НФ II ИЛ IIIЛНКОТЪРНОВСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ „КИРИЛ ИМЕТОДП1Г
Исторически факултет	1972/197.5 •
<I|AV>|  DI 1. UNI VERSITE «CYRILLE ЕТ METHODE» DE V. TIRNOVO
I |in К liwr 2	Faculte d’histoire	1972/73
ИОРДАН АНДРЕЕВ
, ЬРЖАВА И ЦЪРКВА В СРЕДНОВЕКОВНА
БЪЛГАРИЯ
IORDAN ANDREEV
I I ГАГ ET L’EGLISE EN BULGARIE AU MOYEN AGE
СОФИЯ. 1973 г

Minimi НЛ IIIЛНКОТЪРНОВСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ „КИРИЛ ИМЕТОДНП*
Исторически факултет	1972/1974 >
1)1 I. UNIVERSITE «CYRILLE ЕТ METHODE» DE V. TIRNOVO
I |н> s Inn 2	Facultc d'histoire 1972/73
ИОРДАН АНДРЕЕВ
; ЬРЖАВА И ЦЪРКВА В СРЕДНОВЕКОВНА
БЪЛГАРИЯ
IORDAN ANDREEV
I 1 ГАГ ЕТ L’EGLISE EN BULGARIE AU MOYEN AGE
СОФИЯ. 1973 г

11рм разглежда>н‘ето <на тоеи щъпрсс мямам1е за цел да просле-
i.iMo формалните отношения между държава и църква в
ip. пкшековна България. Задачата която си поставяме, е да оха-
|Н1Чцрншраме идейните и политически доктрини на тези инсти-
। и пн и съществуващата между тях борба за идеен и политичес-
I (шкгаг над общество™. Трябва да се подчертае, че тези поли-
HPiiTkii теории представляват съществен елемент на обществените
и.hi роения на епохата и изходна точка при проучването на духа
и.। бьлгарското средновековие. От друга страна, самият характер
•| । и и'ледването изисква по-точното проследяване на отношения-
и между държава и църква в българската държава. Но и в то-
|ц случай тези отношения следва да се преценяват само като кон-
крегпа проява или по-скоро като политически резултат от същест-
и\напето па политическите теории на тези институции.
Нсгорнографският преглед показва, че само в отделки случаи
нажата нсторическа наука се е докоснала до този важен проблем.
В< । още той не е поставен за разглеждане в съответствие с вни-
мапието, която заслужава, във връзка с големите въпроси за ду-
ховною развитие на старобългарското общество, във връзка с ду-
\1иного влияние от страна на Византия и Западна Европа. Това
проличава от остарялата вече работа на И. Дуйчев,1 къдетл тези
|ц.11|юс1и са разгледани методологически шеп-рав и дно, коего от своя
страна е резултат от методологическата безпомощност па буржоаз-
пага медиевистика. Тези въпроси бяха поставени за пръв път в
марксистка светлина в студията на Д. Ангелов „Византийски
и П1ЯНИЯ в средновековна България**2 3. В нея авторът си е поста-
пн । задачата да проследи „влиянието на Византия при формиране-
ю па средново! овната българска самодържавна идеология"7.
Влияние™ па Византийската империя е съобразено със специфи-
ка!;! на българскмя феодализъм, като са взети под внимание про-
меинге, конто византийските политически идеи претърпели на бъл-
гзрска почва. За съжаление 1изследван‘ето има за задача щ>а раз-
!леда само въпрююите, свър'заии със същността и характера на бъл-
граската царска идея — а това от своя страна не е позволило на
автора подробно да се занимае с характера на църковните идеи
за управление™ на общество™.
Зшач1нгпелно място <на тези въцрос е .отделено н в „История
1 Ли. Дуйчев, Държава и църква к средновековна 1 h.aiария сп Ро-
г:ина, 19-10, кН. 2, с. 82—96.
2 Д. Дигелов, Византийски вишиия в срсдиоискоииа България, ЦП, год
4 (1958). кн. 4 - 5. с -101 — 418
3 II а к там, с. 402
372
Иордаи Андреев
1
българската феодална държава и право*4, където с основание се
поставя проблемът за характера, произхода и теориите на власт-
та в средновековна България. Отделни страна па тозп въпрос са
разгледани и в монографията на М. Андреев „Ватопедската гра-
мота и въпросите на българското феодално право**5. Една от гла-
вите на монографията — Царска власт — е посветена изцяло на
теориите за царската власт в средновековната българска държава.
Но поради самия характер на изследването идеята за царската
власт, нейните правомощия и юридически обхват са разглеждани
предимно от държавноправно гледище, което от своя страна не
води до цялостно изясняване на повдигнатите въпроси.
По един или друг повод е спирал вниманието на почти всички
изследователи на средновековната българска история. Но изка
заните мимоходом мнения не са в състояние да разрешат пробле
ма в цялата му сложност. Най-вече заради това, че не става дума
за един частей въпрос, а за цяла система от идеи и възгледи, кон-
то са оказали изключително влияние във вътрешнополитическия
живот на средновековната българска държава.
Повечето от изказаиите мнения съдържат твърдения от рода
на тези, че за никакво, макар и временно надмощие на теократич-
ната идея не може да става и дума.6 Няколкото изолирани прояви
от този род се преценяват като резултат от усилията на неколци-
на личности, без това да е било свързано с една цялостна систе-
ма от възгледи, направляващн усилията на църквата в стремежа
и да осъществн контрол над обшеството. Подобии преценки са
погрешни, породени от предварително превзетата теза за очевид-
ната хармония, която съществувала между държава и църква в
средновековна България.
Едно изследване на тези въпроси представлява значителна
трудност. Тя се дължи преди всичко на необходимостта да се про-
следят политическите теории на тези институции в тяхното раз-
витие и противоречие, съпоставени със съществуването на подобии
явления във Византия и Западпа Европа. Трябва също така да се
подчертае, че както всички политически теории на средновековие-
то, така и доктрините на държавата и църквата не представляват
една абстракция или просто идеи, заетн отвън и несъобразени с
нуждите на българското феодално общество. Те могат да бъдат
разбрани само эко се поставят в рамките на българската полити-
ческа и идейна атмосфера, т. е. приемат своята истинска форма
само в контакт с реалния обществен живот. От друга страна, ко-
гато говорим за политическите теории на държавата и църквата
в средновековна България, трябва да отчитаме рще едно обстоя-
телство — и в двата случая става дума за един ансамбъл от идеи,
< М. Андреев — Д. Ангелов, История на българската феодалиа дър
жава и право, 3 изд.. С., 1968, с. 79,436 и сл.
ЙМ. Андреев, Ватопедската грамота и въпросите на българското фео
дал>ю право. С., 1965.
е И. Д у ft ч е в, пос. съч., с. 94.
Държава и църква в средновековна България	373
конго го свой собствен начин проповядват реализирането на едно
управление, приспособено повече или по-малко към едно идеал-
но виждане на света. Практиката обаче показва значителни раз-
личия от теоретическите постановки. Това било резултат от обстоя
телството, че обществото задържало, коригирало или ускорявало
тяхното развитие.
При разглеждането на тези явления нашата историография
използува една утвърдена вече терминология. Идеите на теокра-
цняга, т. е. политическата теория за превъзходството и предим
сгиото на духовната власт над светската, се определят кати папо
нсзаризъм. А нейният антипод — доктрината, според конто духов-
пата власт и нейннте институции дължали подчинение на светска
in власт — като цезаропапизъм. Една подобна формулировка въ
нреки опасностите, конто крие в себе си, може да бъде възприета,
по с известии уточнения. Те се налагат преди всичко от това, че
\ пас идеите на теокрацията никога не са се проявили в чистите сп
форми — такива каквито се наблюдават в Западна Европа. От
друга страна, тази политически теория била заета отвън и не при
южавала собствена идеологнческа база. Това от своч страна би
грябвало да ни направи по-предпазливи както в преценките за
кината роля в духовння живот на средновековна Бт>лгария, така
н за отражението й във вътрешнополитическия живот на държа
ил га.
Формулирани още в края на V в., идеите на папоцезаризма
и мали за цел осъществяването на една истинска духовна империя
1.1 <и идея може да бъде разбрана само като се има пред вид об-
11онгелството, че по същото време в Западна Европа липсвало
vjiiniiia цетрална власт и с оглед на това църквата сн поставила
ыдачата да замести империята и да даде на масите съзнанието
л тяхното единство. Така римските папи и техните богословг
i ь.|дали т. нар. доктрина за империята на Христос. Разбира се, не
може да става ,и дума за това, че идеите на теокрацията били съз
i.i п ни в резултат на усилията на неколцина духовници. Те би-
in подготвени от съществуващите на Запад политически условия
и цмали за цел създаването на световна теократична държава,
подчинена на римския престол. Както е известно, тази идея била
шлокгна за пръв път в едно писмо до римския папа Геласпй
(192	496), адресирано до византийская император Анастасий
I „Дне сили, августейшн императоре, управляват този свят. Те са
спещеиият авторитет на архиереите и императорската власт. II
измежду тях по-важно е значението на свещениците, защото те и
за самите императори са длъжни да дават отговор пред съда гос-
полен. Величието на папите е по-голямо от величието на владете-
лите, защото те ги освешават, а самите те пе са освещавани от
никого*'7
В съответствие с тези думи концепцията па римския папа с
проста и ясна. Светът трябвало да се смята като суверенно вла
<* Pa’irologia Latina, t. L1X, col. 12.
374	Иордан Андреев	J
•" ------------------ ---------- —------------------------ --- —-- _ 1
деннё ha папския престол и императорската власт. Властта, която
и двамата упражнявали, произтичала дпректно от бога. В духов-
ната облает обаче императорнте били „деца на църквата" и като
такива й дължали подчинение. Но и едните, и другите били длъж-
ни Да съществуват за славата на бога и религията. Дуализмът и
сътрудничеството — ето главната идея, която античността делеги-
ра на средновековието. При все това концепцията, която защища-
ва Папа Геласий, утвърждава по-голямата отговорност на духовна
та власт. Конкретно по въпроса за мястото и ролята на държава
та П управлението на обшеството, идеите на рнмския папа уг-
върждават още едно основно положение — държавата или появи-
лата се по-късно Западна Римска империя била създадепа, за да
постйгие онезн цели, конто вьрху един по-друг план и с иенага
на различии средства преследвала църквата. Затова на цьрквата
и по-специално на римските папи трябвало да бъде поверено и
ръководството на земните неща — в това число и на свстската
власт. Така интересите на държавата били отъждествени с инте
ресите на църковния империализъм.
Сле^ващия, по-висш етап в развитието на теократичната идея
бележи понтификата на Григорий Велики (590 — 604)8. По негово
време обстоятелствата вече значително се променили. Ако при па-
па Геласий Западната Римска империя била само една далечна
идея, то при неговия знаменит наследник това било близка реал
ноет. Следователно негов бил редът да уточни наново функциите
на двете власти при управлението па обществото. За Григорий Ве-
лики Римската империя нродължавала да съществува в полнти-
ческото съществуване на христпянския универсализъм. За него
ммперията това било Christianum Imperium или Sancta respublica,cb-
ществуването на която било определено да трае до края на света.
Основните принципи на политическата си теория за властта Гри-
горий Велики изложил в своите Regula pastoralis (правила за
действие). Според тях дьржавата и църквата често се смесват, но
все пак представляват различии сферп на обществения живот.
По-широката била духовната сфера, която трябвало да се ръко
води от римските папи. Държавата имала от своя страна едно
основно предназначение. Основната й мисия била да съществува
в мир с църквата и да пропагандпра .християнската религия. Та
ка разгледана, теорията на Григорий Велики представлява преди
всичко ръководство за практическо действие. Така неговите прин-
ципи придобили голяма стойност за бъдещите защитници на идеи-
те на теокрацията.
Разбира се, тази теория претърпяла известна еволюция През
следващите столетия. Но въпреки появилите се впоследствие раз-
личия, конто впрочем се дължат на самата нея, това били същите
фупдаментални идеи, конто римската църква и нейните богоело
пн създали и формулирали още през V — VI в.
8 За пего вж. Marcel Р асе a u t, La Theocratic. L’eglise et pouvoir au
Moycii Age. Aiibier- Paris, 1957, p. 63 sq.
Държава и църква в средиовековна България
375
Ако се проследят същите идеи в история!а на Византийската
миерия, то първого, което трябва да се отбележи, е че там те се
1рещат много по-раз геглпви и шоапсврани. Вьв Византия специ-
1лна концепция подчертавала особеното положение, че църквата
।редставлявала само част от политического тяло па империята и
с памирала под специалпата защита па императора.9 Разделепие-
о па онова, което принадлежало па императора, и онова, което
рябнало да принадлежи па църквата, така ясно подчертано в
!пп.'|Д11а Европа, тук не съществувало. Във Византийската империя
шкппепията между държава п църква били нзградепи на така
t.ipi чепия принцип на дуализма — византийската теория за про-
• гспда и характера па властта имала за основа концспцията за
।ихпого единство. Така впоследствие се стигпало до идеята, че
nip каната и църквата представлявалп един п същ организьм,
pip шляван от императора и патриарха — единият господствуващ
И» г тялото, а другият над душите на хората, т. е. над материал-
in1 о и духовного в обществото.
В отличие от Западна Европа, където вспчки религиозни ре-
‘I'opMn дошли като резултат от решенията па църквата, повечето
I религиозните промени във Византия били свързани с личната
нмператорска инициатива. Така например Лъв III започнал своя-
1.1 иконоборческа политика не съгласно решенията на някакъв цър
। овен събор, а с издаването на императорски декрет.10 Тук тряб-
н<1 да се отчита обстоятелството, че в източноправославнпя свят
цьрковните и гражданските институции били толкова тясно свьр-
I.UIH, щото в някои случаи било значителна трудност да се отде-
ли г сдните от другите. Във Византия служителят на бога, т. е. им
шграторът, бил покровител на църквата, която му давала своята
помощ и благословия, тъй като била задължена за това от бо-
жия закон. Такава поне била теорията. Но па практика съгласие-
го или хармонията между двете власти ни нан-малко не съответ-
гтувала на тези постановления. Защото съгласно схващанията на
пн «антийския император църквата била институция, която му дъл-
жала безпрекословно подчинение. А за църквата императоръч бил
с пмо прост вярващ и като такъв задължително подчинен на ней-
пнтс закони. Наистина църквата била свободна да изпълпява
ноя га религиозна мисия, но съгласно съществуващата традиция
нмнераторът отговарял пред бога за изпълнението на гези задъл-
жепня. Оттук произтичалн и честите конфликта.
Би трябвало да се подчертае още едно основно схващаие от-
носпо произхода на властта в източноправославнпя свят — убеж-
дение™, че църквата не можела да съществува без държавата;
пеню непонятно за западния свят. Това личи от факта, че в края
на XIV в. великият княз на Москва задраскал в един диптих име-
т<> на византийския василевс със следната забележка: „Ние има-
о За това вж. J. Н u s s е у, Le monde de Byzance, Payot. Paris, 1958, p. 105.
|и Вж. Д. Ангелов, История па Византия, т. 1, С., 1965, с. 2/4.
376
Иордан Андреев
ме една църква, ние нямаме повече императори"11.	I
В съответствие с изложените по-горе теории византийские
император бил смятан за пръв защитник на православието.
трудно е да се каже с положителност доколко тази протекция 61
ла тежка за църквата и колко пъти в името на православието ml
ператорът се намесвал във вътрешния й живот, налагал нови рели
гиозни доктрини, конто църквата смятала за еретически, смени!
неудобните патриарси и т. н. Като защитник на вярата той бдя!
не само за чистотата на религиозните догми, но и за реда в църя
вата, за спазването на каноните и поддържането па църковнаМ
иерархия. Затова и гражданские законн били длъжни да дав.Л
своята подкрепа на църквата.	
Църквата от своя страна разполагала със своя политически
доктрина, която на момента даже била по-абсолютна от импер-Л
торската. Тя изисквала от императора спазването на правослаЛ
ната вяра, уважение към нейните догми и иерархия и когато иД
зависимостта й била сериозво застрашена, винаги намирала начЛ
ни и средства да се противопостави. При подобии случаи тя обинИ
новено се обръщала за помощ към писанията на църковните отпЛ
от IV — V в. Особено често били привеждани думите на един оЯ
стълбовете на християнската религия Григорий Назиански: , Д Л
се атакува църквата това означава да се атакува самата държяИ
ва. . .. това поставя публичните неща в опасност."12 Затова с пълЛ
но право Л. Брие, един от големите нзследователи на византинЛ
ската цивилизация, заявява, че въпреки многобройнитс си ком Я
промиси църквата на Ориента залазила като най-свещен завет осе
новните доктрини на стълбовете на християнското учение.13 Спо I
ред техните схващания императорът трябвало да се счита о*Д
църквата само като прост вярващ. подчинен на закони, по-висшв!
от неговите. Императорският авторитет нмал за граница този н< I
църквата. Ако бил еретик, той трябвало да се осъди, а ако е пра '
вославен — да се подчини. Тези мислп са в същност част от она
зи теория, която на времето развивал прочутият византийски бог»
слов йоан Златоуст.14
Но в един завършен вид тези идеи били развита от големия I
цариградски канонист Теодор Студит. В своите поучения той из
дигнал твърдението, че императорът ни най-малко не бил освобо-
ден от спазването на църковните закони. Даже в своя частен жи-
вот той трябвало да бъде третиран от църквата като последев
от вярващите. Тази теория игуменът на Студийския манастир раз
вива по повод на поредния развод на византийския император Кон-
стантин VI.15 От друга страна, Теодор Студит настоява за по I
точно формулиране на законите, на конто трябва да се подчиняв»
Ч Melange Ouspenski, L’art byzantin chez les Slaves- 1930- p. 191.
1? Gregoire de Nazianze, Homelie, I- p. 74.
13 L. В re hi er, Les institution de 1’cmpire byzantin, Paris, 1970. p 61
14 Patrologia Greque, VII- col. 81.
ie Зя това вж. J. Hussey, op. cit, p. 107.
II
Държава и църква в средновсковна България
377
|И.|>квата. „Ти — заявява той на императора — се заемп с политн
>нн а и войната, това е твоя работа, но въпросите на църквата оста-
пн и ръцете на монасите и духовенството"16.
Тези думи на впзантнйския църковеп деец илюстрират добр,
доктрипата на православната църква, която действително приема
ла „божествената мисия" па впзантнйския император, ио смята
ла, че неговите задължеяия били свързани преди всичко с управ
мгпнето на общесгвото.
11рнблизително по същия начин била формулирана тази идея
и и срсдновековна България. Но когато говорим за тези явления
и бьлгарското общество, необходимо е да се отчита обстоятил-
। гною, че идемте на теокрацията били впесени отвън, и то глав-
но ог две направления — Рим и Цариград. Следователно необхо
iiiimo е да бъде изменен не само въпросъг за прнсьствието на та
ш политически теория в средповековна България, по и ангажира
nori га на Рим и Цариград като идейни източнмци на теократич
ни га доктрина. От друга страна, следва да се добави и фактът,
•и* на момента българската църква претендирала пе само за не-
lamicHMocT от страна на светската власт, но и за права върху
унравлението на обществото, т. е. напълно се солидаризирала с
огновните изисквапия на идемте на теокрацията.
Естествено t да се предполага, че веднага след покръетването
и средновековна България бил поставен в цялата му сложност
нъпросът за отношенията между двете власти и държавата — све-
ската власт, представена от българския владетел, и църквата в
лицето на своите първосвещеници. Борбата на княз Борис за из-
ноюване на самостоятелна българска църква дава ясно да се раз-
боре, че той си давал сметка за голямата опасност, коя го представ
лявало чуждото духовенство в България. Действията на това ду-
ховенство са могли да го убедят, че в условията на срсдновеко-
вието църквата представлявала нс само духовна, ио и значителна
нолнтическа сила. Естествено това било съобразеио с политиката
на царнградската, респектнвпо римската църква в България. За
гова послаппето на цариградския патриарх Фотий до българския
княз Борис им ало между другого предназначение™ да уточни въ-
проса за взаимоотношенията между духовната и светската власт.
В § 28 на това послание Фотий съветва българския владетел със
еледните думи: „Жертвите на свещената наша служба се възлагат
и.| свещепиците, на конто, като служит усърдно и правит припо
incline, те получит много благодеяния и благодат."17 Според В. Зла
га реки тук се говори в толкова общи фрази, „че не може с положител
ноет да се разбере в какъв вид Фотин си представил разграниче-
ние™ между духовната и светската власт"18. Както личи от при-
ведения текст, за едно строго и прецизно уточняване на тези вза-
16 Цитирано по Hussey, op. cit, р. 100.
17 Сравни ГИБИ, т. IV, с. 80.
18 В. Зла та реки. История на българската държава през средните ве-
ковс. С., 1971, т. 1, ч. 2, с. 104. бел. 46.
378
Пордан Андреев
имоотношения не може да става и дума. Верен на стремежа см
да протака нещата, цариградският патриарх отбягнал конкретння]
отговор. По всичко личи, четой се опасявал да не би одно детайл!
но разграннчаване на функциите между двете власти да се стори
подозрително и неприемлпво на българския владетел. Затова ее
ограничил да изкаже, макар и твърде предпазливо, мнението, че
в никои случаи светската власт дължала подчинение на църквата
и духовенство™. Разбира се, тези общи напътствия на патриарх
Фогий не бива да се преценяват като стремеж за насаждаде на
никои от идеите на папоцезаризма в България — идеи, на конто!
сам Фотий не бил чужд. Това по-скоро била една проява на обща
та политически линия, която Византия следвала по отношение па
България. Но не бива да се омаловажава п самият факт. Така
или иначе първите прояви на идеите на теокрацията проникнали
у нас с посланието на патриарх Фотий. По-късно предстояло за
дълбоченото вникване в тази политическа теория от страна на
българската църква — най-вече с оглед на позицията, която ду-
ховенство™ трябвало да заеме по отношение на светската власт.
От посланието представителите на българсакта църква можели
да почерпят готова формула за целите на своята политика. Са-
мияг факт, че досега са известии 9 старобългарски превода на то-
ва послание, сочи голямото значение, което му било придавано през
епохата на средновековието, в това число и от представителите на
българската църква.
За постепенного засплвапе на влиянието на теократичните
идеи в България голяма роля изиграли и пратениците па римска-
та църква. Както е известно, времето на римския папа Николаи I
бележи истинска епоха в идеите на теокрацията.19 Тук трябва да
се припомни една от неговите политически доктрини, според кон-
то „държавата нямала друга цел, освен да подпомага христнян-
скага религия и на това основание била длъжна да се подчини
на духовния авторитет.20 От друга страна, известии са и прецен-
ките, конто още съвремеппиците му дали за неговата упорита бор-
ба при реализирането на вековната папска идея — създаването
на световна християнска империя, подчинена на римския престол.
„Слеп папа Григорий Вели-и — заявява неговият биограф Анаста-
сий Библиотекар — не е имало ннто един епископ, равен на него.
Защото той стоеше по-горе от кралете и тираните и е бил над
всички съе своя авторитет**21. Естествено е да се смята, че чрез
римского духовенство идеите на папа Николай I проникнали в Бъл-
гария. Не може да се каже с положителност доколко тези идеи на-
мерили прием сред българските управляващи кръгове, но има никои
сведения, от конто може да се заключи, че от тях бил лично повлияй
и бьлгарският княз Борис. Иначе не бихме могли да обясним смисъла
на опсзи думи, конто княз Борис произнесъл пред римския пратеник
19 За пего вж. подробно М. Р а с е a u t- La Theocratic, р. 58 sq
'О Ibidem, р. 59.
2i ('ранни ЛИБИ, т. II, с. 187.
Държава и църква в средновековна България	379
Болгария епископ Формоза: „Нека всички боляри и всички народи
бьлгарската земя зпаят, че от днешиия деи аз ще бъда роб след
и .1 на блаженния Петьр и пеговия викарий**22. Според никои из-
юнатели това сведение трябва да се свърже с повторного по
о.» шане на българите. което се наложило след идването на рим
t.it.i мнсия в България.23 Но от разказа на Анастасии Библиоте
ip личи, че споменатите по-горе събития станали значително вре-
о глея идването на римского духовенство в българските земи.
т друга страна, самият характер па клетвеиите думи на българ
lilu княз много прилнчаг па клетвеното уверение, което пяколко
। । । ио късно пар Калоян тал па римския престол. Оттук се па-
111 1 убеждението, че пропзнесената реч от княз Борис пмала по
loipo характера на едно признание, подчинение пред папския ав
ор гет и неговите закона. Наистпиа едно подобно твърденпе не
 «ггласува със сыцествуващите мнения за характера на взаимо
11 ношспията между княз Борис и папа Николай I.24 * Ио тъкмо с
1рпбьрзаната стъпка на българския владетел можем да обясппм
ин тедвалата наскоро промяна в огношенията с Рим. Дадсното от
и । Борис клетвено уверение и папската теократичпа идея са пре-
>Н1 шикали безпокойство в България. Тези настроения, подклажда-
"П по всяка вероятност ог Цариград, не закъсняли да се проявят
М едва ревизия на поетше задължения. И паистина малко по-къс-
нп княз Борис отправя никои искания до Рим. конто ни пай-малко
и- н-одхождали на проявената преди това покорност пред папския
престол. Едно от тях било изричното желание да му се изпратп
нт коп, който, „след като бъде удобрен от тях (българите), да се
оип.рпе при папата и да бъде удостоен с архиепископско зва-
||к ' Не бива да се забравя, че това било вече след смъртта на
папа Николай I, когато българският владетел не се чувствувал
толкова обвързан с поетите по-рано задължения. От своя страна
нпследиикът на Николаи папа Иоан VIII сметнал за необходимо
и ново да повдигне въпроса за взанмоотношенията с Рим. При
"Ш.1 гой се постарал да убеди българския владетел. че неговата
п.р ва желаела „да достнгне не управление™ на отечеството вн
и хормилото на държавата**26. Думите на пана йоан VIII са едно
лоешпо свидетелство за характера на разнгралите се преди това
 1.би1ия и заплашителния крап, конто вземали отношенията с Рим.
I нова йоан VIII се постарал да увери княз Борис, че поетите от
пего задължения ни най-малко не се отнасяли до сферата на поли-
ги'ичт ня живот. Тази отстъпка обаче не могла да предотврати
|рпближаващия конфликт. Така папската теократична доктрина
u.iipei H някои първоначални успехи не могла да получи необхо-
шмото влияние в България. Българската държавна идея се ока-
22 Срв. ЛИБИ, т. II, с. 199.
23 В. Гюзелев, Княз Борне I, С., 1969, с. 212.
М За това вж. В. Гюзелев, пос. съч., с. 225 и сл. Там е посочева и пай
...и । литература.
 Срв. ЛИБИ, т. 11, с. 193 — 194.
'**' 11 а к там, с. 197.
380
Йордан Андреев
Държава и църква в средиовековна България	------зв.
зала значително по-силна и противопоставила на римския пап!
цезаризъм своя собствена политически теория, която определяя
на църквата второстепенно място в организацията и управление®
на обществото.	1
Отбелязаните по-горе факти и съображения показзат, че вея
нага след покръетването у нас намерили прием и даже извест»
влияние никои от основните концепции на теократичната идея. (
друга страна, неустановеният характер във взаимоотношенш-Ж
между държава и църква дава да се разборе, че този въпрос преИ
стоял тепърва да се разрешава. При отсъствието на една опредД
лена концепция, държавата и църквата трябвало да използув» ту
различии средства за налагане на собствеппте си теории отноецг
режима на техните пълномощия. В това отношение българския!
владетел се опирал па утвърдената в българската
хична идея. Църквата от своя страна трябвало да потърси нов|
теории за утвърждаването на своята власт. Както вече отбели
захме, тя можела да ги заеме отвън — най-вече от съседна Ви,
зантия. Този въпрос бил поставен особено остро след създаванет<
на самостоятелна българска църква. Тогава българското духа}
венство ще е поискало да му се делегират права, конто по-ран<
били отказанн на представителите на гръцката църква.
Това проличава от постановленията на преведения наскоро
след покръетването византийски църковен сборник, известен под
наименование™ Номоканон.27 Според неговите разпоредби поведя J
вало се на „областннте управители да оказват на архпереите, ми-
трополитите и eniici опте внеоки и всякакви почести, понеже сз|
служители на бога и пратеници на кристовите апостоли**28. Тази
разпоредба свидетел твува за големите права, с конто били снаб-
дени представителип па българската църква. В подкрепа на това'
може да се приведи и известие™ на житието на Климент Охрид
ски, където става дума за изпратцапето на Климент в Кутмичеви
ца. Там особено мною се набляга на режима на двувластието, кой
то бил осъществеп благодарение на „божияга поведя** и личного j
желание на българския княз Борис: ........Той предал Климент на
Ломрто ------------- " _____, на Климент, а още по-точно предал
; единия като послушен във всичко, а другия -
1 си служи с първия като помощник при решенията си.29. Трябва
i се предполага, че позинията, която си извоювала църквата, би
i не само по отношение на провннциалното управление. Изглеж ।
,, че по същия начин били сложени взаимоотношенията и със
светската власт. Поне в този смисъл следва да се преценяват све
денията от краткого Климентово житие, където се твърди, че Кли i
мент направил българския княз Борис „толкова послушен на ду
миге си, че той му помагал в изграждането на храмовете и бил го
2/ За него вж. М. Андреев — Д. Ангелов, История на българската, I
<|н-о.1.тлн;| държава и право, с. 92 — 93.
2В Цнтирано по М. Андреев — Д. Ангелов, пос. съч., с. 93.
л» Д, Милев, Гръцкнте жития на Климент Охридскн, С., 1966, с. 120. I
™ва отношение българския}
"’'"I ‘ - Д държава монаД».'... иРлно сведенпята от
। ли нпгьлнява всяка иегова заповед**30 Според Н. Драгова ав-
(ч.г.на житието Д. Хоматиан чрез тези думи се е постарал да
hi,ши па българския цар Иван Асен II мисълта, че и той, подоб
id н,। кпяз Борис трябвало да преклони глава вред духовния авто-
iiici и По сведенпята от житието не само не подсказват подоб-
i> । ныможност, но и не се съгласуват с личните убеждения на то-
н пърковен деец. Известно е, че той бил убеден защитник на идеи*
• in нревъзходството на светската власт.32 В подкрепа на това
"।рун пие ще приведем част от неговата теория, според която
niiiiiTBciio на императора принадлежало правото да председател-
/на църковните събори, да дава законна сила па техните реше-
ти да регламентнра със своите постановления поведение™ на
jlyxonciiCTBOTo и да се памесва в църковната юрисдикция.33 Сле-
а от краткого Климентово житие не изразя-
>1111 иеговите лични убеждения, а по всяка вероятност представля-
ли । преразказ на загубеното славянско житие на светеца.
Що се отнася до характера на описанпте в житието взаимо-
>1 ношения между Климент и княз Борне, респекгивно между ду-
• опиата и светската власт, сведенпята, с конто разполагаме, по-
||к>ляват да се установи, че те били изградени на принципа на
цуализма и сътрудннчеството — принцип, който в никои случаи от-
|н;ждал известии преднмство на църквата в организацията и управ-
к вието на обществото.
[ В следващите десетнлетия се забелязва една тенденция за на-
олстване ролята на църквата в българската държава. Във връзка
j това заслужават внимание сведенията от Пространного Климен-
оио житие, където става дума за желанието на Климент да се
нкаже от еппскопията си. В борбата със светската власт Кли
мент Охридскн си спечелил значителен авторитет. Затова след не
сопата смърт българската църква започнала да го тачи не само
като свой светец, но н каго „тринайсети апостол**34 — епитет, кой
о според византийската политически теория принадлежал един
. гвепо на византийским император.35 Не случайно тази еноха бе
п'жи и първите конфликта между духовпата п светската власт.
I 1’ядко в нашата история съществуват толкова случаи из дизхар
мония между двете власти,	"
крнстването. Както личи ~~
лото тази Г — °
Впоследствие развитие™ на
стн се определяло от ...........—
нории, конто българската църква успяла да изгради в
j Li wn.iK там, с. 181.
Н. Драгова, Климент Охридскн, С., 1970, с. 219
32 3а това гж. полпобро A. G’squet. De I’autorite imperialc
 rll|4 tisc й Buzance, Paris, 1879- p. 119.
k 33 Ibidem.
и За това епитет вж. Н. Драгова, пос. съч., с. 215.
А За ,това>в«. обясиеинята на О. Т г е i t i п d е г. Die qstromische Kaiser
I 1Ъ Ii h.sidec, lena, 1938, S. 129 sq. A. Gasque*, op. cit, p. <19—50.
Домета или по-скоро Домета
ги един на друг’ --------
Да
Да
ла
да.
ашата история с оидч-*•<,>-- ___
ду двете власти, както в първите десетнлетия след по
э. Както личи от съществуващите извори, само в иача
борба била вдъхновявана от заимствуваии отвън идеи,
ие развитие™ на взаимоотношенията между двете вла-
еделяло от спецпфичните български условия и от онези
„„ „ог.„ап„ ч съответ-
еп matiere
382
Иордан Андреев
14
।
ствие със съзнанието за своята духовна н нолнтическа миси
Сътцествувало обаче едно нредварително условие, което в ибвеч!
то случаи предопределяло разрешаването на този въпрос фа1
тът, че съществуването на църквата било резултат от усилията и
политиката на българските владетели. От друга страна, дьржава-
та разполагала с още едно много важно иредимство: тя прцгежа
вала необходим а га материална сила, благодарение на която би
ла в състояние да упражнява контрол в живота на църквата. Те
зн две основии положения, от една страна, и прнмерът на Визан
тля, от друга, автоматически разрешавали спора в полза на бъл
гарския владетел. Не бина сыцо така да се забравя. че българ
ската църква не заемала значптелно мисто в изгочноправославния
свят. Тя не разполагала с матерпални възможности за осъщесг
вяването на една църковна експанзия в опели размери, копта
практпкували свеговните цьрквп в Рим и Цариград. Това от своя
страна значително намаливало възможностиге и да наложи свои
те теории за управлением на обществото. В съогвегствие с тези
основии положения полптическата теория на напоиезаризма тряб-
вало Т.А се превърне от доктрина за надмощие на духовната власт
над светската в доктрина за запазваие на ннтереспте на църквата
от посегателствата на българските владетели. Но така поставен,
въпросът се нуждае от известно уточняване; да се запази това
означава да се притежава, но не и да се упражнява. И наистина
теоретически бълграската църква разполагала с много повече пра-
ва, отколкото в денствителност можела да упражнява. Именно в
борба за запазване на делегпраните й права и в стремеж към тях-
ната политическа реализация следва да бъдат спределени основ-
ните тенденции на теократичната идея в средновековна България
Теорията за хармонпята между двете власти била в георети
чески аспект, направляващ момент при реализирането на оеповнп-
те намерения па българската църква. Както с известно, тази иде i
била развита за пръв път във впзантнйския юридически сборник
от IX в., известен под наименованием Епаианога.36 Според иего-
вите постановления императорът и патриархът представлявали два-
та основии стълба на държавата. Императорът раздавал своята
благословия на всекиго според заслужено™. Пагриар.хът - жи-
вият образ на Христос — със своите действия и думи изразявал
божиите желания и единствено на него принадлежало правото да
ги интерпретира. Като става дума за тези чисто теоретически по-
ложения, не бива да се пропуска обстоятелството, че Епананогата
бил моделът, с помощта на конто русите уредили своя политичес-
ки и църковен живот.37 Известно е също така, че този юридически
сборник намерил широко приложение и в средновековна Бълга-
рия 38 Следователно теоретическите положения, формулирани в
38 За въвеждапето й в България вж М. А н д р е е в — Д. А и г е л о я.
пос. съч., с. 53 и посочената литература.
37 В. Tata k is, La philosophic byzantiiie. Paris 1948. p. 100.
38 M Андреев — Д. Ангелов, пос. съч., с. 25
15
Държава и църква в средновековна България
383
Епананогата, в много случаи повлияли и при изграждането на
старобългарските концепции за произхода и характерът на власт-
та, за нравом отнята на владетеля и църквата. Но като имаме пред
вид ясно очерганите права на двете власти в държавата, можем
с основание да поставим въпроса: как църквата е могла да пона-
ся постоянната намеса на владетелите в своя вътрешен живот?
Според нас отговорит на този въпрос се крие в неясногата, която
съществувала по въпроса за духовного и земното в обществото.
Известно е, че съгласпо тогавашните схващания българският вла-
детел бил смятан за нещо повече от обикновените вярващи. Идея-
га, че пеговата власт била дадена от бога, че той бил „божи по-
ставеник", му предоставяла права не само над светските, но и над
църковните дела.
Но въиреки това идеята за единство™ между държава и църк-
ва в средновековна България била винаги подчертавана. Както е
известно, първите юридически сборницн, въведепн в България
след покръстването, имали смесен характер. В тях се съдържат еле-
менти, както на светского, така и на църковното право. Това от
своя страна определило сравиително големите права, конто църк-
вата получила в администратпвните и граждапските дела. От та-
къв характер били действуващите през Първата българска дър-
жава юридически сборницн, известии под имената Номоканон и
Еклога,39 * 41 Приблизително същата форма имал и създаденият на
българска почва Закон за съдепе на хората.45 Характерът на те-
зц законодателям актове свидетелствува, че и у нас по подобие
на Византия била усвоена идеята, според която и граждапските за-
кони били длъжии да дават своята подкрепа ча църквата. Тази
идея била развита в една новела на византийгкия нмнера-
гор Лъв VI Философ, в която той изразява учудваието си, че по-
пякога гражданского законодателство се осмелявало да се докос-
ва до църковните канонн, чийто авторитет стоял над всичко, вклю-
чнтслио и лад граждапските закони.4’ В една друга новела обаче
същият император декларира, че в повечето случаи бил склонен
la отдава предпочитапие на граждапските закони, тън като спо-
ред него те били по-добри от църковните.42 Това противоречие
свидетелствува за неяснотата, която съществувала не само по въ-
нроса за важността па църковното и гражданского законодателство,
но и за правомощията на двете институции.
Както е известно, споменатите по-горе юридически сборницн
нродължили да действуват и по време на Втората българска дър-
жава, Към тях през XIV в. се прибавил още един законодателен
ВУ За това вж. В. 3 л а та рек и, Какви канонически книги и граждански
Кикоин получил Борис от Византия, Летопис на БАН, № 1 (1912), С., 1914,
< 79 — 116.
411 Ангелов — Андреев, пос. съч., с. 31. М. Андреев, Към въпроса
•к произхода и същпостта на Законь ссудный людьмъ, ГСУ, ЮФ, ХСИХ, 1957.
41 За това вж II. М о n п i е г Les novelles de Leon VI, Paris, 1923, p. 23.
<3 Ibidem, p. 27—28.
384	,	Иордан Андреев	16
паметник известен под името Синтагмата на Матей Властар.43
И този сборник представлява смес от гражданско и канонич-
но право. При това неговият автор заявява, че включил към цър-
ковните канони и постановления на гражданското законодателство,
тъй като то стояло в тясна връзка с църквата и служило за него-
во потвърждение в обезпечение.44
Тези теории намерили съответно отражение и в старобълг ар-
ската обществено-политпческа мисъл. Но още преди трайното им
усвояване разполагаме с никои снедения за дейността на Климент
Охридски, където въпросът за отношенията между цвете власти
е предмет на особено внимание. Това проличава пай-вече от оиези
думи, конто прочутнят църковен деец отправил към княз Симеон
по повод отказването си от епископския пост: „Преблагочестиви
царю, докато тялото ми издържаше църковиите трудове, конто са
по-тежкц от държавиите, както аз сам съм убеден, смятам, че ако
напусна църквата на бога, която сам той ми подари, служении си
с твоята власт като със собствена ръка, че това дело е напълно
осъдително**45.
Думите на Климент Охридски предизвикват основателен инте-
рес преди всичко с прокараното твърдение, че църковните дела
представляват нещо много по-важно от държавиите проблема -
това, от друга страна, подчертава схващането на църковниге ден-
ци, че духовната власт представлявала много по-авторитетна ин-
ституция. С това изказване са предадени съществуващите настрое-
ния за превъзходството на църквата в държавния живот, настрое-
ния, на които Климент не само не бил чужд, но по всяка вероят-
ност и главен вдъхновптел. Не бива да се пропуска и твърдение
то му, че не никой друг, а сам бог му дарил управлението на епис
копията. В случая ролята на българския княз е сведена само до
прост изпълнител на божията воля. По този начни е подчертано
схващането за самостонпото и независимо положение на църк-
вата.
Паистина тази реч па Климент Охридски е предадена от охрнд-
ския архиепископ Теофилакт, но в нстинността на тези думи не
бива да се съмняваме. Известно е, че Теофилакт е ползувал при
напнсвапсто на своето житие един стар славянски свод, повечето
неща от конто е преписвал дословно. От друга страна, изглежда
невероятно в този пасаж на житието Теофилакт да е изразил
своето лично мнение по този въпрос, тъй като никъде другаде той
не се е проявил като защитник на подобна теза.46 Към това може
да се прибави и фактът, че в едно съчинение от тази епоха Кон-
стантин Кирил Философ е издигнат в най-високия сан на църков
пата иерархия — в една похвала в иегова чест той е наречен „апо-
« За разпространението на този сборник в България вж. Ангелов —
Андреев, пос. съч., с. 38, бел. 36-а.
4Л Д. Ангелов — М. Андреев, цит. съч., с. 38.
45 А. Милев, пос. съч., с. 137
« За това Срв. V. Т a t' a k i s, op. cit.- p. 160.
17
Държава и църква в средновековна България
38b
стол и учител на всички земи“47. Внимателното вникване в тази
декларация позволява да се разбере, че тя била необходима с or.t
лед на неотложпите потребности на българската църква. Защото
съгласно християнската догматика за истински и самостойни се;
считали само онези църкви, конто били основани от апостолитс.
Гова положение звучи с най-убедителпа сила в Отговорите на папц
Николай I до запитванията на българския княз Борис.48 Следо-
вателно младата българска църква можела да се смята за пъл
ноправна само ако съумее да докаже, че води съществуването си<
от благословията па никой апостол. Тези били глалпите съображе,
ния на автора па Почвалата на Кирил, когато облажава Рим, за j
щото съхраннл остапкнте на Философа и дал „покой па третия из
пълпител на божието провидение: той прочее завърши педовър
щеното дело на двете върховни светила (Петър и Павел), . н
I бе с апостолитс — апостол и с пророците — пророк*40. Естествен^,
I гова твърдение било лансирано не само с намерението да се до ,
каже 1аконпостта па българската църква, но и да се утвьрди не-,
накърнимостта па нейните пълномощия. С други думи, тук се за
стъпва идсята, че б ьлгарската църква разполагала с пълномощия от
май-висш характер, конто по никакьв начин не бива да се оспор-,
I пат от светската власт.
Времето на Втората българска дьржава бележи окончателно-
к го усвояванс на идеите, формулирапн в Епанагогата — владетелях
| и църквата представляват двата основни стълба на държавата и
I па основата на тази теория двете власти разполагат с приблизи-
I гелио едпакви права при подялбата па властта. Наистина тази тео ,
рпя се среща само веднъж в изворите, но няма съмнение, че то.
I па било само една отделна проява на широко разпространеного
мнение за особеното място на църквата и за зпачитслните
правомощия на нейните първосвещеници. Така в една приписка,
. hi XIV в. е отбелязано; ...... писах	тази книга. . . по времето,
когато носете венеца на царството. . . великият цар Иван Ален-
। ппдър. . ., а църковния стълб управляваше патриархът господин.
I содосий.**50 От друга страна, прави впечатление обстоятелството,г
ц в почти всички приписки от XII! — XIV в. редом с нареките
мена са изписани и имената на българските патриарси. Това е,
! юн пено указание за схващането относно подялбата на двете влас
>п и държавата. В повечето случаи тези приписки са писани от ду
шипи лица — от това може с положителност да се направи за-
Кипчението, че сред българското духовенство идеята за двувла-'
гнию си спечелила значителен авторитет. А има няколко случая,
[ Koi.no в приписките на първо място е отбелязано името на натри--
Вж. текста на Похвалата у А. Теодоров-Балан, Кирил и Методий, т. II,
i гки, с. in.
411 с'рп. ЛИБИ, т. II, с. ???
4,1 А Теодоров-Балан, пос. съч., с 111
w Вж текста на приписката у И. Дуйчев, Стара българска кннж-нина, С.,
|М< i ИИ4, т. II, с. 169.	.
инн на Великотърновския у_тет. т. X. ч II
886	Иордан Андреев	18
арха, а едва на второ място името на царствуващия владетел:
ft. . . лисах тази книга. . . при великия патриарх Теодосий Тър-<
«ювски и при управлението на. . . самодържавния цар Иван Алек-
сандър"51. В други случаи пък името на владетелят изобщо нс е
споменато: „. . . писах тази книга. . . при всеосвещения патриарх
на богоспасаем ня царевград Търново и на пяла България госпо-
дин Симеона"52.
Наметила тези разхвърляпи сведения не даваг възможносг да
се определи пзцяло характерът на политическата доктрина па те-
окрацията, пречупена през схващанпята на българските църковни
дейци. Но няма съмнеиие, че пейните основни положения били траи-
но усвоени и последователно противопоставяни на стремежа на
светската власт за открита намеса в църковния живот.
Прави впечатление фактът, че от втората половина на XIII в,
се наблюдава значителио нарастване на претепцните на църква-
та за ръководна роля в държавата. Засилването на тези настрое-
ния било резултат от упиатската политика на никои византийски
владетели, политика, която предоставила възможността на бъл-
1арската църква Да се обяви за ръководна сила в православния
свят. От тази епоха разполагаме със съобщението на една при-
писка, в която българският патриарх е наречен „стълб на право
славието"53. И това ие е било само фраза, а убеждение, което съ-
ответствувало на разпространеното мнение за важната религноз-
-на и политически мисия на българската църква като водач на пра-
вославие™.
 Нарасналият авторитет на църквата в международно огноше
ние значителио усилило амбициите на никои патрнарси при реа-
лизирането на никои от основните прннципи на теократичната
доктрина. Затова сведенпята, конто отбелязват подобии явления,
значителио нарастват. Между тях безспорно най-иитересен е па-
мереният в Търново оловен лечат на пагрнарх Висарион.54 Товп
е единствеппят за сега печат на български патриарх. На опаката
си страна топ има следния надпис: „Висарион, по божия милост
патриарх на българите." По палеографски особеностн Т. Гераси-
мов отнася печата към времето на цар Иван Асен II.55 Обстоятел-
ството, че името на този патриарх не е споменато в Синодика на
българската църква, той обяснява с това, че като наследник па
архиепископ Василий Висарион бил привърженик па неговата уни-
атска политика и затова православната църква заличила името му
в'своите документи.
При обяснението на този факт авторът е трябвало да преодо
лее още етно затруднение — факта, че в печата става дума за па-
триарх, а не за архиепископ. Известно е, че първият търновски
51 Пак там, т И, с. 281.
52 И. Дуйчев. Стара българска кпнжнина, т. II, с. 135.
53 П а к там, т. II, с. 280.
ь4 Т. Герасимов, Оловен печат иа търновския патриарх Висарион.
ПОМЕТ, ки. II. 1964, с. 45 н сл.
65 Т. Герасимов, пос. съч., с. 46.
19
Държава и църква в средиовековна България
.367
патриарх бил Иоаким, койго бил провъзгласен през 1235 г.5в Ta-
ha че ако понтификата на Висарион трябна да се отнесе преди
премето на Иоаким, го той трябва да носи достойистиото архие-
пископ, а не патриарх, Това противоречие Т. Герасимов се е по-
мъчил да примири с обяснението, че още архиепископ Василий но-
сил патриаршеска тигла и тази традиция била продължена от не-
овите наследница.57 Но даже и да сс приеме тази възможност,
го по никакъв начин не може да се обясни едно друго противоре-
чие. С положителност с устаиовено, че архиепископ Василий стоял
начело на търиовската църква до 1222.58 Ог друга страна, в раз-
иаза за обновлението на българската пагриаршия от 1235 г. па-
||>иарх Иоаким е наречен „прсждеосвещепия архиепископ Йоа-
|\пм“ь9, слсдоватслно още преди да стане патриарх, той стоял на-
шло на църквата, и го, необходимо е сиецнално да се подчертае
н>ва, с архиепискоцско звание. При това В. Златарски смята с
положителност, че Иоаким трябва да се приеме като непосредствен
приемник на архиепископ Василин.60 Така че но никакъв начин
н< може да се приеме, че между архиепископ Василий и архие-
пископ Иоаким с стоял някакъв „патриарх** Висарион, конто да-
же им ал п време да си поръча и специален печат.
Според пас патриарх Висарион стоял начело на българската
цьрква през втората половина на XIII в. Палеографските особе-
।чк ги на надниса не позволяват една по-късна датировка. Но то-
 все още не дава отговор на въпроса, койго зададохме още в
и.гылото: с какво трябва да се обясни фактът, че името на този
и.лгарски патриарх не е споменато в Бориловия синодик, т. е„
писька на българските православии патриарси? Естествепо не
еже да се възприеме предположенного на Герасимов, защото не
и известии никакви трайпп връзки с Рим след Иван Асеп И.
По-вероятно изглеждя според пас едно друго предположение.
1| > шчаването на името па патриарх Висарион от Синодика да е
I пултат от някакъв конфликт между него и българския владе-
• |'1 В какво точно се е изразил този конфликт, не може да се
<>жс поради липса на давни. Но самият факт не бивада се отми-
. hi Според нас името па патриарх Висарион трябва да се евър-
К борбата за надмощие между духовната и светската власт.
епизод свидетелствува за това, колко далеч отивали българ
ни владетели в своята безкомпромисна борба срещу привърже
bn.iiи па теократичната идея в България.
Ь^'СДващияг голям конфликт между представителите на двете
>1'111 настъпил по времето на цар Теодор Светослав, Става дума
Ив nib hi събития, конто последвали коронясването на този владе-
Li и |.И1ьршили с физического унищожаване на главата на бъл-
Н Златарски, История, т. Ill, с. 386
>•' I I с р а с и м о в, пос. съч., с. 47.
В Златарски, История, т. 111, с. 365.
I И Чуйчев, Стара българска кннжиина, т. И, с 46
•' *	1 татарски. История, т. 111. с. 368.
388	Йордан Андреев
гарската православна църква патриарх Иоаким III.61 При tobJ
цар С. Светослав обяснявал своята постъпка с твърдението, ч<
патриарх Иоаким поддържал танни връзки с татарите,62 т. е. хвър|
лил върху му тежкото обвинение за държавна измяна. Но съоб!
щението на византийския историк Георги Пахимер не се съгласу!
ва със сведенията на останалите извори и най-вече с Бориловия
Синодик, където се нее вечна памет на патриарх Иоаким III.63 За
отбелязване е, че сведенията на Бориловия Синодик се харакгей
ризнрат с прокараната в тях патриотична тенденция. Народное™
но-патриотичните тенденции нреобладават не само по отношение!
на описаните събития, но и при подбора на споменатите имена!
Затова сведението на Синодика трябва да се вземе като изходиа
база при преценките за дейността на патриарх Иоаким III. Ако|
той действително имал връзки с татарите, то можем да предполо!
лагаме с положителност, че неговото име щеше да лиисва в при!
бавките на Синодика.
Следователи© трябва да бъдат потърсени други причини з!
смъртта на Иоаким III и, разбнра се, за конфликта между негЛ
и цар Теодор Светослав. След като изключихме възможността за
нредателство от иегова страна, остава другого, далеч по-разумнв
предложение. Тези събития да се евържат с неизвестен за нас раз!
рив между представителите на двете власти в държавата. За съ-1
жаление не разполагаме с никакви сведения за истинските причи-1
ни за конфликта. До нас са достигнали само известия, конто съ-1
общават с подробности само за неговия завършек. Жестоката раз!
права с главата на българската църква обаче е едно красноречив
во доказателство за абсолютного надмощие на владетеля в дър-|
жавния живот. Между другого развитието на този конфликт по-1
казва, че въпреки усилията на църквата да ликвидира или попе
намали влпянието на българските владетели в своя живот тя не
само не успяла, но се стигало и до много драматични моменти,
краен победител при конто оставила светската власт.
Макар и предпазливо, можем да изкажем предположението,
че началото на конфликта между Т. Светослав и църквата започ-
нал още при управлението на неговия баща, цар Георги Тертер I.
Известно е, че заради втория си брак със сестрата на цар Иван
Асен III църквата му забранила причастието и светите таинства.64
Някои историци отдават прекалено значение на този факт и го
смятат едва ли не за единствената причина, която довела по-къс-
но до отказването на Г. Тертер от българския престол. Но те не
отчитат обстоятелството, че Г. Тертер сключил втория си брак,
преди да стане български цар. Анатемата обаче не била спета и
след това — между впрочем това е още един момент, който под-
61 Вж. История на България, С., 1961, с. 1, с. 219.
6? Pachymeres- cd. Bon. 11, р. 265.
63 Сравни у И. Дуйчев, СБК, т. II, с. 164, § 144: „на преосвещените пат
риарси Иоакима, Доротея и Теодосия, вечна памст“.
64 Pachymeres, II, р. 245.
’ I	Държава и църква в средновЬковиа България	389
чгртава сравнително големите права на църквата върху царската
шчност. Затова по-късно сам Г. Тертер пожелал да разтрогне вто-
рия си брак и да върне от Византия своята първа жена. Едва то-
шна църковното проклятие било отменено. Тези събития са добре
известии, по крайне рисковано е да се евържат с онези събития,
конто настъпили в отношенията между църквата и неговия син.
Вероятно този конфликт бил от по-сложен характер. За това меж-
ду другото говори и убийство™ на патриарх Иоаким III. Но фак-
। ьт, че българската църква съхранила спомена за този патриарх,
показва, че в случая тя застанала на иегова страна в разрез с
иьзгледите и действията на българския владетел.
С прибилизително същите причини трябва да се обясии и съ-
гьржанието на една много интересна бележка, която също се на
мира в прибавките към Бориловия Синодик. В § 143 от Палаузо-
||пя прение на Синодика се чете следната възхвала: „Па пребла
жения патриарх и свещеномъченик Макарий вечна памет.65" Све-
ц'нието предизвиква интерес с това, че тук по всяка вероятност
става дума за един от българските патриарси, който бил измъч-
нан и убит за своите убеждения — указанието „свещеномъченик"
«uno говори в полза на това предположение. За съжаление сведе-
ние™ не дава възможност за по-задълбоченп и категорични изво-
ди. Ню самият факт свидетелствува за още един, неизвестен досе-
ia конфликт между държава и църква в средновековна България.
При това патриарх Макарий бил включен в числото на „велико-
мъчениците" на българската църква — от това става ясно, че и
в този случай църквата останала вярна на неговата политика.
Нов момент при реализирането па основните ирииципи на
идеята на теокрацията бележи краят на XIV в. и по-специално
времето на последний български патриарх Евтимий. В нашата
исторически наука и досега преобладава мнението, че идемте на
1 зтимий нямали нищо общо с политическата теория на папоцеза
ризма.66 Има обаче многобройни изворови данни, конто хвърля!
сьмнение върху тази теза.
Известно е, че схващанията си за характера и естеството на
двете власти патриарх Евтимий развива в две от своите съчищ
ния: похвалното слово на Иван Поливотски и житието на св. Иван
Рилски. В първото съчинение Евтимий се е постарал по възмож
пост най-точно да очертае границите на духовната и светската
пласт. Това той прави по повод на иконюборческата политика на
византийская император Лъв III. По повод на това Евтимий изрич
ио отбелязва, че Мойсей като свещеноначалник, а не като нар сс
с разпореждал в живота на църквата.67
Като се спира па тези разсъждения, И. Дуйчев се задоволява
само да отбележи, че очевидно това са били само теоретически
6Ь И. Дуйчев, Стара българска кннжпина, т. II, с. 164.
66 И. Дуйчев, Държава и църква, с. 94.
6? Е. Kaluzniacki, Werke des Patriarchcn von BuJgaricn Euthymius Wien. 1901.
S 43.
> I)
Пор дан Андреев
разсъждения, конто българският патриарх едва ли е прилагал ml
дело.68 * Но сведенията, конто се съдържат в житието на св. Ивай
Рилски, опровергават едва подобна теза. Най-вече заради това
че изказаните в житието млели пямат отвлечен характер, а пл
скоро трябва да бъдат преценявани като непосредствен призМ
към българския владетел: „Валяй се пред нозете на твоята май J
църквата. Усърдно коленичи и прекланяй глава пред нейните пъд
восвегценици.6Я“	I
Като съпоставим тези призиви с отказа на Иван Рилски да!
посети цар Петър и неговите съвети за естеството на царските зя
дължения — това в същност са разсъждения на самия Евтимий, -I
сгава ясно, че идеите на патриарх Евтимий имат преди всичко дел]
сгвен хаарктер и съответствуват на основните принципи на теокра]
тичната идея. На моменти неговата политическа доктрина достиг!
крайните си форми. Той апелира за абсолютно подчинение пр 1
духовния авторитет. Но тук веднага трябва да се постави въпро]
сът, това означава ли, че идеите па патриарх Евтимий следва д!
се оценяват като завършен папоцезаризъм и имали ли са те па]
губно влияние върху единството на българския народ в годиниг!
на турската заплаха? Може ли също така да се смята, че идеи г]
на последний български патриарх били от такьв характер, че д!
иредизвикат реакция от страна на още по-абсолютната доктрин!
за превъзходството на светската власт? Смятаме че, макар и краЛ
ни, идеите, конто отстоявал последпият български патриарх, не с!
били от такова естество, че да нарушат хармонията между двет!
власти.
Носледните години от съществуването на българската държ il
ва поставили преди всичко вьпроса за духовного и политически
обединение на българския народ. Обединение, което така или ипа!
че държавата на „първопрестолния" български цар Иван Шишма!
не била в състояние да осыцествн. При това положение задача:»
за духовного обединение на българския парод вставала единения
но във възможностите на българската църква. От това били про!
диктувани и исканията на Евтимий за подчинение на владетеля:
пред историческата мисия на търновската църква в края на XIV nJ
Тази мисия изпъква още повече пред вид иашествията на един друч
говерен народ, какъвто били османскнте гурцп. Затова в много]
случаи борбата за запазванего на българската държава станала
идентична с борбата за защита на християнската църква.
При това положение застъпваните от Евтимий теократични конч
цепции нямал самоцелей характер, а следва да се ирсценяват ката
вдъхновени от самите политически обстоятелства. Й съвсем есте-
ствено трябва да се охарактеризират като положително явление
в духовния живот на средновековното българско общество.
Тази голяма лична и обществена отговорност на Евтимий е
засвидетелствувана и в събитията около падането на Търново под
68 И. Дуйчев, Държава и църква, с. 94.
®9 П. Иване в, Жития на св. Иван Рилски, с. 69.
?3	Държава и църква в средновековна България	3‘)I
гурска власт. Депиостта на патриарха при отбраната на българ-
ската столица се явява едно естествено продължение на общее г-
>спо-политическите му идеи. И в този случай патриарх Евтимий
останал верен докрай на свопте концепции за мястото и ролята
на църквата в българското общество. Издигиатите от него поли-
тчески идеи имали преди всичко чисто охраиителни функции, пря-,
ко евързани с борбата на българския парод против османските на-
П1ественици.
За разлика от папоцезаризма държавната идея не представ
лява внесена теория. В повечето случаи тя може да се смята катр
плод иа едва традиция, завещана още от езическата епоха. За съ-
каление не разполагаме с достатъчно свидстелства за съществува-
щите схващания отпоено произхода и характера на публичната
власт през този период. Едва управлението па хан Омуртаг по-
казва, че идеята за божественна произход на ханската власт била
грайно усвоена от българските владетели. Но след прпемането на
християнството българските владетели разполагали с една нова
। духовна сила, която била в състояние по нов начин да осмисли
българскага държавна идея. Това стаиало пай-вече по примера
на Византия, когато у нас се наслояват нови, по-съвършени и раз-
гърнати концепции за произхода на властта, георетическата обос-
новка на конто се извършила под влияние на християнската рели-
[ гия. Тогава за пръв път бил поставен и вьпросът за отвошения-
та между държава и църква при организацията и управлението на
| обществото — стаиало необходимо под формата на обществено-
нолитическн идеи да се формулират нови политически теории за
произхода и характера на светската власт.
Съгласно схващанията, конто господствували във визаитий-
ската обществено-политическа мисъл, Византия се ръководела от
идеята за световната империя. Един бог, един император — това
било политического кредо на византийските теолози и обществени
дейци.70 А тъй като самото съществуване на империята било смя-
гано като резултат на божията воля, то на същото основание
следвало да се предполага, че императорът е избран от провиде-
нието.71
Усвояването на идеята за божествения произход на княжеска
га, респективно на царската власт не представлявало съществена
грудност за българските владетели. В същност подобна идея ге
имали завещана още от езическата епоха. По-голяма трудпост
представлявало евързването на идеята за божествения произход
на царската власт съе самото съществуване на държавата каю
резултат на „божията воля". В това отношение заслужаваг пин
мание често срещаните месиастични тенденции в съчипеиияга нп
българските книжовници от IX — XI в. Те явно имали продин ни»
70 За тези схващания вж. L. Brehier. Les institutions de 1'iiiiplic liy/nii 1ц
Paris, 1970, p 50. G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinisclit-ii Simile Mu" ».
(940. S. 17.
5'1 L. Brehier, op. dt., p. 14.
392
Йордан Андреев
ченнето да изтъкнат, че съществуването на българската държав;
било пряк резултат от божията намеса. Подобии настроения съ
ирокарани в т. нар. Солунска легенда. Още по-красноречиво са
^одчертани същите схващания в Българския апокрифен летопис о
в.: „. . . Така, братя, по божия повеля. . . отделих третата час
От куманите, наречени българи. . и заселих с тях земята Кар
вунска, наречена българска. . ,72“.
Като пряк резултат от тази тенденция се явява често срещано:
то твърдение, че българскпят владетел управлява народ, конто му
е „поверен от бога“. В този смисъл следва да се прецеиява све-
Дението на надписа на княз Борис от Балши.73 Същата идея е раз
вита и при Втората българска държава. Така например в Бори-
ловия Синодик е отбелязано, че българските царе трябва да имат
грижа за „христоименните люде, конто им са поверени от бога"74.
.С тези настроения трябва да се обяснят и думите на патриарх
Евтимий във връзка с възстановяването на българската държава
рри Асен и Петър: „премина немного време, когато бог благоиз-
воли да обнови българската държава"75. Наистина тази тенденция
ле среща откъслечно през различайте исторически епохи. но няма
съмнение в това, че тя била усвоена веднага след покръстването
в съответствие с основните изисквания на българската държавна
идея.
Така свързани, тези два елемента — идеята за съществуване
.то на държавата като резултат от божията воля и концепцията за
божествения избор на владетеля — съдържат основните теорети-
чески положения, на базата на конто впоследствие била награде
на цялостната политическа теория на царската власт в среднове-
ковна България. Съгласно тази теория божественият произход на
царската власт произтичал не от намесата и ролята на църквата,
а от едно предварително условие — съществуването на държава-
,та като резултат от намесата на провидението. Доколкото става
^.ума за ролята на църквата в осмислянето на тази теория, ю тя
.«мала само скромната задача формално да освети божественота
право на владетеля.
Многобройните изворови данни ни дават възможност да раз-
берем, че държавната идея представлявала една истннска теория,
.съдържаща цял ансамбъл от норми и правила, чиято главна ос-
нова била вярата в божествената намеса при царския избор. Тук
се налага едно уточнение във връзка с употребяваната терминоло-
гия. Като употребяваме израза „държавна идея", ние имаме пред
щид императорската, т. е. царската идея. Това личи от факта, че
през средните векове никой и никъде не е употребявал термина
ь4, държава" като политическо тяло в модерен смисъл, за да оха
72 й. Иванов, Богомилскн книги н легеиди, С., 1970, с. 281.
'	73 В. Златарски, Намерения? в Албания надпис с името на българския
княз Борис-Михаил, Slavia- т. 11 (1923), кн. 1, с. 63.
74 Срв. И. Дуйчев, Стара българска книжнииа т. II, с. 169.
75 Жития на св. Иван Рилски, с. 71.
25
Държава и църква в средновековна България
рактеризира една организация, получила правого да упражнява
н контролира властта над определена територия и определен па
род. На това обстоятелство обръща вииманието и Д. Ангелов. Спо
ред него в почти всичкн средновековни домашни паметници тер
мипът „държава" бил схващан само откъм пеговата публично
нравна страна и по „този начин отъждествяван със самия владе-
гел"76. Според него това преливане в терминологията свидетелству-
па, че „държавата като понятие била тяспо свързана с предста-
вата за самия владетел"77. Така че понятието държава било схва
щано съвсем едностранчиво и винаги приравнявапо с царската
институция, В повечето случаи държавата се смятала като патри-
мониум, собственост в ръцете на владетеля и нетовата фамилия,
(ъгласио тази теория интересите на владетеля и държавата се по
кривалн, даже в никои случаи интересите на владетеля стояли
над всичко. Интересно е да се отбележи, че началото на тези схва
щания се проявяват още в епохата предп покръстването. В т. нар.
Хамбарлийски надписи на хан Крум българският владетел изрич-
но нарежда: „лявата страна на моя саракт"78 — т. е. още тогава
съществувало убеждението, че държавата (сарактът) трябва да
се смята като лична собственост на владетеля. Христпяиската ре-
лигия не само утвърдила тази идея, но в съответствие със своята
идеология я довела до краен предел. През Втората българска
държава владетелите отъждествяват своите интереса с държав-
ните в една толкова абсолютна форма, която е немислима даже
н във Византия.79 Затова българският владетел е изобразяван да
държи в ръката си златна топка, която символично представля-
вала държавата. По този начин владетелската иконография по
своеобразен начин осмисляла патримониалния характер иа цар-
ската власт.
Едва в края на XIV в. се забелязва стремеж към по задълбо-
чепо вникване в смисъла на категорията „държава". Но това е на
правено все още твърде отвлечено, което не ни дава право да
твърдим, че в тази сноха съществувала ясна представа относпо ре-
жима на тази институция. Така например патриарх Евтимий па ня-
колко пъти употребява изразите „държавен цар"80 и „когаго дър-
жавното знаме държеше"81 — формулировки, при конто проличава
тенденцията да се разграничат и даже противопоставят владете1-
лят и държавата. Но тези факти са недостатъчни, за да се твър-
ди, че в края на XIV в. се наблюдава една диалектика в (нмислЯ-
нето на тези политически категории.
Направеният по-горе преглед показва, че па крив поглед ня
мало съществени различия отпоено схващанията ta харакпра и
/б Д. Ангелов, Приходи на средновековната българска дприишп, ПН
кн. 4—5, год. 2 (1945—1946), с. 385—386.
77 П а к там.
<•3 V. Besevliev, Die protobu'garisclicn Inschrifteu, Bviliu S •-’ll
79 Д. Ангелов, Приходи, с. 388 — 389.
89 И. Иванов, Жития па св. Иван Рнлски, с. 67, 71.
8> Пак там, с. 73.
394	Йордан Андреев	><)
произхода на царската власт през езическия и християнския пе
риод. Наистина и в двата случая владетелят бил „поставен от бо I
га“. Но докато през езическата епоха тази идея е само подхвър
лена и недостатъчно обоснована, през следващите столетия тя се
превръща в едва цялостна система от възгледи, в една завършена
идеология. Това било в съответствие с основните принципи на хри-|
стиянството, което изцяло приемало божествената мисия на влаП
детеля. Тази идея е формулирана изричио в пренесения от Ви*|
зантия юридически сборник, известен под наименованието Еклога
В уводната част на този документ се развива идеята, че царската
власт и законът имали божествен произход и изисквали безпреко-|
словно подчинение. Основното задължение на владетеля било да I
се грижи за благоверното стадо, поверено му от бога.82	I
Идеята за божествения произход на владетеля намерила жи-)
во въплъщение в дворцовия церемониал, к*ойто имал почти сакра-
лен характер и бил тясно свързан с църковната литургия. Да подра-1
жава на бога това било първата обязаност на владетеля и затова!
дворцовият церемониал имал преди всичко предназначението да
напомни за тайнствената връзка между владетеля и небесното11
царство. От друга страна, той имал задачата да утвърди съзна-«
нието за вечността на държавната идея и непреривността на дър-
жавната традиция.
Приблизително така стоял този въпрос във Византия. Но в
средиовековна България на момента може да се наблюдава из
вестна разлика в осмислянето на тези явления. Първо заради тс
ва, че ако във Византия императорската традиция била прост )
продължение на античната традиция, в средиовековна България!
владетелите получили от църквата свещения си престиж. От дру-1
га страна, Византийската империя се ръководила от идеала за све-1
товната империя — нещо, което не било във възможностите на|
българската държава. Затова при нас владетелската доктрина I
имала друго предназначение и в съответствие с това друга идео-
логия. Така или иначе българските владетели не могли да усвоят!
идеята на световната империя и да я направят направляващ мо-1
мент в своята политика. Единствен по нея се увлякъл българ-|
ският цар Симеон, но при реализирането на своята амбиция той
се ръководил повече от чуждия пример, колкого от политическите
завети на първите български владетели.
Като имаме пред вид основните момента в политическото раз-
витие на българската държава, можем да формулираме принци-
пите, от конто се е ръководело съзнанието за политическата ми-
сия на българските владетели, по следния начин: 1) Българският
владетел трябвало да представлява най-важният елемент за мо-
ралната и политическата спойка на обществото. 2) Той трябвало
да символизира мощта на държавата и да бъде истински изрази-
тел на нейното единство и 3) В съответствие с изискванията на
яг За това вж. Д. Ангелов, Византийски влияния, с. 404.
7	Държава и църква в средиовековна България	3')5
цшстиянската религия той имал задължението да бъде искрен и
^беден защитник на православието.
Въ връзка с основните концепции на българската държавна
идея — божествения произход на владетеля и принцнпите на не-
.овата политическа мисия — трябва да се обяснят и повечето от
гпитетите, отправепи към владетеля. На първо място, в съответ-
гвие с теорията за божествения произход той винаги бил възхва-
ляван като „богопоставен". По този начин било формулирано и
официалното приветствие към българските пратеници във визан-
гинския двор: „как е поставеният от бога владетел на България’*83
С намесата на провидението е обясиено и завземаието на престо-
ла от княз Симеон: „Симеон получи благоволение божие и прие
престола.84" Същата задължителна формула се среща и в много-
бройните печати на българските царе Симеон и Петър.85 Тради
цията била продължена и през XIII — XIV в. Така например цар
Калоян заявява: „тъй като бе угодно на бога наш Исус Христос
да ме изднгие за господар на цяла България"86. Впоследствие та-
ги идея е развита в почти всички официални паметници.
Във връзка с тази тенденция е необходимо да се подчертае
дин много характерен момент. Епитетите , г гр о 87 на
| византийския император имали предназначението да подчертаят,
I че поради свещения характер па неговата власт той не можел да
I бъде смятан за обикновен вярващ. Със същите настроения тряб-
$а да се обясни и фактът, че в руския Синодик се отправят ача-
геми по адрес на опия, конто отричали божествения произход на
владетеля.88 89 Подобна тенденция проличава и в иолемичния той на
съчинението на презвитер Козма, където също се утвърждава
идеята за божествения произход на царската власт. А в Борило-
вия Синодик има една анатема, която е отправена срещу ония.
:оито се опитвали „да увредят на царя помазник господен"98.
Заслужава особено внимание фактът, че идеята за „богоиз-
браността" на владетеля се свързва с твърдението, че той бил „вен-
1ан от бога",	. Последнего е извънредно важно с оглед
претенциите на църквата, че единствено на нея принадлежа-
10 правого да „венчава" българските царе. Наистина това твърде-
ние се среща сравнително късно, едва от времето на цар Иван
Александър, но няма съмнение, че като част от владетелската
доктрина то съществувало много преди тази епоха. Като „бого-
венчан" е споменат този владетел в Послесловието към Лондон-
83 Срв. ГИБИ, т. V, с. 222.
«1 Срв. II. Дуйчев, Стара българска книжнина, т. 1, с. 71.
85 За тези печати вж. Д. Герасимов, ИАН, XXIII, I960, с. 67 — 70.
86 Срв. И. Дуйчев, СБК, т. II, с. 10.
87 За това вж.А. Gasquet, op. cit. р. 50—51 Само рнмскнят папа Геласии
:е осмелнл да протестира против тези епитети. Срв. за това Treitinger, op.
124.
88 За това вж. обясненията па A. Michel, Humbert und Kerularios, 2 v.-
Paderbon, 1930, p. 21.
89 За това срв. И. Д у й ч е в, СБК, т. II, с. 169.
396
Йордан Андреев
ското евангелие90 и в Песпивеца на цар Иван Александър.91 Тъ
като този момент е твърде важен с оглед осмислянето на царска
та инвеститура, в повечето от монетите на българските царе коре
ната им се поднася от една ръка, която трябвало да символизир;
божията десница.92 В един завършен вид тази концепция е изло
жена във Възхвалага, или Песнивеца на цар Иван Александър
„Радвай се, от бога избрани. Радвай се, от бога венчали. Радвай
се, българско слово и похвале.93" Тези славословия са ярк
илюстрация на истинскня култ, с който бил обграден държа
телят на българския скиптър, за онова почти религиозно прекло
пение, което съществувало пред неговата личност. И този култ би,
задължителен не само по отношение на един конкретен владетел
но пред самия принцип на самодържавната идея.94
В съответствие с това по подобие на Византия и в средновеков
на България сыцествувал строго разработен и осмислеи церемо
ниал, който имал преди всичко задачата да маннфестира обожа
ването пред царската личност. Едно сравнение между облеклот
на византийския император и българския цар е достатъчио указа
ние, че нимало съществена разлика в дворцовия церемониал въ
Византия и България. По този повод М. Андреев с пълно прав
отбелязва: „даже и да се съмпяваме в това, доколко идеята з
божествения произход на царската власт е била усвоена от Вг
зантия, то тези съмнения биха се разпръенали юкончателно пр
сравнението на придворния етикет и белезите на императорского
достойнство между България и Византия"95.
Отделни елемеитн от дворцовия церемониал на средновековна
България се срещат в разказа на Йоан Екзарх, в който се описва
Симеоновият дворец в Преслав. Но тези сведения са много оскъд
ни и не са в състояние да предадат цялата му грандиозност и bhj
шителна символика. Не бива също така да се забравя, че въ
Византия този церемониал бил издигнат до степента на една дъ[
жавна институция.96
Както е известно, първата част от дворцовия етикет във ви
зантийския двор се състояла в религиозного мълчанпе, което
трябвало Да царува в прнсъствието на императорската личност
Това бил т. нар. принцип на
т. нар. принцип на adoratio,
преклонение™ и обожаването пред божествената особа на вла
летели.97 Във Византия „обожаването" на императора било издиг
нато до краен предел и, както личи от историческите известия, го
ва се отнасяло не само до неговата личност, но и до членовете на

silentio. Втората част на етикета
имала за цел да засвндетелствува

90 Срв И. Дуйчев, СБК, т. II, с. 151
91 Пак там, т. 11, с. 71.
92 Така е третпрана тази тема в златнага монета на цар Иван Асеи 11
в никои монети, сеченп от Константпн-Асен и Иван-Александър.
93 Сравни И. Дуйчев, СБК. т. II, с. 71.
94 За това еж. А. Каждая, Византийская культура, М., 1966, с. 89.
95 М. Андреев, Ватопедската грамота, с. 125.
96 L. Brehier, op. cit.. j>. 50.
97 За това срв. Constan* in Vll, De cercmoniis- I XCI, 749.
к
КУ	Държава и църква в средновековна България	397
пмператорската фамилия.98 Във връзка с това личността на вла-
ц геля била обградена с един представителен блясък, който се из-
разявал по отношение на дрехите му, пурпура и останалите беле-
1п на неговото достоинство.
И накрая акламациите и епитетите .отправяни към владетеля,
нредставлявали третата, най-съществена част от императорский
култ. Църквата била онази институция, която в повечето случаи
пзпълнявала това задължение. Едно сравнение между епитетите,
отправяни по адрес на византипския император и българския цар,
показва значнтелни различия, конто били резултат на една съзна-
гелно изработена и поддържана идеология. На момепти тези раз-
личия са в състояние да характеризират сравнително точно бъл-
гарската царска идеология, която не винаги представлявала сляпо
подражание на византийските образци.
Ето епитетите употребявани по адрес на византийските импе-
ратори; „свещен“", „близък на бога*401, „вдъхновен от бога* 1*101,
„слънце на земята**102, „предмет на божия избор1*103 *, „божествен
човек над човеците“|(М, „божествен господар**105, „божествен1*106,
„коронясан от бога**107, „закрилян от бога**108, „равен на апосто-
.ште**10-*, „воден от бога**110, „божи помазании**111.
А ето и епитетите, конто съпътствуват имената и титлите на
българските владетели: „благоверен**112, „благочестив1*113, „ве
лик'*11*, „христолюбив1*115, „пречестен и преблажен**116, „правосла-
вен**11?, „велик владетел и цар на царете*'118, „превисок**'19 120, „само
държавен-“|2|9, „благороден"121, „венчан от бога1*122, „милостив123**.
эй А. К а ж д а н, Византийская культура, с. 89.
99 Constantin VII, De ceremoniis, 11. 4- 527.
«СО N. С h о n i a t. Discour adressee a Alexii II, p. 15.
101 Constantin VII, Lc iceremoniis- I. 47 222
102 Gregoras. I, p. 330.
юз Const. Vil, De ceremonnis, I, p. 92. 93, 95- 417, 426, 432.
104 Gregoras- 1, p. 337.
Ю5 Malalas, p. 341- 342, 364.
Ю6 Constantin VII- De ceremoniis, 11, p.26, 626.
W;’ Ibidem, 1- p. 9, 60. 72. 279.
iob Manases, 24, 32.
Ю9 Annae, Alexias- I), ,p. 300.
DO Constantin VI1- De ceremoniis, 11- p. 4, 527
Hl Cedrin, 11, p. 99, Cantacouzenos- I, p. 45.
П2 и. Дуйчев, СБК, т. I, с. 60, 76, 167, т. II, с. 55, 65, 115
из Г1 а к т а м, т. I, с. 64, 175, т. II, с. 28, 44, 55, 73.
*’4 П а к т а м, т. 1, с. 77, 179, т. II, с. 44.
116 И. Дуйчев, СБК, т. 1, с. 79, т. II, с. 73, 129, 135, 139, 151, 178
не СБК, т. 1, с. 99, т. II, с. 196.
И? СБК, т. II, с. 73, 169.
И8 СБК, т. И, с. 70.
119 СБК, т. 11, с. 135, 151, 154, 279, 282.
120 СБК, т. I, с. 94, т. 11, с. 129. И. Займов, Бптолскпят паднис па цар
Иван Владислав, с. 34.
121 СБК, Т. II, с. 7), 151.
122 СБК, т. II, с. 71.
123 СБК, т. II, с. 71.
398
Иордан Андреев
-1
„богопазен<|24, „багренороден"125.
Сравнение™ с византийскитс образци покалва, че докато спи-
тетите, отправив,и по адрес па василсвса, имали пред» всичко за!
дачата да подчертаят божествепия произход на пеговата власт i
надземния характер на императорската личност, то епитетите, от
правяип към българския владетел, освен тази задача имали за цел
да осмнслят нзцяло българската царска идеология; да отбележа-i
особеното място на владетеля като защитник на православие™,
величието на владетелите и държавата и т. и. Тези епитети се уве-
личават особено много след унията между рпмската и цариград.
ската църква през 1274 г., когато българските владетели си зала-
зили правого да установят интересите на православието. Тогава
зачестяват епитетите „правоверен", „благочестив", „православен".
Така че тяхната употреба не е случайно явление, а задължителна
формула, тясно свързана с принципите на полнтическата и рели-
гиозната политика, която устоявалн българските владетели. От
друга страна, тези епитети стоят в тясна връзка с изисквапнятг
на църковната доктрина, според която основпата мисия на дър-
жавата се състояла в задължепието да осигури триумфа на хри-
стиянската религия. Както личи от приведенитс по-горе примори
епитетите, отправенн по адрес на българските владетели, не
представлявали само хвалебствия или празии ласкателства, а
задължителни формули, тясно свързани със самодържавните тен
денции на царската власт. Те подчертавалн не само съществува
щите, но и задължителните качества на владетеля — едно поло
жение, което подчертава изискванията. конто съшествували по от
ношение на царската институция.
Появата на тези епитети било пряк резултат от прогреса на
абсолютизма в българската държава. Топ имал за свое тсоретн
ческо оправдание официалната царска идеология и преi
XIII — XIV в. достигнал своята завършена форма. Особено ярко
се подчертава тази идея във владетелската иконография. Както е
известно, тя имала предназначението да пзобразява с подхо инци
средства божествепия характер на царската власт, надчовещкан!
сыцност на владетелската личност и идеята за неограпнчената. аб
солютна власт. Онова, което се е запазило до нас, ни позволяв:!
да възстановим тази иконография с цялата й сложност и дълбока
символика. Пьлният комплект на божествепото предопределение
на българския владетел е означен по следния начин: в своите изоб
ражения той винаги е поставен срещу Христос, който го короняс
ва и благославя. По този начин царската иконография почти с«
смесва с християнската. Затова повечето от запазилите се изобра
жения представят българския владетел с нимб около главата -

>24 СБК, т. 11, с. 71, 151.
125 СБК, т. II, с. 280. Д. Мирчева. Германов сборник, български кинжовен
паметннк от IX в., Български езнк, 1965. кн. 4—5, с. 314. Л. Маргос, За да
тнрането на старобългарския надппс в скалняя пещерен манастир при с, .Ронк
Проваднйско, ИАИВ, т VII (ХХП), 1972, с. 203.

И	Държава и църква в средновековна България	399
юна символизирало божествената му същиост. Така е изобразсн
пир Иван Асеи И в картииата, която представя погребепието на
' рьбския светец Сава в Търново.126 По същня начин е третиран
кии сюжет и в миниатюрата, която представя пренасянето па мо-
шите на св. Петка в Търново.127 С нимб са украсени главите на цар
Константин Асеи и жена му Ирина в стенописитс на Боянската
цьрква. С ореол на главата е изобразен и цар Иван Алексаидър
। миниатюрата, която изобразява погребепието на неговия син
Иван Асен.128 Този елемент се среща твърде место и в някои от
монетите, семени от българските владетели.129
Като се нма предвнд, че основиата мисия на българския вла-
•ц|ел била да оспгурн триумфа на християискага религия и по-
। псииално на православието, той винаги бил пзобразяваи да дър-
1.И в ръката си кръсг като най-важен белег на своята власт. По
1ИНЧК0 личи, чс този елемент бил зает от византинската иконогра-
фия, в кояю императорът си залазил правого да бъде винаги по-
бедител. Както отбелязват повечего изследователи, кръстът в та-
ш иконография не представлявал само символ на страдапията на
Христос: по-скоро той се е превърнал в трофей па победата и сим-
пол на властта.130 Характерного в тези изображения е това, че вла-
детеля? държи кръста винаги в дясната си ръка. В различимте це-
ремонии регалпите в лявата ръка могат да се сменят, но в дясна-
га той винаги остава един и същ. Както отбелязва Gage във Ви-
зантия идеята за иепрекъспатата победа с помощта на кръста се
превърнала в съществен елемент па нмператорската идеология.131
У нас тази идея била възнриета още от езическите владетели.
Както правилно, споменава Бешевлиев, присъствието на кръста в
езическите надписи на хан Омуртаг ням а религиозен смисъл, а
грябва да се обясни със стремежа на този български владетел да
превърне кръста в символ на властта.132 По-късно кръстът става
неизменен символ на царского достоинство па българските владе-
тели. В съотвстствпе с християнската идеология и най-вече с ви-
зантийската политически теория кръстът се превърнал в опзн сим-
иол, конто подчертавал триумфа на владетеля и му дарявал по-
бедата.
Тази идея е развита и в иаративните източници. Така напри-
мер в Чудото из св. Георги и българииът победата на княз Борис
над езичницнте е обяснена с „Христовата сила и кръстното знаме-
ние**133. По същия начин сам Борис обяспява на папа Николай I
126 Вж. Н. 31а up одниов, Старобългарско нзкуство. С., 1966, с. 72.
122 Пак та м, с. 93.
12» н. Мавр одинов, Старобългарско изкуство, с. 103
129 тоэн елемент се среща в медннте и златните монета па цар Иван Асен
II, на Константин Асен и Иван Алексаидър.
130L. Brehier, op. eft., р. 35.
131 J. G a g ё. La victoire ImperiaJc dans L’Emp'ire eliri-tien- Extr. Revue d nr>
toire 'pt de la philologie relig., Univ. Strasbourg. 1933- p. 25—26.
132 в. Бешевлиев, Византийски трнумфалпи обичаи. тнтлн и акламя
win у българнте през IX в, ИЕИМ, 3, 1968, с. 22.
133 И. Дуйчев. СБК, т. 1, с. 70.
400
Иордан Андреев
своята победа над болярите, участвували в бунта против покръ-
стването.131 Но в един завършев вид тази идея е развита във Въз-
хвалата на цар Иван Александър: „Струва ми се, че този цар се
яви нов сред царете, Константин по вяра и благочестие, по сърцв
и нрав, имайкп за себе си за скиптър победоносния кръст. Като
показваше и явяваше тази хоругва, той прогони и разпръсна всич<
ки съпротивни и горди сили — така и този цар на българите, кате
се уповаваше на това победионосно дърво, победи крепко всички
сили и ги прогони с номощта на кръета"135.
По този начин уверено може да се твърди, че присъствието на
кръета в българската царска иконография отдавна успял да за-
мени гръцкото Niki и да се превърне в признат символ на цар-
ската власт и иепрекъснатата победа.
Изнесените по-горе факти и съображения позволяват да опре-
делим, че основните концепции на старобългарската държавна
идея били формулирани с оглед на репрезентативните функции на
владетеля — те трябвало не само теоретически да обосноват и
утвърдят неговнте божествени права, но и да символизират дър-
жавната мощ и единство. Съгласно т. нар. репрезентативна функ-
ция българският владетел бил длъжен да представлява държава-
та и да въплъщава в материализиран вид идеята за нейното един-
ство.Интересно е да се отбележи, че остаиалите две функции — ек-
зекутивната и адмипистративно-законодателната, не са достатъч-
но осмислени от тази теория. Впрочем подобно било положениетс
и във Византия. Това положение изтъква и съветският впзаптинис t
Каждан.136 В повечето случаи обхватът и съдържанието на послед:
ните две функции произтичали от режима на репрезентативните
правомощия, с конто бил снабден владетелят — обстоятелство,
което, съчетано със силата на традицията, им придавало необхо
димата законна сила.
Направеният по-горе преглед ни позволява да разберем как
бил разрешен в чисто теоретичен аспект въпросът за произхода и
характера на властта в средиовековна България. Съгласно заета
та от Византия политически теория владетелят и патриархът име-
ли еднакви права при управлението на обществото. Но в никои
случаи тази концепция не била споделяна изцяло. Става дума за
това, чс по подобие па византийскмте императори и българските
владетели имали по-спецпално отношение към произхода и харак
тера на патриаршеската власт. На първо място, в това отноше-
ние стоял въпросът за коронясването на владетеля. Той стой в
тясна връзка с проблема за отношенията между двете власти и
с режима на техните правомощия.
Тъй като този въпрос е в пряка връзка със съществуващите
теории откосно коронясването на византийските императори, необ-
ходимо е да се направи един кратък екскурс за схващанията и
’34 Срв. ЛИБИ, т. 11,
135 и Дуйчев. СБК, т. II, с. 70 — 71.
136 А. К а ж д а н, Внзантисйкая культура, с. 80.
33	Държава и църква в средиовековна България	->101
геориите, конто съществувалп във Византия за тази церемония
(осега в историческата наука са се оформили две мнения ио този
ньпрос. Има пзеледовагели, конто считат, че коронясването на
императора трябва да се преценяна като прост акт на благоче-
стие от страна последним — просто патриархьт символично деле
гнрал властта, която императоры- бил получил от бога и войска
га. Други анторн нрепеняват коронясването като най-сыцествен
елеменг от имперагорската инвеститура. Според тих единсгвено
тази церемония била в сьстояние да придаде необходимия авто-
ритет и закоииост на императорската нласт.137 138
Краткияг нреглед па сыцествуващпте мнения е в състоянш
та покаже, че крапноегга на застыжаппге теории не се сьгласу-
иа изцяло с историческата истина. Те не огчигат обсгоятелството,
че в коронясването, както и в редина други явления от живота па
Византийската империя, се наблюдава една постепенна еволюция.
конто в много отношения изменяла първоначалния им смисъл. Из-
вестно е например, че ньрвият византийски император, конто бил
коронясап от ръката на царпградския патриарх в 475 г., е Льв I.,3f
Сьбптпята около това короиясване показват, че твьршепата тога-
ва церемония действително бн могла да се иреценява само като
акт на благочестие от страна на владетеля. При сьщесгвуващпге
в имлерията теории за божествения произход па имперагорската
власт коронясването на Лъв I могло да изглежда само кат>о фор-
малност, при която патриархът се явява прост нзиълиптел на бо-
жпята воля. Но, както правильно огбелязват никои изеледовате-
1и, още след смъртга на император Зеной (491), станало ясно, чт
патриархьт и църквата започнали да заемат сьщесгвено мисто в
тази церемония.139 Тогава вдовицата иа император Зенон поиска
ла да иовери властта на Анастасий, но тогавашният патриарх от-
казал да го короняса, преди кандидатът да се закьлне в догмате
па Халкедоиския събор140. От това може да се заключи, че ролята
на патриарха, защитника на православного, нараснала пзвънред
но много, особено при облпчането на императора с пьлпомощия.
По всяка вероягност още тогава се създало убеждение™, че нс
може да се смята за легитимен император, онзн, конто не е коро-
пясан от ръцете иа царпградския патриарх. Примери в това отно-
шение има твьрде много. Подобно на Анастасий и редица други
императори трябвало да дадат същото обещание преди встьнва-
пето си на престола. Такава клетва дали императорите Фока, Ана-
стасии П, Лъв II, Михаил Рангаве, Лъв V Арменец и др.141 * А по-
късно, когато легитимността като теория и практика трапно била
устамовена, коронясването на 'императора от ръцете .на патриарха
137 За тези мнения вж. подробно J. Hussey, op. cit., р. 102.
138 Constantin \ lb De cerenioniis, I- p; 748 Вж. и обясненняга на Treitin-
ger, op. cit, s. II.
130 Срв. L. Brehier. o,p. cit, p. 17.
140 Вж. L. Sick el, Das byzan’tinisehe Kronungsrecht bis zum 10. Jarhundert-
BZ. VII, 1898- p. 522—524.
141 За това вж. L. Brehier, op. cit., p. 17.
?6 Трудове на Великотърновскня у-тет, т. X, ч. II
402	Иордан Андреев	3!
•--------------------------------_------——-------— •—----------------1
изглеждало не само като необходимое?, но и като най-съществев
елемент от неговата инвеститура. Само със съществуването на по-
добии настроения можем да обясним онези събития, който настъЛ
пили след завземаието та Царпград от латинците през 1204 г. То**
гавашният цариградски патриарх йоан Каматир. конто бил пзбя-1
тал в Димотика, предпочел по-скоро да абдикира, отколкого да
короняса за император Теодор Ласкарис. Упоритият му отказ се
дължал на това, че той смятал Тодор Ласкарис За патрапппк и
лишен от права върху короната. Затова се наложило да се избе-1
ре нов патриарх, конто извършил необходимата церемония — ко-1
ронясалТеодор Ласкарис и по този начни го направил легитимен
император в очите на гърците.142
Тук е необходимо да се припомни и случаят с византийския
император йоан Каптакузип, който още в 1341 г. се обявил за им-
ператор в Димотика. В тази церемония обаче не взело участие
нито едно духовно лице.143 Впоследствие, през 1346 г., той се ко-!
ронясал за вторн път, като в церемопията участвувал алексап-
дрппският патриарх. Но след като влязъл в Царпград, Каптакузип
трябвало да се короняса още веднъж — този път от ръцете на ца-
риградския патриарх.144 С това той най-после получил необходп-
мата законна санкция, която така или иначе не успял да придобие
с предишните церемонии.
Но безспорно нап-фрапиращ бил случаят с последният визан-
тийски император Константин XII Драгаш, който за своите съвре-!
меннпци не бнл никакъв император, тъй като не бил коронясан и
благословен от цариградския патриарх, т. е. не разполагал с бо-
жията благословня. Това личи от съчннението на един от послед-
имте византийски историци Дукас, който нарича Константин Дра-
гаш само деспот и смята за последен византийски император
Йоан VIII.145
По всичко личи, че и в средновековна България коронясване-
то на владетеля съответствувало на внзантийската традиция. При
това, когато у нас владетелите започват да се коронясват, във Ви-
зантия била утвърдена теорията, според която единствено актът
на коронясваието придавал необходимата законност и авторитет
на царската власт. Следователно тук нямаме възможност да на-
блюдаваме оназн еволюция, която била характерна за Византия в
ранната епоха. У пас тази теория била заета в една утвърдена фор-
ма, съгласно която патриаршеската благословня зае.мала същест-
вено място във владетелската инвеститура. Следователно у нас
тази церемония няма религиозен или обряден характер, а иредстав-
лява задължителен елемент при делегирането на нареките право-
мощия.
>42 Срв. F. Di>I ger, Regestcn der Keisenirkunden des ostrom'ischen Reaches,
Munchen- 1924—1932, S. 1671.
i43 Cantacouzenos, HI- p. 27.
1,4 Cantacouzenos, IV. p. 4.
145 Doukas, XXXIII, p. 1024.
35	Дьржава и църква в средновековна Быгария
Известно е, че първият български владетел, който ее кори
писал за цар. бил Симеон.146 Това той направил н соответствие с
византийските формули и при пълно спазване на обпчаите на пз-
ючноправославната църква.147 Но характерът на тези събития из-
ключна предположение™, че в случая става дума само за формал-
но делегиране на права от страна на патриарха. Известно е, че
само с цената на този акт цар Симеон можел да придобие онезп
права, конго му липсвали от международноправно гледпще. Пре-
ти да се обяни за цар, топ трябвало да разполага с онази инсти-
туция, която представлявала необходима и при това съгцествена
наст от самодържавната идея, т. е. независима църква. Това се
налагало от визангийската традиция, според която държавата и
независим пят владетел трябвало па всяка цена да разполагат с
патриаршим. Тази идея е развита в един класически вид в едно
«гисмо ла бьлгарск1ия цар Калоян до папа Инокеппий III: „царство
без патриарх не бива" (quia imperium sine patriarcha non staret).148
От този момент ролята на църквата в живота на българската
(ържана нараслала извънредио много. По всичко личи, че още
гогавз бьлгарскнте патриарсп затючнали да искат клетвено увере-
iue от владетелите преди встъпвапето им на престола, т. е. пре-
ти коронясването. От запазилите се исторически известия, че та-
кава клетва дал българскнят цар Калоян, като се заклел във вяр-
ност пред римския престол. В едно писмо до римския папа Ино-
кептип III, тогавашиият български архиепископ Василии заявя-
иа: „. . По-нататък, когато ще коронясвам някого за цар на бъл-
гарите. . ., ще изнсквам от него клетвено уверение, че ще бъде
предан и покорен на онзи, който би управлявал апастолическия
престол.149" По всяка вероятност такава клетва е била искана и
от владетелите на Пьрвата българска държава. Вероятно това
ставало по примера на Византия, където патриарсите изисквали
уверение, че императорът ще почита православие™, ще подкрепи
църквата и ще преследва ересите и отклоненията от официалната
христняпска идеология. Така че при Калоян нещата не се изме-
нили съществено. Традицията и този път била спазена само с та-
ит разлика, че в клетвата си той поел задължения към римската
църква. Но така или иначе тази клетва предполагала някаква, ма-
кар и формална зависимост. По този повод И. Дуйчев заявява, че
гя ставала безпредметна пред вид нълиовластието на владетеля,150
чо в случая той има пред вид един конкретен владетел — цар Ка-
1оян. Смятаме, че това положение трябва да се разглежда по-ши-
роко. с оглед на задълженпяга, конто произгичали от клетвеннте
туми. Разгледани като чиста теория, те вредставляват сыцествеи
момент при определяне на взаимоотношения та между държава и
146 За ге.ш събития вж. В. Злат а рек и, История, т. 1, ч. 2, С. ЗН9.
147 Срв. В. 3.1 ат а рек и. История, т. 1, ч 2, с. 389.
то И. Д v й ч е н, Преписката на папа Инокентий с бшгарите, ГСУ. Пф.
XXXVIII. 1942.' с. 26.
114 Г1 а к та м. с. 53.
1 1 11. Дуйчев, СБК. т. II, с. 305
404
Иордан Андреев
цьрква в средновековна България. Благодарение на гова условие
църквата винаги била в състояние та упражнява натиск върху
владетеля преди встьнването му на престола. Това от своя стра
на предполага, че в никои случаи владетелите били принудени ia
ноемат задълження, конто не са били в сьответсгвие с теориятя
за самод ьржавния характер на царската власт.
Че иа акта па коропясвамето било огданапо изключигелио «на
чение, личи от ирепнската на цар Калоян с папа Ннокентий III |
Цялата коресионденция на българския владетел показна, че. в пре-
говорите с Рим той се интересунал главно от два bi.проса: при-'
знаване самостоятелносгга на българската църква и коронясвапе
то му за цар. При това личи, че Калоян желае да се сдобие с цар
ско достоинство по един легитимен начни, за да не остави никак
ви сьмнения относно божествепия характер на своята власт. То
ва се налагало от усложнената политически обстановка, но няма]
съмпупие, че в никои отношения тук взели врьх онези концепции,
конто съществували в изгочноправосланния свят — георияга, ч.
тлзи бил единственияг начин за сдобиването с владегелски пьяно]
мощия.
В тяспа връзка с този ньирос стоят нроблемиге, свързани с
наследяването на царската власт в средновековна Бьлгария, из I
бора на патриарх, детайлното проследяване на отношения га между
държавата и църква в средновековна Бьлгария и г. н. Иоради огра |
иичеиия обем на студията ине не сме в състояние ia се спрем иол
робно на тези въпроси.
В заключение трябва да отбележим, че в средновековната бьл
гарска държава идемте на теокрацията били винаги живи, макар
че рядко били случайте, когато успявали да ее наложат и овла
деят общесгвеното сьзнание. В началото българската църква тьр
села начини и средства да спечелц влияние и свобода на действие
Но успехът на нейните политически теории зависел гвърде миогО
от позицията на българските владетели. Крайният цезаропаиизьм.
устояван от българските владетели, утвърждавал друга полптпчес
ка теория, според която царската власт представлявала институ-
ция, освободена от всякакъв контрол. Това довело дотам, че от
доктрина за над.мощие идемте на теокрацията трябвало да се пре
върнат в доктрина за запазване на църковните интереси от посега-
телствата на светската власт. На основата на този принцип се
сложили занаиред отношения га между държава и цьрква в бъл
гарската държава — съществу ващата чармония и единство на тех
ните интереси предсгавлявали най-важното условие за осъществя-
ването на единството на държавата и триумфа на самод ьржавна
та идея.
ГОСУДАРСТВО П ЦЕРКОВЬ В СРЕДНЕВЕКОВОЙ
БОЛГАРИИ
И. Андреев
Резюме
При рассмотрении этой проблемы ан юр ставит перед собой
•адачу охарактеризовать политические теории теократии цезаро-
шпизма н среиневоковом болгарском государстве. Исходя из кон-
цепции. что идеи церкви передают прежде всего динамизм общест-
венно-политической мысли, автор прослеживает подробно пути
проникания идей |еократии среди болгарского общества. Этим
идеям противопоставлялась политическая теория цезароиапизма,
лоторая была сторонником концепции о превосходстве светской
власти над духовной. Целостное исследование этого вопроса под-
тверждает существующее мнение, что превосходство осталось на
'тороне светской власти. С этим должны были соображаться и
•горонники теократической идеи. Это привело к тому, что идеи
юократии в средневековой Болгарии превратились из доктрины
|ревосходсгва в доктрину охранения церкви от посягательств цар-
ской власти.
Параллельно с *гим автор подробно рассматривает и некото-
рые другие вопросы, связанные с политическими теориями рассма-
триваемы,х институций. Прослеживаются различные теории в связи
• коронацией болгарских владетелей, царской иконографией, уна
следованием престола и т. и.
В заключение надо отметить, что в условиях болгарского сред-
ювековья между государством и церковью создавались на прин-
ципе т. н. диархии, которая [авали им приблизительно одинаковые
|рава при управлении обществом. Но такая была только теория.
На практике единство интересов государства и церкви предоегав-
1яло болгарскомх владетелю права значительно побольше.