права с онези, които били от законен брак. П( гс не сс дс М' С1 HI те г. иг Д1 тр сг ХР ту Вс 6l О’ Р£ дг Вс КС б1 М} ПС и Те ре Й. РТ не ва Нс пр ст же
ИОСИФ КАТАР Все пак младият Йоан (това било вероятно :ветското име на патриарха) нямал шансове за полит, кариера, затова отрано се насочил към духовното поприще. Замонашил се, т е. станал черноризец в манастира Алипу, в Света гора Атонска, като приел името Иосиф. До 1393 г. се подвизавал в свято подвижничество, докато не го ръкоположили за митрополит на Ефес. Наз- начаването му на толкова висок пост едва ли се е дължало само на монашеските му добро- детели. Вероятно са влезли в действие и полит, му връзки: тези на баща му Шишман, а от друга страна на влиятелните му цариградски родни- ни. Той светителствал над митрополитската ка- тедра в Ефес цели23 години, докато на 12.V.1416 г. не бил избран за цариградски патриарх под името Й.П. Най-забележителното дело по време на про- дължителното му стоене на патриаршее кия трон Цариград е сключването на Флорентин- ската уния. Й.П бил един от най-ревностните привърженици на идеята за единството на христ. църкви, предвид все по-засилващата се тур. опасност. Към подобна стьпка го подтик- вал вероятно и народностният произход — като българин патриархът е знаел най-добре какво означава тур. робия. Патриарх Й. II починал на преклонна въз- раст на 10.VI.1439 г., преди да завършат засе- данията на църк. събор. Погребали го в църк- вата „Света Мария Новела". Запазени са ня- колко изображения на този забележителен българин върху фрески и миниатюри. Челото му е високо и силно набраздено, а косите посивели и сравнително редки. Носът е голям и леко гьрбав, а брадата достига до пояса. Тези изображения допълват разказите на съв- ременници, конто свидетелстват, че патриарх Й. II бил много благороден човек, висок на ръет и красив на вид. Твърди се също, че той не проявявал големи способности, когато ста- вало дума за неща и събития извън църквата Но за сметка на това бил много благочестив, прочут със своята благотворителност и със строгото спазване на пастирските си задъл- жения. Литература Дуичев, Ив. Образ на българин от XV век във Флоренция — В Проучвания върху българската средновековна история и култура С., 1981, 121—126 Божилов. Ив Фамилията на Асеневци Приложение, 3. 459-462. Й. А. ЙОСИФ КАТАР — ръководител на дипломат, мисия изпратена от царица Мария, съпругата на Константин Тих-Асен (1257—1277) при йе- русалимския патриарх Григории и египетския мамелюкски султан Байбарс I в 1276 г. Бълг пратеници успели да привлекат патриарха към православ позиция на Търновската пат- риаршия, начело на която тогава бил патриарх Игнатий, против сключената от виз. църква уния с Папството (т нар. Лионска уния от 1274). Униатският курс бил наложен по полит, съоб- ражения от император Михаил VIII Палеолог (1259—1282), срещу когото имало силна опо- зиция, подкрепяна от правителството на цари- ца Мария Йерусалимският патриарх се анга- жирал да привлече на страната на Търново и антиуниатските кръгове в Константинопол, патриаршиите в Александрия и Антиохия. Опи- тът да бъде сключен бълг.-египетски военен съюз срещу Византия обаче нямал успех За личността на Й.К. не е известно нищо. Ако се съди по прозвището „Катар" (чист) и по естес- твото на мисията, най-вероятно той бил монах, и то достатьчно авторитетен както в България, така и във Византия Това изискване подхож- да най-вече на представител на враждебно настроеното към Михаил Палеолог атонско монашество. Може да се допусне, че Й.К. е бил монах в особено пострадалия от репреси- ите на императора бълг. манастир „Св. Георги Зограф" (вж. Зографски мъченици). Разбира се, както посочва и съвременният му виз. ис- торик Георги Пахимер, той бил изпратен от царица Мария „заедно с други", т.е. професи- онални диплома™ и военни. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, с. 536; Павлов Пл. България Византия и мам- люкски Египет през 60-те и 70-те г. на XIII в. - ИПр 1986, №3, 15-24. П. П. 189
к____________ „КАВКАН" — съратник на цар Петър Делян (1040—1041), чието име е неизвестно. Вероятно той бил потомък на „рода на кавханите" (вж. Георги Воитех), може би син на Самуиловия кавхан Дометиан или братята му Теодор и Ме- литон. През есента на 1040 г. след отстранява- нето и смъртта на Деляновия съперник Тихомир, в което явно взел активно участие, кавханът бил изпратен да утвърди властта на Петър Де- лян в Драчката облает. Други данни за него няма. Литература: Златарски, В История. Т. 2, С. 56 П. П. КАЛОЯН — бълг. цар (1196—1207) Той е най- малкият от тримата братя, застанали начело на освободителната борба на българите в края на XII в Казвал се Й о а н, но гальовно го наричали Й о а н и ц а. Официалното му име ще е било Калоян (хубавият, добрият Иван), с което се подписвал под документите, излезли от владе- телската канцелария. Виз. историци които от- крито го ненавиждат, го назовават „Скилойоан" (кучето Йоан) заради непримиримата жесто- кост,която хранен към ромейското племе. Сам пък К. се наричал „Ромеоубиец" и твърдял че мъсти на враговете си заради онова зло, което някога виз. император Василий II Българоубие- ца причинил на неговия народ. Роден ок. 1168—1169 г Името му е записано за пръв път в ист. извори по повод събитията, свързани с подписването на мира при Ловеч (1187). Една от клаузите на споразумението предвиждала К да отиде като заложник в Ца- риград, за да служи като гарант на мира. Той престоял във виз. столица ок. 2 години. Време, напълно достатъчно да изтьрпи виз. високоме- рие, което го накарало да се превърне завинаги в заклет враг на ромейското племе. Дълго след това жителите на Цариград сочели „дома на Иваница", те къщата, в която заложникът К. прекарал може би най-тежките години от своя живот. К. сполучил да избяга от виз. плен към края на 1189 г. Оттогава цар Асен го държал посто янно при себе си А след смъртта на Асен цар Петър „взел К. за помощник в държавните дела и за участник в управлението" на страна- та. След като цар Петър станал жертва на поредния заговор, К. успял да изпревари съ- заклятниците и бил коронясан за бълг. цар — нач. на 1197 г. На първо време опозицията се смирила под силната и властна ръка на новия владетел и К. успял да съсредоточи всичките си сили за осъ- ществяването на крайните цели на освободи- телното движение. А те включвали междуна- родно признание на възобновената бълг. дър- жава и присъединяване на всички области, на- селени с българи, под скиптьра на тьрновския самодържец. При решаването на тези задачи цар К. проявил забележителни качества на дър- жавник и дипломат. Нито бързопроменящата се полит, обстановка, нито съблазнителните предложения, които идвали от различии стра- ни, можели да го отклонят от преследването на поставените цели Още през 1198 г. цар К. станал душата на една антивиз. коалиция, в която били привлечени Иванко, управителят на Пловдивската облает и самостоятелният владетел в Македония Добро- мир Хриз. Съюзът между цар К. и Иванко (убие- ца на Асен) на пръв поглед изглежда като пълна изненада. Но в името на държавните интереси К потьпкал братските си чувства и превърнал Иванко в страшна заплаха за ромеите. Коали- цията не просъществувала дълго, тъй като ро- меите за кратко време успели да отстранят Иванко и Добромир Хриз. Без да губи време, К. се заел с организира- нето на нова коалиция. Сега на иегова страна застанали бившият виз. протостратор Мануил Камица, родопският владетел Йоан Спиридо- наки и отново Добромир Хриз. С изненадващи действия българите успели да превземат сил- ната тракийска крепост Констанция — при днешния Симеоновград. След това дошъл редът на последната ромейска твърдина в Сев. Бъл- гария — силната черноморска крепост Варна. Т О. .С 3 Ц1 К( Hi 61 и: с Т 01 кр Hi 24 ДР Pi Bi тс УС Ш' ХЕ MS рг Mi къ М( не пс та сл ло пъ ох за ДО на по же бъ Мг Пр по то ОС Hei npi I се ПЯ1 бъ: 190
КАЛОЯН ЭСТО цар ните ана а на и съ ip - под и К. осъ- оди- уна- Дър- , на- :кия 1ЭЧИ цьр- дата 1ите гра- □ на дна ени ст и эро- ге- нна еси нал 1ЛИ- ро- нят ра- ана /ил до- щи ил- 1ри дът ьл- на. "я се защитавала от многоброен гарнизон, наб- тан главно от зап наемници, които се славели .като най-храбрите“ сред ромейската войска. Зиз. хронисти разказват, че „механиците" на цар К. построили невиждана обсадна машина, която на ширина била колкото външния ров, а на височина стигала крепостните стени. С нея българите постигнали едновременно две цели: използвали я като мост над рова и като стьлба, с помощта на която се добрали до зъберите на градските стени. Третият ден на обсадата се оказал решителен: войските на цар К. овладели крепостните ствни и нахлули в града. Знамето на бълг. цар К. се развяло над Варна на 24111.1201 г. За последвалите събития нека да- дем думата на виз. автор Никита Хониат: „Без да се уплаши от светостта на деня (било по Великден) и без да се засрами от името Хрис- тово, което той (Калоян) произнасяше само с уста, подтикван откръвожадни демони, блъска- ше в рова всички, които беше заловил живи, и хвърляше пръст, докато изпълни рова. Така мястото стана общ гроб за всички. След като разруши крепостните стени, той се завърна в Мизия, като отпразнува двня с такива жертви и кървави помени." Пълното изтребване на ро- мейския гарнизон едва ли трябва да се отдаде на прекалената жестокост на цар К Ще при- помним само, че преди започването на обсада- та той предложил на защитниците на Варна да сложат оръжие и да му се подчинят Последва- лото трудно се поддава на описание, но е на- пълно в реда на нещата, като знаем с какво ожесточение воювали двете страни В края на 1201 г. между България и Византия започнали преговори за мир. Инициативата дошла от страна на цар К., който се убедил че на този етап не е възможно да се постигнат по-високи цели От друга страна, той бил загри- жен от събитията, които ставали по северозап. бълг граница, откъдето напирали маджарите Мирът с Византия бил сключен в нач. на 1202 г При предварителните преговори българите поставили въпроса за признаването на царско- то достойнство на К., но настояванията били оставени без отговор, тъй като Византия била непримирима по отношение официалното признаване на бълг. царство. Междувременно маджарският крал Емерих се възползвал от ангажираността на К. и ус- пял да си присвой Белград и Браничево, а бълг. град Ниш бил предоставен на ср. жупан Вълкан, който бил маджарски васал (1202). К. избрал удобен момент и през следв 1203 г. силна бълг войска, подпомогната от куманска конница, изтласкала сърбите от Ниш. Послед- вали ожесточени битки с маджарите, които завършили с голяма победа на българите при р. Морава. След това К. успял да възстанови бълг власт над Белградската и Браничевската облает. В края на 1199 г. цар К. получил (съвсем изненадващо) писмо от римския папа Инокен- тий III, в което се изразявала надеждата на римския престол, че българите ще се присъеди- нят към католич. църква. Папата си давал вид, че е сигурен в успеха на начинанието си, и уверява „благородния мъж Йоаница" (така той назовава цар К.), чв скоро ще го има за предан син на Римската църква. Много били обаче съ- ображенията, които накарали бълг. владетел да отклони папското предложение. Най-важното било, че той се надявал да получи „корона и достойнство" (т.е. официално признание) от Цариград. Едва когато св убедил във виз неот- стъпчивост, цар К. си припомнил папското предложение. Първото писмо на К до Инокентии III е из- пратено цели 3 години след папското послание. К оправдава забавянето на своя отговор със следното твърдение „Защото мнозина идваха в земята ни да ни излъжат, но ние умеем добре да се пазим." В тези думи се съдържа и предуп- реждение, което е „лайтмотивът" на политиката на К. към Римската църква: бълг. владетел да- вал лесно да се разбере, че в никакъв случаи няма да пожертва собствените си интереси в името само на една празна папска благосло- вия. Впрочем тази полит, линия не представля- ва някакво откровение. В претворите с папата цар К поел по една вече утъпкана пътека, из- вървяна някога, и то с голям успех от бълг. княз Борис-Михаил. Накратко целите на бълг. дипло- мация (формулирани още през IX в) се свеждат до следното: да се плаши Изтокът с помощта на Запада и в полит съперничество между тях да се търси реализирането на целите на бълг. по- литика. В този дух е категорично изразеното жела- ние на цар К.: „Първо молим от Римската цъква корона и достойнство, според както имаха на- шите стари царе Един бе Петър, друг бе Самуил и другите, които ги предшестваха на царството, както намерихме записано в нашите стари кни- 191
КАЛОЯН m Зад посланията, който започнали да се разменят между Рим и Търново, не е трудно да открием намеренията на двете страни. В случая папа Инокентий III едва ли се е вдъхновявал само от христ. си дълг, т.е. да разшири диоцеза на Римската курия. Не по-малко важни са били полит, мотиви — да наложи влиянието си в правосл. Изток. А за К. връзката с палата била само средство за реализирането на амбициоз- ната му полит, програма. През 1203 г. преговорите навлезли в решител- ната си фаза. Сега К. настоява не само за „коро- на и достойнство", но и за патриаршескататитла на своя първосвещеник, защото, както сам той уверява палата, „царство без патриарх не бива“. Сыцевременно той не пропуснал отличната въз- можност за дипломат, натиск, като подхвърля, че отказал едно много съблазнително предложе- ние на виз. император, който му предложил: „Ела при нас и ние ще те коронясаме за цар и ще ти поставим патриарх." Той бил отхвърлил концеси- ята само защото желаел „да бъде роб на св.Пе- тър и на твое светейшество". Като оставим на- страна показните декларации, става ясно, че от палата се искало да определи окончателно на- меренията си спрямо българите. През есента на 1204 г. папският кардинал Лъв се отправил към България, където трябва- ло да извърши обреда по коронясването на К. Но когато стигнали до бълг. граница, маджар- ският крал Емерих го задържал и известил К., че ще пусне кардинала само ако Белград и Браничево бъдат върнати на маджарската ко- рона. Цар К. не се поддал на провокацията, отказал да преговаря с краля и отнесъл въп- роса до арбитража на палата. Както следвало да се очаква, Инокентий III осъдил самоволни- те действия на Емерих и го заплатил с отлъч- ване, ако не даде на пратениците му свободен достъп до България. За нас най-важната част от папското послание е мястото, където се разглежда териториалният спор между Бълга- рия и Маджарско. Палата отхвърля обвинени- ята, че К. бил незаконен владетел, т.е. узурпа- тор без право върху царския венец. Сред като припомня накратко как бълг. държава паднала под виз. власт, палата продължава:.напос- ледък двама братя, сиреч Петър и Йоаница, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не толкова да завземат, колкото да възвръщат земята на своите бащи... и ние по- ложително смятаме, че те са възвърнали по- 192 голямата част от страната по бащино право Затова — продължава Инокентий III — ние възнамеряваме, по подобие на нашите пред- шественици, да го коронясаме за цар не върху чужда, а върху собствена земя". В тази декларация се съдържа най бляскава- та и добронамерена апология на бълг. народ- ностна кауза и на ист. права на бълг. народ — и то произнесени от най-високия средновек. авторитет. Няма съмнение, че тази голяма дип- ломат. победа се дължала на умението на цар К. да извлече възможно най-големия актив от преговорите си с Рим. На 15.Х.1204 г. кардинал Лъв пристигнал в Търново. На 7 ноември той миропомазал тьр- новския архиепископ Василий за примас на бълг. църква. На следващия ден (8.XI.1204 г.) кардиналът извършил тьржествената церемо- ния около коронясването на бълг. владетел. От името на папа Инокентий III кардинал Лъв про- възгласил К. за крал (гех), поставил на главата му корона и му връчил скиптър и знаме. формално погледнато, изглеждало, че въп- реки настояванията си К. не получил правомо- щията, за конто настоявал пред римския прес- тол. Ще припомним, че той настоявал да получи титлата imperator (тя е равностойна на цар) и патриаршеско достойнство за бълг. първосве- щеник. В замяна го коронясали за крал, а тър- новският архиепископ бил почетен с титлата примас. Несъответствията във външната, чисто представителна страна на титлата, отстъпена на бълг. владетел, могат да бъдат разбирани, ако се съобразят с теократичната доктрина на Римската църква, съгласно която палата (жи- вият наместник на Христос на Земята) единст- вен разполагал с църк. власт и христ. свят. Принципът на единоначалието предвиждал съ- щото положение по отношение на светската «О' <а| "Ы бл. че зн. на не А та Бъ. не K.I се npi ни НИ' KOI ТИ1 I ре РИ1 я п pai ват в I бог Ца| пи; С ВЪЕ бар риг бог та' ло ДОГ заг С власт, т.е. титлата император се полагала един- ствено на императора на Свещената римска империя. Останалите владетели имали право само на кралска титла, която по своята предс- тавителност (пък и по същност) значително от- стьпвала на императорската. Но за българите тези тьнкости нямали никакво значение, тъй като според тях К. се сдобил с „царска" титла, за как и п при дос ТЯХ1 той Лат същата, с която се величаели някога „първо- престолниците" от Велики Преслав. А папската благословия придала на коронясването на цар К. незапомнен авторитет. Това личи от последвалото писмо на К., с ско ТЬР' Р на ( и pi
КАЛОЯН авс ние ред- ьрху ава- род- д — век. дип- цар в от 1Л в тър- : на 4 г.) эмо- |.От ipo- зата зъп- )М0- эес- |учи Р) и :ве- гьр- 1ата ICTO ена зни, 1 на жи- нст- вят. св- ата Мин- ска аво здс- от- ите тъй •да, во- ата дар С оето той известява палата, че от негово име аэдинал Лъв го коронясал за „император", а “ървосвещеника му за „патриарх". В случая К. -лагодари (и то горещо) за нещо, което никога -- е получавал, а папа Инокентий III, макар да з>-аел, че не е удовлетворил изцяло амбициите на бълг. владетел, предпочел дипломатично да -е разисква тази деликатна тема. Унията, сключена между България и Римска- -а църква, имала чисто йерархичен характер Българите признали върховенството на Рим, но не променили с нищо правосл. си обреди. Цар К. се подписал под един златопечатник, в който се заклева във верностга си пред римския престол, но тези задължения били декларатив- ни и не го обвързвали с нищо нито пред Рим, нито пред рицарите от IV кръстоносен поход, които не без съдействието на папа Инокен- тий III се установили в Константинопол. Историята на този кръстоносен поход е доб- ре известна. На 12 април отрядите на западните рицари нахлули в столицата на Виз. империя и я подложили на невиждан грабеж, който няма равен в историята на средните векове. Разказ- ват, че едва тогава западните люде се уверили в истинността на поговорката, че от цялото богатство на света три четвърти са събрани в Цариград, а останалата една четвърт била раз- пиляна по другите земи. Още преди щурма на Цариград К влязъл във връзка с водачите на похода. Съветьт на бароните изслушал предложението на бълга- рина, който им обещавал помощ от 100 хил. бойци, при положение че му признаят царска- та титла (февруари 1204). Предложението би- ло отхвърлено, което до голяма стелен пре- допределило отношение™ на българите към зап.натрапници. След завладяването на Цариград К. отправил за втори път предложение за мир. Отговорът, както следвало да се очаква, бил отрицателен и пълен с предизвикателства. Кръстоносците припомнили на К., че се разполага в земя, която доскоро принадлежала на ромеите, а тъй като тяхната държава била унищожена, за в бъдеще той трябва да се подчинява на императора на Лат. империя. Отправена била и заплахата, че скоро войските на кръстоносците сами ще по- тьрсят своите ист. права. Разказват, че по това време (по настояване на българите) станала срещата между цар К. и рицаря Пиер дьо Брашо — той бил прочут с храбростта и с исполинския си ръст. По време на тази среща българите попитали кръстонос- ците нямат ли достатъчно земя там, откьдето са дошли, че са тръгнали да завладяват тери- тории толкова далеч от родните си места. Ла- тинците пък на свой ред попитали българите дали са чували за Троянската воина. Отгово- рът бил положителен — по това време в Бъл- гария била много популярна т.нар Троянска притча, която разказвала за събитията около превземането на античната Троя. Тогава съв- сем изненадващо кръстоносците заявили, че са потомци на същите онези троянци, които някога били прогонени от отечеството си и сега са се върнали да дирят праотческото си наследство. Обяснението изглеждало толко- ва наивно, че дълго след като го чули, бълга- рите с недоверие клатели глави. Приведеният епизод свидетелства ясно за амбицията на зап. рицари, които не скривали намеренията си, че след Византия идеал редът и на бълг. държава. Лишен от всякакви илюзии, цар К. взел своевременни мерки за защита. Помошта дошла оттам, откьдето наи-малко би- ла очаквана. Недоволна от властта на рицари- те, гр аристокрация в Тракия се обърнала за помощ към К. Ромеите се заклели да му се подчиняват като на свой владетел, ако им по- могав да се освободят от своите угнетители. Бълг. владетел се заклел тържествено, че ще се грижи за тях като за собствени поданици и ги отпратил по родните им места със заръката да се подготвят за въстание Макар и известено, въстанието на гр. арис- токрация избухнало по време, което не очак- вали нито латинците, нито българите — в нач. на 1205 г. По това време кръстоносците били прехвърлили воиските си в М Азия, където громели последните остатьци от Виз. импе- рия. Малките лат. гарнизони в Тракия били пометени. Изненадан от събитията, импера- тор Балдуин побързал да събере около себе си онези сили, които имал подръка, и потеглил да усмирява непокорните градове. Зап. хро- нисти твърдят, че императорът имал под зна- мената си 240 рицари. От тази цифра най-мал- ко можем да съдим за броя на лат. армия, тъй като те не споменават за останалите бойни отряди — тези на сержантите, оръженосците, нестроевите роти, венецианците и т.н. За све- дение ще отбележим, че една конна рота сер- жанта наброявала 2000 бойци. А всеки рицар '3. Кой кой е в средновековна България 193
КАЛОЯН бил заобиколен от десетина оръженосци, ко- rfro, макар и да се движели пеша (хванати за опашката на рицарския кон), представлявали сериозна сила. Така че броят на рицарската армия, поведена от император Балдуин, ще е достигал до 10—12 хил. бойци. Когато кръстоносната армия приближила град Одрин (29.111.1205), тя видяла, че над кре- постните кули се развявали знамената на бълг. цар. Скоро след това към Одрин прибли- жили войските му, той яздел начело на мно- гобройна армия, в която имало и 14 хил. кума- ни. В нач. на април се установил на 5 левги (ок. 30 км) от града, а съгледвачите му методично разузнавали разположението на неприятеля. Същевременно Одрин продължавал да се държи въпреки усилията на кръстоносците, които се опитвали да подкопаят крепостните му стени. На 13 април приготовленията от бълг. страна привършили и цар К. наредил на куманската си конница да проведе демонстративна атака сре- щу лат. лагер. Рицарите възседнали конете си и се впуснали в преследване. Разбира се, било невъзможно да застигнат бързата куманска конница, а това довело до разтегляне на реди- ците им. Куманите отвреме-навреме се обръ- щали и стреляли върху връхлитащите рицари, като се целели предимно в краката на конете. Вечерта бил свикан съвет на бароните, на кой- то се чули гласове, че е безразсвдно да се прес- ледваттака надалеч леко въоръжени и подвижни части, които биха могли да увлекат тежката ри- царска конница по опасни места. Взето било решение, ако куманите нападнат втори път, ри- царите да се построят в боен ред пред лагера и да чакат императорските заповеди. На следв. ден (14 април) към обяд куманите отново нападнали — част от тях даже влетяла в лагера. Рицарите набързо св въоръжили, възседнали бойните си коне и се построили в боен ред съгласно дадените заповеди. Но граф Луи дьо Блуа се впуснал да преследва неприятеля, като известил на императора. Примерът на графа бил последван и от оста- налите отряди, към които се присъединил им- ператор Балдуин. Увлечени в преследване (то продължило цели 2 левги, т.е. повече от 10 км), рицарите разкъсали редиците си, а връзката между отделните отряди се прекъснала. Кума- ните успели да отведат челния отряд тъкмо на онова място, което цар К. предварително бил избрал за засадата и където били съсредото- чени основните му сили. Разказват, че мест- ди ността изобилствала с води и мочурища, била «о/ сравнително тясна и не позволявала на теж- L ката рицарска конница да се разгърне. Бълга- -а рите пък били „скрити в долове, в потулени и гористи места", където отрано „приготвили примките, засадите и клопките". За изключителен трябва да признаем маньовъра на К., които довел до обкръжава- нето на кръстоносната армия. Нямасъмнение. че рицарите били страшна сила, която можелг да прегази всеки противник.Случвало се раз- беснели се рицари да нападат сами цели ар- мии. Никога не ги напускало чувството за соб- ствено достойнство — рицарите първи започ- вали битката, като „точели едновременно и зъби, и мечове". Нахвърляли се срещу против- ника с приведени напред копия, а в близък бой използвали големи мечове, които въртели с две ръцв. На всички било известно, че рицаря, е непобедим, когато е стъпил върху стремена- та на бойния си кон — при това положение той бил в състояние да пробив дори „Вавилонска- । та стена". Потегляли на бой, подредени в 4 рИ1 отряда, които се движели един след друг; им ператорът яздел винаги начело на третия от-1 зат ряд. Обикновено челният отряд имал задачатз да пробив вражеските редици, а останалите довършвали сражението. От описанието на битката при Одрин ставя ясно, че скритите в засада бълг. войски ударили кръстоносците в гръб, след като в засадата попаднали първите три рицарски отряда, вкл. и императорският. Само четвъртият останал из- вън смъртоносния обръч, вероятно съгласни предварителните планове на българите. В началото рицарите оказали упорита съпро тива, но първи ударили на бяг оръженосците t помощните войски. Скоро след това рицаритч разстроили редиците си и се загубили сре. множеството: всеки кръстоносец бил заобико лен („като гъст черен облак") от рояк бълг. бой ци. Българите сваляли рицарите от конете им а след това „прерязвали вратовете им с коси удушвали ги с примки, а конете им посичали' Към три часа следобед априлското слънце щ е проблеснало за последен път, за да освети ( непр лъчите си великолепната бълг. победа. Тържес * па твуващ, цар К. ще е оглеждал полесражениетс "0| осеяно с труповете на „непобедимите" зап. ри- цари. След това пред него бил доведен плене Lut пр< 0( ДН1 Г -ОС кук на кул тря на лят за, Г ТВИ ВЛЕ фе| по> нос вът кьд( пле> сви; СПО| твьр този Впо< Мно (той еднс мул да с на е биле разг на л Бал; СМ61 вере огне епр< че с ~ъгл ;0 п -аси 194
КАЛОЯН |OTv ieci ЭИЛ4 геж >лга ни I >ил. кт император Балдуин — гордият рицар бил I- четен целият с желязна верига — от врата до «ленете.* Цар К. заповядал да започне преследването -г латинците чак на следващия ден, но още "ез нощта противникът напуснал лагера си и ?бягнал по посока на морето — това разстоя- -ле, което обикновено се изминавало за пет вни, бегьлците прекосили само за два дни. През пролетта на 1205 г. цар К. станал пълен господар на Тракия („завладял цялата земя“), а ,аек ава ние <ела куманската му конница се появила под стените раз । ар- соб- поч тив бой 1И с 1ря- вна той ска в 4 им I от- на Цариград. В нач. на юни предвид горещините куманите се оттеглили на север. Бълг. владетел трябвало да се съобразява със „сезонния" начин на воюване на този номадски народ, конто през лятото потеглял с огромните си табуни на север, за да търси паша за многобройните си коне. При все това цар К пренесъл военните дейс- твия в югозап. посока, като взел на прицел владенията на солунския крал Бонифаций Мон- фератски — един от водачите на IV кръстоносен поход. Българите се насочили към Сяр. В окол- ностите на града те били посрещнати от един рицарски отряд, който накрая бил изтласкан вътре в цитаделата на крепостта, където бил затворен. Започнали преговори за предаване- то на кръстоносците, конто завършили с клет- веното обещание на К., че ако сложат оръжие, той ще им позволи да се оттеглят свободно на север през бълг -маджарската граница Но ко- гато гарнизонът отворил вратите на цитадела- та, К. посякъл всички рицари и позволил само на „бедните и незначителните” да си заминат мирно и спокойно. Военната кампания през 1205 г. приключила с превземането на Пловдив. Бедните жители на града и богомилите отдавна искали да минат под властта на бълг. цар. Възпротивила се ро- мейската аристокрация, която, подобно на знатните от другите тракийски градове, отказ- вала да признае К. за свой господар. Българите без много усилия превзели Пловдив, като го предали „на плячкосване и на острието на ме- ча". Укрепленията били сринати, а „единствена- та гледка, която развесвляваше погледа на ми- наващите, бе Алексий Аспиет (виз. управител), който висеше обесен за краката" — коментира епилога на събитията Никита Хониат. След това цар К. се завърнал в Търново, където гр. интриги свели своята отрова; т.е. в столицата назрявал бунт, в конто главни дейс- тващи лица били ромейски емигранти и воен- нопленници. (ата 1ИТ- * По-нататъшната сьдба на император Балдуин не е докраи изяснена. Знаем сьс сигурност, че бил отведен в Търново, където престоял в тьмница повече от година, „с верига на врата и железа на краката". Известно време цар к. се отнасял към пленения император с „подобаваща почтитепност" За последвалатв смърт на Балдуин разполагаме с противоречиви ”ЭВ > свидетелства. Зап. хронисти предпочитат да не я коыентират а разказите им обикновено са лишени от подробности Т.напр. (ИЛИ слоред Жофроа дьо Вилардуен „император Балдуин умрял в затвора". Още по-неясвн е разказът на Робер дьо Клари, който твьрди, че императорът изчезнал по време на сражението и оттогава никой не бил чул нищо за неговата съдбаШ Можв би този разказ е подхранил до известна ствпен появилите се по-късно легенди, който нашепват че Балдуин останал жив. Впоследствие в родната му Фландрия се появил даже един Лъже-Балдуин, който се представян за изчезналия император Много повече обаче са свидетелствата. който говорят за насилствената смърт на Балдуин. Според френския монах Алберик (той предава разказа на един фландърски свещеник, който минал прав Търново) смъртта на императора последвала след ;ат'. щ. и из юн< едно романтично увлечение на бълг. царица, която използвала отсъствието на цар К. и изпратила писмо на Балдуин, в което про те р )ИТ‘ ре. /1КО 5ой им оси ли" Щ: ги му предлагала сърцето си. гордиятфранцузин отхвърлил съблазнителното предложение. Пренебрегнатата царица замислила да си отмъсти и се оплакала на К.: от думите й излизало, че високопоставеният пленник се опитвл да я пралъсти. По време на един пир (късно през нощта) царят наредил да доведат Балдуин и заповядал да го посекат със секира. Тялото на убития било хвърлено на псетата и с царски едикт било разгласено да не се коментира събитиетоП! Пак за насилствена смърт, но в различен вариант, говорят виз. историци. Според Никита Хониат веднъж. след като цар К. изпаднал в обичайния си пристьп на лудост, заповядал да доведат Балдуин и по иегова заповед палачът отсякъл с „твнедоска [двойна] брадва" нозете на Балдуин до коленете и ръцете му от китките до раменете Сред това хвърлили нещастника с главата надолу в една яма за смет за храна на птиците небесни. Балдуин преживял така три дни и починал в страшни мъки Още по-преднамарена е версията, която е записал Георги Акрополит. От думите му излиза. че след като отсякъл главата на Балдуин, цар К. направил от нея чаша, с която пиел вино, когато празнуввл победите си Няма съмнение, че пристрастного перона Акрополит съзнателно е преиначило събитията, като смесва смъртта на Балдуин със съдбата нв виз император Никифор I Геник, убит от хан Крум. Че смъртта на Балдуин била насилствена, можем да съдим от едно писмо на брат му Анри. Той изпратил в търново свои съгледвачи, конто да го осведомят за съдбата на императора, те му донесли страшната вест, че Балдуин „бил безбожно и непристойно убит заедно с другите пленници". Това се потвърждава и от думите на търновския патриарх Евтимий, който век и половина по-късно заявява, че плененият „Балдувин (т.е Балдуин) бил отведен в Търново, където бил предаден на смърт". Според самия Квлоян Балдуин „изплатил дължимото на природата, когато бил в затвора" — това се чете в едно негово писмо до папа Инокентий III. Внимателно подбраните думи на бълг. цар внушават, че смъртта на Балдуин действително е била <ес ВТО > 1Ы> IM tr I I ’ VI ITIITIV I v; И IV < I VHTV^/UII IT I I W MJIVirr ГVWZ '1 -»V VIVIKJfJ I T<M <>M UVW ТЩJf ГI rI < НГ1 I V/и iv v vriziu " насилствена Друг e, разбира се. въпросът че голяма част от записаните подробности ще трябва да признаем за плод на JH6 измислицата и въображението 195
КАЛОЯН Оттогава цар К. се превърнал в непримирим враг на ромеите и „решил да води безпощадна, непримирима и убииствена война срещу тях, казвайки, че не може да тьрпи повече тяхното коварство, неверния им нрав и променящото се често ежечасно тяхно поведение". В нач. на 1206 г. той изпратил силна войска в Тракия, която сполучила да разбие един кръс- тоносен отряд при селището Русион През фев- руари цар К. се появил лично по тези места и заедно с куманските си сьюзници успял да превземе десетки крепости. Регентьт на империята Анри (братът на импе- ратор Балдуин) бил „твърде опечален и разтре- вожен понеже не разполагаше с достатъчно хора, за да защищава земята си“ — съобщава един от зап. хронисти, като допълва, че по това време латинците държали само Цариград и гра- довете Виза и Селимврия. При кампанията си от 1206 г. цар К. започнал да преселва жителите на завладените ромейс- ки градове на север — в България Ромеите открито се разбунтували срещу бълг. цар, като се обединили около видния аристократ Теодор Врана — него латинците били назначили за управител на Одрин. През лятото на с. г. войс- ките на К. обсадили Одрин и Димотика — след няколко месеца последниятбил превзет, укреп- ленията му били разрушени, а жителите на гра- да били преселени в България. В нач. на 1207 г. цар К. сключил договор с никейския император Теодор Ласкарис, който създал своя държава от виз. владения в Мала Азия. Двамата сьюзници планирали одновре- менно настьпление срещу кръстоносците. Във връзка с тези операции войските на бълг. вла- детел отново обсадили Одрин Този път К. имал намерението да превземе на всяка цена непо- корната крепост. Той разположил под стените на града огромен обсаден парк, които наброя- вал 33 каменометни машини, без да се броят останалите съоръжения, като тарани, копачки и т.н. И този път бълг. владетел бил подведен от куманските си сьюзници, които с наближаване- то на летните горещини се оттеглили на север. През следващите месеци вниманието на К. отново било насочено към Солунското кралст- во, където назрявали важни събития. Денят 4 септември 1207 г. бил запомнен и от българи, и от кръстоносци — тогава загинал Бонифации Монфератски. Бълг. стрела го ранила смърто- носно в окото, а главата на краля била изпра- тена на цар К. С бърз марш бълг. войски се спуснали към Солун с намерението да овладея- втория главен град на Лат. империя. Разказват че уж войската на цар К. била „повече отпясъка в морето", под знамената му се тълпели бълга- ри, кумани, хазари, алани, руси, т.е. „потомщ' на всички родове, които е откърмила северната страна". В нач. на окгомври 1207 г бълг войски бло- кирали града. В царската шатра се състоял голям военен съвет, на който били уточнени подробностите около предстоящия щурм. Вся- ка кула на града била нанесена на картите, а £ специални съгледвачи преброили дори зъбери- те на крепостните стени. Планът на цар К. пред- , виждал всяка от купите да се атакува от отде- .. лен полк, който пък с помощта на стълби тряб- вало да се добере до крепостните стени. h След това К. се оттеглил на почивка Пообичая с на българите млади воини стоели на стража око- L ло царската шатра отделно от охраната, а све- u щите в царската палатка не загасвали през ця- к лата нощ. Минавало полунощ, когато настъпила f суматоха: чували се стенанията на ранения бьлг L цар, примесени с обвинения по адрес на кума- нина Манастър, първия военачалник на К. Той го обвинявал в предателство и твърдял, че неговото копие му нанесло смъртоносната рана в корема. е На другия ден (преди свечеряване) цар К. издъх- £ нал в големи мъки. Приближените му, които к „много го обичали, не пожелали да оставят тяло- Е то му на поругание" и отнесли със себе си мърт- вия цар, след като предварително го изкормили Е и осолили, за да не се разложи по време на Е дългия път. Погребали го „в своя си град", т.е. в , столицата Търново. Няма съмнение, че цар К. станал жертва на т заговор, в който главно действащо лице бил г куманинът Манастър. фактът, че още призори т го нямало в бълг. лагер, подсилва съмненията, £ че в съзаклятието ще е взела деино участие г куманската аристокрация. Но нишките на заго k вора водят чак до търновския дворец и цареви те сродници вкл. до съпругата на царя, коят била „скитка", т.е. куманка. г Поредният преврат в дворцовата ни хроника f сложил край на едно великолепно царуване L „юначният" К. загинал в разцвета на силите с» k пред прага на най-голямата си военна победа. > Когато през 1972 г. археолози попаднаха на L гроба на цар К. (в търновската църква „Св. 4С мъченици"), останките от погребението наисти- . 196
КАЛОЯН ;ки ci >аде азваг ясък, эълга гомщ рнат: 1 бло стоя 4ненг Вся 1те, бери пред отде тряб >ичая юко- све- з ця- лила бълг. ;ума- ойго вото ем а адъх- оито ЯЛО- 1ърт- ЛИЛИ в на ’.е. в --зпечатляваха Това на първо място се отнася | ръста на царя: топ бпл висок около 2 м, следователно великолепната му фигура ще се в .звисявала поне с две глави над съвременни- _.-'е му (през средновековието хората били ::авнително ниски и средният ръст бил ок. 1,60 I Необикновеното телосложение и високият съст били отличителна черта на първите Асе- *-евци. При археолог, разкопки в търновската лква „Св. Димитър Солунски" (през 1906 г.) археологьт М Москов е попаднал на две погре- бения, които го изненадали с необикновените си „габарити" — покойниците били двуметрови мъже. Догадката на археолога, че става дума за братята Петър и Асен сигурно е вярна, тъй като те били ктиторите на този храм От друга страна знаем, че Иванко (който бил братовчед на К) бил също много висок на ръст Както личи от погребението в църквата „Св. 40 мъченици", цар К. не правел изключение от сродниците си изключителният му ръст, съчетан с физическа красота (за това настояват антрополозите), из- дават една необикновена натура. Съвременни- ците му неслучайно го наричали „хубавия Иван". Обикновено виз. хронисти предпочитат да разсъждават еърху жестоката природа на този бълг. цар, който „разрушил всички ромейски вла- дения със страшни войни и ги направил пустини като ги измъчвал с всякакъв вид злини". Те про- възгласяват К. за „най-злия враг на ромеите" и „мъж на кръвта", който „непрекъснато измислял все нови и нови начини на умъртвяване" Упрек- ват го в излишна и дори прекалена жестокост, защото си „въобразявал, че унищожаването на а на бил :ори ята, :тие аго- эви- >ято ика »не: S си да. . на . 40 :ти- ромеите щяло да му донесе сигурност, като смя- тал, че от това ще стане страшен и ще спечели по-скоро приятелството на ромеите, отколкото тяхната омраза". Обвиняват го в много грехове един от тях бил, че „се сближил със скитското племе и евързал с тях роднинство, като възприел и зверската им природа и се наслаждавал на убийства на ромеи". На човек наистина му настръхват косите, ко- гато чете за ужасите, на които цар К. подложил ромейските градове в Тракия. „Българите в съюз с куманите извършиха такива работи, ко- ито нито ухото е чувало, нито окото е виждало, нито нечие сърце почувствало. Много големи, прочути преди това великолепии селища, углед- ни ниви и цветущи ливади, високи дворци и красиви къщи — всичко това стана убежище само на дивите животни. А кой ще оплаче със сълзи отвличанията, навезите, изхвърлянето на малки деца на улицата и избиването на възрас- тни хора" — възкликва виз. хронист Никита Хониат. Част от тези обвинения трябва да приз- наем за верни, но другата, която се приписва на „зверската природа" на цар К., е сигурно измислена. Впрочем някои от „жестокостите" на българина просто бледнеели в сравнение с погрома, който кръстоносците на IV поход уст- роили над Цариград и на другите ромейски селища. Същият Хониат разказва, че след като рицарите напуснали града Аркадиопол, „в него останал да вилнее само вятърът", а жителите на околните селища „били предадени на заколе- ние, по-скоро като стадо овце или волове, от- колкото като християни". Сигурно е и това, че част от изстъпленията, които се приписват на К., ще трябва да запи- шем в, актива" на неговите съюзници куманите. Прочути със своята свирепост, те разпилявали всичко по своя път, „а понякога принасяха в жертва на своите божества някои пленници, отличаващи се със своята хубост, като ги обес- ваха или бичуваха И не остана място, незасег- нато и пощадено от войната, понеже земята беше изпълнена с безброй злини и беше изпъл- нена от самата гибел." От други признания на виз. историци можем да съдим със сигурност, че К. действал с твърда ръка и безпощадно само по отношение на ро- мейската аристокрация и рицарите Отношени- ето му към обикновения народ се отличавало с необикновена доброжелателност, той никога не се провинил с убиване на „простите хорица" Неслучайно бедните жители на тракийските градове бързали да му изразят верноподани- чески чувства. Еретиците (богомили и павликя- ни) също се радвали на изключителната рели- гиозна тьрпимост, която проявявал цар К. Що се отнася до прословутата суровост в наказанията, те са нещо обичайно за средно- век. епоха, в която моралните норми били ко- ренно различии от съвременните. А изблиците на „припадъци от лудост", за които се загатва, трябва да отдадем на физиологични причини. При огледа на черепа на цар К. личаха следите от една рана (в тилната част), получена още в младежките му години. При опипването на вът- решната част от черепната кухина пръетите до- косваха един ръб, който е притискал силно мозъка на този човек Антрополозите бяха еди- 197
КАЛОЯН кдушни. че понякога този натиск е предизвик- еал страшни болки, които са могли да докарат К. до умопомрачение. Вероятно при подобии пристьпи царят е изпадал в онова състояние, за което говорят съвременниците. Малкото, което знаем за вътрешната полити- ка на цар К., го представя като мъдър и дално- виден управник. Той „залягал" най-много да натрупа „благодат" в столицата си Търново. На езика на средновек. хора това означавало съ- бирането на мощи на прочути светци, които дарявали града с „чудна и несъкрушима сила", т.е. правели го неуязвим от вражески нашест- вия и го покривали с голяма слава. Цар К. пренесъл мощите на Иларион Мъгленски, на Ми- хаил Воин и на св. Филотея — все бълг. светци. Пак при управлението на този владетел била построена и патриаршеската църква „Възнесе- ние Господне" (на Царевец) — „майката на всички църкви в българското царство". Към уп- равлението му трябва да отнесем един от ета- пите при изграждането на църквата „Св. 40 мъченици", която по-късно приютила тленните му останки. Заслужава специално да се отбележат пъл- ководческите способности на този владетел. Годините на управлението му са изпълнени с паметни сражения. Най забележителната му победа била при Одрин, където „погинал цветът на западното рицарство" и завинаги бил погре- бай митът за непобедимостта на тези облечени в желязо мъже. Пак на К. трябва да се отдаде заслугата, че съкрушил завинаги мощта на Лат. империя и това до голяма стелен предопреде- лило съдбините на европейския югоизток. Най-големи, разбира се, са постиженията на цар К. в дипломат, поприще. На него принадле- жи заслугата за извеждането на България от полит, изолация и утвърждаването на народ- ностния и авторитет. И то по време, когато двете части на европейския континент били вплетени в смъртоносен двубой. Изкусната дипломация на цар К. спечелила на България така необходимия й полит, престиж, чрез него била възстановена връзката с миналото и приз- нати суверенните права на държавата на бъл- гарите. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, 108—269; Дуйчев, Ив. Преписката на папа Инокентий с българите. ГСУ, ифф, 37, 1942, 1—116; Петров, П. Унията между България и Римската църква през 1204 г. и Четвъртия? кръстоносен поход. ИПр, 1955, № 2, 25—37 J ЦанкоВа-Пешкова, Г. България при Асенев- ци, 51 —86; Инкова, В. Калояновото погребе- ние. Технико-лабораторни изследвания. С. 1979; Божилов, ИВ. фамилията на Асеневци I, № 3, 43-68. Й А КАЛОЯН — бълг. севастократор през 50-те го дини на XIII в. Личността му е обвита в легенди и загадки, които и до днес не са намерили ясен и точен отговор. Някои учени обявиха, че К. е син на севастократор Александър, брата на цар Иван Асен II, и е идентичен с Калиман II, убиеца на Михаил IIАсен (1246—1256). Неяснотите идват от обстоятелството, че севастократор К. е из- вестен единствено от прочутия ктиторски пор- трет и свързания с него надпис от църквата „Св. Никола и Св. Пантелеймон" в с. Бояна. За него няма запазени други писмени известия. От надписа научаваме, че К. имал най-благо- родно потекло. Той бил внук на ср. крал Стефан Първовенчани (1193—1223) вероятно по женска линия. Бил братовчед на цар Константин Тих- Асен, което изрично се споменава в надписа явно по поръка на самия севастократор. Оттук можем да направим заключение™, че бащите на Константин и К. са били братя, видни боляри в зап. бълг. покрайнини. Вероятно те се отлича- вали със своята мощ и именно това обстоятел- ство е привлякло Стефан Първовенчани, който не се поколебал да се сроди с тях. За полит, кариера на К. до 1257 г. можем само да гадаем. Все пак от последвалите събития можем да установим, че той подкрепил братов- чед си Константин Тих в борбата му за бълг. престол срещу болярина Миио. След като Тър- ново паднал в ръцете на Константин и той бил официално провъзгласен на цар, позициите на К. в държавата укрепнали. По всичко личи, че новият цар умеел да се отблагодарява за ока- заната му подкрепа — ок. 1258—1259 г. К. бил удостоен с най-високата титла след царската— севастократорската. Не е изключено точно в чест на тържествената промоция да е изогра- фисана Боянската църква с ликовете на царс- кото семейство и семейството на новооглаше- ния севастократор. В художествено отношение особен интерес представлява портреты- на К. и Десислава. Той е сътворен реалистично, пре- дава точно портретните черти, особеностите на облеклото, които за посветения човек говорят 198
КАРДАМ ГГИЯ1 -37 нев ебе- 1. С. вци И.А =ърде много за положение™ на К и съпругата обществото. К е 30—35-годишен, висок, едставителен мъж, с черна брада и мустаци, I правилно лице. Главата му е увенчана със еевастократорска корона с една дъга отпред, асена със сини скъпоценни камъни и перли тъгласно изискванията на етикета Облечен е в гълга, богато орнаментирана дреха от брокат, s го- нди сен К. е цар еца >в ат из- юр- Вэсен от Венеция. В ръцете си държи умален дел на храма, който поднася на Бога — сим- тичен израз, че севастократор К. е построил красил със свои средства църквата. До него редставена съпругата му, севастократорица сислава За съжаление не разполагаме с дру- сведения за севастократор К. и не можем да кем нищо за съдбата му след 1259 г. ,Св гего аго- фан ска Гих- иса пук ,ите яри 1ча- •ел- йто JMO тия ов- ьлг. ър- бил । на че ка- бил а— о в ра- рс- ле- 4ие i К. ре- на эят Литература: Грабар, А. Боянската църква, Архитектура — живопис. С. 1924; Златарс- ки, В. Боянският надпис. — В Избр. произв. Т. 2,410-434. И. Л. КАРДАМ — бълг. хан (777—802). Смята се за непосредствен приемник на хан Телериг (768— 777), макар името му да се среща в ист извори за пръв път през 791 г. През април на с.г. виз. император Константин VI потеглил на поход срещу българите. Това била наказателна акция, която целяла да накаже българите заради про- никването им в поречието на Струма и изтреб- ването на виз. гарнизони по онези места. Хан К. успял да изпревари събитията и посрещнал ромеите на тяхна територия в околностите на Одрин. Сражението станало привечер и роме- ите отстьпили, а вечерта, след като напуснали лагера си, побягнали към Цариград Бойното поле останало в ръцете на хан К. През юли 792 г. императорът излязъл от сто- лицата си и потеглил с войска към бълг.-виз. граница и при Маркели (в околностите на Кар- нобат) се заел с укрепяването на крепостта. Не след дълго там се появил с войските си и бълг. владетел (на 20 юли), който побързал да заеме околните височини. Времето минавало в разуз- наване и приготовления за решителната битка. Въодушевен и убеден от лъжепророци, че по- бедата ще бъде на иегова страна", Константин VI се решил да даде решително сражение. Но още когато маневрирал с войските си, той раз- строил фалангите. След това „нападнал безред- но“ и както следвало да се очаква, претьрпял пълно поражение. Загинали много от военачал- ниците му, в това число и „лъжепророка" Пан- кратий, конто подвел императора, че разполо- жението на звездите му предвещава сигурен и бърз успех. При Маркели хан К. празнувал го- ляма военна победа — разказват, че той спо- лучил да плени целия вражески обоз заедно с императорската шатра и цялата му прислуга. Константин VI едва успял да се спаси и „при- стигнал като беглец в столицата". Последвали преговори, конто завършили с подписването на мирен договор, според който империята се за- дължавала да плаща ежегоден данък на бълга- рите През 796 г хан К. изпратил писмо до импера- тор Константин VI, в което заявявал: „Или ми плати данъка, или ще дойда до Златните врати и ще опустоша цяла Тракия." На това предизви- кателство императорът отвърнал твърде само- надеяно, като изпратил, казват, вместо злато конски тор и наредил да кажат на българина. „Изпратих ти данък, какъвто ти подобава. Ти си стар и аз не искам да се мориш чак дотук. Аз ще дойда до Маркели и ти излез насреща, пък каквото Бог отсъди." В тази декларация на императора личи пове- че поза, отколкото желание за бой. Той не само не стигнал до Маркели, но бил принуден да спре в околностите на Одрин, защото му известили, че войските на бълг. владетел се съсредоточа- вали в близките гори. Виз. историци твърдят, че в продължение на цели 17 дни императорът напразно призовавал К. на сражение, но той не се решил да излезе от гьстите гори. Чудно е наистина как през цялото това време импера- торът не намерил сгоден случай за стьлкнове- ние с българите и да подкрепи войнствените си слова с железните аргументи на оръжието. Ве- роятно през тези дни наистина е имало предиз- викателства, но по-сериозни ще са били приго- товленията около изработването на мирния до- говор. Той бил подписан малко по-късно и по същество повтарял клаузите от споразумение- то от 7-92 г. Повече сведения за живота и личността на този бълг. владетел няма. Не са известии и обстоятелствата около неговата смърт, но тъй като в края на VIII в. той е бил вече възрастен човек. може да предположим, че тя е била естествена. Управлението на К. е забележително с това, че той сполучил да омиротвори страната и да ликвидира междуособиците, с една дума, той 199
КАСИАН сполучил да изведе България от полит, и не- мощ. Пак с неговото име трябва да свържем новия етап в развитието на бълг.-виз. отноше- ния, когато България минала в настьпление на юг от Балкана. Тази активна външна политика позволила на хана не само да даде на българи- те така желания вътрешен мир, но и да подготви бъдещите външнополит. успехи на страната. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, 4.1,313—321. Й. А. КАСИАН — митрополит на Видин през 80-те години на XIV в. Тази малко известна, тьмна личност в църк. ни история е свързана с някол- ко знаменателни събития. Първото е отцепва- нето на Видин от властта на Търновската пат- риаршия и присъединяването му към Цариград- ската църква (1381). Инициативата принадле- жала на К., но в основата на всичко това било желанието на видинския цар Иван Срацимир (1356—1396) да демонстрира пълната си неза- висимост от Търново и да уязви цар Иван Шиш- ман (1371—1395). През 1381 г. митрополит К. посетил Цариград, където получил официалната благословия на патриарха. Няколко години по-късно той изпол- звал обстоятелството, че София паднала под тур. власт и се обърнал с молба към Цариград да присъедини Софийската епархия (дотогава тя се подчинявала на Търновската патриаршия) на Видинската митрополия. Въпросът, разбира се, бил решен положително и видинският мит- рополит получил правото „да владее Триадица" (София) и да провежда безпрепятствено всич- ки архиерейски длъжности". Ликвидирането на Софийската митрополия и присъединяването й към Видин се отнася между 1382 и 1386 г. Впоследствие митрополит К. се заплел в ня- каква криминална история, която никак не под- хождала на високия му църк. сан: той бил ули- чен в убийство. Изглежда, че обвиненията били сериозни, тъй като се наложило да напусне митрополитската си катедра и да се укрива в продължение на години. Странного е, че при това положение цар Иван Срацимир не поел инициативата за назначаването на нов митро- полит и не слазил законния канонически срок от 6 месеца, през които една епископия можела да функционира без иерарх. Но така или иначе цели 6 години Видин останал без митрополит. К. направил всичко възможно да снеме обви- ненията от себе си и да запази митрополитские си пост. Дори лично посетил Цариград (межд* 1391 и 1392), но всичко било напразно. Обвине| нията срещу него не били оттеглени, а това билд достатьчно, за да бъде лишен от високия см църк. сан. За негов приемник бил назначен Йоасаф Бдински (1392). *з .и П? тг Литература: Цухлев, Д. История на град Ви- дин и неговата облает. С., 1932,172—173. Й.А П? 3| ба КЕРА ТАМАРА — дъщеря на цар ИванАлексан дър (1331 —1-371) от първия му брак с влахинята Теодора. Родена е вероятно ок. 1342—1343 г Името й Тамара трябва да се евърже със силата на традицията, с желанието на Иван Алексан- дър да демонстрира роднинските си връзки с Асеневата фамилия — най-голямата дъщеря на цар ИванАсен //също се казва Тамара. Първата част от името й Кера се приема като лично име, а според други това било задължителното об- ръщение към високопоставени лица („кера" — госпожа). Знаем с положителност, че към 1355—1356 г. К.Т. вече била омъжена за деспот Константин. В една от миниатюрите на Лондонского четве- роевангелие тя е изобразена редом със своя съпруг: с корона на главата и богато декорира- на дреха. Нейният съпруг е неизвестен от други източници и ще е бил несъмнено от влиятелен бълг. род. Заедно с ръката на К.Т. той получил и деспотска титла — вероятно управлявал ня- коя облает в провинцията, като държател на апанажно владение. Не е известно от този брак К.Т. да е имала деца. От изображението е труд- но да съдим за чисто човешките й качества: от миниатюрата личи показно спокойствие, тога- ва К.Т. изобщо не е подозирала за тежкия кръет, който е трябвало до понесе. Портретьтй се допълва от сведението на един виз. историк, който отбелязва, че тя „се отличавала със сво- ята хубост". Името на К.Т. отново се среща в изворите във връзка със събитията, последвали катастрофа- та на христ. войски при Черномен (1371). Най- заплашени от тур. победа били бълг. земи. Цар Иван Шишман побързал да изпревари събития- та: едно бълг. пратеничество пристигнало в Од- рин с предложение за мир. От своя страна султан Мурад I (1362—1389) настоявал съюзът да бъде скрепен с династичен брак, като поже- Мс де то ед ра че Ci та на ои се на ТВ ег бъ в. м\ Ml то съ пр и> в: хр до пр СП Ре до ос ПС чи Ж1 ци ка мс га| 200
КЕРАЦА ПЕТРИЦА ci Ви- I. А. hei да се ожени за сестрата на Шишман, хуба- I вицата К.Т. Известно време цар Шишман се I * отивял на предложението, но в крайна смет- |аа бил принуден да се примири По това време I к Т. (вече вдовица) била на ок. 30 години, дори I .малко презряла". Но изгодите на този брак се ' ~реценявали предимно от полит страна. Веро- ятно се намерили и критици на брака, тъй като с него се погазвали нормите на епохата, които репоръчвали един христ. владетел да не влиза з родствени връзки с мюсюлмани. Оттук коле- банията и нерешителността на цар Иван Шиш- ман. Впрочем бракът на К.Т. с Мурад не е пре- цедент— десетилетия преди това виз. импера- тор Йоан VI Кантакузин (1347—1354) омъжил една от дыдерите си за Орхан, бащата на Му- ;ан- :и с । на об- воя ра- ня- на рак >уд- : от >га- кия >ти ик, во- зъв £>а- ай- lap ия- >д- 1на 1ЪТ ке- рад. Бракът между султан Мурад I и К.Т. бил склю- чен през есента на 1373 г. Една добавка към Синодика на бълг църква прославя тьрновска- та принцеса за това, че станала „обрученица" на Мурад „ради рода болгарского". Излиза, че още съвременниците оценили по достойнство себеотрицанието на К.Т., която била пожертва- на пред олтара на отечеството. Пак там се твърди, че тя „освободила своя народ" — това е може би наи-тьмното известие за вървежа на бълг - осм. отношения през 70-те години на XIV в. Едва ли то трябва да се разбира в баналния му смисъл, че българите спечелили 10-годишен мир с турците. Освобождаването, за което нас- тоява бележката, трябва да се разбира в сми- съл, че султан Мурад отстьпил някои завладени преди това бълг. земи — напр. Самоковско, Ихтиманско и др Същият източник твърди, че след като отишла в харема на Мурад, К.Т. залазила „непорочна християнската си вяра". Излиза, че брачният договор предвиждал верска свобода на бълг принцеса. К.Т. прекарала живота си в строго спазване на христ. добродетели: „живяла доб- ре и благочестиво и починала в мир". Гробът й досега е запазен в Бруса (старата столица на османците) редом с гроба на султан Мурад, посетителите го знаят като мястото, където по- чив а „българската царица Марийче". Драматичният обрат в съдбата на К.Т. послу- жил като първооснова за създаването на цял цикъл от народни песни: за „Мара бяла българ- ка“ и царствения й съпруг Мурад. Основният мотив в песните е твърдата решимост на бъл- гарката да запази вярата си: въпреки големите обещания на Мурад, който й предлагал „на Од- рин чаршията и на Цариград половината", стига тя да приеме исляма. Този акцент е свързан с изпитанията по време на робството, когато за- пазването на христ. религия на практика озна- чавало съхраняването на език и народност. Затова името на „Мара бяла българка" се пре- върнало в символ за опазване на българщи- ната. Литература Иванов Й. Северна Македо- ния, с. 122 и сл : Божилов, Ив фамилията на Асеневци. I, № 42, 214—218. Й А. КЕРАЦА — първородна дъщеря на цар Иван Шишман (1371 —1395) от първия му брак с бъл- гарката Мария. Кръстена е на баба си (по мъжка линия) Кераца Петрица. К. починала твърде млада в нач на 80-те години на XIV в. Името й е записано в добавкиге към Бориловия Синодик, където й се пее вечна памет. Литература Божилов, Ив Фамилията на Асеневци I, № 55 с 245. Й. А. КЕРАЦА ПЕТРИЦА — майката на цар Иван Александър (1331—1371), по всяка вероятност внучка на цар Иван Асен II (по съребрена женс- ка линия). Тя е връзката между прочутата Асе- нева династия и т.нар Шишмановци. Известно е също, че е имала двоица братя Първият — Михаил III Шишман-Асен, се разпореждал със съдбините на търновския престол цели 8 години — от 1322 до 1330 г. Другият й брат — Белаур, въстанал против цар Иван Александър (1331) и му оказал упорита и продължителна съпротива във Видинско и Поморавието. Към края на XIII в. К.П. се омъжила за Сраци- мир По-късно цар Теодор Светослав (също неин роднина) дарил Срацимир с деспотска тит- ла и му предоставил да управлява Крънската земя. Неизвестно кога К.П. приела католициз- ма. За това съдим от едно писмо на папа Бене- дикт XII до Петрица, деспотицата на Крън (1337) Вероятно тя залазила деспотската си титла и владението си в Крън и след смъртта на своя съпруг. Тези събития станали при управлението на сина й цар Иван Александър. От брака си със Срацимир К.П. имала трима сина: ИванАлексан- дър, Йоан Комнин Асен и Драгушин. Тя ощастли- вила съпруга си и с две дъщери — Елена и Теодора, които прекарали по-голямата част от 201
КИПРИАН живота си в Сърбия, но по-щастлива била Еле- на. която била коронясана за ср. кралица (1346). Съществува мнение, че заедно с двамата си сина (Йоан Комнин Асен и Драгушин) К П. зами- нала за Сърбия, където намерила радушен прием от дъщеря си Елена — тогава все още кралица. Причините за този „десант" на част от бълг. царско семейство в Сърбия остават забу- лени в тайна. Знаем с положителност. че до края на дните си К.П. живяла благочестиво, а малко преди смъртта си приела „ангелски об- раз" (станала монахиня). Погребали я в манас- тир под монашеското име Теофано Литература: ДуйчеВ, ИВ Неиздадено писмо на папа Бенедикт XII до майката на цар Иван Александър. ИБИД, XIV—XV, 1937, 206—210; Божилов, ИВ. фамилията на Асеневци. I, № 28,136-139. И.А. КИПРИАН — бележит бълг писател, всеруски митрополит, светец на рус правосл църква. Смята се, че К. бил роден ок. 1330 г. Правени са опити да бъде представен като „сърбин" и „южен славянин", но днес бълг. му народостен произход не се нуждае от повече доказателст- ва. Твърде разпространено е мнението. че бил чичо на Григории Цамблак („брат на нашия ба- ща") — в случая обаче става дума за духовно родство К бил наистина духовен брат на Евти- мий Тьрновски, негов съученик, близък спътник в монашеския живот, с когото връзките му не прекъсвали въпреки огромните разстояния по- между им. Кактр изглежда, К. произлизал от достатьчно знатен род в столицата Търново. Своя път той започнал в Килифаревския манас- тир при прочутия исихаст Теодосий Тьрновски, където именно се сближил с Евтимий. Послед- ният, като по-възрастен и по-опитен, бил поста- вен от Теодосий „да се грижи за братството" и в този смисьл бил не само съученик, но иучител на К През целя си живот К. се отнасял с под- чертано уважение към своя по-старши събрат. В1363 г. Теодосий заедно с Евтимий, К. и още един монах отишъл в Константинопол. След смъртта на Теодосий на 27 ноември с.г. К. прид- ружил Евтимий в Студийския манастир и в Све- та гора Повече от десет години той останал в манастира „Св. Павел" и се сближил с бъдещия цариградски патриарх Филотей Кокинос (1364—1376). Именно нему дължал и бляскавата си църковна кариера по-късно, тьй като патри- архът му имал пълно доверие и целял виса Ь, неговата подготовка и способности. По врем i на пребиваването си в Света гора К. поддържаг! кореспонденция със завърналия се в Търнов.1 се Евтимий. Из; Цариградската вселенска патриаршия бил I щ загрижена за единството на рус. църква, зап I тр лашено от конфликта между Московского кня I л жество и Литовската държава, в чиито предел,»! тогава влизала почти цяла днешна Украйна I дС През 1373 г, филотей изпратил К. като свой qi апокрисиарий (представител), който да съдейс от тва за помирението между враждуващите стра ни. При тази си отговорна мисия бълг. монах си спечелил доверието на литовския княз Олгерд Под заплахата Литва и зап. рус земи да преми- нет в лоното на католицизма филотей назначил своя довереник за киевски и литовски митро- полит. Патриархът смятал да възстанови църк единство в рус. земи, като след смъртта на московския митрополит Алексий назначи К. за всеруски митрополит, за да бъдели спазени „и правого, и ползата, и обичаят". К. бил ръкоположен за духовен глава на Киев и Литовско-рускиге земи на 2 декември 1375 г., поел епархията си през юни следв. г. Две годи- ни той заемал този пост, а когато през февруа- ри 1378 г. Алексий Московски починал, поло- жил много усилия, за да изпълни препоръката на патриарха. Той влязъл във връзка със Сер- гии Радонежки и други видни рус отци, но княз Дмитрии Донски категорично отказвал да го приеме. К. бил подложен на притеснения и уни- жения, малтретиран и ограбен. Изгонен от Мос- ква, той се завърнал в Киев, откъдето през пролетта на 1379 г. потеглил за Цариград. Обик- новено от Киев за виз. столица се пътувало по море К обаче избрал пътя през Търново — родния си град („отечеството му“, както пише Григорий ЦамблаК), от конто той се откъснал преди много годни. Рус митрополит бил пос рещнат топло и сърдечно от патриарх ЕвтимиЛ и цялототьрновско гражданство. Гоигорий Цам блак, очевидец на това паметно събитие, чет- Р« се че 13 се П| Ki сг щ п< м< м. J тс О1 CJ ш п< (1 с pi Hi 41 г. м м к П1 Д1 тс П( върт век по-късно разказва развълнувано зг радостната възбуда в Търново при срещата на двамата големи българи и църк. ръководители Не е изключено в Константинопол К. да е отне- съл и някакво послание от Иван Шишман дс неговия зет Андроник IV Палеолог, който биг поддържан от българите. Във виз. столица К. бил свидетел и участник CI „г В Т. л< Л1 KI HI 202
КИПРИАН IO в :ок ем 1ИЛ зап кня- 1ел лна. ВО' зйс гра хси зрд !МИ- чил гро- эрк на . за л „и иев 5 г., »ди- >уа- »ло- ата :ер- няз I го ии- ос- эез 1ик- по >ше чал ос- игл) ам- гет- за на ли не- до >ил £/рни промени. През юли 1379 г. Андроник бил (жален от баща си Йоан V с помощта на генуез- -*• и турци. Тогавашният патриарх Макарий бил ~ален и заточен, а подписът на К. стой под акта за неговото отстраняване на свикания за целта лрк събор. Новият патриарх Нил (1379—1388) бвало да реши трудния въпрос за всеруския лрк. глава. Наред с К. кандидат за него бил и русинът Пимен, който представил подправени документа с подписа на Дмитрий Донски. К. се отказал от борбата с измамника и неочаквано 1отпътувал за Киев. Московският княз обаче разкрил машинациите на Пимен и повикал при себе си К., който бил приет от него „с голяма чест, много доверие и любов..." (февруари ' 1381). Скоро обаче отношенията между двамата се обтегнали. Отново се появил съперникътму Пимен, а К. за поредей път се установил в Киев. В едно свое писмо от 1385—1386 г. той споделя с един от московските си съмишлени- ци, че се отправя в Цариград, за да извоюва победа „над лъжливия и лъстив човек" (Пи- мен). В 1387 г. К. наистина бил в Студийския манастир във виз. столица, където преписал „Лествицата" на Йоан Синайски. На 29 май с.г. той бил изпратен лично от император Йоан V отново в Киев, като обещал да се завърне след една година. „Случаят Киприан" бил ре- шен благоприятно едва през 1389 г., ко ато патриаршеският трон бил зает от Антоний IV (1389—1390), привърженик на вече починалия Филотей и навярно близък на самия К. Бълга- ринът бил признат окончателно за митрополит на Москва и цяла Русия. Междувременно по- чинал и Дмитрий Донски, а на 1 октомври 1389 г. митрополитьт отпътувал с кораб за рус. зе- ми. Любопитно е, че и този път К., макар и по море, не използвал традиционна морски път Константинопол — Синоп — Крим — Киев, а пътувал през Белград на р. Днестьр (Акерман, дн. Белгород Днестровский). Дали и този път той не посетил България — ако не Търново, то поне Добруджанското деспотство на ИВанко, сина на Добротица'? В един документ между „приятелите" на литовско-руския велик княз Витовт е споменат и един „български деспот". Такива контакти, очевидно предвид осм. зап- лаха, биха могли да бъдат осъществени най- лесно с посредничеството на дългогодишния киевски митрополит, българина К. Възмож- носттатой да е направил такова „отклонение" при пътуването си се подкрепя косвено и от пристигането му в Москва едва през март 1390 г. Заемайки своята, постигната след толкова борби, митрополитска катедра, К. развил уси- лена просветна и книж. дейност. Той бил добре приеман от новия княз Василий Дмитриевич, като подобрил отношенията му със споменатия Витовт. В качеството си на духовен ръководи- тел на една голяма правосл. общност митропо- лит К. бил радетел за изглаждането на отноше- нията с католич. църква. В това отношение той бил подтикван както от проблемите в Литва и Югозап. Русия и Украйна, така и от събитията на Балканите. Тъкмо след падането на Търново и бълг. държава под тур. власт, през 1397 г. К. предложил на патриарх Антоний IV (при повтор- ното му управление) да се помисли за Вселен- ски събор и обединение на всички християни срещу осм. завоеватели. Тази идея обаче не била възприета, въпреки че се говорело такъв събор да бъде свикан в самата Русия. Усилията на К. били продължени от другия голям бълга- рин Григорий Цамблак при неговото светителс- тво в рус. земи. К. починал в дълбока старост на 16 септември 1406 г. и бил погребай в Успен- ския събор в московския Кремъл. Над гроба му била прочетена неговата „Прощална грамота" към рус. християни, която той продиктувал на смъртния си одър.Този своеобразен жанр бил продължен и от други рус. митрополити. К. бил канонизиран през 1472 г., а мощите му се пазят и днес в мраморен саркофаг в споменатия Ус- пенски събор. Животьт на К. е сравнително добре докумен- тарен. Запазено е негово анонимно рус. житие, нему е посветено прочутото „Похвално слово за Киприан" от Григорий Цамблак. За него се разказва пространно във всички рус. летописи и в много виз. документа. Приписва му се дори отношение към Куликовската битка (1380), кое- то показва до каква стелен той бил популярен сред рус. си паство. К. има голямо по обем творческо наследст- во.Той направил редица преписи и преводи от гръцки, написал забележителни агиографски съчинения (сред тях се открояват с новаторст- вото си в духа на исихазма Житието, Службата и Похвалното слово за московския митрополит Петър), химнографски творби, многобройни послания. Той ръководел съставителството и редакцията на т.нар. Московски летописен свод, на един нов индекс на забранените (ере- ГИК 203
К ИРАНА МАРИЯ тически) книги и пр. Неговата дейност е заслу- жила възторжената оценка на рус. книжовници и е живата връзка между бълг. и рус правосл. култура. Но може би наи-точни са думите на Григорий Цамблак, адресирани към рус. народ и църква: „Нашето Отечество го роди, а вам Бог го дари “ Литература: Дончева-Панайотова, Н. Мит- рополит Киприан. Старобьлгарски и старо- руски книжовник.С , 1981 Дмитриев, Л Ли- тературно-книжняя деятельность митропо- лита Киприана и традиции Тырновской книжной школы — В Тьрновска книжовна школа. Т 2 С., 1980' Петканоба, Д Старо- българска литература. II, 92—103; Прохоров, Г. Киприан. — В: Словарь книжников и книжности Древней Руси (вторая половина XIV—XVI вв ). Т. 1 Ленинград, 1988.464-475 П. П. КИРАЦА МАРИЯ — дъщеря на цар Иван Алек сандър (1331 —1371) от втория му брак с еврей- ката Теодора. К.М. била „дете на любовта" — зачената преди венчавката на родителите си Заедно с другите деца на царя е изобразена в една миниатюра от Лондонского четвероеван- гелие. Трудно е да направим анализ на личнос- тните й качества, макар в образа на К.М да личат някои портретни характеристики А наи- малко можем да съдим за превратната съдба, която я очаквала занапред. Щастливата промяна в съдбата на К М. нас- тьпила през 1355 г., когато бил сключен мирен договор между България и Византия. Той пред- виждал сродяване на двата двора бълг прин- цеса трябвало да се омъжи за виз. престоло- наследник Андроник, сина на император Йоан V Палеолог (1354—1391). Тъй като младоженци- те били малолетни, наложило се да се иска специално разрешение от Цариградската пат- риаршия. Както свидетелства Синодалното ре- шение, този брак бил от полза на християните и във вреда на безбожниците, т.е. турците. В края на 1356 г. бълг принцеса пристигнала в Цариград. Първите няколко години от брака на К.М. били безоблачни През 1370 г тя родила син — бъдещия виз. император Йоан VII Палеолог. Нещастията дошли по-късно в резултат на при- бързаните действия на съпруга й Андроник, който нямал търпение да изчака смъртта на баща си и да сложи императорската корона! През 1373 г. той въстанал срещу Йоан V, кате предварително потърсил помощта на Челеби сина на султан Мурад I. В началото акцията имала успех; Андроник бил провъзгласен за император, а съпругата му К.М. влязла като стопанка на дворците в Цариград Но само след 20 дни Андроник IV бил свален от престола — баща му дори възнамерявал да го ослепи заед- но с малолетния му син. Впоследствие ексим- ператрицата трябвало да сподели заточението на своя съпруг. През 1376 г. Андроник IV сполу- чил отново да си върне императорската коро- на. По-късно в отсъствието на своя съпруг от Цариград К.М. управлявала самостоятелно им- перията цяла година (1377). Андроник IV бил свален повторно през 1379 г., а 6 години по-къс- но се поминал Името на К.М. се споменава отново чак през 1390 г., когато пристигнала в Италия заедно със своя син. Там тя ще е тьрее- ла съюзници за завладяването на императорс- кия престол По това време К.М била приела монашеския образ и се споменава под името Макария. Въпреки това не можем да отречем енергичността, с която воювала за каузата на своя син. Тя имала щастие да види възцарява- нето на Йоан VII Палеолог и пристигнала тьр- жествено в Цариград на венециански кораб. Царуването на Йоан VII продължило само два месеца и монахиня Макария била изпратена на заточение (заедно със своя син) в Селимврия. Смъртта й трябва да се отнесе към нач. на XV в. От брака си с Андроник IV тя имала още две дъщери, за които липсват известия. Литература: Шрайнер, П. Българска княги- ня в Генуа и Италия. — ИПр 1982, N 2, 62—66 Божилов, Ив. Фамилията на Асенев- ци. I, № 43, 218-224. Й.А. КИРИЛ — Вж. Константин-Кирил философ. КИРИЛ БОСОТА — бълг. еретик богомил през XIV в Не се знае откьде произхожда, нито как еживял до нач на 40-те години на века. Очевид- но е само едно — той е българин и е бил „съ- вършен" богомил, който проповядвал учението сред хората. В нач. на 40-те години се установил на Атон, където преживял повече от три години. Както съобщава един виз. писател, еретиците пропо- вядвали несмущавани, макар и даспазвали все -ai -ai -ei I ЗЛ1 мр I CT1 на; ра те; по фа да Сл кы се cei ви, И31 И31 СТ( I не За CBI че ЦЪ| КГ те; бъ. на ме мн ДИ на бъ би ци ко ме 204
КЛИМЕНТ кате з< аед- г от им- Н-- някаква тайна През 1344 г. атонското мо- каи.ество се събрало и ги прокудило. К.Б. и - овият другар и съмишленик Лазар пристиг- али в България и се спрели в столицата Тър- DBC Между 1344 и 1350 г. К.Б. сполучил да привле- * доста хора към учението си, сдобил се дори I ученик, за когото е отбелязано, че „...беше онравен... и беше строг пазител на неговата чръена ерес...“. Когато мълвата за еретическите проповеди стигнала до ушите на цар Иван Александър, той - аредил да бъде свикан специален събор, за да оазгледа учението им (1350). Главният обвини- тел на еретиците бил Теодосии Търновски. Той бил повел остър диспут, като разобличавал всички къс- ;алшиви твърдения. Била произнесена присъ- да, но тя засегнала само К Б. и ученика му поп Стефан, тъй като другият еретик Лазар се отре- къл от учението. К.Б. и Стефан не пожелали да се примирят. „Порадитова, отбелязва житиепи- сецът на Теодосий, благочестивият цар, като видя тяхното безполезно умуване, заповяда да два 1 на »ия. XV изгорят лицата им с нажежени железа и да ги изгонят напълно от неговите предели (извън столицата — б.м.)“. К.Б се отьрвал само с жигосване и изгонва- не от Търново, докато неговите съидейници в Зап. Европа били изгаряни Мекото наказание свидетелства, че царят и Теодосий не смятали, че К.Б. може да подрони устоите на властта и църквата. две яги- г 2, 1ев- . А. >ез сак 4Д- :ъ- гго эн, то 10- се Литература: Ангелов, Д Богомилството в България, 424— 430; Радченко, К. Религиоз- ное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием М 1986,206—211 И. Л. КЛИМЕНТ — бълг. войник, навярно представи- тел на дребното болярство, който участвал в бълг.-унгарската воина от 894—896 г. Той е герои на историко-религиозния разказ „Чудото с Кли- мент, когото св. Георги избави във война". В много отношения случаятс К. е сходен с премеж- дията на българина Гэорги от известното „Чудо на св Георги с българина". След разгрома на българите в първата битка К., объркан и уплашен, бил преследван от четирима маджарски конни- ци. Спасила го ненадейната намеса на светеца, който му казал как да постъпва, „след като Си- меон княз победи враговете си". Става дума също за някакъв неназован по име „болярин" и „слугата" му, на когото (преди чудото на св. Георги) К. разчитал за помощ. Явно се загатва за неговия пряк военачалник. Това е всичко. което се знае за българина К., несъмнено реална ист личност. Литература: Петканова, Д. Старобългарска литература. Т. 1 368—369. П. П. КЛИМЕНТ — шестият, най-малък син на цар Иван Владислав (1015—1018). За разлика от по- големите му братя Пресиан, Алусиан, Арон, Траян и Радомир за него не се знае нищо. Дори името му е познато само от едно инцидентно споменаване. Той бил кръетен, както се вижда, на името на св. Климент Охридски — още едно доказателство за привързаността на охридска- та династия към бълг. история, големите идеи и великите българи от XI—X в. Името на К отсъс- тва при най-добре информираните тогавашни хронисти, което косвено показва, че той навяр- но е починал още като дете Литература: Рек, Ст. След культа св. Кли- мента Охридского в династии Комитопулов. — В. 1100 години от смъртта на Методии (Кирило-методиевски студии, кн 4). С., 1987, 176-179 П. П. КЛИМЕНТ (Климент Охри дс к и) (ок.838— 916), слав, просветител, бълг. книжовник. пръв епископ на бълг език. Една от наи-ярките фигу- ри на цялата ни средновек. култура. Роден в областта на Солун. Произхождал от местните славяни. В краткото му житие катего- рично е отбелязан неговият народностей про- изход: „Този велик наш отец и български све- тилник бе по род от европейските мизи, които обикновеният човек нарича българи...". Повече нищо не се знае за семейството му нито пък е известно светского му име (Климент е мона- шеско име). Не желаел да говори за себе си и много неща премълчавал „поради смирението си". Подобно поведение не е учудващо — нормите на мона- шеского служене изисквали пълно скъсване с миналото, със света на обикновените хора, с дома, семейството, близките и роднините. Отседем до петнадесетгодишна възраст пре- минал през двете основни степени на обуче- ние; училището на дидаскала, в което придобил 205
КЛИМЕНТ елементарна грамотност, и школата на грама- тика. където навлязъл в божествените писания. Когато бил все още „млад и крехък", т.е. на ок. 15—20 г., се присъединил към Методий. По това време той бил все още на административ- на служба като архонт на една облает, населе- на със славяни. От този момент насетне К. следвал навсякъде своя наставник и учител и опознал живота му „както никой друг". В нач. на 50-те години Методий се оттеглил в манас- тир, последван и от К. Близо десет години К. прекарал с Констан- тин-Кирил Философы Методий. Той бил техният най-стар и предан ученик. По всяка вероятност взел участие в създаването на слав, азбука. Включил се и в словотворчеството, когато се награждал книжовният слав. език. Заедно с него били извършени и първите преводи на свещените писания от гр. на слав. език. Не е известно да е участвал в мисията на Кирил при хазарите, но от 863 г. нататьк името му се свързва трайно с просветителството сред славяните по среден Дунав. Няма конкретни данни за работата му във Великоморавия (863—866), но със сигурност може да се предполага, че е бил пръв помощник на своите учители при проповедите, при обуче- нието на ученици и при организиране на морав- ската църква. През 867 г. заедг с Кирил и Методий поел дългия път за Рим. Останал ок. 6 месеца в слав, княжество на Коцел, където също се отдал на учителска и проповедническа дейност. В края на 867 г. пристигнал в Рим, където останал повече от година. В нач. на 868 г. бил един от онези ученици на Кирил и Методий, конто били посветени в монашески сан лично от папа Адриан II. Тогава получил името К. То не е типично за Константинополската патриар- шия и вероятно му било дадено в чест на св. Климент Римски, чиито мощи били донесени във Вечния град от Кирил. След смъртта на Кирил (14.11.869) Методий и учениците му, сред тях и К., заминали за Пано- ния при Коцел. В продължение на 15 години за К. липсват известия. Сигурно е, че не е придру- жавал своя учител в заточението (870—873), тьй като са известии имената на Методиевите уче- ници, конто били в манастира Елванген (Игна- тий, Лъв, Йоаким, Лазар, Симон и Драгане). Сведения за К. има едва от 885 г. когато на 6 април починал Методий. К. бил един от онези 206 ученици, конто го оплакали и опели на три езм ка (лат., гр. и слав.) и след това го погребали а сьборната моравска църква. Смъртта на Методий била повратна точка в съдбата на неговите ученици и изобщо в съдба- та на слав, книжовност сред дунавските славя- ни. Епископ Вихинг, старият враг на Методий се възползвал брутално от обстоятелството, че останал най-старшият духовник във Великомо- равия. Започнал преследване на слав, книжов ници, унищожаване на всичко, което те съгра дили. К. и другите ученици били подложени на изтезания и унижения:....франките, отбелязва житиеписецът. принуждавали учениците на Ме- тодий да се присъединяват към лъжливото уче- ние, а те защитавали вярата на отците. Фран- ките безчовечно изтезавали едни, на други раз-1 грабвали домовете..., а трети, и то стари и над- минаващи Давидовата възраст, влачели голи из трънаците...". К., Горазд, Наум, Ангеларий и други ученици, I т.е. онези, конто били най-известни и опитни в I книж. дело, били оковани във вериги и хвърле-1 ни в тъмница при пълна изолация. При това били подлагани на всекидневни изтезания. Със I съдействието на княз Святополк немските ду-1 ховници унищожили всичко и осъдили на изгна-1 ние онези, конто останали живи. Отново в Пространното житие на св. К. (т.нар. Българска I легенда) четем: „...Предали ги на войници да ги I отведат поотделно в различии места в крайду-1 навските области... Войниците, хора жестоки, I понеже били немци..., взели светците, извели I ги извън града и след като ги съблекли, почнали I да ги влачат голи... Освен това те допирали I мечовете си до шиите им, готови да ги забият, I а копията си до гърдите им, готови да ги окър- вавят, за да не умрат само един път, но толкова пъти да изпитат смъртен ужас, колкото пъти очаквали удар...". Страданията, конто понесли К. и неговите сьбратя, били неописуеми, но духът им останал несломим. К. повел със себе си Наум и Ангела- рий към Дунава, надявайки се да преминат в България. Те „закопнели за България, за Бълга- рия си мислели и се надявали, че България е готова да им даде спокойствие...". Тримата ус- пешно се добрали до великата река, евързали | „три дървета с липово лико" и я преплавали. Достигнали Белград, „най-прочутоткрайдунав- ските градове", и се явили при неговия управи- тел — боритаркана. „Те му разказали всичко, I к
КЛИМЕНТ езк ли а ка j дба авя ди ), че >мо ков содължава житието, което се случило с тях, като той искал да го узнае. А като научил Бова и разбрал, че те са велики и близки на бога •ь*е, решил, че трябва да изпрати чужденците ри княз Борис... защото знаел, че Борис жаду- •ал за такива мъже...“. I След като отпочинали, К., Наум и Ангеларий шли отведени със силна охрана в Плиска. Там били приети от княз Борис-Михаил по най-тър- иествен начин. Князът им „осигурил пълно изо- гра- Sinne от всичко необходимо", удостоявал ги „с <1 на =зякаква почит". По иегова заповед им били >зва Ме- /че- зан- заз- <ад- оли иди, 1И в »ле- ова Зъс ду- на- з в ска 1 ги ду- ки, зли зли зли 1ЯТ, ьр- 1ва >ТИ зте ал ia- гредоставени специални къщи, а докато те би- ли подготвени, ги настанили в домовете на най- идните столични боляри — К. и Наум били приютени от сампсиса Есхач, а Ангеларий от- седнал в дома на болярина Чеслав. За К. престоят в Плиска бил плодотворен. I Съвместно с Константин Преславски започнал да съставя химнографски сборници за богослу- ! жение по виз. образец. Към края на 886 или в нач. на следв. г. княз Борис изпратил К. в областта Кутмичевица с центьр град Девол. Князът извършил админис- ративни промени, които имали за цел да под- помогнат К. в дейността му. Старият управител (комит) на областта Котокий бил сменен. На негово място бил поставен Домета:.(князът) предал блажения Климент на Домета, или по- скоро Домета на Климент, а още по-точно да кажем, предал ги един на друг...". От тези думи се разбира едно — административният управи- тел бил длъжен да съдейства на К. в просвети- телската и мисионерската му работа. Освен всичко друго владетелят се погрижил К. да няма никакви материални затруднения — подарил му три къщи в Девол, „отличаващи се по своя разкош и принадлежащи на комитски род". Предоставил му и места за почивка, т.е. за строителство на манастири около Охрид и Главиница (дн. Кефалония). К. се отплатил с всеотдаен труд. Той пропо- вядвал божието слово, тъй като много местни г в га- i е гс- пи зи. IB- !И- :о, люде живеели по прадядовските си закони и със старите си богове: „Понеже българският народ още не бе изцяло просветен чрез кръще- ние и притежаваше варварска дивост, той чрез своите 4>оговдъхновени поучения просвети всички в богопознание...". К. кръщавал деца и възрастни; изнасял поучителни беседи и слова (преди това ги пишел); учел „простите и груби- те" хора. Стараел се с всички сили да доприне- се за цивилизоване и подобряване бита на мес- тните жители — предавал им своите знания по градинарство, учвл ги как да облагородяват дръвчета, лекувал ги безплатно. Организирал обучението на стотици българчета. Той препо- давал начална грамотност, основи на литурги- ката, обучавал преписвачи и т.н. За 7 години имал 3500 ученици. Пак по същото време се захванал със строеж на манастир, на мястото, подарено му от Борис. Това бил манастирът „Свети Пантелеймон" край Охрид, който бил завършен към 893/4 г. След като прекарал 7 години в усилен труд, К. бил призован в столицата Плиска. Това ста- нало през 893 г. — съдбоносна не само за К., но и за България. Княз Борис /детронирал своя най-голям син Владимир (Расате) поради пред- приетите опити за реставрация на езичеството. Бил свикан църк.-народен събор, на който били извършени големи промени. Наследственото право било изменено, Симеон бил размонашен и провъзгласен за бълг. княз. Столицата била преместена от Плиска в Преслав. Официално било провъзгласено въвеждането на бълг. език като църк.-богослужебен и държавен език. А това означавало, че многобройното виз. духо- венство трябвало да напусне страната и да бъде заменено с бълг. Сега вече многогодиш- ният Климентов труд започнал да дава плодо- ве. Самият К. бил ръкоположен от събора за епископ. Така той станал „пръв епископ на бъл- гарски език". Реформата в църквата изисквала замяна на гр. богослужебни книги с бълг. Това било извър- шено постепенно, но началото било поставено от книж. дейност на К. и другите Кирило-Мето- диеви ученици в периода 886—893 г. Започнал „Златният век" на средновек. бълг. култура. На мястото на К. бил изпратен Наум, за да не пропадне наченатото книж. дело в Македония — едно от огнищата на българщината през средните векове. Не е ясно къде се е намирала Климентовата епископия, но във всички случаи тя обхващала земите на югозапад от р.Струма, т.е. днешна Македония. В епархията му влизали Девол, Гла- виница, Струга, Белица, Охрид и др. За 23-го- дишната му епископска дейност знаем твърде малко. През тези години разцъфтяло Клименто- вото книж. творчество. Житиеписецът изтьква, че К. имал за образец Методий, т.е. подобно на своя учител той пишел най-вече поучения и 207
„КНИН' ti похвални слова. Книгите му били почитани и ценени не по-малко „отколкото богописаните Моисееви плочи“. За него е отбелязано, че „Изнамери и други образи на буквите, по ясни в сравнение с оне- зи, които изнамери премъдрият Кирил. Чрез тях той написа цялото боговдьхновено Писание (т.е. Библията) възхвалните слова и житията на мъчениците и преподобните светци". Тези думи послужиха за изграждане на хипотезата, че К. заменил глаголицата с нова азбука, основава- ща се на гр. скорописно писмо, и я нарекъл „кирилица" в чест на своя учител. Днес учените са на мнение, че К. въвел в употреба само т. нар. крыла глаголица, в която очертанията на буквите станали по-ясни. С неговото име се свързва изобилието от глаголически паметни- ци в Македония, където „крылата глаголица" се запазва чак до XIII век. Книж. наследство на К. е толкова обемисто и разнообразно, че едва ли е възможно в няколко кратки реда да се даде дори и кратичка оценка Днес творбите му са събрани в три обемисти тома — безценен па- метник на средновек. ни литература.Той е ав- тор на 63 поучителни слова, 26 похвални слова, множество химнографски творби, трипесенни- ци, общи служби и др. Прегърбен от старост и изтощен от работа, К. решил да се откаже от епископията си и да се оттегли в манастира си „Св. Пантелеймон" край Охрид, за да прекара оставащите му дни в тишина и размисъл. Житиеписецът му Теофи- лакт Охридски разказва, че цар Симеон оста- нал „ужасен" от решението на мъдреца и по никакъв начин не желаел да се раздели с него: „Царят останал ужасен от това неочаквано ис- кане... и казал: „Защо говориш това, отче? Как бих могьл да гледам друг да седи на този прес- тол, докато ти си жив? Как мога да лиша царс- твото оттвоите архиерейски благословии?... Но или се подчини, отче, или в противен случай думата ми е решителна: каквото и да говориш, не ще се подчиня, каквото и да правиш не ще отстьпя, защото оттеглянето е позволено само за недостойните, а ти си по-горе от всякакво достойнство." Измислени или истински, думите на Симеон свидетелстват за всеобщата почит, с която бил обграждан К. заради всеотдайното му служене в продължение на десетилетия. Въпреки насто- яванията на царя К. се върнал в манастира, но скоро след това се разболял. Предчувствайки края си, той изготвил завещание, с което поде : лял всички имоти, дарявани му от Борис и Си t меон, между епископията и манастира „Са Пантелеймон". Ок. 23—24 юли 916 г. починал на 80-годишне : възраст. Учениците му го оплакали и погребал, - на 27 юли в манастирската църква, в гроб, койт сам бил.изкопал малко преди смъртта си. В нач. на XV в. след завладяването на Охри; от турците мощите на св К. били пренесени в църквата „Св. Богородица" в Охрид. В нея се > пазела и една много популярна дървена скулп- ’ тура на К. По-късно тази църква започнала да £ носи името „Св. Климент Нови". г В по-ново време ковчегът с мощите на св. К т бил пренесен в църквата „Св. Никола Гераком", > а през XVII или XVIII в. черепът на светеца бил е взет от монаси от манастира „Свети Йоан Пред- * теча" край гр. Бер, Гърция. Около него се раз- „ вил много силен местен култ към св. Климент, г През годините на Първата световна война с една кост от ръката на Климентовите мощи с била пренесена в София и поставена в църква- с та „Св. Седмочисленици". С И в наши дни К. е един от най-почитаните бълг. i светци. Първият епископ на бълг. език оставил след себе си спомена за неуморимата си дей- > ноет, хиляди ученици и десетки творби и книги. ( к Литература: Климент Охридски. Библио- « графия. С., 1966, 1981; Климент Охридски. Е Събр. съчинения. Т. 1—3. С., 1970—1973; I Петканова, Д. Старобългарска литература, г Ч. 1 (IX-XII в), С., 1986, 168-194 Станчев, i Кр., Г. Попов. Климент Охридски. Живот и ( творчество С., 1988, Петканова, Д. Енцик- ( лопедичен речник..., 229—235; Дуйчев, Ив. < Климент Охридски и неговото дело в науч- 1 ната книжнина. — В: Проучвания върху I средновековната българска история и куп- 1 тура. С., 1981, 279-301. И. Л. i I „КН1/1Н“ — бълг. военачалник от времето на J цар Симеон (893—927), който под командване- । то на ичиргу-боила (вж. „ИцВоклиД'), заедно с j миника (вж. ,,ИмниК‘) в края на 924 г. участвал ' в завладяването на Сърбия. Ср. княз Захарий 1 избягал в Хърватско заедно с част оэжупани- те. Останалите ср. жупани под предлог, че трябва да приемат новия си владетел Чеслав Клонимирович, когото българите водели със себе си от Преслав, били заловени, оковани и 208
К ОЗМА 1 Cl 1ШН 5ал1 ойт. <ри. ни е я се улп а да з. К. .“зедени в България. До 928 г. Сърбия била осикновена бълг. провинция. В случая, както • с другите двама военачалници, съвременни- *=т Константин Багренородни навярно е пре- дал не лично име, а прабълг. военна титла с -«изяснен статут. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 2, 458—459. П. П. КОЗМА (Презвитер Козма) — бълг. кни- жовник, църк. и обществен деец, идеолог на бор- бата с ересите. Сведенията за тази без съмнение ярка и авторитетна личносг са оскъдни. Всички те се извличат по косвен път от неговата забеле- эм“, бил >ед- )аз- нт. ина )ЩИ :ва- ьлг. вил [ей- ’И. 'ИО- жителна полемична творба, чиито пълни загла- вия са: „Беседа на недостойния презвитер Коз- ма срещу новопоявилата се ерес на Богомил" и „Слово на св. Козма презвитер срещу еретиците, прение и поучение от божествените книги". За съжаление „Беседата" — единственото познато съчинение на презвитер К., е недатирана. Не е отбелязано също мястото, където е живял и ра- ботил авторът, нито нещо по-конкретно за об- ществените му ангажиментм. Първият и най-съществен въпрос е: кога е живял презвитер К., съответно кога е написал съчинението си. Предвид тълкуванията на ня- кои места в „Беседата" се предлагат: поел, четв. на X в., 1026 г., 1042 г., 1211 г. и най-често ?ки. >73; ра, Lee, т и ик- Ив. уч- эху ул- p. на ie- I с ал 4Й времето непосредствено след смъртта на цар Петър (нач. на 70-те години на X в.) Най-прием- ливо обаче е схващането, че творбата е създа- дена приживе на този бълг. цар — в края на 50-те или през 60-те години на X в. К. твърди, че ереста на поп Богомил е „новопоявила се". Той отправя срещу нея цяла поредица анатеми, ко- нто не могат да бъдат продукт на личната му инициатива, а решения на специален църк. съ- бор. Както е известно, бълг. владетел, загрижен от появата на новото „лъжеучение", влязъл във връзка с константинополския патриарх Теофи- лакт Лакапин (933—956). Последният (той бил брат на царица Мария—Ирина) в писмо до царя дава някои „примерни" анатеми и практически съвети, т.е. разкрива „технологията" на борбата с ересите. Очевидно скоро след това бълг. цър- и- 4е 5В ьс и ква е взела съответните решения, послужили като повод и основа на К. при написването на „Беседата". Предвид мненията на различите изеледователи за епохата, в която е живял ав- торът, съществува спор и за мястото на напис- ване на творбата Наи-често се сочи бълг. сто- лица Велики Преслав, но са предлагани също Охрид, въобще Македония, изт. бълг. земи (без конкретизация) и, макар и инцидентно, Търно- во. При съобразяването на данните в „беседа- та" с ист. реалности ясно се очертава принад- лежността на книжовника към висшите църк. и дворцови среди в Преслав при цар Петър. фак- тът, че К. си позволява да подлага на остра критика дори тези кръгове (вкл епископи. бо- гати манастири, аристокрацията и др.), издава неговата близост до самия цар. В композиционно отношение „Беседата" се състои от две части, понякога определяни като две отделни съчинения на К. В първата от тях „новопоявилата се ерес на Богомил" е подложе- на на унищожителна критика, на пълно отрица- ние и анатемосване Като ерудиран богослов и страстен, жлъчен и изобретателен полемист К. „громи" основните положения на ереста. Той съвсем не твърди че неин създател е Богомил („по-скоро Богунемил..."), както се мисли обик- новено — за него това е работа на дявола, докато „скверният поп" е просто негово оръдие. Ерети- ците са „по-лоши от глухите и слепи идоли" (т.е. езичеството), те са „вълци" в монашески облик, техните социални възгледи и внушения са бунт против естественото устройство на света и чове- ка, против бога и т.н. Познаваики отлично гене- зиса на богомилското учение, презвитер К. оче- видно ясно е схващал пряката му връзка с пав- ликянството (вж. тук при ТраВъл) От „Беседата" става понятно, че „авторитет номер 1 “ за богоми- лите, както и за павликяните, е бил именно апос- тол Павел По тази причина той оборва схваща- нията на бълг. еретици най-вече с цитати от този христ. апостол — от ок. 120 цитата в творбата над 70 са от посланията на Павел От друга страна, К. въобще не споменава и дума за павликянска- та ерес, тьй като това би значело да признае на „новата ерес" солидна ист. и теоретична основа. Пресл. книжовник пише с нетърпящ възражения език, той не спори, а заклеймява и осъжда. Пред нас в цял ръет се изправя един ревностен слу- жител на официалната църква и висшата дър- жавна власт. Втората част от „Беседата" съдържа извън- редно важни данни за социалиста, икономи- ческото и нравственото състояние на бълг. об- щество в онези тежки дни на „ратни беди". Ярко изпъква картината на тежкия труд на обедняло- то селячество, непосилните задължения към 14. Кой кой в в средновековна България 209
КОЗМА ЗОГРАФСКИ държавата, самоуправството на местните боля- ри и чиновници. Макар да защитава съществу- ващия ред, К подлага на остра критика висше- то духовенство, богатите светски замевладел- ци и особено забогателите големи манастири В това отношение неговият подход е сходен с онези в новелите на виз императори Констан- тин VII Багренородни и Никифор II фока, които са негови съвременници В основата на соци- алните виждания на автора стой грижата за средния собственик — този, които разумно се разпорежда с богатството си, раздава милос- тиня на бедните, не притеснява работещите за него, следва указанията на църквата. Най-теж- ки обвинения К отправя към игумените и мона- сите от богатите манастири, които „купуват и уреждат имения от ниви и села1', не живеят „от своя хляб“ и „се гоят като свине в кочина..." Макар и с по-меки думи, обвинения в груб зе- мен материализъм, спекула с църк. длъжности и пренебрегване на пастирския им дълг са пре- дявени и към бълг. епископи. Едва ли трябва да св съмняваме, че толкова отговорни изказва- ния не могат да принадлежат на един обикно- вен презвитер. По-скоро в случая К. се явява „говорител" на висшите държавни и църк. сре- ди, а вероятно и на самия цар Петър. Колкото и странно да изглежда, оказва се, че цар Петър съвсем не е бил така безконтролно щедър към църквата, както обикновено се твърди а в мно- го отношения е следвал ограничителната поли- тика на съвременните му виз василевси. Не- случайно цар Петър толерирал отшелника св. Иван Рилски, така както виз. му „колега“ Ники- фор II Фока бил благоразположен към бедните тогава атонски монаси (за сметка на богатите манастири, подложени на ограничителен ре- жим). Въобще съчинението на презвитер К, поставено в контекста на собствената му епо- ха, е един богат ист. извор „Беседзта“ на К. е паметник със завидна ли- тературна съдба. Поради своята актуалност ве- кове след създаването й тя била преписвана изцяло или частично, за да бъде „наръчник" за борба с богомилството и други сходни ерети- чески учения. Днес тази старобълг. творба е позната в 25 пълни преписа, все руски, и в множество откъси Презвитер К. в духа на христ. разбирания нарича сам себе си „недостоен". Това обаче ни най-малко не прикрива високото му самочув- ствие, неговото съзнание на личност от първа величина Самият факт, че си позволява де поучава бълг. епископи, е показателен — това е призивът му да бъде следван примерът на „новия презвитер Йоан" (Йоан Екзарх), който бил „пастир и екзарх на българската земя" Високата оценка на църквата за делото на презвитер К. е повече от очевидна при широко- го разпространение и използване на неговата „Беседа". Върховиятй израз е вторичната при- бавка „свети" или „блажен" към неговото име (вж. второго заглавие на „Беседата"). Не е из- вестно К. да е бил канонизиран, но четейки словата му, бълг., ср. и рус. книжовници и ду- ховни лица са били убедени, че така може да пише само един всепризнат христ. авторитет. Литература: Попруженко, М. Козма Пресви- тер, болгарский писатель X века. С., 1930; Ангелов, Д. Богомилството, 98—105; Бегу- нов, Ю. Козма пресвитер в славянских ли- тературах. С., 1973; Петканова, Д. Старо- българска литература. Ч. 1,327—343; Енцик- лопедичен речник..., 233—234. П. П. КОЗМА ЗОГРАФСКИ — монах отшелник, бъл- гарин по произход, чиято килия се намирала в „пустинята" сред високите скали, притулена в един дол, недалеч от бълг. манастир „Св. Георги Зограф". Запазено е късно негово гр. житие, преведено на бълг. от протоигумен Евтимий през 1802 г. Починал на 22 септември 1323 г. Почитан в Зографския манастир, където са за- пазени негови икони и стенописни изображе- ния, понякога заедно със св. Иван Рилски. Литература. Василиев, А Български светци, 162—163; Жития на светиите. С., 1974,463— 465 П. П. КОЛОМАН I АСЕН - бълг. цар (1241-1246), син на цар Иван Асен II от втория му брак с маджарката Анна-Мария. Роден през 1234 г., т.е. при встъпването си на престола е бил само на 7 години. Името му вероятно е маджарско по про- изход: предполага се, че бил кръстен на брата на своята майка Коломан, който бил вторият син на крал Андрей II. В зап. документа срещаме фор- мата Коломан, а в бълг. и виз. Калиман. „Детето цар", както го назовават виз. истори- ци, поело бълг държавно наследство в смутни и тревожни времена. Наистина Иван Асен II му оставил огромна държава, но равновесието в 210
КОЛОМАН II АСЕН ва да! - пеиския югоизток било сериозно разклате- тов - в резултат оттатарските нашествия. Има све- ьт нЛзе-ия, че още в нач. на царуването на K.I А. коитс , -гентството, което управлявало от негово име, емя" дновило мирните отношения със съседните о на —рани — обичаина за епохата практика. На ооко )вата при- > име е из- ейки л ду- е да гет. 1СВИ- 1930; Зегу- < ли- аро- цик- I. П. >ьл- ia в а в рги ие, 1ИЙ I г. за- <е- ди, п. 5). с е. 7 э- ia а )- и У з ~ьрво място става дума за отношенията с Ни- «ейската империя, която се почувствала с раз- аързани ръце по повод настъплението си към Солун. Не по-малко заинтересувани от съюза с българите били латинците в Константинопол, тъй като през 40-те години на XIII в. държавата им съществувала благодарение на съперничество- то между българи и ромеи. Затова рицарите сключили двегодишен мирен договор с Бълга- рия, като разчитали, че времето ще им предос- тави в бъдеще по-голяма свобода за действие. Едно домашно известие е записало може би най-трагичното събитие от управлението на K.I. А. — „нападението на безбожните татари", ко- ето се датира към края на 1242 г. или нач. на 1243 г. Обикновено се приема, че това било първото голямо татарско нахлуване в България. То се поставя в пряка връзка с опустошаването на Маджарско от пълчищата на Батий, внука на Чингиз хан. Изглежда този поход довел дотам, че българите били заставени да признаят своя васалитет спрямо татарите и се задължили да им плащат ежегоден данък. За отношенията с латинците в Цариград мо- жем да съдим от едно писмо на Инокентий IV (от 1245 г.), в което папата настоява бълг. цар да върне народа си отново в лоното на католи- цизма. Римският епископ бил толкова сигурен в приобщаването на българите, че бил готов да свика вселенски църк. събор, който да санкци- онира промяната. Но тези намерения не били посрещнати с разбиране в Търново — регентс- твото дори не сметнало за необходимо да отго- вори на папското послание За това имало и друга причина, която трябва да се свърже със скоропостижната смърт на младия бълг. цар. В нач. на 1246 г. K.I. А. внезапно починал — тогава бил на 12 години. Според уверенията на съвременници умрял „вследствие на естестве- на смърт" или пък от отровно биле, което „тайно му приготвили неговите противници". Тези две версии широко се коментирали, без да се знае с положителност коя е по-близо до истината. Но не ще и съмнение, че мнозина вярвали във версията за отравянето на младия цар. Това подозрение се подсилвало отобстоятелството, че дотогава всички търновски царе (като изк- лючим Иван Асен //) станали жертва на насилс- твена смърт. Можв би в този вече дълъг списък трябва да прибавим и името на цар К. I А Някои твърдят, че той бил премахнат от мащехата си Ирина, която по този начин разчистила през своя син Михаил пътя към царския престол. Л ипсват данни за характера на управлението на този владетел Но че то било изпълнено със злоупотреби и насилия, личи от гласовете кои- то се чували в Мелник; „доста пострадахме от управлението на детето Коломан". Тези злини трябва да припишем на регентиге на младия цар, които управлявали от негово име. Цитира- ното по-горе обвинение е произнесено от ро- мейските аристократи, жители на Мелник Щом тези заможни хора преценявали в подобен смисъл управлението при цар K.I. А., можем да си представим как са изглеждали нещата за по-бедните слоеве от населението. Именно от- тогава започнали дълги години на изпитания, които народът ни трябвало да носи като тежък кръст, при управлението на бездарните прием- ници на великия Асен. Литература: Златарски. В., История. Т. 3. 419—422 ЦанкоВа Пешкова, Г. България при Асеневци 138—139 Божилов, Ив. фамилия- та на Асеневци I, № 19 104—105. Й. А. КОЛОМАН II АСЕН - бълг. цар (1256). По по- вод личността на този бълг. владетел са изка- зани противоречиви становища В миналото се настояваше че той е идентичен със севасток- ратор Калоян, образът на който е запечатан върху фреските на Боянската църква. Днес това погрешно мнение може да се смята за преодо- ляно, т.е севастократор Калоян няма нищо об- що с цар К II А От друга страна е известно че К бил пряк потомък на Асеневци — първи бра- товчед на цар Михаил II Асен (1246—1256). А една арменска летописна бележка известява, че бил „син на чичото на българския цар". Разшифро- ването на тази .загадка" не представлява труд- ност. K.II А ще е бил син на севастократор Александър (брата на цар Иван Асен //) и като такъв се падал първи братовчед на цар Михаил II Асен. Липсва единство и за това, как точно се е произнасяло името на този бълг. цар Някои приемат, че то е от маджарски произход и тряб- ва да се произнася Коломан. Други настояват, 211
к:-стантин че правилният бълг изговор на името на К а - - • м а н, тъй като тькмо тази форма е записана в средновек. ни книжнина. Всичко, което знаем за съдбата на K.II. А., дължим на перото на виз. историк Георги Акро- полит. От сведенията му излиза, че след 1254 г. бълг. болярство било много зле настроено срещу цар Михаил II Асен — обвинявали го, не без осно- вание, че той е причината за сключването на позорния Регински мир Душа на заговорниците станал K.II. А., нещо напълно естествено при положение, че той бил (след царя) единственият пряк потомък на Асеневата династия. Подпомог- нат от свои съмишленици, K.II. А. организирал убийството на Михаил II Асен — заговорниците го наранили смъртоносно и той починал от раните си. Сякаш за разнообразие планът на съзаклят- ниците бил приведен в действие по време на един лов в околностите на Търново. Има изследователи, конто и досега оспорват мнението, че K.II. А наистина се разпореждал със съдбата на царския ни престол, т.е. чеуспял да се короняса. Мылявият израз на Георги Акрополит, че K.II. А. „изглежда [мислвл да] си присвоил властта над българите“, и досега се тьлкува различно, фактите свидетелстват, че над K.II. А. действително бил извършен обредът на „царского венчание". Знаем с положител- ност, че след смъртта на цар Михаил K.II. А. се оженил за овдовялата бълг царица. Чрез този акт той търсел да легитимира своята власт, т.е. незабравеният все още пример с цар Борил (1207—1218) влязъл в действие. Друг е въпро- сы, че K.II. А. не успял да се утвърди на престо- ла, тъй като имал силни и опасни противници Сред тях пръв бил Ростислав Михайлович — бащата на овдовялата царица. Той се отправил с войска срещу Търново под предлог, че иска да защити честта на своята дъщеря Още преди да стигне до Търново, цар K.II. А. бил изоставен от привържениците си и трябвало да бяга от столицата. Положението му изглеждало много несигурно, тьй като трябвало да търси убежище от едно място на друго Накрая, изоставен от всички, той загинал от насилствена смърт. Краткотрайното царуване на K.II. А. (той ук- расявал търновския престол не повече от ме- сец—два) не оставило забележими следи в дворцовата ни хроника. Името му само запълва дългия списък на личности, замесени в полит, заговори и убийства и запленени от мисълта, че ввликото наследство на Иван Асен II може да стане лесно притежание на всеки честолюбец стига да има кръвна връзка с династията и да е остатьчно ловък и изобретателен. Литература: Златарски, В. История. Т. 3 464—474; Божилов, Ив. фамилията на Асе- невци. I, № 22, 113—115. Й. А. КОНСТАНТИН — презвитер, приближен слу- жител на цар Калоян (1197—1207) и архиепископ Василий. Данните за него са съвсем оскъдни. За първи път се споменава през 1203 г. Тогава бил включен в състава на голяма бълг. мисия за Рим, водена от архиепископ Василий. Делегацията по- теглила отТърново на 4.VII.1203 г. След 30 дни път пристигнала в Драч (дн. Дуръс, Албания), откъде- то с кораб трябвало да продължи до Италия. Местните гр. власти попречили на Василий да замине. Тогава той натоварил презвитер К и коместабъла Сергий да продължат по море. В края на август пристигнали в Рим, а на 10.IX.1203 г. папа Инокентий III връчил на К. специалните писма до архиепископа и царя. След това той отплавал от Апулия за Драч, където Василий го очаквал. Междувременно от Търново дошли из- вестия че пристигнал папски пратеник. Във връзка с това цар Калоян наредил на Василий и придружаващите го лица да се върнат обратно по най-бързия начин. Други известия за съдбата на презвитер К. няма. Бил женен, имал син Василий, който през ноември 1204 г. заедно с царския син Витлеем бил изпратен в Рим да учи лат. език. Литература Златарски, В. История Т. 3, 175-179,205. И. Л. КОНСТАНТИН — бълг. болярин в Скопска облает при цар Калоян (1197—1207). Той бил царски чиновник, но в запазените документа не се уточнява каква е била длъжността му. През 1200 г помогнал на друг болярин — Иван Тихомир, да заграби имот на двама малолетни братя Литература Ников, П. Материали за сред- новековната история на България. 6—7; Златарски, В. История. Т. 3, с 475. И. Л. КОНСТАНТИН — бълг. деспот по времето на цар Иван Александър (1331 —1371). Запазен е об- разы му в заглавната миниатюра на Лондонско- 212
КОНСТАНТИН твероевангелие. Там деспот К. („зет царев", > известява обяснителният текст) е вьв „ви- компания": сред цялото царско семейство, дожникът го е нарисувал като сравнително ад човек, с едва наболи мустачки и дьлги коси, агго на вьлни се спускат до раменете Деспот- ?»ата корона на К. е богато украсена с бисери и л>а четари „камари" (върха). Облечен е в злато- ’ъкана дреха, декорирана с двуглави орли — стяичителен белег на деспотското достоинство. К получил титлата си след брака с Кера Тамара, лыцеря на цар Иван Александър — преди 1355 г. ~ова подсказва, чее произхождал отвисокопос- -авена аристократическа фамилия. В качеството си на бълг. деспот ще е управлявал някоя от провинциите. Други сведения за него липсват Десетина години по-късно К. вероятно починал, тъй като към 1371 г. съпругата му Кера Тамара била вече вдовица. Не е известно от този брак деспот К. да е имал деца. Литература: Божилов, Ив. фамилията на Асеневци. I, № 42, с. 215 Иванов Й Северна Македония, с. 122. И. А. КОНСТАНТИН — син на цар Иван Срацимир (1356—1396) от втория му брак с влашката прин- цеса Анна. Роден в нач. на 70-те години на XIV в., тъй като през 1395 г. бил все още „млад по възраст". От ранни години „венценосецът" К. давал големи надеЖди: величаят го като „хиля- долетен по разум", „доблестен и мъдьр син“. Под впечатлението, че името му го е предопре- делило за велики дела, го славят като „нов христолюбив Константин". Знаем с положител- ност, че Иван Срацимир го коронясал за цар и го обявил за свой съуправител. През 1395 г. К. (заедно с видинския митропо- лит Йоасаф) възглавил едно пратеничество, ко- ето посетило Търново „заради необходими и големи царски дела". Задачата била изпълнена успешно, макар същинската мисия на К. да е забулена втайна. Знаем само, че в завладяната бълг. столица намерил мощите на св филотея които турците били отдали на поругание. Въз- пламенен от божествена ревност, видинският престолонаследник измолил мощите от тур. уп- равител на Търново и ги пренесъл тържествено вьв Видин. Ликвидирането на Видинското царство (1396) променило из основи съдбата на К. Той сполучил да избегне участта на баща си, който загинал в тур. плен. К. поел пътя на изгнаничеството — според някои той намерил прием вьв влашкия двор, според други избягал в Маджарско. Знаем с положителност, че по-късно се установил при ср. деспот Стефан Лазаревич, където бил на особена почит. Установяването в Сърбия е вече доказателство, че К. кроял амбициозни планове за връщане на бащиното си царство. И тъй като възможностите му били ограничени, оставала надеждата да се сдобие с могьщ покровител. След смъртта на султан Баязид (1402) между синовете му започнали междуособици за осм. наследство. От тази благоприятна възможност не закъснели да се вьзползват и българите. Пър- вите освободителни прояви са свързани с името на К. — „прославения император на България' — както е записано в едно писмо на маджарския крал Сигизмунд до дука на Бургундия Филип от 16.IV.1406 г. От текста на писмото става ясно, че по това време вече сьществувал съюз между ср. деспот Стефан Лазаревич, влашкия войвода Мирчо и цар К„ сина на Иван Срацимир. Макар и да постигнали частични успехи, сьюзниците не се сдобили с решаващ превес във войната срещу турците. Наи-огорчен от тях ще е бил без съмне- ние К., който трябвало да отложи (за по-добри времена) плановете за възврьщане на бащиното си наследство. Името на К. е свързано с голямото въстание на българите, известно в историята ни като въстанието на Константин и Фружин, в извори- те то е записано като въстанието на „синовете на бьлгарските царе". Избухнало през 1408 г. и обхванало почти всички краища на България. Най-голямото му разпространениебило във Ви- динско (където действал К.) и в Изт. България (където пък се разпореждал фружин, синът на цар Иван Шишман). Ответните тур. действия не закъснели. Сюлейман, един от синовете на Ба- язид, ударил първо бьлг. крепости около Пирот, а после пренесьл военните действия на Овче поле и Шипско. Скоро в събитията се намесил и другият син на Баязид — Муса, който отнача- ло се показвал толерантен спрямо българите и подхранвал надеждите за възстановяване на пропадналото им царство. От подобии надежди били обхванати мнозина, между които на първо място К. — вьстаническите действия продьл- жили цели 5 години. Впоследствие Муса се обърнал против българите и им нанесъл страш- но поражение (23 IV.1413 г.). 213
КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ Срещу Муса се обявил другият му брат Моха- мед Българите, на които било дошло до гуша от жестокостите на Муса (същият Муса Кеседжия, за когото се пее в народните песни), този път застанали на страната на Мохамед. В решител- ната битка между двамата на страната на Мо хамед се сражавали и бълг. воиски. Муса пре- тьрпял пълно поражение и бил посечен при село Чемурлий, Самоковско (юли 1413 г.). Но надеждите на българите останали напразни. Новият султан Мохамед се задоволил с това да върне по родните им места преселените от Му- са българи. От Мохамед пратениците на цар К. ще са научили, че плановете на новия султан изключвали всякаква възможност за възстано- вяване на бълг. държава. Последвало ново изгнаничество- следите на К. се откриват последователно в Маджарско и Сърбия. Навсякъде бил посрещан радушно и признаван за император (за цар) на българите, но тази великолепна титла само навявала тьж- ния спомен за едно безвъзвратно загубено ист. наследство. Накрая К. се установил в Белград при ср.деспот Стефан Лазаревич, където и по- чинал (17.IX.1422 г.). Ср. деспот пролял много и горчиви сълзи над ковчега на царствения си съюзник, сякаш в неговата съдба съзирал не- щастията, които го очаквали занапред. Литература: Петров, П. Въстанието на Кон- стантин и Фружин. ИИИ, 1960, 187—213; Ку- зев, Ал Восстание Константина и Фружина. Bulgarian Histoneal Revue, 1974, 53—69, Бо- жилов, Ив. Фамилията на Асеневци I, 50, 237-240. Й. А. КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ - създа- тел на слав, писменост. Един от наи-почитаните бълг- светци, обявен от църквата за равноапос- тол и покровител на славянството. Роден в Солун през 826/7 г. в семейството на друнгария помощник-стратег на града Лъв като седмо поред дете Майка му се наричала Ма- рия, но не е ясно дали е славянка или гьркиня. Твърде млад показал забележителни способ- ности...Когато го дадоха на учение, той с бистрата си памет преуспяваше в науката по- вече от всички други ученици, та беше за почуда на всички Още като невръетно дете започ- нал да изучава съчиненията на Григорий Богос- лов, един от великите отци на църквата, но тъй като не могьл да проникне в смисъла им, поис- кал даусъвършенства своите знания. Щастиетс му се усмихнало чрез техния далечен роднина Теоктист, който станал велик логотет, един о” най-високите сановници в Цариград. По това време Теоктист реорганизирал Магнаурската школа, привлякъл за преподаватели в нея най прочутите учени мъже Лъв Математик и Фило- соф, който освен с математика и философия се занимавал и с приложна механика; Фотий — ерудит, мислител, голям познавач на античната литература и философия и др. В това прекрасно учебно заведение започнал да учи и К. Той изучавал антична поезия (Омир) и геометрия, диалектика и „всички философски науки“, реторика, аритметика, астрономия, му- зика и „всички други елински изкуства“. Младият ученолюбив солунчанин често посе- щавал дома на своя покровител Теоктист, къде- то прекарвал времето си във филос. дискусии. Нещо повече, видният аристократ предложил на К. да го ожени за една своя дъщеря (вероят- но незаконна) и да му помогне да се издигне в административната йерархия. Учтиво, но неп- реклонно К. отказал и заявил своето желание да се оттегли от светския живот. Тогава бил замонашен с най-ниския монашески чин „расо- фор“, т.е дякон, и въпреки младостта си полу- чил длъжността патриаршески библиотекар в храма „Св. София". Той заемал тази почетна служба твърде кратко време и я напуснал. Уса- мотил се в един манастир на брега на Босфора, където прекарал 6 месеца. След това станал преподавател по философия със съответния служебен чин и заплата. Предполага се, че започнал работа в Магнаурската школа, но Си- гурни известия няма. Може би става дума за някое държавно училище, каквито имало в Ца- риград По това време проличала дарбата му да води полемика по религ. въпроси. Макар и млад, К. се отличил с високата си ерудиция и остроумието си на събора през 843 г. при спо- ровете с иконоборческия патриарх Йоан Гра- матик (Анис). Този успех му отворил пътя към високи държавно-религ. мисии. През 851 г., когато бил само на 24 години, К. бил включен във важна мисия при сарацините (арабите) заедно с асикрита (секретар в дворцо- вата канцелария) Георги Паламаш. При тази ми- сия водил многобройни спорове с висши моха- медански духовници, в които развивал своята ораторска и полемична дарба. След завръщане- то си от арабския халифат се оттеглил в манастир 214
КОНСТАНТИН-КИРИЛ ФИЛОСОФ с планината Олимп, където вече бил брат му Методий.....Остана да живее там, отбелязва - гтиеписецът, отправяики непрестанни молитви към Бога и беседвайки само с книгите Денонощ- К се занимаваше с тях заедно с брата си...“. Вероятно по това време К. и брат му започнали □аботата върху създаването на слав, писменост. ~ехните занимания били известии в Цариград, ковто проличава отпо-късните събития. През 855 г. техният труд бил възнаграден. Слав азбука (глаголицата) била създадена. Започнал дългият и труден път към извайване на книжовния слав, език. Работала не протичала спокойно — меж- дувременно К. отново бил натоварен с мисия, този път при хазарите (858—859). Пространното житие на Кирил твърди, че в Херсон философът изучил еврейския език и книжнина и дори превел на гр. еврейската граматика. Пак в Херсон К. „. намери еванге- лие и псалтир, написан с руски букви, и срещ- на човек, който говореше на тоя език .“. Този откъс е породил много спорове и спекулации. Някои псевдоучени стигнаха в твърденията си дотам, че не е създал слав, азбука, а чисто и просто я преписал от рус славяни. Всъщност нещата са по-различни В житието се казва, че когато чул този човек, философът положил усилия да раздели гласните от съгласните зву- кове при разчитане на евангелието и псалти- ра. Подобен проблем възниква единствено при изт. азбуки, при конто гласните само се маркират. Смята се за по-правдоподобно, че К. държал в ръцете си сирийски книги и в първообраза на Житието е било написано „сурски" букви. По-късните преписвачи, осо- бено рус., като не са разбрали думата, са я променили на „руски букви“. Така възниква една неточност, която постепенно с течение на времето се е превърнала в лъжа. К. водил множество спорове с еврейски све- щеници, тъй като юдаизмът бил най-силната и разпространена религия в Хазарския хаганат. И тук той се справил блестящо, като доказал превъзходството на христ. вяра над юдейската и мохамеданската. Успешният край на Хазарската мисия не оси- гурил задълго спокойствие на К През 862 г. в Цариград пристигнали пратеници от Великомо- равия. Те искали да затвърдят съюза с Визан- тия и затова се обърнали към император Ми- хаил с думите: „...Нашият народ се отметна от взичеството и държи християнския закон, но нямаме такъв учител, който да ни обяснява на наш взик истинската християнска вяра... Зато- ва господарю, изпрати ни такъв епископ и учи- тел, защото от вас всякога изхожда добър за- кон за всички страни...“ В двореца знаели за създаването на слав, азбука от братята, за преводите, конто извърш- вали, за събраните ученици около тях. Импера- тор Михаил веднага повикал К. и въпреки въз- раженията му, че бил болен, го натоварил да ръководи мисията във Великоморавия. Така К. свързал съдбата си със славянството, със съз- даването и разпространението на слав, книж- нина и култура. Приготовленията продължили няколко месе- ца. Едва в началото на 863 г мисията потеглила за Великоморавия. Княз Ростислав оказал всестранна помощ на виз. мисионери — братя- та успели да съберат множество ученици Ос- вен това К. започнал да извършва многоброини проповеди, въвел и богослужение по виз. обра- зец. Най-важното начинание било обучението на учениците на слав, грамотност. В тази своя просветителска дейност К. не би могъл да се справи, ако не била всеотдайността на брат му Методий и на най-близките им ученици и спод- вижници — Климент, Наум, Сава, Ангеларий. Моравската мисия срещала упорита съпро- тива от страна на немските духовници, конто явно или тайно били подкрепяни от папството, виждащо в лицето на К единствено виз. патри- аршески мисионер. Поради това се наложило да св замине за Рим и да се изяснят позициите, да се защити делото, което било смисъл на неговия живот В началото на 867 г. К придружаван от Ме- тодий и своите ученици, потеглил към Рим По пътя те останали 6 месеца в Панония — Блат- ненското княжество на княз Коцел (861 —872) — където също обучавали ученици на слав, гра- мотност и проповядвали Христовото учение на разбираем за местните хора език. От Панония слав, апостоли пристигнали във Венеция, която по това време била виз. владе- ние. На местния духовен събор се повдигнали обвинения срещу К. в нарушаване на свещена- та триезична догма, според която свещените книги могат да се пишат на три езика — еврей- ски, лат. и гр. На отправените му обвинения К. отговорил с доводи, конто се основавали на Библията и на ист. действителност:.Не пада ли от бога дъжд еднакво за всички? Също и 215
КОНСТАНТИН-КИРИЛ философ слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух?.. Ние знаем много на- роди които имат книги и вьздават слава на бога всеки на своя език. Известно е, че такива са арменците, персите, иверите, сугдите, готите, аварите, тирсите, хазарите арабите, египтяни- те, сирииците и много други..." И в този диспут К. спечелил интелектуално надмощие — опонентите му не могли да пред- ставят никакви убедителни доводи. По всяка вероятност от Венеция братята се отправили по море към Цариград. През септември 867 г. във виз. столица ста- нали големи промени, които дали друга насока на развитието на слав, писменост. В резултат на заговор бил убит император Михаил III. Прес- толът на виз. василевси бил зает от бившия императорски коняр Василий I Македонец (867—886). Новият император потърсил сбли- жение с папството — той свалил от патриар- шеския трон непримиримия Фотий и поставил на неговото място послушния старец Игнатий. По същото време и папството имало нужда от по-добри отношения с Византия, тъй като папе- ките владения на Ю. Италия били често опусто- шавани от африканските араби Само импери- ята имала военни възможности да се справи с нашествениците. Така промените в Цариград повлияли върху отношението на Рим към слав, просвета. През втората пол. на декември 867 г. братята пристигнали в Рим, където били посрещнати тържествено от папа Адриан II. Почестите кои- то получавали слав, апостоли, всъщност били отправени към Византия, тъй като папската ку- рия виждала в тяхно лице виз мисионери и дипломати. От своя страна К. и Методий също направили знак на добра воля. Те подарили на папството мощите на светия папа Климент Рим- ски, които били открити от К по време на Ха- зарската мисия. Папа Адриан оказал голямо внимание и чрез ръкополагане на някои от Константино- вите ученици в свещенически санове. Освен това той разрешил отслужване на литургия на слав, език в катедралния храм,,Св.Петър" — светая святих на римската църква. „Пробивът" в латиноезичния Рим бил последван от литур- гии и богослужения в много други църкви на свещения град. Така вместо осъждане делото на слав, апос- толи и просветители получило благословия. Разбира се, отношението на папството не било искрено, а продиктувано отконюнктурни полит съображения. Повече от година продължил престоят в Рим Към края на 868 г. К. се разболял. Првдчувст- вайки смъртта си, 50 дни преди края приел монашеска схима и името К и р и л, с което останал в историята. Починал на 14.11.869 г., заобиколен и оплакван от брат си и учениците си. В Пространного житие на Методий е напи- сано,че малко преди да издъхне, К. казал на брат си: „...Ето, брате, ние бяхме една двойка, впрегната да тегли една бразда и аз, завършил своя ден, падам на нивата..." Книж. дело на К.-К.ф. е твърде богато и раз- нообразно. До 862 г. братята превели Изборно евангелие (избрани евангелски текстове за че- тене в неделни и празнични дни), Изборен апостол (избрани части от Апостола), Злотоус- това литургия, Служебник (молитви и четива за различии църковни служби), части от Псалти- ра, части от Требника и т.н. Най-старите книги на глаголица са създадени от К.-К.ф. Те са писани главно по време на Моравската мисия (863-867) К.-К.ф. създал редица^гворби и на гр. език: религ. химии и съчинениЯв чест на откриването мощите на св.Климент Римски, за диспутите с евреиските и мюсюлманските духов ници и пр. Точният брой на неговите произведения, вкл. и на тези, които са писани на слав, език, не е известен. До нас са достигнали само отделни съчинения в късни преписи — напр. Беседа про- тив триезичниците, Слово за правата вяра и др. Безсмъртието на К.-К.ф. започнало след не- говата физическа смърт Бълг. църква намери- ла най-простото и най-ефективното средство да съхрани името му през вековете и да го обеземърти — канонизирала го за светец. К.- К.Ф и брат му Методий са в основата на широ- ко разпространения култ сред българите в Ма- кедония към Свети седмочисленици. Още през X в. се заражда преклонение™ пред К. и Мето- дийв най-интелектуалнитекръгове на бълг. дър- жава. Черноризец Храбър нарича Бога „човеко- любец, защото изпратил на човешкия род свети Константин философ, наречен Кирил". Той е наредил простичките думи, които и днес се знаят от всеки българин: „Ако запиташ славян- ските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е съз- дал азбуката или превел книгите?", всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин 216
КОНСТАНТИН ТИХ-АСЕН I С тософ наречен Кирил, той ни създаде азбу- |«- d и преведе книгите, и брат му Методий." Така започнала метаморфозата в съзнание- ~ на поколенията, конто все повече забравяли, I К. и Методий били славяни; наложило се I ~ъздаденото от Симеоновите книжовници мне- I -ие че солунските братя са българи, конто дали .ча вси славяни книги да четат". Към края на - лвота си поп Иеремия написал в своя апокриф разумник“ въпроса: „Кой измисли българска- "а книга?" и отговора: „Кирил философ". От ’□зи момент насетне в народната памет оста- -ал образът на Кирил Българина, който създал книги за българите. В късната „Солунска леген- да" Кирил изобщо не знаел бълг. език, но по чудодеен начин забравил гр., започнал да раз- бира само бълг., а гълъб му донесъл от небето образите на бълг. букви. От България култът постепенно бил пренесен в Русия, Сърбия, Молдова и Влашко, където К. и Методий са почитани като бълг. и слав, свет- ци. Сръбски летопис нарича К „розата на Со- лун". Образът му станал постоянна тема в ико- нографията. Често пъти той се смесва с други светци със същото име, което е показателно за популярността му. Накрая ще завърша с няколко реда от „Пох- вално слово за Кирил философ" от Климент Охридски : „По милостта и човеколюбието на нашия господ Иисус Христос той стана пастир и учител на славянския народ. Неговите пре- честни пръсти създадоха духовни органи и ги украсиха със златозарни букви.. [Чрез тях) Бог обогати с богопознание много народи, а наи-ве- че увенча с богоизплетен венец многоплемен- ния славянски народ, защото за него бе изпра- тен този нов апостол ..“ Литература: ДуйчеВ, ИВ. Въпросът за визан- тийско-славянските отношения и визан- тийските опити за създаване на славянска азбука през първата половина на IX век ИИБИ, VII, 1957,241 -267; Георгиев, Е Кирил и Методий — основоположници на славян- ските литератури. С., 1956; История на бъл- гарската литература. Т 1. С., 1962, 31—70; Мечев, К Кирил и Методии Исторически извори и литературни паметници. С., 1969 Констангпин-Кмрип философ. Юбилеен сборник по случай 1100-годишнината от смъртта му. С., 1969; НиколоВа, С. Постиже- ния и перспективи на кирило-методиевски- те изследвания. — Старобългаристика, 1981. №4 същата Съвременно състояние на кирилометодиевистките проучвания в чужбина. — Сп. БАН. 1973, № 2, 3. И. Л. КОНСТАНТИН ТИХ-АСЕН - бълг цар (1257- 1277). В домашните извори името на този владе- тел се изписва в простонародната му форма Констандин. Някои виз. историци го споменават с бащиното име Т и х, а според други това било прякор. Много е изписано и по повод на неговия произход Вече няма съмнение, четой бил от смесена фамилия, т.е. в жилите му течала както бълг., така и ср. кръв — неслучайно той се родеел със ср. владетелски дом. Преди да бъде коронясан за бълг. цар, К.А. бил измежду най-мо- гьщите боляри от Югозап. България Личността на К.А изпъква след 1256 г., когато успял да привлече на своя страна аристокра- цията и народа, а болярският съвет в Търново го провъзгласил за бълг. цар. Последвал бракът му с Ирина, дъщерята на никейския император, която била внучка на Иван Асен II по женска линия. Така К.А. получил правото да носи фа- милното име Асен. На този брак българите, пък и сам царят, придавали голямо значение, тъй като чрез него била възстановена връзката с прочугата Асенева династия. Съюзът с никейците за известно време облек- чил положението на новия цар, тъй като пред- стояла борбата с Мицо, който все още държал някои области в изт. част на страната и оспорвал властта на К.А. Не по-малко безпокоиство вдъх- вало положението и на северозап. граница, от- където не преставали маджарските нахлувания. През 1259 г. маджарският престолонаследник Стефан (синът на крал Бела IV) навлязъл дълбоко в бълг. територия. На следв. г. българите пред- приели контраудар и войските на цар К.А. завла- дели Северински Банат. Маджарският крал без успех призовавал ба- роните си срещу българите. Положението било възстановено от магистьра Лаврентии: победи- телят на българите заповядал да избесят плен- ниците по двата бряга на р. Дунав. Този успех вдъхновил маджарския престолонаследник за нов поход. През 1261 г. той превзел Видин и Лом, а един негов отряд се промъкнал чак от околностите от Търново.При отблъскването на нашествениците цар К.А. бил подпомогнат от деспот Яков Светослав, който управлявал са- мостоятелно северозап бълг. земи 217
КОНСТАНТИН ТИХ-ACEH По същото време на юг вървяла с променлив успех войната срещу Мицо. По едно време Мицо така здраво притиснал царя, че той бил принуден да тьрси помощта на ромеите: спасил се в кре- постта Станимака, която тогава се владеела от никейците. Впоследствие К. А. постепенно започ- нал да печели надмощие. А през пролетта на 1260 г. бил сключен договор между Никея и Търново. Виз. историк Георги Акрополит, който предвож- дал ромейската делегация в България, премъл- чава същинската цел на дипломат, си мисия. Но няма съмнение, че част от клаузите на договора предвиждали отстраняването на Мицо от полит, живот. И наистина, скоро след това Мицо избягал в империята, където му предоставили полит, убе- жище. Последното било нарушение на предва- рителните споразумения и сложило нач. на про- дължителна война между двете държави. Неща- та се усложнили и от драматичните събития в императорския дворец. Малолетният виз. импе- ратор Йоан IV Ласкарис трябвало да понася опе- кунството на Михаил Палеолог — великия до- местик на империята. А през 1261 г., когато ро- меите сполучили да си възвърнат Константино- пол, Михаил Палеолог заповядал да ослепят Йоан IV и се провъзгласил за самостоятелен владетел. Отстраняването на Йоан IV, който бил брат на бълг. царица Ирина, довело до поредното напрежение. Царицата непрекъснато подтиква- ла К.А. да отмъсти за низвергнатия си брат. Изг- лежда още преди тези събития царят предприел поход по посока на югозапад и присъединил към бълг. държава „Долната земя" — така по това време българите наричали Македония. По-късно виз. пълководец Михаил Глава Тарханиот успял да отнеме от българите почти цяла Тракия с приморските градове Месемврия и Анхиало. Този значителен неуспех принудил цар К.А. да потьрси помощта на татарския хан Берке. Плановете на съюзниците предвиждали осво- бождаването на селджукския султан Изедин, който тогава се намирал в Цариград, тъй като навремето прибягнал до покровителството на ромеите. Император Михаил VIII Палеолог се отнасял към султана като към истински залож- ник, което възбудило духовете. През есента на 1264 г. повече от 20 хил. татари се прехвърлили през замръзналия Дунав, преминали Балкана и запели Тракия. Последвало такова разорява- не на областта, че дълго след това не можело да се види орач по полета. Отрядите на К.А. се придвижвали отделно от татарите — царят на българите бил качен на колесница, тъй катс-иП преди това си счупил крака. Нахлуването било I р пълна изненада за императора, който по това! (. време се намирал в района на военните дейст-1 те вия. Той успял да се спаси благодарение на! Е< безредието, което царувало в татарските реди-11П. ци, но преживял много страхове. Съюзниците! 61 обсадили крепостта Енос, където се намирал! го султан Изедин, който бил предаден на българи-1 не те. Но този полууспех не допринесъл съществе-1 и на изгода, а положението на южния фронт про- бг дължавало да остава пълно с неизвестности. През 1268 г. починала бълг. царица Ирина. Това послужило като повод на императора да потьрси сближение с Търново.. Той предложил на К.А. да се ожени за племенницата му Мария като й обещал в зестра градовете Месемврия и Анхиа- ло. Предложението се старило съблазнително и през 1269 г., придружена от бляскава свита, но- вата царица пристигнала в Търново. Минало из- вестно време, но под разни предлози Михаил VIII Палеолог забавял връщането на причерномор- ските градове. Не било редно, твърдял импера- торът, тези „ромейски" крепости да преминат под бълг. власт преди царского семейство да се сдобие с наследник, който като „ромей" имал! законни права да ги управлява. Последвалите| събития дали да се разбере, че това били само I увъртания и празни обещания. Защото, когато през 1270 г. Мария родила син, императорът заб- равил предишните си обещания и категорично цг ти Пг ин Кс ци се вя Нс Як Тъ ва би с пр фс не ин ши 3ai ца Hei же ца| api пя1 TBf ( об| ПИ1 на ЛИ1 отказал да разисква въпроса за предаването на черноморските пристанища. А това означавало едно: териториалният въпрос (който станал „ въп- рос на чест" за българите) трябвало да се решава със силата на оръжието. Най-голям привърже- ник на войната станала царица Мария, която имала много и основателни причини да храни ненавист спрямо царствения си вуйчо. Същевременно полит, събития се стекли във вреда на Михаил VIII Палеолог. Неаполитан- ският крал Карло Анжио бил провъзгласен за наследник на изгонения лат. император и кроял амбициозни планове за овладяването на Ца- риград. В съюз с него се обявили редица бал- кански владетели, между които побързал да се нареди и бълг. цар. Между Търново и Неапол били разменени пратеници (1272). Силите нт jet коалицията изглеждали впечатляващи, а днит« на узурпатора Михаил VIII Палеолог се смятали наг за преброени. Оказало се обаче, че противни- ците на императора тьржествували напразно ДЯТ но 'ОГ 218
КОНСТАНТИН ТИХ-ACEH Походът срещу Цариград се провалил, а импе- оатор Михаил VIII Палеолог успял да спечели с големи дарове и още по-големи обещания") татарите на своя страна. Ногай се оженил за Ефросина, незаконната дъщеря на Михаил VIII Палеолог, и се превърнал в страшна заплаха за българите. През 1274 г. татарите предприели голямо нахлуване в бълг. земи. Впоследствие нашествията били възобновявани всяка година итатарите правели от земята на мизите (т.е. на българите) „мизийска плячка". В последните години от управлението на К.А. със съдбините на престола се разпореждала царица Мария. Тя се обявила за най-голям про- тивник на вуйчо си, „схизматика" Михаил VIII Палеолог, и превърнала Търново в средище на интриги срещу Цариград. Между бълг. столица и Константинопол сновели непрекъснато пратени- ци с писма на Мария до нейната майка, в които се кроели страшни планове за отмъщение Същевременно с гр. коварство Мария пода- вала всеки опит за съпротива вътре в страната Най-голямо безпокойство й създавал деспот Яков Светослав, който бил подмамен да посети Търново, където му дали да вкуси бавнодейст- ваща отрова. Далеч преди това в страната назрявали съ- бития, които довели до селската война начело с Ивайло. Чашата на народното недоволство преляла след проведената от К.А. парична ре- форма. Само за 20 години милионната му мо- нетна продукция се обезценила, а взривът на инфлацията се отразил най-неблагоприятно на широките народни слоеве. Народът на тьлпи започнал да се стича под знамената на селския цар, а областите една след друга признавали неговата власт. Напуснат от повечето привър- женици, измъчван от „зла и невярна" болеет, цар К.А. събрал цялото си мъжество и с малка армия излязъл срещу въстаниците. Но претьр- пял страшен разгром и бил посечен „като жер- твено животно" от меча на отмъщението Фреските от Боянската църква са съхранили образа на този бълг. цар. Художникът сполуч- ливо е изобразил портрета на К.А., когато е бил на върха на своята мощ (1259). Изражението на лицето му внушава мисълта за строг и решите- лен мъж. Неслучайно съвременниците мутвър- дят, че „със силата на тялото си и със здрави- ната на своя ум той надвишавал всички". Сигур- но е бил прав виз. историк Георги Пахимер, когато твърди, че в нач. на управлението си К.А. носел „величествено царските знаци, а бълга- рите били опленени от надеждата, че държава- та им е на път да изживее кризата, в която изпаднала при бездарните наследници на ве- ликия Иван Асен II В нач на 60-те години цар К.А. бил сполетян от нещастие. По време на един лов той паднал от коня и си счупил крака. След това залинял и се превърнал в бледо копие на онзи силен и реши- телен мъж, с когото българите така много се гордеели. Сьстоянието му непрекъснато се вло- шавало и постепенно той изпаднал под зловред- ною влияние на своею обкръжение, в което решаваща дума имала амбициозната му съпруга царица Ирина. Възпитана в императорския двор, Иринасе чувствала повече „ромейка", отколкою бьлг. царица. Сигурно е и това, че тя се вдъхно- вявала повече от интервенте на собственото си семейство, отколкою от мисълта, че владев тро- на на българите Наистина в жилите й течала кръвта на Асеневци, но тя била удавена от при- тока на византинизма Изглежда, че влиянието й върху царя било не само силно, но и опасно. Според твърденията на виз. историци, когато пратениците на султан Изедин се обърнали за помощ към българите, те първо имали грижата да получат сьгласието на царицата и едва след това разрешението на К.А. Прекалено заниже- на за съдбата на брат си, царица Ирина въвлякла К.А. в продължителна война с империята, от която българите не извлекли съществена изгода. Още по-несполучлив се оказал третият брак на К.А. Царица Мария била истинска възпита- ница на пресловутою виз. притворство: равно- душна към съдбата на българите, непримирима, когато ставало дума за собствените й интереси, и неумолима спрямо многобройните си против- ници. На царица Мария търновският дворец дължал не само своята изтьнченост и блясък, но също и коварството, интригата и отровата. Не можем да отречем майчините й чувства, само че тя ги разбирала превратно и заради интересите на сина си Михаил била готова на всякакви престъпления. Въвела даже нов нас- ледствен закон, съгласно който неоспорими права върху короната имал не първородният син на царя, а онзи син, който е роден пръв след възцаряването на своя баща, т.е. багренород- ният наследник Чудно ли е при това положе- ние, че за багренороден наследник бил обявен синът й Михаил, а синовете на К.А. от първия му брак били изпратени на заточение. 219
КОНСТАНТИН КОСТЕНЕЧКИ В края на живота си цар К.А. напълно изоста- вил „държавния кораб", с който се разпорежда- ла царица Мария. Тя се обградила с един кръг от довереници, повечето от които били ромеи. Ти- раничного й управление не можело да завърши иначе освен с катастрофа: цар К А останал ням свидетел натьржеството на Ивайло. Все пак гой посрещнал нещастаето право в очите и се решил на битка със селския цар, но станал жертва на меча. Ивайло, който лично посякъл нещастния К.А., оправдавал постъпката си с твърдението, че той не направил нищо достойно да защити царската си чест. Думите на Ивайло и днес звучат като истинска присъда. Не толкова по повод на злощастната битка, колкото за дългите години на безличного му управление. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, 475—547; Ников, П. Българо-унгарски отно- шения от 1257—1277 г. Сп. БАН, 1920,1 —220; Петров, П. Въстанието на Ивайло. ГСУ, фиф, 49, 1956, 173—260; Божилов, Ив. фамилията на Асеневци. I, № 24,115—118. Й. А. КОНСТАНТИН КОСТЕНЕЧКИ (Констан- тин Костенецки; Константин фило- соф) — бълг. и ср. книжовник от XIV в., един от най-забележителните следовници на патриарх Евтимий и Търновската книж. школа. Роден ок. 1380 г. в „Търновските страни" (Тър- новското царство). Предположенията. че него- во родно място е самата столица Търново или Кюстендил, са лишени от основания. Ако съдим по прозвището му, той произлиза от гр. Косте- нец, където е получил и първоначалното си образование. В нач. на XV в. младият К.К. бил изпратен да учи при патриарх Евтимий, зато- чен в Бачковския манастир. Когато пристигнал там, Евтимий бил вече починал и той останал при неговия ученик Андрей (Андроник), от кого- то усвоил гр. език, съвременната виз. образо- ваност и принципите на Търновската книж. школа. От цялото по-късно творчество на К.К. личи дълбокото му уважение към последния търновски патриарх, „търновските книги" и др. В Бачковския манастир той бил докъм 1411 г., когато се наложило да бяга в Сърбия от „рввя- щия звяр“. Доказано е, че зад тази фраза се крият не турците въобще (традиционно К.К. ги нарича „исмаилити", „вълци" и т.н.), а осм. принц Муса, известен в балканския фолклор като Муса Кеседжия. Безчинствата на Муса в Тракия, когато бил с пожарен Пловдив, а та-| мошният митрополит Дамян — обезглавен, яв-1 но засегнали и Бачковския манастир. Младият! бълг. книжовник намерил убежище в двора на ср. владетел деспот Стефан Лазаревич (1389—1 1427), с когото станал много близък. Като рев- ностен покровител на културата и книжовност-| та ср. деспот назначил К.К. за учител (философ) I вероятно в самия двор. Освен това българинът! бил и „преводник", т.е. преводач при дипломат I контакта, тъй като знаел отлично гр. и тур. Смя- та се, че той участвал в ср. дипломат, мисии при I Муса, султан Мехмед и знаменитая татарски! завоевател Тимур (Тамерлан). Отначало К. К. живеел в новата столица Бел- град, която е предмет на едно негово забележи- телно описание. По поръка на деспота той пред- приел пътуване до Божи гроб, на което посвеща- ва кратък пътепис за Палестина и Светите места Освен това К. К. посещавал манастирите на Све- та гора и редица ср. манастири. В нач. на ср. си период той учил при ср. патриарх Кирил. След смъртта на своя височайши покровител (15 юли 1427), когато Белград отново преминал под властта на Унгария, К. К. известно време стран- ствал „със своите" — навярно с учениците си. Възможно е той да е живял в новата ср. престол- нина Смедерево, но както изглежда, накрая се оттеглил в построения от Стефан Лазаревич Ре- савски манастир „Св. Троица". Последната дата, известна а живота на К.К., е 1431 г., след която за него няма данни. Известии са следните трудове на К.К.: „Пъту- ване до Палестина", „Разяснено изложение за I буквите", „Житие на Стефан Лазаревич", пре-1 вод от гр. език на тьлкуванията на Теодорит I Кирски (живял првз V в.) на „Песен на песни-1 те“.Тези произведения са в една или друга сте- лен новаторски, а личността на автора им пра- ви епоха в средновек. ср. култура. Безспорно най-важен е трактаты „Разяснено изложение за буквите", посветен на самия дес- пот Стефан Лазаревич, създаден по иегова по- ръка към 1418 г. К.К. е написал обширната редак- ция на „Изложениего", от която по-късно анони- мен книжовник е съставил един кратък вариант, I познат в много бълг., ср. рус. и влашки преписи. Съчинението третира голям брой въпроси на правописа, граматиката, произхода на старо- бълг. език, образованието и морала в Сърбия. То е ценен източник за Евтимиевата правописна реформа и усилията на автора да бъде тя прока- s г к Д( 61 тс дг ту ИЕ П[ и п[ щ CF ME nf уч Ее тс Be ед ЦТ иг де nF М( ти СЕ ME ре ре пс ME ти фЕ НС ве □и ти 220
КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ Iа в ср. книжнина. Макар настояванияга на К в това отношение да не били приети офици- 1но, то мнозина ср. книжовници следват очер- *зния от него път. Най-доброто доказателство са ногобройните ръкописи от XV—XVI в. По отно- шение на произхода на слав. (т.е. старобълг.) книж. език обаче К.К. неправилно твърди, че негова основа бил рус. език. Според него прево- дът на богослужебните книги бил осъществен от мнозина „добри мъже“ от всички слав, народи под ръководството на Константин-Кирил фило- соф, което също е една необоснована отстъпка ред чуждите домогвания. Изобщо трябва с го- пямо съжаление да признаем, че К.К. прекомер- но величае Сърбия, сърбите като народ, ср. вла- детели и т.н , като нередко това е за сметка на българите. Обяснението (по-скоро, оправдание- то), че тези негови позиции се дължали на нуж- дата от обединителна идея пред заплахата на тур. завоевание, не може да оневини един бълг. интелектуалец — изразител на подобии без- принципни схващания в ущърб на бълг. история и бълг. култ. наследство, независимо от духа на правосл. общност. Интерес представляват педагогическите схва- щания на К. „Философ". Макар и посветени на ср. образование, те естествено визират и съвре- менното му състояние в бълг земи. Той дава за пример именно „тьрновските цели книги", своя учител Андрей (Андроник) и „дивния в словото Евтимий". К.К. е застьпник на т нар звуков ме- тод (приет повторно едва през XIX в), на сричку- ването при обучението на четмо и писмо, на единството и реда в образователната система в цялата страна. По отношение на възпитанието е изказал ценната мисъл, че е по-лесно един мла- деж да бъде възпитан, отколкото със закъснение превъзпитаван; че много от пороците на съвре- менната му ср. младеж се дължат на консерва- тизма в обучението и възпитанието й Верен на своите бълг. учители, К.К. естествено отделя вни- мание и на борбата с ересите. Той прехвърля рамките на понятието ерес и осъжда разпрост- ранените в Сърбия „кръвоястие" (неспазване на постите, както и употребата на „сквернахрана"), многобройните суеверия за предстоящи нещас- тия и т.н. (те водели лековерните до прояви на фетишизъм и идолопоклоничество), неправил- ното кръстене (с един вместо с три пръста), веселията по Великден (гуляй, пиянство, панаи- ри и т.н.), особено популярните в Сърбия побра- тимявания. Във всичко К.К. се стреми да „циви- лизова" сърбите, опирайки се на виз.-бълг църк. и култ. наследство, най-вече в духа на исихазма. Писателският талант на К. К. се проявява най- ярко в „Житие на Стефан Лазаревич", една в много отношения новаторска творба. Авторът се опира на богат и разностранен фактически ма- териал Той прави обширен преглед на географ- ската среда и ср природа, населението, родо- словието на своя герой, подробно описва лич- ността му и т н. Като фон е представено най-дра- матичното явление на епохата — тур. завоева- ние и борбата на балканските християни с тази гибелна заплаха. Въобще К К не е агиограф (ав- тор на жития на светци), а биограф и историк от нов тип. Той не отдава всичко на съдбата или божественого предопределение, а загатва за взаимната обусловеност на явленията, тясно свързва своя герой с обществено-полит.обста- новка и бурния ход на събитията. В своята възх- вала за ср.деспот авторът особено набляга на неговите грижи и лично участие в култ. процес. Литература: Трифонов, Ю Живот и деиност на Константин Костенечки. — Сп. БАН. Т. 66, 1943, 223—285; Киселков, В. Проуки и очер- ки, 266—303; Речник на българската литера- тура. Т. 2. С., 1977, 236—238; Петканова, Д. Старобългарска литература. Т 2 135—147; Куев, К., Г. Пешков. Събрани съчинения на Константин Костенечки. С., 1986; Петкано- ва, Д Енциклопедичен речник , 238—239 П. П. КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ - бълг. кни- жовник от IX—X в., един от най-блестящите представители на Симеоновия интелектуален кръг в Преслав. За ранните му години не се знае нищо. Неговият съвременник Тудор черноризец Доксов съобщава, чв бил Методиев ученик. На основата на това кратичко известие учените приемат, че К.П. попаднал сред Методиевите ученици непосредствено след смъртта на Кон- стантин-Кирил философ (14.11.869) или станал близък помощник на Методий скоро след тази дата. Оттук можем да заключим, че К.П. прид- ружавал своя учител в най-трудните години на сурова борба срещу немското духовенство в периода между 870 и 885 г. За съжаление не можем да кажем нищо повече Не в ясно как К.П. е дошъл в България. Затова съществуват две версии, но и двете не са под- платени със солидни доказателства. Първата 221
КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ ^оедполага. че К.П. бил един от онези ученици, продадени в робство сред смъртта на Методий (6.IV.885). След това бил откупен от виз. търгов- ци, озовал се в Цариград и оттам преминал в България, може би през 886 г. Основание за това се намира във факта, че К.П. не е сред учениците, които преминали в България от Ве- ликоморавия, спасявайки се от преследвания- та на немците. Втората версия предполага, че К.П. е бил един от онези двама ученици на Методий, кои- то останали в България през 881 или 882 г. Тогава учителят посетил Цариград и оставил във Византи! двама свои ученици „поп и дякон" — които по-сетне преминали в България. Неотдавна един полски учен предположи, че К.П. попаднал в България при непосредствени- те контакти на княз Борис-Михаил с Методий, за които също няма известия, но се предполага, че са съществували. Първоначално К.П. бил само презвитер, т.е. обикновен свещеник. Вероятно бил ръко- положен още от Методий преди идването му в България. За разлика от останалите учени- ци — Климент, Наум, Сава — той не бил мо- нах, а станал такъв по-късно. можв би към края на IX в. К.П. работел отначало в Плиска, а след това продължил в Преславското книж. средище. Той бил високообразован и начетен книжовник. Владеел прекрасно гр. език, ориентирал се с лекота в сложните дебри на философията, ин- тересувал се от ист. знания. Поезията му се отдавала със завидна лекота, а музиката му била близка и разбираема. Тези качества го направили един от най-близките до Симеон ин- телектуалци, които определяли цялостния об- лик на Преславската книж. школа. През 893 г., в навечерието на Преславския църк.-народен събор, когато Симеон станал княз на България, К.П. завършил два свои тру- да. Първият е т.нар. Учително евангелие. То в своеобразна сбирка от преводни творби — тьл- кувания на евангелски четива за всички недел- ни дни през годината — от Великден до Цвег- ница. Самият К.П. изтъква, чвтази творба била създадена благодарение настояванията на Наум, по-възрастният и опитен ученик на Кирил и Методий: „Добре е, братя, всякога да се за- почва от бога и да се свършва с бога, както е рекъл Григорий Богослов... поради това и аз, скромният Константин, като се уверих в това от твоите молби, брате Науме, преклоних се пред твоето смирение... Затова и аз, смиреният, под- канен. както рекох, да преведа тълкуването на светото евангелие от гръцки език на славянски, страхувах се и треперех..." Едновременно с Учителното евангелие К.П. работел и върху творбата си „Историкии" — пър- вата ист. творба на христ. България. Композици- ята на този труд е по образеца на т.нар. кратки хроники, в които изложението върху историята започва от Адам и завършва с управлението на владетеля, при който се създава трудът. К.П. проследява хронологията на виз. императори, изхожда от позицията, че те са най-христ. владе- тели. Точно поради това той записал, че импера- тор Никифор бил убит от „мръсните българи" (811). В случая той се ръководи от разбиранетс си, че по онова време българите са били езични- ци, без това да означава, че се отнасял с през- рение към собствения си народ. Интересного е, че по късни читатели, неизвестно кога, са изс- търгали епитета „мръсните", което означава, че разбиранията им за миналото на народа ни са по-различни от тези в края на IX в. Презвитер К.П. превел т.нар. Църковно ска- зание от цариградския патриарх Герман — ра- зяснение на символиката и същността на пра- восл. литургия. Между 893 и 906 г. К.П. станал епископ. За това научаваме от приписката към превода на филос.- полемичното съчинение „Четири слова против арианите": „Тези благочестиви книги, наречени Атанасии, преведе по повеля на нашия българс- ки княз на име Симеон от гръцки на славянски език епископ Константин, който бе ученик на Методий, архиепископа на Моравия...". Следо- вателно през 906 г. К.П. бил епископ на Преслав и един от най-приближените люде на Симеон. Преводът на съчинение, коего охранява чистота- та на вярата от еретически извращения, е нача- лото на полемично-публицистичния жанр в ста- робълг. литература. То отразява вкуса на Симеон и неговия кръг и е свидетелство за творческите възможности на К.П. Поетичните възможности на К.П. намират яр- ко отражение в нвговата прочута „Азбучна мо- литва" — прочувствено обръщение към Бога — създател на „видимия и невидимия свят". В нея под формата на акростих е вградена слав, аз- бука като символ на книжовност, просвета възход. Идейно-емоционалната тькан на сти- хотворението отразява съзидателната атмос 222
КОРМИСОШ нг ки п на П ра- 9*ра и оптимистичния патос на старобълг. кул- ~.са от епохата на т.нар. Златен век. Наскоро бе открито ново произведение на К П. То представлява акростихов канон в чест -а архангел Михаил. Творбата се състои от 400 -ропара, чиито начални букви образуват сти- хотворение възхвала към небесния архистра- *ег. Тази стихотворна форма била особено мо- дерна по Симвоново време и любимо поле на *зява на Климент Охридски и Наум. Безспорно е едно — К.П. бил най-добрият автор на акрос- ’ихови произведения. Той не забравял, че е ученик на Методий — посветил на своя велик учител специална Служба" — великолепна възхвала на безсмър- Ithoto му дело. След 907 г. липсват данни за житейския път на К.П. Поради това учените предполагат, че около тази година починал э е I3C- , че са :ка- ра- Литература: История на българската лите- ратура. Т. 1. Старобългарска литература. С., 1962, 112—126; Георгиев, Е. Разцветът на българската литература в IX—X век. С., 1962,161 —201, Куев, К Азбучната молитва в славянските литератури С., 1974- Попов. Г. Триодни произведения на Константин Преславски. — Кирилометодиевски студии. Т. 2. С., 1985; Петканова, Д Енциклопедичен речник..., 239—240. И. Л. на :та- еон иге яр- мо- а - нея аз- КОРМЕСИЙ — бълг хан (721 —738). Името на третия господар на българите липсва в Именни- ка на бълг. ханове; по-точно мястото, където е било изписано това име, е заличено. Там е отбелязано, че този владетел управлявал бъл- гарите 28 години и произхождал от владетелс- кия род Дуло. При това положение той трябва да се смята за син на хан Тервел (701—718) и негов приемник. От зап. хроники пък научаваме името на този „неизвестен" бълг. хан — те со- чат, че К. бил „третият господар на българите". Впрочем името на К. се среща и у виз исто- рици по повод на мирния договор, сключен през 716 г. — ако им се вярва, излиза, че от бълг. страна той бил подписан от хан К., но през 716 -. начело на държавата на българите стоял все още хан Тервел. На това основание някои пред- толагат, че К. бил съвладетел на Тервел и в ета :ти юс качеството си на съуправител сключил мирния договор. Името на хан К. се чете и в надписите около Мадарския конник. В запазената част от текста става дума за ежегодни данъчни вноски от зла- то, които К. получавал от виз. император. По всичко изглежда, че по негово време мирният договор с империята бил възобновен В края на надписа се говори за развалянето на мирните отношения и за отстъпването на едно езеро на Византия Повече сведения за хан К. няма. Фактьт, че в годините на управлението му не са отбелязани военни действия между българи и ромеи, сви- детелства, че мирът с Византия бил спазван. Литература: Цанкова-Петкова, Г Българо- византийските отношения при управление- то на Тервел и Кормесий. — В: Изследвания в чест на М. Дринов, С., 1960, 618—625; Бешевлиев, В. Първобългарски надписи, 104—106 Москов, М Именник на български- те ханове, 253—283 Й. А. КОРМИСОШ - бълг. хан (753—756). В Именни- ка на бълг. ханове е отбелязано, че този владетел управлявал 17 години, но в тях вероятно е вклю- чено времето, когато е бил съуправител на хан Север (738—754). За хан К. се знае (пак от Имен- ника), че бил от рода Вокил Следователно с неговото име трябва да се свърже първият ди- настичен преврат в бълг. средновек. история. Съставителят на Именника е намерил за необхо- димо да допълни още една важна подробност: „Този княз измени рода Дулов, сиреч Вихтун." В друг вариант този пасаж се превежда по-различ- но: „Този княз промени рода Дулов, което ще рече Вихтун-Вихрогон." Приемем ли за точен първия превод (което изглежда най-логично), сведението трябва да се тълкува в смисъл, че К. „изменил" на управляващата фамилия, т е. отст- ранил от престола хан СеВар или, иначе казано, узурпирал властта. Възможно е, разбира се, и друго тьлкуване, от което трябва да се заключи, че след като починал хан Севар (последният представител на рода Дуло) К. „сменил" управ- ляващата династия, т е. промяната станала мир- но, без насилия. Вторият превод — че хан К. „променил" името на рода Дуло — поставя много въпросителни. Напр. какво е наложило промяна на името на този толкова древен и знаменит род, от който произхождат най-забележителните личности от историята на прабългарите? При хан К изворите отбелязват възобновяването на бълг.-виз воини. 223
КОРСИС Инициатавата принадлежала на виз. император Константан V Копроним (741—755), заклетият враг на бълг. държава. В нач. всичко започнало от това, че Константин V започнал да преселва в Тракия колониста от Армения и Сирия. Същев- ременно императорът хвърлил много усилия да укрепява сев. си граница и да възстановява пог- раничните крепости. През 756 г. хан К. поискал да му се плати данък за възстановените крепос- ти, но „пратеникът му не бил почетен". В отговор на това българите предприели едно нахлуване: войските на хан К. стигнали чак до „Дългата стена" — тя била издигната срещу нападенията на прабългарите и преграждала подстьпите до столицата от Черно до Мраморно море. Българи- те преминали стената (тя била на 40 км от Цариг- рад) „направили големи опустошения" в окол- ностате на столицата, но „императорът излязъл срещу тях и завързал сражение, обърнал ги в бягство, преследвал ги с всичка сила и погубил мнозина". В това поражение някои изследовате- ли виждат причината за падането на хан К. Фак- тьт че следващият бълг. хан е от друг род, подс- казва, че К. е станал жертва на заговор. Управлението на този владетел е забележи- телно и от друга гледна точка. С неговото име се открива дългият списък от преврати, насилия и междуособици в бълг. държава през VIII в. Първопричината за всички тях било отстраня- ването на старата династия, т е на рода Дуло. Това довело до криза в системата на полит, мислене на прабългарите, до презрение спря- м съществуващите дотогава норми на държа- вен живот и управление. Под съмнение бил поставен принципът на лигитимността, което от своя страна изострило амбициите на могыците прабълг. родове. Жертва на тези неукротими полит, страсти станал сам К., както и онези, конто го последвали на трона. Литература: Златарски, В. История, Т. 1, Ч. 1, 257—272,466—467; Москов, М Именник на българските ханове, 288—296. Й. А. КОРСИС — „копан" по времето на бълг. хан Омуртаг (814—831). Името му се чете в един възпоменателен надпис, поставен по заповед на бълг. владетел, където се съобщава, че бил „хранен човек" на хан Омуртаг. „Храненихора" били онези служители, конто били канени на тържествените угощения в двореца, на конто присъствал елитът на бълг. аристокрация през IX в. Надписът известява и причините за него- вата смърт: копан К отишъл на воина и се удавил в р. Днепър. При хан Омуртаг севе- роизт. граница на бълг. държава вървяла по р Днепър К. конто бил от рода Чакарар, участ- вал в един поход на североизток, който трябва- ло да спре прииждащите от тази посока вар- варски племена. Според някои походът бил срещу хазарите, а според други — срещу ма- джарските племена, конто за първи път се поя- вили по онези места. Титлата копан не се среща в други източници, но по всяка вероятност била свързана с военни задължения. Събитията около похода към р Днепър, както и смъртта на копан К. се отнасят към 818—820 г. Литература: Бешевлиев, В Първобългарски надписи, 212—214. Й. А. КОТОКИЙ — бълг. болярин през 80-те години на IX в. За него научаваме от биографа на Климент Охридски:...След това Михаил (княз Борис-Михаил) отнел Кутмичевица от Котокии, поставил начело на нея Домета, като освобо- дил другия от управлението на диоцеза...", Дълги години в бълг. ист. наука беше установе- но мнвнието, че К. е название на част отобластта Кутмичевица, в която влизали някои южноалбан- ски градове (Девол и Главиница) и Охрид от Зап. Македония. В резултат на нови и по-сполучливи преводи бе установено, че К. е името на управи- теля на областта с центьр Девол. К. бил комит, т.е. управител, назначен лично от княза, с големи административни и военни правомощия. Той изпълнявал своите задълже- ния до 886 г., когато бил заменен от Домета, пристигнал заедно с Климент Охридски. Доста пресилено и без никакви доказателства се твърди, че подмяната на К. била предизвикана от привързаността му към старата езическа религия Всъщност нещата са по-различни. От други извори знаем, че в България била устано- вена практика управителите на големи области — таркани и комити, да не се задържат на едно място повече от една година — превантивна мярка против прекалени амбиции. Явно К. за- вършил мандата си в Девол и бил изпратен на друго място. Други сведения за него не са известии. Съ- ществува доста необосновано виждане, че името му било Курт. КО РИ5 РР мо: че СЛЕ = 1 ПО( 668 би/ на саг зае на1 ни I пр< СВ( че ме СЛ} ос- на1 До Ба ле) бы Во же „ср ме ли ар; на’ с к; за; pei ср, ши пр CKI на Нв1 гар 224
КРАКРА эго эр 1СТ 1ва- ар- 5иг Литература: Златарски, В. История, Т.1, Ч. 2, 234—239; Войнов, М. Някои въпроси във връзка с образуването на българската дър- жава и покръстването на българите, НИИ, Т. X., С., 1962,302—303; Венедиков, Ив. Воен- ного и административного устройство ., 80-83. И. Л. ма- оя- ци, нни р. сят ски .А. ни на няз ий, бо- ве- гга ан- ап. 1ВИ ви- IHO НИ ке- да, :та се на :ка От го- гти но на га- на h.- че КОТРАГ — прабълг. хан, според легендата вто- :мят син на хан Кубрат и по-голям брат на Аспа- рух, Кубер и Алцек. Някои учени оспорват въз- можността Кубрат да е имал такъв син и наи-ве- че той да е носил това име. Според хронистите след смъртта на владетеля на „Старата велика =голяма/ България" през 665 г. властта била поета от най-големия му син, хан Батбаян (665— 668). Петимата братя обаче не били единни, както 5ил завещал Кубрат, и се огънали под ударите на настъпващите хазари. В старите земи останал само Батбаян, който признал властта на новите завоеватели, докато останалите племенни групп начело със своите вождове мигрирали в различ- ии посоки, тьрсейки нови земи. К. бил вожд на котрагите, едно родствено на прабългарите племе, което обаче запазвало своята обособеност. Основателно е мнението че племенного име било прехвърлено от съвре- менниците върху втория Кубратов син В такъв случаи истинското име на този прабълг. хан остава неизвестно. Така или иначе, „Котраг" начело на хората си преминал р. Танаис (дн Дон) и заел земите, разположени на север от Батбаян, т.е. северно и от хазарите. Както изг- лежда, котрагите, може би заедно с други пра- бълг. групп, се придвижили по течението на р Волга. Тук те създали своя държава, т.нар. Вол- жска България. През X в. тези „външни" или „сребърни" българи, както ги наричат съвре- менните им хронисти и пътешественици, прие- ли исляма. Волжските българи създали висока арабо-мюсюлманска култура, а руините на тях- ната столица Болгар впечатляват и днес. Волж- ска България просъществувала като силна не- зависима държава до 1237 г., когато била поко- рена от татарската „Златна орда" Потомци на средновек. волжски българи са днешните чува- ши. Не бива да се забравя и мнението, че наи- преки техни кръвни наследници са т.нар. казан- ски татари (дн. република Татарстан в състава на Русия). Доколкото може да се съди по някои непреки данни, независимо от различията Бъл- гария на р. Дунав е поддържала известии връз- ки както с т.нар. черни българи в Приазовието (групата на Батбаян), така и с далечните си роднини на Волга. За съжаление, що се отнася до самия „Котраг", не е известно нещо конкрет- но за съдбата му. Литература: Бешевлиев, В. Прабългари. Ис- тория, 43—45; Гюзелев, В., П. Дражев. Славя- ни и прабългари в нашата история. С., 1966; Генина, В., А. Халиков. Ранние болгары на Волге. М„ 1964. П.П. КРАКРА (Кракра Пернишки) — бълг. бо- лярин от времето на цар Самуил (997—1014) и неговите наследници, „човек, извънредно спо- собен във военните дела". По всяка вероятност К. бил потомък на прабълг. род и управител (комит) на Средецката (Софийската) облает. Виз хронист Йоан Скилица съобщава, че нему били подчинени 35 крепости с техните воеводи. Защо К. резидирал в Перник, а не в Средец, не е съвсем ясно, но се предполага, че това реше- ние било взето поради непристъпността на Пернишката крепост и разрушеността на кре- постните съоръжения на главния центьр при военните действия в края на X в. Първият сблъ- сък на Василий II с К. бил през 1002—1003 г., когато след превземането на Скопив византий- ците обсадили Перник. Императорът „престоял там немапко време и в обсадата загубил немал- ко войска, но като разбрал, че крепостта не се поддавала и че Кракра не отстъпвал нито на ласкателствата, нито на други обещания и пред- ложения..." вдигнал войниците си и се завърнал в Пловдив. За втори път К. изявил блестящите си качества на военачалник през есента на 1016 г. Както се съобщава, Василий II с големи сили тръгнал „срещу Триадица (Средец) и обк- ръжил крепостта Перник, но тъй като онези вътре се сражавали храбро и упорито, много ромеи загинали Императорът цели 88 дни дър- жал обсадата, но като разбрал, че е невъзмож- но да я превземе, оттеглил се, без да постигне нищо..." Изглежда за известно време управляваните от К. земи загубили директна връзка с територията, контролирана от цар Иван Владислав, но през 1017 г. той „се бил съединил с Иван". Василий II бил изненадан от вестта, изпратена му от упра- вителя на завладения още през 1000 г. Дръстър (дн Силистра), че К бил събрал „твърде многоб- ройна войска". Заедно с Иван Владислав (по-ско- 15. Кой кой е в средновековна България 225
КРУМ ро от името на царя) той бил установил контакта с живеещите отвъд Дунава печенеги. Възникнал план, в чиято основа стоели К и бълг цар, за печенежко нападение в Изт. България и активи- зация на бълг. действия. В случая ролята на пернишкия болярин е впечатляваща; по всичко изглежда, че Иван Владислав разширил прерога- тивите му предвид съседството на К. със завла- денитв източнобълг. земи, с чиито жители може би той под цържал някакви връзки. Така или ина- че, дипломацията и виз. злато довели до това, че „замисленият от Кракра и Иван поход срещу ромеите не бил осъществен, тъй като печенезите се отказали от съюза”. Голяма била актавността на К. и през пролет- та на 1018 г., но този път тя имала обратен знак Неустрашимият пернишки болярин бил сред първите, конто капитулирали пред Василий II. Когато в Константинопол получили вестта за гибелта на цар Иван Владислав пред стените на Драч (февруари 1018), Василий II веднага потег- лил в поход към България. Още в Одрин го пресрещнали „братьт и синът на прочутия Крак- ра”, конто му съобщили за предаването на „из- вестната крепост Перник и другите 35 крепос- ти”. Императорът веднага обявил, че дава на К. високата титла патриции В Серес (Сяр) Васи- лии II се срещнал лично с пернишкия болярин и с началниците на подчинените му крепости, а там дошъл и Драгомъж, управителят на съсед- ния комитате центьр Струмица. Непосредстве- но след това пратениците на царица Мария обявили гтьлната капитулация на бълг. царство. Очевидно К. не правел изключение отпреобла- даващата част на аристокрацията уморена и обезверена от перспектавите на по-нататьшна- та съпротива срещу мощния противник, загри- жена за личною си благополучие и оцеляване. Литература: Златарски, В. История. Т. 2, с. 606, 686, 726—727, 732—733, Венедиков, Ив Военного и административного устройст- во... 132—138. П. П. КРУМ — бълг. хан (802—814). Според едно къс- но свидетелство (от XI в.) К. произхождал от онези прабългари, конто след разпадането на т нар. Велика България се установили в Пано- ния — днешна Унгария. Там неговият род робу- вал дълго на аварите. По-късно се прехвърлил на юг от Дунав и в нач. на IX в. една иегова издънка стигнала до владетелския престол. К. се смята за родоначалник г а нова династия към която принадлежат най-забележителните владетели на Първото бълг царство След като бил обявен за бълг. хан, К. на първо време бил загрижен за северозап. си граница, където могьщата някога аварска дър- жава загивала под ударите на франкнте. Той умело се възползвал от отлично предостави- лата Мусе възможност и казват, че „унищожил съвършено аварите”, т.е. зааладял изт. части на Аварския хаганат и ги включил в границите на бълг. държава. След като осигурил своя тал, хан К. имал възможност да провежда една по-актавна по- литика спрямо Византия. Още през 807 г. го виждаме да действа в посока, станала тради- ционна, когато се отчитат пътищата за разши- ряването на бълг. влияние на Балканите — ста- ва дума за Македония. През 807 г. войските на хан К. се спуснали дълбоко на югозапад по поречието на Струма, откъдето се завърнали с голяма плячка Две години по-късно хан К. стоял с войските си пред стените на Сердика — този град дър- жал ключовите ггьтаща на Балканите, вкл. и към Македония. При преговорите за предаването на града К. не се поскъпил на обещания. Но когато вратате на крепостта му били отворени, той изтребил до крак целия виз. гарнизон — 6000 копия. След това заповядал да сринат кре- постните стени на града и се завърнал победо- носно в Плиска (пролетта на 809). Тогавашниятвиз. император Никифор I Геник првдприел редица мерки срещу настъплението на българите, вкл. и заселването на ромеи от ** М. Азия в Тракия. Последвали два похода сре- щу К., но те били провалени. Пропаднала и акцията му, която трябвало да доведе до възс- тановяването на укрепленията на Сердика. В нач. на 811 г. императорът започнал подго- товката на голям поход, като планирал „съвър- шено да унищожи” България. Под бойните зна- мена били призовани всички патриции, начал- ници и сановници, както и цялата „златна мла- деж”, от която бил сформиран специален отряд за J под командването на императорския син Став- ракий. Към войската се присъединили тълпи бедняци: въоръжени с прашки и тояги, те потег- лили на север, като се надавали да награбят богата плячка в бълг. земи. На 11 юли виз. армия се установила на лагер при пограничната крепост Маркели, току в под- >г Ml re I Г -гл ста ►ит пос •нт Г ос вп< V <-н 226
КРУМ :тия ните . на . си дър- Той ави- жил юти гите мал по- . го ади- 1ШИ- ста- э на 1 по пи с сите дър- към гето Но эни, кре- эдо- 1НИК iero 1 от :ре- а и S3C- f него на Балкана. Тук пристигнали пратени- в на хан К. с предложение за мир. „Възпиран ’ собственото си лекомислие и от внушенията съветниците си“ императорът отхвърлил Иредложението. Впрочем още при Маркели акали събития, които според някои черно- те дни предвещавали злополучен край на цяла- ~=| кампания. Разказват, че любимият прислуж- -*<к на Никифор I Геник избягал при К., като •"мъкнал със себе си целия императорски гар- жроб. Няколко дни след това виз. армия ма- •еврирала в полето, като търсела удобно място а преминаването на проходите. „След много заобикаляния през непроходими места" роме- ге измамили бдителността на стражевите бълг. отряди, преминали опасните теснини и «злезли в равнината. Там те били посрещнати t12 ООО „отбрани българи", но тези сили се азали недостатьчни, за да спрат устрема на Ьшператорската армия — повечето от българи- те паднали посечени на бойното поле. Пътят на ромеите към бълг. столица Плиска заслужава нарочно да се опише, тъй като бил наистина постлан с трупове: хора и животни ставали жертва на отмъстителния меч. Ромейс- ките войници не пожалили дори и кърмачетата, а дзиващината на императора" стигнала дотам, че „заповядал да докарват малките деца, да ги поставят на земята и да ги прегазват с кремъч- ните дикани за вършеене". Пред стените на столицата си К. направил лоследен, отчаян опит да спре нашественици- те.Там той имал под знамената си 50 хил. бойци, в по-голямата си част това били хората на опъл- чението, което бълг. владетел вдигнал на крак. Но тази лошо обучена войска не издържала уда- ра на ромейските фаланги и безредно отстълила. Тържествуващият победител влязъл в Плиска на 20 юли. Първата грижа на император Никифор била да сложи под ключ съкровищницата на она След това той се разхождал по чардаците на ханския дворец, потривал доволно ръце, като -едал горящия град и разправял на приближе- нию си, че „ще построй тук град на своего име, за да остане именит пред бъдните поколения". После надарил богато войниците си с пари и д.-ехи. Тук той посрещнал още едно пратеничес- тво на хан К., който отново му предложил мир с лумите: „Ето, ти дойде и победи. И тъй, вземи вквото ти е угодно и си иди с мир." Но възгордян от победата и тържествуващ от смирението на Вългарите, Никифор I не искал да чуе подобно ЦГО- зър- зна- зал- ила- ряд гав- лпи тег- >бят ггер юд- нещо, като се ласкаел от мисълта, че е „покорил цяла България", т.е. на него се паднала честта да осъществи отколешната мечта на ромеите На 23 юли императорът излязъл от Плиска начело на една армия, която след като цели три дни грабила и пиянствала, се била превърнала в тьлпа. Първоначалните планове на императо- ра предвиждали да потегли към Сердика, но постепенно той бил обхванат от страхове, тъй като узнал, че междувременно българите прег- радили обратния му път. През тези три дни хан К. трескаво реоргани- зирал войските си, извикал на помощ околните слав, племена и част от онези авари, които били преселени в Мизия. Въоръжил дори жените по мъжки, т.е. на крак били вдигнати всички, спо- собни да носят оръжие. Проходите били завар- дени и преградени с дървени стени. След извес- тно лутане императорът заповядал на воиските си да свърнат право на юг и да навлязат в планината. Случило се обаче, че ромеите се втурнали тькмо в тази теснина (Върбишкия про- ход), която българите своевременно прегради- ли с дълбок ров и дървена преграда (дема). В петък срещу събота виз. армия нощувала във Върбишкия проход — войсковите части би- ли разтеглени на километри поради теснините, които не позволявали съсредоточаване на го- леми маси. През цялата нощ ромеите чували шума на прииждащите бълг. войски. Сам импе- раторът ходел като замаян и пророкувал близ- кого си поражение със следните думи: „Дори и крилати да станем, никой да не се надява, че ще избегнем гибелта." Призори на 26 юли (събота) българите връхле- тели на височините и ударили в центъра, там, където се издигала императорската шатра. Ро- меите набързо се въоръжили, но скоро били лсметени от връхлитащите българи и ударили на бяг. През прохода минавала малка, но дълбока и тинесга река. Ромеите не улучили веднага бро- да и много от тях се издавили. Скоро паниката станала всеобща и хора и животни се смесили в тясното пространство. Тези, които затьнали в тинята, били прегазени от прииждащите следтях. Накрая тълпата се направила пред дървената преграда, която заприщвала прохода — тя била „много яка и мъчно проходима". Първите, които се опитали да я преминат, попаднали в рова, на дъното на който били забити заострени колове. След това ромеите запалили преградата, но те- зи, които я прехвърлили, попаднали в рова заед- 227
КРУМ но с конете си. Катастрофата, която претърпяла виз. армия, била незапомнена — „погубена била цялата ромейска мощ" — тъжно възклицава един виз. хронист. А друг го допълва: „И цялата християнска красота загинала. Всичкото оръжие било загубено заедно с царския багаж. Дано християните (ромеите) не изпитат пак грозната история на този ден, тъй като надвишава всякак- во ридание." Изворите твърдят, че императорът загинал още при първия удар, и то „по най-жалък на- чин". Но от домашни свидетелства е известно, че императорът бил пленен, заведен със завър- зани ръце при К., който заповядал да го обез- главят. След това „набил на кол главата му и тя стояла много дни за показ на идващите при него племена", т.е. пред главата на посечения император хан К. приемал парада на победо- носните си войски. Той заповядал черепът да се обкове със сребро и с тази чаша пиел „здра- вица" със слав, вождове. Последното пък е признание, че най-голяма заслуга за победата спечелена във Върбишкия проход, имали съюз- ните слав, племена. През следв. 812 г. бълг. войски се спуснали в полетата на Тракия — през юни бил превзет град Дебелт. При тази страшна вест жителите на околните градове (Анхиало, Берое, Пловдив, Филипп и Никея) напуснали местоживелищата си и панически побягнали към столицата. През есента на с.г. К. изпратил в Цариград славяни- на Драгомир който носел предложение да се възстанови мирният договор от 716 г. Новият виз. император Михаил II Рангаве отхвърлил предложението, като не се съгласил с клаузата, предвиждаща двете страни взаимно да си пре- дават полит, бегълци. Явно в Цариград все още живеели с надеждата, че могат да използват прибежчиците от България към Византия в ин- терес на своята политика. Хан К. придружил предложението си за мир със следната заплаха: „Ако не побързате с мира ще ударя на Месемврия." А когато преговорите били наистина прекъснати, той се насочил към прочутата черноморска крепост и я обсадил с помощта на многобройни обсадни машини. Те му били построени от един покръстен арабин, който бил на виз. служба, но недоволен от възнаграж- дението си, избягал при българите. Скоро в Ца- риград пристигнала зашеметяващата вест, че К. превзел с щурм Месемврия. Освен голямата плячка той пленил и 36 медни сифони, с помощта на които се изхвърлял прочугият „гръцки огън" —I оръжието, с което ромеите много се гордеели което държали в голяма тайна. В нач. на февруари 813 г. в Цариград плъзнь-1 ли приказки, че с голяма войска К. потеглил на юг с намерението да плени цяла Тракия. На 13 февруари императорът излязъл с войските cJ от столицата и с „Божията помощ" сполучил да го отблъсне. Този полууспех го подтикнал към по-решителни действия. Набързо била събрана нова войска, като на помощ били повикани дори онези отряди, които пазели границата съц Сирия. През май император Михаил Рангаве потеглил на поход с намерението да срази българите Сопровождала го императрицата, която накара ла военачалниците да се закълнат, че ще умрат за „християнския кръст" и ще пазят своя импера- тор. Повече от месец императорът обикалял с войските си в Тракия, а грабежите на армията му довели областта до бедствено положение. Бълг. войски се появили на юг от Балкана чак в нач. на юни и се установили на лагер при Версиникия, близо до Одрин. Ромеите успели да заемат позиции — лагерът им опирал до едни височини, които доминирали над равнина- та. В продължение на цели 15 дни всяка сутрин двете армии излизали от лагерите си, построя- вали се в боен ред, но никой не поемал риска! да атакува. Това изчакване предизвикало бро жение в лагера на ромеите, които се смятали! за достатъчно силни, за да ударят първи — виз.| историци твърдят, че те били десет пьти повече! от българите. На 22 юни Йоан Аплакис, който командвае тракийските отряди, се обърнал към императо- ра със следните думи: „Докога ще чакаме и ще гинем. Аз пръв настъпвам, а вие смело ме пос- ледвайте." Това означавало, че в крайна смет- ка ромеите били готови да дадат решителнс сражение. Пръв се устремил към неприятеле Йоан Аплакис, който бил убеден че „на полет: | ромеите могат да бъдат само победители". При мерът на тракийските отряди бил последван и от останалите ромейски тагми. Но още при пър вия сблъсък византийците изненадващо побяг нали. Това озадачило хан К., който „помислил че това е някаква засада и възпрял своите о преследване". Работата се състояла в това, ч» бягащите ромейски войски вече превалял» близките хълмове, но тъй като всичко не може ло да се различи добре, на пръв поглед с< ст 51 Ы ,С д< К( КС С( П( Хс тс ci уи Лк HI Нс ДЕ ,л щ бк К. CI Лк ДЕ ха пр „к М) Bk ст де пр УС ИТ за Сг то та ни пр на Нс от не УД оп пл пр 228
КРУМ н" (ЛИ зна( л на 1а ‘1 е cJ Л Д1 към эана они I със глиг )ите ара лрат ера ял с а му тъздавало погрешното впечатление, че нови из. отряди се спускат надолу и бързат на по- мощ на императора. Скоро обаче хан К. се убедил, че ромеите панически бягат, и заповя- дал на войниците си „да отпуснат юздите на монете и да започнат да [ги] преследват”. Бълг. онница настигнала ромеите и започнала да ги сече Скоро повечето от тях паднали на бойното поле. А най-отпред бягал сам император Ми- хаил Рангаве, „като проклинал войските си и техните военачалници". Няколко дни след голямата си победа при Вер- синикия К. стоял с войските си пред могьщите укрепления на Цариград, увенчани с високи ку- ли. Жителите на виз столица се трупали по сте- ните да видят с очите си „новия Сенахерим" и наблюдавали с удивление странните ритуални действия на бълг. владетел. К. принесъл в жертва .много хора и добитьк” — наистина жесток бог ще е бил Тангра, щом за омилостивяването му чак при юли 1 до Ина- рин эоя- 1ска >ро- али зиз. ече били необходими и човешки жертви. След това К. нагазил в морето, измил си краката и поръсил с вода своите войски, които шумно го аплодира- ли (все езически обичаи). На поръсването с во- да, изглежда, се приписвала очистителна сила — тя трябвало да опази от лоши влияния бълг. хан и неговите войски После хан К. преминал през шпалира, направен отнеговите наложници, „които му се кланяли и словославели". След това К. заповядал да оградят лагера му с ров и вал откъм Цариград, с което давал вид, че ще започне систематична обсада на столицата. Но това, изглежда, било повече вал ато- ще юс- лет- лно еля ето 1ри 1Н и |ър 5яг 1ИЛ S О’ , ч« ЯЛ1 же сл демонстрация, тъй като скоро той изпратил пратеници, конто предложили мир. Някои от условията ще са прозвучали странно за роме- ите. Напр. ханът поискал да му разрешат да забие копието си в „Златните врати" на града. Според езическата религия на прабългарите това би му позволило да установи тайнствена- та невидима връзка с града, което пък би улес- нило превземането му Далеч по-сериозно погледнали ромеите на предложението за лична среща с императора, на която да се уговорят условията за мира. Новият виз. император Лъв V с готовност се отзовал на тази инициатива — не защото бил непоколебим ратник на мира, а защото му се удавал великолепен случай да се справи с опасния си противник. Набързо бил скроен план за покушението на бълг. хан: на трима прочути стрелци с лък било наредено да се скрият близо до мястото на срещата и по даден знак да прострелят българина. Рано сутринта хан К. пристигнал на уговоре- ното място, придружен от трима висши санов- ници и трима телохранители. Ромеите дошли с лодки и преговорите започнали веднага. Но един от ромеите побързал да даде уговорения сигнал, като свалил шапката си. К. лесно се досетил за измамата, скочил на крака и с по- мощта на своите сполучил да възседне коня си. Скритите в засада стрелци изскочили от укри- тията си, а стоящите по зъберите на стените ромеи тържествуващо започнали да крещят: „Кръстът победи", т.е. очаквали всеки момент да видят как ханът ще бъде прострелян Но този път щастието било на страната на бълг. владе- тел, който, макар и сериозно ранен, успял да се измъкне от засадата. Разярен от лъжливите клетви и виз. коварст- во, хан К. подложил на страшно опустошение околностите на Цариград и посякъл всички пле- нени След това се оттеглил на север, където пътем превзел Одрин — този град бил обсаден от войски под командването на брата на Крум още през юни. Цялото население на Одрин заедно с жените, децата и епископите било преселено в отвъддунавска България Докато жителите на Тракия преживявали подобии ужа- си, император Лъв V не подал и носа си от Цариград Настъпването на зимата давало надежди, че нашествията на българите ще престанат. Обаче времето се случило хубаво и К. побързал да изпрати в Тракия една 30-хилядна армия — по същвство това било нова наказателна акция. Тези „облечени в желязо" българи опустошили всичко по своя път чак до днешния Л юлебургаз, откьдето се завърнали с огромна плячка и 50 хил. пленници. Междувременно до Цариград достигали все по-тревожни слухове, според които хан К. се подготвял за решителен щурм на виз. столица Там дори знаели точната цифра на обсадните машини, които били подготвяни в Плиска: предвиждало се да ги транспортират до Ца- риград на 5 хил. коли, а „хиляди волове били приготвени в оборите”, за да пренесат обсад- ния парк. Хан К. привлякъл като сьюзници околните „Славинии" (слав племена, които не влизали в границите на бълг. държава) и наел срещу заплащане голяма аварска войска. В разгара на тези грандиозни приготовления ха- 229
КРУМ нът внезапно починал* — точната дата на смъртта му е 13.IV.814 г. Личността и делата на този забележителен бълг владетел не се измерват единствено с вън- шнополит успехи и със славата на победните му битки Не по-малко са заслугите му за укрепва- нето на бълг държава във вътрешнополит. отно- шение. тьй като той е първият ковач на закони в бълг. средновек. история. Законодателството на хан К. е запазено в един късен източник (отХ в.), конто звучи наистина легендарно Това е причи- ната някои историци да се съмняват в стоиността на известието. Законотворчеството на К е про- диктувано от духа на епохата, която налагала установяването на нови правни норми. Според първоизвора К. стигнал до идеята за издаването на законите под влияние на разговора си с авар- ските първенци, който му отворили очите за при- чините, довели до пропадането на могыцото им някога царство. Истината била, разбира св, дру- га рушала се цялата обществена система, бези- мотните ставали все повече, а кражбите и про- сията се разпространили масово. Умножили се и такива породи като подкупничеството и лъжес- твидетелството. Новите закони, издадени от хан К., предвиж- дали утежнени санкции спрямо просията, кражбата и разбойничеството Като истински представител на господстващата класа владе- телят залягал най-много да огради имущество- то й от посегателство. Законитв на К. имали и друго положително значение — те унифицира- ли правовия ред и по този начин съдействали за сливането на двата етноса в държавата — прабългари и славяни Големи били заслугите на хан К. при реорга- низирането на държавно-управленския апарат До неговото време държавата била изградена на т.нар. федеративен принцип, при който сла- вяни и прабългари живеели поотделно, запаз- вали своето самоуправление и териториална обособеност На практика това правело дьржа- вата неустойчива, тьй като връзката между сто- лицата и провинцията била слаба Хан К. пръв съзрял необходимостта от ликвидирането на племенного самоуправление и достигнал до идеята за централизма. На практика това озна- чавало да св ликвидира властта на местните слав вождове и провинциите да се поставят под разпореждането на лица, пряко назначава- ни и подчинени на владетеля. Тази нова адми- нистративна мярка била въведена от К. за пръв път в новозавладените земи на юг от Балкана Впоследствие приемниците му я разпрострели и по отношение на вътрешните области на дър- жавата. С името на този владетел свързваме утвърж- даването на монархичното начало в бълг. исто- рия. В един от надписите си той говори за „моя саракт" (държава), което свидетелства колко развита по онова време била идеята за само- дьржавието. Подробности около личния живот на хан К. не са известии. Знаем само, че след опожаря- ването на Плиска той се погрижил за разкра- сяването на столицата си с една внушителна колонада. Върху колоните владетелят разпоре- дил да изпишаг (на гр. език) имена на паметни сражения и на крепости, конто били превзети от българите: напр. „Сражението при Версини- кия“, „Сражението при Тича", „Сражението при Сяр“ (за последните две не знаем нищо!) — това са все паметни и победни битки. Върху други колони се четат надписите’ „Крепост Ди- мотика", „Крепост Редеете", „Крепост Бурди- зо“, „Крепост Месемврия", „Крепост Созопол", >6 ъл д ВОС ран ван ние при на । ПО I Сл< В пох Тер огл< на । дър ла г за цел пра ние вис док КУЕ на х * Обстоятелствата около смъртта на хан К. са наистина мистериозни. Според един анонимен виз. източниктой „завершил живота си, заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликнали поточи кръв". Според някои това е доказателство. че К. починал от рвзрив на сърцето. въпреки че данните нашепват за насилствена смърт. В други източници се таърди, че „Крум зле свершил живота си". Подробностите са записани в слав, превод на Менологията на император Василий I, където се казва че след като причинил безброи жестокости на ромеите. Крум „ослепял заради греховете си. бил намразен от своите хора и удушен от тях с въжета" Според някои това трябва да се тьлкува като свидетелство за „сакрално цареубийство", извършено под влияние на внушението, че след като хан К ослепял, той изгубил своята „оренда" (божествена сила), а с това и благоволението на боговете. Смисълът на това деяние се търси във възможността „свръхестествената сила на дотогавашния владетел да премине по възможност непокътната в неговия наследник". Цитираното по-горе известие може да се постави във връзка със съобщението на един арабски източник. От него излиза, че сред прабългарите съществувал обичай, според който, ако някой от сънародниците им надвишава останалите по качества и способности, то такъв човек час по-скоро трябвало да се изпрати на небето, за да помага на бога в „божиите" дела. Обичаят препоръчвал такъв човек да бъде удушаван с въжета, докато от устата, ноздрите и ушите му не потечала крьв. Случаят със смъртта на хан К. изглежда приблизително същият няма съмнение че предвид изключителните си успехи той се радвал на всеобща почит и уважение сред своя народ Следователно може би са прави онези изеледователи, конто твърдят, че обстоятелствата около неговата смърт трябва да се евържат с т нар. сакрално цареубийство тал дър. ния К. 'Т.Нс Стг лад. аза; -и с. /ЧЭЕ -асе хн. ( зеег
ела- таз ал на ржа- сто- тръв э на 1 до зна- чите авят ава- дми- 1ръв ана >ели цър- >рж- сто- моя •лко IMO- н К. 1ря- <ра- лна )ре- тни «ти Л - ост Аркадиопол" и др. — това пък са 1м *ата на градоввте, превзети от Крум при I доносната му кампания през 813 г. Тези Ь - ни украсявали вероятно централната ули- I на Плиска и представлявали една „алвя на -о-г военна слава". I Държавата на българите дължи на прозорли- кхтта на хан К. верния ориентир за рвализи- IЬането на една забележителна идея: приобща- нето на славяните към върховете на управле- I -.сто. При този бълг. хан започва и истинското |нсисъединяване на слав, племена в границите I бълг държава. Големите му начинания като I р. правило се подготвят от съюза му с „всички I Славинии" В различна светлина трябва да се преценява I походът му към Цариград; сто години след хан 'ервел победоносните бълг. войски отново се оглеждали във водите на Босфора, но щурмът на виз. столица подранил. За К. било ясно, че държавата на българите все ощв не разполага- ла нито с материални, нито с човешки ресурси за осыцествяването на подобна амбициозна цвл. Но посоката била избрана без съмнение правилно и тькмо на „прочутия Крум" (призна- нието е на виз. историци) бълг държава дължи високите цели на своята полит и народностна доктрина. Литература Златарски. В. История, Т 1, Ч. 1, 321—376; Йончев, Л. Някои вълроси 1НИ- при рху Ди- относно крумовото законодателство. ИИБИ, 1956, 6, 631—646; Бешевлиев, В. Пър- вобългарски надписи, 109—122; 141—151; Първобългарите, 68—69; 85—66 Й. А. щи- эл“, шил ва е <ици пор бил 1ЛНО гена :ила □же гаал час аде жда ние юта КУБЕР (Ку в ер) — вероятният чегвърти син на хан Кубрат, по-малък брат на Аспарух, опи- тап се паралелно с него да създадв втора бълг. държава в заселената с бълг. славяни Македо- ния в края на VII в. К. и предвожданите от него прабългари (т.нар. Куберови българи) след разпадането на .Старата Велика България" мигрирали на за- пад. Към 660 г. се заселили на територията на аварския хаганат, като получили статут на поч- ти самостоятелно полит обединение. Както на- .чаваме от съвременниците, К. и хората му населявали областта на Сирмиум (бълг. Срем, дн. Сремска Митровица) Тук заедно с тях жи- веели многобройни потомци на отвлечени по- аече от шестдесет години преди това виз пода- ници. Появил се „там друг, нов народ" от „ро- меи", които се били „смесили с българи. авари и други племена (явно славяни)". Именно К. бил хагански наместник над този „нов народ", на- ричан „сермисианци". Синът на Кубрат обаче имал желание да бъде владетел на самостоя- телна държава, като отхвърли властта на авар- ския хаган. Да бъде постигнато това в Панония (дн. Унгария) или близо до нея, не било възмож- но, тъй като държавата на аварите все още била първостепенна полит, и военна сила. Оставали недостатьчно защитените балкански звми на Византия, накъдето К. насочил вниманието си. Както изглежда, той поддържал някакви (не съвсем ясни за нас) връзки с Аспарух, който също напредвал в тази посока. Плановетв на К и неговите най-близки боили (според съврвменниците „тайни съветници", разбира св, българи) били улеснени от стреме- жа на ромейските потомци да се завърнат в родината си Бълг. вожд „вдигнал цвлия този прокудвн ромейски народ заедно с други пле- мена... заедно с покьщнината и оръжието им". Това самоволно преселвние хаганът преценил като измяна и се опитал да му попречи с налич- ните си сили. В станалите пет или шест сраже- ния аварите били разбити, а бегьлците преми- нали р. Дунав и нахлули дълбоко на юг Целият Куберов „народ" се заселил в Керамисийското (Битолското и Прилепското) поле вднешна Ма- кедония, недалеч от Солун. Това заселване ста- нало против волята на Византия, без тя да е в състояние да окаже съпротива, което отговаря на ситуацията през 679—680 г. Очевидно ро- мейските сили не могли да реагират, тъй като били заети с българите на Аспарух. К. за разлика от своя брат разполагал с по- малко съплеменници. От друга страна, „серми- сианците" — ромейски потомци и християни, поискали „да се върнат по родните си градове", наи-вече Солун, Константинопол и градовете в Тракия. „Съветниците" на К. се стараели вся- чески да не допуснат подобно „разотиване". Те изтьквали, че К. трябвало да бъде „хаган" и да „владев всички". Трябвало да се внимава и с виз. император, който при един необмислен договор би могьл „да вземе целия му [на Кубер] народ и да го разпръене, а нвго самия да лиши от властта". Явно ромеите били твърде затруд- нвни, навярно с Аспарух, защото императорът се съгласил на изгодно за бълг. вожд споразу- мение Той заедно с всичките си хора оставал
КУБРАТ на заетата територия като федерат, а слав, племе драгувити било задължено да ги снабдя- ва с храни. Последното обстоятелство показва, че хората на К. били в основната си част все още номади. За известно време работите на тези българи и вожда им се развивали добре но постепенно „сермисианците" групово или единично започнали да го напускат и да се заселват в Солун. Виз власти обикновено с кораби преселвали тези „ромеи" (по самосъз- нание) в столицата и по други места. Независи- мо от споразуменията Куберовите българи и ромеите оставали врагове. Своеобразен връх в дейстивята на К. бил опитьт му да завладев Солун Главната роля в този амбициозен план била отредена на Мавър, които бил най-видният от боилите му — може би негов кавхан или ичиргу-боил. /Иабьрпривид- но се опълчил срещу него и с много хора избя- гал в Солун, където бил приет повече от радуш- но. Била му дадена власт над всички бегьлци от хората на К., придружена от извънредно голе- ми права. Градът трябвало да бъде овладян на връх Великден (опитьт се датира към 686—687), обачв целият план пропаднал поради идването на голяма виз. флота.Мавър бил отведен с хо- рата си в столицата, а императорът го назначил за военачалник някъде в Тракия. Оттам той продължавал да поддържа тайни връзки с К., но бил предаден от своя син. Мавър продължил да играв активна роля във Византия и по-късно, но контактите му с К били затруднени и изглеж- да прекъснали. Пропадналият опит за завладяване на Солун и бягството на голяма част от неговитв „сврми- сианци'-ромеи намалили мощта и влиянието на К. Въпреки това той продължавал да бъде полу- независим и с определена полит, тежест. В най- ранния от надписите около Мадарския конник хан Тервел съобщава, че Юстиниан II Ринотмет предложил през 705 г съюз не само на него, но и на „чичовците" му в Солунско. Те обаче отка- зали да подкрепят експвриментатора, така че при повторною завземане на властта той бил подпомогнатсамо от хана в Плиска. Някои учени обясняват този отказ с бълг.-виз. сблъсък през 688 г., който те отдават на Куберовите българи. Така или иначе, надписът свидетелства за тесни- те връзки между двете прабълг. групп, както и за уважението на Тервел към К. Докога е бил жив К, остава неизвестно, но неговите българи не изчезнали така бързо от полит, сцена. Във виз. извори за разлика ст съплеменниците им в Сев. България, обикновек са наричани „скити". Такива „скити", явно от хората на Мавър, били заселени по порвчието на Струма и в Родолите. Въобще за Куберовитв българи като обособена трупа има данни докьы средата на X в. Най-вероятно поне част от боля- рите с прабълг имена във времето на Самуи/ (997—1014) имат връзка с тази прабълг общност Така или иначе, К. си остава един „неуспяг Аспарух", заемащ почетно място в бълг. исто- рия. Хората му не били така хомогенни, както в бълг. севвроизток, отсъствали и възможности I вуг трг • Г да, за приток на нови маси от старата родина. Те обаче оставили трайни следи в региона — при процеса на формиранвто на бълг. народност Македония била фактически по-близка с днеш- на Североизт. България от всички останали бълг. области. им зъ; ваг ник 0б1 Литература: Петрова, П. Образуване на българската държава, 186—192, 296—327; Бешевлиев. В. Първобългари, 47—56; Овча- ров, Д Куберовите българи — В' Плиска— Мадара—Преслав, 1980, № 6, с. 12; Войнов, М., В Тъпкова-Заимова. България на Аспа- рух и България на Кубер — ВИС, 1980, Ns 5, 47-56. П, П. спе Ир за По ощ двг Г бле хаг КУБРАТ — прабълг. хан, основател на „Велика България" през VII в. В средновек. хроники се срещатиформите Кроват, Хубраат и Курт. Тълкуването на това име в различно. Според едни то означава „княз на червеите", според други „вълк", а трети му придават зна- чението на човек, който е „длъжен да обедини своя народ". Най-близко до слав, изговор ще е била формата Курт, която е записана в Имен- ника на бълг. ханове. К произхождал от владетелския род на пле- мето уногондури, което (към 567—568 г.) заедно с останалите прабълг. племена, попаднало под властта на зап. тюрки. Продължително влади- чество на тюрките довело постепенно до обе- диняването на прабълг. племена. Првз 30-те години на VII в. те били на път да се сдобият със самостоятелност, главно чрез заляганията на Гостун, който управлявал (кто наместник) пра бълг. племена, обитаващи зап. дял на Тюркския хаганат. Преди това още като дете К. предвидливо биг изпратен в Цариград — по този начин била за- те i КОЯ par тер изд Ку( заг Ку( — । бог заг ЦИ1 из[ год биг тае изт заг ног КОЯ сК то ЧИ1
КУБРАТ 1 > О' О Hj 1ИТ1 зля ОСТ пял :то ГО В СТИ npi- IOC еш- али •азена издънката на владетелския род Дуло, I о се смятал за най-знаменития сред прабъл- Ьсите. Византия приела бвз колебание прабълг. т .чц, придържайки се към дипломат, си прак- която препоръчвала да св оказва гостопри- И*-» ?тьо на изгнаници от владвтелски род, за да могат да се използват в бъдещи полит, усложне- ния. К. пристигнал в Цариград заедно със своя ».йчо Органа, където му бил оказан радушен Ьрием от император Ираклий (610—641). Знаем 1: положителност, че К. нямал причини да бъде недоволен от пребиваването си във виз. столи- I _з, тъй като там неизменно му засвидетелствали Iнеобходимого уважение и почит. Той израснал в I«ыператорския дворец, между него и много по- Иъзрастния виз. император „се завързала нечу- вана дружба и Ираклий го обсипвал с благодея- ние". Последвал и един отдалеч првмерен жест — К. се покръстил и станал христианин. С при- общаването си към християнската общност К. си । на 327; зча- са— нов, :па- J° 5, I. П. спечелил верен и сигурен съюзник, а император Ираклий свързвал с неговото име надеждитв си за полит, надмощие в причерноморските степи. По това време Западнотюркският хаганат все още бил значителна сила и заплашвал виз. вла- дения в Кримския п-в. Междувременно полит, обстановка станала благоприятна за прабълг. племена. През 632 г. хан К. успял да отхвърли господството на тюрки- ика । се и IHO. ге“, на- /1НИ >е е ен- ле- ДНО ТОД ди- бе )-те зъс на ра кис би за те и да създаде независима държава — същата, която съвременните виз. историци наричат „Ста- рага Велика България". Тя обхващала огромна територия на север и на изток от Черно море. На изток границите й стигали до изворите на р. Кубан, на север — стелите при р. Донец, а на запад чак до Днвпър. Обикновено за столица на Кубратова България се сочи градът Фанагория — на изт. бряг на Чврно морв. Скоро след осво- бождението на своя народ хан К. отхвърлил и зависимостта от аварите. Той прогонил пратени- ците на аварския хаган, като си позволил да изрвче по негов адрес люти закани. Няколко години по-късно мощга на „Велика България” била в своя апогей — тя с успех се противопос- тавяла на страшните тюрки (конто напирали от изток) и на силните авари (конто властвали на запад) Новото съотношвнив на силите в Причер- номорието било благоприятно и за Византия, която нито за момент не прекъснала връзките си с К. Едно пратеничвство на бълг. хан пристигна- ло в Цариград с предложение за мир и сътруд- ичество. Зарадван, Ираклий проявил изключи- телно благоразположение към бълг. владетел. Договорът бил подписан и пратениците на К. си тръгнали обратно, натоварени с богаги даровв от императора. Но връх на императорската щед- рост била титлата патриций, с която Ираклий почел своя доввреник — висока чест, с която били удостоявани (само в изключитвлни случаи) малцина от варварските владетели. Мирът между дввте държави останал ненару- шим чак до смъртта на император Ираклий (641). И след това хан К. не забравил своя благодетвл и направил всичко възможно да подпомогне им- ператорската вдовица Мартина и нейните сино- вв в борбата им срещу Константин II. Други сведения за управлението на хан К не са запазени. С неговото име се свързва утвър- ждаването на „Велика България" като първа сила в Причерноморските степи. Авторитетът му като водач на освободитвлното въстание и обединител на своя народ щв е бил без съмне- ние неоспорим. Едва в края на управлението му звездата на неговата държава помръкнала, тьй като от изток започнали да напират хазар- ските племена. По повод смъртта на хан К. в записана след- ната любопитна история. Малко преди края си великия; бълг. хан събрал петимата си синовв, конто изслушали полит, му завещание. В най- общ смисъл напътствията му звучали примерно така: по никакъв начин да не се отделят един от друг, тьй като разединвнието ще означава раз- падане на държавата. Само заедно тв ще могат да опазят своите звми и да се противопоставят на всеки неприятвл. Разединението, предрекъл ханът, ще означава поробването на бълг. на- род. Мъдрите притчи на К. сигурно ще са били изслушани внимателно от синовете му, но пре- дупрежденията скоро били забравени и всеки от тях поел с подвластния си народ в различии посоки. Най-щастлив се оказал третият син Ас- парух, който повел уногондурите на запад и се установил окончателно южно отр. Дунав. Според Именника на бълг. ханове К. управля- вал своя народ 60 години. Но тази цифра трябва да се приеме по-скоро като указание за годи- ните на неговия живот. Врвмето, когато почи- нал владетелят на „Велика България", не може да св установи с положителност изворите твърдят, че това станало при управлението на виз. император Константин II (641 —668). Затова и мненията, застьпени в литература- та, са различии. Според едни К. починал през 233
КУБРАТ 642 г . според други — през 665, а напоследък се утвърждава становището, че смъртта на този забележителен владетел трябва да се отвесе между 663—668 г. През лятото на 19Т2 г няколко деца от село Малая Перешчепина (на 13 км от град Полтава в Русия), когато играели сред пясъчните дюни, попаднали на огромно съкровище от златни и сребьрни предмети — само златото има общо тегло ок. 20 кг. Находката е изключителна и се определя от специалистите като наи-богатото съкровище, намерено в Изт. Европа. Материа- лите са прибрани в трезора на прочутия Ерми- таж в Санкт Петербург. Но по всичко изглежда, че част от тях е останала в музея на град Пол- тава, за ковто свидетелстват запазвните там архиви и дневници. Впоследствив тези златни предмети са били претопени на кюлчета по време на Втората световна война. По принадлежност находките се определят така Четири златни сасанидски съда, които отначало били собственост на персийския шах. Предметите от виз. произход съставляват най- богатата част от съкровището. Те включват 4 златни гривни, широк представителен колан с голяма златна тока (450 гр ), 3 украсвни със злато бойни колани, 3 масивни златни пръстена с монограми и 69 златни монети, сечени от четирима виз. императори между 582—652 г. Към тях трябва да прибавим и 4 сребърни съда с позлата — те носят контрамарките на четири- ма виз. импвратори. В отделна трупа се включ- ват съдове и предмети, които имат номадски произход, т.е. са били местно производство. Става дума за 26 съда (14 златни и 13 сребърни), към които трябва да прибавим и златен рог за пиене. Тези съдовв представляват един богат банкетен сврвиз (най-вероятно за вино), с кой- то можвли да се обслужват едновременно 21 души. Към тези предмети трябва да се прибави и правата сабя с двуостьр връх (обща дължина на ножницата 94,2 см), със златен обков на дръжката. Общо намврвните съдове от съкровището са 40, от които 19 златни, 20 сребърни и 1 дърввн с позлатен сребърен лист. По всичко личи, че съкровището е събирано в продължвние на няколко века. Най-ранният сасанидски съд е от времето на персийския шах Шапур III (309—379), а дискосът на еписко- па на град Томи (дн. Кюстенджа в Румъния) носи контролен печат на виз. император Анас- тасии I (491 —518). Последните находки са 19- златни солида, сечени от император Конете тин II — те са от парична емисия, издаде най-рано през 50-те години на VII в. Няма съмнение, че находката трябва да свърже с името на знатен владетел, управляв тези земи през втората пол. на VII в. За npepoi тивите на неговата власт можем да съдим запазения златен жезъл (дължина 151,80 ci които се отнася към последния период от натру ването на съкровището. Повечето отучените । на мнение, чв в случая става дума за погребение Това подсказват намерените 250 златни плас тинки (6,6 х 6,5 см), които ще са съставлявагь златния обков на ковчега на починалия Следо вателно намерените предмети са погребални да рове, които били заровени заедно с покойника Това становище се потвърждава и от други фак- та. Напр. разкошният владетелски колан с ма- сивна златна тока не носи следи от продължи- телна употреба. Явно той е бил препасван в изключителни случаи и с тази цел е сложен сред погребалните дарове. Споменатате по-горе златни виз. монети са били монтирани в огърли- ца, верижката на която е направена грубо и небрежно, което свидетелства, чв притежателят й не я е носил приживе. Халкичките на тази верижка са изработени немарливо, като че ли е направена специално за погребение. Може да се смята за установено, че изклю- чителната находка трябва да се свърже с името на хан К., основателятна „Велика България". За това свидетелстват виз. златни предмети, кои- то той е получил като подарък от император Ираклий. Що се отнася до сасанидските съдо- вв, те са могли да попаднат при К. като дар от Ираклий, който превзвл персийската столица и сложил ръка върху несметните й съкровища. Голяма част от предметите в съкровището дават да се разбере, че притежателят му е бил христаянин — напр. представителната му сабя и златният рог носят кръстове. Христ. символи присъстват и в церемониалната златна огърли- ца. Излиза, че въпреки варварскою великоле- пие на съкровището неговият носител е имал не само тесни връзки с Византия, но е бил искрен и убеден христианин. За идентифицирането на притежателя на сък ровището важно значение имат монограмите върху два златни пръстена, които са от гръцкм букви. Проф. Вернер разчете първия монограм като „Хубраату", т.е. „пръстена на Кубрат". По
КУМАН ството на изработката си и най-вече по ^а-ертанието на монограма личи, чв той е бил направен в Цариград. Вториятмонограм, който € по-усложнен, носи белезите на варварска | мзработка и се разчита от проф. Вернвр като „Хубраату патриций", т.е. „пръстена на патри- ция Кубрат" А това вече ни насочва пряко към личността на прабълг. владвтел, тъй като той е бил почетен с тази висока титла от император Ираклий. Дпьжни сме обаче да отбележим, чв четенето на монограмите, предложено от проф. Вернер, може и да бъде оспорено, тъй като теоретично" върху пръстените може да се про- чете и друго име — напр. „Ватраху". Но на това становище може да се противопостави моног- рамът върху третия златен пръстен от съкрови- щето, който се разчита като „Баторгану патри- ций", т.е. там се чете имвто на Органа, вуйчото на хан К. Представката „бат" в началото на името е указание за старшинството, т.е. „батю". Вече не съществува съмнение, че съкровище- то, намерено при село Малая Перешчепина, трябва да се свържв с племето на прабългарите и по-точно с името на хан К. Друг е въпросът за времето на укриването му. Онези, които под- дьржат, че става дума за погребението на хан К., не могат да обяснят защо този владетел е трябвало да бъде погребан толкова далеч на север. Някои дори смятат, чв по това време този район изобщо не е влизал в предадите на „Велика България". Обстоятелството, че не знаем почти нищо за погребалните обреди на прабълг. владетелско семейство, само измест- ва въпроса. Сигурен отговор на този и много други питания ще може да се получи едва след провеждането на системни археолог, разкопки на онова място: резултатите им биха могли да решат дали наистина става дума за погребение. Има учени, които поддържат становището, че огромного съкровище на прабълг. владетелски дом било укрито набързо при Малая Перешче- пина в резултат на някакви екстремни обстоя- телства. Това станало от някой от наследниците на хан К. (най-големия му син?) и се поставя във връзка с тревожните времена, свързани с ха- зарския натиск от изток. Решаващага дума ще имат археолог, разкопки. Ако те потвърдят предварителните становища, че наистина ста- ва дума за погребение, то без всякакво съмне- ние трябва да се свърже с името на знаменития хан К., владетелят на уногондурите и основате- лят на „Старата Велика България". Литература: Златарски, В. История, Т. 1, Ч 1, 131—146; 150-152; 159,162,164,173—177; Чучуров, И. Византийские исторические со- чинения: „Хронография" Феофана и „Бра- виарий" Никифора. М., 1980,111—113,174— 176; Гюзелев, В. Произход и ранна история на прабългарите, 59—66; Вернер, Й. Погре- балната находка от Малая Перешчепина и Кубрат — хан на българите. С., 1988; Залес- кая, И. и др. Съкровището на хан Кубрат. Култура на българи, хазари и славяни. С., 1969, 39—53; Божилов, Ив. Раждането на средновековна България. — ИПр., 1992, Ns 1 -2, 3-35. Й. А. КУДЕЛИН — бълг. болярин от края на XIII в., брат на Дърман, с когото е свързано всичко известно за него. Както изглежда К. бил по-ма- лък брат и съвладвтел на Дърман (вж. там по- подробно). П. П. КУМАН (К о м а н) — съратник на цар Ивайло (1277—1280). Името му съвсем не означава, че той е бил непременно от кумански произход. Тесните връзки с куманите през XII—XIII в. пре- върнали това народностно название в твърде популярно лично име в средновек. България. Изглежда то било пожелателно: „да бъде смел, бърз като куманин". К. бил първият Ивайлов воевода, който пад- нал в яростната съпротива срещу виз. войски на протостратора Михаил Глава Тарханиот. По- етът Мануил Фил, който възпява „подвизите на чутовния протостратор", пише: „Куман беше първата жертва..." Той, както изглежда, влязъл в боя с ромвите още при Галата и Петрион (при гара Разделна, Варненско). Навярно К. бил уп- равител на някоя от тези крайморски крепости. Други сведения за него не са открити. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, с. 561. П. П. КУМАН („Куман деспот цар")— болярин в Софийската облает, който е споменат единс- твено в т.нар. Погановски поменик от XVI в. Този интересен паметник произхожда от ма- настира „Св. Йоан Богослов" край с. Поганово, Царибродско (дн. Димитровградско на терито- рията на Сърбия). Поменикът не в книга, както обикновено, а икона-триптих, на чиито две странични крила са изписани имената на бълг. 235
_КУМАНКАТА“ царе и царици, както и на монаси и светски лица от времето на тур робство К е поставен между двете имена на цар Георги I Тертер (1280—1292). Това би могло да означава, че така неизвестният граматик е ре- шил да поясни куманския произход натози цар, който преди да приеме короната, наистина е бил деспот. Възможно е обаче да видим в лице- то на деспот К. местен болярин от същото вре- ме, може би родстввник на Тертеровци. Все пак той бил известна личност за хората в този ре- гион, а в поменика като цар е споменат и друг виден болярин от XIII в. — известният деспот Яков Светослав. Литература: Иванов, Й. Поменици на бъл- гарски царе и царици. — В Избр. произв. Т 1 С 1982, С 148. П. П. „КУМАНКАТА“ („Скитката") — неизвестна по име бълг. царица, съпруга на цар Калоян (1196—1207) и наследилия го Борил (1207— 1218) . Не е изключено да е идентична с царица- та Анна (Анисия) в Бориловия Синодик Произ- хождала от най-знатните среди на куманските племена, може би от владетелския род Бур- джогли, а бракът й с Калоян бил гаранция за осъществения още през 1186 г. бълг.-куманеки военвн и полит съюз. Идвайки в България, ку- манската принцеса била покръетена Във връз- ка с Калояновата женитба за „скитката" виз. историк Георги Акрополит пише, чв родството със „скитите" (куманите) предопределило „зверския" характер на бълг цар. Той бил зап- риличал на „кучетата", както ромеите презри- телно наричали куманите; бил вероломен спря- мо същите тези ромеи и те го „прекръетили" от Кало-Йоан („Хубавият Йоан") на „Скило-Йоан" („Кучето Йоан"). С други думи, бракът с куман- ката бил използван за целите на тогавашната антибълг. пропаганда в империята. Първите сведения за „К.“ се отнасяг едва към 1204 г. Хронистьт Алберик, опирайки се най-вече на слухове и измислици, разказва една история в духа на рицарската романтика. Царицата уж се влюбила в пленения Балдуин Фландърски. Използвайки отсъствивто на Ка- лоян, тя изпратила писмо до знатния пленник, като му предлагала....да го освободи от зат- вора и пленничветвото, ако пожелав да я взе- ме за жена и я отведе със себе си в Констан- тинопол." Като истински благородник импера- тор Балдуин отказал, без да крие възмущвни- вто си от изневярата на съпругата на най-го- лемия му враг. Това прввърнало страстната любое на царицата в безпредвлна омраза. Тя оклеветала Балдуин пред царя в опит за пре- лъстяване и т.н., и т.н. Вбесеният и ревнив Калоян заповядал да убият царствения затвор- ник по наи-жесток начин и с публичен (?!) едикт наредил на поданиците си да пазят пъл- на тайна по случая... Макар този разказ да се отхвърля от изеледо- вателите предвид твърдв съмнителната си прав- доподобност, той е оставил трайни слвди в „ха- рактеристаката" на тази тьрновска царица Под негово влияние й се приписва нова любовна авантюра, този път с Борил. В нея като аргумента св изтькват общият кумански произход на цари- цата и военачалника Манасгьр (убил цар Калоян през есента на 1207 г пред стените на Солун), както и жвнитбата на „К.“ с Борил по-късно. Оба- че и в този случай основанията нв са сериозни, тьй като самото участие на царския племенник Борил в заговора против Калоян си остава недо- казано. След убийството на царя имало и други претендента за короната (вж. Стрез, Алексий Слав), над конто Борил се наложил след ожесто- чена междуособна борба. Бракът на новия вла- детел с „К." не е доказателство за нейната съп- ричастност към въпросния заговор, нито пък би могьл да бъдв свидетвлство за някаква интимна връзка с Борил още преди смъртта на Калоян. Този брак трябвало да придаде легитимност на властта на узурпатора и да потвърди съюзнитв отношения с куманите. През 1213 г Борил прео- риентарал външната политика на страната към съюз с латинците. Изглежда по онова врвме във връзките с куманите имало спад, който се дъл- жал и на вътрешнополит. проблеми на самата „Кумания". Тогава Борил се развел с „К.“ и се оженил за една племенница на лат. император Хенрих (Анри) Фландърски (1214). От брака си с Калоян царицата имала син (вж. тук Витлеем) и дъщеря, която остава неизвест- на по име (вж. „Мария"). Тя, както е известно, през 1213 г. била омъжвна на император Хенрих и станала константанополска лат. императри- ца. „К." родила още една дъщвря, този път може би от Борил, чието име е също неизвестно. Знае се само, че през 1214 г. послвдната била сгоде- на за унг. престолонаследник Бела IV, но по неизвестни причини брак не бил сключен. Не св знае нищо за съдбата на „К." след 236
ЛАВРЕНТИЙ вода й с Борил. Навярно, каквато била оби- иата практика, тя е постьпила в манастир. гва би могло да свидетвлства нейното име монахиня (Анисия), ако, разбира се, тввтното споменаване в Бориловия Сино- се отнася към „К." — съпругата на Борил «1211 г., когато по царска заповвд бил прв- вн същият Синодик. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, с. 261, 578—579; Божилов, ИВ. Фамилията на Асеневци, с. 58, 69,74; Павлов, Пл. Куманите в обществено-политическия живот, 16—20. П. П. КЪНЧО — съратник на цар Ивайло (1277— 280), който загинал в борбата с виз. войски на Михаил Глава Тарханиот през 1279 г. Той пад- нал веднага след битката на ромеите с воево- дата Куман, навярно нейде между Оввч (дн. Провадия) и Варна. Изглежда бил сподвижник на Ивайло още от нач. на селската воина която избухнала именно в този регион. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, с. 561; Андреев, Й. Въстанието на Ивайло — изследвания и проблеми. — ТВТУ , Кири л и Методий". Т. 17, кн. 3, 1980, 7—27. П. П. ЛАВРЕНТИЙ — бълг. книжовник от IX—X в., ученик на Кирил и Методий. В гр. житив на Климент Охридски Л. в отбелязан измежду най- изявените учвници. Името му стой редом с Го- разд, Климент, Наум, Анееларий и е „сред изб- раните и корифвите". Тъй като списъкът на учениците на Кирил и Методий е даден два пъти в житието на Климент Охридски, като при първия името на Л. липсва, някои учвни предполагав че Сава и Л. са едно и също лице. Много по-вероятно е те да са две отдвлни личности. За Л. няма други данни. Литература: Динеков, П. Учениците на Ки- рил и Методий в България — В: Проблеми на старобългарската литература. С., 1989, 210-224. И. Л. ЛАВРЕНТИЙ — свещвноинок, книжовник от 40 те и 50-те години на XIV в. През 1347/1348 г. той съставил по поръка на цар Иван Александър (1331—1371) един Сборник с общо съдържание. В него Л. събрал творби за лично четиво на царското семейство, което подсказва, че той бил близък на царя (може би негов личен духов- ник?) и познаввл вкусовете и предпочитанията му. Кръгът от интереси на височайшата фами- лия бил типичен за своето време — в сборника св съдържали жития, т.нар. патерични разкази (назидателни и поучителни разкази за живота на асквти и монаси), съчинвнието на Нил фило- соф за „освмте зли помисли", където са посо- чвни човешкитв страсти, нвсъвместими с христ. морал и др. В книгата са намерили място и „Написание за правата вяра" от Константин- Кирил философ и „Сказание за буквите" на Чер- норизец Храбър. Л. нарекъл сборника „душеполезна книга" — това ясно показва, че той имал ясно съзнание за собствената си значимост и за приноса в издигането и добруването на царската власт и държавата. Като верноподаник свещеноинок Л. призовавал всеки християнин да отдава дъл- жимото на царя, т.е. в укрвпванвто авторитета на царската власт виждал залога за доброто бъдеще на България. Иван-Александровият сборник, съставен от Л., съдържа 214 листа хубава хартия. Съхранява се в библиотеката „Салтиков-Шчедрин" в Санкт Петербург. Литература: Дуйчев, ИВ. СБК, II, 134—135; Мечев, К. Покровител на книжнината. С., 1977. 110—111; Куев, К. Иван-Александро вият сборник от 1348 г. С., 1981. И. Л. 237
ЛАДИКА ЛАДИКА — дъщеря на Богорис, изтькнат вел- можа по времето на българския цар Иван Асен II (1218—1241). Името ще е умалително от Лада — богинята на красотата при древните славяни С Л е свързана безспорно наи-романтичната любовна интрига в средновек. ни история. Раз- казва я една древна чешка легенда (записана през 1858 г.), която макар да е претьрпяла из- вестии трансформации, носи всички белези на старинност и автентичност На половин час път от имението Комбрни Храдек, в Коуржинската облает (в Средна Че- хия. южно от Прага), на левия бряг на р. Сазава и днес стьрчат руините на средновек. крепост Дуб (Дъб) Според преданието основите й били положени още през езическата епоха. В нача- лото на XIII в. там се разпореждал някой си Милохнев, потомъкна първия й строител. През младежките си години той бил посветен в ри- царско звание, пропътувал по далечни земи, където се прочул с бойните си подвизи. През 1217 г. взел участие в кръстоносния поход на маджарския крал Андрей II, който потеглил да освобождава Иерусалим. Сърцатият младеж бил на голяма почит пред краля и дори бил включен в рицарската му свита. При завръща- нето си от похода армията на Андрей II била спряна от бълг. цар Иван Асен II. След дълги преговори кръстоносците получили свободен път през България Условието, наложено от българите, било маджарският крал да дадв дъ- щеря си за жена на цар Иван Асен II. По време на принудителния си престой в България Милохнев прекарвал по-голямата част от времето си в лов на мечки из бълг. планини. Неизменно го придружавал Богорис, изтькнат бълг. велможа. Веднъж ловното щас- тие изменило на Милохнев и той едва не заги- нал от задушаващата прегръдка на ранената от него мечка Притекьл му св на помощ Богорис, който убил звяра и отнесъл рицаря на ръце в своя дом. От жестоката схватка с мечката мла- дият чех получил страшни рани и изгубил много кръв. С грижите около ранения младеж св зае- ла дъщерята на Богорис — Л. Тя проявила учуд- ваща преданост и непрекъснато бдяла над не- говото легло. Грижите й дали рвзултат и рица- рят постепенно започнал да се съвзема. Когато Л. се уверила, чв треската, която измъчвала младежа, преминава, лицвто й просияло от ра- дост. А прикованият към леглото младеж мно- гократно имал възможността да сеувери в неж- ните грижи на младата девойка, която излъч. I ла премного топлота и учудваща доверчивое I Той не без удоволствие се убедил, че освеЛ всичко останало Л. притежавала някаква врс I дена изтьнченост. Нейната висока нравств ноет и целомъдрие били вън от всякакво съмН нение, а присъщата й аристократична гордисИ се съчетавала с неповторимо излъчване. При" I нателността на младия момък скоро прерасн ла в любовен трепет, рицарят бил наранен a българката право в сърцето. От същите чувств била запленена, разбира се, и Л. Много прел да оздравее Милохнев, двамата млади признт Ко ли един на друг чувствата си. Една вечер рицарят посочил на Л. странн лампа, която осветявала стаята му — тя ималз формата на чаша и била изкована от метал. Н; дръжката на лампата (или светилника) се вижд > ли изображенията на 12 мъже, държащи в ръцет! си някакво полукълбо, на което имало чудновато неразгадаеми знаци. Лицето на първия мъж било красиво и благородно, на втория чертите били по-сурови и неприятии, а всеки следващ ставал все по-грозен и зловещ. Изображението на пос ледния изглвждало толкова страшно и отблъек- ващо, че бедният рицар изтръпвал от ужас. От думите на Милохнев излизало, четой забелязал чудноватата лампа още докато се борел с трес- ката: когато отварял очи, имал чувството, че човешките фигури върху лампата оживявали и нещо си шепнели. Веднъж му се сторило, че те се понесли в някакъв призрачен танц с чуднова- то! движения, а емвхът им бил направо зловещ. Раненият момък бил дълбоко впечатлен и отужас дори загубил съзнание Л. заявила, че не можв да му открие страш- ната тайна на чудноватата лампа. Тя казала, че това е най-скъпата вещ, която получила от сво- ята майка. После заклела рицаря да забрави за лампата и ако наистина я обича, да обещае, че никога повечв няма да я пита за странната вещ Милохнев си припомнил рицарските правила и тържествено се заклел да отдаде на пълна заб- рава зловещите си видения. След това двамата изпаднали в любовен екстаз и доверчивата де- войка му се отдала изцяло. Междувремвнно кръстоносната армия се за- върнала в отечеството си, но Милохнев останал в дома на Богорис. По всичко изглеждало, че любовното му увлечение било дълбоко и искре- но. Веднъж той бил поканен на пиршество от един знатен българин, ловен другар на Богорис
ЛАДИКА bi i. Hi . От че 1 и те , че во- । за че эщ. аи i ал че от I когато седнал на масата, чехът с ужас забеля- I зал, че всички присъстващи пият от една чаша, -ааравена от човешки череп. Разтьрсен от ужа- сяващата гледка, той отказал да поеме чашата. । Всички присъстващи скочили на крака и изва- I лъти мечовете си. Конфликты- бил изгладен от Богорис, който извинил постъпката на Милох- I нев с това, че българските обичаи изглеждали --приятии за чужденеца. На връщане Богорис обяснил на рицаря стран- i ния бълг. ритуал. От думиге му излизало, че в страната на българите се смятало за превисока чест да предложат на госта вино в обкования череп на прочуг неприятел. След това му дал да разбере, четой всъщностнанесъл голяма обида на домакина, когато отказал почетната наздра- вица. Тогава пък Милохнев споделил, че тази зловеща чаша му напомняла за чудноватата лампа над неговото легло. Богорис потвърдил думите му, като забелязал, че сам той не знае какво точно представляват човешките образи по дръжката, но добавил, че тази лампа останала като зестра от покойнага му жена, майката на Л. Тук рицарят се намесил, като отбелязал, че тази страшна лампа сигурно криела в себе си далеч по-страшни тайни от чашата. която му поднесли на пиршеството. Богорис св съгласил с него и му разказал, че майката на починалата му съпруга била потомка на някоя си Аала, известна сред българите като прочута магьосница Отпокойна- та си жена Богорис чувал понякога странни и неразбираеми слова. А откакто Л. започнала да се разпорежда с тайнствената лампа, тя придо- била неподозирани умения и сръчноста, така че била в състояние да постигне всичко, каквото пожелав. Рицарят бил дълбоко впечатлен от раз- каза на ловния си другар. А Л. започнала да му изглежда като зла чародейка, която изкусно го омагъосала и потози начин го подчинила изцяло. Още на другия ден Милохнев се сбогувал със своя домакин, като му известил, че поема пътя към отечеството си. Тъкмо възсядал коня си, когато се появила Л. Със сълзи на очи тя умо- лявала възлюбения си да не я изоставя и го заклела да остане поне още един ден. Рицарят не устоял на сълзите и слязъл от коня си. На следващия ден Л. му доверила, че носи в утро- бата си неговото дете. Силно смутен от шоки- ращата вест, рицарят тържествено обещал, че ще се върне и ще я отведе в своя дом като съпруга. Последните думи на Л. били: „Ако не дойдете до два месеца, знайте, че няма да избегна бащиния гняв и тогава отмъщението му ще ви преследва навсякъде, дори и след ваша- та смърт." Милохнев поел на северозапад и без премеж- дия стигнал до замъка Дуб. След като загьрбил България, той бързо забравил за нещастната Л. Отвреме навреме тя се появявала в сънищата му, но убеден в магьосничеството й, той бързал да пропъди нейния образ Но една нощ Л. се появила в съня му със зееща рана на гьрдите и с мъртво дете на ръце. Подала му и чародейната лампа (която била загасена) и промълвила, че сега рицарят бил длъжен да стане неин наслед- ник, т.е занапред той трябвало да носи със себе си проклятието на злокобната лампа. Сънят се повторил и потретил и всеки път докарвал до полуда нещастния рицар. След години Милохнев се оженил за някоя си Берта, дъщеря на съседния владетел. В деня на сватбата младоженците получили много пода- ръци Появило се едно много красиво и бледо момиче, което връчило на Берта изкусно изра- ботена лампа. Когато очарованата младоженка разглеждала подаръка, тайнственото момиче изчезнало. По-късно Берта показала лампата на своя съпруг, който едва не получил припадък — това била лампата на Л. Напразно Милохнев настоявал да изхвърли зловещия подарък. Съп- ругата му се възпротивила, тъй като никога не била виждала подобно нещо, и колкото повече гледала лампата, толкова повече я харесвала. Вечерта я запалила и била удивена от нейната красота и преливащите в пламъка Цветове. Ри- царят пък видял как от пламъка израства сян- ката на Л. и нейното дете. А дванадесетте чо- вешки фигури му се усмихвали със сатанински- те си образи. Било повече от ясно, че прокля- тието на българката се сбъднало. На сугринта Милохнев взвл лампата и скри- шом я закопал. Но какво било удивлението му, когато вечерта тя отново стояла пред леглото му. Напразни останали следващите му опити да се отьрве от зловещата лампа: било като я хвърлял в кладенеца, или като я давал на ковач, за да я превърне в буца метал. С неизменно постоянство лампата се появявала пред легло- то му още с падането на нощта. Накрая той доверил на Берта историята с българката, но тя не му повярвала. Но тъй като била свидетел- ка на непрвстанните му мъки, решила занапред да не стъпва в брачната стая. Скоро отноше- нията на младоженците се помрачили Кога- 239
ЛАДО то се стигнело до скандал, Берта изтичвала до заключената стая откъдето се връщала със злокобната лампа. Тогава страданията на бед- ния Милохнев започвали отново. Накрая се разболял и починал в големи мъки Но малко преди смъртта си предрекъл на Берта, че е неин ред да наследи зловещата лампа на българката и виденията, конто излъчвала. Пророчеството му се сбъднало и не след дълго. измъчвана от призрачни видения, Берта се самоубила, като се хвърлила от високите крепостни стени. После замъкът опустял. Дори разбойниците не смеели да приближат стените му, тъй като били сигурни, че ще срещнат сенките на Л., Милохнев и Берта. Проклятието било снето чак през 1420 г., когато княз Банке (тогавашният господар на Дум) с помощта на много молитви успял да успокой злите духове. Лампата на Л угаснала и после се пръснала на хиляди парче- та. Впоследствие замъкът бил разрушен, но духът на българката продължавал да витае из развалините. И до днес местните жители си припомнят тази стародавна история, нашепват името на Ладика и приписват всички призрачни видения в околността на проклятието на бъл- гарката. Литература: Zdenek Urban, Stoleti ceskeho kalendafe. Svoboda. Praha, 1987 p. 149—152. Й. A. ЛАДО (син Бабунов) — бълг. болярин от нач. на XIII в. в Браничевска облает. Построил църква „Св. св. Яков и Петър" през 1217/1218 г за което съобщава ктиторският му надпис. Ве- роятно някакво голямо събитие го подтикнало да направи такъв скъп жест. За съжаление над- писът е твърде лаконичен и не дава никакви подробности. Литература Петров, П, В. Гюзелев. Христо- матия по история на България. Т. 2, С., 1978, с. 314 И. Л. ЛАЗАР — бълг. селянин, който бил от категори- ята на париците, подчинени от Охридската ар- хиепископия. Париците съвсем не могат да бъ- дат окачествени като „крепостни селяни", както се пише понякога. Те били юридически лично свободни, понякога дори притежавали много земя (напр. т.нар. дизевгарати — притежатели на два впряга волове), но били в икономическа зависимост спрямо земевладелеца, на когото плащали рента. Наи-общо казано, положение- то при париците било различно, но мнозинст- вото било обременено с тежки повинности и I »ан< плащания както към едрите земевладелци, така <аз< и към държавата. Л. „Парикът" бил съвременник на бележития охридски архиепископ Теофилакт, който ръко- водел бълг. църква от 1089 г, в края на XI и първите десетилетия на XII в. Всичко, което знаем за тази личност се основава на твърде пристрастного и враждебно перо на архиепис- копа, който смятал Лазар за свой наи-опасен противник. Както изглежда, този българин бил представител на един от най-бедните парички слоеве — т.нар проскатимени (букв, „настане- ни“), конто нямали собствена земя и живеели в голяма стопанска зависимост от архиепископа като едър поземлен собственик. Да се изясни цялостно деиността на Л , е практически невъз- можно, тъй като е трудно да се „разгадаят" всички оплаквания и нападки на Теофилакт. При това данните за Л. са не само едностран- чиви, но и хаотични. Все пак ясно се откроява образът на един беден, но решителен и свобо- долюбив българин, дръзнал да се опълчи и по- веде безкомпромисна борба не с кого да е, а с могьщия архиепископ — духовен глава на по- корена България. Според Теофилакт Охридски Л. се сдружил (или станал оръдие) с главния практор (бирник) на тема България Иасит Практорът всячески се стараел да ограничи правата на архиепископи- ята за сметка на държавата при вземането на държавните данъци, ползването на земята и т.н В това отношение Л. бил най-големият му „приятел", когото архиепископът обвинява и в търсене на лична сметка, леност, клеветничес- тво и др В едно от писмата си, адресирано до великия доместик (главнокомандващ армията) Адриан, той дава най-подробните си сведения за този българин. Л бил „църковен парик, конто, увлечен от свободолюбиви помисли, копнеел да снеме от себе си ярема на парикията." „Този Лазар — продължава архиепископът — ти го знаеш, ко- му не е известен той по злодействата, конто ми е сторил..." Теофилакт оприличава противника си на античния Херострат, който запалил храма на Артемида, търсейки световна слава. „Той е лика-прилика по всичко на оса без жило, само с едно той се занимава — да помага на бирни- дам Тро ЦЯЛ1 -ант пЭ с '031 пяв. та с хра С ПС и др от! бра ция сре ВПЕ в OI тик: би“ бол К тир Тес ред вен блъ Обе на нес го I .лр кле „че зан Але лап НИЕ Е Л. I ри! env НИТ ца[ НИ1 на Въ npi
ЛАЗАР >. да се върти около тях за прехрана, да в а да му дадат дрехи, по-чисти и по-прис- и от ония, които заслужава да носи поради аа-вята си, и да го приветстват. Тоя човек, *азвам, едно нещо има за храна и наслада — а ме хули..." Иасит го подучвал какво да говори "сотив архиепископа не само в Охрид, но и по «яла България. Той дори бил изпратен в Конс- кантинопол, където се оплаквал от Теофилакт I* самия император Алексий I Комнин. „И тъй този Лазар, като видял, че измислиците му ус- глват /.../, не престава да употребява природа- I та си против нас, защото българската природа храни всякаква злина." Л. не се ограничил само с подкрепата на жители на Охрид, но обикалял и други места в България", търсейки недоволни от Теофилакт — обвинени в ерес, неканоничен । брак и т.н. С други думи, създал цяла организа- ция за дискредитирането на архиепископа. При срещата с императора той обвинил Теофилакт в палеж на къщата му... Има нещо смехотворно в оправданията на архиепископа пред домес- тика Адриан, където той изтъква като свое „али- би" това, че тогава не бил в Охрид, а лежал болен в Битоля... Както в много други случаи, където църк. пас- тир нарича българите „варвари" и др.п., и тук Теофилакт черни българската „природа". Спо- ред негоЛ. използвал пред императора „обикно- вени за българите способи" — проливал сълзи, блъскал главата си в земята и т.н. Изглежда обаче, че Алексий I Комнин разбирал, че къщата на Л. би могла да бъде подпалена и без да е необходимо архиепископы да бъде в Охрид и да го върши собственоръчно. Макар императорът „трудно да се поддавал на льжи, тоя прехитър клеветник го смекчил /.../“ и донякъде го убедил, „че претьрпял това от архиепископа като нака- зание..." Последнего наистина станало, тъй като Алексий I Комнин наредил да се разеледват де- лата на архиепископа, което коствало на послед- ния нови неприятности. Въпреки че Теофилакт отдава твърденията на Л. на „сатанинската му природа", думите на па- рика изглеждат правдоподобии. Според Л. архи- епископы живеел в разкош за сметка на селя- ните си. Пред неговите многоетажни жилища царските дворци от древността „били същински нищожни колиби", а светият отец „водел живот на сатрап", въобще той бил „голям богаташ". Въпреки цялата му тенденциозност Теофилакт признава, че много селяни мислели като Л. Дали 16. Кой кой е в средновековна България чрез практора Л. смятал да вземе едно село „за себе си", както твърди архиепископы, е трудно да се каже. По-скоро това е обикновена клевета, насочена към човек, „по-гол и от рак", който вършел всичко това, „тъй като нямал какво да губи". Доколкото може да се разбере, селяните подкрепяли Л., тъй като се стремели да си върнат заграбената от църквата общинска земя. В този смисъл били и „указанията" на Иасит към парика — той трябвало да бунтува останалите парици, за да бъдела измамена „издадената в полза на архиепископията императорска наредба" за не едно село. По „случая Л.“ съществуват и някои спорни въпроси. Във връзка с „обвинените" в ерес, които той издирвал да свидетелстват за свое- волията на Теофилакт, се твърди понякога, че той бил богомил. Това, разбира се, е невъзмож- но — дори да е имало следа от „ерес", Теофи- лакт не би пропуснал да изпише за нея реки от мастило. Също така необосновано е и мнение- то, че той бил разпопен селски свещеник, което се дължи на обикновено недоразумение. Лише- но от смисъл е и твърдението, представящо Л. като водач на някакво въстание — във въпрос- ното писмо на Теофилакт не става дума за българина-парик, а за нахлулия в империята Боемунд Тарентски. Що се отнася до „открити- ето", че този селянин не бил българин, а „маке- донец", борец за „свободата на македонския народ" и пр., то те едва ли се нуждаят от комен- тар... Все пак архиепископ Теофилакт, живял десетилетия наред в Охрид, най-добре е знаел каква е народността на местните жители. Сведенията за Л. евършват към 1106г., когато неговият покровител Иасит бил отзован. Каква е по-нататъшната му съдба, е неизвестно. Литература: Златарски, В. История. Т. 2, 294-306,308,311,324,514. П. П. ЛАЗАР — виден бълг. еретик, един от водачите на адамитите в Търново през 50-те години на XIV в. Бил ученик на някоя си монахиня Ирина, която проповядвала „месалианската ерес" (бо- гомилството) в Солун. След като Ирина („твори- телка на всякаква скверн нечистота") била изобличена, Л. се отправил към бълг. столица Търново. Там започнал да „уродства" и „съвър- шено гол" обикалял целия град, като превърнал улиците му в истинско „позорище", т.е. театър. В неговия неприличен и „смел костюм" имало 241
ЛАЗАРИЦА една подробност, която заслужава изрично да се подчертае: Л. поставил на „детеродните си части една тиква". Според съвременниците зрелището изглеждало „срамно и грозно", а поведението на еретика — направо „досадно". Адамитството не е типично бълг. явление. Под една или друга форма то се среща в идео- логията и практиката на редица религ. секти в Зап. Европа като „бегарди" и „бегини", „турпе- лини", „амалрикани" и др. Основната идея, за- ложена в тази ерес, е убеждението, че трябва да бъде възстановено някогашното „райско състояние" на човека, като се подражава на поведението на първите хора — Адам и Ева Образът на Адам се смятая за идеал на съвър- . шен човек, освободен от мисълта за насъщния, осветен от благодатта на Божия дух и живеещ в непрекъсната връзка с Бога Затова адамити- те предпочитали да се явяват голи по улиците, като по този начин демонстрирали желанието си да заживеят така, както някога хората пре- бивавали в рая. В техните действия има и видим социален протест, тьй като се ръководели от евангелската максима „ние славим бедността". Цялата им философия се характеризира с краен примитивизъм, който може би бил по вкуса на бедняците, но трудно можел даспече- ли множеството. Явно идеолозите на адамитс- твото били хора, нищи духом, конто не могли да излязат от уродливите рамки на ограничено™ и вулгарното мислене Затова последователите им били изложени на присмеха на тьлпата, а понякога и на умишлени и злонамерени напад- ки По-късно Л и неговият последовател, мона- хът Теодосий, се отрекли от своето учение, а последователите им се върнали в лоното на православие™. Някои от тях се задължили да изкупят еретическите си прегрешения със стро- го постничество. Литература: Киселков, В. Житието на св. Теодосий Тьрновски като исторически из- вор. XXV—XXIX; Ангелов, Д Богомилството в България. 505—506. Й. А. ЛАЗАРИЦА — бълг. военачалник, който начело на своя отряд („тагма") се предал на Василий II след капитулацията на царица Мария, съпруга- та на цар Иван Владислав. Това станало през ранната пролет на 1018 г. в столицата Охрид. Л. заедно с други двама воеводи бил „любезно приет и почетен по царски" от виз. император. Литература: Златарски. В История Т. d Ч. 1, с 778. ПЛ ЛАЛОЕ — старобълг. книжовник от ср. на Xl\' в. През 1359 г. „грешният, непотребен и много- страдален" Л. преписал един обемист сборник! (от 227 листа), който съдържал Деянията и поо ланията на апостолите. Преди това те били пре ведени от гр. на бълг. език по поръка на „мно- гогрешния Младен", който според уверенията на Л. „неуморно се трудел във всяко книжовно дело". Има основание да се предполага, четази книга била писана за нуждите на патриаршес- ката църква в Търново, майката на всички цър- кви по бълг. земя. Литература Иванов, Й. Български старики из Македония, с. 236 Й. А. ЛЕКА — Пловдивски павликянски водач, който в 1078/1079 г. паралелно с бълг. първенец Добро- мир в Месемврия (Несебър) се опитал да вдигне въстание срещу виз. власт. Както изглежда, Л., който чрез брат си имал стари връзки с печене- гите, вдигнал бунт в Сев. България. В това отно- шение действията му налодобяват онези на Нес- тор в 1074 г., а навярно негови съюзници били същите печенежки вождове и местни бълг. пър- венци. Извикан от жителите на Триадица (Сре- дец, дн. София), Л. с хората си започнал да опустошава селищата между Ниш и Скопие, т.е. самого ядро на виз. тема (облает) България. Да- ли плановете на Л. били съгласувани с онези на Добромир от Месемврия не е съвсем ясно, но не е изключено. В самия Средец Л. влязъл в открит конфликт с местния епископ Михаил, „който, об- лечен в свещените цьрковни одежди, държал страната на императора и увещавал и града да постъпва по същия начин", и го убил. Във въста- нието обаче имало „несполуки", което довело до „вразумяване" и „превиване на врат пред импе- ратора" (Никифор III Вотаниат) след преговори. Повече данни за Л. и подробности на неговото въстание не са известии. Литература: Златарски. В. История. Т. 2, 162—163, Тъпкова-Заимова, В. Долни Дунав — гранична зона на византийския запад. 92—93. П. П. ЛИТОВОЙ (Литовой Диавол иг, вероятна пьрвична форма „Лютовой") — бълг. военачал- 242
ЛОВЕШКИ МИТРОПОЛИТИ to* болярин от гр. Девол (при с. Звезда близо В Корча в днешна Албания), който бил поставен tn цар Петър Делян (1040—1041) да управлява ревзетата от въстаниците важна крепост-прис- танище Димитриада близо до залива Волос в 'есалия. Виз. писател Кекавмен разказва, че Л. носел бълг. титла челник, оттоваряца на виз. стратег. Разполагал със силна войска и подгот- вил града за отбрана, като подновил занемаре- ните му крепостни стени, съоръжил ги с камено- метни и други метателни машини и накарал мес- тною гр. население да се закълне във вярност към бълг. цар. С течение на времето обаче Л. и хората му снижили бдителността си, самият той се отдал на разточителен живот. Местните жите- ли използвали това и тайно се свързали с виз. стратег в Солун, като му обещали съдействие. Изненадващо близо до Димитриада се появили виз кораби начело с пантеота Зепе, а в града избухнал бунт. Л. и телохранителите му били заловени и предадени на виз. командир. Това бил един от първите неуспехи във въстанието на Петър Делян, допуснат, както се вижда, изцяло по субектавни причини. Литература Златарски, В. История Т 2, 58—59; Дуйчев, Ив. Проучвания върху бъл- гарското средновековие, с. 198. П. П. ЛИТОВОЙ — българин на виз служба участвал в похода на император Исак II Ангел (1185—1195) срещу неговите сънародници начело с Петър и Асен в 1190 г. По време на победната за българи- те битка в Тревненския проход през есента на с.г., когато виз. армия биланапълно разгромена, Л помотал на своя пряк началник, севастокра- тор Йоан Дука, да се измъкне от обкръжението по някаква странична пътека. Той дори успял да привлече с подкуп някакъв бълг. войник от арми- ята на Асен, който им станал водач. Както изг- лежда, Л. бил отсредите на българите прониари (дребни земевладелци с военни задължения, на- подобяващи зап рицари) на виз. служба, какви- то в империята имало и след възобновяването на бълг. царство. Показателно е, че такива хора били съгласни да участват дори в наказагелните експедиции срещу своите съотечественици и да- же в критични момента оставали верни на виз. си покровители. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, с. 69. П. П. ЛОБОРЧИ — бълг. болярин, управител на най- сев. земи на държавата в нач на X в. Л. бил подчинен на „вожда Салан", който бил начело на цялата огромна територия между р. Тиса и Дунав (части от дн. Унгария и Румыния). В този смисъл може да се предположи, че Салан е бил таркан (вж. тук Теодор, Радислав), а Л. — комит Унг. „Аноним" твърди, че името на Л. на бълг. език (т.е. прабълг.) било служебна титла, което кара някои учени да виждат в него изо- пачение на „колобър". Колобрите обаче били жреци на Тангра, така че след покръстването (864) такива вече нямало. Без да е ясно дали е название на служба или лично име, „Л.“ би могло да бъде изведено от дн дигорски и иронски (осетински) език в смисъл на „нах- върлящсе", „нападател" и др.п. Както е извес- тно, в прабълг. етногенезис участвали активно аланските племена — прадеди на дн. осетин- ци, а навярно и други етнически групп от Сев. Кавказ. Л. контролирал района на Горна Тиса и при- тоците й заедно с крепостите Хунг и Землин (дн. Земун). Именно тук в нач. на X в. нахлули унгар- ците при т.нар. придобиване на родината (ос- новаването на дн. Унгария) Комитет Л. бил разбит и започнал да отстъпва град по град с бой, като се изтеглял навътре в бълг. територия. Маджарите завзели крепостта Хунг, която била иегова резиденция, и той трябвало да се прех- върли в Землин. Отбраната преминала вече в ръцете на Салан. Името на Л. е запазено в названието на един приток на Тиса. Други дан- ни за него няма. Литература Венедиков, Ив. Военното и ад- министративного устройство..., 72—73; До& родомов, И. Об одном тюркизме в риторс- ком. — Советская тюркология (Баку), 1987, №1,19—20. П.П. ЛОВЕШКИ МИТРОПОЛИТИ Ловеч се споме- нава като епископия още през 1204 г. По-късно той бил издигнат за митрополитски центьр. В добавките към Бориловия Синодик са записали имената на 5 митрополити на града Ловеч: Лонгин, Мелетии, Киприан, Симеон и вторият Симеон. Този списък е явно не- пълен. Преди 1331 г. над митрополитската катедра на „богоспасния град Ловеч" светителствал Симеон, който имал архиепископски сан. 243
ЛОЛА Трудно е да се установи с кой от двамата митрополити, които носят същото име в цити- рания по-горе списък, може да се идентифи- цира архиепископ Симеон. Известно е също, че на антиеретически събор в Търново през есента на 1359 г. взел участие и ловешкият митрополит Партении. Неговото име пък изобщо липсва в Синодика, което подсказва че имената на ловешките митрополити от вто- рата половина на XIV в. изобщо не са намери- ли място в цитирания списък. Литература Дуйчев, ИВ. СБК, II, с. 358, 387 Й. А. ЛОЛА — името й се чете върху един глинен прешлен за вретено, намерен край т.нар Златна църква във Велики Преслав Находка- та се датира от X в. Ръката на влюбения момък, изписал върху суровата глина „Лолин преш- лен“. Без съмнение това е знак на позволена младежка интимност, един оригинален начин за ухажване на любимото момиче Л и влюбе- ният в нея младеж ще са знаели да четат и пишат. Впрочем през средновековието хурката не слизала от ръцете на младите момичета дори и в аристократическия дом. В една от миниатю- рите на Томичовия псалтир е изобразена бога- то облечена девойка (явно от болярско потек- ло), която е с хурка през кръста. С едната си ръка тя изплита тьнка жичка, а с другата навива вретеното. Личи ясно и прешленът. Литература ГошеВ, ИВ. Старобългарски глаголически и кирилски надписи от IX и X в. С 1963, с. 80 Й.А. ЛЮДОВИК — син на бълг. цар Михаил III Шиш- ман (1323—1330). Името му се споменава през 1339 г. в един документ, издаден от неаполи- танския крал Роберт (1309—1343), където е наречен „син на прочутия император на Бъл- гария и скъп наш братовчед". Личността на Л. е предизвикала доста спорове. Съвсем произ- водно той е отьждествяван с другите синове на бълг. цар Михаил III, познати ни от други източници — Иван Стефан, Шишман и Михаил. Явно е обаче, че Л. е различен от останалите и при това положение трябва да го броим за четвърти син на този бълг. владетел. Роднине - твото му с неаполитанския крал Роберт е по женска линия: майката на Л. — Анна Неда била внучка на ср. кралица Елена, която е французойка по произход. Оттам роднинство- то с неаполитанските Анжуйци, които също са французи След преврата от 1331 г., който свалил Иван Стефан от престола, Л ще е побягнал със сво- ята майка Анна Неда е Сърбия, а после и в Дубровник. Там те останали дълго време, като разчитали на помощта на богатите си неаполи- тански роднини. По-късно неизвестно как Л. се е озовал в Неапол — крал Роберт се разпоре- дил да му отпуснат месечна издръжка отхазна- та в размер на 10 унции злато. Пребиваването на Л. в този град не предизвиква изненада, като знаем, че през XIII в. в Неапол имало цяла „българска улица", Някои смятат, че този Л. е същият онзи бълг. цар (император), когото споменават докумен- тите от 60-те години на XIV в. През 1363 г, той се сражавал на страната на палата и бил пленен заедно с един бълг. епископ от жителите на италианския град Сиена. Според някои по-къс- ни известия починал през 1373 г. Литература: БурмоВ, Ал. История на Бълга- рия през времето на Шишмановци. Прило- жение. Съдбата на царица Анна и нейните синове. — В: Избр. произв. Т. 1, С., 1968, 276—278 Божилов, ИВ. фамилията на Асе- невци. I, № 32, с. 148. Й. А. ЛЪЖЕИВАЙЛО (Псевдо-Лахана) — пос- ледовател на селския цар Ивайло (1277—1280), за когото разказва съвременният му виз исто- рик Георги Пахимер. В 1294 г. по време на подготовката за военни действия срещу осм турци в Константинопол „неизвестно откъде из- ненадващо се появил „Лахана" (гр. прозвище на Ивайло), който обявил, „че ще извърши голе- ми дела срещу враговете, ако императорът му нареди." „Появата на „Лахана", за когото се знаело, че е убит по заповед на татарския хан Ногай, предизвикало раздвижване на духовете във виз. столица. „Хората виждаха, че той е жив..." — разказва Пахимер, с което вярвали, че ще настъпи прелом в отчаяната, съпътствана от тежки поражения и териториални загуби борбас нашествениците. Нещо повече, появата на самозванеца предизвикала смут и у самите турци. Очевидно славата на бълг. селски вожд и цар, който единствен на Балканите оказал 244
ЛЪЖЕИВАИЛО гтна съпротива и имал военни успехи срещу шните татари, достигнала необичайни раз- I. Не е излишно да се припомни, че сел- ският султанат загинал под ударите на анските татари, а предците на т.нар османци эмето „йайъ") също били дошли от Ср. в М. ия, бягайки от меча на татарите. Пахимер >рди, че турците се страхували от Ивайло, iro „бил славен от някакви техни прорицате- ' като непобедим христ. воин. f В тази обстановка император Андроник II Па- »еолог (1282—1328) се колебаел как да постьпи t Л. Той разкрил неговото самозванство с по- мощта на бившата бълг. царица и съпруга на ,'Зайло Мария, която заявила, че този човек -’•мал никаква физическа прилика с отдавна убития й съпруг. Л. бил арестуван и хвърлен в ‘затвор. Това действие на императора предиз- викало голямо недоволство и отстьпвайки пред ентусиазма на тьлпите, той решил да освободи българина. На свиканото в двореца съвещание Андроник казал, че „варваринът, макар да не бил самиятЛахана /.../, все пак изглеждал стра- шен за враговете и полезен за изпадналите в чещастие ромеи." Решено било Л. с войската си, чието ядро било съставено от българи (на- вярно от територията на империята), да потегли към фронтовата линия с турците по р. Сангарис в М. Азия. Именно българите настоявали най- много вождът им да бъде незабавно освободен и да им „бъде разрешено да нападнат неприя- телите заедно с ромеите". Войската на Л. се състояла от разнородни елементи, от хора, дошли от всички краища на империята. „Изг- леждаше като че ли целият свят е тръгнал с него..." — отбелязал Пахимер. Тази лавинооб- разно нарастваща „тьлпа" била съставена глав- но от селяни — „копачи", „орачи", „пастири", въоръжени най-често само с тояги, но тръгнали на бой „по собствено желание" и с непоколеби- ма вяра в мисията на вожда си. За кратко време се събрало „неизчислимо множество сбирщи- на“, привлечена само от името на мнимия Ивай- ло. По такъв начин виз. простолюдие дало ярък израз на недоволството си от колебливата и неуспешна политика на Андроник II към тур. експанзия, от непростимото й подценяване. Разбира се, Л. не бил на висотата на своя велик патрон — както видяхме, още от самото начало той свързвал мисията си единствено с борбата срещу турците, и то под прякото върховенство на императора. Обикновено в марксистката литература се твърди, че Андроник II се опасявал от повто- рение на някогашните бълг. събития. Това обяснение е вярно само отчасти — в противен случай императорът не би освободил Л. от затвора, още по-малко би му позволил да съ- бира войска. Но ако Л. постигнел успехи, ре- акцията на широките слоеве наистина би била непредсказуема. При неудача, нещо напълно възможно, авторитетът на императора още веднъж щял да бъде уронен, а хиляди селски домакинства — изправени пред катастрофа в и без това тежкото икономическо положение на държавата. Андроник II проявил присъщата му нерешителност и наредил отново да арес- туват българина и „да го поставят в сигурен затвор". Предлогът бил, че не може да се рискува с такава неопитна и лошо въоръжена войска, макар че при желание императорът би могьл да раздаде оръжие от държавните скла- дове и да назначи за помощници на Л. профе- сионални военни. Така „потеглилата като ог- нена стихия" селска армия била обезглавена, а „онзи невеж и глупав народ" (според през- рителната оценка на аристократа Пахимер) скоро се разотишъл по домовете си. Повече данни за Л. липсват. Случаят „Лъжеивайло" е показателен както за неувяхналата слава на името легенда Ивай- ло, така и за верния инстинкт на простолюдието в България и Византия пред лицето на страшна- та опасност — едва започналите своятд екс- панзия осм. турци. Литература: Ангелов, Д. История на Визан- тия. Т. 3. С., 1974, 66—67. П. П. 245
л\ МАВЪР — прабълг. първенец от втората пол. на VII в., най-приближеният на Аспаруховия брат Кубер. Предполага се, че той бил негов кавхан или ичирту-боил. Доколкото познаваме организацията на прабългарите, трудно е да се прецени дали той е заемал поста на съаладетел или пък на пръв съветник на хана. Така или иначе М се ползвал с ггьлното доверие на своя вожд, като напълно споделял „коварството, ле- жащо на сърцето му...“. Когато Куберовите подчинени „сермисианци" — ромеи, започнали да бягат от Керамисийското поле в Солун, сред прабълг. върхушка възникнал план за завладяването на втория по значение имперски град. Било решено М. „да прибегне привидно като другите [в града], да се представи като покорен пред императора и така да вкара със себе си [...] твърде много хора, които споде- лят ужасния му план И след това той щял да превземе по този начин града, именно чрез меж- дуособна война. След превземането му, разбира се, гореказаният Кубер щял да се настани в него със своето имущество и с останалите първенци. А след като се укрепи, той щял да излезе срещу околните народи, да ги покори и да тръгне на война срещу островите (в Егейско море), срещу (Мала) Азия и дори срещу този, който обладава- ше царската власт." Виз. современник не крие страха си от М„ който по думите му бил особено способен, инте- лигентен и находчив човек. Освен своя роден прабълг. език той знаел гр., лат. и слав М бил „изкусен във всяко отношение и изггълнен с вся- ка дяволска хитрост...", така че ромеите в Солун повярвали във враждата му с Кубер и мнимото бягство. Както изглежда, М. имитирал истинско въстание и се озовал в ромейския град с много свои приближени. Преценявайки ползата от вът решния конфликт в прабълг. лагер, приемайки с доверие клетвите и обещанията на М., виз. импе- ратор Юстиниан II Ринотмет го назначил със заповед за шеф на всички бегьлци от лагера на Кубер. Знатният българин получил знаме и висо- ката титла консул. Ромейските власти, изпитва- щи сериозни затруднения с арабите, славяните и двете прабългарски общности (на Аспарух < Кубер), не криели задоволството си от „измяна- та“ на Малвър. Хората му били вписани в състава на армията (т.е. получавали високи заплати), а началникьт им придобил изключителна общест вена тежест. Някои от ромеите знаели или се досещали какъв е неговият замисъл, като твър- дели, че на човек, „който никога не е спазвап честна дума... и е разорил много места и наро- ди", не бива да се вярва М. обаче имал свой шпионаж от доверени хора, от които научавал всичко за действията и доносите на „клеветни- ците". Използвайки прерогативите си, „възмуте- ният" от разкритията на М. ги наказвал направо н П л п т с д П т н с и р С със смърт, а жените и децата им продавал в робство Станало така, че мнозина солунчани знаели за намеренията на прабълг. първенец, но не смеели да съобщяг на властите, опасявайки се от разправа. Наред с високия пост и общест- вено положение М не бил за подценяване и във военно отношение. Той бил начело на голяма военна сила от „сермисианци и българи", като всички командири (стотници, петдесетници и де- сетници) били подбрани лично от него „съмиш- леници в коварния му план". Неговите войници били „смели мъже, бдящи денем и нощем...". М решил да овладев Солун в нощга срещу Великден, когато в града царяла празнична су- матоха, а голяма част от жителите били в църк- вите. Снизената бдителност щяла да позволи на опитните му хора да предизвикат безредици, пожари и паника, което би помотало за бързо- то завземане на града и крепостните му стени. След това вече идвали решителните действия на Кубер. Както изглежда обаче, въпреки пре- вантивните мерки М. не успял да ликвидира „доносниците" в своя лагер. „Изтичането на информация" било този път оценено от власти- те, но те предприели контрамерките си в пълна тайна. Изглежда съществували опасения, че при опит за арест Кубер пак би могъл с военната си сила да се окаже победител. Бил информи- ран и самият император, който наредил на флотския началник Сисиний да акостира в пристанището в самото навечерие на Велик- н Т Р н б н н к л с с и н г л р г р V с Е 1 Е С с I h е с Е 246
МАВЪР мяна- става ти), г щест пи се твър- кзвал «ро- евой 1авал етни- иуте- раво ал в чани ц, но айки lecr- 1ВЪВ има <ато |де- 1ИШ- ици вщу су- •рк- оли 1ЦИ, 130- ни. ЗИЯ ре- ipa на ти- 1на че гга пи- на в ГК- ^?нските празници. Когато ненадежно се поя- вили корабите на Сисиний (виз. съвременник отдава идването му в Солун на „чудодейната" намеса на св. Димитър — закрилникът на гра- да), М. изведнъж изгубил присъствие на духа. Според разказвача св. Димитър провалил пла- новете на М и Кубер за предизвикването на граждански безредици и завладяването на Со- лун. М. уж бил „обхванатот страх и отчаяние", поради което се разболял. Всъщност съобрази- телният прабългарин така се опитвал да разсее съмненията. Той прекарап на легло „много дни", а Сисиний го посещавал всеки ден и се грижел за него. Дали тези „грижи" и „успокои- телни думи и клетви" не били нещо като надзор над заподозрения9 Така или иначе, властите не се добрали до категорични доказагелства за измяна. М. не бил наказан, но все пак било решено той и хората му да бъдат изведени от Солун. След като М. оздравял от „болестта", Сиси- ний му заповядал да се разположи извън града. Тук „керамисийците" („сермисианци и бълга- ри") прекарали много време заедно с моряците на Сисинии Целта била да бъдат приети нови бегълци от хората на Кубер, както и от страна на околните славяни. Очевидно М се подчинил на тази заповед, защото все още смятал, че като „вътрвшно лице" в империята би бил по-по- лезен на съплеменниците си, отколкото ако отново се завърне при Кубер. Междувременно обаче приети гнала заповед на императора. М и хората му били откарани с корабите на Сиси- ний в Константинопол. Така завършил неус- пешният опит на М. и Кубер да превземат Со- лун, който да стане столица на втората бълг. държава на Балканите. Приема се, че това ста- нало ок. 686—687. Този случай съвсем не поставил край на Мав- ровата кариера във Византия. Нещо повече, императорът го издигнал в сан патриций, даван обикновено на най-знатните ромеи и чужди владетели (напр. хан Кубрат, а по-късно хан Телериг, знаменитият Карл Велики и т н.) Зато- ва свидетелстват три негови печата. Първият е от края на VII в. и гласи: „Мавър, патриций и архонт на сермисианите и българите". В качес- тво™ си на такъв М. бил назначен в Тракия. Както става ясно в последно време, тези „Ку- берови българи", които ръководел М„ били по- селени в новосъздадената клисура Стримон — в поречието на р Струма и отчасти в Родопите (688—689). Българинът — „патриций и архонт", обаче и сега намерил начин да поднови и под- държа тайните си връзки с Кубер. Той отново „кроял планове срещу империята", като дори замислял покушение против живота на импера- тора. Този нов заговор бил разкрит от неизвес- тния по име син на бълг. първенец, който бил роден от неговата съпруга византийка. Реши- телното доказателство било поведение™ на Кубер — както разказва един съвременник, той „не беше докоснал никого от хората или нещата (имуществата) на Мавър, а дори отдаваше на жените му същата почит, която имаха по-рано, та дори и по-голяма". Последното показва, че преди да отиде в Солун и стане християнин, М. бил езичник и многоженец (с положителност знаем.че няколко жени имал Крум което явно важи за прабълг знат въобще). Тази подроб- ност, изнесена от сина на М., убедила импера- тора в неговата виновност. Той бил арестуван, лишен от високата си служба и звания и поста- вен да живее под стража в едно от столичниТе предградия. Колко време М. бил в немилост, не е ясно, но при повторно™ царуване на Юстиниан II (705— 711) той отново излязъл на полит, сцена. Знаем, че „носоотрязаният император" не бил подкре- пен от „чичовците" на Тервел (Кубер или негови- те наследници) при бълг. акция в 705 г. В този смисъл М. би могъл да дължи реабилитацията си на хана в Плиска, което още веднъж говори затесните връзки между „Аспарухови" и „Кубе- рови" българи. В 711 г, желаейки да накаже жителиге на „задморската територия" Херсон (част от дн. Кримски п-в), Юстиниан II изпратил наказател- наекспедиция начело с патриция М. и патриций Стефан. Те командвали огромна флота, трябва- ло да превземат града и поставят начело на управлението доведения оттях спатарий (мечо- носец, гвардеец) Илия. Мавър и помощникът му влезли в град Херсон, без да им бъде оказана съпротива, като подложили население™ на жестоки репресии. Много хора били избити, вкл. седем от градските първенци. Те били ока- чени на специални колела и буквално опечени над голям огън, други двайсет били завързани за един нагтьлнен с камъни стар кораб и удаве- ни в морето, при това заедно със семействата си. Четиридесет най-знатни мъже, вкл. градс- кият управител и хазарският наместник („ту- дун"), били изпратени оковани в Константино- 247
иИАГОТИН КРОН пол Според современника Теофан, който се стреми да очерни Юстиниан II, императорът не бил доволен от репресиите (сторили му се твър- де меки. ) и заповядал на М и хората му да се завърнат обратно. През октомври 711 г. те от- плавали назад, но в открито море през нощта флотата била връхлетяна от страшна буря — загинали хиляди хора, но М. останал между живите. Междувременно жителите на Херсон въстанали, а на тяхна страна преминал и спа- тарият Илия. Научаваики за този бунт, Юсти- ниан II избил децата на Илия, а жена му омъжил насила за своя готвач индиец... Пратена била нова флота, чиито началници били допуснати в Херсон и с измама избити. Юстиниан изпаднал в ярост и този път изпратил отново М („по прозвище Бес“ — т.е. живеещтам, където няко- га било тракийското племе беси — горното течение на Марица и Родолите) М. трябвало да разруши града до основи и унищожи всичките му жители. По тази причина той получил все- вЪзможна обсадна техника (тарани, каменоме- ти и т.н.), с конто съборил двете главни бойни кули Херсон обаче получил военна помощ от страна на хазарския хаган и храбрият българин решил да сключи примирив. Той преценил обс- тановката и преминал на страната на бунтовни- ците, като подкрепил издигнатия от тях за им- ператор филипик Вардан (711 —713). В това от- ношение навярно му помогнали връзките му със спатария Илия още от първия военноморс- ки поход. Както изглежда, Юстиниан II е очаквал такъв завой в поведението на М. Получаваики извес- тията за въстанието в Херсон и действията на филипик Вардан той напуснал столицата и се отправил към Синоп в М. Азия, на черноморс- кого крайбрежие. Може би императорът очак- вал тук флотата на М., с която да се противо- постави на бунтовниците. Когато бил в Синоп обаче, той сам видял, че корабите с опънати платна отивали към столицата Константинопол. Изпратената от хан Тервел военна помощ също се оказала напразна и Юстиниан II бил свален. По понятии причини М. бил сред приближе- ните на Филипик Вардан. Именно нему узурпа- торът възложил да убие Тиберий, сина на Юс- тиниан, който потьрсил убежище (според т.нар. азилно право) в една от столичните църкви. Доскорошният езичник без колебание нахлул с хората си в храма и заповядал да смъкнат от Тиберий свещените предмети (вероятно кръс- тове, икони и други реликви на христ култ) конто той бил окачил по себе си. Довчерашният престолонаследник бил екзекутиран на една от крепостните кули. Това е и последното сведе- ние за М., в чието лице виждаме един от първи- те (на практика първия!) българи, играли значи- ма роля във вътрешните дела на Византия. Литература Златарски, В. История. Т 1 Ч. 2, с. 218 сл.; Петров, П. Образуване на българската държава 296—309, Бешевлиев, В. Първобългари. История. 51 —54; Юрукова, Й. Мавър от писмените извори и печатите. — Векове, 1980. № 3, 5—12. П. П. „МАГОТИН КРОН" (магот Крон?) - Боля- рин, участвал в бълг. делегация, водена от Геор- ги СурсуВул, която през септември — октомври 927 г подготвила мирния договор с Византия и присъствала на сватбата на цар Петър (927 — 969) и Мария-Ирина. Изказано е мнение, че така виз. хронист („Продължителят на Теофан") е обозначил неизвестен по име болярин, дори двама боляри, съответно с титлите „маготин" и „крон". Възможно е обаче този българин да се е казвал Крон, а „маготин" („магот") да е титла- та му. Такава военна титла е позната при кума- ните („могут" в рус. изговор), но точните й фун- кции не са известии. Прави впечатление, че „магот Крон" е поставен в чисто „военната част" на бълг. делегация заедно с т нар миник (вж. „Имник"). Без съмнение маготът и миникът били необходими при изработването на клаузи- те на мирния договор между двете страни. Литература Златарски, В. История Т. 1 Ч. 2, с 502; Венедиков, Ив. Военного и адми- нистративного устройство.. , с. 45. П. П. МАКАРИЙ — игумен на бълг. манастир „Св. Георги Зограф" на Света гора Атонска. Подпи- сът на М. стой в един предавателен акт от 980 г. (съставен на гр. език), под който са се под- писали още 10 игумени и старци от светогорс- ките манастири. За разлика от останалите йе- ромонах М. се е подписал със слав, букви. Прави впечатление, че в саморъчния си под- пис иеромонах М. е употребил и две глаголи- чески букви. Литература Иванов, Й. Български старини из Македония. 526 — 534. Й. А. 248
МАЛАМИР МАКАРИЙ — търновски патриарх, стоял наме- ло на бълг. църква между 1278 — 1282 г. Името му се среща единствено в Синодика на бълг. църква: там М. е записан като петия архиерей, който светителствал над Търновската патриар- шия Единствен сред останалите патриарси М. е споменат като „триблажен и свещеномъче- ник“. Първото трябва да се разбира като игра на думи — на гр. цакбрюо означава „блажен". По-голям интерес представлява указанието „свещеномъченик" Излиза, че този патриарх загинал от насилствена смърт, защитавайки христ. вяра, като по този начин се сдобил с мъченически венец. Това не е заучудване, като знаем трудните времена, през които М. носел патриаршеския жезъл: по време на гражданс- ката война със съдбините на бълг. престол се разпореждали последователно Ивайло, Иван Асен III и Георги I Тертер За съжаление подроб- ностите около замъчването на патриарх М. ос- тават неизвестни. Литература: Иречек, К. История на българи- те, с. 300. Й. А. МАКАРИЙ — игумен на бълг. манастир „Св. Георги Зограф" на Света гора. Подписът му стой под документ, издаден през 1347 г. Литература. Иванов, Й. Български старини из Македония, с. 534. Й. А. МАЛАМИР — бълг хан (831 — 836), третият, най-малък син на хан Омуртаг (814 — 831) Майка му вероятно била славянка, тъй като тримата синове на Омуртаг носят слав, имена. С възцаряването на М бил пренебрегнат зако- нът, според който престолът се полагал по пра- во на първородния владетелски син Причините за отстраняването на престолонаследника Ен- равота са известии — той от младини проявил склонност към християнството, което му стру- вало короната. Неизвестно остава защо Омур- таг пренебрегал втория си син Звиница Той определил за свой наследник М„ вероятно за- щото бил убеден в привързаността му към „от- ческите богове". Тъй като при възцаряването си М. бил малолетен, за негов регент и съуправи- тел бил назначен кавхан Исбул. През 836 г. се навършили точно 20 години от сключването на мирния договор между Бълга- рия и Византия. Възползвайки се от смяната на владетеля, император Теофил (829 — 842) се решил да наруши договорите, повел поход сре- щу България и опустошил пограничните облас- ти. Българите не закъснели да предприемат ответни действия голяма войска начело с кав- хан Исбул навлязла във виз. територия и стиг- нала чак до околностите на Одрин. В един над- пис от името на хан М. се заявява, че този владетел „придобил голяма слава" в ромейски- те предели — възможно е това да се свърже с посочената кампания След това бълг. войски се отправили към Пловдив. В невъзможност да се противопостави ромейският гарнизон се принудил да напусне крепостта. Тогава вероят- но се водили преговори между „филипополяни- те“ (жителите на Пловдив) и хан М. и кавхана — както съобщава един каменей надпис — и били уговорени условията при които градът се съг- ласил да отвори вратите си пред победоносни- те бълг. войски. Оттогава този град бил включен в пределите на бълг. държава. Във вътрешнатаси политика хан М. неизменно се придържал към заветите на своя велик баща. Един от надписите съобщава, че по негово време било завършено водоснабдяването на Плиска. То станало с личното участие на кавхан Исбул, а освещаването на водопровода завършило с го- леми тържества. Кавханът го „подарил" на М., а той от своя страна дарил богато боилите и бага- ините. Според традицията всичко завършило с голямо народно веселие: ханът „дал на българи- те много пьти да ядат и да пият“. Повече подробности са известии във връзка с трагедията, която се разиграла в ханския двор. Охридският архиепископ Теофилакт (XI в.) разказва, че още при управлението на хан Омуртаг престолонаследники? Енравота про- явил особен интерес към един виз. пленник. Кинамон, така се казвал плененият ромей, бил „великолепен и хубав на вид, а по душевната си красота бил по-славен и по-божествен от сво- ите съвременници". Украсявали го преди всич- ко христ. му добродетели. Напразно хан Омур- таг го приканвал да се откаже от Христос — упоритият отказ на Кинамон докарал бълг. вла- детел до ярост и той заповядал да го предадат на „железен затвор". След смъртта на Омуртаг Енравота се заин- тересувал за съдбата на Кинамон и се застъпил за него пред брат си М По нареждане на новия хан пленникът бил издирен, изваден от затвора и предаден на Енравота Дългите разговори 249
МАНАСТЪР между тях завършили с това, че братът на хан М. решил да скьса с езичеството и да прегърне христ. вяра. Когато хан М. узнал за намерения- та на брат си, той „бил обзет от ревност за отеческите си богове" и не се поколебал да изправи брат си пред съд — обвинили го за „отстъпник на праотеческата религия". Религ. усърдие на М едва ли е било престорено — той и обкръжението му виждали в засилващото се христ. учение заплаха за съществуването на бълг. държава. Затова ханът поставил брат си пред следния избор: „или обещай, че ще се откажеш от чуждия бог, или знай, че на тези (и посочил джелатите) ще бъдеш предаден още днес” Енравота отказал да се подчини и бил посечен по заповед на хана. Архиепископ Тео- филакг е записал (по-точно да се каже, че съ- чинил) едно пророчество на Енравота, което предсказвало бъдещото тържество на христи- янството по бълг. земя и близката смърт на „беззаконния" му брат: „Но и ти сам, след изти- чането на не много години ще изхвърлиш зло- честата си душа, без да се възползуваш с нищо от жестокостта си.“ Три години по-късно пророчеството се сбъд- нало — тържествува Теофилакт Охридски — и „животьт на Маламир бил пожънат безвремен- но от сърпа на божието милосърдие”. Прежде- временната смърт на младия бълг. хан едва ли трябва да се отдаде на естествени причини. Може да се предполага, че подобно на брат си и той станал жертва на насилствена смърт, само че от ръката на онези крьгове, които не били чужди на христ. религия. Литература: Златарски, В. Приемниците на Омуртаг. ПСпБКД, 54, 1898, с. 755 и ел.; Ис- тория. Т. 1, Ч. 1, 424 — 430; Ников, П. Хан Омуртаг и каехан Исбул. БИБ, Т. 1, 1931 — 1932 1 — 55; Бешевлиев, В. Първобългарски надписи. С. 128 — 132, 209 — 211. 223 — 225. Й. А. МАНАСТЪР — военачалник по времето на бълг. цар Калоян (1197 — 1207). Куманин по произход (за което съдим от името му), той се проявил в големи и усилии битки, в които си спечелил славата на „най-войнствения в бой” воевода на Калоян. При обсадата на Солун през 1207 г. (края на септември, нач. на октомври) в качеството си на велик войвода М. яздел начело на бълг. войски, яхнал бял породист жребец. Той лично се разпореждал с управлението на войските и укрепяването на бълг. лагер. Вечерта преди решителния щурм се състоял голям военен съ- вет, на който бил обсъден планът за предстоя- щите действия. След това цар Калоян се оттег- лил в шатрата си: по обичая на българите той бил охраняван освен от нощната стража и от юноши оръженосци, които бодърствали по вре- ме на царския сън. Строгите мерки за охрана препоръчвали свещите в „сенника” (т. е. шатра- та) на царя да не загасват през цялата нощ. Наоколо били разположени палатките на оста- налите воеводи — най-близо била тази на М. Минавало полунощ, когато се дочули стенани- ята на Калоян — прободен с копие в корема, той се превивал в страшни мъки. Подробностите около покушението подсказват, че в заговора участвали хора от най-близкото царско обкръ- жение, вкл. и стражата. Цар Калоян сочеп към М. и твърдял, че той му нанесъл смъртоносния удар. М пък, които се появил по-късно в шатрата, си давал вид, че току-що е станал от постелята. Той уверявал присъстващите в своята невинност — дори имал наглостта да обвини Калоян, че каза- ното от него е чиста измислица. М. правел всич- ко възможно, за да си даде вид на крайно угри- жен човек: обърнал Калоян по гръб, уж да спре обилно течащата кръв. В настъпилата суматоха М. „се спасил с хитрост”, успял да избяга. Името му не се среща повече в ист. извори. През есента на 1207 г. поредният заговор срещу Калоян (дело нат. нар. куманска партия) сполучил в пъкленото си дело. Нишките на съзаклятието водели към столицата Търново — като главни заговорници се уличавали Борил (сестреникът на КалояН) и на царицата куманка. AM., който нанесъл смърто- носния удар, е фактическият изпълнител на по- кушението. С това куманскияг войвода си спече- лил печалната слава на цареубиец и проклятмето на всички българи. Литература. Златарски, В. История. Т 3, с. 255; 281 Й. А. МАНУИЛ ИВАЦ — българин на виз. служба, очевидно син на знаменития Самуилов воевода Ивац. М. И. бил сред най-приближените на импе- ратор Михаил IV Пафлагон (1034 — 1041), като през 1040 г. го придружавал в Солун. Когато към края на с. г. пред града изненадващо се появили войските на Петър Делян, императорът паничес- 250
МАРИЯ 1ЧН0 те и >еди съ- гоя- тег- той I от ipe- ана ра- эщ. :та- Я. ни- гой лте >ра ръ- М. ар- си ой За- 't Ч- >и- ре ха то та ш избягал в столицата. Целият обоз, вкл. злато, хебро скъпоценности и т. н., бил под разпоред- зата на М. И. Той обаче заедно с един от т. нар. -палници преминал на страната на преследва- императора българи, след което с цялото даорцово имущество отишъл в лагера на Делян. Товерили му областта на Прилеп, където под -?"ово началство започнала усилена укрепител- •е дейност. По-късно при разгрома на въстани- о в 1041 г. М. И. бил един от последните защит- 'ци на независимостта. В това отношение той че изменил на паметта на своя баща. След раз- грома на основните сили на Делян при Острово дн. Арниса, Гьрция) М. И. се опитал да спре настьплвнието на ромеите към Прилеп чрез пос- троената в подстьпите към крепостта голяма дьрвено-землена преграда (дема). Надмощието на императорската армия си казало думата — стената била разрушена, българите — разбити, а военачалникът пленен. Заедно с ослепения Петър Делян той бил отведен в окови в Констан- тинопол. фактът, че единствено неговото име от познатите други Делянови воеводи се спомена- ва редом с онова на въстаническия цар, намеква за особено високото му положение. Случаятс М. И. показ ва, че някои представители на болярст- вото не само запазвали бълг си самосъзнание, но били склонни да се откажат дори и от наи-съб- лазнителни позиции в самия императорски двор в името на бълг. независимост по то >м 4И на о- о- е- 3, А. а, la X. О м и Литература: Златарски, В. История. Т. 2, 55 — 56, 78 - 80. П. П. МАРИЯ — съпруга на княз Борис-Михаил (852 — 889). Името й се среща в една приписка от т. нар. Чивидалско евангелие, което се намира в гр. Аквилея, Италия. Приписката е нанесена от бълг. пратеничество, което през 867 г. посетило града на път за Рим. М. е първата и вероятно единствена съпруга на княз Борис I. Макар че не се знае нищо за живота й, може да се предполага с основание, че тя била съпричастна към някои държавни дела. За това косвено се съди от протокола за приемане на бълг. пратеници в Цариград, в който е отделено специално място на съпругата на владетеля. На първо място пратениците били запитвани: „Как е духовният син на нашия свят император, (поставения) от Бога владетел на България?", и веднага след това се задавал въп- росът. „Каке (поставената) от Богавладетвлка?" Мария родила шест деца: (Владимир) Расате, Гавриил, Симеон, Яков, Евпраксия (Пракси), Анна. Литература: Златарски. В Кои е бил Тудор черноризец Доксое Избр. произв., Т. 2, с. 55 И. Л. МАРИЯ — последната владетелка от Първото бълг. царство, съпруга на цар Иван Владислав (1015 — 1018). Ако се съди по това, че царската двойка имала 12 деца (шест синове и шест дъщери), а най-големият син, Пресиан, в 1018 г. положително бил пълнолетен, то М. се омъжила поне през 90-те години на X в. Името й се споменава за пьрви път едва през февруари 1018 г., когато в Охрид дошла вестта за гибелта на съпруга й под стените на Драч. Тогава цари- цата оглавила или била заставена да оглави болярската фракция, съгласна на пълна капиту- лация пред Василий II Българоубиец. Това злощастно решение явно не било взето самоволью от царицата, а преобладавало сред бълг. аристокрация, вкл. и при такива закалени борци срещу Византия като Кракра. Обхванати от неверие в собствените сили, умора от дълго- летната „перманентна" война с империята, не- рядко и от желанието да залазят високото си обществено положение, а и живота си, редица бълг. боляри започнали да капитулират пред страшния Българоубиец още във времето на цар Самуил (997 —1014). При Иван Владиславположе- нието било крайне тежко и нестабилно, вкл. до опит да бъде убит царят. Първите капитулантски действия след смъртта на Иван Владислав може би започнали дори без участието на царицата (вж. напр. Кракра и Драгомъх^). Василий II приел пратениците на М едва след предаването на Струмица. Това били патриарх Давид и ичургубо- илът Богдан. Първият връчил на императора лич- но послание, с което царицата предавала бълг. независимост и молела за закрила. Пристигайки в Охрид, Василий II получил от М. царската хаз- на, короните на бълг. владетели и т. н В неговия лагер тя се представила с трима от синовете си (тримата по-големи, Пресиан, Алусиан и Арон, все още отказвали да се предадат), дъщерите си, един извънбрачен син на Самуил (навярно Оси- повен от царското семейство), петимата синове и двете дъщери на Гаврил Радомир. Царицата била ласкаво приета от завоевателя и получила високата титла зости (придворна дама). Скоро след това в Девол били доведени предадите се 251
’.•ДР ИЯ нейни синове начело с Пресиан, както и плене- ния и ослепен с измама Иван. М. и роднините й били приети в средите на виз елит, като заедно с Василий II потеглили за Константинопол. Още в България, в Костур (дн. Кастория), в стана на императора били доведени двете дъщери на цар Самуил. Тук се разиграла срамна сцена, позоря- ща името на великия бълг. владетел. Виждайки М , дъщерите му се нахвърлили върху нея, „като че ли искали да я убият, узнавайки за сана, с който тя била почетена" — разказва хронисты Скилица. Великодушният след наи-грандиозната си победа Василии II усмирил гнева им с богати дарове. Когато през пролетта на 1018 г. импера- торъттриумфално влязъл в столицата, „пред него вървели Мария, Владиславовата жена, Самуи- ловите дъщери, останалите българи и български архиереи". Така бълг. държава официално прек- ратила съществуването си, а бившата царица и близките и възприели начина на живот на вис- шата столична аристокрация. Положението на високопоставена дама в двореца не задоволило амбициозната българка. В1029 г. тя се оказала в центьра на дворцов заговор, целящ да изведе на виз трон наи-големия и син Пресиан и Теодора, сестра на легитимната императрица Зоя. Двете сестри по това време били смятани за единстве- ни законни наследнички на чичо им Василии II и техния баща Константин VIII (1025 — 1028), така че престолы можел да бъде зает чрез брак с една от двете. В този смисъл някогашният бълг. престолонаследник наистина би могъл да заме- ни царуващия тогава Роман III Аргир (1028 — 1034). Много примамливо е в този заговор да се вижда някакъв своеобразен опит за „победа" над империята — победителка вьв великото бълг -виз съперничество, за „тьржество" на иде- ята на Симеон Велики, но за съществуването на подобен замисъл няма никакви доказателства. И все пак не може категорично да се твърди и обратного, когато става дума за бивша бълг. царица и законен престолонаследник. За нещас- тие заговоры бил бързо разкрит, а участниците — арестувани. Пресиан бил наказан с ослепява- не, а властолюбивата му майка заточена в Ман- тилеиския манастир в тема Вукеларион (М. Азия). В1030 г. тя била преместена в друг манас- тир в тема Тракисион (западния бряг на М. Азия), където навярно завършила живота си. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч 2. 731 — 737, 741, 745; Т. 2, 35 - 36 П. П. МАРИЯ — дъщеря на Траян, внучка на цар Ива- Владислав (1015 — 1018). Според виз. аристо- крат и историк Никифор Вриений „тя била наи- красивата и наи-умната от всички жени и съе- динявала външнатахубостс вътрешната красе та и блестяла както със знатния си род, така и с добродетелна чистота и приятен характер Нейната внучка, виз. принцеса Анна Комнина изтьква с гордост бълг й царски произход. как- то и обстоятелството, че „по своята красота v съвършенство на тялото нито една жена пс онова време (60 — 70 години на XI в) не билг по-прекрасна от нея.“ М , кръетена очевидно на своята баба, последната бълг. охридска цари- ца. била омъжена за Андроник Дука, племенник на император Константин X Дука (1059 — 1067) Имала три дъщери, най-голямата от които, Ири- на, била жена на император Алексии I Комнин (1081 —1118), майка на историчката Анна Ком- нина. Двамата й синове играели видна роля в двореца при управлението на своя зет Случаят с М. още веднъж показва, че потомците на цар Иван Владислав, макар постепенно да възприе- ли самосъзнание на ромеи, запазвали високо- то си самочувствие на българи и членове на бълг. царска династия. Литература: Златарски, В. История. Т. 2 134 - 135. П. П. „МАРИЯ" — дъщеря на бълг. цар Калоян (1196 — 1207) и съпруга на лат. император Анри. Тази бълг. принцеса никъде не е спомената със соб- ственото си име. Тя беше наречена Мария от видния ни историк В. Златарски и с това име остана записана в историята. Някои извори я сочат като дъщеря на цар Борил (1207 — 1218) но той всъщност е неин приведен баща; след смъртта на цар Калоян Борил се оженил за неговата вдовица, куманката. Личността на Калояновата щерка изпъква в събитията от 1213 г„ когато се заговорило за предстоящия й брак с лат. император. Първите сондажи били направени от един кардинал които посетил Търново по повод предстоящия мирен договор между България и Лат. империя Борил посрещнал възторжено предложението и кардиналы потеглил обратно за Цариград окрилен от големи надежди Оставало брачният проект да получи одобре- нието на император Анри. На един съвет него виге барони му предложили да изпроводи пра- 252
МАРИЯ Ив. а на.* и съ (paced гака и ктер (нина Д, как :ота . на пс I бил. (но на цари- энник , Ири- мнин Ком- □ля в /чаят тар грие- 2ОКО- ie на ~чици в Търново, които да поискат ръката на .хубавата дъщеря" на бълг. цар. В първия мо- мент Анри си дал вид на безкрайно учуден и заявил, че никога не би се оженил за девойка от толкова незнатен произход. Неговите съвет- -ици се постарали да го убедят, като изтькнали несъмнените изгоди на предложението' те при- помнили на Анри, че не някой друг, а тъкмо българите са най-страшният им враг и сродява- нето с тях ги гарантирало от всякакви изненади. Аргументите прозвучали повече от убедително и накрая императорът бил принуден да отстьпи. Веднага след това за Търново заминали двама барони начело на бляскава свита, които трябва- ло да доведаг бъдещата императрица. Те били посрещнати с голяма почит от цар Борил, който си давал сметка, че в лицето на император Анри печелел силен и могьщ съюзник. Придружена от голяма свита, дъщеряга на цар Калоян потеглила за Цариград. Прикята на бълг. принцеса била приказно богата: 60 мулета носели товари от злато, сребро, копринени Платове и разкошни накити „Нямаше муле, което да не беше покрито с червен копринен плат" — възхищава се по повод на гледката един зап. хронист и допълва. Т. 2, п. п. 1196 Гази соб- я от име ри я ’18), :лед । за за в > за >ите зал, дия ГИЯ. его че червеният плат се влачел цели седем стъпки след всяко животно Въпреки лошите ггьтища „никой от копринените Платове не беше скъсан и всичко беше запазено в изящество и благород- ство" — завършва коментара си същият летопи- сец. Император Анри излязъл да посрещне не- вестата си вън от Цариград. След това сватбата била отпразнувана по наи-тържествен и бляскав начин в императорския дворец. Липсват данни забрачния живот на император Анри с дъщеряга на цар Калоян. Но ако съдим от по-късни свидетелства, той не е бил от наи-щас- тливите. Три години по-късно император Анри („новият Арес", както го наричали гьрците) почи- нал скоропостижно в Солун — 11 .VI.1216 г. Вед- нага след това се разпръенал слухът, че Анри бил отровен от своята „варварска жена". Доколко това отговаря на истината, е трудно да се уста- нови, тъй като обвинението е записано само в един извор и не се потвърждава от други свиде- телства. Повече сведения за дъщерята на цар Калоян липсват. От брака си с император Анри зад, не е известно да е имала деца. ре- :го- ра- Литература: Златарски, В. История Т. 3, ЗОВ — 310; 320 — 322. Божилов, Ив. фамили- ята на Асеневци I, № 9, 93 — 94. Й. А. МАРИЯ — бълг. принцеса, дъщеря на цар Иван Асен II (1218 — 1241) от първия му брак с Анна Анисия. Тя е най-голямата дъщеря на царя — вероятно родена наи-късно през 1212 — 1214 г. Дошла в Търново заедно с баща си през 1218 г, М. била и първата от дъщерите на ИванАсен II, чийто брак послужил на полит, интереси на държавата. Между 1224 и 1228 г. тя била омъже- на за деспот Мануил Ангел Комнин, брат на епирския деспот Теодор Ангел. Нейният брак скрепил съюза между България и Епир. След разгрома на Теодор край Клокотница (9. II1.1230) Мануил се почувствал пълновластен господар на Солун, а М. споделяла амбициите на съпруга си. Фактически самочувствието на деспота било фалшиво — той не бил повече от обикновен васал на своя тъет. През 1237/1238 г. съдбата на М. се променила рязко. Иван Асен II се оженил за красивата Ирина, дъщерята на Теодор. Слепият екевладе- тел на Епир се върнал и поел управлението в свои ръце. Мануил бил лишен от власт, изпра- тен на заточение, а М била върната в Търново Не са известии деца от брака на М. с Мануил Ангел След 1237 г за нея липсват сведения. Литература: Божилов, Ив фамилията на Асеневци. I, № 13, с. 100. И. Л. МАРИЯ — бълг. царица, съпруга на цар Мицо Асен (1256 — 1257), дъщеря на цар Иван Асен II (1218 — 1241) оттретия му брак с Ирина Комни- на. Родена между 1238 и 1241 г Съдбата не била благосклонна към нея. Баща й починал, когато била все още невръетно дете, а майка и била изпратена в изгнание извън страната. М. оста- нала в Търново под опеката на чужди хора и заедно с брат си Михаил и сестра си Анна-Тео- дора станала залог в полит, интриги в царския двор. Все пак тя била дъщеря на Иван Асен II и никои не забравял произхода й След смъртта на царя (24.VI.1241 г.) се създали болярски гру- пировки, които си оспорвали върховната власт, тъй като Иван Асен не оставил пълнолетен нас- ледник. Престолът бил зает от Калиман I Асен (1241 — 1246), който бил на ок. 7 години. факти- чески властта преминала към болярина Мицо, който оглавил регентството Виз. летописец Ге- орги Пахимер отбелязва, че „след смъртта на Асен (Мицо — б. м.) получил властта на бълга- рите". Амбициозният болярин се постарал да укрепи положението си, като се сроди с Асене- 253
МАРИЯ вата династия. Той поискал 3-годишната М. за своя съпруга. Защо изборът на Мицо паднал точно върху нея? М. била полусестра на Кали- ман, а зад нея и брат й Михаил стоели значител- ни сили сред болярите, които оспорвали право- та на Калиман върху трона. Т ака Мицо се опитал да примири враждуващите страни. М. осигуря- вала на регента добри връзки с Епир, където се разпореждал дядо й по майчина линия — сле- пият деспотТеодор Комнин. Това било особено необходимо, като се има предвид неприкритата експанзия на Никейската империя, чиито дейс- твия пряко застрашавали бълг. граници. Така М. станала „съпруга", преди още да е навърши- ла 4 години. Фактически тя отраснала при Мицо Чак до 1256 г. сведения за нея няма През тази година се разиграли трагични събития, които я направили за кратко време бълг. царица. Брат й Михаил II Асен (1246 — 1256) бил убит от бра- товчед си Калиман, син на севастократор Алек- сандър. Убиецът се опитал да завладев престо- ла, но не след дълго също бил убит. Тогава Мицо успял да се наложи като върховен владетел, тъй като за момента бил най-близкият сродник на Асеневата фамилия. Така М. донесла царски почести на своя съпруг, а самата тя била „обла- годетелствана" от съдбата чрез смъртта на своя брат. Може би ок. година продължило царуването на съпруга й в Търново. През 1257 г. боляринът Константин (Тих) Асен бил издиг- нат за цар от тьрновските велможи, а Мицо и М. избегали в Преслав. Там Мицо продължил гордо да се нарича цар. Той повел воина срещу болярския поставеник, тъй като смятал, че имал по-големи права върху престола — бил женен за дъщеря на Иван Асен II, докато Константин имал за съпруга само негова внучка. Събитията продължили да се развиват небла- гоприятно за зетя на Иван Асен II. Ок. 1263 г. Мицо и М. били принудени да избягат във Ви- зантия при своите доскорошни врагове. Те на- мерили полит, убежище благодарение на пре- дателство — предали на император Михаил Палеолог големия черноморски град Несебър и други крепости около него. В замяна на това получили владения в М. Азия, около р Скаман дър. Освен това Мицо и М. се постарали да запазят поне някои външни белези за отмина- лото си царско величие — те поискали и полу- чили обещание, че първородният им син Йоан Асен ще бъде оженен за дъщеря на император Михаил. От брака на М. с Мицо Асен са известии две деца — син Йоан Асен, роден преди 1261 г., и дъщеря Мария. Литература: Лазаров, Ив. Междуособици в България. — ВИС, 1984, № 1, 145 — 155; Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци. I, № 20,110 — 112. И. Л. МАРИЯ — бълг. царица (ок. 1254 — 1256), съп- руга на цар Михаил II Асен (1246 — 1256). Родена от брака на рус. княз на унг. служба Ростислав Михайлович с дъщеря на крал Бела IV. Ростис- лав се оженил за кралската дъщеря Ана през 1243 г., следователно М. се родила най-рано през 1244 г. Между 1253 — 1255 г. враждебните отноше- ния между България и Унгария относно Бел- градската и Браничевската облает били посте- пенно преодолени. Бълг. правителство се насо- чило към съюз с Унгария, за да получи свобода на действие срещу Никея. Така се стигнало до брак между М. и Михаил IIАсен. И двамата били почти деца — тя не била навършила 10 години, а Михаил бил на не повече от 15 — 16. През 1256 г. Михаил бил убит от своя братов- чед Калиман, който се опитал да се ожени за вдовицата М. Вестта за това убийство се раз- несла бързо и бащата на царицата побързал към Търново, за да я освободи. Когато пристиг- нал обаче, работата била евършена от други — Калиман също бил убит. Ростислав Михайлович се задоволил само да отведе дъщеря си обрат- но. По-нататьк следите на М. се губят. Литература: Палаузов, Сп. Ростислав Ми- хайлович руски самостоятелен княз на Ду- нава през XIII в. (Ростислав Михайлович, княз на Мачва). Избр. трудове. Т. 1, С., 1974, 234 — 235,249 — 250; Златарски, В. История, Т. 3, 456 — 470. И. Л. МАРИЯ (Мария Палеологина Канта- ку з и н а) — бълг. царица, съпруга на Констан- тин Тих-Асенм Ивайло, племенница на виз. импе- ратор Михаил VIII Палеолог (1259 — 1282), една от най-забележителните жени в историята на Второго бълг. царство, която в продвижение на години фактически ръководела държавните дела и се опитвала да провежда изключително енер- гична, но невинагм съобразена с отслабените възможности на страната външна политика. 254
МАРИЯ М била втора по ред дъщеря на виз. аристо- <рат Йоан Кантакузин и Евлогия, сестра на Ми- хаил VIII. Тъй като бъдещата бълг. царица в много отношения принимала на енергичната си майка, не би било излишне да се кажат няколко думи за нея Евлогия била любимата сестра на Михаил Талеолог, с която той споделял най-съкровените си планове. Още от дете тя го ласкаела като бъдещ василевс, пеейки една песничка с такъв подтекст. Била, както лишат съвременнициге, изключително коварна, хитра и направо „зла", с голямо влияние в обществото и особено сред църк. кръгове. Именно тя подкрепила безрезер- вно осъществения от Михаил военен преврат, тя в 1261 г. го подучила да ослепи законния мало- летен император Йоан IV Ласкарис, брат на бълг. царица Ирина — предишната съпруга на Конс- тантин Тих-Асен. Отначало Евлогия подкрепяла църк. политика на брат си, но в 1268 г. преминала в лагера на правосл. опозиция М., както вижда- ме, имала пред себе си примера на една извън- редно способна, енергична и властна жена В много случаи тя, макар и от Търново, се съветва- ла с майка си. По неин маниер се разправяла с бълг. аристокрация, напълно в стала на Евлогия вьзпигавала като цар своя невръстен син Ми- хаил. Бракът на М. с цар Константан бил осъщест- вен през 1269 г., наскоро след смъртта на пър- вата му жена Ирина Ласкарина Асенина (1268). За нея бълг. цар бил втори съпруг (преди това била омъжена за рано починалия военачалник Алексий Фил), а за него този брак бил трети. Предлагайки ръката на М. на Константан, Ми- хаил Палеолог целял да отслаби бълг натиск поне за известно време. Във вътрешнополита- чески план този ход бил отстьпка пред „право- славната партия” и Евлогия. Императорът обе- щал да върне на България окупираните няколко години по-рано Месемврия и Анхиало под фор- мата на зестра на М. Царствената принцеса лично Михаил и патриарх Йосиф I (1266 — 1275) „стькмили като господарка” и от Силиврия я изпратили при цар Константан, „прцдружена от голяма свита”. По този начин между двете стра- ни трябвало да бъде сключен клетвен съюз, което и станало. Не така обаче подходил Ми- хаил Палеолог по въпроса за „зестрата”. На внимателните напомняния от Търново той отго- варял с празни обещания и уговорки, отлагайки окончателното решение. Предлогът бил да се ’ роди престолонаследник, който в качеството си и на „ромей" да бъдел оправдание за бълг. власт над тези „ромейски” градове. Но и когато се родил царският син Михаил, императорът отказал да изгтьлни обещан ието си, въпреки че младенецът бил кръетен на неговото име. Както отбелязва съвременникът Пахимер, поведението на императора предизвикало сил- но негодувание в тьрновския дворец. Интерес- но е да се знае как ли се е чувствал Констан- тан? От една страна, чрез този брак той посег- нал на паметта на първата си жена, сродявайки се с Михаил Палеолог и Евлогия — екзекугори- те на нейния брат, а от друга — направо бил измамен и подигран. Най-силно обаче, както би трябвало да се очаква, било недоволството на царица М. Съзнавайки, че отказът на вуйчо й я компрометира пред бълг. общество, а и вярна на властния си нрав, тя открито подбуждала колебливия си съпруг да обяви война на импе- рията. Както пише Пахимер, „след това се слу- чиха немалко неприятности" — т. е. български- те войски очевидно започнали настъпателни действия. Ловкият Михаил Палеолог обаче се показал по-добър дипломат от войнствените си роднини в Търново — към 1274 г. той с „цената на безценни дарове и големи унижения" при- влякъл на своя страна всемогъщия татарски властник Ногай. Така в тал на българите импе- раторьт вече имал мощен съюзник, а Констан- тан и М. трябвало да прекратят започнатата воина. Стова „плановете" им били „развалени", понеже татарите „веднага щяха да нападнат в гръб, ако той (Константан) нападнеше войските на императора" — разказва Пахимер. По това време цар Константин бил вече много болен (още преди 1265 г той при лов паднал от коня и си строшил и двата крака), а близките му не вярвали да живее още дълго. Цялата тежест на управлението паднала на крехките рамене на царицата Първата й и неизменна грижа била как да опази трона за Михаил. Отначало тя угвърдила към името му да стой епитетьт „багренороден", изтькващ легитамността му на единствен прес- толонаследник. Тази мярка била наложена от евентуалните амбиции на най-близките роднини на царя, на един такъв „Асеневец” като рус. княз и бълг. деспот Яков Светослав (женен за внучка на Иван Асен II) и други боляри. Не е изключено цар Константин да е имал синове от първия си брак, чиито права върху престола по този начин били отнети. Както изглежда обаче, и това не било достатъчно — към 1276 г. невръетният Ми- 255
МАРИЯ хайл бил коронясан като съвладетел Пахимер разказва потози повод следното: „Тя (Мария) го гледаше и вьзпитаваше по царски и при тьржес- твени приветствия отреждаше на сина си място след баща му.“ Постепенно „близките от хората на Констан- тин бяхаунищожени поради злоумисъла на Ма- рия — продължава съвременникьт, колкото от тях пък оставаха (живи), едни от тях бйха запо- дозрени в заговорничене, а други наистина за- говорничеха". Наи-голямата опасност обаче идеала отиначелоялния през последните годи- ни деспот Яков Светослав. За неговото премах- ване М. пуснала в ход цялата си възможна „византийщина". Разтревожена от влошеното здравословно състояние на царствения си съп- руг, М изпратила покана до деспота да доиде в Търново, като го уверявала под клетва, че няма да му се случи нищо лошо. Предпазливият болярин този път се доверил на заклелата се във всичко свято царица и дори поискал да бъде осиновен от нея. Дали това му било вну- шено от хората на М. дали така Яков Светослав целял да се приближи към царския трон, или пък просто да спаси живота си, остава неясно. Така или иначе, деспотъттьржествено бил обя- вен за „втори (след Михаил) син на господар- ката на българите". Това станало в една от столичните църкви както изглежда, с благосло- вията на самия патриарх Игнатии „След мо- литвите (...) под светлината на свещите" царица М. разтворила мантията си и прегьрнала „от двете си страни двамата — Михаил и Свето- слав..." Разбира се, в цялата церемониалност имало нещо фарсово, тъй като „майката" може- ла спокойно да бъде дъщеря и даже внучка на побелелия си „втори син". Успокоеният с този лош „театър" деспот си отишъл в своите владе- ния но не след дълго, през първите месеци на 1277 г., „коварно постъпилата мнима майка уби- ла повярвалия, че е осиновен..." Последното показва, че М. имала свои агенти сред прибли- жените на най-могъщите бълг. боляри. Смъртта на Яков Светослав обачв не донесла нужного укрепване на царската власт. За смет- ка на разгромената болярска опозиция се поя- вила нова, още по-страшна заплаха — въстани- ето на Ивайло (1277 — 1280). Управляващата страната царица не обърнала внимание на пър- вите успехи на селския вожд, а когато решила да вземе мерки, вече било късно. Командвана- та от возения на колесница болен цар войска била разбита още в първото сражение, а са- мият той бил посечен Част от болярските отря- ди преминали на страната на новия „силен на I ‘ деня“, а столицата Търново била обкръжена. М. обаче здраво държала контрола над столичния I - град, труднопревзимаем за армията на претен-1 - дента. Михаил VIII Палеолог решил максималнс I да се възползва от смутовете в България. Той I - целял не само да смаже Ивайло, но и да отстра-1 “ ни омразната си племенница М., поставяйки на I ' бълг. трон своего протеже ИванАсен ///и дъще-1 ря си Ирина. Пред лицето на общия враг двама-I = та заклети врагове М. и Ивайло трябвало да I - направят един уникален в средновек. история I - компромис, като сключатбрак. Каквото и да се I = пише за въстанието на Ивайло, съвременникьт I Георги Пахимер твърди, че за виз. император I „враг номер 1“ била царица М. Когато приел избягалите от България бълг. боляри, той им : заявил, „че ще бъдат добре, ако приемат за цар I Йоан (Асен III) исеотметнатотМария..." По-къс-1 но, при изпращането на ромейските войски • заедно с „царските деца" (Иван Асен III и Ирина), Iй императорът „поискал наи-напред да залови I Мария, да не би тя, като нареди добре работите I - си, да осуети плановете му" По тази причина, I ** още преди Ивайло да обсади столицата Търно-' - во, в града се появили агенти на Михаил Пал в-1 - олог, „не толкова за да разстроят тамошните - работи, колкото кротко да предразположат I ' българитв (болярите) да предадат Мария и да I - приемат децата на императора..." Всичко това показва, че Михаил Палеолог познавал добре възможностите и качествата! “ на своята племенница и знаел, че тя е решена I на всичко, вкл. и на брак с бунтовника свинар, I * за да запази властта, своята и на сина си. М. се I решила на такова действие, когато положение-1 * то станало трудно и за Ивайло, тъй като ромеите I вече били в страната. Решението на царицата I ’ осъждано от сьвременници и нейни роднини! като „неприлично", „нецеломъдрено" и др., из- глежда не било съвсем неочаквано за селски | вожд. Той, както разказва Пахимер, започнаг| „да важничи пред нейните пратеници, проявя I - вал „привидна гордост" и т. н. Ивайло заявявал I че не желае царската власт даром от М., че са! ‘ опасява „да не би някой да кажел, че е женол к - бец и женкар (..), да не би да го изнежат нра вите на ония, които ще го приемат, но и ще гоВ« презират много..." Каквито и да са били мотив вите за „важниченето" на въстаническия вождЯ * 256
МАРИЯ женитбата му с безспорно непопулярната | Вред простолюдието царица не била за него -чякакъв фатален проблем. Напротив, свързва- -ето на „посочения от светиите" селски цар със законната „господарка на българите" не нару- —авало утопията на възцаряването му, дори му “ридавало нужната легитимност и „богопоста- =еност“. Не така стояли нещата обаче при знат- -,ата византийка, бълг. царица, племенница на I василевса, издънка на вековните аристокра- тични фамилии Кантакузини и Палеолози. Ос- вен че новият и съпруг бил прост свинар, човек от самото дъно на обществото, той бил убиец на мъжа й, отчиято смърт не било минало много време. Малкият Михаил трябвало да смята за свои нов „баща" бащиния си убиец1 Михаил Палеолог по повод на нейния брак открито за- явявал, че племенницата му е опозорила рода си и „погубила царството си, предавайки го в ръцете на един съвсем недостоен човек..." Бракът с Ивайло, разбира се, не се оказал идилия. Макар да признал заеманото от Михаил място на съвладетел, „варваринът" бил „намра- зил съвсем скоро нежностите на жена си.“ Той дори я биел, в което едва ли е имало „класови" мотиви .. Нещо повече, той привличал „на своя страна българските велможи", като навярно се опирал именно на гонените и преследвани от царицата преди това боляри. Така или иначе М. удържала властта по този необикновен на- чин, но след идването на вестта (или слуха), че Ивайло е разбит от татарите, нещата взели не- обратим ход. Търновските боляри капитулира- ли пред ромеите и Иван Асен ///(1279). Тези хора „които отдавна били настроени против Мария , приели новия си цар, а М. и Михаил били изпра- тени веднага в Одрин — базата, от която Ми- хаил Палеолог следял развитието на обстанов- ката в България. Омразната племенница. която била бременна „с плода на варварина . била „предадена на подходяща стража". М. и синът и били отведени в Константинопол. Както изглежда, скоро бившата царица намери- ла достъп до политиката, включвайки се в пра- вославната „партия" на майка си Евлогия. През 1283 г. тази групировка взела връх и новият им- ператор Андроник II Палеолог (1282 — 1328) офи- циално отхвърлил униатския курс на покойния си баща. В1294 г., когато в Константинопол се поя- вил Лъжеивайло, императорът извикал М., която казала, че този българин въобще няма никаква прилика със съпруга й. По същия повод се отбе- i са >тря- Н Hr а.М чни- !тен 1ПНС Той тра- и на >ще- гма- > да >рия а се 1кьт пор мел им цар <ъс- ски на), ови Н 1на, I но- I ше- йте I кат да I лог I ата I эна ар, I се I ие- I лте та, 1НИ из- сия 1ал вя- ал, се 1Ю- I за- I го . ги- <д, лязва, че от Ивайло М. имала дъщеря, чието име е неизвестно. За последен път името й се споме- нава в 1300 г., когато някои търновски боляри, желаейки да отхвърлят току-що възцарилия се Теодор Светослав, поискали от Андроник II да им прагм някогашния съвладетел Михаил. Последне- го обстоятелство показва, че М. все още имала привьрженици в Търново — след повече от два- десет години и след двама други царе! Както личи от съдбата му, сред тях навярно първото място държал патриарх Йоаким III — още едно свидегелство за благоразположението на църк. среди към М. Портретът на царица М не би бил пълен, ако не се очертае накратко провежданата от нея външна и църк. политика Очевидно е, че тя водена както от интересите на страната, така и от лични мотиви, била за реванш спрямо Визан- тия. Били продължени връзкитв с враждебно настроения към Михаил Палеолог неаполитан- ски крал Карло Анжуйски. Безспорна е ролята на царицата за твърдата и безкомпромисна позиция на България и Търновската патриар- шия към сключената от виз. император Л ионска уния с Римската курия в 1274 г. В това си анти- униатско поведение М подкрепила тьрновския патриарх, „стълпът на православието" Игна- тий, и православната „партия" на своята майка Евлогия в самата Византия. През 1276 г. бълг царица предприела един интересен и показа- телен за енергията и дипломат демарш Тя изпратила мисия в Йерусалим и Египет, която била ръководена от Йосиф Катар. Българските пратеници успели да привлекат на страната на правосл. „партия" в Константинопол, както и в подкрепа на Търновската патриаршия йеруса- римския патриарх Григорий. Той осъдил Лион- ската уния и обещал да въздейства на патриар- шиите в Александрия и Антиохия. Предложе- ният от българите военен съюз срещу Византия не бил приет от тогавашния египетски мамлюк- ски султан Байбарс I, което не означава обаче, че този ход на М. е бил необмислен и несерио- зен. Всъщност находчивата царица съобрази- ла, че Байбарс е куманин по произход, прода- ден някога като роб в Египет, станал после „мамлюк" (гвардеец) и най-накрая султан. Така М., в чието обкръжение също имало знатни кумани (напр. военачалникът и бъдещ цар Геор- ги I Тертер), се опитала да използва полит, актив на десетилетните бълг -кумански връзки. От друга страна, така тя се стремяла косвено 17. Кой кой е в средновековна България 257
МАРИЯ да разруши опасния за България виз -татарски съюз тьй като Байбарс бил в приятелски отно- шения с Ногай. В бълг. историография на „коварната визан- тийка" М се отрежда особено негативна и „зло- кобна" роля. Едва ли не на , неина сметка" се приписват всички неблагополучия на бълг. цар- ство през годините на нейното царуване Странно е, че мнозина автори на практика се солидаризират с пристрастните оценки на тен- денциозния към М. Георги Пахимер, тенденци- озност, която е пряко адресирана към управля- ваната от нея бълг. държава. Естествено, инт- ригите и коварството на царицата не подлежат на съмнение. Нейното прословуто властолю- бие се преплитало с майчинските й грижи към Михаил — един тогавашен поет пише, че тя го бранела така, „както лъвица лъвчето си“. В ин- терес на истината трябва да се признае, че „престьпленията" на М. обективно били насоче- ни към заздравяване на централната власт, следователно и на самата държава. Премахва- нето на Яков Светослав не само отстранявало един опасен претендент, но и намалявало въз- можността за унгарска намеса в Северозап. България чрез него. Репресиите срещу редица, неизвестни по име боляри, конто после св пос- тавили в услуга на Михаил Палеолог, отново говорят за централизаторската линия във вът- решната политика на царицата независимо от наи-съкровените й мотиви. Каквато и оценка да се даде за царица М., при всички положения тя не бива да бъде ед- нозначна. В нейно лице виждаме една от вър- ховите изяви на жената владетел ка в бълг. средновековие. • Литература Златарски, В. История. Т. 3, 522—566, Мутафчиев, П. История 305—306, 317—324; Hristodoulova, М Le role joue par la reine Marie dans le souldvement d'lvajlo. — Bulgarian Historical Review 1978, № 4, p. 60— 66, Павлов, Пл. България Византия и мам- люкски Египет през 60-те — 70-те години на XIII в. - ИПр. 1989, № 3, 15-24 П. П. МАРИЯ — бълг. царица, първата съпруга на цар Георги I Тертер (1280 — 1292) и майка на цар Теодор Светослав (1300 — 1321). Българка по произход, тя се омъжила за куманина Геор- ги Тертер, един от мощните бълг боляри. През 1279 г. я заставили насила да се разведе. Това било във връзка с плановете на цар Ива- Асен III конто желаел да привлече Георги Тер тер на своя страна. Предложили му деспо ска титла и Тертер изоставил съпругата си оженил се за сестрата на Иван Асен III, коятс също се казвала Мария. Първата му съпруга била заточена в Никея (М. Азия) завдно със сина й Теодор Светослав. След позорното бягство на Иван Асен III от Търново Георги I Тертер бил провьзгласен за бълг. цар. Но възцаряването му било помраченс от нежеланието на патриарха да признае за законен втория брак на царя. Търновското духо- венство деиствало решително, като го заплати- ло с църк запрещение, даже се стигнало дотам че Тертер не бил допускай до светите тайнства. През 1284 г. бил сключен мир с Византия който между другото предвиждал завръщането на ексцарицата М заедно със сина и Теодор Светослав Така след близо 5-годишно изгнани- чество М. била честита да стьпи отново на бълг. земя. Горчилката от понесеното нещастие била смекчена до известна стелен от блясъка на царската корона, М. станала новата стопанка на търновския дворец. Тя родила на Георги Тертер още една дъщеря и починала в мир. В Синодика М. е единствената сред търновските царици която се слави като „христолюбива" — другите са все „благочестиви". Това ектение подсказва, че тя е водила живот на изрядна християнка и е запълвала дните си с щедри дарения към църквата, която имала по-голям дял в щастливата промяна на нейната съдба. Литература: Иречек, К. История на българи- те, 214 — 215. Цветкова, Б. Съдбата на Тео- дор Светослав преди възцаряването му. ИБИД, 22 - 24, 41 - 46. И. А. МАРИЯ (Кирамария) — бълг. царица, вто- рата съпруга на цар Георги I Тертер (1280 — 1292) Дъщеря на цар Мицо Асен (1256 — 1257) v внучка на цар Иван Асен II. През 1279 г я омъ жили за Георги Тертер — заедно със зестра- тя му донесла и деспотски венец, получен о цар Иван Асен III, брата на М. След коронясва нето на Георги Тертер М. била венчана за бълг царица (1280). Но щастливите времена скор свършили и тя била заставена да се разведе i Георги I Тертер — църквата смятала този бра за незаконен. М. била изпратена в Цариграх където следите и се губят. Въпреки това тя ос 258
МАРИЯ Ива- i Тер - спот а си :оятс ipyra > със III от iH за чено е за 1ухо- аши- >там :тва. ггия. пето ани- >ълг. >ила i на тнка эрги р. В <ите К __ :ние дна дри пям а ipn- Гео- му. 1. А. 1Т0- 0 И мъ- ата от ва- ле >ро е с так ад, эс- *авила добър спомен у българите. в Синодика |ка бълг църква се пее вечна памет на „благо- 2 -рната българска царица Кирамария". От бра- ва си с Георги I Тертер имала една дъщеря ~>нна), която цели 15 години (от 1284 до 1299) укдасявала ср. кралски дом като съпруга на <рал Милутин Литература. Божилов, Ив. фамилията на Асеневци. I. № 3, 257 — 258 Й. А. МАРИЯ (монахиня Марина) — дъщеря на цар Смилец (1292 — 1298) и царица „Смилце- 1на“, която в 1298 г. била омъжена за деспот Алдимир (Елтимир). Доскоро името и беше не- известно, а за личността и не се знаеше почти нищо. Нова светлина върху съдбата на Алдими- ровите близки хвърлиха новоразкритите порт- реги и надписи в църквата „Св. Георги Полош- ки‘‘ край град Кавадарци във Вардарска Маке- дония, строена със средствата на Иван Драгу- шин (починал малко преди 1340 г.) и довършена от майка му Мария Тук е запазен образът на.рабиня Божия Мария, преблагородна деспотица, наречена Марина, ктиторка на храма" Неизвестният ху- дожник е представил реалистично жена на ок. 60 години, облечена като монахиня. Над порт- рета й е разкрит и ликът на нейната внучка, дъщерята на вече покойния Иван Драгушин — малко момиче, чието име остава неизвестно Очевидно монахиня Марина, която имала нера- достната участ да погребе своя син. залазила владенията си в Македония, тогава под ср власт, както и известна роля в ср. двор. Приблизителните изчисления показват че М., най-голямото двте на цар Смилец и „Смил- цена“, била родена през 80-те години на XIII в — т.е. още преди баща й да стане бълг. владе- тел. Чрез брака си с нея деспот Алдимир полу- чил Крънската облает. След унищожаването на държавицата на крънския деспот от него- вия племенник цар Теодор Светослав в 1305 г М. със сина си Иван Драгушин навярно наме- рила убежище във Византия. По-късно двама- та били приети благосклонно в Сърбия, където в 1322 г. кралица станала Теодора по-малката сестра на М. Както изглежда, племенникът на М., знаменитият ср. владетел Стефан Душан, държал много на най-преките си бълг. родни- ни Към 30-те години на XIV в. деспотицата и синът й получили земи в района на р. Черна, включващ и дн. Кавадарци. Смята се, че М. починала в 1355 г. и била погребана в тогаваш- ната Душанова столица, големия бълг. град Скопив. Именно в Скопие е открит надгробен надпис, приписван по-рано на Теодора. Не е изключено обаче този надпис да се отнася именно към деспотица М., която знаменитият ср. цар също наричал своя „майка", а сина й Иван Драгушин — „истински брат" Едва ли в този особен роднински подход трябва да се тьреи само някакъв дворцов трафарет и ети- кетност. По-скоро може да се предполага, че житейските изпитания, сполетели Ствфан Ду- шан в неговите детство и младост, особено ранната смърт на майка му наистина са го сближили именно с най-близките му по майчи- на линия — М. и Иван Драгушин. Литература: Грозданов Цв., Д. ТорнакоВ Историски портрети у Полошком. — Зог- раф 1983 кн.4 60 — 66, Пактам кн. 15,1984 85 — 93; МатаноВ, Хр. Нови сведения за родственици на деспот Елтимир/Алдимир — ГСУ — Научен център „Ив. Дуйчев", Т. 1. С , 1990 107 - 113. П. П. МАРИЯ — бълг. царица, първата съпруга на Иван Шишман (1371 — 1395). За нея липсват известия, като изключим една добавка към Бо- риловия Синодик, къдвто се чете името на тази „благочестива" царица, придружено от бележ- ката, че била дъщеря на някоя си Десислава. Това съобщение се коментира като указание, че М. ще е била дъщеря на някои търновски болярин, като се изразява дори учудване за подобен „неравностоен" брак. Редно било Иван Шишман да си потьрси съпруга сред управля- ващите фамилии на Балканите. Наистина по- добии „пробиви" в системата на владетелските бракове са рядкост в историята на Второто бълг. царство, но не и през XIV в. Други отиват още по-далеч: като отчитат факта, че майката на М. не е спомената с някаква титла, те допус- кат възможността Иван Шишман да е последвал примера на своя баща и да се е оженил за обикновено момиче, като се е доверил на пори- вите на сърцето си. Бракът между Иван Шишман и М. бил сравни- телно кратък. Царицата родила няколко деца (някои починали), между които вероятно и престолонаследника Александър. 259
МАРИЯ ИРИНА Литература: Божилов, ИВ. фамилията на Асеневци. I, № 44, с. 229. Й. А. МАРИЯ ИРИНА — бълг. царица, съпруга на цар Петър (927 — 970). Арменка по произход, тя била внучка на виз. император Роман Лакапин (920 — 944) (дъщеря на неговия син, съимпера- тора Христофор). Първите сондажи около брака на младия бълг. цар с императорската внучка били напра- вени по време на предварителните преговори за мир в Цариград (927). Когато бълг. пратеници видели виз. принцеса, те били запленени от нейната красота. Бързоходец заминал за Прес- лав, за да покани цар Петър час по-скоро да пристигне във виз. столица. Венчалният обред бил извършен на 8.Х.927 г. в една от живописните църкви край Цариград. Кумували протовестиарият Теофан от виз. страна и Георги Сурсувул, вуйчото на цар Пе- тър. Младоженците били благословени лично от патриарх Стефан II, който им разменил пръс- тените и сватбените венци. След това била сло- жена богата трапеза. Както отбелязва един съвременник. сватбената церемония била бляскава и тьржествена. Когато тьржествата отшумели, започнали приготовленията около изпращането на М. за България. Родителите й я придружили извън Цариград и при раздялата пропели изобилии сълзи. След това прегьрнали цар Петър и му предали любимого си чедо. Както пише един виз. историк, М. тръгнала за Преслав одновре- менно тьжна и радостна. Тъгувала, защото се прощавала с родителите си и с отбраното ца- риградско общество, а се радвала, защото би- ла честита да се омъжи за цар и да стане владетелка. Придружена от разкошна свита, тя занесла на мъжа си богата зестра, която се състояла от „безброй съкровища" и разкошна покъщнина. Тъй като с този брак се сложил край на продължителните бълг.-виз. войни, М. била преименувана Ирина (,,мир“). За по-нататьшната съдба на М.И. се знае малко. Известно е, че често посещавала Цари- град, за да се види с царствените си роднини. За последен път тя посетила виз. столица през 931 г. във връзка със смъртта на баща си Хрис- тофор. Разказват, че тогава щедростта на дядо й — императора, била незапомнена: М.И. се завърнала обратно, обсипана с много почести и с големи подаръци. Тези пътувания едва ли се дължали само на дъщерна привързаност. Пред- полага се, че тя редовно информирала импера- тора за всичко, което ставало в преславския I дворец. Вероятно М.И. била причината, която I накарала цар Петър да извести в Цариград за бунта на брат си Иван. Тази неразумна постьп ка му донесла много огорчения: ромеите орга- низирали бягството на Иван от затвора и го задържали в Цариград като своего рода инст- румент за полит, въздействие. Повече сведе- ния за М.И. липсват. Вероятно влиянието й за- паднало след 945 г., когато нейният дядо Роман Лакапин бил свален от императорския трон. Сватбата на цар Петър и М.И. е първият случай на сродяване между управляващите ди- настии в България и Византия. Този „пробив" противоречил на едно вековно правило (въве- дено още от Константин Велики), което не поз- волявало на виз. принцеси да се омъжват за владетели, чиито нрави не подхождали или би- ли чужди на ромеите. По повод на този брак новият виз. император Константин VII Багрено- родни (913 — 959) обвинява Роман Лакапин, че престьпно нарушил древния закон. А в България обвинявали М.И., че въвела в преславския дворец византинизма с неговите най-отвратителни черти — на първо място вът- решнополит. „разврат". Знаем също, че родила на цар Петър трима синове: Борис, Роман и Пленимир. Литература: Златарски, В. История, Т.1, Ч. 1, 503; 509 — 514; Дуйчев, ИВ. Българският княз Пленимир. — В: Българско среднове- ковие. С., 1972, 153 — 160. Й. А. МАРКО — преславски митрополит, „прото- трон" (т.е. първопрестолник) в старата бълг. столица по времето на цар Иван Асен II (1218 — 1241). По заповед на този владетел прёнесъл мощите на св. Петка от град Каликратия (на Мраморно море) в Търново. Когато раклата с мощите на светицата навлязла в бълг. земи, св стекло огромно множество, свещи и кандила осветявали пътя на процесията, а изсипваните благовония й придавали тьржестеено-обреден характер. Митрополит М. бил посрещнат тържествено от цар Иван Асен II, царицата майка Елена, ца- рица Анна Мария, патриарха и целия църковен притч на 4 поприща от Търново (1 поприще = 180 м). Церемонията около полагането на мо- 260
МАРТИН 1ред- iepa- ския оято Щ за :тьп- >рга- и го IHCT- еде- 1 за- ймам н вият S Ди- 5ив“ ъве- поз- т за । би- >рак ено- i, че ia в зите вы- пила зн и Т.1, кият ове- 1 А. □то- ълг. 6 - съл (на га с , се ила 1ите ден ено да- вен в = мо- —'*е на св. Петка в „царската църква" („Св. 40 мьченици") изглеждала „величествена" — спо- :®дуверенията на патриарх Евтимий. Името на този бълг митрополит не се среща по друг ".вод в ист. извори. Литература. Андреев, Й. Някои хронологич- ни бележки за царуването на Иван Асен II. ТВТУ „Кирил и Методий", XV, 3, 1979. 15 — 17. Й.А. МАРМАИС — бълг. военачалник от времето на цар Симеон (893 — 927), най-вероятно управи- тел (комит) на някои от западните бълг. комита- та — в Средец (София) или в Македония. Както в видно от името му, той бил потомък на пра- бълг. род. По всичко изглежда, че М. участвал активно в бълг.-виз. воини, но известното за него се отнася за бълг. намеса във вътрешните дела на Сърбия. В 917 г. ср. княз Петър Гойни- кович, дотогавашен бълг. съюзник (цар Симеон дори станал негов кум), преминал открито на страната на Византия. Опасността в тил на бъл- гарите в известна стелен предопределила отка- за от настьпление към Константинопол след бляскавата победа при Ахелой (20 август 917). През есента на с.г. Симеон изпратил наказател- на експедиция срещу княз Петър начело с Тео- дор Сигрица и „известния Мармаис". Двамата пълководци „под клетва“ убедили княза да се яви на среща с тях, „веднага го вързали и го откарали в България, където той умрял в затво- ра". За приемник те поставили доведения от Преслав негов братовчед Павел Бранович. След три години, когато Павел също се отмет- нал от съюза с България, срещу него от Преслав бил изпратен претенденты Захарий с дадени му от Симеон войски. Дали М. е участвал в тяхното командване е неизвестно, макар да е твърде възможно. През 924 г. княз Захарий, който имал отколешни връзки с император Ро- ман I Лакапин.(920 — 944), използвал ангажира- ността на Симеон с Византия в Изт. Тракия и започнал враждебни действия. Както пише съв- ременникът и участник в събитията Константин Багренородни (титулярният ромейски импера- тор от 913 г.), „тогава още продължавала война- та между ромеи и българи". Отправилите се срещу Захарий Теодор Сигрица и М. явно не разполагали с нужните сили и били разбита. Захарии „изпратил като трофеи на ромейския император техните глави и оръжие". Гибелта на двамата пълководци предизвикала завладява- нето на Сърбия и превръщането й в бълг. про- винция през същата 924 г. Литература: Божилов, Ив. Цар Симеон Ве- лики, с. 126, 142; Венедиков, Ив. Военното и административного устройство.. ,66 — 88 П. П. МАРТИН — бълг болярин от времето на княз Борис-Михаил (852 — 889). За него се знае само, че през август—ноември 866 г. бил в състава на бълг. пратеничество до Рим. Участаето на М в една толкова важна мисия подсказва, че той бил един от наи-доверените люде на княза. М не е характерно име за виз. именен регис- тьр, който навлязъл в България при покръства- нето. По-честа е употребата му в диоцеза на римската апостолическа църква Това обстоя- телство позволява да се изгради една малка хипотеза Известно е, че през 862 — 863 г България сключила съюз с Людвик Немеки който бил насочен главно срещу Великомора- вия. От едно писмо на папа Николаи I до конс- танцкия епископ Соломон от май 864 г личи, че Борис обещал на германския крал да се по- крыли Така се надявал, че ще може да зазд- рави съюза По всяка вероятност един от пър- вите новопокръетени от немски духовници бил М. Поради тази причина той получил това име, а и изпращането му в Рим потвърждава до известна стелен изказаното предположение. Като цяло намеренията на Борис били осуе- тени от неуспешната бълг.-виз. война, в резул- тат на която християнството било прието от Византия, а контактите с Немското кралство били прекратени за известно време. Името М. повече не се среща в състава на бълг мисии, което дава основание да се мисли, че е починал към края на 60-те години на IX в. Литература Златарски, В История, Т. 1 4.2,105,192. И. Л. МАРТИН — бълг. военачалник, когото цар Тео- дор Светослав (1300 — 1321) изпратил начело на отряд от 300 тежковъоръжени конници в Изт. Тракия през 1321 г. Официално царят оказвал военна помощ на своя зет, виз. престолонас- ледник Андроник III Палеолог, във връзка със започналата междуособна война с дядо му Ан- дроник II (1282 — 1328). Изглежда ромеите не 261
’.’АТЕИЦА без основание заподозрели М. в опит да плени и отведе престолонаследника в Търново. Него- вата охрана била засилена, а българите се за- върнали при своя цар. Предвид характера на военната част (конници „катафракти", наподо- бяващи по въоръжение западиите рицари) и поначало рядко срещаното у правосл. народи име Мартин е изказано мнение, че той бил командир на зап. наемници на бълг. служба, т.е. „латинец”. Името обаче се е срещало в средно- век. България (вж. Мартин от Преслав, леген дарния поп Мартин от турското иго, както и някои местни имена), същото важи и за тежката конница. Най-вероятно М. бил особено прибли- жен на царя военен командир, за да му бъде поверена толкова отговорка задача. Литература: Иречек, К. История, с. 131. п. п. МАТЕ ИЦА — близък сподвижник на цар Са- муил (997 — 1014), навярно един от най-високо- поставените бълг. боляри в Охрид. Той бил меж- ду непримиримите противници на капитулация- та пред Василий II през февруари 1018 г., пора- ди което бил изменнически премахнат. Прес- тьплението било извършено от неговия зет Бог- дан, тогавашен бълг. „топарх на вътрешните крепости" (ичиргу-боил) и отколешен „приятел" на Българоубиеца. Този драматичен случай по- казва докъде е било стигнало разцеплението във висшите среди на Самуилова България в дните на нейната полит, гибел. Без съмнение М. бил ярка, авторитетна лич- ност, а коварното убийство направило силно впечатление в страната. Косвено доказателст- во в това отношение е фактьт, че името му ни е известно от едно споменаване близо половин век след неговата злощастна смърт. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 2, с. 776. П. П. МЕЛИТОН — бълг. болярин от времето на цар Самуил (997 — 1014) и неговите наследницу принадлежащ към втория по знатност род в страната, този на кавханите. За М. не е извес- тно практически нищо освен името му. I обаче се споменава десетилетия след 1018 г., което показва, че бил твърде известна личност. Дали М. е наследил брат си Теодор като кавхан (са- мият Теодор приел титлата и поста след пленя- ването на по-големия им брат ДометиаН), оста- ва неясно. Трудно е да се повярва, че държава- В та е останала без кавхан повече от две години I Споменаването на М. именно във връзка с бра- тята му и двамата кавхани е показателно За: съжаление при покоряването на бълг. държава от Василий II никъде не става дума за кавхан Може би немного преди това М. починал или загинал, а негов приемник не бил определен. Литература: Златарски, В. История. Т. 1. Ч. 2, с. 775. П. П. МЕМНОН (Мемнон К н и г о п и с е ц) — кни- жовник от втората пол. на XIV в. Написал едно изборно евангелие, което по особеностите на правописа и някои диалектизми се определя като създадено в Македония. М. носи званието книгописец. През XIV в. то означава, че носите- лят му е висококвалифициран преписвач на книги и вероятно е работал в някой професио- нален скрипторий. „Книгописец" е най-ниското звание и всеки се стремял да придобие по-ви- соко признание — Доброписец, Граматик или философ. Друг е въпросът, че малцина успява- ли, а на още по-малко имената са останали в историята. За съжаление по-сетнешната съдба на М. книгописец е неизвестна. Литература: Петров, П, В. Гюзелев, Христо- матия по история на България. Т. 2, с. 424; юзелев В. Училища, библиотеки, скрипто- рии..., с. 34. И. Л. МЕНЕМОРОУТ (Менуморут) — бълг. боля- рин, управлявал земите между реките Самош и Марош (дн. Муреш) в днешните Унгария и ру- мънска Трансилвания в нач. на X в. Той бил внук и приемник на Мороут и, както изглежда, под- чинен на Салан. Може би притежавал високата титла комит. Когато в 903 — 907 г. тези земи били нападнати от унг. предводител Арпад, М. посрещнал неговите пратеници с „българско високомерие". Въпреки упоритата съпротива обаче и той, както Лоборчи (негов северозап съсед по територия) и Салан, бил победен от нашествениците. Според унг. „Аноним" бил „развратник" управлявал „варварите хазаои" Очевидно е, че тези бълг. поданици не оиха могли да бъдат хазари, а най-вероятно потомци на покорените от Крум и Омуртаг авари. След 262
МЕТОДИЙ оста жаве- дини :бра о. 3' жааа вхан 1 или 1ен. п. п. кни- еднс ге на деля 1ието зите- ч на 1СИО- кото э-ви- или 1ява- ли в 1 М 1СТО- 424; 1ПТО- 14. Л. оля- )Ш и РУ" >нук 1ОД- :ата еми , М. ско ива ian. I от бил эи“. иха лци тед I вто завладели неговите земи, маджарите нах- I пи в областта, управлявана от Глад. Както I * "лежда, М. се изтеглил при Салан. Други дан- I - за него не са известии. Литература: Венедиков, ИВ. Военного и ад- министративною устройство..., 70 — 74, ТъпкоВа-Заимова, В. Долни Дунав — гранич- на зона на византийския запад с. 29 П. П. МЕСЕМВРИЙСКИ МИТРОПОЛИТИ. През ця- лото средновековие митрополитите на Месем- врия се подчинявали на Цариградската църква. Само при управлението на бълг. цар Иван Асен II (1218 — 1241) тази митрополия била откъсната от Цариград и подчинена на Търнов- ската патриаршия. В добавките към Бориловия Синодик се пее вечна памет на шестима бълг митрополити на Месемврия: Василий, Марко, Никодим, Прокъл, Доротей и Партений. Литература: Гюзелев, В. Български средно- вековни градове и крепости, с. 344. Й. А. МЕТОДИЙ - (ок. 815 - 6.IV.885) брат на Кон- стантин-Кирил философ, слав просветител, равноапостол, покровител на славянството Роден в Солун. Баща му Лъв бил друнгарий. Майка му се казвала Мария За младите му години повече не се знае. Известно е че когато станал на 20 години, бил назначен за архонт на една слав, облает на север от Солун (вероятно т. нар Стримонска архонтия). Неслучайно по- късните легендарни сведения евързват начал- ната дейност на първоучителите с областта Брегалница Пространното житие на М. твърди, че той бил представителен и красив мъж, което издавало неговия благороден произход. По време насво- ето управление М. се оженил. Имал и деца. но за тях и съпругата му няма запазени сведения След като прекарал 10 години на тази служба, М. се замонашил и заминал за манастир в Олимп (М. Азия). Не е ясно защо така изненад- ващо изоставил семеиството си и предпочел тишината на манастирската килия, но не е изк- лючено насила да е бил подстригай — практи- ка, която не била рядкост за Византия В този смисъл могат да се тълкуват думите на житие- писеца му.... Като прекара в това княжество много години и видя много смутове и престьп- ления в този живот, той замени стремежите си към мрачните земни дела с небесни мисли. В манастира М. се отдал на обичайните мо- нашески занимания, изпълнявал стриктно всички предписания за свят живот и освен това се „занимавал усърдно с книгите" Това му спе- челило авторитет сред монасите и.бил избран за игумен, длъжност, която не заемал дълго. След 851 г. в манастира пристигнал и Конс- тантин, които се присъединил към книжовните занимания на М. Така в резултатна упориттруд през 855 г. била завършена слав, азбука — глаголицата. Постепенно братята събрали уче- ници, които подготвяли за преводачи и учители. Един от първите бил Климент, който следвал М. още от годините на административната му служба. Започнали първите преводи от гр. на слав, на светите писания. Напрегнатата книж. работа била прекъсната през 861 г., когато се наложило братята Кирил и М. да вземат участие в църк.-дипломат, мисия в Хазарския хаганат. За съжаление изворите не са залазили никакви данни за проявите на М. в тази мисия, за при- носа му в споровете с еврейски и мохамеданс- ки духовници и теолози. Успехът на Хазарската мисия предопределил и по-нататьшната съдба на М. През 862 г. по искане на великоморавския княз Ростислав би- ла подготвена голяма мисия, в която главна роля била отредена на Константин и М. За това сви- детелства житието на М., което предава думите на император Михаил: „... Чуваш ли, философе, тези думи? Друг освен тебе не може да евърши тази работа. Тъй че ето ти много дарове и иди, като вземеш със себе си и брата си, игумена Методия. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски Моравската мисия продължила 40 месеца. През това време М., както и всички останали, се занимавал с проповеди, кръщавал възраст- ни и деца, обучавал ученици на слав, четмо и писмо. За тази разнообразна и всеотдайна ра- бота в Пространното Методиево житие се е залазило едно-единствено изречение: й той (Методий) отново започна покорно да се пови- нува и да служи на философа и да поучава заедно с него...". В нач. на 867 г. Константин и М. били пови- кани в Рим от папа Николаи I. По пътя обаче те се забавили доста, тъй като останали в продължение на половин година в Блатненс- кото княжество на Коцел. Там също покръет- 263
МЕТОДИЙ вали, проповядвали на разбираем език, обу- чавали ученици. Едва през декември 867 г. пристигнали в Рим, където заварили нов папа — Адриан II (старият противник на Цариградската патриаршия Ни- колай I починал). Главно поради полит, съобра- жения (по-подробно вж. Константин-Кирил Философ) папството променило отношение™ си към мисията на слав, апостоли. Делото им било благословено, петима техни ученици били ръкоположени в свещенически сан, в Рим се отслужвали тьржествени служби на слав. език. Малко преди смъртта си (14.11.869) Констан- тин Кирил философ заръчал на по-стария си брат да не оставя започнатото дело незавърше- но, а да продължи „своето учителство". Палата ръкоположил М. за архиепископ на Панония със седалище в гр. Сирмиум (дн. Сремска Митровица). Той получил пълна под- крепа от страна на папа Адриан II, който изп- ратил специално послание до блатненския княз. В него се отбелязват достойнствата на М. —....мъж съвършен по разум и правове- рен...", който единствен можел да продължи започнатото от Константин. Палата давал сво- ята благословил за богослужение на слав., но изисквал службите първо да се изпълняват на лат., а след това на слав. Освен това М. полу- чавал папска закрила срещу нападките на триезичниците, за конто палата отбелязвал: „... те са вълци, а не овци...“. Папската закрила не продължила дълго. През пролетта на 870 г. отношенията между Рим и Цариград се влошили рязко поради неуспеха на VIII вселенски църк. събор. М. бил изоставен на произвола на немските духовници. Същевре- менно във Великоморавия също станала промя- на, която се отразила крайно лошо на разпрос- транението на слав, писменост. Княз Ростислав бил свален със съдействието на Людвик Немеки. На негово място бил поставен племенникът му Святополк — послушно немско оръдие. През есента на 870 г. бил свикан специален събор, на който присъствал и немският крал. Ростислав бил осъден и ослепен. На същия събор бил изви- кан архиепископ М. Разправата с него не била нито лесна, нито безопасна, тъй като той бил и папски легат. Немските епископи го обвинили в служене в чужди епархии. М. имал истината за свое оръжие, затова в разгорелия се спор той се чувствал спокоен и силен. В Пространного жи- тие на М. е запазен един откье, който свидетел- ства за неговото красноречие и хл днокръвие ..Като изприказваха много думи и не можаха да му възразят, кралят (Людвик Немеки) реч& изпод вежди: „Не измъчвайте моя Методий, за- щото се е изпотил като при пещ.“ Атой рече: „Тъй е, господарю. Защото някои хора срещнали един философ изпотен и му рекли: ,’3ащо си изпотен?* Той отговорил: „Препирах се с простаци." Въпреки всичко М. бил заточен (вероятно) в манастира Елванген в Зап. Бавария, където престоял две години и половина. През това вре- ме папството не останало безразлично. Новият папа Йоан VIII препоръчал на своя легат Павел Анконски да води преговори за освобождението на М. с архиепископите на Залцбург и Пасау. В крайна сметка той бил освободен. Известно вре- ме прекарал в манастира „Св. Пирмин" на о. Райхенау в Боденского езеро, след което отново се установил във Великоморавия. След завръщането си М. се отдал на активна църк., просветна и книж. дейност. Той хвърлил най-много сили за реформиране на моравската църква, за разширяване на нейния диоцез и ограничаване влиянието на немските духовни- ци, както и за покръетването на редица слав, племена, конто все още оставали чужди на Христовата вяра. С усилията на М. моравската църква достиг- нала своя разцвет, а вследствие на това започ- нала да расте и мощта на моравската държава. Това било оценено и от Святополк, който от 873 г. водел активна настьпателна външна полити- ка. В средата на 70-те години Святополк разбил княза на „висляните" и го пленил. Неговите земи, конто обхващали приблизително Мало- полша с центьр Краков и басейна на Горна Висла, били включени към диоцеза на М., който се постарал да наложи християнството сред местните езичници. След 874 г. се засилили отново апетитите на немските духовници, конто подновили кампа- нията си срещу богослужението на слав, език и лично срещу М. В тази борба Святополк пак взел страната на немците. Конфликтьт се изос- трил особено много през 879 — 880 г. Немското духовенство, начело с швабския епископ Ви- хинг, обвинило М., че нарушил папската забра- на да не се служи на слав, език, както и в отклонение от утвърденото от църквата вероу- чение. Папа Йоан VIII извикал М. и Вихингв Рим (юли 879), за да се изяснят нещата. През про- летта на 870 г. те пристигнали в Рим. М. отново 264
МЕТОДИЙ ръвие ржала b рече Ий, за- ₽' „Тъй иедиъ зтен? гно) в ъдето а вре- овият Павел нието :ау. В звре- на о. ново ивна рлил жата ,ез и (вни- кав, и на стиг- поч- ;ава. г 873 1ИТИ- 1бил вите ало- >рна >ито ред э на ша- ли и пак IOC- ото Ви- ра- и в ioy- 1 ’им ро- )ВО •Д1язъл победител. Той не само сполучил да се “равдае и да отхвърли всички обвинения, но * получил специална папска була, която му давала големи права. Римската курия признала лоавото му да служи на слав. език. М. получил тълна власт в своята архиепископия: да налага ~ежки наказания на тези, които не му се подчи -яват, вкл. и изгонване от пределите на страна- ~а и отлъчване от църквата. Тази була била огромен успех, но за съжаление липсвала как- вато и да е подкрепа от страна на светската власт. Поради това М. се решил да тьрси опора на друго място През 881 г. той предприел пъте- шествие до Цариград. Там бил посрещнат тьр- жествено и с голяма почит от император Васи- лий I (867 — 886). Пътуването на М. по всяка вероятност било предизвикано от папството, което виждало в негово лице достатьчно приемлива фигура за уреждане на отношенията с Цариградската пат- риаршия за разграничаване сфери на влияние на Балканский п-в. От друга страна, М. също имал основания да посети Византия — той тьр- сел опора в борбата със своите немски против- ници, тъй като влиятелни кръгове в Рим от обкръ- жението на папата поддържали Вихинг, който освен това получавал подкрепа и от Святополк. По този начин М. приел пътя на фактически раз- рив с Рим и по-тясно сближение с Цариград. Във виз столица М оставил двама свои уче- ници — „поп и дякон", и книги на слав език и се върнал във Великоморавия. След това пъту- ване чак до смъртта си М. се отдал на книж работа — довършил преводите на свещените книги, необходими във всекидневната практи- ческа работа на учениците му. Превел от гр. на старобълг (слав.) пълния текст на Библията с помощта на най-добрите си ученици, пренията на Константин-Кирил Философ с хазарите, Но- моканона (сборник с правила за поведението на всеки клирик и мирянин), Патерика (сборник с разкази за отците на църквата) и др. М. написал и един химн в чест на св. Димитър Солунски, който изразявал носталгията на два- мата братя по родния им град Солун. Проявил особено твърдост, безстрашие, упоритост и последователност в разпространението на слав, писменост. С невероятна енергия той до- казал, че слав, богослужение има място в жи- вота на вселенската църква Малко преди смъртта си М определил за свой приемник Горазд, който бил моравянин и бил „начетен в латинските книги". Издъхнал на 6.IV.885 г., заобиколен и оплакван от учениците си Хилядно множество го изпратило в сетния му път: „... Събра се народ безчислено множес- тво, хора, които го изпроводиха със свещи, плачейки за добрия учител и пастир. мъже и жени, малки и големи, богати и бедни, свободни и роби, вдовици и сираци, чужденци и туземци, недъгави и здрави — всички (оплакала) оного- ва който беше всичко за всички, за да спечели всички... Нему се пада слава и чест вовеки веков. Амин!" Литература: Флоря, Б Сказание о начале славянской письменности. М., 1981,5 — 101; 105 — 173; История на българската литера- тура Т.1.С 1962,31 — 70 Климент Охрид- ски. Събрани съчинения. Т. 3; Пространни жития на Кирил и Методий. С., 1973. Петка- нова, Д. Кирил и Методий. Денница на сла- вянския род. С , 1983, Същата, Старобъл- гарска литература IX — XVIII в. С., 1992 , 89 — 135, библиогр. — 576 — 584. И. Л. МЕТОДИЙ - един от най-плодовитите старо- бълг. книжовници от XIV в. За пръв път открива- ме следите му в т нар. Епикернев манастир край Сливен, построен с даренията на великия епикерний Срацимир. Там йеромонах М. превел от гр. на бълг поученията на Ефрем Сирин. Най-плодотворното време за йеромонах М билигодините, прекарани в манастира „Св. Ата- насий" на Света гора Там той се подвизавал дълго като ученик на прочутия старец Йоан, един от най-заслужилите бълг. книж. дейци. М. бил във възторг от своя учител — сравнява го с великите раннохрист. книжници като Йоан Да маскин и др. От „сладките изводи на стареца" (т.е. книгите, от които снемал ръкописите) М. преписал 7 псалтира, 5 часослова, 4 литургии, 3 лествици, 1 осмогласник и мн др. В една от приписките М. скромно се нарича „недостоен да носи иноческо име". Но изклю- чителната му прилежност и работоспособност говорят друго. Неслучайно изследователите на епохата преценяват стореното от него като ис- тински книж подвиг Литература: Иванов, Й. Български старини из Македония с 275. 277. Гюзелев, В. Учили- ща, скриптории библиотеки..., с. 74. Й. А. 265
МЕТОДИЙ ГЕ МИ СТ МЕТОДИЙ ГЕМИСТ- бьлг. монах и книжов- ник от времето на цар Иван Александър (1331 — 1371). Преписал едно тьлковно евангелие за Йоан, епископ на Анхиало (дн. Поморие). Кни- гата била завьршена, според обозначението на преписвача, на 21 .V.1337 г. Приписката е на гр. език, но с толкова лош правопис и грешки, че спокойно може да се заключи — М. Г. не е грьк, а българин от някой от околните манастири. Тази приписка е интересна с друго — в нея се съобщава, че „преблагочестивият и самодьр- жавен господар на българите Иван Алексан- дър“ имал за съвладетел своя син Иван Асен, „преблагочестив цар“. М.Г. не е спестил епитетите и към патриарха — наречен е „великият патриарх Теодосий Тър- новски". Литература: Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 281,419. И. Л. МИРОСЛАВА — бьлг. принцеса, втората дьще- ря на цар Самуил (997 — 1014) от брака му с Агата. По един крайно романтичен начин тя свьрзала живота си с арменеца Ашот, син на солунския стратег Григорий Таронит. Пленен от българите през 996 г., Ашот престоял втьмница цели 3 години, докато не бил забелязан от М. Тази история удивително напомня за романтич- ната връзка между сестра й Теодора Косара и княз Иван Владимир. Изглежда, че посещение- то на затвора било един вид морално задьлже- ние на бьлг. принцеси — вероятно става дума за някаква показна благотворителност (вж. Те- одора Косара). Изворите разказват, че М. дотолкова се ув- лякла в любовта си по Ашот (дошла от пръв поглед), че зарлашвала цар Самуил със само- убийство, ако не й разреши „по закон да бъде свьрзана с него". Приведеният цитат нашепва за някакви интимни връзки между младите още преди посещението на М. в затвора. Цар Са- муил отстьпил пред настояванията на дъщеря си — сватбата била отпразнувана през 999 г. Скоро след това Ашот бил назначен за упра- вител на Драчката облает. Там той и М. остана- ли до 1004 г., когато царският зет влязьл в престьпен заговор с местните ромеи. Без мно- го усилия Ашот склонил към измяна и М.: увле- чена от хитрия арменец, бълг. принцеса през- ряла род, баща и отечество и станала соучаст- ница в една от най-черните измени в нашата 266 история. Ашот предал Драч на виз. император Василий II, заради което бил почетен с титлата* магистьр. За М. пък била отредена почетната титла зости — синекура, която й позволявала да участва в императорските приеми. Повече сведения за М. липсват. Вероятно е прекарала остатька от дните си сред огромната импера- торска свита, която се тьлпяла в дворците на Цариград. Литература: Златарски, В. История. Т. 1 Ч. 2, 676; 688 - 689 Й. А МИТО — брат на Иванко — убиецьт на цар Асен / (1186 — 1195/6). Последвал брат си при бягството му вьв Византия през 1196 г. След това бил неотльчно при него. През 1200 г., кога- то император Алексий III заловил с измама Иванко, М. избягал в България. Други сведения за него не са известии. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, с. 134. И. Л. МИТРОФАН — бьлг. духовник от XIV в., игумен на Великата лавра „Св. Богородица" в Търново (нахълма Света гора). По порьчка на игумен М. през 1338 г. бил преписан един Проложен сбор- ник (Синаксар).т.е. сборник от жития на светци. Между тях личат имена на светци на рус. цьрк- ва: като княгиня Олга, княз Владимир, Борис и Глеб. Този факт свидетелства както за бьлг. книж. влияние в Русия, така и за отражението на рус. житийна традиция в България. Литература: Ангелов, Б. Из историята на руско-българските литературни връзки. С., 1972,52 - 53. Й.А. МИХАИЛ — първородният син на цар Симеон (893 — 927). През 913 г. присьствал на тържест- вения прием в цариградския дворец, където Си- меон бил коронясан за бьлг. цар. Четири оловни печата (моливдовули) свидетелстват, че М. офи- циално бил провъзгласен за наследник на своя баща. В тези печата той се титулува канартикин, т.е. престолонаследник. В сыците печати М. се величав и като багатур (герой, юнак) — прозви- ще, което изглежда се произнасяло задьлжител- но пред имената на синовете на бълг. владетели. Впоследствие, неизвестно поради какви причи- ни, Симеон вьзненавидял най-големия си син,
МИХАИЛ иил го от титлата канартмкин и от правата на престолонаследник за сметка на втория си син 7еп?ьр. М. бил подстригай за монах и изпратен в манастир — по този начин бил сложен кръет на полит, му кариера. За известно време М. се смирил и престоял в манастира до 930 г. Тогава изглежда си при- помнил примера на своя баща (Симеон стигнал до трона от манастира) и напуснал светата обител. Сполучил да избяга в една крепост в Струмската облает, където вдигнал въстание против брат си цар Петър (927 — 970). В нача- лото той проявил завидно усърдие и към него се присоединили мнозина недоволни, вкл. ос- татьците от Куберовите прабългари, конто се поселили по тези места в края на VII в. Тези недоволни „скити" (както ги наричат виз. исто- рици) се отцепили от властта на цар Петър веднага след смъртта на Симеон (927). Така през 930 г. в югозап. бълг. земи назря- вали събития, конто можели да поставят власт- та на цар Петър пред сериозна угроза. Но в разгара на въстаническите действия М. неочак- вано починал. Останали без водач, привърже- ниците му се разпръенали, а потомците на Ку- беровите прабългари предпочели да се заселят на виз. територия. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 2, 800 — 804; Йорданов, И. Сфрагистични паметници от ранната българска държава — В: Проблеми на прабългарската история и култура, II, С., 1991,40 — 41 Й. А. МИХАИЛ — първият киевски и всеруски митро- полит, застанал начело на новопокръетените изт. славяни след приемането нахристиянство- то като официална държавна религия от вели- кия княз св. Владимир I Святославич през 988 — 989 г. Единственото известие за този виден българин се съдържа в т. нар. Йоакимова лето- пис. Там е казано, че княз Владимир поискал от Византия духовен ръководител за своя на- род. Скоро в Киев пристигнал...митрополит Михаил, мъж многоучен и богобоязлив, който беше българин, а с него четирима епископи и много духовници, дякони и псалтове от славя- ните. А пък митрополитът по съвета на княз Владимир постави епископии в Ростов, Новго- род, Владимир и Белгород..." Редица рус. и украински автори, водени от националистически чувства, отхвърлятили пре- небрегват това ценно и изключително интерес- но сведение. В назначаването на българин за всеруски митрополит обаче няма нищо сенза- ционно (вж. също Киприан, Григорий ЦамблаК). Именно българинът М., който, както научаваме, водел със себе си и други духовни служители — българи или бълг. славяни от „класическите" виз. провинции — можел най-добре да пропо- вядва и популяризира новата вяра сред изт. славяни, конто възприели старобълг. език като богослужебен и държавно-административен. Нищо изненадващо няма и в доверието на един виз. император, пък бил той и Василий II, към този българин — приемник и продължител на слав, по характер, но виз. по полит, си насоче- ност мисия на Константин-Кирил и Методий. Както би следвало да се очаква, бълг. по своята природа била и основата на бъдещото рус. ду- ховенство в лицето на доведените от М. свеще- ници и псалтове. Навярно именно М. отнесъл в Киев и значителен брой бълг. книги. Литература: Татищев, В. История Российс- кая. Т. 1, Москва—Ленинград, 1962, с. 112; Гюзелев, В.Старобългарски свидетелства за покръетването на русите. — ГСУ — Научен ц-р „Ив. Дуйчев”, Т. 1, 1990, 59 — 65. П. П. МИХАИЛ — бълг. болярин. За този „Михаил велики, княз български" се разказва в житието на св. Гаврил Лесновски. Опитите той да бъде отьждествен с някой наместник — дук (управи- тел) на виз. тема България или с деспот Михаил (син на цар Михаил III Шишман-Асен) от първата пол. на XIV в. са несполучливи. Княз М. имал „добре устроена своя държава (владение)" около Овче поле в Сев. Македония през XI — XII в. Той трябвало да воюва с някой си Мавраган, който бил „родом езичник, много богат и силен мъж". Отначало княз М. претьр- пял поражение и трябвало да бяга в „страната Ратковица", а противники- му завладял негова- та „държава". Йзпаднал в бедствено положе- ние, бълг. княз се молил на Бога и на светеца Гаврил да му помогнат. „Свише" св. Гаврил Лес- новски го подучил как нощем да влезе с двама войници в палатите на спящия Мавраган и да го убие. След това с дружината си княз М. напад- нал владенията на Мавраган, изгорил двореца и разпръенал войниците му. ' В случая с „Михаил велики, княз български" и езичника Мавраган основателно се вижда 267
МИХАИЛ една илюстрация на отношенията на местната бълг. знат със заселените в различии части на страната, вкл. в Овче поле, печенеги. Понякога се е налагало трудно привикващите с уседнал начин на живот, свикнали да плячкосват и гра- бят печенежки главатари да бъдат усмирявани със сила. В лицето на М откриваме един от запазващите своята мощ бълг. боляри във вре- мето на виз. владичество. Литература: Златарски, В. История. Т. 2,93 — 94; Иванов, Й. Северна Македония, с. 42; Полывянныи Д. К истории Видинского дес- потства в XIV в. — В: Българско среднове- ковие (Българо-съввтски сборник в чест на 70-годишнината на проф Ив. Дуйчев) С., 1980, 93 — 98. П. П. МИХАИЛ — син на цар Константин Тих-Асен (1257 — 1277) от третия му брак с Мария, пле- менница на виз. император Михаил VIII Палео- лог. С този брак (сключен в края на 1268 г. или нач. на 1269 г) бил сложен край на продължи- телния конфликт между България и Византия. Зарадван от успеха, императорът обещал да върне на българите пристанищата Месемврия и Анхиало като зестра на племенницата си. Но под различии предлози той отлагал изпълнени- ето на своето обещание, като заявявал, че цар- ското семейство все още нямало син, на който (като ромей) да предаде черноморските кре- пости Но през 1270 г. царица Мария родила син — нарекли го М. на името на вуйчо му — импе- ратора. Но и това не трогнало Михаил VIII Па- леолог, които изобщо отказал да разисква те- риториалния спор. Амбициозната и властна царица Мария била достойна възпитаница на виз. императорски двор — непримирима, когато ставало дума за собствените й интереси, и неумолима по отно- шение на своите противници. На нея търновс- кият дворец дължал не само своята изтьнче- ност, но също така интригата, коварството и отровата. Никой не поставя под съмнение само майчините й чувства към М. Само че тя ги разбирала превратно и заради интересите на своя син била готова на всякакви престьпления. Първото, за което се загрижила Мария, било неустановеното положение по въп- роса за приемника на царския престол. Само две години след раждането си М. бил провъз- гласен за цар и съуправител на своя баща — пръв случай в бълг династическа практика. То- ва обаче не гарантирало правата му върху престола (дотогава у българите била в действие наследствената доктрина, според която коро- нага принадлежала по право на първородния царски син). Тъй като цар Константин Асен имал синове от първия си брак, съществувала теоретичната възможност след време те да претендират за короната на своя баща. За да изтръгне злото из корен, царица Мариа се по- зовала на виз. наследствена теория, съгласно която за престолонаследник се смятая не пър- вородният син, а онзи царски син, които е ро- ден пръв след възцаряването на своя баща, т.е. „порфирогенетът" или багренородният наслед- ник. И тъй като синовете на Константин Асен били родени преди възцаряването на своя ба- ща, М. имал голямото преимущество, че е роден „в багреница" Виз. практика била въведена в тьрновския дворец, а М. бил обявен за багре- нороден син (преди 1276), което му гарантирало в бъдеще бълг скиптьр Междувременно името на детето-цар М. се споменава във връзка с убийството на деспот Яков Светослав, един от могьщите властелини, който след заболяването на Константин Асен се превърнал в сериозна заплаха за царското семейство. Опасният съперник трябвало да бъде неутрализиран и царица Мария проявила отново прочутото си вероломство. Тя убедила Яков Све- тослав да дойде в Търново, като му обещала да го осинови и да го издигне за пръв помощник в държавните дела. Деспоты повярвал на клетви- те и пристигнал в столицата. После в една от търновските църкви се състоял добре режиси- ран спектакъл, който по своето далновидно пресметнато коварство е може би една от най- зловещите прояви на прочутото дворцово интри- гантство. Под блясъка на църковните свещи ца- рица МариЯ разтворила бисерната си мантия: с едната си ръка тя прегьрнала багренородния си син Михаил, а с другата — „новия си син“ деспот Яков Светослав. С благослова на патриарха и мълчаливото съгласие на цар Константин Асен акты на осиновяването приключил. Скоро след това обаче деспоты починал, отровен от мнима- та си осиновителка, която без свян потъпкала „майчините" си чувства. За по-нататьшната съдба на багренородния М знаем малко След смъртта на цар Констан- тин Тих-Асен (1277) царица Мария направила всичко възможно да поправи нещата — виз. 268
МИХАИЛ орици твьрдят, че тя действала като львица, «сято защитава малкото си лъвче. Тя влязла в *; говори с Ивайло, като му предложила заед- с ръката си и короната. Договорьт й със селския цар съдържал изрична клауза, която варантирапа правата на „малкото лъвче" М. върху престола. Щастливата звезда на М. угаснала през 1279 г., когато царица Мария и багренородният й син били отведени във Византия, където пребивава- ли дълги години в пълна неизвестност. Двадесетина години по-късно името на М. се появява отново в хрониките. След възцарява- нето на Теодор Светослав (1300) в България се намерили боляри, които чрез пратеничество до Цариград „поискали за цар Михаил, сина на Константин и Мария". Те оправдавали постьп- ката си „с желанието да станат независими" и поради засилващата се татарска заплаха. До- колко тази болярска „партия" може да се смята за носител на някаква патриотична идея, е труд- но да се каже, като знаем, че цар Теодор Све- тослав е тькмо онзи владетел, който ликвиди- рал татарската заплаха. Но фактьт, че „партия- та“, обединена зад името на М„ разчитала пре- димно на виз. помощ, е показателен. М. побързал да потегли за България начело на малка войска, но не направил нищо забеле- жително. Ударът срещу Търново изобщо не се състоял. Начинанията му излизали едно след друго все неуспешни, макар че той доста време упорствал в намеренията си. В крайна сметка М. изпаднал в окаяно положе! ие. което не от- говаряло нито на големите му амбиции, нито на царския му произход. С тези събития трябва да свържем скалния надпис при село Рояк, Провадийско. Той е поч- ти заличен, само в началото се чете името на „багренородния цар Михаил , Надписът сочи вероятно пътя, по който М. навлязъл в България — през изт. проходи на Балкана към подстьпи- те на средновек. Овеч и оттам към столицата Търново. Събитията трябва да се отнесат към края на 1302 г. и да се свържат с началото на похода. Затова в надписа М. се издава като „багренороден цар" и по този начин изтьква преимуществата си в сравнение с Теодор Све- тослав, който бил само първороден син на цар Георги I Тертер. Това обаче не му помогнало. Краят на „багренородния" М бил толкова без- славен, че виз. историци дори не сметнали за нужно да хроникират по-нататьшната му съдба. С това се потвърждава истината за тази странна личност в средновек. ни история. Вся- ко начинание, свързано с името на М., е беля- зано със знака на много надежди и шумни успехи. Но краят е един и същ, винаги безсла- вен. Това е съвсем естествено за един царски син, рожба на амбициозни родители, но без сериозни качества и здрави нравствени устои. Последното ще е липсвало най-много на „баг- ренородния" М., ато е предопределило незабе- лежимата му следа в ист. съдба на българите. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 2, 537 — 540; Божилов, Ив. фамилията на Асеневци. I, Ns 25, 118 — 119; Павлов, Пл. Патриарх Йоаким III, татарският хан Чака и цар Теодор Светослав. — Духовна култура, 1992, № 6, 27 - 33. Й. А. МИХАИЛ — вторият син на цар Михаил III Шиш- ман (1323 — 1330) от брака му със сръбкинята Анна-Неда. Образът му е запазен върху една фреска в средновек. църква при с. Каменица, Нишко. Там е изобразен с корона, богато обси- пана с бисери, и е облечен в разкошна злато- тькана дреха, декорирана с двуглави орли. Между него и образа на съпругата му (който е почти заличен) се чете: „Михаил деспот, син на цар Михаил". Този М. явно е получил деспотс- ката си титла след възцаряването на своя баща, т.е. след 1323 г. Тогава цар Михаил III Шишман, който се придържал към виз. династична докт- рина, провъзгласил първородния си син Иван Стефан за цар и свой съуправител, а на втория си син М. дал деспотски венец и правото да владев Видинската облает. Разводът на цар Михаил III Шишман с Анна-Не- да (1324) се отразил неблагоприятно върху съд- бата на неговия син деспот: той споделил зато- чението на майка си заедно с останалите й деца. Вероятно починал скоро след тези съби- тия и не станал свидетел на повторното възца- ряване на своята майка. Литература; Божилов, Ив. фамилията на Асеневци. I, № 31, 144 — 148. Й. А. МИХАИЛ — един от четиримата синове на дес- пот Срацимир от Кераца Петрица, брат на цар Иван Александър (1331 — 1371). Името му се споменава в т. нар. Ямболски надпис — каме- ней стълб, който маркира бълг.-виз. граница 269
••ИХАИЛ към 1356 57 г. Там името на М. не е придружено от никаква титла Съществува мнението че М. управлявал земите около Ямбол след присъе- диняването им към търновската корона от цар Иван Александър (1332) в качеството си на дър- жател на апанажно владение Литература: Божилов, Ив. фамилията на Асеневци. I, № 35, с. 184, № 49, с. 237. Й.А. МИХАИЛ — йеромонах от с. Лешница (Тетовс- ко) в Македония. Между 1361 — 1371 г. преписал за някой си поп Михо богослужебна книга. Пре- писвачът е отбелязал, че е работил книгата през зимата, тьй като првз лятото полската работа била много и не му оставало време. Това сведение за свтен път показва, че дори и уцените монаси трябвало да работят, за да мо- гат да се отдават понякога и на книж. занима- ния. Пък и мястото, където е създаден ръкопи- сът (областта Полог по горното течение на р. Вардар) е бедно, което означава, че и манасти- рът на М. бил беден. Литература Иванов, И. Български старини из Македония, с. 90. И. Л. МИХАИЛ II АСЕН - бълг. цар (1246-1256); син на цар Иван Асен II от прословутия му брак с Ирина, дъщерята на епирския владетел Теодор Комнин.Броят го за първо дете на родителите му и отнасят неговото раждане към 1238—1239 г. Стьпването на М. А. на престола било подготвено от амбициозната му майка, която се обвинява в насилствената смърт на по-големия му брат Ко- леман (той бил от друг брак на Иван Асен II). В официални документи този владетел се ве- личав като „цар Михаил Асен, син на великия цар Асен и внук на стария цар Асен". Изглежда, че възцаряването му (август 1256) не срещнало съпротива, тъй като след смъртта на Коломан I М. А. останал единственият мъжки наследник на Асеневци. Тьй като бил малолетен, управле- нието на държавата било поето от регентство, в което някои отреждат първо място на негова- та майка Ирина Със сигурност знаем, че в регентския съвет участвал тогавашният търнов- ски патриарх Иоаким I. Но не било съдено на М. II А. да управлява безметежно обширного царство на българите Известието за новата промяна в България въз- 270 будило съседните народи. Всеобще било убеж- дението, че щом държавата на българите се уп- равлява от „второ дете, което няма понятие о- воина" значие настъпил дългоочакваниятчас на подялбата на бълг. наследство. Пръв се възпол- звал от отличната възможност никеиският импе- ратор Йоан Дука Ватаци. Вестта за възцарява- нето на М. II А го заварила „случайно” (??) на бълг. граница. Веднага бил изготвен план за действие и воиските на императора навлезли в България. Големи и прочути градове (Сяр, Мел- ник, Ввлбъжд, Скопие, Велес, Прилеп, Просек. Целина, Станимака и др.) се подчинили на импе- ратора. „Правителството” в Търново не разпола- гапо с никакви възможности да поправи положе- нието и след известии колебания се съгласило на мир, което на практика означавало, че Бълга- рия загубила близо една трета част от своята територия. Договорът бил сключен с посредни- чество™ на царицата майка Ирина, която повече се тревожена за съдбата на брат си Димитьр (деспот на Солун), отколкото за унижението, ко- ето понесла държавата на българите. От притесненото положение на България не закъснели да се възползват и маджарите, кой- то завладели бълг. градове Белград и Браниче- во. По този повод маджарският владетел вклю- чил в титлата си и добавката „крал на българи- те", сякаш за да подчертае неспособността на приемниците на Иван Асен II да се разпореждат с предоставеното им полит, наследство. Към маджарския натиск се прибавили и ср. апетити, а като връх на всичко над България продължа- вал да тежи татарският васалитет. Неблагополучията във външната политика се отразили вътре в страната. Поговорката, че „яремът на подчинение пред стари царе е по- приятен и по-лек от този на царе, конто са още деца” имал конкретного си оправдание. Неслу- чайно някои от поданиците на бълг. държава заявили, че „биха се показали по-глупави и от най-глупавите, ако се съгласят да останат цял живот без владетел”, тьй като това би умножи- ло нещастието им. Може би тези били причини- те, довели до отстраняването на царица Ирина от регентството. В него започнал да се разпо- режда „високият севастократор Петър”, царе- вият зет. Царица Ирина била насилена да пос- тъпи в манастир Българите запомнили с добро „Ксения монахиня”, макар никъде да не я титу- луватбълг царица. С това те сякаш произнесли присъдата над гордата епиротка, която никога
МИХАИЛ II АСЕН убеж се уп- ие с 1аснг з пол- ям пе- рява- ?) на 1н за зли в Мел- осек, 1мпе- юла- оже- сило элга- оята дни- зече ятьр , ко- я не <ой- яче- лю- »ри- । на дат Сьм 1ТИ, жа- . се че то- ще лу- 1ва от 1ЯЛ <и- 1И- ’на ю- ie- IC- 30 У- 1И га я» станала съпричастна към стремленията на парода, който я приел за своя владетелка. Цели 7 години името на М. II А. не се споме- -ава в ист. извори: „българите мирували", от- белязва по този повод със задоволство един = 13 историк. Иначе не можело и да бъде: унижена и разпокъсана, България таяла на- деждата, че с възмъжаването си М. II А. ще се сдобие със сила и решителност да се разпра- зи с противницитв си. Годината 1253-а бележи активизирането на бълг. политика. Цар М. II А. (който потова време бил вече на ок. 15 години), след като отчел съотношението на силите, решил да удари наи- слабата страна в завързания балкански кон- фликт — Сърбия. През юни с.г. той сключил договор с Дубровник, който предвиждал съв- местна война срещу сърбите. Тексты на дого- вора позволява да съдим за амбициозните пла нове на съюзниците. Те се надявали „с Божия помощ" бълг. цар да стане господар на „цялата Рашка земя", т.е. Сърбия. Всичко обаче завър- шило само с намервнията Бълг. воиски наисти- на овладели част от ср твритория, но изоста- вени от съюзника си, трябвало да се завърнат без успех. По същото време бълг. дипломация работела усилено и срещу маджарите. Напразно техният крал Бела IV се оплаква в едно писмо до палата, че държавата му отвсякъдв била заобиколена' с врагове, между които на първо място сочат българите (1254) По понятии причини цар M.II А следял с най- голямо внимание събитията в Никеиската импе- рия. И когато починал император Йоан Дука Ватаци (3.XI.1254), българите се възползвали от обстановката и войските им прекосили грани- цата. Тези събития напомнят действията на виз. император 8 години преди това. С тази разлика, че войната, подхваната от М ИА, била много популярна сред българите. Крепостите Стани- мака, Перущица, Кричим, Целина, областта Ах- рида (в Родолите) веднага признали властта на М II А Сведенията на виз. историк Георги Ак- рополит ни позволяват да разберем причината за безбойното присъединяване на тези земи към бълг. държава. „Тамошните жители — отбе- лязва Акрополит — били българи и на драго сърце преминавали на страната на своите съп- ле*’енници и се отърсваха от ярема на чуждо- езичните." Ударът на българите заплашвал да помете цялата ромейска власт на Балканите Императорът знаел добре, че повечето от тези области „се обитавали от българи, които отдав- на се били отделили от ромеите, покоряването им не било заздравено и те винаги таяли омра- за към тях“. Новият никвиски император Теодор II Ласка- рис побързал да прехвърли войските си от М Азия на Балканите. Той се разположил на лагер край Одрин и търсел решителна битка с бълга- рите, които разорявали близката околност Съгледвачите на цар М. IIА навреме забеляза- ли пристигането на императора и известили своя владетел за опасността. Но понеже сввде- нията им не били потвърдени, царят решил да остане в лагера си при р. Марица. Въпрвки това той взел необходимите мерки за защита и изп- ратил напред силни охранителни постове. Съг- ледвачите на императора лесно открили бълг лагер Прекрасно осведомен за обстановката, Теодор Ласкарис решил бвз забавяне да напад- не още през нощта. По време на придвижване- то си ромеите се натькнали на бълг. стражи и ги прегазили. Все пак част от тях успели да се доберат до своя лагер и да предупредят бълг цар. Страшната вест довела до масова паника. Объркването сред българите било пълно не са- мо поради изненадата, а и поради факта, че местността била непозната, а наоколо се прос- тирала вражатеритория. Пръв побягнал цар М. II А., приближените му даже нямали време да оседлаят коня му По време на бягството си по посока на бълг. граница той налетял на гъста гора и понеже било нощ, мнозина пострадали от клоните на дърветата. Наранен бил и царят, който така и не успял да въведе ред в своята войска. Това позорно бягство на българина ста- нало предмет на подигравки сред ромеите. Ед- ва ли действията на М. II А. трябва да се оправ- даят с юношеската му неопитност. Защото пре- калвно високото му самочувствие и последва- лата нерешителност издават една слаба нату- ра, което пък позволило на императора почти без бои да спечели една от най-шумните си победи. Наближаването на зимата не попречило на Теодор II Ласкарис да продължи похода. Наме- рението му било своевременно да си възвърне отнетите крепости Опряла му се яката крепост Целина, която въпреки всички усилия продъл- жавала да остава непокорна. Ако вярваме на писанието на Георги Акрополит (той участвал в похода като императорски секретар), можем 271
МИХАИЛ II АСЕН да останем с впечатлението, че пътят, изминат от императора, бил незапомнен триумф, кре- постите една след друга отваряли портите си пред щастливия победител, а населението го посрещало с акламации. Всъщност картината била друга. За това можем да съдим от факта, че един ромейски отряд, който бързал на по- мощ на императора при Целина, се разбягал (като захвърлил целия си обоз) само при вестта за приближаването на българите. Събитията от 1254 г. дават да се разбвре, че цар М IIА нв се възползвал от отлично предс- тавилата му се възможност. Прибързаните му действия, вдъхновявани, изглежда, от неговия импулсивен характер, били лишени от ясна стратегическа идея и често го поставяли в зат- руднението на човек, които не направлява, а бива направляван от събитията. Като връх на всичко загубил и стратегическата инициатива, дори нв направил и опит да подпомогне бълг. гарнизони в Сяр и Мелник. Все пак дипломаци- ята му работила усилено за привличането на нови съюзници Намерили ги в лицето на рус. авантюрист Ростислав Михайлович, който се разпореждал като независим владетел в севе- розап бълг. земи. Всичко завършило с брак между цар М. II А. и дъщерята на Ростислав и с плановете им за съвместни действия срещу маджари и ромеи. В същото време М. II А. успял да привлече един отряд от ок. 4 хил. кумани, които били изпратени да разоряват Тракия. Куманите постигнали из- вестии успехи, но не могли да променял същест- вено положението. Защото император Теодор II Л аскарис стоварил голяма войска през проливи- те с намврението да търси решително сражение Вестта за подготвен удар хвърлила в паника царя на българите и той се решил на една стъпка, която в края на краищата се оказала съдбоносна за неговия престол. В императорския лагер се явили пратеници, които от името на своя госпо- дар известили, че той е готов да подхване мирни преговори. Скоро пристигнала и делегацията на- чело с царския тъст Ростислав Михайлович и „най-знатните у българите". В началото Ростис- лав проявил несговорчивост, но впоследствие съвсем изненадващо се оказал много благоск- лонен към императорските предложения. С лека ръка той сложил подписа си под един мирен договор, който предвиждал двете държави да се задоволят с онези граници, които съществували до избухването на военните действия. Оказало се впоследствие, чв отстьпчивостта на рус княз била щедро заплатена от императора — подаръ- ците били на „брои повече от 20 хил ", в това число злато, коне, скъпи тъкани и други ценни предмети. Престьпното съглашателство, проявено от Ростислав Михайлович, и лекомислието, пока- зано от цар М. II А. довели дотам, че с цената на един подпис били унищожени всички придо- бивки на бълг. оръжие след 1254 г. Тържеству- вал, разбира се, императорът, за когото Регин- скиятмир представлявал „велик дар, спечелен над кучето, което се съедини с лъвчето и меч- ката". По-нататьк в посланието си Теодор II Ласкарис твърди, че „кучето било обезглавено, лъвчето се спасява с бягство, а мечката най-не- очаквано стана посредник между двамата" Алегорията е съвсем прозрачна: „кучето" тряб- ва да се разбират куманите, дошли в помощ на бълг цар, „лъвчето, което побягнало", е, разби- ра св, цар М. II А. (намеква се за паническото му бягство при р. Марица), а „мечката" е без съмнвние Ростислав Михайлович. На неговата бездарна и користна, дори „мечешка диплома- ция“ българите дължали едно второ унижение, този път нанесено им отсключването на позор- ния Регински мир. Скоро след произнасянето на задължителните клетви, чрез които договорът влизал в сила, се появили слухове, от които излизало, че след като М. II А. узнал за договореностите, той възнегоду- вал срещу условията на мира. Това неясно из- вестие е широко коментирано. Истината е само тази, че българите ще са посрещнали с възмуще- ние договорите, подписани от рус. княз. Негоду- вали, разбира се, и хората от най-близкото цар- ско обкръжение, тъй като преценявали събития- та като истинска катастрофа, и то без да се вдигне меч Начело на тези опозиционни наст- роения застанал царевият братовчед Коломан. Планът на заговорниците влязъл в действие по време на един лов в околностите на Търново. Царят бил ранен смъртоносно и не след дълго починал от раните си (есента на 1256). Съдбата не се оказала благосклонна към цар М.Н А., твърде млад той станал жертва на заго- вор — тогава е бил на ок. 17—18 години. Чудно е само защо в някои документи на бълг. църква той се величае като „великия цар Михаил Асен" — епитвтът „велик" наи-малко подхожда на без- личного му и бездарно царуване. Враговете му го наричат „лъвче", но с един оттенък на ирония, 272
МИХАИЛ АСЕН -: ито трябва да признаем за справедлив. Мла- дежките пориви на М. II А го тласкали неудър- - амо към необмислени действия, но той явно «ямал качествата на великия си баща. Сравне- «ието между цар Иван Асен и неговите преки «аследници не в от полза на наследниците. И с _ова за кой ли път се потвърждава максимата, «е делото и на най-великия държавник никога не може да се смята за завършено и най-често св пропилява от некадърни и обременени с комплекси синове. Литература: Златарски, В История. Т. 3; 427—465, ЦанкоВа-Петкова, Г България при Асеневци С., 1978, 141—146; Божилов, ИВ. фамилията на Асеневци. I, № 20, с. 106,106; Лазаров, ИВ. Управлението на Михаил II Асен и Ирина Комнина (1246—1256 г.). — Векове, 1984, № 2, 12—19. Й. А. МИХАИЛ АСЕН — първородният син на цар Иван Александър (1331 — 1371) от първия му брак с влахинята Теодора. Роден в Ловеч (през 1323 или 1324), когато баща му все още бил деспот. За него става дума за първи път при прегово- рите на цар Иван Александър с император Анд- роник III през 1332 г. Българите настоявали за сродяването на двата двора като предлагали М. А. да се ожени за Мария, дъщерята на импе- ратора. Тъй като двамата били още в детска възраст, сватбата била отложена за по-късно. Междувременно Иван Александър обявил сина си за цар и го провъзгласил за свой съуправи- тел (между 1332—1336). По този повод била отсечена сребърна монета, в която Иван Алек- сандър е представен заедно със сина си М. А. (като съцар). Когато М. А. станал на 15 години (те. на възраст, подходяща за женитба), българите припомнили на Андроник III брачните обеща- ния. Сватбата била отпразнувана тьржествено край Одрин (в местността „Комниновиливади") през пролетта на 1339 г. Церемонията около бракосъчетанието продължилавдни. След това Михаил Асен отвел съпругата си в новата й родина; в чест на дълбокия мир, установен от двата народа, тя получила името Ирина. Царс- твените съпрузи заживели мирно и щастливо, но с годините над брака започнала да надвисва зловеща сянка: Мария Ирина нямала деца, т.е. над нея тегнело „поруганието на бездетието". Това трябва да се разбира не само като лична трагедия на М А , тъй като под въпрос се пос- тавяло бъдещето на династията. По всичко из- глежда, че М.А. бил дълбоко привързан към съпругата си, но това ще е било свързано с много разочарования. Положението му на престолонаследник сериозно се разклатило за сметка на предпочитанията, засвидетелствани вече по адрес на втория царски син Иван Сра- иимир, който ще е бил по-щастлив в брака си и е дарил цар Иван Александър с внуци. Това ново „съотношение на силите" в царското семейство е фиксирано в последната миниатюра на Мана- сиевата хроника, където царят е нарисуван за- едно със своите синове. Съвсем изненадващо престолонаследникът М. А. е представен в са- мия край на композицията, макар да е с корона и червена дреха (досущ като тази на баща си) и да е стьпил на червена възглавничка. Но между Иван Александър и М. А. в разположена фигурата на Иван Срацимир — тя е по-мащабна в сравнение с тази на престолонаследника. В случая е нарушено едно основно изискване — не е спазено йерархичното начало което в миниатюрите се предава обикновено с помощ- та на пропорциите. факты, че фигурата на Иван Срацимир е нарисувана непосредствено до ца- ря и че доминира в сравнение с тази на М А., подсказва, че е станала промяна в „етажите на властта" вътре в царското семейство и до пос- тепенного издигане на Иван Срацимир в ранг- листата на „младите царе". Той вече заема пър- во място, макар формално за престолонаслед- ник да се е смятал все ощв М. А. Това пък подсказва, че все още не била помръкнала и надеждата престолонаследникът да се сдобие с потомство, въпреки че бездетието на Мария Ирина продължавало вече 10 години. Междувременно М А. (в качеството си на млад цар и престолонаследник) правел щедри дарения на църквата. като проявил особена ревност по отношение на онези манастири, ко- нто имали за патрон архистратега Михаил. Последното известие за съдбата на М.А. се съдържа в една бълг. хроника, в която се съоб- щава за голямо сражение между турци и бълга- ри в околностите на София: „...тогава убиха Асеня и логина голямо множество отбългарите. После българите отново се събраха под начал- ството на Михаила синът на Александър но и него убиха турците и като плениха множество народ, го отведоха през Галиполи". Смъртта на Иван Асен, брата на М. А., настьпила по всяка 18. Кой кой е в средновековна България 273
1'ИХАИЛ ВОИН вероятност през 1349 г М. А. е загинал по-къс- но тьи като в една миниатюра, в която е пред- ставено погребението на Асен, той стой над ковчега на своя брат зад цар Иван Александър. Знаем с положителност, че краят на М А. бил също трагичен — Хрониката сочи като негово лобно място Софийского поле, а това е твърде вероятно, като знаем усилията на турците да си пробият път по тези места Героичната смърт на М. А. е оставила спомен и в народните ни песни: неговото име ще трябва да съзрем зад личност- та на Михаил Василич („василич“ ще е равно на цар), който загинал със смъртта на храбрите Името му стой на предно място сред дългия мартиролог от защитниците на бълг. земя в годините на началните завоевания на турците. Годината на погубването му нв може да се установи с положителност, но при всички слу- чаи това е станало преди 1355 г., тъй като в края на тази година безутешната му вдовица се за- върнала в Цариград. Литература Бурмов Ал Критични бележки върху съобщението на „Българска хроника" за битка при София при царуването на Иван Александър. Избр. произв. Т. 1, С., 1968, 287—296; Божилов, Ив. фамилията на Асе- невци. I, № 39, 192—196; Andreev, J. Ivan Alexander et ses fils sur la derniere miniature de la Chronique de Manasses — Etudes balkaniques, 1985. № 4 p 39—47 Й A. МИХАИЛ ВОИН (Михаил Воин от По- тука) — бълг. болярин на виз. служба, които бил провъзгласен за светец след смъртта си. Авторите, писали неговото житие и служба, сред които изпъква патриарх Евтимий Търнов- ски със своето „Похвално слово за св Михаил Воин", явно не разполагали с точни данни за него. Според едни учени той живял при княз Борис-Михаил (852—889), други смятат, че посо- ченият „цар Михаил" е виз император Михаил III (842—867). Напоследък обаче се налага мне- нието, че светецът е живял през XI в. Той бил „примикюр" (военачалник) във войната с ара- бите, най-вероятно в Ю. Италия и Сицилия. В такъв случай М. В. е бил сред многото българи, участвали във виз. армия през врвмето на им- перского владичество. Връщайки се от война, М В. в „Тиранского място", където имало „езеро" (вероятно крайб- режието наТиренско море), победил един триг- лав змей. Победителят на чудовището, коетс изяждало девойка като данък, бил приветстван от мвстните хора, но починал от раните си Както виждаме, в „биографията" на светеца се преплитат антични и фолклорни мотиви, като най-силно обаче е влиянието на „змеебореца св. Георги. Култът към св. М. В. придобил национална значимост, когато мощите му били пренесени в столицата Търново. Това било сторено от цар Калоян (1196— 1207), който „с голяма тьржестве- ност пренесъл всесветото му тяло". Според проложното житие мощите били поставени в църквата „Св. 40 мъченици", а според Евтимий — в патриаршеската катедрала „Възнесение Христово". Очевидно трябва да вярваме натьр- новския патриарх, от чието Похвално слово научаваме, че освен като „военен светец" М. В. бил почитан и като лечител. Великият търновс- ки патриарх призовава светеца да дари вярва- щите не само с физическо, но и с нравствено „изцеление от недъзите". Покъртителен е при- зивът за опазване на вярата и „избавление от злините" във времето на осм. завоевание. Не ще и дума, че примерът със светеца воин, вою- вал с мюсюлманите араби и многоглавого „зло", е бил особено актуален в онази драма- тична епоха. Литература: Иванова, Кл. Литературни наб- людения върху две похвални слоеа от Евти- мий — Старобълаарска литература, 1983, № 14. 10—14; Българската литература и книжнина през XIII в. (Под ред. на Ив. Божи- лов и Ст. Кожухаров) С , 1987, 213—216, Петканова, Д. Енциклопедичен речник..., 348 -349. П. П. МИХАИЛ III ШИШМАН - бълг. цар (1323- 1330). „Произхождал от български и кумански род." Баща му деспот Шишман упраалявал са- мостоятелно Видинската облает още към края на XIII в. Мощта му била толкова значителна, че някои домашни извори го величаят направо като бълг. цар. По майчина линия М. Ш се смята за издънка на Асеневия род — неговата майка по всяка вероятност е внучка на Иван Асен II. Годината на раждането на М. Ш. е ок. 1280 г. В самия край на столетието той се оженил за Анна Неда, дъщеря на ср. крал Стефан Милутин. Този брак имал полит, мотиви и се предвижда- ло да заздрави съюзните връзки между владе- 274
МИХАИЛ III ШИШМАН -,'ята на деспот Шишман и държавата на ср. •сал. Към 1308 г., когато се приема, че деспот Шишман е бил вече покойник, „българският дес- пот Михаил, господарят на Видин" се смятал за един от най-силните балкански властелини Леспотската си титла М. Ш. ще е получил от бълг. цар Теодор Светослав който бил негов братовчед по мъжка линия. Когато в края на 1322 г. починал младият цар Георги II Тертер, бълг. престол се оказал вакан- тен, тъй като царят не оставил мъжки наследни- ци. Тогава „българските велможи извикапи и обявили за цар Михаил и му предадоха Търно- во, където бяха техните дворци и цялата оста- нала власт" — коментира събитията виз. исто- рик Йоан Кантакузин. Сигурно е, че за овакан- твния бълг престол имало и други претенденти Напр. от Смилецовия род, но те били отдавна дискредитирани предвид връзките им с Визан- тия. Но в този критичен момент бълг. аристок- рация проявила изненадваща ист. прозорли- вост и направила похвален избор: единстввно видинският деспот бил в състояние да смири разбушувалите се страсти и да обедини държа- вата. Не по-малко значение имало обстоятелс- твото, че с избора на М. Ш. властта отново преминавала към Асеневата династия, което се смятало за тьржество на легитимизма на дър- жавата. Новият цар побързал да приеме името Асен, като по този начин подчертавал закон- ността на своя избор Новият бълг. владетел поел властта в момвнт, когато положението на южната бълг. граница продължавало да вдъхва много тревоги. Войсил, най-мапкият брат на цар Смилец успял с виз. помощ да си върне родовите владения между Сливен и Копсис. А градовете между Сливен и морето признали властта на виз император. Лично Андроник III възглавил една армия която ударила Пловдив Въпреки продължителната об- сада бълг. гарнизон успял да отблъсне масира- ните атаки. Византииците се провалили и с опита си да овладеят крепостните стени с помощта на една необикновена обсадна машина: тя била придвижвана с помощта на 16 колела, на висо- чина имала 5 етажа и побирала 100 воини. Когато тьржествуващите ромеи я придвижили близо до крепостните стени, случило се нещастие: маши- ната пропаднала в една дупка и се разпиляла на парчета за голяма радост на българите. Така през пролетта на 1322 г. България загу- била почти всички владения южно от Балкана Новият владетел трябвало да предприеме ре- шителни действия, за да промени нещата. С присъщата си решителност М. Ш. се втурнал с войските си по посока на Югоизт. Тракия и скоро тамошните градове и крепости се подчи- нили под неговата власт Разтревожен от бър- зите му успехи, император Андроник снел об- садата на Пловдив и се притекъл на помощ на обсадените си градове Плановете на импера- тора предвиждали към него да се присоединят и войските на Войсил — те наброявали 3000 воини. Случило се, че Войсил закъснял с прид- вижването си, а Андроник III не разполагал с достатъчно сили да срази българите. М. Ш. грижливо укрепил своя лагер, като го обградил с ров и вал. Разполагал с отлични стрелци с лък, способни да поразят отдалече неприятелските редици. Императорът трябвало да признав не- успеха си — той се завърнал безславно на юг, като се примирил със загубата на отметналите се крепости. Останала му само утехата, че бла- годарение на един щастлив случай войските му успели изненадващо да превземат Пловдив. Несполуката при Пловдив ни най-малко не повлияла на стратегическите планове на цар М. Ш. който бил решен да воюва докрай за ликви- дирането на виз. власт в Тракия. На първо време той здраво притиснал Войсил и обсадил крепостите, които признавали неговата власт — освен с Копсис Войсил разполагал с още 5 здраво укрепени средища. Войната продължи- ла цяла година и въпреки виз помощ Войсил не издържал. Постепенно привържениците му го напуснали, той избягал във Византия и подвлас- тните му твритории признали властта на цар М. Ш. (лятото на 1324). В нач. на юли 1324 г. М. Ш. предприел поход дълбоко във виз. територия. Той продължил 12 дни, като бълг. войски стигнали далеч на юг по долното течение на р Марица Император Ан- дроник III бил безсилен да се противопостави и останал ням свидетел на оплячкосването на областта. Тъй като му липсвала войска, той си припомнил рицарските времена. Негови прате- ници пристигнали в стана на цар М. Ш. и изяви- ли желанието на императора да излезе на дву- бой с българина: изходът от този двубой тряб- вало да реши въпроса, на кой владетел да се подчини Тракия. Нелепото предложение на ва- силевса било посрещнато с присмех от страна на цар М. Ш. Той отговорил на предизвикател- ството с думите, че „безумен би бил ковачът,
МИХАИЛ III ШИШМАН който, вместо да вземе с клещи нагорещеното желязо, би го поел с ръка. Сам той (т е. Михаил Шишман) би допуснал присмеха на българите, ако рискува не с голямата си и силна войска, а със собственото си тяло“. Един от участниците в преговорите бележи, че при този предизвика- телен отговор виз. император бил силно разг- невен „тъй като Михаил го надхитрил в играта". Андроник III получил заслужен урок за средст- вата, с конто трябва да бъдат решавани въпро- сите около войната и мира. Бълг. цар му дал да разбере, че личната храброст, особено когато се декларира по такъв самохвален начин, нв е стратегия, нито пък е в състояние да предизви- ка възхищение. Когато виз. делегация вече тръгвала, цар М Ш. я изпратил с думите, че не ще измине много време и те двамата с импера- тора ще завържат здраво приятелство и ще воюват съвместно срещу противниците си. За- гатванията давали да се разбере, че българинът е готов да започне отново мирни преговори. После М. Ш. се оттеглил с войските си, като оставил императора в тревожна нвизвестност. В Цариград бил свикан спешно военен съвет, който трябвало да начертае стратегията за бъде- щето на бълг.-виз. отношения. Там се нули много речи, някои от тях пълни с „благороден гняв“ спрямо варварите от север. Многократно се на- помняло, че е време да се покаже на българите да не нахлуват на ромейска земя. Накрая всв пак надделяло мнението, че императорът е длъжен да подхване преговори за мир. Надеждата за споразумение се подклаждала от достигналите до Цариград слухове, според конто бълг. цар бил готов да се разведе с първата си съпруга и да се ожени за византийката Теодора (тя била сестра на Андроник III), която след смъртта на съпруга си цар Теодор Светослав продължавала да жи- вее в Търново. Новината скоро св потвърдила: във виз. столица пристигнали бълг. пратеници, конто от името на своя господар известили, че той „извършил определените от брака обреди“, т.е. венчал се за сестрата на император Андро- ник III. Редно било при това положение, настоя- вали българите, да се премахне всякакъв повод за война между двете държави и да се стигне до сключването на траен мир. Много е изписано по повод причините, конто накарали цар М. Ш. да разтрогне брака си със сръбкинята Анна-Неда. Не си струва да привеж- даме обясненията на виз историци, конто твър- дят, че „след като станал господар на българите, Михаил веднага бил обзет от желанието за не- знатен брак". Сигурно един потомък на славната Асенева династия ще е имал достатьчно високо самочувствие, за да се ласкае от мисълта, че бракътму с виз. принцеса (и бивша бълг. царица) би спомогнал за повишаването на неговия авто- ритет. От друга страна Теодора била вече на възраст (ок. 35 години), следователно връзката й с царя едва ли трябва да се отдаде на сантимен- тални причини. Решението на М. Ш. имало полит, подтекст и трябва да се постави в пряка връзка с бълг.-ср. отношения. Те се влошили чувствител- но, когато започнало ср. проникване по посока на Македония, при което един бълг владетел не можел да стане безучастен. Още повече, че ста- вало дума за територии, конто цар М. Ш. смятал за свое исконно владение. На първо време всич- ко завършило с изгонването на Анна-Неда — заедно със синовете си тя била изпратена на заточение. Опасността от запад диктувала ново отноше- ние към ромеите. На първо време то се изрази- ло в по-голяма сговорчивост в мирните прего- вори с Византия Решено било границата между България и Византия да минава по линията Пловдив—Черномен—Созопол. Окончателно- то споразумение било подписано в нач на ав- густ 1324 г. Междувремвнно бълг.-ср. конфликт набирал сила. Ср хронисти вменяват като грях на М. Ш. не само изгонването на Анна-Неда, но и зложе- лателното му поведение спрямо краля на сър- бите Урош III — в един момент бълг. владетел открито помагал на Владислав, претендента за ср престол. През пролетта на 1324 г в Търново пристигнала ср. делегация, която така и не ус- пяла да убеди М. Ш. да откаже помощта си за Владислав Следващите три години М. Ш. прекарал в мир със съседите си В нач. на 1327 г. България била въвлечена в конфликта между двамата импера- тори във Византия — Андроник!! и неговия внук Андроник III. Старият император спечелил за своята кауза ср. крал, а Андроник III разчитал на дружеските си отношения с бълг. цар. През с.г се състояла среща между М Ш. и Андроник III. Преговорите били запазени в тайна, а за срещата се изтьквал напълно благовиден пред- лог: императрицата майка пожелала да види своята дъщеря (съпругата на царя), с която не се била срещала цели 23 години От същите роднински чувства бил обхванат и самият Анд- 276
МИХАИЛ III ШИШМАН sa по- вната 'ICOKO а, че □ица) авто- ie на атай 1мен- олит. ъзка тгел- сока !лне ста- ятал сич- 3 — » на ше- 13 и- зго- I кду ята но- ав- )ал Ш. ке- ьр- ел за во /с- за лр ia а- ук :а in !3 1К а 1- и е е вник III Кантакузин, който присъствал на ви- кжата среща между двамата владетели, прик- ^.•ва истинския й характер — според думите му [«.’иза, че визитата на цар М. Ш. е частно юсещение, разисквали се само лични въпроси I I след като владетелите се „повеселили", всеки се завърнал обратно в своята страна. Всъщ- -эст на срещата при Черномен се разисквали нажни междудържавни въпроси. Тя продължи- ~а цели 8 дни и всеки ден били разискавани | .общи, тайни неща“. Срещите били „официал- ни" и, частни", т.е. някои преминавали, както се казва, на четири очи Чудно ли е тогава че М. Ш. и Андроник III се договорили взаимно да се подпомагат срещу противницитв си — стария император Андроник II и ср. крал. В случай на успех споразумението предвиждало новитери- ториални отстьпки в полза на България, прид- ружени от големи парични дарения — всичко това обещано от виз страна. Договорена била и съвместна военна акция срещу сърбите — няма съмнение, че инициативата принадлежа- ла на цар М. Ш. Договорът бил подписан през лятото на 1327 г. и скрепвн с произнасянето на задължителните в случая клвтви Опрян на съюза си с бълг. цар, император Андроник III постепенно започнал да печели над- мощие и скоро присъединил голяма част от виз територия. Това стреснало българина, на когото не се харесвало прекомерното усилване на мла- дия император. Целта му, изглежда била да под- клажда междуособицата във Византия и ако слу- чаят се окаже удобен, да търси собствената си изгода. Изглежда, че амбициозните планове на цар М. Ш. чертаели една бълг държава от Ви- зантион до Истър", т.е. от Цариград до р Дунав. Първа стъпка в реализирането на тази програма били неочакваните преговори, които М Ш. за- почнал със стария император Андроник II. Те се водели в голяма тайна — за тях били известени само няколко души от най-близкото обкръжение на стария император В замяна на помощта Ан- дроник II се задължавал да отстьпи всички пог- ранични земи и да заплати много злато. М. Ш. се задължавал да изпрати помощ в Цариград и да обяви открито скъсването на съюза си с младия император. Сигурно е обаче, че и двете страни не били докрай искрени в намеренията си. М. Ш. съсредоточил войската си в околностите на Ям- бол, а зад нея разположил помощните татарски войски — те станували под Русокастро. Опух царят разчитал с внезапен удар да превземе Константинопол За целта той изпратил един 3-хиляден конен отряд в Цариград, който в съг- ласив с предварителното споразумение трябва- ло да поеме грижата около охраната на импера- торския дворец, а в удобен момент да пристьпи към овладяването на виз. столица. Летописците твърдят, че този план бил внушен на бълг. цар от един ромейски изгнанник И той сигурно щял да успее, ако своевременно император Андроник III не узнал за намеренията на българите. Той по- бързал да предупреди дядо си за голямата опас- ност, като го заклевал в никакъв случай да не допуска българите в двореца си въоръжени. Ма- кар и да се показал самоуверен, старият импе- ратор се вслушал в съветите и изолирал бълг. отряд — той бил настанен на цели 60 км от виз. столица. В същото време пратениците на младия император пристигнали в стана на цар М. Ш.: от името на своя господар те го заклевали да спаз- ва договорите и заплашвали с война, в случаи че не оттегли войските си от столицата. Станало ясно, че плановете на българина са провалени, тъй като изненадата, на която наи-много се раз- читало, вече не била тайна за противниците му Загрижен за съдбата на своя отряд, М. Ш. изпра- тил бързи вестоносци, които сполучили да отве- дат войската към бълг граница. Опитьт на цар М Ш. да овладев „в движение" виз. столица не представлява някаква отчаяна авантюра, както обикновено се мисли. Фактьт, че след оттеглянето на българите Андроник III сполучил да завладев Цариград, и то без много усилия, е достатьчно показателен за съпроти- вителните възможности на виз столица. Той свидетелства, че при благоприятно развитие на събитията и при пълно запазване на тайната внезапниятудар на българите имал всички въз- можности за успех. Друг е въпросът, че в съз далата се обстановка М Ш. не действал с при- същата си решителност и енергичност и се под- дал на заплашванията на Андроник III. След като смелата диверсия била предотвратена, М Ш намислил да не се завръща без някакви териториални придобивки. През 1328 г. нвгови- те войски прехвърлили Странджа и започнали да опустошават околностите на град Виза. С малко войска, но с много решителност Андро- ник III се подготвил да посрещне опасността, но се оставил да бъде измамен Бълг. цар извес- тил, че е готов да даде решително сражение на следващия ден. Докато Андроник III трескаво се готвел за битката и пресмятал шансовете си, 277
МИХАИЛ III ШИШМАН бьлг. войски използвали прикритието на нощта и безпрепятствено се оттеглили към границата. Само след 60 дни войските на М. Ш. отново се появили в околностите на Одрин Този път бъл- гарите се готвели за продължителна война, тъй като постоянно получавали подкрепления от се- вер. Андроник III установил лагера си при Одрин, но не посмял да предприеме решителни дейст- вия — според признанията на хората, които вли- зали в императорското обкръжение, „ромеиска- та държава се намирала в голяма опасност и всички били обзети от голям страх". Все пак импвраторът си давал вид на отчаян смелчага и настоявал, че е готов да срещне българите в открит бои, но намеренията му били посрещнати с негодувание от приближените му, които преце- нявали неговата дързост като действия, лишени „от разум и здрав смисъл" Противниците прес- тояли един срещу друг цели 30 дни и когато изглеждало, че сблъсъкът е неминуем, императ- рицата майка поела инициативата да стане пос- редник на мира, „понеже била майка и на двама- та и смело могла да ги укорява, както намери за добре" Българинът се съгласил на предварител- ни преговори, но поставил ултимативно предло- жение: да получи онези територии, които импе- раторът му обещал през 1327 г За да запази самолюбието на Андроник III, М Ш. настоявал тези териториални отстъпки да св смятат като зестра на съпругата му, виз. принцеса. В крайна сметка М. Ш. се задоволил с една огромна па- рична сума (октомври 1328). Примирието явно нямало траен характер, тьи като в нач. на следв. година бълг. цар настоял за лична среща с императора, където да се уговорят окончателно условията на мира. Тя се състояла на „мястото, наречено Кримни" (меж- ду Созопол и Анхиало): там окончателно бил подписан „здравиятмир и вечниятсъюз" между двамата владетели. За основа на тяхното сбли- жение послужили плановете им за съвместна воина срещу Сърбия. Впрочем кризата във взаимоотношенията между България и Сърбия има дълга история. При анализа на причините й трябва да се абст- рахираме от наивните декларации на някои средновек хронисти, които обясняват всичко с „враждебността" на бълг. цар или пък с наме- рението на краля да отмъсти за поруганата си сестра Анна-Неда. Най-добре е вникнал в същ- ността на нещата Григорий Цамблак, според когото: „българският цар Михаил, възгордян от многото си победи и царска слава, се надигна срещу сръбското царство и се стремеше да го подчини под своята власт. Ако не дойде (става дума за сръбския крал) до сутринта, когатс слънцето се появи, и не падне пред мен, за да стъпя на врата му с краката на нашата непобе- дима държава, ще изпратя да го доведат позор- но вързан." Излиза, че намеренията на цар М Ш. не се изчерпвали само с изтикването на сърбите от Македония. Опрян на съюза си с император Андроник III, той се надявал да зав- ладев цялото ср. кралство: ср. летописци са записали изявленията на бълг. владетел, които твърдял, че имал намерението „да пороби сър- бите и да завладев отечеството им" и дори смятал за възможно да „постави престола си сред сръбската земя". В нач на 1330 г М. Ш. и Андроник III се договорили окончатвлно за войната срещу Сърбия. Царятпривлякъл за съюзници влашкия войвода Иванко Басараб и владетелите на Мол- давия и Черна Татария. Ср. източници твърдят, че в тази война бълг владетел имал помощта и подкрепата на четирима царе. А няколко години по-късно ср. крал Стефан Душан заявил горде- ливо, че през 1330 г. ср. кралство успяло да разгроми обединените сили на седем (!) царе. Пръв потеглил на поход император Андроник, който в нач. на лятото съсредоточил силите си при Битоля. Бълг. цар тръгнал с войските си на 19 юни от Търново. Според уверенията на ср. хронисти М Ш. имал под знамената си 80 хил. бойци. Далеч по-приемлива е цифрата, която съобщават виз. историци: според тях М. Ш. марширувал начело на армия, която наброява- ла 12 хил. българи, към които впоследствие се присоединили 3 хил. татари, власи и молдавци. Малко странен изглежда маршрутът на бълг. армия. От Търново М. Ш. повел войските към Видин,след това свърнал рязко на юг и през Средец се установил в околностите на средно- век. Велбъжд (Кюстендил). Този необичаен марш на бълг. армия и досега не е задоволител- но обяснен. Твърдението, че М.Ш. избрал Ви- дин, където очаквал пристигането на съюзни татарски войски, е, меко казано, несериозно. Едва ли е било необходимо да се изтощава армията с толкова изнурителен поход при по- ложение, че очакваната през Дунав помощ би- ла незначителна. По всичко изглежда, че пър- воначалните планове на бълг цар предвиждали ударът срещу сърбите да започне от Видин. 278
МИХАИЛ III ШИШМАН Зпоследствие неизвестно защо той избрал дру- га стратегическа точка и свърнал на югозапад вероятно с намерение™ да съедини войските си с армията на император Андроник III, която трябвало да настъпва към север. Междувременно ср. крал Стефан Дечански съсредоточил войските си в околностите на Велбъжд. Лагерът му бил при р. Каменча на удобно и мъчнодостъпно място. Кралят побър- зал да подхване преговори не защото страстно желаел мира, а тъй като изчаквал пристигането на нови войски под командването на сина си, престолонаследника Стефан Душан. Накрая двете страни стигнали до споразумение, което предвиждало еднодневно примирив. Българи- те също очаквали нови войски, а поради про- дължителния им преход продоволствието било на привършване. Вероятно цар М. Ш. разчитал и на приближаването на виз. войски, конто настъпвали от юг. Нощта срещу решителното сражение крал Стефан Дечански прекарал в горещи молитви, като призовавал божията благодат да подпо- могне неговото войнство. Сутринта в ср. лагер пристигнали закъснелите части, предвождани от Стефан Душан. В попълнението имало 1000 каталански наемници, целите облечени в желя- зо — с тях ср. армия достигнала 15 хил. души. Към обяд в събота, когато ср. крал се убедил, че по-голямата част от българите се били пръс- нали в околността (да търсят провизии и фу- раж), била дадена заповед за настьпление. Под звуците на бойните тръби и рогове сгьстените ср. редици, в центъра на конто се намирали испанските кондотиери, се появили изненадва- що по околните височини. В бълг. лагер наста- нала паника. Все пак цар М. Ш. направил всич- ко възможно да построй войските си в боен ред. Първи поели вражеския удар татарите. но силите им били недостатьчни да издържат на силния напор. Сърбите разкъсали прикритието и връхлетели в бълг. лагер далеч преди войски- те на М. Ш. да построят своите фаланги. Това в крайна сметка решило изхода на сражението. На 28 юли 1330 г. водите на близката р. Струма почервенели от кръвта на посечените, а сърби- те спечелили голямата си победа при Велбъжд. Според виз. историк Кантакузин бълг. цар бил смъртоносно ранен в сражението. Пленен от сърбите, той бил отнесен в техния лагер, където не след дълго починал от раните си. Друг виз. източникуточнява, че раненият цар „живял още три дни, без да е в състояние да схване нещастието си, и починал на четвъртия ден, понеже не могъл да понесе смъртоносните ра- ни". В различен вариант предават кончината на царя ср. хронисти. Те твърдят, че по време на сражението конят на М. Ш. „сплел крака", царят паднал и „съкрушил тялото си", (т.е. пострадал тежко) и притичалите ср. воини го проболи с мечовете си. След това качили мъртвото му тяло на друг кон и го донесли пред ср. крал, който пролял сълзи пред бездиханното тяло на царя, но не пропуснал да го укори, че предпо- чел войната пред мира. Под влияние на този разказ в ср. летописи по-късно се появило твърдението, че М. Ш. бил убит от ръката на крал Ствфан Дечански, но това не бива да се разбира в буквалния му смисъл. Други извори свързват смъртта на царя с име- то на ср. престолонаследник Стефан Душан. Бълг. книжовник Григорий Цамблак твърди след- ното: „Българският цар беше заловен от сръбс- китв войници и заведен при царевия син Стефан (Душан), проявил тогава в битката голяма храб- рост и там бе лишвн безславно от живота си.“ А в своя Законник Стефан Душан заявява с ап- ломб: ..и на Михаила, царя български, с меч отсякох главата". Това твърдение няма нищо об- що с истината, но явно е послужило като първо- основа на онзи осм. извор от XV а., в който се твърди, че след пленяването на цар М. Ш. Стефан Душан уредил пир в чест на победата и убил пленника си по време на тържеството. Критичного съпоставяне на тези противорв- чиви сведения позволява да се възстановят част от подробностите около трагичната гибел на цар М. Ш. Когато сърбите се врязали в бълг. редици, той паднал от коня и се наранил смър- тоносно. Полумъртьв бил занесен пред щастли- вия победител, където скоро след това починал от раните си. Тялото му било погребано в цър- квата „Св. Георги" при с. Старо Нагоричене, Кумановско — там все още личат следите на издълбания по този повод надгробен надпис. Без съмнение М. Ш. се откроява като най за- бележителен владетел през нещастния за бъл- гарите XIV в. Този далечен потомък на Асеневци притежавал в най-голяма степей качествата на славните си предци. Според неговите съвре- менници „враговвте не могли да издържат пог- леда му, той нападал необуздано и ги притискал с голям устрем". От недоброжелателите му че- тем признания за мощта и способностите на 279
МИЦО АСЕН „силния цар Михаил" и неговата „непобедима държава". Той единствен от бълг. владетели бил на път да реализира вечно живата мечта на царете ни да завладев Цариград и да създаде империя, която да се простира от р. Дунав до „царицата на градовете". Високото самочувствие на цар М. Ш. било подкрепено от съзнанието за собствената му изключителност. Неслучайно той направо зая- вил на Андроник III, че съдбата на Византия е в неговите ръце. Впрочем сам виз. император, които бил един блестящ рицар. винаги оказвал на бълг цар „всякакви почести и уважение" На цар М. Ш. не било съдено да реализира амбициозната си полит програма и да постави „златния си престол" сред една обширна дър- жава, която да включва всички бълг. земи в Мизия, Тракия и Македония. Този блестящ дип- ломат, които не вярвал на празни клетви и обещания, се оставил да бъде измамен по най- жалък начин, като се предоверил на лъжливите клетви на ср. крал. Нелепият случай лишил цар М. Ш. от живот, а българите — от бляновете им за полит и народностно обединение. Литература: БурмоВ, Ал. История на Бълга- рия през времето на Шишмановци, 229— 263 Ников, П История на Видинското кня- жество до 1323 г. — ГСУ, ифф, т. XVIII. 1922. с 42 и сл. Божилов, Ив. Фамилията на Асе- невци I, № 26,119—134. Й. А. МИЦОАСЕН - бълг. цар (1256-1257) Името Мицо не е засвидетелствано по друг повод в средновек. бълг. история. Навремето това ста- на повод за дискусия относно истинското зву- чене на името на този цар: едни приемаха, че било умалително от Димитьр, а други от Ми- хаил Тези предположения нямат реални осно- вания защото тькмо формата Мицо (а не Мичо) е изписана върху монетите на този цар. Виз. хронисти съобщават, че М А. бил зет на цар Иван Асен II — оженили го за Мария, дъщеря на Асен от Ирина Комнина. Сродяването му с цар- ского семейство подсказва високото общест- вено положение на М А Като център на него- вите владения обикновено се сочат приморски- те градове Месемврия и Анхиало, но това не е сигурно. По-вероятно това да са били земите около Преслав, където по-късно се установил владетелят. Личността на М. А. изпъква в драматичните събития около междуособицата в България през 1256 г. — тогава един след друг намерили смъртта си последните двама наследници на Иван Асен II по мъжка линия.Трябвало по необ- ходимост — твърди виз. историк Георги Пахи- мер — властта над българите да се прехвърли „по втория начин на плуване" върху М. А., зетя на Иван Асен II. Той получил подкрепата на търновската аристокрация и бил провъзгласен за цар (края на 1256). Категорично доказателс- тво за това са сечените по този повод монети. Те вероятно имали пропагандно предназначе- ние — в същия смисъл трябва да преценяваме факта, че върху тези монети цар М. А. носи фамилното име Асен. В началото изглеждало, че прехвърлянето на властта по съребрена линия нямало да срещне съпротива. Но веднага след възцаряването си М. А. трябвало да преодолява съпротивата на провинциалната аристокрация, която се възп- ротивила потомците на Асеневци да определят сами новия владетел, т.е. появили се опасни антидинастични настроения. В това нямало ни- що чудно при положение, че скоро след възца- ряването си М А. изпаднал в „пълно безсилие и неприятностите му ставали все по-големи*'. Да се обясняват проблемите му със завистта на болярството (както правят виз. историци), ще бъде, разбира се, погрешно. Истинските причи- ни трябва да се търсят в неспособността на М А. да смири разбушувалите се полит, страсти и да успокой страната. Като връх на всичко той се вплел във война с Никейската империя, в която нямал шансове за успех. Така в скоро време М. А. „постепенно губел уважение", т.е. онзи малък авторитет, който дължал не толкова на личните си качества, колкого на принадлеж- ността си към Асеневата фамилия. Започнали и вълнения сред обикновения народ, защото „уп- равлението на българите било лошо" и селяни- те, без много да му мислят, „отхвьрляли нареж- данията" на новия цар. Едва ли всичко това се дължало само на полит конюнктура. Сигурно било увеличено данъчното бреме — за това свидетелства съпротивата на обикновените българи Поучен оттози пример, новиятпретен- дент за престола Константин Тих направил всичко възможно да привлече на своя страна простия народ, вероятно с обещанието да по- добри материалното му положение. Заобиколен отвсякъде с врагове, ненавиждан от аристокрацияга и презирай от народа си, М. 280
МОЙСЕЙ, ААРОН и ИВАН А трябвало да бяга отТърново (нач. на 1257). Той се укрепил в провинцията и за известно време успявал да оспорва властта на новия цар. Цен- "ьр на съпротивата били земите ок. Преслав. Войната на М. А. за повторно овладяване на бълг. престол преминала през много перипетии. В на- чалото той все още разполагал със значителни сили и притиснал Константин Изглеждало, че надмощието е окончателно на иегова страна. Постепенно военното щастие му изневерило и М. А. започнал да губи влияние, а договорът, който Константин Тих-Асен подписал с никейци- те (1260), решил окончателно съдбата на претен- дента. Постепенно М. А. бил изтласкан в крайб- режните области, където властта му признавал единствено градът Месемврия. Изпаднал в пъл- на безизходица, ексцарят без колебание поел пътя на предателството, като предложил на Ми- хаил VIII Палеолог да му предаде Месемврия в замяна на полит убежище и равностойни владе- ния в М. Азия. Императорът с радост приел при- мамливото предложение. Скоро след това (про- летта на 1261) заедно с цялото си семейство М. А. се запътил към границата. През Странджатой се добрал до владенията на императора, а оттам бил прехвърлен в М. Азия. Михаил VIII Палеолог му отстьпил една доходоносна облает в околнос- тите на река Скамандър (край античната Троя), която трябвало да му служи като пожизнена издръжка. Повече сведения за цар М А липсват, т.е. той прекарал остатька от дните си в неизвестност. Данните от първоизворите го характеризират като „ленив и изнежен", той бил префинен арис- тократ, пълна противоположност на онези су- рови и решителни мъже, конто украсявали до- тогава бълг. престол. Литература: Златарски, В. История. Т 3, 472—473; Йорданов, И. Монети и монетооб- ращение в средновековна България. С., 1984, с. 91; Божилов. Ив фамилията на Асе- невци, I, № 20, 111—112. Й. А. МЛАДЕН — тьрновски болярин от ср. на XIV в. През 1358—1359 г. поръчал за „памет и вечен покой на своите родители" да бъде преведен от гр. език сборник с откъси от деяния на апосто- лите. Преводът и преписът били направени от книжовника Лалое. Вероятно М. бил един от видните столични велможи, защото неговата книга била предназ- начена за патриаршеския храм „Св. Спас" (Въз- несение господне) — майката на всички църкви в България. Повече от ясно е, че случайни хора не могли да бъдат удостоени с подобна чест. Литература: Дуйчев, Ив. СБК, 152—153; Ива- нов, Й. Български старини из Македония, с. 236 И. Л. МОЙСЕЙ — бълг. болярин, вторият брат от т.нар. комитопули, синовете на комит Никола. Роден ок. ср. на X в. Заедно с братята си бил начело на антивиз. болярска „партия" още през 969 г., от 971 г. — член на колективното регент- ство, управлявало незавзетата зап. част на държавата от името на цар Борис II (969—971), от 976 г. (т.нар. „въстание' на комитопулите) командвал бълг. сили по течението на Струма. Загинал най-вероятно още през с. г. скоро след гибелта на най-големия брат Давор при обсада- та на важната крепост Сяр (дн. Серес). Според хрониста Скилица бил ударен от камък, хвър- лен от крепостните стени, но според ценната добавка на Михаил Деволски така бил убит конят му, а самият М. бил съсечен от изпратен със задача да го убие човек на солунския дук (управител) Мелисин. Това показва, че убийст- вото на М. съвсем не било злощастна случай- ност, а просто в разгара на битката виз. агент получил най-добра възможност да изпълни ми- сията си. Според отделни автори вторият „ко- митопул" загинал не през 976 г., а по-късно (сочат се 993, 995 и по-късни дати), но тези становища не са убедителни. Литература: Благоева, Б. За произхода на цар Самуил. — И.П., 1966, No 2. 79—95. Зла- тарски. В. История, Т. 1, Ч. 2, 610—616. п. п. МОЙСЕЙ, ААРОН и ИВАН — бълг. монаси, ос- нователи на манастир „Св Георги Зограф" на Света гора. Те били трима братя българи и живеели в Охрид. Произхождали от богат и славен род — изкарват ги дори потомци на император Юстиниан Велики. Запленени от божествена ревност, братята ре- шили да избягат от мирската суета и се поселили на Света гора (откъм южната й страна), където си построили жилища и кули, отдалечени една от друга. Събирали се само веднъж в седмицата — за духовни поучения и размишления. 281
момчил Благочестивиятим животпривлякъл мнозина (дори от царските чертози), които се поселили около тях. По този начин „богоизбраното ста- до" постоянно се увеличавало После по Божие откровение (чрез благоухание) на братята им било посочено място, където да съградят нов манастир — където е днешният Зографски ма- настир. След като изсекли намиращия се там храсталак, открили зелен мрамор, блестящ ка- то сняг. Манастирът бил издигнат през 919 г. — според други свидетелства това станало по-ра- но, още през 898 г. Тъй като манастирът нямал патрон, мненията на монасите се разделили — едни предлагали името на св. Никола, други на св. Климент. Докато вървели споровете, върху една дъска се появил образът на великомъченика и победо- носеца св. Георги. Това сложило край на пре- нията и манастирът бил наречен „Св. Георги Зограф" в чест на неръкотворната (саморъчно изписана) икона на светеца. И досега в околностите на Зографския манас- тир има местности, които припомнят имената на основателите му: „обител Моисеева", „оби- тел Ааронова", „гдето сам Мойсей посади чере- ша" и др. Постепенно манастирът се разраснал и ста- нал истинска твърдина на българщината, даря- ван щедро от бълг. царе. Литература: Зографски, Д Света гора — Зограф, в миналото и днес. С 1943, 53—57. Болутов, Д. Български исторически памет- ници на Атон. С. 1961 44—46 Й. А. МОМЧИЛ — съратник на цар Ивайло (1277— 1280), загинал в борбата срещу ромейските войски начело с Михаил Глава Тарханиот още в първите битки — след Куман и Кънчо (1279). Това станало нейде в района между Варна и Провадия, където било и огнището на селската война. М. бил отсоциалната среда на селския цар, верен сподвижник на Ивайло още от нач. на неговата деиност Литература: Андреев, Й. Въстанието на Ивайло — изследвания и проблеми. — Тру- дове на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий", Т. 17,1980, №3, с. 18 П. П. МОМЧИЛ — самостоятелен бълг владетел през XIV в. За родното му място съществуват множество легенди, но всички са повлияни от т.нар. местен патриотизъм. Като пример ще посочим преданието, според което М. бил от с Факия (в Странджа) и родоначалник на прочу- тите Бимбаловци, от които пък произхожда Сте- фан Караджа. Един съвременник от XIV в. уточ- нява, че М бил от „пограничната облает на българите и сърбите", но това указание е твър- де неопределено. Все пак знаем, че през онази епоха границата между сърби и българи мина- вала някъде между Пирин и Зап Родопи, а тур. регистри от XV в. сочат, че мъжкото име М. било най-популярното име сред българите по онези места. Това навежда на предположението, че прочутият М. юнак бил роден в югозап. бълг. краища. М. бил от „незнатен произход", което сложи- ло отпечатьк върху неговата съдба: още през младежките си години започнал да води раз- бойнически начин на живот. Заедно с дружина връетници станал „хонсар" (на езика на пра- българите „хонза" означавало крадец). През XIV в. хонсарите били жестоки и отмъстителни разбойници, които опустошавали погранични- те земи между българи, ромеи и сърби. В тази „ничия земя" централната власт не била доста- тьчно ефикасна, а оттози безпорядък страдало наи-вече местното население. Отличното поз- наване на планината предоставяло на М. въз- можност да се упражнява постоянно в грабежи и засади. Необикновената му изобретателност била съчетана с рядко срещана упоритост и безпощадна жестокост — според виз. истори- ци нямало случаи човек да се измъкне жив от примките, поставени от М. Скоро „хонсарският" начин на живот му ом- ръзнал и той преминал на виз. служба — зачис- лили го сред т нар стратиоти (особен вид вой- нишка институция във Византия). В качеството си на стратиот българинът трябвало да охранява мира и спокойствието в онези области, които дотогава ревностно опустошавал. Естествено това не можело да продължи дълго и отново си припомнил разбойническите времена. Предпо- читал да граби предимно на бълг. твритория, тъй катотам били най-верните му сподвижници. Пре- дупрежденията следвали непрекъснато както от бълг., така и от виз. страна. С постоянните си нахлувания през границата М. предизвиквал пог- ранични разпри, което водело до напрежение в бълг.-виз. отношения. Имало време, когато М. се смирявал за кратко, но насилническата му при- 282
момчил рода отново вземала връх и той подхващал ста- рия си занаят, нападал „внезапно като светкави- иа Срещу безчинствата му били взети сериозни -рки и „предстояло вьзмездие’, както уверяват из. историци, тъй като М. .станал омразен за -ългарите". Ромеите пък вдигнали ръце и не ис- кали да чуят за повторното му зачисляване в стратиотските списъци. Сериозно притеснен от двете страни, М. поел в трета посока: избягал в Сърбия и се поставил в услуга на крал Стефан Душан Необикновените му способности скоро го извели отново в центьра на събитията — към М. непрекъснато се стичало голямо множество, всичките бедни и отчаяни. Скоро дружината му наброявала 2 хил. смели и дръзки мъже (българи и сърби), готови „по-скоро да сложат костите qn в бой, отколкото да го предадат на погибел". Хората на М. водели „полуномадски начин на живот". Това според един виз. историк означа вало: „малцина заради мнозината и мнозина заради малцината". Смисълът на тази формули- ровка може да се разшифрова така: предвожда- ни от една изключителна личност, тези хора били готови да се впрегнат във всевъзможни дейст- вия, конто можели да дадат шанс на всекиго от тях, като при това предоставят преимущество за всички. Може да се гадае как би се стекла съдбата на М. в Сърбия и дали той не би се превърнал в обикновен кондотиер, прочутсъс свирепата си природа, ако полит, обстоятелства на Балкани- те не се променили в драматичната насока. Във Византия започнала междуособицата между императрицата майка Анна Савойска (ко- ято защитавала правата на малолетния си син Йоан V Палеолог) и великия доместик Йоан Кан- такузин, който проявил претенции към короната и се обявил за император (1341). Като връх на всичко се надигнала градската беднота в Одрин, Солун и Димотика и събитията взели непредви- димо развитие. Отначало надмощието било на страната на цариградското правителство и Кан- такузин се видял принуден да избяга в Сърбия. От това време вероятно датирало запознанство- то му с М., а може би и кроежите на двамата за съвместни действия. Кантакузин имал подкрепа- та на емира на Смирна Умур бег, който се прех- върлил с огромна армия на Балканите. Когато войските на Кантакузин и смирненския емир марширували по посока на Солун (в околностите на Кавала), при тях неочаквано се появил М. и се поставил в услуга на претендента за виз. престол. Кантакузин съобщава, че по същото време при него пристигнали пратеници на жите- лите, обитаващи съседната планина, конто изя- вили желание да му се покорят, ако им гарантира мирен и спокоен живот. Именно тези планинци първи произнесли името на М . — те желаели да го имат за свой управител. Това съвпадало с плановете на Кантакузин, според когото М. бил най-подходящ за службата, тъй като произхож- дал от тези места и прекрасно познавал обста- новката и хората М. получил в подчинение кре- посгите в Меропа — облает, която обхванала Зап. и Ср Родопи както и части на Беломорието. Юначният българин поел задължението да не вдига меч срещу Кантакузин и да опустошава владенията на неговите противници, т.е. на Ца- риградското „правителство". Той се чувствал вече достатьчно силен „да се противопостави на всяка партия в ромейската война". Изглеж- да, че по това време у него окончателно съзря- ла идеята за създаване на самостоятелно вла- дение в Родолите: той вече яздел начело на 300 конници и имал под знамената си 5 хил. пеша- ци. За осъществяването на тази цел М. на първо време трябвало да плати висока цена — някол- ко съвместни похода с Кантакузин, в конто взели участие и неговите тур съюзници (1344) Но докато той предпочитал открития бой, тур- ците се отдавали на разюздан грабеж, пред който бледнеел споменът за страшните българ- ски хонсари; ордите на Умур бег помитали всич- ко по своя път и отвличали в робство огромно количество пленници. Знаем с положителност, че Кантакузин съзнателно насочвал войските на Умур бег към България, като по този начин им „заплащал" за услугите. Междувременно М. станал обект на ухажва- не от страна на императрица Анна Савойска — пратениците й предложили на родопския влас- телин съюз срещу Кантакузин и тур му съюзни- ци. В замяна на това обещали на М. деспотска корона, което на практика означавало призна- ване на независимото му положение. Причини- те, конто накарали М. да застане на страната на Кантакузиновите врагове, били много. На първо място трябва да поставим амбициите му да се обособи като самостоятелен владетел. А това диктувало ново поведение спрямо местно- то бълг. население: от негов угнетител той тряб- вало да се превърне в истински страж на род- ната земя. Подобна метаморфоза не е изненад- ваща, като знаем пълния му с превратности 283
момчил живот. И така М. окончателно загьрбил хайдут- ството (1344) Основното, което направлявало неговите действия през този период, било отношението му към турците. През юни 1344 г. 15 тур. кораба пристигнали в помощ на Кантакузин и акостира- ли в пристанището на Абдера в залива Бистонис. М. връхлетял върху тях през нощта. Тур. стража (от 250 войници) навреме съгледала нападатели- те, но въпреки това 3 кораба се превърнали във факли. Полууспехът на тази изненадваща акция трябва да се отдаде на обстоятелството, че за планинците на М. морето било стихия, която не познавали. Но с действията си той пръв сред балканските владетели се поставил в служба на идеята за преграждане пътя на турците през морето Ответните действия не закъснели: със съдействието на Кантакузин отрядите на Умур бег врьхлетели във владенията на М. Те успели „само отчасти" да попленят тези земи — а това е единственият светъл лъч сред тьжната пореди- ца от насилия и погроми, свързани с тур. нашес- твия през 40-те години на XIV в. След оттеглянето на Умур бег М. предприел друг, отдавна замислен удар: този пътпланове- те му предвиждали да хване като примка самия Кантакузин. Времето и мястото на засадата били добре пресметнати; охраняван само от 60 конници, той станувал в развалините на запус- тения град Месина близо до Комотини. Сам Кантакузин твърди, че бил известен навреме за приближаването на неприятеля, но тези, които били около него, не взели необходимите охра- нителни мерки. Преваляло пладне, когато М. връхлетял изне- виделица начело на 1000 избрани конници. Из- ненаданите ромеи не успели дори да облекат доспехите си, а някои така и не стигнали до боините си коне. Но повечето от тях успели да се подредят в боен ред и започнали планомер- но отстьпление — там имало една теснина, която затруднявала придвижването им. В нача- лото М се опасявал от засада, но когато разб- рал, че подобна възможност е изключена, за- повядал на войниците си да отпуснат юздите на своите коне При първото връхлитане на бълга- рите конят на Кантакузин бил убит. Приближе- ните му предоставили друг кон, но в момента, когато императорът го възсядал, получил стра- шен удар с меч по главата. С късна дата Канта- кузин с благодарност си припомнил здравина- та на бойния си шлем, който издържал на удара и спасил живота му. В създалата се суматоха (в теснината се смесили хора и животни) импе- раторът сполучил да се измъкне невредим без нито една рана. Тази щастлива развръзка спо- ред Кантакузин изглеждала „противно на очак- ванията" и той я отдал на божията закрила. А пленените в сражението ромеи М. изпратил в Цариград като знак на вярност към правителс- твото на Анна Савоиска. Не минало много време, когато М съвсем изненадващо изпроводил пратеници при Кан- такузин. За нарушаването на мира той се оп- равдавал с обстоятелствата и се кълнял, че в бъдеще няма да проявява подобна неразум- ност. За императора било ясно, че това са цразни приказки и увъртания за печелене на време. Но за него било ясно и друго: че е истинско безумие да има за врагтолкова могыц човек. Като си дал вид на великодушен, Канта- кузин „опростил" безразсъдството на М и му припомнил щастливите времена на съвместни- те им действия. В замяна на това било поставе- но условието М. да се откаже от съюза си с Цариград и да признае властта на Кантакузин. Била му обещана и титлата севастократор. По онова време тя стояла по-високо от деспотска- та и върху нея имал право единствено братът на императора, т.е. второго лице на държавата. За М. това означавало изключителен успех не толкова заради привилегията да се облича из- цяло в син цвят (запазеният цвят на севасток- ратора), а най-вече защото виждал осъществе- ни мечтите си за пълна самостоятелност. Съ- щевременно той си давал ясна сметка, че щед- ростта на Кантакузин е престорена и че той чака благоприятен момент да си отмъсти. Впро- чем в своите мемоари Кантакузин твърди също, че отстьпчивостта му била продиктувана от на- мерението да откъсне М от съюза му с цариг- радското правителство. След като се сдобил с пълна свобода на действие, М. дал ясно да се разбере, че за в бъдеще не смята да се подчинява на никого. Той обявил едновременното си откъсване както от Кантакузин, така и от императрица Анна Са- войска. Воювал непрекъснато срещу единия и другия, „превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим". Така в „късо времетой стигнал до велика сила" — втората пол. на 1344 г. Същевременно успял да превземе град Ксан- ти, като го превърнал в столица на независимо- го си княжество. 284
момчил През лятото на 1345 г. Умур бег прехвърлил еэиските си през Проливите — смирненският емир имал под знамето си 20 хил. конници. Турчинът не криел, че смята да се разправи веднъж завинаги с непокорния българин Тъй ато Кантакузин все още не бил съсредоточил воиските си, турците се отправили на поход срещу България, откъдето се завърнали с ог- ромна плячка. Плановете на Кантакузин и Умур бег не оста- нали тайна за М С присъщата си решителност и енергичност той започнал приготовления за от- ветни действия, но не пропуснал и възможността до оторочи удара. Негови пратеници пристигна- ли при византиеца с предложение за мир. Сам Кантакузин твърди че този път М напразно се вдъхновявал от лъжливата надежда „да го изма- ми както по-рано“. Преговорите били прекьснати и станало ясно, че всичко трябва да се реши със силата на меча. Кантакузин се удивлявал на безумието" на българина, които без колебание се приготвил да воюва едновременно срещу тур- ци и ромеи: той можел да им противопостави само 5 хил. пешаци и неколкостотин конници. Известно време двете армии маневрирали до- като накрая се срещнали в околностите на Пери- тор, родопска крепост, която българите нарича- ли Буруград. Първи там се появили воиските на М., но жителите на града отказали да ги пуснат в крепостта. Сочели приближаващнуе турци, при- канвали ги към сражение, като заявили, че гра- дът ще стане награда за победителя Но като познавали превратностите на войната и сурова- та природа на М., склонили да пуснат в крепостта един малък отряд (от 50 войници) начело с Райко, братовчеда на М. С това се надявали на опроще- ние, ако българите надделеят над противника Притиснат от прииждащите вражи войски, М. трябвало да им даде решително сражение пред стените на Буруград. Крепостните стени щели да му послужат като сигурен тил и да не позволят страничен флангов удар. Като първа преграда срещу нападатвля М. решил да използва старите укрепления: те се намирали на неколкостотин метра пред града и били отдавна порутени. Предните тур. отряди връхлетели върху първа- та отбранителна линия на българите, преминали я и като сметнали, че с това са спечелили сраже- нието, се отдали на разюздан грабеж в околност- та. След тях приближили основните тур. и ро- мейски сили — начело яздели Кантакузин и Умур бег. Те останали страшно изненадани, като виде- ли, че войската на М е непокьтната; подредени в правилни бойни редици и разположени в каре- та, полковете на българите стоели пред града подобно на каменна стена. Станало ясно, че М. просто дал път на тур. авангард и че решителното сражение тепърва предстои. Тъй като местността не позволявала разгръ- щането на тур. конница, тя трябвало да се спе- ши. От нея бил образуван десният фланг на съюзниците, командвани от Умур бег. Отпред той разположил прочутите си стрелци с лък Левият фланг се предвождал от Иван Асен (зет на императора), а редиците му били изпълнени с тежковъоръжени конници, обучени да се сра- жават с копия. Центъра оглавявал лично Канта- кузин — той бил съставен от отбрани ромеиски и тур воиници, които напредвали с бърза и стегната крачка. М. за последен път потегнал редиците си и пръв започнал битката — неговият „горд и над- менен дух" не му позволявал да предаде ини циативата на неприятеля. Сражението било продължително и много ожесточено. Още в са- мого му начало превъзхождащите сили на съ- юзниците обкръжили българите откъм фланго- вете. Тур. стрелци направили полукръг и обст- релвали бълг. редици, като взели на прицел конете им — скоро конницата на М. престанала да съществува. От левия фланг пък връхлитапи тежковъоръжените ромейски конници — тъй като нападали от дьлбочина, те имали повече пространство, щурмували ту отляво, ту отдясно и обсипвали Момчиловите воини с късите си копия. Постепенно българите били изтикани към стените на крепостта, където попаднали „като в затвор и мрежа" От три страни ги при- тискала вражата войска и те изглеждали „по- добно на диви глигани, обградени в кръг“. Когато разстоянието между двете войски стигнало едни юзди, т.е. вече предстояло „пе- хотинци срещу пехотинци да се сражават", М. скочил от коня си и застанал начело на своите войски. Сред шума на тимпани и тръби все по-често се дочувал бойният крясък на турците, който предсказвал развитието на сражението. Скоро редиците се размесили и започнало съ- щинско клане. Жертвите от двете страни били многобройни, но храбростта още не била на- пуснала българите. Нито един от воините на М. не сложил оръжие, нито пък помислил да избя- га от бойното поле. Едва когато храбрият им предводител паднал посечен от вражески меч, 285
МОРОУТ сражението било преустановено. Почти цялата войска на българите била покосена на боиното поле с изключение на малцината заловени жи- ви. В своите мемоари Кантакузин твърди, че проронил няколко сълзи над тялото на М.; оп- лаквал непоколебимия му дух, защото дори и след смъртта си българинът продължавал да вселява страх у своите противници. Така на 7.VI.1345 г М юнак погинал със смърт- та на храбрите на боиното поле — тогава веро- ятно бил на ок. 40 години Той поразявал с физи- ческите си качества: „всички се дивели на вели- чествения му вид“, а на ръст бил висок „колкото двама души". Според уверенията на един тур. поет, гледан отстрани, М. „наподобявал минаре". От враговете му четем признания, че бил „непо- бедим и изкусен във войната' и че „никога не го напускали храбростта и смелостта". Ромеите го обвиняват, че бил, неумолим в гнева си и безчо- вечно избивал тези, конто му се противопоста- вляй". Но това се отнася до противниците му, към конто не проявявал милост Иначе изисквал строго спазване на заповедите си и не се коле- баел да „прилага смъртно наказание за малки и големи провинения". Гневът му едва ли бил тол- кова необуздан — в противен случай нямаше да четем признания, че неговите привърженици ни- кога не го изоставяли и че били готови без коле- бание да сложат костите си на бойното поле. Истина е обаче, че бляскавият му възход бил краткотраен, а „голямата слава", до която дос- тигнал, „прецъфтяла бързо". Странно ли е тогава, че името на М. останало в устата на българите, а народните песни прос- лавят подвизите му по всички краища на род- ната земя В паметта на народа вълнуващата му съдба е белязана със знака на истински герои- зъм. Преди решителното сражение Умур бег предложил милост на М., ако му засвидетелст- ва покорността си. М. без колебание отказал да се подчини, въпреки че едно празно покаяние би му осигурило власт и богатство. Сигурно отказътна М. да преклони глава пред тур. пред- водител му е спечелил наи-искреното възхище- ние на българите. М. загинал в разцвета на силите си, оплакван както от своите, така и от противниците си. Жал- ко само, че примерът му не бил последван от другите балкански владетели. Народната памет му признала правото на пръв защитник на род- ната земя — като по правило тя свързва всички негови подвизи с борбите му срещу турците М. бил женен за българка, пленена при Ксан- ти — столицата на независимото княжество Кантакузин твърди, че се отнесъл рицарски към Момчилица: разпоредил се да не докосват ней- ното имущество, като й предложил или да за- живее мирно сред ромеите, или да се завърне в родината си. Тя предпочела последното и потеглила с цялото си имущество към България Не е известно дали от този брак М имал деца. Литература Златарски, В Ивайло и Мом- чил — сраенитёлна характеристика. — Бъл- гарски преглед, 1899, 7. ГюзелеВ, В. Момчил юнак. С., 1967. Й. А. МОРОУТ (Морут) — бълг болярин, както из- глежда, съвременник на хан Омуртаг (813— 831). Според т нар. унг „Аноним" той стоял на- чело на „варварите хазари" и бил съвременник на бълг. „велик Кан", завладял тези земи. М. управлявал територията между реките Самош и Марош (дн. Муреш) в Трансилвания. Навярно той притежавал някоя висша титла, напр. ко- мит. Родът му управлявал по наследство об- ластта близо век Когато в нач. на X в. тези заддунавски земи били завладени от унгарци- те, те се сражавали с неговия внук Менемо- роут. Що се отнася до хазарите, конто били под негово разпореждане, то това, изглежда, били поставените под бълг. власт от Крум и Омуртаг авари. Самият М. обаче бил отпрабълг. потекло — унг. хронисти разказват, че неговият внук притежавал „българско високомерие." Литература ВенедикоВ, ИВ Военного и ад- министративного устройство... 68—69 П.П. МОСТИМ — бълг. болярин, „чъргубиля" при цар Симеон (893—927) и при цар Петър (927—969). Той бил един от най-знатните велможи в бълг. държава през първата пол. на X в. Титлата му е славянизиран вариант на прабълг. „ичиргу-бои- ла“. Мостич бил трети по ранг след владетеля и кавхана. Той бил един от великите боляри и стоял начело на т нар вътрешни боляри. По стара тюр- кска традиция ичиргу-боилът командвал дясното крило на войската (от западната част на държа- вата). Титлата била наследствена и вероятно се предавала в един и същ род от баща на син Ако приемем това предположение, можем с основа- ние да допуснем, че М. бил пряк потомък на ичиргу-боила Тук от първата пол. на IX в 286
НАУМ Писмените извори отбелязват, че през 924 г иргу-боилът командвал военната акция, до- =-ла до унищожаване полит, независимост на Сърбия. Името му не се съобщава, но несъмне- -о става дума за М., тъй като можело да има ~амо един човек с такава титла. Когато навършил 80 години, М. оставил чър- •убилството и се отгеглил в манастир. Някои виждат в неговото оттегляне полит, мотиви, в смисъл че новият цар Петър извършил чистка сред старите войнствени боляри на своя баща. Що се отнася до М. обаче, раздялата с длъж- ността можем да отдадем единствено на нап- редналата възраст. По всяка вероятност постът му бил поет от неговия син или от друг мъжки наследник. Гробът на чъргубиля М беше открит в Прес- лав през 1952 г. От запазения скелет личи, че той бил висок ок. 165—170 см. На младини бил здрав силен мъж с великолепно развита муску- латура. Някои деформации в областта на седа- лището показват, че М. бил ездач от най-ранна възраст — типично за прабългарите, които из- раствали върху конското седло. Направената възстановка на черепа показ- ва, че М. бил човек със смесени европеидни и монголоидни расови белези — доказателство за дългия съвместен живот на славяни и пра- българи. Геронтологическият анализ потвърж- дава, че погребаният бил на ок. 80 години и че въпреки напредналата си възраст се намирал в добро здраве, преди да почине — единстве- ното страдание, което се отбелязва, е старчес- кият артрит на гръбначния стълб. Дори и зъбите му били здрави и запазени до един. Открита е надгробната плоча от погребална- та камера. На нея има изсечен надпис от 30 думи в който се казва, че М. оставил чъргубил- ството, когато достигнал „осмата от десетките на годинитв си“. Той раздал „цялото си имане“ и се замонашил — станал черноризец. В тези думи е съхранено последното желание на М. — той завещал на църквата имотите си, а със свои средства вероятно построил църквата и манас- тира, където е погребай Отначало бил положен в земята на ок. десетина метра от мястото, където е намерен през 1952 г. А 10—15 години след погребението мощите му били пренесени в специално построена камера, долепена от външната страна на северната стена — обичай- ното място за погребване на ктиторите на хра- ма.’ Освен това последните проучвания показ- ват, че М. бил положен в последното си убежи- ще в полуседнало състояние — поза, в която погребвали висши духовници. Явно е, че мона- сите от манастира около църквата тачели па- метта на М., който приживе дарил средствата за строежа. Литература: Станчев, Ст. и др. Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, 3—42, 140— 165; Гюзелев, В. Ичиргубоилите от Първата българска държава. ГСУ фиф, Т. 65, № 3, С., 1971,123—179 И. Л. НАУМ (Наум Охридски) — един от най- близките ученици на слав, първоучители Кирил и Методий. Ист. традиция му отрежда място сред св. Седмочисленици, а култьт към него е тясно преплетен с култа към Климент Ох- ридски До наши дни са достигнали две жития на Н. О., но съдържащите се в тях биографични данни са оскъдни и непълни. Животът му си остава слабо документиран и изпълнен с неясноти. Н О. е единственият сред учениците на Кирил и Методий, за когото изрично е отбелязано, че произхождал от Мизия, т.е. че бил родом бъл- гарин. Според едно от житията родителите му били богати и благородии хора. Тази фраза обаче е често срещан елемент при описание на героите на агиографски творби и не може да се приеме като „чиста монета". По всичко личи, че Н. О. се присъединил към братята още докато били в манастира в Олимп (М. Азия). Така че 287
НЕВУЛ той бил един от малцината, които взели активно участие при усвояването и развитието на слав, писменост. През 863 г заминал за Великоморавия, къде- то в продвижение на повече от 3 години работел всеотдайно за слав, просвета по време на Мо- равската мисия. Заедно с Кирил и Методой пристигнал в Рим в края на 867 г. Именно там бил ръкоположен за свещеник (презвитер). След смъртта на Константин-Кирил философ (14 II.869) заминал заедно с Методий сред зап славяни — в продвижение на 15 години споде- лял всички трудности в живота на Методой и другите му ученици и последователи След смъртта на Методий (6.IV.885) Н. О. пре- живял всички ужаси, преследвания и мъки, на които били подложени учениците на слав, учи- тел. Заедно с Климент и Ангеларий успял да избяга. Отправили се към р. Дунав. Надявали се да намерят убежище и спасение в България, която била близка и позната на Н. О. Не е изключено идеята да е била иегова, тъй като единствен бил родом от тези места. В Белград били посрещнати от местния упра- витвл боритаркан, който в едно отжитията на Н. О. е наречен Радислав Оттам били препратени в Плиска, където ги посрещнали с големи почести Н. О. заедно с Климент бил настанен в дома на сампсиса Есхач, докато бъде подготвено всичко необходимо за самостоятелен живот В Плиска Н. О. останал до 893 г. Той бил един от първите и най-ревностни организатори на слав просвета в североизт. бълг земи За съжаление отново трябва да се направи кон- статацията, че за тези години няма запазени никакви данни Напоследък провежданите разкопки край с. Равна, Провадийско, разкри- ват голям манастирски комплекс, в който са намерени десетки и стотици надписи — кате- горично свидетелство, че в него се е развива- ла бурна просветителскадейност. Не е изклю- чено именно в този манастир Н. да е работил в най-близкото обкръжение на стария княз Борис-Михаил. На т нар. Преславски събор през 983 г. Кли- мент бил избран за епископ, а Н О бил изпра- тен на негово място в областта Кутмичевица в Македония. В Девол, Охрид и цялата облает той развил огромна по мащабите си просветителс- ка, културна и цивилизаторска дейност. Оказал се достоен продължител на делото на своя дру- гар и сподвижник. Поради това народната па- мет и ист. традиция често пъти смесват делата на двамата. През 905 г., вече на преклонна възраст, Н О решил да се оттегли от активна дейност. Той изградил голям манастир „Св. архангел Ми- хаил" на оттока на Охридското езеро „с богат- ството и повелята на благочестивия български цар Михаил-Борис и на неговия син цар Си- меон". Там преживял 5 години и на 23.XII.910 г. умрял в дълбока старост. Бил погребай в дяс- ното крило на манастирската църква. Скоро след смъртта си бил канонизиран от бълг. църква, а паметта му се тачи и днес. Доскоро за книж. дейност на Н. О. се съдеше само по косвени сведения. Напоследък бяха открити някои химнични текстове, в които в акростих се чете името на Н. О. Литература: Петканова, Д. Старобългарска литература 163—165 същата, Енциклопе- дичен речник..., 290—291. Стара българска литература. Т. 4. Житиеписни творби. — съставителство и редакция Кл Иванова. С 1986,524-528. И. Л. НЕВУЛ — слав, вожд, които бил начело на из- селените от император Юстиниан II Ринотмет през 688—689 г. 30 хил. бълг. славяни в тема Опсикион в М. Азия. Целта на това преселение била да бъде разреден слав, елемент в днешна Македония и Солунско, като се подсили гранич- ната отбрана срещу арабите посредством вое- низирано население Н. бил назначен за „стра- тег на съюзените с ромеите славяни". Три годи- ни по-късно в битката при Севастополис с по- голямата част от хората си той преминал на страната на арабите (691) Повече данни за него няма. Дълго време името Невул се смяташе за прабълг (по аналогия с Исбул, Георги Сурсувул и др.), а той самият — за представител на засе- лилите се в Македония прабългари на Кубер. Напоследък обаче то е обяснено като слав.по задоволителен начин Литература: Малингудис, ф. Относно някои славянобългарски лични имена (VII—IX в). — Втори междунар. конгрес по българисти- ка. Доклади. Т. 6. С., 1987, 684 —686. П. П. НЕГАВОН — бълг. военачалник, зера-таркан по времето на хан Омуртаг (814—831). Името му се чете в един погребален надпис, който съоб- 288
НЕОФИТ-МОМЧИЛ _ава, че загинал при военен поход, като се _авил в р. Тиса в дн. Унгария Титлата зера- ~аркан не се среща в други източници и е свър- зана по всяка вероятност с войската. Н (които бил от рода Кубиар) е посочен като хранен човек" на Омуртаг, т.е. влизал в чис- ото на онези висши държавни служители, ко- ито имали високата чест да бъдат канени по ’ържествените угощения в двореца. Позициите на „хранените хора" в държавното управление били значителни Смъртта на зера-таркана Н. трябва да се пос- тави във връзка с похода, предприет от хан Омуртаг срещу слав, племена тимочани, абод- рити и браничевци, които населявали северо- зап краища на бълг държава. В един момент техните вождове се отцепили от съюза си с българите и се обърнали към немския крал Люд- вик Благочестиви, като изразили желанието си да му се покорят. След като не успял да разре- ши проблема по дипломат път, Омуртаг изпра- тил срещу разбунтувалите се племена една флотилия по р. Дунав. Тя стигнала чак до Тиса и „хвърлила в огън“ тамошните поселения и крепости: бълг. власт била възстановена, слав, князе прогонени и на тяхно място хан Омуртаг поставил бълг. управители. Смъртта на зера- таркана Н. се отнася към 827—829 г. Литература- Бешевлиев В. Първобългарски надписи, 214—216. Й. А. НЕОФИТ - монах в царския манастир, Вели- ката лавра „Св 40 мъченици" в Търново С него се случило чудо, което се приписва на целеб- ните мощи на св. Сава сръбски. Св Сава почи- нал в Търново през 1338 г. Погребали го в цър- квата „Св. 40 мъченици" вляво от централния вход, точно срещу прочутата колона с надписа на цар Иван Асен II Царят наричал тази обител „моя манастир". Тъй като Н. бил куц, цар Иван Асен II повелил манастирът да се грижи и да храни нещастния монах. Една нощ скоро след смъртта на св Сава неизвестно как монахът се озовал в църквата. където бил погребай светецът. Той бил мъртво пиян, препънал се в тьмното, паднал върху гро- ба на св. Сава и потьнал в мъртвешки сън На сутринта, когато се събудил, за голямо негово учудване недъгьт му бил излекуван, премахнат сякаш от невидима ръка. Това „чудо" може да се отдаде в еднаква стелен както на студа и влагата (било януари), и на въздеиствието.на алкохола. Но хората го приписали, разбира се, на чудодейната сила на светите мощи. Мълвата за станалото мигновено обиколила цяло Търно- во и към църквата се устремило голямо мно- жество с надеждата да получи благодат и изце- ление. Наложило седа се взематекстрени мер- ки, за да се спре развилнялата се тьлпа. По разпореждане на патриарх Йоаким I гробът на св Сава бил ограден с въжета и била поставена стража, която да охранява светинята По-късно мощите на св. Сава били пренесени в Сърбия. Но гробът му продължавал да бъде място за поклонение на вярващите, т.е. чудото, станало с хромия търновски монах Н , продъл- жавало да бъде в устата на жителите на бълг. столица. Литература: Попов, Ат. Иван-Асеневият манастир „Великата лавра" в Търново — В Култура на средновековния Търновград. С., 1981, с. 18. Й.А. НЕОФИТ-МОМЧИЛ — бълг монах от Атон, които се занимавал с философия, риторика, литература и астрология, живял през първата пол. на XIV в. Изказано е мнение, че става дума за тогавашния виз. писател Неофит Продроми- нос Дори да бил съвършено друга личност, монахът Н М привличал вниманието на съвре- менниците си. Най-доброто доказателство за това намираме в жлъчната сатирична поема на Йоан Катрарис „Стихове, възпяващи наи-фило- софстващия и най-ораторстващия сред фило- софите Неофит" В тази преливаща от неприя- зън творба виз. поет се е постарал да покаже Н.М. в колкото може по-карикатурен вид, приз- навайки косвено забележителността на своя и.-ггелектуален противник. С цел да осмее и разобличи своя герой пое- тът започва с неговия народностей произход и социална принадлежност. Според него Н.М. бил „смес от варварските чудесии", т е „бълга- ро-албано-влах“. Родом бил от Македония, по- точно от Соек (средновек. селище между Бер и Воден или Молиск (неотьждествено), а родите- лите му били „власи". Името на майка му Фра- чила наистина е влашко, но баща му се казвал Стан, което е бълг. Те обаче били „власи" не в етническия, а в „професионалния" смисъл на това понятие през средновековието — т.е. пас- тири по планините. Такъв бил и малкият Момчил 9 Кой кой е в средноввковна Бьлгария 289
НЕОФИТ-МОМЧИЛ (светского име на Неофит), той пасял овце, кози, свине и телета По този повод Катрарис издевателства, че това било всъщност образо- ванието на бъдещия философ — пиейки мляко от „виметата на овцете", той искал уж „с про- чистен (от млякото) ум да учи философски нау- ки" Пастирската „кариера" на Н М приключи- ла с това, че вълци изяли повече от стадото му. За да не го бият роднините, той избягал в Солун и, както пише поетът „Там косите си острига, стана там монах героят на предишните животни..." С други думи, монахът Н.М. не бил получил типичното дори за хората от средните слоеве образование. Всичко той наваксвал в манасти- ра като самоук, за което, както изглежда, му помагала несъмнената му вродена интелигент- ност и жив ум. Н М постмгнал наистина забележителни ре- зултати, надминавайки по ерудиция и находчи- вост своите събратя — гр. монаси. Воден от обикновена човешка завист и злобна дребна- вост, Катрарис, без да иска, признава интелек- туалното превъзходстео на своя герой. Н.М. много бързо „прочистил езика си“,т.е. прогово- рил правилно гр. език. После се захванал „със словесността" и съставил трактат срещу „ла- тинската ерес" (католицизма). Нещо повече, дръзкият българин, който според Катрарис та- ка и не изучил докрай граматиката (тя за него „не била съвсем достойна", казано иначе, била скучна), давал мнения за античната литерату- ра! Това за неговия своеобразен „биограф", поета Катрарис, почитателя на Пиндар и Омир, било направо кощунствено! Не може да не се признае, че някои от дръз- ките изказвания на Н.М. не са лишени от извес- тно основание: „Първо, Еврипид за него бе у стат и бе дърдорко; а Есхил бе грубословен, а прочутият Софокьл той нарече неприятен..." Да се кажат такива думи във време, когато ромеите все повече „си спомняли", че са гьрци, било голяма дързост... Тази освободеност на Н.М. донякъде се дължала на присъщата му сел- ска грубоватост и отсъствие на задръжки. Не- достатьците обаче му помагали да не робува на догми и безспорни авторитети. да мисли нетра- диционно извън тесните рамки на монашеската скованост. В това ни убеждава и голямата му привързаност не към някой друг от древногр философи, а именно към блестящия с модерного си мислене и широта на духа Аристотел. От сатирата на Катрарис личи, че Н.М си оставал беден монах. Налагало се именно той да дои манастмрските кози, а често не му достигали и средства за храна Тогава ходел при „простите рибари", както язвително пише неговият опо- нент, и им разказвал за метеорите, звездите и т.н. Както изглежда, той се занимавал и с астро- логически гадания в стила на древните гьрци, за което получавал от смаяните си слушатели някоя и друга пара. Доколкото може да се вярва на Катрарис, Н.М. си оставал колоритна личност — понякога без чувство на неудобство направо си искал пари или храна, карал се със заобиколи- лите го слушатели и зяпачи, като дори се биел с тях... Овчарската му природа го карала с особе- но удоволствие да чете и рецитмра „Буколикитё" на древногр. поет Теокрит. Подражавайки на неговите герои, Н М подсвирквал и подвиквал на агнетата със стихове... Без съмнение това, което най-много дразне- но Катрарис и другите гр. монаси, било пренеб- режителното отношение на българина към тях. Той изобщо не се церемонял с „чедата на древ- на Елада", а и с виз. църква. Н.М. осмивал Константинополската патриаршия, като каз- вал, че ако може да събере само 50 перпера (златни монети), без проблеми би станал пат- риарх. Можем само да си представяме как са реагирали гр. монаси, когато този бивш овчар открито се присмивал на корупцията и другите недостатъци и породи на онова, което за тях било най-свято и неприкосновено — църквата. Но Н.М. не се ограничавал само с това — той понякога съвсем откровено наричал гр. си съб- ратя „говеда", кълнял ги с името на св. Димитьр Солунски и т.н. Най-много обичал да ги дразни с примери от историята: „Щом те срещне, непременно той „К л о к отн и цаГ ще каже..." Наистина е знаменателно, че един българин от Македония, човек, който живеел в гр. среда и бил монах в гр. манастир, цял век след битката при Клокотница (9 март 1230 г.) продължавал да вижда в това събитие извор на особена бълг. гордост. Думите на Н.М са прекрасна илюстра-
НЕСТОР „я на бълг. ист. памет и дълбоко вкорененото патриотично чувство у тогавашните българи. Литература: Дуйчев, Ив. Проучвания върху българското средновековие. С., 1945, 132— 143; Гюзелев В. Самият Търновград ще раз- тръби победите (Средновековни поети за България) С., 1981 117-123,212,251 П. П. НЕСТОНГ — бълг болярин от времето на цар Самуил (997—1014) и неговите наследници, брат на Сермон, защитникът на последната бълг. сво- бодна територия в 1018 г. — крепостта на Срем на р. Сава (дн. Сремска Митровица). За разли- ка от своя предан на бълг. независимост брат, Н„ изглежда, поне няколко години преди 1018 г. преминал на страната на Византия. Той бил добре известен в империята, защото хронистът Скилица използва името за пояснение към не- познатия за неговия читател българин Сермон. Н. поставил началото на бълг.-виз. фамилия Нестонги, чиито вече напълно ромеизирани представители играели важна роля в полит и военния живот на Византия през XIII—XIV в Литература: Дуйчев, Ив. Проучвания върху българското средновековие 27—37 П. П. НЕСТОР — българин от Македония или Сев Ал- бания, вероятно представител на тамошното бо- лярство, който бил на висока административна служба в Константинопол През 1074 г заради своята „племенна близост" с българите от тема Паристрион (Подунавието), които се бунтовали срещу ромейската власт, той бил назначен за „вестарх" (управител) на областта и заминал за центьра й Дръстьр (дн. Силистра). Обикновено за управител на темата назначавали , .сточен ромей" (отМ. Азия), но сегаправителството нап- равило компромис, за да омиротвори по-лесно българите. Изглежда, на първо време Н. наисти- на се опитал да заздрави виз. власт, но по една или друга причина твърде скоро преминал на страната на своите сънародници. Той подал ръка на печенежкия първенец Татуш и другите бун- товници и подписал с тях клетвен договор за общи действия. Както разказва съвременникьт Михаил Аталиат, Н. се приобщил „към техния план било от страх пред тях, било че харесал решението им поради племенната близост с ро- да им, било че до него дошъл... слухът, че къщата и имотьт му били конфискувани" поради това, че не бил дал отчет за отпуснатиге му от правител- ството средства. Тогавашният фактически уп- равник на империята, логотетът Никифорица, враждебно настроен към Н., по този начин сам ускорил „измяната" на дръстърския управител. Към съюза си с Татуш Н. приобщил „и печенеж- кото племе" (явно печенези признаващи власт- та на други вождове), като смятал да води „неп- римирима война с ромеите" Подготовката за нея започнала веднага Събрал големи сили от българи и печенеги, Н. нахлул в „Македония" (Изт. Тракия), „като се дър- жал там много лошо.и жестоко". Събраните в Одрин виз. войски, очевидно изпратени да пре- дотвратят нападението, „не посмели да излязат на бои срещу него". Въстаническата армия дос- тигнала Константинопол, в чиито непосредстве- ни околности бил разположен лагерътй. С основ- ните си сили Н. блокирал столицата откъм суша- та, като прекъснал снабдяването с храни. Той изпращал отделни отряди, които да опустошават „останалите градове и области", явно в широк периметър. Аталиат сочи, че през лятото. „понеже храните не били прибрани, в столицата и в други- те зап. (т.е. европейски) градове се появил голям недостиг.. не стигал фураж и за добигька и всички отвсякъде били притиснати от безизходи- ца“ Тези думи на съвременника показват ясно, че освен столицата били блокирани и други голе- ми градове, най-малкото по-близките до нея Од- рин Димотика, Виза, може би Пловдив и т.н. Император Михаил VII (1071—1078), поначало бездарен и бездеен, нямал в столицата достатьч- но войски, за да се справи с трудного положение, но трябва да се признав, и бълг. водач Н. не бил на нужната висота. Той се лутал между жаждата си за лично отмъщение към логотета Никифорица и грабливите апетмти на своите печенежки съюз- ници. Нещо повече, Н. обещал да се изтегли в Паристрион, ако му бъде предаден омразният столичен управник.. Императорът обаче не се поддал на настойчивиге внушения на гражданите да изпълни това искане или поне да освободи Никифорица от поста му. Според Аталиат помощ- та за империята дошла „свише" от св. Богороди- ца, традиционната закрилница на Константино- пол, която внушила на печенежките вождове „да премахнат първия си съветник и стратег Нестор". Между другого става ясно, четези вождове вече изпращали при императора свои пратеници, с които били водени преговори. С други думи, както 291
НЕ СТОРИЦА обикновено, „внушенията свище" били щедро подплатени с напълно земного виз. злато.. Фак- ты, че били осъществени такива виз.-печенежки контакта, показва липсата на единство и дисцип- лина в армията на Н. За щастие Н. своевременно разкрил готвено- то покушение, но трябвало да изостави блокада- та на виз. столица. Връщайки се на север, той вдигнал „и другите печенеги, които нападали и разорявали цялата страна", и се завърнал в се- лищата и „лагерите" (очевидно печенежки) край р. Дунав. От Изт. Тракия била взета огромна плячка „от хора, добитък и всякаква покъщнина". Повече данни за Н. отсъстват, но се знае че Дръстър и цели райони от Сев. България и Доб- руджа оставили фактически независими отим- перската власт чак до 1091 г. За съжаление, както през 1074 г., така и след това бълг. водач не направил опит да възобнови погиналото бълг. царство. Както е известно от въстанието на Петър и Асен в 1166—1188 г., идеята за възкресяването на независимата бълг. държа- ва в Паристрион дори тогава, цял век след Н„ остава жива. Няма съмнение, че през 70-те години на XI в в тази облает — люлката на бълг държавност и средище на някогашната „вът- решна облает", освободителната идея била достатъчно актуална. И все пак, въпреки бла- гоприятната обстановка (много по-благоприят- на от онази при Петър и Асен) и впечатляващи- те си мащаби въстанието на Н. си останало на примитивно регионално и „антифеодално" ни- во Наред с дестабилизиращото участие на пе- ченежкия елемент несъмнено трябва да се от- чита и субективният фактор в лицето на Н., който подобно на Никулица Делфина и др. оста- нал далеч от идеята за независимост. Причина за това била протичащата в една или друга стелен „ромеизация" на част от бълг. знат, като в това отношение случаят с Н. е особено пока- зателен. Литература: Златарски, В. История, Т. 2. 155—159; Тъпкова-Заимова, В. Долни Дунав — гранична зона на византийския запад. 92—93 п. П. НЕСТОРИЦА — бълг. военачалник при цар Са- муил (997—1014) и неговите наследници, „един от най-знатните велможи у българите", както пише хронисты Йоан Скилица. По време на злощастната за бълг. държава война през лято- то на 1014 г., когато войските на царя възпирал.- виз. натиск в клисурата при с. Ключ, Н. начело на голяма армия атакувал Солун Тази акция не била опит за превземане на града, а стратеги- чески маньовър, който целял да отвлече внима- нието на Василий II и го принуди да прекрати настъплението си. Императорът не се поддал на тази военна диверсия, а отрядът на Н. бил пресрещнат от войската на солунския стратег Теофилакт Вотаниат и разгромен. Паднали много пленници и плячка, а Вотаниат подсилиг виз. армия при Ключ. Както изглежда, бълг военачалник успял да се спаси. Срещаме име- то му отново едва през пролетта на 1018 г когато той заедно с Добромир Младо и Лазарица се предал на Василий II в столицата Охрид и бил щедро награден. Това станало след официал- ната капитулация на царица Мария Очевидно Н. командвал една от елитните части на царс- ката войска, влизаща в състава на столичния гарнизон Литература. Златарски, В. История, Т. 1, Ч. 2, 732, 778. П. П. НИКОДИМ ТИСМАНСКИ - бълг. църк. и култ. деец, един от най-забележителните представи- тели на бълг. култ. влияние във Влашко през XIV в., основател на прочутия манастир „Тисмана". За народностната принадлежност на „поп Никодим" са изказвани различии мнения. Най- разпространено е мнението, че той бил „сър- бин" (дори се тьреи родното му място в района на гр. Ново бърдо), „грък“, „сърбо-грък“(„гръко- сърбин"), дори „син на влашко семейство" от Сърбия или Византия. Най-вероятно е обаче дълбоко евързаният с бълг. църква и култура иеромонах да е българин от Македония — бълг. етническа облает, станала основно звено на „сърбо-гръцкото царство" на Стефан Душан през XIV в. (вж по-подробно царица Елена). Първите сведения за йеромонах Н.Т показ- ват, че той бил монах в ср. Хилендарски манас- тир на Света гора, където през XIV в. имало много бълг. монаси. Така „любомъдрият мъж поп Никодим" се споменава именно в житието на ср. патриарх Ефрем, монах в същия манастир и българин по произход. Тук, на Атон, Н.Т. по- лучил блестяща богосл. и книж. подготовка, ста- нал „философ", „мъж, силен в книгите", „наи-си- лен в разума, словата и отговорите (на богос- ловски въпроси)" и др. Без съмнение той знаел 292
НИКОЛА гттично гр. език и превеждал от този език . менно на бълг. Кореспонденцията му с пат- диарх Евтимий Търновски, чиито реформатор- ски тежнения Н.Т. споделял, намеква за несъм- -ените му връзки с Търновската книж. школа. Евентуалното му присъствие и деиност в църк. и култ. живот на бълг. столица може да се изведе косвено от по-сетнешната му работа във Зидинското царство, както и във Влашко — известии са династичните връзки на царете Иван Александър и Иван Срацимир с отвъдду- навското княжество. През юни 1365 г., когато унг. крал Людвик Велики бил във Видин, иеромонах Н.Т. влязъл в остра разпра с него. Дори и в средата на XVII в. тисманските монаси разказвали как създа- телят на тяхната обител „преминал през огьня заедно със своя дякон“ в защита на правосл. вяра. Твърдостта на иеромонаха едъхнала сили на видинските българи, конто унг. крал се стре- мял да покатоличи. Трудно е да се отговори дали наистина Н.Т. бил подлаган на изпитание с огьн и клада (този елемент в разказа може би е легендарен), но без съмнение той оказал ак- тивна съпротива на провежданата от окупато- рите политика на католизация. Правосл. бълга- ри оценили негово поведение „... и поради това тяхната вяра в него беше голяма" — четем по- нататък в същия разказ. Както изглежда, скоро след спора със самия унг. крал йеромонах Н.Т. бил прогонен от Ви- дин. Той се установил във Влашко заедно с много други избягали българи, сред конто по- късно виждаме и видинския митрополит Да наил. Като привърженик на манастирския жи- вот и исихастката доктрина Н.Т. се заел с уст- ройството на монашески обители в най-запла- шените от настьплението на католицизма земи в отвъддунавското княжество. С придружава- щите го видински монаси йеромонахът създал манастира „Водица" (1372), но скоро трябвало да бяга оттук, тъй като унгарците превзели тази угровлашка облает (1375). НТ се ползвал с щедрата подкрепа на влашкия воевода Владис- лав I Влайку (1364—1377) както при изгражда- нето на Водица, така и на новата си обител, разположена в Карпатите на горною течение на р. Тисмана. Манастирската църква била ос- ветена през 1378 г., но окончателното завърш- ване на манастира станало през 1385 г., както научаваме от една грамота на Дан I (1383— 1386). През есента на с.г. бил освободен райо- нът на Водица и двата Никодимови манастира били обединени в една общност, което науча- ваме от друга грамота на влашкия владетел. В своята дейност Н.Т. срещал трудности, поради което се обърнал за помощ към търновския патриарх Евтимии. Напътствията на Евтимии, запазени в две негови послания до Н.Т. (в тях четем и въпросите на иеромонаха), дават въз- можност да се види по-ясно ролята на тисман- ския игумен за въвеждането на елементи от реформите на търновския патриарх в култ.- църк. живот на младата влашка държава. Присъствието на Н.Т. във Влашко и неговата дейност били високо ценени от всички съвре- менни нему влашки владетели, както и от та- мошната църква. Т.напр. в грамотата на Мирча Стари (1386—1418) за основаването на манас- тира „Козя“, издадена през 1389 г., виждаме името на „поп кир (господин) Никодим" преди тези на видни влашки боляри и църк. деици Близки били отношенията на Н Т и със севе- ринския митрополит Антим (1370—1380), конто също водел кореспонденция с Евтимии Тър- новски, а от друга страна — закрилял спомена- тия вече митрополит Данаил Видински. Няма съмнение, че тези връзки били установени или поне повлияни от сътрудничеството на влашкия йерарх с йеромонах Н.Т. Своята активна църк.-култ деиност за укреп- ване на православието в потенциално заплаш- ваната отУнгария и католич. пропаганда влаш- ка държава Н.Т. продължил до самата си смърт в 1406 г. Неговото дело продължило и развило бълг култ. традиции на север от р. Дунав. Литература Lazarescu, Е Nicodim de la Tismana $i rolul sau in culture romaneasca. — Romanoslavica, 1966,13,223—238; БойчеВа, П. За някои аспекти на църковно-културните отношения, 41 —48; Патриарх Евтимий Съ- чинения. Под ред. на Кл Иванова С 1990 292—293 299 П. П. НИКОЛА — виден бълг. болярин, съвременник на цар Петър (927—969), баща на т.нар. коми- топули („синове на комит") Давид, Моисей, Арон и Самуил. Н. бил един от „велемощните комити в България" и управлявал някоя от големите военно-администратмвни области (комитати) в Македония, чиито център е предмет на диску- сия. Сочат се обикновено Средец (София) или Охрид. Ако се съди по силната родова традиция 293
НИКОЛА в Първото бълг царство, то Н. като управител на голяма и важна в стратегическо отношение облает вероятно бил близък родственик на Преславската царе ка династия (вж. Салан, кои- то бил „внук на Великия Кан на българите"), т.е. потомък на прабълг. знат. Косвено свйдетелст- во в полза на тази хипотеза е повторението на характерни имена от царския род в Преслав сред потомците на „велемощния комит" (напр. Гаврил, Иван, особено прабълг. Пресиан) Вну- кът на Н. Иван Владислав заявява в Битолския надпис. че е „българин родом" — нещо, ясно от само себе си за един бълг цар, освен ако „българин" не е използвано в по-тесния смисъл на „българин по племе" (т.е. прабългарин). От прабълг. потекло били и редица видни боляри, съратници на Самуил (Кракра, Елемаг, Сермон и др.). Във всеки случай лансираната от днешни- те историци в Скопие теза, че комит Н. бил потомък на князете от местното слав, (разбира се, от бълг. трупа!) племе берзити, е лишена от всякаква логика Свидетелствата за тази видна личност са крайне оскъдни. Надгробният надпис, поставен от Самуил в Преспа в 993 г. в памет на Н , Рипсимия и Давид, е лаконичен и лошо запазен. Единственият паметник, който съобщава за Н. и съпругата му Рипсимия, е откритият едва в началото на XX в виенски препис на хрониката на Йоан Скилица с ценните добавки на епископ Михаил Деволски (ср. наХ. в.). По тази причина старите историци, доверявайки се на един къ- сен фалшификат, смятат, че бащата на комито- пулите се е казвал Шишман. Отгук тръгва и принципно погрешната теза за т.нар. Западно бълг. царство. Други пък, осланяйки се на изо- паченото име на някакъв бълг. владетел „Мок- рос" (или „Мокър"), пишат за „цар Шишман Мокри". Всъщност във въпросния пасаж от съ- чинението на виз. писателка от XII в. Анна Ком- нина така е трансформ ирано името на хан Крум („Кромос" — „Мокрос"). Широко известна е също и тезата, базираща се на твърдения на арменски хронисти, както и на странните на пръв поглед старозаветни имена Давид, Арон, Самуил и др., че Н и потомците му били от арменски произход Но при един цялостен ана- лиз на ист. материал, подкрепен в най-ново време от забележителния надпис на „Иван Вла- дислав, самодържец български..., българин ро- дом", всички тези схващания остават в истори- ята на самата ист. наука. Случаят с комит Н. е сред многото примери (и то може би най-фрапиращият1), когато това което знаем за една личност от бълг. среднове- ковие, просто се губи в страниците, изписани по повод на същата личност. Литература: Златарски, В. История, T. 1. Ч. 2, 606—608; Благоева, Б. За произхода на цар Самуил. — И Пр, 1966, № 2, 79—95 Займов, Й., В. Тъпкова Заимова Битолският надпис на цар Иван Владислав, 110—111. П. П. НИКОЛА (Никола Българина) — така във Византия наричали Никола Хрисили й, по-големият син на драчкия протевон (упра- вител) Йоан Хрисилий. Последният бил тъет на цар Самуил, баща на Агата, което обаче не му попречило през 1005 г. да измени на своя зет и предаде важното адриатическо пристанище на Василий II. Инициатор за това отмятане, както е известно, бил друг близък Самуилов роднина — Ашот Таронит, съпругът на царската дъщеря Мирослава. Тогава Йоан Хрисилии и синовете му Н и Теодор получили патрициански титли и добри възможности за военна и гражданска кариера в империята. „Никола Българина, по презиме Хрисилий", съобщават хронистите, бил висш военен в ма- лоазййските провинции. През 1033 г. му била поверена една стратегически важна крепост, недалеч от Багдад. Поради несъобразителност обаче военачалникът я загубил, което му нав- лякло много упреци. Както изглежда, същият „Никола Българина" воювал по-рано в Арме- ния Арменският поет Григории Магистър твър- ди, че се била появила „... на връх Арарат нощна птица — българинът Никола..., нощна птица — разрушител с лоша слава..." Впечатлява бълг. самосъзнание на този драч- ки „ромей", макар това да не е толкова чудно, при положение че в града векове наред живе- ело бълг. население (вж. Тихомир, Йоан Куку- зел). Възможно е протевонът Хрисилий да е бил женен за българка, откъдето идвало и народ- ностното чувство на синовете му. Както вижда- ме обаче, съзнанието за принадлежност към бълг. народ не пречело на тази фамилия да служи на полит, интереси на виз правителство. Очевидно тук става въпрос не само за лични подбуди, но и за определено възпитание и фор- мирани възгледи у нейните представители. 294
НИКОЛИЦА Литература: Златарски, В. История, Т. 1, Ч. 2, с. 646 688—689 Антоляк, Ст Сред- новековна, Македония. Т. 1. Скопие. 1985, 565- 567. П. П. НИКОЛА — бълг. книжовник, живял в Скопие в края на XIII и нач. на XIV в. Мирското му име е Б р а т а По поръчка на своя брат поп Десислав преписал един Паремейник — откъ- си от Стария завет за четене в църква. В приписката в края на ръкописа поп Н. уточня- ва, че завършил работата си по времето на виз император Андроник II и неговия син Ми- хаил, т.е. между 1294—1320 г. Изпод ръката на същия поп Н излезли и едно Евангелие и един Псалтир. В приписка към тях той споменава с добро „родителите, които ме изхраниха, и лас- кала ми“. Благодарността, която този свеще- ник е засвидетелствал на своя учител, е много рядко срещан факт. Ако съдим по делата на ученика, трябва да признаем, че даскалът си бил свършил добре работата В духа на съществуващото тогава показно унижение поп Н се назовава „многогрешен и недостоен да се нарече раб божий". Место се извинява и за допуснатите грешки, тъй като „е писала човешка ръка, а не Свети дух." И допъл- ва с твърда увереност, че дори и грешно запи- сани, божиите слова имат спасително въздейс- твие върху душите на хората. Литература. Иванов, Й. Български старини из Македония. 103—105, Гюзелев, В Учили- ща, скриптории, библиотеки..., с. 121. И. А. НИКОЛА ДЕСЕВ — притежател на един разко- шен сребърен пояс, който отстъпил за срок от една седмица (срещу сумата от 6 златици) на дубровничанина Мате, син на някой си Марина ди Менче. В случай, че коланът не бъде върнат. договорът предвиждал дубровничанинът да заплати сумата 42 златици. Сребърният копан, за който става дума, сигурно бил истинско про- изведение на изкуството. А младият дубровни- чанин го е препасал, запленен от надеждата, че по този начин ще блесне пред очите на своята изгора. Договорът, сключен между българина Н.Д. и Мате, носи дата 5. X. 1340 г. Литература Сакъзов, И. Стопански връзки на България с чужбина през XIV в ГСУ юф XXX, 1935, 37-38, бел. 1. Й. А. НИКОЛА ЛИТОВОЙ — бълг. болярин, начал- ник на крепостта в Мелник през 1246 г. Името му се среща единствено през с. г. Смъртта на цар Коломан I Асен (1241—1246) предизвикала смут в бълг. държава. По това време никейският император Иоан III Дука Ватаци (1222—1254) се намирал с малка войска по нейниге граници. Като разбрал за станалото в Търново, той по- бързал да нахлуе във вътрешността на страна- та. С помощта на предателство превзел Сяр и се отправил към град Мелник. Началник на крепостта (кастрофилакс) бил боляринът Н.Л. По това време бил прикован на легло от подаг- ра и нямал никакъв контрол над града и гарни- зона. Градът бил предаден на Ватаци от боля- рина Драгота, беглец от Сяр, и гьрка Николай Манклавит. Литература: Златарски, В. История, Т. 3, 431-434 И. Л. НИКОЛИЦА (Никулица) — един от най-пре- даните боляри на цар Самуил (997—1014) и нас- ледниците му, ревностен защитник на бълг. не- зависимост Никола, „когото заради малкия му ръсТ‘ нари- чали Н. или Никулица, бил син на бълг. славянин на виз. служба Николица, когото някои учени обозначават условно като „Николица Г В този смисъл Самуиловият воевода е „втори" от тази болярска „династия". Неговият баща зае- мал високи държавни служби в Тесалия и Елада още през 60-те години на X в Не е изяснено със сигурност дали Н. (II) или неговият баща управ- лявал Лариса в 985 г, когато след дълга съпроти- ва този важен тесалийски град бил овладян от Самуил. Тогава населението било „поробено, са- мо родът Николица бил оставен свободен" и преселен във вътрешността на България. Бълг. държавник включвал във „воинските списъци" и „ромейско" население, както и знатни хора — обичайна практика и във Византия. Скоро Н. (II) доказал верностга си към бълг. кауза като управител на Сервия (превзета от Димитьр Полемарх в 989) През 1001 г. Н оказал упоритасъпротива на самия Василий II. Той не се поддал на заплахите и увещанията и отказал да последва примера на Добромир от Верия, който 295
НИКОЛИЦА ДЕЛФИНА бил негов пряк началник. Усилията на храбрия воевода не помогнали пред тежкиге стенобойни машини и градът паднал в ръцете на императора. Василий II, в тон с политиката си за привличане на бълг. знат, като знаел за „ромейского потекло” на Н., не само че не го наказал, но му дал титлата патриций. Българинът бил отведен в Константи- нопол, но скоро след това избягал при Самуил и бил изпратен да отвоюва Сервия. Българите оба- че били отблъснатм, а воеводата попаднал в за- сада и бил пленен Този път Василий II го хвърлил в един столичен затвор. Години по-късно Н. смог- нал да избяга наново в България. През пролетта на 1018 г, наред с царските синове (вж тук най- подробно при ПресиаК). Ивац, Сермон и някои други, гои бил сред най-отявлените привържени- ци на бълг. независимост. Паралелно с Ивац и той с войската си се скрил в планините (не е известно точно къде), но бил блокиран от ромейски части В настьпилата след капитулацията на царица Ма- рия и много от най-видните боляри (напр. прочу- тият Кракра, Богдан, Драгомъж и др.) атмосфера на отчаяние и безизходица неговите хора падна- ли духом Някои от тях започнали да се предават, други били заловени в плен. Обезсърченият Н. също не издържал и една нощ пристигнал в им- ператорския лагер край Девол. „Като почукал на вратата — разказва Скилица, — той казал кой е и че предава доброволно на императора тялото си“, т.е. физического си оцеляване. Сърдит от някогашната му, лоне според императорските разбирания, „неблагодарност”, Василии II дори не пожелал „да го погледне, а го изпратил в Солун и наредил да го държат под стража”. Както изг- лежда, все пак суровият Василий II оценил благо- родството на Н. и достойного му поведение, ма- кар и като враг. Вероятно той завършил живота си като частно лице, а неговите потомци, един от конто бил и писателят Кекавмен (втората пол. на XI в.), залазили високото си обществено положе- ние. Литература: Златарски, В. История, Т 1, Ч. 2,628,630,681,731,740—741; Литаврин, Г. Советы и рассказы Кекавмена (Сочинение византийского полководца XI в.). Москва., 1972 П. П. НИКОЛИЦА ДЕЛФИНА (Никулица Ла- риски) — представител на известната слав, (бълг.) фамилия на Николица от гр. Лариса в Тесалия (дн. в Гърция). Някои учени условно го наричат Николица III, както изглежда, внук на Самуиловия воевода Николица (II). По бащина линия той произхождал от виз. аристократична фамилия Делфини, която имала имоти край Трикала. За Н.Д разказва подробно виз. писател Кекав- мен, който бил негов братовчед. В1066 г. местните българи, власи и ромеи от Лариса замисляли въстание против централната власт в империята Н.Д., който бил добре познат в столицата едър земевладелец, се постарал да информира импе- ратор Константин X Дука (1059—1067) за готве- щия се бунт. За тази цел той дори стоял цял месец в Константинопол, но на предупрежденията му не било обърнато особено внимание. Връщайки се в Лариса, макар и сърдит на императора, Н.Д. по своя инициатива „се осведомил по-точно за заго- вора” и веднага изпратил подробно писмо до Константин X, но и този път не получил отговор Както отбелязва Кекавмен, Н.Д. бил в състояние сам „да залови водачите на злоумишлението”, да ги ослепи, екзекугира и др., но се страхувал да не бъде упрекнат от централните органи в самоуп- равство или пък да бъде нападнат от самите съзаклятници. Така знатният ларисчанин останал пасивен наблюдател на подготвящите се събития Междувременно заговорниците се колебае- ли как да постьпят, защото нямали своя всеп- ризнат водач По ирония на съдбата те решили да ангажиратстази роля недруг, а самия Н.Д.... Основният аргумент при вземането на това не- далновидно решение било обстоятелството, че „той има свои хора и своя войска, и както крепостта, така и областта му се подчиняват във всичко, което той каже. “ Н Д. носел титла- та „протоспатарий” и бил най-авторитетната личност за местного общество което, както виждаме, било пъстро по етнически състав. Отначало Н.Д. се съгласил под заплахата да бъде арестуван от въстанициге. Макар и нео- хотно, той трябвало да отиде на тяхното събра- ние в „къщата на Боривой Влаха”, където сбра- лите се му заявили: „Ние те имаме като наш баща и господар...” Боляринът изтькнал раз- личии предлози, за да убеди самозваните си „поданици”, че „това нещо (въстанието) не е добро”, но думите му останали глас в пустиня. Макар и насила, Н.Д. бил провъзгласен за вла- детел, като бил заплашен със смърт при отказ. Както пише Кекавмен, „желаейки да ги залови сам станал техен лов”. Така или иначе, новият въстанически водач 296
НОВАК тоябвало да поеме функциите си. Той бил ре- _ен външно да играе натрапената му роля, но *ги първия удобен случаи сам да потуши бунта. - ато истински владетел Н.Д събрал силна войска от власи и българи. Един негов отряд -ревзел и разрушил крепостта Китрос По-къс- -: била блокирана и важната крепост Сервия ~ук Н.Д се опитал да проточи деиствията до пэлучаване на клетвено писмо от императора, с когото той отново тайно бил влязъл във връз- ка Жителите на Сервия обаче се отметнали от дадената клетва за вярност пред въстаниците и водача им, което принудило Н Д да превземе града. Това станало само след тридневна обса- да, което говори за военачалническия талант на болярина които поне в това отношение бил достоен потомък на предайте си. Междувременно дългоочакваната импера- торска грамота пристигнала. В нея. както пре- поръчвал Н.Д., Константин X Дука отменял уве- пичението на данъците, което било главната причина за недоволството, и обещавал опро- щение на всички заговорници. Въоръжен с „им- ператорските клетви" и изпратени за целта ико- ни, боляринът внесъл необходимия му разкол във въстаническия лагер. Част от водачите оба- че не били съгласни на помирение, като насто- явали гневно: „Започнал си война, не тьрси мир!" Опирайки се на собствените си хора, Н.Д. заловил подстрекателите, а колебаещите се му се покорили. Отначало боляринът се предста- вил на уплашения катепан (управител) на тема България, а после и на самия император в сто- лицата. Отначало Константин Хее показал благоскло нен но мнителността му надделяла Въпреки че верността на Н Д. била потвърдена от патриарха, то само след четири месеца той бил хвърлен в затвора, и то в далечния град Амасия в М. Азия Реабилитмрал го Роман Диоген (1068—1071), имащ стари връзки с бълг. знат. (вж. тук Алусиан. за чиято дъщеря той бил женен преди да се възцари) Боляринът се завърнал в Лариса но доносите по негов адрес не преставали За иего- ва радост император Роман не повярвал на „многото му клеветници" При Михаил VII Дука (1071—1078) с цената на много „поклони* и сер- вилност Н.Д. успял да се освободи от подозре- нията и дори да направи кариера — бил назна- чен за командир на копиеносците и морските войскови части. При управлението на Алексий I Комнин (1081—1118) той изглежда загубил висо- ката си служба и се завърнал в своя роден край. Последната вест за него е от 1083 г Съдбата на Н Д. е сходна с тази на ред други ромеизиращи се бълг боляри през XI—XII в., още повече когато били потомци на смесени бракове. Доколкото се вижда от разказа на Кекавмен той бил твърде чужд на идеята за независима бълг държава и бил провъзгласен не за бълг. цар, а по-скоро за ромейски импе- ратор. Макар да бил тясно евързан с местните боляри и власи, Н.Д. нямал и не желаел да има някаква освободителна програма с която да привлече останалите българи към избухналото против волята му въетание. Литература Литаврин,Г Восстание болгар и влахов в фесалии 1066 г — Византиискии современник. Т. 11, 1956, 123—134; Бълга- рия—Византия. 305—306. П. П. НИШАВСКИ ЕПИСКОПИ Почти през цялото средновековие град Ниш влизал в пределите на бълг. държава За съжаление ист извори сасъх- ранили имената само на четирима бълг. еписко- пи на града Първият от тях К и р и к управлявал епархията при царуването на Калоян (1197— 1207) През 1203 г. епископ Кирик написал едно писмо до римския папа Инокентий III, в което моли да му се изпрати палиум, т.е. знак за пъл- нота за изпълнение на своите задължения. В добавките към Бориловия Синодик са запи- сани имената на двама епископи на Ниш които управлявали епархията при царуването на Иван Асен II (1218—1241) Това са Кирил и Дио- нисий Към този списък трябва да прибавим и името на Нишавския епископ Никодим, които светителствал над епархията по време на цару- ването на ИЗайло, по-точно през 1278—1279 г. Имената на другите бълг. епископи на Ниш не са запазени Литература. Дуйчев, И. С БК II с. 356 387— 388 Й. А. НОВАК — бълг болярин от XIV в. За него знаем единствено от надгробния надпис на дъщеря му болярката Станислава, съпруга на Драксин. Литература: Дуйчев, И. СБК, II, с. 288. И. Л. 297
ОВЕЧКИ МИТРОПОЛИТИ Средновек. град Овеч (дн. Провадия) заемал важно място в историята на бълг. царство. Някои смятат, че веднага след покръстването (865) Овеч бил из- дигнат за епископско седалище, като наследил Марцинополската митрополия (при гр. Девня), която била пък унищожена още през VII в. Издигането на Овеч за митрополитски цен- тьр трябва да се отнесе към ср. на XIV в В добавките към Бориловия Синодик са записани имената само на двама овечки митрополити: Теоктист и Лазар. „Повишаването" на овечките архиереи трябва да се свърже с отде- лянето на Добруджанското княжество и със стремежа на Търновската патриаршия да про- тивопостави Овеч на Варненската митрополия, която пък се подчинявала на Цариградската църква. Споменатият по-горе овечки митропо- лит Лазар участвал в антиеретическия събор в Търново през есента на 1359 г. Тридесет години по-късно (1389) средновек. Овеч бил включен в диоцеза на митрополита на Месемврия т.е. към диоцеза на Цариградската патриаршия. Следователно ликвидирането на Овечката митрополия трябва да се свърже със завладяването на града от турците през 1388 г. Литература Андреев, Й. Средновековният Овеч — В Средновековният български град С., 1980 281—282; Кузев, Ал Варна — В: Български средновековни градове и кре- пости, с. 303. Й А. ОГНЕН — бълг. болярин, севаст по времето на цар Иван Шишман (1371—1395). Името му се чете в скалния надпис при с Боженица, Ботевград- ско' там се разказва за многото зло, което пре- патил севаст О. по времето на тур. нашествия. Някои смятат, че надписът освидетелства съби- тия, които трябва да се свържатс окончателното завладяване на България от турците, тъй като в него веел духътна примирението, така свойствен за лица претърпели велики крушения При това положение се смяташе, че севаст О. е един от последните верни съюзници на Иван Шишман. Други отнасят събитията, свързани с надписа към по-ранна епоха — годините преди оконча- телното покоряване на България. Според тях О бил кефалия (градоначалник) на София и заради предаността му цар Иван Шишман го издигнал в ранг севаст (управител на облает). След падане- то на София под тур. власт (1382) центьрът на областта се преместил в Боженишки Урвич. Впоследствие се разкри друг надпис — на срещуположния край на крепостта. Там скала- та е изсечена и подготвена за изписването на сравнително голям текст. Но за съжаление се чете само името Огнен без никаква титла. Над- писът е явно недовършен — причините за това са явно екстрени обстоятелства, които могатда се евържат със завладяването на крепостта от турците към 1395 г. Този надпис прибавя още един тьжен щрих към усилните времена, свър- зани с пропадането на бълг. царство. Уверени- ята на севаст О. (че „много зло патмх", защото „се държах за вярата на цар Шишман") са ка- тегорично свидетелство, че в край на XIV в. България погинала със слава. Литература: Мутафчиев, П. Боженишкият надпис. — В: Избр. произв. Т. 1. С., 1973, 486—517; Георгиева, Цв. Отново за Боже- нишкия надпис ИБИД, 1967, XXV 307 —313. Й. А. ОМУРТАГ— бълг. хан (814—831). В прабълг. надписи е посочен като син на хан Крум (803 — 814). Това се потвърждава и от един късен виз. извор от XI в. Името О. обикновено се превежда като, кръгьл", „дебел", но според други то озна- чавало „орел". Доскоро се приемаше, че между Крум и О сауправлявали двама (аспореддруги и трима) владетели. Това погрешно мнение е окончателно преодоляно и О. се смята за не- посредствен приемник на Крум. След коронясването си новият бълг. владетел „започнал да върши големи опустошения" в ро- меиските земи (лятото на 814). „С варварска самонадеяност" той отхвърлил мирните предло- жения на виз. император Лъв V. Като причини за
ОМУРТАГ *?зи отказ се сочат неприемливите условия, пос- ’авени от василевса През есента на с.г станало оешителното сражение между българи и ромеи — двете армии се срещнали в околностате на рад Бурдидзо (дн. Баба Ески). В нач на битката императорът увлякъл българите в преследване и ~е разстроили редиците си. След това ромеите внезапно се обърнали срещу замаяните от побе- дата си българи и спечелили сражението. Хан О., който взел лично участие в битката, успял да се спаси благодарение на бързия си кон. Неуспехът принудил бълг владетел да започ- не мирни преговори. В нач на 815 г. негови пратеници пристигнали в Цариград, където се състояла тьржествена церемония около под- писването на договора. Споразумението пред- виждало императорът да се закълне според езическия обичай на прабългарите, а пратени- ците на О. — съгласно христ закон. Тогава — разказват виз. автори — можело да се види, как „най-християнският" владетел „изливал на I земята вода от чаша, как обръщал саморъчно конски седла, как се докосвал до тройна юзда и вдигал трева нависоко". Други пък добавят, че Лъв V дори „разсякъл кучета и ги употребил за свидетели" на клетвените си думи * Част от клаузите на 30-годишния мирен дого- вор. сключен между хан О и император Лъв V, са записани в т.нар. Сюлеиманкьоиски надпис. На първо място била определена граничната бразда: тя започвала от Дебелт после стигала до р. Марица (при днешния Симеоновград) и оттам се прехвърляла по изт. рид на Родопа планина. По този начин хан О. успял да узакони преминаването на голяма част от Тракия в бълг държавна територия. Другите точки от договора уреждали положението на слав племена насе- ли ващи Тракия, и условията, при които трябвало да стане размяната на военнопленниците Този договор бил възобновен при поредната смяна на виз император през 820 г. Новият ва- силевс Михаил II Балба и хан О. вероятно се договорили да си помагат в случай на опасност Затова ни подсещат събитията около бунта на Тома славянина, който вдигнал въетание срещу императора и обсадил Цариград (края на 821). Хан О. предложил на императора военна помощ, защото по това време (823) се, навършвало едно десетилетие отЗО-годишния мирен договор". Им- ператорът сметнал предложението за приемли- во, но се въздържал от проливането на „христ. кръв, поблагодарил за усърдието" и отпратил посланиците на О. „с почести в страната им". Всъщност Михаил II не желаел да бъде уличен от съвременниците си че търси помощта на бълга- рите, тъй като законите на империята не препо- ръчвали езичници (каквито били българите) да се намесват в разприте на християните. Знаем с положителност, че в края на краищата импера- тор Михаил II действително повикал на помощ О. Българите се устремили към Цариград Тома сла- вянина се принудил да вдигне обсадата на виз. столица и да се отправи срещу войските на О. Но в завързалото се сражение Тома бил „напъл- но разбит и повечето от неговите хора били избити. Българите, носейки голяма плячка от неприятеля, се завърнали в страната си". След като гарантирал мира с Византия, хан О. имал възможност да съсредоточи военните си усилия на север, където назрявалитревожни събития Безпокоиството му било предизвика- но от новото раздвижване на сев. народи — според едни изеледователи това били старите врагове на прабългарите, хазарите а според други — току-що появилите се маджари През 824 г. той предприел голям поход на североиз- ток стигнал чак до р Днепър, където и устано- вил североизт. бълг. граница Далеч по-сериозни се оказали събитията по северозап. граница — там се раздвижили слав, племена тимочани, абодрити и браничевци. През 818 г. те се откъснали от съюза си с българите и потьреили помощта на немския император Люд- вик Благочестиви. Поводът за отмятането вероят- но бил опитьт на О. да ликвидира племенното им самоуправление. Известно време бълг. владетел изчаквал, но към 824 г. взел инициативата за уреждането на пограничния спор. Пратениците му пристигнали при немския император, където предизвикали истинска сензация — там уж за пръв път чували за съществуването на такъв на- род. Императорът съзнателно протакал прегово- * Езическата клетва на прабългарите била изпълнена с дълбока символика Изливането на водата за което лишат виз. историци се тълкува като вид предупреждение в смисъл, че ако договорната клетва бъде нарушена, кръвта ще се лее като тролятата вода. Същото магическо действие се приписва и на обръщането на конското седло: ако пристъпи договорената клетва, императорът не ще може да се качи върху седлото на бойния си кон или пък ще падне от него смъртно наранен. Тройно гавързаните ремъци подчертавали здравината на споразумението, а вдигането на тревата (по-точно неиното скубане) иначавало, че трева няма да поникне в неприятелската страна ако договдрът бъде нарушен Кучетата ще са били принесени а жертва за заякчаването на мирния договор — подобен обичай е характерен за всички тюркски народи. 299 1
ОМУРТАГ рите, като разчитал, че българите няма да пос- меят да влязат в открит конфликт През 825 г. той трябвало да изслуша ново пратеничество на О От името на своя господар то настоявапо точно „да се маркират границите и пределите" на двете държави. Последвал (826) ултиматумът на О.: „всеки да си пази границите без мирен договор" — това означавало на практика воина И наисти- на през 827 г бълг. флот се появил по бреговете на р Дунав и с огьн и меч възстановил властта на хан О. по онези места. Малко по късно местните слав, князе били прогонени и на тяхно място ханът назначил бълг. управители. Според някои изследователи с тези събития трябва да се свър- же един пасаж от т.нар. Чаталарски надпис на О., където славяните са посочени в числото на него- вите врагове като по този начин се тьрсят дока- зателства за някаква „антислав политика" на този владетел Всъщност известието свидетелст- ва за мерките, взети спрямо разбунтувалите се слав племена в крайния северозапад на бълг. държава Едно друга решение на хан Отпредизвиква и досега много коментари: той наредил на всички християни в държавата си (под страх от смъртно наказание) да ядат месо по време на Великите пости. Огромната маса от христ пленници и ромеи се подчинили на височаишата му воля с изключение на малцина, конто отказали да прис- тьпят христ закон. Те били посечени по заповед на владетеля и така се сдобили с мъченически венец Това прекалено религ. усърдие на О. е най-малко странно, като знаем, че прабългарите били толерантни спрямо чуждите религ. култове. Някои учени придават на това решение анти- слав. насоченост, като заявяват, че по това вре- ме славяните в бълг. държава вече били христи- яни Всъщност ханската разпоредба била насо- лена не срещу християните, а срещу виз пленни- ци конто по времето на Крум били преселени в т нар отвъддунавска България. Там те живеели в компактни маси, управлявали се от собствени вождове и постепенно се превърнали в сериоз- на заплаха. Следователно с действията си хан О. целял да отслаби виз. елемент. При това той съзнателно изтькнал на преден план религ. еле- мент, тьй като по онова време българи и ромеи се разграничавали предимно на верска основа. По повод тези събития е записана следната любопитна история. Когато един виз епископ започнал да възхвалява Христос и да ругае ези- ческите идоли, хан О. заявил' „Не унижавай на- 300 шитебогове че тяхната сила е голяма За доказа- телство служи това, че ние, конто им се кланяме покорихме цялата ромейска държава. Защото ако твоят Христос беше наистина бог, както каз- ваш, без друга би се съюзил с вас, би ви запазил непоробени, защото му служите и му се кланяте. От тази реч личи високото народностно и полит самочувствие на бълг. владетел, подпла- тено от съзнанието за „идеологическо" превъз- ходство над ромеите. Прави били, изглежда, българите, като преценявали, че техният бог Тангра в по-могъщ от Христос, тъй като с иегова помощ и застьпничество държавата на ромеи- те била унизена, а владетелите от Плиска пече- лели победа след победа. Подобна идея прози- ра и в т.нар. Чаталарски надпис на хан О., където той си пожелава „да тьпче добре с кра- ката си императора, докато Тича тече и докато Слънце сияе“. Това пожелание изглежда стран- но, като знаем, че той никога не тьржествувал над ромеиския император на боиното поле. В случая вероятно се има предвид друга: повече от столетие военного щастие било винаги на бълг. страна. Един след друг бълг. владетели умножавали не само славата на свовто оръ- жие, но и присъединявали към държавата си ромейски територии. Неслучайно хан О. се раз- поредил да се прибави и неговото име към надписите ок Мадарския конник, с което се възвеличават собствените му дела Прието е епохата на хан О да се смята за време на съзидателното ни начало. На него принадлежи заслужената слава на първостро- ител на Плиска — от укрепен лагер тя била превърната в истински средновек. град, заоби- колен с яки каменни стени и украсен с велико- лепии постройки. Сред тях на първо място ар- хеолозите сочат т.нар. Омуртагов дворвц (пос- троен след опожаряването на Плиска), езичес- кото светилище и други обществвни сгради. За една интересна страна от строителния размах на тази епоха свидвтвлства тлар. Тър- новски надпис: „Великиятхан Омуртаг, обита- вайки своя стар дом, направи преславен дом на Дунава и по средата на двата всеславни дома, като измери [разстоянието], направи могила. И от средата на тази могила до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих тези писмвна." Вероятно става дума за построява- нето на Малкия Преслав на р. Дунав, койтс 1 У
ОМУРТАГ безуспешно се търси вече от няколко поколе- ся археологи. В друг надпис на този владетел се съобщава, -е О., „обитавайки стана си Плиска, съгради малък дворец на Тича и премести там войската еи срвщу гьрцитв и славяните И направи изкус- -э мост на Тича, заедно с малкия дворец и тостави четири колони, а върху колоните два ~ъва.“ Новият дворец на р. Тича (археолозите го локализират при с. Цар Крум) охранявал проходите на Стара планина А великолепнитв му постройки са свидетелство не само за мате- риалните възможности на държавата по онова време, но и за един извисен художествен вкус. При О. владетелската титла се сдобила с ново и дълбоко съдържание- той е не само ввлик хан, поставен от бога“, но и „владетел на многото българи". Последната прибавка отра- зява новия етап в бълг. владетелска идеология. По това време държавата на българите заема- ла огромно пространство: от р. Тиса до Черно море и от р. Днепър до Родолите. Но през средновековието силата и мощта на една дър- жава се измервали не толкова с територията й, а най-вече с многобройността на поданиците й Следователно формулата „владетел на мно- гото българи" внушава убеждението, че хан О. владев многоброен и силен народ и мощта на държавата му е адекватна на високото само- чувствие на нейния владвтел. Под особен знаменател трябва да се разшиф- рова друга формулировка във владетелската му титла: той се величав като „владетел в земя- та, в която се е родил". Тази реплика трябва да се схваща като открито предизвикателство срещу нескриваните амбиции на ромейските императори, които продължавали да броят зе- мите между Балкана и р. Дунав за свои терито- рии, които само „временно" са отстьпени на варварите Апологетите на тази имперска иде- ология винаги се вдъхновявали от надеждата, че рано или късно техните знамена ще се раз- веят отново по бреговете на р. Дунав, че дър- жавата на българите ще бъде унищожвна. В отговор на тези неприкрити амбиции българите противопоставяли собствена полит, теория зе- мята, в която живеят, е от векове вече тяхно притежание, следователно ханът владев не чужда, а „своя, собствена" земя. От времето на О. са запазени десетина ме- мориални (възпоменателни) надписи в които са записани имената на много длъжностни и вовнни лица, загинали при военни походи или пък починали в служба на владетеля. Всички те се сочат като „хранени хора" на О. С тази интересна формулировка са изразени по осо- бен начин взаимоотношенията между бълг. вла- детел и аристокрацията. Тя свидетелства и за утвърждаването на самодържавната идея, щом като цяло аристокрацията зависела от личното разположвние на владетеля Сведения за личния живот на О. няма. От имената на синовете му (Енравота, Звиница и Маламир) св досещаме че съпругата му вероят- но била славянка. Образът на този владетел в запечатан върху няколко късни миниатюри и върху златния му медальон — всъщност това е едностранна знат- на монета. Върху медальона О. в представвн с облеклото и инсигниите на виз. император. Об- лечен е в туника и хламида, която на дясното му рамо е закопчана с кръгла фибула. На главата си има ниска корона (императорски венец) увенча- на на върха с кръст В дясната си ръка държи кръст Около образа му е изписан следният текст: „кан сюбиги Омуртаг", т.е. великият хан О. Обстоятелствого, че върху златния си меда- лион О. е представен с всичките белези на импе- раторската власт, не предизвиква удивление: в по-голямата си част те са възприети от предшес- твениците му. Известно недоумение буди кръс- тът, и то при положение, че О. бил известен като гонител на християнството и суров езичник. Но вьв виз. императорска идеология кръстьт вече бил загубил баналния си христ. смисъл (като сим- вол на страданията и мъченичеството на Хрис- тос) и се превърнал в най-важния белег на власт- та; члез това „победоносно" дърво императорът се представял винаги като победител. Следова- телно при О. българите заели този знак откъм показната му страна като наи-важен белег на властта и на идеята за непрекъснатата победа. В края на прочутия си „Търновски надпис" хан О. е записал слвдното послание към идните бълг. поколения: „Човек, дори и добре да жи- вее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа тези писмена да си спом- ня за оногова, които ги е направил А името на владетеля е Омуртаг сюбиги хан. Дано бог да му даде да живее сто години." Финалът на надписа звучи като пряко адре- сиран към потомството: пред суровия му съд О. се изправя с житеиската си философия, която е коренно различна от сълзливата христ. обре- 301
ОРГАНА ченост и от утешението за бвзсмъртието на човешката душа. Бълг. владетел разсъждава за смисъла на човешкия живот, за тайнството, наречено раждане и смърт, и за онова, което стой между тях и което понякога историята на- зовава безсмъртие. В приввдените по-горе ду- ми няма празен стремеж към самопрослава. Хан О. тьрси смисъла на човвшкото съществу- ване в съзидателното начало, осигуряващо признателността на поколенията, пред конто той се изправя със забележителните си дела. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 1.376—424; Ников. П. Хан Омуртаг и кав- хан Исбул. БИБ, 1,1931/32, 1—55; Ваклинов, Ст. Формирането на старобългарската кул- тура. С., 1977, 103—167; Бешевлиев, В. Пър- вобългарски надписи. 152—170; 192—209; 213-233. Й.А. ОРГАНА (Орган, О р к а н?) — хан на прабъл- гарите уногондури през 20-те години на VII в. Името му е обгьрнато от легенди и мистика. Съществуват предположения, че О. е таинстве^- ният вожд Моходу (Моходу-хеу), чичо на владе- теля на зап. тюрки Тун-Джабгу. Според тази вер- сия О. (Моходу) вдигнал въстание и повел срещу тюрките племената от съюза Дулу (Дуло). През 630 г. убил своя племенник, но само година по- късно също загинал в битка. Тогава властта била поета от другия му племенник по женска линия — Кубрат, който обединил разпокъсаните пра- бълг. племена, живеещи между тюрки и авари по северночерноморските степи. Друга хипотеза отьждествява О. с Гостун от Именника на бълг. ханове, където се отбелязва, че бил от рода Ерми и управлявал прабългарите като „наместник" в продължение на две години. Въпреки тези различия сигурно е едно — О. непрекъснато укрепвал своето могыцество и ръководеният от него племенен съюз скоро се превърнал в желан съюзник на Византия във войните й с Персия. Виз. летописи отбелязват, че през 619 г. един „хунски вожд" посетил Кон- стантинопол. Много учени приемат, че става дума за О. В интерес на съюза между двете страни прабълг. хан приел да бъде покръстен заедно със свитата си, а император Ираклий го удостоил с високата почетна титла патриций. Ням свидетел на тези събития е един златен пръстен печат, на който е изписано ..[На] пат- риция Баторхан". Явно виз. хронисти изписва- 302 ли не само собственото име, но го съединявал» с титлата „бат“, което говори, че не се ориенти- рали много добре в езика на прабългарите Подобен е случаят с името Батбаян. Церемонията по покръстването била прове- ' ’ дена с изключителен разкош и с участието на хиляди хора. Затова тя останала в паметта на - константинополските граждан и като нещо изк- лючително. Така О. и Ираклий положили осно- ‘ вите на „нечувана дружба", която била продъл- жена и от Кубрат. За съжаление не можем нищо повече да ка жем за полит, дейност на О. поради липсата на * сведения. : Е Литература: Златарски, В. Нови известия = за най-древния период на българската ис- тория. Избр. произв. Т. 1, 19—31; Артамо-\ нов, М. История хазар. Ленинград, 1962 157—161; Гумилев, Л. Древние тюрки. Мос- | 2 ква—Ленинград, 1967,200—205; Залеская, В - и др. Паметници на номадите от Източна | * Европа VII—началото на VIII век. — В: Сък- г ровище на хан Кубрат. Култура на българи. хазари, славяни. С., 1989, 41—43, кат. №№ I и 70, 74, 75; Бешевлиев, В. Първобългари: 39-42. И. Л. ОХРИДСКИ АРХИЕПИСКОПИ . В добавките към Бориловия Синодик са записани имената на 2 охридски архиепископи; Йоаникий и Сергий. Тестоели начелонаархиепископия- та при управлението на цар Иван Асен II (1218— 1241), когато Охридската църква била присъе динена към Търновската патриаршия. Литература: Дуичев, Ив. СБК. II. с. 387. Й. А. ОХТУМ (Ахтум) — високопоставен бълг. бо- лярин от края на X—нач. на XI в., внук на Глад който управлявал голяма по обхват територия от двете страни на Дунав. Според унг. „Аноним" той упражнявал властта си над земите от р I Кьорьош (дн. Криш) до Сорен (дн. Турну Севе- рин) и Видин. Заддунавската му резиденцис1 била крепостта Морисена (дн. Ченад). където О I бил построил един „гръцки", т.е. правосл. ма- настир „Св. Йоан Кръстител". Богатствата н' този бълг. управител били неизброими — гра мадни стада от коНе и друг добитьк. Знатните] хора, конто го окръжавали. надвишавали сви I
ПАВЕЛ ХАРТОФИЛАКС тэта на унг. крал Стефан (Ищван) I (997—1038). Според един унг. житиен извор О. имал и пове- «в войници от краля. Той контролирал и всички “ристанища и бродове по р. Марош, като взе- мал мито за изнасяната в Унгария сол. Трудно е да се каже дали О. управлявал само земите на дядо си Глад, както се твърди в унг. .Аноним", или пък е бил назначен да ръководи и остатька от незавзетите земи на Салан. Не е изключено след териториалните загуби в нач. на X в. б^лг. централна власт да е направила някаква реорганизация на северозап. бълг. зе- ми. Не е ясно също, дали О. е резидирал във Видин или пък бил дошъл оттам в Морисена. Във всеки случаи той бил роден и кръстен във важния дунавски град. Унг. извори представят О. като васал на крал Стефан. Те му приписват неподчинение, много- женство (уж имал седем жени!) и др. породи, за да представят в благоприятна светлина за- воевателната политика на своя крал. Не е въз- можно обаче О., който бил в трудно положение предвид бълг.-виз. войни при цар Самуил (997— 1014) да е поел някакви задължения към унгар- ците, за да задържи техния натиск. Така или иначе, слвд развода на Гаврил Радомир с ма- джарката (дъщеря на крал Стефан) през 999 г. (вж. Ирина), северозап. бълг. съседи не пропус- нали да се облагоделестват от затрудненията на Самуил. В завладяването на земите на О. злокобна роля изиграл ренегатьт Ханадин. За- подозрян като унг. агент, той избягал при крал Стефан и с негови войски разгромил О. Мори- сена била превзета от завоевателите, а убитият бълг. управител бил погребай в гробището на основания от него манастир „Св. Иван Кръсти- тел“. Според някои не съвсем ясни унг. извес- тия крал Стефан действал съгласувано с Васи- лий II, като му помогнал и в походите срещу Видин и Скопие Смята се, че войната с О. била през 1003 г , когато цар Самуил наистина нямал възможност да му се притече на помощ. Както виждаме, подобно на другитв най-видни Саму- илови велможи и О. (както и предателят Хана- дин) бил от прабълг. потекло. Литература: Венедиков, Ив. Военното и ад- министративного устройство ., 142—146; Вълов, В Седалището и териториалният об- хват на Бдинската облает 30—45. П. П. ПАВЕЛ ХАРТОФИЛАКС . Името му е изписано върху южната стена на кръщелното помещение в т.нар. Кръгла църква в Преслав. Надписът съобщава още, че църквата се наричала „Св. Йоан" и била построена със средствата нахар- тофилакс П., т.е. той бил ктитор на храма. Све- денията от надписа се разминават с утвърдено- то становище, според което тази великолепна църква била построена със средствата и усили- ята на бълг цар Симеон (889—927). Титлата хартофилаке, с която е споменат П , е виз. по произход и е евързана с патриаршес- ката канцелария. Там хартофилаксът изпълня- вал ролята на патриаршески секретар и дър- жател на печата. Властта му била голяма — неслучайно го наричали „устата и ръката на патриарха". Обикновено за хартофилакси би- ли назначавани млади хора, предимно дяко- ни. Това в никакъв случай не им пречело да бъдат много състоятелни и да се проявяват в богоугодни дела. По всяка вероятност П. бил хартофилакс на първия преславски патриарх Леонтий през 30-те и 40-те години на X в. С неговото име трябва да евържем и един от строителните периоди на Кръглата църква, най-вероятно при управлението на цар Петър (927-970) Литература: Миятев, Кр. Оимеоновата цър- ква в Преслав и нейният елиграфски мате- риал. — Български преглед, 1929—1930, № 1, 115—122; Мединцева, А., К. Попконстанти- нов. Надписи из Круглой церкви в Пресла- ве С., 1984. 28—41. Й.А. 303
ПАГАН ПАГАН — бълг хан (767—768). Бил издигнатна престола от „партията", която дълго време ра- тувала да поддържа тесни и мирни връзки с Византия Веднага след възцаряването си той започнал мирни преговори с император Конс- тантин V Копроним: като повярвал на „честната му дума" хан П. „слязъл" заедно с всичките си боили на среща с императора. Тя се състояла някъде в полята на Тракия. Преговорите били доста разгорещени и Конс- тантин V непрекъснато укорявап българите за тяхното „безредие". Излизало, че умиротворява- нето на България е най-голямата грижа на виз. император. Накрая българи и ромеи стигнали до споразумение и „привидно сключили мир". След като притьпил бдителността на българи- те, император Константин V изненадващо нах- лул в България С бърз марш првз проходите на Балкана ромеите стигнали „чак до Чика" (т.нар. вътрешна облает на бълг. държава). Виз. хро- нисти твърдят, че по време на този поход импе- раторът „не направил нищо доблестно и се за- върнал със страх". Единственият му актив бил опожаряването на някои бълг. селища в окол- ностите на столицата Плиска. За хан П. този поход имал съдбоносни после- дици. Обвинявали го (и то с основание), че по- вярвал на лъжливите императорски обещания т.е. българите го държали отговорен за разоря- ването на земите, северно от България. Избух- нал бунт. Хан П побягнал по посока на т нар Варна (това име носела областта около днешния град Варна), където бил убит от слугите си. Литература: Златарски В. История, Т 1 Ч. 1, 291—294; Бешевлиев, В. Първобългари- те. 49—50; Москов, М. Именник на българ- ските ханове. 331 —335 Й. А ПАГАН — бълг. болярин от поел, десетилетия на XIII в., известен единствено от негов надпис с текст: „Аз, Паган, предадох на Хинат гората, намираща се на половина оттук.. “, което ста- нало в , годината 6790“ от „сътворение мира", т.е. през 1281/1282 г. Навярно става дума за продажба или размяна на недвижими имоти, което показва че П. бил земевладелец, прите- жаващ частно имение в района на с. Горно Новково, Търговищко, където е откриттози над- пис. Впечатлява името „Паган", идентично с онова на едноименния бълг. хан (767—768), пра бълг по произход. Освен че доказва автентич- ността на името на този хан (смятано от някои автори за част от титла „кам паган"), надписът свидетелства за запазването на прабълг. имен- на традиция в Североизт. България. Литература: Попконстантинов, К. Надпис с дата от с. Г. Новково. — Културата на средновековния Търнов. С., 1985, 170—174. Й.А. ПАНДАЗИЙ — бълг. болярин, логотет при цар Иван Александър (1331—1371). Имал извънред- но висока длъжност в царския дворец — начал- ник на канцеларията или пръв министър, който се занимава с най-важните държавни дела. Той ръководел събранията на синклита (болярския съвет), аудивнциите, приемал чужди послани- чества и т н Влиянието му в двора било огром- но и с него се съобразявали всички царски чиновници. За съжаление липсват конкретни данни за П. логотет Литература: Кодов. Хр. Опис на славянски- те ръкописи в библиотеката на БАН. С., 1969, с. 13. И. Л. ПАНДЕХ — бълг. книжовник от ср. и втората пол. на XIII в.; един от най-колоритните и само- битни средновек. автори. Автор е на „Проро- ческо сказание", което е достигнало до наши дни в сборник отXIV в. Името П. напомнятвърде много на някои тюркски прабълг. имена — напр. Винех, Дицевг и др. Вероятно е произхождал от род в които столетия се тачели традициите на дедите. За личността на П. можем да съдим единст- вено от неговата творба. „Пророческого сказа- ние" като литературен жанр е сложно и многоп- ластово произведение. То изисква богата кул- тура, съвършено владеене на изразните средс- тва, творческа фантазия, остър полит, нюх, об- ществена ангажираност, богата информация и т.н. Всички тези предпоставки за успешно и четивно произведение могат да се намерят у П. Той притежавал обширни географски знания. Знаел за древни и по нови страни и народи, градове и империи— Рим, Иерусалим, Дамаск, Вавилон, Египет, Нубия, Русия, куманите, тата- ри, Унгария, Сърбия и др. Познавал историята. поне дотолкова, че да използва ист. събития за своите цели — художествено внушение за не- избежната съдба, която бог е отредил 304
ПЕТЪР ' Обширната панорама, която изгражда, е с *£на единствена цел — да разгьрне пророчес- тво за издигане мощта на България. Редовете, което П. отделя за своята родина, подсказват, че той бил патриот, човек, знаещ миналото и жадуващ да види силно своего царство. Затова ’ой създава трагизъм и чувство на обреченост, когато говори за по-далечните страни и народи, но когато пише за България, тонът на „проро- чеството" му става светьл. „Българинът" е млад, а това означава промяна, въздигане, победи — така П. оценява възстановяването на бълг. цар- ство през 1186—1188 г. и първите му десетиле- тия. Писателят е бил добре информиран и в областта на полит, идеология — той употребява „цар“ и „царство" само за България и Византия, а унг. и ср. държава са обозначени с етноними. П. е останал в историята на бълг. литература през средновековието като първомайстор на „пророческого" сказание. Този жанр разкрива необикновен писателски образ, личност с уни- кални творчески способности. Литература: Георгиев, Е. Литература... (XIII в.), 244 —254; Лазаров, Ив. Пророческо- го сказание на българския книжовник Пан- дех като исторически извор. — Търновска книжовна школа. IV, С., 1985, 310—317. И. Л. ПАНЧО — бълг. болярин, който през есента на 1324 г. участвал в бълг.-виз. преговори, придру- жавайки Гръд (вж. там по подробно). п. п. ПАХОМ1/1Й — бълг. книжовник от 30-те години на XIV в. Работил в град Ловеч през 20-те и 30-те години на века. Неговото присъствие там гово- ри, че големи скриптории с добре обучени пре- водачи и книгописци съществували и извън сто- лицата Търново. Изключителна роля за книж. дейност в града имал Иван Александър, който по това време бил ловешки деспот (до 1331). Бъде щият бълг. цар. отрано проявявал меценатство и покровителствал книжнината. П. преписал един сборник със смесено съ- държание, главно нравоучително, и отбелязал, че това станало в „богоспасяемия" град Ловеч — такъв епитет се употребява само за столица- та Търново првз XIV в. Книжовникът имал само- чувствие, че работи в престолнината на богат и просветен владетел. Сборникът на П. бил пренесвн в Търново след възцаряването на Иван Александър, където ос- танал чак до 1392 г. В навечерието на завладя- ването на града от осм. турци бил изнесен заедно със стотици други книги в Молдова. Днес се съхранява в Санкт Петербург. Литература Трифонов, Ю. Деспот Иван Александър и положението на България след Велбуждската битка. — Сп. БАН, 1930, № 43,66—68; Дуйчев, Ив. СБК, II, 68—69,358; Куев, К. Съдбата на старобългарските ръко- писи през вековете, 182—185 И. Л. ПЕТРАКУС (Петрак, Петър) —бълг. бого- мил, виден ересиарх от 60-те — 70-те години на XII в. За нвго узнаваме от един италиански извор, който разказва за раздорите сред ере- тиците (катари) в областта Ломбардия. Мест- ният катарски епископ Марко се отказал от своите умерени дуалистични разбирания за ус- тройството на света, възприети от бълг. бого- милска община. Той приел тезата за абсолютно дуалистично устройство — за вечна борба меж- ду добро и зло, между Бог и Сатана. Премина- ването на Марко към абсолютния дуализъм предизвикало безпокойство сред богомилите от община България. От бълг. земи пристигнала голяма трупа умерени дуалисти, водени от П. Неговите изкусни проповеди разколебали вя- рата на мнозина местни катари. Следствие на това шест местни общини отново се върнали към схващанията на бълг. богомили. Големият познавач на зап. ереси Борислав Примов смяташе, че П. и Петър от Бориловия Синодик са едно и също лице. Такава иденти- фикация е напълно възможна, тъй като и два- мата носят едно и също име в различии транс- крипции, живеят почти по едно и също време, а и по всичко личи, че П. е бил твърде известен в своята родина България. Литература: Примов, Б. Райнер Сакони като извор на връзките между катари, павликя- ни и богомили. — В: Изследвания в чест на Марин С. Дринов. С., 1960. с. 554; Ангелов, Д Богомилството в България, 363—364. И. Л. ПЕТЪР — бълг. цар (927—970); вторият син на цар Симеон от брака му със сестрата на великия болярин Георги Сурсувул. Годината на раждане- 20. Кой кой е в средновековна България 305
ПЕТЪР то му е неизвестна, но към 913 г П явно е бил вече израснал младеж, щом заедно с баща си присъствал на императорския прием в Цариг- рад. Там бил и първородният царски син Михаил — изглежда, че по това времв Симеон все още се колебаел по въпроса за приемника на своя престол Впоследствие изборът му паднал окончателно върху П. Причините за това реше- ние остават неизвестни. Може би е бил повлияй от внушенията на Георги СурсуВул, който бил натоварен с опвкунството над П., или пък цар Симеон е предпочел П., защото си давал смет- ка, че държавата на българите се нуждаела от мир, който допадал наи-вече на темперамента на втория му син. П. бил пълна противополож- ност на своя баща и „нямал нищо общо с него- вия характер и природа". Смъртта на великия Симеон вьзбудила духо- вете и съседите на българите били готови да нахлуят в страната им. Като връх на всичко страната била измъчвана от продължителен глад, а налетели и скакалци, конто унищожили реколтата. Младият цар се оставил да бъде убеден, че само победоносен поход срещу Ви- зантия би могьл да възкреси славата на бълг оръжие и да пресвче апетитите на многобррй- ните му неприятели През лятото на 927 г воис- ките на цар П нахлули в империята и „разруши- ли до основи градовете на Т ракия". Т ова нашес- твие се преценява повечв като „демонстрация на силата", отколкото като опит за подновяване на войната с Византия. След като цар П раз- брал, че император Роман Лакапин подготвя ответен удар той започнал преговори за мир Те протачали в пълна тайна, от което съдим че мирната инициатива на младия бълг цар не се радвала на много привърженици в страната Доверено лице на царя пристигнало при импе- ратор Роман Лакапин: то донесло със себе си златопечатник на бълг. владетел, в който се заявявало, че той е готов да сключи мирен договор с империята. Както следвало да се очаква, Роман Лакапин посрещнал предложе- ние™ възторжено. Скоро след това в Месемв- рия се събрал цветьт на бълг. и ромейската аристокрация — там били уговорени предвари- телните условия на мира. Преговорите продъл- жили във виз столица. По-късно там пристиг- нал и цар П., тьй като била уговорена сватбата му с императорската внучка Мария. Мирният договор между двете държави бил подписан в нач на октомври 927 г А на 8 ноември била тьржествено отпразнувана сватбата на цар П с ромейката. Съгласно мирния договор Византия се задъл- жила да отстьпи голяма част от териториите завладени от победоносните войски на цар Си- меон. Споразумението предвиждало ромеите да признаят официално императорската (царс- ката) титла на бълг. владетел — отстьпка, на която те се съгласили неохотно, тъй като това означавало изравняване на правомощията на бълг. цар с тези на виз. василевс. Византийците преглътнали унижението, но с цената на една формула, според която се постарели да зала- зят императорския авторитет. В официалните обръщения те титулували Петър василввс (им- ператор), но без задължителната првдставка „поставен от Бога" — преследвало се внушени- ето, че за разлика от василввса на ромеите, конто е „поставен от Бога", бълг. василевс дъл- жи титлата си на благосклонността на ромеите. След като отстьпили по въпроса за царското достойнство на Петър, византийците трябвало да признаят независимостта на бълг. църква, която се сдобила със свой патриарх. А динас- тичният брак, увенчал голямата дипломат по- беда на българите, бил първият „пробив" в стро- го съблюдаваната имперска доктрина, според която ромеите не давали дъщерите си за съп- руги на съседните „варварски" владетели. Договорът от края на 927 г. бил голям дипло- мат. успех за България. Оттогава ромеите пое- ли задължението „българските пратеници да се почитат, уважават и предпочитаг пред пратени- ците на всички останали народи". Това изпитал върху себе си (968) посланикът на немския им- ператор Отон, който трябвало да преглътне уни- жението и да отстьпи първото място на импе- раторската трапеза на бълг. пратеник. С една дума чрез договора от 927 г. България си спече- лила огромен полит, престиж. Зад този триумф на цар П стоели, разбира се, усилията на Си- меон, тъй като неговият син просто обрал пло- довете на великолепните му победи. Опиянението от славната за българите 927 г. скоро било помрачено от вътрешни неуредици, тьй като цар П. така и не успял да сложи ред в собственото си семейство. Изглежда, още цар Симеон се досещал, че амбициите на четирима- та му синове могат да доведат до опасни меж- дуособици С цел да предотврати подобии опи- та, той замонашил първородния си син Михаил, а останалите двама поставил под надзора на 306
ПЕТЪР Георги СурсуВул. Но съперничвството между си- -оввте на цар Симеон не закъсняло да се про- яви. Пръв развял знамето на бунта третият му син Иван, но бил „заловен, бичуван и хвърлен в тъмница". Неуспехът на Иван не охладил амби- циите на най-големия Симеонов син Михаил. Бившият престолонаследник отдавна „мечтаел да завземе властта в България". Той успял да избяга от манастира, захвърлил монашеската власеница и се обявил за цар. Казват, че „мио- зина българи св присъединили към него", но внезапната му смърт разстроила това голямо съзаклятие. Не толкова щастливо за цар П. се развивали събитията по зап. граница на обширната му държава. Към 931 г. ср. владетел Чеслав сполу- чил да избяга от Преслав, завърнал се по род- ните си места и вдигнал народа си на въстание. Цар П. не успял да се справи с положението и бил принуден да се съгласи с възстановяването на ср. държава. Още по-големи били грижите му, свързани с маджарската заплаха. Погромът, който цар Си- меон нанесъл на този народ, го държал извест- но време далвч от бълг. граници. Но след трай- ното му установяване в Панония техните отряди започнали да преминават р. Дунав, а някои се вклинявали дълбоко и стигали чак до виз. Тра- кия. Първото голямо маджарско нахлуване се датира през 934 г. Последвали походите през 943, 948 и 958 г. — от тях страдали и виз. тери- тории. Напусто останали опитите на цар П. да прегради пътя на нашестввниците, тъй като Ви- зантия не се съгласявала да помогне на бълга- рите. Междувременно отношенията с империя- та отивали към скъсване, особено след смъртта на царица Мария Ирина, която била последната слаба връзка между двете държави. През 963 г. Византия поставила ултиматум: цар П. трябвало да изпрати двамата си синове като заложници в Цариград и да не пропуска маджарите във виз. Тракия. В невъзможност да се справи с положението, царят се решил на отчаяно действие — сключил мир с маджарите. Споразумението предвиждало те да получат свободен достьп до Византия, а в случай, че ромеите поискат помощ от българите, тя да им бъде отказана (965). След като се осигурил откъм северозапад, цар П. имал възможност да поеме по-твърд курс по отношение на Византия. През пролетта на 966 г. във виз. столица пристигнало бълг. пратеничество, за да получи ежегодния данък, който империята плащала от 927 г. По това време новият виз. император Никифор II Фока (963—969) празнувал голямата си победа над арабите. Когато бълг. пратеници получили ауди- енция при императора, той „пламнал от гняв и противно на навика си казал с глас, по-висок от обикновения: „Позорно е сега за ромеите, които победиха с оръжие всички свои против- ници, да плащат данък като роби на един беден и првзрян скитски народ." След това се разпо- редил да набият пратениците на цар П., като им заръчал: „Вървете си и обадете на вашия гос- подар, облечен в кожух кожогризец, че вели- кият и всесилен ромейски император ще дойдв веднага в страната ти и ще плати целия данък, така че ще св научиш ти, трижди роб на прадеди роби, да признаваш за господари ромейските владетели, а не да искаш от тях данък като от роби." Така описват виз. историци „благород- ния гняв" на император Никифор Фока. Казват, че възмущението му идвало от договора, който цар П. сключил с маджарите, и който по същес- тво бил насочен срещу империята. Това може- ло да означава само едно — война. И наистина в началото Никифор фока се постарал да дока- же, че надменните му слова не са само празни заплахи, като се отправил на поход срещу Бъл- гария. Но скоро се убедил, че е истинска лудост „да води войските си по тези опасни места, за да ги предаде на българите да ги изколят като добитьк". Изглежда, навреме си припЬмнил за поражението на своя съименник император Никифор I Геник (през 811 г.) и благоразумно решил да не се излага на риск в една непозната и враждебна страна, къдвто „злини върху злини връхлитат". Скоро след войнствената си демонстрация по бълг.-виз. граница императорът изпратил писмо на цар. П., в което предлагал да се въз- становят мирните отношения, при положение, че българите поематзадължението да възпират в зародиш маджарските нахлувания. Неочаква- но цар П. категорично се възпротивил, като заявил: „Когато те (маджарите) воюваха срещу нас, при всв че ние те повикахме, ти не пожела да дойдеш на помощ. И сега, когато ние по принуждение сключихме съюз с тях, ти ни ка- рат да нарушим договора, да вдигнем оръжие срещу тях и да започнем безпричинна война." Царят давал да се разбере, че няма да предпо- чете неизввстностите в една евентуална война 307
ПЕТЪР с маджарите пред съмнителните изгоди на сближаването с Византия. Тогава Никифор фока решил да прибвгне до изпитаното средство на виз. дипломация, като вдигне срещу българите киевския княз Светос- лав. С тази мисия бил натоварен някои си Ка- локир, който заминал при русите „с много зла- то, за да го разпределят помежду си и да ги склони да се отправят срещу българите, и да ги покорят" Калокир се справил блестящо с дели- катната си мисия сприятелил се със Светос- лав, „подкупил го с много подаръци, очаровал го с примамливи обещания и го склонил да потегли с голяма войска срещу българите" През пролетта на 968 г. киевският княз тръгнал на поход срещу България; той имал под знаме- нита си 60-хилядна армия, без да се броят чуж- дите наемници. Срещу връхлитащите от север нашественици цар П. успял да събере само 30 хил. бойци. Българите чакали неприятеля на южния бряг на Дунава, но били разбити и се затворили в крепостта Дръстьр (дн. Силистра). Светослав спечелил голяма победа и при този поход превзел повече от 80 бълг. крепости Уплашен от триумфа на киевския княз и от действията на Калокир (които „влязъл под ко- жата“ на Светослав и се гласил да завладев императорския престол), Никифор Фока извед- нъж се загрижил за „неразривното приятелст- во и разбирателство между българи и ромеи". Той проводил пратеничество до цар П. с нови мирни предложения Като доказателство за ис- креностга на намеренията си, той писал на бълг. владетел да изпрати две бълг. принцеси, които да се омъжат за малолетните виз. импе- ратори — Василии II и Константин. Междувре- менно той успял да вдигне срещу русите „пече- нежкия народ", което принудило Светослав на- бързо да се върне, за да защитава столицата си Киев. През следв. 969 г. пълчищата на киевския княз отново се появили на юг от р. Дунав и започнали безжалостно , да опленяват българ- ската земя". Опечален от новия си неуспех (армията му побягнала още в първото сражение с русите), цар П. получил апоплектичен удар Малко преди смъртта си той приел монашески сан (т.нар. малка схима която му позволявала да запази светското си име), станал чернори- зец и починал на 30 януари 970 г. Продължителното царуване на П. (той дър- жал бълг. скъптьр цели 43 години, най-много от всички владетели) не донесло на българите та- ка желания мир: вътрешните междуособици връхлитанията на маджарите и бълг.-рус. войни създавали едно постоянно военно напреже- ние. Зачетем ли обаче „облажаванията", изпи- сани по адрес на този владетел, можем да останем с погрешното впечатление, че царува- нето му било наистина „щастливо време" за българите. В един апокриф от онова време се твърди че в „годините на цар Петър, царя бъл- гарски, имаше изобилие от всичко, сиреч пше- ница и масло, мед, мляко и вино, и вреше, и кипеше от всяко божие дарование и нямаше оскъдица от нищо, и имаше ситост, и изобилие по позволенив божие". Само че този разказ е стъкмен едва през XI в. (по времето на виз. владичество), когато съзнателно се идеализи- рал бълг. царство за сметка на притесненията, които българите понасяли от виз. фиск. Други извори дават да се разбере, че години- те на цар П. едва ли могат да се окачествят като „време на благоденствие" — изобилието, за което се говори по-горе можело да се види само на господарската трапеза. Защото тъкмо по времето на цар П. се появила богомилската ерес, която освен всичко останало била израз на засилилите се класови противоречия сред българите. Обикновените хора все по-често се вслушвали в словата на еретиците, които про- повядвали зловещата истина, че видимият свят е „сатанинско дело", тъй като добрият бог не би позволил неправдата да тържествува на земя- та. Под въздействието на тази максима богоми- лите обявили царя и аристократите за рожба на „злата сила" и учели хората да не се подчиняват на земните господари Предмет на ожесточена- та им критика била христ църква, която отдав- на била загьрбила принципите за евангелска бедност и се превърнала в институция, присво- яваща безогледно злато, имоти и привилегии. Особено яростно богомилите се нахвърляли срещу монашеското съсловие. По това време черноризците захвърляли власениците, обли- чали се в скъпи дрехи, яздели коне и се отдава- ли на всевъзможни пороци Странно е наисти- на как същото това монашество, което при цар Симеон имало една-единствена грижа — да по- учава — вече забравило христ. си дълг, отдало се на духовна леност и морална поквара, пре- върнало се в паразитно съсловие, което опро- тивяло и на бога, и на хората. Причините за тази поквара не трябва да се търсят в чисто морален 308
ПЕТЪР III йган, нито пък да се обясняват с щедростта на щр П„ който проявявал учудваща ревност по етношение на църк. дела. [ Изглежда царят съзрял навреме опасността ^побързал да изпревари злото. Няколко пъти ал на цариградския патриарх Теофилакт <чичо на неговата съпруга), като настоявал да лолучи съвети, с помощта на конто да се спра- ви с еретиците. Патриархът го заклевал да действа срещу тях „посредством заплахи и зсякакви по-строги мерки", като го виждал в ролята на „гонитвл и унищожител на еретичес- ките заблуди". Цар П. често се обръщал с писма към прочу- тия виз. отшвлник Павел Лагьрски, в конто го .призовавал да се помоли за неговото спасе- ние". Но утешенията, конто идвали от светеца, едва ли го изпълвали с възторг. Накрая царят се запътил към великата Рилска пустиня да се срещне с прочутия отшелник Иван Рилски, за да .получи някаква утеха и да разхлади жара на скръбта му, тьй като много добре било известно какви световни бури и тьмни облаци вълнуват царските сърца". Няма съмнение, че царят ис- крено желаел да узнае истината и причините за разпространението на ереста по бълг. земя. Друг е обаче въпросът, че той никога не поже- лал да се добере до корена на злото, да го потърси в двореца, аристокрацията и социал- ните порядки. Срещата на цар П. с Иван Рилски не се състо- яла. Но в едно свое послание светецът отпра- вил сурови упреци към владетеля, като му при- помнял задължението „да се грижи за бедните, голите и бездомниците, да не се надява на неправдата и да не пожелава грабежа". Съвременниците не скъпят епитети, когато става дума за личните качества на цар П.: той бил „боголюбив и достопочтим", „най-добър и най-прочут“, „възвестител на благочестието и учител на православието", „застьпник на вя- рата", „твърд камък на вярата Христова" и т.н. Тези хвалебствия от страна на църквата са отплата за щедростта, с която владетелят да- рявал църквата и манастирите. Защото „той обичал иноците и служителите на божията църква заради техните молитви и се надявал за отплата от Бога". Няма съмнение, че през целия си живот цар П. се ласкаел от мисълта да стане „божи угодник". Веднага след смърт- та му бълг. църква го причислила към имената на светците, но това е крайно недостатьчно, когато се оценяват заслугите и достойнствата на един владетел. Съществува мнението, че цар П. нямал време да се занимава с мирските дела, поради което отдал духа си на леност, занвмарил държавни- тв работи, с други думи, той е идеалният пред- ставител на онзи тип владетели, конто истори- ята обикновено характеризира като „слаби ца- ре". Някои обясняват това с личните качества на цар П. и погромите в съдбините на бълг. държава. Няма обачв съмнение, че полит, не- щастия на епохата не бива да се свързват един- ствено с личността на цар П. Сякаш самата епоха е изисквала появата на личност като цар П., която да олицетворява в синтезиран вид духовната криза на едно общество, раздирано от остри социални и идейни противоречия. И на една аристокрация, която в името на собстве- ното си благополучие окончателно се откъсна- ла от народностните си корени, увлякла се по чуждия пример и била завладяна от идемте на византинизма. Затова не е чудно, че паметта на историята ни пази свято образите на ересиарха поп Богомил и на пустинника св. Иван Рилски, като в същото време е отдала на забрава спомена за техния съвременник „благочестивия цар Петър" Литература Златарски, В. История. Т. 1. Ч. 2. 495 —574; Мутафчиев, П. История на българския народ. 200—221; Дуйчев, Ив. Рилският светец и неговата обител: Ангелов, Д Богомилството в България 334—355; Ба- калов, Г. Царската промулгация на Петър и неговите приемници в светлината на бълга- ро-византийските дипломатически отно- шения след договора от 927 г. — ИПр., 1983, № 6, 35-45. Й. А. ПЕТЪР III (Константин Бодин) — бълг. цар (1072). Второто голямо народноосвободи- телно въстание на българите било подготвено от първенците на Скопие начело с Георги Вой- тех, който „произхождал от рода на кавхани- те“. Бълг. аристократи се обърнали за помощ към зетския крал Михаил с молба да им изпрати своя син, за да го поставят начело на освобо- дителното движение. Ср. владетел изпратил си- на си К. Б., нам малкият от седемте му синове. По майчина линия произхождал от бълг. владе- телски род: неговата майка била внучка на цар Самуил (997—1014) (дъщеря на Теодора Косара). 309
ПЕТЪР IV През есента на 1072 г начело на малък ср. отряд К. Б. пристигнал в Призрен, където се срещнал с Георги Войтех и останалите бълг. първенци. Там били уговорени окончателно споразуменията. По настояване на българите К. Б трябвало да приеме царското име Петър. С това въстаниците се стремели да подчертаят приемствеността между преславския владе- телски дом, както и надеждите за възстановя- ване на бълг. държава. Обединените бълг.-ср. сили се насочили към Скопие и градът паднал в рьцете на бунтовниците. В „главния град на България" се състояла тържествена церемония по коронясването на новия бълг цар — П III. От Скопие той насочил войските си към Ниш с намерение да пренесе въстанието в Мизия. Друг въстанически отряд бил изпратен към Охрид, чиито жители побързали да признаят властта на един от внуците на прочутия цар Самуил. След това войските на българите се отправили към Костур, но под стените на кре- постта били разбиги. Това поражение се отра- зило съдбоносно за по-нататьшния ход на въс- танието. А скоро след това ромеите превзели Скопие — съдействал им бълг. първенец Георги Войтех. Като причина за предателсвото се из- тъква намерението на ср. обкръжение на К. Б. да пороби България. Впоследствие той се разкаял за постьпката си и изпратил тайно послание до К. Б., в което го приканвал да побърза за Скопие и да „избие безмилостно и жестоко всички ромеи, конто би- ли безгрижни и нехайни". Изненадата, на която толкова разчитал Георги Войтех, не се осъщес- твила. Ромеите узнали навреме за опасността и на свой ред устроили засада на К. Б. Бълг. войски били изненадани и повечето от тях избитм, а предводителят им бил взет в плен (декември, 1072). Оковани във вериги, К. Б. и Георги Войтех били изпратени в Цариград. По пътя българинът не издържал мъченията и починал К Б. бил затворен в една от цариградските тьмници, а по-късно го заточили в Антиохия Венециански моряци сполучили да го освободят и да го прех- върлят в родината му, където по-късно (1081) той наследил трона на своя баща. Литература: Златарски, В. История. Т. 2, 138—148; ЛишеВ, Стр. Към въпроса за неус- пеха на въстанието в Македония првз 1072 г. - ИПр. 1956, Ns 1, 74 -79; Петров, П. Извори за въстанието на Гворги Войтвх. — Векове, 1972, № 5. 43-50. Й. А. 310 ПЕТЪР (Петър IV) — бълг. цар (1185— 1197); наи-възрастният от братята, водачи на освободителното движение на българите в края на XII в. Кръщелното му име било Теодор. Виз историци го споменават обикновено като П , а един от тях (Теодор Валсамон) го назовава Славопетър. В някои зап. хроники се среща и името Калопетър, което някои тълкуват като „добрия Петър“. Когато бил коронясан за бълг. цар (есента на 1185), Теодор приел името П. Чрез този акт била потьрсена връзка с владетелите от Преслав, по-точно с цар Петър (927—970), на когото Ви- зантия официално признала царската титла. Следователно още в първите си действия вода- чите на въстаналия народ се стремели да пока- жет, че действат не като отцепници от импери- ята (в което ги обвиняват виз. власти), а като възстановители на бълг. държава. Когато опис- ва церемонията по коронясването, Никита Хо- ниат с жлъч подмята, че П. IV обул „червени сандали" и сложил на главата си „златно вен- че“. В случая иронията на виз. историк е неу- местна, защото цар П. IV обул не червени „сан- дали", а червени ботуши и сложил на главата си златна корона, т.е. онези белези, които са знак за пълнота на владетелските му правомощия. Последвалите събития дават да се разбере, че във всички свои действия цар П. IV се ръко- водел преди всичко от идеята за приемстве- ността. Т напр след обявяването на въстанието бълг. войски се насочили към Велики Преслав — няма съмнение, че те имали намерение да обявят града за бълг. столица. Обстоятелствата се стекли така, че здраво укрепеният Преслав издържал напора на въстаническите войски. Цар П. IV не разполагал с друг избор и побързал да обяви Търново за столица на възобновената бълг. държава. Обикновено името на цар. П. се среща заед- но с това на по-малкия му брат Асен (Иван Асен I). Само веднъж изворите дават да се разбере за някаква „криза" във взаимоотноше- нията им Става дума за събитията ок. първия поход на император Исак I Ангел през лятото на 1186 г. При тържествуващия император прис- тигнали пратеници на П. IV, те изразили готов- ността на своя господар да му се подчини. Вероятно това бил тактически ход, тъй като по същото време Асен набирал помощни войски на север от р. Дунав. Виз. император повярвал на престорените уверения и побързал да се
ПЕТЪР върне в Цариград, като сметная, че е ликви- эирал въстанието. По този повод във виз. сто- яща се присмивали на Исак Ангел, който само С един поход успял да направи онова, за което -а Василий II Българоубиец били необходими 'свече от 30 години. Нещата скоро се изяснили. Асен преминал р. Дунав с многобройна армия вт кумани. Към него веднага се присъединил и ~. IV — сега въстаниците заявявали, че ще воюват непрекъснато, докато не освободят всички бълг. земи от виз. власт. През следв. години цар П. IV постепенно ос- танал в сянката на брат си Асен, който изпъква като водеща фигура в управлението на държа- вата. При все това тъкмо П. IV бил смятан за бълг. цар до 1190 г. При град Ниш кръстоносната армия на император Фридрих I Барбароса била посрещната от бълг. пратеници: „Калопетър поздрави официално императора чрез писма и пратеници, отдаде му дължимата почит, обеща му сигурна помощ срещу неприятеля и по този начин се приближи до неговата особа" (лятото на 1190). Няколко месеца по-късно, когато Фридрих I Барбароса установил лагера си при Одрин, той получил второ предложение за съюз от бълга- рите. Цар П. IV му предлагал 40-хилядна армия в замяна на това императорът да признае цар- ската му титла. По това време цар П. IV изглежда доброволно отстьпил първото място в държавата на брат си. Преотстъпването на престола имало в основата си конкретна причина — цар П. IV страдал от болки в краката. Обременен от своя недъг, той предоставил трона на брат си, тъй като усилните и тежки времена налагали държавата да се уп- равлява от енергична и действена натура. В качеството си на втори владетел цар П. IV резидирал в Преслав до 1196 г., когато Асен станал жертва на престъпен заговор и бил про- низан от меча на ИВанко. Мълвата за смъртта на Асен се разнесла из страната, още преди заговорниците да овладеят Търново. Цар П. IV се вдигнал срещу заговорниците, но „протекал нещата, като мислел, че единствено това очак- ване ще сломи противника му Иванко". От ден на ден П. IV ставал все по-силен, докато накрая ИВанко се принудил да избяга в Цариград. В нач. на 1197 г. цар П. IV завладял Търново и „властта над българите минала изцяло в ръ- цете на големия брат. Той привлякъл най-мал- кия си брат Калоян като помощник на управле- нието на страната и държавните дела. Виз. ис- торици твърдят, че П. IV бил „мразен от съпле- менниците си“. Последното трябва да се разби- ра в смисъл, че бил ненавиждан от онази част от бълг. аристокрация, която не се смирила под тежката ръка на цар Асен и се стремяла да ограничи прерогативите на царската власт. Тъкмо тези сили се поставили в услуга на по- редния заговор, довел до отстраняването на цар П. IV. „Малко по-кьсно“, скоро след повтор- ного си възцаряване, П. IV „мизерно завършил живота си, като бил пронизан от меча на свой сънародник" (нач. на 1197). Събитията от края на XII в. свързали трайно името на цар П. IV със съдбините на бълг. народ. На него до голяма стелен принадлежи заслуга- та за освобождаването на българите от виз. власт. За разлика от цар Асен, П. IV разчитал на по-бавно действащи, но за сметка на това далеч по-сигурни средства. Това не му пречело, разбира се. да „опустошава ромейските земи" и да печели победа след победа. За това съдим от тъжното признание на един виз. историк, според когото никой от ромеите „не бил в със- тояние да се противопостави на Петър". Литература Златарски, В. История. Т. 3, 410—483. Петров, П. Фамилията на Асенев- in. 40—42. Й. А. ПЕТЪР — бълг. болярин, кавхан по времето на княз Борис-Михаил (852—889). Титлата кавхан за- емала първо място в ранглистата на държавните служители, т.е. П., който бил „близък роднина" на княза. заемал второго място в държавата. Името му се споменава за пръв път през 866 г., когато пристигнал в Рим, начело на една бълг. делегация. От името на своя владетел той доне- съл много дарове за светите места и на папа Николай I. Кавханът връчил на Николай I и оръ- жието, с което княз Борис възтьржествувал над противниците си, когато смазвал антихрист, бунт. П. изявил желанието на българите да приз- наят върховенството на Римската църква, при положение, че папата признае самостоятел- ността и независимостта на бълг. църк. диоцез. Кавханът връчил на Николай I и 106 въпроса: от тях княз Борис желаел да узнае тайните на христ. вяра от най-големия църк. авторитет, с една дума той искал вярата по неговата земя да бъде „без петно и бръчка". Папата отговорил обстойно на всички въпроси, но съзнателно 311
ПЕТЪР отбягнал да се произнесе за бъдещето на бълг. църква. За кавхан П., който отнесъл в България папското послание, това явно било свързано с много разочарования. Впоследствие отношенията между България и Рим преминали през големи изпитания — в основата на всичко стоял отказът на Римската църква да се произнесе категорично за църк. самостоятелност на българите. През 869 г.кав- хан П. пристигнал повторно в Рим, където бил приет от новия папа Адриан. Той му връчил писмо от княза, в което настойчиво се изразя- вало желанието на българите да им бъде ръко- положен за архиепископ дякон Мартин. Въпре- ки настояванията на П. палата не взел катего- рично становище — увъртанията свидетелства- ли, че бълг. делегация няма да се сдобие с утвърдителен отговор. Последвали енергични действия от страна на българите, конто са свър- зани отново с личността на кавхан П. През февруари 870 г. в Цариград приключили заседанията на вселенския църк. събор, който постигнал обединението на църквите. На 4 март по време на тьржественото заседание в църк- вата „Св. София" било съобщено за пристига- нето на бълг. делегация начело с кавхан П. Той бил приет от събора: след задължителните при- ветствия П. се обърнал към присъстващите с думите, че неговият господар Борис иска да узнае на коя църква трябва да се подчиняват българите. Въпросът смутил и разтревожил папските пратеници — те скочили и заявили, че този проблем е вече окончателно решен и бъл- гарите са длъжни да се подчиняват на римския апостолически престол. Кавханът отговорил, че в момента действително е така и, като се обърнал към изт. патриарси, заявил: „Вне осъ- дете на коя от двете църкви, Източната или Западната, трябва да се подчиняваме. Всъщ- ност се разигравал предварително режисиран спектакъл, договорен между бълг. княз и виз. император Василий I. Изпълнението му било възложено на кавхан П., който се справил блес- тяще със задачата си. Междувременно инициативата взели изт. пат- риарси, конто се представили за незаинтересо- вани от случая. Те запитали българите: „Когато завзехге отечеството си, какви свещеници наме- рихге, гръцки или латински?". Кавхан П. не про- пуснал възможността да подчертае, че прадеди- те му завладели отечеството си с оръжие в ръка и добавил, че заварили там гр. свещеници. След дълги препирни въпросът бил решен в полза на Цариградската патриаршия. Кавхан П получил съборно решение, което узаконявало станалата промяна. Като се възползвал умело от съперни- чеството между Рим и Цариград, Борис успял да се сдобие със самостоятелна църква начело с архиепископ грък, който обаче се назначавал със съгласието на бълг. княз. В Рим не загубили надеждата да върнат отново България в папския диоцез. Новият папа Йоан VIII изпратил няколко писма до България; едното било адресирано лично до кавхан П. (април 878). Като припомня услугите му за сближаването между България и Рим, палата убеждава П. да употреби влиянието си върху княз Борис и да го върне отново към Римската църква. Накрая се четат уверения в приятелство, примесени тук- там със заплахи, в случай, че българите не потьр- сят правил път. През май 879 г. палата изпратил ново писмо до П. с повторна покана за действия в интерес на Римската курия, но както и първото, това послание останало без отговор. Известно е, че княз Борис проявил завиден дипломат, такт при реализирането на политиката си за постигане самостоятелност на бълг. църк- ва. Силно развитото му чувство за ист. прозор- ливост, възможността му да предугажда дипло- мат. ходове, ясната представа за поставените цели и средствата за постигането им — всичко това издава княза като държавник от голяма величина. Но поне част от дипломат, успехи, постигнати по това време, трябва да се отдадат (и то съвсем заслужено) на кавхан П. — човекът, който реализирал на практика кроежите на княз Борис. При отговорните си мисии П. проявил изключителна гъвкавост и прекрасно се ориен- тирал в обстановката. Няма съмнение, че частот тактическите ходове на бълг. дипломация, пред- приети по време на самите преговори, са също негово дело. „Добрият човек Петър" (както го назовава един съвременник) е измежду онези големи мъже на бълг. IX в., конто позволяват на Бъл ария да се сдобие с величие и могъщество. Литература: Златарски. В. История. Т. 1, Ч. 2, 105; 141; 146; 148-149; 175; 179-181; 754—756. Гюзелев, В. Княз Борис 1.141 и сл. И.А. ПЕТЪР — бълг. книжовник от XIII в. Поп П. пре писал един Триод (трипесенник), който съдър жа 241 пергаментови листа. Ръкописът е укра- 312
ПЕТЪР сен с цветни заставки и инициали в образа на различии животни. Наскоро в ръкописа бяха эткрити и нотни знаци. В приписката „грешният поп Петър" се уподобява на плувец, който се стреми към желания бряг, т е към края на кни- гата, венец на неговото дело Литература: Георгиев, Е. Литература.. (XIII в ), 91-92. Й.А. ПЕТЪР — вероятно син на цар Иван Асен II от брака му с унгарката Анна-Мария Виз. летописи отбелязват че през 1237 г. починала от „зараз- на болеет" царицата Анна-Мария с едно невръе- тно дете, неизвестно по пол и възраст. Така че идентификацията на П с починалото дете е доста условна. За първи път известният въз- рожденец Басил Берон съобщава, че през 1857 г във входа на църквата „Свети 40 мъченици" видял мраморна плоча с дължина ок. 150 см. На нея се четял надгробен надпис на „Петър, син на Ивана Асеня". За съжаление тази плоча не е намерена след Освобождение™ наТърново (26 VI.1877). Пред- полага се, че била унищожена при ремонта на църквата, тогава джамия, от някои си Хаджи Юмер през 1860 г Той бил такъв ислямски фа натик, че искал дори да изхвърли Омуртаговата и Асеневата колони с надписи, но бил възпрян от местния управител. От дължината на плочата (150 см), която ве- роятно била капак на мраморен саркофаг мо- же да се заключи, че тя покривала детски гроб. А и нямаме причини да се съмняваме в досто- верността на разказа на Басил Берон, който бил запален, но обективен тьрсач на старини. Литература: Берон В Археологически и ис- торически изеледвания Търново 1886, 48; Баев, Хр. йзгубени средновековни тьрнов- ски старини — Векове, 1990, № 1. с 42 И. Л. ПЕТЪР — бълг. болярин, севастократор през 50-те г. на XIII в. Бил женен за Анна-Теодора, дъщеря на Иван Асен II и Ирина Комнина Висо- чайшият брак му донесъл титлата севастокра- тор и водещо място сред бълг. аристокрация. След 1246 г станал регент или един от регентите на шурея си Михаил II Асен (1246—1256). Севастократор П. запазил позициите си на първи държавен мъж поне до 1253 г. Т огава бил сключен военно-полит. и търговски договор с търговския град република Дубровник (15.VI.1253). Втози изключително интересен до кумент името на „високия севастократор Пе- тър" е поставено редом с името на царя В договора се отделя специално внимание на владенията на севастократор П., на „людете на севастократор Петър", на „тьрговците на се- вастократор Петър ‘. Вниманието, което демон- стрилали дубровнишките тьрговци, не е случай- но — П.бил могьщвелможа, с когото не можели да не се съобразяват. Не се знае нищо повече за съдбата на севас- тократор П. или за участието му в полит, живот настраната през 50-те години наXIII в. Вероятно имал дъщеря, която по-късно била омъжена за видинския владетел Шишман. Литература: Златарски, В История. Т 3, 430—442; Божилов, Ив Фамилията на Асе невци. I, Ns 21, 112-113. И. Л. ПЕТЪР — „царски епикерний" Името му се че- те върху един златен пръетен печат където е назован (освен с титлата си) и „братовчед ца- рев". Титлата епикерний е виз. по произход и е възприета в България през XIII в. Той отговарял за царските напитки и пиршества Затова бълг превод на тази титла е чашник. Предвид безо- пасността на владетеля тази титла се полагала по право на наи-близки царски роднини. Пале- ографските особености на надписа отнасят пръетена към XIII в. Някои приемат, че П. бил братовчед на Иван Асен II, кръетен вероятно на името на Петър IV, възстановителя на бълг държава през XII в. Златният печат на епикерния П. е намерен в Бургаските минерални бани През средновеко вието те били прочути с целебната си сила и посещавани от редица аристократи, в т.ч. и от някои виз. императори. Може да се предполо- жи, че епикарнии П. е отишъл на бани, за да потьреи лек от налегналите го болести. При къпането пръетенът се изхлузил от ръката му, водата го повлякла в улея за да го скрие зави наги от притежателя му Векове по-късно едно щастливо обстоятелство прави пръетена досто- яние на ист. наука. Литература: Иванов Й Старобългарски и византийски пръетени. ИБАД, 1911, II, с. 6. Й. А. 313
ПЕТЪР II ДЕЛЯН ПЕТЪР II ДЕЛЯН - бълг. цар (1040-1041). За него виз. историци преднамерено твърдят, че „бил от безславен род и си приписвал някакво благородно потекло", т.е. обвиняват го, че бил самозванец. Пак те го окачествяват като „чудо- вище, чийто род не бил достоен дори за споме- наване". Твърдят, че бил роб на един цариград- ски жител, а прозвището му Делян било прякор (гр. дума „долос“ означава „хитър"). Налице е внушението, че с измамните си слова той под- вел българите, като ги убедил, че е син на Гаврил Радомир и внук на цар Самуил. П. Д. убеждавал българите, че „води потеклото си от народа, който отскоро подложил врат под ярема и сил- но се стремял към свобода". Една по-късна добавка указва, че той бил наистина син на цар ГаВрил Радомир от дъщерята на маджарския крал, която баща му изпъдил от България още преди неговото раждане. Следователно П. Д. се родил в Маджарско ок. 1001 г. Завръщането му в родината трябва да се отнесе скоро след възцаряването на неговия баща — (след 1014). През 1018 г., вече израснал младвж, П. Д. бил отведен като пленник в Цариград. Там прежи- вял в неизвестност ок. 20 години. По-късно спо- лучил да избяга и „започнал да се скита из България, стигнал до Морава и Белград, като разгласявал своя произход", в смисъл, че бил издънка на бълг. царе. Това пък подбуждало духовете на българите, „които за кратко време понасяли поражението и скоро започнали да се връщат към предишната надменност" (да се бунтуват срещу виз. власт). Липсата на водач за известно време отлагала надигането, тъй като „по традиция и закон българите имали обичай да поставят начело на народа люде от царски род". С появата на П. Д. те вече разпо- лагали с подходящ водач, който освен това бил човек „твърде опитен във военното дело, дос- тоен и вещ да даде добър съвет". За кратко време той „сполучил да събуди дързостта" на българите и да ги поведе на въетание. Както твърдят виз. историци, П. Д. „спечелил съчувс- твието на целия народ и се облегнал на едино- душие™ на мнозинството". Въстанието било обявено през 1040 г. в Белг- рад, изглежда, не без помощта на маджарите. По стар народен обичай П. Д. бил издигнат върху щит и обявен за цар на българите. През Ниш въстаническата армия се отправила към Скопие, който по това време бил смятан за „главния град на България". Навсякъде въоръ- женият народ се стичал на тьлпи под знамето на бълг. цар, а когато „срещнели ромей по пътя си, безпощадно го убивали". Междувременно въетанали и българите от Драчката облает, които провъзгласили за цар някой си Тихомир, „един войник от своите, из- питан по храброст и разум". Така почти однов- ременно се образували две въстанически воис ки, едната от които признавала за цар П. Д„ а другата — Тихомир. Очертаващото се разеди- нение заплашвало българите със сериозни неп- рятности. П. Д. изпратил писмо до Тихомир, в което настоявал за лична среща. На нея тряб- вало да бъдат уговорени бъдещите действия на въстаниците. Когато двете бълг. войски се съе- динили, П. Д. произнесъл голяма реч, в която изтькнал лошите сетнини на двувластието. Той подкрепил думите си с поговорката: „Един храсталак не храни два налагала*, нито пък една страна може да процъфтява, ако е управ- лявана от двама царе." Накрая призовал мно- жество™ да отстрани Тихомир, ако наистина е убедено, че пред него говори един от потомците на славния Самуил. Не пропуснал да отбележи, че ако войската предпочете Тихомир, той доб- роволно ще му отстъпи властта. Ясно личи, че речта на П. Д. не е лишена от егоистични пристрастия. Но същевременно не можем да му отречем държавническа мъд- рост; тя сочела единствения изход от създало- то се трудно положение. След заключителни- те му думи „настанал голям смут и всички казвали, че искат само него за едноличен господар". Според някои извори нещастният Тихомир бил убит с камъни, а според други бил съсечен от развилнялата се тълпа. След като отстранил съперника си и се сдобил „със са- модържавната власт", П. Д. се отправил към Солун, където по това време се намирал виз. император Михаил IV (1034—1041). Българинът така „дръзко подгонил императора", че пос ледният панически побягнал, „изоставяйки це- лия си обоз, шатрата си и колкото имал злато, сребро и тькани". След тази голяма победа П. Д. продължил „все така храбро да ръководи събитията": войските му овладели Драч и про никнали чак в Тесалия. Решителните действия на въстаниците предизвикали сериозно без- * Неслучайно П. Д. дал пример с папагала. Образы на тази птица (в хералдична поза) присъства в царския орнат на Самуиловия род. по-точно в погребението на този бьлг. владетел. намерено на един остров в Преспанското езеро. 314
ПЕТЪР ЧЕРНОРИЗЕЦ ткойство в Цариград, където трескаво се об- .ъждали планове за ликвидиране на движе- --•ето. Междувременно вестта за надигането на бъл- -арите стигнала чак до Армения, където били заселени потомците на последните бълг. царе. Сред тях на наи-голям престиж се радвал Алу- сиан, вторият син на цар Иван Владислав. Този най-приятен от синовете на Владислав, човек с благ нрав, блестящ ум и забележително поло- -ение", станал наи-важната причина за пора -.ението на въстанието. След дълги митарства сполучил да избяга от бълг. земи (септември 1040). Появата на нов претендент за престола означавала ново напрежение във въстаничес- кия лагер. Затова в началото Алусиан не обявил открито своя произход, а се погрижил своевре- менно да потърси съюзници сред онези бълга- ри, конто били предани на неговото семейство. Чрез един таен белег (имал черно петно върху □есния лакът) Алусиан ги убедил, че е наистина син на цар Иван Владислав и те побързали да му засвидетелстват своята покорност. На първо време цар П. Д приел Алусиан в своя лагер, макар да си давал сметка, че в негово лице имал съперник за престола. Той предоставил на Алусиан армия от 40 хил. бойци, с която да щурмува Солун Под стените на сил- ната крепост Алусиан се проявил като лош так- тик (хвърлил в насрещен бой изморените си войски) и претърпял голямо поражение. Тази катастрофа довела до ново напрежение сред водачите на въстаналите българи: П. Д. „защото подозирал измяна, а Алусиан, защото се сра- мувал от поражението". Стаяваният дотогава конфликт щял да избухне всеки момент. Алусиан взел инициативата в свои ръце' поканил П. Д. на обяд, на който верните му привърженици поднасяли непрекьснато чаши вино на царя. Когато го опили, нахвърлили се върху него и му извадили очите (септември 1041). С тези свои действия Алусиан се показал достоен наслед- ник на своето семейство, чиято „изключител- ност“ се състояла в сръчността при организи- рането на дворцови заговори. Оттогава „скитският народ (българите) се обединили под една власт" — коментират пос- ледвалите събития виз. хронисти. В нач. Алу- сиан се хвърлил в енергични действия срещу ромеите, но скоро претърпял пореднотб си по- ражение и трябвало да се спасява с бягство. А *ова се оказало достатъчно, за да се реши на поредната измяна — през лятото на 1041 г. заедно с цялата си войска той минал на стра- ната на императора Оставало да се ликвидира другият въстани- чески лагер, където признавали за цар ослепе- ния П. Д. Император Михаил IV събрал „избра- ни воиски и наи-опитните във военното дело стратези и се отправил с тях срещу българите, като напредвал в боен ред и подреждал войс- ките си съобразно изискванията на стратегия- та“ В редиците на императорската армия има- ло много наемници, между конто и норвежкият принц Харолд Хардрад, заедно с 500 свои съна- родници. Решителното сражение станало при Остров. Там българите били окончателно сра- зени — като най-важна причина за поражени- ето се сочи обстоятелството, че те били „разкъ- сани от различии недоразумения и останали без истински вожд" П. Д. бил заловен и отве- ден в Цариград (лятото на 1041) В норвежките саги, където се описват подвизите на Харолд Хардрад, се твърди, че предводителят на варя- гите трябвало да се сражава със страшни вра- гове, конто имали много бойни колесници. На- чело на това страховито воинство стоял един сляп цар — в него изследователите виждат П. Д. Победата била спечелена от варягите, а Ха- ролд Хардрад посякьл слепня цар За разлика от виз. историци, според конто П. Д. бил „жалък на вид", „двуличен по нрав и прекалено опитен в измамите", „незаконоро- ден самозванец" и т.н. бълг. източници го пред- ставят в благоприятна светлина. Според един бълг. апокрифен разказ П. Д. на вид бил „много красив", а годините на неговото управление били забележителни с това, че освен българс- кото, той „приел и гръцкото царство". Същият летопис твърди, че царят бил посечен „от иноп- леменник на Овче поле". В случая отново се има предвид Харолд Хардрад, когото норвеж- ките саги неслучайно величаят като „опустоши- тел и разорител на България". Литература: Златарски, В. История. Т. 2, 41 —81 Литаврин Г Болгария и Византия в XI в. с. 376 и сл.; Цанкова-Петкова, Г. Пвтьр Делян през поглвда на неговите съвремвн- ници. — ИПр, 1966, № 4, 97—106. Й. А. ПЕТЪР ЧЕРНОРИЗЕЦ — старобълг. книжов- ник, автор на поучителни слова, в конто се разсъждава за спасението на душата, за 315
ПИМЕН превратностите на земния живот, за бедност- та и богатството и т.н Те са подписани от Петър черноризец11, „Петър недостойни", „Петър някои си“, но явно са дело на един и същ автор Съществува мнението, че зад тях се крие бълг. цар Петър (927—970), който по примера на своя баща се подвизавал и в книж. поприще. Това мнение, което има доста последователи, не може да се приеме поради факта, че цар Петърсе замонашил малко пре- ди смъртта си. А освен това получил апоплек- тичен удар, следователно състоянието му из- ключва книж. дейност. Ако зад П. Ч. действително се крие цар Пе- тър, то той в никакъв случаи не би отминал темата за богомилството — проблем номер ед- но за тогавашното общество. А за този „ново- появила се ерес" няма и дума. П. Ч предпочита да разсъждава върху отвлечени теми; написа- ното от него издава човек, прекрасно осведо- мен върху монашеските правила и църк устав, покрусен от неправдата на белия свят и т.н. Но това са вечни теми и най-малко могат да ни насочат към епохата на цар Петър Все пак можем да приемем че П. Ч. е живял и работил в нач. на X в. Той ще е бил от книжов- ниците, които съставлявали т.нар Симеонов кръг, или един от онези забележителни мъже, които броим като първостроители на бълг. кни- жовност и култура. Литература: Георгиев, Е. Литература на изострени класови борби в средновековна България. С 1967, 20—36; Андреев Й. Кем был Черноризец Петр. — Byzantino- bulgarica, 1980 VI, 51 —57, Петканоба, Д. Ен- циклопвдичен речник..., 329—330 Й. А. ПИМЕН — бълг. монах от края на XIV—нач. на XV в. През 1392 г. заедно с други монаси (Соф- роний и Силван) участвал в спасяването на част от бълг. книж. богатство по време на тур. заво- евание. Множество ценни ръкописи били изне- сени в Молдова. Там станал съосновател на манастира в Нямц — едно от най-големите книж. средища през XV в. извън България. Литература: Успенский, ф. О некоторых славянских и по славянски написанных ру- кописях в Лондоне и Оксфорде — ЖМНПр, 1878, СПб, ч. 200, 91 —91; Петканова, Д. Ен- циклопедичен речник..., 297—298 И. Л. ПЛЕНИМИР — първороден син на цар Петь: (927—970) от брака му с виз. принцеса Мари- Ирина. Роден по всяка вероятност в края на 20-те години на X в. Името му е записано в един от помениците на бълг. царе непосредствено след това на баща му Петър и преди името на брат му Борис //(970—971). Това, разбира се, не означава че П. е бил коронясан за бълг цар, а по-скоро подсеща, че бил обявен за престоло- наследник на своя баща. За него знаем още, че заедно с майка си посетил Цариград след смъртта на своя дядо, виз. съимператор Хрис- тофор. Повече сведения за П няма. Вероятно почи- нал млад, като по този начин открил пред брат си Борис II пътя към царския престол. Литература: Дуйчев Ив. Българският княз Плвнимир. — В: Българско средновековие 153-160. Й.А. ПРАКСИ — бълг. принцеса, по-голямата дъще- ря на княз Борис-Михаил (852—889), позната единствено от приписките в Чивидалското Евангелие (867), съхранявано в едноименния манастир в Италия. Споменаването „раба Бо- жия Пракси" (умалително на „Евпраксия “) по- казва, че тя била монахиня — доказателство за привързаността на най-близки на Борис хора към християнството. Изказано е интерес- ното мнение, че именно за тази Борисова дъ- щеря се загатва в известната „Повеет за бъл- гарската царкиня Персика", дъщерята на „цар Михаил" Предвид практиката монашеските имена да започват с първата буква на свете - ките, изглежда правдоподобно тя да е имала светско име Персика Всъщност то е женс- ката форма на познатото „Персиан/Пресиан", отбелязано два пьти в бълг. царска династия през IX—XI в. Литература: Иванов, Й. Българските имена в Чивидалското Евангелие — Сб. в чест на проф. Л. Милетич. С., 1933, с. 630; Дуйчев, Ив Проучвания..., 345 —346. П. П. ПРЕБЪНД — княз на слав, племе ринхини през 30-те години на VIII в. Ринхините живеели в околностите на Солун, но отношенията им с жителите на града не били особено добри. През 735 г. градският управител съобщил на импера- тор Лъв III (717—741), че ринхинският княз (рикс) 316
ПРЕСИАН -- име П. замислял нещо коварно и лошо про- -.•в Солун. В отговор на това донесение импе- раторы писмено наредил П да бъде заловен и ипратен в столицата. По една случайност им- -«враторската заповед заварила П. в Солун и -з много усилия той бил хванат, окован във вериги и изпратен в Константинопол. Реакцията на слав, племена била твърде бур- на. „Целият славянски народ" се събрал и про- водил пратеници в Солун и при Лъв III да молят милост за П. Те заварили императора да се готви за поход срещу арабите и затова било уговорено, че П. ще бъде пуснат на свобода след приключването на войната В знак на доб- ра воля П бил пуснат от затвора, били му даде- ни дрехи и всичко необходимо за живот. Не му било разрешено само да напуска града. Успо- коени, пратениците се завърнали по родните си места. П. разполагал със значителна свобода и имал възможност да се среща с различии хора. Той се сприятелил много с един от император- ските преводачи, който знаел и слав. език. Този преводач по-късно станал причина за погубва- нето на П Двамата се сговорили че князът ще избяга от столицата и ще замине за имението на пре- водача в Тракия, а след като нещата се поуспо- коят, ще се добере и до Солун. Замисълътбил осъществен бързо и лесно П бил облечен в ромейски дрехи, пък и говорел гр език не по- лошо от всеки гражданин на Константинопол. Излязъл спокойно през една от портите на гра- да и се укрил в специално скривалище в име- нието на преводача. Бягството на ринхинския княз вдигнало на крак целия императорски двор В продължение на 40 дни корабоплаването било спряно врати- те на столицата затворени за всички. които влизали и излизали, били претърсвани Конни- ци и кораби търсели навсякъде беглеца Трево- гата била твърде голяма, защото ако П. успеел да се добере до своите, Солун би бил ужасно застрашен, а империята в момента не можела да отдели никакви военни сили за защитата му Затова гневът на императора бил жесток — пазачите на княза били посечени, заподозре- ните в съучастничество били арестувани и под- ложени на изтезания, трети пък били лишени от длъжност Междувременно специален кораб отплавал, за да предупреди солунчани да се готвят за най-лошото, т.е. да очакват нападение от стра- на, на славяните. Специалните мерки, предприети от властите се увенчали с успех — П. бил заловен сред тръстиките на едно блато недалеч от гр. Виза, в момент когато жената на преводача му носе- ла храна. Беглецы бил откаран в столицата, където бил разпитан за причините за бягството му. Той отговорил, че преводачът го уговорил и съгласно предварителния план го очаквал край Виза. Точно поради това не избягал направо при своите. Преводачът заедно с цялото му семейство и децата бил посечен, а на П. не сторили нищо лошо — само поставили стража, която стояла при него денонощно. Неспокоиният слав, княз не се примирил и решил отново да избяга. П. започнал подготов- ка, но един от съучастниците му го издал и така бил заловен веднага На разлита казал че ако планы му успеел, щял да се върне в земята си и нямало да държи сметка за мира. Напротив възнамерявал да вдигне всички слав племена на война срещу християните. Той заявил, че щял да воюва по суша и по море без пощада, докато изтреби всички християни. С тези приз- нания. изречени в пристьп на гняв, П. се само- осъдил — бил екзекутиран. И след съмртта си П. останал страшен враг на ромеите. Когато научили за убийството му, слав, племена струмци, ринхини и сагудати се обединили и нападнали Солун. Обсадата му продължила близо две години — от 735 до 737 г. Слав, кораби не позволявали никакъв плавателей съд да се приближи и така грады бил обречен на глад На 25 юли 737 г. станал решителният щурм, който бил отблъснат с голе- ми загуби за нападателите. След това войната постепенно започнала да затихва Войната, започнала в името на убития княз П„ донесла само беди и хиляди убити, но тя показа- ла, че славяните не могат да бъдат превърнати в поданици само със оплата на оръжието. Литература: Златарски. В. История Т. 1 Ч. 2. 505-524. И. Л. ПРЕСИАН —бълг. хан (836—852). През836г.хан Маламир починал, без да остави наследник. Престолы бил зает от племенника му П — в някои източници името е записано и като П е р - с и а н Той бил син на ЗВиница, втория син на 317
ПРЕСИАН хан Омуртаг. Подобно на чичо си Маламир П. бил малолетен и за негов регент и съуправител бил назначен кавхан Исбул. Продължителното управление на хан П. било изпълнено със забележителни събития, но из- ворите за епохата са крайно недостатъчни. През 837 г. избухнало голямо въстание на сла- вяните, конто живеели около Солун, и „потоци от кръв потекли като река и цялата облает била опожарена и помрачена". По това време виз. император Теофил (829—842) бил зает във вой- ната си срещу арабите и се обърнал за помощ (подобно на баща си Михаил II) към българите. Но за да отслаби натиска им по посока на Македония, той предприел една диверсия по североизт. граница на бълг. държава и вдигнал на бунт виз. пленници, конто още хан Крум насилствено заселил по онези места Виз. фЛо- та се появила в делтата на р. Дунав и въпреки усилията на местния бълг. управител сполучила в мисията си — ромейските пленници били прехвърлени във Византия. Изглежда хан П. не разполагал с достатъчно сили, за да предот- врати виз. акция, тъй като по същото време войските му били на поход към Македония. Вероломството на императора не останало ненаказано. През 837 г. хан П. изпратил голяма войска на юг под командването на кавхан Исбул. Тя стигнала до Беломорието и завладяла антич- ния град Филипп (между Драма и Кавала). За да се ознаменува събитието, бил изписан възпоме- нателен надпис, в заключителната част на който се чете: „Който търси истината, бог вижда, и който лъже, бог вижда. Българите направиха много добрини на християните, а християните (ромеите) забравиха, но бог вижда." Този надпис неслучайно бил поставен в една църква във Филипп — не другаде, а в христ. храм П. обвинява ромеите в пристъпване на договорните клетви, в нарушаване на мира и във вероломство. Възмездието не закьеняло и в резултат на успешно завършилия поход П. включил в границите на бълг. държава областта на Зап. Родопи, конто били населявани от слав, племе смоляни. Впоследствие войските им се устремили към Солун, покорили цяла Македо- ния и стигнали дори до Адриатическою крайб- режие. Към 839 г. св датира походът на хан П. срещу сърбите. Тази с нищо непредизвикана война е най-малкото странна, тъй като дотогава бълга- ри и сърби .живеели в мир, обичали се един друг и имали обща граница". Обяснението, ко ею се предлага за войната, че българите целе- ли да ликвидират клина, който ср. земи вбивали между бълг. владения в Македония и Белградс- ката и Браничевската облает, едва ли отговаря на истината. Сигурно е, че внезапною изостря- не на отношенията между българи и сърби тряб- ва да се постави във връзка с действията на виз. дипломация. (Делта на император Теофил била да създаде на зап. бълг. граница ново огнище на напрежение, което да отвлече хан П. от плановете му за овладяване на цяла Маке- дония. Войната между българи и сърби продъл- жила цели три години (от 839 до 842), но П. „не постигнал нищо и само погубил по-голямата част от войските си“. С това приключват известията за управлени- ето на бълг. хан П. В резултат на успешните му действия към бълг. държава били присъединени огромни територии в Македония и Албания. Се- га границите на държавата се простирали от Карпатите до Странджа и Зап. Родопи и от Черно до Адриатическо море, т.е. приключил успешно процесът на обединяването на славя- ните от бълг. трупа. Всички те били поставени под скиптъра на владетелите на Плиска. Литература: Златарски, В. Приемниците на Омуртага. — ПСпБКД, 54, 1896, 755—778; История, Т. 1, Ч. 1, 430—447; Бешевлиев, В. Първобългарски надписи, 132—139; Геор- гиев, П. Първобългарският надпис от Фили- пп в нова светлина. — ИПр, 1990, № 3, 55— 67. Й. А. ПРЕСИАН (Ч и ш ю н?) — бълг. болярин, който бил в състава на бълг. делегация, участвала в извънредното заседание на църк. събор в Кон- стантинопол (870). Тя била ръководена от ичир- гу-боила Стазис, а П. бил един от двамата сам- псиси в нея. Предвид употребата на прабълг. титла той навярно бил дворцов секретар на княз Борис-Михаил (852—889). Тъй като името му е силно изопачено в съответната лат. бележ- ка, някои го разчитат като „Чишюн сампсис". Други данни за него няма. Литература: Златарски. В. История, Т. 1, Ч. 2, 754—755; Бешевлиев, В. Първобългар- ски надписи, с. 217; Симеонов, Б. Сампси- сът. — Съпоставително езикознание, 1981, № 3-5, 75-79. П. П. -J 4 ? 3 и a g з э-UJ ?3 ’-и г у & а «5 а з й х я ’ а а и s и ©г л - а « ж ж ,< у 318
ПРЕСИАН ~ °ЕСИАН — най-големият син на цар Иван Вла- I juc-a6(1015—1018) и царица Мария, бълг. канар- - ин (престолонаследник). Неговото име, иран- >о по произход (с първичен облик „Персиан"), х инадлежи на прабълг. традиция и повтаря оно- I на едноименния бълг. хан, управлявал през 836—852 г., бащата на покръстителя княз Борис- ЛАлаил. То е едно от косвените свидетелства за ~эърде вероятната връзка на т.нар. комитопули с царската династия в Преслав. Изглежда, че *^и управлението на баща си П. бил много млад, без сериозни позиции в армията и обществото. Зпитьт му след неочакваната гибел на баща си са заеме престола бил осуетен от капитулантс- <ата позиция на по-голямата част от висшата аоистокрация, вкл. и майка му. Когато армията -а Василии II (976—1025) триумфално шествала о основните бълг. земи (т.нар. вътрешна облает) заела столицата Охрид, когато най-близките му роднини и боляри приветствали императора и получавали дарове и тигли, П с верни воиски и двамата си братя Алусиан и Арон се опитал да организира съпротива в планината Томор (дн. Тмор, Албания). В същия район бил вторият цен- тър на съпротива, оглавен от Ивац, но, както изглежда, координация не била постигната. Как- то пише хронистьт Йоан Скилица, П. и братята му, „измъчени от дългата обсада (защото поста- вените от императора войници пазели изходите на планината), съобщили, че искат гаранции и обещавали да се предадат на което императо- рът отвърнал човеколюбиво'1. П бил почетен с високата титла магистьр, същата, която през 971 г. била дадена на детронирания цар Борис II 969—971) от император Йоан Цимисхи. По-кьс- но, след отвеждането му в Константинопол, той □ил назначен за стратег (управител) на тема Вукеларий (сев. част на Ср. Азия). Изобщо, както станало и с братята му, виз. правителство се тоста рал о да отдалечи членовете на царската Фамилия от родината им. При император Конс- тантин VIII (1025—1028) П. се заплел в дворцов заговор, в който участвали негови близки Зет му то сестра Роман Куркуа, византиецът Глава (оче- видно от славянобълг. произход) и българите Богдан (бивш ичиргу-боил в Охрид) и Гудел били чаказани с ослепяване. Самият П. едва избегнал *ази участ и бил заточен на о Плата (един от Тринцовите острови в Мраморно море) В 1029 , вече завърнал се от заточение, той бил главно сействащо лице в нов, много по-сериозен заго- вор, този път срещу новия император Роман III Аргир (1028—1034) и императрица Зоя. Зоя, дъ- щеря на Константин VIII и племенница на Васи- лии II, олицетворявала легитимността на динас- тията, а превратьт би имал успех само при замя- ната й с нейната по-малка сестра Теодора. Пла- нът предвиждал завземането на трона от П. и женитба с Теодора, която очевидно била дала съгласието си. Както изглежда, душа на загово- ра била „зости" Мария, майката на претендента и бивша бълг царица Дали бълг. престолонас- ледник и майка му били ръководени от обикно- вено властолюбие или виждали в този преврат поне отчасти акт на „победа11 над вековния про- тивник, е невъзможно да се отговори. Все пак П. бил син на последния бълг. цар, години наред бил възпитаван за владетел на България и несъмне- но познавал както историята на родината си, така и образците на бълг. полит мисъл като идеята на Симеон Велики за ролята на българите в „Ромейската (христ.) империя1. За съжаление липсват каквито и да било данни за неговите полит, замисли. Заговоры бил своевременно разкрит, П. — задържан в столичния манастир „Св Мануил11, осъден като изменник и ослепен През 1030 г. той приел монашеството, след което следите му се губят. Несъмнено като теоретичен притежател на царска корона (за разлика от Византия в Първото бълг царство категорично се държало на „царския род") П. имал съзнани- ето, чв е достоен за виз. трон. Случаят с П. показва, че „ромеизацията11 на висшата бьлг знат била сложен и противоречив процес. Една неочаквана находка поставя нови въп- роси около съдбата на неосъществилия се бълг. цар и виз. василевсП. През 1951 г вМихаловце, Изт. Словакия, бе открит надгробен паметник с надпис на кирилица: „Тук лежи княз Пресиан. [Роден] в лето 6505 (996—997 г. сл Хр.), [почи- нал] в лето 6569 (1060—1061 г.)“. Изненадва обстоятелството, че са посочени годините на раждане и смърт на въпросния П., което не е присъщо за средновек кирилска епиграфика. Впечатлява и титлата княз, използвана от бълг. владетели Борис-Михаил, Владимир (Расате) и Симеон, но заменена още от Симеон с „цар11 (василевс, император) и „самодържец11, упот- ребена самостоятелно в Битолския надпис на Иван Владислав, бащата на П. Изключено е да става дума за някакъв мес- тей „княз11 в Словакия през XI в., тъй като името П. е от прабълг. произход. Разбира се, би могло да се допусне, че надписът е посветен на друг 319
ПРЕСЛАВСКИ МИТРОПОЛИТИ българин със същото име от някогашните бълг. отвъддунавски земи (вж. Салан, Лоборчи и др.). По това време обаче този регион е в територи- ята на Унг. кралство, а съдържанието на титлата говори за владетелското достойнство на прите- жателя й. По принцип отнасянето на паметника към наи-големия Иван Владиславов син не сре- ща хронологически пречки. И двете посочени години, и възрастта на Пресиан (64 г.) са напъл- но в реда на нещата. Възможно е след 1030 г. монахът П да е успял да напусне Византия Установяването му на унг. територия в старите бълг. земи също би могло да има приемливо обяснение. Макар и ослепен, бълг. „княз" е мо- жел да бъде удобен „коз" в ръцете на унг крал при действия срещу империята. Литература- Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 2, 730-737; Т 2. 33—36; Дуйчев, Ив Пре- сиам—Персиан — В Проучвания върху средновековната българска история и кул- тура. С., 1981.343 —346; Tkadlcik, V. Cyrilsky napis v Michalovcich — Slavia 1983 № 2, 113-123. П. П. ПРЕСЛАВСКИ МИТРОПОЛИТИ През XIII— XIV в. митрополитите на Велики Преслав имали привилегията да се титулуват „прототрони" (т е. първопрестолни), с което се визира епохата на Първото бълг. царство, когато в този град рези- дирали бълг. патриарси. В добавките към Бори- ловия Синодик са записани имената на 12 прес- лавски йереи: Стефан, Димитрий, Лъв, Григорий, Герасим, Аарон, Мелетии, Макарий, Сава, Доро- теи Висарион и Макарии Повсичко личи, че списъкът на „първопрестолниците" не е пълен, а освен това е и разбъркан. Известии са напр. двама преславски митро- полити, които носели името Сава Първият Сава през 1203 г. написал едно писмо до римския папа Инокентии III, в което моли да му се из- прати „палиум", т.е. знак за пълнота при изпъл- нение насвещенослужителския мусан Другият митрополит Сава е светителствал над преслав- ската катедра през 60-те години на XIII в. при управлението на цар Константин Тих Асен. В този списък липсва името на преславския митрополит Марко, които при управлението на цар Иван Асен II (1218—1241) пренесъл в Търново мощите на св. Петка. А в антиеретичес- кия събор в Търново през есента на 1359 г взел участие „преосвещеният митрополит на Велики Преслав, първопрестолника Доротей". Името му е записано непосредствено след това на търновския патриарх, от което съдим за него- вото място в тогавашната църк. йерархия. В приложения по-горе списък има един митропо- лит Доротей — там името му е на 10-а позиция Но този Доротей едва ли е същият, който засе- давал на събора през 1359 г., тъй като името му стой непосредствено след това на митрополит Сава, който пък украсявал преславската митро- политска катедра точно един век по-рано. Литература: Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 387. Й. А. ПРЕСЛАВСКИ ПАТРИАРСИ (927—972). През октомври 927 г. между България и Визан- тия бил сключен „дълбок мир", които донесъл много придобивки на страната. Синът на Си- меон Петър получил титлата цар, равностойна на виз. василевс. Съгласно съществуващото разбиране за природата на властта „царство без патриарх не бива“, бълг. архиепископ бил издигнат в сан патриарх. Така бил извършен огромен пробив във виз. имперска идеология. В църк. и държавно отношение България стена- ла напълно самостоятелна и независима. В Синодика на бълг. църква, съставен по по- ръка на цар Борил през 1211 г., са съхранени имената на първите преславски патриарси — Леонтий, Димитрий, Сергий и Гри- горий. От други извори узнаваме, че пат- риарх е бил и Д а м я н. През 972 г. той избягал от Преслав, който бил превзет от император Йоан Цимисхи. Установил се в Средец във вла- дейията на Самуил и неговите братя. При провъзгласяване на независимата пат- риаршия Византия се опитала да „унизи" Бъл- гария. Тя наложила за църк. глава да се избира не столичният епископ, а някой от другите епар- хиални епископи и митрополити. Така импери- ята демонстрирала, че Преслав не може да бъде равностоен на Цариград, където резиди- рали редом царят и патриархът. Така Виз пат- риаршия не искала да признае факта, че бълг. първосветители са равни по права и достойнс- тво на цариградските. Разбира се, това било забелязано в Преслав и съборът на бълг. духов- ници, който избирал патриарх, изобщо не се съобразявал с постановлението. Така всички патриарси били наричани преславски.
ПРОХОР пшински Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 2. 504—509; Събев, Т. Самостоина народ- ностна църква в средновековна България. С. 1987.261-263. И. Л. ПРИБО — бълг. болярин, протосеваст при цар I' ан Асен II (1218—1241). През 1230/1231 г. бил оставен за управител (протосеваст) на Скоп- ска облает. Бил заможен и благочестив боля- оин, който се грижвл за църквата. Със свои средства основал малък манастир (скит) край с. Тморане (дн. Морани) на името на Св. Петка. За спасение на своята душа той подарил скита на големия Хилендарски манастир на Атон, ка- то се погрижил преди това да увеличи имотите — купил лозя и орна земя в селата Тморане и Свинови (дн. Свинища) и ги прибавил към ма- настирските владения. Интерес представлява един документ от 1232 г., в който се споменава за първи път името на протосеваст П. В нач. на с.г. хора на П. отишли в с Еахово, Скопска облает, да събират данъ- ците, конто не били изплатени. Селяните отка- зали да се издължат, започнал бои и един от служителите бил убит. Местният свещеник Дра- гомир бил набеден, че е виновник за станалото, и епископът на Скопие му наложил тежко нака- зание. Драгомир не се примирил и написал жалба до Охридския архиепископ, която лично му връчил. Той носел със себе си и записка от протосеваст П., който оневинявал селския све- щеник и молел архиепископа за снизхождение. През 1300 г., когато Скопска облает била завла- дяна от Сърбия, крал Стефан Урош II Милутин потвърдил направените от П. дарения на манас- тира. Литература: Петров, П. Протосеваст При- бо български феодален владетел в Македо- ния през първата половина на XIII в. — В: Изследвания в мест на Марин Дринов С 1960.521-533. И. Л. ПРОХОР ПШИНСКИ — прочутотшелникотХ1в Роден в околностите на Враня (днес в Сърбия) в малко село сред т.нар. Овче поле. Родителите му били българи — майка му се казвала Анна, а бащата Йоан. Те били заможни („благородии") хора, известии със своята благотворителност. Когато П П станал на възраст, подходяща за встьпване в брак, родителите му решили да го задомят. но запленен от мисълта да се отдаде всецяло на Бога, той избягал в планината и се поселил в малка пещера край Старо Нагоричи- но, при дн. град Куманово. Там прекарал дълги години в строг постнически живот: ядял само „злак и тревни корени, и то веднъж в седмицата". Веднъж пред пещерата се появил ловец на име Диоген — той бил дукът (управител) на София. П. П., който впоследствие се прочул с пророчес- ката си дарба, му предсказал императорска ко- рона и строго му заръчал да си спомни за него, когато стъпи на престола в Цариград. Поради връхлитанията на някакви варвари (може би печенегите9) и „зли човеци" П. П. потьрсил по-уединено място, за да се отдаде всецяло на пост и молитви. Навлязъл във вът- решната пустиня и в планинската местност Ко- зяк намерил подходяща пещера — над р. Пши- ня, приток на Вардар. Преживял в постницата 30 години, като се подлагал на постоянни лише- ния и се сражавал „смело с бесовските страхо- тии". В житието му се разказва как една нощ в пещерата на пустинника се явил дяволът, като приел образа на животното, наречено лъв. Кръстното знамение и явяването на ангела би- ли достатьчни дяволът, т.е. лъвът, да стане не- видим. Като изчистим разказа от чудотворния елемент, става ясно, че в пещерата на П. П. влязъл лъв (това животно все още се срещало, макар и рядко, по нашите земи поне до XI в.). След като се подвизавал като пустинник цели 32 години и „просиял с добродетелите си“, П. П. починал. Междувременно Роман IV Диоген бил коронясан за император (1067) и като си спом- нил за пророчеството на отшелника, се запътил да му се поклони След дълго обикаляне наме- рили пещерата — нетленните му мощи били напълно запазени. Когато поискали да ги пре- несат в новопостроения Жеглиговски манас- тир, ковчегьт с раклата на светеца не се пом- ръднал. Това било изтълкувано като знамение, че светецът желаел да остане на мястото, къде- то починал. Построили голям манастир на не- гово име, мощите на П. П. били положени в църквата от дясната страна на олтара. Обявили го за светец и в иегова чест било написано специално житие. Според уверенията на жити- еписеца в продължение на векове мощите на П П вършели много чудеса дарявали слепите със зрение, а недъгавите със здраве. Култьт към П. П. е широко разпространен в зап. бълг. земи — там той се слави като „ново- възсиял светец" и името му се произнася редом 21. Кой кои е в средновековна България 321
ПЪРВОСЛАВ с тези на наи-големите светци на бълг. народ. Смятат го също за духовен приемник на св. Иван Рилски: неслучайно църквата почита па- метта на П. П. на 19 октомври едновременно с паметта на рилския светец. Литература: Иванов, Й Северна Македо- ния 45 105—108 Павлович Л Култовилица код Срба и Македонаца Смедерево 1965, 26—28. Петканова, Д Енциклопедичен реч- ник с 379. Й. А. ПЪРВОСЛАВ — бълг. книжовник от времето на цар Иван Александър (1331—1371). Оскъдните данни, с които разполагаме, дължим на самия П. Той е оставил една приписка към ръкопис със слова на Григорий Богослов Книжовникът отбелязва, че книгата била поръ- чана от един от най-изтькнатите столични боляри — „всепочитания между велможите на българс кото царство логотета Мита“. По всяка вероят- ност преписътбил направен между 1350—1360 г Оформлението на целия ръкопис, красивият почерк на П., сигурността на ръката, която пи- ше, подсказват, че книжовникът е опитен, шко- луван човек. Вероятно е създал и други ръкопи- си които предстои да се открият. Днес препи- сът се съхранява в ръкописния отдел на Народ- ната библиотека „Св. св. Кирил и Методий". Литература: Коцева, Е АлександриИско- Попгерасимово писмо в български ръкопи- си от втората половина на XIV в. — Старо- българска литература. Т. 1. 380—381; Анге- лов, Б. Търновският книжовник Прьвослав — в кн. му: Старобългарско книжовно нас- ледство Т. 1. С.. 1983, 55—59' Петканова, Д Енциклопедичен речник ., с. 379 И. Л. РАД —търновски свещеник. Това име се среща често и под различии форми в средновек. Бъл- гария. Но поп Р. е забележителен с това, че името му се чете в един подглазурен надпис (в кремав цвят) върху дъното на съдотт.нар. сгра- фито керамика. Излиза, че поп Р. е бил състоя- телен човек, който много държал на престижа си щом си е поръчал сервиз на които е запе- чатан личният му монограм. Литература: Попов, Ат Царевград Търнов. 1984 4. с. 26, обр. 11 Й. А. РАДИСЛАВ — бълг. болярин, боритаркан по времето на княз Борис-Михаил (852 —889). Бо- ритарканът стоял начело на една от трите го- леми административни области (тарканства), на които се деляла бълг. държава през IX в. Р. резидирал в Белград — „наи-прочутия от дунавските градове", т.е. имал под свое раз- пореждане северозап. области на бълг. дър- жава Името му се споменава във връзка със съ- битията последвали смъртта на архиепископ Методии (885) и гоненията, на които били под- ложени учениците му във Великоморавия. Най-известните от тях — Климент, Наум и Ан- геларий, се отправили към България. След ка- то преодолели множество препятствия, стиг- нали до брега на р. Дунав срещу Белград: преминали реката „с молитви и по чудо бо- жие", като направили сад от три дървета, кои- то завързали с липово лико. В Белград те се явили при боритаркана Р. и му разказали за премеждията си. Славата на слав, първоучи- тели била стигнала и по тези места и Р. разб- рал, че това били „велики и близки на Бога мъже". Разговорите му с Климент, Наум и Ан- геларий убедили боритаркана, че бълг. княз Борис „жадува за такива мъже". Затова Р. ги „удостоил с голяма чест" и ги оставил извест- но време в Белград, за да си починат. След това побързал да ги изпрати с почести при княз Борис „като скъпоценен дар", убеден, че тькмо това са хората, които са в състояние да просветят цялата бълг. земя.
РАДОСЛАВ Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 2, 228—230. Й. А. РАДОМИР (Р о д о м и р) — петият син на цар МВан Владислав (1015—1018). Както е видно, той бил кръстен на цар Гаврил Радомир, т.е. бил роден треди убийството му в 1015 г. След падането на бълг. държава, още невръстен, бил отведен в Константинопол с майка си Мария и братята си. Заедно с тях се подвизавал „на Изток", в М. Азия Армения. Виз. принцеса и писателка Анна Ком- нина, която го представя като свои близък род- нина (брат на дядо й Траян) „от българите", съоб- щава. „някога той бил заловен от турците и като лрекарал дълго в плен при тях, научил езика им". Това показва, че подобно на брат си Арон той взел активно участие още в нач на борбата със селджукските турци. При Алексий I Комнин (1081 —1018) като близък императорски съветник участвал в разгрома на печенегите при Левунион край устието на Марица (29 април 1091). През 1097 г., макар и в напреднала възраст, като поз- навач на тур. език и нрави Р. бил изпратен с важна мисия при селджукците в Никея Той ги убедил да предадат града на виз. император, преди да бъде завладян от рицарите на Първия кръстоносен поход. Изглежда скоро след това е починал, тъй като името му не се среща повече във виз. извори Литература: Златарски, В. История. Т. 2, 135-136. П. П. РАДОМИР — дяк и книжовник от XIII в. Написал е Псалтир, който носи името му — Радомиров Псалтир. Ръкописът се съхранява в Зографския манастир на Атон. Писан е на пергамент и съдър- жа 171 листа. Когато е завършил преписа, Р. е бил дяк, т.е. той е бил млад човек, който наскоро е приел монашеското расо. В приписката, която е оставил, моли четящите да го извинят за „гру- бото“ писане. Явно разбирал своята неопитност. За сметка на това Р. е имал друга божа дарба — рисувал прекрасно. Украсата на ръкописа се състои от стилизирани ггтици, змии дракони, орнаментални ленти и др. Почти всяка страница съдържа рисувани заглавии букви, които изда- ват рисуваческо умение. Литература: Георгиев, £. Литературата на Втората българска държава, 103—104; Пет- каноба, Д. Енциклопедичен речник, с. 384. И. Л. РАДОСЛАВ — бълг. болярин; брат на цар Сми- лец (1292—1298) и Войсил; притежател на висо- ката титла севастократор, дадена му от по-го- лемия брат и потвърдена от виз император Андроник II Палеолог по-късно За севастократор Р. се знае твърде малко. По всяка вероятност след възцаряването на братси той останал в Подбалканската котловина, а през 1298 г. имал аспирации към търновския царски трон. По тази причина царица „Смилцена", под- помогната от деспот Алдимир, прогонила и него, и Войсил във Византия. Тъй като отношенията на царицата с император Андроник II небилидобри, Смилецовите братя били приети в Константино- пол доброжелателно Алдимир като зет на цари- цата и поддръжник на малолетния й син Иван Смилец (1298—1300) получил част от Подбалкан- ското владение с центьр Крън. Скоро се открила възможност за поставяне- то на Радославовата кандидатура пред бълг. боляри предвид появата на Чака и Теодор Све- тослаВ в Търново през 1300 г. Севастократорът решил да се възползва от крайно усложнената обстановка с подкрепата на Византия. От Со- лун, където бил заедно с Андроник II, най-веро- ятно през пролетта на 1300 г. Р. се насочил към България. Собствената му бълг. дружина явно била неголяма, поради което го придружавали 13 виз. военачалници с поверените им отряди. Както пише съвременникът Георги Пахимер, Р. претендирал, че е „от най-знатния род между българите". Императорът го „държал на почит" и го изпратил от Солун „с ромейски велможи и достатъчно войска". Всичко това показва, че в негово лице Андроник II виждал един бъдещ виз. поставеник на бълг. трон. Плановете на Р. изненадващо се провалили. Той бил разгромен напълно, когато нападнал деспот Алдимир. Едва ли Крън бил целта на старателно готвената военна акция. Възможно е Р да е искал да отмъсти на деспота и „Смил- цена", както и да си възвърне фамилните име- ния. Главното обаче е, че Крън бил на пътя към столицата Търново, а и овладяването на тази облает откривало най-добрия плацдарм за нас- гьпление в това направление. Така или иначе, Р. бил разбит от деспот Алди- мир и попаднал в плен заедно с виз. командири. Деспотът го наказал с ослепяване като измен- ник, а ромеите изпратил на Теодор Светослав. По-късно той ги разменил срещу свободата на баща си Георги Тертер. Ослепеният севасто- 323
РАДОСЛАВ кратор обаче не бил предаден на търновския цар, а изпратен на „съпругата си при императо- ра". Така завършила злополучната кариера на Р. Около 1303 г. той бил жив, както научаваме от едно споменаване във връзка с брат му Войсил. Други данни за него липсват. Доколкото може да се съди от думите на Пахимер, севас- тократорът бил женен за знатна византиика приближена до императорския двор. За съжа- ление не знаем нито името й. нито други под- робности за семеиството на бълг. болярин. Литература- Ников, П. Из историята на Под- балканската облает. — Родина, 1938, кн. 1, с. 24 и сл.; Цветкова, Б. Българо-византий- ските отношения през царуването на Тео- дор С ветос лава. — Изв насеминаритепри Истор.-филологический факултет на СУ. 1948, кн. 3,1—4. П. П. РАДОСЛАВ — бълг. болярин от Македония във времето на ср. владичество през XIV в. Той за- едно със своите близки родственици, навярно братя, Асен и Владислав построил към 1330 г. църквата „Св. Спас" в с. Кучевище, Скопско. Това научаваме от запазения там ктиторски над- пис. По-късно получил титлата жупан и имоти нейде в Центр, или Южна Македония, а посоче- ната църква била дарена на манастира „Св. Ар- хангели" край Призрен. Други данни за него, както и за Асен и Владислав, не са известии. Р. бил един от немногото бълг. боляри, конто успели да залазят и дори да укрепят позициите си при ср. власт. В повечето случаи местната бълг. аристокрация била дискриминирана и до- ри прогонвана, а именията й — заграбвани от властелите на ср. крале. Литература. Матанов, Хр. Югозаладните български земи през XIV в., с. 29. П. П. РАЙКО —братовчед на Момчил. Името му се споменава във връзка с решителното сраже- ние на Момчил с войските на Кантакузин и сел- джукския емир Умур бег пред стените на родоп- ската крепост Перитор (българите я наричали Буруград). Жителите на Буруград затворили крепостните врати пред воините на Момчил. те призовавали българите към сражение и оправ- давали вероломството си с твьрдението, ^е градът трябва да стане награда за победителя. Страхът от неизвестностите на войната ги нака- рал все пак да се застраховат: пуснали в кре- постта малък отряд от 50 войници начело с Р — братовчеда на Момчил. Незначителният от- ряд на Р. не бил заплаха за управниците на града, но в случай на победа на Момчил той можел да измоли прошка от щастливия победи тел. Когато битката започнала, жителите на Бу- руград се тълпели върху крепостните стени, за да наблюдават перипетиите на сражението. Между тях бил и Р., който останал ням свидетел на поражението на българите и на юначната смърт на Момчил. За по-нататьшната съдба на Р. липсват извес- тия. Но като знаем предварителните условия около влизането му в Буруград, можем да пред- положим, че Р. е бил измежду малцината Мом- чилови воини, конто били взети в плен от побе- дителите. Литература* Гюзелев, В. Момчил юнак. С., 1967. 77—79. Й. А. РАКО (поп Ра ко) — бълг. книжовник от XIII в. Заедно с поп Добри преписал едно Еван- гелие, което се съхранява в Атон. Други извес- тия за него няма. Литература: Георгиев, Е. Литературата на Втората българска държава, с. 103. И. Л. РАКСИН — бълг. болярин, протовестиарий на цар Иван Стефан (1330—1331). Протовестиа- рият имал задължението да се грижи за царс- кия гардероб, но през XIV в. той разполагал с много голяма власт, която му отреждала трето място в държавата след царя и великия ло готет. Р. бил един от водачите на т.нар. антиср. партия, която не се смирила под властта на еръбкинята Анна-Неда и сина й цар Иван Сте- фан. През есенга на 1331 г. Р. станал душата на един заговор, който свалил от престола ср. протеже Иван Стефан. Впоследствие заедно с великия логотет Филип убедил „българските ди- нати“ да изберат за цар Иван Александър (1331-1371). Литература: Иречек, К. История на българи- те, с. 232; Бурмов, Ал. История на България през времето на Шишмановци. — В: Избр. произв. Т. 1, с. 272. Й. А. 324
РОМАН °ИПСИМ1/1Я — съпругата на комит Никола, маи- •ia на комитопулиге Давид, Моисеи, Арон и Са- нии. За тази без съмнение видна българка от •в не се знае почти нищо. Тя починала преди 993 г., откогато датира известният надпис, от- • рит в с. Герман, на изт. бряг на Преспанското езеро. Този паметник бил поставен от Самуил лато израз на почит към покойните му родители и брат му Давид. Тази българка носела името на особено по- лулярната в Армения св. Рипсиме, което служи като аргумент натезата за арменския произход на охридската царска династия. Такъв довод обаче е формален, тъй като в България през IX—XI в. старозаветните имена, както и онези на раннохрист. светци и мъченици, били изклю- чително популярни. Литература: Иванов, Й. Произход на цар Самуиловия род. — В Сборник в чест на проф. В. Златарски. С., 1925, 55—62; Зла- тарски, В. История Т 1 Ч. 2. с. 606. П. П. РОМАН — бълг. цар (977—991). Според някои автори втори, а според други трети син на цар Петър от брака му с Мария Ирина, внучка на виз. император Роман Лакапин (920—944). Бил кръстен на дядо си, но носел още едно име, това на великия си дядо Симеон (по бащина линия) — затова в изворите се споменава и като Р о - ман Симеон Роден по всяка вероятност през 930 г. Няколко години по-късно заедно с майка си присъствал на погребението на дядо си император Христофор в Цариград. Сигурно е, че бил възпитаван в обкръжението на своята майка, а там преобладавали ромеи Дълги години съдбата на Р. е преплетена (по- не според запазените изврри) наи-тясно с жи- вота на по-големия му брат Борис II. През 969 г. той споделил заточението му в Цариград, а година по-късно се завърнал в България. След като Борис II бил отведен като пленник в Цари- град и лишен от знаците на царската власт Р бил скопен. Причините за това насилие трябва да се търсят в презастраховката на император Йоан Цимисхи, който по този начин целял да прекъсне живота на бълг. царска династия Знаем че цар Борис II нямал синове, а като скопец Р. също нямал никакви шансове да се сдобие с потомство. След смъртта на император Йоан Цимисхи 976) в България избухнало въетание начело с четиримата братя Давид, Моисеи, Арон и Са му ил. Тези събития променили за поредей път съдбата на Р. Заедно с брат си Борис той бил хвърлен в затвора Впоследствие през 977 г. двамата братя сполучили да избягат и се от- правили към България. Когато наближили пог- раничните места, те слезли от конете, тъй като били изморени от дългия път — местността била гориста и непозната за бегълците. Борис избързал напред, за да разузнав обстановка- та, но бил убит от пограничната стража. Р., след като чакал напразно завръщането на брат си, тръгнал по неговите следи и се озовал на лобното му място. Там разкрил пред стра- жите истината за своя произход и след това се отправил към крепостта Воден в.Македо- ния. Самуил побързал да признае властта на Р., които бил обявен за бълг. цар По този начин той засвидетелствал предаността си към управляващата династия и не позволил избухването на междуособици, на което раз- читали виз власти. Цар Р управлявал държавата на българите десетина години (резидирал в Скопив), но фак- тически с властта се разпореждал Самуил. В годините на своето безлично, номинално цару- ване Р не направил нищо забележително Из- вестно е само, че основал прочутия манастир „Св Георги Бързи" край Скопив През 991 г. император Василий II тръгнал на поредния си поход срещу България, „посрещ- нал българите, обърнал ги в бягство и уловил техния цар“, т.е Р. Според някои до битка изоб- що не се стигнало, а цар Р. предал Скопив на императора. Въпреки дадените обещания Р. бил върнат в тьмницата, от която избягал". Изворите нашепват, че той престоял във виз. плен цели 6 години и починал през 997 г. Литература: Златарски, В История. Т. 2, 616-655 Й. А. РОМАН — виден бълг исихаст от XIV в., нераз- делен спътник на Теодосий Търновски. Някои автори неправилно го отъждествяват с Ромил, който е негов съвременник. Родното място на Р е неизвестно Наричат го „благородник", тъй като бил син на „лични и славни родители". Не е известно и кога точно се замонашил. Знаем само че дружбата му с Теодосий била отколеш- на, което предполага, че Р. станал черноризец в някои от търновските манастири на хълма 325
РОМИЛ Света гора, откьдето било познанството му с прочутия исихаст. При едно от посещенията на Теодосий в Тър- ново Р му се представил и помолил да го вземе със себе си Той дори заплашвал да се самоубие, тъй като „нямало кой да го наставлява по божия път”. Теодосий склонил и го взел със себе си в Парория. Там той изпълнявал съвест- но задъл- женията си. Дори му поръчали оттоворна мисия, в резултат на която манастирското богатство се умножило, т.е. Роман вероятно измолил голямо дарение за Синаитовия манастир. Когато Григорий Синаит починал (1346), Р. се намирал в един от манастирите край Сливен. Малко по-късно при него пристигнал Теодосий Търновски и двамата се отправили към Атон. Притесняван от турците, които по това време опустошавали околността, Р се завърнал отново в Сливен, където изчакал пристигането на Тео- досий. После двамата се отправили към Емонс- ката планина на Черно море, където се отдали на пълно безмьлвие. Но и тук не ги оставили на спокойствие (размирните времена продължава- ли) затова Теодосий и Р помолили цар Иван Александър да им построй манастир близо до столицата. Царят с радостсеотзовап на молбата на прочутите пустинници и им избрал за манас- тир мястото, наречено Килифарево, на един ден път от Търново. Двамата пребивавали в Килифа- ревския манастир доста време. След това све- денията за Р. прекъсват, като изключим съобще- нието, че през 1359 г. взел участие в антиерети- ческия събор в Търново. През 1363 г. Теодосий Търновски заминал за Цариград, където няколко месеца по-късно по- чинал (27 X11363). При заминаването си за виз. столица той оставил Р за игумен на своя ма- настир. Като поел тежкия кръст, Р. се стараел във всичко да не изостава от своя учител: при- държал се към строго постничество, хранел се само веднъж на ден, и то малко, и изпълвал нощите си с бдение Но скоро се разболял, измъчвала го лоша кашлица и силите постепен- но го напускали. Вестта за кончината на учите- ля му Теодосий го довършила окончателно. Р. предал богу дух на 17.11.1347. Р. бил образцов монах, съвършен пустинник и примерен исихаст — ненапразно съвремен- ниците му го наричат, ревнител на благочести- ето“. Само че по чисто човешки и най-вече по интелектуални качества той значително отстъп- вал на великия Теодосий. Затова следвал неот- стьпно учителя си — оприличават ги на „едно- нравни съпрузи, които заедно вървят по божес- твения ггьт“. Р. се стараел да компенсира не- достатъците си с похвално усърдие и свято подвижничество. Примерният му живот бил достатьчен, за да го уподобят на свят човек. Но това съвсем не е достатъчно, за да го броим сред онези личности, на които бълг. история дължи признателност и възхищение. Литература: КиселкоВ, В. Житието на св Теодосий Търновски като исторически па- метник. С., 1928. с. XL—XLVII; Ромил Видин- ски. С., 1938. Й. А. РОМИЛ (Ромил Видииски)—бълг духов- ник. ученик на Григорий Синаит, наи-пример- ният исихаст в средновек България Роден през 30-те години на XIV в. в „доблестния и преславен град Видин" в семейството на срав- нително заможни родители; майка му била бъл- гарка, а бащата — грък. Светското име на бъде- щия пустинник било Ру с к о, а според други известия — Р а й к о Постъпил в училище, кьде- то проявил големи заложби и скоро надминал всички деца. Наричали го дори „отрокостарец” заради преждевременната му разумност, с ко- ято станал известен в града. Когато достигнал възраст, подходяща за женене (т.е. 14—15 годи- ни), родителите му се загрижили да го задомят. Но той желаел наи-много от всичко да се пос- вети на Бога, затова напуснал родното си място и стигнал чак до Търново, където се замонашил в един от крайстоличните манастири на хълма Света гора. Приел монашеското име Роман и заживял в смирение и послушание — поведе- ние задължително за исихастите по време на предварителните им изпитания. Р. скоро се прочул като безкористен благодетел: усърдно ловял риба в р. Янтра, а през нощта я окачвал пред килиите на по-бедните монаси. По тази причина монасите го нарекли Добророман Изминало доста време, до него достигнала вестта за славата на Парорийския манастир на Григорий Синаит. Без много колебания Р. поел към Странджа. Великият учител Григорий Си- наит „прозрял живеещата в него божествена благодат" и го приел в монашеското братство Р., които телесно бил много як и силен, се трудел неуморно при изграждането на манас- тира, а в свободното си време работел в хле- барницата или готварницата. Името Доброро- 326
РОСТИСЛАВ МИХАЙЛОВИЧ акн отново било в устата на всички, пак заради ярсчутото му състрадание към бедните. Съобразно строгие монашески устав Р. бил -т.-крепен като послушник към един старец, • ито да го наставлява в божественото учение. Закон било ученикът да се подчинява безпре- • словно на заповедите на своя учител. Учите- тят на Р бил „пламтящ от ярост" старец, който било невъзможно да се приласкав. А отгоре на всичко бил и парализиран. Добророман тьрпе- иво и послушно изпълнявал задълженията си редовно осигурявал храна на своя учител, •ато ловял риба във вировете по реката Проб- -емите дошли през зимата, когато поради лю- тия студ реката замръзнала. Р бил принуден да разбива с чук дебелия лед и влизал във водата въпреки големия студ. С крака размътвал тиня- та и рибата се принуждавала да изплува на повърхността, където била улавяна в мрежата. Веднъж духовният му наставник го изпратил на риболов, но понеже Р закъснял да се върне навреме, старецът го оставил цяла нощ на от- крито. На сутринта намерили нещастника за- трупан под грамадна пряспа сняг. Животьт в Парория бил помрачен от връхли- танията на свирели и зли разбойници, конто местното население наричало „хонсари". Те се промъквали в килиите на пустинниците, измъч- вали монасите с нагорещено желязо, за да измъкнат дребните им спестявания Заедно със своя старец Р. побягнал далеч на север и се установил в мястото, наречено Мокре, недалеч от Килифарево. Там той прекарал доста време в свято подвижничество, докато не го настигна- ла вестта че благодарение намесата на цар Иван Александър разбоиниците били прогонени от Парория. Но когато се завърнал в манастира на Григорий Синаит, дошла друга беда: този път тур. разбойнически дружини, конто безпрепят- ствено плячкосвали околността. Последвало ново бягство в Мокре, а след това завръщане в Парория Едва сега Р. получил разрешение от Григорий Синаит да се отдаде на пълно безмъл- вие Тон се уединил навътре в планината, по- строил си килия, приел т.нар. велика схима, нарекъл се Ромил и преживял в свято подвиж- ничество 5 години. След смъртта на Григорий Синаит (1346) наи- много време, ок. 15 години, Р. прекарал на Атон, като безмълвствал в килия, отдалечена навътре в планината. Прочул се като свят и богоугоден човек и привличал около себе си множество иноци, конто търсели съвети, напътствия и най- вече поучителен пример. Но тъй като човешко- то любопитство нарушавало уединението му, а пък и Света гора била застрашена от турците, през 1371 г. той побягнал чак в Албания — край дн. град Валона на Адриатическо море. Там прекарал доста време и накрая по „божие вну- шение" се запътил към прочутия манастир Ра- ваница в Моравско, основан от ср. княз Лазар през 1382 г. Р. пребивавал в Раваница „малко време" и ок. 1385 г. предал „блажената си душа в божиите рьце". Животьт на Р. е прекрасна илюстрация на атмосферата в бълг. общество, когато тур. опас- ност надвиснала заплашително над държавата ни. По това време България се нуждаела най- вече от мъже, конто да я защитават с меч в ръка. Вместо това планините и пущинаците би- ли пълни с подивели аскети, конто се вълнували единствено от личного си спасение. Р. бил на- истина съвършен монах, прилежен пустинник и образцов исихаст, но святого му подвижничес- тво едва ли можело да бъде спасителният изход за българите в края на XIV в. Литература: Киселков, В. Житието на св Теодосии Тьрновски като исторически па- метник С , 1926, XL—XLVII Ромил Видинс- ки С., 1938 Й. А. РОСТИСЛАВ МИХАЙЛОВИЧ - рус. княз авантюрист, прочут със зловещата си роля в бълг. история през 50-те години на XIII в. Син на черниговския воивода Михаил Всеволодович. След мъченическата смърт на баща си избягал при татарите (в Златната орда), а по-късно на- мерил убежище при маджарския крал Бела IV (1230—1270) През 1243 г. кралят му поверил управлението на областта Славония, а през 1254 г. Р. М. бил вече бан на Мачва — между реките Сава и Дрина. Така владенията му се доближили плътно до Белград и Браничево, където пък се развявали знамената на бълг царе. Влиянието на Р. М. нараснало още повече, когато успял да се сближи с бълг. цар Михаил II Асен (1246—1256), който го смятал за сигурен и верен съюзник. През 1254 г. Р. М. сполучил да омъжи своята дъщеря Мария (която била само на 12 години) за бълг цар. През 1256 г. Михаил Асен изпаднал в тежко положение предвид несполуч- ливата си война срещу никейския император 327
РОСТИСЛАВ МИХАЙЛОВИЧ Теодор Ласкарис. Той се обърнал към своя тьст Р. М. с молба да стане посредник при претво- рите с никейския император. Р. М. обещал своята поддръжка и потеглил за среща с императора, които лагерувал на р Регина Там пристигнали пратеници, които известили Теодор Ласкарис за приближаването на Р. М начело на голяма деле- гация, в състава на която били включени „пър- венците на българския народ". Те били приети с „подобаващи почести" и съгласно съществува- щия дипломат, етикет. След това започнали пре- творите На първо място се разисквал въпросът за паричната контрибуция, за която настоявали българите в замяна на завладените от ромеите бълг територии Но едва поставен, този въпрос бил снет по настояване на императора. Р. М. предпочел да го отбегне и се впуснал да убежда- ва присъстващите колко много държи на импе- раторского благоволение Дори се заклел във вярност на Теодор Ласкарис като го нарекъл свои „баща и господар". Тези евтини декларации не били само празни ласкателства. Р. М давал да се разбере, че е готов да пренебрегне инте- рвенте на своя зет срещу прилична цена, разби- ра се. Това било почувствано от императора: двамата се разбрали много добре и с учудващо единодушие определили бъдещата граница меж- ду българи и ромеи Споразумението предвиж- дало българите да отстьпят не само териториите, завладени от императорските воиски но и об ластите около Скопив и Албанските планини. Но върхът на всичко било условието българите да изпразнят „знаменитата, чутовна и великолеп- на ' крепост Целина, която издържала продължи- телна обсада и където продължавал да станува бълг. гарнизон. И така само с едно драсване на перото Р М отстъпил на Теодор Ласкарис огромни терито- рии — всички бълг земи на юг от Пловдив и на запад от София преминали под властта на Ни- кея. Бълг. държава загубила почти една трета от своята територия Неслучайно императорът определя споразумението като ,велик дар ‘ и го отдава на божията воля В едно свое послание той коментира събитията като великолепна по- беда над „лъвчето, което се спасило с бягство" (цар Михаил II Асен), и като истински триумф благодарение на „мечката" (Р. М ), който станал посредник на мира. Изключителната отстьпчивост проявена от страна на Р. М., не бива да се отдава на неопит- ност криво подхванати преговори или пък престъпно нехайство. Това било чисто престъп- ление и предателство, купено с цената на мно- гобройни подаръци, изеипани с „царска щед- рост" пред смаяните очи на рус княз Подкупът включвал злато, породисти коне, копринени ть- кани и други предмети на брой 20 хил. След като мирният договор бил оформен съг- ласно съществуващите правила, той бил тьр- жествено подписан от императора и Р. М., след което двамата произнесли задължителните за случая клетви. Накрая, преди да отпътува, Р. М. произнесъл прощална реч. Тя сигурно ще е била прочувствена и вълнуваща, вдъхновена преди всичко от мисълта за златого, с което му било платено Така през август 1256 г. Р. М. сложил подписа си под най-позорния мирен договор в средно- век. бълг. история. Тази вест била посрещната на нож в Търново и струвала главата на цар Михаил II Асен — него българите държали отго- ворен за престьплението на Р. М. Името на продажния рус княз се евързва и със събитията около смъртта на цар Михаил II Асен. Новият бълг. цар Коломан II Асен (той бил царев братовчед) побързал да се ожени за Мария, жената на царя, като по този начин целял да легализира своята власт. Р. М. пък решил да се възползва от обстоятелствата, ка- то заложил на бащините си чувства — Мария била иегова дъщеря. С голяма войска той се отправил към Търново, уж да защити честта на Мария и да я спаси от ръцете на цареубиеца. Но всъщност намеренията му били да завладев бълг. престол — в мечтите си той вече се виж- дал самодържец Този път тьрновското боляр- ство съзряло навреме заплахата и осуетило замислите на Р. М. Българите отказали да го пуснат в Търново и сигурно се възползвали от случая да му припомнят злините, които им до- несъл с безчестния и позорен Регински мир. Р. М. бил принуден да се оттегли; единствената му утеха била да прибере дъщеря си Мария, вече вдовица. При завръщането си гои вероятно ус- пял да откъсне някои северозап бълг. терито- рии и да ги присъедини към владението си в Мачва. Оттогава рус. княз започнал да се вели- чае като „дук на България", а в някои случаи и като „император Български". Но тези тигли би- ли лишени от съдържание и издават само пра- зен. показен стремеж към едно полит, наслед- ство, което не му принадлежало по закон и I върху което не разполагал с никакви морални 328
САВА основания. По-нататъшната съдба на Р. М. не -редставлява интерес. Литература: Палаузов, Сп. Ростислав Ми- хаилович, руски самостоятелен княз на Ду- наев през XIII в. — В: Избр. трудове. Т. 1. С., 1974, 216—250; Златарски, В. История Т. 3. 456—464 469—471 Ников, П. Българо-унгар- ски отношения от 1257—1277 г. — СбБАН, XI, 1920,60 -68. Й.А. САБИН — бълг. хан (765—766). Някои изследова- тели смятат, че бил от слав, произход и поради тази причина името му не намерило място в Именника на бълг ханове. Всъщност името С. се среща по-често у римляните. Знаем също, четой бил зет на хан Кормисош (754—756), т.е. с възца- ряването му властта над българите преминала отново към родаВокил, но вече по женска линия. Новият хан представлявал онази част от ста- робълг. болярство, която била склонна да под- държа мирни отношения с Византия. Затова, щом С завзел властта, „отправил пратеници при императора, чрез които наи-настойчиво молел за мир“. Отначало преговорите били държани в тайна, но когато истината излязла наяве, се стиг- нало до широко брожение Свикан бил специа- лен народен събор (в него участвал „въоръже- ният народ", т.е всички мъже, способни да носят оръжие), който трябвало да се произнесе по въпросите около войната и мира. Там надделели привържениците на крайната антивиз. политика А към хана било отправено обвинение в държав- на измяна: „чрез теб България ще бъде поробена от ромеите". Изоставен от привържениците си, С. трябвало да спасява живота си с бягство: успял да стигне до Месемврия, откьдето сполу- чил да се добере до Цариград. Император Константин V Копроним приел беглеца и се погрижил за неговото семейство. Изпратил доверени лица в България, които не след дълго успели да прехвърлят близките на С. през границата. Минали няколко години а в Цариград смята- ли, че ексханът С все още е в състояние да влияе върху положението в България. Когато през 768 г. българският хан Паган пристигнал в Цариград за преговори, С стоял редом с импе- ратора На тези преговори Константин V нап- разно укорявал българите, че омразата им към С. е лишена от основания. Тези укори дават най-ясната представа на какво име „се радвал" С. сред своя народ. Заклеймен като предател, С. останал завинаги във Византия и ще е пре- живял остатька от живота си в напразни мечти да се върне отново на бълг. престол. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 1. 284 —289; Москов, М. Именник на бъл- гарските ханове, 318—326 Й. А. САВА — бълг книжовник от IX в., ученик на Кирил и Методий. Отбелязан е в едно житие на св. Климент Охридски като един от „избраните и корифеите" сред Кирило-Методиевите учени- ци. Той е един от Св. Седмочисленици, чийто култ бил особено тачен в България и Византия. Името му не било забравено и през следв. векове — в Бориловия Синодик С. е поставен редом с Кирил, Методий, Климент, Горазд, Наум, които „просветили българския народ" и „много се потрудили за славянската книга". Не са известии произведения, излезли изпод пе- рото на С Литература: Динеков, П. Учениците на Ки- рил и Методии в България. — В: Проблеми на старата българска литератур. С , 1989, 210-224. И. Л. САВА — бълг. духовник, преславски митропо- лит в края на XII—нач на XIII в. Вероятно бил един от онези духовници, които заели митропо- литски катедри по време или скоро след въста- нието на братята Петър и Асен (1186—1188) 329
САВА Явно С. бил силно привързан към българщи- ната, защото му била поверена Преславската митрополия, чиито предстоятел се смятал за пръв сред останалите бълг. йереи. Той се нари- чал „прототрон" и обикновено се смятало, че заемал второто място след патриарха. С. подкрепил цар Калоян (1196—1207) и архи- епископ Васи ии в провеждането на църк. им политика. Той разбирал, че от Византия не мо- же да се очаква признание, затова пламенно поддържал идеята за уния с католич. църква През септ. 1203 г. С. заедно с други митропо- лити и епископи написал специално писмо до папа Инокентий III. В него С. изказвал своите почитания към „най-светия отец" и го уверявал в смирение и готовност за подчинение с „наве- дена глава и подвиги колена". Едновременно с това го уведомявал, че е готов да приеме „па- лиум за пълнота на свещенослужителския сан" от апостолическия престол. Демонстрираната готовност за обвързване с Рим не била случайна, нито пък спонтанна. Тази акция била под отвена и проведена с цел да се докаже, че най-видните бълг. духовници дейст- вително желаят да признаят палата за свой върховен предстоятел. Каква точно е била ро- лята на С. можем само да гадаем, но на участи- ето му явно се разчитало твърде много, защото в споменатото вече писмо той е отделен от другите като „смирен митрополит на Великата църква на Преслав". Следователно цар Калоян и архиепископ Василий, действителнитеоргани- затори на акцията, разчитали, че личният авто- ритет на митрополит С. ще увлече и други йе- реи. Папа Инокентий III не оставил без последст- вие учтивия жест. На 25.11.1204 г. той изпратил до С. палиум чрез своя легат кардинал Лъв. В нарочно писмо светият отец изтьквал. че връч- ва „палиум, сиреч знак за пълнота на първо- свещеническа власт, взет от тялото на блаже- ния Петър", който С. имал право да носи само при празнични литургии и в случаи, конто щял да посочи кардинал Лъв. На 7.XI. 1204 г. след тьржественото ръкопола- гане на архиепископ Василий за примас на бълг. църква, митрополит С. и други духовници също били помазани по обичая на католич. църква. Това е последното сведение за С. Каква е била съдбата му, можем само да предполагаме. Нас- ледникът на Калоян цар Борил (1207—1218) про- менил рязко църк. политика на своя предшест- веник и се стараел с всички сили да подчертава принадлежността си към изт. православие. По всяка в роятност митрополит С. останал верен на унията, защото името му не се среща сред имената на правосл. митрополити, записани в Синодика на бълг. църква по повеля на цар Борил. Не е изключено да е завършил живота си в някой манастир. Литература: Златарски, В. История. Т. 3, 155,183,195—210; Дуйчев, Ив. Препискатана папа Инокентий III с българите, ГСУифф, XXXVIII, С., 1942, 97-98. И. Л. САВА — бълг. духовник, преславски митропо- лит през 60 те години на XIII в. С неговите усилия била изградена църквата „Св. Никола и св. Ан- дрей" при с. Троица близо до Велики Преслав. Посочена е и годината на изграждането на хра- ма — 1263/1264 В надписа, поставен по този повод, С. сетитулува „по милост божия митро- полит на богоспасния прототронен (т.е. първо- престолен) град Преслав". В добавките към Бо- риловия Синодик митрополит С. заема 9-о мяс- то в списъка на „първопрестолните" йереи на Преславската митрополия. Литература: Попконстантинов, К Старо- български ктиторски надпис от с. Троица, Шуменски окръг. — Археология, 1980, Ns 4, 58-64. Й. А. САВАТИЙ — бълг. монах от XIV в., ученик на игумена на Рилския манастир Дометиан. През февруари 1385 г. С. снел препис от Завета на св. Иван Рилски за нуждите на манастирското братство. От перото на С. е излязло и вълнува- щото известие за заравянето на манастирските ценности през 1385 г. поради приближаващата тур. заплаха. Литература: Дуйчев, Ив. Рилският светец, с. 257; Гюзеле , В. Училища, скриптории, биб лиотеки..., 107—108. Й. А. САЛАН (Чалан) — бълг. болярин, управител на земите между Тиса и Среден Дунав в нач. на X в. Според унг. „Аноним" бил внук (или прав- нук) на „Великия Кан, който завладял Панония", съответно — чичо (или вуйчо) на тогавашния бълг. „Велик Кан“. Очевидно става дума за хан Омуртаг и цар Симеон Велики. Като близък 330
САМУИЛ роднина на владетеля С. носел някаква висока титла, най-вероятно тарканска (вж Теодор, Си- ••еон). Дали обаче има пряка връзка между него и таркана Негавон или пък Радислав (управител на Белград при княз Борис-Михаил), е невъз- можно да се отговори. Територията, управлява- на от С., била огромна по обхват и включвала земи в дн. Унгария, Трансилвания (Румъния) и Сърбия. Двете му резиденции били съответно Тител при вливането на Тиса в Дунав и Белград, дн. сръбска столица която през средните веко- ве била важен бълг. провинциален центьр. Как- то изглежда, местните бълг боляри Лоборчи и Менемороут (в отвъддунавските земи) били подчинени на С. Към 903—907 г. С. и подчинените му управи- тели били връхлетени от унг. завоевание Пър- вият удар бил поет от Лоборчи, който не устоял на превъзхождащия го противник и загубил важните крепости Хунг и Землин (дн. Земун). От своите земи с бой бил изтласкан и Менемороут. Тогава в сражения със завоевателите влезли войските на самия С. Унг. хроники представят бълг. управител като човек с огромна власт, военна сила и широки правомощия. Това кара някои учени да го отъждествяват със самия цар Симеон, което обаче е неприемливо. С. оказал ожесточена съпротива като се опитал да пече- ли време чрез преговори. Той получил военна помощот„ВеликияКан“ (царСимеон), ноисега българите претьрпели поражение. Тогава С се оттеглил на десния дунавски бряг в Белград. Били поведени нови преговори с унг. вождове. В краина сметка бълг страна била принудена да отстъпи част от отвъддунавските си земи в Панония и Трансилвания на унгарците, като може би благодарение на дипломат, умение на самия С. все пак успяла да запази стабилни позиции на север от Дунав. За съжаление по- вече данни за С. липсват. Литература: Венедиков, Ив. Вовнното и ад- министративного устройство... 69—73 П.П. САМУИЛ — бълг. цар (997—1014), наи-малкият син на комит Никола от брака му с Рипсимия. Името му се споменава за първи път по повод събитията около смъртта на цар Петър (970), когато „Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от мощните в България комити, замис- ляли въстание и бунтували българската държа- ва" Заедно с братята си С. застанал начело на онези сили, които били враждебно настроени към Византия. Затова императорът пуснал си- новете на цар Петър от Цариград, „за да за- вземат бащиното си царство и да възпрат по- нататьшното напредване на комитопулите". През 976 г внезапно починал император Йоан Цимисхи, покорителят на България При тази вест българите отново въстанали и „били определени да ги управляват четирима братя Давид, Мойсей, Арон и Самуил синове на един от велемощните комити и затова наричани ко- митопули". Скоро събитията взели драматичен обрат. Наи-големият брат Давид бил убит от скитници власи. Смъртта върхлетяла втория брат Моисеи при обсадата на Сяр Третият брат Арон се домогвал до брак със сестрата на виз император Василий II, но вместо нея му била изпратена една от нейните приближени Изма- мата била разкрита, но въпреки това Арон не скъсал връзките си с Цариград — неслучайно го подозирали „че съчувствал на ромеите". Тои проявил нескрити амбиции към върховната власт, което му струвало живота. По заповед на С Арон бил „погубен" заедно с цялото си семейство на 14 VI .976 г. Така С останал еднов- ластен господар на цяла България. Положени- ето не се променило съществено след бягство- то на Борис II и Роман от виз. плен Борис II загинал при преминаването на границата, а Роман бил отведен при С., които го признал за цар на българите (977). Оттогава цар Роман „действал заедно с него (със Самуил) и се съб- рали около него българите и воювали против ромеиската страна" Предаността, която С. засвидетелствал на последния пряк потомък на управляващата династия, преследвала две це- ли. С признаването на Роман за бълг. цар С. разчитал да обедини всички противници на Ви- зантия От друга страна Роман бил скопец, сле- дователно не представлявал преграда пред ам- бициите на С. да завладев бълг престол. Още през 977 г С. предприел няколко похода в Мизия, Тракия, Македония, Тесалия и Пело- понес — те имали за цел освобождаването на всички бълг. земи. Властта му признали редица крепости, между които най-прочута била Лари- са (в Тесалия). С. обсаждал тази крепост цели 5 години докато накрая получил „пълно надмо- щие", преселил жителите й в България, „като ги зачислил в списъците на своите воиници През този период походите на С. следвали един след 331 "X
САМУИЛ друг и казват, че „императорът бил стигнал до такава безизходица, че не бил в състояние да се бори с враговете си". През 986 г. император Василий II предприел контранастьпление срещу българите. „защото тяхната дързост, дишаща убийства, заплашва- ла ромеиската държава". Стратегическата цел на похода била Средечката крепост, но „по зла воля на съдбата той се излъгал в своите надеж- ди". Ромейските войски обсаждали София 20 дни, но без шансове за успех; армията се „от- дала на леност и безделие поради неспособ- ността на военачалниците". Първи пострадали отрядите на т.нар. фуражири. които били изтре бени до крак от скритите в засада бълг. воиски. Ромеите загубили много впрегатни машини, а като връх на всичко българите сполучили да запалят обсадните им машини. С., който от своя страна блокирал ромеите около София, отря- зал пътя на виз. армия, което довело до пани- ческого й отстьпление Когато ромейските ко- лони стигнали до прохода Траянови врата, воиските на българите нападнали от съседните височини „и ги принудили да бягат“. Его как описва катастрофата, която сполетяла на това място императорската армия виз. историк Лъв Дякон: „Войската преминаваше през една го- риста и пълна с пропасти долина. Едва я беше преминала и достигна до стръмни и труднодос- тьпни места, когато мизите (българите) напад- наха ромеите и като унищожиха голям брой войници, взеха царската палатка и съкровище- то и разграбиха целия обоз. Там бях и аз, раз- казвачът на това бедствие, който имах нещас- тието да придружавам императора Тогава малко остана да се подхлъзнат стъпките ми и да стана жертва на скитския меч, ако божието провидение не беше ме залазило от опасност- та, като ми внуши да препусна бързо коня си и да премина стръмните склонове, преди да бъ- дат завзети от неприятеля, и набързо да стигна върха на планината." Ромеите нарекли мястото на катастрофата „Българска клисура" и с гор- чивина си припомняли, че тькмо там „мизиис- ките стрели прекършили авзонските копия" и че Истьр (т.е. река Дунав или, образно казано България) „грабнал венеца на Рим". От 987 г. Византия встьпила в период на про- дължителни граждански войни. С. се възполз- вал от обстоятелствата, „нападнал няколко пъ- ти ромеиската страна и я опустошил чак до град Солун" Няколко години по-късно (991) Васи- лий II сполучил да разбие С., „хванал българс- кия цар (Роман) и го върнал в тьмницата, откъ- дето избягал". Така през 991 г. С. станал „само- властен господар на българите". През 996 г изворите са съхранили един голям поход на С срещу втория град на империята Солун. Българинът скрил по-голямата част от войските си в засади и клопки около града и се появил пред стените на крепостта, придружен от един незначителен отряд. Ашот, синът на солунския управител, се впуснал да преследва българите и бил отведен към мястото на заса- дата — ромеите претьрпели голямо поражение, а предводителят им бил пленен На помощ се притекъл дукът Григорий (бащата на Ашот), но войската му била разпръсната, а Григорий на- мерил смъртта си на бойното поле. Победата под стените на Солун подтикнала С. към ново настьпление Той навлязъл дълбоко в същинска Гърция и стигнал чак до Коринтския провлак — намерението на бълг цар било да вдигне на въетание слав, племена езерци и милинги от Пелопонес. Когато българите се зъвръщали, срещу тях излезли ромейски части, предвождани от пълководеца Никифор Уран. Двете войски били разделени от р. Спархей, която била разляла бреговете си в резултат на проливните дъждове. Цар С. се разположил безгрижно на десния бряг, като предполагал, че е сигурно защитен от реката. Но ромеите спо- лучили да намерят брод и връхлетели в бълг. лагер. Повечето от българите паднали под уда- рите на противника, а сам С. бил ранен. Пленя- ването му изглеждало неминуемо, но го спаси- ла присъщата му съобразителност. Заедно със сина си Гаврил Радомир „те се смесили с умре- лите и лежали като мъртви А когато настьпила нощта, тайно избягали и се спасили в Бълга- рия." Тържествуващият Никифор Уран нв се решил на преследване, „съблякъл падналите български войници, ограбил неприятелския ла- гер и с много богата плячка се завърнал в Солун". През 997 г. в цариградската тъмница починал пленениятбълг. цар Роман. С неговата смърт се прекъевала последната нишка (по мъжка ли- ния) на прочутата и славна Крумова династия. С. не закъснял да се възползва от прекрасната възможност и се обявил за бълг. цар, още по- вече, че фактически самостойно се разпореж- дал с държавата на българите още от 991 г. В нач. на XI в. император Василий II започнал 332
САМУИЛ серия от походи, който имали за цел да ликви- дмрат окончателно бълг държава През 1001 г. оилна виз. армия под командването на патри- ция Теодорокан и протоспатария Никифор Кси- оия нахлула в Мизия и превзела Плиска, Вели- - / и Мали Преслав. През 1002 г последвал нов поход: от Солун император Василий II се насочил към югозап. бълг. земи и превзел крепостите Верея, Сервия и Воден През следв. г. императорът се отпра- вил далеч на севрозапад и стигнал до стените на силната дунавска крепост Видин — градът издържал осеммесечна обсада. Докато Васи- лий II бил зает със северозап. боен театър, цар С. предприел внезапно нахлуване по посока на Одрин (15.VIII.1003). По това време там се про- веждал ежегодният панаир, на който се стача- ло множество народ Като събрал богата пляч- ка, бълг владетел се върнал победоносно на- зад. Целта му била да отвлече вниманието на Василии II от Видин, но тактическият ход не успял. Императорът не снел обсадата на дунав- ския град и малко по-късно Видин паднал под властта на ромеите Както сам Василий II отбе- лязва в една от своите грамоти, този град бил взет не със силата на оръжието а благодаре- ние предателството на местния митрополит, който по този начин му ..отворил пътищата за страната". При завръщането си от Видин Василий II потег- лил на юг по посока на р. Морава, като разруша- вал всички бълг крепости и накрая се озовал в околностите на Скопие. Съгледвачите известили на императора, че на отсрещния бряг на р. Вар- дар станувал бълг. цар „Той се уповавал на пълноводието на реката, която по това време не можела да се преброди, затова небрежно бил разположил лагера си.“ Обстоятелствата около тези събития напомнят злополучното поражение на С. при р. Сперхей. И в този случаи ромеите преминали изненадващо реката (този път „широ- котечащия Вардар") и се втурнали в бълг лагер. „Поразен от внезапното им появяване С уда- рил на безредно бягство, а шатрата му и целият лагер били превзети (1004). След като превзел Скопие, Василий II се от- правил към силната крепост Перник, „чиито защитник бил Кракра, мъж отличен във военни- те дела“ Обсадата на тази крепост с нищо не увеличила военните подвизи на императора — той престоял там „немалко време и изгубил немалък брой войници". Следващите 10 години преминали в непре- кьснати воини и кръвопролития Василий II „на- поил земята с кръвта на българите и тя потре- перила от многото убийства и се покрила с пепел, а мечовете и копията на ромеите се пригьпили от костите на варварите и от многото обезглавявания". В завладените бълг. земи им- ператорът „намерил много съкровища, неиз- броимо злато и сребро, венци, корони и царски принадлежности". За да прекрати постоянните нахлувания, цар С. „отново събрал войска, повикал чужди наем- ници и се впуснал в боеве и сражения, пълен с гняв и заслепение". Той знаел прекрасно, че Василии II предпочитал да навлиза в България по течението на р. Струма, там, където имало „поле и големи реки, високи и стръмни планини, покрити със снегове". Там именно С. „решил да прегради с ровове и огради пътя на императо- ра", като заприщил местността „на едно място със стени другаде с въжета и дървета, и изкус- твени валове". През лятото на 1014 г. Василий II отново по- теглил срещу българите. но близо до днешното с. Ключ (край град Петрич) се натькнал на голя- ма изкуствена преграда, която заприщвала пъ- тя. Там „защитниците му оказали смела съпро- тива, стреляли от височината на стената и така ранявали и избивали напиращите неприятели". Няколкото фронтални атаки показали, че на това място отбраната на българите не може да бъде пробита Василий II изпратил един отряд да намери сгодно място, откьдето да премине планината и да удари неприятеля в гръб. След известно путане този отряд изпълнил предназ- начението си: призори на 29 юни, „с викове и шум той се показал на височината в гръб на българите". Засвирили бойните тръби и ромеи- те с въодушевление се спуснали към изненада- ните българи, конто побягнали Междувремен- но Василий II успял да разруши преградата и започнал да преследва противника. Една част от българите била избита, но повечето попад- нали в плен. Цар С., който лично ръководел отбраната на теснината, „едва успял да се спа- си от гибел с помощта на сина си, конто смело отблъсквал нападателите". Бълг. цар яхнал коня си и намерил убежище в крепостта Прилеп Пленените българи (те били 15 хил на брой) били подложени на страшно издевателство. По заповед на императора всичките били ослепе- ни, като на 100 души бил оставен един едноок, 333 1
САМУИЛ за да им служи за водач В този ужасен вид осакатените бълг. воини били изпратени при цар С. Бълг. владетел, който бил суров и силен човек и неведнъж срещал очи в очи смъртта на боиното поле, не могъл да понесе страшната гледка „като ги видял да идват в дълги редици, не издържал това страдание храбро и спокой- но но му призляло, причерняло и паднал на земята. Присъстващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, след като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но като взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял" (6 X 1014). През 1969 г. солунският археолог проф Н Мацополус попадна на интересно погребение в църквата „Св. Ахил“ на едноименния остров в Преспанското езеро. Разкрит бе скелет на въз- растен мъж. Останките от позлатена ризница подсказваха за високото му обществено поло- жение Открити бяха и фрагменти от златотька- на дреха с изображението на налагали. От дру- ги източници е известно, че тькмо тази птица е била върху герба на Самуиловия род. Неслучай- но неговият внук Петър Делян убеждавал въс- таналите българи (1040), че един храст не може да храни два папагала (вж. Петър Делян). Налице са и други факти, които позволяват това погребение да се идентифицира с личност- та на бълг. цар С. Известно е напр., че за определен период от време столицата на цар С. била преместена в Преспа. Знаем с положи- телност, че царят хранел особен пиетет към св. Ахил: след превземането на град Лариса той пренесъл мощите на този светец в столицата си Преспа, където ги положил във величествена църква, построена в иегова чест. При огледа на скелета антрополозитеустано- виха, че лявата лакетна кост на покойника нав- ремето е била счупена, а впоследствие заздра- вяла накриво под ъгьл 140 градуса. Тази рана цар С. получил в битката при р. Сперхеи. При бягството си той не е имал възможност да по- лучи квалифицирана медицинска помощ (пред- стояло да измине път дълъг ок. 400 км) и докато се добере до България, счупената лакетна кост образувала калус (нова костна тькан) и зарас- нала в това положение. Антропологичните из- следвания дадоха възможност да се установи, че цар С. бил среден на ръст и починал на ок. 69—70-годишна възраст. Векът на цар С. е безспорно един от наи ге- 334 роичните в средновек. бълг. история. От руини- те на Преславското царство С. отприщи огром- на народна енергия, която впрегна в едно ги- гантско усилие: отстояване на бълг. независи- мост. Неговото управление е белязано със зна- ка на непрекъснат героизъм, а личните му под- визи заслужаватнай-голямо възхищение. И ако днес сме в правото си да твърдим, че в нач. на XI в. България погинала със слава, то една го- ляма част от нея по право и заслуги принадле- жи на „непобедимия по сила и ненадминат по храброст" цар С. На този „войнствен човек който никога не знаел покой", и на „неговата мъдрост и разум" българите дължали безпри- мерното си мъжество в дългите войни с Визан- тия. „Отличният войн без страх обхождал зап. области на ромейската държава" и се проявил в големи и паметни сражения. Дори и през XIII в. (според признанията на виз. автор Йоан Ставракий) подвизите на този велик българин не били забравени. Сънародниците му помнели добре, че тькмо той бил владетелят, който „зав- ладял цялата българска и ромеиска земя" и „онзи прочут Самуил все още бил в устата на българите". Литература: Златарски, В. История. Т. 2, 603—704; Мутафчиев, П. История набългар- ския народ. 222—234 Петров, П Образува- не и укрепване на Западната българска държава ГСУ, фиф, 53, 1960 131—190 Matsopoulos, N. Le tombeau du Tsar Samuel dans la basilique de St. Achilles a Prespa. — Etudes balkaniques, 1974, № 4. 114—126. Й. A. САМУИЛ — бълг. болярин отнач. на XIV в., чичо на цар Иван Александър (1331 —1371). Името му липсва в Синодика на бълг. църква, където се пее вечна памет на други двама чичовци на царя — Радослав и Димитьр. Това обстоятел- ство кара някои учени да се съмняват в дейст- вителното родство на С. с Иван Александър. Данните с които разполагаме за този царски роднина, са твърде оскъдни. Неизвестно по какви причини се замонашил в някой от месем- врийските манастири, може би в „Св. Богоро- дица Елеуса", който възобновил със собствени средства. През 1341—1342 г. станал ктитор на зографисването на една прекрасна икона, съх- ранена до наши дни — Св. Богородица Умиле- ние. ♦
СЕРГИЙ Името С. не е типично монашеско, което дава .юнование да се мисли, че не е приел пълна монашеска схима. То насочва и към далечни ;юднински връзки със старата Самуилова ди- -астия от X—XI в. Литература: Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 177, 380, 391; Герасимов Т. Новооткрит надпис върху иконата Богородица Умиление от Несебър. — ИНМ. Бургас. I, 1950, 253—256; Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци I, № 33, с. 150, 170 И. Л СЕВАР — бълг. хан (738—754). Единственото сведение за този владетел се чете в Именника на бълг. ханове. Произхождал от владетелския род Дуло. Пак там е отбелязано, че хан С. управлявал държавата на българите 15 години. Фактът, че името на този хан не е споменато във виз. хроники, подсказва че подобно на неизвестния си предшественик той е поддър- жал мирни отношения с Византия. Пак от Имен- ника личи, че С. бил последната издънка на прочутия и славен род на Аспарух — със смърт- та на този владетел родът Дуло престава да се споменава в ист. хроники. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 1,256- 259, 468-470; Москов, М. Именник на българските ханове 283—287 И. А. „СЕВАСТОПУЛОС“ — бълг. военачалник на виз. служба, за когото разказва накратко ис- торикът и бъдещ император Йоан Кантакузин (1347—1354). Както се вижда от прозвището му, той бил син на някакъв севаст — бълг. болярин, живеещ на територията на империя- та (вж. Иван Свинепаса). През 1329 г участвал в действията на Андроник III Палеолог (1328— 1341) срещу турците със свой отряд от 300 конници („свои", те. българи), но бил разбит. Повече данни за него няма. Този случай е характерен за активною участие на българите в борбата на Византия срещу осм. турци още в първите и десетилетия. Литература: Oikonomides, N. A propos des armees des premiers Paleologues et des compagnies de soldats — In: Travaux et Memoires, 8 (Hommage a P. Lemerle), Paris. 1981, p. 364. П. П. СЕЛЕВКИЯ — легендарен бълг. владетел в Бъл- гарския апокрифен летопис, който уж излязъл от планината Витоша и „приел царството" в полето, „наречено Романия". Той имал прозви- ще Симеклит и царувал в Средец (София) цели 37 години. Неизвестният автор приписва на „цар Селевкия" създаването на градовете Пловдив, Срем, Брезник, Средец и Ниш, които разбира се, през XI в. вече са имали вековна история. Завършил земния си път „...край града Брезник". Някои изследеватели са склонни да виждат в С. загадьчно отъждествяване с цар Самуил (997 — 1014). Прави се връзка и с казаното от виз. писателка Анна Комнина, че цар С. бил „. последен отбългарската династия, както Се- декия при юдеите" предвид близостта на двете имена. Някои сближават името на „цар Селе- кия“ с легендарния цар Силиврий в предания на бълг. турци, както и с „крал Сивилич" в ле- генди на бълг. католици, потомци на някогашни- те пловдивски павликяни. Последнею обстоя- телство прави наи-правдоподобна тезата, че в разказа за С. може да се види отглас от дей- ността на някой от павликянските водачи от XI в. — напр. Лека, действал наистина в очертания от летописеца регион Литература: Дуйчев, Ив. СБК, I, с. 400; Ма- танов, Хр. Бележки към Българския апокри- фен летопис. — Втора национална конфе- ренция на младите историци. В. Търново, 1960 П. П. СЕРАПИОН — бълг. книжовник от втората пол. на XIV в., живял и работил в бълг. светогорски манастир „Св. Георги Зограф". Помагал на мо- нах Гаврил, като преписал част от „Постния период" (от превода на стареца Йосиф), за ко- ето е оставил една бележка. Предполага се, че е имал и други изяви на книжовник. Литература: Петканова, Д. Старобългарска литература. Ч. 2, с. 47. П. П. СЕРГИЙ — бълг. духовник, епископ на Белград (дн. столица на Сърбия, през IX—XIII в. бълг. град) във времето на княз Борис-Михаил (852— 889). За него научаваме единствено от едно писмо на папа Йоан VIII до бълг. княз носещо дата 16 април 878 г. Интерес буди обстоятелст- вото, че С. бил славянин (българин). Навярно 335
СЕРГИЙ произхождал от онези славяни, конто живеели на виз територия и били приели християнство- то по-рано от сънародниците си в бълг. държа- ва. Към подобно заключение води и фактьт, че С. бил евнух — нещо, характерно за Византия, но не и за България В писмото си палата упрек- ва белградския епископ че „бил оплетен в мно- го пороци", че „с измама получил епископския си сан“. Изглежда Йоан VIII разполагал с някак- ви доноси срещу него, тьй като по-нататък пи- ше: „После стана известно, че е уличен и изоб- личен и в други провинения и свален от своя [архи]епископ, но подир това отново възведен на Белградската епископска катедра по твърде недостоен начин..." За какви „пороци" и „провинения" става дума и доколко те са«били основателни не е ясно. Палата използва случая със С., за да обвини в „измама' и бълг. архиепископ Георги който бил „си присвоил" своя сан. Всъщност архиепископ Георги бил непризнат от палата, защото бил утвърден от Константинополската патриаршия. Изобщо палата търсел удобен предлог, за да се меси в работите на бълг църква (скъсала с Рим на 4 март 870) и да привлече бълг. владетел отново към зап. църква. В тази връзка Йоан VIII съобщава на Борис-Михаил, че е взел решение да свали С. от поста му. Едва ли поелата самос- тоятелен път бълг архиепископия се е съобра- зила с това решение. Както личи от писмото, архиепископ Георги вече бил направил свое разследване по случая и възстановил С. на заемания от него пост. Литература: СъбеВ, Т. Самостоина народ- ностна църква..., с. 177. П. П. СЕРГИЙ — бълг. военачалник, коместабъл при цар Калоян (1197—1207). За него научаваме от преписката на цар Калоян и архиепископ Васи- лий с папа Инокентии III Във връзка с преговорите за уния с Римската църква на 4.VII. 1203 г от Търново потеглила деле- гация за Рим начело с Василий. Пратениците пристигнали в гр. Драч (дн Дуръс Албания) на адриатического краибрежие но местният виз. управител не позволил на архиепископа да от- плава за Италия. Тогава Василий натоварил презвитер Константин и коместабъла С. да про- дължат пътуването. Двамата благополучно се добрали до Рим и връчили писмата Престоели в Рим до 10.IX.1203 г., когато потеглили обратно за Драч. Там ги очаквал Василии. След това заедно се върнали в Търново. Това е единственото спо- менаване за коместабъла С. Интересна е него- вата титла. Първоначалният и вариант означа- вал „началник на крале ките обори", но през следващите столетия се наложила като воена- чалническа титла. По всяка вероятност с лат коместабъл е преведена бълг. титла воевода. Литература: Златарски. В. История. Т. 3, 175—179; Павлов, Пл. Просопографски бе- лежки за български военачалници от XIII— XIV в. - ВИС, 1992 Ns 5, 5-9. И. Л. СЕРМОН — бълг. болярин отнач. наXI в., който управлявал гр. Срем (дн. Сремска Митровица) на р. Сава и неговата облает последната сво- бодна територия на Първото бълг. царство (края на 1018). Виз. хронист Йоан Скилица раз- казва, че С. отказвал да се покори на импера- тор Василий II Българоубиец дори и тогава. когато хърватските князе признали неговата върховна власт Последното е причина отделни изеледователи да отнасят завземането на Срем, т.е. окончателното покоряване на Бълга- рия от Византия чак към пролетта на 1019 г. Срещу С. била изпратена ромейска войска, командвана от Константин Диоген — управител на наскоро покорения бълг. град Белград (дн. столица на Сърбия) Военната акция очевидно нямала особени изгледи за успех. В ход било пуснато пресловутого виз. коварство. Констан- тин Диоген предложил преговори, обещаваики с клегва пълна безопасност на бълг болярин. С. обаче явно не бил от наи-доверчивите, поради което било решено срещата да се състои насред р. Сава. Всеки от преговарящите трябвало да дойде на уговореното място в лодка, придружен от трима невъоръжени воиници. Когато лодките се доближили една до друга и разговорът започ- нал, Константин внезапно извадил скрития си в дрехите нож и пробол бълг. воевода. Придружа- ващите го избягали с лодката си. Ромейският пълководец веднага се явил пред стените на крепостта с цялата си войска Обезсърчените българи и съпругата на С били убедени да се предадат. Вдовицата на сремския воевода била изпратена в Константинопол и била омъжена за някакьв столичен първенец, а „победителят" Константин Диоген поел като награда управле- нието на областта. Тогава или малко по-късно тази граничеща с Унгария територия била пре- 336
СИЛВАН яьрната в самостоятелна провинция (тема), поз- а като Сирмиум (Сирмион). Около личността на С. и името му съществу- затспорни въпроси. Изказаное схващането, че сремският болярин, определен от хрониста Скилица като „брат на Нестонг", всъщност не - носил името С. То било неизвестно на хронис- ia. а познатото „Сермон" се е получило, като към личността му поради неразбиране било пренесено името на самия град Срем, звучащо на гр. език „Сермион", „Сирмион". Неизяснен е и въпросът с двата златни печата с гр. надпис: .Богородице, помагай на стратилата Зермос", отнасяни към въпросния бълг. болярин. Познат е също и един оловен печат (моливдовул), върху който отново на гр. е изписано: „Господи, пома- гай на своя раб протоспатарий Йоан Ксермон." Да се отхвърля категорично автентичността на златните печати, вторият от които е в колекци- ята на Британския музей, не е оправдано. Неу- местно е и на тяхна основа да се доказва, че в 1018 г. не ставало дума за бълг. управител на Срем, а за някакъв княз на Посавека Хърватия, дори за владетел на някакво „гръко-византий- ско княжество в славянското море". Гр. език върху печатите би могъл да означава, че те са били прикрепени към писма или документи, имащи именно виз. адресат. Що се отнася до Йоан Сермон, то той вероятно е бил потомък на сремския болярин, още повече че съпругата му (съответно останалите негови близки) била от- ведена в Константинопол. В това отношение имаме предостатъчно примери с потомците на цар Иван Владислав (вж. напр. Арон, Алусиан). Що се отнася до личното име, то наистина би могло и да не е С., а по-скоро да е станало обратното — името на града да се е превърнало във фамилно за хората от тази болярска фами- лия. Примери ге с други бълг. областни управи- тели от IX—XI в. (напр. Салан, Менемороут, Ох- тум и др.) показват не само силната родова традиция сред прабълг. болярство. но и тенден- ция към евързването на знатни фамилии, обик- новено в родствени връзки с владетелския дом, с определени служби и административни цент- рове. За съжаление не знаем нито каква е била точната титла на С., нито откога той е поел управлението на тази гранична и стратегически важна облает. Предвид естеството на деистви ята му в 1018 г. обаче не би било пресилено да се мисли, че той е бил сред най-доверените хора на цар Самуил и неговите наследници. За разлика от брат си Нестонг, изменил на бълг. кауза неизвестно кога преди 1018 г., С. се наре- дил в оредялата фаланга на най-непримирими- те защитници на бълг. независимост Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч 2, 742—743; Дуйчев Ив. Последният за- щитник на Срем. — ИИИ.Т. 8,1960,313 —316. п. п. СЕРСКИ МИТРОПОЛИТИ. В добавките към Бориловия Синодик са записани имената на двама бълг. митрополити на този град Анто- ний и Даниил. Те управлявали епархията при царуването на Иван Асен //(1218—1241). Литература: Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 388. Й. А. СЕСЛАВ — бълг. болярин, споменат „в 1084— 1086 г. като практически независим от виз. власт господар на дунавския град Вичина (със спорно местоположение, може би островната крепост близо до Силистра, дн. о. Пъкуюл луй Соаре). Той, заедно с Татуш, Сача и други печенежки и бълг. първенци от Добруджа, подкрепил павли кянския въстанически вожд Травъл. Тази част от темата Паристрион (дн. Сев. България с цяла Добруджа), в която живеел С., останала размир- на и полунезависима от правителството в Конс- тантинопол до 90-те години на XI в. включително, но не се превърнала в ядро на възобновена бълг. държавна власт, навярно поради липса на нуж- ната организация и дестабилизиращата роля на печенежкия елемент. Литература: Тъпкова-Заимова, В. Долни Ду- нав — гранична зона на византийския за- пад. с. 94,123—124. П. П. СИЛВАН — бълг. монах от края на XIV—нач. на XV в. Заедно със Софроний и Пимен участвал в спасяването на част от книж. богатство на Бъл- гария през 1392 г. Станал съосновател на ма- настира в Нямц в Молдова. Други данни за него не са известии. Литература: Успенский, Ф. О некоторых славянских по славянски написанных руко- писях... ЖМНПр, 1878, ч. 200,91 —92; Петка- нова, Д. Енциклопедичен речник..., 297— 298. И. Л. 22. Кой кой е в средновековна България 337
сивин СИВИН — бълг. болярин, велик жупан в Бълга- рия при княз Борис-Михаил (852—889). Името му не е слав както обикновено се мисли, а произ- хожда от тюркското „Севинч", „Свинч“ и озна- чава „радост", „радвам ее". Подобии имена не са рядко срещани в България през VIII—X в — напр. Савин (Сабин), Звиница и др Титлата велик жупан показва, че С. е бил сред наи-видните велможи по времето на княз Борис-Михаил. По всяка вероятност той бил един от шестте велики „вътрешни" боляри, т.е. вземал участие в централното управление на държавата. Великият жупан С. бил един от онези пра- бълг. аристократи, които приели христмянст- вото и го поддържали дори и при големия бунт през 865 г. Това проличава от една великолеп- на сребърна чаша с богата украса, която му принадлежала На дъното й е закрепена плас- тинка с ^ратък надпис, удостоверяващ, че ча- шата е собственост на „Сивин. велик жупан в България'1. Едва след покръетването над тези редове и с по-дребни букви е записано „Гос- поди помагай...1' Така новопокръетеният бо- лярин се обърнал към своя нов бог, в когото изглежда искрено вярвал. .Литература: ТотеВ, Т. Сребърна чаша с надпис от Преслав. ПАИ, XXIX. С., 1966, 6— 16; Венедиков, Ив. Военното и администра- тивного устройство 46—48 Бешевлиев, В. Първобългарски надписи, 234—236. И. Л. СИМЕОН — бълг. княз (893—927), от 913 г. — цар; третият син на княз Борис-Михаил от съп- ругата му Мария. Роден е по всяка вероятност през 864 г., затова го наричали „дете на мира", т.е. С. е първият от синовете на Борис, който бил възпитан като истински християнин Съдба- та не се оказала благосклонна към младия С., тъй като съгласно династичните закони у бълга- рите само първородният син (канартикинът) и вторият владетеле ки син (вулиас тарканът) раз- полагали с наследствени права върху престо- ла. С. имал нещастието да бъде третият владе- телски син, затова навреме се погрижили да го насочат към църк. кариера. След като получил началното си образование в Плиска, С. бил изпратен в Цариград (ок. 878). Там той изучавал граматика, поезия и риторика, т.е. дисциплините от т.нар. първи цикъл отстьл- бицата на учеността. Впоследствие постьпил в 338 Магнаурската школа, където изучил до съвър- I шенство класическите езици, гр. литература и I всички „философски изкуства", те аритметика I астрономия и музика. Това се потвърждава от I свидетелствата на Кремонския епископ Луитп- I ранд, който съобщава, че бълг. княз още „като I малък изучил в Цариград ораторского изкуство на ДемостенисилогизмитенаАристотел".Поло- I вин век по-късно хората във виз. столица си I припомняли за този бълг. княз и продължавали да го наричат „емиаргос" (полугрък) — а това е I възможно наи-голямата похвала за образовани- I ето, с което можел да се сдобие един „варварин" I във виз. столица. След това, продължава разка- I за си Кремонският епископ, „като изоставил на- I учните си занимания, той се отдал, както казват, I на свято подвижничество", т.е. Симеон се замо- нашил и станал черноризец, нещо обичайно за духа на епохата. Явно по това врвме той сериоз- но се е готвел за духовна кариера и сигурно са прави изеледователите, които смятат, че в него- I во лице княз Борис виждал бъдещия ръководи- тел на бълг. църква. Симеон се завърнал в България вероятно I през 886 г., след пристигането на Кирило-Мето- диевиге ученици в Плиска. Съществува мнени- ето, че князът нарочно го повикал във връзка с I плановете си за разпространението на слав, писменост в България. От Климент и Наум С. ще е получил и първите уроци по слав, писмо и четмо, което пък завинаги предопределило предаността му към слав, книжовност. Скоро събитията в България взели драмати- чен обрат и пред С. се открила неочаквано възможността да захвърли монашеского расо. По-големият му брат Владимир (вече като княз на българите) се обявил в защита на старите езически богове и започнал да преследва хрис- тияните. Борис „въетанал против своя син в името Христово". Един бълг. източник утвърж- дава категорично, че не някой друг, а С. бил инициатор на събитията, довели до детронира- I нето на княз Владимир: „По божие благоволе- ние и Михайлово Симеон свали брат си и се покачи на престола." Решителностга, която проявил третият му син, допаднала на Борис, който го обявил за княз на България За целта в Плиска бил свикан голям народно-църк. съ- бор, за да вземе две много важни решения, които се отнасяли пряко към съдбата на С.: първо — той трябвало да бъде освободен от монашеския си обет, и второ — да бъде признат за за -а *"Ь сь да ре -о да те об че цъ за по ун не ли 89 на бъ по кн за ПС за ве рс ть дс на нс дс 3 ок Mi чи Не бь об Нс ВС X.
СИМЕОН за княз на българите. След като съборът се "с. изнесъл положително, Борис също се изка- зал като заплатил С., че „ще изтърпи същото - азание, ако с нещо отстьпи от християнст- вото". Заплахите му били отправени не толкова към новия княз, колкото към скритите привър- •еници на езичеството, тъй като Борис не се съмнявал, че тькмо третият му син е трябвало да осъществи големите цели на неговата вът- решна и външна политика. Част от тях били лостигнати чрез останалите решения на Прес- тавския събор, конто предвиждали за официа- тен и богослужебен език в държавата да бъде обявен слав., а виз. духовенство да бъде изго- нено от България, като бъде заменено с бълг. църк. клир (893). Ответимте действия от страна на Византия не закъснели. Дълбоко уязвена, империята търсела подходящ случай да отмъсти за нанесеното и унижение (изгонването на нейните църк. мисио- нери от бълг. земи, конто в своите действия едва ли се ръководели само от христ. си дълг). Пред 894 г. император Лъв VI философ (под влияние на своите приближени) наредил да се ..премести българското тьржище в Солун и да се облага с по-тежки мита“. Когато това било съобщено на княз С., той поставил пред императора въпроса за бълг интереси и настоял да се върне старото положение. Император Лъв VI сметнал въпроса за дреболия и отказал да го разисква. Това до- вело до продължителна война между българи и ромеи. Обикновено причините за тази война се тьрсят не там, където трябва; някои историци дори я обявяват за „първата икономическа вои- на в средновековна Европа'1. Всъщност от ико- номически характер бил поводът за войната, докато истинските причини трябва да се тьрсят в намеренията на княза да постигне със сила онези намерния, конто чертаела амбициозната му полит, програма. Императорът събрал набързо една армия, чиято ударна сила била личната му гвардия от наемници хазари Решителното сражение с българите станало в Изт. Тракия; ромеите били обърнати в бягство, а военачалниците им заги- нали. Цялата императорска гвардия се предала на милостта на победителите. Княз С. заповя- дал да отрежат носовете на гвардейците и ги „изпратил в Цариград за срам на ромеите" Тъй като силите на виз. армия били заети във войната срещу арабите, император Лъв VI решил да вдигне срещу българите околните народи: негови пратеници заминали при маджарите и с цената на големи дарове ги склонили да напад- нат България. В края на 894 г. виз. флота се появила на р. Дунав и прехвърлила маджарите на бълг. територия. Нахлуването от север било пълна изненада за С., който по това време бил съсредоточил воиските си в Тракия Ромеите започнали мирни преговори, като разчитали, не без основание, че маджарската заплаха ще при- нуди С. към отстьпки. Но макар и сериозно при- теснен, бълг. княз действал с присъщата си ре- шителност: протекал преговорите хвърлил виз пратеник в затвора и подготвял войските си срещу маджарите, конто междувременно подло- жили на страшно опустошение североизт. бълг. земи и се оттеглили необезпокоявани. Княз С успял да разгьрне воиските си срещу маджарите като същевременно преградил с желязна верига р Дунав — тя трябвало да попречи на виз. флот да контролира бреговете на голямата река. Но веригата била разкъсана и маджарите за втори път се озовали южно от реката Бълг воиски не издържали и побягнали, самият С. едва успял да се спаси с бягство и бил обсаден в Дръстър (дн. Силистра). Когато нашествениците се оттеглили, С. си дал вид, че е готов сериозно да преговаря от- носно мира с ромеите Затрудненията в прего- ворите идвали от едно предварително условие, което предвиждало размяната на военноплен- ниците. Личният императорски пратеник Лъв Хиросфакт пристигнал в Преслав, но напразно настоявал за лична среща с бълг княз. Между- временно С. привлякъл за съюзници печенеги- те и изненадващо връхлетял в поселищата на маджарския народ между реките Буг и Днепър. „Понеже те (маджарите) не получили сериозна помощ от ромеите а останали неподготвени, той ги избил всичките" (нач. на 896) След голямата си победа С. „се завърнал много горд" и станал „още по-надменен", ко- ментират последвалите събития виз. историци. Той прекъснал мирните преговори и нахлул с воиските си в Тракия. Ромеите побързали да „прехвърлят всички теми и тагми" (войските, конто дотогава се намирали на арабския фронт). Решителното сражение станало при Булгарофигон (дн. Баба Ески) там ромеите би- ли поголовно разбити и „всички загинали" (ля- тото на 896). Въодушевен от голямата си побе- да, С. настъпил към Цариград, но в последния момент бил спрян от една армия, в която роме- 339
СИМЕОН ите включили много арабски военнопленници. Било сключено временно споразумение, което предвиждало да се възстанови положението отпреди 894 г Можело да се смята, че княз С. получил удовлетворение заради нанесеното му оскърбление, но по-важното в случая е, че той излязъл победител от един тежък военен конф- ликт, и то със съзнанието и увереността, че бълг държава е достатъчно силна да диктува развитието на събитията. Според някои източници военните действия не били окончателно прекратени и продължили след 896 г. С. взел на прицел слав, земи в югозап. посока. Към края на IX в. повече от 30 крепости по Адриатическото крайбрежие признавали властта на бълг. владетел. А в нач. на X в. С. направил опит да превземе Солун — в крайна сметка границата между българи и ромеи била установена на 20 км северно от този град, както свидетелства един пограничен надпис (904). Относителното затишие от края на IX в. и нач. на X в. било използвано от С за създаването на онези предварителни условия, които да му дадат предимство в борбата срещу Византия Макар и успешна, войната от 894—896 г. му показала, че за окончателно надмощие е още рано да се говори. Империята не само разпо- лагала с огромна военна сила но и със завиден полит престиж, с несъкрушима имперска иде- ология и солидна църк. организация На всичко това С. трябвало да противопостави не само военна сила, но и собствена полит и идеологи- ческа платформа, която да не копира зарази- телния виз. пример, а да се опира здраво върху народностното начало. Първата му грижа била да се заеме със стро- ежа на новата бълг. столица Преслав В мечтите си княз С. ще го е виждал навярно като град, достоен да съперничи на Константинопол И го е създал наистина такъв: с великолепието на църк. и светските сгради, с изяществото на вътрешната им уредба, с многоцветието на ке- рамичната украса и с внушителността на отб- ранителните съоръжения. Съвременникът на епохата Йоан Екзарх напразно тьрси сравне- ния, с помощта на които да опише великолепи- ето на новата бълг. столица. Ненапразно тя била наречена Велики Преслав, защото предс- тавя по най-бляскав начин постиженията на бълг. материална култура от онова време. Спо- ред един бълг. извор княз С. градил Преслав в продължение на 28 години, като накрая го пре- 340 върнал в „пръв град“ не само на цяла България но и на останалия слав. свят. Едновременно княз С. пристьпил към онова което някои бълг. историци наричат „национали- зация ' на бълг църква. Той „довършил недовър- шеното от баща му, като засилил божествената проповед, непоколебимо утвърдил православи- ето с построените навсякъде църкви и дал широк и открит път по божия закон" Цитираният пасаж е от житието на св. Климент Охридски, но той далеч не изчерпва църк. политика на този владе- тел. Защото С. утвърдил не само православието, но и заложил основите на една църква, която била дълбоко народностна по своя характер За свещеници и епископи били ръкополагани само българи, обучени да служат на слав. език. Те били в основата на онази църк. пирамида, на върха на която (като истинско украшение) за- сиял Климент — „първият епископ на български език". След като князът се посъветвал „с по-ра- зумните от своите приближени, които всички бяха разположени към Климент като към свой баща, той го назначи за епископ на Дрембица или Велика". Постепенно държавата на българи- те се покрила с епископии начело с бълг. влади- ци. Княз С. изградил една наистина нова църква, в която народностното начало се преплитало тясно с идеята да се утвърждава духовната са- мостоиност на бълг племе. В столицата Преслав С. станал душата на един интелектуален кръг, който положил нача- лата на нова култура, в чиято основа стоял слав език. По разпореждане на княза се прис- тьпило към създаването на „славянски книги", в които не само трябвало да се слави Бога, но и да се гради една нова слав, цивилизация, която да е в състояние да съперничи на все- признатите тогава центрове на христ. култура — Цариград и Рим Исгинският вдъхновител на духовния кипеж в Преслав бил, разбира се, княз С., който си спе- челил вдъхновението на съвременниците. Те го славят като „прочут книголюбец", който изучил „всички стари и нови канонически и неканони- чески книги, а преди всичко божественото писа- ние и разбирайки нравите и обичаите на всички учители и тяхната мъдрост..., той избрал от всич- ки слова (на Йоан Златоуст) и съставил от тях една книга, която нарекъл Златоструй". Книж. занимания на бълг. княз далеч надхвърлят обик- новеното съставителство: „Симеон цар българ- ски написа много книги и подобно на цар Давид
СИМЕОН ^►оеше на златни струни и повече от всичко з аше книгите." Сравнението с библейския «©?е многозначително и подсеща, че съвремен лечите измервали значението на неговата лич- <тс интелектуалните му занимания. Дълбока- а ученост на княза се изразявала предимно в r-ремежа му „да извади наяве скритите мисли в дълбочините на многого трудни книги", с които ~.1 „напълнил своите палати". Преводът на христ. мъдреци явно занимавал <няз С., защото предстояло адаптирането им към бълг. действителност и превеждането им на един оэтогава „безкнижен" език Според С истмн- ският превод означавал „да се направи промяна на речта, но да се спази точността на смисъла" — едно изискване, което и днес звучи съвремен- но Около личността на княза се събрал елитьт на тогавашната бълг. интелигенция (Климент, Наум, Йоан Екзарх, презвитер Константин. Чер- норизец Храбър и др.), които започнали една деиствително мащабна книж. дейност. Многопо- сочността на интелектуалните им занимания мо- же да бъде разбрана най-точно, ако вземем предвид новото място на България като култ посредник между виз. цивилизация и слав, свят През първите 20 години от управлението си княз С. натрупал онзи личен престиж, който го наредил сред наи-забележителните личности на неговата епоха. Бълг. княз имал в своя арсе- нал не само меча, но и неотразимата сила на писаното слово. Опрян на тези два „кита", той си изградил самочувствието, че е не само ра- вен на „поставения от бога император на роме- ите". Все по-отчетливо назрявала идеята, че тькмо на княз С. било съдено да изведе Бълга- рия от тежката сянка на Византия и да поеме нейната полит, и цивилизаторска мисия. През май 912 г. починал император Лъв VI Философ (същият, когото С. нарича „метеолог" и на когото се присмивал заради неговите астро- номически увлечения), като оставил за свой нас- ледник малолетния си син Константин VII Багря- нородни. Властта в Цариград била поета от ре- гентство начело с Александър, брата на почина- лия император. По същото време княз С. прово- дил пратеничество в Цариград което трябвало да преговаря „относно мира, като известявал, че би го спазвал, но ако с него се отнасятс благо- склонност и почит, както било при император Лъв". Но Александър, сякаш „обладай от безумие и безразсъдство, отпратил позорно претеници- те, отправил заплахи към Симеон, като мислел, че ще го уплати. Мирът прочее бил нарушен и Симеон решил да вдигне оръжие" — с тези думи виз. историци коментират безразсъдните дейст- вия на регента Александър, които довели до про- дължителна и кръвопролитна война между бъл- гари и ромеи. От друга страна деиствията на цариградското правителство били добре дошли за С., които отдавна търсел сгоден случай да започне осъществяването на грандиозните си планове. Вече нищо не можело да попречи на- трупаната от бълг. държава енергия да се отпри- щи с всичка сила по посока на Цариград. Със задачата да спре военните приготовле- ния на С. се заел цариградският патриарх Ни- колай Мистик, който се извинявал за действи- ята на Александър и се проявявал като заклет ратник на мира. Първото му писмо е от 913 г., когато в Цариград достигали тревожни слухо- ве. че С. бил решил да започне борба докрай с ромеите. Във второго си писмо патриархът об- винява бълг княз, че замислял „да нападне детето сираче и царския син" (малолетния им- ператор). Призивите не помогнали, тъй като през август 913 г „Симеон, владетелят на Бъл- гария се отправил на поход срещу ромеите с голяма войска и стигнал до Константинопол. Той го обсадил и го заобиколил с ров. , обладай от надеждата че без мъка ще го завладев. След като узнал якостта на стените и сигурната за- щита поради множеството тежковъоръжени воиници и каменохвъргачките и стрелохвъргач- ните машини, той излъган в надеждите си..., поискал да сключи мирен договор." Регентите (между които на първо място патриарх Николай Мистик) приели с радост предложение™ и из- пратили високи сановници които да уговорят предварителните условия. След това патриар- хът взел малолетния император Константин VII Багрянородни и „отишли във Влахерните, въве- ли двамата сина на Симеон в двореца и обяд- вали заедно с императора. Патриарх Николай Мистик излязъл при Симеон и Симеон прекло- нил глава пред него. Патриархът прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо корона собственна си епи- риптирии Удостоени с безброини и преголеми дарове Симеон и синовете му се завърнали в собствената си страна." В разказа на виз. хронист събитията са пока- зани и изтълкувани превратно Несериозно е напр. твърдението че като видял солидните укрепления на Цариград, С. се отказал от обса- 341
СИМЕОН дата — тэтой ги знаел не по-зле от ромеите, тьй като прекарал юношеството си във виз. столи- ца Появяването му пред стените на царевия град било по-скоро демонстрация на сила. С това За кой ли път той доказвал, че „българите имат обичай да изискват чуждото и да не дават своето". Накратко княз С. настоявал да получи от империята две неща: 1) да бъде обявен за василевс (т е цар) на българите и 2) малолет- ният император на ромеите Константин VII да се ожени за неговата дъщеря Ако условията бъдат изпълнени, бълг. владетел обещавап „здрав мир, какъвто преди това не е имало и какъвто не са знаели онези, конто са живяли преди нас“ Няма съмнение, че С. държал най- много на първото условие чието изпълнение означавало Византия да пожертва принципа на своето полит, верую — един бог на небето, един василевс на Земята. Въпреки това компроми- сс бил постигнат и лично патриарх Николай Мистик извършил тьржествената церемония по коронясването на бълг. цар. Друг е въпросът, че виз. историци съзнателно подценяват стой- ността на този изключителен акт. Така през лятото на 913 г. С. се сдобил с царска титла, която формално го изравнявала с виз. император. Тя му давала самочувствие- то. че е предопределен и от бога, и от историята да властва не само над българите, но и над останалите народи, вкл. над виз. общност. Зав- ръщането му от похода било същински триумф С. наложил на ромеите „насила договор, като заявил ясно да му бъде оказано поклонение като василевс". Отзвуке от това шумно съби- тие е запечатан върху един моливдовул (оловен печат), в който бълг. владетел се величае като „василевс миротворец" Задтази формула про- зира определена полит идея: царят на българи- те известявал за настьпването на мирни време- на, наложени от височаишата му воля и утвър- дени от неговото победоносно оръжие. В нач. на 914 г. в Цариград бил извършен поредният преврат — патриарх Николаи Мис- тик трябвало да отстьпи мястото си като пръв регент на царицата майка Зоя. Първата стьпка на новото регентство била да откаже на С правото му на царски венец и да анулира спо- разумението за брачен съюз между Цариград и Преслав. Настояванията на цар С. „да се сроди с василевса не се почете" — пише в едно писмо до бълг владетел патриарх Николай Мистик, като по този начин се стреми да снеме от себе си евентуалното обвинение за наруша- ването на споразумението от 913 г. Този път сблъсъкът изглеждал неизбежен тъй като нито Византия имала намерение да отстьпи, нито Симеон можел да се примири с новосъздаденото положение. През лятото на 914 г. бълг. цар се появил начело на войските си в Тракия и превзел Одрин. Изглежда, че воен- ните действия се водели на широк фронт, защо- то в същото време бълг войски опустошавали адриатического крайбрежие в околностите на Драч. Предчувствайки опасността, ромеите се решили на генерално сражение и взаимно се уверявали, че победата завинаги ще остане на тяхна страна. За целта те побързали да сключат мирен договор с арабите Разшетала се и дип- ломацията им, която направила всичко въз- можно да противопостави на С. сърбите и пе- ченегите. Подготовката на двете враждуващи сили приключила през лятото на 917 г Между- временно по-щастлив се оказал цар С., който успял да наложи влияние™ си в Сърбия и неут- рализирал печенежката заплаха. Тези севе- роизт. съседи на българите били голяма грижа на цар С. и той всячески поощрявал мирните отношения с номадите дори настоявал българи и печенези да „евързват децата си с бракове и по този начин да сключат мир с тях". Станало ясно, че съдбата на Балканите ще се решава по бойните полета на Тракия. Византий- ците прехвърлили цялата си войска през проли- вите, а военачалниците се поклонили „пред жи- вотворния дървен кръет и се заклели да умрат един за друг, след което цялата войска се устре- мила срещу българите". Решителното сражение станало на 20 август 917 г. край Ахелой. Най-много и най-правдиви подробности за развитие™ на битката дава виз историк Йоан Скилица. В нача- лото българите отстьпили и част от бойните им редици били пометени от връхлитащите ромеи. Но бягството съвсем „не било безредно", а по- скоро престорено и скоро сред ромейските войс- ки „настьпило объркване и колебание". Цар С., който наблюдавал движението на воиските от една съседна височина, изчакал тьрпеливо удоб- ния момент и дал заповед за настьпление. То било поверено на скритите в засада бълг. войски. „Ромеите, конто и преди това били паднали ду- хом, като видели сега внезапного настьпление на българите, обърнали гръб и ударили на страхотно бягство, като едни от тях се изпотъпквали помеж- ду си, а други били избивани от противниците." 342
СИМЕОН Като коментира печалния изход на това знамен и- -э сражение, друг виз. историк пояснява, че „нас- -анало кръвопролитае, което от векове не било ставало". Част от ромеите „били избита с меч, други се издавили в морето, трети пък погинали задушени и смазани от конете или поради друго насилие, като всеки намерил по различен начин смъртта". Всички хрониста са единодушии, че през лятото на 917 г. виз. войски претърпели незапомнено поражение Цар С лично предвож- дал атаката на своите елитни часта, дори люби- миятму боен кон паднал под ударите на вражески меч За размерите на катастрофата можем да добием най-ясна представа от разказа на виз. историк Лъв Дякон. Половин век след битката при Ахелои „всв още можело да се видят купища кости при Анхиало, където тогава била позорно посечена бягащата войска на ромеите". Бляскавата победа на бълг. оръжие при Ахе- лой направила цар С. господар на положението и победоносните му войски се устремили към виз. столица. Пътьом той прегазил още една дори по-многобройна войска на ромеите Бълга- рите връхлетели през нощта и избили с меч повечето от противниците си Пътят към Цари- град бил открит. Но вместо да продължи към така желаната цел, цар С изненадващо се върнал назад, тъй като в тила му се разбунтували сърби- те Положението било скоро стабилизирано, но благоприятният момент бил пропуснат. Затова през следв. 918 г. С. повел войските си към Елада, като разорил тамошните градове и кре- пости. Така само за година-две българите завла- дели почти всички виз. територии на Балканите. И когато изглеждало, че до заветната цел остава само едно усилие положението коренно се из- менило. Хитрият и предприемчив арменец Ро- ман Лакапин (той командвал виз флот) отстра- нил от регентството императрица Зоя и поел властта в свои ръце (пролетта на 919) Скоро след това той укрепил още повече положението си, като оженил своята дъщеря Елена за импе- ратор Константин VII Багрянородни. Събитията се развивали все така стремително: през сеп- тември 919 г. Роман Лакапин се провъзгласил за кесар, а месеци по-късно за съимператор на своя зет. Изглеждало, че щастаето окончателно обърнало гръб на цар С., а плановете му за влизане в Цариград — завинаги осуетени. Но непримиримата натура на бълг владетел (винаги готова на риск и жадна за действия) не се укро- тила, нито пък се прегьнала под ударите на съд- бата. Цар С обявил на всеослушание, че Роман Лакапин „трябва да слезе от престола" и да „остави царството" на бълг. владетел, тъй като то му принадлежало по закон. Напразно патриарх Николай Мистик (отново в ролята на миротво- рец) увещавал българина да се откаже от преко- мерните си претенции и го уверявал, че „искане- то му е невъзможно". И за двете страни било повече от ясно, че спорът трябва да се реши не със силата на аргументите и красноречието, а с помощта на меча Предстояла последната фаза от онези събития, които тласкали неудържимо цар С. към Цариград. През есента на 920 г. войските на бълг. цар вече пояли конете си на Босфора. Роман Лака- пин изобщо не си правел илюзии, че може да се противопостави със силата на оръжието. Отново се намесил патриарх Николай Мистик, който смирено признал „безумието на онези хора, конто, подбудени по внушението на дяво- ла, дали повод за война". И дори предложил на цар С. да се сроди, но този път с император Роман Лакапин „било като даде дъщеря си на неговия син било като ожени своя син за него- вата дъщеря" Това сватосване изобщо не вли- зало в намеренията на бълг. владетел, който наистина желаел сродяване с виз. двор, но гласял да омъжи дъщеря си за малолетния виз. император Преговорите били прекъснати, а во- енните действия се възобновили през следв. 921 г. Този път ромеите събрали повече кураж и пресрещнали бълг. войски в открит бой сред равнината. Но „когато българите се появили, надаващи непонятен и ужасен вик и мощно се спуснали срещу тях", военачалниците побягна- ли. Последвала ужасна сеч, която, казват, не се подавала на описание — част от ромеите се удавили в морето, други станали жертва на меча, а трети били пленени. И този път империята била спасена благода рение надигането на сърбите. Виз. дипломация направила всичко възможно да вдигне срещу България печенегите, аланите и маджарите. „Те всички са се споразумели да започнат война срещу теб" — заплашвал патриарх Николай Мистик. Трудно е да се каже доколко това отго- варя на истаната, тъй като ударът от север не се осъществил — вероятно всичко останало в сферата на намеренията Същевременно цар С. предложил на египетския халиф съвместен поход срещу Цариград. Негово пратеничество било прието от халифа и си тръгнало обратно, 343
СИМЕОН придружено от представители на арабския вла- детел, които трябвало да уговорят окончателно споразумението. За нещастие на ромеите се удало да пленят делегацията и да отклонят ара- бите от проектирания съюз. През 924 г цар С. се провъзгласил за „васи- левс на българи и ромеи". Но още през есента на предишната година неговите войски отново стояли пред стените на Цариград Бълг. владе- тел поискал лична среща с императора, на ко ято да се уговорят окончателно условията на мира. Близо до Златния рог на брега на морето била построена специална платформа, където трябвало да се срещнат двамата владетели. На 9.IX.923 г. „пристигнал Симеон, водейки със се- бе си многоброина войска, която била разделе- на на много отряди, едни въоръжени със златни щитове и златни копия, други със сребърни щитове и сребърни копия, трети с всякакъв цвят оръжие и всичките облечени в жвлязо". Като поставили помежду си Симеон, те го приветст- вали „на езика на ромеите като император". Няма съмнение, че гледката била тьржествена и великолепна демонстрация на сила. Срещата между двамата владетели била предшествана от любопитна подробност. Бъл- гарите „прегледали внимателно скелето, да не би да се крие някаква измама или засада". Те все още помнели събитията от 813 г когато при подобна среща ромеите организирали покуше- ние срещу бълг. хан Крум. Пръв на платформата се изкачил император Роман Лакапин а след това към нея се приближил (яхнал кон) цар С После съгласно съществуващия церемониал двамата самодържци се прегьрнали и седнали да обсъждат положението. Предварителните условия, поставени от С., били следните виз. столица да отвори вратите си, да посрещне бълг. владетел и ромеите да му признаят титла- та „василевс на българи и ромеи" и да го про- възгласят за „господар на целия Запад т е на европейските провинции на Византия От своя страна Роман Лакапин апелирал да се спрат несправедливите убийства и престьпни кръвопролития". Той категорично отказал да ра- зисква въпроса за императорското достойнство на С„ защото било невъзможно да „има двама василевси, както ти безполезно се стремиш". Според виз. хронисти срещата между двамата владетели завършила с нещо подобно на полу- успех: цар Симеон, склонил да сключи мир след като императорът го почел с великолепии даро- ве“. Някои казват, че отлагането на плановете за I превземането на Цариград било наложено от I новото ср. раздвижване подбудено вероятно от I виз. дипломация. Един светкавичен бълг. поход I в Сърбия (края на 924) довел до окончателното I ликвидиране на ср. държава и присъединяване- I то й към България Този голям военен и полит успех бил до известна степей помрачен от пос- I ледвалата през 927 г. злополучна военна кампа- ния срещу хърватите, в която погинала голяма част от българския експедиционен отряд. По повод смъртта на бълг цар С виз. истори- ци разказватследнаталюбопитна история: „Ас- I трономът Йоан видял император Роман и му I казал: Господарю, под арката отгоре над Кси- I и* лороф (хълм в Цариград) е поставена статуя, I за която гледа на запад — това е статуята на I за Симеон. Ако отсечеш главата й, в същия час I Симеон ще умре. През нощта император Роман I ку изпратил хора и отсякъл главата на статуята В същия час починал в България Симеон, обхва- I нат от безумие и сърдечна болеет." Изглежда, I че сред съвременниците на събитията тази ле- I генда била много популярна. Като изчистим I разказа от „астрологическите измислици", ос- I тава неопровержимият факт, че цар С. е почи- I нал отсърдечен удар. Смъртта го настигнала на I 27.V.927 г., когато този забележителен владетел карал своята 63-та година. Оценките на съвременниците за делата на I CI великия С. са противоречиви. Ромеите преду- I „и бедено винят „неумолимата му природа, която I дг станала причина за жестоки и страшни кръво- I ст пролития". Казват, че непреклонного и неумо- I лу лимо сърце на С. жадувало непрекъснато „пле- I бт няване, опожаряване, разрушаване на църкви, I Q овдовяване и осиротяване", т.е. всички злове- I п< щи последний на войната те приписват на „без- I Bi законстващия" бълг. цар. Няма съмнение, че I 9 непрекъснатите войни (особено след 913 г.) би- I Л; ли крайно непопулярни сред народа. В едно писмо до С. император Роман Лакапин твърди, I А че само за една година 20 хил. българи побяг- I нали във Византия, „защото намразили воено- любивиямуустреминепримиримитемузамис- I не ли" Първоизточникът на злого била обаче Ви- I р< зантия, която нито за момент не се примирила I се с новото съотношение на силите и отхвърляла I 51 категорично въэможността бълг. цар да дели I властта си с василевса на ромеите. От своя страна цар С. прекалено се увлякъл в преслед- ването на една прекомерно амбициозна идея 344
СИМЕОН да седне на трона на една бълг -гр. империя), •сято не успял да реапизира. Истинските, големите стойности на епохата -а цар С. трябва да се тьрсят най-вече в него- ? та вътрешнодържавна политика. Славата му - книжовник и първостроител на една нова •. тура надвишава многократно неговите под- ызи като военачалник и дипломат. Цар С е със :игурност генераторът на онези идеи, конто тганаха причина да се стигне до една нова епоха в историята на слав. свят. Той се оказа многократно по-щастлив от съвременниците си, защото стана не само създател на една ,-мперия, но и основател на една нова цивили- зация — славянската. Затова към епохата му задължително се прибавя епитетът „златен век“: обагрен от многопосочността на творчес- ките му тьрсения и белязан със знака на едно истинско духовно и полит, величие Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 2,280— 294; Палаузов, Сп. Векътнабългар- ския цар Симеон. — В: Избр. трудове. Т. 1. С., 1974 87—203; Мутафчиев П. История на българския народ, 117—199; Божилов, Ив. Цар Симеон Велики. Златният век на сред- ноеековна България. С. 1983. Й. А. СИМЕОН — бълг. болярин, очевидно един от „шестимата велики боили" (т е. дворцовият вла- детелски съвет, по думите на съвременника Кон- стантан Багрянородни), който носел титлите ка- лутаркан и сампсис. Като такъв той бил член на бълг. официална делегация водена от Георги СурсуВул, която през септември—октомври 927 г. подготвила в Константинопол мирния договор с Византия и династичния брак на цар Петър (927—969) с Мария Ирина внучката на Роман Лакапин. С. притежавал високата прабълг. титла таркан, като същевременно бил сампсис (вж. Алексий) — изглежда, началник на царската кан- целария. В бълг. пратеничество той бил номер 2“ след регента СурсуВул. Нещо повече подобно на СурсуВул и въпросният С. бил в най-близко родство с царската фамилия — той бил женен за сестра на цар Симеон. Очевидно калутаркан С бил един от най-актавните деици на болярската „партия", желаеща урегулиране на отношенията и сключване на „дълбок мир" с Виз. империя. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 2, 501-502, бел. 14. П. П, СИМЕОН — бълг. духовник, тьрновски пат- риарх, стоял начело на бълг. църква през 40-те години на XIV в. по времето на Иван Александър (1331—1371). Името на патриарх С. е свързано със значително събитие: през 1346 г той коро нясал в Скопие ср. крал Стефан Душан за цар. Някои историци оправдават постъпката му, ка- то изтькват амбициите на търновската църква да играе първенствуваща роля в правосл. свят. Според тях излиза, че тьрновският патриарх С. се вдъхновявал от намерението да облича във власт царе и самодържци без да се съобразя- ва със запрещенията на Цариградската патри- аршия. Но действията на този тьрновски пат- риарх трудно могатдасе преценяват като успех на бълг. дипломация: защото Стефан Душан се провъзгласил не само за цар на сърбите а включил в титлата си и добавката „цар на бъл- гарите", което уязвявало полит, и народностью единство на българите. Името на патриарх С. се споменава за пос- леден път в края на 1347 г., след което изчезва от ист. хроники. Литература: Божилов, Ив. фамилията на Асенееци I № 40, с. 199. Й. А. СИМЕОН — бълг. монах, книжовник от 60-те години на XIV в. Преписал едно четвероеванге- лие в „дома божий на светия отец Иван Рилски", т.е Рилския манастир през 1360—1361 г. Неса известии други негови преписи. Литература: Дуйчев Ив. СБК, II с. 285. Й. Л. СИМЕОН — бълг. монах, книжовник от 50-те и 60-те години на XIV в Изпод неговото перо е излязъл един от най-прекрасните книж. памет- ници на бълг средновековие — Иван-Алексан дровото четвероевангелие, наричано още Лон- донско евангелие. Завършено е през 1356 г. и е създадено по специална поръка на цар Иван Александър (1331 —1371). Подобно на Лаврентии и Филип монах С. се самопредставя в приписка към евангелието ка- то писател от кръга на владетеля Той изтьква че главната заслуга за създаването на книгата принадлежи на царя и отбелязва това по наи- пищен начин;...Като го потьрси [евангелието] благоверният, христолюбивият, превисокият и богоувенчаният самодържец цар Иван Алек- 345
СИМЕОН сандър го намери.. с божествено желание и като го изяви, биде преведено от гръцки слова в нашата славянска реч...“. Словосъчетанието „нашата славянска реч" не е употребено случайно. Монах С. изразява иде- ята. която битувала в двореца и бълг. интелекту- ални среди, че България може и трябва да има водещо място сред останалите слав народи С. реализирал и една друга идея — хубавата книга може да въздейства на хората не само с текста, но и с външния си вид Затова той отбе- лязал, че при изработването и били употребени пресукан лен, злато; специални живописци ук- расили „четвероблаговестника" с множество прелестни миниатюри (366 на брой — за всеки ден от годината). Затова тази книга била изло- жена на показ, за да сбира възхитата на пода- ниците и да утвърждава властта на царя По всяка вероятност този и други подобии шедьов- ри на книжнината били показвани и на чужден- ци при аудиенции и други подобии случаи Монах С. отбелязал в послеслова към еван- гелието и своята загриженост за съдбата на държавата, родолюбието си и обичта към земя- та, която го е родила: .За слава на твореца на всичко и на неговите благочестници Матея, Марко, Лука и Йоана, с чиито молитви [царят] да получи от бога победа над враговете, които воюват против него, и да съкр . главите им под своите нозе Амин...“. Кой е монах С. е трудно да се каже Някои предполагат, че бил стар приятел на Иван Алек- сандър от времето, когато царят бил все още ловешки деспот, а самияттой архиеп.ккоп. По- късно станал патриарх Симеон, а в залеза на своя земен път се замонашил, предал патриар- шеския жезъл на друг, а самият той се погрижил за създаването на Четвероевангелието което най-пълно и ярко обобщавало неговите идеи. Други автори предполагат, че този С е съ- щият монах, който двадесет години по-рано, през 1337 г. създал възхвалата към цар Иван Александър в т.нар. Песнивец. Наистина неи- ният стил напомня възхвалата от Четвероеван- гелието, но всяко категорично становище може да се окаже погрешно. Днес Четвероевангелието на цар Иван Алек- сандър се съхранява в Британския музеи и е една от неговите атракции. Тази книга има ин- тересна съдба и поради това си заслужава да я опишем накратко. След падането на Търново под властта на осм турци (17.VII.1393) книгата била изнесена на север от Дунава и била купена от молдав- ския господар Александър Добрия (1402— 1432). По-късно, неизвестно кога, евангелието било изпратено като подарък на светогорския манастир „Св. Павел". Там престояло четири века. През 1837 г. английският лорд Кърдзън пътешественик и колекционер, го получил като подарък от игумена. След смъртта му през 1873 г. било предадено по силата на направеното завещание на Британския музей. Гостувало е в България един-единствен път в нач. на 80-те години на XX в. Литература: Мечев, К. Покровител на книж- нина, С., 1977. 113—117 И. Л. СИМЕОН (Симон Премъдри) — легенда- рен „цар“ във владетелската „листа” на Бълг. апокрифен летопис, както и във второто „Ска- зание Исаево" от XI или XII в. Според обобще- ния разказ на двете летописни съчинения този 39-и по ред „цар” бил „непочтен и зъл“, но и „премъдър”. Управлението му от 4 (или 6) годи- ни било свързано с много войни в „българската, йерусалимската и римската земя", хората каз- вали. „О, горко ни, братя, от този цар!” Апокрифните изложения не позволяват по- сигурна личностна идентификация В лицето на С. различните изследователи виждат областей управител (комит) от времето на цар Самуил (997—1014), италианския нормански владетел Робер Гискар (воювал с Византия през 1081 — 1085 г.), киевския княз Владимир Ярославич (предприел военноморски поход срещу Цари- град в 1043 г.), цар Роман, чието второ име било Симеон, и др Наистина, във второто „Сказа- ние ‘ е записано, че С. бил дошъл „с кораби по море”, но естеството на апокрифите е такова, че такива „подробности” трудно могат да се приемат за достоверен факт. Възможно е в разказа за С. да се вижда известно раздвоява- не на оценката за цар Симеон Велики в бълг. ист. памет. Литература: Дуйчев, Ив. СБК, I, 239—240; Стара българска литература III с. 364; Ве- недиков, Ив. Военного и административного устройство..., 129—132; Милтенова А., М. Каймакамова. Неизвестно старобългарско летописно съчинение от XI в. — Старобъл- гаристика, 1983, № 4, 66—67. П. П. 346
СЛАВ Z.1MEOH ХИМНОПИСЕЦ — бълг монах, писа- *ет от втората пол. на XIV в. Името му е открито в Молебен канон за Архангелите Михаил и Гав- риил, чиито начални букви образуват акростих .Тлач на недостойния Симеон". Други сведения за него няма. Литература: Петканова Д Енциклопеди- чен речник , с 408. И. Л. СИМОН — бълг. книжовник от времето на цар "ван Александър (1331—1371). За личността му няма никакви известия. Някои учени са склонни са приемат, че С и Симеон, преписвачътнат.нар. Пондонско четвероевангелие, са едно и също лице. За подобна идентификация обаче липсват всякакви доказателства, затова ние приемаме, че става дума за две различии личности. С. е автор на един ръкопис с чисто богослу- жебно съдържание, писан по поръка на цар Иван Александър през 1337 г. В него е вмъкната похвала към владетеля която няма равна на себе си през цялото ни средновековие и зато- ва си заслужава да й отделим няколко реда С. е подбрал най-ласкателните епитети към царя — той е „богоизбран" и „боговенчан", „най- православен". „цар на царете" — титла, която се употребява за Иисус Христос. По-нататьк са из- редени воинските добродетели на Иван Алексан- дър — името дава възможност да бъде сравнен с Александър Македонски С. продължава ..... Погледнете сега, малки и големи и вдигнете знамена и битки за победоносния български цар Пристьпете сега, патриарси и светигели, монаси и иноци, съдии и боляри и целият чърковен притч, прости роби и свободни, велможи и цяло воинс- тво, и сърадвайте се с неизказана радост и въз- даите слава на великия цар Христа бога венце- дателя и към него възвисете победни песни: „Троице света, запазвай българския цар, закри- ляй го и укрепи го, дай му победа над противни- ците и низложи напълно всички негови врагове и му дарувай дълги години, боже на всички'" По-нататьк книжовникът продължава с т нар виз. херетизми (ублажавания): Радваи се, български царю, радвай се, царю на царете' Радваи се, от бога избрани! Радваи се, милос- тиви! Радвай се, вишни! Радвай се, от бога пазени! Радвай се, воиводче! Радваи се, зас- тьпнико на верните! Радвай се, българска сла- во и похвало! Радваи се, царю Александре! Радваи се, Иване!...". Книжовникът С е писал тази похвала с ясно- го съзнание и дълбока убеденост, че така доп- ринася за утвърждаването на държавата По- ради това той не се побоял в една приписка да се обърне към владетеля с молба да не бъде забравен, т.е. достойно възнаграден: „Великий, о, царю Иване Александре, не забравяй писа- ния тази книга за твоя помощ и похвала и зас- тъпване на твоего царство, во веки веков, амин!" Литература: Дуйчев ИВ. СБК, II, 69—72, 358—361; Мечев. К. Покроеител на книжни- ната. С 1977 119—129 И. Л. СЛАВ — „първият цар в българската земя" спо- ред Бълг. апокрифен летопис от XI в. Цар С. е, разбира се митична личност, герои епоним, чрез който неизвестният автор на апокрифа подчертава слав първооснова на българите С името на този цар народът ни ще е свързвал името на областта която станала люлка на бълг държава цар С. сътеорил „сто могили по земята българска и го нарекли стомогилен цар". Става дума за днешна Североизт Бълга- рия (по-точно равнината покрай Черно море), която през античността гр автори назовават „Стохълмието". Според апокрифа цар С. управ- лявал българите цели 119 (???) години и тогава „имаше изобилие от всичко", т.е. началните го- дини от бълг. държавност се припомнят като времена на всеобщо благоденствие. Тези твър- дения, разбира се, нямат нищо общо с ист. истина и свидетелстват само доколко наивно и размито било ист. съзнание на българите през епохата на виз. владичество, когато е създаден апокрифът. Литература: Иванов, И. Богомилски книги и легенди с 282; Дуйчев Ив СБК, I, с. 238 И. А. СЛАВ — бълг. болярин от XIII—XIV в. Името му е известно от един пръстен печат на който се чете „Слав, столник царев". Длъжността стол- ник. която заемал, означава, че той бил начал- ник натрапезата на владетеля; надзиравал кух- нята на двореца и управлявал всички слуги. При кого отбълг царе е служил, не е известно Литература: Дуйчев ИВ. СБК, II, с. 291,422 Й. А. 347
СЛАВНА СЛАВНА — бълг болярин, багатур багаин по времето на хан Омуртаг (814—831). Принадле- жал към нисшия слой от бълг. аристокрация — този на багаините. Титлата му е свързана по всяка вероятност с военни задължения. от един надпис знаем, че багатур багаинътотговарял за 53 ризници и 45 шлема, т.е. той ще е командвал стотня. Както свидетелства погребалният му надпис, С бил в кръга на т.нар. хранени хора на хан Омуртаг — следователно имал изключителни заслуги към държавата. От името на С. личи, че бил славянин. Това подсказва по какъв начин слав, елементбил инфилтриран в управлението на държавата щом негови представители зас- лужили високата чест да бъдат канени на тьр- жествените угощения в двореца — знак на осо- бено внимание и почит. Багатур багаинът С. ще е починал от естест- вена смърт („умрял вътре“), но заслугите му към държавата и лично към владетеля явно били големи, за което свидетелства надписът, нап- равен по лично разпореждане на хан Омуртаг. Литература: Бешевлиев В. Първобългарски надписи. № 64. 219—220 Й А. СЛАВУН — слав, княз през VIII в. През 60-те години бил начело на племето севери, чиито територии се намирали на юг от водосборния район на р. Тича Местоположението на севе- рите било изключително важно, тьй като те отбранявали източностаропланинските прохо- ди и били първата преграда през евентуални виз нахлувания. През размирните десетилетия ок. средата на века С. се отличил със своята храброст. Той имал собствена войска, с която действал ус- пешно. Спечелил име на страшен ромейски враг. Около 764 г. виз император Константин V Коп- роним започнал лъжливи мирни преговори с бълг. хан, за да може да се справи със С., който „бил направил много злини в Тракия". Той из- пратил тайно войска, която сполучила да залови княза. Бил отведен в Константинопол и умъртвен по наи-жесток начин — ръцете и краката му били отрязани, а след това го занесли на пекарите, конто го разрязали още жив, „от пъпа до гьрдите, за да узнаят устройството на човешкото тяло". След това останките му били изгорени. Наистина ромеите си устроили ужасно отмъ- щение заради страха, който им вдъхвал храб- рият северски княз С. Литература: Златарски, В. История. Т 1 4.1,292. И. Л СМИЛЕЦ — бълг. цар (1292—1298). Произхож- дал от „най-знатния род на българите" — огром- ните му владения се простирали „от Сливен до Копсис". Последният град трябва да се тьрси някъде в Средна гора. За общественото поло- жение на С. можем да съдим от факта, че още преди възцаряването си той се оженил за дъ- щерята на виз севастократор Константин, брат на императора Михаил VIII Палеолог. От този брак С. имал син (пълното му име е Йоан Ком- нин, Дука Ангел, Врана Палеолог, т.е. той пред- почитал да изтъква знатния си ромейски про- изход), който починал като изгнанник в Цари- град през 1330 г. Виз. историци отбелязват, че след абдикира- нето на Георги I Тертер през 1292 г. „Смилец стана цар на българите по желание на Ногай", т.е. той бил татарски поставеник. Излиза, че в края на XIII в. не някой друг, а могьщият татар- ски повелител се разпореждал със съдбата на бълг. царски престол. Затова с основание се смята, че царуването на Смилец представлява връх на татарската хегемония в България. В нач на управлението си С. се увлякъл във война с Византия, но претърпял поражение: победил го прочутият военачалник Грава Тар- ханиот, „съкрушителят на българите". Наложи- ло се С. да използва роднинските си връзки в Цариград, за да се стигне до мирно споразуме- ние lo-голяма акгивност се забелязва по това време и в отношенията със Сърбия. През 1296 или 1297 г. С. омъжил своята дъще- ря Теодора за ср. престолонаследник Стефан Дечански. По-късно тя родила син, бъдещия велик ср. цар Стефан Душан Въпреки привидно активната си външна по- литика по посока на юг и запад С. останал татарски заложник и подчинил действията си на плановете на Ногай. При все това татарите не престанали да безпокоят бълг. земи: през 1297 и 1298 г. изворите документират две големи татарски нахлувания, от конто пострадали наи- вече тракийските области. Смъртта на цар С. се отнася към ноември 1298 г , Изчезването" му от бълг. престол и досега остава загадка предвид неясного и спорно из- 348
,СМИЛЦЕНА‘ жлие на виз. автор Георги Пахимер: „След Чака Еммлец изчезна." Въпреки това може да се смя- та със сигурност, че смъртта на този владетел е била насилствена. Името му обикновено се спо- • ‘Знава като синоним на наи-безличния от тьр- -свските царе. Върху него (и след смъртта му) гродължавало да тегне проклятието на чужд пос- •авеник, което от своя страна предопределило <акто невзрачното му царуване така и напълно такономерния му трагичен край. Литература: Ников, П. Татаробългарските отношения през средните векове с оглед царуването на Смилец. ГСУ, ифф, 1921, 1 — 95; Божилов, ИВ. Бележки върху българската история през XIII в. — В: Българско средно- вековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. И. Дуйчев. С., 1980,78-81. Й.А. „СМИЛЦЕНА“ (буквално: „Смилецовица") — бълг. царица, съпруга на цар Смилец (1292— 1298), майка и регентка на малолетния му син и наследник Иван Смилец (1298—1300). Името й остава неизвестно, макар за нея да споменават три независими един от друг източника. „С.“ е наречена от своя съвременник, виз. историк Ге- орги Пахимер. В един манастирски типик (устав), съставен от сестра й Теодора, просто е казано, „височайшата господарка на българите". „С.“ била братовчедка на виз. император Ан- дроник II Палеолог (1282—1328), дъщеря на не- говия чичо севастократор Константин. Тя била омъжена за знатния средногорски болярин Смилец, още преди той да стане цар, най-веро- ятно към 1283—1285 г. Сродяването с виз. двор ясно показва стремежа на Смилец към тьрнов- ския престол още в първите години от царува- нето на Георги I Тертер (1280—1292), свален впоследствие от него с помощта на могьщия Ногай. Разбира се, до възцаряването на мъжа й тя трябвало да се задоволи с провинциалния комфорт на неговия замък Копсис (вероятно т.нар. Анево кале край Карлово). На полит, сцена „С.“ излязла едва след смъртта на съпруга си в 1298 г. Тя влязла по право в състава на регентството, управляващо от името на невръстния й син заедно с патриарх Йоаким III, както и с други висши боляри, чиито имена не знаем. По същото време в страната се завърнал от изгнание при татарите по-мал- кият брат на Георги Тертер деспот Алдимир (Ел- тимир). В негово лице царицата намерила не родов враг, а силен съюзник. Тя го оженила за дъщеря си Мария, потвърдила деспотската му титла и му предоставила във владение част от земите на Смилец заедно с крепостта Крън (Старозагорско). Явно с иегова подкрепа „С." успяла да прогони във Византия Смилецовите братя, севастократор Радослав и Войсил, които, изглежда, не били безразличии към короната на малкия си племенник. Най-известното полит, начинание на царица та и Алдимир бил опитьт за осуетяване на съюза между Сърбия и Византия през 1299 г. То е познато по изпълненото с неприязън послание на виз велик логотет (пръв министър) Теодор Метохит, който тогава пребивавал в двора на ср крал Стефан Урош II Милутин. Там бил и неговият бълг. колета, неизвестният по име тър- новски велик логотет, които привеждал всевъз- можни доводи, за да попречи на ромеите и да привлече сърбите към съюз с България. Този престарял по думите на Метохит бълг. държав- ник, когото понякога неправилно отьждествя- ват със самия Алдимир, проявил завидна енер- гия, но не могъл да предотврати съюза и брака на краля с императорската дъщеря Симонида. В ист изследвания „С.“ съвсем несправедли- во е обвинявана, че предлагала ръката си на ср. владетел, с което всъщност продавала бълг. не зависимост. Това дълбоко вкоренило се мнение е невярно и се дължи на недоразумение. Очевид- но бълг. царица предлагала себе си като съюзник на Милутин в контекста на преговорите за вли- зането му в аналогични отношения с император Андроник II. Ако е имало предложение за брак от бълг. страна, то (този път в контекста на предла- гания от ромеите брак на ср. крал със Симонида), разбира се, визирало може би дъщеря й Теодо- ра, която наистина по същото време се омъжила за неговия син Стефан Урош III Дечански. Освен това нито в България нито във Византия или Сърбия през средновековието имало практика на едновременно управление на две или повече дьржави от едно лице или владетелска двойка нещо характерно единствено за Зап. Европа. При положение че „С." имала и син, който бил законен бълг цар, то такава интерпретация на бълг. предложения от 1299 г. става напълно без почвена Обаче във връзка със същите реп о- ри научаваме още една важна подробност за тогавашната външна политика на България Ед. от аргументите на бълг. велик логотет : - 349
СОИМИРОВИЧИ пред сърбите, бил, че земите на императора непрекъснато страдат от татарски нападения. В този смисъл логотетът твърдял, че Византия е слаба във военно отношение. От друга страна, така били изнасяни на преден план и приятел- ските връзки на царицата с могьщия Ногай. чие- то влияние на Балканите тогава било твърде силно. По този начин, макар и косвено, разбира- ме, че с възцаряването на татарското протеже Смилец в 1292 г. опасният виз.-татарски съюз срещу България бил окончателно разрушен. Въп- реки тежестта на татарското влияние „С.“ и Ал- димир трябвало да продължат тази политика, опитваики се да я използват в интерес на своята страна Достатьчно било, че те давали свободен път на татарските шайки към територията на Византия. В 1300 г. нещата взели неблагоприятен обрат за царицата и сина й. Ногай бил победвн от златоординския хан Токту и загинал. Към Тър- ново се насочил неговият син Чака, придружа- ван от престолонаследника Теодор Светослав Тертер , С “ със сина си намерила убежище при своя зет Алдимир. Въпреки сближение™ си с цар Теодор Светослав (1300—1321) деспотът продължавал да държи под закрила своята тъ- ща. През юни 1305 г. тя била във виз столица, където, както се смята, преговаряла от името на Алдимир. Георги Пахимер твърде неясно съ- общава, че ставало дума за някакъв брак, който според някои учени се отнасял къи деспот Ал- димир И този път царицата е забъ ана в ново недоразумение — наистина е невъзж'ожно една майка да жени своя зет, развеждаики по този начин собствената си дъщеря... По-скоро и то- ва би било в реда на нещата, „С.“ уговаряла брак за своя син Иван Смилец",опитва.-- .< се да му осигури подкрепата на императора Царицата очевидно не се завърнала в Крън, тъй като междувременно цар Теодор Светослав ликвидирал държавицата на деспот Алдимир. Заедно със сина си тя останала да живее в Константинопол Споменаването и в типика на манастира „Св. Богородица Добра надежда от сестра й Теодора (монахиня Теодула) намеква че „височайшата господарка на българите" е правила дарения на този манастир. Тя обаче въпреки вдовството си и тежките изпитания които преживяла, очевидно нямала склонност към манастирското уединение и останала свет- ска жена до края на живота си Вместо като „сестра" тя, както се вижда, предпочитала да я величаят като „господарка" на една държава, с която вече нямала нищо общо. За разлика от нея синът й станал монах и починал в манастир на 8 август неизвестно коя година под име Йоасаф. Други данни за „С.“ отсъстват. Литература: Иречек К. История. 330 —332 Мутафчиев. П. История 330—331; Божилов Ив. Бележки върху българската история през XIII в. — В: Българско средновековие (Българо-съветски сб. в честна70-годишни- ната на проф. Ив. Дуйчев). С., 1980, 78—81. П. П. СОИМИРОВИЧИ — бълг болярски род от XIV в фамилията била извънредно богата. Владее- ла села по горното течение на р. Огоста (напр. Горна Лука, Влашко село — дн. облает Монта- на), крепостта Градище и околните сребърни и златни рудници. С. притежавали и град Чипро- вец (Чипровци), където живеели. При нашествието на осм турци през поел, четвърт на XIV в. болярите С се пръенали в Унгария, Сърбия. Влашко Дубровник и др. За съжаление други данни за рода С. не са намерени. Литература: Петров, П. Соимировичи — български болярски род от Чипровец. — Векове, 1972, № 1, 16—20. И. Л. СОФРОНИЙ — бълг. монах и книжовник от края на XIV—нач. на XV в. За него няма никакви данни чак до 1392 г., когато бил натоварен с важна ист. мисия. По всяка вероятност С. бил монах в някой от столичните манастири и се ползвал с доверие- то на последния бълг. патриарх Евтимий. Зато- ва му било поверено спасяването на част от духовното богатство на бълг. народ от азиатс- ката варварщина на осм турци В навечерието на завладяването на Търново С. изнесъл на север от Дунав в Молдавского княжество таки- ва прекрасни паметници, каквито са т.нар. Лов- чански сборник (преди 1331), Томичовия псал- тир, Сборника на поп Филип (1345), Лаврентив- вия сборник (1348), Лондонского четвероеван- гелие на цар Иван Александър (1356) и мн. др Без родолюбивия подвиг на С съвременната бълг култура би била несравнимо по-бедна. Когато пристигнал в Молдова С. заедно със своите другари монасите Пимен и Силван осно- 350
СРЕДЕЧКИ МИТРОПОЛИТИ I. с от име )-332 1Ж1ИО0, :тория жовие |ИШНИ- 3—81. П. П. IT XIV адее- чапр. □нта- тни и шро- юсл. ли в е са 1И — ц. — и. л. < от 1КВИ !Н С й от эие- ато- г от атс- ето на 1КИ- ов- ал- ие- ан- ДР- ата :ъс чо- *.=- манастира в Нями и станал негов пръв игу- По-късно там отседнал и Григорий Цамблак, зоето завършил земния си път. През следв ~?тетия манастирът в Нямц станал едно от най- Пгссмутите средища на бълг. книжовност и разп- эсстранител на културата в Молдова и Влашко. Литература: Успенский, ф. О некоторых славянских и по славянски написанных ру- кописях, хранящихся в Лондоне и Оксфор- де — ЖМНПр, 1878, ч. 200, 91 -92; КуеВ, К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. 28—322,182—183, 186. И. Л. СРАЦИМИР — деспот на Крън, баща на бълг. _ар Иван Александър (1331 — 1371). С. бил женен за Кераиа Петрина сестра на бълг цар Михаил Шишман. Получил деспотската си титла от цар Теодор Светослав (в края на XIII в), конто пък 5ил братовчед на неговата съпруга. Заедно с деспотското достойнство му дали като апанаж аладението на Крънската облает, където се разнореждал дълги години, дори и след провъз- гласяването на сина му Иван Александър за цар. Кераца Петрица дарила деспот С. с трима сина Иван Александър, Йоан Комнин Асен и Ми- хаил. Освен това тя го ощастливила и с две щерки; Елена и Теодора. Литература: Златарски, В. Вопрос о произ- хождении болгарского царя Ивана Алек- сандра — В: Сборник статей по славянове- дению. СПб, 1906, 3—5; Божилов, ИВ. Фами- лията на Асеневци I, № 28 137—138. Й. А. СРАЦИМИР — бълг. болярин, велик епикерний на цар Иван Александър (1331—1371). Титлата епикерний е придворна длъжност във Византия и е възприета в средновек. България през XIII е. Бълг. й превод е чашник. Носителят на тази ’итла заемал високо място в ранглистата на дарските служители тьй като отговарял за бе- зопасността на владетеля — той имал грижата за царските напитки тържества и приеми По- ради тази причина титлата епикерний била да- вана на най-близки царски роднини. Предпола- •а се, че великият епикерний С. бил роднина на -ар Иван Александър по бащина линия, най-ве- соятно негов втори братовчед. Добре известен на съвременниците си, епи- ерният С. бил прочут и със своята благотвори- телност. Той бил ктитор на т.нар. Епикернев манастир в Сливенската „света гора". През 1344 г. С. подарил на Зографския манастир в Атон селото Мармарин на р Струма Тогава то се намирало във виз. територия и епикерният С. го измолил от император Йоан V Палеолог. Малко преди смъртта си С. станал чернори- зец, като приел монашеското име Сил вес- ть р. Починал през 60-те години на XIV в. Името му се спомвнава в поменика към Бориловия Синодик наред с многозаслужилите личности в бълг. средновек. история Литература: КузеВ, Ал. Великият епикерний Срацимир — виден български сановник през XIV в. — Векове, 1975, № 4,14—17. Й. А. СРАЦО - автор на възпоменателния надпис върху каменей блок от Шуменската крепост. Внук на великия епикерний Срацимир. По пове- дя на цар Иван Шишман записал върху камък високото посещение в град Шумен. Предполага се, че С. бил служител в царската канцелария. Във връзка с приближаващата се тур. заплаха по това време се потягали укрепленията на Шуменската крепост. Литература: Антонова, В Новооткрит ста- робългарски надпис на Шуменската кре- пост. ИНМ — Шумен, Т. 4, 1967, 79—84; Ку- зеВ, Ал. Великият епикерний Срацимир — виден български сановник през XIV в. — Векове, 1975, № 4, 14-15. Й. А. СРЕДЕЧКИ МИТРОПОЛИТИ Средновек. Сре- дец бил утвърден за епископски център още след покръетването на българите (865). За съ- жаление имената на епископите от епохата на Първото бълг. царство не са запазени. След падането на Преслав под виз. власт (973) Сре- дец бил за известно време седалище на бълг патриарх. В добавките към Бориловия Синодик са запи- сани имената на петима митрополити — всич- китеотвремето наВторотобълг. царство Ди- онисий Дамиан, Леонтии, Дометиан и Партении. Списъкът е, разбира се непъ- лен. През есента на 1359 г. митрополит Леонтии взел участие в антиеретическия събор в Търно- во. Ако редът на приемниците му е спазен то последният в списъка, митрополит Партении 351
СТАЗИС ще е този, при който Средечката митрополия била ликвидирана и присъединена към Видин- ската епархия — след падането на София под тур. власт. През 20-те години на XIV в се споменава името на „всеосвещения митрополит Йоан", който украсявал средечката епархия по време- то на цар Михаил III Шишман. Но неговото име липсва в цитирания по-горе списък. Литература: Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 387. Й. А. СТАЗИС— бълг. болярин и държавен деец, един от приближените на княз Борис-Михаил (852—889), който изпълнявал високата служба на ичиргу-боил в продължение на повече от две десетилетия. Наред с обичаините си функции на управител на „вътрешната облает ‘ на държа- вата, командир на „дясното крило на войската, главен съветник на владетеля и др. този ичир- гу-боил съвсем естествено бил един от най-ак- тивните Борисови велможи при решаването на бълг. църк. въпрос. Именно във връзка с пос- ледното С. получил международно признание като изявен бълг. държавник и ..«ттломат Очевидно С. произхождал от прабълг. род, и то един от онези, които решите «о застанали на страната на княза при бунта на .петдесет и двата рода“ срещу християнизаторската му по- литика (865). Всъщност в качеството си на ичир- гу-боил С. положително бил еди- от хората, направили най-много за потушава-ет; на този бунт. Без съмнение той бил сред архитектите на новата христ. държава и цивилизация С. заедно с кавхан Петър и багатур С.-роке участвал като личен княжески пратен.-- в диа- лога с Римската църква (866—869). Неслучайно името му е вписано в приписките към „Чивидал- ското евангелие", където на лат език е записа- но: „Цергобула Стазис". Това станало по време на посещението му в Италия през 867 г. Отлич- ного познаване на бълг. въпрос и мястото му в спора между римския папа и константинопол- ския патриарх предопределило следващата ми- сия на Стазис. Той оглавявал бълг. делегация посетила извънредното заседание на Вселенс- кия събор в Константинопол през март 670 г. Явно С. извършил предварителната работа, ка- то отстъпил ръководството на мисията на при- съединилия се по-късно към нея кавхан Петър. На 4 март последният изложил бълг. позиция, след което бълг църква преминала под върхо- венството на Константинопол. Като влиятелен бълг велможа С. имал място в плановете на Рим да привлече отново княз Борис в своята орбита Така напр. папа Йоан VIII наред с личното писмо до владетеля изпратил друго, адресирано: „До Петър, Цербула и Сундика, и другите боляри и съветници на нашия любим син, българския княз Михаил." Сред изрично посоче- ните трима най-влиятелни първенци (кавхан Пе- тър и багатур Сондоке са с имената си) е и С., както би трябвало да бъде. Папските секретари подобно на други чужденци, вкл. и византийци са сметнали неговата титла за лично име Лат изписване Цербула1' показва, че тази прабълг титла вече имала слав облик — вероятно „чръ- гобиля", както четем в надписа на Мостичсп X в. Други данни за С. не са известии. Литература: Гюзелев, В. Княз Борис I С. 1969; Бешевлиев, В. Първобългарите (Бит и култура), с. 51. П. П. СТАМАТ(Протопоп Стамат)— бълг. кни- жовник от нач. на XIII в., живял и работил в селището Ограда (неустановено) в изт. бълг. земи. Името му е евързано с частично запазе- ното „Стаматово Четвероевангелие". Паметни- кът е характерен с интересните си авторски пролози за всеки от четиримата евангелисти при портретите им, които показват, че С е имал склонност към оригинално творчество и по-ши- рока култура в сравнение с обикновените пре- писвачи. Литература: Георгиев, Е. Литературата... (XIII в.), 92-93. П. П. СТАН — сподвижник на цар Ивайло (1278— 1280), споменат заедно с Куман, Кънчо, Момчил мДамян. Това били първите Ивайлови воеводи оказали съпротива на виз. войски начело с „чутовния протостратор" Михаил Глава Тарха- ниот. През 1279 г този виз. пълководец имал задачата да завладев самого огнище на Ивай- ловото движение, където били и най-верните хора на селския цар. Това бил районът на Изт. Балкан около Оввч (дн. Провадия). Както изг- лежда С. бил назначеният от Ивайло управител на тази важна крепост и нейната облает, а другите споменати воеводи са били негови под- чинена В този смисъл са думите на поета Ма- 352
СТРЕЗ •л Фил, съвременник на събитията, че С. бил -силният и по дързък дракон" (от останали и „тогава унищожавал Загара" (България, конкретно областта на север от Изт. Бал- а В такъв случай С. бил може би един от -ези Ивайлови другари, пред които дръзкият епянин свинар разкрил своите замисли и ко •то повярвали в правотата им. Литература: Андреев, Й. Въстанието на Ивайло — изследвания и проблеми. — ТВТУ „Кирил и Методий", 17, 1980, № 3, 9— 27.; Петров, П. Въстанието на Ивайло (1277-1280). - ГСУ, фиф 49 1956, № 1 173- 260 П. П. СТАНИСЛАВ — бълг. „книгописец", работил през 30-те — 50-те години на XIV в. Изпод ръката на „многогрешния" С. излезли три обемисти ръ- кописа: един Синаксар, писан през 1330 г. (от 321 листа), един Минеи от 1342 г (233 стр.) и т.нар Лесновски паренесис от 1352 г В последния ръкопис според някои С. се е притаил зад фор- мулата Тахота чрънец, а според други той бил негов ученик. „Книгописецът" С. работил в Лес- новския манастир „Св. Михаил", където се нами- рал гробът на прочутия бълг. народен светец Гаврил Лесновски. Тогава тази облает се намира- ла под властта на ср. крале. Но българинът С. не пропуснал възможността да отбележи името на „силния цар български Михаил" (т.е. Михаил III Шишман) и „благоверния и христолюбив цар бъл- гарски" Иван Александър Повече сведения за „грешния раб божи Ста- нислав" липсват Литература: Иванов, Й. Български старини из Македония. 161—164 Петканова, Д Ен- циклоледичен речник..., с 437. Й. А. СТАНИСЛАВА — бълг. болярка от XIV в. Името и е запазено единствено в нейния надгробен надпис, намерен в гр. Видин. Била съпруга на болярина Драксин и дъщеря на друг болярин — Новак. Починала на 15 ноември но в надписа не е посочена годината. Литература: Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 288 И. Л. СТЕФАН — бълг. аристократ от X в., предста- вител на Преславския двор, най-близък родст- веник на цар Петър (927—969), „твърде именит в България" по думите на хрониста Скилица. След смъртта на цар Симеон (27 май 927) и демонстративните военни действия през пято- го на с.г в Изт. Тракия царят и неговият настои- ник Георги Сурсувул решили да предложат мир на империята. Първият им пратеник, които действал тайно от останалата бълг. знат, бил арменският монах Калокир. Придружен от пос- ланиците на император Роман I Лакапин (920— 944), той пристигнал с кораб в Месемврия (Не- себър). След предварителни првговори с тях за Константинопол, вече по суша, отпътувал въп- росният Стефан — личен представител на царя. След разговори с Роман Лакапин той се завър- нал в Преслав. През септември с.г. във виз. столица пристигнал самият Сурсувул. придру- жаван от калутаркан Симеон и други знатни лица, между които и С Заедно с тях той участ- вал в преговорите за мир и в сватбата на бъл- гарския цар с Мария Ирина Очевидно С. бил сред най-активните застьп- ници на мирного урегулиране на отношенията с Византия. За разлика от случайте със Сурсу- вул и калутаркан Симеон виз. хронисти не опре- делят какво точно е родството на С. с цар Петър, но косвено проличава, че той бил кръв- но по-близък до владетеля. Навярно С е бил братовчед на Петър, може би син на някой от Симеоновите братя Гаврил и Яков Литература: Златарски, В. История, T. 1, 4 2,501—502. П. П. СТРЕЗ — бълг. севастократор, самостоятелен владетел в Македония през 1207—1214 г. Веро- ятно е брат на цар Борил (1207—1218), макар някои сведения да сочат, че е само негов срод- ник. С. бил племенник на цар Калоян (1197— 1207) по женска линия и първи братовчед на друг могьщ български феодал — деспот Алексий Слав. Преди 1207 г. не знаем нищо за С. Той се появил на ист. сцена едва след убийството на цар Калоян (октомври 1207). Най-близките род- нини на убития цар — племенниците му Алексии Слав, Борил и С. протегнали ръка към престола в Търново Последните двама, макар и братя не действали задружно, а тъкмо напротив — били непримирими съперници и врагове Най- бърз, упорит и с най-голям къемет се оказал 23. Кой кой е е средноеекоена България 353
СТРЕЗ Борил, който изпреварил всички. Без да се ко- лебае, той започнал разправа със съперниците си и евентуалните кандидати за мястото му Алексий Слав и С потърсили спасение извън страната; малолетните синове на цар Иван Асен I Иван Асен и Александър също избягали. От последвалите събития проличава, че Бо- рил най-много се страхувал от собствения си брат С., може би защото и двамата се познава- ли твърде добре. С. успял да се измъкне благополучно от стра- ната и потьрсил убежище при ср. жупан Стефан Неман Първовенчани. Бил придружаван от мнозина свои близки приятели и съмишленици, решителни и безскрупулни авантюристи, конто по-късно се превърнали в сигурна опора при реализацията на амбициозните му замисли. Появата на такъв знатен беглец била посрещ- ната с голяма радост от страна на ср владетел. Той разчитал, че с помощта на С. ще може да постигне най-малко две цели: да се противо- постави на военния натиск на цар Борил и да завладев територии в Македония. Затова Сте- фан Неман не криел радостта си и оказвал на С. небивали почести. До такава степей се увля- къл в своята „любезност" и „гостопривмство", в демонстрирането на публично внимание на своя фаворит, че мнозина ср велможи започ- нали да роптаят срещу поведението на госпо- даря си. Показната близост между Стефан Неман и С. разгневила още повече цар Борил. Той изпра- тил в ултимативен вид своите искания да му бъде предаден С Заплашвал, че ще го „... изго- ри на огьн..., разсече на четири части, конто щял да окачи по градските стыди. ". Грозните заплахи били придружени с богати дарове, предназначени за великия жупан. Когато и те не подействали, Борил обявил, че ще започне война, за да накаже и двамата По всичко личи, че заканата била изпълнена, но военното щас- тие не било на страната на търновския цар. Войските му били разбити и той трябвало да се задоволи само с гневни изблици отдалеч. На пръв поглед страшната омраза между братята изглеждала необяснима, но тук трябва да раз- берем, че любовта и омразата през средните векове са имали далеч по-различни измерения, отколкото днес Освен това царската корона била твърде голям залог, пред конто дори и братските чувства не влизали в сметките. А и във вените на двамата течала неукротимата кръв на Асеневци, конто често служели не на разума, а на отрастите си. Ср. жупан Стефан Неман нарочно действал така, че да пререже всякакви пътища за разби- рателство между Борил и С. Въпреки отправе- ните му заплахи от Търново той демонстратив- но се побратимил със С. Церемонията се про- вела в църква, а „евангелското братотворение! било осветено отсвещеник. Смятало се, четоз* обичай имал по-голяма сила от кръвното родс- тво, а нарушаването на побратимството било ужасно клетвопрестъпление. Независимо от почестите, любезното госто приемство и „духовного роднинство" С. зала- зил вътрешната си независимост и кроял свои далечни планове. Той виждал растящото недо- волство сред Немановите велможи и ясно пре- ценявал, че полит, приятелства са преходни и нетрайни. Затова заедно със своите хора по- търсил по-сигурен изход от положението си на почетен „гост-приятел-заложник“. Използвал амбициите на Стефан Неман за териториално разширение на югоизток за сметка на Бълга- рия. Получил известно количество ср. войски и нахлул в Македония. С незначителни кръвопро- лития сполучил да отхвърли Бориловата власт и установил господство над по-голямата частот македонските земи. Летописите отбелязват, че С. завладял „твърдата крепост Просек" и „приел подчинението на други крепости". Мно- зина българи доброволно преминавали на ие- гова страна — явно те не желаели да се подчи- няват на Борил, нито пък признавали властта на латинци гьрци или сърби. Така С. подчинил македонски територии чак до Солун и Охрид. Само за няколко месеца обособил свое владе- ние, а за престолнина избрал непристъпната крепост Просек, която се намирала по средне- го течение на р. Вардар, недалеч от границите на тогавашното Солунско лат. кралство. Цената на ср. помощ била ясна — С. бил принуден, поне на първо време, да признае върховната власт на Стефан Неман. Само ня- колко месеца по-късно, когато се почувствал достатьчно силен и уверен, той отхвърлил ср. опека. С. започнал люта разправа с онези, конто не желаели да признават властта му или пък държали на властта на Стефан Неман. Ср. летописни сведения обрисуват с пре- калено черни краски личността на С., който „... възненавидял обичащия го Стефан и като забравил всичко онова, което Стефан напра- г I < f I 1 I Е » 5 1 Е 1 » I 354
СТРЕЗ за него, потъпкал божията заповед, станал гвопрестъпник, пренебрегнал евангелското братотворение, развалил приятелството си и гтанал роб на завистта и злобата...". Освен това те описват, че С. „забравил бога, възгор- д«п се и се показал като убиец немилостив, -еснизходителен, яростен и безчестен..." Той построил върху една скала, „висока двеста са- •ена“, под която се „увивала една река, наре- чена Вардар", „позорище" от камъни и дървета. Там пиянствал и се веселял, а осъдените и за най-малко провинение хвърлял в мътните води на реката. Понякога, когато бил в добро наст- роение, подвиквал: „Пази се да не си намокриш кожуха." По-нататьк летописецът отбелязва, че той вършел такива работи, защото се надявал не на бога, а на своята крепост и сила. За сметка на пространните описания на жес- токостите на С. ср, летописи съвсем лаконично споменават, че той се отнасял така със ср. велможи. Следователно можем да заключим съвсем спокойно, че просекският владетел за- почнал упорита борба със своя доскорошен покровител за собствената си независимост. С. не бил отчаян авантюрист и разбирал, че не ще може сам да се противопостави на далеч по-силната Сърбия. Затова той променил отно- шението си към Борил и „се примирил с гьрците и със своя гот (цар Борил)". Омразата между братята била забравена, тъй като полит, инте- реси и на двамата изисквали това. С. се нуж- даел от съюзник, за да може да се противопос- тави на своя „побратим" и сюзерен. Борил пък имал нужда да възстанови, лоне привидно, властта си в Македония. Така се стигнало до помирение. Цар Борил проявил добра воля и удостоил размирния си брат с високото дос- тойнство на севастократор Еднолетописно из- вестие споменава, че С пог/^л от брат си „половината българско царство' Зад тези мъг- ляви думи трябва да видим фор^агжтто възста- новяване на целостта на бълг щ : -гва Освен това и двамата братя показали е =- -.дат Ма- кедония като неотделима бълг Всичко това станало през 1209 г. Стефан Неман не могъл да се примири с „вероломството" на С. Неведнъж правел опити за покушение, опитвал се да подкопав властта му със заговори и интриги, подбуждал ср. „ве- ликаши" към неподчинение. А С. отговарял на всичко това с репресии, от които така много се жалват ср. летописи. От 1209 г. насетне в продължение на пет го- дини севастократор С. попаднал във водовър- тежа на голямата политика, опитал се да нап- равлява събитията, в които вземал участие. Съвсем естествено той потърсил и други съюз- ници освен цар Борил. Подкрепил една военна акция на епирския деспот Михаил срещу Солун- ското кралство (късната есен на 1209 или нач. на 1210). Действията му били част от по-голяма коалиция, установена между Борил и Михаил и насочена срещу латинците. Същевременно Бо- рил действал заедно с никейския владетел Те- одор I Ласкарис в Тракия. Следователно С. и Михаил задържали ломбардските барони на място, за да не могат да се притекат на помощ на константинополския император Анри флан- дърски. Враждебните отношения продължили с про- менлив успех близо три години. Военното щас- тие невинаги било на страната на С. — понякога той трябвало да се спасява с обещания за ва- салитет спрямо кръстоносците. На три пъти обещавал смирение, но и трите пъти не спазвал клетвите си. Затова към нач. на 1212 г. импера- тор Анри нареждал С. редом с тримата си най- страшни врагове — Борил, Теодор I Ласкарис, Михаил I Епирски. За С. особено трудна била 1211 г. Тогава цар Борил изпратил на брат си 52 отряда войска, с които да навлезе в земите на Солунското крал- ство. Отначало кампанията се развила успеш- но, но в Пелагонийската (Битолската) равнина С. претърпял страшно поражение. Въпреки то- ва успял да запази владенията си и да се из- мъкне, без да накьрни самостоятелността си. За ок. 3 години няма никакви известия относ- но севастократор С. Той се появява на полит, сцена през 1214 г. Тогава била организирана коалиция между българи и латинци, насочена против Сърбия. Летописите ни осведомяват, че С. събрал „безчислена войска" от всякакви ези- ци (народи) и с „голяма гордост и ревящ като лъв потеглил към Стефановата земя, като за- числял да я разори и да я остави в запусте- ние. Сам Стефан Неман в своята автобиогра- фия допълва. че Борил бил този, който подбудил С. Чрез него търновският цар възнамерявал не само да опустоши Сърбия, но и да свали Стес от власт и да подчини цялата страна под саов скиптьр. Явно е, че притесненията на ср * f-~- не били напразни. Нападението среш> С- - започнало от две страни. Съюзените бъ - - -
СТОЯН войски напреднали към Ниш, докато С. се гот- вел да нападне от юг Стефан Неман съсредо- точил всичките си сили срещу Борил, докато срещу С. предприел други мерки Изпратил брат си — архиепископ Сава — да убеди бив- шия му побратим да се смири. Ср. извори настояват, че Сава употребил ця- лото си красноречие да убеди севастократора да не предприема враждебни действия. При- състващите военачалници дори се разколеба- ли били склонни на компромис, но той останал непреклонен. Провел се разговор и на четири очи — отново без резултат Опечален, Сава напуснал лагера, но преди това горещо се по- молил богу да спаси отечеството му от прибли- жаващата опасност. По време на молитвата си Сава получил знак свише, че молбата му е чута. През нощта след отпътуването му С. изстенал от болка — „ангел го пробол в лютото му сърце". Когато чули виковете му, охраната се притекла да види какво става. Тогава С. им разказал, че някакьв юноша го нападнал насън по заповед на Сава и го пробол с меч, след което умрял в страшни мъки. Наивният разказ на ср. житиеписец предава съвсем превратно истината за смъртта на С. Целият разказ е подчинен на една идея — да се прикрие и оправдав подлото убийство, което било извършено от св. Сава. Духовникът оста- нал с чисти ръце, физическите убийци били други, но няма никакво съмнение — целият заговор бил подбуден, подготвен и проведен от Сава. Това се потвърждава от факта, че след кончината на С. някои негови боляри, които неохотно понасяли здравата му ръка, намерили прибежище при сърбите и благодарение зас- тъпничеството на св. Сава получили служби от великия жупан. Скоро след смъртта на С., но не по-късно от 1215 г.,земите на неговото владение се превър- нали в обект на съперничество между епирски- те гърци и лат. кръстоносци. Сърбите не успели да отмъкнат нищо. Така загинал един от наи-колоритните самос- тоятелни бълг. владетели през първитв десети- летия на XIII в. Върху него ср. летописи са изси- пали най-много хули — наричат го убиец, неми- лостив, неснизходителен, яростен, безчестен; описват го като пияница и клетвопрестьпник, човек, който се отличавал със свирепоумие. Всъщносттой бил дете на своята епоха. Горд, избухлив, необуздан — истински Асеневец. Към приятелите си бил щедър, а към враговете — безпощаден. В политиката нямал особени скрупули — спазвал клетвите само докато имал изгода. Държал преди всичко на своята неза- висимост и се стараел да я постига с всички средства. Той бил рицар и сатрап, владетел и васал, верен приятел и коварен враг. Споменът за С. останал сред македонските българи столетия наред. Легендите разказват за „Стрезо воевода1', а понякога в песните се явява като прост хайдутин. Запазени са преда- ния за „Стрезово кале", сочат се места за не- гови подвизи. Не е известно С. да е бил женен, нито пък се знаят негови деца или наследници Литература: МутафчиеВ, П. Владетелите на Просек. — В: Избр. произв. Т. 1, С., 1973. 225—265; Божилов, Ив. фамилията на Асе- невци, I, № 12, 98—100; PaguTi, Р. Обласни господари, с. 223 —234 И. Л, СТОЯН — бълг книжовник от нач. на XIII в. Пре- писал е т.нар. Славянски пролог — сборник с кратки жития, наредени по дати и месеци, Синак- сар (показалец) и Пролог (предговор), който да- ва заглавието на цялата книга. Пред името си С. не е посочил дали е свещеник или монах, което означава, че може би е светско лице. Интересно е друго. При превода от гр. език на някои жития героят се възхвалява, че се отличил в битки срещу българите. В прочутото житие на 15-те тивериуполски мъченици пък българите се наречени безбожници, защото по- секли християни. С робски се придържа към текста, но това не е признак за липса на патри- отизъм — за него е по-важно, че варвари и езичници са посегнали на християни. Народ- ностното начало е оставено на по-заден план. Литература: Георгиев, Е. Литература... (XIII в ), 176-178. И. Л. СЮЛЕЙМАН БАЛТОГЛУ — българин на тур служба, капудан паша, т.е адмирал на флота, при обсадата на Цариград от турците през 1453 г. Българин по произход, той приел исля- ма и се нарекъл С Обикновено първото поко- ление помохамеданчени българи запазвали бащиното си име. В случая Балтоглу означава „синът на Балдю" — това име се среща у българите през XIV в. 356
СЮЛЕЙМАН БАЛТОГЛУ През пролетта на 1453 г султан Мехмед II За- воевателя (1451—1481) се готвел за решителен щурм на Цариград. Той знаел добре, че предиш- ните обсади на виз. столица пропаднали, защото турците не успели да прекъснат връзките на фа- да с морето. С цел да деблокира Цариград сул- танът съсредоточил огромен флот. Според виз. историци той наброявал около 150 плавателни съда. Гордостта на армадата били 6-те триреми (двумачтови кораби с по трима гребци на едно весло) и десетина биреми (едномачтови с по двама гребци на весло). Под знамето на осман- ците порели водите още 15 галери, 75 фусти (дълги бързоходни лодки) и 20 парандарии (теж- ки лодки, използвани за транспорт) Имало още няколко десетки плавателни съда със спомага- телно значение Част от корабите били стари, набързо поправени и закърпени. Но повечето били построени специално за обсадата. Султа- нът назначил за главен адмирал на своя флот българина С. Б., който дотогава бил управител на крепостта Галиполи. Виз. можели да противопоставят на С. Б. само 26 бойни кораба: от тях 5 венециански, 5 генуезки, 3 критски и по един от Анкона, Ката- лония и Прованс. Под знамето на императора плавали 10 галери. За разлика от тур. съдове, конто се придвижвали с помощта на гребла, християните разчитали предимно на широките си платна. Корпусите им се извисявали високо над водата, а при фронтален бои това им дава- ло значително предимство. Обсадата на Цариград започнала на 5.IV.1453 г. Три дни преди това виз. император Констан- тин XI заповядал да се спусне във водата же- лязната верига която преграждала входа на Златния рог. Подкрепяна от плаващи дървета и прикрепена към дъното с котви веригата била опъната между цариградските стени и отсрещ- ната крепост Пера — там се намирал генуез- кият квартал На първо време С. Б. се погрижил да прекъс- не всякакви връзки на Цариград през морето По брега на Мраморно море били разположени постоянни патрули, така че никакъв кораб не можел да приближи града, без да бъ_;е забеля- зан. На 9 април С. Б. провел раз> >-л=а*е-на операция с цел да излита здравината на желяз- ната верига, препречваща Златг*ы рог Меж- дувременно флотът му бил усилен с още някол- ко тежки кораба, въоръжени с топове. Акцията не дала резултат — здравата желязна верига непоколебимо преграждала пътя на всеки ко- раб през теснината. С една част от флота С Б се отправил към Принцовите острови в Мраморно море. Само най-големият от тях (Принкипо) му оказал съп- ротива защитниците на яката кула, която се издигала върху един хълм, отказали да се пре- дадат. С. Б се разпоредил да докарат и един топ, но здравите стени на кулата издържали ударите на гюлетата. Накрая заляли стените й със сяра и смола: пламъците обхванали кулата. Част от 30-членния гарнизон била задушена, а онези, конто се предали на милостта на побе- дителите, били посечени. След това С. Б. запо- вядал да изведат цялото население на острова и да го продадат на робските пазари. На 12.IV.1453 г. С. Б. предприел втори опит да разкъса преградата на Златния рог. Най-голе- мите тур. кораби приближили желязната вери- га, като обсипвали с полета и стрели христ. съдове, конто охранявали преградата. Други хвърляли горящи главни, за да запалят дърве- тата, конто държали веригата над водата, а трети се мъчели да прережат железните въжета на котвите, конто я държали в хоризонтално положение. Но топовете на турците не можели да изхвърлят гюлетата по такава траектория, че да поразяват високите палуби на христ. кораби. А откъм сушата летели камъни и поразявали зле тур. съдове. Скоро съюзниците започнали да обкръжаваттур кораби, като се стремели да ги изтикат към желязната верига. За да избегне поражението, С. Б се видял принуден да изда- де заповед за отстъпление. Решителното морско сражение станало на 20 април, когато към Цариград приближили 3 гену- езки галери, който сопровождали голям импе- раторски транслортен кораб натоварен с жи- то. Преднитетур патрули съобщили навреме за приближаването на четирите кораба. С. Б. по- лучил заповед от султана да плени корабите или в крае»-, z' ,чай да ги потопи. Последните думи на I Чхмед II били, адмиралът да не се вг?ъ_а » = ако не изпълни заповедта. Тур адмирал решил да пресрещне конвоя с онези свои кораби, конто се движели с гребла Той просто не можел да използва платноходи- те тьй като вятърът бил насрещен. Междувре- менно султанът му изпратил най-добрите см боици — те щели да влязат в действие прм абордажа, когато се стигне до скачването с неприятелските кораби. Скоро огромната
СЮЛЕИМАН БАЛТОГЛУ флота придвижвана с помощта на хиляди греб- ла. се отправила към генуезките кораби. Соп- ровождал ги подлудяващият шум от биенето на тьпаните и писька на зурните. Жителите на Цариград се изкачили по висо- ките части на града, за да наблюдават сраже нието Султан Мехмед II превалил хълмовете, които го отделяли от морето, и застанал близо до брега, откьдето всичко се виждало като на длан Всъщност битката станала пред очите му Преваляло вече пладне, когато христ. флоти- лия приближила Цариград откъм югоизт. му край, флагманският кораб на С. Б. достигнал първи неприятеля. На висок глас тур. адмирал заповядал на генуезците да свалят платната и да му се предадат. Те естествено отказали и продьлжили невъзмутимо своя пьт Изведньж задухал силен вятьр надигнали се големи въл- ни които затруднили маневрирането на тур. флота Добре защитени от парапетите на висо- ките си палуби, христ. воиници обсипвали неп- риятелските кораби с камъни запалителни стрели и копия. Ниските тур тораби можели да разчитат единствено на своята численост но само ако успеят да се вкопчат в неприятеля и да се прехвърлят на палубата Вкопчени една в друга, двете флоти бавно се носели към града в продължение на цял час. Внезапно вятьрът, които дотогава надувал платната на христ. ко- раби. утихнап. Те останали безпомощно на ед- но място. а после течението за эчнало бавно да ги изтласква тькмо там, където С Б се канел да даде решителното сражение По-големите тур съдове обградили четирите хр»—т кораба, но все още се държали на известно разстояние и стреляли безразборно с топове и запалител- ни стрели. Но пораженията от полетала не били кои знае колко ефикасни, а опитните моряци успявали навреме да угасят всеки възникнал пожар. По заповед на С. Б тур. кораби се устремили напред с намерението да се вкопчат в неприя- телските съдове. Сам адмирапът взел на при- цел императорския транспорт, който бил слабо въоръжен. С. Б. го атакувал откъм кърмата. а моряците му се мъчели да забият в корпуса на виз. кораб железните си куки. Сражението дос- тигнало своя апогеи Можело да се види как всеки от христ кораби бил обграден отвсякьде от десетина тур. съда. Имало случаи, когато върху един напитали тридесетина кораба. В желанието си час по-скоро да осъществят абордажа тур. кораби си пречели един на друг и от сблъскванията потрошавали греблата си. Сред христ. редици съществувал железен ред — там всеки моряк точно знаел мястото и задълженията си. Облечени в предпазни брони и с брадви в ръце, те безмилостно режели ръ- цете и главите на онези смелчаци, които изпъл- зявапи на палубата. Ромеите пък използвали с голям успех т.нар. гръцки огън, с помощта на които подпалили няколко тур. съда. В тази бит- ка С. Б. се проявил като храбър моряк: той напитал с всички сили срещу императорския кораб, но без успех На помощ на този голям, мъчноподвижен съд се притекли трите генуезки галери. Скоро четирите христ. кораба се свър- зали едино друг, като по този начин образували огромна крепост, състояща се от четири бойни кули, т е. четирите кораба Наи-развълнуван от битката, която ставала пред очите му, бил султан Мехмед II. Напразно той се опитвал да ръководи сражението от бре- га — С. Б. се правел, че не чува разпореждани- ята му. В един момент султанът яхнал коня си и като го пришпорил, навлязъл в морето, сякаш с това искал да подпомогне корабите си които не успявали да сломят противника. Наближавало да се свечери и ставало ясно, че постепенно огромната маса тур. кораби ще надделее. Но при запез-слънце засвистял бур- ният сев. вятьр и из дул големите платна на христ. кораби. Те се понесли стремглаво нап- ред и успели да преминат през тур. редици. Бавните гребни кораби на турците не успели да ги достигнат и христ флота триумфално се при- ютила зад спасителната желязна верига на Златния рог. Виз. историци със задоволство изчисляват загубите на турците: според тях излиза, че не- верниците дали 12 хил убити, докато загубите от тяхна страна били само двама-трима моря- ци които по-късно починали от раните си Но тур. загуби са многократно завишени. С. Б. за- губил стотина моряци, а ранените били повече от 300. Като връх на всичко тур. адмирал бил зле ранен в окото и то от камък, изстрелян от собствения му кораб От християните пък пад- нали убити 27 моряци, без да се броят ранените, тъй като нямало участник в сражението, които да не е получил сериозно нараняване. Разяренотсрамното поражение, султан Мех- мед II устроил публичен съд над С. Б. На другия ден той изкарал адмирала пред цялата армия. 358
ТЕЛЕРИГ заклеймил го като страхливец и глупак, и. за- повядал да го обезглавят. Застъпили се офице- рите, които изтькнали храбростта, проявена от адмирала в битката. Накрая султанът подарил живота на С. Б. За сметка на това го лишил от адмиралския му сан и от управлението на Гали- поли, а цялото му богатство било раздадено на еничарите. След това го били позорно с пръчки по петите и го пуснали на свобода. Остатька от живота си С Б. прекарал в пълна сиромашия и неизвестност. Впрочем този ренегат едва ли е заслужавал по-добра участ. Литература: Рънсиман, Ст. Падането на Константинопол. С., 1971, 86—87, 103—107, 109-113. Й.А. ТАРИДИН - виден бълг. болярин, които при княз Борис-Михаил (852—889) с титла комит уп- равлявал част от дн. Македония. Името му из- дава неговия прабълг. произход, т.е той бил представител на някой от подкрепилите безре- зервно христ. курс на княза болярски родове. Къде обаче е бил центърът на този комитат (облает), не може да се каже със сигурност. Сведенията за този бълг. комит черпим от житието на 15-те тивериуполски мъченици, ко- ето архиепископ Теофилакт Охридски съставил въз основа на по-стари бълг. паметници ок. нач. на XII в. Авторът разказва, че когато княз Борис научил за светците, той заповядал на Т. да построй голям храм на тяхно име в Брегалница и да пренесе там техните мощи. Комитьт, който бил „човек не само най-благороден, но и твърде деятелен", веднага се заел с поставената зада- ча. След като храмътбил построен, той отишъл с голяма религ. процесия в Струмица, близо до която били развалините на древния град, и предприел своеобразии „археологически" раз- копки. Така били открити саркофазите с мощи- те на петима от светците, които били посечени мъченически по времето на император Юлиан Отстъпника през IV в. Находката предизвикала радост сред хората на комита и бурно недоволство у местните жи- тели Последниге не желаели да дадат мощите и се наложило Т да ги увещава и заплашва. Внимавайте — казал комитьт — да не би с олямата си дързост да тласнете кроткия досе- а и благ цар (Борис-Михаил) в гняв против вас... Пазете се да не се натькнете така безум- но на ножове и мечове.. “ и т.н. Тълпата обаче се вълчувала още повече. Т. не желаел да про- бел кръв .< се спрял на едно компромисно г* на трима от светиите (Ти- ''Тт.' «эмасмй и Евсевий) били пренесени в Брега, а другите две останали в Струми- ца В цървига. построена специално за тях, били опраамени свещеници, „обучени на бъл- гарски ез.-- в свещените служби". Други данни за комит Т не са известии По- късно при цар Симеон (893—927) на неговото място виждаме комита Сристър. Ако съдим по това, че в Първото бълг царство е имало „комит- ски родове", възможно е той да е бил син на Т Литература: Златарски, В. Легенда за от- криване мощите на Тивериуполските мъче- ници. — В. Златарски, В Избр. произв. Т. 1. С., 1972, 194—195 Венедиков, Ив. Военното и административного устройство , 77—79. П. П. ТЕЛЕРИГ — бълг хан (768—777). Смята се че е непосредствен приемник на хан Паган, въп- реки, че името му се споменава в изворите за първи път едва през 774 г. През май с г. импе- ратор Константин V Копроним предприел нов поход срещу България. Две хиляди виз. кора- ба отплували на север — огромната армада се предвождала от червения императорски ко- раб. Предварителният план предвиждал фло- тът да навлезе в р. Дунав и да стовари конни- цата в днешна Сев България. Същевременно друга сухопътна армия трябвало да щурмува 359
ТЕЛЕЦ от юг старопланинските проходи. Император ските планове претьрпели промяла и флотьт акостирал на черноморския бряг на север от Балкана. Оттук конницата навлязла в т.нар. Варна (областта на днешна Североизт. Бълга- рия). Хронистите разказват, че когато се озо вал в тази непозната и враждебна страна, Константин V се уплатил и решил да се върне назад Междувременно при него пристигнали пратеници на бълг. хан Т. с предложение за мир. Накрая бил подписан договор, който предвиждал „нито българите да излизат сре- щу Византия, нито императорът да се стреми да нахлува в България". През октомври 774 г императорът научил, че хан Т изпратил армия от 12 хил. души „да опле ни Берзития (облает в Македония) и да пресели жителите й в България". Навреме предупреден от своите агенти, Константин V събрал голяма армия (наброяваща 80 хил. боици), изненадал българите и спечелил голяма победа. Въодуше- вен от този успех, императорът предприел нов поход ервщу България — осми по ред. Но този път силните северни ветрове попречили на виз флот да стигне по-далеч от Месемврия. За хан Т. не било тайна, че и най-скритите му намерения ставали известии на виз. импера- тор. Публично достояние било че в двореца на Плиска император Константин . разполага с доверени люде, конто редовно го осведомяват за всичко. Затова Т. решил да се добере до императорските шпиони с цената на всичко Той написал писмо до Константин V в което го уверявал, че е готов изцяло да се постави под иегова власт, и заявявал: „Възнамеоявам да избягам и да дойда при теб. Но изгеати ми обещание, че няма да пострадам и ми съобщи кои приятели имаш тук, за да им се доведя и да ми помогнат." Константин V се поддал на съб лазнителното предложение и лекомисле -о съ- общил на Телериг имената на своите агенти За него събитията, конто назрявали в Плиска.бил. само епизод от дългата поредица от заговора и преврати, той нямал сериозни основания да подозира Т. в измама и притворство. Само че този път императорът бил измамен, и то с онази лекота, с която обикновено се мамят хората въобразяващи си, че нямат равни по своята изобретателност. След като Константин V из- пратил на хана имената на своите шпиони, за Т. оставало удоволствието от възмездието — той ги изтребил до крак. Изворите разказват, че когато императорът научил истината. „изску бал много косми от побелелите си коси" И така, през 774 г. изглеждало, че България е очистена веднъж завинаги от провиз. елементи Минали обаче само три години и хан Т„ конто направил толкова много за ограничаването на зловредного виз влияние, на свои ред избягал в Цариград. В краина сметка и той изменил на идеята, която го вдъхновявала в борбата му за опазването на бълг. независимост. По-нататьшната съдба на ексхана на бълга- рите Т. не представлява интерес. В Цариград той бил приет радушно от новия виз император Лъв VI (775—780) конто го удостоил с високата титла патриций След това го покръетили (Т приел христ име Теофилакт) и го оженили за една братовчедка на императрицата До нас е достигнал печатьт на този бивш бълг. владетел в него се моли божията закрила за „патриция Телериг-Теофи лакт“. Литература: Златарски, В История Т. 1 Ч. 1 298—313; МутафчиеВ П. История на българския народ. 156—162 БешеВлиеВ, В. Първобългарски надписи с. 232 Й. А. ТЕЛЕЦ — бълг. хан (762— 765). С възцаряването му на власт дошла поредната нова династия — хан Т. бил от рода Угаин. Съставителят на Имен- ника на бълг ханове нарочно отбелязва: „И този беше вместо друг." За събитията, конто предшествали стьпване- то му на трона, разказват виз. историци: „Рабо- тите с хунобългарите се развили по следния начин. Те, след като се уговорили помежду си, убили тези, конто по родова линия обладавали властта над тях, и за свой вожд поставили Те- лец." Новият хан явно бил от онези среди на аристокрацията, конто държали славяните да се изключат от управлението на държавата. Веднага след възцаряването на Т част от слав, племена потьреили убежище на територията на Византия. Споредуверенията на съвременницитеТ.бил млад човек (само на 30 години) но бил известен с голямата си смелост и" с буиния си нрав. т е. енергична и импулсивна натура Веднага след възцаряването си той потеглил на воина с „теж- ковъоръжена и боеспособна войска" Тя се спуснала на юг и опустошила пограничните виз области Новият хан призовавал императора на „срещен бой". 360
ТЕОДОР I Константин V Копроним не закъснял с ответ- вите си действия и побързал да накаже „смелия и самонадеян" бълг. хан. На 16 юни 763 г. импе- I раторът извел войските си от Цариград и се ►•асочил на север. Същевременно към брегове- те на Черно море отплавал огромен виз. флот: той наброявал 800 кораба, като всеки от тях пренасял на палубата си 12 конници. Предвиж- дало се флотът да направи десант някъде в Сев. България. Константин V, който лично предвож- дал сухопътната си армия, достигнал в околнос- тите на Анхиало (дн. Поморие), където се раз- положил на лагер. Междувременно хан Т. трескаво събирал войска, за да се противопостави на нахлуване- | то. Той привлякъл за сьюзници 20 хил. славяни и се укрепил в проходите на Балкана — първо- началните му планове били да посрещне роме- ите в теснините. Но младежката му самоувере- ност го подтикнала към открито сражение. На 30 юни 765 г. хан Т. извел войските си от плани- ната и гм построил в боен ред на полето край Анхиало. Битката започнала „в петия час на деня" (10 часа сутринта) и била много продъл- жителна и кръвопролитна. Виз. хронисти ко- ментират сражението така: противниците „дъл- го време се избивали помежду си“, но никой не мислел за отстьпление. Привечер настьпила трагедията: съвсем изненадващо слав, войски преминали на страната на императора. Дали това било резултат от предварителен сговор,не става ясно, но предателството на съюзниците предопределило изхода от сражението — им- ператор Константин V спечелил голяма победа. При завръщането си от победоносния поход той „влачел в дървени окови пленените бълга- ри", които впоследствие предал на цариградс- ките тълпи за голяма радост на правосл. народ. Поражението при Анхиало предрешило съд- бата на младия бълг. хан: „българите, като ви- дели злощастието му, въстанали'1 — Т. бил убит, а заедно с него били изтребени и всичките му привърженици. Литература Златарски, В. История I Ч. 1, 281—284; Москов, М. Имвнник на бъ’ гарските ханове, 297—307. А. А. ТЕОДОР — българин на виз. служба, достигнал високо обществено положение в империята, за което свидетелства титлата му патриций. За съ- жаление тази личност е позната единствено от едно писмо на знаменитая виз. богослов и църк. деец св. Теодор Студит (759—826). Показателно е, че Теодор Студит, един от най-влиятелните хора в империята през първите десетилетия на IXв., отправя многотопли думи към своя адресат. За вожда на тогавашното виз. монашество пат- риций Т. е „възлюбен духовен брат" и дори „гос- подин", човек почитан и твърде близък. Теодор Студит възхвалява неговата позиция по спора за иконите (очевидно българинът е принадлежал към иконопочитателския лагер), религ. му рев- ност и др. Теодор Студит изрично подчертава, че Т. е вече „син на светлината" (християнин), че не е „чужденец", а „свой" в христ. Византия и т.н., „макар и да е бил прос ветен по-късно...“. Оттези думи личи, че българинът Т. е приел христаянст- вото сравнително неотдавна. Навярно той е бил някой от видните българи в края на VIII—нач. на IX в., които по едни или други причини емигрира- ли във Византия. Съдбата на патриция Т. е косвено свидетелс- тво за проникването на християнството сред лица от бълг. аристокрация още преди покръст- ването при княз Борис-Михаил (864). п. П. ТЕОДОР — бълг. болярин, оглутаркан при цар Симеон (893—927). Името му е записано върху каменна колона, намерена при с. Наръш (20 км северно от Солун). която маркира границата между България и Византия „при княза на бъл- гарите Симеон, при оглутаркана Теодор и при комита Друстра' ЭС-4). Текстът на надписа представя във вертикален разрез управленска- та структура на бълг. държава в нач. на X в. Оглутарканът с_?=т по-високо от комита в ранг- листата на провинциалните служители. Той уп- равлява” вена от трите големи административ- ни ед**-,-_.- Ггарканства), на които се деляла бълг дър кава В случая оглутаркан Теодор има- поэ разпореждането си т.нар. „трета част от българската държава", която други източни- 1» мввовават Кутмичевица, т.е. югозап. част на Литература: Златарски. В. Новонайдвният надпис от времвто на цар Симеон. Сб. НУК, 15,1898, 20—40; Андреев, Й. Нарыская над- пись князя Симеона и административное устройство болгарского государство в кон- це IX и начале X в. — Etudes Balcaniques, 1978, №3, 121-131. Й.А. 361
ТЕОДОР ТЕОДОР — бълг. кавхан при цар Иван Владис- лав (1015—1018) Тъй като кавханската институ- ция се предавала в рамките на една фамилия, можем да предположим, четози Т. бил правнук на кавхана на цар Симеон, който също се каз- вал Теодор Заедно с брат си Дометиан кавхан Т. бил пленен от император Василии II Българоубиец при крепостта Мылен в Македония. Не след дълго кавханът склонил да мине на страната на ромеите — нещо повече, той обещал на Василии II да погуби цар Иван Владислав. Пла- ны на заговорниците предвиждал Т да зами- не за България, придружен от един прислуж- ник на царя. Този слуга, подкупен с големи дарове и с още повече обещания, бил опреде- лен да нанесе смъртоносния удар. Слугата дори се заклел в решимостта си да извърши покушението но се оказало, че клетвата му била лъжлива. Вместо Иван Владислав него- вият меч пронизал кавхан Т — това станало в Щип през 1015. Смъртта на кавхан Т. не намалила влиянието на провиз партия в дво- ра на цар Иван Владислав и тя продължила да крои предателските си планове Литература: Златарски В История. Т. 1 Ч 2, с 714 716, 713. Й.А. ТЕОДОР— бълг. военачалник по времето на цар Калоян (1197—1207). Името му се спомена- ва във връзка с пренасянето на мощите на св. филотея в „славния град Търнов". Тържестве- ната процесия се съпровождала от 300 избрани бълг. воини Над тях началствал Т — „мъж благовеен, честен, благочестив и верен като никои друг, храбър в бран, в разцвета на въз- растта си.“ От години Т. страдал от белмо (пер- де) на лявото си око и не намерил изцеление макар да раздал „големи богатства на лечите- ли . и не получил никаква полза“. Когато получил царската заповед, Т събрал вярното си войнство пред ковчега на светица- та. После се навел над мощите и произнесъл гореща молба да получи изцеление — взел лявата ръка на светицата и я сложил върху болното си око. Като по чудо „белмото" веднага изчезнало и Т. бил „честит да гледа белия свят с ясни и чисти очи“. Чудото се разнесло нався- къде, а въодушевеното воинство на Т ревност- но изпълнявало задължението си — то изпро- водило мощите на св. филотея чак до Търново, където били положени в църквата „Св. Богоро дица Темничка". Повече сведения за Т. липсват. Чудото, за което разказва патриарх Евтимии Търновски, трябва да отдадем по всяка вероятност на дъл боката вяра, присъща на средновек. хора. Тя била толкова искрена, че понякога наистина можела да извърши чудеса й. А. ТЕОДОР— бълг. военачалник (893), брат на Валик, архонтът на Карвуна. През 1346 г. заста- нал начело на един отряд от 1000 тежковъоръ жени воини които Валик изпратил на помощ на императрица Анна Савойска. Заедно с по-мал- кия си брат Добротица Т. поел пътя към Цари- град В нач. походът бил успешен и Т. заставил всички черноморски крепости на юг от Балкана да признаят властта на императрицата. Във виз столица проявили по-голяма благосклон- ност към Добротица, отколкото към Т. — изг- лежда първият проявил по-големи способности при .лравлението на войските. Т взел участие в злощастното сражение при Селимврия (1346), в което командванитеотДоб- ротииа обединени сили на българи и ромеи били разгромени от войските на фаркасес, во- еначалника на Кантакузин. По-късно Т. се от теглил с войските си на север по посока на Карвуна Повече сведения за Т. липсват. Вероятно е починал през 50-те години на XIV в. тъй като по-късно княжеството на Валик било наследено от най-малкия му брат Добротица. Литература: Иречек, К История на българи- те, с. 236; Божилов, Ив. Кратка история на Добруджа, с. 62. Й. А. ТЕОДОР ГРАМАТИК — бълг книжовник от XIII в. За него не разполагаме с биографични данни. Известен е с един препис на Триод (книга с молитви от три песни, която се чете преди и след Великден) В собственоръчна приписка Т. е отбелязал, че дарът му да пише красиво е от Бога, а само труды е негов. В типичен средно- век. ,стил“ той изтъква собственото си нищо- жество и незначителността на постижението си и призовава четящите Ако някъде бъде сгре- шено, не проклинайте но благословете и поме- нете мене многогрешния Теодор Граматик.“ Някои учени правят опити да го идентифици- рат с неговите съименници — Теодор Граматик 362
ТЕОДОР ГРАМАТИК Ьт 1242 г. и Теодор Гоаматик от Хилендарския анастир Литература: ГеоргиеВ, Е Литературата (XIII в ), 193-195 И. Л. ТЕОДОР ГРАМАТИК — бълг. книжовник и тър- говец на книги от времето на цар Калиман 1Асен (1241—1246). Може би той е първият известен ни интелектуалец през средновековието, конто се прехранвал благодарение на собствените си .мствени и прагматични способности. Някои данни от писмените сведения подсказ- зат, че той бил родом от с. Равне, Охридско. За съжаление не знаем нищо за житейския му път чак до 1242/1243 г. През с.г. той закупил за 5 перпера една гр. книга със слова и поучения на Василий Велики, един от отците на изт. църква. Тази сума за времето си била едно малко състояние — с нея можели да се закупят 10 дка орна земя или 1 дка лозе, или една голяма градска къща. Толкова богат ли е бил Т. Г., че да си позволи подобен разход, или пък е имал други намере- ния. Той е знаел гр. език и по всяка вероятност възнамерявал да преведе книгата на бълг., след което да я препродаде с печалба. Известна е една друга иегова „сделка", която потвърждава изказаната мисъл. Един йеромо- нах Даниил е оставил приписка в т.нар. Болонски псалтир — изключително красива книга на пер- гамент, — че го е закупил от Т. Г. за два перпера и в добавка дал „попадиините златни обеци". Видно е, че пергаментовите книги през XIII в. били изключително скъпи, но въпреки това се намирали люде, църкви и манастири, конто би- ли готови да заплатят висока цена, за да се сдобият с любимото или необходимого четиво. И така, Т. Г. използвал познанията си по гр език, за да може да живее от преводи, коитс добре се харчели в бълг. земи през XIII в Литература: ДуичеВ, И6. СБК. II, с 7 тарски, В. История. Т. 3; /7вляав* Д Енциклопедичен речник..., 45₽—’ Гюзе- леВ. В Училища, скриптории ~ -. отеки..., с. 132. И. Л. ТЕОДОР ГРАМАТИК — бълг книжовник от 50- те и 60-те години на XIII в. Житейската му съдба е необичаина и доста интересна. Той бил голоб- рад, кьосе. В текста на една приписка, която е оставил четем, че е бил „спан" Необичаиният му външен вид му отредил трудни и нерадостни дни. През 1261 г. намерил убежище в Хилендар ския манастир на Атон, където отношението на монасите към хора с неговата особеност било по-толерантно, отколкото на миряните Негов покровител станал ср. духовник Доментиан, конто оценил и книж. способности на пришъле- ца. По иегова заръкаТ. Г. започнал да преписва за нуждите на ср. монаси енциклопедичния трудна ЙоанЕкзарх„Шестоднев". Преписътбил почти преполовен, когато спокойствието на Т. Г било отново нарушено. На Атон имало мно- жество кьосета, конто живеели там като отшел- ници. Срещу тях периодично били повдигани обвинения в хомосексуализъм. Точно в такъв момент попаднал и Т. Г. Гонението било предп рието от някои от най-ревностните монаси и от протата (управата) на монашеската република. Мнозина от пребиваващите били изгонени. Та- ка Т. Г попаднал в Солун, където прекарал 6 месеца Когато бурята утихнала, Доментиан отишъл в Солун и придумал изгнаника" да се върне и да продължи работата си Работата върху преписа продължила, но от- ново били повдигнати обвинения срещу Т. Г следствие от клевети пред протата. Със защи- тата се заел лично Доментиан тъй като не желаел да пусне Т Г извън стените на манас- тира, за да не бъде обиден и наказан. Все пак манастирските старгишини настояли и на праз- ника Успение Богородично (8. IX. 1262) двамата се явили пре? събранието. Обвинителят прот бил многс с-азгневен и „изострен", отбелязва в пр»- • зта Г Той очаквал, че ще получи те- - з •тъда, най-малко изгонване от Атон. За., ~ата му била поета от Доментиан, конто г.: своето красноречие успял да спаси проте- - опо си. След това го отвел в един метох на Хилендарския манастир. Там Т. Г. успял да за- върши труда си. С този епизод приключват сведенията за Т Г. Други негови преписи не са известии. Някои автори се опитват да разширят данните за жи- тейската му съдба, като го идентифицират с други лица със същото име, но убедено може да се твърди, че тези опити са неудачни и не из- държат на сериозна критика Литература: Георгиев, Е. Литературата. (XIII в) 183-195 ИЛ 363
ТЕОДОР СВЕТОСЛАВ ТЕОДОР СВЕТОСЛАВ — бълг цар (1300— 1321); син на цар Георги I Тертер (1280—1292) от първия му брак. За неговата майка „христо- любивата царица Мария“ знаем, че „била от рода на българите1'. Бракът между Георги Тер- тер и Мария бил сключен, преди името на ку- манския аристократ да се вплете в търновската дворцова хроника. Т. С най-вероятно се родил в нач. на 70-те години на XIII в. В чест на бълг си прадеди (вероятно по настояване на майка му) той носел звучното слав, име Светослав. Постепенното издигане на баща му във върхо- вете на бълг. общество повлияло в неблагоприя- тен смисъл на съдбата на неговия син. След като се оженил за Кира Мария, сестрата на цар Иван Асен III, Георги I Тертер трябвало да изпрати първата си съпруга на заточение във Византия Заедно с нея поел пътя на изгнаничеството и Т. С. (1279). Последвалото възцаряване на Георги! Тертер (през 1280) с нищо не облекчило съдбата на заложниците — пленничеството в Никея про- дължавало, сигурно подутежнен режим. Въпре- ки това Т. С. бил смятан за бъдещ приемник на бълг престол. Това личи от факта, че през 1281 г го сгодили за дъщерята на тесалийския севас тократор Йоан Ангел. Младата годеница пристиг- нала в Търново (тя била още дете), но така и не видяла царствения си годеник, който все още „оставал затворен в Никея". През 1284 г. отношенията с Византия били уредени. Съгласно подписаните договори май- ката на Т. С. се завърнала в България и се омъжила повторно за Георги Тертер. Пленни- чеството на Т. С. обаче продължавало — изг лежда, че присъствието му във Византия тряб- вало да служи като гаранция за мира. Съще- временно договорът предвиждал разтрогване на год ежа на Т. С., тъй кто Цариград виждал в лицето на тесалийския севастократор заклет противник. Низвергнатата годеница била из- пратена в Цариград. Заложничеството на бълг. престолонаслед ник продължило чак до 1285 г. Тогава в Цари- град пристигнал тьрновският патриарх Йоаким, който уговорил условието, което гарантирало завръщането му. То било следното: след раз- трогването на първия си годеж Т. С. трябвало да се сгоди за втори път, вече за дъщерята на великия стратопедарх на империята Теодор Синадин. Така след близо 6-годишно изгнани- чество Т. С. бил щастлив да стьпи отново на родна земя. А бракът му с цариградската арис- тократка така и не се осъществил — поне виз историци не отбелязват подобно нещо. След завръщането си в Търново Т. С. бил про- възгласен официално за престолонаследник и обявен за съцар на своя баща. В монетите на Георги! Тертер той е изобразен заедно със своя баща. Минали само няколко години и съдбата подготвила на Т. С. поредното изпитание За да смекчи татарския натиск, който ставал все по- застрашителен Георги I Тертер се задължил да изпрати сина си като заложник в стана на Ногай. Заложничеството при татарите продължило по- вече от 10 години. Малкото известии подробнос- ти дават да се разбере, че в причерноморските степи бълг принц преживял много и горчиви разочарования Там той изпаднал в крайна бед- ност, коо’о никак не подхождала на царствения му произход Положението му се утежнило още повече. когато се разнесла вестта за абдикира- нето на неговия баща. Заставен от обстоятелст- вата и принуден от бедността, той се оженил за осиновената дъщеря на един богат левантийски търговец — името Пантолеон издава италийския му произход Съпругата на Т. С. била дъщеря на някой си Манкус — нейна кръстница била Ефро- сина, же-ата на Ногаи и незаконна дъщеря на виз. император Михаил VIII Палеолог. Вероятно при проектирането на брака си нещастниятбълг. принц е би запленен не толкова от прелестите на бъдещата си съпруга, колкото от огромного й богатство, с което впоследствие той се разпо- реждал mi-его умело. Едно дългоочаквано съби- тие довело а поредната промяна в съдбата на Т. С Ногаи за убил окончателно влиянието си в Златната орда и накрая бил убит оттатарския хан Токтай някъде в околностите на град Одеса (дн. в Украйна). Синът на Ногай Чака (или Чоки) с малцина верни ~ривърженици успял да се спаси, като избегал в България. С него пристигнал и Т. С., който веднага изпъкнал в бурно развиващите се събития. С нетово содействие бълг. първенци били привлечены на страната на Чака и той успял да овладев Тъ: - оао (1299). Но явно Т С не бил съгласен с положението на пръв помощник на Чака в държавни*е дела на България. Той бил улеснен и от обстоятелството, че междувремен- но войските на татарския хан Токтай обсадили Търново, и „с коварство" (изразът е на виз. ис- торици) успял да свали Чака от престола и го хвърлил в тьмница По-късно Чака бил удушен, а главата му била изпратена в стана на Токтай. Предпочетен от българите заради „роднинство- 364
ТЕОДОР СВЕТОСЛАВ > : тях" и поради факта, че разполагал със агонии права върху престола. Т. С. се провъзг v 1 за бълг. цар (1300) В началните години от управлението си но- *»-• цар имал силни и опасни противници. С вг.язна ръка и строги мерки той набързо по- I 11Л вътрешната опозиция, която била уличе- на в престьпни връзки с външните врагове. ‘гъв пострадал патриарх Йоаким III които бил върлен от високите стени на Търново Царят эправдавал действията си с обвинението, че *атриархът поддържал тайни връзки с татари- и твърдял, „че го подозира отдавна" в пък- *ени и опасни кроежи. Странно е само, че бълг. -ърква свято тачи паметта на този търновски атриарх, като му лее „вечна памет". Други са 'дли следователно причините за жестокото на- казание, наложено на патриарх Йоаким III. Те грябва да се тьрсят в поредния конфликт между държава и църква в средновек. България побе- дителят в който не се поколебал да прибегне към наи-сурови мерки За да прикрие истинска- а причина за смъртната казан на патриарха. Т С. го обвинил в държавна измяна, като се пос- тарал да забрави, че тъкмо на Йоаким III дължал освобождаването си от виз. плен. Част оттърновската аристокрация не се при- мирила с възцаряването на Т. С. и се обърнала за помощ към виз. император. Плановете на съзаклятниците предвиждали да провъзгласят за цар Михаил, сина на цар Константин (ТиК) Асен и Мария, но нещата не потръгнали Разо- чарован от неуспеха на Михаил, император Ан дроник II заложил на друг претендент за бълг. престол севастократор Радослав, брат на цар Смилец. С виз войска той се насочил срещу България, но при Крън бил разбит, пленен и ослепен от Елтимир, чичото на цар Т С Постепенно цар Т. С. подавил опозицията. За това ще е спомогнало уреждането на взаимо- отношенията със Златната орда. Заради глава- та на Чака новият татарски хан о’С’ъпил на българите земите в днешна Бесараб.’я А това означавало чувствително ограничаване -а та- тарската хегемония едно зло, от което бълга- оите страдали в продължение на десетилетия През 1303 г. Т. С. се почувствал достатьчно силен, за да отмъсти на Византия която не преставала да дестабилизира положението в България. Към старите си грехове ромеите при- бавили и нови. Благодарение на техните интри- ги деспот Елтимир разкъсал съюза си с Т С. Пак на виз. интриги трябва да се отдаде изгон- ването на сестрата на бълг. цар от ср. престол — тя била съпруга на ср крал Стефан Милутин Виз историци твърдят, че поради тези и ред други причини Т. С. се изпълнил с „презрение" към императора. Възгордян от победите си, той нападнал крепостите в Изт. Стара планина и ги подчинил под своята власт. Но с това „яростта на варварина" далеч не била укротена пред- приел поход по черноморското краибрежие, като завладял Месемврия, Анхиало, Созопол и Агатопол (1304). Отчаян, император Андроник II изпратил войски начело със своя син Михаил IX, които трябвало да ограничат по-нататьшното напред- ване на българите. Но положението изглежда- ло така неудържимо, че в помощ на император- ския син бил повикан престарелият и болен виз. военачалник Михаил Глава Тарханиот, прочутс победите си над българите през 70-те и 80-те години на XIII в. Решителното сражение станало в околностите на Созопол. От пристрастното перо на виз. историк Георги Пахимер можем да останем с впечатлението, че битката била по- бедоносна за ромеите Но когато описва пери- петиите на това знаменито сражение той не е в състояние да прикрие истината. От думите му излиза че в началото един виз. отряд под ко- мандването на Воисил (наи -малкият брат на цар Смилец) връхлетял върху българите, които се оттеглили през реката. Увлечени в преследва- не, ромеите се струпали върху моста, който свързвал двата бряга на малката но много дълбока на това място р. Скафида. Дървеният мост не издържал голямото натоварване и се срутил, като отнесъл със себе си голяма част от ромейските войници. Българите се възползва- ли от паниката, която обхванала ромейските редици и на свои ред нападнали Императорс- ката армия не издържала удара и започнала да бяга. Преследването завършило с пълното и поражение, .реката и мечът" на българите си поделили голямата победа. Сражението било много ожесточено, тъй като било съпътствано от необикновено избиване", т.е. българите не се поколебали да пренебрегнат отколешните договори и избили до крак пленените ромейски войници Младият император Михаил IX изпаднал в пълна безизходица, тъй кто нямал средства, с които да заплати на воиниците си полагащото им се възнаграждение. Той заповядал да насе- 365
ТЕОДОР СВЕТОСЛАВ кат на монети собствените му златни и сребър- ни съдове. С тези пари въоръжил малка армия от няколко хил. души и се отправил срещу бъл- гарите (август 1304). Стигнал чак до Сливен, като разорил околните земи. Нашествието му имало повече характер на смела диверсия, без да окаже съществено влияние върху изхода на войната. Защото малко по-късно обединените сили на цар Т С. и деспот Елтимир на свои ред опустошавали виз Тракия. В помощ на ромеите били изпратени и каталански наемници, но вместо полза те довели нещата до провал, тъй като опустошавали всичко пред себе си, без да се интересуват на кого се подчинява една или друга територия. През 1305 г. виз. дипломация отпразнувала един малък успех, тьй като съумяла да откъсне Елтимир от съюза му с Т С. Главна роля в събитията изиграла съпругата на бившия бълг. цар Смилец, чиято дъщеря била омъжена за Елтимир Вбесен от този дипломат, неуспех цар Т С. решил да изпревари заговорниците Бълг. войски нахлули във владенията на Елти- мир и те били присъединени към Търновското царство. В същото време Т С. следял внимател- но развитието на събитията във Византия. Ко- гато през 1306 г. аланските наемници се отмет- нали от властта на императора той сполучил да ги привлече за свои съюзници. Аланите се славели като много войнствен народ и състав- лявали ударната сила на войските на татарски, те владетели. Част от тях (около 16 хил. души) били преминали във Византия и станали пода- ници на императора Тях именно (заедно с же ните и децата) Т. С. отвел в България и ги пре върнал в свои наемници. Междувременно бълг. владетел направил всичко възможно да спечели приятелството на Беренгер дьо Рокафорт — предо :дителя на страшните каталани. Бълг. пратеници му пред- ложили ръката на царевата сестра вдовицата на Чака. Съюзът бил предстоящ но ромеите направили всичко, за да го осуетят като увлек- ли каталаните в действия оттатьк проливите. През 1306—1307 г в Цариград все по-често достигали слухове, че цар Т. С. е готов да склю- чи мирен договор с Византия. Това било напъл- но естествено, след като българите си осигури- ли властта над повечето територии в Тракия и над причерноморските градове. Известно вре- ме императорът си давал вид, че не желае да признае новото статукво, но накрая „отстьпил пред необходимостта1' — мирът бил сключен през април 1307 г. Както било обичайно, мирът между двете държави бил затвърден с брачен договор — той предвиждал сватбата на овдовелия вече бълг цар с Теодора, внучката на император Андро- ник II. До края на живота си Т. С. живял в мир със своите съседи. Отношенията със Сърбия били изгладени и през 1318 г. крал Стефан Милутин посетил Търново, където му било устроено бляскаво посрещане През 1320 и 1321 г хрониките отбелязват две големи татарски нашествия във виз. Тракия. Няма съмнение, че татарите били пропуснати от Т. С. да преминат необезпокоявани през българска територия. Тези акции трябва да се поставят в пряка връзка с междуособицата във Византия, където престолът се оспорвал от два- мата Андрониковци — дядо и внук. Т. С. си дал вид, че е готов да подпомогне младия импера- тор Андроник III и му изпратил на помощелитен военен отряд от 300 тежковъоръжени конници. Междувременно те съобщили на императора, че техният владетел е готов да го подкрепи с много по-големи сили. Оказало се обаче, че намеренията на бълг. цар били да плени Андро- ник III — той навреме узнал за тези планове и отправил назад бълг. конница. През късната есен на 1321 г. починали скоро- постижно двама владетели: на 29 октомври ум- рял ср. крал, а скоро след това завьршил жи- вота си и бълг. цар Т С Тогава бил на ок. 50—55 години. Той е измежду малцината бълг. царе, конто имали рядкото щастие да умрат в собст- веното си легло. Това обстоятелство заслужава да се подчертае като знаем трудните изпита- ния, конто го съпътствали като младеж. На ста- ри години съдбата сякаш била по-благосклонна към Т. С., като го дарила с мирен живот (повече от 10 г.) и една наистина царствена кончина. В нашата история този владетел се смята за един от най-решителните и способни тьрновски царе. Виз. историци го обвиняват в „големи престьпления", „коварство", „варварска ярост" и в това, че „често прибягвал до услугите на палачите евреи". Повечето от тези обвинения са измислени и несправедливи А и неумолима- та му жестокост не е изненадваща, като знаем изпитанията, конто понесъл през годините, ко- гато се оформял неговият характер. Детството му преминало в заточение при ромеите: там 366
ТЕОДОРА тетката" на заложника едва ли е била златна а със съдбата му се разпореждали хора, спо- собни да плетат най-изтънчени интриги. Във бизантия младият Т. С. едва ли е могъл да - мери учители по морал И все пак заложни эството в Никея ще е било „щастливо време" I сравнение с 10-те години прекарани в татар ?ки плен. Те явно са били най-тежки и съпрово- аени с много разочарования и помръкнали на аежди — особено след 1392 г., когато баща му бил свален от търновския престол Изоставен от всички, човек без роднини, приятели и пок- ровители лишен от средства и бъдеще Т. С успял да спелее благодарение на щастливия 'лучай Тогава явно възпитал у себе си духа на непримиримостта, които по-късно се превър- нал в иегова отличителна черта На силната и властна ръка на царТ. С. българите дължали не само премахването на натрапника Чака но и временното отстраняване на татарската запла- ха. С изключително упорство и пресметливост Т. С. се домогвал до утвърждаване на собстве- ния си авторитет и до заздравяването на цар- ската власт. Годините на управлението му — особено след 1307 г — били тържество на .реда против безредието". край на вътрешните небла- гополучия и установяване на онази сигурност, от която се нуждаели българите след дългия период на болярската анархия Литература. Иречек К. История на българи- те, 422—423; Цветкова, Б. Съдбата на Тео- дор Светослав преди възцаряването му ИБИД, 1948, 40—46; Българо-византииските отношения при царуването на Теодор Све тослав. Известия на семинарите при исто- рике филологическия факултет на СУ 1948 3. 1—32; Павлов, Пл. Патриарх Йоаким III, татарският хан Чака и цар Теодор Свето- слав — Духовна култура, 1992. ‘К 6 27—33. Й. А. ТЕОДОР СИГРИЦА — бълг. боляр.-- . воена- чалник, кавхан при цар Симеон (893—£2’) През 895 г Т. С възглавил делегация, коятэ пристиг- нала в Цариград, за да преговаря по въпроса за размяната на военнопленниците от двете страни Името на този пръв Симеонов велможа е свързано със събитията около обсадата на Ца- риград през 913 г. Преговорите били трудни и — произнесени били много ре- продължителни чи както от виз., така и от бълг. страна. Кавхан Т С. изготвил предварителните условия на ми- ра които включвали коронясването на Симеон за бълг. цар. Името на кавхана (вече в пълната му форма като Теодор Сигрица) е замесено в събитията предшестващи знаменитата битка при Ахелои (917). Тогава Византия проявила голяма полит активност и сполучила да вдигне срещу бълга- рите ср. княз Петър. След бляскавата си победа при Ахелой цар Симеон решил, че е време да се разправи със сърбите. Голяма бълг. войска под командването на Т. С. поела към ср предели С цената на различии обещания Т. С. убедил ср княз да доиде в бълг лагер Княз Петър повяр- вал на клетвените думи и се явил, но бил окован във вериги и изпратен в България, където ско ро починал. Междувременно отношенията с Византия ос тавали напрегнати и цар Симеон се готвел за нов поход срещу Цариград. За да предотврати удара цариградският патриарх Николаи Мис- тик изпратил писмо до „първия човек на Си- меон , т.е. до кавхан Т. С., в което го приканвал да употреби цялото си влияние за да спре войната и да сложи край на убийствата и кръ- вопролитията (ок 920) Призивите към кавхана не се увенчали с успех. Виз. дипломация работела усилено за създа- ване на нова антибълг. коалиция. В тези плано- ве на Сърбия се определяло особено място Ромеите сполучили да привлекат на своя стра- на новия ср княз Захарии, които вдигнал въе- тание срещу българите. Цар Симеон и този път се доверил на опитността на своя кавхан: Т. С и Мармаис оглавили новата военна кампания срещу сърбите. Но този път щастието им изме- нило и техните войски претьрпели голямо пора- жение а двамата бълг военачалници попадна ли в плен. По-късно главата на кавхан Т. С. заедно с оръжието му украсила триумфа на княз Захарий. Ср владетел изпратил главата на кавхана в Цариград като доказателство за предаността си към императора (922). Литература: Иречек, К История набъг ад»*- те, 119—120; Златарски В. История Т 1 Ч. 1, с. 331, бел. 56, 360; 387; 447; 772-”- Й.А. ТЕОДОРА — бълг. принцеса, дъщеря -:- ив ~ Смилец (1292—1298) и съпругата му . 36’
ТЕОДОРА която през 1299 или нач. на 1300 г. била омъжена за ср. престолонаследник Стефан Урош III Де- чански, по-късно ср. крал (1321 —1331). Сватба- та им станала във времето около гибелта на могыция татарски властник Ногай, в чийто двор ср. принц бил заложник. Несъмнено този брак имал за цел да неутрализира виз.-ср. сближе- ние чрез династичния брак на Стефан Милутин (бащата на принца) и императорската дъщеря Симонида. За Т. се знае сравнително малко. Стефан Дечански бил в твърде изострени отношения със своя баща, които съвсем не приключили с изгнанието и заложничеството при татарите. Отначало младата съпружеска двойка живеела в ср. двор, където им се родили двама сина. По-големият от тях е най-великият от ср. владе- тели, знаменитият цар Стефан Душан (1331 — 1346), който, както виждаме, по кръв бил полу- българин. През 1314 г. част от ср. властели направили заговор с цел да свалят Милутин и да го заменят със Стефан Дечански. Старият крал реагирал без капка милост. Стефан бил наказан с ослепяване (до края на живота си той останал полусляп) и заедно с Т. и синовете си изпратен в изгнание във виз. столица Скоро след смъртта на Милутин те се завърнали в Сърбия. Така в 1322 г. българката Т., дъщерята на отдавна забравения Смилец. станала ср. кра- лица. Съвременниците отбелязват, че преживе- ните несгоди скъсили нейния живот и тя почи- нала скоро след това. Съдбата била милостива към Т. — ранната смърт и спестила такова нещастие като отцеубийството на собствения й син. През 1331 г. младият Душан убил своя многострадален баща Стефан Дечански, за да заеме кралския трон, който така или иначе му принадлежал по наследство. Когато починала през октомври 1322 г., кра- лица Т. била погребана в манастира Банска. При археолог, разкопки в нейния гроб е открит златен пръстен със среднобълг. надпис: „Който го носи, да му помага Бог!" Върху пръетена е изобразен двуглав орел, символизиращ царс- кия произход на Т. Литература: Иречек, К. История на българи- те, с. 330; М. Благо]еви1т. Cp6nja у доба Неманьиба. Београд, 1989, с. 159. П. П. ТЕРДОРА (Теодора Палеологина) — бълг. царица, съпруга на Теодор Светослав (от 1308 до смъртта му през 1321) и Михаил III Шит- ман-Асен (от 1324 г. до неговата гибел на 28 юли 1330 г. в битката при Велбъжд). Т. била дъщеря на Михаил IX, син и съуправи- тел на виз. император Андроник II Палеолог (1282—1328), сестра на Андроник III Млади1 (1328—1341). Нейна майка била императрица Мария, дъщеря на владетеля на Киликийска Армения, т.е. Т. е наполовина арменка. Теодор Светослав поискал ръката й в края на 1307 г., с което приключила успешната за българите вой- на с Византия, подета от империята на практика още с възцаряването на този бълг. владетел (вж. Михаил', Радослав', Алдимир). Андроник II бил принуден да даде съгласието си, с което южните черноморски градове (Месемврия, Со- зопол, Ахтопол и др.) останали български. Бълг. цар изпратил жито на бедстващата виз. столи- ца (зимата на 1307—1308). Бракът между него и Т. се състоял най-вероятно през пролетта на 1308 г. След смъртта на първия си съпругТ. останала в Търново. Изглежда отношенията й с нейния заварен син, цар Георгии Тертер (1321—1322), детв на предшественицата й Ефросина, са били добри. Тя продължила да живее в бълг. столица и след ранната му смърт и възцаряването на бившия видински деспот Михаил III Шишман- Асен. С оглед на новата си външнополит. линия новият цар се развел с първата си съпруга Анна-Неда и се оженил за Т. Така, от една страна, Михаил легитимирал правата си върху търновския трон („той се оженил за сестрата на императора, която била съпруга на царувалия преди него" — пише съвременникът Кантаку- зин), а от друга — тьреел сближение с Андро- ник III. Последният получил тази вест от бълг. пратеници Гръд и Панчо, натоварени със зада- чата да сключат този взаимен съюз (1324). Т. придружавала съпруга си при срещата му с нейния брат Андроник III през май 1327 г., когато бил сключен нов съюзен договор между двама- та владетели. Съвременниците лишат, че тази среща имала и семеен характер — Андроник и майка му Мария помолили бълг. цар да доведе тяхната сестра и дъщеря, която не били вижда- ли дълги години. Близкото родство с импера- торския двор обаче можело да стане повод и I за вражда, особено при взаимни териториални I претенции. Т. напр., когато през пролетта на 1328 г. Андроник III обвинил Михаил, че е нахлул I в неговите предели (градчетата северно от Од-1 368
ТЕОДОРА UULL ia 2E 1ЭВИ- олог 1ЭД1 эицз лека W Г..Г.1 вой гикз етег лк I эетс Со ълг эли- го и I на 1ала !НИЯ 122), или ица I > на лан- ния >уга дна ' рху j на лия »ку- ipo- ьлг. да- Т I У с ато ма- ззи I IK и где да- Ра- д и 1НИ ;— Вукелон и Проватон), бълг. цар отвърнал, -- *ова е „бащиното наследство" на съпругата Смъртта на Михаил променила коренно жи- ста на Т. Тя не можела да остане повече в “ттново, при положение че след Велдбъждска- = битка тук се върнала еръбкинята Анна-Неда със своя син Иван Стефан (1330—1331). След 1вс-<ти четвърт век овдовялата два пъти бълг. )ица трябвало да поеме пътя към двора на брат си в Константинопол. Тук тя изглежда не * щеела особено богато, тъй като, както науча- ваме по-късно, „получавала много добрини" от айката на Йоан Кантакузин. Т. вероятно съжи- элствала с майка си Мария (монахиня Ксения), а когато тя починала, също се отказала отсвет- ския живот и приела като монахиня името Те- одос и я. Бившата бълг. царица притежавала .•стинско човешко благородство. Това личи добре в случая с нейната някогашна покрови- елка Теодора Палеологина, майката на Йоан Кантакузин. Когато в нач. на гражданската вой- на във Византия (1341—1347) гордата Теодора била хвърлена в затвора отсвоите противници, то единствено бившата бълг царица не скрила признателността си към нея, „отишла в затвора при нея и останала там до смъртта и“. Повече данни за нейния живот, както и годината на смъртта й, не са известии. Царица Т. имала деца от брака си с Михаил III Шишман-Асен, а може би и от предишния с Теодор Светослав, конто заедно с нея отишли в Константинопол през 1330 г. Техният брой и имена също не са известии. Литература: Божилов, ИВ. Фамилията на Асеневци 122—129; Dolger, Fr. Einiges uber Theodora, die Griechin Zarin der Bulgaren (1308—1330). — In: Melanges H. Gregoire. 1 Bruxelles, 1949, 211—221. П. Г). ТЕОДОРА — най-малката дъщеря на деспот Срацимир и Кераца Патрица, сестра на цар Иван Александър (1331 —1371). Родена ок 1338— 339 г., тьй като през 1352 г. била на възраст, подходяща за брак. Неизвестно как Т се озо- вала при сестра си Елена в Сърбия — по-ната- 'ъшната й съдба е евързана с полит кроежи на ср. двор. През 1352 г. цар Стефан Душан предложил на виз. император Йоан V Палеолог да се разведе със съпругата си (тя била дъщеря на Кантаку- М Кой кои е в средновековна България 1--------------- зин) и да се ожени за Т. По това време бълг. принцеса била „още неузряла девоика" (на въз- раст ок. 13 години). Плановете за омъжването и явно били съгласувани с бълг. цар Иван Алек- сандър. Предвиждало се също Йоан V да изп- рати предишната си съпруга като заложница в Сърбия. По ред причини плановете не се осъ- ществили а с това пропаднали мечтите на Т. да се види като императрица в Цариград. За втори път името на Т. се среща в изворите през 1355 г. и отново във връзка с проект за брачен договор. По това време областите в Епир, Албания и Тесалия, конто дотогава били под ср. власт, признавали върховенството на деспот Никифор II Орсини. В ср. двор, пък и сред приближените на деспота, узряла идеята за брак между Никифор II Орсини и Т. Деспотът приел с въодушевление предложението, тъй ка- то то гарантирало запазването на новите му владения. Приготовленията за сватбата били в пълен ход а първата съпруга на деспота — прогонена. На тези намерения се противопос- тавило местного население Изправен пред ши- роко народно недоволство, Никифор II Орсини трябвало да се откаже от проекта си и бракът му с Т. пропаднал. Повече сведния за съдбата на тази сестра на цар Иван Александър липсват. Литература: Божилов, ИВ. фамилията на Асеневци I, № 38, 191—192. Й. А. ТЕОДОРА — бълг царица, първата съпруга на цар Иван Александър (1331—1371) и дъщеря на великия влашки войвода Иван Александър Ба- сараб(131 —1352). Т. сеомъжилаза ИванАлек- сандър (тогава все още деспот в Ловеч) ок. 1322 г. Животьт на влашката принцеса преминал през главоломни усложнения, като не липсва- ли, разбира се, и драматични развръзки. С короната на деспотица тя била до 1331 г., когато поредният държавен преврат извел съпруга и на търновския престол. Дотогава дните на дес- потицаТ преминавалимирно и безметежно Тя била щастлива да роди на деспот Иван Алек- сандър трима сина: Михаил Асен, Иван Сраци- мир и Иван Асен. Като бълг. царица Т. се разпореждала в тьр- новския дворец близо две десетилетия, като междувременно родила още няколко деца, между тях и Кера Тамара. Но влиянието и пред царя постепенно западало, въпреки че сполу- 369
ТЕОДОРА чипа да ожени третия си син {Иван Асен) за една своя племенница влахиня. Вече на преклонна възраст Т имала нещастието да оплаче смърт- та на сина си Иван Асен, загинал в сражение с турците Една от миниатюрите на Манасиевата хроника представя царицата майка Т пред смъртното ложе на любимия си син: блясъкът на короната и пурпурната й одежда е помрачен от израза на дълбока скръб, която прозира в изражението на лицето й. Към грижите на позастарялата вече царица се прибавило още едно изпитание: цар Иван Александър, на когото изглежда омръзнали нежностите на Т. се увлякъл по една млада тьрновска еврейка. Дворцовият скандал завър- шил с развод и замонашването на Т „Благочес- тивата" царица приела монашеското име Т е о - ф а н о Някои предполагат, че тя приела мона- шески образ в някои от манастирите край Ви- дин. те във владенията на сина си Иван Сраци- мир. но факти за това липсват. По-правдопо- добно е че Т -Теофано била насилена да се замонаши в някои от манастирите край Търно- во където лесно можела да бъде под контрол. Едва ли може да се подкрепи със сериозни доводи твърдението, че непреодолимата омра- за между Търново и Видин (те между Иван Шишман и Иван Срацимир) била подклаждана от отмъстителността на влахинята Т. Вероятно бившата царица завършила земния си път в пост и молитви, примесени понякога с люти клетви по адрес на щастливата си съперница. Литература: Иречек, К. История на българи- те с 248 Божилов Ив. Фамилията на Асе- невци I, N° 33, 167—168. Й. А. ТЕОДОРА — бълг царица втората съпруга на Иван Александър (1331—1371). Тя била от ев- рейски род. Едно тьрновско предание я нарича Сара но това име явно е плод на измислица В своята история Мавро Орбини я споменава с името Ебраида — това всъщност указва ев- рейския й произход. Заедно със семеиството си младата еврейка сигурно е живяла в т.нар. ..жид махала" (еврейски каартал) на десния бряг на р. Янтра под южния скат на Трапезица. Едно щастлиао обстоятелство довело до не- очаквана промяна в съдбата на еврейката то изглежда невероятно, каквито са и приказните видения Търновското предание нашепва, че царят видял еврейката за пръв път, когато се къпела в реката, и запленен от хубостта й, се увлякъл в любовен копнеж. Повече внимание заслужава съобщението на Марво Орбини: ца- рят видял девойката за пръв път по време на един съдебен процес. Можем да си представим значимостта на този процес, щом Иван Алексан- дър е взел лично участие в работата му. Хубост- та на младата еврейка така впечатлила бълг владетел, че той бил „наранен в сърцето" — последното според един съвременник, на кого- то напълно можем да се доверим Още повече че тогава царят бил на възраст (между 40 и 50 години), когато любовната страст избухва за последен път и наи-често с непридвидими пос- ледици. Увлечението на ИванАлександър продължило доста време — накрая, отдаден напълно на чувствата си. той предложил на еврейката ръ- ката си и заедно с нея — наи-древния слав престол. Препятствията за ос^ществяването на този брак били най-малко две. Първото — че като израилтянка тя можела да пристьпи към олтара след като приеме христ. религия. Без много колебания приела кръста и предпочела да носи занапред христ име Т. Този избор едва ли е случаен и следва да се отдаде на присъща- та женска изобретателност — известно е че първата съпруга на цар Иван Александър също се казвала Теодора. По този начин еврейката направо издевателствала над повалената си съперница. Втората пречка за този брак била свързана с положението на евреите в бълг. държава. Както всички християни, така и средновек. бъл- гари искрено ненавиждали евреите заради страданията които причинили на Иисус Хрис- тос. За незавидното положение на израилтян- ското племе у нас можем да съдим от факта, че тькмо евреите (до идването на циганите в края на XIV в.) изпълнявали най-презряната профе- сия — тази на палачите. Що се отнася до сплет- ните, които се разпространявали по повод връзката между царя и еарейката и последва- лата женитба (тема, която предпочитат рома- нистите), то те са напълно в реда на нещата и одумват задължително влизането на всяка но- ва стопанка на търновския дворец. Не бива да се премълчава и обстоятелството, че със странния си избор цар Иван Александър намерил сили и дръзнал да престьпи строгите норми на епохата, които изисквали неизменно „равностойността" на царските бракове. В слу- 370
ТЕОДОРА КОСАРА - 1 явно имаме работа с един неудържим по- ? в на сърцето, т.е. бълг. венценосец постьпил «зто „предренесансова" личност, като свобо- ден от предразсъдъци човек и се оженил чисто просто за една гражданка. Бракът на цар Иван Александър с „ноаопро- -вещената" Т. бил сключен през 1349 г. По-къс- -о изворите два пъти споменават името на царица Т., като подчертават изключителната религиозна ревност. В края на 50-те години -а XIV в. в Търново получили разпростране- ние „еврейската ерес“ (т.нар. жидовстващи), • оито взели на прицел основната христ догма и църк. ритуал. Евреите разчитали много на царицата, която била от тяхната народност, но останали безкрайно разочароаани. Царица Т. постьпила като убедена християнка (и като завършен ренегат, разбира се) и станала ини- циатор на свикването на църк. събор, който се разправил сурово с еретиците. Същевремен- но „новопросвещената" Т. постоянствала за утвърждаването на христ. аяра по бълг. земя — тя обновила много църкви и издигнала мно- жество манастири. Една от миниатюрите на Лондонското четве- роевангелие предстаая тази бълг. царица ре- дом със съпруга й цар Иван Александър — 6 години след шумната им венчавка. „Новопро- свещената Теодора (както известява обясни- телният текст) е вече натежала — междувре- менно тя дарила съпруга си с двама сина и една дъщеря. Но следите на предишната й хубост, по която някога пощурял цар Иван Александър, не са заличени. Сияещото като слънце лице на царицата издава идеала за женска красота у средновек. българи. Малките устни на царицата свидетелстват за непримирима натура, а бяло- то лице и ярката червенина на бузите — за неподправената й жизненост. Художникът не е сполучил само когато предава очите й (тя из- глежда малко кривогледа), но за сметка на това е съумял да предаде дълбоката мекота на по- гледа и да подчертае бликащата и царска само- уаереност. Други даа факта маркират жизне-ия път на царицата еврейка. Изглежда не без -?>но учас- тие цар Иван Александър аъвел нов ред при наследяването на бълг. престол Дотогава в действие била т нар. система на майората (т.е на старшинството), съгласно който престолът се полагал на първородния владетелски син. ъи като синовете на първата царица, влахиня- та Теодора били родени в Ловеч, когато Иван Александър бил още деспот, еврейката си при- помнила виз. наследствена доктрина, според която короната принадлежала по праао на „баг- ренородния" син, който е роден пръв след въз- царяването на своя баща. А Иван Шишман, си- нът на еврейката, имал голямото предимство, че е роден в „багреница" за сметка на по-голе- мите си братя, родени в Лоаеч. Според някои твърдения (които са твърде преувеличени) обя- вяването на Иван Шишман за престолонаслед- ник и коронясването му за цар и съуправител на Иван Александър доаело до непримирими вражди между синовете на царя и допринесло до голяма стелен за трагизма на следващите десетилетия, вкл. и до пропадането на бълг. царстао. Известно е, че цар Иван Шишман (1371—1395) се венчал за Мария, дъщеря на някоя си Десис- лава. Тази Мария не е нито от княжески, нито дори и от аристократичен произход, тъй като майка й не е спомената с никаква титла. В постьпката на Иван Шишман може би трябва да видим повторение на примера на неговия баща И няма да сбъркаме, ако предположим, че Иван Шишман предпочел да се вслуша в поуките на майка си, която, приломняйки си годините на своята младост, ще го е посъветвала при избо- ра на съпруга да се довери най-вече на зова на сърцето. Смъртта на царица Т. трябва да се отнесе към 80-те години на XJV в Учудва това, че тя не постоянствала докрай в христ. си усърдие и не приела монашески образ. (Дали не е имала предвид повалената си съперница?) Заобико- лена от синове, дъщери и внуци (междувремен- но дарила Иван Александър с още един син — ИванАсен и три щерки, Кераца Мария, Десисла- ва и Василиса), Т. доживяла мирно и спокойно края на дните си. Литература: Иречек, К. Истерия на българи- те, с. 248; Божилов, Ив. фамилията на Асе- невци I, № 33,168-169 Й. А. ТЕОДОРА КОСАРА — бълг. принцеса, наи-го- лямата дъщеря на цар Самуил (997—1014). Дук- лянският летопис е засвидетелствал с голе*' и подробности може би най-романтичната исто- рия в средновек. ни дворцова хроника Сам Светият дух според уввренията на летописеса подсказал на бълг. принцеса Т. К. да пс.*ска 371
ТЕОДОСИЙI разрешение от баща си да посети тьмницата — там заедно със своите слугини тя имала наме- рение да измие главите и краката на затворни- ците. Тази странна приумица на принцесата трябва да се съобрази с т.нар. показно униже- ние, чрез което средновек. владетели се стара- ели да подражават на Христос. (Всяка година навръх Великден виз. император миел краката на седмина константинополски бедняци.) По всичко изглежда че този пример бил в дейст- вие и в бълг царски двор. В затвора Т К. се влюбила (от пръв поглед) в зетския княз Иван Владимир Пленен от цар Самуил при похода му срещу Сърбия (998), той бил окован във вериги в Преспа, като прекарвал затворническите сидни в пост и молитва. Запле- нена от красотата и добродетелите на Иван Вла- димир Т К се хвърлила в нозете на баща си с гореща молба да благослови брака й със ср. княз „По-скоро ще умра, отколкото да се омъжа за друг мъж" — тези били последните и думи. Цар Самуил се доверил на избора на своята дъщеря и скоро сватбата била отпразнувана най-тър- жествено. Като оставим настрана романтмчните веяния на тази любовна история, можем да пред- положим, че увлечението на Т К. съвпадало с намеренията на царя; по този начин бълг. владе- тел можел да заздрави властта си в ср. земи. Самуил върнал на Иван Владимир цялата му земя — там Т К. и зетският княз прекарвали честмто дните си чак до 1016 г. Когато на бълг. престол стьпил цар Иван Вла дислав (1015—1018), отношенията със ср. княз били помрачени. Няколко пъти Иван Владислав настоявал за лична среща с княза на Зета, което пък събудило подозрението на Т. К. — тя най-добре от всички чувствала скритите наме- рения на царствения си братовчед. Т К. решила първа да посети царя, които я посрещнал с подобаваща почит. Пред нея Иван Владислав се заклел пред кръста, че съпругьтй няма от какво да се страхува, ако пристигне в двореца му. Дори изпратил кръста с нарочен пратеник до ср. княз като знак за искреността на намерени- ята си. Иван Владимир повярвал на обещания- та, но още при пристигането си бил убит пред църковните двери (22.V.1016) След това Т К. пренесла тленните останки на своя съпруг на родна земя и го погребала в една от тамошните църкви. После в духа на тогаваш- ните традиции приела монашески образ и за- вършила благочестиво своя живот. Погребали я в същата църква, където почивал Иван Влади- мир, току до краката на любимия и съпруг Литература: Златарски, В. История Г. 1 Ч. 2, 674-676; 723- 724 Й. А ТЕОДОСИЙI — бълг. духовник, търновски пат- риарх Според добавките към Бориловия Сино дик той е деветият перед патриарх които све- тителствал над търновската църква. Т. I управ- лявал Търновската патриаршия през 30-те годи- ни на XIV в., т е в първите години от царуването на Иван Александър (1331 —1371). Литература: Бурмов, Ал. Хронологични бе- лежки за тьрновските патриарси Теодосии I и Теодосии II — В: Избр произв Т 1,282— 285 Й. А. ТЕОДОСИЙ II — бълг. духовник търновски пат- риарх Преди да бъде интронизиран върху пат- риаршеския престол, бил монах в Зографския манастир на Света гора Обявен е за глава на бълг. църква в средата на 1348 г. Управлявал патриаршеската катедра близо две десетилетия. Вече патриарх, Т. II не забравил братята си в светогорския манастир и им изпратил два ръ- кописа: „за утешение и за полза и да помену- вате наше смирение", както собственоръчно е записал в една от книгите На последния ред на другия ръкопис патриархът се е подписал със зелено мастило — запазения цвят на патриар- шеската канцелария. Собственоръчният му подпис (с едри инициални букви и с много титли и лигатури) гласи: „Теодосий по божия милост, патриарх на всички българи .“ От друг саморъ- чен подпис на същия патриарх научаваме, че всъщност пълната му титла звучала по следния начин „Теодосий по Божия милост архиепис- коп на Цариград Търнов и патриарх на всички българи." Виз. патриарх Калист обвинява Т. II в неве- жество, но обвинението е несправедливо Не- случайно съвременниците го славословят като „великия патриарх Теодосии Търновски". Да не забравяме че тези епитети си е заслужил още само прочутият патриарх Евтимии Патриах Т. II е един от инициаторите на свиканите през 1355 и 1359 г антиеретически събори в Търново — следователно трябва да признаем славата му на борец за чистота на христ. вяра. Пак той обявил пълната си независимост от Цариград и 372
ТЕОДОСИЙ ^ори си позволил да не споменава името на цариградския патриарх в свещените си служби. Тези „недопустими действия" (според квалифи- кацията на цариградския патриарх Калист) трябва да се разбират като свидетелство, че патриарх Т. и неговите съмишленици имали ам- бицията да превърнат Търново в духовен и църк. център на православието. При археолог разкопки в Търново често се откриват съдове от т.нар. сграфито керамика, на конто се четат инициалите на патриарх Т. II. Големият им брой дава да се разбере, че този патриарх бил особено щедър към тьрновското духовенство, като го снабдил с разнообразна църк. утвар, която носела личния му монограм Образът на патриарх Т. II е запечатан върху една миниатюра от Ватиканския препис на Ма- насиевата хроника, където е представено погре- бението на Иван Асен, сина на цар Иван Алексан- дър. В тази миниатюра образът на патриарха е един от централните в композицията. Художни- кът е изобразил Т. II като сравнително млад човек (били изминали само няколко месеца от интронизирането му) с буини черни коси и иск- рящи очи. Суровите черти на лицето издават силна и волева натура, която не била лишена както от духовни, така и от монашески доброде- тели. Литература: БурмоВ, Ал. Хронологични бе- лежки за тьрновските патриарси Теодосии I и Теодосий II. Избр. произв. Т. 1, 282 —286; Андреев Й. Цар Иван Асен IV, С , 1991 Й. А. ТЕОДОСИЙ — бълг. монах, еретик адамит от средата на XIV в. В житието на Теодосии Търнов- ски се отбелязва, че бил „делом и словом груб и невежа". Можем да разберем острата непри- язън на житиеписеца, който противопоставя еретика Т на исихаста Теодосий, за да бъдат по-релефно откроени качестаата на последния Монахът Т. прекарал известно време във въз- държание и пост, като спазвал всички предпи- сания на правата вяра. В един момент той на- пуснал манастирската тишина и тръгнал по гра- дове и села да проповядва. Неговите възгледи не били нещо оригинално а се доближавали до идеологията на западноевропейските еретици бегарди и бегини. Те смятали че за да се по- стигне пълното щастие и първоначалното райс- ко състояние на човека, трябва да се следва поведението на Адам, конто не познавал ни срам, ни грях. Точно тази мисъл привлякла Т. Той учел своите последователи да се развеж- дат и да не раждат деца на дявола, който влас- твал над целия видим свят Освен това смятал че всеки, който е изпълнен с благодатта на божия дух, конто може и иска да живее като Адам, трябва да върши всичко свободно и нес- мущавано, без да се бои че върши грях. Така Т стигнал до извода, че хората трябва да живеят така, както са живели в рая — без дрехи, без знаци на социалното им положение. Скоро след началото на проповедите си бил последван от една трупа, в която преобладава- ли жените. След тях се присъединили неколци- на младежи и мъже. Сектата отначало се опит- вала да не се набива в очите на църк власти, но постепенно слуховете за нея изпълнили сто- лицата Търново. Ето какво отбелязва възмутеният житиепи- сец на Теодосии Тьрновски: „... Като обличаше всички в монашески образи, заедно с тях об- хождаше пустини, пещери и места, що бог не посещава Грозно и отвратително зрелище представляваха те. Той си събличаше дрехите и съвършено гол вървеше пред другите като заповядваше и на тях да вървят голи, без вся- какви дрехи. О, срам нетьрпим! Той им запо- вядваше да не вървят другояче, а да вървят само по неговите стъпки, наредени един зад друг, защото, казваше той, така са вървели Христовите ученици." По-нататък житиеписецът отбелязва, че по- следователите на Т. се събирали вечер в някоя къща и там вършели непозволени и срамотни деяния . - лто боейки се от Бога, нито срамувай- ки се от естествения си срам" Възмутен от деянията на адамита Т. и негови- те последователи, Теодосий Тьрновски се заел с активно разобличаване на бесовското уче- ние Той заповядал да доведат пред него мона- ха еретик. Дълго и обстойно му обяснявал в какво се крият неговите заблуди и прегреше- ния. Житиеписецът отбелязаа, че еретикът по- лучил просветление от думите на Теодосий Тьр- новски и се разкаял доброволно за своите въз- гледи. Разбира се, това „чудодейно разкаяние" не било нито толкова лесно, нито пък Теодосии Тьрновски бил толкова сладкодумен и убедите- лен. Явно е, че аргументите на наскоро отмина- лия антибогомилски събор, на който еретиците били дамгосани с нагорещени железа и подло- 373
ТЕОДОСИЙ жени на други физически наказания, били твър- де силни А и самият Т може би не бил склонен на саможертва, само и само да защити учени- ето си. Лесното отсгьпление смекчило съдбата на еретиците — някои от тях били оставени да живеят спокойно, но за самия Т-. техния учител адамит не е известно какво наказание е поне- съл Литература: Ангелов, Д Богомилството в България, 428—431. И. Л. ТЕОДОСИЙ — протосеваст на цар Иван Алек- сандър (1331 —1371) В добавките към Синодика на бълг. църква е споменат и като „монах“ Някои изследователи виждат в този Т. прочутия исихаст Теодосий Търновски v\ изказват предпо- ложение™, че преди замонашването си знаме- нитият отшелник заемал видно място (като про- тосеваст) в двора на цар Иван Александър. Но този важен факт не е отбелязан в пространното житие на Теодосий Търновски. Не може да се вярва на твърдението, че житиеписецът съзна- телно спестил тази важна подробност, като се съобразил с духа на средновек. агиографска традиция. Ако беше действително така, той не би разказвал подробно за отношенията между цар Иван Александър и Теодосий Търновски от по-късно време. При това положение трябва да приемем, че в Синодика е записано ектение в прослава на един от протосевастите на Иван Александър Протосеваст е титла, свързана с носенето на служебни задължения в провинцията. Впослед- ствие този протосеваст в духа на епохата ста- нал черноризец и така завършил жиаота си. Пак на този Т. трябва да припишем един обе- мист ръкопис („Лествицата"), завършен през 1363—1364 г. в манастира „Света Троица" край Търново Литература: Златарски, В. Бил ли е св Те- одосий Търновски доносчик пред Цари- градската патриаршия. ЦВ, 1903, 7—8, 25— 27; Петров, П. О титулах „севаст“ и „прото- севаст" в средновековном болгарском 1О- сударстве ВВр 1959 16, с. 58. Й. А. ТЕОДОСИЙ ТЪРНОВСКИ — виден бълг ду ховник и отшелник; идеолог на исихазма в средноаек. България. За живота му разполага- ме с едно пространно житие, написано от него- вия съидейник цариградския патриарх Калист. Там обаче е представена иконата, а не портре- ты на Т. Т. — напълно в духа на средновек. агиографска книжнина. Роден в нач. на XIV в. В житието се пази пълно мълчание за „земното му отечествот.е. за неговото родно място. Самият Т. Т. избягвал да говори на тази тема, ръководен от исихасткото правило, че е „по-добре да оскърби родителите си, отколкото да отстьпи от преданата си любое към Бога". Младежките му години са свързани с имената на два крайдунавски града: Бдин и Арчар. Като отчитат този факт както и знатния произход на Т Т. (цар Иван Александър го „поз- навал отдавна и по-добре от другите") някои приемат, че светецът е потомък на бдинските Шишмановци и близък роднина на царското семейство. Странна младостТ. Т. възненавидял измама- та на този свят, решил да се посвети на Бога и се запътил към един прочут манастир при Ар- чар — там станал черноризец. Младият монах напредвал бързо в духовното поприще, преус- пявал в учението като изкачвал една след дру- га „стълбиците на учеността", и се прочул най- вече с това че изкусно изучил Давидовите псалми. Голямото му старание в монашеските дела не останало незабелязано: игумены го взел под свое покровителство и го назначил да управлява манастирското братство Т. Т прес- тоял в манастира при Арчар .дълго време", но постоянно жадувал за духовно усъвършенства- не. Затова се отправил към прочутата бълг. столица Търново — славата на този град бързо се множала и неслучайно цариградският пат- риарх Калист го назовава „втори слоаом и де- лом след Константинопол". След като пристигнал в Търново, Т Т. постъ- пил в манастира „Св. Богородица", който се намирал на хътма Света гора Но изглежда мирската суета която прониквала откъм столи- цата, не му се понравила и след кратък престой Т. Т. се отправил към Червен, решен да намери достоен пастир от когото да узнае тайните на божествената премъдрост. След кратък пре- стой в този манастир Т. Т. се запътил към „Сли- венската планина . където по това време имало истинско „монашеско селение" Наи-прочут бил т нар. Епикернев манастир, построен с да- ренията и усилията на царевия епикернии (чаш- ник) Срацимир. Т. Т. се понравил много на та- 374
ТЕОДОСИИ ТЪРНОВСКИ _1ния игумен най-вече с прилежанието си и лэогото спазване на монашеския устав Там той прекарал „много време", докато не го до- тигнала мьлвата за духовните подвизи на Гри- К>рий Синаит, основателя на исихазма. Григории Синаит бил прочут отшелник, който се подвизавал на различии места, вкл. и в Си- -аиската пустиня — откьдето получил и проз- зището си. Накрая Григории се запътил към Парория, където се установил окончателно. Па- рория била напълно подходяща за целта: тя стояла далеч от „световните неща" и представ- лявала истинска пустиня — дълбока и непрохо- дима. Става дума за една обширна облает в а нешна Странджа която тогава била погранич- на земя между българи и ромеи Там Григории си построил килия и заживял в свято подвиж- ничество. Славата на пустинника бързо се раз- несла и към Парорийската обител се устремили множество иноци, обладани от желанието да се доближат до истинското съвършенство При пристигането си в Парория Т. Т бил посрещнат радушно от Григорий Синаит — жи- тиеписецът твърди че още в началото учителят вселилата се в Т Т благодат. Оттогава открил не престанал да го наставлява в божествените поучения, като изкусно го посветил не само в началата на отшелничветвото, но и в т.нар. деяния и видения, които съставляват идеината същност на исихазма. Идемте на Григорий Си- наит за „умната молитва" и „видението" (т.нар ,теорйя“) накратко се свеждат до следното: Исихастите били убедени, че някогашната не- посредствена връзка чоаек и Бог (райското състояние) е прекъсната от действията на Са- таната. Възстановяването на тази връзка било възможно при спазването на определени нор- ми и правила на поведение, които се свеждали до въздържание, смирение пост и молитва Чрез тях плътта трябвало да бъде умъртвена и да се възкреси духовната същност у човека Следвал вторият, по-висш етап, наречен влде- ние или теория които започвал с уедине iwero При него исихастът трябвало да се отдад= на пълно безмълвие, на непрестанна и вьз- плена молитва, която в краина сметка ще г . позволи да види божествената светлина което означа- вало възстановяване на връзката с Бога След- вал екстазът, състояние на дълбока вътрешна радост и удовлетворение Т. Т. се проявил като ревностен ученик и скоро след пристигането си в Парория се сдо- бил с всеобща почит и възхищение — вкл. и на Григорий Синаит. Влиянието му нараснало след като бил изпратен при бълг. цар Иван Александър с молба да защити манастирското братство от разбойническите шайки, които вър- лували по онези места Бълг владетел с готов- ност се отзовал на горещите молби на Т. Т. — най-вече заради близостта си с пустинника и заради любовта си към изрядните монаси. Ос- вен закрила той дарил парорийските братя с много злато, с което била построена кула (пирг), която им служела за здраво убежище Освен това царят щедро дарил манастира с много добитьк и едно „рибно ловище недалеч от морето Не след дълго Т Т пристигнал за втори път в Търново — и този път щедростта на Иван Александър била наистина царска. Скоро след първото си пътуване до Търново Т Т получил истинско удовлетворение Григо рии Синаит му разрешил да се оттегли навътре в пустинята и да се отдаде на безмълвна молит ва За тази цел Т. Т. си построил самотна килия навътре в планината През 1346 г. Григорий Синаит починал. Ма- настирското братство предложило на Т Т да замести учителя, т.е. да поеме игуменския пост, но той отказал — вероятно заради опасенията свързани с бъдещето на манастира. След като престоял известно време в Парория, Т Т. се отправил към „Сливенската планина", където намерил верния си ученик Роман След това двамата монаси се отправили към Атон. Но и там покоят им бил постоянно нарушаван от тур. разбойнически отряди, които връхлитали през морето След кратко пребиваване в различии манастири (в Солун, Бер и Цариград) Т. Т. се завъонап отново в Парория, за да се поклони ^оед мощите на своя учител. Намеренията му да сложи ред в манастирското братство оста- -али напразни, тъй като всичко предвещавало скорошен край на прочутия някога манастир. Т Т напуснал окончателно Парория и заедно с Роман се установил в един манастир край Ме- семврия' там двамата исихасти прибавяли не- престанно , подвизи към подвизите и въздър- жание към въздържанието". Но скоро самотата и блаженството им били нарушени тъй като и по онези места върлували разбойнически шап- ки, които местното население наричало хонса- ри Затова братята се загрижили да намерят подходяще място където да се отдадат на гтьл- но усамотение то трябвало да бъде далеч от 375
ТЕОДОСИЙ ТЪРНОВСКИ светския шум, но достатьчно защитено и да се намира под царска охрана. За тези свои наме- рения Т. Т. известил цар Иван Александър, който с готовност се отзовал на желанието му. Заед- но с царя било избрано мястото, наречено Ки- лифарево (на един ден път пеша от Търново), което отговаряло на всички изисквания. Там съградили манастир и продължили да постоян- стват в богоугодното си дело (1350). Само след три години манастирът се разрас- нал, като се превърнал в духовен център на исихазма по бълг. земя. Около светия мъж се събрал рояк ученици (50 на брой), между които най-прочути били Евтимий (бъдещият тьрнов- ски патриарх) и монахът Дионисий, който с го- ляма прилежност усърдствал в книжовността, тъй като умеел изкусно да превежда от гр. на бълг. език. Дионисий превеп множество ръкопи- си, с които украсил църк. имение. Установил се в близост до бълг. столица, Т. Т. не можел да остане безучастен към верските дела. Особено чувствителен бил спрямо т.нар. варлаамити, които по същото време придобили голямо влияние в Търновс Вар аамитите били идейни противници на исихазма и дори получи- ли надмощие на събора в Цариград. Дошъл ред на Т. Т. да се разправи с противниците си на бълг. земя. Помолен от ToraeatiMw търновски патриарх, пустинникът не се гкжлебал да „из- превари злото". Взел инициативата за свиква- нето на църк. събор, който трябва.- о да разгро- ми сеячите на еретическите забг-,ди. Главен обвинител на събора бил килифарееският ана- хорет. Той се справил бляскаво със задачата си: варлаамитите били осъдени. „лъжа-а изоб- личена", а „злото изкоренено" от бълг. земя. По същото време в Търново се разг^ о гра нявала т.нар. ерес на адамитите — едим от водачите им Лазар ходел гол по улиците на столицата, събирал около себе си големи тълг. и привличал негодуванието на строгите блюс- тители на морала. Идеята на тази доста прими- тивна ерес се свеждала до това, че Бог е създал хората еднакви и само обществената система обрича едни на робско съществуване за сметка на разкоша, в който тьне господстващата кла- са. Църк. събор от 1355 г. приключил с пълна победа: еретиците били прогонени от предели- те на бълг. царство, а лицата на водачите им били жигосани, за да личи отдалеч, че са сея- тели на нечиста и скверна ерес. Между другото славата на Т. Т. постоянно се множала и към Килифаревския манастир за почнали да прииждат ученолюбиви мъже — не само българи, но и сърби, власи и маджари Няколко години пустинникът се наслаждавал на спокоен живот, докато в Търново не се стиг- нало до нови религ. прения. Те били в резултат от разпространението на богомилството, което вече получило популярност сред градските жи- тели. Като връх на всичко надигнали глава и тьрновските евреи, които хулили Христа и тъп- чели светите икони (т.нар. ерес на жидовства- щите). Те разчитали на помощта на бълг. цари- ца, която била от еврейски род. Но „новопрос- вещената" Теодора се проявила като искрена и убедена християнка. Заедно с цар Иван Алек- сандър тя станала инициатор за свикването на църк. събор (късната есен на 1359). На този събор Т. Т. отново воювал храбро срещу ерети- ците и постигнал светла победа — бълг. земя била очистена от „злите тръне" на еретическите заблуди. Богохулниците евреи били предадени на смъртна казън, която впоследствие била за- менена с по-мека присъда. Някои от тях поже- лали да се приобщят към православието, а дру- ги постоянствали в привързаността си към ереста. Това довело събраната тьлпа до из стьпление: единият от евреите бил убит, на дру- гая отрязали езика (с който произнасял бого- хулните си речи), а след това и ушите, тъй като не си послужил с тях. за да чуе божия закон. Скоро Килифарееският манастир бил подло жен на нападенията на тур. отряди, които раз- пространили разбойническите си набези и в околностите на бълг. столица. Притеснен оттях. Т. Т. се принудил да потьрси ново място за своя манастир. Сам цар Иван Александър му избрал една пещера на 20 поприща от Търново (ок. 4 км), която била подходяща за пустинника. Ца- рят проявил изключителна ревност при строе- жа на новия манастир: сам носел „в полите си” пясък от реката, а примерът му бил последван от цялата царска свита. След построяването на църквата монасите си направили килии и се отдали на пост и молитви. Вероятно става дума за основаването на манастира „Св. Троица", който се намира недалеч от Търново в една от пещерите и досега се сочи като мястото, където безмълствал Т. Отшелникът пребивавал в пещерата ок. 3 го- дини, но все по-често бил спохождан от болести и телесна слабост. Същевременно сериозно 376
ТЕОДОСИЙ ТЬРНОВСКИ помрачени отношенията му с търновското - ' венство (заради непреклонната позиция Бълг. патриаршия, която демонстрирала пъл- ВВ а си независимост и незачитането на Цари “адската църква) Стигнало се дори дотам че ъс новският патриарх си позволявал да не спо- •-?чава името на цариградския първосвещеник = своите служби. Това се смятало за тежко нарушение както от страна на Византия, така и ст страна на Т. Т. Като връх на всичко Търнов- ~ката църква демонстрирала и обредни разли -ия в сравнение с Цариград — напр при при •угвянето на мирото при кръщаването на ново- □одените и т.н. Решителната позиция, заета от Търновската татриаршия, не допаднала на Т. Т. и съмишле- ниците му. Този „патриот в чисто църковен стил" смятал че единството на православието стой над всичко вкл и над междудържавните отношения. Затова се стараел да не допусне конфронтация и съперничество между двете правосл. църкви. Запазено е едно писмо на цариградския патриарх Калист до Т. Т. (1355), в което се настоява тьрновският патриарх да се смири и да признае върховенството на Цари- град а нарушеното единство да се възстанови. В Цариград разчитали много на Т. Т., тъй като влиянието му в Търново било значително. Но този път сметките се оказали погрешни. Тър- новският патриарх (който също се казвал Тео- досий) се противопоставил решително на пре- дизвикателствата Обтегнали се и отношенията му с килифаревския пустинник. За това съдим от факта, че когато Т. Т. пожелал да замине за Цариград, патриархът се противопоставил. На- истина той намерил благовиден предлог за за- прещението, като изтъквал „безпокойството1 си, че пътуването до Цариград можело да дове- де до влошаване здравословното състояние на Т. Т. Но зад всичко това се криели опасенията че пристигането на видния бълг. исихаст е Ца- риград би могло да предизвика ново напреже- ние в отношенията между двете църкви От Ца- риград пък пристигали все нови настоятелни покани, а това означавало че пътуването не бива да се отлага. През есента на 1363 г., придружен от чети- рима ученици. между конто и бъдещият тьр- новски патриарх Евтимии, Т Т. пристигнал в Цариград. Срещата с тамошния патриарх Ка лист била впечатляваща, но не е известно да е бил разискван въпросът за „своеволията" на Търновската патриаршия Между другото Ка лист и Т Т. си припомнили годините, прекара- ни в Парория и мъдрите напътствия на великия им учител Григории Синаит. Уморен от тежко то пътуване и от тьржествата около посреща- нето му, Т. Т. се оттеглил в манастира „Св. Мамант" (в околностите на града), където се отдал на пълно безмълвие. Постепенно силите го напускали. Когато почувствал края си, той събрал своитеученици, конто за последен път изслушали духовните му поучения. Последва ло и отческото му напътствие: да превърнат идеите на исихазма в собствен жребий и да се посветят изцяло на духовного си усъвършен- стване. Т. Т. починал на 27.XI. 1363 г. Случило се, че той предал богу дух в същия ден и час като Григорий Синаит — това било сметнато за зна мение. По този начин Т. Т. се уподобил напълно на великия си учител, подражавайки във всичко от земния му живот. Скоро Бълг църква го причислила към списъка на светците. Възвеличаван приживе и прославян след смъртта си. Т Т. се превърнал във въплъщение на исихазма по бълг. земя Няма съмнение че той бил голям църк. реформатор, на когото пра- вославието е безкрайно задължено. Заслугите му не се изчерпват само в духовната облает — той принадлежи към т нар. деиствени исихасти, конто били особено чувствителни спрямо мир- ските дела. Всъщност противоречива била епо- хата а личността на Т Т. представя в синтези- ран вид поривите и деиствията на превратния за българите XIV в. Но наи-вече Т. Т. се извисил над своите съвременници с духовните си доб- родетели подобно на горяща свещ, която разп- ръева тъмнината (според твърдението на него- вия житиеписец). Литература: КиселкоВ, В Житието на св Теодосий Тьрновски като исторически па- метник. С. 1926 Теодосии Килифарски — В; Проуки и очерки по старобългарска ли- тература. С., 1956; Златарски, В. Бил ли е св Теодосий Тьрновски доносчик пред Цари- градската патриаршия Библиотека прило- жение на ЦВ 1903, № 7—8. Иванова, Кл. Някои моменти на българо-византийските литературни връзки през XIV в Старобьл- гарска литература 1,1971 209— 242 Петка- нова, Д. Енциклопедичен речник.. 459— 500 Й. А. 377
ТЕОТОКИЙ ПСИЛИЦА ТЕОТОКИЙ ПСИЛИЦА — бълг. духовник и кни- жовник от времето на цар Иван Александър (1331 —1371). През 1347—1348 г. превел от гр. на бълг. език евангелие. Поръчител бил „всеосве- щеният патриарх на богоспасния цариград Тър- нов и на цяла България" господин Симеон. Не е изключено Т. П. да е работил постоянно в патриаршеския скрипториум — в този смисъл могат да се тълкуват думите му. че евангелието е преведено „по повеля и трудолюбиво заляга- не“ на патриарха. Други сведения за Т. П. липсват. Интересна е съдбата на ръкописа. След смъртта на Симеон евангелието преминало у неговия приемник — патриах Теодосий I. От своя страна той го пода- рил, заедно с още една книга, на Зографския манастир. В евангелието е запазена автентична приписка от патриарх Теодосий с черно мастило. Оттам, неизвестно по какви пътища, книгата по- паднала в Русия, където се съхранява и до днес. Литература: Дуйчев, Ив. СБК, II, 135—136; Иванов, Й. Български старики из Македо- ния, с. 234; Куев, К. Съдбата на старобългар- ските ръкописи през вековвте. С. 1979. 188—189; Петканова, Д Енциклопедичен речник..., с. 460. И. Л. ТЕРВЕЛ — бълг. хан (700—721). Годината на раждането му е неизвестна. Според указанията на Именника на бълг. ханове бил от рода Дуло и се сочи като непосредствен приемник на хан Аспарух (680—700). На това основание се прие- ма, че той бил негов първороден син. Първите сведения за Т. са записани под го- дината 704 по повод съдбата на низвергнатия виз. император Юстиниан II, известен с проз- вището Ринотмет (безносия). През 695 г. той бил свален от престола, а носът му бил отрязан. След близо 10-годишно изгнание в Херсон (на Кримския п-в) Юстиниан II успял да избяга и пристигнал на кораб при устието на р. Дунав. Оттам той изпратил някой си Стефан до „Тер- вел, господаря на България". Пратеникът отне- съл до бълг. владетел вестта, че ексимперато- рът на ромеите искал помощта му, „за да зав- ладев царството на прадедите си“. В замяна Юстиниан II обещавал на Т. приятелството си, преголеми дарове и единствената си дъщеря за иегова съпруга. Ханът без всякакво колебание взел страната на сваления император. Между него и Юстиниан били разменени клетвени обе- щания, после императорът пристигнал в Бълга- рия, където бълг. хан го посрещнал с „голяма почит". Надписите около Мадарския конник свидетелстват, че по същото време Юстиниан направил опит да привлече на своя страна и „чичовците" на Т., т.е. прабългарите на Кубер, които по това време се били установили в Ма- кедония. Тези преговори се провалили, защото македонските прабългари не поаярвали на „но- соотрязания император". През 705 г. с голяма войска от прабългари и славяни (според някои източници тя наброява- ла 15 хил. воини) Т. потеглил към Цариград заедно с Юстиниан II. Пред стените на виз. столица пристигнали само прабългарите, които се установили на лагер при т.нар. Харсийска врата — от нея се излизало на Одринския път. Цели три дни Юстиниан II водел преговори с жителите на града, но в замяна на обещанията си (на които изобщо не се скъпял) получавал оскърбления и подигравки. На четвъртмя ден той успял да проникне в столицата (през водопрово- да), превзел я и се разправил жестоко с против- ниците си. Войските на бълг. хан продължавали да стоят пред крепостните стени, за да напомнят на императора за поетмте задължения. Щастли- вият победител трябвало да се отблагодари за оказаната му помощ. Той се отнесъл „извънред- но любезно към владетеля на българите". Т. бил приет тьржествено в императорския дворец, къ- дето бил увенчан с кесарска корона, а раменете му били покрити с императорска хламида. След това двамата владетели се разположили върху специално изработени тронове, от които приели парада на победоносните си войски. Но това не било всичко. Друг виз. автор допълва, че „при император Юстиниан Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан, и Константин, синът на Ирак- лий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел на война, и своя камшик, с който управлявал коня си и слагал монети, докато покрие единия и другия. Прости- рал копието си на земята от единия до другия му край, а също и на голяма височина, натрупвал копринени дрехи. Като напълвал кесии със злат- ни и сребърни монети, раздавал на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро Сведенията за тьржествата около „кесарско- то венчаване" на хан Т. приключват с кратката бележка на един късен виз. автор (от XIV в.), 378
ТЕРВЕЛ : - •сващ забележителностите на прочута бази- а в Цариград, която се намирала близо до -'рквата „Св. София". Наричали я знатна, тьй «ато покривът й бил позлатен, а отвътре била храсена с красиви статуи. Тази прочута църк- ва била известна с още нещо: чак до XIV в. се ~ 'лнело, че „от тази базилика Тервел говорен -а народа". Съобщението е паконично но дава да се разбере, че тьржествата около повторно- ’о възцаряаане на Юстиниан II и обличането на с кесарска власт са били съпроводени от речи (както препоръчвал виз. дворцов церемо- ниал). Можем само да гадаем за смисъла на рента на хан Т. (тя вероятно била произнесена на гр. език?!) и в нея са прозвучали уверения за мир и приятелство към императора, който се показал толкова щедър към своя съюзник. Списъкът на придобивките от кампанията през 705 г. приключва с териториални отстьпки: Т. получил областта Загоре (земите между Сли- вен, Ямбол и Черно море) Мирът между България и Византия бил нару- шен след 3 години. Причините, конто накарали Юстиниан II да започне война с българите ос- тават неизвестни. Някои автори казват, че по това време императорът се почувствал доста- тьчно силен, за да отнеме чрез воина всичко, което българинът получил в резултат на щаст- ливите обстоятелства. През 708 г. конните отря- ди на Юстиниан II преминали Тракия, а виз. флот дебаркирал при Анхиало (Поморие) Им- ператорът бил толкова сигурен в успеха си, че дори не предприел мерки за укрепяването на своя лагер. Скритите в близките планини бълга- ри видели, че ромеите се пръснали да събират фураж, докато в същото време от император- ската шатра се издавали все . по-глупави раз- поредби", т.е. Юстиниан управлявал лошо войските си. Тогава българите нападнали нео- чаквано и се , нахвърлили като зверове и уни- щожили ромейското стадо, като взели много пленници, коне и оръжието на уб.пм^е С мал- цина от оцелелите Юстиниан II едва спяя да се скрие зад стените на Анхиало. където бъ.—арите го „дебнели” цели 3 дни. Като осъзнал безиз- ходността на положението си, императорът пръв прерязал жилите на коня си и заповядал на останалите да направят същото. качил се през нощта на кораб, отплувал тайно и пристиг- нал в столицата със срам". За да признае пора- жението си Юстиниан II заповядал още „да се поставят трофеи на стените" на Анхиало. Какви били тези „трофеи' остава неизвестно, но няма съмнение че те ще са изглеждали като знаме на пълно поражение и украсили по един чуде- сен начин поредния триумф на хан Т. През 711 г. Юстиниан II отново се озовал в критично положение — армията му се разбун- тувала и провъзгласила за император филипик Вардан ‘И този път Безносият се обърнал за помощ към Т., като „го склонил да му помогне" Бълг. владетел отново повярвал в щастливата звезда на Юстиниан II и му изпратил една ар- мия, която наброявала 3000 боици С този отряд Юстиниан преминал в М. Азия, но скоро съби- тията взели драматичен обрат — филипик Вар- дан влязъл в Цариград, където бил посрещнат като император. Един от военачалниците му Илия привлякъл приближените на Юстиниан, като в същото време обещал на бълг. отряд да му осигури свободно и необезпокоявано завръ- щане в родината. Всичко приключило със смъртта на Юстиниан II, който бил обезглавен. Събитията във виз. столица постепенно наби- рали скорост — там за две години се сменили трима императори. Бълг хан се възползвал от благоприятната обстановка и войските му се озовали дълбоко във виз. територия (712). Бъл- гарите се появили изненадващо на самия Бос- фор за ужас на цариградските жители конто били излезли край брега на разходка: „богатите сватби и пищните угощения" били разпръснати, а войските на Т се сдобили с богата плячка от сребърни съдове. След това те стигнали и до самите „Златни враги" на столицата и се завър- нали обратно, като оплячкосали цяла Тракия. Неустоичивостта на Византия и безнаказа- ността с която Т. „шетал" с войските си около Цариград. принудили новия виз император Тео- дос. II (715—717) да започне мирни преговори Договорът бил сключен през 716 г. и съдържал 4 важни клаузи: 1) границите между двете държа- ви била определена по т нар. линия Милеони в Тракия, 2) хан Т. трябвало да получава ежегоден данък от златотькани дрехи и червени кожи на стойност 30 литри злато, 3) стоките преминава- щи през границата, трябвало да бъдат снабдени с пломби и печати, в противен случай се конфис- кували, и 4) двете държави се задължавали да си предават взаимно полит, бегьлци Няма съмнение, че договорът от 716 г. бил забележителен триумф за хан Т С него Византия не само признала старите териториални придо- бивки (областта Загоре), но му отстьпила и нови 379
ТЕРВЕЛ територии — границата минавала през Стран- джа. От не по-малко значение бил годишният данък от пурпурни одежди и червени кожи, които се изчислявал на стойностЗО литри злато, т.е. ок. 22 хил. златни номизми. Известно е, че пурпурът бил запазеният цвят за императора и неговото семейство и затова всички варварски владетели се стремели да го имат „в своя гардероб". Техно- логията на производство на този вид тькани била държавен монопол за Византия и се пазела в дълбока тайна, това всъщност била „най-твърда- та й валута", с която империята купувала всичко, най-вече приятели и сьюзници. Византииците, изглежда държали най-много на точката от договора която предвиждала предаването на полит, бегьлци. В случая те имали предвид горчивия опит на изминалите години когато два пъти съдбата на император- ския трон била в ръцете на Т Третата клауза на споразумението уреждала тьрговските взаи- моотношения. След дълго прекъсване тьргов- ският обмен между Изтока и Запада бил въз- становен и българите поели задължението да осигуряти гарантираттранзита на стоките меж- ду двата континента (Азия и Европа). С това сигурно не са се изчерпвали задълже- нията които ромеите поели към ханТ. Вероятно имало и други (премълчани от виз. хронисти), които са предвиждали взаимопомощ в случай на опасност. Това вероятно станало причина воиските на Т. да се върнат отново в околнос- тите на Цариград; градът бил обсаден от араби- те през 717 г. Българите се появили в тила на арабските воиски което ги принудило да укре- пят допълнително лагера си с ров и вал, този път насочен на север (срещу войските на Т.). Случило се, че зимата била много люта, цели 100 дни земята около Цариград била покрита със сняг — подобно нещо не се помнело. През лятото на 718 г. арабите излезли от лагера си и дали решителен бой на българите, но били съ- вършено разбити. Източниците не са едино- душии, когато определят броя на загиналите арабски войници — някои отбелязват числото 20 хил., а други сочат, че пред стените на Цари- град арабите дали 32 хил убити. Това събитме изумило съвременниците — неслучайно голя- мата бълг. победа се коментирала далеч на Запад, за нея се споменава във френски и английски хроники. С голямата победа над арабите нараснало и самочувствиетона ханТ., койтосе виждал като единствен разпоредител със съдбините на им- перията. Това за поредей път го довело заедно с воиските му пред стените на Цариград — този път го повикал сваленият виз. император Анас- тасий II, който бил убеден, че бълг. владетел бил човек, способен да доведе до успешен край всяко начинание. Освен това Т подпомогнал сваления Анастасий със солидна сума пари, която се изчислява на 50 кентинария, т.е. 360 хил. златни монети (1 кентинарий = 200 златни номизми). Начело на бълг войски Анастасии II се отправил към столицата, но акцията му из- лязла неуспешна, тъй като жителите на града отказали да го пуснат в крепостта. Междувре- менно император Лъв III Исавър (717—741) из- пратил писмо на Т., в което го заклевал да спазва договорите, да предпочете мира пред войната и да предаде заговорниците, т.е при- помнял му поетите задължения от бълг. страна. Виз. историци разказват, че Т. скъсал връзките с Анастасий и изтеглил войските си — в случая подействали не толкова напомнянията и укори- те, колкото фактът, че Анастасии бил напуснат от привържениците си и нямал шансове за ус- пех. За да потвърди лоялността си към догово- рите хан Т. изпратил на император Лъв III много от заговорниците които преди това били наме- рили полит, убежище в Плиска. С това се изчерпват ист. свидетелства за хан Т. Според Именника на бълг. ханове той управ- лявал 21 години следователно смъртта му тряб- ва да се отнесе към 721 г. През 1972 г. бе обнародван един оловен печат с надпис на гр език, които гласи: „Богородице, помагай на кесаря Тервел" На лицевата страна на печата личи допоясно изображение на вла- детеля с дълги, спускащи се до раменете коси и островърха брада. Макар и схематично, изоб- ражение™ внушава представата за сравнител- но млад мъж в разцвета на силите си. Облечен е с ризница, има шлем на главата, в дясната си ръка държи копие, а в лявата — полукръгьл щит, върху който е изобразен конник устремен сре- щу паднал на земята противник. Няма съмне- ние, че печатьт е на бълг. хан Т„ който е пред- ставен като воин победител. Отсичането на печата трябва да се отнесе скоро след 705 г., когато бълг. владетел получил титлата кесар, т.е. по времето на най-големия му триумф. Във виз двор титлата кесар стояла на второ място след императорската и била запазена за престолонаследника. Само вед- 380
ТИХОМИР -Ъ'ч (в случая с Т.) кесарската титла била отс- тьпена на чуждестранен владетел, което трябва да ни убеди в изключителниТе активи на бълг. лолитика през този период. Съвременниците оценявали събитията от 705 г като незапомнен триумф. Това личи йот олов- ния печат: конникът връхлита върху поваления противник, което символично представя тьр- жеството на хана над победената и унизена Византия. Няма съмнение, че същата идея е вложена и в релефа на Мадарските скали. Там триумфиращият хан на българите пронизва с копието си лъв. В този монументален паметник идеята за всемогъществото на Т. (разпореди- тел със съдбините на императорщ<ия трон в Цариград) е намерила една наистина внушител- на и монументална изява Литература: Баласчев, Г. Българският гос- подар Тервел. ПСп, 1898, № 57, 46—61; Зла- тарски, В. История. Т. 1, Ч. 1. 222—257; Бе- шевлиев, В. Първобългарски надписи, 97— 100, 230—232; Москов, М. Именник на бъл- гарските ханове, 240—252. Й. А. ТЕРТЕР - самостоятелен владетел в Добру- джа през втората пол. на XIV в., син на деспот Добротица. Някои смятат, че той всыдност се казвал Иванко Тертер, но по всяка веро- ятност Добротица имал двама сина: първиятТ., а вторият Иванко. Името Т. свидетелства за кръвната връзка между Тертеровата династия и добруджанските владетели. Към 1369—1370 г. цар Иван Александър (1331 — 1371) отстьпил прочутата дунавска крепост Дръстьр (дн. Силистра) на деспот Добротица заради помощта, която получил при освобож- даването на Видин от властта на маджарите Добротица пък предоставил Дръстьр под раз- пореждането на Т. Една кратка хроника съоб- щава, че към 1376—1377 г. Т. погубил Михаил Палеолог, сина на виз. император Йоан V Па- леолог — убийството станало в Дръстьр При- чините за този драматичен конф: икт остават неизвестни. Знаем само, че връзките между Т. и Михаил Палеолог били от свмеи-э естество: Михаил бил женен за сестрата на Т Намерени са медни монети на които отедна- та страна е изобразен двуглав орел, а върху другата монограм, който се разчита като Тер- тер. В друг монетен тип (от сребро) се чете: „(монета) на господин Тертер". Последното е вече указание, че Т. се е разпореждал в Дръс- тьр като независим владетел, макар формално да е признавал върховенството на своя баща. Това продължило до средата на 80 те години на XIV в., когато прочутата дунавска крепост била включена отново в пределиге на Търновското царство. Скоро след това Т. вероятно починал, тъй като след смъртта на деспот Добротица (1385) добруджанското княжество е наследено от другия му син Иванко. Литература: Кузев, Ai. Български среднове- ковни градо е и крепости. В.. 1981,189—190; Йорданов, Й. Монетосеченето на български- те владетели в Добруджа (втората пол. на XIV в.) —В: Средновековна България и Чер- номорието. В., 1986,186—192. Кратка исто- рия на Добруджа. С.. 1986, 64—65. Й. А. ТИХОМИР — българин от областта на Драч (дн. Дуръс, Албания), навярно представител на бо- лярството. който през 1040 г. възглавил втория въстанически центьр в земите на покорената бълг. държава. Когато въстанието начело с цар Петър Делян (1040—1041) набирало скорост и, както признава хронистът Скилица, „преди зло- то да се е разширило прекомерно и пожарът да се раздуха..." виз. власт взеласпешни мерки за ограничаването и потушаването му. Тъй като Скопие, центьрът на тема България (ядрото на държава при цар Самуил, т.е. Македония, Со- фийско и част от дн. Сърбия) бил овладян от Делян, то срещу него потеглил стратегьт (упра- вител) на Драч Обаче още в началото на похо- да поради интриги той бил сменен със своя заместник. който започнал конфискации на имуществото на местните жители („коне, коли и всичко ценно"). Вестите за успехите на Делян, съчетани с тези репресивни действия, възпла- менили недоволството. Новият стратег избягал панически, а населението на Драчката тема, в значителна част българско, избрало за свой предводител Т., който бил „известен със своята мъдрост и храброст войник". Т. обаче не се присъединил веднага към Петър Делян, а също бил провъзгласен за бълг. цар, т.е. превърнал се в негов съперник. Тази позиция на Т. и част от болярството безспорно не се дължи само на обикновено властолюбие, а отразява липсата на единодушие по вьпроса за действителния или мнимия царски произход на Делян (Ми- хаил Деволски, близък по време до събитията, 381
ТОКТУ пише за твърденията на Петър Делян, че е син на Гаврил Радомир: „убедително стъкмени"!). По-късно тези съмнения предопределили не- благовидната роля на Алусиан във въстанието. С „приятелско писмо" Петър Делян извикал Т в Скопие, където двете въстанически воис- ки провели своеобразен народен събор. Ожесточените спорове около правата върху престола останали до убедителната реч на Петър Делян, който подканил българите или да го признаят за Самуилов внук, какъвто той се кълнял че е, или да изберат за цар съпер- ника му. Екзалтацията и превесът на Деляно- вите хора решили спора — Т бил убит с камъ- ни на фона на виковете, че народът признава само Петър Делян за самодържец. , За Тихо- мир — пише Скилица — било като някакъв сън, че управлява, а заедно с властта свършил и животьт му.“ Независимо от високата оцен- ка която без съмнение заслужава личността на Делян, не може да се отрече, че в неговите действия имало коварство и егоцентризъм. Те обаче били в синхрон с нуждата от монолит- ност на въстаническите сили. И все пак в Драчката тема оставало недоволството от не- заслужената съдба на Т. а новият цар изпра- тил войска заедно с „Кавкан" (т.е. неговият кавхан), която да затвърди властта му Литература: Златарски, В История Т. 2, 52—55; Литаврин, Г България—Византия, 292—293. П. П. ТОКТУ — бълг. хан (766—767) За него изворите свидетелстват че бил , мъж българин, брат на Баян". Репликата принадлежи на перото на виз. хронист Никифор и подсказва прабълг. произ- ход на новия хан. Сигурно е и това че брат му Баян бил известна за времето си личност, щом чрез него се обяснява кой всъщност е хан Т. Няма съмнение и в това, че хан Т. стоял начело на онези сили, които били противници на засил- ващото се виз. влияние в България. Управлението на хан Т продължило по-мал- ко от година Скоро той се изправил срещу обединените сили на опозицията и подобно на предшествениците си трябвало да търси спасе- ние в бягство. Интересного в случая е, че Т. побягнал не по посока на Византия, а на север. Убили го някъде в „горите на река Дунав" заед- но с брат му Баян и мнозина от неговите при- върженици. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 1, 289—290; Москов, М. Именник на бъл- гарските Лнове, 330—333. Й. А. ТРАВЪЛ - водач на голямото въстание на пловдивските еретици павликяни през 1084— 1086 г., което без съмнение е най-значимата проява на павликянството в неговата „втора родина", Бълг. Тракия. Произхождал от видно семейство и подобно на други павликяни бил на служба във виз армия. Както разказва виз. писателка Анна Комни- на, през 1084 г. Т. бил вече шеста година „слу- га" (както изглежда оръженосец или адютант) на нейния баща прославения пълководец и император Алексии I Комнин (1081—1118). Ка- то пресметнем периода на тази служба, то пловдивският павликянин бил сред най-дове- рените хора на Алексий още от 1078—1079 г. и преживял заедно с него редица победи и три- умфи. но и немалкотежки изпитания. В израз на благоразположение императорът му дал за жена една от най-преданите дами — служи- теле на императрица Ирина Така че голяма част от фактите около Т. любознателната принцеса Анна Комнина е научила или от съп- ругата му, или от своята майка. Разбира се, още когато постъпил на служба, павликянинът трябвало да бъде „удостоен със светото кръ- щение" по личната воля на своя господар. Това значи, че Т., както изглежда, привидно се бил отрекъл от ереста и преминал в лоното на правосл. църква. Той придружавал Алек- сии Комнин при военните му походи и станал свидетел на някои събития и действия на им- ператора, които го накарали да изостави бляскавия и сигурен живот в императорския дворец. Така приближеният на могьщия ро- меиски василевс поел рискованна път на бун- товник и открит враг на виз власт. Пловдивските павликяни, от които произхож- дал Т., били преселвани тук от М. Азия и Армения на няколко „вълни от VII до X в., като най-масо- вата от тях била при Йоан Цимисхи през 70-те години на X в Целта на тези принудителни засеи- вания била да се отслаби ереста в М. Азия и да се усили границата с България, тъй като техните отряди били смятани за „надеждна стража". Пав- ликянскитв воиници били „хора груби и жестоки, проливащи кръв без колебание". Тези думи в духа на епохата са красноречива оценка за тех- ните военни способности. 382
ТРАВЪЛ “авликянската общност в Тракия и нейната “~я оставят недооценени в ист. наука. Именно лавликянството станало основа на бълг. бого- •< iCTBo, като само получило широко разпрос- транение из цялата бълг. земя. Павликяните -<*веели с убеждението. че именно те са „ис- '.•нските християни", а техен патрон бил эпос- гол Павел. Били по-крайни в богосл. отношение эт богомилите, но за разлика от тях концентри- оали социалните си виждания към отрицание™ на официалната църква и монашеството. Те обаче не проявявали непримиримост към по- пит организация, продължението на човешкия род стопанското благополучие и други чисто човешки и обществени проблеми. Както личи от цялата павликянска история, вкл. и от въстани- ето на Т., сред тях имало и заможни хора (нещо неприемливо за крайни аскети като богомили- те), а военната им организация и умения били високо ценени в империята. Разбира се, като затворена религ. общност пловдивските павли- кяни едва ли са имали ясно бълг. самосъзнание но те не притежавали и такова на арменци още по-малко пък на „ромеи" (твърдение на прист- растии към „гьрцизма" в Пловдив днешни гр учени). Техните корени били главно армвнски, но тьй като отхвърляли и арменската (монофи- зитска) църква, те рано се „деарменизирали". Напротив, в тяхната общност естествено се вливали хора от доминиращата в Сев. Тракия бълг. народностна среда. Така с течение на времето павликяните се българизирали в етни- ческия смисъл на думата През 1081 г. император Алексий Комнин по- вел тежка война с нахлулите в дн. Албания и бълг земи (дн Македония) италиански норма- нн Включеният в армията отряд от 2800 павли- кянски войници (косвено свидетелство за тях- ната многолюдна общност от поне няколко де- сетки хиляди души!) през 1082 г. самоволью напуснал театьра на бойните действия край Драч и се завърнал в Пловдив Озлобен от неуспехите си, конто отдавал на тяхното оттег- ляне, Алексий Комнин с измама заловил вода- чите им Ксант и Кулеон. Пловдиве» .те павли- кяни били подложени на репресии вкл заточе- ния, конфискации на имоти, насилствено обръ- щане в православието и др. При тези тревожни вести Т ..силно възнего- дувал" и изпреварвайки доноса на съпругата си, избягал от столицата заедно със своите най-близки съмишленици. Съвременниците отбелязват, че Т. и хората му се укрепили в изоставената крепост Белятово, отъждествя- вана напоследък с „Калето" край с. Розовец Пловдивско. Подобно на Лека и Т. сключил съюз с печенегите на Татуш и Сача, както и други техни първенци и бълг боляри. Съюзът бил скрепен чрез брака на павликянския во- дач с дъщерята на един печенежки главатар. Познавайки добре качествата на своя доско- рошен „слуга", Алексий Комнин „с писма и обещания" се опитвал безуспешно да разубе- ди Т. Била му гарантирана „безнаказаност и пълна свобода, но ракът не се научил да върви напред. .“. Вождът на своеобразната павли- кянска „дьржавица" нападал към Пловдив, подпомаган от печенежките орди. Срещу въе- таниците била изпратена силна армия, ръко- водена от грузинеца на виз. служба Григорий Бакуриани, основателят на прочутия Бачковс- ки манастир. който тогава бил главнокоманд- ващ сухопътната армия. В завързалата се бит- ка победил Т а Бакуриани и помощникът му Врана загинали (1048) Две години Византия не успяла да се справи с Т и хората му, конто се опитвали да разши- рят своята свободна територия. През 1086 г срещу тях потеглила нова силна армия, в коя- то били включени и зап. рицари. Двете войски се срещнали северно от Пловдив и три дни стоели една срещу друга, без да завържат сражение. Най-накрая печенегите, някои от конто може би били подкупени, започнали да отстъпват. Т. не можел да удържи положение- то и бил принуден заедно с тях да се оттегли през Балкана в Сев. България. Виз. армия не посмяла да преследва отстьпващите павликя- ни и се задоволила с умиротворяването на Пловдивския край. За съжаление обаче сле- дите на Т. се губят. Примамливо би било да евържем тази павликянска миграция с името на днешния град Павликени, където векове по-късно масово живеели бълг. павликяни, ве- че покатоличени. За такава хипотеза обаче липсват достатъчно данни За неуспеха на Т. деиствали различии факто- ри най-важният от конто е огромного различие между еретиците павликяни и оставащият в мнозинството си верен на православието бълг народ. Не било възможно и по-тясно взаимо- действие с водещата социална сила — бълг. боляри. Стремежът към създаване на утопична павликянска „държава" (такава имало за крат- 383
ТРАЯН ко време в М Азия през IX в.) бил лишен от перспектива и влизал в кардинално противоре- чие с желанието на останалите българи да въз- кресят погиналото бълг царство. Литература: Златарски, В. История. Т. 2, 179—186; ТончеВ, Ал Алексий I Комнин сре- щу българите Борил и Травъл — В Сб. Векове. С., 1972, 209—212. П. П. ТРАЯН (Троян) — четвърти син на цар Иван Владислав (1015—1018). Още малолетен бил от- веден с майка си Мария и близките си в Конс- тантинопол през пролетта на 1018 г Бил женен за знатна византиика, чрез която се сродил с известните фамилии Кондостефани, Аваланди и фоки. Дъщеря му Мария и внуците му играли видна роля в двореца, а по-специално, негова- та внучка Ирина станала виз. императрица — съпруга на Алексий I Комнин (1081—1118). Под- робности за него не са известии Интерес буди името му, показващо популярността на култа към „цар Траян", един от прочутите римски им- ператора в бълг. земи. Литература: Златарски, В. История. Т. 2, 134-135. П. П. ТУК — ичиргу-боил (на слав, „чергубил") при хановете Крум (803—814) и Омуртаг (814—831). Името му е записано в различии варианти (като Ду кум, Цок, Ц у к) и е безспорно прабълг Някои го смятат за непосредствен приемник на Крум на бълг престол. Всъщност Т. бил управи- тел на „вътрешната" облает на държавата — титлата ичиргу-боил стой на трето място в дър- жавната йерархия след владетеля и кавхана. При управлението на Крум на ичиргу-боила Т. били отдадени под разпореждане земите от „дясната страна на саракта" (на държавата). Това били новозавладените територии на юг от Балкана, превзети от Крум при победоносната му кампания през 813 г. Името на ичиргу-боила Т. се споменава и при управлението на Омуртаг, когато излязла „лу- кава" заповед, която нареждала на виз. плен- ници в България да ядат месо по време на великите пости. Става дума за една голяма човешка маса, преселена от Крум на север от р. Дунав — само жителите на Одрин (заедно с жените и децата) наброявали 30 хил души. За- поведта се разпространила бързо, ромеите се събирапи около свещениците си, жените и де- цата плачели, едни казвали, че трябва да се държат здраво за християнството, други били готови да се подчинят. Като събрал всички пле- нени християни (стратези, презвитери, дякони и миряни), „безбожният" ичиргу-боил им запо- вядал да се отрекат от христ бог. След като получил решителен отказ, той ги подложил на различии изтезания: едни били окачени на ве- риги, а други безчовечно бити с тояги. Двама от епископите били посечени с меч, на друг епис- коп разпрали корема с меч, а един нещастник пребили с камъни. Четирима от виз. стратези били подложени на жестоки мъчения от които починали Общо били „замъчени" 377 души. Те били предадени на „мечному осуждению" (по- сечени с меч) и по този начин се сдобили с мъченически венец (823). Името на ичиргу-боила Т. се споменава и през 820 г., когато (заедно с брат си) възглавил делегацията, която подновила мирния договор с Византия. Един съвременник разказва, че скоро след погубването на свещенослужителите „твърде безбожният" Т ослепял, бил намразен от бъл- гарите и удушен с въжета, т.е. станал жертва на насилствена смърт В духа на средновек про- рочества това се тьлкува като възмездие за многото му грехове. Литература: Златарски В. История Т 1 Ч. 1, 377—378. 550 —551; Бешевлиев В Ня- колко бележки върху българската история. (I. Кои бил наследникът на Крум?) ГСУ ифф XXXII, 1936,1—19: Гюзелев, В За наследника на хан Крум на българския престол. — В: Сборник в памет на проф. Ал. Бурмов. С.. 1973,137-142 Й. А. ТУДОР ЧЕРНОРИЗЕЦ — придворен монах на Докс, брата на бълг. княз Борис-Михаил (852— 889). Докс бил известен като истински меценат и покровител на книжнината. При този Докс Т. Ч. изпълнявал длъжността дворцов монах, т е. своего рода домашен духовник. През 906 г. по поръка на княз Симеон епископ Константин Преславски превел от гр. на бълг. словата на Атанасии Александрииски В една приписка Т Ч. съобщава, че по повеля на същия този княз нему било възложено преписването на старобълг. текст. Той работил над ръкописа в „светата нова златна черква", построена от 384
ТУРДАЧИС •j-=3 Симеон на устието на р. Тича. В същата •“смписка е отбелязана смъртта на „великия, чтения и благоверен господар български" Бо- ' .'-Михаил: в годината 906, на 2 май, в събота еечерта. Посочено е също, че този бълг. владе- •ел покръстил своя народ в годината „етх бех- -» . Годината етх бехти, която е от прабълг. календар, се разшифрова като „година на куче- то. месец пети“. Прави впечатление, че Т. Ч. оазположил приписката си в пространство, об- рамчено от един голям широкораменен кръст. Странного е само това, че един толкова усър- ден христ. монах си служи с езическото лето- броене. за да датира „най-христ. събитие" в историята на своя народ. Многото грешки в приписката и в целия текст, които се забеляз- ват в по-късните преписи, вероятно се дължат на факта, че първоначално Т. Ч. писал текста на ръкописа на глаголица. Археолозите все още не могат да установят с положителност коя е „светата златна черква", построена от княз Симеон. Предположение™, че става дума за т.нар. Кръгла църква, макар и много популярно, среща сериозни възражения, тъй като тя е в Преслав, а не на устието на Тича, както е отбелязано изрично. Съществува по- старо мнение, че в случая става дума за една от църквите в местността Патлейна, близо до Преслав. Но засега то не се потвърждава. С една дума, в своята знаменита приписка Т. Ч. ни е завещал една истинска загадка, разреше- нието на която тепърва предстои. Литература: Златарски, В. Кой е бил Тудор черноризец Доксов. — Български преглед, IV, 1897, 2, 12—61; Дуйчев, Ив. СБК, II, 214— 216; Попконстантинов, К. Към въпроса за черноризец Тудор и неговата приписка Старобългарска литература. 15, 1984, 106— 119. Й А. ТУДОРА - за нея научаваме от надгробния й надпис, открит в Кръглата църква в Преслав. Там е отбелязано дори на колко лактм отстена- та на църквата се намирал гробът Надписът, изработен с красиви ъглести бумви. се датира към края на IX в. „ Рабиня Божия Тудора" била явно от аристок- ратичен произход, може би и от владетеле кото семейство, щом се сдобила с високата чест да бъде погребана в непосредствена близост до прочутата църква. Литература: Мединцева, А.. К. Попконстан- тинов. Надписи из Круглой церкви в Прес- лаве. С., 1984, с. 74. Й. А. ТУПАЙ — името на този българин научаваме в резултат на новия прочит на един от надписите в големия манастирски комплекс край Мурфат- лар в Сев. Добруджа (дн. с. Басараб, Румъния). В по-старите изеледвания се твърди, че става- ло дума за някой си „жупан Георги". Всъщност надписът гласи: „Тупай направи каменна църк- ва на [св.] Георги..." Очевидно този човек бил твърде влиятелна и известна личност поне в регионален, ако не и в национален план. Няма съмнение, че изеича- нето на скалната църква изисквало средства и усилия, каквито хората от простолюдието едва ли са притежавали. Ревностният християнин Т. носел прабълг. име, което означава „Април" — пролетният месец, през който се възражда при- родата. Такива имена обаче са имали и видни лица, приели дори монашеството, като Докс, Мостич и др. По всяка вероятност Т. е живял в близкия до манастирския комплекс град Дръс- тьр — един от най-важните административни и църковни центрове на Първото бълг. царство. Надписът на Т. се датира най-общо към X в. Литература: Popkonstantinov, К. Les inscriptions du monastere rupestre pres du Murfatlar Bassarab). — In: Dobrudza (Etudes ethno-culturelles). Sofia, 1987,131—132. П. П. ТУРГИЙ — последният легендарен „цар" в Бълг. апокрифен летопис, който не е идентифициран. Според летописеца той царувал 17 години над .цялото българско и гръцко царство" и починал. Скоро след това бълг. земи отново били подло- жени на разорение от печенегите. Ист. извори не дават възможност за по-точна реконструк- ция на загатнатите в летописа събития и място- то на „цар Тургий" в тях. Литература: Дуйчев, Ив. СБК, I, с. 400: Кай- макамова, М. Две старобългарски летопис- ни съчинения. — ИПр, 1976, № 5, с. 86 сл. П. П. ТУРДАЧИС — „кандидат" по времето на бълг. хан Омуртаг (814—831). Погребай е в каменей саркофаг, открит край Голямата базилика в 25. Кой кой е в средновековна България 385
ТЬРНОВСКИ (110) ПЪРВЕНЦИ Плиска. Титлата кандидат е заета от виз. двор — там кандидатите съставлявали личната им- ператорска гвардия; те носели бели униформи и участвали в дворцовите церемонии Може да се предположи, че в двора на хан Омуртагтази титла е имала същото значение. Впрочем воен- ният характер на задълженията на Т. се под- сказва от намерения в саркофага археолог, материал: златна ножица и останки от разко- шен колан. Както известява погребалният надпис (върху саркофага), кандидатът Т. в лизал в кръга на т.нар. хранени хора на бълг. владетел. Той бил удостоен с високата чест да участва в тържес- твените угощения, давани от владетеля — един строго разработен церемониал, който подчер- тавал значението на всеки от присъстващите в държавния живот. Тази древна традиция пра- българите донесли със себе си от старата си родина. Както свидетелства името му, Т. е бил арме- нец. Това не предизвиква изненада, тъй като при управлението на Крум мнозина ромеи пре- минали на бълг служба, в това число и армен- ци. Част от тях останали завинаги в България, а както личи от надписа на Т , се вклинили в най-близкото владетелско обкръжение (разби- ра се, заради личната им привързаност и зас- лугите към държавата). Повече сведения за Т. липсват. Един негов далечен потомък със същото име (Турдадзо) се споменава през втората пол. на IX в вече като християнин. Следователно тази арменс- ка фамилия окончателно се българизирала и заела трайно място в полит, живот на бълг. държава. Литература: Бешевлиев, В. Нов възпомена- телен първобългарски надпис. С6. в памет на Ал. Бурмов, 412—418: Андреев, Й. Още веднъж за надписа на Турдачис. Сб. Плис- ка-Преслав, 1981,212—214. Й. А. ТЬРНОВСКИ (110) ПЪРВЕНЦИ — бълг. боляри и градски първенци, за чиито нравствен подвиг и мъченическа смърт разказва накратко Григо- рии Цамблак в своето „Похвално слово за Евти- мий". След превземането на столицата Търново (17 юли 1393) от султан Баязид (1389—1402) властта в града била поверена на тур. „воевода". Той извикал, както пише Цамблак, онези, „конто превъзхождаха другите и по име, и по доброде- тел, и по произход, уж да обсъдят някои общопо- лезни дела". Когато тв се събрали, може би в църквата „Св. 40 мъченици", „като ги видя в ръ- цете си, кръвожадният звяр ги изкла насред цър- квата или, по-добре, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта; гърла- та им превърна в играчка на ножа..." Тези 110 души, както личи от разказа, произ- лизали от местната столична аристокрация, ду- ховенството и богатите граждани. От думите: „като застанаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се представиха пред Христа, се увенчаха (с мъченически венец)", може да се мисли, че екзекуцията последвала техния отказ да приемат исляма. „О, воини (на Христа) — възкликва Цамблак, — вие опазихте вярата и броя си не намалихте!" По заповед на осм. управител труповете им останали непогребани „за храна на небесните птици" и за сплашване на столичного гражданство. В мъченическата смърт на 110-те Т. П. Григо- рий Цамблак вижда плодовете на Евтимиевия дух, на страстната защита на Христовата вяра и българщината. Патриархът категорично про- тестирал по повод на това безчовечно клане, след което сам бил подложен на една унизител- на мнима ..екзекуция" и в крайна сметка зато- чен. От думите на Цамблак може да се приеме, че 110-те още тогава били канонизирани за светци от бълг църква, вероятно през 1394 г. Литература: Иванова Кл. Патриарх Евти- мий. С., 1986, 90-91. П. П. 386 А
'МОР (Умар) — бълг. хан (766) Според Имен- - ка на бълг. ханове той бил от рода Оукил, т.е. оодственик на бившия хан Винех (756—760). У. се сзовал случайно на бълг. престол — изворите оазказват, че Сабин (763—766) му предал власт- на когато побягнал от България, т.е. той ше го е ал за свой привърженик. Краткотрайното ца- руване на хан У. (той управлявал българите само -2 дни) подсказва, че като последовател на Са- бин и радетел за мирни отношения с Византия той е споделил участта на своя предшественик. Знаменателно е и че с името на този невзрачен владетел прекъсва генеалогичният списък на бълг. господари, записан в Именника. Литература: Златарски, В. История. Т. 1. Ч. 1 289—290; Москов, М. Именник на бъл- гарските ханове, с. 327—330 Й А. ФИЛИП — бълг. патриарх, които в нач. на 90-те години на X в. окончателно пренесъл църк. цен- тьр в столицата Охрид, където коронясал Са- муил за цар през 997 г. Други данни за него няма. Литература: Събев, Т. Самостойна народ- ностна църква..., с 262. П. П. ФИЛИП — „велик логотет" при цар Иван Сте- фан (1330—1331). През XIV в. великият логотет заемал първо място в ранглистата на държав- ните служители, ф. принадлежал към т нар ан- тиср. партия, негодуващ от управге-мето на Иван Стефан, които бил ср пес-—е- к В ка- чество™ си на пръв министьр О станал ед. u от инициаторите на преврата сред.-, цар Стефан (есента на 1331). Заедно с протовести- ария Раксин ф бил от онези бълг велможи, които осигурили възцаряването на Иван Алек- сандър (1331—1371). Литература: Иречек, К История на българи- те, с 232 Бурмов, Ал. История на България през времето на Шишмановци — В: Избр. произв Т. 1 с 272. Й. А. ФИЛИП (поп Филип) — търновски книжовник от средата на XIV в., приближен на цар Иван Александър (1331—1371). Името му е свързано с преписания „по повеля“ на „моя благороден христолюбив, превисок и [само] държавен гос- подар, прекрасният цар Иван Александър" ръ- кописен сборник познат в науката като „Поп- филипов сборник (1345—1346). Понякога този обемист книжовен труд бива наричан неточно „Московски прение на Манасиевата летопис", но освен превода на тази виз. хроника той съдържа различии текстове с поучителен ха- рактер както и тьлкувания към „Шестоднева1 на Севериан Гавалски. Литература: ДуичеВ. ИВ. СБК, II, 129—130 Динеков, П. Старобългарски граници. С 1968, с. 463 сл.; Стара българска литература. Ill с. 106, 376. П. П. фРУЖИН (фружин Асен) — вторият на цар Иван Шишман (1371 — 1395) Народ-: то предание го нарича Владислави настояла че след пленяването на Иван Шишман томи гал във Видин. Трагичните събития след . — дането" на цар Иван Срацимир ат Вид • - д- : 38’
ФРУЖИН до окончателното установяване на ф. А. в Ма- джарско. В една немска хроника от XV в. се твърди, че през периода 1403—1406 г. в двора на импера- тор Сигизмунд (в Естергом) живеел някой си Шишман. Най-вероятно става дума за ф. А., синът на цар Шишман Знаем с положителност, че той е единият от „синовете на българските царе", които вдигнали българите срещу турците през 1408 г. Това движение записано в истори- ята като въстанието на Константины Фружин, продължило цели 5 години. Твърди се, че тькмо Ф. А. е онзи „господар на българите", които участвал с войските си в битката при село Ча- мурлий, Самоковско, където султан Мехмед (1413—1421) разгромил армията на брат си Му- са (1413). След победата Ф А изпроводил пра- теничество при султан Ме - -ед (заедно с деле- гациите на други христ владетели) с надежда- та, че на българите е съде~о да се сдобият с полит, самостоятелност — поне такива били преди това обещанията на F ехмед. Но новият султан се задоволил да върне по местожител- ствата им преселените от Муса българи и „за- живял в мир с всички . За О А. това ще е означавало край на всякакв.' илюзии. Той се завърнал отново в '.’ад-арско като заклет враг на османците и си с ".чел и л слава- та на неустрашим борец на «рист войнство. Участвал в похода на влашкия -: вода Дан II (1420—1431) и трансилванския с вада Пипо Спано по посока на Силистра (1425 това личи и от една грамота на император С«- . -л (от 1425), с която на Ф. А. се дарява имвш«етэЛипа (в Темешкия комитат в Унгария). ( --- това „височаишият Фружин получил във s тазвние намиращия се там замък заедно с -~е градове и доходите от тях. Според -е»гла на грамотатаф А. заслужил всичко това с _ де тежки и успешни походи..., против тур jy~= като излагал себе си на смърт". Имението Типа не било голямо но стратегическото му полем» ние по това време нараснало предвид поз**»- ята му като форпост срещу тур. връхлитания с~ юг И след това Ф А. взел активно участие въа военните кампании срещу турците. През 1426 г заедно с влашкия войвода Дан II и Пипо Спано .господаря на Загора" (т.е Фружин), той овла- дял Видин. След това сведенията прекъсват за десетина години. През 1435 г. император Сигизмунд го натоварил с отговорна дипломат, мисия в Алба- ния — там назрявало въстание срещу турците. Няколко документа от Дубровнишките архиви позволяват да проследим дипломат, му мисия до албанските планини. Ф. А. бил очакван в Дубровник още на 7.V.1435 г. Две седмици по- късно той се намирал в града, тъй като Голе- мият съвет на републиката му отпуснал сумата от 40 златни перпера, с които да плати разнос- ките около престоя си. На следващия ден (21 май) съветьт му отпуснал още 300 жълтици предвид отпътуването му за Албания. Нанегово разположение били предоставени и 2 кораба. След като завършил успешно мисията си, ф. А. се завърнал в Дубровник (края на юли 1435). Той водел със себе си 4 албански благородни- ци упълномощени да продължат преговорите с императора. За тази цел Големият съвет отпус- нал на ф. А. един двумачтов кораб, който тряб- вало да го отведе на север Връчени му били и 200 златни перпера за пътни разходи. През паметната 1444 г. името на Ф А. се среща отново в ист. извори тогава течели пос- ледните приготовления за втория кръстоносен поход на полско-маджарския крал Владислав III Ягело срещу турците. Един документ с дата 6.IX.1444 г. известява, че Ф. А. сложил подписа си под един договор, с които продал имението си фаидаш. От този факт се прави заключение, че той се готвел за участие в кръстоносния поход. Известно е, че походът завършил трагич- но за христ армия: на 10 XI.1444 г. крал Владис- лав III паднал посечен на бойното поле при Варна, а воиските му претьрпвли голямо пора- жение Липсват сигурни данни за участието на Ф. А. в тази кампания. Знаем само, че при преминаването на кръстоносците през Бълга- рия към тях се присъединявали мнозина местни жители българи. И още нещо: сред христ. войн- ство марширувал някакъв отряд, над които се развявало знаме, непознато за летописците. Предполага се, че това било знамето на ф. А. мякои твърдят че той загинал със смъртта на храбрите в трагичната битка при Варна. Съще- воеменно разполагаме с едно известие от вто- ра ръка, според което Ф. А умрял в Трансилва- тм (Брашов) през 1460 г., т. е в дълбока ста- рост Но това известие не се потвърждава от други източници. Ф А., „сеньорът на Загора", бил -енен. Първородният му син се казвал, както следва да се очаква, Шишман, а остана- лите му синове и дъщери са неизвестни по име. Твърдението че името на Ф. А. се чете в един 388
ХАЦОН осм. регистьр за Видинския санджак от 1454— 1455 г. е лишено от основание. Там наистина се споменава за някой си „Фрузин княз", но прос- тота съвпадение на имената с нищо не подкре- пя предположението, че отчаян от неуспехите, Ф. А. се завърнал в България, поставил се на разположение на турците и „се примирил с неопределеното положение на княз". Че този Фружин в никакъв случай не може да бъде синът на цар Иван Шишман, личи и от факта, че синовете му се казват Стоян, Стойко и Станис- лав — тези имена изобщо не са характерни за именния регистьр на бълг. царско семейство от края на XIV и нач. на XV в. Литература:-Ников, П. Турското завладява- не на България и съдбата на последните Шишмановци. ИИД, VII—VIII, 1928, 86—97; Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци, I, № 54, 242—245; Павлов, Пл., Ив. Тютюнджиев. Османските турци и краят на средновеков- на България. В. Търново, 1992, 24—26. Й. А. ФУДУЛ — бълг. книжовник, монах в манастира на Григорий Синаит в Парория (в Странджа). ф. бил измежду онези „парорийски братя", конто усърдно се подвизавали в книж. поприще. От една иегова приписка научаваме, че превел от гр. на бълг. език 2 глави от съчинението на Григорий Синаит „Различии словеса". Повече сведения за книжовника Ф. липсват. Името му не бива да се смесва с известния през 70-те години на XIV в. еретик Теодосий Фудул (той бил грък), който като лъжемонах сеел еретическите си заблуди в Търново. Литература: Попов, А. Описание рукописей и каталог книг церковной печати библиоте- ки М. И. Хлудова. М., 1872, с. 473. Й. А. ХАНАДИН — бълг. болярин от дн. Банат, който бил подчинен на Охтум. В нач. на XI в. той бил заподозрян, че е агент на унг. крал Стефан (Ищ- ван) I. Както изглежда, X. наистина бил изменник, и то от години наред. Тъй като очаквал, че упра- вителят (комит или таркан) Охтум ще го арестува и осъди на смърт, той избягал при крал Стефан. През 1003 г., когато Самуил воювал с Василий II и не можел да реагира на унг. нахлуване, X. с унг. войски преминал р. Т иса. Той навлязъл в област- та на Охтум и се разположил на стан при Ореж- лан, докато бълг. управител бил край Негуш. В станалото сражение X. надделял. Охтум бил убит, а резиденцията му Морисена (дн. Ченад> била завладяна. Предателят X. все пак засвиде- телствал уважението си към верния на бълг. ка- уза Охтум като го погребал заедно с другите загинали бълг. войници в манастира _Св. Йоан Кръстител". Безсъмнениетозибълг енегатвля- зъл в състава на унг. аристокрация поставяйки егоцентризма си над интервенте на своя народ и държава. Литература: Венедиков, Ив. Военного и ад- министративного устройство..., 144—145 П. П. ХАЦОН — слав, княз от нач. на VII в. През 616 или 620 г слав, племена драговити, сагудати, велегизитм. ваюнити, верзити и др. се вдигнали на война срещу ромеите и обсадили Солун. Техен водач бил княз X. По всяка вероятност той оглавявал голям военно-племенен съюз, коитс обхващал повечето славяни от Македо- ния и Тесалия. X започнал обсадата на града планомерно и целенасочено. По иегова заповед били постро- ени кораби (но не еднодръвки, както предпола- гат някои), способни да носят каменометни ма- шини. конто опустошавали гр. крайбрежие и Цикладските острови. По суша Солун бил бло- киран от множество славяни, конто не криели своите намерения след превземането му да се настанят в града. След като били прекъснати всякакви пътища 389
ХИНАТ ГРАМАТИК за снабдяване на жителите на Солун с припаси и подкрепления, X. предприел атака по суша и по море. Преди това князът лично извършил гадания дали изходът на битката ще бъде бла- гоприятен за него. „Казано му било, пише лето- писецът, че ще влезе (в града) но не му било указано как. Впрочем изглежда, че той имал добри надежди като че ли поради направеното му предсказание и с дързостта си ускорил рвз- воя на събитията..." Щурмът продължил три дни. Постепенно си- лите на нападателите намалявали, а смелостта на бранителите нараствала В крайна сметка славяните били разгромени, а X. — пленен. Така се сбъднало предсказанието, че ще влезе в града. Градските първенци смятали да разменят X. за свои пленници и така да укрепят мира с околните славяни. Намеренията им били осуе- тени от разгневени жен.' — съпруги, майки, сестри, които не желаели да оставят жив винов- ника за своите нещастия Те нападнали къщата, в която го пазели изве- л го на улицата и там го пребили с камъни. Така завършил живота си княз X. Литература: Златарс- В История. Т. 1, Ч. 1,514; Бурмов, Ал. С пм--:ките нападения срещу Солун в „Чудесам св Димитър" и тяхната хронология — В Иэбр произв. Т.1, С. 1968, 99—105; Петров г 1 зазуванена българската държава 59— И. Л. ХИНАТ ГРАМАТИК — бълг кнеаюз-нк из- драскал собственоръчно името си въс*у един варовиков блок, намерен при село Нм - = Про- вадийско. От краткия текст на надписа се дссе- щаме, че X. наскоро се бил научил да -«те и пише, макар познанията му да били о_де с-ром- ни. Той се назовава с гордост грама изписва термина погрешно като „краматмк* От записаното върху камъка личи неподпра-е-: - желание да се сподели с някого гордостта с~ придобитите книж. знания По палеографски белези надписът се отнася към XIII—XIV в., следователно X. живял и рабо- тил през епохата нв Второто бълг царство. Литература: Гълъбов, Ив. Нов средновеко- вен български епиграфски паметник. ИНМВ XIII, 1977, 184-190 Ханджиев, К За средновековните кирилски надписи от 390 с. Невша, Варненски окръг. — Археология 1986 №4,41—43 Й.А. ХИНАТ — бълг болярин от XIII—XIV в. севаст Останал е в историята благодарение на един великолепен златен пръстен печат, на който са изписани името и титлата. Други данни за него няма. Името му е доста разпространено в бълг средновековие и издава далечното тюркско минало на прабългарите. Литература: История на гр. Враца, I, 1976. с 82 И. Л. ХИНАТ ГРАМАТИК — бълг книжовник от XII— XIII в. Името му научаваме от един каменей надпис, от който не е останало нищо друго. Не можем да разберем дори защо този граматик е започнал надписа' Литература: Гълъбов, Ив. Нов средновеко- вен български епиграфски паметник. — ИНМВ, XIII, 1977 184-190 И. Л. ХОДОР — бълг болярин отXIII—XIV в. Известен е само от надписа на пръстен печат. Литература: Дуйчев, Ив. СБК. II, с. 291. И. Л. ХРАНИСЛАВ — „войнствен мъж, по произход българин", който по думите на съвременника Георги Пахимер бил сред активните участници във въстанието на Ивайло (1277—1280). Той бил пленен от ромеите „във войната против Паха- на" и прекарал дълги години в затвора в Конс- тантинопол. Виз. император Андроник II Папе- олог (1282—1328) имал други планове за плене- ния бълг. бунтовник. По императорска заповед X. бил освободен и му било „върнато достойн- ството", навярно поста на военачалник, който имал в България при Ивайло. X. станал едно от доверените лица на императора и получил дворцовата титла велик чауш, която ромеите възприели още през XII в. от селджукските тур- ци Великият чауш бил пръв помощник на вели- кия примикюр (дворцовия маршал) и ръково- дел дворцовата стража. Колкото и парадоксал- но да изглежда Иваиловият съратник се пре- върнал в най-верния пазител на виз. импера- тор... Наред с дворцовата си длъжност X. в продъл-
ЦУЗМЕН -г-не на много години участвал в различии вэенни кампании в М. Азия срещу осм турци — "прище, на което, макар и в други условия, рещаме няколко българи (Лъжеиваило, Иван Свинепаса, „Севастопулос"}. Той бил начело на отделен военен отряд (съставен може би също от българи?) при действията на каталонските наемници (т.нар. каталани), ръководени от Ро- •е дьо флор. С титла велик дука Роже бил павнокомандващ цялата армия. През 1306 г., когато тази армия разбила турците при градче- ~о Герма, в неиния лагер избухнала свада при подялбатана плячката. Роже дьо флор обвинил хората на X. в ламтеж към чуждото и обесил 12 души от отряда му. При спречкването главноко- мандващият ранил с меча си самия X., който очевидно твърде разпалено се противопоста- вил на действията му. Роже поискал да обеси и него, но останалите виз. командири се застъпи- |------------- ли, „като изтьквали многото му достоини пос- тьпки“ Отсъстват данни за по-нататьшния му жизнен път и дейност, както и за реакциите на X. към такива интересни събития като появата на един или двама „Лъжеиваиловци” (Лъже- ивайло и Иван Свинепаса). Като приближен на императора, от една страна и съратник на Ивайло от друга, X. едва ли е бил безучастен при обсъждането на тези случаи Съдбата на X. е интересен и показателен пример за еволюцията на един въстанически воевода съратник на селския цар Ивайло. явил се в средите натогавашната виз. аристокрация. Литература: Oikonomides N A propos des armees des premiers Paleologues et des compagnies de soldats. — Travaux et Memo.res 8 (Hommage a P. Lemerle) Paris, 1981 p 364 П. П. ЦАМБЛАК - бълг. болярин, велик, примикюр при цар Иван Александър (1331—1371). Бил от виден болярски род — от него произхождал напр. Гоигорий Цамблак. Длъжността велик при- микюр му отреждала постоянен контакт с царя — той завеждал дворцовия протокол органи- зирал аудиенциите на чуждестранните прате- ничества, съблюдавал правилния ред при тьр- жествените царски шествия, грижел се да орга- низира акламациите и приветствията на наро- да към владетеля и т.н. Литература: Дуйчев. Ив. СБК II с. 164 И. Л. ЦУЗМЕН (Ч ъ с м е н) — бълг. болярин севаст при цар Калоян (1197—1207). В нач. на XHI в., през 1202—1203 г. Калоян завладял виз терито- рии на запад от Средец (София) чак до Сев. Гърция, т.е. бълг власт била възстановена в почти цяла Македония Тези земи били обосо- бени в административна облает с центьр кре- постта Просек. Начело бил поставен боляринът Ц. (вероятно от кумански произход), който бил въздигнат в чин севаст Ц. взел активно участие в антилат. действия на цар Калоян през 1205 г., конто били изпълне- ние на бълг.-гр споразумение за ликвидиране на кръстоносната империя. Представители на гр. градове и области в Тракия обещали на бълг. владетел че ще го признаят за свой император, ако ги подпомогне с воиски в замисленото от тях въстание. Калоян приел идеята и през зима- та на 1205 г. въстанието започнало. Основният удар на българите бил насочен към Одрин, къ- дето били струпани почти всички кръетоноеци начело със своя император Балдуин фландър- ски. По същото време Калоян заповядал на севаст Ц. да предприеме отвличащи действия, за да не позволи на рицарите от Солунското кралство на маркиз Бонифации Монфератски да се притекат на помощ Балдуиновите барони Изпълнението на заповедта не било особен проблем за Ц, който се надявал (с основание) на съдеиствие от страна на местното гр насе- ление. Освен това крепостта Просек се нами- 39-
рала недалеч от границите на кралството и действията му можели да бьдат бьрзи и изне- надващи. Почти едновременно с нач. на похода на цар Калоян севаст Ц. предприел светкавично нахлу- ване към Солун. Местните лат. барони били изненадани и не успели да окажат сериозна съпротива. Съпругата на Бонифаций, Маргари- та, се затворила във вътрешната крепост (акро- пола) с малцина от своите рицари и отправила зов за помощ към своя съпруг, който по същото време бил в Пелопонес. Нахлуването на Ц. било съпроводено с бунт на местною население в Солун. Изглежда силите на Ц. били незначителни, защото той не успял да стори нищо решаващо, а и бунтът се оказал твърде слаб и немощен. Местните рицари се справили за няколко дни със собствени сили, прогонили българите и усмирили града. Всичко това станало, преди Бонифаций да успее да се притече на помощ (той научил за успехите на съпругата си от едно нейно известие, пресрещнало го по пъ- тя). За отбелязване е, че в нач. на XX в. в Изт. Сърбия били намерени няколко ковани сребър- ни съда, на които имало надпис „Цузмен се- васт". Сега това безценно бълг. съкровище се съхранява в Белградския музей. Други данни за севаст Ц. не са известии. Литература: Златарски, В. История. Т. 3 172—173, 231—232; Мутафчиев, П. Владете- лите на Просек. — В: Избр. произв. Т. 1. 225—227 Дуйчев, Ив. СБК, II, 276, 422. И. Л. ЧАКА — бълг. цар (1299) (?); татарин по произ- ход, син на Ногай, роден от някоя си Алака, вероятно иегова наложница. Баща му бил тем- ник, т.е. пръв военачалник сред татарите, но могъществото му стигнало дотам, че фактичес- ки се разпореждал с хановете на Златната ор- да. След 1285 г. Ч. се оженил за най-малката дъщеря на бълг. цар Георги I Тертер — нейното име не е записано в ист. извори. През 1279 г. последният представител на хан- ския род Токтай получил пълната подкрепа на сънародниците си и въстанал срещу престаре- лия темник Ногай. Междуособицата продължила две години и била свързана с невиждано разо- рение: „цялата земя опустя и хората биваха из- бивани, а оцелелите се преселваха", коментира събитията един виз. историк. Войната завърши- ла с пълна победа на Токтай, който в решително- то сражение успял да убие Ногай. Ч. се опитал да завладев бащиното си наследство, но опитьт му се оказал несполучлив. Разгромен от привър- жениците на хана, той побягнал при аланите (в Бесарабия), а впоследствие в България. Съдбата и бягството му били споделени от неговия шурей Теодор Светослав, който по това време се нами- рал като заложник в Златната орда. Ч. умело св възползвал от междуцарствиего в България и от родството си с Тертеревата династия. С малка войска той нападнал Търново и не след дълго „подчинил българите". Решителна се оказала подкрепата на Теодор Светослав, който с „даро- ве спечелил симпатиите на българите", т.е. прос- то подкупил столичната аристокрация. Така през 1299 г. слисаните жители на Търново станали свидетели как един татарин се възцарил на най- древния слав, престол. Не след дълго положението на Ч. станало кри- тично, защото, след като узнал за възцаряването му, Токтай изпратил голяма войска в България, която обсадила Търново. От това успял да се възползва Теодор Светослав. Той сполучил да организира нов заговор, този път срещу Ч. Съ- заклятниците успели да хванат Ч., който бил хвърлен в тьмница. Не след дълго той бил удушен от пала ите евреи по заповед на новия цар Тео- дор Светослав. Главата на Ч. била изпратена в стана на хан Токтай и с това страшният спомен за „татарина цар" окончателно заглъхнал. 392 -
Литература: Ников, П. Татаро-българските отношения през средните векове с оглед царуването на Смилец ГСУ. ифф, 1921. с. 41 и сл.. МутафчиеВ, П. История на бълг. народ. С 1986. 330— 331; Павлов. Пл. Патриарх Йо- аким 111, татарският хан Чака и цар Теодор Светослав. — Духовна култура, 1992, № 6. 27 -33. Й. А. ЧЕПА — бълг. велможа. багатур боил приуправ- пението на бълг. хан Маламир (831 —836). Принад- тежал към висшето аристократично съсловие на эилите. Изпълнявал задължението колобър, ко- ето се превежда като жрец или шаман. В погре- эалния надпис, поставен в иегова чест, се спо- менава като хранен човек на Маламир. Следова- телно Ч. имал запазено място в тьржествените угощения, давани от бълг владетел, и заемал високо място в държавната иерархия. Титлата багатур е свързана с войската. Впрочем и длъж- ността колобър била донякъде с военно предназ- начение. Знаем че преди сражения прабългари- те из вършвали заклинания игри пеения и някак- ви гадания — тези ритуални действия правели, разбира се, жреците. Със своите действия колобърът се надявал да измоли от боговете успех в предстоящата битка Литература: Бешевлиев. В. Първобългарски надписи, № 69, 64—65 223—225. Й А. ЧЕРВЕНСКИ МИТРОПОЛИТИ, Средновеков- ният град Червен (при днешното село Червен, Русенско) е издигнат за митрополитско седали- ще през Второто бълг. царство В добавките към Бориловия Синодик са записани имената само на трима червенски митрополити: Неофит, Калиник и Захарий. Именатанапървите двама се срещат на няколко пъти в скалните надписи при с Иваново близо до Червен. Сво- ите автографи върху скалите Неофит и Калиник са оставили вероятно по времето, когато са пребивавали като монаси в скалните манасти- ри при Ивановската обител. Литература: Димова, В Средновековният град Червен. С., 1986, с 12 Й. А. ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР — старобълг. книжов- ник от края на IX в. Автор на знаменитото съчи- нение „За буквите1' — най-бляскавата апология ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР ГЕ на делото на слав, първоучители Кирил и Мето- дии. Широките познания на Ч. X. издават лич- ност с изключително висока за времето си кул- тура. Той осмислил знаменателния факт, че всички известии по негово време азбучни сис- теми са резултат от продължително ист. разви- тие. Ч. X. защищава светостта на слав, букви с един аргумент който за онази епоха имал не- съкрушима доказателствена сила докато гр азбука напр. била дело на езичници, то слав, букви са създадени от свят мъж, християнин, при това философ Особено настойчиво Ч. X. се противопоставя на привържениците на триезичната догма, спо- ред които името Христово можело да се слави само на три езика: евреиски, гр. и лат. Според него е истинско безумие човек да се придържа към подобно схващане Защото всеки книж. под виг е вдъхновен от Бога, следователно Констан тин-Кирил Философ е създал слав, букви по Бо- жие внушение и за прослава на неговото име. Евристмчното майсторство на Ч. X. се проя вява наи-вече когато отговаря на обвиненията че Константин-Кирил не устроил добре слав, букви, тъй като и след смъртта му те все още се „доустроявали". По този повод той припомня известната истина, че само онова което е съ- творил Бог, е съвършено, а всичко, създадено от човешката ръка, подлежи на доусъвършенс- тване. И допълва, че гр. азбука многократно била донагласявана, преди да придобие окон чателния си вид Ч. X. подчертава величието на книж. подвиг на Константин-Кирил с това, че чрез него „Бог дал разум на славяните", като го обърнал ..от тъмнина към виделина" и от неве- жеството към истината Ч X. принадлежи към бляскавата кохорта на бълг. книж. дейци, които в края на IX в. се наели да ликвидират виз. влияние в България и да дадат път на слав, просвета и култура Измежду тях Ч. X. е може би наи-талантливият Неговият темперамент, убедителното му слово, страстта му да утвърждава една велика истина, която открива нови хоризонти пред слав, род, са из- между най-ценните му качества. Много са онези изследователи които виждат зад името Храбър псевдоним. Затова много- бройни са и хипотезите кое име се крие под този псевдоним. Според едни това е Климе- Охридски, според други — Наум, според трет, — Йоан Екзарх и т.н. Все пак най-популярна и досега остава хипотезата, че зад Ч. X се крие 39?
ЧЕСЛАВ не някой друг, а бълг. владетел Симеон Велики. Доводите за това са следните: 1) Ч. X. работил в Североизт. България и се намирал под непос- редственото влияние на Кирило-Методиевите ученици. 2) Сказанието, написано от Ч. X., се отнася към 893 г., когато в България започнали действията по изхвърлянето на гр. език от бо- гослужението и заменянето му със слав. 3) Из- ключителната начетеност на Ч. X. може да се сравни само с бляскавите качества на Симеон — като ученик в Цариград той така напреднал в овладяването на науката, че му прикачили прозвището „полугрък". 4) Псевдонимътби под- хождал най-много на цар Симеон, защото храб- ростта и смелостта били тькмо онези качества, който този бълг. владетел демонстрирал през целия си живот. Тази хипотеза, колкото и примамлива да из- глежда, не може да бъде вярна, защото аргу- ментите й са от много общ характер. Не бива да се забравя още нещо: цар Симеон бил човек, изтькан от толкова много амбиции, че никога не би се скрил под псевдоним, пък бил той и Ч. X. При това положение остава да приемем единственото вярно заключение, че Ч. X. е от- делен старобълг. книжовник, най-талантливото перо сред личностите, който съставлявали т.нар. Симеонов кръг. Жалко, че е запазено само едно негово съчинение — но тези стотина реда представляват връх на бълг. публицистика през средновековието и издават един книжов- ник от най-голяма величина. Литература: Златарски, В. История. Т. 1, Ч. 2, 820—828. Куев, К. Черноризец Храбър. С., 1967, 38—44; Петканова, Д. Енциклопе- дичен речник..., 507—508. Й. А. ЧЕСЛАВ — бълг. болярин, приближен на княз Борис-Михаил (852—889), в дома на когото от- седнал Ангеларий, един от изтькнатите ученици на Кирил и Методий. Това станало през 886 г. в Плиска по личното благоволение на княза, „но Чеслав не можал дълго време да се наслажда- ва на неговото присъствие в живота...", тьй като монахът скоро починал. Очевидно Ч. бил едно отдоверенителицанабълг. владетел. Отъждес- твяването на Ч. със ср. княз Часлав Клоними- рович, живял дълги години като заложник в България (в Преслав), е лишено от сериозни основания. Литература: Златарски, В. История. Т. 1. Ч. 2, с. 229, 232. П. П. ЧУИЛ — българин на виз. служба, военачалник в столицата Константинопол. Бил близък със сваления от църк. си пост през 1266 г. одрински митрополит Варлаам-Василий, който също пре- ди това бил военен. През с.г. двамата били обвинени от император Михаил VIII Палеолог (1259—1282) в държавна измяна и стремеж „да избягат" (в България?). Ч. и Варлаам-Василий били арестувани, изпратени в затвор в Никея и ослепени. Повече данни за Ч. няма, но и посо- чените маркират един от многото примери за участието на българи във вътрешните дела на империята. Би било интересно да се предполо- жи дали Ч. не е бил в услуга на бълг. цар Конс- тантин Тих-Асен (1257—1277), 'с което бихме имали пример за бълг. шпионаж в Конст анти нопол, но за такова заключение няма достатьч- но данни. П. П. ЧЪГЬЛ — преписвач на книги от XI в. Името е прабълг. и не е често срещано. Може да се сближи с алтайского Джагал, което означава „ръка, въоръжена с лък“ (стрелец), а в преносен смисъл „шаманска тояга'. Вероятно Ч. работел в скрипторий, в който се е пишело на глаголица, тъй като името му е съхранено в приписка от глаголически ръко- пис на словата на Григорий Богослов. Името Ч. подсказва. че преписвачът не бил монах или свещеник, а светско лице. По всяка веро- ятност бил млад човек, защото запазената приписка съдържа бележка, отправена от над- зорник, който следял за качеството на извър- шваната работа: „Чъгъле, крива главо, пиши право!" Литература: Будилович, А XIII слов Григория Богослова по рукописи Императорской публичной библиотеки. — СПб, 1871, с. 2. И. Л. 394
ШИШМАН — самостоятелен бълг. владетел от края на XIII и нач на XIV в., баща на цар Михаил III Шишман (1323—1330). Доказани са връзките му с Тертеревци и куманският му произход. Същевременно една здрава нишка го свързва- та (по женска линия) с прочутата династия на Асеневци Боляринът Ш. е записан с наи-много титли в ист. извори: като „княз на българската земя“, „български деспот", като „крал", а дори и като „български цар“ Официалната му титла била „български деспот", а останалите свиде- телстват за неговото изключително положение сред бълг. аристокрация. Столицата на Шишмановите владения бил град Видин, но'той владеел „околните области и много български земи" На запад самостоя- телното му княжество достигало до теснината Железни врата на р. Дунав, а на изток — чак до Лом и Враца. Съвременници твърдят, че р. Дунав протичала по средата на неговата дър- жава, т.е. властта му се разпростирала и вър- ху Влашката равнина. До известна степей мощта на Ш. била ограничавана от татарския васалитет, които тегнел над княжеството от десетилетия. Отношенията на Ш. с тьрновските царе били лоялни, но необвързващи. За сметка на това далеч по-тесни били връзките му със Сърбия (особено след като ср. владетели подчинили земите на самостоятелните бълг. князе Дръ- ман и Куделин). Последните, за да спасят сво- ите земи, се обърнали за помощ към Ногай повелителят на Златната орда. Ногаи пък, кои- то бил твърде далеч, намерил за добре да насочи срещу Сърбия бълг. деспот Ш През 1292 г. начело на голяма войска (в която имало и татарски наемници) Ш. се вклинил дълбоко в ср. територия Но скоро след това крал Ми- лутин сполучил да разбие българите — ср. летописци отдават победата на огненото сия- ние. което внезапно се появило на небето и хвърлило в паника войските на Ш Крал Милу- тин преследвал Ш чак до Видин и след кратка обсада сполучил да влезе в крепостта. Деспот Ш. трябвало да се спасява с бягство през р. Дунав и потърсил помощ от покровителя си Ногай. Могъщият татарски повелител не мо- жел да позволи подобно отношение към своя васал и започнал подготовка за наказателен поход срещу сърбите. Угрозата била сериозна и крал Милутин побързал да изрази готовност- та си да признае върховенството на татарите. Т ой дори бил принуден да изпрати като залож- ник при татарите сина си Стефан Дечански. В преговорите между татари и сърби бил разис кван и въпросът за по нататьшната съдба на Ш. Сърбите приели ултиматума да опразнят завладените бълг. земи и да встьпят в директ- ни преговори с Ш. Те завършили със сключва- нето на мирен договор: Ш се заклел във вяр- ност пред ср крал и се оженил за една от дъщерите на великия ср. жупан Драгаш (1292). При тези преговори сърбите поставили и дру- го условие Михаил, синът на Ш да сключи брак с Анна Неда, дъщерята на крал Милутин Предвид малолетмето на съпрузите сватбата била отложена за по-късно време. Поетите от Ш задължения не означават пълна ср. доминация над княжеството му. В своите владения бълг. деспот се разпореждал като напълно самостоятелен владетел. Посте- пенно се подобрили връзките му с бълг. царс- тво и той ориентирал политиката си изцяло в бълг води Смъртта на деспот Ш се отнася към нач на XIV в. (преди 1308) Наследил го синът му Михаил, който по-късно бил избран за бълг. цар. Ш имал още един син Белаур и една дъщеря Кераца Петрица, майката на цар Иван Алексан- дър (1331-1371). Литература: Иречек К. История на българи- те с 217. 292 298 Ников, П История на Видинското княжество до 1329 г. СпБАН, 16 1918 43-62. Й. А. ШИШМАН — един от синовете на цар Михаил ///Шишман (1323—1330) от брака му със сръбки- нята Анна-Неда Кръстили го на дядо му, госпо- даря на Видинското княжество. След развода 395
ШУН на родителите си (1324) Ш. бил заточен заедно с останалите си братя. През 1330 г. се завърнал в Търново тъй като наи-големият му брат Иван Стефан (1330—1331) бил провъзгласен за бълг цар. Тържеството на Ш било кратко — само няколко месеца по-късно поредният държавен преврат отстранил Иван Стефан от бълг. прес- тол. Майката Анна Неда заедно с останалите си деца избягала в Сърбия. Неизвестно по какви причини Ш предпочел да поеме на север и се озовал при татарите — там престоял в неизве- стност цели 10 години. Името на Ш. изплувало от забрава през 1341 г., когато се появил изненадващо в Цариград като претендент за бълг. престол. Последвали енергични действия от страна на цар Иван Александър Във виз. столйца пристигнала бълг. делегация — от името на своя господар тя настоявала да им бъде предаден Ш., тъй като той бил смятан за негов „най-голям враг". Пратеничеството предлагало на виз. прави- телство да избира; или да му предаде Ш , за да бъде умъртвен, или да се готви за война. Бълг. владетел дори съсредоточил воиските си при Сливен, т.е. всичко давало да се раз- бере, че от случая „Шишман'1 цар Иван Алек- сандър направил въпрос на чест за бълг. дип- ломация. В Цариград течали извънредни заседания на правителството. Чули се различии мнения патриархът дори предложил Ш да се възпол- зва от т.нар. азилно право и да се скрие в олтара на църквата „Св. София Накрая вели- кият доместик Йоан Кантакузин убедил при- състващите че нямат право да пристьпват древния закон, който задължавал ромеите да дават убежище на всички, конто поискат тях- ната закрила. След това заплатил бълг. пра- теници с предстоящата акция на виз. флот, който щял да достигне чак до Видин (родовите владения на Шишман) Там претендентът за бълг. престол можел да разчита на верни при- върженици „поради старото приятелство и близостта на рода". Според уверенията на Кантакузин мнозина от българите биха пос- ледвали Ш а това щяло да означава граждан- ска война в България, чиито изход трудно мо- жел да се предвиди Уплашени от подобна перспектива, бълг. пратеници „забравили пре- дишната си надменност и я заменили с крас- норечие" — т.е. не обсъждали вече случая „Шишман" и предпочели да убеждават ромеи- те в преимуществата на мира. Акцията не се осъществила и Ш. останал в Цариград, но за по-нататъшната му съдба не се знае нищо. Известно е само, че цариградският патриарх Иосиф II (1416—1439) бил „незаконен син на василевса Шишман". Някои предполагат. че става дума за същия Ш. — ромеите му призна- ли титлата цар (василевс) на българите и той преживял спокойно дните си във Виз. империя. Това е последното предполагаемо известие за съдбата му. V Литература: БурмоВ Ал. История на Бълга- рия през времето на Шишмановци. Прил. Съдбата на царица Анна и неините синове. — В: Избр произв. Т 1,276— 278; Божилов, Ив. фамилията на Асеневци, I, № 30, 142— 143. Приложение 3, 459—462. Й. А. ШУН — жупан таркан по времето на бълг хан Омуртаг (814—831). Възпоменателният му над- пис съобщава, че бил от рода Кюригир и е влизал в кръга на т.нар. хранени хора, т.е. бил удостоен с високата чест да бъде канен на владетелските угощения. В тях като по правило се събирал цветьт на прабълг. аристокрация Титлата жупан таркан е непозната от други източници и навярно е свързана с войската. Смъртта на жупан таркана Ш. настъпила по време на война: „тойумря във войската", съоб- щава пестеливо погребалният му надпис. Литература: Бешевлиев В. Първобългарски надписи, 216—217 Й. А. 396
ЯКОВ — четвърти син на княз Борис-Михаил -----889). Роден е от брака на Борис с Мария • его му е известно благодарение на една при- иска в т.нар. Чивидалско евангелие от Италия, ’оден е след покръстването (864). Други данни за него няма — може би е починал твърде млад Литература: Златарски, В. Кой е бил Тудор черноризец Доксов. — В: Избр. произв., Т. 2 54-55. И. Л. ЯКОВ. — погребай е в Беловската църква през XIV в. Надгробният му надпис, съставен в духа на христ. философия, припомня на тези, които идват след нею, извечната истина, че човекът е гост на божия свят. Преди замонашванего си носел мирското име Янул Литература: Иванов, И. Старински църкви в Югозападна България. ИБАД, III, 1912, 71 -72. Й. А. ЯКОВ СВЕТОСЛАВ — бълг. деспот при цар Константин Тих-Асен (1257—1277). Той е от онези рус. князе, които през 30-те години наXIII в потърсили спасение от татарите в някои ев- ропейски страни — България, Сърбия, Унгария и др. Вероятно произхожда от някои род на поместии князе в Киевска Рус Независимо, че живеел дълги години в България, той помнел своя корен. Това проличава от едно запазено писмо на Я. С. от 1262 г. до киевския архиепис- коп Кирил, в което е записано Аз получих писмото на светото ти владичество, за това благодари господство ми на преподобие твое во Христа, ...преосвещени архиепископе на всичката руска земя — земя на благодържав- ния мои род, на мойте свети праотци на които аз съм издънка и корен...". До средата на 50-те години Я С успял да си извоюва високо положение в своята нова ро- дина. Сродил се с Асеневата династия — през 1258 или най-късно 1259 г. се оженил за внучка на Иван Асен II — дъщерята на Елена и импера- тор Теодор II Ласкарис Този брак му отворил вратите на висшата политика и го сродил с могъщи полит, личности — съпругата му имала четири сестри и всички били омъжени одновре- менно: Ирина — за цар Константин Тих; Мария — за сина на епирския владетел Никифор; Те- одора и Евдокия били дадени на видни френски благородници. По всяка вероятност Я. С. подкрепил своя баджанак Константин Тих-Асен в борбата му с Мицо, за което бил подходяще възнаграден (по- лучил титлата деспот — втора по стойност след царската). Това станало ок. 1260—1261 г. Отто- гава вероятно произхождат и голем ите владе- ния на деспот Я С в северозап бълг земи. Самочувствието му започнало да нараства — постепенно у него се оформила мечтата на все- ки по-едър феодал — да стане самостоятелен владетел и да признава над себе си само власт- та на бога. През 1263 г. се оформила голяма антивиз. коалиция, в която влизали тримата роднини по женска линия — цар Константин, деспот Я С. и епирският деспот Михаил II. Воен ните успехи на византийците разклатили основите на съдру- жието и всеки потърсил спасение самостоятел- но. Я. С. се възползвал от затрудненото поло- жение на Константин и започнал да балансира между България и Унгария, стараейки се да се сдобие с все повече самостоятелност. През 1264 и 1265 г воювал срещу Унгария с подкре- пата на търновския владетел, нахлул на север от р. Дунав в Северинския банат и го опусто- шил На следв г. (1266) унгарците отговорили със същото — навлезли с големи сили във вът- решността на България, превзели Видин, Оря- хово, Плевен. Отделни отряди достигнали окол- ностите на столицата Търново. Статуквото не се променило съществено, но деспот Я С бил принуден да стане унг. васал, а България се отказала да тьреи разрешение на терито.. л ните спорове с оръжие. През 1269 г. се разкрили нови перспежтмв М амбициозния деспот, които той се постарао да оползотвори максимално. Починала Ирина, а овдовелият цар побързал да : е
ЯКОВ CEPCKI/I за Мария Палеологина Кантакузина. Така дес- пот Я. С. останал единственият болярин (в стра- ната), роднина на Асеневата династия. Това обстоятелство засилило претенциите му за престола. Той се откъснал напълно от Търново, започнал да се самовеличае „император на България’ Управлявал своите владения с абсо- лютна власт и дори започнал да сече собствени монети. За да демонстрира правата си и род- нинс вото с Асеневци, отсякъл специална еми- сия монети, на които е изобразен покровителят на династмята св. Димитьр Солунски във воин- ско облекло и меч. Облеклото на светеца било ясен намек — деспотЯ. С. залагал навоинските добродетели и не би се поколебал да ги изпол- зва за постигане на целта — царския трон. Още повече, че амбициите му били подклаждани от Унгария, която имала интерес от отслабена и затьнала в размирици съседка. Опасните амбиции на Я. С. били ясно долове- ни и оценени от царица Мария. Нейният съпруг почти не участвал в управлението поради бо- лестта си и всички тежести на държавнически- те решения паднали върху женските й рамене. Освен това нейният майчин инстинкт и власт- ната й натура подсказвали, че опасният претен- дент трябва да бъде премахнат. Тя започнала дълга и сложна комбинация, в която жертвата не успяла да заподозре намеренията на про- тивната страна. Царица Мария употребила цялото си изкуст- во и дипломат, умение, но успяла да докара деспот Я. С. в столицата. Неговите амбиции формално били удовлетворени — той бил Оси- повен от доста по-младата Мария и обявен за неин син след сина й Михаил. На практика това означавало, че след очакваната смърт на цар Константин Тих владетел щял да бъде Михаил, а регенти — Мария и деспот Я. С. А оттук до короната имало само една крачка. Двамата противници-партньори, осиновеният и осино- вителката, знаели, че съществувал подобен прецедент — вуйчото на Мария Михаил VIII Па- леолог станал император, след като бил регент на малолетния Йоан IV Ласкарис, който бил детрониран, ослепен и след това удушен. Така че примирието между тях не можело да бъде дълготрайно — въпросът бил кой кого ще изп- ревари. По-бърза и коварна се оказала цари- цата. Веднага след като осиновеният деспот зами- нал за владенията си, царицата изпратмла по петите му убийци, които си свършили добре работата. Я. С. загинал — вероятно от отрова — типичного оръжие на жените от най-дълбока древност. Така през 1276 г. завършил земния си път руският княз и бълг. деспот Я. С. Той бил човек, който не забравял, че е дошъл от руските степи. Кореспондирал с киевския архиепископ Кирил, а през 1261 г. издействал от бълг. патриарх раз- решение да бъде преписан един сборник с църк. и светски закони (Номоканон или книга Зонара) и да бъде изпратен специално за съборната цър- ква „Св. София" в Киев. През януари 1262 г. преписът, поръчан и заплатен от Я. С., заминал за Киев, придружен със специално писмо. Той посветил книгата в памет на своите родители и за помен на душата си, а в писмото изрично поръчвал други преписи да не се правят. Литература: Ников. П. Българо-унгарски от- ношения от 1257 до 1277 г. Историко-крити- ческо изследване. — Сп. БАН, 1920,11,170— 176; Златарски, В. История. Т. 3, 495—504, 537—543; Дочев, К. Монетосеченето на дес- пот Яков Светослав. — Нумизматика, 1980, №1,3-8. И. Л. ЯКОВ СЕРСКИ — митрополит на Сяр (дн. Се- рес, Гърция), българин по произход, книжов- ник, който бил под силното влияние на школите в Света гора и Търново. През 1360 г. той изпра- тил като дар на синайския манастир „Св. Ека- терина" няколко книги в среднобълг. редакция от времето на цар Иван Александър (1331 — 1371): Постен и Цветен триод, Часослов, Псал- тир и т.нар. Златоуст. Най-ценен от тях е пос- ледният сборник, съдържащ както преводи на словата на Йоан Златоуст, така и проповеди, жития, апокрифни разкази, предназначени за четене на църк. празници. Изследователите от- белязват, че езикът и правописът на „Златоуст1 са напълно идентични с тези на Търновската книж. школа. Самият Я. С. е автор на църк. стихове, посветени на Синай и св. Богородица, написани на бълг. език в духа на светогорската и търновската химнография. В повечето изследвания, засягащи неговата личност и роля, Я. С. е определен като сърбин. Знае се, че той бил личен приятел на Стефан Душан, а преди отиването си в Сяр — игумен на манастира „Св. Архангел Михаил" край Призрен. Поел катедрата си към 1348 г., а подписът му (със 398
ЯНКО сг<ав. кирилски букви) стой под някои актове, вкл. » -в гр език. Последният от тях е от януари 1371 К Отеро след което митрополитьт навярно почи- ~ Така или иначе ср. учени нареждат Я. С. зэед бележитите ср. книжовници и църк. дейци ~ епохата на Стефан Душан. Разбира се, в тази иенка няма нищо неестествено, тъй като Я. С. тина действал на територията на ср. държа- эа Това обаче съвсем не означава, че той бил тъсбин. В тогавашното ср. царство и църквата му - -ввели и работели много българи. Ипекската ~ диаршия и посоченият манастир „Св. Архан- Михаил" са свързани с друг виден българин — бъдещият светец Ефрем. Приятелствата на ср. рал, а и почти цялата му политика, се определя- •V най-вече от властната българка Елена, иегова съпруга и сестра на цар Иван Александър. Не би б» по пресилено кариерата на Я. С., особено назначаването му за серски митрополит, да бъде свързана именно с царица Елена. Тя имала оп- ределени интереси в този град и района му с тяхното бълг. население и близо 10 години ги управлявала (1355—1365), макар вече да била монахиня. Така в лицето на Я. С. срещаме още един българин, вписал името си не само в бълг., но и в ср. църк. и култ. история. Литература: Острогорски, Г. Серска об- лает после Душановв смрти. Београд, 1965, с. 4,104,107,110; Hcropnja српског народа, Т. 1,615-616. П. П. ЯН — името му е издраскано върху каменей блок от изт. крепостна стена във Вътрешния град на Преслав. През X в., от когато се датира надписът, това помещение било пригодено за затвор. Ръката на Я. е отбелязала, че писал върху камъка, „седейки в тьмница". Лаконич- ният текст не позволява да се разберат причи- ните за лишаването му от свобода. Но факть че сам Я. се назовава „грешник", подсказва. че е смятая наказанието си за напълно заслу- жено. Литература: Лисицин, Ст. Разкопки на из- точната крепостна стена на Вътрешния град на Велики Преслав през 1973—1974 г. — В: Плиска-Првслав, 1979, с 181 Попконстан- тинов, К. Два старобългарски надписа от Велики Преслав. — Векове. 1980, № 4, 29— 30. Й. А. яно- името се отнася към две лица — баща и син. Първият бил златар, а вторият — ковач. Собственоръчно са изписали имената си върху една скала, надвесена над средновек път край с. Калугерица, Шуменско, там където той се изкачва нагоре към Мадарското плато. Я. ковач съобщава в надписа, че през месец април пътят бил „завален ‘ и той го поправил, като разбил срутилата се скална маса с помощ- та на „желязна длъбна", т.е. с чук или длето. Текстът на надписа впечатлява с грижливо из- сечените букви и с една загадка: в нач. на надписа ковачът е използвал глаголическата буква „+ „ (едновременно като „А“ и като кръе- тен знак), от което личи, че познавал добре глаголического писмо. Надписът се датира към XI, а според други е от XIV в. Странно е наистина откъде един ковач би могъл да знае по това време глаголического писмо при положение, че през тази епохато било известно на ограни- чен кръг книжовници. Излиза следователно, че употребата на глаголическата буква в началото на надписа е своего рода интелектуална игра на Я. ковач. Този факт трябва да ни накара да пресмятаме с друга мярка книжовността през онази епоха и най-вече разпространението й сред обикновените хора. Литература: Иванова, В. Следи от глаголица в Източна България. — Byzantinoslavica, IV, 1932, с. 219. Й.А. ЯНКО (бан Янука)— управител на София през 80-те години на XIV в. Според уверенията на осм. хронисти много тур. воини сложили костите си при щурмуването на София. На ня- колко пъти Лала Шахин, бейлербеят на Руме- лия, атакувал тази ключова крепост на Балка- ните, но бил принуден да се завърне без успех. София била защищавана от отбрана бълг. ар- мия начело с бан Я.: неговите войници били едри, мустакати и добре калени в бран. След като се убедили, че крепостта не може да бъде взета със сила, турците си послужили с хитрост. Един нов мюсюлманин (т.е. ислями- зиран българин) на име Узундже Сьокек, кой- то бил соколар при пловдивския управител Индже Балабан бей, се нагърбил с трудната задача. Той избягал в София, представил се на бан Я., като заявил, че се отказва от мю- сюлманската вяра и занапред желае да служи* под знамето на кръета. Назначили го за гла- 399
ЯНКО вен соколар на бан Я. и тыл като последният бил страстен ловджия, Узудже Сьокек му ста- нал пръв довереник. Един ден двамата излез- ли на лов и увлечени в преследването на ди- веча се отдалечили от София. Мнимият хрис- тиянин сполучил да обезоръжи бан Я. и му завързал рьцете После го качил на кон и по странични пътища го отвел в Пловдив при Индже Балабан бей. Без да губи време, тур. военачалник потеглил с войските си към Со- фия. Когато защитниците на града видели своя управител вьрзан и унижен, склонили да отво- рят крепостните врати. София паднала под тур. власт някъде между 1382 и 1385 г. Повече сведения за съдбата на бан Я. лип- сват. Само народните песни напяват името му, като го свързват с героичните борби на бълга- рите срещу тур. нашественици. Литература: Ихчиев, Д. Превземането на София от турците. МИД, 2, 1906, 92—97; Ни- ков, П. Турскою завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. БИБ, 1,1930,130-132. Й.А. проф Йордан Андреев д. и н. гл. ас. Иван Лазаров, к. и. н. гл. ас Пламен Павлов, к. и. н. КОЙ КОЙ Е В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ исторически справочник Рецензент проф Василка Тъпкова-Заимова, д. и. н. Редактор Мария Босева Художник на корицата и оформител Мариана Генова Художник-редактор Красимира Коцева Технически редактор Емилия Георгиева Коректор Яна Червенова ISBN 954-01-0476-9 Българска Издание l/тираж 1995 г Дадена за печат на 24. Ill 1995 г. Излязла от печат на 11 IX. 1995 г. формат 70X100/16. Печ коли 25. Изд. коли 32,40. Тираж 5000+ 70. ПоръчкаГ^ 4778. Цена 190лв. Издателство „Просвета" — София 1184, Цариградско шосе 117 Печат .Дунав прес" ООД — Русе