Text
ИЗСАЕДВАНИЯ по
БЪЛГАРСКА СРЕДНОВЕКОВНА
АРХЕОЛОГИЯ
СБОРНИК В МЕСТ НА ПРОФ. РАШО РАШЕВ
ФАБЕР • 2007
ИЗСЛЕДВАНИЯ ПО БЪЛГАРСКА СРЕДНОВЕКОВНА АРХЕОЛОГИЯ
Сборник в чест на проф. Рашо Рашев
Отговорен редактор
Ст.н.с. д-р Павел Георгиев
Фабер • 2007
проф. Рашо Рашев
© Авторски колектив, 2007
© Издателство “Фабер”, 2007
ISBN 978-954-775-703-5
Отговорен редактор:
Павел Георгиев
Редакционна колегия:
Стойчо Бонев Тодор Балабанов Станислав Иванов
СЪДЪРЖАНИЕ
ПРЕДГОВОР (Павел Георгиев)...............................................7
Рашо Рашев на 60 годный..................................................9
Станислав Станилов, Янко Димитров
Раннобългарската култура V-VII век - култура “на колела”..............22
Павел Георгиев
Тюркоезични или ираноезични са прабългарите?..........................41
Живко Аладжов
Мадара и скалният релеф (по повод на стари и нови ракурси към проблема)..44
Цветелин Степанов
За един вид белоглинена керамика от Плиска............................54
Людмила Дончева-Петкова
Старобьлгарските валове сред античните и средневековый земнонасипни съоръжения.. ....................................... 74
Димчо Евстатиев
Разпространение на костените игленици в некрополите на Долей Дунав....87
Валери Григоров
Коланни части, украсени с орнамент “точка-запетая” от края на VI-VII век.98
Николай Хрисимов
Борба между животни в коланната металопластика от езическия период на дунавските българи............................................111
Боян Тотев, Олга Пелевина
Нови данни за ранносредновековни бьлгарски некрополи.................125
Валери Йотов
Ранносредновековен некропол в кв. Дивдядово, гр. Шумен...............138
Т. Балабанов, Г. Атанасов
Обредът “обезвреждане на мъртвите” в езическите некрополи (по данни от района на Плиска и Варна)...........................154
Христина Стоянова
Средневековый български и византийски печати (IX-X в.) с етнонима BovXyapwv........................................................167
Иван Йорданов
Първата българска патриаршеска катедра в Дръстър и патриарх Дамян (927-971)....................................................... 179
Георги Атанасов
Ползването на водата - елемент от културата на столичните градове от Първото бьлгарско царство.....................................197
Росща Панова
6
Гроб на преславски аристократ от X в..................................204
Стойче Бонев
Звыщи с редки форми от Ранното средновековие..........................211
Станислав Станилов
Ранносредиовековни накити от НИМ..................................... 224
Мариела Инкова
Сребърен пръстеи с незатворена халка и ипсилон с отвесни хасти от Североизточна България.........................................240
Тотю Тотев
Непубликувани коланни гарнитури от Велики Преслав.....................245
Стоян Витлянов
Старобългарска апликация от Маркели...................................259
Димчо Момчилов
Единички и двойни печатчета от Североизточна България.................266
Валентин Плетньов
Ранносредиовековни амулети-медальони с ажурни и релефни кръстове........276
Стела Дончева
Два оловни кръста с изображения на Иисус Христос и св. архидякон Стефан.298
Казимир Попконстантинов
Сребъреи нагръден кръсг с надпис от Преслав...........................305
Георги Майсторски
Стеатитов медальон със св. Никола от музея в гр. Котел................310
Константин Тотев, Милен Николов
Железни предмети от дворцовия център на Плиска (края на X-XI век).....318
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
Огниво с бронзова дръжка от Плиска....................................348
Радослав Василев
Пръстеии от Преслав с изображение на орел.............................362
Гергана Илиева
Колективна находка с фолиси на император Константин VII от района на Ришки проход...................................................368
Женя Жекова
Колективна находка на солиди от X век в Абритус.......................375
Георги Дзанев
Рисунки-графити от скална пещера при с. Осмар, Шуменско...............385
Светлана Венелинова
За технологичните особености на каменните калъпи от София.............396
Диян Иосифов
Сравнителни археозоологически проучвания от Плиска......................405
Лазар Нинов
Списък на съкращенията..................................................414
7
ПРЕДГОВОР
Идеята за настоящим юбилеен сборник дойде с встъпването ми през ноември 2003 г. на длъжност като ръководител на филиала на Археологический институт с музей при БАН в град Шумен. Споделена с коле-гията на филиала, тя беше приета като израз на уважение към научного дело на нашим колега Рашо Рашев, чиято 60-та годишнина беше току-що отминала.
Томът съдържа 34 разнородни публикации, повечето от конто раз-глеждат новопостьпили археологически паметници или пък са интерпретация на известии отпреди. Част от тях третират и по-общи въпроси на културното ни наследство или са посветени на въпроси от история-та на Първото българско царство. Обединяващото за повечето стагии е това, че разглеждат проблеми на Ранното българско средновековие. По-вече от половината от тях са с тематика из прабългарската история и кул-тура, която, както е известно, в центьра на научните интереси на нашия юбиляр. В този смисъл, те са израз на внимание към неговата личност и признателност за неуморимата му работа и научни постижения. Автори на публикациите са български изследователи — колеги, приятели и сле-довници на Рашо Рашев.
Редакционната колегия се надява, че чрез тази своя инициатива дава нов тласък в развитието на ранносредновековната българска археология и история и допринася за утвърждаването на авторитета на Филиала на АИМ при БАН в град Шумен като един от водещите медиевистични цен-трове у нас.
12 януари 2005 г. Шумен
Павел Георгиев, отговорен редактор
9
РАШО РАШЕВ НА 60 ГОДИНИ
Станислав Станилов, Янко Дим итров
На 12 ноември 2003 г. навърши 60 години старши научният сътрудник I степей, доктор на историческите науки Рашо Рашев. Настоящият сборник, със-тавен по случай юбилея от негови колеги, приятели, съмишленици и ученици, е израз на искрено уважение към неговата достойна кариера на учен-медиевист.
Роден е в с. Тича, Котелско (дн. Сливенска облает), където започва основ-ното си образование, довършва го в съседното с. Медвен и продължава в сред-ното Педагогическото училище в Стара Загора. След военната служба учител-ства една година в родното си село. Определен афинитет към хуманитарното знание го отвежда през 1965 г. в Историческия факултет на Великотьрновския университет (тогава Висш педагогически институт “Братя Кирил и Методий"). Там получава добра обща подготовка, особено в областта на античната и сред-новековна история и археология, преподавани му от утвърдени български уче-ни като Петър Петров, Велизар Белков, Борислав Примов, Димитьр Ангелов, Петьр Тивчев и начинаещите талантливи преподаватели и асистенти Янка Ни-колова, Христо Коларов, Владимир Попов, Маргарита Тачева, Богдан Богданов, Йордан Андреев, Златозара Гочева. Още от първата година на следването си насочва интересите си към археологията, за която го спечелва големият наш учен и обаятелен преподавател проф. Станчо Ваклинов. В кабинетните занимания и теренната дейност на създадения от него научен кръжок по археология, чийто председател е за известно време, той добива първите теоретични познания и практически опит за работа в една доскоро непозната за него облает на исторического познание.
Участието си в разкопки започва по време на студентска практика на хьлма Царевец във В. Търново през лятото на 1966 г., а от есента на същата година и до завършване на следването си като технически помощник на двореца в Преслав под ръководството на Станчо Ваклинов и на обект в района на юж-ната порта под ръководството на Иванка Акрабова-Жандова. Благодарение на проявените при подготовката и защитата на студентската си дипломна работа качества, веднага след завършването си през 1969 г. е назначен за екскурзовод в Археологическата база - музей на БАН в Преслав, където работи до 1972 г. Това му позволява да продължи участието си в разкопките на втората българска столица, както и да получи допълнителна квалификация в музейната и научно-изследователска работа благодарение на сътрудничеството си с Тотю Тотев, по
10
Станислав Станилов, Янко Димитров
онова време завеждащ базата-музей. Три от първите му статин, написани през този период върху вече известии паметници — каменните “баби” от Ендже, ри-сунката върху керемида от Мадара и модела на юрта от Девня, издават нов подход към българската езическа култура и му определят водеща роля в кръга на бързо израстващите тогава и утвърдени днес археолози медиевисти, известии като “търновската школа” или “учениците на Ваклинов”.
През 1972 г. преминава на работа като уредник в средновековния отдел на Исторически музей в Силистра. Силистренският период е начало на самосто-ятелната му теренно-изследователска дейност - проучването на българската ранносред! ювековна землена фортификация на Дол ния Дунав - тема на подгот-вяната кандидатска дисертация. В продължение на няколко сезона обхожда и измерва, прави сондажи и разкопки на укрепления в Силистренски и Варненски окръг (Полина, Старо село, Алеково, Дунавец, Средище, Руйно, Подлее), в из-точния дял на Стара планина (валът Преградата) и по българския черноморски бряг (Аспаруховият вал при Варна, валовете при Шкорпиловци и Обзор, между Приселци и Паницово и тези в устието на река Камчия). От 1973 г. започва участието му в широкомашабните разкопки на Плиска, където самостоятелно проучва външното землено укрепление и сектор от източната крепостна стена.
През 1975 г. е сред първите трима назначени с конкурс научни сътрудници в новосъздадения филиал на АИМ при БАН в гр. Шумен. Поверено му е ръко-водството на възобновените след дългогодишно прекъеване разкопки в Мадара, конто допълва с изеледвания на земленото укрепление на аула при с. Хан Крум. От 1976 г. е привлечен в колектива, който под рьководството на проф. Станчо Ваклинов проучва т. нар. Крумов дворец, респективно Дворцовия центьр на Плиска. След смъртта на проф. Ваклинов през 1978 г. поема рьководството на разкопките - авторитетна, но нелека и отговорна позиция. В тази връзка под-готвя програмната по характер статия “Плиска: разкопки, проблеми, задачи”.
Защитил кандидатската си дисертация през 1977 г., той се утвърждава като водещ специалист по въпросите на ранносредновековната българска фортификация. В процеса на преработка и подготовка за издаване на дисертационния си труд продължава с теренното изеледване на землени и каменни укрепления (1976,1978 г. -участъци от крепостната стена и южната порта на Външния град в Преслав, валът при Хайредин). Интензивната му теренна работа е прекъсната през 1980 г. от шестмесечна специализация по прабългарска археология в тога-вашния Съветски съюз, където участва за един месец в съветско-унгарско-бъл-гарската експедиция на един от еталонните за културата на Хазарския хаганат паметници - Маяцкото градище.
Разширявайки обхвата на научните си интереси и теренни изеледвания, той съчетава разкопките си в Плиска с проучване на нови паметници от най-ранния период на Българското средновековие в нейната близка и далечна окол-ност. Дори само изброяването на обектите, на конто е работал от 1979 г. насам, или пьк споменаването на характера на проучените паметници, показват колко
Рашо Рспиев на 60 години
11
Рашо Рашев сучастниците в проекта "Карта на средновековната българска държава (територията на Онегина Североизточна България ”, Шумен, 19 септември, 1991 г.
мащабни, разностранни и значими са неговите открития на терена. Основната част от тях са в Плиска и нейната околност и преди всичко в Дворцовия центьр. Той довършва цялостното проучване на Крумовия дворец и сполучва да открие в опожарения му подземен ходник рядьк хански керамичен сервиз от около 50 съда. На терена на двореца и предимно около него фиксира останки от дървени постройки, проучва пълния план на една такава постройка и обособява непо-знат дотогава период на дървено строителство - едно от най-значимите открития в българската средновековна археология през последните десетилетия. В резултат от системни обхождания на територията на Външния град съставя и обнародва първата карта на обитаемите зони около ханската резиденция. Про-дължавайки разкопките на девташларите западно от Плиска, при с. Златна нива открива уникално кръгло култово съоръжение и дървена ограда, конто заедно с известните преди това там девташлари образуват голям култов комплекс. Разкопките в този район по-късно под името “Плиска-запад” (заедно със Ст. Сга-нилов) са продьлжени и довеждат до цялостното очертаване на оградата (350 х 350 м), а започнатите разкопки на могилите край западния землей вал и ров довеждат до откриването на 12-метровата поменална шахта в могила XXII. Ус-поредно с това при с. Върбяне проучва двуобряден некропол (в сътрудничест-во с Хр. Стоянова). Вън от Плиска освен разкопките на укрепеното селище и
12
Станислав Станилов, Янко Димитров
християнски некропол при с. Хума, Разградско, той ръководи проучвания та на езическия некропол и селище при с. Ножарево, Силистренско, и на езически-те некрополи при Дибич и Караманите (заедно със Ст. Станилов, Г. Атанасов и К. Красилников), на селище при езическия храм в района на Румска река в Преслав (заедно със Ст. Бонев и Н. Русев), ръководи студентска експедиция “Ахелой” на ШУ за локализиране мястото на битката от 917 г. Част от тези проучвания на некрополите са осъществени със студента аг Луганск (Украйна) и Кишинев (Молдова).
Впечатляващо като обем, тематично богатство и значимост на приносите, написаното досега от него включва 4 книги и близо 150 студии, статин, рецензии, отзиви и оценки с библиографии (вж. приложената подбрана библиография). Базирано главно върху резултатите от собствена теренно-изследователска работа, творчеството му е насочено към разработката на няколко проблемно-тематични кръга, във всеки един от конто той предлага нови или обобщава вече известните факта, като предлага свои тези и аргументи.
I. Фортификация, граници, геритория и пътища
на Първото българско царст во
Новият и най-плодотворен етап в археологическото изследване на темата се свързва приоритетно с името на юбиляря. То стой под близо 30 заглавия, синтез на конто се явява монография га “Старобългарски укрепления на Долния Дунав VII—XI в.”. Излязла през 1982 г., тя представлява първият в българската средновековна археология успешен опит за сводно изследване на определена категория стационарни паметници и несъмнено ще бъде още задълго настолна книга за всеки, който се занимава с фортификационната система на ранносред-новековна България. Особено място в нея имат новите добавки към тезата за южното (спрямо Дунав) местоположение на Онгьла. С приносен характер са статиите за средновековния път Плиска - Дръстьр, за североизточнага и юго-източната граници на Първото българско царство.
II. Селшцното устройство на ранносредновековна България и проблемът за града
Темата е разгледана в статии, посветени на въпроса за обитаването на ра-йоните около Плиска и Преслав, по северозападния черноморски бряг, източ-ния дял на Стара планина и Североизточна Тракия. Те внасят нови наблюдения за появата и особеностите на селищната мрежа в България през Ранното сред-новековие. В тази връзка публикуваната в съавторство със Станислав Станилов монография за резултатите от разкопките на укрепеното селище при с. Хума се налага като траен коректив за всички по-сетнешни изследвания с подобен характер. Както в концептуални статии, така и по-късно в докторската си ди-сертация той предлага собствена теза по ключовия въпрос за появата и характе-
Рашо Рашев на 60 години
13
ристиките на ранносредновековния български град, в контекста на конто важно място заема и дискусионният в нашата историография проблем за аудите. Според него градът на Първото българско царство не възниква като производ-ствено-тьрговски, както се смята обикновено, а като военно-административен центьр - средигце за концентрация и преразпределение на принадения продукт. От такава гледна точка аудите от първата половина на IX в. се явяват начална форма на българския град.
Ш. Плиска като столица и селищен центьр
на Първото българско царство
Разработайте по тази тема са сред най-значимите му приноси. В резул-таг на дългогодишни теренни изследвания в Дворцовия центьр, Вътрешния и Външен град, той формулира нова и най-пълна засега концепция за появата и развитието на Плиска като столица и селищен центьр. Особено важни са убе-дително защитените в отделни статии и в дисертационния му труд изводи за т. нар. период на дървено строителство, за характера на кампоса и аула Плиска, за периодизацията на строителството и живота в Дворцовия център, за част от керамиката от Крумовия дворец. Несъмнен принос в изследването на старобьл-гарската архитектура са архитектурните възстановки на дървената юртообразна постройка (заедно с В. Дочева), сграда № 32 и Тронната палата. Предстояще е обнародването на пълните резултаги от разкопките в Дворцовия центьр.
IV. Достоличен Преслав (исторически топография, фортификация и селищ но устройство) е тема на сравнително ограничен интерес от иегова страна. Въпреки това в нейното разработване той има съществени приноси - без статиите за устройството на външната крепостна стена и поправката в плана на вътрешната, за топографията на селищата във Външния град, а напоследък и за отаритото в района на Румска река ранно селище, възможностите за цялостна характеристика на аула Преслав, изложени в една от статиите му, биха били значително по-ограничени.
V. Мадара и Мадарският конник, паметници
на езическата религия и култура
Темата е обект на вниманието му от самото начало на неговата кариера и намира израз в няколко публикации, конто засягат паметниците и проблемите на главния култов центьр на езическа България — Мадара: етимологията на топонима, атрибуцията на отделни находки, жилищно-култовото предназначение на постройките от комплекса северно от релефа, семантиката на скалния релеф и мнимата му будистка принадлежност, проблемите на надписите около релефа. Аргументирайки виждането си за Мадарския релеф, той привежда сериозни културно-исторически и археологически доказателства за проявата на всеобщ
14
Станислав Станилов, Янко Димитров
култ към образа на конника, обединил чертите на митичен герой и владетел и отразен в религията и изкуството на езическа България. В нея, редом с тезата за идентификацията на българските ханове с Мадарския конник като символичен обобщен образ на владетел, особена стойност има вярно доловеният синкретичен политеизъм на по-долните нива в религиозната система на дохристиянска България. По повод на надписите около Мадарския конник с нови наблюдения и съображения е разгледан проблемът за датата на въвеждането на гръцкото писмо и език в българската държавна канцелария. Изследването на рисунките-графити от Мадара и Девня е повод да се поставят въпроси около характера на езическите религ иозни представи и вярвания. По повод рисунките-графити от територията на Първото българско царство е изложена тезата за появата им като непрофесионално копиране на официални паметници на изкуството - непосредствен израз на народната култура. Проследяването на хронологията на най-популярния знак “ипсилон с две хасти” му позволява да допуске еволюци-ята му от второстепенен през езическия период в основен през християнския, периоди, конто той изследва с оглед на тяхната атрибуция и символика и като отражение на религията и изкуството през Първото царство. Тук се прибавя идеята за т. нар. “езически лицев образ” - обединяващ изобразителен символ на българската езическа култура, който запазва своята популярност и след по-кръстването. Определен приносен характер имат и двете му статии, посветени на символиката на кораба и елена.
VI. Отделки паметници и проблеми, обща характеристика на старобългарската култура
Трупа публикации са посветени на паметници с проблематична или неи-зяснена преди него хронология, атрибуция и семантика (печатчетата-амулети, глинените бъклици, токата отКараманите и българският колан до покръстване-то). Сами по себе си те представляват важни приноси, но не по-малко значение имат и като основа и стимул за последвалите ги по-разширени разработки от други наши автори. Няколкото негови статии-тезиси (за ускореното развитие на българската култура, за Дунавска България и Централна Азия, за връзката бог - владетел преди покръстването, за ранносредновековната (до средата на IX в.) култура в Македония) и върху проблема за началото на българската среднове-ковна култура (според археологическите паметници) са основа и своеобразна предварителна подготовка за написването на изследване “Българската езическа култура през VII—IX век (археологическа характеристика)”, защитено като докгорска дисертация през 2001 г. В него е предложена цялостна концепция за генезиса, проявите и характера на този дял от българската култура. Нового в тази концепция е схващането на културата на двата основни етноса - славяни и прабьлгари - не като самостоятелни, изолирани етнически култури, а като
Рашо Рашев на 60 години
15
два клона на обща култура, обединени от сходна езическа религиозна основа и общи прояви на материалната култура. Тя е характеризирана в конкретните си археологически параметри - територия и граници, укрепления, селища и жилища, занаятчийска продукция, некрополи и погребален обряд, керамичен комплекс, изобразителни паметници, гражданска и култова архитектура. Своеобразно продължение на тази тема са няколко работа, посветени на личността на цар Симеон и на проблема за т. нар. преславска цивилизация.
VII. Прабългарите в Източна Европа и на Долей Дунав -произход, култура и история
По тази тема юбилярят работи от самого начало на заниманията си. След редица конкретни разработки, към конто освен споменатите по-горе трябва да се добавят статиите за гроб II1/5 при Мадара, прабългарския погребален обряд през V-VII в., изобразителните паметници на прабългарите в източноев-ропейската степна зона, произхода на прабългарите, двете групи прабългари и двете прабългарски култури, византийската култура в Крим и прабългарите, държавата на Ернах, темата е обобщена в две монографии (“Прабългарите през V-VI1 век” и “Прабългарите и Българското ханство на Дунав”) и в докгорската дисертация. Не би било пресилено да се твърди, че през последните 20 години именно благодарение на тези работи прабългарската тема в българската сред-новековна археология и медиевистика поддържа своето естествено и достойно място в изследването на една международна историко-археологическа проблематика. В споменатите монографии се предлага съвременен поглед върху ис-торията и културата на прабългарите с акцент върху историческата им роля на Долей Дунав. За пръв път се прави опит да се идентифицират техните най-ран-ни археологически паметници чрез обособяване на групата от вторични могил-ни гробове в културата от “хунско време” (края на IV - края на V в.) в стелите на Източна Европа. Този от неговите приноси има много актуално значение, тъй като по същество отхвърля предлаганите напоследък в нашата “научна” и популярна книжнина “професионални” и любителски атрибуции, обявяващи за прабългарски редица паметници от различии райони и култури преди V в. Обосновавайки тезата си за двете групи прабългари и две прабългарски култур-ни съставки (тюркоезичната по произход аристокрация и ираноезичното или със смесен произход обикновено население) от периода до покръстването, той прави успешен опит да унифицира в свод археологическите им паметници от VI—VII в. в степната зона на Източна Европа и на Долей Дунав. Като съществен принос към българската медиевистика може да се определи идеята за “периода на Онгъла” като органична част от историята на Първото българско царство, а не като междинеи, додържавен етап.
16
Станислав Станилов, Янко Димитров
V. Късните номади в българските теми
Интервенте му към номадските общества в евразийските степи му е позволил да идентифицира паметници, конто поставят основата на изучаването на културата на т. нар. късни номади в българските земи - каменните “баби” от Ендже, гробьт на воин в Плиска, непубликуваният още гроб с ковчег, издълбан от цяло дърво в комплекса “Плиска-Запад”.
Приносът му в изучаването на историята и културата на езическа България не остава затворен в рамките на българската наука. Участието му в междуна-родни форуми легитимира по най-добрия начин българските постижения в тази облает: Първи и Втори международни конгреси по българистика (София, 1981 и 1986 г.); Международен симпозиум по археология и ранна история на България (Нотингам, 1981 г.); Пети международен конгрес по славянска археология (Киев, 1986 г.); Двустранна българо-унгарска среща на тема “Прабългари, ава-ри и маджари в историята на Югоизточна Европа” (Будапеща, 1987 г.); Първа - Четвърга международни конференции по прабългарска археология (Шумен, 1976, 1986, 1990, 1996 г.); Конференция по археология на Черноморието (Сим-феропол, 1991); Международен симпозиум по градска археология (Страсбург, 1994 г.); Международни конференции в Киев (1999 г.), Казан (1999 г.) и Франкфурт на Майн (1999 г.); XX международен конгрес по византология (Париж, 2001 г.).
От 1986 г. той поема председателството на организационния комитет, който подготви провеждането на Втората - Петата срещи по прабългарска археология. Поставяйки на международна дискусия някои от най-важните проблеми в изучаването на историята, религията и културата на прабългарите, тези форуми са един знаменателен факт в пашня научен живот, тъй като поддържат инте-грацията на специалистите “прабългаристи” в цяла Европа. Друг негов принос за тази интеграция е участието му в подготовката и реализирането на проекта “Онгъл” между Варненския свободен университет и Висшата антропологична школа в Кишинев, Република Молдова през 2003 г.
Ангажираност и чувство за отговорност са критериите в мотивацията на научно-организационната, редакторската и експертната му дейност. По иегова идея бе иницииран и реализиран до публикация един от най-значимите през последното десетилетие проекта в българската средновековна археология - “Материали за картата на средновековната българска държава (територията на днешна Североизточна България)”. Отговорен редактор е на две от нашите най-авторитетни и с международна известност научни поредици — сборниците “Плиска-Преслав” и “Проблеми на прабългарската история и култура”. Бил е заместник-отговорен редактор на поредицата “Разкопки и проучвания”, член на редколегиите на научните списания “Археология Крыма” и “Татарская археология”. От 1988 г. е член на Научния съвет на АИМ, от 1991 до 1993 г. е ръ-ководител на филиала на АИМ при БАН в Шумен и член на Специализирания
Рашо Рашев на 60 годней
17
научен съвет по стара и средновековна история, археология и етнография при ВАК (отново от 2004 г.). Кариерата му има последователен израз в придобити-те научни степени и звания на хабилитационно равнище — старши научен съ-трудник II стелен от 1984 г., доктор на историческите науки от 2001 г., старши научен сътрудник I стелен от 2002 г.
Оценката на изследователските му дирения има и по-широк аспект чрез участие в популяризирането на паметниците от Ранното българско средновеко-вие. Неколкократно са преиздавани неговите самостоятелни или в съавторство (с П. Георгиев) пътеводители за Плиска. Издавани са популярни варианта на научни студии, посветени на черноморските валове, на паметниците в Мадара, на 100-годишнината на разкопките в Плиска (с. Я. Димитров).
Пътят му не би бил оценен пълно, без да се отбележат водените от него курсове лекции в ШУ (“История на България през Средновековието”; “История и култура на тюркските народи”; ’’Прабьлгари”), ВТУ (“Българската езическа култура”; “Археология на евразийските степи през Средновековието”), ВСУ (“Евразия и конните народи”), както и десетките ръководени и рецензирани дипломни работи. Участва в подготовката на аспиранта към Секцията за средновековна археология на АИМ, проявявал е винаги готовност за неформално консултиране и грижи за професионалното израстване на цяла генерация мла-ди колеги, някои от конто с право претендират да са негови ученици.
В заключение нека добавим: поздравяваме те от сърце, драги колега и приятелю, щастливи сме, че си сред нас, желаем та още дълго присъствие в архео-логията с добро здраве и бодър дух!
ПОДБРАНА БИБЛИОГРАФИЯ на ст.н. с. I ст. дин Рашо Рашев*
- Прабългарски ли са каменните баби от Ендже. - МПК, 1972, 1,17-20.
- Прабългарски култов паметник от Мадара. - Археология, 1973,2,29-38.
- Модел на юрта от Девня. - Археология, 1976, 1, 39-45.
— За глинените бъклици в средновековна България. — Плиска-Преслав, I, 1979,206-209.
- Плиска: разкопки, проблеми, задачи. — Векове, 1979,4, 38—48.
- СТАРОБЪЛГАРСКИ УКРЕПЛЕНИЯ НА ДОЛНИЯ ДУНАВ VII-XI В. Варна, 1982, 230 с.
- СТАРОБЪЛГАРСКИ ВАЛОВЕ ПО ЧЕРНОМОРИЕТО. София, 1982,50 с.
Пълен библиографски списък виж в “Плиска-Преслав”, 10,2004,322-328.
18
Станислав Станилов, Янко Димитров
— Ускорено развитие на старобългарската култура. - Първи международен конгрес по българистика. Доклади от симпозиум “Славяни и прабългари”. София, 1982,93-105.
- L’Onglos - temoignages ecrits et faits archeologiques. - Bulgarian Historical Review, 1982, 1, 68-79.
- Pliska - the first capital of Bulgaria. - Ancient Bulgaria. Vol. II. Nottingham, 1983,255-269.
- Късни номади в Плисковското поле. - Преслав, 3, 1983, 252-262.
- Нови данни за страда 32 в Плиска. - МНЕ, 1984, 2, 5-8.
- За езическия лицев образ (по повод на някои коланни апликации). -Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. София, 1984, 129-135.
- Конникът в старобългарското изкуство. - Археология, 1984, 2-3, 60-70.
- ПЛИСКА. Пътеводител. София, 1985, 71 с.
- Проучвания на външната крепостна стена в Преслав. - Плиска-Преслав, 4, 1985,215-222.
- Ранносредновековен надпис на гръцки език от Външния град на Плиска. -Археология, 1986,2, 36-37.
- СТАРОБЪЛГАРСКОТО УКРЕПЕНО СЕЛИЩЕ ПРИ С. ХУМА, РАЗ-ГРАДСКИ ОКРЪГ (= Разкопки и проучвания, XVII). София, 1987, 163 с., авторски 5-23, 59, 87-101 (съавт. Ст. Станилов).
- Дунавска България и Централна Азия. - Българските земи в древността. България през средновековието. Доклади на II Международен конгрес по българистика, 6, София, 1987, 205-210.
- О генезисе болгарского раннесредневекового города. - Труды V-oro Международного конгресса славянской археологии, I, вып. 2. Москва, 1987, 30-36.
- Ранносредиовековни двойни печатчета-амулети. - Археология, 1988,2, 57-61.
- Средновековният път Плиска - Дръстьр и крепостга Динея. - Дуросто-рум - Дръстьр - Силистра, Силистра, 1988, 117-130.
— Раннесредневековый могильник у с. Ножарево, Силистренский округ. - Проблеми на прабългарската история и култура, 1, София, 1989, 214-220 (съавт. Ст. Станилов).
- Юргообразна постройка в Плиска. - Проблеми на прабългарската история и култура, 2, София, 1989,291-313 (съавт. В. Дочева).
- За художественото и културно-историческото значение на рисунките-графити от IX-X век. - Проблеми на изкуството, 1990, 1,49-55.
- Към топографията на Плиска и Преслав. - Векове, 1990, 4, 69-73.
- Ранносредновековна бронзова тока от Караманите. - Археология, 1990, 2,46-50.
- Езически култов паметник при Злагна нива. - Проблеми на прабългарската история и култура, 2, София, 1991, 209-218.
Рашо Рашев на 60 годины
19
- Българският колан през VIII—IX век. - ГНАМ, VIII, 1992, 243-248.
- Средновековни постройки северно от скалния релеф в Мадара. - Мадара, III, 1992, 109-126.
— Девташларите - мегалитни паметници на българската езическа култура. -Плиска-Преслав, 5, 1992, 5-34.
- За хронологията и произхода на знака “ипсилон с две хасти”. - Приноси към българската археология, I, София, 1992,96-102.
- Най-ранният строителен период в центъра на Плиска. - ИИМШ, 8, 1993, 252-262.
- Гроб II1/5 от Мадара и неговите аналогии в Северного Черноморце. -Българите в Северного Причерноморие, II, В. Търново, 1993, 52-59.
- За произхода на прабългарите. - Studia protobulgarica et medievalia euro-pensia. В чест на проф. Веселии Бешевлиев. В. Търново, 1993,23—33.
- ПЛИСКА. Пътеводител. Шумен, 1993, 63 с.; II изд. 1996; III изд. 1998 (съавт. П. Георгиев).
— Поселищният живот в Северна Тракия през ранното средновековие. — Североизточна Тракия и Византия през IV-X1V в. София — Сливен, 1993, 101-116.
- Две групи прабългари и две прабългарски култури. - Историко-архео-логически изеледвания. В памет на проф. Станчо Ваклинов, В. Търново, 1994, 29-33.
- Аул и I рад в България през VIII—IX в. - Сборник в чест на акад. Димитър Ангелов, София, 1994, 170-177;
— Византийската култура в Крим през VIII—IX в. и прабългарите. - Българите в Северного Причерноморие, III, В. Търново, 1994, 95-99.
— Североизточната археологическа граница на Първото българско царство.
— Българите в Северного Причерноморие, IV, В. Търново, 1995, 89-95.
- Плисковският аул. - Плиска-Преслав, 7, 1995, 10-22.
- Цар Симеон, пророк Мойсей и българският златен век. - 1100 години Велики Преслав, I, Шумен, 1995, 55-73.
— Еленът като символ в средновековна България. — Епископ-Константино-ви четения, 2, Шумен, 1996, 200-210.
- Държавата на Ернах и неговите наследници. - Българите в Северного Причерноморие, V, В. Търново, 1996, 37-41.
- Varna - une ville frontiere de trois empires. - Les villes frontieres (moyen age - epoque modem). Paris - Montreal, 1997, 82-90.
- Появата на средновековни селища във високите части на Източна Стара планина. — Трудове на катедрите История и Богословие в ШУ, 1, Шумен, 1997, 108-113.
— La plus ancienne periode de 1’etat bulgare. — Von der Scythia zur Dobrudza (= Miscelanea bulgarica, 11). Wien, 1997, 49-54.
20
Станислав Станилов, Янко Димитров
- Пръст енът от Върбяне. - Проблеми на прабългарската история и култу-ра, 3, Шумен, 1997, 180-185.
- Мадарският конник - стари и нови въпроси. - Исторически преглед, 1998, 3-4, 192-204.
- Kenotaph fur einem Herrscher bei der ersten bulgarischen Hauptstadt Pliska. - Das Altertum, 1998, Vol. 44, 67-72 (co-autor St. Stanilov).
- ПЛИСКА. 100 години археологически разкопки. Шумен, 1999 (съавт. Я. Димитров), 102 с. (авторски 1-50).
- ПРАБЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ V-VI1 ВЕК. В. Търново, 2000,192 с.; II изд., София, 2004,348 с.
- За човешкия образ в Севериото Причерноморие през ранното среднове-ковие. - Българите в Северного Причерноморие, 7, 2000, 37-42.
- О возможности выделения самых ранних археологических памятников праболгар в степях Восточной Европы. - Средневековая Казань: возникновение и развитие. Казань, 2000,244-247.
- Тронната палата в Плиска. - Плиска-Преслав, 8,2000,35-43.
- ПРАБЪЛГАРИТЕ И БЪЛГАРСКОТО ХАНСТВО НА ДУНАВ. София, 2001, 181 с.
- Наконечники ремней V1-VII вв. из Болгарии.-МАИЭТ, VIII, 2001,91-93.
- Българската езическа култура през VII-IX век (археологическа характеристика). Автореферат на дисертация за присъждане на научната стелен “доктор на историческите науки”. София, 2001, 36 с.
- Комплекс находок из раскопок юртообразной постройки в Плиске. - Археология Крыма, 2002, 2, 165-169.
- Към последиците от разпадането на Велика България. - Polyxronia. Сборник в чест на проф. Иван Божилов, София, 2002, 245-250.
- Преслав в периода до покръстването. - Юбилеен сборник. Доклади и на-учни съобщения от петите музейни четения на РИМ — Велико Търново, посве-тени на 70-годишнината на проф. Димитьр Овчаров, В. Търново, 2002, 59-62.
- Къде се е издигала първоначално Чаталарската колона. - Добруджа, 20, 2002, 150-157.
- Провадийското плато през средновековието - ИИМШ, 10, 2002, 62-72.
- Легендата за Булгар. - Традиции и приемственост в България и на Бал-каните през средните векове. Сборник в чест на проф. Йордан Андреев, В. Търново, 2003, 373-383.
- Съмнителни и недостоверни паметници на прабългарската култура. - Studia et mediaevalia europensia. В чест на проф. Веселии Бешевлиев, София, 2003, 158-174.
- За началото на българската средновековна култура. - Плиска-Преслав, 9,2003, 145-167.
- Към проблема за материалната култура на територията на Република Македония през VII - средата на IX век. - ГНАМ (под печат).
Рашо Рашев на 60 години
21
- Le village byzantin sur le territoire de la Bulgarie contemporaine. - Realites byzantines, Paris (sous presse), (со-auteurs V. Dintchev, B. Borissov).
Съставителство:
- Материали за картата на средновековната българска държава (територи-ята на днешна Североизточна България). - Плиска-Преслав, 7, 1995, 155-132;
За него:
— П. Чолов. Български историци. Биографично-библиографски справочник. София, 1981 (II изд. 1995).
- П. Чолов. Прабългари. Библиографски указател. София, 1981.
- П. Чолов. Древните българи. Историческа библиография. София, 2001.
- Я. Димитров. Лидер на прабългарската археология. Рашо Рашев на 60 години. - Археология, 2003, 4, 65-68.
- Ст.н. с. I ст. д.и.н. Рашо Рашев. - Плиска-Преслав, 10, 2004,322-328.
22
РАННОБЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА V-VH ВЕК -КУЛТУРА “НА КОЛЕЛА”
Павел Георгиев
Въпросите около ранната културна история на българските племена въл-нуват отдавна изследователите, но задоволителното им решаване е затруднено от отсъствието на надеждна информация. Сериозността на проблема произ-тича от недостига на археологически данни за материалната им култура през периода V—VIII в. В една от последните си работа Р. Рашев - последователен в интересите си към историята и културата на (пра)българите, аргументиране отбеляза: “в настоягция момент не е възможно да бъдат посочени сигурно да-тирани паметници на българската материална култура от последнага четвърт на VII в. - междинен период, в конто старата мода си е отишла, а новата още не е била създадена”1. И още: “данните от некрополите са недостатъчни, за да покажем как изглежда българският VII век на Долей Дунав”.
В кръга от’ нерешени въпроси на челно място изпъква този за характера на жилищэта и селищата на българското население преди и непосредствено след преселението на Дунав. Отсъствието на сигурни археологически данни за тях се обвързва правилно с номадския поминък и бит и произтичащата от това не-доловимост на следи от тях, издирени по археологически път.
През последните десетилетия изследователите се обединиха общо взето около констатацията за чергаруването на българите до тяхното преселване. По-вечето от тях са склонни да приемат, че “културата на номадското население в Приазовските и Причерноморски степи, сред конто прабългарите са преоб-ладавали, има в определен смисъл двойствен характер. Това е култура на системно чергаруващи “многосемейни орди”, за конто земеделието има само по-мощна роля, а занаятчийските произведения се внасят отвън. Но тя е и култура на население, вече изживяло социално-икономическата структура на номади-те, с основен поминък занаятчийството и отчасти земеделието”2. Ст. Станилов смята, че на Долей Дунав българите “уседнали много бързо, по-бързо от тези, конто останали по старите места”3. С това си първоначално мнение той се со-лидаризира със схващането на Ст. Ваклинов, че процесът на седентиризация у дунавските прабългари е изживян бързо поради ограничената за екстензив-но скотовъдство територия и славянского влияние4. По-различно е мнението на С. Плетньова, която счита, че целогодишното чергаруване на прабългарите продължава в Подунавието още около 100 години, при което в земята не ос-тават никакви забележими следи5. За нея условия за усядане се създават едва
Раннобългарската култура V—VIIвек — култура “на колела"
23
през VIII в. и признак за това е появата на стационарни некрополи6. Тази авторитетна преценка днес се приема почти безрезервно. Ст. Станилов например вече си задава въпроса дали бьлгарите в края на VII в. са “номади, излизащи от таборния стадий”, като констатира отсъствието на “достатьчно следи от юрто-образни жилища” и заключава, че “разселването на прабългарите по Западного Черноморие е във фазата на таборния номадизъм”7.
Ст. Ваклинов остана верен на тезата, че целогодишното чергаруване у прабългарите е характерно за източноевропейските степи, където те още през VII в. преминават към използване на “лагери-зимовища покрай реките, където се установяват “в защитени топли жилища”8. Близко становище поддържа Д. Ил. Димитров, като счита, че липсата на трайни следи от живот на прабългарите за няколко десетилетия от преселването им на Долей Дунав се дължи на практикувания още в евразийските степи номадски бит и поминък9. По-раз-лично е схващането на някои историци, конто допускат, че Аспаруховите бьл-гари са били на “особена степей на кочевничество”, която характеризират като преходна, и номадства само част от населен ието, докато друга е уседнала и се занимава със земеделие и занаятчийска дейност10.
Накратко, съвременните изследвания сочат, че бьлгарите докъм края на VII и отчасти през VIII в. практикуват таборен номадизъм с усядане в зимовища, конто стават основа на техните военно-политически центрове, както в областта на Приазовието, така и на Долей Дунав11.
Проблематичностга на тази констатация е в отсъствието на конкретни наблюдения за характера на жилищата и селищата по време на целогодишното или сезонно чергаруване в стелите. Недостигьт на данни принуждава изсле-дователите да решават този проблем по различен, най-често субективен начин. Някои автори подминават въпроса именно по тази причина12. Други допускат, че “във временните си станове и, изглежда, в най-ранните си постоянни селища те разполагали своите овални по форма традиционни жилища-юрти”, като се пояснява, че преносимите първоначално юрти били заменени по-сетне със стационарни, които имат вече слабо вкопана част13. Приблизително по този начин си представят този отрасъл на материалната култура на бьлгарите и други уче-ни. За повечето оттях преносимата юрта е най-ранният и истински традиционен тип жилище, което оформя и съответното стационарно селище. Както посочва С. Плетньова, преносимата юрта е характерна за периода на трайно усядане на номадите14. За по-ранния стадий на целогодишен таборен номадизъм - със или без установени на едно място лагери-зимовища, е характерно подвижного жилище: покрита с чергило кола, т. нар. кибитка. Множество такива жилища оформят временен или постоянен, мирновременен и военен, стан на табора от номадско население15. Това заключение се потвърждава от комплексните данни за жилищата и селищата на народите с таборно-номадски бит и поминък. Ос-новен и дори единствен тип жилище за чергаруващото целогодишно в стелите население е жилището, устроено в кола (кибитка)16. В стелите на северного
24
Павел Георгиев
Черноморие то е регистрирано главно чрез писмени свидетелства за различии народи - от скити и сармати до кумани и татари за продължителен период от време, траещ десетки столетия. Сгьваемата и монтирана директно на земята юрта е вариант на преносимото върху кола жилище. По тази причина с поняти-ето “кибитка” се означават и в ново време различните видове юрти17.
Прегледът на източниците показва, че преносимото в коли жилище е важен етнографски признак за населението с постоянно чергаруване в стелите. Гръко-езичните автори от Херодот насетне използват този признак като своеобразен обобщаващ “етноним”, наричайки народите, конто го използват, apa^optoi, т.е. “живеещи в коли”. За скитите Херодот, след като изтъква, че водят чергарски начин на живот, отбелязва, че нямаг “нито градове, нито укрепления, и сво-ите жилища возят със себе си”. Преди това историкът уточнява, че “техните жилища са в кибитки”, т.е. покритите с чертила коли18. По-детайлен е Псевдо-Хипократ, като обяснява: “наричат се чергари, защото нямат домове, а живеят в кибитки, от конто най-малките са четириколесни, а други са шестколесни. Те отвсякъде са покрити с плъст и устроени като домове, едни с две, а други с три отделения, те са непроницаеми нито за вода, нито за светлина, нито за вятьр. В тези коли запрягат по два или три чифта безроги волове... В такива кибитки се помещават жените, а мъжете яздят на коне”19. Страбон е категоричен: “черги-лата на номадите са направени от плъст и са прикрепени към колите”20. От тук може да се направи заключение, че жилищата от плъст са били подвижни, и да се допуска, че при нужда са могли да се монтират директно върху земята.
Много важна информация за жилищата в коли и изгражданите от тях лагери-селища предлага Амиан Марцелин. За аланите той пише: “нямат никак-ви шалаши (т.е. палатки - П. Г.)... те живеят в кибитки с извити покриви от дървени кори и се превозват стях по безпределните степи... На тях мъжете се съвъкупляват с жените, на тях се раждат и възпитават децата; това е тяхното постоянно жилище; и където и да отидат те, това считат за родно огнище”21. За хуните същият автор отбелязва почти същото: “Те никога не се подслоняват в сгради, а ги избягват, каго че ли са гробници, ненужни за всекидневния живот. У тях не може да се намери дори покрита с тръстика колиба (turgurium)... Те всички са без постоянни селища (sine sedibus fixis), без домашни огнища, без закони и установени обичаи, но подобно на бежанци се скита? с колите, в конто и живеят (semper fugientium similes, cum carpentis in quibus habitant)”22.
В зората на Ранното средновековие византийски автори като Прокопий Ке-сарийски, Евагрий и други, явно познавайки тези и други описания на антич-ните автори за жилищата върху коли, посочват техните нови носители: авари и други само каго 'Apa^optoi и MExavaaTai23. Тези именно названия стават ха-рактерни етнически определения24. Тази традиция идва също от Античностга и може да се илюстрира с една схолия към Омировата “Илиада”, в която се разказва за скитско племе, наречено абии (’Apicot)25. Нейният автор сочи: “ня-кои ги наричат сармати”, и добавя: “Абии се наричат или според начина си
Раннобългарската култура V— VII век — култура “на колела”
25
на живот..., или понеже нямат домове”. За последното той използва термина с г] 'Apa^opfcov и така директно осведомява, че всъщност “живеят на коли”. Помпоний Мела (II, 2) пише за населението, което живее на запад от Меотида: “те се наричат хамаксобии, защото вместо жилища им служат коли”26. Според Плиний Старши (Hist, nat., Ill, 80) етнонимът “хамаксобии” е синоним на аор-сите (аланите), конто влизат в състава на савроматите27.
Станове от коли с жилища в тях са описани от Амиан Марцелин най-на-пред за аланите. “Достигайки до изобилно с трева място, те разполагат във вид на кръг своите кибитки... унищожавайки всичката храна за добитьк, те отново носят, така да се каже, своите градове, разположени на коли”28. Този текст е важен, тъй като внася известна информация за характера на т.нар. “градове” на номадите, в това число и у ранните бьлгари от Прикавказието. Какго е известно, Псевдо-Захарий Ритор осведомява, че още преди средата на VI в. бьл-гарите, макар и да са сред народите, конто “живеят в палатки”, “имат градове”, какго и аланите29. За съжаление не става ясно как са изглеждали въпросните “градове” у българи и алани в Източното Предкавказие, но те със сигурност са се различавали от споменатите пак там “крепости” във високопланинската страна Даду. Сведенията, конто лежат в основата на това съобщение на сирий-ския компилатор, според Н. Пигулевска са от “устната традиция”, докато А. Гадло допуска привличането и на западни източници30. Интересни данни могат да се извлекат от първия сред тринадесетте етнонима за народите от “хунските предели”, живеещи в “палатки”, а именно Авнагур (вар. Аунагур, Аунгур). Съ-ществуват основания да се допуска, че това е по-скоро название на племенно обединение на въпросните “народи”, което А. Гадло смята, че е тъждествено с това на уногурите. Може би е по-правилно да се смята, че зад него стой тюрк-ската дума a:vmak, която има значение на “събирам се (от всички страни)”, “събирам се в кръг”31. Последното значение определено показва, че е възможно да става дума за агломерация на живеещото “в палатки” население и тя е близка до описаните от Амиан Марцелин “алански градове”. В такъв слу чай можем да си представяме “градовете” на българите в Североизточното Предкавказие към средата на VI в. като типични “авули”, в конто се разполагат един или повече кръгове от юрти (вж. по-долу).
Възможно е обаче в основата на “Авнагур/Аунгур” да е характерного за топонимията в Северного Предкавказие название “унгур/ункур”, което означа-ва “планинска теснина” или “планинска долина”32. През VII в. на територията на съвременен Дагестан съществува споменаваната в арабски източници като “цяло царство с много градове” “страна Беленджер”, с едноименен хазарски градски център, отъждествяван с дн. Верхнечирюртовско градище)33. Според изследователите названието “Беланджер/Баланджер” произлиза от иранизмите “боланд” и “джор”, конто означават “високата (дълга) теснина”34. Доколкото прилагателното “бала” се субституира в ираноезичния и тюркоезичен свят в съществително със значение “градът”, е много вероятно хоронимът Белен-
26
Павел Георгиев
джер/Баланджер да има смисъл на “градове при теснините” и това именно да е в основата и на арабского определение “царство с много градове”35. По-късно те са назовавани “градове в края на теснините” и населението в тях се занимава със занаяти36. Изглежда, че българските селищни агломерации: “градове” от “палатки” или кибитки с характерните за тях чергила, са предшественици на хазарските укрепени с валове и стени градища от VII—VIII в. Самият Псевдо-Захарий споменава изрично, че в земята на народите, конто живеят “в палатки”, не може да се намери “трайно местопребиваване”37.
За устройство™ на военен лагер от кибитки е важна информацията на Амиан Марцелин за вестготските лагери преди битката при Салици, до Марци-анопол през 377 г. и преди Адрианополската битка на следващата година. В лагера при Салици се концентрирало “неизброимо число варвари, защитени като че ли със стена от своите наредени в кръг многобройни коли” (ad orbis rotundi figuram multitudine digesta plaustrorum)38. В случая става въпрос за характерните и за римската войска товарни коли, от конто се изгражда лагер, известен като carrago39. По повод на лагера от 377 г. Амиан Марцелин използва и определе-нието vebicolorum anfractus (XXXI, 8,1), което може да се преведе също като “наредени кръгообразно пътни коли”. Това е алтернативно означение за лагера от типа carrago, което специалистите извеждат от лат. carrus и hago и означава буквално “ограда от коли в кръг” (т.нар. Wagenburg и Kriegfuhrung)40. Този тип военно-отбранителни станове готите използват още при първите си нахлувания в долнодунавските територии на Империята и те вероятно са военизиран вариант на техните традиционни селища от северного Причерноморие41. Клавдий Клавдиан изрично ни осведомява, че при нахлуванията си готите и изобщо вар-варските племена преминават замръзналия Дунав със своите коли42. Използва-нето на голям брой коли за транспорт и изграждането на отбранителен лагер (/арака) от славяни регистрира за края на VI в. и Теофилакт Симоката43. По всяка вероятност този тактически прийом те усвоили от своите съседи - авари-те, под чиято власт са отвъд Дунав продължително време през VI—VII в.
Едно от най-важните свидетелства за изясняване на понятието “хамаксо-бии” предлага Прокопий Кесарийски, като споменава “някои други племена, наричани от най-древните историци савромати, живеещи на кола, или метана-сти” (егте Еацроратад Apa^opiouq eite Мстауаотад тайта бц ЁкаХоцу та ё6ут] oi тФу ioTopiwv ауаурауацЕУОг та ар/аготата)44. От този текст разбираме, че “живеещите в коли” савромати имат още едно название: “мета-насти”, сиреч “преселници” (“преселенци”).
В историческите и археологическите съчинения досега не са използвани писмени или други свидетелства, конто да докажат, че българите са “хамаксо-биос” и “метанастас”, въпреки че Лъв Дякон използва глагол с подобно звуче-не, когато сочи тяхното изселване от “бащините им огнища” и движението им “из Европа”. Това обаче не означава, че те липсват. Те не са откроени по изво-роведски причини. Нека започнем нашия преглед в хронологичен ред.
Раннобългарската култура V—V11 век — култура "на колела”
2
1. Свидетелствата на Мовсес Хоренаци (V в.), на Анани Ширакаци и Йоа> епископ на Никиу (Vile.)
В известната информация на “Арменска география” за българските пле мена в “Азиатска Сарматия”, т.е. в Предкавказието, Анани Ширакаци нарич. т.нар. Woghkhondor-Blkar - с арменски епитет (у Мовсес Хоренаци - ekn), кой то К. Патканов превежда като “пришелци”, а И. Маркварт - като “преселен ци”45. За този епитет В. Златарски отбелязва, че “по липса на данни труднс може да се обясни”. Все пак той пояснява, че става дума за преселване на бъл гарска племенна трупа (“орда”) в средата или втората половина на VI в., като гс свързва с информацията на Мовсес Хоренаци за “преселенците на Вхндур”, т.е българите на Вунд в областга Вананд в Закавказието. А. Гадло възприе за “ог-хондор-българите” названието “пришълци” и също ги отъждестви с изселените отвъд Кавказ през V в. българи на Вунд, но с уточнението, че Анани Ширакаци говори за техни остатъци в Предкавказието и Приазовието46. Според нас по-правилен изглежда преводът на И. Маркварт, тъй като по смисъл отговаря точно на гръкоезичния термин “метанасти”47. В такъв случай и двата арменски извора говорят за племенна групировка, за която са характерни преселвания на големи разстояния. Става дума за уногундурите-българи, за конто източници от V и VII в. регистрират изселвания на стотици километри от първоначалните им местоживелища в Предкавказието. Едва ли обаче тези събития са в основата на епитета към тяхното общоплеменно название: оногундури-българи48. По-веро-ятно е то да има традиционен характер и да произлиза от спецификата на техния поминък и бит. При това положение, чрез епитета “преселенци” Мовсес Хоренаци и Анани Ширакаци фиксират таборно придвижване на българите, коего по силага на определени събития се извършва на дълги преходи. Такъв преход е описан от Михаил Сирийски. Според него 30 000 скити излезли от планината Имеон във Вътрешна Скития и “в един преход” от 65 дни, през зимата, дости-гнали до Танаис и Меотида, а след това и до граничите на Империята, където 10 000 от тях начело с вожда си Булгариос се заселил като “помещен отряд” на нейна територия с разрешение на император Маврикий (582-602)49. Това придвижване има всичките белези на движението на бьлгарите-преселенци от V и VII в. Очевидно българите по това време са народ, какъвто гръкоезичните източници наричат “метанасти”. Това се доказва и от прякото им именуване по този начин.
Известието на Иоан Никиуски за Кубрат (Quetrades) като вожд на народа Moutanes е в центъра на вниманието на българските историци от времето на В. Златарски. Повечето от тях приемат, че под Moutanes се крие преиначена форма на етнонима “хуни”, който е обичаен за българите50. Предположение™ изглежда убедително от гледна точка на останалите извори за управлението на владетеля Кубрат, но не и от езикова. Формата “мутанес” съществено се различава от “хуной”. Според нас тя изразява гръцката дума MeTctvaoiai, която изглежда е стояла в автентичния гръкоезичен текст на епископа от Никиу. Как-
28
Павел Георгиев
то е известно, неговата хроника е претърпяла превод най-напред на арабски, а след това и на етиопски (езика гёзё), на който е стигнала до нас. Изследователите с основание приемат, че собствените и етнически имена там са дефор-мирани под влияние най-напред на арабския, а след това и на етиопския език. И действително, в етиопския ръкопис на хрониката за берберските племена в Мавритания се употребява сходно име: “муртанис”51. В арабски източници пък е известно означението Mutathawwah52. С него, според Reiskii, се означават voluntaries, т.е. наемници-доброволци, в това число и предполаганата от него съкратена форма Вон Ху53. По всяка вероятност в основата му лежи латинският термин за подвижните войски през Късната античност mutationes, конто често са съставени от наемници-варвари, включително и българи. Така че е възможно арабският предходник на етиопската дума moutanes да е визирал това качество на българите.
Ако съпоставим сведението на епископа от Никиу с това на патриарх Никифор, ще видим, че Mofitanes заменя етнонима O'uvoyo'uSo'upoi. Епитетът “преселенци” у арменоезичните автори се отнася именно до тях. На гръцки език той звучи като Метауаотш и е напълно реално Иоан от Никиу да е заменил с него бъ л rape кото етническо име. В последствие той е претърпял арабо-ети-опска преработка, за да се стигне до формата Moutanes. Неговото евързване с българския етноним се дължи на известните за съвременниците техни големи преходи в качеството им на наемници на страната на Византия или сасанидски Иран54. И тьй като Йоан Никиуски говори специално за “народа” на Кубрат очевидно е имал предвид неговите съюзни отношения с император Ираклий.
Преди десетина години текстьт на Йоан Никиуски беше подложен на нов разбор и прочит55. Авторът счита, че в хрониката този текст не принадлежи на Йоан от Никиу, а на монотелитски източник и е написан на простонароден гръцки език. Гръцкото звучене на интересуващия ни термин той реконструира на основата наточното възпроизвеждане на арабското му звучене в етиопския. Етиопската му транскрипция той транслитерира като Mutan(e)s(e) и реконструира първичния гръкоезичен термин като 8pojiirr]g, като калка на арабското muta'is. Така В. Лурье отъждествява гръкоезичния термин с този у Псевдо-Симеон и Продължителя на Теофан, конто го използват в смисъл на “разбойници, бандита”. Според него в хрониката на Йоан става дума за “народ-разбойник”. Тази интерпретация откъева свидетелството у Йоан Никиуски от подобии съоб-щения на византийските хронисти за българите на Кубрат. Етиопската и араб-ската транскрипция на термина изглежда са изкривени обозначения за вечно движещото се население от “преселенци”. Смисълът на последното впрочем би могло да обясни арабския термин “бегьлци”. Нека не забравяме, че самият Ана-ни Ширакаци рисува отстьпващите под хазарски натиск Аспарухови българи като “бегьлци”. В този смисъл, дори и да приемем тълкуването на Mutanes като Dromites, това ще е само една вариация в осмислянето на термина Metanastai за българите от средата на VII в.
Ранно&ългарската култура V-VII век - куч тур а "на колена”
29
Съпоставката на свидетелствата на арменски и гръкоезични автори от V и VII в. води към заключението, че сред съвременниците си уногундурите-бъл-гари са били известии като “преселенци”, т.е. метанасти — название, наложено от традиционния им начин на живот, както и от наемането им като съюзници на своите могъщи съседи. По това те се доближават до сарматского племе язи-ги, конто Птолемей (III, 5,1) описва като ’’метанасти”56. Както посочихме, това прозвище се дава и на други народи от Ранного средновековие, като отражение на техния живот като скитащи номади57 и поради това у Прокопий например то е синоним на “хамаксобиос”.
За възприемане на ранните българи като “метанасти” е от значение и ре-троспекцията на Лъв Дякон, който пише в края на X в.: “Казват, прочее, че ми-зите (т.е. българите - П. Г.) се отделили от северните котраги, хазари и кумани (Хооцатсоу, Xapaptov, XouvaPcov) и напуснали бащините си жилища. Скитайки по Европа, завзели и заселили тази страна по времето, когато Константин По-гонат управлявал ромейската държава”58. В случая, освен указанието за “ски-тане” на огромни разстояния, от особено значение е автентичното звучене на израза: тыу oikeicov цЕтаотцуаг t]0cov. Допълнителна информация за смисъ-ла, вложен в глагола, предлага един пасаж от Тълкуванието на Апокалипсиса от Андрей Кесарийски (VI в.)59. За “хунските племена от крайния Север” той цитира наложеното сред неговите предшественици и съвременници мнение, че те “често са се преселвали от своите земи” (лоХХакщ каг ало огкегсоу E0vwv цЕтауаотаута). Възможно е тази представа у по-старите писатели да възпроизвежда в X в. Лъв Дякон, още повече, че в неговите ръкописи като пред-шественик на мизите-българи се сочат т. нар. Xowapcov60. Чергарският начин на живот на мизите-българи у Лъв Дякон е подчертан и с употребата на глагола aXaopai, който означава “скитам” и се използва, когато гръкоезичните автори подчертават номадския начин на живот на съответното население61. Като “ски-ти-номади”, т.е. пастири-чергари, конто живеят като древните скити, опреде-ля българите и Михаил Псел, пишейки: “скитите, наричани по-рано номади, а след това преименувани на българи”62.
Изложеното до тук е достатьчно да кажем, че за своите съвременници от периода VII-X в. уногундурите-българи са били “метанасти”, сиреч “преселенци”, за конто е характерен биты' на “хамаксобиос”. За тях в пълна сила важат думите на автора на Монемвасийската хроника за аварите: “Те били народ из-между онези хамаксобии (apa^opicov), конто обитавали (vspdpEvoi) отвъдни-те равнини в полите на Кавказ63. Неслучайно в редакция А на текста се сочи, че “Аварите били по род хунски и български народ”. В случая зад това твърдение на автора от XII в. не трябва да се търси друго, освен указание за общност в бита на авари и българи като номади-хамаксобиос. За родство на българите с аварите настояват Свидас и особено патриарх Николай Мистик в едно от пис-мата си до княз Симеон64.
30
Павел Георгиев
Номади-хамаксобиос са били уногундурите-българи преди и по време на “Велика България”. Тяхното централно зимовище на т.нар. “остров” при Фана-гурия и Тмутурукан има всички белези, конто го характеризират като номадски стан от “куренен” тип65. Реконструираното название на тази селищна агломерация с характер на степно зимовище и убежище е Tomiturukan (Tomiturukan) и съдържа в себе си специфичния тюркски термин за номадски селища turuk, torug66. В “Слово о полку Игореве” това специфично зимовище продължава да се обозначава Тмутлрдклыл, великому Хръсоки. Тюркологът Н. Баскаков изведе неясната дума “кур” (род. пад. мн. ч.) посредством тюркския глагол kur “поставим, устройвам” и я осмисли най-общо като “курените” (на Тмутара-кан)67. Терминът “курен” е широко известен в степната география и обозначава определен тип големи номадски селища68. Той до голяма степей се припокрива с “табор”, чието основно значение е на “укрепление от каруци”69. Според из-вестния познавач на тюрко-монголската етнография Б. Владимирцев kiirigen,
giirigen у монголите означава “струпване на аили”, т.е. пасгирски дворове или малки станове, състоящи се от отделни юрти или от кибитки: коли с преносими жилища-шатри70. Сравнително пълна представа за курена като тип номадско селище дава арабският писател Рашид ад-Дин: “Значение куреня есть таково: когда в поле кибитки во множество ставят кругом в виде кольца, то называет это курень”. На друго място той добавя: “Значения куреня есть кольцо. В старинные времена, когда какое нибудь племя останавливалось на каком нибудь месте наподобие кольца, а старший... был подобен точке в середине круга, это называли курень. В нынешное время, когда приблизится неприятельское войско, располагаются по той фигуре, дабы не вошли в середину чужой и неприятель”. С други думи, тюрко-монголският “курен” не се различава съществено
от описания от римо-гръцките автори лагер carrago, видимо неслучайно познат
,71. В досегашните
и използван от различии “варварски” народи.
2. Свидетелството на Българската апокрифна летопис (БАЛ)
В текста, посветен на Испор' цлрь, авторът на летописа го описва като де-тиштв еь крдв'Ь ношень .Г. А'Ь, еже ндрече се име емок? Испор' цдрь71. В досегашните коментари върху този израз думата крдв'Ь се чете буквално като “крава”. Ив. Ве-недиков обърна внимание, че подтекстът изисква конектура в четенето и думата следва да се изправи на кр^к-ь, т.е. “кошница”72. Миозина допускат, че авторът е направил алюзия със старозаветния разказ за спасението на малкия Моисей, пуснат в кошница, обмазана с асфалт, във водите на Нил. По такъв начин той
изтъква богоизбраноегга на своя герой: “цар Испор”, т.е. създателят на държа-вата на българите на Долен Дунав Аспарух73. Според нас въпросният текст е построен не само върху библейски, легендарно-исторически или фолклорни данни за съдбата на “подхвърленото дете”, но и върху историко-етнографични свидетелства от времето на преселването на уногундурите-българи от Предкавказието и Приазовието. За да откроим това, е необходимо да си дадем сметка, че преселението е било ръководено от законен владетел - “стелен цар”, който
Раннобьлгарската култура V— VIIвек — култура "на колела”
31
е използвал прерогативите на своята власт по време на прехода. Много ценни данни в това отношение предлага известието на арабския писател ал-Бекри за начина на пътуване на владетелите на волжките българи: “Цари их ездят на больших телегах. В углах их четыре крепкие подпоры, и к ним привешен крепкими цепями кузов, который обвивается шелком. И потому не тресется седящий в нем (кошницата - П. Г.), как тресется телега”74. Специално внимание в случая заслужава терминът за седалището на хана у волжките българи. Предаден на арабски, той се превежда на руски като “кузов”, т.е. плетена от върбови или други клонки “кошница” (старобьлг. кошй75. Става дума за своеобразна люлка, обвита в скъпа тъкан.
Ние обаче може да се усъмним, че в първоизточника е стояла посочената старобьлгарска дума. Съмнението се поражда не само от това, че в текста стой крхв'В, а и от това, че в самия израз изрично е казано: еже нхрече име емо^ Испор' цхрь, т.е. бил е наречен Испор, поради носенето му “три години” в крава. Из-глежда, че тук се загатва за гръцката легенда за “брода на Ио”, т.е. Кимерийския Босфор, през който в действителност са преминали българите на Аспарух. В действителност формата Испор е модификация на автентичното име на бъл-гарския владетел: ’Аоларотз/, като е преиначена и нагодена към смисъла на текста76. Очевидно авторът е направил опит да изтълкува Аспаруховото име и да го свърже с названного “Кравешки брод” за Кимерийския Босфор и за това е бил подтикнат от разпространените за него легенди сред различии хунски и тюркски народи. По тази причина изглежда той е променил автентичното крхв'В С KfXB'fc.
Описанието на трона на хана у волжките българи напомня за троновете на различии степни владетели, описани от византийски автори. Така например Михаил Сирийски, следвайки разказа на Йоан Ефески за взетия като трофей киворий от храм в Коринт, пише: “установили его на мощной крепкой повозке, для того, чтобы он мог перевозится с место на место и заменял хану палатку, так что он сидел под ним”77. За подобна практика: трон под шатьр на колела говори и Менандър, когато разказва за видяното от него в стана на тюркския хаган Силджибу при “златната планина” Ектаг78. “Той (Силджибу - П. Г.) се намирал в една палатка (окцугц;) и седял на златен трон с две колела (Se ёлт SiTpo/ou катебра^ /ръсггц;), който бил теглен от един кон, когато трябвало”. Аналогично е описанието на същия автор за трона на аварския хаган, “поста-вен” по време на преговори с византийски пълководец на малък остров в Дунав: “седнал там на поставения за него златен престол, покрит с две ленени (везани - П. Г) платна, като някаква шатра”79. (В случая липсва указание за разполагане върху кола.)
Взети заедно, тези свидетелства показват, че у авари, тюрки, волжки българи, а вероятно и у дунавските им събратя, е съществувала практика владетелят да разполага с трон, монтиран на кола и разположен под ефекгно покритие. Това естествено е било продиктувано от “преселенческия” начин на живот на степ-
32
Павел Георгиев
ните народи и е в съответствие с характера на техните традиционни жилища -т.нар. кибитки. Така че под крлЕТ, авторът на апокрифната летопис е имал най-вероятно предвид преносимо номадско жилище-кибитка, устроено за удобен превоз и на “степей цар”, какъвто е бил и основателят на Дунавска България.
За конкретния вид на кола със своеобразен киворий или просто сенник можем да се позовем на загадъчния досега облик на глинена играчка от Керч (II в. сл. Хр.) (обр. 1 )80. Тя представя четириколесна кола с двуделен масивен кош в долната си част, който има ладиевидна форма. Над него извиват широки дъги, конто подсказват, че са носели чергило, а може би и “люлка”, като описаната отал-Бекри.
До тук се спряхме на източниците, конто свидетелстват в една или друга степей за това, че Аспаруховите българи достигат Долей Дунав със своего традиционно жилище: преносимата на кола юртообразна постройка. Данните за този тип жилище са изключително етнографски81. Отначало то било четириъ-гълно в основата си, с неразглобяема дървена конструкция и стени и покритие, изплетени от върбови пръчки. Последното най-често е с форма на пресечена пирамида, както ни го показва друга глинена играчка-модел (обр. 2)82. За ран-ния хунски период се смята, че върху колите е бил монтиран кръгъл в основата си “шалаш” с полусферично покритие с невисока шийка-димоотвод, чиято конструкция е изплетена от върбови пръчки (обр. 3). Този тип неразглобяемо жилище върху кола се приема за прототип на появилата се едва около средата на I хил. сл. Хр. същинска юрта, считана за постижение на битовата култура у древните тюрки83.
За съжаление ние не разполагаме с преки данни за характера на ранно-българското жилище-кибитка. Многобройните рисунки-графити от ранносред-новековните български центрове на Долей Дунав не предлагат данни за този важен отрасъл на раннобългарскага битова култура. Липсата на изображения на коли изобщо би могло да даде повод за съмнения за тяхното място в живота на българите в епохата на Първото българско царство. Такъв извод обаче би бил прибързан и неверен. Отсъствието на изображения на коли изобщо може да се тьрси в предложено™ от Р. Рашев обяснение за връзката на рисунките-графити у нас с паметниците на официалното изкуство, а не с непосредствения живот на населението, което ги оставило84. Наличието на многобройни изображения на конници подсказва, че липсата на рисунки на жилища в коли изисква и друго обяснение. Трябва да не забравяме, че основният фонд от графита датира от периода на активно каменно или каменно-тухлено строителство през IX и X в. Така че за края на VII, целия VIII и за началото на IX в. ние фактически не разполагаме с изобразителни паметници. Известният каменей модел на юрта от Девня може да се приеме за изключение85. Ако това е паметник от VIII—IX в., той илюстрира по-късна фаза от развитието на номадското жилище, характерна за тяхното усядане в постоянни селища. Така че като че ли са повече основани-ята да допускаме, че през първия век от настаняването си отсам Дунав бълга-
Ранно&ългарскатакултура V-V11 век — култура "наколела"
33
рите са продължили да използват традиционного си преносимо жилище върху кола, като заедно с него са ползвали и стационарната юрта.
Не може и да има съмнение обаче, че в процеса на седентаризация преносимото в кола жилище постепенно се превръща в паметник на изживян бит. Някои писмени свидетелства показват, че темповете на тези промени у народи, сродни на българите, са били доста динамични. Така например църковният историк от VI в. Евагрий, цитирайки Прокопий, сочи, че преминалите Дунав по времето на Анастасий (491—518) херули, след като станали християни, “били облагодетелствани” от Юстиниян I (527-565) и “променили своя начин на живот и станали по-кротки”86. Този пример показва, че “промяната” в начина на живот у един варварски народ, заселен на територията на Империята през VI в., е настъпила в течение на около половин столетие. Разбира се, условията в Ду-навска България към края на VII и през VIII в. са били по-различни. Липсага на пряко въздействие на византийската имперска политика не предполага толкова динамичен процес на изживяване на традиционния бит на българите. Две свидетелства: на БАЛ и на Михаил Псел обаче навеждат на мисълта, че процесът на седентаризация у българите се е развил бързо. Според Псел българите били преименувани така, след като били наричани по-рано “номади” (вж. тук бел. 62). БАЛ дава конкретни измерения на тази промяна: И по о\|>мрьт7го жо Испорх ЦХрХ БЛЬГХрСКОГО, НХр€КОШХ KO'jMXHt БЛЬГХр€, X Прежде Испорх цхрх ПОРХНИ
тъм... В този пасаж под “етнонима” “кумани” трябва да се разбират хора с номадски начин на живот87. Интересного за нас в случая е, че изоставянето на термина “номади”, както и “езичници”, авторът на БАЛ поставя “след смър-тта на Испор цар”. Както знаем обаче, езичеството, а може би и номадизмът, у българите е траяло още около век — век и половина. По всяка вероятност гор-ната граница на таборния номадизъм у дунавските бьлгари трябва да се търси докъм края на VII или самого начало на VIII в., но пастирският им бит ще да е продължил, макар и сезонно или епизодично, и по-докъсно.
Един важен текст от края на X в. показва, че преживелици от бита на българите като “хамаксобиос” са били съхранени и след средата на същото столетие.
3. Свидетелството наЛъвДякон
По повод на проекта за династичен брак между българския царски двор в Преслав и императорския двор в Константинопол през последните месеци на 969 г., Лъв Дякон разказва, че българите трябвало да изпратят невести във византийската столица, като ги “качили на коли”. И във връзка с това поясня-ва: “мизийските жени имат обичай да пътуват с коли” (EiOiopEVon 8е yuvai^i Mdocov Ёф'ара^соу d%Eio0ai)88. Поднасянето на тази информация с изрично указание, че става въпрос за обичай у българите, не оставя съмнение, че се от-нася за реликта от техния бит. Тя следва да се извежда от времето на техния таборен номадизъм, когато (както се убедихме по-горе) придвижването с коли и използването им за постоянно жилище е било обичайно. Обвързването на този старинен български “обичай” специално с женския бит също кореспондира с
34
Павел Георгиев
източниците и главно със събщението на Псевдо-Хипократ (вж. тук бел. 19), че “в такива кибитки се помещават жените, а мъжете яздят на коне”89. Изглежда, че запазването на старата практика за пътуване в коли, вероятно с чергила, се е залазила в аристократичния бит и през X в. най-вече за нуждите на женската и невръстната челяд. Впрочем изворите предлагат и други, вече косвени, свиде-телства за тази практика в българския хански двор. При похода на хан Крум към Константинопол през 813г. той бил придружен от “своите наложници”90. Трябва да се допуска, че тяхното пътуване е било извършено по обичайния за номадите начин с коли, за конто впрочем се говори изрично, но като транспортно средство за обсадна техника, плячка и военнопленници. Това съобщение кореспондира с обичая аварският хаган да бъде съпровождан при поход от своите жени. Тези информации се съгласуват донякъде и с извесгията за бита на хазарския царски двор, който в средата на X в. продължава стародавната практика на сезонно чергаруване, при което столичният град се напуска през месец април “и едем каждый к своему полю и саду и к своей (полевой) работе”91. Това, какго и съ-общението за използването на подвижен, колесен трон от хановете на волжките българи също към X в. поставя според нас въпроса за запазване на елементи от архаичния таборен бит сред аристокрацията с номадски произход до късно.
Косвени сведения за широка употреба на колите за военен транспорт и обусловеното от това организирано на държавно равнище тяхно прозводство в началото на IX в. ни предлага отново Scriptor incertus92. В навечерието на похода през 813 г. били произведени 5 ООО “обковани с желязо” коли. Трябва да си представяме, че съсредоточаването на такьв голям брой военно-транспортни коли е образувало стан от типа на късноантичния carrago93.
В края на този екскурс можем да заключим, че таборного чергаруване у българите е налице със сигурност при заселването им на Долей Дунав през втората половина на VII в. В Предкавказието, Приазовието и Северного Причерноморие те използват постоянни селища изключително като зимовища и убежища за защита от неприятели. С настаняването им в земите на юг от Дунав започва процес на изживяване на таборния номадизъм и те преминават към постоянни селища94. Въпреки това, жилищата на колела изглежда оставят в употреба, макар и като преживелица, близо три столетия по-късно. Засега не разполагаме с ясни данни за времето, до кога се използват в бита на българите селища от коли. Напълно възможно е, тяхната култура да е останала “на колела” - най-вероятно сезонно - до към края на VIII в. Това е засега единствено правдоподобного обяснение за отсъствие на археологически доловими следи от селища в периода от края на VII до към края на VIII в.95 В известна степей това обяснява и споменаването на българите у различии византийски автори от VI до XII в. като “скити” или “хуни”96. Очевидно византийските автори са били информирани за техния “скитски” или “хунски” начин на живот, който включва изключителното използване на жилища в коли, отразено в названието “хамаксобиос”.
Раннобългарската култура V—VII век — култура "на колела"
35
БЕЛЕЖКИ
1 Р. Рашев. За началото на българската средновековна култура. - Плиска-Преслав, 9,2003, 145-163 и спец. 162-163.
2 Ст. Станилов. Селища и аули (някои въпроси за преселването и усядането на прабългарите на Долей Дунав - VIII—IX в., - Сборник в памет на проф. Ст. Ваклинов. София, 1984, 100-105, спец. с. 100.
3 Пактам, с. 102.
4 Ст. Ваклинов. За характера на раннобългарската селищна мрежа в Североизточ-на България. — Археология, 1972, 1,с. 11.
5 С. А. Плетнева. Кочевники Средневековья. Москва, 1982, с. 27. В новото, раз-ширено издание на тази книга авторката заключава, че Аспаруховите българи не могат да водят таборен номадизъм поради ограничените пространства на Долей Дунав. Срв.: С. А. Плетнева. Кочевники южнорусских степей в эпоху Средневековья IV—XIII вв. Учебное пособие. Воронеж, 2003, с. 31.
6 Пак там, с. 49.
7 Ст. Станилов. Метални украси за колани и някои проблеми на старобългарската култура. — Археология, 1999, 1-2, 77-84, спец. 79-80.
8 Ст. Ваклинов. Формиране на старобългарската култура VI-XI в. София, 1977, с. 29.
. 9 Д. Ил. Димитров. Прабългарите по Северного и Западного Черноморие. Варна, 1987, 202-203 и 88-89.
10 Ив. Божилов, Хр. Димитров. Protobulgarica. Заметки по истории протобулгар до середины IX века. - Byzantinobulgarica, IX, 1995, 7-61, спец. с. 54.
11 В. Гюзелев. Икономическо развитие, социална структура и форми на социална и политическа организация на прабългарите до образуването на българската държава (IV-VII в.). - Археология, 1979,4, 12-22, спец. с. 14 и сл.
12 Р. Рашев. Прабългарите през V—VII в. В. Търново, 2000; второ издание: София, 2004.
13 Д. Ил. Димитров. Цит. съч., с. 225.
14 С. А. Плетнева. Цит. съч., с. 41.
15 Пак там, с. 20.
16 Л. Г. Нечаева. О жилище кочевников Юга-Восгочной Европы в железном веке (I тыс. до н.э. — первая половина I тыс. н.э.). - Древнее жилище народов Восточной Европы. Москва, 1975,7-48, спец. 8-9.
17 В. С. Флёров. Раннесредневековые юртообразные жилища Восточной Европы. Москва, 1996,6-7.
18 Херодот, IV, 73 и 463. Срв. Извори за историята на Тракия и на траките. София, 1981, с. 205. Срв.: Л. Г. Нечаева. Цит. съч., с. 10; А. И. Доватур, Д. П. Каллистов, А. И. Шишкова. Народы нашей страны в истории Геродота. Москва, 1982.
19 Псевдо-Хипократ. За въздуха, водата и местностите, 25 (ВДИ, 1947, 2, с. 236); Археология СССР: Степи европейской части в скифо-сарматское время. Отв. ред. А. И. Мельникова. Москва, 1989, с. 113.
20 Страбон. География, VII, 3, 17 (ВДИ, 1947, 4, с. 201); Л. Г. Нечаева. Цит. съч., с. 11.
21 Аммиан Марцелин. История, XXXI, 2,4,10; Л. Г. Нечаева. Цит. съч., с. 11.
36
Павел Георгиев
22 Ammianus Marcellini. Rerum gestarum libri, XXXI, 2, 4 и 10. — ЛИБИ, I, 158-159.
23 Procopius Caesarensis. De Aedificiis, - ГИБИ, II, 154-155; Euagrii. Hist. Eccl., V.l.-ГИБИ, II, c. 268.
24 Историята на централноозиатския народ “теле” от края на V в. пази спомена за назоваването на тяхната държава в китайските извори като Гаогюй, което означава “висока кола (талига)”. Срв.: Л. Н. Гумилев. Древние тюрки. Москва, 1993, 16-18. Това название безспорно произлиза от традиционните им подвижни жилища-кибитки, с конто те се изселват в долината на Иртиш.
25 Извори на Тракия и за историята на траките, 1. София, 1981, 32-33.
26 В. В. Латышев. Известия древних писателей о Скифии и Кавказа. ВДИ, 1949, 1, с. 278.
27 М. В. Скржинская. Северное Причерноморье в описании Плиния Старшего, Москва, 1977, с. 42,95.
28 Амиан Марцелин, XXXI, 2, 18-19. Тази информация се основава вероятно на описанието на сарматските лагери у Помпоний Мела (111,4,34): “... те вечно живеят на лагер, превозвайки своето имущество и богатство, там където ги привличат по-добрите пасища или принуждават отстъпващиге или преследващите ги врагове...” Срв.: В. В. Латышев. Цит. съч., с. 283.
29 Н. В. Пигулевская. Сирийские источники по истории народов СССР. Москва-Ленинград, 1941, с. 165.
30 А. В. Гадло. Этническая история Северного Кавказа IV-X вв. Ленинград, 1979, с. 100 и сл. В тази връзка е интересен текстът, оставен от Помпоний Мела (III, 4, 34), според когото “сарматите не живеят в градове”.
31 Э. В. Севортян. Этимологический словарь тюркских языков, 1. Москва, 1974, 65-66, 75-76.
32 Э. М. Мурзаев. Словарь народных географическихтермнов. Москва, 1984, с. 577
33 М. Г. Магомедов. Образование Хазарского хаганата. Москва, 1983, с. 28 и сл
34 В. Г. Котович. О местоположении раннесредневековых городов Варачана, Бе-ленджера и Тарту. - Древности Дагестана. Махачкала, 1974, с. 208; Сыцият. Из истории Дагестана (середины VII - первая половина VIII в.). - Новое в археологии Северного Кавказа. М., 1986, с. 201. Авторът отьждествява Беленджер с градище, южно от Дербент.
35 П. Георгиев. IS THS I1ASKAS TQN KANHON - Градът Плисков (Произход и значение на името). - Трудове на катедрите по История и Богословие при ШУ, 3, 1999, 16-20 и пос. литература.
36 Е. П. Алексеева. Древняя и средневековая история Карачаево-Черкесии. Москва, 1971, с. 237.
37 Г. В. Пигулевская. Цит. съч., с. 85.
38 Amm. Marcell., XXXI, 7,5. - ЛИБИ, I, с. 170.
39 Ibidem, XXXI, 7,7.
40 Ch. Daremberg et E. Saglio. Dictionnaire des Antiquites grecques et romaines, I. Paris, 1887, 927—928; H. Wolfram. Die Goten Von den Afangen bis zur Mitte des sechsten Jahrunderts. Entwurf einer historischen Ethnographie. Miinchen, 1990, S. 108, note 80.
41 Срв. свидетелствата на Scriptores Augustae (6,6, 8,2, 8,5). - ЛИБИ, I, c. 66.
42 Claudius Claudiani. Carolina, V, 27-28. - ЛИБИ, I, c. 194.
Раннобългарската култура V-VIIвек — култура "на колела"
37
43 Theofilacti Simocattae. Historiae, VII, 2,- ГИБИ, II, 331-332.
44 Procop. Caes. De aedif., IV, 1. — ГИБИ, II, 154-155.
45 В. Златарски. История на българската държава през Средните векове, 1,1. София, 1970, 157-158 и цит. литература.
46 А. Гадло. Цит. съч., 39-40 и 58-59.
47 Като “пришелци” (лросщХшоид) са определени българите и “сирмисианите” на Кубер в “Чудесата на Св. Димитьр” (V,196). Срв. ГИБИ, III, с. 159.
48 П. Георгиев. Българските племенни имена и соционимът уногундури. - Civitas Divino-Humana. Сборник в чест на проф. Георги Бакалов. София, 2004,693-708.
49 В. Бешевлиев. Първобьлгарите. История. София, 1981, с. 68.
50 В. Златарски. Нови извори за най-древния период на българската история. - Сб. НУК, XI, 1894, 145-154, спец. 148-149; В. Бешевлиев. Цит. съч., с. 42; Сыцият. Кубрат. - ИНМВ, 28, 1992, 5-12.
51 Ю. М. Кобищанов. Северовосточная Африка в раннесредневековом мире (VI - середины VII вв.). Москва, 1980, с. 117.
52 Io. lac. Reiskii. Commentarii ad C. Porphyrogenitum. De cerim., Bonnae, 1831, p. 781, 18.
53 C. Porph. De cerim., 11,44, p. 661,5 (6d. Reiskii).
54 Срв. H. В. Пигулевская. Цит. съч., с. 49 и сл., 86, 149-150, 166.
55 В. М. Лурье. Йоан Никиусский, СХХ46-49. Опыт нового прочтения. - Etudes balkaniques, 1994,4, 95-109.
56 Арабският автор от X в. предава термина като “Йазугус-Махтаниса”. Срв.: Т. М. Калинина. Сведения ал-Хорезми о Восточной Европе и Средней Азии. - Древнейшие государства на территории СССР, 1983 г. Материалы и исследования. Москва, 1984, 197-198.
57 Като “скигници” (цётесгп) Прокопий определя кутригурите. Срв. ГИБИ, II, с. 145.
58 Leonis Diaconi. Historiae, VI, 8. — ГИБИ, V, с. 252.
59 Andreas Caesareae. Commentarius in apocalypsin. — ГИБИ, I, 194-195.
60 Срв.: Лев Диакон. История. Пер. М. М. Копыленко, коментарией М. Я. Сюзюмо-ва, С. А. Иванова. Москва, 1989,197-198, бел. 45. Не е изключено терминът “хунабии” да е създаден под влияние на цитираните по-горе “абии”, т.е. “хуни-абии” (вж. по-горе бел. 25). Срв.: G. Moravczik. Byzantinoturcica, II. Berlin, 1958, s. 347. В такъв случай, чрез термина се акцентра върху особения начин на живот на народите от т. нар. скито-сарматски свят в Северного Причерноморие и Приазовието, като “хамаксобиос”.
61 Л. Гиндин. Филолого-лингвистический аспект славянизации Балкан (по данным Прокопия Кесарийского). — Първи международен конгрес по бьи аристика: Симпозиум Славяни и прабългари. София, 1982,200-219 и спец. с. 208.
62 Michael Psellus. Orationes. - ГИБИ, VI, с. 117.
63 Chronicon Monembasiae. — ГИБИ, VI, 61-62, Срв. Р. Lemerle. La Chronique im-proprement dite de Monemvasie: Le contexte historique et 16gendaire. - REB, XXI, 1963, p. 8 oq
64 Nicolaus Patriarcha. Epistolae. — ГИБИ, !V, c. 217.
65 П. Георгиев. Столицата на хан Кубрат. - Трудове на катедрите по История и Богословие при ШУ, 4, 2001, 17-39.
66 Э. М. Мурзаев. Цит. съч., с. 568; П. Георгиев. Цит. съч., с. 27, бел. 61.
38
Павел Георгиев
67 Н. А. Баскаков. Тюркизмы - социальная терминология в “Слово о полку Игоре-ве”. -Turcologia. К семидесетилетию акад. А. Н. Кононова. Ленинград, 1976,225-234, спец. с. 229.
68 Э. М. Мурзаев. Цит. съч., с. 318 и цит. литература.
69 М. Фасмер. Цит. съч., IV. Москва, 1987, 6-7.
70 Б. Я. Владимирцов. Общественный строй монголов. Ленинград, 1934; С. А. Плетнева. Цит. съч., с. 51.
71 Й. Иванов. Богомилски книги и легенди. София, 1970, с. 282.
72 Ив. Венедиков. Медното гумно на българите. София, 1983, с. 37 и сл.; Вж. още: В. Бешевлиев. Цит. съч., с. 67; Същият. Началото на българската държава според апо-крифния летопис от XI в. - Средновековна България и Черноморието. Варна, 1982, с. 43.
73 Ив. Венедиков. Цит. съч., 52-62.
74 А. Куник, Р. Розен. Известия Ал-Бекри и других авторов о Руси и славянах, I. Санкт Петербург, 1878, с. 57.
75 М. Фасмер. Этимологический словарь русского языка, II Москва, 1982, с. 433.
76 П. Георгиев. Митът за детището Испор и неговите културно-исторически реалии. - В: Черно море между Изтока и Запада: Митове — идеология - история. Десети летни Понтийски четения, София, 2005, 77-82.
77 Michel le Syrien, 10, 21, t. 4, р. 379. - Цит. по: Н. В. Пигулевская. Цит. съч., с. 103, бел. 2.
78 Menander. Excerpta de legationibus. - ГИБИ, II, с. 222.
79 Пактам,с. 255
80 Л. Г. Нечаева. Цит. съч., 11-12, рис. 1,2,а,б.
81 Срв.: С. И. Вайнштейн. Проблемы истории жилища степных кочевников Евразии. - Советская этнография, 1976,4,42-62.
82 Пак там, 44-45, рис. 1 и 6, 3-6.
83 Пак там, 46-51.
84 Р. Рашев. За художественото и културно-историческо значение на рисунките-графити от IX-X век. - Проблеми на изкуството, 1990, 1, 49-55.
85 Р. Рашев. Модел на юрта от Девня. - Археология, 1976, 1, 39-45.
86 Euagrii. Historia ecclesiastica, IV, 20. - ГИБИ, II, с. 267.
87 Авторы е заменил “номади” с “кумани” под влияние на това, че номадският начин на живот е характерен за куманите. В случая това навежда на мисълта, че авторът е техен съвременник. Важното за нас в случая е това, че най-характерното в бита на куманските племена е техният бит като “хамаксобиос”. Срв.: Л. Г. Нечаева. Цит. съч.
88 Leo Diaconi. Historiae, V,3. - ГИБИ, V, с. 249; Лев Диакон. История..., с. 45, бел. 26.
89 Този текст подсказва и отговор на въпроса защо рисунките-графити не изобразя-ват коли и жилища в тях. В периода IX-X в. те са посветени изключително на мъжете, докато женският бит остава извън полезрението на техните творци. Срв. П. Георгиев. Българската култура след покръстването. - Българите и техните съседи V-X век. Варна, 2004, с. 20.
90 ГИБИ, IV, с. 20.
91 П. К. Коковцов. Еврейско-хазарская переписка в X веке. Ленинград, 1932, с. 85; А. Ю. Якубовский. К вопросу об исторической топографии Итиля и Болгара в IX и X веках. - СА, X, 1948, с. 259, бел. 6.
92 ГИБИ, IV, 23-24.
Раннобългарската култура V—VIIвек — култура "на колела"
39
93 Срв. със сведението на Малх за придвижването на остготите на Теодорих в дн. Македония: ГИБИ, I, 148-151.
94 За характера на селищата на българите в района на Северен Донец вж.: К. И. Красильников. Возникновение оседлости у праболгар Среднедонечья. — СА, 1981, 4, с. ПО и сл.
95 За похода на Константин V през 764 г. “в България чак до Чика” Теофан Изпо-ведник пише, че императорът успял да опожари онези “айХйд, конто намерил” Срв. ГИБИ, III, с. 272. Не означава ли това, че селищата на българите са били трудно откри-ваеми? Защо е било трудно за византийците да ги “открият”(ад copcv), ако те са били стационарни? Не означава ли това, че “българските аули” са променяли своите места и затова вставали трудно откриваеми? Въпросителните около правилното разбиране на този пасаж са много, но в светлината на доказаната традиция у българите като “метанасти” и “хамаксобиос” би следвало да допускаме и възможността традиционните български селища (т. нар “аули”) да са представлявали таборни лагери от коли.
96 Срв.: G. Moravczik. Op. cit., 279-280,283 et 231 sq.
THE EARLY BULGARIAN CULTURE OF THE 5th- 7th CENTURY: A CULTURE ON WHEELS?
Pavel Georgiev
(abstract)
The article makes a survey of and comments upon written sources from the 5th to the 7th century which offer evidence of the (Proto-)Bulgarians as hamaxobios, i.e. living in wagons, or metanastoi, i.e. migrants. On their basis it is concluded that the Bulgarians preserved the camp way of life and transport until the late 7th century and in all probability kept it partly during the 8th century. This explains the lack of evidence of permanent settlements and houses of the Bulgarians, including the period immediately after their settlement south of the Danube. Another indication in this respect is the evidence of preserved relics of a camp way of life among the Bulgarian aristocracy after the mid - 10th century.
The information provided enables the author to define the culture of the Bulgarian tribes from the 5th — 7th century as a “culture on wheels”. It seems that for the Byzantine writers it was one of the important reasons to number the Bulgarians among the “Scyths”, “Sarmatians” or “Huns” whom older writers specified exactly as hamaxobios.
40
Павел Георгиев
Табл. I: обр. I. Глинен модел на жилище на колела-кибитка от Керч, II в. сл. Хр. (по Л. Нечаева); обр. 2. Глинен модел на “скитско ” жилище-кибитка иреконструкциятаму (по С. Вайнщейн); обр. 3. Елементи нараннохунско жилище (по С. Вайнщейн)
41
ТЮРКОЕЗИЧНИ ИЛИ ИРАНОЕЗИЧНИ СА ПРАБЪЛГАРИТЕ?
Живко Аладжов
В българската историография отдавна е приета тезата, че прабългарите принадлежат към тюркско-алтайската езиково-племенна общност, към която спадат още хуни, авари, хазари, огузи, печенези, кумани1. Техният език, за който има категорични сведения у Захарий Ритор (f 553), папа Григорий Велики (590-604) и “Чудесата на св. Димитър Солунски”, се отнася към западнохун-ския клон на тюркските езици и формира самостоятелна българска (или бул-гарска трупа), към която принадлежат още хазарският език, а от съвременните - чувашкият2.
Напоследък в публичното пространство и книжнината все по-често се пов-дига въпросът за това какъв народ са прабългарите: тюркоезичен или ираноези-чен? Редина автори полагат неимоверни усилия, за да оспорят научно доказана-та теза за прабългарите като тюркоезичен народ, и лансират идеята за тяхната ираноезичност3. Техните твърдения се градят на археологически, антропологически и езикови данни, конто показват, че в етногенезиса на прабългарите, заселили се на Долей Дунав преобладаващ е бил иранският етнически елемент4. Да се приемат за ирански всички неславянски паметници от езическия период на Първото българско царство5 е неприемливо и не може да бъде подкрепено от археологическа гледна точка6. Нещо повече, археологическите и епиграфските паметници са тези, конто разкриват най-дълбоките черти в езика и културата на прабългарите и показват, че те са от семейството на тюркско-алтайската езиково-племенна общност.
На първо място следва да се посочат родовите имена на прабългарите, конто така охотно се споменават в писмените им паметници. Те намират добри паралели при някои тюркски паметници и родови имена в Северна Азия и Си-бир. От тях става ясно още, че прабългарите, заселили се в Северна България, не са били от еднородна етническа трупа7, което се потвърждава и от сведени-ята за тяхната материална култура и погребален обряд8. Освен имената върху епиграфските паметници се разчитат думи, означаващи предмета, професии, прякори и пр., конто имат преки връзки с тюркския език и аналози в него9. В тази връзка трябва да се спомене още, че след превръщането на старата ро-дова аристокрация в служебна, за именуване на длъжностате се използвали общотюркските им имена: боила, таркан и др., а служебного им положение се определя с друга също тюркска дума-определение - ичергу-боила, кана-боила,
42
Живко Алайжов
багатур-боила и пр. Нито един от тези термини и титли не е по-стар от държава-та на хан Кубрат, защото не се среща в този усложнен вид у никой друг народ от тюркски произход10. В интерес на историческата правда трябва да отбележим, че у прабългарите са намерили място и ирански по произход титли и термини. Така например, името на първия владетел на Дунавска България - Аспарух (Бе-лият конник) е несъмнено от ирански произход, но родът му Дуло се извежда от името на реката Тола в Монголия и именно този род е общ за всички тюркски народи. Иранските думи и термини следва да се отдадат на ираноезичните алани, с конто прабългарите са живели съвместно в Предкавказието и Източна Европа. Освен ирански, у прабългарите се срещат още и фино-угорски имена и думи, конто следва да се свържат с тяхното съвместно жителство в стелите на Приуралието и Приазовието.
Друга връзка, и то твърде сериозна, между прабългарите на юг от Дунава и тюркските племена е календарът. Прабългарският календар, конто без съмнение е един от показателите на тяхната цивилизация, основан на дванадесет годишен животински цикъл, е сравнително точен. Той е изграден върху цен-трално-азиатската календарна традиция, както и на тази от Източна Азия11. От-давна е заключено, че термините в него са тюркски, както за животните, така и за числата12.
Прабългарският пантеон също показва неразривна връзка с тюркските божества. Главният прабългарски бог Танг ра — Тенгри хан е сходен с тюркското божество с подобно название13. Както изглежда, и другите нива в прабългарската религиозна система имат своите тюркски успоредици, като например Умай, Иер-суб и др.14
Тези мои бележки струва ми се ясно показват, че тюркските традиции в езика и духовните вярвания на прабългарите са много по-силни, а там, където се отчитат ирански и други заемки, могат да се обяснят с влияния, конто древ-ните бьлгари са изпитали при движението си от Алтай към Европа. Така че няма никакви основания прабългарите да бъдат определени като ираноезични, вместо исторически доказаното тюркоезични. Завършвам с думите на Стр. Димитров, че тюркофобските залитания на някои наши научни работници са плод на елементарни предубеждения и имат политико-психологически, а не научни обяснения15.
БЕЛЕЖКИ
1 Ив. Божилов, В. Мутафчиева, К. Косев, А. Пантев, Ст. Грънчаров. История на България. София, 1993, с. 22; А. Фол, В. Гюзелев, Н. Генчев, К. Косев, Ил. Димитров, А. Пантев, М. Лалков, К. Петров. Кратка история на България. София, 1981, с. 36.
2 Ив. Божилов, В. Мутафчиева, К. Косев, А. Пантев, Ст. Грънчаров. Цит. съч., с. 22.
Тюркоезични или ираноезични са прабългарите?
43
3 В. Маринов, Ан. Примовски, Г. Нешев, П. Добрев, В. Нелев. За произхода на българския народ. - Научен живот, 1990,2,26-29; П. Добрев. Прабългарите. Произход, език, култура. София, 1991.
4 Р. Рашев. За произхода на прабългарите. - Сборник в чест на проф. Веселии Бешевлиев, Велико Търново, 1993,23-33.
5 П. Добрев. Прабългарите...
6 Р. Рашев. Прабългарите през V-VII век. Велико Търново, 2000, с. 16.
7 В. Бешевлиев. Първобългарските надписи. София, 1979, с. 217.
8 Д. Димитров. Погребалният обряд във Варненско. - ПАИ, XXXIV, 1974, с. 51 и сл.
9 И. Венедиков. Новооткритият в Преслав първобългарски надпис. — ИВАН, XV, 1946, 146-160; Е. Боев. За българско-тюркските езикови връзки. - ИИБЕ, 16, 1968, с. 181; Стр. Димитров. Първобългарският надпис от Преслав. - ИПр, 1991,2, 5-20.
10 И. Венедиков. Военного и административного устройство на България през IX и X век. София, 1979, 39 40, 56.
11 Ж. Аладжов. Паметници на прабългарското езичество. София, 1999, 13-14.
12 Б. Рогев. Астрономически основи на първобългарското летоброене. София, 1974.
13 С. Г. Кляшторный. Праболгарский Тангра и древнетюркский пантеон. - Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов, София, 1984, 18-23.
14 Ж. Аладжов. Цит. съч , 18—19.
15 Стр. Димитров. Цит. съч., 5-20.
WERE THE PROTO-BULGARIANS TURCIC - OR PERSIAN-SPEAKING PEOPLE?
Zhivko Aladzhov
(abstract)
The article poses the question whether the Proto-Bulgarians can be identified as using a Turcic and Persian language. On the basis of evidence from archaeological excavations and epigraphic monuments the author defends the hypothesis that they were Turcic-speaking people and the presence of Persian elements in their language was due to the influences which the ancient Bulgarians underwent in their migration from Altai to Europe.
44
МАДАРА И СКАЛНИЯТ РЕЛЕФ (по повод на стари и нови ракурси към проблема)
Цветелин Степанов
През последните години се пробуди отново интересът към репигиозния комплекс Мадара и тамошния скален релеф1 и тьй като Рашо Рашев е бил многократно изкушаван от многобройните проблеми, конто поставя Мадара изоб-що , намерих за подходяще да се спра с коментар на някои по-нови възгледи около скалния комплекс и по този начин да го поздравя за неговия 60-годишен юбилей.
Преди една година, на 22 март, в СУ “Св. Климент Охридски” се проведе крыла маса, на която бяха дискутирани редица въпроси относно Мадарския релеф и неговата семантика. Поводът бе излизането от печат на книгата на Александър Алексиев-Хофарт “Изгубените кодове на древните българи” (София, 2002), в която авторът приема, че скалният релеф е изображение всъщност на Митра. Алексиев-Хофарт вижда върху рамото на конника гега, т.е. един от основните атрибута на древноиранския бог, впоследствие - след съответните трансформации във времето — станал известен и твърде почитан и в Римската империя, включително с името Sol invictus. По време на дискусията обърнах внимание на факта, че търсене в тази насока не е лишено от логика a priori, тьй като от древноиранската митология е известно, че Митра се ражда от скала (срв. съществуващата още от неолита концепция, че небосводът е каменей!), както и това, че преди да стане божество, директно свързвано със слънцето, Митра е бил мислен като “горе”, т.е. Небето, и е бил маркиран с “мъжко”3. Точно в тази си същност Митра имал функции на устроител на земния свят и оттук - на човешкото общество, в което най-важното нещо при решаване на проблеми, т.е. при избягване на хаоса, се явявали договорите; тъкмо затова и Мигра бил мислен като повелител на договора и справедливостта. Всички тези неща са добре известии в науката и затова няма да се спирам на тях в детайли4.
Редица учени, присъстващи на дискусията, изразиха скептицизъм относно наличието на гега върху рамото на ездача. В интерес на истаната, тя не е без-спорно видима и затова трябва да изчакаме изследване на скалата с възможно най-новите технически достижения, за да бъдем абсолютно сигурни в нейното съществуване в релефната композиция. Поради тази причина тогава обърнах накратко внимание на лексикални и етимологически податки от района на Цен-трална Азия, конто могат да се използват за евентуалното решаване на някои ‘Орудии места” при интерпрегирането на Мадара. Разбира се, такива опита и
Мадара и скалният релеф
45
предложения са правени отдавна, особено що се касае до името “Мадара”5, както и до възможнага връзка Мадара - Матора6. Те не бива да се пренебрегват и затова ще се върна на тях по-късно.
Ако трябва да сумираме най-общо подходите към името “Мадара” към този момент и без да взимаме предвид предложението на Алексиев-Хофарт, то може да приемем, че те са два: 1) гръкоезична етимология; 2) тюркоезична ети-мология. Струва ми се, че първата има една слаба страна - тя предпоставя контакт тъкмо на това място между старо, късноантично гръкофонно население в района с новодошлите (пра)българи, от което последните заимстват името. Нека обаче не забравяме, че това е най-значимият култов и съответно сакрален център на българите до покръстването, а както се знае, обикновено усвояването на такива места става посредством свое собствено именуване, един вид при-свояване. Разбира се, тази забележка не претендира, че може да се използва за доказателство на абсолютна истина, а именно, че такъв контакт през VII-IX в. е изцяло недопустим.
Когато говорим за митраизма, от особена важност е да споменем нали-чието на едно твърде специфично именуване на Митра, което се свързва не с добре известната средноиранска традиция, респективно език, където то звучи Мир (Mihr), а с будистката (зована също така индо-тибетска) - там то се из-писва Матхар/Маматхар или Матхур, както и с ирано-тибетската, гдето то е известно като Мур/Мура1. Вариантът “Мура” според Б. Кузнецов възхожда към средноперсийски и най-вероятно от Средна се е озовал в Централна Азия на границата с новата (християнска) ера8. Близостта с българското “Мадара” и добре известната възможност да се заменя “т” с “д” (както и обратното) в редица езици в Евразия (срв. например багатур и бахадур) ще ни накара ноне да се замислим не е ли настъпила контаминация между “матар”/“мадар”, означава-що в санскрит и в тохарски (а оггам по-сетне преминало и в тюркски) “герой, храбрец, смел човек” и “образ, фигура”9, с “Матхар” (т.е. Митра), тъй като това божество след 1 хил. пр. Хр. обикновено е представено като конник, сподирян често от куче10, т.е. иконографията му е хероическа. Митра е небесен пастир, онзи, който царува над звездного небе; той е вечен източник на светлина и вода и притежава триумфираща мощ и именно нему принадлежи и победоносната слава (на ирански hvarena, hvamah, fam) - светлият символ на лъчиста енергия и добруване, предпазваща царя и изобщо хората и цялото земно творение от злого и смъртта. По-късно в мистериите Митра се разкрива като велик бог - одновременно съпруг и син на девствена и непорочна майка11. В някои райони на Средна Азия обаче Митра е известен и с името Мар и това не е учудващо предвид коренната основа - m.r. Също толкова добре известен е и фактът за наличие на мисловна “верига” кон/конник - огън — слънце, бележеща мъжкото начало, и съответно куче - луна - вода - за женского, в индоиранския, т.е. в най-древния митраизъм, изповядван в Туран и след реформите на Заратустра.
46
Цветении Степанов
Нека припомним и още нещо. Преди десетилетия Г. Михайлов (послед-ван и от Е. Теодоров) предложи трако-келтска етимология на името Марко (от марк), и то изведена отново от “кон”13. Така на ниво митологична матрица Крали Марко бе обвързан с тракийското културно наследство. Но на фона на каза-ното по-горе, можем да се запитаме дали всъщност тук отново не наблюдаваме едно далеч по-сложно контаминиране, този път между тракийския етнокулту-рен субстрат и тукашните древни представи за слънчевия херой-конник (носещ обаче не само строго соларни, но и уранични черти, конто го характеризират и като върховно мъжко божество-покровител)14 и (пра)български архетипи и митологични матрици. Ако е така, Крали Марко от епоса ще се преведе без-проблемно като “цар слънце”, но и като “цар светло небе” и отново ще се по-твърди отдавна известната истина, че историческият крал Марко е “наставен” върху една много древна митологична матрица и че зад неговото име прозира древният мъжки бог на Небето, гърма и мълниите и дневната светлина, който вторично е бил свързан и със слънцето.
Едва ли е случайно, че всичко, което има огромни размери тук на Балкан-ския полуостров и най-вече в Балкано-Карпатския ареал, се свързва с името на Марко (срв. “Маркови камъни”, “Маркова трапеза”, “Маркова дупка”, песента “Марково оране”, “Маркови кули” и под.), както и наличието на факта, че т.нар. Маркови стъпки са върху камък (най-често скала!). Наблюдаваме следователно изключително сложни наслоявания още от епохата на неолита и бронза, в конто впоследствие, вече през желязната епоха и в по-късно време, се дешифрират различии асимилирания и акултурирания в полето на религиозно-митологич-ното и епическото, както и в това на властта и нейната директна съотнесеност с културната памет. Така че питането, дали има някакви преки или косвени връз-ки между Митра/Михр/Мура/Матхар с Мадара и Марко, остава валидно.
В потвърждение на горния въпрос идват и фолклорните данни. В песни и легенди нерядко се откриват мотиви за изначалната сватба, т.е. свещения брак между слънцето и луната (срв. слънце и месечина като съпруг и съпруга или като браг и сестра), между Небето и Земята. След като Небето и слънцето поне от 3 хил. пр. Хр. имат за своя зооморфна инкарнация коня, то тогава не е учуд-ващо, че луната/месечината е означена чрез кучето - както месечината следва слънцето в пътя си по небосвода, така и per analogiam кучето следва конника; фолклорът из цяла Евразия изобилства с подобии мотиви, но се откриват и ва-жни оглики. Струва си да отбележим, че докато при славянските и балтийските народи луната е мислена в мъжко измерение, то в традиционната българска народна култура тя по-често се възприема като женско същество. А. Калоя-нов дори пише, че тя има андрогинна природа15, което без съмнение е реликт от много дълбока древност, най-вероятно от образа и същността на Великата богиня майка. В песен на люлки от Заговезни до Великден луната се именува даже с името Марта (!), а в лазарска песен се споменава Мара (sic!) Месечина16. И още нещо. Моминските игри на Младенци, конто имат посветителен харак
Мадара и скалният релеф
47
тер, подобно на коледуването при юношите, и по-специално при една от тях - “Сечи, сечи Месечина”, се осъществявали край жертвеника Маркова трапеза (!)17. Връзката между Марта/Мара и лунната Нова година - 1 март, и Марко - слънце - коледуване, т.е. раждането на “млада бога”, очевидно трайно е за-легнала в българското етнично землище и едва ли е случайно и присъствието на един и същ корен — т.г - в имената Марко, Мара, Марта, както и алюзиите за брак/сватба и начало, маркирани на 1 март чрез усукване на бяла и червена нишка. Тогава правотата на Е. Теодоров и на Р. Иванова18 не подлежи на съмне-ние - очевидно най-древният пласт в цикъла за Крали Марко е митологичният и също така е несъмнена връзката на Крали Марко с първомартенската обред-ност19.
Според Р. Иванова Марковите песни принадлежат на коледния обреден цикъл20, което е още едно потвърждение за явного генетично родство между такива представи и именувания като Митра, божество/млада бога/Божич и слънце, отпращащи към “светлата” ипостас на някогашния древен върховен мъжки неолитен бог, превърнал се по-сетне в “горе - светло - добро” за сметка на “тьмната” си ипостас, станала олицетворение на “долу - ад - зло - тъм-но”21. Древният неолитен бог бил “господар” на зимата (срв. нашите Голям и Малък Сечко), а (баба) Марта бележела началото на лятото в двуцикловия митологичен най-древен календар22. Тези най-стари митологични Пластове в епоса за Марко се откриват в темата за двубоя му с чудовището, който двубой е предшестван от недостиг за Марко - това е липса или на вода за пиене или на ред на земята23, което най-вероятно отпраща към древния Митра, свързан със светлого небе и унищожител на хаоса и змея. Р. Иванова приема идеята на Н. С. Державин, че в основата на имею на божеството се провижда и друга една основа - мар-, със значение “вода”, а това я кара да допусне, че камъкът (срв. отново Маркови камъни) - наравно с планината и височините — е бил божество в дълбоката древност24. Вярването, че от камъка потичала вода, отразено във фолклора ни, не може да не ни подсети за изключително старата представа за каменния небосвод, за която вече стана дума. Горните размисли я насочват към извода, че Марко е “носител на характеристиката на културния герой”25, но ясно се вижда, че преди това той всъщност е самого мъжко върховно божество в своего “горно”, т.е. светло и небесно проявление и едва по-сетне, в т.нар. епическо време, в епохата на създаване на предпоставки за образуване на ранни държави в Евразия, Марко се превръща в епически герой; тази матрица е акти-вирана отново в края на XIV и през XV в., за да бъде наложена върху реалния исторически персонаж на владетеля на Прилеп — младия крал Марко. Щом като неговият образ е изграден, както пише Р. Иванова, на основата на “календар-но-сезонната версия на мига за първотворението и мартенските обреди”26, сме длъжни да се запитаме не е ли попил епосът за Крали Марко изключително архаични мисловни Пластове, конто са белязани от митология, изградена върху
48
Цветении Степанов
противопоставянето и свещения брак на мъжкото и на женското начало. Струва ми се, че отговорът не може да бъде друг освен “да”.
Все в тази връзка можем да се спрем и на вярвания от Троянско, в конто отчетливо проличава близостта и пряката релация между Марко и Мара, него-вата сестра. Според тамошна легенда върхът Юмрукчал е сякаш “обсебен от Крали Марко и неговата сестра Мара”; и още - най-горният дял на планината, намиращ се най-близо до небето, е мислен като сътворен от двамата, като Марко пазел Троянския проход от турните, а Мара - Марагидишкия27. Лесно е да се досетим, че тук турците са късна интерполация в тъканта на митологичната матрица. В. Живкова и Т. И. Живков приемат за правомерно да се говори за на-личието на “голям местен Марков цикъл от предания и топонимия” в Троянско, но донейде е учудващо, че на тази база правят извода, че там е имало “единно по произход старо славянско население”28. По-приемливо е тази реалия да се свърже с автохтонного население, макар че и при славяните вярата в Митра - като общоевропейско наследство - не може да се отрече (срв. многобройни-те теофорни имена сред тях, съдържащи корена *mir: Владимир, Добромир, Даргомир и др.). Именуванията Марко - Мара обаче имат със сигурност своите корени далеч по-рано от идването на славяните по тукашните земи, дори по-рано и от Античността (макар че двамата автори се досещат да отбележат във връзка с името Троян и изобщо региона и името на императора на Римскага империя Траян, който е здраво “прилепен” към северните предели на Балкани-те - то е Марк Улпий Траян), като могат да се свържат с най-древното местно население, чиито вярвания са послужили за най-древната основа (след съответ-ни трансформации и нови именаричания и смислотворене) при оформянето на традиционната народна българска култура.
Двамата автори не пропускат да обърнат внимание на важния факт, че още през 1971 г. е отбелязана плътността на Марковата топонимика в Троянския Балкан29, видима в именуването на върхове, скали и други природни феномени. Ще добавя и още един важен и изключително архаичен мотив в легендите за Марко и Мара, на който те също обръщат внимание - двамата с ед на брадва си сечали дървата и с едно менче си топлели водата, като си ги прехвърляли през баирите30. Чукът и брадвата (топорът) са атрибута на върховния мъжки бог на небето31. Менчето пък е алюзия за вода и утроба, конто са несъмнени атрибута на Великата богиня майка. В тези мотиви откриваме твърде архаич-ни митологични Пластове, подсказващи, че усвояването на Централна Стара планина (Хемус) е ставало посредством митична интерпретация, с намек дори за инцест32. Твърде важно е, за да бъде пропуснато тук, и мнението на двамата автори относно разликите между топонимията и легендите за Марко в Троянско и за Крали-Марковия епически цикъл: докато при Крали Марко конят е неотделима част от юнака, то при този от Троянско кон изобщо липсва33. Конят се появява в ролята си на свръхсвещен атрибут на хероите и някои божества не по-рано от 3 хил. пр. Хр.
Мадара и скалният релеф
49
В някои епически песни за Крали Марко също се появява образът на Мара, този път като механджийка, спасяваща героя34. Епосът обаче е плод на “героичного” време, на културните герои най-вече, докато данните от топонимията в Троянско допускат по-скоро друго тълкуване - че Марко и Мара са белязани със знаците на първотворците35, на изначалното мъжко и също тъй изначалното женско върховно божество, което означава, че те ни отвеждат към митологията, а не толкова към епоса. Ето защо не е учудващо и наличието на името Матор/ Матори(еви) гори за Централния (!) Балкан, в превод “Стара планина”; бидей-ки “стара”, тя не би могла да не е и “свещена" и централна (своего рода Axis mundi). Така преходът митологичен Марко (т.е. светло небе, мъжко) > епически Марко (т.е. герой, сражаващ се най-често с други юнаци) > ’’млади крал Марко” от края на XIV в. едва ли може да се оспори.
На фона на всички тези факта и опита за “дешифриране” е нормално да се запитаме доколко са прави онези автори, конто търсят някакви връзки между Мадара и Матора/Матор(иев)и гори36. Подхващайки тази тема твърде активно през последните години, А. Калоянов директно заявява, че Мадара има статут на свещена планина, схващана като женска и че тя е в тясна релация с проз-вището Матор(иев)и гори за Стара планина, конто са били възприемани като свещена планина за “многого българи” на фона на “владетелската планина” Мадара37. Разбира се, подобии интерпретации се градят на косвени данни, но това съвсем не ги омаловажава, особено ако са дешифрирани чрез релевантни “ключове”.
Посоченият току-що преход от митология през епика към конкретика всъщ-ност е добре позната схема и тя е твърде характерна за архаичного и домодер-ното съзнание. Тя може да се представи чрез модела божество>херой>(конкре тен) владетел. Точно нея имах предвид, когато онаслових един от параграфите в своята дисертация от 1996 г.38 Божество - герой - владетел; в него ставаше дума именно за Мадара, релефа и религиозния комплекс като цяло39. Може да се предположи, че изображението върху скалите придава надисторичност, т.е. вечност на мястото (наред с пещерата, храма, каменния стълп и др. елементи от комплекса), докато трите надписа около конника, напротив, въвеждат мястото в конкретного време, в събитийността и историята. Така в едно цяло се събират времето на мита, на епоса и на историята, или казано другояче — сакралното и профанното. А точно такива места са най-силно заредени с памет и опук с въз-можности за изграждане и стабилизиране на “национален” идентитет - една от лелеяните мечта на ранносредновековните “варварски” елити в Европа40.
БЕЛЕЖКИ
1 Р. Рашев. Прабългарски култов паметник от Мадара. - Археология, 1973, 2, 29-38; За тибетските успоредици на Мадарския конник. - Археология, 1978, 4, 48-54; Конникът в старобългарското изкуство. - Археология, 1984, 2-3, 60-70; Средновеков-
50
Цветении Степанов
ните постройки северно от скалния релеф в Мадара. - Мадара, 3, 1992, 109-126; За името Мадара. - Медиевистични изследвания в памет на П. Димитров, Шумен, 1996, 303-305; Мадарският конник - стари и нови въпроси. - Исторически преглед, 1998, 3-4, 192-204.
2 Тук ще спомена само някои от основните изследвания през последните две десе-тилетия без претенции за абсолютна изчерпагелност: Д. Овчаров. Културният герой от българския епос и Тангра. - ГСУ - Научен центьр за славяно-византийски проучвания “Иван Дуйчев”, т 1, 1989, София, 1990, 387-393 (Същото и в: Д. Овчаров. Прабългарската религия. Произход и същност. София, 1997, 30-37); Ж. Аладжов За култа към Тангра в средновековна България. - Археология, 1983, 1-2, 76 86; О. Минаева. Мадарският конник. София, 1990; Сб. Мадара, 111, Шумен, 1992; М. Инкова. Функцията на коня в контекста на прабьлгарския владетелски институт. - ГСУ - Центьр по кул-турознание, 1993, София, 1995, 31-55; С. Станилов. Хипотезата за Тангра и Мадар-ския конник. - Годишник на Департамент “Археология” при НБУ, т. 2-3, София, 1996, 270-279; М. Станчева. Мадарският конник. Шумен, 1996; М. Gregoriou-Ioannidou. The Inscription of the “Madara Horseman”. Remarks and Problems. Athens, 1997; Ц. Степанов. Власт и авторитет в ранносредновековна България (VII — средата на IX век). София, 1999, 150-155.
3 За древния индо-ирански период вж.: Е. Е. Кузьмина. Мифологические представления о коне в культуре индоевропейцев. - МИФ, 7, София, 2001, 117-134, спец. 117-119; А. Голан. Миф и символ. Москва, 1993, passim, както и стандартните в тази облает съчинения на Ж. Дюмезил, Е. Бенвенист, Дж. Виденгрен и др.
4 Ш. О гран. Митра и Заратустра. София, 1998, 45-46, 49, 119, 275-276. А. Голан (Цит. съч., с. 229) обръща внимание, че в “Авеста” Митра е бог-воин, конник на бял кон; в същото време обаче авестийският Митра не може да се схваща като изначален бог на слънцето - такъв той щял да стане едва през Античността. Авторът открива сходства в развитието и трансформациите при него и старогръцкия Аполон.
5 Б. Симеонов. Мадара (още едно селищно име от прабългарски произход). - Бъл-гарски език, 1979, 6, 498-501; П. Георгиев. За произхода на името Мадара. - Мадара, III, Шумен, 1992, 83-91; Р. Рашев. За името Мадара.
6 Д. Дечев. Мадара Матора. Сборник в чест на А. Т. Иширков, София, 1933 (non vidi).
7 Б. Кузнецов. Бон и Маздаизм. СПб, 2001, с. 113.
8 Пак там. За връзката на Митра с Мир-сусне-хум и изобщо за иранского влияние върху обските угри вж.: В. Топоров. Об иранском влиянии в мифологии народов Сибири и Центральной Азии (1-2). - Кавказ и Средняя Азия в древности и средневековье. Москва, 1981, 146-162, спец. 146-149; Е. Хелимский. Мир-сусне-хум. - Мифы народов мира, т. 2. Москва, 1988, с. 154; Н. Новикова. Об иранском влиянии в культуре обских угров. - Советская этнография, 1991, 4, 28 -36. Срв. и руското “мир” в двете му значения - “свят, вселена” и “не-война”, т.е. липса на хаос и наличие на ред/подреде-ност, конто директно се съотнасят с функциите (и именуването) на Митра.
9 Б. Симеонов. Цит. съч.
10 На това обръща внимание и Алексиев-Хофарт, споменавайки и добре известната в астрологията от много дълбока древност връзка слънце (конник) - луна (куче), както и зооморфността на Regulus - лъв.
Мадара и скалният релеф
51
11 111. Отран. Цит. съч., с. 119. Според Б. Кузнецов (Цит. съч., с. 119, 121, 147-148) в т.нар. светла религия бон, популярна в Тибет, Анахита (планетата Венера), Мъдрият Ахура (първоначално е Небето, Ахура Мазда) и Митра (Дневната светлина) са главните богове, носителите на истината, светлината и доброто; но в най-древната индо-иранска религия Небето и Митра са били толкова здраво свързани един с друг, че представля-вали сякаш едно цяло. Затова и огьнят, и слънцето се явявали реални “заместители” на Митра. Според А. Голан (Цит. съч., 28-29, 89) пък Митра от “Ригведа” се локализира на небето, но не може да се съотнесе със слънцето, което е достатьчно ясно видимо от мотива за “родения от скалата” Митра, който започва двубой със слънцето; на този фон Голан припомня и легендата за осетинския (аланския) герой Сослан, който бил роден от камък.
12 За култа към кучето в Средна/Централна Азия и неговите индоевропейски ко-рени вж.: Г. Снесарев. Реликты домусульманских верований и обрядов у узбеков Хорезма. Москва, 1969, с. 319 сл.; 3. Соколова. Культ животных в религиях. Москва, 1972, с. 151; Б. Литвинский, А. Седов. Культы и ритуалы Кушанской Бактрии. Москва, 1984, 161-168.
13 Г. Михайлов. Траките. София, 1972, 247-248; Е. Теодоров. Български народен героичен епос. София, 1981, с. 47.
14 3. Гочева. Епитетът HPQE и култът на основного конно божество на траките. - МИФ, 7,444-451, спец. с. 450
15 А. Калоянов. “Месец” и “месечина” в народнага астрономия и в българския об-реден фолклор. - Известия на Исторический музей - Кюстендил, 4, 1992, с. 147.
16 Пактам, с. 149.
17 Пактам, с. 150.
18 Р. Иванова. Епос. Обред. Мит. София. (Второ фототипно издание), 1995, с. 21 сл., 36 сл.; Е. Теодоров. Цит. съч.
19 Вж. и А. Калоянов. Български митове. София, 1979, с. 171, който пише, че баба Марта е мислена като сестра на Голям и Малък Сечко, конто от своя страна се явяват календарна успоредица на Голям и Малък Марко от календарните песни.
20 Р. Иванова. Цит. съч., с. 43.
21 Вж. подробно: А. Голан. Цит. съч., passim.
22 Вж. за реминисценции изследванията на А. Фол за Сабазий, Загрей и Дионис, както и вече цитираната книга на А. Голан. Последният смята, че най-древното име на бога на земята и огъня, т.е. неолитният Върховен господар, който имал две ипостаси (земна/подземна и небесна), е *Ь. г, откъдето>т. г, р. г, f. г, р. 1, ph. 1, v. г, v. 1 (Цит. съч., с. 214, 220). Редуването на “б” и “м” и на “л” и “р” е съществувало много дълго време - срв. руското средновековно “бусурмане” вм. “мусульмане”. За нас особено важно е трансформирането на Ь. г в т. г.
23 Р. Иванова. Цит. съч., 22-23.
24 Пактам, с 53.
25 Пак там, с. 54.
26 Пак там, с. 174; вж. и: В. Живкова, Т. И. Живков. Локус и универсум. Троян, 2001, с. 66.
27 И. Койнаков. Исторически предания от Троян и Троянско. — Троян. Проучвания за развитието на града. София, 1973, с. 135, В. Живкова, Т. И. Живков. Цит. съч., с. 19.
52
Цветелин Степанов
28 В. Живкова, Т. И. Живков. Цит. съч., с. 59.
29 Вж. встъпителната студия към Т. 53 на СбНУ — “Български юнашки епос”. София, 1971, с. 42; В. Живкова, Т. И. Живков. Цит. съч., с. 59
30 Пак там, с. 61,68 сл.
31 А. Голан. Цит. съч., с. 203 - срв. рус. “топор”, иран. tapar/teber, конто идват от древна дума, значеща “метал”; тук връзката с тюрк, temir и тур. demir, “желязо”, както и с шум. zabar, “мед”, е повече от очевидна.
32 В. Живкова, Т. И. Живков. Цит. съч., 66-67.
33 Пак там, с. 68.
34 Вж. подробно: Ж. Кюизеиие. Сватбите на Марко. Ритуал и мит по българските земи. София, 2002.
35 В. Живкова, Т. И. Живков. Цит. съч., с. 69.
36 Вж.: Д. Дечев. Цит. съч.; А. Калоянов. Старобългарското езичество. Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите. В. Търново, 2000, 152-153; Сыцият Старобългарските шамани. София, 2003, 280-281; В. Живкова, Т. И. Живков. Цит. съч., с. 52 сл.
37 А. Калоянов. Старобългарското езичество, с. 153; Старобългарските шамани, 280-281.
38 Тя бе издадена като монография през 1999 г. под името “Власт и авторитет в ранносредновековна България (VII - средата на IX век)”.
39 Пак там, 150—155, спец. с. 154: ’’...чрез релацията бог-конник — конник герой — български владетел”. По същество същото мнение застъпва и А. Калоянов в послед-ната си книга “Старобългарските шамани” (София, 2003, с. 279), който пише следното: “Централна роля в неговия сюжет има конникът, който едновременно може да бъде и конкретният владетел Тервел, и идеалният образ на Владетеля (фолклорният цар Кос-тадин) (sic - б. м., Ц. С.), и Вселенският Господар”.
40 По този въпрос вж.: Р. Geary. The Myth of Nations. The Medieval Origins of Europe. Princeton and Oxford, 2002; W. Pohl. Conceptions of Ethnicity in Early Medieval Studies. - In: L. K. Little and В. H. Rosenwein (eds.). Debating the Middle Ages: Issues and Readings. Malden, USA and Oxford, UK, 1998, 15—24; W. Muhlmann. Ethnogonie und Ethnogenese. - Abhandlungen der Rheimisch-Westfalische Akademie der Wissenschaften, 72, 1985, 9-38; H. Wolfram und W. Pohl (Hrsg.). Typen der Ethnogenese. T. 1. Wien, 1990; W. Pohl and H. Reimitz (eds.). Strategies of Distinction: The Construction of Ethnic Identity Communities 300-800. Leiden, 1998; F. Curta. The Making of the Slavs: History and Archaeology of the Lower Danube Region, ca. 500-700. Cambridge, 2001.
53
MADARAAND THE ROCK RELIEF (REGARDING OLD AND NEW APPROACHES TO THE PROBLEM)
Tsvetelin Stepanov
(abstract)
The author suggests in the present article various attitudes towards the problem of the Madara rider from the standpoint of and using the means of linguistics, mythology, folklore and religious studies. On this basis he puts forward the important question about the numerous possible and real layers of influence on Madara which disclose the subtle mixture of mythology, epic and histoiy taking place during several millennia in the central region of the Balkans. It logically determines the connection sought after here between Madara — Matora - Marko/Mara - Mithra against the background of the well known scheme: divinity - hero - (particular) ruler. Expressed is the opinion that Madara gathers in one conceivable whole the time of myth, epic and history, i.e. sacred and profane time. Thus Madara becomes a place strongly infused with memory and, hence, with possibilities of building and stabilizing “national” memory and identity.
54
ЗА ЕДИН ВИД БЕЛОГЛИНЕНА КЕРАМИКА ОТ ПЛИСКА
Людмила Дончева-Петкова
През 1997-2001 г. във Външния град на Плиска работи бьлгаро-немска ар-хеологическа експедиция, която изследва огромна площ на запад и северозапад от каменната крепост до р. Асардере. В резултат от геофизичните наблюдения бяха заложени и проучени 30 сондажа в сектори, конто изглеждаха по-надежд-ни по данните на геофизичните аномалии. Интересни резултати се получиха при разкопките на големия правоъгьлен изкоп, дълъг 35 м и широк 5 м, раз-положен на 66 м западно от могила XXXIV, в който попадат сондажи № 4-10, както и в намиращия се по на северозапад на около 200 м от могилата, близо до р. Асардере сондаж № 14, дълъг 10 м и широк 1 м (обр. 1,2). От гледна точка на занаятчийската дейност в Плиска този район представлява безспорен интерес, тъй като още през 40-те години на миналия век Н. Мавродинов и С. Михайлов са открили данни за металургично производство, а през 1959 г. А. Милчев раз-чиства четири керамични пещи1. При по-късни наши обхождания попадахме на немалък брой керамични фрагмента, особено в терена на запад и югозапад от могилата, близо до реката, конто най-общо свързахме с езическия период на първата българска столица. Проучванията на българо-немската експедиция показаха, че теренът между западната крепостна стена и р. Асардере е обита-ван през два основни периода — VIII - началото на IX в. и в края на X - първата половина на XI в.
През първия период в района се е развила интензивна занаятчийска дейност. По протежение на основния изкоп (сондаж 4-10) и в сондаж 14 се просле-дяват напластявания от производствени отпадъци, конто образуват на широки площи насипи от шлака, пепел, въглени, натрупвани и препокривани многократно. Дълбочината им варира от 0,30 до 1,70 м. В двата изкопа се установяват следи от различии производства, от конто най-многобройни са находките, свър-зани с обработката на желязо (много шлака, въглени, пепел, крици, глинени обмазки на сопла). Откриват се части от пота, капки, шлака, повредени накити, свързани с отливането на цветни метали, от стьклени съдове, капки, шихта, от обработка на кост, много животински кости и, разбира се - многобройни и разнообразии керамични фрагмента. Някои керамични фрагмента са от дефектна продукция и по този начин говорят за произвеждането им в района. Детайлното изследване на фрагментате показва, че са от гърнета, кани, чайници, амфоро-видни стомни, паници, делви, амфори. Фрагментате от гърнета и делвите са от
За един вид белоглинена керамика от Плиска
55
двете групи - от песъчлива глина с врязана украса и от чиста глина с излъскан орнамент. Гърнетата и делвите от чиста глина са както сиви, сиво-черни, така и жълти, а понякога жълто-кафяви или оранжево-червени на цвят. Сиви и жълти са паниците, каните, а и амфоровидните стомни. Те показват поразителна прилика с керамиката от могили XXXIII и XXXIV в Плиска. Сред тях няма нито един фрагмент, покрит с плътна глазура, характерна за края на IX, X или XI в.
Сред тази изцяло фрагментирана, но безкрайно интересна по форми, орнамента, технологии керамика от големия изкоп (сондаж 4-10) и от сондаж 14 се отделят осем фрагмента от устия и шийки, две дьна, част от дръжка и две чучурчета на “чайници” и над 80 от стени на кани, амфоровидни стомни или чайници, изработени от чиста бледожълта или охровожълта глина. Тези фрагмента от близки по форма, цвят и начин на направа съдове, произлизат от различии Пластове - от първи (0-0,20 м) в сондажи 4, 5Ь, 7с, 9с до девети (1,80 м) в сондажи 4а и 4с, което показва, че насипите са нагрупвани одновременно или в много близък хронологически период. Особено много са от сондажи 4 и 5, конто са проучени и най-дълбоко, преди заравянето на основния ни изкоп без наше знание от кооператорите в с. Върбяне. С изключение на един, покрит с ангоба фрагмент от сондаж 7d, 6 пласт, останалите фрагмента не са открити в Пластове, нарушени от двете по-късни жилища (в сондаж 4, кв. а, в сондаж 6, кв. с и в голяма част от квадратите a, b, с, d на сондаж 7), вкопани на дълб. от 0,80 до 1,20 м (четвърти, пета и шести пласт). Намирането им в горните Пластове в съседните на жилищата квадрата може би се дължи както на това вкопава-не и изхвърляне на пръстта, така и на непрекъснатото обработване на терена.
Фрагментите се свързват с 36-те възстановени съда, открити преди 25 го-дини от Р. Рашев в южното разклонение на подземния ходник, опожарен заедно с т. нар. Крумов дворец през 811г. Съдовете от ходника са вече под печат и ние чакаме с интерес тяхното обнародване2. Досега в отделни издания се коменти-рани или са показани снимки на някои от тях3. През настоящия сезон имах въз-можност да хвърля поглед на този интересен керамичен комплекс. Преоблада-ващи съдове са каните със сфероконично тяло, с различии размери, със сложни, най-често двойнопрофилирани шийки и устия, със скосени по дължина (стра-нично и отгоре) дръжки, завършващи с пластични издатъци, украсени с разнообразии палмети. При две от каните дъната са оформени като кухи отвътре и профилирани отвън столчета. Най-големият съд (вис. 40 см) е амфоровидна стомна, а седем са чайници, като един е с дъно-столче. Изработени в еднаква техника и стил, тези съдове се различават най-вече по размери и по разноо-бразните палмети при дръжките. Повечето са покрити с жълто-зелена глазура. Няколко кани са украсени с червена ангоба. Докато съдовете от тайния ходник могат да се свържат с обитателите на дворцовата сграда, фрагментите от сондажи 4-10 и 14 произлизат от производствен район, от където, вероятно поради счупване по време или след изпичането, са изхвърлени като ненужни отпадъци. Затова, макар и само фрагментиран, този материал заслужава внимание.
56
Людмила Дончева-Петкова
Части от устия и шийки на съдове са открити в следните сондажи и Пластове при големия изкоп (таблица 1).
Таблица 1
сондаж квадрат пласт брой фрагменти
4 b 2 1
4 b 3 1
4 ь 5 1
4 с 3 2
4 d 6 1
6 d 4 1
8 а 2 1
Всички фрагменти показват прецизна, старателна изработка. Тесните шийки при някои от тях (обр. 31-6) в горната половина са разширени и пръстено-видно профилирани, както при голяма част на съдовете от ходника4. В тази част разширените шийки преминават във фуниевидни, надебелени отвън устия, оф-ормящи втори пръстен. При фрагментите на обр. 37 8, конто са много малки и незначителни, шийките може би не са били профилирани, а дъговидно извити и в горната част, като са се разширявали, са достигали до пръстеновидните устия. С такъв профил са шийките и устията на една-две кани от ходника и на всички чайници5. Осемте устия от нашия изкоп са с различии размери - диам. 5,7 см (обр. 35), 7 см (обр. 16 7 g), 7,5 см (обр. 34), 8 см (обр. З3), 9,5 см (обр. 3]), 10 см (обр. 32). Пръстенът, който ги обикаля, е широк 0,8-1-1,2 см. Тези пръс-тени са отвесни или наклонени, плоски или заоблени, а един в горната част до самого устие завършва с тесен профилиран ръб (обр. 34). От вътрешната страна устието понякога е заоблено, в други случаи е почти право - хоризонтално и тясно (0,4-0,5 см) или малко по-широко (0,6-07—1 см) и наклонено, като върху него непосредствено след източването е вдълбано тясно жлебче (обр. 31 7 8) или с много тънко острие - врязани линии, конто го обикалят в кръг (обр. 125 6). Разгледаните устия по размери са еднакви или по-големи от тези на каните и чайниците в тайния ходник, чийто диаметър е 5,5, 6, 6,5 и 7 см. Не е изклю-чено някои от фрагментите от сондажи 4 6 и 8 да са принадлежали на по-го-леми кани или амфоровидни стомни. Под устието и под профилираната част на шийката при фрагмента на обр. 35 се виждат ивици червена ангоба. Малки петна може би от жълто-зелена глазура се забелязват при фрагмента на обр. 37? Глината, от която са правени съдовете, е вероятно от едно находище, но цветът
За един вид белоглинена керамика от Плиска
57
на повечето устията е със сив оттенък, което вероятно се дължи не толкова на изпичането им при по-ниска температура, колкого на вторичного им опалване и опушване. При устията на обр. З3 4 6 освен сиви се забелязват и зелени нюанси, може би останки от глазура? При три от устията (обр. 35 7 g) цветът е по-ярък - бледожълт, охровожълт. Всички фрагмента са от съдове, конто са били добре изпечени с еднакъв цвят по цялата дебелина. Те са твърди и звънливи и при счупване са с остри ръбове.
При разкопките на българо-немската експедиция в 3 пласт на сондаж ЗЬ и в 7 пласт на сондаж 4с са намерени фрагмента от два различии чучура на чайници. Единият е запазен на дълж. 7 см (липсва краят на чучура), а другият е от средната част на чучура със запазена дължина 3 см (обр. 4] 2). И двата са с еднакъв жълто-розов цвят на глината, която е досга пореста. И при двата по външната повърхност има слаби следи от много тънък слой жълто-зелена глазура, която е матова и не блести. Глазурата е еднаква с тази върху каните и чайниците от тайния ходник6. Намерена е (в сондаж 4с, пласт 7) част от дръж-ка, която е съвсем малка и е принадлежала на съд, източен от бледожълта глина. Там, където е запазена, при съединяването й със стените, тя е с кръгло сечение и не е изключено да е от “чайник” (обр. 43). При нея се забелязва жълто-кафяво ръждиво оцветяване. Един подобен чучур е намерил С. Михайлов сред раз-нообразните фрагмента, открити в направения от него сондаж някъде около могила XXXIV7. Отдавна е известен чайникът от могила XXXIII8.
С осемте устия и с двата чучура най-вероятно се свързват, както се посочи, часта от две дъна, 44 фрагмента от стени на съдове, конто са без ангоба, един фрагмент от стена на съд, покрит с жълто-зелена глазура, както и 42 стени от ангобирани съдове. Те произлизат от сондажите в големия изкоп, а два са от сондаж 14.
Единият фрагмент от дъно (сондаж 4а, 8 пласт) е от хубава бледожълта глина, в състава на която тук-там се виждат малки кръгли варовикови частици (обр. 4Д). За съжаление той е от централната част на дъното, като периферията е отчупена, поради което размерите му не могат да се установят. От външната страна дъното е полирано до блясък, а отвътре ясно се виждат концентричните кръгове, получени при въртенето на крачно грънчарско колело. От другая фрагмент от сондаж 6d, 3 пласт, който е доста опушен, са запазени часта от стените и цялото дъно с диам. 12 см - излъскано отвън и със следи от въртене на крачно колело отвътре (обр. 45).
Фрагменти от стени на съдове без ангоба са намерени в сондажите, посо-чени на таблица 2 и някои от тях на обр. 5^. Тези фрагменти общо взето са малки (от шир. 1-2 см и дълж. 5-6 см, до шир. 4-6 см и дълж. 7-12 см). Трите по-големи от сондаж 8d, 5 пласт вероятно са от един съд. Четвъртият фрагмент от този сондаж изглежда еднакъв със следващите фрагменти от 6 и 7 пласт, конто може би заедно с него са също от един съд. Двата фрагмента от различии Пластове (4 и 5) на сондаж 4d са също от един съд. Стените на съдовете са били
58
Людмила Дончева-Петкова
тънки (0,4, 0,5, 0,6, 0,7, рядко 0,8-0,9 см), поради което са така силно начупени. При някои се усгановява разлика в дебелината ог 0,3 до 0.5 см (към дъната), което се дължи на мястото на фрагмента в съда.
сондаж квадрат пласт брой фрагменти
4 а 2 2
4 а 5 1
4 а 7 1
4 а 9 1
4 b 2 2
4 с 3 1
4 с 5 1
4 d 4 1
4 d 5 1
4 d 6 1
4 d 7 1
5 b 1 1
5 b 2 2
5 b 5 2
5 c 4 1
5 c 6 1
6 c 4 1
Таблица 2
сондаж квадрат пласт брой фрагменти
6 с 5 1
6 d 3 2
6 d 4 1
7 с 1 1
7 d 6 1
8 b 2 1
8 b 4 1
8 b 5 2
8 d 4 1
8 d 5 4
8 d 6 1
8 d 7 1
9 a 3 1
9 a 4 1
9 c 1 2
10 d 5 1
14 11 1
Всички фрагменти - от устия, стени и дъна, показват, че съдовете са били тънкостенни, старателно, прецизно изработени. Формувани са на крачно грън-чарско колело от бяла мергелова глина с много дребен варовик, в състава на която рядко има съвсем малки слюдени частици с размери до стотни от милиметъ-ра. Цветы на фрагментите е бледожълт, в различии нюанси, еднакъв по цялата дебслина. От направените изследвания в Института по минералогия при Гьоте университет във Франкфурт на Майн се вижда, че глината съдържа около 5% Fe2O3. Жълтият цвят се дължи на калция и на реакцията му с железни йони9. Много рядко в глината се забелязват по-едри (0,1-0,2 см) варовикови или квар-цови частици. Във всички фрагменти се виждат дребни слюдени частици. По-вечето са от съдове, конто са били добре изпечени, звънливи, със светъл цвят, като напр. тези от сондажи 5b, 8b, d, 9 а, 14 и т.н. Повърхностга е гладка, най-
За един вид белоглинена керамика от Плиска
59
место излъскана. Подобно на съдовете от тайния ходник, конто са горели, по някои се забелязват сиви, сиво-черни петна, конто са предизвикани от вторичного обгаряне - наслагване на въглеродни частици, дължащи се на попадането им вероятно в тлееща среда (най-вероятно сред пластовете от дьрвени въглища и пепел). Някои фрагмента, като тези от сондаж 6d, 3 и 4 пласт, са почти черни. С черен цвят, както от вътрешната, така и от външната страна, е фрагментът от сондаж 5с, 4 пласт (обр. 56). Често се забелязват и кафяви петна, конто се дължат на допира с железни отпадъци следствие на проникналата влага през столетията.
От най-горния повърхностен слой на сондаж 4 произлиза малък фрагмент от стена на съд, покрит с тънка матова жълто-зелена глазура (обр. 57).
Във всички тези сондажи на големия изкоп, в различии квадрата и Пластове се откриха фрагмента от подобии съдове, но със следи по външната по-върхност от червена ангоба, оцветена от Fe2O3 (обр. 5g_10) Един фрагмент е намерен и в сондаж 14. Това са части от стени на кани, амфоровидни стомни или чайници. Откритите фрагмента от стени произлизат от следните сондажи (таблица 3):
Таблица 3
сондаж квадрат пласт брой фрагменти
4 0 1
4 а 9 1
4 с 3 1
4 с 9 1
4 d 4 1
4 d 5 2
4 d 6 1
5 а 6 1
5 b 3 2
5 b 6 1
5 с 3 1
5 с 4 1
5 с 5 2
5 с 6 1
5 d 2 1
сондаж квадрат пласт брой фрагменти
6 а 4 2
6 b 2 1
6 с 4 1
6 d 4 4
7 а 4 4
7 а 6 1
7 с 1 1
7 d 6 1, полуземлянка 20
8 b 5 1
8 с 4 1
8 d 4 2
9 а 3 2
9 а 4 1
10 d 5 1
14 12 1
60
Людмила Дотева-Петкова
И тези фрагменти са общо взето с малки размери (шир. от 1,8-2 см до 5,5, дълж. 3-8 см). Дебелината им е 0,5-0,6 до 0,9 и 1 см в зависимост от мястото в тялото на съда. Най-често дебелината на стените е 0,6-0,7 см. Понякога в един и същи квадрат се откриват фрагменти от един съд (сондаж 5Ь, 3 пласт; сондаж 5с, 5 пласт), а един фрагмент от сондаж 4d, 5 пласт е еднакъв с фрагмент от същия сондаж и квадрат, но от следващия 6 пласт. Ангобираните тьнкостенни съдове по начин на направа са били напълно еднакви с тези, чиито стени са без ангоба. И те са източени на крачно грънчарско колело - от обратната страна се виждат тънки успоредни ивици. При един много тънък фрагмент от сондаж 4с, 3 пласт следите от колелото са по-дълбоки, като бразди. Глината е еднаква с фрагментите от съдове без ангоба. Тя е бледожълта, рядко охровочервена, почти без примеси и при всички фрагменти блестят частици от слюда. Някои имат сив до черен оттенък, което се дължи, както вече посочихме, на вторичната им близост до огън или на това, че са попаднали в горели Пластове. Особено обгорели са фрагментите от сондажи 4d, 4 пласт, 5с, 4 пласт, 8d, 4 пласт. Ангобата на цвят е светлочервена, тъмночервена (когато е нанесена по-плътно) и черве-но-кафява (при обгорелите фрагменти със сив отгенък). Тя не покрива плътно стените, а само на отделни петна, което се дължи на лесното й изтриване. Освен това се вижда само от външната страна, което пък показва, че съдовете не са били потопявани, а външната им повърхност, след изпичането, е била “боядис-вана”. Там, където ангобата е по-плътна, личат много ситни успоредни линии, като следи от четка (сондаж 6а, 4 пласт). При повечето фрагменти се забелязва излъскване на стените, след което е нанасяно оцветяването. Може би именно на това излъскване или най-вече на добре изпечената непорьозна повърхност се дължи до голяма стелен изпадането на ангобата.
Сред тези части от устия и стени на съдове, покрити с ангоба, са намерени две части от дъна, два фрагмента от дръжки и няколко от стени. Дъната са от сондажи 4с, 6 пласт и 7а, 3 пласт. Едното е с част от стена и с диам. около 15 см, а другого е с диам. 16,5 см и е от голям тежък съд, изработен от чиста жълто-кафява глина с наличие на слюдени частици в състава й (обр. 5И). По него от външната страна и по запазените до 2 см части от стени личат червени ангоби-раии петна. Двете дръжки (от сондаж 5а, 2 пласт и сондаж 14, 8 пласт) са долни части с характерного призматично издължаване (обр. 5)2 13). При тях глината е по-кремава и също по външната им повърхност личат слаби ангобирани петна. Няколкото стени са от големи и тежки съдове с деб. 1,2-1,5 см. Тези фрагменти едва ли могат да се свържат с изящните съдовете от керамичния комплекс в тайния ходник. Те по-скоро принадлежат към отдавна позлатите ни от Плиска кани, стомни и амфоровидни стомни, източени обикновено от чиста, бледожълта, кремава, бледорозова, светлокафява до светлочервена глина на крачно колело. В състава на глината им има също примес от слюда, но понякога и на пясък, стените са по-дебели (0,7-1 см) и съдовете са по-тежки и громави. Тези
За един вид белоглинена керамика от Плиска
61
съдове и фрагменти, макар и количествено ограничени в сравнение с останала-та битова керамика, се откриват навсякъде в долните Пластове на Плиска10.
Разгледаните фрагменти от устия и стени на кани, стомни и чайници са принадлежали на съдове, конто засега у нас могат да се сравнят само с тези от посочения керамичен комплекс оттайния ходник и с чайника от могила ХХХ1П в Плиска. С интересните си форми и прецизна изработкате са оценени оттехния откривател и отдавна предизвикват вниманието на археолозите. Те са предмет на интерес и коментар, защото са единствени сред цялата ранносредновековна българска керамика и защото на въпроса за произхода им, за майсторите, конто са ги направили, не е лесно да се отговори. В първото съобщение, направено през 1981 г. във вестник “Плиска-Мадара-Преслав”, две години след открива-нето на съдовете и тяхното възстановяване, Р. Рашев с основание съобщава, че те имитират произведения на торевтиката, и изказва предположението, че са изработени от византийски майстори в някое от константинополските ателиета11. Неотдавна той отбелязва, че “някои кани със столчета наподобяват и имитират формата на металните съдове от сасанидски тип, чайниците имат аналогии в т. нар. жълта късноаварска керамика, а амфората наподобява византийски обра-зци от VII”12. През 1984 г. С. Ангелова, като проследява местните традиции в средновековната керамика от България от VII-X в., се спира и на съдовете от плисковския подземен ходник. Тя насочва вниманието си в няколко посоки. Търси, но не намира сходства със съвременната византийска керамика. С основание вижда в редица детайли на формата и технологията на каните и чайниците сходства с т. нар. “жълта” керамика от Карпатската котловина. Отбелязва и различия с тази керамика (наличие при плисковските съдове на амфоровиден съд, на палмети при дръжките, столчета при каните). Посочва, че с “жълтага” керамика от вгория аварски каганат са се занимавали редица учени от Словакия и Унгария, че е предмет на оживени, нерешени спорове и че в детайлното из-следване на Д. Бялекова са потърсени връзки с централните области на Запад-ноюркския каганат през VII—VIII в., с мигрирали оттам занаятчии и гърговци13. По-късно Е. Тарам също свързва корените на жълтата керамика от Карпатския басейн със Средна Азия, като допуска, че едно от племената, откъснали се от Тюркския каганат и преселили се на запад в края на VII в., се е присъединило към аварите. То е донесло със себе си някои от формите на жълтата керамика и начините на тяхната наработка14. С. Ангелова посочва разликите и със средно-азиатската керамика, където не само липсват съдове с две дръжки, но ангобата е прилагана предимно за рисуване на орнаментални мотиви. Накрая тя стига до две предположения за възникването на керамиката от плисковския ходник: 1. Допуска, че “сред прабългарите е имало трупа специализирани занаятчии, работали в духа на новия стал на средноазиатското грънчарство от VII-VIII в.” — стил, който се характеризира с широко влияние на образци от торевтиката, и върху който е оказала влияние местната керамична традиция. 2. Не изключ-ва възможността съдовете от ходника да са изработени от местни майстори,
62
Людмила Дончева-Петкова
вероятно същите, конто са произвеждали и останалите ангобирани съдове от Плиска15. С. Станилов отнася “каната”, т.е. “чайника” (също не съвсем точно, но най-близко за формата на съдовете определение)16 от могила XXXIII към откритите у нас аварски паметници и категорично заявява, че “жълта керамика в старобългарската култура не се е произвеждала на Долей Дунав, а се е вна-сяла от аварския каганат”17. Това мнение е неоснователно, въпреки че е напра-вено преди откриването както на разглежданите тук, така и на различии други фрагменти от жълти съдове в производственна центьр на Плиска. Жълти кани, амфоровидни стомни и паници са известии от редица наши езически некрополи (Нови пазар, с. Водно, Силистренско, Девня 1, 3, Топола, Балчик 3 и др.)18, а други са направени също от светла жълта, сиво-жълта, жълто-кафява глина и само повърхностно са потъмнени.
Новото, което се констатира напоследък, е наличие на незначителни количества слюда, но те са в естествения състава на глината, излъскване на външ-ната повърхност на съдовете и покриването на повечето от тях не със златиста ангоба, както се смяташе досега, а с жълто-зелена глазура19. Всъщност тази глазура при повечето фрагменти изглежда е с малко количество оловен диоксид (ОЬО2) и по-скоро може да се отнесе към техниката на ангобиране (смесване на ангоби с топилни вещества, каквито са оловните окиси), а не на глазиране20. И тя, както при каните и нашите фрагменти, покрити с червена ангоба, е нанасяна върху изпечените съдове, след което при ниска температура е следвало повторно изпичане21.
И така, вече четвърт век от откриването на съдовете в тайния ходник все още не може да се отговори категорично на въпроса какви са майсторите, произвеждали тази луксозна керамика, майстори, конто са намерили и добре обработали подходящата глина, конто са познавали крачното колело и сполучливо са формували тьнкостенните съдове, украсявайки с различии, неповтарящи се палмети дръжките и покривайки повърхността им с ангоба и глазура. Тези или други майстори, свързани с тях, са владеели до съвършенство трудния процес на изпичане. Както се посочи, стените на съдовете са добре опалени, еднакви на цвят както повърхностно, така и в дълбочина, и не се забелязват дефекта. В трите основни пункта: Византия - Средна Европа - Средна Азия, в конто се търсят влияния, се преплитат еднакви и различии белези, конто не помагат да се отговори точно на вълнуващия ни въпрос. Ние не познаваме в детайли и de visu византийската керамика от VIII—IX в., както и (с малки изключения) керамиката от Средна Европа и особено тази от Средна Азия, с която най-често се правят сравнения. Известно е, че сведенията за византийската керамика от разглеждания период са малко, както и че старите форми (на керамиката от VI—VII в.) еволюират, променят се, но общо взето се запазват и продължават да се произвеждат не само през VIII—IX, но и в следващите столетия. Сред тях няма съдове като тези от тайния ходник. По-различни по форма и глини кани и стомни с две дръжки, някои покрити с червен лак, други с глазура, а трети с
За един вид белоглинена керамика от Плиска
63
излъскана повърхност или орнамент, имитиращи металните и стьклените съдове от римската императорска епоха, са били разпространени в Долна Мизия и Тракия през IV до началото или до средата на V в.22 Но от тогава до направата на съдовете в Плиска са минали повече от три века. След публикацията на С. Ангелова и посочената от нея литература23, ни е позната пълната публикация на Д. Хейс за комплекса от Сарачхане в Цариград. Сред тази разнообразна и също, каю при нашите сондажи, фрагментирана керамика от периода VIII—IX в. се виждат само няколко части от съдове с чучури, устия на кани и амфоровидни стомни с подобии на плисковските профили, но с по-заоблен устен ръб. Тези съдове обаче са изработени от кафява, сиво-кафява, керемиденочервена глина, в състава на която понякога има слюда, а стените обикновено са покрити с плътна глазура24. Отсъстват дръжки с палметовидни украси.
Приликите (близки, но не еднакви форми на чайниците и каните, наличие на Г-профилирани устия, рядко срещане на профилирани шийки, пръстеновид-ни дръжки при чайниците) и разликите (в състава на глината, липса на столчета при дъната, на глазурно покритие, липса на дръжки с палмети, на амфоровидни съдове) със съдовете от Карпатския басейн са очевидни25. Посочихме вече, че в изследваните на запад от крепостната стена на Плиска изкопи са открити фрагменти от жълти съдове (кани, амфоровидни стомни, паници, делви, амфори), и то в значително количество, в някои Пластове почти равно на съдовете от сиво-черна глина. Тези фрагменти са от по-дебелостенни съдове, конто и по форма нямат общо с камплекса от тайния ходник и разгледаните тук фрагменти, но те са категорично доказателство за произвеждане на жълта керамика в столицата на средновековна България. Същевременно те също се различават от жълтата керамика в Средня Европа, тъй като отсъстват характерните за нея бутилкопо-добни съдове, разнообразиите по форма чашки, чаши с кръгли дръжки и т.н.
Освен известните паралели с керамиката от Средна Азия могат да се по-сочат и други26. В тях също се наблюдават редица общи черти с плисковските съдове и фрагменти (подобии сферични или сфероконични форми на съдовете с чучури и на някои кани, профилирани шийки и устия, гладки шийки, завърш-ващи с фуниевидни профилирани устия, светла глина, излъскване на повърх-ността). Не са малко и различията (вероятно в състава на глината, във формата - силно издължени устия при някои от каните, липса на съдове със столчета и с две дръжки, в орнамента - слюдесто покритие, използване на щампи, украса предимно на предната част на стените, отсъствие на палметовидни орнамента, използване на ангобата за орнаментални мотиви27.
Обединяващ белег за белоглинената керамика от трите района е опитът да се имитират съдове от торевтиката. Преди повече от 40 г. Б. И. Маршак обърна внимание точно на влиянието на торевтиката върху согдийската керамика. Той посочи, че подражанията на металните съдове са характерни за цялата трапез-на керамика в квартала на грънчарите в Кефир-кале през втората половина на VII—VIII в. и че в този преходен етап керамиката от новия стал на Средна Азия
64
Людмила Дончева-Петкова
отразява металните форми. Посочената от него кана от Кефир кале по форма на тялото и шийката е близък паралел на плисковските кани, макар че се раз-личава по издълженото устие, по прегьнатата в горния край дръжка и липсата на пал мети28. Близки форми откриваме и сред “чайниците” и каните с високи столчета, подражаващи металните съдове от Северен Тохаристан29. Както и да се погледне, формата на плисковските съдове, особено на каните със сфероко-нично тяло, с високи столчета, профилираните шийки и устия (но без издължен улей), пластичните дръжки с палметовидни орнамента насочват към източната торевтика, и то не само към съдове от VII, но и от VIII в.30 От къде и как в Плиска са имитирани тези съдове, не знаем. Може да се допусне, че от Средна Азия при нас и в Карпатския басейн са дошли две групи майстори, конто са работали по близка технология, на конто се дължат и различията на керамиката у нас и на територията на днешна Словакия и Унгария. Но дали това е така? За разлика от масовата ранносредноековна българска керамика майсторите на тези съдове умело са използвали крачното грънчарско колело и източените от тях затворени форми са покрити с ангоба или тънка глазура. Тези майстори не са предали своя опит и това еднократно производство е било прекратено. Майсторите, конто са изработвали по-разпространената, по-дебелостенната и тежка, малко по-груба ангобирана керамика в Плиска, са вероятно други, въпреки че между двете групи съдове има много общи черти - и едните, и другите са формувани на крачно колело, близък е цветьт на червената ангоба (със слаб примес на железни окиси). Еднакъв е съставът на глината (със слаб примес на слюда и високо съдър-жание на калций)31, но при някои от по-дебелостенните съдове и фрагменти се наблюдава значително количество пясък. Близък е и цветьт на глината, но при по-дебелостенните нюансите са повече - от бледожьлт и тъмножълт до светло-кафяв, жълто-розов и дори, макар и рядко, светло до керемиденочервен (когато съдържанието на желязо в глината е по-голямо). Тази керамика се е появила заедно с тьнкостенната, за което напомнят откритите фрагменти от двете групи в нашите сондажи, но производството й е било в по-голямо количество и е про-дължило по-дълго време. Това показват наблюденията при западната крепостна стена, където съдове за течности с вдълбания върху шийките преди изпичането знак IYI са оставени най-вероятно от строителите по време на изграждането на каменната крепост в първите десетилетия на IX в.
Откритите от българо-немската експедиция, макар и малобройни, фрагменти са достатьчно основание, за да отговорим поне на един от въпросите, конто повдигат прекрасните съдове от тайния ходник, а именно че те са про-извеждани в първата ни столица. Известно е, че през Средновековието кера-мичните съдове са формувани от глини, конто са се намирали в близки райони. Такъв е случаят и с разглежданите съдове и фрагмента. Както показват напра-вените изследвания, глинестите мергели, от конто са произвеждани съдовете, са били с много добро качество и са взимани от различии находища на близък до столицата район. Те принадлежат към т. нар. Горнооряховска свита, която се
За един вид белогчинена керамика от Плиска
65
разпростира и около Каспичан и Нови пазар32. Пробите са взети от района на юг от външното землено укрепление - при Каспичан и Нови пазар. По състав и микрофауна тази глина е еднаква с глината на съдовете от тайния ходник и на откритите от нас фрагменти (обр. 34()33. Най-вероятно работилниците и пещите, в конто са изработвани и изпичани съдовете, са се намирали някъде край р. Асардере. Там наслагванията от реката и от строителството на язовира в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век са значителни, както показа и сондаж 14, при който най-долния пласт е на дълб. 3 м. Това затруднява откриването на работилниците и пещите за изпичане на съдовете. Там заедно с тези луксозни съдове е произвеждана, както се посочи, и отдавна известната ангобирана керамика, и съвременната й разнообразна по форми и направа би-това плисковска керамика.
Съдовете от тайния ходник са мимолетно явление, дело на един или двама майстори. Няма съмнение, че са правени по поръчка на ханския двор и ими-тират както с формата си (столчета, шийки, устия, дръжки), така и с украсата си (жълто-зелена глазура, ангоба, палметовидни орнаменти) произведения на торевтиката, особено палметите при дръжките на каните от Дагестан, публи-кувани от И. А. Орбели и К. В. Тревер. Датата, края VIII - началото на IX в., допусната от Р. Рашев34, се определя по пожара от 811 г., обхванал Крумовия дворец и тайния ходник, и от своя страна помага да бъдат датирани матери-алите от нашите сондажи. Тази дата се потвърждава и от останалата фрагмен-тирана керамика от големия изкоп и от сондаж 14, както и от някои метални и костени предмети.
БЕЛЕЖКИ
1 Н. Мавроди нов. Разкопки и проучвания в Плиска. - РП, HI, 1948, 163-165; С. Михайлов. Археологически материала от Плиска(1948-1951). — ПАИ, XX, 1955, с. 63; А. Милчев. Археологически разкопки и проучвания в местността Асардере-Плиска, през 1959 г. - ГСУ ФИФ, LIII, 1960, 33-55.
2 Р. Рашев. Глинени съдове от тайния ходник при Крумовия дворец в Плиска. - Плиска-Преслав, 10,2004,61—100.
3 Р. Рашев. Свидетелство за средновековния бит. — в-к Плиска-Преслав-Мада-ра, № 8, 23 март 1981, с. 2; Плиска. Пътеводител, 1985, с. 42; Л. Дончева-Петкова, X. Стоянова, С. Горинова. Каталог. - Първопрестолна Плиска. Франкфурт на Майн, 1999, кат. № 5; Българите и техните съседи през V-X век. Каталог на изложба. Варна, 2004, кат. № 13.
4 Българите и техните съседи..., кат. №13j 3 5 7.
5 Пак там, кат. № 134.
6 Глазурата е оловен диоксид (ОЬО2) и е изследвана в лабораторията на Института по археология и етнология при ПАН във Варшава. Фрагментите за анализ са предадени от В. Петрова. Вж V. Petrova, G. Brey. Provenance Studiees of early Medieval Fast Wheel Pottery from Pliska, Bulgaria. - Archaeologia Portugalia, 2004 (под лечат).
7 С. Михайлов. Цит. съч., с. 65.
66
Людмила Дончева-Петкова
8 Л. Дончева-Петкова. Българска битова керамика през ранното средновековие. София, 1977, с. 77, обр. 247.
9 V. Petrova. Op. cit.
10 Л. Дончева-Петкова. Ранносредновековни ангобирани съдове. Археология, 1973,3, 14 16; Западната крепостна стена в Плиска (проучвания наюжния сектор през 1973 и 1974 г.). - Плиска-Преслав, 1, 1979, с. 91, обр. 23; Регионалные варианты древнеболгарской керамики. - Четвърги международен конгрес по славянска археология. Доклади и съобщения, Т. 1, 1992, с. 496, обр. 3; Л. Дончева-Петкова, X. Стоянова, С. Горинова. Цит. съч., кат. № 118, 119; А. Милчев. Разкопки и проучвания на южната порта в Плиска. - Плиска Преслав, 1985, 4, с. 34; П. Георгиев, С. Витлянов. Архи-епископията - манастир в Плиска. София, 2001, с. 114, фиг. 47j 3 5 6; Я. Димитров. Наблюдения върху битовата керамика на обект 31 в Плиска. - Плиска Преслав, 9,2003, 201-202, табл. 128.
11 Р. Рашев. Свидетелство..., с. 2.
12 Р. Рашев. За началото на българската средновековна култура. — Плиска-Преслав, 9,2003, с. 158.
13 С. Ангелова. Местни традиции във формирането на битовата керамика в Северо-източна България през VII-X в. - ГСУ ИФ, 77, 1984,91-94 и циг. лит.; D. Bialekova. Zita keramika z pogrebisk obdobia avarskej rise v Karpatskej kotline. - Slovenska Archeologia, XV, 1967,1, p, 42, obr. 35,36, not. 328 -337.
14 E. Garam. A keso avakori keromgolt sarga keramika. - Archaeologiai Ertesito, 97, 1969,2, p. 241.
15 С. Ангелова. Цит. съч., с. 94.
16 През 70-те години на миналия век предложихме този термин, защото съдовете по форма наподобяват на съвременните метални чайници.
17 С. Станилов. Памятники аварского типа в староболгарской культуре. — ППИК, 3, 1997, с. 210.
18 Л. Дончева-Петкова. Българска битова..., кат. № 213, 217, 218, 226, 230, 234, 237,238,239,266,271,272 и т.н.
19 V. Petrova, G. Brey. Op. cit.
20 Фрагментите, конто В. Петрова е предала за изследване, са били с по-плътна глазура и затова съдържанието на ОЬО, е значително (45.11 и 43.59%).
21 Мнение на инж. Ж. Златинова.
22 Г. Кучма нов. Ранновизантийска керамика от Тракия и Дакия (IV - началото на VII в.). — Разкопки и проучвания, XIII, 1985, с. 28, кат. № 1-31; Л. Вагалински. Излъскана керамика от I - началото на VII век южно от Долей Дунав (България). София, 2002, с. 88, кат. № 14-33, с. 92 кат. № 34-38.
23 С. Ангелова. Цит. съч., с. 91, бел. 112-116.
24 J. W. Hayes. Excavation at Sarafhane in Istanbul. Vol. 2, Princeton, 1992, P. 107, Fig. 52/334 P. 109, Fig. 53/3419 20, P. 110, Fig. 54/346g, P. 112, Fig. 56/35 lg 20, P. 113, Fig. 58/3614.
25 С. Ангелова. Цит. съч., с. 92, 93 и бел. 123, 126.
26 D. Bialekova. Op. Cit., р. 42, not. 335-337; С. Ангелова. Цит. съч., с. 93, бел. 128, 131, 133; А. И. Исаков. Цитадель древнего Пенджикента. Душанбе, 1977, 131-138, обр. 45; Г. А. Брыкина. Юго-Западная Фергана в первой половине I тысячелетия нашей эры. Москва, 1982, 65- 68, табл. 20, 22, 24; В. И. Распопова, Г. В. Шишкина.
За един вид белоглинена керамика от Плиска
67
Согд. - Средняя Азия и Дальний Восток в эпоху средневековья. Археология. Москва, 1999, 71-72; Т. И. Зеймаль, Э. В. Ртвелдзе. Северний Тхаристан. - Средняя Азия и Дальний Восток в эпоху средневековья. Археология. Москва, 1999, с. 137, табл. 9419 29.30,34, 36,37
27 Б. И. Маршак. Влияние торевтики на согдийскую керамику VII—VIII веков. — ТГЭ, V, 1962,191-197, табл. 8-11; В. И. Распопова, В. Г. Шишкина. Цит. съч., с. 72, табл. 255 9, 2613 15116. 277 g 13.
28 Б. И. Маршак. Цит. съч., с. 178, 199, 200, рис. 1.
29 Т. И. Зеймаль, Э. В. Ртвелдзе. Цит. съч., с. 137, табл. 942g3().
30 Б. И. Маршак. Цит. съч., с. табл. 8, 9; И. А. Орбели, К. В. Тревер. Сасанид-ский металл. Москва-Ленинград, 1935, № 71, 72, 75, 76, 78; Г. В. Луконин. Искусство древнего Ирана. Москва, 1977, с. 171, 193; В. П. Даркевич. Художественый металл Востока. Москва, 1976, табл. 32 10,20.
31 V. Petrova, G. Brey. Op. cit.
32 Обяснителна записка към геоложка карта на България, М 1: 100000 (картен лист Провадия). Отг. редактор Г. Чешитев, София, 1992, с. 19.
33 Сведение на В. Петрова и А. Аладжов, за което им благодаря. Вж. също: V. Petrova, G. Brey. Op. cit.
34 P. Рашев. За началото..., с. 158.
68
Людмила Дончева-Петкова
Обр. I. Ситуация на сондажите, направени от българо-немската експедиция през 1997-2001 г. във Външния град на Плиска (по П. Георгиев)
За един вид белоглинена керамика от Плиска
69
Сондаж 4-10
Обр. 2. Сондажи 4—10 и 14 (по Й. Хенинг)
70
Людмила Дончева-Петкова
Обр. 3j g. Фрагменти от устия на съдове (кани, амфоровидни стомни, чайници)
За един вид белоглинена керамика от Плиска
71
Обр. 4: 1, 2. Чучури на чайници; 3. дръжка на чайник; 4, 5. дъна на съдове
72
Людмила Дончева-Петкова
Обр. 5: 1-6. Стени на съдове без ангоба; 7. стена, покрита с жълто-зелена глазура; 8— 10. стени на съдове, покрити с ангоба: 11. дъно на ангобиран съд; 12, 13. дръжки на покрити с ангоба съдове
73
ON ONE TYPE OF WHITE CLAY CERAMICS FROM PLISKA
Ljudmila Doncheva-Petkova
(abstract)
The article focuses on new finds of a peculiar type of white clay ceramics unearthed during excavations of the Bulgarian-German archaeological expedition (1997-2001) in the Outer City of Pliska west of the stone fortress near the Asardere river. The finds - about 90 fragments of pitchers, amphora-like jugs and tee pots - were discovered in drillings № 4-10 and 14 in a thick layer of remnants left from production activities. Their form, colour and manner of manufacture link them to so called tee pot from mound XXXIII in Pliska and the set of luxury vessels found 25 years ago by R. Rashev in the burnt down secret tunnel which started at Khan Kroum’s palace.
Although the fragments found by the Bulgarian-German expedition are few, they are sufficient to claim that they, as well as the vessels from the secret tunnel, were made in Pliska. Laboratory analysis of the composition and the microfauna of the clay, from which they are made, definitely shows that the clay marl had been dug at various locations near the capital. They belong to the so called Goma Oriahovitsa suite which reaches as far as Kaspichan and Novi Pazar. The studios and the ovens where the luxury vessels in question had been made and baked were most probably situated along the Asardere river but their discovery is difficult due to the 3 m thick layer of river sediments and the building of the microdam in the late 1950s.
The luxury ceramics of the type of the secret tunnel vessels is an phenomenon for Pliska and it was made by one or two masters who were employed by the Khan’s court. If one takes into account the fact that the form and decoration of the vessels imitate works of Eastern toreutics from the 7th-8,h century and resemble (but also differ from) the so called yellow ceramics in Central Europe, one can surmise that two groups of masters using similar technology came from Central Asia to the capital of mediaeval Bulgaria and in the second Avar khaganate.
The dating of the secret tunnel vessels to the late 8th or the early 9th century suggested by R. Rashev is determined by the fire in 811 and on the other hand helps date the materials from the drillings of the Bulgarian-German expedition. This dating is also confirmed by the remaining ceramics, as well as by some metal and bone objects.
74
СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ ВАЛОВЕ СРЕД АНТИЧНИТЕ И СРЕДНОВЕКОВНИ ЗЕМНОНАСИПНИ СЪОРЪЖЕНИЯ
Димчо Евспштиев
Въведение
През Античностга и Средновековието са изграждани земнонасипни съоръ-жения с различно предназначение, голяма част от конто са сравнително добре запазени. По нашите земи най-известните от тях са тракийските могили и ста-робългарските защитни валове.
Валовете са изграждани между VII и X век. Те са около 60 на брой, общага им дьлжина е стотици километри, а изкопаната за строителството им земя се изчислява на 30 до 50 млн. кубически метра. Научният интерес към тях дати-ра от началото на миналия век и първите проучвания са свързани с името на Шкорпил. През последните десетилетия Рашев1 и други археолози2 получиха нова информация за времето на техния градеж, за строежа на земния насип и за начините за повишаване на неговата устойчивост. Тези проучвания, допълне-ни с инженерно-геоложки данни3, доказаха, че старобьлгарските валове не са просто натрупване на прьст, а добре замислени и изпълнени земни конструкции.
Тракийските могили са десетки хиляди на брой и са разпространени из цялата страна. Те са проучвани най-вече във връзка с археологическите ценности, конто се намират в погребалните камери, но са правени и изследвания върху строежа на могилния насип, върху земномеханичните му свойства и за изясняване причините за неговата дълговременна устойчивост4. Земни валове и други подобии фортификационни съоръжения по нашите земи са изграждали римляните5. На територията на днешна Румъния те маркират част от лимеса, т.е. границата на Римската империя на север от р. Дунав.
Древните народи са поддържали контакта помежду си и трябва да се очак-ва, че са обменяли строителния си опит и са го предавали на следващите поколения. Воден от тази идея, авторът си постави за задача да анализира налипните данни за конструкгивните особености и начина на градеж на земнонасипни съоръжения от Антачността (изграждани от египтяни, шумери, траки, скита и др.) и Средновековието и да сравни с тях старобългарските валове. Тук и по-нататък под термина вал се разглежда само насипната част на защитната преграда.
Старобългарските валове сред античните и средовековни...
75
Антични и средновековни земни насини
Малки земни могили с религиозно предназначение са известии от късния палеолит. През неолита според някои изчисления населението на земята е дос-тигнало десетки милиони, оставяйки много следи от своята строителна дей-ност. Между тях са и малки насипи от уплътнена пръст, изграждани за израв-няване на терена в селищата, за строителство на напоителни канали, с култови цели и други.
Насипното строителство се развива постепенно и при старите цивилизации достига до съоръжения с доста големи размери6. Най-старата язовирна земно-насипна стена е построена в днешна Иордания 4000 г. пр. Хр. По-късно, 2600 г. пр. Хр., малко време след първите пирамиди, подобна стена с височина 8—10 m е изградена на приток на р. Нил в Египет. Стените са правени от уплътнена земна маса със защитна каменна облицовка в лицевата част. За отбелязване е, че след това по тези места цели хилядолетия подобии хидротехнически съоръжения не са изграждани. Това само по себе си говори за строителния напредък на ранната египетска цивилизация, за който навярно е използван опитът на пре-дишните общества.
Древните египтяни между третото хилядолетие и 1500 г. пр. Хр. са построили и други хидротехнически съоръжения от уплътнена пръст. Това са внушителните по размери диги за борба с наводненията при пълноводията на р. Нил. Освен египтяните, по това време значителен опит в строителството на диги са имали шумерите, китайците, индийците и други стари народи. Наред с уплътняване на почвата са прилагани и други похвати за увеличаване на устой-чивостта на дигите. При слаба земна основа, каквато се среща често в южното двуречие между реките Тигър и Ефрат, преди изграждане на дигата шумерите са разстилали слой от по-грубозърнест материал или са подлагали тръстикови рогозки т.е. според съвременната терминология те са армирали основата на на-сипа. За отбелязване е, че рогозките са се залазили до наши дни.
Шумерите, 2300 г. пр. Хр., са изграждали големи за онова време земни конструкции с религиозно предназначение. В столицата Ур царят Ур-Намму е построил висок храм-платформа в чест на бога на луната Нанна7. Платформата представлява земен насип, изграден върху слой от печени тухли. Откосите на насипа са укрепени с изсушени чимове отвътре и печени тухли отвън. Вътреш-ността на насипа е армирана с кръстосващи се тухлени стени, така че е станало възможно високият осем метра насип да бъде оформен като платформа с много стръмни откоси — 45°. Идеята на това строителство съвпада удивително със съ-временните решения за укрепване на насипи върху слаби почви чрез поставяне на тримерни полимерии скари в тях.
В Европа съществува голям брой земнонасипни съоръжения, изграждани с религиозно предназначение. Сред тях е голямата могила Sillbury Hill в Англия, построена 3000 г. пр. Хр., която е висока 40 т, има диаметър 165 m в основа-
76
Димчо Евстатиев
та и 30 m в най-горната част. Земни могили през I-то хилядолетие са строили скитите, етруските, македонците, траките и други европейски народи. Между тях е и могилата при гр. Вергина, където е погребай Филип II.
Скитската могила Чертомлик в южна Украйна от IV в. пр. Хр. е висока около 22 m и за нейното построяване е използвана около 70 000 т3 земна маса8. Най-напред е изградена добре уплътнена подложка от прахова глина с дебели-на до 40 ст. След това е направено тялото на насипа с основен градивен материал чимове (по всяка вероятност изсушени), изрязани от местната черноземна почва, конто са заздравени в тялото на могилата с концентрично разположени слоеве от добре уплътнена прахова пръст. За укрепване на откоса е използвана и каменно зидана стена.
Най-много могили от всички антични народи са изградили траките. Към тях са проявявали интерес редица автори от древността, включително и Херо-дот. Те са направени с различии материали - льос, песъчливи глини, чакълести почви, изветрели скали, грубозърнест делувий и др., но никога от неподходящи за насип почви. Досега не е установена могила в свлачище, в терен със слаба почва или с високо ниво на подпочвената вода, което показва, че траките са имали, както бихме се изразили сега, известна инженерно-геоложка култура. Могилите най-често се срещат в Североизточна България, в Предбалкана, в полетата на Тракия и в Родопите. Те имат своеобразна форма - в разрез пред-ставляват конус със заоблен горен край. Максималната им височина достига до 30 т, а ъгълът на наклона на повърхността им (откоса) е между 22° и 30°, т.е. от 1:1,75 до 1:2,5.
Строежьт на могилите зависи от тяхното предназначение и от местните геотехнически условия. Големите могили са изграждани с постепенно надзижда-не, като тяхната конструкция зависи от присъствието или отсъствието на погре-бални камери. В единия и другия случай те се състоят от добре уплътнени слоеве, което се доказва чрез измерване на плътността им9. Често в основата на могилите е изграждан слой от добре уплътнена глина. Слоевете могат да бъдат еднородни или разнородни по състава на градивния материал. Това зависи от стратиграфията на изкопа, от който те са добивани. Използвани са различии похвати за повишаване на устойчивостта на земния насип. Например, при голя-мата могила в Свещтари са прилагали малки подпорни стени и пояси от суха зидария за укрепване на откоса. За осигуряване на добра връзка между слоевете при надзиждане, краищата на старите слоеве са оформяни на стьпала. За да се постигне по-голяма здравина, при някои слоеве праховата почва е смесвана с варовиков трошляк. Независимо от предназначението си подобна роля са играли и тънките слоеве от ситно счукан варовик, конто се срещат при могили в Свещари. При условията на льосовите почви слоевете на могилата повтарят в обратен ред стратиграфията на изкопа, от който те са добивани.
От другите антични държави особен интерес представлява изграждането на фортификационни съоръжения от уплътнена глина в древната Балхара10.
Старобългарските валове сред античнигпе и средовековни...
77
Град Балх, столицата на Балхара, е бил заобиколен със стена дълга 89 km, построена от блокове от плътна глина с дължина над 70 ст и ширина 50 ст. Подобен е градежът и на крепостната стена на друг балхарски град — Ай-Ха-нум. В цитирания източник не се дават сведения за начина на уплътняване на глинените блокове. Предполагам, че глината, съдържаща и армиращи примеси, като ситно нарязана слама, конски тор и др., е излята в пластично състояние в разглобяеми калъпи или в изкопани легла в земята. След изсушаване глинените блокове са изваждани. При определен минерален състав на глината при изсу-шаването настъпва свиване, съпроводено с намаляване на обема на блоковете. По този начин те се самсуплътняват и придобиват голяма якост, която се запаз-ва дълго време при сух климат и ограничен достъп на вода, какъвто е случаят с вертикалните повърхности на една крепостна стена. Това обяснение е по-ве-роятно, отколкото допускането на механично уплътняване на големите глинени блокове, за което се изисква непосилна не само за онова време работа. За да уп-лътним такива блокове сега, е необходима поне 200-тонна преса. Този пример представлява оригинално технологично решение в случай на отсъствие в бли-зост на подходящ каменей материал и е доказателство за добро познаване на поведението на земните съоръжения и на материалите, от конто те се изграждат.
В антична Гърция и Рим са използвани също така големи обеми уплътнена почва в градского строителство, при изграждане на пътища, диги, военни лагери и други съоръжения. Многобройните реконструкции на градовете са съ-провождани с непрекъснато подравняване на терена с привнес на строителна почва от друго място, което може би е основна причина за голямата дебелина на културния слой.
При строителството на лимеса на Римската империя в Европа, Африка и Азия са вложени огромни обеми уплътнена местна почва. При по-важни съоръжения с ограничени размери, освен ръчни трамбовки са прилагани и по-сложни машини за уплътняване, подобии на машините за набиване на дървени пилоти. Това вече е голямо развитие на уплътнителната технология, което не е било надминато с векове.
Насипното строителство е продължило и през Средновековието най-вече в градского строителство и за фортификационни цели. С армирани насипи са отвоювани територии от морето, какъвто е случаят с гр. Венеция, който е построен върху насип, обединил десетки малки островчета в едноименната лагуна. Тъй като дъното на лагуната е тинесто, основата на насините и на сградите е заздравявана с набити в нея дървени колове, похват, който са използвали преди това и строителите на първата ни столица Плиска, също построена на слаба (льосова) почва.
Истински връх в регламентирането на древното насипно строителство представлява китайският правилник Sung от 1103 г., който посочва дебелината на уплътняваните слоеве, тежестга на трамбовката, броя на ударите и прибли-зителната влажност на почвата11.
78
Димчо Евстатиев
Преди да пристъпим към анализа на старобългарските валове и за улес-нение на съпоставката, ще обобщим накратко похватите, използвани при из-граждането на античните и средновековните насипни съоръжения на другите народи.
Първото, което прави впечатление, е, че при всички тях, като се започне от най-старите насипи, изграждани през палеолита, след това през неолита, Античността и Средновековието, е използвано уплътняване на почвата. Изглежда много отдавна е било установено, че без добро уплътняване на-сипът от дребнозърнеста почва е неустойчив, разрушава се от атмосферните фактори, от течащата вода и се сляга с течение на времето. С уплътняването на почвата нараства плътността на нейния скелет, увеличава се триенето и сцеплението между изграждащите я частици, което увеличава нейната здра-вина.
При съоръженията, при конто се е изисква дълготрайност, като диги, язо-вирни стени, култови постройки и др., са използвани подходящи почви, конто се поддават на уплътняване и не съдържат органични примеси или други разпадащи се и разтворими субстанции. Ако такива примеси съществуват, дигите и язовирните стени се разрушават след кратко време под влияние на суфозионни процеси.
Важна роля за устойчивостта на насипите е изиграл подходящият наклон на откосите. Ако са много стръмни, откосите се поддават на свличане. При гракийските могили наклонът на откосите е съобразен с вида на почвата, така че много рядко се наблюдава делувиален шлейф в основата им, причинен от повърхностна ерозия под влияние на валежите. Ако откосите са били неправилно подбрани, могилите и другите антични насипи щяха да бъдат разрушени от ерозията. При използване на прахови и песъчливи почви се е прибягвало до укрепване на откоса с чимове и печени тухли, с малки подпорни стени или пояси от каменна зидария.
При наличие на слягаща се основа е използвано укрепване на основата, като насипът е полагай върху слоеве от добре уплътнена почва или от грубозърнест материал. Шумерите в основата на насипа са полагали платна от тръстикови рогозки, което по съвременната терминология се нарича ар-миране на основата. Подобно армиране се постига и с набиване на дървени колове. Освен в основата е прилагано армиране и в тялото на насипа посредством смесването му с трошляк, с различно големи каменни блокове, с добре уплътнени почвени слоеве или с изграждане на скелетна тухлена конструкция, между чиито елементи е уплътнявана почва.
Старобъягарските вачове сред античните и средовековни...
79
Старобългарските валове
Височината на земните насипи на валовете сега достига до 4 т, а шири-ната в основата им е средне 10-15 гл. Формата им най-често е трапецевидна. Изграждани са от строителни почви, намиращи се в непосредствена близост с тяхното трасе. По-голямата част от валовете попадат в льосовата провинция на Долния Дунав, където праховият льос и льосовидните седименти са тяхната среда и основен градивен материал. Покрай Черно море насипите са направе-ни от глинест пясък и пясък от плажовата ивица, в планинските райони - от грубозърнести делувиални отложения, а в равнините извън льосовата облает - от пръет с речей и езерен произход. Пред земния насип се намира изкопът, от който е вземана почвата за изграждането му и който е неделима част от форти-фикационното съоръжение.
Наблюденията и специално извършените измервания показват, че подобно на античните и други средновековни насипи при изграждане на старобългарските валове е използване уплътняване на почвата. С най-много данни в това отношение се разполага за защитния вал около Плиска, който е дълъг около 20 km. Строителството на вала е започнало с изграждане на добре уплътнен пионерен насип с височина 0,8-1,2 тис откоси 1:2, който в разреза се откро-ява с по-тьмния си цвят, защото е направен от съвременната почва. След това от глинестия льос, който се разкрива в изкопа пред вала, са изграждани оста-налите слоеве на насипа. Слоевете имат дебелина 20-30 ст и носят очевидни белези на уплътняване. Плътностга на сухата маса в тях се изменя между 1,50 и 1,70 g/cm3 и е по-висока от плътностга на естествената почва, която е под 1,45 g/cm3. Максималната плътност на сухата маса на разглеждания льос, определена по съвременната методика за насилии съоръжения, е 1,70-1,75 g/cm3. Възможностите на уплътняването с ръчни трамбовки, което навярно е използ-вано, не са позволили да се получи равномерна плътност, както на отделяйте слоеве, така и на целия насип, но въпреки това то е увеличило устойчивостга на насипа. По лаборатории данни12 неговият компресионен модул е 10 МРа, а мо-дулът на обща деформация възлиза на около 20 МРа, което е една доста висока стойност. Освен валовете около Плиска белези на уплътняване носят и всички други старобългарски валове, изградени от льосови и глинести почви.
При наличие на недостатъчно здрава основа са използвани различии начини за укрепване на основата на насипа. Чимовото ядро и останалата част на насипа на укреплен ието при Дунавец са изградени върху добре уплътнен изравнителен слой от льос, разстлан върху съвременната почва. Част от насипа в Полина има за основа слой от льос, примесен с дребни камъни, а в друга част чимовото ядро е изградено върху уплътнен слой от местната почва. Участъ-ци от Аспаруховия вал край Варна са построени върху слой от едри камъни, счупени керемиди и тухли, конто произлизат от разположени наблизо антични сгради. Около вала и понастоящем се наблюдават заблатявания и очевидно това
80
Димчо Евстатиев
“заскаляване” е правено за тяхното преодоляване. Без него е било невъзможно разстилането и уплътняването на първите слоеве на насипа.
Особени грижи древни ге български строители са полагали за укрепване на тялото на насипа. При някои от валовете е изграждан зид под най-високата, т.е. най-напрегнатата му част. При Аспаруховия вал, при вала в Шкорпиловци, при земления лагер Делул кале в Северна Добруджа зидът е каменей, със суха зидария или с глинест разтвор, има височина до 2,20 m и ширина до 4 ш. Когато в околносгта на вала няма каменей материал, е изграждан зид от добре подре-дени чимове. Такъв е случаят при укреплението Нова Черна до Тутракан, при валовете в Дунавец и Полина.
Каменните зидове повишават устойчивостта на насипа при неблагоприят-ни инженерно-геоложки условия. При Аспаруховия вал зидът от суха каменна зидария е изграждан в заблатените участьци. В Шкорпиловци той е построен на ръба на морската тераса, за да предпази земния насип от свличане по посока на стръмния склон.
Когато насипът е изграждан от несвързани или слабо свързани почви, той е укрепван чрез смесване на отделните слоеве с едри камъни, счукани тухли и други строителни отпадъци. Такъв е случаят с валовете по Черноморието (Аспаруховия вал, валовете при Кранево, Камчия и Обзор) и при някои валове от льос във вътрешността (при външната защитна линия на Никулицелския лагер, при с. Гиздорещи в Северна Добруджа и др.). При едни валове армира-щият каменен материал е разхвърлян безразборно, но при други е разположен на хоризонтални ивици, например при вала в Камчийската планина. При т. нар. Голямо кале на Никулицелския лагер хоризонталните слоеве са от преупотре-бени тухли.
При отбранителните валове по черноморския бряг, изградени от пясък и глинест пясък, е прилагано задравяване с преупотребен хоросан13. Тук не се касае за използване на естествено получената смес на местната почва с хороса-на в руините на крепостите и селищата, защото хоросанът е пренасян до някол-ко километра, за да бъде добавен равномерно към слоеве на насипа. В резултат тези слоеве са получили значителна якост и водоустойчивост. Изрязаните от тях пробни тела с размери 10x10x10 ст престояват 8 часа във вода, без да се разпаднат, докато пробните тела от слоевете неомесени с хоросан се разпадат за две минута. Средната якост на натиск от пробите от заздравените слоеве е 0,4 МРа т.е. около 4 тона на един метьр квадратен. Това е доста голяма якост, която не само е залазила ваповете от разрушаване, но е дала възможност те да се използват за пътища, позволяващи бързо придвижване на отбранителните отряди. Заздравяване на глинести почви с гасена и негасена вар се използва и в наше време, като заздравяващият ефект се обяснява с химическою взаимодействие на варта с повърхността на фините алумосиликатни частици от поч-вата по пътя на т.нар. пуцоланови реакции. Не би трябвало да се очаква, че преупотребеният хоросан притежава такъв заздравяващ ефект. Въпреки това
Старобългарските валове сред античните и средовековни...
81
трябва да се има предвид сравнително добрата якост на сместа на местната почва с хоросана от римските и средновековни руини. Тази смес държи вертикален откос на дълбоките изкопи при археологическите разкопки и има видимо по-добра устойчивост от околната естествена почва. Това ни кара да приемем, че макар и бавно, след продължително време в нея са настьпили някакви химически реакции, подобии на тези в смесите на глина и вар. Това биха могли дабъдаг и физико-химични процеси на взаимодействие на калциевите катиони от хоросана с глинестите минерали, което също води до известно повишаване на якостта.
При някои от валовете е използвана комбинация от описаните методи. Например в долната част на Аспаруховия вал над твърдото ядро от уплътнен сиво-чер глинест пясък или каменна зидария е насипван пясък или глинест пясък, смесен с неголямо количество каменно-тухлени примеси. Горната част от насипа се състои от непрекъснато покритие от глинест пясък, смесен с хоросан и голямо количество камъни и счупени тухли.
Допреди стотина години, по времето на Шкорпил, старобългарските валове са били в сравнително добро състояние. Наличната от това време информация и данните от сравнително добре запазени валове до втората половина на миналия век позволяват да се направи заключение, че те са изградени с подходящи откоси, съобразени с вида на почвата. Средната стойност на наклона на откосите при изследваните насипи в льосовите почви е 1:2,75, но се пред-полага14, че първоначалният наклон е бил малко по-стръмен, примерно 1:2,5. При сегашното строителство на насипи от льос, според състоянието на почвата и височината на съоръжението, се препоръчва сухият откос да има наклон от 1:1,5 до 1:3, т.е. откосите на валовете попадаг в тези граници.
За да се залазят валовете повече от хиляда години, освен подходящият наклон са допринесли и различните методи за укрепване на откосите15. Предназначение™ на насините е изисквало предният им откос да бъде по-стръмен, за което при по-дребнозърнести почви е използвана подпорна стена. В север-ната част на вала около Плиска тази стена е висока около 1 m и се състои от няколко реда камъни на суха зидария. При вала в Стърмен под короната е изгра-дено чимово ядро, защитено от предната част към изкопа със стена висока 3 ш и широка 1,2 ш. Стената е фундирана на дълбочина 0,5 ш върху добре уплътнен льос. Стена от зидан камък се среща при вала Еркесия в Ямболско, при с. По-пина, Силистренско, и др.
Предполага се, че големият каменей вал в Северна Добруджа, от който са останали най-долната му част и основата (стени от дялани камъни, между конто е нахвърлян ломен камък на хоросанов разтвор) с ширина 1,8-2,0 гл, е поддържал насип, висок 6-8 т, със стръмни откоси и дължина 59 km. С разру-шаването на каменния зид насипът се е свлякъл и впоследствие се е изравнил с терена. Ако това предположение се докаже, това ще бъде най-големият земен насип за онези времена с подпорна стена.
82
Димчо Евстатиев
При някои от валовете в долния край на насипа е правено “заскаляване” от камъни, глинест трошляк, счупени тухли и др. Размиването на долната част на откоса е една от основните причини за нарушаване на неговата устойчивост, явление, което древните български строители не само добре са познавали, но са вземали мерки за неговото предотвратяване. Друг начин, използван със същата цел, е оставянето на берма между насипа и изкопа пред него или между насипа и стрьмния склон.
Представлява интерес да се знае колко време е било необходимо за изграждане на тези съоръжения. На основата на съвременните сметни норми, при допущане, че почвата е пренасяна рьчно, че поне половината от слоевете са уплътнени с ръчни трамбовки и че са извършени укрепвания на откоса, се установи, че за построяването на 20 km вал около Плиска са били необходими около 3 месеца и половина работа на 10 000 човека при 10 часов работен ден16.
Сравнителен анализ
За доказване на достоверността на всеки сравнителен анализ се прави оценка на изходната информация. Без такава оценка съществува опасност от при-бързани и неточни изводи.
Най-същественият недостатък на използваната изходна информация е ней-ната неравномерност. С най-много данни (археологически, инженерно-геолож-ки, земномеханични) се разполага за старобългарските валове (взети под внимание около 20-30 съоръжения) и тракийските могили (анализирани са 10-15 могили), при изследванията на част от конто е взел участие и авторът на ста-тията. Информацията за другите антични съоръжения (египетски, шумерски, индийски и др.) е почерпена предимно от обширната студия на френския учен земномеханик Kerisel17, която се отнася за по-широк кръг от съоръжения - не само насилии, и степента на подробност за последните не е такава, както при тракийските могили и старобългарските валове. С повече данни бихме искали да разполагаме за античного насипно строителство на скитите (само една могила), а също така в Индия, Китай и Балхара. Особен интерес представляват сведенията за земнонасипните съоръжения по пътя на миграцията на българите от Предкавказието, през Източното и Северного Черноморие към Балканских полуостров, конто са твърде малко18.
От направеното описание на античните и средновековни съоръжения (включително българските) въпреки непълнотата на наличната информация се открояват два безспорни принципа в техния градеж, а именно използването на подходяща почва и прилагането на различии методи за повишаване на дълготрайността на насипа. Спазването на първия принцип не е било осо-бено трудно, тъй като неподходящите за насип почви (високопластични глини, органични глини, силно осолени почви и др.) се срещат сравнително рядко на повърхността. По-трудно е било осъществяването на втория принцип, за което са били използвани различии методи.
Старобългарските валове сред антпичните и средовековни... 83
Повсеместно прилагай метод за осигуряване на дълготрайността на антич-ните (египетски, шумерски, тракийски, скитски и др.) и средновековни насилии съоръжения (китайски и старобългарски) е уплътняването на почвата. То е прилагано най-вече при изграждане на насипи от песъчливи и прахови глини, льос и глинести пясъци. За уплътняването има преки и косвени доказателства. Преки доказателства са данните от измерване на плътността на старобългарските валове и тракийските могили (засега не разполагаме с такива данни за други съоръжения), наблюденията на място върху структурата на слоевете, ки-тайският правилник Sung от началото на XII в. и др. Косвено доказателство е самого оцеляване на насипните съоръжения в протежение на десетки столетия и хилядолетия. Ако една язовирна стена или дига от дисперсна почва (в Египет, Шумер, Индия и др.) не е била добре уплътнена, тя щеше да се разруши от еро-зията на течащата вода и от суфозията, причинена от водата, проникваща през тялото на насипа.
Следователно уплътняването на насипите е една стара строителна традиция, която датира от зората на човешката цивилизация и опитът на старобългарските валове е част от тази традиция.
Други методи, конто са използвани в Античността и Средновековието за повишаване на дълготрайността на насипите, са насочени към укрепване на тялото на насипа и на неговата основа. При нашите валове, изграждани върху слягаща се и слаба почва, това са подложките от уплътнена почва, от почва смесена с камъни (насипът в Попина) или от едри камъни, счупени керемиди и тухли (Аспаруховият вал). Шумерите с тази цел са поставяли подложка от печени тухли, от по-грубозърнест материал или рогозки от тръстика (армира-не на основата). Слой от уплътнена почва се установява под скитската могила (Чертомлик) и при редица тракийски могили (Свещари др.).
При старобългарските валове за укрепване на тялото на насипа под неговата корона са изграждани каменозидана стена (Аспаруховият вал, валът в Шкорпиловци, земленият лагер Делул Кале) или чимово ядро (укреплението Нова Черна, валовете Дунавец и Попина). С тази цел шумерите са използвали пространствена конструкция от пресичащи се стени от печени тухли. Предим-но от чимове е изградена скитската могила Чертомлик.
Друг похват за укрепване на тялото на валовете е смесването на отделни негови слоеве с грубозърнест материал (валовете по Черноморието и др.) или изграждане на отделни слоеве от такъв материал (валът в Камчийската плани-на, Голямото кале на Никулицелския лагер). Смесване на слоеве с варовиков трошляк се наблюдава при тракийски могили, изградени от прахов льос в Свещари.
Отделен интерес представлява заздравяването на слоеве от Черноморски валове с преупотребен хоросан. Няма данни за използване на този метод при други насилии съоръжения у нас и в чужбина. Древните римляни при строителство на пътища са заздравявали местнага почва с вар, например основата на
84
Димчо Евстатиев
прочутата Via Appia в Рим, но е много трудно да се прави сравнение с този метод, още повече, че при валовете се касае за използване на преупотребен хоросан.
Както беше отбелязано, при изграждането на старобългарските валове са използвани различии похвати за укрепване на откосите им. Прилаганите с тази цел каменнозидани стени (валът около Плиска, с. Полина, Еркесия и др.), чимове (Стърмен) и “заскаляване” се наблюдават и при тракийските могили. Комбинацията от чимова и каменозидана стена при вала в Стърмен наподобява укрепването на откоса с изсушени чимове отвътре и облицовка от печени тухли отвън при описания храм-платформа на шумерите в столицата Ур. Подпорна каменозидана стена за укрепване на откоса е използвана и при могилата в Чер-томлик. Далечна аналогия на някои от тези методи представлява изграждането на крепостна стена от уплътнени чрез изсушаване глинести блокове, армирани с конска тор, а навярно и със слама, в гр. Балх, столицата на Балхара.
Налице е известно сходство в наклона на откоса на валовете, изградени от льос — средне 1:2,5 (с отчитане на уврежданията), и на тракийските могили също построени от льос-наклон на откоса между 1,75 до 1:2,5, т.е. откосите на могилите са общо взето по-стръмни.
Заключение
От анализа на данните за градежа на старобългарските валове и от напра-вената съпоставка с антични земнонасипни съоръжения произтичат следните по-важни изводи:
1. Валовете са добре замислени и старателно построени земни съоръжения, чието изграждане е съобразявано с вида на строителнага почва, с геомор-фоложките условия и със състоянието на земната основа, което е доказателство за наличие на сериозна строителна култура.
2. За укрепване на валовете и за осигуряване на тяхната дълготрайност са използвани различии методи, конто също са съобразени с вида на строителнага почва и с условията на терена. Някои от тези методи са сходни с използваните в Античността, а по късно и от други средновековни народи.
3. Най-много сходства в градежа на старобългарските валове се устано-вяват с градежа на тракийските могили и с някои съоръжения, изградени от шумерите в южното двуречие, между реките Тигър и Ефрат, където са разпрос-транени слаби прахови почви, сходни с льосовите в Северна България.
4. При бъдещите изследвания е необходимо да се събере повече информация за античного индийско, китайско, римско и средноазиатско земнонасипно строителство и повече данни за използваните методи за повишаване на дъл-готрайността на съоръженията. Това ще позволи да се потърси аргументирана връзка между похватите и уменията на античните и средновековни народи при изграждане на насипи, както и за пътищата, по конто се е осъществявала тази връзка и е прониквало влиянието.
Старобългарските валове сред античните и средовековни...
85
5. Тракийските могили и старобългарските валове са важна част от култур-но-историческото ни наследство. Затова те трябва да се залазят от разрушаване от селскостопанската дейност, от иманярските набези и за съжаление... от ар-хеологическите разкопки, при конто ежегодно с булдозери и багери се разруша-ват десетки могили. Ако наистина сме един цивилизован народ, би трябвало да намерим необходимите средства, така че консервационните работи да включ-ват възстановяване на насипите, включително затревяване на откосите им, за да бъдат съхранени тези ценни съоръжения за следващите поколения.
БЕЛЕЖКИ
1 Р. Рашев. Проучвания на старобългарския земен вал при с. Шкорпиловци, Вар-ненско, през 1972-1973 г. -ИНМВ, И, 1975, 150-155; Р. Рашев. Българските землени укрепителни строежи на Долния Дунав (VII-X в.). Дисертация. 1977, София, 236 с.; Р. Рашев. Старобългарски укрепления на Долния Дунав (VII-X в.). Варна, 1982, 235 с.
2 Д. Димитров. Прабългарите по Северного и Западного Черноморие. Варна, 1987, 303 с.
3 Д. Евстатиев, Р. Рашев. Инженерногеоложки особености на старобългарските землени съоръжения. - Списание на Българското геоложко дружество, 1980, 2, 167— 177; D. Evstatiev, R. Rashev. Engineering geological conditions of the earliest Bulgarian capitals of Pliska and Preslav. - In: Engineering Geology of Ancient Works, Monument and Historical Sites, Athens, 19-22 September. 1988, A. A. Balkema, Rotterdam, 1679-1685.
4 D. Evstatiev, D. Gergova, V. Rizzo. Geotechnical features of the Thracian Tumuli in Bulgaria. - Helis, vol. IV “Twenty years of the Sveshtari Tumulus and Explorations in the Sboiyanovo Village”, Publ. House of the Bulg. Acad, of Sci. (in press).
5 P. Рашев. Старобългарски укрепления..., 235 с.
6 J. Kerisel. The histoiy of geotechnical engineering up until 1700. Proc, of the Eleventh international conference on soil mechanics and foundation engineering, Golden Jubilee Volume. San Francisco, 1985, A.A. Balkema/Roterdam/Boston, 3-94.
7 Ibidem, 3—94.
8 D. Evstatiev, D. Gergova, D., V. Rizzo. Op. cit.
9 Ibidem.
10 П. Добрев. Балхара край Памир. Поглед към българската прародина. София, 2004, 224 с.
11 J. Kerisel. Op. cit., 3-94.
12 Д. Евстатиев, Р. Рашев. Цит. съч., 167—177.
13 Р. Рашев. Проучвания на старобългарския..., 150-155; Д. Евстатиев, Р. Рашев. Цит. съч., 167-177.
14 Пак там.
15 Р. Рашев. Проучвания на старобългарския..., 150-155; Р. Рашев. Българските землени..., 236 с.
16 Д. Евстатиев, Р. Рашев. Цит съч., 167-177.
17 J. Kerisel. Op. cit., 3-94.
18 Д. Димитров. Цит. съч., 303 с.
86
THE OLD BULGARIAN RAMPARTS AMONG THE ANCIENT AND MEDIAEVAL EARTHWORKS
Dimcho Evstatiev
(abstract)
Several methods were used in the construction of the Old Bulgarian ramparts (7th-10,h century) for improving their durability - congestion of the building ground, reinforcement of the embankment by erecting a stone or turf wall under its crown, mixing of sandy soil with coarser material, bracing with reused mortar etc. Various ways of securing the stability of the slopes were applied such as using a buttress wall in the front part of the rampart, laying rocks against erosion at the base of the slope, formation of the slopes by adhering to a suitable inclination etc. When the base was weak, the rampart was built on a well congested ground layer or a layer of coarser materials.
A large number of these methods were put to use when erecting the Thracian mounds 12-15 centuries before the Old Bulgarian ramparts. Some of them are also observed in the Scythian mound of Chertomlik which is contemporary with the Thracian ones.
Identical or similar ways of construction are detected in the earthworks of the Egyptians and especially of the Sumerians who, when building ramparts and religious edifices on weak soils in Mesopotamia (between Tigris and Ephrates), used not only congestion but also reinforcement of the rampart and its base, bracing of the slopes etc.
The main conclusion of the study is that the methods of providing stability and longevity to the Old Bulgarian ramparts reveal a veiy old tradition which maybe originates in the most ancient civilizations of this part of the world.
87
РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА КОСТЕНИТЕ ИГЛЕНИЦИ В НЕКРОПОЛИТЕ НА ДОЛЕЙ ДУНАВ
Валери Григоров
Настоящата работа има за цел да систематизира откритите при археологически проучвания костени тръбички (игленици). Те са сред най-характерните предмети в старобългарските некрополи на Долей Дунав. Изработвани са от тибия на овца или коза, рядко от птичи кости. Имат формата на тръбичка с дължина между 5,8 и 14,9 см и диаметър между 0,7 и 1,9 см. В досегашнага литература липсва едно по-пълно представяне на костените игленици. Опит за известна систематизация на част от материала е направен в изследването на Уве Фидлер за некрополите през VI-IX в. на Долей Дунав1. Разбира се, отделни коментари са включени и към публикациите на съответните паметници.
От старобългарските некрополи на Долей Дунав са известии 83 костени игленика. Географски те се разпространяваг основно в Североизточна България и в Южна Влахия (обр. 1) - в некрополите Изворул2, Султана3, Обьршия Ноуа4, Нови пазар5, Кюлевча6, Девня—З7, Ножарево8, Хитово-19, Хитово-210, Балчик11, Кастелу12, Чирноги13, Тичилещи14, Сихлеану15, Дибич16, Върбяне17 и Долни Луковит-118. Концентрацията от двете страни на Дунав е различна. По-голям е броят на находките на север от реката — около 67%. Неравномерно е също и количеството на иглениците, намерени в отделяйте некрополи. На север от Дунав най-много са открити в Изворул (44 броя), а на юг — в Нови пазар (8 броя). В останалите некрополи броят на иглениците е между един и пет.
НЕКРОПОЛ БРОЙ ИГЛЕНИЦИ
Изворул 44
Нови пазар 8
Кюлевча 5
Султана 5
Обършия Ноуа 4
Дибич 4
Ножарево 3
Девня-3 1
Хитово-1 1
НЕКРОПОЛ БРОЙ ИГЛЕНИЦИ
Хитово-2 1
Балчик 1
Кастелу 1
Чирноги 1
Тичилещи 1
Сихлеану 1
Върбяне 1
Долни Луковит-1 1
88
Валери Григоров
Костени игленици са известии само от т. нар. двуобредни (биритуални) некрополи. Най-често се откриват в гробове с трупополагане, по-рядко в гробове с трупоизгаряне, каквито случаи има в некропола Кюлевча (гробове 17 и 22) и в некропола Кастелу. За наличието на костени игленици в гробове с трупоиз-гаряния насочваг също и някои данни от некрополите Сихлеану и Тичилещи19. Може да се предположи, че броят на иглениците в гробовете с трупоизгаряния е бил по-голям, но при кремацията част от тях са били унищожени или не са попаднали сред овъглените останки, поставени в урната.
Сравнително пълните данни от антропологичните експертизи на некрополите позволява да се определи процентного разпространение на костените игленици при различните полове. Най-много, около 58% от находките, се откриват в женски гробове, около 9% - в детски20, около 11% - в мъжки21, а при 22% липсват данни за пола. Наличието на игленици сред всички полово-възрастови групи показва, че те са били необходима вещ както за жените, така и за мъжете. Процентного съотношение все пак налага изводът, че са били използвани преди всичко от жени.
В зависимост от украсага костените игленици могат да бъдаг разделени в две групи: безукраса (обр. 217) и сукраса (обр. 2g 9, 3 и 4). Неукрасени игленици са известии от некрополите Нови пазар (7 броя), Кюлевча (3 броя), Изворул (6 броя) и Чирноги (1 брой). Втората група, на украсените костени игленици, е далеч по-многобройна - около 80% от находките. Украсявана е цялата повърх-ност или само част от нея. Използвани са различии комбинации от редуващи се пръстенчета, гладки или защриховани полета, а в някои случаи Х-овидни (кръстовидни) врязвания. При изработката и най-вече при декорацията на костените тръбички вероятно е използван лек струг, чрез който повърхността е резбована с равномерна стъпка. В отделни случаи оставените свободни полета са защриховани ръчно. Наблюденията показват, че иглениците имат сравнително унифицирана форма и украса, което предполага съществуването на утвър-дена и многократно тиражирана схема. Тя е напълно идентична за некрополите от двете страни на Дунав.
Един интересен детайл, характерен за няколко находки, е наличието на игленици с метален обков. Такива данни има за гроб 42 (трупоизгаряне) от некропола Нови пазар22, в който е намерена бронзова пластинка, с форма на наребре-на тръбичка с диаметър 1,5 см. За наличието на метален обков в краищата на костените игленици насочваг също намерените фрагменти от гробове 10 и 15 от същия некропол23. Останки от оловна тръбичка с игли са намерени и в гроб 110 в некропола Султана24.
За определяне на функциите на костените тръбички като игленици служат откритите в тях метални игли. Обикновено те се намираг в лошо състояние (силно корозирали) и частично запазени. Някои от по-добре съхранените ек-земпляри имат дължина между 55-69 мм и дебелина 2-4 мм. Освен за шиене, по-големите вероятно са използвани и като шила, Железни игли са намирани в
Разпространение на костените игленици в некрополите на Долей Дунав 89 некрополите Нови пазар (пет), Кюлевча (две), Изворул (една), Султана (една), Девня-3 (една), Обършиа Ноуа (една), Хитово-1 (една). Три бронзови игли са открити в гроб 22 от некропола в Кюлевча25, а една — в некропола Обършиа Ноуа26. От Обършия Ноуа произхожда също една костена игла-шило27.
Освен на Долей Дунав, костените игленици намират широко разпространение и на Среден Дунав - в зоната на аварската култура. Такива са известии от Желовце28, Холиаре29, Щураво30, Алатиан31, Зигхартскирхен32, Пилисмарот33, Белапатфалва34, Сексард-Бодислой35, Каясо36, Микулчице37, Надипал38, Вахар-тиани39, Комарно40, Гарабонц-I41, Артанд42, Тулн43, Пасто44, Пали-Домбок45, от ранноунгарския некропол Саболч46 и др. Те са близки или напълно идентични по форма, размери и украса с находките от зоната на старобългарската култура. Аналогична е също и функцията им - използвани са като игленици.
Съпоставката на паметниците от Долей Дунав с тези от зоната на аварската култура показва редица общи белези, конто позволяват да се направят някои уточнения за мястото и значението на костените игленици като един от общите елементи на “старобългарската” и “аварската” носия. В гробовете с трупопола-гане на Долей Дунав иглениците се намират най-често in situ в областта на таза, корема или между двете бедрени кости, в някои случаи в областта на гръдния кош, отстрани на скелета или в насипа на гроба. Обикновено е слагай само по един игленик, в редки случаи — по два (гроб 10 в некропола Нови пазар, гробове 233 и 260 в некропола Изворул, гроб 41 в некропола Дибич) или три (гроб 118 в некропола Ножарево). Според наблюденията на Уве Фидлер най-често костените игленици са поставяни допълнително в гроба като дар47. На-мирането им непосредствено до ножа или в областта на таза и бедрената кост, каквито случаи има в некрополите Нови пазар (гробове 16, 19 и 34), Кюлевча (гроб 60), Девня-3 (гроб 149), Султана (гробове 31,44 и 66) и Изворул (гробове 55, 57, 109, 113, 125, 137, 142, 167, 178, 193, 232, 233, 260, 280, 334, 339, 356), дава възможност да се предположи, че приживе костените игленици са носени (окачани) на колана. Подобна е ситуацията и при аварските некрополи, в конто иглениците се откриват предимно в областта на таза48. Гюла Ласло смята, че те са привързвани чрез връв и са висели директив на колана49. Данни за такова прикрепване имаме за един игленик от Нови пазар50 (обр. 25) и за два от Изворул51, на конто е пробита дупка за провиране на връв. При останалите обаче липсва подобно приспособление - те вероятно са били поставяни в торбичка, окачена към колана. Особено ценен източник за изясняване на въпроса дава едно изображение на български войн от Менологията на Василий II52 (обр. 5). На него той е представен с колан, от дясната страна на който са окачени нож, рогче и торбичка.
Статистическият анализ показва, че няма категорично правило иглениците да се носят от лявата или от дясната страна. В некропола Изворул те се откриват по-често отляво, докато при некропола Нови пазар преобладава дясната страна. Дясната страна е предпочитана и в некрополите Дибич53 и Девня-354. Тези
90
Валери Григоров
разлики освен като регионални могат да се интерпретират също и с различного нареждане на аксесоарите на колана при мъжете55 и при жените. В некропола Нови пазар преобладава броят на иглениците, открити в мъжки гробове56, докато в Изворул - в женски.
От памерените костени игленици само половината са добре запазени - ос-таналите са били частично или силно повредени още при поставянето им в гроба. Това повдига въпроса за символичното значение, което са имали те в по-гребалния обред. В повечето игленици не са открити игли, т.е. не е търсено непременно тяхното утилитарно предназначение, а по-скоро са разглеждани като “вещи-знаци”, необходими за мъртвия. Не е изключено по определени причини иглите да са били нарочно изваждани преди поставянето на иглениците в гроба.
Досегашните проучвания показват, че костени игленици са използвани от старобългарското население само през езическия период. Те се откриват из-ключително в двуобредните некрополи, датирани в края на VII - средата на IX в., което ги прави много надежден хронологичен и етнокултурен репер. Не-украсените игленици са характерни за по-ранните гробове, датирани в края на VII—VIII в., а украсените се появяват по-късно — във втората половина на VIII - средата на IX в. Особено показателен е примерът от некропола Нови пазар, който е сред най-ранните. В него почти всички игленици са неукрасени. Аналогична е ситуацията и за некропола Кюлевча.
Разглеждането на костени игленици, разпространени в некрополите на До-лен Дунав, е важно за изясняването на мястото и значението им не само в бита, но и като елемент на старобългарската носия. Типологичните и функционални характеристики ги доближават до многобройните аналогични паметници от зо-ната на аварския хаганат, поставяйки ги като един от общите елементи в културата на двете групи население. В християнските некрополи от края на IX-X в. костени игленици вече не се откриват. Този интересен културен факт повдига редица въпроси около настъпилите веднага след покръстването промени в ста-робьлгарската носия, довели до отпадането на някои елементи, между конто са и костените игленици.
БЕЛЕЖКИ
1 U. Fiedler. Studien zu Graberfeldem des 6. bis 9. Jahrhunderts an der unteren Donau. Bonn, 1992,1 und II Band.
2 B. Mitrea. Das Graberfeld aus dem VIII. Jahrhundert von Izvoru, Jud. Giurgiu. - Dacia, XXXIII, nos 1-2, 1989, 145-220.
3 B. Mitrea. La necropole birituelle de Sultana. Resultats et problemes. - Dacia, XXXII, 1988,91-140.
4 O. Toropu, O. Stoica. La necropole prefeodale d’Obirjia-OIt. (Note preliminaire). -Dacia, XVI, 1972, p. 173 fig.96_9
5 Ст. Станчев, Ст. Иванов. Некрополът до Нови пазар. София, 1958.
Разпространение на костените игленици в некрополите на Долей Дунав 91
6 Ж. Въжарова. Славяни и прабългари (по данни от некрополите от VI - XI в. на територията на България). София, 1976, с 99 обр. 536, табл. 6; с. 118 обр. 702; с. 120 обр. 713 5.
7 U. Fiedler. Studien zu Graberfeldem..., Taf. 104, 12; Taf. 105,19.
8 P. Рашев, Ст. Станилов. Раннесредневековый могильник у с. Ножарево, Силис-тренски округ (предварительное сообщение). — ППИК, 1, 1989, София, с. 216.
9 В. Йотов. Раннобългарски некрополи при с. Хитово, Топбухински окръг.-ППИК, 1, София, 1989, с. 223,228.
10 В. Йотов. Ранносредновековните некрополи в с. Хитово N 2 и N 3 (нови данни). -ППИК, 3, Шумен, 1997, с. 170 табл. V-6.
11 М. Димитров. Старобългарски некрополи в Балчик (VII—IX в ). — ППИК, 2, София, 1991, с. 94 обр. 4-14.
12 М. Cornea, A. Radulescu, N. Hartuchi. Necropola de incineratie de la Castelu. -MCA, VIII, 1962, p. 653 Abb. 3-1.
13 D. §erbanescu. Morminte din perioada prefeudali descoperite la Chimogi (jud. 11-fov). - SC1V 24,4, 1973, 667-670 fig 1.
14 N. Hartuche, F. Anastasiu. Catalogul selectiv al colectie de arheologia Muzeului Briila. 1976, p. 283 Nr. 582.
15 U. Fiedler Studien zu Graberfeldem..., S. 212.
16 Благодаря на P. Рашев и Ст. Станилов за предоставената информация.
17 Благодаря на Р. Рашев за предоставената информация.
18 Ж. Въжарова. Славяни и прабългари..., с. 201 обр. 124-6.
19 U. Fiedler. Studien zu Graberfeldem..., S. 212.
20 Игленици са намерени в седем детски гроба в некропола Изворул.
21 Игленици са намерени в четири мъжки гроба в некропола Нови пазар, в три мъжки гроба в некропола Изворул и в два мъжки гроба в некропола Кюлевча.
22 Ст. Станчев, Ст. Иванов. Некрополът до Нови пазар..., с. 99 табл. XXXIV5 6.
23 Пак там, табл. ХХХ3 5.
24 U. Fiedler. Studien zu Graberfeldem..., S. 212.
25 Ж. Въжарова. Славяни и прабългари..., табл. 6.
26 U. Fiedler. Studien zu Graberfeldem..., S. 212.
27 О. Toropu, О. Stoica. La necropole prefeodale..., p. 173 fig. 95
28 Z. Cilinska Frilhmittelalterliches Graberfeld in Zelovce. - Archaeologica Slovaca-Catalogi, V, 1973, S. 189 Taf I, 26; S. 192 Taf. VIII, 1; S. 214 Taf. LI, 19; S. 219 Taf. LXII, 7;S. 251 TafCXXVI, 12.
29 A. Tocik. Slawisch-awarisches Graberfeld in Holiare. - Archaeologica Slovaca-Catalogi, Band I, 1968, S. 177 Taf. LV1I-21.
30 A. Tocik. Slawisch-awarisches Graberfeld in Sturovo. - Archaeologica Slovaca-Cata-logi, Band II, 1968, S. 90 Taf. X1V-13.
31 I. Kovrig. Das Awarenzeitliche Graberfeld von Alattyan. - Archaeologia Hungarica, SN XL, Budapest, 1963, Taf. XXV 55.
32 Er. Szameit Zur chronologischen Stellung des Fruhmittelalterlichen Graberfeldes von Sieghartskirchen, Niederosterreich und die Grabfunde aus Proleb, Steiermark. - In: Awarenforschungen, Band 2,1992, S. 831 Taf. 3, 1,3.
92
Bai ери Григоров
33 В. Szoke. Die Beziehungen zwischen dem oberen Donau und Westungam in der er-sten Halfte des 9. Jahrhunderts (Frauentrachtzubehor und Schmuck). - In: Awarenforschun-gen, 2, Wien, 1992, S. 933 Taf. 9, 103, S. 177; 934 Taf. 10, 210; S 935 Taf. 11,3.
34 J. Szab6. Das Graberfeld von Belapatfalva aus dem 9. Jahrhundert. - In: Communi-cationes archaeologicae Hungarie, 1987, S. 93 Abb. 8-2.
35 G. Rosner. Das awarenzeitliche Graberfeld in Szekszdrd-Bogyiszloi Strasse. Budapest, 1999, S 187 Taf. 21, 3066; S. 197 Taf. 31,4432 ,; S. 217, Taf. 51, 7744.
36 E Gyula. Avarkori Temeto К ajaszo-Uj majorban. — Alba Regia XVI11, 1980, p. 330 Taf I, l;p. 339 Taf. X, 15.
37 J. Poulik. Mikulcice. Sidlo a pevnost knizat velkomoravskych. Praha, 1975, Tab. 92,3; N. Profantova. Awarische Funde aus den Gebieten nordlich der awarischen Siedlungsgrenzen. Mit einem Beitrag von Jaroslav Frana und Antonin Mastalka. — Awarenforschungen, 2, 1992, S. 729 Taf. 15, 5; S. 741 Taf. 27, 5.
38 A. Kiss. Awar cemeteries in county Baranya. Budapest, 1977, Pl. XXXHI-4.
39 L. Ferenczy. A vachartyani avarkori temeto. - Arch, crtesito, 90, 1963, p. 96, fig. 10-25.
40 Z. Cilinska. Dve pohrebiska z 8 9 stor. v Komame. - Slovenska archeologia, XXX-2,1982, p. 378, Tab. VII-16.
41 B. Szoke, K. Ery, R. Muller, L. Vandor. Die Karolingerzeit im unteren Zalatal. Graberfeld und Siedlungsreste von Garabonc I-II und Zalaszabar-Dezsosziget. - In: Antaeus communicationes ex Institute archaeologico Academiae scientiarum Hungaricae. 21, Budapest, S. 485 Taf. 1-1.
42 A. Kralovanszky. Az Artand-Kapitany-diiloi k£so avar kori temeto. - In: A Debreceni deri muzeum evkonyve 1994. Debrecen, 1996, S. 68, Abb. 5, 453; S. 95 Abb. 22-262r
43 B. Szoke. Die Beziehungen zwischen..., S. 959, Taf. 35, 36.
44 Op. cit, S. 941 Taf. 18-23.
45 P. Tomka. Graberfeld aus dem 9. Jh in Pali-Dombok. - Communicationes archaeologicae Hungariae 2000, S. 187 Abb 92_7.
46 L. Kovacs. Das friiharpadenzeitliche Graberfeld von Szabolcs. Budapest, S. 85, Abb. 26
47 U. Fiedler. Studien zu Graberfeldem..., S. 212.
48 P. Tomka. Graberfeld aus dem 9. Jh..., S. 187, Abb 92 7.
49 G. Laszl6. Steppenvolker und Germanen. Kunst der Volkerwanderungszeit. Wien/ Miinchen, 1970, S. 96.
50 Ст. Станчев, Ст. Иванов. Некрополът до Нови пазар..., табл. XXXV, 1.
51 В. Mitrea. Das Graberfeld..., S. 170 Abb. 21-1174; S. 188 Abb. 34,1993.
52 История на България, 2. София, БАН, 1981, с. 143.
53 Благодаря на Р. Рашев за предосгавената информация.
54 U. Fiedler. Studien zu Graberfeldem..., Band 2, S. 507.
55 Окачането на сабя на мъжкия колан отляво определя поставянето на другите аксесоари от дясната страна на колана.
56 В некропола Нови пазар игленици са намерени в пет мъжки гроба, два женски и един с неусгановен пол.
Обр. 1. Распространение на костените игленици на Долей Дунав
Разпространение на костените игленици в некрополите на Долей Дунав
94
Валери Григоров
• 1 1 _-----_
о 1 г з t san
Обр 2. Костени игленици: 1—5. Нови пазар; 6. Изворул; 7. Нови пазар;
8. Изворул; 9. Султана
Разпространение на костените игленици в некрополите на Долей Дунав 95
яж®пи®@
10
1
6
5
Обр. 3. Костени игленици: 1. Обършиа Ноуа; 2—3. Изворул; 4. Султана;
5. Изворул; 6. Чирноги; 7-9. Изворул; 10. Кастелу
96
Валери Григоров
1 2
3
4
5
6
7
8
9
10
о 1 2 3 4 San
Обр. 4. Костени игленици: 1—3. Обършиа Ноуа; 4. Изворул; 5. Султана; 6-8. Изворул; 9. Хитово-2; 10. Дол ни Лукавит-1
Разпространение на костените игленици в некрополите на Долей Дунав 97
Обр. 5. Български войн. Миниатюра от Менология на император Василий II (детайл)
SPREAD OF THE BONE NEEDLE HOLDERS IN THE NECROPOLISES OF THE LOWER DANUBE
Valeri Grigorov
(abstract)
The present survey aims at systematizing the bone tubes (needle holders) found in the Old Bulgarian necropolises of the Lower Danube. For the time being 83 finds are known which come from 17 necropolises (fig. 1). Their concentration on both banks of the Danube is different. Larger is the number of finds north of the river - about 67%.
The bone needle holders are known only from the so called bi-ritual necropolises. They are found mainly in graves of body burials and rarely in graves containing cremated bodies. The needle holders are distributed thus among all gender-age groups - 58% in female graves, 9% in children graves, 11% in male graves while in 22% of them evidence about gender attribution is lacking. The percentage proportion leads to the conclusion that they were used most of all by women.
Only half of the discovered needle holders are well preserved. The rest were partially or largely damaged when they were put into the graves. No needles were found in most of needle holders, i.e. their utilitarian use was not sought after but they were considered to be “object signs” necessary for the dead. Observations show that undecorated needle holders are typical of earlier graves dated to the late 7th—8th century while the decorated ones appeared later - in the second half of the 8th-9,h century. No bone needle holders are present in the Christian necropolises from the late 9th—10th century. This interesting cultural fact raises a number of questions about the changes in the Old Bulgarian costume which took place immediately after the conversion to Christianity and led to the dropping off of some elements of it, including the bone needle holders.
98
КОЛАННИ ЧАСТИ УКРАСЕНИ С ОРНАМЕНТ “ТОЧКА-ЗАПЕТАЯ” ОТ КРАЯ НА VI-УП ВЕК
Николай Хрисимов
Недостатьчното познаване на дребните находки от VI—VII в. се оказва едно от най-слабите звена на археологията на ранновизантийския период по съвре-менните български земи. Това с още по-голяма сила важи за частите на носе-ното по това време мъжко и женско облекло. Сред най-характерните аксесоари на мъжкия костюм е многосъставният колан, като за безспорно византийски по произход се смятат детайлите, украсени с орнамент “точка-запетая”. Последните, произхождащи от територията на съвременните български земи, са обект на разглеждане в настоящата работа.
Най-ранната публикация на коланни детайли с такава украса в специали-зираната българска литература е тази на Б. Филов за съкровището от Акалан, състоящо се от 420 златни, две сребърни византийски монети и пет части от златен колан1. Последните са украсени с растителни мотиви — лилии, като лис-тата на тези лилии са покрити с орнамент “точка-запетая”. Гърбът на единстве-ната касетьчна апликация (ремъчен накрайник) също е орнаментиран. Според Н. Мавродинов в средата е изобразено листо2, У. Фидлер вижда в него силно стилизиран кантарос3, а най-вероятно е там да е представен кипарис - често изобразяван по коланни детайли и други паметници от този период християн-ски символ4.
Находката е добре датирана въз основа на монетите, най-късните от конто са солиди и хексаграми на император Ираклий, сечени в периода 613-625 г.5 и отнасят заравянето й към времето на обсадата на Константинопол от 626 г.6
Седемдесет и пет години по-късно се появява публикация на друга находка на коланен детайл, включващ в украсата си орнамент “точка-запетая”. Това е златен накрайник, вероятно на страничен ремък, открит при разкопките на ран-новизантийската крепост в местността Яйлата, край с. Камен бряг, Добричка облает (обр. I)7. Накрайникът е намерен по време на проведените през 80-те години на XX в. разкопки на крепостга в квадрат Р8/63, на дълбочина 0,55 т8, т.е. в най-горния пласт. Лицевата му страна е украсена. В средата е изобразено сти-лизирано растение - дърво или храст (?) - получено посредством вбиването на запетайковиден поансон. Около това изображение е оформен леко издигащ се под наклон тънък кант, а цялата композиция е обрамчена отвън с ред псевдо перли, имитиращи гранулация. На гърба си накрайникът има два отвора за прикреп-ване към кожата - един, точно срещу предния отвор и втори, оформен по-грубо,
Коланни части украсени с орнамент "точка-запетая" от края на VI-VIIвек 99
под първия, като това предполага повторно прикрепване или вторично използ-ване. Предвид горното и откритите най-късни монета в крепостта - на император Маврикий Тиберий, отнасящи се към 587-589 г.9, накрайникът може да бъде свързан с най-ранните коланни детайли, украсени с орнамент “точка-запетая”.
През 1993 г. се появи трета публикация на паметник, украсен с орнамент “точка-запетая”. Това е матрица за изковаване на двойнощитовидни коланни апликации, добре познати от коланните украси, изпълнени в хералдичен стал, произхождаща от разкопките на Ст. Витлянов “на една голяма представителна страда в южната част на Вътрешния град на Преслав”10. Тази матрица трудно би могла да бъде свързана с IX-X в. - времето на най-интензивно използване на територията на Велики Преслав. Не е ясно защо и по какъв начин е попаднала там. Същото се отнася и за другата матрица синхронна по време на използване с първата, открита в тази страда11, както и за множеството ранновизантийски коланни детайли, произхождащи от Преслав12. Тази матрица, като датировка, може най-общо да бъде отнесена към първата половина на VII в. — времето на използване на коланните детайли от този тип и с такава украса.
През последните години, зачестилата дейност на иманярите доведе до от-криването на голям брой коланни детайли от VI-VII в. От тях в частни колек-ции се съхраняват и няколко екземпляра, украсени с орнамент “точка-запетая”. При описването на известните ми, те ще бъдат разделени на две групи -такива, при конто това е основната украса, и такива, при конто орнаментът “точка-запетая” допълва основната украса.
Първата трупа включва три коланни детайла: коланен накрайник и две апликации.
Коланният накрайник (обр. 2) е с издължена езиковидна форма. Произхож-да от Русенско. Отлят е от бронз, като орнаментът върху лицевата страна е вбит с поансони с различна форма. Най-долу има точка, оградена от двете си страни с две издължени, извита нагоре “запетаи”. Над тях следва украса от симетрич-но разположени овали, разположени в двоен ред, а от двете им страни - редове от полумесеци и овали. Над тях украсата завършва с две двойки “запетаи”, разположени огледалносиметрично една спрямо друга.
Този накрайник няма познати аналози на украсата. Сходство с други коланни детайли се открива по отношение на най-долната част от композицията - “точка”, оградена от двете си страни с две огледалносиметрични една на друга, издължени, извита нагоре “запетаи”. Такива се откриват в Крим - некрополите край Скалистое, гробници №№ 22013,461 *4,46215, с. Ароматное (гробница № I)16 и в Ески Кермен (гробница № 273)17, в съвременна Унгария - Кунсент-мартон18, Кечели Фенекпуста - Хореум19, Румъния - Фелнак20, Италия - Кас-тел Тросино (гроб № 37)21, Турция - Акалан22.
“Гробът на златаря” от Кунсентмартон се датира към първата половина на VII в.23 Гроб № 15 и въобще малкият некропол до хореумът на Кечели Фенекпуста се отнася към първата третина на VII в., а при корелиране с писмените
100
Николай Хрисимов
извори - след 614 или 619 г.24 Златарският гроб от Фелнак се датира не по-късно от средата на VII в.25 Гроб № 37 от Кастел Тросино е датиран в периода 590-610 г.26 Находката от Акалан, както вече бе споменато, се свързва с обса-дата на Константинопол през 626 г. За кримските находки А. И. Айбабин пред-лага възможност за битуване и използване през целия VII в,27 Тази възможност той мотивира единствено с предложението, изказано от П. Делогу, за носенето им през целия VII в.28 Такава дата е трудно допустима предвид другите находки, конто А. И. Айбабин цитира като доказателство - например токи тип “Сиракуза”, конто не могат да бъдат по-късни от средата на VII в 29 (за това вж. по-долу).
На базата на посочените датировки може да се заключи, че този накрайник трябва да бъде отнасян най-общо към времето 590-650 г. с възможност горната граница на битуване да се снижи докъм 30-те години на VII в.
Следващата апликация е с неизвестно местонамиране (обр. 3). Отлята е от висока проба сребро. Орнаменты върху лицевата страна представлява сил-но стилизирано човешко лице, оформено от различии фигури. Най-отдолу има две симетрично разположени, извити нагоре, издължени “залетай”. По-нагоре е врязан обърнат надолу полумесец, а над него - равностранен триъгълник. Най-отгоре композицията завършва с огледално разположени дъгички, в конто са оформени точки, постепенно преминаващи в дълги изгъняващи линии.
Аналози на тази апликация не са ми познати. Стоящите в основата на композицията извити нагоре издължени “залетай” могат да бъдат разглеждани като вариант на споменатия по-горе тип “точка, оградена с две завити нагоре залетай”. Както съществува варианты “три точки, оградени от две завити наг ope залетай”, познат от други паметници30, така съществува и обратният вариант, както в случая. Орнаменгът огледалносиметрично разположени дъгички, в конто са разположени точки, от конто излизат линии, е известен и от други паметници, украсени с орнамент “точка-запетая”. Такъв има върху накрайниците от гробове №№ 37 и 142 от Кастел Тросино31.
За колана от Сирия М. Казански не сочи точна дата. Дадени са само горна и долна граници на сыцествуване на типа32. Гроб № 37, както вече бе споменато, е отнесен от Л. Йоргенсен към 590-610 г.33, а гроб № 142 — към 650 г. и след това34. Предвид това, че при накрайника от гроб № 142 орнаменты “точка-запетая” вече е започнал да деградира, факт, който е констатиран при коланни де-тайли, украсени с този орнамент и в Аварския каганат след средата на VII в.35, може да се твърди, че времето на употреба и съответно наработка на разглеж-даната апликация е преди средата на този век.
Третият коланен детайл от тази трупа произхожда от Русенско (обр. 4). Това е апликация, отлята от бронз. Орнаменты върху лицевата страна е врязан пли-тко с тънък резец. В средата на горния край с отнемане е оформен триъгълник, а от двете му страни - по едно вдлъбване с форма на полукръг. Орнаменты се състои от: най-отдолу - точка, оградена от двете страни с по една извита нагоре
Коланни частиукрасени с орнамент “точка-запетая” от края на V1-VIIвек 101 удебелена запетая; над тях - в средата - две обьрнати огпедално една спрямо друга дъгички. От тях към двага странични ръба на апликацията върви по една дебела линия.
Тази апликация може да се разгпежда като по-евтин вариант на предишна-та, но по-опростена. Начинът на оформяне на точката, оградена от двете страни с по една извита нагоре удебелена запетая, намира точен аналог при една тока, открита в гроб № 43 на късноантичния некропол на Истрия36. Най-късните монета, открити в Истрия, са от времето на император Ираклий, сечени в периода 610/11-615 г.37 Въз основа на това тази апликация, както и горната, имитация на която се явява тази, могат да бъдат отнесени най-късно към второто десети-летие на VII в. (?).
Втората трупа коланни детайли, украсени с орнамент “точка-запетая”, също е с три представители - токи, но при тях този орнамент се явява допълне-ние към основната украса.
Първата тока от тази трупа произхожда от Шуменско (обр. 5). Отлята е от бронз. Върху кръглата й плочка са оформени четири листа с форма на спле-снати елипси, образуващи кръст. Между тях, в образувалите се междурамия, с поасон с формата на запетая са нанесени трилистници. Върху прехода към рамката и в основата й е нанесен орнамент “точка-запетая”. Тя намира почти пълен аналог по форма, размери и украса в една тока от гробница № 131 от некропола Суук-Су на Крим38. Разликата се състои само в това, че кримската тока не е украсена със “запетаи” в междурамията.
Този тип токи по форма произхожда от токите тип “Сиракуза”. Те са дати-рани към края на VI - първата половина на VII в. от И. Вернер39. Д. Чалан ги отнася към 590-650 г.40, а 3. Вински — към първата половина на VII в.41 В съвре-менна Гърция, на остров Самос, такива токи са намерени в гробове с монета. Единият гроб е с монета на императорите Фока (603-610) и Констанс II (от 652 г.), а другият гроб — с монета на император Ираклий, датирани в годините 611-614 г.42 В Коринт такава тока е открита също в гроб с монета на Констанс II и е датирана до средата на VII в. (550-551 г.)43. А. И. Айбабин изказва мнение, че този тип токи са битували през почти целия VII в., мотивирайки се с горните комплекси от Гърция и отчитайки закъснение на монетите44, но това едва ли е възможно.
Втората тока от групата произхожда от Търговищко (обр. 6). Отлята е от бронз, като тицевата страна е покрита с масивна позлата. По размери тя по-скоро трябва да бъде отнесена към токите за обувки или портупейни ремъци. Върху плочката е оформен трилистник/лилия, основата на който излиза от ограждащата го тънка сърцевидна рамка. В основата на двете странични листа на трилистника са поставени точки, а в средата на централното листо — капковиден поансон. Върху преходната част към основата на захващането на рамката има ред от “запетаи”.
102
Николай Хрисимов
По форма тази тока също произхожда от типа “( иракуза”. Трилистникът върху плочката, по начина си на оформяне и капката върху централното листо, напомня на растението, изобразено върху малкото щитче на двойнощитовидна-та апликация от Акалан45. Такова растение, но с пет листа има върху плочката на една златна тока, произхождаща от Мала Азия (Измир?)46. Най-външните листа също са заострени като при разглежданага тока. I (ялостната композиция върху плочката е много сходна с един от най-характерните мотиви за появилата се през средата на VII в. или малко след това трупа паметници си типа Врап-Ерсеке — т. нар. “трилистници, вписани в сърца”47. С тези съображения токата може да бъде отнесена към първата половина на VII в. или по-конкретно втора четвърт на VII в.
Последната тока, принадлежаща към групата, е открита в района на гр. Павликени (обр. 7). Отлята е от бронз, като след това с поансон върху основ-ния растителен орнамент са вбити “точки” и “запетаи”. Формата на плочката е щитовидна, като орнаментът върху нея е ажурен. Самият орнамент представя трилистник/лилия, ограден от двете си страни от стилизирани кипариси. И двете растения са често срещани християнски символи48.
Токата няма точни аналози. Тока с такава форма, но с други растителни орнамента е известна от Крим - Ески Кермен, гробница № 257, където са погребани девет човека49. Сред инвентара на съседните два скелета са открити по една монета на императорите Ираклий - сечена през 629/30-641 г. и Константин IV (668-685), без по-точно определение50. Върху самия скелет освен тази тока са открити и две дъговидни фибули, конто са не по-късни от втората третина на VII в.51 Тока от разглеждания тип, но отново с друг растителен орнамент е открита и в Подони-ето — в могилния некропол Подгорненский IV, могила 14 с монета на император Ираклий и Констанс II, каго най-късната се отнася към 651/2—654 г.52
Начинът на оформяне на лилията/трилистника е сходен с този на предиш-ната тока. И тук в основата на страничните листа са поставени точки. Разлика има в украсата на среднего листо - капковидният орнамент тук е заменен с точка, оградена от двете страни с по една скъсена триъгълна запетая. С такива скъсени триъгълни запетаи са украсени коланите от Кунагота53 и Озора Тоти-пуста54, отнасяни към последната третина на VII в. С такива триъгълни запетаи е украсена и дръжката на кана № 4 от съкровището от Над Сент Миклош55, отнасяща се към последната третина на VII в.56
Предвид тези сходства, най-вероятната датировка на направа на тази тока е около средата или третата четвърт на VII в., а датата, до която най-късно е използвана, е обект на уточняване.
Коланните детайли, украсени с орнамент “точка-запетая”, са рядко срещани. Въпреки че по-голямата част от представените тук паметници са достигали до нас извън археологически контекст, те представляват свидетелства за живота и производството на територията на съвременна Североизточна България в края на VI и VII в.
Колонии части украсени с орнамент “точка-запетая ” от края на VI-VII век 103
КАТАЛОГ НА НАХОДКИТЕ57
1. Накрайник ремъчен (обр. 1).
Размери: дължина- 1,9 ст; ширина - 1,4 ст; дебелина - 0,3 ст.
Изработен от злато - 2 gr. Челната плочка и страничният ръб са оформени на матрица. Точно над централното листо на стилизираното растение е напра-вен отвор за закрепване към ремъка. Задната плочка е припоена към странич-ния ръб. На гърба си накрайникът има два отвора за прикрепване към кожата - един, точно срещу предния отвор и втори, оформен по-грубо, под първия, като това предполага повторно прикрепване или вторично използване. Първият отвор отговаря по размери на този на челната плочка, докато вторият е по-ма-лък.
Задната страна на касетата е леко деформирана. Като цяло касетата е леко приплесната странично.
Меспюнамиране: крепостга в местността Яйлата край с. Камен бряг, квадрат Р8/63, дълбочина - 0,55 т. Съхранява се в ИМ - Каварна. Инв. № 4976.
Аналози: няма.
Публикация: Salkin A., D.Toptanov Forteresse de la haute epoque Byzantine au lieu dit “Jaila” pres du village Kamen Brjag, departement de Tolbuhin. - In: Dobrudja. Etudes ethno-culturelies, Sofia, 1987, p. 33, fig. 9b.
2. Накрайник коланен (обр. 2).
Размери: дължина — 4,9 ст; ширина -1,7 ст; дебелина - 0,4 ст.
Отлят от бронз. Накрайникът е с П-образен профил. Липсва задната страна за да е затворена касета. Орнаментът върху лицевата страна е нанесен с различии по форма поасони. Най-долу има точка, оградена от двете си страни с две издължени, извити нагоре “запетаи”. Над тях следва украса от симетрично разположени овали, разположени в двоен ред, а от двете им страни — редове от полумесеци и овали. Над тях украсата завършва с две двойки “запетаи”, разположени огледалносиметрично една спрямо друга. Над тази композиция има линия, преминаваща по ширина на накрайника, като непосредствено над нея е направен отвор за закрепване към колана. В средата, точно над отвора за закрепване, има вертикална линия.
Меспюнамиране: неизвестно, Русенско.
Аналози: ияма
Непубликуван.
Съхранява се в частна колекция.
3. Коланна апликация (обр. 3).
Размери: дължина - 2,7 ст; ширина - 2,4 ст; дебелина - 0,5 ст.
Отлята от висока проба сребро. Петлиците са припоени към гърба - в на-стоящия си вид са отчупени наполовина. В най-горната си част апликацията е
104
Николай Хрисимов
леко изпилена, като са оформени симетрични изрези, а по средата се образува изпъкнало зъбче.
Меспюнамиране: неизвестно.
Аналози: няма.
Непубликуван.
Съхранява се в частна колекция.
4. Кол ан на апликация (обр. 4).
Размери: дължина - 1,7 ст; ширина - 1,7 ст; дебелина - 0,7 ст (с петли-ците) и 0,2 ст (на плочката).
Отлята от бронз. Орнаментът върху лицевата страна е врязан плитко с тъ-нък резец. В средата на горния край с отнемане е оформен триъгълник, а от двете му страни - по едно вдлъбване с форма на полукръг. Орнаментът се със-тои от: най-отдолу - точка, оградена от двете страни с по една извита нагоре удебелена запетая; над тях - в средата - две обърнати огледално една спрямо друга дъгички. От тях към двата странични ръба на апликацията върви по една дебела линия. Закрепване на гърба - с два петлика, конто в настоящия момент са счупени.
Меспюнамиране: неизвестно, Русенско.
Аналози: няма.
Непубликуван.
Съхранява се в частна колекция.
5. Тока колаииа (обр. 5).
Размери: дължина - 4,1 ст; ширина - 3,2 ст; дебелина - 0,7 ст (с петли-ците) и 0,2 ст (на плочката).
Отлята от бронз. Орнаментът върху лицевата страна е гравиран и нанесен с поансон. Забелязват се и следи от изпиляване. Рамката е счупена и по-голямата част липсва. Закрепване - с два петлика, разположени надлъжно на гърба на токата. Единият е счупен наполовина, а другият е изкривен.
Плочката е с кръгла форма. В долната си част има пъпковиден издатък. Отпред има двустранни уширения, оформени с изпиляване, рамкиращи отвора за езичето, а след тях започва рамката за токата. Върху плочката е врязан кръг, в който са направени чрез врязване четири, разположени по двойки, една сре-щу друга, сплескани елипси, оформящи листа на цвят. Между тези листчета с поансон с формата на “запетая” са вбити силно стилизирани Цветове. Върху уширенията около отвора за езичето има орнамент от точки и запетаи. В основата на рамката - отново орнамент от точки и запетаи.
Меспюнамиране: неизвестно, Шуменско.
Аналози Репниковъ Н. И. Некоторые могильники области крымских готов. Часть И. - Записки одесского общества истории и древностей. XXVII, 1907, с. 12, рис. 105.
Колонии частиукрасени с орнамент “точка-запетая " от края на V1-V11 век 105
Непубликуван.
Съхранява се в частна колекция.
6. Тока коланна (обр. 6).
Размери: дължина — 2,1 ст; ширина - 1,3 ст; дебелина — 0,14 ст (с петли-ците) и 0,8 ст (на плочката).
Отлята от бронз. Лицевата страна е покрита с масивна позлата, която на места е изтрита. Орнаментът върху лицевата страна е оформен с резец и поан-сон. Закрепване — с два петлика, разположени надлъжно на гърба на токата.
Плочката е със сърцевидна форма. В долната си част има пъпковиден из-датък. Отпред има част с формата на силно сплеснат правоъгълник, който по средата е конкавен, от който излизат осите за закрепване на рамката.
Върху плочката с плитък релеф е оформен трилистник, основата на който излиза от ограждащата го тънка сърцевидна рамка. В основата на двете стра-нични листа са поставени точки, а в средата на централното листо — капковиден поансон. Върху частта с формата на силно сплеснат правоъгълник - ред от “запетаи”.
Меспюнамиране: неизвестно, Търговищко.
Аналози: няма.
Непубликуван.
Съхранява се в частна колекция.
7. Тока коланна (обр. 7).
Размери: дължина — 3,5 ст; ширина — 2,5 ст; дебелина — 1,0 ст (с петли-ците) и 0,4 ст (на плочката).
Отлята от бронз. След това с поансон върху основния растителен орнамент са вбита “точки” и “запетаи”. Формата на плочката е щитовидна, като орнаментът върху нея е ажурен. Самият орнамент представя трилистник/ли-лия, ограден от двете си страни от стилизирани кипариси. В основата на двете странични листа на лилията са поставени точки, а в средата на централното листо - “точка, оградена от две запетаи”.
Меспюнамиране: в околностите на гр. Павликени.
Аналози: няма.
Непубликуван.
Съхранява се в частна колекция.
106
Николай Хрисимов
БЕЛЕЖКИ
1 Б. Филов. Находка при Акаланъ. - ИБАД, 3, 1912/1913, с. 324.
2 Н. Мавродинов. Прабългарската художествена индустрия. — Мадара, II, 1936, с. 186.
3 U. Fiedler. Die Giirtelbesatzstiicke von Akalan. Ihre Function und Kulturell Stellung. - ИАИ, XXXVI11, 1994, p. 35.
4 Вж. например: Z. Vinski. Kasnoantidki starosjedioci u salonitanskoj regiji prema arheoloskoj ostavStini predslavenskog supstrata. - Vjesnik za arheologiju I historiju dalrnat-insu, LXIX, 1967, Split, tab. XXII/2 (Мала Азия); E. Garam. Giirtelverzierungen Byzan-tinischen typs im Karpatenbecken des 6. - 7. Jahrhunderts. — AAASH, 51, 1999/2000, Abb. 1.2b (Кунагота), Abb. 3. 7 (Нови Княжевац). За кипариса като християнски символ вж.: Никифор Архимандрит. Библейская энциклопедия. Москва, 1990 (фототипно издание), с. 393.
5 U. Fiedler. Op. cit., с. 31 и бел. 2; Й. Юрукова. Съкровището от Акалан. — Нумизматика и сфрагистика, 1992, 1-2, 10-16.
6 U. Fiedler. Op. cit., р. 31 и бел. 2; Й. Юрукова. Цит. съч., 10-16.
7 A. Salkin, D.Toptanov. Fortresse de la haute epoque Byzantine au lieu dit “Jaila” pres du village Kamen Brjag, departement de Tolbuhin. - Dobrudza. Etudes ethno-culturelles, Sofia, 1987, p. 33, fig. 9b.
8 За възможността да се запозная и използвам в тази работа находката изказвам благодарността си на г-н А. Салкин - уредник в ИМ - Каварна.
9 С. Торбатов. Укрепителната система на провинция Скития (края на III-VII в.). В. Търново, 2002, с. 220, бел. 237.
10 С. Витлянов. Бронзови модели-матрици за коланни украси от Преслав. - Преслав, 4, 1993, с. 166, 170, обр. 1, 3.
11 Пак там, обр. 1,2.
12 Вж. например: С. Станилов. Гарнитури за ремък от Вътрешния град на Преслав. - 1110 години Велики Преслав, 1995, 161-171; Т. Тотев. Базилика при Сакалова могила в Преслав. - Преслав, 2,1976, обр. 15 долу вляво; С. Витлянов. Военноадмини-стративни сгради от двореца във Велики Преслав 1Х-Хв. София, 2004, фиг. 11/1,2.
13 Е. В. Веймарн, А. И. Айбабин. Скалистинский могильник. Киев. 1993, рис. 20/33.
14 Пак там, рис. 83/34.
15 Пак там, рис. 83/1-3.
16 И. И. Лобода. Новые раннесредневековые могильники в юго-западном Крыму. - СА, 1976, 2, с. 139, рис. 4/12.
17 А. И. Айбабин. Хронология могильников Крыма позднеантичного и раннесредневекового времени. - МАИЭТ, 1, Симферополь, 1990, рис. 43/1-20.
18 Z. Vinski. Op. cit., tab. XXII/9.
19 Ibidem, tab. XXII/8.
20 Ibidem, tab. XXII/3.
21 Ibidem, tab. XXI/14.
22 U. Fiedler. Op. cit., p. 33, Abb. 3; Z. Vinski. Op. cit., tab. XXII/13.
23 D. Csallany. A kunszentmartoni avarkori otvossir. Kunszentmarton. 1933.
Колонии частиукрасени с орнамент "точка-запетая" от края на V1-V11 век 107
24 Cs. Balint. Probleme der archaologischen Forschung zur awarischen Landnahme. -In: Miiller-Wille M.& R.Schneider (Hrsg.) Ausgewahlte Probleme europaischer Landnahmen des friih- und hochmittelalters. Konstanz, 1993, s. 225-228, 230-231.
25 Cs. Balint. Op. cit., s. 239.
26 L. Jorgensen. Castel Trosino and Nocera Umbra. A Chronological and Social Analysis of Family Burial Practices in Lombard Italy (6th - 8th Cent. A. D.). - Acta Archaeologica, vol. 62, 1991, KUbenhavn, 1992, p. 14, fig. 9, p. 36, fig. 29.
27 А. И. Айбабин. Цит. съч., 56-57.
28 P. Delogu. Sulla datazione di alduni oggetti in metallo precioso dei sapolereti longo-bardi in Italia. - In: La civilta dei longobardi in Europa. Roma. 1974, p. 171—175 (цит. no A. И. Айбабин. Хронология могильников Крыма...).
29 Същият автор при разгпеждането на коланите от тип III по неговата типология, т.е. с врязана украса, е допуснал и още една грешка. Споменавайки за апликации от този тип, произхождащи от Керч и съхранявани в Държавния музей в Берлин, той посочва като източник за тази информация монографията на Д.Чалан — Archaologische Denkmaler der Gepiden im Mitteldonaubecken (454-568 u. z.). Budapest, 1961, taf. 11/2,3, но на посоченото място такива не се откриват. Тези апликации са цитирани от друга работа на Д. Чалан — Byzantinische Schnallen und Giirtelbeschlage mit Maskenmuster. - Acta Antiqua Accademiae Scientiarum Hungaricae, X, fasc. 1-3, Budapest, 1962, taf. 11/2,3. Тази статия не присъства в списъка на цитираната в студията литература.
30 Z. Vinski. Op. cit., tab. XXI/11 (Кастел Тросино гр.№142), 12 (Константинопол); Cs. Balint. Kontakte zwischen Iran, Byzanz und der Steppe. Das Grab von Uc Tepe (Sowj. Azerbajdzan) und der Giirtel im 6. und 7. Jahrhunderts. - In: F. Daim. Awarenforschungen. Bd. I. Wien, 1992, taf. 60.B.4. Накрайникът, който 3. Вински описва като произхождащ от Константинопол, впоследствие става ясно, че е от Сирия. За това вж.: М. Kazansky. Plaques-boucles et garnitures de ceintures du Haut Moyen Age en Syrie (milieu du VI siecle - IX siecle). - In: M. Kazansky. Qal’at Sam’an. Vol. IV, fasc. 3, Beyrouth, 2003, p. 47, fig. 11/6-16.
31 Z. Vinski. Op. cit., tab. XXI/11, 14.
32 M. Kazansky. Op. cit., p. 47.
33 L. Jorgensen. Op. cit., p. 14, fig. 9, p. 36, fig. 29.
34 Ibidem, fig. 29.
35 E. Garam. Op. cit., s. 381, 383.
36 U. Fiedler. Studien zu Graberfeldem des 6. bis 9. Jahrhunderts an der untern Donau. Bd. I, Bonn, 1992, s. 59, Abb. 6/9.
37 С. Торбатов. Цит. съч., с. 182; И. Лазаренко. Нумизматични данни за датиране опожаряването на Одесос по времето на император Ираклий. - ИНМВ, 34-35 (49-50), 1998-1999, с.156.
38 Н. И. Репников. Некоторые могильники области крымских готов. Часть II. - Записки одесского общества истории и древностей, XXVII, 1907, с. 12, рис. 105.
39 J. Werner. Byzantinische Giirtelschnellen des 6. und 7. Jahrhunderts aus der Sammlung Diertgardt. - Kolner Jahrbukh fiir Vor- und Friichgeschichte. 1955, 1, s. 37.
40 Д. Чаллань. Памятники византийского металлообрабатывающего искусства I. - Acta Antiqua Academiae Scientiaum Hungaricae, II, 1954, n. 330.
41 Z. Vinski. Op. cit., s. 25.
108
Николай Хрисимов
42 D. Pallas. Donnees nouvelles sur quelques boucles et fibulas considerees comme ava-res et slaves sur Corinthe entre le VIе et le IXе s. - Byzantinobulgarica, VII, 1981, p. 298.
43 Ibidem, p. 298
44 А. И. Айбабин. Цит. съч., с. 43.
45 U. Fiedler. Die Giirtelbesatzstiicke von Akalan..., Abb. 2.
46 Cs. Balint. Kontakte zwischen...,taf. 60.B.8.
47 J. Werner. Der Schatzfund von Vrap in Albanien. Wien. 1986.
48 За лилията вж.: Д. Апостолос-Каппадона. Словарь христианского искусства, (б. г.), изд. Урал LTD, с. 126; за кипариса вж.: Никифор Архимандрит. Цит. съч., с. 393.
49 А. И. Айбабин. Погребения конца VII — первой половины VIII в. в Крыму. -Древности эпохи Великого переселения народов. Москва, 1982, рис. 10/13, с. 186.
50 Пак там, с. 186.
51 Пак там, рис. 10/4; Това уточнение дължа на А Хараламбиева, за което й изказ-вам благодарност.
52 S. I. Bezuglov, S. A. Naumenko. Kazar kori kurgan az also-Donnal. - Studia Archaeologica, V, 1999, s. 400, fig. 5/5,6 (солидите), 8 (токата).
531 . Bona. Die Grossen Awarenfunde des 19. Jahrhunderts. - A Szolnok Megyei Muz-eymok Evkonive. 19, 1982/1983, fig. 2/16-31.
54 Ibidem, fig. 9/1, 4-9, 11.
55 K. Gschwantler. The Nagyszentmiklos Treasure Catalogue 1-23. - In: The gold of the Avars. The Nagyszentmiklos Treasure Budapest. 2002, cat.4 4.
56 Cs. Balint. A short essay on the Nagyszentmiklos Treasure. - In: The gold of the Avars. The Nagyszentmiklos Treasure. Budapest. 2002, p. 75.
57 Каталогът на находките включва накрайника от Яйлата поради непълната му публикация в работата на А. Салкин и Д. Топтанов, като това не е и цел на тяхната
статия.
Коланни частиукрасени с орнамент “точка-запетая" от края на VI-VII век 109
Обр. 3 Обр. 4
Обр. 5
но
BELT ITEMS DECORATED WITH A “DOT-COMMA” ORNAMENT FROM THE LATE 6th - 7th CENTURY
Nikolay Hrisimov
(abstract)
The author investigates comparatively rare belt decorations dated to the time of passage from late ancient to early mediaeval fashion. By presenting new specimens and using rich comparative material he puts forward new evidence about their more specific dating and elucidating the nature of some of the items in question.
БОРБА МЕЖДУ ЖИВОТНИ В КОЛАННАТА МЕТАЛОПЛАСТИКА ОТ ЕЗИЧЕСКИЯ ПЕРИОД НА ДУНАВСКИТЕ БЪЛГАРИ
Боян Тотев, Олга Пелевина
Находките, конто ще представим тук, включват основните видове коланни украси: токи, апликации, накрайници и гайки. От тях е публикувана единстве-но токата от старобългарския некропол при с. Караманите, Варненско*.
Токата е бронзова, лята от три части: плочка с U-образна издължена форма, овална рама, свързана чрез шарнир с плочката, и език (табл. 1, 7). Токата е била прикрепвана към колана с нитове. Върху лицевата страна на плочката ре-лефно е изобразена сцена на борба между две митични същества с копиевидно завършващи опашки. Едното от тях е хищник — вероятно орлоглав грифон. Той е стьпил с двете си, завършващи с дълги нокти лапи, върху жертвата — копитно животно, “полегнало на краката си под тежестта на хищника”2. Възможно е в първоначалния замисъл на майстора да е влизал вариант за продължение на тази композиция, тъй като върху плочката са изобразени още две опашки и задната част от крак. Върху опакото на токата, в самия метал, личат отпечатъци от тькан (?). Това е свидетелство, че предметы е бил репродуциран. Друг показателен за това белег са петлиците от шарнира, конто са отлети заедно с рамата, но начины на свръзката им с нея наподобява характерного за токи от благороден метал при-появане. Този ефект е допълнително подчертан от майстора, който е маркирал с резец мястото, където вероятно са били припоени към рамата петлиците на първообраза. Поставена на традиционного си място (отляво на колана), токата е с обърната композиция. Възможно е тя да е стояла отдясно, ако собственикът на колана е бил левичар. Вероятно с желанието на клиента или с навлизането на нова мода може да се свърже и дообработката върху задната част на отливката за плочката. Тук майсторът се е опитал да имитира така желания от него или клиента му релефен бордюр, липсващ на оригинала, от който е била репроду-цирана токата. С резец той напречно е отнемал части от обхващащия плочката кант, Този му опит е бил не особено сполучлив, защото при повечето движения резецът е навлизал в декора, повреждайки част от украсата. Вероятно по тази причина майсторът се е отказал от първоначалния си замисъл и е оставил бордюра на предната половина от плочката в предишното му състояние.
Формата на плочката, рамата и езика на токата от Караманите е характерна за края на VII и първата половина на VIII в., но доказателствата за репродуци-рането й правят възможна и малко по-късна датировка.
112
Боян Тотев, Олга Пелевина
Според Р. Рашев сцената върху токата е най-близка до место срещаната върху сасанидските съдове композиция, в която лъв разкъсва копитно животно (табл. 1, б)3. В авестийската космология този сюжет е символ на пролетного равноденствие (победа на лъва-слънце над земната природа в образа на копитното животно)4. Дали обаче сцената, представена върху токата от Караманите, е и мала подобна натовареност за майстора или притежателя на колана? Хищникът, изобразен върху токата, има глава на орлоглав грифон - фантастично животно, което се среща рядко, и то предимно в постсасанидското изкуство. Най-близки-ят паралел от торевтиката (особено в позите на борещи се животни) е медальон върху кана № 2 от Наги сент Миклош (табл. 1, 5)5. Сред известните ни коланни детайли с близък декор са само сцените “терзание” върху сребърния накрайник за колан от некропола в Галиат (Северен Кавказ) (табл. 1, 2)6, частично запазената сребърна пластина от Песчанка (табл. 1, 4)7 и една плочка за тока от района на р. Кубан (табл. 1, З)8, Върху нея е представена сцена, в която крилат орлоглав грифон разкъсва рогато тревопасно животно. Сюжетно композиция-та е много близка с тази на медальона върху кана № 2 от Наги сент Миклош. Върху основата на лявото крило на грифона от плочката за тока от Кубан ясно личи, изолиран от цялостната композиция, кръг с вписан “кръст” - използван от аланите слънчев знак. Той явно заменя соларните символи, конто срещаме върху плещите на животните със слънчева природа, место изобразявани върху иранските съдове (табл. 1, 6). Много вероятно е майсторите или притежателите на колани с подобна украса да са познавали символиката на сцената на разкъс-ваното от хищник животно в сасанидското изкуство. Същото обаче не можем да твърдим със сигурност за майстора на токата от Караманите. Тук реалистич-ният стал на динамично предадено движение в борбата между животните е по-близък до характерните късноаварски коланни украси от първата половина и средата на VIII в. При аварите обаче тази сцена обикновено включва ритмично преплетените тела на два грифона, нападащи елен или сърна. Подобен сюжет е напълно непознат в торевтиката на Сасанидски Иран и има точни паралели в изкуството на древните скити. Най-вероятно е тази интерпретация на сцената да отразява специфични за късните авари митологични и естетически вижда-ния. Ф. Дайм допуска и възможността, че сцената “терзание” в аварската мета-лопластика има византийско-средиземноморски произход9, Спорно е доколко авторът има основание, но подобно предположение може да се направи за сюжета, представен върху токата от Караманите. Върху една византийска тока от Сирия е изобразен преследващ четириного животно орлоглав грифон (табл. 1, 9)10, а върху токи от Мусомели (Сицилия) (табл. 1, 7)11 и Сардиния (табл. 1, S)12 е представена сцена, в която митично крилато същество разкъсва паднала под него жертва. За разлика от многобройните подобии паметници на византийска-та металопластика от IX-X в.13, тези токи се датират в VII в. Сцените, предста-вени върху тях, се доближават до тази върху токата от Караманите. Вероятно чрез посредничеството на Сасанидски Иран, древните митологични образи са
Борбамежду животни в коланнатаметал опластика от...
113
възприети във византийския културен кръг, но с нови символични значения. Смятало се е, че митичният хищник е въплъщение на побеждаващия злото Бог и че със страховития си вид изображенията на фантастични Звереве отблъск-вали злите сили, изпълнявайки ролята на апотропеи. Именно като пазител или като “олицетворение на яростта на преследвачите” се споменава за грифон в известния старобългарски надпис от с. Малък Преславец14. Възможно е и тока-та от Караманите да е изпълнявала апотропеична функция.
“Позата на грифона, клиновидната му глава и стреловидните завършеци на опашките на двете животни”15 върху токата от Караманите се доближаваг стилистично до декора на коланните украси от Втория аварски хаганат. Като композиция представената върху токата сцена стой по-близо до коланните украси от Северен Кавказ и до показаните тук византийски образци.
Възможно е първообразът на токата от Караманите да е изработен през първата половина на VIII в. по поръчка на клиент, познаващ символиката на авестийската митология. Изпълнението е било дело на майстор, работещ в стала на коланите от Втория аварски каганат. Не по-малко вероятно е майсторът на токата да е преекспонирал сюжета от византийски образец съобразно вкусовете и естетическите виждания на клиента си.
От досега известните ни находки в България типичната за аварите сцена “терзание” е представена само върху един коланен край от Несебър (табл. 1, 7 О)16. Той е бронзов, позлатен, двулицев, цялостно отлят, с езиковидна форма, силно уширена при върха. Накрайникът е бил прикрепван чрез вмъкване края на ремъка в къса втулка или кухина при основата и фиксиране с два “свободни” нита. Върху едната страна на накрайника е представена композиция от спле-тени животински тела, в която два митични хищника с дълги нокти разкъсваг тревопасно (сърна, кошута или сайга?). Тази сцена е ограничена с перпендикулярен бордюр, отделящ тясно правоъгълно поле при основата на накрайника. В него личи неясно изображение на животно, разположено напречно на основ-ната композиция.
Другата страна на накрайника е украсена с извит повлек със симетрично разположени “кръгови” листа, ластари и пъпки. Тази композиция също е ограничена от перпендикулярен бордюр. Той отделя поле, украсено с напречен на основната схема, S-овидно завит, растителен мотив с копиевидни краища. От териториите на Аварския каганат са познати многобройни аналози на този тип находки. Всички те обособяват специфична трупа коланни детайли, украсата на конто е позната в археологическата наука като тип “грифони-ластари”. Ма-совото им производство и употреба се датира най-общо във втората четвърт до средата на VIII в.17 От това време ще да е и коланният накрайник от Несебър, цялостната публикация на който предстои. Тук само ще отбележим, че принад-лежността му към “оригиналните” паметници на старобългарското изкуство е съмнителна. Най-вероятно той е произведен в някое от ателиетата, действали на територията на Втория аварски каганат.
114
Боян Тотев, Олга Пелевина
Уникален вариант на украсата, включвагца тревопасно животно и хигцници, е изобразен върху един случайно открит в Разградско накрайник за колан (табл. 2,7, 2)18. Той е бронзов, лят, ажурен, езиковидно оформен, с леко заострен връх и П-образен профил с нисък страничен борд. Запазена е долната половина от лицевата му част. Върху нея е изобразен обърнат надясно дракон с мощни, из-дути гърди, подчертани с ред вдлъбнати точки, вълча (?) глава с вирнати уши и отворена паст, от която стърчат остри, триъгълни зъби. На врата, зад ушите е представена настръхнала грива, предадена с къси напречни релефни черти. Тялото завършва с дълга змийска, S-овидно извита опашка с остър край, която в средната си част следва формата на рамката. Върху опашката с релефни черти са предадени люспите. От двата крака на дракона майсторът е представил само единия. Той е тънък и завършва с големи нокти на граблива птица (?). Върху крака на дракона е представена реалистично фигура на свит, обърнат наляво заек. От друг, симетричен на първия, дракон е запазена само лапата, разполо-жена от дясната страна на заека.
Случайного намиране на този коланен край не позволява прецизното му датиране. Поради фрагментарного му състояние не е ясен и начинът за при-крепване към ремъка. П-образният профил и следите от припой по вътрешната част на борда предполагат затваряне с друга, идентична част или с ламаринен гръб. Накрайникът от Разградско има ниски бордове, конто не се срегцат при известните ни накрайници, съставени от две еднакви части. По-вероятно е накрайникът да е бил затварян с ламарина.
За датировката на коланната украса от Разградско съдим по костена пластина, открита в гроб под могила до с. Шиловка на Самарска Лука (табл. 2,3)19. Върху нея са изобразени два, сплели “огнените” си езици, дракона в борба за заек. Находката е датирана в средата - втората половина на VII в. Сцената, представена върху нея, е единственият познат ни близък орнаментален паралел на находката от Разград. Изображението върху костената пластина “допълва” сплетените драконови езици, конто майсторът не е успял да предаде чрез леене върху накрайника. Явно, върху коланният детайл от Разград също са били изобразени два дракона, борещи се за заек.
В потвърждение на връзката между двете находки е и тезата на Р. Багаутдинов, според когото гробовете край Шиловка са оставени от население, бяга-що след разлада на Велика България. Косвени данни за датировката и прабългарската принадлежност на накрайника от Разград намираме в Историята на Мовсес Каганкатваци, където е запазено описание от края на VII в. (682 г.) на една от столиците на Царството на хуните — град Варачан. Неговото население (вероятно прабългарско)20 е носело амулета с изобразени на тях дракони21. От VII в. е и щампованият коланен накрайник от Абони (Унгария), гр. 292 (табл. 2, 7)22 - единственото познато ни изображение на китайски дракон в аварската металопластака. Според Ф. Дайм той е един от малкото примери за пряко ки-тайско влияние в аварското изкуство23. Технологически погледнато, находката
Борбамежду животни в коланната металопластика от...
115
от Разград е по-късна от накрайника от Абони. Според нас тя не е произведена преди края на VII в., когато модата на лети коланни украси постепенно измест-ва тази на щампованите.
Образът на дракона — митично същество с животинска глава, тяло на змия, птичи крила, лапи на тигър и нокти на орел, е широко застьпен в източноазиат-скага митология. Като стопанин на водната стихия, той обикновено се е свърз-вал с плодородието и е играл ролята на помощник на хората24. Драконите са типични за китайското изкуство, където те са повелители на дьждовете и бурите. Свързани благодарение на двойствената си природа и с подземните сили, драконите са посредници между небесния и земния свят. В Китай по времето на династиите Цин и Хан те са символ на мъжкото начало ян и на императора25. Характерно за китайската традиция е и изображението на заек, който е символ на Луната, женското начало ин и съпругата на императора. Два “борещи се”, състезаващи се дракона, гледащи един друг, представляват съчетание на силите ин—ян, както и на всички противоположни и взаимно допълващите се сили. Обикновено между тях се изобразява или Слънце, или Луна26. Според нас сюжетът, представен върху находките от Шиловка и Разград, е вариант на тази популярна в традиционно™ китайско изкуство сцена27. Според Р. Багаутдинов този сюжет отразява противоборство на небесните стихии и земните сили и няма нищо общо с традиционните изображения на митични същества във Византия и Сасанидския Иран28. Изследвайки “шиловската” пластина, той приема за тюркски или угорски племената, конто в източната част на Европа асимилират в своето изкуство тези символи от китайската митология29. Тяхно продължение в угро-тюркска среда вероятно е изображението на дракон върху коланна апликация от гр. 24 на Болше-Тиганския некропол (табл. 2, б)30, декорът на сребърен съд от Волжка България (табл. 2, 5)3’, както и украсата на т. нар. меч на Карл Велики (унгарска сабя от X в.) (табл. 2, 4)32. Според нас изображенията на дракон и заек върху свързани с древните български племена находки имат връзка с традиционната китайска култура. Годината на Заека (както вероятно и на Дракона) е присъствала в използвания от старите българи цикъл на дванадесетте животни, в основата на който лежи китайският кален-дар33. Неясно засега е дали сцената от “разградския” коланен накрайник е следствие на древни български митологични представи, влияние, дошло по пътя на коприната, или тя е “получена” чрез посредничество™ на съседни номадски племена и народи.
От територията на Североизточна България са известии и метални коланни части с украса от хищна птица, кълвяща животно34. Четири от тях са правоъ-гълни пластини, представляващи лицеви части от гайки за колан (табл. 3, 7, 2. 6, 11 )35. Те са бронзови, лети, еднолицеви, ажурни. Пластините са били при-крепвани чрез припой към липсващи сега скоби от ламарина, занитвани за ре-мъка. Две от тях са били двусъставни, за което свидетелстваг запазените върху долните им къси страни “челюсти” на шарнир (табл. 3, б, 77). Една от гайките
116
Боян Тотев, Олга Пелевина
е с фестониран бордюр (табл. 3, 11). Две гайки са напълно идентичны помежду си (табл. 3,1, 2). Сцена с хищна птица, кълвяща животно, е изобразена и върху една апликация за колан (табл. 3,13)36. Тя е бронзова, лята, еднолицева, ажурна, има щитовидна форма със заоблени страни и леко заострен връх. Апликацията е била прикрепвана към колана с два нита.
Композицията, украсяваща разглежданите находки, има няколко варианта: орел в профил с прибрани криле кълве по главата заек (табл. 3, 1, 2), птица (табл. 3, 6), елен (табл. 3, 11) и животно с труден за определяне вид (табл. 3, 13). Коланни украси с такъв декор се срещат изключително рядко. Засега ни е известна единствена тока от некропола край Скалистое (табл. 3, З)37, идентична дори по детайлите на декора и стила на изпълнение с две от гайките от Североизточна България (табл. 3, 1, 2). Тя е украсена с нападаща заек хищна птица. А. Айбабин датира токата в сравнително широки хронологически границы: VIII—IX в.38
Представените от нас метални коланни части заедно с токата от Скалистое позволяват да се прецизира посоченага от А. Айбабин датировка. В декора им се застъпват специфични белези като фестонирания ръб на бордюра (Североизточна България) (табл. 3,11) и изкуствено добавената към сюжета малка три-листна палмета (Скалистое) (табл. 3, 3) - елементи, характерны за типа колани Врап-Ерсеке, чието производство се поставя най-късно в първата четвърт на VIII в 39
Според А. Айбабин сюжстът на токата от Скалистое е византийски40, дока-то А. Комар41 и И. Гавритухин42 виждат в стила й аварско влияние. Основание за това те намират в сходния декор на сребърния колан от Фативиж43, където апликациите с килевиден връх са подобии по форма на аварските. Сочената от А. Комар като евентуален първообраз апликация от Болдог не е надеждно до-казателство за такова твърдение, най-малкото поради грешно интерпретирания сюжет (в случая - гьлъб, държащ кръст, който е символ на Светия дух (табл. 4, 9)44 и няма нищо общо със сцената на птица, нападаща животно. Птици много рядко се използват като елемент на декора в аварската коланна металопластика, а такъв вариант на сцената “терзание” там отсъства. Според нас, излишне е да се търсят точно “аварски” заемки в този декор на коланни части, който се среща и в салтовските некрополи (табл. 4,5, 7)45.
Върху токата и апликациите от Фативиж (табл. 4, 1-4) е изобразена не кълвяща, а носеща в ноктите си животно птица с разперени криле (орел в херал-дична поза). Тази сцена често се среща върху сасанидските предмета - метални съдове (табл. 4,8, 10) и геми46. В зароастрийската религиозна традиция този сюжет е астрален и е символ на обновлението на природата и на плодородието, като орелът е мъжкото начало, небето и слънцето, а животного е женското лунно начало, земята и водата47. По-късно, трансформиран семантически и художестве но, подобен сюжет се установява и в източното христианство.
Борба между животни в коланнатаметалопластика от...
117
Тази сцена се различава по митологична натовареност от композицията с кълвяща животно птица, украсяваща паметниците от България и Крим. Такъв сюжет е характерен за изкуството на западносибирските племена през I хил. сл. Хр. (табл. 3,4, 5, 8 10, 14)^. Сред тях и сред угорските племена на Прикамието изображенията на хищна птица, кълвяща животно, са олицетворявали борбата натотемните предци на различии фратрии. Явно този, иначе странстващ сюжет е сравнително често използван през първата половина на VIII в. от дунавските българи. Предпочитаните от аварите многофигурни сцени на “терзание” и борба между митични животни не са популярни сред тях. Едва ли това предпочи-тание е плод на случайност. Вероятно сюжетьт с птицата, разкъсваща с клюна си животно, отразява специфични угорски вярвания и е пренесен на Долния Дунав с някои от племената, пристигнали с Аспарух.
Въз основа на представения тук материал се налагат няколко основни извода:
— Сцените на борба между животни, украсяващи метални коланни части, са разпространени в Дунавска България през периода от края на VII докъм средата на VIII в. Те са много по-редки от коланните украси с растителен орнамент, конто окончателно се налагат в старобългарската металопластика през втората половина на VIII в.
- Реалистично предадената динамика в сблъсъка на борещите се животни, както и някои стилови белези в изображенията върху тези коланни детайли напомнят металопластиката на Втория аварски каганат, но разликата в предпочитаните сюжети е съществена. В тях учудващо слабо се забелязва влиянието на византийското и сасанидското изкуство.
— Изработката на украсени с борба между животни коланни части е не просто мода, съществувала през ранния период на Първата българска държава на Балканите. Тези сцени отразяват традиционни митологични представи, ха-рактерни за някои от племената, взели участие в основаването на Дунавската България.
БЕЛЕЖКИ
1 Р. Рашев. Ранносредновековнабронзова тока от Караманите.-Археология, 1990, 4,46 49, обр. 2.
2 Пак там, с. 48.
3 Пак там, с. 49
4 В. П. Даркевич. Художественный металл Востока VIII — XIII вв. Москва, 1976, с. 19.
5 В. Е. Флерова. Образы и сюжеты мифологии Хазарии. Москва, 2001, с. 106, рис. 24а/3.
6 С. Balint. Die Archaologie der Steppe. Steppenvolker zwischen Volga und Donau vom. 6 zum 10. Jahrhundert. Herg. F. Daim. Wien - Koln, 1989, P. 27, Abb. 5/4.
7 Ibidem, P. 26, Abb. 4/1.
118
Боян Тотев, Олга Пелевина
Н. Мавродинов. Прабългарската художествена индустрия. - Мадара 11. София, 1936, с. 210, обр. 243/3.
9 Ф. Дайм. История и археология авар. — МАИЭТ, IX, 2002, с. 312.
10 Н. Dannhejmer. Bizantinische Grabfunde aus Sizilien. Miinchen, 1989, P. 27, Abb. 10/3.
11 Ibidem, Abb. 10/2.
12 O. von Hessen. Byzantinische Schnallen aus Sardinien im Muzeo archeologico zu Turin. - Studien zur Vbr - und Friihgeschichlichen Archaologie. Festschrift fur Joachim Werner zum 65. Geburstag, II. Miinchen, 1974, Abb. 1/4.
13 В. Плетньов. Токи с изображения на животни от Североизточна България. — Епохи, 3-4, 1997, 71-88.
14 В. Бешевлиев. Първобългарите. София, 1981, 87-88.
15 Р. Рашев. Цит. съч., с. 48.
16 Българите и техните съседи през V-X век. Каталог на изложба. Варна, 2004, с. 55, кат. № 36.
17 Ф. Дайм. Цит. съч., с. 309.
18 Накрайникът се намира в частна колекция.
19 Р. С. Багаутдинов, А. В. Богачев, С. Э. Зубов. Праболгары на Средней Волге. Самара, 1998, 104-107, рис. 21/1.
20 М. И. Артамонов. История хазар. Ленинград, 1962, с. 184; Д. Димитров. Прабългарите по Северното и Западного Черноморие. Варна, 1987, с. 50.
21 Д. Димитров. Цит. съч., 44-45.
22 F. Daim. “Byzantinische” Giirtelgamituren des 8. Jahrhunderts — Die Awaren am Rand der byzantinischen Welt. Innsbruck, 2002, Abb. 60.
23 Ibidem, P. 134.
24 Мифы народов мира. T. I. Москва, 1980, с. 394
25 Пак там, с. 652.
26 Сайт http://www.symbolist.ru/
27 В. Зунг. В фаянсе, дереве и камне. - Вьетнам, 1988,3.
28 Р. С. Багаутдинов, А. В. Богачев, С. Э. Зубов. Цит. съч., с. 105.
29 Пак там, с. 107.
30 Е. А. Халикова. Больше-Тиганский могильник. - СА, 1976,2, рис. 11/17.
31 Сокровища Приобья. Каталог. Санкт-Петербург, 1996, с. 90, кат. № 35.
32 С. Balint. Op. cit., Р. 215, Abb. 111/1.
33 Л. Дончева-Петкова. Митологични изображения от Българското средновеко-вие. София, 1996, с. 84.
34 За представените тук находки виж: Б. Тотев, О. Пелевина. Новые данные о ранних поясах Дунайских болгар. - АДСВ, 36 (под печат).
35 Гайката от с. Марат се съхранява в колекцията “Стара България” на Акцио-нерно застрахователно дружество “Болгария”, Варна; останалите гайки се намират в частна колекция.
36 Апликацията се намира в частна колекция. Изразяваме голяма благодарност на собственика за възможността материалът да бъде публикуван.
37 Е. В. Веймарн, А. И. Айбабин. Скалистинский могильник. Киев, 1993, рис. 19/5.
38 Пак там, с. 174.
Борбамежду животни в коланнатаметалопластика от...
119
39 J. Werner. Der Schatzfund von Vrap in Albanien. - Studien zur Archaologie der Awaren. II. Wien, 1989; Catalogue of The Avar Treasure. Sothrby Parke Bernet & CO. London, 1981.
40 E. В. Веймарн, А. И. Айбабин. Цит. съч., с. 174.
41 А. В. Комар. Происхождение поясных наборов раннесалтовского типа. - Культуры евразийских степей второй половины I тыс. н.э. (из истории костюма). Самара, 2001, т. 2, 109-110.
42 И. О. Гавритухин, А. М. Обломский. Гапоновский клад и его культурно-исторический контекст. Москва, 1996, 137-138.
43 В. Козловська. Ср1бний скарб чаав Великого переселения народ!в з с. Фапвиж на Чернптвщиш. -Ювиюйний зб!рник на пошану академика М. С. Грушевського. Киев, 1928, табл. I.
44 Z. Cilinska. Kov v ranoslovanskom umeni. Tatran, 1981, S. 52, Rep. 48.
45 С. А. Плетнева. От кочевий к городам. — МИА, 1967, № 142, с. 150, рис. 40/10; С. А. Плетнева. Подгоровский могильник. - СА, 1962, 3, с. 244, рис. 2/9.
46 В. П. Даркевич. Цит. съч., с. 24.
47 В. Ю. Лещенко. Сасанидское блюдо Пермской художественной галереи. - СА, 1966, 2, с. 319.
48 Сокровища Приобья..., с. 61, кат. № 15; В. А. Могильников. Угры и самодийцы Урала ! Западной Сибири. — Финно-угры и балты в эпоху средневековья. Москва, 1987, 226-227.
120
Боян Тотев, Олга Пелевина
Таблица 1
10
Таблица 1. Паметници със сцена "терзание 1 — с. Караманите, Варненско; 2 — Га-лиат, Северен Кавказ; 3 — Прикубание; 4 — Песчанка, Северен Кавказ; 5 — медальон върху кана № 2 от Нагидь сент Миклош; 6 - сребърно блюдо от с. Комарове, Русия (Пермска обл.); 7 — Мусомели, Сицилия; 8 — Сардиния; 9 — Сирия; 10 — Несебър (no Р Рашев, С. Balint, В. Флъорова, В. Даркевич, Н. Dannhejmer, О. von Hessen).
Борбамежду животни в коланнатаметалопластика от...
121
Таблица 2
Таблица 2. Паметници, украсени с дракони: 1 — Североизточна България, Разградско; 2 — възстановка на коланния накрайник от Разградско; 3 — костена пластина от Шиловка, Русия (Самарска Лука); 4 — декор върху т.н. меч на Карл Велики; 5 — фрагмент от сребьрно блюдо (Волжка България), р-н на Сосвински городок, Русия; 6 — Болгие—Тигански некропол, гр. 24, Русия; 7 — Абони, гр. 292, Унгария(поР. Багаутдинов, С. Balint, Сокровища Приобья, Е. Халикова, Е Daim).
122
Боян Тотев, Олга Пелевина
Таблица 3
Таблица 3. Коланни части с ‘ 'кълвяща птица ” и техни парад ели: 1—Североизточна България; 2—с. Марат, СИБългария; 3—Скалистое, Крим; 4—некропол Сайгатински III, Приобие; 5 -р. Юрибей, Приобие; 6 -Североизточна България; 7—с. Малая Перегцепи-на, Украина; 8,9-некрополРедка, Приобие; 10-с. Тюково, Приобие; 11 -Североизточ-наБългария; 12-Саркел; 13-СевероизточнаБългария; 14-некрополРедка, Приобие (по В. Ковалевская, Н. Федорова, В. Могильников, С. Плетнева).
Борба между животни в коланната металопластика от...
123
Таблица 4. Паметници с декор във вид на орел, носещ жертва: 1-4 — Фативиж, Украина; 5 — Салтовски некропол, Украина; 6 — Североизточна България; 7 — Подгоровски некропол, Украина; 8 - с. Мальцева, Русия (Пермска обл.); 9 — Комарно, Словакия; 10 -с. Суды, Русия (Пермска обл.) (no С. Balint, В. Михеев, С. Плетнева, В. Даркевич, Z. Cilinska, В. Лещенко).
124
IMAGES OF FIGHT BETWEEN ANIMALS IN THE BELT METAL PLASTICS FROM THE PAGAN PERIOD OF THE DANUBE BULGARIANS
Boyan Totev and Olga Pelevina
(abstract)
The article presents the main types of metal belt items: buckles, applications, tabs and loops decorated with scenes featuring animal fight scenes. They have been discovered accidentally in Northeast Bulgaria (except the buckle from Karamanite, region of Varna, and the tab from Nessebur).
The scenes of animal fight on metal decorations of belt parts were widely distributed in Danube Bulgaria from the late 7th to the mid 8'h centuiy. They are much rarer than the belt parts with vegetative ornamentation which became finally dominant in Old Bulgarian metal plastics during the second half of the 8th century.
Stylistically, the decoration of the Karamanite buckle resembles that of the belt ornaments from the second Avar khaganate. As a composition the scene represented on the buckle is closer to belt parts from North Caucasus and some Byzantine buckles of the 7th century.
Unique is the loop from the Razgrad region, on which dragons fighting for a hare are depicted. This scene has been borrowed from the Chinese tradition but it was obviously understood by the Proto-Bulgarians.
The territory of Northeast Bulgaria has also yielded metal belt parts decorated with a predatory bird pecking an animal. This topic is typical of the art of the West Siberian and Ugor tribes of the Kama river region during the first millenium A.D. The subject of a bird tearing the skin of an animal with its beak reflects specifically Ugor beliefs and it was brought to the Lower Danube by some of the tribes which accompanied the Bulgarian Khan Asparoukh.
125
НОВИ ДАННИ ЗА РАННОСРЕДИОВЕКОВНИ БЪЛГАРСКИ НЕКРОПОЛИ
Валери Йотов
След по-цялостните изследвания на Ж. Въжарова и U. Fidler за ранносред-новековните български некрополи1 голяма част от сведенията по тази тема на-мериха място в събраните и публикувани по инициатива на Р. Рашев “Магери-али за картата на средновековната българска държава”2.
По-долу ще представя нови данни за ранносредиовековни гробове и некрополи в Североизточна България и Румъния (карта).
1. Две стремена и меч от района на с. Доброплодно, Варненско (обр. 1: а, б)3
Стремената (обр. 1: а) са изработени от обла желязна пръчка. Имат кръгла форма на корпуса. Ушите за окачване са закръглени, незатворени. Стъпалата са елипсовидни с изпъкнали ребра. Височината им е съответно: 145 и 150 мм.
Мечът не е запазен. Описанието на К. Шкорпил в старата инвентарна книга на музея гласи “меч двуостър, с тясна ръкохватка, на която е запазен един нит, върхът липсва; работната част—корозирала и на няколко места—отчупена; дъл-жина - 60 см, макс, ширина - 3.9 см” (рисунка по описанието - обр. 1: б).
Стремената с кръгла форма и незатворени уши за окачване се наричат още “осморкообразни”4. Известно е, че се появяват за първи път в VII в., като най-ранните са от тюркския некропол Кудыргэ (VI—IX в.)5. В следващите столетия се разпространяват в стелите на Евразия6 и в Централна Европа7. Според някои автори в края на VIII - началото на IX в. вече са анахронизъм8.
Имайки предвид датировката на стремената, мисля, че мечът може да бъде датиран най-общо в VII—VIII в. Съгласно описанието на Шкорпил мечът може да бъде сравнен с класифицираните от Lazslo Simon ранноаварски мечове от тип III - “прави двуостри мечове, без предпазител” и размери: дължина- 93-95 см; ширина 3,7-4 см. За датировката на двуострите аварски мечове същият автор отбелязва, че повече от 75% се датират в първата половина на VII в. Simon също така допьлва, че от двуострите мечове тези с по-малка дължина са повече разпространени във втората половина на VII в.9
Важно е да се отбележи, че в това време стремена и мечове се откриват почти винаги в единични гробове или в некрополи. Макар да липсват подробности за обстоятелствата на намирането, това ме кара да мисля, че находките от Доброплодно са част от инвентар на гроб10. Така към определените от Р. Рашев
126
Валери Йотов
открити на Балканский полуостров гробове с датировка в VII - началото на VIII в.11 може да бъде включена и тази находка.
2. Кана от Провадия (обр. 2)
Намерена е в 1967 г. в изкоп при разширение на завод “Христо Смирнен-ски” - сега фирма “Протеке”. В каната е имапо пепел и кости12.
Каната е изработена на бавно колело от сиво-черна глина. Устието е три-листно. От средата на шийката излиза дръжка, която се евързва с тялото в горната му половина. Тялото на каната е с излъекана повърхност и със седем вдъл-бани линии. Размери: височина— 190 мм; макс, диаметър - 143 мм.
Нови данни за ранносредновековни български некрополи
127
По форма, размери и украса каната има много паралели сред керамичните съдове, открити в датирани в VIII—IX в. ранносредновековни български дву-обредни некрополи. Подобии кани с врязани по най-издутата част на тялото линии има открити в гроб 19 (трупоизгаряне) в некропола до Кюлевча13, в гроб 101 (трупоизгаряне) в некропола до Бдинци14, в некропола до Нови пазар - кана, открита извън гробовете15, а също и в некрополите до Върбяне и Църк-вица, Шуменско16.
Няма съмнение, че каната е от гроб с трупоизгаряне в ранносредновековен български двуобреден некропол.
3. Гривни - 2 бр. от с. Карапелит, Добричко (обр. 3)
Намерени са в 1967 г. в източната част на землището на селото (в нива, южно от доскорошния полигон — авиационно стрелбище)17. Местен жител ми съобщи, че при оран тук са откривани горели кости.
Гривните представляват незатворени медни ленти с четири канелюра, конто оформят три изпъкнали линии. В средата на лентите личат следи от припоя-ване на недостигнали до нас апликации с квадратна основа. Размери: дължина - 194 мм; ширина - 15 мм.
Подобна гривна е открита в гроб 32 в аварския некропол (VIII в.) в Pilismarot - Basaharc, Унгария18. Две гривни със същите форми и размери са от ранносредновековния български двуобреден некропол до Platonesti, окръг lalomifa в Румъния19. Гривни (сребърни) с апликации в средата на лентата има открити и в ранносредновековните български двуобредни некрополи до Черна, Добричко, и Хърсово, Шуменско (най-обща датировка в VIII - първата половина на IX в.)20.
Напълно вероятно е двете гривни да са от гроб в ранносредновековен български некропол.
4. Некропол в с. Плачи дол, Добричко
В центъра на селото, западно от сградата на бившата селска лечебница. За некропола научих през август 1997 г. от Ивелин Петров, в чийто двор е била открита кана и няколко гърнета (последните не са били запазени). В съседство са откривани гробове с трупополагане, ориентирани в посока север - юг. През месец октомври същата година направих сондаж в двора на лечебницата. По-паднах само на един гроб (трупоизгаряне в яма) с гьрне.
Материали от некропола:
1. кана от сива глина, на дъното - знак + (обр. 4: а)21. Размери: височина - 256 мм; максимален диаметър - 152 мм;
2. гьрне от тъмнокафява глина (обр. 4: б). Размери: височина — 142 мм; максимален диаметър - 139 мм.
Каната и гърнето имат много паралели сред ранносредновековната българска керамика22, което заедно с предварителните сведения и резултатите от сондажа показва, че това е нов ранносредновековен български двуобреден некропол с датировка в VIII—IX в.
128
Валери Йотов
5. Некропол в с. Могилище, Каварненско
През лятото на 1995 г. в Исторический музей в Добрич бе донесена кана, която не бе трудно да се датира в Ранното средновековие Приносителят я намерил при строителни работи в двор, намиращ се в северозападния край на сел ото23.
Редовни археологически разкопки се проведоха през септември 2002 г. Бяха направени 5 изкопа и проучени 15 гроба - 7 трупоизгаряния в ями и 8 тру-пополагания. Ориентацията на гробовете с трупополагане е север - юг
Материали от некропола24:
1. кана, сива глина (открита преди разкопките). Размери: запазена височина - 146 мм (обр. 5: а);
2. гърне, сиво-черна глина (гроб 8-трупоизгаряне). Размери: височина — 83 мм; максимален диаметър - 109 мм (обр. 5: б);
3. гърне, светлокафява глина, излъскани ивици (гроб 8-трупоизгаряне). Размери: височина - 67 мм; максимален диаметър - 90 мм (обр. 5: в);
4. гърне, жьлтокафява глина (гроб 15-трупоизгаряне). Размери: височина - 96 мм; максимален диаметър — 130 мм (обр. 5: г);
5. мъниста-2 бр., стьклена паста (гроб 13-трупоизгаряне (обр. 5: д);
6. фрагменти от глинени съдове (обр. 5: е) и ножче (обр. 5: ж) от разрушени гробове.
Погребалният обряд и паралелите на материалите25 показват, че това е нов ранносредновековен български двуобреден некропол с датировка в VII1-IX в.
6. Некропол в с. Страшимирово, община Белослав
Първите сведения за некропола ми съобщи Мариан Маргос, който през есента на 2002 г. донесе в Археологический музей във Варна фрагментирано гърне, което по-късно бе възстановено26. Намерено е в двора на семейство Ми-хайлови, ул. 10, № 2 в споменатото село. В техния и съседния двор са открива-ни човешки скелета, а също и една антична тухла, вероятно от гробна камера - трупоизгаряне.
Гърнето е изработено на бавно колело от тъмнокафява глина (обр. 6)27. По тялото има вертикални излъскани ивици. Устийният ръб е удебелен. Размери: височина — 124 мм; максимален диаметър — 173 мм.
При редовни археологически разкопки през септември 2003 г.28 бяха откри-ти фрагменти от глинени съдове и бе разчистен гроб с трупоизгаряне. На 0,50 м източно от разкрития гроб, на дълбочина 0,75 м от повърхността бяха открита няколко антични тухли - вероятно остагьци от разрушен гроб. Всичко това, но най-вече формата и украсата на гърнето насочват към извода, че това е нов ранносредновековен български двуобреден некропол с датировка в VIII—IX в.
Ще представя и няколко публикувани в румънската археологическа литература29 и непубликувани сведения за гробове и некрополи от територията на Румъния, конто според мен са от времето на Ранното българско средновековие.
Нови данни за ранносредиовековни български некрополи
129
По една или друга причина те са останали извън вниманието на българските изследователи.
7. Гърне от гроб до Hane$ti, окръг Boto$ani (обр. 7)30
Гърнето е намерено в близост до малка река, на 60 см дълбочина и според сведенията на откривателите до него е имало човешки скелет. Не е дадена определена датировка. Илюстрацията е малка снимка, от която се вижда, че става дума за гърне с форми и украса, характерни за Ранното българско средновековие31.
8. Некропол до Latatii-Cimpeni, община Praeni, окръг Botojani32
Открити са четири гроба с обряд трупополагане (не е посочена ориентаци-ята) и четири големи гърнета (вероятно във всеки гроб по едно). В илюстратив-ния материал за некропола е показано гърне, на което липсва долната половина (обр. 8). Горнага част на тялото е украсена с врязани прави и вълнообразни линии. Вълнообразни линии има и на вътрешната част на устието.
Погребалният обряд и най-вече формата и украсата на гърнето33 насочват към извода, че четирите гроба са от ранносредновековен български двуобреден некропол с датировка в VIII—IX в.
9. Гроб (некропол) до Baneasa, окръг Galati34
При строеж на къща е открит скелет, ориентиран в посока север-юг (глава на север) и до него сабя със запазена дължина 55 см (обр. 9). В други дворове са намирани гърнета, кани и човешки кости - без съмнение от некропол. В близост археолози са локализирали селища от бронзовата и халщатската епоха и от Ранното средновековие (etapa protodridu).
Сабята е с прав клин и с наклонена към острието ръкохватка. Тези й особено-сти я определят в групата на ранните саби (датировка в VIII—IX в.), конто на Долния Дунав се свързват с прабългарите35.
Сведенията за гроба и находките ми дават основание да предположа, че гробът от Baneasa е от ранносредновековен български некропол от VIII—IX в.
10. Некропол до Platone^ti, окръг lalomita
Част от материалите от некропола са изложени в музея в Slobozia, където можах да ги видя през месец ноември 2004 г.36 Некрополът е двуобреден (тру-поизгаряния в ями и в тухлени камери и трупополагания) - около 600 гроба. Любопитството ми бе провокирано от откритите две саби. Едната е от гроб с трупополагане и кости на крава, а другата - от гроб с трупополагане и кожа на кон. Открити са още бронзово огледало, две малки бронзови антропоморфни статуетки, глинени съдове и други материали. Погребалният обряд и находките имат много аналози в ранносредиовековни български некрополи от VIII—IX в., както от Русия и Украина, така и на Долния Дунав37.
11. Гроб (некропол) на около 18 км в западня посока от Oltenita, окръг Calara§i38
Гробът е с трупополагане. Скелет на възрастен индивид. Вляво от долните крайници има гърне с врязани линии.
130
Валери Потов
Формата и украсата на гьрнето ми дават основание да допусна, че гробът е от ранносредновековен български некропол от VII I—IX в.
Надявам се, че публикуването на нови данни за ранносредновековни български некрополи ще улесни едно бъдещо обобщаващо изследване в тази насо-ка. Що се отнася до сведенията за такива некрополи на територията на Румъ-ния, те са полезни още и за това, че поради неразбираеми за науката причини понякога се интерпретират недостатъчно коректно. Дълг на българската археология е да намери пътища за решаване на някои основни проблеми на ранно-средновековната българска археология по материали не само от територията на България, но и от съседните страни.
БЕЛЕЖКИ
1 Ж. Въжарова. Славяни и прабългари (по данни от некрополите от V1-XI в. на територията на България). София, 1976; U. Fidler. Studien zu Graberfeldem des 6. bis 9. Jahrhunderts an der unteren Donau, 1,2.- Universitatsforschungen zur prahistorischen Archaologie, Band 11. Bon, 1992.
2 P. Рашев (съставител) и колектив. Материали за картата на средновековната българска държава. — Плиска-Преслав, 7, 155—332. Това без съмнение много полезно събрание вече е библиографска рядкост. Мисля, че е време за преиздаване на “Материали за картата...” с обогатена, допълнена и по-нагледно представена информация.
3 Намерени са през 1927 г. Сведението може да се смята за достоверно. Находките са донесени във Варненския музей със съдействието на тогавашния управител на Про-вадийска околия. Стремената се съхраняват в средновековния фонд на Археологиче-ския музей във Варна, инв. № IV 269.
4 А. Кирпичников. Снаряжение всадника и верхового коня на Руси IX—XIII вв. Ленинград, 1973, с. 48; А. Крыганов. Восточноевропейские кочевнические стремена второй половины VI1-X вв. - Вестник Харьковского университета, № 343, 2, Харьков, 1989, с. 110; W. Swietoslawski. Strzemiona sreniowieczne z ziem polski. Lodz, 1990, p. 38.
5 А. Гаврилова. Могильник Кудыргэ как исторический источник по истории алтайских племен. Москва - Ленинград, 1965, с. 34, рис. 8: 8.
6 А. Крыганов. Восточноевропейские..., с. ПО.
7 J. Hampel. Altertumer des friihen Mittelalters in Ungam, I—III. Braunschweig, 1905, I, S. 226-230, fig. 517, 528; III, taf. 428.
8 А. Амброз. Стремена и седла раннего средневековья как хронологический показатель. - СА, 1973,4, 85-86; А. Кирпичников. Снаряжение..., с. 48.
9 L. Simon. Korai avar kardok. - Studia comitatensia, 22, Szentendre, 1991, 263-346. В отнасяните към ранните българи гробове от така наречената трупа “Сивашовка” най-характерната находка е меч (11 броя, само един - двулезвиен с дължина 85 см) - вж. второго издание: Р. Рашев. Прабългарите през V-VII век. В. Търново, 2004, с. 96.
10 Другата възможност е стремената и мечът да са укрита сборка находка, но не са ми известии случаи на подобен състав на находка. Находката от Соколаре (меч, медей котел, юзда, върхове на стрели) по всяка вероятност също е от гроб — вж.: Пл. Иванов. Аварски находки от Северозападна България. - ППИК, 3, 1997, 272-282; Р. Рашев. Прабългарите..., с. 179.
Нови данни за ранносредновековни български некрополи
131
11 Р. Рашев. Цит. съч., 175-181.
12 В ГМ Провадия, инв. № 890. Информацията е от инвентарната книга на музея. Благодаря на директора на музея Св. Аджимлерски за съдействието.
13 Ж. Въжарова. Славяни и прабългари..., с. 99, обр. 53: 10.
14 Пак там, с. 166, обр. 104: 3.
15 Ст. Станчев, Ст. Иванов. Пекрополът до Нови пазар. София, 1958, с. 14, табл. XIII: IV, 3; XIX: 3
16 Хр. Стоянова. Глинени съдове от VIII—IX век от фонда на Исторически музей - Шумен. - ППИК, 3, 1997,330-331, обр. 1: 1,3.
17 Съхраняват се в средновековния фонд на Историческия музей в Добрич - инв. №2557.
18 В. Szoke. Die Beziehungen zwischen dem oberen Donautal und Westungam in der ersten Halfte des 9. Jahrhunderts (Frauentrachtzubehor und Schmuck). - Studien zur Archaologie der Awaren 4. Archaeologia Austriaca Monographien, Band 2. Wien, 1992, S. 932, Taf. 8: 32, 6.
19 За този некропол виж по-долу в статията.
20 За този тип гривни и по-прецизната им датировка вж.: Б. Тотев, О. Пелевина. Сребърните накити от гроб 3 на ранносредновековния некропол при с. Черна, Добри-чко. - AMV-III (Българските земи през средновековието (VII—XVIII в.) - историко-ар-хеологически проучвания; сборник в памет на Ал. Кузев - под печат).
21 Каната не беше предадена в музея.
22 Л. Дончева-Петкова. Българската битова керамика. София, 1977.
23 Първите сведения дължа на Кирил Бързаков - учител по история, сега - директор на училището в с. Стефаново, Добричко. Некрополът се намира в стопанския двор на Генчо и Мара Иванови. Изказвам дълбока благодарност на г-н К. Бързаков за съдействието, което ни оказа.
24 Каната е в К. Бързаков. Останалите материали са във фонда на Археологически музей — Варна с инвентарни номера IV 5809-1V 5811.
25 Виж Д. Димитров. Прабългарите по Северного и Западною Черноморие. Варна. 1987, 207-220 и Л. Дончева-Петкова. Цит. съч.
26 Благодаря на Мариан Маргос за информацията и съдействието.
27 AM - Варна, инв. № 5808.
28 Разкопки на автора и Вл Славчев.
29 Сведенията основно са от археологическата карта на румънската част на Молдова. N. Zaharia, М. Petrescu-Dimbovita, Em. Zaharia. AjezSri din Moldova. Bucuresti, 1970.
30 Ibidi, p. 245, Pl. CCV: 12.
31 Л. Дончева-Петкова. Цит. съч.
32 N. Zaharia, M. Petrescu-Dimbovita, Em. Zaharia. Ajezari..., p. 250, Pl. CCXXXII: 5.
33 Л. Дончева-Петкова. Цит. съч.
34 N. Zaharia, M. Petrescu-Dimbovita, Em. Zaharia. A§ezari..., p. 311, Pl. CCXL: 20.
35 Виж: В. Йотов. Въоръжението и снаряжението от българското средновековие (VI1-X1 в ). Варна, Велико Търново, 2004, 61-65 и посочената там литература.
36 Благодаря на разкопвача на накропола д-р Георге Матей (археолог в музея в Slobozia), който бе любезен да ми покаже голяма част от материала. Остава да се на-дяваме на скорошна научна публикация на този, според мен много важен за среднове-
132
Валери Йотов
ковната българска археология некропол. Виж съшо предварителната публикация: Gh. Matei. Platonesti, jud. lalomita. - In: Cronica, 1997, Calarasi, 20-24 mai, 1998, 57-58. 3a този некропол съобщава и A. Ionita, каго сякаш с неудобство споменава, че “погребалният ритуал е характерен за народности, свързвани със Галтово-Маяцката култура (прабългари, печенеги), и допуска датировка в края на IX в. (?)” - вж.: A. Ionita. Morminte de calareti la Nordul Dunarii de Jos in sec. X-XIII. - In Prinos lui Petre Diaconu la 80 de ani. Braila, 2004, p. 474.
37 Д. Димитров. Цит. съч. Някои от гърнетата и каните са от малкото познати ми по публикации, във фондове и експозиции глинени съдове от това време, конто имат паралели само в некрополите на ранимте българи в така наречената Самарска дъга —за тях вж.: Г. И. Матвеева. Могильники ранних болгар на Самарской луке. Самара, 1997, 78-84, рис. 48-51.
38 Скелетьт и гърнето са вдигнати заедно с прьстта и са изложени под стьклен ка-пак в лапидариума на музея в Калъраш, Румъния. Благодаря на директора на музея д-р Мариян Нягу за информацията за местонамирането.
Нови данни за ранносредновековни български некрополи
133
Обр. 1: а, б. Две стремена и меч от Доброплодно, Варненско
Обр. 2. Кана от Проводил
134
Валери Йотов
Обр. 3. Гривни от Карапелит, Добричко
Обр. 4. Некропол до Плачи дол, Добричко; 4: а. кана;
4: б. гърне
Нови данни за ранносредновековни български некрополи
135
Обр. 5. Некропол до Могилище, Каварненско; 5: а. кана; 5: б-г. гърнета;
5: д-ж. мъниста, фрагменти от глинени съдове, ножче
136
Валери Йотов
Обр. 6 Гьрне от Страшимирово, Варненско
Обр. 7. Гьрне от Hane^ti, окръг Boto^ani
Обр. 8. Гьрне от Latatii-Cimpeni, община Praeni, окръг Boto^ani
Обр. 9. Сабя от Baneasa, окръг Gala[i
137
NEW EVIDENCE OF EARLY MEDIAEVAL BULGARIAN NECROPOLISES
Valeri Yotov
(abstract)
The author presents new information about early mediaeval graves and necropolises in Northeastern Bulgaria and Roumania:
1. Two stirrups and a sword from the area of the village of Dobroplodno, district of Varna (fig. l:a,b);
2. A pitcher from Provadia (fig. 2);
3. Two bracelets from the viciuity of the village of Karapelit, district of Dobrich (fig. 3);
4. A necropolis in the village of Plachi dol, district of Dobrich: a pitcher and a pot (fig. 4:a,b);
5. A necropolis in the village of Mogilishte, district of Kavama: a pitcher, pots, beads and a knife (fig. 5:a-g);
6. A necropolis in the village of Strashimirovo, district of Beloslav: a pot (fig. 6);
7. A pot near the village of H&ne§ti, district of Boto§ani (fig. 7);
8. A necropolis near LStatii-Cimpeni, community of PrSeni, district of Botojani: a pot (fig. 8);
9. A grave (necropolis) near Baneasa, district of Galati: a sabre (fig. 9);
10. A necropolis near Platone§ti, district of lalomita;
ILA grave (necropolis) about 18 kms west of Oltenita, district of CftlSraji.
The publication of new evidence about early mediaeval Bulgarian necropolises will enable a future general study in this field.
138
РАННОСРЕДНОВЕКОВЕН НЕКРОПОЛ В КВ. ДИВДЯДОВО, ГР. ШУМЕН1
Тодор Балабанов,
Георги Атанасов
На 17 март 1987 г. в Окръжен исторически музей гр. Шумен бе съобщено2, че при изкопни работи в избата на стара кыца в кв. Дивдядово3, са открити човешки кости и златни накити. Сыцият ден се установи на място4, че при изкопните работи са били унищожени два гроба. Повечето от костите са били изхвърлени, заедно с пръстта, на градското сметище. Запазени бяха само част от черепите и кости от крайниците. Дъната на гробпите ями, чиито очертания личаха в пода на избата, бяха засипани с чиста пръст.
Ориентацията на гробовете е И-3, с 10° отклонение на североизток - юго-запад. Според работниците, погребаните и в двата гроба са били по гръб, с глава на запад и ръце, опънати покрай тялото. В първия гроб, който се е намирал в югозападния ъгъл на избата (обр. Ц), е била намерена бронзоватока (обр. 3j). При огледа на костите, останали от този гроб, установихме, че долната челюст и два от шийните прешлени са оцветени със синьо-зелени петна, което се дъл-жи на досега им с медни, бронзови или сребърни накити, по всяка вероятност останали незабелязани от работниците и изхвърлени заедно с пръстта. Вторият гроб се намира на 1,50 м източно от първия От дясната страна, до главата на погребапия, е било открито гьрне (обр. 2,), запълнено с пръст. Около главата и върху гърдите са били намерени една златна обеца, два златни наушника, пет златни мъниста и една сребърна бипирамидална висулка (обр. 32 5)5. Между малкото запазени човешки кости от този гроб открихме и кости от агне. Работниците твърдят, че животинските кости са намерени при долните крайници на погребапия.
За да се провери съществуват ли други гробове в избата и около къщата, бяха направени допълнителни сондажни проверки6. На 2 м южно от гроб 2, в югоизточния ъгъл на избата бе открито още едно гьрне с врязана украса (обр. 22). Без съмнение то също е било поставено в гроб (№ 3), разрушен при стро-ежа на къщата. Други три гроба (№ 4, 5 и 6) бяха открити в сондаж, разполо-жен в двора, пред южната фасада на къщата. Тези гробове бяха датирани от П. Петрова в XVIII-XIX в. (?). Два от тях тя свързва с християнската обредност, а третият - с ислямската погребална практика7. В действителност фактите оп-ровергаха заключепията й. Ипформацията на местните жители, че в близост до откритите гробове е имало турски сарай и други граждански постройки, съ-ществували до средата на XIX в., т.е. преди построяването на сегашната къща,
Ранносредновековен некропол в кв. Дивдядово, гр. Шумен
139
не доказва, а изключва възможностга на същото място и по същото време да е съществувал некропол. Още по-малка е вероятностга на едно и също място, по едно и също време (особено през XVIII и XIX в.), да бьдат погребвани христи-яни и мюсюлмани. Откритите под черепа на погребания в гроб № 6 (в сондажа на П. Петрова № 3) медиа обеца и част от желязно ножче са не само “в разрез с погребалния обред на ортодоксалния ислям” (както ги обяснява П. Петрова), а са аргумент за определяне на гроба в езическия период на Българското средновековие. В подкрепа на това заключение е и положението на скелета. Мъртвият е бил погребай по гръб, с ръце, опънати покрай тялото, ориентирано запад-изток. Този начин на погребване е характерен за по-голяма част от езиче-ските прабългарски погребения8. Ето защо обяснението на П. Петрова, че това положение на скелета е “резултат на завиване на мъртвеца в саван”9, е неосно-вателно. Останалите два гроба, в конто мъртвите са положени по християнски обред, с кръстосани на гърдите ръце, също са от Ранното средновековие. Това се потвърждава от двете сферични бронзови звънчета с прорез в средата, намерени в насипите на гребните ями. За тях П. Петрова не споменава нищо в публикуваното резюме на отчета10.
Разногласията, конто възникнаха във връзка с новооткритите гробове около къщата на баба Симана, наложиха продължаване на сондажните проверки в района11. За съжаление нови гробове около къщата не се откриха. Изясни се обаче, че в западната половина на двора (сондаж № 6 и 7) действително има останки от основи на стара сграда, разрушена не по-късно от средата на XIX в. В културния слой между основите, на дълбочина до 2 м, се откриха фрагменти от турски фаянс, характерен за XVIII в. Изясни се също, че конфигурацията на терена около къщата и административната сграда на някогашното ТКЗС е про-менена през последните 150 г. толкова много12, че тук трудно бихме могли да попаднем на нови гробове от ранносредновековния некропол. Възможност да получим допълнителни сведения за некропола бе информацията на местните жители и проучването на незастроен и необработван терен, извън граничите на съседните дворове.
По информация на местните жители, през 1968 г. при строежа на административната сграда на ТКЗС, която се намира на 30 м източно от къщата на баба Симана, са били разрушени десетки гробове. За това не е било съобщено в ОИМ - Шумен, и при механизираните изкопни работи не е обърнато внимание на гроб^вете и за предмети около човешките кости. Единствената находка, запазена от това време, е гърне с врязана украса, предадено в музея след при-ключването на строежа (обр. 23)13. Гробът, в който е намерено гърнето, е бил ориентиран север - юг14.
Площадката, на която е изградена административната сграда на ТКЗС, не е единственото място в района, където са откривани гробове. По сведение на местните жители и в други съседни дворове, при различии строителни дей-ности, са откривани човешки кости. В един от тези гробове, разкопан през
140 Тодор Балабанов, | Георги Атанасов}
1972 г. в двора, на 15 м южно от кыцата на баба Симана, са били намерени “няколко бронзови плочки с неясна украса”. От описанието на информатора може да се заключи, че “плочките” са били, най-вероятно, част от коланна гарнитура, чиято съдба не успяхме да проследим15.
На около 50-70 м югозападно от кыцата на баба Симана, по десния скат на сыцествуващо сега малко дере, поройните дъждове често са измивали по-върхностния земен слой, достигайки до гробове с човешки кости. През 1985 г. на това място, при подравняване на терена за изграждане на детска площадка, са били унищожени десетки гробове. В профила на отвесния скат личат очер-танията на 9 гробни ями, пресечени от греблото на машината. Под тях все още се откриват разпилени човешки кости. Върху терена над детската площадка и съседните до нея лозя, също се откриват части от човешки кости. В началото на огледа предположихме, че те са от некропол, възникнал в близост до по-строената през 1848 г. църква на селото, която се намира на около 60 м южно от гробовете. Оказа се, че и най-възрастните жители на Дивдядово сега нямат спомен за съществуването на стари гробища на това място. Всъщност, в личния архив на Димитьр Величков Дюкмеджиев е записано сведение, че “през 1877 г. при копаене на лозето на Андрей Величков, което се е намирало над църквата, дъщерите му намират останки от два сребърни калана, единият позлатен и една чаша сребьрна, отвън и отвътре с образи (!), която събира около 300 драма вода. Взел ги (купил ги) шуменският златар Пачку Железов, който по-късно ги пре-топил”16. В сведението не се споменава за гроб и не може да се определи дали това е гробна находка от Ранното средновековие или укрито съкровище от въз-рожденската епоха. За да установим хронологията на гробовете, в този участьк бяха направени 6 нови сондажа. В 4 от тях попаднахме на гробове, засегнати частично от поройните дъждове и греблото на машината (обр. 1710).
Първият гроб (№ 7 от общата поредица)17 се намира на ръба на отвесния скат и е вкопан на 0,50 до 0,70 м дълбочина в песъчливия чакълест терен. Ори-ентацията на гроба е запад—изток. Останки от дървен ковчег не се откриха. В гроба е била погребана млада жена (около 17—20 годишна)18, положена по гръб, с глава на запад и ръце върху корема. От двете страни на главата бяха намерени две силно корозирали бронзови обеци, а около шията— 138 стъклени мъниста, характерни за християнските некрополи отХ в. (обр. 4] 2).
Следващият гроб - № 8, е ориентиран също запад—изток. Югоизточната част на гроба застъпва (от 0,10 до 0,15 м) северозападния ъгьл на гроб 7 и югозападния ъгьл на друг, разрушен от машините гроб, от който е запазен само ъгъла с част от черепа. В гроб № 8 личат останки от ковчег, изработен от дървени талпи с дебелина 0,05 м. Сглобката на ковчега е била без железни скоби или гвоздей. Тук е погребай възрастен индивид, положен по гръб, с глава на запад и с ръце, крьстосани върху корема. На средния пръст на дясната ръка бе намерен бронзов прьстен, върху чиято плочка е гравирана пентаграма, заобиколена от изчукани с поансон точици (обр. 43).
Ранносредновековен некропол в кв. Дивдядово, гр. Шумен
141
Гроб № 9 (третият проучен на тази тераса) има същата ориентация - запад—изток. Гробната яма е вкопана на 0,40 м в чакълест терен и отстой на 20 м западно от гроб № 7. Няма следи от дървен ковчег. В гроба бяха открити кости от два възрастни индивида. Единият е бил положен по гръб, с глава на запад и ръце на гърдите. Под главата и западно от нея са поставени на куп костите на втория индивид. Явно гробът е бил използван вторично, при което костите на по-рано погребания са били събрани грижливо и поставени под главата на по-късно погребания. Гробен инвентар липсва, поради което точно датиране не е възможно.
Последният проучен гроб (№ 10) отстой на 12 м западно от гроб № 9. Има същата ориентация — запад-изток. Гробната яма е вкопана на 0,70 м в пясъчно-чакълестия терен. Няма следи от дървен ковчег. Тук е погребано 10-12-годиш-но момиче с глава, положена на запад, и с ръце, кръстосани върху корема. Дъл-жината на скелета е 1,25 м. Върху гърдите бе открита пробита сребърна монета — акче, от времето на султан Ибрахим — 1640-1648 г.19 (обр. 44). Не е възможно да се определи със сигурност дали монетата е носена като медальон, окачен на шията с нитка от органична материя, или е поставена при погребването на мъртвата като “харонов обол”20.
Информацията, събрана от местните жители, за унищожени десетки гробове при строежа на административната сграда на някогашното ТКЗС, за гробове, разрушени при строителни дейности в съседните дворове и къщи, гробовете със златни накити и гърнета в къщата на баба Симана, трите гроба, проучени в сондажа, южно от същата къща и гробовете, разкрити над детската площадка, позволява да се направи изводът, че тази част на кв. Дивдядово през Ранното средновековие е представлявала една обща тераса, наклонена на югоизток21. В края на VIII или в началото на IX в. в най-ниската част на тази тераса (в района на административната сграда) възниква прабългарски езически некропол, който постепенно се разраства по склона в западна и югозападна посока, където продължава да съществува заедно с близкого ранносредновековно селище и през християнската епоха до края на X или първата четвърт на XI в.22 Откриването на детски гроб с монета от средата на XVII в. сочи, че по време на османското владичество в горния край на терасата е възникнал отново христиански некропол, чиито хронологически и териториални граници остават засега неуточнени. Липсата на гробове и находки, конто могат да се датират от XII до XVI в., дава основание да се твъоди. че не съществува пряка приемственост между ранносредновековния некропол и този от османския период.
Керамика
Гърне, открито в гроб № 2 (обр. 2{). Размери: височина 14,5 см, диаметър на устието 10,5 см, на тялото 12 см, на дъното 7,5 см. Гърнето е формувано на ръчно грънчарско колело от примесена с кварцов пясък и едри варовикови частици глина, добила след изпичането кафяв цвят. Ломът е черен. Има овално,
142
Тодор Балабанов, | Георги Атанасов |
бъчвовидно тяло с къса шийка и леко издадено навън устие с косо срязан ръб. Тялото е покрито с дълбоко врязани прави, хоризонтални линии, достигащи на 2,5 см от дъното. По раменете на съда, над хоризонталните линии, до шийката, са врязани сноп от вълнообразни линии. Дъното е леко олющено, без следи от релефен знак.
Гърне, открито до южната основа на избата, в гроб № 3, разрушен при строежа на къщата (обр. 22). Размери: височина 13,3 см, диаметър на устието 10 см, диаметър на тялото 11,5 см и диаметър на дъното 5,8 см. Гърнето е формувано на ръчно грънчарско колело. Забелязва се известна несиметричност при устието и стените. Изработено е от примесена с пясък глина, добила след изпичането тьмнокафяв до черен цвят. Ломът е черен. Има овално, яйцевидно тяло, леко издадена навън къса шийка и косо срязан устен ръб. Рамената са за-облени и обхващат горната част на тялото, което е с по-прибрани стени. Цялото тяло е покрито с небрежно нанесени пояси от врязани прави и вълнообразни линии, конто започват от шийката и достигат на 3 см от дъното. Върху дъното има релефен знак X (“двойна брадва”).
Гърне, намерено през 1968 г. в гроб от същия некропол (обр. 23)23. Размери: височина 11,8 см, диаметър на устието 10,4 см, на тялото 11,6 см, на дъното 6,6 см. Гърнето е формувано на ръчен грънчарски кръг от глина, примесена с едри варовикови частици, шамот и счукани черупки от мида. След изпичането по-върхностга на съда е добила кафяв цвят с черни петна. Ломът е черен. Гърнето има ниско приземисто тяло (височината е почти равна на диаметъра на тялото), леко издадено навън венче и заоблен ръб на устието. Рамената са подчертани и обхващат горната част на тялото, което е прибрано към дъното. Гъсто врязани хоризонтални линии, понякога несиметрични, покриват по-голяма част от тялото. Дъното е неравно, с подчертан периферен ръб.
По форма, размери, украса и технология на изработка трите гърнета от некропола в Дивдядово се отнасят към първи тип, вариант В—1 и трети тип, по класификацията на Л. Дончева-Петкова24. Те са едни от най-масово разпрос-транените съдове в езическите некрополи и селищата на ранносредновековна България. Най-ранните представители на тези типове, към конто се отнасят и гърнетата от некропола в Дивдядово, са познати от некрополите в Нови пазар25, Кюлевча26, Войвода27, Бдинци28, Гарван -I29 и много др. Близки аналогии на този тип гърнета намираме в ранносредновековните паметници от Румъния и Северного Причерноморие. Всички те се датират в VIII и началото на IX в.30
Накити
Тока, бронзова, открита в гроб № 1. Има трапецевидна форма и размери: 0,034x0,03x0,031 м (обр. 3,). Този тип токи преобладават в най-ранните гробове от ранносредновековните некрополи на България.
Пандантив, сребърен, открит в гроб № 2 (обр. 32). Представлява куха, би-пирамидална висулка, изработена от две щамповани, тьнки сребърни пластин
Ранносредновековен некропол в кв. Дивдядово, гр. Шумен
143
ки, без следи от допълнителна украса. Височината на пандантива с петпика е 3,4 см, а без петлика - 2 см. Основата на пирамидите е със страни 2,4x2,4 см. Такава висулка до сега не ни е известна от ранносредновековните некрополи в България. Тя се различава съществено от бронзовите сферични звънчета, откривани често в ранносредновековните гробове, но може би има същото ма-гическо предназначение. Сребърни пандантиви със същата форма и размери, датирани в VIII и началото на IX в., са познати от некрополи в Чехословакия31 и Румъния32. Същата бипирамидална форма, но с по-малки размери (със страна на основата 2 см) и с богата растителна украса, свързана с орнаменталния репертоар на преславската художествена култура от IX-X в., има едно златно копче (според нас пандантив) от Преславското златно съкровище33. Панданти-вът от гроб № 2 в Дивдядово макар и сребърен (възможно е да е бил позлатен), е стоял по всяка вероятност по средата на огърлица от златни мъниста, с конто са открити заедно.
Обеца, златна, (вероятно са били две), открита в гроб № 2 (обр. З3). Изра-ботена е от чисто злато (24 карата) и тежи 3,11 гр.34 Гроздовиден тип. Диаметър на кръжилото 2,5 см, височина на грозда 1 см. Горната половина на кръжилото е от обла тел, а долната половина, под двете странични маншончета, има ромбовидно сечение. Гроздовидната висулка се състои от по четири пирамидално разположени отвътре и отвън на кръжилото зърна. Външните зърна на гроздче-то са двойно по-големи от вътрешните. Гроздовидният тип обеци, изработени от злато, сребро или бронз, са откривани често в старобългарските некрополи от VIII—X в.35 Те са най-масово разпространеният женски накит в ранносредновековните некрополи от Югоизточна и Централна Европа. Обецата от Дивдядово е от ранните варианта, при конто гроздовидната висулка не е усложнена, а се състои само от няколко зърна.
Наушници, златни, два броя, открити в гроб № 2 (обр. 34). Всеки наушник тежи по 6,56 гр. Височината им с висулката е по 5,5 см, а ширината при ман-шончетата е 3,2 см. Кръжилото им е изработено от обла златна тел с дебелина 0,12 см. Долната част на наушниците представлява тьнка златна пластинка с форма на полумесец, с две рогчета в краищата и връх по средата. Украсата е само откъм лицевата страна и е изпълнена с техниката на гранулация. Външните рогчета на луницата завършват с кухи сферични маншончета, чийто диаметър е 0,5 см и височина - 0,67 см. Отгоре и отдолу те са ограничени с венец от ситни гранули. Рогчето в средага на луницата (при едната е отчупено) завършва с малка златна перла, поставена във венец от ситни гранули. Външният ръб на луницата е ограничен с два реда, а вътрешният - с един ред ситни гранули. Лицевата повърхност е разделена на четири полета посредством три отвесни и два дъговидно извита реда ситни гранули. Всяко поле е запълнено с по три или четири триъгълни фигурки, съставени от три, а в средата от шест по-едри гранули. В долната част луниците са пробита и посредсгвом малки елипсо-видни халкички към тях е била прикрепена по една куха конусовидна висулка,
144 Тодор Балабанов, [Георги Атанасов |
изработена от тънка златна пластинка, огьната под формата на пресечен конус. Основата на висулките е оформена от отделна полусферична пластинка, закрепена чрез припой към долния ръб на конуса. Височина! а на висулките е 1,9 см, а диаметърът при основата - 0,9 см. В украсата на висулките е използвана същата техника както при луниците. Един венец от ситни гранули скрива горния ръб на конуса и грапавините, получени при свързването на халкичката към висулката. Два успоредни венеца от същите по големина гранули скриват ръба при основата. Горната конична повърхност на висулките е покрита равномерно с триъгълни фигурки, съставени от по три гранули. С подобии фигурки е покрита и долната полусферична повърхност, където пет от фигурките обра-зуват звезда, в центьра на която е поставена по-голяма гранула (златна перла). Други пет триъгълни фигурки са разположени в периферията на полусфера-та и запълват отчасти полетата между лъчите на звездата. Останалите празни пространства в основата са запълнени с по още две триъгълни фигурки. По размери, форма и украса двата наушника от Дивдядово са напълно еднакви. Едва забележимите различия в украсата им се дължат на паднали гранули или на разместване на триъгълните фигурки в края на отделните полета.
Известно е, че луновидният диск е широко разпространена форма за различии накити през Ранного средновековие в страните на Югоизточна и Цен-трална Европа. Повечето изследователи свързват произхода на тази форма в накитите с култа на хората към луната. Особено силен е бил този култ сред земеделските народи, в това число и славяните, в паметниците на конто накити с форма на луница са най-често срещани. Ето защо луницата, луновидният тип обеци и наушници са сочени от някои изследователи като типичен славянски на-кит36. В същото време луницата, луновидният тип обеци и наушници, в различии варианта, се срещат и сред паметниците на степните народи. Разглеждайки произхода на пастирския тип обеци, за конто е характерна луновидната форма със звездообразна висулка, А. Айбабин представя няколко обеци от различии райони на Югоизточна и Централна Европа, датирани в VII и VIII в. При тях луновидният диск и украсата върху него е твърде близка до формата и украсата на наушниците от Дивдядово. Във всички случаи произходът на тези обеци се свързва с византийского ювелирно изкуство37. Трябва да подчертаем, че точ-ни аналогии на наушниците от Дивдядово не са откривани. Близки до тяхната форма са няколко медни и бронзови наушника, открити в ранносредновековния слой на римско-византийския кастел Больетина на Дунав, датирани най-общо в края на VIII или началото на IX в.38 Тяхната украса, изпълнена с филигранна техника или псевдогранулация, е различна от стала и украсата на златните наушници от Дивдядово. Материалът, от който са изработени — мед и бронз, със следи от тънък слой калай и олово, дава основание на Сл. Ерцегович-Павло-вич да предположи, че наушниците от Больетина са изработени от местен май-стор или пътуващ майстор - търговец, подражавал на луксозните византийски образци. Много по-близки до наушниците от Дивдядово по материал, форма,
Ранносредновековен некропол в кв. Дивдядово, гр. Шумен
145
стил и техника на украса са двойката златни луновидни наушника с биконични висулки от Мачванска Митровица, определени като византийски импорт39. За най-близка аналогия на златните наушници от Дивдядово можем да посочим една златна обеца (според нас наушник), намерена случайно в околностите на Берковица и датирана (според нас неоснователно) в късноримската епоха40. Действително техниката на гранулация е била добре позната в Античността и ранновизантийската епоха, но тя е била обичайна и за късно сасанидското изку-ство, от където според други автори тази техника и особено стилът преминават на север, в изкуството на степните народи41. А по стил и техника на украса златните наушници от Дивдядово стоят най-близо до втория златен накит от Мадара42 и златните украси върху един от коланните накрайници, дръжката на сабята и ножницата от находката в Малая Перещепина43. Фактът, че златните наушници от Дивдядово са открити в гроб, в който е била погребана млада жена, по прабългарски погребален обред, заедно с гърне и други златни накити, датирани със сигурност към края на VIII и първата половина на IX в., е много важен. Той ни дава основание да отнесем тези женски накити към творбите на оня художествен кръг, който през VII-IX в. е задоволявал потребностите от луксозни ювелирни изделия и на прабългарското население по Долей Дунав и Северното Черноморие. Златните наушници от Дивдядово са ценни с това, че доказват влияние (пряко или косвено - като поръчители) на прабългарите в творчеството на този художествен кръг.
Мъниста, златни, пет броя (обр. 35). В гроб № 2 са намерени и пет златни мъниста, напълно еднакви по форма и размери. Общото им тегло е 3,62 гр. Всяко едно от тях е с дължина 1,1 см и диаметър 0,7 см. Изработени са от щамповани златни пластинки, конто след запояване образуват куха цилиндрич-на фигурка със сечение на трилистна детелина. Златните мъниста са част от огьрлица (броят им вероятно е бил по-голям), която допълва представите ни за цялостния накит на погребаната в ранносредновековния некропол от Дивдядово млада жена. Метални мъниста с подобна форма са рядко срещани в некрополите на ранносредновековна България. Единични екземпляри от същия тип са известии от некрополите до с. Кюлевча44, Ножарево45 и на територията на днешна Румъния46. И в трите случая те са датирани в VIII или началото на IX в.
Мъниста, стъклени, 138 броя (обр. 4]). Открити са около шията напогребаната в гроб № 7 млада жена. Мънистата са с различии размери, форма и цвят на стъклото. Най-малките (5 броя) са изработени от тъмновиолетово (черно) стъкло и имат неправилна форма на цилиндър или сплесната сфера с диаметър до 0,2 см. Разнообразна е формата на останалите мъниста — цилиндрична, сплесната сфера, с форма на диск или пресечен конус. Изработени са от безцветно, светлозелено, синьо или виолетово стъкло и имат различии размери - от 0,3 см до 0,7 см. Мънистата с най-малките размери са били поставени в краищата на огърлицата, а към средата размерите им постепенно се увеличават. В средата на
146
Тодор Балабанов, \ Георги Атанасов
огърлицата е била поставена стъклена сферична висулка с петлик, изработена от светлозелено прозрачно стькло. Височина на висулката с петлика е 1,8 см, а диаметьрът на сферичното топче - 1,5 см. Огърлиците от стьклени мъниста са най-масово разпространените накити през X—XI в. на територията и на средно-вековна България. Точна аналогия на разглежданата тук огърлица е намерена в гроб № 53 на християнския некропол в м. Босови камъни до с. Галиче47.
Обеци (наушници), бронзови, два броя, намерени в гроб № 7 (обр. 42). Със-тоянието при откриването им бе лошо, силно корозирали и натрошени, поради което бе възстановена само едната. Горната част на обеците — кръжилото, е оф-ормена от тел с обло сечение, а долната - от 4 тела, споени в плътна дъга с ромбовидно сечение. Страничните два тела са низ от псевдогранули. Две кухи сферични топчета (маншони), прикрепени неподвижно към краищата на долната дъга, я разграничават от кръжилото. Трего сферично топче със същата форма и размери е прикрепено неподвижно, посредством венче от два реда ситни гранули, към долния външен край на обецата. По всяка вероятност от вътрешната страна е имало закрепено още едно сферично топче. Всяко от тези кухи сферични топчета е било оформено от две щамповани и запоени след това полус-фери с диаметър 0,7 см. Външните размери на обеците са 5,5 х 3 см. Аналогии на тези обеци намираме между находките в редица некрополи и селища от те-риториите на ранносредновековна България, датирани най-общо към X—XI в.48
Пръстен, бронзов, открит в гроб № 8 (обр. 43). Той е лят, с елипсовидна плочка, върху която е гравирана пентаграма, а свободните полета са запълнени с изчукани точици. Пръстените от този тип (по Ж. Въжарова 6-ти тип) се сре-щат много често в ранносредновековните селища и некрополи на Югоизточна Европа и се датират най-общо в IX—XI в.49
Монета, сребьрно акче от султан Ибрахим (1640-1648 г.), открита в гроб №10 (обр. 44). Датирането й в средата на XVII в.50 доказва, че гроб № 10 се отнася към нов християнски некропол, възникнал в горния край на терасата, върху която през Ранното средновековие е съществувал езически и християнски прабългарски некропол.
В заключение, бихме подчертали още веднъж изключителната научна стойност на златните накити от гроб № 2 в ранносредновековния некропол на Дивдядово. Открити в езически гроб на прабългарски некропол на юг от Ду-нава, тези накити опровергават становището, че тонът на ювелирната мода у прабългарите е бил диктуван предимно от военния им бит. Заедно със златните, сребърни и бронзови коланни гарнитури, конто са отличителен белег за ранга на прабьлгарския войн, са били изработвани по поръчка и изящни женски накити. Те по безспорен начин доказват вкуса към луксозни предмета и на жените, представителки на прабългарската аристокрация. Въпросът за местона-хождението на ателиетата, в конто са изработени накитите, ще остане открит, докато не се направят специални технически и сравнителни анализи на състава
Ранносредновековен некропол в кв. Дивдядово, гр. Шумен
147
и структурата на златото от различии по местонахождение, но близки по стил находки.
БЕЛЕЖКИ
1 Настоя щата статия е разширен вариант на доклада на Т Балабанов и Г Атанасов - “Ранносредновековен златен накит от кв. Дивдядово - Шумен”, изнесен на научната конференция “Накитът в Средновековна България”, проведена през 1993 г в гр. Ст. Загора. Докладът (10 стр. и 3 обр.) бе предаден за печат през м. април 1994 г., но остана непубликуван заедно с другите доклади от тази конференция. Кратка информация за ранносредновековния некропол в Дивдядово и златния накит вж. у: Т. Балабанов. Спа-сителни разкопки на ранносредновековен некропол в кв. Дивдядово — Шумен. - АОР през 1987 г., Благоевград, 1988, 210-211; П. Петрова. Некропол от VIII—IX в. в района на Шумен.-АОР през 1987 г., Благоевград, 1988,211-212; Т. Балабанов, Г. Атанасов. Старобългарски златен накит от Дивдядово, в-к “Шуменска заря”, бр. 79,4 април, 1987; Todor Balabanov. Old Bulgarian jewellery unearthed.- Sofia News, 11,March 15,1989, p. 6.
2 Съобщението за находката бе направено от бившия учител в Дивдядово г-н На-чев, а златните накити донесени в ОИМ - Шумен от г-н Л. Мешиков, бригадир в АПК - Дивдядово. Тук още веднъж им изказваме нашата благодарност.
3 Къщата е строена през 1848 г. и е известна като “къщата на баба Симана”. След нейната смърт къщата е отчуждена и обявена за паметник на културата. Реконструкци-ята на приземния етаж е свързана с разширяването на местната етнографска сбирка, поместена в съседната къща, също паметник на културата.
4 На мястото пристигнахме с Г. Атанасов, завеждащ отдел “Антична археология” в ОИМ - Шумен.
5 Усилията ни да проверим с металогьрсач изхвърлената на градското сметище пръст от мазата с надежда да открием и други незабелязани находки останаха без ре-зултат, защото на същото място за няколко дни са били изхвърлени десетки камиони със строителни отпадъци и смет.
6 Допълнителните сондажни проверки започнаха още в началото на м. април под ръководството на П. Петрова, завеждащ отдел “Средновековна археология” към ОИМ - Шумен. След получаването на поискания от ОИМ - Шумен “Открит лист” за спа-сителни археологически разкопки на некропола в кв. Дивдядово (на 23. 04. 1987 г.), в който Съветът за теренни проучвания към АИМ при БАН възлага ръководството на спасителните разкопки на н. с. Т. Балабанов и зам. ръководител - П. Петрова, финанси-рането на проучванията от страна на ОИМ - Шумен бе прекратено, а направените сондажи засипани. Като причина за това решение бе изтъкнато мнението на П. Петрова, че на това място няма други ранносредновековни гробове.
7 П. Петрова. Цит. съч., с. 212.
8 В. Ф. Генинг, А. X. Халиков. Ранние болгары на Волге. Москва, 1964, с. 8 сл., табл. 5, рис. 4; Д. Ил. Димитров. Археологически данни за ранната история на прабългарите по Долния Дунав. — Археология, 1975,4,27—29; Прабългарите в Северного и Западного Черноморие. Варна, 1987, с. 94, 98 и 177; Прабългарски племена в Източна и Централна Европа. - ППИК, 1, 1989, с. 38 сл., бел. 63-66; Ж. Въжарова. Славяни и прабългари по данни на некрополите от VI-XI в. на територията на България. София, 1976, 86, обр. 45; С. А. Плетнева. Древние болгары в басейне Дона и Приазовия.
148 Тодор Балабанов, | Георги Атанасов\
- Плиска-Преслав, 2,1981,9-11, рис.1; К. Красильников. Могильник древних болгар у с. Желтое на Северском Донце. - ППИК, 2, 1991,62-81, рис. 12 и рис. 8.
9 П. Петрова. Цит. съч., с. 212.
10 Откритите от П. Петрова бронзова обеца, част от желязно ножче и две сферични бронзови звънчета с прорези, в разкопаните от нея гробове 4, 5 и 6 (1,2 и 3 по нейната номерация), не са включени в нашите таблици, защото не са записани в инвентарната книга и не бяха открити във фондовете на ОИМ.
11 Такава възможност ни се удаде през м. септември 1987 г., когато ни бяха предос-тавени 10 работници от зеленчуковата бригада на АПК Дивдядово, с конто направихме нови 13 сондажа около кыцата и в района. За това още веднъж благодарим на тях и ръководството им.
12 В сондажи 1 и 2 стерилният пласт бе достигнат на 2 м дълбочина, в сондаж 3, поставен в източната част на двора, близо до подпорния зид, на дълбочина 2,20 м съществуваше насип с керамика от XV1I-XIX в., в сондаж 4 (в западния двор) стерилният льос бе достигнат на дълбочина 0,40 м, в сондаж 5 - на 1 м, а в сондажи 6-9 на дълбочина 1,80-2 м се попадна на основи на стара къща и фрагменти от вносен турски фаянс от XVIII в.
13 Гърнето се съхранява в ОИМ - Шумен под инв. № 2173.
14 Описанието на гроба е по: Ж. Въжарова. Цит. съч, с. 167.
15 Сведенията ни бяха дадени от Любка Спасова Баева. За съжаление бронзовите “плочки” не бяха запазени и нямахме възможност да установим със сигурност дали става въпрос за ранносредновековни коланни апликации. В полза на изказаното заключение е близостта на изкопа, в който са открити, до останалите ранносредновековни гробове с находки — в избата и южно от кыцата на баба Симана.
16 Окръжен държавен архив, Ф. 471- К, опис 1, архивна единица-7. Личен фонд на Димитьр Величков Дюкмеджиев, в писалищен препис за прошения, лист 32-33.
17 В общата поредица включваме и трите гроба (№ 4-6), открити от П. Петрова в сондажа южно от кыцата.
18 Антропологични изследвания на костите не са правени от специалист. Нашето определение е въз основа на броя и състоянието на зъбите и състоянието на раменните стави. В случая липсват последните кътни зъби -“мъдреците”, конто поникват най-къс-но до 22 г. Раменните стави не са “затворени”, а имат все още отделено “капаче”.
19 Монетата е сребьрен мангър от времето на султан Ибрахим (1640-1648г.), сечена в Мъсър (Кайро), номинал акче. Определена е оз Венко Бъчваров, за което му изказваме благодарност.
20 При разкопките на късносредновековния некропол (от XVI-XVIII в.), до с. Ка-лугерица, общ. Каспичан, в повечето гробове бяха открити подобен тип сребърни монета (някои пробита), поставени върху гърдите или в ръката на погребания. Вж.: Б. Петрунова. Късносредновековен некропол в Калугерица. - Приноси към българската археология, I, 1992, с. 273 сл., табл. I.
21 Внимателният оглед на земните пластовете, пресечени от скатовете на дерето, показва, че то не е съществувало през Ранното средновековие, а се е образувало при по-ройни дъждове преди 150-200 г. Постепенно дерето се е разширявало и задълбочавало и е разделило терасата на две части.
22 При теренните обхождания в землището на кв. Дивдядово попаднахме на три места, в различии краища на квартала, където върху повърхността се откриват фраг-
Ранносредновековен некропол в кв. Дивдядово, гр. Шумен
149
менти от старобьлгарска керамика и следи от ранносредиовековни селища. Най-близо (на около 300 до 600 м от разглеждания тук некропол) е селището, открито в района на сегашния ресторант “Бохеми”, съседните лозя и последните кыди в подножието на платото.
23 Вж. бел. 13 и 14.
24 Л. Дончева-Петкова. Българска битова керамика. София, 1977, с. 45 и сл.
25 Ст. Станчев, Ст. Иванов. Некрополът до Нови пазар. София, 1958, табл. XIV
26 Ж. Въжарова. Цит. съч. с. 93, обр. 485а, с. 103, обр. 573 с. 105, обр. 592
27 Пак там, с. 140, обр. 872.
28 Пак там, с. 149, обр. 92г
29 Пак там, с. 20, обр. 8, с. 27, обр. 13( с. 32, обр. 163 с. 35, обр. 193.
30 Л. Дончева-Петкова. Цит. съч., с. 45 и с. 51, и пос. лит.
31 Z. Cilinska, A. Tocik. Sal'a dist. Galanta.- In: Importants sites slaves en Slovaquie. Bratislava, 1978, p. 236, fig. 1004.
32 O. Toropu, O. Stoica. La necropole prefeodals d’Obir§ia-Olt (Note preliminaire). -Dacia, XVI, 1972, p. 168, fig. 531.
33 T. Тотев. Преславското съкровище. Шумен, 1993, с. 76, обр. 41.
34 Всички златни накити, открити в гроб № 2, са изработени от чисто (24 карата) злато. Измерванията бяха направени през 1987 г. от Нурик Нурикян - златар в гр. Шумен.
35 Ж. Въжарова. Цит. съч., с. 355 сл., табл. 18; Ст. Ваклинов. Формиране на старо-българската култура VI-XI век. София, 1977, с. 141 сл.; О. Миланова. Гроздовидните обеци и техният ареал на разпространение в българските земи през IX-XI в. - ГНАМ, IX, 1993, 125-134; В. Григоров. Обеците в старобългарската култура на север от Дунав. — Археология, 1999, 3-4, с. 24 сл., табл. 2 и 3.
36 Ж. Въжарова. Славяни и прабългари (тюрко-бьлгари) в светлината на археоло-гическите данни. — Археология, 1971, 1, 5-6; Ст. Ваклинов. Цит. съч., с. 142.
37 А. Айбабин. К вопросу о происхождении сережек пастырского типа. — СА, 1973, 3, с. 66 сл., рис. 3, 9-12.
38 С. Ерцегович-Павлович. Остава наушница са римско-византийског кастела из Больетина на Дунаву. — Старинар, XX, 1969, Београд, 1970, с. 93, обр. 1-3 и 11.
39 Пак там, с. 86 сл., обр.12-12а и посоч. в бел. 8 и 9 лит.; С. Ерцегович-Павлович. Прилог проучаваньу наушница у Србщи од 9. до 13 стольеча. - Старинар, н. с., XXI, 1970, Београд, 1972,41-49 и пос. лит.
40 Б. Филов. Новооткрити старини. - ИБАД, IV, 1914, с. 283, обр. 254. Тегпотойот 8,23 г изключва вероятността тя да е носена като обеца.
41 С. Balint Vestiges archeologiques de I'epoque tardive des sassanides et leure relations avec les peuples des steppes.- Acta archeologica Academiae Scientiarum Hungaricae, 30, 1978, 173-212 и пос. лит.; Ст. Станилов. Металните украси за колани и някои проблеми на старобългарската култура. - Археология, 1999, 1-2, с. 77 сл., обр. Зд.
42 Н. Мавродинов. Прабългарската художествена индустрия (с оглед на мадар-ските златни накити). — Мадара, II, 1936, 223-230; Д. П. Димитров. Нов сравнителен материал към втория златен накит от Мадара. - Сборник в памет на проф. Петър Ников, София, 1940, 181-192.
150 Тодор Балабанов, | Георги Атанасов]
43 И. Вернер. Погребалната находка от Малая Перещепина и Кубрат — хан на българите. София, 1988, с. 26 сл., прил. 1341а_д.29 1 2 3 6и7.
44 Ж. Въжарова. Цит. съч., 100, обр. 547а6.
45 Р. Рашев, Ст. Станилов. Раннесредневековый могильник у с. Ножарево, Силис-тренский округ (предварительное сообщение). ППИК, 1, 1989, с. 219. обр 6-г.
46 О. Toropu, О. Stoica. Op. cit., р. 168, fig. 517.
47 Ж. Въжарова. Цит. съч., с. 239, обр. 149н.
48 Ж. Въжарова. Цит. съч., с. 358, обр. 217j 245. В направената там класификация подобии обеци са отнесени към четвърти тип; Д. Овчаров. Средновековни некрополи от Търговищко. - Преслав, 2, 1976, с. 223 сл., обр. 4; А. Милчев. Ранносредновековни български накити и кръстове енколпиони от Северозападна България. - Археология, 1963, 3, с. 24, обр. 2. Подробна библиография и опит за нова класификация на различ-ните типове обеци от българските земи през Ранното средновековие виж у: В. Григоров. Цит. съч., 21—42 и пос. лит; О. Миланова. Цит. съч., 125-134 и пос. лит.
49 Ж. Въжарова. Цит. съч., с. 374 сл., обр. 225]5^и пос. лит.
50 Вж. бел. 19.
Ранносредновековен некропол в кв. Дивдядово, гр. Шумен
151
Обр. I: Ситуационен план на некропола
152
Тодор Балабанов, \Георги Атанасов]
Обр. 2: 1 — гърне от гроб № 2; 2 — гърне от гроб № 3; 3 — гърне, открито през 1968 г. в гроб от сыция некропол
3
Обр. 3: 1 — бронзова тока от гроб № 1; 2, 3, 4 и 5 — сребърен пандантив, златна обеца, златни наушници и златни мъниста — от гроб № 2
Ранносредновековен некропол в кв. Дивдядово, гр. Шумен
153
Обр. 4: 1 — стъклени мъниста; 2 — бронзова обеца от гроб №7; 3 — бронзов пръстен от гроб № 8; 4 — сребърна турска монета — акче (1640-1648 г.), от гроб № 10
AN EARLY MEDIAEVAL NECROPOLIS IN THE DIVDJADOVO NEIGHBOURHOOD OF THE CITY OF SHOUMEN
Todor Balabanov and Georgi Atanasov
(abstract)
In March 1987 during digging up in the cellar of an old house in the Divdiadovo neighbourhood of the city of Shoumen workers excavated and destroyed two graves. In one of them, orientated east to west, was buried a young woman with her head placed to the west and hands stretched along the body. Near the head was discovered a clay pot with incised decoration and near the head and breast there were a gold earring, two gold ear-tabs, five fold beads and a silver bi-pyramidal pendant. During the additional probing excavations in the cellar and around the house were discovered eight more graves with finds. They, as well as the collected oral evidence about graves found in the past in the adjacent courtyards, prove that a large pagan and Christian necropolis existed in this part of Divdjadovo during the 8th—11th century. Of greatest scientific value are the female gold adornments from the grave, in which a rich woman was buried according to the Proto-Bulgarian pagan ritual. It is perhaps the richest luxury female decoration from the late 8th or early 9th century discovered until now on the territory of early mediaeval Bulgaria.
During the time of Ottoman domination (17th—18th centuiy) a graveyard of the local Bulgarian population was again set up in the immediate vicinity of and partly over the early mediaeval necropolis.
154
ОБРЕДЪТ “ОБЕЗВРЕЖДАНЕ
НА МЪРТВИТЕ” В ЕЗИЧЕСКИТЕ НЕКРОПОЛИ (по данни от района на Плиска и Варна)
Христина Стоянова
Обредът “обезвреждане на мъртвите” е засвидетелстван в редица ранносредновековни некрополи от Източна Европа. Следи от него са открити в България, Югославия, Унгария, в басейна на Дон, Северен Кавказ и Волга, в Приуралието. За пръв път в България внимание му обръща Димитьр Димитров. Още през 1974 г., на базата на разкопаните некрополи около Варна1, той охарактеризира погребалният обряд. В своята работа “Погребалният обряд при ранносредновековните некрополи във Варненско (VIII-X в.)”2, той съобщава своите наблюдения и върху практиката за обезвреждане на мъртвия. Тези ри-туални действия са станали необходими поради страха от мъртвите. Народната вяра приема, че ако душата не се пресели в отвъдния свят, то тя ще се “завърне” в света на живите и ще им вреди. С особена сила това се отнася за хора с различно положение — шамани, вещици, магьосници, епилептици, хора, умрели от насилствена смърт. Според вярата в задгробния живот живите родственици извърщвали редица ритуали за подпомагане душата в нейния път към отвъдно-то, а в същото време се стараели да прекъснат и пътя й към света на живите. Първата стъпка е отделянето на некропола от селището и поставяне на съдове и ритуална храна в гробните ями. Огънят има най-силна очистителна сила. Това е и смисълът може би на откриваните въгленчета в гробните ями, а в някои и цели овъглени греди. Трупоизгарянето е най-висшата форма на пречистване. Но в случайте, когато тялото е положено в земята, е необходимо да се пред-приемаг други мерки. По степента на нарушение на анатомичния порядък на костите гробовете се поделят на две групи:
1) скелета с частични нарушения;
2) скелета с пълно разрушение.
Най-широката практика на обезвреждане е тази, която е свързана с краката. Така се прекъсва възможността на мъртвия да “ходи” и да се “завърне” в света на живите. Обезвреждането ставало посредством завързване или ампутиране на ходилата. В някои случаи те били изнасяни извън гроба.
Ампутация на ходилата е засвидетелствана безспорно в много погребения - в некропол Девня-1 в 12 погребения (№№ 2, 7, 13, 21, 23, 24а, 48а, 53, 59, 62, 72, 92), в Девня-3 са установени 7 случая, в некропола при Варна - 5 (гр. № 9,
Обредът "обезвреждане намъртвите" в езическите некрополи
155
10,14, 19, 38). При гроб № 119 от Девня-3 (табл. 3/1), ходилата са поставени между тибиите на краката3. Според Д. Димитров особено безспорна е ампута-цията в гроб Ne 13 от Девня-1 (табл. 1/1), където оголените краища на тибиите опират в гробната яма4. Същата е ситуацията и при гроб № 10 (табл. 2/1) от Варненския некропол5.
Връзването на крайниците е по-трудно да бъде определено, но също има данни за неговото съществуване.
В некрополите от Варненско са засвидетелствани и по-големи ритуални по-слесмъртни разрушения на скелетите. По начина, по който са направени, следва гробната яма да е била вторично отворена след изтляване на меките тькани и ставни връзки. На разрушение били подложени най-често главата, краката и сърдечната облает. В гроб № 43 от Девня-1 е погребай възрастен индивид, с ориентация С-Ю, на който липсват черепът, гръдният кош и ръцете (табл. 1/4). Доказателство за това, че тези действия са ритуални, а не с грабителска цел, е поставянето обратно на каменните плочи - похлупак. В Девня-3 също има гробове, разрушени ритуално. Това са гроб №№ 99, 106, 142, 147 и 152. Всички имат ориеинтация С-Ю. От гроб № 99 липсват краката от таза надолу (табл. 3/4), от № 106 - ходилата и левият крак (табл. 4/2), a Ne142 е без череп и ръце. При гроб № 147 липсват черепът, части от торса, подбедриците и ходилага. Ръцете са на място, дяснага положена покрай тялото, а ля вата китка в областта на таза (табл. 4/1). От гроб № 152 липсват черепът и ходилата (табл. 4/3)6.
Д. Димитров насочва вниманието и върху още един способ за обезвреждане. Това са каменните покривки на гробовете, както и поставянето на камъни непосредствено върху части от тялото. Отново това са главата, краката или сърдечната облает. Някои автори приемат покриването на гроба с плочи или струпването на камъни върху него като обозначителен белег7. Но в същото време тази покривка може да се изтълкува и като първа преграда между погребения и света на живите, т.е. като способ за обезвреждане. Още повече, че това не е повсеместна практика. При Девня-1 такова покриване е засвидетелствано върху 48 от 61 гроба, Девня-3 - 15 гроба, Варна - при един гроб. Без съмнение ритуално действие имат камъните поставени директно върху мъртвия. Те обикновено имат големи размери и също са поставени върху главата, краката или сърдечната облает. Такъв е случая с гроб 71 от Девня-3 (табл. 3/2)8.
В езическите некрополи край Варна Д. Димитров не констатира пълни разрушения на скелетите чрез разбъркване на костите в гроба. Това е най-из-разителният начин на обезвреждане, извършван също след вторично отваряне на гробната яма. При това действие всички ставни връзки се разчленяват, а в някои случаи част от костите се изнасят извън гроба. Тази ритуална практика се извършвала върху най-опасните според съвременното народно, а вероятно и по онова време вярване.
Като гробове, претьрпели такава ритуална практика, могат да се посочат три, разкрити в Плисковското поле. Единият е отдавна известен двоен гроб
156
Христина Стоянова
от некропола при Нови пазар - № 33 (табл. 5/1 )9. В него на дълб. 1,70 м са по-гребани двама мъже и два коня. Силно разбъркани са костите и на хората, и на животните. На място, в ЮЗ ъгъл е останал само ляв крак на човек от коляното надолу. Ст. Ваклинов приема, че този гроб е бил ограбен, следствие на което са разбъркани и кост ите в него.
Другите два гроба са открити и проучени в двуобредния ранносредновековен некропол до с. Върбяне, който се намира на около 1,5 км западно от плис-ковското землено укрепление10.
Гроб № 23 (табл. 7/3). Трупополагане в правоъгълна яма на дълб. 1,30 м от старого пиво (1,70 м от съвременното). До южната стена на гробната яма е оформена ниша с дълб. 0,20 м, която се стеснява към източния край на ямата. Ориентация ЮИ-СЗ. В гробната яма са запазени кости от краката, еднага ръка и черепът, с отделена долна челюст. Черепът е положен в широката част на нишата, останалите кости са без анатомичен порядък. В областта на гърдите на 0,30 м над откритите кости е положено мал ко гърненце от песъчлива глина. На различии нива в насипа на ямата, включително и на дъното се откриха дребни въгленчета.
Гроб № 28 (табл. 7/1). Трупополагане в правоъгълна яма с дълб. 2,30 м и размери 2,12 х 0,80 м. Ориентация ЮИ-СЗ. От скелета на място в анатомичен порядък са само краката от коленете надолу. Разбъркани кости от скелета се откриваха от дълб. 1,80 до 2,20 м. По-голяма част от костите липсваг. Черепът е обърнат с лице към тясната страна на гробната яма. В насипа, множество фрагменти от глинени съдове, животински кости и въгленчета.
Още един гроб от некропола при с. Върбяне е претърпял ритуално обез-вреждане. Това е гроб № 11 (табл. 7/2). Трупополагане в правоъгълна яма на дълб. 1,50 м. Ориентация ЮИ-СЗ. Възрастен индивид лежи по гръб с ръце по-край тялото. На мястото на черепа е поставена част от гръдния кош (лопатката с ключицата и няколко ребра и прешлени). Черепът е поставен на 0,20 м над скелета от лявата страна, в областта на таза - долнага челюст отделена и положена източно от него. В насипа на гробната яма над черепа е поставен ломен камък.
Гробове с ритуална послесмъртна намеса се откриват и в некрополи от Североизточна България.
Д. Станчев обнародва некрополи от Русенски окръг, където при проучване-то също се попада на по-особени погребения. В гроб № 185 от некропола при с. Николово е погребала 25-годишна жена, на която китката на дясната ръка, подбедрицата и ходилото на десния крак липсват от гроба (табл. 6/1). Върху мъртвата е положена допълнително лява ръка на друг индивид, вероятно мъж. Авторът тълкува присъствието на ръката като някакво престъпление от страна на притежателя й спрямо мъртвата. До краката й е горял огън1’. В гроб № 11 от некропола при с. Красен е погребай юноша, положен по гръб (табл. 6/2). Черепът му е открит над лявото коляно на 0,20 м над скелета. Шийните прешлени на погребания са в нормално положение12. Това показва, както и в по-горе раз-
Обредът "обезвреждане на мъртвите ” в езическите некрополи 157
гледания случай от гроб № 11 от с. Върбяне, че се касае за послесмъртно разме-стване. В гроб № 20 при с. Батин трупът е погребай по корем. Част от краката от коленете надолу заедно с ходилата не са открити в гроба. Авторът отбелязва, че погребване по очи се практикувало при загинали от насилствена или преждевременна смърт —убита, самоубийци, удавници13. Живите вярвали, че техните души се превръщат в зли духове, затова се вземат по-особени предпазни мерки при погребване на ненормално живелите и неестествено умрели. Такъв случай на погребение по очи има и в некропола при с. Хитово - гроб № 3214.
Проучвателите на ранносредновековния двуобряден некропол при с. Ножа-рево, Силистренски окръг, Р. Рашев и Ст. Станилов също отбелязват, че ”...в някои гробове е установено необичайно положение на костите — долната част плътно прилепнала, което оставя впечатление за свързване. В други е нарушен анатомичният порядък—отсъстват части от скелета - кости от краката и ръцете, наблюдават се несъмнени следи от разрушения на гръдния кош и черепа” (табл. 6/3, 4)15.
В некропола до с. Черна, Добрички окръг, също са открити два гроба с разрушения16. Това са гроб № 10, при който черепът и левияг крак са повредени. При гроб № 17 са повредени дясната ръка и левият крак. Върху скелета там има натрупани камъни. Камъни с различна големина са натрупани и при гробове № №7, 10, 21. Камъните не лежат непосредствено върху скелета, а върху тьнък пласт (0,10-0,15 м) пръст. Тази покривка върху погребания не е достатъчна, за да се предполага, че тези камъни са маркирали гробната яма. По-вероятно е да се приеме, че се касае за ритуално обезвреждане на мъртвия.
Обредът на обезвреждане е засвидетелстван и в ранносредновековния некропол до гр. Балчик. В гроб № 9 е погребана много възрастна жена, със завър-зани крака. На погребания в гроб № 12 десният крак е отрязан от коляного17. Авторът отбелязва, че гроб № 4 и № 13 са почти символични. В тях са намерени само черепите и малко кости.
За ритуално разчленяване могат да се приемат и действията върху скелета от гроб № 81 от Кюлевча18. Скелетът е разчленен на три части. Според Фидлер този гроб трябва да се разглежда във връзка с масовия гроб № 80.
От пре гл еда, направен до тук, прави впечатление, че преобладават случайте, в конто е приложен един от главните признаци на обряда, свързан с обезвреждане на краката — завързване или ампутиране на ходилата. Той се просле-дява почти при всички разгледани некрополи, включително и в Новопазарския (табл. 5/2,З)19.
Погребалните обичаи, разгледани в некрополите, разположени в днешни-те ни територии, не оставят изолирани. Те се проследяват и в некрополите по левия бряг на р. Дунав (Истрия, Султана, Изворул и др.). При некропола до Изворул също има случаи на ритуални действия върху скелетите при гробове №№ 127, 166, 194,230,23820.
158
Христина Стоянова
Изолирани от масовите обредни действия засега остават трите разгледани гроба с пълно разбъркване и разрушаване. Но това се отнася само за данните, с конто разполагаме от некрополите по нашите земи. Методът на обезвреждане се е практикувал и от българското население, населявало Подонието. В Нетай-ловския некропол са проучени 32 погребения с частични нарушения и 49 с пълно разрушение. В некрополите в делтата на Волга са констатирани разбивания на черепи и отрязване на краката от коленете21.
Некрополът при Саркел - Бела Вежа, както от хазаро-българския период, така и от руския период, дават също данни за ритуално обезвреждане. Като преобладаващ признак и за двата периода е отделянето на ходилата. В след-хазарския период на обезвреждане са подложени 52% от женските и 63% от мъжките гробове. Тези ритуални действия се приема, че отразяват обичаите на местното българско население, коего смесено с руските пришълци е обитавало крепостга до нейното изоставяне в началото на XI в 22
В Маяцкия некропол също са проучени гробове с послесмъртно обезвреждане. Там се практикува пълното разрушаване и хаотично разбъркване на костите както и в нашите гробове. В Маяцкия некропол има и две погребения с коне (гробове №№ 3 и 30). Гроб № 3 съдържа напълно разрушено двойно погребение, съпроводено от разрушен скелет на кон. В гроб № 30 - скелет на воин, разрушен, а в дромоса е погребай кон. И при двата случая в гробовете са запазени скъпи коланни апликации, а във втория случай и пълно конско снаряжение. В. С. Фльоров привежда това като доказателство, че гробовете не са разрушени при ограбване, а в резултат на ритуални действия23. Като се има предвид, че некрополът до Нови пазар като цяло не дава много богат инвентар (с изключение на керамичните съдове), а в гроб № 33 все пак има запазени предмета, то е по-вероятно да се приеме, че е бил обект на ритуално действие, отколкото на ограбване.
Тези постпогребални ритуали са широко застъпени и в аланските археологически паметници. От тях най-богат материал дава северокавказкият катаком-бен некропол Клин Яр III. Голямага серия от погребения с явни признаци на обезвреждане дава основание на неговия изследовател да ги разгледа в отделен труд (“Аланите в централен Предкавказ V—VIII в.: обред за обезвреждане на мъртвите”)24. И тук са представени всички разгледани форми на ритуала. При частичните обезвреждания има ампутация на ходила и китки, завързване, пре-местване на черепа, разрушаване на гръдния кош. В. С. Фльоров отбелязва, че има по-особено отношение към дългите кости на краката. Обикновено те са оставени на място, както и тазът. Размествани са само при случайте на пълно разрушение. Забелязва се тенденция да се запази приетата ориентация. Възможно е със същата цел да са оставени неразбъркани костите на краката от гроб № 28 от некропола при с. Върбяне, както и левият крак от единия скелет в гроб Хе 33 от Нови пазар
Обредът "обезвреждане на мъртвите” в езическите некрополи
159
При прилагането на обряда, при който има пълно разрушение на костите на скелета се забелязват различия. В повечето случаи костите на разрушения скелет, се поставят на купчина. Има случаи и на разделяне на скелета, например в гроб № 2925. При него черепът е изнесен, костите на скелета са скупчени в дромоса, а стьпалата в камерата са оставени in situ. До този, както и до други примери от Клинярския некропол се доближава погребение № 81 от Кюлевча, където също е засвидетелствано разчленение на три части. При пълните разрушения, без значение как са оставени - на куп или хаотично, често се наблюдава изнасяне на кости от гробовете. Това според народната вяра е предохранителна мярка да не се позволи на тялото да се събере отново.
В отделните гробове проследихме разнообразии форми на прилагане на обряда за обезвреждане. Това е нормално, като се имат в предвид и различията, конто се наблюдават в самия погребален ритуал. Това може да се използва като доказателство, че обрядът за обезвреждане няма единен центьр на разпростра-нение. На определен етап той получава развитие при всяка етническа общност въз основа на нейните религиозни представи, в основата на конто стой вярата в задгробния живот и в същото време - страхът от мъртвите и тяхната вредоносна сила.
В заключение трябва да отбележа, че полученият в последните години материал и в особено голямо количество такъв от територията на Русия не може да се разглежда по друг начин, освен като доказателство за съществуването на обреда за обезвреждане на мъртвите, още повече, че на много места, включи-телно и у нас, тези действия са битували в обичайната народна практика до XIX—XX в., т.е. много дълго време след приемане и налагане на християнската религия26.
БЕЛЕЖКИ
Д. Димитров. Двуобряден раннобългарски некропол при Варна. - Преслав, II, 1970, 107 125; Новооткрит раннобългарски некропол при Девня. - ИНМВ, VII, 1971, 57-77; Раннобългарски некропол № 3 при град Девня. - ИНМВ, VIII, 1972,45-67.
2 Д. Димитров. Погребалният обряд при раннобългарските некрополи във Вар-ненско (VIII—X в.). - ИАИ, XXXIV, 1974, 51-95.
3 Пак там, обр. 23.
4 Пак там, обр. 226
5 Д. Димитров. Двуобряден раннобългарски..., обр. 4.
6 Благодаря на колегите от РИМ - Варна и най-вече на Ваня Павлова за предоставената ми възможност да работя с документацията на Д. Димитров, която допълни информацията ми за погребенията от варненските некрополи.
7 Л. Дончева-Петкова, С. Ангелова, В. Йотов. Ранносредновековният некропол при с Топола, Толбухински окръг. - ППИК, 1, 1989, 187-198; В. Йотов. Раннобългарски некропол при с. Хитово, Толбухински окръг. - ППИК, 1,1989,221-231; Л. Бобчева. Топографско разположение и обозначение на гробовете в средновековните некрополи. -Векове, 1983,3,32-36.
160
Христина Стоянова
8 Д. Димитров. Погребалният обряд..., обр. 25.
9 С. Станчев, С. Иванов. Некрополът до Нови пазар. София, 1958, табл. XI.
10 Некрополът е открит през 1995 г. Открити и разчистени са 38 гроба, преоблада-ват трупополаганията. В три от тях се установи следпогребална ритуална намеса. Датировка VIII—IX в. Р. Рашев. Пръстенът от Върбяне. - ППИК, 3,1997,180-186; X. Стоянова. Глинени съдове от VIII IX в. от фонда на Исторически музей Шумен. - ППИК, 3, 1997,330-337.
11 Д. Станчев. Прабългарски компоненти в погребалния обряд и инвентара на ранносредновековните некрополи от Русенско. — ППИК, 1, 1989,241-255, обр. 2.
12 Пак там, обр. 3.
13 Пак там, с. 248.
14 В. Йотов. Раннобългарски некропол..., с. 222.
15 Р. Рашев, С. Станилов. Раннесредновековый могильник у с. Ножарево, Силис-тренский округ. - ППИК, 1, 1989, гр. №№ 14, 15.
16 И. Василчин. Двуобряден езически раннобългарски некропол при с. Черна, Толбухински окръг. - ППИК, 1, 1989, 198—214.
17 М. Димитров. Ранносредновековен двуобряден некропол при Балчик (проучвания през 1984 и 1986 г.). - ППИК, 1, 1989, обр. 5, 6.
18 Ж. Въжарова. Славяни и прабългари (по данни от некрополите от VI-XI в. на територията на България). София, 1976, с. 133.
19 С. Станчев, С. Иванов. Цит. съч., табл. VII, VIII.
20 U. Fiedler. Studien zu Grabelfelder des 6. Bis 9. Jahrhunderts an der unteren Donau: Band II, Teil 1-2. - Bonn, 1992,442-447.
21 В. С. Флеров. Обряд обезвреживания у праболгар. - ППИК, I, 1989, 177—187.
22 Р. Рашев. Единство и различия в ямния (български) погребален обряд на Сал-тово- маяцката култура. - Българи и хазари през ранното средновековие. София, 2003, с. 22.
23 В. С. Флеров. Аланы Центрального Предкавказья V-VIII веков: обряд обезвре-жения погребанных. Москва, 2000, 84-85.
24 Пак там.
25 Пактам, рис. 17.
26 Д. Димитров. Старобългарски некропол № 2 при Девня. — ИНМВ, VI, 1970, 21-49; Н. И. Бармина. Элементы языческой погребальной обрядности в некрополе Мангупской базилики. - Култура и изкуство християн - негреков (Научна конференция памяти А. В. Банк), 2001, 7-9; X. Вакарелски. Български погребални обичаи. София, 1990, 162-170.
Обредът “обезвреждане на мъртвите " в езическите некрополи
161
4
Табл. 1. Некропол Девня-1.
162
Христина Стоянова.
3
Табл. 2. Некропол Варна — завод за манометри
Обредът “обезвреждане на мъртвите ” в езическите некрополи
163
Табл. 3. Некропол Девня-3.
164
Христина Стоянова
3
Табл. 4. Некропол Девня-3.
Обредът “обезвреждане намъртвите” в езическите некрополи
165
1
Табл. 5. Некропол гр. Нови пазар.
Табл. 6. Некрополи от Североизточна България. 1 -некропол с. Николово, Русенско; 2— некропол с. Красен, Русенско; 3, 4 —некропол с. Ножарево, Силистренско.
166
Христина Стоянова
о дам.
ГРОБ N 28
ГРОБ N 23
9 50 см
Табл. 7. Некропол с. Върбяне, Шуменско.
THE RITUAL OF NEUTRALIZING THE DEAD IN THE PAGAN NECROPOLISES (ON EVIDENCE FROM THE REGION OF PLISKA AND VARNA)
Hristina Stoyanova
(abstract)
The ritual of “neutralizing the dead” is a widely used one which can be detected in numerous early mediaeval necropolises of Eastern Europe.
It was D. Dimitrov who first drew attention in Bulgaria to it. The ritual is part of the burial practice in the necropolises near Varna and Pliska (Novi Pazar, Vurbiane), as well as in the necropolises of Northeastern Bulgaria.
The most widespread practice of “neutralizing” is connected with the feet. It involves tying or amputating the soles. Another ritual practice is the pressing down with stones which are put on the grave or on the deceased himself. One comes across greater ritual post mortem destructions such as the separation and bringing of some skeleton bones out of the grave or their entire destruction and mixing up in the burial pit.
By using hitherto published materials and supplying new ones from various necropolises in Northeastern Bulgaria the article proves the existence of the ritual of “neutralizing” the dead in the Bulgarian lands during the pagan and Christian epoch.
167
СРЕДНОВЕКОВНИ БЪЛГАРСКИ И ВИЗАНТИЙСКИ ПЕЧАТИ (IX-X В.) С ЕТНОНИМА Boblyapcov
Иван Йорданов
Обект на изследването са серия средновековни български или византийски печати (с изключение на владетелските), датирани най-общо през IX-X в,, при-надлежащи на различии длъжностни лица, върху който е изписан етнонимът BouAyapwv.
Те са на гръцки език, изписани според византийския модел и при някои от тях съвсем основателно възниква въпросът за техния произход - български или византийски. Дали са представители от българската или византийска рангова иерархия и съответно различного значение на етнонима BonAyapcov.
I. Печати на N., багатур на българския василевс.
Л. Кръстообразен монограм, който е зле запазен, но навярно е съдържал инвокацията и името на собственика (за съжаление от наличните букви, твърде зле съхранени, не мога със сигурност да разчетатова име). В четирите полета с по-голяма сигурност се вижда изписаното: TW — CW || AY — EW.
Оп. Триредов надпис:
.АГАТ$Р | BACI’B^A | TAPWN
[PJayaToijp paoi(X£i)q) BonAyaptov
+ KrpiE роц0Е1 tw op SoijAw N., Payaroup paorAEix; BonAyapwv
1. Съхранява се в колекцията на РИМ - Шумен, инв. №14342. Намерен е с металотърсач в землището на с. Сушина, Шуменско. Размери: 21,5-22 (20) 3 мм, тегло 7,85 г. Непълен отпечатък. Ядрото не е било добре центрирано в булотириона, а и той самият е бил разхлабен, поради което се е получило раз-минаване между лицевата и опаката страна.
Публикация: Йорданов, Корпус, № 1281.
2. Съхранява се в колекцията на Филиал на АИМ при БАН в Шумен, инв. № 32. Намерен е на 25 август 1986 г. при разкопки на обект “Дворцови мана-стир” в Преслав, сектор “Изток”, дълбочина 0,40 м, вън от изкопа. Размери: 17-18 (20 ?) 3,5 мм. Непълен отпечатък, тъй като ядрото е било по-малко от диаметьра на матриците. Под последния ред е издраскан графит, който като че ли повтаря оригинално изписаните букви.
168
Иван Йорданов
Публикация: Йорданов, Корпус, № 129.
3. Бил е притежание на Г. Гълъбов от София, сега се съхранява в НИМ - София. Неустановен произход. Размери: 18-20 мм. Добьр екземпляр, но не-пълен отпечатък, което също затруднява четенето.
Публикация: Йорданов, Корпус, № 130.
Трите моливдовула са отпечатали чрез един и същи булотирион. Единият е намерен в Преслав, вторият - в землището на с. Сушина, отстоящо на двадесетина километра от Преслав, а третият е с неизвестен произход, но на-вярно близък до горните два. За съжаление и трите екземпляра са с непълни надписи, което при отсъствието на паралели затруднява четенето им.
От трите екземпляра със сигурност могат да се прочетат титлата Рауатоър и етнонимът BoiAyapcnv. Поради непълнотата на текста не може с категоричност да се посочи връзката между тях. Сыцествуват най-малко две възмож-ности: Рауатоър (коа) PaGi(Xei)C,) BoiAyapcnv и Рауатоър (xiig) Paci(Xe(ac, twv) BonXyapiov. В първия случай печатът би бил на българския владетел, а във втория - на негов багатур.
По-приемлива е втората възможност - печатът да е бил притежание на ня-кой високопоставен в държавата сановник, облечен с доверието на владетеля и скрепявал кореспонденцията си с печати, върху конто са били изписани името му, титулът рауатоър и уточнението (тпд) расп(Хе{ас, twv) BonXyapiov. На практика това е определението за хранените хора на хана преди покръст-ването - Врелтод аубролод, еквивалентно на вече споменатото във Византия PaaiXiKog алабарюд 6А.6 PaaiXiKog лрштоалабарюд2.
Времето, когато следва да се датират тези печати, ще трябва да се съобрази с титула РаспХеъс, twv BonXyapiov на българския владетел, т.е. след 927 г.
II. Печати на Григорий магистър на българите.
Л. Патриаршески кръст върху постамент от три стьпала. От основата му излизат растителни повлеци, конто достигат до първото пресечно рамо. По една голяма перла е гравирана срещу двата края на първото пресечно рамо. В горните полета е гравиран по един кръстообразен знак X. Върху всяка пресечка на вертикалното с хоризонталните рамена също е гравиран кръстообразен знак X. Около изображението е изписана инвокацията: +К ..ОНО.....OVAONCO =
+ K[(ijpi)E Рот]6е1 tov 5]oijA.ov ao(v).
On. Четириредов надпис:
4. + Г .... | PHOYMA . | .CTPOYB . | YAFAPOY
5. + FPHFW | . HOYMAF | .CTPOYBO | . AFAPOY
6. + Г .... | PH.| ICT......| YAF . . . .
7. + ГРНГ . | PHOYM . . | . .TPOY . . |.
=+Грт]у(прт]о'и цауютроп ВоъХуароъ
Средновековни български и византийски печати (IX-Xв.)...
169
Целият надпис след попълването на липсващите букви и изправянето му гласи: + KijpiE Poi]0Ei тф бобХср стои Грт]уор{от> payicrcpov Вот>А/уарот>.
Четирите екземпляра са отпечатани чрез един и сиди булотирион:
4. Съхранява се в колекцията на Регионален исторически музей — Шумен, инв. № 14729. Бе предложен за изкупуване от Н. Николов от Разград, който не е първият му собственик. Информацията, която той ни предостави, е, че мо-ливдовулът е бил намерен в Плиска от машинкаджия. Има следните размери: диам. на ядрото: 14,5-18 мм, на самия лечат 20 ? мм и дебелина 2,5 мм. Тегло - 4,22 г. Отпечатъкът не е пълен, тьй като ядрото е било по-малко от диаметъра на матриците. Като изключим това, екземплярът е много добър, с великолепно гравирани и отпечатани букви.
Публикация: Иорданов, Корпус, № 131; Йорданов, Григорий магистър, № I3.
5. Съхранява се в колекцията на Регионален исторически музей - Шумен, инв. № 14805/1. Предложен бе за изкупуване през 2003 г. от същия Н. Николов. Този път информацията е, че моливдовулът е намерен в Преслав, също от машинкаджия. Размери: диам. на ядрото: 21,5-21 мм, на отпечатаното поле 20 ? мм, дебелина 4-5,5 мм. Тегло 15,85 г. Отпечатъкът е бил добре центриран, но все пак е непълен, поради малкия диаметър на ядрото. Първите букви от почти всички редове са останали извън ядрото. Моливдовулът е разсечен с острие на лицевата страна, навярно при намирането му. Релефът на буквите е захабен.
Публикация: Иорданов, Григорий магистър, № 2.
6. Съхранява се в колекцията на Регионален исторически музей — Шумен, инв. № 14805/2. Предложен бе за изкупуване от същия собственик и има съ-щата информация за произход. Размери: диам. на ядрото: 14-27 мм, на отпечатаното поле 21 мм, дебелина 3 мм. Тегло 7,36 i Отпечатъкът е пълен и добре центриран, ядрото достатъчно, но от него до нас е достигнал фрагмент — около половинка.
Публикация: Йорданов, Григорий магистър, № 3.
7. Частно притежание на колекционер от София, който пожела името му да не се съобщава. Навярно също произхожда от Преслав. Размери: 15-20 мм. Непълен отпечатък. Последният ред от надписа е останал извън ядрото.
Публикация: Йорданов, Григорий магистър, № 4.
Не е известен печат на друг подобен сановник. Не е познат и подобен титуляр в средновековната българска йерархия, при което с основание се поста-вя въпросът — до византийска титла ли се отнася, или до такава в българската йерархия. Няма данни за съществуването на титлата или длъжността магистър на българите във византийската рангова йерархия и въобще няма подобна практика във Византия титлата магистър да се свързва с даден етнос. Печатът, според съдържанието на текста, палеографията на някои от буквите и най-вече затворената В (върху византийските печати по това време тя се изписва като R), ни дава основание да го свържем с българския владетелски двор. За български произход свидетелства и намирането на моливдовулите — изключително в българската столица.
170
Иван Йорданов
Все пак какво е злачен пето на титула магистьр на българите?
В достигналите до нас византийски извори етнонимът ВоиХуарои обикновено се свързва с българския владетел. Може би в нашия случай би грябвало да разбираме магистьр на българския владетел. Все пак кога е съществувала подобна титла или длъжност? Известно е, че във Византия всеки от императорите (ако са повече от един) има своя магистьр, би могло да се допусне, че и българските владетели, след като имат претенции за титула василевс, би следвало и те да имат своя магистьр или магистри.
III. Печат на Петьр велик куратор на архонта на България или на архонта на българите (последна четвърт на IX в.).
Л. Представен е двойно пресечен патриаршески кръст върху постамент от три стьпала. Около изображението между два зрънчести кръга е изписана ин-вокацията, започвайки от основата на кръста: +KCRO.A&AW = + K(ijpi)e
Рот]дОе1 ты стыт] SotjXco
On. Четириредов надпис:
ПОТРОМ | TAAWKS I PATOPIAP | X’RgATAP’
Биха могли да се предложат различии варианта на развързване на този текст:
Ако разчетем буквално текста, той би изглеждал така:
Петро реуаХсо копраторг арх(оута) ВоиХуар([а<;)
Ако допълним с определителиия член, би следвало да е:
Петро цеуаХсо копрбсторг (tov) арх(оута) BouXyap(ia<;)
Или пък: Петро реуаХы копраторг (tov) apx(ovTa) BonXya(pcov)
8. Съхранява се в колекцията на Регионален исторически музей - Шумен, инв. № 14862. Собственикът му (Н. Николов от Разград), който го предложи за изкупуване, е посредник и го е закупил заедно с други оловни печати, за конто информацията на намиране е Плиска или Преслав. Представлява правоъгълна или ромбовидна плочка с размери: 20-22 мм и дебелина 2 мм. Върху нея е нанесен отпечатък с диаметър 23-23 мм. Тегло 5,62 г.
Като цяло отпечатъкът е пълен с повредени или недостатьчно добре отпе-чагани първите или последните букви от някои от редовете. Най-характерното обаче е, че тази пластинка не е използвана за скрепяване на кореспонденция, тъй като няма никаква следа от канал за шнура, а по всяка вероятност е била за изпробване на булотириона или за някакво друго предназначение.
Печатът е на гръцки език, неговага форма, иконография, стал и текст по нищо не го различават от останалите византийски печати, при което с основание възниква въпросът - български ли е печатът или на византийски служител?
Датировката на печата според неговата иконография - обикновен патриаршески кръст и надпис между два зрънчести кръга, е най-общо в последната
Средновековни български и византийски печати (IX—Xв.)...
171
четвърт или края на IX в. В рамките на това изследване е необходимо да се посочи, че той е принадлежал на великия куратор на архонта на България или архонта на българите. Към този извод насочва и самото му намиране, най-ве-роятно в Плиска. Вече посочихме, че не се отнася до моливдовул, а до пробен отпечатък. Ако беше на византийски велик куратор, то ще трябва да се обясни неговото пребиваване в българската столица4.
IV. Антис протоспатарий и комеркиарий на българите (X в.).
Л. Пред ставен е еден, тичащ надясно. Под него и над него — растителен орнамент. Цялото изображение е обрамчено с два зрънчести кръга, а между тях е гравиран един трети от малки перли.
Оп. Шестредов надпис:
,AN©H | ..’СПА©’ | ..IT’XP | ,К$МСР. | ,R$AF. I РО
т]+т]"Ау0г1(<;) т]Р’(лрыто)г]ола6(«р10(;) т]Ёлт]1 т(о£>) хрСпоотргкИуоц) т](каг)т] ко1>р£рт}к(1арю^) t(wv)t] BotAyapo(v)
9. Съхранява се в колекция Закос, II и навярно произхожда от Истанбул. Размери: 25 25 мм. Отпечатъкът не е пълен, особено от опаката страна, където почти всички първи букви на съответните редове не са излезли.
Публикация: Zacos, Seals 11, по. 9105.
В цитираната първична публикация, съобразно с характера на изданието, е предложен само прочитьт на текста и датиране на печата в края на IX в.
На този, изключително интересен с текста си за българската медиевистика сфрагистичен паметник посвети специално изследване изтькнатият византинист и учредител на асоциацията по византийска сигилография, вече покой-ният проф. Никос Икономидис. За съжаление неговото съобщение “Le com-merciaire des Bulgares”, изнесено на IV-я Международен симпозиум “Bulgaria PonticaMediiAevi”, провел се от 26 до 30 май 1988 г., все още не е публикувано. То отсъства от обнародваните макар и със закъснение през 2003 г. том IV-VI на Bulgaria Pontica Medii Aevi, включващи докладите по археология, нумизматика и история, изнесени на IV и V симпозиуми, при което не съм и сигурен дали въобще ще види бял свят. Ето защо ще си позволя да преведа на български език значителни пасажи от ръкописа на доклада на проф. Икономидис, копие от който той ми предостави още по време на самия симпозиум.
Да започнем от текста: поради непълния текст в четенето му известна несигурност има в последните два реда: дали е изписано фамилното име тф ВооХубсро, или етнонимът: t(wv) Bo'uXyapo(v). И двамата мои предшествени-ци (Г. Закос и Н. Икономидис) са категорични в прочита на последното.
Кой е този Антее, императорски протоспатарий при Хрисотриклиниума, и кои са тези българи, чийто комеркиарий е той?
172
Иван Иорданов
Името Антее не е така место срещано — не може да не ни направи впечатление съвпадението, което съществува между собственика на разглеждания тук печат и на един наскоро открит в Дебелт и публикуван от мен - Антее прото-спатарии при хрисотриклинума и доместик на импраторската трапеза0.
И той, както в нашия случай, има не особено место срещана иконография през X в. - светец-конник в ход на дясно. Не е изключено да се отнася до едно и също лице. Печатът от Дебелт би могьл да отразява по-късен етап в неговата кариера, но и в двага случая е интересно, че печатите му имат някаква връзка с българите или българската държава.
Все пак кой е този Антее и какви са тези българи, чийто комеркиарий е той?
Продължавам с пасажи от доклада на проф. Икономидис7:
“...Собственикът на нашия екземпляр със сигурност е бил на служба при византийския император. Титлата му — протоспатарий при Хрисотриклини-ума, се отнася до една от золите на Големия дворец и, доколкото знам, никога не е давана на невизантиец.
Длъжността на комеркиарий, която изпълнявал Антее, също води до това заключение - че е бил на служба при византийския император. Комер-киариите се появяват през Vie., първоначално като изключителни вносители на коприната, после като натоварени със стимулиранепю и контролирането на местнопю производство и търговията с тази ценна стока. След период на упадък се появяват отново през IX в. като контрольори на митницата, инте-ресуващи се преди всичко от търговията по воден път (т. е. от търговията със значителна важност от количествена гледна точка) и събиращи такса за превоза на стоката — комеркион. Познати са ни многобройни печати, конто показват, че всеки комеркиарий е имал юрисдикция, определена винаги с географско име: рядко обширна облает, като например Романия (Византия) или Avcteoq (западната част на империята); обикновено само един град или тема, или град, който е дал името си на тема, като напр. — Абидос, Амисос, Адрианопол, Антиохия, Аталия, Кефалония, Халдия, Херсон, Кипър, Христупо-лис, Хрисополис, Коринт, Крит, Девелт, Димотика, Еритрея, Галиполи, Лан-гобардия, Месемврия, Оппшматон, Пелопонес, Пергам, Преславица, Селевкия, Солун. Постоянна определяща черта на тези места е, че те принадлежат на империята в момента на издаването на печатите на комеркиарии, който ги споменават... ”
“...Печатът на комеркиария Антее е в противоречие с казаното досега. Юрисдикцията е определена чрез етническо име, което е уникално, още повече, че се отнася за българите, конто не само че не принадлежат към империята през IXиXв., но дори са основният противник на византийците на Балканите.
Нашият печат е датиран през период, маркиран първо от дългото ца-руване на Симеон I и нескончаемите му войни и после от тясното сътрудни-чество между Византия и България при Петър I Със сигурност търговията между двете страни е процъфтявала при царуването на Петър. Тя е дости-
Средновековни български и византийски печати (IX—Xв.)...
173
гнала значителен обем още през IX в. и именно търговски проблеми са причи-ната за избухването на българо-византийската война от 894 г.
Текстът на Продължителя на Теофан, който описва събитията от 894 г., е дискутиран неведнъж, вкл. и от мен самия. Това, което тук може да ни интересува в тази история, е, че българо-византийският конфликт е предизвикан от факта, че двама алчни византийски търговци, Ставракий и КозмсР, получават правото да изместят българската търговия (или част от нея) в Сопун и да изискват много голям комеркион от българите. Може да се мисли, че Антее от нашия печат би могъл да е замесен в подобна история и/или е бил евързан с контрола на търговията, осъществявана в империята от българите.
След дългиразмишления считам, че тази хипотеза трябва да бъде отклонена. Контролът, упражняван от комеркиария, се разпростирал върху всички търговци, който преминават през неговата облает без разлика на тяхната националност. Той касаел както вноса, така и износа, за който няма особено значение какъв е етническият произход на търговеца. И накрая - една такава интерпретация на печата би го поставила изцяло извън контекста на това, което ни показват останалите печати на комеркиарии, който винаги са “ви-дени от вътреишостта” на империята.
Следователно този комеркиарий трябва да се търси в облает, която е част от империята и дължи името си на българите. Може да си представим с голяма вероятност, че това име е носено от административна единица, каквато е турмата, наречена по националността на войниците, който я със-тавят. Подобии наименования са познати и при някои теми (напр. Анато-ликон, Армениакон, Тракезион, Вукеларион, Оптиматон), така и при турми, засвидетелствани още през X в. (напр. twv GeoSocnaK&v, t&v BiKTopav, турми на тема Тракезион)9. Дори в случайте, когато комеркиарият е асоцииран към даден град, нищо не изключва този град да е дал името си на турма или друга административна единица и правомощията на комеркиария да обхва-щат цялата тази единица, а не само един град. Тази хипотеза се поддържа от съществуването на познати турми, определени с името на град, какви-то са напр. Адрамитион, Клавдиополис, Даземон, Созопол, Вероя, Корикос, Редесто, Силеон, Зигос, Ения, Кимбалеос, Лариса, Абара, Комата, Саниана, Касе, Ксамакса, Келдзене, Акампсе, Мургул и др. Често имената на турмите са идентични с тези на административнитерайони на комеркиариите. Може да се заключи, чей в титпулатпурата на последните влиза по-скоро визираният административен район, а не само градът. Струва ми се, че това е нормално с оглед, че други комеркиарии имали правомощия върху цели теми.
Познати са случаи на настаняване на българи във вътреишостта на империята. Славянобългари са засвидетелствани в район на Иерисо през Xв., където заемат земи с разрешение на византийската власт. Това трябва да е станало преди 960 г., когато Константинопол изплаща компенсации на ин-
174
Иван Йорданов
ституциите, засегнати от това заемане на земи10. С други думи, тези сла-вянобългари не са се настанили върху зените като парици, а по-скоро като свободни ползватели със санкцията и вероятно и с благословията на Констан-тинопол. Не е невъзможно някои от тях да са били селяни-войници. Разбира се, това е чиста хипотеза.
По-солидни сведения можем да намерим в един акт от архивите на Нейрон от 996 г.11 Отнася се за процес за терен, разположен до Полигурос на Халкидическия полуостров. Един жител на областта, наречен Василий, носел титула на турмарх на българите (тоуррар%ц$ tg>v Bovkyapaw) и е наричан понякога в документа “българинът Василий ”, без съмнение, за да се покаже неговият етнически произход. Императорып заповядал на един служител в областта - на един епискептит (т.е. управител на императорски домен), да даде на Василий конфискуван терен, но епискептитът му дал друг, който принадлежал на манастир. Тук започват жалбите и съдебният процес. Им-ператорът, бидейки благоразположен съдът да се произнесе, подчертава в инструкциите си към съдията, че в случай, че парцелът бъде отнет от Василий, той трябва да бъде компенсиран с други земи от конфискуваното имение. Това е и направено от съдията Николай. По-друг начин казано, императорът държал собствеността на Василий да остане сыцата в количествено отношение. Тук оставаме с впечатлението, че земите са дадени като компенсация за служба — без съмнение военна, с оглед длъжността, изпълнявана от Василий, и историческая контекст към 996 г.
Сигурно е, че Василий е бил висш офицер от темната армия на Солун и е живял недалеч от града. Той самият е бил българин и командная контингент от войници, който в по-голямата си част, ако не и изцяло, били българи на служба при императора, на когото били верни въпреки бушуващите войни на Самуил. Василий бил турмарх, следователно тук е имало турма, наречена “на българите”, която би трябвало да се търси наХалкидическия полуостров, вероятно в околностите на Полигирос. Не би могло да се каже кога и при какви условия тези българи са се настанили в областта. Това, което е сигурно, е, че те са били тук към края на X в., и то от достатъчно дълго време, за да бъдат непоколебимо свързани с империята, на която служели доброволно. Възможно е тази вярност към Византия да е резултат на вътрешнополитическите разпри в България.
Да се върнем към комеркиария Антее. Открихме византийска административна единица, наречена “на българите”, но отговаряща на определен географски регион. Към тази административна единица смятом да определя Антее, който контролирал тук вноса и износа, както всички други комерки-арии от това време. Което е показателно за стопанската дейност на тази турма на българите.
Това изследване ни позволява също така да идентифицираме една нова административна единица в темата Солун - турмата на българите, разположена
Средновековни български и византийски печати (IX—Xв.)...
175
на Халкидическия полуостров и имаща значителна икономическа активност, тьй като към нея е бил прикрепен комеркиарий. Можем да си я представим като обитавана от имигранти, дошли на византийска територия било като политически бегьлци, било като привлечени от по-добри условия за живот. Те би трябвало да са се настанили тук към края на IX в. или през X в. и са били дотол-кова приобщени, че остават верни на империята, дори когато тя воюва с техни-те сънародници по произход. Имаме още един случай, който показва до каква степей политическите граници през X в. са отговаряли на икономическите или на идеологическите граници и, ако мога да се осмеля да го кажа, в по-голяма степей, отколкото на народностните и езикови граници...”
V . Симеон протоспатарий и хартуларий на българите (X в.).
Л. Четириредов надпис:
- ❖ - | +CVM. | WNIIP. | ТОС.. |0АР ,.| -.-
Оп. Четириредов надпис:
- ❖ -1 ,.А’Т£ | ....ON | .OVA | ГАР
+Xt>|j.fiET]cbv ярцыцтоот]лац0арт]ю(<;) (кон) %т]а(р)т:от1Т]А.ар(1О(;) -cov цВт]от|Хуар(соу)
10. Съхранява се в колекцията Fogg, А.М. по. 2710 и навярно произхожда от Истанбул. Размери: 27-27 мм, тегло 7,64 г. Някога е бил добър отпечатьк, но сега от него е отчупена близо една трета част, което прави четенето несигурно.
Публикация: DOS, 1, по. 20.1
Екземплярът е зле съхранен и липсват някои от буквите му. Ако се приеме четенето, предложено от авторите, този Симеон би трябвало също да се свьрже с представената по-горе турма, като той е бил нейният хартуларий, т.е. фискален служител, подчинен на логотета на стратиотика12.
Представените по-горе печати биха могли да се разделят на две основни групи - на български служители и на такива във Византия.
При тези, конто са пряко свързани с българската държава, етнонимът BotAyapcov се отнася до това, че са служители на българския владетел. Въпре-ки че наименованията и функциите на някои са възприети от Византия.
Докато в случайте, когато печатите принадлежат на византийски служители, те свидетелстват за наличието на етнически българи във Византия, намерили прием там по различии причини - политически или икономически.
176
Иван Йорданов
БЕЛЕЖКИ
1 И. Йорданов. Корпус на печатите на средновековна България София, 2001.
2 За тях вж : В. Бешевлнев. Първобългарски надписи. София, 1979, с. 75; И. Ве-неднков. Военного и административного устройство на България през IX-X в. София, 1979,24-26.
3 И. Йорданов. Печати на Григорий магистьр на българите през X век. — Civitas Divino-Humana. В чест на професор Георги Бакалов, София, 2004, 507-513.
4 Повече за него виж в специалната му публикация: И. Йорданов. Печат на Петър велик куратор на архонта на България. - ППИК, 4 (под печат).
5 G. Zacos. Byzantine Lead Seals, II, Beme, 1984.
6 И. Йорданов. Печати на комеркиарията Девелт Addenda et Corrigenda. - Нумиз-матични и сфрагистични приноси към историята на Западного Черноморие (Acta Musei Vamensis, II), Варна, 2004,242-243, № 18.
7 Преводът от френски на български език е дело на докторанта по византинистика към катедра “История” на ШУ - Николай Кънев.
8 Всъщност комеркиарии на митницата в Солун, ако се приеме за вярно иденти-фицирането им спечатите, съхранявани в колекцията на Дъмбъртън Оукс, вж.: J. W. Nesbitt and N. Oikonomides. Catalogue of Byzantine Seals at Dumbarton Oaks and in the Forr Museum of Art, vol. 1: Italy, North of the Balkans, North of the Black Sea, Washington, D. C, 1991, 18.38 and 18.44.
9 Constantini Porphyrogeniti, De cerimoniis aulae Byzantinae, ed. 1.1. Reiske, Bonn, 1829, 663.
10 E Dolger. Ein Fall slawischer Einsiedlung im Hinterland von Thessalonike im 10 Jh, (Sitzungberichte der Bayer. Akad. D. Wiiss., Phil.-Hist. Klasse 1952,1); Ph. Malingoudis. EAafioi gt[ Meaaio>viK[ >E2Xa8a, Thessalonique, 1988, 90 et siuv.
11 Archives de I'Atos XIV et XV. Actes d’lviron, I, ed.: J. Lefort, N. Oikonomides, no. 10.
12 N. Oikonomides. Les listes de preseance byzantines des IXe et Xe siecles. Introduction, texte, traduction et comentaire. Paris. 1972, p. 341.
Средновековни български и византийски печати (IX-Xв.)...
177
9
10
178
MEDIAEVAL BULGARIAN AND BYZANTINE SEALS (9ТИ1 0th CENTURY) WITH THE ETHNONYM BOYAUAPQN
Ivan Yordanov
(abstract)
The study is focused on a series of mediaeval Bulgarian or Byzantine seals (excluding royal ones) dated generally to the 9th-10th century, which belonged to various office holders and feature the ethnonym BooXyapiov.
They are in Greek and their inscriptions are written according to the Byzantine model. Some of them raise the question of their origin - either Bulgarian or Byzantine. One wonders if the following persons were representatives of the Bulgarian or Byzantine rank hierarchy which would invest different meaning in the ethnonym BouZydpojv:
1-3. Seals ofN., bagatour of the Bulgarian Basileus (10th century);
4-7. Seals of Gregory, Magister of the Bulgarians (10th century);
8. Seal of Peter, Great Curator of the Archon of Bulgaria or of the Archon of Bulgarians (last quarter of the 9th century);
9. Antis, Protospatarios and Komerkiarios of the Bulgarians (10th century);
10. Symeon, Protospatarios and Chartoularios of the Bulgarians (10th century).
The seals presented above could be divided into two main groups - of Bulgarian and Byzantine officials.
In these which are directly connected with the Bulgarian state the ethnonym BouZyapiov refers to the fact that they are officials of the Bulgarian ruler, although some of their titles and functions are borrowed from Byzantium.
In the cases when the seals belong to Byzantine clerks they attest the presence of ethnical Bulgarians in Byzantium who found refuge there due to political or economic reasons.
179
ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШЕСКА КАТЕДРА В ДРЪСТЪР И ПАТРИАРХ ДАМЯН (927-971)
Георги Атанасов
След смъртта на цар Симеон Велики (893 -927) българското общество и българската държава изживели дълбоки времени във всички посоки. Основа-телно най-голямо внимание се отдела на признаването от страна на Константи-нопол на царската (императорската) титла на новия владетел Петър I (927-970) и брака му с ромейската принцеса Мария-Ирина1. Известно е, че според христианский канон ‘'''Цар без патриарх неможе”1, което естествено поставя и въ-проса за положението на предстоятеля на българската църква през и след 927 г. Определено дворцовият церемониал от X-XI в. изисквал законната императорската инвеститура задължително да бъде извършена от патриарх3. До 927 г. никой от вселенските патриарси и християнски владетели обаче не зачитал патриаршескою достойнство на преславския архиерей, защото е станал патриарх по неканоничен ред (през 913, 917-919 или 925 г.)4 само благодарение амбициите на цар Симеон. Ето защо положението на българския първосвещеник трябвало да се решава спешно, предвид нетьрпящата дълго отлагане коронация на цар Петър I5. След като Византия направила първата крачка с признаване императорската титла на младия български владетел, то нямало как да не направи и втората - да признае патриаршескою достойнство на главата на българската църква. Така и станало, но по всичко личи, че за патриарх бил провъзгласен не преславският архиерей (навярно същият, който Симеон въздигнал за патриарх), а дръегьрекият епископ. Към този извод насочват двага автентичпи писмени из-точника, конто пряко засягат този проблем. В т. нар. Дюканжов списък от XII в. е записано: “Дамян (светителствал - б.пр.) в Дорастал, сега Дристра. При него България била почетена за автокефална. Той по заповед на император Роман Лакапин бил провъзгласен за патриарх от императорская синклит (съест — бел. Г. А.), а после бил свален от Йоан Цимисхи. Герман, наричан Гавраил, светителствал във Воден и в Преспа. Филип светителствал в Лихнида (Охрид - бел. Г. А.)... ”6. В другия основен извор, Втората грамота на император Василий II от 1020 г. за устройството на българската автокефална църква (Охридска-та архиепископия), четем, че на епископа на Дристра се дават парици и клири-ци, колкото на Охридския архиепископ: “Защото при царуването на Петър в България тази (епархия — бел. пр.) блестяла с архиепископско достойнство и след това архиепископите й се премествали от едно място на друга, единият в Триадица, другият във Воден... ”7. Въз основа на тези автентични източници
180
Ггорги Атанасов
от времето на Е. Голубински и В. Златарски насам мнозинството историци са склонни да приемат, че през 927 г. дръстърският епископ Дамян бил определен за пръв български патриарх, а Дръстьр станал първата (за християнския свят) патриаршеска резиденция на Българската православна църква8.
През последнего десетилетие обаче се наложи друга гледна точка за датировката и статута на българската патриаршия. На първо място това косвено се дължи на известния византолог Н. Икономидис, който през 1972 г. предатира “Тактиката на Бенешевич” от 921—927 към 934—944 г. В нея под № 16 е записан архиепископът (а не патриархът!) на България9, което даде основание на много съвременни изеледователи да твърдят, че до 934/944 г. статутът на главата на българската църква бил такъв, какъвто е утвърден на събора от 870 г. - т.е. архиепископ. Според тях едва след 934 г. и най-късно през 944 г. чрез императорския синклит Роман Лакапин удостоил дръстърския епископ с тит-лата патриарх, факт, регистриран в списъка на Ш. Дюканж10. Аргументацията на И. Тарнанидис, че въздигането на българската църква в патриаршия било своеобразна награда за непоколебимата антибогомилска позиция на цар Петър в края ня 30-те години на X в. е прекалено хипотетична.11 Въпреки това, след-вайки безкритично И. Тарнанидис и уповайки се на Тактиката на Бенешевнич, в последно време и много български изеледователи са склонни да предатират началото на българска патриаршия от 927 към 937/944 г.12 Действително Тактиката на Бенешевич може да е написана след 934 г., но това не означава, че между 927 и 934 г. българският първосвещеник е продължавал да носи титла-та архиепископ. Вече загатнах, че царската интронизация на Петър в Преслав през 927 г. можела да се смята за канонична и да получи международно признание само ако е извършена от легитимен български патриарх. В тази връзка ще припомня за грандиозния скандал, който предизвикало короноването на Тодор Комнин за василевс от Охридския архиепископ през 1227 г.13 Известно е още, че преди провъзгласяването на Стефан Душан за цар на Сърбия през 1346 г. (самия той се титуловал василевс и автократор на сърбите и гърците) се наложило архиепископът да бъде ръкоположен за патриарх14. Многозначи-телно е, че тези патриаршески интроницазии нарочно предшествали царските коронации, за да могат последните да се реализират и да се таксуват за законни. Изобщо, задължителната симетрия между императорского (царского) и патриаршеского достойнство налагала легитимна патриаршеска институция, която да легитимира царската институция15. Ето защо всякакви твърдения, че през 927 г. спрямо Петър била извършена легитимна царска (императорска) инвеститура без легитимен български патриарх, са неоснователни. Именно на този фон е впечатляващо, че няма средновековен хронист, който да е поставил под въпрос императорската (царската) му титла през 927 г. Щеше ли да бъде така, ако коронацията бе извършена от архиепископ, макар и автокефален, какъвто е бил и охридският! Също така основателно може да се зададе въпросът защо, след като през 927 г. не бил въздигнат български патриарх (когато е било
Първата българско патриаршеска катедра вДръстър и...
181
най-необходимо по политически и канонични причини), по какви съображения този акт е извършен след 934 г.! Даже бих казал, че условията за подобен акт след 934 г. били по-неблагоприятни в сравнение с 927 г. През 931 г. починал бащата на българската царица Ирина (тъст на цар Петър), а дядо й, василевсът Роман Лакапин имал сериозни проблеми от вътрешнополитическо (конфликт с младите съимператори) и външнополитическо (конфликт с арабите) естество16. Затова и смятам, че бьлгарският архиерей е бил провъзгласен за патриарх през 927 г., а титуловането му като архиепископ до и след 934 г. е било резултат на византийската епистоларна традиция, твърде преднамерена спрямо българите. Известна е старата практика, която продължила през X-XI в. в определени случаи самият константинополски патриарх да се титулова като архиепископ на Константинопол17.Освен това в цитираната по-горе Втора грамота на Василий II, касаеща устройството на българската църква, българският патриарх при уп-равлението на цар Петър I също бил наречен архиепископ. Най-сетне, в своето съчинение “За церемониите във византийская двор”, съставено към края на 40-те — началото на 50-те години на X в., византийският император Константин VII продължил да титулова главата на българската църква като архиепископ18. Ако се позовем на този първокласен византийски извор, както това се прави за “Тактиката на Бенешевич”, то следва да приемем, че български патриарх не е интронизиран и при управлението на Константин VII (944-959). Очевидно подобен подход е абсурден. Затова архиепископската титла на българския патриарх в “Тактиката на Бенешевич” трябва да се разглежда като едно от прояв-ленията на византийската практика да се пренебрегва патриаршеската титла на дръстърския архиерей, респективно да се откажем от идеята, че патриаршеската хиротония е факт едва след слез 934-944 г. Впрочем, наскоро С. Пириватрич посочи още един аргумент за контаминацията между архиепископската и патриаршеската титла на първосвещениците на Първото българско царство. В превода на Житието на Св. Антоний от XIV в. има послесловие на преписвача, от което става ясно, че е изготвен по нареждане още от “Йоан, нашия господин архиепископ, който е бил патриарх на българската земя ’’ — т.е. от последния патриарх на Първото българско царство, резидирал в Охрид преди 1018 г. Редом с останалото, този текст в голяма степей потвърждава и патриаршеската титла на предстоятелите на българската православна църква след Петър и до края на държавата през 1018 г.
Както и да е било, във Византия никога не се примирили с факта, че Роман Лакапин е дал византийска принцеса и царско достойнство на Петър I и патриаршеска катедра на българите. В желанието си да омаловажи тези достижения същият Константин Багрянород ни в средата на X в. пише, че те се дължали на неграмотността на втория му баща и старши съимператор Роман I19. В известна степей Константин Багрянородни има последователи и в наше време, конто настояват, че патриаршеского достойнство на дръстърския епископ било непълноценно и имало временен характер20. Също така се твърди, че
182
Георги Атанасов
това не е пълноценна патриаршеска хиротония. Един от аргументите е малкият географски обхват на новоучредената българска патриаршия. Ако се вгледаме в реалностите от началото на X в. обаче, ще установим, че по площ и христи-янско население българската патриаршия с катедра в Дръстьр не е отстьпвала много на Ерусалимската или Антиохийската. Същевременно, ако разсъждава-ме безпристрастно, би било пресилено да твърдим, че дръстърският патриарх е бил възприеман като равен на останалите вселенски патриарси. От една страна това на практика била една национална патриаршия, свързана с един определен народ - българския. От друга страна, тя се явявала дъщерна (българите ще да са я таксували като сестринска) на Константинополската патриаршия. Пай-после, решението за въздигането на дръстьрския епископ в патриаршеско достойнство не било взето, както е редно, на Вселенски събор (даже не бил свикан и поместен събор) с участие на другите патриарси (или техни представители), а е решение на императора, регистрирано от императорския син-килит21. Затова и каноничността на избора на дръстьрския патриарх изглежда спорна. Изобщо, съвсем основателен е въпросът защо през 927 г. Роман [ не е свикал нарочен църковен събор, касаещ устройството на българската църква. Може да го е направил съзнателно, за да се знае, че новоизбраният българския патриарх не е равен на останалите и винаги можел да се постави въпросът за неговия каноничен избор. Аналогьт с императорската титла, с която Византия удостоила българския владетел Петър I, е очевиден. Петър бил обявен за василевс, но без допълнението “в Христа” и прилагателното “Ромейски”, следствие на което императорската му титла губела автократорската си стойност22. Освен това българският владетел се третирал като “духовен сип”, с което се илюстри-рало, че дължал титлата си не на Бога (както константинополският император), а на василевса Роман I. По сходен начин с издигането на български патриарх от императорския синклит се загатвало, че това е една дъщерна патриаршия, която дължи положението си на Константинопол, а не на апостолска прием-ственост като останалите. Не изключвам обаче и възможността въздигането на български патриарх да е станало без съборно решение, а само със санкция на императора и императорския синклит поради липса на достатьчно време. При внимателно вникване в изворите може да се установи, че Константинопол не желаел да изпуска удобния момент и се стараел колкото може по-бързо да реши българския въпрес. Това означавало да се сложи край на изтощителните войни, като се задоволят исканията на българите за царска титла, още повече без същественото допълнение ev Хрютго Baoileo^ 'Pcopscov. Във всеки случай, царската интронизация на Петър не можела да се отлага безкрайно във времето след сключване на брака с ромейската принцеса Ирина. Това налагало обаче бързо решаване на въпроса с патриаршеската титла на българския архиерей, защото се видя, че само български патриарх Можел да проведе корона.дияТа на български цар. В този смисъл, свикването на нар» >чен събор за леггитимйрането на български патриарх изисквало време, а и императорът не можел да бъде съв-
Първата българска патриаршеска катедра вДръстър и...
183
сем сигурен как ще свърши и какви страсти могат да се развихрят по този казус. Предвид на това въпросът бил решен по възможно най-бързия и безболезнен начин. Още повече, че и номинирането на българския архиепископ през 870 също станало благодарение специална намеса на василевса Василий I, и то след официалното приключване на Осмия вселенски събор23. Неравностойността на българската патриаршия с останалите пет вселенски патриарший донякъде се долавя и от вътрешната й църковна организация, без съмнение третирана в договора с Византия през 927. Известно е, че патриарсите в Изтока имали подчи-нени митрополита, конто, от своя страна, имали суфрагенти епископи. В някои от по-големите градове функционирали обикновени архиепископи, подчинени пряко на патриарха. Има предположения, че след 927 г. българският патриарх не е успял да се пребори за аналогична структура на българската църква. Въз основа на грамотите на Василий II обикновено се приема, че и преди 1018 г. българските патриарси са нямали суфрагенти митрополита и архиепископи, а единствено епископи. Засега съм склонен да се съглася, но съзнавам, че този извод се основава на косвени факта и затова не бива да се абсолютизира.
Въпреки че не се възприемали като равни на вселенските патриарси, леги-тамността на българските патриарси през X и началото на XI в. не е поставяна под съмнение. Знае се, че константинополският император имал божествената благодат от времето на Константин Велики да свиква и даже да председател-ства вселенските събори. От друга страна е известно, че константинополският патриарх е член на императорския синклит, който регистрирал правого на българите да имат патриарх. Така на практика константинополският патриарх de facto и de jure участвал в легитимирането на дръстьрския епископ като български патриарх.
При променените реалности след 30-те години на X в. е обяснимо желани-ето на Византия да омаловажи патриаршеската титла на Дамян и това се вижда от Тактиката на Бенешевич, Грамотата на Василий II и съчиненията на Константин VII Багрянородни. Най-показателен в това отношение е подходът към този проблем именно на Константин VII Багрянородни. Той показно изключил предстоятеля на българската църква от официалното обръщение на императора към българския владетел и царски двор, където иначе са почетени с внимание дори шестимата боляри и даже второстепенните вътрешни и външни боляри24. В тази връзка още веднъж ще спомена за неудобството, с което същият автор пише за отстъпките на Роман I спрямо българите. Действително при Константан VII (944-959) и наследниците му Никифор II Фока (963-969) и Йоан I Ци-мисхи (969-973) Византия била на върха на военната и политическата си мощ и било естествено самочувствието и отношението към българите да са други. Това обаче нямало нищо общо с реалностите преди и през 927 г., когато Кон-стантинопол бил под постоянна българска угроза и се наложило мирът да се “откупи” с царската титла на Петър и патриаршеского достойнство на Дамян от Дръстър. Ако не беше така, защо в Списъка на българските архиепископи,
184
Георги Атанасов
съставен от византийски архиереи в Охрид, ще се обяснява как през 971 г. на Й. Цимисхи се наложило на низвергва българския патриарх от Дръстър. Така косвено се потвърждава фактът, че решението на Синклита от 927 г. не се раз-глеждало във времето като акт без последствия и легитимност. Просто през 971 г., следвайки буквата и духа на закона, император Йоан I е постъпил как-то император Роман I, но с образен знак. Както през 927 г. интронизирането на български василевс (император-цар) е изисквало български патриарх, така през 971 г. детронирането на българския василевс (цар Борис И е детрониран в Константинопол, като в замяна получава ниската ромейска титла магистър) юридически за Византия обезсмисляло съществуването на институцията български патриарх. Един вид както “Цар без патриарх не може”, така и “Без цар патриарх не може”.
Тук няма да влизам наново в дискусия с авторите, конто твърдят, че и след 927/934 г. резиденцията на българския духовен глава продължавала да бъде столицата Преслав, защото единствените два авторитетни и автентични източ-ника, каквито са грамотата на Василий 11 и списъка на Българските архиепис-копи, без съмнение посочваг Дръстър. Вече е коментиран и въпросът с печа-тите на византийските василевси и българските владетели от X в., откривани в Силистра, конто предполагат кореспонденция с българския духовен глава25. Тук ще посоча само още един, но съществен аргумент, утвърждаващ Дръстър като резиденция на българския патриарх. Става въпрос за археологическите проучвания през последните десетилетия на брега на Дунав, при конто бяха разкрити комплекси верижни помещения и представителен храм (обр. 1, 3, 4)26. Още при откриването му през 1994 г. изказах предположението, че става въпрос за патриаршеската църква и патриаршеската резиденция на Първото българско царство27. Определено обаче ансамбълът не е възникнал изведнъж, като резултат на единно проектирана и завършена строителна програма. Според наблюденията на проучвагелите след средата на IX в. първо била построена трикорабната базилика. По-късно, след началото на X в. теренът около нея бил подравнен, оформени били другите два двора с верижните помещения и банята, с което се завършва патриаршеският архитектурен ансамбъл (обр. З)28. На този фон може да се изкаже предположението, че църквата била построена веднага след покръстването като една от седемте епископски базилики в дър-жавата. По всяка вероятност това е катедралната църква на епископ Николай, първия епископ на средновековния Дръстър29, на който ще се спра по-подробно в нарочно изследване.
След като през 927 г. Дръстър е обявен за резиденция на българския патриарх, църквата била преустроена от епископска базилика в патриаршески кръс-токуполен катедрален храм (обр. 1, 4). За целта бил издигнат купол, изграден е синтрон, амвон (засега проучвателите го игнорират), а интериорът — разкра-сен със стенописи и мозаечни пана30. Изглежда тогава пред олтарнага преграда (вдясно от светите двери) е поставена и каменнага мощехранилница (обр. 4).
Първата българска патриаршеска катедра в Дръстър и...
185
Най-сериозното указание за трансформирането на базиликага от епископ-ска в патриаршеска е обособеното помещение пред протейзиса, което авторът на архитектурните заснемания не е отбелязал върху досега обнародваните пла-нове на храма (обр. 2, 4]). Най-вероятно иде реч за митаторий, характерен за патриаршеските катедрали и специално за “Св. София в Константинопол”31. Според описанието на Константин Багрянородни от средата на X в. тези стаич-ки били предназначени за преобличането на патриарха и императора за църков-ния церемониал. Има сигурни доказателства, че десният митаторион пред диа-коникона е използван от императора, и косвени сведения, че левият митаторион пред протейзиса е предназначен за патриарха32. Аналогични помещения пред протейзиса и диаконикона има в Голямата базилика в Плиска, която между 870 и 893 г. била катедрален храм на главата на българската църква - плисковския архиепископ33. В архиепископската базилика в Преслав митатории не се виждат, но за съжаление планът на този забележителен храм се чете само по лошо запазенага субструкция34.
В дръстьрския патриаршески храм обособен митаторий е регистриран само пред протейзиса в северния кораб — т.е. налице е само патриаршески митаторий. Той обаче е строен допълнително, на фуга, и това е разбираемо, защо-то базиликата е била преустроена от епископска в патриаршеска катедрала чак след 927 г. Липсата на втори митаторий пред диаконикона може да се обясни със сложната строителна история на южния кораб. През XIV в., когато централ-ният и северният кораб на базиликата са в рушевини, южният е запазен и тран-сформиран в погребален параклис35. При това късно преустройство е допустимо митаторият пред диаконикона да е бил отстранен, а това, че е бил плитко вкопан и на фуга, е причина за пълното му заличаване. Теоретично обаче може да се коментира и друга една възможност. Смята се, че северният митаторий е бил предназначен за патриарха, а южният - за владетеля. Когато катедралният храм на духовния глава е в столицата на държавния глава, то естествено е било да се обособят патриаршески (архиепископски) и императорскси (царски) митаторий, както е в “Св. София” в Константинопол и Голямата базилика в Плиска. Когато обаче патриаршеската резиденция се е намирала далеч от царската столица, както е случаят с Дръстър, то в патриаршеския храм е възможно да се изгради само патриаршески митаторий в северния кораб. Както и да е било, мисля, че вече имаме още един сериозен аргумент, потвърждаващ въздигането на Дръстър за патриаршеска резиденция през 927 г. Причините за това вече са Казани и няма нужда, поредей път, нашироко да се коментират36. Само ще припомня, че Дръстър бил единственият раннохристиянски епископки център, просиял в края на IV в., който активно се обитавал през IX-X в. Нещо повече, има податки, че още при хан Омуртаг той е изпълнявал роля на втора столица на българската държава37. Да не пропускаме факта, че става въпрос и за богоспа-сяем град, дал 12 светци — мъченици за триумфа на християнството през IV в., конто са надлежно споменавани във византийската агиографска литература от
186
Георги Атанасов
IV до XI в.38 В тази връзка ще обърна отново внимание, че вместо в центьра на средновековния град (такова положение заемат катедралните църкви в Плиска, Преслав, с. Цар Асен, Търново, Червен и пр.) храмът бил построен в северо-западния ъгъл на цитаделата до самата река и на незначително разстояние от крепостната стена (обр. 1.3). Каква е причината за това явление, все още не е отговорено. Според мен на пръв поглед нелогичното ситуиране на централния храм може да има отношение именно към мъченическата смърт на най-попу-лярния през Срецновековието доростолски мъченик св. Емилиан39. От житието и други източници е известно, че е бил изгорен тъкмо на брега на р. Дунав40. Това се е знаело през IX-X в. (когато е строен храмът), защото тогава житието му се е тиражирало в най-легитимните за православната църква издания, като Синаксара на Константинополската патриаршия от VIII—IX в., Хрониката на Теофан Изповедник от началото на IX в. и Месецослова на Василий 11 от самого начало на XI в.41 Не е изключено тъкмо по тази причина базиликата, пре-раснала в патриаршеска катедрала, да е била фондирана на брега на р. Дунав, понеже легендата е напомняла, че тук има място, осветено с кръвта на известен мъченик. А християнската традиция повелявала тъкмо на такива места да се изграждат знаковите храмове42. Дали е имало някакъв материален знак (от IV-VI в., съхранен до IX в.) на това място, свързан с християнската традиция, засега не знаем. От археологическите проучвания обаче се вижда, че катедрал-ната църква е била построена върху рушевини на ранновизантийски постройки от IV-VI в., конто през 1Х-Х в. са били видими43, и това не е убягнало от вниманието на духовниците и строителите (обр. 1,3).
Накрая, и по проблема за личността на първия и последния дръстьрски патриарх. Ако се уповаваме на Дюканжовия списък, между 927-971 г. пат-риаршеската катедра в Дръстър се оглавявала непрекъснато и единствено от Дамян. Върху това сведение обаче продължава да тегне съмнение, защото на пръв поглед е трудно да се повярва, че един архиерей е можел да светителства непрекъснато в продължение на 45 г. Същевременно е известно, че според Юс-тиниановото законодателство (Новела 137. 2, потвърдена в канон XIV и XV на Трулския събор през 682 г.) за епископи (каквито всъщност са митрополитите, архиепископите и патриарсите) се избирали монаси, навършили най-малко 30 години44. Така че на практика е възможно, когато е избран за патриарх, дръс-търският епископ Дамян да е бил на около 35 години и като първосвещеник да е доживал до около 80-годишна възраст. Случайте с Фотий, който, без да е епископ, станал константинополски патриарх на 38 години, и с третия син на Роман I Лакапин, Теофилакт, който бил избран за патриарх едва на 16 г. и успоредно с Дамян оглавявал Константинополската катедра около 20 години, са достатьчно красноречиви45. Друг дръстьрски архиерей, Лъв Хрисианит, пък бил ръкоположен за митрополит на около 30-35 г. през 1143/45 и около 35 г. оглавявал катедрата до около 1175-1180 г.46 Най-после имаме и чисто български пример в това отношение. Знае се, че първият архиепископ, патриарх и примас
Първата българско патриаршеска катедра в Дръстър и...
187
на Второто българско царство Василий бил начело на църквата от 1185/6 г. до около 1227 г.47 За последен път се споменава през 1233 г., без да се знае точно кога е починал в Зографския манастир. Така отново сме свидетели на една дълга архиерейска кариера в българската църква, продължила над 40 години. Тези примери са достатьчно показателни, че случаят с патриарх Дамян не е без аналог и че не е изключено да е стоял начело на патриаршията в Дръстър от 927 до 971 г. Наскоро обаче този логичен извод косвено бе оспорен от Г. Прицинг в една съвместна публикация със Ст. Ангелова48. При археологически разкопки през 1994 г. Ст. Ангелова разкри в централния кораб на патриарше-ския храм в Дръстър (по-точно пред царските двери на олтарната преграда) зидан гроб (обр. 1, 44, 5)49. В него бе положен мъж на възраст около 55-60 г., в черна дреха, държащ в ръката си кръст от планински кристал (обр. 45). В пьр-вичната публикация съвсем аргументирано с достатьчно примери Ст. Ангелова достигла до извода, че на това място може да бъде погребай представител на най-висшия клир в Дръстър50. Много вярно са подбрани и паралелите на кръста, конто насочват датировката най-общо около ХП в. В следващата публикация обаче Ст. Ангелова посочва паралели на гробната камера от X в., конто Г. Прицинг абсолютизира и достигна до идеята, че погребаният мъж е самият патриарх Дамян51. Аргумента за подобно важно заключение в теорията на нем-ския професор обаче липсват. Стратиграфските наблюдения не могат да дадат достатьчно аргумента за по-прецизната датировка, защото самата Ст. Ангелова с основание акцентува на факта, че застланият след началото на X в. под е бил използван почти до началото на ХШ в.52 В този смисъл, на тази кота може да е оформена гробна камера както през X, така през XI и дори през XII в.
От написаното оставам с впечатление, че проф. Прицинг е склонен да приеме идеята, че патриарх Дамян е оглавявал българската църква след 934/44 до събитията от 969/971 г. Освен това му е известно, че епископ (особено патриарх) не е можел да стане монах, по-млад от 30 години. В този смисъл, както и да се правят изчисленията (дори да се приеме спорното за мен твърдение, че патриаршеската интронизация е станала след 934 г., а не през 927 г.), през 971 г. Дамян във всички случаи е бил над 65 г. Един от най-опитните български антро-полози, какъвто бе д-р Чолаков, обаче е определил, че става въпрос за индивид не по-възрастен от 55-60 г. А по мойте изчисления, дори да е бил сравнител-но млад, на около 30-35 г. през 927 г. (минималната възраст за епископ), през 971 г. Дамян е бил около 75-80-годишен старец. Още по-спорна е идеята на Г. Прицинг, че Дамян е починал и е погребай в Дръстър, без да уточни (дори няма формулирана хипотеза) кога точно е станало това - преди, по време или след като Иоан Цимисхи е завладял Дръстър. При толкова пунктуално описаните в хрониките (Лъв Дякон е и участник в тях) събития в Дръстър през 969—971 г., едва ли авторите им щяха да пропуснат такъв впечатляващ факт като кончината и погребението на българския патриарх53. На този фон да прочетем още веднъж основния източник, какъвто е Списъкът на българските архиепископи, където е
188
Георги Атанасов
казано: “Дамян (светителствал - б. пр.) вДоростол (...), а после бил свален от Йоан Цимисхи’’. Най-логичният извод, който може да се направи от написаното е, че Дамян напуснал Дръстър при събитията от 971. Резултатите от археологи-ческите проучвания в никакъв случай не противоречат на подобен извод. А и кръстът от планински кристал, единственият датиращ паметник в гроба, наис-тина има своите паралели сред нагръдните енколпиони от края на Х1-ХШ в.54 Съгласен съм само в едно с Г. Прицинг и Ст. Ангелова: това е епископско погребение. Благодарение на достатьчно източници знаем, че приблизително между 50-70-те години на XI в. епископ-митрополит в Дръстър бил Леонтий55. Непосредствено след него митрополит е Христофор, предстоятел на епархи-ята до 20-те години на XII в., а между 1143/47-1175/80 г. митрополит станал споменатият по-горе Лъв Хрисианит56. Определено епископското погребение не е на Лъв Хрисианит, защото той е починал на възраст над 70 години. Може да се гадае евентуално кой от нредшествениците му е бил погребай пред олтара на църквата в Дръстър. Ако действително приемем, че минералните кръстове с обкови са се разпространявали след края на XI - началото на XII в., то може това да е бил митрополит Христофор. При толкова несигурни опорни точки обаче засега не се ангажирам с персонификацията на епископа, но по всичко изглежда, че патриарх Дамян трябва да отпадне от списъка. Каква е била съд-бата му през трагичната 971 г., на този етап и при тази изворова база може само да гадаем. Най-вероятно при настьплението на Иоан Цимисхи от Преслав към Дръстър през пролетта на 971 г. (не е изключено и при самата обсада) Дамян е напуснал резиденцията си в Дръстър и се е отправил към Триадица (София)57. Вече цитирах Втората грамотата на Василий II, където съвсем определено се твърди, че патриаршеският престол е бил преместен от Дръстър в Триадица, а това е можел да го направи само законен патриарх58. Знаменателно е също така, че както в Дюкаижовия списък, така и във Втората грамота на Василий II наследникът на Дамян, Герман се свързва единствено с Воден, от което косвено следва, че в Триадица (София) се е изявявал единствено Дамян. Изглежда след неговата смърг за патриарх във Воден (има малка вероятност да е Видин) бил интронизиран Герман. Допуска се, че Воден е поел функциите на формална столица около 978 г., когато, след бягството му от Константинопол, тук се е установил легитимният български цар Роман59. Изискването за симетрия между императорского (царското) и патриаршеского достойнство налагало присъст-вието на патриарх Герман във Воден, където навярно е извършил коронацията на Роман. Това предполага, че Дамян е починал блажено в Триадица (София) известно време преди 978 г. За последствията от тези събития за Самуилова България и българската православна църква вече съм вземал специално отношение60.
Първата българска патриаршеска катедра в Дръстър и...
189
БЕЛЕЖКИ
1 В. Златарски. История на българската държава през средните векове. 1-2, София, 1971, с. 501 сл.; Г. Атанасов. Инсигниите на средновековните български владетели. Корони, скиптри, сфери, оръжия, костюми, накити. Плевен, 1999, 96-98.
2 Inocentius III Papa-Caloiohannes Rex. Epistolae. - In: PL, CCXV, col. 155-156 (=ЛИБИ, III, София, 1965, 319-320).
3 Г. Атанасов. Цит. съч., с. 62 сл.; A. Vogt. Constantin VII Porphyrogenfete. Le livre des c£r6monies, Il Paris, 1940, 47 (38), 1-13. Специално внимание на задължителната симетрия между императорского и патриаршеского достойнство обръща С. Пирива-трич. S. Pirivatric. Between the East and the West. The Bulgarian Church in the Time of Samuilo (CCA. 971-1018). Facts and Interpretatitions. - Средновековна християнска Европа: Изток и запад, София, 2002, 499-508; С. Пириватрич. Самуиловата държава. Обхват и характер. София, 2000, с. 196.
4 Обикновено се приема, че цар Симеон наложил интронизацията на български патриарх непосредствено след битката при Ахелой - 913, 917 или 919 г. (Ив. Божи-лов. Цар Симеон Велики (893-927). София, 1983, 104-111; Б. Николова. Устройство и управление на българската православна църква (IX-X1V в.). София, 1997, 42-43 с цитираните мнения по въпроса в бел 30). Аз обаче не изключвам възможностга това да е станало едва през 925 г., когато Симеон Велики бил провъзгласен, респективно коронован, за василевс (император) на ромеите. Г. Атанасов. Цит. съч., 94-96.
5 Опитът да се приравни императорската коронация с ритуала по брачната коронация на Петър и Ирина, през 927 г. в Константинопол, е грешен, защото според Константин VII Багрянородни това са две съвършено различии по време, място и семантична натовареност церемонии. Constantinus Porphyrogenitus. De cerimoniis aulae byzanti-nae, Bonnae, 1929,1, 39; A. Vogt. Op. cit., II, 48 (39), 49 (40), 15-25. В изворите липсват и всякакви податки през 927 г. в Константинопол спрямо Петър да е приложена специ-фичната коронация на млад съимператор. За нея вж : A. Vogt. Op. cit., 11,47 (38), 9-13. Фактьт, че върху най-ранните моливдовули Петър се титулова василевс на българите е косвено доказателство, че интронизацията била извършена от българския патриарх. Г. Атанасов. Цит. съч., 96-98.
6 Й. Иванов. Български старини в Македония. София, 1970, 564-566.
7 Грамоти на Василий II. - ГИБИ, VI, София, 1963,44-45.
8 Е. Е. Голубинский. Краткий очерк история православных церквей. Болгарской, сербской, румынской или молдаво-влашкой. Москва, 1871, с. 37; В. Златарски. Български архиепископи-патриарси през Първото църство до падането на източната му половина. — ИБИД, 6, 1924, с. 70 сл.; История на..., 215-216; П. Мутафчиев. Съдби-ните на средновековния Дръстър. - Избрани произведения, II, София, 1973, с. 40 и сл.; Г. Атанасов. Дръстър и патриаршията на Първото българско царство. - Дуросторум-Дръстър-Силистра, Силистра, 1988, с. 137; С. Пириватрич. Цит. съч., с. 189.
9 N. Oikonomides. Les listes de ргё5ёпсе des 1Хё et Хё 51ёс1е8. Paris, 1972, p. 237, 240-244.
101. Tapvavi6i]<;. ‘H 5tap6p<p<oai^ тон аитокефйХои rr|<; BouXyaptKf]^ еккХг]о1а^ (864-1235). ®£aaaXoviKT|, 1976, р. 76-94; G. Podskalsky. Die organisation der bulgarischen Kir-che nach der Taufe des fursten Boris-Michael. - ЕВ, 1, 1990, 55—56; Idem.Teological Litera-tur des Mittelalters in Bulgarien und Serbien 865-1459. Miinchen, 2000, 70-7.
190
Георги Атанасов
11 I. TapvaviSqq. Op. cit., 85-86.
12 Б. Ни ко лова. Устройство..., с. 150; Неравният път на признанието. София, 2001,75-80; В. Тьпкова-Заимова. Църковните проблеми на Балканите след 971 година. - Studia balcanica, 23 (Изследвания в чест на чл.-кор. проф. Страшимир Димитров, I), София, 2001, с. 8; St. Angelova, G. Prinzing. Das mutmabliche Grab des Patriarchen Damian: zu einem archaologischen Fund in Dristra/Silistra. - Средновековна християнска Европа: Изток и запад, София, 2002, 726-730.
13 A. Karpozilos. The Ecclesiastical Controversy Between the Kingdom of Nicea and the Principality of Epiros (1217-1233). OeooaXoviKa, 1973, 73-76.
14 M. Danic. Srpska vladarska titula za vreme Carstva. - ZRVI, 5, 1958, 9-13.
15 S. Pirivatric. Op. cit., 500-501; С. Пириватрич. Цит. съч, с. 196.
16 Ф. И. Успенский. История византийской империи. Период II. Москва, 1997, 282-285; Г. Острогорски. История на византийската дьржава. София, 1998, 367-369.
17 V. Laurent. Le corpus des sceau de 1’empire Byzantin. V-l. Paris, 1972, p. XVII, 214; В. Тьпкова-Заимова. Превземането на Преслав в 971 г. и проблемите на българската църква. - 1100 години Велики Преслав, I, Шумен, 1995, с. 178.
18 Constantinus Porphyrogenitus. De cerimoniis aulae byzantinae, II, 52, 726-727.
19 Constantinus Porphyrogenitus. De administrando imperio (ed. G. Moravcsik, R. Jenkins). London, 1967, II, 66-69; Константин Багрянородный. Об управлении империи. (Под редакции Г. Г. Литаврина и А. П. Новосельцева). Москва, 1989, 59-61, 344-345.
201. TapvavtSqq. Op. cit., 82-94; G. Podskalsky. Die organisation..., 55-56.
21 Й. Иванов. Български..., с. 566.
22 Г. Атанасов. Инсигниите..., 96-99.
23 Б. Николова. Неравният път..., 23-32.
24 Constantinus Porphyrogenitus. De cerimoniis aulae byzantinae, II, 47, p. 682 (=ГИБИ, V, c. 222).
25 I. Jordanov. Dobrudia (491-1092) - Selon les donnees de la numismathique et sphragistique. - Dobrudza, Sofia, 1975, p. 197, tabl. Ill; Г. Атанасов. Дръстър и патриар-шията..., с. 137.
26 Ст. Ангелова с кол. Църква № 2 в Дръстър (Силистра). - Минало, 1996, 3, 28-40; Ст. Ангелова. Разкопки на църква № 2. Археологическо проучване на Дръстър (14 години по-късно). - Добруджа, 20, 2002, 16-39.
27 Г. Атанасов. Силистра. Материали за картата на средновековната българска държава. - Плиска-Преслав, 7, 1995,274-275.
28 Ст. Ангелова. Разкопки на църква..., 13-14, табл. 1, II.
29 П. Георгиев. Първият български архиепископ. — Преславска книжовна школа, 3, Шумен, 1998, 129-138.
30 Ст. Ангелова. Разкопки на църква..., 13-14.
31 Constantinus Porphyrogenitus. De cerimoniis aulae byzantinae, 1-1,9, 10, 11, 17, 28,16-18, 66-67, 103, 156; II. 14, 38, p. 566, 636; A. Vogt. Op. cit., 1.46 (37). По-подроб-ho по темата вж.: Th. Mathews. The Early Churches of Constantinople. Architecture and Liturgiy. Pennsylvania University Press. 1971, p. 96, 134; J. Papadopulos. Le mitatorion des eglises Byzantines. - In: Memorial Louis Petit: Melanges d'histoire et d'archeologue Buzantines. Bucharest, 1948, p. 137 etc. Има дори предположения за три митаториона в Св. София в Константинопоп. Два малки (императорски и патриаршески) и един голям
Първата българско патриаршеска катедра в Дръстър и...
191
- митаторион-триклиниум. Вж.: Oxford Dictionary of Byzantium. Gen. ed. Al. Kazdan. New York - Oxford, 1991, vol. 3, col. 1353-1354.
32 Constantinus Porphyrogenitus. De cerimoniis aulae byzantinae, 1.28, 156-158; A. Vogt. Op. cit., I. 46 (37); H. Мавродинов. Базиликата в Плиска и бьлгарският дворцов церемониал. - ИБАИ, XIII, 1939,246-252.
33 Н. Мавродинов. Цит. съч., 246-252; П. Георгиев. За първоначалното седалище на българската архиепископия. - Средновековна България и Черноморието, Варна, 1982,67-70.
34 Д. Овчаров, Ж. Аладжов, Н. Овчаров. Големият царски дворец във Велики Преслав. Т. I, Преславската патриаршия през X в. София, 1992, 116-129.
35 Ст. Ангелова. Разкопки нацърква..., с. 17, табл. X.
36 П. Мутафчиев. Цит. съч., с. 40 и сл; Г. Атанасов. Дръстьр и патриаршията..., с. 137.
37 В. Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура. София, 1981, 145-146; Ст. Ангелова. Отново за локализацията на “преспавния дом” на Омуртаг на Дунав. - Studia protobulgarica ej mediaevalia europensia в чест на проф. Веселии Бешевлиев, София, 2003,183-196.
38 Н. Delehaye. Saints de Thrace et de M£sie. Bruxelles, 1912, 260-268; Г. Атанасов. За късноантичния мавзолей-мартирий в Дуросторум-Силистра и доростолските мъченици Св. Св. Св. Максим, Дада и Квинтилиан. - Добруджа, 20, 2002, 55-65; Г. Атанасов. За личността, мъченическата смърт и мощите на Св. Дасий Доростолски (+20 ноември 303 г.). — Духовна култура, 11, 2000, 8-16; Г. Атанасов. Доростолските мъченици от 304 г. — Духовна култура, 5,2004, 6-11.
39 Г. Атанасов. Св. Емилиан Доростолски (f 362 г.) - Поспедният раннохристиян-ски мъченик в Мизия. — Civitas divino-humana in honorem annorum LX Georgi Bacalov. София, 2004,203-218.
40 H. Delehaye. Op. cit, 260-265; Fr. Halkin. Saint Emilien de Durostorum martyre sous Julian. - Analecta Bolondiana, 90, 1972,30-35.
41 Theophanis Confessori. Chronographia. Ed. C de Boor. I. Lipsiae, 1883, I, 51; Chronicon Pascale. Ed. L Dindorfius. Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae, I, Bonnae. 1832, col. 745; H. Delehaye. Sanaxarium ecclesia Constantinopolitanae. Bruxellis, 1902, col. 636-637.; Menologium Graecorum Basilii Porphyrogeniti. (PG, 117). col. 428-429.
42 A. Grabar, Martyrium. Recherches sur le cult de reliques et de Part chr6tien antique et Moyen age. I. Paris. 1946,49-51.
43 Ст. Ангелова. Археологически проучвания в Националния археологически и архитектурен резерват “Дуросторум-Дръстър-Силистра”. — АОР през 2002 г., София, 2003,129-130.
44 Н. G. Beck. Kirche und theologische Literatur in Byzantinischen Reich. Munich, 1959, 79-80; PG, CXXXVII, col. 565.
45 F. Dvornik. The Patriarch Photius in the Ligtht of Recent Reserch. - Beriche zum XI Intemationalen Byzantinischen Kongress. Munchen, 1958, 2-18; П. И. Малицкий. История на християнската църква. I, София, 1929, с. 241; L. Brehier. Les institution de 1’Em-pire Byzantin. Paris, 1970, p. 386
46 A. Shepard. Tzetzes’ Letters to Leo at Dristra. — Byzantinische Forschrungen, VI, 1979, 192-197.
192
Георги Атанасов
47 Т. Събев. Самостойна народностна църква в средновековна България. София, 1987,330-331; Й. Андреев, Ив. Лазаров, Пл. Павлов. Кой кой е в средновековна България. София, 1994, 51-53.
48 St. Angelova, G. Prinzing. Op. cit., 726-730.
49 Ст. Ангелова, P. Колева, Ел. Ангелова, P. Иванова. Гроб № 98 от архиепископската базилика в Дръстър. — Традиции и приемственост в България и на Балкани-те през средните векове. Изследвания и материали от международната конференция в чест 60-годишнината на проф. дин Йордан Андреев, 14—15 май 1999 г. В. Търново, В. Търново, 2003,141-146, обр. 1-3. Тук няма да коментирам определянето на базиликата като архиепископска. Тя е била катедрален храм на епископи, патриарси и митрополита, но никога на архиепископи. Предположението, че в края на X в. тук е резидирал архиепископът на България Георги, вече е отхвърлено с безспорни аргумента. Р. Dia-conu. L’organisation ecclesiastique dans region du Bas Danube (dernier tiers du X-e; siecle - ХП-e siecle). - Etudes byzantines et Post-byzantines, II, 1991, 73-81; Ив. Йорданов. Още веднъж за моливдовулите на Георги, архиепископ на България. - Преслав, 4,1993, 315-324.
50 Ст. Ангелова, Р. Колева, Ел. Ангелова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 143.
51 St. Angelova, G. Prinzing. Op. cit., 728-730. Забележително e, че котата на вкопа-ване на този гроб е над нивото на гробните камери от 1Х-Х в., в притвора и северния кораб на църквата (Ст. Ангелова. Разкопки на църква..., с. 18, табл. XIII), което пред-полага една по-късна дата от третата четвърт на X в., когато според Г. Прицинг е погребай патриарх Дамян. Също така по мои предварителни наблюдения въпросният гроб № 98 засяга източната част на субструкцията на амвона. По всичко изглежда последният е иззидан през втория строителен период на храма (втората четвърт на X в.), защото в основата му е вграден фрагмент от корниз с успоредици в Преславските църкви от IX-X в.
52 Ст. Ангелова. Разкопки на църква..., 13-16; Ст. Ангелова, Р. Колева, Ел. Ангелова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 142.
53 Лев Дякон. История. Москва, 1988, с. 52 и сл. Едва ли Дамян е пленен, защото Лъв Дякон и Скилица непременно щяха да го споменат сред знатните особи, придружи-ли пленения български цар Борис II при триумфа на Йоан Цимисхи в Константинопол.
54 К. Тотев. Стеатитови кръстове от средновековна България. — Археология, 1990, 3, 50-53. За сходен кръст, носен от представител на висшата аристокрация в Русия около средата на XII в., вж.: И. Толстым, Н. Кондаков. Руссюя древности. IV. Санкт Петербург, 1891, 168-170, рис. 208. Аналогичен кръст от планински кристал, но със златен обков, датиран XIII в., се съхранява в съкровищницата на Ватопедския манастир на Атон. Вж.: Holy Great Monasteiy of Vatopaidi. Through the Eyes of Travellers. Mont Athos, 2003, p. 207.
55 Ив. Йорданов. Печати на архиереи на Дръстър от XI в. — Добруджа, 9, 1992, 163-164.
56 Пак там, 164—166; A. Shepard. Op. cit., 192—197.
57 М. Войнов. Преслав-Средец-Охрид - три средновековни престолни града на българските царе и патриарси. - ИПр, 1968,4,72—76.
58 S. Pirivatric. Op. cit., 500-501; С. Пириватрич. Цит. съч, с. 196; Г. Атанасов. Църковната организация в Североизточна България и Добруджа между 971- 1020 г. - Преслав, 6,2004, 325-340.
59 С. Пириватрич. Цит. съч., 96-100, 193-194.
Първата българска патриаршеска катедра в Дръстър и...
193
Обр. 1. Патриаргиеската базилика в Дръстър
Обр. 2. Митаторият пред протейзиса, амвона и епископская гроб пред презвитерия и цистовите гробове от Хв. в притвора и северния кораб
194
Георги Атанасов
Обр. 3. План на средновековния Дръстър с Патриаршеската базилика и патриаршескатарезиденция на брега нар. Дунав (по Ст. Ангелова)
Първата българска патриаршеска катедра в Дръстър и...
195
Обр. 4 Пл ан н а патриаршескат а базилика вДръстър по Ст. Ангелова. I. Патриаршески митаторий (по Г. Атанасов). 2. Част от амвона (по Г. Атанасов). 3. Синтрон (по Ст. Ангелова). 4. Епископски гроб пред олтарната преграда (по Ст. Ангелова). 5. Кръст от планински кристал от гроб № 4 (по Ст. Ангелова). 6-8 Цистови гробове от X в.
(по Ст. Ангелова)
196
Георги Атанасов
Обр. 5. Епископски гроб пред светите двери на олтарната преграда на базиликата в Дръстър (по Ст. Ангелова)
THE FIRST BULGARIAN PATRIARCHAL CATHEDRAL IN DRUSTUR AND PATRIARCH DAMIAN (927-971)
Georgi Atanasov
(abstract)
The author rejects the hypothesis of some Bulgarian and foreign scientists imposed in recent decades that with the consent of Byzantium the first Bulgarian Patriarch was enthroned only between 934 and 944. The main argument for this assertion is the so called Tactikon of Beneshevich compiled between 934 and 944, in which the head of the Bulgarian church is really called Archbishop and not Patriarch. One should bear in mind that in the 950s Constantine VII Porphyrogenitus in his work On the Ceremonies of the Byzantine Court also titles the Bulgarian church head Archbishop. It must also be taken into account that the Patriarch of Constantinople himself was often titled Archbishop.
197
ПОЛЗВАНЕТО НА ВОДАТА - ЕЛЕМЕНТ ОТ КУЛТУРАТА НА СТОЛИЧНИТЕ ГРАДОВЕ ОТ ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
Росица Панова
Проблемът за водоснабдяването на българските земи през Средните векове е задълбочено изучен в българската археологическа наука. Въпреки това много въпроси оставаг неизяснени: това са тези, свързани със собствеността на водо-снабдителните съоръжения; с развитието на града, покрай който протича реката; с развитието на градската инфраструктура. Не на последно място се налага въпросът за използването на водата, както и за нейното заплащане.
Сериозен опит в търсене на отговор на всички тези въпроси дава статията на Исабел дел Вал Валдивиесо “Водата и социалната организация на градского пространство”1. Макар и отнасяща се за Късното средновековие, тази статия ще бъде разгледана в дълбочина поради две причини. На първо място, заради умението, с което се задават въпросите около водоснабдяването в градовете. На второ място, заради лекотата, с която се отговаря. Трябва да се има предвид, че испанската литература разполага с много конкретни данни (разпоредби на краля, на градските съвети, на църковните власти и пр.). Тези данни могат да подскажат решенията на проблемите от българското минало, конто виждаме да присъстват, но за чийто отговор само се досещаме. В статията има данни за съществуването на служители, заети със защитата на всички дела, свързани с водата, като укрепване на брега на реката, риболова, преноса на дървения материал, търговията по реката, престьпленията. Наличието на река предпоставя съществуването на йерархия на съответния град поради предимствата, конто тя носи — наличието на организирано градско население, наличие на поминък; наличие на печалба в следствие на доброте управление на града и т.н.
Нека се спра на текста на цел Вал Валдивиесо и проследя основните точки, върху конто тя спира вниманието си относно характеристиките на зависимия от водата град. Трябва да отбележа, че нейният анализ се отнася за времето XIV и XV век, но като се има предвид теоретичният му характер, спокойно мога да се възползвам от него и за по-ранни периоди от историята.
Местоположение
По-голямата част от градовете са възникнали в близост до водни потоци, големи или малки, конто дават различии възможности в зависимост от техния разлив, пълноводност и пр.
198
РосицаПанова
Гр ад с ко планиране и организация на пространството
Пълноводието на реките има отношение към растежа на градовете. Изоби-лието на вода налага съществуването на мостове и очертава различните райо-ни, в конто живеят хора, занимаващи се с различен поминък. Така се създават квартали (сектори) на занаятчиите: майстори на водопроводи, дърводелци и други, както и на всякакви маргинали.
Размерът на града зависи както от неговата структура, така и от неговия релеф, от стратегическата му позиция и най-вече от връзките му с други градове. Всички тези пунктове очертават материалния вид на града. От друга страна, необходимо е да прецизираме ролята на наличного количество вода за изхран-ването на всяко едно семейство и на поселищата. Така преминаваме към след-ващата точка.
Реката като фактор, влияещ на развитието
на вътрешността на градовете
Реката има поливалентна роля. От една страна, подчертава стойността на една зона и възможностите за нейното издържане и обогатяване. В същото време, от гпедна точка на физическата даденост, действа като естествен защитник, но и дава среда за възникването на диспута между гражданите, тьй като се появява конфликт на интереси — едни искат да ползват хидравличната мощ на водата за тепавици, други искат да развиват риболов, кожарство и пр.
Няма съмнение, че градовете с развита занаяти, край бреговете на плава-телните реки, притежават особени характерни черти. Реката участва активно в живота на града; край нейните брегове се намират службите, свързани с водата. Освен това реката е постоянна причина за тревога, тьй като представлява действителна заплаха от наводнение. Всичко това прави реката осезаема в живота на града и неговите жители.
В българската историография, както и според авторката на статаята, основ-ни водоснабдителни съоръжения са кладенците, цистерните и водопроводите. На второ място, водата спомага както за точного очертаване на границите на града, така и на определени ядра в тьканта му. На грето място, водата играе същ-ностна роля във всяко едно от домашните огнища, тьй като от нея зависи както изхранването на семейството, така и задоволяването на битовите му нужди.
Реката представлява също така опасност за града, която се дължи на въз-можното й излизане от коритото и причиняването на наводнение. То, както и огънят принадлежат към т. нар. природни бедствия2. Защитата от тях се поема от цялото гражданство.
От материална гледна точка реката помага за избягване на изолацията на града. Много често използването на лодки и мостове представя едно многолико изображение на града. Цялото население се чувства включено в тяхната
Ползването на водата — елемент от културата на столичните...
199
поддръжка и до известна стелен се идентифицира с тази дейност в облика на града.
Трябва да бъде обърнато особено внимание, че поддръжкага на един мост в добро състояние е скъпа и тежка. Това задължение се лада на градските съвети и те го поемат със съответни икономически средства, когато е необходимо.
Снабдяването с вода за отделното населено място
През Средновековието в градовете има обществени и частни водоеми. Кла-денците са несъмнен “хит” за населението. Водоемите представляват големи и сложни строежи. Те функционират от края на XV век и строителството им не е нито лесно, нито евтино. Затова изграждането им е показател за социалното положение на този, който ги използва. Цистерните използват дъждовна вода и осигуряват чистотата и качеството й.
Много често водата достига чрез водопроводи до къщите. Понякога това става по законен, а понякога и по незаконен път.
Може да се заключи, че водата предопределя разположението на града и влияе върху плана на града, както и на социалната категория на хората, конто го населяват, особено поради количеството, което те консумират, и лекотата, с която достигат до нея. Водата допринася за маркирането на социалните различия сред членовете на общността и в същото време осъществява тяхното сближаване.
Няма съмнение, че присъствието на извор или точка за снабдяване с вода облагородява околностга и улеснява взаимоотношенията между съседите, както и икономическото развитие на района. Всяко семейство или трупа от семейства се снабдява с вода от кладенец или цистерна (кладенците могат да бъдат частни или обществени). Необходимо е да се гарантира чистотата на водоизточника. Наличието на река не гарантира такава чистота, за разлика от съществуването на собствени водоизточници. Те, от своя страна, са демонстрация на същест-вуващите социални различия между хората. За пример може да бъде дадено построяването на един фонтан в публичною градско пространство.
Нека потърсим отговорите на поставените дотук въпроси, като се облегнем на примери от българската историография. Няма съмнение, че по отношение на Ранною българско средновековие нашият опит ще се базира на първите български столици Плиска и Преслав.
В редовете, конто следват, ще бъдат проучени два основни проблема. На първо място, водоснабдяването на първата средновековна българска столица Плиска през IX в., както и на намиращите се в близост до нея извънстолични хански резиденции. Територията, която ще бъде проучена, е малка, но то е защото изконните прабългарски градове се развиват само в североизточната част на Балканския полуостров.
200
РосицаПанова
Въпросът с водоснабдяването е цивилизационен за хора, конто водят усед-нал начин на живот. Той също така е проблем на културата на номадите. Той се отнася до времето на тяхното усядане. Какви хора са били прабългарите, конто идват в края на VII в. от централноазиатските степи в делтата на река Дунав, за да положат основите на своята държава. Те са били номади. Успяват ли те да “променят географията” на новата си родина, ако може да се използва тази метафора. Да, те успяват. Нека видим как става това.
Средновековнага бьлгарска държава се установява в североизточната част на Балканский полуостров в края на VII в. След лесного завладяване на Плиска от византийский император Никифор I (802-811), за по-малко от двайсет години българите възстановяват своя столичен центьр. През IX в. той би могъл да бъде описан по следния начин. В Плиска била изградена двойна укрепителна система, състояща се от Вътрешен и Външен град. Външният град заемал площ от 23 кв. км. Той ограждал главнага резиденция на владетеля и бил защитен от ров и вал. Вътре във Вътрешния град се намирали Дворцовият центьр с Тронната палата, жилището на хана, стопанските постройки и езическият храм. Всички тези сгради били обградени от каменни степи, високи 8-10 м, конто затваряли площ от 0,5 кв. км3.
Безспорно развитието на резиденцията на българските владетели Плиска поставя въпроса за прехода от номадски към уседнал начин на живот. Една от главните характеристики на града е, че той предлага защита срещу вражески-те нападения посредством укрепените си стени. Издигането на укрепления е типично за хора, конто живеят постоянно на едно място или лоне за по-дълъг период от време. Ог тях се изисква организирана структура на държавния апа-рат. Те се нуждаят от специфична власт, която да поддържа и управлява ук-репленията. Аналогията с първата средновековна бьлгарска столица Плиска е задължителна4.
Успоредно със строежа и укрепването на столичния центьр било осъщест-вено и изграждането на водоснабдителни съоръжения. Процесът бил контроли-ран от централната власт и осъществен по различии начини: чрез изграждане на кладенци или каптиране на водата от речните извори. Втората сгъпка била съхраняването на водата в резервоари и цистерни. Третата и най-важна стъпка за ранносредновековната бьлгарска столица било прокарването на водоснабди-телна и канализационна мрежи, конто обхващали не само Вътрешния град но се простирали и вън от него.
Нека анализираме в подробности процеса на изграждане на централизира-на водоснабдителна система в Дворцовия центьр на Плиска. Според археоло-гическите данни главният водопровод е бил свързан с античен каптаж, открит наблизо5. Той продължава да функционира през цялото Ранно средновековие. Неговите тръби били изработени от глина. По време на съществуването на столичния Дворцов центьр (VIII—IX в.) основните водоснабдителни строежи били
Ползването на водата — елемент от културата на столичните...
201
следните: Голямото водохранилище, кръглият басейн и банята, разположена за-падно от резиденцията на централната власт6. Археологическите данни свиде-телстват за най-малко 5 водопровода около тях и жилището на хана. Тръбите и дренажите, конто са разкрити, били два вида — направени от олово и глина, или от тухли или каменни блокове, конто били използвани за целите на водоснаб-дяването или канализацията на града. Канализационните съоръжения включва-ли пречиствателни и колекгорни шахти, конто отвеждали мръсните води извън града. Като цяло, броят на водопроводите достигнал 28, а на каналите — 87.
Прабългарите използвали водата обилно. От времето на хан Маламир (831-836) датира един каменей надпис, в който се разказва за всенародното веселие, предизвикано от построения в Плиска фонтан8.
Към края на IX в. водоснабдителната система на Плиска запада. В този факт няма нищо чудно - през 893 г. Плиска престанала да бъде столица на българската държава. Причините били чисто идеологически - християнството станало официална религия в България, докато Плиска символизирала езическия фундамент на държавата.
Накратко можем да кажем, че водопроводите били устроени на самоте-чащия принцип, като естествено се държапо сметка за характера на терена. Строителството им не било трудно, тьй като в Плиска наклонът от север на юг съвпада с посоката на движение на водата. Трасетата на магистралните водо-проводи следвали наклона на терена по пътя към консуматорите в Дворцовия център и Вътрешния град, без да има нужда от специални съоръжения като акведукги.
Възможно е да съществува връзка с античните строителни традиция. Но разрушенията в региона и неговото разграбване вследствие на варварските нашествия от VI в. изключват възможностга за пряка приемственост с античната строителна традиция9. В този случай единственото място, откъдето можел да бъде заимстван строителен опит, била Византия, която се явявала наследник на античните строители постижения. Според мен водопроводите в Плиска били планирани от византийски инженери, тьй като техният опит и умения били търсени от българската централна власт. Българите вземали участие само в ре-ализацията на строежите и инсталациите като работна ръка.
Необходимо е да се отбележи, че сходни водоснабдителни съоръжения били изградени и в извънстоличните резиденции на хана. Например Преслав притежавал два главни водопровода, конто излизали извън територията на резиденцията10. Другите резиденции — тази в Мадара и тази в с. Хан Крум, също се радвали на гьсти мрежи от водопроводи и канали11.
Как стоят нещата в Преслав, за който разполагаме с доста по-малко архе-ологическа информация? Преслав, или Велики Преслав, както наричат града старите автори, е бил столица на Първото българско царство след Плиска (от 893 до 971 г.) - време на неговата най-голяма мощ и културен възход. Старият Преслав се издигал на юг от днешния град със същото име, като е достигнал
202
Росица Панова
до там, където Тича (р. Камчия) излиза от живописного дефиле на Върбишкия проход. Градът е заемал пространство от 3,5 кв. км и е бил защитен с висока крепостна стена от бели каменни блокове. Почти в средата, на една тераса, оп-ряна на запад до стръмните спусъци на високия рид, наречен “Зъбуите”, втора каменна стена е ограждала дворцовия квартал — цитаделата, “където се пазели съкровищага на българите”.
От разкопките се вижда, че през един сектор на Външния град е бил прокопан един от главните водопроводи на града. След като пресича крепостната стена от запад на портата, водопроводът се разклонява в две посоки. На юго-западното му разклонение била разкрита зидана контролна шахта във връзка с поддържането на водопровода.
По-друг е бил характерът на Външния град покрай двете страни на Рум-ска река. Няколкото сондажни проверки показаха, че тук са били струпани ра-ботилниците на сръчни майстори — ковачи, ювелири, грънчари, кожари и др. Работилници и различии ателиета е имало към някои граждански феодални комплекси и манастири и на други места. Със специализираното си развито за-наятчийство Преслав се явява един от големите градски центрове в историята на старобьлгарската култура.
Металообработката и ковачеството е трябвало с продукцията си да задово-ляват нарастващите нужди на всекидневния и военния бит на средновековното българско общество. Освен включените в именията производствени помещения, изглежда, в по-значителни селища са съществували специализирани квар-тали за производство от този род, като открития в долния край на широката долина на Румска река във външния град на Преслав. Изработвани са били всич-ки видове земеделски оръдия, дърводелски и др. инструмента, оръжия, конско снаряжение, пирони, обкови и др.
Накрая можем да обобщим следното. Отношението на прабългарите към водата е засвидетелствано във византийските извори от VI век. Става дума за завистга, която прабьлгарското племе утигури изпитвало към кутригурите, федерата на византийския император Юстиниян (527-565), в чиито земи на тях им било разрешено да ползват бани, да носят златни украси и финн дрехи, да ядат изтънчени ястая и да пият вино13.
Водоснабдяването, както на Първата, така и на Втората българска столица, е част от културата на българската държава. В периода от VII до XI в. то отго-варя на потребностите на населението в столичните градове и е пряко отражение на културата. Няма съмнение, че българският елит, населяващ първите две български столици, е бил с високи изисквания към своя бит. Водоснабдяването, като част от него, напълно отговаря на тях. Примерите с Плиска и Преслав са доказателство за тези твърдения.
Ползването на водата - елемент от културата на столичните...
203
БЕЛЕЖКИ
1 Isabel del Vai Valdivieso. Agua у organizacion social del espacio urbano. - En. Usos sociales del agua en las ciudades hisp&nicas de la edad media. Valladolid, 2002,13-41.
2 Fr. and J. Gies. Life in an Medieval City. New York, 1981, 190 198.
3 С. Ваклинов. Формиране на старобългарската култура V1-X1 в. С., 1977, 86-90.
4 М. J. Rowlands. Defence: a Factor in the Organization of Settlements. - In: Man, Settlement and Urbanism. Cambridge, Massachusetts, 1972,447-462.
5 Цв. Дремсизова. Каптажът край с. Избул, Шуменско. - МПК, VIII, 1968,3,24-28.
6 П. Георгиев. Водоснабдяване и канализация в Дворцовия центьр на Плиска - Плиска-Преслав, том 5, Шумен, 1992,77-104. Бих искала да спра вниманието си на Голямото водохранилище, тьй като то е било много важна постройка за Дворцовия центьр.
Основите му са от масивни каменни блокове, положени върху речни и ломени камъни и нервен хоросан. За стена на водоема е служел околовръстен тухлен зид, а дъното е било постлано с тухлена зидария. Стените, а вероятно и дъното на водохранили-щето са били обмазани с хидрофобен нервен хоросан (testae tusae). Водохранилище™ е имало правоъгьлна форма с размери 25 х 13.50 м и вместимост 500 куб. м. Зареждането му е ставало посредством водопроводи от север. При консумация от 3 л на ден на 1 чо-век резервоарът е можел да задоволи нуждите на повече от 1850 души в продължение на 3 месеца или на 5550 души за 1 месец. А при двойно no-ниска разходна норма - на повече от 11 000 души. Пак там, 80-82; с. 92.
7 Пак там, 101-104.
8 Затова не бива да ни учудва фактът, че достойно и престижно за владетеля се смятало изграждането на един водоскок, както и ознаменуването на този акт с надпис - такъв вид дейност не само свидетелствала за високите технически възможности на строителите, но също и за съпричастностга на поръчителите към достиженията на ци-вилизования свят.
9 П. Георгиев. Цит. съч., с. 98.
10 Г. Джингов. Водоснабдяването на средновековен Преслав. - Археология, 1961, 3, 30-36.
11 В. Вълов. Водоснабдяването на средновековните български градове и крепости (V-XIV в.)-Археология, 1977, 1, 14-29.
12 Ст. Ваклинов. Цит. съч., с. 183.
13 Procopius Caesariensis. Opera omnia. 1-3. Lipsiae, 1905 1906, 588- 589. [31, c. 146].
WATER USE: PART OF THE CULTURE OF CAPITAL CITIES OF THE FIRST BULGARIAN KINGDOM
Rositsa Panova
(abstract)
In her article the authoress first dwells on some general topics of water use in the European cities during the Middle Ages. Against this background an attempt is made to present some of the archaeological evidence about water-supply in the Bulgarian capitals Pliska and Preslav.
204
ГРОБ НА ПРЕСЛАВСКИ АРИСТОКРАТ ОТ X В.
Стпойчо Бонев
При разкопките на църквата в средата на площада с фиалата в южната част на Царския дворец в Преслав през 1985 г. беше разчистена гробна камера съ-временна с храма (обр. 1). Разположена на 0,50 м южно от апсидите, тя е вкопана, както под ходовото ниво около него, така и под строителното му ниво1. Изградена е прецизно от варовикови блокове. Покривната й плоча, каквато без съмнение е имала, е достигала до горния край на цокълния ред на градежа на църквата и по такъв начин е била видима за преминаващите.
Формата на камерата е паралелепипед с височина (дълбочина) 0,60 м, въ-трешна дължина 1,45 м и ширина 0,60 м. Отстрани е ограничена от две двойки фино издялани блокове, дълги 0,75 и 0,90 м и дебели 0,15 м. Тесните й страни са съставени от по два блока на всяка с дължина 0,75 м, височина 0,30 м и де-белина 0,20 м. При ъглите блоковете са зарязани Г-образно и са сглобени един с друг много плътно. Заедно с оформящите я страници камерата има външни размери 1,85 х 0,90 м. Дъното на този каменей саркофаг е застлано откъм запад-ната страна с правоъгълни варовикови плочи, а в останалата част - с по-малки от мрамор (обр. 2).
При разчистването в камерата не се огкри скелет. Въпреки пресяването на запълнилата я пръст не се намери дори и частица от гробен инвентар. На място бяха заварени само шест големи, силно корозирали железни скоби от масивен ковчег. Те са изработени по специален начин, за да могат да скрепят одновременно дъното и отвесните дълги и тесни стени на ковчега при неговите ъгли. Освен там скоби са го стягали и по средата на дългите му стени. Железните пластини са широки 4 см, а по дължината им са пробити отвори за гвоздей, повечето от конто стояха в гнездата. Ако се съди по дължината им, достигаща 5 см, може да се придобие представа за дебелината на талпите, от конто е бил сглобен ковчегът. Интересно е, че скобите се откриха така, както са го обхва-щали, без да се слегнат при човешка намеса или при запълването на камерата вторично с пръст.
Видът, в който беше разкрита гробната камера, показва, че гробът не е бил поруган и ог рабен,- По всичко личи, че костите на скелета са били старателно събрани заедно с прилежащия им инвентар и дарове и са били преместени на друго място. Може дори да се твърди, че при отварянето на саркофага части от дървения ковчег захванати със здравите метални скоби не са били изтлели напълно. Само така може да се обясни оставането на шините в положението,
Гроб на преславски аристократ от X в.
205
както са били употребени. Археологическите свидетелства, постъпили при разкопките на църквата и близката й околност, не оставят съмнение, че изпразва-нето на гробната камера е станало още докато храмът е бил действащ, т.е. преди изоставянето му в последната четвърт на X в. При това положение следва да се допусне, че самого погребение е извършено най-късно около средата на същото столетие.
Разполагането на гробове около действащи храмове през столичния период в Преслав е рядко явление. В рамките на Двореца е известен само още един такъв случай и за него ще стане дума по-натагьк. Повече са гробовете, синхронии с пръснатите из обширната градска територия извън дворцовите стени църкви, но и за там не може да се каже, че е утвърдена практика2. През X в. масовите столични некрополи са все още извън чертите на града. Ето защо разкриването на изискано иззидана гробна камера при църквата на площада с фиалата представлява интерес и в същото време повдига важни въпроси. Сред тях се открояват тези, свързани с мястото на саркофага, както по отношение на храма, така и в общия силует на площада.
Преди всичко прави впечатление, че за гроба е отредено място от юг на ап-сидите, т.е. вдясно от храма, което според християнската погребална практика се счита за почетно. Там се погребват праведниците, тъй като на Страшния съд именно те стоят отдясно на Спасителя. И тъй като олтарът е символ на небесною царство и престола на Христос, е разбираема сакралността на мястото за погребване от дясната му страна. Когато църквите започват да се стенописват, какго правилно отбелязва Н. А. Макаров, сцената на Страшния съд се помества на западната стена, така че погребаните в южната част на притвора и наоса, както и от юг извън сградата се оказват от дясната част на Исус. Погребване-то в дясната част на храмовете и на юг от тях е било “своеобразен опит да се предреши участта на починалите” във вечността3. Тези постановки на хрис-тиянския погребален обряд се възприемат в целия православен свят, където стремежът погребенията да се придържат към тях не само се спазва стрикгно, когато разбира се е възможно, но и се съблюдава дълго време. Устойчивостта на погребалната традиция по отношение избора на място за полагане в Преслав се илюстрира от следното засвидетелствано по археологически път обстоятел-ство. Църквата на площада с фиалата преустановява функциите си в края на X в., без да е насилствено и наведнъж съборена, а започва постепенно да се руши. Зидовете й остават и се виждат над терена продължителен период, най-малко до последната четвърт на XI в. Именно тогава около нея започват да се полагат множество гробове. Впрочем това явление е всеобще във византийския свят и обобщеният поглед върху него дава възможност да се констатира, че старите църкви привличат или по-скоро вкарват масовите некрополи в чертите на недостъпните за тази цел в миналото градове и крепости. В нашия случай гробове се поместват нагьсто около и в църквата в продължение най-малко на два века. Те са част от големия следстоличен некропол, покрил територията на це-
206
Стойчо Бонев
лия Дворец от края на XI в. до началото на XIII в. и превърнал го в своеобразен “град на мъртвите”4. За най-ранните гробове при църквата на площада с фиала-та, конто на друго място определих като долно ниво на некропола, вкопани при все още видими рушевини, съзнателно е тьрсено мястото вдясно от апсидите, или което е все същото - югоизточно от храма. Гребните ями са ориентирани правилно по оста на църквата и се съобразяват със заварената камера от X в. С течение на времето, но все пак в не много дълъг период, гробовете обхващат плътно отвън църквата и от изток, но най-голямата им концентрация се наблю-дава отново от юг. Стремежът да се погребва точно там е толкова настойчив, че се създава впечатление за загуба на почит към мъртвите, тьй като престава да се държи сметка за по-ранните гробове, погребва се върху тях нагъсто, като в повечето случаи скелетите са разбити, а новоположените са без правилна ориентация. Вътре, сред руините на църквата, синхронните с тези гробове, т.е. от същото долно ниво, са вкопани в свободните незаети от зидове пространства в притвора и наоса, но пак се концентрират в южната половина на изоставената вече църковна постройка.
Спирам вниманието си на всичко това, за да подчертая особената значимост на избора на място за погребване. Картината през XI—XIII в., която описях, е красноречива, но в столичния X в. нещата стоят по съвсем друг начин. При категоричното обстоятелство за недопускане на погребения в рамките на Царския дворец изключението, направено за положеното в гробната камера едно единствено лице, е безспорно свидетелство за важността на неговата особа и за високия обществен сан, който е притежавало приживе, а може би за заслугите му към самата църква. Погребаният там е личност, която по думите на Ж. Дагрон “не умира дори и след смъртга”5.
Към същото заключение отвеждат и наблюденията за мястото на гробната камера по отношение на постройките, конто оформят силуета на площада (обр. 3) Един поглед върху тяхното ситуиране показва, че от тук преминава основната комуникационна ос по посока към административния център на Двореца. Разполагането на две забележителни архитекзурни творения, каквито са кръетокуполната църква и фиалата, срещу двете половини на южната, вероятно церемониална, дворцова порта или което е все същото - от двете страни на проектирания от нейния проход подход не оставя съмнение, че улицата към центьра на владетелската резиденция преминава между тях. В противен случай те, конто са основен елемент в архитектурния силует на площада, губят смисъ-ла, вложен в издигането им и в идеята за взаимната им връзка.
Вкопаването на гробната камера до самата западна линия на главната дворцова артерия е могозначителен факт, който засега е без аналог в Преслав. Дру-гият гроб, синхронен с действащ храм през X в., източно от т. нар. Архиепис-копска базилика няма същата представителност6. Той е вместен в ъгъла между централната и южната апсида, а като се прибави и това, че по-късно е притулен от оградната стена на църквата, е ясно, че остава скрит от погледа на хората.
Гроб на преславски аристократ от X в.
207
При гроба на площада с фиалата е точно обратного. Там съзнателно е търсена връзка с преминаващите по улицата, конто задължително е трябвало да го видят и да знаят кой е погребаният.
А кой в действителност би могъл да бъде той? Стана дума, че покривната плоча, на която вероятно е имало възпоменателен надпис с името на погребания, е вдигната още през XII в., а може би и по-рано, когато в очертанията на камерата, косо на надлъжната й ос е положен друг мъртвец. При това положение за личността на погребания в каменния саркофаг през X в. могат да се правят само предположения.
Като се имат предвид размерите на гробната камера, а и дървеният ковчег, трябва да се приеме, че в него е било положено дете с ръст около 1,30 м. Това обстоятелство изключва възможността погребаният да е бил духовно лице. Не трябва да се заблуждаваме, че мястото, отредено за полагането на починалия, е избрано своеволно и без изричното разрешение и разпореждане на самия вла-детел. Тази представителност, съобразена при това стриктно със символиката на християнската погребална практика, както и отношение™ към тленните останки на покойника по-късно говорят за изключителната важност на погреба-ната особа. Такава може да бъде само член на владетелската фамилия, починал твърде рано.
Подобно предположение изкушава да се направи предпазлива стъпка към отговора на една от най-големите загадки в българската средновековна археология, а именно - къде са полагани след смъртта им преславските владетели и многобройните членове на династията, висшите сановници и клирът. Едва ли вечните им жилища трябва да се търсят в масовите столични некрополи извън стените на града. В това отношение в Константинопол например тра-дицията е твърдо установена и се спазва много дълго време. Императорите, а понякога и съпругите им се полагат в два мавзолея, издигнати от Константин Велики и Юстиниян I, чиито имена носят7. По-рядко погребения са правени в специални гробнични съоръжения към големите столични църкви8. В църкви илц в гробнични пристройки към тях се полагат аристократа и висши духов-ни лица в Средновековна Русия, но данните от там се отнасят към XII-XIII в., като само в изрлирани случаи единични гробове датарат от края на XI в.9 В Преславския царски дворец засега гробнични постройки от мавзолеен тип или нарочно пре'дназначени за погребване пристройки, в конто погребалната традиция се поддържа през близо едновековния столичен период, не са открита. Разбира се, трябва да се направи изричната уговорка, че в бъдеще натакива би могло да се попадне, като се има предвид огромната все още непроучена част от неговата територия. Такава практика, както вече добре се знае, в Преслав през IX X в. има, но нейните прояви са локализирани извън територията на Двореца. В някои от големите граждански и манастирски ансамбли, предимно северно от църквите, са изграждани крипти с разположени от двете страни на коридор гробни камери за продължително погребване или за съхранение и пре-
208
Стойло Болев
погребване на изтлели извън тях покойници10. При установеното на този етап в рамките на владетелската резиденция трябва да приемем само сигурния факт, че за погребване на лица от царстващата фамилия са определяни и места при дворцовите църкви, но вероятно само когато по някакъв начин са били свързани с тяхното издигане или функции.
БЕЛЕЖКИ
1 С. Бонев. Царският дворец във Велики Преслав. Площадът с фиалата (IX-XIV в.). Велико Търново, 1998, 90-92, обр. 44 а б.
2 П. Георгиев. Класификация и характер на гробничните постройки и съоръжения в Преслав. - Преслав, 4, 1993, 79—106. Трябва да се има предвид, че невинаги гробовете, положени във и около столичните преславски църкви, са синхронии с тях. В много случаи храмовете се използват за погребване едва след изоставянето им. Типичен пример за това е известната доскоро под грешното име “църква на каменаря”. С. Бонев. Архитектурен комплекс в Преслав. - Преслав, 4, 1993, с. 69.
3 Н. А. Макаров. Топография погребений в древнерусских храмах. - Четвърти международен конгрес по славянска археология. Доклади и съобщения, 1, София, 1992, с. 239.
4 С. Бонев. Царският дворец във Велики Преслав. Площадът с фиалата..., 130-184 и цитираната там литература.
5 G. Dagron. Le christianisme dans la ville byzantine. - DOP, 31, 1977, 18-19.
6 Д. Овчаров, Ж. Аладжов, H. Овчаров. Големият царски дворец във Велики Преслав, 1, Преславската патриаршия през X в. София, 1991,78 80, обр. 113-115, план II.
7 Ph. Grierson. The Tombs and Obits of the Byzantine Emperors (337-1042). - DOP, 16, 1962,21-36.
8 G. Dagron. Op. cit., p. 18; M. А. Поляковская, А. А. Чекалова. Византия: быт и нравы. Свердловск, 1989,124-125.
9 Н. А. Макаров. Цит. съч., 234-241, рис. 1-3
10 Й. Господинов. Разкопки в Патлейна. -ИБАД, IV, 1914, 119-121, табл. XXIV; Й. Чангова. Кръстокуполна църква с гробница в местността Селище в Преслав. - Преслав, 2, 1976, 93-103, обр. 1, 7; Т. Тотев. Дворцовият манастир в Преслав. Шумен, 1998,39-43, обр. 10, табл. VI.
Гроб на преславски аристократ от X в.
209
Обр. 1. Гробната камера с източната половина на църквата след разчистването
Обр. 2. Гробната камера със съставящите я елементи. Поглед отгоре
210
Стойчо Бонев
Обр. 3. Площадът с фиалата и мястото на гробната камера в общ тан
A GRAVE OF A PRESLAV ARISTOCRAT FROM THE 10th CENTURY
Stoicho Bonev
(abstract)
South of the apses of the church in the centre of the square with the fountain in the Preslav royal palace is situated a carefully constructed burial chamber. The article focuses its attention on the situation of this luxury grave in relation to the church and the buildings which form the outline of the southern area of the capital. On the basis of this analysis and the analogies introduced the author reaches the conclusion that a young aristocrat, probably an early deceased member of the royal family, was buried on this honorary spot during the 10th century.
211
ЗВЪНЦИ С РЕДКИ ФОРМИ ОТ РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ
Станислав Станилов
В настоящата работа представям осемнадесет непубликувани средновековни звънеца, каквито по едни или други белези до сега не са известии. Предвари-телно искам да отбележа, че според мене коментарът на тези паметници крие големи рискове, включително и този сред тях да попаднат форми, произведе-ни в XIX или XX в., конто в някои случаи малко се различават от старинните. Покрита с патана, те могат понякога да бъдат погрешно датирани в Ранното средновековие. От друга страна обаче, естествена е необходимостта такъв вид археологически материал да бъде въведен в научен оборот, което ще създаде възможност за бъдещата му перфектна идентификация.
Без специално пространно проучване, най-общите впечатления са, че кръг-лите звънци се появяват на Долния Дунав в края на VII или началото на VIII в, а изчезваг през втората половина или края на XI в. Находките от XII-XIV в. са съвсем редки, но от XV век натагьк употребата им постепенно нараства из-ключително много, като се почне от църковната утвар и се стигне до конската сбруя.
В научната литература звънците не се радват на особено внимание. Обикновено те биват коментирани в контекста на публикации за разкопани паметници. Специалисте проучване на Владимир Малм и Михаил Фехнер1 дълго остава единствено, при това ограничено в специалната сфера на погребалните обреди. По-подробно изследване на звънците от некропола Бирка (Швеция) направи Ане-Софи Греслунд2, която, макар и в рамките само на находките от един паметник, се опитва да представи всички страни от харакгеристиката на паметниците, включително техниката на производство. В България единствена Мариела Инкова обърна внимание на тези паметници на специална етнограф-ска конференция в Пловдив, посветена на камбаната в бита, обреда и митологи-ята3. Нейните бележки също се отнасят повече за връзката на звънци и камбан-ки в погребалния обред, но предлагат бележки и за типохронологията.
Звънците и камбаните с размери, конто позволяваг да бъдат носени от хора и животни (наричани понякога от мен “звънящи амулета”), събирам повече от 20 години и все още информацията, която може да позволи едно отчетливо изследване, не е достатъчна. През последните 12—13 години незаконните иманярски набези извадиха наяве многобройни паметници на дребната метапо-ластика, включително и звънци, конто започна да изкупува Мариян Марков от
212
Станислав Станилов
Вършец, по-късно регистрирал колекцията си в Исторически музей - Монтана. През 2002 г. той направи в Националния исторически музей изложба от ня-колкостотин звънци и камбани от всички епохи, включително средновековни. За съжаление каталогът на изложбата не можа да бъде издаден. По-важното е, че въпреки пълното отсъствие на паспортизация, е събрано голямо количество материал, изключително разнообразен, в някои случаи съвършено непознат на съвременната археология.
Представените в този коментар паметници принадлежат на същата колек-ция и са ми предоставени, както всички останали, за пълно издаване. С такова намерение вече на два пъти публикувам кратки коментари на определени група звънци4 - три звънеца са включени в монографията ми за художественна метал на езическа България5.
Звънците, означени от мен в заглавието с “редки форми”, могат да се разделят на групи, първата от конто е на звънците, прикачени към апликации за ремъци. Тук те са пет, но сравнени по отделим детайли, компактна група обра-зуват първите четири (обр. 1 ] 3 4 5). Това потвърждава и технологията - всички са ляти от бронз, допълнително обработвани с режещи инструменти и със следи от дебела позлата.
Първата апликация (обр. 1 j) има кръгла изпъкнала форма с един нит в средата на обратната страна, надолу плоска дебела лента е свързана на шарнир с двойно пирамидален, със заоблени ръбове звънец, чийто кръстат прорез завършва с кръгчета в най-широката част. На апликацията в релеф е предадено стилизирано човешко лице с големи крыли гледци и зеници, носът е къс и топчест, двойна волута върху тънко стебло изразява уста или по-скоро мустаци и брадица. В същата колекция има кръгла апикация (обр. 12) с почти същото, но по-добре запазено лице, на което са изразени, чрез успоредни ивици с коси насечки, кичури коса. Носът е съвсем кръгъл, отдолу две двойки свързани во-лути изразяват мустаци, уста, брада (?). Такива апликации със звънци в колекцията има още три — златен, сребърен с позлата и бронзов, конто са предмет на друг коментар6. Най-добро е качеството на изображението при бронзовия и от неговия анализ се вижда, че произхожда от лицевите образи върху бронзови, обвити в златно фолио пластини от IV-V в., конто принадлежат на хунското културно пространство7. В същото време обаче, паметникът не може да бъде идентифициран с тях, защото, според Анатолий Амброз, звънците с кръгла или двойнопирамидална форма се появяват в Европа в началото на VIII в.8 Остава да приемем датата края на VII - началото на VIII в. и да идентифицираме апли-кациите със звънци към културата на прабългарите.
Втората апликация (обр. 13) има същата кръгла изпъкнала форма, но е по-голяма и снабдена с дебел гладък бордюр и отзад захваната за ръбовете на кръгла скоба, през която се е промушвал ремъкът. Устройството за окачване на звънеца е по-късо, но шарнирът е същият и има същото прагче, почти същата е формата на звънеца, с тази разлика, че кръгчетага на прореза са слабо изразе-
Звънци с редки форми от Ранното средновековие
213
ни и двойнопирамидалната форма не е симетрична. Отликите остават без значение при неоспоримою подобие на основните морфологични белези и тази апликация трябва да бъде идентифицирана като първата, може би по-късна, но във всеки случай не вън от горна граница в средата на IX в.
Третата апликация (обр. 14) е изрязана от ламарина, има дупка за нит в средата и заедно с окачения на шарнир силно деформиран звънец представлява дериват на първите две.
Четвъртата апликация (обр. 15) е пак кръгла и изпъкнала, лентата за шарнира е дебела и също изпъкнала, с две прагчета горе и долу. Тук необикновен е звънецът — конично-сферичен, при което конусът е четири пъти по-дълъг от сферата. Също като апликацията той е лят, но отзад има надлъжна пролука, като че ли е свит от ламарина и доизкован, което при бронза не е възможно. Вероятно това се е получило при използването на модел. Звънецът има лице и опако — страната откъм апликацията е украсена с три двойки тънко врязани хоризонтални линии, конто не продължават отзад, а там повърхността е грапава, с коси следи от зъбци на пила или каменно точило. Само пряката връзка с пре-дишните три апликации със звънци датира четвъртата най-общо в VIII—IX в.
Обръщам внимание и на още една апликация в колекцията (обр. 16), която има съвършено същата форма, но долу лентата за шарнира е двойна, сгъната и фиксирана от нита. На шарнира не виси звънец, а ромбовидна пластина, украсена със симетрични на формата три двойки врязани тънки линии. Понеже формата на самата апликация е идентична на предишната, както идентична е и украсата на пандантива, може те да бъдат в един комплект за украса на колан. По този начин тя принадлежи несъмнено на същата трупа паметници и ще се датира в тяхната хронологическа рамка.
Внимание заслужава и още една апликация със звънец (обр. 17), но с пра-воъгълна конкавно-конвексна форма, чиито ръбове са скосени и с два нита на гърба. Пластината за окачване има същата изпъкнала форма като на апликацията с конично-сферичен звънец, но тук тя е моделирана под ъгьл спрямо пред-ната плоскост. Звънецът, с кръстат прорез и кръгчета, е двойно пирамидален, с дотам заоблени ръбове, че прилича на сплеснато-сферичен. Тук особено внимание предизвиква самата апликация, която напомня формите на украсите за колани от VI—VII в. и това е още един аргумент в полза на тезата ми за ранната датировка на цялата група паметници.
Антропо- и зооморфните лица върху апликациите за колан имат апотро-пейна функция9, която няма тук да коментирам. Според мене кръглите изпъкна-ли апликации с гладка позлатена повърхност могат да поемат апотропейната характеристика на огледалото.
Амулет-апотропей е още един паметник от колекцията (обр. 2), който също не е коментиран до сега. Състои се от четири части: бронзов звънец с двойно пирамидална форма, кръстат прорез и дълго сплеснато ухо (обр. 2а); две халки с почти еднакъв диаметър - дебела, лята от бронз (обр. 26), и тънка, свита от
214
Станислав Станилов
бронзова тел, с разминаващи се подгънати краища (обр. 2в); бронзово мънисто (обр. 2г), кухо, с груба форма на човешка двулика глава — лято, допълнително обработвано с пила. Двете лица имат различии черты През очите на едното лице минава тьнката халка, на която е нанизана дебелата халка, и звънецът -през ухото. Аналогия на този амулет също не познавам. Бронзовата глава може би трябва да се сравни с т. нар. изображения на уроди, открити на различии места в Русия и Украина и свързвани със степните номади. Горе на темето и долу в шията тя има дупки, което показва, че през главага е минавало нещо, т.е. мънистото е от друг паметник, а в този наниз се използва вторично. Звънецът датира амулета след първата половина на VIII в., но за горната хронологиче-ска граница не мога да кажа нищо, понеже езически амулети са носени и през християнския период на Първото българско царство.
На Международната конференция в чест на 70-годишнината на Алексан-дър Кузев докладвах така наречения половин звънец (обр. 39) от езическия некропол при тара Разделна, Варненско10. Всъщност това не е звънец с “половин форма”, а имитация на тази форма, носена като пандантив, несъмнено с апотропейни функции. Особеното тук е прорезът, изразен от врязана вълниста ивица с по една засечка в краищата. В колекцията има звънец (обр. 310) с из-дължена сферична форма и кръгъл къс петлик, лят от две несиметрични половинки. Прорезът му е един, твърде дълъг, с кръгчета в краищата, разполо-жен отдолу и също несиметричен спрямо формата, съответно спрямо шлица. В двата края той има по една засечка, също с кръгчета в краищат а. Смятам, че тези засечки не са случайни и могат да имат двойно значение. От една страна, те несъмнено играели роля в характеристиката на звука, а от друга - имали са някакъв смисъл в апотропейната функция на самия звънец. Тази е причината при имитацията на среза върху пандантива с формата на половин звънец да са имитирани и засечките. Трети звънец (обр. Зн) със засечен прорез от колекцията има сферична, леко издължена в горната част форма и малък петлик с пръстенче на шийката. Прорезът е кръстат, с кръгчета в краищата, при което едно от рамената остава по-късо от другите и явно е направено така умишлено. Самата линия на среза има формуван при леенето дебел бордюр, който обикаля и кръгчетата. Едно от дългите рамена, но не това срещу късото, е засечено от кос срез с кръгче на края, който обаче няма бордюр и много вероятно е да е направен на готовата отливка. Неговата поява едва ли е случайна и също може да има двояк смисъл. Засечката може да коригира звука и тогава звънецът ще да е участвал в някакъв ансамбъл, където били изисквани определени тонове. От друга страна, “корекцията”, заедно с по-късото рамо, би могла да изтьква някаква асиметрия в апотропейния смисъл на звънеца. Не по-малко интересен е дебелият бордюр, какъвто до сега не съм открил по други звънци от България, пък и по публикуваните от Средна и Източна Европа. Единствената аналогия е от стенопис в Пянджикент с изображение на конник в борба със змееобразен демон11. Нагръдният и подопашният ремъци са покрити с едри метал ни кръг-
Звънци с редки форми от Ранното средновековие
215
чета, от конто висят големи листовидни пандантиви във вид на трилистна пал-мета. Отпред на гьрдите, в средата на ремъка, виси голям звънец с един прорез, бордиран по съвършено същия начин (обр. 3)1а). Тази аналогия показва, че е напълно възможно звънецът от България да има пряк среднеазиатски произход и същата дата - т.е. края на VII - началото на VIII век.
Друга трупа образуват два звънеца, конто се отличават от останалите по това, че нямат прорез. Първият (обр. 312) има формата на почти правилна сфера, с дълъг петлик, съставен от четири неправилни и нееднакви сфери, напом-нящи наниз от перли, и съвсем правилна тънка халка на края. Отлят е навед-нъж, а не на отделни части, като в горната половина има крыла дупка, вероятно за изваждане сърцевината на калъпа. Какво е вътре топчето, не може да се установи - при разклащане звънецът издава малко глух звук, което се дължи вероятно на налепи или корозионни продукти. Отвън повърхността има кръгло петно ерозирала от корозията площ. Звънецът няма преки аналогии, но е ясно, че принадлежи към редките типове без прорези, какъвто е звънецът, закачен на сребърната и позлатена апликация с човешки образ, която съм датирал в края на VII - началото на VIII в.12 Зрънчестият петлик има преки аналогии в петлиците на звънчета от Късната античност (обр. З13), датирани в VI-VII в, и това потвърждава ранната хронология на звънците без прорези в рамките на старобългарската култура. Вторият звънец без прорези (обр. 314) е лят и сглобен чрез спояване на две не съвсем еднакви полусфери, горната от конто има кръ-гъл отвор. Халката на петлика е съвсем кръгла, на къса дебела шийка. Отделу, където трябва да бъде прорезът, е цизелирана шестлъчна геометрична розета с пет концентрични кръга вътре. Този звънец също няма преки аналогии и е трудно да се идентифицира. Може би, както и горният, заради липсата на прорез трябва да се датира в най-ранния период от появата на кръглите звънци - в края на VII - началото на VIII в.
Съвсем отдел но стой един съвършено оригинален звънец (обр. 315). Напра-вен е от желязо, сега с доста напреднала корозия. Има кръгла, леко сплесната отделу форма и дълъг петлик с елипсовидно и доста тясно горе ухо за окачване. Отстрани радиално са изрязани десет тесни отвора, през конто се вижда очу-пено късче стъкло. Този звънец не мога да идентифицирам - предполагам, че трябва да се свърже с всички звънци, конто имат дълги петлици. Функционално без съмнение е амулет-апотропей с особено предназначение, ако съдим по ори-гиналната му форма.
Останалите пет звънеца (обр. 4), предмет на настоящото изследване, имат стандартната кръгла форма и прорези, но всеки от тях излиза с нещо особено от рамките този стандарт.
Първият (обр. 416) е много масивен, със сферична форма и дебел кръгъл петлик. По диаметъра има дебела врязана ивица, която на едно място става двойна. Прорезът е един, с кръгчета по средата и в двата края, при което от-вътре навън той е клиновиден в две посоки и на края образува с кръгчетата
216
Станислав Станилов
волути. Звънецът е лят в калъп от две части - от петлика надолу през прореза се спуска ръб от разлелия се в пролуката метал, който е бил шлайфан с пила и останките му личат само в най-горната част. От страничните кръгчета нагоре тръгваг пукнатини. От едната страна на звънеца през врязаната ивица има плоскост с неправилна кръгла форма. Вътре е затворено бронзово топче, което при разклащане издава плътен рязък звук. Този звънец няма преки аналогии. Ако се съди по масивната форма с дебели стени, тежестта и грубага обработка, той трябва да е бил сред аксесоарите на конската сбруя. Може да се дагира в широките граници от VIII до XI в., но с едно съмнение, че е възможно да бъде един от типовете, произвеждани през XVIII, XIX и дори XX век.
Вторият звънец (обр. 417) от тази група има симетрична конично-сферична форма с голям кръгьл петлик и един прорез с кръгчета в краищата. Пластична украса от два дебели бордюра върви хоризонтално по диаметъра, при което кръгчетата на прореза са изразяни в него; също такъв бордюр минава през долната половина на звънеца перпендикулярно на прореза. Звънецът е лят подобно на предишния, в калъп от две части - ръбът от разлелия се в пролуката метал личи по цялата горна половина и върху петлика, надолу повърхността е добре обработена. По горната (конична) половина са врязани радиално на петлика тънки линии, конто наподобяват старобългарските знаци-тамги, но освен подобии на известния “ипсилон”, други начертания не различавам. При всички случаи обаче нарезите не са случайни и сигурно имат значение за семантичната стойност на паметника. Звукът, издаван от ударите на бронзовото топче по стените, е малко по-глух от този на горния звънец, но това може да се получава от патина и налепи. Този звънец също е масивен, тежък и затова би могъл да бъде от конска сбруя.
Следващият звънец (обр. 4lg) има леко сплесната по вертикала, несиме-трична конично-сферична (крушовидна) форма. Петликът е съвсем кръгла халка с плоско сечение и пръстенче в основата. Прорезът е един, сравнително тесен, без кръгчета в краищата, маркиран с широк плосък бордюр, от който нагоре - до самото пръстенче на шийката, цялата повърхност на звънеца е по-крита с тесни и гладки, изпъкнали ивици. Този звънец е лят на две половини, конто са споени по линията на прореза - изглежда при намирането звънецът е бил ударен с твърд предмет, от което се е разпаднал на двете половини и без консервационна реконструкция не може да се разбере какъв е бил звукът от малкото бронзово топче. Аналогии има сред старобългарските паметници от VIII—IX в. Идентични по форма и украса, макар и значително по-малки звънци се откриват в старобългарските езически некрополи на Долния Дунав13. Голе-мият звънец се различава от тях по твърде старателната си изработка, което го прави един вид образец. Той също би могъл да принадлежи повече на конска сбруя, отколкото да е аксесоар на облеклото.
Звънците по конската сбруя, ляти от бронз, са най-разпространени у авари-те през късноаварския период от началото на VIII до началото на IX век на Сре-
Звънци с редки форми от Ранното средновековие
217
ден Дунав, където се откриват в гробове. В това отношение много любопитно е едно изображение на конник със сасанидска корона, който убива лъв върху сре-бърно блюдо - от Ермитажа в Санкт Петербург. Пандантивите на нагръдните и подопашни ремъци на неговия кон са звънци с един прорез, конто представят две редуващи се форми - капковидна и кръгла. Според Борис Маршак блюдото е изработено в Мерв, в самото начало на IX в.14 Това е два века след гибелта на сасанидската империя, но в Средна Азия продължават да възпроизвеждат обратите на шахиншаховете в представителни сюжета. Затова може да се приеме, че този тип сбруя е формиран още в VII век и представлява най-ранният пример за проникване на кръглите звънци в Средна Азия. Засега нямаме примери за директна връзка на звънците със старобългарската конска сбруя, но характерът на паметниците и горните примери позволяват да го допуснем.
В колекцията има още една трупа почти еднакви звънци, един от конто (обр. 4)9) представям тук. По форма той напомня звънеца с двоен релефен бордюр, но без този, пресичащ отделу прореза. Освен това, двойно релефната ивица е тясна, гладка, а повърхността - добре обработена. Петликът е плосък и ръбест, с кръгъл отвор, а прорезът - един, с кръгчета, конто не достигат бордюра. Между бордюра и прореза радиално е цизелирана украса от по три си-метрични листенца. В известния материал звънци с подобна украса не се знаят, освен това самата украса не издава характерни белези на стила, по който могат да се датират паметниците. Според формата, срещана в аварските некрополи, звънците от България би трябвало да се датират в VIIIIX в., според мен по-възможно е те да са направени през X в., когато производството на дребни вещи и всевъзможни украси от цветен метал нараства десетки пъта.
Друг звънец (обр. 420) има несиметрична конично-сферична форма, с един релефен бордюр в най-широката част. Петликът е плосък, с ръбове отвън и съвсем кръгъл тесен отвор, от него надолу се спуска равномерно стесняващ се релефен плосък бордюр. Прорезите са два, на кръст, без кръгчета накрал, при което единият е по-тесен и по-къс от другия. Между тях има по един симетри-чен срез с коси стени и ъглесто дъно - несъмнено имитация на още два симе-трични прореза. Без специални изеледвания не може да се разбере, дали тези допълнителни обработки влияят върху звука и са направени в тази връзка, или представляват хрумване на майстора, чиято мотивация се отнася към семанти-ката. Звънец с четири кръетати прореза и релефен бордюр е открит в София. Публикацията го датира в IX в. и го отнася към присъствието на прабългарите в средновековния Средец, но без особена аргументация15. При всички случаи обаче, тази форма не може да бъде по-късна от края на X - началото на XI в., когато звънците в долнодунавската зона са други, не само по конфигурация, но и по украса.
Горните бележки предполагаг, че фондовете на различии музеи и частни колекции съдържат и други звънци с необичайна форма, изеледването на конто ще предостави подобна интересна и важна информация. Тяхното публикуване
218
Станислав Станилов
може да предизвика появата на монография по темата, която ще бъде първа в съвременната евронейска археология.
БЕЛЕЖКИ
1 В. А. Мальм, М. В. Фехнер. Привески-бубенчики. - Труды ГИМ, 43, Москва, 1967, 133-141.
2 A. Graslund, S. Schellen. - Birka 11: 1. Stockholm, 1984, 119-124.
3 M. Инкова. Погребаният звънец. - Камбаната. Бит мит. - Годишник на Етног-рафския музей - Пловдив, 4, Пловдив, 1999, 8-17.
4 С. Станилов. Тезата за лицевия образ и паметниците на художествения метал на Долния Дунав. - Сборник по случай 80-годишнината от рождението на проф. Станчо Ваклинов, Велико Търново, 2004; Съшият. Половин звънец. Принос към проучването на старобългарските звънящи амулета. — Българските земи през Средновековието (VII— XIII в.) Историко-археологически проучвания. Международна научна конференция в чест на 70-годишнината на проф. Александър Кузев, Варна, 2004 (под печат).
5 С. Станилов. Художественият метал на българското ханство на Дунав VII-IX в. Опит за емпирично изследване. София, 2004 (под печат).
6 Пак там.
7 Р. Рашев. За човешкото лице в Северного Причерноморие през ранното средновековие. - Българите в Северного Причерноморие. Изследвания и материали, 7, Велико Търново, 2000, 37-42.
8 А. Амброз. Проблемы раннесредневековой археологии Восточной Европы И. -СА, 1971,3, с. 130.
9 Р. Рашев. За езическия лицев образ (по повод някои коланни украси). - Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов, София, 1984,129-135; С. Станилов. Антропомор-фни езически изображения от IX-XI век в България и проблемът за славянските ези-чески божества. - Проблемы славянской археологии, том 1. Труды VI Международного Конгресса славянской археологии. Москва, 1997, 375—381; Р. Рашев. За човешкото лице..., 37-42; С. Станилов. Тезата за лицевия образ..., (под печат).
10 С. Станилов. Половин звънец..., (под печат).
11 A. Belenizki. Mittelasien. Kunst der Sogden. Leipzig, 1980, Abb. 28-29.
12 С. Станилов. Художественият метал..., (под печат).
13 Ж. Въжарова. Славяни и прабьлгари. По данни от некрополите от VI-XI в. на територията на България. София, 1976, с. 152,154, обр. 96,4,5; Вл. Зирра. Двухобрядовый могильник раннефеодалной эпохи в Капул Виилор - Истрия. - Dacia, N.S. 7,1963, Т. 17, р. 6.
14 В. Marschak. Silberschatze des Orients. Metallkunst des 3.-13. Jahrhunderts und ihre Kontinuitat. Leipzig, 1986, 65, № 29,31,429.
15 M. Станчева. Сердика и прабългарите. - Плиска-Преслав, 2, 1981, с. 188, обр. 3 (горе вдясно).
Звънци с редки форми от Ранното средновековие
219
Обр. 1.
220
Станислав Станилов
0
см
Обр. 2.
Звънци с редки форми от Ранното средновековие
221
О
5 см
Обр. 3.
222
Станислав Станилов
5 см
Обр. 4.
223
BELLS OF RARE FORMS FROM THE EARLY MIDDLE AGES
Stanislav Stanilov
(abstract)
The author publishes 18 bells from a private collection which have no direct parallels in known publications of such archaeological materials until now. According to their morphological features they are divided into several groups.
The first group includes bells fixed on belt applications. All applications are circular and one of them shows an embossed stylized human face. After comparisons with similar monuments the author connects this effigy with the faces on the bronze golden-plated lamellae from the 4,h-5th century attributed to the Huns. Thus the applications with bells from Bulgaria are most probably dated to the late 7th - 8th century.
Another bell with a long lug is part of an amulet which also includes a two-faced human bronze head with a lug for hanging it. By means of two loops they are connected in a single pendant which was most probably worn on the neck or the belt.
The following three bells are united by the additional “cutting” of their opening. The first one is a half bell which was found in the necropolis of the Razdelna railway station, district of Varna, and is dated to the 8lh-9,h century. The second bell is intact, with one opening and cutting whose ends form a circle. The third bell has a cross-form opening surrounded by a thick border, the cutting is for a single arm and there is no border. A similar border is known only in a bell from horse equipment depicted on a mural in Pendzhikent.
Another group consists two bells without openings dated to the late 7th - 8th century according to an application with a human face image and a bell without opening.
A type to itself is an iron bell with ten radial apertures and a piece of glass inside which is probably an apotropaic amulet.
The next six bells are more solid than the preceding ones and the author suggests that they came from horse equipment. One of them features a combination of incised signs and another one is decorated with radially situated three small leaves. They are generally dated between the 8th and early 1 l,h century. The last bell is veiy small with one opening and probably served as a button. Its analogies date it to the 12th - early 13th century at the latest.
224
РАННОСРЕДНОВЕКОВНИ НАКИТИ ОТ НИМ
Мариела Инкова
На проф. Р. Рашев с уважение и дълбока благодарност
Предмет на настоящего изследване са три пръстена и три обеци с неизвестен произход, съхранявани в Националния исторически музей. Мотив за тяхно-то въвеждане в научен оборот е сравнително ранната им хронология по отношение на паметниците на старобългарската култура от VII-XI в.
По-специално внимание заслужава първият пръстен (обр. 1Д постъпил като дарение през 2003 г.1 Изработен е от лята заготовка от медиа сплав, след което халката и плочката са едновременно изсечени по контурите им. Елипсо-видната плочка допълнително е изтънена чрез изчукване, а рисунъкът върху лицето е изпълнен чрез плитки цизелирани линии; накрая пластинката е огъ-ната, така че плочката изпъква по надлъжната си ос, а халката остава отворена. Украсата представлява кръгова композиция от пет последователни, сравнително широки стебла, конто сякаш израстват от контура, а волутообразно завитите им краища оформят “кръгови листа” с точка в средата. Стеблата са украсени с “превръзка”, очертана с две (или една) дъговидни линии. Фонът между стеблата и волутите е фактуриран чрез поансон, отпечатващ дъгичка, така че орнаментът въздейства с гладката си повърхност. Размери: обща дължина в разгънат вид - 54 мм; дълж. на елипсовидната плочка - 28 мм, шир. на плочката - 17,8 мм, дебелина на плочката - 0,5-0,8 мм; дебелина на халката - 1,1 мм.
Морфологичните белези свързват паметника с цяла група подобии пръсте-ни с аналогична характеристика — тънка медиа пластина, елипсовидна или ромбовидна плочка с врязана, по-рядко с релефна украса и отворена халка. Срещат се на Среден и Долей Дунав, Южното Предкарпатие и в Гърция. В зоната на разпространение на старобългарската култура пръстени от този тип са открити в двуобредните езически некрополи на юг и на север от Дунав, както и в тези, датиращи непосредствено след покръстването2. Такива са известии и от старобългарските селища и крепости от Североизточна България — Дворцовия център на Плиска3, селището при Голямата базилика4, Калугерица5, Ветрен6, Окорш7, Равна8, Велики Преслав9 и Одърци10. Според П. Георгиев този тип паметници имат византийски произход11. Свидетелство за това са редица находки от Южното Предкарпатие, произведени във византийски ателиета или под влияние на византийската ювелирна традиция, сред конто е и пръстенът с отворена
Ранносредновековни накити от НИМ
225
халка от Извоаре-Бахна, датиран в VIII—IX в.12 Това мнение се споделя и от В, Григоров, който обвързва появата на пръстени с отворена халка и врязан кръ-стовиден знак на Долей Дунав с данните от писмените извори за преселване на север от Дунав в началото на IX в. на пленено християнско население от Тракия13. Тезата за византийския произход на този тип паметници се подкрепя и от откриването на подобии находки с гладка елипсовидна или ромбовидна плочка в гробове от некропола Скалистое, датирани според погребалното съ-оръжение във втората половина на VII-IX в.14 Според Б. Сьоке пръстените с отворена халка се появяват на Среден Дунав едва в края на втората третина на IX в. и произхождат от широките лентовидни пръстени с идентична релефна или врязана украса от късноаварските некрополи от VIII в. Други изследовате-ли търсят техния генезис сред паметниците от Коман-културата или сред щи-товидните пръстени от Кастел Трозино15. Сред пръстените от Среден Дунав преобладават находки с релефна украса, конто нямат преки паралели сред паметниците от зоната на старобългарската култура, поради което Ст. Станилов също предполага производството им в местно ателие, работещо най-вероятно по византийски образец16.
Р. Рашев обръща внимание на различната големина на плочките и отбелязва тенденцията за по-късно датиране на пръстените с по-малки плочки, а именно втората половина на IX - началото на X в.17, засвидетелствано от находките не само от Извору, Обършиа Ноуа, Преслав—2, но и тези от Одърци и Окорш. Към пръстените със значително по-големи размери на плочките той отнася тези от Нови пазар и Върбяне, двата открити в гробове с трупоизгаряне, също пръстените с руноподобни знаци от Видинско18 и Мировци19, датирани VIII — първата половина на IX в. Друг, според нас съществен, морфологичен белег при този тип находки е разположението на елипсовидната плочка. Наблюденията сочат, че по-големите плочки са разположени винаги перпендикулярно на халката, докато при тези с по-малки размери надлъжната им ос съвпада с тази на халката. Така, въпреки по-големите си размери, по този формален признак пръстенът от НИМ се свързва с втората група паметници и с това разширява долната им хронологична граница.
Специален интерес представлява украсата на пръстена. Плътните и оф-ормящи волута палметни листа подсказват изпълнение в стила на “кръговите листа”, характерен за късноаварската и старобългарска металопластика от VIII — първата половина на IX в. По отношение на композицията най-близък аналог е пръстенът от гроб 83 от Султана (обр. 2])20, върху чиято плочка украсата съ-четава белезите на двата византийски стила - “пункт-кома-орнамент” и “пръ-чици-ластари”, и представя също кръгова композиция от три последователни стебла с волутообразни листа с точка в средата. Отликата е в бадемовидните листа, израстващи зад всеки повлек и декорирани с мотива “точка” и “клинче”. Фонът около листата също е фактуриран, но тук е използван поансон, отпе-чатващ плитки точици, т. нар. “пясъчни зрънца”. Същата кръгова композиция,
226
Мариела Инкова
но редуцирана до две срещуположни, завити като волути листа с кръгчета в средата, декорира плочката на един от пръстените от селището при Голямата базилика в Плиска (обр. 22). И тук фонът между листата е запълнен с врязани кръгчета. Сред пръстените, декорирани с гладки “кръгови листа”, изпъкващи върху фактуриран фон, е и пръстенът от Върбяне (обр. 23), тук обаче листата оформят четири сърцевидна мотива.
Пряка аналогия на цялостната композиция и на отделните детайли от орнамента върху пръстена от НИМ откриваме върху позлатените месингови апликации и накрайници от Хоенберг, датирани във втората половина на VIII в.21 Основният мотив, използван в ажурната украса, представлява шест до осем завити в кръг, превързани ластари с точка във волутните листа (обр. 24). Тън-ките повлеци с “превръзки” и кръглите волути с точка в средата носят белезите на двата стила - “кръгови листа” и “пръчици-ластари”. Идентична композиция на извиващ се в кръг ластар, от който израстват на тънки стъбълца, с или без превръзка, волутни листа с точка в средата, е представена върху три от втората група съдове от съкровището от Над сент Миклош, декорирани във византий-ския стил “пръчици-ластари”22. И ако мотивът на редуващи се волутни и баде-мовидни, украсени с “точка” и “клинче”, листа от средния фриз върху тас № 20 (обр. 2g) намира отражение в пръстена от Султана, то кръговите композиции върху дръжката на патера № 15 (обр. 25-6) и дъното на тас № 21 (обр. 27) се доближават до организацията на пространството върху обковите от Хоенберг и пръстена от НИМ.
Стиловите белези на орнамента върху пръстена и приведените преки и кос-вени аналогии сочат, че изпълнението синтезира характерните черти на двата популярни в VIII - първата половина на IX в. стила - “кръгови листа” и “пръчици-ластари”. Паметникът илюстрира взаимовлиянието и прехода между тях, и то върху вещ от масовата култура. А това, от своя страна, е свидетелство за добре овладян от старобългарския майстор художествен репертоар и за сравнително широкого разпространение на двата стила в старобългарската металопластика от втората половина на VIII - началото на IX в.
Вторият пръстен, съхраняван в НИМ, представлява затворена халка, пре-минаваща плавно в елипсовидна плочка (обр. 12)23. Отлят е от сребърна сплав, като халката има четириъгълно сечение, а плочката е допълнително изтънена чрез изчукване. В центьра и в средата на три от страните на плочката е отпечатан мотив “птиче око”. По контура на плочката са врязани с резец дълбоки точки, конто украсяват почти цялата дължина на халката. Размери: диаметри - 17,9x19,35 мм; дължина в разгънат вид - 59 мм, дължина на плочката - 20 мм; ширина на плочката — 11 мм; дебелина на плочката — 1,1 мм; дебелина на халката - 1,5-1,8 мм.
Морфологичните белези отнасят находката към пръстените със затворена халка, плавно преминаваща в елипсовидна или ромбовидна плочка. Според класификацията на Ж. Въжарова това е трети тип, втори вид, към който са
Ранносредновековни накити от НИМ
227
отнесени пръстените от некрополите Долни Луковит 1, Гарван 2 и Слащен24. Първият пръстен е с отчупена халка, открит е в урнов гроб и по-скоро принадлежи към групата на пръстените с отворена халка от VIII - първата половина на IX в. Пръстенът от Гарван 2 има ромбовидна плочка без украса и произхожда от христиански гроб. Към групата на пръстените със затворена халка, плавно преминаваща в елипсовидна плочка, се отнасят и пръстените от Брестовац25 и от гроб 158 от Султана26, датирани в VIII - първата половина на IX в. Тяхната плочка обаче е изпъкнала по надлъжната си ос и по този белег се доближават до пръстените от Видинско, Мировци и Върбяне. Произходът на формата може да се потърси сред римо-византийскага ювелирна традиция, за което свидетелства откритият в Кестхели-Фенекпуста бронзов пръстен с плавно разширяваща се елипсовидна плочка, датиран в VI в.27 Аналогични морфологични белези имат и някои от летите пръстени от гробове в Скалистое, датирани според погребал-ното съоръжение в VII-IX в.28 В Карпатския басейн, според Зл. Чилинска, този тип щитовидни пръстени се появява в предвеликоморавско време, като най-ранният екземпляр е находката от Черкут от първата половина на VII в.29
По отношение на украсата, мотивът “птиче око” е използван при пръстените от Брестовац и Мировци. По-близка е аналогията с пръстена от Окорш, където същият мотив е разположен кръстовидно, при това свързан с врязани точки.
Въз основа на приведените стилови и технико-морфологични аналогии да-тираме сребърния пръстен в IX в. Считаме, че паметникът представя прехода между пръстените с отворени халки и по-късните лети пръстени с тънка халка и плоска елипсовидна или ромбовидна плочка.
Третият пръстен има тънка затворена халка и добре изразена плоска плочка с кръгла форма, върху която са плитко врязани две дъговидни “клончета”, а мотивът между тях напомня руноподобен знак “двустранна вила” с отделени чертици (обр. 13)30. Отлят е от медиа сплав, а украсата е допълнително вряза-на с тънко острие. Размери: диаметри - 20,9x19,2 мм; диаметри на плочката - 13,65x14 мм, дебелина на плочката - 1,1 мм; дебелина на халката - 1,1 до 1,25 мм.
Пръстени от тънка пластинка и добре изразена плоска плочка са известии от старобългарските укрепления при Средище и Руйно, датирани в IX-X в.31 Що се касае до централния мотив, наподобяващ знак или тамга, според проуч-ванията на Т. Макарова — Св. Плетньова, Л. Дончева, Р. Рашев и Я. Димитров подобии врязани знаци, със слети или отделени чертици са открити върху ка-менни блокове от Западната крепостна стена32 и сграда 32 от Външния град на Плиска33, датирани в първата половина на IX в., както и от Голямата базилика34 и Южната порта на Вътрешната крепост на Велики Преслав35 от втората половина на IX - началото на X в.
228
Мариела Инкова
Технико-морфологичните белези на пръстена, отличаващи го от масивните лети пръстени от X-XI в., както и приведените паралели датират находката в края на IX — първата половина на X в.
Трите обици принадлежат към типа на луновидните, носени на Балканския полуостров през цялото Ранно средновековие, и представляват интерес от глед-на точка на технологията на изработка. Двете се отнасят към т. нар. “пастир-ски” обици със звездовидна висулка. Въз основа на местонамирането им (Сицилия, Северна Италия, Среден и Долей Дунав, Адриатическото крайбрежие, Пелопонес, Приднепровието и Севернопонтийската зона) изследователите са единодушии в мнението си за техния византийски произход36. Най-ранните об-разци от този тип в зоната на Долей Дунав са обиците от отделни, споени една към друга части от Садовец, датирани в VI в.37, а от втората половина на VII в. - сребърната обица с лята висулка от Силистра38. Подобии, но с луновидна долна част на кръжилото, отлети от сребро или бронз, са известии също от старобългарските езически некрополи от VIII — първата половина на IX в.39 и обикновено се свързват със славянския етнос.
Първата обица има луновидна плочка, в краищата - по една плътна полусфера, а отдолу — петлъчева звезда с кух конусовиден издатьк в средата, увенчан с псевдогранула (обр. З])40. Лицето на луницата е украсено по контурите с псевдофилигран, а във вътрешността - седем срещулежащи триъгълници от по три псевдогранули. Обратната страна е сравнително гладка и вдлъбната в средата на звездовидната част. Размери: дължина — 30 мм, ширина - 23,3 мм; дебелина - 2,05 до 2,3 мм, височина при конусовидната част - 5,2 мм.
Обицата е отлята от медиа сплав и има най-вероятно оловно-калаено покритие. Микроскопските и трасологични изследвания сочат отливане в затворена двуделна (двустранна) форма. Свидетелство за това е наличието на полус-ферична вдлъбнатина откъм гърба на звездовидната висулка (обр. 4]), както и следите от леярски шев по ръбовете на изделието (обр. 42), получени в резултат на разместване на полуформите. Наблюденията върху лицето на отливката и най-вече стратиграфията (взаиморазположението) на псевдофилигранната украса подсказват, че за изработката на полуформата откъм лицето е използва-на оригинална обица, върху чиято луница са споени гладки телчета и гранули (обр. 43). Полуформата откъм гърба е получена с помощта на восъчен слой чрез притискане. Кръжилото на обицата е било предварително вградено в една от полуформите, за което свидетелства дупчицата в една от полусферите в краищата на луницата.
Формата на втората обица е подобна, с тази разлика, че краищата на луницата завършват с по една плътна сферичка, всяка фланкирана с псевдотелчета (обр. 32)41. Тук липсват псевдогранулите върху луновидната част, а звездовидната висулка е с плътен конус, обрамчен двустранно с псевдотелче и пет триъ-гълни лъча. Четирите са съставени от три, а този при върха - от шест псевдо-
Ранносредиовековни накити от НИМ 229
гранули. Размери: дължина - 27,85 мм, ширина - 19,4 мм, дебелина - 1,75 мм, височина при конусовиднага част - 4,55 мм.
Обицата е отнята от медиа сплав и притежава също оловно-калаено покри-тие. Релефната украса и от двете страни на обицата, а също деформацията на гранулите и леярският шев между лъчите на висулката (обр. 5]), получени при разместването на полуформите, подсказваг изработка в двуделна форма. За раз-лика от първата обица, тук е използван друг подход. Обемните псевдогранули, сферите в краищата на луницата, псевдотелчетата около конусовидния издагьк сочат, че и двете полуформи са изработени чрез пряко отпечатване откъм лицевата страна и гърба, т.е. без восък. И тук първообразът за изработката на леяр-ската форма е оригинална обица, изградена от отделни части, с гладки телчета и гранули, като спойката между луницата и звездовидната част е закрита чрез апликирано откъм лицето гладко телче (обр. 52). Останките от тента за кръжи-пото в една от сферите в краищата на луницата (обр. 53) и леглото за кръжилото в другата (обр. 54) сочат, че и тук то е било предварително вградено в една от полуформите.
В класификацията на В. Григоров на обиците от Долей Дунав коменти-раните находки попадаг в тип VIII, подтип три, вариант три42. Първообраз на украсата върху луновиднага част на първата обица откриваме в обицата от Чи-чау (Румъния), датирана VII—VIII в.43 Подобна обица, отнята от сребърна сплав е известна от некропола в Търговище, в гроб с трупоизгаряне, датиран VIII — началото на IX в.44 Свидетелство за разпространението на този тип са някол-ко фрагмента от обици с петлъчева звездовидна висулка от късноантичнага и ранносредновековна крепост при с. Ветрен45 и ранносредновековнага крепост при с. Руйно46.
Третата обица има луновидна плочка, в двата края — по една плътна полусфера, отделу — куха полусфероидна висулка, завършваща при върха с плътна полусфера (обр. З3)47. Луницата е кантирана с два реда псевдогранулирана тел, а във вътрешността - пет ромба от псевдогранули. Средният е съставен от 25, а останалите - от по 16. Висулката е декорирана по контурите с ред от псевдогранули, при връзката с луновиднага част — с псевдогранулирано телче, а в средата - ромб от псевдогранули. Три от ъглите му се допираг до върховете на три триъгълника от по три псевдогранули, а при върха - до основата на подобно триъгълниче. Обратнага страна е гладка, при висулката - полусфероидна вдлъбнатина. Размери: дължина - 30,6 мм, ширина - 23,5 мм, дебелина - 1,25 мм, височина при висулката - 3,35 мм.
Обицата представлява интерес не само поради рядко срещаната си форма, но и поради високите качества на медната отливка. При микроскопските наблюдения установихме отпечатък от текстил със сплитка “лито” откъм гърба на висулката (обр. 6,). Следи, макар и трудно четливи, има и по фона от лицевата страна на луницата (обр. 62). Тези данни свидетелстват за отливане в двуделна форма от глина, като полуформата откъм гърба е изработена чрез притискане
230
Мариела Инкова
на восъчен слой. Характернее особености от украсата на лицето на отливката сочат, че полуформата за лицето е получена чрез отпечатване най-вероятно на оригинална обица. Доказателство за това са характернее особености от украсата на отливката. Микроскопските наблюдения сочат, че луновидната част на този първообраз е била кантирана с назърнена тел, получена чрез въртеливо движение, висулката - с ред от споени гранули, а мястото на спойката между тях - закрито с едно апликирано назърнено телче (обр. 63). В получената полуформа е налят течен восък и притиснат с текстил с цел изтъняване на отливката. Силният натиск с помощта на полуформата за гърба е довел до отпечатване на текстила не само върху издадената част на втората полуформа (обр. 6Д, но и върху лицето на восъчния модел (обр. 62). След изсушаването и изпичането, така получената двуделна форма би могла да е използвана за размножаване на восъчни модели или по-вероятно за отливането на обици от този тип*. Обра-тната страна на луницата е старателно загладена, а следите от припой (обр. 64) в единия край свидетелстват, че най-вероятно кръжилото е било споено откъм гърба на обицата.
По класификацията на В. Григоров коментираната находка попада в тип VIII, втори подтип, първи вариант и би могла да се датира в VIII - първата половина на IX в.48 Според Б. Достал този тип обици има византийски произход49, доказателство за което са два почти идентични екземпляра от зоната на Тракия50.
БЕЛЕЖКИ
1 НИМ инв. № 43 793.
2 С. Станчев, С. Иванов. Некрополът до Нови пазар. София, 1958, с. 13, табл. XIII—42/7; U. Fiedler. Studien zu Graberfeldem des 6 bis 9 Jahrhundert an der unteren Donau. Teii 1. - Universitatforschungen zur prahistorischen Archaologie, Bonn, 1992, 181— 182, Abb. 40; В Рашев. Пръстенът от Върбяне. - ППИК, 3, 1997, 180-185; В. Mitrea. La necropole birituele de Sultana. - Dacia, 1989, XXXII, 1-2, pl. 10, t. 83, 2, p. 121, pl. 18, t. 158) 6; Ж. Въжарова. Славяни и прабългари по данни на некрополите от VI-XI в. на територията на България. София, 1976, с. 191, обр. 116/5.
3 С. Станчев. Материали от Дворцовия центьр в Плиска. - ИАИ, XXIII, 1960, с. 54.
4 П. Георгиев. Мартириумът в Плиска и началото на християнството в България. София, 1993, с. 31, обр. 29.
5 Г. Фехер. Разкопки в м. Кирика над с. Калугерица. — Мадара, II, с. 143, обр. 191/14.
6 Г. Атанасов, И. Йорданов. Средновековният Ветрен на Дунав. Шумен, 1994, с. 22, табл. IV/41.
* Пракгиката на отливане на обици по восъчни модели е засвидетелствана и чрез костената форма от Костещи-Яш (D. Teodor. Cercei din secolele VI-VIII. - Arheologia Moldovei, XVIII, 1995, 204, fig 7, 5). По всяка вероятност тя е била използвана за фор-моването на модели от восък.
Ранносредновековни накити от НИМ
231
7 Ст. Станилов. Старобългарски пръстени с отворена халка. - Годишник на Департамент Археология - НБУ/АИМ, София, 2000, 301-302, обр. 1/10-11.
8 П. Георгиев. Цит. съч., с. 32.
9 Пак там.
10 Л. Дончева-Петкова, Л. Нинов, В. Парушев. Одърци. Селище от Първото българско царство. 1, София, 1999, с. 161, Табло XLVI1-XLV11I/612.
11 П. Георгиев. Цит. съч., 32-33.
121. Мitrea. Influente bizantine in culture materiala $i spirituala din regiunea subcarpatica aMoldovei in secolele VI-IX. - SCIVA, 1979, 30, 2, 145-162, fig. 3/7.
13 В. Григоров. Метални накити от Средновековна България, VII—XI в. Дисерта-ция за присъждане на научната и образователна степей “доктор”. София, 2003, Ръкопис 219-220.
14 Е. Веймарн, А. Айбабин. Скалистинский могильник. Киев, 1993, с. 32, рис. 18/30; 79, рис. 54/15; 92, рис. 64/41, 185, 197-198.
15 В. Szoke. Die Beziehungen zwischen dem oberen Donautal und Westungam in der ersten Halite des 9 Jahrhunderts (Frauentrachtzubehor und Schmuck). - Daim, F. (Hrsg./, Awarenforschungen, II, Wien, 1992, 869-871, 886-887, Abb 1.
16 С. Станилов. Цит. съч., с. 305.
17 Р. Рашев. Цит. съч., с. 181.
18 La Bulgarie medievale. Art et civilisation. Paris, 1980, 116—117/№ 193.
19 T. Балабанов. Бронзов пръстен с ипсилон от с. Мировци, Новопазарско. — Сборник в чест на акад. Д. Ангелов, София, 1994, 270-273.
20 В. Mitrea. Op. cit., pl. 10, t. 83,2.
21 F. Daim. “Bizantinische” Giirtelgamituren des 8. Jahrhunderts. - Die Awaren am Rand der Byzantinischen Welt. — Innsbrukc, 2000, S. 136-154, Abb. 62-70, 72.
22 С. Ваклинов, M. Ваклинова. Съкровището от Над сент Миклош. София, 1983, 68-69, № 30, 76-77, № 20, 86-87, № 42.
23 Без инв. №.
24 Ж. Въжарова. Цит. съч., с. 329,331, обр. 207/4,376,378, табл. 19; С. Георгиева. Средновековни некрополи в Родопите. — Родопски сборник, 1,1965, с. 156 и сл.
25 N. Mavrodinov. Le tresor protobulgare de Nagyszentmiclos. - AH, 29,1943, 81-82, fig. 43/2.
26 B. Mitrea. Op. cit., p. 121, pl. 18, t. 158/6.
27 L. Barkoczi. A 6 th centuiy cemeteiy from Keszthely-Fenekpusta. - AA, 1968, 20, T. LV/2.
28 E. Веймарн, А. Айбабин. Цит. съч., с. 29, рис. 16/25; 48, рис. 29/12, 18, 55, рис. 35/11, 59, рис. 38/23, 79, рис. 54/15, 86, рис. 59/15, 94, рис. 66/10-11,185.
29 Zl. Cilinska. Frauenschmuck aus dem 7.-8. Jahrhundert im Karpatenbecken. - SA, XXI11, 1, 1975. S. 89-90, Abb. 10, 73, Abb. 4.
30 НИМ 32 153.
31 В. Григоров. Цит. съч., каталог, с. 116, табл. 47/2,4.
32 Т. Макарова, С. Плетньова. Типология и топография знаков мастеров на стенах Внутреннего горада Плиски. - Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов, София, 1984,213—214,222, обр. 2 Б; Л. Дончева-Петкова. Знаци върху археологически паметници от Средновековна България, VII-X век. София, 1980, с. 86, табл. XIV/16, с. 153, табл. XIV/16.
232
Мариела Инкова
33 Р. Рашев. Нови данни за Сграда № 32 в Плиска. - МПК, 1984, 2, с. 5, обр. 5; Я. Димитров. Знаци по зидовете на монументалните постройки в Плиска. - Плиска-Преслав, 6, 1993, 72-73, обр. 2/189.
34 Л. Дончева-Петкова. Цит. съч., 85-86, табл. XIV/16, с. 153, табл. XIV/16.
35 Пак там.
36 L. Niederle. Prispfivku k vyvoji Byzantskych sperkti ze VI - X stoleti. Praha, 1930, 130-131; А. Айбабин. К вопросу о происхождении сережек пастырского типа. - СА, 1973, 3, 62-72; Zl. Cilinska. Op. cit. S. 65-72.
37 I. Welkov. Eine Gotenfestung bei Sadowtz (Nordbulgarien). - Germania, 19, 1935, 153, Taf. 17/2, 6.
38 С. Ангелова, В. Пенчев. Сребърно съкровище от Силистра. - Археология, 1989, 2, 39-40, обр. 4, 7/4, с. 42.
39 С. Станилов. Ранносредновековен некропол в град Търговище. — Векове, 1975, 5, 76-77, обр. 3/1; Mitrea, В. Op. cit., р. 139, pl. 18, t. 155/2;
40 НИМ 39674.
41 НИМ 37 494.
42 В. Григоров. Цит. съч., с. 101, Каталог, с. 37, табл. 32/342-344.
43 D. Teodor. Cercei din secolele VI-VIII. — Arheologia Moldovei, XVIII, 1995, 201, fig. 4/14.
44 С. Станилов. Ранносредновековен..., с. 76, обр. 3/1.
45 Г. Атанасов, И. Йорданов. Цит. съч., 23-24, табл. IV/32.
46 В. Григоров. “Пастирски” тип обеци от Силистренско. - Сб. Добруджа, 2002, 20, с. 145, 147, табл. 1/5, 6.
47 Частна сбирка.
48 В. Григоров. Метални..., 98-99.
49 В. Dostal. Slovanska pohrebiSte ze stredni doby hradistni na Morave. Praha, 1966,41.
50 В. Григоров. Метални..., табл. 30/322-323.
Ранносредновековни накити от НИМ
233
Обр. 1. Ранносредновековни пръстени
234
Мариела Инкова
Обр. 2: 1. Султана (по В. Mitrea). 2. Плиска (по П. Георгиев). 3. Върбяне (по Р. Рашев).
4. Хоенберг (по Е Daim). 5-8. Детайли отукрасата на съдове от съкровището от Над сент Миклош: 5. Патера № 15. 7. Тас№ 21 (5—7 рис. J. Arneth). 8. Тас№ 20
Ранносредиовековни накити от НИМ
235
Обр. 3. Ранносредиовековни обици
236
Мариеп а Инкова
Обр. 4: 1. Полусферична вдлъбнатина върху обратната страна на звездовидната висулка. 2. Леярски шее по ръбовете на обицата, получен в резултат на разместване на полуформите за отливане. 3. Псевдофилигран и псевдогранулация върху лицето на луницата
Ранносредиовековни накити от НИМ
237
2
Обр. 5: 1. Леярски шее и деформация на гранулите в резултат разместване на полуформите за отливане. 2. Детайли от лицевата страна. 3. Останки от телта на кръжилото, вградено във формата преди отливането. 4. Легло на кръжилото в другия край на луницата
238
Мариела Инкова
Обр. 6 1. Следи от отпечатък от текстил със сплитка "лито", използван за при-тискане на восъчния слои, необходим за изработка на полуформата откъм гърба. 2. Следи от текстил, получени при сияния натиск на восъчния слой. 3. Детайли от псевдофилигранната и псевдозърнестаукраса, доказващи изработката на полуформата за лицето чрез отпечатване на оригинална обица. 4. Следи от припой върху гърба
239
EARLY MEDIAEVAL JEWELLERY FROM THE NATIONAL MUSEUM OF HISTORY
Mariela Inkova
(abstract)
Six early mediaeval monuments - three rings and three earrings, kept in the National Museum of History in Sofia, are published in the present article. Of special interest is the first ring which has an open loop and an elliptic plate. It is decorated with a circular composition of five “intertwined” stems which end with round leaves. This motif finds direct parallels in the gilded bronze applications of Hoenberg decorated in a “circular leaves” style and dated to the second half of 8th century, as well as in the circular compositions on the handle of patera № 15 and basin № 21 from the Nagy-Szent-Miklos treasure. The stylistic and morphological features date this monument to the 8th - early 9th centuiy. The other two rings have parallels among the Old Bulgarian adornments of the 9,h - first half of the 10,h century. Two of the earrings belong to the so called “shepherd” type and are dated to the 8th - first half of the 9lh century. The microscopic and trasological observations evince the use of different ways of their production. The earrings are cast in two-part moulds. In the first case this was done by stamping a model earring for the front half-mould and pressing a wax layer for the back halfmould; by direct pressing of a model earring for both half-moulds; in the last case the front half-mould was also made by direct stamping of a model earring, after which a liquid wax was poured into it and it was strongly pressed with textile which led to its impression not only on the projecting part of the half-mould but also on the front of the mould. After drying and baking the two-parts form so made could be used for the proliferation of wax models or more probably for the casting of earrings of this type.
240
СРЕБЪРЕН ПРЪСТЕН С НЕЗАТВОРЕНА ХАЛКА И ИПСИЛОН С ОТВЕСНИ ХАСТИ ОТ СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ
Тотю Тотев
Разглежданияттук пръстен ми предостави неотдавназа публикуване Николай Николов от Разград1. На същия съм задължен и за съобщението, че пръсге-нът е случайна находка, намерена с голяма вероятност в околностите на Тервел (Разградска облает) при неизвестни обстоятелства2. С незатворената си халка и представения отгоре му ипсилон с отвесни хасти, пръетенът намира подчерта-на близост с няколко пръстена от преди нашего покръетване3. Това всъщност е и поводът да насоча мойте наблюдения и бележки за огпечатване на пръстена в Юбилейния сборник на Археологическия институт с музей при БАН - Филиал Шумен, посвеген на 60-годишнината на проф. Рашо Рашев, доктор на истори-ческите науки. Нека те бъдат приети като скромен израз на уважение към мно-гогодишните успешни усилия и резултати на юбиляря за всестранно дирене и осветляване на прабългарското минало и култура и изобщо на материалното и духовно творчество на езическа България4.
Разглежданият пръстен (обр. 1) е изработен от висока проба сребърна пластина. Плочката му е елипсовидна, с размери 18x15 мм. По средата на дългите й страни са се залазили издатъци с ширина 2 мм и дължина: единият 3 мм, вторият 4 мм. С първоначалните си размери те са образували незатворена халка, чийто диаметър ще да е достигал 21 до 23 мм. Трудно може с точност днес да заключим и за диаметъра на плочката по височина, тьй като около една трета откъм горния й край е отчупен. На тази липсваща част е попадала вилката от ствола на вдлъ-бнатия върху плочката ипсилон. Съвсем слаби следи от началото на вилката (при раздвояването) се долавят ясно на увеличената фотография на пръстена (обр. 1). Отвесните хасти, конто фланкират ствола на знака, са много добре запазени и в свободните си краища всяка една от тях завършва с украса, състояща се от кръг-че, нанесено чрез поансон. По средата на дясната хаста върви от горе на долу пукнатина, която продължава извън долното кръгче и стига до самия край на плочката (обр. 1-фотографията). Със също такива кръгчета са завършвали трите свободни края на ипсилона. С пълното си очертание от тях единствено се е залазило кръгчето в основата му (обр. 1). Трудно се долавят следи от кръгчето на вилообразната дясна част от липсващага с горния си край плочка на пръстена. За декорация по излизащите от плочката ленти за незатворената халка трудно може да се говори, тьй като са се залазили малки издатъци (обр. 1).
Сребърен пръстен с незатворена халка и ипсилон с отвесни хасти...
241
По отношение на своята форма разглежданият сребърен пръстен намира донякъде близост със златния пръстен от Престовац5 и с пръстена от бронз, открит в землището на с. Мировци, Новопазарско (обр. 2)6. С тях отчасти го свързва и нанесенага с поансон декорация от кръгчета. При техните кръгчета обаче се наблюдава наличие на отбелязан с точка центьр (обр. 2). Този мотив, известен при други приложни техники и материали, се радва на особено широк прием при декорирането на изделия от кост под името “птиче око”7. По-различно е и групирането на кръгчетата. Така, при фланкирания с верти-кални хасти ипсилон ги виждаме цветовидно разположени като трилистници в свободните краища както на ствола на знака, така и при хастите му. По-друга е тяхната подредба и при останалите две места в началото на лентите, конто оформят незатворената халка на пръстена. Тук тяхното разположение е кръс-товидно (обр. 2).
По-далечна е връзката, която разглежданият тук сребърен пръстен намира с други два пръстена с незатворена халка и врязани върху плочката им знаци с по-различно начертание. Това са отдавна влезлите в научно обрыцение два златни пръстена от с. Ивановци, Видинско8, и от гр. Рила9.
Не ми се ще да пропуска да посоча успоредици и връзка на сребьрния пръстен и с една доста голяма по броя на пръстените си група. На значителен брой екземпляри от нея са посветени както отделни статии и съобщения, така и отделни разработки с обобщаващ характер, като тези на Ст. Станилов и П. Георгиев10. Конкретната връзка, която сребърният пръстен държи, е по-далечна (не включва близост по отношение на геометричнага и растителна украса на плочките) и се изчерпва само с общност в незатвореност на халката. Това, раз-бира се, в никакъв случай не е пречка да се настоява (както някои цитирани тук автори) за подчертана близост и родова принадлежност на притежателите на пръстените с отворена халка и ипсилон с отвесни хасти (и изобщо знаци) към прабьлгарско население през края на езическия и началото на християнския периоди на Първото българско царство.
Ако трябва да завърша мойте бележки с някаква поанта в тази насока, то тя е, че с включване на сребърния пръстен (макар и случайна находка) в научно обръщение възможностите на изследователите отчасти ще се разширят. Един път — по отношение на по-тясна дата и втори - във връзка с произхода, хро-нологическите граници, ролята, мястото и апотропеичните функции на този любопитен знак — ипсилон с две хасти, който стой в кръга на изследователските издирвания и на юбиляря на настоящего издание11.
БЕЛЕЖКИ
1 Завършил история в Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”, Николай Николов живее в Разград, ул. “Анани Явашев” № 24. Колекционира монети, печати и други археологически находки.
242
Тотю Тотев
2 Отсъствието на твърди основания за местонамирането на пръстена ме подтикна да поставя публикацията си за него в заглавие с по-широка топографска рамка.
3 Ст. Станилов. Старобългарски пръстени с отворена халка- ГНБУ - АИМ, IV V, 2000, 300-306 с цит. тук литература; Т. Балабанов. Бронзов пръстен от с. Мировци, Новопазарско. - Сборник в чест на акад. Димитьр Ангелов, София, 1994, 270-272, обр. 1?б; N. Mavrodinov. Le Тгёзог protobulgare de Nagyzentmiklos. - АН, 29, 1943, 81—82, Fig. 432.
4 За някои заглавия вж.: Биобиблиографска справка на Рашо Рашев. —Плиска-Преслав, 10, 2004, 323-328.
5 Н. Мавродинов. Прабългарската художествена индустрия. — Мадара, 2, 1936, с. 245, обр. 260; N. Mavrodinov. Ibidim, fig.432.
6 Т. Балабанов. Цит. съч., 1аб.
7 Т. Тотев. За обработката на кост в средновековна България. - Археология, 1963, 3, 83-93; Ст. Бонев Обработка на кост и производство на костени изделия в средновековна България (VIII- X в.). Автореферат на кандидатска дисертация. София, 1983.
8 Ст. Станчев, Ст. Иванов. Некрополът до Нови пазар. София, 1958, с. 102, обр. 28
9 Е. Димитров. Златен пръстен с прабългарски знаци от гр. Рила. - Векове, 1984, № 1,с. 79.
10 Ст. Станилов. Цит. съч. и посочените тук заглавия; П. Георгиев. Мартириумът в Плиска и началото на християнството в България. София, 1993, 32-34, обр. 29, 30.
11 Р. Рашев. За хронологията и произхода на знака “ипсилон с две хасти”. - Приноси към българската археология, I, София, 1992, 96-103. За знака също така вж: П. Георгиев. За произхода и семантиката на знака ипсилон в раннобългарската култура. - Българите в Северного Причерноморие, 5, В. Търново, 1996, 89-95; Ц. Степанов. „Ипсилон с двумя пиками1' (|Y|) и его значения (К символике в раннесредневсковой Болгарии). - Bulgarian Historical Review, 1999, 3—4; Т. Тотев. Меден печат матрица фланкиран с отвесни хасти ипсилон (|Y|) от с. Златна нива, Шуменско. - Българските земи през Средновековието (VI1-XVIII в.) - Acta musei vamaensis III—2, В. 2005,25-27 и цитираната тук литература.
Сребърен пръстен с незатворена халка и ипсилон с отвесни хасти...
243
Illllllllllllllllllll
Обр. 1. Сребърен пръстен с отворена халка и фланкиран с отвесни хасти ипсилон от Североизточна България.
О
Обр. 2. Бронзов пръстен с отворена халка и фланкиран с отвесни хасти ипсилон от с. Мировци, Новопазарско (по Ст. Станилов и Т. Балабанов).
244
A SILVER RING WITH AN OPEN LOOP AND EPSILON WITH VERTICAL SPREADHEAD SHAPES FROM NORTHEASTERN BULGARIA
Totyu Totev
(Abstract)
With respect to its form the described silver ring is close, to certain extent, to the golden ring from Prestovats and to the bronze ring found on the land of the village of Mirovtsi, District of Novi Pazar (fig. 2). The decoration of circles laid with swage also connects it to them, in part. With the circles of the golden and the bronze rings, however, one could observe a centre marked by a dot. This pattern familiar from other applied techniques and materials is very widely accepted under the name of “bird’s eye”, in ornamenting articles made of bone.
The relation of the silver ring to other two rings (with an open loop and signs with a different drawing carved into their plate) is more distant. Those are the two golden rings from the village of Ivanovtsi, District of Vidin and from the town of Rila. They have both come into academic circulation. The specific relation of the silver ring is more distant (it does not include closeness with respect to the geometric and flora ornaments on the plates) and has to do with the openness of the loop only. Of course this is, by no means, an obstacle to insist on (as some authors quoted in this paper) an outlined closeness and family affiliation of the owners of the rings (with open loops and an epsilon with vertical spredahed shapes and signs in general) towards the Proto-Bulgarian population from the end of the pagan and the beginning of the Christian periods of the First Bulgarian Kingdom.
245
НЕПУБЛИКУВАНИ КОЛАННИ ГАРНИТУРИ ОТ ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ
Стоян Витлянов
Предмет на настоящата статия е голяма трупа коланни гарнитури, постъпи-ли по различно време* при археологическото проучване на дворното пространство пред двете големи представителни сгради в южната част на Вътрешния град на Велики Преслав2. Интересът ни към тях е продиктуван както от мястото, което заемат в репертоара на старобългарската художествена металопластика, така и от тяхната богата орнаментика, свидетелстваща за пътигцата на развитие на българската средновековна култура.
През последните години тази интересна трупа находки намира все по-го-лямо място на страниците на научния печат. Настоящото съобщение се явява малък принос в това отношение. Нека наблюденията и бележките ни за тях в сборника, посветен на 60-годишнината на ст.н.с. I ст. дин Рашо Рашев, бъдат приети като израз на внимание към юбиляря.
Групата на коланните гарнитури включва токи, ремъчни накрайници и апликации. Всички са изработени от бронз чрез отливане или щамповане.
Токи. Според формата на конструкцията токите се разделят на две основ-ни групи: токи с две рами и токи с плочка - свързана с шарнир или неподвижно.
Първата трупа е представена от три токи (табл. 14 7 8). Макар и малка, групата включва два различии типа. Едната от тях има ярко изразена лировидна форма, силно заострена спорна рама с прав профил (табл. I 7). По форма тя намира близост с подобии токи, открити в Двореца във Велики Преслав3, Одър-ци4, Кладенци5 фонда на Националния исторически музей и други места6.
Другите две най-общо могат да бъдат наречени токи с двойна рама. При едната от тях (табл. 14) опорната и носещата рама са с добре подчертана правоъгълна форма. Леглото на езика, който не е стигнал до нас, е релефно модели-рано върху тьнките и скосени към вътрешностга на рамата страни. Носачът е декориран в краищата с елипсовидни пъпки, с прорез по средата. Другата тока (табл. 18) е с елипсовидна форма с овални очертания. Езикът липсва. Носачът е фланкиран с елипсовидни пъпки, с прорез по средата. Външните страни на рамата в ъглите са декорирани с пъпки. И двете токи са открити с материали от края на IX и началото на XI в.
Втората трупа токи имат арковидна или елипсовидна рама и петоъгълни или правоъгълни плочки (табл. I 13 5 6 12).
246
Стоян Витлянов
Токите с петоъгълни плочки са представени от пет екземпляра (табл. I । 3 5 6 9; кат. № 4-8). Според изследвачите на този вид находки това е една устойчива форма, която намира широко разпространение сред паметниците на старобългарската култура, датирани в IX-X век7.
По-особена форма има токата с правоъгълна плочка (табл. I 2; кат. № 9), която рядко се среща сред старобългарския материал. Тя има богато декорира-на елипсовидна рама и неподвижна правоъгълна плочка с отвор, чийто долей край е отчупен. За принадлежността й към старобългарската епоха ни насочва нейният орнаментален репертоар от декорирани петоъгълни пъпки в краищата на рамата, с врязани осмолистни розети и мотива “птиче око”, и двуредови коси насечки.
Групата на токите с подвижни плочки е представена от две токи (табл. I )0 12). Едната от тях (табл.1 ]2, кат. № 10) се състои от кръжило с елипсовидна форма, една от сграните на което служи едновременно за носач, към който е закрепена пластина от двойна ламарина с два отвора за нитове за захващане на ремъка и за ос на езика, а другата, срещуположна страна - за опора. В много отношения тези пластини, както са посочвали и други автори, напомнят токите с подвижни плочки, особено от Втория аварски хаганат, датирани в края на VIII - началото на IX век8.
Интерес представлява шарнирната тока с елипсовидна плочка, върху която е гравиран надпис (табл. 110, кат. № 11).
На лицевата страна в кант от точки се забелязват начертания с пуансон, конто може да се третираг като врязани буквени знаци, наподобяващи гръц-ки графеми, чиято особеност е маркирането на края и началото чрез по-силно вдълбана точка. Тези точки показват посоката на движение на поансона при изписване на отделяйте букви и са ясен разграничителен маркер. При петлик наляво, може би както е стояла токата към ремъка на колана, тези начертания образуват триредов надпис: първи ред - ц, I (знакът е ограден от двете страни с точки, за да го отделят по-ясно от предходния); втори ред - %, 7 (под този знак между втория и третия ред има четири точки във вид на квадрат); трети ред - Н, X. В така описаните редове се оформя собственото име MICAHL, вероятно притежател на колана, което се съгласува с регистрираната традиция от други гръцки и старобългарски епиграфски паметници за притежание, напр. надписът на IWANNIC върху глазирана амфора от Голямата базилика в Плиска9 и прешленът на Лола от Велики Преслав10. Ако предположим обаче, че на токата е изписано името на свети архангел Михаил, без съмнения би могло да се допусне, че е имал апотропеично предназначение.
Апликации. Коланните апликации са твърде разнообразии по форма и размери. Според силуета си те могат да се разделят на три групи: листовидни или сърцевидни, с конкавна форма и ажурни кръгове.
Непубликувани коланни гарнитури от Велики Преслав
247
Първата трупа е най-многобройна. Представена е от апликации с различен брой пъпки по периферията и без пъпки, с изцяло декорирана лицева повърх-ност (табл. II j_15). По този белег те формират няколко подгрупи.
Най-много са апликациите с една пъпка в гьнката на основата (табл. П ] 4 6-8 н 12 1Д Общите белези на тази трупа са сърцевидната форма и релефната орнаментирана украса с характерната декоративна пъпка в гьнката на основата (кат. №№ 12-14; 17-20). По-особена форма представлява една от апликациите, чийто силует има подчертани конкавни очертания (табл. II8; кат. № 17). Лицевата й страна е плоска, със семпла украса от капковиден орнамент. Точна аналогия тази апликация намира с един екземпляр от базиликата в Стамбол йолу във Велики Преслав от IX—X век11.
Следващата подгрупа се състои от апликации (табл. II 10 15; кат. № № 28, 26) с листовидни форми, с пъпки в основата и на върха, декорирани с палметни мотиви, обградени от двоен бордюр. Те се различават от публикуваните вече няколко екземпляра от тази трупа, намерени в сградите до южнага крепостна стена на Вътрешния град на Велики Преслав12, в дворцовия центьр на града13 и тези от базиликата в местността Стамбол йолу14, по разположените около пъп-ките листовидни орнамента, конто им придавали допълнителен декоративен ефект. Всички те на базата на стратиграфската среда, в която са намерени, се датираг сшурно в граничите на IX—X век.
Вероятно в отделна самостоятелна подгрупа трябва да отнесем апликациите с две симетрични пъпки по силуета и една в основата. От тях до нас е дос-тигнала само една отчасти запазена апликация, с листовидна форма, с две запа-зени пъпки - една на основата и една по страната (табл. II 9. 24). Възможно е да е имало пъпка и при върха, както е при една от апликациите от двете сгради до южната крепостна стена на Вътрешния град15, която оформя групата на апликации с четири пъпки — по една на двете страни и по една на върха и основата.
Друга подгрупа представляват апликациите с четири пъпки по силуета (~абл. II з 5 9 кат. №№ 22, 23, 27). Те се отнасят по класификацията на Ст. Станилов към тип BI, вариант 5р с единичен бордюр и четири пъпки, конто са често срещани сред старобългарския материал16.
В отделна подгрупа трябва да отнесем апликациите с шест симетрични пъпки по силуета — по една на основата и на върха и по две на страните. Характерна особеност на апликациите от тази трупа е гладкого без орнамента лице и пъпките по силуета. От тази трупа до нас е достигнал един екземпляр (табл. II 13; кат. № 25). Той не се среща сред откритите досега във Велики Преслав апликации, но е засвидетел>лван сред колекцията от ремъчни украси от Национал ния археологически музей17. Броя г на тази трупа паметници е сравнително малък. Според същата класификация тази апликация може да се отнесе към тип BI, вариант 6]18, конто в хронологическо отношение се датираг в края на X - началото на XI в.
248
Стоян Витлянов
Втората трупа е представена от три апликации (табл. 115. кат. № 36; II 20 21. кат. №№ 32-33). Двете от тях (табл. II 20 21) са почти еднакви по форма и размери19. Съставени са от четири кръга с листа между двете или едната от гънки-те. Според Ст. Станилов тези апликации твърде много приличат на аварските образцы20. У нас са засвидетелствани почти всички разновидности на този вид апликации21, датирани в IX-X век.
Третата апликация (Б.Р. - Апликацията не е цяла. Единият край е отчупен и принадлежи към друг тип), е с биконично тяло, с двойно конвексни краища. Лицевата й страна, по която има следи от позлата, е украсена от релефни пръстени (табл. I 15), разположени симетрично в двата края на биконичното тяло. От Велики Преслав са известии и други апликации от този вид, конто намират точни аналогии сред старобългарския изобразителен материал.
Последната група апликации е представена от два ажурни кръга (табл. 11314; кат. № 34,35). Тяхната форма напомня по-скоро триъгълник с издути страни, в средата на който е разположен релефен триъгълник с геометрична украса, от който излизат три симетрични лъча, съединени с външната рама с три си-метрични лъча. Този вид апликации, известии още като тройни разпределите-ли, били предназначени за закачване на колчани за стрели, за прихващане на гръдните ремъци на конската сбруя22, а понякога били използвани в качеството си на амулети, носени на врата или окачени с ремък за колана23. У нас те са засвидетелствани в ранносредновековни селища от IX—X век24.
Накрайници. Според формата и орнаменталната украса те се подразделят на няколко групи: накрайници с гладко лице, релефна украса и ажурни.
Накрайниците с украса са представени от пет екземпляра (табл. I 16 17 ]g 22 23; кат. №№ 42, 43, 44, 48, 41). Имат добре подчертана езиковидна форма, със скосена на “лястовича опашка” основа, при някои с пъпка в гънката. Лицевите страни са украсени от стилизирани растителни или геометрични орнамента в огледално-рефлексни композиции. Първият от тях (табл. 116. кат. № 42) е с характерната трилистна палметна украса, с тесен бордюр по периферията, за-пълнен с коси насечки, и закрепван със свободен нит близо до основата. Няма точни аналогии сред досега известните накрайници от Велики Преслав. По стратиграфски данни се датира в края на X век. Два от накрайниците (табл. I]7 18; кат. №№ 43, 44) се отличават със семплата си украса от двойно врязана линия по средата на тялото, която преминава в скосена на “лястовича опашка” основа със или без пъпка в гънката. Тези два накрайника намират подчертана близост с един екземпляр от IX-X в., намерен при проучването на двете сгради до южната крепостна стена25. Със същата форма, но с украса от огледално-рефлексна композиция от релефни волути и пъпки, повтарящи се симетрично, обиколен от тънък бордюр е другият накрайник (табл. I 22; кат. №№ 48) от тази група. Намерен е в пласт с материали от края на X век. Той намира близки аналогии с накрайник, открит при проучването на Преславската архиепископия, датаран в границите на IX - средата на XI век26. Последният накрайник от тази
Непубликувани коланни гарнитури от Велики Преслае
249
група (табл. I 23; кат. № 41) е с по-особена форма. И той е с двустранна ажурна украса от огледално-рефлексна композиция от растителни мотиви. Намерен е в същата стратиграфска среда както и предходният накрайник. Аналогии сред познатите ни старобългарски паметници не са ни известии.
Втората група накрайници са с гладко лице без украса (табл. I 1д 20 21 24; кат. №№ 45, 46, 47, 49). Този вид накрайници се срещат рядко сред старобългарските материали. От това време датира само един (табл. I 21), който намира най-близки паралели с други два накрайника от Велики Преслав27. Другите три екземпляра (табл. I )9 20 24) от тази група излизат извън рамките на старобългарската епоха. По своите конструктивни особености те могат най-общо да се отнесат в граничите на VI-VII в. и да се отдадат на ранновизантийската произ-водствена традиция.
Представените до тук метални гарнитури от Велики Преслав допълват картината за характера на старобългарската металопластика. Този материал ще даде възможност на специалистите, занимаващи се с проблематика на художественна метал, да направят редица други коментари, свързани както с техно-логията на изработване на коланните гарнитури, така и с тяхната реконструкция и семантика на орнаменталните мотиви.
КАТАЛОГ
1. Тока. Арковидна опорна рама, с конкавно свити долни краища и дълбоко овално легло за върха на езика. Размери: 2,1x1,6 см. Прав профил. Бронз, лята. Кв. 120; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29834. Табл. 17.
2. Тока. Двойна - правоъгълна опорна и носеща рама, легло за езика, ре-лефна декоративна ос, пъпки в краищата на носача. Запазени размери: 2,1x1,9 см. Прав профил. Бронз, лята. Кв. 130; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29836. Табл. 14.
3. Тока. Двойна - елипсовидна опорна и носеща рама, релефна декоративна ос, пъпки в краищата на носача. Запазени размери: 2,3x2 см. Прав профил. Бронз, лята. Кв. 129; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29835. Табл. Ig.
4. Тока. Арковидна рама, неподвижна петоъгълна плочка, езикът липсва. Размери: 2,9x2,5 см. Прав профил. Бронз, лята. Кв. 146; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29837. Табл. I]
5. Тока. Арковидна рама, неподвижна петоъгълна плочка, езикът липсва. На опаката страна на плочката два нита. Размери: 2,5x19 см. Леко извит профил. Бронз, лята. Кв. 146; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29839. Табл. 13.
6. Тока Арковидна рама, неподвижна петоъгълна плочка, езикът липсва. На опаката страна на плочката един нит. Размери: 2,3x2,1 см. Прав профил. Бронз, лята. Кв.117; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29838. Табл. 15
7. Тока. Арковидна рама, неподвижна петоъгълна плочка, езикът липсва. Предната част на рамата отчупена. На опаката страна на плочката два нита.
250
Стоян Витлянов
Запазени размери: 2,4x2,1 см. Прав профил. Бронз, лята. Кв. 116; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29843. Табл. 16
8. Тока. Арковидна рама, неподвижна петоъгълна,,ломка, отворът за езиче-то не е пробит, на опакото два нита. На лицевата повърхност на плочката врязан с тьнко острие правоъгълник с два пресичащи се Диагонала. Размери: 3,2x1,3 см. Прав профил. Бронз, лята. Кв. 93; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29840. Табл. 19
9. Тока. Елипсовидна рама, неподвижна правоъгьлна плочка с отвор. До-лният край на плочката отчупен. Декорирани петоъгьлни пъпки в краищата на рамата с врязани осмолистни розетки. Същият мотив и до отвора на плочката. Външните ръбове украсени с мотива “птиче око” и двуредови коси насечки. Размери: 2,8x3 см. Прав профил. Бронз, лятя. Кв. 121; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29841. Табл. L,
10. Тока. Елипсовидна рама, подвижна правоъгьлна плочка, легло за ези-ка. Рамата лята, плочката е прегьната нитована пластина. Размери: 5,6x3,6 см. Прав профил. Кв. 118; дълб.80 см. Пол. инв. № 29842. Табл. 112
11. Тока. Подвижна плочка с част от шарнирна, елипсовидна, с три отвора за свободни нитове при основата. На лицевата страна в кант от точки врязани буквени знаци. Размери: 2,4x2 см. Прав профил. Кв. 119; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29844. Табл. 110
12. Апликация. Сърцевидна, с пъпка на основата. Бордюр от точки по периферията и средата маркира листовидна украса. Част от основата отчупена. Светъл бронз. Лята и гравирана. На опакото три нита. Размери: 2,4x4,2 см. Прав профил. Кв. 93; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29845. Табл. И(
13. Апликация. Сърцевидна, с пъпка на основата. Дебел релефен бордюр повтаря формата. Стилизирана растителна украса. Тъмен бронз. Лята и гравирана. На опакото два нита. Размери: 1,6x2,3 см. Прав профил. Кв. 93; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29846. Табл. П4
14. Апликация. Сърцевидна, с пъпка на върха. Дебел релефен бордюр повтаря формата. Стилизирана растителна украса. Бронз. Пресована. На опакото три нита. Размери: 1,6x2,3 см. Прав профил. Кв. 146; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29847. Табл. II,
О.
15. Апликация. Сърцевидна, с пъпка на върха. Тънък релефен бордюр повтаря формата. Стилизирана растителна украса. Част от ъгъла до основата отчупен. Бронз. Лята (пресована). На опакото два нита. Размери: 1,5x1,7 см. Прав профил. Пътека. Пол. инв. № 29848. Табл. П7
16. Апликация. Сърцевидна, с пъпка на върха. Семпла украса от капковиден мотив. Бронз. Лята. На опакото два нита. Размери: 1,6x1,9 см. Прав профил. Кв. 146; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29849. Табл. IIg
17. Апликация. Сърцевидна, леко изпъкнала с пъпка на върха. Тънък бордюр повтаря формата. Стилизирана растителна украса. Бронз. Лята. Опакото гладко. Размери: 1,3x1,8 см. Прав профил. Кв. 118; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29850. Табл. II,,
Непубликувани коланни гарнитури от Веники Преслав
251
18. Апликация. Сърцевидна, леко изпъкнала с пъпка на върха. Украса от петлистна палмета. Фестониран бордюр обикаля формата от двете страни. Бронз. Лята. На опакото два нита. Размери: 1,3x1,8 см. Прав профил. Депо. Пол. инв. № 29851. Табл. П]2.
19. Апликация. Сърцевидна, леко изпъкнала с пъпка на върха. Тънък бордюр повтаря формата. Добре подчертана релефна растителна украса от три-листни палмети. Бронз. Лята. На опакото два нита. Размери: 1,8x2,3 см. Прав профил. Кв. 118; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29852. Табл. П14.
20. Апликация. Листовидна разлата форма и четири симетрично разположени пъпки — две в основата и по една на страните. Стилизирана растителна украса. Бронз. Лята. На опакото два нита. Размери: 2,1x2,9 см. Прав профил. От лявата страна вертикална пукнатина. Депо. Пол. инв. № 29853. Табл. П2
21. Апликация. Листовидна форма с четири симетрични пъпки - две на основата и по една на страните. Стилизиран растителен орнамент - тьнко клонче с четири съединени вейки, чиито краища наподобяват листенца. Закрепването с три нита, закривени навътре. Лята (пресована). Размери: 1,6x2,6 см. Прав профил. Депо. Пол. инв. № 29854. Табл. И3
22. Апликация. Листовидна форма с правоъгълен издатък в основата. В из-датька правоъгълен прорез също с правоъгълен прорез. Стилизиран растителен орнамент - тьнко клонче с четири съединени вейки, чиито краища наподобяват листенца. Закрепването с два нита. Лята (пресована). Размери: 1,7x2,3 см. Прав профил. Кв. 151; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29855. Табл. П5
23. Апликация. Листовидна форма с две запазени пъпки - една на основата и една на страната. Дясната половина отчупена. Стилизиран растителен орнамент — тьнко клонче с две съединени вейки, чиито краища наподобяват листенца. Закрепването с два нита. Лята. Размери: 1,6x2,9 см. Прав профил. Депо. Пол. инв. № 29856. Табл. П9
24. Апликация. Листовидна форма с шест симетрични пъпки, разположени по силуета - по една на основата и на върха и по две на страните. Дебел релефен бордюр обикаля силуета от всички страни. Втори бордюр затваря сил-но изпъкнало елипсовидно поле. Закрепването с два нита, закривени навътре. Прав профил. Пресована. Опакото вдлъбнато. Следи от механична обработка на орнамента по лицевата страна. Размери: 1,6x2,7 см.кв. 103; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29857. Табл. П13
25. Апликация. Листовидна форма с четири симетрични пъпки - две на основата и по една на страните. Стилизиран растителен орнамент от седемлистна палмета. Закрепването с три нита. Пресована. Размери: 1,4x2,2 см. Леко извит профил. Опакото вдлъбнато. Кв. 99; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29858. Табл. П15
26. Апликация. Сърцевидна форма с четири симетрични пъпки тип “птиче око” - две на основата и по една на върха. Леко изпъкнало лице. Тънък бордюр повтаря формата. Закрепването с два нита. Пресована. Размери: 1,5x1,5
252
Стоян Витлянов
см. Леко извит профил. Опакото вдлъбнато. Кв. 99; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29865. Табл. П19
27. Апликация. Листовидна форма с две симетрични пъпки - една на основата и една на върха. Стилизиран растителен орнамент от петлистна палме-та. Закрепването с два шипа, закривени навътре. Лята (пресована). Размери: 1,4x1,9 см. Прав тьнък профил. Депо. Пол. инв. № 29859. Табл. П]0
28. Апликация. Сърцевидна форма с високо ухо за окачване в основата. Стилизирана растителна украса, обградена от тьнък бордюр. На опаката страна два шипа. Лята. Размери: 1,2x1,9 см. Прав профил. Депо. Пол. инв. № 29860. Табл. II17
29. Апликация. Сърцевидна форма. Стилизиран растителен орнамент. Закрепването с два шипа, закривени навътре. Лята (пресована). 1,6x2,1 см. Прав тьнък профил. Депо. Пол. инв. № 29861. Табл. П16
30. Апликация. Листовидна форма с врязан стилизиран растителен орнамент — ластар със седем трилистни вейки. Вдълбаните гнезда на украсата са били запълнени със бяла стъклена паста. Фестониран бордюр обикаля формата от всички страни. В горната част на изобразителното поле при основата ажурно “сърце”. Върху лицевата повърхност следи от позлата. Закрепването с три нита. Лята (пресована). 1,3x1,8 см. Прав профил. Депо. Пол. инв. № 29862. Табл. II lg
31. Апликация. Квадратна форма със заоблени ъгли, конкавна форма на страните, релефна розета от четири симетрични капковидни елемента, отразе-ни негативно и опакото. Между тях ромбовиден елемент. На опакото два нита. Бронз, лята (пресована). Прав профил. Размери: 1,5x1,5 см. Кв. 91; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29863. Табл. П20.
32. Апликация. Квадратна форма със заоблени ъгли, конкавна форма на страните, релефна розета от четири симетрични капковидни елемента, отра-зени негативно и опакото. Между тях ромбовиден елемент. На опакото четири шипа, закривени навътре. Бронз, лята (пресована). Прав профил. Размери: 1,3x1,3 см. Кв. 91; дълб. 60 см Пол. инв. № 29864. Табл. И2[.
33. Апликация. Ажурен кръг с неправилна форма, която наподобява триъ-гълник със силно издути страни. В средата релефен триъгълник с геометрична украса, от който излизат три симетрични лъча, съединени с външната рама с профилирани уширения. Отделните части на апликацията не са еднакви. Про-филът е леко изпъкнал, опакото е вдлъбнато. Единият сектора от тялото отчу-пени. Няма следи от нит за закрепване. Лята. Диам. 3,1 см. Кв. 90; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29866. Табл. 113.
34. Апликация. Ажурен кръг с неправилна форма, която наподобява триъгълник със силно издути страни. В средата релефен триъгълник с геометрична украса, от който излизат три симетрични лъча, съединени с външната рама с профилирани уширения. Профилът прав. Два сектор от тялото отчупен. Няма нитове. Лята. Диам. 2,6 см. Кв. 90; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29867. Табл. 1!4.
Непубликувани коланни гарнитури от Велики Преслав
253
35. Апликация. Двойно конвексна. Врязана линейна украса. В средата би-коничен релефен елемент. Едната част отчупена. На опаката страна нит за закрепване. Силен релеф. Лята (пресована). Бронз с позлата. Размери: 21x1,9 см. Кв. 118; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29868. Табл. 1]5.
36. Апликация. Плоска езиковидна форма. Релефен точковиден орнамент. Единият край отчупен. Бронз. Няма нитове. Пресована. Размери: 2,6x2,3 см. Кв. 93; дълб. 40 см. Пол. инв. № 29869. Табл. 1п.
37. Накрайник. Масивна езиковидна форма с равна основа и плавно заоб-лен към върха силует. Неясна ажурна украса. Профилът прав. На опакото две симетрични пластини за подвижни нитове. Лят. Размери: 2,4x2,6 см. Кв. 91; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29871. Табл. П22.
38. Накрайник. Масивна езиковидна форма с равна основа и плавно заоб-лен към върха силует. Неясна ажурна украса. Профилът прав. На опакото две симетрични пластини за подвижни нитове. Лят. Размери: 2,1x2,8 см. Кв. 96; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29872. Табл. П23.
39. Накрайник. Масивна езиковидна форма с равна основа и плавно заоб-лен към върха силует. Неясна ажурна украса. Профилът прав. На опакото две симетрични пластини за подвижни нитове. Лят. Размери: 1,8x2,7 см. Кв. 91; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29873. Табл. П24.
40. Накрайник. Масивна езиковидна форма с равна основа и плавно заоб-лен към върха силует. Неясна ажурна украса. Профилът прав. На опакото две симетрични пластини за подвижни нитове. Лят. Размери: 1,5x2,6 см. Кв. 91; дълб. 60 см. Пол. инв. № 29874. Табл. П25.
41. Накрайник. Плоска езиковидна форма. Ажурна украса. Тъмен бронз. Няма нитове. Лят. Размери: 1,8x2,9 см. Кв. 122; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29870. Табл. 123
42. Накрайник. Езиковидна форма, скосена на „лястовича опашка“ основа. Под нея трилистна палмета. Тънък двоен бордюр, запълнен с насечки, затваря леко релефно изобразително поле без украса. На опакото три нита. Бронз. Лят. Размери: 1,4x6,4 см. Кв. 123; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29875. Табл. 1)6
43. Накрайник. Къса езиковидна форма с пъпка в скосената на “лястовича опашка”основа. Върха отчупен. Плоско лице с два врязани успоредни канала. На опакото един нит. Бронз. Лят. Размери: 1,1x2,1 см. Депо. Пол. инв. № 29876. Табл. 117.
44. Накрайник. Къса езиковидна форма, скосена на “лястовича опашка’основа. Плосколицее дваврязаниуспоредни канала. Наопакото дванита при основата. Бронз. Лят. Размери: 1,1x2,8 см. Депо. Пол. инв. № 29877. Табл. 118.
45. Накрайник. Къса езиковидна форма с равна основа и плавно стеснен и заоблен към върха силует, ажурни легла за инкрустиране. Напречен прорез за края на ремъка с един свободен нит. Мед, лята, износена. Прав профил. Размери: 1,8x2,6 см. Кв. 126; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29878. Табл. 119
254
Стоян Витлянов
46. Накрайник. Езиковидна форма с конкавно изрязана основа, плавно стеснена по дължината. Два отвора за апликиране при основата и един при върха. На опакото един нит при върха. Тъмен бронз. Пресован. Размери: 1,4x4,1 см. Кв. 122; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29879. Табл. 120.
47. Накрайник. Къса езиковидна форма с пъпка в скосената на “лястовича опашка” основа. Върхът отчупен. Плоско лице. На опакото три нита. Бронз. Лят. Размери: 1,5x4,1 см. Кв. 122; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29880. Табл. 121.
48. Накрайник. Къса езиковидна форма с пъпка в скосената на “лястовича опашка” основа. Върхът отчупен. Плоско лице с релефен палметен повлек. На опакото два нита. Бронз. Лята. Единият край отчупен. Размери: 1,5x2,7 см. Кв. 121; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29881. Табл. 122.
49. Накрайник. Къса езиковидна форма с пъпка в скосената на “лястовича опашка” основа. Върхът отчупен. Плоско лице с два врязани успоредни канала. На опакото два нита. Бронз. Лят. Размери: 1,6x2,5 см. Кв. 123; дълб. 80 см. Пол. инв. № 29882. Табл. 124.
БЕЛЕЖКИ
1 Публикуваните тук гарнитури са от разкопките на автора до 1997 г. включително.
2 За коланните гарнитури, открити при проучването на самите сгради, срв.: Ст. Витлянов. Новооткрити накитни предмета и елементи на облеклото от Велики Преслав. - Преславска книжовна школа, 7, София, 2004,412-424.
3 Пак там с. 111.
4 Л. Дончева-Петкова, Л. Нинов, В. Парушев. Одърци. Селище от Първото бъл-гарско царство. 1, София, 1999, табл. XLIX.
5 В. Йотов, Г. Атанасов. Скала. Крепост от IX—XI век до с. Кладенци, Тервелско. София, 1998, с. 312, tabl. СХШ429.
6 Ст. Станилов. Старобългарски ремъчни украси от Националния археологически музей. - РП, XXII, 1991.
7 Г. Фехер. Ролята и културата на прабългарите. София, 1939, с. 83, обр. 49; I. Barnea si В. Mitrea. SapSturile de salvare de la Noviodunum (Isaccea). - MCA, V, 1959, p. 491, fig. 109; Ст. Станилов. Цит. съч., с. 113, обр. 3; Ат. Милчев. Ранносредновековни накити и кръстове-енколпиони от Северозападна България. - Археология, 1963, 3, с. 34, обр. 14, с. 35; Р. Diaconu. Einege Zierrate und Zaumzeugstucke von Pacuiul lui Scare. — Dacia, 1969, XIII, S. 503, Abb. 19; Д. Овчаров. Разкопки и проучвания на Източната крепостна стена на Вътрешния град на Преслав. - Плиска-Преслав, 4,1985, с. 154, обр. 42; В. Йотов, Г. Атанасов. Цит. съч., с. 312, tabl. CXIII 43] 432.
8 Ст. Станилов. Метални гарнитури за ремъци и облекло от двореца във Велики Преслав. - Плиска-Преслав, 7, 1995, с. 110.
9 П. Георгиев, Ст. Витлянов Архиепископията - манастир в Плиска. София, 2001, с. 113, фиг. 675
10 К. Popkonstantinov, О. Kronsteiner. Старобългарски надписи 1./Altbulgarische Inschriften. - In: Die slawischen Sprachen. Band 36, 1994, S. 189.
11 T. Тотев. Сондажни разкопки и проучвания около Преславската базилика в Стамбол йолу. - Плиска-Преслав, 10, 2004,229-243.
Непубликувани коланни гарнитури от Велики Преслав
255
12 Ст. Витлянов. Цит. съч., 412-424.
13 Ст. Станилов. Метални гарнитури за ремъци и облекло..., с. 117, обр. 5 48 49.
14 Т. Тотев. Цит. съч, обр. 62.
15 Ст. Витлянов. Цит. съч., фиг. З23.
16 Ст. Станилов. Старобългарски ремъчниукраси..., с. 8
17 Пак там, с. 59, табл. V 30_3); с. 60, табл. VI33 36.
18 Пак там, с. 8.
19 За този вид апликации виж коментар у Ст. Станилов. Преславското съкровище и старобългарската металопластика. - Преслав, 5, 1933, 143-145.
20 Срв. цит. от него лит.: J. Hampel. Alterthiimer des friihen Mittelalters in Ungam. Bd. 3. Braunschweig. 1905, Taf. 4319 13.
21 Ст. Станилов. Цит. съч., с. 139 и цит. лит.; От същия автор. Метални гарнитури за ремъци и облекло..., с. П762 63; Ст. Витлянов. Цит. съч., с. 421, обр. Зп; Т. Тотев. Цит. съч., обр 6.
22 Fodor, I. Die Ausgrabungen am Szabolocsvontatopart und in Szabolocs - Kisfalud. - AA, 1976, XXVIII,) 3^1, p. 373, fig. 3.
23 Ст. Станилов. Старобългарски ремъчниукраси..., с. 27.
24 Л. Дончева-Петкова, Л. Нинов, В. Парушев. Цит. съч., с. ПО, обр. 136; Ат. Милчев. Материали, открити в занаятчийските и тьрговските помещения северно от южната порта на вътрешния град на Плиска. - Плиска-Преслав, 1,1979, с. 144 сл., обр. 22; В. Йотов, Г. Атанасов. Цит. съч., с. 312, табл. СХШ434;Р. Рашев, Ст. Станилов Раннесредневековый могильник у с. Ножарево, Силистренский округ. - ППИК, 1, София, 1989, с. 218, обр. 6; Ст. Ваклинов, Ст. Станилов. Кладенци - ранносредновеков-но българско селище. Варна, 1981, 76-77, обр. 637.
25 Ст. Витлянов. Цит. съч., фиг. 135.
26 Ст. Станилов. Метални гарнитури за ремъци..., с. 124, обр. 897.
27 Ст. Станилов. Преславското съкровище и произходът..., с. 140, обр. 2 14, с. 152, обр. 9).
256
Стоян Витлянов
24
16 22 23
Z3ZT
Таблица 1.
Непубликувани коланни гарнитури от Велики Преслав
257
Таблица 2.
258
UNPUBLISHED BELT DECORATIONS FROM VELIKI PRESLAV
Stoyan Vitlyanov
(abstract)
The article publishes a large group of belt decorations found during archaeological excavations of the courtyard space north of both representative buildings in the Interior City of Veliki Preslav. The metal decorations presented and conclusions made increase our knowledge about the nature, manner of production and semantics of the elaborated ornamental motives of Old Bulgarian metal plastics.
259
СТАРОБЪЛГАРСКА АПЛИКАЦИЯ ОТ МАРКЕЛИ
Димчо Момчилов
През есента на 2003 г. във фонд “Археология” на Исторически музей — Карнобат постъпи апликация от карнобатската крепост Маркели. Предвид факта, че подобии находки (ремъчни украси) са рядкост изобщо в региона на Североизточна Тракия, а откриваните токи и апликации от Маркели са също единични екземпляри, значението на посочената находка рязко нараства. На фона на обобщаващото изследване на Ст. Станилов1, както и от последвали-те го на В. Плетньов и В. Павлова2, В. Плетньов3 и Ст. Дончева4, визиращи преди всичко подобии находки от Североизточна България, посветени на тази проблематика, паметникът от карнобатската крепост Маркели (апликация с ор-наментална украса тип “вейка”) се откроява като единственият от тази част на Тракия, предложен за включване в научно обрыцение. Поради това, макар и единичен, посоченият екземпляр според научния колектив, проучващ крепост-та5, не е незначителен и заслужава особено внимание и своего самостоятелно обнародване, още повече, че е добре известно мястото на намиране, макар и на повърхността. Друг момент—доста дискусионен по своята същност, е термино-логичного название на паметника — старобългарски или ранносредновековен6.
Обръщайки все по-сериозно внимание през последните години на ролята и значението на карнобатската крепост особено в периода на Първото българско царство7, тук следва да се отбележи, че настоящата апликация - част от ремъчна украса, пряко кореспондира и с друг значим средновековен паметник от Маркели - бронзова тока с изображение на лъв8.
Апликацията (обр. 1аб)9 има листовидна форма със съвсем слабо извита навьн основа, която й придава сравнително по-ясно изразена остра петоъгълна форма. По силуета има четири симетрични пъпки. Лицето е леко изпъкнало, с развит стилизиран растителен орнамент - тънко издължено клонче с четири съединени вейки, чиито изострени краища наподобяват тесни лисгенца и из-пълнението им е абсолютно симетрично. Тя е със следните размери: височина - 18,8 мм; ширина с пъпките - 14,7 мм; без пъпките - 13,3 мм. Апликацията е бронзова, лята (пресована). Средната централна част е леко вдлъбната навътре. Дебелината й не е еднаква: в триъгълния край тя е 1,5 мм, в средата - 1,6-1,7 мм, а в най-широката част апликацията е и най-плътна — до 2,1 мм. Закрепвана е била с три нита: двата в широката част и третият - в островърхия край. И трите щифта са с диаметър 2 мм. Двата от тях, тези в широката част, са и със запазени глави, като последните са с неправилна четириъгълна форма. Височината
260
Димчо Мамчип ов
на нитовете (без главите) е 4,4 мм, което на практика означава, че дебелината на кожения ремък е до 4,5 мм. Украсата е гравирана върху изчистено, гладко до блясък поле.
Основната форма, налагагца се като изказ, е тази на знака ипсилон10. Дис-кусионната тема, третирагца семантиката на знака, няма да бъде засягана.
Апликацията с орнаментален мотив “вейка” (обр. 1в), предмет на настояща-та публикация, е доста интересен и не толкова често срегцан паметник. Преглед на този тип елементи от българската металопластика за Североизточна България са предложили в изследванията си В. Плетньов и В. Павлова, В. Плетньов и Ст. Дончева11. Най-обгцо се вмества в типологията, посочена от Ст. Станилов във вид В. За нея напълно важи обяснението на автора, че наименованието на този вид е много общо и донякъде условно, тъй като и силуетът на настоягцата апликация също има сравнително своеобразно очертание. В по-конкретен план апликацията се вписва, както следва: II тип (гладко поле с пъпки по силуета, орнамент от тънки врязани ивици); подтип 1. Врязаните ивици образуват орнаментален мотив “вейка”12. Апликацията от Маркели стой във вариант 12, т.е. го-ляма, широка, с четири пъпки и “вейка” от две разположени по две “клончета” - най-близо до обнародваните от Ст. Станилов под №№ 41 и 42.
Като изключим коланните накрайници от Плиска и Преслав13 и накрайника от Средище14, в последните години включени в научно обръщение паметници с този орнаментален мотив не са толкова много: 7 броя от Ст. Станилов, 3 броя от В. Плетньов и В. Павлова, 19 бр. от В. Плетньов и 22 броя от Ст. Дончева15. И всички те са основно от днешна Североизточна България.
Ст. Станилов установява, че измежду орнаменталните мотиви, мотивът “вейка” намира най-малко аналогии в украсата на другите паметници на прилежного изкуство на Първото българско царство. Той отчита, че генезисът му има друга, различна от общата основа за формиране16. За Н. Мавродинов това е по-старият български стал, който той открива в накитите от Садовец — Мар-тиновка и посочва коланния край от Плиска и Преслав. Генезисът на основата на стала (орнаментален мотив - “вейка”, която е друга, различна от общата за формиране, и Н. Мавродинов вижда в находките от Садовец и Мартинов-ка) е именно онзи, изолирал тьнкия гравиран орнамент само върху метало-пластиката17. Позовавайки се на В. Седов18, според В. Плетньов и В. Павлова произходът на тази украса вероятно трябва да се тьреи при ремъчните накити от типа Мартиновка, характерни за VI -VII в.19 По-късно отново В. Плетньов разглежда орнаменталните мотиви от типа “вейки” в украсата на старобьлгар-ските ремъчни апликации, накрайници и токи, като го евързва с растителните мотиви тип Мартиновка. Приема, че са характерни предимно за старобългарската ремъчна металопластика, отразяващи стара орнаментална традиция, като този специфичен стал е пренесен на Долния Дунав в края на VII и първите десетилетия на VIII в.20 В последна публикация по проблема Ст. Дончева не се разграничава от единодушного мнение на изследователите относно произхода
Старобългарска апликация от Маркели
261
на мотива, определен в находките от Садовец и Мартиновка, като не изключва и влиянието на византийската орнаментика в края на IX-X в.21
При общия анализ на ремъчните украси Ст. Станилов отделя апликациите, чиито полета са украсени с тънко врязаната растителна украса тип “вейка”. Авторът, позовавайки се на В. Ковалевская22, стига до извода, че украсата наис-тина е имала стойност и като “паспорт”23. Чрез нюансите се търси и отликата от останалите, чиито колани означават същото йерархическо стьпало. Независимо дали ще бъде прието мнението на Св. Плетньова24, че през VI—VII в. на един колан се нареждат апликации с еднакъв рисунък, а през VIII—IX в. тази традиция била нарушена в салтовската култура, като вече се прикрепвали най-различни по форма и орнаменти украси, или не, това означава, че в непосредствена близост до намерената ремъчна украса в Маркели следва да се очакват още.
Друг момент е реконструкцията на разполагането на ремъчните украси. В случая с разглежданата апликация това има пряко отношение, тьй като Ст. Станилов достига до извода, че украсите, близки на апликацията от Маркели (при него №№ 40 и 41 и подобните им -т.е. тези В ПД, се нареждали така: широките - върху ремъците напречно, с върха нагоре, а дългите - по дължината в една — лява посока с върха25.
Апликацията от Маркели има абсолютен аналог с представена от В. Плетньов (табл. VB)26.
Абсолютна идентичност в мотива “вейка” се проследява в графичния израз на орнаментите от публикациите на: Н. Мавродинов27, В. Плетньов и В. Павлова28 и тази на В. Плетньов29.
И за тази апликация може да се приложи обща датировка IX-X в. Посоче-ните по-горе паралели: коланният край от Плиска - датиран от Н. Мавродинов в IX в.30; близките апликации, посочени от Ст. Станилов, принадлежащи според него към старобългарските ремъчни украси от IX—X в.31; мнението на В. Плетньов и В. Павлова, че ремъчните накити с украса тип “вейки” образуват голяма типологична група, разпространени по Средния и Долния Дунав през IX-X в.32; по-късното доуточняване от В. Плетньов, че в новия стил, зародил се в края на IX в. се откриват орнаменталните мотиви от типа “вейки”, а е прене-сен на Долния Дунав след края на VII първите десетилетия на VIII в.33; изводът на Ст.Дончева, че сходствата са както с ранните находки от VI-VII в. (Садовец и Мартиновка), така и с накитите от късния аварски стил (VIII—IX в.), повлияй от византийската орнаментика, навлязъл в българското общество в края на IX в. и широко разпространен през X в.34 - отнасят и апликацията от Маркели в IX—X в. С оглед на обсъждането на ролята и значението на крепостта през 811г. и последвалите събития датирането в първата половина на IX в. като долна граница не би било толкова неестествено. Но конкретизирането на датировката на тази ремъчна украса би могло и следва да се синхронизира до голяма степей с друг многозначим паметник - бронзова тока с лъвско изображение, която определено се отнася в средата или началото на втората половина на IX в.35
262
Димчо Момчилов
Независимо че в общ план хронологические граници са по-широки - твърдо в IX-X в., с оглед настьпилите промени в тази част на Североизточна Тракия след 811 г. и новата роля на карнобатската крепост апликацията може да се от-несе във втората половина на IX в.
Конкретного използване на старобългарски ремъчни украси в Североизточна Тракия и вписването им или евентуалното им отклонение от приетите хронологически рамки ще бъде прецизирано само след обработката и обна-родването на голям брой апликации, токи и накрайници от различии точки на региона, от значими старобългарски обекти и най-вече от затворени археологически комплекси.
БЕЛЕЖКИ
1 Ст. Станилов. Старобългарски ремъчни украси от Националния археологически музей. - РП, XXII, София, 1991, 5-70. По-късно вж. и: Ст. Станилов. Метални гарнитури за ремъци и облекло от двореца във Велики Преслав. - Плиска-Преслав, 7, 1995, 111-135.
2 В. Плетньов, В. Павлова. Ранносредиовековни ремъчни накрайници във фонда на Варненския археологически музей. — ИНМВ, 28 (43), 1992, Варна, 158-220.
3 В. Плетньов. Ремъчни накити от типа Мартиновка във Варненския археологически музей. - Българите в Северното Причерноморие, 6, Велико Търново, 1997, 75-88.
4 Ст. Дончева. За един вид орнаментална украса в ранносредновековната българ-ска металопластика. - Преслав, 6, София, 2004,212-227.
5 Колектив в състав: научен ръководител - ст.н. с. д-р Живко Аладжов и членове: н. с. Цоня Дражева, н. с. д-р Бони Петрунова, д-р Димчо Момчилов. Предложената от мен публикация на апликацията е съгласувана с научния ръководител ст.н. с. д-р Ж. Аладжов.
6 В последно време има сериозно разминаване в терминологично отношение. За-мяната на термина старобългарска със средновековна, използван от някои автори, според мен води до размиване и подмяна на редица характеризиращи белези и създава условия за дискусионност.
7 Отнася се за публикациите през последните години в научния печат на проучва-телите на обекта: Живко Аладжов, Цоня Дражева, Бони Петрунова, Димчо Момчилов.
8 Д. Момчилов. Старобългарска тока от Карнобатската крепост Маркели. - Археология, 1995, 3, 34-36.
9 Исторически музей — Карнобат, фонд Археология, инв. №495.
10 Основна литература за посочения знак може да се проследи в: В. Драчук. Системы знаков Северного Причерноморья. Киев, 1975; Л. Дончева-Петкова. Знаци върху археологическите паметници от средновековна България. София, 1980; Ж. Аладжов. Проучвания върху старобългарските знаци (В търсене на закономерности). — РП, ХХИ, София, 1991; както и редица отделни публикации основно върху Плиска и Преслав.
11 Вж. цитирината в бел. 2, 3,4 литература.
12 Ст. Станилов. Старобългарски ремъчни..., 8-9, 21.
13 Н. Мавродинов. Старобългарското изкуство. Изкуството на Първото българско царство. София, 1959, 228—229, обр. 267, 269. И коментираната апликация има листовидна, но с много по-ясно изразена петоъгълна форма.
Старобългарски апликация от Маркели
263
14 Г. Атанасов. Средновековна коланна гарнитура от с. Средище, Силистренски окръг. - Добруджа, 2, 1986, 130-139. Пак там, 21.
15 В цитираните по-горе автори и литература в бел.: 1,2, 3,4.
16 Ст. Станилов. Старобългарски ремъчни..., 8 9,21.
17 Н. Мавродинов. Цит. съч., 228-229.
18 В. Седов. Восточные славяне в VI-XIII вв. - Археология СССР, Москва, 1982, 25, табл. VII; Пак там, 227-229; Ст. Станилов. Цит. съч., с. 21.
19 В. Плетньов, В. Павлова. Цит. съч., с. 174.
20 В. Плетньов. Цит. съч., с. 82.
21 Ст. Дончева. Цит. съч., с. 221.
22 В. Ковалевская. К изучению орнаментики наборных поясов VI IX вв. как знаковой системы. - Статистико-комбинаторные методы в археологии. Москва, 1970, с. 144.
23 Ст. Станилов. Старобългарски ремъчни..., с. 33.
24 Св. Плетнева. От кочевий к городом. — МИА, 141, 1967, 161-166.
25 Ст. Станилов. Старобългарскиремъчни..., 29-30.
26 В. Плетньов. Цит. съч., с. 88.
27 Н. Мавродинов. Цит. съч., с. 228.
28 В. Плетньов, В. Павлова. Цит. съч., с. 202, табл. VIII61.
29 В. Плетньов. Цит. съч., с. 88, табл. V, 2 3 13 |4.
30 Н. Мавродинов. Цит. съч., 227 229.
31 Ст. Станилов. Старобългарски ., 16-17; Метални гарнитури..., с. 113,114,123.
32 В. Плетньов, В. Павлова. Цит. съч., с. 174.
33 В. Плетньов. Цит. съч., с. 82.
34 Ст. Дончева. Цит. съч., с. 221.
35 Д. Момчилов. Цит. съч., 34-36.
264
Димчо Момчилов
Обр. 1 а — Апликация от Маркели — снимка.
Обр. 1б—Апликация от Маркели — графично изображение
Обр. /в— Апликация от Маркели — ’рафично изображение на мотива "вейка”
265
AN OLD BULGARIAN APPLICATION FROM MARKEL1
Dimcho Momchilov
(abstract)
This article considers a moulded bronze belt application from the Markeli fortress. It is decorated with a twig type ornament - an elongated branch whose sharpened ends imitate leaves. The image is strongly stylized. It was fixed by means of rivets.
Considered are the main opinions which trace the motive on monuments from Sadovets and Martinovka to the influence of Byzantine ornamentation from the 9,h-10,h century. On the basis of analogies and events in the region the author dates the application to the second half of the 9th century.
266
ЕДИНИЧНИ И ДВОЙНИ ПЕЧАТЧЕТА ОТ СЕВЕРОИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ
Валентин Плетньов
През последните години броят на ранносредиовековни метални печатчета от всички познати типове нарасна значигелно. Вече са известии няколко десетки подобии паметника, открити предимно в Североизточна България, в ра-йоните на големите центрове на Първото българско царство, в манастири и в някои по-малки крепости и селища. По-долу ще представя 10 нови печатчета, откупени от Варненския археологически музей. Всички са безпаспортни находки от Североизточна България. Сред тях има само един печат с непозната досега форма - цилиндрична. Осем се отнасят към групата на единичните (пи-рамидални или конични), а един - към двойните (черупчести) печатчета. По-особеното в случая е, че с изключение на бронзовия пирамидален печат, всички останали са отлети от олово. Засега са известии още 3 оловни печатчета - две от вътрешния град на Велики Преслав и една плочка от Варна1.
Първото печатче (обр. 1 ]) има цилиндрична форма, леко стеснено в средата. В основата е врязан равнораменен кръст в кръгла рамка. В горната част има две срещуположни дупчици за прокарване на връв. В полете до дупчиците е надраскан неясен знак, което може да означава, че печатчето всъщност е имало две подпечатващи повърхности. Засега не ми е известно друго подобно. Конични печатчета само с врязан кръст върху основата са известии от X в., но тяхната форма е много по-различна2.
Следващите два са конусовидни (обр. 12 3). Във вдлъбнатите полета на ос-новите им са врязани силно стилизирани изображения. На № 2 — човешко лице, напомнящо за череп, а на № 3 - вероятно птица, с обърната назад глава. По форма се отнасят към широко разпространените на териториите на България и Византия през X XI в. конични печатчета с различии изображения, включващи човешки изображения и птици3.
Печати № 4 и 5 са пирамидални (обр. 14 5). Те са грубо изработени, сравнително тежки. Първият има на върха малка дупчица за прокарване на връв за окачване, а на втория връвта е завързвана на шийката, оформена под малката топчица на върха. По този начин са привързвани печатчето от Омуртаговия мост в Преслав (X в.) и доколкото личи от изображението, печатът на Пот доместик (XI в.)4. Върху подпечатващата повърхност на № 4 много небрежно е врязан кръст, като е направен опит да му се придаде известна обемност, чрез отнемането на метала между рамената. В основата на № 5 с врязана линия е оф-
Единичны и двойни печатчета от Североизточна България
267
ормена кръгла рамка, а почти в средата е разположен кръст в квадратна рамка. Като съдя обаче по извивката на рамката вляво, която много напомня за буквата Р, може да става дума и за монограм от две свързани букви ВВ (в негатив), което предполагам, че означава B[AEIAEYE] В[АЕ1АЕ1]. Печати с форма на чети-ристенна пирамида от метал се срещат сравнително рядко. Засега са известии само два от Вътрешния град на Велики Преслав и един от Варна, също с врязан кръст в основата. Повече примери от X-XI в. могат да се посочат от Византия (7 броя). Някои от тях също са груби, със силно стилизирани изображения5.
Най-некачествена изработка има печат№ 6 (обр. 16). Той е с форма надиск, отгоре с двустранно оплескана дръжка и дупка за окачване. Изображението на подпечатващата повърхност е много схематично и също грубо врязано. Офор-мена е рамка от две линии с радиални насечки, при врязването на конто не е спазвана симетрия. По периферията има зигзаговидна линия, а в средата - неясен знак (буквата П ?). Изображението като цяло може да се приеме за соларен символ. В същото време обаче, насечките и зигзаговидната линия много напомнят за кръгово разположен надпис. Подобии “надписи” са известии от печатчета с патриаршески кръст и имитация на надпис върху горната част от Велики Преслав и базиликата при Стамбол йолу, а има един подобен и от Коринт. Впрочем там дръжката и дупката за връвта са оформени по същия начин6.
Следващите три печата не се различават особено по форма от досега раз-глежданите, но са единствените от територията на България с монограми, с изписани имена на претежатели. Трябва да се обьрне внимание на факта, че подобии печати засега не са публикувани и от територията на Византия.
Печатче № 7 е много малко (обр. 17), близко по форма до предходното. На основата е врязан кръстовиден монограм в позитив. На него ясно се чете името ЕЕРПОУ. По-необичайното в случая е, че някои от буквите не са свързани с кръста -Ее врязана над лявото рамо, Е и Р - почти в периферията на полето и Г — издълбано в междурамието с Р и дифтонга OY.
Печат № 8 има форма на многостенна пирамида (обр. lg), аналогична на десетина печатчета от България. Връвта се е захващала в основата на тясната шийка, непосредствено под върха, подобно на печат № 5. Монограмът върху подпечатващата повърхност също е нетрадиционен. Грубо врязаните гръцки букви не са свързани с раменете на кръста, а са изписани в междурамията от дясно на ляво в негатив. Вероятно става дума за името ZOT[H]KO. Изписано е О вместо Q.
Върху последните два печата заедно с християнския символ са изписани имената на притежателите. Кои са те и какви длъжности са заемали, е невъз-можно да се отговори. И двете имена са известии от монограмите на някои ранновизантийски оловни печати7. Но Зотик и Сергий са разпространени имена, особено сред духовенството. Подобии монограми са известии от редица византийски подпечатващи средства от V-VI в. Прави впечатление обаче, че те се откриват предимно по печати от различии полускъпоценни камъни8. Пове-
268
Валентин Плетньов
че примери за кръстовидни монограми могат да се посочат от византийските пръстени-печати от VI-VII в. Разбира се, подобии монограми се срещат и по многобройни паметници на сфрагистиката от това време. Обикновено имената и титлите са изписани около една централна буква, разположена в средикръс-тието.
Известно е, че коничните печати се появяват във Византия под влияние на Сасанидски Иран. Те нямат по-ранни прототипи в западните територии на Римската империя и са несъмнен продукт на Изтока, адаптиран и получил широко приложение във Византия. Първоначално монограмите и различии изображения, свързани предимно с християнския култ, са изработвани по подобие на сасанидските върху скъпи камъни. Развитието върви от камък към метал - характерно за екземплярите след иконоборския и особено от средновизан-тийския период, въпреки че изкуството на фина обработка на камъни никога не изчезва. Наблюдава се и една друга характерна тенденция - от средата на VI в. намаляват размерите, както и качеството на наработка9. При всички положения обаче през средновизантийския период напълно изчезват кръстовидните монограми върху подпечатващите средства (пръстени или печати). Въз основа на тези наблюдения двете представени печатчета вероятно трябва да се датират в VI - до началото на VII в. Те са добър пример, с който може да се проследи развитието на формата на печатите по нашите земи в продължение на много столетия. Вероятно в тази група ранни представители на личните печати трябва да отнесем № 1 и 5.
След прекъсване от близо три века, през втората половина на IX-X в. по обективни причини, отново под византийско влияние, по българските земи се възстановява подпечатването с конични и пирамидални печати — мода, има-ща във Византия вече няколкостолетна традиция. Този път обаче монограмите липсват и се появяват надписите с молитвени формули - “Господи помагай на грешния” (Варна)10; “Господи помагай на този, който ме носи” (Варна, Велики Преслав)11; “Господи помагай, амин” (Велики Преслав)12. От територията на Византия също са известии конични и пирамидални печати с формули, но със споменаване на името на притежателя - Петронас, Пот доместик, Леонтий и Евтимий. Всички са датирани в X-XI в.13
Тук ще представя засега единственна подобен паметник, известен от зе-мите на България. Печат № 9 е пирамидален. Отлят е от бронз, сега с много плътна масленозелена патина. На върха са запазени двете уши на шарнирното закрепване. В това отношение печатът също няма паралели, защото подобно закрепване е характерно само за двойните печатчета.
Подпечагващата повърхност е гладка, подчертана по края с тънка назъбена линия. Върху цялото поле е врязан надпис на гръцки “+KEBOH0HEYAOKIM”, или “Господи помагай на Евдоким”. Буквите са изпълнени много точно, с почти еднакви размери, с леко уширени краища, завършващи с тесни остри чертици. Това е един от най-добре изработените надписи по подобии печати. Сравнени-
Единична и двойни печатчета от Североизточна България
269
ето с качеството на известните пирамидални печатчета от територията на България и тези от Византия, предполага, че печатчето е византийска изработка. Според изписаното грьцко име, вероятно той е принадлежал на византийски сановник или духовник от края на X-XI в.
Последният представен тук печат (обр. 110) е пример за местного производство на двойни печатчета, конто по изображение напълно имитират византий-ските. Отлят е от олово. Има листовидна форма — характерна за голяма част от ранносредновековните печати. Запазена е едната половинка с фино врязано (а не лято) изображение на конник, в ход наляво. Детайлите са оформени с остър инструмент много подробно, дори е изобразен островърхият шлем и сбруята на коня. Мисля, че тук всъщност не става дума за едната половина на загу-бен печат, а за модел за изработване на форми за отливане. Основание за това предположение е материалът, от който е изработен, и липсата на отвори върху шарнира. Примери от други модели за ранносредиовековни накити с шарнирно окачване показват, че отворите за оста са правени едва след оформянето на гнездото за отливане върху калъпа. Те са пробивани допълнително и на местата на дупчиците са поставяни тънки клечки, конто се овъгляват от разтопения метал, но не му позволяват да запълни отворите14.
Подобии изображение на конници, представящи ловни сцени или триумф (императорски лов и триумф), са известии от различии български и византийски паметници. Ловни сцени с конници, държащи соколи или лъкове, със или без кучета са известии от конични печати и многобройните плочки за печати15. Само ще отбележа, че някои от тях, както и известните кръгли плочки с надпис (“Господи помагай на този, който ме носи”) и гълъб в средата, са напълно еднакви, в детайли. Това несъмнено означава, че са масово тиражирани и продавани за допълнително припояване върху печати и пръстени. Един грубо изработен конник има върху едната част на двойного печатче от Велики Преслав16. Най-близък паралел обаче е конникът от аналогичного по форма двой-но печатче от с. Стан, Шуменско17. От територията на България в триумфална поза е единствено конникът върху плочката за коничен печат във Варненския археологически музей. Подобен триумфиращ конник има и върху едната половина на двойного печатче с кръгли пластини от колекцията Лилиян Малков (X-XI в.)18.
Все още предназначението на печатчетата предизвиква известии разногласия, и то основно сред българските археолози, което не е учудващо. Застъпват се три основни мнения: амулети, компромисното - печати-амулети и само печати. Понякога изображенията се свързват с различии старобългарски традиции от езическия период.
За да може изображенията върху печатите да се свържат с прабългарската традиция, преди време бе повдигнат въпросът дали те не представят старобьл-гарските родови знаци19. Съществува наистина едно значително разнообразие на изображенията и едновременно с това многократно повтарящи се животине-
270
Валентин Плетньов
ки изображения и дори напълно еднаквите “ловни сцени” (от двата варианта), споменатите по-горе плочки с гълъби и надписи на гръцки. В такъв случай би трябвало отделни родове да са представени с по един или два печата, а един род - с повече от петнадесет, и то еднакви. Обяснението е доста по-просто - това са предмета на занаятчийско производство, предназначени за предлага-не на пазара. Те напълно повтарят византийската традиция от края на IX в. на печатчетата да се възпроизвеждат различии изображения, по стара сасанидска традиция, задължително без текст. Тогава се наблюдава всеобщата, модерна за времето тенденция за връщане към Античността и поради това се изобразяват “триумфите”, императорски глави, горгоната Медуза. Изображенията в България, а и във Византия са еднакви или много сходни (ловните сцени, зайците върху печатите от с. Надарево и Плиска; заекът от двата печата от базиликата в м. Стамбол йолу, сходството на птици по други печати, елени, лъвове, конници и пр.). Пример за подражание на византийски оригинали са откритите у нас три еднакви печата с патриаршески (двоен) кръст и неясен надпис на опакото, сравнени с образците от Коринт и Италия. Не е изключено понякога според же-ланието на клиента да са слагани допълнителни маркировки (вероятно едно от предназначенията на точките около изображенията) за разграничаване от останалите сходни печати20. От друга страна, търсенето на голямо разнообразие на изображенията може да не е било толкова важно. Хората, имащи възможност да подпечатват стоки, кореспонденция и друга собственост, едва ли са били толкова много. Освен това сходните печати сигурно не са използвани по едно и също време. Тук не може да става дума и за продължение на стара тюркска традиция, защото подобии печати не са известии сред народи извън византийския културен кръг. Откриваните у нас печатчета, с изключение на късноантичните, не могат да се датират в периода преди покръстването. Няма ги дори в близките след него десетилетия, за да се определят като езическа преживелица. Безспор-но те са възприети от Византия, където са били разпространени сред градското население и църковните служители, т.е. грамотни хора, конто имат кореспонденция или извършват търговска дейност. Това несъмнено са лични печати, но са известии случаи, когато служебни лица са имали право да подпечатват със специално направени печати с императорски изображения21.
Идеята, че изображенията са амулета, отразяващи езически преживелици и то сред паметници на металопластиката, разпространени у нас от края на IX-XII в., е твърде неубедителна. Мисля, че в повечето случаи тя е тенденциозно лансирана, за да се продължи във времето старобългарската традиция. Ако направим един общ преглед на местата на намиране на печатчетата, ще установим, че 14 са открити в манастири и църкви около Преслав, 15 - във Вътрешния град, повече от 10 - в Плиска и различии крепости и селища. Други 7 са открити в производственна центьр при Надарево. В такъв случай езически отживелици е имало дори в Дворцовия манасгир (от там е т. нар. “шаманско изображение с кръст върху животно”)22. Що се отнася до често споменаванато печатче от гроб
Единичны и двойни печатчета от Североизточна България
271
32 на некропола до Дуранкулак, на него вместо да се открива шаманска сцена, подобно на това от Дворцовия манастир, би могло без фантазия да се приеме, че човекът с копие и кучето зад него представя характерна средновековна ловна сцена23. Приемем ли изображенията за израз на разпространени езически вярвания, то тогава езичници са били повечето от техните претежатели. Следовагел-но езическите преживелици са имали сериозно разпространение сред замож-ните слоеве на градского население, църковните служители и монашеството както в България, така и във Византия, където има същите фигури.
Според мен не е оправдано да определяме и за амулете всички малки ме-тални предмета с изображения на тях24. Дори да имат халка, не е сигурно и че разглежданите тук изделия са амулети-пандантиви, че са носени постоянно от притежателя им провесени на връв или верижка. Засега, според някои византийски миниапори и находки, можем да твърдим със сигурност единствено че те са използвани като писалищна принадлежност на писари и като ключодържа-тели, с конто се запечатва вече заключената врата, шкаф или сандъче.
Разглежданите печатчета са имали чисто практическо предназначение -полагане на печат върху пластични материали (глина, восък, катран). Известии са дори специални касети за запазване чупливите материали25. По този начин текстовете и съдьржанието на запечатаните предмета са предпазвани от лю-бопитни очи, създава се известна секретност. Потвърждавала се е и тяхната автентичност. Това са универсалии личин печати, използвани от грамотного и заможно градско население, различии администратори, църковни служители и монаси, дори според някои изображения и от владетели. Убеден съм, че ако ролята на изображенията върху двойните печати е била защитна, то тя не е била свързана предимно със съдьржанието на подпечатвания предмет. Това е характерно и за Византия през Х-ХП в., когато за разлика от изображенията върху пръстените, тези върху печатите се характеризират с неутралните сцени, жи-вотински изображения, императорски сцени — традиция, възприета от Персия. Нещо повече, известно е, че от там след иконоборческия период са възприета и значителна част от орнаментите на развития византийски стал, който връща изкуството към ценностате на древността.
Защитната сила на печага спрямо подпечатаната повърхност и съдържа-ние е много добре илюстрирана с многократно посочваното за пример двойно печатче от Ермитажа. То е публикувано от В. Залеская и неточно определено за “български амулет от преславски тип със своеобразно устройство”. Надпи-сът на гръцки език върху едната му плочка - “ключ на защитена вътрешност”, приет за цитат от “Зявета на Соломон”, като текст “предпазващ притежателя от пакостливи демони”26. Защо обаче не прочетем надписа буквално и тогава много точно ще определим, че защитената вътрешност ще бъде съдържанието на подпечагания предмет, предпазен от изображението с апотропеична роля.
Независимо обаче от това, каква е ролята на тези печатчета, значителният брой на откритите у нас е доказателство за проникването и възприемането на
272
Валентин Плетньов
византийския градски бит по нашите земи още от VI в. и продължен след прие-мането на християнството в средата на X в. Представеното тук печатче-модел и грубите оловни екземпляри, както и известните няколко печатчета от производ-ствения център при с. Надарево недвусмислено доказват, че тези подпечатващи средства са произвеждани и в България.
БЕЛЕЖКИ
1 К. Тотев. Метални печатчета (конусовидни и пирамидални) от Първото българско царство. — ППИК, 3, Шумен, 1997, № 15 16; В. Плетньов. Ранносредиовековни конични и пирамидални печатчета във Варненския археологически музей. - Плиска-Преслав, 8.2000, 230-232, обр. 1,4.
2 К. Тотев. Цит. съч., с. 385, табл. IV10 (авторът не споменава къде е намерено печатчето); Ст. Витлянов. Военноадминистративни сгради от двореца във Велики Пре-слав. София, 2004, фиг. 167.
3 К. Тотев. Цит. съч., табл. 1 1-22; В. Плетньов. Цит. съч., обр. 16 8; Ст. Витлянов. Цит. съч., фиг. 163 5; В. Йотов. Три нови ранносредиовековни печатчета. - ИНМВ, 32-33 (47-48), 1996-1997, с. 173, обр. 1; G. Vikan, S. Nesbitt. Sekurity in Byzantium. Locking, Sealing and Weighing. Washington, 1980, p. 22, fig. 48, 50.
4 К. Тотев. Цит. съч., табл. 123, IV 9.
5 Пак там, табл. 1 30 33, IV 2 15 18 22_24; В. Плетньов. Цит. съч., обр. 1 ,.
6 Т. Тотев. За една група метални печатчета-амулети от Преслав. - ППИК, 1, София, 1989, 368-369, обр. 2 в, г; К. Тотев, Цит. съч., с. 374, табл. I 24; G. Davidson. Corinth, XII. The minor Objects. Princeton, 1952, pl. 128,2688.
7 G. Zacos, A. Veglery. Bizantine lead Seals, 1. Basel, 1972, pl. 240 416j)24-
8 G. Vikan, S. Nesbitt. Op. cit. p. 17, 19, fig. 34, 37.
9 Ibidem, p. 22.
10 В. Плетньов. Цит. съч., с. 230, обр. 1 |(.
11 Пак там, с. 232, обр. 1 lg; К. Тотев. Цит. съч., с. 378, табл. 146^g.
12 С. Витлянов. Цит. съч., с. 53, фиг. 16 r
13 К. Тотев. Цит. съч., 384-385.
14 В. Плетньов. Производството на коланни гарнитури в ранносредновековна България. - Преслав, 6, 2004, с. 237, табл. 5 5g.
15 К. Тотев. Цит. съч., табл. 1 lg 19 35^5.
16 Р. Рашев. Ранносредиовековни двойни печатчета-амулети. — Археология, 1988, 2, обр. 3.
17 В. Плетньов. Двойни печати във Варненския археологически музей. - ИНМВ, 32 33 (47—48), 1996-1997, с. 163, табл. II
18 G. Vikan, S. Nesbitt. Op. cit., p. 23, fig. 53.
19 T. Тотев Цит. съч., с. 366, бел 6-9; Р. Рашев. Цит. съч., с. 59, бел. 8, Ст. Витля-иов. Цит. съч., с. 54.
20 В. Плетньов. Ранносредиовековни конични и пирамидални печатчета..., с. 232.
21 G. Vikan, S. Nesbitt. Op. cit., p. 20-22.
22 T. Тотев. Цит. съч., с. 373, обр. 1 г.
23 В. Йотов. Три нови ранносредиовековни печатчета. - ИНМВ, 32-33 (47-48), 1996-1997, с. 173, обр. 1.
Единични и двойни печатчета от Североизточна България 273
24 В. Бешевлиев. Първобългарски амулети. - ИНМВ, 9 (24), 1973,53- 62; В. Залес-кая. Български амулет преславски тип в Държавния Ермитаж. - Археология, 1980, 1, 48-51, обр. 1; Т. Тотев. Цит. съч., с. 374; J. Blankoff. A propos d’objets trouves a Preslav: sceau ou amulettes? - Първи международен конгрес по българистика. Българската култура и взаимодействието й със световната култура. 1. Културата на средновековна България. София, 1983, 80-83; Ст. Витлянов. Цит. съч., с. 54.
25 G. Vikan, S. Nesbitt. Op. cit. p. 23, fig. 51.
26 В. Залеская. Цит. съч., 48—49; В. Плетньов. Ранносредоновековни конични и пирамидални печатчета..., с. 233.
274
Валентин Плетньов
6
ю
275
SINGLE AND DOUBLE SEALS FROM NORTHEAST BULGARIA
Valentin Pletniov
(abstract)
The author presents a group of 10 seals bought from private persons for the collection of the Varna archaeological museum. Nine of them are single and one is double (shell-like). The single ones have a conical or pyramidal form while only one is cylindrical. The surfaces pressed feature images of a man, birds or names. Monograms are lacking. One of the finds includes an inscription in the Greek language. The double seal is made of lead and was probably used as a model for making moulds. An effigy of a rider is depicted on it.
As regards the purpose and nature of this type of objects the author assumes that they are Byzantine imitations which date from the period after Bulgarian conversion to Christianity in 865. They were used by mediaeval men as universal means of sealing. The types of the images conform to Christian doctrine and impart apotropaic meaning to the stamps.
276
РАННОСРЕДНОВЕКОВНИ АМУЛЕТИ -МЕДАЛЬОНИ С АЖУРНИ И РЕЛЕФНИ КРЪСТОВЕ
Стела Дончева
През последните няколко години в Средновековния фонд на Регионалния исторически музей в Шумен постъпиха чрез откупки и дарения над десет ранносредновековни амулета, открити случайно и поединично на територията на Шуменски окръг.
Това са предмети на дребната металопластика, изработени от олово, с малки размери, ухо за окачване, с релефно или ажурно изображение на кръст от едната страна и соларен символ от другата.
За широкого разпространение и популярност на този вид украси свидетелства например 79 отговор на папа Николай до запитванията на българите: “Вие заявявате, че у вас има обичай немощните да носят някакъв амулет, окачен под шията, за да си възвърнат здравето”1, което се подкрепя и от честото им нами-ране в селища и некрополи от епохата на Първото българско царство.
Тук ще представим 14 оловни медальона, конто разделяме на две групи -ажурни и плътно оформени, а вторите съответно на едностранни и двустранни.
А. Ажурни медальони
А.1. Медальон. Инв. №23394, (Табл. I: 1), (Обр. 1).
Кръгла форма с ухо за окачване. Двустранно ажурно изображение на рав-нораменен кръст с разширени краища- “малтийски тип”, обиколен по периферията от пояс, запълнен с радиални насечки. Върху рамената на кръста — релефен точковиден орнамент. Олово. Размери: диаметър - 1,9 см, ухо за окачване -0,15 см, дебелина - 0,15 см. Открит в района на Шуменско.
А.2. Медальон. Инв №23395, (Табл. 1:2), (Обр. 2).
Кръгла форма с ухо за окачване. Едностранно ажурно изображение на рав-нораменен кръст с разширени краища - “малтийски тип”, обиколен по периферията от пояс, запълнен с радиални насечки. Рамената на кръста очертани от успоредни насечки, а между тях и средокрестието — релефен точковиден орнамент. Олово. Размери: диаметър - 2,3 см, ухо за окачване - 0,9 см, дебелина - 0,1 см. Открит в района на Шуменско.
Ранносредновековни амулети — медальони с ажурни и релефни... 277
АЗ. Медальон. Инв. № 23373, (Табл. 1: 3), (Обр. 3).
Крыла форма с ухо за окачване. Двустранно ажурно изображение на рав-нораменен кръст — “малтийски тип”, обиколен по периферията с пояс, запъл-нен с радиални насечки. Едното от междурамията е запълнено с олово, потекло при отливката. Това не определя предмета като полуфабрикат, защото има явни следи по него от продължително ползване. Олово. Размери: диаметър — 2,2 см, ухо за окачване - 0,7 см, дебелина - 0,15 см. Открит в местността Карапелит до с. Мировци, Шуменско.
Трите представени медальона допълват колекцията от ажурни медальони с равнораменен малтийски кръст, открити до сега в сигурно датирани ранносредновековни обекти по българските земи. Поради липса на по-точна информация относно местонамирането им предложената тук датировка е съобразена с открити сходни паметници в сигурно определена археологическа среда.
В културен пласт от началото на IX в. при Голямата базилика в Плиска е намерен идентичен с разглежданите паметници медальон2, даващ основание на проучвателя П. Георгиев да допусне ранная а поява на този тип в средновековна България, която може да се датира преди официалното приемане на христи-янството3. Подобен медальон е открит при крепостга Скала, хронологически определена в границите на първата половина на X в.4, както и в южната част на дворцовия център в Преслав5. Сходен с третия представен тук ажурен медальон е открит случайно в района на Силистренско6 и е определен като полуфабрикат, поради отчупеното ухо за окачване. Друг подобен медальон е намерен при ре-довни археологически разкопки на двете големи сгради в южната част на дворцовия център в Преслав7.
Ранната поява на този тип оловни медальони се подкрепя от аналога, намерен в некропола при Чимбрут (Румъния) от IX в.8 Тяхното разпространение и употреба продължава и през X в., за което говори както медальонът от крепост-та Скала, така и подобните паметници от Пъкуюл луй Соаре9 и Дриду10, хронологически ориентирани в X-XI в. От това време са и откритите на територията на Древна Русия сходни амулета11. В границите на Хв. попадая и ажурните медальони от византийския център Коринт12.
По-усложнена, но подобна композиция имат откритите медальони при ранния комплекс Неволино (VI—VII в.)13, както и тези от Канеевския некропол на Горна Кама (VII—VIII в.)14. Амулети с крыла форма и ажурни равнораменни кръстове, съчетани с четирилистници или представени поединично и обхва-ната от кант с коси насечки, са намерени при проучването на некропола от VII—VIII в. в Чир-Юрт, Дагестан15.
Всичко това ни дава основание да определим трите ажурни медальона, представени тук, в периода IX-X в., което се подкрепя и от материала - главно керамика и метални украси, намерени в близост до мястото на единствено точно определения паметник (А.З). Много вероятно е в околностите на с. Ми-
278
Стела Дончева
ровци, Шуменско, да е имало ателие за местно производство на предмета на дребната металопластика, за което свидетелстват откритите материали.
Б. Плътно оформени медальони
Б.1. Едностранни медальони
1. Медальон. Инв. №24052, (Табл. II- 1), (Обр. 4).
Кръгла форма с ухо за окачване. Едностранно релефно изображение на кръст с разширяващи се в края рамена и пъпковиден орнамент в средата, оби-колен от тънка релефна ивица. По очертанието на медальона - кант с релефни черти, продължаващи рамената на кръста. Олово. Размери: диаметьр - 2,3 см, ухо за окачване - 0,7 см, дебелина - 0,15 см. Открит в околностите на с. Иван-ски, Шуменско.
Точен аналог до момента не е открит.
2. Медальон. Инв. №23735, (Табл. II-2), (Обр. 5).
Кръгла форма с отчупено ухо за окачване. Едностранно релефно изображение на равнораменен кръст в кръг с пъпки в края на рамената и средокрестието. Около него пояс, запълнен с коси насечки. Олово. Размери: диаметьр - 2,1 см, дебелина - 0,2 см Намерен в района на Шуменско.
Подобен едностранен медальон, но с два концентрични кръга е намерен при ранносредновековната крепост при с. Цар Асен, Силистренско16. Същото изображение наблюдаваме и върху едната от лицевите плоскости на откритите при с. Батин, Русенско, медальони17. Сходен едностранен медальон е открит при редовните археологически проучвания на южната част на дворцовия център в Преслав18.
3. Медальон. Инв. №24053, (Табл. II—3), (Обр. б).
Кръгла форма с отчупено ухо за окачване. Едностранно релефно изображение на равнораменен кръст с прави рамена и пъпковидни орнаменти в края на рамената и средокрестието. В междурамията - по една релефна пъпка. Олово. Размери: диаметьр - 2,0 см, дебелина - 0,2 см.
Едностранни медальони с изображение на кръст в кръг, заобиколени от кант с пъпковидни орнаменти и външно очертание от тясна ивица с коси насечки, са открити при проучването на некрополи на Горна Кама, датирани в началото на IX в.19
4. Медальон. Инв. №23374, (Табл. II-4), (Обр. 7)
Кръгла деформирана форма с ухо за окачване. Едностранно релефно изображение на конник върху грифон в ход наляво, заобиколен от две концентрични релефни тясни ивици, затварящи поле орнаментирано с коси насечки.
Ранносредновековни амулети — медальони с ажурни и релефни...
279
Олово. Размери: диаметър - 2,2 см, ухо за окачване - 0,5 см, дебелина - 0,1 см. Открит в местности Карапелит, с. Мировци, Шуменско.
Сходна композиционна схема се наблюдава и при амулетите, определени от С. Плетнъова като трети тип “слънчеви амулети” от Димитровския и Сал-товския некрополи20.
5. Медальон. Инв. №23236, (Табл. 11-5), (Обр. 8).
Кръгла форма с отчупено ухо за окачване и вторично пробит отвор в средата. Едностранно релефно изображение на осемлистна розета, заобиколена с перлен ред. Олово. Размери: диаметър - 1,9 см, дебелина - 0,2 см. Намерен в Шуменско.
Подобен аналог до момента не е намерен, но практиката да се изобразя-ват растителни мотиви върху този вид предмета се оказва широко разпростра-нена21. Съчетанието с кръст се свързва със слънчевата символика и отразява несъмнената връзка на розетата със слънчевия диск22. Върху един от дръстър-ските амулети стилизираното слънце е заменено с осемлистна розета23, а върху три от медальоните от ранносредновековната крепост до с. Руйно, Дуловско - с релефен стилизиран шестлистник и лъчист кръг по очертанията24. Подобна орнаментация има и медальонът от Ветрен, върху едната страна на който е врязан кръст, а върху другата има аналогично изображение на розета (звезда), но лъчите са вече седем25.
Б. II. Двустранни медальони
1. Медальон. Инв. №23237, (Табл. Ill- 1), (Обр. 9).
Кръгла форма с отчупено ухо за окачване. Върху едната страна - релефен равнораменен кръст с пъпковидни орнамента в края на рамената и средокрес-тието. В междурамията - подобна украса, съчетана с успоредни на кръстните рамена очертания от тесни лента. Върху другата страна - равнораменен кръст с релефна ивица по края и пъпковидни орнамента в рамената, средокрестието и междурамията. Олово. Размери: диаметър - 2,2 см, дебелина - 0,22 см. Намерен в Шуменско.
Подобно съчетание на релефен кръст с пъпковидни орнамента се наблюдава при медальон, открит в ранносредновековния некропол (първата половина на IX в.) при Обършия Олт26.
2. Медальон. Инв. №23736, (Табл. III-2), (Обр. 10).
Кръгла форма с отчупено ухо за окачване. Върху едната страна - релефен равнораменен кръст с къси перпендикулярни на рамената отсечки; в междурамията - лъчи с триъгълни върхове. Цялата композиция представя христовия монограм. Върху другата страна - равнораменен кръст с пъпковидни орнамента в края на раменете и средокрестието, съчетан със соларно изображение и
280
Стела Дончева
включен в два концентрични кръга с ивица от коси насечки между тях. Олово. Размери: диаметьр - 1,8 см, дебелина - 0,15 см.
Аналог на представения медальон е открит при крепостга Скала77 Върху едната лицева страна и на двата са представени вписани един в друг равнораменен (гръцки) и Х-образен (андреевски) кръст, конто образуват Христовия монограм, срещащ се върху идентични предмета от V-VI в.28 По-късно през IX-X в. този вид монограм се появява върху медальони от Коринт29, Пъкуюл луй Соаре30 и Обьршия Олт31.
3. Медальон. Инв. №23747, (Табл. 111-3), (Обр. 11).
Кръгла форма с ухо за окачване. Върху едната страна - релефен кръст с по два пъпковидни орнамента в края на рамената и средокрестието, а върху дру-гата страна - кръст, образуван от четири дъги с пъпка в средата, включен в два концентрични кръга от врязани насечки, представящи соларно изображение. Олово. Размери: диаметьр - 1,8 см, ухо за окачване - 0,8 см, дебелина - 0,2 см. Намерен в Шуменско.
Подобен медальон, но без “разцъфнали рамене” е спкрит в Дръстър при редовни археологически проучвания в близост до северната крепостна стена32, както и в гроб от некропола от средата на IX-X в. до с. Табачка, Русенско33. Близък паралел дагиран в IX-X в. е открит и при проучването на ранносредно-вековното селище Ятрус - Кривина, Русенско34. Сходства в орнаментирането на лицевите страни има и с един от медальоните от крепостга до с. Цар Асен, Силистренско35.
4. Медалион. Инв. №23235, (Табл. III-4), (Обр. 12).
Кръгла форма с ухо за окачване, леко деформирано при отливката. Върху едната страна - релефен кръст с разширяващи се в края рамена, включен в два концентрични кръга от коси насечки. Върху другата - релефен кръст с разширяващи се в края рамена. Олово. Размери: диаметьр - 1,8 см, ухо за окачване - 0,8 см, дебелина — 0,15 см. Намерен в Шуменско.
Сходен по форма, начин на изработка и украса е един от медальоните, намерен при крепостга до с. Цар Асен, Силистренско36, както и откритият при проучването на двете големи сгради в южния сектор на дворцовия център в Преслав37.
5. Медальон. Инв. №23240, (Табл. III- 5), (Обр. 13).
Кръгла форма с отчупено ухо за окачване. Върху полето на едната страна - релефен равнораменен кръст, образуван от по три успоредни линии и клонки, завършващи с капковиден орнамент и излизащи от края на рамената на верти-калното крьстно рамо; цялата композиция - обиколена с тесен кант от радиал-но разположени насечки. Върху полето на другата страна - кръст от релефни клонки с капковиден орнамент в края, обиколен от тесен кант, запълнен с ра-
Ранносредновековни амулети—медальони с ажурни ирелефни...
281
диално разположени къси черти. Олово. Размери: диаметър - 2,1 см, дебелина - 0,18 см. Намерен в Шуменско.
6. Медальон. Инв. 22336, (Табл. III- 6), (Обр. 14).
Крыла форма с отчупено ухо за окачване. Върху едната страна - врязан равнораменен кръст с разширяващи се рамене в края, а върху другата - врязано изображение на колело със спици. Олово. Размери: диаметър -2,5 см, дебелина - 0,2 см. Намерен в Шуменско.
Подобен аналог до момента не е открит.
Всички представени медальони и изображенията върху тях - от двойния кръст (съставен от равнораменен кръст и гръцката буква “X”) до древното ези-ческо слънчево колело, интерпретирано от християните като Христов моно-грам38, са потвърждение за синкретизма в религиозните вярвания на българите през ранното средновековие. Голямата разновидност на паметниците дава въз-можност да се проследи и по-нататъшното развитие на символната композиция. Тя най-общо се изразява в появата на втори концентричен кръг, при което външният изразява знака на завършеността, а вътрешният - знака на Вечност-та.
Представените амулети съчетават в себе си кръста и соларното изображение, което се оказва често срещана композиция при този вид предмета на дребната металопластика, открити до сега на територията на ранносреднове-ковна България. За това свидетелства и откритото в Плиска каменно калъпче за изливане на метални украси, където са изобразени кръст в кръгла рамка и соларен символ, състоящ се от три концентрични кръга (външният с радиални насечки)39.
Подобии са и останалите амулети, открити в Дръстър40, ранносреднове-ковната крепост до с. Окорш, Дуловско41, некропола при Батин (X-XI в.)42, Табачка (IX-X в.)43, Обършия Олт (VIII—IX в.)44, Пъкуюл луй Coape (X-XI в.)45. Амулети със соларно-лунарна символика, подобна на представените тук медальони, са открити в пласт от VIII—IX в. и при проучването на некропола Мокрая Балка, Кавказ46.
Медальони със соларни изображения на кръг с лъчи в кръгла рамка или пъпковиден орнамент в средата, от който излизат осем лъча, са открити и в ранните некрополи от II—III в. в Падурени и Бутнарести, Румъния. Те са изпъл-нявали магико-апотропейни функции, а разнообразието в тяхната композия е било знак за родова принадлежност47.
Относно семантиката на изображение, представящо съчетанието на соларен символ с кръстен знак, са изказани няколко предположения. Едно от тях е за наличието на религиозен синкретизъм между езически и християнски символи, засилен в годините след покръстването48, когато развитият култ към
282
Стела Дончева
слънцето в езическа България се съчетава с най-силният апотропей на новата религия - кръста49. Според Йоан Екзарх и Теофилакг Охридски през X-XI в. сред населението продължава традицията да се обожествява слънцето50, а за Климент Охридски слънцето е подходяща съпоставка с бэжественостга51.
Съществува и мнението за разпространението на тези предмета преди официалното разпространение на християнството, когато сред населението проникват идеи и символи, свързани с християнската вяра52.
Аргументирано е становището, което насочва и към чисто християнската символика на тези паметници, при което изображенията могат да се тълкуват като кръст, излъчващ светлина, или като символ на победилата християнска религия53.
Изображението на вписан равнораменен кръст в кръг самостоятелно или в съчетание със соларен символ, в други случаи с осемлистна розета намира широко приложение през Ранното средновековие и при клеймата върху керамични съдове. Приемало се е, че тяхната употреба има магическо значение и символизира силата на огьня, който има определяща роля при изготвянето на продукцията54.
Кръстът и кръгьт са универсалии емблеми на слънчевото божество, а ро-зетата е израз на слънчевите лъчи, която често пъти, както и самият кръст е вписана в кръг55. Изобразяването на слънцето като кръг или няколко концентрични кръга с кръст в тях, съставен от две или три тьнки паралелни линии е засвидетелствано още в космологията на земеделските народи през енеолита. По-късно знакът на слънцето се появява във вид на колело с шест спици, така нареченото “колело на Юпитер”56.
Равнораменният кръст вписан в кръг е широко разпространен и сред гер-манските народи, като е наричан слънчев кръст или кръстът на Вотан57. Този равнораменен кръст е един от най-използваните от езичниците в предхристи-янската епоха. Примери за този кръст се срещат върху керамични съдове, вази и бронзови оръжия от Скандинавия, Германия, Франция58. В началото този кръст символизира небето и неговите творчески сили. По-късно се превръща в амулет, за който се вярва, че осигурява на своя притежател защита от небето, благополучие, богатство и дълъг живот.
Символиката на кръга припокрива символиката на вечностга или на вечного начало. От кръга и представата за времето възниква и изображението на колелото със спици, което наблюдаваме и върху един от представените тук медальони (Б II - 6).
Кръстът, вписан в кръг, който раздела кръга на четири се възприема като междинен между кръга и квадрата, между Небето и Земята. Според св. Мартин това е емблема на центьра, на огъня (слънцето), на разума, на Принципа59. Цен-търът на кръста отговаря на празното пространство в главината на колелото, на невъздействащата централна част. Разделеният кръг е колело и емблема на из-лъчването от центьра — соларен и божествен. Отъждествяването на слънцето с
Ранносредновековни амулети — медальони с ажурни и релефни...
283
кръст, вписан в кръг, датира от V-VII в., когато трайно навлиза в християнската иконография и започва да се отъждествява одновременно с Христовата слава и целия Универсум, сътворен от Бог60.
Изображението се свързва с годишните цикли, с кръговрата и освобожда-ването от реална обвързаност. Четирите спици тук оформят кръст, който е символ на слънцето, на цялата Вселена и нейното циклично развитие. Компози-цията представя самия Бог61 и Неговото господство на земята. В Стария завет пламтящи колела се явяваг около главага Божия (Дан. 7 : 9), а във видението на Иезекийл се говори за пълните с очи наплати на всичките четири колела (Иез. 1:18), който едновременно стоят и вървят.
Соларна символика носи и композицията, съчетаваща в себе си изображенията на кръст и розета. Спрямо традициите на раннохристиянското изкуство някои изследовагели свързват нейната поява върху паметници на дребнага ме-талопластика като символ на Витлеемската звезда, Богородица или Иоан Богослов62. Не са малко примерите, когато стилизирани розети и многолистници се откриват върху митраистични паметници, символизиращи слънцето. Именно от митраизма Слънцето заедно с Луната навлизат в христианского изкуство63.
За развит соларен култ сред древните общества свидетелстват и храмовете на слънцето в Централна Азия64. Планът на храма Улуг - Хорум (IV в. пр. Хр.) представлява гигантски кръг с 32 “спици” - лъчи. Колелото е не само обозначение на самого слънце, но и символ на неговото движение. Наличието на “слън-чеви” храмове при номадските народи потвърждава широкого разпростране-ние на религиозната идеология, свързана със слънчевия култ, макар като форма на система от вярвания той да се изявява сравнително късно в исторического развитие на човечеството — епохата на разпадането на родовата община (брон-зовата епоха)65.
Показателно е, че в изкуството соларни символи, като слънчевия диск и определено зооморфно изображение, се срещат заедно, което се доказва и от графитите, открити в Плиска и Преслав66. При това описаният тук медальон с конник, възседнал грифон в центъра на изобразителното поле, от което излизат лъчи, не е изолирано явление. Като конник върху грифон или кон са представали обожественото слънце тюркските и тюркоезичните народи, влизащи в със-тава на хазарския хаганат67. През VIII - първата половина на IX в. слънчевите амулети — отлети от бронз с ездачи върху грифони или коне са често срещани на територията на разпространение на салтово-маяцката култура (Салтовски и Димитровски некрополи, Саркел)68.
Известно е, че грифонът се свързва с култа към слънцето, а при скитите е бил символ на бога-слънце или самия бог, обединяващ земната мощ на лъва и небесната енергия на орела69. Изказани са предположения, че и символичного изображение на Тенгри - хан в Хазарския хаганат, е представяно във вид на стилизиран конник на грифон70.
284
Стела Дончева
Слънчевата семантика на грифона в християнското изкуство се изразява в притежаването на земни и небесни черти, което го прави символ на двете природи - човешка и божествена, т.е. на самия Христос. Той се свързва и с двойното божествено начало — сила и мъдрост и се вписва в общата символика на спасителните сили.
В митологичната система на българите грифонът заема важно място, което се доказва от дошлите до нас произведения на изкуството (над 40 на брой). Коли-чествено по-многобройни, както с иконографията, така и с материала от който са направени са паметниците създадени след приемането на християнството71.
Грифоните от средновековна България принадлежат към два основни типа — с лъвски глави и с орлови глави, като първите са сравнително малко, в хроно-логическо отношение се отнасят към времето на Първото бьлгарско царство72 и сатясно свързани с източните култури73. Ясно се вижда (въпреки деформаци-ята върху лицевата повърхност), че представеният в настоящата работа оловен амулет (Б 1 - 4) е с лъвска глава, което отнася неговага датировка към IX-X в. По-интересното тук е съчетанието на грифон с ездач, което заедно с лъчите, излизащи от центъра на композицията се свързва от една страна със соларния култ, а от друга - с изображението на Христос, което е още едно потвържде-ние за синкретизма на религиозните представи на българите през разглеждания период. В тази връзка използването на медальоните като апотропеи е вън от съмнение и вероятно е развитие и продължение на по-ранен образнографичен начин на представяне на предпазващата и закриляща сила74.
Широкого разпространение на рисунки и изображения със соларен характер показва мястото и ролята, която е имал култьт към слънцето в ранносред-новековна България. Показателен за това е големият брой археологически паметници и най-вече - графитните изображения от Плиска и Преслав, където слънцето е най-често изобразено под формата на слънчев диск75. Свързването на почитането на слънцето с християнската вяра и нейната образност добива ново съдържание в годините след официалното приемане на християнската религия.
Развитието на композиционната схема, което се наблюдава при представените тук медальони и техните аналози, потвърждава това. През ранния период (края на VIII - началото на IX в.) по-широко разпространени и популярни са ажурните медальони. Вероятно към средата или края на IX в. се появяват плът-но оформените едностранни медальони, а успоредно с тях или малко по-късно (края на IX - началото на X в.) масово започват да се носят и двустранните.
Въпросът за прототипите на разглеждания тип оловни амулети с релефни знаци не е окончателно решен, за което допринася наличието на многообразен материал, отнасящ се към различно хронологично време. Напоследък се налага становището за влиянието от Византия, предвид на подобните екземпляри от Коринт. Практиката да се носят медальони с изображения на Христос, Богородица и различии форми на кръстния знак съществува през целия средновековен
Ранносредиовековни амулети -медальони с ажурни ирелефни...
285
период, както във византийската столица, така и в нейните провинции76. Тради-цията се потвърдждава и от находките, произхождащи от Южна Италия, Бордо и Картаген77.
Широката популярност на този вид украси и масовото им производство в раннобългарските центрове се доказва от намерените калъпи от Плиска78, Велики Преслав79, Дръстър80, Пъкуюл дуй Соаре81, както и от големия брой предмета, открита до сега.
Представеният материал, както и аналогиите с открити до сега подобии паметници на дребната металопластика по българските земи и извън тях определят производство™ и разпространението им в широките хронологически граници на ранното средновековие - от първата половина на IX в. до края на X - началото на XI в.
БЕЛЕЖКИ
1 Извори за българската история, VII, 113, гл. 79; В. Бешевлиев. Гръцки и латински извори за вярата на прабългарите. - ИНЕМ, VIII—IX, 1929, с. 155.
2 П. Георгиев. Мартириумът в Плиска и началото на християнството в България. София, 1993, с. 34, обр. 31.
3 П. Георгиев. Плиска - първи християнски култов център в средновековна България. - България 1300. Институции и държавни традиции, 2, София, 1982,246 247.
4 В. Йотов, Г. Атанасов. Скала. Крепост от Х-Х1 век до с. Кладенци, Тервелско. София, 1998, с. 97, обр. 74.
5 С. Витлянов. Новооткрити накитни предмета и елементи на облеклото от Велики Преслав. - Преславска книжовна школа, 7,20004, с. 422, Фиг. 427 29.
6 Г. Атанасов. Християнски медальони от ранносредиовековни крепости в Южна Добруджа. - Добруджа, 9, 1992, с. 152 сл., Табл. II-7.
7 С. Витлянов. Цит. съч., с. 422, Фиг. 42g.
8 A. Dncanits, I. Ferenczi. Sapaturile archeologice de la Ciumbrud. - MCA, VI /1959, p. 608, fig. 3.
9 P. Diaconu, D. Vilceanu. Pacuiul lui Soare, II. Bucure§ti, 1977, p 144-145.
10 E. Zaharia. Sapaturile de la Dridu. Bucure§ti, 1967, p. 94, fig. 53.
11 Б. Рыбаков. Ремесло Древней Руси. Москва, 1948, с. 448, Рис. 121.
12 G. Davidson. Corinth, XII: The minor Objects. Prinston, 1952, p. 259, pl 110: 2087, 2088.
131 . Erdelyi, E.Ojtozi, W. Gening. Das Graberfeld von Nevolino. Budapest, 1969, Taf. VI — 6; XXX -9.
14 P. Голдина. Могильники VII-IX вв. На Верхней Каме. - Вопросы археологии Урала, вып. 9, 1969, Табл. 27-1.
15 В. Ковалевская. Проблемы математической обработки археологического материала VI-IX вв. (по материалам Кавказа). - Культуры евразийских степей второй половиной I тыс. н.э. Самара, 1996, с. 17, Рис. 3 4 5.
16 Г. Атанасов, В. Йотов. Кръстове-енколпиони и медальони от ранносреднове-ковната крепост до с. Цар Асен, Силистренско. - Добруджа, 9,1989, с. 92, Табл. X - 23.
286
Стела Дончева
17 Д. Станчев. Средновековен некропол до с. Батин. - ГМСБ, XI, 1985, 52—53, Табл.IX.
18 С. Витлянов. Цит. съч., с. 422, рис. 426.
19 Р. Голдина. Могильники VII-IX вв. на Верхней Каме. - Вопросы археологии Урала, Вып. 9, 1969, Табл. 6J0g.
20 С. Плетнева. От кочевий к городам. Москва, 1967, с. 176, Рис. 49.
21 Т. Тотев. Прабългарски метални амулети от Преслав. - Плиска-Преслав, 2, 1981, 183-184, обр. 1-4а/4б.
22 В Даркевич. Символы небесных светил в орнаментах Древней Руси. - СА, 1960,4, с. 62,66.
23 Г. Атанасов. Ранносредновековни амулети от Дръстър. - ИНМВ, 24 (39), 1988, Табл. 16.
24 Г. Атанасов. Христиански паметници от ранносредновековната крепост до с. Руйно, Дуловско. - Добруджа, 8, 1991, с. 32 сл, Табл. II7 9.
25 Г. Атанасов, И. Йорданов. Средновековният Ветрен на Дунав. Шумен, 1994, Табл. VIII80.
26 О.Тогорв, О. Stoica. La пёсгоро1е prdfeodale D’Obirjia - Olt. — Dacia, XVI, 1972, p. 170, fig. 7,.
27 В. Йотов, Г. Атанасов. Цит. съч., с. 97 и сл., обр. 74-2, кат. № 335.
28 Пак там, с. 97.
29 G. Davidson. Op. cit.,, р. 260, fig. 1Ю2104.
30 Р. Diaconu, D. Vilceanu. Op. cit.,, p. 114, fig. 58,3.
310 . Toropu, O. Stoica. Op. cit., p. 170, fig. 7.
32 Г. Атанасов. Ранносредновековни амулети от Дръстър. - ИНМВ, 24 (39), 1988, с. 79, Табл. II -4.
33 Д. Станчев. Ранносредновековен некропол до тара Табачка. - ГМСБ, X, 1984, с. 38, обр. 5а.
34 latrus - Krivina. Spatantike Befestigung und frUhmittelalterliche Siedlung an der unteren Donau, III, 1. Berlin, 1986, s. 182 183, Taf. 71690.
35 Г. Атанасов, В. Йотов. Цит. съч., с. 92, Табл. X - 21.
36 Пак там, с. 92, Табл. X - 22.
37 С. Витлянов. Цит. съч., с. 422, рис. 431.
38 Р. Кох. Книга на знаците. В. Търново, 2001, с. 31.
39 С. Станчев. Разкопки и новооткрити материали в Плиска през 1948 г. - ПАИ, XX, 1955, с. 194, обр. 12.
40 Г. Атанасов. Ранносредновековни..., с. 78 сл., Табл. II — 1,4
41 Г. Атанасов. Християнски медальони от ранносредновековни крепости в Южна Добруджа. - Добруджа, 9, 1992, с. 150, Табл. 1-3.
42 Д. Станчев. Средновековен некропол до с. Батин. — ГМСБ, XI, 1985, 52-53, Табл. IX.
43 Д. Станчев. Цит. съч., с. 38, обр. 5.
44 O.Toropu, О. Stoica. Op cit., р. 171.
45 Р. Diaconu, L. Vilceanu. Op. cit., p. 144.
46 В. Ковалевская. Цит. съч., 20-23, рис. 6а-г.
47 Gh. Bichir. Manifestations de Caractere Magique et Cultuel chez les Carpes. - Dacia, XVII, 1973, p. 245, Fig. 2,_2,3,_3.
Ранносредновековни амулети — медальони с ажурни и релефни...
287
48 Г. Атанасов. Средновековни амулети от Силистра. - ИНМВ, 22 (37), 1486,77-78.
49 Д. Овчаров. За прабългарските амулети. - МПК, 1977, 1, 11-14; Т. Тотев. Прабългарски метални амулети от Преслав. - Плиска-Преслав, 2, 1981, 182-185; Е. Муса-кова. Към въпроса за възприемането на християнската символика в старобългарската култура. - Археология, 1987,2, 13-15.
50 Й. Екзарх. Шестоднев. София, 1981, с. 151.
51 К. Охридски. Събрани съчинения. I, София, 1970, 280-283.
52 П. Георгиев. Мартириумътв Плиска..., с. 103 и сл.
53 Г. Атанасов. Ранносредновековни оловни медальони от Североизточните бьл-гарски земи. - Нумизматика, 1988,2, 21-25.
54 М. Com$a. Си privire la semnificatia marcilor de olar din epoca feudala timpurie. - SCIV, 1961,2, p. 202-203, Fig. 5,5 6.
55 В. Равдоникас. Элементы космических представлений в образах наскальных изображении. - СА, 1937,4, 11-32.
56 Б. Рыбаков. Космогония и мифология земледельцев энеолита. - СА, 1965, 1, с. 30, рис. 7.
57 Р. Кох. Книга на знаците. В. Търново, 2001, с. 101.
58 М. Гонзалес - Уиплър. Амулети и талисмани. София, 2003, с. 233 и сл.
59 Ж. Шевалие, А. Геербрант. Речник на символите. София, 1995, с. 567.
60 L. Grondijs. Le Soleil et la Lune dans les Scenes de Crucifixion. - ИАИ, IX, 1935, p. 250.
61 X. Бидерман. Речник на символите. София, 2003, с. 185.
62 Г. Атанасов. Християнски паметници..., с. 33.
63 Пактам, с. 155.
64 А. Грач. Древние кочевники в Центре Азии. Москва, 1980, 62-66.
65 Д. Овчаров. Български средновековни рисунки-графити. София, 1982, с. 64.
66 Пак там, с. 66.
67 С. Плетнева. Цит. съч., с. 175 и сл.
68 С. Плетнева. Салтово-маяцкая культура. — Степи Евразии в эпоху средневековья. Москва, 1981, с. 75; 151, рис. 37; 181, рис. 64.
69 Г. Вагнер. Скульптура Владимиро-Судальской Руси. Москва, 1964, с. 117.
70 С. Плетнева. От кочевий..., с. 178.
71 Л. Дончева-Петкова. Митологични изображения от българското средновековие. София, 1996, 13-50.
72 Пактам, с. 41 сл.
73 Г. Вагнер. Цит. съч., с. 117.
74 Д. Овчаров. За прабългарските..., с. 10.
75 Д. Овчаров. Култът към слънцето в езическите религиозни представи на бьлга-рите. - Векове, 1978, 1, 30-36.
76 К. Wesstl. Die Entstehung des crucifixus. - BZ, 53, 1960, 95-111.
77 В. Йотов, Г. Атанасов. Цит. съч., с. 98.
78 С. Станчев. Разкопки..., с. 192, обр. 12.
79 Т. Михайлова. Нови данни за производството на накити в Преслав. - Приноси към българската археология, I, 1992, с. 216, обр. 3.
80Г . Атанасов. Ранносредновековни амулети..., с. 79, табл. Ц.
81 Р. Diaconu, D. Vilceanu. Op. cit., p. 144-145, Fig. 58r
288
Стела Дончева
Таблица I.
Ранносредновековни амулети-медальони с ажурни ирелефни...
289
Таблица II.
290
Стела Дончева
Таблица II.
Ранносредиовековни амулети — медальони с ажурни и релефни...
291
Таблица III
292
Стена Дончева
4
Таблица III.
Ранносредновековни амулети—медальони с ажурни ирелефни...
293
294
Стела Дончева
Обр. 4
Обр. 6
llllllllllllllllllllllllll
Обр. 8
Ранносредновековни амулети—медальони с ажурни ирелефни...
295
Обр. 9
Обр. 11
llllllllllllllllllllllllll
296
Стела Дончева
Обр. 12
Обр. 13
llllllllllllllllllllllllll
297
EARLY MEDIAEVAL AMULETS - MEDALLIONS
WITH TRACERY AND RELIEF CROSSES
Stela Doncheva
(abstract)
During the last several years a lot of early mediaeval amulets have been acquired in the mediaeval section of archaeology at the Museum of History mainly according to redemton and donation. All of these amulets are found at the Shumen region and represent a small objects of metal - work that are produced by lead, with relief cross image on the one side and a soul symbol - on the other side.
In the recent investigation we offer 14 lead medallions, that are shared in the two groups - tracery and compact, but the second group are also shared about the site of imagine - one - side and bilateral.
All of these medallions and depict imagines on them from the double cross to the ancient pagan soul wheel, which is interpreted by Christians as a Christ monogram, are confirmed the syncretism in the religious faith of the Bulgarians during the Early mediaeval period. The connection between the honoring and their picturesque manifestation attain a new content at the years after the official accepting of the Christianity.
The development of the composition scheme is proved by the medallions offered here and by their analogs. During the early period (at the end of the VIIIth century - at the beginning of the IXth century) the tracery medallions have been wide - spread. The compact medallions have been probably appeared at the middle or the end of the IXth century, but the bilateral medallions have been appeared at the same time or a little bit later on (at the end of the IXth century - at the beginning of the Xth century), when the bilateral medallions became popular and wearing.
Similar amulets are found in Drastar, the early - mediaeval fortress near to Okorsh village, Dulovo region, the necropolis near Batin and Tabachka villages, Obarshia Olt and Pa-kuiul lui Soare in Romania and other different plases.
The presenting objects as well as the analogs founded in Bulgaria and out of the country determines their production and spread in the wide chronological borders of the Early Middle ages - at the first half of the IXth century to the end of the Xth century and the beginning of the XIth century.
298
ДВА ОЛОВНИ КРЪСТА С ИЗОБРАЖЕНИЯ НА ИИСУС ХРИСТОС И СВ. АРХИДЯКОН СТЕФАН
Казимир Попконстантинов
Извън вниманието на изследователите на средновековното византийско и българско християнско прилежно изкуство е останала една рядка група дву-странни нагръдни кръетове, изработени от олово. Техният брой е незначителен в сравнение с огромното количество бронзови и стеатитови кръетове1. Някои от тях са публикувани с кратки сведения в каталози на музейни изложби, а други са притежание на колекционери.
Предмет на настоящата статия са два оловни кръета с рядко срещано съче-тание на двустранно изобразени от едната страна Иисус Христос, а от другата - св. архидякон Стефан (обр. 1,2)2. От новооткритите кръетове липсва горного рамо, върху което от лицевата и обратната страна е била изобразена главата на двете фигури. И двата кръета са с еднакви размери, с плавно разширяващи се дъговидно оформени краища на раменете, с точки или пъпки в краищата, по-крити с тъмнозелена патина. Еднаквостта в изображенията на Иисус Христос върху лицевата и на св. архидякон Стефан на обратната страна, съпровождащи-те ги надписи и еднаквите размери показват, че те са дело на един гравьор и са от една матрица.
Върху хоризонталното и долното рамо на лицевата част е представена ре-лефно сцената Разпятие Христово, а върху обратната страна - фигурата на св. архидякон Стефан. В сегашното си състояние и двата кръета са със запазени размери:
Кръст № 1 - височина — 27 мм; ширина - 32 мм; дебелина - 5 мм; шир. на хоризонталното рамо - 9 мм; височина на долното рамо - 12 мм (обр. 1);
Кръст № 2 - височина — 25 мм; ширина - 32 мм; дебелина - 4 мм; шир. на хоризонталното рамо - 10 мм; височина на долното рамо - 12 мм (обр. 2).
Лицева страна на двата кръета (обр. 1 а, 2а).
Релефното изображение е оградено с рамка, която следва линията на кръета. Фигурата е представена в цял ръет, насреща по отвесного и хоризонталното рамо. От нея липсва главата, която попада в отчупеното рамо на кръета. Тялото на Иисус Христос е изправено, с широк гръден кош, краката изпънати, събрани, а стъпалата са отворени в остър ъгъл и достигат до края на долното рамо. Ясно са очертани ръцете, леко прегьнати под ъгъл в лакетната част, с разперени пръети. С точица между китките и дланите е отбелязано мястото на забитите гвоздей. Разпнатият Иисус Христос е препасан с къс плащ или т. нар.
Два оловни кръста с изображения на Иисус Христос и...
299
“византийска перизома”, който се появява в VI в. и се задържа докъм X в.3 Под двете ръце има надпис: ЮЬ ХСЬ. При единия кръст (№ 1) лявата ръка и долната част на тялото са доста изтрити, в пищялната облает на краката допълнително е оформен отвор за окачване на кръста и носене от неговия притежател.
Обратна страна на двата кръста (обр. 16,26).
Фигурата в цял ръет, в ход надясно, почти изпълва отвесного рамо на кръста, моделирана с верен усет за анатомични подробности. Старателното пред-ставяне на одеждите, кадилницага и вероятно кутията за тамян (т. нар. сион) ни дава основание да предположим, че и главата е била предадена в детайли. Диплите на стихара се спускат под ъгьл, което подсказва, че той е пристегнат в кръста от орара и леко притиснат от дясната ръка, с която св. архидякон Стефан държи кадилницата. Тя е представена с три верижки, в горния край леко окръглена пластина, посредством която чрез подвижна верижка се повдига ка-пачето на кадилницата за поставяне на жар и тамян. Към тези наблюдения ще добавим, че тя е предадена люлееща се, в момент на движение и достига до долния край на одеждата, под която ясно са очертани краката в ход надясно. Подобии изображения на кадилница са известии от редица паметници, в конто са представени дякони и свещенослужители4. С лявата си ръка, свита пред гър-дите държи вероятно кутия за тамян, дарохранителница или корона (?), видно от изображения на св. Стефан в коптски икони5. Тези особености поставят изображението на св. архидякон Стефан върху двата новооткрити оловни кръста в естествена близост с паметниците, в конто е изобразен архидяконъз.
За идентифицирането на изображението върху двата кръста сме подпомог-нати и от двуредовия надпис, който е вместен от двете страни на фигурата, върху хоризонталното рамо на кръста.
Надписът е на старобългарски и гласи:
СТИ СТ6
ФЯНЬ ЯР[Ь]ХИ[ДИ1ЯКОНЬ]
Св. архидякон Стефан е пръв от седемте дякони, избрани измежду уче-ниците на апостолите, на конто са поверили грижите за раздаване на храна на членовете на християнското общество в Иерусалим. Според житието той бил осъден от синедриона на смърт, “измъкнат вън от града в Йосафатовата долина, около Кедърския поток, започнали да хвърлят камъни върху него и с думите “Господи, не зачитай им тоя грях” - починал. Неговата памет се чества на 27 декември. В 415 г. мощите му са открити и положени в Сионския храм в Иерусалим6. В първата четвърт на V в. дясната ръка на светеца е била пренесена в Константинопол и положена в църквата “Св. Стефан”, специално построена до двореца Дафни от Пулхерия, сестрата на император Теодосий II7. След XIII в. мощите на светеца са пренесени в Рим и поставени в храма “Сан Лоренцо фу-
300
Казимир Попконстантинов
ори ле Мура” до мощите на св. мъченик и дякон Лаврентий, чиято памет се чества на 10 август8 Интересно е да се отбележи, че изображения на св. Стефан архидякон и св. Лаврентий един до друг се откриват както в храмове в Западна Европа, така и в храмове от византийския културен кръг9.
Изображението на св. архидякон Стефан се среща в разнообразии произведения на христианского изкуство - стенописи и икони в храмове, триптихи, медальони, върху нагръдни и процесийни кръстове, оловни печати. В едни той е представен допоясно, в други - в цял ръст редом с други светци, облечен в стихар, туника и наметнат с палиум, благославящ с дясната ръка, а в лявата държи свитьк (два триптиха от слонова кост от средата на X век)10. В тези два триптиха редом с другите светци е изобразен и св. архидякон Стефан. Според John Lowden в акцента на изображението на Разпятието в този триптих е одновременного присъствие, съчетаването на човешкото с Божественото. Това е знак за християнската вяра, истината за християнството и в този контекст све-тците, изобразени върху крилата на триптиха, са представени като свидетели на тази истина11. Някои изеледователи предполагат, че в по-ранни паметници св. архидякон Стефан е облечен също така с туника и палиум и вдигнати за молитва ръце (в поза orans), раннохристиянски начин на представяне на светците, с тържествени одежди, както е било прието да се изобразяват мъчениците още в IV в. (напр. в храма “Св. София” в Константинопол12, в базиликата “Св. Феликс и Адаукт”13). Вече през XI в. традицията той да се изобразява с одежди - стихар и орар върху лявото рамо, с кадилница в лявата ръка и с кутия за тамян или храм в дясната, се е формирала в Мала Азия и оказала своего влияние в след-ващите епохи14. Откритията, направени в Кападокия в скалните храмове “Св. Варвара” в Соджанлъ, особено в Yamanli kilise, където е изобразен св. архидякон Стефан, облечен със стихар, орар и с кадилница в дясната ръка и кутия с тамян в лявата, поставят отново въпроса за хронологията на изображенията на характерните за дяконите атрибути15. Традиционно е да се предполага, че той е представен само с кадилница, кутия с тамян (сион), макар и рядко с корона или Св. Евангелие. Но макар и рядко има изображения, в конто той е представен облечен със стихар, държащ в лявата си ръка потир, а в дясната—платно, с което е попивал устата на причестените — например стенописа върху олтарната арка в храма на Манастира на Св. Мъченици (Dair El-Chouhada - Esna) в Египет (обр. З)16. Това изображение дава отговор на дискусионния въпрос за етимологията на орара, част от одеждите на дякона. Наименованието най-вероятно произхож-да от латинската дума os, oris — уста, което подсказва, че орарът произхожда от онова платно, преметнато на лявото рамо на дякона, с което той попивал устата на причестения17. В някои паметници от XI в. св. архидякон Стефан държи в дясната си ръка корона или сион, а в други държи, според някои изеледователи, “неясен червен предмет”18. Според мен обаче този “неясен червен предмет” е именно потир за причастие, покрит с червена кърпа.
Два оловни кръета с изображения на Иисус Христос и...
301
Изображенията върху двата кръета на Иисус Христос и св. архидякон Стефан вероятно са реплика на паметници сред византийския кръг, но не е изклю-чено да са оригинална идея на български майстор, видно от надписите около изображенията, или на поръчителя, чийто патрон е бил св. архидякон Стефан. Това, което със сигурност може да се каже обаче, е, че изобразяването на св. архидякон Стефан с кадилница и съчетаването на този иегов образ с образа на разпнатия Иисус Христос изразяват и подчертават литургичната, евхаристийна символика на двата кръета. Изобразяването на кадилницата в иконите на Св. архидякон Стефан от X-XI в. и дори представянето на дясната ръка, с която държи кадилницата, като несъразмерно голяма има за цел да подчертае именно свещеническия дяконския сан на светеца, защото каденето е изключително право само на свещениците и дяконите19. Ето защо може би няма да бъде пре-силено да предположим, че разгледаните по-горе кръетове може би са правени за или са принадлежали на дякони или свещеници.
Датировката на двата кръета, конто са намерени на едно и също място, би могла да се вмести в хронологическите граници на X - началото на XI век. За това сме подпомогнати не само от иконографските особености на изображенията, материала, от който са направени, но и от съпровождащите изображенията надписи. Начертанието на графемите има много близки паралели с редица датирани надписи от X в.20
Датировката обаче не е най-трудният проблем в анализа на двата оловни двустранни кръета. Тази кратка статия не дава възможност да бъдат поставени редица интересни въпроси, като иконографията на Разпятието, традицията на съчетаването му с образа на св. архидякон Стефан върху различии паметници, отчупването на горното рамо по един и същи начин и на двата кръета, напра-вата на отвор върху долното рамо на единия от кръетовете и т.н. Тези редове всъщност са само първата крачка в едно самостоятелно изследване, на което вече сме посветили немалко усилия.
БЕЛЕЖКИ
1 К. Миятев. Палестинските кръетове в България. - ГИМ за 1921 г., (1922), 59-90; Ю. Вълева. Средновековни кръетове-енколпиони от Национална художествена га-лерия — Археология, 1981, 1—2, 72-86 и цит. там литература; Л. Дончева-Петкова. Кръетове-енколпиони от Плевенския музей. - Studia Archaeologica, Suppl. II, София, 2002, 250-261 и цит. там литература; К. Тотев. Стеатитови кръетове от средновековна България. - Археология, 1990, 3, 48-56 и цит. там литература; Н. Овчаров. Към иконографията на някои светци през X-X1V в. - Археология, 1982,2,43-50; Сыцият. Ран-ният католикон от IX X в. на манастира “Св. Йоан Продром” в Кърджали и неговата монументална декорация. - Археология, 2001, 3—4,25-36 и по-специално: 32-35.
2 И двата оловни кръета са случайна находка, в момента се намират в частна колекция
302
Казимир Попконстантинов
3О. Wulff. Altchristilche und mitellalterliche byzantinishe und italienische Bildwerke. I. Altchristliche Bildwerke. Berlin, 1909.
4 Coptic Icons. Lehnert & Landrock. Vol. II. Cairo, 1998,94, 116-121.
5 Ibidem, II, 116,119.
6 Жития на светиите. София, 1974,652-654.
7 Дворцовата църква “Св. Стефан” е била място за венчавките на императорите и коронясването на императриците и съ-императорите - функция, обусловена от симво-ликата на името на светия патрон на храма (stephanos-венец, корона) и предопределила култа към св. архидякон Стефан като един от водещите за византийските императори: I. Kalavrezou. Helping hands for the Empire: Imperial Ceremonies and the Cult of Relics at the Byzantine Court. - In: Byzantine Court Culture from 829 to 1204. Ed. H. Maguire. Washington, 1997, 18,28.
8 H. Sachs, E. Badstiibner, H. Neumann. Christlische Ikonographie in Stichworten. Leipzig, 1980, p. 32.
° В. H. Лазарев. Мозаики Софии Киевской. Москва, 1960; Idem. Константинополь и национальные школы в свете новых открытий. — ВВр., 1961, XVII, с. 100 сл.; Idem. История византийской живописи. Москва, 1986, с. 77.
10 A. Goldschmidt, К. Weitzmann. Die byzantinishen Elfenbeiskulpturen des X.-XIII. Jahrhunderts. II. Reliefs. Berlin, 1934, no. 38; Byzantium. Treasures of Byzantine Art and Culture from British Collections. Ed. by D. Buckton. London, 1994, p. 142-143, no. 153; Jh. Lowden. Early Christian and Byzantine Art. London, 1997, no. 124, 125.
11 Jh. Lowden. Op. cit., no. 124, 125.
12 В. H. Лазарев. История византийской живописи, с. 72.
13 О. Wulff. Op. cit., р. 443; Н. Sachs, Е. Badstiibner, Н. Neumann. Op. Cit., p. 321.
14 G. de Jerphanion. Les caract6ristiques et les atributs des saints dans la peinture cap-padocienne (Analecta Bollandiana, 55). Bruxelles, 1937, p. 312—322; Idem. E attribut des diacres dans Г art chr6tien du Moyen Age en Orient. - La voix des Monuments, 1938, II n. s., p. 316.
15 N. et M. Thierry. Nouvelles 6glises rupestres de Cappadoce. Region des Hasan Dagi. Paris, 1963, 108, pl. 55; C. Joulivet-Levi. Les 6glises byzantines de Cappadoce. Paris, 1991, p. 307.
16 Coptic Icons II, p. 116.
17 Бл. Чифлянов. Литургика. София, 1996, с. 74.
18 А. В. Банк. Византийское исскуство. Москва, 1966, обр. 221; Coptic Icons. II, 116-117.
19 Култьт към св. Стефан архидякон във византийския императорски двор е свър-зан и със символичната асоциация с императора, който е бил единственият мирянин, който е имал право да кади в олтара на “Св. София” на големите цьрковни празници: I. Kalavrezou. Op. cit., р. 29.
20 К. Popkonstantinov, О. Kronsteiner. Altbulgarische Inschriften. I. Wien, 1994,23, 41,61, 121, 159.
Два оловни кръста с изображения на Иисус Христос и...
303
а. лицева страна (фото 3. Николов);
б. обратна страна (фото 3. Николов);
в. графично изображение (рис. М. Станчева)
а. лицева страна (фото 3. Николов); б. обратна страна (фото 3. Николов);
в. Графично изображение (рис. М. Станчева)-
304
Казимир Попконстантинов
TWO LEAD CROSSES WITH THE IMAGES OF JESUS CHRIST AND ST STEPHEN THE ARCHDEACON
Kazimir Popkonstantinov
(abstract)
The article presents two lead pendant crosses with a fairly uncommon combination of relief images - the image of Jesus Christ (the Resurrection) on the obverse, and that of St Stephen the Archdeacon on the reverse. The two crosses are identical in size and both lack their upper arms. Thus, the fact that the relief images on the two crosses are identical in type, size and arrangement and are accompanied by identical Cyrillic inscriptions suggests that they were made by one and the same engraver and perhaps in one mould.
The images of Jesus Christ and St Archdeacon Stephen on the two crosses most likely are replica of pieces of art created within the Byzantine world proper. But it might be also that they are product either of the original idea of a Bulgarian master, as implied by the Cyrillic inscriptions around the images, or of the client and bearer of the crosses whose patron most probably was St Stephen the Archdeacon. Furthermore, the representation of St Stephen the Archdeacon with a censer and the combination of his image with that of the Resurrection certainly express and emphasize the liturgical, Eucharistic symbolism of the two lead crosses which date to the 10th - early 11th c.
305
СРЕБЪРЕН НАГРЪДЕН КРЪСТ С НАДПИС ОТ ПРЕСЛАВ
Георги Майсторски
През есента на 2001 г. в източния сектор на м. Селище край В. Преслав е открит интересен по характера си нагръден кръст. По неговата лицева страна
е гравиран надпис на гръцки, а тилът е гладък, с леки драскотини. Формата му наподобява т. нар. “разцъфнал кръст”, като рамената завършват с големи по-
лукръгли пъпки, фланкирани с по две волути (обр. 1). Долното рамо на кръета е по-дълго от останалите —5,5 мм, срещу 3,5 мм, което допри-нася за неговото добре балансирано и елегантно оформление. Кръстът е снабден с дебела халка за окачване, подчертана в основата си от релефен пръстен. Основни размери: височина - 35 мм; ширина - 23 мм; дебелина - от 2,4 в средата до 3 мм по периферията на кръета; вис. на халката - 6,5 мм; шир. на халката — 3,6 мм; отвор — шир. 3 мм /вис. 4 мм; ширина на рамената - 9,2 до 10,1 мм (долно рамо).
Надписът е съставен от две части: раннохристиянската формула IC/XC NH-KA и инвокацията К.Е ВО/Н/О/Н/Т1/ДО/ А1 СО - ЕЛЕ/ NH. За разполагането му е използ-вано кръетовидно поле, очертано по контурите си от дълбоко вряза-на линия. Завършеците на кръет-ните рамена, носещи Христовата формула, са оформени като кръгли медальони. Макар и обичаен като съдържание, текстът представаява особен интерес за нас, тъй като не е
Обр. 1. Лицева част на кръета с надпис Долу: рисунка - лице и опако
306
Георги Майсторски
срещан до този момент в паметници от пределите на средновековна България и придава индивидуалност на разглеждания паметник с вмъкнатото лично име.
Палеография. Буквите при двете части от надписа са с различна големина, но имат еднакви стилови и графични белези. Знаците от разположената върху четирите медальона формула са с почти квадратни пропорции, с височина 2 до 3 мм, а краищата им са белязани от серифи във формата на напречни чертици. Отбелязваме свързване на N с Н1 и на К с А от хоризонталния ред, както и къси хоризонтални титли над съкращенията. От продължителното носене три от знаците по периферията - N, А и X, са частично изтрити, но тяхното четене не буди съмнение. Основният текст - инвокация е съставен от букви с вис. 1,2 до 2 мм и въпреки ограниченото писмено пространство е предаден цялостно, с минимални съкращения. Сред палеографските особености прави впечатление различната графика на двете К. Тази от инвокацията е с отделена дясна половина, докато в NHKA е със свързани части. Остава неясно дали последното е продиктувано от липса на място, или е стремеж към известна архаизация. Съ-образяването на знаците от формулата в стила на ранновизантийския маюскул дава предимство на второто предположение. Близкото начертание на I, N и Н, окръглената форма на С в двете части на надписа, както и едностилните серифи са свидетелство за изписването на всички букви от един гравьор. Неговото майсторство проличава от хармоничното разполагане на надписа върху кръста и дори от дискретното сместване на двете крайни букви на изписаното женско име във втори ред. Като известен хронологичен белег може да се приеме спле-снатата форма на О, Е и 0, а също така и свързаните букви в дифтонга ОУ, счи-тани за характерна особеност на младия византийски унциал, разпространен широко през IX-XH в.2
Четене. Разделянето на надписа на два компонента, както ще видим, е продиктувано не само от неговото пространствено разпределение, но също така и от граматическите му особености. Първата част е в Nominativ — I[qoo6]^ Х[рютб]<; Ыт|ка, както е обичайно за популярната употреба на тази формула. Следва началото на инвокацията: К[т>рг]е Pof|0[e]i, което изисква употребата на Dativ. Поставените по-нататък т( 8обХц макар и при употребата на i, вместо гр, фонетично носят завършека на дателен падеж. Объркване предизвиква обаче последващото местоимение ооб - Genitiv на личното об4, което без съмнение е в пряка зависимост от личното име, изписано в края - 'EX,evt|. Така целият надпис гласи: 1[т]ооб]^ Х[рюто]^ Nf|Ka. // K[6pi]e Pot|6[e]i ri ЗобМ ооб EA.£vq. В превод: “Иисус Христос Победител. И Господи, помагай на рабинята! Твоя Елени!” Както личи, авторът на текста, гравиран на лицевата страна на кръста, се е стремил да придаде известна поетичност на обръщението. Постигнал я е именно с предаването на името на притежателката в Genitiv и с подчертаването по този начин на нейната отдаденост на Христа. В преславската епиграфика подобно граматическо отклонение не е изолиран случай, като вземем предвид един надпис на гръцки език от Крылата църква, датиран след 972 г.5, както и
Сребгьрен нагръден кръст с надпис от Преслав
307
Обр. 2. Кръстът от Одърци
Обр. 3. Кръстът от Ерусалимово
цитирания тук сребърен кръст с надписи от с. Одър-ци6. В тези случаи обаче е употребен Aorist.
Възниква въпросът коя е споменатата в надпи-са Елена - дали това е собственичката на кръста, или става дума за св. Елена, майката на император Константин. Известно е, че молитвените обръще-ния от разглеждания тук тип са лични и по правило са представени в 1 л. ед. ч. Не виждаме изписано за-дължителното в такива случаи АГ1А, което би било отбелязано при св. Елена. По повод св. Константин от надписите върху кръста на севаст Берислав пък, К. Тотев с основание отбеляза, че двоицата светци винаги са изобразявани заедно7. Едва ли е оправдано да считаме, че в нашия случай е направено из-ключение.
Засега нямаме сигурни данни дали кръстът принадлежи към гробен инвентар, или към отлаганията на друга археологическа структура. От два незави-сими източника знаем, че на мястото на намиране
не са забелязани кости, но дългогодишната земеделска обработка на нивата в м. Селище, довела до многократно преобръщане на повърхностните Пластове, не изключва кръстът да е част от разнесена гробна находка. Започналите през лятото на 2004 г. разкопки в този сектор на Стария Преслав показаха, че кул-турните Пластове са на дълбочина до 0,70 м, като бяха открити и два гроба от старобългарския период с ориентация изток-запад. За отбелязване е, че единият скелет, чиито останки се виждаха в брега на р. Камчия, е бил нарушен от иманярите в областта на гърдите.
В заключение може да се каже, че пред нас е интересен образец на метало-пластиката от Велики Преслав. Неговата византийска наработка не буди съмнение, както заради архаичните елементи в неговото оформление (волутите), така и предвид изискания гръкоезичен надпис. Нашето предположение се подкрепя и от двата най-близки паралела на този паметник — сребърният кръст с позлата от с. Одърци (обр. 2) и един наскоро оповестен сребърен кръст от с. Ерусали-мово, община Любимец (обр. 3), определени от авторите на публикациите като безспорно византийски8. Разбира се, не може да се пренебрегне близостта във формата с т. нар. киевски кръстове и редица други паметници от България и ареала на източното православие9. Считаме обаче, че представеният тук кръст е изработен в някое от ателиетата за художествен метал, функционирали в го-лемите византийски градски центрове.
Особено важен е и въпросът с датирането на паметника, тьй като той е изваден от археологическата си среда. Най-близкият сред паралелите - кръстът от с. Одърци, произхожда от некропол, датиран в средата на XI в.10 Същата е
308
Георги Майсторски
датата и на кръета, публикуван от К. Тотев (вж. бел. 1), важен за нас предвид палеографското съответствие с неговия надпис. От своя страна, проучените до този момент църковни и граждански комплекси в м. Селище показват живот ос-новно във времето IX-X в.11 Сред относително датиращите керамични находки от последните разкопки също преобладава продукциям. работена на бавен и усъвършенстван грънчарски кръг - единични фрагменти могат да се причислят към разпространените след X в. тънкостенни и добре изпечени съдове. Нямаме основание да считаме разглеждания кръст за твърде отдалечен хронологически от този период и затова приемаме, че той се отнася към първата четвърт на XI в., когато, макар и под византийско управление, този квартал на Велики Преслав все още е бил оживен.
Нагръдният кръст на Елена обогатява информацията ни за връзката на столичния Преслав с византийските центрове, като същевременно внася нови данни за именната система на българите след приемането и утвърждаването на християнската религия.
БЕЛЕЖКИ
1 В. Бешевлиев. Първобългарски надписи, София, 1992, №№ 3, 50, 56, 59; К. Тотев. Процесийни кръетове от Търново. - ИИМВТ, ХШ, 1998,268.
2 В. Гардгаузен. Греческое писмо IX-X столетий. - Энциклопедия славянской филологии, 3, СПб, 1911, с. 46; Р. Schreiner. Uberlegungen zur verbreitung der griechische sprache und der entstehung der kyrillischen schrift im bulgarischen raum. - Miscellanea Bulgaria, 2, Wien, 1986, S.121 u. n.; E. Ф. Карский. Славянская кирилловская палеография (фототипное издание). Москва, 1979, с. 161; Е. Э. Гранстрем. О связи кирилловского устава с византийским унциалом. — ВВр, III, 1950,220-221.
3 В. Тодоранова. Учебник по старогръцки език. София, 1985, с. 13, където са даде-ни подходящи примери за съществителни от I склонение, завършващи на -т]. Подобна инвокация срещаме в моливдовули на Ана Карантина (20-те г. на XI в.). Подробно у: Ив. Йорданов. Печатите от стратегията Преслав. София, 1993, №№ 407-410.
4 В. Тодоранова. Цит. съч., с. 25.
5 Ив. Гошев. Старобългарски глаголически и кирилски надписи от IX-X в. София, 1961, с. 84; V. BeSevliev. Spatgriechische und spatlateinische inschriften aus Bulgarien. Berlin, 1964, S. 183.
6 Л. Дончева-Петкова. Култови предмети от некропола при с. Одърци, Добричко. - Studia protobulgarica et mediaevalia europensia, В чест на проф. В. Бешевлиев, София, 2003, 217-218, обр. 4
7 К. Тотев. Още веднъж за кръета на севаст Берислав от Трапезица. - Старобълга-ристика, XXI, 1997, 1, с. 45.
8 Л. Дончева-Петкова. Цит. съч., с. 218; Пл. Каранлнев. Сребьрен кръст с Раз-пятие Христово и молитвен надпис. - Трудове на катедрите по история и богословие - ШУ ”Еп. Константин Преславски”, 4, Шумен, 2001, с. 189 и сл.
9 The Glory of Byzantium. Art and Culture ofthe Middle Byzantine EraA.D. 843-1261. New York, 1997, Nrs. 124A, B, 206-207, 304, 334, 335; Л. Дончева-Петкова. Древнору-ски кръетове-енколпиони от България. - Археология, 1985,1, обр. 7 и 8. Те се отличават
Сребърен нагръден кръст с надпис от Преслав 309
с “израстъци” във формата на волути; Кр. Миятев. Палестински кръстове в България. - Годишник на Народния музей в София за 1921 г. София, 1922, с. 68; А. В. Банк. Два свидетельства почитания культа Бориса и Глеба вне пределов России. - Преслав, 2, 1976, с. 144, обр 1; Г. Атанасов, В. Йотов. Кръстове-енколпиони и медальони от ран-носредновековната крепост до с. Цар Асен, Силистренско. - Добруджа, 6, 1989, с. 83 (кръст от ИМ - Силистра с инв. № Ш-961, сигурно датиран в XI в.).
10 Л. Дончева-Петкова, Култови..., с. 221.
11 В. Антонова, Цв. Дремсизова. Проучвания в м. Селище в Преслав през 1960 и 1961 г.-Преслав, 1,София, 1968, 158-171.
A SILVER CROSS-ENCOLPIA WITH INSCRIPTION FROM PRESLAV
Georgi Maystorski
(abstract)
In present stuff, we represent a small silver cross, founded in Selishte locality in the east part of the outer town of the mediaeval Veliki Preslav. The artifact belongs to the type of “blooming crosses” - very common in the time of 10th to 13th cc. in the area of Byzantine influenced cultures. It was mould very precise from high quality silver. The shoulders were formed like semi-round medallions decorated with pair of small volutes in the base. The most interesting fact is the inscription on the face of the cross. It contains two parts: the early Christian formula IC/XC NH-KA situated in the four medallions and the invocation KE ВО/ Н/0/Н/Т1/АО/ Al CO - EAE/NH. The paleography of letters as well as the known parallels dating the cross in 1 lIh c. The analysis of the archaeological data shows that this cross was in use until the end of first quarter of 11th c. We suppose that the object was produced in any of the Byzantine goldsmith workshop.
310
СТЕАТИТОВ МЕДАЛЬОН СЪС СВ. НИКиЛА ОТ МУЗЕЯ В ГР. КОТЕЛ
Константин Тотев, Милен Николов
Вниманието в настоящото изследване е насолено към изящен паметник на прилежного изкуство, придобит през 2003 г. в музея на гр. Котел, от една крепост в прохода, разположена на средновековния път към Велики Преслав. Става въпрос за нагръден медальон с изображение на св. Никола (обр. 1). Той е намерен в известната под името “Римского кале” крепост, отстояща на 8 км от с. Тича, родного място на археолога Р. Рашев. Публикацията на този рядък паметник ние посвещаваме на неговия юбилей. Ситуирането в този район на няколко подобии уникални находки, свързани с византийската история и култура, какъвто например се явява булевтирионът от с. Ябланово и не малък брой византийски печати, подсказват, че много от ранновизантийските крепости тук се използват както през средновизантийския период, така и пре° годините на Второго българско царство (обр. 3).
Крепостта Римского кале се намира на 10 км североизточно от гр. Котел (обр. За). Интересно писмено свидетелство за района около нея се явява един надпис върху керамична плоча, намерен в края на XIX в.1 Впоследствие той е предаден в Народния археологически музей в София, след което следите му се изгубват. Според текста, интерпретиран различно, се разбира, че става въпрос за построяването на църквата “Св. Николай” в гр. Козен, или Козяк. Важно е също, че районът около крепостта е споменат в едно писмо до Г. С. Раковски от неговия роднина Кр. Тарпански, който събирал стари ръкописи, песни и предмете от Котленско2. В случая е интересно, че в писмото се съобщава за намерени златни монети в местността Козяк. Според описанието им, от едната страна те били с женски образ (Св. Богородица), а отдругата с лика на архангел Михаил. Самата местност Козяк се намира на 1,5 км южно от Римского кале. Тя представлява тераса по северния склон на централното било на Котленската планина, силно обрасла с букова гора. Важен е факгьт, че под “Козяк” местного население днес разбира и друга широка тераса, непосредствено срещу крепостта Римского кале. Сега тя е заета с овощни градини, като при тяхното засаждане през 60-те години на XX в. са откривани многобройни керамични фрагменти и монети.
Крепостта Римского кале е спомената още от К. Шкорпил3. По-късно в специална публикация за нея Ст. Лисицов уточнява времето на строителство и използване — през късноантичните векове и Средновековието (обр. 4)4. При теренни проучвания от страна на историческия музей в гр. Котел напоследък постьпиха много нови данни и материали за живота в крепостта5. Според раз-
Стеатитов медальон със св. Никола от музея в гр. Котел
311
лични други сведения тук са откривани монети на Алексий Комнин, а през 70-те години на XX в. при строеж на водопровод към с. Тича е намерена колектив-на находка от 80 фолиса, неясно с каква датировка.
В близост до Римското кале се намират още няколко укрепителни съоръжения — Тос кале, Тичанската крепост, крепостга при местността Хайдут Върбан и др., при конто обаче се открива оскъдно количество фрагментирана керамика от VI-VII в. и X1II-XIV в. (обр. З)6. Единствено в Римското кале се намира без прекъсване значителен керамичен материал от IV до XV в. Всыцност това е по-казателно за доминиращата роля на крепостга през Средновековието, като стратегически център, разположен край един от най-важните източностаропланин-ски проходи - Котленския. Пътят тук преминава от североизток към югозапад и според някои изследователи свързва градовете Марцианопол и Филипопол7. Несъмнено в района съществуват и други пътни комуникации, значението на конто се променя през различните исторически периоди.
През м. юли 2003 г. в Историческия музей в гр. Котел постъпва стеатитов медальон с образа на св. Никола от крепостга Римското кале, заведен във фонда под инв. № 2076 (обр. 1, 2). Находката е откупена от Кондо Хр. Атанасов. Според него медальонът е намерен край щерната на крепостга (обр. 4). Той е изработен от светъл кафяво-сив стеатит. Тази разновидност на стеатитовия материал е много по-рядко срещана. Иконата на св. Георги от Силистра е изра-ботена от стеатит с подобен цвят8. Диаметърът на медальона е 5,1 см, дебели-ната 0,7 см, а височината на релефа е 0,15-0,2 см. Състоянието на запазеност е сравнително добро. На места само бордюрът на релефната рамка е откършен до равнината на отнетия фон.
Бюстово изображение на св. Никола е представено от лицевата страна на медальона (обр. 1). Светецът е показан в своята традиционна иконография, бла-гославящ с дясната ръка, а в лявата държи евангелие. Облечен е с епископски одежди. Омофорът, украсен с големи кръетове, оформя деколтето. От дрехата се спускат едри, щриховидни дипли. За разлика от донякъде схематичного третиране на облеклото, релефното изпълнение на главата издава завидните умения на автора. Добре е оформено широкого чело, оградено от тънка ивица коса, с гравирани кичури. Под него са очертани изпъкнали очи, с кръгли, точковидни зеници. Правият, издължен и разширен в основата си нос е леко повреден. Уви-сналите мустаци преминават в къса, добре оформена, широка брада. Тук чрез многократно ппепаботване на фона отчетливо са моделирани скулите, устните и брадичката, с конто елегантно се подчертава многопланового изграждане на образа и се създава допълнителна илюзия за дълбочината на релефа.
Изпълнението на лицето е изцяло съобразено с иконографската характеристика за този светец. Нимбьт е очертан с дебела релефна линия, без орнаментална украса и едва се отделя от фона. От двете страни на образа е поместен означите-лен надпис. Една до друга от дясно са разположени буквите N и Н, а няд тях стой буквата К. От ляво на полето са гравирани буквите О и Л, а над тях - буквата
312
Константин Тотев, Милен Николов
А. Въпреки че няма съкращения или изпуснати знаци, текстът от двете страни е декориран с дъговидни титли, заради липсата на съкращението А (АГНОС) и из-пуснатите знаци в края на името - ОС. Явно, надписът е разпределен и оформен така, че да допълни и балансира цялостната композиция на медальона.
Върху гърба на стеатита няма изображение (обр. 2). Повърхностга е добре полирана. На нея съвсем небрежно са врязани четири кръста. В горния край на медальона е пробит кръгъл отвор. Около него се забелязват откъртени части от стеатита. Явно е, че медальонът първоначално е бил вложен в обков с кръгла форма, който е захващал и бордюра на иконата. Трудно е да кажем дали е имало и какво е било изображението върху металения обков откъм гърба на стеатита. Наличието на една група каменни иконки с изображение на св. Никола от едната страна и “разцъфнал кръст” — от другата9, позволява само да допуснем, че подобно изображение е стояло върху металния обков на разглеждания медальон от Котленския музей. Така или иначе обковът вторично е бил свален, най-вероятно заради скъпия метал. Изглежда откъртените части по рамката са следствие от изтръгването на обкова. Впоследствие стеатитьт е пробит, за да се носи отново провесен пред гьрдите. Трудно е да считаме, че той е бил използван за инкрустация към портативна икона или някакъв вид църковна мебелировка.
Техниката на моделировка на стеатитовата иконка включва постепенно от-немане на фона и допълнителна обработка на релефа, особено при разработка-та на главата. Независимо че височината на релефа не е много голяма, с вкус и вещина са скулптирани лицето и ръцете. Това добре се вижда дори при пръ-стите на ръката, държаща евангелието, конто са представени твърде сполуч-ливо. Въпреки че епископските одежди изглеждат по-суховато и схематично третирани, всъщност е постигнат интересен декоративен ефект, при който на фона от успоредните дипли ясно се открояват благославящата ръка, омофорът и евангелието.
Модел за композицията, стила на изпълнение и иконографията на предста-вения върху разглеждания медальон се явява прочутата портативна икона на светеца от XI в., съхранявана в Кабинета на медалите в Париж (обр. 5)10. Още по-близко стоят други два кръгли стеатитови медальона с изображение на св. Никола от XI—XII в., също от Кабинета на медалите (обр. 6, 7)11.
Стиловите особености свързват медальона от Котленския музей с една група стеатитови паметници, работени през XII—XIII в. Това са иконите със св. Никола (XII в.), от музея Дъмбъртън Оукс, Вашингтон, с Христос Пантократор (XII в.), от Ермитажа, Санкт Петербург, с Богородица Оранта (XIII в.), от Кабинета на медалите в Париж и други12. Не трябва да се забравя, че през XII в. много от стеатитовите икони започват да се изработват в по-нисък релеф, независимо че по отношение на форма и детайл не губят своята прецизност и изящност. Повлеков орнамент декорира полетата на нимбовете на светците. Друга група стеатитови икони от този период обаче се изработват с по-семпла орнаментал-на декорация - полетата на нимбовете са празни, липсват арковидни елементи,
Стеатитов медальон със св. Никола от музея в гр. Котел
313
колони и растителна орнаментация. Голяма част от стиловите и технологически характеристики на стеатитовите релефи се запазват и в началото на XIII в. Наблюдава се известна схематизация и просто линеарно третиране на диплите на облеклото, но тази тенденция се очертава още във втората половина на XII в. Все пак, най-близка в стилово отношение до разглеждания от нас медальон е една стеатитова икона от XII в., съхранявана в Кипърския музей в Никозия (обр. 8)13. И при двата стеатитови образа доминира прекомерно изявеното широко и високо чело на светеца, над останалите части от прецизно моделираното лице. За разлика от това дрехата е изпълнена значително по-семпло.
Важно е да отбележим, че по отношение на формата и предназначението разглежданият медальон от Котел се числи към трупа кръгли нагръдни медальони, изработени най-вече от стеатит. Това са иконите на св. Димитър от Вирджиния музей в Ричмънд, св. Никола от Кабинета на медалите в Париж, Христос Емануил от Университетския музей в Торонто и Христос Пантокрагор от Ермитажа в Санкт Петербург14. Всички те са почти с еднакви диаметри - от 4,2 до 5,3 см и дебелина от 0,4 до 0,9 см. Повечето са поставяни в метални обкови и са се носили пред гърдите. Някои от тях са пробити в горния си край след свалянето на обкова и отново използвани като нагръдни.
Византийският характер на разглеждания паметник е безспорен. Извърше-ният стилов и иконографски анализ наред с привлечените аналогии насочват, че датировката на изработката най-вероятно може да се търси в рамките на XII в. С известна сигурност е възможно да се констатира, че моделът, служил за изпълнение на медальона със св. Никола, е свързан с образци от XI-XII в., работени в константинополските стеатитови ателиета.
Трудно е да се разреши въпросът как е попаднал медальонът в крепостта. Може би става въпрос за гробен инвентар или творбата се е оказала тук като военен трофей или плячка. Например златният реликвиарий с Богородица Агиосоритица и Разцъфнал кръст от края на XII в. произхожда от гроб при гр. Трявна, където през пролетта на 1190 г. в прохода е разгромена византийската войска от бьлгарите15. Тогава именно са пленени най-ценните царски знаци на ромеите — императорската пирамидална корона, чашите на знатните голем-ци, много пари и самият императорски кръст. Навярно при такива драматич-ни събития в Котленския проход стеатитовият медальон със св. Никола попа-да в стратегически важната крепост, сега известна като Римското кале (обр. 3, 4). Същият е случаят с булевтириона на Вриений Ватаци патриций, хипат и стратилат на Запада, открит при с. Ябланово, отново в този проход (обр. З)16. Според Ив. Иорданов явно хранителят на печата е загинал тук при поражени-ето на византийците от печенезите през 1053 г. и булевтирионът е останал на полесражението17. Разбира се, освен като подаръци и импортна търговия, това е другият от пътищата за разпространението на редица скъпи образци на византийского прилежно изкуство на територията на Средновековна България18.
314
Константин Тотев, Милен Николов
БЕЛЕЖКИ
1 В. Стоянов. Намерен надпис до с. Котел. - СбНУ, XXXV, 1890, с. 765.; Ръкопис на П. Цончев. Инв. № 1854/ОФ, ИМ - Котел.
2 Архив на Г. С. Раковски. II, София, 1957, с. 374.
3 К. Шкорпил. Старобългарската съобщителна мрежа около Преслав и крепости-те по нея. - БИБ, 2, София, 1929, с. 99.
4 С. Лисицов. “Римското кале” - твърдина в Котленския Балкан. — ГНПТМ, VIII, 1978,67 80.
5 Р. Рашев. За местоположението на крепостите Тича и Козяк. Военноисторически сборник кн. 2-3 1992, с. 13. Появата на средновековни селища във високите части на източна Стара планина. Трудове на катедрите по история и богословие на ШУ „Еп. Константин Преславски", 1994, т. 1, с. 109. М. Николов. Котленската планина от неолита до Средновековието. - Котел - град на великани, Ст. Загора, 2002, 17-23. От този обект във фонда на музея се съхраняват ранновизантийска керамика и монети от IV—VII в., керамика от Първото и Второго българско царство, анонимни фолиси от XI в., лтински имитации от XIII в. и монети на Константин Асен и Иван-Александър. Особен интерес представлява голяма находка от накрайници на стрели, откупена от музея, екземплярите от която се датират в широките граници от VI до XIV в., а най-многобройни са тези от VI до XI в. Вж.: М. Николов. Накрайници на стрели от фонда на ИМ - Котел. - ИМЮИБ т. XXI, 76-90
6 С. Лисицов. Старопланинската крепост Тос кале и древните пътища в нейния район. - ГНПТМ, X, 1980,23-37.
7 С. Лисицов. Проходи и оперативно-съобщителни линии в Котленската, Сливен-ската и Гребенец планина през късната Античност и Средновековието. - Североизточна Тракия и Византия, София-Сливен, 1992,44.
8 К. Тотев. За една творба на стеатитовата пластика от Силистра. - ИНМВ, 24 (39), Варна, 1988, 104-106.
9 Т. Николаева. Древнерусская мелкая пластика из камня XI-XV вв. Москва, 1983, табл. 53-4, 12-6; I. Kalavresou-Maxeiner. Byzantine icons in steatite. Wien, 1985, pl. 58-119.
101. Kalavresou-Maxeiner. Op. cit., pl. 9-13.
11 Ibidem, pl. 48-96,49 97.
12 Ibidem, pl. 47-88,48-94, 54-108.
13 Ibidem, pl. 94-97.
14 Ibidem, pl. 11-16, 11-18, 12-17,48-94.
15 К. Тотев. Отново за златния реликвиарий с Богородица Агиосоритипа. - ГНАМ, IX, 1993, 159-162.
16 N. Mouchmov. Un nouveau boullotirion byzantin. - Byzantion, IV, 1927, 189 191.
17 И. Йорданов. Оше веднъж за булотириона от археологическия музей в София. - ГНАМ, VIII, 1992,387-393.
18 К. Totev, К. leones et croix de steatite de Tamovo (Tamovgrad) - Cahiers arche-ologiques, 40, Paris, 1992, 123-138; Новые памятники византийской костяной пластики в Болгарии - Byzantinoslavica, LV (1994), 61—65; Константинополски процесийни кръетове от територията на Средновековна България. — Проблеми на изкуството, 2002, 3, 25-33; Two Byzantine Signet Rings from Bulgaria. - Studies in Byzantine Sigillography, 7 ed. W. Seibt, Dumbarton Oaks Research Library and Coll., 2002, Washington, DC, 11-19.
Стеатитов медальон със св. Никола от музея в гр. Котеч
315
Обр. 1. Стеатитов медальон с изображение на св. Никола от музея в Котел. -XII в.
Обр. 2. Стеатитов медальон от музея в Котел. -XII в. (гръб)
Обр. 3. План на проходи и крепости в Котленската планина а) Римското кале; б) Тос кале; в) крепостта при местността Хайдут Върбан; г) Тичанска крепост (по Ст. Лисицов)
316
Константин Тотев, Милен Николов
Обр. 6. Стеатитов медальон с изображение на св. Никола XI—XII в., Кабинет на медолите в Париж
Обр. 5. Стеатитова икона със св. Никола, XI в., Кабинет на медолите, Париж
Стеатитов медальон със св. Никола от музея в гр. Котел
317
Обр. 7. Част от стеатитов медальон с образа на св. Никола, XII в., Кабинет на медалите, Париж
Обр. 8. Арковидна нагръдна икона със св. Никола, XII в , Кипърския музей, Никозия
A STEATITE MEDALLION OF ST. NICHOLAS FROM THE MUSEUM OF THE TOWN OF KOTEL
Konstantin Totev and Milen Nikolov
(abstract)
The present study focuses its attention on an exquisite monument of Byzantine applied art obtained in 2003 by the museum of the town of Kotel from a fortress in the pass situated on the mediaeval road to Veliki Preslav. It is a steatite medallion (diametre 5.1 cm; thickness 0.7 cm) featuring a bust image of St. Nicholas who is named by a Greek inscription - AGIOS N1KOLAOS. It was found in a fortress known as the “Rimskoto kale” and situated 8 kms from the village of Ticha.
The Byzantine nature of the monument in question is beyond dispute. The stylistic and iconographic analysis made and the analogies adduced point out that the time of production can be most probably sought within the 1201 century. One can be sure that the model which was used to create the steatite medallion with the image of St. Nicholas was connected with 11lh—12th centuiy items made in the studios of Constantinople.
318
ЖЕЛЕЗНИ ПРЕДМЕТИ ОТ ДВОРЦОВИЯ ЦЕНТЬР НА ПЛИСКА (КРАЯ НА X-XI ВЕК)
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
През пятого и есента на 1980 г. върху терена между Тронната палата, юж-ната оградна стена на Цитаделата и Дворцовата църква се проучи около 1260 кв. м. площ (обр. I)1. Разкриха се останки от две големи сгради (№ 1 и 2), една землянка, няколко други обезличени жилища, битов комплекс (пещ за хляб с помещение за обслужване и яма), фрагментирани зидове, пещ, зидана от тухли с хоросан, три къснономадски гроба2, голям брой ями с различен диаметър, дълбочина и състав на насипа в тях. В сектора се установиха два строителни периода в граничите от края на X до 50-60-те години на XI в., датирани от 93 медни монети, керамични фрагменти и реставрирани кухненски съдове, сферо-конуси и много други находки3. В целия сектор, както и извън него, се установи наличието на голямо градско поселение с търговско-занаятчийски характер4. За това се съди както от предметите и монетите, така и от данните за стъкло- и железообработване.
Сред богатия археологически материал особено място заемат железните предмети. Те са с различно предназначение и дават представа за отделни страни от живота и дейностга на населението в Плиска. Разпределени са в няколко групи: занаятчийски инструмента, предмети, свързани с бита, с военного дело, скотовъдството и др. Лошото състояние и фрагментираностга на по-голямата част от тях затруднява определянето им. Тези, конто са открити в ямите след първото голямо разрушение, са горели, често обезличени. По-добре запазени са находките в културния пласт, образуван след това.
Занаятчийски инструмента
Сред откритите предмети има няколко инструмента, от конто съдим за за-наятчийското производство в Плиска. Някои от тях са достатьчно добре запазени, за да се определи занаятът, в който са използвани. По-интересни са два свредела и една малка наковалня. Има и предмети, конто поради фрагментира-ното си състояние е трудно да се определят със сигурност.
Свредели. Единият свредел (№ 54, обр. 22) е с ромбовидна, усукана работ-на част и е бил предназначен за направа на отвори с диаметър около 0,02 м. Вторият (№ 53, обр. 2|) също е с ромбовидно разширена работая част, но тя не е усукана. Предназначен е за отвори с диаметър около 0,01 м. Освен като свредел
Железни предметы от дворцовия центр на Плиска (края на X—XI век) 319 този предмет може да се тълкува и като изземка. И с двата свредела е можело да се пробият отвори в дърво или камък. Още един фрагмент от железен предмет (№ 72) по форма наподобява работна част на свредел. Посочените инструмента имат аналогии и в други средновековни обекти - Преслав, Мадара, Одърци и др., датирани в периода X-XIV в.5
Наковалня (№ 55, обр. 23). Има пирамидална форма. Ядрото й е изработе-но от желязо, а отвън е “облечено” с оловна обвивка. Върху долнага, неравна повърхност личи плитьк, глух отвор, произхождащ най-вероятно от отчупен железен шип, служещ за неподвижного й закрепване върху поставка. Меката (оловна) работна повърхност изключва възможностга наковалнята да е използвана при обработката на метали, дори и меки. С най-голяма вероятност може да се предположи, че е била използвана при обработката на кожа. Ширината на работната част (0,03 м) също не изключва тази хипотеза и подсказва, че се касае най-вероятно за обработката на ремъци. Към настоящия момент не са ни известии археологически или етнографски паралели.
Битови предмети
Ножове. Включването на ножовете в групата на битовите предмети е до-някъде условно, защото те се използвани и в различии занаяти, а така също и като оръжие. От откритите ножове повечето са във фрагментирано състояние, а само два са достигнали запазени до нас (№ 26, обр. 3 j и № 30, обр. 35).
От по-запазени екземпляри се вижда, че всичките са били едностранно за-острени, като режещият ръб са стеснява към върха едностранно, за да се получи острие. Почти всички са завършвали с шип, който се е втъквал в дръжката. Само при един лезвието преминава в широка пластина, върху която е запазена част от отвора за занитването на дръжката (№ 27, обр. 32). Преходът от лезвието към шипа е изпълнен по два начина - при едните имаме плавен преход на лезвието в шип (№ 38, обр. З13; № 44, обр. 3lg), а при други той е кос или отвесен (№ 29, обр. 34; № 39, обр. 312; № 42, обр. 3]6; № 31, обр. 36).
Единият от добре запазените ножове (№ 26, обр. 3]) се отличава с по-голе-мите си размери. Възможно е да е бил използван в занаятчийско производство или да е боен нож. Точни негови паралели не открихме. С подобии размери, но с различна форма е един нож от некропола при тара Разделна6. Подобии на останалите се срещат често в различии селища през цялото Средновековие7.
Ножици. Открита са четири ножици с различна степей на запазеност. От едната (№ 45, обр. 4Л) е запазена малка част от двете половини при мястото на свързване. Втората (№ 46, обр. 45) е достигнала до нас само с част от едната си дръжка, третата (№ 47, обр. 46) е половина. Четвъртата (№ 48, обр.47) е цяла, само върхът на единого й острие е леко отчупен.
Разглеждайки по-цялостно запазените ножици, се вижда, че те представят два типа. При първия (№ 46, обр. 45 и № 48, обр.47) дръжките представляват
320
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
продължение на острието, а при втория (47, обр. 46) те са дъговидно извити в частта след шарнирната връзка. За различно приложение на двата типа не може да се говори със сигурност. Определянето на тези с прави дръжки като ножици за ламарина не може да се твърди със сигурност8. Пример за това се явява и едната ножица от Плиска (№ 48, обр.47). Прецизната изработка, профилирината украса по дръжките от редуваши се паралелепипедни издатъци и пирамидал-ните краища на халките говорят, че това е един луксозен предмет, а не занаят-чийски инструмент. Към този момент подобна ножица не ни е известна, за да могат да се направят по-категорични заключения. Аналози на останалите се срещат сравнително често9.
Игла. Запазена е цяла, а дебелината й показва, че най-вероятно е използвана при шев на дебели тъкани или кожи (№ 49, обр. 4]). Това обстоятелство позволява да допуснем и употреба от занаятчия. Голямата дебелина на иглата се явява особеност в нашия случай, понеже такава дебелина обикновено се сре-ща при по-дълги игли10.
Огниво. Запазено е частично (№ 51, обр. 42). Липсва ударникът, а гърбът е оформен с извивка, като запазената част има формата на буквата “3”. Езичето е късо и заострено и се намира точно срещу най-вдлъбнатата част. Сред известните ни огнива не се среща екземпляр с подобна извивка11.
Кука. Формата и най-вече тънкият й връх позволяват да допуснем, че е свързана с риболов (№ 51, обр. 43)12.
Шип от дарак. Запазен е само фрагмент (№ 50). Подобии предмети не се откриват за пръв път в Плиска. Още при първите разкопки К. Шкорпил открива няколко шипа, запазени по-цялостно13. Подобии шипове са открити и в други средновековни селища14.
Части от врати и приспособления за заключване
Панта. Изработена е от огъната желязна пластина, която от едната страна е оформена като ухо (№ 75, обр. 52). Краищата й са били забита в дървената част на вратата. Мястото на този вид панта може да е било както на самата врата, така и на рамката. Втората, недостигнала до нас част от пантата е била най-вероятно Г-образен шип или пластина с изрез като кука в единия край, за вмъкване в отвора. Подобии има и от други места в Плиска и Преслав15.
Клин с халка. Използван е за заключване на врата посредством катинар (№ 74, обр. 5]). Клинът се е забивал в рамката, а през халката е преминавала скобата на катинара. На вратата се е намирала втора халка16.
Ключове. Открити са пет екземпляра, конто принадлежат към най-простия тип ключове, предназначени за отключване на катинари. Дръжките на четирите са от плоска пластина (№ 57, обр. 54; № 58, обр. 55; № 59, обр. 56; № 59а, обр. 57), а при петая дръжката е плоска пластина, която към края се разширява и приема пирамидална форма (№ 56, обр. 53). Средната част на някои от екзем-
321
ЖЕЛЕЗНИ ПРЕДМЕТИ ОТ ДВОРЦОВИЯ ЦЕНТЬР НА ПЛИСКА (КРАЯ НА X-XI ВЕК)
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
През лятото и есента на 1980 г. върху терена между Тронната палата, юж-ната оградна стена на Цитаделата и Дворцовата църква се проучи около 1260 кв. м. площ (обр. I)1. Разкриха се останки от две големи сгради (№ 1 и 2), една землянка, няколко други обезличени жилища, битов комплекс (пещ за хляб с помещение за обслужване и яма), фрагментирани зидове, пещ, зидана от тухли с хоросан, три къснономадски гроба2, голям брой ями с различен диаметър, дълбочина и състав на насипа в тях. В сектора се установиха два строителни периода в границите от края на X до 50-60-те години на XI в., датирани от 93 медни монети, керамични фрагменти и реставрирани кухненски съдове, сферо-конуси и много други находки3. В целия сектор, както и извън него, се установи наличието на голямо градско поселение с търговско-занаятчийски характер4. За това се съди както от предметите и монетите, така и от данните за стъкло- и железообработване.
Сред богатая археологически материал особено място заемат железните предмети. Те са с различно предназначение и дават представа за отделни страни от живота и дейността на населението в Плиска. Разпределени са в няколко групи: занаятчийски инструмента, предмети, свързани с бита, с военното дело, скотовъдството и др. Лошото състояние и фрагментираността на по-голямата част от тях затруднява определянето им. Тези, конто са открити в ямите след първото голямо разрушение, са горели, често обезличени. По-добре запазени са находките в културния пласт, образуван след това.
Занаятчийски инструмента
Сред откритите предмети има няколко инструмента, от конто съдим за за-наятчийското производство в Плиска. Някои от тях са достатьчно добре запазени, за да се определи занаятьт, в който са използвани. По-интересни са два свредела и една малка наковал ня. Има и предмети, конто поради фрагментира-ното си състояние е трудно да се определят със сигурност.
Свредели. Единият свредел (№ 54, обр. 22) е с ромбовидна, усукана работ-на част и е бил предназначен за направа на отвори с диаметър около 0,02 м. Вторият (№ 53, обр. 2j) също е с ромбовидно разширена работна част, но тя не е усукана. Предназначен е за отвори с диаметър около 0,01 м. Освен като свредел
322
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
този предмет може да се тълкува и като изземка. И с двата свредела е можело да се пробият отвори в дърво или камък. Още един фрагмент от железен предмет (№ 72) по форма наподобява работна част на свредел. Посочените инструмента имат аналогии и в други средновековни обекти - Преслав, Мадара, Одърци и др., датирани в периода X-XIV в.5
Наковалня (№ 55, обр. 23). Има пирамидална форма. Ядрото й е изработе-но от желязо, а отвън е “облечено” с оловна обвивка. Върху долната, неравна повърхност личи плитък, глух отвор, произхождащ най-вероятно от отчупен железен шип, служещ за неподвижното й закрепване върху поставка. Меката (оловна) работна повърхност изключва възможността наковалнята да е използвана при обработката на метали, дори и меки. С най-голяма вероятност може да се предположи, че е била използвана при обработката на кожа. Ширината на работната част (0,03 м) също не изключва тази хипотеза и подсказва, че се касае най-вероятно за обработката на ремъци. Към настоящия момент не са ни известии археологически или етнографски паралели.
Битови предмети
Ножове. Включването на ножовете в групата на битовите предмети е до-някъде условно, защото те се използвани и в различии занаяти, а така също и като оръжие. От откритите ножове повечето са във фрагментирано състояние, а само два са достигнали запазени до нас (№ 26, обр. 3] и № 30, обр. 35).
От по-запазени екземпляри се вижда, че всичките са били едностранно за-острени, като режещият ръб са стеснява към върха едностранно, за да се получи острие. Почти всички са завършвали с шип, който се е втъквал в дръжката. Само при един лезвието преминава в широка пластина, върху която е запазена част от отвора за занитването на дръжката (№ 27, обр. 32). Преходът от лезвието към шипа е изпълнен по два начина - при едните имаме плавен преход на лезвието в шип (№ 38, обр. З13; № 44, обр. 3lg), а при други той е кос или отвесен (№ 29, обр. 34; № 39, обр. 312; № 42, обр. 316; № 31, обр. 36).
Единият от добре запазените ножове (№ 26, обр. З3) се отличава с по-голе-мите си размери. Възможно е да е бил използван в занаятчийско производство или да е боен нож. Точни негови паралели не открихме. С подобии размери, но с различна форма е един нож от некропола при тара Разделна6. Подобии на останалите се срещат често в различии селища през цялото Средновековие7.
Ножици. Открити са четири ножици с различна степей на запазеност. От едната (№ 45, обр. 44) е запазена малка част от двете половини при мястото на свързване. Втората (№ 46, обр. 45) е достигнала до нас само с част от едната си дръжка, третата (№ 47, обр. 46) е половина. Четвъртата (№ 48, обр.47) е цяла, само върхът на единото й острие е леко отчупен.
Разглеждайки по-цялостно запазените ножици, се вижда, че те представят два типа. При първия (№ 46, обр. 45 и № 48, обр.47) дръжките представляват
Железни предмета от дворцовая център на Плиска (края на X—XI век) 323
продължение на острието, а при втория (47, обр. 46) те са дъговидно извити в частта след шарнирната връзка. За различно приложение на двата типа не може да се говори със сигурност. Определянето на тези с прави дръжки като ножици за ламарина не може да се твърди със сигурност8. Пример за това се явява и едната ножица от Плиска (№ 48, обр.47). Прецизната изработка, профилираната украса по дръжките от редуващи се паралелепипедни издатъци и пирамидал-ните краища на халките говорят, че това е един луксозен предмет, а не занаят-чийски инструмент. Към този момент подобна ножица не ни е известна, за да могат да се направят по-категорични заключения. Аналози на останалите се срегцат сравнително често9.
Игла. Запазена е цяла, а дебелината й показва, че най-вероятно е използвана при шев на дебели тъкани или кожи (№ 49, обр. 4]). Това обстоятелство позволява да допуснем и употреба от занаятчия. Голямата дебелина на иглата се явява особеност в нашия случай, понеже такава дебелина обикновено се среща при по-дълги игли10.
Огниво. Запазено е частично (№ 51, обр. 42). Липсва ударникът, а гърбът е оформен с извивка, като запазената част има формата на буквата “3”. Езичето е късо и заострено и се намира точно срегцу най-вдлъбнатата част. Сред известните ни огнива не се среща екземпляр с подобна извивка11.
Кука. Формата и най-вече тьнкият й връх позволяват да допуснем, че е свързана с риболов (№ 51, обр. 43)12.
Шип от дарак. Запазен е само фрагмент (№ 50). Подобии предмета не се откриват за пръв път в Плиска. Още при първите разкопки К. Шкорпил открива няколко шипа, запазени по-цялостно13. Подобии шипове са открити и в други средновековни селища14.
Части от врати и приспособления за заключване
Панта. Изработена е от огъната желязна пластина, която от едната страна е оформена като ухо (№ 75, обр. 52). Краищата й са били забита в дървената част на вратата. Мястото на този вид панта може да е било както на самата врата, така и на рамката. Втората, недостигнала до нас част от пантата е била най-вероятно Г-образен шип или пластина с изрез като кука в единия край, за вмъкване в отвора. Подобии има и от други места в Плиска и Преслав15.
Клин с халка. Използван е за заключване на врата посредством катинар (№ 74, обр. 5j). Клинът се е забивал в рамката, а през халката е преминавала скобата на катинара. На вратата се е намирала втора халка16.
Ключове. Открити са пет екземпляра, конто принадлежат към най-простия тип ключове, предназначени за отключване на катинари. Дръжките на четирите са от плоска пластина (№ 57, обр. 54; № 58, обр. 55; № 59, обр. 56; № 59а, обр. 57), а при петая дръжката е плоска пластина, която към края се разширява и приема пирамидална форма (№ 56, обр. 53). Средната част на някои от екзем-
324
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
плярите е излята с ромбовидно разширение, което е позволявало по-удобното боравене с ключа. Езичетата при всички са перпендикулярни на пластината и са оформени по два начина. При единия езичетата са двойни зъби, при втория езичето е чегвъртит отвор в извитата част на пластината, а при останалите не може да се твърди със сигурност как са завършвали. Противоположният край на ключовете е оформен като халка или има пробит отвор за окачване. Предста-вените ключове не се отличават от познатите от други обекги17.
Катинари. В яма са открити два фрагмента от цилиндрични катинари. Единият (№ 61, обр. 6]) представлява скобата на катинара, а вторият (№ 60, обр. 62) е пружина. Обикновено се приема, че са заключвали букаи на коне, но употребата им за заключване на врати не е за пренебрегване. Обстоятелство-то, че са открити заедно, не позволява да се отхвърли възможността да са от един катинар. Употребата на катинари е добре засвидетелствана в Българското средновековие, където заедно с употребата на по-представителни образци18 се използват и обикновени19.
Брава. Тя най-вероятно е използвана като ключалка на мебел - шкаф или сандък. Формата (№ 62, обр. 63) наподобява схематизирана птица. Опаката страна е плоска, докато лицевата е обемно оформена. Липсващата част най-вероятно е представлявала П-образно желязо с четвъргито сечение, което е било пъхнато в двата отвора върху полусферичните изпъкналости. В единия и сега има останки от него. Тази липсваща част е ръкохватката на бравата. Посредством пирон, забит през най-широкия отвор, тя е била прикрепена към плоскост, но така, че да може свободно да се движи около оста на пирона. Вероятно през вертикалния отвор е преминавал железен шип с кръгло сечение и Г-об-разна форма, който е бил неподвижно закрепен за другата част на сандъка или шкафа. Понастоящем тази ключалка няма познати аналози.
Кръспюве, Открити са два железни кръста. Единият (№ 63, обр.7]) е много лошо запазен. От него до нас е достигнала само централната част, с къси части от рамената. Това не позволява точно да определим дали има аналогии.
Другият кръст (№ 64, обр. 72) е оформен от прегьната желязна пластина. Липсват следи от халка за окачване, но е възможно тази роля да е изпълнявал ромбовидният отвор в централната част на кръста. Подобии кръстове са известии и от други селища - Преслав, Скала, Перник и др.20 Тези кръстове се датират от нач. на XI в., но се срещат и по-късно21.
Въоръжение
Стрелы. Открити са четири стрели, конто спадат към три различии типа.
Първите две (№ 1, обр. 8,; № 2, обр. 82) са плоски, с правилна ромбовидна форма на острието, едната (№ 2, обр. 82) има ограничителен пръстен на шипа. По класификацията на В. Потов всички попадат в I трупа, като двете са от тип 4А22. Третата (№ 3, обр. 83) е с неправилна ромбовидна форма, като най-ши-
Железни предмети от дворцовия център на Плиска (края наX—XI век) 325 роката част на острието е изнесена напред и е от тип 4В23. Последната (№ 4, обр. 84) е с раздвоен връх и попада в тип 7 А24. Подобии на нашите стрели са открити на различии места - Преслав, Мадара, Хума, Скала и др 25 Най-общо датировката им попада в IX-XI век26.
Меч. Запазена е до около 1/3 от дължината му (№ 5, обр. 85). Върхът е леко заоблен и има следи от канал. По тези показатели най-близък аналог се явява един меч от Опака, Поповско27. Тези мечове се датират от началото на X в. и продължават да съществуват с тази форма на острието докъм средата на XI в.28
Принадлежности за ремъци
Към принадлежностите за ремъци могат да се отнесат една тока и две хал-ки. Възможната им двойна употреба - за конска амуниция и дрехи, не позволя-ва точно да определим тяхното приложение.
Халки. Открити са две. Първата (№ 6, обр. 86) е с кръгла форма и четириъ-гълно сечение. Подобии обикновени халки са откривани често29.
Втората халка (№ 7, обр. 87) е с осморковидна форма. Не е ясно дали става дума за допълнително сплескване, или първоначално е била изработена с тази форма. Последното допускане позволява да предположим, че е възможно да е част от тока с лировидна форма30.
Тока. С една рама (№ 8, обр. 8g), четвъртита, със заоблени ъгли и запазен шип. Тази форма е позната и от други места31.
Конска сбруя
Зъбалец от юзда. Открит е един едносъставен зъбалец (№ 9, обр. 89), който в двата си края завършва с халки. Според класификацията на В. Йотов спада към тип З32.
Железни пластини
Откритите железни пластини са в доста фрагментиран вид, което затруднява точното им определяне. При някои от тях с голяма вероятност може да се определи предназначението им.
Подкови, Три от намерените железни пластини (№ 10, обр. 810; № 11, обр. 812; № 12, обр. 8Н), макар и фрагментирани, могат да бъдат определени като части от подкови. Те имат запазени дъговидни части и следи от отвори. По запазените части е трудно да се определи при какви животни са били употребени. Подкови както от чифтокопитни, така и от двукопитни животни се откриват доста често33.
326
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
Обръчи от дървени ведра. За пренасянето на вода освен глинени съдове са се използвали и ведра с различна големина. Представените части от обръчи (обр. 9,^) за ведра са силно фрагментирани и не позволяват да се определи диаметърът им, а оттам - и големината на съдовете. Използването на ведра е 34 засвидетелствано и в други средновековни селища .
Пластини. Откритите пластини са силно фрагментирани, имат различна форма и размери. По някои от тях са запазени следи от отвори, което показва, че са били прикрепвани към друг предмет посредством пирони. Силната им фрагментираност не позволява да се определи тяхното предназначение.
Пирони и клинове
Клин. Открит е фрагмент от един железен клин (№ 76, обр. 95). Липсва-гцият врьх не позволява да си определи дали това е занаятчийски инструмент, или клин. Най-вероятното предназначение на тези клинове е за скрепяване на дебели дървени греди или талпи в някоя дървена конструкция.
Пирони. Най-многобройни сред откритите предмета са пироните, над 100. Те са с различии размери (обр. 10) и могат да се разделят най-общо в три групи според дължината си. В първата попадат пирони с дължина над 6 см. Те са най-малко на брой. Във втората са с дължина между 4 и 6 см. Към третата отнасяме такива с дължина под 4 см. Това е най-многобройната група, която представлява над половината от цялото количество. Характерно™ за тях е, че имат несъразмерно големи глави спрямо шипа. Това може да ги определи като декоративни пирони и такива, използвани за подковаване на животни.
Обработка на желязо
Един от занаятите, практикувани в жилищния квартал, е железообработка-та. За това можем да съдим от наличието на шлака и крици, както и на прослойки черна сгур в някои ями. Прави впечагление, че те са открити заедно със стьклена шлака и стопилка, глинени късове от пещи (?) и фрагменти от глинени поти. Често желязнага шлака е със стьклена стопилка или шлака. Обикновено на същото място е намерено голямо количество фрагменти от сфероконуси и три цели съда. Това е едно от основанията да се допусне, че съдържанието им се използва за производствени нужди35.
Най-отчетливи следи от железообработка са запазени в ямите, предхожда-щи верижна сграда 2, тези в кв. 129ж-121ж, 121д—113д, 89д-81д и др. (обр. 1).
В културния пласт над и в помещенията на сграда 2, както и в площта пред фасадата й, са открити само железни предмета, свързани с бита, или от дървени-те й часта. Под първите двойки помещения (1—2, 3-4 и 5-6) са разчистени общо десет ями. В четири от тях (под помещения 1-2, и 3—4) и синхронно с тях огнище, насипът е с прослойки черна сгур и сива пепел. Освен различните предмета,
Железни предмети от дворцовия центьр на Плиска (края наХ—Х1 век) 327 гвоздей, фрагменти керамика, в тях са намерени общо 38 къса желязна шлака и крици (някои заоблени от дъното на потата), като 36 от тях са от яма 1, под, помещение 3. От същата яма са и 19 къса желязна шлака, примесена със стькле-на стопилка и шлака, както и късове глина от пещи (?) и фрагменти от глинени поти, всички с полепнало стъкло. На места насипът в нея е оцветен до ръждиво от железните окиси, както и част от находките. Дъно от гърне е с полепнало топено желязо. Това подсказва, че през първия строителен период тук функцио-нира производствено съоръжение, което е напълно разрушено по-късно.
В средата на проучвания терен, южно от сграда 2, също са открити по-от-четливи следи от железообработка. От сграда 1 произхождат 12 къса желязна шлака, полепнала със стъкло. На северозапад от сградата се намира т. нар. яма със сфероконуси (кв. 121 д—113д). На дъното насипът е по-чист, с дебелина около 0,30 м (дълб. над 1,70 м). Следва пласт с доста железни предмети, четири къса желязна шлака, 12 къса стъклена шлака, примесена с желязо (дълб. 0,80 до 1,70 м). Над този пласт е оформено петно с горели материали, пепел и черна сгур (дълб. 0,80 м спрямо тогавашния терен). Възможно е тя да е била засипана до това ниво и да е използвана като полувкопано съоръжение, в което е горял силен огън. Дозапълнена е с рохкава тьмна пръст и голям брой фрагменти от сфероконуси, изсипани на куп (дълб. 0,70 от съвременния терен).
В южната половина на сектора са разчистени няколко ями с единични късове желязна шлака. В тях са повече останките от стъклообработка. За съжаление пещи за топене на желязо не са запазени, не са открити и ковашки инструмента. Край част от зид (кв. 129е), запазен на височина до 0,80 м, се проследяваг петна отухлена пръст, пепел и сгур. Той е силно обрушен. Същите прослойки са открити в яма близо до зида (кв. 129е — 137е), както и в яма, пресечена от стар сондаж (кв. 121г—121д) (обр. 1).
Останките от железообработване подсказват, че голяма част от железните предмети са произведени в Плиска. Те намират аналогии и в други български селища от средата на X—XI в. Данните, придобити от разкопките и разгледани-те материали, допълват картината на интензивния живот в търговско-занаят-чийския квартал, в центьра на Плиска през този период.
БЕЛЕЖКИ
1 Т. Михайлова. Сгради и съоръжения на запад от Тронната палата в Плиска (X-XI в.). - Плиска-Преслав. 5. 1992, 170-184.
2 Т. Михайлова. Къснономадски гробове в Дворцовия центьр на Плиска. - Плиска-Преслав, 9,2003,259-266.
3 Монетите са определени от ст. н. с. 1 ст. д. и. н. И. Йорданов. Те се разпределят: 1) на Роман I (931-944) — 1 бр.; 2) клас А—1 (970-976) - 1 бр.; 3) клас А—2 (976-1030/35) — 81 бр.; 4) клас В (1030/35-1042)-4 бр.; 5) клас D (1050-1060)— 1 бр.; 6) неясни (клас А-1 или А-2) - 2 бр.; 7) напълно обезличени - 3 бр. Монетите от клас А-2 се намират в сгради и съоръжения и от двата строителни периода, заедно с по-ранни или по-късни
328
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
от тях. Останалите находки са от същото време. Това потвърждава извода, че строежите са хронологически близки. Виж тук бел. 1,2.
4 Непубликувани проучвания на ст.н. с. 1 ст. д.и.н Р. Рашев.
5 Р. Попов. Материали от разкопките през 1934/35 г. — Мадара, II, 1936, 78—79, обр. 121 Б; Й. Чангова. Средновековни оръдия на труда в България. -ИАИ, XXV, 1962, 42—43; Перник. Крепостга Перник VIII-XIV в. 3, София, 1982, с. 41, обр. 295; Л. Дончева-Петкова, Л. Пинов, В. Парушев. Одърци. Селише от Първото бьлгарско царство. Т. 1, София, 1999,63-64, обр. 112, табл. Х1Х86.
6 В. Йотов. Въоръжението и снаряжението от българското средновековие (VIII—XI век). Варна, Велико Търново, 2004, с. 72, обр. 36501, табл. XL, с цит. там литература.
7 Л. Дончева-Петкова, Л. Нинов, В. Парушев. Цит. съч., с. 97,158, табл. XLIV519 525; Р. Рашев, С. Станилов. Старобългарското укрепено селище при с. Хума, Разград-ски окръг. - РП, XVII, София, 1987, табл. Ь43^р Ы62_77; Р. Попов. Цит. съч., с. 65, обр. 98, с. 66, обр. 99; В. Йотов, Г. Атанасов. Скала. Крепост от X-XI век до с. Кладенци, Тервелско. София, 1998, табл. LXX, LXXI; Й. Чангова. Перник..., 20-21, обр. 10.
8 Й. Чангова. Перник..., 35-36.
9 Й. Чангова. Пак там, 35-36, обр. 423 6; Р. Рашев, С. Станилов. Старобългарското..., с. 92, табл. U7g 79; В. Антонова. Шумен и Шуменска крепост. Шумен, 1995, с. 104, обр. 10523 24 27; Р. Попов. Материали..., ТЬ-П, обр. 118В; С. Георгиева. Сред-новековното селище над развалините на античния град Абритус. - ИАИ, XXIV, 1965, с. 14, обр. 7; П. Георгиев, С. Витлянов. Архиепископията-манастир в Плиска. София, 2001, с 139, фиг. 75] 2; С. Станчев. Разкопки и новооткрити материали в Плиска през 1948. - ИАИ, XX, 1955, с. 205, обр. 23,; В. Borisov. Djadovo. Mediaeval Settlement and Necropolis (11th - 12th Century). Tokyo, 1989,99-100, fig. 107DE; Ж. Въжарова. Славяно-българското селище край село Полина, Силистренско. София, 1956, с. 16, обр. 5Е.
10 В. Йотов, Г. Атанасов. Цит. съч., табл. LXXIV, с. 84; Л. Дончева-Петкова, Л. Нинов, В. Парушев. Цит. съч., с. 91, 158, табл. XLIII; В. Borisov. Op. cit., р. 101, fig. 1Юа с; С. Михайлов. Разкопки в Плиска през 1945-1947 години - РП, III, 1948, 210-21 Собр. 372.
11 Л. Дончева-Петкова, Л. Нинов, В. Парушев. Цит. съч., 158-159, табл. XLIV537 53g и цит. там литература; Й. Чангова. Цит. съч., с. 160, обр. 1424; В. Антонова, С. Витлянов. Плиска. Западна крепостна стена - сектор север. (Археологически разкопки 1973-1975 г.). - Плиска-Преслав, 4, 1985,72-73, табл. IX6; X. Стоянова. Ранносредновековни селища в землището на с. Жилино, Новопазарска община. - Плиска-Преслав, 9,2003, с. 111, обр. 278.
12 Р. Рашев, С. Станилов. Старобългарското..., с. 93, табл. Ы19|; В. Йотов, Г. Атанасов. Цит. съч., табл. LXXX151.
13 К. Шкорпил. Абоба - Плиска. Альбом. - ИРАИК, X, 1905, табл. LIX28.
14 Й. Чангова. Средновековното селище над тракийския град Севтополис XI -XIV век. София, 1972, с. 81, обр. 70; Средновековни оръдия на труда в България. - ИАИ, XXV, 1962, с. 45, табл. Ш2; В. Йотов, Г. Атанасов. Цит. съч., с. 84, табл. LXXIV.
15 С. Михайлов. Разкопки в Плиска...,с. 211, обр. 37,рРазкопки назападнатапорта в Плиска. - ИАИ, XXXIV, 1974, с. 236, обр. 33. Г. Джингов. Крепостга Бял град при Преслав. - ИАИ, XXVII, 1964, с. 26, обр. 116; С. Станчев. Материали от Дворцовия център в Плиска. - ИАИ, XXIII, 1960, с. 34, № 153, обр. 5Б4, с. 36, № 204, обр. 6Б)5, с. 41, №313, обр. 8В20.
Железни предмета от дворцовия център на Плиска (края наХ—Х1 век) 329
16 Г. Джингов. Цит. съч., 30-31, обр. 17е; С. Михайлов. Разкопки на..., с. 236, обр. 33; Т. Балабанов. Жилища покрай северната и източната крепостна стена в Плиска. - Плиска-Преслав, 5, 1992, с. 161, табл. В. Иванова. Южната порта на Въ-
трешния град в Преслав, нейният градеж и архитектурен тип. - ПАИ, XXI1, 1959, с. 150, обр. 16; Разкопки на Аврадака в Преслав.-РП, 111, 1948, с. 23, обр. 11; Р. Рашев, С. Станилов. Цит. съч., с. 93, табл. Ы193; С. Станчев. Цит. съч., с. 36, № 218, обр. 6В15.
17 С. Михайлов. Разкопки на..., с. 236, обр. 345; Й. Чангова. Перник..., 162-163, обр. 144] 3; С. Станчев. Разкопки..., с. 205, обр. 234, с. 208, обр. 253;; В. Иванова. Разкопки на Аврадака .., с. 20, обр. 11; В. Йотов, Г. Атанасов. Цит. съч., табл. LXXX155.
18 К. Тотев. Зооморфни катинари от средновековна България. - ППИК, 2, 1990, 247-258 и цит. там литература.
19 Л. Огненова, С. Георгиева. Разкопки на манастира Под Вълкашина в Преслав. -ИАИ, XX, 1955, 408-409, обр. 56; Й. Чангова. Перник..., 161-162, обр. 143] 26 7; В. Йотов, Г. Атанасов. Цит. съч., с. 85, табл. LXX1X.
20 В. Йотов, Г. Атанасов. Цит. съч., 93-94, табл. XCV113OO 302; Й. Чангова. Сред-новековното селище..., 119-120, обр. 97, 3; Средновековни оръдия..., с. 150, обр. 1296; П. Георгиев, Т. Михайлова. Некрополът при Кръглата църква в Преслав. (Разкопки през 1969-1973 г.). - Плиска-Преслав, 6, 1993, с. 167, обр. 217 17А; С. Витлянов. Но-вооткрити метални кръстове в Преслав. — Бог и цар в българската история, Пловдив, 1996, с. 103, табл. П3 4.
21 В. Йотов, Г. Атанасов. Цит. съч., 93-94.
22 В. Йотов. Въоръжението и..., с. 28, табл. XVII.
23 Пак там, с. 28, табл. XVIII.
24 Пак там, с. 29, табл. XXI.
25 Р. Рашев, С. Станилов. Цит. съч., 90-91; С. Витлянов. Старобългарското въо-ръжение. София, 1996, с. 90; В. Йотов, Г. Атанасов. Цит. съч., с 202,204,232.
26 В. Йотов. Цит. съч., 28 29.
27 В. Парушев. Средновековен меч от Поповско (края на X - началото на XI век). - Археологически вести, 1999, 1,31-32.
28 В. Йотов. Цит. съч., с. 42, табл. 8.
29 В. Иванова. Южната порта..., с. 150, обр. 16; Р. Попов. Материали..., 78-79, обр. 119ц; Р. Рашев, С. Станилов. Цит. съч., с. 93, табл. LIIg2 84; Л. Дончева-Петкова, Л. Нинов, В. Парушев. Цит. съч., с. 114, табл. LVI1767_773.
30 Л. Дончева-Петкова, Л. Нинов, В. Парушев. Цит. съч., с. 104, обр. 134, табл.
xlixm2.
31 И. Захариев. Южната крепостна стена на Плиска и некрополът, открит до нея. (Разкопки през 1971-1974 г.). - Плиска-Преслав, 1, 1979, 117-118, обр. 27; П. Георгиев, С. Витлянов. Архиепископията...,с. 137, фиг. 706; С. Георгиева. Средновековното селище..., 16-17, обр. 113; Р. Рашев, С. Станилов. Цит. съч., с. 93, табл. LIIg08I; Л. Дончева-Петкова, Л. Нинов, В. Парушев. Цит. съч., табл. XL1X63^637, LVII775.
32 В. Йотов. Въоръжението и..., с. 136 и цит. там литература.
33 Й. Чангова. Средновековниоръдия .., с. 185, обр. 174]; Р. Попов. Материали..., 69-70, обр. 118.
34 Й. Чангова. Перник..., с. 21, обр. 11.
35 Т. Михайлова. Сфероконуси от Плиска. - Археология, 1987,1, 15-23.
330
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
Каталог на находките
Кат. № Пол. № Обр. Наименование на предмета Форма и състояние на предмета Размери Местонамиране
1 2 3 4 5 б 7
1 509 8, Връх на стрела — 1 бр. Горяла, полуразрушена, счупе-на на две. Плоско ромбовидно острие, издължено към шипа, с пръстен. Дълж. 7,8 см, дълж. острие 4,5 см, шир. 2 см, деб. до 0,5 см. Кв. 160 д, яма под пом. 1-2 от сграда 2, дълб. 2,40-2,70 м.
2 595 82 Връх на стрела -1 бр. Корозирала. Плоско ромбовидно острие с издължен връх към шипа, без (?) пръстен. Дълж. 9,5 см, дълж. острие 5,5 см, шир. 2,5 см, деб. до 0,4 см. Кв. 129 д, дълб. 0,65 м.
3 1054 8} Връх на стрела -1 бр. Горяла, върхът на шипа огънат. Плоско ромбовидно острие, издължено към шипа, с пръстен. Дълж.7,6см,дълж. острие 4 см, шир. 1,9 см, деб. 0,3 см, диам. пръстен 0,45 см. Кв. 153 и, дълб. 0,95 м,пред сграда 2, пом. 8-10.
4 1107 84 Връх на стрела -1 бр. Горяла, полуразрушена, шипы отчупен. Острието с форма на "лястовича опашка". Зап.дълж.6см, дълж. острие 3,5 см, шир. между перата 3,4 см, шир. перо 0,7 см, деб. 0,7-0,9 см. Кв.160е,яма1,под сграда 2, пом. 3.
5 794 85 Лезвие на меч -1бр. Горяло, полуразрушено, отчупено по единия ръб и в двата края. Лезвието е с два режещи ръба, стеснено към върха и заоблено. Слаби следи от канал. Зап. дълж. 32 см, шир. 2-4,9 см, деб до 0,4 см. Кв., дълб., с-1,55 м, 3-1,00 м.
6 659 86 Халка-1бр. Горяла. Кръгла, затворена с чети-риыълно сечение. Външ.диам.3,9см, сеч. от 0,7x0,5 до 0,5x0,3 см. Кв. 137 е, яма, дълб. 1,55 м.
7 824 87 Халка -1 бр. Корозирала. Затворена, с непра-вилна овално-елипсовидна форма и четириъгьлно сечение. Дълж. 5,1 см, шир. 2,3-1,4см,сеч. 0,5x0,5 см. Кв. 160 з, дълб. 1,05 м, сграда 2, пом. 7-8.
8 926 88 Тока с шип — 1 бр. Корозирала. Правоъгьлна, със заоблени ыли и плоско сечение, с плосък подвижен шип. Дълж. 5,1 см, шир. 4,4 см, сеч. 0,6 х 0,3 см, дълж. шип 5 см. Кв. 153 з, дълб. 0,70 м, пред сграда 2, пом. 7-8.
Железни предмети от дворцовия център на Плиска (края наХ—Х1 век) 331
1 2 3 4 5 6 7
9 1019 89 Зъбалец от юзда -1 бр. Корозирал. Издължен, леко извит, с четириъгълно сечение и плоски краища, огънати в малки халки, в който е вмъкната по една подвижна кръгла халка с четириъгълно сечение. Цяла дълж. 19 см. Дълж. зъбалец 14,4 см, сеч. 0,7x0,7-0,5 см, диам. отвор 0,7 см, диам. халки 3,5 и 3,4 см,вътр. диам. 2,2-2,5 см, сеч. 0,6x0,5 см. Кв. 137 и, дълб. 0,85 м.
10 478 8,о Подкова -1 бр. Корозирала. Част от едната половина, дъговидна, см следи от отвор. Зап. дълж. 7,1 см, шир. 3,2-5 см, деб. до 0,4 см. Кв. 105 г, дълб. 1,05 м, сграда 1.
11 765 8ц Подкова (?) -1бр. Горяла. Плоска пластина, отчупе-на - запазена част от ръб, извит вдълбокадъга. Зап. размери: 5,8x5,8 см, деб. до 0,8 см (налепи). Кв.175д-южна половина, дълб. 0,50 м, сграда 2, пом. 3.
12 1058 8]2 Подкова -1бр. Корозирапа. Дъговидна, с отчу-пени краища и следи от отвор. Зап. дълж. 5,5 см, шир. 2,9-2,4-1,9 см, деб. 0,2 см, диам. отвор 0,5 см. Кв. 137 ж, дълб., до отухлени петна.
13 511 — Пластина -1 бр. Горяла, полепнала с хоросан. Обезформена - леко огъната с отчасти запазен дъговиден вън-шен ръб. Зап. размери: 8,4x8,5 см, деб. 0,3 см. Кв160д,яма,дълб. 2,40-2,90 м, под сграда 2, пом. 1-2.
14 564 — Пластина -1 бр. Силно корозирала. Плоска, леко огъната, отчупена. Зап. размери: 6,5x4,9 см, деб. 0,4 см. Кв. 113 г- 105 с дълб. 0,78-1,47 м, сграда 1.
15 709 — Пластина -1 бр. Корозирала. Плоска, отчупена, със следи от два отвора. Зап. размери: 6,1x4,2 см, деб. 0,3 см, диам. отвор 0,4 см. Кв. 89 г, дълб. 0,68 м (землянка)
16 715 — Пластина -1 бр. Корозирала. Дъговидно огъната, прегъната, отчупена, с един отвор. Зап. размери:7,7х4,9 см, деб. 0,3 см, диам. отвор 0,4 см. Почистване на плочници и тухлена настилка.
17 717 — Пластина -1бр. Силно корозирала. Плоска, отчупена. Зап. размери: 7x6,6 см, деб. 0,5 см. Кв. 175 е, южна половина, дълб. 0,60 м, сграда 2, пом. 3.
18 780 а, 6 Фрагменти от пластини - 5 фрагмента от един предмет. Горели, безформени, плоски, от-чупени. Зап. размери: -7,1x4,4-2-1,6 см, деб. 1,1—0,8 см -1 бр.; а) 3,3x1,6 см, деб.0,3—0,2 см; 6) 3 броя малки късове. Кв. 121 д, дълб. 1,20 м (землянка).
332
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
1 2 3 4 5 6 7
19 792 - Фрагмента от пластини -Збр. Силно корозирали. Плоски, отчу пени, безформени. Зап. размери: 6,2x5 см; 4,2x5 см;2,7х2,5 см; деб. 0,4 и 0,3 см. Кв. 121 ж, дълб. 1,15 м
20 808 — Пластана -16р. Корозирала. Плоска, отчупена, с един запазен дътовиден ръб. Зап. размери: 4,1x3,3 см, деб. 0,2-0,3 см. Кв. 153 ж, дълб. 0,80-1,05 м, почистване на настилка с ломени камъни пред сграда 2, пом. 4-6.
21 813 - Пластина -16р. Корозирала, плоска, отчупена. Зап. размери: 2,7x2,5 см, деб. 0,3 см. Кв. 129 ж, дълб. 0,85 м
22 823 — Пластини -36р. Корозирали, плоски, отчупени. Зап. размери: 7,3x3,4 см, 7,9x3,7 см, 3,6x2,9 см, деб. 0,4,0,5,0,7 см Кв. 160 з, дълб. 1,05 м, сграда 2, пом. 7-8.
23 830 — Пластини -5 бр. (фрагменти отедна подкова ?) Горял предмет, счупен на 5 фрагмента. Плоськ, външните ръбове отчасти запазени - дъговидни, следи от отвори. Зап. размери: 3,7x2,7 см, 3x3 см, 3,2x2,1 см, 2,7x2 см, 2,6x1,7 см, деб. 0,5-0,6 см. Кв. 160 е, северна половина, дълб. 1,20 м, сграда 2, пом. 3.
24 853 Пластина -16р. Корозирала, плоска, отчупена. Зап. размери: 8,4x6,2 см, деб. 0,3-0,2 см. Кв. 153 е, дълб. 0,85-1,05 м, почистване настилка с ломени камъни пред сграда 2, пом. 4.
25 954 — Пластана с отвор-16р. Корозирала. Отчупена и огъната дъговидно, със следи от един отвор. Зап. размери: 7,8x5,7 см, деб. 0,3 см. Кв. 153 з, дълб. 0,90 м, пред сграда 2, пом. 6-8
26 850 3, Нож -16р. Горял, полуразрушен, счупен на 4 фрагмента. Запазена форма - широко лезвие с шип за прикрепване на дръжка; режещият ръб е извит за оформяне на върха, а заднияте почти прав. Цяла дълж. 17,4 см, дълж. лезвие 11,4 см, шир. 3,4 см деб. до 0,8 см. Кв. 175 ж, дълб., сграда 2, пом. 7.
27 394 32 Нож-16р. Корозирал, краищата отчупени. Лезвието е с дътовиден заден ръб, към единия край са запазени следи от отвор за прикрепване на дръжката. Зап. дълж. 11,3 см, шир. 1,9 см, деб. 0,4 см. Кв. 121 г, дълб. 0,25 м.
28 491 Зз Нож -1 бр. Силно корозирал. Лезвието с отчупена задна част. Зап. дълж. 9 см, шир. 1,5 см, деб. 0,4 см. Кв. 113 г, дълб. 1,23 м,сграда 1.
Железни предметы от дворцовая център на Плиска (края на XXI век) 333
1 2 3 4 5 6 7
29 575 3, Нож-1бр. Корозирал. Лезвието е запазено, шипът отчупен почти до основата. Зап. дълж. 9,5 см, дълж. лезвие 9 см, шир. 1,4 см, деб. до 0,4 см. Кв. 113 д, дълб. 0,30 м.
30 851 35 Нож -16р. Корозирал. Запазен цял, лезвието с шип за прикрепване на дръжка. Дълж. 13,3 см, дълж. лезвие 9 см, шир. 1,4 см, деб. до 0,4 см. Кв. 153 е, дълб. 0,85-1,05 м, разчистване на настилка с ломени камъни пред сграда 2, пом. 4.
31 961 36 Нож-16р. Корозирал. Запазена форма - лезвие с шип, отчупени в краищата. Зап. дълж. 11 см, дълж. лезвие 9,3 см, шир. 1,4 см, деб. до 0,5 см. Кв 137 з, дълб. 0,85 м.
32 398 3, Нож -1 бр. Корозирал. Лезвие с отчупен шип. Зап. дълж. 7,4 см, шир. 1,2 см, деб. до 0,4 см. Кв. 129 г, дълб. 0,40 м.
33 458 38 Нож -16р. Корозирал. Върхът на лезвието леко отчупен, както и шипът близо до основата. Зап. дълж. 7,4 см, дълж. лезвие 6,5 см, шир. 1,1 см, деб. до 0,3 см. Кв. 129 г, дълб. 1,30 м.
34 653 39 Нож-16р. Корозирал. Лезвието запазено, а шипът отчупен в основата. Зап. дълж. 7,7 см, шир. 1,5 см, деб. до 0,5 см. Кв. 160 е, яма 1, под входа между пом. 3-4 на сграда 2.
35 729 3jo Нож-16р. Корозирал. Тясно лезвие с отчупен шип от основата. Зап. дълж. лезвие 8,1 см, шир. 1 см, деб до 0,4 см. Кв. 137 ж, дълб. 0,80 м.
36 732 Зц Нож-16р. Силно корозирал. Лезвието с леко отчупен връх, а шипът отчупен от основата. Зап. дълж. 6,8 см, шир. 0,9 см, деб. до 0.5 см. Кв. 129 ж, дълб. 0,95 м.
37 759 - Нож-16р. Горял. Запазена част от лезвието, шипът отчупен. Зап. дълж. 7,3 см, шир. 1,1 см, деб. до 0,6 см. Кв. 97 е, дълб. 0,70 м.
38 935 31з Нож -16р. Корозирал. Върховете на лезвието и шипа леко отчупени. Зап. дълж, 10,3 см, дълж. лезвие 7,3 см, шир. 1,3 см, деб. до 0,4 см. Кв. 121 ж, дълб. 0,40 м.
39 731 Зр Нож — 1 бр. Корозирал. Запазено лезвието и малка част от шипа. Зап. дълж. 5,7 см, дълж. лезвие 5,2 см, шир. 1см, деб. до 0,3 см. Кв. 129 ж, дълб. 0.95 м.
334
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
1 2 3 4 5 6 7
40 807 *14 Нож -16р. Горял. Върхът на лезвието леко отчупен, шипы - от основата. Зап. дълж. 6,2 см, шир. 1 см, деб. до 0,3 см. Кв. 153 ж, дълб. 0,80-1,05 м, почистване настилка сломени камъни пред сграда 2, пом. 4-6.
41 985 *15 Нож -16р. Корозирал. Лезвие с леко отчупен връх, запазена малка част от шипа. Зап. дълж. 6,3 см, дълж. лезвие 5,9 см, шир. 1,1 см, деб. до 0,6 см. Кв. 81 д, дълб. 0,40 м
42 861 *16 Нож-16р. Корозирал. Лезвие с отчупен връх и запазен шип. Зап. дълж 9,4 см, дълж. лезвие 4,6 см, шир. 1,4 см, деб. до 0,4 см. Кв. 160 е, яма 1 под сграда 2, в пом. 3
43 862 *17 Нож-1 бр. Горял, полуразрушен. Запазена част от лезвие. Зап. дълж. 5,9 см, шир. 1,8 см, деб. до 0,7 см. Кв. 160 е, яма 1 под сграда 2, пом. 3.
44 946 *18 Нож -1 бр. Корозирал. Върхът на лезвието отчупен, шипы цял. Зап.дълж.12,8см, дълж. шип 4,9 см, шир. 1,7 см, деб. до 0,5 см. Кв. 153 з, югозападен ъгъл, дълб. 0,70 м, пред сграда 2, пом. 8.
45 704 44 Ножица—1 бр. Горяла, полуразрушена. Запазена работната част с отчупени върхове - две пластини заните-ни една върху друга, дръжките отчупени. Зап. дълж. 7,4 см, 5,3 см; зап. шир. 1,4 см, 1,2 см, 0,8 см; деб. 0,6 см, 0,4 см, 0,2 см. Кв. 105 е, дълб. 0,72 м.
46 798 Ножица -1 бр. (2 фрагмента). Горяла, полуразрушена, затворена. Работните пластини са тесни с отчупени върхове, дръжките са дълги, в края с отворено "ухо", едното счупено. Зап. дълж. 15,4 см, дълж. дръжки 9 см, шир. раб. част 1,3-1,5 см, шир. дръжки 1-1,5 см, деб. до 0,6 см, диам. отвор"ухо" 1,6x2,4 см. Кв. 113д /121 д,яма съссфероконуси.
47 836 Ножица—1 бр. Корозирала. Запазена едната половина с отчупен връх на работната пластина, дръжката за-вършва с отворено "ухо". Зап. дълж. 19,9 см, дълж. дръжка 11,5 см, шир. раб. част 1-1,8 см, деб. 0,4 см, 0,7 см. Кв. 153 е, пред сграда 2, пом. 4, разчистване настилка отломени камъни, дълб. 0,85-1,05 м.
Железни предмети от дворцовия център на Плиска (края наX—XI век) 335
1 2 3 4 5 6 7
48 1028 <7 Ножица -16р. Корозирала. Запазена цяла. Работната част е от тесни пластини, едната с отчупен връх, до нита е профилирана с право-ъгълни удебелявания, дръж-ките също са профилирани и завършват с почти затворено "ухо" с кръгло сечение с офор-мена пирамида в края. Дълж. 21,5 см, дълж. раб. част 9,3 см, шир. 1,2 см, деб. до 0,3 см, сеч.дръжки0,7х0,7 см,диам."ухо"2,5х3,3 см, сеч."ухо"0,5 см. Кв. 89 ж, дълб. 0,40 м,нивотухлена настилка в югозапад-ния ъгъл.
49 755 «1 Игла -1 бр. Корозирала. Объл шип с остър връх и плоско "ухо" с малък кръгъл отвор. Дълж. 6,3 см, диам. сеч. 0,2-0,4 см. Кв. 121 г, яма, дълб. 1,90 м.
50 936 - Шип -1 бр. (игла или зъб отдарак?). Корозирал. Остър връх с овално сечение, задният край счупен. Кв. 121 ж, дълб. 0,40 м.
51 800 «2 Огниво—1 бр. Корозирало. Фрагмент, извит във форма на разтеглена буква "5", с овално сечение и остри краища. Зап. дълж. 5,7 см, диам. 0,4-0,7 см. Кв. 121 д-113 д, дълб. 1,93 м, яма със сфероконуси.
52 457 <3 Кука -1 бр. Корозирала. Единият край е с остър връх, извит в тясна дъга, другият конусовиден, кух, с останки от дръжка (?), отчупен. Зап. дълж. 6,5 см, диам. кукаО,6-0,9 см, сеч. 1-1,2 см, 0,15 см при върха. Кв. 129 г, дълб. 1,30 м.
53 996 2, Свредел (?) -1 бр. изземка? Корозирал. Издължена форма, с почти квадратно сечение, единият край завършва с плоска ромбовидна лопатка, извита под тъп ъгъл, а другият - с плоско овално разширение, с малък кръгъл отвор, отчупено. Зап. дълж. 17,8 см, сеч. 0,7x0,7 см; лопатка-2,6x0,9 см, деб. 0,3 см; овален край -зап. шир. 1,6 см, деб. 0,4 см. Кв. 81 е, дълб. 0,55 м.
54 1075 22 Свредел—1 бр. (комбиниран с изземка ?) Горял, полуразрушен. Издължена форма, с правоъгълно сечение, единият край завършва с плоска, елипсовидна лопатка, извита под тъп ъгъл (изземка ?), другият край е с ромбовиден свредел с една извивка, върхът леко отчупен. Дълж. 21,6 см, сеч. 1,1x1 см; лопатка - 2,1х1х0,5 см; свредел -1,7x1,7 см. Кв. 89 ж, яма, дълб. 2,60 м.
336
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
1 2 3 4 5 6 7
55 617 Наковалня (?) — 1 бр. Желязна сърцевина, обвита от тънък оловен пласт. Запазена пирамидална, леко овална форма. Работната част оформена като острие на секач, леко от-чупена в единия край. Задната страна неравна, запазен глух отвор, през който е преминавал закрепващият шип. Вис. 3,4 см, овал 4,5x2,7 см, ръб 3,3x1 см. Кв. 160 д, под сграда 2, пом 1-2, яма, дълб. 2,30-2,50 м.
56 668 53 Ключ (?) -1 бр. Корозирал. Издължена форма, тясна, сложно профилирана, едната половина е плоска пластина със следи от отвор в края, извит перпендикулярно, отчупен, другата част е пирамидална, със заоблен връх с кръгъл отвор. Дълж. 9,8 см, шир. 1,1 см, 0,6 см, 0,4 см, деб. 1,1 см, 0,6 см, 0,4 см. Кв. 137 д, дълб. 0,50-0,75 м.
57 587 5, Ключ (?) -1 бр. Корозирал. Пластина, огъната в средата под тъп ъгъл, отчупена, единият край със следи от отвор. Зап. дълж. 6,8 см, шир. 1,1-1,5 см, деб. 0,4 см. Кв. 129 е, дълб. 0,85 м.
58 664 55 Ключ (?) -1 бр. Корозирал. Пластина с ромбовидно разширение в средата, единият край е стеснен, извит в халка, другият - разширен, със следи от отвор, огънат перпендикулярно, отчупен. Зап. дълж. 11 см, шир. 0,6 см, 1,3 см, 1,8 см, деб. 0,3-0,4 см. Кв. 97д-е, дълб. 1,30 м, битов комплекс, помещение.
59, 59а 947, 947а V/ Ключ (?) -2бр. Ко рози рал и.Фо рмата им е подобна на предходния. 947 е с отчупен широк край, а 947а е изцяло запазен - пластината в единия край е извита перпендикулярно, с оформен правоъгълен отвор. 947: Зап. дълж. 11,9 см, шир. 1,6 см, 1,2 см, сеч. 0,6x0,8 см, деб. 0,4 см. 947а: Дълж. 13,6 см, шир. 2,1см, 1,4 см, 0,5 см, деб. 0,3-0,5 см. Кв. 153 з, югозападен ъгъл, дълб. 0,70 м, пред сграда 2, пом. 8.
60 618 62 Катинар— 1 бр. Горял. Състои се от две части, свързани неподвижно. Едната част е пирамидална от три плътно прилепени една до друга пластини с триъгълна форма и различна дебелина. Другата част е пластина с кръгли разширения с отвори в двата края, в единия отвор е закрепена първата част. Обща дълж. 8,7 см, дълж. на първата част 6,9 см, сеч. 1,8x0,9 см, 0,7х0,8см;дълж. на втората част 4,9 см, сеч. 0,7x0,9 см, О,3х1,3см,диам. отвори 0,7 см. Кв. 160 д, под сграда 2, пом. 1-2, яма, дълб. 2,30-2,50 м.
Железни пред мети от дворцовия център на Плиска (края наХ-Х1 век) 337
1 2 3 4 5 65 7
61 508 61 Катинар (?) -16р. (2 фрагмента). Корозирал, дълъг шип, извит S-видно към широкий край, отчупен, към него е прикрепена перпендикулярно тясна, дълга пластина с отчупен край, с овал-но разширение и кръгъл отвор. Дълж. 8,1 см, обща шир. 3,4 см, сеч. 0,3-0,7х0,6см. Зап. дълж. 6,5 см, сеч. 0,5x0,3 см, разширение 0,7 см, диам. отвор 0,2 см. Кв. 160 д, яма под сграда 2, пом. 1-2, дълб. 2,40-2,70 м.
62 837 6з Ключалка (брава ?) -1 бр. Корозирал. Форма - птича глава с издължено стилизирано тяло с кръгло сечение, плоско от едната страна, с няколко отвора - овал-ни и правоъгълни: на "човката", "главата" ("око"), в полусферич-но разширение към задния край, завършващ с плоска халка. Дълж. 13,3 см, сеч. 0,9 см, разшир: диам. 2 см, деб. 1,9 см, 1,5 см, отвори: диам. 1,9 см, 1,9 см (вътрешен), в"човката"0,7 см, "око"0,7х0,6см, по-лусферата 0,7x0,5 см. Кв. 153 е, пред сграда 2, пом. 4, дълб. 0,85-1,05 м, разчистване настилка от ломени камъни.
63 716 7i Кръст—1 бр. Желязо. Горял, фрагментиран. Плосък, раменете се стесняват към краищата. 4,6x3,7 см, деб. 0,5-0,7 см. Кв. 175 е, южна половина, сграда 2, пом. 3, дълб. 0,60 м.
64 1027 72 Кръст — 1 бр. Корозирал. Цял. Изработен от тясна пластина, така че да обра-зува четирите рамена от две при-лепнали пластини и ромбовидна кухина в средата. Двете страни на горного рамо са приблизително еднакви, а долното издължено. Вис. 4,2 см, шир. 3 см,сеч. Пластина 0,4x0,2 см; рамена: дълж. на горного 1,4 см, на страничните 1,2 см, на долното 2,2 см. Кв.89е, дълб. 0,70 м.
65 463 9, Пластина (от обръч ?) -1 бр. Горяла, пречупена. Плоска, леко извита в дъга, краищата отчупени. Зап. дълж 7,6 см, шир. 1,3-1,5 см, деб. 0,2-0,4 см. Кв. 121 г, дълб. 0,75 м,тухлена настилка.
66 658а 92 Пластина -2 бр. Силно корозирали с отчупени краища. а)Тесен фрагмент, леко извит в дъга. Зап. дълж. 5 см, шир. 1,6 см., деб. 0,4 см; а) зап. дълж. 9,2 см, шир. 1,1 см, деб. 0,3 см. Кв. 137 е, дълб. 1,55 м, яма.
67 852 93 Обръч - 2 бр. Корозирал. Счупен на две, с отчупени краища. Пластини огънати в дъга и под ъгъл. Зап. дълж. 6,6 см, 6,9 см, шир. 0,8 см, деб. 0,2 см. Кв. 153 е, дълб. 0,85-1,05 м, разчистване настилка от ломени камъни пред сграда 2, пом. 4.
338
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
1 2 3 4 5 6 7
68 875 Обръч - 7 бр. Силно корозирали, начупени. Пластини леко извити в дъга, вероятно част от обръч на ведро. Зап. дълж. 8,9 см, 8,2 см, 5,2 см, 5,5 см, 3,8 см, 2,3 см, шир. 0,8-1 см, деб. 0,4-0,6 см. Кв. 175 д-160 е, яма 2 под пом. 3, сграда 2.
69 481 - Пластина -1 бр Корозирала, с отчупени краища. Огъната в дъга. Зап. дълж. 4,1 см, шир. 2,4 см, деб. 0,4 см Кв. 113 г, дълб. 1,25 м, сграда 1.
70 883 - Пластина -1 бр. Корозирала, с отчупени краища. Зап. дълж. 4,9 см, шир. 1,4 см, деб. 0,7 см. Кв. 160 е-ж-175 д-е,ямаЗ, пом. 5, сграда 2, под хромела.
71 1056 Пластина -1 бр. Корозирала. Фрагмент, широкият край отчупен, огъната, запазени-ят край остър. Зап. дълж. 9,3 см, шир. 0,4-0,7 см, деб. 0,2-0,4 см. Кв. 153 и, дълб. 0,95 м, пред сграда 2, пом. 8-10.
72 1069 Предмет -1 бр. Горял, отчупен. Плосък, издъл жен, единият край с ромбовидно разширение. Кв. 137 з, дълб, подово ниво, замазка.
73 503 - Скоба -1 бр. Горяла. С П-образна форма, единият край отчупен. Зап. дълж. 4,3 см, шир. 3,3 см, сеч. 0,5x0,6 см. Кв. 105 г, дълб. 0,55 м, сграда 1.
74 424 5, Шип с халка — 1 бр. Корозирали. Халката - кръгла с четириъгълно сечение, вмъкна-га в отвора, образуван от огъва-нето на широкия плосък край на шипа. Дълж. шип 11,3 см, сеч. 0,8x0,9 см, диам. отвор 1,5 см, външен диам. халка 2,8 см, вътр. отвор халка 1,2 см, сеч. халка 0,6x0,7 см. Кв. 97 г, дълб. 0,55 м, сграда 1.
75 1070 52 Панта -1 бр. Корозирала. Дебела пластина, с изтънени краища (отчупени), огъната така, че в извивката се образува елипсовиден отвор, след който краищата са при-лепнали плътно, а върховете са извити встрани, навън. Зап. дълж. 9,4 см, шир. 2,9 см, 1,3 см, деб.1,2-1,3см,деб. пластина 0,6-0,8 см. Кв. 137 з, дълб. подово ниво, замазка.
76 588 95 Клин -1 бр. Горял. Фрагмент с отчупен връх. Овално сечение. Зап. дълж. 14 см, сеч. 1,2x1,9 см. Кв. 129 е, дълб. 0,80 м.
Железни предметы от дворцовия център наПлиска (края наХ-Х1 век) 339
Обр. 1. План на разкопаната през 1980 г. площ в Дворцовия център
340
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
Обр. 2. Занаятчийски инструмента: 1) свредел; 2) изземка; 3) наковалня
Железни предмети от дворцовия център на Плиска (края на X-XI век) 341
Обр. 3. Ножове
342
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
Обр. 4. Битови предмети: 1) игла; 2) огниво; 3) кука; 4-7) ножици
Железни предмети от дворцовия център на Плиска (края наX-XIвек) 343
Обр. 5. Панти и ключове: 1) клин с халка; 2) панта; 3—7) ключове
344
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
Обр. 6. Части от врати и приспособления за заключване: 1—2) катинари; 3) брава
Обр. 7. Кръстове
Железни предмети от дворцовия център на Плиска (края на X XI век) 345
Обр. 8. Въоръжение, принадлежности за ремъци, конска сбруя: 1—4) апрели; 5) меч; 6-7) халки; 8) тока; 9) зъбалец от юзда; 10-12) подкови
346
Тонка Михайлова, Станислав Иванов
Обр. 9. Обръчи и клин: 1—4) обръчи от дървено ведро; 5) клин
Обр. 10. Пирони
347
IRON OBJECTS FROM THE PALACE CENTRE OF PLISKA (LATE 10™ - 11™ CENTURY)
Tonka Mihailova and Stanislav Ivanov
(abstract)
In 1980 excavations were made in the Palace centre of Pliska west of the Throne palace. A great number of archaeological finds were discovered, including various iron objects. According to the archaeological observations and coins they are dated to the late 10th - 11th century. According to their purpose they are divided into several groups: handicraft tools, everyday life objects, parts of doors and locking mechanisms, crosses, arms, decorations of straps and horse equipment. The remains of iron production suggest that most metal objects were made in Pliska. They have parallels in other Bulgarian settlements from the mid-10th -11th century. The evidence obtained from the excavations and the materials in question embellish the existing picture of the intensive life going on in the trade and handicraft quarter which developed in the centre of Pliska during this period.
348
ОГНИВО С БРОНЗОВА ДРЪЖКА ОТ ПЛИСКА
Радослав Василев
Предмет на това изследване е непозната досега у нас находка на малката бронзова металопластика1. В нея откриваме силно стилизирани зооморфни изображения и схематизирана антропоморфна фигура. Поради това тя е от важно значение за материалната култура на ранното ни Средновековие.
Предметът е огниво с излята от бронз дръжка и желязна ударна пластинка2. От територията на съвременна България досега е известно само едно огниво с бронзова дръжка, публикувано преди двадесет години3.
Намирането на тези екземпляри постави редица въпроси, някои от конто бяха разрешени в публикацията на Ст. Станилов, а други по обективни причини остават открити и вероятно няма да бъдат окончателно решени и след тази публикация.
В голяма статия за огнивата с бронзови дръжки Л. А. Голубьова преди четири десетилетия въвежда в научната литература и прави класификация на почти всички известии дотогава огнива с бронзови дръжки4. Преди десетилетие вече
Н1|1111|1111|1111|1111|1111|1111||||||||||||||||||||||
Обр. 1. Огниво с бронзова дръжка от Плиска (сн. Красимир Георгиев)
Огниво с бронзова дръжка от Плиска
349
удвоеното количество от тези огнива даде основание за още една публикация, заедно с А. Б. Баренов, която в най-общи линии допълва написаното по-рано5. Мястото на огнивото от Плиска в тази общоприета класификация и обяснение-то на намирането му у нас е задачата, която трябва да разреша.
Ареалът на разпространение на този вид огнива е твърде широк — от района на реките Горна Волга и Кама и поречието на р. Об в Западен Сибир до България на югозапад и Прибалтика, Скандинавия и Германия на запад6.
Пръв проявява интерес към тези огнива преди 75 години И. Клеве7. Той събира публикувани находки от този вид и прави класификация на известните дотогава огнива с бронзови дръжки. По изображенията на бронзовата дръжка ги раздела на 5 групи8. Основният свод на тези огнива и класификацията, която сега се използва, прави Л. Голубьова9. Тя събира точно 100 екземпляра (всички известии до него момент) и определя началната дата на производството им — края на IX — началото на X век. Тяхната поява е свързана с развитието на мета-лургията и обработката на бронза в земите по бреговете на р. Кама, а така също и в Среднего Зауралие (Западен Сибир)10. Според норвежката изследователка Я. Петерсен, разпространените на Запад огнива от типове В и С (единствените по класификацията на Клеве, намирани в Северна Европа) могат да попаднат най-рано там във втората половина на X век (по-ранни на Запад няма). Докато при ранните огнива реалистичните черти на изобразените животни преобла-дават, то в най-късните те се превръщат в орнаментална схема11. Най-ранните типове огнива се появяват в земите по р. Кама, където се извършва избиране и стандартизацията на образците, конто след това стават прототипи на предмети-те с масово изработване12.
Само за три десетилетия след 1964 г. броят на огнивата почти се удвоява. През 1993 г. авторът с най-големи заслуги към изследването на тези предмета Л. Голубьова, отново се връща към тях. Тя има на разположение вече 193 екземпляра (намерените на Запад — в Скандинавия и Германия са достагнали 35), като струклурата на класификацията, направена през 1964 г., е запазена. Само е увеличен броят на групите, типовете и вариантите13. Вече е включено и намереното в България огниво14. Уточнено е времето, когато спира тяхното производство и те изчезват в много кратко време, заменени с железните с овал-на форма или на кравай със завити навътре краища. Това е първата половина на XI век, когато спира производството и на много други предмета от бронз15 и в земите на фино-угрите навлиза и трайно се установява нов етнос - славяните.
Само отделни екземпляри огнива с бронзова дръжка са намерени на юг и югозапад от първоначалното им място на производство и разпространение - поречието на р. Кама16. Бронзови огнива са открити във Волжка България17 и в ареала на салтово-маяцката култура18 и още по на запад — в днешна Молдова19.
С намирането на нашия екземпляр броят на засега известните от територията на съвременна България огнива с бронзова дръжка се удвоява. Въпреки
350
Радослав Василев
това огнивата от България представляват около половин процент от общия им брой. Потвърждава се изказаното от Ст. Станилов предположение, че бъдещите археологически проучвания или “случайността” ще предоставят нови находки20.
Разглежданото огниво е отлично запазено - липсва само част от ударната желязна пластинка (около 1 см) (обр. 1). Последната е корозирана - без да е засегната бронзовата част на огнивото. Тя е плоска, силно стилизирана, олеко-тена, от метал. Височина на предмета - 5,5 см; ширина - от 2,5 до 4,6 см. Де-белината е 2,5-3 мм. Желязната пластина е със заоблен край, с леко дъговидна форма на ударната част, която е вложена в бронзовата част на дръжката на 2-3 мм. Нейната дебелина е от 1 мм в краищата до 3 мм в средата. Дължината е 4,5 см, а ширината - от 0,5 до 0,8 см. Долната част на дръжката е с трапецевидна форма с размери - дължина 4,6 см на страната откъм желязната пластина и 4 см в горната си част. Ширината е 1-1,1 см. Дебелината на бронзовата част е 2 мм.
Дръжката на огнивото е композиция от зооморфни изображения и схемати-зирана антропоморфна фигура. Появата на човешка фигура в центъра на ком-позицията не е нова за изделията от този вид. Нового е схематичного изображение на човек. Докато при огнивата с по-ранна датировка човешката фигура е представена реалистично, макар вече да е стилизирана, то при разглежданото огниво тя е толкова схематизирана, че с голямо колебание приемам тези очертания за изображение на човек. Неговото място в композицията е централно. Представените симетрично от двете страни, срещуположни едно на друго, животни са много стилизирани и също с условност са определени от мен като кучета, конто преследват дивеч (?). Сюжетът на тази сцена несъмнено е ловът, като семантиката на включените в нея фигури е отражение™ на потребностга на времето, в което е създаден предметът. Човекът, с доминиращата му същ-ност в света, е в центъра на композицията и това определя мястото на другите участници в нея. Подчинеността и зависимостта на кучето и дивеча са второ-степенни реалности в сюжета. Без тях ловът не би бил възможен и затова, макар и да са отстрани, тяхното място в композицията не може да бъде изключено.
При датирането на огнивото трябва да се имат предвид екземпляри с подобен сюжет. Подобно огниво е намерено в басейна на р. Кама в Чардинска околия. При него човешката фигура е схематизирана и се различава много от реалистичните човешки изображения от други огнива с бронзови дръжки. За него е дадена сравнително тясна датировка - втората половина на X век. След средата на XI век огнивата с бронзови дръжки не се срещат, т.е. не се произ-веждат. Единични екземпляри на огнива с бронзови дръжки са намирани във фински погребални паметници от Поволжието дори в XIV век.
Горната част на огнивото е тази, която дава възможностга за неговата характеристика. Тя е с арковидна форма, получена при отливането на силно стили-зираните глави и фигури на животни и схематизираното човешко изображение. Стилизацията е толкова голяма, че е трудно със сигурност да бъде определен
Огниво с бронзова дръжка от Плиска
351
видът на животните. Двустранността на използвания за прототип модел е дала възможност на средновековния майстор да се освободи от много подробности и да спести метал. Пространството между стилизираните фигури на животните от двете страни е освободено от части оттелата им. Изоставено е моделирането на задължителните два, а понякога и три отвора в средата, конто са с различна форма - от кръгла, през триъгьлна до ромбовидна21.
Стълбчето от бронз в най-горната част на огнивото не е зачистено. То няма функционално предназначение както при други модели. Оставеният в тази част отвор (петлик) е за окачване на огнивото. В този си вид издаденото над силуета стълбче може да бъде използвано за завързване при необходимост. Приемам, че този вид огнива са се носели в торбички. Части от тяхната материя са намерени полепнали при някои екземпляри, открити в погребални комплекси. По такъв начин са се носели и железните огнива със завити краища или с друга подобна форма. Някои модели, предимно тези с петлик, вероятно са завързвани с връв към някои части от облеклото.
Огнивото е излято в двустранен калъп, който е бил прецизно изработен. Няма следи от дообработка по външния и вътрешния ръб след изваждането от калъпа. Желязната пластина е вложена много фино в трапецовидната бронзова част.
Много е важно при изследването на находката да бъде определен видът на животного, което е моделирано от двете страни на дръжката. Както вече изтък-нах, поради голямата стелен на стилизация той трудно може да се установи със сигурност. Симетричностга на дръжката дава възможност фигурите на животните да бъдат разположени в такава поза, която по най-пестелив начин да позвали тяхното изобразяване. В горната арковидна част на разглежданото огниво може да видим глава на животно, стилизирано до крайна степей. Може само да бъде изказано предположение при наличието на дълга шия, че те са като на сърна или кон. Последните обаче са с къси стьрчащи уши, конто в случая не са изобразени и подобно определяне трябва да отпадне. В двете представени животни от долната част на огнивото можем да разпознаем куче, което преследва дивеч. Дивечът трябва да е сърна (?) в арковидната част на огнивото, представена съвсем схематично само със стилизирани шия и глава.
По-ясно предположение може да бъде направено за животните в долната част на арката. С много условност предполагам, че стилизираните там животни са кучета. Двете животни са маркирани само с ушите си от външната страна на арковидната рамка. По-големите издатъци от вътрешната страна може да се приемат за предни крака. Естествено е, че при такова тълкуване на изобразени-те “кучета” те да са противоположно обърнати - едното нагоре към главата на “преследваното” животно с дългата шия, а другого надолу към широката част на бронзовата пластина. Трябва да отбележа, че издадените извън силуета уши на стилизираните кучета отдясно и то на горната двойка са по-малки от остана-лите. Те са с ширина 2 мм, докато другите три чифта са широки по 3 мм. Това е недоусъвършенстване от страна на средновековния майстор, изработил калъпа.
352
Радослав Василев
То обаче се компенсира с другите художествени постижения при осъществява-нето на почти изящната стилизация. Това майсторство показва продължителна традиция в това производство и също е аргумент, който подкрепя гю-късната дата на изделието.
При условие, че определянето на животните е вярно, може да бъде изра-зено голямо удовлетворение за постигнатото от древния майстор — сполучлива стилизация и художестве но майсторство при симетричното им разполагане в основите на арката.
С определянето на вида на животните и начина им на изобразяване трябва да се търси мястото на огнивото в класификацията на Л. А. Голубьова. Най-общо то може да бъде отнесено към втора група на две обьрнати едно към друго животни22, без да има основания да бъде поставено към нито една от 6-те групи (таблица I) на така групираните от нея изображения на животни. Почти всички изображения са на коне, мечки, птици, а на определените от мен като кучета (?) животни в тези групи не би могло да бъде намерено място. При нито едно от дадените за илюстрация огнива животните не са стилизирани до така-ва степей както в разглежданото. Поради това може да бъде изказано мнение, че нашият екземпляр е уникален и би могло да бъде определен в отворената класификация на Л. А. Голубьова като следващата, 7-ма група. При такова положение засега паралели сред огнивата с бронзова дръжка не могат да бъдат намерени и е обяснимо да търся аналогии на стилизираните тела на кучетата. Оттам би могло да се направи предположение за произхода на огнивото при евентуалното откриване на такива паралели. При условие, че се намерят такива аналогии в старобългарското изкуство, ще мога да бъда по-категоричен, че то е произведено в нашите земи през ранното Средновековие На практика това обаче е малко вероятно, след като предметът засега е единствен.
Л. Голубьова счита, че огнивата имат своето самостоятелно място сред ар-хеологическите паметници от края на първото - началото на второго хилядо-летие сл. Хр. Особено важно е да се подчертае, че те нямат аналози сред едно-временните изделия от бронз на славяните и другите европейски народи или сред съседните на региона народи на Сибир23. Този извод на изследователката не бива да се абсолютизира и да се стига до убеждението, че предметите биха могли да бъдат произвеждани и другаде, а не само в басейна на р. Кама. Все пак, докато не бъдат открити сигурни данни за производство в други региони, по-правилно ще е да не се правят опити да се “откриват” нови производствени центрове заради единствен предмет. По-скоро трябва да бъде търсен пътят и начинът, по който са достигнали до местонамирането им далеч от производственна център, а също така и времето, когато са ползвани там. Аргументите за това са малко и, както е в такива случаи, не са категорични.
Находката от Плиска определяй като случайна, каквито са и известен брой от огнивата, привлечени в статиите на Л. А. Голубьова. В археологическа среда са намирани огнива най-вече в гробове, предимно на мъже, войни и търго-
Огниво с бронзова дръжка от Плиска
353
вци, рядко в гробове на жени. Намирани са и извън тях - в селища, светилища, жертвени комплекси24. Като има предвид откритото в 1984 г. от Северозападна България огниво с бронзова дръжка, което разширява ареала на разпростране-нието им, заедно с подобното на него, намерено в Молдова (некропола Кепре-рия, близо до Ханско)25 далеч на юг - югозапад от центъра на производството им, Голубьова ги свързва със старобългарската култура от края на X век. В намирането им в тези земи тя вижда връзките на тези български територии с регионите на родственото им население от Волжка България, което е в непосредствен контакт с басейна на р. Кама и живеещите там по това време (края на първото — началото на второго хилядолетие) угрофински племена (веси, морд-ви и други)26. Тя счита огнивата за подражания: отливки на образци от района на р. Кама27. Така авторката не е затруднена да се изкаже и за тяхната датировка в края на X век.
От своя страна Ст. Станилов също посочва като горна граница за дагиров-ката на огнивото от с. Якимово X век28. Такава е и горната граница на датиров-ката на намереното в Молдова подобно огниво. При такова единство не може да не се има предвид тази граница и за разглеждания в случая предмет, но като долна. Крайната стилизация на животинските фигури от разглежданото огниво обаче с много по-голяма вероятност го поставя в XI в., т.е. времето, когато са произведени последимте огнива с такива дръжки.
Направеният анализ за датировката на огнивото дава основание то да бъде поставено във времето, когато са произвеждани последните предмети от този вид, примерно края на X век или началото на XI век. Така в зависимост от бьр-зината на пренасянето му на Запад, може приблизително да бъде определено и времето, когато то попада в България, но то е не по-късно от средата на XI век. По това време животът в Плиска замира и е малко вероятно след това там да е битувал човекът, който го е притежавал и донесъл от Изток. Не може да се из-ключи и хипотезата за случайно попадане на огнивото в Плиска като предмет, който е лесно преносим и привличащ внимание. Най-малко вероятно е пред-метът да е произведен някъде в средновековните български земи. Намерените досега само два и то твърде различии екземпляри не дават основание за такова допускане, още повече, че и прабългари, и славяни са ползвали железните (сто-манени) огнива с различна форма - най-често краваевидни със завити краища и овални. И източните славяни при проникването си във Волжко-камския регион носят със себе си такива огнива29 и това може би е основната причина да престане производството на огнивата с бронзови дръжки.
Важно е да бъде этбелязано, че макар и немного на брой огнивата с бронзови дръжки, намерени на запад от Волжко-камския басейн, хронологически попадат там почти по едно и също време: в северозападната посока - в Прибалтика и Скандинавия; на юг-югозапад в днешните южноруски земи, Молдова и България.
354
Радослав Василев
На север-северозапад те са по-голям брой (35). Поради това някои от фин-ландските изследвачи, на чиято геритория са намирани най-често бронзови огнива, считат, че те са изработвани в Западна Финландия31 още в първата половина на X век. Намерените на юг-югозапад огнива с бронзови дръжки са единични екземпляри и поради това поне засега не може да се гърси тяхно производство в тези земи - днешна Южна Русия, Украйна, Молдова и България. Бъдещето е в правата си да опровергае една такава констатация.
Катотърся начина, по който са попаднали в нашите земи тези произведени далеч на изток огнива, трябва да бъде осмислена възможността и за твърде вероятния търговски път на предметите. Може би те са достигали до някой значителен градски център на югозапад (примерно Киев) и там са ставали собстве-ност на хора с различна дейност - воини или гърговци и с някои от тях достигав до нашите земи. В подкрепа на едно такова виждане може да бъде сключеният през 1006 г. търговски договор между киевския княз Владимир Светославович и волжките българи (Волжка България). Руски летопис потвърждава съществу-ването на търговски връзки и постоянно действащ търговски път между Киев и Булгар. Много важно е, че той е доказан и по археологически път със значителен брой селища с многобройно население. Животът в тях замира към средата на XII в., т.е. точно времето, когато изчезват и бронзовите огнива. Твърде вероятно е по този път да са доставяни на юг-югозапад и огнива с бронзови дръжки - някои от конто са намерени в области на запад от района на Кама и Волга, където са произвеждани през X и първата половина на XI век. Търговските връзки са един от евентуалните начини, по конто са отнесени далеч на северо-запад и запад тези характерни за региона на двете реки предмети.
Освен търговските контакти в тези хронологически рамки, IX - първата половина на XI в., е имало голямо движение на човешки маси, довършващи преселението на народите. В тези хронологически граници най-напред (най-рано средата на IX - втората половина на IX в.) на запад тръгнали маджарите, но те не са ползвали огнива с бронзови дръжки. Досега такива не са намерени в ранноунгарските паметници от това време. По-скоро те са имали железни (сто-манени) огнива. Така че при тяхното навлизане в българските земи в края на IX в. не би могло да останат подобии находки. Те липсват и в земите (Панония), в конто се настаняват (заселват) трайно унгарците в тези последни и начални десетилетия на IX и X век.
Настоящего огниво е присъщ атрибут най-вече на вбйни и донякъде на гърговци. И ако по търговски път то е достигнало до Киев или други земи на Киевска Рус, в земите на Дунавска България то би могло да попадне и като вещ на войн от последната третина на X век, може би във връзка с походите на руския княз Светослав. Не е изключено това да е станало и посредством достигналите нашите земи през първата половина на XI в. печенези. За съжа-ление огнивото не е намерено в затворен археологически комплекс в първата българска столица (вече бивша). Дали е било поставено в гроб и по неизвестни
Огниво с бронзова дръжка от Плиска
355
причини извадено от там, или пък е изгубено от притежателя си приживе, може само да предполагаме.
Достигайки до българските земи в края на X или първата половина на XI век, огнивата с бронзови дръжки не могат да получат разпространение и да ста-нат модни за това време, както някои предмета се налагат в новата среда поради своята по-добра функционалност или чисто естетаческа необходимост. В българските земи по това време няма номади, настанили се трайно, конто да имат необходимостта от такива предмети. От друга страна, необходимостга от този вид предмети е задоволена от много по-непретенциозни и по-лесно произвеж-дани стоманени огнива със завити краища. Поради това огнивата с бронзови дръжки остават единични находки. Не се прави опит да се организира производството им, както например във Волжка България. Една от причините за това може да е по-затрудненото, в сравнение с Изтока, снабдяване със суровини за бронзови сплави. Затова и в бъдеще от територията на България изглежда ще попадаме само на отделни екземпляри.
За да възникнат средища за производство на определени изделия, са необ-ходими няколко задължителни условия. Най-напред това са хората, конто ще ги ползват, и в случая това са номадите от източноевропейски степи и тези на Западен Сибир. Това е само една от посоките, към конто угрофинските племена от Волжко-камския басейн разпространяват своята продукция. На северозапад тя достига до скандинавските народи и прибалтийските племена. То се осъ-ществява по различии ггьтища — преди всичко по търговски или военни.
Като най-ранен център на това производство са се оформили земите от об-ластга на р. Кама. Такова средище се изгражда и в Западен Сибир (Зауралието). Хронологически най-късно център за производство на предмети от бронз (сред конто и на огнива) се развива в Средното Поволжие (сред волжките българи).
От това от кого и за кого е изработено разглежданото огниво зависи до-колко вярно и точно ще разтълкуваме изображенията на бронзовата дръжка. Безспорно е, че огнивото е предназначено за номади, и това е важен аргумент срещу възможността огнивото да е произведено в България, където от векове живее уседнало население. Тези номади са живеели или на земите, където е произведено (Волга и Кама), или в съседство с тях. Някои от тези съседи са преминавали в окрайнините на региона, но най-вероятно от тях не са правени опита да усвояват подобно производство.
Невъзможността да бъда категоричен при определяне вида на изобразено-то животно е причина за условността, с която ще подходя при разглеждането на изображенията и тълкуването на тяхната семантика.
Освен на чисто практического използване на огнивата, трябва да се обър-не внимание и на значението им в култово-магическите представи на техните притежатели. Изображенията на бронзовите дръжки сравнително по-рядко са антропоморфни и най-вече са зооморфни. Те са имали своя тайнствен за всеки притежател смисъл в зависимост от изображението. Идентифицирането на
356
Радослав Василев
вида на животного от дръжките дава възможност с по-голяма сигурност да се предположи къде е произведено огнивото. Това се дължи и на познаването на фауната на даден регион.
Сред тези народи може би най-голямо е значението на лова. Поради това и отражението му е всеобхватно както върху бита, така и на душевностга на ловците.
Преобладаващите зооморфни изображения на дръжките на бронзовите огнива в почти всички случаи са имали свойството да пазят тези, конто ги прите-жават. С тези вярвания те са изразявали преди всичко тотемистичните предста-ви за родствената връзка между хората и природата. При огнивата тази връзка е с изобразените животни.
На дръжката на разглежданото огниво аз виждам две кучета с едно тяло. Те са разположени противоположно едно на друго, като калъпът е бил изработен от майстора с идеята неговото изделие да задоволи потребное гите на неговите клиента. Дали това е по поръчка, или те са за потенциални купувачи, той е имал предвид по всяка вероятност техния бит, душевност, вярвания.
В нашия случай животните, изобразени на дръжката, са определени като кучета и тяхната поява е напълно обяснима, като се има предвид, че кучето е единият от основните участници в лова освен човека ездитния кон и в някои случаи ловната птица (сокол, ястреб). Освен кучетата в горната част на арката са разположени главите и на друг вид животни. Те са еднакви, но дали са на кон или на преследван дивеч - сърна, е невъзможно да се определи с категоричност. Приемам, че главите на стилизираните животни са на сърна. Може би поради това и кучетата са две, макар и разположени противоположно едно на друго. Правя извода, че на дръжката е изобразен момент на лов. Сцената е твърде позната на бъдещия притежател на огнивото. Връзката на лова с душевностга на ловеца би ни разкрила и семантиката на стилизираните фигури от дръжката - куче и дивеч, и по-конкретно — сред кои номадски народи е почитано кучето.
Прави впечатление майсторството, с което е изработено огнивото. Освен превъзходната стилизация на животните, технологически изделието е изпъл-нено с изисканост и техническо умение на високо ниво. Отново ще подпертая, че изпълнението е много пестеливо на метал, но и достатьчно характерно за изображенията.
Вярванията за кучето — изобразено в разглежданото огниво, сред различни-те народности, най-вече на живеещите в Западен Сибир ханта и манси, са свързани с неговата способност да влиза във връзка със света на мъртви и духове31. За тях убийството на куче е толкова тежко престъпление, както и убийството на човек32.
Колкого до изобразените в горната арковидна част глави на сърна (?) за нея също има вярвания, но тьй като те са предмет на лова и ще служат за храна на ловеца и семейството му, забраните не са така строги.
Огниво с бронзова дръжка от Плиска
357
Намереното в Плиска бронзово огниво с изобразени фигури на куче и схе-матизирано човешко изображение най-вероятно е изработено именно в Западен Сибир. За разлика от разглежданото огниво дръжките на произведените в този обширен регион огнива, според Л. Голубьова, се характеризират с реализъм на зооморфните изображения, но трябва да се отбележи - в съчетание със схема-тизъм33. Този схематизъм вече е доминиращ при огнивото от Плиска.
Разглеждайки вярванията за кучето у различии народи, в чийто бит и живот през ранното Средновековие то пряко или косвено има място, ще подбера тези от тях, конто са живели на земите, където огнивата биха могли да бъдат изработени, или пък са в пряк контакт с евентуалните притежатели на този вид изделия. При волжските българи и у произлезлите от тях чуваши (?) съществува поверието, че кучето е способно да изгони нечистата сила и да защити стопанина си от лошите духове34. Само при чувашите е унаследено суеверието, че по време на погребалното угощение (помена) умрелият възкръсва в образа на куче35. Като наследено от древните обичаи на прабългарите чувашите при погребение принасяли в жертва куче36. В религиозните вярвания на езичниците чуваши по време на молитвата душата на умрелия се превъплъщава в куче37. Дюла Месарош пък отбелязва, че според чувашите кучето предчувства нещо лошо, когато започне да вие38. За най-близкия до кучето бозайник от същото семейство - вълкът, има подобии вярвания, както тези за кучето. Пак при чувашите някои техни религиозни представи за култа към вълка били свързани с огъня. Такова поверие има и у дунавските българи. Те вярват, че вълците се размножават от горещата жарава на семейного огнище39. Пак при чувашите Пихамкар (белият вълк) превръща по цял свят огъня в пламъци40. От страх да не се размножат вълчите глутници българите по време на коледните празници не изсипвали нито пепелта, нито жаравата на двора, защото смятали, че ако вълците изядат жаравата, ще се множат още повече41. Един от арабските хрониста, Ибн Ахмед, посетил Волжка България, пише, че този народ свързва ви-енето на псетата с щастливо предзнаменование и прави извода, че годината ще бъде плодотворна, благословена и богата, което е противоположно за същото действие на кучето при чувашите.
Позовавайки се на С. Плетньова и Г. Юсупов, В. Денисов счита, че е доказано, че волжките българи смятали, че кучето прогонва нечисти духове и за-криля къщата от тях. С това вярване е свързан и обичаят на волжките българи, който често се среща в етнографски описания от по-миналия век, че те заравят куче в ъгъла на къщата. Този обичай е доказан и от археолозите при разкопки на паметници във Волжка България42.
По време на разкопки често се попада на амулети, конто изобразяват кучета. По данни от археологически разкопки е направено заключение, че в селище-то Саркел най-често принасяли в жертва кучета43.
Пак сред чувашите съществува поверие, според което, ако в къщата няма куче или котка, хората в този дом са обречени на страдания44. Има данни за
358
Радослав Василев
почитането от чувашите езичници на кучето като тотем-родоначалник, който е в състояние не само да лекува, но и да създава връзка с различимте божества и духове, да предпазва човека от нападките на злите духове. Една чувашка поговорка гласи: “Външността на кучето е нечиста, но отвътре (душата му) то е чисто”45.
Устните традиции на чуваши, дунавски българи и унгарци доказват, че кучето е закрилник, добър дух за човека, защото е свято тотемно животно, което пази душата на умрелия прародител.
Не може да не бъде споменато и написаното от Теофилакт Охридски през XI в., че между българите има такива, конто принасяли жертви и на кучетата46. Подобно съобщение прави за едно по-ранно време Продължителят на Теофан по повод клетвените обреди, изпълнени при сключването на 30-годишния мирен договор между България и Византия. За пазители и свидетели на който са били призовани ку чета, каго се принасяла и на тях жертва47.
В. Бешевлиев също стига до извода, че освен функции като пазачи, способ-ни да виждат духове, кучетата са имали своето място във вярванията на пра-бьлгарите48. Общ тотем за всички тюрко-българи са били вълкът и кучето, а също еленът и соколът или орелът, заекът и други. Символи на тези тотеми са изображения на птици и животни, изрязани от кожа, плъст, издялани от дърво или отлети от метал. Това са символи, известии като онгони.
Кучето има място в езическите вярвания на някои славянски племена. Като пример може да се посочат моравците. Според твърдение на залцбургския епископ Дитмар (874-907) в писмото му до папа Йоан IX съседите езичници на християните - маджари и моравски славяни “се кланят на кучета, вълци и други безбожии езически неща”. Така например след съвместното превземане на Мосабург двете страни (славяни и маджари - м. б.) скрепяват завоюваното с клетва върху разсечено куче49. Археологическото доказателство за това се смята намерената от Гейза Фехер при църквата в Залавар погребана и украсена с накити кучешка глава50. Мънистата от тези накити, могат да бъдат свързани с погребалния ритуал на чувашите да поставят в устата на мъртвите маниста и ахати51.
Огнивото от Плиска освен утилитарните си функции е имало и дълбоко символично значение за притежателя си. Тези символи са свързани преди всич-ко с езическите вярвания на неговия народ. Поради това предметы съдържа много информация, която и в бъдеще ще бъде предмет на внимание от страна на изследователите на материалната и духовна култура на Средновековието.
Огниво с бронзова дръжка от Пчиска
359
8
Таблица 1. Огнива с бронзови дръжки от България, Молдова, Русия:
1. огниво от с. Якимово, облает Монтана (по Ст. Станилов),
2. огниво от Кепрерия, Молдова, намерено в гроб (по С. Гэлубьова);
3. огниво от Салтов, Южна Русия, намерено в гроб (по С. Голубьова);
4. огниво от Рожденственското градище, музей гр. Перм (по С. Голубьова);
5. огниво от Салтов, Южна Русия, намерено в гроб (по С. Голубьова);
6. огниво от Чердински уезд, Русия (по С. Голубьова);
7. огниво от гр. Перм (по С. Голубьова);
8 огниво от Подъяндебское, Русия (по С. Голубьова);
9. огниво от Феодоровщина, Русия (по С. Голубьова);
10. огниво от Мысы, Русия (по С. Голубьова);
11 огниво от Подъяндебское, Русия (по С. Голубьова);
12. огниво от Мало Аниковския некропол, Русия (по С. Голубьова).
360
Радослав Василев
БЕЛЕЖКИ
1 Предполагам, че екземпляри от малка металопластика от гози вид, сред тях и огнива с бронзови дръжки, са притежание на “колекционери”, конто през последното десетилетие са особено активни. Техните преки и косвени действия стимулират има-нярскага вандалщина, която унищожава археологическите паметници, в частност и тези от Ранното средновековие. Налице са непреки доказателства за интерес конкретно към огнивата, тъй като публикациите за тях са откраднати от специализираните списания в библиотеките.
2 Разглежданото огниво е намерено от автора през лятото на 1998 г. То бе прибрано от повърхността във вътрешния град на Плиска на около 70 м североизточно от Запад-ната порта на каменната крепост.
3 Ст. Станилов. Бронзово огниво от с. Якимово, Михайловградски окръг. -Археология, 1984,2-3, 103-108.
4 Л. А. Голубева. Огнива с бронзовыми рукоятами. - СА, 1964,3,115-132.
5 Л. А. Голубева, А. Б. Баренов. Новое об огнивах с бронзовыми рукоятками - РА, 1993,4,94-110.
6 Л. А. Голубева. Цит. съч., с. 118; Л. А. Голубева, А. Б. Баренов. Цит. съч., с. 94, 115.
7 N. Cleve. Finladska fomsaker, 2. Eldst&l med bronsfaste. Finskt Museum, XXXVI, 1929,51-60.
8 Л. А. Голубева. Цит. съч., с. 115.
Пактам,с. 115 и 118.
10 Пак там, 118-119 и табл, на с. 116.
11 Пактам, с. 118.
12 Пак там.
13 Л. А. Голубева, Б. А. Баренов. Цит. съч., с. 94.
14 Пак там, с. 102, рис. 410.
15 Л. А. Голубева. Цит. съч., с. 132.
16 Пак там, с. 131.
17 Е. A. Khalikova, Е. Р. Kazakov. Le cimetiere de Tankeevka. -StudiaArcheologica,VI, Budapest, 1977,95, 101-102,105, 106, 129, 164.
18 И. И. Ляпушкин. Памятники салтово-маяцкой культуры в басейне р. Дона. - МИА, 62, Москва-Ленинград, 1958, (Труды Волго-донской археологической экспедиции), I, рис. 21.
19 И. Г. Хынку. Кэпрэрия- памятник культуры X-XII вв. Киев, 1973,12-14, обр. 8,.
20 Ст. Станилов. Цит. съч., с. 107.
21 Л. А. Голубева. Цит. съч., с. 125,124, рис. 42 3, - втори вариант на схематизира-ните изображения.
22 Пактам,с. 118.
23 Пактам,с. 131.
24 Л. А. Голубева, А. Б. Баренов. Цит. съч., с. 94.
25 И. Г. Хынку. Цит. съч., 12-14, обр. 8р
26 Л. А. Голубева, А. Б. Баренов. Цит. съч., с. 105.
27 Пак там.
28 Ст. Станилов. Цит. съч., с. 104.
Огниво с бронзова дръжка от Плиска 361
29 Л. А. Голубева. Цит. съч., с. 132.
30 Л. А. Голубева, А. Б. Баренов. Цит съч., с. 104; П. Л. Лехтосало-Холандер смята, че производството на огнива от IV група по класификацията на Клеве е възникнало в Западна Финландия.
31 В. П. Денисов. Этнокультурный паралель дунайских болгар и чувашей. Чебоксары, 1969, с. 80.
32 Л. А. Голубева, Б. А. Баренов. Цит. съч., с. 106.
33 Пак там.
34 В. П. Денисов. Цит. съч., с. 90.
35 Пак там, с. 89.
36 Пак там.
37 П. Юхас. Тюрко-българи и маджари. Влияние на тюрко-българската култура върху маджарите. София, 1985, с. 340.
38 Пак там, с. 339.
39 В. П. Денисов. Цит. съч., с. 94.
40 Пак там, с. 106.
41 Пак там.
42 С. А. Плетнева. От кочевий к горадам. Салтово-Маяцкая культура. Москва, 1967, с. 97; В. П. Денисов. Цит. съч., с. 89.
43 С. А. Плетнева. Цит. съч., с. 172.
44 П. Юхас. Цит. съч., с. 340.
45 В. П. Денисов. Цит. съч., с. 90.
46 В. Златарски. История на българската държава през средните векове. 1, 1970, София, с. 568.
47 Пак там.
48 В. Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура. София, 1981, с. 77.
49 П. Юхас. Цит. съч., с. 343.
50 Пак там, 343 -344.
51 Пак там.
A FIRE-MAKING FLINT WITH A BRONZE HANDLE FROM PLISKA
Radoslav Vasilev
(abstract)
This publication considers a fire-making flint with a bronze handle found in Pliska. The handle features a hunting composition. It includes strongly stylized and symmetrically situated figures of animals which are specified as dogs (?). It is emphasized that the steel is the second such find on the territory of contemporary Bulgaria. That is why its place of production can be sought in the East in the region east of Ural (Western Siberia) or along the Kama river. One should not exclude the lands of Volga Bulgaria, from where the object could originate. The bronze iron-making flint is dated to the first half of the 11th centuiy. Then the production of this type of small metal plastics is suddenly discontinued and the described item belongs to the last products of this tradition.
362
ПРЪСТЕНИ ОТ ПРЕСЛАВ С ИЗОБРАЖЕНИЕ НА ОРЕЛ
Гергана Илиева
През 2003 г. като дарение във фонда на Археологический музей “Велики Преслав” постьпиха предмети, повечето от конто са образци на средновековна-та металопластика. Сред тях са два пръстена с гравирано изображение на орел (обр. 1а, б). Те са сходни с други два пръстена от експозицията на музея. Те са открити по време на разкопки в м. Селище в т. нар. Външен град на Преслав (обр. 1в, г)1.
Групата от четири пръстена е предмет на настоящего съобщение.
Описание. Пръстените са лети от бронз. Имат плоска халка, която се раз-ширява плавно и преминава в удебелена в периферията плочка (щит) с кръгла, овална или елипсовидна форма2. Изображението на орел върху плочките е в хералдична поза с глава, обърната наляво и разперени встрани крила. То заема цялата им повърхност. В горните части на халките са врязани соларни символи и (или) орнамент (?). Изображенията се различават главно по положението си спрямо халките.
Размери. Те са почти еднакви.
1. Халка, вътр. диам. 1,8 см, шир. 0,55-1,05 см. Елипсовидна плочка, диам. 1,45x1,7 см и дебел. 0,15 см. Инв. № 3714. Обр. 1а.
2. Запазена изцяло е само кръглата плочка с части от хал ката. Диам. 1,65 и дебел. 0,1 см, шир. на лентата за халка до 0,8-1,2 см. Инв. № 3714. Инв. № 3715. Обр. 16.
3. Халка, вътр. диам. 1,8-1,9 см, шир. 0,5-1,] см, дебел. 0,1 см. Кръгла плочка, диам. 1,4x1,6 см и дебел. 0,1 см Пол. инв. № 42. Обр. 1в.
4. Халка, вътр. диам. 1,8-2 см, шир. 0,4—1 см и дебел. 0,15 см. Кръгла плочка, диам. 1,4x1,65 см и дебел. 0,1 см. Пол. инв. № 172А. Обр. 1г.
В групата пръстени могат да се откроят два варианта.
Вариант 1 (обр. 1а). Плочките имат елипсовидна форма. Това е позволило напречно разполагане на изображението спрямо халката. Липсва очертана рамка на изобразителното поле. Стилът е схематичен, постигнат с прави линии. Тялото на орела е с ромбовидна форма, крилата са заоблени само отгоре. Хори-зонтална черта преминава през тях и тялото на птицата. Краката са разперени встрани, а главата и шията са слети. Клюнът е изразителен, окото е предадено с точка. Точки изпълват не само изображението, но и фона. Встрани от плочката са врязани по една шестлъчева звезда.
Пръстени от Преслав с изображение на орел
363
Вариант II (обр. 1 б, в, г). Плочките им са овални, близки до кръг, а изображението е вертикално спрямо халката. Фрагментираният пръстен позволява да се направи анализ на украсата върху плочката и разширенията на халката. Изобразителното поле е ограничено от врязана линия, която следва контура на плочката. Торсът на орела е закръглен в долната си част, като негово продъл-жение са схематично предадените крака. Главата е отделена чрез дълга, добре оформена шия. Клюнът е тънък и слабо извит, окото е предадено с изчукана точка. Разперените криле са детайлизирани с две вертикални и една хоризон-тална черти. Ситни точки са нанесени по торса на орела и фона на плочката. Запазените разширения на халката са изпълнени с врязана украса - свързани помежду си прави и диагонални черти, растителни орнаменти (?).
Изображението на пръстена е разположено в кръг от изчукани точки, след-ващи формата на плочката (обр. 1 в). Овалното тяло на орела преминава плавно, чрез къса и недобре изразена шия към малка глава. Краката са предадени чрез диагонални черти, излизащи встрани от тялото, такива са използвани и за де-тайлите по триъгълните криле. Орелът, както и фонът на изобразителното поле са изпълнени с много на брой ситни точки. Върху разширенията на халката, подобно на първия пръстен от този вариант (обр. 16), са врязани отново шест-лъчни звезди.
Последният пръстен от групата (обр. 1 г) е с кръгла плочка, но без специ-ални очертания на изобразителното поле. Врязаният орел е със заоблено тяло, тънка шия, която плавно преминава в обърната наляво глава. Окото е предста-вено отново с точка. Такива покриват тялото и фона на изображението. Крилете са триъгълни и тесни, не достигат ръба на плочката. Детайлите им са предадени чрез диагонални черти. Краката излизат встрани като продължение на тялото. Върху разширенията на халката са врязани звезди.
Произходът на първите два пръстена (обр. 1а, б)3 не позволява определяне на тяхната датировка. По-информативни са пръстените от м. Селище, както и паралелите от други средновековни обекти.
Паралели:
Вариант I (обр. 1а) - некрополът при средновековното селище Виница4 - IX-X в.; находки от Северозападна България5 - IX-X в.; некрополът при Ду-ранкулак6- X - нач. на XI в.; крепостга Перник7- не по-късно от XII в.; гроб от Сатовча (Годе Делчев)8; пръстен от Мишевско, (Кърджали)9- IX-XI в.; пръстен от Коринт10 - X-XI в.
Вариант //(обр. 16, в, г) - колекция пръстени от Исторически музей Шумен11 - IX-X в.; пръстен от Плиска12; средновековното селище Одърци13- X — първа пол. на XI в.; серия средновековни пръстени от Исторически музей Плевен14; пръстени от Мишевско15 - IX-X в.; Злато град16 — от единични гробове; пръстен от Сливенско17— IX-XI в.; пръстен от средновековното селище над Севтополис18- средата на XI в.; единични образци от София, Хвойна, Беден, Минерални бани, Любеново19- X-XI в.; пръстен от Коринт20- X-XI в.
364
Гергана Илиева
Аналогично изображение на орел откриваме върху работната част на печатчета от Преслав21. Датировката, дадена им от техните изеледователи, е IX-X в. Сходствата в стила на изработка с разглежданите пръетени подсказват общ център на производство22.
Както се вижда от приведените примери, двата варианта на пръстените с изображение на орел имат разпространение в широк географски ареал. Масо-вата им употреба е през IX-X в., като отделни образуй достигат до началото на XI в.
Изборът на изображението е евързан с неговата висока семантична нато-вареност. Орелът е един от най-използваните зооморфни символи и се среща в почти всички митологични системи23. Присъствието на неговото изображение върху различии по материал и функция предмета24 говори за мястото му в ми-рогледа на средновековния човек. В езическия период орелът се интерпретара обикновено като родов тотем25. В християнските представ и26, той се отъжде-ствява с основни персонажи: Иисус Христос, св. евангелист Иоан Богослов, Св. Евангелист Матей. Врязаните върху разширенията на халките звезди имат семантика, която допълва тази на орела. В християнството звездата се евързва с върховна (небесна) сила, вечност, надежда (Богородица)27. Притежанието на пръетени с тези изображения би могло да се обясни и с апотропеични функции28.
Задълбочаването и уточняването на наблюденията върху символиката на изображенията на орел върху средновековни пръетени е възможно след разглеж-дането им в по-широк ареал и на основата на по-богат конкретен материал.
БЕЛЕЖКИ
1 Благодаря на проф. К. Попконстантинов за предоставената ми възможност да ги в ключа в настоящата публикация.
2 Т. Михайлова. Пръетени от Велики Преслав (краят на X-XIV в.). - ИИМК, IV, 1, 1996, с. 327, 332.
3 Дарителят на пръстените не е представил информация за местонамирането им.
4 Т. Тотев. Средновековна Виница. Шумен, 1996, с. 34, табл. XLVII, 1
5 Ат. Милчев. Раннносредновековни български накити и кръетове-енколпиони от Северозападна България. - Археология, 1963, 3, с. 32, обр. И (1,2).
6 К. Меламед. Средновековни некрополи. - Дуранкулак, I, с. 136, Табл. IV, 4.
7 Й. Чангова. Крепостга Перник VIII-XIV в. — Перник, III, София, 1992, с. 128, обр. 121, 1.
8 С. Георгиева. Средновековни некрополи от Родопите. - Родопски сборник, 1, 1965, с. 161, обр. 28(1).
9 Е. Евтимова. Средновековни пръетени от Мишевско, Кърджалийско. - ГНАМ, VIII, 1992, с. 299, Табл. 1, обр. 1.
10 G. R. Davidson. Corinth. XI. Princeton, New Jersey, 1952, c. 243, Табл. 105, №
1933.
Пръстени от Преслав с изображение на орел
365
11 Хр. Стоянова. Бронзови пръстени с християнски символи от Регионален исторически музей - Шумен. - ИИМШ, XI, 2003, с. 65, обр. 1, 1-4.
12 К. Шкорпил. Абоба-Плиска - ИРАИК, X, 1905, с. 290, Табл. LVII, 5.
13 Л. Дончева-Петкова, Л. Пинов, В. Парушев. Одърци. Селище отПървэто бьл-гарско царство. 1, София, 1999, Табл. XLV1I, № 625-627.
14 М. Аспарухов. Средновековни пръстени от Исторически музей Плевен. - ИМСБ, 15, 1989, Табл. 3 (28,29).
15 Е. Евтимова. Цит. съч., с. 300, Табл. I, обр. 2, 3.
16 Е. Манова. Средновековен некропол край Златоград. - Родопски сборник, 2, 1969, 214-215, (обр. 4,1 и 5,1), с. 219 (обр. 4,5 и 5,6).
17 М. Радева. Средновековни накити от Сливенско. - ИМЮБ, 2003, XX, с. 36, Табл. V, 7.
18 Й. Чангова. Средновековното селище над тракийския град Севтополис XI-XIV в. София, 1972, обр. 90,6.
19 П. Гатев. Накити от погребения от XI—XIII в. - Археология, 1977, 1, с. 42, обр. II, 2, 3, III, 4в.
20 G. R. Davidson. Op. cit., р. 254, табл. 105, № 1932.
21 Т. Тотев. Мез алии печатчета с образи на животни от Преслав. - Преслав, 1968, 1, с. 177, обр. 7; К. Тотев. Метални печатчета (конусовидни и пирамидални от Първото българско царство). - ППИК, 3, Шумен, 1997, с. 373, Табл. I 30.
22 Т. Михайлова. Калъпи за отливане на накити от Преслав. - Преслав, 1983, 3, 170-177.
23 Ж. Шевалие. Речник на символите. I, София, 1996, с. 135; Х.Бидерман. Речник на символите. София, 2003, с. 298.
24 П. Георгиев Глинен съд с изображение на орли и знак от Плиска. - Археология, 1978, 3, 30-37 и цит. лит.
25 П. Георгиев. Цит. съч., с. 37.
26 Хр. Стоянова. Цит. съч., с. 63.
27 Пак там, с. 62.
28 Л. Дончева-Петкова. Цит. съч., с. 103.
366
Гергана Илиева
Обр. J. Средновековни пръстени от фонда на музея “Велики Преслав
367
RINGS FROM PRESLAV WITH THE IMAGE OF EAGLE
Gergana Ilieva
(abstract)
The notice is about a group of bronze rings from the museum of Veliki Preslav. There are unit from the image of eagle on the plaques. We separate them in two types. The difference between them is the form of the plaque, which brings difference to the image of eagle. The date of the rings is IX-X century and rarely on the XI century.
368
КОЛЕКТИВНА НАХОДКА С ФОЛИСИ НА ИМПЕРАТОР КОНСТАНТИН VII ОТ РАЙОНА НА РИШКИ ПРОХОД
Женя Жекова
В края на VII в. византийското стопанство изпада в криза, породенаот не-престанните варварски нашествия и поетапното заселване на новите нашест-веници в земите на империята. Сблъсъкът между двете различии обществено-икономически системи довежда до срив във византийското стопанство (респ. в монетного обрыцение), който продължава до втората половина на IX в.1 Увеличеното количество нумизматичен материал от последните десетилетия даде основание на някои нумизмата (предимно румънски) да заговорят за на-личието на парично стопанство в големите градски центрове на Първото българско царство (Плиска, Дръстър, В. Преслав). Те въведоха понятието парично обръщение с “островен характер” и поставиха открито въпроса за наличието през втората половина на IX в. на монетно обръщение в Североизточна България2. В действителност новата фаза на проникване на византийски монета в българските територии, след прекъсването в края на VI в., бележат емисиите на император Теофил, следвани от тези на императорите Василий I, Лъв VI и Константин VII, като последните са и най-многобройните преди 971 г. Част от тази парична маса са солиди от типа фуре, което доказва съществувалата във Византия практика, на народите, намиращи се в етапа на неразвито парично стопанство, да се плаща с непълноценни монети. Това като че ли е в подкрепа на тезата за липсата на развито парично стопанство в българските земи. Но, от друга страна, се появиха и няколко интересни оловни отпечатъка, конто по своя характер стоят близо до моливдовулите. Съществената отлика от тях е липсата на канал за шнура, скрепяващ кореспонденцията. Характерно за самата иконография е, че тя копира златните и сребърни византийски монети. Публикуваният уникален моливдовул на Симеон, василевс, по своите метрични и иконографски параметри е също много близък със сопидите от тази епоха. Това дава основание на неговия издател да допусне, че той е отсечен с булотирион, с който са произвеждани и златни солиди3. Оловен монетовиден паметник - копие на солид на Роман I и Христофор (921-931), е намерен в самия Преслав. Ст. Бонев допусна, че това е проба на матрица за отсичане на солиди, т.е. в самия Преслав е осъществявано някакво монетосечене4. По-късно въпросният паметник бе разгледан от П. Георгиев, който прие, че става въпрос за търговски знак-пе-чат (сфрагидия), притежание на обикновен търговец, пребивавал в Преслав5.
Колективна находка с фолиси на император Константин VII от...
369
Съвсем наскоро този оловен паметник бе отново разгледан от Ж. Аладжов, който смята, че пристигането на тесерата в българската столица е свързано с две възможни събития. Първото е състоялата се през есента на 923 г. среща между Симеон Велики и Роман Лакапин, а второго е тайната мисия от 927 г., уреждаща брака между Петър и Мария Лакапина6. Втори подобен паметник произхожда от района на Смядово и представлява еднолицев отпечатьк от ми-лиаренсия на Константин VII и Роман (945-959). Няколко имитационни фолиса на Роман I бяха открити съвсем наскоро в землищете на с. Новосел, Шуменско. Сред откритите материали са значително количество коланни накрайници и оловни модели, предназначени за производството на метални изделия. Тези предмети определят мястото като евентуален производствен център7. Всичко това сочи към заключението, че във или около Преслав през X в. вероятно са се произвеждали имитации на византийски монети, доказателство за което са не само оловните отпечатъци от матрици, но и имитационните фолиси.
Такъв имитационен характер има и малката колективна находка, обект на настоящего съобщение8. В последно време бяха намерени няколко подобии малки парични суми, по всяка вероятност изгубени от притежателя си случайно или по насилствен път. Характерно за управлението на цар Петър I (927-969) е сравнително спокойният живот, воден в българските земи, което не предпола-га укриването на колективни монетни находки поради някаква непосредствена опасност. Ето защо това е период, в който липсват укрити съкровища, пене до 971 г.
Монетите от разглежданата тук находка са медни фолиси на император Константин VII Багренородни (913-959) от клас V, произвеждан в Константинопол през периода (945-950)9. Те се различават от по-ранните по това, че върху тях владетелят е представен сам и в напреднала възраст. Датировката на тези емисии е отнесена към няколкомесечното самостоятелно управление на Константин VII, но големите количества свидетелстват, че най-вероятно сеченето им е продължило поне до 950 г., когато са заменени от клас VI10. Емблематично за този император е, че в по-голямата част от живота си той остава встрани от реалното управление на държавата. Това му дава възможност да се утвърди като един от най-високо образованите хора в империята. Остава в историята не с дейността си като държавник, а като учен историк и енциклопедист11. Ди-настичните промени във византийския императорски двор неминуемо рефлек-тират и върху монетосеченето през разглеждания период. Монетните емисии (златни, сребърни и медни) са трудни за интерпретиране. Това важи в особена сила за медния номинал - фолиса, който вместо еквивалент за размяна и остой-ностяване, служи предимно за династична пропаганда12.
Сред десетте монети от находката само един екземпляр е оригинал но кон-стантинополско издание (Каталог, № 1). Останалите 9 екз. се отличават със занижени метрични данни и влошена иконография. Сред деветте екземпляра се оформят две групи, отсечени с две различии двойки матрици. Първата група
370
Женя Жекова
има средне тегло - 3,69 г, а диаметрите варират между 23-24 мм (Каталог, №№ 2, 3, 5, 6, 8). Втората група има средне тегло - 3,14 г, а диаметрите са между 21-22 мм (Каталог, №№ 4, 7, 9, 10). Оригиналната монета също е със заниже-ни метрични данни - т. 4,28 г, диаметър - 23-25 мм. Отпечатъкът на аверса е разместен - ясно се вижда, че сферата с кръста е отпечатана два пъти, също и надписът (Табло 1.1). Вероятно матрицата се е подхлъзнала и по небрежност е ударена два пъти. В нумизматичната литература са регистрирани екземпляри, конто са двойно отсечени13. Като цяло имитациите са добре направени, без да бъде влошена иконографията на оригиналното издание. Без съмнение стреме-жът е бил тези издания да се доближат максимално близко до оригиналите. Разбира се, тук не изключвам възможността имитационните монети да са про-извеждани в самия Константинопол за нуждите на българския паричен пазар.
Монетите от находката бяха поддожени и на спектрален анализ чрез рент-гено-флуорисцентния метод на изследване. Елементният анализ потвърди, че деветте имитационни фолиса имат сходен елементен състав, отличаващ ги от оригиналната емисия14.
Отднешните български земи са документирани няколко съкровища, съдър-жащи монети на император Константин VII. Обикновено освен негови емисии включват и солиди на Роман I и Христофор. Преобладават тези, чийто състав е изключително от златни монети - Плиска15, Бяла16, Ятрус17, Кривина (Русен-ско)18. Най-вероятно тяхното укриване трябва да се отнесе към 971 г., въпреки че е възможно заделянето им да е станало и в по-ранни години. Сравнително рядко срещани са находките, съставени от медни емисии. През 2000 г. източ-но от Голямата базилика с металотьрсач е намерена малка находка, състояща се от 3 фолиса на Лъв VI и Александър, 1 фолис на Лъв VI сам и 2 фолиса на Константин VII и Зоя19. От района на Ришки проход произхожда още една, от-купена от РИМ - Варна през 2003 г., чийто състав включва 10 фолиса — 8 екз. на Лъв VI и 2 екз. на Константин VII20.
Като малко съкровище се разглеждат и 15 милиаренсии на Константин VII и Роман II (945-959), конто всъщност са част от Преславското златно съкровище. Характерно за тези монети е тяхната изключителна рядкост. Това са цере-мониални емисии, конто са имали представителни, а не търговски функции. Тяхното попадане там подкрепя твърдението, че съкровището е церемониален дар от византийския императорски двор до преславския21.
Монетите на император Константин VII са най-голямото количество, намерени в североизточните земи непосредствено преди завоюването им от ви-зантийците през 971 г. Водещо място заема столицата Преслав, където са регистрирани 66 екз.; Дръстър - 20 екз.; Шуменско - 13 екз.; Плиска - 4 екз.22 Данните без съмнение сочат за наличието на едно вече развито стопанство в българските градове през втората половина на X в., в подкрепа на което е и колективната находка с имитационни фолиси от района на Ришки проход.
Колективна находка с фолиси на император Константин VII от...
371
КАТАЛОГ
Константин VII (913-959) - фолис- КОНСТАНТИНОПОЛ-клас V - (945-950) - Crrierson 1973, Pl. 39.26
Л. CONSt’ BASIL’ ROM’.
Бюст на Константин в анфас, с брада, корона и дорос. В дясната ръка държи акакия, в лявата ръка - кълбо с кръст.
О. + CONSt’
ENOEOBA
SILEVSR
OMEON
1. Табло 1.1 — оригинална емисия
Д - 23-25 мм; Т - 4,28 г.
I група
2. Табло 1.2.
Д-23-24 мм; Т-3,36 г.
3. Табло 1.3.
Д - 23-24 мм; Т - 4,70 г.
4. Табло 1.5.
Д-23-24 мм; Т-3,14 г.
5. Табло 1.6.
Д-22-23 мм; Т-3,86 г.
6. Табло 1.8.
Д - 21-22 мм; Т - 3,36 г.
И група
7. Табло 1.4.
Д-23-25 мм; Т-3,50 г.
8. Табло 1.7.
Д-22-23 мм; Т. - 3,12 г.
9. Табло 1.9.
Д-20-21 мм; Т-2,80 г.
10. Табло 1.10.
Д-21-22 мм; Т-3,14 г.
БЕЛЕЖКИ
1 В. Пепла. Н ZQHITI! BYZANTINE! ПОД Eli THI HEAOHONNHIOY: Н NOMIIMATIKH MAPTYPIA (8о<; - 12о<; си ц.Х.). - MNHMH MARTIN JESSOP PRICE. ATHENA, 1996, 195-265.
372
Женя Жекова
2 Е. Oberldnder-Tarnoveanu. Monnaies byzantines des Vile Xe siecles decouvertes й Silistra et le probleme du commencement de Г economic monetaire dans le Premier royaume bulgare. - Dobroudja, 12, 1995, 137-173.
3 И. Йорданов. Нов печат на Симеон I Велики (893-927). - Сгарини, 1,1999,101-106.
4 С. Бонев. Оловна монетовидна находка от Преслав. - Нумизматика, 1986, 4, 31-34.
5 П. Георгиев. Византийски търговски знак-печат отХ в. в Преслав. - Археология, 1989,1,41-47.
6 Ж. Аладжов. Два оловни паметника от Велики Преслав. - Преслав, 6, 2004, 180-183.
7 Проучванията на въпросного селище с производствен център започнаха през август 2004 г. под ръководството на ст.н. с. д-р С. Бонев от АИМ при БАН - Филиал - Шумен и н. с. д-р С. Дончева от РИМ - Шумен. Използвам случая да им изкажа сво-ята благодарност за предоставените предварителни данни.
8 Находката бе предложена за откупуване в РИМ - Шумен от частей колекцио-нер.
9 Ph. Grierson. Catalogue of the Byzantine Coins in the Dumbarton Oaks Collection and in the Whittemore Collection. Vol. III/2. Washington, 1973.
10 Ibidem, p. 538.
11 И. Божилов, И. Билярски, X. Димитров, И. Илиев. Византийските василевси. София, 1997.
12 Ph. Grierson. Op. cit., p. 527.
13 Ibidem, Pl. XXXIX.26.
14 Спектралният анализ e извършен в Лабораторията по “Ядрена физика и радио-екология” към Факултета по природни науки при ШУ “Еп. Константин Преславски”, от ст. ас. Николай Иванов. Предстои бъдещата публикация на въпросните монети.
15 Ж. Аладжов. Съкровище от византийски златни монети от Плиска. - Нумизматика, 1985, 1,31-40.
16 Т. Герасимов. Колективни находки на монети. - ИБАИ, XX, 1955, с. 604. Находката е включвала 3 монети на Роман I и Христофор и 1 на Константин VII и Роман И.
17 Ед. Шьонерт-Гайс. Находка от византийски солиди в Северна България. — Нумизматика, 1978, 4, 15-17. Става въпрос за колективна находка от Ятрус, чието съдър-жание включва 28 солида на Роман I и Христофор и 17 на Константин VII и Роман II.
18 Т. Герасимов. Монетни съкровиша, намерени в България през 1958 и 1959 г. - ИАИ, XXV, 1962, с. 227. Също от развалините на античного селище Ятрус произхожда находка, съдържаща 9 солида от Константин VII и Роман II и от Никифор II и Роман II (вероятно става въпрос за хистаменони на Никифор II, на конто е представен заедно с Василий II). Вж. още публикацията на Г. Дзанев в настоящия том.
19 Ж. Жекова. Монетни находки от средновековни селища в Новопазарско.—Плиска-Преслав, 9, 2003, 121-128.
20 Информацията за находката дължа на н. с. И. Лазаренко от AM - Варна, за което му благодаря.
21 И. Йорданов. Монетите от Преславското съкровище. - Нумизматична информация. София, 1983, 8-11.
22 Ж. Жекова. Монети и монетно обръщение в средновековния Шумен и неговия хинтерланд (V-XV в.). Автореферат на дисертация за присъждане на образователната и научна степей “доктор”. София, 2004.
Колективна находка с фолиси на император Константин VII от...
373
Табло I.
374
A HOARD OF FOLLES OF EMPEROR CONSTANTINE VII FROM THE RISHKI PASS
Zhenya Zhekova
(abstract)
A smal I hoard was founded in the region of Rishki pass. It consist of 10 specimens of the Class 5 Constantinople coinage of emperor Constantine VII (913—959). Among the coins one is original Constantinople issue - others are imitations. The nine coins were with deteriorated metrical parameters and iconography. Other imitations, mainly of the folks of Romanus I were descended in the region of Preslav. All these evidences indicated that in the region of Second Bulgarian capital were realized some local production of folles. The conclusion is that during in the second half of 10th c. bulgarian economy was already developed.
375
КОЛЕКТИВНА НАХОДКА НА СОЛИДИ ОТ X ВЕК В АБРИТУС
Георги Дзанев
На 27.07.1998 г. при редовни археологически проучвания в източната част на късноантичния кастел Абритус, в запълването на ранносредновековна землянка бе открита находка от 11 златни монети - солиди от X век1. Десет от монетите бяха намерени подредени в малко бронзово посребрено “съдче” (вторично използвана апликация от антична мебел) със запазени около и между тях отделни нишки от груба тькан - очевидно са били увити в нея, а последната монета — на 0,30 м встрани от останалите (покриващият жилищната яма на землянката насип е нарушен от по-късни вкопавания).
Монетите са от два типа - 10 солида на Константин VII Багренородни със сина му Роман II (945-959) и 1 солид (номизма-хистаменон) на Никифор II Фока с престолонаследника Василий II (963-969). Отсечени в столицата Кон-стантинопол, те най-вероятно са попаднали тук чрез плащанията от византий-ска страна на годишните трибути към България2. Отличното състояние на запа-зеност на монетите е указание за кратковременното им участие в циркулацион-ния поток. Укриването (или изгубването) на този неголям трезор без съмнение е във връзка с походите на киевския княз Светослав Игоревич (ок. 945-972) срегцу България и Византия през 968-971 г. или пък с ответните действия на император Йоан I Цимисхий (969-976) през пролетта и лятото на 971 г., довели до завладяването земите на дн. Североизточна България3. По време на тези съ-бития е била разрушена и издигнатата към края на IX - началото на X век върху развалините на Абритус ранносредновековна крепост.
КАТАЛОГ НА МОНЕТИТЕ
Константин VII Багренородни с Роман II (945-959)
1. л : + IhS XIS REX R€5NANTI4m
Бюст на Христос Пантократор насреща, с брада, кръстат нимб с украсени с точки рамене на кръста, с туника и химатион; дясната му ръка е вдигната в знак на благослов, с лявата държи пред гърдите си евангелие. Зрънчеста окръжност.
о.: COnSTADT СС ROmATl АЧР? Ь R
Два бюста насреща: вляво Константин VII, брадат, с лорос и корона с кръст; вдясно Роман II (по-дребен), голобрад, с хламида и корона с кръст. Двамата дьр-жаг помежду си патриаршески кръст с дълга дръжка. Зрънчеста окръжност.
376
Георги Дзанев
AV; д. 18,5 X 19 мм; т. 4,34 гр. (обр. 1а, б)
DOCWC, III -24, 552-№ 15.6
2. л.: + IhS XTS RCX RCPNANTI4IT1
Като № 1.
о.: СОП8ТЛПТ СС ИОШЖП ЖЧ?? Ь R
Като № 1.
AV; д. 20 X 20,5 мм; т. 4,28 гр. (обр. 2а, б)
DOCWC, III - 2, 552-№ 15.6
3. л.: + IhS XTS RGX RCPNANTI4IT1
Като№ 1.
о.: COnSTAnr CG ROmAlT АЧР? Ь R
Като№ 1.
AV; д. 20,5 X 20,5 мм; т. 4,31 гр. (обр. За, б)
DOCWC, III - 2, 552-№ 15.3
4. л.: + IhS NFS RCN R€?V.VNTI4m (варваризиран надпис).
Като № 1.
о.: COnSTATlT' СО ROHIA!!' АЧ??' Ь R
Като№ 1.
AV; д. 20 X 20 мм; т. 4,35 гр. (обр. 4а, б)
DOCWC, III - 2, 552-№ 15.3 (вариант).
5. л.: + IhS XTS RCX Re?NANTI4m
Като № 1.
о.: COnST/WT' се ROm/W' АЬЧРРIR
Като № 1.
AV; д. 19 X 20 мм; т. 4,32 гр. (обр. 5а, б)
DOCWC, III - 2, 552-№ 15.8 (вариант).
6. л.: + IhS XPS ReX Re?NANTI4m
Като№ 1.
о.: conswnv се ROm^n' Ь' R'
Като № 1.
AV; д. 19,5 X 19,5 мм; т. 4,36 гр. (обр. 6а, б)
DOCWC, III - 2, 552-№ 15.6 (вариант).
Колективна находка на солиди от X век в Абритус
377
7. л.: *hS XPS RCX RC?NANTI4m--
Като № 1. Варваризирани надпис и изображение.
о.: COnSTAIlT СС ROM АН SN???M (варваризиран надпис).
Като № 1.
AV; д. 18,5 X 19,5 мм; т. 4,33 гр. (обр. 7а, б)
DOCWC, III -2, 552-№ 15.3 (вариант-варваризат).
8. л.: + IhS XPS RCX RCPNANTIHIll
Като № 1.
о.: COnSTAIlT' СС ROHlAn' АЧ?? Ь R
Като № 1.
AV; д. 18,5 X 20 мм; т. 4,31 гр. (обр. 8а, б)
DOCWC, III -2, 552-№ 15.3
9. л.: + IhS XPS RCX RCPNANTI4H1
Като № 1.
о.: COnSTAHT' CO ROHlAn' АЧЛ> Ь R
Като № 1.
AV; д. 18,5 X 20,5 мм; т. 4,33 гр. (обр. 9а, б)
DOCWC, III - 2, 552-№ 15.3
10. л.: + IhS XPS RCX RC?NANTT4m +
Като № 1.
о.: consx/WT се Ronwn ЛЬЧРР Ь' R'
Като № 1.
AV; д. 19 X 19 мм; т. 4,32 гр. (обр. 10а, б)
DOCWC, III - 2, 552-№ 15.6 (вариант).
Никифор II Фока с Василий II (963-969)
11. л: + IhS XIS RCX RCPNANTlllM
Бюст на Христос Пантократор насреща, с брада, кръстат нимб с украсени с точки рамене на кръета, с туника и химатион; дясната му ръка е вдигната в знак на благослов, с лявата държи пред гърдите си евангелие. Зрънчеста окръжност.
о.: ШСНРОР' СС bVSIL' V4P? Ь R
Два бюста насреща: вляво Никифор II, брадат, с лорос и корона с кръст; вдясно Василий II (по-дребен), голобрад, с хламида и корона с кръст. Двама-
378
Георги Дзанев
та държат помежду си патриаршески кръст с дълга дръжка. Зрънчеста окръжност.
AV; д. 19,5 X 20,5 мм; т. 4,33 гр. (обр. 11а, б)
DOCWC, III-2, 582-№ 1.1
Съдче
Сферична форма, завършва отделу с топче, а в горния край - с цилиндрич-на втулка, с две врязани успоредни линии. Бронз, посребрен. Преупотребена апликация от антична мебел (?). През втулката са пробита две срещуположни дупки за прокарване на връв или ремък.
Размери: дължина - 5,8 см;
дълж. на втулката - 1,6 см;
диам. на тялото - 4,5 см;
диам. на втулката-3,3 см (обр. 12).
Находката се явява сигурно указание за хронологията на изградения върху насипа на землянката представителен християнски култов комплекс - еписко-пия - непосредствено след завладяването на тези земи от византийците през 971 г.
До сега са известии следните колективни находки от солиди от X век, мар-киращи събитията от 968-971 г. - походите на Светослав срещу България и Византия и ответните действия на Йоан I Цимисхий през пролетта и лятото на 971 г.:
- през 1934 г. в ИМ - Разград постъпват 5 солида - 2 на Василий I Македонец с Константин (868-879), 1 на Роман I Лакапин с Христофор (921-931) и 2 на Константин VII Багренородни с Роман II (945-959)5- вероятно част от по-го-ляма находка. В настоящия момент от тях са запазени 4 бр. - 1 на Василий I Македонец с Константин (868-879) и 3 на Константин VII Багренородни с Роман II (945-959), един от конто - с варваризирани надписи (вероятно именно той погрешно е определен в първичната публикация като принадлежащ на Роман I с Христофор)6. Като местонамиране на находката е посочено с. Малък Поро-вец, общ. Исперих, Разградска облает7. В действителност - според данните от старата инвентарна книга на ИМ - Разград - това е местожителството на лицето, предало монетите. В землището на с. Малък Поровец до настоящия момент не са известии големи обекти от периода на Първото българско царство. При това положение, най-вероятно монетното съкровище произхожда от голямата ранносредновековна крепост при гр. Завет, Разградска облает (т.е. от съседното землище), където солиди от представените в находката типове - включително и такива с варваризирани надписи - са откривани и в наше време8;
Колективна находка на солиди от X век в Абритус
379
- през 1975 г. при редовни археологически разкопки на ранносредновеков-ното селище върху развалините на късноантичния кастел latrus (при с. Кри-вина, Русенска облает), в насипа на ранносредновекоЬна землянка е открита находка от 45 солида - 28 на Роман 1 Лакапин с Христофор (921-931) и 17 на Константин VII с Роман II (945-959)9;
- отново тук през 1979 г. е открита малка находка от поставени в античен съд 3 солида на Константин VII с Роман II (945-959)10;
- при Valul lui Traian (до Constanta, Р Румъния) е открита находка от 8 солида на Константин VII с Роман II (945-959) и 1 на Никифор II Фока с Василий II (963-969)”.
Със същите събития може би е евързано и укриването/изгубването на една открита през 1954 г. до гр. Бяла, Русенско находка от 10 солида, от конто са определени 3 на Роман I Лакапин с Христофор (921-931) и 1 на Константин VII с Роман II (945)12.
Ако находката от гр. Бяла действително е евързана със събитията от 968— 971 г., то тогава един от маршрутите на нахлуване на Светославовите войски в България е бил по долината (срещу течението) на река Янтра - маркиран от находките при с. Кривина и гр. Бяла. Друго направление на военного нашествие е следвало по маршрута от река Дунав (ок. дн. град Тутракан) - крепостга при град Завет, Разградско - крепостга върху развалините на античния Абритус (до дн. град Разград) - и най-вероятно в източно направление към Преслав.
БЕЛЕЖКИ
1 Във фонда на ИМ - Разград, колективна монетна находка №11.
2 Г. Острогорский. История на Византийската дьржава. София, 1993, 383; История на България. 2, София, 1981, 389.
3 Г. Острогорский. Цит. съч., с. 384 и 387-388; История..., 390-396.
4 Ph. Grierson. Catalogue of the byzantine coins in the Dumbarton oaks collection and in the Whittemore collection, vol. Ill, part 2, Washington, 1973.
5 T. Герасимов. Колективнинаходки намонети през 1939 г.-ИБАИ,ХШ, 1939,344.
6 ИМ — Разград, кол. мон. нах. № 10.
7 Т. Герасимов. Цит. съч.
8 Информацията дължа на частни колекционери от гр. Разград.
9 Е. Schonert-Geiss. Der Goldfiind von Krivina. - latrus-Krivina, III, Berlin, 1986, 230-239.
10 Й. Херман. Старобългарското селище над античния кастел Ятрус-Кривина при град Русе, HP България. — latrus-Krivina, III, Berlin, 1986, S. 18.
11 E. Schonert-Geiss. Op. cit., S. 236.
12 T. Герасимов. Колективни находки на монети през 1951, 1952, 1953 и 1954 година. — ИАИ, XX, 1955, с. 609. В съобщението един от солидите е определен като принадлежат на Константин VII с Роман I (919-921) - по класификацията на W. Wroth. Определението на тази монета тук съм дал по новата класификация на Ph. Grierson.
380
Георги Дзанев
I_______________I_____________I______________I I_________________I_____________I______________I
Обр. 1а Обр. 16
Обр. 2а
I_______________I_____________I______________I
Обр. 26
Обр. За
Обр. 36
Колективна находка на солиди от X век в Абритус
381
Обр 4а
Обр. 46
Обр. 5а
Обр. 56
Обр. ба
Обр. 66
382
Георги Дзанев
Обр. 76
Обр. 7а
Обр. 8а
Обр. 86
Обр 9а
Обр. 96
Колективна находка на солиди от X век в Абритус
383
Обр. 12
384
A COLLECTIVE FIND OF SOLIDS FROM THE 10TH CENTURY IN ABRITUS
Georgi Dzanev
(abstract)
During archaeological excavations in the eastern section of the late ancient castellum of Abritus a small hoard of 11 solids was discovered in the embankment of an early mediaeval dug-out. The coins were wrapped in a course cloth and put into a bronze silver-plated small vessel - a reused application from ancient furniture. Ten of the solids belong to Constantine VII with Romanos II (945-959) and two of them bear slightly barbarized inscriptions while one solid (nomisma-hystamenon) is made during the reign of Nicephorus II Phocas with Basil (963-969). The treasure was hidden or lost during the events of 968-971: the campaigns of the Kiev Prince Svetoslav Igorevich (ca. 945-972) against Bulgaria and Byzantium or the counter attacks of Emperor John Tzimiskes (969-976). The newly found hoard increases the information about the events of this period by marking one of the probable routes of the Russian campaign: from the Danube river (near the present town of Tutrakan) - the fortress near the town of Zavet, district of Razgrad (from where comes another similar find) — the fortress on the ruins of the ancient Abritus (near the present town of Razgrad).
385
РИСУНКИ-ГРАФИТИ ОТ СКАЛИА ПЕЩЕРА ПРИ С. ОСМАР, ШУМЕНСКО
Светлана Венелинова
По скалния венец на Шуменското плато са разположени множество ма-настирски обители, описани в началото на XX век от К. Шкорпил, а през 6О'те години — от В. Антонова, Цв. Дремсизова и Ст. Маслев1. През последните 25 години вниманието на изследвачите е привлечено от намерените там старобългарски надписи на кирилица, сред конто най-популярен е Троицкият ктиторски надпис2. Скалните манастири са съсредоточени основно по северните и южни-те склонове на Шуменското плато - при Средня, Лозево, Шумен, Дивдядово, Хан Крум, Кочово, Троица и Осмар3. Шуменското плато се характеризира с карстов релеф. Основата му е изградена от глини и мергели, над тях следват пясъчници, а повърхността е формирана от варовици4. Меката структура на ва-ровика е позволила естествените пещери и скални ниши да бъдат дооформени в църкви, килии и гробници. Подобен тип манастирски комплекси са локализи-рани във Варненско, Добричко, Русенско, Плевенско, Врачанско и др. региони на дн. България. Археологическите и епиграфски материали свидетелстват за тяхното възникване и съществуване през XIII-XIV век.
В най-южния дял на Шуменкото плато се намира Осмарският боаз, известен не случайно под името “Манастирска долина”. Върху стръмен скалист склон се намират църквите “Костадинов манастир” и “Диреклията”. В непосредствена близост до тях, южно и югоизточно има няколко килии. През 1999 г. по време на комплексна експедиция на РИМ - Шумен, в която участва и авторы, беше открита малка пещера, разположена на около 150 м южно от Костадинов манастир, чиито стени са покрита с рисунки-графити. Тяхната характеристика - техническо изпълнение, сюжет, паралели и датировка, са предмет на настоящего изследване.
Скалната пещера е естествено оформена, с височина при входа 3,5 м, широка 3,8 м и достъпна в протежение на около 8 м. Има продълговата форма и в дълбочина се стеснява, като в дъното достига височина не повече от 1 м. Във вътрешния край на пещерата се е образувал насип и има струпване от камъни. Допускаме, че тя е била с два входа и е оформяла своеобразен скален тунел. В резултат вероятно на срутване, единият от входовете е станал недостъпен. По стените са запазени следи от горял огън, а в насипа открихме късове мазилка и два фрагмента от стени на съдове - единият от тънкостенна керамика с червен цвят, характерна за периода XII-XIV в., а другият направен на ръка от глина с
386
Светлана Венелинова
примеси и сиво-бежов цвят, лошо излечена и без особени белези, по конто да бъде датирана. Непосредствено над пещерата скалата оформя малка площадка, по чиято повърхност има изкуствени вдлъбнатини и правоъгълни улей, вероятно от преградим зидове, за което свидетелства и откритата мазилка. Бъдещи по-задълбочени теренни проучвания биха дали информация за предназначението както на пещерата, така и на съорьжението над нея.
Върху стените на пещерата от двете страни на входа, до там, до където е проходима, на височина между 1,4 и 2,2 м, са врязани с метално острие множество рисунки-графити (обр. 1). Една част от тях са плитко очертани на дълбочина до 0,002 м, а други са с многократно повторени контури, дълбоки и широки до 0,005 м. Фигурите са високи между 0,13 и 0,40 м, а фигуралните композиции - между 0,24 и 0,85 м. Рисунките са номерирани в зависимост от тяхното раз-положение непосредствено една след друга от входа на пещерата към вътреш-ностга й. Рисунките от 1 до 12 са съсредоточени върху стената вляво от входа, в непосредствена близост една от друга, на разстояние 0,20-0,70 м (обр. 21-6, 37 12). Вляво от тях, съответно на 1,90 м и на 1,10 м са врязани изображенията 13 и 14 (обр. З13 14). Останалите изображения са разположени върху стената вдясно от входа на 2,10 м дълбочина, като и тук, както при останалите, е спаз-ван ред при нанасянето им (обр. 415 19). Техните автори са тьрсели всяко удобно място върху скалната повърхност, като рисунките са разположени гъсто една до друга, а в някои случаи и една върху друга, както например в обр. 3g, където се застъпват очертанията на изображения, нанесени в различен период от време. В същия аспект фигурите 3, 4, 5 и 6, макар и близо разположени до фигури 1 и 2, се характеризират с по-различен стил на изпълнение, дълбочина на врязване и вероятно са добавени в по-късен момент.
Първата композиция от рисунки, разположена вляво от входа на пещерата, на 1,5 м от него, се състои от пет животински и една човешка фигури с размер 0,40 х 0,40 м. Четири животински изображения заобикалят предмет, който на-подобява стълб с две напречни разклонения. Фигурите са предадени схематично, като с две криви линии са представени тялото и крайниците им. Една от тях е с по-малък размер, късо тяло и заострена муцуна, подобно на куче или въпк, друга, вероятно представлява елен или сърна с дълги, леко извити рога, издъл-жена муцуна и къса опашка, трета наподобява изображение на кон, обърнат наляво. Между тях има друга частично съхранена и неясна животинска фигура. Съществувала е и пета, от която се е запазил само един крак. В непосредствена близост е представена човешка фигура в анфас. Две точки маркират лицето, тялото е с правоъгьлна форма, от чиито два долни ъгъла започват краката с широко разтворени ходила, а от горните — ръцете, вдигнати за молитва над гла-вата. Вляво от човешката фигура, върху земята е положен предмет с форма на тризъбец - може би схематично е изобразен лък със стрела. Допускаме, че тази рисунка съдържа информация за култово- религиозните представи на древните българи. Предполагаме, че в композицията са представени жертвени животни,
Рисунки-графити от скална пещера при с. Осмар, Шуменско
387
заобикалящи дървото на живота, подобно на друга рисунка от Алтай5. В тюрко-езичния свят еленът е възприеман като главен дух и родоначалник на шамана, а по-късно неговото място се заема от коня6. Култьт към коня е застьпен сред индоевропейските народи, от където се разпространява и сред тюркоезичното население на Сибир и Централна Азия. Той е възприеман като посредник между живите и мъртвите, между реалния свят и света на прадедите7. Човешката фигура до тях вероятно е на шаман в момент на камлане с лък, чрез който пуска стрели по злите духове8. Камлане с лък може да се види в композицията върху глинения модел на юрта от Девня, Варненско, и в рисунка върху блок от Из-точната крепостна стена на Велики Преслав9. Разглежданата сцена представя момент от извършването на “ловна магия”. В култовите представи на алтайци-те “ловната магия” е символична жертвена церемония, при която се улавя “душата” на свещеното животно и се инсценира колективен лов. Пример за “ловна магия” съдьржа сцената от девненския модел на юрта10. Идеята за жертвоприношение на елен се е съхранила в българския фолклор, за което свидетелства популярна коледарска песен, както и в сведения от краеведски сборници за об-рочища, където на Илинден и Петровден се принасят кръвни жертви, свързани с легендата за доброволна жертва на елен, заменен с домашно животно11. От една страна, в рисунките от композиция 1 откриваме следи от култа към праро-дителя-животно и идеята за космическия лов, а от друга - е представено реално действие - ловна хайка, оглавявана от шаман, който с помощта на ритуалния лък направлява и вдъхновява действията на ловците.
Вдясно, на около 0,20 м откриваме друга сложна фигурална композиция, която заема пространство приблизително 0,60x0,60 м - рисунка № 2 (обр. 22). Едно над друго са разположени три животински изображения - елен с широко разклонени рога, сърна и вероятно диво прасе - с тромаво тяло, къси крайници и четина, условно предадена чрез къси напречно разположени резки. Между тях са врязани четири букви на кирилица, вероятно фрагмент от кратьк надпис. Безразборно врязани линии и изправени черти, от конто излизат други, косо разположени, обозначават горския пейзаж. Вдясно са разположени други три изображения, в конто се долавя динамизъм. В профил наляво е обърната чо-вешка фигура, представена схематично. Очертан е гръдният кош, крайниците и тялото са съразмерни. Главата има заострена форма, вероятно за да покаже наличието на шлем. Дясната ръка е вдигната и прегьната в лакътя, а лявата е изпъната напред, каквато поза би заела, ако опъваше лък. Над главата е разпо-ложен предмет с неясно предназначение. Вероятно е представена ловна сцена -любим сюжет на средновековните автори. Изобразен е ловец в момент, когато преследва диви животни.
Непосредствено над, под и вдясно от рисунка № 2 са разположени други животински изображения. В рисунка № 3 на височина около 2,20 м и с размер 0,15x0,15 м е представена сърна, обърната надясно в момент на бяг (обр. 23). Посредсвом контурна линия са очертани отличителните белези на фигурата
388
Светлана Венелинова
— извивката на гръбнака, дългата шия, широкият гръден кош, тьнките и стройни крайници, малката опашка, извитите назад рога. Фигурите в рисунка № 4 също са представени в момент на движение (обр. 24). Композицията е с размери 0,30x0,24 м и в нея по аналогичен начин каго в рисунка № 1 е изобразено куче и вероятно кон, чието тяло е запълнено от шест напречни и една надлъжна черта. В рисунка № 5 с дължина 0,30 м е представено неясно животинско изображение с тромаво тяло, дълга шия и несъразмерни крайници, ориентирано наляво (обр. 25). Още по-надясно откриваме рисунка № 6 - защрихована геометрична фигура и съчетание от два знака с множество паралели сред рунните паметници от Плиска и Преслав с размери 0,50x0,40 м (обр. 26). Вероятно е представена мрежа, подобно в сцените от Кундомб и Печ (Унгария), с каквато според Г. Ласло12 са били ловени животните. Можем да допуснем, че животинските фигури от рисунки № 3-5, както и № 6 са добавени от друг автор и в по-късен момент от рисунки № 1 и 2.
Около 0,70 м надясно откриваме рисунка № 7 - животинска фигура (0,15x030 м), на която главата е заличена, а тялото и шията са издължени (обр. 37). Под нея е запазен фрагмент от фигурална композиция № 8, с размери 0,15x0,40 м (обр. 3g). От първоначалния вид на рисунката до нас са достигна-ли неясни изображения на три частично съхранени животински фигури. На крайната лява фигура е запазена само задната половина с дълга опашка и два крайника в момент на бяг. Непосредствено зад нея е представено по-дребно на ръст животно, вероятно куче, също в момент на движение, както и друго изображение на животно, което гледа наляво и има заострена муцуна, с каквато обикновено са рисувани елените и сърните. Фигурите в рисунка № 8 са представени със същия похват, който е характерен за рисунка № 5. Около и върху тях се забелязват тьнките очертания на по-късно добавени неясни фигури. В следващата рисунка, № 9, разположена на 0,30 м надясно, вероятно трябва да разпознаем изображението на кон с височина около 0,15 м (обр. 3Q). Животин-ската фигура е в ход наляво, с изправена шия, удължено извито тяло, с една линия само са представени дълга опашка и стройни крайници, задните от конто са запазени отчасти. Непосредствено над тази рисунка друг автор е представил макар и контурно, но с чувство за симетрия, изображението на тур, изправен на задните си крайници и обърнат надясно - рисунка № 10. Главата на животного е вдигната нагоре, с тьпа муцуна и сърповидно извита рога, с масивно тяло и подчертани мускули на крайниците (обр. 310). Вдясно от изображението на тура откриваме врязани с плътна линия два знака, вероятно рунни - обърнат надолу ипсилон и хаста под наклон (обр. 3 (1). Следващото изображение - № 11, е фигурална композиция, разположена на 0,90 м надясно от рисунки № 9 и 10, с размери 0,35x0,50 м (обр. 3]2). Посредсвом многократно врязана линия са очертани главата със заострена муцуна и разкошно разклонени рога, извивката на гръбнака, дългата шия, широкият гръден кош, тьнките и стройни крайници на елен, обърнат наляво в момент на покой. Под него тромаво, непохватно и
Рисунки-графити от скална пещера при с. Осы ар, Шуменско
389
несъразмерно е представена човешка фигура с леко сгънати в коленете кра-ка, наклонено напред тяло, като е пресъздаден момент на движение. Ръцете са високо повдигнати и сгънати в лакгите, като дясната държи неясен предмет, може би жезъл или копие. Вероятно и тази рисунка подобно на № 1 представя темата за “ловната магия”. В най-вътрешния десен край на стената, отдалечени на повече от 1 м от предходните рисунки, откриваме врязани още две неясни изображения - № 12 и 13 (обр. З13 14).
Върху стената, вдясно от входа на пещерата, на около 2,10-2,20 м от него и на височина 2,30 м, са разположени няколко изображения, конто въпреки непосредствената им близост разглеждаме като отделни рисунки, тьй като са вдълбани с различна дълбочина. В рисунка № 14 с многократно врязана линия е представена обърнага надясно животинска фигура, висока 0,12 м (обр. 415). Посредством две извити линии са оформени късо тяло, крайници, остра муцуна и къси уши, вероятно на вълк или куче. Вдясно от животинската фигура е представена фигурална композиция (0,22x0,22 м), а под нея - кратко буквено съчетание - рисунка № 15 (обр. 416). С тьнко острие е врязана човешка фигура. Мястото върху скалата, където е било очертано лицето, е наранено, като от него се е залазила само една дъговидна черта и кръг, който го окръжава. Две диагонални линии пресичат тялото, вероятно очертавайки дреха, наподобява-ща хитон. Ръцете са отбелязани само с по една черта. Те са вдигнаги, като за молитва, а дясната е пресечена от друга и създава впечатлението, че държи кръст, насочен към сложна геометрична фигура. Допускаме, че това е изображение на пещерата, скалата и съоръжението над нея. Съществуват множество примери за фасадно представяне на църкви в рисунки-графити от Шуменскага крепост13, Кръглата църква във Велики Преслав14 и скалните манастири при Мурфатлар (Румъния)15 и Алфатар, Силистренско16. Може би посредством човешкото изображение, вероятно на духовник или светец-мъченик, средновеков-ният автор е обозначил условно непосредствената близост на скалния манастир до пещерата. На около 0,30 м под тази рисунка откриваме друга-№ 16, с размери 0,50x0,30 м, която най-общо определяме като неясна (обр. 417). Недалеч от нея — на около 0,50 м, са врязани няколко, вероятно буквени знака с размер 0,10-0,15 м. Сред тях различаваме две успоредни черти, пресечени по диагонал от друга (обр. 4lg), обърнат надолу тризъбец, изправена черта с прилепени към нея под ъгъл други две и силно начупена линия (обр. 419).
Тематично рисунките могат да бъдат групирани като изображения на животни (обр. 2 3 5, 37 9 10, 4]5), фигурални композиции (обр. 2t 2 4, 3g 12, 416) и неясни изображения (обр. 26, З13 14, 417). Подобно на други паметници от средновековна България и тук заедно с рисунките или в непосредствена близост с тях са врязани кратки буквени съчетания на кирилица и с руни (обр. 22 6, Зп ]3, 4]б, 18,19)-
В повечето случаи телата на животинските фигури са очертани контурно (обр. 2] 2, 37 9, 4]5). Крайниците, опашката и ушите са обозначени само с една
390
Светлана Венелинова
линия. В посочените примери животинските изображения са изпълнени “лине-арно” и със съзнателно търсен схематизъм, но с усещане за симетрия, докато в обр. 25,38 животните са представени с тромави тела и несъразмерни крайници. С по-различни стилови особености се характеризират животинските изображения в обр. 23,310 ]2. Посредсвом контурна линия са очертани отличителните белези на фигурите - извивката на гръбнака, дългата шия, тънките и стройни крайници или с подчертани мускули, разкошно разклонените рога на елена и сърновидно извитите на тура. Фигурите са представени “обемно” и пластично. Сред изобразените животни най-често разпознаваме елени и сърни (обр. 21 2 3’ ^8 12)’ |^'чета (обр. 2 4, 38 415), коне (обр. 2, 4,39), диво прасе (обр. 22) и тур (обр. 310). Те са представени в момент на покой или в движение. Въпреки пестеливите средства, с конто са предадени, авторите са създали усещането за експресивност, гъвкавост, бързина, сила и по своеобразен начин са изразили своего възхищение и преклонение пред животинския свят.
Друга група изображения съставляват човешките фигури (обр. 2j 2, 312 и 416). Като цяло те се отличават с обобщеност и не са представени самостоятел-но, а в композиция с други фигури. Любим сюжет на средновековните автори е ловът, застъпен в три от разглежданите рисунки (обр. 2t 2, 312). Рисунките от скалната пещера при Осмар пресъздават реални момента от живота на средновековна България, тьй като ловът на елени, диви прасета и бикове е бил широко популярно занимание през IX-X в. Свидетелство за това са както множеството изображения, врязани по стените на Плиска и Преслав, така и костният материал от археологическите проучвания17. Паралелно с това рисунките от Осмар съ-държат информация за култово-религиозните представи на древните българи.
Въз основа на дълбочината на врязване на изображенията, тяхното разпо-ложение едно спрямо друго, както и стила им на изпълнение приемаме, че те са резултат от творческия усет на различии автори.
По отношение на своя рисунък, тематично и сюжетно представяне рисун-ките-графити от Осмар намират паралел в множество паметници от средновековна България. Животински фигури с подобно начертание откриваме врязани върху блокове и тухли от Плиска и Преслав, върху скали при Горталово - Пле-венско, Венчан - Варненско, и Сяр (Гърция), в манастира при Мурфатлар, в църква от Перник - Софийско, върху съдове от Вокил - Силистренско, и Търго-вище, върху костена плочка от Тисаюфалу (Унгария)18. Най-близките паралели са с паметници от VIII—XI в. В същия аспект, човешките фигури от обр. 2,312 намират графично съответствие в рисунки от Плиска, Преслав, Мадара и Сяр19. Малко по-различна е харакгеристиката на схематично предадената човешка фигура от обр. 416. Има близък паралел с изображения, врязани върху стените на скалните манастири от X в. при Алфатар — Силистренско, Върбино и Руйно - Дуловско, и Мурфатлар20, но също така и в паметници от XII-XIV в., когато пресъздаването на човешката фигура става основна тема за древните автори и най-често са рисувани обратите на светци21.
Рисунки-графити от скал на пещера при с. Осмар, Шуменско
391
От значение при датирането на рисунките са както сравнителната характеристика с други паметници, така и характерът на археологическата среда, в която са намерени. Тяхната история най-вероятно е тясно свързана с отдалечените югоизточно и южно от пещерата на 0,5-1 км две селища с археологически материал от IX-XIV в. Въз основа на сравнителния анализ, както и присъствието на рунни знаци, за конто предположихме в обр. 26, Зп, 4)9, допускаме, че рисунките датират от епохата на Първото българско царство. Вероятно изключение прави рисунката от обр. 416, за която допускаме възможността да е вьзникнала в периода X1II-XIV в, когато е сыцествувал разположеният на 150 м северно от пещерата скален манастир.
В рисунките от с. Осмар са пресъздадени момента от реалния живот на средновековния българин и от неговите религиозно-митологични представи. Наред с християнската символика се преплитат следи от култа към скалата и прародителя-животно - един сложен комплекс, съхранил се и до днес в нашия песенен фолклор и множество обреди.
БЕЛЕЖКИ
1 К. Шкорпил. Памятники в окрестностях Абобской равнины: Стана, Провадий-ские горы, водоразделительные возвышености и Шуменские горы. - ИРАИК, X, 1905, 385—442; Цв. Дремсизова, В. Антонова. Принос към най-старата история на Шумен и Шуменското плато. - Шумен-Коларовград. Сборник от статии и материали за мина-лото на града, Коларовград, 1960,1, 1—33; Ст. Маслев. Неизследвани скални църкви в Коларовградско. - ИАИ, XXVI, 1963, 95—105.
2 К. Попконстантинов. Старобългарски ктиторски надпис от с. Троица, Шуменско. - Археология, 1980, 4, 56-64; В. Константинова. Средновековни надписи от Шуменско. - Старобългаристика, 1983, 3, 74-76; Н. Овчаров, Хр. Андреев. Християн-ският култов комплекс при селата Троица и Осмар (Шуменско) според епиграфските сведения otXIII-XIV в. - Археология, 1998, 3-4, 34 46.
3 Ас. Пейчев. Скални манастири по Шуменското плато. Шумен, 2001, с 10.
4 Д. Иванова, Ст. Станева. Природен парк Шуменско плато. Шумен, 2000, с. 17.
5 Д. Овчаров. Прабългарската религия. София, 1997, с. 144.
6 Л. Потапов. Следы тотемистических представлений у алтайцев. - Советская этнография, 1935, 4—5, с. 134, 139; Д. Овчаров. Български средновековни рисунки-графити. София, 1982, с. 74; Същият. Прабългарската..., 64-65.
7 Е. Кузьмина. Распространение коневодства и культа коня у ираноязычных племен Средней Азии и Других народов старого света. - Средняя Азия в Древности и средневековье. Москва, 1977; Д. Овчаров. Прабългарската..., с. 111.
8 М. А. Дэвлет. Бронзовые бляшки в форме сложного лука из Хакасии. - КСИА, 107, 1966, 70-72, обр. 21; Л. П. Потапов. Лук и стрела в шаманстве у алтайцев. - Советская этнография, 1934, 3, 70-71; Ст. Станилов. Семантиката на лъка и стрелата в изображенията от ранносредновековна България (VI1-X в.). - Археология, 1981, 1-2, 28-35.
9 Д. Овчаров. Прабългарската..., с. 64.
392
Светлана Венелинова
10 Д. Овчаров. Български средновековни рисунки..., 73-74, Прабългарската..., 63 64.
11 А. Калоянов. Старобъл rape кото езичество. Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите. Велико Търново, 2000, 7, с. 9.
12 Д. Овчаров. Прабългарската..., 127-128.
13 Альбом, ИРАИК, X, 1905, табл. LIV2[.
14 А. Медынцева, К. Попконстантинов. Надписи из Круглой церкви в Преславе. София, 1984, табл. IV.
15 Д. Овчаров. За характера и принадлежността на средновековните рисунки от Басараб (Мурфатлар). - Археология, 1975,3, с. 8.
16 Г. Атанасов. Ранносредновековни рисунки и знаци-графити от крайдунавска Добруджа. - Добруджа, 7, 1990, 193 215, табл. IV j 2.
17 Д. Овчаров. Български средновековни..., 38-44.
18 Д. Овчаров. За характера и принадлежността на..., обр. 16; Български средновековни..., табл. II, III, VIII, 2, Х,_3, ХИ2, XIV, 2, XVIL,, XXVlIp XXVIII, XXXV, XLI,, XLIV, 2, LXp XCI,, CVII,л, CVIII2 3, CXXj .,, ’CXXIp CXXV1I, 3 g, CXXIX3, CXXXlIp Нови данни за ранното присъствие на българите в Източна Македония (VII-X в.). - Ро-допски сборник, 1983, V, 165-172; Прабългарската..., с. 127.
19 Д. Овчаров. Български средновековни..., табл. I, LXII2, CXIVp CXIXp CXXVII6, Прабългарската..., с. 68. Нови наблюдения върху прабългарското шаманство. — Археология, 2000, 3-4, 53-56; Ст. Витлянов. Новооткрита плочка с шаманско изображение от Велики Преслав. - ППИК, 2, 1991, 232-238.
20 Д. Овчаров. За характера и принадлежността на..., с. 3. Г. Атанасов. Ранносредновековни рисунки и знаци..., табл. IV 4, VIII3 7.
21 Д. Овчаров. Български средновековни..., 119-120.
Рисунки-графити от скална пещера при с. Осмар, Шуменско
393
Образ 1. Общ изглед на пещерата с рисунките-графити.
Образ 2 j б. Рисунки №№ 1-6.
394
Светлана Венелинова
Обр. 3 7 10. Рис. №№ 7-10, Обр. 3 п. Буквено съчетание,
395
GRAFFITI DRAWINGS FROM THE ROCK CAVE NEAR THE VILLAGE OF OSMAR, DISTRICT OF SHOUMEN
Svetlana Venelinova
(abstract)
The topic of the present study are the graffiti drawings in a rock cave near Osmar, district of Shoumen, and their characteristics - method of execution, subject, parallels and dating. They are carved on both sides of the cave entrance (fig. 1). Thematically the drawings can be grouped as images of animals, figured compositions and unclear images (fig. 2 3 7 I0,
4 15_17). On the one hand they recreate real moments from the everyday life of mediaeval Bulgarians because hunting was a popular pastime during the Middle Ages while on the other hand they exhibit the idea of cosmic hunting which yields information about their religious and ritual notions. Thematically and technologically the graffiti drawings from Osmar find parallels in a number of monuments from Pliska, Preslav etc. On the basis of comparative analysis I assume that they were made during the time of the first Bulgarian kingdom with the exception of the figured composition (fig. 4 16) which probably appeared during the 13 th—15 th century when a rock monastery existed nearby.
396
ЗА ТЕХНОЛОГИЧНИТЕ ОСОБЕНОСТИ НА КАМЕННИТЕ КАЛЪПИ ОТ СОФИЯ
Диян Иосифов
Сред материалите, свързани с производството, предназначението и раз-пространението на сфероконусните съдове в България, присъстват три камен-ни калъпа, открити случайно през 1953 г. в гр. София при строеж в новия център и детайлно описани от Магдалина Станчева1 (обр. 1). Като близки паралели са посочени един калъп, намерен в Биляр2 и два от Милет3 (обр. 2). Ясно личи пълното технологично сходство между милетските и софийските калъпи, както и на съдовете, за изработването на конто те са предназначени.
Съществуват още паралели на софийските калъпи. В своята статия, посве-тена на сфероконусните съдове, С. Е. Михалченко между другото споменава за подобии калъпи, намерени в Баалбек и Сарай Берке4 (обр. 3).
За съжаление не бе възможно да се намерят снимки на калъпите от Баалбек и Биляр и за това тяхното сходство с тези от София остава недоизяснено.
Единственият въпрос, който остава открит, е как и за какво са били използвани тези каменни калъпи. Хипотезата, че в тях са били отливани сфероконуси от метал, явно не е издържана от технологична гледна точка - отлятата в тях форма би била плътна.
В статията си М. Станчева посочва, че въпреки множеството находки на калъпи, до сега не са намерени дори и фрагменти от метални сфероконуси. Използването на калъпите за формоване на стъклени сфероконуси също е малко вероятно, тьй като софийските калъпи имат характерни жлебове (отвори), използвани за стабилно прихващане на отделните половинки. Този вид сглобка показва, че в процеса на използването им калъпите е трябвало да бъдат здраво свързани, а не лесно разглобяеми. както е при матриците за формоване на стькло.
Заедно с посочените допълнителни паралели, общият брой на известните калъпи от този тип става девет. Такова количество говори за технология, отно-сително широко използвана в периода XIV-XV век и добре усъвършенствана. След като археологическите данни и технологичните особености отхвърлят използването на калъпите за съдове от метал и стькло, тогава съвсем логично е да си зададем въпроса за отливането на какъв материал са били предназначени те. По-подробното вглеждане във формата и технологията на изработка на тези калъпи би ни позволило да дадем отговор на този останал открит въпрос.
За технологичните особености на камен ните калъпи от София
397
Щом като двата възможни материала—метал и стькло, очевидно не са били използвани за отливане в тези каменни калъпи, остава възможността в тях да са изготвяни съдове от глина. Наличието на горен и долей канал във всички калъпи отхвърля възможността те да са служили като матрица за щамповане на орнаментни композиции върху готови съдове. Тяхното наличие по-скоро е указание за това, че в калъпите се е извършвало отливане.
Макар тази възможност до сега да е била изключвана, все пак отливането на съдове от глина в този вид калъпи е възможно при използване на определена техника. Преди да се пристьпи към употребата им, те трябва да бъдат добре изсушени предварително. Това условие е от изключително значение за успеш-ното отливане. След това последователността на операциите може да се опише по следния начин:
1. Калъпът се сглобява и фиксира чрез застопоряващите пластини (щиф-тове). Вероятно в двата си края той е бил пристяган с плоски кожени ремъци за допълнителна здравина - това може би обяснява бъчвообразната форма на повечето от калъпите.
2. Изправеният калъп се пълни с течна глина през горния отвор и след като тя протече отделу, двата отвора се запушват. Трябва да се отбележи, че майсто-рите са подбирали точната консистенция на глината опитно за всеки калъп в зависимост от особеностите му.
3. Калъпът се поставя хоризонтално на равна повърхност, след което се прегьркулва няколко пъти напред-назад, за да се разпредели глината равномерно по стените. Преди да се премине към следващия етап, е необходимо калъпът да престои в изправено положение известно време.
4. Двата отвора на калъпа се отпушват и през долния отвор се излива излишнего количество глина. Долният отвор се запушва. Продължаващото сля-гане на остатъчното количество течна глина в матрицата помага да се избегне образуването на “паразитен” отвор в долния край на съдовете, т.е. формата има свойство™ да се самозадънва.
Глината, която остава полепнала по стените на калъпа, формира чирепа на бъдещия глинен съд.
Това става възможно благодарение на факта, че част от влагата на глината преминава в стените на калъпа и така се ускорява изсъхването на външния слой от материала.
5. Следващият етап е предварителното сушене. Това е необходимо, за да стане възможно изваждането на готовата продукция от калъпа. Пристьпването към следващия етап може да стане само когато глината е достигнала определена здравина.
6. Следва разглобяването на калъпа и изваждането на готовил съд. При този етап се е извършвало и заличаване на следите, останали на местата, където половинките от калъпа се съединяваг. Това е може би най-отговорният етап. Вероятно на този етап от технологията калъпите са получили и повечето от
398
Диян Иосифов
повредите си. Поради тази причина калъпите са били преглеждани внимателно и възстановявани.
7. Последният етап е изпичането на отлетия съд в керамичните пещи
По подобен начин в наши дни серийно се отливат кухи предмети от каолин5 и този метод се нарича шликерно отливане. Методът се прилага в две разновидности.
Първата разновидност се нарича изливно-шликерно отливане (обр. 4а). То се прилага при производството на кухи предмети в каменни (гипсови) калъпи и включва три основни етапа:
1. изливане на шликерната маса в калъпа;
2. време за слягане (уплътняване) на шликерната маса;
3. изливане на излишнего количество материал от калъпа.
Именно за отливане по този метод биха могли да бъдат използвани и ка-менните калъпи от типа на намерените в София. При втората разновидност на метода - наливно-шликерно отливане (обр. 46), първите два етапа са същите, но липсва третият етап - изливането на излишния материал. В резултат на тази съществена разлика излетите по този метод предмети са винаги плътни. След намирането на софийските каменни калъпи в тях експериментално е било из-вършено отливане с гипс. Поради факта, че е била използвана втората разновидност на метода, резултатът е бил не съд, а плътна форма.
Практическата използваемост на описания изливно-шликерен метод за калъпи от типа на намерените в София бе потвърдено експериментално. От речей финозърнест камък бе направен калъп от четири части за отливане на проста ротационна форма - цилиндър с конусно дъно (обр. 5).
В тази матрица бе извършено експериментално отливане с гипс и резултатът от него бе кух цилиндричен предмет (обр. 6).
Като специфична особеност на калъпите от София трябва да се отбеле-жи съществуването на втори (долей) отвор. Неговата наличност се обяснява с факта, че горният (наливен) отвор е с малки размери - 13 мм, и ако не се оси-гури безпрепятствено излизане на въдуха от калъпа, пълненето би било силно затруднено. Освен това изливането на излишния материал се постига много по-лесно през долния отвор, като отпушването на горния отвор тогава е предо-твратявало образуването на вакуум.
Възможно е също така, вместо калъпът да се пълни догоре и после да се излива излишното количество течна глина, на този етап от технологията май-сторът просто да е изливал точно премерено количество материал. Наистина, в този случай би било необходимо по-продължително разклащане на калъпа, за да се разпредели равномерно материалът в него, а долният отвор би се използ-вал само при пълненето.
Разбира се. техническата възможност за отливане на съдове от глина в калъпи, подобии на софийските, още не означава, че те са били използвани имен
За технологичните особености на каменните калъпи от София
399
но по този начин. Във всеки случай, описаният метод не противоречи на налич-ните археологически данни и нови находки биха могли да решат този въпрос окончателно. Както може да се предположи, съдовете, отлети от глина по този метод, биха се различавали значително по своите характеристики от съдовете, изработени на грънчарско колело. На първо място, отлетите съдове биха били с тьнки стени и не биха притежавали достатьчна плътност и здравина на чирепа в сравнение със съдовете, формовани на ръка.
Друга особеност на съд, отлят по този метод, са неизбежните следи от “шевове”, оставащи в местата за съединение на отделяйте части на калъпа. От друга страна, при отливането по описания метод формата и украсата се полу-чават винаги еднакви и със сравнително добро качество, което говори за масов и евтин продукт. Отлетите съдове биха имали подчертано битово-декоративно предназначение и едва ли са били използвани за някакви технически цели.
Имайки предвид описаната хипотеза за евентуалното използване на раз-глежданите каменни калъпи, в бъдеще ще стане възможно откриването и иден-тифицирането на фрагменти от керамични съдове - продукция на този отливен метод.
БЕЛЕЖКИ
1 М. Станчева. Каменни калъпи за сфероконуси от София. - Археология, 1961, 1, 22-27.
2 Р. М. Джанполадян. Сфероконические сосуды из Двина и Ани. - СА, 1958, 1, с. 207. Споменатият в статията калъп от Биляр се намира в Ермитажа под инв. № 131 38/3 С.
3 К. Wulzinger, Р. Wittek, Е Sarre. Das islamische Milet. Berlin, 1935, 76-78. Прави впечетление, че едната от отливките не съответства на никоя от посочените половинки от калъпи и вероятно става въпрос за трети калъп, който не е описан.
4 С. Е. Михальченко. Сфероконусы Поволжья - КСИИМК, 1974, с. 46.
5 Л. Константинова, П. Торньова. Технология на керамиката. София, 1988, с.
112.
400
Дням Иосифов
Обр. 1. Каменните калъпи от София (по М. Станчева)
За технологичните особености на каменните калъпи от София
401
Обр. 2. Части и отливки от милетските калъпи (по К. Wulzinger, Р Wittek, F. Sarre)
402
Диян Иосифов
Обр. 3. Части от калъпа, намерен в Сарай Берке (по С. Е. Михалиъченко)
Обр. 4: а) изливно-шликерен метод; б) наливно-шликерен метод (по Л. Константинова, П. Торньова)
За технологичните особености на каменните калъпи от София
403
• >ни
а б в
Обр. 5. Експерименталният калъп: а) поглед отгоре; б) общ вид, в) отделните части на матрицата (по снимка на автора)
Обр. 6. Гипсова отливка от експерименталния калъп: а) поглед отгоре; б) общ вид (по снимка на автора)
404
ON THE TECHNOLOGICAL FEATURES OF THE STONE MOULDS FROM SOFIA
Diyan losifov
(abstract)
In 1953 during construction in the centre of Sofia were found three stone moulds for spheric-conical vessels from the 14th—15th century. In an article of hers M. Stancheva described these moulds and indicated two parallels to them. She also made suggestions about the function of the moulds but left this question without answer.
The present article puts forward a new hypothesis about the purpose of the stone moulds from Sofia — their use for casting spheric-conical clay vessels. By creating an experimental mould and trial casting in it an attempt was made to prove the practical use of the method described. The experiment resulted in a hollow vessel of plaster which proves the possibility of casting similar vessels in such stone moulds. Two new parallels are given. The problem in question will be finally solved after the eventual discovery of clay vessels exhibiting the features of this technology.
405
СРАВНИТЕЛНИ АРХЕОЗООЛОГИЧЕСКИ ПРОУЧВАНИЯ ОТ ПЛИСКА
Лазар Нинов
През последните години бяха направени проучвания на няколко колекции от животински кости, открити при археологически разкопки в старите бьлгар-ски столици Плиска и Преслав. Това даде възможност да се попълнят редица празноти и да се получи по-цялостна картина за храната на населението и стопанската му дейност. Непрекъснато нараства интересът към социално-иконо-мическите структури на средновековните общества и към животновъдството като основа на произвеждащата икономика. За решаването на тези и редица други проблеми са необходими комплексни изследвания. Така животинските кости се превръщат в ценен извор на информация не само в количествено, но и в качествено отношение1. С тази публикация започваме представянето на ос-теологичните материали от Плиска. Тук анализираме материали от два обекга: единият от крепостга — по-специално от южната крепостна стена и вторият от Външния град — обект 40.
Южната крепостна стена на построената в равнината каменна крепост е имала най-важната в отбранително отношение задача - да посрещне неприятеля от югоизток. Остеологичната колекция от южната крепостна стена е събрана при разкопките на профила през 1989 г. под ръководството на ст. н. с. I ст. дин Рашо Рашев, на чийто 60-годишен юбилей е посветен този сборник. Ad multos annos! Тази колекция не е голяма- наброява 734 цели кости и фрагменти от тях. Тя е изследвана от мен наскоро след приключване на разкопките. Датировката на археологическите материали и предназначението им говори, че там е кипял не само военен, но и интензивен стопански живот, както през VII-X в., така и през X-XI век. По-мащабни разкопки в този район са правени през 1971-1974 г. от И. Захариев. В публикацията си той подчертава, че населението около южната крепостна стена се е занимавало предимно със занаятчийство и скотовъд-ство. Като аргумента се посочват предназначението, характеристиките и разно-образието на находките, което не е типично за крепостно съоръжение. Авторът представя аргумента, свидетелстващи за голямата гъстота на населението около крепостаата стена, което по косвен начин доказва, че в градоустрайствено отношение Вътрешният град е плътно застроен. Вземайки предвид инфраструк-турата в югозападния ъгъл на крепостга, Иван Захариев излага хипотезата си, че при изграждането на стената като отбранителното съоръжение строителите са се съобразявали с нуждите на населението на Външния град при югозапад-
406
Лазар Нинов
ния ъгъл. Засягайки въпроса за животинските останки, открити при разкопките, И. Захариев отбелязва: “на 100 м източно от кула 2 в долните Пластове има голямо количество кости от крайници на коне. Костите, около 60-65 са от тибии, запазени изцяло заедно с копитага. Останалото огромно количество кости са от други домашни животи, диви зайци, домашни птици, риби и др. Те се откриха по цялата дължина на профила по протежение на крепостната стена. Повечето от тях бяха начупени и носеха белезите на трапезни остатъци. Прави впечатление, че костите са предимно от крайниците, повече от тибии. По-рядко се срещат косги от трупа, от черепа почти не са открити. Намерените кости дават възможност да се определят видовете животни, използвани за анализи и други цели. При изследването се установи, че най-голямо е количеството им от домашни бозайници, и то предимно от преживни животни, и съвсем малко от свине. Немалък е броят на дивите бозайници, и то главно елен, сърна и дива свиня. Малко са костите от домашни птици, а от дивеч са откривани във Въ-трешния и Външния град. Това свидетелства, че наред с домашните животни дивечът широко се е използвал за храна от жителите на Плиска. Около кула 1 по цялата дължина на профила бяха открити кости от риби и мидени черупки. Това свидетелства, че жителите на Плиска редовно са използвали рибата като храна.”2 Сведенията на И. Захариев не са подкрепени с конкретни цифрови данни и статистика. Костите не са изследвани от остеолог и очевидно се касае за предположения на разкопвача. Самите кости не са запазени. При това положение остеологичната колекция, събрана при разкопките под ръководството на Рашо Рашев, макар и не голяма, може да послужи като контролен тест и корек-тив за достоверността на предположенията на И. Захариев.
Откритите от Р. Рашев и колектив животински кости при южната крепостца стена бяха изследвани на място. Археозоологическата експертиза доказа наличието на следните представители на фауната: говедо, овца, коза, свиня, кон, муле, магаре, куче, елен, мечка, заек, кокошка, риби и миди. В основната си маса животинските кости представляват кухненски остатъци от храната на обитателите на крепостга. Тафономичните проучвания позволиха да се откроят някои особености. Цветы на костите е жълто-кафяв до тъмно-кафяв. Както е известно цветы зависи от действието на редица фактори от средата, в която са лежали останките; от предметите, с конто са били в допир; водите, конто са просмуквани в почвата и т.н. Повърхностите на костите, конто изследвахме, бяха еднакво оцветени, а поврежданията по тях - незначигелни. По останките няма следи от атмосферни въздействия. Следователно те не са стояли продъл-жително време на открито. По тях няма следи от зъбите на кучета или други хищници. В някои случаи се забелязват следи от зъбите на дребни гризачи. Очевидно плъхове и мишки са съжителствали с хората много отдавна. Трябва да отбележим, че по-голяма част от остеологичната колекция е във фрагментарен вид. Размерите на костните фрагменти от едри животни най-често са в границите от 3—4 до 12-13 см. При дребните животни тези размери рядко над-
Сравнителни археозоологически проучвания от Плиска
407
вишават 8-9 см. От бозайниците цели са няколко метаподия и една лъчева кост от дребен рогат добитък. При някои от костите има следи от разсичане. Те са най-често в областта на диафизата. Тези данни са недостатъчни за реконструи-рането на начина на разфасоване на закланите животни. Очевиден е стремежът да се получат удобни за кулинарна обработка порции. Измерванията на остео-логическия материал са в мм. Те са по методиката на А. фон ден Дриш и дават представа за някои от морфологическите характеристики на животните.
Говедо (Bos taurus L.). Най-многочислени са останките от говедо - 296. Има фрагменти от всички части на скелета. Големи парчета от черепи се сре-щат рядко. Те принадлежат на брахицерен тип говедо. Годните за измерване рогови израстъци са няколко:
Дължина по голямата извивка 135 — —
Дължина по малката извивка ПО — —
Обхват на основата 35 — —
Голям диаметър на основата 48 48 63
Малък диаметър на основата 38 38 —
При две дистални епифизи от раменни кости измерихме най-голяма шири-
на на ставния валяк 78 и 85 мм. Три фрагмента от лъчеви кости имат най-голя-ма дистална ширина съответно 65, 78, 80 и мм. Особен интерес представляват четири цели метатарзални кости. Техните размери позволяват да се изчисли ръстът на животните:
Най-голяма дължина 212 217 222 240 —
Най-голяма проксимална ширина 42 45 41 52 53
Най-голяма ширина на диафизата 24 25 24 30 —
Най-голяма дистална ширина 49 — 45 62 —
Пол крава крава крава вол
Височина при холката 113 см 116 см 119см 132 см
Използвана е методиката на Цалкин за определяне ръста на животните. Тези данни са изключително важни в сравнителен аспект.
Домашна свиня (Sus scrofa dom. L,). Домашната свиня е на първо място по брой на костите между всички животни. Преобладаващата част от останките принадлежат на млади и израснали свине. Възрастните животни са по-малко. По тези причини подходящите за измерване кости са малко. Раменна кост:
Най-малка ширина на диафизата 16 17 -
Най-голяма дистална ширина 39 40 40
Годните за измерване тазови кости са две. Дължината на ацетабулумите им е съответно 29 и 30 мм. Бедрените кости са най-силно фрагментирани. Въпреки това направихме следните измервания:
Най-голяма проксимална ширина 56 57 57
Кранио-каудален диаметър на главата 26 - -
Най-голяма дистална ширина 44,5 45 45,3
408
Лазар Нинов
При скочна кост е измерена най-голяма латерална дължина 38 мм и най-голяма медиална ширина - 35 мм. Една цяла трета метатарзална кост има най-голямата дължина 88 мм. Това означава, че височината при холата на това животно е била 82 см по Тайхерт.
Овца (Ovis aries Ь./и коза Capra hircus L.). Съдейки по количеството на костите и броя на индивидите, стадата от овце са били значително по-много-бройни в сравнение с козите. По-голям интерес представляват измерванията на няколко цели дълги тръбести кости и големи фрагменти от тях, принадлежащи на овце.
Лъчева кост
Най-голяма дължина 124 —
Най-голяма проксимална ширина 30 32 32,5 -
Най-малка ширина на диафизата 15,5 16
Най-голяма дистална ширина 29 —
Височина при холката (по Тайхерт) 50 см - —
От метаподиите две кости са цели, а останалите — фрагментирани
Мс Мс Mt Mt
Най-голяма дължина 117 — 124 —
Най-голяма проксимална ширина 22 23 21 21
Най-малка ширина на диафизата 13 — 13 —
Най-голяма дистална ширина 24,5 — 25 26
Височина при холката 57 см — 56 см —
Голям пищял
Най-малка ширина на диафизата 16 16,3 17 —
Най-голяма дистална ширина 28 — — 29
Кон (Equus caballus L.).
На останките от коне са направени редица измервания. Лопатка - най-малка ширина на шийката - 73 мм, най-голяма дължина на ставния край — 96 мм, дължина на ставната повърхност - 60 мм, ширина на ставната повърхност - 50 мм. Лъчева кост - най-малка ширина на диафизата - 43 мм, най-голяма дис-тална ширина — 83 мм. Лакътна кост - най-голяма ширина на proc, coronarii - 45 мм. Таз - дължина на ацетабулума - 45 мм. Колянно капаче - най-голяма дължина - 62 мм и най-голяма ширина - 62 мм. Петна кост - най-голяма дължина - 110 мм. Годните за измерване метаподии и части от тях имат следните размери:
Мс Мс Mt Mt Mt
Най-голяма дължина 222 — — —
Най-голяма проксимална ширина 46 — 52 53
Най-малка ширина на диафизата 32 — — —
Най-голяма дистална ширина 50 52 —
Височина при холката (по Витт) 137 см
Сравнителни археозоологически проучвания от Плиска
409
Данните от направените измервания са важни, въпреки че не са от голяма колекция. Те дават възможност с помощта на индекси да се реконструира ви-сочината на животните и други морфологични характеристики. В сравнителен аспект показват мястото им във вариационните редове.
Таблица 1. Разпределение на фауната по броя на костите и количеството на индивидите, открити при южната крепостна стена на Плиска (разкопки 1989 г.).
животински видове кости индивиди
в брой в проценти в брой в проценти
говедо 296 41,05 28 26,42
овца и коза 165 22,88 27 25,47
свиня 210 29,13 35 33,02
кон 42 5,82 8 7,55
муле 1 0,14 1 0,94
магаре 2 0,28 2 1,89
куче 1 0.14 1 0,94
домашни бозайници 717 99,44 102 96,23
елен 2 0,28 2 1,89
меч ка 1 0,14 1 0,94
заек 1 0.14 1 0,94
диви бозайници 4 0,56 4 3,77
всички бозайници 721 100,00 106 100,00
кокошка 3 3
риба 2 2
МИДИ 4 3
фаун? а общо 734 114
Остеологичната колекция, която изследвахме, не е достатьчно голяма, за да се направят генерализирани изводи, но тя дава възможност да се очертаят важни тенденции. От таблица 1 се вижда, че бозайниците са имали изключително голям дял в храната, в бита и икономиката. За храна са използвани преживни животни и свине от различии възрастови групи. Костите, конто намираме, са от всички части на скелета. Наличието на волове очевидно е свързано с използ-ването на тяхната физическа сила в селскостопанската работа и в транспорта. Значителният дял на еквидите също е свързан с тяхната важна роля в транс
410
Лазар Нинов
порта, войската и т.н. Костите са от възрастни животни, но не от стари. Очевидно след използването им животните са убивани за месо. От същата таблица е видно, че хората от тази част ча града са консумирали дивеч изключително рядко. Рибага и домашните птици са присъствали макар и по-рядко в менюто. Твърдението на И. Захариев, че “наред с домашните животни дивечът широко е използван за храна от жителите на Плиска”, не отговаря на истината. Нещо повече, изключително ниският процент на останките от дивеч, използването на по-нискокачествено в кулинарно отношение месо от животни за работа и възрастовият им състав потвърждават основната теза на същия автор, че този сектор е обитаван от жители с по-нисък социален статус, занимаващи се със стопанска дейност.
Друг обект със стопански функции е феодално имение или Обект 40 от Външния град, който също съм проучил в археозоологическо отношение. Цялостното му представяне е тема на друга публикация. Общото между двата обекта е, че обитателите им са се занимавали със стопанска дейност. Вторият аргумент за съпоставянето на Обект 40 и южнага крепостна стена е хипотезата на И. Захариев, че при изграждането на съоръжението строителите са се съо-бразявали с нуждите на населението от Външния град при югозападния ъгъл. Това предполага функционална връзка, още повече че разстоянието между тях е много близко. Как се отразява това върху начина на хране?
Обект 40 е разположен на площ от около 12 декара. По планировката, която включва обширни дворове и концентрично разположени постройки, имението наподобява комплексите в стил вила рустика, въпреки че има известно функционал но доближаване до вила урбана3. От централния сектор са проучени жи-вотинските кости от голямото централно жилище, наречено “болярски дом”, и стопанска постройка, разположена в близост. Видовият състав на животните и птици ге, открити там, се вижда на таблица 2. Анализът показва,че в сравнение с другите сектори храната е значително по-разнообразна, особено в района на централното жилище. Наред с традиционните домашни животни откриваме останки от различии видове домашни и диви птици, диви бозайници и риби. Западно от “болярския дом” се намира постройка с пет помещения. Според разкопвачите помещенията или част от тях са използвани основно за складове. Голямото количество на битова керамика, животински кости и едно огнище, измазано след вдигане на част от настилката, показват, че в определен момент сградага е използвана за жилище. Кухненските остатъци са само от домашни животни. Някои от находките, открити в тази сграда, са свързани с животните или продукцията, получена от тях — фрагменти от волски подкови, гвоздей, желязна халка и обков, прешлен за вретено, пръчки за дарак, костено шило и други. Наличието на говежди подкови е непосредствено свързано с използването на теглителната сила на едрия рогат добитък в транспорта, търговията, земеде-лието, обоза на войската и т.н. Директно потвърждение на това са намерените останки от волове в костния материал от имението. Находките от прешлени за
Сравнителни археозоологически проучвания от Плиска
411
вретено, останки от дарак и други свидетелстваг, че там е съхранявана и обра-ботвана вълна. Открити са костни оръдия.
Таблица 2. Разпределение на животинските кости от феодално имение -(Обект 40) по сектори.
животни източна оградна стена централен сектор югозападен сектор западен сектор общо
в брой в% в брой в% в брой в% в брой в% в брой в%
говедо 604 35,34 539 29,58 130 26,37 238 23,33 1511 30,00
овца и коза 362 21,18 517 28,37 155 31,44 450 23,49 1484 29,46
свиня 734 42,95 708 38,86 194 39,35 314 31,00 1950 38,71
КОН 8 0,47 40 2,20 12 2,44 11 1,08 71 1,41
магаре 1 0,06 3 0,17 1 0,20 5 0,10
куче 11 0,60 1 0,20 12 0,24
домашни бозайници 1709 1818 99,72 493 1013 5033 99,92
елен 2 0,10 2 0,04
дива свиня 1 0,06 1 0,02
заек 1 0,06 1 0,02
диви бозайници 4 4 0,08
бозайници общо 1709 1822 493 1013 5037
кокошка 4 7 11
домашна гъска 2 2
сива гъска 7 7
г. белочела гъска 2 2
зеленого, патица 1 1
фазан 1 1
гарван 1 1
брадатлешояд 3 3
риби 3 3
412
Лазар Нинов
При проучване на периферните постройки на имението попаднахме на зна-чително количество животински кости. Голямо количество кухненски остатъци от животни откриваме между постройката до “болярския дом” и срещуполож-ната сграда покрай южната стена на имението. Най-много са те пред фасадите на двете постройки. Според П. Петрова там е живял обслужващият персонал. Месната храна е по-еднообразна и е само от домашни животни. На южната оградна стена има заден (черен) вход, който определя постройките около него като стопански и битови, свързани с домакинската част. Според разкопвачите в постройките източно от задния вход са отглеждани животни, т.е. там са били оборите. До западната част на постройките рязко се увеличава керамиката и хранителните отпадъци. Най-вероятно там са живели хората, конто са се гри-жили за тези животни. Западно от задния вход има няколко помещения, конто за известно време са обитавани. Първото от тях е с охранителна функция и животинските останки са повече. Те са основно от свине. На второ място са овцете и козите, а на трето — говедата. До западната страна на имението има дълбоки ями, в конто е събирана вода и извличана кал за строежите. В последствие те са запълнени с животински кости, керамични фрагменти, камъни и черна пръст. От таблица 2 се вижда, че в този сектор костите от овце и кози доминират. В секторите около оградата има три землянки. Там се наблюдава размяна на мес-тата на животните по количествен признак. Техните обитатели са използвали главно овче и козе месо за разлика от останалите живущи, в чиито кухненски отпадъци обикновено преобладават костите от свине.
В сектора на източната оградна стена се намират останки само от домашни животни - говедо, овца, коза, свиня, кон и магаре. От таблица 2 се вижда, че най-многобройни са останките от свине — 42,95 %. След тях са говеждите кости - 35,34 % и едва на трето място са дребните преживни - 21,18 %. Конят и магарето са представени с единични фрагменти, но конските кости са повече. Прави впечатление, че в кухненските останки от свине, овце и кози преобладават долните челюсти и черепите. Следователно хората, обитаващи тази част от комплекса, са консумирали повече глави, въпреки че в кулинарно отношение те са по-малоценни.
Анализът на материалите от различните секгори в представените компле-кси показва общи черти и редица особености. Всички данни свидетелстват за добре развито животновъдство, което е осигурявало огромната част от необ-ходимите животински храни на хората. По-разнообразното хранене е било въпрос на престиж за прослойката с по-високо положение в социалната Иерархия. Най-често то се е изразявало с присъствието на пернат и ловен дивеч на трапезата. Пример за това е централното жилище в Обект 40. При населението с по-нисък социален статус също се констатират различия във вкусовите нави-ци. Обикновено те се ограничават в рамките на различните видове меса от домашни животни. Например по-голяма консумация на свинско месо - източен, югоизточен, централен сектор, на овче и козе месо — западен сектор и землянки
Сравнителни археозоологически проучвания от Плиска
413
или на говеждо — външна крепостна стена. Вкусовите предпочитания не са пре-вилегия, а навици и начин на живот.
Значителното количество на животинските кости и на останалите археологически находки свидетелстат, че в представените комплекси е кипял интен-зивен живот през IX-X век. Разпределението на отпадъците от животинската храна и различното ниво на хигиенните навици свидетелстват за различен социален статус на хората, живели там. Това са важни индиректни индикатори за взаимоотношенията във феодалното общество през Средновековието.
БЕЛЕЖКИ
1 Л. Пинов. Цели и основни задачи при изучаване на животински кости от археологически обекти. — Интердисциплинарни изследвания, XIV А, 1986,259-266.
2 И. Захариев. Южната крепостна стена на Плиска и некрополът, открит до нея (разкопки през 1971—1977).-Плиска-Преслав, 1, 1979, 108—138.
3 П. Петрова. Стопански постройки от феодалното имение във Външия град на Плиска (обект 40). - ГМСБ, XVIII, 1992, 92-104.
COMPARATIVE ARCHAEOZOOLOGICAL INVESTIGATIONS FROM PLISKA
Lazar Ninov
(abstract)
Some animal bones from the first Bulgarian capital Pliska have been investigated. The materials are from two mediaeval sites - the south fortified wall and the feudal estate in the outside city of Pliska (site 40, IX-X century). In the interpreting of these findings, it must be considered the presence of the following species - ox, sheep, goat, pig, horse, mule, donkey, dog, deer, wild pig, rabbit and bear, birds, fishes and mussels. The percentage of the wild animal bones is too low - on the first site 0,8% and on the second - 0,1%. The people of the two sites were fanners. Some conclusions about people’s food, their social status, their economic activity and first of all about the cattle-breeding have been drawn. In the main part of the feudal estate (site 40) there are bones of wild animals, fishes and birds. Therefore, the diet of the people inhabiting the main buildings was more various. The withers height of the animals has been calculated. There are some ox finds. The withers height of the cattle was considerable bigger than in Central-Europe at the time.
414
СПИСЪК НА СЪКРАЩЕНИЯТА
АДСВ - Античная древность и средние века
АОР - Археологически открития и разкопки
БИБ - Българска историческа библиотека
ВВр. - Византийский временник
ВДИ - Вестник древней истории
ГИБИ - Гръцки извори за българската история
ГИМ - Государственный исторический музей
ГМСБ - Годишник на музеите от Северна България
ГНАМ - Годишник на Народния археологически музей
ГИБУ - Годишник на Нов български университет — АИМ
ГНМ - Годишник на народния музей
ГНПТМ - Годишник на Националния политехнически музей
ГСУ - Годишник на Софийския университет
ГСУ, ИФ - Годишник на Софийския университет, Исторически факултет
ГСУ, ФИФ - Годишник на Софийския университет, Философско-исторически факултет
ИАИ - Известия на Археологическия институт
ИБАД - Известия на Българското археологическо дружество
ИБАИ - Известия на Българския археологически институт
ИБИД - Известия на Българското историческо дружество
ИИБЕ - Известия на Института за български език
ИИМВТ - Известия на Историческия музей Велико Търново
ИИМК - Известия на Историческия музей Кюстендил
ИИМШ - Известия на Историческия музей Шумен
ИМЮИБ - Известия на музеите от Югоизточна България
ИНЕМ - Известия на Националния етнографски музей
ИНМВ - Известия на Народния музей Варна
ИНМШ - Известия на Народния музей Шумен
ИПр. - Исторически прегпед
ИРАИК — Известия Русского археологического института в Константинополе
КСИА - Краткие сообщения Института археологии
КСИИМК - Краткие сообщения Института истории и материальной культуры
ЛИБИ - Латински извори за българската история
МАИЭТ - Материалы по археологии, истории и этнографии Таврии
МИА СССР - Материалы и исследования по археологии СССР
МПК - Музеи и паметници на културата
ППИК - Проблеми на прабългарската история и култура
РП - Разкопки и проучвания
РА - Российская археология
СА - Советская археология
415
СбНУ - Сборник за народни умотворения
СбНУК — Сборник за народни умотворения и книжнина
ТГЭ - Труды Государственого Эрмитажа
Труды ГИМ - Труды Государственый исторический музей А А - Acta archaeologica
AAASH - Acta Archeologica Academiae Scientiarum Hungaricae AH — Archaeologia Hungarica
AMV - Acta Musei Vamensis BZ - Byzantinische Zeitschrift DOP - Dumbarton Oaks Papers EB - Etudes balkaniques
MCA - Materiale §i cercetari arheologice
PG - Patrologia Graeca
PL - Patrologia Latina
REB - Revue des etudes Byzantines
SA - Slovenska archeologia
SC1VA - Studii §i dercetari de istoriae veche §i archeologial ZRVI - Zbomik Radova Vizantolochkog Instituta
ИЗСЛЕДВАНИЯ ПО БЬЛГАРСКА СРЕДНОВЕКОВНА АРХЕОЛОГИЯ.
Сборник в чест на проф. Рашо Рашев
•
Формат 70x100/16 Печатни коли 26 •
Предпечатна подготовка и печат:
FABER - В. Търново (062) 635 256, е-таЯ: faber@abv.bg