Author: Ангеловъ Д.
Tags: история история на средновековието софийско издателство издателство за наука и изкуство история на боргарията
Year: 1969
Text
BULGAR US BULGARORUM REX AD FIDEM CUM SUA GENTE
CONVERSES: ADEO IN FIDE SOLIDATUR: UT NON MULTO
POST MAIORI SUPERSTITI RELICTO REGNO:
IPSE MONACHUS FACTUS SIT: VER UM CUM FILI US
EIUS INFIDELITATE CORRUPTUS:
IDOLIS IMMOLARET: PATER ZELO FIDEI ACCENSUS:
REGNO REASSUMPTO FILIUM SECUTUS CAEPIT.
EIUSQUE OCULIS EFFOSSIS: IN CARCEREM TRUSIT:
FILIOQUE IUNIORI REGNO TRADITO:
HABITUM REASSUMENS IBIDEM SANCTISSIME QUIEVIT.
ANNO DOMINI. DCCC. LXIIII.
ЦАРЯТ НА БЪЛГАРИТЕ БУЛГАР, KATO СЕ ПОКРЪСТИЛ
ЗАЕДНО СЪС СВОЯ НАРОД, ДОТОЛКОВА
УКРЕПНАЛ ВЪВ ВЯРАТА, ЧЕ НЕ СЛЕД МНОГО ВРЕМЕ
ОСТАВИЛ УПРАВЛЕНИЕТО НА ЦАРСТВОТО
НА ПО-ГОЛЕМИЯ СИ СИН И СТАНАЛ МОНАХ. НО ТЪЙ КАТО
ПОКВАРЕНИЯТ ОТ БЕЗВЕРИЕ НЕГОВ СИН
ПРИНАСЯЛ ЖЕРТВИ НА ИДОЛИТЕ, БАЩАТА, РАЗПАЛЕН
ОТ РЕЛИГИОЗНА РЕВНОСТ, СИ ВЪЗВЪРНАЛ ЦАРСТВОТО,
НАПАДНАЛ СИНА СИ, ЗАЛОВИЛ ГО, ИЗБОЛ МУ ОЧИТЕ,
ХВЪРЛИЛ ГО В ТЪМНИЦА. И КАТО ПРЕДАЛ
ЦАРСТВОТО НА ПО-МЛАДИЯ СИ СИН, НАВЛЯКЪЛ ПАК
МОНАШЕСКОГО РУХО, В КОЕТО БЛАГОЧЕСТИВО
СЕ УПОКОИЛ. ГОДИНА ГОСПОДНЯ 864.
BULGAR US BULGARORUM REX AD FIDEM CUM SUA GENTE
CONVERSES: ADEO IN FIDE SOLIDATUR: UT NON MULTO
POST MAIORI SUPERSTITI RELICTO REGNO:
IPSE MONACHUS FACTUS SIT: VER UM CUM FILI US
EIUS INFIDELITATE CORRUPTUS:
IDOLIS IMMOLARET: PATER ZELO FIDEI ACCENSUS:
REGNO REASSUMPTO FILIUM SECUTUS CAEPIT.
EIUSQUE OCULIS EFFOSSIS: IN CARCEREM TRUSIT:
FILIOQUE IUNIORI REGNO TRADITO:
HABITUM REASSUMENS IBIDEM SANCTISSIME QUIEVIT.
ANNO DOMINI. DCCC. LXIIII.
ЦАРЯТ НА БЪЛГАРИТЕ БУЛГАР, KATO СЕ ПОКРЪСТИЛ
ЗАЕДНО СЪС СВОЯ НАРОД, ДОТОЛКОВА
УКРЕПНАЛ ВЪВ ВЯРАТА, ЧЕ НЕ СЛЕД МНОГО ВРЕМЕ
ОСТАВИЛ УПРАВЛЕНИЕТО НА ЦАРСТВОТО
НА ПО-ГОЛЕМИЯ СИ СИН И СТАНАЛ МОНАХ. НО ТЪЙ КАТО
ПОКВАРЕНИЯТ ОТ БЕЗВЕРИЕ НЕГОВ СИН
ПРИНАСЯЛ ЖЕРТВИ НА ИДОЛИТЕ, БАЩАТА, РАЗПАЛЕН
ОТ РЕЛИГИОЗНА РЕВНОСТ, СИ ВЪЗВЪРНАЛ ЦАРСТВОТО,
НАПАДНАЛ СИНА СИ, ЗАЛОВИЛ ГО, ИЗБОЛ МУ ОЧИТЕ,
ХВЪРЛИЛ ГО В ТЪМНИЦА. И КАТО ПРЕДАЛ
ЦАРСТВОТО НА ПО-МЛАДИЯ СИ СИН, НАВЛЯКЪЛ ПАК
МОНАШЕСКОГО РУХО, В КОЕТО БЛАГОЧЕСТИВО
СЕ УПОКОИЛ. ГОДИНА ГОСПОДНЯ 864.
жил позвлев
БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА IX ВЕК
Рецензент
проф. ДИМИТЪР АНГЕЛОВ
Софгшубу
народная; ~л' от*.
ИВ. ВВЗОГЛ-Г’г, . н *4
Средновековната българска история познава редица
владетели, оставили трайна следа в нашия държавен живот:
с името на хан Аспарух е свързано
образуването на българската държава; при хан
Крум България стана среднодунавска страна, а на юг
съкруши военната мощ на Византия и се утвърди като
нървостепенна сила на Балканская полуостров;
хан Омуртаг е известен със строителството на градове
и крепости; цар Симеон с еднаква сила се изявява
на книжовното поприще и бойното поле; при цар Самуил
в продолжение на 40 години българският народ води упорити
битки с Византия за запазване на независимостта на страната.
Династията на Асеновци също така да де бележити държавници:
при братята Асей и Петър бе образувана Втората българска
държава; при Калоян бе нанесен съкрушителен удар
на кръстоносците; Иван Асен II направи България първа
сила на Балканския полуостров.
Списъкът на бележитите български владете-щ може
да бъде допълнен с още много други имена — имена на
владетели-военачалпици и пълководци, владетели-дидломати
и владетели-строители. И сред всички тях
се откроява княз Борис Първи, конто е одновременно
и държавник7 и дипломат, и строител,
и многозаслужил *за българската и славянската книжнина деец.
Държавническият и дипломатически гений на княз Борис
проличава особено ярко при покръстването и при
уреждане на българския църковен въпрос. Българската
държава не само се нуждаела от християнството.
Тя трябвало да се сдобие и със самостоятелна църква,
за да пресече домогванията на Византия за политически
проникване. И тъкмо тук княз Борис трябвало
да превъзмогва сложните ходове на опитната византийска
дипломация. В продължение на близо две години той
води оживена кореспонденция с цариградския патриарх,
като, от една страна, задава наивни въпроси относно
християнската обрядност, а, от друга — упорито се домогва
до независима църква. И когато станало ясно, че в Цариград
не са склонни към отстъпки, българският владетел отново
обърнал поглед към Запада. През 866 година две български
нратеничества поели на път, за да търсят християнски
ироповедници за българската църква: едпото отишло при палата
в Рим, а другого — при немците.
Когато изпращал пратепици при немците, княз Борис знаел
как ще подействува това на византийската
дипломация. Подповяването на българо-немския съюз
влошавало и без това тежкото положение
на Византийската империя, поради което византийската
дипломация трябвало да отстъпи. Същевременно
установяването на връзки с папския престол и приемането
| на римско духовенство в България било истинска
катастрофа за византийската църква: тя не само се
лишавала от влиянието си в България, но й бил затворен
пътят и към останалите славянски страни. И този двоен
дипломатически ход се увенчал с успех: през 870 година
па събора в Цариград България получила право
на независима църква. Само за пет години Византия била
.1 р / /
готова на такива големи отстъпки, за каквито преди това
в Цариград никой не е искал дори и да помисли.
За истински независима църква, разбира се, страната
е трябвало да се сдобие със собствено българско
духовенство и славянският език да измести гръцкия
в богослужението. Затова княз Борис повече от 20 години
полагал усилия да разреши тази извъпредно важна
трудна задача: издигал на ръководни длъжности
в българската църква хора от славянски произход, пращал
млади българчета да се учат в Цариград, изпроводил дори
и сина си Симеон в Магнаурската школа,
като възнамерявал да го постави начело на църковния
и книжовния живот в България.
Нов тласък за изпълнението на тази важна задача дало
идването на Кирило-Методиевите ученици в Плиска през
886 година. Климент, Наум и Ангеларий били приети
най-радушно в столицата от княз Борис и настанени в домовете
на най-верните му бол яри. Тук именно князът и учениците
разработили онзи величествен план за широка просветна
дейност, който се увенчал със създаването на двете
книжовни школи — Охридската и Плисковско-Преславската.
Грижите на княз Борис за делото на славянската
писменост и книжнина наистина са колосални.
Той създава всички необходими условия на учителите в двете
школи за ползотворна работа. Освен това той изпраща
в манастира едни от най-близките си помощници,
за да ръководят книжовния живот и сами да се занимават
с книжнина: брат си Докс, племенника си Тудор Доксов
и много други. А през 889 година, вече на преклонна възраст,
княз Борис сам се оттегля в манастира не само на почивка,
но и за да следи отблизо дейността на книжовниците.
Но и в манастира князът си остава държавник. Съзрял
опасността от промяната на политиката, извършена
от неговия син Владимир, той събира верните си боляри
и сваля своя недостоен син от престола. Ослепяването на
Владимир става по лично нареждане на княз Борис.
Тази постъпка може да изглежда жестока за поведението
на един баша, но е напълно оправдана за един държавник
С името на княз Борис са свързани и извънредно важните
за българската история решения на народния събор
в Преслав през 893 година: преместването на столицата
от Плиска в Преслав, детронирането на княз Владимир
и издигането на престола на княз Симеон, изгонването
на византийското духовенство и подмяната му с българско,
въвеждането на славянский език като държавен и книжовен.
С издигането на Симеон на княжеская трон съдбините
на българската държава бяха поверени и предадепи в сигурни
ръце. Така бяха създадени онези големи предпоставки,
конто направиха България пръв славянски книжовен център.
С дейността на княз Борис най-сетне е свързано
окончателното оформяне на българската народност,
заличаването на последните етнически различия между
славяни и прабългари. Затова княз Борис Първи
е не само бележит владетел, но и един от най-заслужилите
държавници на българското средновековие.
За княз Борис и за неговата епоха е писано много.
Заглавията на отделимте съчинения и статин са достатьчни,
за да сесъстави цяла книга. Трябва при това да се изтъкне,
че по редица въпроси се е водила, а по някои от тях
и сега се води дискусия. Това, от едва страна,
е облекчило Васил Гюзелев при опита му да папише книга
за княз Борис и същевременно го е поставило
в крайне трудно положение — какво ново би могъл да каже?
Книгата е вече в ръцете на читателя и той е в състояние
да прецени. Това е едно зряло, пълно и изчерпателно
изложение на цяла една епоха и на една сложна личност.
Защото чрез епохата Васил Гюзелев е представил
личността и чрез личността е обрисувал епохата.
Авторът разглежда дейността на княз Борис на широката
панорама на събитията от IX век. Това му е дало
възможност да обхване много събития, да допрпнесе
за тяхното осмисляне. Външно книгата е разделена на три
части: покръетването на българите, уреждането
на българския църковен въпрос и държавническата дейност
па княз Борис, евързана с изграждането на църквата
и покровителството на славянската писменост и книжнина.
Вътрешно обаче в книгата са разгледани редица въпроси,
евързани с международното положение и вътрешното
развитие на България, превърнала се само за няколко
десетилетия от езическа в християнска държава,
от безпросветна страна в пръв славянски книжовен център.
В книгата на Васил Гюзелев има много познати неща и това
е съвсем естествено, тъй като по тези въпроси
с писано много. Но тук е именно и заслугата на автора,
че от многого и често съвсем противоречиви мнения е успял
да изгради едно единно становище, което е прокарал
отначало докрай. С това книгата не само е на съвременно
научно ниво и е обхванала цялата литература, ио е своего
рода и едно сполучливо обобщение на досегашните]
изследвания. Обикновено подобна тематика поради
многобройните изследвания не дава голяма възможност
за нови научни открития. Тук обаче имаме едно щастливо
изключение. Басил Гюзелев е намерил някои нови
материали, коригирал е и е уточнил някои събития с нови
факта,изказал е редица нови съображения към познати тези,
привел е допълнителни съображения и факти към някои
от дискусионните въпроси. Освен пълното изложение
на събитията читателят ще може да прочете нови пеща
относно структур ните промели в българското общество
до средата на IX век, превръщането на родовата
аристокрация в послужебна, българо-византийския
и българо-франкския конфликт през средата на IX век,
разглеждане на бунта против покръстването като проява
на~~вътрёшнокласова борба, допълнителни аргумента около
рпора за характера на покръстването. Нови гледища съдържат
Ьтора и трета глава. Тук могат да се прочетат интересни
пеща относно суверенитета на българския владетел,
ia отношенията между Цариградската и Римската църква,
ia резултатите от съиоставянето на Посланието на Фотий
а Отговорите на папа Николай I, политическа
лотивираност на двойного пратеничество на Запад
грез 866 година, подробна мотивировка на преговорите
ia уреждане на българския църковен въпрос и причините
за окончателно обвързване с Цариград. Пълно
п изчерпателно е разгледана дейността на различимте
пратеничества, като тук е изказана и интересната мисъл
за установен контакт на Кирил и Методий в Рим с едно
от тези български пратеничества.
Открояват се и такива въпроси като двуезичието в държавната
канцелария, администрацията и функциолерите,
строителството на църкви и тяхното местонахождение,
причините за оттеглянето на княз Борис в манастира, дейността
на княз Владимир, решенията на събора от 893 година,
дейността на княз Борис по време на войната с маджарите
през895 година и т.п. Дадена е и пълна преценка за ролята,
мястото п значимостта на княз Борис в нашата история.
В книгата си Васил Гюзелев е взел отношение по много
дискусиопни въпроси. Самою това вече означава, че не
всичко писано от него може да бъде прието като абсолютно
доказано. Вероятно и други въпроси ще предизвикат възражения
или пък някои от изказаните мисли ще изглеждат хипотетични.
Науката не може да се развива без предположения
и хипотези, без дискусии и борба на мнения. А в това
отношение книгата предразполага към размисъл.
Накрая трябва да се изтъкне като достойнство па книгата
иоригиналният начин, покойто енаписана. На автора се е удало
да разкаже увлекателно за някои от най-отвлечените
богословски спорове, да предаде живо скучната иначе папска
кореспонденция и въведе непринуденов големитенаучниспорове.
Доц. ПЕТЪР ХР. ПЕТРОВ
СЪДЪРЖАНИЕ ПРЕДГОВОР
глава първа
ДЕВЕТИЯТ ВЕК В ИСТОРИЯТА
НА ЕВРОПА И БЪЛГАРИ>Ц^9
БЪЛГАРИЯ ПО НОВ ПЪТ 51
ХРИСТИЯНСТВОТО
В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ
ПРЕДИ ПОКРЪСТВАНЕТО 86
ПРОПОВЕДТА НА МЕЧА 102
Бележки към глава първа 122
глава втора
„ДУХОВЕН СИН“ НА
ВИЗАНТИЯ 129
ГОЛЕМИЯТ ДВУБОЙ 141
БЪЛГАРСКИЯТ ВЛАДЕТЕЛ НА
КРЪСТОПЪТ 178
В ЛОНОТО НА РИМСКАТА
ЦЪРКВА 209
ТЪРЖЕСТВОТО
НА ДИПЛОМАТА 241
Бележки към глава втора 314
глава треша
покровител НА
СЛАВЯНСКАТА ПРОСВЕТА
Z 1
И КНИЖОВНОСТ 344
СТРОИТЕЛ НА ДЪРЖАВА
И ЦЪРКВА 380
ОТ ТРОНА КЪМ МАНАСТИРА 444
ЧЕРНОРИЗЕЦЪТ —
ДЪРЖАВНИК 459
В КРАЯ
НА ИЗМИНАТИЯ ПЪТ 486
НРИСЪДАТА НА ИСТОРИЯТА 497
Бележки към глава трета 517
ОЪК РАЩЕН ИЯ ,526
2
РЕЗЮМЕ. НА ФРЕНСКИ ЕЗИК 528
К Н У1р БОР ИС ПЪРВИ
НАРОДНАF'
. НВ. 5Р30Е‘.
ре-ЭТЕ
- Пго1 -
глава първа
Деветият век
в историята на Европа
и България
ДЕВЕТИ ЯТ BE К,„КОЛ КОТО И БЕЗПЛОДЕЦ ДА ИЗГЛЕЖДА ТОЙ, ОСТАВИЛ
ЕДИН ВЕЛИК РЕЗУЛТАТ СЪВРЕМЕННИТЕ НАЦИОНАЛНОСТИ HOBOTQ
ФОРМИРАНЕ И РАЗЧЛЕНЯВАНГ НА ЕВРОПЕЙСКОГО ЧОВЕЧЕСТВО ЗА
БЪДЕЩАТА МУ ИСТОРИЯ.
ФРИДРИХ ЕНГЕЛС
Деветият век се отличава със своеобразна , инамика от общо-
рИропрйгуи-мя1Т1яб- Тя намерила израз не в радикални и обпо-
ви1елни етннческн промени в различимте краища на континента
(те били извършени в предшествуващите столетия), а във взаи-
моотношенията — ту лоялпи, ту грубо враждебли— на ,q6o-
собявшците се самостоятелни политически и народности и общ-
нрстид положили трайните осиов'и на редица от сегашните евро-
пейски държави и нации. С пълно право се смята, че деветият
век_с един от най-значимите в историята на Европа па тери-_ *
торията на конто вече се развивал и водел постоянна вътрешна
бороа едки нов свят — ^редновековпия Тъкмо тогава се от-
кроява европейската феодална формация с нейните социални
групи и институции. Това е вр е на остри сблъсъци между
Изтока и Запада в политическо и църковна_ошошени.е, време
на крлопитни и дейни личности (политици и държавници, пани
и патриарси, пълководци и завоеватели).
В деветото столетие три основни сини се опитвали да РДЗ-
4 ИЗОБРАЖЕНИЕ НА КОННИК ВЪРХУ КАНА ОТ СТАРОБЪЛГАРСКОТО СЪКРОВИЩЕ
ОТ НАГЬ СЕНТ МИКЛОШ (IX ВЕК)
19
делят терш ор пат а ца Евд^па на. сфери на своето владичество
и влияние - - Византия, Франкската империя иекспанзивните
араби. Техните погледи били отправени към славянский свят,
Ъри конто диференциацията, изразена преди всичко в иарод-
ностно и държавно обособяване поела своя закономерен и из-
пъстрен с някои политически случайности ход. Славяпските
племена, поселили се отколе и трайно на обширни територии,
изживявали мъчително бавно процеса на сплотяване и държа-
воизграждане. Техните етнико политически обедииения, в конто
се включили и други племенни групи, тъкмо тогава започнали
да се консолидират, противопоставяйки се успешно на чуждо-
земните домогвания за хегемония и владичество над тях. Те
чертаели своите граници с меча, като успоредно с това отстоя -
вали самобитността и самостойността на своя духовен свят. Те
изявили не само политическата, но и културната си мощ. Де-
ветвят век бележи едно от най-крупните завоевания: създава-
нето и утвърждаването на славянската писменост и книжов-
ност. авянската с ця, орган зирана, направлявана и съз-
нала своята сила, накарала средновековна Европа да я
признае. Включили в държавните си образувания обширни те-
ритории от централната, източната и югонзточната й част,
славяните започнали да играят важна роля в нейните съдбини
и история.
Трите водещи сили на експанзията срещу славянските дър-
жави се оказали немощни да преодолеят тяхната, макар и раз-
покъсана съпротива. Византия и арабските халифати се омало-
мощавали взаимно чрез несекващи войни, в конто империята
играела ролята на преграда за арабското проникване на евро-
пейский континет. Франкската империя се раздирала от не-
прекъснати вътрешни противоречия и борби — в основата им
лежала нейната етническа пъстрота и невъзможността й да
обуздае стремежа на славяните от Централна Европа за само-
стоятелен политически живот. След нейното окончателно раз-
деляне и разпадане през 843 г. борбата срещу славянския свят
и Византия продължила Източнофранкската империя — Герма-
ния. Със залеза на могъщото обединение иа Запада рухнала
химеричиата идея, завещана от древния Рим, за създаването на
единна световна империя, коят намерила най-ревностен под
дръжник в лицето па провъзгласилия се през 800 г. за impera-
tor Romanorum Карл Велики (768—814). Върху развалините на
неговото нетрайно политическо създание се въздигнали нови
държави. Формирали се нови народности. Пробудили се за
самостоятелен политически живот и изява славяиските обеди-
нения от Централиа Европа. Оформили се нови политически
сили, конто скоро придобили относителнатежест в международ-
иите отношения. Немощните и неспособните за продължигелно
съществуване изчезнали от политическата карта на континента,
която промепила своите Цветове. Подобно било положението
и в Европейский Изток. Онитът на Византия да бъде послед-
ният и най-упорит защитник на идеята за световна империя се
оказал ефимерев. При реализирането на амбициите си тя срещна-
ла отпора не само па Франкската империя, нои на българската
държава и на настанилите се в малоазийските й провинции
араби. Но макар и изправена пред непреодолими затруднения,
тя поне идейно останала вярна на принципа, завещан от Рим.
Тя била принудена да се прости, макар и с голяма болка, с пре-
дишните си твърде нереални претенции за световна хегемопия,
да смени непрекъснато меча с кръста и оръжията на духа, за
да може да отстой на напора на незваните „варвари", настанили
се в нявгашните й западни предели. Те свързали окончателно
и безвъзвратно своята съдба с нейната, своята енергия и мла-
дост в цивилизоваността с нейната старческа мощ и опит.1
Грандиозното съперничество между Изтока и Запада в
църковно отношение било представено от дв боя между Цари-
РЕЛЕФ С ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ЛЪВ, НАМЕРЕН В СТАРА ЗАГОРА (IX ВЕК)
градската и Римската църква в надпреварата им да печелят
привърженици. Многобройният славянски езически свят, за-
почнал тъкмо през ] X век да се приобщава към християнството,
станал обект на тяхната, поела ускорително движение борба.
Спорът за църковна юрисдикция над него изострил зреещия
конфликт и довел в крайна сметка до схизмата между двете цър-
ковни средища.
Разбира се, с тези няколко, лъхащи известна сухота изре-
чения е твърде трудно да се обрисуват дипамиката и сложпостта
на тоовашната обстановка в Европа. При това горните конста-
тации нямат претенции за изчерпателпост. Многообразието на
връзките, острите, противоречия между Изтока и Запада, пе-
рядко забулвани чрез верско-догматични спорове, чиято поли-
тическа същност е тъй прозирпа — всичко това създава непо-
вторимия колорит на IX век, изиграл в много отноше-
ния предопределяща роля за по нататъшпото историческо
развитие на множество наро ностпи групи и държавни обеди-
нения в Европа.
Трудно е целият този динамичен живот, сддетен от толкова
различии по сыцност и съдържание връзки, да бъде обхвапат
чрез един повърхносгеп поглёд. Необходимо е да се надникне
в многословните или твърде кратки съчинепия на пеговите съ-
временници, за да се усети духът на времето и неговият пуле,
биещ с една своеобразна ускореност. За съвременния човек е
непривично да окачестви този период като динамичен, но в
сравнение с другите векове на средновековието той наистина е
такъв. Може би нивга в европейската средновековна история
не са се сблъскали в едно и също време толкова действени и
амбициозни личности, както през IX век. Тяхната импул-
сивност е твърде силиа и учудваща за представите, конто имаме
за хората от средновековието. Но в това няма кой знае каква
изненада, като се има пред вид съдбоносната важност, която
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
е вещаело това столетие за развитие™ на народи и държави.
Напрегнатата и сложна обстановка, завладяла със своята
динамичностТХелтгя-европейски континент, в средата на IX век
изисквала една прозорлива и умела външна и вътрешна поли-
тика на българската държава, за да можетя да устои във водо-
въртежа на шеметно развиващите се исторически събития и
да укрепи своего положение в Европейский Югоизток като при-
знавана за равноправна в междупародните отношения.
Целият IX век е бил ковач в историята на Цървата бъл-
гарска държава. Тъкмо тогава дейни и инициативни български
владетели (Крум, Омуртаг, Маламир, Персиан, Борис) редом
с други знании и незнайпи държавннцц_очертаха сияпието н
последвалия „Златен век“, който от мнозина се възприема като-
С някакъв фойерверк в нашата история. В ч същност той е б л
. завършекът на една отколе подхваната линия. И ако значимостта
се” измерва със~сетнините,“ то трябва да кажем, че IX век
е един от най-значимите в нашата средновековна история, за-
щото той е пълен със забележителни събития, конто тогава
трайно са определили тежестта на България в политическия и
духовния живот на европейския континент
Ударите, конто българската държава понесла в безнощад-
ния двубой с Византийската империя през втората половина
на VIII век, релефно очертали неравновесието на техните сили.
Очевидно било, че обедипението на мизийските славяни и пра-
българите, изолирано в земите на север от Балкана, не можело
да издъжи напора на.византийската дкспанзия, ако не срещне
политическата подкрепа на останалите славянски племена на
полуострова. Едииственият път на трайното му съществуване
водел до тяхното лключване в пределите му. Това била основ-
ната външнополитическа проблема на мляпятя българска дър-
. 1
'«л <«ил»Ч5т^
M ЧТТ< ДИН JHb* A £ ГД - H Л
', v а л * л«|ЗЬ »<л*,> ^^tte-Waai«cA г Ый нл,
»ч АА ДТ& V O«UfjC*«*A/ttS'НГЛl||l in® Л F To
*Л Д8 Л 1 «Дк J /и А»&' цл А* ДЦАЙ #*Д» #*5
<£<т^т1|Л#г<з> ..и гла<ннда*ьнлг<А
4OV-, Д;д.£,। Ш.Г %*|ГП<,ЦЙ Й 'Л ИЛ»i Ж4 ;
.,* 1 * ’< Н
Д^д«н«1г. ИИГ,ИТ»НН<1 >--------
'* . I \ * ’ . г **.
^д^мпн ЗДШН&ГЙ НМ *Д ®«а Н< А Л ЙН 'ВД JM
/ «»ч*у/ '-Л » * Л -»-
зпд< мдгга . нгшцАм4|«<твуйЭс<тпаАд*А7»#й*<й;
^дс И«*?/нДа»^дд«А^л-1&4 и1»<С|ж»
в*а wA^w**'M\Hn4w»>j<<r^* *, • ^/|b »»мТ*Л-
д rfe ш -1 д^»а сжКл« мл ’’идеиm s®
н^ннк*а Д'Ж
1м д а-h л mi a m £>M# rm1» < Ш Д мл мд жтк rm нм Ш ,
«ы а. л»жшй ,^гтАол^и*длгж
|»г/иа 7«с Д| BWJ.лw мсжА^Длл»*.л <sfc> *
Д^Э^МИГЙ|1Йв«Ч<1й ^Ж»|г|Г1Й A'ti ttM>
А Ало . ЛЛ»'1г fM ®1и<^<0ЛГ& ®’(JbffAl’a f Т «haG 4
f ***чг
м; а ш < KH^®fc с м'«с« а>ко н л г<п| л н
л тдижг мл лдн гл д а джн. ми «те nf »«м>йл
-м д н к. д нд А нс «ошсне* тд«*« н^е f-гл A i -й**
-лицинналТ&ки |йЛ^л»-Дй*у***
«^гма.ллоиф ггн^даОЛ - м> *|’ •lAA*ii'wni«sj^a^A*a
И Ж
сеил|»д . п .Jrfe
♦дкдажиг-айй» (J .Л'Л
.|«hwh|oW
t
ФАКСИМИЛЕ НА «ИМЕННИК НЛ>БЪЛГЛРСКИТЕ ХАНОВЕ»
СЛАВЯНСКИ КАМЕНЕН ИДОЛ,
НАМЕРЕН В ПЕРНИШКО
жава. в продължение на повече от две столетия. И първосъзда-
телят на българската държава хан Аспарух (680—701), и не-
говите приемници на престола търсели настойчиво пътища за
сближение с политически разпокъсаните славянски племена2
в Тракия и Македония, за тяхното приобщаване към България.
Но те срещали винаги безпощадната решимост на византий-
ските императори да подчинят тези племена и да ги превърпат
в крепители на имнерията. Съзрели естествената посока на бъл-
гарското териториално пропикване, те правели всичко възмож-
ио, за да го неутрализират. Мхдъщата империя, затръппала в
уплаха за своите балкански предел», в скоро време реоргани-
зирала военпоадминистративпо тукашпите си провинции. Едва
подир друга започнали да бъдат учредявани темите3 Тракия,
Македония, Стримон, Кефалония и др. С това тя показвала
своя стремеж не само да възпр „северната българска опасност",
но и да укрепи господството си над многобройните и размирпи
славянски племена на полуострова, за конто „варварската" дър-
жава със столнина Плиска представлявала силен притегателеп
център. За укротявапето им били използувани и други методи:
нривличапи били славянски князе в п )авлението па империята,
славяните били използувани като сила в нейната армия п и
"били-Опити за- надагайето на х истиянството сред тях. з: сел-
вано било малоазийско население в техните области, п есел-
вани били значителпи славянски маси в Мала Азия за а се
раз^теди тяхпата компактност на Балканский полуостров, и т. н.
Ако Византия постигнала в някои области частички успехи на
своята политика спрямо славянските племена, това не означа-
вало, че тя ги поставила в пълно покорство. Българските вла-
детели правели всичко възможно, за да поддържат сред тях
духа на недоволството и съпротивата. Те съзнавали, че не тряб-
ва да се пале възможпост на империята да укрепи своятаЗеге-
мония на Балканите. Чрез своите епизодични походи в югоза-
падните краищав края на VIII век4те в същност целели не само
това, но и създаването па благоприятни условия за освобож-
давапето на тамошните славянски племена от византийского
господство и доброволпата им гравитация към българската дър-
жава. Тези пахлувания са били опипваие на почвата, търсепе
на най-верпия път за реализираието па основната българска
външиополитическа идея. Тя станала действителпост през иър-
вата половина на IX век и консолидпрала основите па нолити-
ческо-етническото единение па славяпи и прабълга и на Балкан-
ский полуостров.
Последният удар в утвърдения вече стил па българската
външна политика било нападепието по долината на Струма от
808 година: „През сыцата година, когато се давала заплатата
на войската в Стримонската облает, българите, като нападпали,
отнели я цялата — хиляда и сто литри злато — и избили много
войска заедпо със стратега и пачалниците."5 След този акт се
заредили ударите па България върху византийского господ-
ство, отличаващи се с целенасочепост и методичност.
Възходящата кулмииация на активната политика през ца-
руването на Крум (803—814) довела и до памирането на ключа
за разрушаването на византийского господство над славяните.
Превземането на Сердика6 — сърцето на полуострова — през
809 година не само спомогнало за разрешавапето на тази за-
дача, по и отворило вратите за непосредствен контакт с маке-
донските славяни. Безуспешни били опитите па Византия за
възвръщапето на стратегически важната твърдипа. Пътят па
България към югозапад бил открит.
Грандиозният поход на византийския император Никифор I
Геник (802—811) срещу България през 811 година7 бил не само
каляване на нейната здравина, но и изпитание на сътрудничест-
вото й с останалите славянски племена, конто не влизали в ней-
ните предели. В най-решителния момент на войната „българите
наели срещу заплата аварите и околните Славинии, въоръжили
ВИЗАНТИЙСКИЯТ ИМПЕРАТОР НИКИФОР I ГЕНИК НА ПОХОД СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
И ПЛЕНЯВАНЕТО МУ — МИНИАТЮРА ОТ СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ПРЕВОД НА МАНА-
СИЕВАТА ЛЕТОПИС (XIV ВЕК)
29
КНЯЗ БОРИС ПЪРВ
по мъжки жените — разказва съставителят на „Анонимен ва-
тикански разказ".8 Както показаха последните проучвания9,
под „околните Славинии" и „славянски князе" (онези, с конто
Крум пиел наздравица с черепа на византийския император)
трябва да се разбират славянските племена и вождовете им от
югозапад (днешна АЪакедония). Те отново регистрирали своята
привързаност към държавното обединение на славяни и
прабългари.
Особена грижа Крум и неговият син Омуртаг (814—831)
проявили към славянските племена в Източна Тракия. Поради
това в сключения с Византия през 816 г. тридесетгодишен мирен
договор тяхното положение било уредено. Ето какво било за-
писано в Сюлейманкьойския надпис: „. . .Втората глава е за
славяните, конто са поданици на императора. Те трябва да си
останат там, където са били заварени, когато избухна войната.
Третата глава е за останалите славяни в крайморската облает,
които не са поданици на императора. Той трябва да ги изпрати
обратно в техните села. . .“10
След сключването на мирния договор с Византия временно
се преустановили проявите на сътрудничество между България
и „околните Славинии". Въпреки това пред опасността от ви-
зантийско владичество те предпочитали да застанат под скип-
търа на българския владетел. За тях държавата със столнина
Плиска била единителен център. Примерът за равноправие на
мизийските славяни с прабългарите чрез активного им участие
в живота и управлението на славянизиращата се държава, под-
крепян от политиката на самите ханове, бил за тях привличащ.
Пък навярно и самите мизийски славяни са проявявали силен
стремеж за включването в пределите на държавата на техните
съплеменници от Македония и Тракия с оглед и на интереса
им да се увеличи тежестта и ролята на славянский елемент в
управлението на държавата.
ХАН КРУМ ПИЕ НАЗДРАВИЦА С ЧЕРЕПА НА НИКИФОР I — МИНИАТЮРА
ОТ МАНАСИЕВАТА ЛЕТОПИС
ЧАТАЛАРСКИЯТ НАДПИС НА ХАН ОМУРТАГ >
30
С течение на времето ставало все по-ясно, че без подкре-
пата и съдействието jHa многочисленна славянски елемент на
полуострова българската държава не ще може да преуспее. В
същото време славяните в Македония и Тракия също са раз-
брали, че без помощта на България в борбата срещу империята
те 'биха~станали пейна леспа плячка. Поставеиите па колене
славянски племена протягали ръце към България, откъдето на-
кали избавлението си от византийская ярем. Договорпитезадъл-
жения спрямо Византия обаче пречели. Нищо не давало право
на българите да ги нарушат. И все пак те накали само повод,
за да подхванат борбата и да завършат очертаното от хан Крум
и неговите предшественици дело. . .
В края на царуването па невръстния хан Маламир (831—
836) византийците вероломно нападпали България. Един бъл-
гарски летописец надпис известява за стапалото: .Жан ювиги_
Маламир е от бога поставен владетел. Моят дядо Крум намери
с нас тези неща [?]. И моят баща, владетелят Омуртаг, сключи
мир за тридесет години и живя добре с гърците. Отначало и
аз живеех добре, но гърците опустошиха нашата страна и вла-
детелят Маламир, конто управляваше заедно с кавхан Исбул,
излезе с войска срещу гърците и разори крепостта Проват и
крепостта Бурдидзо и сграната на гърците. И направи всичко
добре и дойде при Филипопол, а гърците избягаха. Тогава кав-
хан Исбул заедно с преславния владетел води преговори с фи-
липополци.'*11 Може да се смята със сигурност, че тогава Фи-
липопол за пръв път бил включен в пределите на българската
държава. Присъедишгването на този голям град й отворило пътя
към Родопската и Беломорската облает, гдето живеели славян-
ски племена. Превземането и включването на Се тика и (Т или-
попол в българската държава — това са били събития с из-
ключителна важност за нейната по-нататъшна история. Рёали-
зацията на основната идея в нейната външна политика — обе-
3 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
динението със славяните от Македония и Тракия — била вече
само въпрос на време и сгодни условия. Взаимното привличане
на двете сили било достатъчна гаранция за това.
Както свидетелствуват данните от житието на византий-
ския светец ^Григорий Дека пол ит^ през 30-те години на IX век
сред славяните в Македония започнало силно брожение. Скоро
то прераснало във въстание срещу византийското господство:
„След няколко дни бил вдигнат немалък бунт от управителя
[вожда] на същата онази Славиния. Потоци от кръв потекли като
река и цялата околност била опожарена и помрачена."12 Из-
бухналото през 837_година въстание, несъмнено импулсирано
от българската държавна власт, раздрусало силно устоите на
византийското господство в Македония. Византийският импе-
ратор извратил незабавно огромна войска под нредводителството
на кесаря Алексий Мозеле за потушаването му. За да парали-
зира нейните действия, хан Персиан (836—852) организирал
контраудар в Беломорска Тракия, при който било потърсено
съдействието на славянското племе смоляни, живеепю в Сред-
ните Родопи.13 Намереният във Филипи (до днешния град Ка-
вала) български надпис дава възможност да се разбере как бъл-
гарите са приковали византийските войски и не са им дали въз-
можност за активна намеса в събитията, разиграли се в Маке-
дония: „От бога владетелят на многотобългари Персиан изпра-
ти кавхан Исбул, като му даде войска, ичиргу-боила и кана-
боила коловър. Кавханът отиде при смоляните. . ,“14 Сведения-
та за тези събития намериха потвърждение и в един новоот-
крит и вече използуван в научного дирене извор15 — византий-
ското житие на Петър от Атроа: „Когато бяхме излезли на по-
ход против хуните или българите в европейските области и пре-
минавахме реката Хеброс [Марица], конто е твърде голяма,
случи се, че като преминавах и аз, паднах от коня и като олово
потънах във водата някъде в самата среда на реката."
Фактът, че българската армия, предводителствувана от кав-
хан Исбул, достигпала до беломорского крайбрежие, е пряко
доказателство, че намиращата се тук византийска войска е била
разбита и принудена да се оттегли на изток. Въстаналите маке-
донски славяни, подкрепени от българската държава, се осво-
бодили от византийското владичество. Така те доброволно се
присъединили към нея. Византия била безсилна да се противо-
постави па този акт. Опитът й да отклони впиманието на бълга-
рите в други посоки не дал резултат. В следващите години ней-
ните войски били приковаии на малоазийския фронт от ара-
бите. Това дало възможност па България да завърши успешно
подхванатото от нея дело. Славяните от Мизия, Македония и
Тракия и прабългарите застанали рамо до рамо, за да защища-
ват своята държава.
Обедипепието на македонските славяни с българската дър-
жава било резултат на едновековна, изпълнена с драматизъм
борба — не взаимна, а борба сроду една мъчеща се да ги раз-
едини и противопостави сила — Византия. От средата на IX
век името Славянин било забравено — те стачали „третата част
на българското царство**, както е отбелязано в юканжовия.-^
спйсък на българските архиепископи (XII век)16. Македонските
славяни ce~ соединили еъс славяните от Мизия и Тракия и с______-
нСгсе ыключили~в пйёлйЯ хцд~прбцес на~изграждане на единната
българска народност.
Пмёната на славянските племена в Мизия, Тракия и Маке-
дония от средата на IX век не се споменават в по-голямата си
част на страниците на средновековните летописи. Слели се с
българската държава, те получили общото наименование Бъл-
гария. По-късните средновековни автори дори нямали и пред-
става как е било извършено политическото и етническото споя-
ване между славяните и прабългарите от различните краища
ХАН ОМУРТАГ ИЗПРАЩА ПРАТЕНИЦИ В ЦАРИГР АД (^МИНИАТЮРА ОТ
"МАДРИДСКИЯ ПРЕПИС НА ЙОАН СКИЛИЦА (XI ВЕК)
на полуострова. За тях са сыцествували само българите, дошли
като някакъв неукротим завоевателен вихър, помел господ-
ство™ на ромеите над Балканский полуостров: „Друг най-без-
законен и най-свиреп народ, наречен българи, нахлул от стра-
j ната на Скития [Добруджа], като минал през така наречената
река Истър [Дунав]. . . И като покорили цялата илирийска
страна [западната половина на полуострова], древна Македо-
ния до град Солун, при това древната Тракия, околността на
Бероя, казвам, и Филипопол, и по-горните места, задържали
земите като постоянни обитатели" — така в сгъстени бои си
представил събитията византийският охридски архиепископ
Теофилакт.17
И тъй, след като в края на VI и началото на VII вектерито
рията на полуострова „се пославянчила", покрила се с мно-
жество и многобройни Славинии, то в периода VII—IX век по-
голямата част от тях били интегрирани към българската дър-
жава. Това е накратко изразената сложна етнико-политическа
метаморфоза, станала в зората на ранното средновековие в Ев-
ропейский Югоизток . . България успешно изпълнила своята
историческа мисия на защитник и обединител на славяните от
югоизточната трупа.
Външнополитическият стабилитет на българската дър-
жава през първата подовина на IX век я превърнал в непрео-
| долима преграда за движението на варварските племена, конто
от север и североизток напирали към вътрешността на Балкан-
ский полуостров.18 Тя възпряла натиска на хазари, печенези
и маджари и не им позволила не само да нахлуят в нейните пре-
дели, но дори и в Централна Европа. Задачата, която в предиш-
ните столетия се оказала не по силите на Византийската импе-
рия, сега успешно била изпълнена от нея.
През същия период България преодоляла своята балкан-
IOPHАТА ЧАСТ ОТ НЛДПИСЛ НА ХАН ПЕРСИАН, НАМЕРЕН ВЬВ ФИЛИПП
ч -г 1 '
тийски конфликти и застанала като буфер между двете голем и
политически сили — Франкската империя и Византия. Изпра-
вена на северозапад лице с лице с империята на франкйте, Въл-
гария превърнала в обект на съперничеството си с нея земите
на среднодунавските славяни и Панония. Техните стълкнове-
ния, в конто българите показалиТгьлното си военно превъз-
ходство, имали цато краен ез лтат неутрализирането на на-
расналите апетити на Франкската империя към Средняя Дунав
к
•. f V И|) ' 1 *
и Балканский полуостров.19 Двубоят им създал благоприятен
условия за самостоятелност и стабилизиране на създава1цйтё
се славянски политически обедипения в Централна Европа и
ускорил процеса на разпадапе на огромната пъстроплеменна
империя.
След интеграцията на заселените със славянски племена
земи в Тракия, Македония, Панония и Дакия към средатд на,
IX век България се издигнала като трета по зпачимост и тери-
ториален обхват политически сила редом с Византия и нем-
ската държава. Тогава пейпите граници20 имали приблизително-
следните очертания: на североизток — до реката Дпепър (тук
тя опирала до земите на маджарите и на Хазарския хаганат,
конто бил пред прага на окончателна и безвъзвратпа разруха);,
па север--де-Каряатите (между тях и Ду пава се намирала така-
наречената от византийските автори „Отвъддунавска Бълга
рия“)21; на северозапад—до реката Тиса(тук първоначално тя гра-
ничела с Франкската империя, а впоследствие с Великоморавия
и Панонското княжество); на запад — до земите на Сърбия и
Хърватия (като почти цяла днешна Македония влизала в пре-
делите й, достигащи до адриагическото крайбрежие, градовете-
и крепостите на коего представлявали единствената опора на
византийската власт тук); земите на юг от Томор, Б егалница,
Беласица, Пирин, Родоните и Странджа често менели госпо-
дарите си (те били арена, върху която Византия и България
кръстосвали непрестанно мечове в кървав и безпощаден двубой).
Обстоятелството, че българската държава включила в свои-
те граници по-голяма част от земите във вътрешността на Бал-
канский полуостров и заемала срелищно географско местопо-
ложение в него, й позволило да господствува над най-важните-
му сухопътни военностратегически и търговски артерии. Диа-
гоналният път — Via Singidunum (Белград—Сердика—Фили-
попол—Адрианопол—Цариград), Via Egnatia (Драч—Охрид—
ИЗОБРАЖЕНИЕ НА КОННИК ВЪРХУ КАМЕНЕЙ БЛОК — ПЛИСКА
Солун—Цариград), Д навският път (Белград- Бдин— Ескус—
Нове—Дръстър), Черноморският път (Цариград—Анхиало—
Одесос—Констанция) и "Др,, конто преди свързвали Византий-
ската империя с Централна и Западпа Европа, с източпоевро-
пейските области, в по-голямата си част били на територията
на България. Това й създало условия за оживени политически,
търговски и културни контакти с различии европейски страни
и я превърнало в мост между Изтока и Запада.22
I, През първата половина на IX век в българското общество
йастъпили редица обществено-икономически промени.23 Те би-
^ли резултат на усиления пронес на феодализация. Имуществе-
41
ИМПЕРАТОР ЛЮДОВИК БЛАГОЧЕСТИВ!! НА ТРОН. ЗАОБИКОЛЕН ОТ ДВАМАТА СИ
НАЙ-БЛИЗКИ СЪВЕТНИЦИ — МИНИАТЮРА ОТ КАРОЛИНГСКИ РЪКОПИС (IX ВЕК)
ните различия и социалните противоречия в българското об-
щество се задълбочили. Мнозинството от поданиците на българ-
ския владетел изпаднали във феодална зависимое! на първо
време спрямо държавната власт. а впоследствие и спрямо круп-
11ИТе поземлени собственник. м ствената дифс енциация
сред or ромната маса да свободните селяни-Общинници се на-
бирала в напреДна./i фаза на развитие. Прявили се рлементи
на крепостническия статут. Позициите на феодалпата аристо-
крд'ция укрепналиАТя била обградена от владетеля с много-
бройни грижи и внимание и придобила редица социално-съ-
словпи привилегии, конто всецяло я отчуждили от масата на
българския народ. Противопоставили се едва па друга класата
на ханските „хранени люде“ и класата па обикновените повин-
пици, обременепи с многобройни задължения.
Промените от обществен, политически и етнически харак-
тер извикали на живот п,эе стройстврто на _редица държавни
и идеологически институции. На първо място, то её изразйлб в
зам >Ц1ДТ4 па it пр и и ihi и~в_о р гаи иза цията
на държавното управление с административно-териториалния.24
Първият* успешен пгпттпг^бва *отношёнй5 направил хан Крум,
конто разделил в края на 813 г. повозавзетите в Северна и Из-
точна Тракия територии на три области. За техни управители
той поставил брат си, ичиргу-боила Тук и кавхап Пратаис.25
При TOBajoii умело съчетаЛ-Ризантийската-военцаадмшшстдаа.
тивна организация с нрабългарскдга и сдавипската, идраденц
ца чисто двоеме-u-np инн и и .Неговото дело било продължепо от
сипа му. В завоювапите земи на средподунавските славяни той
премахнал славянските племенни князе и на тяхно място по-
ставил български управители.26 В следващите десетилетия била
намерена и най-удобната форма на областного военноадмини-
стративно устройство — тарканствата или комитатите. Тези
областни единици били създадени в перифериите на българската
държава и имали за задача да укрепят нейната отбрана и власт
над населението, което живеело в техните рамки.
Така .постепенно бил преодолян племенният партикулари-
зъм и били укрепени позициите на върховната държавна власт—
постигната била пълна централизация в управлецието.
ПЛОЧА С РЕЛЕФНО ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ГРИФОН, НАМЕРЕНА
В СТАРА ЗАГОРА (IX ВЕК)
На второ място, нанесен бил удар върху господството па
родовата п р абъл г а рска'~з~нат и отагпридаден послужебеп ха-
рактер на фебдалната аристокрация — подчертана била пъл-
ната й политическа, административна и нкономическа зави-
симост от волята и-ррцТеннята на върховния владетел. Гака~~се
стига до пай-подходящите форми 1Та централпспг областно уп-
равление. Те били извикапи на живот от нуждите на развива-
щата се държава, а не били продукт на вышлю влияние или
подражание.
Тогава прабългарската воеппоплемепна организация била
усъвършенствувана и значително реформирана, за да се прис-
пособи към новите нужди на една пъстра по племенен състав
държава. Успоредно с това в паложената административна уред-
ба навлезли и иякои елемеити от славянската организация и от
устройството на Византийската империя, заварепи в новозав-
зетите земи. Произходът и характерът на държавно-админист а-
т и в ната терминология и структура обаче били прабългарски.
„Тази прабългарска терминология е влязла дълбоко в осповите
на държавния живот. За това сочи фактът, че тя остава да жи-
вее и след пълното славянизиране на държавата, след изчез-
ването на прабългарите като самостоен етнически елемент, чак
до втората половина на XI век, когато византийското иго я из-
трива от света."27 Това в никакъв случай не означава, че пра-
българската родово-племепна аристокрация е заназила все-
цяло своите господств ващи позиции в управлението на
държавата. Те били разклагени от политиката на рдмите
ханове, конто ясно съзнавали, че своята одравина държавата A
може да крепи изключително на—мттогочиследия славянски 1 '
елемент. _______ ___—
Промените във вътрешната структура на държавата, довели
до налагането на областно, а не на племенно деление в нея (и
то не само в преди владените, но и в новозавзетите територии), 45
НАДПИС ЗА'ВЪОРЪЖЕНИЕТО НА СТАРОБЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА. НАМЕРЕН
В МАДАРА (IX ВЕК)
били извършени поради необходимостта от политического обе-
динение на многобройните славянски племена с прабългарите.
Те са били крайният резултат на усиления пронес на интегра-
ция, развиващ се сред югоизточните славяни. Огромната за-
( слуга на българските владетели, царували през първата поло-
вина на IX век, в историята на славянская свят е тази, че те
успели чрез своята вънщна и вътрешна политика да сплотят
неговия авангард в борбата му грешу Византия Бродещият
по Балканский полуостров призрак на нейната експанзия чез-
fl нел, подгонен от славяни и прабългари. В многовековната исто-
рия на това международно кръстовище, което било арена на
1
непрекъснати борби, най-после идвало времето на относително
умиротворяване и стабилитет. Новите страници от историята
му щели да бъдат записани не с имената на славянски и прабъл-
гарски племена (скоро те потънали в забрава), а с името на един
народ, наречен български.
Развитието на България в предшествуващнте два века_с
голяма яспота показало пеобходимостта от вътрешно единение
на съставпите й разнородни етнически едемепти. В противен
случаи тя щяла да бъде сполетяна от безрадостната участ на
много други политически общности,^които както бързо се поя-
вявали, така бързо и ищщзаалиот картатадш Европа. При това
положение още от началото на I X .век нъзпикнал с повелянаша
необходимост въп юсът за вселяване в съзнанието на подан идите
на държавата на ч . вството за^е иппа политическа принадлеж-
ност. Това било сторено през първата половина на столетието
с учудваща методичпост от страна на цент; алната власт. з а
се достигне ц,о налагането на събир люто име ЪЛГАРИ,
което загубило своя тесен етнически смисъл и от наименование
на прабългарите се превърнало в държавно-политическо наиме-
нование на поданидите на българския хан.28 Года' явление на-
мерило отражение в редица надписи на Омуртаг, Маламир и
Передан, глето те с-пелбена гордост се назоддват „владетели,
на м|!91£то българи“, имайки пред вид не само прабългарите,
но и"многочисленото слйвянско население, което обитавало уго-
лемените предел и на българската държава. Тази съзнателно из-
вършена метаморфоза намерила отражение и в съчиненията на
византийските и франкските хронисти — до средата на IX век
те разграничавали славяните и прабългарите като два компо-
нента на изградената държава, а оттогава с името БЪЛГАРИ
започнали да назовават всички, конто влизали в състава й.
За ускоряване навози продеерддейстрували^дминистративно-
териториалното деление на страната; преодоляването налде-
мепния партикуларизъм;~7Упитът за налагане на единпо и общо*
валидно за всички но ани щ на държавата за колод ателство
през царуването на Крум: укрепването на авторитета на върхов-
ната държавна власт; привличането на славянска га~арйсто-
К[а ия и авлението на държавата и нараствапето на ролята,
участието и относителната тежест на славянский елемент в ней-
ния живот; укрепването па международните позиции на бъл-
гарската държава; реализираното равноправие между двата
основни етнически компонента. Външните белези на формира-
1 щата се единна народност с ярко изразен славянски облик били
налице. Далеч по-бавно вървяла културната и езикова спойка,
макар че не твърде многочислен и m прабългарски елемент по-
степенно се дифузирал в безбрежного славяпско море. Славяно-
прабългарската симбиоза може да бъде забелязана не само в
държавния живот, но също така в бита и в материал пата кул-
тура, в генеалогическите и религиозии взаимоотношения. По-
следните археологически проучвания29 по твърде категоричен
начин доказаха, че прабългарският елемент не е живеел изо-
лирано в една обособена облает, а в различии краища и селища
на държавата в съжителство със славянский. В резултат на това
битът и културата им придобили редица общи черти.
Българската държава включила в пределите си нови пле-
мена. Нейното цялостно укрепване довело до централизация на
властта и нарастване на авторитета на владетелите. Повдигнадо
се тяхното самочувствие. Това намерило израз и в промяна на
титлата. Ако преди те насели тюркската титла qban (xavag),
равнозначна на визаптийската apywv, го още в началото на
IX век те я променяли, титулувайки се в надписите си xava?
uptyi V велик кан“. я напълно съответствувала на другата
тюркска титра qhagan —• „хан на хановете", с конто българ-
ските господари се титулуват в някои източници.30 По смисъл
и значение xavxs uptyl и qhagan били схващани като тъждест-
вени с и imperatof. По този начин била изразена рав-
ностойността на българския владетел с владетелите на дру-
гите страни и преди всичко на Византия.
Развитието па държавата изисквало да се укрепва автори-
тетът на нейния върховен госполар. па се зазлр авяв ат поз и ци ите
на едиипата цептрална власт, да се санкционира нейният „бо-
жествен" произход. Това било нужно, за да се подчертае и пъл-
ната независимост па българския владетел спрямо византий-
ския император. За тази цел езическата религия била прито-
чена към пиявилите се потребности на централната власт и па —
развиващия се феодален строй. Като се започне от, я9о. (го-
дината в която е бил построен аулът па Тича -и-бил изсечеп Яа- .—
таларскияг надпис), бългапският владетел ее смятал за»до-
ставен от бел а _ Т& ex tteofi ccpyow).31 Формулата, която била
използувана в този случай, не била само едно сляпо подража-
ние на идеята за богопоставеността на византийския василевс,
изразявана по същия начин — тя изразявала една идейна «----------
същност, която била породена от суверенитета на българския
владетел спрямо византийския император.
Идейната платформа на българската държава в борбата й
срещу Византия била приспособената към нейните нужди ези-
ческа религия. Ако византийските автори до покръетването на-
ричали поданиците на българския владетел „беззаконии езич-
ници“, то и в България не са пропущали случая да се разгра-
ничат от византийците по религиозен принцип. Борбата между
България и Византия в идеен аспект преминавала под знака
на борбата между езичници и християни.
Раз ноет раината -и в мчргл отношения успешна държавни-
ческа дейност на Крум, Омуртаг, Маламир и Перепав се нуж-
даела от ентусиазиран и далновиден пррдължител, конто да до-
върши.недовършеното и да полхване неподхванатото. България
имала в себе си достатъчно сили, за да изживее, макар и болез- 49
4 КНЯЗБОРИС ПЪРВИ
нено, един необходим за по-нататъшното й развитие политически
и държавно-религиозен катарсис, конто да я преобрази и на-
сочи по нов път. I
България по нов път
НАЧАЛО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЦАРЕ: НА БОРИС, ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ ЦАР,
НАРЕЧЕН В СВЕТОТО КРЪЩЕНИЕ МИХАИЛ, КОЙ ТО ПРИВЕДЕ БЪЛГАР-
СКИЯ РОД КЪМ БОГОРАЗУМИЕ ЧРЕЗ СВЕТОТО КРЪЩЕНИЕ — ВЕЧНА
ПАМЕ Г!
ИЗ „СИНОДИКА НА Б О Р И Л- (Х111 ВЕК)
В историческите извори няма сведения за живота на княз
Борис33 преди възкачването му на престола. След смъртта на
баща си Персиан по силата на установената в престолонасле-
дието традиция той поел върховното управление на държавата.
Едно легендарно известие от „Българската апокрцфна лето-
пис“ (XI век) сочи, че тон „приел царството" не в столнината
Плиска, а „на река Брегалница“34 (в дн. Македония). Странно
е, че българският племен исторически спомеп — отражение на
народного предание — често евързва неговата дейност с тази
именно облает Брегалнишката, за уредбата на която той
през царуването си отделял особени грижи. Може би наистина
неизвестният летописец, съчетал в своего повествование исти-
ната с легендата, е прав. . . Все пак историческата наука с из-
вестна резервираност приема неговото сведение.
Прате! ц. нория владетел т| ъгнали по столиците на
държавите, с конто България полдържала мирни отношен и я,
за да възвестят за промяната на престола. Цри крал Людовик
Немеки (840—876) в Майнц българското пратеничество дошло
не само за това, но и за да го увери в готовността на княз Борис
да поддържа установените още при предшествениците му дру-
СТЕНОПИСНО ИЗОБРАЖЕНИЕ НА КНЯЗ БОРИС В МАНАСТИРА „ТРЕСК'АВЕЦ-
КРАЙ ПРИЛЕП
жески .отношения: „Година 852. По желание и нареждане на
същия пресветъл владетелбил свикан църковен събор_дз град
Могонциакум, главен град на Германия, под председателството
на достопочтимия архиепископ на същия град — Рабан, с всич-
ки епископи и абати от Източна Франкия, Бавария и Саксония.
Те се съвещавали за разрешаването на църковни въпроси, а
кралят заедно с първенците и управителите на провинциите
усърдно уреждал обществени дела и спорове. Като потвърдил
съборните им решения^. гой изслушал и отпратнл посолствата
на българите и на славяните и се завърнал в Бавария."35
Заредена с противоречия и усложнения била обстановката
в ср'едновековна Европа в средата на IX век,- Днете велики
сили — Византия и Немското кралство, оцелели в бурята на
главоломно развилите се събития, си оспорвали наследството
на Римската империя. Те водели ожесточена ёорОа JU xeiемония
в Италия и на среднодунавските славяни. „ВдгЕЩото време
това съперничество било удвоено от големия дуел,. който про-
тивопоставил двете християпски средища----Цариград и Рим.
Докато Цариградската тгатриаршия била вЯрпо оръдие на Ви-
зантийската империя в нейните намерения към север и северо-
запад, то Западът, от своя страна, също постигнал политическо
и религиозно съгласуване — в желанието си да възстановят
„Свещената Римска империя" немските императори получавали
моралната помощ на апостолическия престол, тъй като папет-
вото виждало в лицето на Немската империя решителната сила
и главния двигател на своята хегемония и влияние в европей-
ския свят. . . Поради това не е никак учудващо, че в отноше-
нията между Изтока и Запада през 1Хвекнерядко се виждат
мечът и кръстът да вървят ръка за ръка и чисто религиозните
въпроси да придобиват политическа важност."36
к^Още повечесе усложнила обстановката в Европейския Юго-
изток след създаванетоТгукрепването на държавата на морав-
/f 4'о
' )
ПЛОЧЛ С РЕЛЕФНО ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ЛЪВИЦЛ С ЛЪВЧЕ. НАМЕРЕНА
В СТАРА ЗЛГОРА(1Х ВЕК)
ските славяни. В скоро време тя се явила като непримирим
противник на Немското кралство, чиято експанзия към Вели-
коморавия и славянските племена, разположени на изток от
Панония, засягала пряко интересите и на България. В разго-_
рели я се немско-моравски конфликт българите, конто преди
били верни съюзниии и приятели на крал Людовик Немеки,
отведнъж през 853 година заставали на страната на княз Ро-
стислав (846- 870): „Българите, като взели на своя страна ела- 53
ОЛОВЕН ПЕЧАТ НА ИЗТОЧНО-
ФРАНКСКИЯ ИМПЕРАТОР
ЛЮДОВИК НЕМСКИ
вяните и, както се казва, привлечени от пашите подаръци,
яростно се нахвърлили срещу краля на Германия Людовик, но
те били победени, тъй като бог бил против тях."37 Оскъдни са
вестите за тази война. Все пак съвсем ясно е, че българската
войска е претърпяла голямо поражение. Ненапразно Теофилакт
Охридски, който заимствувал своите сведения от недостигнала
до нас старобългарска летопис, е отбелязал, че „когато каза-
ният дивен Борис наследил властта, облак от франки покрил
цяла България".38 Положението станало доста критично и по
всяка вероятност младият български владетел е бил принуден
да потърси отново сближение с немския крал, отказвайки се
от съюза си с Моравската държава. Прекратяването на воен-
ните действия на северозапад се е налагало и поради това, че
отношенията с Византийската империя продължавали да бъдат
обтегнати.
Така първите стъпки в дейността на княз Борис били по
бранните поля. Те се оказали неуспешни. И въпреки това пър
вето десетилетие от князуването му минало под знака на не-
престанни и изтощителни войни със съседите. Отношенията с
тях се усложнявали ту на северозапад, ту на запад, ту на юг.
В нито една от водените многобройни войни той не можал
да удържи победа. Неуспехите в сраженията били иегов по-
стоянен спътник, но не и пълните поражения в ущърб на тери-
ториалната цялост на българската държава. Той успявал ловко
да се изплъзне и да компенсира недостатъците си на пълководец
£ блестя щите дарби на дипломата. Може би ляма владетел в
нашата средновековна история, който да е изгубил толкова
битки, колкото княз Борис, а ведно с това да е удържал толкова
победи в дипломатическите схватки. Поради това именно едва
ли може да се приеме като папълно вярно едно единствено све-
дение, което го рисува като завоевател и пълководец: „Цару-
нето па Борис преминало в трайпа тишина и немалко народи
му се покорили.“За
Междувременно отношенията с Византия оставалн неу-
редени. Империята с болка преживявала загубата па земите в
Македония и Тракия. Вънреки това тя не можела да отдели
достатъчно сили (поради непрестанните войни, конто водела в
Мала Азия с арабите),40 за да се противопостави па България
и потърси реабилитация. Княз Борис се чувствувал задължен
и призван да укрепи своята власт над интегрираните към бъл-
гарската държава славянски племена на полуострова и каго
се възползува от заетостта на империя га, да й нанесе решаващи
удари в отдавна започналия двубой. Взетата в предишните го-
дини инерция на българо-византийския конфликт го тласкала
в посока, която таяла в себе си вреди за България в тогаваш-
ния исторически момент. Разпръснатостта на българските вой-
ски на различии фронтове и направления представлявала важ-
на причина за техните последователни неуспехи.
Приемникът на византийския император Теофил (829—842)
бил едва четиригодишен, когато трябвало да поеме скиптъра
на властта в своите ръце. Регентка на малолетния Михаил III
(842—867) по предсмъртното завещание на покойния му баща
станала майка му Теодора. В продължение на десетилетие и
княз БОРИС ИЗПРАЩА ПРАТЕНИЦИ ДО ИМПЕРАТРИЦА ТЕОДОРА — МИНИАТЮРА
ОТ МАДРИДСКИМ ПРЕПИС НА ЙОАН СКИЛИЦА >
55
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
половина тя се разпореждала със съдбините на империята, стре-
мейки се с все сили да запази трона за собственото си чедо. В
ръководствою. на дъ.ржавните дела тя била подпомагана от ре-
гентски съвет, в конто влизали: нейният брат — кесарят Варда,
нейният чичо — Мануил, другият и брат — стратегът Петронас,
логотетът на дрома Теофил, магистърът Сергий Никетиат и ца-
риградският патриарх Методий.41
Напрегнала сили за отразяване на надвисналата в Мала
Азия, остров Сицилия и дори над самия Цариград арабска опас-
ност, Византия оставила в неуредено положение своите отно-
шения с българската държава както при хан Персиан, така и
в началото на Борисовото царуване. Липсата на какъвто и да
е мирен договор, който да урегулира отношенията между двете
държави и да признае юридически териториалните придобивки
на българите от 30-те и 40-те години на IX век, дала право на
последните да продължат своите набези в Тракия и Македония
и да подложат на опустошение земите на тези византийски теми.
Цариградското правителство въпреки своята заетост в несек-
ващите войни с арабите отделило военни сили и за Балканския
полуостров. В пограничните с България крепости били поста-
вени големи по численост гарнизони. Те не само имали за за-
дача да отразяват българските нападения, но и сами нахлували
в българските предели, като нападали поотделно крепостите в
тях, избивали и пленявали тамошното население.42 Така бъл-
гаро-византийският конфликт заразил дълго време характера
на погранични стълкновения, чийто боен театър били предимно
земите на Източна Тракия. В първите години от управлението
на княз Борис назрели условията за сериозно българо-визан-
тийско сблъскване. Поради това той решил да окаже диплома-
тически и военен натиск върху Византия, за да бъде постигнато
умиротворение между двете страни и да диктува условията на
§3 мира на цариградското правителство. За тази цел той „изпра-
КЛЮЧ-СТАТУЕТКА, НАМЕРЕН В
ПЛИСКА (IX ВЕК)
ИЗТОЧНОФРАНКСКА (НЕМСКА) ВОЙСКА ОБСАЖДА КРЕПОСТ — МИНИАТЮРА ОТ
СЕН ГАЛЕНСКИЯ ЗЛАТЕН ПСАЛТИР (IX ВЕК)
тил в Цариград свои вестители“, за да съобщят на императрица
Теодора, че ще наруши постигнатото споразумение и „ще из-
върши поход срещу земята на ромеите".43 Твърде наивен е по-
нататыиният разказ на византийските хронисти, за да може да
се приеме безрезервно. Според тях отговорът, конто получил от
императрицата българският владетел, показвал нейната мъжест-
веност и твърдост: „Ще ме намериш и мене в поход срещу тебе
и аз се надявам, че ще те победи. Ако ли пък не стане това и ти
ме победит, то и в този случай ще те надвия, защото ти ще си
победил жена, а не мъж.“ Поради това именно, обясняват по-
нататък те, князът на България „останал в покой, без да посмее
да извърши нещо дръзко“. Едва ли причината за настъпилото
умиротворяване на двете политически сили трябва да се търси
в анекдотично скалъпеното обяснеиие на византийските автори.
В тогавашния исторически момент мирът е бил силно желан и
от двете страни и те са се стремели към иеговою постигане:
България, претърпяла крупен неуспех във войната с Германия,
се нуждаела от мирен отдих, който да й даде възможност да
стабилизир а воениите си сили, да у креп и погр a 11 и чните си кр е-
пости и_да_уточни граничните линии със съседите си; Византия,
съсредоточила всецяло своего внимание в двубоя си с арабите,
тъкмо тогава пай-малко е желаела да се вплете в продължителна
война със своя севереи съсед — това би апгажирало значителна
част от военния й потенциал. По а и всичко това и ръководепи
от мисъдта за запазване на своите интереса, двете държави по-
вели прегово и за сключване па „договор за приятелство" и
мир. Началото им било сложено с българското пратеничество
в Цариград. След това византийското правителство изпратило
при княз Борис в Плиска протоспатария Теоктист Врнений,
конто бил придружеп от монаха Еварест,44 за да уговори окон-
чателно условията за предстоящий мирен договор. След взаим-
ната размяна на пратеничества и след постигане на споразуме-
ние по спорните въпроси договорът между България и Визан-
тия бил сключен. Трудно е въз основа на запазените съвсем
откъслечни Дании да се установи както хронологията на това
събитие (може да се предположи, че това е стапало между 853—
156 година), така и да- се посочат условията на мирния дого-
вор.45 Със сигурност може да се твърди, че е било постигнато
споразумение за размяна на пленниците — за това съобщават
в споите легендарни разкази за станалото впоследствие по-
кръстване на българите почти всички византийски хрописти.
Успоредно с това Византия навярно се е видяла припудена да
признае извършената в предшествуващите години интеграция
на славянски племена и територии от югозападните покрайнини
на Балканския полуостров, от Родоните и Северна Тракия —
към българската държава, за да може да преустанови хода на
българското териториално разширение на юг и югозапад за
сметка на нейни земи. В такъв случай може да се смята, че този
договор, при който българската дипломация е действ у вала от
пози ия на силата е п: е ставлявал едно пейно крупно пости-
жение — узаконявапе на българските успехи във военнополи-
тическо отношение, постигнати при предшестп еииците на княз
Борид. Те са чертаели границите на своята държава с меча, а
той ги е затвърдявал с мир ни преговорн.
Пряко свидетелство за мира, постигнат тогава между двете
държави, за неговото поддържане представлява отбелязаният
в един арабски извор факт, че през лятото на 860 г.46 български
пратеници пристигнали в Цариград и били приети на а диен-
ция в двореца от византийския император Михаил III. клю-
ченият мир не се оказал дълготраен. Той бил само кратка пре-
людия към нова война между двете държави, конто се оказала
с изключително важни последици за развитието на България.
Вплитането на все още вътреш тзираната бъл-
гарска държава във военни конфликти тъкмо след уголсмява-
ието на нейните предели е представлявало един напълно no-
ri ешен ход. Вредата от него първоначално не е била съзнавана
от княз Борис. Било е необходимо той да бъде поучен от гор-
чивия опит, за да съзнае необходимостта от промяна на курса
във външната политика и отправянето на държавата по нов път.
Несполучливите войни, конто довели до азорепие на не-
малко области на страната, би пи дпстатъчнп основание за него.
ВИЗАПТИЙСКИЯТ ИМПЕРАТОР
ТЕОФИЛ МИНИАТЮРА ОТ
ВИЗАНТИЙСКИ РЪКОПИС,
СЪХРАНЯВАН В МОДЕНА (X ВЕК)
за да осъзнае, че не победоносии битки, носещи бърза, но крат-
котрайна слава,трябва да изпълват неговото царуване, а дей-
ствия, в конто силата на меча трябва да бъде заменена с дипло-
матический такт и прозорливата политика. Защото ясно било,
че напусто отиват всичките победи, докато младата държава,
опитваща се да дели мегдан с най-могъщите империи в тога-
вашния европейски средновековен свят, е трябвало да бъде
гледана с недобро око като държава на „езичници и варвари",
f]
и то при положение, че универсалната християнска религия
е била вече господствуваща в повечето страни от Европа. И
като следствие от това владетелят й понявга бил пренебрегван
в между на родните отношения. Но не било и достатъчно само
политическото единство на поданиците в териториалните рамки
на държавата, за да се създаде у тях трайно чувството за единна
народностна принадлежност, и то при наличието на два основни
етнически елемента, с две различии култури, с две различии
религии. При господствуващото езичество българският народ
(по-точно българската феодал на върхушка), наричан презри-
телно от ромеите „варварски и христоненавистен“, оставал на-
страна от християнизираната вече европейска култура. А нима
е можела идеята за различии божества да бъде надежден кре-
пител на властта на българския владетел (впрочем, наричащ се
ц-преди покръстването „от flora поставен") Развитието на бъл-
гарското общество по пъта~ТЙГфеодализма през средата на IX
век означавало остри и непримирими имуществени и социални
различия и противоречия. Оформилите се феодални отношения
породили необходимостта от значителни изменения в държавно-
о^ществените институции, в общественото съзнание, в правните
норми, в религиозните представи, в начина на отношение на
държавната власт към привилегировани и непривилегировани.
Появила се остра нужда от идейна санкция и оправдание- на
фактически съществуващата феодална зависимост, в конто се
намирала по-голямата част от българското население. Сицеит
вуващите в българското об ество класови и съсловни различия
се нуждаели от^идейно осмисляне, ц утвърждгптаттеТ* Нормите
на обичайното право, етиката и моралът на славяните и пра-
българите носели върху себе си (въпреки настъпилата в тях
еволюция — отражение на обществено-класовите примени) бе-
лезите на изживяла своего време формация. Те не можели все-
цяло да бъдат в услуга на феодалната аристокрация. Езически-
те_религии на двата основни етнически елемента изживявали
своите сетни дни на безполезна трансформация като форма на
обществеио съзнание. Те вече представлявали негодна и пре-
чеща за идейното утвьрждаване и укрепване на феодалното гос-
подство старина. Крайне необходимо било езичеството да бъде
заменено с вяпата в единния християнски бог —^цосител на
идеята—за -самодънл щд и пълновластието на онези, коитТГ
„били от него поставепи“^Ако в предишния период противопо-
ставянето па езичеството на българите на християнска Визан-
тия е било полезно и градивно за уякчаването па държавата —
било е действено идейно зпаме, — то в средата на I X век съ-
ществуването на езическа България в обкръжение от могъщи
съседи, отколе прегърнали християнството като държавна ре-
лигия, е било пречка за по-нататъшното й развитие.
Тези обстоятелства сложили край на колебанията на бъл-
гарския владетел за пътя, по конто трябва да се тръгне. Сякаш
прорицател, той разбрал — повелята на историята била та-
кава! — че първата стъпка трябва да бъде налагането на хри-
стиянството за задължителна държавна религия в страната.47
Общо казано, подчините, поради конто княз Борис и сио-
делящите нолитиката и възгледите му представители на родово-
послужебната аристокрация са решили да наложат християн-
ството като държавна религия, се коренят в обществено-ико-
номическото развитие на българското общество, във вътрешно-
и външнополитическото положение на България и в кризат
в вея, изразила се в несъответствие между феодалната база и
негодната да я обслужва надстройка. Тя е симптоматизирала
чрез никои въгрешни сътресения в обхватния и пъстър бъл-
гарски политически, етнически и социален организъм, конто
дали отражение при преустройството на държавния апарат и
оказали въздействие при никои военнополитически неуспехи
на държавата.
5 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
Г)
КНЯЗ БОРИС П Ъ Р В И
Докато в българския княжески двор старателно се обмис-
лял този ход, събитията в Европейския Югоизток се развили с
главоломна бързина: Великоморавия, възползувана от раз-
слабеността и междуособиците в Немската империя, постигнала
значителни успехи в борбата си срещу нея. Засилваието на Ве-
ликоморавската държава представлявало реал на за плаха за
българското владичество в земите по Среден Дунав. Сега вече
за пемския крал Людовик не представлявало трудност да при-
влече на своя страна българския владетел. Притисната от две
страни, Великоморавия била принудена да потърси през 8G2 г.
помощта на Визаптийската империя, която след повече от по-
ловин век отново успяла да въвлече в сферата па своето поли-
тическо и духовно влияние една отдалечена от нея славяпска
страна. Това нанесло значителен удар върху интересите на Рим-
ската църква и неннпя политически стълб — Немската импе-
рия. Ала в момента Визаптийската империя не можела да окаже
реална военна подкрепа на тъй търсения съюзник — тя извра-
тила само братята Кирил и Методий да проповядват в средно-
дунавските земи християнството на славянски език (нещо не-
допустимо в политиката й спрямо заобикалящия я славянски
свят). За да неузрализира поне временно решителната бъл-
гарска намеса в среднодуиавския конфликт, тя възправила сре-
щу българската държава сръбските и хърватските племена —
тогава верни оръдия на нейната балканска политика поради по-
литическата си неукрепналост. Конфликтът разширил своя об-
i сег и обхванал всички политически сили в Средна и Югоизточна
Европа. През 862 година двата враждуващц съюза-се оформили
окончателно. От едната страна стояли Великоморавия. Визан-
тия, Съ бия Хъ ватско и непокорният син на Людовик Немеки
КарЛбмащ а от другата — Болгария и Немската империя\48
Сключеният през 862 година българо-немски съюз предвиж-
дал водевето ня поении действия срещу враждебната
\66
БЮСТ НЛ БЛАГОСЛЛВЯЩ ХРИСТОС, НАМЕРЕН В НЕСЕБЪР
изображение па кръст с падпис
.ИСУС ХРИСТОС ПОБЕДИ"—МИНИАТЮРА
от византийски рькопис их век»
। коалиция и освен това българите да приемат християнството
Iот Запада. В една иемска детописиа белбжка от Я64 г е-отбеля-
заро, че българският княз обещал на немския крал „да стане
християиии**.49 И ако все пак това сведение е енизодично, то
о।це пОгЦатеРптипт еп погтптд. па едно нисмо от май 864 г. на
папа Николай I до епископа на Констанц Соломон; „Понеже
ьГЙ съобщават, че верният"крал [Людовик Немеки] имал наме-
рение да иде в Тулина, а после да сключи мир с княза на бълга-
рите и да подчини доброволно или насила Ростислав, ние молим
всемогыция бог — ангела, който е бил с патриарха Яков, да
бъде и с него, и с всички негови хора и да насочва добре пътя
му и Людовик да се завърне в мир и радост в страната си. Но
понеже казваш, че твърде поедапият на Христа крал се надявал,
че самият княз па българите желаел да се покръсти и че мио-
зина от самите тях били станали християни. ние благодарим на
бога и го молим да умножи плодовете в житница га му. А ние,
както кралят пи моли чрез теб, ще наредим пост и те отпра-
вяме молитви за тях към милостивия бог.“М| Непапразно на-
последък в научного дирепе въз основа па гориите сведения се
,прави опит да се прокара възгледът, че предвиден ото по съюз-
' пня договор покръствапе на българите е започпало още в 862
(или пай-къспо през 863 г. и е обхвапало предимцо северозапад-
ните български зсми.51 През 863 година воепнонолитическите
събития в Югоизточпа Европа придобпли твърде сложен и в
редица отношения неизгоден за българската държава ход. Ся-
каш в падвисиалите над нея бурепосни облаци и изпитания
княз Борис е търсел пътя, по конто тя чрябвало решително
тръгне.
Крал Людовик Немеки, след като се разправил с бунта
неиокорпия си сип Карломан в Каринтия, в пачалото па 863
дина постигнал с българска помощ решителен успех във вой-
1ната срещу Великоморавия.82 В същото в реме други български
армии били принудени да воюват срещу съюзниците на Визан-
тия и на великоморавския княз Ростислав — Сърбия и Хърва-
да
на
го-
тия. Българската войска, предвождана от престолонаследника
тия. Българската воиска, п едвождана от п есголонаследпика
Расате-Владимир, претърпяла нечуваио поражение па сръбска
територия. Първородният Борисов син ведно с дванадесет ве-
лики боили бил пленен от в окови. Княз
Борис се принудил „от скръб за сина си и по неволя да сключи
мир със сърбите". За тази г ел той лично отишъл при ctъбския
княз Мутим ип._ При завръщането си в България той бил при-
дружен от неговите синове Бран и Стефашдо пограничната кре-
69
пост Раса (дн. Нови Пазар в Югославия), тъй като се боял ог
внезапно нападение от сърбите. При сключването на мира бъл-
гарският владетел обдарил сърбите с големи дарове, а те от
воя страна му подарили два роба, два сокола, две кучета и
осемдесет кожуха.83 Според принципите на тогавашната бъл-
। арска дипломация тази взаимна размяна на подаръци между
^двете сключващи мирен договор страни представлявала сигур-
на гаранция за неговото трайно спазване. Те ито > нал пи и >о-
мени в отпошенията между двете страни не пастъпил В след-
ващото половин столетие те се характеризирали нс само с не-
нарушаване на установения мир, но и със значително параст-
ване на~бъ. га ското политическо влияние в Сърбия.
—_ Войнатд срещу Хърватия също не донесла очаквапия ус-
пех, макар че българските войски тук би ли ли чнопредвождапи
от княз Борис. По ради променливия успех във воен ните дей-
ствия и по а и сполетялото българите поражение в Сърбия той
„сключил мир, като дарил хърватите и бил дарен от тях“. Отто-
гава между двете съседни държави се установили трайни добро-
съседски отношения, като те често си разменяли пратеничества
и „взаимни подаръци в знак на приятелство“.54
Опитите на България да надхвърли обсега на своето естест-
вено политико-демографско териториално разширение, ней-
ните завоевателни стремежи па запад срещнали съвсем естест-
вен и организиран отпор от страна на преодоляващите своя
племенен. партикуларлзъм. £ ъбски и хърватски племена. Те
водели справедлива борба за отстояване на своята политическа
и народностна независимост срещу чуждоземен завоевател, увен-
чала се с пълен успех. Разд обяването на българската армия
на три фронта в едно и също време (през първата половина на
8G.J година) довело в к айна сметка до погрома на българската
военна слава. Пълководческите и военностратегическите хо-
дове на княз Борис се оказали безуспешии. Той правел по бран-
ВИЗАНТИЙСКА ФЛОТА — МИПИА ПОРА от мадридский препис
НА ЙОАН СКИЛИПА
ните поля крупны грешки, конто цзкуптч-с брзгпорпия си та-
лант на_ ипломат.
„_ Обещание™ на българсция владетел да приеме хрнстиян
ството от Римската църква при посредничество™ на пемския
крал не остапало тайна завизаптийската дипломация.която схва-
щала, че това може да превърпе България в авангард па Запада
в борбата му срещу империята. Това възбу ило оспователпо
тревога във византийского правителство То ешило да дей-
ств) ва със свегкавична бързина, за да бъде принудена Бълга-
рия да се откаже от съюза си с Геэмания и вместо от Рим да
приеме християнството от Цариград. Визаптийците, след като
разбили в началото на септември 863 година65 арабите и отра-
зили временно опаспостта от тях, прехвърлили цялата си вой-
71
i
ИЗОБРАЖЕНИЕ НА КОННИК ВЪРХУ ПАРОВИКОВ БЛОК, НАМЕРЕН В ПРЕСЛАВ (X ВЕК)
I
ска на европейский бряг и по море и по суша се отправили на
поход срещу България.56 Превзета била важната-стратеги-
ческа твърдина Месемврия57, част от черноморското крайбре-
жие и значителни територии па юг от Балкана. И в същото вре-
ме, сякаш за да се увеличат бедите, сполетели българския на-
род, в страната започнали да върлуват болести, наставал неопи-
суем глад, започнали земетръси — миозина помнслили, че иде
свършекът на света. Приковани на северозападпите граници,
бълга теките войски не можели да се п отивопоставят на визан-
тийского нашествие. Положението па България отведнъж ста-
вало неудържимо. Тя била разбита. Тя агопизи ала както от
вражеского нашествие, така и от многоб ойпите злинп връх-
летели я отведнъж. И в тези трудни, сякаш безнадеждни об-
стоятелства, изправили държавата пред едва голяма катастро-
фа, княз Борис успял да покаже, че не всичко било загубено.
На пръв поглед изглеждало, че съзпданото с толкова усилия, с
проливането на потоци от българска кръв, ще погине. Сега било
необходимо той да покаже своите качества па първокласен ди-
пломат, негубещ присъствие на духа дори и тогава, когато бъл-
гарските войски търпели поражение след поражение. Добре съз-
нал истинската причина за враждебните военни действия на
Византия, той без колебание предприел това, чрез което пред
изпадналата в бедствено положение българска държава щели
да се открият по-светли хоризонти. Той поискал от византий-
ския василевс сключването на мир, бидейки готов да посрещпе
главните условия, предявени от него.
Още през есента на 863 година започнали преговори, а в
началото на 864 г 58~бил еключен ..лълбок“ трилесетгодишен мир
между България и Византия. Най-важните точки, залегнали
в_мирния договор, били: да бъде разтрогнат българо-немският
съюз, България да приеме християнството от Цариград и „да се
покорява на императора и па ромеите". Както изглежда, по-
ВИЗАНТИЙСКИЯТ ИМПЕРАТОР
МИХАИЛ II — МИНИАТЮРА ОТ
ВИЗАНТИЙСКИ РЪКОИИС.
СЪХРАНЯВАН В МОДЕНА
твърде! I и б и л и отново и българските териториални придобив ки,
върната й била областтд Загория uh юг от Балкана,като само
черпоморските крепости Месемврия, Апхиало и Девелт били
присъединени към Византия. Въпреки и победителка във вой-
ната тя била принудена да се съобразява с поставените от бъл-
гарите условия, ръководена от политическо-религиозните си
интереси във връзка с тяхното приобщаване към хрпстиянство-
то. Българските пратеници, дошли в Цариград, за да водят
преговорите и да сключат мирния договор, били покръстени
незабавно. От тогавашното им пребиваване във византийската
столица има един такъв любопитен епизод, описан от византий-
ските хронисти: „Един ден патрицият и доместик на схолите
Антигон устроил и бляскаво приготвил угощение в имперагор-
ските жилища, конто се намират до близката до дворците зала.
Той поставил баща си Варда за домакин и уредник на пиршест-
вото. Кесарят взел първепцнте па сената, приближените и прия-
телите и отишъл на угощепието. Той взел също и приятелите
от България, конто тогава се намирали обикновено в столицата.
На угощепието присъствувал и Теофил, госнодарят па Василий
[бъдещият византийски император Василий 1 Македонец], за-
щото и той бил сродник на кесаря, а също и патриций Констан-
тин. . . Българите винаги били някак си високомерни и само-
хвални. Случайно с тях бил един бъзгарпп, прочут с телесната
си сила и превъзходен в борба, когото почти пикой от дотога-
вашпите борци не можал да пребори. Затова те не смятали да
бъдат скромни, но се хвалели прекомерно с пего. Когато на
трапезата пиепето и веселието се засилнло, дребният па ръст
Теофил казал на кесаря: „Имам, господарю, такъв човек, конто,
ако заповядаш, може да се пребори с този прочут българин.
Защото това е голяма обида за ромеите и пикой не ще може да
понесе самохвалството им, ако този си отиде в България, без
да бъде победен." Кесарят заповядал да стане това Спомена
тият патриций Константин, тъй като сам произхождал от ар-
менски род, бил много ириятелски разположен към Василий.
Като видял, че мястото, гдето щели да се борят, било мокро и
се страхувал да не би Василий някак случайно да се подхлъзне,
поискал от кесаря да заповяда да бъдат посипани по земята дър-
вени стърготини. След като било сторено това, Василий се хва-
нал на борба с българина, бързо го стиснал и стегнал, подобно
на някаква лека и бездушна връзка сено или пък сухо и леко
руно вълна, така лесно го дигнал над трапезата и го захвърлил.
ПЛИСКА — КРЕПОСТЦА СТЕНА С ПЕТОЪГЬЛНА КУЛА
Когато сганало това, нимало човек от присъствуващите, конто
да не похвали Василия и да не се учуди. Също и българите се
смаяли от огромната му сръчност и мощ и занемели. От този
ден славата на Василий започнала все повече да се носи но ця-
лата столица. Той станал вече прочут и за него говорели
всички.“59
Така през уролетта на 864 г.6° по силата на редица вреди
всичко външнополитически обстоятелства Византия станала
кръстник на българския~парод. ( лед утвърждавапето па по-
стигнатия мир чрез клетвени обещания на двете страни за не-
говото поддържапе Цариградската патриаршия не се забавила
заедно с българските пратеници да изпрати свои мисиопери,
върху плещите на конто паднала тежката задача да извършаг
масовата християнизация па българския народ.61 За България
заминали един византийски епископ и мнозина свещеншш имо-
наси. Изобщо всичко, което било свързано с приобщаването па
българската държава към семейството на християнските и свър-
заните с духовно и политическо родство с Византия страни, било
извършено с изумителна бързина и решителност. Причините
за това се криели в обстоятелството, че империята на византий-
ските василевси смятала, че в съюз с Цариградската църква
ще може всецяло да неутрализира и превърне българската дър-
щава в подчинена на себе си политическа сила. Но дали ней-
ните надежди в бъдещето са били напълно оправдани? Не е лк
била тази наложена от обстоятелствата християнизация капиту-
лация на княз Борис и българската феодална аристокрация пред,
враждебния Цариград? Много са въпросите, конто из кват
при обстоятелственото разглеждане на това събитие.
I Чрез налагането на християнството в България княз Борис
за продължително време успял да осигури мирно и пълнокръвно
развитие на държавата, която се нуждаела от съзидателно спо-
койствие. Това е наистина един забележителен факт в нашата
ВИЗАНТИЙСКИ ПАДПИС О Г 879 ГОДИНА, НАМЕРЕН В ПЕСЕБЪР
дина) бъдгарският народ не се видел в пито одна война.. Триде-
, сет гцдипн па нзграждаие и на патрупване на енергия и мощ.
Както се вижда, още през първия период от своето царувапе
княз Борис предприел въпшпополитическа дейност в широк ма-
щаб не само в рамките на Балканский полуостров, по и извън
пего. Що се отпася до воеппите действия, българските войски
непрекъспато търпели поражения. Дали причините за тях се
крият в незавидния пълководчески талант на българския вла-
детел, или пък в умората и изтощението от продължителните и
। нестихващи войпи, тегнещи над паселението па страната —
трудно може да се каже. А може би и двете обстоятелства са
обуславяли неуспехите по бранпите поля. И все пак воеппите
несполуки княз Борис компенсирал с блестящите си прояви
на попрището на дипломацията. И в края на краищата те се
оказвали не от такова естество, че да лишат уголемената дър-
жава от териториите й. Така че заслугите на княз Борис в бъл-
гарската история не се определят от успешна завоевателпа по-
литика, а от изявите на прозорливия държавник и блестящий
дипломат.
Бъдгарският княз предвиждал какви трудности може да
срещне по своя път новата религия, която трябвало да замени
ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ МИНИАТЮРА ОТ МАНАСИЕВАТА ЛЕТОПИС
п । пдн1ЛНЛМ4иЧлЛ011'1;ншм<
в S tt * «Г» VW » *" v
Тк И А К I • * фО Т|Д И К Г Н Д «> IUIC в* к п \
«Ыа>ДА»’Г’Ж1|^<’Г»А'ЖНГИА’ГН1вИ-
;ь*^о«г4гплч ннАмодву им *£ нн Ш>
Т и ’ и и хм» • гл в ч д 0 е к м zдд vо
ж « * » нь. и, * чМШ iff чвг ^ЧЙ1; /• ж »Ж* <. Йк '
предишпите езически божества, тъй ревностно почитани от не-
говите поданици, с един бог, твърде чужд и далечен за техните
представи. Затуй той бид, покръсген в своя плисковски дворец
тайно еДпа нош пред цропрття ни 8R4 г., като приел нмето на
своя кръстник — византийския император Михаил. Заедно с
него „били покръстеии и много други между българйте,~котгго
се отличавали по родт^ значении- и богатство**. Езнчпиците за-
хвърлили вярата па своите деди и обърнали взор към бога на
ромеите. 11 тъй кпязът и болярите п иемат цветото кръщение /
скришом от народа в дълбока и потайпа пощ, в уединение. Или
вреди да иде сред пизините, християпският бог влязъл в дво-1
реца. 'Гой стапал бог па княза н боилите. . . Навярно в часа1
на светото си кръщение княз Борис е повтарял на гръцки по-
дир византийския епископ „Символа па вярата**: „Вярвам в еди-
нил бог — отец, вседържител. творец па пебето и на земята, на
всичко видимо и невидимо. Вярвам и в единия господ Исус
Христос, сина божи, единородная, който е роден от отца преди
вспчки векове: светлина от светлина, истински бог от истински
бог, роден, несътворен, единосъщен на отца, чрез когото всичко
е станало, който заради нас,човеците, и заради нашето спасе-
ние слезе от небесата и се въплъти от светия дух и дева Мария
и стана човек, който заради нас бе разпнат при Пилат Понтийски
и страда и беше погребал и възкръсна в третия ден според пи-
сапията и се възнесе на небесата и седна отдясно на отца; и
пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и пеговото цар-
ство не ще да има 'край. Вярвам в светия дух, господа, който
оживотворява, изхожда от отца и е почитан и прославян с отца
и сипа и който е говорил чрез пророните. Вярвам в едва света,
вселенска и апостолска църква. Изповядвам едно кръщение за
опрощение на греховете. Очаквам възкресението на мъртвите
и живота в бъдещия век. Амин.** Навярно князът се е вълнувал
не от „Символа**, а от снова, което ще последва, когато всички
6 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
81
НАДПИС'ЬТ ОТ БЛЛ111И ФЛКСИМИЛ1
узнаят, че е тръгнал по нов път и е „оставил бащината чест и
слава". Може би в тоя час колебанието лоне мигом се появило
у него, но той отново е претеглил с хладния си ум на държавник
преимуществата и недостатъците на избрания нов път и е бил
обзет от непоколебимост. За него ионе езичеството вече било
мннало. . .
Скоро започнало и масовото покръстване на българския
народ, въпреки че странни и неразбираеми за него били закли
нателните слова на византийските чернокапци. И повежданите
от тях славяни и прабългари под конвоя на княжеските вомни
ци към пя я река, за да паподобява кръщепието онова, то бе
нзвършепо пявга от Иоана Кръстителя, са го приемали не по-
ради някаква съзната пеобходимост, а за да се подчинят па едва
повеля. Само скришом се мълвяло, че князът протопил старите
божества от нрестолпия си дом и довел там бога на ромеите.
Тъй повият бог дошел в бълга зската земя като чуждепец, от [ /у
когото малципа са чувствовали нужда. Този нов бог не е бил
почувствуван, за пего не е била изградепа ню-годе иредстава.
Олицетворявали са го визаптийскпте свещепици и пабързо по-
светеппте в духовния сан българи, конто също едва ли са имал111
някаква иредстава за пего. А в съзпаиието jia този парод,. из- /./1^
питал върху гърба си жестокостта и вероломството на ромеите,
техпият бог е бил лош. А така са го учели и старите владетели:
„Те ненавиждаха християпите, дори ги гопеха“ — е проблясвал
в съзнапието спомепът.
Сам княз Борис е разбирал, че покръствапето едва ли ще
доведе до пякакво духовно прераждапе „па дадеиия му от бога
народ'*. Той разбирал, че безсловио дошлияг бог не ще бъде ।
приет добре от поданиците му. Затова той настоял с иякои вън-
шпи изяви да покаже извършената промяпа и побт.рзал „с Хри-
стовата сила и кръстпия знак**, както се е изразил един анони-
мен старобългарски автор, да „победи коравото и непокорливо
българско племе“; да го „отвърпе от тъмните, измамни, смрадни
и богоненавистни жертви и го изведе от мрак на виделина, от
измама и кривда към^истина".62 Той заповядал езическите све- /
тилища и требшца да бъдат порутепи и разорени и на тяхнс с
място да се въздигнат х амове на новця бог. Така попе — ве- /
роятио е смятал той — любовта и почитта към светилищата иа
езическите богове ще се пренесе и към нововъздигнатите домове
на новия бог. Уви! Той, недооценил верския фанатизъм на свои-
те поданици. Облапан от пламъ^а ji усърдието па новопокръ-
83
РЕЛЕФНЪРХУ П
А ОТ ШУМЕНСКО(1Х ВЕК)
стения, той сякаш забравши, че да се извърщц пр мина в п ед-
ставите и вярванията на един парод е много трудно.
Току-що християнизираната страна се намерила в особено
верско положение. Промяната на официалната религия не мо-
жела да не разпали религиозните страсти, да не улесни до го-
ляма степей достъпа на други религиозни веяния, да създаде
рбчва за проиикването на ереси. Редом с дошлите по официален
път византийски проповедници в страната придошли и други
лица, конто безразборно започнали да покръстват населението.
Имало случаи, когато дошлите били самозванци. „Някакъв
грък лъжливо заявил, че бил презвитер" и покръстил мнозина
в България. Заловен, той бил наказан по най-жесток начин —
лишен бил от нос и уши, а след това прогонен от пределите на
държэвата.63 Християнството официално било прието, но в
нормите на бългдрския жмвлт все литр живеело езичеството със
своята сурова жестокост. Целият този хаос, конто настъпил в
страпата по врсме на покръстването, когато България станала
открит терен за прииждащи отвсъде проповедници, не можел
да не изпълни българския владетел с известии опасения. За-
това той не без известна уплаха за верските чувства и чистотата с-
на християнството известява пр£з 86.6 г. на римския папа Нико- <
лай I, че в страпата му „са дошли от разни места християни,£>
конто своеволно разправят много и различии пета, т. е. гърци,
арменци ii хора от други места".64 11_сякаш за да crane ка гги- 5
11ата на верския хаос по-пъстра, в България дошли и арабски /
проповедници,. конто предложили на българския владетел да С
разпространяват мохамедапството.65 Това едва ли е бил пър-'
вият опит па могъщия и експанзивен арабски свят да проникне
по духовен път в България. Редица факта от политически и
културпо естество дават възможност да се констатират отко-
лешни връзки и отношения между българи и араби през
равного средновековие. Известно е, че българи са участву-
вали във воеппите конфликта на Византия с арабите. Освен това
множество събития от българската история се описват от араб-
ски хрониста и нсторици, България и нейните земи непрекъс-
нато се упомеиават в съчиненията на арабски географи.
Не само това — в 869 година, някрлко годинн след покръет-^
в а вето на българите, ръководителите на едно от иай-могъщите$
еретически движения във Византия, на павликянството, се опит-(
ват да извратят свои проповедници в българската земя, кактоб
известява ндейният борец за тържеството на „правата вяра“ |
Петър Сицилийски: „А освен това чух от ония безбожии без-
умствуващи [павликяните], че щели да изпратят иякои от тях в
земите на България, за да откъснат някои люде от правата
вяра и да ги привлекат към своята нечестива ерес, уповавайки
се на началото на божествената проповед и мислейки, че лесно
ще могат да посеят своя плевел сред чистото и истинско жито.
85
Защото нечестните имат иавик чесю да правят това и драго-
волно да понасят много мъки и опасности, за да предадат своя-
та зараза на ония, конто срещнат."66
Можем да си представим как в България плъзиали пропо-
ведници на различии учения, конто осмисляли християнството
по свой начин, за да сеят семената на тъй разиообразпата в
своето единство нова религия. И чудно ли е тогава, че този дев-
ствен в своята християпска съвест български парод се е обър-
кал и не е знаел кому да вярва; че настъпил дори смут в сър-
цата на онези, конто прегърнали вярата в този тъй многолик хри-
стиянски бог и никои проявили стремеж дасеоткажат ог него?!
Християнството
в българските
земи
преди покръетването
БРАТЯ, БЪДЕТЕ МОИ ПОДРАЖАТЕЛИ И ГЛЕДАЙТЕ ТЕЗИ НО ВЪРШЕТЕ
ТОВА, КАТО ИМАТЕ НАС ЗА ПРИМЕР. ЗАЩОТО ХОДЯТ МИОЗИНА, ЗА
КОНТО МНОГО ПЪТИ ВИ КАЗВАХ, А СЕГА С ПЛАЧ ВИ КАЗВАМ, ЧЕ ТЕ СА
ВРАГОВЕ НА КРЪСТА ХРИСТОВ.
ИЗ «ПОСЛАНИЕ ДО ФИЛИПЯНИТЕ» ОТ А П О С Т О Л ПАВЕЛ
Редица изеледвачи у нас са ревностни ноддръжници на раз-
пространеното и наложено в миналото схващане, че още далеч
преди официалния акт на покръетването християнството спе-
челило голям брой привърженици, особено сред славянското
население на държавата.67
Християпската проповед на Балканский полуостров има сво-
ята няколковековна история още преди трайиото заселваие
на славяните тук. Дори първоначално тя се свързва с дейпостта
на апостолите Павел и Андрей. И като всяка религия на угне-
тените, вдигнали жадно взор към небето за избавление чрез
силата на всевишния, тя печелела ежедневно свои привърже-
пици —не само сред местпото население, но и сред приижда-
щите от север и изток „варварски" племена. А скоро поради
преследванията тя родила и свои мъчепици, и свои усърдии
апологети. Те верядко свързвали изсипалите се злини върху
местпото население от многобройиите варварски племена с това,
че то не желае да прегьрне нови я бог. „Божията прокоба" за
съда на греишиците-езичници пронизвала техпите съчинения,
в конто тъй силно се чувствува духът па апокалиптичните виде-
ния — арсенал, заимствувап от старозаветните книги. Може
би тази заилаха от гнева на християпския бог пай-силпо е из-
разепа у един от първите преводачи на библията па латински,
твърде образования раннохристияпски писател Евсевий Хие-
роним: „ И каза господ чрез пророка: Не ще проявявам повече
пикаква милост, а ще изтрия от лицето па земята всичко. Не
ще останат пито човек, нито животно, пито птица, пито риби в
морето. Без съмнепие вече дори и безумпите животпи усещат
божия гняв. Когато бъдат опустошена градовете и бъдат из-
бити хората, пастъпва запустение и оредявапе дори на жи-
вотпи, на птици и на риби. За това е свидетел I (лирик, свиде-
тел е Тракия, свидетел е и мястото, в което съм роден, където
загипа всичко освен небето и земята, растящите тръпи и гъ-
стите лесове.“б8
Признато в началото на(Увек като официална религия на
Римската империя, християнството от верую на угнетените се
превърнало в религия на една императорска власт, която тър-
села в негоидейна опора,в религия на един залязващ, изтъкаи от
ПЛИС КА АЕРОСНИМКА НА СТАРИНИТЕ >
87
остри социални противоречия и контрасти свят. То претърпяло
метаморфозата, на която са осъдени световните религии, за да
освещава не само господството на един умиращ робовладелски
свят, но и да бъде впоследствие универсална религия в евро-
пейский средновековен свят. Умиращата античпост завещала
на новата обществена формация една универсална религия.
Официалното признаване било и даване на право за из-
граждане на^широка християнска организация. В градовете на
Балканский полуостров едпо подир друго никнели епископ-
ствата, в селищата — християнските общиии. Въздигали се и
храмове на новия бог, конто със своята монументалпост и вну-
шителност придавали по-голяма сила на неговия авторитет в
един свят на бивши езичници, за конто символите са имали по-
голямо значение от притегателната сила на „божието слово".
И изоставяйки многобройните си предишни божества, те ся-
каш трябвало да се изпълват с непоклатима вяра, че новият
бог ще ги спаси от земните беди и ще им даде нов живот. . .
Та пали за старото, обезверено и обхванато от страха на бъдната
погибел общество, вчепкало се в непосилпа борба с младия и
жизнен „варварски свят", е било необходимо идейно иревъоръ-
жаване, за да гледа то с упование в утрешния ден!?
Създадената за сравпително кратко време могъща органи-
зация на християнската църква обхвапала здраво в своите пи-
пала населението па почти целия Балкански полуостров. Хри-
стиянската проповед се радвала на все по-нови и нови успехи.
И може би най-голяма цена за тогавашните й ревностпи пропо-
ведници, обхванати от фанатизма на новопокръстените, имало
покръстването в края на1Увек на коравото и непокорно тра-
кийско племе беси, което живеело в Родолите. Затова сега, ко-
гато разгърнем произведенията на раннохристиянските писате-
ли, не можем да не се слисаме от тяхното възхищение пред апо-
столската дейност на Никита сред бесите. Нему те въздават въз-
вронзони крьстош
хвала не само в многобройнн жития, обвеяни от духа на хри
стиянския мистицнзъм, не само в хроники, изпълпеии със све-
дения за кръвопролитията и петастията па метежното тяхно
време, по и в стихотворни творби. Възхитата е най-снлно изра-
зена у съвремепника на „чудодейното дело" и близък приятел
на Никита — Павлин Полански: „Нали бесите, ако и земята,
и душата им да са сурови, ако и сампте те да са по-сурови от
тамошняя студ, са станали сега по твое напътствие кротки овце,
конто се струпват в кошарата на мира! И те, конто винаги са
отказвали да превият шията си под робство и минаваха за не-
победимы в бой, сега радостно я протягат под ярема на истин-
ския господар. Сега бесите ликуват, че са повече забогатели от
своя труд: златото, което преди търсеха с ръце по земята, от-
скоро го получават чрез душата си от небето. Каква промяна
на нещата! Какъв щастлив обрат! Непроходимите и кървави
по-рано планини сега закрилят превъриалите се в монаси раз-
бойници — храненный на мира. Окървавената някога земя сега
е земя на живота. Към небето се насочва благочестивата сила на
разбойниците и Христос им помага да заграбят и завземат цар-
ството небесно. Там, гдето нявга е имало животински нрави,
сега властвува ангелски дух и в пещерите се подслонява като
праведник този, който е живял в тях като разбойник.“6а
Въпреки тезы очевидны успехи, постигнати благодарение
на усилията на християнските проповедницы, подкрепяни в
своята дейност от държавата, християнството на Балканский
полуостров дори до идването на славяните трябвало да съжи-
телствува с езичеството и да води неуморна борба срещу него-
вите прояви.у Местною тракийско население с фанатична упо-
ритост продължавало да пази старите си обычаи, традиции и
вярвання дори и след като било принудено да приеме християн-
ската вяра. Словото на християнския бог, дошло драговолно
или насила до него, му оставалл чуждо, чящлтл в шжечето слу-
чаи то е било проповядвано на един чужд и неразбираем за него
език — латинския, както това се разбира от ме нат еч_на
Павлина Колански, отправена за възхвала на кръстителя на
бесите Никита: „В непросветени страни на света чрез тебе вар-
вари се научават да повтарят името на Христа с римска реч и
целомъдрено да живеят в спокоен мир.“ Ала едно име никога не
означава възприемането на една вяра, далечна и странна, осо-
бено за онези, за конто езическите божества са имали конкретна
и човешка екзистенция! Поради това усърдните христовы слу-
РАННОВИЗАНТИЙСКАТА ЦЪРКВА .СВЕТА СОФИЯ* В СОФИЯ (VI ВЕК)
жители били принудени да потърсят и други пътища за про-
никване на божието слово сред местного тракийско население—
през VI век на езика на бесите било преведено светото писание.
Наистина този превод не се е запазил до наши дни, ала сведе-
нията на изворите са толкова категорични, че в тях дори и най-
93
скептично настроения! историк едва ли би могъл да изрази
неверие.
Светилищата на траките били предадени на поругание. Тс
били превърнати в съсиппи. Техните жреци изпитали ужаса
па не по-малко жестока смърт в сравнение с първите мъчепици
на Христовата вяра. Но означава ли това, че езичеството нм
било умъртвено, че то окопчателно изчезнало от глъбините на
съзнанието и душата на траките? Не, то се залазило, като сляло
езическите култове и обреди с християпските, преклонението
пред природата с натрапената вяра в безплътнпя и едипосъщеп
християиски бог. Кръстът и христнянскнте храмове, изднгапн
в земята на траките, са били само символи, конто регистрирали
формалното признавапе на релнгията, наложена по силата на
един императорски едикт за по-голямата част от населението.
На тракийска земя християнството заживяло върху езическа
основа, облечено водеждите на своеобразпия синкретизъм, кой-
то по-сетне се предал и на повите поселници в тези земи. .
Вихърът на варварските нашествия — като се започпе от
средата на IV век - бяспо залудувал в балканските земи. Те
като магнит привличали варварските племена готи, хуни, алапи,
гепиди. . . Техните имена са твърде много — дори и тогаваш-
ните автори не са могли да ги изброят. Защото трудно е, спо-
ред израза па един късноантичен автор, да изброиш неизброи-
мото, както е трудно да преброиш песъчинките край брега па
морето. Те идвали, за да оставят след себе си разрушения и на-
рушения ритъм на един и без това постепенно гаснет живот.
Не за да съзиждат — това ще стане по-късно! — а да разру-
шават със силата на своята първична жестокост.
Започналите в началото на VI век славянски нападения
нанесли силен удар върху християпската църковна организа-
ция. Нс само чрез разрушаването на многобройиите раннохри-
стиянски базилики, останките от конто и до днес стърчат в на-
шите земи, но и чрез изтребването на християнското население
и неговите паставпици. Тежките дни, наставали за служнтелите
на Христа, принудили никои императори да вземат сериозни
мерки за тяхпата закрыла и обезпечаване, както това личи от
писмото на папа Григорий 1 Велики (590 604) до вснчки епис-
копи па Илирпк (западната част па полуострова): „Нашият сии
Йовин, иан-високопоставен мъж, управител па префектурата
Илирик, както е известно, ни бе съобщил с писмото си, че с
императорско послание, изпратепо до пего, било заповядано
епископите, конто поради вилпеепето па пеприятелите били из-
гонепи от седалищата си, да бъдат прикренени засега па из-
дръжка и помощ към опия епископи, конто и досега нребивават
в своите седалища. . . Прочее в това пещо вне трябва да се по-
кажете покорпи първо па небесния господар, а и да действувате
съгласно нмператорските заповеди, понеже вне трябва да прие-
мете па драго сърце пашите братя и съенископи, конто се при-
тесняват и са измъчвапи от пленпичество и разни други неволи,
и да бъдат утешавани и да живеят с вас на църковна издръжка.“ 0
Положение™ на песигурност се залазило и в следващите десе-
тилетия. Почти всеки църковен събор бил припуден да се за-
нимава със съдбата па вдовствуващите епископи. Тъй че по
тия земи християпската църковна организация била парали-
з и рапа за дълго време _и_хЦи стиянската 11 р оповед т рудпо можела
да пробие път веред трайно зеселилите се във вътрешпостта па
полуострова славянски племен.}.71 За християпската религия
останали да напомнят отдавна порутените храмове, чиито ос-
танки стърчели в новите местоживелища на славяните. С други
думи, непрестанните набези на „варварите“ прекъснали интен-
зивното разпространение и налагане на християнството в тези
земи. Ако при тези условия то е можело да бъде предадено на
лавяните чрез допнра им с оредялото местно население — това
ще да са били най-елементарни легенди и представн, препле-
95
РЕЛЕФ НА ТРЛКИЙСКИ КОННИК,
НАМЕРЕН В СЕЛО
ГОРИНА, БУРГАСКИ ОКРЫ’ (III—IV BI К)
тени здраво с езичеството на траките, от което славяппте са на-
следили толкова много обряди и обичаи, никои от конто са се
залазили чак до наши дни. . .
След образуването на славяпобългарската държава пода-
ииците й чак до покръстването били наричани от византийските
автори „беззаконии езичници". А пък и славяните, и прабъл-
гарите не пропущали да се разграничат от византийците по ре-
лигиозен принцип-Още в средата на VI век вождът паформирания
около Солун славянски племенен съюз Пребънд се заканвал
страховито, че ще опустоши всички ромейски градове и селища
и „щял ла воюва непрекъснато и не щял да остави жив който
и да е било христианин".72 А може би езическата идеология на
българската държава, противостояща на християнска Визан-
тия, най-силно е изразена в един от надписите на хан Персиан,
в който с болка се противопоставя честността на езичника бъл-
гарин на лукавството на християнина ромеец. Този надпис
звучи като свещено заклинание: „Който и да дири истината —
бог вижда. И който лъже — бог вижда. Българите направиха
много добрипи на християните. И християните забравиха. Ала
бог вижда!“
Самите български владетели чудесно са разбирали, че хри-
стияпството представлява проводник на византийского поли-
тическо и духовно влияние, чрез който империята желаела да
реализира своите плаиове спрямо заселилите се в пределите на
Балканский полуостров славяни и прабългари. И в отговор
на византийската духовна експапзия те противопоставили на
християнството своята езическа вяра, убедепи, че чрез по-
мощта на своите богове са печелили и ще спечелят нови победи
над ромеите.
В това отношение красноречиво е едно сведение, в което —
макар тук истината да съжителствува с легендата — е изра-
зено едно господствуващо убеждение, натрапвано от държав-
ната власт и възприемано от поданиците й като верую, в което
всяко съмнение било изключено. Когато знатният византийски
пленник Кинам започиал да убеждава хан Омуртаг, че хри-
стиянският бог е единствен и нему трябва всички да се кланят,
а езическите божества са демони, българският владетел с уве-
реността и гордостта на езичника, пленен от езическата вяра,
отвърнал: „Не унижавай нашите богове, че тяхпата сила е го-
ляма За доказателство служи това, че ние, като им се кланяме,
покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако гвоят Хри-
стос беше истински бог, както ти казваш, без друго би се съю-
зил с вас, би ви залазил незаробени, защото му служите и му
се кланяте."73 Този отговор в същност таи в себе си цялата поли-
тика, която българската държавна «власт е провеждала, за да
може да устои на противодействуващата и възправяща се за-
плашително духовна и политическа експапзия на империята.
Но не само това. В българската държава активната анти-
7 КНЯЗ БОРИС П Ь Р В И
97
КНЯЗ БОРИС ПЪР ВИ
християнска политика през първата половина на IX век взела
зловещи изяви. Пленпиците-християни от новоприсъединените
области били прииуждавани насила да се откажат от своя бог.
Българите, прегърнали християнството, били наказвапи же-
стоко, место със смърт — дори тогава, когато дръзпалият да
приеме християнската вяра принадлежал към ханския род. Хаи
Омуртаг лишил първородпия си син Енравота-Воип от престола,
загдето изоставил вярата па своите деди, а престолонаследии-
кът Маламир не се побоял да го лиши от живот, когато той
упорито продължавал да бъде усърден в повата вяра. Заставали
брат срещу брата. Едипият „обзет от ревиост за отеческите
си богове“, а другият — „отстъипик от праотеческата си рели-
гия". Така в езическата земя на българите се появил първият
мъченик на вярата Христова и първият вестител на онази про-
мяла, която щяла да настъпи след три десетилетия. По-сетнеш-
ните служители на християнската църква не забравили да уве-
ковечат неговите страдания в името Христово, ръководени преди
всичко от нуждата за укрепване на повия култ сред все още не-
забравящите своите езически богове българи И те не пропус-
кали да вложат в устата му пророчески думи: „Това като чул
безбожният и беззаконният му брат [Маламир], веднага взема
решение да бъде посечен с меч. И през времето, докато го во-
дели на мястото на посичането, той [Енравота-Воии] бива из-
пълнен с дух божествен и пророкува за бъдещето: „Тази вяра,
с която аз свършвам днес, ще се разпространи и умножи по
цялата българска земя, ако и да миелите вне, че ще я ограни-
чите с моята смърт. Знакът па кръета ще бъде забит навсякъде,
божиите домове ще се въздигнат отново и свещенослужители
чисти чисто ще служат на чистия бог. И жертви от хвала и из-
поведание ще се поднесат на животворящата троица. А идолите
и техните олтари и скверните ви храмове ще се сгромолясат и
ще се унищожат, като да са не били. Но и ти сам след изтичането
ЦАРИГРАД — „ЗЛАТНИТЕ ВРАТИ-
8
на немного години зле ще изхвърлиш злочестата си душа, без
да се ползуваш с нещо от жестокостите си.“ Това като изрекъл
велегласно, Христовият страдалец преклонил глава на палача
и приел живоносната смърт чрез меч, а чистата си душа предал
в ръцете божии."’4
Така се създал ореолът около мъртвия страдалец в името
Христово. По-сетне историята за него се превърнала в легенда,
от която научаваме за времето, когато езичеството у нас е про-
тиводействувало на опитите за пропикване на християнството,
стараело се е да затвори пеговите пътища. . .
Съпоставянето на фактите от едно и друго естество по без-
спорен начин довежда до мисълта, че преди официалния акт
на покръстванего, т. е. преди 864 г., християнството е било раз-
пространявано в пределите на българската държава. Известна
част от славяните го п пели в неговия най-примитивен и преоб-
разен вид при съприкосновението си с остатъците от т акийско
население; опити за разпространение на християнството сред
болгарского население са правели и византийски пленници,
но тщбили пресичани с неумолима жестокост от желязната ръка
на брлга теките ханове; самата византийска църква със силата
на кръста и меча се е опита ла да покори славяните на юг от
Балкана и в М акедония, но тук християпската проповед сре-
щала не само тяхнаТа съпротива, тъй като скоро тези земи ста-
на лр арена на борби между Византия и България Може би
Византия е имала успех при разпространението на християн-
ството само в онези области на Балканский полуостров, засе-
леци със славяни, гдето успяла да възстанови предишното си
държавно и църковно господство, както и в пограничните бъл-
гарски области, съпределни на империята. Сведенията в полза
на тази констатация са твърде оскъдни, за да може да се смята,
чё в тези земи християнската проповед е спечелила твърде голям
брой привърженици. В житието на византийския светец Ева-
ЧЕРВЕНАТА. ЦЪРКВА КРАЙ ПЕРУЩИЦА (V—VI ВЕК)
реет се съдържа интересно сведение за един отшелиик, който в
средата на IX век се подвизавал в околностите на Одрип. Той се
наричал Йоан, ио бил известен сред местното население и с
прозвището „черен [черноризец) на езика на българите. Той бил
скит [българин] по произход, известен на всички поради извънред-
но голямата си добродетел, и бил удостоен с благодатта да про ро-
кува.“75 Този факт, който дава възможност да се разбере, че
на християнска пропаганда са били изложени периферните бъл-
гарски области, е твърде изолиран, за да могат да бъдат напра-
101
вени генерални констатации относно масовата християнизация
на населението, живеещо в пределите на България преди офи-
циалния акт на покръстването. Християнската религия още
преди своето тържество тук е родила и възпитала мъченици и
светци, отшелници и пророци, вярващи и следовници, но тех-
ният брой е бил твърде малък, за да може да се смята, че по
численост те са превъзхождали мпогобройниге езичпици.
А нима продължаващото да се шири езичество дори и след
официалния акт на покръстването, своеобразпият синкретизъм
к на езичество и христианство, не родил в българската земя цър-
' ковна практика и обичаи, конто в много отношения не паподо-
бявали ортодоксалността на християнската вяра? Отстъпките,
конто църковните служители били принудени да направят при
приютяването на никои езически божества в пантеона на хри-
стия пеките светци, и накрая брожението, което настъпило сред
народа при опита да му бъде наложена чрез насилие новата вяра,
нима не говорят, че за по-голямата част от българското население
християнският бог бил наложен отгоре чрез княжеска повели?
Проповедта на меча
АЗ СЪМ ОТ НОВОПОКРЪСТЕНИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД, когото БОГ ПО-
СВЕТИ СЪС СВЕТО КРЪЩЕНИЕ ПРЕЗ ТИЯ ГОДИНИ ЧРЕЗ СВОЯ ИЗБРА-
НИК КНЯЗ БОРИС, НАРЕЧЕН В СВЕТОТО КРЪЩЕНИЕ МИХАИЛ. ТОЙ С
ХРИСТОВАТА СИЛА И С КРЪСТНИЯ ЗНАК ПОБЕДИ КОРАВОТО И НЕ-
ПОКОРЛИВО БЪЛГАРСКО ПЛЕМЕ. . .
ИЗ „ЧУДОТО НА СВЕТИ ГЕОРГИ С Б Ъ Л Г А Р И Н А- (X ВЕК}
U— —————————————
Едва два века след своето създавапе българската държава вляз-
ла в семейството на християнските народи. Покръстването било
закономерен исторически акт, продиктуван от предшествува-
щото развитие на българската държавна и социална общност.
Непосредствено след покръстването на българите сред ви-
зантийските хронисти и писатели се мълвяла интересна леген-
да. Според нея визаптийската императрица се обърнала до бъл-
гарския владетел с молба да й бъде даден пякакъв монах, на-
зован Теодор Куфара, памиращ се в български плен от много
годипи. Той обещал да го върне, като в замяна поискал въз-
връщапето па собствената си сестра, която пякога била пле-
нена от роменте, а сега била държана в царская двор. По време
па своето плепннчество тя се приобщила към християпския бог.
След завръщаието си в България тя не преставала да го въз-
хвалява и иочита, като започпала „да сее семена га на вярата“
в сърцсто па собственна си брат. Въпреки това топ продължа-
вал да бъде обхванат от неверие и усърдствувал в своята рели-
гия. Но пепадейно в страпата наставала вякаква изпратена
от бога напаст. За да я отърве от вея, той се принудил да при-
зове помощта на християнския бог. „След като българите се
отървали от злините, той по този начин бил обърнат към бого-
почитанието, удостоил се с купела на новорождението и от из-
пратения при него от столицата |Цариград| епископ бил нреи-
менуван Михаил по името на императора.“7б
Според друга не по-малко разпространена легенда българ-
ският княз имал голяма страст към лова. Поради това той за-
повядал в неговия дворец да бъдат изобразени ловни сцени,
конто да бъдат наслада за очите му деня и нощя. Той повикал
някакъв византийски пленник-монах и живописец. Заповядал
му — по божие внушение! — да изобрази сцена, която да пред-
извиква в гледащите я страх и удивление. „Монахът, прочее —
разказва по-нататък византийският хронист, знаейки, че нищо
друго не събужда толкова ужас, колкото второто божие при-
шествие, изобразил там именно него: от едната страна как пра-
ведниците получават награда за с^раданията, а от другата —
как грешниците събират плодовете на своя живот и биват про-
103
гонвани и насилствено отпращани към очакващото ги мъчение
След като картината била свършена и той [Борис] видял тези
неща — той бил обладав от страх пред бога, посветен бил в па-
шите божествени таинства и в дълбока иощ приел божественото
кръщение."77
От легендите, разбира се, не бихме очаквали да ни раз-
крият дълбоките мотиви, конто са иакарали българския кияз
да предприеме решителната стъпка. При тяхното разглеждане
трябва да се изоставят различните феномени от нсихологическо
естество (проповедта на сестра му, въздействието на парисува-
ната картина на Страшния съд от някакъв монах Методий и
т. н.), на конто византийските хронисти отдават преголямо, ако
не решаващо значение. Защото не религиозните и чисто нси-
хологическите мотиви са доминирали в съзнанието на българ-
ския владетел при определяне на неговото безвъзвратно реше-
ние да наложи християнството на подвластния си народ, а по-
литическо-културни, конто той ловко пред външния свят е об-
личал в религиозни одежди
Чрез налагането на християнството Борис просто се е под-
чинил на повелите на историческото развитие, и то държейки
сявга сметка за развитието на България.
Със сигурност може да се твърди, че отказът от вярата на
дедите е бил обусловен от съображения, конто са имали дей-
ствена сила за самия княз и споделящите неговата линия на
поведение боляри. Мотивите за покръстването са били извън
сферата на народното религиозно съзнание и недостъпни за раз-
биране не само от самия български народ. но и с iяма част
от феодалната аристокрация^. ,78 Дори и чуждите летописци
вследствие на ограничеността и праволинейната наивност на
своя християнски мироглед, в стремежа си да докажат покръст-
ването на българите като едно от многоликите изяви на божест-
веното провидение не са могли да прозрат истинските причини,
КАМЕННА БАБА — ПРАБЪЛГАРСКА КУЛТОВА СКУЛПТУРА
'«де;
t*'-' .
иакарали българския княз да промени вярата на целия народ.
Независимо от това почти всички извори от тогавашното време
изобразяват покръетването като насилствен акт, извършен по
повеля на българския княз. Натрапеният~бог не бил приетго-
столюбно от българите. Наложеното силом християнство не
могло да прогони всецяло старите езически вярвания иобичаи.
Техиият живот се оказал по-дълготраеп, отколкото дори пред-
полагал Борис. Те падживели не само него, ио и целия средно-
вековен свят за да достигнат в метаморфозиран вид до нового
време. Странна е тази жилавост на езичеството, вплело се в
повата християпска религия Но това сякаш е бил неумиращият
глас на езичпика, който дори поставен на колене, не искал да
се признае победен от новия бог. Езическите капища били разру-
шавани — на тяхно място били въздигани монументални хри-
стиянски храмове. Но първоначално те били възприемани като
домдве на старите божества. Трудно можели да бъдат забравени
и езическите вя ванияр]оради това на християнската църква,
която желаела да спечели принудените насила да вярват в но-
вия бог българи на своя страна, не оставало нищо друго освен
да приеме част от тях, друга да отхвърли всецяло, а трета —
да представи в нова светлина (култът към славянский бог на
гръмотевицата Перун се слял с почитанието на свети Илия;
славянският бог на стадата Велес се превърнал в свети Власий,
а оброчни плочки на тракийския конник дълго време служели
в църквата като икони на свети Георги или свети Тодор)
Езическите светилища, езическите богове и традиции останали
живи в съзнанието на славяни и прабългари. И чудно ли е при
това положение, че в живота на българския народ християн-
ството е намирало всякога място по-скоро като обрядиост, от-
колкото като една асимилирана, осмислена и изстрадана вяра?
Неговата близост до природата, неговия приказен езически
свят на самодиви самовили змейове и духове — мигар това е
о
МАДАРА — ЕЗИЧЕСКО КАПИЩЕ
107
i.
могъл да замени оня дълбок мистицизъм, тъй характерен за
православния Изток. Българите в своето болшинство останали
докрай верни на това свое по-непосредствено възприемане на
света, без да проявят особена склонност към отвлеченото орто-
доксално мислене.
Вестта за покръстването на княза бавно обходила ширна-
лите се български земи. Тя правела потресаващо впечатление
на всеки поданик. След нея вървели византийските проповед-
ници-мисионери и на бърза ръка ръкоположените български
свещеници, съпътствувани почти винаги от княжеска войска,
за да възвестяват идването на новия бог. Подир християнския
кръст вървял мечът на бивши езичници.
Насилие белязало първите стъпки на наложеиото от бъл-
1~арския княз христианство. И срещу него тръгнало естестве-
пото противодействие. И то не закъсняло да се прояви. 11з-
глежда, най-напред недоволството силно се изявило сред онази
част от болярската опозиция, която не споделяла водената от
княза политика. Тя сякаш смятала извършения от него ход за
измяна към вече здраво утвърдената езическа традиция в дър-
жавата, която дори успяла да създаде и божествена санкция
на ханската власт. А сега князът сякашдраговолно предавал
създадената и укрепена с толкова усилия държава в ръцете на
нейните смъртни врагове!
Недоволните боили от десетте комитата на държавата, ма-
кар че тяхната власт била дадена по повелята на княза, не само
не обуздавали стихийного недоволство на народа, ами разпро-
странявали сред него мълвата, че „князът дал лош закон". Нещо
повече — те го обявили за „отстъпник от бащината чест и сла-
ва". Брожението срещу извършвания по повеля на княза акт
на покръстване се усилвало. То започнало да взема застраши-
телни размери. Част от болярите и подведените от тях пародии
маси застанали като вечна стража на езическите богове. Стра-
хът от бъдния нов път и ревностната любов към вкоренената
традиция не знаели нито мир, нито пощада. Та и законът по-
рано бил един и хановете без милост го изпълнявали (дори на-
вярно преди покръстването и княз Борис е бил усърден в про-
веждането му): Който се пткппии от боговете на делите — за
него само смъртта е възмез дие и накопление на сторения грях.“
И боилите пожелали да приложат преди съществуващата же-
стока традиция към оня, който бе дръзнал не само сам да пре-
гърне вярата в християнския бог, но и да я налага на целия под-
властен му народ. Заплахата надвиснала над самия Борис и
неговия трон, защото в скоро време стихийно зреещото и не-
прекъснато подклаждано от опозиционно настроепото боляр-
ство недоволство се изляло в бунт.80 През 865 година бунтовни-
ците пристигнали до столнината Плиска, за да се разправят
окончателно с оня, който решил да тласне държавата по друг
път, и да изразят накипялата си злоба срещу насила натрапе-
ния бог. Езическата стихия заплашвала да помете с един удар
един толкова старателно обмислян политически ход. . .
Сампят Борис твърде добре, изглежда, е разбирал колко
много препятствия има да срещне по своя път новата религия
1 и бил подготвен да даде отпор на надигналите се срещу него
сили. Още повече тук не ставало само въпрос за отмяна на по-
веления акт на християнизация, но и за живота, за престола.
На силата трябвало да се отговори със сила, па желанието за
мъст — с мъст, на жаждата за кръв — с проливане на кръв.
Друг изход нямало. Едва ли тогава попе мигом колебание е
обхванало българския владетел. Нямало е време. Трябвало е
да се действува мигновено. Князът бил готов да даде решително
сражение на прииждащите към Плиска от десетте комитата на
държавата, предвождани от зле настроените към него боляри.
Той мржел да се опре на останалите нем верни бои л и и на воен-
109
ната сила на вътрешната облает, която обхващала значителна
тертггория в днешна Северна България. II той тръгнал реши-
телно на бой срещу бунтовииците с ясното съзнание, че това
може би ще биде неговата последиа изява — пеговият погром
или неговото тържество. . .
Бунтовииците били разгромени. Борис по време па поту-
шаването на бунта не се поколебал да прибегне до кървава раз-
права. Най-видните от бунтовииците заплатили с живота си за
дръзновението си да посегнат върху живота на своя кпяз и да
турят край на подхванатото от него дело. Той сметная, че за
да изкорени условията за ново недоволство, ще трябва да уни-
щожи оиези велемощни боили, възглавили бунта, конто със
своята политическа и икономическа мощ, противопоставяйки
се на неговата политика, представлявали реална заплаха за
престола и начинанията му. Петдесет и двама от тях станали
„храпа на меча на възмездието". Но не само те били избити, но
п целият им род, за да веява ужас и колебание техният пример.
Кпяз Борис смятал, че мисълта за отмъщение не ще секне да
гори у близките на възбунтувалите се боили. Това го е нака-
рало да действува с първична жестокост, която не знаела по-
щада. . . Ала той е имал не само студеното и безпристрастно
сърце на владетеля и държавника — той бил преди всичко чо-
век. И по-сетне проявената жестокост тежала върху съвестта
му, споменът за мъртвите го спохождал и той запитвал не само
себе си, но запитал и палата дали не е сторил грях при кърва-
вата разплата. Папа Николай I с присъщото притворство на
един първослужител на Христа му отговаря деликатно, оправ-
давайки жестокостта на постъпката му: „Обаче защото вне сте
сгрешили по-скоро от ревност към християнската вяра и от
незнание, отколкото от друг порок, вие добивате затова опро-
щение и милост по благоволението на Христа, щом последва
от ваша страна покаяние.“ В тази постъпка се съдържа не само
СТАРОЬЪЛГАРСКИ КЛПИТЕЛ, НАМЕРЕН В НОВИ НАЗАР (IX ВЕК)
усърдието на новопокръстения, но и неумолимата жестокост
на езичника, конто трябвало да противостои па онези, конто
не разбирали далновидността и дипломатичпостта на нзвърше-
ння от него ход. Можем да си представим голямото огорчение,
което е изпитал тогава Борис, виждайки, че очертаниятот него
път не се поема с охота от „дадения му от бога народ". И той се
обърнал с молба за опрощение на греховете си не към бога на
своите деди, но към новия бог.
Разбунтувалия eg. народ князът пуснал на воля, защото
.држелал дасторипокаяййу". Пол ити ката на един владет&О и -
наги трябва ла имя опора и съчувствие в онези, конто със своята
пот и кръв създавали здравиндта на държавата. Византийските
111
свещенослужители, конто първи изпитали на гърба си гнева
на необузданите в безумието си езичници, отказвали да прие-
ма? покаянието. Но това не е имало голямо значение за оня,
който бе пожелал да види голяма част от народа си преклонил
глава пред неговата воля. Дори той съумял още по-добре да раз-
бере, че мисионерите на враждебната му Византия кроят пък-
лени за държавата дела, че те са врагове, дошли в земята му
не силом, а доброволно, не с меч, а с кръст. Може би в момента,
когато византийският епископ с фанатичността на служител на
цариградския трон пожелал проливането на още кръв, Борис
разбрал каква голяма опасност влекат със себе си тези черно-
капци, конто той пуснал в пределите на своята държава, за да
сеят семената на Христовата вяра. . .
Чрез потушаването на бунта била прекършена последната
решителна съпротива при промяната на вярата. На одът вече,
1 юне формално, скъсал с езичеството, бил принуден да пор у гае
капишата и светините на своите деди. Преодоляването на преч-
ките от вътрешен характер не означавало всецяло излизанеот
лабиринта на трудности и противоречия. Пътят, по който княз
Борис повел България и българите, бил осеян с много препят-
ствия,а те трябвало да бъдат преодолен и. . .
Историческите свидетелства-за бунта са оскъдни. И—коете-
е наОтранною — иовечето от тях с.д_рт зрйаден произход. Ви-
зантийските автори сди» споменават за него. На тях не им е
приятно да разказват, че доведеният от византийските мисио-
нери бог в българските земи бил посрещнат с негодувание. Ста-
робългарските книжовници съзпателно премълчават това съ-
битие, за да не опетнят името на княза-светец. Според всички
автори — западни и византийски, Борис съумял да се раз-
прави твърде лесно с възбунтувалите се със „съдействието на
божията сила" и на „Христовия кръст“. Духът на средновеков-
ния мистицизъм карал всеки книжовник, дори и най-просвете-
имя, да вижда навсякъде всемогъщата божия ръка. Реймският
архиепископ Хинкмар в своего сравнително по-пространно из-
ложение, като впрегнал цялото си въображение на верен Хри-
стов служител, се опитал да създаде легенда за потушаването
на бунта от Борис в стила на извършваните в божие име чудеса,
конто пълнят страниците па най-изобилната през средновеко-
вието житийна литература. След като известява за недоволст-
вото против покръетването, подклаждапо веред народа от опо-
зиционно настроените боляри, той описва как са били разгро-
мени бунтарите, конто се събрали около столицата. „Но той
IБорис], като призовал името Христово, потеглил срещу цялото
множество само с четиридесет и осем души, конто били оста-
нали при пего поради предаността си към Христовата вяра.
И веднага том излязъл от градските врати, нему и на тия, конто
били с него, се явили седем духовни лица и всяко едно от тях
държало в ръката си запалена свещ. И така те вървели пред
княза и пред онези, конто били с пего. А на тези, конто били
въетанали против него, се сторило, че върху тях пада огромна
пламтяща сграда. А конете на онези, конто били с княза, както
се сторило на противниците, вървели изправени и ги поразя-
вали с предните си крака. И такъв страх ги обзел, че те не могли
да се приготвят нито за бягство, ннто за отбрана, но прострени
на земята, не могли да се движат.“
И от тия сведения, при конто историческата истина се нами-
ра в една странна смесица с легендата в типично средновековно-
християнски дух, историкът днес е принуден да извлече исти-
ната за едно събитие, чиито последици крият в себе си изклю-
чителна важност. Но несамотова—датърси и подбудите на участ-
вуващите сили в него. Но нека надникнем в спора около бунта,
който намира място в страниците на научните изеледвания.
Учудваща е диаметралната противоположност на гледи-
щата, когато изворите, колкото и оскъдни да са те, са съвсем
8 КНЯЗ БОРИС П Ъ Р В II
113
КН ИЗ БОРИС ПЪРВ И
категориями. За всеки непредубеден читател е ясно, че анти-
християнският метеж, заченат с една мълчалива и глуха съ-
протива на народа, подклаждана умело от недоволното боляр-
ство, е взел значителии размери. В него и обикновеният народ,
и феодалната аристокрация са били обединени под лозупгите:
„Князът дал лош закон", „Той е отстъпник от бащината чест
. и слава". Въпреки това една значителна част от изследвачите
.смятат, че бунтът имал болярски характер и в него участвува
„реакционното родово прабългарско болярство", ръководено
Г!от „чисто религиозни подбуди — привързапостта към старата
|религия".81|Други пък смятат, че представлява широко народно
дв ижение — израз на социално-класово иедоволство, възгл а -
вено от онази част от болярството, която не могла да осъзнае
ТД своите класови интереси и „не могла да схване същността на
предприетата от Борис реформа, да вида ползата за себе си от
' нея".82 Не е необходимо човек да бъде професнонален историк
или вещ познавая на българското средповековие, за да прозре
колко са далея тези схващания както от правилното тълкуване
па изворите, така и от духа на разглежданата епоха. Опростен-
чсството и модернизацията доминират в тях. Те представляват
безусловно потвърждение на схващането, не всяка епоха съз-
дава своя представа за миналото независимо от неговата отда-
леченост.
В същност подбудите за бунта срещу покръстването, по-
V гледнати в по-голяма широта, са били от твърде разнообразно
естество, за да могат да се сведат до една единствено доминираща.
В много отношения той е бил едносляпо, полусъзнато,инстинктов •
> но противодействие на новата религия, която щяла да замени вко-
р енените и превърнали се в ежедневен бит езически вяр в а н и я.
Привързаността към традицията и страхът от неизвестного са
продиктували в повеяето случаи съпротивата на обикновените
хора. До известна степен тя била и проява на стихийна класова
СЛАВЯНСКИ КАМЕНКИ ИДОЛ,
НАМЕРЕН В ЬВ ВАРНЕНСКО
бор,ба. Пък и сляпата преданост към натрапената вяра би била
проява на склонност към лесно прекършване. Със своята съ-
протива срещу акта на покръстването българският народ по-
казал не само консервативната си преданост към религията на
своите деди, не само ретроградност и неразбиране на повелите
на времето, но и способността си да п 'отиводейств , ва дори на
Ако съпротивата на възбунтувалия се народ може да се
азгледа на плоскостта на привъ заноет към езическата рели-
гия, на известна консервативност и привързаност към тради-
цията, то поведението на участвувалите боляри не може да бъде
обяснено единствено с тази причина. Особено като се има пред
115
Я
к
р
Р
I
вид прегодемият, им стремеж да убияг княз Борис и да си по-
ставят друг владетел. Така че от самите сведения е ясно, че
тяхната съпротива не се е простирала единствено в сферата на
религиозните вярвания, а е имала и политическа мотивира-
ност/3 Очевидно е, че сблъскването във върховете е станало
между две групировки: едната подкрепила всепя-'Ю полчтиката
на кияза (по всичко изглежда, че иейните представители са при-
надлежали към болярството от вътрешната облает на държавата
. /и от столицата), а другата, която се противопоставила, бил а
I/ провинциалната феодадца аррстокрация, участвуваща в упра-
вление™ на периферните десет комитата на държавата. Като
се има пред вид обстоятелството, че мощта на българските боили
зависела от служебного им положение, определяно от кияза
от централната власт, то съвсем естествена изглежда проявата
11а тази вътрешнокласова борба, която и без това сыцествувала
в редовете на българската феодална аристокрация. Настъпи-
лата промяна в религиозната политика й е послужила като
тласък. Тя била обусловена и от различната външпополитическа
ориентация на отделните й групировки. Известно е, че Борис
преди приемането на християнството от Византия е водел пре-
твори със Запада, но тогава въпреки утежненото положение
па българската държава не е било проявено недоволство, из-
разено чрез бунт. Странен изглежда и отказът на византийского
духовенство да даде покаяние на оцелелите бунтовници. Още по-
насочваш. е фактът, че докато западиите автори подробно раз-
казват за бунта, избухнал срещу покръетването, византийските
или само го споменават, или пък премълчават за него, спи-
райки по-подробно своего внимание на обстоятелствата, нака-
рали българския владетел да приеме християнството от Ца-
ри г р ад. Всичко това свидетелствува, че освен религиозпите?ю-
тив т шпокддсовата борба п и участието на болярите в
бунта важна родя е изиграла и тяхната претвариго-тна-анхи-
н.^ <(л ft
Г/
византийска външнополитпческа ориентация. В тогавашния
политически момент княз Борис ведно с подкрепящата го фео-
далпа върхушка в очите на възбунтувалите се боляри е изглеж-
дал като стожер на византийского политическо влияние, като
владетел, предал вече интересите на държава и парод в ръцете
па враждебнп сили. Целият този комплекс от причини обусла-
вя гюведението па пегативизъм и недоволство на част от българ-
ското болярство, за етническата припадлежност на което (дали
те са били славяпи или прабългари) пито определено не
може да се каже попе въз основа па достигдалите до нас
сведения.
.. Яростната омраза па фанатично привързаните към ези-
ческата вяра и традиции заплашвала да помете не само извър-
шения акт, но и самия княз от престола. И в този тъй решителен
момент се откроили пай-ярко две характерни негови психични
качества, проявявапи и в други действия — хладдокръвие и f
твърдост при провеждане на взетите решения. Той не т ъгпал
щ^пътя на компромиси с възбунтувалите се боили н не помис-
лил за връщане назад.
II като тънък психолог и наблюдател на борбите, бушуващи
в подножието на неговия престол, княз Борис прибягнал до
екзекуцията на най-видните боляри — предводители на бунта,
и на техните семейства с неумолима жестокост, за да сломи и
парализира всяка по-пататъшпа съпротива. Безмълвното и без-
ропотно повинуване на останалите знатни болярски родове било
осигурено. Сега боилите щели да бъдат вярно оръдие в ръцете
на поставения от бога княз. Неговият път към свободни и неог-
раничени действия бил напълно открит. Вътрешните препят-
дств и я, коихО- той несъмнено очаквал, били преодолена Поту -1
шаването на бунта било бетгязано с жестокос!" но умерена,
пресметната и тактична. Чрез нея той не поломил с един удар
престижа на княжеската власт в очите на поданиците, а го въз-
дигнал, защото частичната кървава разправа била съпътству-
вана от проява на всеобще милосърдие. Той потърсил изявата
на възмездието във върховете, за да преодолее разгарящата се
сред тях борба и ги направи единни в действията, миелите и
стремежите им — послушни на княжеската воля. И все пак мо-
тивите за жестоката разправа с болярите, дръзнали да възпра-
вят глава срещу политиката, провеждана от българския вла-
детел, не почивали единствено върху верска основа. Княз Борис
е бил все още по сърце езичник, за да се противопостави на ези-
чеството; той е бил тактичен, за да действува против тактич-
ността. Езическата реакция срещу християнизацията, разразила
се в бунт, е не само убедително доказателство за предишното
слабо разпростраиение на християнството сред българския на-
род, но и показател, че българското общество все още не е било
узряло, за да превърне патрапената религия в свое верую. Без
съмнение християнството би спечелило голям брой привърже-
ници в България с течение на времето, би обхванало значителна
част от българското общество. И вместо да бъде наложено от-
горе, чрез княжеска повеля, би могло да бъде съзната необхо-
димост за българския народ. Но един такъв бавеп процес на
пропикване би довел и без това етнически разделената българ-
ска политическа общност до пагубни сътресения. Тогава хри-
стиянизацията на българското общество би представлявала удо-
бен път за безконтролно и нерегулирано византийско полити-
ческо и културно влияние сред него, което щяло да създаде
условия за постепенното му разложение и гибел.
Може би княз Борис твърде рано и неочаквано се е опи-
тал да промени насоката, конто България следвала, и пред-
приетата от него стъпка изглеждала прибързана. Да, това на-
истинае било така, ако сесъди по жилавостта на езическите вяр-
вания и по липсата на пиетет към църквата сред голяма част
от българския народ. Но нима поставянето на България на
равна нога в международное отношения с големите държави
на континента е искало търпение и изчакване? Нима би могло
да се ускори по друг начин етническото единение на разнород-
ните племенни единици освен на базата на техните религиоз-
ни вярвания, слагащи отпечатък във всичкитеим прояви? Сле-
дователно имало е причини, поради конто не е могло да се нз-
чаква. И в този смисъл величието на княз Борис се състои в
това, че той е успял да ги долови и да направи всичко възможно,
за да разреши една задача, която може би за никои иегов и съ-
времепници е била само далечна перспектива. Затова той ре-
шил с един замах да разреши въпроса за християнизацията
„на дадения му от бога народ", бидейки готов да посрещие всич-
ки удари, конто биха се насочили срещу него и провежданата
линия. За него попе връщане назад нее можело да има. В хода
на тези разсъждения неволно се натрапва мисълта, която Петър
Мутафчиев е изразил по отношение иа този наистина велик бъл-
гарски владетел: „Характерното за истински великите исто-
рически личности са тежките вътрешни борби, конто те пре-
живяват, преди да стигнат до един завършен мироглед, и след
това — мъчителните съмпения, веред конто подготвят своето
решение. Но в огъня на тия колебания, съмпения и мъки изга-
рят сетните връзки, в конто е смотана тяхпата воля. И настъ-
пи ли време за действие, тя се навдига из пенелта им прочистена
и безогледна, готова за подвиг и за всяка жертва. Княз Борис
е единственият от всички български владетели, у когото могат
да се наблюдават тия превръщения."84
Наистина в действията си, с конто трябвало да наложи
и утвърди новата вяра веред „дадения му от бога народ", княз
Борис изглежда безумно фанатизиран като истински новоно-
кръетен езичник. Все пак — дори и в пламъка на усърдието,
чрез което давал даже и на себе си уроци — той си оставал
р еалист. Действията и непрекъснато нарастващите искания на
119
БЪЛГАРИЯ ПО BPEMETO НА КНЯЗ БОРИС ►
ХЪРВАТСКО
////////
Тариториалнн загуби н«
княэуването на Верно I
България през
11UIIIIII.IIII
самозабравилото се в своята власт над вярата на българския
народ византийско духовенство охлаждали нерядко религиоз-
ник му ентусиазъм. А то смятало, че можело да върши без-
нрепятствено всичко, което било в угода на цариградската ди-
пломация, защото дошло в една страна, в която християнската
религия била натрапена по силата на сключения мирен договор
след една победоносна за Византия война.
бележки
1 F. DVORNIK, Les Slaves, By-
г.nice et Rome au IXе siecle, Paris, 1926,
p 11 — 111: J. MAC(jREK, La mission
byznnline et Moravie au cours des an-
। tiers 863 885 et la portee de son heri-
(,tg< dans 1’histoirede nos pays etde 1’Eu.
tope, Magna Moravia, Prague, 1965, p.
17 sq.
2 IL H. ЗЛАТАРСКИ, История
ata билгарската държава през средните
векове, 1, 1, С., 1918, с. 159—160, 170,
206, 222.
2 G. OSTROGORSKY, Geschichte
tics byzantinischen Staates, Miinchen,
1963, S. Ill, 162—163 и посочената там
^литература.
4 В И ЗЛАТАРСКИ, цит. съч.,
L 230, 242.
6 THEOPHAN1S Chronographia,
1ч1. С. de Boor, 1, Lipsiae, 1883, p. 484;
ГИБИ, HI, C„ 1960, c. 279.
“Ibidem, p. 484—486: пак
ba m, c. 279—280.
7 В. H. ЗЛАТАРСКИ, цит. съч.,
p. 255 сл.: ИВ. ДУЙЧЕВ, Нови жи-
ийни данни за похода на Никифора I
в България през 811 г., СпБАН, LIV,
1936, с. 153 сл.
8 ИВ. ДУЙЧЕВ, цит. съч., с.
150; ГИБИ, IV, С., 1961, с. 13.
® Л. ТОМИТ1, Фрагмспти ]едног
историског списа IX в., ЗРВИ, I, 1952,
с. 78 сл.
10 V. BE§EVLIEV, D ie Protobul-
garischen Inschrilten, Berlin, 1963, S. 190
11 Ibidem, p. 156.
12 F. DVORNIK, La Vie de Saint
Gregoire le Decapolite ct les Slaves ma-
cedonicns au IXе siecle, Paris, 1926, p.
61; ГИБИ, IV, c. 38.
13 Подробности за тези събития
и евързаната с тях интеграция на сла-
вяните в Македония към българската
държава вж. у F. DVORNIK, La Vie. . .
р. 35 sq.; IDEM, Deux inscriptions greco-
bulgares de Philippes, BCH, LH, 1928,
p. 131 sq.; P. LEMERLE, Philippes et
la Macedoine orientale a I’epoque chre-
tienne et byzantine, Paris, 1945, p. 136
sq.; ИВ. ДУЙЧЕВ, Въпросът за ви-
зантийско-славянските отношения и ви-
зантийските опити за създаване на сла-
вянска азбука през първата половина
на IX в., ИИБИ, VII, 1957, с. 250 сл.
14 V. BESEVLIEV, op. cit., р.
164- 165.
15 ИВ. ДУЙЧЕВ, Нов истори-
чески извор за българо-внзантийските
отношения проз първата половина на
IX в., НИИ. XIV-XV, 1964, с. 349.
10 ЙОРД. ИВАНОВ, Български
старини из Македония, С., 1931, с. 565.
Изложение на събитията вж. у П. МУ-
ГАФЧИЕВ, История па българския
народ, I, С., 19483, с. 174 сл.
17 Мъченичеството на светите
славни 15 свещепомъченици, пострада-
ли в Тнвериупол, имепуваи на българ-
ски Струмица, в царуването на злочс-
стивия Юлиан Отстъпника, написано
от Теофилакта, светейшия архиепископ
на цяла България (МИТР. СИМЕОН,
Писмата на Теофилакта Охридски, ар-
хиепископ български, СбБАН, XXVII,
1931, с. 256.)
18 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, цит. съч.,
с. 305—306.
19 V. GJUSELEV, Bulgarisch-
frankische Beziehungen in der ersten
Halfte des IX Jhs., BB1, II, 1966, S.
15 If; гдето този въпрос e разгледан в
подробности; В. GRAFENAUER, Slo-
vansko-nemska borba za Srednje Podo-
navje v 9. stoletju, Hauptmanov zbornik,
Ljubljana, 1966, c. 39 si.
20 В. H. ЗЛАТАРСКИ, цит. съч.,
с. 341 сл.; Ю. ТРИФОНОВ, Цар Борис
Михаил (време, царуване и величие), С.,
19272, с. 3 сл.
21 В.ГЮЗЕЛЕВ, Баварският гео-
граф и някои въпроси на българската
история от първата половина на IX в.,
ГСУ —ФИФ, LVII, 1964, 3, с. 284,
290, бел.23и посочснататам литература.
22 Б. ПРИМОВ, За икономичес-
ката и политическата роля на Първата
българска държава в международните
отношения на средновековна Европа,
ИПр, XVII, 1961, 2, с. 61-62.
23 Д. АНГЕЛОВ, М. АНДРЕЕВ,
История па българската държава и пра-
во, С., 19592, с. 85 сл.; С. ЛИШЕВ, За
генезиса на феодализма в България, С.,
1963, с. 95 сл. Тук въпросите са раз-
гледани в по-голяма широта.
24 АЛ. БУРМОВ, Към въпроса
за отношснията между славяни и пра-
българи през VII — IX в., ИПр, X, 1954,
I, с. 86 сл.; Д. АНГЕЛОВ, М. АНД-
РЕЕВ, цит. съч., с. 75 сл., 95 сл.
25 V. BESEVLIEV, op. cit, р.
220—221. Подробно разглеждане на
Хамбарлннския надпис от тази гледна
точка вж. у IV. VENED1KOV, La popu-
lation byzantine en Bulgarie au debut du
IX'1 siecle, BB1, 1, 1962, p. 264 sq.
2,1 EINHARD1 Annales, MGH-SS,
I, p, 216, ЛИБИ, II, C., 1960, c. 38.
27 АЛ. БУРМОВ, цит. съч., с. 85.
28 ИВ. ДУЙЧЕВ, Славяни и пър-
вобългари. ИИБИ, 1 —11, 1951, с. 209
сл.; Д. АНГЕЛОВ, Българската народ-
ност и делото на Климент Охридски,
Сб. Климент Охридски (916—1966), С.,
1966, с. 14—15.
сто двадесет и трет а
28 Д. АЛАДЖОВ, Хисаря —
Хасково (средновековно селище, кре-
пост и некропол), Хасково, 1961, с. 19
20; СТ. СТАНЧЕВ, Старобългарската
култура през VIII—X в. (кратка архео-
логическа характеристика), Трудове на
ВПИ „Кирил и Методик" В. Търново,
I, 1964, с. 38 сл.
30 Scriptores originum Constanti-
nopolitanarum. II, cd. Th. Preger, Lip-
stae, 1907, p. 265 — ГИБИ, V, C., 1964,
c. 326; Annales Bertiniani, MGH-SS, 1,
p. 265—ЛИБИ, II, c. 287; Ф. ШИШИЪ,
Летопис nona Дукл>анииа, Београд —
Загреб. 1928, с. 297; ЙОРД. ИВАНОВ,
Богомилски книги и легенда. С., 1925,
г. 282 (тук се среща думата гкгхнь, която
подсеща за кхгхнь); Споменик Српске
кр<1л.евске академике, V, 1890, с. 12—13.
31 В. БЕШ ЕВ ЛИЕВ, Византий-
ски гриумфални обичаи, акламаиии и
пили у българите в IX в., ИЕИМ, 111,
1958, с. 21 сл. Застъпеното от него гле-
лнще търни в някои лунктове критика.
32 В по-голямата част византий-
скпте извори, в надписа от Балши и в
олоппитс си печати той носи титлата
dpXwv; в западните е титулуван като
гех; в някои от византийските, запад-
ните и старобългарските — хя7“70?» са‘
ganus, кхгхнь, която означава „велик
1хан—хан на хановете"; в по-голямата
част от старобългарските — кънадъ, а
[понякога е титулуван клнкин кьнадъ.
|Изглежда, че през езическия период
той е носел и тнтлата xavag —
ь.велик хан" подобно на Омуртаг и на-
следииците му, но вместо нея по-често
1е била употребена „каган", която е имала
същото значение. След покръетването
широка употреба е придобила впзан-
тийската титла apxw'A с която той сам
се титулу вал. А след въвеждането на
славянский езнк като задължителен в
държавата е започнал да носи равио-
значната на горната славянска титла
къназъ, към която е бил прибавян и
епитетът келнкнн, за да може да бъде
поставец по-внеоко от остапалите князе.
В някои византийски извори той е обоз-
начен с титлата, която е носел визан-
тийски ят император — paatAsug; в ста-
робългарски с равнозпачната и ц-вск(>ь
(цх(>ь); в западни с imperator.Tcaii фак-
ти нс дават основание да се смята, че той
в действитслност я е придобил, защото
за пръв път тя е била призната през
913 г. на Симеон от Византия. В тези
извори. конто са по късни, е отразеио
това признание на царското достойи-
ство на българския владетел. В тях не
се прави разграничение на титлнте
кънаэъ и uttxfib — всички български
владетели от хриетиянския период са
били смятани за царе. Макар че тези
общи наблюдения дават що-годе пред
става за еволюцията и промените в ти-
тулатурата — този въпрос в цялост се
нуждае от по-сериозно и задълбочено
проучване в нашата научна литература,
тъй като промените в нея почти всякога
са отражение на някои настъпили изме-
нения от и ай-разнообразно естество.
33 Неговото име се среща в най-
разнообразни форми: във византийските
извори Bcpfcnjj (Bifiplcnjj), Btuplg), Btoftopig
(Bo^apig.Boyop'.g, Bofipioj), I'cfcpic; (rdgapig) ;
в латинските — Boris; в старобългар-
скп — КО|>НЦ1Ъ, Ворт,е — вж.
В. Н. ЗЛАТАРСКИ. Намерения? в
Югозападна Албания надпнс с името
на българския княз Бориса Михаила,
Slavia, III, 1923, с. 90, бел. 1—3;
СЪЩИЯТ, История .... I, 2, с.
1- 2, бел. 3; G. MORAVCS1K, Byzan
tinoturcica II, р. 96 -97, гдето иосочва-
пията са пап-пълии и точии. По въ-
проса за етимологическото тълкувапе
па лпчпото име Борис в научната лите-
ратура няма одно едппно глсдище: сио-
ред един авторн то може да бъде изве-
дено от старотюркското Ьбп „вълк“;
сноред други от монголската дума Ьо-
уоп — малък, писдк"; според трети то с
от алтайски произхоД^п може да бъде
евързапо с думата bars „тигър"— нж.
посочване на гледищата и литературата
у К. Н. MENGES, Altaic Elements in
the Prolo-Bulgarian Inscriptions, Byz,
XXI, 1951, p. 114—116. Тъй като по-
следнего схващапе изглежда пай-прав-
доподобно, то би могло да се смята, че
в превод лпчпото име па българския
княз Борис би гласило „Тигран".
34 ЙОРД. ИВАНОВ. Богомилски
книги и легенди, С., 1925. с. 283.
36 Annales Fuldcnses, MGH-SS,1I1
р. 367—368: ЛИБИ, II, с. 43.
30 Р. PETROV. La politique et-
rangere de la Bulgarie au millieu du IXе
sieclc et la conversion des Bulgares, BB1,
11, p. 43.
37 Annales Bcrtiniani, MGH-SS, 1,
p. 448; ЛИБИ, II, c. 286- 287.
38 МИТР. СИМЕОН, цит. съч.,
с. 260.
40 А. А. ВАСИЛЬЕВ, Византия
и арабы, I. Политические отношения
Византин и арабов за время Аморий-
ской династии. СПб., 1900, с. 153 сл.
41 G. OSTROGORSKY, op. cit..
р. 182—183.
42 LEONIS GRAMMAT1C1 Chro-
nographia, cd. Bonn., 1842, p. 235 —
ГИБИ. V. C., 1964, c. 157; PSEUDO
SYMEONIS Chronographia, ed. Bonn
1838, p. 664 — ГИБИ, V, c. 174: GEOR
G1I MONACHI DICTI HAMARTOLI
Cbronicon, cd. E. Mural t, Petropoli,
'1859, p. 738 — ГИБИ, VI, C., 1965, c.
137.
43 THEOPI1AN1S CONT1NUATI
Chronographia, ed. Bonn., 1838, p. 162 —
ГИБИ, V, c. 115 116.; 1OSEPHI GE-
NES11 Reges, ed. Bonn., 1834, p. 85—86
ГИБИ, IV, c. 334: GEORG1I CEDRENI
Compendium llistoriarum, 11, ed. Bonn
1839, p. 151; ГИБИ, VI, c. 236—237.
44 CH. VAN DE VORST, La vie
de Saint Evariste, higoumene a Constan
tinople, Analecta Bollandiana, XC1, 1921,
p. 301: ГИБИ, IV, c. 315.
45 В. H. ЗЛАТАРСКИ, История
. ., 1, 2, с. 2—4 смята, че Византия
тогава е отстъпнла областта Загория на
българите. Срещу неговия неправилен
възглед справедливо и логично се про-
тивопоставя П МУТАФЧИЕВ, Исто-
рия. . ., 1, с. 178. Р. PETROV, La poli
tique etrangere de la Bulgarie. . . (p. 47,
n. 23). неправилно смята, че в периода
853—856 г. не е имало усложняване на
българо-византийските отношения.
38 П а к там, с. 261.
сто двадесет и пета
46 А. А. ВАСИЛЬЕВ, цит. съч.,
II. Приложения, с. 57. В. Р. РОЗЕН,
Император Василий Болгаробойца (Из-
влечения из летописи Яхъи Антиохий-
ского), СПб., 1883, с. 145, произволно
смята, че българското пратенпчество е
отншло във връзка с преговоритс за
приемането на християнството.
47 По-голямата част от причините
за покръетването на българпте са по-
сочени у М. СОКОЛОВ, Из древней
истории болгар, СПб., 1879, с. 145 сл.;
В. И. ЗЛАТАРСКИ, История. . ., I, 2,
с. 31 сл. Марксичсска трактовка у АЛ.
БУРМОВ, Против буржоазно-идсали-
стическите становища по въпроса за на-
лагането на християнството в Българпя,
ПИр, X, 1954 , 2, с. 36 сл.; П. ПЕТРОВ.
Нокръстване на българите, с. 43 сл.;
Д. АНГЕЛОВ, По никои въпроси около
покръетването на българпте, ИПр, XXI,
11)65, 6, с. 50 сл.
48 Порядъкът на събнтията тук
е изложен според реконструкцията на
Р РЕ 1'ROV, La politique etrangere de la
Bulgarie. . ., p. 44 sq.
49 Annales Bertiniani. p. 465;
ЛИБИ, И, c. 287.
60 NICOLAI I PAPAE Epistolae,
MGH-Epistolae. VI, p. 293; ЛИБИ, 11,
c. 62.
51 П. ПЕТРОВ, Покръстване на
българите, с. 47.
62 К. Я. ГРОТ, Моравия и мадья-
ры, СПб., 1881, с. 114 сл.; E.dOmMLER,
Geschichte des ostfrankischen Reiches, 1,
Leipzig, 18872, S. 51 ff.
63 CONSTANTIN! PORPHYRO-
GENET1 De administrando imperio,
ed. Gy. Moravcsik — K- J- H. Yenkins,
I, Budapest, 1949, p. 153—155; ГИБИ,
V, c. 209.
54 Ibidem, p. 150; пак там
с. 209. P. PETROV, La politique etran
gere de la Bulgarie. . p. 48 sq., npa-
вплно се противоиоставя на възгледа
ua F. SlSjC, Povijest Hrvata н vrijeme
narodnjch vladara, Zagreb, 1925, s. 335—
337 и В. IL ЗЛАТАРСКИ, История. . .,
1, 2, с. 7 сл. (те погрешно смятат, че
войннтс на българите със Сърбня и Хър-
ватия са станали в началото на Борн-
совото царуване).
55 А. А. ВАСИЛЬЕВ, цнт. съч.,
I, с. 198 сл.
58 В. Н. ЗЛАТАРСКИ. История
. . ., 1, 2. с. 18 сл.
57 В. БЕШЕВЛИЕВ, Три при-
носа към българската средповековна
история, сб. Изследвания в чест на М. С.
Дринов, С., 1960, с. 291 —294. Публику-
ваният тук надпис свидстелствува за
възстановнтелни работи на крепостта,
предприетн от Византия през 879 г.
Това дава основание да се смята, че по
време на войпата и ио енлата на склю-
чения мирен договор Месемврия през
864 г. отцово е преминала във визан-
тийски ръце.
58 Р. PETROV, La politique ct-
rangere de la Bulgarie. . . p. 51. За усло-
вията на сключения договор за мир вж.
В. Н. ЗЛАТАРСКИ, История. . ., 1, 2,
с. 21 сл.
50 THЕОРН. CONTIN. Chronogra-
phia, р. 229—230; ГИБИ, IV, с. 120 —
121. Неговият разказ се повтаря и от
други византийски хронисти — IOSE-
РН1 GENESII Reges, р. 127—128 —
ГИБИ, IV, с. 335; GEORG. CEDRENI
Compendium Historiarum, 11, p. 193—
194— ГИБИ, VI, c. 241 и др
60 В нашата научна литература
е наложен възгледът на В Н. ЗЛАТАР
СКИ, История. . ., 1, 2, с. 28—31, че
България е била нокръстеиа през 865 г.
След многоброннн опити да бъде преодо-
ляна неговата грешка това бе сторено
най-сполучливо от П ПЕТРОВ, За го-
дината па палаганс па християнството в
България, НИИ, XIV—XV, 1964, с.
569 сл., конто аргументирано доказа,
че покръетването е станало през 864 г.
Опитът на ИВ. СНЕГАРОВ, В коя го-
дина се е покръетил българският княз
Борис, ИПр, XXII, 1966, 6, с. 92—99,
да подложи на критика горпото стано-
вище е несполучлив.
61 По-важните византийски и ла-
тински извори за покръетването на бъл-
гарите са дадени в оригинал и превод
у М. СОКОЛОВ, цит. съч., с. 215—250.
По-късно изброяване и критичен анализ
у П. ПЕТРОВ, За годината на нала-
ганс на християнството в България,
с. 575—578, гдето са посочени и рус-
ките летописни сведения. Освен тези
има още данни в сръбските летописи
вж. Л. СТОЛАНОВИТч, Стари српски ро-
дослови и летописи, Београд — Сремски
Карловци, 1927, с. 106—107, 150—151 и
277; в арабските автори ибн-Даста (Д.
ХВОЛЬСОН, Известия ибн-Даста о
хазарах, буртасах, болгарах, мадьярах,
славянах и русских, СПб,, 1869, с. 152)
и ал-Бекри (А. КУНИК—В. РОЗЕН,
Известия ал-Бекри и других авторов
о Руси и славянах, СПб, 1878, с. 52);
в редица старобългарски съчипспия,
летописни бележки и др., конто са нз-
ползувани в тази книга — най-простра-
нен от тях е разказът, конто представ-
лява добавка в сборник от XV в. под
надслов „Как и по какъв начин бълга-
рите станаха християни?" — той е заим-
ствуван от визаптийските известия п
по съдържанис папълпо се покрпва с
тях (А. И. ЯЦИМИРСКИЙ, Мелкие тек-
сты и заметки по старинной славянской
и русской литературе, XXXI XL,
ИОРЯСл, VII, 1903, 1, с. 112).
62 ЙОРД. ИВАНОВ, Старобъл-
гарски разказн. С., 1935, с. 213.
03 D. DETSCHEW, Rcsponsa Ni-
colai I рарае ad consul ta Bulgarorum,
Serdicae, 19392, cap. 14; ЛИБИ, II, c.
77—78
®4 Ibidem, cap. 104, 106; пак
т a m, c. 122—124.
C6 Ibidem, cap. 103; пак
т а м, c. 122.
00 ГИБИ, IV, c. 109.
67 To се поддържа главно от псто-
рицитс на църквата — вж. Д. ЦУХЛЕВ
История на българската църква, 1, С.,
1910. В разгорялата се напоследък в
науката дискусия повъпросаза покръет-
ването негови изразители станаха I'.
ГЕОРГИЕВ, По въпроса за християни-
зирането на средновековна България,
ИПр, X, 1954, 5, с. 82 сл.; М. ВОЙНОВ,
Някои въпроси във връзка с образуна-
ието на българската държава и покръет-
ването на българите, ИИИ, X, 1962, е.
297 сл.; ИВ. СНЕГАРОВ, Христпяп-
ството в България преди покръетването
на княз Борис, ГДА, V, 1956, с. 195 сл.;
сто двадесет и сейма
Д. АНГЕЛОВ, По никои въпросп около
покръстването на българите, с. 38 сл.
В техните изложения са приведени Дан-
ни и логически доказателства, свидетел-
ствуващн за ранного проникване и раз-
пространение на християнството на Бал-
канский полуостров и сред прабълга-
рите и славяните преди официалнпя
акт на нокръстване. Този спор е на-
пълно излишен, тъй като той едва ли
би довел до тържеството на одна от двете
противостоящи концепции.
08 ЛИБИ, I, С., 1958, с. 222.
“Пак т а м, с. 258—259.
° П а к та м, с. 375.
71 Изворни данни, аргумента и
логически доказателства, обсзсилва-
щп твърдението за широко разпростра-
пепне на християнството, особено сред
славяните, в периода VI — IX в. са по-
сиченн от АЛ. БУРМОВ, Против бур-
жоазно идеалистическите становища. .,
с. 38 сл.; П. ПЕТРОВ, Покръстване на
българите, с. 36 сл.
72 ГИБИ, HI, С., 1960, с. 146.
73 МИТР. СИМЕОН, цит. съч.,
с. 257 258.
74 П а к там, с. 258—259.
75 CH. VAN DE VORST, op. cit.,
p. 301 -302; ГИБИ, IV, c. 316.
70 THEOPH. CONT1N. Chrono-
graphia, p. 163; ГИБИ, V, c. 116. От
него тя e преминала и у другнте визан-
тийски хронисти.
77 I b i dem, р. 163 164; пак
т а м, с. 116—117.
78 П. МУТАФЧИЕВ. Поп Бого-
мил и св. Иван Рплскн (Духът на отри-
цаиието в нашата история), ФПр, VI,
1934, 2, с. 98 99.
78 П. ПЕТРОВ. Покръстване на
българите. с, 50.
88 Сведения за него се съдържат
в Annales Bertiniani. р. 473—474 —
ЛИБИ, 11, с 287—288; Responsa Nico-
lai I рарае ad consulta Bulgarorum. cap.
17, 78 — ЛИБИ, II, c. 80-82, 112—
113; МИ ГР. СИМЕОН, цит. съч., с. 260;
THEOPH. CONT1N. Chronographia, p.
165 — ГИБИ, V, c. 117 — псговото све-
дение се повтаря и у други византийски
хронисти.
81 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Исто-
рия. . ., 1, 2, с. 48, Е. ГЕОРГИЕВ,цит.
съч., с. 90—91.
82 АЛ. БУРМОВ, Против бур-
жоазно-идеалистическите становища...,
с. 50.
83 П. ПЕТРОВ, Покръстването
на българите, с. 54 сл.
84 П. МУТАФЧИЕВ, История...,
I, с. 216.
глава втора
„Духовен син“
на
Византия
НО ВИЖ, О ХРИСТОЛЮБИВ!! И ДУХОВ!!!! НАШИ СИНЕ, И КАКВО ДРУГО
СЛАВНО И ДОБРО, И ОБИЧНО ИМЕ МОГА ДА УПОГРЕБЯ ЗА ТЕБЕ, ВИЖ
КОЛКО СП'ЬНКИ Е ИЗНАМЕРИЛ ЛУКАВИЯТ ПРОТИВ БЛАГОЧЕСТИВАТА
И ЕДИНСТВЕПА ИСТИНСКА ХРИСТИЯИСКА ВЯРА, КАТО Е ИЗМИСЛИЛ
РАЗНИ ЕРЕСИ, СМУТОВЕ, РАЗ ДОРИ И ВОПНИ. А ВИЖ И ТОВА, КАК ТЯ Е
УНИЩОЖИЛА ВСИЧКИ ТЕ311 ВЕЩА И Е ИЗДИГНАЛА ПАМЕТНИЦИ ЗА
БЛЯСКАВИ ПОБЕДИ НАД ВСИЧКИ. ЗАЩОТО ПРЕДИ ВСИЧКО ВЯРАТА НИ
НЯМАШЕ ДА СТАНЕ ЧРЕЗ ПОБЕДАТА ТЪИ СЛАВНА, МОЩНА И ЗНАМЕ-
НИТА, АКО НЕ БЕШЕ СЕ ИЗПРЕЧИЛО ПИЩО ВРАЖДЕБНО ПРОТИВ НЕЯ.
ИЗ .ПОСЛАНИЕ НА СНЕТЕЙШИЯ ЦАРИГРАДСКИ
ПАТРИАРХ ФОТИЙ ДО КНЯЗА НА Б Ь Л Г А Р И Я МИХАИЛ'
Преодоляването на трудностите от вътрешен характер не оз-
начавало завършек на подхванатото от княз Борис дело. Раз-
игралите се с такава бързина събития, в конто се изявил сблъ-
съкът на противостоящи сиди, показали необходимостта от по-
голяма гъвкавост както във вътрешните работа на държавата,
така и в дипломатическите й отношения. Хаосът на проповяд-
ването смутил оше повече българския владетел. Имало и нешо
друго, по-важно, което всявало тревога у държавника и дипло-
мата: ириемането на християнството от Цариград означавало
подч и некие на Византийската^църква. ЧуЖДОзёМнию иилиги -
чёско и духовно влияние идело по петите на изпратените от
9 К Н я 3 БОРИС ПЪРВИ
пат] иа ха проповедница на новата вира. Това вещаедо бъдпа
заплаха за самостоятелното развитие на България. На пръв
поглед изглеждало, че стремежът па Византия да съкруши бъл-
гарската държава, неосъществен със силата на оръжието, щял
да бъде постигнат с проповед и евангелие в ръка. Впрочем
всички действия на и истигналото в българската земя визап-
тийско духовенство показали, че то пямало намерение да из-
меня на традиционната политика па византийските василевси
спрямо българите.
При това положение паложително било да се иоведе дипло-
матически борба за извоювапе на самостоятелна българска цър-
ква, равнозначна в много отношения па борба за пълна поли-
тически независимост на българската държава. . . Борис искал
да има църква, която да бъде вярно оръдие в неговите ръце,
а не на византийската линломация Времето не чакало Всяко
протакане и отлагане на разрешението на жизнено важния за
България въпрос влечало след себе си тежките последствия
на бъдва безрадостна участ. И той със свойствената му ре-
шителност се впуснал в сложния лабиринт на една дипло-
матически игра, ходовете на която или били предвидели от
пего, или пък били продиктувани от конкретно създалата се
обстановка
Римската империя рухнала в края на V век под ударите на
многобройните варварски племена, изсипали се върху нея като
лавина. Но нейният политически образ и основната й идея за
световно господство залазили своята жизненост през средно-
вековието. Неин най-упорит наследник била Византийската им-
перия. Ненапразно нейният върховен владетел се кичел през
цялото средновековие с гръмката и нерядко лишена от реален
политически смисъл титла (ЗаасАеид ‘Popccwv— „василевс па ро-
меите" (римляните).1 Тази идея за негово световно господство
продължавала да живее (колкото и смешно да изглежда това)
дори и тогава, когато „светообхватът" ла империята е бил само
едва тясна ивица земя на Балканский полуостров! Така да се
каже, в средновековното „семейство на владетелите", според
изразеиата в титулатурата му идея, византийският император
заемал първеиствуващо място. Съюзът на държава и църква
във Византия й придавал още по-голяма сила и превърнал по-
рапшпото римско обожествяване на императора, въведепо още
от Октавиан Август (63 г. пр. п. е. — 14 г. н. е.), във вкаменена
богопоставеност на византийския василевс и предопределената
му от бога мисия да бъде владетел на целия свят. В теоретиче-
ската същност на идеята за световно господство на Византии-^
ския император имало едно странно съчетание на’Кюнархичес7^^.
ките принципи в Римската империя, в източпите деспоти и в _______
"ел и и истическ ите^монарлии,_кеетоДбй ло 'облечено -в^теелогиче-
ските одежди на_универсалната християнска религия. Разбира
се, претенциите на византийския император за световно гос-
подство били едва химера,лишена от реален смисъл и съдържа-
пие. Те намирали отпор в целия „варварски свят“, който й про-
тивостоял с пълна решимост. Достатъчно е да се припомни, че
Карл Велики още през 800 г. обсебил и направил също свое
политически верую титлата на византийския василевс imperator
Ronianorum; че по-сетне и българският владетел Симеон се бе
опитал да изяви претенции не само към титлата, но и към пре-
стола на византийския василевс, за да се разбере още по-яспо
нустословието на тази основна политическа византийска идея,
иатрапвана с една методична последователност в съзнанието на
поданиците й, както и в другите държави. Успоредно с идеята
за световно господство на византийския император цариград-
ската църква развивала идеята за своето вселенско господств©
в християнския свят, на която противостояла подобната и мно-
го по-силно изявявана, дори отчасти реализирана идея на Рим- 131
ската църква, търсеща настойчиво гюлитическа опора в света
на западните държави.
Срещу идеята на цариградския василеве—за-световно гос-
подство българските владетели оше през първата половина на
IX в. изработили своя^-идейна -н-ротиностояша платформа, която
е тъй ярко изразена в Чаталарския надпис на хан Омуртаг:
„Каи ювиги Омуртаг е ОТ БОГА ВЛАДЕТЕЛ В ЗЕМЯТА,
^ДЕТО СЕ Е РОДИЛ^Обитавайки стана Плиска, той направи
дворец на Гуча Др. Тича] и премести войската си срещу гър-
ците и славяните. И направи изкусно мост на Туча заедио с
двореца и постави в този дворец четири колони и върху коло-
ните постави два лъва. Дано бог даде на поставепня от бога
владетел, като тъпче добре с нозете си императора, дордето
Туча тече и докато [слъпцето сияе|, като владее над многого бъл-
гари и като подчинява своите врагове, да проживее в радост и
веселба сто години!**2
В същност при двубоя между езическа България и християн-
ска Византия в идейно отношение се противопоставили два
полюса- от една страна византийския, наследил и съчетал
монархическото начало на РикгсКата~империя, елинизма_ц_из-
точните деспотии; от друга — българският, „варварският11, съз-
дад монархического си начало и своята държавна организаиия
като плод на естественото си развитие и оформил своите идей ни
принципи в борба с един свят, обладай от старческо себелюбие
и самохвалство, макар и с отколешни традиции, догми и идеи.
Наистина българското монархическо начало със своя при-
митивизъм и първична суровост, изградено преди всичко върху
почувствуваната сила в един безпощаден двубой, изглеждало
твърде бедно и непроникнато от цивилизованост в сравнение с
византийското — пищно, натруфено и изразявано с редица сим-
воли, тържества и церемониали, от конто пай-силно впечатле-
ние прави двуглавият орел с глави, обърнати на запад и на из-
РИСУВАНА КАРТА НА ЦАРИГРАД — XIII III К
ток, възседнал земното кълбо — отражение на претенциите за
световно господство на византийския василевс. Това непрекъс-
нато срещащо се изображение върху монети, каменни релефи,
.паметници на живописта и предмета от бита на императорското
семейство и неговите приближена сочело, че ноне химерата
не е умряла.
Византийската държавна власт не желаела да признае за за-
конно владени от българите земите, конто съставлявали бивши
нейни територии. Наистина тя сключвала с техните владетели
договори, чрез конто в същност юридически признавала техните
завоевания и териториални придобивки, но за нейните импе-
ратори и държавни функционери това представлявали времени»
отстъпки на едно ефемерно, според техните представи, поли-
тико-етническо образувание. Годините и вековете се нижели,
но денят на окончателния и пълен византийски триумф над Бъл-
гария не идел. .
Земите, в конто се родила българската държава, както п
териториите, конто тя впоследствие интегрирала към себе си,
били нявгашни имперски провинции или теми. Византия бо-
лезнено преживявала тяхната загуба. Но тя съхранила в себе
си непогасващата надежда, че рано или късно ще си ги възвърне.
Поради това именно нейните държавни и църковни дейци ни-
кога не пропущали случая да отбележат в своите съчинения,
в документа, излезли от императорската канцелария, и в епар-
хийските списъци3 градове и области, конто отдавна се нами-
рали в българските предели, но били смятани от тях без каквото
и да е основание за традиционно и законно византийски. Макар
и влизащо в пълен разрез с реално съществуващата действи-
телност, това схващане представлявало морална опора и импулс
на византийските претенции спрямо територията на България.
Нейното покоряване през 1018 г. било изтълкувано от визан-
тийските управляващи среди като висша и справедлива проява
на „божието провидение". Не без чувство на особена гордост
покорителят на България император Василий II Българоубиец
(976—1025) пише в пачалото на своята грамота от 1019 г., да-
дена в полза на Охридската архиепископия: „Много и големи
са добрините, с конто човеколюбивият бог е дарявал през раз-
личии времена нашето царство. Има обаче една, която надмина
всички. Тя е: присъединението на българската държава към
ромейската под един ярем."4
Несъмнено е, че на претенциите па Византия за господство
над българската земя и българите е бил даван отпор не само
по бранните поля, но и в идейно отношение. Необходимостта
да се докаже законното владеене на тези земи е била подчерта -
вана не само през езическия период, но и подир приемането на
християнството. Териториите, завоювапи с меч и кръв, се бра- Г"
нели и със слово, и с идеи, и с перо. И може би най-стръвно и I
с чувство за накърнепо достойнство тогава, когато България за- г
губила своята политическа независимост — по време на визан-
тийското владичество, когато сред българите патрапчиво била
проповядвана идеята, че те по „повеля божия" са станали по-
даници на византийския василевс. Срещу нея и непосилния
чуждоземен политически, народностей и социален гнет тръг-
нало противодействието — не само на меча, но и на перото.
Навярно то се е чувствувало навсякъде, но до нас сега долита
чрез словата на родолюбиви български монаси, конто желаели
да покажат, че е жив непокорливият и горд български дух. И
те ще се опитат да докажат, че българите са се заселили в тези
земи по волята на християнския бог, както това е сторил не-
известният автор на „Българска апокрифна летопис" от XI век:
„И след това чух глас, който друго ми казваше: „Исайе, въз-
люблени мой пророче, иди на запад — от най-горните страни
на Рим, отлъчи третата част от куманите, наричани българи,
и насели земята Карвунска, която опразниха римляни и елини!"
135
КНЯЗ БОРИС И Ъ Р В И
Тогава аз, братя, по божия поведя дойдох на лявата страна на
Рим и отделих третата част от куманите, и поведох ги на път...“5
Неговият глас не те остане самотек. И други родолюбци в стила
на апокалиптичните видения ще изобразят раждането на бъл-
гарското царство, за да се противопоставят на ромейското схва-
щайе. И чрез словата на пророк Данаил пак през XI век ще
се роди една легенда, която тогава е имала магнческо въздей-
ствие върху съзпанието па онези, върху конто се крепяла здра-
випата на иегасиещия български народностей дух: „Както се
каза от начало до края, до пришествието па антихриста, това
царствуваше на земята. II така ще стане. Тази тайна не ще се
разкрива пред много човеци, тъй като, конто не повярва —
зле ще погине. Всичко това разказа ангел божий Данилу, като
го носеше в облаците. И той го запнса на звездата. Звездата —
детища и прелетяваща от полуден в полунощ — със слово оказ-
ваше на царете чест. Седем царя вепча бог. Показа и в кон места
са царствата им: Сенил у асирийците; Аварак -— в Рим; На-
вуходоносор —- във Вавилон; Кир на персите; Александър па
гърците; Ромул — в Рим; Константин — в Цариград. И тогава
ще започне лютото начало за целия свят. Ще въстане Михаил
каган от българите. Не е дадено царство на българите. а чрез
насилие го приеха. Тогава ще въстане брат срещу брата. И
град срещу града. Земя срещу земята.“6
По снлата на идеята за световно господство Византийската
империя изработила една система на изкуствено родство между
владетелите и народите, в която византийският василевс зае-
мал първепствуващо място. Докато България и нейните ханове
оставали верни на езичеството, те били смятани от византий-
ците за варвар и и пашественици, конто незаконно се настанили
в земи — някогашин владения на империята. Според основната
идея и произтичащата от нея система на византийского монар-
хическо начало с българите езичници никога не можели да
СЪБРАНИЕ НА ДУХОВНИЦИ — МИНИАТЮРА ОТ АГРИМЕНФОРЕНСКИЯ
Р ЬКОПИС (VIII IX ВЕК)
КНЯЗ БОРИС ПЪР ВИ
бъдат установени отношения на трайно приятелство и родство.
Промяпата настъпила в 864 г., когато българският владетел
решил чрез налагането на християнството в своята държава да
възприеме и се приобщи към установените в християнския свят
идеи, догми и традиции, изоставяйки идейната платформа на
езическа България. Защото, както вече бе подчертано, те са
били признати и смятани за норми на цивилизацията в средно-
вековния свят.
Византия никога не е смята л «г че постигнатата в ъзка с
Бълга ия и и йобщаването й към християнския свят, влизащ
в нейния к ъг има единствено цъ ковен характер. За нея тя е
имала по-скоро характер на едно политическо подчинение, обус-
ловено от влизането на българския владетел в кръга на „се-
мейството на владетелите", лредвождано от византийския ва-
силевс. Във византийския императорски двор се смятало, че по
силата на покръстването княз Борис бил не само „духовен син“
на византийския император, от когото приел християнството
и получил християнско име в духа на установеното вече в хри-
стиянския ритуал религиозно таинство, но също и „духовен
син“ в кръга на византийского владетелско семейство.7 И ви-
зантийците в по-сетнешните си отношения с България никога
не забравяли да подчертаят установепата духовна и полити-
ческа подчиненост на България, която въпреки всички техпи
усилия останала само една празна игра на думи, лишена от
всякакво значение за българските владетели. Дори това е било
подчертано в протокола при приемането на българските пра-
теници, конто идвали при византийския император, описан
от император Константин Багрянородни в книгата „За цере-
мониите във византийския дворец". Българските пратеници били
задължени да се обърнат към логотета на дрома8 със следното
приветствие: „Как е богоувенчаният император, духовният ба-
ща на поставения от бога владетел на България? Как е импера-
ИЗОГ.РАЖЕНИЕ НА КНЯЗ БОРИС В ЦЪРКВАТА ПРИ МАНАСТИРА
«СВЕТИ НАУМ» В ОХРИД
138
трицата и господарката? Как са императорите, синове на вели-
кия и височайши император, и останалите му чеда? Как е све-
тейшият вселенски патриарх, как са двамата магистри, как е
също и целият сенат? Как са четиримата логотети?" В отговор
па това логотетът на дрома се обрывал със следните въпроси
към тях: „Как е духовпият сип па пашня свят император, по-
ставеният от бога владетел на България? Как е поставената
от бога владетелка на България? Как са канартикипът, боила-
тарканът, сиповете на поставенпя от бога владетел па България,
и останалите му чеда? Как са шестимата велики боляри? Как
са останалите вътрешни и външни боляри? Как е обикповепият
народ?"9 А обрыценпето към българския владетел при водепето
на кореспонденция от страна на византийския императорски двор
било следното: „До поставения от бога владетел на България.
В името на Отца и Сина иСвети дух.едпнния и единствен истин-
ски бог наш. Константин и Роман, верни в същия бог импера-
тори на ромеите,дообичния ни и наш духовен сип и поставеп от
бога владетел на християнейшия народ на българите."10
И ако още в самото си начало това символично подчинение
на българския владетел спрямо византийския император за-
губило каквото и да е реално политическо значение и останало
само като едва формула, която по-скоро служела за повдигапе
на самочувствието на византийските василевси, то това се дъл-
жи изключителпо на завидния политически и дипломатически
талант на княз Борис, който успял павреме да пресече опитите
на Византия да превърпе България със силата на кръста и еван-
гелието, със своята политически платформа в подвластна на
себе си страна. Дипломатическата борба, която княз Борис во-
дел в продължение на няколко години, се увенчала с пълна
победа, защото той ловко лавирал между Запада и Изтока,
между Цариград и Рим, и успял да постигне онова, което мио-
зина от стоящите във върховете, обладани от страха пред неиз-
вестността, смята л и за напълно загубено — пълната поли-
тическа и църковна независимост на България в отношенията
й с другите държави. Ако той успял да стори това въпреки мно-
гобройните препятствия и трудности, заслугата не се корени
единствено в неговата удивителна способност да се ориентира
в сложната и место промепяща се обстановка, но и в самата нея,
понеже всички благоприятпи условия за воденето па ловка
дипломатическа игра били палице.
Големият двубой
ГЕ [ВИЗАНТИЙЦИГЕ] НАИСТИНАСЕ ОПИТВАТ ДА ХУЛЯТ КОЛКОТО ПА
ШАТА ЦЪРКВА В ЧАСТНОСТ, ТОЛКОВА ОБЩО И ЦЯЛАТА ЦЪРКВА, КОЯ
ТО СИ СЛУЖИ С ЛАТИНСКИ ЕЗИК, ПОНЕЖЕ ПОСТИМ В СЪБОТА И ПО111
ЖЕ УЧИМ, ЧЕ СВЕТИ ДУХ ПРОИЗХОЖДА О Г ОТЦА И СИНА, ДОКАТО ТЕ
ПРИЗНАВАГ, ЧЕ ТОЙ ПРОИЗЛИЗА САМО ОТ ОТЦА. .
ИЗ ПИ С МО НА ПАПА НИКОЛАЙ I ДО Р Е Й М С К И Я
АРХИЕПИСКОП ХИНКМАР
Стремежът за създаването на световна империя, проявен първо
най-ярко от Александър Македонски (356 -323 година пр. н. е.),
родил и идеята за световна религия. Ако в античния свят тя не
могла да си пробие път, то в средновековието се наложила. Све-
товните религии обгърнали в себе си зпачителна част от чо-
вечеството и го разделили на общности, конто противостоели
една на друга. И веред тези религии, намерили място в живота
па средновековния свят, доминирало християнството.
Твърде рано то предявило своите претенции за световен
обхват. Те намерили първоначално книжовен израз в творбите
на раннохристиянските писатели. Опирайки се на евангелските
текстове, те непрекъснато тръбели, че мисията на апостолите
била да превърнат християнството във вяра на „цялата земя“.
ЦАРИГРАД — ТЕКФУР САРАЙ (ДВОРЕЦ НА ВИЗАНТИЙСКИТЕ ИМПЕРАТОРИ) >
Тази концепция намерила най-блестяща защита в съчинението
на блажения Августин (354—430) „За държавата божия*1, в
което той изтъкнал, че християнската църква трябва да се пре-
върне от „църква войнствуваща** в „църква тържествуваща",
т. е. към нея да се приобщит всички нехристияни. Войнству-
ващият служител на Христа е смятал, че изпълнението на тази
задача трябва да се осъществи не само с твърде немощните сред-
ства на идейната пропаганда, но и чрез насилие. Затова той
издигнал лозунга: „Всеки трябва да се застави да стане хри-
стиянин!"11
Разпокъсването на центровете за разнространение на хри-
стиянството, обусловепо от политическата раздрсбгност па раж-
дащия се средповековеп свят, довело и до разпокъсване на идеята
за световната обхватност на християнствотс. Оформили се два
центъра — Рим и Цариград. конто разделили европейская хри-
стиянски свят на свои сфери на влияние и ненрекъснато предя-
вявали претенции за световно господство. Веред всички пър-
венствуващиепископии,наградили се трайно в средата па IV век,
тези две най-силно изявявали своите претенции за главенство
в християнската църква. Особено ревностна и настойчива в
това отношение била Римската църква. В подкрепа на това
били намерени доводи от политически и църковен характер,
конто римските папи нивга не пропушали сгодпия случай да
изтъкнат. Преди всичко въздигането на римския епископ ста-
нало благодарение на това, че когато в началото на IV век хри-
стиянството било обявено за държавна религия, Рим бил сто-
лица на империята. Все пак това политическо предимство имало
краткотраен характер, тъй като в 330 г. столицата била преие-
сена в Констаитинопол.12 Поради това римските папи потърсили
по-надеждна и трайна опора при обосноваването на своите пре-
тенции — те били положени на чисто църковпо-догматически
осиови. Те с трескавина заровили глави в евангелието на Ма-
тея и успели да намерят в него словата, конто идейно щели да
укрепят техните претенции за главенство в църквата. Това били
думите, конто Исус Христос отправил към апостол Петър: „Ти
си Петър и па тоя камък ще съградя църквата си. И портите
адови пяма да й надделеят. И ще ти дам ключовете на царството
небесно.“13 Нито един римски папа не забравял да тълкува пре-
вратно тези думи и чрез тях да изтъква изключителпите иерар-
хически права, дадепи па апостол Петър, първия настоятел на
римската епископска катедра. Те го смятали за „княз па апо-
столите“. Те пренасяли мнимите му права върху себе си като
приемиици па пеговата катедра, която той уж бил заемал в про
дължеппе на 34 години (33—67). Дори в списъка на римските
папи пеговото име всякога, пък дори и досега, е поставяно на
първо място.
Тръгнали по пътя на фалшификациите и словесната екви-
либристика, римските първосвещеници не се отклонили от него.
Защото той идейно освещавал стремежа им да застанат начело
на вселенската християнска църква. Те не спрели по средата
му. За да оправдаят парастващите си претенции, създавали и
други фалшификации. В средата наУШвек бил изфабрикуван
нов лъжлив документ, наречен „Дар па император Констан-
тин"’4. Това била грамота, която уж била дадепа от императора
на папа Силвестър I (314—335). В нея се указвало, че в знак
на благодарпост за християнското кръщение императорът дару-
вал на палата равна на неговата власт и редица други привиле-
гии и признавал пеговото превъзходство над другите народи на
християнската църква. Но наглостта на този лъжлив акт не
стигала дотук: даже преместването на столицата от Рим в Ца-
риград било изтълкувано в смисъл, че Константин Велики
(306—337) се е смятал за недостоен да живее в един град с на-
местника на Христа!
Тази идея за безспорно главенство на римския над другите 10
145
10 княз БОРИСПЪРВИ
ньрвосвещеници довела догам, че на Запад пито един епис-
коп или архиепископ нямал смелостта дори да допуске, че може
да застане по чест и достойпство паравно с папата. Подхрап
вана с такава настойчивост и упоритост, тя жъпела в западиия
средновековен свят своите плодове. Никой дори не дръзвал да
се замисли или усъмни в нейпата нелепост. Над смелите и дръз-
ките тегнел безпощадпият меч па отмъщението.
Тая идея, която импулсирала пепрекъспато експанзията
на римските па пи за духовно владичество, родила и идеята за
господството па духовпата власт над светската. Тя е била лайт-
мотивът па всичките им действия. И в голяма степей определи
различията по разбирапето за властта в Запада и Нзтока през
средновековието. Идеята за папоцезаризма лежала в главата
на всеки един римски първосвещеник и той се стремял в зави-
симост от конкретната обстановка да я реализира. Още в 493 г.
тя била формулирана дръзко в едно писмо па папа Геласий I
(492—496) до византийския император Анастасий I (491—518):
„Две сили, августейши императоре, изключително управля-
ват този свят. Това са свещеният авторитет на архиереите и
царската власт. И между тях по-важпо е значението на свеще-
ниците, защото те и за самите царе са длъжни да дадат отго-
вор пред съда господен. Величието на папите е по-голямо от
величието на владетелите, тъй като папите освещават владете-
лите, а самите те не могат да бъдат освещавани от тях. . ,“1В
Същият този папа лансирал идеята за двете власти в християн-
ския свят, за двата меча — духовния и светския, под конто тряб-
вало да се повинува всеки християнин.
Така на Запад се родила и оформила концепцията за дву-
страпната теократично-светска държава. Според представите
на тогавашните идеолози средновековното общество, наречено
„християнска държава", трябвало да се крепи върху духовната
и светската власт.
ОЛТЛРНЛ ПЛОЧА С ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ПАУНИ (IX—X ВЕК).
НАМЕРЕНА В СТАРА ЗАГОРА
Поряди преместването на столицата от Рим в Цариград,
поради „варварските" нашествия и завоевания в Италийския
полуостров, поради погиването на Западната Римска империя
(476 година) и поради политическата раздробеност на ражда-
147
щия се западноевропейски ранносредновековеп свят в периода
V—VIII век папството значително отслабило своите позиции.
Поставено пред невъзможпостта да намери здрава опора в ли-
цето на някоя държавна власт, то временно притаило своите
болезнени амбиции за върховенство сред християнския свят.
В самото начало на IX век обаче то получило прилив па сили.
Императорската коронация на Карл Велики на 25 декември
800 г.16, извършена от папа Лъв III (795—816), ознаменувала
венчавапето па Римската църква с Франкската империя. Този
акт представлявал истинското начало на съюза между държава
и църква на Запад — не обаче в тази деспотично наложена хар-
мония, каквато съществувала във Византия. Целите на рим-
ските пали започнали постепенно да стават цели и на фрапк-
ските императори.17 Това продължавало да бъде така дори и
след настъпилото през 843 г. разпадане на огромпия политн-
ческо-народностен конгломерат, наричан империя на Карл Ве-
лики. За да може успешно да се противопостави на Византия,
Европейският Запад бил принуден да се сплоти срещу лея не
само в политическо отношение, доколкото това било възможно,
но и в църковно. Тази пеобходимост, съзната и осмислена или
интуитивно почувствувана, в скоро време намерила своята реа-
лизация.18 През първата половина на IX век в историята на
папството се забелязва раздвижване, изразило се не само в по-
кръстването и приютяването в лоното на Рим на различии пле-
мена и народи от Централна и За ладна Европа, но и в постепен-
но нарастващото съперничество между двете европейски сре-
дшца на християнската пропаганда. След дълги лутания и про-
яви на временна слабост първенците на Римската църква тряб-
вало да разберат, че без съдействието па светската политическа
власт техните амбиции за вселенска хегемония са само блян.
В създалата се обстановка това изисквалооттях голяма гъвка-
вост в отношенията с владетелите на Запад и центриране на тех-
РИМ И ЦАРИГРАД—СРЕДНОВЕКОВЕН РЕЛЕФ ВЪРХУ СЛОНОВА КОСТ
пите сили в борба с Византия. След недълготрайното полити-
чески обединение на Запада, осъществено от Карл Велики,
дошло времето на неговото църковно обединение. Па пите на-
стойчиво се заели да го реализират. Църквата поела в своите
ръце една задача, която не се оказала по силите па пи едва то-
гавашна държавна власт.
Ръководен от своята идейна платформа, подномагап денно
от владетелите на Запада, Рим скоро приютил всички християпи
от западния свят в своето лоно. Към средата на IX век първен-
ствуващото положение на папите в западния христнянски свят
било вече всепризнато. Сега те обърпали поглед па Нзток, за
да разширят обсега на своето влияние и да направят реал но
съществуващи своите претенции за вселепско господство. От-
тогава^ та през всички векове всеки един папа предавал като
щафета на своя приемник неизмениия девиз: „Прочее, смятам,
че Изток трябва да бъде присъединен!"19 Това обедипявало дей-
ствията на всички папи. Те с неотслабваща упоритост прокар-
вали пътя за утвърждаване на своето влияние в стравите на
Изтока. Препятствията не ги възспирали. Фанатизмът в осъ-
шествяването на целта доминирал над всичко. Стремежътза цър-
ковно присъединяване на Изтока под върховенството на рим-
ския папа постоянно бил забулван под предлог за насаждане
на „истинска християнска вяра — без петно и бръчка. . .“
Срещу експанзивните стремежи на Рим към Изтока се въз-
правила Цариградската църква. Тя не само държала страпите
от Европейский Изток да бъдат поднейното върховенство, но и
проявявала също стремеж за вселенско господство. Борбата
между Изтока и Запада в европейского средновековие се раз-
разила в църковна драма, в двубой между Рим и Цариград.
На Изток в управлението на християнската църква не могло
да се постигне онова единство, което съществувало на Запад.
Тук съществували няколко особено влиятелни патриаршески
катедри: константинополска (столична), александрийска (цър-
ковен цептър за Египет), антиохийска (църковен цептър за
Азия) и ерусалимска (нейното влиятелно положение било обу-
словеио от обстоятелството, че според християпската легенда л?
тук живял и умрял Исус Христос).20
Пзточпата църква признавала за невидим глава па хри-
стияпската църква Исус Христос, а за висша видима сила
вселенскня събор па патриарсите. Тази идея всецяло противо-
речила и противостояла на домогванията па римските пани за
господство във вселепската християпска църква. На съборното
начало па Изтока противостояла идея га за върховепството па
римския папа в християпския свят. Това в голяма стелен обус-
ловило големия сблъсък между Пзточпата и Западпата църква,
който в последпа сметка щял да доведе до разрив помежду нм
(неговите неприятии и трагичии последний за съдбата па наро-
дите от европейский копти пент ще се почувствуват пай-осеза-
телно при завоевателпите походи на осмапските турци па евро-
пейский материк). А през цялото средновековпе църквите сл)-
жели като разграничителна преграда между Изтока и Запада.
Въпреки съборното начало в изграждането па църквата на
Изток веред всички патриаршески катедри първепствуващо по-
ложение заемала Царит адската. Това било обусловено преди
всичко от политическото положение, което престолният град
заемал в териториално твърде обхватната Визаптийска им-
перия. Възникнала с благословията и подд ъжката на импе-
раторската власт. Цариградската църква всякога играела второ-
степенна и подчинена роля спрямо светската власт Ако на Запад
палите непрекъснато се мъчели да утвърдят и затвърдят идеята за
папоцезаризма като господствуваща, то в източнохристиянския
свят тя в останала винаги чужда. Тук църквата е била прину-
дена да бъде вярно оръдие в ръцете на владетелите. Идеята за
цезаропапизма тук е била наложена и обусловена от самото въз-
ПЛИСКА — ГОЛЕМИЯТ ДВОРЕЦ С TPOHHATA ЗАЛА НА ВЛАДЕТЕЛЯ ►
151
никване на църковния институт. Въпреки опитите да бъде прео-
доляна, тя остапала пепокътната и устойчива.
Във византийската концепция за \ст ойството на властта
и дъ ,жавата василевсът бил смятап за „наместник па Христос )
на земята", а като следствие па това и за глава наГ всеДенската'
християнска църква (дори и на римската епархия!).21 Макар
това да е имало по скоро теоретически смисъл, то в голяма сте-
лен е обуславяло и подчинеността на патриарха — той се явя-
вал като посредник между Христос и василевса, комуто чрез
обряда на коронацията предавал земпага власт. Идеите и стре-
межите на императорската власт били идеи и стремежи и на
Цариградската патриаршия_____тя била само орган на ъ жав-
пата политика. Патриа| сите били смятапи за обпкновепи са-
новници, чиято замяна можела леспо да става по пршцявката
па императора, смятап за върховен заповедник и в светския, и
в църковния живот Хармонията тук между църква и държава,
осъществена на основата на иеограничения деспотизъм па ви-
зантийския василевс, била пълна. Опитът на никои патриарси
да я нарушат, предявявайки претенциив духа наидейпата плат-
форма на римските папи, във Византия вииаги търнял про-
вал. Задачата на Цариградската църква се свеждала до осъщест-
вявапе със вата на~х исти ропаганда iia полити-
ката на империята. През цялото средновековие византийският
образец за отношения между светска и църковна власт бил идеа-
лът на всички владетели от Европейский Изток Това е и едпа
от неговите отличителни черти.
Двете църкви — Римската и Цариградската, както се виж-
да от гореказаното, са имали своя физиономия, свои принципи,
свои направления, свой живот, конто ги правели тъй различии.
Въпреки това между тях сякаш съществувало някакво привидно
единство в пределите на християнския свят. По основните прин-
РЕЛИ1 ИОЗНА ИРОИЕСИЯ В ЦАРИГРАД — МИНИАТЮРА ОГ «МЕНЭЛОГИЯ» НА
ИМПЕРАТОР ВАСИЛИЙ II БЬЛГАРОУБИЕЦ
цини на своего идейно, организационно, дори догматично из-
граждане те били диаметрално противоположим едва на друга.
Два центъра, два свята, две идейпи същности, две църкви, на-
стръхнали една срещу друга в борбата. . . за възтържествуване
155
на словото Господне, за установяване на тяхното вселенско
господство. И двете църкви п оявявали неуморим стремеж за
I господство над християнския свят. . . Зад цариградския па-
триарх стоял византийският император, подчертаващ с титулу-
ването и действията си стремежа за световна хегемоиия; зад
Г
римския папа стоял целият западен свят, обединен от пего в
лоното на църквата, и най-вече франкските императори, чиито
завоевателни стремежи спрямо Европейский Югопзток се _пре_-
плитали с желан и ето_да_па.д с кия пр естол да обедипи х р ист и я 11 -
ския свят около себе си.
Своите претенции за световпо господство двете църкви при-
кривали под булото на догматическите противоречия. Най-
оживени прения възбуждал спорът за filioque22. Цариградската
църква се придържала строго към възгледа, че светият дух
произлиза само от отца, осповавайки се на думите в Йоаповото
евангелие: „Л когато дойде утешителят, когото аз ще ви из-
пратя от отца — духа на истината, който изхожда от отца. . ,“23
Римската църква пък изработила схващането, че той произлиза
от отца и от сина. Това довело и до някои промеии в „Символа
на вярата“, направени на Запад, конто остро били осъждани от
пзточното духовенство.
Освен това Римската църква имала и някои обредови осо-
бености, конто я различавали от Цариградската: постене в съ-
бота, извършване на евхаристията (причастието) с пресен хляб.
извършване на миропомазване на кръщаваните само от епи-
скопите, безбрачие на духовенството, бръснене на брадите на
свещениците и др.24
Сами по себе си и тези догматични, канонически и обредни
различия не са имали съществено значение, но върху тях се е
обръщало твърде голямо внимание както за да се замъгли същ-
ността на борбата между двете църкви, така и да се поддържа
още по-здраво линията на тяхното идейно разграничаване.
1(дейпите сворове повишавали тонуса на тяхната нестихвата
борба и измествали същпостта й върху друга, съвсем привидна
плоскост.
Оте в началпото изграждане на християнската църковпа
организация между Цариград и Рим започнала ожесточена
борба за юрисдикция над Балканский полуостров и средно-
европейските провинции. Интензивността, с която тя се раз-
гръщала, имала своите прилива и отливи. Особено остър бил
между тях спорът за диоцеза Илирик 25, конто обхватал запад-
ната половина на Балкапите и средподунавската провинция
Паноиия. Първоначалпо те се памирали в лопото па Римската
църква, която имала всецяло църковното попечителство над
тях. Привидната хармопия, която съществувала между нея и
Цариградската църква, ие давала право на воследната да изяви
претенции за тези земи, макар че те влизали в състава на Ви-
зантийската империя. Дошло времето на разпри между двете
църкви. И тъй като в борбата между тях винаги бил съпричастен
византийският василевс, то Лъв III Исавър (717—741), уязвен
от хулите па римските първосвещепици, конто осъдили пеговата
иконоборческа политика, не се поколебал да напеве удар върху
интервенте и домогванията на папството. През 731 година тон
издал едикт, по силата на който всички области, намиращи се
под византийска власт, били присъединени към Цариградския
патриархат.26 Това в същност бил краят на пряката папска
юрисдикция над Илирик. Оттогава започнала последната фаза
на борбата между двете църкви за влияние и върховенство на
Балканская полуостров. Тя продължила векове и била беля-
зана с редица драматични епизоди. Повече от столетие след из-
даването на едикта балканските земи не привличали погледите
на Рим. Там трайпо се настанили езичниците славяни и пра-
българи, конто водели борба на живот и смърт с империята за
правото на владеене на тези земи. Християвизацията на Бълга-
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
рия изтикала на преден план отново един позатихнал и нол\
забравен спор. В скоро време и задълго той ставал цептър па
крещящите противоречия между Рим и Цагриград. „В името
господне'1 те повели остра борба за спечелвапе на душите и бла
госклонността на бившнте езичннци, конто тръгнали но пътя
па християнството. Кпязът па българите, неговите велможи и
нодвластният им парод отведнъж ставали не само обект на впи
манието на римския и цариградския първосвешепик, но и „въз
любепи техни чеда“(така те се изразявали с прпсъщото им при-
творство в своите нисма)
През първата половина на IX век различията и нротиворе-
чията между двете църкви били грижливо прикривапн в името
на христианская мир под булото на догматичпия спор за filioque,
за да блеспат наяве в навечерието и след покръетването на Бъл-
гария Стремежът им за вселенско господство независимо от сред-
ствата за постигането му се изявил с цялата си голота. Догма-
тиката започнала да отстъпва място на чисто нолитическите и
дълбоки користни цели. Нимало вече зато нротиворечията да
се прикриват всецяло под благовидпата маска за запазване на
чистотата на християнската вяра, затцото интересите на двете
отколе враждуващи църкви били устремени в една посока Ябъл-
ката на раздора била тъй примамлива, че принципиално догма-
тичните словопрения били излишни. В тази нажежепа обста-
новка трябвало да се яви прецедент, за да се очертае по релефно
прогресиращият разкол. Разделението на църквата, подгот-
вяно старателно от цялото предшествуващо развитие, не за-
късняло да се прояви. Твърде образно руският историк П. Лав-
ровски27 е успял да изрази обхвата на борбата между Рим и
Цариград тогава: „Общото състояние на отношенията между Из-
тока и Запада в началото на IX век може да се сравни с духането
на вятър в гъста и голяма гора, когато се раздвижват само вър
ховете на дърветата, а ниските им части остават неподвижни."
НАПА НИКОЛАЙ 1
Когато в средата на IX век начело па Римската и Цариград-
ската църква застанали две големи личности, фокусирали в
себе си специфичните особености на едната и на другата — папа
Николай I (858—867) и патриарх Фотий (858—867; 877—886),
противоречията им се изострили, за да се достигне до върховен
драматизъм в борбата, конто предопределил и окончателното
нм разделяне, настъпило два века по-къспо (1054 г.). Този
факт — колкото печален, толкова и положителен — е сложил
своя траен отпечатък върху по-пататъшното развитие на двата
свята, на Изтока и на Запада.
Когато папа Николай 28 се възкачил на престола на апостол
Петър, неговият престиж веред християнския свят пе бил все
още тъй укрепнал. Той бил един от римските папи, конто се
придържали към фантастичната идея за вселенската теокра-
тическа монархия. Ако преди него тя все пак си оставала само
идея, той поставил като смисъл на своя живот нейното реали-
зиране. Той открито изявявал претенции да участвува в жи-
вота на конто и да е епархия, стремейки се при това да подчер-
тае и осъществи върховенството на папската власт над свет-
ската, и то във всяка държава, която влизала в лоното па рим-
ския престол. На запад за кратко време той успял да удържи
бляскави допломатически победи над крале и епископи. Те
утвърдили авторитета на неговата власт.
Чрез своята многолика дейност, подчинена па идеята за
установяване на вселенско господство в християнския свят,
той се очертал като един от най-великите римски първосвеще-
ници. Той обладавал високи умствени и дипломатически ка-
чества, желязна воля, непреклонна упоритост при преследва-
нето на поставените цели и изумителен политически такт.
Отличавал се със завидната си способност да използува на-
зрелите обстоятелства, дори не се боял от рисковете, за да
постигне своята заветна мечта — въздигането на папската
власт и реализираието на идеята за вселечско господство.
Той успял, както никой от неговите предшественици, да
реализира съмнителните папски претенции за главенс тво в
християпската църква, да ги направи неоспор ими и пепокът-
ваеми, да постави властта на римския първосвещеник над им-
ператорската. Той разбрал.че теоретическите основания, върху
конто се крепят претенциите на римския престол за главенство
в църквата, не са твърде сигурни, затова решил да им придаде
по-убедителен характер. За тази цел по иегова заповед бил из-
готвен сборник от канонически характер, приписвап па испан-
ский епископ Исидор Севилски (570—636). По-късно сборни-
кът получил името „Лъжеисидорови декреталии"29. Там пався-
къде се изтъква, че властта на палата е единствената върховна
власт в християпската църква. Без пегово разрешение свиква-
нето на съборите и техните решения били незаконни. И, което
е най-учудващото, в достоверността на този фалшификат дълго
време никой не се съмнявал, макар че някои от несъобразно-
стите в него от историческо естество били тъй очевидни. Осно-
ваването върху идеите, прокарани в този сборник, дало въз-
можност на Николай I, пък и на неговите наследници на пап-
ския престол с едно изумително нахалство да се намесват в ра-
ботите на Цариградската църква.
Не без основание неговата дейност предизвиквала възхи-
щение веред съвременниците му. Един от тях — верният негов
помощник Анастасий Библиотекар (800—880)30 — ни е оставил
обемното „Животоописание на папа Николай 1“, изпълнено
с възторг и преклонение. Достатъчно е да се приведат няколко
пасажа от това съчинение, за да се разбере как е била оценя-
вана дейността на този наистина велик служител на римския
престол. „След папа Григорий Велики не е имало нито един
първосвещеник, равен на него [Николай I]. Защото той е стоял
по-горе от царете и тираните и е бил над всички със своя авто-
11 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
161
ВИЗАНТИЙСКО ИЗОБРАЖЕНИЕ ВЪРХУ ТЫКАН (IX—X ВЕК)
ритет като глава на вселената. . . Всеки, който иска да узнае
пеговото свето усърдие, ще може ясно да го намери в неговите
писма, конто, добре съчинени, изпраща по всички краища на
света: наистина той се заел лично за спасението на душата си,
мислил само за небесни неща и прекарвайки ден и нощ в пости,
бдения и молитви, не давал покой на тялото си и съп на очите
си. Впрочем, ако нскаме да опишем всички свети дела, конто
той, изпълнеп с добродетели и вяра, проповядвал и извършил
зараци Христа в благочестивия си живот, ие ще ни стигне по-
.скоро хартия, отколкото реч. . ,“31
Ръководен принцип на папа Николай I бил: „Църквата —
това съм аз, и аз — това е църквата!“ Той го прокарвал нався-
къде сбезскрупулпост, която не знаела граници. Под неговата
воля се усмирили дори и упоритият архиепископ на Реймс —
Хинкмар (845—882)32, и кралят на Лотарингия Лотар II (855—
869). За него било ясно, че западният християнски свят е в
краката му. Сега погледът трябвало да бъде отправен на Изток,
за да бъде и той присъединен. Там той) срещнал упоритата съ-
протива на цариградския патриарх Фотий. Двете силни лично-
сти, въплътили в себе си църковния идеал и стремежите на Из-
тока и Запада, представлявали полюсите на диаметралната про-
тивоположност. Борбата между тях за вселенско господство,
за разделяне на европейский континент на сфери на
започнала още при първото възкачване на Фотий на
шеския престол (858 година).
Съвсем естествено било папската експанзия към
от Европейский Изток да срещне съпротивата на Цариградската
църква, която не само че не желаела да допусне разпростране-
нието на пагубного за нея римско влияние тук, но и оспор-
вала претенциите й за върховепство над редица народи в Цен-
трална Европа, претенциите й за вселенско господство в хри-
стиянския свят. Този яростен двубой е изпълвал царуването
влияние
патриар-
страните
163
на Борис и ще да му е бил добре познат, както това проличава
от умелите му дипломатически ходове.
Папа Николай I и патриарх Фотий били не само теоре-
тици, но и мъже на делото, конто търсели всички средства и
начини за осъществяване на теоретически очертаните гледища,
конто следвали.
До възкачването на Фотий на патриаршеский цариградски
престол той бил заеман от Игнатий (846—858). Той притежавал
високите морални качества на истинския монах и аскет, но
бил белязан с редица недостатъци, сред конто се откройвали
умствената му ограниченост, догматизмът в мисленето и без-
помощността му в дипломатического поприще. Един автор крат-
ко и сполучливо го е охарактеризнрал: „Той беше най-отличен
MQjiax. но не и най-отличен патриарх."33 Редица негови нетак-
тични ходове в отношенията му със светската власт довели до
насилсгвеното му сваляне и поставянето на Фотий на патриар-
шеский престол.
Фотий бил най-многостранната и учена личност на своето
време.34 Той притежавал широки познания но философските,
богословските и други въпроси. Просто удивляващо е, че той
постигнал върховете на многостранната ученост, като знаел
само родния си гръцки език — не владеел нито латински, нито
еврейски, нито арабски. . . По качествата и достойнствата,
конто притежавал, той се очертавал като личност, стояща зна-
чително по-високо от издребнелите си съвременници, конто
сляпо и безпрекословно възприемали християнските догмата
като верую, в което всяко съмнение било излишно. Той се пол-
зувал с голямо обаяние сред рационално настроените византий-
ски среди, конто проявявали силно изявен интерес към духов-
ните ценности на античността.
Веред всеобщий декаданс и профанизация на византийската
култура Фотий, неговите следовници и ученици са били мал-
цината високо образовани хора, пожелали да влеят в нея жи-
веца на античного наследство, за да я облагородят и възродят.
Те са направили безуспешен опит да амалгамират умъртвя-
ващата човешкия дух християнска догматика с античного на-
следство. Ала това не е било по силите им и не би могло да
се пости г не в обществото, провъзгласило като основен тезиса:
„Вярвам, за да разбирам!“ Веред духовния елит на средновеков-
ния свят, оплетен в мрежите на догматичного мислене, рацио-
налистите и хуманистите са били вииаги чуждо тяло, което е
било обречено на мъчителна смърт. Особено тогава, когато по-
явата им изпреварвала естествения ход па развитие. И в пове-
чето случаи те трябвало да се подчинят на посоката на общий
идеен поток, за да не бъдат пометени от него. Така е сторил и
Фотий. Той подчинил всецяло своите научпи занимания на тео-
логията и нуждите на църквата, за да се сведе до равнището на
мислене в съвремешшя му свят. Той пречупил своите светски
и научпи схващания през призмата на богословските доктрини,
конто стояли толкова далеч от реалната действителност, на-
влякъл върху всичко плътио богословско покривало, облякъл
миелите си в консервативната форма на времето чрез използу-
ване на цитати от творенията на християнските огни. И така
създал сложната картина на своя идеен свят, удавеп в мистика
и догматизъм, в която проблясват светлиците на духа. Сякаш
вииаги мислителите на световните учения е трябвало да се под-
чинят на схващанията на техните първосъздатели и да се стре-
мят с непоклатима праволинейност да доказват отдавна Казани
неща. Християнството е най-убедителният пример в това отно-
шение. Преклонението на Фотий пред античните писатели и
стремежът му да обнови закостенелия и умъртвен от християн-
ската догматика византийски духовен живот срещнали ярост-
ната съпротива на догматично настроеното и посредствено ду-
ховенство, обединено около бившия патриарх Игнатий. В своя-
165
МИНИАТЮРА ОТ БИЬЛИЯ'ГА (870 ГОДИНА), ПРЕДНАЗНАЧЕНА
ЗА ИМПЕРАТОР КАРЛ ПЛЕШИВИ
та неумолима злоба срещу този мислител от предренесансов
тип те не са се поскъпили в сипенето на хули срещу него, обви-
нявайки го, че е еретик и че неговата ученост е „плод на сно-
шенията му с тъмните дяволски сили“. Дори някои свещенослу-
жители, зле настроени срещу него, го обвинили, че по време
на богослужение той не четял молитвите, а шепнел стихове на
антични мъдреци и поети. Ненапразно самият Фотий твърде
често назвал за себе си: „Regnum meum non est de hoc mundo“
(Моего царство не е на този свят).
Фотий бил човек с изключителна и желязна воля, с твърд
и несломим характер, с дълбока и всестранна — респектира-
ща — ученост, с широк житейски, административен и препо-
давателски опит. Тези негови качества са дали основание на
кесаря Варда и на непълполетпия император Михаил III да го
поставят на мястото на сваления Игнатий. Византийските упра-
вляващи кръгове с право разчитали, че той е способен да за-
сенчи нравствените добродетели на предишния патриарх .
Самият Фотий, който бил светско лице, силно се възнро-
тивил на избора си за патриарх, тъй като благодарение на своя-
та прозорливост ясно е виждал реакцията, коятощяло да пред-
извика това както сред догматизираните среди на византий-
ского духовенство, така и от страна на римския папски престол.
Но той не можел да се противопостави на волята на византий-
ския василевс, смятан за „наместник на Христа на земята“ (по-
точно — на волята на неговия вуйчо кесаря Варда). Забеле-
жителен и почти безпрецедентен бил неговият път от обикнове-
но светско лице, от обикновен мирянин до патриарх: само за
шест дни той преминал всички степени на пърковната йерар-
хия, за да седне по благоволението на византийския василевс
на патриаршеския престол. Съборът на византийските епи-
скопи със свойствената му благочинност утвърдил със забеле
жително единодушие неговия избор.33
СВЕТИ КИРИЛ КРЪЩАВА КНЯЗ БОРИС I СТЕНОПИС ОТ АРАПОВСКИЯ МОНАСТИР >
167
Встъпването на Фотий »а патриаршеским, престол, извър-
шено против повелите на канонический ред в християнската
църква, било в същност истинското/начало на тежката драма-
тична борба между Източната и Западната църква, която преди
това се разливала в тихите води на безпредметттите тясно догма-
тични и канонически спорове.
Заемайки патриаршеския престол, той си поставил за цел
да води упорита борба срещу претенциите на Рим за върховен-
ството веред християнския свят и да възпре неговите експан-
зивни намерения спрямо Изтока. Той останал до края на жи-
вота си верен на тази идея.
Противодейс твието на идеята на Римската църква за все-
ленско господство родило в главата на Фотий идеята за експан-
зия и възстановяване на някогашната империя в предишните
й размери под върховенството на византийския император. Не-
говият призив към активна външна политика влизал в пълно
противоречие с християнското учение, но това не го смущавало.
Той добре схващал политическите промени, конто настъпили
през IX век на европейский континент, и съзнал, че укрепването
на влиянието на империята не е възможно със силата на поха-
бения византийски меч, а с оръжието на смирената и наглед
аполитична християнска пропаганда. Той не се ограничил само
с пропагандата на идеята за византийската духовна експан-
зия сред окръжаващия я славянски свят. Той бил не само неин
вдъхновител, но и организатор и деец. Първоначално тази екс-
панзия приела формата на религиозни мисии, имащи за цел
да насадят християнството или да подчинят местната църква
на византийското влияние. В това отношение той успял да по-
стигне чрез съдействието понякога и на военната сила забеле-
жителни успехи във Великоморавия чрез изпращането на ми-
сията на Кирил и Методий, в България — чрез принуждава-
нето й да приеме християнството от Цариград вместо от Рим,
в Армения. . . С усета си на светски човек и дипломат той добре
разбирал, че по петите на византийските проповедници вървяло
политического влияние на империята. При твърде пасивната
роля в това отношение на византийския император политиката
на държавната власт започнал да дирижира сам Фотий с наме-
рението да включи в хора на византийската политическа и ду-
ховна общност пъстрия и многоезичен състав на другите народи.
И което е твърде изненадващо — някои от идеите на римските
папи ставали и негови. Той бил страстен привърженик на £аз-
граничението между светска и църковна_вдаст, ца_сгремежа към
ограничаване на властта на византийския император над цър-
ковния институт. Изобщо той се опитал да направи идейно-
организационните достижения на Запада и на Изтока при-
тежание, атрибут на византийската общност. Въпреки всичко
неговият опит в това отношение се оказал напразен, защото
трудно било в един свят, изтъкан от традиционни норми и от-
ношения, консервиран в своята структура и мислене, да се влее
нещо ново, което да го преобрази. При това той е бил принуден
да отстоява своите възгледи и линия на поведение не само срещу
западните си врагове, но и срещу противниците си в самата Ви-
зантия — лични, идейни, църковни и политически, конто не
пропущали сгодния случай да го уязвят.36
Забележително е и нещо друго при осъщсствяването на
мисионерската дейност на Цариградската църква по време на
първия патриархат на Фотий: той пренебрегнал триезичната
догма за пропагандирането на християнството само на „све-
щените езици“ гръцки, еврейски и латински и въздигцал като
върховен новозаветния п >инцип — „Да хвалим бога на всички
езици!“ Разбира се, в реализацията на тази политика, посред-
ством която се целяло по-бързото и по-лесно проникване на
византийското влияние, бил проявяван конкретен подход съоб-
разно с политическата обстановка и териториалната отдалече-
171
ноет на сьответната държава. Така например, докато във Вели-
коморавия Фотий изпратил братята Кирил и Методий в ка-
чество™ на византийски мисионери, за да проповядват на сла-
вянски език и да разпространяват славянската писменост и
книжовност, той дори и не помислил да стори същото спрямо
новопокръетена България, която въпреки всичко представля-
вала най-опасният северен съсед на империята.37
Според една от концепциите на дълбокомъдрия цариградски
патриарх християнизирапето на един чужд народ или на „вар-
варско“ племе представлявало пай-сигурното средство за пре-
махвапе на всяка иегова враждебпост и неподчинение на ви-
зантийската политика.
И тъй двете импулсивни и амбициозни личности — папа
Николай I и патриарх Фотий — били в сыцност изразители на
грандиозного и всеобемащо съперничество между Изтока и
Запада в европейского средновековие през втората половина
на IX век.Те всецяло сеотдали на идеята за църковно-полити-
ческо владичество над етнически обновения континент и по-
хабили пемалко сили за реализирането й.
Николай I е един от най-видните римски папи: фантасма-
горичен в замислите си за вселенска теократическа монархия,
упорит и последователен привърженик на концепцията за под-
чинение на светската власт пред духовната, блестящ опортю-
нист, прозорлив и хитър първосвещеник, фалшификатор и
сплетник, личност, обладана от решителност и твърдост при
провеждане на взетия курс, прекрасно информиран всякога
за състоянието на Византия и нейната църква, запознат добре
с делата на Изтока. Той накарал да застанат в подножието на
неговия престол всички владетели на Запада, за да го поддър-
жат в осъществяването на намеренията му; като бил първият
от римските първосвещеници, който смело хвърлил ръкави-
ИЗОБРАЖЕНИЕ НА КОННИК ВЪРХУ КАНА ОТ СТАРОБЪЛГАРСКОТО
НАГЬСЕНТМИКЛОШКО С ЬКРОВИЩЕ
173
цата, предизвиквайки Цариград на величав и драматичен двубой-
Цариградският патриарх Фотий е бил антитезата на папа
Николай I. Този светски човек, притежаващ изключителна
ученост за своето време, както се видя, поел патриаршеския
жезъл по безпрецедентен начин. Това е тежало не само на ре-
лигиозно-каноническата съвест на Цариградската патриаршия,
но и нему. Все пак той намерил достатъчно сили, за да оправ-
дае и извини погрешния и осъдим ход на византийската поли-
тика. Рационалист сред без прекос лов но вярващите и фанатични
догматици, хуманист сред схоластиците, действителен учен в
света на лъжеучените, ревностен поклонник на духовного на-
следство на античността, от което черпел своите всеобематци
знания, той излязъл на голямата историческа сцена като тра-
гичен предренесансов герой. Той съзнателно е трябвало да оса-
кати и оскъдни своя богат духовен свят, всестранността и хар-
монията на своя мироглед, задасе превърне в ревностен служи-
тел на теологията и усърден проводник на византийската ди-
пломация. Епохата, в която живял, не била неговата. Фотий
сам го е чувствувал. Съзнал утопичността на своите идеи в един
свят на духовно мъртвило, той впрегнал голяма част от силите
си, за да превъплъти една химерична идея — вселенского го-
сподство на Цариградската патриаршия. В тази насока Фотий
бил не само блестящ теоретик и идеолог, но истински органи-
затор и деец на византийската политика, който се опитал да
съчетае мощта и силата на императорската власт с ловкостта
и притворството на църквата.
Двубоят между патриарх Фотий и папа Николай I бил
само една от многоликите прояви на борба и съперничество меж-
ду Рим и Цариград — най-колоритната и напрегнатата и най-
вълнуващата не само в историята на двете църкви, но и на бъл-
гарската държава, тъй като съпричастен в този двубой се ока-
зал княз Борис.
I”
Възкачването на Фотий пъ[ воначално възбудило негодува-
нието на привържениците на предишния патриарх Игнатий.
Те свикали съ о > . го ина) на к " ли Фотий от
църквата и го анатемосали. На удара новият патриарх отго-
ворил с удар — със свой събор той сторил същото спрямо
Игнатий.38
Иаченалата църковпа разпра в Цариградската църква дала
удобен повод на папа Николай I да се намеси в нея. Той тутакси
се обявил против избирането на Фотий за патриарх, изтъквайки,
че то е незаконно и е пар1 шило цъ| ков ните канони. Намесата
на амбициозния и фанатичен римски първосвешепик във вът-
решните работи на Цариградската църква представлявала пър-
вата ярка изява на неговите непоколебими амбиции за световно
господство в християпския свят. Той дори изпратил свои деле-
гати в Цариград, за да разследват положението. Те присъству-
вали и на проведения тук събор (861 г ) 38 па 318 епископи, конто
за учудване на палата с пълно единодушие одобрили сваля-
нето на Игнатий и възшествието на Фотий.
В ottoboj на недоволството и заплахите за отлъчване от
църквата Фотий написал на Николай I писмо, в което разкри-
тикувал папските възражения и решително защитил самостоя-
телността и самобитността Jia Цариградската църлва. Стрёме-
жите на Рим за господство във вселенската църква, основани
на зле скроени доказателства, срещнали желязната съпротива
на Фотиевата ученост и логика: „Нито едва църква няма право
да налага на другите своите особености. Задължително за вснчки
църкви е само това, което е утвърдено от вселенските събори."40
Фотиевото писмо, изглежда, е направило силно впечатле-
ние на енергичния римски папа. Сега той разбрал, че по пътя
на осъществяване на своята идея — подчинение на Изтока —
има сериозен, корав и умен противник. Ала папа Николай I
никога не проявявал уплаха пред трудностите и несполуките.
175
ОЛОВЕН ЛЕЧАТ НА КНЯЗ БОРИС
Той бил преди всичко борец, а след това мислител в противовес
на своя съперник. Разбрал, че борбата навлиза в решителна
фаза, той се втурнал в нея с фанатизма на решилия да извоюва
победа в нея на всяка цена. В своите писма до византийския
василевс и патриарх Фотий той заставал в позата на върховен
съдник по църковните въпроси и уредник на земния свят, из-
тъквайки мнимите висши права на оглавявания от него пре-
стол: „Римската църква е глава на всички християнски църкви.
На нея е предоставена грижата да поддържа целостта на вя-
рата: тя порицава греховете на онези, конто са достойни за това.
И чрез нея се измолва благодатта на изкупителя — господа.
Всичко, което се утвърждава с авторитета на римските първо-
свещеници, трябва твърдо и неприкосновено да се пази и ни-
какво своеволие не трябва тук да има място."41
В Цариград вече не обръщали внимание нито на неговите
напътствия, нито на неговите заплахи. Палата не разбрал, че
неговият противник по-скоро е рационалист в своето мислене,
отколкото безпределно предан на Христа служител. Фотий
сметнал пък, че тактиката на пасивното изчакване и мълчание
е най-добрата в случая. Изглеждало, че Фотий постепенно над-
делява в борбата и папските стремежи за намеса в работите на
Цариградската църква постепенно се изпаряват.
Тогава се случило нещо неочаквано, което възроднло пап-
ския ентусиазъм: бившият патриа эх Игнатий изпратил писмо
до папа Николай, в което настоятелно го молел да разследва
въпроса около пеговото сваляне.42 Това било в същност при-
знаване на висшата върховна юрисдикция па Римската църква.
Патриарх Игнатий и неговите привърженицн се оказали верни
помощници в домогванията на Рим до желаната цел. Бившият
византийски патриарх поставил своите личпи интереси над ин-
тервенте па Цариградската църква.
През 863 г. в Рим бил свикан събор43, на който било взето
решение Фотий да бъде лишен от незаконно придобития па-
триаршески сан и от всякакво църковно достойпство. По негов
адрес прозвучала заплашителната и грозно звучаща дума „Ана-
тема!“. На Игнатий били възвъ нати пат иа] шее ките права.
Охулвапето на Фотий нимало граници: той бил наречен „без-
дарник и похитител на Константинополската църква".
Лишаването от достойнство, отлъчването от църквата —
всичко това, извъ шепо от Римската цъ ква по отношение на
Фотий, е нимало реална стойност. Този събор бил само още един
акт на нед желюбностмежд двете църкви, една изява на тех
ните вековни противо ечия на техните сблъскващи се интереси.
Може би всичко щяло да се движи в този кръг на нанасяне на
обиди и на произнасяне на анатеми, ако на повърхността на тях-
ната приглушена вражда не изплувал българският църковен
въпрос. Той изиграл ролята на катализатор на техните не-
примирими противоречия, облечени досега в одеждите на дог-
матичните и канонични различия и несъобразности.
12 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
177
Българският владетел
на
кръстопът
ТЕ (ВИЗАНТИЙЦИТЕ] СА ВДЪХНОВЕНИ ОТ НЕНАВИСТ, ПОНЕЖЕ ЧУХА,
ЧЕ КНЯЗЪТ НА БЪЛГАРИТЕ, ПО ИМЕ МИХАИЛ, СЛЕД КАТО ПРИЕ ЗАЕД-
НО СЪС СВОЯ НАРОД ХРИСТИЯНСКАТА ВЯРА, ПОИСКА ОТ ПРЕСТОЛА НА
БЛАЖЕНИЯ ПЕТЪР НАСТАВНИЦИ И ИЗЛОЖЕНИЕ НА ВЯРАТА. ПОНЕЖЕ
ИСКАТ И СЕ СТАРАЯТ ПРЕКОМЕРНО ДА ОТДЕЛЯТ СЪЩИТЕ БЪЛГАРИ
ОТ ПОДЧИНЕНИЕ НА БЛАЖЕНИЯ ПЕТЪР И ХИТРО ДА ГИ ПОКОРЯТ НА
СВОЯТА ВЛАСТ ПОД ПРЕДЛОГ НА ХРИСТИЯНСКАТА РЕЛИГИЯ, ТЕ РАЗ-
КАЗВАТ ТАКИВА НЕЩА ЗА СВЕТАТА РИМСКА ЦЪРКВА, КОЯТО НЯМА
НИКАКВО ПЕТНО ИЛИ БРЪЧКА ИЛИ НЕЩО ПОДОБНО, ТА ОНЕЗИ [БЪЛ-
ГАРИТЕ], КАТО ОЩЕ НОВИ ВЪВ ВЯРАТА, ЧУВАЙКИ ТОВА, ДА НИ ОТ-
БЯГВАТ, ДА СЕ ОТКЛОНЯВАТ ОТ НАС И ДА НИ ИЗОСТАВЯТ НАПЪЛНО
КАТО ГРЕШНИЦИ И ОПРЪСКАНИ ОТ НЕЧИСТОТИИТЕ НА РАЗЛИЧИИ
ЕРЕСИ.
ИЗПИСМО НА ПАПА НИКОЛАЙ!
'\Покръстването на българите усложнило още повече и без това
крайно обтегнатите отношения между Рим и Цариград.
Българският княз, конто с налагането на християнството
въвел България в семейството на християнските народи, бил
изправен пред редица затруднения, конто трябвало незабавно
да преодолее, за да се разкрият пред възглавяваната от него
държава по-светли хоризонти. Не след дълго на преден план
изпъкнал въпросът за църковната организация в българските
земи и нейното положение спрямо държавната власт и Цари-
градската патриаршая. Според последната този въпрос бил на-
пълно уреден. Смятано било, че България чрез покръстването,
извършено от византийското духовенство- се превръша в на-
пълно подчинена па Цариград епархия. Това било в унисон с
основпата идея на първия наставник на българите по въпро-
сите на християнската вяра — патриарх Фотий.
Очерталото се положение не задоволявало амбициозния
български владетел. Той искал да има църква, която е подчи-
нена всецяло в своите действия нему, а не на византийската
дипломация. По всичко изглежда, че при сключването на мир-
ния договор през 864 г., по силата на конто Византия станала
кръстник на българския княз и неговата държава, или изобщо
не е бил повдигнат въпросът за църковната й организация,
или неговото разрешение е било оставено за по-късно време.
Вероятно цариградската дипломация подобно на папа Нико-
лай I е настояла да се изчака, за да се види какво в крайна
сметка ще стане в България. Тя не е желаела предварителпо
да се обвързва с едно обещание, което би навредило на нейните
интереси, особено при наличието на всички симптоми за кон-
фликт между привържениците на християнството и фанатизи-
раните пазители на езическата старина. Опитът, натрупан от
Цариград при християнизацията на разни племена и народи,
накарал държавните и църковните функционера на византий-
ская василевс да бъдат предпазливи, умерени и мнителни във
всяко едно отношение.
След хаоса на масовата българска християнизация, в която
взело участие не само изпратеното от Цариград духовенство,
но и посветени и непосветени в духовен сан християни, пра-
воверии и последователи на еретически учения, след езическия
бунт, нанесъл дори и с неуспеха си удар върху голяма част от
стореното от византийските мисионери, отведнъж се появила
и била съзната необходимостта от здрава църковна организация
179
в България. Пред нея стоели важни за разрешение задачи:
въвеждане на ред в религиозная живот на страната, системно
разпространение на християнството, борба срещу остатъците
и проявите на езичеството, промяна на бита и традициите на
българския народ в християнски дух, преврыцане на християн-
ската идеология в държавна, осъществяване на симбиозата и
хармонията между държава и църква.
• Още в началото на IX век проличало, че стремежът на бъл-
гарската държава е не само да интегрира славяпските племена
и да укрепи своята самостоятелност и независимост спрямо Ви-
зантия, но и да съкруши нейното могъщество. Не е странен
фактът, че тъкмо тогава сред някои среди от византийското об-
щество започнало да се шири схващането, че е неминуем за-
лезът на империята под ударите на „варварите". В средата и
втората половина на IX век политическото превъзходство на
България на Балканский полуостров било несъмнено. Византия
постепенно отстъпвала на заден план. Успехът й във войната
от 864 г., последван от съгласието на българския владетел да
приеме от нея християнството, представлявал само временно
преодоляване на нейната немощ и неутрализация ла българ-
ските завоевателни стремежи. Направената от княз Борис от-
стъпка не означавала нито капитулация пред империята, нито
цялостен отказ от продължаване на политиката на неговите
предшественици на престола. Князът на българите е жинеел
със"заве~щаната му по традиция идея, че той е равностоен вла-
детел на византийски я василевс, а не негов подчинен духо в но
и политически син. Византийската система на родство между
„владетелите и народите" в християнския свят и установените
съобразно с нея задължителни отношения и формули малко са
го интересували. В понятията на бившия езичник не е
имало строго разграничаване между църковната и светска-
та власт.
За него зависимостта на България от Цариградската патриар-
шия означавала зависимост и подчиненост спрямо византий-
ская василевс. Той не бил далеч от истината. Силно развитого
и култивирано в продължение на близо две столетия чувство
за самостоятелност и равностойност в отношенията с Византия
е поставили пред наследника на м стыдите и самоуверени бъл-
гарски хапове задачата да извоюва независимост и възможно
пай-пълна самостоятелност на българската църква, чието из-
граждаие било предстояще. За пего и окръжавашите го боили
това е означавало, че както владетелят е равпостоен във всяко
отношение на византийския император, така и църковният глава
трябва да бъде равпостоен на цариградския патриарх — дори
да носи и неговата титла. Едва ли в това желание на княз Борис
трябва да се съзира „каприз, свойствен на слабо цивилизова-
ните натури“44, на „варварските“ владетели, конто са виждали
само външния блясък на нещата и не са съзнавали добре тях-
ната същина. Стремежът му да се сдобие със самостоятелна бъл-
гарска църква неПЭйТгпродиктуван само от желанието на всяка
цена да бъде подчертана неговата равностойност с византийския
василевс, но и да има църква с български, а не с чужд облик,
за да бъдат пресечени в зародиш опитите на Византия за намеса
-във вътрешните работи на държавата му. Въпросът за призна-
ване на църковната самостоятелност на България бил пре-
плетен и тясно евързан с въпроса за нейната политическа неза-
висимост, която билд застрашепа от прииждащото по разни
пътища византийско влияние.|
Необходимо било на първо време да се разбере каква е по-
зицията на Цариград по вълнуващия българите въпрос. Поради
това още през|865 г. княз Борис изпратил писмо до своя рели-
гиозен наставник патриарх Фотий, в което изразил искането
да бъде учредена в България патриаршия, подобна на Цари-
градската. На пръв поглед изглежда, че е сгрешил, прояви-
РЕЛЕФНО ИЗОБРАЖЕНИЕ НА
РИМСКИ ПАПА (IX ВЕК)
вайки отведнъж максимализъм. Позицията на Византия по бъл-
гарския църковен въпрос била отдавна изработена. Още при
самото покръетване, а и ияколко години подир него тя не да-
вала дори да се помисли за тгьрковна независимост на България.
За нея това означавало не само фактически/но и юридически
да признае равпоправието на нейния владетел със своя василевс,
да ги постави на равна нога. Да се даде патриаршеско достойн-
ство па българския църковен глава означавало да се влезе в
конфликт с мистичната идея за „семейството па владетелите и
народите**, за безспореп .духовен баща‘* на което се смятал ви-
защииският император. Следователпо предварителпо регла-
ментираният отказ на Цариград за създаване на автокефална
българска църква е бил обусловен преди всичко от идейно-
политически, а не от църковпо канонически съображения. Ца-
риградският патриархат не можел да тръгие както срещу своите
интереси, така и срещу иптересите па императорската власт.
Не можело да бъде и иначе — хармонията и взаимната зависи-
мост на двете сили задължавали да се поддържа обща и съгла-
сувана линия на поведение по всички въпроси.___)
На това основпо искано на българите от Цариград било
погледнато с пренебрежение и снизходителност. Тук едва ли
някой е смятал, че то заслужава сериозно внимание. Смятало
се е, че едно брутално натрапено без каквито и да е отстъпки
влияние в България крие най-голяма изгода за империята и
обезпечава пълния успех на подхванатата от патриарх Фотий
линия. Тук не е била дооценена дори антивизантийската насо-
ченост на бунта срещу покръетването, макар че цариградското
духовенство, както по всичко личи, първо е изпитало върху
гърба си накипялата злоба на закоравелите езичници.
ААоже би най-добрата илюстрация на липсата на такт и
гъвкавост в тогавашната византийска дипломация бил отго-
ворът на патриарх Фотий на българското писмо — неговото
ЦАРИГРАД КРЕПОСТЦА СТЕПА С КУЛИ >
183
„Послание до княза на България Михаил — в какво се състои
работата на един княз?“45. Това е един доста странен и учудващ
със своята преголяма абстрактност документ. „Посланието“ е
изпълнено с риторичност, наставления, християнска философия
и история. Неговата цел е да убеди и поучи един неофит. Вместо
да стори това, то всецяло го отегчило със своята витиеватост и
натруфеност на стила. С тези си качества то е отблъснало устрое-
ния прагматически български владетел — „пресветлия и оби-
чан син“, „благородната и истинската рожба на духовпата бол-
ка“ на цариградския патриарх. В него той се изявил като бле-
стящ представител на средновековната наука, на теологическата
и политическата мисъл, като предтеча на Макиавели и неговия
трактат „Князът", но заедно с това се е показал и като твърде
слаб психолог.
Удивителен и странен енеговиятстремеж да разкрие пред
един новопокръстен, конто е имал съвсем стойностно и прагма-
тично отношение към н^вата вяра, дълбоките и твърде абстрак-
тни теологически спорове за същността на светата троица, идей-
ните корени на християнството и тяхната философска същност.
Със страстта на теолога и на църковния историк той изброява
седемте вселенски събора, разкрива техните решения, сочи и
характеризира личностите, конто са играли важна роля в тях.
Княз Борис едва ли някога се е интересувал от тези неща —
те ще останат и по-нататък досаден за него предмет: той е бил
политик, а не теолог- ТОЙ е бил държавник, а не верующ, пре-
гърнал с безпределна наивност християнската религия.
Фотий е сякаш писал посланието, за да покаже своето дъл-
бокомислие и да кристализира своята концепция върху дей-
ността и поведението на един владетел — нещо, което той не
би могъл да стори пред византийския василевс. Той изложил
своите политически възгледи, свързани с една- друга действи-
телност, породени от друг свят, от друга душевност — чужда,
неразбираема, дори безсмислена за българите. С присъщото си
самочувствие на византийски духовник той не могъл да се сдър-
жи да даде на българския княз уроци как да ръководи държа-
в ата, напътствувал го върху маниера на държане и на говоре не
в обществото, чертаел му нормите на дворцовия етикет. Ала
в своите напътствия се самозабравил, увлечен от потока на соб-
ствените си мисли. Той нижел едно подир друго напътствията
с увереността на наставник, задължен да дава па своите „ду-
ховни чеда“ съвети, конто ще ги изведат по спасителния бряг.
В „Посланието“ си цариградският патриарх е изрекъл немалко
афоризми, интересни сами за себе си, но лишени от заряда па
пр агматичпостта.
Можем да си представим каква досада и чувство на препе-
брегнато владетелско достойнство са се изписали по лицето па
българския княз при четенето на „Посланието". То го е отблъс-
нало с назидателността, витиеватостта и теологическата си дъл-
бочина, с липсата на стремеж към вникване в българската дей-
ствителност, очертала своите контури подир акта на покръст-
ването и бунта, избухнал срещу пего. Многоученият цариград-
ски патриарх забравил, че той предназначава своето слово за
един бивш езичник, който търсел да замени предишната обряд-
ност и норми на живот с нови, преди всичко за да укрепи дър~
жавата и своята еднолична власт. 1ой забравил, че има пред
сёбгГси владетел, пбстигнал авторитет и признание в среднове-
ковния свят не поради гръмкостта на носената от него титла
и някакви отколешни традиции,а поради кулминиращата военно-
политическа мощ на неговата държава; един владетел, заживял
със самочувствието на „варварин", съзнал и осмислил силата
на своята девствена цивилизованост. Него — непреклонния вла-
стелин и вседържец на българската държава — най-малко го
е занимавало това, каква етикеция трябва да спазва в отно-
шенията си с поданиците и с приближените на двореца.
Княз Борис е искал конкретни съвети. Той се е интересу-
вал от новата о рядност във връзка с ежедневния бит на насе-
лението и с политиката на държавата спрямо него, а не от ома-
гьосания кръг на дълбоките църковно-религиозни спорове. За-
щото той наложил християнството на своя народ не от стремеж
към богопознание и задълбочено вникване в началата на хри-
стиянската догматика, а за да превърне новата религия в зна-
ме, което би му дало възможност да въведе страната си в семей-
ството на цивилизованите и всепризнати държави. Фотий па
влязъл в материя, която би могла да бъде предмет на спор и
повод за приятно убивапе на времето от тогавашните теолози
и теоретиците в областта на държавното управление. Той из-
хождал от кръга на собствепия си умствен кръгозор и окръжа
ващата го действителност при разкриването на това, какво
трябва да прави едип княз. Никаква проява на проникновение,
нито следа от ловък психологизъм — всичко се свежда до само-
изтъкване и влюбеност в собствепия гений. Дистанцията между
светогледа на дълбоко учения патриарх и на „присадения на-
скоро към християнската вяра княз“ била огромна. Фотий за
миг не допуснал, че срещу него е стоял човек, изпълнен с ре-
шимостта докрай да изпълни подхванатата от него идея и да
създаде държава, в която чуждите ветрове само леко да
полъхват.
Дори и обещаното от него в края на „Посланието" бла-
женство в отвъдния свят при спазване на предписаното („За
всичко това ще ти се даде неизказаното и вечно небесно царст-
во за неотменимо наследство, за трайно жилище и за свръх-
естествено и блаженствено веселие и непрекъснато наслажде-
ние“)46 не е можело да размекне суровото сърце на българския
владетел, който с трепет е очаквал по-скоро отговора на един
от най-много интересуващите го въпроси: може ли България
да има църква със самостоятелещъ^ковен глава, или не? По
САНДЪКЪТ ОТ ТЕРАЧИНА С ИЗОБРАЖЕНИЕ НА МИТИЧЕСКИ ФИГУРИ (IX ВЕК).
ПРЕДПОЛАГА СЕ, ЧЕ ТОВА Е ДАР ОТ КНЯЗ БОРИС, ИЗПРАТЕН НА ПАПА
НИКОЛАЙ 1
този въпрос хитричт цариградски патриарх предпочел съзна-
телно да запали пълно мълчание. запшто смятал, чр с вървежа
на^времрто бъпгарският владетел ш.е се примири със създалото
се положение^ Това било напълно в духа на неговата идея за
създаване на пълна църковна зависимост на покръстепите от
Цариград страни, което би отворило широко вратите на по-
189
губващото политическата самостоятелност византийско влия-
ние. Но той се излъгал. Защото не могъл да прецени точно дей-
ствения заряд на оня, който бе заложил живота и престола си
при избора на новия път; който тръпнел от ужас пред мисълта,
че ще бъде рушител на всичко онова, което неговите деди с
толкова сили, старание, упоритост и проливане на кръв бяха
съзидали. И тогава в неговите уши непрекъснато прииждали
гневните слова: „Ти си отстъпник от бащината чест и слава!“,
„Ти даде лош закон!1*, „Ти ще погубит саракта (държавата).**
За него те са имали по-голяма заклинателна сила от чуждо
звучащото му християнско „Анатема!**. Той се боял не от ана-
темата на християнските първосвещеници, а от присъдата на
бъдните поколения. . .
Може без преувеличение да се твърди,че по отношение на
гъвкавостта на дипломатическите средства и ходове дори и един
от най-умните и прозорливи византийски дипломати — патриарх
Фотий, не се оказал на висота. Неговата праволинейност, ви-
зантийско вероломство и хитрост, приподнесени в не твърде
добра форма, отблъснали българския владетел. Фотий не успял
да проникне в душата на държавника, защото успехите във
Великоморавия, а сега и в България го отвели твърде далеч
и той сякаш виждал пътя на реализация на химерата за възста-
новяването на нявгашното могыцество на Византийската импе-
рия, ако не в политически, то поне в църковен аспект. Все още
нему липсвала ловкостта на реално преценяващия нещата ди-
пломат.
По този начин Византия отказала категорично да даде са-
мостоятелност на бългярскята пърква Тя не желаела и да по-
п сне, че може_там да бъде поставен архиепископ, камо ли па-
триарх.. Българският диоцез според разбирането на Цариград-
ския патриархат трябвало да бъде във всяко едно отношение
подведомствен и зависим.
Натрапената форма на пълна подчиненост на България
спрямо Византия отблъснала княза със своята бруталност. Той
още след покръстването и свързаните с него събития търсел
средство за преодоляване на чуждото попечителство, за да може
да изгради самостоятелна църковна организация с български
облик. В Цариград не само че не искали да разберат това, но
се стремели с все сили да умъртвят и елимипират законните
искания па българския владетел. Фанатичната визаптийска
упоритост в стремежа за духовно и политическо подчинение на
България в същпост затваряла голяма част от пътищата за
проникване на влиянието на империята тук. Пейният отказ
да изпълни цялостно или частично едко от предявените иска-
ния на княз Борис не можел да бъде изтълкуван от него дру-
гояче, освен като съзнателна злонамереност и проява на кроежи
с недоброжелателна цел. Очевидно е, че цариградската ди-
пломация в голяма степей подценила неговите качества и
възможности.
L Може с пълно основание да се твърди, че княз Борис е
бил доб е осве омен за борбата между Римската и Цариград-
ската църква, макар че от историческите извори на пръв по-
глед се добива представа, че той е бил равнодушен зрител на
дуела между двамата блестящи дипломати — дейци за устано-
вяване на вселенско църковно-културно господство, патриарх
Фотий и папа Николай I. В същност той зорко следял ударите,
конто те си нанасяли, и чакал сгодния момент, за да може да
предяви своите искания и да получи жадуваната от него само-
стоятелност на эългарската цъ| ква Началото на 866 г. било
начало и на колебанията при избора на пътя, по който е мо-
жело да се достигне до желаната цел. Позицията на Цариград
била ясна. Ни1 о не авало право да се смята, че тук дори биха
I били склонни на каквито и да е отстъпки. Създалите се на евро-
пейский континент отношения между държави и църкви били
191
ПАПСКИЯТ ДВОРЕЦ „ЛАТЕРА11" ПРЕЗ IX ВЕК — РЕКОНСТРУКЦИЯ НА БРЕВЕР
благоприятен за подхващане на ловка дипломатическа игра. Кон-
фликты между двете църковни средища и отпосителната немощ-
на Византийската империя вещаели бъден успех на българ-
ската дипломация. Необходимо било българският княз смело
да се вплете в отношенията на -цвете сили на гр a i шнозното цър -
|ковно съпернидество, да лавира ловко между тях, за да може
да изтръгн^ максимална изгода за България. интуицията и
прозорливостта на калён и придобил опит държавник той раз-
брал, че най-верният път за постигане на църковната независи-
мост и пълната политическа самостоятелност на България е
повдигането на нейната цена в очите на противопоставилите
се една на друга църкви. И ако чрез покръстването той изпъл-
нил една повеляваща необходимост със съзнание за отговорност
и държавнически усет, то в борбата за извоюване на самостоя-
телпост на българската цъ ква той, показал качества на даро-
вит дипломат и тънък психолог. Дипломат, който в дв боите
стоял не само на равнището на своите противници, но_ и в_някои
отношения ги превъзхождал,.. Наложително било в тази борба
да се действува с такт, спокойствие и немалка хитрост, а успо-
редно с това и с решителност.
Разрешаването на българския църковен въпрос поставило
княз Борис па голямо изпитание, което той успешно издържал.
И в крайна сметка успял да постигне преследваната от него
цел чрез едно изумително търпение, чрез стремеж за регистри-
ране на неосведоменост и незаинтересованост в перипетиите на
двубоя между Рим и Цариград. С толкова голямо хладнокръвие,
сдържаност и спазване на средновековния дипломатически про-
токол, че дори удивлявал своите съперници.
г От 865 до 870 година цялата сила и енергия на българската
рипломация били впрегнати в разрешаването на българския
/църковен въпрос. Всички други нейни задачи придобили вто-
ростепенен характер. Събитията през този период се разиграли
с една шеметна бързинаДГе^ледвали едно след друго — неочак-
вани и предвидени — в пъстра и меняща се върволица. Слу-
чайностите и закономерностите се редували. Папи и патриарси,
императори и крале се сменяли — ту зловещо се произнасяли
анатеми, тусе пеели възхвали, и въпреки това неизменна оста-
вала линията на българската дипломация и политика.
Категоричният отказ на Византия да даде самостоятелност
на българската църква първоначално внесъл известно обърк-
ване както у княза, така и веред онези, конто били негови първи
съветници и помощници в управлението на държавата — вели-
ките боили. Да се продължат преговорите с Цариград било на-
пълно излишно. При очерталата се обстановка изглеждало, че
13 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
193
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
по-лесно ще бъде дадена самостоятелна църква на България от
Рим, отколкото от Цариград. За подновяване на преговорите
с папството не е имало съществени политически препятствия.
Пък и папа Николай I едва ли би пропуснал възможността за
разширяване на своето влияние. Спечелването на българския
диоцез би представлявало удар върху политиката и авторитета
на Фотий. Неприязнеността на римския първосвещеник към
държателя на патриаршеския жезъл не останала непозната за
княз Борис. Това осмисляне на създалото се положение от ие-
гова страна, което почивало върху добре познатите нему про-
тиворечия между двете църкви, се е оправдавало и от полити-
чески гледна точка. Папа Николай I имал значителен автори-
тет и влияние веред западноевропейский политически свят, мо-
жел да определи и политическата ориентация на голяма част
от неговите владетели. Сътрудничеството с него давало възмож-
ност на България да има политически съюзници при евентуален
конфликт с Византия.
Рязката промина на българската църковна ориентация не
може да бъде разглеждана като нещо случайно, неевързано с
цялостната български външна политика и идеите, конто са я
ръководели. Това била стъпка с антивизантийска насоченост,
която целила запазването на предпиши я курс на самостоятел-
ност във въщщюподцтическите отношения. Сключването на до-
говора с Византия, по силата на който била наложена христия-
низацията, представлявало временна капитулация на Бълга-
рия пред византийската политика. Достатъчни са били няколко
погрешни хода на Византия, с конто тя показала намеренията
си да бъде важен фактор в българските вътрешнодържавни
въпроси, за да се разбере, че сътрудничеството с империята може
да продължи само при условие, че тя тръгне по пътя на
отстъпките.
194 И с решителпостта на обречения княз Борис решил да от-
ПАПА НИКОЛАЙ I И ИМПЕРАТОР ЛЮДОВИК II — МИНИАТЮРА ОТ ПРЮМСКИЯ
ХАРТУЛАРИЙ (IX ВЕК)
скубне българската държава от губителната прегръдка на Ви-
зантия. За България нимало друг изход при създалото се не-
благоприятно положение освен подновяването на прекъспатия
църковно-политически флирт със Запада. Политическата об-
становка в Европа била напълно благоприятна за извършването
на този ход: българската държава преодоляла преживепите Съ-
тресения^укрепила и възродила за кратко време своята воен’на
мощ; Византия отново се вплела в борба с арабите и изживя-
вала силна вътрещнополитическа криза; Немското кралство но-
вишило политическата си тежест; папският Рим жънел успехи
в борбата.йрешу Париград. Княз Борис бил уверен, че при евен-
туален военен конфликт срещу Византия неговите по рапшни
съюзници — немците, не ще го изоставят, защото той въпреки
всичко не бил скъсал връзките си с тях. И щом цариградският
патриарх не щял и да чуе за самостоятелна българска църква,
нима той не можел да обърне взор към Рим? Тази мисъл все
по-натрапчиво прониквала в съзнанието му и той със свойстве-
ната му пресметливост се мъчел да предугади по-нататъшните
ходове. Борис си припомнил за по-раншното обещание пред
Людовик Немеки (за него съюзът с българите бил винаги же-
лал) да приеме християнството от Рим.
Княз Борис добре разбирал и преценявал амбициите на
римския християнски престол. Той може би не знаел нищо за
догматичните и канонически различия и противоречия на Из-
точната и Западната църква — те не са го и интересували! —
но той знаел за тяхното съперничество за върховенство в хри-
стиянския свят. Тогава именно той не се поколебал да се впусне
във вихъра на една сложна и опасна дипломатическа борба.
Може би той предпочел по-дългия път за извоюване на църков-
ната независимост на България? Едва ли! Византия никога не
би поела пътя на отстъпките, преди да разбере цената на изгу-
беното. Княз Борисе бил по-голям психолог от дълбокомисления
цариградски патриарх Фотий. Той нямал школовката и зна-
нията на Фотий, но имал по-вярно усещане за ритъма на епо-
хата, по-добра ориентация в лабиринта на сложните противо-
речия между Изтока и Запада. Защото притежавал девствепата
интуитивност на езичника, за когото пиетът към християнския
бог и към първия му кръстник не е струвал пукната пара.
Обръщапето към Рим било дипломатическа маневра, с която
Борис целял да пордигне цената на България пред западнйя
свят. Този акт леспо можел да накара Византия да съжалява
за нроявеното пренебрежение при удовлетворяване на искания-
та па българския владетел. Той го атестира не само като пре-
възходен дипломат, но и като чудесен психолог. Българският
княз не се интересувал пи най-малко от църковно-догматич-
ните различия между двете църкви при новата си ориентация,
в което се стремят да ни уверят никои изследвачи от католи-
чески произход. За него те са имали малко значение. Предал
на християнизирането стойността на политически акт, той про-
дължил в същия дух при борбата за извоюване на самостоятелна
българска църква. Защото ясно съзнавал, че пэд църкозно
догматичного одеяние на противоречията между двете църкви
се крие чисто политическа същина. Време за мислене нимало.
Българският владетел решил да действува със свойствената му
решимост. Дипломатическите му пратеници се застигали за
път към далечни страни. . .
На 29 август 866 г.47 в Латеранския дворец в Рим било
известено за пристигането на неочакваното българско пратени-
чество начело с родственика на Борис кавхан48 Петър и боля-
рите Йоан и Мартин (езическите имена вече били заменени с
християпски). Те носели със себе си поменик от въпроси, от-
правени към римския папа от княза, „много дарове за светите
места в Рим, а за свети Петра кпязът изпратил между другите
197
КРЪЩЕЛЕН КУПЕЛ (XIV ВЕК)
дарове и оръжието, с което бил въоръжен, когато в името Хри-
стово възтържествувал над своите противници** — участниците
в бунта срешу покръстването.
В разгара на двубоя между Рим и Цариград пристигането
на българското пратеничество в Рим било ненадейно и изпъл-
нило с голяма радост сърцето на римския първосвещеник. Той
вече сякаш виждал реализирани своите мечти за подчинение на
България па Римската църква. „Щом преблаженият папа по-
лучил това, изпълнен от голяма радост, въздал похвали на
Христа и благодарейки с цялата поверена му свише църква, с
предано сърце и смирен глас прославил безкрайио нашия бог,
който в последно време направил толкова голямо чудо“, описва
посрещаието на българските пратеници Анастасий Библиоте-
кар.49 Това било печувана придобивка на претърпелите не-
успех негови копнежи към Изток и сериозпо пакърняване на
иптересите на Византия. Ударът на Борис имал двоен ефект.
Възрадван от пеочакванпя уСпех/папата нс се забавил да спо-
дели възторга си от него с архиепископ Хинкмар Реймски и
другите архиепископи и епископи в своето християнско царство:
Когато отвсякъде така се притеснявахме от тези грижи и се из-
мъчвахме от преголеми затруднения — ето неочаквано ни из-
вестяват, че са пристигнали пратеници на споменатия вече бъл-
.гарски княз. Затова кой е този, който може да каже с каква ра-
дост и с какво безкрайно ликуване се изпълнихме, когато уз-
нахме за тяхното спасително покръстване поради щедростта на
божията благост и когато разбрахме, че те са подирили изло-
жение на Христовото учение от блажения апостол Петър, т. е.
от неговия престол: те, ако и да бяха далеч тялом, обаче ни оста-
наха близки чрез вярата, но още и затова, че видяхме да се от-
крива през техните земи лесен и по суша път за нашите прате-
ници до земята на гърците."50
В същото в еме княз Боше изп атил мисия и до крал Лю-
199
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
довик Немеки, която се срещнала с него в Регенсбург. Към
немския владетеп той предявил искане да му бъдат дадени еп ис-
копи и свешенипи.51 На пръв поглед изпращането на диплома-
тически мисии едновременно на две различии места изглежда
твърде нетактично, но в същност това било дълбокомислено и
хитро хрумване. Тези две едновременни пратеничества показ-
ват, че Борис на всяка ена се стараел да добие щ.ркошта~тгёза-
висимост за България. Не е трудно да се разборе какво в същ-
ност е преследвал с изпращането на пратеничество при немския
крал българският княз. С този ход той целял преди всичко
да се обезпечи политически при маневрирапето между Рим и
Цариград. Сключеният с Византия мирен договор бил силно
тегнещо задължение. Влизането в контакт с римския папа мо-
жело да бъде изтълкувано като акт на недоброжелателство и
това да доведе до нежелан военен конфликт — та Цариградската
църква е била така тясно евързана с императорската власт!
И колкото и загадъчна да изглежда тази линия на поведение на
българския княз, нейната чисто политически мотивираност е
о ч ев и д и а. Двойното пратеничество е било обусловено преди
всичко от държавнически съображения: от една страна,_княз-
Борис се е наляпал, че нанята скоро те се съгласи да признае
църковндта самостоятелност_на България, имайк.щпрсд.видще-
говото съперничество с рцарх Фотий, а, от друга— желаел
да възобнови съюза с Людовик Немеки, за да може да се ползуна
от неговата подкрепа п и започнатите преговори с Рим. И в
то з и с л уч ай той се проявил като първокласен дипломат, ко йто
обмислено и вещо ръководел ходовете на българската външна
политика.
Впрочем към проговорите на българите с Рим и Немското
кралство интерес проявил и императорът на Италия Людовик II
(844—875). Като узнал за българското пратеничество до папа
Николай I, той „отправил пратеник до него с поръка да му пре-
ПЪРВИЯТ ЛИСТ НА «ОТГОВОРИТЕ НА'ПАПА НИКОЛАЙ I
ПО ДОПИТВАНИЯТА НА БЪЛГАРИТЕ»-
200
A
№ JtiKMWA ЛР CON. VITA '.BVX.i'rAXOJK
T>«WS4lljAUAA-^«M wiu ИВЮНММЙкШяКйИЙИ>*»М' ''1
^^tf«<^****4****J^“’**#” <& TX TV 1л' A& ° FMI Л$Х1 M- j
Cl TUR ОТТ1 Mf AC Law PABtUTf R IM TRIMAQUAI$T1O'MU MAA R<
л.
not*
МИ*У
txriTuluM- 11 •
^ti₽r-s®WM* 4mJuL;jm*5 't,w»»»b|.^l’ Л А «г<мй'«м<
|^^Н^д^^'МИ5*Яй«<’^и^п4Й44 'У?*?>ГWHe rn« fX •
«J
^«Ч^*Й*П<М^Аt ftws^ iXbA*mt*"«»r^Wtsa5*A <^/^A4)UWM^^M**M4WЛХмиД
a• ••• • «•*!
1Л4'хЛ ЛМИ rsr^^x t4 я*4лвмл»» дХ’т|1*/«м ?m
«/trc I*l<*w*
^*г14ад?.|
A«*{
йдачии^.^^^^^дп^ИМГвлХл*»*
l *^Чв^1«гСлгШгН|6^яг1лЛ₽Г к AP Hl ^^вйяшЬ*1|ш»^^Ь1»|«4А'*»»и l«'«->,llrf
»s«4»*Uwfcw4^
даде оръжието и другите предмета, конто българският княз
бил изпратил за свети Петър. Някои от тези предмета папа Ни-
колай препратил по Арсений на императора, който се намирал
в Беневентската облает, а някои от тях задържал, като се из-
винил за това.“52 Българската дипломация успяла да спечели ( >
още един политически приятел и съгозник в подхванатото дело.-
По този начин религиозно-църковната основа на българ-
ските дипломатически ходове послужила като прикритие на
политическите им мотиви.Ако в 862 г.53великоморавският княз
Ростислав се обърнал към Византия с молба да му бъдат изпра-
тени проповедници на славянски език, за да си осигури преди
всичко нейната военнополитическа подкрепа в борбата срещу
Немското кралство и България, то в 866 г. княз Борис извър-
шил подобен ход спрямо Рим и Запада, но с много по-голям
замах и прозорливост. Това той сторил зад гърба и без зна-
нието на своя кръетник и „духовен баща“ византийския импе-
ратор Михаил III и духовния си наставник по въпросите на
християнската вяра патриарх Фотий, като си е давал сметка за
яростта, конто ще ги обземе. Но той вече осигурил воепната и
политическата поддръжка на Запада при евентуално въоръ-
жено стълкновение с Византия и спокойно можел да продължи
подхванатата дипломатическа игра.
Папа Николай I се заел да приготви отговорите па поста-
вените му от българския княз въпроси, а пратениците му „за-
държал при себе си с почести".
„Отговорите на папа Николай I до допитванията на бъл-
гарите“54 са истинско огледало на състоянието на България през
тази епоха. Те свидетелствуват не само за верския хаос, който
настъпил в България след покръетването, не само за затрудне-
нията, пред конто тогава се изправил българският княз при
уреждане на вътрешното положение на страната, но и за бита
ЕПИСКОПСКИ ТРОН В ЦЪРКВЛТА
«СВЕТИ АМБРОЗИЙ»ВМИЛАНО(1Х ВЕК)
и езическите вярвания на славян» и прабългари, за социалните
и политическите отношения в българското общество, за дър-
жавно-административното и военного устройство на страпата.
Те разкриват почудата и недоумението на българския владетел
пред многоликата идейна същност на християнската религия,
неговото обърквапе отпоено истинного и неистинного в християн-
ския мироглед и църковна практика. В тях не може да се от-
крие каквото и да е желание от българска страна към дълбоко
проникване в догмите на Христовата вяра, а по-скоро стремеж
за узнаване на задължителната форма на християнската обряд-
ност. Затова именно княз Борис пита може ли конската опашка
да бъде знаме на предвожданата от него войска, в кои дни тряб-
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
V)
ва да се работа и в кои да се пости, може ли с шапка да се влиза
в църква, дали да се носят гащи, как да се действува спрямо
пазещите ревниво езическите си вярвания и обряди и т. и.
Въпросите, отправени до римския папа, се редят в една
пъстра върволица, в която църковно-каноническите по харак-
тер и съдържание се сменят с допитвания относно бита, юри-
дическите — с административно-държавните, религиозните —
с военните. Въпросите и съпътствуващите ги отговори пред-
ставляват една чудовищна, безсистемна смесица, от която личи
стремежът на княз Борис да узнае всичко снова, посредством
което може да се извърши радикалиста обновление па дър-
жавата в стила на християпската обрядност, етика, правни
норми и морал.
„Отговорите на папа Николай I до допитванията на бъл-
гарите" са в пълна противоположност на „Посланието на цари-
градския патриарх Фотий до кпяза на България Михаил". Ни-
кога представителите на двете църкви (Римската и Цариград-
ската), на двата свята (Западния и Източния) не са се разгра-
ничили и противопоставили така рязко във всяко отношение и
не са отбелязали коренната и дълбока разлика, която ги е от-
чуждавала, както в тези два документа. „Посланието" на Фотий
е блестяще по форма изложение върху теологическите и нрав-
ствените устои на християпската религия. То е изпълнено с
голямо дълбокомислие и ученост. Ала то изтъква преди всичко
самия Фотий — мислителя и теолога, то е негово огледало, чрез
което той се възхищава на собствените си дарби, то е творение
на себевлюбения мислител, не пожелал да се взре във въпросите
и исканията на един новопокръетен владетел, изпълнен със
страх и опасения за бъдната участ на сънародниците си, на дър-
жавата, която възглавявал.
„Отговорите на папа Николай I до допитванията на бъл-
гарите" нямат богословските и литературните достойнства на
РИМСКИ ПАПА ВРЪЧВА ПОСЛАНИЕ НА ЧУЖД ПРАТЕНИК —
МИНИАТЮРА ОТ XII ВЕК
204
whs. нем *
,№CIMVS Г?. U*»
5a Itbai one act cj»*
£k i‘ej!c-. S*r
Mk »»Wfn-f,
^ИЯ;.''
W""
яр rjw A**-/-
t nfV Jw« '
? Us fsU»-Z1
4» . L
-{«WriS - /
I «rssH -?
naA'i:, /Г
e, \иЛ
Фотиевото послание, но те са по-близки до духа и интересите
на българския княз, до разбиранията и идейния свят на оня,
комуто са предназначени. Палата отговарял така просто, наивно
и искрено на въпросите както те а били за, а епи. Hemo по-
вече — той лори навсякъде упор ито се стремя л да отгатне же-
лания отговор, за.па може да го ладе. /1ухът на българската
действителност станал дух на неговите отговори. Той добре съз-
навал, че един претендент за вселенска църковна хегемония
трябва да бъде преди всичко психолог и хитър дипломат. И папа
Николай I бил такъв. В същност значително по-лесно е при-
способяването към стила на партньора, но това не е могъл да
стори патриарх Фотий. Римският първосвещеник подхожда не-
практично и доколкото в неговите „Отговори" има някаква тео-
рия, то тя е пречистена от философското увлечение и религиоз-
ния мистицизъм на източните апологети на християнското уче-
ние. Тя е земна, по-реална и по-жизнепригодна.
В „Отговорите на папа Николай I до допитванията на бъл-
гарите" се изявява напълно големият дипломатически такт на
заповедника на римския престол. Навсякъде с тях той е в съ-
звучие с тона на въпросите — конкретност, достъпност, про-
стота. преливаша в наивност. Все пак въпросите на българския
княз са имали един център и той е оня, въ ху който патриарх
Фотии е предпочел да запази мълчание. Може ли начело на
българската държава да се ръкоположи патриарх и от кого ще
бъде извършено неговото ръкополагане? При отговора му па-
пата напуща тона на съзвучието и навлиза в дебрите на сло-
весната еквилибристика и увъртания: „Вие питате дали е поз-
волено да ви се ръкоположи патриарх. Но за това нищо опре-
делено не можем да ви отговорим, преди да се завърнат пашите
пратеници, конто изпращаме при вас, и ни съобщят какво мно-
жество и единодушие на християните има у вас. Обаче на първс
време вие трябва да имате епископ и когато с увеличение на
ЧЛСТ'ОТ НАЛГРОБНИЯ^НЛДПИС
ВЪРХУ КШЕННИЯ САРКОФАГ НА '
НАПА НИКОЛАЙ 1
божията благодат у вас се разшири християнството и бъдат ръ-
коположени в отделимте църкви епископи, тогава трябва да се
избере между тях един, който трябва да се нарече, ако не па-
триарх, то пене архиепископ."55
В същност искането на княз Борис за самостоятелна бъл-
гарска църква, предявено и пред главите на двете европейски
средища на християнството, било съзнателно изтъкван макси-
мализъм. То било вратичка за лавиране. Папа Николай I не
е имал сериозно намерение да даде самостоятелен църковен
глава — това би противоречило на основната му концепция
за вселенско господство на римския престол. Поради това той
се о питал ди пломатично да проточи разрешаването на въпроса,
който интересувал твърде много българския владетел, с оглед
да спечели време, за да насади своето влияние и църковна власт
в България.
В своите „Отговори" папа Николай I не само че не пропус-
нал възможността да уязви Цариградската църква и да посочи
несъобразностите в нейния канонически ред, подчертавайки,
че „истинско и съвършено християнство, което да няма петно
207
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
или бръчка“, може да подмесе на българския народ само Рим-
ската църква, но навсякъде прокарвал ръководпите си прин-
ципи за господство на духовната власт над светската и за вър-
ховенството на папската власт във вселенската църква. Това
особено ясно проличава от завършека на неговите „Отговори":
„Това именно отговорихме па подсещапията или запитванията
ви, както бог ни внуши, не колкото можахме, но колкото смет-
нахме, че може да бъде достатъчпо. А когато по божия милост
добиете от управата на предстоятелството ни епископ, той ще
ви научи във всичко, което засяга неговата длъжност, и ако
има неща, конто не ще знае, той ще ги научи от решението на
апостолическия престол. Обаче бог, който е проявил във вас
най-великото дело на спасението, иска да го довърши и затвърди
и докрай укрепи и засили. Амин."56
Нийде по-ясно римският папа не е изразил своето наме-
рение към църковно и политическо подчинение на България,
както в тези няколко реда. Това той подчертава както в твър-
дението си, че епископът на България трябва непременно да бъде
назначен от него, така и в неговата възможност да напътствува
княза във всичко съобразно с решенията на апостолическия
престол. Всичко останало, което се съдържало в „Отгово-
рите", съвсем не третирало въпроса за отношенията между
пърква и държавна власт в България.
Все пак дори и твърде общо формулираното обещание сгря-
ло надеждите на българския княз за сдобиване с цър ков на само-
стоятелност. Отговорът на римския папа, колкото и уклончив
и изпълнен със стремежа му да подчини България, все пак е
съдържал обещанието, че на българите може да бъде рък о по -
ложен дори отделен архиепископ А това все пак било нещо
повече от неизвестността, пред която поставил въпроса за
положението на българската църква цариградският патри-
арх Фотий.
208
В лоното
на
Римската църква
В ТОВА БРЕМЕ ТВ БРДЕ ЖЕСГОКИЯТ И ВОИНСТВЕН БЪЛГАРСКИ НАРОД
В ПО-ГОЛЯМАТА СИ ЧАСТ ИЗОСТАВИЛ ИДОЛИТЕ, ОТРЕКЪЛ СЕ ОТ ЕЗИ
ЧЕСКИТЕ СУЕВЕРИЯ, ПОВЯРВАЛ В ХРИСТА И КАТО СЕ УМИЛ СЪС СПА
СИТЕЛНАТА ВОДА Н А КРЪЩЕНИЕТО, ПРЕМИНАЛ К'ЬМ ХРИСТИЯНСКА 1 А
ВЯРА. А ОТ АПОСТОЛИЧЕСКИЯ ПРЕСТОЛ БИЛИ ИЗПРАТЕНИ ЗА ТОЗИ
НАРОД СВЕЩЕНИЦИ И БЛАГОЧЕСТИВИ М'ЬЖЕ, КОНТО ДА ВЪЗПИТАТ-
НЕПРОСВЕТЕНИЯ ОЩЕ НАРОД СПОРЕД БОЖИИТЕ ЗАКОНИ И ОБЛАГО-
РОДЯВАЙКИ НЕОБРАЗОВАНИТЕ ВАРВАРЕ! ЧРЕЗ СВЕТИТЕ ДОГМИ, ДА
ПРИГОТВЯТ ЗА ХРИСТА ПРИЯТНО ЖИЛИЩЕ. . .
ИЗ «ХРОНИКА» НА РЕГИНО (X ВЕК)
След като „Отговорите" и писмата до бъ. реки я княз Борис
били'пРИГитвени, папа Николай I ги връчил по тържествен на-
чин в Латеранския~дворёц па 13 ноември 866 година на българ-
ските пратеници (представа за тази церемония дава една миниа-
тюра от XII век, съхранявана във Ватиканский архив57). Той
определил предитова тгсъстава на своето пратеничество в Бъл-
гария, като начело на него поставил отгитните дипломати и из-
питани мисионери - епископите Формоза Портуенски и Павел
Популонски. Съпровождани от множество представители на
низшего духовенство, от престоялите в Рим български прате-
ници и папского пратеничество до Цариградската църква, съ-
стоящо се от Остийския епископ Донат, презвитера на Рим-
14 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
ската църква Лъв и дякона на а постол ическата катедра Марин,
те потеглили към България по суша.
Внушителното римско пратеничество пристигнало тук в
края на ноември 866 г.58, посрещнато радушно от българския
княз. То започнало незабавно своята дейност съобразно с да-
дените му от палата „меденоструйни съвети и наставления".
Папската мисия се захванала с учудваща енергия за работа,
за да може да подготви почвата в България за преминаването й
Й"лоното на Римската църква. Усилията на римските свещеници
не останали нито напразни, нито незабелязани от българския
владетел. Той бил обаян и възхитен от техния ептусиазъм и за
да разчисти пътя им за свободна дейност, прргонил византий-
ского духовенство от пределите на страната'у Този успех пре-
много зарадвал западния свят и по-сетне не оез възхищепие и
известно преувеличение на същинското положение апологетът
на източната експанзия на римските папи Анастасий Библиоте-
кар написал следното: „Те [римските свещенослужители] при-
стигнали при княза и обиколили цялата страна на споменатите
българи, за чиито предели споменахме по-горе, като не преста-
вали да разорават с палешника на елового почвата на сърцето,
да насаждат в душите на хората Христа, след като изкоренят
плевелите на заблуждение™, да поливат с водите на светото
кръщене и да призовават чрез светия дух зачатъка на съвършен-
ството, като възлагали ръцете си върху главите на верните и
върху посветените на бога храмове и олтари, докато онзи апо-
столически първосвеш,еник [Николай I] бе смятан, така да се
каже, за небесен човек и земен ангел. . . Обаче благочестието
на княза се увеличило дотолкова и той се изпълвал толкова
много с чувство на почит към блажения Петър, че един ден хва-
нал със собствените си ръце косите си и пред погледа на всички
се доверил на римските пратеници, казвайки: „Всички боляри
и всички народи на българската земя да знаят, че от днес след
ЕПИСКОП ФОРМОЗА ПОРТУЕНСКИ
бога ще бъда слуга на блаженияПетър и на неговия наместник."60
Покръстването, извършено преди от византийското духовенство.
било обявено занедеиствително.
Междувременно и крал Людовик Немеки побързал да удо-
влетвори исканията на българския княз и да регистрира дру-
желюбните си чувства към него. Той отправил до своя брат —
краля на Лотарингия — Карл Плешиви (840—877) пратеници
„и поискал от него църковни съсъди, одежди и книги за служ-
бата на свещениците. Затова Карл взел от епископите па своето
кралство голям брой от исканите вещи и му ги изпратил, за да
ги препрати на българския княз."61 В началото на 867 г.62 в
България пристигнало многобройно немско пратеничество от
презвитери и дякони, предвождано от опитния в проповедни-
ческата дейност „пилигрим от Пасау" — епископ Ерменрих —
„по-вещ със словото, отколкото с перото". Той добре познавал,
както това личи от съчиненията му63, българския народ и бил
напълно подходящ за възложената му мисия. Немските про-
поведници заварили тук вече разгърналите усилена дейност
служители на папството. При това положение тяхното пребива-
ване в страната на българите се оказало напълно излишне.
След известен престой, по време на който очаквали решениетс
на своя крал, те я напуснали. Това не дало каквото и да е отра-
жение върху българо-немските политически отношения, тьй
като в църковно-организационно отношение немският епископ
Ерменрих от Пасау бил подчинен на палата.
В крайня сметка чрез тези дипломатически ходове княз
Борис осигурил напълно военнополитическата подкрепа на
Немското кралство и на Запа а. В дадения случай това пред-
ставлявало важно условие, без което действията на българ-
ската дипломация биха се оказали напълно безполезни.
Между другото през 866—867 г. в България пристигнали
и прогонените от Рим еретици — привърженици на Левкий,
конто направили опит да разпространят своето учение сред
българите. По свидетелството на един исторически извор64 про-
гонването на еретицитеот българските предели станало по вну-
шението на цариградския патриарх Фотий, който изпратил до
българския княз за тази цел послание. Този епизод от българ-
ската история след покръстването нямал съществени последн-
ий за нейното по-нататъшно развитие, но той по безусловен на-
чин свидетелствува, че българското население твърде рано
успяло да се запознае с многобройните християнски ереси, на
конто се оказало тъй податливо. След по-малко от столетие бъл-
гарската земя станала огнище на еретици — и по-фанатизирани,
и с по силно изразено негодувапие срещу земните неправди.
Отгърнем ли страниците на повехтелите западни авали,
ще останем удивени от изразената в тях възхвала на княз Борис.
Тук той е въздигпат на пиедестала на истински народен герой
и е представен като осенен от мъдрост владетел. И което е най-
странното — хронистите и писателите на Запада смятали, че
тъкмо сега, в края на 866 г., след идването на римското духо-
венство „българският княз повел своя народ към купелта на
светото кръщение". Те не само не искали да си спомнят, но и
всецяло пренебрегнали предишната покръстителска дейност
на Византия. За тях тя сякаш не съществувала. Още оттогава,
пък и дълго време след това, западните и византийските кни-
жовници в същност си оспорвали на кого принадлежи „палмата
на първенството" при покръстването на българите. Те назова-
вали ту Рим, ту Цариград „духовен наставник на отвърналия се
от мрака и езическите заблуди български народ". И в стремежа
си за цялостно анулиране на стореното от другата страна при-
веждали доводи, изтъкани от фантастични измислици, в конто
доминира жаждата за доказване на своя приоритет. Една от
множеството легенди съчинил Анастасий Библиотекар. Макар и
до крайност фантастична, тя била приемана от римското духо-
213
ЛАТИНСКИ НАДПИС ОТ ПРЕСЛАВ, ИЗВЕСТЯВАШ ЗА ПОСТРОЯВАНЕТО НА
БАЗИЛИКА ПО ВРЕМЕ НА ПРЕБИВАВАНЕТО НА ЕПИСКОП ФОРМОЗА В БЪЛГАРИЯ
венство като нещо напълно достоверно:.....Българският княз
заедно с народа си приел учението и тайнствата на християн-
ската вяра чрез римлянин, т. е. чрез един презвитер по име
Павел. Той възнамерявал да получи от а постол ичес ката ка-
тедра не само правилата на вярата, но и учението на светия за-
кон. Той извършил това, научен не само от споменатия презви-
тер, но и от божественото откровение, което така разграничи ка-
чеството на годините, че последните години въриа към първо-
началното състояние и ред.“65
Докато епископите Формоза Портуенски и Павел Попу-
лонски ведно със съпровождащото ги пизше римско духовен-
ство останали в България, епископ Донат Остийски, презви-
тер Лъв и дяконът на апостолическата катедра Марин, придру-
жени от български пратеници, тръгнали към Цариград. На
границата между България и Византия пратениците на Рим
били спрени от стратега на темата Тракия Теодор, който ги под-
ложил на оскърбления и им заявил: „Нашият император вече
не ви смята за необходими.“ Пратениците на българския владе-
тел били пропуснати и успешно пристигналй~в Цариград. Те
били приети от византийския император Михаил Т1Т.~Той'птл
връчид писмо до княз Борис, в което се осъждала промяната на
българската църковна и политическа ориентация и се сипели
|хули по адрес на Римската църква — главното обвинение за
настъпилата промяпа се хвърляло върху пед. Дори императо-
рът заявил гневно пред тях: „Ако пратениците на апостоличес-
ката катедра не бяха дошли през България, те нямаше да видят
през дните на своя живот нито моето лице, нито Рим.**66 Прате-
ниците на палата до Цариград след четиридесетдневен престой
в България, по време на който не проявили бездействие при
укрепване на позициите на своята църква тук, отново поели
. .обратиия път към Рим. За да регистрира своята преданост към
престола на папа Николай I, княз Борис му изпратил по него-
вите пратеници писмото, което получил от Цариград. В едно
своё"писмо от 2 октомври 867 г. до Хинкмар Реймски и другите
архиепископи и епископи на кралството на Карл Плешиви па-
пата описал накратко стапалите събития и предал съдържанието
па византийското писмо. Между другото той написал следното:
„След като наредихме това, което намерихме, че отговаря на
началната вяра на българите, толкова и на това, което бяхме
решили да пратим в Константинопол, ние отправихме и нашите
пратеници заедпо с пратениците па споменатия вече княз, за да
минат през страната му. Гръцките императори не само не се
съгласиха никак да ги приемат, но и твърде много се разгне-
виха срещу българите за това, че са им позволили да минат
през земята им. Те без съмпение са искали да кажат само това,
че ако са минали през подчинени на тях земи, щели да ги пре-
215
ЛИСТ ОТ ЧИВИДАЛСКОТО ЕВАНГЕЛИЕ, В ДОЛНИЯ КРАЙ НА КОЙТО СЕ НАМИРА
ПРИПИСКАТА С ИМЕНАТА НА ЧЛ1 ПОВЕТЕ НА КНЯЗ БОРИСОВОТО СЕМЕЙСТВО
дадат на такига опасности, на каквито, както се знае, ере-
тическите императори на споменатия град често са предавали
пратениците на апостолическия престол, конто са били изпра-
щани за делото на вярата или на църковното изправление.
Освен това, докато нашите посланици се бавили при княза на
българите и докато се опитвали да достигнат до град Констан-
тинопол, същите императори изпратили писмо до княза на бъл-
гарите, което той, щом получил, поради своята преданост решил
да ни го изпрати по нашите пратеници. Итъй, като получихме и
разучихме внимателно същото това писмо заедно с другите пи-
сания, стана ни напълно очевидно,че често споменаваните импе-
ратори, диктувайки това писмо, са потапяли перото си в бла-
тото на хулата и са си послужили вместо с мастило с тинята на
заблудата.“67
Дипломатическите ходове на княз Борис от втората поло-
вина на 866 и началото на 867 г. много скоро дали желания
ефект. Политическата тежест и_известността на България сред
западноевропейския свят нараснали, Византия била респек-
тирана. Папският Рим придобил още по-големи амбиции и бил
готов да воюва с всички средства с Византийската църква, за
да задържи придобития нечакано български диоцез. Борбата
за учредяване и самостоятелност на българската църква на-
влизала в нова по-перспективна фаза. Стълкновението между
двата европейски християнски престола вече намерило своя
център. Изтокът и Западът в европейското ранно средновековие
се възправили един срещудруг не за да кръстосат мечове побран-
ните поля, а за да воюват с коварните оръжия на дипломацията.
Настъпило времето на пратеничествата, на приемите (двор-
цови и църковни), на кореспонденцията, на внушителните цър-
ковни събори, на анатемите и възхвалите, на интригите и аван-
тюрите —- на всичко онова, което характеризирало привидния
мирен покой на тогавашна сред.човековна Европа. Водовърте-
жът на изострената дипломатическа борба въвлякъл в себе си
върховете. Низините, отдали се на мирен съзидателен труд,
останали настрани от него.
В Рим и в столиците на западноевропейские държави тър-
жеств вали във връзка с нов; ата в бълга )ската външна и цър-
ковна политика. В Цариград били изпълнени с недоволство,
злъч и злоба. Безславното завръщане на прогоненото от пре-/
делите па България византийско духовенство символизирало/
поражепието на действуващата от позицията па силата визанч
тийска дипломация. Неуспехтт в осъществяването на подхва-1
натата линия вбеспл преди всичко цариградския патриарх Фо-1
тий. Първите му ходове обаче показали, че все още той бил]
чужд па реализма и тактичността, конто трябвало да бъдат
проявявани по отношение на българите. По всичко изглежда,
че той смятал тяхното отцепване от Цариград за случайно и
плод па интригите на Рим. С отчаянието и болката на паране-
пия в една борба, която бе захванал с успех, той написал из-
пълнена със скръб и ярост енциклика до източните патриарси,
за да ги направи съпричастни па своя двубой с папа Николай I:
„Но, о помисъл и деяние, пълни с лукавство, завист и~безбо-
жие! Този разказ, който би трябвало да бъде предмет па радостни
известия дава място на тъга, защото радостта и веселието
се превърнаха в скръб и сълзи. Нямаше още и две години, от-
както тоя народ [българският] бе захванал да почита християн-
ската вяра, когато мъже злочестиви и отвратителни (с какво
друго име би могъл да ги наименува един благочестив човек), мъ-
же, изпъкнали от мрака, защото били рожби на западните
страни — уви, как да разкажа за станалото? Те като някоя
мълния или тръс, или силна градушка, или, за да се изразя
по-добре, като никой вепър се нахвърлили против наскоро ут-
върдения в благочестие и новоутвърден народ и с нозе и ръце,
т. е. с примери от срамно поведение и с изопачени догми, до-
219
ПАПА АДРИАН II
колкото им допускаше смелостта, излязоха и опустошиха въз-
любления и новосъздаден господен виноград, защото се из-
хитриха да развратят българите и да ги отстранят от правите
и чисти догми на непорочната християнска вяра. . .“б8 Тази
енциклика той изпратил още в началото на 867 г. Между май
и септемв и същата година разгневеният от поражението си
патриарх свикал в Цариград църковен събо в с участието па
подчипените му митрополити, архиепископи и епископи, както
и па представители па източиите патриарси. На този събор слу-
жителите па Римската църква били охулепи като „отстъпници *,
„еретици" и „антихристи", заблужденията им били осъдени,!
пр стен ни ите на папа ТТиколай I за върховенство във вселеп-
ската християнска църква, пък и самият той били анатемосапи.
На анатемата, произнесена преди срещу него, Фотий отвърнал
с апатема. Играта на събора в Рим през 863 г. се разиграла този
път в Цариград. За да бъде спечелен в борбата срещу папа Ни-
колай I императорът на Италия Людовик И, по внушение па
Фотий на събора прозвучали възгласи на възхвала към него
и жена му Ингилберга. Нещо повече, в акламациите той бил
пазован с титлата imperator Romanorum, която Византия от-
казвала да признае на който и да е владетел на Запада след
Карл Велики. Хитрият и вероломен цариградски първосве-
щеник не забравил да изпрати на италианския император един
екземпляр от съборните протоколи, за да го спечели за своята
кауза и го настрои срещу палата.
Тези действия на Цариград не оказали никакво въздей-
ствие върху отношенията между България и Рим.
Ппистигането И НЯЧЯПЛтл ня пдйнлсття ия римскотп пухо-
венство_в България представлявали първата фаза на отноше-
нията на княз Борис с папството. Той не забравял основната
си цел — да придобие автономна църква със самостоятелен цър-
ковен глава, който ако не патриар-х, да се титулуиа архиепис-
\ ДО*
\ 221
коп. Непосредствените му общувания с дошлите в столицата
римски епископи и немския епископ му дали възможност дори
да направи своя избор. Нему напълно импонирал със своя енту-
сиазъм__Ц-тшергичност Формоза Портуенски. Добрият случай
'оГбрал дветеимпулсивни личности, за да действуват в една
насока. уВ лицето на Формоза князът виждал свещенослужй7
тел я, ко йто можел да организира българската църква по т~аТ<ъв
начин, че тя да се изравни и противопостави на Цариградската,
а връзките й с Рим да имат по-скоро формален характер с
елимини ране на подчинението.
Имало е редица причини, конто са продиктували тясната
връзка и сътрудпичество между петдесетгодишния епископ и
четиридесетгодишния български княз. Формоза бил Христов
служител, изтъкан от добродетели и целомъдрие; „Никоя жена
не е имала власт над него дори и през младостта му.“ Неговият
режим е бил по-скоро на монах, отколкото на епископ. Никога
никой през осемдесетгодишния му живот не го е виждал да яде
месо и да пие вино. До края на своя жизнен път той се обличал
само с груба власеница, с която и бил погребай.70 С поведението
си, със своя съзнателен аскетизъм и въздържание спрямо зем-
ните съблазни Формоза станал нравствен идеал на княз Борис.
Не е случаен фактът, че подир своя контакт с него „владетелят
на българите проявил такова съвършенство, че денем се явя-
вал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба
дреха, влизал тайно в църквата и прострян върху пода на са-
мия храм, прекарвал в молитва, като си постилал отделу само
една власеница"71. Дружбата му с Формоза Портуенски е вса-
дила в него извънредна набожност, силни християнски чувства
и необикновени добродетели.
—Навярно, идвайки в България, Формоза не възнамерявал
да играе ролята на обикновен папски пратеник и проповедник.
Той ще да е имал пред вид, че идва в една новопокръетена стра-
на, в конто е могъл да реализира отколешнитс си амбищш_за
самостоятелно главенство в църквата. Още повече, че от „От-
говорите на папа Николай 1 до допитванията на българите",
конто трябвало да разясни пред тях, той вече е знаел съкрове-
ното желание на княз Борис. В продължителните си разговори
с него той успял,както изглежда, да му очертае разположението
на силите и да посочи пътищата, по конто е трябвало да вървн
българската дипломация в подхванатата борба. Услоредно с
това той разбрал, че българската линия на новедсние"ё пригодна
за реализиране на неговите амбиции. Епископ Формоза зажи-
вял с мисълта да оргапизнра и управлява българската църква
след уточняването на плана на конкретните действия, конто
щял да предприеме неговият попечител — князът на българите.
Борис добил ясна представа за онова, което реално би могъл
да получи от папския престол. Идеята за самостоятелна бъл-
гарска църква, назряла в пеговата глава отдавна, подхрапвана
от епископ Формоза, добила своите реал ни очертания./
Приятелството между двете свъ зали тясно съ .бата си //
ИНОМУ П ПЯРТ /
личност и дало в ръцете на епископ Фор моза нео гр аничена власт
в църковните дела на България. С благоволенисто и съгласието
на княз Борис той добил пълпа свобода в действията си при
организирането на църковния живот. Той я използ>вал съвест-
i:o, без каквато и да е корист, и с изумителна ревност и усър-
дие разгърнал дейността си. Навсякъде започнал усилен строеж
па християнски храмове (някъде били използувапи и основите
на порутени стари раннохристиянски църкви), римският ри-
туал в богослужепието измествал източния. всичко византий-
ско — духовенство, нрави, законност и морал — било без-
милостно прогонвано^ За кратко време следите на първоначал-
иата мисионерска дейност на Цариград били заличени. „Николай
I посветил за епископ Формоза, познавайки го като отличен
учен. И затова го изпратил да проповядва в България. Той
223
и»
* Ч ?Г'-
J0" ф .
*.ф» ' *”
• 4 -.5^
ЛП •.*#•>» *
* *Х
• * ъ « »
«У .
•4 ~*
*
тД* W’**&
с <ф4Н* ' •*** ••
-йл’^ Г<? f® f У1
Жн’
VT
а» -•*>«* K>vlVv4<.
|?Ж»МАе^1
5W .w u.t ^пшччл"'
$ОН?»*Л<&,;С я
*1 --•• * •
и»угм:>'*
->%
W-W
й* 4| ЛгйДЛ Д‘Я
<f ” '
" -Л"Т t *
й
ЛИСТ ОТ ЧИВИДАЛСКОТО ЕВАНГЕЛИЕ. В ДОЛНИЯ КРАЙ НА КОЙТО Е ПРИПИСКАТА,
ИЗБРОЯВАЩА ИМЕНАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПРАТЕНИЦИ ОТ 867 ГОДИНА И НА
СЕМЕЙСТВОТО НА БАГАТУРА СОНДОКЕ
усърдно обучил най-ужасния и най-езически народ по пътя па
истината, на правилата на вярата и на учението на Христа.
И се завърнал при своите стени с победата на кръста“ — така е
отбелязал през 912 година Евгений Булгариус72 ст Неапол — с
явно възхищение от деянията на портуенския епископ.
Пленен от качествата и дейността на Формоза, княз Борис
желаел иа всяка цена именно той да бъде ръкоположен от Рим
за български архиепископ. Характерът и енергичността, зна-
нията и добродетелите му, неговият безспорен авторитет и пре-
възходство над другите двама епископи — всичко това (за по-
малко от една година) окончателно довело княза до убежде-
нието, че именно такава личност, която била в унисон с негови-
те разбирания и импоппраща му всецяло, е необходима, за да
може българската църква за кратко време да стане първосте-
пенна и независима от Цариград и Рим.
В бълга ската земя Формоза осветил и сложил началото
на дългата борба с Фотий и Цариградската патриаршия. Тя му
донесла голям личен успех ведно с пълпия триумф па Рим. Не-
говата силно изразена антивизантийска дейност ще да е допад-
нала не само па княз Борис, но и па голяма част от българската
феодална аристокрация. Войнствената му непримиримост в бор-
бата срещу Цариградския патриархат, манифестирана от него
през целия му живот, създали в България условнята за по-
реалпо преценяване на опасността, която е виснела пад нея при
безусловна капитулация пред империята.
Не може да има каквото и да е съмпение, че бележитият
епископ на Порто е оказал силно въздействие върху княз Борис
и окръжаващите го верни нему боили Чрез дейността и вну-
шенията си той му дал възможност да разбере, че извоюването
на самостоятелна българска църква е възможно в момента само
посредством ускоряване на проговорите с Рим, при конто усло-
вията е трябвало да бъдат диктувани от българска страна. Не-
говата роля в промяната на действията и методите на българ-
еката дипломация е несъмнена, но въпреки това недостатъч-
но изяснена в нашата и чуждестранната историография. Дей-
ността на епископ Формоза Портуенски в България и в полза
на България през втората половина на IX век, разгледана в
тази светлина и свързана с по-сетнешните му прояви, заслу-
жава висока оценка. Ориентацията на българския княз в слож-
15 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
225
ните противоречия между Рим и Цариград, поставляете на бъл-
гарските искания на реалистични основи, изработването на ли-
ния на поведение при преговорите — това са неща, подсказани
г- от него.
Кд^^-^Иоставяисто на епископ Формоза начело на българската
i 1 църква е можело да стане само с благословията на папа Нико-
\][лай I. Наложително било тя да бъде поискана.
През втората половина на 867 г.73 в Рим пристигнало от-
цово българско пратеничество, в състава на което влизали кав-
хан Петър, кана-багатур Сондоке74, „знатният мъж“ — боля-
ринът Георги, и ичиргу-боила76 Стасис. От името на своя княз
те искали за архиепископ на България да бъде назначен Фор-
моза — „истински епископ по живот и нрави", а освен това да
бъдат изпратени и други презвитери, конто да поучават народа
му. Папа Николай 1 не бил свикп_ал а изпълнява желанията
на князете. Той смятал, че неговата власт трябва да стой над
тях. Познавайки добре властния и честолюбив характер на пъл-
ния с амбиции епископ на Порто, той подозирал опасност за
папството от съюзяването му с княз Борис. Според вече изра-
Тютената от него линия на поведение спрямо България най-
удобният път за насаждане на папското влияние тук били про-
таканията и увъртанията при разрешението на въпроса за са-
мостоятелна българска църква, за да спечели време и терен.
Максималистично изразените искания на княза на България
посредством допитванията от 866 година, заменени сега с пълно
съгласие с папското предложение и безапелационсн избор на
Формоза, объркали до известна степей римския първосвеще-
ник. Властолюбието му, съчетано с прекалена мнителност, съ-
зирало навсякъде хитра игра, която противостояла на интере-
сите на възглавяваната от него християнска катедра. Макар
привидно да изразил радостта си както от повторного идване
на българското пратеничество, така и от укрепването на пози-
. ЛАТИНСКИ НАДПИС ОТ ПРЕСЛАВ, СВЪРЗАН С ПРЕБИВАВАНЕТО
НА РИМСКОГО ДУХОВЕНСТВО В БЪЛГАРИЯ
4> t
4:'
,iHn
й&а
x J
циите на Рим в България, той решил да вземе всички мерки,
зЗ~да пресече навреме съюза и сътрудничеството на своя епис-
коп с бълга ския княз.
Папа Николай 1 решил сега да действува по-предпазливо
и „лично подложил на проверка голям брой презвитери и тези,
конто намерил за достойни |по-точно, безпределно предани на
Римската църква и нейпите интереси|, решил да изпрати в Бъл-
гария, зада проповядват“. Начело на своего ново пратеничество
той поставил двама верни свои епископи — Доминик Тривенски
и Гримоалд Полимартийски.
ЧЧай-важното искане на княз Борис — за български архие-
пископ да бъде назначен Фо моза — папа Николай отказал
да изпълпи. За да мотивира своя отказ, той измислил доста наи-
еТГпредлог, който изтъкнал както пред българските пратеници,
така и в писмата си: Формоза, бидейки венчан за своего епис-
копство в Порто, не можел да наруши каноните и да заеме друг
престол, защото щяло да овдовее „повереното му паство". На
българския владетел се предоставила възможността да си из-
бере никой измежду двамата новоназначени епископи и Павел
Популонски — „този, който бъде намерен в името господне
достоен за архиепископски сан, и да се изпрати на апостоли-
ческата катедра за посветяване". Но пали и те имали епископски
катедри на Запад! Нима тяхното паство не би овдовяло в от-
съствието им? Наивно формулираният отказ за посвещавансто
на Формоза за глава на българската църква отведнъж блеснал
с цялата си нелепост.
—Папа Николай I, воден от иитушшята си, разбрал, че уда-
рът върху Формоза не трябва да се забавя, иного сближсниёто
му с княз Борис криело в себе си опяснпгт от проваляне на не-
говите намерения спрямо България, конто той желаел да пре-
върне във вярно и сляпо оръдие на папската политика — аван-
гард в борбата срещу Цариград. Ненапразно неговият житие-
писец е отбелязал, че „преблажепият папа поправя грешките
и почита бога“. Според пеговия замисъл Павел Популонски и
Гримоалд Полимартийски трябвало да остапат в България и
„да извършват като нейпи епископи всичко, което се отнася до
божествената служба на този народ". А след пристигането на
новото папско нратепичество тук и извършването на предви-
дената смяна Формоза Портуенски и Доминик Тривенски щели
да замипат за Цариград и оттам да се завърнат в Рим. Не може
да не направи впечатление, че според указанията на папата,
изразени в пезапазените негови писма, но посочепи от Анаста-
сий Библиотекар, Формоза Портуенски се отзовал пезабавпо,
а на Павел Популонски било наредепо да остане в България и
да продължи своята дейпост. Изглежда, последпият е бил не
само най-вярното оръдие на папската дипломация в двореца на
българския владетел, но и „нейното зорко и всевиждащо око“.
Следователно като причина за отзоваването на Формоза могат
да бъдат посочени и интригите и клеветите спрямо него от страна
на епископ Павел Популонски, конто по някакъв начин са ста-
нали достояние па папата.
Отказът за назначаване на Формоза за архиепископ на
гария представлявал една от най-крупните грешки на папа
иколаи в отношенията му с Изтока. Тя се оказала със съ/ бо-
носни последицй~както за преговорите на България с Рим, така
и за Сор ата на Западната църква с Цариградската патриар-
шияДОпитът на наследилите римски я престол първосвещеници
впбследствие да я поправят се оказал напълно безуспешен, тъй
като обстановката се променила не в тяхна полза.
Реализацията на старателно обмисления план за дейността
на римского духовенство временно се отложила. Дннте от жи-
вота на папа Николай I били преброени — на 13 ноември
867 година76 той вече не бил между живите.
Пратениците на княз Борис, епископите Доминик Тривен-
229
ски и Гримоалд Полимартийски и щателно подбраните римски
презвитери, отложили заминаваието си за България. Те участ-
вували в погребението на починалия папа и присъствували при
избирането на пеговия наследник на престола. В катедралата
„Св. Петър" на 14 декември 867 г.77 Адриан И билтържествено
„удостоен в името господне да получи благословията за вър-
'ховен първосвещеник за утеха на мпогото чеда на светата бо-
жия църква". Неговият избор се забавил, „понеже необикно-
вено разюздано бушувала борбата на партиите между смъртта
на единия и възкачването на другия папа".
'А Смъртта на Николай 1 памалила още повече шансовете за
эсъществяване на искането на княз Борис. Новият~рймсКТГттатта—
Адриан II (867—872) питаел лична ненавист към епископа на
рорто. _Той бил оше по-категоричен при отказа и се |Шпптл
|<ато верен продължител на политиката на своя предшестве-
ник. Веднага след възкачването си на престола той наредил оп-
ределено™ преди римско пратеничество, придружено от лега-
тите на българския"княз, да замйнё~за~пределите на България.
Единствената промяна, която той извършил като „благочестив
наследник" на своя предшественик — „преблагочестивия отец",
била подписването на отдавна приготвените писма „с неговото
име" вместо с името на Николай I. По този начин се известявало
на „иегова светлост княза на България Михаил", смятан сега
за „духовно чедо" на апостолически я престол, за извършената
промяна. ' ~
Преговорите между България и Рим навлизали в нова
фаза, белязана с неуспехи на папството.
Към средата на декември 867 г. внушителната мисия поела
дългия път от Рим до Плиска по суша. Той минавал през Акви-
лея, Дивин (в близост до Триест) и през земите на Хърватското
княжество, след което достигал до разположения в българския
северозапад Белград. След продължителен път пратеничеството
отседнало в манастира, намиращ се край северноиталианския
град Аквилея. Пратениците на княз Борис се възползували от
случая да запишат в прочутото му евангелие (известно по-късно
в науката като Чивидалското евангелие78) имената на членовете
от семейството на българския княз, своите имена и имената на
някои свои родственици. Това е било направепо от неизвестен
монах по техни сведения. Той записал на 111 и IV лист от спо-
менатото евангелие следното: „Тук са имената от България.
На първо място техпият [на българите] княз Михаил и брат
му Докс, и другият му брат Гаврил, и съпругата му Мария, и
синът му Расате, и другият Гаврил, и третият син Симеон, и
четвъртият син Яков, и дъщеря му раба божия Пракси, и дру-
гата му дъщеря Анна. Зергобула [ичиргу-боила] Стасис." В дру-
гата приписка четем: „От България, който пръв дойде в този
манастир,името му е Сондоке, и жена му Апиа, и баща му Йоан,
и майка му Мария, и синът му Михаил, и другият му син Ве-
легнев, и дъщеря му Богомила, и другата Каля, и третата Марта,
и четвъртата Елена, и петата Мария, и другата му съпруга
Собеслава. И другият знатен мъж Петър. . ..и Георги. Петър
и жена му София."79
Направените приписки към Чивидалското евангелие са
първостепенен, напълно официален документ за рода на княз
Борис, на неговия приближен Сондоке и единственото пълно
упоменаване на състава на тогавашното българско пратени-
чество. 80
В самого начало на 868 г. в Плис.ка пристигнала новата
папска мисия, придружавана от българските п атепици при
завръщането им от Рим. Епископите Доминик Тривенски и
Гримоалд Полимартийски връчили на устроения им тържествен
прием в Тронната палата предназначените за княз Борис папски
писма. От съдържанието им той узнал, че новият папа Адриан II
се е заел с голяма настойчивост да провежда предначертаната
231
от неговия предшественик политика спрямо България Ясно
било, че стремежът за извоюването на независима българска
църква при сътрудничеството на умния, амбициозен и практи-
чен портуепски епископ е прекършен. Един от ходовете на бъл-
гарския княз при воденето на дипломатическия флирт "с- ап-
ството претърпял неуспе~хГ Наложително оило да се потърси
друг, по-приемлив за римския първосвещен и к. г-------
"Категорияният отказ и па папа Николай I, и па папа Ад-
риан II да бъде ръкоположен Формоза за архиепископ на Бъл-
гария бил обусловен от най-различни причини, но решителна
роля за пего са изиграли сплетните на Павел Популопски При
това положение неговото оставане в пределите на България е
било нежелано от княз Борис. Верният папски агент противно
на повелята на римския първосвещеник бил принудеп да поеме
обрати и я път към Рим.
Предвиждапата мисия на епископите Доминик Тривенски
и Формоза Портуепски в Цариград във връзка с уреждане на
споровете между двете църкви, изострили се след Фотиевия
събор от 867 година, се отлагала. Станалите във Византия през
есента на същата година промени довели до търпимост между
Римската църква и Цариградската патриаршия. Започналите
преговори между тях и сближение™ им на антифотиева основа
променили взетото преди решение.
През февруари 868 г.81 „достопочтимите епископи Формоза
Портуенски и Павел Популопски, конто по нареждане на све-
тейшия папа Николай I били определени да проповядват заедно
с други, се завърнали от покръстването на българите и от пъл-
ното им подчинение, при което последните били преклонили
най-благочестиво главите си специално пред Светата Римска
църква". Те били придружени от кавхан Петър и от византий-
ския монах Власий Аморийски82, който, изглежда, е бил из-
ползуван в качеството на преводач. Завърналите се римски
ВИЗАНТИЙСКИяТ ИМПЕРАТОР ВАСИЛИЙ 1 МАКЕДОНЕЦ — МИНИАТЮРА
ОТ РЪКОПИС, СЪХРАНЯВАН в МОДЕНА
233
L.
Q
C
J
0
l>
f
епископи посетили незабавно апостолическата катедра и пред-
ставили на папа Адриан II пратеника на българския княз.
Кавхан Петър „донесъл заодно с нареките дарове и писмо от
княза, който молел много върховния предстоятел да му изпрати
или добре познатия му дякон Марин, след като го ръкоположи за
архиепископ, или да изпрати някого от кардиналите на своята
църква — мъж най-достоен да бъде избран от българите за ар -
хиепископска длъжност поради мъдростта, характера и живота
си, та след като бъде одобрен от тях и се завърнё при нанята,
да бъде удостоен с архиепископско звание". Изглежда, тёзи
български искания, несъмнено твърде смели и увеличени в срав-
нение с предишните, са били паправени по внушение на пор-
туенски я епископ, който по време на своя едпогодишен престой
в България радеел за успешного разрешение на българския
църковен въпрос. Не може да не направи впечатление в тях
обстоятелството, че докато ръкопотяганего на дякон Марин_за
архиепископ на България князът желаел да стане незабавно.
то в случай, че папата имал пред вид някой друг от своите кар-
динали, изборът му можел да бъде направен само след като
той бъде предварително одобрен от българска страна. Чрез
своите точно определена искания княз Борис изключвал как-
вато и да е натрапена кандидатура за българския архиепископ-
ски престол от страна на папа Адриан II.
Преговорите между България и Рим вече пр и добил и жела-
ната от княз Борис ускореност. Чрез тях развръзката на ведения
дипломатически двубой щяла да настане скоро. Дошло вре-
мето, когато привидно смиреният, търпелив и предан на~Рйм-
ската църква син поел всецяло в своите ръце инициативата и
диктата на условията при водене на преговорите. Нетактич-
ният и праволинеен папа Адриан II нито съзнал поврата в по-
веденного на българския владетел, нито преценил променилата
се политическа обстановка във Византийската империя, която
щяла да окаже решително въздействие върху контактите му с
България. Времен ните успехи на папската политика във Вели-
коморавия, привидното спечелване на слЭБянските просвети-
тели Кирил и Методий за каузата на Рим — успехи, достигна-
ти от мъд ия и дипломатичен иегов предшественик Николай I,
създали у него химератаза пълнотържество в двубоя с 11ари-
грйд. Той продължил подхванатата игра на увъртване, изчак-
ване и самоволии решения, иесъобразени с исканията на бъл-
гарския княз.
Междувремепно па 20 февруари 868 година83 папа Адриан 11
устроил бляскаво посрещане на Кирил и Методий в Рим и осве-
тил създадената от тях славянска писменост и книжнина в църк-
вата „Св. Богородица Фатан“. В церемонията участвувал и
епископ Формоза Портуенски, както това е отбелязано в Про-
странного житие на Кирил.84 Не ще и съмнение, че пребивава-
щият тогава в Рим български пратсник кавхан Петър е имал
възможност не само да види славянските просветители, но и
да се запознае с дейността и делото им. Той бил първият пред-
ставител на България, влязъл ако не в пряк, то в косвен кон-
такт с тях. Това не може да не е допринесло да се зароди идеята
за сдобиване с проповедници и просветители на славянски език,
която впоследствие развива и осъществява княз Борис.
За заблужденията на папа Адриан II относно пълната пре-
даност на българите към папския престол способствували не
само окръжаващите го служители, но и поздравленията, който
той приемал от другите западни държави. Проз февруари 868 г.,
тъкмо когато българският пратеник пребивавал в Рим, папата
получил писмо от краля на Лотарингия Лотар II, в което между
другото било написано: „А неизразимо се радвам с вас, че бъл-
гарите и други диви езичници се привличат към прага на све-
тите апостоли или по-скоро, че светата църква съгласно пред-
сказанието на пророка разширява мястото на палатката
235
си. удължава въжетата си и разпуска кожите на шатрите."85
Палата се боял от влиятелния дякон Марин, твърде опитен
и ловък дипломат, комуто неве/щъж били възлагани отговорни
мисии при уреждане на отношенията между Римската и Цари-
градската църква (още повече той отпреди бил в личен контакт
с княза на България и освен това бил близък приятел и съ-
мишленик на Формоза). Ето защо Адриан II отказал да го на-
значи. Изборът му за български църковен глава се опрял_върху
„някой си Силвестър“ (иегов доверен човек). Придружен от
епископ Леопард Анконски, снабден с папската препоръка,
кандидатът за българския архиепископски престол пристигнал
в Плнска, „за да бъде избран от българите". Може би първона-
чално княз Борис_бил изненадан от папското своеволие, по то
му дало възможност още no-добре да се ориентира и да раз-
боре окончателно истинския смисъл на папската политика спря-
мо България. Загрижсн за самостоятелното развитие па дър-
жавата, той с все сили се стремял да извоюва независима църква,
която да бъде възглавявана от личност с качества, импониращи
нему и гараптиращи изпълнението на предначертаната цел. Ин-
тервенте и желанисто на-българския владетел били в разрез
с целта на римските първосвещеници, конто упорито един след
друг си предавали щафетата на папоцезаризма. Според тях не
църквата трябвало да служи на държавата, а тя да бъде оръдие
в ръцете на представляваното от Рим космополитично начало,
т. е. българската държава да се превърне в надеждна полити-
ческа опора и крепител на папските амбиции. Затова римските
папи проявявали такава упоритост при провеждането на своята
линия — България да бъде политическият им авангард в бор-
бата срещу Цариград. Княз Борис не можел да се примири с
едно подобно гледище и да подчини всецяло държавата си на
една сила, чиито интереси не всякога можели да съвпадат с
българските.86
IKtrttHKhl • ГЯ1Л АПЛ'Й Hf у f Н£АДнкыша(ло
l&fflt МКд(ЛЫШАиМВ4ЛИЧ4€ЬШ( (ttOH^ZblKOAVfr.r*
И 4<ЬПАИ/С6 НП|*6
АйгКИWAtlffrTlA'A
J n4uhH*<пачаша^улнтн шимшякугм.
-— ^иця-тей» никого»|к>~«>у*г»м^ь«<:о «лч*
fftl
ГЛЦН /Л
ИЗОБРАЖ1 НИЯ НА КИРИЛ И МЕТОДИЙ — СТАРИННА МИНИАТЮРА
Развоят на събитията показал, че сляпото придържане към
преследваната цел без каквато и да е проява на гъвкавост води
към пълен провал. Увъртанията на папската курия не само
изчерпали търпснието на княз Борис, но и довели дотам, че
той с решителнсст направил по-нататьшните си дипломатически
ходове. Предначертаният от папа Николай I път в дипломати
ческите отношения с България се оказал трънлив. Той бил
237
осеян с грешки. Римските първосвещеници ги повтаряли с чу-
довищна еднообразност. Обстоятелствата се променяли, но тях-
ното отношение към разрешаването на българския църковен
въпрос си оставило едно и също — пълно подчинение на бъл-
гарското папство под юрисдикцията на Рим. Никаква гъвка-
вост, никакво творчество — трудно осъщестпимата. почти х и -
меричната цел ги заслепявала със своята примамливост.
~- Ако патриарх Фотий отблъснал българския владетел със
своя категоричен отказ да даде на новопокръстената страна са-
мостоятелен църковен глава, със стремежа си да покаже пред
него преди всичко дълбокомислието си, проявявайки пълно не-
зачитане на достойнството му и на интересите на управляваната
от него държава,то римските папи, конто проявили първоначално
по-голям дипломатически такт, с течение на времето притъпили
верная си усет и в край на сметка загубили един решителен дву-
бой с Цариград. Обладани от стремежа всецяло да подчинят'
България под своята юрисдикция и да я използуват като вярно
оръдие на своите църковни и политически кроежи, те забравили,
че увъртанията и протаканията в разрешаването на българския
църковен въпрос имат граници. В хода на дипломатическата
игра, която им се поправила, и като смятали, че са успели да
обвържат с безпределна преданост към престола на св. Петър
българския княз, те не усетили как проминали извън мярката
и допустимото в рамките на равноправните отношения и му
дали основание да им нанесе неочакван и зашеметяващ удар.
Те недооценивали, а може би пренебрегвали неговата възмож-
ност умело да лавира между двете църковни средшца. Повдиг-
нал високо цената на България в очите на Цариград, той вече
можел да бъде диригент в отношенията между двете църкви и
спокойно и трезво да определи ориентацията си към едната
или другата. Римските първосвещеници в своето дипломати-
ческо изкуство не се оказали докрай на висота, те губели реали-
стичния си поглед върху развоя на разиграващите се събития.
Дошло времето на дипломатическите удари на княз Борис.
Папският натрапник поддякон Силвестър не се задържал
дълго в България. Той бил лринуден безславно да се завърне
в Рим, придружен от епископите Дом и ник- Три вен ски и Jle'o-
пард Анконски. Те донесли на палата писмо от българския
княз, чийто тон-не бил твърде учтив. В него Борис дръзко пре-
дявявал искането „да се изпрати за архиепископ дяконът Айрин
» дожили епископ Формоза". Сега вече папа Адриан Поттонаисъ-
«1 държанието на писмото започнал да проумява, че българската
'държава е вече, на_пыБда се и.зплъзнр _сст римската църковна
Iюрисдикция. Той решил да промени тактиката,_проявявайки
известна отстъпчивост., В обширного си писмо до княз Борис
той между другого подчертил, че „когото и да посочи по име
благочестивият княз, него без съмнение одобрява с първосве-
щеническа предвидливост за архиепископ на българите". Раз-
бира се, назначаването на един от двамата предпочитани от
княз Борис духовници било изключено.
НоЪече било късно. Княз Борис не можел да стой в безиз-
вестност и да понася протакането при изпълнението на жела-
нията му. Освен това иеговият контакт с Римската църква в зна-
чителна степей изпълнил своята роля и предназначение. Той
търсел на всяка цена изхода за извоюване на независимост на
българската църква и спирал избора си върху една или друга
личност, която смятал за подходяща и удобна. Той бил ревнив
към собствената си власт и властта на българските владетели
и не желаел да има сила, която да я ограничава, контролира
и направлява в действията. Не е изключено отказът на Рим
да постави дякон Марин за български църковен глава и на-
трапничеството на Силвестър да са продиктували зреещия в
главата на княза ход — да се върне към първия си кръстник.
Още повече византийската дипломация м/ давала нееднократно
239
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
възможност нсдвусмислено да разборе, че в Цариградсд. го-
тови на отстъпки, за да могат да постигнат спечелването на Бъл-
гария на своя страна. Ето впрочем как Анастасий Библиотекар
е описал многобройиите византийски пратеничества в България
през периода, когато тя е била в лоното на Римската църква:
„Слушайки из ден в ден това, гърците завиждат и жадни за та-
кава слава, за да могат да го [княз Борис] отклонят от рим-
ската катедра, като му изпращат непрекъснато многобройни
дарове и му представят твърде често софистически доказател-
ства.“87 Този факт не крият и византийските автори: „Същото
откриваме, че е станало и с парода на българите. Защототози
народ, ако и да изглеждаше, че още преди това се е обърнал към
благочестието и е преминал към християнството, въпреки това
обаче още не бил утвърден и установен в доброто и лесно бил
разклащан и раздвижван подобно на листа от вятър. Обаче по-
ради честите увещания и бляскавите приеми, а още повече по-
ради великодушните почести и дарове на императора [Василий 1
Македонец] те се съгласили да се подчиняват на архиепископ
и да се изпълни страната им с епископи. И както чрез тях, така
и чрез благочестивите монаси, конто били призоваии из плани-
ните и из земните пещери и били изпратени там от императора,
българският народ изоставил бащините си обичаи и целокупно
се отдал на Христа."88
За княз Борис не били характерни действията, конто се
отличават с експлозивност и са продиктувани от първия порив
на сърцето — той търсел навсякъде със свойствената си мето-
дичност правилния изход. Твърде честите му двубои с най-
видните дипломати на епохата го направили тактичен и дели-
катен, съобразителен и гъвкав. Той знаел — всички предвари-
телни ходове трябва да се извършват бавно, обмислено и не-
усетно; само решителният удар трябва да бъде бърз, зашеметя-
ващ, дори неочакван.
240
Тържеството
на
дипломата
ДО ЛЮБИМИЯ И ДУХОВЕН СИН МИХАИЛ. СЛАВЕН КНЯЗ НА БЪЛГАРИ II
. . ВЪРНИ СЕ, ПРЕЛЮБИМИЙ СИНЕ, КЪМ СВЕТАТА ТВОЯ МАЙКА
РИМСКАТА ЦЪРКВА, КОЯТО ТЕ РОДИ ОТ БЛАГОЧЕСТИВАТА СИ УТРОБА
И ЧРЕЗ КОЯТО ТИ ПОЛУЧИ ОБЛИКА НА ЦЯЛАТА РЕЛИГИЯ И ПРАВО,
КАКТО ТИ ГИ ИЗПРАТИ ПРЕДШЕСТВУВАЩИЯТ НИ СВЯТ ЕПИСКОП НИ
КОЛАЙ, КОЯТО ЦЪРКВА ИМА ВЪРХОВНАТА ВЛАСТ НАД ВСИЧКИ ПЛЕ
МЕНА И ПРИ КОЯТО СЕ СТИЧАТ НАРОДИТЕ ОТ ЦЕЛИЯ СВЯТ КАТО КЪМ
ЕДИНСТВЕНА МАЙКА И ЕДИНСТВЕНА ГЛАВА. НЕДЕЙ ПОВЕЧЕ ИЗОСТА-
ВЯ СВОЯТА МАЙКА. ПОНЕЖЕ ТЯ НЕ ТЕ ЗАБРАВЯ, ДОРИ ТЕ ОБИЧА КАТО
ЕДИНСТВЕН СИН И ВИНАГИ ТЕ СПОМЕНАВА ПРЕД ГОСПОДА. . .
ИЗ ПИ СМО НА ПАПА ЙОАН VIII
В продължителните преговори между княз Борис и Рим двете
страни, първоначално допаднали си едва на друга, впоследствие
вече не можели да намерят общ език. Междувременно в Цари-
град настанали големи промени в императорския двор и в цър-
квата. Тяхната роля в разрешението на българския църковен
въпрос се оказала в много отношения важна и решаваща. В
резултат на държавен преврат император Михаил III, кръстни-
кът на българския владетел, бил убит и на престола се възка-
чил Василий I Македонец (867—886).89 Отстранен бил и от па-
трнаршеския престол непримиримият враг на папството —
амбициозният Фотий, и на негово място бил поставен преди
низвергнатият Игнатий.90 Барометърът на отношенията между
16 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
Римската и Цариградската църква сочел подобрение. Княз Бо-
рис, който внимателно следял промените в двубоя между тях,
прекрасно схванал новата обстановка, която изисквала и про-
мяна на неговото отношение към Рим. И може би настойчивите
му и дръзки искания за по-бързо разрешаване на българския
църковен въпрос са били подхранвани както от желанието да
отскубне максималното от римския престол, така и от щедрите
обещания, конто чрез непрекъснатите пратеничества в България
правело новото византийско правителство, оказало се по-гъв-
каво и тактично от предишното.
В борбата между двете църкви за установяване па църковно
и политическо влияние срез славяпския-саят-цаца-Николяй I
постигнал значителни успехи. Своето наследство на победител
по българския църковен въпрос в двубоя с Фотйи (впрочем
тази победа той дължал преди всичко на дипломатическия такт
и ловки ходове на княз Борис), плодовете на своя труд и на
своите идеи като най-яростен и енергичен защитник на интере-
сите на римския престол оставил да бъдат пожънати след него
от Адриан II. Хоризонтът в борбата с Цариград изглеждал ве-
дър. ъкнат бил и амбициозният и умен противник на рим-
ския престол патриарх Фотий. Папа Адриан II дори неутрали-
зирал още в началото на своето възкачване едно силно оръжие
в ръцете на цариградската дипломация, предназначено за приоб-
щаване към нейната политика на среднодунавските славяни.
Той признал и осветил делото на Кирил и Методий, позволил
разпространението на „словото господне" сред славяните на
родния им език.91 Оръжието на Цариград станало оръжие на
Рим. Във вековечиия двубой била удържана още една победа.
В конфликта си с Цариград за сфери на влияние в среднодунав-
ските славянски земи и по българския църковен въпрос пап-
ството впрегнало целия си арсенал от умели дипломатически
средства. Борбата между двете църковни средища на верска
и политически основа се изпълнила с върховен драматизъм,
в който ходовете на Рим първоначално били тъй изненадващи,
а ведно с това и тъй успешни. Триумфът на папа Адриан II из-
глеждал пълен. Това ионе вещаело началото.
По въпроса за трайното и здраво приобщаване на България
обаче-новият римски папа не проявйл~Да~лновидност. Той срещ-
нал~т лицето на княз Борис един изпитан борец в полето на ди-
пломацията, който далеч не можел да се сравнява с владетелите
на Запада, преклонили смирено глава пред папския престол.
Несполуките, започнали оттук, се препесли и в двубоя с Цари-
град. Усложнявап то и напрегнатостта на обстановката не се
оказали подходящи за силите на । имския пъ; восвещеник, който
оТбтъпвал в редица отношения на своя знаменит предшественик.
ГГако до есеита на 867 г. Римската църква имала на зток
срещу себе си един-единствен сериозеп противник в лицето на
енергичния и високо образован патриарх и блестящ дипломат
Фотий (той понявга допущал фатални грешки, конто давали
инициативата в ръцете на противниците му, не разполагал с
политически средства и в много отношения бил принуден да се
подчинява на безразсъдната политика на един император пия-
вица и хомосексуалист), то оттогава срещу нея се възправила
енергичиата и действена фигура на император Василий I Ма-
кедонец, който решил на всяка цена и с всички средства да въз-
станови загубения авторитет и влияние на Византийската им-
перия в европейский средновековен свят.
/ Василий Iя2 — един император, възлязъл във върховете
от низините. Малко образован (едва знаел да чете и пише), той
бързо и успешно направил решаващи к ачки в обществото, в
което културата и знанията на един човек са имали твърде писка
цена в очите на властв\ва ите.
Странен,- загадъчен и тъмен бил пътят на този наистина
блестящ византийски василевс. Роден в България по времето
243
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
на хан Крум в семейството на византийски военнопленници, той
успял да стане впсследствие обикновен коняр в императорската
конюшня. Миналото му не било блестящо, родът му — най-
малко. Както разказват византийските хронисти, изключително
бързата си и блестяща кариера той дължал преди всичко на
снажната си н красива фигура и природная си ум. Неговите
физически качества привлекли вниманието на императора хо-
мосексуалист Михаил III. Той започнал да фаворизира обикно-
вения коняр, за да му даде в края на краищата втората по зна-
чение титла и длъжност в империята — провъзгласил го за
кесар. И с това ускорил смъртния си час. Амбициозният Ва-
силий, който с такава лекота се възкачил до върховете на ви-
зантийского общество, не се поколебал при избора на средство,
за да достигне вече лелеяната в съзнапието му мечта — да седне
на престола^ на византийските василевси. Необходимо било да
стори последната и решителна крачка. Умело оргапизираното
и извършеио изненалвашо убийство на пеговия благодетел му
разчистило пътя. Той станал император, 11 въпррки нишожния
си опит в управление 1<> на огромната империя се хнърлил с
удивляваща смелост във водовъртежа на драматический дипло-
матически двубой със. Запада, за ла можёщщ възвърт j онова.
което Византия изгубила прели npjj-aawfwHwtne п.т-илеен И- по -
литически терен сред славянский свят.
___. Първоначално нищо не показвало плачевния и безрадо-
стен за римския престол финал. Отношенията между двете
църкви, характеризиращи се с нескрита враждебност през пър-
вия патриархат на Фотий, белязани с печата на взаимната ана-
тема, поели от края на 867 година курс на подобрение. Сега
папа Адриан II и възвърналият се на патриаршеския престол
Игнатий били сплотени от общата си омраза към низвергнатия
рационалист и схизматик. Освен това папството се нуждаело от
ефикасна воепна помощ срещу нападенията на арабите, конто
ЗАСЕДАНИЕ ПА VIII ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР ОТ 869—870 Г. — МИНИАТЮРА ОТ
ВИЗАНТИЙСКИ РЪКОПИС (885 Г.!
насочили своя поглед към Италийски я полуостров. Възродила
политическата си мощ, империята можела да му я окаже. По-
ради това римски ят папа решил да регистрира ярко своята лоял-
ност към нея.
Премахването на анатемите, тегнещи над двете църкви,
прехвърлянето им върху низвергнатйя Фотни“'~сйри’Т~Ьсве-
тяването на съюза между". 1,вете~църквII тряЬвало~~да "станеТ11а
вселенски събор. На него трябвало да се изгладят окоичателно
възникналите помежду им противоречия. Подготовката за него
започнала старателно и трескавоГРимският папа, който за пръв
път от възкачването си имал възможпостта да се намеси пр я ко
в работите на Източиата църква, живеел с мисълта за един
триумф. Ала той не знаел за задкулиспите преговори, конто
княз Борис повел с новия цариградски патриарх (от Цариград
му давали възможност да разбере, че са готови на всякакви от-
стъпки само и само да се върне при първия си кръетник), нито
пък успял проникновено да почувствува промяната в поведе-
нието на българския владетел. А освен това в Рим на й мал ко
предполагали, че тъкмо на тозг{ събор ще бъде повдигнат и раз-
гледан българският църковен въпрос. Тук господствувало убеж-
дението, че той вече окоичателно е разрешен и че предаността
на потърсилия приют в лоното на Римската църква български
княз не подлежи на съмнение.11
След като дошли представителите на Римската църква и
представителите на източните патриарси на 5 октомври 869
година, VIII вселенски събор 93 (такъв поне го смятали във
Византия) започнал своята работа в Цариград. Атмосферата на
сближение между двете църкви единяла представителите им.
На 28 февруари 870 година съборът приключил. С подобаваща
тържественост той бил закрит в църквата „Св. София". На това
последно заседание след обявяване на дружна анатема срещу
низвергнатия Фотий прозвучали единителните слова на пред-
ставителите на двете църкви с тържествена напевност (в този
миг едва ли никой е подозирал, че в мнимото единение е зало-
жена ябълката на раздора): „. . . Дълъг живот на императорите
Константин, Василий и Лъв. Дълъг живот на императрица
Евдокия. . . Анатема на Фотий, на Григорий Сиракузки, на
Евлампий Апамейски! Вечна памет на папа Адриан I и на VII
вселенски събор в Никея! Вечна памет на константинополските
патриарси — иконопочитатели Герман, Тарасий, Никифор и
Методий! Вечна памет на папа Николай, ревнителя на исти-
ната! Дълъг живот на папа Адриан II и на патриарсите: Игна-
тий на Константинопол, Теодор на Ерусалим и Михаил на
Александрия, както и на римските викарии и източните пре-
столи! Вечна намет на този свят и велик общ събор!" Напеките
пратеници тържествували. Те не подозирали нищо за изнена-
дата, която ги очаквала. В деня на закриването на събора —
неговото последно десето заседание®4 — подобаващите им места
ведно с пратениците на германский крал Людовик Немеки заели
и пратениците на българския княз Борис: кавхан Петър, ичир-
гу-боила Стасис®5, багатурът Сондоке, кана-тарканът®6 Илия,
сампсисът®’ Пресиян и сампсисът Алексей Хунол.
На 4 март®8 визаитийският император Василий I поканил
в двореца представителите на целия християнски свят —
/га римската, александрийската и ерусалимската църква — и
патриарха Игнатий. В същност това било извънредно заседание
на закрития вече църковен събор. Въведено било и българското
пратеничество. Неговият предводител кавхан Петър се обърнал
първо към представителите на Римската църква с думите: „Бъл-
гарският княз, господарят Михаил, чувайки, че вие по апосто-
лическа воля сте се събрали от различии страни за полза на
светата божия църква, научи това с удоволствие и изказва много
благодарност на вас, конто сте изпратени от апостолическата
катедра, понеже през време на вашето преминаване сметнахте
ПЛИСКА — ГОЛЯМАТА БАЗИЛИКА >
247
за достойно да го поздравите с писмата си.“ В отговор римските
пратеници изразили благосклонността си към българите. Ала
за тяхна голяма изнеиада кавхан Петър — изпитаният и кален
в църковно-дипломатическите вънроси неизменен български
пратеник, продължил: „До днес бяхме езичници и неотдавна
се приобщихме към благодатта на християнството. Ето защо,
за да не изглежда, че грешим в нещо, искаме да узнаем от вас,
конто представ л явате върховните патриарси, на коя цъ жва
Д>трябва да се подчиняваме.“
™ Гова вече стъписало изнеиадаиите римски представители.
Най-малко сега и т к те предполагал се пощщгне за
(разглеждане българският църковен въпрос. Преодолели първо-
началното си смущение, те с твърдост и убеденост отговорили:
„Понеже приехте от нас поисканите свещеиослужители и досега
ги задържате с дължимата им почит, дори и с това показвате,
че сте принадлежали и трябва да принадлежите на светата Рим-
ска църква, на която чрез тебе, Петре, твоят господар заедно
с цялото царство на своя народ се предаде на блажения първо-
апостол Петър, от чийто наследник, т. е. славния папа Нико-
лай, той се удостой да получи и наставления за живота, и епис-
копи, и свещеници.“
Този отговор бил очакван от вещия български дипломат,
но той сякаш не бил достатъчен, за да го убеди (подготвената
предварително дипломатическа игра не трябвало да свърши
дотук). И кавхан Петър отново подхванал: „Признаваме, че ние
поискахме и получихме свещеиослужители от светата Римска
църква и досега ги имаме, и решаваме да й се подчиняваме във
всичко, но решете заедно стези заместници на патриарсите дали
е по-разумно да се подчиняваме на Римската или на Констан-
» тинополската църква."
X Усетили, че са попаянали в хитро скроена клопка, рим-
'ските пратеници се опитали да отклонят разглеждането на въ-
проса, изтъквайки, че това е безпредметно, защото той нито бил
включен в обсъжданията, станали на събора, нито пък те били
Сномощени от апостолическата катедра да го разискват.
)питът им да провалят неговото обсъжлане претъриял не-
От страна на заместниците на източните патриарси към
българските пратеници бил отправен хитрият и коварен въ-
прос: „Когато завладяхте онази страна, на чия власт бе подчи-
нена тя и кажете дали латински или гръцки свещеиослужители
е имала?"
Отговорът им бил предварително готов, макар те едва ли
точно да са знаели това: „Ние извоювахме от гръцка власт тази
страна, в която не намерихме латински свещеиослужители, но
гръцки.“ Този отговор предопределил взетото впоследствие
решение.
Между римските пратеници и заместниците на източните
патриарси се разгорял горещ спор. Докато едните непрекъснато
твърдели, че паличието на римско духовенство в България и
фактът, че папите са повелявали над Илирик от най-стари вре-
мена, определят принадлежността на страната към Римската
църква, то другите с упоритост оспорвали правото й на цър-
ковна юрисдикция над тези земи. Византийският патриарх
предпочитал да пази мълчание.
Продължителният и разгорещеи спор завършил с решение-
то, което заместниците на източните патриарси безапелационпо
взели: „. . .Ние решаваме страната на българите, която знаем,
че неотдавна е била под властта на гърците и е имала гръцки
свещеиослужители, сега да се върне чрез християнството на све-
тата Константинополска църква, от която беше отделена чрез
езичеството!"
Пратениците на римската апостолическа катедра отказали
категорично да приемат взетото решение — те го смятали за
невалидно. Техният енергичен протест се оказал съвсем без-
251
ОЛОВЕН ПЕЧАТ НА АРХИЕПИСКОПА НА БЪЛГАРИЯ ЛЕОНТИЙ,
НАМЕРЕН В МАДАРА (IX—X ВЕК)
плоден. Това било решение на събор, взето в тяхио присьствие.
Сдедователно за Цариградската църква, спечелила двубоя, не
оставало нищо друго, освен да го приведе в изпълнение.
На събора в Цариград папският Рим понесъл едно от най-
горчивите и тежки поражения в дългогодишиата борба. Тук,
вместо да се освети сътрудничеството между двете църкви, с
още по-голяма сила настъпил техният разкол. И колкото и стран-
но да изглежда, този удар върху интересите на римските папи
в България бил нанесен по време на патриархата на Игнатий —
оня, на когото римският престол крепял своите надежди за оми-
ротворение и узаконяване на своята победа; оня, чието по-
вторно възкачване било посрещпатос такава радост; оня, заради
когото се произнасяли страховити анатеми срещу Фотий. Фо-
тий — идеологът и деецът за вселенско господство на Цариград-
ската църква, изгубил България, изгубил двубоя с Рим; Игна-
тий — посредственият, но ревностен Христов служител и по-
слушен слуга на византийския василевс, върнал България, спе-
челил двубоя — той се оказал по-гъвкав и хитър дипломат от
забележителния цариградски патриарх и мислител.
Фарсът, разиграп умело на Цари гр адски я събор, бил преди
1 ^всичко победа на дипломата княз Борис. Може би византий-
ският император и византнйският патриарх са смятали, че с а
спечелили битката с Рим, връщайки България в своето лоно, ала
в сыцност спечелил_бъ11гарският владетел. Той получил~от Ви-
зантия желаното — наистина не в размерите на онзи почти не-
оръщесгвим максимализъм (българската църква да бъде огла-
</вена от патриарх), но в достатъчна степен, за да бъде църквата
зависима от волята му, да бъде вярно оръдие в неговите ръце,
а не на чужда "политика. Той нанесъл зашёметяващ и небчакван
удар и на папската твърдоглава, тесногръда и праволинейна
политика по българския църковен въпрос. Един удар, извър-
шен с фииес, хитрост и такт. Иоставяйки смело разрешенного на
българския църковен въпрос (след взаимни клетви и сигурни
обещания от страна на Византия) на VIII вселенски събор от
869—870 г., той желаел да представи работата пред палата така,
че не той се отказва съзнателно от Рим, а това е санкционирано
чрез съборно решение, взето в присъствието на представителите
на двете църкви — Западната и Източната. В сыцност реше-
нието за връщане към първия кръстник той още по-рано взел
твърдо и окоичателно.
След продължителния период на протакане и неустанове-
ност, изразени в дипломатически преговори, увъртания, без-
плодни разговори и тягостни препирни, българският църковен
въпрос бил най-подир окоичателно и безвъзвратно разрешен.
България минала под върховенството на Цариградската патриар-
шия. Настъпило времето на действията и на изпълнение на пое-
тите обещания.
При своя отказ от Рим княз Борис проявил забележителна
253
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
деликатност. Той ловко използувал подобрението на отноше-
нията между двете църкви, за да се върне към Цариград, без
да нанесе чувствителна обида на папския престол. Интересите
на Рим за пълна църковна подчиненост на България били в
разрез със стремежите и желанията на българския княз. Близо
тригодишните дипломатически преговори, в конто двете страни
твърдо отстоявали своите позиции, релефно очертали дисонанса
на възгледите им. Княз Борис ясно прозрял папоцезаристките
тежнения на римските първосвещеници, прикривани от тях
зад зле скроени словесни формули и неоснователни откази. За
него било ясно, че по-нататъшното безплодно протакане на бъл-
гарския църковен въпрос поставило държавата в неуравнове-
сено, нестабилно и неизгодно положение. Тръгнал по един път,
той сякаш спрял на изпречилия му се кръстопът и не знаел дали
да поеме една от посоките, или пък да се върне към изходното
положение.
След приключването на извънредното заседание на VIII
вселенски събор „на българските пратеници било предадено
някакво писмо, написано с гръцки думи и букви, в което се наз-
вало, че източните местоблюстители, бидейки посредници между
римските местоблюстители и патриарх Игнатий, уж били ре-
шили страната на българите, която се намира в Илирик, да се
подчинява на Константинополския диоцез“вв. По такъв начин
един от очевидците на събитията — папският пратеник Ана-
стасий Библиотекар, предава по-нататъшните действия на Ца-
риградската патриаршия.
След получаването на това писмо, което регистрирало едно
съборно решение, на княз Борис не оставало нищо друго, освен
да отстрани намиращото се в България римско духовенство,
за азчлсти пътя на връщашите се повторно тук византийски
свещенослужители. Но той не желаел да го прогони така по-
зорно, както в 866 година прогонил византийските мисионери.
КУПА ОТ НАГЬСЕНТМИКЛОШКОТО СЪКРОВИШЕ
254
Поради toe', я, с л ед като осведомил епископ Гримоалд Полимартий-
ски за взетото на Цариградския събор решение и показал изпра-
теното му писмо, не се посвенил и да го подкупи, за да направи
оттеглянето му безмълвно и безпрепятствено — почти добро-
волно. Бедно с това той му връчил обширно писмо, адресирапо
до папата, в ко то изяснявал, че преминаването на България в
- диоцеза на Цариградската църква неставалопо иегова воля, а
но решението на събора. По този начин той не искал да даде
възможност на римския първосвещеник дори за миг да прояви
съмнение в неговото лоялно и искрено отношение^
Епископ Гримоалд и напусналото България заедно с пего
западно духовенство се завърнали в Рим като вестители на по-
ражението. Станалият отведнъж пребогат римски епископ се
оправдавал пред папа АдриаЕЕ II, като твърдял, чебил изгонен
от България, за което в писмото на княз Борис не ставало и
дума. Друго билотвърдението на останалите римски свещенослу-
жители.Теказвали,„че веса изгонени нито от гърците, нито от
българите, но че са измамени от епископа“10,). Римският пана
бил вбесен от неразумния ход на своя служител епископ Гри-
моалд (та той без знанието и разрешението на а постол ическата
катедра напуснал България) и излял гнева си върху него: Гри-
моалд бил лишен от своя църковен сан. Рим преглътнал горчи-
вината на поражението, но не се примирил с него.
След отстраняването на римского духовенство в България
пристигнал ръкоположеният от цариградския патриарх за .ар-
хиепископ на българската църква Иосиф [Стефан]101, придру-
жен от многоброен клир, състоящ се от епископи, свещеници и
монаси. Византия бързала с изпълнението на поетите към бъл-
гарския княз задължения. Дошлого византийско духовенство
се заело с жар и ентусиазъм да организира българската църква
по източен образец.
Княз Борис постигнал крупна дипломатическа победа. Бъл-
гария получила архиепископ и самостоятелна църква не по
волята и снизхождението на Византия, а съгласно решенията
на един вселенски събор, на който присъствували представите-
лите на всички християнски катедри. Това представлявало си-
гурна гаранция за неината самостоятелност — защита срещу
бъдни посегателства и вмешателства на Цариградската патриар-
шия. Той успял да постигне целта на своята многогодишна и
изпълнепа с толкова напрежение и превратности борба. По-
следиците от тъй трудно извоюваната от него победа показали
своята висока стойност пай-ярко в развоя на по-сетнешните съ-
бития, свързани със запазването и разпространението на сла-
вянската писменост и книжнина в България.
Наистина първият пърковеп глава на сямостоятелната бъл-
г а р с к а църква бил назначен и ръкоположен от цариградск и я
патриарх, но това едва ли е станало без съгласието на българ-
ския княз, който навя но сам е сп; ял избора си тъкмо въ ху
този византийски духовник. Канонически изградената българска
църква заемала подчинено положение спрямо Цариградската
патриаршия, но това съвсем не значело, че последната можела
да се бърка в нейните работи безцеремонно. Неограничеността
и свободата в нейните вънтни контакти и във вътрешните й
дела са били гарантирапи. Българската църква, макар и първо-
начално с византийски духовници,станала сиг урна опора на
властта на българския княз.
Из к л ючител i юто място, което заемал българският архие-
пископ в Цариградския диоцез, личи особено ясно от един епар-
хийски списък (X век),в койтотой заедно с архиепископа на Ки-
пър е поставен пред всички митрополити, „подчинени на апо-
столския и патриаршеския престол на богохранимата столица
Цариград**102.
Въведената в България византийска църковна уредба раз-
вързвала ръцете на българския владетел, предоставила му го-
17 КНДЗ БОРИС ПЪРВИ
257
I
ЛтдUf ftmifepifij
СПИСЪК НА БЪЛГАРСКИТЕ ПРАТЕНИЦИ, ПРИСЪСТВУВАЛИ НА ПОСЛЕДНОТО ЗАСЕ-
ДАНИЕ НА VIII ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР
ляма свобода и възможпост за намеса в работите на църквата.
Поставена в пълна зависимост и подчиненост на държавпата
власт, тя била в сыцност оня институт, който с толкова усилия
княз Борис се стремял да изгради. Той можел да осъществи
пълна хармония в отношенията между църква и държава. При
това в своите действия и стремежи църквата щяла всецяло да
бъде програмирана от княжеската власт. Наистина България
влизала в сферата на византийското политическо и църковно
влияние, съзнателно сякаш търсела пътя на своята византини-
зация, но това влияние можело да се ограничи и неутрализира.
При това княз Борис гледал перспективно на българския цър-
ковен въпрос. Той таял в себе си надеждата, че неговият план-
"Тиаксимум—сдобиванес патриарх и пълно изравняване на бъл-
Тарската църква с византийската — ще бъде с течение на вре-
мето реализиран. Той наистина не се излъгал в своите очаква-
ния —след смъртта му неговият син „великият измежду царете“
Симеон успял да постигне заветната му мечта, като обявил съз-
даването на самостоятелна българска патриаршия.
Борбата между Рим и Цариград, намерила своя център в
българския църковен въпрос, продължила с по-голям размах.
Поражението, претърпяно на Цариградския събор, колкото и
неочаквано, не отнело надеждата на Рим, че изгубеното може
да се върне. Тук не без основание се смятало, че всички шан-
сове не са изгубени. Папа Адриан II с нетърпение очаквал
сгодния случай отново да повдигне решения вече въпрос за
църковната юрисдикция над България. И този случай не за-
къснял. През 871 г. император Василий I и патриарх Игнатий
се обърнали към него с писма.скоито искали милост и сниз-
хождение за ръкоположените от Фотий свещенослужители, асъ-
що и съвети отпоено някои неуредици в Цариградската църква.
Във Византия решили да притъпят яростта на римския пре-
стол, измествайки центъра на противоречията. Римският папа
в отговора си до византийския император и неговите синове не
пропускал случая да упражни заплаха и да иска незабавно от-
зовавапе па византийското духовенство от България: „Освен
това има и нещо друго, което явно е опетнило въпреки пашата
надежда първите дела на вашето благочестие или проявите на
предишното благоразположение спрямо апостолическия пре-
стол, или дори безспорно ги е унищожило до основи. Защото е
ясно, че с ваше одобрение нашият брат и съепископ Игнатий е
решил да ръкоположи епископ в страната на българите. Ние
сме учудени и почти смаяни от това, че вие сте отстъпили от ва-
шето благочестиво усърдие. Но попе сега, молим, възпрете с
полезни съвети споменатия вече уважаван предстоятел от раз-
пореждане в тази страна. В противен случай и сам той не ще
избегпе канонического наказание^ и тези, конто си присвояват
там званието на епископ или на друга някаква длъжност, не ще
отбягнат заедпо с отлъчването, което им е вече наложено, и за-
губата на собствения си чин.“103
В писмото си до патриарха предстоятелят на римската ка-
тедра бил по-остър и категоричен. В него тонът на известна по-
чтеност бил всецяло приглушен от заплахата: „Ти писа. . . как
нашите свещеници са били изгонени с голям позор и срам от
страната на българите и как епископите са били пропъдени от-
там с немалко оскърбление, и то без да е имало за това някога
присъда в наше присъствие, понеже не сме били викани на съд
за това. И тъй, ако ти твърдиш, че сме забранили на предишните
259
свещеници от Константинополския диоцез да служат в спомена-
тата страна, ние не отричаме това. Те бяха привърженици и
съобщници на Фотий, на конто забранихме и забраняваме да
свещенодействуват не само в страната на българите, но и в ця-
лата църква. Прочее, като знаеше това, ти не трябваше да вър-
шиш в страната на българите нищо подобно.**104
Междувременно не без българска подкрепа през 872 годи-
на105 сръбският князМутимир успял да вземе връх в борбата
с братята си за престола. За да може напълно да неутрализира
техните домогвания, той ги изпратил в изгнаничество при своя
политически покровител княз Борис. При себе си оставил само
Петър, сипа на единия от заточените му братя — Гойник, но
той избягал в Хърватия, гдето намерил надеждно политическо
убежище. Другият брат на княз Мутимир —Строимир, имал
син Клонимир, който по настояването на княз Борис се оженил
за българка. Син от този негов брак му бил известният по-късно
сръбски княз Чеслав, който през 931 г. освободил покорената
си от цар Симеон родина. Намиращите се в България сръбски
князе изгнаници дълго време играели важна роля в българо-
сръбските и българо-византийските отношения, в политическите
комбинации на балканските властелини. Въз основа на истори-
ческите сведения с пълно право може да се твърди, че в периода
863—890 г. политическото влияние на княз Борис в Сърбия е
било твърде силно и решаващо не само в сферата на нейната
външна политика, но ивборбите за престола, конто тук се раз-
гаряли с особено ожесточение.
Когато през 872 година папа Адриан II „се лишил от въз-
раст**, на римския апостолически престол се възкачил ревност-
ният привърженик и продължител на идеите и делата на папа
Николай I — Йоан VIII (872—882) 10 Новият римски първо-
НАДГРОБЕН НАДПИС ОТ 871 ГОДИНА
НА БЪЛГАРСКИ МОНАХ, НАМЕРЕН В
КРЕПОСТТА ДО С. ЧЕРВЕН, РУСЕН-
СКИ ОКРЪГ
свещеник се отдичавал с решителност, притежавал ловък ди-
пломатически такт и хитрост, конто преливала понякога във
вероломство. Опортюиистичен, но смел във възгледите и ре-
шенията си, той решил и поставил като цел на живота си зада-
чата да поправи сторената от предшественика му крупна греш-
ка: България на всяка цена и с всички средства да бъде изтръг-
н ата от Цари гр ад и да бъде приласкана в обятията на Рим. Това
бил лайтмотивът на негонята неуморна пипломатическа дейност.
Папа Йоан VIII тръгнал уверено по предначертания път.
Той не чакал случаи и обстановка, подходящи за възобновява-
нето на контактите на римската катедра с княза на българите и
неговите приближени—сам ги създавал. Експлозивността и
инициативността му не допущали изчакване. Пък и време за
губене нимало. Според него не бивало да се даде възможност
на византийското цъ| ковно и политическо влияние , а пусне
дълбоки корени в страната на българите Плкдлкпто там е ималр
привърженици на Римската църква и антивизантийски настрое-
ния сред част от феодалната аристокрация, те трябвало да бъ-
дат рационално експлоатирани за претърпялата крах кауза.
Z Своя „натиск наИзток" папа Йоан VIII започнал още с въз-
качването си на престола, с поемането на предадената му ща-
фета. През декември 872 г. той незабавно изпратил писмо до
българския княз, в коего, след като посочил главенството на
’Римската църква над другите и особено над Цариградската и
доказал, че България според „старите писания" по право при-
надлежи на неговия диоцез, прибягнал до заплахи за анатема,
чрез конто навярно е желаел да опипа почвата: . И не само
ще отлъчим всички гръцки презвитери и епископи, конто се на-
мират там, но и ще ги предадем на анатема. Впрочем казано
ни бе, че повечето от тях са ръкоположени от Фотий, общуват
с него и му съчувствуват; а заедно с тях и вас ще обвържем с
връзките на отлъчването като отстъпници, бегълци, обръщащи
гръб, и рушители на вярата ви, и ще поставим вашия дял със
самия дявол, комуто подражавахте и който е лъжец отначало
и на истината не държи.“107 Съвсем очевидно е, че словесната
заплаха за проклятие не направила никакво впечатление на
българския княз, който възприел тактиката на изчакване. На-
тиска си към България новият папа съчетал с опит за усилване
на папското влияние в славянските земи по Среден Дунав веред
сръбските и хърватските племена. При това той, за да може да
заздрави разклатените позиции на Рим във Великоморавия, на-
редил затвореният славянски просветител Методи й да~ бъде
пуснат и да му се даде възможност свободно да изпълнява функ-
циите си на етшекоп.17' Праволинейното прокарване на прин-
ципа на триезичието в гонението на Кирило-Методиевото дело
отстъпило място на съзпателно провеждания опортюнизъм. Про-
личало, че своята дипломатическа дейност новият римски папа
ще провежда със замах и разбирапе.
През 874 г. папа Йоап VIII отпово направил опит да върне
българите към апостолическата катедра. Дори обтегнатите му
отношения с крал Людовик Немеки и немското духовенство от-
носно славянский първопросветител и папонски архиепископ
Методий не отвлекли вниманието му, макар че те представля-
вали сериозна заплаха за неговия авторитет па Запад.
Изпратеното тогава писмо до българския владетел било
изпълнено със заплахи и веща ни g. От висотата на своя пре-
стол той обявил дошлите в България епископи за отлъчени от
църквата и забранил на българите да приемат християнските
—5"----------------- 1л9
таинства от техните ръце под угроза да изпаднат в схизма.
ПЛИСКА — МАЛКИЯТ ДВОРЕЦ к
263
Натискът в България бил съпроводен и с натиск към Византия.
И докато писмото до българския княз се отличавало все пак с
учтив тон, писмото до византийския император било изпълнено
със заплахи и искания. Дори палата, застанал в позата на съд-
ник, искал незабавно патриарх Игнатий да се яви пред апо-
столическата катедра, за да даде отчет за своите провинения.110
Дързостта на амбициозния римски първосвещеник не знаела
граници!
Енергичните стъпки на папа Йоан VIII не останали без
резултат. Княз Борис му изпратил дар111 по един монах и
по този начин заев ид етелств увал своята почит към него. Но
това била само ловка дипломатическа маневра от негова страна,
с която той целял да не усложни вървежа на българските цър-
ковни дела. Той не желаел да скъса изцяло и безапелационно
връзките си с Рим, оставайки верен на Цариград църковпо и
политически. Така било най-добре. Новото разглеждане и ус-
ложняване на българския църковен въпрос би било в ущърб
за държавата. Тя не трябвало да бъде прицелна точка за враж-
дуващите християнски катедри. Българският княз сторил този
ход не от страх пред заплахите на римския папа. В тогавашния
политически момент те нямали никаква реална стойност: от-
ношенията на палата с Немското кралство били силно обтег-
нати, с Великоморавия — също, изобщо той нямал реална по-
литическа сила на Запад, върху която да се опре при осъщест-
вяване на своите амбиции и намерения спрямо България.
Затрудненията в борбата срещу Цариград и надигналите
непокорно глава владетели не били единствените препятствия
по пътя на амбициозния римски папа. В подножието на неговия
престол бушувала остра борба, която можела да завърши с
катурването му. Лице с лице с папа Йоан VIII през 876 г. за-
станал умният и ловък епископ Формоза. Неговите амбиции за
самостоятелно главенство в църквата не били угаснали. Той
се очертавал като опасен претендент за папски я престол, наме-
рил подкрепа и в най-могъщите среди на римската аристокра-
ция. Безпомощността на римския престол в борбата за спечел-
ване на България го дразнела и той решил да се намеси в пап-
ската политика — явил се пред папа Йоан VIII, за да иска от
него „позволение, писма и необходимата подкрепа", за да за-
мипе за България и да изпълни поетото към княз Борис обе-
щание.112 Римският папа му дал да разбере, че и без пего той
би продължил с успех борбата за спечелване па България, за-
повядал му да кротува и не след дълго го отлъчил от църквата
и го лишил от епископската катедра и сан „главно за неговите
престъпни хитрости, с конто той си служел, както казвали, да
разврати душата на възродепия в Христа княз". Опитът па епи-
скоп Формоза се оказал не само безуспешен, по и с твърде же-
стоки последний. Положението на Италийски я полуостров и
Рим, подложени на непрекъснати нападения от страна на ара-
бите от Африканский халифат, налагали на папа Йоан VIII да
промени своята позиция спрямо Византия. Защото в трагич-
ного положение тя представлявала единствената политическа
сила, от която той можел да подири подкрепа. Той трябвало
да смени тактиката си в борбата срещу Цариградската църква
и да потърси надеждна основа за сближение. И въпреки всичко
той отново подхванал борбата по българския църковен въпрос.
Макар и ситуацията да не била твърде подходяща, актът на
вежливост, проявеп от българския княз, възвърнал надеждите
на папа Йоан VIII. Той помислил, че тъкмо сега е назрял мо-
ментът за нов усилен натиск, който би увенчал усилията му с
успех, и не се забавил да използува изгодния случай. Уви! От-
ново чувството за реализъм било подавено от химеричността на
надеждите.
Впрочем византийският император, прекрасно осведомен
за притесненото състояние на Рим, решил също да използува
267
случая, за да се премахне натегнатата атмосфера между двете
църкви. Чрез писмо той помолил римския папа да изпрати пра-
теници в Цариград.за да се постигне желаното умиротворение.113
С две писма до византийския василевс, едно до патриарх
Игнатий и четири за България, упълномощените за окончателно
уреждане на българския църковен въпрос римски епископи
Евгений Остийски и Павел Анконски потеглили през пролетта
на 878 година114 за Цариград, откъдето възнамерявали да
отидат при българския княз.
В писмото си до император Василий I палата, без да на-
пуска дори за миг тона на вежливостта, изтъкнал пеобходимост-
та от умиротворение на двете църкви в името на божията воля
и го молел да бъде създадена възможност на неговите пратеници
несбезпокоявани да отидат при българския княз. Ала той не
сочел истинската цел натяхното посещение, а го представил като
акт на вежливост и за поздрав, при който те щели да го осведомят
„за исканата от него книга на апостолическите послания". Във
второго писмо, изпълнено с ласкателства и преклонение пред
мъдростта и благочестието на императора, палата го молел да
изпрати помощ срещу неговите врагове.
Ако почтителността и преклонението доминирали в писмата
до всесилния византийски василевс, съвсем друг бил тонът на
папского писмо до патриарх Игнатий. В него от първия до по-
следний ред шествували заплахите и нарежданията — в цър-
ковните дела самоувереният римски папа се чувствувал наи-
стина като вселенски господар. След като му доказвал правого
на Рим за юрисдикция над България и изтъквал незаконността,
с която тя била включена в Цариградския диоцез, папа ЙоанУШ
страховито повелявал: „Затова, ако за 30 дни не изведеш от
цялата българска страна всички, за конто се смята, че или ти,
или твоите епископи са ги ръкоположили в някакъв църковен
чин, и сам не се отстранит от всяко църковно право над оня
диоцез след два месеца, смятани от деня, в който ти получиш
това писмо, да бъдеш лишен от светото тяло и скъпоценната кръв
на нашия господ Исус Христос дотогава, докато не превиеш
врат на послушание и престанеш да се противиш на тези наши
решения. Но ако упорито продължаваш да стоиш в това непод-
чинение и проникване и не изгонит оттам епископите и всички,
за конто се знае, че са били ръкоположени от тях или от тебе,
по присъда на всемогъщия бог, с властта па блажепите първи
апостоли и по решение на наше смирение да бъдеш освободен
и лишен от цялото патриаршеско достоинство, което си придо-
бил отново с наше благоволение, и да нямаш, и да не притежа-
ваш никакви права на висш духовник."115
Когато напеките пратеници пристигнали в Цариград, из-
пълнепи с решимостта да действуват с все сили за възтържест-
вуваве на тяхната кауза, те били силно изиенадани и огорче-
ни — па патриаршеския престол стоял не вече Игнатий — той
отдавна не бил между живите (умрял на 23 октомври 877 г.),
а Фотий.116 Всеобщего негодувание на византийските църковни
и светски среди срещу наглите и безгранични претеиции на
папството за вселеиско господство отново изтикало на предеп
план иепримиримия и най-решителен противник на Рим. Тази
смяна била неочакван удар върху папските планове. Промя-
ната на обстановката изисквала промяна и на действията.
Двамата римски епископи успели да посетят България и да
установят контакт с княз Борис.117 Нему те връчили папските
писма, но в хода на поведените преговори, при конто те напра-
вили опит да променят църковната ориентация на България,
проявили, както изглежда, неотстъпчивост и липса на гъвка-
вост. Поради грешката, която те направили тогава, папа Иоан
VIII в писмото си от май 879 г. не забравил да поиска извине-
ние от българския княз за държанието на пратениците си, като
му писал: „И ето ние сме готови, за да ви спечелим и да изпра-
269
вим напълно всичко, което неотдавна е извършено поради
помрачението на нашите пратеници, и да се грижим за най-
бързото възстановяване на всичко.“118
В писмото си „до всички гръцки епископи и другите кли-
рици, конто са заграбили българския диоцез и поради това са
отлъчени1*, папа Йоан VIII отново застанал в позата на съдник
и повелител. То имало характера на заповед, изпълпението на
която не подлежало на противене: „И тъй, понеже ви упрек-
ваме, че много пъти сте постъпвали против свещените правила,
ние ви отлъчихме — и вие сте отлъчени! Но всеки от вас, който
не напусне цялата българска страна в продължение на 30 дни
от узнаването на това апостолическо постановление и в нея
би се осмелил да извършва упорито каквато и да е наредба и
разпореждане след казаното време, той да бъде лишен от соб-
ствената си длъжност съгласно властта на светите отци и по
решение на нашия съд. И ако не се разкае, той не ще избегие
наказание и не ще може да се надява по никакъв начин на сниз-
хождение. Ако ли някой смирено и послушно се подчини на
тия наши спасителни съвети и отстъпи мястото си в българския
диоцез, да узнае, че ние сме решили да му се запази епископ-
ского достойнство, за което би се установило, че той го е имал
по-рано в страната на гърците. Но дори ако някога не го е имал,
да му се даде вакантно място, ако е такова лице, на което никое
правило на отците не може да попречи на това.**119
В писмото до българския княз Борис тонът на назидание
и повеление отстъпил място на увещанието и молбите.120 След
като не пропускал случая да охули Цари гр аде ката църква и
нейните представители, папата изказал своята загриженост и
опасения да не би и българите да изпаднат в ерес, вървейки по
стъпките на византийските грешници и еретици: „Това е, вяр-
вайте ми, прелюбезний сине, за което страдаме, това е, по-
ради което нощем и денем сме обезпокоени за вас ние, конто без
DAc* w %v ряд. т.ест<?Ш|0
$<?№cx^u^ tOcftic>$t><eanTi
/L j\ maformr *?CW*C’RV«'>‘ *
Й
)
Kbuqmv.f &Сиадасф tft
eu при
I
I
iu**u ЦЦ Д’^Л'ЛМ*’
«зЛчшп»^»*? • irrfrwwi
V*T ‘Л^Г- Wfww1
tnrtiawSM (itt?
As««-
L
t
ПИСМ0 НА ПАПА ЙОАН VIII ДО
ХЪРНАТСКИЯ княз СЕДЕСЛАВ ОТ
878 ГОДИНА
tswr?- »ff»nwc₽«f^H' uviterf- -4“f »'
PA H vr svpRfl? гжеср-Hj
tjc€«ffe?ScKic r&vvHCtWAc^A
u^pirwAu.
i
съмнение не очакваме от вас слава или чест, или богатство, тъй
като търсим по-скоро вас, а не вашето притежание. Защото ние
не желаем да получим управление™ на родината ви и ръковод-
ството на държавата ви, но искаме по стар обичай да вземем
върху себе си грижата и управление™ на епархията в сыцата
страна, за да проявим за тази епархия нашето старание... 271
Затова се върнете при блажения първоапостол Петър, когото
обикнахте, когото избрахте, когото потърсихте и чието покро-
вителство приехте в нужда и пихте спасително и както е редко
от водата на учението му и на чието покровителство се поверихте
и отдадохте заедно с всичките си поданици."
Съвсем ясно е, че тук римският първосвещеник желае пре-
ди всичко да премахне всякакви съмнения относно папоцезари-
стките стремежи на своята катедра. Бедно с това той правел и
хитър намек за кроежите на Византия чрез църквата да по-
стигне и политического подчинение на България.121 Нему това
се е струвало сполучлив ход, чрез който би могъл да накара бъл-
гарския владетел да се позамисли над приобщаването си с Ца-
риградската църква. Психологическата и политическата моти-
вираност на папского писмо впрочем не могат и да будят
съмнение.
Палата изоставял тона на ласкателствата, когато загово-
рел за византийского духовенство, в лицето на което той виж-
дал главния си враг и причинител на настъпилата внезапна
промяна в отношенията между България и Рим. Своя стремеж
и пълната си готовност за отстъпки при разрешаване на споро-
вете, конто са отдалечили българския княз от Рим, палата не
скрил в края на писмото, изпълнено с надеждата, че денят на
повторного завръщане на България в лоното на Рим е близък:
„Сега, ако послушате нас и се завърнете в лоното на свети Пе-
тър, ще ви приемем като най-любими синове, ще ви прегърнем
с разтворени ръце, ще ви имаме всякога в недрата на Христо-
вата любов и не ще престанем да ви поднасяме или да ви да-
ваме, ако има нещо свято, нещо спасително или нещо подхо-
дяще за вас."
Въздействието на писмото до българския княз Борис се е
сторило недостатъчно за папа Йоан VIII. Осведомен твърде до-
бре за лицата, конто вземали дейно участие в определяне на
политическата и църковиата насоченост на България, той не
забравил да се обърпе и към Борисовия брат Докс122 с писмо,
изпълнено с ласкателства и пастоятелна молба: „И така ние ти
пишем като на иегов брат и твърде мил за нас. Ти сам наистина
знаеш добре всичко, което сме извършилн за спасението на ва-
шия парод и колко много и колко големи грнжи сме положили
за вашето наставление във вярата. . . Поради това много стра-
даме и силпо скърбим и затова те съветваме, най-добри ми от
мъжете, говори на ухото на същия княз, най-любим син, ко-
муто и сам бог говори по-скоро на духовпите му уши, да не изо-
пачава първата вяра. . . Нека най-христнянският княз с весело
сърце се върне при катедрата па този преблажен Петър. .
Папата не забравил и бележития дипломат и традиционен
пратеник в_Рим при-удеждане на българския църковен въпрос
кавхап Петър.123 По съдържание писмото, адресирапо до него,
почти не се различава от онова, което било предназначено за
Борисовия брат Докс. Тук особено ясно проличава стремежът
на римския папа да спечели на всяка цена за своята кауза най-
довереннте люде на българския княз: „И тъй ние ти пишем като
на твърде близък и много мил за нас, защото в това дело, по
внушение на бога, ти бе пръв предтеча и водач на самия княз;
ти тича като посредник между него и нас и благодарение па бога
всичко, което бе направено за спасението па тоя народ, е на-
правецо не без твое усърдие. Ти сам знаеш колко и какви го-
леми трудове понесохме за вашето приобщаване към вярата. И
добре се наслаждавахте при нас и се радвахте на духовни ра-
дости и успехи, но ние не знаем кой ви е излъгал после, кой,
като е ставал оръдие на дявола. ... с лукав съвет ви е отклонил
от правия път.“ И след като подробно обосновал правото на Рим
за църковно върховенство над България, не пропускал да му
напомни за задължението да съдействува за разрив с Цариград
и приобщаване към Рим: „И така, прелюбезний, винаги предла-
18 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
273
й Ыаи^^'ЛкпАгЛиР
ifem I w&W«• .-
mwerfa^^mt
*Й*®*"»^
wryww^ fiKrM>A44r
«ымчу»- ^йфг
J$W»&* «чйк.-жл* yfWw- rJ-
'X.^ar^yj^' ткДлд^^’’
0?<*vnr*
fr<1l|b>i|- Тжьтх>з1в
уецемы-ц тКегг11#по
д /Ж ^»ифта6шР-
*тц^Пгх?^чит^т. «фШС||мг*яЬп
ШидуЫ>*г^« #., 4е.ги^ •> укт-м^а"
. 1чй^?Г Um^ сСлфи^лмтялятц^' / -
$фрыс-»$гт ^ДиАа?в4ч?пК'«А«*г?
‘biBwtj уИИНЛяв«»Ля?<*й«
Л'ЬрпФг
ЫктпеГи£ыИ/М$ ywf-
а£«tesftnf («идя»»;
sBistfsW1 f+eewwetSi»
^se'^eS-fa&aS^wrf- vf> saayw^W1
fistt* *1«Йи^ Q«!S?rf^WffiJ!4
tfem eefp^fy* m0jwn *cjp$wr
«jfcoswfs4«wfft*aifif»
>s^®naf .ста^я^йг^иДигеи»/
iftwpsuwarf' -meflSwfi
^Je^ewre^b*
»w* - - ' ' ' д" 1 J---" '7-;. /V J ’ ' ,?5’У . - .
>**»«£€*«* (MWC^f
awrf «ЛЧявр»№»чи In^tu^One^
ИЛ»
«•й^-даид* дМм a»»»# tiejfjf*»
^merti*»a#^t^««e£w^Ms.w
$5$4uni f!Wwf> чдвйЛвЛл^ л
^*уеЫ4*»Й* «jueewyrewWaaa^*
^txf^rdl- и*еи««Г Ы^влап^41
^^«гяии^ял» yetjHai» £4.w»«?wb
^dft»frtjne W{*® Йу?Ц'*Ми?
в^лимта^кйя^дкг^muAmi# mu
i-lf|jrfiiblli.llj4..ffi. 41ftrwrtr-/*lfflj,f.rft.-mrt<£rwffifllf WTff -Ji idfl:
wf u!*"-aW
js^trwnfwwf’'»y«W «»W^L-^*<Stftr.
Ра«здт<гйкн
1й> .PRenx? Af Sriin
TAif A tie MiMHfti €b
SiWSI
p*oeffr'n«^fcinS«Bf
^УлМ* ta^fraw?- sefwsiyfi^St
j^^4Shr пяДДй-Н?-
“fewfr
tyft-juffiu Isstsy s^»-.ur.rf«bs»K
ПИСМО НА ПАПА ЙОАН VIII ДО ХЪРВАТСКИЯ ЕПИСКОП ТЕО ДОСИЙ ОТ 880 ГОДИНА
гай тая вяра на благочестивия княз и го съветвай да я жадува,
да не я търси другаде освен в Рим, където е насадена и вкоре-
нена от блажения Петър. . . Ние пък, ако ни послушате, те се
радваме и ще ликуваме за вашата печалба, понеже ви обичаме
с най-голяма обич като братя и синове. Ако ли не, ще кажем
на цялата църква и, както е заповядал господ, ще ви считаме
за езичници и митари: и вие ще изпитате върху себе си гнева
господен, когато попаднете в различии греховни изкушения. . .“
Контрастът в писмата на папа Иоан VIII, изпратени в Бъл-
гария през 878 година, е очевиден: колкото строг съдник и ка-
тегоричен заповедник той се показал спрямо намиращото сёГтук
гръцко духовенство, толкова учтив и благоразположен той~бил
към българския княз и пеговите иай-доверени люде. От една
страна, той сякаш искал да изтъкне силата на своя църковен
авторитет, а, от друга, да разколебае чрез мекота и отстъпчи-
вост връзките на българските управляващи среди с Византия и
да способствува за доброволното им и самостоятелно отцепване
от нея. Със своите ловки ходове папа Иоан VIII показал, че
управлението на римската апостолическа катедра се намира в
ръцете на един наистина блестящ приемник и последовател на
папа Николай I, само че обстановката не била пригодна за реа-
лизиране на неговите планове. А и българският княз сякаш
оставал глух към молбпте па имския пъ восвещеник,_който
ловко отбягвал да формулира отстъпките. конто България би
получила, ако отново се въ не в лоното на Римската църква.
И въпреки това илюзията за приобщаване на България —
твърде бедна с възможности за реализация — продължавала
неотслабващо да живее в главата на амбициозния и упорит папа
Йоан VIII. Той не можел да се помири с мисълта, че губи тъй
безславно дипломатическия двубой с Цариград. Упоритото мъл-
чание на българския княз и приближените му не го отчайвало.
И наистина по проявената упоритост за приобщаване на Бъл-
275
гария към Римската църква папа Йоан VIII няма равностоен
наследник дори п в следващпте столетия! Може би в това отно-
шение с него може да бъде сравняван едииствено папа Ипокен-
тий III (1198—1216).
Още в началото на май 879 г. папа Йоан VIII изпратил свое-
то доверено лице презвитер Иоан124 — придворен свешепик па
великоморавския княз Светополк ('870—894), конто владеел
съвършено славянский език — на специалпа мисия в Бълга-
рия. Този път папският пратепик премипал през Хърватия (при
новия контакт с българския княз палата нарочно избягнал
посредничеството на Цариград, което проваляло успеха па пе-
говите мисии, когато пътят им минавал през византийска тери
тория). Поради това именно палата не забравил да потърси съ-
действието на приобщения към римския престол хърватски княз
Седеслав (878—879). В писмото си до него той между другото
му писал следното: „Понеже славата на твоята обич, доброта и
вяра стигна до нас, ние смело възлагаме и поръчваме на твоя
славност от любов към светите апостоли Петър и Павел, вашите
покровители, да сторите така, че този пратеник, когото пра-
щаме до българския народ, да пристигне здрав и невредим при
любимия ни син Михаил, неговия славен княз, и да му давате
от любов към бога всичко, което му е необходимо за храна и
облекло. . ,“125
Снабден с две писма, конто трябвало на всяка цена да от-
несе в България, римският презвитер пристигнал в Хърватско.
Първото писмо било отправено до българския княз Борис.126
В него палата, след като отново доказвал (за кой ли път!) пра-
воте на Римската църква за върховенство в християнския свят
(идеята за отколешната принадлежност на българските земи
към римския диоцез, която нямала особен ефект, очевидно вече
била изоставена), основано на станалото класическо (може би
поради непрестанного му повтаряне от всички римски папи)
ПИСМО НА ПАПА ЙОАН VIII ДО ХЪРВЛТСКИЯ КНЯЗ ВРАНИМИР ОТ 879 ГОДИНА
изречение, с което уж господ се обърпая към апостол Петър
(„Ти си Петър и върху този камък аз ще построй църквата си!“),
призовавал най настоятелно възвръщапето па българския народ
към Рим. Той напомнял и за предишното неуспешно пратени-
чество на Павел Анконски и Евгений Остийски: „И ето, ние
сме готови, за да ви спечелим и да изправим всичко, което пе-
отдавна е извършено погрешпо поради помрачението на нашите
пратеници, и да се грижим за най-бързото възстановяване на
всичко. И ако стане това, ние не само не ще се откажем да стра-
даме и да скърбим заедно с вас, но и да умрем за спасението на
вашнте души. . Римският престол вече решително бил готов
да тръгне по пътя на отстъпките и изпълнение на дадените преди
обещания. Палата не забравил и приближените на Борис, би-
дейки добре осведомен за силното влияние, което те имали пред
него. В писмото си „до [кавхан] Петър, ичиргу-боила [Стасис],
277
IT. ; .Ж” “I
(аутиГаёЯкпйз
11 П<Мк...
W *?$
F ' w Л ;-fii 1~
....
жТмыемшей» I
тжтем il»¥ хт1,.'
ПАПА МАРИН I (БИВШ ДЯКОН НА РИМСКАТА ЦЪРКВА)~ВРЪЧВА ПОСЛАНИЕ НА
ЕПИСКОПА НА ТИВОЛИ—МИНИАТЮРА ОТ ТИБУРТИНСКИТЕ РЕГЕСТИ (IX—X ВЕК)
Сондоке и другите боляри и съветници на нашия любим син,
българския княз Михаил"127, Йоан VIII ги подкапвал чрез съ-
вети и внушения да подбудят своя господар към връщане „в ло-
ното на светата Римска църква".
И все пак писмата — несъмнено един важен документ за
отношенията между България и Рим — си останали само писма.
Те не могли да достигнат своето местоназначение. В Хърватско
се разиграли за кратко време важни събития, конто попречили
на папския легат да продължи своя път: княз Седеслав проявил
провизантийска ориентация, но до пристигането на презвитер
Йоан той бил убит и новият княз Бранимир изявил желание от-
цово да се свърже с римския престол. Папският пратеник, ръ-
ководеп от мисълта за запазване и утвърждаване на влиянието
на своята църква в едва толкова важна твърдина, отложил
своето връщане в България и се завърнал в Рим.128
Благополучного уреждане на въпроса за ориентацията на
Хърватско и Далмация импулсирало римския папа за нови
решителни стъпки и по отношение на България. В началото на
юпи 879 г.129 опитният иегов дипломат презвитер Йоан отново
потеглил към Плиска през земята на хърватите. Предишните
писма били поставени в архива — пратеникът бил снабден с
ново писмо , адресирано до българския княз130. В него дори и
дума не ставало за грешките, извършени от предишните прате-
ници. Дори и не се говорело за каквито и да е отстъпки. Палата,
след като припомнил предишните връзки на българския княз
с Рим, настойчиво го приканвал да се върне „към светата Рим-
ска църква". Текстът па писмото е достатъчно указание за оче-
видпата промяна в тактиката на представителя на римската
катедра. Неговата увереност в скорошното възвръщане на Бъл-
гария била силно подчертана и всички задачи отпоено уреж-
дането му той възложил на своя легат. Пзглежда, княз Борис
твърде любезно го посрещнал, но не побързал да се обвърже с
пикакви обещания. И все пак решил да регистрира зачитане
на римската катедра, проявявайки макар и незначителен акт на
вежливост.Още през юли 879 година в Рим пристигнал българ-
ският пратеник багатурът Сондоке. След като отдал почит на
папата, връчвайки му предадените от княз Борис подаръци,
той го осведомил за здравето на владетеля си и на неговите по-
даници131. Нищо повече. Очакването на папа Йоан VIII, че
той ще му връчи някакво писмо от българския княз, в което ще
СТАРОБЪЛГАРСКА ВОЙСКА — МИНИАТЮРА ОТ МАДРИДСКИЯ ПРЕПИС
НА ЙОАН СКИЛИЦА >
279
се съдържа жадуваната вест за приобщаването на България
към Рим, било напразно. И все пак с такта на блестящ дипло-
мат кпяз Борис отново поставил уловка на амбициозния римски
папа, сгрявайки неговата негаснеща надежда. И със своите хо-
дове, конто нямали определен характер, той сякаш целял да от-
мъщава на римския престол за предишните увъртания. Той от-
веднъж изпълвал римските първосвещеници с надежди за успех
в подхванатото дело, а по-сетне с един решителен замах го
изпепелявал.
Възрадван дори и от толкова нищожния акт на вежливост,
папа Йоап VIII не забравил незабавно да изпрати възторжено
писмо до кпяз Борис, в което болката от загубата па българския
диоцез се сплитала с надеждата за повторното му придобиване:
„Върни се, прелюбими сине, към светата твоя майка Римската
църква, която те роди от благочестивата си утроба и чрез която
ти получи облика на цялата религия и право, конто ти ги из-
прати предшествуващият ни свет епископ Николай I, която
църква има върховпата власт над всички племена и при която
сестичат народите от целия свят като единствена майка и един-
ствена глава. Недей повече изоставя своята майка, понеже тя
не те забравя, дори те обича като единствен син и те споменава
винаги пред господа."132
Стореното от княз Борис в отношенията му с Рим било ни-
щожен акт на любезност и учтивост (нещо типично в ходовете
на блестящий дипломат), но тук то било изтълкувано като сиг-
нал за по-интензиво подхващане на борбата с Цариград. Рим-
ският папа, бидейки сякаш уверен, че България скоро ще се
върне в лоното на неговата църква, не забравил да изрази своя-
та радост и да даде своите разпореждапия пред цариградския
василевс, източните патриарси и дори пред патриарх Фотий.133
Нежеланият обрат на положението в Цариградската църк-
ва — повторното възкачване на Фотий на патриаршеския пре-
стол — имал и благоприятна за Рим страна. Той давал въз-
можност на римския папа да поднови своите връзки с Цариград-
ската църква и да се намеси във вътрешния й живот. В главата
на Иоан VIII отново изплувала идеята за решително противо-
поставяне на незаконното възшествие на Фотий на патриар-
шеския престол. Тъй като той бил анатемосан от вселенския
събор, редно било да бъде възстановен отново чрез общо реше-
ние на всички християнски катедри. При поведените преговори
от Рим била дадена възможност да се' разберё, *!С ще признаят
Фотии за законен патриарх при условие че византийского ду-
ховенство папусне пезабавно България. Ето впрочем какво
съдържа папского писмо, отпра'вено до патриарх Фотий: „Освен
това както вие се стараете, за да има сила собствената ви страна,
така и ние искаме да ни се върне с иай-голяма бързииа нашият
български диоцез, който апостолическата катедра беше си при-
добила поради усърдието на апостолски блаженопаметния све-
тейши папа Николай и беше притежавала на времето на пре-
блажения предстоятел Адриан: впрочем ние с апостолическия
си авторитет забраняваме всякакво църковно разпореждане в
същия български диоцез от представите лите на Константино-
нолската църква.“134
Тази дипломатически маневра на римския папа била твърде
добре обмислена и подготвена от предшествуващия ход на съ-
битията. Признаването па Фотий от Рим криело в себе си съд-
боносни последици за по-сетнешния развой на отношепията меж-
ду двете църкви.
Навлизането в полето на вероятните възможности дава ос-
нование да се постави въпросът: дали при това условие Цари-
градската църква би се съгласила да отстъпи своего църковно
наставничество над България на Рим? Папа Йоан VIII решил
да пожертвува по-раншните зловеще произнесена над Фотий
анатеми в името на една реална цел. А във Византия пене с
283
мълчанието си сякаш изразявали привидно съгласие за подобно
разрешение на нещата (в това са се таели вероломството и хи-
тростта на византийската дипломация). На пръв поглед под-
хванатите между двете църковни средища преговорн на ба-
зата на българския църковен въпрос изглеждали като пякаква
търговска сделка, в която България играела ролята на разменна
монета. В същпост дипломатът и държавникът княз Борис стоял
като арбитър на дуела, макар че за него спорът за църковната
юрисдикция над България бил твърде ненужен и бгзпредме-
тен — той вече можал да ностигне онова, към което тъй на-
стойчиво се стремял — автокефална българска църква, контро-
лирана и направлявана в своите действия от самия владетел.
Римският първосвещеник, предлагайки на Византия цена за
възвръщането на България, изглежда, не е имал иредстава за
състоянието на нещата и за отношепията между българската и
Византийската църква. Може би Йоан VIII желаел да подхване
в един подходящ момент борбата за извоюване па България с
ловкостта на Николай I. Едва ли той се е интересувал тогава
от въпроса за запазване на едипството на християнската църква
и движен от този стремеж, е решил да впесе необходимото уми-
ротворявапе, както се стремят да ни убедят някои автори от ка-
толически произход. Единствената му цел била да измъкне Бъл-
гария от ръцете на Цариград с майсторскп дипломатически
удар. Чрез поставеното условие той в същност държал на реал-
ната стойност на нещата и поради това пренебрегнал напълно
църковно-каноническите спорове с Цариград. Но по този на-
чин той разкрил напълно своите карти пред цариградската
дипломация.
Дали Византия в хода на водените преговорн е била ре-
шена да пожертвува спечелената с толкова усилия българска
църковна епархия заради благословията на римския папа при
узаконяване на повторното Фотиево възкачване на патриаршес-
ИЗОВРАЖЕПИЕ ВЪРХУ КАНА ОТ НАГЬСЕНТМИКЛОШКОТО СЪКРОВИЩЕ
кия престол, е доста трудно да се каже. Нотя не желаела да има
пред вратите на своята столица едно вярно оръдие в ръцете наРим-
скйта цъ ква. Така че умиротворяването на двётецъркви ило
положено на нездрава основа. Подготвеният старателно събор щял
да бъде второ издание на събора от869 —870 година—регистрация
на удържаната от Цариград победа вдвубоя с Рим. За патриарх
Фотий това все пак било утеха и възмездие за претърпяното по-
ражение в борбата с папа Николай I На състоялия се през
879—880 г.135 в Цариград вселенски събор (на него при-
съствували и представители на Българската автокефална ар-
хиепископия), наречен още и Фотиев, упълномощените от папа
Иоан VIII легати на Римската църква дали своята благословия
да се възстанови санът на Фотий. Но когато те нееднократно
в хода на заседанията се опитвали да повдигнат въпроса за цър-
ковпата юрисдикция на България, представителите на другите
християнскн църкви, подучени от самия патриарх Фотий, ловко
отклонявали разглеждането му, като се мотивирали, че събо-
рът не е компетентен да го разреши, че това можело да стане
единствено със съгласието на византийския василевс. Домогва-
нията на Рим за окончателно преразглеждане на българския
църковен въпрос претърпели пълен провал. Триумфът на Из-
точната църква над Западната бил пълен. На събора било взето
решение, което имало голямо значение за формалното призна-
ване на самостоятелността на българската църква: влизащите
в нейния състав епископи не трябвало да фигурират в епархий-
ските списъци на Цариградската патриаршия. Българската
дипломация извоювала още един значителен успех. Впослед-
ствие това съборно решение било изтълкувано от папа Йоан
VIII като изтегляне на византийското духовенство от България
и освобождаване на българската църква от формалната цари-
градска църковна юрисдикция (той не можел да се примири с
мисълта, че е победен окончателно в един решителен двубой).
Възползуван от неопределеното решение на събора относно
България и тълкувайки нев1ата в своя изгода, в едно писмо136,
което извратил още през същата 880 г. на византийския импе-
ратор Василий I Македонец, той се опитал да представи рабо-
тата така, че неговото искане е удовлетворено: „. . .Изказваме
ви много благодарности, понеже от любов към нас с радост
позволихте на свети Петър да притежава български я диоцез,
както беше справедливо." Но това било само израз на непогре-
баната илюзия, надежда, че все пак Цариград би отстъпил.
Като посредник между Рим и България още през 880 го-
дина палата използувал хърватския епископ Теодосий, който
при личната си среща с княз Борис в Плиска успял да го склони
да изпрати свои пратени.ци в Рим. Палата не успял да прозре,
че това било само обещание, направено в знак на любезпост и
от желание да не се усложняват нещата. Но тактът бил изтълку-
ван като готовност и преданост към Римската църква. Поради
това папа Йоан VIII в писмо от края на 880 г.137 до княз Борис
изразил учудване, че българските пратеници все още не са при-
стигнали, и му напомнил за даденото обещание. Напомнянето
останало безрезултатно и тогава палата решил да изрази своя
протест и недоволство в Цариград. Пристигналият тук папски
пратеник епископ Марин не само че не бил зачетен и изслушан,
както подобава, но и арестуван и задържан до началото на
881 г.138 Това вече п зеляло чашата па тъ пението. Папа Йоап
VIII решил да скъса окончателно всякакви в[гьзки_с уязвилата
го смъртоносно Цариг адска църква. О ie през същата година
той се възкачил тържествено на амвона на апостолическата ка-
тедрала „Св. Петър" и с евангелие в ръка в присъствието на
множеството произнесъл анатема срещу_ цбезчестника и схизма-
тика Фотий" — така както някога неговите предшественици
Николай I и Адриан II.139 Такъв бил финалът на мнимото при-
миряване между двете църкви. Било сложено началото на окон-
287
чателното им раздели не и противопоставяне. През цялата втора
половина на 1 X векотношениятЯТЛежду Рим и Цариград се раз-
вили по посока на пълпия им разкол. В основата на тяхното
ожесточено съперничество лежал българският църковен въ-
прос. Догматичните и каноническите различия, дискутирани на
събори, произнасянето на взаимпи анатеми в името на чистотата
на Христовото учение, историческото и църковното обоснова-
ване на претенниите — всичко това прикривало и забулвало
копнежите им за светообхват и политическо могыцество. Отго-
ворите, конто могат да се дадат при разглеждането на отноше-
нията между двете църковни средища, могат да бъдат от най-
разнообразно естество, ала те имат винаги един смисъл — ката-
лизатор на големите им противоречия в политически и църковен
аспект е въпросът за църковната юрисдикция над България.
Той е бил кардинален, като се почне от 863 и се стигне до 882 г.
В продължение на цели двадесет години динамиката на тях-
ната борба, намерила своя център, се усилвала и вземала най-
причудливи форми, конто изумяват със своята целеустременост.
А след това изпълнената с толкова д аматизъм борба изведцъж
след произнесената анатема над Фотий сяк ш ла тих финал—
твърде неочакван след бурята на к е ян ите им п отиворечия.
Той бил о б у с л о вен от симптоматизиращите и преди упадъ к и
слабост на Римската църква. То смъртта на папа Йоан VIII,
пък-и дълго след това, отношенията между двете църкви нежили
помрачени от някакъв остър конфликт. С.порът зя България
бйл~изоставен. Такава била целта на българския княз.
ова в еменно и п ивидно миротворяване било затишие
пред бурята, която щяла да доведе до окончателниЯ и формален
разрив между двете църкви, между Изтока па а, настанал
през 1054 г. Оттогава се раз пичили и обособили вата свята,
о о мили се дълго преди това в европейский средновековен
свят — католическият и православният^западнияти източният.
ИЗОБРАЖЕНИЕ НА КНЯ-3 БОРИС (ЛИЦЕЮ, ЛЪРЖАЩО МЕЧ) В ЬВ ФРЕСКА
ОТ ЦЬРКВАТА «МОНТЕ ЧЕЛИО»
Два свята (с едка религия), две различии култури, две различии
АУ* | пасоки. Те непрекъснаю воювали под булото на религиозните
противоречия в имею на Христовата вяра и нейната чистота.
Обличали користта в одеждите на безкористнето. Опитвали се
да спечелят терен на своею влияние. Придавали на полити-
ческата устременост религиозна оцветеност. Убивали безжа-
19 К Н Я 3 БОРИС ПЪРВИ
289
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
лестно християни в името на Христа, за тържеството на делото
на Христа. Назовавали се взаимно схизматици, еретици и без-
божници. Тази нестихваща борба добивала най-разнообразни
форми. „Войната между Изтока и Запада" в църковно-религиозен
аспект била най-продължителната в историята на Европа. От-
чуждението и враждебността между тях били тъй явни, че ду-
ховного им единство се оказало почти невъзможпо.
Анатемата, произнесена срещу Фотий — едно признание
за претърпяното поражение, — не била последпият акт на папа
Йоан VIII, извършеп във връзка с уреждането па българския
църковен въпрос. Той направил последен неуспешен опит да
влезе в пряк контакт с българския владетел. Изпратеното от
него през 882 г.140 писмо било изпълнеио с увещания и молби,
в конто проблясвала последната искра на покрилата се с пепел
надежда. Финалните акорди на писмото били последпите из-
лияния на една болезпена амбиция: „Затова, прескъпий сине,
побързайте да поправите това, което сте извършили несправед-
ливо, и при всеки случай и без всякакво бавене съобщете ни
чрез ваш пратеник всичко, което искате да направите от това,
понеже с божия помощ ние ще изпълним всяка ваша молба за
поправяне и понеже желаем да сте спасени и духом, и тялом, ще
се грижим да нареждаме работата по божия воля." Това писмо
останало без отговор от българска страна. Княз Борис останал
глух към молбите и увещанията на един папа, който се опитвал
да постави България в подножието на своя престол. Такъв бил
краят на връзките на българската държава с папския Рим през
Борисовото царуване. Изказано е предположепието,141 че впо-
следствие българският владетел тръгнал по пътя на съглаша-
телство с Римската църква. За доказателство се използува фак-
тът, че новият папа, познатият от предишните събития Марин I
(882—884), още през първата година на своя понтификат спел
анатемата, тегнеща над епископ Формоза Портуенски, и въз-
ЖЕЛЕЗЕН КРЪСТ, НАМЕРЕН В ПЛИСКА
290
становил неговия църковен сан. В случая неговата цел била
да го използува за привличане на България към Рим. Дори се
допуща, че със съдействието на Формоза между вана Марин I
и княз Борис бил сключеп някакъв договор, конто не се е за-
лазил между докумептите на папската канцелария. Според лод-
дръжника на това становище връзките между България и Рим
се заякчили, когато папският престол бил зает от големня прия-
тел на българите и княз Борис —Формоза (891— 896).,4'2 Все пак
гореизложеното схващане не е пшцо друго освеп едва хипотеза,
в която логичните построения бързо рухват поради липсата
па каквато и да е докумепталпа основа. Напротив, едипстве-
ното, което може да бъде устаповено въз основа па известпите
исторически градива, е, че кпяз Борис след 882 г. предпочел
пътя на пълпото отчуждение от Римската катедра. Тя не иг-
раела никаква роля, нито пък оказвала каквото и да е влияние
в живота на българската църква и общество. Дейиостта на бъл-
гарския владетел при църковната уредба на България влизала
в пълно противоречие с ръководните принцини па папския
Рим: той откривал нови епископии, въвел като литургичен език
славянский (непричислявап към свещената триада на „божиите
езици“), и то в период, когато папството с всесили воювало сре-
щу неговата употреба.
Ако тази хипотеза е погрешна, то не може да се отрече, че
впоследствие римските папи — и при цар Симеон, и при цар
Самуил (997- 1014), колчем им се отладила възможпост, пра-
вели усилени опити да възобновят връзките си с българската
държава.за да я приобщит към себе си.143 А през цялото средно-
вековие тя била прицелна точка на политиката на папството на
Изток — една страна, смятана за негов потенциален съюзник
в борбата срещу Цариград.
Не ще и съмнение — контактите на България с Рим през
Борисовото царуване представляват важна страница от църков-
ВИЗАНТИЙСКО
ЗЛЛТОВЕЗЛНО ИЗОБРАЖЕНИЕ (X ВЕК)
пата и дипломатическата история на България през втората
половина па IX век. Теразкриват най-пълно буфсрпата й роля
в отпошенията между 11зтока и Запада в евронейското равно
средновековие, пейните широки и разностранни връзки с един
свят, който въпреки всичко останал чужд и неразбираем за из-
граденото в стила на източните деспотии тогавашно българско
общество.
При обяснение на хладното държание на княз Борис към
папския Рим не могат да се съзрат никакви интриги и внушения
на цариградския патриарх Фотий, който не правел дори и опити
по време на втория си патриархат за намеса в църковпите дела
на България. Изглежда, в това отношение той е бил респек- 293
тиран от силната ревност на българския княз за запазване на
тъй трудно извоюваната самостоятелност на българската църква
и стремежа му тя да се иамира единствено под негов надзор.
Княз Борис, след като ие получил удовлетворяване на же-
ланията си, не тръгнал веднага по пътя на решителния и пълеп
разрив в отношенията с Рим. Той ги поддържал дълго време,
макар че учтивостта му постепенно преливала в охлаждане. И
в края на краищата ги прекъсвал, и то толкова тактично, че
не позволил нито веднъж вината за това да бъде стоварепа
върху него.
И днес миозина си задават съвсем оспователпо един въпрос,
който изниква във връзка с историческата ни съдба: дали не би
било по-добре,ако княз Борис бе свързал българската държава
и църква не с Византия, а с Рим, за да бъдат те подложепи на
културното влияние на Западпа Европа и да чувствуват в тра-
гични периоди от развитието си пейпата ефикаспа политическа
подкрепа По голямата част от пашите историци никак си съв
сем съзнателно са се стремели да не му дадат отговор, смятайки
го за безпредметен, защото все пак това е една переализирана
възможност. Зачекнал го съвсем мимоходом, П. Мутафчиев144
не му е дал задоволителпо разрешение' „България се отвърнала
от Рим, за да свърже завипаги съдбата си с тая на християнския
Изток. Днес може да се спори дали това решение на първия
християнски владетел на България е било правилно и дали
чрез него тя не бе осъдена да остане завинаги под влияния,който,
от една страна, обричаха на безплодие по-нататъшното й исто-
рическо битие, а, от друга— на непрестапни загуби предста
вяната от нея национална общпост. Но тъй далеко в бъдещето
никой тогавашен ум не е бил в състояние да проникне. Не е
можал да стори това и Борис, преди всичко защото пред него
са лежали задачи, конто настоятелно и бързо са очаквали да
бъдат тъй или иначе разрешени."
Може със сигурност да се твърди, че разривът на княз
Борис с Рим (несъмнено старателно обмислен ход) е имал не-
скоро политическа мотивираност, отколкото църковно-кано-
ническа. Римските папи претърпели неуспех в борбата за спе-
челвапе на България за своята кауза не само защото в реши-
телпи момента проявявали дипломатическа недалновидност и
съдбопосни тактически грешки и със своята политика на бавене
и увъртапия убивали търпепието на българския владетел, ио
и поради настъпилата промяиа в политическата обстановка,
оказала се неблагоприятна за тях. Освеи това редица съобра-
жепия (иякои превъзходпо разбирани, други прозрени по ин-
туитивен път) са предопределили ориентацията на българския
владетел към източпия християпски свят.
Един поглед върху разположението на силите в европей-
ский средновековен свят през втората половина на IX век би
дал възможпост да се разбере, че тогавашпото трайно обвърз-
вапе па България с Рим би й навредило преди всичко в поли-
тическо отношение?'3 Прострапствено папският Рим бил твър-
де отдалечеи от България. Арабската експанзия към Италий-
ския полуостров го поставила в крайне утежпено положение,
което още повече се усилвало от разединеността и своеволната
политическа ориентация па италиапските самостоятелни князе.
Политическата надежда и опора па папството — Немското
кралство, което понявга влизало в конфликт с него, загубило
позициите си по Среден Дунав и не можело вече да играе ро-
лята на важен фактор в съдбините на Европейския Югоизток.
Очевидно е, че римският престол и подкрепящите го политически
сили, омаломощени и изтикани на заден план в тогавашния
период, не са били в състояние да окажат реална и ефикасна
помощ на България в страховитая й и безпощаден двубой с
Византийската империя. Самата Византия при своята относи-
телна стабилизация при императорите от Македонската династия
БЪЛГАРИЯ И ЕВРОПЕЙСКИТЕ ДЪРЖАВИ ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА IX ВЕК >
295
X
О
никога не би се поколебала да нанесе решителен удар върху
българската държава, ако тя бе се оказала в стана на пейните
непримирими врагове. Между България и Запада стояли все
още неорганизираните, но с политически потенциал сръбски
племена, сред конто византийското влияние било твърде силио.
При един евентуален българо-византийски конфликт диплома-
цията на коварния Цариград не би сеподвоумила да ги подтикпе
да нанесат в тил удар върху българската държава. Може без
каквато и да е изява на субективизъм да се твърди, че княз Борис
напълно правилно е доловил, че при тогавашпата политическа
ситуация съюзът му с Европейский Запад не би се оказал пло-
доносен. Умиротворяването между България и Византия и заяк-
чаването па политическите връзки между тях през втората по-
ловина на IX век са имали положителни последний за развитие-
то на нашата държава и на иашия народ.
И в културно отношение присъединяването па България
към западния християнски свят не би донесло тъкмотогава обил-
ии плодове.146 Усвояването на културните достижения и тра-
диции обикновено става чрез близки отношения и контакта,
каквито между България и Византия е имало постоянно, а с
Рим те всякога щели да запазят своя епизодичен, стихиен и
частичен характер. Именно през IX в. духовният живот във
Византия се радвал на бурен възход, който с право се окачествя-
ва като Ранен ренесанс.147 Тъкмо тогава византийската книж-
ника се обогатявала и прониквала от светски елементи, инте-
ресът към античността под влиянието на предренесансови кул-
турни дейци от рода на патриарх Фотий е доминирал и приглу-
шавал до известна стелен умъртвяващата творческия дух хри-
стиянска догматика. Пък може би и сравнение тогава не е мо-
жело да става между примитивната и девствена в своята циви-
лизованост западна култура и културата, на която носител е
била Византийската империя — наследница и спасителка на
едно богато духовно наследство. Достатъчно е да се отбележи
само това, че благодарение именно на дейността на византий-
ските книжовпици оцеля духовного богатство на античните ми-
слители. В това отношение Византия изигра ролята на мост меж-
ду средповековието и Реиесанса. И още нещо — римского духо-
венство, сляпо привързано към догмата на триезичието, би
сторило всичко възможпо, за да утвърди като държавен и бого-
служебеп език латинския. Примерът на държавите, конто през
средповековието запазвали своята вярност към римския пре-
стол, е достатъчно нагледно доказателство в това отношение.
Препасянето па богатите византийски традиции в областта па
материалпата култура, амалгамирапето им със самобитно бъл-
гарско творческо начало — всичко това е изиграло изключи-
телпо положителна и катализираща роля в нашего развитие.
Византийского влияние е облагородило и е дало блясък и пищ-
ност па българската култура, все още неосвободила се дото-
гава (въпреки безспорпите си достижения) от варварский при-
митивизъм.148 Византийската столица и пейните смайващи с
великолепие™ си архитектурни ансамбли били пред вратите
на България — те можели да й бъдат и й били достоен за по-
дражание пример Византийската култура била в пищен раз-
цвет и можела да оказва благотворно влияние върху българ-
ската. Синовете на знатните българи получавали своето образо-
вание в Цариград и за тях византийската столица била много
по-добре позпат град от далечния, незнаем и несвързан с ни-
каква представа Рим. Византия ще да е изпращала в България
свои архитекти, строители и художници, конто да спомагат не
само за утвърждаване на влиянието й в българската земя, но
и заедно с българските творци да полагат основите па новата
българска култура, просмукана от елементите на новата хри-
стиянска религия. Представянето на византийского политическ®
и културно влияние в историческата ни книжнина откъм него-
293
вата отрицателна и вредоносна светлина е проява на едностран-
чивост.1411 Това е рецидив както на лошата слава, с която Ви-
зантия се е ползувала дълго време сред западните народи, така
и на реакцията на българския народ срещу злините, конто по
време на османското владичество му е нанесло гръцкото фана-
риотско духовенство.
Освен това, ръководени от своите наноцезаристки копнежн
и стремежи за световна хегемония в християнския свят, рим-
ските първосвещеници никога не биха допускали създаването
на автономна и независима българска църква. Тяхната без-
церемонна намеса в нейните дела, както и в живота па българ-
ската държава (това ионе е ясно от развитието на държавите,
конто заставали твърдо в лоното на Рим), би изнграла вредна
роля в нашето историческо развитие — би го осъдила на една
вековна подчиненост и зависимост. Възходящата в своето по-
литическо и културно развитие българска държава тъкмо в
тогавашния исторически период не се е пуждаела от обременя-
ващата опека на Рим и Запада. Тя е имала свой път, своп зада
чи, конто е трябвало да реализира, за да намери себе си. Освен
това чрез своите старателни наблюдения княз Борис разбрал,
че с византийските свещеиослужители той би могъл да прави
каквото си ще и да предявява към тях повече желания и изиск-
вания, да контролира и паправлява тяхната дейност. С рим-
ското духовенство подобно отношение било изключено — със
своя фанатизъм и сляпа нривързаност към повелите на рим-
ския престол неговите представители изглеждали в очите на
българския княз като „божии безумци". Рим в никакъв случай
не би му дал онази свобода на действията по отношение на цър-
квата, както Цариград. А той е бил владетел, комуто нее би
ло безразлично дали ще има право на намеса в църковните
дела или една принудителна подчиненост при тяхното разре-
шение спрямо чужда, бранеща своите интереси сила.
Поради всичко това именно княз Борис не може да бъде
обвиняван, че е тласнал българската държава и българския
народ по път, който ги е обричал „на безплодие в по-нататъш-
ното им историческо битие", на непрестанни загуби в полити-
ческо и етническо отношение. Той е бил син на своето време,
който е „уловил" вярпо историческия момент и е действувал
тъкмо съобразпо с пуждите за утвърждаването и развитието на
иовата държава Назряващите събития и процеси не чакали —
те са искали действия, те са искали насочване в подходящи рел-
ей. Стоепето па изпречилия се кръетопът е било пай-малко под-
ходяще тъкмо тогава. Времето не чакало. То зовяло към взе-
мапето па окончателното и съдбопоспо решение. Държавникът
и дипломатът княз Борис не се подвоумил да го определи, без
да се бои от съда па грядущите поколения, с увереност, която
е достойна за опези, конто чрез опита в дейността си и мъдростта
на годините са пречистили своите ходове от следите на
съмнението.
Не театърът на воеппите действия е имал притегателна сила
за княз Борис, а дипломатическата борба — там, където той
наистина е можел да изяви блестящите качества на комбинатив-
ния си ум. Тук успехите са можели да имат значително по-ви-
сока стойност, а неуспехите да бъдат компенсирани чрез ловко
лавирапе и изплъзване. В попрището на дипломацията той се
чувствувал в своята стихия.
При своята изява в попрището на международните отно-
шения княз Борис успял преди всичко да прояви реализъм, уме-
реност, стремеж към предявяване на исканията в такъц мо-
мент, когато те биха били осъществени. Със своята разгърната
дипломатически дейност той спомогнал не само за разрешение™
на стоящите пред държавата с повеляваща необходимост задачи,
но и за повдигане на нейния международен авторитет и извест-
301
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
302
ноет — на относителната й тежест в живота на средновековна
Европа.
Той обладавал изключителна гъвкавост в отношенията си
със своите противники, пропицателиост на ума, широк държав-
нически кръгозор, голяма политическа смелост. Огромпата му
импулсивиа предприемчивост била допълвапа с умепието да
предприема смели политически рискове при използувапе па под-
ходящите моменти. Успоредно с това той имал удивителпа, че-
сто твърде вярна интуиция и способност да се ориентира в слож-
пите и трудпи ситуации. Като дипломат той бил смел, инициа-
тивен, а ведно с това изтънчен и деликатен. С една дума, при-
тежавал всички качества, конто били пеобходими па държав-
ника и дипломата от голяма величина. Силпо развитият усет
за възможното и постижимото го предпазвал от пакостпи и не-
оправдани увлечения при преследвапето на поставепите цели.
Политическият илюзиопизъм му е бил всецяло чужд. Той умеел
да търси желаното там и в такава степей, където и доколкото то
би могло да бъде задоволено. Бидейки уверен в себе си и в мощ-
та на обширната си държава, той не се боял от разширяването
на контактите и от усложняването на обстановката.
В многобройните дипломатически схватки княз Борис не
действувал с импулсивност и напрегпатост, с което би могло при
най-малката грешка да се помете постигнатото, по с търпели-
вост и изчакване, конто действували па прибързващите в хо-
довете и решенията негови противники (това ги правело по-
някога неуверени, ачесто и нетактични). Не първото движение
на душата, изпълнено с благородии пориви и стремеж за не-
нужна честност, преливаща в наивитет, са го движели в ди-
пломатическите ходове, а необходимостта да се постигне онова,
което би спомогнало за стабилизиране на позидиите на бъл-
гарската държава, тръгнала по един нов път.
В ходовете си той не бил напълно праволинеен (макар и
АРХАНГЕЛ МИХАИЛ — ВИЗАНТИЙСКА ЕМАЙЛОВА ИКОНА (IX—X ВЕК)
верен па преследваната цел) и неотстъпчив, защото добре е съз-
иавал, че при реализиране па предначертаното ще се изправят
пай-различни препятствия, при конто крачките напред могат
да бъдат по-малобройпи от онези, конто биха били сторени на-
зад; че в дипломатическите двубои всякога се случват преврат-
ности, конто рядко изменят създалата се обстановка и пози-
цията на протегналите си ръка страпи. Чувството на реализъм
му е давало възможност да разбере кога именно трябва да поеме
инициативата за водепето на преговори, кога да започпе пастъп-
лението и пълната изява па своите искания, за да може ус-
пешно да реши наченатата схватка в своя полза. Усетът му да
напася своите изненадвати дипломатически удари тогава, ко-
гато била най-подходяща обстаповката, му давал възможност
да пожъне плодовете на успехите си тъкмо тогава, когато при-
видно всичко е изглеждало загубепо.
Та пима не е достатъчно да се спомепат неговите против-
ницн в дипломатическите двубои (папа Николай I и патриарх
Фотий, крал Людовик Немеки и император Михаил III, папа
Адриан II и патриарх Игнатий, кпяз Ростислав и император
Василий I, папа Йоап VIII и кпяз Мутимир) — един от пай-
забележителните политици в ранното европейско средповековие,
за да придобият още по-голям блясък безспорните успехи на
княз Борис на терена на междупародните отношения?! Те го
атестират като дипломат, който се издигнал па равнището па
най-забележителните майстори на дипломатическото изкуство
в неговото време.
По всичко изглежда, че княз Борис е обмислял своите ди-
пломатически ходове предварително и старателно, но той ни-
кога не оставал праволинеен при промяната на диспозицията.
Тя водела и до промяна на неговите искания, до промяна на
неговата тактика. Тогава привидната наивност преминавала в
сферата на хитростта и ловкото лавиране.
Просто странно е, че неговият син цар Симеон (който ся-
каш идва па историческата сцена да изяви всецяло акумулира-
ната в предшествуващите десетилетия политическа и културна
мощ па българската държава) е бил лишен от ловкия диплома-
тически такт на баща си, от неговата проницателност. от трез-
в'йя му~ реализъм. И може би са прави онези наши историци,150
конто бележат, че в някои отношения цар Симеон съвсем без-
разсъдпо е пропилял голяма част от натрупаната енергия на
българската държава, впрягайки я в реализацията на една по-
родила се и лелеяна в продължепие на годи пи мечта — превзе-
мането на Цариград и узурпирапето па престола па визаптий-
ския василевс. Платон и чпостта на тази идея, изявепа в пего-
вата титулатура от 917 година нататък — pactZetj; тб» ‘Po^aftov
(дори изразявапа с езика на ромеите), той желаел да превърне
в действителност. Тази примамлива перспектива в сетните го-
дипи па неговото царуване и в последвалия период показала
своята химеричност и безполезпост в развитието на България.
Ала колко злощастпа би се оказала непната реализация за раз-
витието на българския парод и на българската държава, би дала
възможност да се разбере въображаемата екзистенция на бъл-
гаро-византийска империя. Византия дори със старческата не-
мощ на своята стародавна и изпълнена със силна традиция ци-
вилизация би всецяло византипизирала на първо място бъл-
гарската феодалпа аристокрация, която в скоро време би за-
бравила не само своя език, но дори и своята народпостна при-
надлежност (събитията след покоряването на България през
1018 година с най-голяма яснота са показали именно това). Пре-
вземането на Цариград и създаването на българо-византийска
империя биха били сетният израз на саморазрушителния ком-
плекс на българската феодална аристокрация, на българската
държава. Това би унищожило белезите и характерните черти
на формиращата се българска народност.
20 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
305
Обективните резултати от дипломатическата дейност на княз
Борис са най-доброто мерило за нейната ефективност. На-
истина какви главоломни промени и превръщения настъпват
в хода на събитията — достатъчно е само схематично тяхното
очертаване: докато в 864 година Византия е диктувала усло-
вията на мирния договор на българския владетел, в 867 г. на-
риградският патриарх с болка оплаквал загубата на българ-
ското паство и сипел хули срещу Рим; докато римските папи
проявявали твърдоглава упоритост при изпълпението на иска-
нията на княза на българите, през 870 г. пратепиците му с учуд-
ваща смелост предявявали неговите желания пред византий-
ския император и послушния нему патриарх (те били съгласни
да ги приемат, за да предотвратят нахлуването на папското влия-
ние в едиа страна, която стояла преддверите на държавата им).
И накрая, преодолял всички препятствия, изявил се като краен
победител в дипломатическия двубой с Рим и Цариград, княз
Борис бил на върха на своето тържество: римските папи коле-
нопреклонно го молели да се върне в лоното на тяхната църк-
ва, не скъпейки обещанията; в Цариград разбрали, че своевол-
ните намеси в църковните и политическите дела на България са
приключени — там сега се надявали на духовното оръжие,
което трябвало да преобрази бита и мисленето на българската
феодална аристокрация, а подир това и на българския народ.
В дипломатическите си контакти с римските папи след 870 г.
княз Борис проявил удивителен такт. Той постепенно охлаж-
дал отношенията си с тях, за да ги прекъсне окончателно в
крайна сметка. Така той държал в постоянен шах Визан-
тия, а едновременно с това поддържал в Рим илюзии за възста-
новяване на загубената църковна юрисдикция над България.
Удивляващо е търпението на княз Борис в стремежа му да
измъкне държавата от ноктите на случайността и натрапения
й жребий при избора на църковно средище, към което тя да
МОНЕТА'_НЛ ИМПЕРАТОР ВАСИЛИЙ I МАКЕДОНЕЦ
бъде ориентирана. Той не проявил прибързаност в нито един
свой ход, а чакал подходящий момент, за да нанесе удара, но-
сещ вяра в бъдещето.
Наистина по пътя на неговата дипломатическа дейност е
имало не само успехи, но и разочарования — те в никакъв слу-
чай не могат да бъдат окачествени като поражение. Защото да
се бориш не означава сявга да побеждаваш.
Някои наши и чужди историци151 преценяват в съвсем
друга светлина дипломатическата дейност на българския вла-
детел: „Покръстването на княз Борис е триумф на Византия,
който след известно колебание ще бъде затвърден на събора в
870 година. Големият успех на византийската политика се съ-
състои в това, че България на хановете [?], която била изгра-
дена главно в борба против Византия, която основателно се
опасявала от византийската агентура, сега сама отваряла ши-
роко границите си за византийското духовенство. За момента
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
Византия не е мечтаела и повече. Проникването на тази визаи-
тийска армия от фанатични хора е началото на политический
залез на прабългарското племе [?] Ето как е преценявал съ-
битието византийският хронист: „И той [Борис] обещава, че
ще се подчини и ще сключи вечен и нерушим мир." И кпяз Бо-
рис паистина до края на живота си пе е нарушил този мир. Как
византийците са прецепили делото на княз Борис, може да се
види и от безграничните похвали, конто Николай Мистик
разточителствува по иегов адрес в писмата до сина му цар
Симеон."
Като се оставят настрапа редица погрешим схвашапия от-
носпо същността на българската държава, в това гледище се
съзира едно твърде наивно тълкуване на историческите факти.
Събитията се разглеждат единствено от гледна точка па визан-
тийските автори и отопозиционно настроените срещу княз Борис
български боили. По-нататъшният им развой опровергал и ед-
ните, и другите, а следователпо и съвременния историк, конто
поддържа това твърдение. То представлява пълно подценя-
ване на огромната дипломатически борба на кпяз Борис за из-
воюване на самостоятелност на българската църква, неразби-
ране на неговите постижения в тази насока. И ако наивността,
нереалиата преценка и пристрастието са били характерны за
визаптийските хроиисти, то те пе са оправдапи за историци,
конто претендират за критичност при разглеждане на техните
сведения. Излиза, че двубоите на българския владетел с Цари-
град и Рим, ловкото му лавиране между двете църковни и поли-
тически средища са били безпредметни — празно губеие па
време. Ако това наистина е било така, то едва ли онези, конто
са го окръжавали и подпомагали в неговата пионерска и мно-
гостранна дейност, биха му простили. Той не е стоял на пози-
циите на предаване на интересите на българската държава и
живеещия в нейните пределы народ, а се е изявил като техен
308
АРХАНГЕЛ ГАВРИЛ— ЧАСТИ ОТ ИКОНА
ОТ ПРЕСЛАВСКА РИСУВАНА
КЕРАМИКА
последователен защитник, който най-вярно е усещал пулса на
времето и неговите повели.
Да се приписват всички заслуги за постигнатите диплома-
тически успехи през царуването на Борис единствепо нему би
било идеализация и преувеличаване на ролята на неговата лич-
носг. Той е бил преди всичко диригент на тогавашната българ-
ска дипломация.^ Изпълнители на обмислените от него —при
сътрудничеството на Съвета на великите боляри — ходове са
били реализирани от неговите пратеници в Цариград, Рим, Ре-
генсбург, Майнц и др. Княз Борис умеел да възлага отговор-
ните дипломатически мисии на вещи и опитни в своето дело
български дъэжавни дейци и дипломати. П )и уреждането на
българския пърковен въпрос чрез водене на преговори с Рим
и Цариград една личпост почти вииаги е възглавявала Оълг?р-
ските пратеничества — успелият достатъчно добре да се ориен-
тира въввсичко кавхан Петър, родственик nF княза. 11~ако
той остава почти иезабелязап в сянката на Борис, това не озна-
се е свеждала единствепо до това да предава
мата на своя княз до папите и патриарсите,
чава, че нему не трябва да се отдаде дължимото в това отноше-
ние. Той е бил наистина един изкусен изпълнител на предначер-
танатй~лиЕшя—ктшт по всяка вероятност е проявявал и инициа-
йвност при воденето на преговорите. Едва ли неговата роля
поздравите и пис-
до василевсите и
императорите. Непос с хцдконтакт с тях го е задъл-
жавал да даде понякога самостоятелен отговор на ня кои отот-
дтравените към него въпроси. да промени своето поведение при
промяната на обстановката. И въпреки това той едва ли се е
решавал да извършва ходове, конто не са били предварително
набелязани в княжеския двор. Поне писмата, конто римските
папи са отправили до българския владетел, дават възможност
да се разбере, че ръководителят на българските пратеничества
се е придържал твърдо към онова, което неговият княз е изиск-
вал. Огромната роля на кавхан Петър в дипломатическата дей-
ност на българската държава и дори в нейния вътрешнополити-
чески живот проличава от факта, че папа Йоан VIII търси на-
стойчиво неговата подкрепа при опита си за повторно връщане
на България в лоното на Римската църква.
Разбира се, в международните си контакта княз Борис не
се е опирал единствено върху кавхан Петър. Списъкът на бъл-
гарските дипломата през неговото царуване може да бъде до-
пълнен с имепата на болярите Иван и Мартин, ичиргу-боила
Стасис, багатура Сондоке и кана-таркана Илия, сампсиса Пре-
сиян и сампсиса Алексий Хунол. . . Всички те — знайни и не-
знайни — са се явявали като пегови верни помощници в едно
дело, от което зависела не само съдбата на българската църква,
но и на българската държава, на българския народ.
Пзключителните си способности на дипломат княз Борис
проявява в борбата за извоюване на самостоятелност на българ-
ската църква. На фона на своето колебание при избора на окон-
чателната ориентация — към Рим или Цариград — той изглеж-
да като личност, която е била обладана от съмнение, противо-
речивост и колебание. Личност, неуверена в себе си и търсеща
поради настаналата безизходица верен път. Това е само при-
видно. Зад всички ходове на българската дипломация прозира
умелият й диригент княз Борис — целеустремен и решителен.
За него е било важно да заложи там,, гдето придобивките за
България биха били по-големи и перспективни.
Прави впечатление, че при воденето на дипломатически
преговори с едва или друга страна княз Борис обикновено не
участвува пепосредствено в тях. Ние не го виждаме нито в Ца-
риград при сключването на мирния договор през 864 година
или пък на събора през 870 г., нито в Рим, нито при немския
крал, въобще където и да било. Навсякъде го представят не-
говите пратеници. Може би това представлява някакво изклю-
МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ НА СРЕДНОВЕКОВНИЯ ГРАД ЧЕРВЕН — АЕРОСНИМКА
311
3
I,
3
"ч
D
5
U
3
0
к:
c
чение в дипломатическата практика на средновековието? Не!
Това е обикновеният начин на сношаване между държавите и
църковните средища по онова време. Към него се е придържал
и българският владетел. Наистина понякога други български
владетели са го нарушавали (хан Крум, цар Симеон, цар Пе-
тър и т. н.), ала княз Борис се е придържал стриктно към него.
По този начин той визуално не е познавал съперниците си и
те не са го познавали. Това е създавало едва своеобразна тайи-
ственост и взаимен респект. И тогава тежестта в очите на съ-
перниците му е била определи па не толкова от неговата личност,
колкото от олицетворяваната от него обширна и могъща
държава.
Дипломатическите ходове на княз Борис били всякога ръ-
ководени от политически подбуди. Дори тогава, когато е тряб-
вало да се решават въпроси от църковно естество. Последиците
от тъй трудно извоюваната победа в борбата за самостоятелна
българска църква показали най-ярко своята истинска стойност
в развоя на по-сетнешните събития, свързапи с идването на Ки-
рило-Методиевите ученици в България.
бележки
1 F. DOLGER, Die „Fatnilie der
Konige itn Mittelalter", Byzanz und
europaische Staatenwelt, Ettal, 1953,
S. 34 ft.; G. OSTROGORSKY, op. cit.,
p. 22—25.
2 V. BESEVLIEV, Die Protobul-
garischen Inschriften, S. 260—261.
3 CONSTANTINI PORPHYRO-
GENETI De thematibus, ed. Bonn., p.
84—89; ГИБИ, V, c. 192—197. Вж. и
епархийските списъци от IX—X в. —
ГИБИ, IV, с. 148—165.
4 ЙОРД. ИВАНОВ, Български
старини из Македония, с. 550.
6 СЪЩИЯТ, Богомилски книги
и легепди, с. 280—281.
6 Споменик Српске крал>евске
академи]'е, V, 1890, с. 12.
7 F. DOLGER, Der Bulgarenherr-
scher als geistlicher Sohn des byzantini-
schen Kaisers, ИИД, XVI—XVIII (Сбор-
ник в памет на проф. П. Ников), 1940,
S. 219 11.; СЪЩИЯТ, „Средновековното
семейство на владетелите и народите"
и българският владетел, СпБАН, LXVI,
1943, с. 183 и сл.
8 За тази византийска титла вж.
J. BURY, The Imperial administrative
System in the Ninth Century with a Re-
vised of the Kleterologion of Philotheos,
London, 1911, p. 91—92, 118—119; L.
BREHIER, Les institutions de 1’Empire
byzantin, Paris, 1949, p. 288, 301—303,
328; Д. АНГЕЛОВ, История на Визан-
тия, II, С., 1963, с. 39 -40.
9 CONSTANTINI PORPHYRO-
GENETI De ceremoniis aulae byzantinae,
ed. Bonn., p. 681- 683; ГИБИ, V, c.221 —
222. „Канартикин” e била титла, давана
на престолонаследника на бълг. владе-
тел — V. BE§EVLIEV, Der Titel xavapu
xeIvoC, BZ, XXXII, 1932, S. 14 ff.;
GY. MORAVCS1K, Byzantinoturcica, II,
p. 148. „Боила-таркан“ e титлата, която
e била давана на неговия втори син
I. SeVCENKO-C. MANGO, A new Ma-
nuscripts of the Ceremoniis, DOP, XIV,
1960, p. 248. За „вътрешни и външни
боляри” пж. IV. DLFICEV, Les boljars
dits interieurs et exterieurs de la Bul-
garie medievale, Acta orientalia Acadc-
miae scientiarum Hungaricae, III, 1953,
p. 167 sq.
10 CONSTANTINI PORPHYRO-.
GENET1 De ceremoniis aulae byzanti-
nae, p. 690; ГИБИ, V, c. 222—223.
11 Б. Я- PAMM, Папство и Русь
в X —XV вв., М.—Л., 1959, с. 9—10.
12 G. OSTROGORSKY, Geschi-
chte des byzantinischen Staates, S. 37
if.
13 Matheus, XVI, 18 — Novum
Testamentum, Parisiis, 1911, p. 36.
14 С. Г. ЛОЗИНСКИЙ, История
папства, M., 1961, с. 79—80.
16 D. MANSI, Sacrorum conci-
1 iorum nova et amplissima collectio
VIII, p. 31.
16 G. OSTROGORSKY, Geschich-
te des byzantinischen Staates. S. 154 и
посочената там литература. Специално
проучване на въпроса у R. FOLZ, Le
Couronnement imperiale de Charlemagne,
Paris, 1964. За косвената роля на Бъл-
гария при признаването на император-
ската титла на Карл Велики от страна
на Византия през 813 г. вж. доказател
ства и съображения у V. GJUSELEV,
Bulgarisch-frankische Beziehungen. . .,
S. 24.
17 V. GJUSELEV, ibidem, p. 18,
n. 12.
18 A. GASQUET, L’Empire byza-
ntin et la Monarchie franque, Paris, 1888,
p. IX—X.
18 Б.Я. Рамм, цит. съч., с. 14 и сл.
20 П. И. МАЛИЦКИ, История
на християнската църква, II, С., 1929,
с. 237 и сл.
21 За отношенията между дър-
жава и църква във Византия, конто били
впоследствие напълно възприети в сред-
новсковна България, вж. Н. П. ЛЕБЕ-
ДЕВ, История разделения церквей в
IX, X и XI вв., СПб., 19052, с. 205 н
сл.; Г. В. ВЕРНАДСКИЙ, Визаитнн-
ския учения о власти царя и патриарха,
Recueil d’etudes dediees a la mt'inoire
de N. P. Kondakov, Prague, 1926, p.
143 sq.; H. G. BECK, Kirche und thcolo-
gische Litteratur im byzantinischen Staa
tes, Miinchen, 1959, S. 35 ff.
триста и петнадсс’та
22 Д. АНГЕЛОВ, История на
Византия, I, С., 19592, с. 306.
23 loannes, XV, 13 — Novum Tes-
tamentum, р. 225.
24 NICOLAI 1 РАРАЕ Epistolae,
р. 603—604; ЛИБИ, И, с. 64—65
26 F. DVORN1K, La lutte entre
Byzance et Rome a propos de 1’lllyri
cum au IXе siecle, Melanges Ch. Diehl,
1, Paris, 1930, p. 67 sq.
26 IDEM, Les Legendes de Con-
stantin et Methode vues de Byzance, Pra
gue, 1933, p. 259 sq.
27 Кирилл и Мефодий как пра-
вославные проповедники у западных
славян в связи с современною им исто-
риек» церковных несогласий между Во-
стоком и Западом, Харьков, 1863, с. 136.
28 За неговата личност и дейност
вж. обемистата монография на Е. РЕ-
RELS, Papst Nikolaus I. und Anastasius
Bibl iothecarius (Ein Beitrag zur Geschich-
te des Papsttums im neunten Jahrhundert),
Berlin, 1920.
29 П. И. МАЛИНКИ, цит. съч.,
с. 293 и сл.; J. HALLER, Nikolaus 1
und Pseudo-Isidor, Stuttgart, 1936, S 32
fL; С Г. ЛОЗИНСКИЙ, цит. съч., с
104 — 105.
30 Е. PERELS, op. cit., р. 183 -
241.
31 ANASTASI1 BIBL1OTHECA-
RH Vita Nicolai 1 papae, § 610; ЛИБИ,
II, c 187.
32 За него вж изследването на
Н. SCHRORS, Hinkmar Erzbischof von
Reims, Freiburg im Breisgau, 1884.
33 По П. И. МАЛИНКИ, цит.
съч., с. 295.
34 От множеството изследвання
за патриарх Фотий на първо място е
за отбелязване J. HERGENROTHER,
Photius, Patriarch von Constantinopel
(Sein Leben, seine Schriften und das
griechische Schisma), Regensburg, 1 - III,
1867—1969); H В. ПЛАТОНОВ, Па-
триарх Фотин, M., 1891. Върхът на из-
следванията е станалата вече класи-
ческа във визаптиноведението моно-
графия на F. DVORNIK, The Photian
Schism — History and Legend, Cambri-
dge, 1948 Подробен крнтнко-библио-
графски преглед на новите нзеледвания
за Фотий у F DVORNIK, The Photius
in the Light of Recent Research, Berichte
zum XI international™ byzantinische
Kongress, Munchen, 1958, S. 1—56.
35 J HEFELE, H. LECLERCQ,
Histoire des Conciles, IV, 1, Paris, 1911,
p. 255 sq
36 Подробна характеристика на
възгледнте му от марксическа гледна
точка у А. П. КАЖДАН, Социальные и
политические взгляды Фотия, Ежегод-
ник Музея истории религии и атеизма,
II, 1958, с 107 и сл.
37 Д. АНГЕЛОВ, Кнрил и Ме-
тодий и византийската култура и поли-
тика, сб. Хиляда и сто години славян-
ска писменост, С., 1963, с. 62 и сл.
38 J HEFELE, Н. LECLERCQ,
op. cit., р. 266 sq.; F. DVORNIK, The
Photian Schism, p. 47.
39 J. HEFELE, H. LECLERQ,
ibidem, p. 275 sq.
40 J. HERGENROTHER, op. cit.,
1, p. 439.
11 NICOLAI I PAPAE Epistolae,
p. 433—4 39.
42 F. DVORNIK, The Photian
Schism, p. 85—88.
43 J. HEFFLE, H. LECLERCQ,
op. cit., p. 326 sq
41 A. LAPOTRE, L’Europe et le
Saint-Siege a I’epoque carolingienne 1.
Le pape Jean VUl (872-882), Paris,
1895, p. 48.
43 МИТРОПОЛИТ СИМЕОН,
Посланието на цариградския патриарх
Фотий до българския кияз Борис,ГИБИ.
IV, С., 1917, с. 59 99. Подробна интср
претация на този наметник от нстори
ческа гледна точка вж. у IV. DUJCeV,
Au lendemain de la conversion du peuple
bulgarc (L’Epitre de Photios), Melanges
de science religicuse, VIII, 1951, p. 211 -
226 От „Посланието“ на Фотий досега
са намеренн 5 славянски нреписа —
руска редакция от XVI в. Критично из-
дание на текста у И. В. СИНИЦЫНА.
Послание константинопольского пат
риарха Фотия князю Михаилу Бол-
гарскому в списках XVI в.. Труды От-
дела древнерусской литературы, XXI,
1965, с. 101 —125. Обстоятелството, че
има славянски проводи на този памет-
ник.дава пълно основание да се предпо-
ложи, че той още след 886 г. е бил пре-
веден първоначално в България и е бил
широко разпространен и добре позна-
вай от старобългарските книжовници и
от образованите представители на то-
гавашната българска феодална ари-
стократ! я.
46 ГИБИ, IV, с. 99.
47 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Исто-
рия. . ., I, 2, с. 85, бел. 2. В Annales
Bertiniani, р. 474 — ЛИБИ, 11, с. 288
се споменава, че кияз Борис „отправил
в Рим своя сип и много от болярите".
Достоверността на това сведение е съм-
нителна.
48 Вж. за тази титла подробного
изеледване на В. ГЮЗЕЛЕВ, Функции
те и ролята на кавхана в живота на Пър
вата българска държава, ГСУ — ФИФ,
LX, 1966, 3, с. 133 и сл. Родственикът
на Борис — Петър, в нито един от из
норите не се титулува с тази титла
Като се вземе пред вид неговата дей-
ност, може да се предположи, че той е
изпълнявал кавханската длъжност.
49 ANAST. BIBL., ibidem, р. 608,
ЛИБИ 11, с. 184.
50 NICOLAI I PAPAE Epistolae,
р 603, ЛИБИ, II, с. 63—64.
61 Annales Fuldenses, р. 379;
ЛИБИ, II, с. 44—45.
62 Annales Bertiniani, р. 474:
ЛИБИ, II, с. 288.
63 F DVORNIK, Les Legendes
de Constantin et Methode . ., p. 234 sq
64 Response Nicolai 1. papae ad
consulta Bulgarorum; ЛИБИ, II, c. 65
125. Обща характеристика на нзнор -
ните данни, съдържащи се в тих, вж. у
IV. DUJCEV, Die Responsa Nicolai 1
papae ad consulta Bulgarorum als Quell*
fiir die bulgarische Geschichte, Festschrift
des Haus-Hof-und Staatsarchivs, 1,
Wien, 1949, S. 349 И. Тъй като офн-
mpuema и седемнадсачпа
циалният език на българската държавна
канцелария е бил гръцкият, то и до-
питванията на българнте до палата са
били написани на него. Поради това
необходимо било те да бъдат преведени
на латински — единствения език, с
който си служела папската капцела-
рня. С тази задача се заел игуменът на
манастира Санта Мария в Трастевере
Анастасий Библиотекар. Самите „От-
говори" са били съставени от него спо-
ред указанията, конто му били дадепи
от папа Николай I — вж. Е. PERELS,
op. cit., р. 307 sq.
66 Responsa Nicolai I. papae ad
consulta Bulgarorum, cap. 72; ЛИБИ,
11, c. 110.
66 Ibidem, cap. 106; ЛИБИ,
11, c. 125.
67 D. DETSCHEW, op. cit., p.
18—19.
68 В. H. ЗЛАТАРСКИ, Исто-
рия. . ., I, 2, c. 107—108.
69 ANAST. B1BL1OTECAR11 Vi-
ta Nicolai 1 papae, § 609; ЛИБИ, II,
c. 185.
60 ANAST. BIBLIOTECARII Epi-
stolae, MGH-Epistolae, VII, p. 412—
413; ЛИБИ, II, c. 198—199.
За усиленото църковно строителство в
България, предприето по време на пре-
биваването на римского духовенство
тук, свидетелствува и един фрагменти-
ран латински надпис, намерен в Прес-
тав, който напоследък бе сполучливо
разчетен от IV. DUjCEV, Testimonianza
epigralica della missione di Formoso, ves-
covo di Porto, in Bulgaria (a. 866/7),
Epigraphica, XII, 1950, p. 49--5Э.
61 Annales Bertiniani, p. 474,
ЛИБИ, 11, c. 288.
62 Annales Fuldenses, p. 380;
ЛИБИ, 11, c. 45.
63 ERMENRICI ELWANGEN-
SIS epistola ad Grimaldum abbatcm,
MGH-Epistolae, V, p. 555; ЛИБИ, II,
c. 278. За него вж. A. LAPOTRE, op.
cit., p. 55—56 и посочената там лите-
ратура.
64 J. HERGENROTHER, op.
cit.. Ill, p. 854 sq.; ГИБИ, VI, C. 1965,
c. 71—72.
66 ANAST. BIBL. Epistolae, p.
411; ЛИБИ, II, c. 196—197.
66 IDEM, Vita Nicolai 1 papae,
§ 608—609; ЛИБИ, II, c. 184—186.
67 NICOLAI I PAPAE Epistolae,
p. 603; ЛИБИ, II, c. 64—65.
68 ГИБИ, IV, c. 99—100.
69 J. HEFELE-H. LECLERCQ,
op. cit., p. 442 sq.; F. DVORN1K, The
Photian Schism, p. 119 sq.
70 A. LAPOTRE, op. cit., p. 43—
44, 56—58.
71 REGINONISChronicon, MGH-
SS, I, p. 580; ЛИБИ, II, c. 306.
72 Invectiva in Romam pro For-
moso papa, PL, CXXIX, col. 181 C;
ЛИБИ, 11, c. 309.
73 ANAST. BIBL. Vita Nicolai
I papae, § 609—610; ЛИБИ, II, c.
185—187. Вж. и изложението у В. Н.
ЗЛАТАРСКИ, История. . ., I, 2, с.
112—115, което страда от непълноти и
от грешки.
74 За тази титла вж. GY. MORA-
VCS1K, op. cit., II, p. 83. Едва «.по-
ставка на втората приписка за българ-
ската история от Чивидалското еванге-
лие (вж. по долу бележка 78 на тази
глава) с един отстаробългарскитемолив-
довули от втората половина на IX в.
(вж. бележка 5 към глава III) се вижда,
че багатурът Сондоке е бил сии на кана-
багатур Йоан Иртхитуин, който по
всяка вероятност е идентичен с боля-
рипа Йоап — един от представителите
на първото пратсничество на княз Бо-
рис до папа Николай I през август
866 г. След смъртта или остаряването
на кана-багатур Йоан Иртхитуин него-
вата титла и неговите функции са били
поети от сина му Сондоке. Този факт
свидетелствува за съществуването па
известна паследственост в управленчес-
ския апарат на Първата българска дър-
жава. По-категоричнн констатации в
това отношение могат да бъдат напра-
вени след по-цялостни и задълбоченн
проучвания.
76 За тази титла в старобългар-
ския държавен апарат вж. посочвания
на извори и литература у GY. MORAV-
CSIK, op. cit., II, р. 133. Специално
изследване у V. BESEVLIEV, WHAT
Was the Title h^ip-you (h^oup^ou) (totAag
in the Protobulgarian Inscriptions,
BS1, XVI, 1955, 1, p. 120 sq. Ичиргу-
боила Стасис, както това личи от посо-
чените no-нататък сведения, е играел
важна роля в тогавашното управление
на българската държава.
76 Е. PERELS, op. cit., р. 168.
77 ANASTAS11 BIBLIOTHECA-
RII Vita Hadriani II papae, § 615; ЛИ-
БИ, II, с. 187—188.
78 Това евангелие сега се съ-
хранява в Археологическия музей на
град Чивидале (Италия). То представля-
ва един от най-старите латински ръко-
писи (писано е проз V—VI в.). Първо-
начално се е намирало в един от мана-
стирите на Северна Италия. След 804 г.
е било пронесено в манастира до град
Аквилея. Подробности за пего и ана-
лиз на припнските за българската исто-
рия в хубавото изследване на ЙОРД.
ИВАНОВ, Българските имена в Чиви
далското евангелие, Сборник в чест на
проф. Л. Милетич, С., 1933, с. 626 —
638, гдето са дадени и факсимилета на
листовете, на конто са записани българ-
ските имена.
78 Последно научно издание с
посочване и на най-новите изследвания
у GY. MORAVCS1K, op. cit., II, р. 356.
80 Доказателства за годината, в
която са били записани имената на члс-
новете на българското владетелско се-
мейство и на българските пратеници вж.
у ЙОРД. ИВАНОВ, Българските имена
в Чивидалското евангелие, с. 631 и сл.
Той смята, че това е станало по време
на пратеничеството от 867 г. В „Кой с
бил Тудор черноризец Доксов?" (БПр,
IV, 1897, 3, с. 48) В. Н. ЗЛАТАРСКИ
е на същото мнение, като смята, че име-
ната от последните редове и на двсте
приписки са записани през следпата
868 г.> когато Петър и ичиргу-боила
триста и деветнадесета
Стасис са придружили на връщане епис-
копите Формоза Портуенскн и Павел
Популонски до Рим. От сведенията на
Анастасий Библиотекар се вижда, че
ако не ичиргу-боила Стасис, то кавхан
Петър е влизал в състава па българ
ското пратеничество от 867 г. Поради
това може да се смята, че негоното име,
името на болярина Георги и името на
Петровата съпруга София са били за-
писаии тъкмо тогава
81 ANAST. BIB1.. Vita Hadriani
II рарае, § 639; ЛИБИ, И, с. 193 194.
82 Vita Blasii Amoriensis, А А
SS, Novembris, IV, Bruxellis, 1925, col.
661 F-662 В, ГИБИ, V, с. 16 Спо-
ред ХР. ЛОПАРЕВ, Визаптийския жи
тия святых VIII—IX вв., ВВр, XIX,
1912, с. 116 -117 византийският монах
Власий Аморийски, конто пребивавал
в Бт1Лгария в първите години след по-
кръствансто, е бил изпратен от бъл-
гарския владетел в Рим заедно с пър-
вото българско пратеничество ирез
866 г. По-правилно изглежда гледи-
щето на F DVORNIK, Quelques don
nees sur les Slaves extraites du IV tome
Novembris des „Acta Sanctorum", BS1,
1, 1929, p 37- 38, конто смята, че той
е придружил през 867 г. епископите Фор-
моза Портуенскн и Павел Популонски,
както и другите българскн пратеници,
конто заминали за Рим.
83 F. DVORNIK, Les Legendes
de Constantin et Methode. . ., p. 289
84 А. ТЕОДОРОВ-БАЛАН, Ки-
рил и Методий, 1, С., 1920, с. 64—65.
Достоверността на това сведение се ос-
порва от В. СЛ. КИСЕЛКОВ, Славян
ските просветители Кирил и Методий, С.
1946, с. 242 сл. Неговнте аргументи не
изглеждат твърде основатели!! и нс зас-
лужават сернозпо внимание, тъй като
освещаването на славянската писме
ноет от римскня папа и ръкополагането
на славяиските нървопросветители и
техпите ученици в духовен сап са засви-
детелствуванп п от други нзточнпци.
85 Epistolae ad divortium Lot-
haru regis pertinentes, MGH-Epistolae,
VI, p. 239.
81 П. МУГАФЧИЕВ, Исто-
рия. . ., I, c. 193
87 ANAST. BIBL. Epistolae, p
413; ЛИБИ, II, c. 199.
88 THEOPH. CONI'. Chrono-
graphia, p. 342; ГИБИ, V, c. 121.
88 Убнйството било нзвършепо
па 23 срещу 24 септември 867 г. —G.
OSTROGORSKY, «р. cit„ р. 193.
8n F. DVORNIK, Die Photian
Schism, p. 139
81 IDEM, Les Slaves, Byzance et
Rome. . ., p. 196 sq.
82 За неговия живот и дейност
подробности у A. VOGT, Basile I, em-
pereur de Byzance et la civilisation by-
zantine a la fin du IXе siecle, Paris,
1908; GY. MORAVCSIK, Sagen und Le-
genden tiber Kaiser Basileos I, DOP,
XV, 1961, p. 59 sq.
83 J. HEFELE, H LECLERCQ,
op. cit., p. 481 sq.
84 ЛИБИ, II, сл. 208. Загадъчно
транскрибираните от Анастасий Биб-
лиотекар имена на българските прате-
пицн са сполучливо дсшифрирани от
GY. MORAVCS1K, Die Namenliste der
bulgarischen Gesandten am Konzil von
J. 869/870, ИИД, XIII, 1933, S 8-23
86 GY. MORAVCSIK, Byzantino-
turcica, 11, S. 83.
"« IBIDEM, p. 299—300
87 IBIDEM, p. 266.
88 ANAST. BIBL. Vita Hadriani
Il papac, § 632—639 — ЛИБИ, II, c.
188 193.
88 ANAST. BIBL. Epistolae, p
413; ЛИБИ. II, c. 200. В H. ЗЛАТАР
СКИ, История. . ., I, 2, c. 141 145
твърди, че писмото, изнратено до княз
Борис с било скрспепо с подписите на
римскпте пратеници. Това истово схва-
щане почива на погрешеп превод и тъл-
куване. Грешката му Се коригнрана от
М ВОЙНОВ, За разрива между Борне I
и Рим, ИИБИ, VII, 1957, с. 322 сл.
lno ANAST. BIBL. Vita Hadria-
ni II рарае, § 640; ЛИБИ, II, с. 194
195.
101 В. II. ЗЛАТАРСКИ, Исто-
рия. . .. I, 2, с. 145 сл. Според един нов
прение па нзвора името на дошлия в
България архиепископ е било Стефан
ИВ. СНЕГАРОВ, Старобългарският раз-
каз „Чудото па св. Георги с българина"
като исторически извор, ГДА, IV, 1955,
с. 225.
102 Н. GELZER, Ungedriickte und
ungeniigend verolentliche Texte der No-
titiae episcopatuum, Abhandlungen der
konigliche Bayerische Akademie der Wis
scnschaften, I KL, Bd. XXI, III Abt.,
1901, S. 568—569; ГИБИ, V, c. 242.
103 HADRIANI II PAPAE Epi
stolae, MGH-Epistolae, VI, p 760; ЛИ-
БИ, II, c. 130.
104 IBIDEM, p. 762; ПАК TAM,
c. 130
105 CONST PORPHYR. De ad
min. imperio, p. 155; ГИБИ, V, c. 209 -
210.
10( 5 Вж. за него остарялото, по
добро изеледване на A. LAPOTRE, ор.
cit., р. 32 sq.
107 IOHANNIS VI11 PAPAE Epi
stolae, p. 277, ЛИБИ, II, c. 137—138
108 IBIDEM, p. 281, 283, 283—
285, 285, 286; ПАКТАМ, c. 138 — 144.
1,9 IBIDEM, p. 274 —275; ПАК
T"M, c. 144—145.
110 IBIDEM, p. 296, ПАК TAM,
c. 145—146.
111 IBIDEM, p. 60, ПАК TAM
c. 150.
113 IBIDEM, p. 327, ПАК TAM,
c. 146.
11:1 IBIDEM, p. 63—64.
44 C. HEFELE—H. LECLERCQ
op. cit., p. 560—561; В. H. ЗЛАТАР
СКИ, История. . . , I, 2, с. 160.
116 IOHANNIS VIII PAPAE
Epistolae, p 63—65. Част от текста на
първото писмо е преведена в ЛИБИ.
II, с. 151- 152.
11( 5 F. DVORNIK, The Photian
Schism, p. 173.
117 ИВ. МАЛ ВИНЕВСКИЙ, Свя
тые Кирилл и Мефодий — первоучите-.
ли славянские, Киев, 1886, с. 218 н
F. DVORNIK, The Photian Schism, p
триста двадесет и първа
21 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
174—175, смятат, че папското прате-
ничество е пребивавало в България.
Противно на тяхното е мнението на В
Н. ЗЛАТАРСКИ, Истерия. . I, 2, с.
170—172, конто твърди, че византий-
ците не са го допускали.
118 IOHANNIS VIII PAPAE Epi-
stolae, р. 146; ЛИБИ, II, с. 160.
118 IBIDEM, р. 66 -67; ПАК ТАМ,
с. 156—157.
120 IBIDEM, р. 58-60; ПАК
ТАМ, с. 147—151.
121 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Исто-
рия. . ., I, 2, с. 163—164.
122 IOHANNIS VII PAPAE Epi-
stolae, р. 65—66; ЛИБИ, 11, с. 154 —156.
В. Н. ЗЛАТАРСКИ, История. . ., I, 2,
с. 170, бел. 2, напълно логично предпо-
лага, че това писмо е било отправено до
брата на княз Борис — Докс, конто
впоследствие се е замонашил. От запа-
зените исторически извори е видно, че
той е играел изключително важна роля
в управлението на държавата, а след
идването на Кирило-Методиевите уче-
ници в България — ив книжовния жи-
вот. Изглежда Докс е бил един от най-
образованите българи от обкръжепието
на княз Борис. Неговата намеса в дър-
жавните дела е напълно в духа на прин-
ципа на престолонаследието, съществу-
ващ в българската държава.
123 IOHANNIS VIII PAPAE Epi
stolae, p. 60—62; ЛИБИ, II, с. 157 -160.
124 По въпроса за установява-
нето на името на папски я пратеник вж.
В. Н. ЗЛАТАРСКИ, История. . ., I, 2,
с. 178—181, който смята, четой се е на-
ричал Йоан Венециански. F. DVOR-
NIK, Les Slaves, Byzance et Rome. . .,
p. 223 отрича това гледище.
126 IOHANNIS VIII PAPAE Epi-
stolae, p. 147; ЛИБИ, II, c. 162.
126 IBIDEM, p. 146; ПАК TAM,
c. 160 161.
127 IBIDEM, p. 147; ПАК TAM,
c. 161.
128 За тези събития подробности
у F. §1 §l£, op. cit., p. 380 sq.
129 IOHANNIS VIII PAPAE Epi-
stolae, p. 152; ЛИБИ, II, c. 164.
130 IBIDEM, p. 153-154; ПАК
TAM, c. 164 -165.
131 IBIDEM, p. 158; ПАК TAM,
c. 165—166.
132 IBIDEM, p. 159; ПАК TAM,
c. 166 167.
133 IBIDEM, p. 167, 173 — 174,
176—181,185—186;HAK TAM,c,169—173.
134 IBIDEM, p. 181; ПАК TAM,
c. 172.
135 J. HEFELE, H. LECLERCQ,
op. cit., p. 585 sq.; A. LAPOTRE, op.
cit., p. 69—71; F. DVORNIK-The Pho-
tian Schism, p. 177 sq.
136 IOHANNISVII1 PAPAE Epi-
stolae, p. 288, 289; ЛИБИ, 11, c. 177.
137 IBIDEM, 260; ПАК TAM, c.
179.
133 J. HERGENROTHER, op.
cit., II, p. 576.
139 IBIDEM, p. 576—578; F.
DVORNIK, Le second Schisme de Photios-
une mistification historique, Byz, VIII,
1933, p. 42 sq.; IDEM, The Photian
Schism, p. 217 sq.
140 IOHANNIS VIII PAPAE Epi-
stolae, p.266—267;ЛИБИ,II, c.179—180.
141 A. MARTINOV, Annus ec-
clesiasticus graeco-slavus, ЛЛ SS, Oc-
tombris XI, p. 120, 187 Hero-
вото предположение се отрича от A.
LAPqTRE, op. cit., p. 72—73.
142 За дейиостта му по време на
неговия понтификат вж. Л. LAPOTRE,
Le раре Formose (891 896), Revue des
questions liistoriques, XXVII, 1880, p.
411 sq. След смъртта му неговият на-
следник на панския престол Стефан VI
(896 -897) заповядал да бъде извадено
от грсбинцата тялото на мъртвия Фор
моза. Тон бил облечен в папски одежди
и поставец на папскня трон, след което
срещу мъртвеца започнал съдебен про-
цес. Той бил обвинен в незаконно зае-
мане на престола. Произиесената сре-
щу него жестока присъда била изпъл-
нена: смъкнати били от тялото му пап-
ските одежди, произнесена била срещу
него анатема, отрязани били трите пръ-
ста на дясната му ръка, с конто палата
благославя, и накрал трупът му бил
хвърлен в мътните води на Тибър. Наи-
стина незавидна била участта дори и
на мъртвеца Формоза, ала такива били
правите в Латераиския дворец — вж.
F. SEPPELT - К- LOFFLER, Papstge-
schichte, Miinclien, 1933, S. 112—113.
143 За отношеиията на цар Си-
меоне папа Йоан X (914—928) вж. В. И.
ЗЛАТАРСКИ, История. . ., I, 2, с.
502 сл. Интересни факти и констатации
за връзките на България с Рим през ца-
руването на Самуил у В. МОШИН,
Послание русского митрополита Леона
о пресноках в Охридской рукописи,
BSI, XXIV, 1963, 1, с. 103—104 За
фактологически основа при установя-
ването на тези връзки служат сведения-
та в преписката на папа Инокеитий III
(1198—1216) с цар Калоян (1197—1207)
— вж. ИВ. ДУЙЧЕВ, Преписката на
папа Инокентий III с българите, ГСУ—
ИФФ, XXXVIII, 1942, 3, с. 23—24.
144 История. . ., I, с. 194.
145 F. DVORNIK, Les Slaves,
Byzance et Rome. . .. p. 254—255;
10. ТРИФОНОВ, Насоката настаробъл
гарския културен живот след покръет-
ването, УПр, XXXI, 1931, 8, с. 1410;
С'ЬЩИЯТ, Цар Борис-Михаил,с.47—48.
146 Ю. ТРИФОНОВ, Насоката...,
с. 1410—1411.
147 F. DVORNIK, Les Slaves,
Byzance et Rome. . ., p. 106 sq.; E. Э.
ЛИПШИЦ, Очерки истории византий-
ского общества и культуры (VIII первая
половина IX века),М,—Л., 1961 ,с. 258сл.
148 D. ANGELOV, Die gegensei-
tigen Beziehungen und Einfliisse zwi-
sclien Byzanz und dem mittelalterlichen
Bulgarien, BSI, XX, 1959, 1, S. 40 IL
146 Най-добре това гледище e нз-
разено у П. МУТАФЧИЕВ, Към фило-
софията на българската история (Ви
зантинизмът в средновековна България),
ФПр, 111, 1931, I, с. 27 сл.
1Б0 П. МУТАФЧИЕВ, Исто
рия. . ., с. 253—255.
161 М. ВОЙНОВ, Никои въпро
си. . ., с. 299 300; СТ. НОВАКОВИЬ,
Први основи словенске кньижевности
ме-fcy балканским Словенима, Београд,
1893, с. 205.
триста двадеегт и трети
глава трета
Покровител на
славянската просвета
и книжовност
КОГАТО ПРИСТИГНАЛИ ПРИ БОРИС,ТЕ [КЛИМЕНТ, НАУМ ИАПГЕЛАРИЙ |
БИЛИ ПРИЕТИ С ПОЧИТ И КАКТО ТРЯБВА ДА БЪДАТ ПРИЕТИ ПОЧТЕНИ
ВЪВ ВСЯКО ОТНОШЕНИЕ МЪЖЕ, И БИЛИ РАЗПИТАНИ ЗА СЛУЧИЛОТО
СЕ С ТЯХ. . . СЛЕД КАТО КНЯЗЪТ ИЗСЛУШАЛ ТОВА, ТОЙ МНОГО БЛАГО-
ДАРИЛ НА БОГА, ЧЕ МУ Е ИЗПРАТИЛ ТАКИВА СЛУЖИТЕЛИ КАТО БЛА-
ГОДЕТЕЛИ И УСТРОИТЕЛИ НА ВЯРАТА — НЕ СЛУЧАЙНИ ЛИЦА, А ПРО
ПОВЕДНИЦИ И МЪЧЕНИЦИ. . . СЛЕД ТОВА, ПОНЕЖЕ ИСТИНСКИЯТ
|БОЖИ ПОМОЩНИК, КОГОТО НАШИЯТ РАЗКАЗ НАРЕЧЕ ПО-РАНО И БО-
|РИС, НЕ ПРЕСТАВАЛ ДА НАСОЧВА ВСИЧКИТЕ СИ МИСЛИ К'ЬМ ТОВА,
КАК ДА СЪЗДАДЕ НА СВЕТИТЕ МЪЖЕ ПЪЛНА СВОБОДА ЗА БОЖИЕТО
"ЛОВО. . .
I ИЗаИТИЕНАКЛИМЕНТОХРИДСКИ»
ОТ ТЕОФИЛАКТ ОХРИДСКИ
' Сдобиването със самостоятелна църква не означавало окон-
чателно и цялостно премахване на тегнещата заплаха от визан-
тийското влияние. С повторното идване на византийского духо-
| венство тази заплаха се почувствувала още по-осезателно, Наи-
стина до известна степей това влияние в църковно-политически
аспект било неутрализирано чрез създаването на автономна
българска църква, контролирана в своите действия от държав-
ния глава. В такъв случай най-големи затруднения предизвик-
вало преодоляването на плодоносного, но ведно с. това и па-
губно византийско културно влияние. Необходимо било да се
създаде здрава бариера срещу асимилаторските домогвания ла
придошлото византийско духовенство, което разнасяло „сло-
вото~божи§^на своя роден език —~гръцкия.
Гръцкият език, който още преди покръстването бил офи-
циалният език на канцеларията на българските владетели (чрез
него те водели своята кореспонденция с чуждите държави, на
него те прославили в многобройни надписи своите дела и под-
визите на окръжаващите ги боили.с пего записвали условията
на сключените мирни договори1) след 870 година добил напълно
правого на гражданственост редом с езиците на прабългари и
славяни — той бил използуван като писмен и говорим пався-
къде в държавния и църковния живот. Неговото знание било
необходимо условие за четене па богослужебната книжнина, за
асимилиране и осмисляне на новата християнска вяра, за въз-
приемане на византийската култура и образовапост. С това се
обясняват старанията на българската феодална аристокрация
да се запознае с него, за да се приобщи и тя към чуждата, но
висока цивилизация.
Следите на този наложен от историческите обстоятелства
силен афипитет към византийската култура и образовапост,
към техния носител и изразител — гръцкия език — са се за-
лазили и досега в някои от оцелелите и достигнали до нас исто-
рически паметници. На гръцки език са написани: надписът на
княз Борис, намерен при село Балши (Албания)2; надгробният
надпис на един български монах от 871 година, намерен при
село Червен, Русенски окръг3; намерените оловни печати на
княз Борис4; оловният печат на кана-багатур Йоан Иртхитуин5,
намерен в Плиска; надписът върху сребърната чаша на великия
жупан Сивин6, намерена в Преслав; билингвистичен — на гръц-
ки и старобългарски — е надгробният надпис на Борисовата
дъщеря Ана7, намерен напоследък в Преслав; на гръцки език
325
е надписът на моливдовула на българския архиепископ Леон-
тий8, намерен в Мадара, и т. н.
Повлечен както от общата стихия, която сам бе предизви-
кал, така и ръководен от необходимостта за истинско обучение
на духовенство из средата на българите, което постепенно да
заменя византийското в ръководството на българската църква,
княз Борис изпратил във Византия своя син Симеон и други
българчета, за да получат своего образование там. Този стремеж
за култивиране на византийската образованост не е бил слу-
чаен. Нсйната висока стойност в тогавашпото време е била раз-
бирана не само в България, но и в другите страни. Не напразно
един персийски поет от X век в еднасвоя стихотворца творба е
възкликнал: „Ще отида във Византия, ще основа там училище
в храм, ще видя свещеници, конто се занимават усърдно, привли-
чани от уроците на епископ толкова учен, колкотосъм и аз.“9
От едно писмо на патриарх Фотий, писано след 878г.10 до
известния византийски монах исихаст Арсений, става ясно, че
тъкмо тогава от България били изпратени при него лица, „конто
искали да станат монаси“. Византийският патриарх ги приел
и от своя страна ги изпратил на монашеско послушание и обу-
чение при Арсений, чиито добродетели не забравил да изтъкне
в писмото си, адресирано до него. Той го молел настоятелно да
поеме ръководството над тези българи, „конто бързо крачели
към светлината на истината". Прославеиият византийски монах
с радост приел тези жадни за знания неофити, желаещи да се
посветят на монашеския обет. В отговора си до Фотий изказал
задоволството си, че „той получил благодеяние с това, дето до-
бил братя, конто наскоро се оттеглили от бурята на живота и
чрез него искали да пристигнат в пристанището на спокойст-
вието и на философския живот".
Навярно тогава и третият Борисов син, бъдещият славен
владетел на България — Симеон, е пристигнал в Цариград.
Той не бил незабавно изпратен в манастир, за да придобие мо-
нашеско звание, а постъпил в прочутата Магнаурска школа11,
гдето нявга бил питомец, а след това и преподавател създателят
на славяпската писменост и книжнина Константин (Кирил)
Философ. Тук получил блестяще за онова време образование.
Споменът за неговата голяма и многостранна ученост, придо-
бита във византийската столица, дълго време след това про-
дължавал да живее. Близо век подир ученето му в Цариград
германският дипломат, епископът на Кремона Лиудпранд, въз
основа па чутото за Симеон е отбелязал следното в своего съчи-
нение „Антоподозис": „За този Симеон казвали, че бил „емиар-
гос“, т. е. полугрък, понеже еще като малък бил изучил във
Византия ораторского изкуство па Демостен и силогизмите на
Лристотсл. А след това, като изоставил научните си занимания,
се отдал, както казват, на свято подвижничество.“12 Може без
каквото и да е съмнепие да се твърди, че благодарение на отлич-
ного владеене на гръцкия език и усвояването на византийската
богословска и светска образованост Борисовият син станал за
тогавашпото време най-ученият българин, който далеч надми-
навал своите сънародници във всяко едно отношение. Той по-
лучил подготовка и кръгозор, конто щели в последствие да импул-
сират непрестанно неговата държавническа дейност и амбиции.
Чрез изпращането на млади българи на учение във Визан-
тия княз Борис преследвал една определена цел: той смятал
с тях впоследствие да замести намиращото се в България визан-
' —---------------------------------------—-------—--------
тийско висше духовенство като по този начин отстрани всяка
възможност за намеса в работите на българската църква от
страна на Цариград. Далновидността и целесъобразността на
неговия замисъл в това отношение са очевидни. Управлението
и ръководенето на българската църква трябвало да преминат
в ръцете на българл- Това е било насъщна необходимост както
--за неутрализирането на византийского политическо и църковно
327
ГЛАГОЛИЧЕСКИ ОБЕЦЕДАР И КРЪСТОВЕ В ЬРХУ СТЕНА ОТ „ЗЛАТИЛ ЦЪРКВА-
В ПРЕСЛАВ
влияние, така и за обезпечаване на самостойност в развитието
на българския народ и па българската държава. С пълно осно-
вание се предполага, че ако изпратените на учение във Визан-
тия млади българи, конто приели монашеския обет, щели впо-
следствие да заемат епископствата, управлявани тогава от ви-
зантийски чернокапци, то кияз Борис е имал пред вид да по-
стави своя син Симеон за църковен глава на България.13 И в
този случай князът па българите проявил свойствёйите си ка-
чества —- далновидност, търпеливост и тактичност. Едва ли ни-
кой в Цариград, дори и изпеченият дипломат и наставник във
вярата цариградският патриарх Фотий, се е досещал каква е
била насочеността на този иегов ход. Придобилите византийска
образованост българи щели да бъдат авангардът в борбата срещу
все по-силно проникващото влияние на империята. Дългого-
дишното им пребиваване тук им дало възможност да разберат
где се крие силата и слабостта на един няколковековен враг,
да съзнаят видимого и невидимого, за да възприемат полез-
ного и се противопоставят на вредоносного.
Увлечението при изучаването на г ъцкия език, при въз-
приемането на византийската култура и образованост е било
твърде силно във върховете на българското общество. Навярпо
сред тях е започнал опасният процес на елинизация. Българ-
с ката феодал на аристокрация вървяла по пътяшГ билингвизма
и отчуждението от собствения си народ. Това представлявало
сериозна заплаха за по-нататъшното самостоятелно пблйтическо
и културно развитие на България. Условията за едно пълно
противопоставяне на властвуващата феодална аристокрация на
непривилегированото българско население били налице. Про-
стият, обикновен български народ оставал чужд на византий-
ската образованост и култура. Той не проявявал никаква склон-
ност към усвояването на гръцкия език и асимилиране на про-
повядваната на него вяра. Фанатичната му привързаност към
собствения език, към собствената култура, традиции и бит била
сериозна преграда за всепроникващото византийско влияние.
Това особеио ясно се вижда от Пространното житие иа Климент
Охридски.
При своето пребиваване в югозападните краища на българ-
ската държава българският първопросветител успял да срещне
именно това: „Като знаел грубостта на парода и неговата пълна
тъност за разбиране на писанията и като виждал, че много бъл-
гарски свещеници мъчпо разбират написапото на гръцки език,
с чинто букви били упражнени само за четене и затова били
прости като добитък, понеже па български език нямало дори
похвалпи слива, его зато, съзнавайки това, той изнамерил
средства и против него и съборил стената на незнанието със
своето дело.**14
Българската феодална аристокрация била обречена на по-
степенно пародностно обезличаване и деградация. Имало сериоз-
на опасност тя да се отрече от парода си и да се противопостави
на него. Йгпориран и презрян, оставен сам на себе си и на соб-
ствените си сили за духовно съпротивление, той щял да пред-
почете пътя на отрицанието и презрението към държавата, приз-
вана да го защищава от посегателствата на чуждоземците.
Трагизмът на създалото се положение бил добре разбирав
от княз Борис д той с трескавина е търсел пътища и средства,
чрез конто да преодолев трудностите. И може би тъкмо тогава
съмнението за правилността на избрания път на развитие от-
ново е заглождило неговото съзнание. Въпреки това той едва
ли е разчитал на случая (действеността и импулсивността —-
качества, силно изявени у него, не дават основание за подобна
констатация). И все пак трудно е да се установи въз основа на
наличните градива стореното от него, за да може да се анулира
едно влияние, което е осъждало българския дух на творческа
безпомощност и безплодие. . .
331
I
оз
Q.
rQ
b:
s:
c
tQ
CO
05
5:
Повторного идване па византийского духовенство в Бъл-
/гария разкрило^с още по-голяма острота несъответствието меж-
дуг официална църква и народ, между държава и църква. Това
можело да доведе до пагубни последици, до загубване на по-
кълналото в славяни и пра ългари чувство за единна полити-
ческа и нар од пости а принадлежност. Необходимо било визан-
тийского духовенство, което заемало върховете па църковната
йерархия, да бъде заменено с българско. И все пак дори раз-
решаването на тази задача, разбрапа и осмислена от княз а, не
можело да даде път на едип друг, далеч по-важеи въпрос —
премахването на гръцкия език в богослужението и в държавпия
тел в своите моливдовувн и пиала. Усвояващата го постепенно
българска феодална аристокрация с гордост пишела на него
свейте имена и титли — проявявала стремеж към неговата по-
вседневна употреба. В църквите гръцката реч била напевно из-
ричана от българските свещенослужители като някакво закли-
нание, от което, ако те трудно разбирали пещо, присаде-
ните към християнската вяра българи богомолци — почти нищо.
И ако все пак в канцеларията на владетеля употребата на гръц-
кия език представлявала продължение на една отколешна тра-
диция, подета още от първите български владетели, то навли-
зането му широко в българския живот след 870 г. криело в себе
си опасността преди всичко от византинизиране и асимилиране
на феодалната аристокрация и нововъздигнатото българско
духовенство, а оттам, може би, и на цялото българско населе-
_ниа_Поради това по всяка вероятност в своя „Проглас към еван-
гелието"15 впоследствие Константин Преславски възкликнал:
А ТОВА ВСИЧКО НИЕ, БРАТЯ, КАТО РАЗБИРАМЕ,
ДАВАМЕ ВИ НУЖНИЯ СЪВЕТ,
КОЙТО ЩЕ ОТЛЪЧИ ВСИЧКИ ХОРА
332 ОТ СКОТСКИ я живот и похот.
НАДПИС ВЪРХУ ДЪНОТО НА СРЕБЪРНАТА ЧАША НА ВЕЛИКИН ЖУПАН СИПНИ.
НАМЕРЕНА В ПРЕСЛАВ (IX ВЕК)
ТА ДА НЕ БИ ВНЕ, КАТО ИМАТЕ УМ НЕПРОСВЕТЕН
И КАТО СЛУШАТЕ СЛОВОТО НА ЧУЖД ЕЗИК,
ДА ГО ЧУВАТЕ КАТО ГЛАС НА МЕДЕН ЗВЪНЕЦ.
Българите трябвало час по-скоро да се освободят от византий-
скою духовенство, чуждо им и по език, и по стремежи, вредно
със своята дейност сред един неукреппал във вярата на )од,
който се нуждаел от духовно обновление и прераждане.
България болезнено изпитвала пеобходимостта от духо-
венство, което да разпространява „божнето слово** па разбираем
от по-голямата част на многобройното й население език и което
с все сили да съдействува за съзиждаие и укрепваие па род и лото
се вече чувство за единна народпостна приналлежност. Поло-
жението, което се създало, било такова, че трябвало да се дей-
ствува с изумителна бързина и решителпост, за да не се чув-
ствуват тъй болезнено ударите, нанесепи от византийскою ду-
ховенство (вярно оръдие в ръцете на цариградската диплома-
ция), върху снагата на българския народ.
Но нима е било достатъчно само осъзнаването на пеобходи-
мостта — това означавало раждане на идеята. Не е било до-
статъчно само желанието — това било един стремеж. Не обхо-
дими са били обучепи хора, владеещи славяпскага реч и с л а -
вянските писмена, конто ддд. поставят в д'£хчугя_ своите знания
и своята решимост за духовною прераждане на един народ, ко-
муто наистина странно и неразбираемо са звучали словата на
византийскиге чернокапци, но той волно или неполно се за-
слушвал в тях като в „глас на меден звънец**.
И дали славянската писменост и книжовност са били из-
вестии и макар частично разпространени в пределите на бъл-
гарската държава преди идването на Кирило-Методиевите уче-
ници, историческою дирене е в невъзможност да отговори. На-
истина напоследък в нашата научна книжнина въз основа на из-
ворни данни, конто имат легендарен характер (Краткого Ки-
рилово житие, Солунската легенда и др.), се прокарва схва-
щането за мисионерска и просветителска дейност на славянский
първоучител Константин (Кирил) сред българските славяни,
живеещи край река Брегалница. Нещо повече, дори се създаде
и хипотезата_за съществуването на т. нар. Брегалнишка кпи-
жовна школа.16 Колкого пленителна, толкова исторически аб-
сурдна е тази хипотеза. Ако е имало такава дейност, то тя би
оставила следи. Брегалнишката облает още в началото на Бо-
рисовото кпязувапе се е намирала в пределите па българската
държава. При това положение след покръетването, когато се
явява нуждата от проповядване и разпространение на христи ян -
ството на достъцеп за населението език бъ гарският владетел
не би закъснял да седвъзползува од услугата па онези, конто
са били обучепи от славянская първоучител. Той не би се по-
дкормил да им създаде благоприятна условия за работа. Не би
търсил тъй старателно пътя за преодоляване на огромните труд-
ности, не би „жадувал за такива мъже. . ., каквито той с го-
лямо желание е търсел"17 (славянски просветители и книжов-
ници), както се е изразил Климентовият житиеписец. Още по-
вече самият Климент, който щоповядвалр и разпространявал
славянската писменост именно в тази Облает, не само-чёТк? на-
мерил някакви следи от предишна дейност, но заварил местного
население потънало в пълно невежество и незнание не само по
отношение на хрис.тиянската религия, но и на_каквато и да
е книжовност, дори гръцката, както това бе вече по-горе
бтбелязано^
Впрочем нека се вслушаме в едно друго твърдение от хи-
потетичен характер, прокарано от Ал. Чучулайн18. Защо за
миг да не се допуске, че след като княз Борис е получил отказ
от Цариград за учредяване на самостоятелна българска църкйа
и е започнал своите преговори с Рим, идващите тук негови пра-
тёнйци са успели да влязат в контакт със славянските първо-
335
просветители и техните ученици в периода 867—869 г. Може
би възможността да получи славянската писменост и книжнина
с благословията на римския папа го е накарала тъй продължи-
телно да постави България в лоното на Западната църква? Та
нима не е било възможпо едпо оръжие, което Цариград неполно
бе предал в ръцете на Рим, да се превърне в оръжие на бълга-
рите срещу чуждоземпата духовна експапзия. Ала папа Адриан
II, изглежда, е отказал да удовлетвори искапето па българския
княз в тази насока, тъй като не са били твърде сладки за рим-
ския престол плодовете от дейността на славянските първопро-
светители. Отстъплението от триезичието (такива били уроците
на историята за римските първОсвещеннци) сявга водело до
идеята за създаване на самостоятедна църква. А тя била в раз-
рез сьс стремежа за вселенско господство на Рим.
Ето отново една пленителна за нас хипотеза, която при-
мамва със своята романтичност (нейното художествено пресъз-
даване е достойно по-скоро за перото на белетриста). И все пак
хипотеза, която няма никакваопора във фактите и се гради вър-
ху логическо съпоставяне на пребиваването на българските пра-
теници и славянските първопросветители в Рим. Тя няма право
на съществуване в сериозната научна книжнина дотогава, до-
като не бъдат намерени податки, годни да я докажат в едва или
друга степей. Тя може би съдържа в себе си ед но рациона л но
зърно на историческата истина: същинското запознаване на
българския княжески двор със славянската писменост и книж-
нина, преоцепката на Борис, която го довела до окончателното
скъсване на отношенията с папите, онова дълго обмисляне на
предимствата на славянската книжнина, което князът сторил
за себе си стъпка след стъпка при вървежа по един неочертан
и неизвестен път, установеното решение да се сдобие с такива
първоучители и проповедници — или, както гласи вече цити-
раното място в Климентовото Пространно житие, „Борис жа-
дувал за такива мъже. . каквито отдавна той търсел** — това
е изходиата точка за твърдението, че той отколе е знаел за съз-
дадената и разпространявана славянска просвета и книжов-
ност. Вероятно от Рим започнал целият този продължителен
процес на обмисляпе и осмисляне, конто траял години, за да
даде плод у нас едва след крушението на Великоморавската ми-
сия — подир Методиевата смърт (885 г.). Ако не друго, Бори-
совите пратеници благодарение па контактите с папството поне
до 870 г. са могли да допесат в Плиска вестта за появилите се
апостоли на славянската просвета и книжовност, разказвайки
за тяхната мъдрост, ученолюбие и творчество. Дори и да е била
приета отначало с безразличие поради невиждапе и перазбиране
на една бъдна за плаха от византийската духовна и политическа
експанзия, то тази вест е била по-късната изходна точка в пла-
новете па княз Борис за въвеждане на славянского богослу-
жение и език като официални (на първо време непосредствено
след покръстването едва ли той е живял с такива намерения),
конто той открива за себе си като държавник след горчивия не-
успех с чуждоземните духовници. Едно такова преосмисляне
е твърде вероятно за него, като се има пред вид объркаността му
по пътя, по който е трябвало да се върви по-нататък при пре-
устройството на държавпия и духовния живот. Византизира-
нето им би представлявало доказване на правотата на копсер-
вативната част от българските боили, конто бяха повели народа
на бунт, за да се разправят с княза, смятан оттях за капитулант
пред Византия, като носител на вероотстъпничество. То би го
превърнало в трагичен герой на българската история, който не
е могъл да се справи със силите, призовани от него Зародила
се навярно недълго след 870 година, мисълта за премахването
на гръцкия език и за въвеждането на славянская език в църк-
вата и държавата, за постепенната замяла на византийского ду-
ховенство с българско, излъчено от средата на народа, не е на-
22 КНЯЗ БОР ИС ПЪРВИ
337
пускала княз Борис. По време на първото пребиваване на из-
пратените от Византия мисионери, а дори и в началото па по-
вторного им идване измеренията на опасността едва ли някой
е можел да сети осезателно. Не е могъл и княз Борис.
По странната и красива игра па историята родената сред
и за българските славяни писменост и книжнииа тръгнала от
Цариград като оръжие на византийската дипломация, полу-
чила своего идеологическо осмисляне и освещаване в Рим, реа-
лизирала се с трагизъм във Великоморавия, за да се върне в
своята истин ска родина и изживее тук бляскав възход. В кръ-
говрата на нейния поход от Изток към Запад и обратно има ня-
каква историческа логика, която трудно се поддава на точпи
определения. Тук няма предопределеност, мистичност и зага-
дъчност, а един път, изпъстрен със случайности, но устремен
към необходимата пълна реализация на величавого дело на сла-
вянските първопросветители Кирил и Методий.
Походът на славянската писменост на великоморавска земя
се оказал не спешен Смъртта на Методий (6 април 885 година)
била сигнал за разп ава с неговото и братовото му ело и с тех-
ните ученици. Папството и немското духовенство се опълчили
срещу тях с всичката си свирепост. Папските пълномогцници
(епископ Доминик и презвитерите Йоан и Стефан) пристигнали
във Велеград, за да организират преследванията и инквизи-
цията по всички традиции и норми, конто имали място в жи-
вота на Западната църква. Те дошли по искането на новия вели-
коморавски епископ Вихинг, за да го подпомогнат в борбата
срещу славянските просветители. Преследванията били обявени
върху юридическата обосновка от заплашителното писмо на
папа Стефан V (885—891) до великоморавския княз Светополк,
в което се повелявало премахването на богослужението на сла-
вянски език, прекратяването на дейността на славянските про-
ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ОРЛИ ВЪРХУ ПЛАТНО — ВИЗАНТИЙСКА ИЗРАБОТКА (X ВЕК)
светители — в противен случай над тях виснела страховита
заплаха за наказание: „А упоритите и неподчиняващите се,
конто ностоянствуват във враждата и съблазънта, нареждаме
да бъдат изхвърлени от лоното на църквата като сеячи на пле-
вели, ако не са се поправили след първото и второто напомняне.
Нареждаме също да бъдат обуздани и с нашата сила да бъдат
изгонени далеч от вашите земи, та една болна овца да не зарази
цялото стадо."19
И ако в началото борбата срещу верните на завета на Ки-
339
рила и Методия ученици започнала с прения20, то впоследствие
не закъсняла разправата с огън и меч. „Тези от тях, конто имали
длъжност на учители" — Климент, Наум, Сава, Ангеларий, —
били оковани във вериги и хвърлени в затвора. Най-изтъкпа-
тият между учителите Горазд, бил спет онепископския престол
и посечен. Славянската книжнина била разпиляна и уншцожепа,
богослужението на славянски в църквите — забранено21. По-
громът бил пълен.
Закоравелият и безлошаден противник на славянската
просвета Вихинг бързал в отсъствието на княз Светополк да се
възползува от папската „благословия“ за разправа. И за да из-
бегне вероятните политически усложнения, конто биха се по-
лучили след завръщането па княза, заповядал на войниците да
измъкнат дейците на славянската просвета от затвора, за да
ги прогонят от пределите на Великоморавия. „Войниците, хора
жестоки, понеже били немци, притежаващи и по природа же-
стокост, която увеличили и поради заповедта, взели светците,
извели ги извън града и след каю ги съблекли, почнали да ги
влачат голи. И чрез една постъпка те им причинявали две зли-
ни: безчестие и страдание от ледено студената мъгла, която лежи
винаги в крайдунавските земи. Освен това те допирали мечовете
си до шиите им, готови да ги забият, и копията си до гърдите им,
готови да ги окървавят, за да не умрат само един път, но тол-
кова пъти да изпитат смъртен ужас, колкото пъти очаквали
удар. И това било заповядано на войниците от враговете . .“22
Немските войници повели тези страдалци в името на една
вяра (по-силна и по-пълнокръвна от Христовата) по пътища
и кръстопътища, за да ги унижават и прекършат духа им. Най-
възрастните и грохналите от тях били изоставени на милостта
на случая, а по-младите били изпратени във Венеция на тър-
жището за роби.
Изоставени на произвола на съдбата, трима от Кирило-
Методиевите ученици — Климент, Наум и Ангеларий, „закоп-
нели за България, за България си мислели и се надявали, че
България е готова да им /аде спокойствие"23. Техният стремеж
да достигпат до пределите на българската държава, както това
личи от разказа на Теофилакт Охридски, бил извъпредно силен.
Той не можел да бъде възпрян от каквито и да е трудности и
препятствия по пътя им. ..С.тигцали ^Белград гози град е
лай-прочут от кразЦупавските градове — и се явили п и бори-
тгу. кан 24 Радислав], който тогава го пазел. Те му разказали
всичко, кое-пт сЕГе'случило с тях, тъй като той искал да го уз-
нае. А като научил това и разбрал, че те са велики и близки на
бога мъже, решил, че трябва да изпрати чуждепцитс при бъл-
гарския княз Борис, чийто военен наместник той бил, защото
знаел, че Борис жадувал за такива мъже. Затова той ги оставил
да се съвземат от дългото пътуване и след това ги изпратил на
княза като скъпоценен дар и му съобщил, че тези мъже са имен-
но такива, каквито той с голямо желание е търсел."
Отколе свикпали с необходимости от духовна храна, която
в обилие ни поднася книгата, ние днес трудно можем да проу-
меем снова благоговейно чувство, що първен българският княз
Борис и неговите верни боили в столнината Плиска са изпи-
слова (а те едва ли са били други — епохата го изиск-
прочетени пред тях с развълнуван глас от Климент или
или Ангеларий, са прозвучали като вълшебна музика,
от незнании глъбини.25 Християнската религия „ш.яла
тали, когатоса видели славянската реч, написана с глаголически
писмена. Навярно извезаните върху пергаментовия лист еван-
гелски
вала),
Наум,
идеща --------------------------г----------- г_...... —
ч да престане да бъде сбор от непонятни обреди и тъмни суеве-
/ рия"26, за да се превърне в една разбираема и напълно осмис-
< лена за българския народ вяра, макар и в натрапен и наложен
чрез княжеската воля бог. Несъмнено най-щастлив и радостен
от всички в този миг на срещата със славянските просветители
341
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
и разнасяната от тях книжовност е бил княз Борис. Опасността
от пълното византинизиране на българското общество и кул-
тура вече можела _а бъдс чслещщ, нреодоляна. Гревогата за
бъднините на държавата и народа, конто той смело и рисковано
бе повел по нов път, така често спохождаща го в изминалите
години, се разсеяла. Той смело и уверено можел да застане пред
съда на историята и поколенията като водач, изпълпил достойно
изключително важната си историческа мисия. Пристигапето
q на тримата славянски просветители в България, в нейната стол-
нина, при нейния княз било за него сякаш „дар от бога“, от но-
вия християнски бог, който сега заставал в българската земя
не в позата на византийски завоевател, а на славянски говорещ
“г наставник — разбираем, добросърдечен и всемогъщ. Това било
победа с по-голяма стойност от всички постигнати от княз Борис
дотогава на дипломатическото поприще.
За посрещането и първите грижи около славянските про-
светители ни разказва съставителят на Пространного Климен-
тово житие. Този разказ е не само напълно достоверен, но из-
ключително вълнуващ:
„Когато пристигиали при Борис, те били приети с почит
и както трябвало да бъдат приетц_почтени във всяко отношение
и уважавани мъже, и били разпитани за случилото се с тях.
Те разказали всичко отначало докрай, без да пропуснат нещо.
След като князът изслушал това, той много благодарил на бога,
че му е изпратил такива служители като благодетели на Бълга-
рия и че й е подарил за учители и устроители на вярата не слу-
чайна лица, а изповедници и мъченици. Дал им подходящи за
свещеници дрехи, удостоил ги с всякаква почит и заповядал да
им се дадат жилища, конто били определена за първите от прия-
телите му. Осигурил им пълно изобилие от всичко необходимо,
понеже знаел добре, че отдаването на грижа за каквато и да
било малка телесна нужда твърде много отклонява от разми-
ПАЛЕСТИНСКИ КРЪСТ — ЕПКОЛИНОН (IX ВЕК)
съл за бога. А и него самия го обхванало силно желание да раз-
говаря всеки ден с тях, да научава от тях древни истории и
жития на светиите и чрез техните уста да чете писанията.
Но и тези от неговите приближени, конто се отличав али
от другите с достойнство на рода си и с голямо богатство, идвали
при светците като деца в дома на учителите си, разпитвали ги за
всичко, коетосеотнасялодоспасението, и черпейки от тези непре-
къснати извори, сами пиели и давали от водата им и на своите
домове. Те се стараели усърдно пред светците как всеки един
от тях да ги убеди да посетят къщата му, смятайки присъствието
на учителите за освещение и вярвайки, че където са тези три-
мата, конто са съединени във всичко телом и духом, там при-
съствува и господ. Светците, отбягвайки многото хора и в съ-
щото време стараейки се приятно да угаждат на княза, не се
решавали да посещават домовете на мнозина, освен когато този
боголюбив княз им позволявал.
Затова и един от бъдгарите на име Есхач, по чин сампсис,
отишъл при княза и го помолил да му позволи да приеме у дома
си пресветия Климент и преподобния Наум. Той с готовност
дал съгласието си, понеже молителят му бил драг, но казал:
„Приеми учителите с всяка почит, докато приготвим за тях на-
пълно това, което трябва да се направи."
Осветил се и домът на Чеслав с посещението на Ангеларий,
защото князът и нему оказал благоволение, когато той помо-
лил да приеме този учител. Но Чеслав не можал дълго време
да се наслаждава на неговото присъствие в живота. Ангеларий,
като поживял малко време при него, с радост предал душата
си в ръцете на светите ангели.
Климент и Наум живеели у Есхач, удостоявани с всякаква
почит,но сами го удостоявали с по-големи и по-скъпоценни да-
рове, понеже, сеейки духовни семена, жънели материалните
блага на този човек.“27
Кървавият залез на великоморавската мисия на Кирил и
Методий и техните ученици бил в същност истинският изгрев
на тяхното делов земята на българите. То било спасено от тях.
Тук намерило своята „обетована земя“. Крушението на велико-
моравската мисия гтаняло трнумфялнп начало на българската•
Както се вижда от приведените по-горе откъси оу Др тран-
пото Климент >во житие, кпяз Борис проявил голёми грижи към"
славянските просветители, водел дълги беседи с тях,. Едва ли
темите'На техните разговори са се простирали е.цииствено а_сфе-
рата на християнската религия и нейната история (впрочем в
предишните години той е имал достатъчно време и възможност
да се запознае с това). По-скоро той е обсъждал продължително
с тях бъдещите мерки за разпростпанепие на славянската пис-
меност и книжовност, за обучавапе на многоб юен кли , из-
лъчен из средата на , дадения му от бога народ*1, за славянската
християнска проповед. За него е било ясно, че сЪздаването на
българска църковна йерархия е сигурен щит за отстояванё на
народностната, църковната и политическата независимост на
българия от експанзията на византийского духовенство. Ймайки
’ иа 1/ И
йки
пред вид неговата ревност при защищаване на интересите на
империята в България, княз Борис е правел първоначално вс.ич-
ко възможно присъствието на Климент. Наум, и Ангела эий в
столпината Плиска да бъде незабелязано. До тях са имали до-
стъп само найдтр и ближе ните. ла княжеския. .пвор бпили. на„й-
доверените на владетеля люде. Гласността и публичиостта в
случая не били необходима е ёиха предизвикали на първо
м я сто противодействието _и протеста на византийского духо-
венство срещу-сдавянските кпижошшци и-нросветтслИу а от-
там конфликта на българския владетел с цариградската патриар-
Шия и византийския император. Тези усложнения оиха подей-
ствували вредоносно и биха спънали още в началото изграж-
дането на великото дело. Тактичният и ловък държавник и ди-
345
пломат отново изявил себе си. Той не обичал прибързаността
и необмислеността в действията. Оградени от вниманието и по-
читта на българския владетел и столичного болярство, Климент,
Наум и Ангеларий били предпазени от атаките на византийского
духовенство, от възможността то да поиска тяхното незабавно
оттегляне от пределите на България Примерът с Великоморавия
бил пресен. Не било необходимо неговото повтаряне в земята
на българите.
Междувременно в същата 886 година, малко подир_идва-л
нете на Климент, Наум и Ангеларий в Плиска, в България при-| р,
стигнали и по-младите учёпици на Кирил и Мётодий. Тяхната sy
одисея след погрома на Кирило-ЛАетодиевото дело във Велико-
моравия накратко е описана в първото и най-старо~~житие на*
Наум: „Нека и това да бъде известно па всички, конто прочетат,
както писахме по-напред, че грешниците мъчиха едни много,
а други — презвитери и дякони — продаваха на евреите за
пари. А като ги взеха евреите, заведоха ги във Венеция. И ко-
гато ги продадоха, тогава по божия наредба пристигна във Ве-
неция царски човек от Цариград по царска работа. И като узна
за тях, царският човек ги откупи. И като ги взе, заведе ги в
Цариград и разказа за тях на цар Василий [византийския им-
ператор]. И пак им възвърнаха техните чинове и санове — през-
витери и дякони, каквито имаха по-рано. Дадоха им и служби.
И пикой не умря в робство. Но едни, покровителствувани от
царете, получиха успокоение в Цариград, а други дойдоха в
българската земя и с велика чест намериха покой.**28 Между
тези, конто дошли в България, бил и презвитерът Констан-
тин29, който впоследствие, прославяйки се с неуморната си дей-
focT, получил епископски сан. В науч пата литература е из-
азано логичного и п| ав оно юбно гле ище, че отведените в
' j i Цариград славянски просветители и свещенослужители са влез-
ди в контакт с намиращия се тук Борисов син Симеон, който
РЕЛЕФ НА КОННИК, НАМЕРЕН В
РУСЕНСКО (IX—X ВЕК)
и/
№. се сближил с тях и им оказал въздеиствие да заминат с него за
България30. Може би неговото известие, че техни учители и
съратници са вече в България и се радват на гостолюбен прием,
ги е накарало да проявят още по-голям о желание да дойдат в
земята на българите, за да станат и те просветители на рода си,
факлоиосци па едно величаво по нодвизи и мъченичество дело.
Великоморавската земя, гдето експанзията на Рим и нем-
ското духовенство била неудържима, гдето държавната власт
не проявила упоритост за защита на едно чисто славянско дело
и творчество, се оказала негостолюбива.Така че в България на
княз Борис придобива действителна историческа стойност де-
347
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
|лото на Кирил и Методий. То се явява като резултат от разви-
тието на най-напредналите в своето обособяване славянски ет-
нически общности, като изява на самостойност в мисълта и ду-
ховного творчество, като реакция срещу експанзията на Цари-
град и Рим, на германизма и византинизма. България била не
просто някаква огромна територия, населена~~със слаЬяНл, а~
политико-етническа о щност, воюваща за обединение на сла-
вя нските племена в Мизия, 1ракия~, Македония и „отвъддупав-
ска България" — общност, която през втората половина на
девети век изживявала пълнокръвно пачалпите степени на на-
родностното си самоосъзнаване и за ачата си като политическ
сила и“челен от яд на многоб юйпия славянски свят.
Проектирането на Кирило-Методиевото дело в България,
с което наново се изявява държавническият гений на князч Бо-
рис, неговото вярно чувство за повелите на историята, е най-
.забележителното завоевание на славянския свят в Ранното сред-
_новековие. Ако още с раждането на Сългарската държава^ней-
ните владетели бяха съзнали и осмислили идеята за политичес-
кого единение на славяни и прабългари, ако с покръстването
се е правела първата крупна стъпка в духовного сплотяване
на разнородните етнически елементи, то в Плиска, гдето княз
Борис и неговите верни боили трасирали пътя на държавата,
е узрявала идеята, че да се назовет българин и да се почувству-
ваш частица от голямата етническа общност, която се създавала,
не е било достатъчно само върху основата на политического и
верско единство. И срещу решенията на Цариградския църко-
вен събор от 869—870 г., конто узаконили включването на ново-
създадената българска църква в сферата на византийската, в
кръга на излъчваната от нея култура и образованост, срещу
византийските духовници и техните неразбираеми писмена,
срещу противодействуващата на народностното съзиждане сила
и останките от езичеството, срещу политический разкол, осно-
КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ — СТЕНОПИС
\348
ван на невежеството и на зле разбранил партикуларизъм на
прабългарските родове, княз Борис изпратил не войска от от-
брани воини, а неколцината изстрадали странници и мъченици
за делото на славянските първопросветители — мъжете, чисто
пристигане България и пейният княз жадували. По замисъла,
чрез съдействието, по повелята на държателя на българския
трон те тръгнали по обширната българска земя, за да сеят се-
мената на просвещението и да воюват за българщината.
И ако първоначално в разговорите и многобройните си
срещи с Климент, Наум и Ангеларий княз Борис е обмислял
съвместно с тях плановете за широка книжовно-просветна и
църковно-организаторска работа, за създаване на книжовпи
средища и за обучение на книжовници и свещенослужители,
за разпространение и разясняваие на християнството сред ня-
кои среди от населението, продължаващи ревниво да се придър-
жат към езическите вярвания, и за изграждане на независима
българска църква,31 то след идването от Цариград на техните
по-млади събратя по дело и дух тези въпроси трябвало отново
да се поставят и обмислят. При това в решаването на жизнено
важните и неотложни задачи княз Борис включил и своите най-
верни, предани и близки помощници в управлението на държа-
вата. Именно тук било решено да се създадат две днижовни-и
просветни средища — едното в Плиска, в Горната земя, а дру-
гото в Охрид, в Долната земя,32 конто да пръскат за и на ла-
вянската книжовност сред, _бълга[)ския народ Докато Климент
трябвало да замине за югозаналните прелели на българската
държава, за да разгърне там трескава книжонно-просветителска
дёйност, то Наум и останалите славянски просветители лстяняпи
в престолния град Плиска.
Във връзка с тези действия, извършени по повеля на бъл-
гарския владетел княз Борис, в исторического дирене неведнъж
е възниквал въпросът: защо не е бил задържан Климент, а по-
дир него и Наум в столицата, а са били изпратени да просве-
щават, проповядват и извършват усилёни-книжовни занимания
в тъй отдалечепитё от нёя югозападни_ предели на държавата?
Първоначално руският изследвач Н. Л. Туницки33 се опита
да даде отговор на този въпрос. Според него в Североизточна
България тогава прабългарският елемент е бил все още прео-
бладаващ и неасимилиран от славяните, пък и привържениците
на езичеството тук били многобройни и със силни позиции. Дей-
ността па Климент в тази среда би предизвикала „взрив от не-
Г
годувание и движение сред защитниците па старината и осо-
бено сред болярското окръжение". И макар княз Борис да е
разбирал прекрасно значението на славянская език в богослу-
жение™ и за обединението на своята държава, да е разбирал
ролята на славянската книжовност в борбата срещу все по-
силно нарастващото византийско влияние, „той се е боял от
нови усложнения в столицата и нейните околности“. Поради
това „той бил длъжен да отпрати моравските изгнаници там,
гдето тяхната дейност би имала по-благоприятна почва".
Почти същото обяснение дава и В. Н. Златарски34. Княз
Борис не искал да открие славянско училище в резиденцията
си или в Източна България, а в югозападните български обла-
сти (Македония), за да не предизвика подозрение в гръцкото
духовенство (то е могло да попречи на това добро начинание
и го осуети) и негодувание между ония български боляри, конто
не споделяли политиката на своя господар. Тези отговори не
са нито задоволителни, нито правдоподобии. Решителността
и безкомпромисното рещаване на жизнено важните за държа-
вата въпроси са били характерна черта в дейността на княз
Борис. Той ги проявявал навсякъде. Едва ли тъкмо сега би
проявил уплаха. Още повече фактът, че чрез неговото содей-
ствие се изгражда книжовно средище в столнината, начело на
което застапал Наум, не дава право да се смята, че той е проя-
351
вил някаква боязън или прекомерна предпазливост. Освен това
поддръжката, която той имал сред вече променилото значително
своя състав след потушаването на бунта от 865 г. болярство,
е била значителна. Опитът за изясняване на тези въпроси пре-
дизвика в научната литература други — и по-правдоподобни,
и по-отдалечени от истината — отговори.
По^всяка вероятност „Климент избира за място на новата
си дейност отдалечения от българския политическим култу'рен
център край.защото е произхождал от него; оттук някога е ста-
нал~сподвижник на Кирил и Методий*135 (нека не се забравя
по-категорично изразеното през XIII век от Димитър Хоматиап
в неговото Кратко Климентово житие — „този велик наш отец
и светилник на България бил по род от европейските мизи,
който народът знае обикновено и като българи“з6). Ако това
уместно предположение на Ем. Георгиев, основано на някои
преки и косвени сведения, е напълно приемливо, другите едва
ли биха могли да имат право на съществуване.
Според него Климент, а след това и Наум заминали за Ма-
кедония, понеже „нуждата от тях в българската столица не е
била особено гол яма. В Преслав(?) вече е имало други славян-
ски дейци, представители на славянската черква и славянската
книжовност, наложили се като техни организатори и ръково-
дители“(в случая неговото невярно предположение за идва-
нето на „поп“ или „дякои“ през 882 г. ражда друго още по-не-
приемливо). Дошлите в България Климент, Наум и другите
техни сподвижници донесли глаголического писмо, а заварили
тук създадена кирилска традиция (това пък съвсем не намира
каквото и да е потвърждение както в писмените извори, така
и в епиграфските паметници). Климент и Наум влезли в_кон-
фликт с нейните представители и решили да останат докрай
верни на глаголическата традиция, завещана им от първпуми-
телите. Нея те разпространявали в Македония.
Колкото изкуствено създадена, толкова и невярна е тази
хипотеза. Тя е прод кт на приумици, а не на твърдо придър-
жане към данните на изворите. Ако в Ьългария се бе“Иаложила
огце преди идвапето на~Климент, Наум и Ангеларий кйрилската
славянскгГазбука. княз Борис едва ли би позволил в една ог-
ромна облает да се разнрострапяваславянската писменост на
друпГазбука. Това би противоречало на идеята му за цёнтра-
лиза'цйя7“0ще повече, ако той наистина е разполагал преди с
кпижовни дейци, едва ли в Пространпото житие па Климент би
била описана по такъв начин възторжената радост и бляска-
вото посрещапе на славянските просветители.
В обм ис л я 11ите тогава планове на княз Борис едва ли е
стоял въпросът за официалпото и повсеместно въвеждане на сла-
вянската писменост и книжнипа в държавния и църковпня жц-
вот. Това е било невъзможно както порали малкия брой на обу-
чени па тях хора, така и поради паличието па византийско ду-
ховенство, което заемало върховете на църколлата иерархия
и трудно би допуснало извършването на една коренна..промяна,
Конфликтът с него би се превърнал в конфликт със самата Ви-
зантия. Необходима била огромна предварителна работа на
дошлите славянски просветители. То трябвало на първо място
да об чат на славянско четмо и богослужение огромен брой
българи, които да се посветят в свещенически сан, да~подготвят
книжовници, да извършат преводи и преписи на богослужеб:
ните книги, за да могат те масово да бъдат използувани. Преди
да се извърши по същество революционният акт на замяна на
официалния държавен и богослужебен език — гръцкия със сла-
вянский, на византийското духовенство с българско, на ви-
зантийските църковни книги с български, била необходима
огромна предварителна работа, която да обхване както цен-/
тралната облает на държавата, така и перифериите. Това пред-
ставлява една от важните причини, поради конто Климент е
23 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
353
бил изпратеи да проповядва, преподава и създаде книжовно
срсдище в югозападните предели на държавата, в Македония.
Имало обаче и нещо друго. Компактного славянско насе-
ление, коего живеело в Македония,било включено й пределите
на българската държава най-късно — едва през 30—40 -те го-
дин ина IX век. В предйшните десегилетия Византия и м а л а въз -
мбжност да извърши тук опит за възвръшане на загубенитё те-
ритории не чрез прогонване па славяпското~паселшГиеГ~Г1 “чрез
неговата асимилация и приобщаване към себе си чрез гръцкп^
език, християнската вяра и високата си култура.37 Върху тези
три елемента се градяла византииската асимилаторска поли-
тика спрямо славяпеките маси. Твърде сполучливо един из-
вестен византинист е отбелязал: „Това славянизиране на Бал-
канский полуостров, което Византия никога не е отричала, нито
отхвърляла, но е нанравлявала и използувала, е станало при-
чина в края на краищата за една от най-удивителните победи
на византийския елинизъм.*'38 Опасността от византине кото
влияние се оказала в същност най-релефно очертана в. югоза-
падните български краища. Тук Византия ло силата на една
запазена вече традиция "можсла да окаже по-трайпо воздей-
ствие за приобщаване на славянского население към себе си
чрез християнизация и единизацйя. Поради това наложително
е било бъ.и арският владетел да заздрави позициите си тук чрез
бор ба срепг византийского влияние, като се създадат уч и л и ща
на славянски език и се подготвят учитрпи и сврщриицн, конто
да подхванат с ревност и усърдие тази задача. Имайки пред
вид нейната огромна важност за съдбините на своята държава,
княз Борис я възложил на най-опитния и най-авторитетния —
Климент.39
Разгледано в такава светлина, изпращането на Климент
в българския югозапад сочи държавническия гений на княз
Борис, който решил да приобщи към държавата тамошното ела-
НАДПИС СЪС ЗАГЛДЪЧНИ
СТАРО-БЪЯГАРСКИ ЗНАИИ, НАМЕРЕН
В СЕВЕРОИЗТОЧНА БЬЯГАРИЯ
вянско население не само политически и версии, но и духовно.
Дори неговите съвременници са тълкували този акт на княза
като далновиден и правилен, поради което изтъквали, че той
бил извършен от него по „божие внушение": „След това, понеже
истинският божи помощник Михаил, когото нашият разказ на-
рече по-рано и Борис, не преставал да насочва всичките си
мисли към това, как да създаде на светите мъже пълпа въз-
можност за божието дело, след като бог му внушил тази мисъл,
той отделил [иззел] Кутмичевица41 от Котокий,42 когото осво-
бодил от управлението, и й поставил за управител Домета. Пре-
дал блажения Климент на Домета или по-скоро Домета на Кли-
мент, а още по-точно да кажем, предал ги един на друг: единия
като послушен във всичко, а другият да си служи с първия
като с помощник при решенията си. Климент се изпращал за
учител в Кутмичевица и се издало нареждане до всички жи-
тели на тази облает да приемат светеца с почит, да го удостоя-
ват с дарове и чрез видимите неща да разгласят между
!*Rmi, i
* Х(е,л.
Г—,а€>ж(4‘ /гг:ж«с1
яб^нъоэГ.. *л:с /-чъХ
хеж<к»4
«:<?•*,.»/-/«„„J / »r.K'».'->;e*K-AjB««.A^^i
’e..M.I»tr;.-4wz;J.‘nr \'К l.-b'I'V7 i
д
к
кЛ„ <.)?„ чй»*- мТм&аел; >•.&£.
тадеХигль ё<*её$
я ir . Н.<1Р Z” 'игЛв о.
^'^€«1и<„ьж"е<»4е«л.<ш а«£лдМ
зСЗЗ £ЛоЛ£,?£>Я'>?‘1 &Дт Рf <9в4«1?йГ-—?
W.!*S^irf4%ft'J^eW йГаГ^^’Й
К'
СТ ОТ КИЕВСКИТЕ ГЛАГОЛИЧЕСКИ ЛИСТОВЕ (XI ВЕК)
всички съкровището па любовта, което е вложено в душата.
И за по-голямо насърчение на другите сам Борис предал
като дар на триблажения Климент три къщи в Девол43, отли-
чаващи се по своя разкош и при надлежащи на комитски род.
Освен това му подарил и места за почивка около Охрид и Гла-
виница."44
Преди всичко прави впечатление, че според приведеното
сведение княз Борце, извършил промяна в управлението на
областта Кутмичевица още през същата $6 година, малко преди
Климент да потегли към нея Дотогавашиият управител Кото-
кий бил заменГТПот него с нов —- Домета. Това дава възмож-
ност преди всичко да се разбере огромного значение, което кня-
зът е придавал на мисията на Климент в тези земи. Той се е
постарал да подбере между верните нему боили такъв, който
би действувал в пълна хармония със славянский просветител
и би му бил най-верният помощник. Ясно е, че тъй като опас-
ността от византийского духовенство и неговата рущаща народ-
постного изгэаждане сила е била най-го.пяма в югозападицте
краища, българският владетел е взел сериозни мерки^за да. я
предотврати. Той изпраща в тях не само най-изпитания про-
' поведник, просветител и организатор на славянского книжовно
^ло^’ но и енергичен управител — славянин по произход,
/Уд/гоито не би се спрял пред нищо, за да създаде сгодни за работа
I условия на Климент. Епископските катедри, някои от конто
били изградени дори преди християнизацията на България,
били твърде много в югозападната част на полуострова. Те били
възглавявани от византийско духовенство, което правело всичко
възможно, за да отскубне от българското влияние местного сла-
вянско население и да го приобщи към византийската политика
и духовна общност. Неговата дейност тежала и заплашвала.
Поради това княз Борис е изпратил Климент със задача да под-
готви колкого се може по-бързо свешеници конто да извърш-
i ru ‘у*1
'Поведник, просветител
357
ват богослужението на славянски език и да изместят постепенно
византийските църковнослужители. Но успоредно с това той
е разбирал, че реализирането на неговата идея от Климент би
срещнала фанатичния отпор на византийского духовенство,
което би направило всичко възможно, за да парализира~дей-
ността на славянския просветител. Необходимо било да сеЪзе-
мат предварителни мерки, за да не се допусне подобна изява.
Ето защо княз Борис извършил смяната на управителите. До-
мета щял да бъде верпият и предан изпълнител на волята на
своя владетел, който нямал да допусне дейността на Климент
да бъде смутена. Именно поради това в житието недвусмислено
е отбелязано, че Борис взел това решение, понеже „не преста-
вал да насочва всичките си мнсли към това, как да създаде на
светите мъже пълна възможност за божиего дело“. „Управител
на една облает, голяма колкото някои от съседните държави,
ползуващ се с доверието на своя владетел, притежаващ голяма
власт и авторитет, Домета е имал между многобройните си за-
дачи и грижата да разчиства пътя на големия просветител Кли-
мент в неговата забележителна дейност в Девол и в целия Де-
волски комитат. И както под сянката на Домета се е развивала
дейността на Климент в българските югозападни области, така
и ореолът на великия български просветител е хвърлил част
от светостта и лъчезарността си върху големия представител на
българската администрация — комита Домета."45
След усърдна предварителна подготовка, по време на която
извършил важни политически промени, княз Борис изпратил
Климент в Македония. И бил сигурен, че славянският просве-
тител не ще срещне сериозни затруднения по~гвоя и бёз~това
труден път. По този начин ако във Великоморавия делото на
славянската писменост срещнало не подкрепата, а равноду-
шието на един напълно незаинтересован от него държавен глава,
то в България в лицето на княз Борис то намерило своя най-
възторжен покровител, който не щадил нищо, за да проправя
пътя на неговото развитие. Поради това Климентовият житие-
писец с възторг и преклонение пред неговата мъдрост отбеля-
зал: „Ето такива и толкова велики били делата на кпяза. Чуд-
ната му душа по този начин изливала, доколкото могла, своята
любов към Христа върху Христовия служител и давала и на
другите пример за това похвалпо усърдие.
А какви били делата на Климент? Не се ли той възгордял
от почестите и не се ли помислил за нещо повече от това, което
бил? И след това не почнал ли да живее по-разкошно, смятайки,
че е постигнал всичко? Съвсем не. Но като че ли с нищо още не
бил послужил на Христа, той поставил тези почести като начало
на своя подвиг в учевисто и на усърдието си в проповедта и пи-
кога не престапал да се грижи да не би да измами княза в на-
деждите, конто той възлагал на него.. .
Климент — учителят и пропо, едникът — започнал с раз-
мгпгтвбята^раз^ностранна и плодотворна дейност, в която той
срещал непрестанната подкрепа и покровителство на княз
Борис и чрез назначения от пего управител на областта, чрез
комита Домета — на българската държавна власт. Първата му
задача била да способствува за приобщаването към християн-
ската религия на все още придържащите се към езичеството сла-
вянски маси в~Македония: „И действително, обикаляйки всички"
области, конто споменахме, той гръмогласно проповядвал на
езичниците божието спасение и беседвал с всички изобщо за
спасителиите божи заповеди и за божествепите догми и убеж-
давал, че както благочестив народ без здраво учение е в същ-
ност мъртъв и вмирисан, така и безжизненото учение не води
към вечен живот." И все пак проповядването на християнство-
то не стояло в центъра на дейността му. Той бил погълпат не
от църковно-проповедническата дейност, а от учителско-про-
'.с’ветителската. Самият той е бил изпълнен с ясното съзггание;
ПРИМИТИВНА РИСУНКА ВЪРХУ КАМЕНЕН БЛОК ОТ КРЕГЮСТНАТА
СТЕНА — ПРЕСЛАВ
X:
CQ
А
t:
О
4
ь?
че много по-важна е просветата на народа в държавата, откол-
кото изпълненйето на църковни служби и песнопения.
1 J Подготовката и обучаването на многобройно духовенство,
излъченб от местното население, коего да проповядва на сла-
* вянски език и да измества постепенно византийского — тов е
била най-важната задача. Вещият организатор и неуморен бъл-
гарски първоучитёл се заел с нея с трескавипа, ревност и усър
дие, каквито няма равни тям „Той имал във всяка облает из-
брани измежду другите и те никак не били малко, защото се
наброявали до три хиляди и петстотин. С тях прекарвал по-
вечето си време и им разкривал по-дълбоките места от писа-
нията. . . От тях той поставил четци, иподякони,дякони и све-
щеници. Във всяка облает той си служел с триста ученици без
техните помощници и те не плащали нищо на княза, но служели
на бога и били определени нему да плащат или по-скоро да му
се отплащат. - .“ Така за кратко в еме той успял да създаде
ч то_ бългз-рскц, народен к и , -комуто предстояла задачата за
цялостна българизация на църквата и богослужение™ в не .
Цитираният откъс от житието по твърде категоричен начин сви-
детелствува не само за дейността на Климент като деец, под-
готвящ българско духовенство, но и като личност, конто е била
снабдена от княза с твърде големи права и пълномощия — да
ръкополага, организира и разпределя това духовенство по от-
делимте енории, там, гдето необходимостта от неговата проповед
е била най-голяма.
Освен това очевидна е и огромната грижа, която българ-
ският княз проявил към новоизлъченото духовенство, евърз-
вайки го тясно с държавата —с<»-освоЬождавДДи иг К^йдито
и да е анъчни за, ължен По този начин той 'скорил п о еса
на израстването на църквата като феодален институт, спомогнал
за срастването и приобщаването й с дъпжавната администрация.
Всяка стъпка в многостранната Климентова дейност била им-
362
СТАРИННА ИКОНА ОТ ДЕМИР КЛПИЯ. СЪХРАНЯВАНА В АРХЕОЛОГИЧЕСКИМ
МУЗЕЙ — СКОПИЕ
пулсирана и подкрепяна от българския княз. Целите и стреме-
жите на двете личности, усетили вярно пулса на времето и по-
велите на епохата, били в пълна и нерушима хармония. Без
подкрепата на княз Борис дейността на Климент сред славя-
ните в Македония би била невъзможна. Без дейността на Кли-
мент реализацията на идеята на княза за изграждане на чув-
ството на единна народностна принадлежност и пълна приоб-
щеност към българската държава на тукашните славяни би се
оказала само на степента на несполучливия опит.
Особено голямо значение за развитието на българската кул-
/тура и просвета имала създадената и редовно функционираща
под ръководството на Климе1/НЭхридски школ~а>-Ца кратко вре-
ме тя израснала не само кат<гВЗ?кин ирисв'Ргеи; нс? и книжовен
център. В нея направили своите първи стъпки редица българи,
конто впоследствие станали вдъхновени ратвици на Кирило-
Методиевото дело, на делото на княз Борис и своя учител Кли-
мент. Така воините на българската кауза, борците срещу визан-
тийските асимилаторски домогвания ежедневно се увеличавали,
за да се превърнат в многобройна армия. Не без основание ня-
кои наши изследвачи смятат, че създадената от Климент Ох-
ридски школа в условията на тогавашна средновековна Европа
ё представлявала първият български славянски университет.47
Не без~възхищение житиеписецът чрез думите на един от него-
вите ученици48 ни известява: „А нас, смирените и недостойните
поради своята сърдечна доброта, той ни беше направил не-
близки от другите и ние винаги бяхме с него, присъствувайки
във всичко, което вършеше, което говореше и на което учеше
чрез едното и другото. Ние никога не го видяхме да бездейст-
вува, но той или учеше децата, и то по различии начини — на
едни показваше формите па буквите, на други обясняваше сми-
съла на написаното, а на трети нагласяваше ръцете, за да пи-
шат, и не само денем, но и нощем, или се отдаваше на молитва,
или се занимаваше с четене, или пък пишете книги, а понякога
в едно и също време вършеше две работи: пишете и препода-
ваше на децата иякакво знание. . .“ Може да се допуске, че от-
делки училища (освен в мапастира в Охрид, който съградил чрез
съдействието на княза) той е устроил и в други средища на ог-
ромпата облает, гдето е разгръщал дейността си.
Успоредпо с това в областта Кутмичевица още в началото
Климент Охридски разгърнал и огромна книжовна дейност. По
този начин той станал основоположник на старобъИгарската
л итер ату ра. Пр итежаващ отличнапод^ТОЙИП^ВЯпд1тя~пр а к-
ТИВ=П==ттрепежДапёттта~ кггиги-от-гръгппт:=ь}га”славян'ски, той
прекрасно разбирал необходимостта от създаването на българ-
ска книжнина — преводиа и Оригиналптг* В пьрвоначалиата
ен книжевтта^Яейност гой бил “ръководен от стремежа да съз-
даде произведения, конто да отговарят на нуждите на времето
и да бъдат близки и разбираеми за обикновения български на-
род. Поради това първоначално той „съставил прости и ясни
слова за всички празници, конто не съдържат иищо дълбоко
и мъдро, но конто са разбираеми дори и за най-простия
българин. С тях храпел душите на по-простите българи, по-
ейки с мляко тези, конто не могли да приемат по-твърда хра-
на, и станал нов Павел за новите коринтяви — българите. . .
Той богато снабдил църквата с псалмоподобни песнопения,
едни ст ксито са съставени за много от светиите, а други
пък молитвени и благодарствени са в чест на всенепорочната
божия майка. Изобщо Климент е предал на нас, българите,
всичко, което се отнася до църквата и с което се прославя па-
метта на бога и на светиите и чрез което се трогват душите."49
Поставена в услуга _ца народа,—предназначена преди всичко за
неговото приобщаване към една вяра, която той не бе нито раз-
брал, нито осмислил, създадената -от К^шмент-Охртгдски кшсж-
нина имала дълбоко наро остен характер и значение както
ОХРИД — ЦЪРКВАТА «СВЕТА СОФИЯ
за укрепване на християнския култ — за възприема не на но-
вата вяра, така и за укрепване на българския народностей дух—
за утвърждаване на етническата общност. По този начшГможе
с пълно основание да се твърди’^чё неговата първоначална и
по-сетнешна целокупна дейност (църковна, просветителска,
учителска и т. н.) още тогава е имала не локална, а общобъл-
гарска значимост.
„Тези дела извършил Климент в продължение на седем го-
дини“ — е отбелязал неговият житиеписец в края на описа-
нието си. Но нима за такъв кратък срок това е било малко?
Нима той излъгал очакванията на българския княз Борис, който
с огромна заинтересованост и грижи е следял вървежа на дей
ността на българския първопросветител? И ако е имало някой,
който тогава най-много да се е радвал на нлодовете, конто тя
давала, да се е възхищавал от нея и да се е изпълнял с вяра и
бъдпините на своя народ и на водената от него държава — това
е бил княз Борис.
Многоликата и интензивна първоначална седемгодипша
дейност на Климент в югозанадните предели е имала още по
висока стонност, като се има пред вид, че тя е срещнала но
пътя си редина трудпи за преодолявапе препятствия — и явно
отрпцателпото отношение на византийского духовенство, коего
виждало как се разклащат неговите позиции в земята на бьл-
гарите, и пречките, конто княз Владимир е създал за христнян-
ството и свързаната с него славянска писменост чрез своя они г
за реставрация на езичеството.
Въпреки това Климент достойно изпълиил своята истори
ческа мисия на славянски просветител и проповедник сред
собствения си народ, заръката на княз Борис„Взаимната вяра
и дюдкрепа в дейността на двамата бележити дейци на наша га
средновековна история няма равна на себе си. Ако единият е
изковал здравината на държавата със своите дарби на дипло-
мат и държавник, със силата на властта си над многого българи,
др^гият с перо и слово е укрепил устоите на българската кни-
жовност и култура, на българсцото народностно чувство в една
тъи отдалечена от тогавашния политически център на държа-|
вата облает. Заслугата им в това отношение е била съзната и
оценена както от техните съвременници, така и от следващнге
поколения. Държавникът и просветителят, неразривно евър
зани един с друг, заставали в съзнанието на българите в Мп
зия, Македония и Тракия не с ореола на светци, а на истинскп
. Я
МЕДИА ПЛОЧКА С ИЗОБРАЖЕНИЕ
НА БОГОРОДИЦА С МЛАДЕНЕЦА,
НАМЕРЕНА В ПЛИСКА (IX ВЕК)
народни водачи, дарени със заслужена народна признателност.
Ако Климент заминал в югозападните предели на държа-
вата, за да разгърне просветителска и книжовна дейност, конто
да подготви по еволюционен път извършването на революцион-
ния акт — замяната на гръцкия език като държавен и бого-
служебен със славянский, замяна на византийското духовен-
ство с българско, то Наум останал в столнината при българския
княз. Именно тук, подкрепян от самия княз и с помогцта и уча-
стието на дошлите през Цариград в България по-млади уче-
ници на Кирил и Методий, той положил основите на лруго кии-
жовно и просветно средище -к.Пм1£ковско-Преславското. В
н аучната и научи о - п о п у лярната книжнипаи доСега господству в а
наложеният от В. II. Златарски50 възглед, че княз Борид на-
станил Наум и др у гите книжовни дейци в манастира^Св. Пан'-)
твдеймсщ) педалеч от Преслав (поради това и школата условно
бе нарече1>а 11реславска), остан ките от който и до ден
днешен са запазени. Като важен довод, на това становиш.е_се
смята, че и Охрилеката школа разгр-ыпа своята дейвост в ма-
настир, който носел същото име, Т ва гледище е твърде произ-
волно и не памир а опора в пито едно от запазените писме пи с в и -
детелства. При това използувапата за доказателство приписка
на черноризеца Тудор Доксов не се отпася за манастира в мест-
ността Патлейна, а за манастира, който се е намирал край „Злат-
ната църква“ в Преслав. Разкопките51 на манастира „Свети
Пантелеймон". рячпппажин—край Пресла в показаха, че по-
голямата част от сгралпте му са били предназначени за занарт-
чийско-стопанска, а не за книжовна дейност. Пък и едва ли
княз Бо ис би насталил славянските книжовници в едно все
пак сравпително отдалечепо място от столнипата. Той е же-
лаел да им оказва непосредствена подкрепа и помощ, да следи,
да напътствува и ръководи тяхната дейност и да ги_цреддаава
от атаките на византийского духовенство. Поради това по вся-
ка ве оятпост ги е настанил в манастир, който се е намирал
в непосредствена близост до столицата. Последните археоло-
гически проучвания показаха, че край лрочутата Голяма ба-
зилика в Плиска, разположена на километър и половина, от
Вътрешния град, се е намирал манастир.52 Тук са започнали
своята дейност Наум и неговиге сподвижници. Величествената
сграда при Голямата базилика и манастирът край нея най-
много са подхождали на величието на делото А преместването
на тяхното книжовно средище в Преслав е станало едва тогава.
когато тук е била преместена и столицата. Ето запго На мовата
24 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
школа не може да се нарече единствено Преславска, аДТлисков-
ско-Прёславска. Едва ли княз Борис, както никои се стремят
да докажат, е желаел да скрие заниманията на българските
просветители от погледа на злостно настроено™ към тях визан-
тийско духовенство. Както просветителската и проповеднически
дейност на Климент в югозападните предели е била явпа и той,
и учениците му са стояли лице с лице_с враговете си, така и
Наум и неговите сподвижиици не са се стра.хували да работят
и проповядват за тържеството на едно истии£ко_славянско, бъл-
гарско дело. При това те са имали дейната подкрепа и опора
на държавната власт, която не би се~цоколебала да начёсе миг-
н вено удари на техните противнцци. Делото на Климент и на
останалите славянски просветители и книжовиици е било преди
всичко дело на княз Борис. И той, изпълиен с решимостта да го
доведе до успешен край, едва ли по такъв тайнствен начин би ги
усамотил и откъснал от населението на държавата, което е имало
най-голяма нужда и от християнската им проповед на славянски
език, и от книжовното им слово.Дълбоко наролностният харак-
тер на славянската писменост и книжнина, връзките им с го-
воримия език са изисквали и широко разпространение. Те не
се нуждаели от самота и уединение, от затваряне в отдалечен
и тайнствено прикътан манастир. Книжовното славянско слово,
тръгнало по българската земя, намирало място навсякъде. И
поради това думите на Константин Преславски от „Проглас
към евангелието" са се носели из въздуха и са били вдъхвани
като повел я и потребност:
СЛУШАЙТЕ, ЦЯЛ СЛАВЯНСКИ НАРОДЕ,
СЛУШАЙТЕ СЛОВОТО, ЗАЩОТО ОТ БОГА ДОЙДЕ,
СЛОВОТО, КОЕТО КЪРМИ ЧОВЕШКИТЕ ДУШИ,
СЛОВОТО, КОЕТО ХРАНИ СЪРЦАТА И УМОВЕТЕ,
СЛОВОТО, КОЕТО ПОДГОТВЯ ДА ПОЗНАЕМ БОГА.
Това слово се е разнасяло от амвоните на „белите църкви** не
само в Македония, но и в Мизия и Тракия, и в „отвъддунавска
България**. Него бе търсил и намерил княз Борис. В него сега
се заслушвал „даденият му от бога** народ.
За дейността па Наум и другите представители па славян-
ската книжовност, устроили свое , средоточие в манастира
край Плиска, сведенията до 893 година са крайно оскъдни.
Липсва не само подробният книжовен спомен — заличен е и
живият спомен на народното предание, защото паселението на
тази българска покрайнипа било осъдено на трагична съдба:
неведиъж то било разпилявано и отчасти унищожавано, невед-
нъж прокуждано от родните огнища. Османските турци,
настанили се тук и започпали усилената асимилация на не-
говите остатъци, изтрили от паметта му и последните следи за
дейността на българските първопросветители Днес само руи-
ните на Плиска и Преслав, на Червен и Дръстър, на църквите
и маиастирите, разкрити в тази облает, са безмълвните сви-
детели на началото на великото книжовно дело, на народност-
ния обновителей кипеж сред феодалната аристокрация и обик-
новения български народ.
Киижовниците от Плисковския манастир за кратко време
е трябвало да се справят с онези задачи, конто навярно в смът-
ни очертания пред тях е формулирал княз Борис. ^Българската
държава и църква са се нуждаели от редица книги и-законници,
конто владетелят бе искал още дълги години преди това от Ца-
риград и Рим. Може би от „Отговорите на папа Николай I до
допитванията на българите'* най-ясно проличава какви са били
най-насъщните потребности на приобщеното към християнст-
вото българско общество: княз Борис поискал от римския пър-
восвещеник книга за извършване на литургии или богослу-
жебна книга, необходима за българската църква; църковен за-
конник за уреждане на отношенията в църквата и определяне
ФАКСИМИЛЕ НА „ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА КИРИЛ ФИЛОСОФ" ОТ КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ
(КЪСЕН ПРЕПИС) >
371
• pfYFrKe
ГПО $A c rn H f 0 grv И A f *
ГОвб r 4HMh(l(IHU)fkl'tAHnM
лшиму, гуваогпн^гггггоно .
^>/TbfeyjfZ’Kfri<M0!*UfГИИ^ГО ,
. 4VraOCKfc££lfd A
KtynrtfrHAAbALfllSLjrk , £тЛ*Сг[1
’,™6П.4л,н16ыН(Г0 r Hinf&Kb
llifAAH 0ГЪ . Hf/MO rpctlA ULHTftd^l
гпнаА/си riotr^tt6naufA^Hitx>
М^Ш^АЛАБЪ 'Д1ДПЬ : жити
£Л^КГЛЛГ<(й^4ЛЛШГГ^«ууНПИЛА
ММСТЛНГПИЛЛ^НЛ^ГеДА . HfjffiA
Г^МЛСГПЛ6ННКЛГЛ4Ь'ЛЛП^уд^(
К$у . GA6HCU: '
^rAAMmHA^HIUffifA , ЖА^ААНА
IICKAAttinAlf . ^А£ЧША(ПННК1Л
\лИй(И , И&р^у/И*2ИПЛИЛНМН
JnfHlUAH . nf^flfrrAK6CA4finHrf^
ШНИКМЛ'А, Л4Л0КАЛЛ'(МНЖНМТ*.
AHIffiAHfJA*ffnfHAf^HHIkHAZA0K^y,
tliflfCtTAMAfT'AfA^W^A^ - W
flAtTHO^KAfflifAI'A , HhCOkAAZTI’A
Hfl l/fHAKHfft'A 1ШН
^ЬЛКАЛУКССукбЛ-ктАЬ^^ПАЩ
ПфН'ГШ КЛГу'к/ПИШАЦАНАЛГЛМНСи
Г0 . /АК^РКГЯСЛГ/ЙЛ^Л?К1ЯД«ЛГ1^
лмлегжнмчум/ул, исиЛлил*
пЛ ^Aflfpickl ЛН0СИДЪЛИЛк1
НЛЛ1ЛКМ . нл^дл^лмлдеуякгя
ЛМ СО м I (
на нравствените норми в българското общество; светски закони,
конто да придават нов облик на приобщената към християн-
ството държава.53 Никои от тях княз Борис получил през 866г.
от римския папа, во от 870 г. пататък в България била нало-
жена и разпространена византийска богослужебна и законо-
дателна книжнина.54 При тръгналия процес на славянизация
на държавата като първа пеобходимост се очертавала замяната
на византийската книжпипа със славянска. Това е можело’да
бъде осъществено както с превеждавето й, така и чрез компи-
лативното й нагаждане към българските условия. Това било
една от най-важните задачи на Плисковското книжовно сре-
дище, гдето били съсредоточени усилията на по-голямата част
от дошлите в България славянски книжовници.
Отначало Наум е започнал сред българското население уси-
лена проповедиическа дейност. За това свидетелствува както
Тюсветеното на него гръцко житие, в коего той е назован „бъл-
гарска и мизийска слава", така и службата, в конто се отбе-
лязва, че той „привлякъл населението на Мизия към своя бог
с проповеди и чудеса", „проповядвал в Мизия истипната и не-
порочна Христова вяра", така че „в мизийската земя заблестяла
светлината на неговото учение" и той „станал светилник на ця-
лото мизийско население"55. Той бил не само неуморен пропо-
ведник и просветител на българите в Мизия, но ^организатор
на. книжовния живот- Пбд неговите непосредствени"гртжгГ и
руководство първоначално работелитакива изтъкнати кйи-
жовни дейци като Константин Преславски, Йоан Екзарх, бъ-
дещият бълга[)ски цар Симеон, презвитер Григорий, чернори-
зец Докс и неговият син Тудор Доксов и др. Те превеждали
византийски богословски съчинения и молнтвеници? -созда-
вали оригинални книжовни творби, умножавали плодовете на
заченалата старобългарска литература. Неговата организатор-
ски роля в книжовния живот най-релефно е очертана в пре-
дисловието на „Учителното евангелие" на Константин Прес-
лавски: „Добре е, братя, всякога да се започва с бога и да се
свършва с бога. . . Поради това и аз, смиреният Константин,
като се убедих в това от твоите молби, брате Науме, и казаните
по-горе заповеди, преклоних се пред твоего смирение. . . За-
това и аз, смиреният, подканен, както рекох, да преведа тълку-
ванието на светото евангелие от гръцки език на славянски. . .,
страхувах се и треперех. Но като се боях повече от бъдещата
смърт заради непослушание™, то не можейки да напиша всич-
ките, започнах само уставните, неделни евангелия. Като прося
молитвите на всички христолюбци за успех в работата, пека
общият господ бог наш Исус Христос ме удостой да довърша
докрай обещание™ си и за слава на отца и сипа и свети я дух.
Амин."56 Но ако Наум е организирал книжовната работа на
своите братя по перо и слово, това не означава, че и той не ср"е
посвещавал на книжовни занимания. За съжаление нищо кон-
кретно' не може да се посочи за тях^
~В~изпълнението на предначертаните задачи княз Борис се е
осланял не само на опита и организаторската дейност на Наум,
но и па своя замонашил се брат черно изец Докс. Неговата
роля в живота на българската държава и нейното управление
съвсем ясно проличава от вече цитираното писмо на папа Йоан
VIII от април 878 г., в което той е молен да се застъпи пред бъл-
гарския княз за Римската църква. Успоредно с това очевидно
е, че неговото в ияние в ръководството на българската църква
е било ощё~по-силно. Със създаването на книжовното средище
в Плиска черноризец-Докс съсредоточил усилията си в ней-
ното покровителство и организация.57 И ако Константин Йре-
славски е бил подтикван към определени книжовни занимания
от Наум, то Йоан Екзарх е намерил своя покровител и вдъх-
новител в лицето на черноризец Докс. Поради това в предисло-
вие™ си към „Небеса" бележитият български книжовник с бла-
КРЪЩЕНИЕ НА ДЬЩЕРЯТА НА КНЯЗ БОРИС I ОТ СВЕТИ НАУМ — СТЕНОПИС
В ЦЪРКВАТА СВЕТИ НАУМ НА ОХРИДСКОГО ЕЗЕРО >
375
годарност е отбелязал: „А като минаха няколко години, чест-
ният човек, монахът Докс, когато отидох да го посетя, настоя
пред мене, като ми поръчваше и ме молеше да привода тълкува-
нията на учителите. Припомняйки ми, той рече: „Каква друга
работа имат поповете, освеп да поучават и щом си поел тази
служба, ти си длъжен да я вършиш."58 Черноризец Докс по-
влиял не само на Йоан Екзарх да се залови с перото и с усилена
книжовна дейност, Синът на брата на Борис — черноризец Тудор
Доксов—също вероятно под въздействието на своя баща поел тру-
дния път на книжовника, решил да дари народа си с плодовете
на своя дух. Просветеният черноризец Докс подбуждал книжов-
ниците не към създаване на произведения, предпазначени за
обикновените нужди на църквата, а такива, чрез конто се раз-
кривала философската дълбочина на християнската догматика.
В усиления упижовен живог, закипял в българската стол-
нина,.се включил и лршдият от Пяриград Борисов сип Симеон.
Той се замонашил и влязъл в кръга на българските книжо -
ници. Голямата му образованост и солидного познаваие на гръц-
кия език му давали възможност да извърши огромна работа при
превеждането на богослужебната и светската книжнина, да за-
гори с пламъка на българските книжовници и да служи на де-
лото, което неговият баща със замах бе захванал. Книжовните
занимания на княжеския син, застанал в редиците на обикно-
вените ратници на Кирило-Методиевото дело в България, по
категоричен начин доказват огромного значение, което българ-
ският владетел отдавал на това дело. Подготовката и занима-
нията на Симеон по замисъла на неговия баща били насочени
към добиването на главенство в българската църква (и в този
случай княз Борис проявил свойственото си търпение и непри-
бързаност в решенията си, чакайки неговият син с делата си
да заслужи предназначеното му място), но жребият му в исто-
рията на българския народ се оказал съвсем друг. . .
КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ —ИЗОБРАЖЕНИЕ
НА ОБКОВКА ВЪРХУ И КОНА НА ИСУС
ХРИСТОС. ПОДАРЕНА ОТ
ВИЗАНТИЙСКИМ СЕВАСТОКРАТОР
ИСАК ДУКА (СРЕДАТА НА XIV ВЕК)
Седем години (886—893) в Охрид и Плиска, в Долната и
Горната земя кипял неуморсн книжовен т уд. Седем съборни
храма били издигнати по повелята па княз Борис. Седем го-
дини Климент и Наум ръководели книжовиите срсдища, обу-
чавали ипроповядвали. Седем години труните ученици посве-
тили на усилени книжовни запимания, на разнасяне на божието
слово на славянски език. Седем години всички те — знайни И
незнайни — водели борба срещу византийского духовенство и
неговдю зловредно впияние. Седем години подготвяли оня ре-
волюционен по същност акт, който щ,ял да доведе~ди разрив
с Византия. Седем години натрупвала духовна мощ България.
Седем години подготвяла тя своя подвиг в историята на сла-
вянството: България била под закрилата на Кирил, Методий,
Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горазд — „Светите седмо-
численици1*.
379
С пълно право може да се твърди, че „ако в Плиска и Прес-
лав се създаде с огън и меч българската държавна традиция,
която събра и запази в своята държава славяните, в Охрид и
Преслав [първоначално в Плиска] се създава още по-мощпото
оръжие — словото, коего доизгради и запази през вековете
славянска България"59.
Строител
на държава и църква
И СЛЕД СМЪРТТА НА ЦАРЯ ИЗОТ ПАК ПРИЕ БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО
СИН МУ БОРИС И БЕ БЛАГОЧЕСТИВ И МНОГО БЛАГОВЕРЕН. И ТОЗИ
ЦАР ПОКРЕСТИ ЦЯЛАТА ЗЕМЯ БЪЛГАРСКА И СЪЗДАДЕ ЦЪРКВИ ПО
I БЪЛГАРСКАТА ЗЕМЯ. И НА РЕКА БРЕГАЛНИЦА, И ТАМ ПРИЕ ЦАРСТВО-
i ТО. НА ОВЧЕ ПОЛЕ СЪЗДАДЕ БЕЛИ ЦЪРКВИ И ОТИДЕ ПА ДОБРИЧ И
' ТАМ ЗАВЪРШИ СВОЯ ЖИВОТ. И ЦАРУВА 16 ГОДИНИ, БЕЗ ДА ИМА НИ
1 ГРЯХ, НИ ЖЕНА. И БЕ БЛАГОСЛОВЕНО ЦАРСТВОТО МУ, И ПОЧИНА С
МИР В ГОСПОДА.
ИЗ .БЪЛГАРСКАТА АПОКРИФНА ЛЕТОПИС"
Отчасти дейността на държавника княз Борис бе посочена
в предшествуващите страници, но все пак е необходимо вей-
ното конкретно и релефно очертаване. Без да се надценява пре-
комерно ролята на неговата личност, която в същност е репре-
зентация на възникналите потребности в развитието на българ-
ското общество през втората половина на IX век, съвсем оче-
видно е, че по-голямата част от извършепите промени са били
плод или на неговата пряка намеса, или на повелите му, съоб-
разени с нуждите на държавния и народностей живот. С из-
к
пълнението им усърдно се заемали многобройните функционери
от столичния и областния военноадминистративеп апарат и слу-
жителите на българската църква.
Неговата държавническа дейност е имала coi иално-класова
и политическа опора сред голяма част от тогавашната българ^
ска феодалпа аристокрация, която още врез първата половина
на~1Х век се трансформиралД-Ш родова в послужебна. за~Йа
стане вярпо оръдие в ръцете па централната държавна власт
при изпълнепието на големите задачи. Взаимвата обвързаност
и обусловеност между владетел и държавви служители е гаран-
тирала единството в редовете на властвуващата феодална вър-
хушка — едно явление, чиято градивна същност в ранносредно-
вековната българска история е очевидна.
Отчасти властта на княз Борис като върховеп господар на
представяната от неговата личност държава е била огранича-
вапа и споделяна от Съвета на великите боляри (бойли).6и В
неговия състав през. различайте периоди от царуването му са
влизали: кавхап Петър. ичиргу-боила Стасис к на-багатур
Йоан Иртхитудд. (подир него синът му Синдоке, който наследил
титлата и служебного положение на баща си), кана-таркан
Илия, великият жупан на България Сивин, Гоилите, конто но-
сели титлата самнсис") Есхач, Пресияп и Алексий Хунол,
столичвите боили Мартин, Георги и Чеслав, престолонаследни-
кът-канартикин Расате, втррият син на княза — боила-таркан
Гаврил, братята на владетеля — Докс и Гаврил, и др. Броят
на членовеге на този съвет е надхвърлял далеч цифрата 12. При
това те не са били само обикновени княжески служители, който
послушно, сляпо и безпрекословно са изпълнявали повелите
на поставения на трона с тяхната воля и съгласие господар на
България, но цегови ррве 1 ниди и истинскд що^ющндцД-ВА'ырай-
лецието на държавата. Ролята и влиянието, конто те имали при
определяне на насоките на нейната политика, проличават както
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
от дейността им, така и от отношението, което римските първо-
свещеници и владетелите на съседните държави са имали към
тях. Папа Йоан VIII е имал за обект на своите молби и настоя-
вания за възвръщането на България в лоното на Римската църк-
ва не само княз Борис, но и неговия брат Докс, кавхан Петър,
когото поради непознаване на структурата в йерархията на бъл-
гарския държавен апарат погрешно титулува като комит —
„Петър, ичиргу-боила [Стасис], [кана-багатур] Сондоке и дру-
гите велможи и съветници на нашия любим син, българския
княз Борис*', както това личи от многобройните му писма. Не
може да не направи впечатление и един друг факт: в своите
„Отговорите до допитванията на българите" папа Николай I се
обрътца към българските пратеници, връчили му въпросите,
във второ лице множествено число, а към княз Борис — в трето
лице единствено число (само в отговори 17 и 78, когато се раз-
казва за бунта, глаголните форми са във второ лице множествено
число, макар че се отнасят и до владетеля). Като се вземе пред
вид обстоятелството че княз Борис не е можел , а пдистъпи към
християнизацията на подвластния му народ, сиреч да паомеии
дотогавашната религиозна и външка политика на държавата,
без да е имал съгласието и подкрепата__наЛьвета_ на великиуе
.боляри, чиято важна роля в п двлението на държавата е не-
рьмнена, както и на някои среди на столичното и провинциал-
ното болярство, не подлежи на съмнение, че бунтът срегцу хри-
еацията е имал за обект на своята насоченост не само
но~ и~представителите на неговия Съвет. Това обстоятел-
ство, констатирано въз основа на анализа на разглеждания из-
вор, дава пълно право да се смята, че с второ лице множествено
число в „Отговорите на папа Николай I до допитванията на бъл-
гарите" са обозначени членовете на Съвета на великите боляри,
начело на който е стоял княз Борис като „пръв между равни".
Поради това именно с пълно основание се предполага, че в не-
ПОСЛЕДНИЯТ ЛИСТ НА „ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА КИРИЛ ФИЛОСОФ*
ОТ КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ
382
СТРОЕЖ НА ЦЪРКВА —
СРЕДНОВЕКОВНА МИНИАТЮРА
достигналия до нас оригинален текст на „Отговорите на папа
Николай I до допитванията на българите“ техният наслов е
гласял следното „Николай, епископ на светата католическа и
апостолическа Римска църква—до Петър, Поан и Мартин и
другите велможи-съветници на нашия любим син Михаил, слав-
ния княз на българите.*'61 С това се подчертава още веднъж из-
ключително важната роля па Съвета па великите боляри както
във вътрешнодържавпия живот, така и в дипломатическите от-
ношения на България.
Друг колективен орган на управлението, който е ограпича-
вал и коитролирал властта на кияза^са^били свиквапите в сто-
лицата или в някой друг град „събори^ша? цялото_царство“62.
Па тях са били обсъждани и разрешййани обгцодържавни въ-
проси с голяма значимост за по-нататъшното развитие на Бъл-
гария (напр. събора от 893 г. в Преслав). В тях са вземали уча-
стие всички боили — служители в държавпия апарат както от
столицата, така и от отделяйте области. А след покръстването,
учредяването—и уредбата па българската църква на съборите
са присъствувалп и пенни представители — архиепискоггы и
епископите. Броят на участвуващите в събо >ите на царството“
боили е бил приблизително 100 души Той може да бъде опре-
делен въз основа на известието от Бертинските анали, написани
от реймския архиепископ Хинкмар, в което се отбелязва, че на
страната на княз Борис при потушаването на бунта среш.у по-
кръстването са били 48 души от неговите приближени, а той
избил 52 от водителите на бунтуващите се заедно с цели я им
род. Впрочем това сведение, което се допълва от данните на
„Отговорите на папа Николай I до допитванията на българите",
дава достатъчно основание да се смята, че по своята същност
избухналият тогава бунт е имал характера на една вътрешно-
класова борба, разгоряла се сред властвуващата феодална вър-
хушка. В нея обаче са се вплели и народните маси, повлечени
от стихията на подклажданото сред тях недоволство от страна
на враждебно настроените срещу княз Борис и провежданата
от него политика боили, изпълнени с готовност да бранят и за-
лазят езическата вяра на своите деди.
Още в началото на князуването си Борис се изявява като
организатор па вътрешподържавпия живот на България. За
съжалепие сведенията в това отношение са крайне оскъдни,
за да могат да създадат що-годе реалпа представа за първона-
чалните му начинания. Известен е само резултатът — тогава
държавата била разделена на десет области, конги били пари-
чан И комитати. Какви са били техните очертания и кои са били
техните средища? Това е въпрос, па който със сигурност може
да бъде даден частичен, а не цялостен отговор. Известните в науч-
ного дирепе градива дават основание_ а се твърди, че намйрд-
щата се в севе эозападните к аил а на държавата облает е имя па
за свой военноадминистративен цептър крепостта Белград. Нейи
управител в началото на 886 г. е бил боритарканцт-Ра ислав.
Другата административна единица, известна и с паимепованиего
Кутмичевица. е обхващала отдалеченнте от столицата югр-
западни предели на страната. За с[ едище тя имала град/Цевол.
а кто бе посочено по-горе, първоначално там управителТ”бйл
прабългаринът К^токий, когото в края на 886 г. поради реди-
ца — преди всичко политическо-народностни — съображения
княз Борис бил освободил от длъжност и го заменил със сла-
вянина комид Домета. В соседство по Кутмичевица, източцр -
ощсщ-се е нампрала другата административно-вренна облает,
която имала за свои цептър крепостта Брегалница (при с. Горни
''Коз ЯК,- Щи пс ко). Управителят й комит Тар ид и н^8е известен
със своята дейност при строителството на църкви и за укреп-
ването_ш. култа към погребайте .ц. Тшзериуиол (Струмица) пет-
надесет християнски мъченици.
Разрешаването на въпроса за местопах то на оста-
25 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
385
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
налнте седем области и за седалищата на техните управители
е възможно епинстврно на базата на по-ранни и по-къспи~от
Борисовото време .сведения. Предварителните и все още не-
публикувани проучвания64 в тази насока изграждат известна,
макар и не твърде сигурно устаповена представа Без да се
смята, че това представлява окончателно и цялостно разреша-
ване на сложния и труден проблем, все пак се е достигнало до
създаването на една работна хипотеза, конто може да служи
като здрава основа за бъдещи проучвания.
Резултатите оттези проучвания показват следното: голяма
част от територията па днешпа Северна България (Мизия) имала
за свой естествен военноадминистративен цептър столицата
Плиска (впоследствие — Преслав). Тук са се памирали така
наречените „вътрешни крепости**. Това е била, както изглежда,
Вътрешната облает на българската държава. Непното управ-
ление е било поверено в ръцете на ичиргу-боила, чиято прабъл-
гарска титла визаптийският хронист Йоан Скилица превежда
с „топарх на вътрешпите крепости** (през Борисовото царуване
тази служба е била изпълнявана от Стасис). С приблизителна
точност могат да бъдат устаповени и центровете на комитатите,
чиито територии са се намирали в „отвъддунавска България**.
Докато единият от тях, изглежда, е бил все още неизвестна по
име крепост в Трансилвания, другите — Дръстър и Един (Ви-
дии) по военностратегически съображения са се намирали на
южнодунавския бряг. Земите на Северна Македония са имали
за свое средище Скопие. Източно от тях се е намирал комитатът
с главен град Средец (София). Родоните и Северпа Тракия са
били групирани в отделна военноадминистративна единица,
чийто комит е резидирал във Филипопол или Боруй.
Направените констатации дават възможпост да се разбере,
че докато Вътрешната облает е включвала в себе си средшцната
част на българската държава, то останалите девет комитата са
НАУМ ОХРИДСКИ — ИЗОБРАЖЕНИЕ В ЦЪРКВАТА „СВЕТИ КЛИМЕНТ" В ОХРИД
386
5; се намирали в нейните периферии. Разположеии околовръст,
°5 те служели като падежден щит и трудно преодолима преграда
за проникването на вражески войски във вътрешпостта на Бъл-
гария. Сравпителната отдалечепост на комитатите и техните
а;
о
to
СК
сс
средни» от столицата е продиктувала пеобходимостта централ-
ната държавпа власт да назпачава за техн» управители — ко-
мити, изключително верни и предапи па княза боили. Това е
било напълпо в духа на една от основните и с положителпи по-
следний тенденции в развитието па България през целия де-
вети век — укрепване па авторитета и властта на върховпия
българскн владетел и пълна централизация па мишките па упра-
вленческая апарат в пеговите ръце.
В светлината на гореизложеното проличава ролята на княз
Борис като вещ и умен организатор и ръководител па сложпия
и всеобхватен българскн държавсн мехапизъм, като диригепт
на външно- и вътрешнополитическия живот па България през
втората половина на IX век. Разкриването пафупкциите, ролята
и мясгото па тогавашните българскн държавпи институции
най-добре способствува за открояване на зпачепието на него-
вата целокупна дейност като един от пай-заслужилите дейци
в историята пи.
Областиите 1 и гели — комитите, са имали в ъцете си
военната, гражданско-административиата и съдебпата власт
в тях. 1е са били пазначавани и смеия в а ни по решепието па бъл -
гарския владетел, който им пове] явал властта и ущ авлението.
„Тяхната задача била да привеждат в изпълнение паредбите
на владетеля като върховни управители и негови преки органи
в поверената им облает."65 Радислав, Котокий, Домета, Тари-
дин и другите неизвестен по име управители на административ-
ните области са били проводници и преки изпълнители на ре-
шенията на княз Борис. Те и негови верни помощиици
в областното управление на държавата и са съдействувалц да
388
КЕРАМИЧНА плочка;с кръст и
СТАРОЕ ЕЛГАРС КО-ГР ЕМКИ ТЕКСТ,
НАМЕРЕНА В^ПРЕСЛАВЩХ—\ ВЕК)
Гр ЬЛ’А* с ДЧХ mX |> *r\ 7^ l\A Ж.Ч1 N n Нс Т'И nyi HCAAb'KN’lA
/\;1нНо;лиШ111ХЪ1Л UAYfrinKl -^fWAOpA- KbiTA
£TIINA rMw^HAA KAJifotTk- BAttlA- H Д р\[Ж111ч1>Ш^.
жче NHY kCK*kl tYf- XHK’A
• Г A X Г о Д »k T Г1 Б к ’lif м К ЬЛк 111 T f О T Ъ NI
’1 N ИНА Ь к 111 f U'k ( AHAM'hU AYi NH
[>К1М Ъ .H A'k'I’f ^KttTkN-k-'I’tTk,KN(t к
И ДХ С’Ь АЛ ОТ О П J M Ъ Д 0 k’p XAPfl СъеТ, K0\f пи
NHH AXf о NH С'к коу П Hill Л МкМ’ЖЦУ
п f A- Y И С’Г о и Y 0 'к ст О А Н К kN в В О С А оу Ш Л N I
К • оу нрхЖН1НИ1АМЖУ€П|1РХС,к’|'ЛТН-
N *Ь А 1"0 К к к к 1Ж 11 X Y f Ж f t Т | Ху I М к сълр гкЖ1
ЛИСТ ОТ СУПРАСЪЛСКИЯ СБОРНИК (XI ВЕК)
реализиэането на всички негови планове. Той се е опирал на
тях, а те са се повинували нему, тъй като властта им е зависела
от неговата воля.
Общо казано, княз Бо ис в своята сложна и многострапна
Ц >вътрешнодържавна дейност се изяви п о .ължител ца
V политиката на централизация на държавата, която се изрази-
1 ла не само в у к епването па властта и авторитета на владетеля,
но и в окончателното налагане на а инистративпо-терито-
риалния принцип в нейната уредба. Тази прогресивна тенден-
ция в развитието на политическото обединение на славяни и
прабългари започнала да се реализира още в началото на IX
век,\за да намери завършек црез князувацетоита^Борих^-Тя се
изразила в постепенного преодоляване на племенния партику-
ларизъм и на федеративния характер в устройството на държав-
ния организъм.66 От хап Крум насетне новоприсъединените
към държавата области не били оставяни на плёмённО само-
управление — в тях българските владетели назначавали ве ни
тям управители, конто бил и надеждни помощница пр ипоовеж -
дането на политиката им. Ако през царуването на Маламир п
Персиан в пределите на България били включени значителпи
територпи от Тракия и Македония, населени с многобройпи
славянски племена, и тук били назначени управители, то укрен-
ването па българската власт, налагапето на областного управ-
ление, оформянето и обособяването на административните едп-
нипи в тези земи е било извършено от желязната държавническа
ръка на кпяз Борис.
Без да извършва радикални промени в наложилото се по
силата на естественото политическо и социално развитие на Бъл-
гария централно и областно управление, той има тази заслуга,
че е успял с дейността си в тази насока да затвърди и осигурп
тържеството на прогресивната линия на вътрешното държавпо
устройство, подета от пеговите предшествепици на българския
престол.
Дали той е предпрнел някайви е рми в областного управ
дение след 870 г., когато започва изграждането на църковиага
организа ия в страната, е трудно да се констатира. чсвпд'по
е обаче, че той не е подчинил административната уредба па цър-
ковната а се е стараел да стори обратного. Стремежът е бил по
възможност църковните епархии да съвпадат с адмиписгр.иив
ните области с оглед назначените от него управители пё~само
да подпомагат, но и да контрол ират епископитё~в~тяхната де и
ноет. Това е било най-необходимо през периода 870—893 г.,
когато преобладаващата част от висшето духовенство в Бълг.т
рия е било византийско и с всички сили се е стремяло да про
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
вежда политиката на Цариград сред българското население.
Неутрализацията на това влияние, което редом с духовно-ези-
ковия аспект е имало и политически, е представлявала важна
задача, с която са се нагърбили всички служители па държавата,
на владетеля й — „от мали до велики**.
Успоредпо със замяната на федеративпо-племенния прин-
цип в устройството на държавата и налагапе па административ-
но-териториалиия вътрешпополитическата деипост па ЬЛУДе»
телите от първата половина на IX вексе характеризира и със
съзнателния им стремеж към привличапе па славянската военно-
— >-*»-***»-* * ‘11 *1 Л Л в и 1 X < 1 л и I < V им 11 V I 1 С-1 11V7V 1111
^племепна аристокрация в управлението; с опита за превръ-
Щане на родовата аристокрация в послужебна, подчинена един-
ствено на повелите па върховпия владетел. Тази политика е
' била провеждана с учудваща пастойчИВОСТ от хан Крум и до-
бива своя завършен израз при сина му Омуртаг и паследппците
на неговия престол. Те са се стремели по всякакъв начин да
подчертаят зависимостта и послужебпия характер на властву-
ващата феодална аристокрация, от волята на хана, както това
личи от надгробпите надписи на нейните представители.67 Все-
ки един от тях е наречен от владетеля „хранен човек**, т. е. ие-
гов служител. Това е било не само една формула, по изразя-
ване па фактически съществуващо положение. Непрекъспатото
му внушаване се е смятало от българските владетели като необ-
ходимо идейно оръжие, което трябвало да укрепи авторитета
на властта им, да парализира всякакви посегателства и амби-
ции към нея и да способствува за пейпото централизиране.
Тази политика, родила се като противодействие на сътресенията
около ханския престол поради борбата на зпатните прабългар-
ски родове за заемането му (особено през втората половина
на VIII век), е изиграла огромна и положителна роля за по-
нататъшната жизнепост на българската държава. Благодаре-
ние на нея владетелският престол в продължение на повече от
КНЯЗ БОРИС, ИЗОБРДЗЕН КАТО КТИТОР НА ЦЪРКВА — МИНИАТЮРА ОТ
ИПОЛИТОВИЯ СБОРНИК (XII XIII ВЕК)
392
две столетия е бил заеман от един и сыц династически род. Пре-
тенциите и амбициите на другите родове за завладяването му
постепенно са се охлаждали и изчезвали. Може би единстве ният
случай, при който е бил направен опит да се смени царствува-
щата династия, е бил бунтът от 865 г. Но и той е завър шил с
неуспех, защото в установената традиция при наследявапето
на властта миозина от властвуващите боили са виждалн гаран-
ция за трайността на своето господство, па своето привилеги-
ровано положение. Тази традиция е била необходимо условие
за съществуването и здравината на българската държава. Тя
се е наложила по необходимост, а не от прищевките и болезпе-
ните амбиции на един род, който с ревност и усърдие е желаел
да запази само за своите представители властта над „многого
българи".
Естественият пронес на обновявапе и спавядизация на
властвуващата върхушка, на управленческий държавен апа-
рат е бил ускорен след потушаването на бунта след покръства-
нето. Qiey нзбивагего на нетдесет и диамятя б..плри зладго х
целия им род княз Борис е бил изправен пред задачата да пр-
стави на тяхно място нови и о да добият не само техиия сап,
но и да заемат местата им в служебната Иерархия — столичла
и областна. В тази пасока се наложила по-нататъпиш реор-га-
низания спад нягилственото смъкнане па сина_на княза_Вла-
димир (889—893 г.), от престола и разправата с бо.чярите,
конто спо деля ли линията на неговата политика,
в двата случая генеалогическите катаклизми в редовете
на българското управляващо болярско съсловие са били обус-
ловени от вътрешнополитически борби. Необходимого обновле-
ние и трансформиране в редовете му са довели до промяна на
неговия състав, специфика, характерни черти и линия на
политическо поведение. Не всички представители на ста-
рого родово болярство са били_унищожени или са слезли др
волята на княза от историческата сцена — някои от тях за-
лазили предишните си позиции. Оцелелите, оставайки ве ни
на владетеля, е трябвало да влязат в симбиоза с нововъздигна-
тите боили, да се приспособят и слеят стях.
По тозп начин, макар чрез насилието и меча, княз Борис
съумял да се огради и постави в подпожието на трона си верни
нему боляри, по-голямата. част от конто могли да изявят сври-
те способности в различимте сфери на държавния живот. При
това той е провеждал политиката на славянизация на управ-
ленческий апарат, на усилено привличапе и включване па сла-
вяпите в него. Несъмнено е, че както боритаркапът па Белград-
ский комитат Радислав, така и комитът Домета, управителят
на областта Кутмичевица, са били от славянско потекло. Сла-
вянин е бил и боляринът Чеслав, в чийто дом в Плиска е бил
настанен Апгеларий. Прабългарският елемепт, който се сли-
вал със славянский, започнал да губи позициите си на господ-
ство. Привличапето на славяпите в централпото и областното
управление е способствувало още повече за сплотяване на сла-
вяпите и прабългарите, за заздравяваие на държавата и укреп-
ването на властта иа българския владетел, особено над тези
славянски племена, конто наскоро влезли в състава на Бълга-
рия. Разбиране за необходими промени, верен усет към про-
веждане на разумна политика, такт и поставяне на държавните
иптереси над интервенте на определени народностни и поли-
тически групи — това е проявил княз Борис при провеждането
на своята вътрешнодържавна дейност. Славяпите са били по-
ставени от него окончателно на равна нога с прабългарите_§ъв
всяко едно отношение. Политическият залез на прабългарския
елемент'бшГусксгрстгОт'неговата мъдра и далновидна политика.
И ако в изворите за тогавашното време срещаме редица боили,
чийто прабългарски произход е несъмнен (това поне личи от
имената им — Сондоке, Таридин, Сивин, Йоан Иртхитуин и
395
КНЯЗ БОРИС ПЪР В И
др.), то това говори не толкова, че прабългарите са доминирали
все още в управление™, колкого за продължавапе на една уми-
раща традиция. Не било далеч времето, когато споменът за
тях щял да избледнее в съзнанието дори на техните потомци.
Симбиозата между славянската и прабългарската аристокра-
ция е вървяла и по линията на сключване па бракове между
представителите па едната и на другата. Както се вижда от
цитираната вече втора приписка към Чивидалското евангелие,
багатурът прабългарип Сондоке е имал за втора съпруга сла-
вянката Собеслава. Поради това именно някои от техните чеда
са носели типично славянски имена — Богомила, Велегпев.
Значително по-голямо било участието па поданиците от
славянско потекло в църковния кпижовен живот след идвапето
на Кирило-Методиевите ученици в страната. А дейността на
свещенослужителите, просветителите и книжовпиците играела
значително по-голяма роля както при налагането па славянский
език, така и за формирането па народностно съзпапие, което
почивало преди всичко на славянска основа.
Важен дял от целокупната държавпическа дейност на княз
Борис е заемала неговата законодателна дейност. В езическа
България е действувало обпчанното право на славяни и пра-
българи. Това съвсем не означава, че държавпата власт, за да
укрепи своите устои и да прокара знака на равноправие между
двата етпически елемента, не е прибягвала до създаване на
единно писано законодателство, валидно за всички нейни по-
даници. Единственият, достигнал до нас нравен паметник от
езическия период, са „Крумовите закони". Тяхното съдържа-
ние, запазено макар и в легендарна форма, е доказателство на
гореизтъкнатата мисъл.
След покръстването една от важните задачи, изправили
се пред княз Борис, е било реформирането на българската дър-
жава и бълга ското общество в християнски дух, за да бъдат /
396
ЦЪРКВАТА ПРИ С. ГОРНИ КОЗЯК, 1ЦИПСКО (IX’ ВЕК)
те уредени по образеца на другите, отдавпа преминали към
християнството държавш Нуждата от преустройство иТЛЯгга"* и
мисленето на подвластния му народ, от въвеждане на нови норми
във взаимоотношенията между население и държава, държава и
църква, църква и паство е предизвикала належащата потреб-
ност от ново християнско законодателство. Поради това именно
първото искане, което е отправил българският владетел към
папа Николай I през 866 г., е било в тази насока: „И тъй много
добре и похвално е, дето заявявате, че ВАШИЯТ КНЯЗ ИСКА
ХРИСТИЯНСКИ ЗАКОН. Но ако се опитаме да го изложим
по-подробно, трябва да напишем безбройно много книги, за да
ви покажем пък накратко в какво предимпо се състои християн-
ският закон, трябва да знаете, че той почива па вярата и па
добрите дела.**68
За българския владетел е било ясно, че е немислимо ре;
формирането по общодържавния живот ч эез приспособявапе
на обичайното право на славяни и прабългари и съществуващо-
то ёдйнно~езическо законодателство към изискваиията па хри-
стиянския светоглед. Това е изисквало не само опит, познания
и време. Подобен акт би предизвикал неминуемо противодей-
ствието на намиращото се в България чуждоземно духовенство,
което би го изтълкувало като опошляване и паганизиране на
християнската религия, чиято чистота то смятало, че трябва
ревниво да пази.
При това положение оставил едипствепият възможеп път:
нормите и образците на законодателството в християнски дух
да се подирят отвън. Наистииа наставления за християнската
етика и за отношение™ на владетеля (върховната държавна
власт) към неговите поданици княз Борис е получил още от
патриарх Фотий чрез неговото „Послание** от 865 г., по те не
са били достатъчни, за да допълнят отведнъж зиналата празнота
п песъответствпе между новоналожената християпска религия
и езическите норми на живот в българското общество. А и те
се отпасяли повече за княза, отколкото за „дадения му от бога
народ". „Първообразите на християнска добродетел"69 тряб-
вало да станат задължителни за всички, за да могат те да раз-
граничават новото от старого, да се просмучат от християнския
мироглед и законност.
Самата първа кръстнида на Българ и я — Цар и градската .
църква, е била заинтересувапа в повопокръстената страна да
бъдат въведени християнскитс закони, прилагани във Византия.
Непосредствено след покръстваието византийского духовен-
ство донесло в България следпите светски и канонически ^цър-
kobiui) закопи<Цд)<логат^“, >3емеделският закон" i Номокано-
нът“70. Първопачалният опит за приложение па византийского1
законодателство на българска почва срещпал големи загруд-
непия. Това били нормативи, конто можели да обсдужват етно,
значително по-напреднало в развитието си общество. Тяхното
приложение засилвало още повече реакцията на българския па-
род срещу извършения по княжеска воля акт па христиани-
зация. Непригодността им към българските условия била бързо
съзната от княз Борис, който се запознал твър е тях.71
При първия си контакт с Рим чрез зададените на папа Николай I
въпроси българският владетел се стремял да разбере доколко
византийского християнско законодателство било близко до
прплаганото в страните на Запада. Поради това по-голямата
част от неговите въпроси се основават па византийските законо-
положения. Имайки пред вид византийского законодателство
и препоръките на цариградското духовенство за приложението
му, князът искал да получи подобии светски и канонически
закони от Рим и наставления от папата, след като го запознал
отчасти с българската действителност. По този начин той доби-
вал възможност за сравнение и за избиране на най-подходящи
законодателни норми, приложими в българската държава.
При неуреденото положение на българския църковен въ-
прос едва ли е било мислимо въвеждането както на византий-
ского право, така и па законодателството, прилагало в западно-
европейските държави, макар българският владетел да е нмал
под ръка светски и канонически закопници от двете страпи.
Той не е бързал с окончателното им въвеждане. Изглежда, само
частично те са били прилагани, и то в тези случаи, когато е
било крайне належащо да се съди в духа на повата християпска
вяра и законност. Силата па обичайното право па славяпи и
прабългари, на езическото държавно закоподателство не е мо-
жела отведнъж да бъде превъзмогпата. Това не е било и кранио
необходимо, тъй като па християнствототук предстояла още про-
дължителна борба с езичеството. Нужна била търпелива ра-
бота, за да могат да се създадат подходящи условия за прило-
жение на това християпско закоподателство. То е трябвало да
бъде пригодено и съобразепо с правите,бита и социалните отно-
шения в българското общество. Поне до 870 г. характерът на
законодателството и съдопронзводството е носел върху себе си
все още белезите на езцческата старшiа.
Уреждането па българския цъ| ковен въпрос, повтор иото
приобщаване на България към Византия, включването й в
орбитата на неиния духовен свят вече е изисквало цялостпото
приложение на о рядпост а-в духа па източнбто
христианство. Именно тогава е Ойл паправен решителен опит
за приспособяване на известните и вече споменати сборници
на византийского законодателство към българските условия и
д е йств ите л ноет. В основата на първия български зякоцодате -
лен сво в нов х шстиянски дух — „Закон за съдепе на хората“
(Законъсоудныи людьмъ)72, легнал цзвествдят византийски~за-
конник „Еклога" (за известно време той бил използуван за нуж-
дите на българското общество). Приложението на „Еклога" по-
казало редица несъответствия с местните условия, поради което
княз Борис и неговите съратници в управлението решили да
приводят византийския законодателен паметник, като го съ-
четаят с пормите на съществуващото и действуващрто обичайпо
право и писано закоподателство от езическия период. При съ-
ставяпето па „Закона за съдене на хората" те използували не
всички титули па „Еклога", а само някои. Като техеп осповеи
първоизточпик послужил XVII титул. И_тъй като в новопо-
кръстепата държава важна задача е била борбата срещу ези-
чеството и неговите прояви, то на пъ во място в повоиздадепия
българскц_ за КО1ЦIИ аапдгиа,|а «или ря < i(ip<‘lfia конто прст-
виждала санкции с ещу тях: П зеди всяко п аво трябва да се
говори за божието право. Затова и свети Константин, като на-
писа първия закон, предаде го, казвайки така: всяко село, в
което се извършват езически обреди и клетви, да се предаде
на божия храм [църквата] с всичкия си имот. Конто господари
има в това село и вършат подобии служби и клетви, да
се продадат с всичкия им имот, а цената им да се даде на
бедппте."73
Наказанията, конто предвиждала византийската „Еклога"
за извършени престъпления, често имали членовредителей ха-
рактер (отсичане на нос, ръце, крака, ослепявапеЕ Те били
предназначепи да вдъхват страх в подапииите на държавата,
но не отговаряли на оня християнски дух и на шлосърлието.
което т я вало да Зъде проявявано_от владетеля на една пово-
християнизирана държава. Имало пълно несъответствие между
препоръките, конто папа Николай I и патриарх Фотий напра-
вили на княз Борис за преустройството на държавата и ней-
ното законодателство, и снова, което било предвидено в за-
коните, действуващи в западайте страни и Византия. Българ-
ският владетел съзрял пропастта, конто зеела между наставле-
ния и съществуващо положение, и решил, доколкото е било въз-
можно, да я преодолев в българския законник. В „Закона за
26 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
401
ОЛОВЕН ~ ПЕЧАТИ НА " KAI 1А-БАГАТУР ЙОАН ИРТХИТУИН (ВТОРАТА ПОЛОВИНА
НА IX ВЕК)
съдене на хората“ членовредителните наказания били прсмях-
нати и заменени с други — значително по-меки.
rtV Цёнтрално място в новия българеки законник заела бор -
//бата за налягяне на нова хдистиянска нравственост (особено в'
брачните и половите отношения), срещу кражбите и лъжесвиде-
телствуването. Провиненията в това отношение се третирали
като тежък грях, който влечал след себе си строги наказания.
Непозволените отношения между мъже и жени, сыцествуващото
в България многоженство трябвало да бъдат ограничени и из-
коренени. Такава била основната мисъл,която е ръководела
княза на българите в това отношение.
Въп ,еки всичко новият законник и мал я у ко_ из] азен кла-
нов характер. С неговото.издаващ се целелр да се укрепи анто-
^ритетът на върховната държавна власт, да се заллравят пози-
циите на господство на феодалната аристокрация, да се за-
щитят частната собственост и привилегиите. Той е бил създа-
ден в общество, в което вече били очертаии имуществен ите раз-
личия, класовите противоречия и съсловните привилегии. Това
особено добре проличава от титула, отнасящ се до дележа на
плячката, придобита по време на война: „Когато някой излиза
на бой с неприятели, трябва да се пази от всички дяволски думи
и дела, да отправи мисълта си към бога, да прави молитви и да
се съветва с бог, защото помощ се дава на сърцата, конто се под-
дават па съвети, защото победата в боя се дължи не па премпо-
гото сила, но в подкрепата на бога, който дава победата. Ше-
стата част трябва да вземе кпязът, а всичко друге остапало да
вземат другите люде. Малък и голям да вземат по равно. А па
жупа пите се полага от княжевия дял, а другата плячка е дял
на людете. Ако пък се намерят пякои, конто да се осмелят —
били кмегове или прости люде — да извършат подвизи и юна-
чество, то конто княз или воевода в това време се случи там,
да му даде от споменатия княжев дял. . .“
Княз Борис и неговите сътрудници в управлението на дър-
жавата не смятали за нужно да включват в новия законник оне-
зи престъпления, за конто паказапията били предвидени в съ-
ществуващото през езическия период законо ателство: за бяг-
ство от страпата, за вдигапе на бунт и опит за свалине или убиш
ство на владетеля, за бягство от полесражението, за отказ при
влизане в бой, за отцеубийство, за бягство на роб, за убийство
на сродник, за убийство Hajpyrap, за недобро изпълнение на
гранична та служба от стражата, за немарливо отношение към
оръжията, конете и бейните припаси/4 За всички тези прови-
нения смъртнота_наказание, пре видено от езическото законо-
дателство, залазило своята сила.
Потакъв начин въпросът за налагане на ново законодател-
ство бил разрешен много умно и практично от княз Борис и
българските управляващи среди. И в този случай той отново
доказал своята мъдрост и опит на държавник. При реформира,-
403
КЕРАМИЧЕН КЬС С НАДПИС,
НАМЕРЕН В ПРЕСЛАВ (IX X ВЕК)
нето на българското законодателство в християнски дух той
не присадил сляпо и без обмисляне нормите на византийского
право върху бъдгарска почва, не- рязкъсал рръзката между
преди съществуващото законодателство и но вето н е нар ушил
т^адицията изцяло и не отчуждил народа от дъ жавата. Фак-
тите в това отношение са в пълен разрез с невярната и преси-
лена преценка на П. Мутафчиев75: „Това, извършено по си-
лата на необходимостта, въвеждане на чуждо право в нашите зе-
ми е имало крайне пакостни носледици за бъдещето ни. Връз-
ката с народните предания и запазените в тях правки обичаи
била по тоя начин всецяло прекъсната, а правните отношения
на българския народ—сложени на схващания.с конто неговото
съзиание не е могло да се примири. Поради това конфликты-
между чужди закони и пародии традиции се превръща отсега
нататък в постоянно явление в нашата история и този факт бе
и си остана пай-голямата пречка за формиране па трайпо мо-
ралпо единство в българския живот и на духовна дисциплина
в народа ни. Принуден да се подчинява на закони, конто са му
били чужди и конто поради това не е можал вътрешно да въз-
приеме, българинът се превърнал в духовен буптар — отри-
цател па всяка власт и па всеки авторитет. Вековете па чуждо
робство подсилиха още повече тая иегова черта, а нового време,
когато националната ни държава заради устройство™ си тряб-
ваше отново да прибягва до чужди образци, още повече я ут-
върди.“ Този извод не е нищо друге освен несъстоятелен и без-
успешен опит чрез факти от миналото да се обясни ожесточе-
ната борба в агонизираща буржоазна България между експлоа-
таторската държава и експлоатираното мнозинство. Мъдрост,
реализъм и спазване на традицията са пронизвали всецяло за-
коиодателната дейност на княз Борис. Поради това несправед-
ливи са отправените към него обвинения от гористо естество.
Докато чрез „Закона за съдене на хората“ и чрез запазва-
нето на никои законоположения от езическия период се учре-
дили отношенията между държавата и нейните поданици в
областта на гражданско, наказателно, семейно и военно право,
го чрез въвеждането на „Номоканона"76 (сборник от постано-
вленията на църковните събори и от всички закони и наредби,
въз основа на конто ставало управлението на Източната църк-
ва) било кодифицирано църковното право. Чрез неговото при-
ложение църквата в България подобно на византийската до-
била наред със светската власт широка юрисдикция и компетен-
ция не само по своите дела, но и по редица въпроси на семей-
405
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
ното, наследственото и наказателното право. Българите го на-
рекли „Кърмчия книга" (Книга на напътствията). Под това име
той залазил силата си па действуваш закон през цялото наше
средновековие, като бил използуван и от руси,и от сърби.
С въведените заколи княз Борис не само защитил приви-
легиите на държавата и църквата, на болярите и висшите све-
шепослужигели, по и съдействувал за пълното изравняване
на своите поданици в етническо отношение. НалаганетсГна едйп-
пи и задължителпи закопи в държавата, валидпи за всйчки —-
и за славяни, и за прабългари, било от изключитедно годяма
полза за пейното по-пататъшпо развитие. Това саособствувалА
за етпическото сплотяване па все още неедно од пите пле-
мен нигрупи.
Княз Борне се изявил и като /сърдеп строител па бъл-
гарската църква. Неговият основен ръководен принцип в това
отношение бил: „Всеки поданик на България трябва да стане
християнип!" За оеъшествяването му след офш1иал11бто~~пД7ПП
гане на християнството той действувал с различии и иай-раз-
нообразни средства.
По време на първото пребнваване на византийского ду-
ховенство в България (864—866), когато то било натоваре-
но да изпълнява преди всичко мисионерско-покръстителска
роля, въпросът за църковната организация на страната не е
бил разрешен. Такова било положението и при престоя па
римското духовенство (866 —870). Неуредеността па българ-
ския църковен въпрос влечала след себе си и липсата па как-
вато и да е уредба в църковните дела. Това създавало известен
хаос, който плашел българския владетел и го принудил да дей-
ствува с голяма решителност и бързина. Трайната привър-
заност към едното от двете църковни средища представля-
вала сигурна гаранция за проявата на по-големи грижи и
СКУЛПТИРАНА ВРАТА ОТ ЦЪРКВАТА «СВ. НИКОЛАЙ- В ОХРИД (XII—XIII ВЕК)
усърдие при устройството на страната в църковно отношение.
Едва след 870 година, когато били взети решенията на Ца-
риградския събор, е можело да се мисли за успешното и ця-
лостно разрешение на този важен въпрос. Както бе отбелязаио,
през същата година бил избран със съгласието на княз Борис
и бил ръкоположен от цариградския патриарх Игнатий пър-
вият български църковен глава — архиепископ Иосиф (Сте-
фан). Той пристигпал в България, придружен от многобройпо
висше и низше византийско духовенство.
Все още са спорни и неразрешени окончателно редица въ-
проси, свързани с отношенйята между българската и Цариград-
ската църква, между църква и държава в България, О’Пюсно
п р а в а т а на българския а р хиепископ, за броя и местонахожде -
нието на епископиите и т. н.
| Първоначално в науката бе прокарана хипотезата, че „по
своето значение българският архиепископ бил обикновен, под-
чинен на цариградския патриарх митрополит, а получил името
архиепископ, а не митрополит само за това, че непосредно~пред*и
това българите имали претвори с палата да им се даде архие-
( пископ. . В последствие това гледище бе коригирано в "сми-
съл, че княз Борис получил от~Цариград за български църко-
вен глава архиепископ, „който наистина признавал върховната
рласт на цариградския патриарх, но във вътрешното управле-
ние на църквата си той бил съвършено самостоен“, че „новоосно-
ваната българска църква получила вътрешносамоуправление".78
Най-голям поддръжник на гледището, че създадената по изто-
чен образец българска църква била лишена от автокефалност,
е Ив. Снегаров79. Като изяснява въпроса главно въз основа на
правилата на IV вселенски събор и на принципното устройство
на Източната църква, той смята, че „българският архиепископ
се е ползувал от автономия само във вътрешното управление на
подведомствената си църква, а в своите външни отношения на-
ОЛОВЕН ПЕЧЛТ НА .ГЕОРГИ ЧЕРНЕЦ И СИНКЕЛ БЪЛГЛРСКИ\(1Х X ВЕК)
пълно зависел от цариградския патриарх — подчинените м}
епископи го избирали, а патриархът го утвърждавал и ръкопо-
лагал. По такъв начин зависимостта на българската църква
от Цариградската била напълпо реална, а не номинална. Във
Византия разбирали юрисдикцията на цариградския патриарх
над България в смисъл не само да поставя архиепископ, но и
епархийски епископи." Но за да се изясни по-правилно въ-
просът, не е важно да се отбележи снова, което са разбирали
във Византия, но какво е било действителното положение.
Съвсем ясно е, че дошлото в България византийско духо-
венство е било ръкоположено от цариградския патриарх. Това
лПчй от редица сведения и най-вече от писмата на папа ЙоанУПГ,
конто бяха разгледани по-горе. Но никакви указания няма за
по-нататъшна пряка намеса на Цариград в църковните работй
на България. Дори ръкополагапето на Климент Охридски за
„пръв епископ на българскн сзик“ не само е станало без зпа-
нието на Цариградската патриаршия, но и не се е поискало и
нейното съгласие. Така че вътрешната автономия, с която е раз-
полагала българската църква още в началото на своето учре~
i дяване, не може да буди каквото и да е съмнепре. Благодаре-
I ние именно на нея са били неутрализирани всякакви опити на
^Византия да противодействува на у^ейността на Кири пп-Мрто-
I ди ев ите ученици в България. Доколкото може да се разбере
от едно писмо на патриарх Фотий до княз Борис, писано след
29 август 886 година, от Цариград съвсем деликатно са намек-
нали, че трябва да се „нриемат и приобщават оиези, конто съ-
действуват да се отстрани между едпата и другата страна всяка
разпра, да настъпи и се въдворн пълен мир и единодушие и това
нещо занапред да бъде по-устойчиво и по-здраво"'*0.
Гледището, че българският архиепископ е бил един обик-
новен митрополит, подчинен ведомствено па цариградския__па-
триарх и зависещ във вънгпните си отношения всецяло от него,
е неправдоподобно. То противореча всецяло на всички факт»
от дипломатическата дейност на княз Борис за извоювапе ла
самостоятелност на българската църква. Ако се възприеме, че
българският църковен глава е бил зависим всецяло от цари-
градския патриарх (следователно и от византийская импера-
тор), то той би трябвало да бъде окачествен преди всичко като
византийски функционер, който дошел в България, за да про-
карва политиката на империята. Тогава излиза, че всички уси-
лия на княз Борис са били губене па време. Той навярно добре
е бил информиран, че в Източпата църква е имало редица авто-
номии църкви, конто дори не са имали реална нодкрепа от ни-
коя здрава държавна власт (антиохийска, ерусалимска, алек-
сандрийска, кипърска, синайска и грузинска). При това по-
ложение при воденето на преговорите с Византия той едва ли
би се съгласил българската църква да застане на равнището на
обикновените митрополии, конто влизали в състава па Цари-
градския диоцез и били напълно подведомствен и на патриарха
(и моралпата му утеха да бъде само тази,че църковният глава,
вместо да се зове митрополит, ще носи титлата архиепископ).
Това още по-малко е било допустимо, като се има пред вид
както максимализмът па българския владетел (първопачално и
от Цариград, и от Рим гой искал да му бъде ръкоположеп па-
триарх), така и обещапието, което той получил от папа Нико-
лай I за самостоятелен архиепископ, чиято зависимост спрямо
Римската църква да не бъде обременяваща:
„Вне цитате дали е позволено да ви се ръкоположи патри-
арх... На първо време виетрябва да иматеепископ и когато с уве-
личепието па божията благодат у вас се разшири християпст-
вото и бъдат ръкоположени в отделяйте църкви, тогава трябва
да се избере между тях един, който трябва да се парече ако
не патриарх, то ноне архиепископ, та към пего всички да се
обръщат и да чакат иеговия съвет в по-важни случаи. . .
Вие обаче питате от кого трябва да се ръкополага патриар-
хът. И за това знайте, че в места, гдето пикога не е бил поста-
вив патриарх или архиепископ, трябва за пръв път да се пазпачи
от по-големия, защото съгласно апостола по-малкият се бла-
гославя от по-големия, а след това, като получи разрешение и
се ползува от палиум, той сам си ръкополага по-иататък епис-
копи, конто са властни да ръкоположат иегов приемник. Все
пак било че искате да ви бъде ръкоположеп патриарх, било ар-
хиепископ, било епископ, не можете да искате по-уместно от
никого другиго такъв да ви бъде ръкоположеп освен от нърво-
свещепика па престола на блажения Петър, от когото си е по-
лучило началото и епископството, и а постол ството. Но в та-
къв случай трябва да се спази този ред именно: от предстоятеля
на апостолическия престол да ви бъде ръкоположен епископ,
който, ако народът на Христа порасте с негово съдействие, да
411
НАДГРОБЕП KPT,СТ С ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ДЪЩЕРЯТА НА КНЯЗ БОРИС АНА КАТО
КТИТОРКА НА ДВЕ ПЪРКВИ И НЛДПИС, НАМЕРЕН В ПРЕСЛАВ (ПЪРВАТА ПОЛОВИНА
НА X ВЕК)
получи от нас правата на архиепископство и едва тогава да си
постави епископи, конто след смъртта му да му избират прием-
ник. И поради дългия път да не дохожда вече тука за ръкопо-
лагане они, който е избран, но да го настанят като такъв епис-
копите, конто са били ръкоположени от починалия архиепис-
коп, като се съберат заедно; на първо време, разбира се, като
не сяда на трон и не освещава нищо друго освен тялото
на Христа, докато не получи палиум от римския престол,
по какъвто именно начин всички архиепископи в галските
земи, в Германия и другите области се утвърждават в своята
дейност."
След като на българския владетел още от самого начало
е било ясно с какво трябва да се заплати този или онзи жест
на върховната църква, той едва ли би отново се обърнал към
Византия, без това да пяма сыцествеии преимущества в срав-
нение с обещапото от Римската църква.
Бъдгарският архиепископ е заемал особено положение.
/Гой е имал автономии права не само при уреждането па вътреш-
ни църковни дела, но и по отношение на Цариградската църк-
ва. Това особено ясно проличава от два византийски извора,
в конто е показан порядъкът в ранг-листата при церемониите
във византийския дворец — „Клиторология" на Филотей и
„Тактикона" на Бенешевич. В първия архиепископът на Бъл-
гария е поставен на13-о място81, а във втория—на 16-о82, непо-
средствено след синкела на цариградския патриарх, докато ми-
трополитите, обикновените автокефалии архиепископи и епис-
копи са поставени на58-о и бО-о място83. Товае убедително дока-
зателство, чебългарскиятархиепископ не е бил обикновен ми-
413
трополит, подчинен на цариградския патриарх (тогава той би
заел далеч по-ниското място, отредено за тези висши църковно-
служители), а автокефален, напълно самостоен подобно на
кипърския.84 Неупоменаването на българската архиепископия
във византийските „Списъци на епископиите" представлява
също едно солидно доказателство за пълпата самостойпост на
българската църква в пейните отношения спрямо Цариградската
патриаршия. Може би византнйският архимандрит Нил Док-
сопатър чрез написаното от пего съчипенне „Редът на патриар-
шеските престоли" (1143 година) пай-добре е изразил това: „По-
добна на кипърската е и българската църква, независима и пе-
подчинена на никой от върховните престоли, по самовластно
у пр а влявана и от собствен i гге с и епископп освещава 11 а. Пзпърво
тя не се паричаше българска. После обаче, понеже биде~завла-
дяна от българите, тя получила пмето българска. Тя остана
и НЕЗАВИСИМА и когато чрез императорската власт, именно
от и м ператор Кир Василий Багр ян ородпий (Василий I Маке -
донец), се изтръгна от бълга р с к а р ъка и не се присъедипи н и
кога към Цариградската църква.*'85
Още след налагалето на християнството и след създавапето
на църковната о типизация княз Борис иридобил широки"и
неоспорими права да се меси в живота на българската църква.
Гой поставил властта на владетеля над не я. Превърпал я в
зависима от волята му институция. В разрешение™ на бъл-
гарския църковен въпрос всичко" било направлявано от него-
вите желания и разбирания. Преговорите по него били водени
от негово име — сякаш това било чисто държавен, а не цър-
ковен въпрос. Дори и след 870 г. по въпроси от църковен ха-
рактер и папа Йоан VIII, и патриарх Фотий се обръщали за
съдействие към него, а не към българския църковен глава.
Княз Борис по подобие на византийския император (бъл-
гарската църква била устроена по източен образец) при.побил .
ОХРИД — ЦЪРКВАТА ПРИ МАНЛСТИРА .СВЕТИ НАУМ“
изключителии права за надзор и разппррждане в църковния
живот. С неговото съгдасие и съдействие биди учредени еписко-
пиите, неговата водя се чувствувада в множество промени —
той отделил и обособил като самостоятелна църковна единица
областта Кутмичевица, по негово настояване Климент бил въз-
дигнат в „пръв епископ на български език“, той заповядал бо-
гослужението да се извършва на славянски вместо на гръцки
език, по иегова поведя били превеждани и заменяни с българ-
ски византийските богослужебни книги. Изобщо във всяка
415
промяна се чувствовала неговата решителна ръка. Както обоб-
щено е схванал това неизвестният автор на „Чудото на св. Георги
с българите", той „доведе архиепископа св. Иосифа (Стефан) и
други учители и наставници, съгради църкви и мапастири,
постави епископи, попове, игумени, конто да учат и ръково-
дят народа му по божия път“. Чрез целокупната си дейност в
това отношение княз Борис утпъпдид принципа за отпощенията
между държава и църква, който щял да бъде основеп проз цщ.
ТПУГО наше спедновековие: лъпжавната власт пя имя първен-
ствуващо и ръковопно полпжрнир епрямо пърковрата.86 Пър-
вият християнски владетел създал в лицето на щедро дарява-
ното и облагодетелствувано от него духовенство една нова об-
ществена сила. Тя била призвана не само да укрепи властта на
владетеля и приближените му, да освети и идейно обоепове. к,л а -
'совото господство на св жата и шьрковиат;-<раащцц[а аристок-
крация, но и да спомо аз ешавацетщ па ролина изклю-
чително важни исторически задачи дт-книго зависела съзбата
на българската_държава и на живеещата в пределите й етнико-
г;ол итическа 0611 ihoct.
След 870 г. успоредно със създаването на самостоятелна
българска църква начело с архиепископ започнало изгражда-
нето и на църковни епархийски единици, на епископства. Както
е отбелязано в един византийски извор, „те [българите! се съгла-
сили да приемат и да се подчиняват на архиепископ и да се из-
пълни страната им с епископии"87.
Трудно е да се определи както броят на създадените в Бъл-
гария епископии, така и техните седалища. За архиепископа
може да се смята, че първоначално е резидирал в Плиска, а
след това с преместването на столицата — в Преслав. В исто-
рическите извори се споменават няколко епархии, начело на
конто стояли епископи. Представителите на пет епархии (Мо-
равска, Охридска, Брегалнишка, Проватска и Девелтска) —
Агатоп Моравскп, Гаврил Охридски, Теоктист Тивериуполски,
Мануил Проватски и Симеон Девелтски, присъствували иа Фо-
тиевпя цариградски църковеп събор от 879—880 година”*. За
съществуването иа Белградска епископия, начело на която стоя.;!
епископът Сергии, пък се споменава в писмото на папа 1 loan VI11
до княз Борис от 16 април 878 година””. Може да се предполага
въз основа иа традицпята, която е била устаиовеиа при цър-
ковиата уредба на Балканский полуостров, че през царувапето
па княз Борис са били възстаповепи и епископствата, конто
имали за свои средшца Сердика (Средец), Фплппопол (Плов-
див), Дръстър (Силпстра), Един (Видии), Скопие, Ниш и др."”
Изобпю брояг на създадените епископии е бил твърде значите-
лен. По този начин църковпата организация могла да обхвапе
в себе си цялата обширна територия па България,”1 като нейде
тя се покрпвала с адмппистративпата, а нопякога запазвала
рамките си, завешапп от една отколешпа традиция. Броят иа
епископските кагедри е бил доста голям, но тяхпото открива-
не, изглежда, не е стаиало с един замах след пдването на архие-
пископа, по постепенно. Въпреки това папа Йоан VIII невед-
пъж в своите ппсма изтъквал, че броят на българските епис-
копства е твърде голям и несообразен с нуждите па българската
църква. В периола 870—918 г. българският архиепископски
престол заемалп последователно: Иосиф (Стефан), Леонтий,
Сергий и Григорий. Ако първите двама са били от византииски
п роизход, др у гите са били българи.9 2
Работата ио църковиото устройство на страпата погъл-
нала доста сплн и време на княз Борис. Може би нерядко той
е бил припуден да се противопоставя на желапията па визан-
тийского духовенство, което поради първоначалната липса на
подготвени хора в България е заело ръководни позиции в упра-
вление™ на българската църква. И в тези прения именно се е
зародила в главата mj идеята за нейната българизация, която
27 КНЯЗ БОРИС ПЬРБИ
417
t:
I
к
6
E
E
Г
той решил да реализира с провеждането на многобройни начи-
нания, конто бяха изтъкнати по-горе. Но окончателното раз-
решаване в цялост па тази съдбоносно важна задача е било въз-
можно едва след като Кприло-Методиевите ученици се захва-
нали с просветителска дейпост, която е имала преди всичко за
цел да подготви мпогобройно българско духовенство.
Обзет от усърдието па неофита в своята държавническа
дейпост, княз Борис едва ли е подозирал.че с църковното устрой-
ство па България ще се създадат две църкви: едпата блестяща
и горда, че принадлежи към оформилата се вече фзодална ари-
стокрация и сеползува от пейпите привилегии, а другата —
бедна, мрачна, самотпа (църквата па „поставепите от бога" и
църквата па страдащите). И сякаш оттогава единосъщият хри-
стпянски бог заставал в българската земя със своите две лица—
гордого и страдалното, както павсякъде.
Редом със светската феодалпа аристокрация (княза, рода
му и болярството) след покръстването и учредяването на бъл-
гарската църква се оформила нова прослойка на господству-
ващата класа — впсшето духовенство. То също придибйло^с7
дица правим и социални привилегии, конто го направили ва-
жен фактор в идейно-религиозния, политический и обществения
живот на България. В Номоканона (Кърмчая книга) — един
хибрид па светского и канонического закоподателство, заим-
ствуваи от Византия—се повелявало строго на областните
управители да оказват па архиепископа, митрополитите и епнс-
копите „високи и всякакви почести", понеже те били „служи-
тели божии и приемници на Христовите апостоли".93 Предста-
вителите на внешня клир според нормите на въведеното в хри-
стияпизирана България единно и задължително за всичките й
поданици държавно законодателство имали в своите ръце зна-
чителна съдебна и административна власт. По този начни те
успели да наложат своя авторитет и влияние не само в църков-
ния живот, не само се разпореждали в сферата на идеологията,
но и в политиката. В скоро време висшето духовенство успяло
да разпростре своите пинала навсякъде, макар и да не могло да
заеме снова положение, което си били извоювали „служителите
на бога“ в Западпа Европа. Неговите амбиции за извоюване на
терен в цялостния живот на тогавашното българско общество
твърде скоро срещнали противодействие от страна на княза и
болярите, конто ревниво пазели приоритета на светската власт
над духовпата. Възприетата от Византия и Европейский Изток
традиция в отпошепията между държава и църква трудно мо-
жела да бъде преодоляпа. Българската църква трябвало да се
приспособи към устроения в стила па източпите деспотии бъл-
гарски държавен механизъм.
Привилегированото положение на висшето духовенство,
създадено първоначално по силата на едва традиция, дошла от
Византия и намерила място в новото подражателно законода-
телство в християнски дух, впоследствие се крепяло и на ико-
номическа основа. С течение на времето църквата се превърнала
в крупен феодален собственик. Различии били пътищата на ней-
пото имуществено обогатяване. От деня на учредяването си тя
била непрекъснато обсипвана*с дарения от страна на княза и
неговия род, па болярите — собственици па обширпи поземлени
владения и други богатства, на обикновените миряни, пожелали
да'потърсят опрощение на греховете си и спасение на д шата
с и от бога чрез съдействието на неговите служители (стр а н 11 а
и голяма наистнна била неговата подкупност през средновеко-
вието). Цитираният вече текст от Пространното Климентово
житие е показателен в това отношение: когато славянският про-
светител бил изпратеп „за учител в Кутмичевица, се издало на-
реждане до всички жители на тази облает да приемат светеца с
почит, да му предоставят преизобилно и щедро всичко, да го
удостояват с дарове", а освен това „сам Борис предал като дар
419
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
по
па триблажепия Климент три къщи в Девол, отличаващи се по
разкош и принадлежащи на комитски род. . подарил му и
места за ночивка в Охрид и Главиница".
Щедростта на владетеля в дарявапето на църквата с иму-
щества била заразяващ пример, следвап от неговите прпбли^ке-
»и. Дори в светските и църковпите закони (в „Закона за съдепе
па хората", Номоканона и славянский превод на Еклогата) били
регламептирапи случайте, когато църквата чрез конфискация
и наследяване ставала господар на пмоти. Придобптпте от пея
по различии начини, доброволно или чрез принуда, земи
силата на едва утвърдепа, превърпала се в закон традиция се
смятали за неотчуждаем и. Доходите й ежегодно нараствалн за
сметка па данъка, плащан от цялото население в пейпа полза —
каноникона (църковен дапък, предназначен за издръжката и),
на многобройните такси и глоби, устаповени от църковпото за-
конодателство. <J4 Върху снагата на българския парод се впил
още един па азитен потребнтел, далеч по-мпогоброеи и с по-
големп нужди от държавпия апарат и неговите фупкциопери —
църквата. Задължепията към нея, намиращи духовен и мате-
риален израз, с вървежа на годините се превърнали в пепоио-
симо бреме. Загона посредпиците между бога и мн р я ните из -
питали първи стрелите на народного недонолство. Многоброп-
ните църковни институции, сраснали се напълно с държавпите,
били чувствувани от него като една пепосилпа тежест, от която
। не можело да има избавление/Зависимостта па българина спря-
мо държава и църква се увеличила и усложнила Битът, пра-
вите и традициите му били канопизирапи и премипавали под
знака на намесата па „божипте служители", конто желаели да
получат „мъзда“ (заплащане) за всеки пзпълняван от тях ри-
туал. Потънало в миналото свободного и безвъзмездно общу-
ване на славяните и прабългарите с природата и населяващите
я божества, конто били тъй съпричастни на техния бит и мис-
СВЕТИ ТЕОДОР СТРАТИЛАТ — ИКОНА ОТ ПРЕСЛАВСКА РИСУВ.АНА КЕРАМИКА, НА-
МЕРЕНА В МАНАСТИРА „СВ. ПАНТЕЛЕЙМОН" (ПАТЛЕЙНА) — ПРЕСЛАВ (IX—X ВЕК)
420
лене. Християнският бог не искал жертвоприношения нито на
животни, нито на хора — нему трябвало да бъдат посветени
душите, миелите и волята и плодовете на непосилния труд. Вя-
рата в него, пътят към него, а дор и и любовта към него имали
винаги материална стойност. Тя се определяла от неговите жре-
ци. Църквата получавала от паселепието такси при сключва-
не на брак, при кръщаване, при погребение, при молебени, пр и
водосвети — за всичко, което се числяло към~рёлиТйознйте
тайнства и се нуждаело от извършвапе на~обредиГ~при конто
нёйните служители биди смятани за единствено възмбжните
посредници между бога и вярващите в него.
Обдарявана щедро и покровителствувана пепрекъснато от
княза и болярите, сдобила се с имоти, доходи и зависимо на-
селение, спекулираща непрестанно с религиозната ревпост и
чувства на своето паство, българската пършя (главно в ли-
цето на архиепископа, митрополитите, епископите и манасти-
рите) се превърнала в богата привилегирована и всецяло фео-
(дализирана ннгтнтупиа Тигтяияля нрразлрлиа чагт от госпо.п-
ствуващата феодалпя арпстокрапия—- неин идеолог и пай- рев-
ностен за щит и и к. Народнята реакция срещу нейиото господ -
ствуващо положение и роля на идеен крепител на съществу-
ващите порядки намирала из аз в появилото се впоследствие
богомилство.
Мтюгоб'ройлите чърковни проповеди, съчипения_и_похвщ-|ни
слова на най-бележититс прелгтявитрпи на българската _цъщк-
ва и книжовност от края на IX и и iii.ioto па X век — Климент.
Наум, епископ Константин, Иоан Екзаих, Тудор Доксов и др.—
имали за задача не само да въведат българския народ в християн-
ската религия и нравственост, но и да оправдаят н идейно ..да
укрепят съществуващия обществен порядък, да превърпат във
верую оправдаващите социалното неравенство и експлоата-
цтгята църковни догми.Това бил един от начините за парализи-
ране на каквото и да е народно недоволство и съпротива срещу
феодалния гнет в тяхното зачатие. Защитата на „правата вяра“
и нейното пропагандиране сред българския народ в тогаваш-
ния период означавалп утвърждаване на господството на княза
и болярите, на внешня църковен клир, а ведно с това и борба
срещу остатъците и проявите па все още пепогиналото ези-
чество и еретическите учения и движения, на конто се оказало
тъй податливо непривилегпрованото българско население. В
България па княз Борис християнската църква била не само
„тържествуваща", но и „войпствуваща". Тя воювала за тър-
жеството на официалната християнска идеология, за укреп-
ване на позициите си, за оправдавапе на господството на фео-
далната аристокрация, на съществуващия обществен строй. Ней-
ните служители воювали с перо и слово. Но когато писанията
и проповедите им се оказия пи брзеипни тогава законът и ме-
чът „доказвали" правотата па идеите им. „Словото божие" се
разнасяло в църквите и манастирските обители, в градовете и
селата, в столицата и областите, в аулите и заселките, в двор-
ците и сламените хижи, в разкошните болярски домове и сел-
ените полуземлянки, за да сее смирение и несъпротива сред
българския народ и да благославя съществуващата в българ-
ската земя обществена уредба. Въпреки всеобхватността на
идейного си настъпление и завоевание едва ли ревпостните и
усърдни Христови служители на българската църква са могли
да прикрият пред своето привидно смирено и съгласяващо се
с техвите проповеди паство дълбоката пропаст, която зеела
между догма и действителпост. Навярно в далечната епоха, в
която са се правели опити за идейно обработване на съзнапието
на българския народ в духа на християнския светоглед, в бол-
шинството си той, вместо да бъде обладай от религиозен фана-
тизъм, прегърнал като верую скептицизма и неверието, като
ги прикрил с привидно благочестие и богобоязливост.
423
Социалният контраст между „поставените от бога" — княз,
боляри, „служители божии и приемници на Христовите апо-
столи“, и „повереното им стадо от божии люде“ имал тън ре-
лефно очертана имуществена, нравна и прострапствена изме-
римост, че не можел да бъде лрикрит и оправдан нито с перо и
слово, нито със закон и меч. Богът на княза и болярнте, на ар-
хиепископа, митрополитите и епнсконите, па „угоените като
свине в кочина" монаси. богът па „земпите властели “ не можел
да бъде и бог на обикновепите българи. Тозн бог те отрекли,
преди да повярват в него. Вместо пеговото гордо лице на все-
държец те потърсили страдалческото му лице на мъченик, вме-
сто повелята му за примирение и послушание — зова му към
бунт и отрицание па всяка земна власт. Българското „Христово
войнство" скоро повело взаимна борба — малцината срещу
мнозината — в името на бога, който по-ярко очертал контра-
стите и противоречията сред него.
Самият княз вероятно интуитивно е схващал, че колкото
и дълбока и осмислена да е вярата, тя пикога не е пълна, без-
прекословна и даряваща. Необходимо било всякога тя да бъде
поддържана — и с възприятия, и с мисли, и с действия, за да
не се разруши под напора на раждащото се съмнепие в пейпата
истинност. А то дори в главата на новопокръстепия владетел,
дирещ мерилото па своите действия в реакцията на приближе-
ните и подвластния му народ, се появявало тъй често — макар
приглушено и подтиснато.
Проникването па новата християнска религия сред насе-
лението на българската държава било немислимо без изграж-
дане на църкви, конто да бъдат не само огнища на разпростра-
нението й, но и центрове на богослужепието. Вярата в хри-
стиянския бог е трябвало да стане насъщна необходимост не
само на българския владетел, но и на неговите поданици. Впро-
чем това самият той добре разбирал, то му било втълпено и от
първия духовен наставник патриарх Фотий, който в своето
„Послание" му дал редпца напътствия в това отношение: „Затова
не само ти сам трябва да мислиш и вярваш така, но и подчппе-
ните си да ръководпш към същото истинско учение, за да ги
упътваш към съшата вяра и да не смяташ, че има пеню по-
скъпо от това усърдие п грижа. Защото наистипа един вла-
детел е длъжеп да се грижп не само за своето спасение,
по п поверепия нему народ да удостоява със съшата грижа,
да го ръководи и подтиква към съвършенствого па богопозна-
нието."”®
11рп това патриархът не забравил да припомни па княз Борис,
че грижата за строителството па църкви и за подпомагапе на
духовепството трябва да заеме важно място в целокупната му
дейност: „Съграждай храмове па нмето на бога и светиите му
съгласпо църковпите закопи и приучвай народа да се черкува
в тях, та като омилостивява бога с общи молитви и му под-
нася общо славословие, да се стреми още повече към общо съ-
гласие п да добива обща полза и спасение. Жертвите па све-
щеното ни богослужение са възложени на свешен идите, па
конто, ако служит усърдно и даваш приношения, ше получит
чрез тях голяма благодат и добрина. Но ако пожелает, би мо
гъл и тн сам със собственпте си ръце да поднесеш богу прекрас-
на и преугодна жертва, като му посветит чист живот и прави
мислп.“и6
Още с първопачалното идвапе па византийскою духовен-
ство в България през 864 г. по поведя на княз Борис и при
прекия иегов надзор започнало усилено строителство на църк-
ви не само в столицата и прилежащата й облает, но и по ця-
лата страна. Интензивността му не секнала през цялото Бори-
сово князуване. Доколкото може да се съди от запазените и из-
вестии исторически извори, строителството на църкви и мана-
стири в България добило голям размах във времето, през което
425
БРОНЗОВА ТОКА С РЕЛЕФНО^ИЗОБРАЖРНИГ НА ЛЬВ — ПЛИСКА (1Х;ВЕК)
тук е пребивавало римского духовенство (866—870 I.). То „осве-
тило много църкви и олтари" и „ръкоположило свещеници" —
е отбелязал Анастасий Библиотекар. Предишните езичници,
конто без пощада рушели християнските храмове, сега се пре-
върнали в техни ревностни строители. Техните предци, дошли
на Балканский полуостров като някакъв завоевателен вихър,
„сривали божиите храмове до земята,“ „въздигали капища на
своите езически божества", „не знаели Христовото име, слу-
жели на скитского безумие както на слъпцето, така и на луната
и на другите звезди, а никои пък принасяли жертва и на ку-
426
чета“В7. Сега потомците по заповед, дошла от всесилния княз,
били принудени да разрушат езическите капища и на тяхно
място да построят храмове па дошлия по княжеска воля хрн-
стиянски бог.
И за да бъде дадеи пример иа всички поданици, първона-
чално било разрушено езическото капище в двореца, в столпи
ната Плиска—там, гдето пявга българските ханове, пък и
самият княз Борис принасяли в качеството си на върховнп
жреци жертви па своя бог Тангра. На негово място сега била
въздигната Дворцовата християнска църква. Езическият храм
в Преслав също стапал дом па християнския бог. Езическите
светилища и капища при Мадара били сполетени от съшдта
участ.08 Не трябвало да остане нищо, което да напомня за пре
дишните божества. Навярно немалка част от християнскпге
църкви в цялата страна били въздигнати върху основите па
разрушените езически капища. По този начин почитта към пре
дишните култови сгради и божества била трансформирана и
преклонение към новия бог и неговите храмове. И не само хрн
стиянската вяра, но и нейните сгради на култа били поставенп
върху езически оспови. Този факт сам по себе си е показателен
в нашата средновековна история.
Огромното по мащаби църковно строителство в първше
години след налагапето на християнството вървяло не само
по този път. Нерядко върху основите на напълно разрушении*
или полуразрушена по време на нашсствията раннохристнян
ски храмове се въздигали нови. Потъпканата християнска вяра
се възраждала. Разрушените й култови сгради отново се въз
дигали. Прекъснатата традиция, неразбирана и неосмислена
от бившите езичници българи, севъзстановявала. Страниц н
неразбираеми понякога са културният и религиозният контшнон-
тетв историята — странни и неразбираеми са нейните метамор-
фоза. Първоначално отреченото и поруганото нерядко се пре
връща във верую. То е било заложено в предншпия досег, но
преди да бъде възприето, е трябвало да бъде разрушено. Този
факт под формата на констатация е намерил място и в съчине-
нията на средновековпи автори: „Оттогава епископи се поста-
вят и свещеници много се ръкополагат, и храмове свети се въз-
дигат, и някогашният не парод, а племе варварско сега става
и се парича народ божий и непомилвапото българско насле-
дие помилвано го нарича бог. . . И така можеше отсега да видп
пак човек, че се умпожават църквите и божествепите храмове,
конто гореказаните обри [авари] и българите срутили. Послед-
ните наново построили добре и от основа въздигнали божиите
храмове и всичката тукашиа земя пълпели със слава и хвала
господня. Тук се изпълняше казапото от пророк Иезекиила:
„11 пълен със слава домът господеп. . . Пълна е цялата земя със
славата господня." Но и Давид казва: „Хвала нему в събра-
нията на пренодобните. . . В събрапията благославяйте бога
господа, вие, конто сте отИзраилово семе" или от българското
племе. Станаха и те според казаното: „Царствепо свещенство,
народ свят, люде придобпти",. наследие пеотемлпмо. Една вяра,
едно кръщение, един бог над всички и чрез всичко."99
Да се построят навсякъде църкви, да се въздигнат там,
гдето е необходимо, манастири — да се разнася словото на по-
вия бог! Тази княжеска повеля тръгнала по пътя на своята срав-
нително трудна реализация в езическата българска земя.
Оцелелите старобългарски и византийски писмени истори-
чески данни, останките от построените в България непосред-
ствено след християнизацията църкви и сега свидетелствуват
за величавото строителство, което представлява важна стра-
ница от мирновременното и изпълнено със съзидателно папре-
жение князуване на Борис. Решаваща в това отношение, раз-
бира се, е била трудовата дейност на обикновеното население,
на повинниците100, както е пазовано то в „Шестоднева" на
Иоан Екзарх. От голямо значение е била и организаторската
дейност на болярите, конто с ревност и старание изпълнявали
наредбите на своя княз в порядъка на своите задължепия като
служители — „Мали и велики" — в държавния апарат. 11 ко-
гато в центъра на тази огромна стронтелна дейност се поставя
личпостта на княз Борис, това не означава, че единствено нему
трябва да се при нише вснчко, макар че старобългарскитс ав-
тора в стала на съществуващата традиция па преклонение пред
личпостта на първия христняпскн владетел са въздавалп хвала
единствено нему. За тях той е бил персонификация иа пялата
държава, па всичкпя българскн парод - на пеговпте усилия
и деяния. Условно п пне можем да прнемем това отъждест-
вяване.
В цитирания вече неколкократпо старсбългарски истори-
чески разказ „Чудото па св. Георги с българина" е отбелязана
в общи линии строителната дейност па княз Борне, конто „тре-
бищата им [на българите] разори и. . . съгради църкви и ма-
настири", за да може да даде релефии очертания на пзвърше-
пата промяла — покръетвапето. А според думите на неизвест-
ния автор на „Българска апокрифпа летопис" от XI век „съз-
даде църкви по българската земя и на река Брегалница и там
прие царството. II на Овчо поле създаде бели църкви. . .“ И
все пак твърде общи са податките в тези и някои други извори,
за да може да се състави реална и пространствена представа
за строителството на църкви в българската земя.
Нов размах на строителство па църкви и мапастири па-
стънил след идването на Кирило-Методиевите ученици в Бъл-
гария. Сега той обхванал не само столицата и близките до нея
области, но и отдалечените западни области на обширната дър-
жава. Оттогава християнските храмове се превърналп не само
в центрове на богослужението на християнската религия, но
и в разсадници на българската кпижовност, във вестители на
429
КНЯЗ БОРИС пър в и
нейната самобитност и народност, в огнища па противостоящий
па византийского влияние български дух, в снопка и едипи-
телни звена между класите и етническите групи. Църквата и
нейните свещепослужнтели били нризвапи редом с чисто ре-
лигиозните си задачи да изпълняват и задачи от политическо-
културпо значение. Те придобили дори по-голяма важност след
настъпилите нромепи, довели до постепенного нзтласкване на
чуждия език от богослужението и замепянето му със славянски.
Особена ревност и усърдие в строителството на църкви и
манастири проявили Климент и Наум в югозападните български
зсми. В това отношение те срещпали безрезервната и нълиа под-
крепа както на държавпата власт, така и на нейпнте админнстра-
тивни органн Климептовите житиеписци са отделили специално
място за пеговата строителна дейпост, без да забравят да по-
сочат нейната зпачимост в живота на българите: „Това той оста-
вил в манастира си, който съградил в Охрид, докато още бил
жив блаженият Борис, и преди още да бил приел изцяло Ве-
личката епископия Когато видял, че този княз е онасал ця
лата си подвластна България със седем съборни храма и като
че ли е запалил с вярата си светилник със седем свещи, по-
желал и сам той да построй в Охрид собствен манастир. Към
него прибавил и друга църква, която по-късно направили ар-
хиепископска катедрала. Така в Охрид имало три църкви: една
съборна и две на свети Климент, конто били по големина мно-
го по-малки от съборната, но по-красиви от нея със своята кръг-
ла и сферична форма. По всякакъв начин той се стараел да пре-
махпе равнодушието на българите към божествените пеща, да
ги събира, привлечена от красотата на постройката, и особено
да смекчава жестокостта, суровостта и грубостта на техните
сърца в богопознанието. . .101
„В този град Лихнида, или Охрид, той изградил и други
божествени храмове и от основи свят манастир на великомъ-
КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ — ДЬРВЕНА СКУЛПТУРА, РАБОТЕНА
ВЕРОЯТНО В ОХРИД ПРЕЗ XIII ВЕК
КНЯЗ БОРИС ПЪР 13 и
ченик Пантелеймон, където се отдавал на аскетически подви-
зн. . Спомепатия цар на българите Михаил направил толкова
послушен на думите си, че той му номагал при изграждапето
на храмове и бил готов да изпълнява всяка иегова заповед. По-
ради самото това разположепие и предапост па светеца той па
предвал в добродетелния живот и стаиал много по-добър, от-
колкото бил."102
След идвапето си в Охрид (през 893 година) Наум също се
заел с църковпо-строителпа дейпост. 11 в двете му жития е пз-
вестено за йен: „Построй манастпр — църквата „Светите Ар-
хангела" — при пзвора па Бяло море (Охридского езеро]" — е
отбелязано в най-старото му житие. „II в Деволскня ливап, па
края на езерото па Охридская град, в междуречието, Наум съ-
гради голяма обптел и храм на чпнопачалника архангел Ми-
хаил и на всички небесна сила със средствата и повелепието на
благочестивия български цар Михаил-Борис и иеговия сии
цар Симеон в годипата 6413 [90S]" — е посочепо по-подробио
във второго му житие103. Христпянските храмове и обители се
увеличавали — никнели нови средшца на славякската кин-
жоввост и просвета, нови твърднпп па българщпиата.
От тези сведения за строителството на църкви и мапастири,
преднрпето по повеля или чрез съдействието и тедрата мате-
риална подкрепа на княз Борис, пан-голяма прнвлекателност
за разглеждане крие онова, което се съобщава, че „този княз
е опасал цялата си подвластна България със седем съборни
храма". Откриването на тяхпото местонахождение винаги е
представлявало обект на внимание от страна на българските
историци и археолози. Техните обединени усилия (без да са
довели до пълен и изчерпателен отговор) нмат като резултат
редица правилни уточнявания.
Без съмнение първата от седемте съборни църкви е била
монументалната базилика, която била въздигната във Външ-
\432
пия град на столпината Плиска.104 Нейните развалини, конто
дават възможност да се установят внушителните й размори (тя
е дълга 99 м и широка 25,5 м), са достатъчно основание да се
смята, че тази пай-голяма българска църква е била построена
за богослужение от страна на българския църковен глава
архиепископа, и за нуждите на княжеската власт. Освеп това
гя е била не само пай-голямата църковна сграда в България,
по и в Европа за своето времс. Този факт е достатъчен, за да
проличи, че княз Борис не е скънял сили и средства, за да нод-
помага и поощрява църковпото строителство, да съдействува
за налагапето и тържеството на християпската религия в стра-
иата. И все пак, ако Дворцовата църква, построена във Вът-
решпия град, е удовлетворявала нуждите па княза, ако Голя-
мата базилика е била предназначена за тържествеии и впуши-
телни богослужения, то явявала се необходимостта и от други
храмове, конто да удовлетворяват нуждите на миогобройното
население в българската столица. Поради това именно в нея
били ностроени малки базилики и църкви (досега са открити
тридесет от тях), в конто се стичал многобройпият обикиовеп
народ, живееш в кварталите на просторния Външен град.103
Техният однотипен градеж е недвусмислено указание за това,
че те са били ностроени за съвсем кратко време „непосредствено
след покръстването, когато в селищата на Външния град на
Плиска се е почувствувала остра нужда от църкви за народа".
Както се вижда от цитираното вече сведение от Простран-
ного житие на Климент, една от седемте съборни църкви се е
намирала в Охрид. Без съмнение това е била и досега запазе-
ната църква, наречена „Богородица-Челница".106 Била е из-
дигната до крепостната стена в най-високата част на града и
без да е имала размерите на Голямата базилика, тя се отлича-
вала със своята внушителност. Нейният купол се издигал ви-
соко над крепостната стена. Самата църква се виждала от це-
28 КНЯЗ БОРИС П Ъ Р В И
433
лия град. Построена непосредствено след приобщаването на
България към християпството, базиликата „Богородица-Чел-
ница“ в Охрид имала предназначението да внуши респект и
уважение сред местного население към новата вяра.
Едно историческо сведение дава възможност да се разборе,
че иГолямата базилика на остров „Св. Ахил“ в Преспанското
езеро е била плод на строителната дейност па княз Борис. В
писмо до византийския севастИвап от края па XIвекохридскияг
архиепископ Теофилакт разкрнл пей пата история и съдба:
„Много добрини си извършил посред пашата земя, всевеличай-
ший мой господарю и застъпнико. като си разхладил Преспа и
Девол с лъха на правотата и правосъдието. . . Не по-малко, ако
не и повече, ще направи великата ти ръка, ако се омилостивиш
над Деволската епископия, която преживява голямл опасност. . .
Тя остана без песнопение, без светлина, та дори и без епис-
коп. . . Нито дякон, нито презвитер за най-хубавата от бъл-
гарските църкви. Излязох да я посети и като я видях — запла-
ках. . . Затова умолявам и припадам с това писмо, като с тя-
лото си, за да се смилиш над пай-честитата пякога църква —
една от седемте съборпи църкви, конто прехристиянският оня
Борис, цар на България, е съградил. Той я съградил — ти я
обнови. . .“107
Изворните данни позволяват да се посочи и четвъртата от
седемте съборни църкви, построепи през царуването на княз
Борис. И за нея отново известява охридският архиепископ
Теофилакт: „През тия времена се явил в българската земя свети
Герман. Така също се появили п тия свстии, животът на конто
поставихме за предмет на нашия разказ. Те се показвали не-
ясно в Тивериупол [Струмица], ту като се явяват на мястото,
гдето били положени, ту като се виждали да ходят нощно вре-
ме по стената, като раздавали на всички нуждаещи се богати
изцеления. Те били от всички прославяни. Така мълвата за тях
достигнала до ушите на българския цар Михаил. И той, какъвто
си бил най-усърден в божествените работи, заповядал да се въз-
дигне на светиите храм в Брегалнишката епископия, нещо,
което и станало — и там да се пренесат свещените им мощи. И
това не било занемарено. Тази заповед била дадена на българи-
на-комит Таридин, човек пе само най-благороден, но и най-
деятелен. Таридин пе се отиесъл небрежно към работата, но
поради естествената си пъргавина, възпламенен и от вярата към
чудотворците, с голяма бързина построил храма, като употре-
бил за работа много работници.“10К
Поради липса на преки писмени сведения местонахожде-
нието па остапалите три от седемте съборнп църкви пе може да
бъде определено. Все пак изказапото в научпата литература10“
предположение, че те по всяка вероятпост са се памирали в
Дръстър, Белград и Скопие, изглежда твърде правдоподобно
Впушителпите базилики в Плиска, Охрид, Преспа и Бре-
галпица представлявали един от най-големите църковни сгра-
ди в тогавашна средновековна Европа. Те отразявали не само
мощта на българската държава, но и стремежа на нейния вла-
детел тя да бъде поставена в културно отношение наравно с
пай-високо развитите страни па континента. При това в архи-
тектурно отношение те далеч надминавали онези образци, конто
българските строители са можели да видят в съседна Византия.
Те били продукт на самобитното и оригинално българско цър-
ковно-строително творчество.
налагане на християнството довело до създа
ването на една огромна армия от духовенство. И ако една част
от него поела пътя на богосл жението и просвещението_£Д£Д
самия народ, то друга потърсила тишина и самотение за в ъх-
новено творчество в манастирските обители. През царуването
на княз Борис ведно с многобройните църкви били построени
и редица манастири — не само като средиша на религиозния
435
култ, но и като нламтящи огнища на българската просвета и
книжовност, каквито те станали от 886 г. насетне. Многобройни
са сведенията за съществуването на манастири в тогавашна
България. За това свидетелствуват и старобългарски, и визан-
тийски автори.
От всички съградени тогава манастирски общежития во-
деща роля в църковно-просветния и културния живот на Бъл-
гария имали: манастирът край Голямата базилика в Плиска,
манастирът в Мадара, манастирът „Свети Пантелеймон" и ма-
настирът край „Златната църква" в Преслав, манастирите на
Климент и Наум в Охрид. . .11и Техните жалки съсипни, оце-
лели през вековете, и до днес привличат внимание™ на архео-
лозите. Те са безмълвпи свидетели на онази трескава книжовна
дейност, която се разгърнала в тях, за дабъде възвестена на света
самобитността на българския творчески дух. Въпреки всичко
съсиппите напомнят — те ннщо не могат да разкажат за онези
знании и незнании черноризци, конто бяха дошли в тях не за
да нотърсят спокойствие и почивка, а размах на своята енергия.
Жалкото състояние, в което се намират останките па пашите
най-раппи манастири, не дава възможност да се изгради що-
годе реалпа нредстава за тяхиата архитектура и устройство,
за тяхиата стойпост като архитектурпи комплекси. Пълната
липса пък на подробив пнсмепи сведения затруднява работата
па историка за очертаването на манастирите като щедро даря-
вани от държавпата власт феодалии собственици, каквито те
без съмпепие са били.
Манастнрскнте обители, въздигнати в новонокръстена Бъл-
гария, не представ. 1 я вал и примамливн средища за намиращото
се тук византийско духовенство. То желаело да бъде във вър-
ховете па църковпата Иерархия и сред българското население,
за да може да бъде проводник па своето влияние. Поради това
може с пълно основание да се смята, че първите мапастирски
общежития у нас са били понълвани с люде из средата на бъл-
гарите — с представители на феодалната аристокрация и с
обикновени вярваши. Така манастирите станали впоследствие
разсадници на славянската книжовност и образованост, сре-
дища и огнища на самобитната българска култура, откъсната
до голяма степей от целокупното влияние на Цариградската
патриаршия. Те го неутрализирали и въздигали интервенте
на българската църква и на българското паство над него. Ду-
хът на родолюбието всякога витаел в тях. И в годините на съ-
437
- 7С7ГЯ ЗБОРИСПЪРВИ
тресения и чуждоземен гнет те се превръщали във верни пази-
тели на българщината.
Все пак изброяването на построените църкви и манастири,
колкото и точно да е, почива върху откъслечни писмени сведе-
ния и частички археологически проучвания. В градовете и кре-
постите, в столицата и в отдалечените краища — навсякъде по
земята българска се издигали християнски храмове — те сим-
волизирали новия път на развитие, по конто тръгнали държава
и народ.
С интензивното строителство на църковни сгради (вероятно
съпроводено и с изграждане на нови граждански постройки и
крепости) се изменил архитектурният облик не само на столи-
цата, но и на останалите селища. Плиска и Преслав, Охрид и
Брегалница, Дръстър и Бдин, Девол и Преспа, Средец и Ско-
пие, Белград и Овеч (Провадия), Червен и Струмица, Варна
и Девелт, Филипопол и Констанция (до гр. Марица), Боруй и
Маркели (до Карнобат) били вече не само военноадминистратив-
ни и стопанско-търговски центрове — те се превърнали в сре-
дища на религиозно-културния живот на държавата. Куполите
и кулите на църквите и манастирите се извисявали над окол-
нитс сгради и се откройвали ясно в силуета на българските гра-
дове, придавали им нов, по-различен от предишния вид. „В едно
и също в реме, когато населението строг. и живее в своето масово
жилище — полуземлянката или лекото и просто устроено на-
земно жилище, в центровете на ранната българска държава се
строят дворци, храмове, казарми и всякакъв род съоръжения,
конто са под разпореждането на една класова аристокрация и
конто имат предназначението да я обслужват, а същевременно
да утвърждават нейното господство в съзнанието на съвремен-
ниците. . . В столиците се изграждат дворци и храмове, по
своето естество чужди на същинските народни традиции, но
съставляващи неделимо цяло от тогавашната българска кул-
МЕДАЛЬОН ОТ ПРЕСЛАВСКА
РИСУВАНА КЕРАМИКА С ОБРАЗ
НА АРХАНГЕЛ X ВЕК)
тура. . . Широко и масово разпространение през втората поло-
вина на IX и проз X век получава църковната сграда от раз-
личии типове и форми. . . Църковната архитектура предлага
голямо разнообразие на планове и конструкции в духа на онова
многообразие, което наблюдаваме в областта на жилищного и
общественото строителство. Всички тези монументални архи-
тектурни съоръжения са присадени на българска почва отвън,
но те са извикани на живот и са органически свързани с оста-
налите прояви на старобългарската материална култура.*'111
Въвеждането на християнството и широкого строителство
на църкви и манастири довели не само до създаването на нов тип
монументална архитектура, но и до усиленото развитие на жи-
вописта и на приложните изкуства, свързани както с нуждите
на църквата, така и с потребностите на светската феодална ари-
стокрация. За съжаление оцелелите и откритите досега от на-
шата археологическа наука паметници са недостатъчни, за да
439
могат да се разберат насоките на развитие и да се оценят пра-
вилно достиженията на тогавашното българско пзкуство, осъ-
ществило симбиоза с византийското на основата на господству-
ващия вече християнски мироглед.
Не може да има и съмнение, че палагането па християн-
ството, създаването на самостоятелна българска църква и раз-
пространението и развитието на славяпската иисменост и кннж-
нина в България тогава са били явления от важно прогресивно
значение за нейното по нататъшно развитие. Те са довели до
разкриването и изявата на стаенн творчески сили на българ-
ския народ, конто преди били в известна стелен сковани във
веригите на езическо-варварския примитивизъм. Разкрити би-
ли нови области, в конто проявите нм можели да имат най-пъл-
но и разгърнато приложение. Значнтелната част от население™
вече търсела изява на свонте способности пе само на бранните
поля и във военноадминисгративния живот па държавата, по
и в църковните дела, в попрището на просветата и книжовността,
в занаятите, свързани със строителството и украсата па църк-
вите, в изкуствата, нуждата от конто сега била остро чувству-
вана. По този начин цялостното развитие па българското об-
щество било ускорено.
В държавата на княз Борис византийското н посте пенно
заменящого го бъ 1гарско д ховевство азп остранили и нало-
жили_пе само култа към едишшя християнски бог,~но и към
уцидуиянския по-иитеизъм, Вярата преклонението пред Бого-
ро1ица । разлнчните християнски светцн и мъченици заеда а
важно мястц .в.живота мисленето на българското население.
На особена почит били св. Пантелеймон, св. Теодор Стратилат
(Воин), архангелите Михаил и Гаврил, св. Илия, св. Георги,
св. Власий, св. 40 мъченици, св. Козма и Дамян, св. Димитър,
св. Йоан Златоуст, св. Климент Римски и др. — в тези изяви
на християнския политеизъм намерили място народните вяр-
ФИГУРАЛЕН СТЕНИН ГРАФИТ, ИЗОБРАЗЯВАЩ КОННИК
ОТ „ЗЛАТНАТА НЪРКРА В ПРИСЛАВ
вания н остатъците от преклонението пред езическите божества.
След 88(д г. щирукр Ц||рнгтряш<ние зпбил култът към славян-
скитепървоп осветители Кирил и Методий. Налаганего на кул-
товсте към многобройните християнски светии било извърш-
вано от църквата при дейната подкрепа на държавната власт.
441
То намерило отражение в архитектурата чрез построяването на
многобройни храмове на тяхно име. Така почитаният в отдел-
имте области светец се превръщал в местей Христос. Самият
княз Борис не останал безучастен в това дело. Той проявил го-
леми грижи за откриването и пренасянето на мощите на никои
широко известии християнски светци и мъчепици, какъвто е
случаят с петнадесетте тивериуполски мъчепици. По иегова
повели техните мощи били открити и пренесени от Тивериупол
(Струмица) в Брегалница от комита Таридин. Там в тяхна чест
и на тяхно име бил въздигнат и монументален християнски
храм, гдето били съхранявани мощите им.112 Тозн акт на княз
Борис имал не само значение за укрепване па християнскня
религиозен култ, по и за политическо-идейното приобщаване на
местного население към българската държавна власт — за из-
гражданев него на чувствотоза единна политическа и пародност-
на принадлежност. Той бил проява на държавническа мъдрост
и далновидност.
»
В крайна сметка цялостната многостранна вътрешнодър-
жавна дейност на княз Борис обективно имала един важен и
изключително значим за нашата история резултат — околча-
телното формиране и к епване на българската на одност. Той
допринесъл много за политического сплотяване на славяни и
прабългарп, като наложил териториално-администратнвния
пд)инцип_в управлението. Тот ловело до цдлшо изживяване
на племенпата раздробеност до изчездане на названията на от-_
делните племена и налагзне на общото название на всичкн по-
даници на д j ржавата--бълъарц113; той здраво приобщил към
централната държавна власт славянската аристокрация, на
която предоставил ръководни позиции в областного и столич-
ного управление. За етническото сплотяване щ_£лавяните. и
прабългарите съдействувало и наложеното единно държавно
законодателство в християнски дух. Благодарение на наложе-
но™ с решителност христианство били премахнати религиоз-
ните различия между славяните и прабъл;арите, била създа-
дена нова основа за изграждане на единна българска култура,
пронизана от духа на християнската идеология. (Чрез покрови-
телството и поощряваПетб йа иросветигелната и книжовна дей-
нбст на 1\ирило-Методиевите ученици в България княз Борис
ускорил процеса ла налагане на славянский език като основен
в ългарската държава и по този начин спомогпал за окончател-
ното оформяне на славянский облик на формиращата се бъл-
гарска етническа общност. Това дало възможпост да се неутра-
лизира пагубното и заплашващо нейпата-самостСйност визап-
тийсксГёзиковТУи културно влияние.
"^"Със своите действия, довели ДО'значителни промени в раз-
витие™ на управляваната от него държава, княз Борис способ-
ствувал за ускоряването на племенната интеграция в нея, за
сливането и спойката на етническите й съставки в езиков и кул-
турен аспект. Стихийният и мъчително бавеп преди това процес
на културно, езиково, религиозно и антропофизическо споя-
ване между славяпи и прабългари бил ускорен^ Процесът на
народпостно изграждане вече имал не само външна проява —
назоваването на поданиците на българския владетел с общо по
литико-етническо име, но и здрава вътрешна спойка. Едини-
телните звена, обезпечаващи развитието и здравината на само
битната българска народност, били: славянският език, поли-
тическото и елигиозното единство на влизащото в п еделите
на държавата население и създалата се в продължение на j 1 я-
колко столетия общност на културата, сега вече изг >аждаща
се върху идейната основа на християнския мироглед (тя пред-
ставлявала амалгама на заварената местна традиция със сла-
вянската и прабългарската култура, облагородена от някои
елементи на високата византийска цивилизация), уеднаквява-
443
КНЯЗ БОРИС ПЪР ПИ
пипе се традиции и бит на населението, централизираният ха-
рактер на държавата, конто противодействхвал на всяктпгви
/ прояви на племенен партикуларизъм.114 Укрепената българска
пародност излъчила из своите среди бележити представители
на книжовността и изкуството, на политический и религиоз-
пия живот. С перо и меч те съдействували за нейната вътрешпа
снойка. Без трайпото изграждапе и утвърждаваие на едиипото
народностно чувство биха били немислими опезн постижения
па българската култура и политика, конто с пай-голяма сила
се изявили в „Златния Симеонов век“.
О
В краппа сметка цялостпата въгреппюдържаЪна политика
I на княз Борис, белязапа с редица полезпи и ускоряващи развп
। тието на България преобразования, имала ярко пзразен и под-
4'iypraii класов .характер. Обективпо тя водела до укрепване на
класовото господство, на позицните и властта па владетеля и
сформнлата се послужебно-наследствена феодал!ia а р и сто к р а -
ция, до идейного оправдание на сршествуващите порядки и пъл-
1 ото налагане на схващането, че „ца ят и болярите са от бога
!!Оставени“. В тази пасока са проявили усилена дейност п ста-
рание н църква, и държавна власт.
Разбира се, всички ускорителни пронеси, спомогпалн за
формирането и консолидирането на българската на о> пост, не
са били само резултат от дейността на княз Борис, но и на всич-
ки онези държавни, църковпи и просветно-книжовни дейци,
конто дейно го нодпомагали. Доколкото бе възможно, това бе
посочено в предшествуващото изложение. Вече бе разкрита и
иосочена по убедителен начин в научного дирене огромната роля
на Климент Охридски в това отношение: „Създадена в резултат
на победата на славянский елемент над прабългарския, на сли-
ването на славянската с трако-римо-византийската и прабългар-
ската култура в едно цяло, на лдквидирането на_племенния
партии ла изъм и религиозни различия между прабългари и
славян», тази народност не е могла все пак да притежава доста-
тъчна вътрешна слойка и да бъде способна за значптелни твор-
чески достижения без иаличието на общ литературе» език и на
един слой от добре нодготвени, образовали хора, на една соб-
ствен» интелигенция. Тъкмо в тази насока делото на Климент
Охридскн е дело с неизмерима и плодотворпи резултати и тъкмо
тук се крият неговите исторически заслуги за българския на-
род."115 Ако заслугите на Климент Охридски са само в един
аспект, заслугите на княз Борис в тогаващното ни развитие1
имат пълна всеобемиост. В края на краищата именно ролята му
за ускоряване па нроцеса па етпическото спояване на прабъл-
гари и славяпн определи неговото достойно място в историчес-
кото пн развитие н го атестнра като най-заслужилия българ-
ски владетел в средновековпата ни история.
От трона
о към манастира
ТОЗИ БОРИС ИЗОБЩО БИЛ И С МНОГО ЗДРАВ УМ И БИЛ СКЛОНЕН КБМ
ДОБРОТО. ПРИ НЕГО И БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ЗАПОЧНАЛ ДА СЕ УДО
СТОЯВА С БОЖЕСТВЕНО КРЫЦЕНИЕ И ДА СЕ ХРИСТИЯНИЗИРА.
ИЗ „ЖИТИЕ НА КЛИМЕНТ О X Р И Д С К И"
ОТ ТЕОФИЛАКТ ОХРИДСКИ
Очевидно е, че най-голяма интепзивност в своята вътрешно-
държавна дейност княз Борис проявил след 886 г.: подпомагал
дейно делото на Климент, Наум и техните ученици и сподвиж-
ници — делото за разпространение и налагане на славянский
език и книжовност; грижел се за църковната и административ-
пата уредба на държавата; повелявал да бъдат въздигнати нови
църкви и манастири; насърчавал и подпомагал храмостроител-
ството, предприето от боили и книжовници; грижел се за ук-
репване на християнската вяра сред „дадепия му от бога народ";
обмислял проектите за замяна на чуждоземното духовенство с
българско; реализирал смело своите идеи в управлението. Ос-
вен това, както показва последнею Фотиево писмо до него, той
не преустановил своите дипломатически и църковпи контакти
с Цариград. След смъртта на император Василий 1 Македонец
(29 август 886 г.) не само патриарх Фотий, но и престолонаслед-
ниците на умрелия василевс — Лъв и Александър, изпратили
до княз Борис писма, с конто му нзвестявали за станалите про-
мени и настоявали за запазване на мирните и добросъседски
отношения между двете държави. Особено настойчива към него
била молбата па цариградския патриарх. Той го призовал „да
съдействува за общия и спасителен мир, както това подобава
па толкова голямо благочестие, разум и съвършенство, така
щото звепото и връзката на проявявапата от едната и другата
страна чиста и съвършена обич да се запази навеки неразкъс-
ваема и неразривна . И тъй ние не се отказваме да внушава-
ме тези неща на прелюбимите и духовни наши чада, нреблаго-
честивите ни богоиздигнатп паши императори, и смятаме, че е
наш дълг да подтикнем към това същото и вашата богопазена
и прославена власт. . ,“116
Не само обичайната в средновековпата дипломация прак-
тика, която изисквала потвърждаване на преди сключеннте
мирни договори при промяна на престола в едната или другата
страна, е движела в случая цариградското правителство, но и
страхът от усложняване на българо-византийските отношения
и изместването им в конфликтна плоскост. Изврстнятя ирстя-
билност във външната и вътрешната политика на Византия в
последните години от ца ването на Василий I и останалите
след неговата смърт много пеуредени въпроси изисквалрьза-
СВЕТИ ТЕОДОР СТРАТИЛАТ — МИНИАТЮРА ОТ „МЕНОЛОГИЯ" НА ИМПЕРАТОР
ВАСИЛИЙ II БЪЛГАРОУБИЕЦ
пазване на съществувашитр с България отношения.117 Поради
това и от Цариград не реагирали остро нито против дейността
на Кирило-Методиевите ученици, нито на очевидното изтласк-
ване на византиис'кйте ители и позиции в Бълга-
447
jpHH- Това поведение на цариградската дипломация било напъл-
но изгодно за българската държава и княз Борис не направил
никакъв опит за създаваие на неприязвени отношения. Подо-
бен ход бн бил крайно вреден тъкмо в тогавашния исторически
момент, когато се подхващало едно дело с изключнтелна важ-
ност за сетнините на държавата и па българския парод.
Непосредствено след самата христняпизация, пък особено
в края на царуването си, княз Борис, конто сторил толкова
много за приобщаването па българския парод към християн-
ството, за утвърждавапе на новата религия и за нромяна на
бита и мисленето в едно изцяло езическо но дух общество, сам
се проникнал от християнската вяра, напреднал в своею благо-
честие и с живота си на праведен и дълбоко религиозен човек
се стараел да служи като пример за подражание на своите по-
даници. Това не останало незабелязано от неговите съвремен-
ници. Един от тях — немският летописец Регино —- твърде кар-
тинно и убедително е представил княз Борисовою благочестием
„Князът на този народ [българския], както разказват, като
приел благодатта на кръщението, проявил такова съвършгнство,
че денем се явявал пред народа с царски одежди, а нощем, обле-
чен в груба дреха, влизал тайно в църква и нрострян върху
пода на самия храм, прекарвал в молитва, като си постилал
отдолу само една власеница."118 II за да върши това с безнри-
мерно усърдие, в което привидно не е имало и проблясък на
съмнение, то той трябва да е бил обладай от неугасима и все-
вдъхновяваща вяра не само в християнския бог, но и в бъдни-
ните на държавата и народа, поведеии от него по нов път. . .
Несъмнено е, че в тези негови действия (може би преуве-
личени в посочения извор) е имало не само стремеж към при-
добиване на християнско съвършенство и добродетели, не само
стремеж към покаяние за сторените грехове — те са били ду-
ховно пречистване, катарзис за бившия езичник и начин да
влияе на околните и на всички свои подвластни с благочестието
си. Навярно нощем, отдавайки се на молитви и размисъл, княз
Борис е подготвял бъдещйте ходове на своята вътрешнополи-
тическа и дипломатическа дейпост, като е търсел морално упо-
вание в новата вяра. Княз Борис не позволил да го обземе ко-
лебаннето в своите пипала, защото е знаел, че трудно се кове
бъдещето на една държава, поела нов път в своето развитие.
Сега тя не можела да се уповава на военна слава, която е била
не само педостатъчпа, но и нетрайна. Държава, заставала един-
ствено на воеш i а нога, е осъдена и а гибел. Тя няма бъдеще —
има само минало. покрито с. лаврите па бързо забравящите се
победи. Споменът за тях бързо чезне в дните на поражение и
разруха. Повлечен от потока на динамичната напрегната дей-
ност, владетелят е препебрегнал себе си — той търсел реали-
зацията на своята държава и на своя народ в историята. Чрез
нея и своята. Но навярно понякога и той е желаел да излезе от
релсите на отговорността пред тяхната съдба и да зажнвее с
делничните грижи на обикновените люде в държавата, конто
са знаели само своето парче земя, своя къс небе, своята бедна
хижа, своето малко селище. И не са имали сан, нито са живее-
ли в кпяжеския дворец, не са искали и да разберат, че същест-
вуват други сили на земята, протегнали хищни ръце за завою-
ване на душите и земята им. Само когато бойният рог ги при-
зовял, грабвали оръжне, за да тръгнат в бой. Тогава те виж-
дали откритите врагове, оставили своето парче земя, своя къс
небе и тръгвали да воюват. Врагът за тях сега бил зрим. А кня-
зът? Той бил длъжен да знае, че небето се е ширнало в без-
края, че то е безбрежно, както земята, гдето се е родил. . .
Изпълнен с тревоги и грижи ?а съпбата на бъдещето на
България, тридесет и шест години княз Борис стоял на бъл-
гарския престол. Единадесет години вървял по пътя па своите
предци и предшественици — двадесет и пет години устройвдл
29 КНЯЗ БОРИС П Ъ Р В И ,
449
КНЯЗ БОРИС ПЪР ВИ
и преобразявал държавата в духа на християнството със силно
изразепо съзнание за висока отговорност п )ед съда на поколе-
нията. То било изразено във всички негови действия. А след
886 г. — в огромните грижи за създаване на условия за разви-
тие на славянската просвета и книжовност. Това проличава
особено силно от факта, че тъкмо тогава мнозина от първите
хора на страната, движени от княжеския подтик и от духовни
пориви, между конто братът на княза — Докс, пеговият пле-
менник Тудор Доксов, синът му Симеон и редица други, се за-
моиашили и заживели в кръга на славянските книжовннци,
обладани от техните творчески планове и стремежи. Те не само
стпмулирали и подтиквалп към дейност кнпжовпиците, но и
сами участвували в превеждането, преписването и създава-
нето на творения на раждащата се в манастирските килии бъл-
гарска книжовност. Тя се раждала в уединение, но по своя
характер и предназначение, чрез обиюдостъпния говорим сла-
вянски език, на конто била написана, имала за цел да задоволи
нуждите не само на жадния за знания български народ, но и
на цялата славянска общност. С това чувство са живеели първо-
създателите на българската книжовност н култура.
Може с пълно основание да се твърди, че в края па IX и
началото на X век миозина от знатните българи навличали мо-
на1неското_рухо не за ад прекарат в тишината и усамотепиуто
на манастирските обители спокойно остатъка от своя живдт и
да се уирипт пт рячярените вълни на бурния и безпечен мирики
живот. Д&-са идвали тук с ясното съзнание да се посветят на
книжовна дейност за нуждите на едва държава, възправила
гордо могыца снага, за нуждите на собствената си класа, която
търсела с трескавината на новопокръстения идейно оправда-
ние на своето господство в книгите на новата религия; за нуж-
дите на един народ, комуто е било необходимо да асимилира
и осмисли наложената му християнска религия, който е тряб-
I
вале да бъде превъзпитан в духа на християнската нравстве-
ност и на подчинение към земните си господари; за необходн-
мостта от приобщаването на България към семейството на ци-
вилизованите държави в средновековна Европа. В тази изява —
странна на пръв поглед — грябва да се вижда възпламенената
амбиция за нротивопоставяпе на българския дух на византий-
ския. Нима това не може да бъде мечта на „варварите", почув-
ствували отведпъж силата на свояга духовна девственост!? И
все пак колко кратко е траел духовиият порив на българската
феодалпа арпстокрация и на българското монашество! Впо-
следствие духът на паразитизма и вегетирането нахлул и се
загиезднл в техпите среди Стремежът към робско подражаване
иа визаитипската образовапост и книжовност, па начина па
живот иа византийската знат и църковен клир задушил дори
и проблясъцпте на самостоятелното българско начало. 11 в този
общ поток на духовна нищета, настъпил след години на бляс-
каво творчество, през царуването на Петър (927—970) рицарят
за чистотата на вярата Христова презвитер Козма бил един
от последните представители на онази българска интелигенция,
излъчила от средата си бележити книжовници и пълководци,
която бе тръгнала в Борисовия и Симеоновия златен век да сее
семената на просвещението сред един пробудил се за самобитен
духовен живот народ. . ,119
Нека подчертаем една съществена отлика между нараства-
щия в края на IX векпроцес на замонашване в България и стра-
ните от Западна Европа и Византия, за да се открои по-релефно
значимостта на това явление в тогавашната ни история. Тогава,
когато в западните и византийските манастири започнали да
прииждат люде от обикновения народ, от простолюдието, конто
желаели чрез монашеско уединение да се спасят от неволите
на потискащия ги живот и по този начин бягали от свонте за-
дължения, нашите манастири станали убежища и средища за
451
БОГОРОДИЦА С ХРИСТОС — ФРАГМЕНТ ОТ КЕРЛМИЧНА ИКОНА.
НАМЕРЕНА В ПРЕСТАВ (X ВЕК)
книжовните занимания на онези, конто бяха добили отколе на-
следствеиото право да ръководят и да се разпореждат със съдби-
ните на държава и народ. Не, това не е било бягство от грехов-
ния свят (още било твърде рано за отчаяние и апатия, щом ново-
покръстените се сдобивали със своя книжовност) — това било
стремеж за влизане в пряко общение с духовното творчество на
епохата. И не само това, а и проява на стремежа на господству-
ващата феодална аристокрация да излъчи преди всичко от своята
среда представителите на висшето духовенство. Вярна на своята
класова природа, тя е искала по този начни да запази за себе
си ръководните позиции във всички сфери на живота на бъл-
гарското общество. В такава светлина замонашването на никои
от представителите на българската феодална аристокрация по
онова време е лесно обяспимо.
Внезапно в кипежа на своята удивителпа по мащаб дей-
ност княз Борис през 888 г. оставил короната и престола и ре-
шил да прекара остатъка от своя живот по-настрапи от задъл-
жепията иа държавник и дипломат, в сферата на делничното
съществуване на обикновения човек с неговите мисли и г ижи.
Той се подстригал за монах, навлякъл мопашеското рухо и се
оттеглил в манастира край Голямата базилика във Външния
град иа столиината Плиска.
Неговото изненадващо монашзско уединение е все пак за-
гадъчна за историка постъпка. Тя не е обичаен за владетелите
от средновековието ход. Наложително е нейните мотиви да бъ-
дат първоначално потърсенн в достигналите до нас исторически
извори. Може би те ще дадат ключа за разкриването на тази
загадка.
Игумеиът на Прюмския манастир — пемският летописец
Регино, е свързвал решението на княз Борис с неговото голямо
християнско благочестие и почит към бога. За него то е било
обусловено от обладалия го религиозен мистицизъм и стремеж
към нравствено съвършенство, „внушени му от бога"; „Не след
дълго време по божие внушение той изоставил земного цар-
ство, за да царува вечно с Христа на небето; и като поставил
на своето място за княз по-стария си син, подстригал се, приел
одеждата на светото подвижничество и станал монах, предавай-
ки се денонощно на милосърдие, бдение и молнтви."120
Съвсем друго е обяснението, което е дадено от охридския
архиепископ Теофилакт: „Царуванего на Бориса преминало в
453
трайна тишина и немалко народи му се покорили. Защото на-
вярно се е уповавал на оиогова, който съкрушава боевете и
сломява лъковете, и нзгаря с огън щитовете, който позволява
да се занимава човек и да узнава, че само той е бог След като
царувал тридесет и шест години и утвърдил вярага, той сетне
паднал в тежка болеет, за която възблагодарил па господа,
като изрекъл снова пророчески изречение: „Блазе ми, че постра-
дах, за да се науча на твоите иаредби.“ След като се подстригал,
предал ума си на бога, а царствого поверил па първия си сип
на име Владимир Като проживял немалко години в монашест-
во, премипал в безкопечнпя живот н бил прославеп с господа
с чудеса и изцеления, конто боголепно се нзвършвали чрез
костите му.“121
Анонимният автор на „Чудото па св. Георги с българина"
не е потърсил причините за оттеглянето на княза в манастир —
за него сякаш това е била естествена стъпка в избрания „божи
път“, по който владетеля!' повел народа си предишните години.
Той е регистрирал само фактите, евързапп с последимте годпнц
от живота му и неговата смърт: „Сетне бог го удостой, та като
прие ангелски образ, представи се от нзмамння тоз живот във
вишния Ерусалим при Христос. И докато беше още жив в мо-
нашество, вместо него владеете Владимир, първият иегов
сие. . Г*122
И все пак от психологически гледна точка с хпори гост от-
ново се възправя въпросът: коя е драмата, накарала княз Бо-
рис да потърси монашески уединение? Пали това е било бягетро
от действителността и задъчженията порадп тежката болеет,
или обладалият го елигпозен мистицизъм, или пък е гол ма
умора от усилимте години и сетената старост?
Напразни са усилията да се потърси задоволнтелен отго-
вор в достигналите исторически известия. Те само загатват за
никои мотиви и им придават голяма важност в духа на християн-
ския мироглед и нравственост. В един от тях се сочи като при-
чина тежка болеет, която го омаломощила и принудила да по-
вери управлението на държавата в ръцсте па първородния си
син. Подхваната от никои съвременни автори, тя добива вида на
тяхпа своеволна интерпретация, в която е направен опит за
съчетапие с други известии факти, станали по пегово време.
. Тежка болеет едва не прекъева дните па княз Борис. Оздра-
вявапето му изглежда чудодейно. То се приписва на светеца
Пантелеймон. Н още един покровител става български. Два
прекрасни дома се посвещават на благосклонността му — кня-
жеският манастир край Преслав и Климентовият в Охрид
Службата па свети Пантелеймон, написана от Климент, из
бира пай вълнуващи славянски думи, за да благодари на „не-
бесния воин" за преминаването му към земпнте. . ,“123 Нека
оставим настрана липсата на каквито и да са преки податкн в
това отношение — логиката и интуитивного прониквапе пред-
ставляват също средства за възкрееяваие на историческата исти-
на. Но ако действително тежка болеет го е принудила да се от-
каже от престола и се замонаши, той едва ли би намерил в по-
следствие сили в себе си, за да се прогивопостави с такава ре-
шителност на политиката па Владимир и на два пъти да пре-
паше боен меч. Не -- болестта не е била основната причина,
пакарала го „да възблагодари на бога", да научи неговите на-
редби и да потърси опрощение на греховете и покаяние в мо-
иашеската килия.
Други съвременни изеледвачи, повлечени от духа на из-
ворпите данни, са склонни да търсят обяснението в извънмер-
пата любов на княз Борис към християнския бог и в стремечка
му да влезе в единение с него, конто го обладали още след прие-
мането на „благодатта на кръщеыието": „Няма съмнение, че
както за отричането от престола, тъй и за покалугеряването на
Бориса голяма роля играло неговото религиозно-мистическо
455
настроение, в което той изпаднал като най-усърден и най-
искрен християнин, особено като се вземе пред вид оная стро-
гост и дори жестокост, с която той въвеждал новата вяра в дър-
жавата си. . .“124 Тривиално за средновековието, това обясне-
ние е още по-тривиално за съвремието. Дори наивно и нелепо.
Впрочем християнското усърдие, искреност и ревност на княз
Борис са били винаги облечени не в одеждите па теологията
и мистицизма, а на деянията с чисто политическа мотивираност.
Това поне сочат изложените данни от неговото царуване.
Наистина трудно разгадаема е загадката. Търсепето на пей-
ния най-сполучлив и верен отговор принуждава да се навлезе
в дебрите на историческия психологизъм — един малко познат
и неутъпкап в нашата историческа наука път. При вървежа
по него за компас, който да ориентира, могат да служат не само
преките писмени известия за този акт, но и предишните дей-
ствия и изяви на българския княз.
Очевидно е, че не само една причина, а комплекс от при-
чини са накарали княз Борис да поеме пътя от т она jcbm ма-
насти( а. Негово но отказване от в^ьрховната дър-
жавна власт не може обаче да буди каквото и да е съмнение. И
ако сполетялата гл тежка болеет, почувствуваната старческа
немош, и облададите го християнска ренплст и религиозен ми-
стицизъм са inpacni пякякпа родя при вчемяир на такова твър-
до решение, то това не е било решаващо. В европейската средно-
вёковна история има достатъчно примери, когато болнави ,не-
дъгави и напълно немощни старци със смайваща поритост и
фанатичност са държали владетелей и я с киптър с чувството^за
непреходност на властта си. А нима не е било възможно дори
и по време на пребиваването на престола княз Борис да про-
дължава да регистрира своята изключителна любов към хри-
стиянството и стремеж към нравствено усъвършенствуване в
духа на проповядваните от това учение добродетели, както впро-
CTEHEH ГЛАГОЛИЧЕСКИ ГРАФИТ С ХРИСТИЯНСКИ КРЪСТ ОТ .ЗЛАТИАТА ЦЪРКВА"
В ПРЕСЛАВ
чем той е правел и преди, вместо да се оттегли в манастир ?
По-скоро сторената от княз Борис постъпка би могла да се
обясни с това, че той е съзнал интуитивно своята реализация в
живота на българската дъэжава >азб ал е че е извел подхва-
натото от него величаво дело на равен път, по конто вече и дру-
ги^а можели успешно да го движат. Почувствувал изтощение и
отслабване на импулсивността вследствие на прекомерното на-
прежение в предшествуващите години, той решил да предаде
влас ръпстг пл по-м.тл,: -деините със съзнанието,
че в делата на владетелите има една приемственогт:, която не
трябва да бъде нарушавана, с чувството за преходност на всяка
457
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
земна слава и власт. Ала „не по-малко е вярно и това, че Борис
отишъл в манастир пе само за да се предаде на служение богу
за спасение па душата си, но и за да подготви по-скоро нуж-
ната почва за окопчателно постигане на главпата си цел —
всеобщо въвеждане на българска народна иерархия и на славян-
ско богослужение п книги в българската църква"125. В тозп
смисъл може да се смята, че ч зез замонашването си той е же
лаел и да се включи в кипящия книжовен живот в нрестолипя
манастир, за да покаже че делото на славянската писмепост и
квижнина и задачата за замяна на византийското духовенство
с българско и за окопчателно възтържеств\ване па славянский
език в държавпня н църковння живот са пе по-малко важии от
върховното управление па страпата. Необладан от духа на ми-
стицизма и покаяннето, той подирпл място сред монасите-кнп-
жовннци, решили да отворят очите па българския парод за
зримост на книжовността и достиженията па средповековната
християнска цивилизация, по да бъде техен деен помощник и
съучастинк в едно наистииа велико дело. И гой павярно го е
подпомагал не само със слово и напътствпя, но и с изключи
телпа щедрост в даренията и чрез създаване па прекрасни уело
вия, за да може да }скори неговото тържество.
Освен това при разглеждапето на въпроса за причините,
накарали княз Борис да се оттегли в монашеско уединение, не
би трябвало да се нзпуска пред вид основиото предназначение
на манастирите през средновековието — да подготвят хора за
„бъдния свят" чрез откъеваие от земния. В тозн смисъл може
да се смята, че престарелнят българскн владетел е бил обладай
отчасти от едка идея, проповядвана ревностно от църквата.
Малцина в историята са проявили сила да се откажат до- '
броволно от властта и земната слава. Към тях принадлежи и
княз Борис. Отказът от тези магнетически, привличащи всеки
човек неща е показателен не само за неговото истинско величие,
но н за силно развитого му чувство за преходността на всичко
човешко. Тон е бил не само мъдър и далновиден държавник,
не само блестящ дипломат, но и човек, _чиято философия върху
живота и властта, макар и обладана ог духа на примитивния
иптуптнвизъм, е била дълбоко мъд а, вя на и напълно отго-
варяща иа повелите на епохата.
Княз Борис пожелал да сё оттег ш от напрегнатата и умо-
рителпа държавпнческа дейност и да стане обнкновен монах,
нревърпал всецяло грижите н стремежите на „братята си во
Христе", на книжовниците в свои. Но не за да остане па-
сивен зрител па събнтията, чиято нзява сам бе подготвил в
годпните на царуването си, а да бъде, макар и от манастирската
килия, участник в тях. И оттук той зорко бдял за насоките в
развитието на държавата. . .
Черноризецът-държавник
СЛУШАЙТЕ, ЦЯЛ СЛАВЯНСКИ НАРОДЕ,
СЛУШАЙТЕ СЛОВОТО, ЗАЩОТО ОТ БОГА ДОЙДЕ,
СЛОВОТО, КОЕТО КЪРМИ ЧОВЕШКИТЕ ДУШИ,
СЛОВОТО, КОЕТО КРЕПИ СЪРЦАТА И УМОВЕТЕ,
СЛОВОТО, КОЕТО ПОДГОТВЯ ДА УЗНАЕМ БОГА.
ГОЛИ СА БЕЗ КНИГИ ВСИЧКИ НАРОДИ,
НЕ МОЖЕЙКИ ДА СЕ БОРЯТ БЕЗ ОРЪЖИЕ
С ПРОТИВНИКА НА НАШИТЕ ДУШИ.
И ГОТОВИ ЗА ПЛЕНА НА ВЕЧНАТА МЪКА.
ИЗ.ПР0ГЛАС КЪМ ЕВАНГЕЛИЕТОо НА КОНСТАНТИН IIP1 СЛАВСКИ
След оттеглянето на княз Бо ис в манастира престолът бцл
зает от пъ вородния му син Владимир (889—893). В историчес-
ките изследвания има известно различие по въпроса, дали той
е ил пълновластен и самостоен въ ховен владетел на България,
И
или е бил ограничен в своите действия от ба ща с и. И доколкото
може да се разбере от никои извори замопашилият се княз
Борис, изглежда, е залазил правото си за върховен надзор
над властта и за намеса в никои важни ней ни прояви. Поради
това именно цариградският патриарх Николай Мистик (852—
925) в едно от писмата си до цар Симеон е отбелязал: „Откак
българският народ е преклонил врат пред Христа и бога наш,
ти си вторият от получилите неограпичепа власт.*'126 Незави-
симо от това новият български княз, който първоиачално, из-
глежда, следвал насоките па външната и вътрешната политика,
завещани от баща му, впоследствие започнал да се отклонява
от предначертания път.
Първоиачално той изменил_твърде прибързано и необмис-
лено на установилото се мирно съжителство и сотрудничество
с Византия, като ориентирал външната политика на България
към Немското кралство. Макар и инициативата за възобно-
вяване на дружеските българо-немски отношения да е произ-
хождала от крал Ариулф (887—899), княз Владимир поел про-
тегнатата ръка и се показал като надежден съюзник на нем-
ската държава в усилената й борба срещу Великоморавия. Той
с готовност удовлетворил нейните искания: „Между другото
той [Арнулф] се осведомил за времето и мястото, през което би
могъл да навлезе в земята на моравците. Било решено да на-
падне това княжество с три добре въоръжени войски. И тъй
кралят, като взел със себе си франките, баварците и алеманите,
през юли дошъл в Моравия. Там в продължение на четири сед-
мици с тая толкова многобройна войска и с унгарците, конто
били дошли с отряд при него на същото място, той предал ця-
лата страна на пожари и опустошения. След това през месец
септември [892 г.] изпратил свои пратеници при българите и
техния княз Владимир за възобновяване на някогашния мир
и поискал да не се позволява на моравците да закупуват оттам
сол. Пратениците, като не могли да пътуват по суша поради
засадите на княз Светополк, били пренесени на кораб от кня-
жеството на Братислав до България по реката Одра до Кулпа и
после по Сава. Там те били приети от княза с почести и след
това по същия път, по който били дошли, се върнали обратно
с подаръци през месец май 893 г. .“127
По всяка вероятпост този въпшнополитически ход е бил
J' у сторен от княз . Владимчр-Рясате зап гьрба на баща му, без
неговото знание (той дори не приел пемските пратеници в сто-
лицата, а на граница га). Това била първата негова погрешна
крачка. След цея той започнал та проявят своите своеволия,
да взема решения и изт-рчтпа действия, противни на подетите
в предишните години иасоки на развитие го на държавата. Ед-
ната стъпка влечала след себе си друга с далеч по-пакостни по-
следний. И той не се забавил да я стори в своето увлечение. За
престъпно-безумните му деяния, макар и в доста сгъстени черни
бои, от конто проличава известна тенденциозност спрямо съ-
бития, имащи място в живота на Немското кралство, известява
летописецът Регино: „Между това неговият син, когото той
Борис] поставил за княз и който далеч отстъпвал на баща си
по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да прекарва
времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства
да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди.
Когато баща му узнал за това, възпламенен от силен гняв, сва-
лил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл
царските дрехи и като взел със себе си тия, коитосебоелиот
бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особено затруднение
той го заловил, извадил му очите и го изпратил в затвора."128
Новият княз Владимир не оправдал ня.пеж.пите на своя
баща. Почувствувал силата на върховната държавна власт,
срещнал подкрепата на реакционно настрое???? ^решу християн-
ството и Византия частот бъл.арсклто бопярство. той направил
461
КНЯЗ БОРИС ПЪР ВИ
опит да отклони българския народ и българската държава от
поетия път, да възвърне езичеството. В своята йёта псГ ож-
дение (та той дори и след християпизацията продължавал да
носи езическото си пме Расате) и поддържана от самия него при-
вързапост към езичеството, с култ\ рпата си и кпижовна изоста-
палост и ретроград пост той се поддал на стаенпте в българското
общество реакционпи си.in — посещал върху завоевапнята па
водената от баща му политика, позволил на езичеството да ра-
дигне глава и да отп ави своите стрелп към църквата и духо-
вепството, към свързаната с тяхната рейност славянска писме-
ffocT и книжовност. По израза па Лиутпрапд той „предпочел
да следва по-скоро Юлиан Отстъпника Iримски император, ца-
рувал през 361—363 г., конто решил да възстановп езичеството
и да смаже християнството, отколкото преблажепия Петър —
ключоносеца на небесното царство". Порадн това, че Владимир
ебил роден рано преди християнството да бъде наложено като
религия на българския народ, твърде вероятно е той да е таел
привързаност към езичеството. По тази причина той не е оказ-
вал покровителство па християнската просвета. ..Но ако т и я
негови настроения папстина са взели характера на една проти-
вохристиянска реакция, сигурно е. че Владимир не ще да е бил
единствепият неин представител. Топ вероятно е изразявал теж-
ненията на известии кръгове предимно из средата на старого
българско болярство, у конто привързаността към езическите
предания съвсем не е била угаснала. След Омуртага и Маламира
и опрян като тях върху оределите подпори на едно отречено от
живота минало, той за сетей път се опитал да го възкреси."129
А Наистцна за-пред,пр петите от него мерки в противохристия н -
А ски и' противославянски дух от обществен ха зактер липсват
упреки све ення.. Не е известно пали той е заповядал та бъдат
срутени някои християнски храмове и да се въздигнат наново
езически наппшя ляли е пронежлал системнн гонения, срещу
СКУЛПТИРАНА ГЛАВА НА ЖИВОТНО — ПРЕСЛАВ (X ВЕК)
462
духовепството и славянските книжовници, дали е забранил хрп
стиянското богослужение и е възвърнал езическите обреди и
^жертвоприношения. Сведепията на Регино нямат преки по
твърждепия в другите изводи. Но и княз Владимир нее имал до
статъчно време, за да проведе преобразованията си в езически
дузГв цялото българско общество. Започнала в средата на 893 i .
неговата противохристиянска политика едва ли е траяла пя
колко месеца. При това,_изглежда, той е действувал с извесш.i
предпазливост, със стремеж да разши и подкрепата на cbohi а
политика в различии кръгове на българското общество и из-
вършващите се промени да не станат достояние на неговия байта,
от когото несъмнено той премного и с основание се е боял.
Като се опитал първоначално да посегпе върху-тгтгкои от
най-ревностните защитници на християнството и свързаната
с него славяпска просвета и богослужение, той по този начин
дал възможност за пълно обществено достояние на своята реак-
ционна политика. От амвона на Голямата базилика в Плиска
се раздал предупреждаващият и негодуващ глас на презвитера
Константин в една от произнасяните еженеделно от него пред
християпското паство беседи: „Да изпълняваме неговите [па
бога] заповеди и да го славим боголепно, без да се боим от царя,
без да изпитваме страх от князете, без да се срамуваме от вел-
можите. Но дори да бъдем подложепи на гонение, дори и мъки
да ни предстоят, дори и принуда да пи наложат — да не се
боим, нито да се отлъчваме от любовта към него, но с дръзно-
вение да проповядваме и да му се молим! Да си спомним при
това и за светите мъченици. . .“130 Ехото на антихристиянските
гонения довело и до издигането на гласа на съпротивата и в
Охрид. Тук в църквата „Св. Пантелеймон" с негодуваиие и го-
товност за отпор прозвучал гласът на Климент: „Кой ще ни от-
лъчи от любовта божия и от светия закон — нито огън, нито
желязо, пито пък нещо друго!“131 Свидетелствата са краспоре-
чиви. Те дават възможност да се възкресят опия дни, когато
един обладав от престъпно безумие княз решил да тури кръст
па всичко, което било сторено от неговия баща с толкова уси-
лия и мъки, на едно дело, което представлявало апостолски под-
виг не само в историята на българския народ, но и на цялото
славянство.
Княз Борис — ревностнпят защитник на християнството и
на славянската просвета — бил на своя пост. Той не изчакал
събитията да го изпреварят. И въпреки старческата си немощ
е се поколебал да препаше отново боен _меч. Подкрепен от
своите съмишленици и верни боили, без ща м бъде оказана
силна съпрстива, той успял да свали Владимир от престола.
След това извършил жестоката си и коравосърдечна постъпка,
която представлявала отричане от собствената си рожба: за-
повядал да ослепят и хвърлят в тъмпица п енебрегналия ба-
шините повели княз. Това е било импулсирано не само от обзе-
лия го гпяв, по и от опези правствепи сили за дълг към държава
и парод, конто все още излъчвало неговото изнемощяло тяло.
Съшата съдба, ако пе и по-жестока, навярпо е сполетяла онези
боили ничто ип11фР1Ц1ц и nnyiuana.ni цолигикатд ца княла,
бидейки вя па стража на езическите богове. С последпите за-
щитници па една старина, която отдавна вече била история, било
извършеио жертвоприношение пред олтаря на християнския
бог. Пречистена и от тях, българската феодална аристокрация
застанала в подножието на престола — единна по дух и стре-
межи с върховната власт
Дори и под грубата власеница на този отрекъл се от свет-
ския живот княз черноризец е продължавало да тупти сърцето
па държавпика. Какво по-велико въздигане до държавните дела
от това да посегнеш върху собствения си син за това, че той е
тръгнал срещу вярната посока на тяхното развитие? Княз Бо-
рис не се побоял от гнева на христиан кия бог и не се съобра-
зил с въведепото от него законо ателство в ре-
дителните наказания били премахнати, защото все още езич-
никът живеел в него със своята сурова строгает и безпощадна
жестокост. Той не се побоял да притури към другите си Гре-
хове още един, ръководен от своята праволинейност и верен
усет към разбиране на повелите на историята. В това отноше-
ние малцина са владетелите or европейския средновековен
свят, конто могат да бъдат сравнявани с него. Понякога е необ-
ходимо и смъртен грях да бъде сторен, за да бъде трасирано
30 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
465
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
вярно бъдещето, за да бъдат очертани контурите на бъдното
величие. . .
Известието на Регино за жестоката разправа на княз Бо-
рис с неговия син не може да буди каквото и да е съмнение, осо-
бено като се има пред вид по какъв начин той е действувал сре-
щу боилите, конто възглавили бунта срещу покръстването. Но
работата се състои в това, че сведеиието за ослепяването на Вла-
димир не се потвърждава от другите исторически извори. Това
именно хвърля сянка на съмнение в иеговата достоверност.
Според Теофилакт Охридски не е било извършено никакво на-
силие спрямо Владимир — той „наследил кияжеската власт"
от баща си и като „управлявал четири години, умрял"132. Но
стореното насилие прозира в думите на неизвестния съставител
на „Чудото на св. Георги с българина": „И докато беше още
жив в монашество и вместо него владееше Владимир, първият
негов син, по божие благословение и Михайлово, Симеон свали
брата си и се покачи на престола." Фактът е бил известен на
българските летопнсци (на тези, от конто е черпил своите све-
дения Теофилакт) и на анонимния автор на споменатия исто-
рически разказ. Но водени от необходимостта да втълпяват
в съзнанието на своите четци и слушатели, в съзнаиието на по-
коленията образа на княз Борис като „велик, честен и благо-
верен княз", като богоправеден, непогрешим и всесилен вла-
детел, отдал всичките си сили за служене на християнския бог
(нека впрочем не се забравя и фактът, че той веднага след смърт-
та си е бил провъзгласен за светец, и това, че нито във визан-
тийските, нито в старобългарските извори не се дават преки и
подробна сведения за кървавата му разплата с водителите на
бунта пак поради тези отображения), те не сметнали за целе-
съобразно и необходимо да го посочат, а само тактично да на-
мекнат за него „не само за да се помни, но и за да се обясни и
популяризира веред народа в една задължителна оценка от
СТАРИЯТ АМВОН (ПРЕПРАВЕН) НА ЦЪРКВАТА „СВЕТА СОФИЯ” В ОХРИД
466
гледище на Борисовата правота"133. Истината е била тази, коя-
тр съобщава Регино. Но старобългарските автори — свидетели
и съвремеппици па събитията — са спестили голяма част от
неините подробности, за да не бъдат те тълкувани като грях
на първия българскн християнски владетел. Така че спорът
в научната литература, воден под флага: „Достовпреп ли е раз-
казът за ослепяваисто па Борисовия сип Владимир?", е напълно
излишеи и неоправдан.
След своето оттегляне в манастира, гдето са живеели и ра-
ботали книжовниците от престолпата книжовпа школа, ръко-
воден преди всичко от установепата традиция за правото па
престолонаследие на първородния син, княз Борис предал кор-
милото на управлението па страната в ръцете на Владимир-
Расате. С това той сторил едва грешка, която впоследствие е
бил прннуден да поправи с меч и жестокост. Това е един от ред-
ките случаи в неговата държавническа дейност, когато е проя-
вил прибързаност и недалновидпост в своите решения и дей-
ствия. Той отишъл в манастир, за да спасява душата си и да
насърчава и подпомага книжовниците, без да е оценил доста-
тъчно не само качествата на своя законен престолонаследник,
но и възможността от едва противохристиянска акция, при-
крита в средата на българското болярство. Предаването на
властта в ръцете на Владпмнр-Расате, който привидпо приел
християпството, но в душата си оставал закоравял и непопра-
вим езичник, показва, че в този случай княз Борис пе проявил
нужната наблюдателност и проницателност. Стремежът му да
спази законността в престолонаследието и бащинската му обич
попречили, за да види достатъчно ясно недостатъците и увле-
ченията на своя син, преди да извърши погрешната стъпка. И
все пак тя не била непоправима. Тя не се оказала със съдбо-
носни и вредни последний за развитието на България. Реак-
ционната по съ з ина дейност на княз Владимир-Расате била
не само краткотрайна, но и малообхватпа. Конфликты между
баща и син, между защитника на новата линия и нейн и я про-
тивник в живота на България, се превърнал в една величава
трагедия на кпяжеското семейство, моралната отговорпост за
която е тежала върху съвестта на княз Борис, а не на неговия
син. Сторената веднъж грешка тон превърнал в грях. Против
волята си станал герой от Едипов тип. Тази трагедия, която за
пас сега звучи фабуларпо и поучителио, е прибавила към ду-
шевпите му терзания още едно — може би най-тежкото. То
непрестанно го е измъчвало в остатъка от жизнения му път . ..
съ-
Извършепият от княз Борис при прякото участие и
трудиичество на Симеон преврат бил едно изключително по
I \ва ж ноет събити е, което е тр ябвало да добие обществена гла с-
Lc пост, потвърждение и узаконяване. Сторената от него постъпка
се нуждаела от одобрението и подкрепата на болярството и пърк-
вата и на българскня народ. В името на неговите интереси и
за осигуряване на бъднините на държавата престарелият вла-
детел сторил смъртен грях. Сега той желаел да застане открито
пред съда на своите поданици, за да бъде не обвиняван, а оправ-
дан. С^ед свалянето на Владимир старият княз направил и своя
щзбор за нов владетел. Ръководен от необходимостта да предаде
властта в сигурни, надеждни ръце след поучителния опит с
V първородния си син, той пренебрегнал правого на престоло-
наследие, законно" принадлежащо на втория му син Гаврил
(заднего и четвъртия от братята — Яков, нищо положително не
се знае — възможно е тогава те да не са били и между живите),
ft! в решил ла постав» за княз Симеон. Двадесет и седем годишният
f високо образован и пълен с идеи и амбиции монах трябвало да
свали монашеского рухо и да поеме управлението на държа-
вата — „да премине от тихия манастирски покой в бурния свет-
ски живот." И докато неговият баща бе поел пътя от трона към
/6.9
5
О
К
□
манастира, той сторил обратното: излязъл от манастира, за да
се възкачи на трона. Старостта всякога е търсела спокойствие
и уединение. Младостта е жадувала за бурни изяви и досег със
света. Тъй като Симеон бил черноризец, то освобождаването му
от духовно звание не е могло (по силата на установената в хри-
стиянския средновековен свят традиция) да стане самоволно.
Това е трябвало да бъде извършенп на събор, на който реша-
ваща дума щяла да произнесе църквата (това било необходимо,
|за да се спази законността, макар че гледището на нейните пред-
ставители едва ли е можело да бъде израз на противодействие
срещу решението иа княз Борис).
Тов;
По повеля на стария владетел, който за кратко време от-
ново поел кормилото на управление на държавата, събор ът б ил
свикан през есента на 893 г. в Преслав134 при подходяща тър-"
жествена обстановка. За него е запазено едпо едийствено пряно
Й
-*"Извёстие: „След това свикал [княз Борис] цялото си царство
и поставил за княз по-младия си син, като го заплатил пред
всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи
от истинското християнство.“135 Впрочем извършената промяна
на престола е известна на почти всички автори — и византий-
ски, и старобългарски, конто са отразили тези събития, но за
тях тя е била едно обикновено наследяване на престола от Си-
меон („след смъртта“ на Владимир или „след неговото прогон-
ване“). Показателно в това отношение е сведението на Теофи-
лакт Охридски: „Наследник във всичко станал брат му Симеон,
който и пръв бил провъзгласен за цар на българите. Михаил-
Борис го родил по свой образ и подобие и той залазил чертите
на неговата доброта. Той бил към всички безискуствен и добър,
но най-много към тези, конто показвали чистота на нравите и
напълно християнския начин на живот, проявявал гореща вяра
и се измъчвал от ревност към божия дом. Затова той довършил
недовършеното от баща си, като засилил божествената пропо-
вед, непоколебимо утвърдил православието с построепите на-
всякъде църкви и дал широк и открит път на божия закон.**136
В свикания събор е взел участие не народът от „цялото цар-
ство", както би могло да се заключи при буквално тълкуване на
приведения текст, но представителите на столичната и провин-
циалната феодална аристокрация — висшите служители от
всички области на държавата и от централното управление,
както и внешня църковен клир. Първостепенната важност на
поставените там въпроси и необходимостта да се вземат реше-
ния в духа на извършените и извършващите се в България про-
мени нродиктували необходимостта от участието на всички оне-
зи, в ръцете на конто се намирали нишките на държавното и
църковното управление.
На първо място. обявено било от княз Борис за свалянето
българитёГН' вя по тържесгвеиата коронация на новия вла-
детел е била сторена от българския църковен глава — архие-
пископа, пред очите на всички присъствуващи и вземащи уча-
стие в събора. И тъкмо тогава старият княз, поправил вече
сторепата преди грешка, е отправил напътствени думи към своя
сии, оставил своя завет за прлпъпжрние ня неговото дело без
какъвто и да е опит за отклонение. Всичко това спомогнало
за "укрепване на авторитета на новопоставения владетел пред
неговите поданици и за създаване на трайно чувство за тради-
ция и приемственост в управлението на държавата. Но само
тази прсмяна не е била достатъчна, за да се възвести духовного
и политического прераждане, извършено през последните го-
дини в българската държава.
Решено било селището Прсслав, в коего бил свикан съ-
борът, да бъде обявено за нова столица на държавата.
В „Българска апокрифна летопис" от XI век—отражение
на ширещото се сред българския народ по време на визаптий-
ПРЕСЛАВ — АЕРОСНИМКА НА СТАРИНИТЕ ►
471
ското владичество историческо предание — това събитие и ц"-
руването на Симеон са отбелязани накратко, макар и с оправ-
дан стремеж за идеализация: „След това пък прие българското
царство Симеон. . . И създаде градове велики по морето. И
великият град Преслав той създаде. И там в него прие цар-
ството.коетосе простираше до града, наречен Звечан, и до Со-
лун. И Преслав град той гради и създаде в 28 години. И много
знамения сътвори цар Симеон. Царува 130 години и роди свети
Петър, цар български, мъж свет и напълно праведен. И тогава
в това време, когато царуваше цар Симеон, той вземаше дапък
от цялата своя земя по всяка облает на своето царство: едно
повесмо и лъжица масло и едно яйце на година. Това бе пего-
вият данък от неговата земя, от неговите люде и нищо друго
не искаше. И много изобилие имаше в онова време при тоя
цар Симеон.**137
Решението за преместването на стол и цата от Плиска в
Преслав било продиктувано от редица съображения както рт
политически, така и от църковно-културен характер. В старата
столица на българските ханове всичко напомня~ло~за езическите
традиции и минало — и дворците, и надписите, и сградите.
В нея все още витаели спомените за езическите божества, пред
конто се прекланяли и на конто принасяли жертви славяни
и прабългари. Църковното строителство наистина промеиило
донейде архитектурная й лик, но това не било достатъчно.
Това я правело неудобна за политическо и културно средище.
на християнска България. Освен това тя представлявала преди
всичко укрепен военен стан на винаги из правена на бойня ног а
държава — не носела върху себе си белезите ня тряйносття и
уседналостта, на стройната й организация. .Имало и нещо дру-
го — в Преслав симбиозата между славянский и прабългарския
елемент била здрава и трайна. Тук идеите за единение и споя-
ване на двата основни етнически елемента имали пълпа реали-
зация и това отговаряло на насоката за славянизация на държа-
вата, която с такава упоритост и настойчивост прокарвал княз
Борис. Преместването на столнината е станало с намерение да
се покаже, че християнството окончателно и безвъзвратно вече
е победило езичеството, че противопоставянето на прабългари
и славяпи няма място в живота на държавата. Една вяра —
един богГТЗ~шГ~5ЛКОТ1'— еДйТГ~владетел; единение във всичко?
Този основен Девиз във вътрешнополитическата дейност на
княз Борис намерил превъплъщение и в този акт. Под грижите
и ръководството на княз Борис и най-вече на неговия син цар
Симеон славянското селище Преслав се преродило и израснало
в нов красив и величествен град. Не само по външен блясък, но
и по значимостта си като културен и икономически център той
се наредил между тогавашните най-големи градове в среднове-
ковна Европа, който съперничел дори и на „царицата на градо-
вете“ — Цариград. Затуй бил наречен Велики Преслав. Не-
говото архитектурно устройство съчетало в себе си мечтател-
ността и изяществото на славянский художествен гений с пра-
българската строгост и монументалност в строителството —
българското творческо начало, оплодено от благотворното влия-
ние на Византия и Изтока. „Плиска останала само като реликва,
материализиран спомен за героичната епоха в битието на едно
малко, но могъщо по организация и дух племе, което върху
най-несигурната и най-много оспорвана земя на европейския
континент бе смогнало да създаде една могъща държава и чрез
нея да формира една нова народност“ — проникновено и точно
е отбелязал П. Мутафчиев.138 Със стихийкото и белязано с кръ-
сопролития прочистване на редовете на българските управля-
ващи кръгове от реакционно настроените и ненадеждни среди
на прабългарските знатни родове, с преместването на столц-
цата от езическа Плиска в христи япски Преслав бил и: нанесена1
послепните рещаиаиш удари върху политического господству
475
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
на прабългарския елемент в уп авлението на , ържавата. То
останало в миналото.
' 1\ато се имат пред вид тогавашните териториални граници
на българската държава, състоянието на воепните и търговските
пътища, ограничените възможности за цялостеп съобщителен
обхват на отдалечените краища, изолираността и отдалечеността
на старата и новата столпина от тях, може да се заключи, че
изборът па княз Борис е бил паправеп до известна степен при-
бързано и пеобмислено. Решепието, което той внушил на съ-
бора, е било взето под напора на необходимостта по-скоро да
се напусне Плиска, за да се разсеят бързо спомените за езнчес-
кото мипало, конто тя навявала. Наистина новият престолен
град Велики.Преслав лежал в непосредствена близост до най-
важните проходи на Балкана и давал възможност за господ-
ство над Тракия и нейните пътища. Естествената му защитеност
от Балкана, множество™ крепости, конто се намирали в него-
вата околност, равнинната местност, която давала възможност
за успешни действия на многобройната българска конница —
това са били съображения, решили избора в иегова полза. Но
неговото географско и стратегическо местоположение не съот-
ветствувало на истинските потребности, обусловени от вътреш-
пата динамика на България, чиято териториална снага зае-
мала почти целия Балкански полуостров. В такъв смисъл Ве-
лики Преслав се намирал далеч от естественото географско сре-
дище на ширналите се българскн земи, каквото несъмнено е бил
градът Средец (София). През царуването на Симеон последи-
ците от неправилния избор на нова столнина осезателно не се
чувствували. Това станало едва през последната четвърт на
X век, когато изолираната и осъдена па безжалостните удари
на руси и византийци българска столица преживяла своя кър-
вав залез. Политическият и културен център на България от-
ново бил преместен, но този път от най-източната в най-запад-
КИРИЛСКИ ТЕКСТ ВЪРХУ УЧЕБНА ПЛОЧКА ОТ ПРЕСЛАВСКА
РИСУВАНА КЕРАМИКА (X ВЕК)
476
тн м
ki 1ЖНТ1Н1
-- - ‘"'*И*''
кечло
Г^нТтШТН ЕЧг¥ТГ1
L е«стг.©>1Тьемй'<У1
Ьуав|>с1;Н€отлтьа
| JTHC^QStCt/t/MFtU
М K0HX&>W£ttH>4KHNt
Ixvrow
ната покрайнина — чак в Охрид. Наистина просто странен е
този стремеж на българските владетели да установяват своите
престолни срсдища в отдалечени от естествения център покрай-
нини. С това те обричали на загуба отдалечените области, без
да могат при нужда да им окажат навременна помощ.
На събора в Преслав била извършена една изключителпа
по своята важност промяна, която предопределила насоката"на
' по-нататъшния духовен живот в средновековна България: ре-
шено било да се премах~~нёот\Д,ържавния иЗогослужебния~живот
гръцкият език и да се замени със славянский. Едничкият извор,
в който се споменава за извъ шената тогава промяна, са;~рус-
I ките летописи. В тях се споменава, че в България тридесет го.
дини след покръстването е било извършено „Пв-вложенне ске-
цкннуъ къннгъ“. Годината на това събитие, вестите за което на-
вярно са взети от старобългарски източници, е послужила впо-
следствие като хронологическа основа не само на българското
християнско летоброене, но и на руското. Голямото внимание,
което се отдели на тъй нареченото „П(>-влож«нн« скецкннуъ къннгъ“
в почти всички руски летописни известия, дава пълно осно-
вание да се предполага, че с този израз е обозначена извърше-
ната в България промяна, която е била схващана като акт с
огромно значение не само за българската, но и за цялата Сла-
вянска история.139
Наистина Климент и Наум, Константин и Йоан Екзарх и
другите Кирило-Методиеви ученици и следовници извършили
огромна църковно-проповедническа и училищно-просветна дей-
ност и за съвсем кратко време успели да осигурят въвеждането
на славянската писменост и книжнина в училищата и църквите,
но това едва ли е било извършено в пределите на цялата дър-
жава. При това съпротивата, която навярно намирашото се в
България византийско духовенство е оказвало на разгърналата
се дейност в полза на славянската просвета и богослужение, е
изисквала необходимостта от намеса на върховната власт. Сви-
каният събор е бил удобен случай тя да произнесе окончателна
присъда върху гръцкия език и богослужение. Той се превърнал
в тържество на славянската писменост и книжнина. На него
било ознаменувано пълното духовно пречистване и прераж-
дане на българския народ, комуто предстояло да играе важна
роля в съдбините на славянството и на целия европейски средно-
вековен свят. Преките ученици на славянските първопросвеги-
тели и техните следовници в делото (навярно присъствували
на събора) изживели най-силно радостта при обявяването на
това решение. Техният творчески път бил напълно разчистен.
Те можели с увереност да вървят по него с подкрепата на дър-
жавната власт, която отколе превърнала делото им в свое. На
тяхната дейност била отдадена не само почит, но и още по-го-
леми подтици. Това решение на Преславския събор е било с
ключителна важност за по-нататьшното развитие и трайно
граждане на оформяващата се българска народност. Чрез
лагането на славянский език като задължителен за всички
даници на държавата окончателно бил утвърден естествено
оформилият се славянски характер на българската етническа
общпост. Нап авена била финалната стъпка по пътя на пъл-
ната славянизация на българската държада, осъществявана от
княза с настойчивост и силно развито чувство за поддържане
на една правилна тенденция в развитието и. Вече и съмнедие
не можело да има. че изтркпо—нррмрто на прабългарската
хегемония.
' 5амянат'а' на гръцкия език със славянский в богослуже-
нието в същото време е означивала замяна на висшето визан-
тийско духовенство с българско, Това е било напълно възможно
тъкмо тогава, тъй като в България се намирали достатъчно под-
готвени монаси, получили своето образование във Византия или
пък обучени от Климент и Наум. Те можели спокойно да се спра-
из-
из-
на-
по-
479
вят с всички задължения на висши църковни служители. По
този начин щяла да бъде реализирана една от ндеите на княз
Борис — българиза ня н левръш а пето й в оръ-
дие в ртцете на българския владетсл за осъпрствяване на него-
вите планове. Последното решение на събора било взето именно
в тази насока. То било незабавно реализирано след възкачва-
нето на Симеон на българския престол: „за пръв епископ н
български език“ бил п овъзгласен и хи отонисап най-достой-
ният от всички — Климент: „Когато мълвата, която правела
Климент велик и постоянно го представила по-велик от сла-
вата за него и като такъв, който действително е поставил в сър
пето си възкачване, завладяла папълно и цар Симеон и го на-
правила почитател на добродетелта на учителя, тогава царят
повикал при себе си светеца, влязъл в разговор с пего и като
получил освещение от самата му външност — защото блаженият
бил твърде много почитан дори и от враговете си поради своята
външност, започнал много да хвали страната па българите и да
облажава царството си, понеже получило такова голямо добро
от бога. След това, като се посъветвал с по-разумните от своите
приближени, конто всички били разположени към Климент
като към свой баща, вярвайки, че само това се харесва на бога,
с което почитат този — той го назначил за епископ на Дрем-
бица или Велика. И така Климент станал пръв епископ на бъл-
гарски език. Когато му било поверено епископского дело, той
направил величието на достойнството си като опора за издига-
нето си до бога и прибавил много нови трудове към първите.“140
друг извор (Дюканжовия списък на българските архиепис-
копа от XII век)е посочено, че главна роля при назпачаването
на Климент за епископ е изиграл княз Борис: „Климент, като
станал епископ на Тивериупол или Велика, сетне бил натова-
рен от Борис, цар на българите, да надзирава и третия дял на
българското царство, т. е. от Солун до Йерихо и Канина или
Тасиният."141 Несъмнено е, че при отдаване на дължимата по-
чит към него чрез въвеждането му в епископски сан по-голяма
роля е изиграл княз Борис, който добре е познавал Климент и е
възлагал нему изключително големи надежди за цялостпа реор-
ганизация на българската църква в „третата част на царството“
(Македония) в духа на цялостпа и пълна българизация.
Последиите две решения на Преславския събор и тяхпото
реализиране във вътпешнопържавния живот на България пред-
ставлявали изключително силен удар върху позициите на Ви-
зантия и византийского духовенство — тяхпото културно и по-
С (Улитическо влияние било неутрализирапо. Принудеиите да на-
пуснат^пределите на България византийски църковпослужи-
тсли се завърнали~в Цар^иград. Княз Борис провел реформите в
I България с открито антивизантийски характер в напълно нод-
ходящ момент: империята. омаломощена от вътрешнополити-
чески борби и неуредипи, от непрестанни неуспехи по бра>i-
пите поля в Мала Азия, не можела да нанесе военен удар върху
България, за да може да възстанови накърнените си държавни
и църковни интереси. Навярно византийският васи прш- Лъв VI
Философ (886—911) е реагирал незабавно пред новия български
владетел, искайки да бъдат възстановени правата на прогоне-
ното духовенство и да се премахне богослужението па славянски
език, служейки си с доводите на догмата на триезичието, който
след повторного сваляне на Фотий от патриаршеския престол
(886 г.) отново станал р н п инцип във визаптийската
държавна и църковна политика; славянският език не бил в
числото на свещепите езици (еврейски, гръцки и латински), ид
конто може „да се хвали бога“142. Написаният тъкмо тогава от
Черноризец Храбър143 трактат „Скхзхнк w пнсьмш-буг/1 бил
насочен не само против триезичната догма, станала отново
идейна платформа на Византия, но и представлявал бляскава
защита на славянската азбука и на славянский език. За темпе-
31 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
481
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
раментния и родолюбив старобългарски книжовник те са имали
право на съществуване и употреба в църквата, защото са били
създадени по „божия повеля“: „Прочее преди славяните ня-
маха книги, но бидейки езичници.четяха и гадаеха с черти и
резки. Когато се покръстиха, бяха принудени да пишат славян-
ската реч с римски и гръцки букви без устроение. . . След това
човеколюбецът бог, конто урежда всичко и конто не оставя чо-
вешкия род без разум, но всичко привежда към разум и спа-
сение, смили се над човешкия род, изпрати му свети Констан-
тина Философа, наречен Кирил, мъж праведен и истинолюбив,
и той им състави 38 букви: едни по образец на гръцките букви,
а други пък според славянската реч.“ На протестите и исканнята
I на Цариград било отговорено дръзко и безапелациошю. Връ-
( щане назад не е можело да има.
Византийският император отговорил на удара с. улар: пре-
мсстено било тържището за българските стоки от Париград в
Солун — накърпени били стопанските интереси на българската
държава. Безуспешпи били опитите на млалия български княз
Симеон по мирен начин да уреди въпроса. Неотстъпчивостта 1iа
България предизвикала и неотстъпчивостта на Византия. Вьз-
никнал формалният повод за възобновяване на враждебните
отношения между двете страни, конто в продължеиие на триде-
I сет години не прибягпали до въоръжеиа рачправа 144 В тогаваш-
ния исторически момент тя е била поведена не само за да се за-
щитят стопанските интереси на България, но и да се утвърдят
извършените в нея преобразования, като с военна сила бъде на-
карана Византия да ги признае. Неочакваният и светкавичен.
. поход на княз Симеон, извършен през есента на 894 г. в Източна
Тракия, стъписал византийския император. Неговите войски пре-
търпели в околностите на Олрин пълно поражение Византий-
ската днпломапия пбаче успяла с щедри подаръци да накара
маджарите да се опълчат срещу Бълга р и я Техн ите орпи връх»
НАЧАЛОТО НА.СКАЗАНИЕ ЗА БУКВИТЕ" [НА ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР — ЛАВРЕНТИЕВ
ПРЕПИС ОТ 1348 г.
482
H J Hit flAl't fiФiHI It H87>CfлеПГ1ТНТГ
₽ор1ву',1'6^ТЦ,НнЬк • 'TAK^K^fli ГкС1’
НМАНуЧШМАТНТИерше • CHUU^
СЯеАйФйАНСНеВ’кДДЖ • HCHIIHCHMAt
ад e и ад ь к ед тот ад i еля инне
n •кшнпкоучм ь’лшил «у;кк '*•' ’
к£с(Н1>’оё('г&«гиелнен«у'|/еяАН11<
н tп ж н <j е в 'k с в е н ад ь I у i е и 11 к сул<
ДЛ:ш{1кФ^уж«Шлём,ЧА • HR'icli
Ш П Ы И,^Н ЬСЛЦПк! Н rUKiinf ФЛЛДА
ч'ь анлма Ш’гнннАненгадФнн*
i L н р шенА. суд е е наа стал на ста в i.
iue iipk iyVojMkrw'mcTHiif'i-iM'*
ктоад|.НА1Ш1ад'4 ^адеулшллндк/
вслаФ’КМ,AMHH'i ••
«1лкд с е у кг,м са г в ’к не н ей ад Ф t-*,f 111
ГЧ> HAf^ft^^'AЛЯHнУfc'iЛадH^,>', 11
Va НГЛТЛАуА1Ш’АНЖАНИ- KfKTI
кше;ъtса . ^надсилляннр’ьть<И4'
аднннсаденм.нАж^лхжсАсАей «
нски^ФтлБ'егьеустсеблнл ,|'1'
летели в българските земи откъм Добруджа. В две от кръво-
пролитните сражения българската войска претърпяла пора-
жение. Стр а пата била изправена пред разруха. Опустошен ията
и^грабежите на неканените нашественици символизирали не-
успеха. А това била първата война, в която българските воини
тръгнали с името и знамето Христови да се сразят с езичници—
първата свешена война! II може би след претърпените пораже-
ния отведнъж неверието отново е сковало българите. И те па-
вярно са помислили, че християнският бог не им е помощник
в битките. В този момент нуждата от психологическо въздей-
ствие, което да им възвърпе вярата в силите и вярата в новия
бог, е била насъщна. И те обърпали взор за помощ към своя
стар и опитен владетел. . .
Престарелият княз Борис отново, за втори път след прие-
мане на „светото монашеско уединение", папуснал мапастир-
скатакилия и препасал боен меч, за да се яви пред войските но
не за да ги поведе (тежко и трудно е старец да бъде войннк) в
бран, а да ги вдъхнови и възвърне ве юността им — да бъде
избавена страната и народът от малжарскптл нахлуване: ,,lq-
дина 896. През същата година гърците сключили мир с аварите,
както се наричат упгарците. Съседите на гърците, българите,
сметнали това действие за враждебно, вдигнали се на война сре-
щу тях и като ги преследвали, опустошили цялата им земя чак
до вратите на Константипонол. За да отмъстят, гърците със
свойствепата си хитрост изпратили свои кораби на аварите И
ги пренесли през Дунава в царството на българите. Пренесени
там, те нападнали българското племе със силен отряд и избили
твърде голяма част от него. Българите, конто тогава се намирали
в поход, като узнали това, с най-голяма бързина се върнали на-
зад, за да освободят родината си от връхлетелия ги неприятел,
но били победени в завързалото се там сражение. Когато отново
се опитали със същия устрем да поправят положението си, те
повторно били разбити. Най-сетне нещастниците, като не знае-
ли как биха могли да се окуражат и да си помогнат, прибягнали
всички до стария си владетел Михаил, който пръв ги обърнал
в истината на християнската вяра, и го молели да ги посъветва
как да излязат от надвисиалата опасност. Той наредил тридне-
вен пост, напомнил им да се покаят заради неправдата, която
причинили на християните 1гърците|, и след това да просят ло-
мот от бога. Като било изпълнено всичко това, те завързали
жесток бой. И двете страни се сражавали ожесточено, докато
най-сетне по божия милост победата, ако и с проливане на мно-
го кръв, била предоставена на християните [българите]. Кой
би могъл да изчисли загубите на езичниците-авари [унгарци]
в тия толкова големи сражения, когато само у българите, на
конто се паднала победата, били намерени убити 20 хиляди
конници."144 Като смъкнем одеждите на теологический прови-
денциализъм и мистицизъм от това известие, ясно се откройва
голямата роля, която е изиграл княз Борис при повдигането
на духа иа българската войска във войната с маджарите и за
тяхпото прогонване от българските предели. Той духом повел
голямата рат — „сам на ратта велика подобен". И станал от-
цово вожд на своя народ. Безсилна е старческата немощ, ала
силен е бил духът, силна е била вярата на престарелия владе-
.тел. Маджарите не само били поогонени но напълно разгро-
мени и принудени да напуснат местоживелищата си в Бесара-
бия, за да се преселят и трайно уседнат в Панония. Техните под-
стрекатели, византийците, нретърпели пълно поражение в бит-
ката при Българофигон (ди. Баба Ески) през лятото на 896 г.
и били принудени да понскат сключването на мир, чрез който
били узаконени не само военпите, но и църковно-културните
по еди на България в двубоя с импе ията. Така духовното пре-
рЯХдане на българския народ нреминало през горнилото на една
война, за да се закали и поеме пътя на своята кулминация.
485
След успешното приключване на войната в бълга >ската дъэ-
жава отново закипял мирен и съзидателен труд. Монасите-
ижовницй”се върнали към повседневните си занимания. За-
почнало грандиозно™ строителство иа новата столиина Велики
Преслав. Тук, край устието на Тича, по повеля на княз Си-
меон в скоро време била съградена величествената и изящна
по своите архитектурни форми „Златна църква"146, а в близост
до нея — и манастир. Тук иреместили навярно своето среди-
ще книжовниците от Плисковския манастир. Тук заживял и
князът-монах Борис. От разположената в близост до двореца
монашеска обител той е можел да се намнра в постоянна връзка
/| СЪС СВОЯ СИИ Симеон И живерщите НЪВ R^penuiua гряд пепики.
боили и да оказва своята помощ и въздействие в управление™
! на държавата. Съседството между двореца и манастира Осипу-
, рявало възможност за тясно общуване на княз Симеон с кни-
жо вни ите-монаси. И той не само че продължил своите кни-
жовни занимания, но и давал препоръки на своите бивши братя
„во Христе" и по перо за по-нататъшната им дейност. В тях-
ната среда преживял сетните годин и от жизнения си път княз
Борис. . .
В края
на изминатия път
„ЧОВЕКЪТ ДОРИ И ДОБРЕ ДА ЖИВЕЕ — УМИРА И ДРУГ СЕ РАЖДА".
ИЗТЪРНОВСКИЯ НАДПИС НА ХАН ОМУРТАГ
Дванадесет години от живота на княз Борце от повторно™ ^у
L оттегляне зад манастирските стени до деня на неговата смърт
остават загадка за историка. Може би само нсмскнят летописец
абат Регино чрез своите сведения дава възможност да се доб! е
известна предстаса за неговите занимания: „. . .Той си свалил
военпия пояс, отново надяиал светата монашеска дреха и като
отишъл в манастир, прекарал останалото време от сегашния
си живот в свето подвижничество.“Така заживял в манастира
край „Златната църква" сред книжовниците. Тишината и уса-
мотеиието, конто предлагали някои по-отдалечепи от новата
столпила манастири, не са го привличали, защото въпреки всич-
ко той не е търсел тук само спокойствие и почивка. Този монах,
който с ревност и усърдие изпълнявал всички свои задължения
и търсел упование в бога чрез покаяние и духовен катарзис,
не можел да привикне към самотата и безлюдието, а е желаел
всякога съприкосновение с хората, не е можел да живее без
тях. Зад стените на манастира неговият неуморим и действен
дух едва ли е намирал успокоение. Той не го е и търсел. Наисти-
на върху него вече не тежала всецяло отговорността за съдбата
иа държава, народ и църква — тя била в здравите и Сигурни
ръце на сина му Симеон. И въпреки това той едва ли е имал в
себе си достатъчно сили, за да се отчужди и оттегли напълно
от държавните дела. Самият факт, че той заживял в манастир,
който се намирал в непосредствена близост до двореца, дава
достатъчно основание да се смята, че той е чувствувал потреб-
ност и задължение да бъде пълноценен помощник на младия
княз. Не само това — навярно той е подпомагал и покровител-
ствувал с ревност дейността на книжовниците и на българската
църква не само в столнината Не напрлзно дъв
второго от Наумовите жития е отбелязано, че българският про-
светител пост оил ъ квата „Свети Архангел Михаил" и мана-
стирската обител край пея проз 905 година „със средствата и
повелението на българския цар Михаил-Борис“.Така че прслед-
ните години не са преминали изцядо в безучастно и безмълвно
очакване на смъ тта, а в дейност. която-^ргсязала последните
прояви на строителя на българската държава и църква, на.
* * ж/ "jp.
J « ^W- - £
яё # &\ & d
y< t№ €Э-;;4 # %,-f ***7^ ш^-^ш
СТАРОБЪЛГАРСКА КОННИЦА В ПОХОД - МИНИАТЮРА ОТ МАДРИДСКИЙ ПРЕПИС
НА ЙОАН СКИЛИН
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
възторжения покровител на българската просвета и книжов-
ност, на княза-монах, ревностно п иел истинското християнско
благочестие и скромност. Все пак той постепенно напутал екзи-
стенцията на държавника и дипломата? В него вече доминирал
човекът — обикновепият. простосмъртният, смиреният.
И понесъл па плещите си тежестта на годин ите, на изпъл-
нения с труд и пснхическо напрежение предишен живот, на
сторените грехове, забравил грижите на управлението, той
нерядко се отдавал на размисъл и на искрено служене на хри-
стиянския бог, когото сам бе довел отколе в езическата бъл-
гарска земя. За чувствата и миелите, конто често са спохож-
далн престарелия и грохнал княз в тези години, може само да
се гадае. Но все пак едпо е сигурно — тогава той е имал естест-
веното и единствено вярното превъплъщепие на човека. Чо-
векът, обърнал поглед и към боговете на своите деди, и към
новия християнски бог. Човекът, обладав от стремеж към покая-
ние за сторените грехове. Човекът, решил да направи преценка
на стореното и да надникне в незнайното бъдеще. Човекът, из-
пълнен с искреност и във вярата, и в миелите, и в действията.
Този човек не желаел, пък и нямал достатъчно сили в себе си,
за да се впусне в сложпата и опасна игра па хитрувания и увър-
тания в дипломатическите двубои, нему липсвала решителност-
та, суровостта и жестокостта на някогашния всесилен княз.
Човекът — той винаги остава настрана в изложенията на
историцнте. Сякаш неговите качества не са определяли изя-
вите му в държавната и дипломатическата дейност. Може би
мвогобройните изображения на българския княз Борис, съз-
дадени през средновековието (непосредствено след смъртта му
или във време, отдалечено от нея) у нас 147, във Византия148
и в Италия149, ще дадат възможност да бъде обрисуван физи-
ческият му портрет и неговият характер. Трудно е да се опре-
дели кое от запазените негови изображения е най-вярно и най-
КНЯЗ БОРИС — МИНИАТЮРА ОТ РУСКИЯ ПРЕПИС (XII ВЕК) ЫА „УЧИТЕЛНОТО
ЕВАНГЕЛИЕ" НА КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ
490
точно. И все лак по-голямата част от историците на изкуството
са склонни да смятат, че най-автентично е неговото миниатюр-
но изображение, запазено в руския препис (XII век) на „Учи-
телното евангелие" на Константин Преславски. То навярно е
било създадено в близки годиии след смъртта на княз Борис
(може би от племенника му черноризец Тудор Доксов). Това
изображение не представя владетеля в неговата преклонна въз-
раст (през средновековието живописците са рисували владете-
лите при възкачването им на престола, а след това са копирали
техния образ до края на живота им и те трябвало да бъдат изо-
бразявани в пълния им блясък, та техните изображения да вну-
шават респект и преклонение пред подаииците на държавата).
То излъчва от себе си неповторимото и привлекателио очаро-
вание на младостта. Несъмнено е, че макар да е била нарису-
вана след смъртта му, миниатюрата пресъздава княз Борис не
в сетннте години на живота му, не оня, който с право заслу-
жил ореола на светец, поставен му от църквата, а на жизнения
и действен човек, на владетеля в пълното му великолепие и
хубост. Той стой изправен в цял ръст, облечен в червена далма-
тика със златоткани орнаменти. Над далматиката е тъмнока-
фявата му позлатена наметка, закопчана на гърдите с почти
кръгла златна фибула с изумруд. Черните обувки контрасти-
рат на фона на неговото облекло. Лявата му ръка, обърната
с дланта навън, е знакът на почитание; в дясната си ръка той
държи обсипан с рубини християнски кръст. Шията му е укра-
сена със златна торква, на която личат три скъпоцеппи камъка.
Мекият овал на лицето му излъчва строгост и съсредоточеност —
в това се състои преди всичко красотата му. Двете големи, от-
ворени към света, проницателни черни очи, изпълнеии с реши-
телност, сякаш изразяват неговата непреклонна воля и енер-
гичност. Къдравите му тъмнокестеняви коси се спущат от двеге
страни на лицето му. На главата му стой короната, наречена
стема, подобно на онази, която са носели византийските васи-
левсн. Цялото изображение излъчва мъжественост, строгост,
енергия. От умния и съсредоточен поглед струи решителност,
воля и младост. Не — решително не! Това не е образ на кано-
низиран светец, а на владетел—действен и решителен. Очевидно
е,чефизическият портрет па княз Борис е изразявал напълно
проявата на неговите действия. Той съвпада с представата,
която създават за него писмените исторически извори преди
всичко по две линии — неукротимост в стремежа за постигане
на иреследваната цел и гъвкавост и далновидност в провежда-
пето на политиката.
В повечето случаи външният вид на човека разкрива в го-
ляма степей притежаваните от него душевни качества. Не прави
изключение в това отношение и княз Борис. Наистина това
изображение дава представа за владетеля по време на пего-
вата младост, но едва ли той. променяйки се физически, е пре-
търпял съществена еволюция в своя характер, отпечатан върху
лика му.
Навярно в последните години не е била стройна неговата
фигура. Той се е прегърбил от годините и усилената дейност,
по прежпият волеви характер и непреклонен дух е продължа-
вал да живее в немощного му тяло. И може би тогава в своята
монашеска килия в престолпия град Велики Преслав през ча-
совете на уединение и самовглъбяване този тъй решителен и
готов на рискове в своите действия бивш българскн княз е виж-
дал, гледайки Христовия кръст, неведнъж гневния лик на
Тангра, на бога на своите предци. Той не е можел да се освободи
нито от спомените, нито от виденията. Те непрестанно са спо-
хождали съзнанието му. И е пожелавал да извърши покаяние
пред бога за сторените грехове. Простирал е ръце към християн-
ския кръст, от който сякаш проговаряли гласовете на убитите
боили и невинните им семейства: „Отстъпник от бащипата чест
493
и слава!“, „Ти даде лош закон, ала бог вижда!“. Вдигал е поглед
за спасение и опрощение към образа на Христос, но вместо ми-
лосърдния бог пред него сякаш се е възправял синът му Вла-
димир-Расате: празните му и грозно зеещи очни вдлъбнатини
припомнили бащиния грях. Гласовете на боилите, на техннте
невинни чеда и жени ехтели в ушите му като проклятие. Из-
купителната жертва на неговата християнска ревност, собстве-
ната му първородна рожба, заставала в обвинително безмъл-
вие пред него. Почувствувал випата си на човек, той полечил
да се брани, да пропъди виденията и чутите гласове. Старчес-
ката немощ и избликът на човеколюбие му нречели. . .
Тогава прежната му решителност била измествана от съм-
нението и нерешителността. В него се обаждало грозного про-
клятие на Христовата църква (Анатема! Анатема! Анатема!), за
да приглуши проклятието на пострадалите езичници — да оп-
равдае жестокостта му в името на вярата и да задуши тлеещата
в него любов към човека. Но той навярно не се е боял нито ог
проклятието на езичниците, нито от християнската анатема, а
от присъдата на бъдните поколения. Затова с трепет е следил
развитието на държавата по начертания нов път.
Каква велика прозорливост има в монашеского уединение
на княз Борис! Някакъв почувствуван и изживян трепет, ня-
какво напълно осмислено разбиране за преходността на власт-
та. Той го е подирил с ясного съзнание, че е сторил онова, коего
е било по неговите сили, и трябва да отстъпи място на държав-
ника и дипломата, престола и короната на онзи от своите си-
нове, който е имал в себе си повече енергия и смелост и е го-
рял от неукротимого желание да се втурне в шемета на исто-
рията. Старостта е мъдра и знаеща, но нерешителна и недей-
ствена. Безсилието й в тези измерения е било сетено от Борис
благодарение на неговата първична интуитивност и безпре-
делно чувство за реализъм.
ЧАСТ ОТ СТЕНА НА .ЗЛАТНАТА ЦЪРКВА"
В Н РЕСЛАВ
Смирен, но щастлив и горд да види развихрилата се сила
на българския меч и на българското перо — плод на многого-
дишните му усилия, — княз Борис е бил напълно подготвен
душевно да приеме безметежната смърт на монаха. Не в кня-
жеския дворец и в обкръжението на верните нему боили, а в
манастира, сред книжовниците, конто отваряха очите на цял
един народ към светлината на знанието. В смирено безмълвие
той е очаквал смъртта с мисълта, изразена още от великия ха и
Омуртаг („Човекът дори и добре да живее—умира. И друг се
495
ражда“), с идеята, че в делата на хората има една неумолима,
но естествена нриемственост, която нито богът на ромеите, нито
всесилният Тангра, богът-небе, могат да нарушат.
До нас за неговата тъй тиха и скромна смърт, пък дори и
за неговия живот, изпълнен с толкова напрежеиие, тревоги и
душевни борби, пе са достигнали многословии съчинения.
Впрочем многословиего и хвалебствието всякога са били чужди
за нашите предки от ранного средновековие. Те са били хора
на делото, ратници на илеите — силни и пепреклонни. За смърт-
та му е известил в една кратка приписка неговият племенник
черноризецът Тудор Доксов. С нея той бляскаво доказва без-
примерната скромност иа онези, конто са съградили в отдале-
чепото от нас минало здравината и устойчивостта на българ-
ската държава и па българската пародност, но са живеели с
чувството, че те са само обикновеии гехпи дейци и представите-
ли, сетили своето нищожество във вечността на времето. Те
сякаш не са искали да разберат, че нявга техните потомци с
удивляващо усърдие ше искат да надникнат, разбулят и втз-
кресят картината на тяхного време. Затова само кратко са из-
вестили — не са пространно разказали. За тях конкретиистта,
краткостта и точността са имали по-голямо значение от мпого-
словните разкази и възхвали.
Крагък и точен е черноризецът Тудор Доксов: „Тия бла-
гочгсиви книги, наречени Атанасии, преведе по поръка на
нашия княз Симеон на славянски език от гръцки епископ Кон-
стантин, ученик на Методий, архиепископ на Моравия, в го-
динага от сътворението на света 6414(-=906), индикт 10. По
поръка на същия княз ги преписа черноризец Тудор Доксов на
устието на Тича в годината 6415(=907), индикт 14, гдето е съ-
градена от същия княз светата Златна нова църква. В същата
година на 2 май, в събота вечерта, почина божият раб, бащата
на този княз, живеещ с чистата вяра и правоверного изпове-
дание на нашия господ Исус Христос. Това бе великият, чест-
ният и благоверният наш господар, княз българскн, на име
Борис, чието християпско име бе Михаил. Този Борис покръсти
българите в годината 6372(=864). В името на отца и си на и све-
тив дух — амин!"150
Присъдата
на историята
БОРИС Е БИЛ АКО НЕ ВЪВ ВСЯКО ОТНОШЕНИЕ НАЙ-ВЕЛИКИЯТ, БЕЗ-
СПОРНО НАЙ-МЪДРИЯТ ОТ ВСИЧКИ ВЛАДЕТЕЛИ, КОНТО БЪЛГАРИТЕ
НЯКОГА СА ИМАЛИ.
ИЗ „ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД" ОТ П. МУТАФЧИЕВ
ОКняз Борис починал на преклонна (вероятно осемдесетгодиш-
на) възраст. През дългия си жизнен път той имал пай-разнооб-
разни превъплъщения: на държавник и човек, на дипломат и
монах, на разколебан езичник и ревностен християнин. Триде-
сет и шест години стоял на престола и ръководел многоликата
дейност на българската държава. Деветнадесет години прекарал
в манастир, без да се откъсва от държавните дела и грижите за
начинанията, конто в предишните години подхванал. Поради
това в тези два основни периода от неговия живот и дейност труд-
но може да се разграничи докога той е живеел с превъплъще-
нието на държавника и кога в него е заживявал обикновеният
човек. Може би едното никога не може и не трябва да се отдели
от другого. Те са съществували в неразривно единство в него-
вите многостранни изяви.
Незабавно след смъртта на княза българската църква го
' ЛСЗаОдВНО СЛСД Clylbpiid ла кнлой uix'Hflptndia цорлоа
1,Ц<4 канонизирала и включила във все още бедния пантеон на бъл-
32 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
fa .hx ' 1J
unit ‘“"Si'iS^«»S«,^,
Т/Т^Тгарските светци. Така тойлретъццяд още една метаморфоза:
v от „княз Борис" станал ,tCbgrn княз БориС^Т^читан и до днес.151
I В едно от своите многобройпи умолителни и коленопреклонпи
писма до цар Симеон, написано през 923 г., византийският па-
триарх Николай Мистик дава най-ранни и точки сведения за
обявяването на княз Борис за светец, като упреква жестокостта
на сина, поставяйки я па фона на миролюбието на бащата.
Това писмо дава възможност да се разбере,че дори и Цариград-
ската църква е включила в месецослова на своите светци бив-
шия български владетел, ръководена преди всичко от чисто
дипломатически отображения: „И справедливо е, както сн ста-
нал наследник на властта на блажения си баща, така да бъдеш
наследник и на неговата миролюбива душа и на другите хри-
стиянски качества. Той с божия помощ положи основата, на
тебе пък подобава да градиш, а не да разрушаваш, нито да под-
копаваш основата. Той завърза връзки на любсв с ромеите,
а пък ти трябва да ги затегнеш, доколкото имаш сила, а не да
ги скъсаш; той по внушение свише отвърна оръжието от убий-
ството на християните, а ти, като почиташ баща си и си иегов
роден син и наследник на неговия боголюбив нрав, длъжен си
съвсем да го захвърлиш като вредно нещо. Това, що трябва да
мисли твоята велеславна добродетел, това трябва да прави и без
чуждо наставление, а не да стават такива достойни за съжале-
ние дела, каквито произлизат сега! Питам те, чедо мое, и ти
ми отговори, както е прилично на твоята кротост и доброта:
ако беше жив онзи [Борис], който се намира при светиите на
небето, и те види, че действуваш така и вършиш убийства и
войни, с какви думи би се обърнал той към тебе? Какво мислиш
би било неговото душевно настроение,нима той не би се облял
в сълзи, не би се изпълнил с печал и униние и не би сметная
живота си за непоносим? Нима той, като скубе с двете си ръце
космите от побелялата си глава и брада, с ридание не би изви-
ОЛ ОВЕН ПЕЧАТ НА ЦАР СИМЕОН
кал: „Какво правиш, чедо мое! Защо унищожаваш нашата слава?
Защо разрушаваш това, което аз с помощ божия създадох и
коего е станало похвала и за мене, и за тебе, за целия наш на-
род? Защо осуетяваш мойте трудове,за конто цялото човечество
ще облажава мене и моя род, и с това нанасяш на себе си и на
нас несравнима щета?
Е, какво? Ако той присъствуваше и живееше тук заедно
с хората, той би се трогнал и с ридание би възкликнал така.
Но сега той се намира при светиите и стой пред бога, удостоен
с голяма похвала за делото, което с помощта на бога е направил
за българите, а именно, че е турил основите на вярата, заради
което и справедливо се почита. Той чувствува сегашните про-
тивни дела (разбира се, ти не се съмняваш, чедо мое, че живее-
щите там светии чувствуват всичко, което става в света). Нима
той, ако и животът на светиите да е по-горе от всяка печал,
не ще скърби много повече и не ще ли се яви сред олова неиз-
казано сияние мрачен, първо, за собственото си дело, за което
501
той сам си е положил душата, въпреки че поради божествената
сила стой по-високо от убийствата; второ, за собственото си че-
до, за което моли бога да му дарува всяко благо и всичко, което
е проява на добродетел, та след това ти да придобиеш като на-
следство небесна власт? Представи си, чедо мое, че той сам
присъствува при тебе в такова достойно за съжаление положе-
ние и това, за което ние пишем, не са наши думи, а той в дей-
ствителност разговаря с тебе. Защото кой ли изобщо може да
се съмнява, че този божи човек няма да започне силно да скърби
за снова, което се върши днес от тебе? И а ко беше възможно
да се завърне той от оня блажен живот в този паш жалък жи-
вот, не само казаното от нас, но и много повече би ти казал,
защото той като свободен от тази суетна превратност, прибли-
жен към висшия разум, изпълнен с божествена светлина има
по-голяма възможност за това. . ,“15г
По този начин в течение на векове църквата разнасяла
славата му. Иначе и не моглодабъде. Първият български вла-
детел, въвел в държавата Христовата вяра, създателят и първо-
строителят на християнската църква трябвало да живее в съз-
нанщлъ на народа. Подхващана от столнината и отамвоните на
^„белите църкви“, славата му се възземала от планинските върхове,
\ / за да достигне до „жалките хижи“ на обикновените повиниици.
» Името му станало легенда — легенда за владетеля и светеца.
/ Дори и Бенедиктинскши^орден па Рнмшсаха пърква. макар и
/ под.погрелшото име „свети<Дривелиус“, Допоставил в месепо-
J слова на своите светци, поради което в църквата „Санкта Мария
I ин Органо“ във ВербшГпрез ХУвещой бил изобразен като-бене-.
। диктипски монах?03 Бледолики книжовници му въздавали въз-
/ хвала, възхищавали се и от подвига, и от живота му. За тях
/ списъкът на българските царе започвал с неговото име (вла-
детелите от езическия период били напълно забравени и пре-
небрегнати — такава била повелята на християнската църква).
Не случайно този наш средновековен владетел е получил в пис-
мата и посланията, отправени до него, толкова ласкави обръ-
щения; в хрониките и летописните бележки— толкова пох-
вали и възторжено преклонение не само от старобългарските
книжовници, но и от чуждите, не само от съвременниците си,
по и от живелите доста след неговата смърт. Чрез перото си те
направили пеговото име известно пе само в пределите на Бъл-
гария, не само във Византия и в целия Балкански полуостров,
но и в Русия и Полша, в Германия и Франция, в Италия и Ан-
глия — в цяла Европа. Старобългарските, византийските, рус-
ките и западноевропейските летописи пазели в своите пожъл-
тели страници спомена за княз Борис в продължение на векове.
Чрез пеговото име се разпространявали името и известността
па България. Ореолът на неговата слава на владетел и светец
не бил незаслужен и изкуствено създаден. И все пак словата на
средновековните летописци не отразявали най-значимото, което
той сторил за българския народ. _Б тяхното съзнапие той за-
ставал преди всичко като разумен и предан на Христа княз,
който „ твърдил българите в правата хри£гиянска_ вяра“. И
ако именно на това те са отдавали най-голямо значение, то се
е дължало на обстоятелството, че в своето мнозинство те са при-
надлежали към църковните среди и са търсели в дейността му
снова, от което е дичало вярното и предано служене на бога.
За тях истинската значимост на делото му оставала незабеля-
зана. Тя оставала потулена в многобройните документа и мимо-
ходом отбелязаните факти, на конто не се е придавало същест-
вено значение.
Осо^ью силно 9 било преклонение™ пред личността на кня^
БорисупУвреме Зна византийското владичество. Тогава него-
вото християнско име Михаил е било за угнетените и загубили
политическата си и народностна независимост българи опора
и вдъхновение в освободителната борба. Народного предание,
503
/1 I записано в аппкрифиите летописни сказания с апокалиптичен
елемент, възкресявало -образа му в най-различни очертания.
/ ----В „Българската апокрифпа летопис" от XI век неговият
образ и пеговата дейност биди представени сравнително досто-
верио. Той бил царят-на „благословено царство", цокръстил
„цялата българска земя", създал „бели църкви па Овчо поле"
и завършиЛ- с мир в господа" своя живот, „без да има грях,
{/ ни~Жёна“. Отминал вихърът на въстанието на Петър Делян,
погаснал и подемът на духа на българския парод. Сега той се
нуждаел от обрисуване на нявгашната история в идеализиран
вид, за да бъде обзет от пламъка па жертвоготовността.
Ала в навечерието па въстанието, в първите години па ви-
зантийския гнет, положението е било друго. И други са били
превъплъщенията на възкресения в народного съзнание образ
па първия българскн християнски владетел. Преди пришествие-
то на Антихриста „ще започне лютото начало за целия свят.
Ще въстане българският Михаил [Борис] каган", за да сложи
началото наТългарското царство. Каганът ще умира и ще въз-
кръсва, за да продължи подхванатата битка. Този разказ па
„Тълкование Данилове", създаден в самого начало на~Х1 век,
виждал в лицето иа княз Борис освободителя на българите от
византийския ярем._Може би най-странното е това, че споменът
за княз Борис живеел с най-голяма сила сред българите в Дол-
пата земя (дн. Македония). За тях неговата дейност сё е^азгръ
щала ту в ОвЧеполието (1Дипско), т в Слунча-град (Солун),
ту в Средец Народът снел ореола му на светец — той го напра-
вил земен воин-водител. Той бил безсмъртен като самия народ.
Вариантите на легендите за него, ширещи се сред народа, се
размножавали и придобивали стойността па предсказания,
чието сбъдване е неминуемо. Княз Борис-Михаил слизал от
пантеона на българските светци, оживявал в многобройните си
изображения в българските църкви и повеждал народа си в
борба за освобождение. Такъв е смисълът на народимте преда-
ния. Те просто удивляват с вярата и любовта към отдавна по-
чиналия българскн княз, с християнската си мистичност и с
бликащия от тях оптимизъм. Само народ, оценил достойно за-
слугите на своя нявгашен владетел, е можел да създаде такива
поверия за него. Книжовниците само ги записали чрез впли-
тането на неговия образ в широко разпространените апокалип-
тична сказания.
Той бил „Михаил Велики, българският княз, добр уестроил
владението и държавата свои". Победилият го „елипин Мавра-
ган“ завладял държавата му. Но събрал свойта рат, Михаил
отново тръгвал на бой, без да го отчайват пораженията. И на-
края успял да победи и убие с чудесното съдепствие па препо-
дсбния Гаврил Маврагана в местността Злетово. „И след това
често прихождаше Михаил княз при светеца, покланяше му се
и му даряваше обидно богатство и почина в господа" — така
пък е представил дейността му житиеписецът на Гаврил Лес-
новски.154 Борбата между Михаил княз и Мавраган символично
е изразила борбата между България и Византия. И във всич-
ките й перипетии действуващо лице е мъдрият българскн княз,
олицетворение па борбите на своя народ. Огромната му попу-
лярност и преклонението пред неговата личност довели дотам,
че никои чужди летописци го представили като първосъздател
на българската държава и родоначалник на българския народ:
„. . .През царуването на Владин безкрайно множество нарЬди
се появили откъм реката Волга, от която получили и името си;
наистина и до ден днешен българите се наричат така по името
на реката Волга. Заедпо с жените, синовете и дъщерите си, с
всичките си пари и с твърде голямото си имущество те дошли
в областта Силодузия. Предвождал ги никой на име Борис, ко-
гото на свой език наричали „каган" — това на нашия език ще
рече „император". Нему били подчинени девет княза, конто
АДМИНИСТРАТИВНО—ЦЪРКОВНОТО УСТРОЙСТВО и КНИЖОВНОТО РАЗВИТИЕ
НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ БОРИСОВОТО ЦАРУВАНЕ ►
505
ЧЕРНО МОРЕ
КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
/L y С
управлявали и раздавали правосъдие на народа, тъй като той
бил твърде многоброен. И тъй те нап.?днали Силодузия и я за-
владели. После завоювали цяла Македония, а след това поко-
рили и цялата облает на латинците, конто по онова време се на-
ричали ромеи. . . Ромейският император също така дълго вою-
вал с тях, но като си седял на трона и не бил в състояпие да ги
надвие нито в едно сражение, проводил пратеници и сключил
мир с тях. По този начин се отървал от тях. И княз Владин,
като виждал, че българите са огромно мпозинство парод, също
така сключил мнр с тях.“155
Средновековният писмен спомен — достоверен или леген-
дарен, създаден от дворцови летописци пли от черноризца,
вслушали се в народного предание,— е онази опора, върху
която може да се изгради представата за истинското величие на
княз Борис. Той го представя пред съда па поколепията и па
историята.
У
508
Вгледаме ли се в политическата история на нашего средпо-
вековие, ще видим как периодите на бляскаво величие са се
сменяли с главоломни падения. Онези от представителите па
нашата буржоазна историография, за конто идиографизмът бе
най-верният компас (В. Н. Златарски, П. Пиков, Г. Баласчев
и др.) в исторического дирене търс^ха при ипите за това в ка-
чествата на отделяйте владетели. Други (М. Лрннощ.Л Мутаф-
чи ). на конто и този възглед не остана чужд, се_мъчеха.да на-
ложат схващането, че в това отношение решаваща е била ро-
лята на византинизма (византийского влияние)» който-обхванал
в пипалата си властвуващата върхушка и прокудил от нея здра-
вите основи на прабългарските традиции (?!). Погрешността
на този идеалистически възглед, търсещ факторите на истори-
ческого развитие в проявите на феномените на духа, е очевидна.
Тегнещата над българската буржоазна историография ме-
ВИЗАНТИЙСКИЯТ ИМПЕРАТОР ЛЪВ VI ФИЛОСОФ — МИНИАТЮРА ОТ ВИЗАНТИЙСКИ
РЪКОПИС, СЪХРАНЯВАН В БОЛОНЯ (X ВЕК»
тодологическа безпомощност правеше трудно обясними за нея
редица явления от нашето историческо мипало. При тяхната
интерпретация тя търсеше най-лесния път.
Освободена от идейния и методологически хаос па бур-
жоазната историческа наука, съвременната марксическа исто-
риография търси причините за различимте явления не само
в икономическия, но и в редица други от социално-политическо
и културно естество факторн, конто рядко изпъкват на повърх-
ността на разглежданите събития. Без да изпада в крайности,
тя се стреми точно да определи ролята и мястото на отделяйте
българскн владетели в историческия процес, като отчита спе-
цифичните особености на феодалната формация.
В такъв случай не може да се смята, че княз Борис все-
цяло и единствено е оп[ еделил насоката на исторического дви-
жение на българската държава през втората половина на IX век.
Подобно схващаке би било рецидив на отречената идеалисти-
ческо-героическа концепция на буржоазните историци. Не-
скоро той е олицетворение на историческите промени, от конто
развитието на цреднсвековна България в тогавашния период
се е нуждаело. Той е рожба _на_ своята епоха и изцъднцтед, на
обеих вн възникналите потребности^. Дко не през неговото
царУване, то пред царуването на никой друг владетел всички.
тези промени биха били реализирани в живота на България.
Неговите заслуги и гениална далновидност~в такъв случай с<?
свеждат"до това, че той, Доловил веднъж насъщната неоёходи-
мост от коренни промени, не се побоял да ги извърши, за да
усксри развитието на държавата и я приобщи всецяло цъм
пай-висодите завоевания на тогавашната европейска цивили-
зация, |Чрез своите действия тод^изпълнил една отговорна и
непрвгорима мисия в нашата с] едновековна истори
Едва^ли друН-български средновековен владетел има дол-
кПва много заслуги за развитието на държавата и за формира-
пето на етническата общност, както княз Борис. Цялата наша
средновековна история носи върху себе си следите от неговата
дейност — тя дава отражение и върху по-нататъшната цстори-
ческа съдба на~ българския народ.,
W Твърде много е писано в българската историография за по-
следиците отщалагането на христйянството в България, за ро-
лятана новата религия при преодоляване на етническите раз'
личия и за създаване на единна верско-политическа общност
при присъединяването на България към цивилизованите евро-
пеиски стран?? кэто равноправен член, за усвояванетона дости-
женията на тогавашната духовна и материална култура, за ук-
репване на устоите на феодалната аристокрация и прогресив-
ната линия на централизация на държавната власт. И съвсем
правилно заслугата за извършването на тази коренна и обно-,
вителна промяна в религиозните вярвания на българския народ
се отдава преди всичко на княз Борис. Той прокарал принципа
на верско единение в държавата, който се оказал изключително
важен за оформянето на единна българска етническа общност.
Това единение почивало не сами върху основата на вярата, шхр
на единиото и общодържавио законодателство в християнскц
дух и етика.
В резултат на това веред обществената мисъл в среднове-
ковна България се зародила идеята, че българският народ е не
само „народ божи“, но и „богоизбран**, Тя намерила широко
място не само в официалната, но~й в апокрифната книжника.
Пост ига по гр дотам, че българското царство било идеализирано
като к епост и защитник на християнската и славянската кул-
тура и било смятано за напълно равностойно на най-могъщите
империи в Европа — Византииската и Немската. Особеио ярко
това е изразено в един апокриф, в който се дават сведения за
народите. В него е изтъкната месиапската роля на българите
в историята на света: „На света има три царства, както светата
511
т^оица-на небесах^. . Първото царство е Гръцкото, второго —
Г Алеманското 1Н ското], третпто —^ългарскотоГВ Гръцкото
царство е отец, в Алеманското — син~в Българското — свети”
_дух. Гърците царството си богутдппредада!, бьлгарите ще оста-
нат по вяра християни, а алеманите всички народи ще погу-
бят...156 Появата на тази идея—плод на родолюбието и пародпо-
стната гордост на българите през средновековието, била немис-
лима без тяхното приобщаване към християнството.
Чрез своята усилена дипломатическа дейиост за благопо-
I лучието на държавата и най-успешното разрешаване на българ-
ския църковен въпрос княз Борис не само съдействувал за по-
пуляризирането на България в европейский континент, но и
за укрепването на нейния международен авторитет — за по-
ставянето й на равна нога с най-могыците политически сили на
епохата. Крайният резултат от тази дейцрет — създаването на
самостоятелна българска църква — представлявал едиы_ОД1най-
крупните успехи на бъдгацскатащцъдомация. ГТримерът на Бъл-,
гар йя в изгр аждането на самостоятелна и здр аво евързана с на -
рода и неговите традиции християнска църква бил поучителен
за всички славянски народи и държави. Идеята иа княз Борис
в тази насока намерила достойни подражатели и поддръжници
в славянските страни. Така бил нанесен удар върху опита на
Цариград и Рим за създаване на единна и европейски всеоб-
хватна християнска църква.
Княз Борис се очертава като велик и проникновен държав-
ник и дипломат, за който са тесни рамките на българската исто-
рия. Неговите изключителни заслуги слагат своя траен отпе-
чатък не само върху нея, но и върху миналото на другите сла-
вянски народи. Достатъчно е да се отбележи фактът, че той бе
иктинският спасител и възторжен покровител на гинещата под
iударите на немското духовенство и Римската църква славянска
книжовнист и култура и й обезпечи условия за бляскава изява
в България. Като последица от това българският народ бил из-
бавен от византийската езиково-културна асимилация и съз-
дал духовни ценности на своя език. Той предал своите твор-
чески завоевания на другите славянски народи, за да ги пред-
пази от духовната експанзия на чуждите сили. В средновековна
Европа България на княз Борис бе първата стран?, в която бе г
създадена книлцтиначра говоримая-от-наееяецието език — книж- Г
ттТГна Демократична ^и^истински народна,=^х:тъпна за ухото и /
окото наТТтгйпг'нейни подаПици. С уГилията на Кирило-Мето- I
ди ВНТё учепици и техните следовници, подпомагапи дейно и
всестранно от българския владетел и неговите служители, бил
нанесен най-силният удар върху вкоренената и господствува-
ща догма на триезичието, която сковавала духовного развитие
на народите. България се превърнала в огнище на киижовност
и просвета за един глъхнещ отогава в тъма и безпросветност
свят — славянский, в негов пръв духовен вожд. „Чрез подвига'
конто в онова време се твореше тук, на българска земя, се от-
варяха дверите на историята, за да излезе на сцената й една
нова творческа стихия — многомилионното славянство.**157 Раз- 5J
гледани в тази светлина, последиците от делото на княз Борис
ушат о£щоевропейска значимост.
Ако трябва със строгостта и безпристрастието- на съдници
да преценим дали княз Борис е успял да се справи с историчес-
ките задачи, конто са стоели за разрешаване тогава пред бъл-
гарската държава, и да реализира своите основни идеи в ней-
ното развитие, трябва без колебание да отбележим, че това е
може би единственият владетел в средновековната ни история,
който е останал докрай верен на подхванатите насоки във вътреш-
ната и външната политика и на силно развитого си чувство
на любов към съдбините на държава и народ. В неговите дей-
ствия непрекъснато се наблюдава странного съчетание на уме-
реност и предпазливост с решителност и жестокост, на проява
33 КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ
5/5
VV
г
Г Л f
•W***» й
» *
'A
/
/, ~ -. > : . ®-<" ’ I ; - J1
КНЯЗ БОРИ ПЪРВИ
на силно развито чувство за мярка, отиващо понякога в своя-
та противоположност — необуздани увлечения и силни чо-
вешки страсти. Всичко това има едпа цел въздигането на
г 11Г'Ългаг'ия и ''кпепването на неГпгсЯо вът ешно и международно
|положение. То характеризира силпата личност на българския
' владетел и неговата непоколебимост в провеждането на реше-
нията, която го довежда ло_най-раанообразните му и понякрга
противоположи и превъплыцения. Увлеченията в крайносгите
л-уепостижимите цели били само временни прояви у него, конто
той бързо преодолявал. У него всякога доминирали реалнзмът
и трезвото преценяване на обстоятелствата. Нека употребим
един израз на римския поет Квинт Хораций Флак — в княз
Борис „боговете въздигнали онази сила, която била съчетание
на умереността".
Имало е в нашата средновековна история велики владете-
ли — държавници, пълководци и завоеватели. Все пак мал-
цина са онези от тях, конто съумели да изградят величието на
България не само по бранпите поля, но със средствата на ди-
пломацията, чрез умна, трезва и реалистична външна и вътреш-
на политика, повелявана от нуждите на държавата и обста-
новката на международната арена. В повечето случаи постиг-
натото с прекомерните усилия и жертви на българския народ
в следващите десетилетия било безразсъдно разрушавано и
пропилявано — толкова бързо, че и помен не оставал от преж-
него величие. Владетелите, конто чрез своего дело са положили
основите на по-сетнешния неудържим възход на българската
държава, се броят на пръсти. Веред тях се откроява „великият,
честният и благоверният" княз Борис — държавникът, човекът
и дипломатът. . .
Неговото царуване не е съпътствувано от шумни и гръмо-
гласни военни подвизи и победи.Не качествата на велик пълко-
водец и завоевател определят трайно неговото място на най-
4 ЦАР СИМЕОН С ВОЙСКИТЕ СИ ПРЕД СТЕНИТЕ НА ЦАРИГРАД -МИНИАТЮРА
ОТ МАДРИДСКИЙ ПРЕПИС НА ЙОАН СКИЛИЦА
забележителен и заслужил владетел в историята на среднове-
ковна България. Той бе заменил силата на меча с такта на ди
пломата и прозорливостта на държавника. И ако е вярна ми-
сълта на чзвестния английски историк Арнолд Тойнби158, че
държави, конто са поставени навоенна нога (като Спарта напри-
мер), са лишени от история, то трябва да се изтъкне, че Бъл
гария на княз Борис е имала своята истинска история — не
гръмка и разрушителна, но обновителна и съзидателна —сияй-
на история на истинско най-раннобългарско възраждане. подоб-
но на Каролингскоговъв Франкската империя. Това определив
много отношения мястото й в европейского ранно средновековие.
През първите две десетилетия на десетото столетие Бъл-
гария загубила най-бележитите и заслужили представители на
политический си и духовен живот, разгърнали своята дейност
в името на нейното величие през съдбоносния IX век: Наум
(+906 година), княз Борис ( -907 година) и Климент Охридски
(+916 година). Но те оставили трайна и незаличима диря в
нейното развитие. Подхваиатото от тях дело се развивало по
възходяща линия и след смъртта им. Властните им сенки, въз-
правени над българската земя, продължавали в течение на ве-
кове да живеят в съзпапието на българите в Тракия и Македо-
ния, в Мизия и Добруджа — в Горната и Долната земя! Те
били верни пазители па българщипата. . .
беле жки
1 V. BESEVLIEV, Die Protobul-
garischen Inschriftcn, S.24— 27, 85—86.
2 IBIDEM, p. 175: „[Покръсти ce
от бога владетелят] на България Борис,
наречен Михаил, с дадепия му от бога
народ в годината 6374.“
3 IBIDEM, р. 328: „[Тук почи-
ва. . .[ монахът и архидякон на епис
коп Николай — негов чичо. Той умря
в годината 6379, 4 индикт, на 5 октом
ври, четвъртък, по времето на Михаил,
славния и христолюбив княз.“
петстотцн и сед?мнадгсета
4 Н. МУШМОВ, Монетите и пе-
чатите на българските царе, С., 1924,
с. 157; СЪЩИЯТ, Новооткрити средно-
вековни печати от България, И БАИ,
V, 1929, с. 225 230. Надписът на ли-
цевата страна на мол и вдов улите гла-
си- „Богородице, помагай на Михаил,
княз на България**; на обратиата —
„Господи, помагай на Михаил, княз на
България.“
5 Г. ГЕРАСИМОВ, Българскн
оловен печат от IX в., ИВАД, VIII,
1951, с. 73; V. BESEVLIEV, Die Pro-
tobulgarischen Inschriften, S. 305. Над-
писът на лицевата страна има следпото
съдържание: „Господи, помагай на своя
роб“; на обратната — „Йоан Иртхитуин,
кана-багатур."
6 Т ТОТЕВ, Сребърна чаша с
надпис от Преслав, ИАИ, XXVII, 1964,
с. 12: „Господи, помагай на Сивин, ве-
лик жупан на България.“
7 СЪЩИЯТ, Нов старобългарски
писмен паметник от Преслав, ИАИ,
XXIX, 1966, с. 64: „. . .през месец ок-
томври на 9 ден почина раба божия
Ана. . Логично е да се смята, че това
е дъщерята на княз Борис. Доказател-
ства в полза на това гледище у В. ГЮ-
ЗЕЛЕВ, Коя е Ана от новооткрития
цреславски надпис?, ИПр, XXIII,
1967, 6, с. 83 86.
8 К. МИЯТЕВ, Новооткрит оло-
вен печат на българскн архиепископ,
ИБАИ, V, 1929, с. 250. Със следния
надпис на лицевата страна: „Богороди-
це, помагай на своя раб“; на обратната:
„Леонтий .— архиепископ на България.“
8 Цит. по A.RAMBEAUD, L Е’ш-
pire grcc au dixieme siecle, Pans, 1870,
p. 351—352.
10 МИТР. СИМЕОН, Посланието
на цариградския патриарх Фотий. . .,
с.22—25 — ГИБИ, IV, с. 103; В Н.
ЗЛАТАРСКИ, История. . ., с. 218—
219.
11 За нея повсчс сведения у Е.
Э ЛИПШИЦ, цит. съч., с. 338 и сл.
12 LIUTPRAND ANTOPODOS1S,
MGH.SS, 111, р. 309; ЛИБИ, II, с. 323.
13 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Исто-
рия. . ., с. 280.
14 АЛ МИЛЕВ, Гръцките жи-
тия на Климент Охрндски, С., 19633,
с. 133.
16 ИВ. ДУЙЧЕВ, Из старата бъл-
гарска книжника, I, С., 19433, с. 37.
16 По подробно изложение на та-
зи неубедителна хипотеза у Е. ГЕОР-
ГИЕВ, Разцветът на българската ли-
тература в IX —X в., С., 1962, с. 48 и
сл.
17 АЛ. МИЛЕВ, цит. съч., с. 121.
18 Св. Борис, княз българскн (не-
говото културно-историческо и цър-
ковно-народиостно значение), И, С.,
1914, с. 91 и сл.
19 STEPHANI V PAPAEEpisto-
lae, MGH Epistolae, VII, p. 358, ЛИБИ,
II, с. 298.
21 АЛ. МИЛЕВ, цит. съч., с.
99 111.
20 ПАК ТАМ, с. 111—115
22 ПАК ТАМ, с. 115—117.
23 ПАК ТАМ, с. 117.
21 За тази титла GY. MORAV-
CSIK, Byzantinoturcica, U.S.97. Името
иа този българскн областей управител
Радислав е споменато във второто, по-
късно житие на Наум — ЙОРД. ИВА-
НОВ, Българскн старини из Македония,
с. 313.
£б В. ГЮЗЕЛЕВ, П. ДРАЖЕВ,
Славяни и прабългари в нашата исто-
рия, С., 1966, с. 64—65.
П МУТАФЧИЕВ, История...,
с 206.
57 АЛ. МИЛЕВ, цит. съч., с.
121 -123.
ER ЙОРД. ИВАНОВ, Българскн
старини из Македония, с. 306
29 Напоследък бе прокарано гле-
дището, че оставенитс от Методий през
882 г. ..поп и дякои с книги" в Цариград
(Ал. Т.-БАЛАН, Кирил и Методий, I,
с. 94) са били Константин Преславски
и презвитер Григории, конто дошли
незабавно в България — Е. ГЕОРГИЕВ,
Разцветът. . . , с. 65. Това становище
е произвол но и недоказуемо.
30 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Исто-
рия. . ., с. 240—241.
31 И ПЕТРОВ, Климент Ох-
ридски и неговата епоха, сб. Климент
Охридски; с. 45 и сл.
32 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Исто-
рия. . ., с. 224 и сл.
33 Св Климент, епископ сло-
венский, Сергиев Посад, 1913, с. 164.
34 История. . ., с. 225.
35 Е ГЕОРГИЕВ, Разцветът...,
с. 70 и сл.
36 АЛ. МИЛЕВ, цит. съч., с. 175.
37 ИВ. ДУЙЧЕВ, Въпросът за
византийско-славянските отношения
с. 253.
38 Р. LEMERLE, Quelqncs гй-
marques sur le regne d’Heraclius, Studii
med leva] i, I, I960, 2, p. 348, n 8
39 ИВ. СНЕГАРОВ, Св. Климент
Охридски, С., 1939: с. 19 н сл.; М-
ВОЙНОВ, По някои въпроси. . ., с.
302; Д. АНГЕЛОВ, Българската народ
ноет. . ., с 20.
40 АЛ. МИЛЕВ, цит. съч , с. 125.
41 За местонахождение™ на га
зи облает — ПАК ТАМ, с. 156, бел.
115, гдето са посочени различии к- гл«
дища.
42 Този текст от житисто се пр<
вежда по различен начин. Пай-прием
ливи са преводът и тълкуваието па М
ВОЙНОВ, По някои вънроен. i
303, бел. НО.
43 За местонахождението на кин
средновековен българскн град вж В
Н. ЗЛАТАРСКИ, Где се е намирал i рад
Девол, ИИД, V, 1922, с. 40 и сл.
44 К. МИЯТЕВ, Где се с памп
рала Главиница, Археология, IV, 1962,
1, с. 5 6; срв. ИВ. СНЕГАРОВ, Кьде
се е намирал средновековинят град
Главиница, Археология, V, 1963, 3.
с. 1 и сл.
45 ИВ. ВЕНЕДИКОВ, Климент
Охридски и Добета, сб. Климент Ох
ридски , с. 319.
46 АЛ. МИЛЕВ, цит. съч., с.
125—127.
петстотин и дгветн<кк\1'гпа
47 П. ПЕТРОВ, Климент Ох-
ридски и неговата епоха, с. 84.
48 АЛ. МИЛЕВ, с. 127.
48 ПАК ТАМ, с. 133.
80 Към историята на открития в
местността Патлейна старобългарски ма-
настир, ИБАИ, I, 1924, с. 146 и ел.;
СЪЩИЯТ, История. . с. 242; срв.
Е. ГЕОРГИЕВ, Разцветът. . ., с. 78.
61 ЙОРД. ГОСПОДИНОВ, Раз-
копки в Патлейна. ИБАД, IV, 1914, с.
113 и сл.; Н. МАВРОДИНОВ, Старо-
българското изкуство, С., 1959, с. 167
и сл.; Г. ДЖИНГОВ,*Средновсковната
винарница в „Патлейна", Археология,
III, 1961, 4, с. 24 и сл.; К. МИЯТЕВ,
Архитектурата в средновековна Бъл-
гария. С., 1965, с. 125—126.
52 Н. МАВРОДИНОВ, цит. съч.,
с. 113—114; К. МИЯТЕВ, пос. съч., с.
125.
53 Response Nicolai I рарае ad
consulta Bulgarorum, cap. 13, 30, 37, 75,
76; ЛИБИ, II, c. 77, 87, 90, 112 и др.
54 В. H. ЗЛАТАРСКИ, Какви
канонически и граждански закони Бо-
рис получил от Византия, Летопис на
БАН, 1914, кн. 1, с. 79 и сл.
85 СЪЩИЯТ, История. . ., с.
239—240.
86 Христоматия по старобългар-
ска литература. С., 1961, с. 39—40.
87 Е. ГЕОРГИЕВ, Разцветът ...,
с. 81—82.
88 Христоматия по старобългар-
ска литература, с. 53.
88 М. ВОЙНОВ, цит. съч., с. 307.
60 Ю. ТРИФОНОВ, Към въпро-
са за старобългарското болярство, Сп.
БАН, XXVI, 1923, с. 40 и сл.; Д. АН-
ГЕЛОВ, М.АНДРЕЕВ, цит. съч., с. 99.
61 D. DETSCHEW, op. cit.,р.12-13.
62 Ю. ТРИФОНОВ, Към въпро-
са за старобългарското болярство, с. 49
и сл.
03 МИТР. СИМЕОН, Писмата на
Теофилакта Охридски. . . , с. 261; СТ.
МИХАЙЛОВ, Козяк и Брегалнишката
епископия, ИБАИ. XV, 1946, с 1—5.
64 ИВ. ВЕНЕДИКОВ, Админи-
стративного и военного устройство на
българската държава през IX и X в.,
С., 1965 (непубликуван ръкопис).
68 Д. АНГЕЛОВ. М. АНДРЕЕВ,
цит. съч., с. 101.
86 Пак там, с. }00.
87 "V. BESEVLIEV, Die Protobul-
garischen Inschriften, № 58—69.
68 Response Nicolai 1 papae ad
consulta Bulgarorum, cap. 1 — ЛИБИ,
II, c. 65—66.
68 ГИБИ, IV, c. 98.
70 В. H. ЗЛАТАРСКИ, Какви
граждански и канонически книги Бо-
рис е получил от Византия, с. 115—
116; Д. АНГЕЛОВ, М. АНДРЕЕВ,
цит. съч., с. 22 и сл.
71 Това особено добре личи от
„Отговорите на папа Николай I до до-
питванията на българите". Повечето от
въпросите на княз Борис са били съста-
вени въз основа на споменатите визан-
тийски законници — В. Н. ЗЛАТАР-
СКИ, Какви канонически и граждан-
ски закони Борис е получил от Визан-
тия, с. 87 и сл.
72 Запазен е в две редакции:
кратка — съдържа 32 титула; обшир-
на — 77. По-старата от тях е кратката
Именно тя е била съставена в България
по времето на кияз Борис. Нейното най-
иово и критично издание вж. у М. Н.
ТИХОМИРОВ, Закон судный людем—
краткой редакции, М , 1961. За литера
турата и споровете относно времето и
мястото на съставяието на този закон-
ник вж. Д. АНГЕЛОВ, М. АНДРЕЕВ,
цит. съч., с. 24 и сл. Най-иово подроб-
но изследване — В. ГАНЕВ, «З^конъ
ссудный людьмъ, С , 1959
73 В. ГАНЕВ, цит съч., с. 163
74 Responsa Nicolai 1 рарае ad
consulta Bulgarorum, cap. 19, 20, 21, 22,
23 — ЛИБИ, И, с. 84 87, 91.
75 История. . ., I, с. 197.
76 Д. АНГЕЛОВ, М. АНДРЕЕВ,
цит. съч., с. 24 и посочс пата там лите-
ратура.
77 Е. ГОЛУБИНСКИЙ, Краткий
очерк истории православных церквей
(болгарской, сербской и румынской или
молдо валашской), М , 1871, с. 254 —
256, бел. 64.
78 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Исто-
рия. . ., с. 146 и 151.
79 История на Охридската архие-
пископия, I, С., 1924, с. 3-4; Учредя-
ването на българската православна цър
ква, МПр, VIII, 1932, I, с. 35 и сл.;
Първата българска натриаршия, ГСУ-
БФ, XXVI, 1949, с. 11; 1100 години от
покръстването на българския народ,
С„ 1966, с. 83—84.
89 ГИБИ, IV, с. 105. Това писмо
бе неотдавиа открито и публикувапо от
гръцкия учен В. LAURDAS, A new I et
ter of Photias to Boris, ‘EUrjvixa, XIII
1954, p. 264—266.
81 J. B. BURY, op. cit., p. 116;
ГИБИ, IV, c. 123.
82 V. BENESEVlC, Die byzan
tinische Ranglisten nach dem Kletorolo
gion, Philothei (De cer , 1 II., c. 32)
nach der Jerulalemer Handschrilten zh
sammengestellt und reviesiert, By/.in
tinische Neugrichische Jahrbilclier, V,
1926, 1—2, S. 116.
83 Ibidem, p. 122
84 Доказателетвата за самое гоя
телността на българската църква по
дробно са изложени у V. SWOBODA,
L’origine del’organisation de 1’Eglisc eii
Bulgarie et ses rapports avec 1c Patriin
cat de Constantinople, BB1, II, p. 77 s<|
85 ЙОРД. ИВАНОВ, Българскп
старини из Македония, с. 563
88 ИВ. ДУЙЧЕВ, Държ<ш.1 п
църква в средновековна България, Ро
дина, III, 1940, 2, с. 88 89, 93 95.
87 ТНЕОРН. CONTIN Chrono
graphia, р 342; ГИБИ, V, с 121
88 D MANSI, op. cit., XVII А—
XVI1IA, col. 373, B—A, 376 A E, 377
A—E; ГИБИ, V, с. 117. 3a Bperajiiiiiiu-
ката епископия вж. МИТР. СИМЕОН,
Писмата на Теофилакта Охридскп. .
с. 261—266.
89 IOHANNIS VIII PAPA I: Epis-
tolae, p. 60; ЛИБИ, II, c. 150 151.
90 E. ГОЛУБИНСКИЙ, цит. съч ,
с. 47 и сл.; ИВ. СНЕГАРОВ, История
петстотин дзадкет и пърпп
на Охридската архиепископия, с. 4;
СЪЩИЯТ, Кратка история на съвре-
менните православии църкви (българ-
ска, руска и сръбска), II, С., 1947, с.
27; В. Н. ЗЛАТАРСКИ. История. . .,
с. 208 и сл.; П. МУТАФЧИЕВ, Исто
рия. . ., с. 197 и 198
91 ИВ. СНЕГАРОВ, Първата бъл
гарска патриаршия, с. 7, бел. 2 твър-
ди, че новоучредеиата българска архие-
пископия не е обхващала цялата тери-
тория на държавата и Цари гр аде ката
патриаршия е залазила правоте си на
непосредствено попечителство над спар-
хиите в Тракия и Македония Справед-
лива критика на това неправдоподобно
и нелогично гледище у V. SWOBODA,
op. cit., р. 81, гдето е посочено, че всич-
ки български територии са били подве-
домствепи единствено на българската
архиепископия.
82 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Българ-
ски архиепископи и патриарси през
Първото българско царство (до пада-
пето на източната му половина), ИИД,
VI, 1924, с. 49 и сл.; К- МИЯТЕВ,
Новооткрит оловеи печат. . ., с. 259,
93 Д. АНГЕЛОВ, М. АНДРЕЕВ,
цит. съч., с. 92—93.
94 Д. АНГЕЛОВ, Богомилството
в България, С., 1961, с. 43 и сл.
95 ГИБИ, VI, с. 75.
96 ПАК ТАМ, с. 80-81.
97 МИТР. СИМЕОН; Писмата на
Теофилакта Охридски. . ., с. 256.
98 Н. МАВРОДИНОВ, цит. съч.,
с. 92; К. МИЯТЕВ, Архитектурата в
средновековна България, с. 73—74.
99 МИТР. СИМЕОН, Писмата на
Теофилакта Охридски. . ., с 260—261.
100 Ю ТРИФОНОВ, Сведения из
старобългарския живот в Шестоднева
на Йо а п Екзарх, Си БАН, XXXV, 1926,
с. 3 -4.
1 1,1 АЛ. МИЛЕВ, цит. съч., с.
133 135.
182 ПАК ТАМ, с. 177 и 181. Ар-
хеологически проучваиия па мапастира,
построен от Климент, паправн Д. КОЦО,
Климептовиот маиастир „Св. Пантелей-
мон" и разкопката на „Имарет" вов Ох-
рид, Годишен зборник — Филозофски
факултет па Унпверситетот, Ciconje,
1948, с. 129—180; Н. МАВРОДИНОВ,
цит. съч , с 175.
103 ЙОРД. ИВАНОВ, Български
старики из Македония, с. 306—313;
Н. МАВРОДИНОВ, цит. съч., с. 175—
178. И до днес църквата е запазена в
Охрид и се нарича „Св. Наум".
11, 4 Н. МАВРОДИНОВ, цит. съч.,
с. 92—99.
105 К- МИЯТЕВ, Архитектурата
в Средновековна България, с. 83 и сл..‘
106 Н. МАВРОДИНОВ, цит. съч.,
с. 99.
107 МИТР. СИМЕОН, Писмата па
Теофилакта Охридски. . , с. 214—215.
За тази базилика вж. проучването на
ЙОРД. ИВАНОВ, Цар Самуиловата
столица в Преспа, ИБАД, I, 1910, с.
67—72. За резултатите от последните
археологически разкопки — 2т. lleA&xxvi-
Bot), Bujavztva xzl pexa|3i>gzVTXva
llpecxag, esaaaAovIxi}, 1960 Убедителна
критика на неговите тенденциозни и
погрешни възгледи у И£>. СНЕГАРОВ,
Преспа през погледа на един гръцки
археолог, ПИИ, XI, 1962, с. 246 и сл.
юн МИТР. СИМЕОН, Писмата
на Теофилакта Охридски. . ., с. 264.
Както логично се предполага, храмът,
построен в Брегалница, може да бъде
отъждествен с останките, конто се на-
мират край с. Водоча, Струмишко.
Той е бил построен между 886—889 г.—
И. МАВРОДИНОВ, цит. съч., с. 107 —
108.
1119 ИВ. СНЕГАРОВ, Българският
първоучител Св. Климент Охридски,
ГСУ—БФ, VI, 1928, с. 290.
110 К. МИЯТЕВ, Архитектурата
в средновековна България, с. 122 126
111 СТ. СТАНЧЕВ, цит съч.,
с. 30—31.
112 МИТР. СИМЕОН, Писмата на
Теофилакта Охридски. . ., с. 261—266.
113 Д. АНГЕЛОВ, Българската
народиост. . ., с. 14—15.
114 Д. АНГЕЛОВ, пак там, с
14 и 18; В. ГЮЗЕЛЕВ, П. ДРАЖЕВ,
цит. съч., с. 67—71.
115 Д. АНГЕЛОВ, пак там, с.
23—24.
116 ГИБИ, IV, с. 105—106. По-
слаписто на престолопаслсдниците на
Василий I до княз Борис не е заиазено.
За него съдим по Фотиевото писмо.
И’ G. OSTROGORSKY, op. cit.,
р. 201.
118 REGINONIS Cliroriicon,
MGH, SS, I, р. 580; ЛИБИ, II, с. 306.
119 В ГЮЗЕЛЕВ, И. ДРАЖЕВ,
цит. съч., с. 66—67.
12® REGINONIS Chronicon, ibi
dem: ЛИБИ, И, с. 306—307.
121 МИТР. СИМЕОН, Писмага
на Теофилакта Охридски. . ., с. 261
122 ЙОРД. ИВАНОВ, Старобъл-
гарски разкази, с. 213 214; ИВ. ('.НЕ
ГАРОВ, Старобългарският разка» „Чу-
дото на св. Георги с българипа'*. . ., с.
226.
123 Н ДРАГОВА, Климент (>х-
ридски, С., 1966, с. 99.
124 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Иск»
рия. . ., с. 244.
125 ПАК ТАМ, с. 244—215; II.
ПЕТРОВ, Историческите оспоип па
Кирило Методиевото дело, сб. X пл яда
и сто години славянска писмциост, (’ ,
1963, с. 89—90.
126 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Пшм.и.1
на цариградския патриарх Никол.ш
Мистика до българския цар С.пмеоп,
Сб НУНК, XII, 1895, с. 161; ГИБИ,
IV, с. 274 Горното гледище е защптепо
от Ю. ТРИФОНОВ, Достоверен ли
разказът за ослепяването на Борисовни
син Владимир, УПр, XXVI, 1927, 5- 6,
с. 879.
127 Annales Fuldenses, р. 408;
ЛИБИ, II, с. 46—47. Подробно изложе-
ние у В. Н. ЗЛАТАРСКИ, История. . .,
I, 2, с. 244—249.
128 REGINONIS Chronicon, р.
580; ЛИБИ, с. 307. Истинността па раз
каза на Регино и онези хроиисти, кони»
са го заимствували от него, е подло-
жена на съмнецие и отречена or Ю
ТРИФОНОВ, Достоверен ли е рачка-
петстотин дзадхет и трети
зът. . . , с. 864 и сл. В някои отно-
шения неговите аргумента са убедител-
ни, но като цяло тезата му се обезсилва
от редица свидетелства, конто сочат
решителността и жестокостта, с конто
кияз Борис е провеждал своите начина-
ния.
129 П. МУТАФЧИЕВ, Исто-
рия. ... с. 214.
130 АРХИЕП. АНТОНИЙ, Из
истории християнской проповеди, СПб,
18952, с. 272 Ю ТРИФОНОВ, Бележки
върху „Учителното евангелие", на епис-
копа Константина, Сборник в чест на
В. Н. Златарски, С., 1925, с 268—270
смята, че в цитирания откъс от 43 бе-
седа не става дума за настъпило гоне-
ние, а за евентуална възможност от
него. Така или иначе -— като възмож-
ност или като реалност — то наистина
е съществувало, за да се обръша внима-
ние върху него. В. Н. ЗЛАТАРСКИ,
История. . ., с. 249—250, бел. 1; Н.
ДРАГОВА, цит. съч., с. 100—101.
131 Цитирано по откъса от „По-
хвално слово за св. 40 мъченици", на
Климент Охридски, приведен у Е.
ГЕОРГИЕВ, Разцветът. . ., с. 123 Вж.
Д. АНГЕЛОВ, Богомилството в Бъл-
гария, с. 62—63.
132 АЛ. МИЛЕВ, цит. съч., с.
129; МИТР. СИМЕОН, Писмата иа
Теофилакта Охридски. . ., с. 266.
133 Н. ДРАГОВА, цит. съч., с.
147; В. Н. ЗЛАТАРСКИ, История. . . ,
с. 251—252, бел. 1.
134 Подробности около свиква-
нето на събора и неговите решения у
В. Н. ЗЛАТАРСКИ, История. . . , с.
253 и сл.: СЪЩИЯТ, Страница из ста-
рата културна история на българите.
Сборник в чест и в памет на професор
Луи Леже (отделен отпечатък), С.,
1925. с. 7 и сл. Против някои иегови
твърдения възражения от логическо
естество е противопоставил П МУТАФ
ЧИЕВ, История. ... I, с. 220—221.
135 REGINONlSChronicon, р. 580;
ЛИБИ, 11, с. 307.
138 АЛ. МИЛЕВ, цит. съч , с. 129.
137 ЙОРД. ИВАНОВ, Богомилскн
книги и легенди, с. 283—284.
138 История. . . , 1, с. 221—222.
138 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Исто-
рия. . . , с. 255 -258; П. ПЕТРОВ, За
годината. . . , с. 284 —286. На това гле-
дище неоснователно се противопоставя
П. МУТАФЧИЕВ, История. . . , с. 220.
,4<| АЛ. МИЛЕВ, цит. съч., с.
129. За местонахождението на Климен-
товата епископия вж. ИВ. СНЕГАРОВ,
По въпроса за епархията на Климент
Охридски, ИИИ, X, 1962. с. 205 и сл.
и посочените там гледища и литература.
141 ЙОРД. ИВАНОВ, Българскн
старини из Македония, с. 565.
142 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Исто-
рия. ... I, 2, с. 282—283; К. М. KUJEV,
Zur Geschichte der „Dreisprachendoctrin",
BB1, II, S. 53 И, ИВ. ДУЙЧЕВ, Въ-
просът за византийско-славянските от-
ношения. . . , с. 256 е на противопо-
ложно мнение.
143 В. Н. ЗЛАТАРСКИ, Исто-
рия. . . , I, 2, с. 853—860 смята, че под
това име се крие Симеон, който преди
възкачването на престола е бил монах.
Вж. и последното монографично изслед-
ване на К- КУЕВ, Черноризец Храбър,
С., 1967.
144 Подробности за тази война у
В. Н. ЗЛАТАРСКИ, История. ... с.
283 и сл.
145 Annales Fuldenses, р. 412—
413; ЛИБИ, II, с. 48.
146 К. МИЯТЕВ, Кръглата цър-
ква в Преслав, С., 1932; Н. МАВРОДИ-
НОВ, цит. съч., с. 150 и сл. Гледището,
че тук е заживял княз Борис,е изложе-
но аргументирано у П. МУТАФЧИЕВ.
История. ... I, с. 236—238.
147 I) Запазеио е миниатюрно
изображение на княз Борис в руския
препис (XII в.) на „Учителното еван-
гелие“ на Константин Преславски —
В. В СТАСОВ, Миниатюры некоторых
рукописей византийских, болгарских,
русских, джагатайских и персидских,
М., 1902, с. 89—93, обр. IV; Н. МАВРО-
ДИНОВ, цит. съч., с. 133—134, обр.
130; 2) Негово миниатюрно изображе
ние като ктитор на църква се съдържа
в руския Чудовски ръкопис (XII—XIII
в.) — В. С. ГОЛБ1ШЕНКО, К вопросу
об изображении княза в Чудовской ру-
кописи XII XIII вв., Проблемы ис-
точниковедения, VII, 1959, с. 391 —
415; В. ИВАНОВА, Ктиторският образ
в Иполитовия сборник на Исторический
музей в Москва, Археология, I, 1959,
3—4, с. 13—23 смята, че в тази миниа-
тюра е изобразен цар Симеон; 3) Друго
българско миниатюрно изображение на
княз Борис има в Манасиевата хрони-
ка (XIV в.)— ИВ ДУЙЧЕВ, Миниа-
тюрите към Манасиевата летопис, С.,
1962 г., мин. № 57; Недостатъчио са
проучени запазените негови стенописнн
средновековни изображения в Охрид —
Л. МИЛЕТИЧ, Към фреските на мана
стиря Св. Наум, МПр, I, 1924, 3, с. 31
32, обр. 21; в базиликата в Преспа и
в манастира „Трескавец“ до Прилеп
Г. БАЛАСЧЕВ, Бележки върху in
куството в българските земи през сред
нитеипо нови векове, Минало, 111, 1920
10, ч. II, с. 3—48; Д КРЪНДЖАЛОВ,
Мним образ на княз Бориса в манастира
„Трескавец“ до Прилеп, ИБИД, XXI1
XXIV, 1948, с. 272—276.
148 Между миниатюритс към Ма
дридския препис (XII в), на хропикага
на Йоан Скилица има три, на конго е
изобразен княз Борис — Н. МАВРО
ДИНОВ, Връзките между българскою
и руското изкуство, С., 1955, с. 29 и 32,
обр. 10.
149 1) Във фреска от Монте Че-
лио, открнта през 1689 г., редом с изо-
браженията на папа Формоза (уии
щожено по-късно от неговите противни-
ци), на апостолите Петър и Павел и на
светците Лаврентий и Лит се намира и
изображение на княз Борис — IV. DUJ-
CEV, Uno studio inedito di rnons. G.
Ciampini sul papa Formoso, 1937 (отде-
лен отпечатък). 2) В църквата „Санта
Мария ин Органо“ в гр. Верона е за-
пазено стенописно изображение от края
на XV в., в което княз Борис е предста-
вен като бенедиктннски монах. Под
петстотин двадесет и пета
изображение™ има надпис, който по
съдържание съвпада със съответното
сведение от Хрониката на Зигсберт
(XII в.) — ЙОРД ИВАНОВ, Ликът на
св. княз Борис във Верона, ИБАИ, IV,
1927, с. 1 — 13.
150 ИВ. ДУЙЧЕВ, Из старата
българска книжнина, 1, С., 1943, с.
76. В Пространното житие на Климент
погрешно е отбелязано, че „осмата то-
нина от неговото учителствувапе [края
на 893 г.] била последна от живота на
божия слуга Михаил Борис, почитания
княз на България1* — Ал. МИЛЕВ,
цит. съч., с. 129 и 158, бел. 132.
151 АРХ. СЕРГИЙ,Полный месяцес-
лов Востока, И, Владимир, 1901, с.
129; Д. ЦУХЛЕВ, История на българ-
ската църква, С., 1911, с. 347 и сл.
152 ГИБИ, IV, с. 274—276
153 IV. DUJCEV, Uno studio ine-
dito . . , p 22, n. 4,5.
154 ЙОРД. ИВАНОВ, Български
старини из Македония, с. 398—399.
155 Ф. ШИШИГ;, Летопис попа
Дукл>анина, с. 297—298; ЛИБИ, III,
1965, с. 170 171.
156 Б ЦОНЕВ, Опис па ръко-
пнсите и старопечатните книги в На
родиата библиотека в София, С , 1910,
с. 255.
157 П МУТАФЧИЕВ, История...,
I, с. 212.
158 A. TOYNBEE, Guerre et ci-
vilisation, Paris, 1953, p. 91.
съкращения
БИБ Б Пр ВВр ГДА ГСУ — ИФФ Българска историческа библиотека Български преглед Византийский временник Годишник на Духовната академия Годишпик на Софийския университет — Исто- рико-филологически факултет
ГСУ- ФИФ Годишник на Софийския университет — Фило- софско-исторически факултет
ГИБИ ЗРВИ ИБАД Гръцки извори за българската история Зборник радова Византолошког института Известия иа Българското археологическо дру- жество
ИБАИ (ИАИ) Известия на Българския археологически ин- ститут
ИВАД Известия на Варненското археологическо дру- жество
ИБИД (ИИД) Известия на Българското историческо друже- ство
ИЕИМ ИИБИ (НИИ) ИОРЯСл Известия на Етнографския институт с музей Известия на Института за българска история Известия Отделения древнерусского языка и словесности
ИПр ИРАИК Исторически преглед Известия Русского археологического института в Константинополе
ЛИБИ МПр СбБАН СбНУНК Латински извори за българската история Македонски преглед Сборник на Българската академия на науките Сборник за народни умотворения, наука и книжнина
СпБАН УПр ФПр АА SS вен ВВ1 BS1 Byz BZ DOP MGH—SS Списание на Българската академия на науките Училищен преглед Философски преглед Acta Sanctorum Bulletin de correspondence hellenique Byzantinobulgarica Byzantinoslavica Byzantion Byzantinische Zeitschrift Dumbarton Oaks Papers Monuments Germanise Historica-Scriptores
MGH-Epistolae Monuments Germanise Historica-Epistolae
PL Patrologia Latina
3 абе лежка. Текстът, поставен в средни скоби при цити-
ранетона исторически извори, е добавка на автора на настоя- г-сл~7
щата книга. 527
BORIS I — RO I DE BULGARES
RESUME
SYNTHESE DE SOURCES HISTOR1QUES ET DES RESULTATS,
OBTENUS PAR LES SAVANTS LES PLUS EMIN ENTS, CETTE ETUDE
COMPREND TOUT D’ABORD UN CHAP1TRE, QUI CONCERNE LE
DfiVELOPPEMENT DE L’ETAT BULGARE, A1NSI QUELESLIGNES
PRINCIPALES DE SA POLITIQUE AVANT ET AU COURS DU ВАРТЁМЕ
(A. D.864). APRESUN EXPOSE DES EVENEMENTS FONDAMENTAUX
DE LA PREMIERE MOITIE DU IX S. (LE PROGRES DU SYSTEME
FEODAL EN BULGARIE, LA REUNION DES TRIBUS SLAVES EN
THRACE ET EN MACEDOINE AUTOUR DE L’ETAT BULGARE
ET LA FORMATION DES INSTITUTIONS M1LITAIRES ET ADMINI-
STRATIVES DU GOUVERNEMENT CENTRAL ET DES DEPAR-
TEMENTS), L’AUTEUR REEXAMINE LES TEMOIGNAGES ET LES
OPINIONS D1FFERENTES POUR ETABLIR UN FAIT CARDINAL —
LES HOST1LITES DE LA BULGARIE AU DEBUT DU REGNE DE BORIS
VIS-A-VIS DU ROYAUME ALLEMAND ET DE L’EMPIRE BYZ ANTIN.
DURANT LA PERIODE SUIVANTE,CELLE DE 862—864, LA BULGARIE
TROUVE SA PLACE DANS L’UN DES DEUX CAMPS OPPOSES EN
EUROPE CENTRALE ET DE SUD-EST A СОТЁ DES ALLEMANDS
ET CONTRE LA BYZANCE, LA GRANDE MORAVIE, LA SERBIE
ET LA CROATIE. EN ETUDIANT LES MOTIFS H1STORIQUES DU
ВАРТЁМЕ DES BULGARES, L’AUTEUR NOUS APPREND QU’IL FAUT
LES CHERCHER DANS LE DEVELOPPEMENT ECONOMIQUE ET SO-
CIAL DU PAYS,DANS LA POSITION POLITIQUE DE L’ETAT BULGARE
EN EUROPE ET, ENFIN DESCOMPTES, DANS LACRISE PROFON-
DE, PROVOQUEE PAR LE PRIMITIVISME DE LA VIE SPIRITUEL-
LE. DONT LA BASE FEODALE EST DEJA TRES EVOLUEE. MAIS
AVANT LE ВАРТЁМЕ OFFICIEL LE CHRISTIANISME N’EUT QU’
UNE PROPAGATION RESTREINTE CHEZ LES BULGARES. L’lNSUR-
RECTION CONTRE LE ВАРТЁМЕ ET SON CRUEL ETOUFFEMENT
NE FURENT QU’UNE „AFFAIRE DES SOMMETS**, UNE ACTION PAR-
TICULIERE DE LA LUTTE DE CLASSE. QUE LES MEMBRES DE LA
GRANDE ARISTOCRATIE MENERENT ENTRE EUX-MF2MES. LE
PEUPLE PREND PART DANS CETTE LUTTE CONTRE LA LIGNE
RELIGIEUSE ET POLITIQUE DU ROI BORIS ET DE SES PAR-
TISANS. L’EMEUTE EUT DONC, DE RAISONS PLUTQT POLIT1-
QUES ET SOCIALES QUE DE MOTIFS REL1GIEUX.
LE DEUXlfiME CHAPITRE RACONTE LES activitEs DU
ROI BORIS ET DE LA DIPLOMATIE BULGARE SUR LE VASTE TA-
BLEAU DE LA RIVALITE ENTRE LE PONTIFICAT DE ROME
ET LE PATRIARCAT DE CONSTANTINOPLE. LE BUT DES AC-
T1VITES ETANT L’INDEPENDANCE DE L’EGLISE BULGARE, LE
ROI BORIS JOUA LONGTEMPS ET EN MEME TEMPS AUX CARTES
DE L’UN ET DE L’ AUTRE. LES PAGES DU CHAPITRE NOUS REVE-
LENT L’HISTOIRE DUCLERGE ROMAIN EN BULGARIE,LECONFLIT
ECCLESIASTIQUE DO AU „PROBLEME BULGARE", LES EFFORTS DU
PAPE JEAN VIII DE REGAGNER LE ROI DES BULGARES POUR LE
CHRISTIANISME OCCIDENTAL ET LES MOTIFS QUI DfiTERMlNE-
RENT LA DECISION DU ROI BORIS D’ACCEPTER POUR SON PEU-
PLE LE SACREMENT ORIENTAL. DIPLOMATE ET HOMME D’ETAT,
BORIS RESTETOUJOURS-UN BON EXEMPLE NOUS FOURNISSENT
LES RELATIONS AVEC L’EVEQUE DE PORTO, LE PAPE FUTUR FOR-
MOSE — FIDfiLE A SES GRANDES IDEES POLITIQUES. LA RUP-
TURE ENTRE LA BULGARIE ET ROME N’EST QUE LE RESULTAT
FINAL D’UNE SERIE DES CONTRADICTIONS POLITIQUES, CUL-
TURELLES, RELIG1EUSES, IDEOLOGIQUES ET ADMINISTRATIVES.
LE TRO1SIEME CHAPITRE EST DEDIE A UN BORIS—PROTEC-
TEUR DE LA CIVILISATION ET DE LA LITTERATURE SLAVE, AU
529
ROI QUI A SES GRANDES MERITES POUR LA FORMATION DE LA
NATIONALITE BULGARE UNIE; L’AUTEUR S’OCCUPE des acti-
VITES LEGISLATIVES DE BORIS; IL NOUS MONTRE LES INSTITU-
TIONS ADMINISTRATIVES ET MILITAIRES ET CELLES DE L’EG-
LISE; ON VOIT L’IMPORTANCE DU CHRISTIANISME DANS LA CON
SOLIDATION DU POUVOIR DES BENIS PAR DIEU“, C.-A D. DU
DOUVOIR DE L’ARISTOCRATIE FfiODALE; LE LECTEUR FAIT
CONNAISSANCE DE TOUS CES MONASTERES ET EGLISES, CON-
STRUITS PENDANT CE TEMPS-LA, ET DE LA VIE ET DE L’ACTIVITE
DES HOMMES SAVANTS COMME CLEMENT D’OCIIRIDA, NAOUM,
ETC. ETANT MOINE (889—907), BORIS JOUA UN TRES GRAND RO-
LE DANS LA VIE CULTURELLE, RELIGIEUSE ET POLITIQUE DE
LA BULGARIE. DANS CE CHAPITRE L’AUTEUR NOUS DONNE
UNE NOUVELLE INTERPRETATION DE CERTAINS PROBLEMES
DEL’HISTOIRE BULGARE DURANT LA DEUXIEME MOITIE DU
IXе S. EN UT1LISANT DE SOURCES QUI NE SONT PAS CONNUES
OU QUI EN SONT TREs PEU.
ENFIN, L’AUTEUR CARACTERISE LE ROI BORIS D’UNE MANI-
ERE COMPLETE EN LUI ATTRIBUANT LE ROLE D’ETRE L’HOM
ME D'ETAT, QUI REALISA LES TRANSFORMATIONS NECESSAIRES
DANS LA SOCIETE BULGARE AU IXе S. FORT GRACE A L’EPOQUE
DRAMATIQUE, BORIS ORGANISA LECOMMENCEMENT D’UNE BR1L-
lante Evolution spirituelle et politique, qui pour-
RAIT ETRE COMPARfiE A LA RENAISSANCE CAROL1NGIENNE-
AINSI LA BLLGARIE TROUVA SA PLACE DE MERITE DANS LA
VIE DU HAUT MOYEN AGE EUROPfiEN.
L’OMBRE PUISSANTE DU ROI BORIS — LE PREMIER SOUVE-
RA1N DU CHRISTIANISME EN BULGARIE — REGNA SUR L’ESPRIT
DES BULGARES PENDANT DES SlECLES. SON NOM ET SA GRAN
DEUR VEILLERENT TOUJOURS SURLAMfiSIE ET LA DOBROUDJA,
SUR LA THRACE ET LA MACEDOINE — SUR LE HAUT- ET SUR LE
BAS-PAYS DE BULGARIE.
Ид
J 7
с -хнл к<' • ч
ВАСИЛ ГЮЗЕЛЕВ
ИЗ ДАТЕЛСТВО НАУКА
СОФИ Д, 1969
БУЛЕВАРД РУСКИ 6
И ИЗ КУ ст во
РЕДАКТОР ДИМИТЪР МАРКОВСКИ, ХУДОЖНИК ВЛАДИСЛАВ II \< I \ II II
ТЕХНИЧЕСКИ РЕДАКТОР СТОЯН НИКОЛОВ, ФОТОРЕПРОДУКЦИИ III II '
ЛАЙ КУЛЕВ, КАРТИ 111-1 Ы> КОЛЕДАРОВ, КОРЕКТОР CTI Ф1 А КУРИ НА
ЛЮБКА ТРАЙКОВА. СТРАИИРАНЕ КИРИЛ ПАВЛОВ, МАЙСЮРИ III 'I
ТАРИ ИЛИЯ БЛАГО1 В, НОЛИ ПАНОВ
На страшщаЗ—изображена1 пи1\нч1 Ьпри.
(в средата) като бенедикпппи ни нпн.п ><
цугрквата „Санта Мария" ди Орин ши им /I.
рона (XV век); на страница 5 пад/пн мп
под изображението
ДАДЕНА ЗА ПЕЧАТ ПЛ 7 АВГУСТ 1968 ГОДИНА, ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧЛТ ПЛ 2.1 ИМ МИГИ
1968 ГОДИНИ, ФОРМАТ 20/70/UH1, .1.1,25 Ill ЧАТНИ КОДИ, 39 ИЗДАТЕДСКИ КОЛИ. Ц1 ПЛ , i Л1 ПЛ
КЛИШЕТА, ПЕЧАТ И П0ДВЫ*ЗИ}| 11ЕЧЛГПИЦЛ «ГЕОРГИ ДИМИТРОВ», СОФИЯ. КУЛ 4i РИП ИР 1.1