Author: Захариева Йорданка  

Tags: български език  

ISBN: 978-954-323-441-7

Year: 2008

Text
                    Йорданка Захариева
НА ЕЗИКОВАТА
КУЛТУРА
София, 2008 г.


АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ ОТ ЛЕКЦИОННИЯ КУРС ПО ЕЗИКОВА КУЛТУРА ЗА СТУДЕНТИТЕ ОТ СПЕЦИАЛИЗИРАНОТО ВИСШЕ УЧИЛИЩЕ ПО БИБЛИОТЕКОЗНАНИЕ И ИНФОРМАЦИОННИ ТЕХНОЛОГИИ © Йорданка Захариева, автор, 2008 Редактор: Рафие Демирова ISBN: 978-954-323-441 -7 Издателство „Авангард Прима“ София, 2008
Езикът е лабиринт от пътища. Ти идваш от една страна и се ориентираш; идваш от друга страна и вече не се ориентираш. Лудвиг Витгенщайн. Из Философски изследвания Да се познават случилите се неща... е не само полезно, но и потребно... Сами от себе си да се научим не можем, защото кратки са дните на нашия живот на земята. Затова с четене... и с чуждо умение да попълним недостатъчността на годините за обогатяване на разума. Паисий Хилендарски. Из Ув о д а на История славеноболгарская
4 СЪДЪРЖАНИЕ ВМЕСТО ПРЕДГОВОР.................................................................................................................................... 9 ВЪВЕЖДАЩИ ДУМИ ................................................................................................................................... 11 АБРЕВИАТУРА .............................................................................................................................................. 24 АВТОБИОГРАФИЯ........................................................................................................................................ 26 АНТРОПОНИМ .............................................................................................................................................. 29 АПОСТРОФ..................................................................................................................................................... 29 АСИМЕТРИЯ МЕЖДУ ЗВУК И БУКВА В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК .......................................................... 29 БАЗОВИ ФУНКЦИИ НА ЕЗИКА ................................................................................................................. 32 БЛАГОЗВУЧИЕ .............................................................................................................................................. 35 БРОЙНИ ФОРМИ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК ................................................................................................. 35 БУКВА.............................................................................................................................................................. 36 БЪЛГАРСКА АЗБУКА................................................................................................................................... 36 БЪЛГАРСКИТЕ ДИАЛЕКТИ СПОРЕД РАЗВОЯ НА ЗАМЕСТНИЦИТЕ НА ЯТОВАТА ГЛАСНА.. 37 БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК В ПЕРИОДА МЕЖДУ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ И Д-Р ПЕТЪР БЕРОН ... 37 БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК В ПЕРИОДА МЕЖДУ „РИБНИЯ БУКВАР“ И СРЕДАТА НА ХІХ ВЕК ....... 40 БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК И БЪЛГАРСКАТА КНИЖНИНА ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО ............................ 45 БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК ОТ СРЕДАТА НА ХІХ ВЕК ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО ................................... 48 БЪЛГАРСКИЯТ КНИЖОВЕН ЕЗИК В АДМИНИСТРАТИВНО-ДЕЛОВИТЕ СФЕРИ ....................... 51 БЪЛГАРСКИЯТ КНИЖОВЕН ЕЗИК МЕЖДУ ОСВОБОЖДЕНИЕТО И КРАЯ НА ХІХ ВЕК ............ 56 БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ЕЗИК...................................................................................................... 58 БЪЛГАРСКА ПРАВОГОВОРНА НОРМА .................................................................................................. 59 ВАРИАТИВНОСТ НА ПРЕДСТАВИТЕ ЗА КНИЖОВЕН ЕЗИК............................................................. 60 ВМЕТНАТИ ЧАСТИ В ИЗРЕЧЕНИЕТО И ЗАПЕТАЯ .............................................................................. 61 ВЪТРЕШНОИЗРЕЧЕНСКА ПУНКТУАЦИЯ ............................................................................................. 62 ВЪТРЕШНА СТРУКТУРА НА ЕЗИКА ....................................................................................................... 65 ГЕНЕАЛОГИЧНА КЛАСИФИКАЦИЯ........................................................................................................ 65 ГЛАВНИ БУКВИ ............................................................................................................................................ 66 ГЛАВНИ БУКВИ В ОФИЦИАЛНИ ДОКУМЕНТИ................................................................................... 72 ГЛАГОЛИЦА .................................................................................................................................................. 73 ГЛОБАЛИЗАЦИЯ И БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК .............................................................................................. 74 ГЛОТОГЕНЕЗА............................................................................................................................................... 82 ГОВОРЕЩ И ИЗКАЗВАНЕ ........................................................................................................................... 91 ГРАМАТИЧНА КАТЕГОРИЯ....................................................................................................................... 92 ГРАФЕМА ....................................................................................................................................................... 93 ГРАФИКА ........................................................................................................................................................ 93 ГРАФИКА И ПРАВОПИС ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО ................................................................................ 93 ДВОЕТОЧИЕ ................................................................................................................................................... 94 ДВОЙКИ СЪЮЗИ........................................................................................................................................... 95 ДВОЙНИ ГЛАСНИ В БЪЛГАРСКИТЕ ДУМИ .......................................................................................... 96 ДВОЙНИ СЪГЛАСНИ В ДУМИТЕ ............................................................................................................. 97 ДЕКЛАРАЦИЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ .......................................................................................... 99 ДЕНОТАТ ........................................................................................................................................................ 99 ДЕСИГНАТ....................................................................................................................................................100 ДЕФИС ...........................................................................................................................................................100 ДИАЛЕКТОЛОГИЯ......................................................................................................................................101
5 ДИХОТОМИЯ В ЕЗИКА .............................................................................................................................103 ДРИНОВА ШКОЛА .....................................................................................................................................104 ДРИНОВСКО-ИВАНЧЕВСКИ ПРАВОПИС ............................................................................................105 ДУБЛЕТНОСТ ..............................................................................................................................................107 ЕВРОПЕЙСКА ПОЛИТИКА И БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК ..........................................................................108 ЕВФЕМИЗЪМ ...............................................................................................................................................109 ЕЗИКОВА ЕКОЛОГИЯ................................................................................................................................109 ЕЗИКОВА КУЛТУРА...................................................................................................................................115 ЕЗИКОВА ПОЛИТИКА ...............................................................................................................................120 ЕЗИКОВА ПРАГМАТИКА..........................................................................................................................121 ЕЗИКОВА СИТУАЦИЯ ...............................................................................................................................124 ЕЗИКОВИ НАГЛАСИ ..................................................................................................................................125 ЕЗИКОВИ РАВНИЩА.................................................................................................................................128 ЕЗИКОВ ЗНАК ..............................................................................................................................................129 ЕЗИКОВ КОНЦЕПТ .....................................................................................................................................131 ЕЗИКОВО МАКРОСЕМЕЙСТВО .............................................................................................................. 133 ЕЗИКОВО ОБРАЗУВАНИЕ ........................................................................................................................134 ЕЗИКОЗНАНИЕ ............................................................................................................................................135 ЕКЗОТИЗМИ В ЕЗИКА ...............................................................................................................................137 ЕЛЕКТРОННА ПОЩА И КНИЖОВЕН ЕЗИК .........................................................................................137 ЕМОЦИОНАЛНА ФУНКЦИЯ ....................................................................................................................138 ЕТИМОЛОГИЧЕН ПРАВОПИСЕН ПРИНЦИП.......................................................................................139 ЗАПЕТАЯ В ИЗРЕЧЕНИЕТО......................................................................................................................139 ЗАПЕТАЯ И КОСВЕН ВЪПРОС ................................................................................................................139 ЗАПЕТАЯ И ФРАЗЕОЛОГИЗИРАН ИЗРАЗ .............................................................................................140 ЗАПЕТАЯ ПРИ БЕЗСЪЮЗНИ ИЗРЕЧЕНИЯ ............................................................................................140 ЗАПЕТАЯ ПРИ ДА-ИЗРЕЧЕНИЯ ..............................................................................................................141 ЗАПЕТАЯ ПРИ ОБРЪЩЕНИЕ ...................................................................................................................141 ЗАПЕТАЯ ПРИ СЛОЖНИ СЪЮЗНИ ИЗРЕЧЕНИЯ ................................................................................142 ЗВУКОВИ ЗАКОНИ .....................................................................................................................................143 ЗВУЧНИ И БЕЗЗВУЧНИ СЪГЛАСНИ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК ............................................................144 ИЗПАДАНЕ НА Е ОТ ДУМИ И ФОРМИ НА ДУМИ ..............................................................................145 ИЗПАДАНЕ НА Й ........................................................................................................................................145 ИЗПАДАНЕ НА С ОТ НАСТАВКА -СКИ.................................................................................................146 ИЗПАДАНЕ НА Ъ.........................................................................................................................................147 ИЗТОЧНИ БЪЛГАРСКИ ГОВОРИ.............................................................................................................148 ИЛОКУЦИЯ ..................................................................................................................................................148 ИМЕНА НА ПРАЗНИЦИ.............................................................................................................................149 ИНДЕКС.........................................................................................................................................................150 ИНДЕКСИ ЗА ВЛАДЕЕНЕ НА ЕЗИК........................................................................................................151 ИСТОРИЧЕСКИ ЗВУКОВИ ЗАКОНИ ......................................................................................................151 ИСТОРИЧЕСКИ МЕКИ СЪГЛАСНИ ........................................................................................................153 КАВИЧКИ......................................................................................................................................................153 КАРАВЕЛОВА ШКОЛА..............................................................................................................................156 КИРИЛИЦА...................................................................................................................................................156 КНИЖОВЕН ЕЗИК .......................................................................................................................................157 КНИЖОВНИ НОРМИ ..................................................................................................................................162 КОГНИТИВНА ФУНКЦИЯ ........................................................................................................................163
6 КОДИФИКАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК ДНЕС.................................................................................163 КОЙНЕ ...........................................................................................................................................................164 КОМУНИКАТИВНА ФУНКЦИЯ...............................................................................................................164 КУЛТОВИ ЕЗИЦИ........................................................................................................................................164 ЛЕКСИКА И РЕЧНИЦИ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО..................................................................................165 ЛЕКСИКАЛНО РАВНИЩЕ НА ЕЗИКА ...................................................................................................167 ЛЕКСИКОЛОГИЯ И ЛЕКСИКОГРАФИЯ ................................................................................................167 ЛИНГВА ФРАНКА.......................................................................................................................................169 ЛИЧНИ ИМЕНА ...........................................................................................................................................170 МЕКИ И ТВЪРДИ СЪГЛАСНИ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК .......................................................................173 МЕТАЕЗИКОВА ФУНКЦИЯ ......................................................................................................................175 МОРФОЛОГИЧЕН ПРАВОПИСЕН ПРИНЦИП ......................................................................................175 МОРФОЛОГИЧНА СИСТЕМА НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК И ИСТОРИЧЕСКИ РАЗВОЙ.....175 МОРФОЛОГИЯ.............................................................................................................................................182 МОТИВАЦИОННО ПИСМО ......................................................................................................................183 МЪРТВИ ЕЗИЦИ ..........................................................................................................................................188 МЯСТО НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК В ЕЗИКОВИТЕ КЛАСИФИКАЦИИ ..............................................188 НАЙ-ЧЕСТИ ОТКЛОНЕНИЯ В ПРАВОПИСА И ПРАВОГОВОРА ПОД ВЛИЯНИЕ НА ФОНЕТИЧНИ ФАКТОРИ ...................................................................................................................189 НАКЛОНЕНА ЧЕРТА ..................................................................................................................................189 НЕПРОМЕНЛИВО Я....................................................................................................................................190 НОВОБЪЛГАРСКА КНИЖОВНОЕЗИКОВА ШКОЛА...........................................................................190 НОРМА ..........................................................................................................................................................190 ОБОСОБЕНА ЧАСТ И ЗАПЕТАИ..............................................................................................................191 ОЗНАЧАВАЩО ............................................................................................................................................192 ОЗНАЧАЕМО................................................................................................................................................192 ОМАРЧЕВСКИ ПРАВОПИС (1921-1923) .................................................................................................193 ОНОМАСТИКА ............................................................................................................................................194 ОРТОГРАФИЯ ..............................................................................................................................................194 ОРТОЕПИЯ ...................................................................................................................................................195 ОСОБЕНОСТИ В ПРАВОПИСА НА БИБЛЕЙСКИ ИМЕНА.................................................................196 ОСОБЕНОСТИ НА ПРИЛАГАТЕЛНИТЕ ИМЕНА .................................................................................197 ОСОБЕНОСТИ НА СЪЩЕСТВИТЕЛНИТЕ ИМЕНА ПРИ ГРАМАТИЧНАТА КАТЕГОРИЯ РОД.197 ОСОБЕНОСТИ НА СЪЩЕСТВИТЕЛНИТЕ ИМЕНА ПРИ КАТЕГОРИЯТА ОПРЕДЕЛЕНОСТ .....199 ОСОБЕНОСТИ НА СЪЩЕСТВИТЕЛНИТЕ ИМЕНА ПРИ КАТЕГОРИЯТА ЧИСЛО .......................200 ОСОБЕНОСТИ ПРИ ГЛАГОЛИТЕ ............................................................................................................201 ОСОБЕНОСТИ ПРИ МЕСТОИМЕНИЯТА ...............................................................................................203 ОСОБЕНОСТИ ПРИ НАРЕЧИЯТА............................................................................................................204 ОСОБЕНОСТИ ПРИ ЧИСЛИТЕЛНИТЕ ИМЕНА....................................................................................204 ОСОБЕНОСТИ ПРИ ПРАВОПИС И ПРАВОГОВОР НА Й ...................................................................206 ОФОРМЯНЕ НА ЗАПОВЕД........................................................................................................................207 ОФОРМЯНЕ НА ДОКЛАД..........................................................................................................................209 ПАРАДИГМА................................................................................................................................................210 ПЕРИОДИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК ...................................................................214 ПЕРИОДИЗАЦИЯ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО ................................................................................................215 ПЛОВДИВСКА КНИЖОВНОЕЗИКОВА ШКОЛА ..................................................................................216 ПОДВИЖНОСТ НА Ъ В ГРУПИТЕ ЪР/РЪ, ЪЛ/ЛЪ ................................................................................217 ПОДЧИНИТЕЛНА СЪЮЗНА ВРЪЗКА И ЗАПЕТАЯ .............................................................................218
7 ПОЛУПРЯКА РЕЧ И ПУНКТУАЦИЯ .......................................................................................................219 ПОЛУСЛЯТО ПИСАНЕ НА ДУМИ ..........................................................................................................220 ПРАВОПИС НА ДУМИ НА -ЕЯ , -И Я .. .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... ..222 ПРАВОПИС НА ЗВАТЕЛНИ ФОРМИ ......................................................................................................223 ПРАВОПИСНА РЕФОРМА ОТ 1945 г. ..................................................................................................... 223 ПРАВОПИСНИ ПРИНЦИПИ В БЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК ...................................................225 ПРАВОПИСНИ ПРОЕКТИ И ПРАВОПИСНИ РЕФОРМИ МЕЖДУ ОСВОБОЖДЕНИЕТО И 1945 г......226 ПРЕНАСЯНЕ НА ЧАСТИ ОТ ДУМИ ........................................................................................................228 ПРЕПИНАТЕЛНИ ЗНАЦИ В КРАЯ НА ИЗРЕЧЕНИЕ............................................................................228 ПРОМЕНЛИВО Я .........................................................................................................................................231 ПРЯКА РЕЧ И ПУНКТУАЦИЯ ..................................................................................................................234 ПУНКТУАЦИЯ .............................................................................................................................................234 РАЗДЕЛНО ПИСАНЕ ..................................................................................................................................236 РЕДУВАНЕ НА О∼Е .. .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... .... ..238 РЕДУВАНИЯ ПОД ВЛИЯНИЕ НА ЙОТА ................................................................................................238 РЕДУКЦИЯ НА ГЛАСНИ ...........................................................................................................................239 РЕЦЕНЗИЯ ....................................................................................................................................................239 РУБРИКИРАНЕ ............................................................................................................................................241 САМОБИТНИ ЧЕРТИ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК.....................................................................................242 СЕКСИЗЪМ В ЕЗИКА .................................................................................................................................243 СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ШКОЛА..............................................................................................................243 СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК.........................................................................................244 СЛУШАЩ И ИЗКАЗВАНЕ .........................................................................................................................248 СЛЯТО ПИСАНЕ НА ДУМИ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК............................................................................249 СПЕЦИФИЧНИ ПРЕПИНАТЕЛНИ ЗНАЦИ ............................................................................................251 СПРЕЖЕНИЕ НА ГЛАГОЛИТЕ .................................................................................................................251 СТАРОБЪЛГАРСКИ АЗБУКИ ................................................................................................................... 252 СТАРОБЪЛГАРСКИ ЕЗИК .........................................................................................................................253 СТАТУТ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК ............................................................................................................253 СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ..........................................................................................................254 СЪЧИНИТЕЛНИ ВРЪЗКИ В ИЗРЕЧЕНИЕТО И ЗАПЕТАЯ ..................................................................255 СЪЮЗНИ ВРЪЗКИ В ИЗРЕЧЕНИЕТО ......................................................................................................258 ТАБУ ..............................................................................................................................................................259 ТЕКСТ И ЛИНГВИСТИКА .........................................................................................................................259 ТИПОЛОГИЧНА КЛАСИФИКАЦИЯ НА ЕЗИЦИТЕ .............................................................................262 ТИРЕ ...............................................................................................................................................................262 ТОТАЛИТАРЕН ЕЗИК.................................................................................................................................263 ТОЧКА ...........................................................................................................................................................267 ТОЧКА И ЗАПЕТАЯ ....................................................................................................................................268 ТРАНСКРИБИРАНЕ НА ИМЕНА..............................................................................................................268 ТРАНСЛИТЕРИРАНЕ НА БЪЛГАРСКИ ИМЕНА ..................................................................................292 ТЪРНОВСКА КНИЖОВНОЕЗИКОВА ШКОЛА .....................................................................................295 УДАРЕНИЕ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК .........................................................................................................295 УДВОЯВАНЕ НА ПРЕДЛОГ В УДВОЯВАНЕ НА ПРЕДЛОГ С ..........................................................................................................303 УПОТРЕБА НА ПЪЛНИ И НА КРАТКИ ЧЛЕННИ ФОРМИ ПРИ ИМЕНА ОТ МЪЖКИ РОД ..................................................................................................................................304 УСТОЙЧИВО РАЗВИТИЕ НА ОБЩЕСТВОТО.......................................................................................305
8 УЧТИВОСТ ...................................................................................................................................................306 ФОНЕТИЧЕН ПРАВОПИС .........................................................................................................................308 ФОНЕТИЧНА СИСТЕМА НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК И ИСТОРИЧЕСКИ РАЗВОЙ...............................................................................................................309 ФОНЕТИЧНО РАВНИЩЕ НА ЕЗИКА......................................................................................................311 ФОРМИ НА СЪЩЕСТВУВАНЕ НА ЕЗИКА ............................................................................................312 ЦИТИРАНЕ И ПУНКТУАЦИЯ ..................................................................................................................313 ЧАСТИ НА ИЗРЕЧЕНИЕТО .......................................................................................................................313 ЧАСТИ НА РЕЧТА В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК .............................................................................................314 ЧЕРКОВНОСЛАВЯНСКА КНИЖОВНА ШКОЛА ..................................................................................317 ЧЕРКОВНОСЛАВЯНСКИ ЕЗИК................................................................................................................317 ШПАЦИЯ.......................................................................................................................................................318 ЛИТЕРАТУРА...............................................................................................................................................320 ИМЕНЕН ПОКАЗАЛЕЦ ..............................................................................................................................330 ОСНОВНИ ЛЕКЦИОННИ И СЕМИНАРНИ ТЕМИ В КУРСА „ЕЗИКОВА КУЛТУРА“ .. .... .... .... .... . 3 34 ПРИМЕРНИ ТЕСТОВИ ЗАДАЧИ ОТ ПРАКТИЧЕСКАТА ЧАСТ НА ИЗПИТА ПО ЕЗИКОВА КУЛТУРА....................................................................................................................337
9 ВМЕСТО ПРЕДГОВОР Авторката на рецензираното от мен помагало по езикова култура доц. д-р Йорданка Захариева работи повече от 15 години в Института за български език в Секцията за съвременен бъл- гарски език. Тя е член на колектива на академичния „Нов право- писен речник на българс кия език“ (2002). Опитът й като специа- лист и експерт в тази област – на научни трудове, на впечатля- ващ брой радио-, тв предавания, участието й в популяризирането на българския книжовен език в български и чуждестранни вест- ници и пр., намира отражение в текстовете на помагалото, а и в лекционния курс по езикова култура, ко йт о се предлага на вни- манието на студентите от СВУБИТ. Те имат възможно с т, бих до- бавил и рядък шанс, да се запознаят разбираемо, информативно и увлекателно с основите на научното и приложното направле- ние, ко ет о им дава добра основа да се развият като пълноценни езикови лично сти. В помагалото кратко, но категорично, е пред- ставена идеята, че езиковата култура в съвремието е нещо пове- че от правилно писане и говорене. Тя е поставена в контекста на разбирането за устойчивото развитие на обществото, на езикова- та екология и на разбирането за културно-историческата ценност на българския език в контекста на европеизираността и глобали- зираността. Допирните точки на езиковата култура с граматика- та, психо- и социолингвистиката, историята и теорията на кни- жовния език са представени ненатрапчиво и занимателно. Наред с това помагалото е полезно в практическото обучение на сту- дентите с последователното излагане на кол ебли во усвоените книжовноезикови норми. Изборът на структуриране на помагалото и включването на теми, ко ит о на пръв поглед са „нетрадиционни“ за подобен тип учебни помагала, показват тъкмо разнообразието от проблеми, ко ит о влизат в обсега на езиковата култура, и необходимостта от пречупване на традиционните разбирания. Съвременната научна парадигма и съвременната езикова ситуация поставят изискване за нов преосмислен поглед и към книжовността. Помагалото излиза в момент, ко гат о се разгръща обществена
10 дискусия за необходимо ст от изработване на държавни стандар- ти за усвояване на нормите на книжовния бълга рски език. Но за да се усвояват тези норми, е необходима мотивация. Вероятно един от начините за създаването й е да се излезе от тесните рам- ки на „правилното“ писане и говорене, от затрупването с неви- наги необходима терминология и теоретизиране, присъстващи в учебния материал на средното училище, ако съдим по публику- ваните изпитни въпро си на матури, кандидатгимназиални и кан- дидатстудентски кампании. Наистина ли е съществено да се знае терминологично видът на изречение или видът на фонема в рам- ките на дадена класификация? Ко г ато пишем или говорим, ние не си задаваме въпроса това глайд ли е, сонор ли е, подчинено определително ли е, или сложно смесено изречение. Просто ги изговаряме и изписваме. Но как? Факт е, че основни системни знания се заличават някъде по пътя на обучението (214 000 са употребите на израза *рожденни дни в мрежата, *съвремени е с 6 800 употреби (!?), вторачени в езикови изключения, особени случаи и невинаги добре мотивирани правила. С други думи, необходимо е преосмисляне на разбирането за езикова култура, за да могат младите хора да се ориентират в когнитивните си системи пълноценно. Смятам, че подобни университетски курсове са повече от необходими. Нещо повече – добре е те да бъдат задължителни, защото, независимо от профилирането и подготовката на раз- лични специалисти, всички сме езикови личности, а осъзнаване- то на този факт е възможно, ако му се обърне внимание. Ст.н .с . І ст. Васил Г. Райнов, доктор на науките Директор на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ при Българската академия на науките
11 ВЪВЕЖДАЩИ ДУМИ Ку р с ъ т по езикова култура запознава студентите на СВУБИТ с теми и понятия, ко ит о са необходими за лингвистичното поз- нание на съвременния образован човек. Част от тях включва об- щи знания за езиците, за съвременното научно разбиране на ези- ците, за езиковата лично ст. Те са ориентирани към по-добро ос- мисляне на представата за съвременен български книжовен език от неговите носители, ко я то не се свежда до употребата на 500 думи. Друга част е насочена към усъвършенстване на усвоените правила за правопис и правоговор в българския език и към при- лагането на книжовноезиковите норми като осъзнато умение. Книжовният български език в двете му форми – писмена и устна, не е природна даденост. Необходима е осъзната нагласа, че за да се изучат специално установените книжовноезикови правила, се влагат усилия. Книжовноезиковият регламент е описан в уводните части – обикновено подценявани от потребителите – на академичните правописни речници на българския език. В тях се съдържат ко- дифициращи правила, общи и задължителни за носителите на българския език; посочени са системните езикови особености от фонетичен и граматичен характер, проявяващи се при определе- ни категории думи и форми; описани са случаите на употреба на главни букви, на слято, полуслято и разделно писане, на прена- сяне на части от думи; обяснени са принципите за транскрипция на чужди имена и за транслитерация на българските имена; описват се и основни случаи на пунктуацията, функциите и употребите на препинателните знаци. Освен уводни части към академичните правописни речници се включва внушителна словникова част, съдържаща списъци от думи в азбучен ред, за ко ит о е установено, че предизвикват правописни колебания и грешки. Таз и словникова част се използва като ко н к р ет ен спра- вочник в случаите, ко г ато носителят на българския език се кол е- бае как да напише дадена дума. Думите и формите им тук се по- сочват с препоръчителните за правоговорната норма ударения. То в а означава, че правописният речник до голяма степен изпъл-
Йорданка Захариева 12 нява и функцията на правоговорен речник. Отделно като прило- жения извън словника се добавят други, тематично структури- рани, проблемни пунктове, свързани с българс кия правопис. Притежаването на правописен речник на съвременния български език, наред с умението да се използва той, е желателно за всеки образован българин. Обучението по книжовен език започва от детската градина и от училището. Предполага се, че след завършване на средното образование процесът на овладяване на книжовния език е прик- лючил. В училищното обучение по български език към момента се отчитат немалко проблемни ситуации. Сред тях е липсата на достатъчно време за усвояване на материала, липсата на време за работа върху устни и писмени текстове, не съвсем адекватно- то съдържание на учебниците. През ноември 2005 г. в. „Стан- дарт“ (19. 11 . 2005) публикува данни от анализа на социолога Михаил Мирчев от Агенцията за социални проучвания и анали- зи АССА-М, според ко й то 9% от децата между 15- и 19-годишна възраст от българското население, 24% от турското и 64% от ромското население не могат да четат и да пишат. Подобни нис- ки показатели за степента на грамотност могат да се интерпре- тират и като ниска степен на владеене на книжовноезиковите норми. През 2007 г. проведох мониторинг върху знанията по книжовен български език при 100 от новоприетите студенти в СВУБИТ за 2007/2008 г. Резултатите потвърдиха общата тенден- ция (вж. приложенията). Специалистите, анализиращи учебния процес по български език, днес се обединяват около позицията, според коя т о : „Учеб- ният предмет български език трябва реално да бъде подчинен на придобиване на умения, а не само на получаване на знания. Не- обходимо е общо за цялото средно образование концептуално прео смисляне на учебното съдържание по бълга рски език и раз- делянето му от обучението по литература като самостоятелна предметна област“ 1 . Посочената позиция е адекватна на съвре- менното научно разбиране за езика. Тя настоява за синхронизи- 1 Димитрова, М. Училищното образование и книжовният български език. // Закони за/на езика. – София : Хейзъл, 2004, с. 67 –93.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 13 ране с европейските стандарти за владеене на език. Всъщност обучението по езикова култура започва едва след като в училище са положени основите. То продължава цял жи- вот, но вече осъзнато и с разгръщане на индивидуалните особе- ности на всяка една езикова личност. И не е свързано със завър- шване на специално ст „Българска филология“, а с естествената за съвремието потребност от информираност. От къде може съвременният човек да попълва знанията си по езикова култура? Като източници могат да служат специали- зирани курсове, специализирана научно-популярна литература. Те се основават на приетите в българското общество правописни и правоговорни норми. Отделни случаи се ком е нт и р ат в рамките на специфичната и традиционната за българск ия език жанрова форма, наречена „езикова бележка“ 2 . През 90-те години на ХХ век тя преживя своя преходен период, премина от едното столе- тие в другото доста кризисно, а отзвуци от тази криза се наблю- дават и сега. Днес езиковата бележка битува – без претенции за класификация − според средството на разпространение в елек- тронен, ефирен, телефонен, печатен вариант. Оформят се няколко специфични пространства: виртуално, телефонно, ефирно и книжно, в ко ет о допълнително се отделят четири полета – във всекидневниците, в популярни специализирани издания (книги и списания), в строго научните издания, в образователни издания (учебници, помагала). Всяко пространство е развило и продъл- жава да развива свои специфики, но и по ставя постоянно свои изисквания към езиковата бележка. Виртуалното пространство на езиковата бележка е все още слабо разработено, но постоянно се разширява. В обикновения случай става въпро с за „налети“ материали, вече публикувани или излъчени някъде. С други думи, тя преповтаря установени и традиционни модели, ко ит о не са специално адресирани към 2 Интересът към жанра „езикова бележка“, написана или обговорена от компетентен специ- алист по български език, не е случаен: и като предизвикателство в теоретичен аспект, и ка- то предизвикателство в практически аспект, доколкото всеки действащ езиковед е автор – официално и неофициално – на такива бележки. Извън специализираното филологическо обучение езиковата бележка е „входът“, през който езиковедът влиза в социума и отправя посланията си, обикновено свързани с книжовните норми, тя е и „входът“, през който нес- пециалистът без особени затруднения може да надникне в проблематиката на езикознание- то и да синхронизира познанията си за книжовните норми.
Йорданка Захариева 14 е-читателя. Но вече се появиха първите отворени е-училища по български език и литература (http://www.belschool.net/), първите е- списания в специализираните сайтове (http://liternet.bg/publish/bel/, на сп. „Български език и литература“; http://www.slovo.bg/bgezik/, на сп. „Български език“, е-речници (http://www.slovnik.bg/), въз- можно сти за е-проверка на форми на думи и изрази (http://www.pu.acad.bg/). Нараства предлагането на е-тестове за проверка на знанията по български език (http://bgtestove.com). Телефонното пространство на езиковата бележка се свър- зва с дейността на Службата за езикови справки в Института за български език „Проф. Л. Андрейчин“. По същество езиковата консултация тук е „устна“ езикова бележка с широк тематичен диапазон и оперативна – за решаване на ко н к р ет е н единичен възникнал езиков въпро с. Отскоро се предлага и е-вариант на услугата. Ефирното пространство е със значителна традиция. През последните десет години то се разшири значително: приблизи- телно над 180 е броят на радиостанциите и над 80 на телевизии- те. Малко от тях обаче поддържат езикови рубрики – било крат- ки тип „реплики“, или диалози, обучение, дискусии, викторини, игри. Разиграванията на езиковата бележка са различни: форма- тите й варират, но не винаги формулировките са коректни. Нап- ример преди време в предаването „Вот на доверие“ беше зада- ден като единствен правилен отговор на въпро с а, ко и думи в българския език се степенуват, само прилагателни и наречия (по- висок, най-висок, по-бързо, най-бързо), което не е вярно: в бъл- гарския език има възможно ст да се степенуват с частици по- и най- и съществителни имена, и гл агол и, и цели предложни изра- зи, например пò човек, най юнак, пò обичам, най обичам, пò към мене. Нещо повече: тези случаи не се изписват със съединителна чертица (дефис). Подобни случки наблюдавах и в популярното предаване „То в а го знае всяко хлапе“, в „Стани богат“ и пр. Четвъртото пространство е това на хартиените носители. Ясно се отделя пространството на всекидневниците. Вътре в него протекоха немалко процеси, ко и то разклатиха статута на езиковата бележка като типична и запазена марка на сериозния вестник до 90-те години на ХХ век. Проявите й тук са стеснени в сравнение с периода от 1984–1991, ко г ато в Института за бъл-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 15 гарски език се поддържаше архив на езиковите бележки. За съ- жаление нямам информация дали в извънстоличните всекиднев- ници през последните десет години присъстват редовни езикови рубрики. След период на практическо изчезване, езиковата бе- лежка се появи като рубрика главно във в. „Труд“, частично във в. „24 часа“, във в. „Демокрация“ (докато излизаше), във в. „Се- га“ от време на време. То в а означава, че въпреки кризата пот- ребност от езиковата бележка за всекиго може би има, но оче- видно още се търси балансът между популяризаторското (без да бъд е популистко) и специализираното. Друго хартиено пространство се изпълва от научно- популярни специализирани и професионални издания. Много поредици бяха прекъснати, немалко книги бяха издадени, но през 1995 г. липсата се попълни от списанието „Българска реч“. Над десет години то представя съвременния облик на българска- та езикова бележка – научно компетентно, професионално и без- пристрастно, умело намира равновесието между традицията и съвремието, и ко ето е, струва ми се, нов момент – представя многообразието в жанра езикова бележка. И, както е модерно да се казва, тук езиковата бележка е по ставена в диалогов режим. Постепенно се разчупва канонът по линията „добро-лошо“, „правилно-неправилно“, но се запазиха традиционните очерт а- ния. Мисля, че прототипът на бъде щат а езикова бележка може да се търси основно тук, най-малкото защото авторското присъс- твие е многообразно (и като възра стови параметри, и като ин- терпретативни възможно сти, и като интенции). Третото хартиено пространство е на строго специализира- ните издания, включващи като рубрика езикови бележки, от типа на сп. „Български език“. От години присъствието на езиковата бележка тук е твърде стеснено, а освен това е и в състояние на криза: лута се между есеистично-моралистични дискурси, об- съжда неактуални и крайно специфични за широка ауд и то р ия проблеми. Четвъртото хартиено пространство – това на учебните помагала – е пренаситено, но понякога е за сметка на качеството. Но то предоставя възможно ст на авторите да пакетират и издават езиковите си бележки, писани през годините. Ту к не включвам тълковните речници, речниците на чуждите думи, но и за тяхно-
Йорданка Захариева 16 то разбиране са необходими известни познания по езикова кул- тура. Очертаните пространства оформят собствени регистри или стилове на изложение, с ко ит о популярната езикова бележка е добре да се съобрази, за да бъде възприета. Вярно е, че в начало- то на ХХІ век тя „броди“ от пространство в пространство, ко ет о е естествено. Но освен това тя търси идентично стта си, или по- скоро множеството от адекватни идентичности – ко ет о е пред- поставка да не се превърне в бродница. С други думи, съвре- менникът се натъква на значителни затруднения, ако иска да поддържа във форма езиковата си култура. Целта на помагалото е да уле сни възприемането на лекци- онния курс и да подпомогне и затвърди преподавани вече зна- ния. Но е съществено и да се опита да насочи вниманието на студентите към онези необходими за съвремието по-широки фо- нови знания, свързани с културната ценност на българския език като приемник на най-стария славянски писмен език – старобъл- гарския, свързани със спецификите на българския език в сравне- ние с балканските и славянските езици, съвременно състояние и тенденции на развитие на българския език и т.н ., и така да се осмисли идентично стта на българския език и позицията му в глобализирания свят. Разбира се, неизбежна при представянето е общохуманитарната и общолингвистичната терминология, коя то ще бъд е обяснявана. В помагалото са заложени две основни линии. Първата, ус- ловно наречена „практическа“, е ориентирана към усъвършенст- ване на правописните и правоговорните умения, ко е то включва посочване на най-често допусканите грешки, ко и то са наблюда- вани при самостоятелните задачи на студентите. Не се обсъждат правописните и правоговорните умения изобщо или по принцип, а се обръща внимание само на онези пунктове, ко ит о са кол еб- ливо усвоени през годините на училищното образование и ко ит о се откриват в текстовете – устни и писмени, на студентите от Специализираното висше училище по библиотекознание и ин- формационни технологии. Втората линия, условно наречена „те- оретична“, е ориентирана към запознаване с по-общия културен контекст в съвремието, но и в миналото: с историята на бълга рс- кия език, с граматичната му система, с разбиранията за езикова
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 17 култура в миналото и днес. Съвме стяването на двата информа- тивни потока – теоретичен и практически, е необходимо, за да осигури основните знания, потребни за осмислянето, за разчи- тането, за разбирането и практическото приложение на право- писния регламент на българския книжовен език. Поддържането на основни лингвистични знания е необходимо за усвояване на други езици. Все по-често в обявите за работа се поставя изискване кан- дидатите „да имат добра езикова култура“. Амбицията на пома- галото е да очертае параметрите на този израз. По време на лекциите студентите ми преминават през раз- лични емоционалнооценъчни етапи – от първоначалното недо- верие и донякъде обида, че в учебната програма на СВУБИТ е включена ученическа дисциплина, до пробуждането и осъзнава- нето им като езикови личности и активното кооперативно взаи- модействие и свободно обсъждане. Мисля си, че първоначалната реакция е естествена – те виждат в дисциплината налагането на еднаквост, щом като има правила, норми, задължителност... Едва по-късно, и това се отнася само за онези от студентите, ко и т о имаха и имат очи, за да виждат, които имаха и имат уши, за да слушат, се развива разбирането за различие, индивидуалност. Тези студенти са подбудителите на това помагало, за ко ето им благодаря. Доц. д-р Йорданка Захариева
Йорданка Захариева 18 Приложение 1 Мониторинг върху знанията по книжовен български език при новоприетите студенти за 2007/2008 г. І. Изходни данни Заявка за държавен прием: 246 души от всички специално с- ти на редовно обучение за образователна степен „бакалавър“ Контролна група: 100 души 1. Разпределение на анкетираните по пол и възраст в специ- алностите: ЖЕНИ ОБЩО 67 : ПК 19 КИН 15 ИТ 8 ИБ 6 ИС 6 ББ 12 Непосочили специалност 1 Възраст 18-23 57:1715 6 5 6 7 24-28 7:1 - 2 1 - 3 29-33 2:1 - - - - 1 Непосочили 1: 1 МЪЖЕ ОБЩО 33 : ПК 2 КИН 7 ИТ 14 ИБ 3 ИС ББ 1 Възраст 18-23 28:1 7103 6 1 24-28 2:- - 2 - - - 29-33 3:1 - 2 - - - Общ брой Анкетирани новоприети в специалностите 100 ПК 21 КИН 22 ИТ 22 ИБ 9 ИС 12 ББ 13 1 а. В анкетата преобладават жени (67%), или две трети. Рав- номерно разпределение на анкетираните по пол е налице само в ИС: по 6 души от двата пола. Сериозна диспропорция е налице в специалностите ББ и ПК. 1 б. Най-много анкетирани, 85 души, са на възраст между 18–23 г. Разпределението по възрастови групи е следното: 18-23 85 24-28 9 29-33 5 Непосочили 1
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 19 1 в. Най-много анкетирани има от специалностите КИН (22), ИТ (22) и ПК (21)3 . 2. Тестовите въпроси са представени в приложение No 2. ІІ. Резултати Няма новоприет студент, ко йт о да е посочил верни отговори на всичките девет въпроса. Над 50% до 73% се движат стойнос- тите на верните отговори, свързани със значение на дума, с фрагмент от правилото за звателна форма и с граматично съгла- суване. В останалите случаи владеенето на книжовноезиковите норми е под 50% и стига до 10%. Графично представено, съот- ношението на верните отговори, изглежда така: 0 10 20 30 40 50 60 70 80 Верен отг овор 1. в-с 2. в-с 3. в-с 4. в-с 5. в-с 6. в-с 7. в-с 8. в-с 9. в-с По-долу са посочени целите на въпросите и са представени резултатите по специалности. 1. Първият въпро с търси познание на морфологичния пра- вописен принцип в бълга рския език. Верен отговор дават 19% от анкетираните, от ко ит о 12 жени и 7 мъже. Най-много верни от- говори са отбелязали бъд ещите студенти от специалностите ББ и ПК. 3 Дисциплината „Езикова култура“, чиято цел е да повиши знанията по книжовен език, не се изучава в специалностите, свързани с информационните фондове на културно- историческото наследство (ИФКИН), в информационните специалности – „Информаци- онни технологии“ (ИТ), „Информационно брокерство“ (ИБ), „Информационна сигур- ност“ (ИС) – е избираема, а в „Печатни комуникации“ (ПК) и „Книгознание и книгораз- пространение“ (КК) – задължителна. В учебните планове на специалността „Библиоте- кознание и библиография“ (ББ) статутът и хорариумът на дисциплината не е изяснен.
Йорданка Захариева 20 Специал ност Брой анкетирани Верен отговор Непосочили 1 Жени Мъже Общо ПК 21 5 1 6 КИН 22 1 1 2 ИТ 22 1 2 3 ИБ 9 2 1 3 ИС 12 - 1 1 ББ 13 3 1 4 Общо 100 12 7 19 2. Вторият въпро с изисква познание за значение на дума. В отговорите са заложени два възможни верни отговора. Такива са посочени от 56 %. Може да се каже, най-общо, че всеки втори от съответната специалност посочва верен отговор. Специалност Брой анкетирани Верен отговор Непосочили 1 Жени Мъже Общо ПК 21 11 2 13 КИН 22 7 6 13 ИТ 22 4 10 14 ИБ 9 1 3 4 ИС 12 1 4 5 ББ 13 5 1 6 Непосочили 1 1 1 Общо 30 26 56 3. Тре ти ят въпро с изисква познание за правописа на специ- фичната за българския език звателна форма. Верен отговор посоч- ват 68% от анкетираните. От тях 50 са жени и 18 са мъже. Всички студенти, избрали специалност ПК, дават верен отговор. При оста- налите специалности всеки втори студент посочва правилния отго- вор. Разпределението по специалности е посочено в таблицата: Специалност Брой анкетирани Верен отговор Непосочили 1 Жени Мъже Общо ПК 21 19 2 21 КИН 22 11 4 15 ИТ 22 3 8 12 ИБ 9 3 1 4 ИС 12 5 2 7 ББ 13 9 1 10 Общо 100 50 18 68 4. Четвъртият въпро с сондира степента на владеене на пунк- туационните правила за слято, полуслято и разделно писане на
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 21 думи. Вярната комбинация е посочена от 41%. Най-много верни отговори има в ББ; в другите специалности приблизително все- ки трети посочва верен отговор. Специалност Брой анкетирани Верен отговор Непосочили 1 Жени Мъже Общо ПК 21 6 1 7 КИН 22 4 3 7 ИТ 22 4 5 9 ИБ 9 - 2 2 ИС 12 3 3 6 ББ 13 9 1 10 Общо 100 26 15 41 5. Петият въпро с засяга познание за специфичната за бъл- гарския език бройна форма на имената. На този въпро с верен от- говор дават 10% от участниците. Няма посочен верен отговор в ИБ. Специалност Брой анкетирани Верен отговор Непосочили 1 Жени Мъже Общо ПК 21 2 1 3 КИН 22 2 - 2 ИТ 22 - 2 2 ИБ 9 - - - ИС 12 1 1 2 ББ 13 1 - 1 Общо 100 6 4 10 6. Шестият въпро с търси потвърждения за владеенето на граматичното правило за употреба на бройната форма при съ- ществителните имена. Ту к верните отговори са 35%. Специал ност Брой анкетирани Верен отговор Непосочили 1 Жени Мъже Общо ПК 21 9 2 11 КИН 22 5 2 7 ИТ 22 1 4 5 ИБ 9 2 - 2 ИС 12 3 1 4 ББ 13 5 1 6 Общо 100 25 10 35 7. Седмият въпро с търси знание за граматичното съгласува- не в изречения. Верен отговор посочват 74%. Студентите от ИТ, ИБ и ИС се справят най-добре с поставената задача.
Йорданка Захариева 22 Специалност Брой анкетирани Верен отговор Жени Мъже Общо ПК 21 14 2 16 КИН 22 11 2 13 ИТ 22 7 11 18 ИБ 9 4 3 7 ИС 12 6 5 11 ББ 13 7 1 8 Непосочили 1 1 Общо 100 50 24 74 8. Осмият въпро с установява познание на книжовнонорма- тивната учтивост. Вярна комбинация посочват 23%. Малко под половината от студентите ИТ са избрали верния отговор. Приб- лизително около 1⁄4 в останалите специалности се справят със задачата. Специалност Брой анкетирани Верен отговор Непосочили 1 Жени Мъже Общо ПК 21 3 2 5 КИН 22 2 2 4 ИТ 22 1 2 3 ИБ 9 2 - 2 ИС 12 2 3 5 ББ 13 3 1 4 Общо 100 13 10 23 9. Деветият въпро с установява степента на владеене на син- тактичното правило за пълна и кратка членна форма при имена- та. Вярна комбинация посочват 35% от анкетираните. Не са на- ясно с правилото мъжете от ПК, КИН и ББ. Половината от ПК и ИБ владеят правилото, а в останалите специално сти – около 1/3 от анкетираните. Специалност Брой анкетирани Верен отговор Непосочили 1 Жени Мъже Общо ПК 21 10 - 10 КИН 22 6 - 6 ИТ 22 2 4 6 ИБ 9 4 1 5 ИС 12 3 1 4 ББ 13 4 - 4 Общо 100 29 6 35
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 23 Приложение No 2 Анкетна карта 1. Посочете коректното изписване: а) омбудсман; б) омбуцман; в) омбутсман; г) омбусман; д) не знам как се пише. 2. Думата от 1-а задача означава: а) вид талисман; б) водач на бус, шофьор; в) обществен защитник; г) застъпник на гражданите пред държавни и административни органи; д) вид превозно средство; ж) специфична банкова операция; е) не знам какво означава. 3. Посочете коректно изписаната звателна форма: а) България; б) Българию; в) Българийо; г) Българио; д) Българиьо; е) не знам коя е тази форма. 4. Посочете реда, на който са спазени пра- вописните правила за слято, полуслято и разделно писане на думите. а) допинг скандал, ДНК-фактор, по-човек б) допинг скандал, ДНК фактор, пò човек в) допинг-скандал, ДНК фактор, по-човек. г) във всички редове са нарушени нормите; д) не мога да определя. 5. Словосъчетанието, в което не е допусна- та правописна грешка, е: а) 101 далматинци; б) 101 далматинеца; в) 101 далматинец. 6. Изречението, в което не е допусната гра- матична грешка, е: а) Цените са в лева и евро без ДДС. б) Цените са в левове и евро без ДДС. в) Цените са в лева и евра без ДДС. 7. Посочете граматично правилното изрече- ние: а) Българският, германският и турският от- бор участват в турнира по водна топка. б) Българският, германският и турският от- бори участват в турнира по водна топка. в) Българският, германският и турският от- бор участва в турнира по водна топка. 8. Посочете съобразените с книжовноезико- вите норми изречения: а) Вие сте родили пет деца. Доволна ли сте? б) Вие сте родила пет деца. Доволна ли сте? в) Вие сте родила пет деца. Доволни ли сте? г) Вие сте родили пет деца. Доволни ли сте? 9. Прочетете откъса от есето на Г. Данаилов „За Жан-Жак Русо и други глупости“ (С., 1997). Посочете в колоната вляво коректно употребените членни форми според упот- ребата им текста: А/Б В/Г Д/Е Ж/З И/Й Вандализмът (а) / вандализ- ма (б) е поведение, при което човекът (в) / човека (г) без- користно обезобразява създа- деното от него самият (д) / самия (е) и природата. Дума- та „безкористно“ стъписва , но е задоволително точна – полза от действието си извършителят (ж)/ извър- шителя (з) видимо няма. Сиреч вандализма (и)/ ван- дализмът (й) е нещо като из- куство за изкуството, разру- шение заради самото разру- шение.
Йорданка Захариева 24 Абревиатура Към тема „Правопис на съкращения“ Абревиатурите (съкращенията) са особен вид думи. Те са „до- говорени“ в социума да се представят съкратено по точно определен начин, да се разбират и да се изговарят именно по този начин. Тази специфика налага да се изработват речници на съкращенията. В писмените текстове се срещат графични съкращения като с., м, мин. – това са условни знаци за означаване на съкратени думи: правилото е, че се съкращават до гласна. Има и съкращения, които се прибли- жават до думата и придобиват граматични категории: някои от тях са отсечени части от по-дълги думи – спец, спецът; спецове ‘специ- алист’. Други съкращения са образувани от комбинации на инициа- ли. Инициалните съкращения могат да „вземат“ по една – и това е първата – буква от някое сложно название (БДЖ, изговор: бедеже), тоест те са буквени; могат да бъдат съставени от буква и звук (БОДК, изговор: бодека; ВиК, изговор: ве-и-ка). Най-често тези две групи абревиатури се изписват с главни букви, без точки между тях. Ко г ато подобни абревиатури се разгръщат, тое ст ко г ато се изписва пълното несъкратено наименование, гла вн а буква се по ставя само в началото им, напр. СВУБИТ = Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии. Понякога има и повече от една гл ав на бук ва, напр. Български Червен кръст (БЧК), което се определя от спецификата на името в абревиатурата. Някои от абревиатурите, особено популярните, преминават в класа на на- рицателните – например ВУ З , ТЕЦ, и тогава те започват да се изпис- ват с редовни букв и , да се формоизменят като обикновени думи – вуз, вузът , вузовете; тец, тецът, тецовете. Днес в българския език са активни и абревиатури, ко и то се произнасят и изписват „спелвано“ подобно на английски, напр. GP. Част от тези абревиату- ри започва да се схваща като съществително нарицателно име, раз- вива и собствени граматични словоформи, напр. джипи, джипито, джипитата. Изписват се на български слято и с редовна буква, срв. също и: GSM, GPS, USB → джиесем, джиесемът , диесеми; джипи- ес,-ът, джипиеси; юесби, юесбито, юесбита. Но ко г ато се схващат като „лични имена“, изписването на кирилица е с начални гл авн и бук ви при всяка „спелвана“ буква и шпации между тях, например: ВВС = Би Би Си. Тре ти тип абревиатури, ко и то се наричат групови,
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 25 могат да вземат начална част от дума и да я присъединят към друга – медсестра, спецотряд. Изписването при тях е с гл ав на или малка бук ва, ако се схващат като нарицателни. В съвремието подобен тип абревиатури е разпро странен покрай назоваването на същини от об- ластта на новите технологии, срв. e-mail, i-pod. Те се изписват или както са в оригинал, или на кирилица слято и с редовна бук ва, ако се схващат като нарицателни имена: имейл, имелът , имейли; айпод, -ъ т, айподи. Четвърти тип абревиатури могат да вземат части от думи и да образуват нова – сам бо = самозащита без борба. CНай-чести колебания. • Съкращения от мерни единици се пишат без точка: м/m, л/l, кг/kg, A; • Съкращението на лев, левове се пише с точка: лв.; • Съкращението на милион е млн. • Според смисъла на час, минута, секунда изписването е със или без точка: Опитът продължи 4 чàса, 10 ми- нути и 30 секунди (период от време: 4 ч, 10 мин, 30 сек), но: Опитът започна в 4 часà, 10 минути и 30 се- кунди (точен час: 4 ч., 10 мин. и 30 сек.); • Книжовната норма препоръчва съкращение св.св . с изго- вор свети(те) в случаите, ко г ат о се отнася до двама светци, например свети(те) Кирил и Методий, све- ти(те) Константин и Елена. Често допускана грешка в правописа на съкращението е поставянето на две гл ав н и букви вместо само начална главна буква в позициите, къ- дето е необходимо – Св.св.; • Едносрични абревиатури не се пренасят: БАН, МОН; • Многосрични абревиатури се пренасят: УНИ|ЦЕФ, ЮНЕ|СКО; • GP, GSM: джипи, джиесем; • BBC, HVB: Би Би Си, Ейч Ви Би. • Й. Йовков; • Д-р (доктор), у-ще (училище), чл. -кор. (член-кореспон- дент); • С/ка (сметка).
Йорданка Захариева 26 Автобиография Към тема „Оформяне на различни видове документи“ По отношение на оформянето на автобиография са налице препоръки от 11 март 2002 г. за общ европейски формат на авто- биография (CV), ко йт о да бъде част от т.нар. портфолио (общ формат за представяне на индивидуалните умения). Въпреки доброволния принцип на използване този формат придобива гражданственост и замени по-стари наративни съчинения в сво- бодна форма. Предлаганата матрица уле с нява представянето на квалификациите и компетенциите на човека, от една страна, и уле сн ява обработването на данните в електронен вариант. Тя включва няколко раздела: 1. информация от личен характер, езикова подготовка, тру- дов стаж, по стижения в сферата на образованието и обучението. 2. информация за допълнителни индивидуални умения (тех- нически, организационни, артистични, социални). 3. информация, коя то може да бъде добавена като анекси към автобиографията, и упътване как това да бъде направено. За повече информация: www.cedefop.eu.int/transparency/; europa.eu.int; eurescv-search.com/ По-долу е представен европейският формат за автобиография.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 27
Йорданка Захариева 28
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 29 CНай-чести колебания. • Попълването на графите започва с главна буква. • Препоръчително е да се избягват съкращенията на училища, университети, фирми и под. Антропоним Антропонимия Към тема „Ономастика“ и „Лично име“ Антропонимът е термин, ко йт о реферира човек; лично име. Антропонимията е направление в ономастиката 4 , което изу- чава личните имена на хо рат а и проце сите на именуването им. Апостроф Към тема „Други пунктуационни знаци“ Апострофът е надреден знак с формата на запетая. С него се отбелязва: • изпусната част от дума: нек’ (= нека), наш’те (= на- шите), к’во (= какво); • изпусната част от години: Олимпиада ’08 (= 2008); вме с- то апостроф в този случай може да се употреби и тире: Експо – 08. • специална част при чужди имена – собствени и на- рицателни: шарже д’афер, Жана д’Арк, Кот д’Ивоар, Дж. дел’Агата, О’Конър. Няма последователност в регламента и в практиката в ко и случаи апо строфът се отделя с шпации. Асиметрия между звук и буква в българския език Към тема „Българска азбука“ Асиметрия между звук и буква означава нееднакъв брой между букв и (графеми) и звукове. 4 Подчертани думи и изрази в текста сигнализират, че са обяснени по-подробно в съот- ветния азбучен ред.
Йорданка Захариева 30 Развитието на фонетичната система от старобългарски език до днес показва намаляване на състава на гласните (и букви те за тях) и отно сително запазване на съгласните (и букви те за тях). След 1945 г. се установява положението, съгласно с ко ет о в бъл- гарския език буквите са 30, а звуковете 45. Асиметрията се неут- рализира чрез условното натоварване на графемите да означават повече от един звук. • В българскат а азбука няма специални букви за означа- ване на меки съгласни. За целта се използват графеми- те я, ю в думи като люляк, земя, любов и ь (само пред гласна о в думи като синьо, шофьор). • Графемата ь, т.нар. ер малък, няма звукова стойност. • Комбинация от две графеми дж, дз се използва за оз- начаване на един отделен звук [џ] в думи като джоб, джезве, джоджен, тенджера, джудже, джам и на [ѕ] в думи като дзифт, дзънкам. • С букват а с се означава: а) изговорът на твърдо [с] – сол; б) изговор на меко [с’] в комбинация с графемата я, ю, ьо – сяра, сянка, сякаш, сюита, сьомга; в) изго- вор [з] – сграда [зграда]. • Букват а ю се употребява, ко г ат о трябва да се означи: а) йотувана гласна [йу] в началото на думата или след гласна в средисловие при думи като ютия, южен, вою- вам, и б) предходна мекост на съгласен звук [’у] в ду- ми като люлка, любов, люляк, тюл, тюрбан. • Графемата я е знак, с който се сигнализира за една от следните възможно сти: а) изговор на мека предходна съгласна [’а] в думи като бял, дясно, сняг; б) изговор на йотувана гласна [йа] в думи като яма, стая, ягода, ясен, паяк, чиния, кория, при ко ито тя е в началото на думата или след гласна; в) изговор на йотувана гласна [йъ] в думи като стоя [стойъ], броя [бройъ] – лични окончания на глаголи за 1 л.ед. и 3 л. мн.ч. сег.време; г) изговор на мека предходна съгласна [’ъ] в думи като деня [ден’ъ], ко йт о се проявява при членуване на име- на от м.р. ед.ч. и при формите на някои глаголи. • С щ се отбелязват два съгласни звука [ш] + [т]: щас-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 31 тие, щедрост, щекотлив, тщеславие; същата буква от руски и др. имена се предава на български с две бук ви шч, срв. Салтиков-Шчедрин, Шчерба, Малая Переш- чепина; CНай-чести колебания. • Диалектно влияние е изговорът и изписването на [дж] като [ж]: тенЖера, Жоб, бояЖия. Те зи случаи са раз- лични от думи като надживея, надзиравам, при ко ит о над- е представка и следващите звукове [ж] или [з] се изговарят отделно. Понякога от хиперкоректност се смесват [дж] и [ч]: пише се и се изговаря гювечè (а не *[гюведже]), бридж ‘вид игра на карти’ е различно от брич ‘вид панталон’. • Когато дума завършва на -ш (пустош) и позволява членуване с членна форма -та, не се използва букват а щ, защото тази позиция се намира на морфемна гра- ница: пустош|та. • След буквите ч, ж, ш, дж не се изписва ь, независимо че следва гласна о: аранжор, транжор, кашор, бри- джор. Изключение е направено за чужди имена като Жюл и Жул, Шюсел и Шусел. • При транскрипция на чужди имена мекост с буквата ь в краесловие, в средисловие и след посочените букв и не се отбелязва: Го гол [ь], Н[ь]егош, Вин[ь]и. • Препоръката за изписване на собствени имена е Ганьо, Жельо, Тотьо, но има закон и традиция за изписване Ганю, Желю, Тотю. Въпросът е дали това кодифика- торско решение е адекватно. • Особеностите при графемите я, ю са важни при изпис- ване на лични имена и за транскрибиране на чужди имена, напр. Мая, чийто фонетичен запис е [Майа], Маяна [Майана], Ваян [Вайан]. В българската азбука има букви, с които се означава един звук – например ш, ж, букви, с които се означават два звука –
Йорданка Захариева 32 например я [йа], ю[йу], щ [шт], комбинация от букви за означа- ване на един звук, например дж, дз, а също и една буква без зву- ко ва стойност. Базови функции на езика Към тема „Основни постановки в езикознанието“ Под функции на езика се разбира предназначението и ролята на езика в човешкото общество. Тез ата на Жак Лакан от 1953 г. е, че „функцията на езика не е да информира, а да предизвиква представи“. Чрез езика, отбе- лязват П. Бъргър и Т. Лукма н през 1965 г., въ в всеки момент мо- же да бъде актуализиран цял един свят: „Общо споделяните обективации на всекидневния език се поддържат преди всичко чрез лингвистични означавания. Всекидневният език е живот най-вече със и чрез средствата на езика [...] разбирането на един език е същностно за всяко разбиране на реалността на всеки- дневния живот“. Чилийският биолог Ум б е р т о Матурана застъпва позицията, че езиковите взаимодействия ориентират слушателя в собстве- ната му когнитивна област, без да специфицират последващото му поведение. Според него основната функция на езика като система за ориентиращо поведение не е в предаването на ин- формация или в описанието на независимата вселена, за коя т о можем да разговаряме, а в създаването на консенсусна поведен- ска област между системите, ко и то взаимодействат езиково чрез развитие на ко -оперативна област на взаимодействие. Най-общо, според гл ед н ат а точка на изследователите се от- делят различни функции: комуникативна, когнитивна, емоцио- нална, метаезикова. Всяка от тези четири основни функции мо- же да се раздели по-нататък и да се изведат още функции от по- частен характер. Спори се за ранжирането им, търси се основна- та, или гл ав н ат а функция на езика и помощните функции. Ун и - кална особеност е, че в естествения език тези функции действат едновременно: според ко н т екст а и целите на изказването воде- щата/водещите функции са различни. Чрез тях езикът проявява
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 33 същно стта си, предназначението си, те са негови характеристи- ки. • Комуникативната функция се проявява във виждане- то за езика като средство за общуване; • Когнитивната функция, наричана още и познавател- на, гносеологична, експресивна, се разбира в смисъл, че чрез езика се изразява дейността на съзнанието; • Емоционалната функция се свързва с езиковите ас- пекти при изразяване на чувства; • Метаезиковата, също и металингвистична, функция се разбира в смисъл, че езикът е средство за изследва- не и описване на езика в термините на самия език (не можем да изследваме и да описваме българския език на „марсиански“). Ко гат о се чете лингвистична литература, е добре да се вни- мава и да се помни какво авторът разбира под дадена функция на езика. В „Тезисите на Пражкия кръжок“ (1929) езикът се определя като функционална система с две функции на речева дейност – общуване и поетична. Карл Бюлер (1879–1963), немски психолог, отделя три фун- кции, ко и то се проявяват във всеки речев акт: функция на изра- зяване (експресивна), ко я то се съотнася към гово рещия; функция на обръщение (апелативна), ко я то се съотнася към слушател; функция на съобщение (репрезентативна), коя т о се съотнася към предмета, за ко й то се говори. Андре Мартине (1908–1999) отделя три функции: гла вн а – комуникативна, експресивна (изразителна), а също и естетиче- ска. Роман Якобсон (1908–1999) от позициите на теорията на ко - муникацията към говорещ (адресант), слушащ (адресат) и пред- мет на говоренето (контекст, референт, това, към ко ето послани- ето препраща) добавя още три компонента: контакт (канал за връзка), код и съобщение. Въз основа на това той отделя шест функции – експресивна (на изразяване, емотивна, свързана с го- ворещия), ко нат и в на (усвояване, подбудителна), референциална (комуникативна, денотативна, когнитивна; ориентирана към
Йорданка Захариева 34 онова, към ко ет о посланието, съобщението препраща – референт или контекст), фатична (контактоустановяваща, ко н т а кт е това, ко ет о позволява да се установи и поддържа, общуване), метаези- ко ва (кодъ т, езикът, известен на говорещия и слушащия) и пое- тична (като я разбира като форма на съобщение, послание изоб- що, това, което е казано). Според ситуацията на общуване се проявяват наред с основ- ните функции и някои факултативни, ако се отчита разграниче- нието между език и реч. Руският психолингвист Алексей А. Ле- онтиев (1936–2004) разграничава две сфери – сфера на общуване и сфера на обобщения. В сферата на общуване попада ком у ни - кативната функция на езика, а в сферата на обобщенията – фун- кцията на езика като средство на мисълта, функцията на същест- вуван ето на обществено-историческа опитност и национално- културната функция. Към функциите на речта отнася магическа- та функция – табу и евфемизми, диакритичната – компресията на речта в телеграми, експресивната – изразяване на емоции, ес- тетическата (поетичната) и др. Валентин А. Аврорин (1907–1977) също разграничава функ- ции на езика от функции на речта. Към първите отделя четири – комуникативна, експресивна (изразяване на мисли), ко н ст рук - тивна (формиране на мисли), акумулативна (натрупване на об- ществен опит и познание). Към функциите на речта отделя шест: номинативна, емотивно-волунтативна, сигнална, поетична, ма- гическа и етническа. През 70–80-те години на ХХ век се прави опит да се свържат и съотнесат тези функции към апарата на реализацията им в системата и структурата на езика. Въз основа на връзката между знак и функция и постулатите от семиотиката Юрий Степанов отделя три функции на езика: номинативна, синтактична и праг- матична, разбира ги като универсални езикови свойства, за да ги съотнесе към три от аспектите на общата семиотика: семантика (номинация – тук се включват именните и глаголните класове думи, разбирани като знаци), синтактика (предикация – елемен- тарните синтактични ко н т ак т н и слово съчетания), прагматика (локация – дейксисът в ситуацията на общуване, аз – тук – сега). Особеност на феномена език е, че той е полифункционална система, коя т о репрезентира човешкото (по)знание за света, коя -
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 35 то го създава, съхранява го и го предава като информация – тези аспекти са свързани с функциите на езика. Благозвучие Към тема „Правописни и правоговорни колебания от фонетичен и морфологичен характер“ Проблема за благозвучието (еуфония) поставя Б. Цонев. То е характерно не само за художествената реч, но и за обихода (раз- говорността). Благозвучието е един от важните показатели за ус- вояване на книжовната реч и характеристика на езиковата култу- ра. По отношение на синтактичното правило за употреба на пълна и кратка членна форма на имената от м.р . Б. Цонев пред- лага да се използва принципът за благоз вучие – българскиЯТ Език, но българскиЯ Народ, тоест това правило да бъде в зави- симо ст от началния звук на следващата дума: ако тя започва с гласна, при предходната дума да се поставя пълна членна форма; ако започва със съгласна, да се поставя кратка членна форма. Бройни форми в българския език Към тема „Правописни и правоговорни колебания от граматичен характер“ CПункт, ко йт о предизвиква колебания, е употребата на специални бройни форми в българския език при имена за не- лица. Тези бройни форми се реализират: а) след числително бройно, например стол – два стола, учебник – 10 учебника, са - молет – 435 нови самолета; 101 далматинеца „порода кучета”; б) след наречия като колко, толкова, няколко и то в случаи, ко г а- то се мисли малко количество – няколко самолета, но хиляди но- ви самолети. Вметнатият ер голям и вметнатото е в тези форми се запазва – два косъма , два прозореца. Изключения са думите литър и метър: при тях отпадането на големия ер зависи от сми- съла: ако се мислят като мерни единици, той отпада – два метра, пет литра. Ако се мисли „предметността“, той се запазва – Ку-
Йорданка Захариева 36 пих два шивашки метъра. При имена за лица винаги се реализи- ра обикновеното множествено число – пет , петима , седем уче- ници. То в а правило позволява да се разграничи съществително- то, ко е то означава лице, от съществителното, ко ет о означава не- лице: два офицера (пешки) и два(ма) офицери (лица); два члена от закона и двама членове на съвета. C Най-чести колебания. • Изрази като банкова сметка в лева, депозит в лева и др. под. се разминават с книжовната норма. Препоръ- ката е сметка в левове, левова сметка, депозит в лево- ве, левов депозит. • При съгласуване – сто двайсет и едно хиляди деца, сто четиридесет и един хиляди самолета . Буква Към тема „Правопис и правоговор“ Ус л о в е н знак от азбуката. Българската кирилска азбука включва 30 букви с две разновидности – главна и редовна (мал- ка), отделно са налице разнообразни шрифтови варианти. Нали- це е асиметрия между букв ит е и звуковете в българския език. Българска азбука Към тема „Правопис и правоговор“ Азбуката (графиката), ко я т о предава речта чрез условни знаци, наречени букв и , се определя като звукова, речева. Българската аз- бука е такава. Но в рамките на писмеността (тое ст не само азбука- та) се използват пиктографски знаци (математическите – (+, – , ×, : , Δ), а също и близки до йероглифите – цифри, шпации, кавички, гл а в ни бук ви след точка и при лични имена, въпросителен знак. Те - зи означения имат общ условен и консенсусен характер, подчиня- ват се на правила: писмената форма на българския език се подчи- нява на графичната система кирилица и на ортографична система
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 37 от правила и норми. Ортографията регламентира графичните сред- ства, с които се предава писмено речта. Чрез 30 букви от българ- ската кирилска азбука се предават 45 звука (вж. асиметрия). Българските диалекти според развоя на заместниците на ятовата гласна Към тема „Диалектология и книжовен език“ Българските диалекти обединяват две наречия – източно и западно, според развоя на заместниците на старобългарската ятова гл а сна (h). В западните говори рефлексът е предимно е: лето, млеко, дедо. В източните говори рефлексът е от широко е и я и редуващ се изговор: бял – бели. Очертава се „ятова граница“, коя то започва от север на юг от устието на р. Вит, минава през Никополско, на изток от Луковит и Плевен, на запад от Ловеч, Пирдоп и Панагюрище, продължава на юг през Ихтиманско, Па- зарджишко, Разложко, Мелнишко, Петричко, източно от Ку ку ш стига до Солун. Българският език в периода между Паисий Хилендарски и д-р Петър Берон Към тема „Българският език през Възраждането“ С голяма доза условност поради съществуващата научна по- лемика този период може да се по сочи като първи от развоя на новобългарския книжовен език. То й обхваща времето от 1762 г. до отпечатването на „Рибния буквар “ през 1824 г. Съществуват различни мнения за началото на новобългар- ския книжовен език. Води се научна полемика дали да се вклю- чат дамаскините, или периодизацията да започне от Паисий Хи- лендарски; дали да се включат както дамаскините, така също и Паисий Хилендарски като преходни етапи към новобългарския език; или нито едното, нито другото. Какво представляват дамаскините? Ако се абстрахираме от религиозно-нравственото съдържание в тях, те са били ориенти- рани към хорат а – тоест езикът им е бил „народен“, написани
Йорданка Захариева 38 „по простий язик“, за да се „разумеют“. То в а е един от основни- те пунктове „за“ или „против“ приемането на дамаскините като начални прояви на книжовния език: факт е, че в тези текстове има елементи от говорите, но също така е факт, че стремеж към налагане на книжовноезикова норма няма, ако се търси такава. Тезата на проф. Л. Андрeйчин е, че трябва да се посочи произ- ведение или произведения, ко и то играят самостоятелна роля, ко ит о утвърждават народния език като основно средство в книжнината. То й има предвид езика, ко й то се различава от чер- ковнославянския. Много близко до езика на дамаскините и до черковнославянския стои Паисиевата „История славеноболгар- ская“. Сходни като езикови черти са произведенията на Софро- ний Врачански, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович. Но практиката на дамаскините създава онази основа, коя то по-късно ще ориентира българските възрожденци към идеята за книжовен език на народна основа. От това глед и щ е дамаскините могат да се определят като преходен период, или предистория, в история- та на книжовния български език: тук се открива частицата ще за образуване на бъде ще време, условното наклонение – бих чел, употреби на който в определителни изречения. Друг въпрос, който се поставя, е дали „Житието“ на Софро- ний може да се интерпретира като първото произведение на но- вобългарски език. То е писано през 1805 г., но се отпечатва едва през 1861 г. Следователно то не може да повлияе в онази степен, в коя то е необходимо, върху идеята за книжовен език. Според Ал. Теодоров-Балан началото на книжовен език се поставя с „Рибния буквар “. Но съществуват и мнения, че същин- ско разбиране за книжовен език започва да има през 60-те годи- нинаХІХв. Езикът в Паисиевата „История“ може да се характеризира като смесица между елементи от говоримия и черковнославян- ския и в думите, и в морфологичните форми и съчетания. Паи- сий не е имал особен избор за езика, на ко йт о да напише „Исто- рията“– от една страна, той е разполагал с език, ко й то е бил не- разбираем за хората, от друга страна – вече е бил налице гово- римият език с развити нови явления, но без писмена традиция, от трета страна – пред него е стояла идеята за написване на нова и непозната за българина форма на историческо съчинение.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 39 Според Паисий Хилендарски език и народ са взаимно свързани, едното се определя чрез другото: в този смисъл се разбира и се по сочва, че начало на националното пробуждане започва с „Ис- тория славеноболгарская“. Езиковите й характеристики са, най- общо, следните: • смесен тип изразяване както с аналитични ко н ст рук - ции, така също и с падежи, напр. наступил на Болга- рию/наступил на Болгария; употреба на падежни фор- ми, напр. род.-в ин . – Борис молил царя Никифора гре- ческого. • налице е само един случай на членуване в целия текст – и приишел во манастиро що го бил сам изпърво съг- радил. • в глаголнат а система също се наблюдава смесване, но Паисий употребява преизказно наклонение; смесена е употребата на инфинитив и на да-конструкции. • за основа служат западнобългарските говори – с твър- ди гл агол н и окончания (любат, просат) и екав изговор на ятовата гласна (грех, ветар). „История славеноболгарская“ има доста преписи, а и всеки преписвач е допълвал, добавял, видоизменял текста според соб- ствените си представи и собствената си езикова среда – това е любопитно, защото показва развоя на езиковите процеси. Много повече въпро с и за езика се поставят при Софроний Врачански (и то с оглед на езика на Паисий), първо, защото при този автор има наличие на жанрово разнообразие (тоест отчита се регистрово различие между текстовете). От една страна стои езикът на „Неделника“ (1806) с черковно славянските си елемен- ти, от друга страна – „Езоповите басни“ в състава на Втория ви- дински сборник с о свободеността си, или пък автобиографията му (1805), но тя е издадена половин век по-късно. Те зи специ- фики повдигат въпро са за това, откъде започва и прекъсвана ли е книжовната традиция, или в каква степен е била съхранена тя. Софроний е представител на източнобългарските говори. Те зи неща очевидно не идват от нищото, и може да се предположи, че все пак е имало следи, езикова памет, представа за текстове от подобен характер, и тази памет в подходящия момент започва да
Йорданка Захариева 40 се активира. Любопитни са преписите на „История славенобол- гарская“, ко и то Софроний прави – през 1765 и през 1781 г. В първия препис се придържа по-стриктно към оригинала, но във втория се отчитат отклонения – повече последователност при образуването на бъдещ е време с частица ще, на мн.ч . -т е. Като цяло преобладават конструкции с предлога на+обща форма на имената (на ученици). Допускането на членни форми е непосле- дователно, но пък рядко прибягва до употреба на инфинитив. Така в началото на ХІХ век започват да се очертават основните насоки, по които ще тече дискусията за бъдещия книжовен бъл- гарски език. Българският език в периода между „Рибния буквар“ и средата на ХІХ век Към тема „Българският език през Възраждането“ През този период идеята за книжовен език покълва. Времето от отпечатването на „Рибния буквар“, всъщност „Буквар с раз- лични поучения“ (1824), до средата на века вече започва да става изключително динамично: назрява необходимостта от обучение на език, адекватен към новия тип светски училища. Д-р П. Берон заема позицията, че книжовният характер на езика не се проявява само като употреба на черковнославянски елементи. Неговата позиция е, че говоримият език следва да се развие до книжовен. Д-р П. Берон успява да се абстрахира от особеностите на собствения си ко тл е нск и говор, доколкото мо- же, напр. ìîæèìú, êà ‘ æèøú (можимъ, кажиш). За попълване на изразните средства той стъпва върху традицията от черковнос- лавянския и на руския език и утвърждава съществителните на -т ел – ëàñêà ‘ òåëü, ìó÷è ‘ òåë (ласкател, мучител), -ние (молчание, деление), -ие (безумие, благополучие). Но все още се прокрадват случаи като перво, долг: Êîãà ‘ òîè „ ç` ïå ‘ ðâî âè ‘ äåõú... òîâà ‘ w † êà­íî ñîñòî­ ‘ í·å... Така чрез „Рибния буквар“, от който се учат няколко поколения българи, се прокарват следните особености: • Изоставят се стари падежи (род., тв., м.); остават само активно употребяваните тогава дателен и винителен
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 41 падеж, напр. Платону казва, (Ïëà ‘ òwíó êàçâàõà), Диоге- на попитаха (Ä·îãå ‘ íà ïîïû ‘ òàõà). Започва да доминира аналитичният тип изразяване. Редовно се употребяват членни форми, навсякъде се използва чл. мн .ч . -те (-тý): ñè ‘ ëíè-òý, çàêî ‘ íè-òý; използват се личните место- имения – той, тя, то (вм. он, она, оно), íàïð. Ïî ‘ äîáðý äà äó ‘ ìàòú¤ëýçàòåáå,àòèäàñè ‘ äîáðú... • В спреженията на гл агол и т е няма остатъци от черков- но славянски; навсякъде се използват да-конструкции, а за образуване на бъдеще време се употребява части- цата ще (ùå ‘ ïðàâèøú). • Използват се съюзи от живия език – нито, дали, или. • Лексиката стъпва на живи словообразувателни модели и форми: -ар, -ец, -ник (крадец, ловец, господар, пче- лар, работник), но П. Берон използва за абстрактни съществителни наставки -ина, -ота, -ост, -ство; съз- нателно се избягват турските думи (авджия → ловец, атлия → конник). • Приема се нередуциран изговор на неударените гл ас- ни; изговор на краесловно ударените на -а съществи- телни от ж.р . ед.ч . – гл а вà, душà, странà; изговорът на групата ър, ъл/ръ, лъ между съгласни не е последова- телно прокаран (това е особеност от североизточните говори): при Паисий те са сричкотворни – прво, при Софроний се регистрират употреби от черковносла- вянски – мертвец, столп, които при П. Берон са ряд- ко ст, но все пак се срещат: перво, болгарски; въвеждат се меки окончания за 1 л. ед. и 3 л. мн.ч . сег.вр. (харак- терни за говорите в Котленско, Габровско, Еленско). Оттук започват някои норми в българския книжовен език, ко ит о по-късно се подкрепят от Търновската езикова школа. То в а са изговорът на ър, ъл/ ръ, лъ между съгласни, меките окон- чания на сег. време на глаголите за 1 л. ед. и 3 мн.ч., общата чл. форма -те . Те зи характеристики се откриват в текстовете на
Йорданка Захариева 42 Анастас Кипиловски (Священное цветообрание, 1825), на Васил Н. Ненович (1825, Священная история). Втората четвърт на ХІХ век се характеризира с поставянето на началото на светското образование: открива се Габровското училище (1835). Установяването на обучение на роден говорим език се разгръща в условията на конкуренция с гръцкия език и гръцките училища в България. Съществен е приносът на В. Ап- рилов, който смята, че новото знание трябва да се въвежда и да- ва на младите пряко. През 1836 г. той изпраща писмо до извест- ните бълга рски книжовници, в ко е то представя виждането си за книжовен език. Според него книжовният език следва да бъде достъпен за усвояване и разбираем от всички. По-ко нк р ет но идеята се разгръща в осъзнат стремеж народният език да бъде издигнат до положение на книжовен език, като липсващите из- разни възможно сти да се попълват от черковнославянския; за целта е необходимо да се изградят единни правила и изисквания; членуването да се включи като част от книжовния език, но да бъд е единно; графичната система да бъде изградена на принципа „за всеки звук само една бук ва“, тое ст апелира за фонетичен правопис, а азбуката да бъде от 29 букви. Това писмо не било еднозначно възприето, ако съдим например по мнението на Р. Попович от 1837 г., според ко го то правописната система трябва да стъпва върху традиция, защото писменият език е за издигна- тите в обществото, и тъкмо поради традицията той не приема замяната на черковно славянската азбука с гражданска (вж. сла- вянобългарска школа). По-пълно В. Априлов развива схваща- нията си в „Мисли за сегашното българско учение“ (1847) и, ве- че осъзнал различието между черковнославянския и старобъл- гарския език, по-убедено настоява книжовният език да се изг- ражда въз основа на живото българско наречие. През втората четвърт на ХІХ век излиза Иван-Богоровата „Първичка българска граматика“ (1844), където е последовател- на употребата на думи, ко и то са характерни за новобългарския като мъж, първо, съд, сън. Те зи употреби отстояват и Н. Геров, Г. Бусилин, Ил. Макариополски: те са застъпници на новобъл- гарската книжовноезикова школа. Успоредно с това се развиват и идеите на т.нар. черковно- славянска книжовна школа, чиито представители настояват: а)
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 43 да се изостави членуването на имената; б) да се въведат падежни форми; в) да се използва черковнославянската фонетика – при изграждането на книжовния език. Положителното влияние на тези идеи може да се разбира ка- то запазване и защитаване на приемствеността и неделимостта в развитието на книжовния език, тое ст чрез тях се обръща внима- ние върху езиковото наследство и те мотивират използването му и активирането му като цяло по времето на изграждането на но- вобългарския речников фонд. Въпреки несъгласието си с В. Априлов, през 1837 г. Р. Попо- вич издава „Христоития или благонравие “, където не се откри- ват изкуствени падежни форми и където Р. Попович се опира на черковнославянската традиция в два случая: а) при липса на подходящо изразно средство от народния език; и б) ко г ат о е на- лице разнообразие за означаване на обекта в народните говори, тоест при налична полиморфия. То й членува като подлог имена- та от м.р . в именителен падеж с -о, а при косвен падеж използва окончание -ът. Употребените от него форми за бъдещ е време с частица ще, твърдият изговор при глаголните окончания – рас- татъ, членуваното множ. число -тý, способстват за постепенно затвърждаване на бъде щите книжовни норми. Разделението на школи през Възраждането има условен ха- рактер, но по степенно започват да преобладават идеите, застъ- пени от новобългарската школа. Част от причините са в новото познание и разграничаването на старобългарския от черковно - славянския. През 1852 г. Н. Геров в „Няколко мисли за българ- ския език и за образованието на българите “ вече обяснява, че черковнославянският език е в основата си старобългарски, но с фонетични изменения на руска почва. Освен това през 40-те го- дини на ХІХ век започва усърдна събирателска дейно ст на фол- клорното наследство, народни песни се публикуват в повечето издания от онова време, назрява необходимостта от единни за- писи и съответно – това предполага по-детайлно вглеждане в езика. Започват да се издават преводи на редица произведения, което също разширява изразните възможно сти. До средата на ХІХ век се установява разбирането, че за ос- нова на книжовния език ще служат говорите; изоставят се чер-
Йорданка Захариева 44 ковнославянизми (нине > сега); навлизат продуктивни словооб- разувателни типове -ец, -ар, -ач (крадец, орач, овчар); от черков- нославянски и руски се използват възможностите за образуване на абстрактни съществителни, ко ит о се комбинират с народната лексика (болярство, лакомство, приятелство), и по-ко н к р ет н о : -т ел (спасител, мучител, гадател, читател); -ние (движение, сказание); -ие (плувание, ставание), ко ито ще се ко нкурир ат със съществителните на -не, а последните ще се наложат след Осво- бождението. През този период при прилагателните се активизи- ра наставката -телен (от старобългарски, но възстановена чрез черковнославянски и руски) – поучител ен, утешител ен; старите причастия -им/-ем – непоколебим, узнаваем. Като цяло се увели- чава броят на сложните думи: благочестие, многоцветен. В края на втората четвърт на ХІХ век черковнославянското влияние е отстъпило на руското, например в текстовете на А. Кипиловски (1836) се срещат думите дружба, записка, поприще, участ, ви- новат. През руски език навлиза голяма част от общокултурната (международната) лексика – академия, идея, компас, оратор, математика, театър. Започва да се изгражда модерната терми- нология. В процеса на дискутиране за характера на книжовния език съзнателно се избягват турцизмите (навик vs адет, мед vs бакър, имот vs сермия, известие vs хабер), но в много текстове думите от турски, и изобщо думите, за които възрожденският текстопи- сец предполага, че са малко познати на читателя, са дадени в скоби, срв.: Хр. Павлович – Дупчанин (1804–1848): Като се свърши приречието (заклю- чението), абие следва Подписа [...] К. Фотинов (1790–1858): По-собствени Острови (ади) са следующии: Кипър Cyprus, Крит Candia [...] П. Р. Славейков (1827–1895): Ако би се случила някоя давия (съдба) някога върху патриарсите, митрополитите, архиепископите, епископите и епитропите и на техните човеци, която да се относи на шериата, да не могат да се съдят на друго място освен в царския ми диван. Б. Петков (1815–1869): Весма тясна долина, през която може да се преминува, нарича се клисура (дервент). Някои работи [на китайската цивилизация] са по- добри и от Европейските, как то бои, туш (мастило), книга за писание. С. Доброплодни (1820–1894): Добитъкът (каръа) и изгубването (заръа) ще се делят сравнително според сумата на всякаго съдружника.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 45 Хр. Сичан-Николов (1808–1889): Ще се закача със другите и на средата на живота си ще стане думлив (хоратаджия). П. Зографски (1818–1876): Тия, що му бяха длъжни и во всеобщата на наро- дат крайност (бедност) не знаеха како да прехранат себе си [...] Българският език и българската книжнина през Възраждането Към тема „Българският език през Възраждането“ Българското възраждане започва в момент, когато не съще- ствува българс ка държавност, а българският етнос е затворен в границите на друга империя. До Възраждането и до ста време след това българското население използва за общуване три ези- ко ви формации: турски (при административното и официално общуване), гръцки (в сферата на християнската си определеност и в градска среда) и собствените си български говори в битовото и всекидневното общуване. При това българските говори (бъл- гарският език в неговите разновидности) определено не са били нито престижни, нито водещи. Не случайно Паисий Хилендар- ски възк лик ва О, неразумний... и не случайно идеята за езика е била водеща през Възраждането. В този период от българс кат а история се създава уникална езикова ситуация, коя т о е изключи- телно динамична. Основната реализация, към коя т о се стремят книжовниците ни по отношение на езика, е, че той трябва да бъде общ и единен за всички българи – подобно на това, че нацията може да обеди- ни всички българи, подобно на това как държавата може да обе- дини цялата нация. В документираното ни наследство, както от- белязва П. Ко стадинова (2004), засягащо въпросите за езика, се открива нещо много интересно – най-често използваната ду- ма/думи са всички (сички) и изрази – вси ви , родители и чеда; сичката България, вси българский народ, вси простий человеци, секий от вас и т.н . Следователно езикът е един от инструменти- те за консолидиране на българската нация и възстановяване на българската държава (вж. национален език). Още тук се поставя ударение върху общността, а не върху личността. Още тук за- почва преплитането между език и политика. По традиция се проявява умерен пуризъм от първата половина на ХІХ в. и през
Йорданка Захариева 46 последните десетилетия на Възраждането. То в а се развива чрез идеята за чистота на езика. Практика е да се обяснява значението на думите, като се използват различни техники на ком ен т а р – чрез посочено в скоби пряко съответствие в потока на текста, ка- то приложения от типа на азбучний словар, като бележки под черта. Постепенно възрожденските интелектуалци развиват вижданията си за книжовен български език: достъпен и разбира- ем, основан на българските говори, но нееднакъв с тях. Процесът на раздвижване в обществения и културния живот през Българското възраждане се центрира в областта на писме- ното слово и на литературата. Книжовната дейност на възрож- денските дейци има първостепенно значение като национално- оформящ и националноструктуриращ фактор (История, 1989 : 121). Тя е поставена и се развива в културно-исторически ко н - текст, изпълнен с изключителен динамизъм и наситеност. Възрожденската книжнина е илюстрация на становището на Дж. Фрейзър, ко ет о е изразено в увода към „Златната клонка“ (1890), а именно, че две или три поколения литература могат да проме- нят мисълта повече, отколкото две или три хилядолетия тради- ционен живот. Един от съществените моменти е, че книжнината от този период измества съдържателно акцента си от религиозно към светско. Тази смяна въздейства върху светогледа на възрож- денския бълга рин и разколебава традиционния живот. Възрож- денската книжнина е запечатала на страниците си извършващите се промени, ко ит о по същество носят характеристиките на кри- зата: „променя се нещо в света“, „променя се светът“, а „промя- ната на света се състои в това, че светът или система от убежде- ния на предходното поколение e сменен от такова състояние на живота, при ко е то човек остава без старите убеждения, сиреч без свят [...]“ (Ортега-и -Гасет, 1993:108). Раздвижване, промени, светогледна преориентация, криза... независимо от определения- та процесите способстват за навлизането на модерността в света на възрожденския българин. Те имат рефлексии и в разбирането за езика – след Паисий активно започва да се формира идеята първоначално за българс ки език, след това – за книжовен език, за да достигне до кодифициран език през 1899 г. Кризисността спомага да се съхрани и трансформира аспектът на приемстве- ност, ко й то динамичните процеси насочват към идеята за кни-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 47 жове н език. Регистрираният динамизъм в езиковите процеси влияе най-видимо върху лексиката, където се употребяват ори- ентализми, гърцизми и диалектизми. От позициите на теорията на книжовния език тези факти се интерпретират с оглед на осъществяването на „по степенен процес на унификация чрез от- хвърляне на тясно регионални диалектни особености и чрез при- общаване към практиката на най-авторитетните книжовни дейци [...]. Развитието на нормата обикновено става чрез варианти – чрез паралелно употребявани езикови средства, част от ко ит о постепенно отпадат от системата на езика за сметка на други, ко ит о се утвърждават“ (История, 1989:5–9). Съществена отлика на възрожденск ите текстове е разнообразието – както и графич- но, така също и вариантно, ко ето се регистрира в тях. Особеност на новото като цяло е, че то вече е развило твърде много „светското“ в себе си. П. Сорокин (1889–1968), често характеризиран като един от най-видните представители на индивидуализма в Русия и света, изследва съотношението между религиозното и светското през вековете в европейското изкуство. В това развитие впечатлява постепенността и равномерността, срв.: Религиозно Светско ХVІІ век 50,2 49,8 ХVІІІ век 24,1 75,9 ХІХ век 10,1 89,9 ХХ век 3,9 96,1 Срещата на възрожденския българин с модерното е значи- телно интензифицирана. За около 40 години чрез книжовната дейност през Българското възраждане се наваксват четири века. В началото му доминира религиозната по характера си литера- тура и това продължава докъм 1860 г. Детайлното разгръщане на модерно стта през печатните произведения с оглед на езиковата ситуация от този период е представено от И. Ликоманова и Х. Гл а д ко в а (2002). Към средата на историческия ХІХ век двата свята – този на българина от възрожденската епоха и този на мо- дерните представи, са се доближили значително един до друг и са започнали да взаимодействат. За отминалите периоди от езика, за неговия развой се съди
Йорданка Захариева 48 от писмени текстове, тоест за говор имия език няма реални дан- ни, тъй като графичните системи са условни. То в а се отнася и за възрожде нс кат а книжнина и тук е мястото да се отбележи из- ключителният прино с на М. Стоянов и описите му. Важно място заема учебникарската литература, тъй като през нея се установя- ват новите концепти (напр. за посоките на света). Любопитни са граматиките и помагалата, многобройните статии, в ко и то се из- лагат възгледи за езика. Не на последно място стоят предговори- те към отделни книги – тъй като се развива специфичен жанр. Преводната литература също спомага за изясняване на разбира- нията за книжовен език, за попълване на лексиката. Речниците и речниковото дело през Възраждането също представят следи от етапите в развоя на езика. Постепенно се формират норми, ко ит о след Освобождението ще бъдат кодифицирани. Българският език от средата на ХІХ век до Освобождението Към тема „Българският език през Възраждането“ От средата на ХІХ век до Освобождението (1878) развитие- то на идеята за книжовен език продължава: кълновете прораст- ват, и вече българските интелектуалци съзнателно коментират какъв да бъде книжовният език. Наред с това третата четвърт на ХІХ в. се отличава с идеите си за национално обособяване, с разгръщане на движението за църковна независимо ст, по следва- ни от Априлското въстание. Кримската война (1853–1856) оста- вя силен отпечатък в определяне на идентичността, вече свър- звана с модерния свят. Изключителният стимул на подобни съби- тия се наблюдава чрез развитие на художе стве нат а литература, публицистиката, формирането на културната, на терминологич- ната лексика, образуването на неологизми. Силно е западноев- ропейското езиково влияние. През този период се наблюдават изключително концентрирани прояви в развитието на книжовен език: в рамките на пет години например се променя до степен забравяне значението на думи, явления, променят се представите за света. То в а става възм ожно, тъй като се засилва издателската дейност, но все пак изолацията продължава да бъде факт. По от-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 49 ношение на книжовния език вече акцентът е изместен – не се коментира каква да бъд е основата му, а какви да бъдат единните му норми. Естествено се появяват единомишленици. В специа- лизираната литература по история и теория на новобългарския книжовен език по традиция анализът и представянето на възгле- дите на възрожденците са „организирани“ по съответни „шко- ли“. Разделението е условно. След 40-те години на ХІХ век нап- ример К. Огнянович започва да употребява членувани форми, или пък друг факт – Неофит Рилски, застъпник на славянобъл- гарската школа, е пръв учител в Габровското училище и автор на първата българска граматика. Пловдивската книжовноезикова школа е представена от Н. Геров, Й. Гру е в , а преди тях от Г. Кръстевич. Нейните при- върженици се опират на сборна говорна основа, като се съобра- зяват донякъде с фонетиката и графиката на старобългарския. Тази школа има силен авторитет до 70-те години, ко гат о отстъп- ва пред Търновската книжовноезикова школа. Търновската книжовноезикова школа е представена от Никола Михайловски и Иван Момчилов (и двамата от Елена). Тя развива идеите на П. Берон и Ив. Богоров (сходни черти се от- криват в езика на Ел. Мутева и на П. Р. Славейков). Повечето ца- риградски вестници следват тези норми, а и след Освобождение- то „Граматиката“ на Ив. Момчилов има две издания (1879, 1881). Иван-Момчиловата „Грам атика на новобългарския език“ (1868, II изд. 1873) се определя като най-добрата възрожденска грама- тика. Оттук се утвърждават съвременните норми: • меки окончания за 1 л. ед. и за 3 л. мн.ч. сег.вр. при глаголи от ІІ спрежение (и при някои от І спр.); • образуване на бъдеще време с частицата ще; • членна форма -те (-тý) за съществителните от мъжки и женски род и за прилагателните в мн.ч . • членуване на прилагателните от м.р . ед.ч . с -ият, -ия . • установяване на съчетанията ър, ъл/ръ, лъ между съг- ласни като застъпници на старите сонанти р,л. Каравеловата книжовноезикова школа се оформя през 70-те години в емигрантските среди. За основа е взет коприв-
Йорданка Захариева 50 щенският го вор. Моделът й е приложен във в. „Свобода“ (1869) освен, разбира се, и в статиите по въпроса. Дриновата книжовноезикова школа е свързана с учредя- ването на Българското книжовно дружество (БКД) на 29 септем- ври 1869 г. в Браила, от ко ет о се изгражда Българската академия на науките. По това време М. Дринов, ко й то е професор в Хар- ко вск и я университет, е избран на председател на БКД. Ту к се поставят основите на научния подход в разбирането за езика, защото във втората книжка на „Периодическото списание“ (1870, с. 7 -22) е публикувана статията „За новобългарското азбу- ке“, в коя т о еднозначно се свързват понятията книжовен език – нация – единство. Тезата е следната: единният книжовен език и правопис трябва да стъпват върху живата българс ка реч „вкупе с всичките й видоизменения по разните български области“ и въз основа на „старий български език в най-древните му и най-правописни паметници“. Същественото е, че разбирането обединява съвремието с традицията. Идеите и дебатите за нормализирането на книжовния език – такъв език, ко йт о да бъде въз основа на всичките български го- вори, се застъпва от П. Зографски, при ко гот о представата е по- скоро за тип механично сглобяване на елементите от различните говори (1857), от К. Шапкарев, ко йт о настоява за употреба на повече елементи от говорите в книжовния език (1870). Практи- чески опит е направен от Р. Жинзифов (1863) чрез „Новобългар- ска сбирка“, чийто текст представя смесица от източни и запад- ни говорни особености, съчетани с архаизми и русизми. Самият Р. Жинзифов малко по-късно ще започне да се съобразява с об- щите развойни тенденции в опитите за нормативно изграждане. Още повече, че вече на българските интелектуалци са познати подобни граматични трудове на френски и немски език. Ас пекти на граматиката. В областта на морфологията се отбелязва стабилизиране в употребите на разказвателните нак- лонения (изявително и преизказно/несвидетелско), с оглед на превключването според гл ед нат а точка на автора (Паисий), срв. със Софроний, и на героя. В сферата на причастията се възст а- новява под влияние на черковно славянски и руски сегашно дея- телно причастие -ащ(ий), -ящ(ий), ющ(ий), -ущ(ий): служащий, знающий, мислящий, живущий. Започва употребата на деепри-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 51 частни форми от западните български говори -ейки, -айки, ко ито спечелват в конкуренцията с различните типове от старобългар- ски и черковнославянски (благодаряще, славящи, пишущ, отго- воривш) и от източните български говори (-щец, -щиц: уважаю- щиц) vs говорейки. Уп о т р е б а т а на прилагателните на -ий, изпол- звани от Пловдивската школа и препоръчвани от Дриновата школа продължава до правописната реформа от 1899 г., но от 60- те години се конкурира с прилагателните на -ия(т), налагани от Търновската и Каравеловата школа. Появяват се и се развиват съвременните форми за учтивост. В областта на синтаксиса мо- же да се посочи установяването на употреба на отрицанието не само пред сказуемото (тоя данък не се взема в стока, а в пари), но и пред други части на изречението (тоя данък се взема не в стока, а в пари; българите живееха не за себе си; не за добро бяха пратени тези гърци); балканизмът, свързан с по-ясното разграничаване на обектно-субектните отношения и намерил из- раз в удвояването на допълнението (хубавата ябълка свинята я изяда; Иван го търсиха; Нея я викат по тел ефона), ко г ато заема обичайното място на подлога в изречението. Възстановява се употребата на обособените части, но все пак вече се е развила системата на видовете подчинени изречения. Ус т а н о в я в а т се подчинителните определени изречения със съюзна връзка който в конкуренция с дето, дека, що, щото изреченията. Няма единство откъм правоговор през Възраждането, но постепенно се оформя ядрото: градските говори от централната балканска област. Обсъждат се проблеми на редукцията: пи- ро/перо, сестра/систра, пипируда/ пеперуда. Българският книжовен език в административно-деловите сфери История и особености на административния регистър То з и регистър от началото на изграждането си до края на ХІХ век, тоест за около 60 години, успява да развие до статъчен за времето си терминологичен обем. През 1841 г. Калист Лука Сопотненец превежда хатишери- фа. Редакцията е извършена от Неофит Рилски. В документа се
Йорданка Захариева 52 използва черковнославянска лексика, коя то ще послужи за фор- миране на административната терминология: заповед, завеща- ние, известие, клевета, обстоятелство, препис, решение, пред- седател и пр. В превода на този документ са регистрирани гл а- голи, прилагателни и наречия, ко ит о се употребяват и до днес: принадлежа, действувам, противя се, наказувам, удостоя, из- вестявам, управлявам; настоящ, обществен, собствен; вкрат- це, подобно, прилежно. Още от тогава навлизат словосъчетания- та обществени закони и правила, равен пред законите, писмени известия. Обществено-политическата ситуация естествено налага да се включат реалии от действащата администрация: зарар (загу- ба, вреда), мюлк (недвижим имот, собственост). От 50-те години на ХІХ век изследователите на езика отбе- лязват, че в сферата на този регистър се наблюдава изо ставяне на турцизмите. То е заменено от влияние на руския език. Като при- мер се по сочва издаденият през 1876 г. „Царский наказателний законник“, ко йт о е преведен от Ив. П. Чорапчиев. Основна роля за формирането на административния стил от това време имат многобройните устави и правилници, ко ит о се изработват покрай основаването и дейността на читалища, сдружения, културни и обществени друже ства. В „Ус т а в а на Българското книжовно дружество“ от 1869 г. няма турцизми, преобладават заемки от руски и през руски. Така навлизат интернационализмите в езика: устав, дружество, де- ловодител, настоятелство, заседание, разписка, отчет, бележ- ка, пълномощник, почетен председател, годишно събрание, ма- териални средства. Установяват се изразите според чл ен, съг- ласно със, има право на глас. След Освобождението с помощта на руски чиновници се урежда администрацията на държавата. Държавен вестник е основан с указ No 12/19.VІІ.1879 г., в ко йт о се публикуват норма- тивните актове с национално значение. В документите от този период преобладават русизмите: при- каз, предосторожност, истото, плата, бухгалтер, просител. Постепенно някои от тях отпадат, но и до днес съществува лексика и конструкции, ко ит о са се установили от онзи период – предидущ, живущ, движим, недвижим, изискуем, практикуем.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 53 Между ХІХ и ХХ век в административния регистър се включват заемки от други езици. Обемът на използваната лекси- ка се разширява, като се приемат интернационализми: кореспон- денция, изходящ дневник, секретар, постановление, постановя- вам, инспектор, кмет, община, тарифа, бюджет, конвенция, паспорт, управител. Краткият преглед на историята на административно-деловия регистър разкрива, че тази сфера на употреба на книжовния език се отличава с доста висока стабилност и дори консервативно ст в изказа: на основание, в случай на, по предложение на. Наред с това обаче сферата проявява и възприемчивост от други езици. Тя може да бъде обяснена донякъде и с факта, че се налага да се описват нови състояния и явления от извънезиковата действи- телност, за ко ит о в началния момент липсва подходящият езиков знак – думата. Такъв пример може да се посочи с думата омбуд- стман (швед. ombudsman ‘представител на нечии интереси; длъжно стно лице, ко ето наблюдава дали действията на държав- ните органи са законни и дали се спазват гражданските права и свободи’): първоначално пряко заето, за ко ет о след няколко ме- сеца се намери адекватният израз на български език – общест- вен защитник. В момента употребата е успоредна, но така се въ- вежда значението на ом будстман. В сферата на администрацията и при оформянето на доку- ментацията книжовният език появява специфики, ко ит о са поз- нати като административно-делови стил, административен език, бюрократичен език и пр. То з и стил не е хомогенен, доколкото включва различни области и теми, свързани с поддържането и обработването на документи и с функционирането на държавни- те институции. То в а е една от причините да се говори за адми- нистративен регистър и различни стилове в него, където прила- гането на правописните норми на книжовния език е задължи- телно. Тази сфера е изключително динамична в момента, поради протичащото синхронизиране с европейското законодателство и поради съществуващата традиция. Оформянето на документа- цията трябва да бъде съобразено с книжовноправописните норми на българския език. Много често поради интерферен- ция се прекалява с изписването на гла вн и бук ви , напр. Евро- пейски съюз или Европейски Съюз, Европейски Парламент или
Йорданка Захариева 54 Европейски парламент. Колебания има при слято или полусля- то изписване, напр. страна членка, страна-членка. Проблеми възникват и при оформянето на адреси, при пунктуацията, кол е- бания се отчитат в избора на адекватен термин и подходяща ези- ко ва конструкция. В основата на тези отклонения е недоброто познаване на правописните норми на книжовния български език. Проблемите на съдържателно стта също предполагат нарочно внимание. Като изисквания те са формулирани в Закона за нор- мативните актове (ДВ, бр. 27/1973, изм. бр. 65/1995, доп. бр. 55/2003), чл. 9 . (1): Разпоредбите на нормативните актове се формулират на общоупотребимия български език, кратко, точ- но и ясно. То в а са изисквания за всеки нормален текст, за да бъде той комуникативно успешен. То в а означава да се избягва специ- фичната професионална терминология (реимбурсирам, интегра- ционни добавки и пр.), да се избягват ненужните повторения и многословността (период от време ‘за’, обитатели на затвора ‘затворници’), да се избягва многозначността (хора със специ- фични нужди ‘инвалиди’). Част от подобни изрази обаче се свързват с употребата на евфемизми в сферата на администра- тивния език. Взаимодействието между книжовния език и формата му, в коя то функционира в сферите на административния и деловия език в съвремието, е сложно. От една страна, налице е традиция в оформянето на документацията и дори във формулирането на определени изрази. От друга страна, синхронизирането с евро- пейската административно-делова „терминология“ много често довежда до интерференции, ко ит о не са приемливи за книжов- ния език. За хората, работещи в сферата на държавната администра- ция, се поставят изисквания за добра общоезикова подготовка. То в а включва проверка на общата езикова култура, на речнико- вия им фонд, владеене на книжовноезиковите норми. Въпреки прекалено общото формулиране, смисълът на подобни изисква- ния е да бъде проверено и о сигурено за спецификите на работата умението да се разбира текст, да се формулира („произвежда“) текст, да се оформя текст пунктуационно според правилата. Цел- та е да се осигури разбираемост и успешна комуникация, да се намалят неяснотите. Нещо повече: това са следите, ко и то оста-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 55 вяме за дейно стта си, а те са конкретните реализации на нашето мислене, защото мисленето на хората е мислене чрез езика им. Езикът в административно-деловите сфери се отличава със: • консервативно ст в изказа: на основание, в случай на, по предложение на, • възприемчивост от други езици: налага се да се име- нуват и описват нови състояния и явления от извъне- зиковата действително ст, за ко ит о в началния момент липсва дума, напр. ом будстман и обществен защит- ник, • клиширани изрази – по отношение на, съгласно със, • пасивни конструкции, кои то внушават усещане за ста- тичност – образувано е вм. образували сме, изградено е вм. изградили сме, • употреба на отглаголни съществителни имена – взема - не, решаване, упражняване, стартиране, финализира- не, • конструкции от гл аго л и съществително, ко г ат о може да се употреби гл агол – вземам решение вм. решавам, вземам участие вм. участвам, имам интерес вм. ин- тересувам се, • засилена употреба на гл ав ни букв и (често се прекалява при имена на институции). В официални документи за изразяване на учтивост се из- ползва гл ав на буква при съществителни за титли, звания, профе- сии, длъжно сти (вж. учтивост). Само ко г ат о са в начало на об- ръщение, думите господин, госпожица и госпожа се пишат с главна буква – Господин Петров,... но Уважаеми господине, ...; Гос пожо Иванова, ... но Уважаема госпожо Петрова,... ; при лично местоимение за 2 л. мн .ч . Вие, Вас, Ви; при притежателни местоимения за 2 л. мн .ч . Ваш, Ваша, Ваше, Ви. Поздравяваме Ви с Вашия юбил ей. Уведом я ва м е Ви, че проектът Ви е спечелил финансирането. При обръщения в писмени текстове, покани и пр. към коро- новани особи, членове на техните семейства, носители на бла го- роднически титли, висши духовни служители, към държавни гл ав и и представители на държави у нас главните букв и са
Йорданка Захариева 56 задължителни: Ваше Превъзходителство, Ваше Благородие, Ваше Височество, Ваше Кралско Височество, Ваше Преосве- щенство. В официални документи при титулуване се пише с главна буква и третоличното местоимение за ср.р.: Техни Пре- възходителства, Негово Високоблагородие, Тех ни Височества. Българският книжовен език между Освобождението и края на ХІХ век Към тема „Книжовният език след Освобождението“ След Освобождението се създава нова езикова ситуация, ко - ято спомага за доизграждане на книжовния език. Издават се и доста граматики, ко и то спомагат да се установи единство в кни- жовния език, напр.: • Ив. Н. Момчилов, „Граматика на новобългарския език“ (два пъти преиздадена, 1879, 1881); • С. Панаретов, „Българска граматика“, Цариград, 1881; • Сл. Ке сяков , П. Горов, „Начална граматика“, Пловдив, 1882; • С. Илиев Сирманов, „Начална граматика“, Русчук, 1888, ІІ изд. Търново, 1883; • Т. Икономов, „Българска граматика“, Пловдив, 1881, 1883; • Ат. Т. Илиев, „Начална практическа граматика“, Пловдив, 1887; • Ат. Т. Илиев, „Синтаксис на българския език“, Пловдив, 1888; • Д. Мишев, „Ръководство по български език в три курса“, Пловдив, 1887 – с най-дълго използване и няколко пре- издания. Все още липсва нормативна уреденост, но развитието на културно-историческата обстановка и на книжното слово уле с- нява процесите на унифициране. Изключителна е ролята на творците и интелектуалците от този период: Ив. Вазов (върху езика на Ив. Вазов има много изследвания, но Ив. Вазов е любо- питен с умението си и гъвкавостта си към езика, ко ет о се вижда ясно при проследяване на поредни издания), З. Стоянов,
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 57 К. Величков, Ст. Михайловски, Ал. Константинов. След Осво- бождението започва процесът на интегриране на различните възрожде нс ки проекти за книжовен език, ко ет о цели установя- ване на единни норми. Очертават се следните тенденции. • Потъмняване при изговор на глаголните окончания в 1 л. ед.ч . и 3 л. мн.ч . сег. време (чета, четат, изговор [четъ, четът]) при глаголите от първо и второ спреже- ние. Привърженици на такъв изговор са представители на Пловдивската, Търновската и Дриновата школа. • Установяване на мек изговор в 1 л. ед.ч. и 3 л. мн.ч. сег. време при глаголите от второ спрежение. Този въз- глед е застъпвала Търновската школа и частично – Пловдивската. • Ус т а н о в я в а н е на произношението от североизточен тип по отношение на прегласа на старата ятова гласна, напр. мляко – млекар. То з и възглед се застъпва от поч- ти всички. • Подвижност на гласната ъ в съчетанията с групи ър, ъл/ръ, лъ, напр. грък, гърци, връв, върви. То в а положе- ние е характерно за североизточните говори и е зас- тъпвано от Търновската и Дриновата школа. • Приемане на окончание -и за мн.ч . в многосричните съществителни от м.р ., напр. орачи, копачи, ко ето пре- поръчват Търновската, Пловдивската и Дриновата школа. • Установяване на член -те (тý) за съществителните от м. и ж.р . в мн.ч . и за прилагателнителните, напр. законитý, женитý, болнитý. Само Пловдивската школа е изключение от това глед ищ е. • Приемане на член -ия(т) за прилагателните от м.р. ед.ч ., ко е то препоръчва Търновската и Каравеловата школа. • Енклитичните местоименни форми ме, те, се от Дри- новата школа се налагат като нормативни. Изоставят се източнобългарските ма, та, са от Търновската и Каравеловата школа и черковнославянските мя, тя, ся от Пловдивската школа.
Йорданка Захариева 58 • Бъдеще време се образува с частица ще и сегашното време на глагола. От обобщението е видно, че Търновската школа е имала най-добра визия за книжовен език на основата на централните балкански говори. Българският национален език Към тема „Форми на съществуване на езика“ Национален език е социално-историческа категория, форма на съществуване на езика, коя т о се формира постепенно в епохата на оформянето на нациите. То в а не е строго лингвистичен термин. С това понятие се дефинира този език, ко йто е средство за общува- не при нацията и ко й то се реализира в две форми – устна и писме- на. Националният език едновременно е предпоставка и условие на възникване на нацията, от една страна, а от друга – той е резултат от процеса на формиране на нацията. Националният език е наслед- ник на езика на народността: ко лко т о и да се променя в историчес- ки аспект даден език, какъвто е примерът с прехода на българския език от синтетичен (падежен) тип език към аналитичен тип език, този език не загубва ко н кр е тн ат а си същност и съхранява свойство- то да предава на поколенията културно-историческите традиции и познавателни опитности. Тръгна л от езика на народността, при формирането си националният език загубва някои от елементите си в различните езикови равнища, но придобива нови черти и наред с това съхранява характеристики от предишното си състояние. Така езикът запазва своята отно сителна устойчивост: той се развива по свои езикови закони, приспособява се, тъй като функциите му са социално определени. Националният език притежава и развива бо- гата функционална система от стилове, диалекти и пр. То в а му поз- волява да избира и извлича от многообразието си тъкмо онези ко м - поненти, ко ит о осигуряват адекватни решения на комуникативните задачи в социума. Връхната точка на националния език (вж. периодизация на българския език) е неговата ипостаса – национален книжовен език, чиято диференциация покрива всички сфери на човешката дейност и осигурява необходимите типове обществена инфор-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 59 мация. Но книжовният език не е тъждествен на националния. Всички разновидно сти на езика, всички негови регистри – диа- лекти, жаргони, професионални езици и пр. – влизат в състава на националния език. На школско равнище обаче по традиция, възхожд аща от Възраждането, протича отъжде ствяване между книжовен език и език на художествената литература, тъй като в сферата на худ оже стве ното творчество се наблюдават различни елементи от регистрите, ко ит о са пречупени през призмата на обработения от книжовно стта език. За повечето носители на българския език създадената от училището представа, сливаща език и литература, остава по стоянна. Тя изключва от разбиране- то си за книжовен език всички останали регистри и стилове на българския език, в ко ит о функционира книжовният език. То в а , от своя страна, развива търпимост към явления като шаблонни и клиширани изрази, „защото това не е художе стве н език“. Българска правоговорна норма Към тема „Правопис и правоговор“ Българската правоговорна норма (вж. ортоепия, ударение) представя комбинация от източнобългарски и западнобългарски говорни особености. От източнобългарските особености се приемат като кни- жовни в изговора: • меките съгласни в основата в окончанията на гла гол и - те от второ спрежение в първо лице ед.ч . и 3 лице мн.ч .: вървя, вървят , мисля, мислят [върв’ъ, върв’ът, мисл’ъ, мисл’ът]; • съществителните за лица с наставка -ар и -тел: секре- тарят, писателят; • в някои случаи на членуване на съществителни: ден, огън, лакът; • в случаи на стара ятова гласна, коя т о се изговаря като я [’а]: бял, рядък, сняг. Въз основа на западнобългарските говорни особености се формулира правоговорът в областта на вокализма: • слабата редукция (потъмняване) на гласните [а, о, е]
Йорданка Захариева 60 към [ъ, у, и]; • изговорът на [а] в окончанията, ко ит о са под ударение, на съществителните – глава, кора, младостта, пле- сента; • изговорът на непроменливото я [стб. ÿ]: поляна – по- ляни, селянин – селяни; • налице са и ограничени влияния със статута на дуб- летност – х/одих, ход/их. Вариативност на представите за книжовен език Към тема „Форми на съществуване на езика“ Въпреки че са изведени универсални признаци на книжов- ния език, е налице вариативно ст на представите и разбиранията за книжовен език поради многообразието от ко нк р ет н и прояви на книжовния език в различните държави. Според средата на общуване всеки човек притежава спо собно стта да превключва от един езиков код на друг, да използва различни езикови сред- ства – диалектни, книжовни, жаргонни и пр. То г а в а се отделя ситуативна вариативно ст. Според параметрите на ситуацията се отделят функционалностилистични подварианти. Например условията, при ко и то става възможно превключването на ти/ви– общуването в българския език, са свързани със ситуативната ва- риативност. Може да съществуват регионални варианти в преде- лите на едно национално обединение: такива са регионалните субстандарти на немския език в Германия, ко и то са пример за териториална вариативност. Може да се отдели времева вариа- тивно ст според различните исторически периоди в развоя на да- ден книжовен език, например старобългарски, среднобългарски и новобългарски език. Вариативността може да се обвърже и със социалната диференциация, със съществуващите езикови и ре- чеви практики между членовете на различните етнокултурни и социални групи. В такъв случай се отбелязва, че е налице соци- ална вариативност. Наличието на езикови различия, свързани с класовата структура на обществото, се нарича стратификаци- онна вариативно ст.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 61 Вметнати части в изречението и запетая Към тема „Вътрешноизреченска пунктуация“ Вметнати части са думи, изрази, изречения, чието значение „излиза“ извън основния смисъл на изречението. С тях нещо се добавя, вмъква, коментира, напр. разбира се, да кажем, изгл еж- да, тъй да се каже, тъй да се нарече, напротив, обратното; от една страна, от друга страна; първо, ..., второ, ..., трето... (употребата на числителни редни при изреждане), например: Дойдоха, разбира се, и мъже, и жени. Дойдоха, както се досещаш, и мъже, и жени. Дойдоха, да ви кажа, и мъже, и жени. Дойдоха, доколкото видях, и мъже, и жени. Дойдоха, първо, жени, второ, мъже. Според позицията си в изречението тези части следват пра- вилата за по ставяне на запетаи при обръщение: в средата на из- речението те се ограждат със запетаи; в началото му запетая се поставя след вметната част; в края на изречението – пред нея: Да ви кажа, и мъже, и жени дойдоха. Дойдоха и мъже, и жени, доколкото видях. Запетаята може да бъд е заменена от тире: Да ви кажа – и мъже, и жени дойдоха. C Най-чести колебания. • Обикновено не се пише запетая между едно сричен съюз и вметната част в следния случай: От една страна, те бяха приятели, а от друга страна, не искаха да седят на един чин. • Не се отделят със запетаи, въпреки че често въвеждат обособена част, думи за логическо уточняване (наре- чия): в действителност, действително, всъщност, очевид но , навярно, например, несъмнено , по всяка ве- роятност, вероятно, може би, сл едователно, според мен, според него, според автора, сякаш, значи , наис-
Йорданка Захариева 62 тина, като че ли, без съмнение, естествено, напри- мер: Ще дойдат вероятно и мъже, и жени. Според автора времето е динамично. Вътрешноизреченска пунктуация Към тема „Българската пунктуация“ Според позицията на членението (изречение – текст) се разли- чават: вътрешноизреченски препинателни знаци и текстови знаци. В българския език препинателни знаци в началото на изре- чение като в испански няма. В тази позиция са възможни някол- ко случая: • при рубрикиране (тире, наред с други отделящи текс- товата цялост знаци, ко и то се избират от прозореца Bullets), • при пряка реч (тире, кавички), • при цитиране (начални скоби и кавички, многоточие), • други случаи в специализирани текстове, напр. въпро - сителна в позиция на горен индекс, с коя то се изразява съмнение за граматичната и/или семянтичната пра- вилност на дума и/или изречение ( ? Имам пет вери), звездичка в същата позиция, с коя т о се показва – в сравнително-историческото езикознание, че дадена форма не е реално регистрирана, а ко н ст рук т (*svetja). Вътре в изречението се употребяват: а) единични знаци, ко - гато са в средата му, като запетая, точка и запетая, тире, двоето- чие, многоточие в смисъла на разкъсване/прекъсване на изказа, , фффф |; |–|: |ффффф...фффф, и б) двойки препинателни знаци – двойна запетая, двойно тире, кавички и скоби. , ффффф, | – ффффф – | „фффф“ | (ффф). Предназначение на отделните препинателни знаци вът ре в изречението: • При недоизказване, прекъснато ст, разделеност, пре- дупреждение – многоточие; • След вметнати изрази – въпросителна, удивителна;
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 63 • За съкращаване на думи – точка; • При идеографска, йероглифна функция като сигнал, че точка след арабска цифра се чете като редно числител- но (не като бройно); като сигнал, че двоеточието в ко н- кретения случай показва някакво отношение, а не нап- ример по-обичайното изброяване; • В случаи на изреждане и при паралелни структури – точка и запетая, запетая; • При изброяване, пряка реч, поясняване – двоеточие, запетая, тире. Освен запетая вътре в изречението могат да се използват и други знаци. Чрез точка и запетая [;] може да се отделят по-големи син- тактични цялости в изречението, да се „долепват“ няколко прос- ти изречения. Знакът може да се използва в случаи на изрежда- не, когато са използвани вече запетаи и когато се прибавя ця- лост, която носи обобщаващ смисъл или която се отнася до вече изреденото. Скоби – кръгли ( ), наклонени //, прави [ ], ъглести < >, се използват при вметнати части, при части, ко и то са извън основ- ния текст, за поясняване на смисъл. То в а са случаи на театрални ремарки с указания за интонация, действия и пр., при необходи- мост от допълнителна информация например за поведение на публиката при произнасяне на реч, при цитиране за автор, про- изведение и пр., отбелязване на години на раждане и смърт, го- дина на раждане, години на управление и пр., име/псевдоним: Елин Пелин (Димитър Иванов). Ако псевдонимът е част от име- то, той се отделя с тире. Чрез скоби се заграждат други препина- телни знаци, например (!), ко г ато са вътре в изречението. Само дясна скоба може да се постави след цифри и при бук- вено номериране. В специализирани текстове е възможно да бъ- дат използвани различни графични варианти на скоби, напр. За разлика от редуването на променливо я ([‘а] ~ [е]) редуването [а] ~ [е] се извършва сл ед съгласна.
Йорданка Захариева 64 CНай-чести колебания. Когато на едно място в текста трябва да се открият или зак- рият две еднопосочни скоби, тоест при струпване на едни и съ- щи скоби (напр. само отварящи или само затварящи) се пише само едната скоба. Двоеточие [:] може да се използва: а) при изброяване на ед- нородни части и при уточняващо изброяване обикновено след дума с обобщаващ смисъл; то може да се замени от тире или точка, б) при пряка реч, преди тя да се въведе , в) при поясняване, г) за посочване на някакво отношение като заместител на пред- лог на, при противопо ставяне като заместител на предлози като срещу, към, между, и. Тирето може да се използва вме сто запетая, двоеточие, ско- би. Чрез него в рамките на сложно изречение може да се отдели част от изречение или цяло изречение. Ако логическото уд а р е - ние пада върху някоя еднородна част, тирето може да я отдели сред останалите. То разделя пряка от авторска реч. Тирето може да огражда вме сто запетаи при логическо ударение обособени и вметнати части. Използва се, ко г ато се поясняват определени от- ношения: най-често в главното изречение има глагол със значе- ние мисля, казвам, чувствам, поставя се на мястото на пропус- нати думи и изрази вме сто пояснително многоточие. Замества подразбиращи се части (смисли), ко ит о може и да са били упот- ребени по-рано в текста: След мен – и потоп, в лозунги, напри- мер Крадците – вън, в реклами, в заглавия. CНай-чести колебания. Използва се в комбинация със запетая при приложения (вж. словосъчетание) от типа страните – членки на ЕС, като най- често се забравя затварящата запетая: Страните – членки на ЕС, декларират, че... Индекс може да се постави пред знаците точка, запетая,
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 65 точка и запетая, двоеточие, тире. Индексът се поставя винаги след знаците въпросителна, удивителна, кавички, както и след затварящи кавички, предхождани от друг препинателен знак (скоба, въпросителна, удивителна, многоточие). Индексът се пише пред или след знака скоби в зависимост от това, дали бележката се отнася за заградения в скоби текст или за цялото изречение. Ко г ат о е след съкратена дума, той се поставя след знака точка: Първото название е засвидетелствано в архивни документи от ХVI в. 6 Вътрешна структура на езика Към тема „Основни постановки в езикознанието“ Езикът се интерпретира като система. Системата има своя вътреш на структура, при коя т о се отделят няколко езикови рав- нища. Налице е йерархичност на езиковите подсистеми. Разли- чават се фонологично (фонетично), морфологично, синтактично, лексикално равнище. Над тях се отделят също и смислово (се- мантично равнище), и прагматично равнище. Генеалогична класификация Към тема „Мястото на българския език в езиковото родословие“ Съществуват множество класификации, свързани с произхо- да на езиците, въз основа само на един или на няколко езикови параметъра. Разграничават се, най-общо, генеалогична и типо- логична класификация на езиците. Двата типа класификации са несводими един към друг, но пък и в известна степен се засичат и се използват като коректив един спрямо друг. Отделя се също и ареална класификация, ко ято е междинен тип от първите две и коя то проучва отношенията при езикови ко н т а кт и и езикови съ- юзи, напр. в балканския езиков съюз. Генеалогичната класификация систематизира езиците въз основа на общия произход; тя се базира на езиковото родство. За установяване на езиковото родство се прилага сравнително-
Йорданка Захариева 66 историческият метод. Генеалогичната класификация използва термини като семейство, разклонение, група. Схематично представено, мястото на българския език из- гл еж д а така. От вероятния първичен език Homo sapiens sapiens, ко йт о се разпада, се образуват макросемейства. Едно от тях е макросемейството на ностратическите (ностратските) езици. От него се развива семейството на западните ностратически езици. Индоевропейският праезик е от групата на западните ностратически езици. От него се отделя славянската езикова група. В нейната юж на подгрупа се установява мястото на бъл- гарския език. Главни букви Към тема „Употреба на главни букви“ Главните бук ви се използват за разграничаване. Разгранича- ването се класифицира като: а) морфологично – за да се различат съществителни соб- ствени от съществителни нарицателни имена, б) синтактично – за да се различават изреченията едно от друго, но тук се включва и употребата им след препинателните знаци и знаците за графично оформяне на текста, в) стилистично – за да различат един стил от друг, г) графично – свързано с оформяне на целия текст. Морфологична употреба – основни ориентири Всяка назована същина, коя то се схваща като „лично“ име, се пише с главна буква. Собствените имена се разграничават на същински и несъ- щински. Под същински имена се разбират личните имена, пре- зимената (бащино и фамилно), прозвищата и прякорите, псевдо- нимите на хора (условията са регламентирани в Закона за граж- данската регистрация, вж.); също и на литературните персонажи, имената на богове и герои от митологията, на олицетворени съ- щини, на животни. Те зи същински имена могат да бъд ат както едносъставни, така също и слово съчетания.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 67 CНай-чести колебания. • При двойните лични имена и презимена се изписва съ- единителна чертица (дефис), а не тире: Севдалина- Соня Иванова-Петрова. • При преход от лично име към съществително нарица- телно, например Джаул → джаул (мерна единица). • Някои имена, ко ит о завършват на -(ов)ци като наполео- новци, донжуановци, се употребяват преносно въз ос- нова на аналогия с изходното име (Наполеон, Дон Жу- ан). Тога ва се пишат с редовна (малка) буква. • Прозвища и прякори от мъжки род, ако са членувани, се пишат само с кратка членна форма независимо от синтактичната си позиция в изречението: Петър Мо- канина, Лазар Дъбака. • Същински имена словосъчетания се пишат с начална гла вн а бук ва, например Блестящия мозък. Ако пред тях има лично име, и то се пише с главна буква, нап- ример Иван Блестящия мозък. • При малък брой имена – известни исторически лич- ности и литературни герои – предпоставените прило- жения са се слели с името и се схващат като част от него. Тогава се пишат с главна буква, срв. Баба Тонка, но баба Илийца (героиня от разказа на Ив. Вазов „Една българка “), Бачо Киро, но бачо Петър, Бай Ганьо, но бай Георги, Отец Паисий, но отец Викентий. Прило- жение може да има и след името и също да се схваща като част от него, например Йоан Екзарх, Настрадин Ходжа. Приложения с думи като син, баща, старши, младши, ага, войвода, паша и под. се пишат с малка буква , полуслято или разделно: Александър Дюма- баща, Джоунс-младши, Сирма войвода, Капитан Петко войвода, Али паша. • Служебни думи (частици, членни форми, предлози) между имената се пишат с редовна буква : Леонардо да Винчи, Рио де Жанейро. С гл а вн а буква се изписват само ко гат о името започва с тях: Фон Караян, Д’Арк.
Йорданка Захариева 68 Чуждоезични имена със съставка бен (бин, ибн, според различията в изговора) се изписват разделно от името: Бен Елиезер, Бен Ладен. Чуждоезични имена със със- тавка мак се изписват слято с името с една главна бук- ва: Макбет , Макдоналдс, Макферсън. • Имена с апостроф след главно О и шпация се пишат с главна буква: О’Брайън, О’Хара, О’Грейди. • Прилагателното света/свети се пише с гл ав на буква в няколко случая, установени в културната традиция, защото се схващат повече като имена – Свети Дух, Света Троица, Свети Седмочисленици. Ко г ато е първа дума от несъщинско собствено име, прилагателното се изписва с главна буква – църква „Свети Георги“, ос- тров Света Елена. Това се отнася и за преводните сан, санта, сен, сейнт и т.н. Във всички останали случаи се пише с малка бук ва (изключение са религиозните текс- тове) – Отнасям се с особено уважение към иконата на свети Георги. Книжовната норма препоръчва сък- ращение св.св . с изговор свети(те) в случаите, ко гато се отнася до двама светии, например свети(те) Кирил и Методий, свети(те) Константин и Елена. Често до- пускана грешка в правописа на съкращението е поста- вянето на две главни букви вместо само начална главна бук ва в позициите, където е необходимо – Св.св . Гл а в н и букви и особености на правописа на прилагателни имена, получени от същински собствени имена • Прилагателни, образувани с наставка –ски, се пишат с малка буква : вазовски стих, ботевска душевност, и слято, ко г ато са двусъставни: кралимарковски дух (Кра- ли Марко), байганьовски характер (Бай Ганьо). С гл а вн а букв а се пишат Димитровска задушница, Петровска за- душница и др. под., защото са имена на празници. • Притежателни прилагателни, ко и то са получени от съ- щински собствени имена чрез наставки -ов, -ен, -ин, се пишат с главна буква: Вазови творби (= творби на Ва- зов), Ботева поезия (= поезия на Ботев), Дикенсов роман
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 69 (= роман на Дикенс), Дарвинова теория (= теория на Дарвин), Гутенбергова епоха (= епоха на Гутенберг). Ко- гато притежателните прилагателни са двусъставни, те се пишат със съединителна чертица (малко тире) и две главни букви: Крали-Маркова сестра, Бай-Ганьово пъ- туване из Европа, Иван-Вазов роман. По същия начин се изписват и Бай-Га ньо в характер, Хаджи-Ничов свят, Княз-Борисова България, Хан-Крумови закони, Цар- Симеонова дипломация, Барон-Хиршова жел езница. • Често е колебанието за избор на гл ав на /редовна буква при някои притежателни прилагателни, ко и то са ко м - понент от фразеологизирано или терминологизирано слово съчетание. Решаващ в тези случаи е контекстът и смисълът, срв. Легендата за Гордие вия възел (‘възела на Гордий ’) и Как да се разплете този гордиев възел. Несъщинските собствени имена представят широк клас наименования от най-разнообразен произход и се пишат с на- чална гл авн а буква . Биват едно съставни, дву- и повече съставни. Такива са имената на книги, институции и звена към институ- ции, на ко м иси и, обединения, сдружения, сортове, марки и пр. • Без кавички се пишат имената на континенти, държави, области, острови, градове, реки, планини, планински върхове, пристанища, звезди, планети, съюзи (военни, политически, икономически), празници, епохи, имената на културни и исторически забележителности: Европа, България, Пловдив, р. Велека, Рила, вр. Мургаш, порт (пристанище) Варна, аерогара Варна, остров Самос, Марс, Земя, Луна, Халеева ком ета, Атланта, Европейс- ки съюз, Общ пазар, Маастрихтски договор, Бабинден, Ден на благодар но стта, Възраждане, Айфелова кула, Александрийска библиотека. Ако в състава им е включе- но собствено име, то се пише с главна буква: Конститу- ция на Република България, Санстефанска България. Ко - гато се мислят като собствени имена, съществителните косм ос , всел ена, галактика, луна, земя, слънце, се пишат с главна буква, срв.: Паднах на земята, но: Дойдох с ми- сия от Земята (‘планетата Земя’). Същият принцип действа и за съществителните, с ко и то се означават посо-
Йорданка Захариева 70 ките на света – изток, запад, север, юг: Обединението между Изтока и Запада има много измерения, но: От изток изгрява слънцето. • При конкретизиране на същно стта сред множество по- добни се поставят кавички, напр. романът „Тютюн“ (роман сред множество романи), комиси я „Антикоруп- ция“ (комисия сред множество ком исии), защото обикно- вено това са нарицателни съществителни, ко и то преми- нават в класа на собствените имена. • Ко г ато се употребява само част от името, тази част се пише с главна буква: Получих покана от Външното (МВнР); В правилника на Агенцията (Агенцията по приватизацията) са описани тези случаи. В неофици- ални текстове е допустима и малка буква. Описателни- те изрази, ко ит о се употребяват вме сто собствено име, се пишат с малка буква, когато не са в инициална по- зиция: направление „Човешки ресурси“ и направление за човешки ресурси. • Ако името започва с цифра (цифров израз), следващо- то съществително се пише с малка буква – 83. улица, 24 май, 3 март (вж. точка). • В случаите, ког ато несъщински имена се употребяват като нарицателни – марки на кол и , на вина, на дрехи, на обувки, на оръжия и пр., те се пишат с малка буква: Ка- рам едно старо рено. Днес ще пиете мерло. Имах бе- рета в чантата си. • Утвърдени исторически епохи като романтизъм, прос- вещение, средновековие в съчетание с прилагателно, а също и съчетания от прилагателно с думите изток, за- пад, север, юг, се изписват с начална главна буква: Българско възраждане, Италианско просвещение, Близкият изток, Далечният север, Средният изток. • При транслитериране на такива имена се следват прави- лата, ко и то са валидни в изходния език: Банк Лионел, Дойче Банк, Комед и Франсез, Тадж Махал. Служебните думи в техния състав се пишат с малки букв и : Рио де Брасо, Белвил сюр Сон. Ко г ат о обаче са преведени, се следват правилата за българските несъщински собствени
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 71 имена: Уайт Хауз и Белият дом. Синтактична употреба на главните букви – основни ориентири Отнася се до разположението и позицията на главните букв и в текст и около препинателните знаци. • Думи за титли, звания, длъжности, професии се пишат с главна буква, когато са: а) в началото на изречение, при визитни картички; б) при обръщение и адресира- не; в) в края под даден текст. • С главна буква се пише всяка начална дума от всяко из- речение в текста (независимо от вида на текста и на из- речението, от дължината му, мястото върху страницата). • В таблици всяка дума в клетката хоризонтално и вер- тикално на таблицата (също и в студентски книжки, главни книги и под.) започва с главна буква. • В позиция на абсолютно начало на текст – авторово име, заглавие на текст (документ), обръщение, или на относително самостоятелна част от текст – отделен па- саж/абзац, обръщение, заглавие/подзаглавие, мото, уточнение, раздел и подраздели, наименования /обяснение към материал, авторски ремарки, началните думи се пишат с главна буква. • След препинателни знаци за край на изречение (точка, въпро сителна, удивителна, двоеточие, многоточие) следващата част от текста започва с главна буква. При рубрикиране се допуска отклонение. • По-специфично е оформянето на документацията в административно-деловите сфери, където е необходи- мо специфично познание на административната езико- ва култура. Стилистична употреба на главните букви – основни ориентири Тази употреба се отнася до специфични случаи в различни стилове, като част от тях е свързана с културно-исторически тради- ции. Във всички текстове, ко г ато се цели да се изрази специално
Йорданка Захариева 72 отношение към назоваваната същност, с главна буква може да се напише нарицателно съществително, някоя част на речта или нача- лото на словосъчетание (Нищо, Нещо, Човек). Друга възможно ст е с блокшрифт, напр. Това е МОЯТА представа за света. Графичната употреба – основни ориентири Тя не е свързана с буквената система. Използва се за отбе- лязване на логическо ударение в рамките на изречението или за изговорна особеност в думата – Те не Живеят, те просто съ- ществуват. Произнася се „учИлища“ с ударение върху втората сричка. Главни букви в официални документи Към тема „Употреба на главни букви“ Думи за титли, звания, длъжности, професии се пишат с гла вн а буква, когато са (1) в началото на изречение, или (2) когато се използват като обръщение и при адресиране в официално- деловия и административния регистър на езика: Обърнах се към ди- ректора на училище- то с молба да... Но: До Директора на ... Уважаеми г-н Директор, ... Господин Директоре,.. . Вчера разговарях с министър- председателя. Но: До Министър-председателя на.. . Уважаеми г-н Министър-председател,. .. Вчера се срещнах с председателя на пар- ламента. Но: До Председателя на Народното събрание До Председателя на 40-ото народно събрание Господин Председателю*,. .. Господин Председател, ... *Употребата на звателна форма е личен избор на говорещия, но е препоръчителна там, където е
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 73 възможна: председателю, министре, ректоре, ди- ректоре, докторе, професоре. Думи за титли, длъжно сти, научни звания и степени, ко г ат о се поставени пред собствено име в свързан текст, се пишат с малка бу ква като нарицателни съществителни: Статията на акад. Младенов е отпечатана в...; Сградата е дело на арх. Петров; генерал ен директор П., д-р Иванова, чл ен- кореспондент Бояджиев, инж. Ток макчиев, доктор на техни- ческите науки А. Петров, д-р на икономическите науки Ив. Иванов. Такива думи се пишат с главна буква или само първото от тях (в писмени молби, доклади, рапорти и под.) при обръще- ние и ко г ато не са употребени със собственото име (вж. учти- вост), срв.: Господин проф. Иванов, ... Уважаеми акад. Станков, ... Глаголица Към тема „Старобългарски азбуки“ Старобългарските азбуки са две – глаголица и кирилица. На гл агол иц а са написани най-старите езикови паметници – Зограф- ското евангелие (Х–ХІ в.), Асеманиевото евангелие (Х–ХІ в.), Клоцовият сборник (ХІ в.), Синайският евтологий (ХІ в.), Киев- ските листове (ХІ в.). През 893–894 г. официалното писмо е било глаголицата. Глаголицата се използва докъм ХІІ в., след което е изместена от кирилицата. Глаголицата е графична система, за коя то не се установява връзка с употребяваните през среднове- ко ви ето в християнска Европа писмено сти – гръцката и латин- ската, нито в структурно отношение, нито по външен вид. Нещо повече – тя открито им се противопоставя. Въз основа на исто- рически и езикови факти се приема, че тя е създадена от Ко н- стантин-Кирил Философ. Ус и л е н о се търси първоизточникът или първоизточниците й – ко гато се тръгва от нагласата, че е задъл- жително всяка азбука да има първообраз. Първата буква от гл а - голицата Ü може да се тълкува като изображение на основния християнски символ – кръста, но също така и като монограм на
Йорданка Захариева 74 името Христос. Гл а г о л и ц а т а е уникална, неповторима, графично своеобразна оригинална идея. В същото време е чудесен пример, че изключителните идеи не се приемат винаги. Подробно повече факти могат да се прочетат в четиритомната „Кирило- методиевска енциклопедия“ (т.1, с. 491–509). Глобализация и българският език Към тема „Съвременна езикова ситуация“ Напоследък доста често се коментират аспекти на глобали- зацията и чуждите влияния върху българския език. В съвремието глобализацията – подобно на кризата – се разбира двояко. Вни- манието в повечето случаи е насочено към значенията на „опас- ност“: ко м ент и р ат се тенденции, ко и то разтварят специфичните уникално сти на езиците, тенденции, ко и то водят до елементари- зиране на изказите – в по-добрия случай, или направо – чийто резултат е гибелта на малките езици. Оттук пък се прогнозира намаляване на езиковото разнообразие по света и загубване на уникални езикови картини. А. А. Бернацкая (2003) се позовава на своеобразната „Червена книга на езиците“, предвид данни на ЮНЕСКО, според ко ито през 2000 г. са изчезнали 10 езика, а по- добна съдба се очаква за още 372 езика; средно статистически умират по 12 езика годишно, а към края на ХХІ век от съществу- ващите днес 6 хиляди езика се очаква да останат 10 %. Тези прогнози могат да бъд ат допълнени и от други факти: отново по данни на ЮНЕСКО през 1980 г. се отчита, че светът получава 80% процента от информациите само от три точки – Лондон, Париж и Ню Йорк, тоест в света чрез глобализацията се налага еднообразие на изказите и опростяването им откъм съдържател- ност. Вторият аспект при разбирането на глобализацията, ко йт о е свързан със значения на „възможно ст “, е обобщен от италиан- ския публицист Ал. Барико: „Глобализация“ е думата, коя то употребяваме за неща като интернационализма, колониализма, модернизацията, ко г ат о решим да ги сумираме и издигнем до статуса на колективно, епохално, епично приключение“. В Geschichte der bulgarischen Spache (1929) на акад. Ст. Мла-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 75 денов четем: „Много кръстосвания на изогло сите ни показват, че във всеки език се намират достатъчно черти, които могат да се срещнат отново в други, близки и далечни езици и диалекти. Та- ка стигаме до убеждението на Бодуен де Ку рт е н е за смесения характер на всички езици. Правени са опити да се установят тънки различия между смесени и преходни диалекти; ако искаме обаче да бъд ем верни на действителността, трябва да кажем, че в езика и езиковата история всичко е тъкмо само преход“. В съвремието идеите за пространствена и времева „прелив- ност“ се включват в интерпретацията „всички култури са култу- ри метиси“. Изключително съществен щрих в този аспект, щрих, ориентиран към разбирането на спецификите на българския език, е посочен отново от акад. Ст. Младенов, а именно: „Рели- гиозните различия имат за последица често между другото и езикови различия“. Българският книжовен език е разположен между две тен- денции. Едната е свързана със съхраняване на националния език, което може да върви по линията на езиковите атитюди и да достигне до крайности, но ко ето – от своя страна – не е пълно- ценно и особено адекватно, тъй като може да доведе до капсули- ране (локализация – в разбирането на З. Бауман и М. Кастелс). Глобализацията, разбирана като разтваряне на специфичните уникално сти на езиците и свеждането до няколко опростени пи- джина, също не очертава положителна перспектива. Какъв ще е развоят му, зависи от носителите на езика, от личния им избор. Ако се разшири историческият отрязък, като се включи и времето на Българското възраждане, се получава по-различна гл ед на точка. А именно: от Възраждането насам историческите специфики по ставят българския език в условията на „епичното приключение“ глобализация. Нещо повече – тези условия въз- действат благоприятно върху малкия български език, като сти- мулират разгръщането на значенията на „възможно ст“. Какво е общото и различното в променящите се езикови ситуации от то- гава до сега и ко и са новите моменти, ко ит о се наблюдават
Йорданка Захариева 76 днес? 5 През Възраждането българското население използва в общуването си основно три езикови формации, определени от академичната „История на новобългарския книжовен език“ като ориентализми, гърцизми и диалектизми. Установяването на сво- еобразни български културни/езикови средоточия в Цариград, Букурещ, Пловдив и пр., разположени в места с различно рели- гиозно присъствие и функциониращи в условията на разнооб- разни обществено-политически влияния, се центрира от идеята за национално единение в контекста на епохата, ко г ат о се из- граждат нациите. Факт, който е добре известен, но кой то приема- ме днес тъкмо като дадено ст, е, че след средата на ХІХ век именно в тази нестабилна и неустановена нормативно българска езикова среда навлиза Гутен берговат а глобализация особено след въвеждането на гражданските шрифтове. Едва тогава бъл- гарският език започва да се развива в контексти на светската книга. За няколко десетилетия се извършва интензивен преход в съдържателно отношение от религиозно към светско, ко ет о раз- ширява изказните възможно сти. То в а означава, че започва да се усвоява на концептуално равнище ново, светско по характера си пространство. В началото на Българското възражд ане доминира религиоз- ната литература и това продължава докъм 1860 г. Ако през 1806 г. е имало две книги с религиозен характер и нито една със свет- ско съдържание, през 1850 г. произведенията с религиозна тема- тика са 10, книгите с учебно и друго съдържание са 13; а през 1859 г. тази насока е по-категорична – 14 книги с религиозно съ- държание и 22 с учебно и друго съдържание. Печатните книги през първите четири десетилетия на Възраждането са 55, а от 1841 до Освобождението 982. Любопитно е, че до ста по-рано тъкмо Стойко Владиславов – епископ Софроний Врачански, от- белязва: „Ум человеческий мести се и не стои на едином месте“. Възможността за развитие и разпро странение на българска- та възрожденска книжнина, коя т о се разкрива с навлизането на 5 Фрагментарността на изложението е неизбежна, но все пак става въпрос за добре из- вестни исторически факти, от една страна, и за явления, на които сме свидетели, от дру- га страна. Примерите, които са дадени, са от лексикалната сфера, тъй като тя е най- видимият и най-динамичният пласт. Това не изключва наличие на иновации в системата на езика на морфологично и синтактично равнище: те са възможни именно поради гъв- кавостта и потенциала й.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 77 Гутенберговата глобализация, спомага за активизиране на об- ществени и езикови процеси, за поява на нова лексика и съот- ветно – за запознаване, усвояване и преориентиране към новата модерна езикова среда. Съществено е да се отбележи, че проце- сът е драматичен и небезболезнен. В езиков аспект се дискутира коя културна („терминологична“) традиция да бъде предпочете- на – източната или западната, как да бъде въвеждана тя – успо- редно със съществуващата или пряко, както прави Ив. Богоров. Като пример ще приведа установяването в книжовния език на лексемите със смисъл ‘посока на света’, реализиращо се в зна- ченията на четирите лексикални единици изток, запад, север, юг. За всяка от по сочените единици през Възраждането има дру- ги названия, ко и то са регистрирани в текстове, а именно: утро (1842), изник (1895) – за изток; заход (1840), вечер (1842), заход- ба, заходие, заид, заник (1895) – за запад; полуношта (1840), по- лунощ (1842), полнощ (1852), полънощ (1861), горнина, полуноч, полноч, (1895) – за север; пладне, полудне (1840), полуден (1843), пладня (1852), пладнина (1895) – за юг. Така през разглеждания период към едни и същи извънезикови „участъци“ от света съ- съществуват и се наслагват традиционна и модерна парадигма, които се конкурират и контаминират в продължение на няколко десетилетия, докато едната от тях не отстъпи. Процесът на усво- яване в този случай приключва към 1870–1875 г., за да продължи по-нататък детайлно стилово и регистрово разграничаване чрез художе ствената литература. За съвременния носител на българс- кия език въз рожденската парадигма, ко я то се е употребявала за означаване на по соките на света, е непозната. Аналогични про- цеси се наблюдават при установяването на модерната форемна лексика – ‘думи, с ко ит о се означават дрехи’, през Възраждане- то, а също и при други лексикални кръгове. В процеса на фор- миране на книжовния български език повечето от ориентализ- мите, гърцизмите и диалектизмите се отстраняват; реконструи- рат се по-традиционни или изконни езикови елементи чрез чер- ковнославянски и от руски; заемат се черти от западноевропейс- ките езици. С други думи, възможностите за означаване се раз- ширяват, а изказите се развиват. Езиковите процеси протичат без наличието на център, разбиран като единен правописен регула- тор, какъвто днес съществува. То в а развитие се утвърждава по-
Йорданка Захариева 78 категорично след Освобождението, но се създава уникална кул- турна, историческа и езикова ситуация. Ус п е ш н а формулировка за тази ситуация и различието й от европейския Запад е следна- та: „Далече от Дивия Запад, в Дивия Изток, където вековете не вървят един след друг, а живеят един до друг (съ-съществуват, co-exist)“ 6 . Тази метафора може да се отнесе не само към въз- рожденския период и непосредствено след него, но и към съвре- менната езикова ситуация у нас предвид интензифицираните прояви на „преливност“, свързани с прехода към информацион- но общество. Посочените факти разкриват, че въздействието на Гутенберговата цивилизация върху малкия и все още в процес на формиране книжовен български език има ефекта на гл о б а л из а- ционно явление, ко ето е в посока на стабилизиране и установя- ване на книжовни норми и на книжовен език. Нещо повече – разширява се спектърът от изкази. Ако през 1940 г. Ал. Теодо- ров-Балан изтъква, че струпването на предлози в конструкции от типа над или под земята е резултат от чуждо езиково влияние и е непрепоръчително, в съвременните академични правописни речници присъства отделен параграф, ко й то регламентира упот- ребата им, срв.: „[...] у наши книжевници са настанали похвати, да поставят по чужди узори предлог без име след него: с или без огън [...] над или под земята, вм. над земята или под нея; в и около София, вм. в София и наоколо. Тая небългарщина е герма- низъм“ vs „Предлозите в и с се удвояват и когато върху тях пада логическото ударение: Ще замина със или без съгласието му. За съда е без значение дали той е във или извън страната“. В съвременния български език е налице стабилна 60- годишна книжовноезикова норма след правописната реформа от 1945 г., включително и като система от правила за транскрипция и транслитерация. Обаче интерпретацията на тази нормативност в някои пунктове е вече „традиционна“. Отражението на този факт е видим в кризата на жанра „езикова бележка“, където чес- то коментирани езиково са „чуждите влияния“, оценявани като уме стна/неуместна употреба на чуждици. Разбира се, това е тра- диция от Възраждането насам и като цяло е свързана с прояви на 6 От филма на македонския режисьор М. Манчевски Прах/Dust (2001), цитирано по па- мет.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 79 умерен пуризъм по обща оценка на българските езиковеди. При- чина за наличието на езикови бележки, в ко и то се коментират чуждици или чужди думи, е очевидният факт от последните две десетилетия на впечатляващо кол и ч е с т во нова интернационална лексика в българския език. Оттук се породи необходимостта да се издават тълковни речници за чужди думи в българския език: петото допълнено и преработено издание на академичния „Реч- ник на чуждите думи в българския език“ от 2000 г. отрази малка част от интензивно приеманите „чуждици“, ко и то все по-често се наричат терминологично „интернационализми“ или просто „нови думи“ – ясен показател за променено отношение към яв- лението от страна на българските езиковеди. Ако в началото на 80-те години в езиковедските среди се коментираше какво е пре- поръчителното множествено число на „чуждицата“ къмпинг – къмпинги или къмпинзи, днес лексемите на -инг са значително повече, а изобщо подобен въпро с не се поставя, срв. монито - ринг, хепънинг, тунинг, рафтинг, ролфинг, кетъринг, лизинг, лифтинг, фючъринг, стрийтрейсинг и пр. Отно сително рядко се търси алтернативна и адаптирана към граматичната система форма. То в а , ко е то прави впечатление, е осъзнатото приемане на нова лексика – и откъм форма, и откъм значения. Тя се прие- ма като „имплантант“, ко ето позволява да се определи съвре- менният процес на приемане на нови думи в българския език ка- то „имплантиране“, а въздействията върху граматичната система – като „имплантирани влияния“, каквито са формите за образу- ване на множествено число от пончо, ранчо, мачо – пончоси, ранчоси, мачоси; или например влиянията върху правописа в пунктовете за слято, полуслято и разделно писане. Много рядко, при това само в широката гражданска сфера на езиковите изкази, може да настъпи адаптиране (редактиране) на подобна имплан- тирана лексема към собствената езикова среда, напр. въве жд ане- то на ом будсман и забавеното с няколко месеца алтернативно словосъчетание обществен защитник в книжовния език; упот- ребата на хакер в книжовния език и установяването в разговор- ността на гл аго л и като хаквам, хакна срещу книжовното разби- вам, прониквам, влизам нерегламентирано в електронна систе- ма, база данни и пр. Подобни „имплантанти“ се регистрират в почти всички сфери на обществения живот – икономика, банко-
Йорданка Захариева 80 во дело, информационни технологии, бит; те безспорно уле с ня- ват трансграничното общуване особено в професионалните сфе- ри: по лични наблюдения през последните години език посред- ник между руски и български в терминологията в текстилната промишленост е английският. Конкретните езикови сондажи в областта на българската икономическа терминология, в лексика- та от битовата концептосфера показват равновесие между чуждо и свое, а погледнато диахронно, промените се оценяват като пре- димно количествени, а не качествени. Подобна оценка обаче е доста резервирана. Основания за това твърдение се виждат, най-общо, в няколко пункта. Първо, конкретният лингвистичен анализ на лексиката за дрехи (форемната лексика) през Възраж- дането доказва, че в подобни културно-исторически контексти лексикалната динамика сигнализира за „светогледно пре- обличане“, в случая – за преход и пре-настройка на възрожд енс- кия бълга рин към модерността. Второ, като цяло след 50-те го- дини на ХХ век се отчита в глоб ален мащаб принципна промяна на знанието и промяна на реалностите, анализирани от А. То ф- лър, М. Маклуън, Ж. -Фр. Лиотар. Тре то, появи се алтернатива на доминиращата Гутенбергова глобализация – и това е аудиови- зуалнат а култура, ко я то може да се определи като синтез между изобразителни, звукови и вербално-писмени елементи. В Бълга- рия по-активно навлезе през 80-те години. Четвърто, допълни- телна специфика е разрушаването на моностилистичността на изказа след 1989 г., ко ето стимулира усвояване и развитие на множество нови изкази, спомогна да се възс та новят и адаптират към съвремието по-стари изкази върху стабилна книжовноези- ко ва норма. От края на 90-те години на ХХ век е разработена Държавна стратегия за развитие на информационното общество в Република България (1999). Реалната възможно с т за достъп до тази информационна среда позволи да се развиват потенциални доскоро страни на системата на българс кия език, напр. е-бизнес, е-речник, е-книга. С други думи, налице са обективни факти, ко и то навеждат на мисълта за протичащо в момента поредно „светогледно пре- обличане“ на съвременния българин, ако процесът се мисли в синхронен план. Но по същество този процес не е спирал от Възраждането именно поради краткостта на историческия отря-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 81 зък. На когнитивно равнище тези факти съдействат да се извър- шват процеси на усвояване на „нови/други/чужди“ простран- ства, различни от традиционните, за да може да продължи да функционира ко -оперативното взаимодействие. Традиционният начин е начинът на адаптиране на чуждото, на приспособяване на непознатото към собствената езикова среда – по такъв начин се адаптира значението на думата кабаниц а (капаниджа) – от ‘султанска наметка символ на султанска власт’ през ‘наметка, подарена от султана като израз на султанско благоразположение към определен кръг от хора’ до ‘вид ямурлук’ в българския език. През Възраждането лексиката на модерния свят се е усвоявала в първоначалния етап директно; едва по-късно постепенно проти- ча процес на адаптиране – ще предложа илюстративен материал от творчеството на Ив. Вазов, ко й то – струва ми се – е достатъч- но показателен: Имаме суп и тлъстата гъска, пълнена с ориз и раказии стафиди, ама каква чудесна работа, Карло! и половината от вчерашний пуяк, пържен в прясно крави масло, със соус – паприкаш и гарнитура от хрян и розов чукун- дур, а за дезерт ....; Вашата земя, господине мой, притежава безценни дарове от природата, които за жалост остаят зарити без полза. Но настая часът, мисля, когато лучезарний поглед на науката ще я зондира... ; Една рокля не знаят да ушият, а вече знаят названието и качествата всичките скъпи що- фове и дрехи: и плюш, и брокар, и сатин де лион, и сорти-де-бал и реген- мантел, и сатин мервелйо и сякаква парижка попара...; Най-ограничената, най-празната женска главичка у нас [...] знае всичките танцове, що са се иг- рали при дворовете на Лудовика ХIV, ХV и ХVI-й: и полските, и кадрил- монстр, и лансието със смешното му кълчене, което наричат „реверанс“, и това всичкото господин Балтов също ще нарече напредък и цивилизация?..; Играяха кадриллъ-monstre /sic!/. Днес новите пространства също се усвояват директно, често чрез copy-paste принципа, в сферите, където е необходимо: озна- ченията се привнасят в езика като „имплантанти“ – тоест могат да бъд ат трайно приети или трайно отхвърлени, и значително по-рядко се подлагат на калкиране (адаптиране). Отново ще дам примери с форемната лексика, коя то е сред изключително дина- мичните и поддаващи се на влияние сфери – топ, боди, бикини, фешън, бермуди, тишърт(ка). От това обаче не произтичат зна- чения на „опасно ст“, тъй като освен дългогодишна книжовно- езикова нормативно ст е налице декларирана държавна политика, в коя т о се посочва, че е необходимо да се отдели особено вни-
Йорданка Захариева 82 мание на българския език като „малък език“ в ко нтекста на ев- ропейската езикова политика, напр. Декларацията на употребата на кирилицата от Предприсъединителния договор (2005). Ситу- ацията позволява да се развиват значенията на „възможно ст“ чрез стабилен, но и гъвкав център, ко й то е известен като специ- фична (национална) езикова картина на света и през ко й то в раз- лична степен се пречупват новите реалии. Тъкмо тя действа като филтър при обсъжданото усвояване на нови про странства; тя позволява да се отчита промяна около „центъра“, видима в раз- нообразието от множества специализирани изкази и регистрови употреби, чрез ко и то се развива и самият език. Анализът на ези- ко ват а ситуация показва, че в обществото ни се преекспонира Маклуъновата метафора за „гло б а л н о село“, ко г ат о се отнася за културно-езикова идентичност. В заключение отново ще се позова на Ал. Барико, за да се продължи съзнателно прекъснатият цитат: „[...] глоб ализацият а е материална проекция, коя т о става действително ст, ако бъде сметната за такава“. По-нататък той дава пример с реклама, коя- то показва как тибетски монаси сърфират из мрежата, и отбеляз- ва: „Те не сърфират из Интернет, но ако всички вярват, че е така и се държат по съответен начин, тези всички в крайна сметка ще произведат свят, в ко йт о тибетските монаси наистина ще ползват мрежата“. Между значения на „опасност“ и значения на „въз- можно ст“ въпро с ът, ко й то някак остава отворен през по следните две десетилетия, е какъв свят по стулира образователната ни сис- тема. Глотогенеза Към тема „Произход на езика“ Глотогенезата (произходът на естествения човешки език) се изучава както с тясно лингвистични методи, така също и с ин- тердисциплинарни методи. Сравнително-историческият метод позволява – чрез сравняване на около 10 обособени макроезико- ви семейства и техните праезици – да се търси и определи фор- мата на вероятния първичен език, наречен от учените Homo sapiens sapiens. То з и език, ко й то е възникнал преди 100 хиляди
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 83 години, се е разпаднал на диалекти. От тях преди около 40 хил. години тръгват отделните праезикови макросемейства. Разпада- нето е свързано с преселването на човека от Афри ка към Евра- зия и с увеличаване на числено стта на човешката популация. Палеоневрологията реконструира особеностите на мозъка въз основа на отраженията по черепа. Тя ориентировъчно определя кога е възникнал ес- тественият звуков език в членоразделната му форма – вероятно преди около 100 хил. години, някъде между неандерталците и първите хора от съвременен тип. Преди около 45 хиляди години пр.н.е. при прехода на Homo erectus в Homo sapiens започва да се оформя артикулационният апарат. Спорно е дали при неандерталците са били налице артикулационни предпоставки, необходими за диференциране на звуковете. Палеоневрологията отчита, че е възможно формирането на речевите зони от лявото полукълбо да е станало по-рано, преди 500 хиляди години. То е било стимулирано от езика на жестовете, който е по-ранен, и защото лявото полукълбо се свързва с координацията на ръцете. Налице са много теории за произхода на езика. Българският учен Ив. Кацарски систематизирано представя тези теории (2004). Така според една систематизация се очерт ават следните хипотези: езикът е божествено откровение, езикът е вродена спо собност, езикът е човешко изобретение, произходът му е ес- тествен от афективни викове и/или звукоподражание (ономато- пея). Според друга систематизация за разбиранията езикът се формира от звукове като емоционални експресивни викове; от имитиране на звуци от природното обкръжение; от имитиране на звуци, произведени чрез уд а р и върху обекти; от ритмични звуци при колективна работа; от знаци на устата, чрез които се имити- рат движения на ръцете и други части на тялото; от асоцииране между спонтанното детско бърборене и характеристиките на външнат а среда; езикът има инстинктивен произход в смисъл, че се появява на определена степен на когнитивно развитие на чо- века и след това е вече вродена способно ст; произходът му е конвенционален, тое ст индивидите се споразумяват и си създа- ват език, за да облекчат социалния си живот; произходът е свър- зан с контакт а на хората, при който езикът е естествен резултат от социалнокомуникативните потребности на общуването; про- изходът е божествен, той е дар на Създателя; езикът е следствие от случайна мутация и е случаен биологичен резултат; езикът възниква като език на жестовете и едва по-късно последният би- ва заместен от вокалния език. В съвремието се дискутират два
Йорданка Захариева 84 (ко нт р а)пункта. Първо, предполага се, че речта води началото си от животинската вокализация, а словесният език произлиза от жестовете или покрай употребата на оръдия. Второ, възникване- то на езика представлява еволюция de novo, коя т о е много слабо свързана с животинската вокализация. Самият Ив. Кацарски застъпва тезата, че преди вербалното, преди вокалния език, се развива жестовият език. Привежда нови аргументи и множество факти, че жестовият език (с подчертано иконична природа) е първата форма на човешкия език. Изходни- ят материал за него са предметни действия, загубили чисто ути- литарното си предназначение и превърнали се в жестова игра. Вокалният език е втора фаза в развитието на езиковата спо соб- ност. И. Н. Топе шко (2000) поставя въпроса за произхода на езика като пряко свързан с еволюцията на митологичната култура (ми- тологията на всичките й равнища на развитие от първичните фе- номени до кулминационните й точки на битуване; съвкупността от различните равнища на митологичното развитие). Митоло- гичната концепция за произхода на езика според него би могла хипотетично да въз ста нови ранната история на езика и да я включи като един от важните фактори на историята на човешка- та култура: подобен поглед върху същно стта на езика е възмо- жен, тъй като и до ден-днешен езикът изпълнява митологична функция (това е функцията да се създава определена картина на света от но сителите на даден език). Сходни идеи излага Кл. Ле- ви-Стро с, ко йт о описва въздействието на езика върху психиката и ментално стта като „ефективност на символите“. И. Н. То п е ш - ко развива идеите на Е. А. Торчинов (1998) за разделяне на ми- тологията на първична (представена от архаични сюжети, въз- никнали в дълбока древност) и вторична (представена от мито- логични сюжети, ко ит о възникват в рамките на развита религия) и очертава еволюционни равнища вът ре в първичната митоло- гия. Известните фрагменти на митологичната култура той раз- бира като късно равнище, след това анализира ко и феномени са задължително условие за формирането на това равнище, и какво би могло и какво би трябвало да го предхожда. Получава се ве- рига от взаимо свързани явления, при коя т о всеки предшестващ феномен влиза като следващ, но редуциран. Целта на изследова-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 85 теля е да анализира и да съотнесе с процесите на глотогенезата някои ранни ментално-емоционални явления, ко ит о са свързани с митологичното възприятие, осъзнаване и мислене. Най-къс- ният и най-изученият пласт на митологичната култура е сюжет- ната митология. При нея светът е описан, йерархизиран и следо- вателно разбран. В него според функциите си действат богове и герои, разгръщат се събития, ко ит о фиксират представите на древния народ и автор за закономерностите, от ко ит о зависи све- тът, всички форми на живот и смърт. На следващото равнище се поражда фолклорът и приказката. Задължително условие за възникване на сюжетната митология е било митологичното мис- лене (по аналогия както вът решният ни свят поражда сънища, така също и архаичното мислене на древния човек поражда на определено развойно равнище тези частично достигнали до нас сюжети и мотиви). Митологичното мислене е активно осмис- ляне на обкръжаващия свят, придаването на значение и устано- вяване между явленията му на определени дологически връзки. Такова осмисляне за архаичния човек е било възможно само в контекста на комуникация с този свят, в ко йт о човек действа и получава от него отговори на всичките си жизнено важни въпро - си. Тази комуникация протича на фона на изначално недиферен- цирано митологично мислене. Като дейност митологичното мислене би следвало да се предхожда от митологично осъзнава- не като състояние на съзнанието спрямо явленията от обкръжа- ващия свят. Митологичното о съзнаване е съвкупност от най- ранните човешки представи за битието. То в а означава то да се възприеме, запомня, да има готовност за реагиране на явления от света и да се изменя вътрешно под въздействието му. Натру- паната опитност при митологичното осъзнаване води до поява на митологичното мислене. Ключово за о съзнаването е вероят- но митологичното възприемане, ко е то в най-елементарна фор- ма може да се опише като митологично впечатление от целия обкръжаващ свят. То в а е слабо изучено и най-ранно равнище, първично за последвалите равнища на митологичната култура. То присъства редуцирано и днес. Впечатленията, натрупани при митологичното възприятие, се проявяват в митологичното осъз- наване. И. Н. То п е ш ко отграничава четири равнища. Всяко съ- държа редуцирани ком по н ент и на предхождащото. Причината е
Йорданка Захариева 86 в стремежа да се възпроизвеждат ранни жизнени образци. То ва обяснява бавното еволюиране на културата: всичко старо живее с незначително обновяване; всяко ранно равнище става базова част за новото. Оттук се извежда хипотезата, че сюжетната ми- тология съдържа в себе си и митологичното мислене, и митоло- гичното осъзнаване, и митологичното възприе ма не . Процеса на съхраняване авторът нарича редукция на равнищата на мито- логичната култура и допуска, че тя, редукцията, е едновремен- но и следствие от консерватизма, и начин за съхраняване в жиз- нената практика на всички предишни развойни етапи (съдържа- нието на начина на живот и на ментално-емоционалните проце- си, ко ит о пораждат това съдържание). Според него основният проблем на звукоподражателната, жестовата, междуметната, трудовата, конвенционалната (за обществената договорено ст) теория не е в трудността на доказването им и фактическото им сливане (човек едновременно може да подражава природни зву- ко ве, да общува с же стове и междуметия и всичко това на фона на трудова дейност), а в това, че те не обясняват произхода на митологичното равнище на езика, това равнище, ко ет о го отли- чава кардинално от езика на животните. Усложняването на съ- държанието на комуникацията води до усложняване на знаковата система. В ранните архаични общества се е била развила такава сложна знакова система, вероятно и благодарение на постепен- ното усложняване на предметно-оръдийната дейност. Тя прово- кира към по-точно детайлно възприе ма не . Наред с усложняване на комуникативната знакова система се развиват и сензорните канали на възприятие: започва по-точно виждане и слушане на света, от което в зоната на възприемане попадат особени прояви на света, ко ит о по-късно биват осъзнати като митологични. М. М. Маковски (1997) установява, че в аспекта на дихотомия- та система:антисистема, коя т о може да се съотнесе към дихотомия- та език:реч, езикът/речта се саморегулира и самопоражда, като се наблюдават аналогии с генетичния механизъм при живата природа. То з и механизъм е самодостатъчен, стига само да има хора, тъй като е социално образувание, чрез ко е то и в ко ето се фиксират битът и нравите на носителите му. Ето защо се предполага, че сакрализаци- ята и ритуалът са мотивирали възникването на езика като човешки код. По начало бук ве ни те формули са сакрализирани във висока
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 87 степен – в структурата им е вложена магическа менталност, ко я то те носят. Целта е била да се запази тайната на свещеното, именно затова са и били създавани: да крият от непосветените истински дълбоки смисли за човешката духовно ст, да отклоняват любопит- ните погледи встрани. Например според митологичното мислене се е смятало, че гласните имат женско начало, ко е то бива оплодявано от мъжкото начало, тоест от съгласните (ако е така, забележителен е фактът, че в иврит гласните не се изписват или намаляването на гласните в историческия развой на българския език). В резултат от комбинацията между гл а сн и и съгласни се получават съчетания, ко и то имат минимално съдържание (значение, въплът ено във форма). Ако подобна интерпретация е вярна, то може би в думите (в езика) е скрита тайната на човешкото мислене и битие, на същ- ността за еволюцията на човешката култура. Как се стига до сакра- лизиране? В основата стои ритуалът, тоест става въпро с за хипоте- за, свързана с ритуалния произход на езика. В процедурата на риту- ала става възможно да се осъществи връзка между означаемо и оз- начаващо и така да се припише знаковост на езика. Следователно ритуалът е по-древен от езика, предшества езика и предопределя много от чертите (характеристиките) на естествения човешки език. Ритуалността мотивира и появата на нагледно-образното мислене. Обаче и самата тя е подчинена на сакралното, тоест на безусловна- та задължителност при изпълнение на определени ритуални дейст- вия. То в а е задължително условие, защото това е начинът за преда- ване и съхраняване на колективния опит. Релевантно е онова, ко е то е сакрално, тоест онова, от което е съставен Космосът (редът), оно- ва, което може да бъде изведено от него, онова, ко ето е причастно към него. Само в сакралния свят има правила, ко и т о се отнасят към структурите на времето и пространството. Извън него е хао с, слу- чайност. Оттук произтича необходимост от сакрализиране и за- дължителност при използване на проверени колективни практики; тази опитност за действие е потребност, ко я то осигурява минима- лен неуспех. Следователно ограниченията вър ху езика са породени от необходимост и се налагат като необходимост. Ритуалното пове- дение пък се свързва с регулиращите функции на семиотичните системи. Осигуряването на успешност в действието – поне за чо- вешката цивилизация – е възм ожно, като се извършва преход към моделиране на ситуацията. То в а , от своя страна, тласка към еволю-
Йорданка Захариева 88 иране на семиотичните системи, но също и към отдалечаване и скъсване на преките връзки между предмет и език. Става възможно думата вече да не съвпада с предмета, да не отразява схема на ри- туалното действие със самия предмет, а да отразява схема на дейст- вие със самия знак. Така, като се излиза от конкретни признаци и ко н кр е тн и ситуации (или съвкупността им), изниква представата за надситуативен образ. Сакрализираните форми на дейност създават възможно ст да се придобие надситуативна освободеност (свобода). Постепенно в недрата на ритуала се формира езикът, ко йто поема функции, ко ито по-рано принадлежат към други системи. Взети от конкретиката, конкретната опитност, ритуалните действия стават абстрактни и изпълнени със смисъл само за този, ко йт о ги разбира. Ритуалът сам по себе си е съобщение: в този смисъл той може да се интерпретира като комуникативен акт (комуникативно въз- действие); той не е нито театър, нито бута ф ори я; той е практическа дейност, за която се изпълнява система от кодове. Така започва раз- витието на знаковата система като система или кодо ве за съхраня- ване и предаване на информация, ко ето е една от базовите функции на езика. Тази система е от бинарен тип с разгръщане на опозиции като свой:чужд, горе:долу, вът ре:вън, ред:хаос, ляво:дясно, жен- ско:мъжко и т.н. Целият живот на древния човек е пронизан от сим- воли, той възприема света символно. Тази символност се развива заедно с развитието на обществото. Така, при условие че индоев- ропейските първозначения са известни, всички останали са разк- лонения и метафорики. Как се процедира, как се прави реконст- рукция? Напр. англ. Water ‘вода’. Водата (заедно с огъня) е първо- елемент на Вселената. Според митологичните представи тя може да бъде горе (горна, небесна) и долу (долна, погребална, каквато е в гръцката митология р. Лета или погребалните води в Ригведа). Ин- доевропейският ко р е н *uer- има значения на ‘горе’ и на ‘огън’. Во- дата и огънят са животворящи (вътр ешни) и външни, ко и то пък се свързват с хао са. То в а се установява от изразите в различните ези- ци със значение на жива вода, която тече от горе на долу, към земя- та, тя е също и нова вода, а от израза мъртва вода – това е пак жива вода, но вече отдала животворящата си сила на земята, затова е съ- що и стара вода. Ледът всъщност означава ‘мъртва вода’, ‘смърт’. Биологът У. Матурана (1970, 1978) застъпва позицията, че трябва да се по сочи фундаментална биологична функция на ези-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 89 ка, която в хода на еволюционния подбор би могла да го породи естествено. То в а би било невъзможно, ако езикът се разбира като денотативна символна система, предназначена за предаване на информация: ако предаването на информация се приеме за био- логична функция на езика, това би означавало, че за възникване- то му е необходимо предварително условие за съществуване на денотативната функция, от ко я то да се развие по-късно символ- ната система за предаване на информация, тое ст трябва да се търси обяснение за произхода на денотативната функция и ево- люирането й. Според У. Матурана има смисъл да се признае, че езикът е конотативен и функцията му е ориентиращият се (ко- муникаторът) да се ориентира в собствената си когнитивна об- ласт (тоест езикът не е денотативен, функцията му не е да по- сочва независимо от него същности). То га ва става очевидно, че усвоените ориентиращи взаимодействия въплъща ват функция от неезиков произход, коя то в условия на взаимодействия от естес- твен подбор, способни да се прилагат рекурсивно, може да по- роди система от ко -оперативни консенсусни взаимодействия между организмите, тое ст естествен език. Конкретните ориен- тиращи взаимодействия, наред с всяко друго усвоено поведение, възникват от замяната на един тип взаимодействия с друг тип, при ко ет о последният тип става причина за дадено поведение. Произходът на ориентиращите взаимодействия не зависи от сте- пента на системната сложност на ко -оперативните взаимодейст- вия, коя т о възниква от рекурсивното им прилагане, тъй като произходът на ориентиращите взаимодействия е осигурен от способността на нервната система за научаване. Ориентиращите взаимодействия, ко и то са широко разпро странени и при други животни, са очевидни при приматите: при наблюдаването им се вижда как чуто и видяно поведение на един индивид ориентира останалите в когнитивните им области. При делфините пък е из- работена богата и успешна система от ко -оперативни звукови взаимодействия. Според У. Матурана усвоените чрез научаване ориентиращи взаимодействия и начинът на поведение, позволя- ващ независимо рекурсивно разширяване върху такава област на взаимодействие на организма, какъвто е социалният живот и/или направата и употребата на оръдия, са онази основа, от коя т о за- почва да протича подбор при ориентиращото поведение, ко йт о
Йорданка Захариева 90 води до поява на съвременните езици. Ако се приеме, че езикът е конотативен, а не денотативен, и че функцията му е ориентиращият се да се ориентира в собстве- ната си когнитивна област, при това без да се обръща внимание на когнитивната област на ориентиращия се, става очевидно, че посредством езика не протича никакво предаване на информа- ция. Чрез независима вътре шна операция над собственото със- тояние самият ориентиращ се извършва избор накъде да насочи когнитивната си област. „Съобщението“ става причина за избор, но предизвиканата от него ориентация не зависи от това, какви репрезентации за самия ориентиращ се носи в себе си съобще- нието. Всъщност никакъв обмен на мисли не протича между го- ворещия и слушащия. Слушащият сам създава информация, като намалява неопределеността чрез взаимодействия в собствената си когнитивна област. С други думи, езиковото поведение е про- цес на непрекъснато ориентиране. Библията също предлага история за разделението на езици- те. Паисий Хилендарски я преразказва за възрожденския бълга- рин така: Когато изминаха от потопа 529 години, Симовите, Хамовите и Афетовите синове и внуци се умножили и говорели един език. Издигнал се някой си Нефрот от Хамовото племе. [ ...] събрал своите хора, що били на земята, и им рекъл: „Да за- почнем стълп (кула ) на земята, да е висок до небесата. Ако стане пак потоп или огън на земята, да не може бог да ни погуби, както погуби първите хора на земя- та“ . Така замислил този Неврот богопротивно дело. И послушали го всички хора и започнали да правят стълп. Трудили се четиридесет години и го издигнали висо- ко до облаците. И едни падали от силен вятър и се пребивали, а други умирали от слънце и от студ. И падала тая сграда от вятъра и ги убивала, и безброй човеци загинали в това дело. Но Неврот не се отказвал от своето намерение и искал да иззида тоя стълп до небесата. Но милосърдният бог видял как човешкото безу- мие и измама се трудят залудо и им забранил – да не се богопротивят и да не се мамят напразно. Там разделил езиците им на седемдесет и два, а те всички заб- равили първия си език и не си разбирали един другиму кой що говори, забъркали се и изоставили да правят оня стълп. И разделили се езиците на Симовото племе на 15, на Хамовото племе – на 32 езика. Ной проклел това племе. То се било най-много размножило, от него произлезли най-мръсните народи и езици. Афетовото племе се разделило на 15 езика. И така от ония езици по божие повеление, както бил заповядал праведният Ной на своите синове, тръгнало Симовото племе и останали в Азия, а Хамовото племе в Африка, но били много, от тях останали и в Азия и се умножили на 37 царства, но били малки. [ ...] Евер не послушал Неврота, неговият дом и синовете му не отишли да
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 91 помагат на Неврота за онзи стълп. Евер се боял от бога и в неговия дом само останал онзи пръв и стар език. Аврам бил от неговия род, по неговото име Евер се нарекли евреите и еврейският народ до днес. Афетовото племе се разделило на 15 народа. Всички тия народи преминали Черно и Бяло море и се населили в земята Европа. [ ...] Афет имал един син, наричали го Мосхос. На неговото племе и род се пад- нал и от него се отделил нашият славя нски език и се наричал Мосхосов род и език. Тоя род и език отишъл на север, гдето е сега Московската земя, и по онзи свой прадед Мосхос нарекли Москва реката, гдето най-напред се заселили, а по нея и селището. [ ...] В Московската земя има една страна, нарича се Сканда- вия. Както се разпръснали най-напред, ония, които били в тая страна, нарекли ги скандавлани. Тия скандавлани след много години и време, като се умножили в оная земя, дигнали се от нея, отишли на запад и намерили там земя покрай Окиан-море. Това море се нарича Балтско и Помариско. И се заселили тия скан- давлани там покрай Брандибур, а по това име скандавлани после нарекли тоя род славяни – и до днес. Ония, които останали там, се зоват славяни. Кръстили ги свети Кирил и Методий и заради тях нарекли нашите книги и целия род и език славянски род. Те говорят славя нски език най-правилно и най-чисто и гово- рят много думи, подобни на българските, но сега държат римска вяра и вою- ват на страната на немския цар. Римляните ги подчинили под властта и вяра- та на папата. Тия славяни са от един род и език с българите. Когато се насели- ли в оная земя край немците и брандебурите, по едно време се подигнал много народ от тях и отишли пак в Московската земя, но москалите и русите не ги пуснали в своята земя и станала голяма война и бран. Тук във войната славяни- те победили, отново влезли в оная земя и се заселили край голямата река Болга, която тече от юг към север през Московската държава и се влива в Окиан- море. Поради тая река Болга, славяните се нарекли болгари – и до днес – и били в оная земя много години и времена до 328 г. от рождество Христово. Повече за теориите за произхода на човешкия език и за кла- сификациите може да се прочете в учебниците по езикознание, предназначени за филолози. В интернет може да се види разпо- ложението на езиците по земното кълбо. Говорещ и изказване Към тема „Езикова прагматика“ В езикознанието прагматиката започва да се развива през 60-те и 70-те години на ХХ век след появата на теорията на ре- чевите актове на Джон Остин и разработките на Джон Сърл, Зе- но Вендлер, на Пол Гр а й с , Ленард Лински и Питър Стро сън. Те - зи аспекти са силно ориентирани към речта, тъй като отчитат го - ворещите субекти, адресата (слушащия), взаимодействията
Йорданка Захариева 92 между събеседниците при общуване, спецификите на различни- те ситуации при общуване. По отношение на Говорещия (автора на изказването) се ак- центира върху проучването на неговите нагласи (установки, ати- тюди), на онези непреки смисли в неговото изказване, каквито са например намеците, как изказването му се отнася към извънези- ко ви т е обекти, тъй като те винаги са свързани с намеренията на Говорещия. Оказва се възможно извеждането на прагматични пресупозиции: оценката посредством Говорещия на общия фонд знания, степента на ко нк р ет нат а му информираност, неговите интереси, мнения, възгледи, особености в характера, способ- но стта му да разбира събеседника си. Естествено е присъствието на още един аспект: отношението на Говорещия към собствено- то си изказване, към това, ко ет о казва – дали е истинно, многоз- начно, иронично, несериозно, дали включва във фокуса на инте- реса емпатията, която, най-общо, се свежда до това колко близко или кол ко отдалечено държи събеседника си, като използва из- разни средства – аспекти, ко и то се развиват от Сусумо Кун о в теорията на емпатията. Граматична категория Към тема „Въведение в езикознанието“ Граматичните категории са всъщност абстракции с доста разнородно съдържание, но може да се каже, че те интегрират класове от думи. В този аспект се различават четири типа грама- тични категории (повече у М. Мо сков, 1982). Разбирането за граматична категория е различно. В бъл- гарския език се различава граматична категория род, където се обособяват три рода – мъжки, женски и среден, например мъж, жена, дете; граматична категория число, където се различава единствено от множествено число, например мъж – мъже. От- деля се граматична категория определеност, с коя т о се изразява познатост, известност на обекта; граматична категория лице, ко - ято според включването или изключването на участниците в ко - муникацията различава три лица и две числа; граматичната кате- гория време фиксира момента на говорене и действията преди
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 93 или след него; категорията вид при глагол а сигнализира свър- шеност на действието или процесуалността му; категорията за- лог разграничава деятеля на действието от обекта на действието и т.н. Добре е да се запомни, че за съществителните имена в бъл- гарския език са характерни граматичните категории род, число, определеност. За прилагателните имена – това са категориите род, число, определеност, степенуване; за гл а го ли т е – лице, чис- ло, залог, вид, време, наклонение. Подробно тези характеристи- ки са описани и могат да се прочетат във всяка граматика на българския език. Графема Към тема „Българска азбука“ Ус л о в е н знак за означаване и изписване на звук от човешкия език; буква. Графика Към тема „Българска азбука“ Под графика се има предвид не само азбуката, но и остана- лите знаци, ко ит о се използват – стрелки, скоби, многоточие, двоеточие, препинателните знаци. Графика и правопис през Възраждането Към тема „Българският език през Възраждането“ През Възраждането е налице многообразие от графични системи. В средата на ХІХ век се извършва преходът към граж- дански шрифт, а обсъжданите графични практики са над 20. Общата ситуация вече изглежда приблизително така: 1) устано- вила се е народната източнобългарска основа; 2) започнало е из- граждането на книжовния език; 3) прави се разлика между ста- робългарски и черковнославянски, ко ето вече е изместило пог- леда към традицията по-назад във времето; 4) известни са идеи- те на Вук Караджич за фонетичен правопис, ко йт о е договори-
Йорданка Захариева 94 ран за сръбски и хърватски през 1863 г. във Виена. Тези идеи повлияват върху изборите между по-архаизирана система въз основа на старобългарската азбука и необходимостта от опрос- тяване и обединяване около съвременните тенденции тогава. Ясно е също, че не може просто механично да се избере графи- ката, без това да бъде съобразено с фонетичните и морфологич- ните особености на българския език. Обмисля се адекватната нормативна система като цяло стен езиково-правописен модел. Съответно се и предлагат такива модели – фонетично ориенти- ран (В. Караджич, Хр. Павлович, Ив. Богоров, Ив. Добровски), етимологично ориентиран с различна степен на архаизиране (Г. Кръстевич, Пловдивската школа до крайния вариант Г. Раковс- ки), умерен етимологичен модел (Търновската школа и произ- ношението в североизточните говори). В книгите се регистрира правописна пъстрота, но с тенденции към опростяване. Няма правописен регламент, подобен на съвременния. Двоеточие Към тема „Пунктуация“ Двоеточието [:] се употребява, ко г ат о се изброява, ко г ато се пояснява, посочва някакво отношение и ко г ат о се оформя пряка реч. • При изброяване то е предшествано от обобщаващ из- раз или дума с подобно значение, ко ито по-нататък в изречението се конкретизират, поясняват, изреждат: През тази година бя ха решени сл едните проблеми: построи се служебен хотел, направи се ремонт на ка- бинетите, подмени се осветлението и т.н . Двоеточи- ето кореспондира с голямото тире и с точката. • Употребява се за посочване на отношение между циф- ри (Мачът завърши 5:0 ‘пет на нула’; Залогът е 10:1 ‘десет към едно’) и между думи (Съотношението от- говорили : неотговорили разкрива, че ...‘между отгово- рили и неотговорили; отговорили спрямо неотговори- ли, отговорили към неотговорили’). • В края на документи се използва след думи и изрази като подпис, с уважение, директор и пр., но в послед-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 95 но време то се замества със запетая. • В тази позиция се наблюдава и разместване, при ко ет о на първо място се поставя името на човека, а на второ място (или под името) се посочва длъжността и/или институцията. C Най-чести колебания. В изрази като преведе от немски Иван Петров, редактор Иван Петров, подготвил справката Иван Петров, ко ит о се пи- шат с начална главна буква, когато са поставени под даден текст, не се поставя двоеточие, но обикновено има шрифтово отграни- чаване. Подобен израз може да има вид на цяло изречение: Справката подготви Ив. Петров от отдел „Човешки ресурси“. Двойки съюзи Към тема „Запетая“ Наричат се съотносителни съюзи. Биват: • повторителни, двойни с еднакви части: и – и, ни – ни, нито–нито,или –или,ли –ли,ту–ту,я –я,хем – хем, кое – кое, къде – къде, кога – кога, било – било, например Ни мъже, ни жени , ни деца дойдоха. Ту мъже, ту жени идваха. Кога жени, кога мъже идваха. Било жени, било мъже идваха. • неповтарящи се, също двойни: дали – ли, ли – или; Туй рай ли е, или е адът? Туйилиерай,илиеад. Туй рай дали е, или ад? • двойни с различни части: толкова – колкото, колко - то–толковаи,както–такаи,несамо –нои. Колкото мъже, толкова и жени дойдоха. Както жени, така и мъже дойдоха. Не само жени, но и мъже дойдоха. Запетая се поставя пред втория и всеки следващ съюз, ко йт о се повтаря. Ко гат о такъв съюз е след еднородна част, тогава за- петая се поставя след него: Жени било, мъже било – идваха. В сложно изречение при съчинителни съотносителни съюзи
Йорданка Захариева 96 (повтарящи се двойки с еднакъв или различен състав) запетая се поставя пред втория и всеки следващ съюз – и/и, или/или, ни/ни, нито/нито, хем/хем, било (че)/било (че), кое /ко е, я/я, бре/бре, бе/бе, ха/ха, а/а; ли/или, дали/или, не само/а и, не само/но и, не че/ а. Нито ще говориш, нито ще гледаш. Ти смееш ли се, или плачеш. CНай-чести колебания. • Съюзът и в рамките на едно сложно изречение може да свързва неравноправни по значение единици – слово - съчетание и изречение, напр. Дойдоха мъже и жени и всички танцуваха. Тога ва запетая не се поставя. • Не се поставя запетая, ко г ат о се свързват съподчинени части Дойдоха мъже, които познавах и ко и то не познавах. Двойни гласни в българските думи Към тема „Правописни особености при думи и форми“ Струпване на двойни гласни в българската дума се среща, когато: • се образува множествено число на съществителните от м.р . ед.ч . на -ий > ии: хербарий – хербарии; гений – ге- нии; • във формата за множествено число на местоимението чий – чии; • в религиозни текстове при библейски имена: Авраам, Исаак, Ваал, Граал, Раав, Гавраиил, Роов, Витлеем, Ханаан; • при транскрипция на чужди имена и прилагателни, адаптирани в езика ни: Маастрихт – маастрихтски, Саарбрюкен, Ватерлоо. С времето се отчита тенден- ция към съкращаване на уд в о е н ат а гласна – Ватерло; • при заемане на думи като вакуум, ферибоот, като и в
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 97 тези случаи тенденцията е към съкращаване на едната от гласните: ферибот; Двойни гл ас ни се получават, ко гат о са на морфемна граница: • при лични окончания на глаголни форми – пе|е, жи- ве|ем; • при префикси като по-, при-, до- и еднаква следваща гласна от корена на думата: по|огледам, при|искам, до|очист я; • в сложни думи – цен|о|образуване, гръм|о|отвод, про- тив|о|отрова. В тези случаи изпадане на гл асн и не може да се осъществи, защото те са на морфемна граница – пе|е, живе|ем , при|искам, по|освежавам, до|очистя. • Двойно [яя] има при няколко гл агол а от І спрежение в 1 л. ед.ч.– гуляя, влияя, сияя, а също и при формите им за 3 лице множествено число влияят, сияят , гуляят. Двойни съгласни в думите Към тема „Правописни особености при думи и форми“ Струпване на двойни съгласни в българската дума се среща в следните случаи. • Двойни съгласни се получават на морфемна граница в дадена дума, ко г ато се „допират“ представка и корен или корен и наставка и ко г ат о крайният звук на единия елемент съвпада с началния звук на другия – над|давам, воен|на. Уд в о я в а т се съгласните [т, д, с, з], ко г ато са крайни елементи от представките, а начална- та съгласна от корена на думата е същата: от|тук, зад|дунавски, под|давам се, над|давам. Представките зад-, под-, над- могат да се свързват с корена на дума, коя т о започва със звук [т] – под|тик, под|точка, над|тичвам. При изговор се получава обеззвучаване и се изговаря уд в о е н о [тт]. Но при изписване се отразява различието [д-т], тъй като водещ е морфологичният правописен принцип.
Йорданка Захариева 98 • При „допир“ на коренни морфеми в сложни думи [т-д] – пет|дневен, пет|десет , шест|десет – в изговора протича асимилация по звучност [дд], ко я то не се от- разява писмено. • Други представки, ко и то предизвикват графично уд в о- яване, са завършващите на -з: без|зъб, из|зида, раз|зеленея. При изговор се получава асимилация на [с] от тези представки, ко гат о следва корен на дума, започващ със [с], и се изговаря удв оен о [сс]: [бес- съдържателен, исскоча, иссипвам, рассъня]. Не се от- разява в правописа: без|съдържател ен, из|скоча, из|сипвам, раз|съня. • В края на думата се получава удвояване [тт], ко е то се изговаря и пише, ко г ато се членуват съществителни от ж.р., които завършват на -т и към които се прибавя членната морфема -та [-т+та]: радост|та, и ко гат о се членуват числителни, завършващи на -т: шест|те, пет|те, двайсет|те. При думи като мощ, нощ, свещ това струпване не се отбелязва графично (защото щ = шт), отбелязва се само членуването -та: нощ|та. Във формите за множествено число на тези думи няма струпване на съгласни: нощ|и, радост|и. Гр аф и ч н о не се използва бук вата щ при отбелязване на членувани форми при думи като пустош|та. • Удвояване [нн], ко ет о се изговаря и пише, се получа- ва, ко г ато изпада e от наставка -нен при прилагателни имена във формите им за женски, среден род ед.ч. и в мн.ч .: каме|нен – камен|на, камен|но, камен|ни. В слу- чаите, където гласната [е] не изпада, няма удвояване: глинен, глинена, глинено, глинени. • Ко г ато от същите прилагателни на -нен се образуват съществителни, отново се появява струпване: ко|нен > кон|ни (състезания); кон|ник. • Удвояване на съгласни и в изговора, и в правописа се наблюдават при сложни думи: прес|среща, секс|символ, бизнес|среща. • Удвояване на съгласни се среща в някои собствени
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 99 имена и думи от чужд произход: Аллах, Теллалов, Мол- лов, Анна, молла, осанна, манна, данни, Сакскобург- готски (Сакс-Кобург-Го т а). Декларация на Република България относно използването на кирилицата Към тема „Съвременна езикова ситуация и българският език“ Сред останалите човешки езици свой собствен, свой уника- лен път на развитие има и българският език. Днес той се опре- деля като „малък“ език сред езиците на Европейския съюз. В миналото обаче е бил четвъртият свещен език наред с еврейски, гръцки и латински. „Малкият“ български език е уникален, защо- то по особен начин предава бълга рската култура, защото пред– ставя единствено българската езикова картина за света. Специ- фична и единствена е всяка национална езикова картина, тъй ка- то тя показва начина, по който се разбира, възприема и се описва светът чрез всеки конкретен език, начина, по който всеки език предава за поколенията натрупаната жизнена опитност на соци- ума си. В този смисъл следва да се разбира текстът от Предприсъе- динителния договор от 2005 г., именуван като Декларацията на Република България относно използването на кирилицата в Ев- ропейския съюз: „С признаването на българския език като автен- тичен език на Договорите, а също и като официален и работен език, ко йт о се използва от институциите на Европейския съюз, кирилицата се превръща в една от трите азбуки, ко ит о ще се из- ползват официално в Европейския съюз. Тази съществена част от културното наследство на Европа представлява особен бъл- гарски принос към езиковото и културното многообразие на Съюза“. Денотат Към тема „Езиков знак“ В рамките на разбирането на думата като знак денотатът е понятие, с ко ето означава предметът от извънезиковия свят, из-
Йорданка Захариева 100 вън човешкото съзнание (денотат) и представата, възприятието за предмета като отражение в съзнанието (сигнификат). Отно- шението между денотат и дума (знак) се изразява във формули- ровки като ‘предметът има знак; предметът има дума’, ‘знакът обозначава денотат, думата назовава предмет’. Десигнат Към тема „Езиков знак“ В рамките на разбирането на думата като знак десигнатът е термин, с ко й то се означава понятието за предмета; референт, понятие. Отношението между десигнат и дума (знак) се изразява чрез формулировки като ‘знакът има десигнат, думата изразява понятие’ и ‘понятието (десигнат, референт) има знак’. Дефис, малко тире, разделителна чертица Към тема „Пунктуация“ Малкото тире (дефис, чертица) се употребява вът ре в думата: • при изписване на двойни лични и фамилни имена; • при географски, исторически имена – Австро- Унгария; • при поредици от цифри, означаващи номера, кодо ве – телефони, банкови сметки. В тези случаи може да се замества от шпация; • при съкращаване на думи – чл.-кор., г-жа, д-р; • при означаване на разчленено произнасяне, при скан- диране, при пренасяне на думи на нов ред – це-се -ка, по-мис-ля; • при полуслято изписване на думи – кандидат- студент; • при изреждане на думи, ко ит о се изписват слято, но чиято втора съставка съвпада. Тази съвпадаща състав- ка може да бъде изпусната в текста, но се запазва мал- кот о тире в думите, където тя е пропусната: аудио- и видеотехника; микро- и макропроцесор; дву- и пете- тажни сгради; • специфична е употребата на малкото тире, ко гат о се
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 101 разчленява дума въз основа на смислов елемент в нея – това може да е свързано с противопоставяне, с означа- ване на липса на нещо, някакъв вид изключване – чо - вешко и не-човешко решение, не-европейска култура, пред-виждам. Так ива части се отделят, за да се означи логически акцент, по-различен смисъл от общоустано- вения. Подобни употреби се използват в специализи- рани текстове. • дефисът може да има присъединителен смисъл при поредица от думи, ко ит о авторът държи да бъдат схва- нати като една цялост – текстове-знам -как и тексто- ве-знам-защо, като често така се въвежда терминоло- гично разграничаване в специализирани текстове. • при сложни думи, чиято съставка е написана с цифра: 1-дневен, 50-годишнина; при числителни редни, ко ит о са изписани с арабски цифри, като връзка с частта, ко- ято се формоизменя: 1-и, 2-ият, 80-те, 5-ият; след римски цифри не се добавят букви – І фестивал на на- родното творчество, ХХ век. • при думи, чиято първа съставка е буква: ку-код, п- образен, β-лъчи; • при форми за сравнителна и превъзходна степен на прилагателни и наречия: по-образован, най-високо, по- нататък; • при повторени думи или повторени части от думи – важен-важен, цял-целеничък; • при местоимения и местоименни наречия: еди-, годе- и -що. Диалектология Различие и многообразие на говорите Към тема „Българските диалекти и книжовният български език“ Разновидност на общонародния език са българските говори. То в а са езиците, на ко ит о се общува на дадена територия или в рамките на определена социална група. Те зи формации са част от българския национален език и възникват преди книжовния
Йорданка Захариева 102 език. Българският национален език се отличава с диалектно многообразие, в ко ето се установява както различие, така и общи елементи. Общото се открива на различните езикови равнища: например при имената на морфологично равнище то е изразено чрез аналитизма, чрез формите за сравнителна и превъзходна степен, чрез задпоставена морфема за определеност и пр. Друг белег, въз основа на ко й то се установява общността, е замяната на праславянските групи *dj,*tj с групата дж, шт. Различието и многообразието на говорите се изследва от ди- алектологията. Българската диалектология е разработила раз- лични класификации според различните аспекти на проучвания- та. За равнището на общата езикова култура е добре да се знае следното (вж. Българските диалекти според развоя на заместни- ците на ятовата гласна). Западните говори са разположени на запад от ятовата грани- ца. При тях се обособяват три големи групи: северозападна, коя- то обхваща западните части на Дунавската равнина; погранични говори, ко и то включват териториите на Белоградчишко, Берков- ско, Трънско, Го д е ч ко ; и югозападните говори, разположени юж- но от Стара планина. Българският книжовен език е създаден върху основата на българските народни говори, но се опира и на традицията в ста- робългарски и черковнославянски, наред с приемането на черти от други езици. В съвремието влиянието на говорите върху книжовния език е минимално или почти нулево, тъй като говорите не могат да се справят с означаването на новите реалии. То в а обаче не пречи при изговор да се реализират влияния от говорите или средата, в коя то човек е проговорил българския език. Те зи влияния могат да се наблюдават както при пълния изговорен (произно сителен) стил на книжовния език – стил, ко йто се характеризира с висока степен на обработеност (наричат го още неутрален, тържествен), така също и при непълния изговорен стил, разговорния, при ко й - то изпадат съгласни [шес, радосна, надежна].
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 103 Дихотомия в езика Към тема „Увод в езикознанието“ Човешкият език, както и всеки конкретен език, е единен фе- номен, съставен от езика и речта. Речта е реализация на кода, наречен език, и въз основа на нея той съществува и осъществява комуникативното си предназначение. Дихотомията език/реч мо- же да се представи от признаци. Езикът е абстрактен и осигуря- ващ възпроизводимост, той е потенциален, отвлечен, краен, сис- тема, извлечена чрез абстрактни анализи на речевите единици, той е формален, статичен, пасивен и поради това – стабилен, за- дължителен, той представя опита на кол ек т и ва да изгради „ези- кова картина“. Речта е конкретна и неповторима, актуална и раз- гръщаща се във времето, реализира се в пространството, тя е безкрайна, материална (поток от звукови вълни), субстанцио- нална, активна, динамична, подвижна, но и линейна, по следова- телна; тя е творческа, свободна, произволна и изразяваща езико- вия индивидуален опит. Речта е и реализация на мисълта, тоест тя е свързана и с мисленето. Тя осъществява общуването между хората, ко ето се подчинява на социални конвенции. То в а общуване създава ко - муникативен контекст, в ко йт о протичат речевите действия (и въз-действия). Говорещият има правото да избира какво точно речево (въз)действие да използва според намерението си (интен- циите, задачите, ко и то иска да постигне) – да информира събе- седника си, да въздейства върху него прескриптивно, да изрази експресивност, да регулира междуличностните отношения. То й може да играе: да апелира към естественото възприемане, към въображението чрез иронията, хумора и пр. (вж. Говорещ и из- казване). Изучаването на лингвистиката на речта се развива в по сока на теорията за речевата дейност, речевите актове на Дж. Сърл и Дж. Остин (вж. езикова прагматика), и в посока на линг- вистиката на текста, където се включва стилистиката, литерату- рознанието. Ф. дьо Сосюр предлага това разграничение. Речевата дей- ност (langage) е съвкупност или обединение между език (lange) и реч (parole). Сред дихотомиите, ко ит о той извежда, освен
Йорданка Захариева 104 език/реч са също и вътре шна /външ на лингвистика, синхрон- на/диахронна лингвистика, език изобщо/ ко н к р ет н и езици, уни- версалност чрез ко н к р ет н и реализации. Обаче подобно предста- вяне е твърде опростено. Нещата може би предстоят да се разчи- тат. До ста странно е разчитането на Ф. дьо Сосюр, ко ет о предла- га различни интерпретации, тръгнали още от 1916 г. с „Ку р с а по обща лингвистика“, възст ановен по Сосюрови лекции и доклади и издаден от Шарл Баи и Андре Сеше, ко ит о подчертават изрич- но, че това не са техните собственоръчно записани лекции. Лю- бопитно е, че първият превод на „Ку р с а “ е в Япония през 1928 г., а на български език той беше преведен и издаден през 1992 г. Към дихотомията език/реч се въвежда още един член (пред- ложението е на Е. Ко с ер иу): ако речевата дейно ст се разбира ка- то процес, езиковият материал е съвкупността от всичко казано и разбрано в дадена обстановка. Но за да бъде разбран той, след- ва да е налице норма (стандарт, правило) – това е социално ут- върде н узус или онези форми и стереотипи, ко и то са приети за задължителни от и във обществото. Дринова школа Към тема „Българският език от средата на ХІХ век до Освобождението“ Основни черти на модела са: • след ж, ч, ш се пише а, у (напр. чувство, жаба); • съчетанията ър, ъл/ръ, лъ следват практиката на севе- роизточното произношение (напр. пръв, първи; глъч, глъчка); • старата ятова гл асн а запазва етимологичното си място, но се изговаря според контекстовите условия като я/е; • окончание -и получават съществителните имена и ело- вите причастия в мн.ч . (напр. българи, говорили) • регламентира се член -ътъ при същ. м .р . ед.ч . (напр. за прýдметътъ), член -тý за мн.ч . при съществител- ни и прилагателни ( напр. паметницитý, внимателнитý), член -ий за прилагателни от м.р . ед.ч . (напр. говоримий)
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 105 • избират се енклитичните местоименни форми ме, те, се и т.н. Тоз и модел не е изграден върху една говорна основа, той съче- тава елементи от различни български го вори и от старобългарската традиция. По отношение на графичната система се застъпва стано- вището, че трябва да има 31 бук в и . Те зи идеи са подкрепени от книжовниците, свързани с „Периодическото списание“. Дриновско-Иванчевски правопис Към тема „Правописни проекти и правописни реформи между Освобождението и 1945 г.“ Министърът на просветата Т. Иванчев издава „Уп ъ т в а н е за общо правописание“ с Окръжно No 1083/05.02.1899, където юсо- вете (©, «) са отстранени и заменени в глаголните окончания с -а, -я според разпространената вече практика. То з и правопис – известен като Дриновско-Иванчевски, е приет от общественото мнение и се запазва до 1921 г., ко г ато е заменен от Омарчевския правопис, а през 1923 г. е възстановен и валиден до правописна- та реформа от 1945 г. По-важни черти на първия установен правопис в книжовния език: • в края на думите се пише краесловен ер, ъ/ь, според мекостта на основата, като се правят отстъпки в полза на ъ, когато не личи, че думата е с мека основа. • буквите я/ю се пишат, за да се означи йотация и мекост пред гласните а, ъ, у, а мекостта на съгласната пред о се бележи с ь. • запазва се й, щ, писането на ý (е-двойно) на етимоло- гичното й място. • звукът [ъ] в корен на дума се отбелязва двояко – с бук- ви ъ/© – според етимологичната основа, например г©ба, д©бъ, к©ща; сънъ, огънъ, тъменъ. • при глаголните окончания от І и ІІ спр. за сег. време
Йорданка Захариева 106 отпадат юсовете (©, «) и се заменят с -а,-я, но се пра- ви изключение за формата на спомагателния гл агол съм в 3 л. мн.ч., която се пише с©. Без да е изрично посочено, при някои глаголи от І и ІІ спр. се налагат меки окончания: мисля – мислятъ, говоря – говорятъ. • установява се синтактичен принцип на употребата на членна форма – пълна (-ътъ, -ьтъ, -ятъ) и кратка (-а, -я) при съществителните от м.р . ед.ч. – Ученикътъ че- те. Повикай ученика. • членуваните форми на прилагателните от м.р . ед.ч . са -иятъ, -ия. • съществителните от м.р . и от ж.р . и прилагателните от трите рода в мн.ч . приемат членувана форма с оконча- ние -тý. • приема се окончание -и в мн.ч . за много сричните съ- ществителни от м.р ., например орачи, копачи, българи. • установява се наставка -не за образуване на отглагол- ните съществителни. • представките без-, въз-, из-, раз- винаги се пишат със з независимо от изговора, например разтурямъ, разху- бавявамъ. • в думи от чужд произход не се пишат двойни съгласни, например класъ, програма (не: классъ, программа). • в края на имената на месеците и в края на чужди собс- твени имена и думи се задържа й, срв. януарий, юлий, гений, Паисий, Захарий. Чрез този правопис се кодифицират следните норми: • за изговора на променливото я [я/е] според фонетич- ните условия. • за изговора на групите ър, ъл/ръ, лъ според североиз- точните говори. • меките окончания за 1 л. ед. и 3 л. мн .ч . сег. време на глаголите от ІІ спр. и при някои глаголи от І спр., без да се коментират, се приемат за норма. Прави впечатление превесът на етимологичния правопис,
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 107 ко йт о е критикуван от Б. Цонев през 1901 г., и особено на етимо- логичното ý. Кръгът „Мисъл“, и особено П. П. Славейков, също приема резервирано този правопис и някои от произведенията се печатат с отклонения. Междувременно тече и дискусия по въп- росите на езиковото строителство (темата за чистотата на езика в областта на терминологията) и по граматичната система на българския език, например за избора на прилагателните на -ичен и -ически и тенденцията към предпочитане на кратките форми, коя то днес е препоръчителна; за употребата на отглаголните съ- ществителни. Развива се и административно-деловият стил, като за осно- вен източник се използва черковнославянският, например вещ, вина, завещание, известие, препис и пр.; турските думи остават там, където се отнасят до административната уредба на импери- ята: давия/тъжба, зарар/загуба, мюлк/имот. Силно влияние оказва руският език, а и по принцип международната лексика, напр. в Ус т а в а на българското книжовно дружество (1869): ус- тав, дружество, документ, материални средства и пр. Военна- та терминология се изгражда първоначално под силно руско влияние, а в началото на ХХ век се установява влияние от френ- ски и немски. Практиката показва, че Дриновско-Иванчевският правопис е труден за усвояване. Дублетност, дублети, дублетни форми Към тема „Увод в езикознанието“ Дублетността е естествено явление, един от механизмите, които дават възможност на дадено явление да се установи или отхвърли в езика. Може да се прояви след промени в граматич- ната категория: прахът/прахта, газът/газта. В момента кол еб- лив е изборът на род в двойката газът/газта: природният ре- сурс, природен газ, е от м.р ., а обработеният продукт – Свърши ми газта (на печката, на колата), е от ж.р. Дублетност на мор- фологично равнище при съществителните се проявява в катего- риите род и число. Прино с на Б. Цонев е установяването на думи като навик
Йорданка Захариева 108 (< навикнование), почит (< почитание), поклон (< поклонение) и т.н, ко и то са по-кратки. Така привлича вниманието към слово- образуването. То й препоръчва употребата на прилагателни като педагожки, филоложки и пр. вме сто педагогически, филологи- чески. Всъщност от словообразуването започва да се обръща внимание и на проблема за дублетността в езика – тая и тази, това и туй, онзи и ония и т.н. Европейска политика и българският език Към тема „Съвременна езикова ситуация“ Европейската езикова общност е многоезична, многонацио- нална, мултикултурална. В съвременна Европа съществуват над 70 автохтонни езика, без да се включват езиците на различни преходни групи. В Европейския съюз националните езици са със статус на официални и работни. Съвременното предизвикателство е свързано с интегриране- то на националния език и националната езикова общност в рам- ките на една цялостна европейска езикова общност, като се запа- зят и развиват националните му особености, а и същевременно да се утвърждава общото, европейското. Налице е Европейска харта за регионалните или малцинствените езици (Страсбург, 1992). Възлова е проведената във Виена през 2001 г. ко н фер ен- ция „Бъдещето на европейското многоезичие в разширения Ев- ропейски съюз“. Предложенията на тази конференция са насо- чени към запазване и подкрепа на лингвистичното многообразие на Европа, към създаване на юридически инструменти, ко ит о осигуряват многоезичието. Търси се и икономическо обвързване чрез т.нар. „Портфейл с езици“ (езиково портфолио). Сред пре- поръките на ЕС към нейните държави членки е да се владее добре официалният държавен език, поне един език на съседна държава и поне един език от най-разпро странените (официални- те) езици на съюза. В Европейския съюз още през 70-те години на ХХ век е приет общ стандарт за владеене на език (Ek 1975), ко йт о оттогава се развива и усъвършенства. В него се включват два индекса, ко ит о определят владеенето на друг език.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 109 Евфемизъм Към тема „Учтивост“ Евфемизмът (‘благозвучен, благоприятен’) е явление, при ко ет о протича съзнателна замяна на една дума или израз – за ко - ито се смята, че са неблагопристойни и неприемливи в ко нт е кст а – с други, по-приемливи. То в а явление е с дълга история. Коре- ните му могат да се търсят в табуто от религиозен характер, къ- дето е наложена забрана да се споменават директно имена на бо- гове, духове, животни, смъртта. И в този аспект е свързано с езиковите предразсъдъци по линията на „мръсните“ думи. В съвремието измеренията са значително по-развити и се свързват с идеята за ко нст руир ане на езиковата действителност, съответ- но и за „заобикаляне“ на малко приемливи от обществото идеи. Евфемизмите са неизменен атрибут на политическия език, на дипломатическия език, удивително често – и на разговорния, всекидневния език. Различни са посоките на развитието на яв- лението. Едната от тях е ориентирана към конструирането на со- циална престижно ст: кравар vs оператор на биологична едини- ца, (стопански) ръководител vs мениджър, политикономия vs икономикс. Евфемизми от политическия език преди години бяха социален чадър и социална мрежа за защита от уволнение. Ев- фемизмите из областта на военната терминология са твърде чес- ти, например имената на ученията и военните операции: миро- опазваща мисия, спасителна операция, партньорство за мир, война vs конфликт. Езикова екология Към тема „Съвременни направления в лингвистиката“ През 70-те години на ХХ век традиционното разбиране за езикова култура започва да се разглежда като аспект на езикова- та екология и в рамките на планетарното разбиране за екология. Ако екологията се разбира като ‘наука за законите, ко и то управ- ляват живота на растенията, животните и микроорганизмите в тяхната естествена жизнена среда, за взаимоотношенията между организмите и между тях и средата; състояние на средата’, то
Йорданка Захариева 110 езиковата екология следва да се разбира като опит да се обоб- щят постиженията от различните лингвистични и – като цяло – научни направления, за да се предложат адекватни на съвремен- ната наука представи за феномена човешки език, да се вникне по-дълбоко в същността му. То в а означава да има яснота поне в няколко пункта: • за законите, ко ит о управляват живота на езиците в тяхната естествена среда на съществуване, • за взаимоотношенията между езиците, • за взаимоотношенията им със средата, в коя то същест- вуват, • за състоянието на средата към момента. Езиковата екология се развива активно от началото на 90-те години на ХХ век в рамките на проблемите, пред ко ит о се из- правя човечеството в прехода си към устойчиво развитие на об- ществото. Съществените въпро си, ко и то се по ставят, са за миси- ята на лингвистите, за опазването на планетарния езиков фонд, в ко йт о е съхранен целият познавателен опит на човечеството. До средата на ХХ век стават популярни и започват да се разработват тезите на В. И. Вернадски, Т. дьо Шарден и Е. Льоруа за наличи- ето на т.нар. ноосфера. Те предлагат нова научна парадигма, коя - то в съвремието преобладава. В основата й е поставена връзката между човека и биосферата, тое ст за свързаността му с планета- та, на коя то човекът живее. Човекът, както и всеки жив органи- зъм, е свързан с останалите чрез обкръжаваща ги материално- енергийна среда, извън коя т о те не могат да съществуват. Тази среда се нарича биосфера. В съвремието тя се разглежда като планетно явление от ко смичен характер, ко ет о се преустройва и се влияе от човешката дейност, от интересите на човечеството. Обликът на планетата се изменя под влияние на човешката дей- ност – била тя съзнателна или неосъзната: променят се също химичните и биологичните показатели в атмо с ферата , в океани- те; създават се нови (генномодицифицирани) растителни и жи- вотински видове. То в а ново състояние е наречено ноосфера. То изисква отговорност от страна на човече ството за съхраняване на природните богатства за бъде щите поколения. С други думи,
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 111 човекът не е свободен и независим от планетата, той живее на нея и за да продължи да живее, трябва да осмисли връзката си и зависимостта си от нея. Езиковата екология центрира интересите си върху взаимо- отношенията между езика и средата; тъй като езикът се говори от хора, то средата му е социумът (обществото). Проблематика- та, коя т о традиционно се изследва от социолингвистиката, всъщност тук е разширена. Моделът изглежда така. По аналогия с понятието биосфера, ко ето се свързва с оси- гуряване на физическото съществуване на човека, и като негов естествен контрапункт се въве жд а понятието психосфера. Пси- хо с ф ерата следователно се определя като среда, в ко я то протича цялостната човешка психична, интелектуална и духовна дей- ност. Специфичното за тази среда е, че тя се изразява във и чрез езика, ко йт о по уникален начин описва света-извън-езика и слу- жи за „вместилище“ на общественото съзнание и на до стигната- та от човешкото съзнание познаваемост на света-извън-езика. Езикът всъщно ст създава тази психосфера под формата на език- сам-за-себе-си, защото всяка целенасочена човешка дейност протича с участието и с по средничеството на езика. Погледната от този ъгъл, психосферата се характеризира с динамичност и променливост, подобно на езика. И езикът, и психосферата се влияят от човешкото въздействие. Въздействията на външнат а среда върху езика могат да се анализират, пречупени през приз- мата на човека и социума: например въпро с ът за намаляването на разнообразието на човешките езици в резултат на въздействи- ето на средата. И обратното – може да се изследва влиянието на езика върху социума и индивида като духовно равнище на об- ществото в определено време, или например като средство за конст руиране на социалната действителност. С други думи, об- ществото е отговорно за въздействията си както върху биоло- гичната си среда, така също и върху езика (психо сферата). А. Бернацкая в обзора си за разбирането на езиковата екология очерт ава три посоки, ко ит о направлението езикова екология има претенцията да обхване. Първата посока се доближава значително до традиционно- то разбиране за езикова култура. Ту к се включват изследвания на нарушенията върху правилността, яснотата, логичността, изра-
Йорданка Захариева 112 зителността и останалите комуникативни свойства на речта. За да се провежда успешна про светна дейност, се събират, обобща- ват, квалифицират, класифицират грешките в говорната и писме- ната практика. Стремежът е да се влияе целенасочено върху ня- ко и езикови тенденции и те да бъдат ограничени. Като отрица- телни и непрепоръчителни тенденции се определят: • проникването на отрицателен узус (говорни и писмени практики) в системата; • регресът на езика, разбиран като обедняване на израз- ните ресурси, породен от унифицирането на информа- ционните потоци и от доминирането на няколко све- товно разпространени езика, ко ето влияе „нивелира- що“ на функционално стилистични и аксиологични опозиции. Въпросът опира до това, що е негативна тенденция? Ако през среднобългарския период е имало лингвисти нормотворци или система, оценяваща моментното езиково развитие, то веро- ятно и разпадането на падежната система, и преходът на българ - ския език от синтетичен към аналитичен тип език също би се определило като негативна тенденция. С други думи, подобни оценки са твърде условни. Погледнати по-общо, езиковедските усилия и занимания в тази посока на разбиране на езиковата екология имат смисъла на своеобразна проверка на хипотезата дали езикът е саморазвиваща се и самоуправляваща се система („по природа“), или е развивана/управлявана система („по дого- вореност“) – въпро с , ко йт о занимава учените още от древните векове. Втората посока, в коя т о се съсредоточава интересът на ези- ко ват а екология, е върху полиезичието и полиезичната среда, сред ко я то е разположен и функционира отделен „малък“ (етни- чески) език. Ту к се засяга друг отколешен въпро с – този за от- мирането на езиците и за намаляването на езиковото разнообра- зие на Земята. Факт е обаче, че трудно може да се определи ка- къв е броят на езиците по света. Посочват се различни числа – между 2 500 и 5 000, понякога и повече – над 8 000 езика, които в момента се говорят на планетата. Разликите произтичат от ус- ловно стта при определянето на език и диалект. По данни на
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 113 ЮНЕСКО към 2 000 г. съществуват около 6 000 езика. Най-често споменаваният брой е 5 000 езика и диалекта, като само в Индия се разграничават 845. Първото място по численост на говорещи- те заема мандаринският диалект на китайски според данни от 1989 г., на ко й то общуват 68% от китайското население, тоест около 748 млн. души. Второто място е заето от английския език, ко йт о е най-разпро страненият световен език: около 330 млн. души го приемат за роден език, а два пъти повече са хората, за ко и то той е втори или трети език. Ако се приеме, че всеки естест- вен език (и/или негова разновидност) е реализирана форма на единния универсален естествен език, то всички езици по света образуват своеобразна свръхсистема. Тази свръхсистема включ- ва многообразието от потенции, универсалните принципи на ор- ганизация на всеки конкретен език. Р. Якобсон – след В. Хум- болт, отбелязва, че всичките езици по света могат да се разглеж- дат като вариации на един език – човешкия език. Всеки език е пазител на общочовешкия исторически опит и на уникалната (национална, народно стна, етническа) култура: оттук и уникал- ната непреходна културно-историческа ценност на всеки език. С отмирането на конкретен човешки език се загубва част от чо- вешкия опит, а културата, въплътена и изразявана чрез този език, изчезва. Ето защо част от мисията на лингвистите е те да фиксират и опишат за историческата памет всеки език, независимо от чис- леността на носителите му, независимо от времето, през ко ет о даден ко нк р ет ен език е служил като средство за комуникация. За да не изглежда голословно казаното, е добре да се посочат някои факти от „Червената книга на езиците“. По данни на експертите в ЮНЕСКО през 2000 г. са изчезнали 10 езика. В близките годи- ни се очаква да изчезнат още 372, а към края на ХХІ век да оста- нат само 10% от сега съществуващите езици (тук базата, въз ос- нова на коя то са направени изчисленията, е 6 000 езика), ако се запази средностатистическата тенденция да отмират по 12 езика годишно. То в а означава, първо, че изчезват цели култури на Зе- мята, и, второ, че се загубват части от общочовешкия истори- чески опит. Правят се прогнози, че ако изчезнат 95% от езиците, ще се стигне до смъртоносен уд а р по човечеството, светът ще стане по-безинтересен, по-еднообразен, ще изгуби лингвистич-
Йорданка Захариева 114 ното и културното си разнообразие. Подобни данни са стряска- щи и не случайно в коментарите към тях се прибягва до израз- ните средства на медицинската терминология: днес се говори за здрави и болни езици, за обречени на смърт езици, за хронично болни езици. То е с т към момента са налице различни диагности- рани състояния на малките езици. В светлината на подобни предположения въпро сът за съдбата на малките езици е особено актуален и неслучайно е част от европейската езикова политика. В традиционното езикознание тази проблематика се включ- ва в разбирането за мъртви/живи езици. Мъртви езици са тези езици, които днес не се употребяват и които са известни благо- дарение на писмени паметници или записи, достигнали до нас. В по-ранните етапи отмирането е било свързано с установяване на империи (напр. древноперсийска, елинска, арабска) или с ус- тановяване на основен език в империята (напр. латинския в Римската империя). Някои от мъртвите езици се запазват като култови езици, защото се употребяват като богослужебни, тоест разбирането им като свещени е успяло да ги запази, напр. латин- ския в католиче ската църква, черковнославянския в православ- ната църква. Процесът на отмиране в съвремието се наблюдава в страни, където носителите на изконни местни езици са принудени да общуват на основния език на страната (индианските езици vs ан- глийския). Едно от опасенията, свързани с глобализацията, е стесняването на сферите на малките езици и по степенното им изчезване. Могат да се отделят степени в този процес. От една страна действа чисто биологичният фактор: малкият език се ог- раничава в пределите на определени възрас тови и социални гру- пи, а с физическия край на носителите му отмира и самият език. От друга страна, отмирането е свързано и с процесите на интег- риране в мажоритарната общност на носителите на малкия език, особено на децата, и така на практика майчиният език се загуб- ва. За това съдейства социумът, средствата за масова информа- ция и пр. Трет ат а посока в интересите на езиковата екология е към използването на единици, средства и реалии, принадлежащи на един език и на една култура, в контекста и със средствата на друг език в художе стве нат а литература, във фолклора, в публи-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 115 цистиката, в науката, на местата, където се цитират другоезични микротекстове, където се извършват преводи. В това направле- ние изключително плодотворно е изследването на българския език от Възраждането до днес. Езикът се разбира като средство за транслиране на културата, чрез него протича междукултурни- ят диалог. Образованият човек, ко й то е продукт на своята култу- ра, предполага толерантност към другата личност и другата кул- тура като условие за собственото си съществуване в съвремен- ния свят. Ето защо в преподаването и изучаването на чужди ези- ци неслучайно преобладава културнообразователната ко н це п- ция: обучението е междукултурно, насочено към многоизмерно- то разбиране на другата езикова среда и култура – и езиково, и исторически, и естетически, и етически, и стереотипно. Приме- ри могат да се посочат в сферата на личните имена, етикетните формулировки – обръщения, приветствия, сбогувания; изпол- зването на сравнения; при съчетанията между вербални и невер- бални средства на общуване. Подобни тези доближават езикознанието към психологията и социологията. Възгледът езикът да бъде изследван сам за себе си, без връзка с човека, ко й то го говори – а това е общият знаме- нателен поглед към езика като система през ХХ век – днес е се- риозно разклатен. Но началото на този възглед е именно през ХХ век (Райнов 2000). Езикова култура Към тема „Разбиране на езиковата култура“ В интересуващите ни смисли думата култура в българския език има следните значения: ‘съвкупност от постиженията на човечеството в материалното производство, в обществения и в духовния живот; едно или друго равнище на тези постижения в определен период от време в живота на народ, нация, класа’; ‘съвкупност от образованост, знания и възпитание, приемани ка- то характерна черта на интелигентния човек във всички времена; една или друга степен на (или вид на) образованост, възпитание и интелигентност при човека; възпитание’; ‘културна дейност’; ‘област в обществения живот, ко я то създава културните ценно с-
Йорданка Захариева 116 ти; институция, коя т о направлява тази област’; ‘изискване на по- високи постижения’. Думата култура е по произход от латински: cultura ‘обработ- ване’, ‘земеделие’, cultura animi ‘образование, развитие’. Римля- ните я употребявали в смисъл на ‘култивиране на земята’, тоест на действие, ко ет о е преобразявало природата. То з и смисъл е за- пазен и днес, като в българския език се регистрира омонимът култура ‘вид растение, ко е то се отглежда от човека със стопан- ски цели; култивирано растение’. Хораций и Цицерон обаче употребяват думата култура в смисъла на ‘духовно развитие’. Под cultura animi се разбира въз- питание и образование, в резултат от ко ит о духът твори в проце- са на натрупване на знания и на личен опит. Във френски език се употребява през ХVІ в. – culture, culture des letters, а през ХVІІ – ХVІІІ в. в смисъл на формиране на духа. Културата е обект на различни интерпретации, тъй като днес понятието е едно от най- сложните и най-спорните. В анализа си „За семиотичния механизъм на културата“ Ю. Лотман и Б. Успенски извеждат нейните признаци като знакова система: „направеност“, ко я то се разбира като антитеза на „при- родността“; „условност“ – като антитеза на „естествеността“ е „безусловността“; способност да ко н ден з ир а човешкия опит за разлика от природната първодадено ст. Култ у р а т а в разглеждана- та интерпретация е вид наследствена памет на ко ле кт и ва, об- ществено явление, свързано с минал исторически опит. Посоче- ните специфики се отнасят и за езиковата култура и подсказват за многоизмерността на изследователското й поле. Терминът езикова култура е предложен от руския езиковед Г. Винокур (1896–1947). Днес езиковата култура се назовава раз- лично: культура языка и культура речи, corpus planning, language culture, language treatmen, language managment. По ана- логия с разграничаването между език и реч се различава езикова култура от речева култура. Речевата култура се разбира като кул- тура при говорене (общуване), нарича се също и говорна култу- ра, и се развива чак до ораторско изкуство. По традиция в България е възприет терминът езикова кул- тура. В „Речника на българския език“ изразът езикова култура е тълкуван като ‘теоретична и практическа дисциплина, обобща-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 117 ваща постиженията и изводите на граматиката , лексикологията и стилистиката за нормативно въздействие върху езиковата практика’ и в по-тесен смисъл като ‘владеене на нормите на книжовния език’. В българската езиковедска традиция отпреди 50 години се говори и за езиково строителство: в началните етапи на утвърждаването на книжовния език, без наличието на достатъчно справочници и изследвания, езиковото строителство се е разбирало в практическоприложен аспект, ориентиран към осъществяване на ко н ст рук т ив на и перспективна езикова поли- тика, особено след правописната реформа от 1945 г. Подобни дейности съзнателно въздействат и влияят върху развитието на вътрешноструктурните системи на езика; подпомагат и развити- ето на социалните функции на езика. Обхватът на въпросите, с ко и то се занимава направлението езикова култура, е разтеглив. Причината за това е, че се засяга цялостното културно, социално и интелектуално равнище на съвременното човешко общество, от ко ет о произтичат различни- те „прочити“ при разбирането на понятието езикова култура в различните страни. То в а обяснява и различното й назоваване. Част от теорията на книжовния език има допирно поле с те- орията на езиковата култура и практическото й приложение. Уп - равляването на дейността езикова култура се мисли като система от мерки, кои то съзнателно се прилагат, за да въздействат върху функционирането и вътрешната структура на книжовния език. От такова естество е нормализаторската и кодификаторската дейност, ко г ат о е научно обоснована. В същата насока действат учебните програми. Сходно възде йс твие има цялостната кни- жовно езикова практика в обществото, наред с целенасочената държавна политика по отношение на книжовния език. Важен компонент от комплексното разбиране на езиковата култура е аспектът на планирането й като предварително обмислена стра- тегия, конкретно набелязани цели и задачи по проекти. Тук е по- точно да се говори за езиково планиране, ко ет о се припокрива частично с традиционното „езиково строителство“. Планирането може да се разглежда като следващ, по-късен етап от разбиране- то за книжовен език едва след като езиковото строителство е стабилизирало представите на социума за книжовен език. От посочените позиции езиковата култура се разбира като система,
Йорданка Захариева 118 коя то се управлява организирано и преднамерено и ко я то е ори- ентирана преди всичко към писмената форма на книжовния език. Функционирането й е подчинено на приет регламент в со- циума, след като кодъ т (правилата) вече е дефиниран от специа- листи. С други думи, налице е установена кодификация за пра- вопис, нормативно описани граматични правила и общоприет речник, ко ит о са задължителни, а езиковата култура регулира проявите им. Езиковото строителство и езиково планиране могат да се разбират като компоненти на езиковата политика, която наред с традиционните ценности в социума, на ко и то се опира, съумява да ги съхрани, да ги осъвремени и да ги включи адекватно към прогнозираните перспективи. Терми н ът езикова политика се стеснява, ко гат о се мислят само мерките за съзнателно възд ейст- вие върху езика, осъществявани от държавата, или пък ко гат о се свежда до разбирането, че етикетите и инструкциите за ползване на вносните стоки трябва да бъдат на български език. Тези „мер- ки“, тези обмислени действия, са ориентирани към езиковите норми. Осъзнавани в една или друга степен от носителите на българския език, фиксирани в съзнанието им също в различна степен като правилни, образцови и/или задължителни, езикови- те норми представят устойчивите и колективните реализации на българския език. Тъкмо тези езикови реализации се описват, оп- ределят се в нормативните граматики; те се тълкуват в речници- те на българския език. Именно защото са оценени като норма- тивни реализации, те стават прескриптивни (предписателни, препоръчителни). Езиковата култура може да се мисли и да се разбира като степен на владеене на книжовноезиковите норми. В момента в Министерството на образованието и науката се подготвят дър- жавни изисквания за тази степен. То в а означава, че обучението по книжовен език трябва да бъде съобразено с тях, като се оси- гурят съвременни образци от текстове и съвременни експлици- рани правила. Е . Хауген описва историята на разбирането за правилен („добър“, респ. книжовен) език и извежда няколко принципа. • Принципът на ефикасността гласи, че е „ефикасна онази езикова форма, коя то се научава и се употребява
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 119 без усилие“. От историята на книжовния език езикове- дът може да се ориентира за „горещите“ пунктове в българския език, за публичните спорове в годините, ког ато се е изграждал книжовният ни език, за това, какви решения са били взимани. От съвременната практика може да се съди за степента на усвояване на тези „горещи“ пунктове. Всъщност те са няколко – o колебания, свързани с поставянето на ударението и породени от въздействието на различни фактори като семейна среда, регионален говор, аналогия с друг език; o колебания при прилагането на правилата за променли- во Я, които са свързани с регионалния говор и които не са усвоени в училището; o колебания, свързани с усвояването най-вече на морфо- логичния правописен принцип и породени от неефи- касното усвояване на принципа в ранните ученически години; o колебания, свързани с употребата на бройни форми на съществителните след числителни и след някои мес- тоимения; o колебания при употреба на гла вн и бук ви , произтичащи в повечето случаи от аналогии с други езици; o колебания при слято, полуслято и разделно писане, в чиято основа е заложен семантичен принцип; o колебания при употребата на пълни и кратки членни форми при съществителни и прилагателни в зависи- мост от синтактичната им позиция в изречението, по- родени от излишното теоретизиране на преподавания граматичен материал; o употребата на запетаи в текст. Стремежът е да се предложат добре работещи предписващи формулировки, ко ит о да уле сн яват научаването на правописните и правоговорните правила. • Принципът на адекватността може да се формулира по следния начин: „адекватна е онази езикова форма, коя т о предава съобщението според желанието на лица- та, според исканата от тях степен на точност“. То в а е свързано с развитието на уменията да се „владеят“ по-
Йорданка Захариева 120 не няколко регистъра от книжовния език – официал- ния, административно-деловия, правния и пр., ко ет о уле с нява общуването. Неслучайно в тези сфери на употреби често се използват формуляри. Например до 1989 г. приемлива беше наративната форма за предста- вяне на автобиографията, след това се възприе един по-информативен вариант, свеждащ се до по сочване на факти, а днес се въве жд а форматът за сиви (CV, curriculum vitae, курикулум вите ‘животоописание’), ко йт о е приет като стандарт в Европейския съюз. • Принципът на приемливостта се свежда до следно- то: „езиковата форма трябва да бъде възприета или приемлива за лидерите на съответния социум (или субсоциум)“. Проблемът обаче засяга това, ко ет о в со- циолингвистиката се определя като субективни предс- тави за книжовния език на „лидерите“, от една страна, и опира до необходимо стта – от друга страна – да по- лучат допълнителна подготовка, усъвършенстваща личните им езикови умения с оглед на книжовноезико- вите употреби. Ту к се имат предвид не само случаи на отклонения от правописа и правоговора, но и по- широка енциклопедична култура. Както се вижда, езиковата култура има допирни точни и с психологията, социологията, политологията, етнологията. Тя изисква интердисциплинарно подхождане към проблематиката, включване и отчитане на изследователски по стижения от други науки, така че да се търси оптимален резултат и ефектите от за- ниманията й да не изглеждат като едностранчиво хоби на тесен кръг от специалисти. Езикова политика Към тема „Езикова култура“ Водеща роля в езиковата политика по отношение на кни- жовния български език има Институтът за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ (ИБЕ) към Българската академия на науките (БАН). Разпореждане на Министерския съвет No 936
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 121 от 27 ноември 1950 възлага на Института да проучва и да внася единство в измененията на правописа. След правописната реформа от 1945 г. се наблюдава вакуум откъм помагала, ко и то да решават в оперативен ред възникнали и възникващи въпро си, свързани с кодификацията. През 1947 г. е извършена реорганизация на БАН. Службата за български речник е преименувана на Институт за българс ки речник, а през 1949 г. е наречен вече Институт за български език. През 1951 г. в ИБЕ се организира голя ма конференция по въпро сите на право- писа, където се отбелязва, че остават немалко проблемни въпро - си, които очакват да бъдат решени. През 1952 г. към Секцията за съвременен български език се създава служба за консултации по езикови и правописни въпро си, днес – Служба за езикови справ- ки. През 1969 г. отново се организира конференция по въпросите на българския правопис – всъщност тези конференции изясняват немалко правописни правила. През 1978 г. се провежда още една конференция – Първата национална конференция по езиково строителство, където вече се излиза от чисто правописната проблематика. Същественото е, че и към момента Институтът за български език „Проф. Л. Андрейчин“ е упълномощеният орган, ко йт о е компетентен да прави промени в езика, нормата, коди- фикацията. Само неговите издания са нормативни, тоест имат характера на „закон“. Една от причините е, че в него работят езиковеди с различна специализация и профилираност, ко ет о позволява да се обсъждат проблемите многоаспектно. Обаче ре- ално решенията се взимат от Секцията за съвременен българск и език, доколкото това е звеното, ко ето работи върху нормативните правописни (и правоговорни) речници. Езикова прагматика Към тема „Увод в езикознанието“ Прагматиката по принцип стои между семиотиката и ези- кознанието. Тя тръгва от идеите на Чарлз Морис, ко й то през 30- те години на ХХ век разделя семиотиката на семантика, където се изследва отношението от знак към обект), на синтактика, къ- дето се изследват междузнаковите отношения, и на прагматика,
Йорданка Захариева 122 коя то се съсредоточава върху отношението на говорещите към знака, тоест на тези, които са го създали и които го използват. В езикознанието прагматиката започва да се развива през 60-те и 70-те години след появата на теорията на речевите актове на Джон Остин и разработките на Джон Сърл, Зено Вендлер, на Пол Гр ай с за прагматичното значение и на Ленард Лински, Джон Сърл и Питър Стросън за прагматичните рефенции. Те зи аспек- ти са силно ориентирани към речта, тъй като отчитат говорещи- те субекти, адресата (слушащия), взаимодействията между събе- седниците при общуване, спецификите на различните ситуации при общуване (вж. говорещ и изказване). Ту к се изучават рече- вите тактики и типовете на речево поведение, правилата за во- дене на разговор, ко ито са подчинени на принципа на коопери- ране. Най-общата рамка е следната: първоначално установяване на връзка (ко нт акт), периодична проверка на връзката (на разби- раемостта), уточняване на начина на предаване на информацията (начина на общуване) и накрая – начините за прекъсване на ко н- такта. Установяването на взаимодействие изисква разговорът или общуването да бъд е съответно на целите и на темите в раз- говора. Сътрудничеството при общуване предполага и означава избори от страна на събеседниците като преценяване на кол и- чеството информация, коя т о се подава (необходима и до статъчна за общуването), с условието тя да бъд е вярна (истинна), обо сно- вана, релевантна към разговора (без отклонения от темата), ясна, недвусмислена, последователна. Общуването предполага също да не се засягат интересите на събеседника и неговите лични пространства (тактично ст), събеседникът да не се затруднява (великодушие), да не бъде обиждан, да се отклоняват похвали, да се проявява доброжелателно ст. То в а са в общи линии макси- мите за водене на разговор. Всъщност смисълът им е, че те пос- тоянно се нарушават от говорещите, а така може да се определи отклонението от тях. Какво става при получателя на информацията? Тук се пос- тавят въпро си като тези, дали и как слушащият разбира казано- то, как извежда от експлицираното изказване скритите смисли, какви езикови техники избира, за да не отговори на явно, директ- но питане. Общуването между събеседниците протича в различни
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 123 форми – от диалози с различен ранг и различни видове като съ- общаване, караница, нареждане, спорене. Те зи форми са рамки- рани и социално, и етикетно – това е изборът на стил на общу- ване, формите на обръщение при общуване. Например как се променя ролята или как говорещият превключва от една тонал- ност към друга, когато се моли или когато заповядва. Тъй като ситуациите на общуване са ко н к р ет н и взаимодействия във вре- мето и про странството, от особено значение са проявите и реа- лизациите на деиктичните елементи на езика (горе, долу, този, онзи), като основната конфигурация е аз-тук-сега. Извеждат се различни езикови реализации, например специфични формули- ровки на изказването, ко г ат о човек произнася реч, ко гат о общува с лекар, с адвокат, с родителите си, с приятелите си и т.н. 7 Това позволява да се ко нст руир ат модели на типични ситуации и да се организират в бази данни (фреймове, сценарии), ко ит о включват ком п о нен т и от общия енциклопедичен фон, така че да може правилно да се интерпретира съдържанието на изказване- то. Те зи прагматични данни се използват в интерактивните сис- теми. С други думи, прагматиката обхваща много проблеми, ко - ито стоят под шапката „реч“ – онези употреби на езика в ком у - никативна ситуация, ко ит о зависят от прагматичните компетен- ции на събеседниците. Какви умения могат да се посочат като необходими, ко гато се „произвежда правилен“ текст? Освен граматичната правилност тук се включва способност за перифразиране (разбирана в най- широк смисъл, включително и като превключване на изказа и адаптирането му от една социална група към друга), умение да се различават омонимите и паронимите, да се използват синонимни възможности. С други думи, те отпращат към желателност да се познават най-общо смисловите отношения между думите, а това са аспекти, които са в интересите на лексикологията. 7 Тези езикови опитности се разглеждат и усъвършенстват в курса „Стратегии за езикова комуникация“, предназначен за студентите от специалност „Печатни комуникации“ в СВУБИТ и разработен от мен и д-р Петър Цонев.
Йорданка Захариева 124 Езикова ситуация Във Всеобщата декларация за езиковите права (Барселона, юни 1996) езиковата ситуация се определя като резултат от взаимодействието и конвергенцията на разнообразни фактори от политическо, правно, идеологическо, историческо, демографско и териториално, икономическо и социално, културно, лингвис- тично, социолингвистично, интерлингвистично и субективно ес- тество. Те зи фактори влияят с различна сила в различни времеви периоди върху традиционно изградената езикова картина за све- та. Езикова ситуация е ко н к р ет е н тип взаимодействие между езиците и техните форми на съществуване в обществения живот на всеки народ в определен етап от неговото историческо разви- тие. Спецификите на езиковата ситуация зависят от съотноше- нията между различни фактори, посочени по-горе (собствено езикови, културно-исторически, демографски, географски, ико- номически, социално-политически и политически). Какви параметри от тези фактори могат да се посочат като релевантни за момента по отношение на българск ия книжовен език? Тук се очерт ават няколко пункта, ко ит о произтичат от ис- торическите и съвременните реалности. • Наличието на стабилен национален (официален) кни- жовен език. • Наличието на национална идентификация по средст- вом езика. • Българският език в ко н т екст а на Европейския съюз и употребата на кирилицата. • Глобализацията и влиянието й върху малките езици, съответно върху българския език. Езиковата ситуация, най-общо, е представата за конфигура- цията на използване на езика в дадено време и на дадено място, тя е променлива във времето и в пространството. Така например езиковата ситуация през Възраждането е различна от съвремен- ната. То г а в а българското население използва при общуване три езикови формации, или комбинация от тях – ориентализми, ко г а- то общува с официалните власти; гърцизми, ко г ато общува в училището и църквата; диалектизми, ко г ато общува в бита. В
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 125 началото на Възраждането общуването е съпроводено от лип- сваща идея за престижно ст на българския език. То в а предизвик- ва Паисий да започне да задава въпро сите: О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не че- теш, и не говориш на своя език? [...] Но поради що ти, глупави човече, се сра- муваш от своя род и се влачиш по чужд език? [...] Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти , безумни, оставяш и нямаш никакви придобивки от гръцката мъдрост и изтънченост? [...] Или се срамуваш от своя род и език пред учените и търговците и славните на земята, защото българите са прости и няма от тях много търговци и грамотни, и вещи, и знаменити на земята в днешно време, но повечето от тях са прости орачи, копачи , овчари и прости занаятчии? След Паисий покълва идеята за общ български език, но зна- чително по-късно – за кодифициран български език. Последната става реална едва в края на ХІХ век, през 1899 г. Езикови нагласи (атитюд и, установки, предразсъдъци) Езиковите атитюди, или установки, са ментални явления, тоест вътрешно състояние на комуникативна готовност на гово- рещия човек. Те подготвят общуващия за реагиране по опреде- лен начин, когато се появи конкретен стимул. Това разбиране позволява да се предскаже доста точно езиковото поведение на участника в общуването, ако е налице информация за неговите езикови атит юди, но също така може и да се извлече от неговите изказвания. Разбира се, тези атитюди не са изолирани от остана- лите – те са взаимосвързани и взаимодействат с много други, ко ит о се изучават от социалната психология. Езиковите установ- ки влияят върху това, дали социумът ще подкрепи, или ще от- хвърли например някои езикови промени. Колективните атитюд и са свързани не само с особеностите на отделните езикови общ- ности, но са също и типологичен признак за определянето на те- зи общности: те подсказват за отношението към членовете на различните етнокултурни общности. Между другото, предразсъ- дъци се проявяват и спрямо други езици, най-често съседни – към сръбския и към турския. Езиковите атитюди определено влияят при по-лични сфери и избори, например върху отноше- нието на преподавателите към учениците най-малкото като оценка, при намиране на работа, дори при неформални групи.
Йорданка Захариева 126 В обществото битуват митове и легенди за родния език. Те са основата на немалко спекулации и манипулации на обществе- ното мнение за езика чрез езика. Такива са атитюдите за бе- ден/богат език; за нисш/висш – изостанал/напреднал език; неп- равилен/правилен език; мръсен/чист език; чужд/свой език. Те не са подредени в определена йерархия и се разгръщат един от друг според ситуацията. Такъв е мотивът за обедняването на езика, ко ет о се осъществява чрез заемането на чужди думи, вместо да се заема от говорите. Заемането на чужди думи замърсява езика, срв. мнението на Т. Г. Влайков (Веселин) от 1939 г. в сп. „Родна реч“ (кн. 4, с.161, цит. по: Виденов 2000:306): „А чист е езикът на едно творение, на една книга, ко г ат о , на първо място, в него няма чуждици, няма чужди думи и чужди образи и изрази. Дълг е на всеки, който пише, да пише на чист български език, да из- бягва ненужни чуждици“. Очерците му от „С тебешир и въгле н“ обаче показват висока честотност на диалектизми и турцизми, ко ит о днес са трудно разбираеми. В интерес на истината, в усло- вията на формиран книжовен език процентът на заемане от го- ворите е минимален, още повече, че в момента съществуват ме- золекти (полудиалекти). Лексиката в тях не може да отрази съв- ременните реалности. Успоредно съществува митът, че писателите обогатяват езика, че те са строители, стражи, пазители на езика, срв. Н. Хайтов и „Вълшебното огледало“. Съвсем различна е била ситу- ацията по-рано – през Възраждането и през 20-те години на ХХ век. То г а в а наистина чрез произведенията някои думи са се на- ложили в книжовния език – залез вм. заход. Друг мотив е, че най-точното изразно средство е родният го- вор: в Стара Загора често се чува петто лева вм. петте лева. То й се комбинира с представите, че българският език е уникален поради деветте си гл агол н и времена и преизказното си наклоне- ние, с ко ет о се отличава от другите славянски езици. Но като контрапункт стои темпоралната система в английски например. Сравненията откъм богатство и точност на един език с друг са нерелевантни, тъкмо защото всеки език разполага със свои соб- ствени средства за конструиране на собствена езикова реалност, коя то говорещите използват при общуване. В полинезийските езици има огромно кол ич е ст во думи за означаване на зеления
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 127 цвят. Едуард Сапир и Бенджамин Уо р ф в теорията си за линг- вистичната относителност показват тъкмо това – естествените езици са до статъчно съвършени и могат да предадат каквато и да е мисъл. По-стар предразсъдък е този за по-напредналата степен на развитие на българския език спрямо останалите славянски (гл ав - но, но също и спрямо други) езици, защо е осъществил прехода от синтетичен към аналитичен тип, тоест станал е безпадежен тип език. Съществувала е и обратната теза, чийто отзвук се открива във Вазовото популярно стихотворение „Българския език“ („Поля и гори“, 1882–1883). Повод за написването е тъкмо липсата на падежи в българския език, установена от чужденците след Освобождението, ко е то се смятало, че намалява възмож- ностите за римуване, следователно езикът не може да въплъти създанията на творческата мисъл. В сп. „Мисъл“ (кн. 2 от 1906 г.) П. П. Славейков пише: „Ези- кът ни е дивен [...] активен. Во всяка негова дума има меч, млат, длето и мускули. С него може човек да се бори с го спода, както Яков, и ще има благословението му“. Ако изключим актив- но/пасивните интенции, образният им характер и асоциациите, ко ит о предизвикват, подобни твърдения могат да се приемат за верни към всеки език. Верен на образността си П. П. Славейков предлага и следната метафорика по отношение на фонетиката: „Остри са звуковете на българския език като върховете на наши- те планини, остри и определени: и наредени така звук по звук, дума по дума, те образуват една волна верига, една Стара плани- на – гранит и мрамор, тъмни усои, пълни със скъпи руди, и ви- сини, дето възду хът е ведър и леко се диша“ (Мисъл, 1907, кн.1). Всъщност именно през 20-те години на XX век се разгръща дис- кусията за еуфонията, или благозвучието. Друг мотив се развива върху опозицията правил- ност/неправилно ст: само книжовният език е правилен, а говори- те са неправилни – често се казва, че някой говори по селски. Важно е да се подчертае, че проявата на предразсъдъци изобщо не е типична българска черта. Навсякъде, където има езици, се проявяват подобни установки, ко ит о са резултат в по- вечето случаи от исторически наслагвания и специфики. Най- често се прибягва до метафорики като „Английският език е оче-
Йорданка Захариева 128 видно мъжествен“, неговите качества на „деловитост и мъжест- веност“ се проявяват в словореда; „френският език е като строго и стандартно подстриган парк в стил Людвиг ХІV, а английският е като английски парк, без никакъв определен план, където е позволено да се разхождате навсякъде без страх от строгия па- зач, ко й то налага строги правила“ (О. Йесперсен, 1930, p.1 –16, in: Growth and Structure of English Language). Повече информа- ция може да се намери в специализираната литература по социо- лингвистика и в трудовете на академик М. Виденов. Езикови равнища Към тема „Вътрешна структура на езика“ Езикът се разбира като система със своя вътреш на структу- ра, при коя т о се отделят няколко езикови равнища. Терминоло- гично равнище отпраща към определена йерархично ст на езико- вите подсистеми. Различават се фонологично (фонетично), мор- фологично, синтактично, лексикално. Фонемното равнище е с представителни единици, ко и то се наричат фонеми. Фонемите са градивен ком п о не нт на следващото равнище – морфемното. Морфемите са градивен ком по н ен т на лексемите (думите). Лек- семата е градивен компонент на словосъчетанията (тоест обосо- бява се синтагмемно равнище и тук се изследват структурните схеми на словосъчетанията) и на изреченията (синтаксемно рав- нище, където се изследват структурните схеми на изречението). Съответно разделите в граматиката са фонетика (и фоноло- гия), морфология и синтаксис (граматика), лексикология. За да се обяснят и разберат книжовноезиковите норми, е добре да се познават основни положения от тези равнища. Всеки език има специфична граматична уредба, коя т о се на- рича граматичен строй. Тази съвкупност от граматични особе- ности може да се разграничи и се разграничава по видове грама- тични категории (род, число, падеж, време, вид и пр.), според начина на изразяване на граматичните значения (суплетивизъм, повторение и пр.), според начина на образуване и на изменение на думите, според начина на свързване на думите в словосъче- тания и оттам – в изречения. Навсякъде действат определени
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 129 правила. Правилата за образуване на думи попадат в раздела морфология, а правилата за образуване на изречения – в раздела синтаксис. Езиков знак Към тема „Думата като езиков знак“ В съвремието езикът се интерпретира като особен клас зна- ко ва система и така попада в обсега на науката за знаковите сис- теми в природата и в обществото, известна като семиотика, и по-точно в едно от направленията й – лингвосемиотиката на ес- тествените езици. В абстрактното представяне се достига до идеята за единен човешки език със съответни универсални свойства. Езикът изобщо е естествено възникнала знакова сис- тема, коя то се развива закономерно. Реално съществуващите знакови системи, ко и то се използват в определен социум, време и пространство, се изучават от етносемиотиката. Има се предвид всеки ко нк р е т ен език – етнически, идиоетнически, тоест много- числените реализации на езика изобщо. Тази знакова система има и социално предназначение. Днес съществуват немалко изкуствени езици, но всички те са своеобразни метафорики, базирани върху феномена човешки език и аналогиите с него. Тез и езици се изучават от семиотиката и различните нейни направления, напр. езиците на животните се изследват от направлението биосемиотика.
Йорданка Захариева 130 Думата се разбира като езиков знак. Тя замества пред- мети и явления от извънезико- вия свят и ги представя в чо- вешкото съзнание. Така езико- вите елементи, каквито са нап- ример думите, стават носите- ли, преносители и съдържате- ли на информация при общу- ване между хората. Езиковият знак е особен. Неговата „осо- беност“ относително ясно мо- же да се представи чрез три- ъгълника на Г. Фреге: думата като знак се съотнася към предмета и към понятието. Съотношенията при това съотнасяне, където А е предметът от извънезиковия свят, извън човешкото съзнание (денотат) и представата, възприятие то за предмета като отражение в съзна- нието (сигнификат), В е знакът (дума), С е понятието за предме- та, са както следва. • А/В – ‘предметът има знак; за предмета има дума’, и В/А – ‘знакът обозначава денотат, думата назовава предмет’ • В/С – ‘знакът има десигнат, думата изразява понятие’, и С/В – ‘понятието (десигнат, референт) има знак’ • С/А – ‘понятието е свързано с предмет или представа’, и А/С – ‘предметът е свързан с понятие за него’. Материалното измерение на думата като езиков знак е ком - плексът от звукове (ко и то са звукови вълни). Според триъгълника на Г. Фреге думата е с двустранна същност, коя т о е единство от означаващо и означаемо. Думата е означаващо, защото означава друг предмет, тя е станала означител за (на, вме сто) друг пред- мет – тя показва смисловото съдържание на замествания пред- мет. Възприеманото като смислова страна на означаваното, на заместваното, се нарича означаемо. Връзката между означаващо и означаемо е произволна, но с отно сителна произволност, коя то дума (знак) B А C предмет, денотат, сигнификат понятие, десигнат, референт
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 131 се разбира като частична мотивираност, тъй като съществуват ограничения (комбинаториката от линейната последователност на гласните и съгласните звукове, родовите характеристики на думата и пр.) . Така единството от означаващо и означаемо се разгръща в думата откъм две страни – формална и съдържател- на, от ко е то думата се разглежда в плана на изразяването й и плана на съдържанието й. Езиков концепт Към тема „Думата като езиков знак“ Терминът концепт (<лат.: conceptus < con-cipio ‘събирам; зачевам; схващам, разбирам; съставям, съчинявам’) се свързва с името на Пиер Абелар (1079–1142). И П. Абелар, и Тома от Ак- вино разбират концепта като основна единица на речта, коя т о осъществява разбирането на имената извън пределите на поня- тието. В научната парадигма от ХІV век постепенно се налага терминът понятие вместо концепт, когато езикът започва да се интерпретира като знакова формалнологическа система. В съв- ремието концептът се разбира като цяло стна съвкупност на свойствата на даден обект, тое ст като абстрактни смислови сно- пове, ко ит о осигуряват условията както за адекватна употреба, така също и за разбирането на дадено име. Понятието се дефи- нира съответно като ‘мислена характеристика на обекта, като про сто или сложно свойство на емпиричен обект’. Концептите представят фиксирани представи под формата на снопове от смисли в човешкото съзнание, частично имащи езикови реали- зации. През последните десетилетия се наблюдава връщане към проблематиката на концепта. Ю . Степанов (2001) го определя като основно ядро от културата в менталния свят на човека. Концептът, мисловен образ с доста размити граници, се разли- чава от понятието, което е по-конкретно и от което започва пря- ката езикова реализация. По отношение на разбирането за кон- цепт се очерт ава мнението, че той е независим от езика, така както и мисленето е невербално по природа. Като елементи от съзнанието обаче концептите определят семантиката на използ- ваните езикови единици (думи, словосъчетания, изречения, тек-
Йорданка Захариева 132 стове), за да бъдат и за да могат да бъдат изразени те (Болдырев 2001). Днес изследователите разбират, най-общо, езиковия кон- цепт като невербализирана мисловна същност, ко я то само час- тично се реализира в езика. За динамика в съответните концепти може да се съди от промени в езиковите сфери (лексика, грама- тични категории и пр.), тоест концептуалните изменения пред- хождат езиковите (Буров 2004). Обособиха се съответно и концептосфери, частично имащи езикови реализации. Проучванията установяват, че те варират в отделните езици. Ко г ато се разшири времевият отрязък на из- следване, това позволява да се разкрият настъпили вече промени в концепт от дадена концепто сфера, ко и то предхождат езиковите промени и ко и то поставят изискване за намиране на нови форми на вербализиране. Разнообразните езикови реализации на определен концепт и, съответно – на концепто сферата като цяло, предполагат изпол- зването на методи, разработени в посочените по-горе теории. Концептуализирането и категоризирането са мисловни дейно сти и донякъде операционални метаезикови модели за обработване на информация. Концепто сферата е този „пакет“ от сходни ха- рактеристики, ко й то се конкретизира в понятието и в езика (напр. думата). В духа на новата научна парадигма, чието начало се свързва с разбирането за ноосфера (вж. езикова екология), Д. С. Лихачов при анализа си на концептосферата на руския език въвежда тер- мините идеосфера и конц ептосфера. То й ги представя по-скоро като единство: по същество идеосферата е духовно „уплътнява- не“ на биологичното. (Но в други случаи интерпретациите на идеосферата се изграждат въз основа на опозицията биосфера vs идеосфера/психосфера, срв. Бернацкая (2003). В модела на Д. Лихачов идеосферата е съставена от множества от концеп- тосфери. Сред тях, а може би и най-важната от тях, е езиковата концептосфера. Тя, от своя страна, е съвкупност от езикови концепти. Тъй като концептите възникват в човешкото съзнание, Д. Лихачов отбелязва, че езиковите концепти и езиковата ко н- цептосфера са трудно улови ми , но все пак следва да се мислят като концентрирани мисловни носители на информация за кул- турата на един народ. Концептосферата е същина от отворен
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 133 тип, коя т о принципно нараства по стоянно, тъй като в нея непрекъснато се разширяват значения, съдържат се рефлексии на предшестващ езиков опит, намеци на възможно значение, раз- лично възприемани послания според езиковите компетенции на адресата. Съкращаването й според Д. Лихачов е свързано с „пропадане на културната памет“, резултат от определени и це- ленасочени човешки действия. Ко н ст рук т ъ т на Д. Лихачов може да бъде представен като йерархична разширяваща се структура: Дума → Значение → Концепти (на значението) → Концептосфе- ра → Идеосфера. Нагледно би изглеждала като включени едно в друго множества. Езиково макросемейство Към тема „Произход на езика“ В рамките на генеалогичната класификация едно от макро - семействата, ко ит о науката отделя, е семейството на нострати- ческите (ностратски) езици. Тази езикова макросистема се раз- деля на две групи. Източната група включва например уралски- те, алтайските езици и др. В нея се запазва стабилен първонача- лен вокализъм на корена на думите. Към западната група спадат афразийските, индоевропейските, картвелските и др. езици. В западната група се развива система от вокални редувания (абла- ут). Разделението е условно и точни граници не могат да се по- сочат. През 1979 година беше предположено, че езикът – праро- дител на английския, вероятно се е отделил 3 500 пр.н .е. В ан- глийски са запазени около 40 думи, ко и то са от периода преди оформянето на индоевропейското езиково семейство apple (apal), bad (bad), gold (gol), tin (tin). Към ностратическото макросемейство се допуска и включването на ес- кимоско-алеутските езици. Не са ясни връзките на ностратическите езици с другите макросемейства – с палеоевразийското (синокавказкото), към което спадат синотибетските (китайско-тибетските) и севернокавказките езици, с америндското (на индианските езици). Ясно е, че между тези макросемей- ства е имало контакти; тези контакти се доказват въз основа на заимства- ния, но е възможна още по-висока степен на родственост между тях. Освен това се отделят и нигеро-конголезки езици, австралоазиатски езици, в които също се откриват общи елементи с ностратическите езици. Как се установява родството? При ностратическите езици са
Йорданка Захариева 134 отделени около 1000 общи морфеми. Индоевропейската езико- ва група е първото езиково семейство, отделено като такова въз основа на генеалогични връзки между езиците в него. То в а се- мейство е съставено от хетско-лувийска група (анатолийска гру- па), индоарийска група, иранска група, тохарска група, арменски език, фригийски, тракийски – на източните Балкани и североза- падна Мала Азия, от илирийска група – западните Балкани и югоизточна Италия, от албански, венетски, от гръцка група, от италийска група с нов период – романска група, от келт ска гру- па, германска, балтийска и славянска езикова група. Славян- ската езикова група се разделя на южна, източна и западна. Езиково образувание Към тема „Форми на съществуване на езика“ От въпроса за възникването на човешкия език и за произхо- да и развитието на различните естествени езици се разбира, че езиците са исторически образувания. Те са се получили след раздробяване и обособяване на диалекти през първобитно- общинния строй успоредно със или след обособяването на раз- лични племена и съюзи. През феодалната епоха също се отчита силно диалектно раздробяване. Езиците, в лингвистичен аспект, се определят като обобще- ни типове самостоятелни езикови образувания. То в а са структу- ри, ко и то могат да се класифицират с различна йерархия в групи по признака общно ст на изходния езиков материал, ко ет о ги прави достъпни за разбиране в рамките на дадена социално- етническа общност. Те зи структури, наречени език, се реализи- рат чрез и във индивидуалния език на всеки конкретен носител, тоест проявяват се чрез и във идиолект(и). Обединени от струк- турната си близо ст и обслужващи общуването в малка територи- ална или социална общност, идиолектите образуват множество, ко ет о се нарича говор. Диалектът е множество от говори, ко и то проявяват структурно единство. Езикът е множество от диалек- ти (вкл. социолекти), чиито различия варират в широки граници. Те са свързани от параметри като езиково само съзнание на но- сителите (езикова идентичност), като наличие или липса на пис-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 135 мено ст, като представа за социална престижно ст и пр. Езикознание С изучаването на естествения човешки език се занимава езикознанието (лингвистиката). Феноменът човешки език, есте- ствен език е тясно свързан, както с възникването, така също и с развитието на човека (вж. гл от о ген ез ат а ). Езикознанието е част от хуманитарните науки, ко и то в съвремието се разглеждат в рамките на социално-психологическите, или само социалните науки (social scienсes). След 50-те години на ХХ век се извършва коренна промяна в разбирането за знанието изобщо, ко ет о може да се определи и като промяна на научната парадигма. Резултат от тази промяна е откриването на нови подходи в науката за ези- ка и като цяло – в разработването на нови подходи към разбира- нето на науката за езика. Традиционната парадигма се отличава с разбиране, ко ет о е по-скоро механистично, ко ето е ориентирано към търсенето и извеждането на причинно-следствени връзки между предмети, явления, събития, към промените, ко ит о настъпват в тези връзки във времето. Често се определя като Нютонова онтология. Тя е уд о б н а при проучванията на системно-структурната и еволюци- онната лингвистика, където елементите на езика се разглеждат като „вещи“ или физически тела в про странствено-времевия континуум. Към тях се прилага системен анализ на каузативната онтология. Принципите на детерминация се проявяват като зву- ко ви закони в историческото езикознание и системната парадиг- ма на структурализма. Подходът е естественонаучен – методите за изследване са сходни на тези в естествените науки, защото същно стта на предмета на изследване – сиреч на езика – е така- ва. Класическото структурно и историческо езикознание е при- мер за организирането на изследванията върху естественонауч- ния принцип. Илюстрация може да се даде с използваната тер- минология при обсъждане на глотогенезат а: езиково семейство, родословно дърво, езикови групи, разклонения и пр. Тези езикови употреби ориентират, че методологическият модел на лин- гвистиката от този период е изградена върху естествена биоло-
Йорданка Захариева 136 гична метафорика, върху разбирането, че езикът е организъм (жив организъм, природен механизъм). След това разбиране се налага разбирането за системното, структурното, инженерното и дори киберразбиране на езика, ка- то се включват количе ствени методи, силно застъпени с матема- тическо мислене и разработване на математически модели. Те спомагат да се уточнят много аспекти, отнасящи се до системата език. На заден план остава разбирането и проучването на речта. Популярният модел на Ф. Сосюр разглежда езика повече като обект, изолиран от човешкия фактор, въпреки че езикът се реа- лизира именно чрез речта, а чрез речевото (взаимо) действие в социалните групи езикът функционира. На моменти се стига до крайности – фетишизира се една абстракция, наречена езикова система, коя т о е изведена от формални и структурни аспекти на речевата действителност. Те зи аспекти на речта изграждат или уплътняват езика като система. Факт е, че се пренебрегва естест- веното състояние на езика: той определено не съществува в реч- ници и граматики, той просто е описан в тях от определени по- зиции. Към тези описания следва да се подхожда с особено вни- мание и да се има предвид, че са изведени от речта, от говорене- то, от разбирането. Тое ст те са конструкти, представи. В същото време тази „крайност“ позволи да се разработва проблематиката между език и изкуствен интелект. След 50-те години се налага дискурсивен подход, който е ори- ентиран към човека, човешките съобщества и социални светове, тоест изучава се човекът в действие чрез речевите му актове и дискурса. То з и подход установява, че зависимостите, правилата и нормите са с вероятностен характер. Извежда се разбирането, че езикът – предмет във времето и пространството – се използва като инструмент от говорещите, той е средство. Идеята ни връща към постановките на Платон. То в а позволява да се развиват аспектите на езиковата прагматика, чието лого е Language is a tool. We use it to do thinks, както отбелязва Елизабет Бейтс (Bates 1976). При това инструмент за социално ко н с т руир а н е на действителността (срв. у Паисий – съградих история).
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 137 Екзотизми в езика Речников фонд на българския език Според езиковата нагласа заемките от по-ново време биват наричани чуждици, интернационализми, международна лексика и пр. Специфично поле сред тях са екзотизмите, ко и то са попу- лярни особено днес в условията на отворено общуване – думи от живота и езика на други народи – парични единици (зл от а, гул- ден), звания (лорд, мер), термини (ляноси, пампаси, баобаб), об- лекла (сари, пончо, кимоно), храни и пр. В съвремието екзотиз- мите в езика се увеличават предвид настъпилата глобализация. Пространството като преграда за навлизане на екзотизми днес е без значение. Електронна поща Към тема „Оформяне на различни видове документи“ Стилът на имейла е по-разговорен в сравнение с текстовете, написани на официалните бланки, ко и то се изпращат по пощата или по факса. Хартиените документи предполагат повече яснота и точност, защото при неясноти процесът на комуникация се за- бавя. При е-комуникацията процесът е ускорен, информацията се разменя по-бързо. През по следните години се заговори за не- тикет (етикет в мрежата) < net + etiquette, или за набор от прави- ла при писане в мрежата. Ту к се включва и писането на имейли, и включването във форуми, блогове и прочее дискусии. В тази сфера правописът очевидно се пренебрегва. Повече по следова- телност е налице при писането на имейли и, както е при тради- ционната комуникация, човек се съобразява с това, до ко го изпраща електронното писмо. Допреди една година се приемаше за естествено изпращането на електронни картички и поздрави- телни адреси до различни познати, включително и до най- близки приятели. В момента обаче прави недобро впечатление , ако се изпрати електронно или есемес поздравление към най- близкия приятелски кръг вместо телефонното обаждане. В ети- кет а като част от бизнес кореспонденцията например по-добро
Йорданка Захариева 138 впечатление прави изпращането на традиционната картичка, по- кана или поздравителен адрес. В деловата кореспонденция не е допустимо да се използват имейли, ко и то са извън официалния домейн на организацията – всеки, принадлежащ към дадена фирма, изпраща официалната кореспонденция от името на фир- мата на адрес, в чието разширение присъства названието й. Писмото се изпраща до конкретен адресат. Добре е да се запише с ключови думи за какво се отнася писмото, тоест неговата тема (subject), защото, ко г ат о имейлът е непознат и липсва ключова дума, обикновено той се изтрива, без дори да се отваря (може да бъд е спам, да има бъг и пр.). Дължината на имейла зависи от це- лите. Ако има прикачени файлове, може да се описва (нещо по) съдържанието им. При изброяване на документи (например при- качени) се препоръчва рубрикиране. Ако има някакви номера (банкови сметки, карти и пр.), да се внимава да не се допусне грешка. За прикачените файлове, различните текстови и таблич- ни документи, снимките и пр., е добре да бъде по сочен и форма- тът им, ако е по-специфичен, за да могат да бъдат отворени и ползвани. Обикновено имейлите са кратки. Препоръчват се кратки изречения и структуриране по абзаци. Правописът и пунктуацията са валидни и за имейлите: ако липсват, има веро- ятност от неразчитане и неразбиране, тоест така се увеличава шумът в канала. Преди да изпратен, добре е имейлът да се ре- дактира и коригира. Добре е да се внимава с главните букв и – тук важат всички правила за писмен текст. Не е препоръчително в служебна кореспонденция използването на емотикони. Естест- вено е да се отговори на имейл до 24 часа (за бизнес средите в рамките на работния ден). Ако са наложителни справки при да- дено запитване, се изпраща имейл, ко й то съобщава ко г а прибли- зително ще бъд е подготвен материалът. То в а създава усещане за коректност. Емоционална функция Към тема „Базови функции на езика“ Емоционалната функция включва модални функции, ко ит о се отнасят до изразяваното от говорещия отношение към съдър-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 139 жанието на изказването, а също и изразяването на творческите потенции, ко и то в различните научни области частично съвпадат с когнитивната функция, напр. поетичната функция. Етимологичен правописен принцип Към тема „Правописни принципи в българския книжовен език“ Етимологичният, наричан още и исторически или традицио- нен принцип, е един от правописните принципи в съвременния български книжовен език. То й е с частични прояви в думи като Георги, евтин, втори. Най-добре е такива думи да се научат наи- зуст. Запетая в изречението Към тема „Вътрешноизреченска пунктуация“ Запетая може да има и в състава на простото, и в състава на сложното изречение, но само вът ре в изречение. Тя се използва за синтактично и за интонационно отделяне на по-големи цялос- ти в изречението като еднородни, обособени, вметнати части. Може да разделя една част от друга част в изречението, тогава обикновено употребата на запетаята е еднократна. Ако огражда цялости между частите на гл а вн о изречение, тогава се използва двойка от запетаи – начална и затваряща оградената част. Уп о т - ребява се, ко г ато се цели доизясняване, уточняване на смисъл и за внасяне на стилистичен нюанс. Особен случай представят за- петаите при рубрикиране и при оформяне на документи. Запетая и косвен въпрос Към тема „Вътрешноизреченска пунктуация“ Когато косвен (непряк) въпрос стои след главно изречение, запетая не се поставя: Искам да знам дали ще дойдеш. При из- брояване пред втория и всеки следващ ко свен въпро с запетая ще
Йорданка Захариева 140 се постави: Искам да знам кога ще дойдеш, кога ще си тръгнеш, с каква цел идваш. Ако стоят пред главното изречение, косвените въпро с и се отделят със запетая: Дали ще дойдеш, искам да знам. Кога ще дойдеш, искам да знам. Ако пред косвения въпро с има съществително име или местоимението това, ко ит о са ком п о - ненти от главното изречение, между тях и косвения въпрос се поставя запетая: Зададох си въпроса, какво да правя по- нататък. Познах в това, как да се напише писмото. Запетая и фразеологизиран израз Към тема „Вътрешноизреченска пунктуация“ Има немалко фразеологизирани изрази с к-съюзни връзки. В такива случаи запетая не се поставя, тъй като фразеологизира- ният израз означава една представа и обиковено може да се за- мени от една дума. Често са във функция на подчинени допъл- нителни изречения: Стана тя каквато стана (‘стана тя една’); Посочи която искаш книга (‘по сочи всяка/някаква книга’); Из- казването не беше кой знае колко интересно (‘изказването беше скучно’). Запетая при безсъюзни изречения Към тема „Вътрешноизреченска пунктуация“ Аналогично на „долепването“ на думи в съответни синтактич- ни позиции, се долепват и цели изречения. Свързването (долепва- нето, изреждането) на повече от едно просто изречение се извърш- ва в писмен текст чрез запетая и/или чрез точка и запетая. Венци се събуди, стана , изми се и закуси. Венци се събуди; стана; изми се и закуси. Венци се събуди. Стана. Изми се и закуси. Децата ритаха топка, жените раз- говаряха оживено, мъжете се раз- хождаха по алеите на парка. Децата ритаха топка; жените разговаряха оживено; мъжете се разхождаха по алеите на парка.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 141 Децата ритаха топка. Жените раз- говаряха оживено. Мъжете се раз- хождаха по алеите на парка. Изборът на запетая/точка и различието между тях се свежда до нарастване на отделителната сила в посочената по-горе пос- ледователност. Безсъюзно свързани прости изречения могат да се включат в сложно изречение. Запетая при да-изречения Към тема „Вътрешноизреченска пунктуация“ Пред да-изречение запетая не се поставя: Важното е да приемат проекта. Но ако то се трансформира в че-изречение, за- петая се поставя: Важното е, че приеха проекта. Възможно е да- изречение да пояснява съществително име. Обикновено пред та- ко ва съществително стои показателно местоимение (този, тази и пр.) . То г а в а се поставят запетаи. За ориентир в подобни случаи се прави проверка на смисъла с думата тоест, напр. Тази идея, да се намали данъкът, е разумна. > Та зи идея, тоест намаляването на данъка, е разумна. Възможно е да-изречение да носи смисъл за отстъпка (ако, дори да). То г а в а се поставят запетаи: Да би мирно седяло, не би чудо видяло. При изреждане на да-изречения се пос- тавя запетая: Можех да стана, да се обадя, да дойда. При после- дователна подчиненост на да-изречения запетая не се поставя: Можех да ти кажа да се обадиш по телефона. Запетая при обръщение Към тема „Вътрешноизреченска пунктуация“ В изречение, в ко ето има обръщение, запетаите се поставят според позицията на обръщението: • ако обръщението е в началото, след него се поставя за- петая; • ако обръщението е в средата на изречението, то се об-
Йорданка Захариева 142 гражда от запетаи; • ако обръщението е в края, запетая се по ставя преди не- го. В писма, молби, заявления, искове, заявки, поздравителни адреси и пр. обръщението е в начална позиция, и след него се поставя запетая (последвана от нов ред и главна буква): Уважаеми гости, искам да поздравя... Скъпи приятели, Искам да поздравя ... Ко гат о е разположено вътре в изречение, обръщението се обгражда със запетаи, тъй като се интерпретира като вметната част: Какви мерки, господин министре, възнамерявате да пред- приемете? Ако обръщението е в края на изречението, запетая се пос- тавя пред него – Какви мерки възнамерявате да предприемете, господин министре? Запетая при сложни съюзни изречения Към тема „Вътрешноизреченска пунктуация“ В сложните съюзни изречения подчинените изречения могат да бъдат в началото, в средата или в края. Най-често съюзните им връзки са: че, като, щом като, след като, тъй като, докато, от- как, щом, докле, дорде, като да, сякаш, ка то че (ли), без да, освен да, за да, преди да, защото, понеже, задето, дето, та да, макар (и) да, и да, да не би да, дано, ако, ако и да, ли, макар че, въпреки че, освен дето, вместо да, освен ка то, наместо да, даже (и), дори да, стига само да, само че, камо ли да и др. Запетая се поставя според позицията на подчиненото изречение, ко ято е сходна с по- зициите при обръщение: Вярно е, че пристигам навреме, щом ис- кам. Пристигнах, без да свърша работа. Пристигнах, след ка то свърших работа. Пристигам, освен ако не искаш. Пристигам, защото искаш. Важно е да се следи смисълът на изреченията.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 143 CНай-често срещани колебания. • Съюзната връзка може да е повече от една дума: при условие че, при положение че, по причина че. В такива случаи запетая се по ставя пред първата съставка. Про- верката се извършва чрез замяна със съюз ако, защо- то: Пристигам, при положение че (=ако) ме поканиш. • Съюзът че при въве жд ане на подчинено определител- но изречение може да се свърже с друга дума: в знак, че; под предлог, че; условието, че; в случай, че. То г а в а се поставя запетая пред връзката че, за да се покаже границата между изреченията: В този случай, че не дойда, действай по плана. Но: В случай че (=ако) не дойда, действай. • Наречията тъй, така влизат в съставен съюз тъй че, така че, тъй както, така както. Но могат да бъдат и дума от гла вн от о изречение: Пристигам, така че (=следователно) се стягай за парти. Става така, че ще пристигна рано. Звукови закони Към тема „Най-често срещани колебания от фонетичен характер в правописа и правоговора“ В потока на речта думите или части от тях се променят под влияние на фонетичното обкръжение и артикулацията. Някои от тези промени се отразяват в правописа, други – не. Закономер- ните причини за такива промени се наричат звукови закони, каквото е например вмъкването и изпадането на гласна [ъ] в кра- есловие: добър – добри, косъм – ко см и . Звуковите закони са два вида – съвременни и исторически. Едни от тях се дължат на действащи и сега звукови закони: редувания по звучност:беззвучно ст, мекост:твърдост, преходи на я>e и на е>я, изпадане на звукове от думите в определени пози- ции и пр.
Йорданка Захариева 144 Други промени се дължат на действали в миналото звукови закони. Историческите са тези, ко и то вече са престанали да действат в съвремието. Има причини, поради ко ит о прилагател- ното от думата влага е влажен, множественото число на юнак е юнаци, обръщението към бог е боже, към княз то е княже и т.н. Звучни и беззвучни съгласни в българския език Към тема „Най-често срещани колебания от фонетичен характер в правописа и правоговора“ В българската фонетична система се различават звучни от беззвучни съгласни: б – п; в – ф; з – с. То в а различаване може да създаде правописен проблем. Често в потока на речта звучни- те и беззвучните се уподобяват (изравняват, асимилират). Про- верка се прави, ко г ато се търси форма на думата, където звукова- та промяна не действа, напр. мраз – мразовит, сватба – свато - ве, бог – богове, марш – маршове, марж – маржът. Правописни грешки се наблюдават при представките с-, из-, раз- в думи като изток, разписка, сграда. Понякога може да се чуе уподобяване по шушкавост/съскаво ст с > ш или ш < с, например: мостче [мошче]. В потока на речта редуването звучни/беззвучни съг- ласни е автоматично и в малко изключения то не се отразява в българския правопис, тъй като водещ е морфологичният прин- цип. Позициите, в ко и то се проявява това редуване, са две – в краесловие и в средисловие. В края или в средата на дума звучна съгласна се редува със съответната й беззвучна: град – градът, бележа – бележка.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 145 Изпадане на е от думи и форми на думи Редуване на е ∼ ∅ Към тема „Най-често срещани колебания от фонетичен характер в правописа и правоговора“ Изпадането на е от думи и форми на думи, известно и като редуване на е с нула (е ∼ ∅), се реализира при съществителни, ко ит о завършват на -ел , -ен, ец: факел, бъкел, овен, песен, борец, творец, писец, ко г ат о от тях се образуват форми за множествено число: факли, бък ли, овни, песни, творци, писци. При думи с наставка -ец се получава и второ редуване на е ∼ й: боец – бой- ци, броец – бройци, деец – дейци, европеец – европейци. Гласна е изпада при форми за женски и среден род ед.ч . и при формите за мн.ч . на прилагателни имена от м.р ., ко и то завършват с наставка -н ен: каменен – каменна, каменно, каменни. (Ко г ат о от същите прилагателни се образуват съществителни, обикновено се доба- вя наставката -ник: конен – конник. Тези случаи могат да се раз- гл еж д ат и като струпване на двойни съгласни в думата.) Изпадане на й-кратко Редуване на й ∼ ∅ Към тема „Най-често срещани колебания от фонетичен характер в правописа и правоговора“ Изпадането на й-кратко от думи е познато и като редуване на й ∼ ∅. Това е свързано с правописа на й-кратко в думи и фор- ми в следните позиции. В единствено число на думи й-кратко се пише: • в края на думи като край, покой, мой, твой, чий; отпа- да във формите за множествено число: краища, покои, мои, твои , чии. • в края на думи от м.р . ед.ч ., окончаващи на -ий: херба- рий, гений; отпада във формите за множествено число: хербарии, гении. • в края на имената на химичните елементи и минерали – калций, калий, радий, които имат форми само за единст-
Йорданка Захариева 146 вено число; • в края на имена на светци, духовни лица: Паисий, Ев- тимий, Софроний, Захарий; • в края на повелителни форми: пей, играй, мечтай, и се запазва във формата за 2 л. мн.ч .: пейте, играйте, мечтайте. • в средата на думи като войвода, след гласна и между гласни – пейоратив, Пейо, пуйка, грейка, лайка; но има и дублети: воин и войн, таинствен и тайнствен. • в началото на дума, често при собствени имена – Йор- дан Йовков, йезуит, йерархия, йероглиф; изключения има в текстове с религиозна тематика: Иуда, Иудея, Иаков, Иезакия, Иеремия, Иерусалим, Иосиф, Иов. • Й-кратко в основната форма на думата преминава в я при членуване: бой – боят , боя; герой – героят, героя; край – краят, края; мой – моят; твой – твоят, но не- ин – нейният, нейния, нейното, нейните (деца). • При редки случаи на звателни форми на имена, ко ит о завършват на й-кратко – Велизарий, Софроний, отец Николай, й-краткото преминава в е: Велизарие, Софро- ние, отче Николае. Причините на правописните кол еб ани я тук са свързани с не- усвояване на правописните правила, но има и обективен фактор – не във всички български говори присъства й-кратко, ко е то е свързано с неразпознаването му от някои носители на езика. Изпадане на с от наставка - ски Към тема „Най-често срещани колебания от фонетичен характер в правописа и правоговора“ Изпадане на с от наставката -ски е правописно регламенти- рано и допустимо, ко г ат о думата, от коя то се образуват прилага- телните, завършва на следните съгласни: • -СТ : реформист – реформистки; • -С: Бургас – бургаски; • -З: Хаинбоаз – хаинбоазки;
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 147 • -Ж: Париж – парижки; • -Ч: Петрич – петрички, Гринуич – гринуички; • -Ш: Горни Тръмбеш – горнотръмбешки; • -Щ: Букурещ – букурещки; • -Г, но ко г ат о се прибавя -ски, протича редуване с Ж: Волга – волжки; • -К, но ко гат о се прибавя -ски, протича редуване с Ш: войник – войнишки; • -Х, но ко гат о се прибавя -ски, протича редуване с Ш: сиромах – сиромашки; • -СК+ СКИ: баск – баски (като прил. баски сепаратис- ти). Изпадане на Ъ Редуване на ъ ∼ ∅ Към тема „Най-често срещани колебания от фонетичен характер в правописа и правоговора“ Изпадането на ер голя м в думи и форми на думи, изве стно и като редуване на ъ ∼ ∅, се среща, ког ато се образуват форми на думи за множествено число и звателни форми в случаи като: • съществителни на -ър, -ъл, -ъм, -ън: вихър, вихри; спа- зъм, спазми. • арбитър, бакалавър, ансамбъл, бинокъл, ко г ато се об- разуват форми за множествено число и звателни фор- ми (ако е възможно) без ер голям: арбитър – арбитри, арбитре; министър – министри, министре. • при съществителните на -изъм: архаизъм, организъм, при членуване в ед.ч . ерът отпада: архаизмът, архаиз- ма; организмът; в бройните форми, ако са възможни, ерът се запазва: два архаизъма, два организъма; пове- чето такива съществителни нямат или трудно образу- ват форми за мн.ч .: реализъм – ? реализми, субективи- зъм – ? субективизми, аскетизъм – ? аскетизми; но ар- хаизми, организми; • в множествено число на съществителните нокът –
Йорданка Захариева 148 нокти, лакът – лакти ерът отпада. • ерът отпада при четири съществителни на -ък: залък – залци, момък – момци (момко), порядък – порядки (и порядъци), потомък – потомци. • ерът отпада в звателни форми на лични имена на -ър, - ъл: Петър – Петре, Димитър – Димитре, Павел – Павле, Александър – Александре, Софокъл – Софокле. При прилагателни имена, ко ит о са образувани от таки- ва лични имена, ерът също отпада: Дамокъл – дамок- лев меч, Александровска болница, Димитровска задуш- ница. Източни български говори Към тема „Български диалекти“ Източните говори се разделят на североизточни и югоизточ- ни (рупски) говори. Североизточните включват две големи групи – мизийски и балкански говори. Мизийските говори обхващат територията на Шуменско, Преславско, Новопазарско, Прова- дийско, Разградско, Беленско, Русенско, частично и Великотър- новско. Балканските говори заемат териториите на Стара плани- на и Средна гора на изток от ятовата граница. Югоизточните го - вори се разделят на три подгрупи – източнорупски, родопски и западнорупски – и обхващат териториите на Траки я, Родопите, долното течение на р. Струма до Солун. Илокуция (цел на изказване) Към тема „Говорещ и изказване“ Терми н от областта на езиковата прагматика в рамките на теорията на речевите актове и типовете изказване като реализа- ции на комуникативното намерение на говорещия: съобщение, твърдение, заповед, молба, предупреждение и др. Намерението (интенцията) на говорещия е в областта на менталното. Интен- ционалното състояние е представено от признаци, ко и то харак- теризират вътрешния свят на говорещия (субекта). Етимологич- но илокуцията (илокутивната сила, illocutionary force) се опреде-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 149 ля като in+locution (locution is a meaningful language expression), тоест говорещият извършва действие, като използва езикови средства. Тя предполага успешен избор на езикови и речеви средства според съответната речева ситуация, за да се изгради хармоничен дискурс. То в а е една от съставките на речевия акт, речевото (въз)действие, наред с локуцията (говоренето само по себе си, действията, ко и то говорещият произвежда, за да изкаже мисълта си) и перлокуцията (perlocution) – въздействието, ко е- то говорещият оказва в процеса на говорене като желание, убеж- дение, мнение; действието, с ко ет о говорещият се опитва да осъществи въздействие върху събеседника си (ласкаене, уд и в л е - ние, уговаряне). Терминът разширява значението и се разбира като сила/степен на въздействие на информационния носител. Имена на празници Към тема „Правопис на имена на празници“ Празникът се интерпретира като ком п ак т ен израз на култу- рата от цивилизационен тип и на културата от народностен (вът- ре-държавен, вътре -етнически) тип. Празникът от народностен тип представлява част, макар и специфична, от културата от ци- вилизационен тип. Лингвистичното направление ономастика проучва имената на празниците. То отчита две извънезикови особености: зависимостта от човешката представа в идейната сфера и прикрепянето към някаква календарна дата, ко ит о поз- воляват да се предложи класификация на имената на празниците (еортоними, от гр. εορτη ‘празник’) като вид собствени имена (а не като собствени имена изобщо). Имената на празниците се включват в една условна и голяма група, наречена идеоними (от грц. ιδεα) – тое ст имена, чиито денотати са в умствената сфера на човешката дейно ст. Те кореспондират и с друга група имена, наречени хрононими (от грц. χρονος), поради определено стта си откъм календарно време. Имената на празниците (паметните да- ти, тържествата и прочее прояви в смисъла на празник) се схва- щат като специфичен вид собствени имена. В подгрупа се обо- собяват традиционно имената на светците – агионими (от грц. αγιος), ко ито – от своя страна – могат да станат имена на площа-
Йорданка Захариева 150 ди, градове, местно сти и пр. Единна и прецизирана категоризи- раща система все още се търси. Еортонимът е резултат от пре-осмислянето на събитие, разбирано в широк смисъл – историческо, религиозно, битово. Върху това събитие, прието с относителен ко нс ен су с за значимо исторически, за значимо религиозно, за значимо битово, се натрупва „съдържание“, близко или кореспондиращо с него. Та- ка първата стъпка при именуването на празник се свързва с ос- мислянето на дадено събитие като значимо. В някакъв момент това осмислено събитие започва да се употребява условно, ко ето в писмената система се означава с начална гл ав на буква : тя сиг- нализира, че става въпро с тъкмо за име на празник, а не за обик- новено словосъчетание, например творчески ден и Творческ и ден (празник на Адвентната църква). Следователно може да се разграничи втора стъпка на осмисляне като име на празник, то- ест пре-осмисляне. Повече за имената на празниците на общ- ностите в България у Захариева (2000), а за правописния им рег- ламент вж. приложението в Правописния речник (2002). Индекс Към тема „Пунктуация“ То з и знак може да се по стави в долната или горната част след дума: Иван1 и Иван2; Иван 1 и Иван 2 . Долният индекс разли- чава два различни обекта, чийто графичен облик е еднакъв. По- често се използва горен индекс, ко йт о се поставя след дума, из- раз или в края на изречение пред знаците точка, запетая, точка и запетая, двоеточие, тире. То й ориентира, че към индексираната част има бележка под черта или в края на текста, че е направен коментар или е цитирана литература. Когато индексът се пише след съкратена дума, той е след знака точка: ... и др. 4 ,...ит.н. 3 . Поставя се пред или след скоби в зависимост от това, към коя част на текста се отнася.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 151 Индекси за владеене на език Към тема „Европейска политика и българският език“ В Европейския съюз още през 70-те години на ХХ век е приет общ стандарт за владеене на език (Ek 1975), ко й то оттога- ва се развива и усъвършенства. В него се включват два индекса, ко ит о определят владеенето на друг език. Първият е наречен ин- декс на езиковите функции за прагово равнище: това са дей- ствия, ко и то се изразяват чрез езика и са свързани с познавател- ни и социални дейности. Такива речеви действия са съобщава- нето и искането на фактическа информация, изразяването и раз- бирането на интелектуални, емоционални, морални атитюди, вършенето на нещо, социализирането. Вторият е индекс на об- щите понятия като съществуване, про странство, време, ментал- ност, дейксис и пр. Исторически звукови закони Към тема „Най-често срещани колебания от фонетичен характер в правописа и правоговора“ В съвременния книжовен български език се отчитат оста- тъчни действия от исторически звукови закони, свързани с про- мяна на съгласните г, к, х в посока на ж, ч, ш или в посока на ц, з, с. Промяната (редуването) на [к, г, х] в [ч, ж, ш], известна като първа палатализация, се извършва пред гл ас ни [е, и] в края на корен или основа на думата при: • звателни форми на -е в имена от м. р .: бог – боже; дру- гар – друже; херцог – херцоже; патриарх – патриар- ше; пастух – пастуше. • глаголи от І спрежение влека, мога, облека, пека, река, сека, тека, тъка и производните от тях, ко г ато се при- бавя наставка, съдържаща гласните е/и. То в а са всички форми на сег. време без тези за 1 л. ед.ч. и 3 л. мн.ч.: тъка, тъкат – тъчеш, тъче, тъчем, тъчете. Прехо- дът се осъществява и във формите на мин. несв. време:
Йорданка Захариева 152 тека – течах, във 2 и 3 л. ед.ч. на мин. св.вр. с оконча- ние -е: пекох – пече, но пекохме; при сегашните дея- телни, при миналото несвършено, при миналото стра- дателно причастие и при деепричастията: пека – пе- чащ/печещ, печал/печел, печейки, печен; при формите на повелително наклонение: пека – печи, печете. Промяна на [к, г, х] в [ц, з, с], известна като втора палата- лизация, протича при думи, които завършват на к, г, х, когато се образуват формите им за множествено число с окончание -и: юнак – юнаци, полог – полози, кожух – кожуси, внук – внуци, любовник – любовници, анцуг – анцузи. Действието на тази про- мяна в съвремието е непо следователно. Не протича промяна, ако думата завършва на: • [ск]: випуск – випуски, обелиск, обиск; • [нг]: дансинг – дансинги, лозунг, пудинги, фитинг, лифтинг, къмпинг; • при едносрични съществителни за народности: гег – геги, фриг – фриги, но при многосрични със същото значение е налице дублетност: варяг – варязи/варяги, печенег – печенези/ печенеги. Непо следователно стта на действието на разглежданата зву- ко ва промяна предполага някои думи и форми да се научат наи- зуст или задължително да се прави справка с правописен реч- ник. • франк – франки; • [рк] очерк, почерк – очерци, почерци, обаче: фойерверк – фойерверки; • [лк] вълк – вълци. • грък, гърци, но: трак – траки, дак – даки, франк – франки. Ко гат о такива имена завършват на -як или -ак, редуването е последователно: казак – казаци, словак – словаци, поляк – поляци. • враг – врази, залог – залози, подлог – подлози, булдог – булдози. • [рг]: възторг – възторзи, хирург – хирурзи, но: Кобург – Кобурги , Хабсбург – Хабсбурги. • Редуване [х – с]: алманах – алманаси, евнух, кож ух ,
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 153 метох, монах, сиромах, стомах, търбух; при групата [рх]: монарх – монарси, екзарх – екзарси, патриарх – патриарси, йерарх – йерарси. Не се среща в мн.ч . на думите орех, успех, щрих, тезгях, жених, триптих, за- сух, октоих; също и на думите, означаващи национал- ности: чех – чехи, сих, лех, казах. Но: влах, куцовлах > власи, куцовласи. • Запазва се в стари падежни форми (за дателен и мес- тен падеж): майка – майце си, бог – обозе, помози бог (стара повелит. форма). Част от исторически редувания се проявяват в корените на думите. Чести са примери с тях в училище, ко г ат о се изучава морфологичният строеж на думата и трябва да определи коренът й. Например при редуване [е] – [о]: тека – ток, изток, приток, поток, оток – точа; редуване [и] – [о]: вия – вой, повой. Полу- чават се редици от редувания: [ъ] – [е] – [а]: въртя – вретено – врат, врата, обрат, поврат; ∅ – [е – а – и –о]: почна – начена – начало – почин – закон. Под влияние на йота се извършва промяна с, з в ш, ж, на т,двщ,ж. Исторически меки съгласни Към тема „Най-често срещани колебания от фонетичен характер в правописа и правоговора“ Групата от шушкави съгласни – ш, ж, ч, дж е особена, при нея няма противопоставяне по твърдост и мекост; всъщно ст това са ис- торически меки съгласни – шапка, жаба. В български думи след тях не се пише я, ю, ь. Преди няколко години обаче се получи раз- колебаване при чужди имена – Жюл и Жул, Шусел и Шюсел. Кавички Към тема „Пунктуация“ Кавичките имат няколко варианта: [“ ”], [« »], [„”], [„“]. Българските традиционни кавички са [„“], но в практиката е на- лице голямо разнообразие. Кавичките сигнализират, че дадено
Йорданка Захариева 154 именуване е условно (тук се включват и варианти като отноше- ние на пишещия, като прено сна употреба). Втората функция на кавичките е да разграничава различни говорещи, или пишещ от говорещ, или пишещи в текста, ко е то включва случаите на ци- тиране, на пряка реч и пр. Колебанията при употребата на кавички при условно именува- не са мотивирани от разнородността на случаите и от изключенията, ко и то се допускат. Кавички могат да се очакват при именуване на различни учреждения, фирми, заводи, улици и пр.: община „Красно село“, район „Триадица“, „Топлофикация – София“, ТЕЦ „Земляне“, кино „Одеон“ . Някои случаи при административното членение като община „Слатина“, район „Триадица“ се смесват с община Преслав. Отделно се поставя и главна буква, когато названието не е в иници- ална позиция. Кавички могат да се очакват при търговски марки, сортове, породи, храни. Ако условните имена са шрифтово отде- лени, кавички не се поставят: тапети „Леко“, очила „Рейнбоу“, часовник „Ролекс“ vs тапети Леко, очила Рейнбоу, часовник Ролекс. Такива имена могат да бъдат изписани и на латиница: тогава кавички не се поставят: очила Rainbow. Когато са извест- ни, тези имена се пишат без кавички – Заредих узито (вид пис- толет) и зачаках. Ако имената са абревиатури, кавички не се поставят – ТУ 154, ИЛ–18. Кавички се поставят при научни степени и звания в изрази като научно звание „доцент“, научна степен „доктор“. Условните имена на ко н курс и, фестивали, награди се поставят в кавички: орден „Мадарски конник І сте- пен“, награда „Еми“, ко нк ур с „Златният Орфей“, фестивал „Мартенски музикални дни“. Имената на вестници, списания, книги, поредици и пр., кои то също са условни, се поставят в ка- вички: сп. „Тема“, в. „Тр уд“. Кавички (или чрез смяна на шриф- та) се поставят, когато се въвежда непознато име, когато се уточ- нява значението на име, видовете му разбирания: Терм инът „со - циолингвистика“ се разбира по няколко начина. Но и тук упот- ребата на кавичките е разколебана. Преди да се въвед е цитат, обикновено се използват изрази, ко ит о съдържат твърди, пише, защитава позиция, заема възгл ед, смята, интерпретира по сл едния начин, след ко ит о се поставят кавички, ако се цитира. Кавички се поставят при пряка реч, коя- то се пише на същия ред.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 155 Кавичките се използват като знак, че поставената вътре в тях дума не е точната, като най-често се подразбира нейн анто- ним: И той е един „снажен“, един „умен“ и „красив“; в случаи на предаване на детска реч: Маме, „ишкам хепче“; при употре- би, сигнализираща метафорика, срв. Пирински „измете“ парла- мента. При съчетаване на кавички с точка, въпро сителна, уд и в и - телна (или двата знака заедно) и многоточие се получават ком - бинации на знаците. Те са описани в Правописния речник (2002). Без кавички се пишат имената на континенти, държави, об- ласти, острови, градове, реки, планини, планински върхове, пристанища, звезди, планети, съюзи (военни, политически, ико- номически), празници, епохи, а също и имената на културни и исторически забележителности: Европа, България, Пловдив, р. Велека, Рила, вр. Мургаш, порт (пристанище) Варна, аерогара Варна, остров Самос, Марс, Земя, Луна, Халеева комета, Ат- ланта, Европейски съюз, Общ пазар, Маастрихтски договор, Бабинден, Ден на благодарността, Възраждане, Айфелова кула, Александрийска библиотека. Ако в състава им е включено соб- ствено име, то се пише с главна буква: Конституция на Репуб- лика България, Санстефанска България. CНе се употребяват кавички: • При географски и топографски обекти – град София, връх Ботев, река Марица, курорт Албена; при въз- можно двусмислие все пак кавички се поставят – В „Албена“ с Албена, но контекстът ограничава подобни случаи, ? Вчера стигнах до Ботев. Подобни случаи са източник на езикови игри – Надежда за Надежда. • При теми, заглавия на бе седи, лекции, речи, дисерта- ции, конкурси, филми и пр., когато са шрифтово отг- раничени в афиши, кавички не се по ставят. • При цитиране на произведение под черта, в списък от литература. Ако са вът ре в основния текст, тези загла-
Йорданка Захариева 156 вия се поставят в кавички. • Мото не се огражда в кавички. • В буквен и съкращения – Сибанк, Булгаргеомин. Кавички в случаи на графично оформяне могат да се срещ- нат в таблици, схеми при изброяване и тогава посочват повтаря- ща се (идентична с предходната) част. Каравелова школа Към тема „Българският език от средата на ХІХ век до Освобождението“ Каравеловата книжовноезикова школа се оформя през 70-те години в емигрантските среди. Моделът е приложен във в. „Свобода“ (1869). За основа е взет копривщенският говор, ка- то: • след ж, ч, ш се пише а, у: чудо, чаша, шапка; • р, л > ръ, лъ : кр©въвъ, гр©ците, но невинаги – д©рвета, п©рво; • ятовата гласна се изговаря двояко като я/е според по- зицията си; • съществителните от м.р . в мн.ч . и еловите причастия имат окончание -е: другаре, българе, говориле, казал е, но невинаги – читатели; • съществителните от м.р . ед.ч . се членуват само с пълен член -ът, прилагателните -ят; • съществителните от м. и ж.р . и прилагателните в мн.ч . приемат член -те: езиците, чуждите. Кирилица Старобългарски азбуки Кирилицата се употребява едновременно с глаголицата през Х и ХІ в., но постепенно започва да преобладава и от началото на ХІІ в. е основното графично средство. Важни кирилски па- метници са Енинският апостол (ХІ в.), Слепченският апостол (ХІІІ в.). Кирилицата се разпространява в Русия и Сърбия, къде- то през ХІ–ХІІ в. се създават условия за възникването на старо-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 157 руската и старосръбска кирилска книжнина. Кирилицата е пис- мото на православното християнство. Състои се от 24 бу кви от византийското писмо и от 12 букви, с които се отбелязват спе- цифични български звукове – б, ж, щ, ц, ч, ш, ъ, ь, h, ­, ©, ю. Важна особеност са йотуваните гласни: >, \, ~, Ş. Всяка буква има числена стойност. Липсват сигурни данни дали кирилицата е била създадена преди Константин Кирил – Философ, ко ет о повдига въпро са дали и тя не е дело на братята Кирил и Мето- дий, или на техни ученици, или пък е написана по образец на глаголицат а. Едно е ясно. През 893-894 г. официалното писмо е било глаголицата. От края на ХІV век до 1859 г., тоест за около 5 века, кирили- цата функционира като богослужебно и канцеларско писмо във Влашко и Молдова на славянската и румънската книжнина. През ХV и ХVІ век кирилските печатни бук ви са по подобие на ръко- писните в тържествените богослужебни книги. През ХVІІІ век по време на управлението на Петър Първи е отлята руската гражданска азбука, ко я то стъпва на практиката на тогавашното руско канцеларско писмо. С тази гражданска азбука е набирана първоначално официалната и светската литература, а малко по- късно и богослужебната литература в Русия, Сърбия и България. След Октомврийската революция в Русия от 1917 г. се създават азбуки на неславянски народности в СССР и в Монголия, ко ит о нямат писменост на свой език. През 1995 г. с кирилица си слу- жат около 53 езика: абазински, аварски, балкарски, башкирски, евенкски, карачаевски и др. Днес броят е значително по-малък, ко ет о е обяснимо и свързано с процесите на идентично стта след разпадането на СССР. Към момента кирилица се използва от около 220 млн. души в 10 държави. Книжовен език Към тема „Форми на съществуване на езика“ Разбирането за книжовен език като системна концепция е предложено от представителите на Пражкия лингвистичен кръ- жок. То е популяризирано като тезиси през 1929 г. на Първия конгрес на славистите в Прага. Тезисите могат да се прочетат в
Йорданка Захариева 158 книгата на М. Виденов „Българската езикова политика (в свет- лината на теорията на книжовните езици)“. Принципно теоретичните модели разглеждат няколко въз- можно сти. Националните езици възникват или въз основа на един относително хомогене н диалект, или въз основа на концен- трация на диалекти, или въз основа на смяна на диалекти и па- ралелната им концентрация. В Англия например лондонският говор се приема като базов, тое ст при този модел се разчита на съществуващ център или еталон. То з и модел е моноцентричен. Най-често еталоните са няколко: тогава се реализира полицен- тричен модел. В САЩ като еталони действат говорите в градове- те от източното крайбрежие. И пак в САЩ се отделя ацентричен модел, при ко й то книжовната норма се формира върху койнето на среднозападните американски говори. Сериозно влияние вър- ху еталона, наречен книжовен език, оказват и институциите, каквато е ролята на академиите особено в Европа като Академия дела Круска във Флоренция (1582), Френската академия в Париж (1632), Испанската кралска академия в Мадрид (1713). Същест- вена в някои страни се оказва ролята на отделните лично сти върху формирането на книжовния език: С. Джонсън (Англия), Н. Уе б с т ъ р (САЩ), Й. Добровски (Чехия), К. Дуден (Германия), П. Фабра (Каталуня). Според конкретните исторически ситуации влияние оказват и представителите на различни съсловия като духовенството, рицарството, народните певци (шпилманите) върху немския език от ХІІ–ХІІІ век. Като социално-историческа категория книжовният език въз- никва, ко г ато се създават условия за ускорено социалнополити- ческо, икономическо и духовно развитие на народността в кла- совите общества. Формирането му е от значение за пораждането, утвърждаването и развитието на народно сти и национални етно- социални обединения. Чрез него се осъществява езиковата, кул- турната, националната идентичност на социума. Стремежът да се изпълни формулата „един език – една нация“ често предиз- виква субективни ориентации, например мотивът за защита от чужди езикови влияния, ко и то противоречат на реалните исто- рически създадени езикови ситуации. То в а се потвърждава от примерите, ко г ат о тази формула е „нарушена“: в Швейцария съществуват шест варианта на ретроромански, но един социум.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 159 За многонационалните държави е характерна формулата „много идиоми/езици – един социум“, напр. в Испания – испански, ка- талунски, галийски, баски; в Швейцария – немски, френски, ретроромански, италиански и т.н. Възможно е сред множеството езици да бъде избран един или няколко езика със статута на официален, както е например във Финландия. Ту к вече става въпро с за езикова политика. В различните държави книжовният език се назовава по различен начин: литературный язык, standart variaty, literary standard (language), народностен, национален, държавен, офи- циален, стандартен. Подбира се най-неутралният за съответна- та страна езиков израз. В терминологичен аспект определянето на обема на понятието обаче е проблемно. Най-общо, едната на- сока при определянето му се развива, ко гат о се извеждат онези различителни признаци вът ре в самия книжовен език, ко ит о го отличават от останалите езикови варианти и образувания, тоест ко гат о се избират собствените функционални характеристики на книжовния език. Втората насока при определяне на обема на по- нятието се развива, ко г ат о акцентът се пренесе върху реализато- рите на езика – неговите носители и социалния колектив, като се търсят признаците му сред тях. Специфичната форма на същест- вуван е на езика, именувана книжовен език, се отличава със следните универсални признаци: • обработеност; • нормираност, проявяваща се в различни форми надди- алектност; • задължителност за всички, ко ит о го владеят; • стилистична диференцираност; • полифункционалност, ко ето означава, че книжовният език е предназначен да обслужва основни сфери на общуване като култура, наука, изкуство, производство; • наличие на устна и писмена разновидност; • висок социален престиж, ко йт о се опира и е свързан с престижа на неговите носители, а те обикновено са представители на образованите слоеве на населението. Историята на формиране на всеки книжовен език (наци- онален език) е уникална. То в а се отнася и за българския език.
Йорданка Захариева 160 Националният език се свързва с възникването на нацията: за българския език процесът на формиране започва около втората половина на ХVІІІ век в условията на липсваща държавност и на липсващ единен политически и културен център. Историците на книжовния език се обединяват около становището, според ко ето нормите на новобългарския книжовен език се установяват не чрез т.нар. проектна кодификация, а по пътя на посте- пенните унификационни процеси в хода на книжовното из- граждане, без ярката намеса на една определена личност, като процесът на развитие и стабилизиране е изключително сло- жен и поставя пред изследователите редица проблеми (Стан- ко в 1985). Правописният и правоговорният регламент в българ- ския книжовен език е резултат от специфична езикова ситуация през ХІХ и ХХ век. Ту к се реализира моделът, ко й то е полицен- тричен, ако се мисли влиянието на говорите от отделните градо- ве през Възраждането и след Освобождението, или този, ко й то е атопичен, ако се мислят чертите, заети от различните българск и говори, ко ит о влизат като представителни за книжовния език. Много често под книжовен език неспециалистът разбира езика на художе ств ената литература, вероятно защото го свързва с усещането, че е „обработен“ по-особено. Донякъде причината за подобно разбиране се дължи на традиционното обвързване между език и литература в българското училище. Обяснението е обаче значително по-дълбоко. Корените на тази връзка между език и литература се откриват през Българското възраждане, ко - гато тъкмо благодарение на книгите и на българската художе ст- вена литература започва да се оформя общият народностен и малко по-късно – национален българс ки език, и едва през 1899 г. да се регламентира книжовният български език. Обективно пог- леднато езикът на художе ствената литература е само част, при това – доста специфична част, от книжовния език. Друга част от книжовния език представя езика на българската култура, езика на българската наука, езика, на ко й то пишат и говорят образова- ните хора, езика на българите, който те задължително използват при определени сфери на общуване. Оформят се различни ре- гистри или стилове на общуване в различните сфери, в ко и то книжовният език се отличава със стилови специфики. Най-общо такива са сферите на художествените произведения, на научните
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 161 произведения, на медийното общуване във всичките му вариа- ции, на изкуството, а днес – и на официалното виртуално пространство. Те зи сфери са приети от българското общество като представителни, но – както се вижда – конкретните прояви на книжовния език са в доста широки граници. Причината е в неговата специфична функция и претенция да обслужва всички сфери на общуването – публично, официално, неофициално. Именно по сочената претенция о сигурява разбирането между хо- рата от различни сфери и в различни комуникативни ситуации. Поради това се отделя и особено внимание на книжовния бъл- гарски език. Книжовният език е относително динамична структура. Ако се разглежда като историческо явление, при него ще се отбеле- жат промени, ко и то са протекли в някакъв период. Ретроспек- тивният езиковедски поглед отбелязва, анализира и интерпрети- ра причините, пътищата, фактите на промяна от гл ед и щ е на ис- торията. Футуристичният поглед навлиза в териториите на линг- вистичното прогнозиране. Понякога обаче представата за книжовния език и за българ- ския език като цяло се свързва с езикови нагласи като „свещеност“ и „неприкосновеност“. В съвремието подобно разбиране се опит- ва да изолира български я език от естествените му взаимодействия с други езици, да спре естествения му развой. Но не бива да се подминава фактът, че всички съвременни „малки“ езици, озовали се в глобализирана среда, се подценяват и не случайно в Евро- пейския съюз се обръща внимание на „малките“ езици. Изолира- щите нагласи се свързват с апели за изрази за чистота, недопуска- не на чужди езикови влияния, за „замърсяване“ и „загрозяване“. Обикновено ролята, функциите, задачите на езиковата култура се свеждат до разбирането й като страж пред портите на българския език. Корените на подобно виждане се откриват в специфичната обществено-историческа ситуация, в която е съществувал българ- ският език, но наред с това е факт, при това в строго лингвистичен аспект, че през ХХ век и в началото на ХХІ век се отчита навли- зане и употреба на не-българска лексика. Лексиката е най- динамичният пласт в езика и не случайно през различните перио- ди на съвременния български книжовен език се проявяват форми на пуризъм – понякога основателно, понякога емоционално,
Йорданка Захариева 162 но – всъщност – доста балансирано. По принцип хората с пурис- тични въ згледи акцентират въ рху запазването на по-строга тради- ционна установеност при регламентиране на реализациите на книжовния език; понякога някои от тях приемат съвсем искрено всяка нова дума като нещо разрушително. Пуристичните настрое- ния, особено ког ато са умерени, действат балансиращо спрямо друга представа – че новото трябва да се приема безусловно. Обикновено и в двата случая изразителите на подобни въ згледи не са специалисти, не са лингвисти, но са носители на българския език, тоест чрез тях езикът се реализира. Тяхното мнение ориен- тира за някои от функциите и значението на езика – да съхранява културат а и историческата памет и опитност и да описва, назова- ва, означава новите реалии в света. Сравнително рядко днес се обръща внимание на употребата на думи и изрази, ко ит о са шаблонни, ко и то са изпразнени от съдържание. Те се срещат в административно-деловия стил, в сферата на идеологизираните стилистики. Именно в такива слу- чаи познанията по езикова култура могат да бъдат полезни и да ориентират човека как да идентифицира и да преодолее подобни употреби поне в собствения си идиолект. Книжовни норми Книжовноезиковият регламент е описан в уводните части на академичните правописни речници за българския език. В увода се съдържат кодифицир ащи правила, общи и задължителни за носи- телите на българския език; по сочени са системните особености от фонетичен и граматичен характер, проявяващи се при определени категории думи и форми, случаите на употреба на главни букви, на слято, полуслято и разделно писане, на пренасяне на части от думи, на транскрипция на чужди имена и транслитерация на българските имена; там се описват и основни случаи на пунктуацията, функци- ите и употребите на препинателните знаци. Умението да се прилагат на практика книжовноезиковите норми е знак за социална престижно ст; то сигнализира на събе- седника за това, че срещу него човекът е грамотен, начетен, умен. Човекът, ко йт о владее и успешно използва тези норми,
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 163 значително по-бър зо развива умението да „превключва“ от езика на един регистър на езика на друг регистър, да се вписва в не- позната среда, значително по-бър зо развива умението да обога- тява техниките си на общуване, да подбира подходящи изразни средства за съответния комуникативен ко нт екс т. Владеенето на книжовноезиковите норми кореспондира с представата за доб- ра/висока езикова култура. Когнитивна функция Към тема „Базови функции на езика“ Когнитивната функция включва функции на опознаване и овладяване на обществено-историческия опит и знанието, акси- ологичната (на оценките) функция, на денотацията (номинация- та), на референцията, на предикацията и др. Нарича се също и познавателна, гно сеологична, експресивна (в смисъл, че изразя- ва дейността на съзнанието). Кодификация на българския език днес Към тема „Българският книжовен език“ Оценката за езиково явление в съвремието се прави от спе- циалисти. Идеята на кодификацията (‘подреждане, систематизи- ране’) е да следи и да въвежда единство в системата (книжовен) език; тя се прилага чрез съзнателно обучение – в българските училища и университети, чрез речници – ко ит о се издават от Института за български език, чрез справочници, художе с твен и произведения, чрез писмени и устни текстове на учени, писате- ли, журналисти, аниматори по медиите, учители, лекари (особе- но ко гат о се общува с болни) и пр. Дадено езиково явление се проявява в речта на всеки човек и понякога става факт, ко йт о специалистът, дори и несъгласен, се налага да приеме. Повечето хора се придържат към правила за писане и говорене, ко г ато „влизат“ в определена социална роля.
Йорданка Захариева 164 Койне Към тема „Форми на съществуване на езика“ Койнето е форма на съществуване на езика. То се дефинира като функционален вариант на език, ко йт о се използва за осно- вен по средник при общуване с широк диапазон на комуникатив- но покритие между носители на различни езици и/или на диа- лекти, между хора, които са в постоянни контакти помежду си. В съвремието ни вече се оформя специфичен вариант, ко йт о ус- ловно може да се нарече еврокойне, в чиято основа е опростен комуникативен вариант на английския – евроинглиш, юроинглиш. Исторически погледнато, посочената разновидно ст на съществу- ване на езика не е нещо ново: от такъв характер е бил езикът от елинистичната епоха (ІV–ІІІ в. пр.н.е.– ІІ І в. сл.н.е.), ко й то е слу- жил като единен език за деловата, научната, художе ств ен ата ли- тература на древна Гърция до ІІ–ІІІ век от н.е .; такъв е бил също писменият латински в средновековна Европа. Койн ето следова- телно е преди всичко основно устно средство при общуване, ко - ето осигурява постоянна комуникативна свързаност на даден ре- гион. Ус т н и т е му форми са междинни между лингва франка и националния език. Комуникативна функция Към тема „Базови функции на езика“ Комуникативната функция – езикът като средство за общу- ване, включва още контактоустановяваща (фатична), ко нат и вн а (усвояване), волунтативна (въздействие) функция и функция на съхраняване и предаване на националното самосъзнание, кул- турните традиции и историята на народа, на националната иден- тичност. Култови езици Към тема „Форми на съществуване на езика“ Някои от мъртвите езици се запазват като култови езици, защото се употребяват като бого служебни, тоест разбирането им
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 165 като свещени е успяло да ги запази, напр. латинския в католи- ческата църква, черковно славянския в православната църква. Лексика и речници през Възраждането Към тема „Българският език през Възраждането“ До средата на ХІХ в. представата за речник се е свеждала до списък от думи. През 1855 г. в Букурещ излиза речник, включ- ващ около 1500 думи – гърцизми и турцизми, ко и то да бъд ат от- странени и заменени с български или руски (атлия > конник; балтия > брадва; пирон > гвоздей), а ако няма подходящи, се предлага изковаването им, срв. кюфте > клъцка, сакс ия > цве- тарница, пазар > купилище. През 50–60 -те години на ХІХ век русизмите са много, те се оценяват по принцип като положител- но явление, но в никакъв случай безкритично от П. Р. Славейков (кругозор > кръгозор, въсток > изток) или от Ив. Богоров. При Иван Богоров се отбелязва интересно развитие в това отношение. То в а е човек с изключителен прино с в българското Възраждане (въвежда думи като часовник, вестник, молба), кой - то смята, че не съществува език, в ко й то да няма никакво чуждо влияние и ко йт о да е изграден изцяло от домашна лексика; пър- воначално е умерен пурист, но с годините става краен, особено срещу русизмите, ко ет о може да се види в „Упътванията за бъл- гарский език“ (1869, 1870, 1872), в сп. „Книговище за прочита- ние“ (1874–1875), след Освобождението в „Чистобългарска нако- валня за сладкодумство“ (1879), „Бранилник за българский език и за народна облага“ (1880). Ив. Богоров предлага аналози на ве- че установени в езика думи, напр. история > бивалица, паспорт > минùброд, правосъдие > пазùправда. Първите двуезични реч- ници са плод на усилията на Ив. Богоров („Френско-българс ки речник“, Виена, 1869, с около 30 хиляди заглавни думи; „Бъл- гарско-френски речник“, Виена, 1871). Тълковният речник на Найден Геров излиза в Русия през 1856 г. (само първите свезки на букви те А, Б) и става популярен в пълното си издание след 80-те години на ХІХ в. През 1871 г. излиза една свезка от тъл- ковния речник на Ив. Богоров. Подробно описание на речнико- вото дело в България през Възраждането може да се прочете у В.
Йорданка Захариева 166 Кювлиева (1997). През периода се активизира попълването на речниковия фонд на езика основно с посредничеството на руски и през него – на латинска и на гръцка лексика особено в област- та на терминологията. Заема се пряко, калкира се в преводите, в публицистиката; нараства кол и ч е ст в от о на абстрактната лексика. Започва конкуренцията при словообразувателните модели: при съществителните на -тел (рус.) и -ач (нар.), например пази- тел/пазач; при съществителните на -ец (рус.), -ин (нар.) и -лия (тур.), например китаец, българин, банскалия. Между прилага- телните имена на -ик/-ич -ески (рус.) и -ичен (все още рядко) за- почва конкуренция и създава предпо ставки за последващо смис- лово разграничаване: академически, анатомически, монархичес- ки vs практичен, симпатичен. Процесът на семантично разгра- ничаване започва след Освобождението. В съвремието при на- личие на дублетност книжовната норма препоръчва употреба на прилагателни на -ичен: срв. академически, академичен. Проце- сът продължава и към момента, а в някои случаи е стигнал до отчетливо променена семантика, срв. икономичен vs икономичес- ки. При гла го ли т е на (-из)-ир-ам развитието преминава през два етапа. Първоначално тези двувидови гл агол и се появяват като резултат от сръбско влияние (диктирам), а по-късно се заемат директно гла вн о от френски и от другите западноевропейски езици (идеализирам). Гл а го л и т е на -ир-ова -м (< руски), напри- мер бомбардировам, и -ир-ува-м (побълг.), напр. блокирувам, се ограничават постепенно. Днес те са относително малко, срв. ко- мандировам, марширувам, привилегировам, разформировам. Тъй като след втората половина на ХІХ век започва интен- зивно приемане на думи от чужд произход, употребяват се думи от говорите (а техните значения в различните райони често са би- ли различни), настъпва времето, ко гато започва да се обръща внимание и на установяването на лексикалните норми. Теорет ич - но тези норми се изграждат от взаимодействието на фактори като: 1.) че стота на употреба, но не винаги е вярно, срв. установяването в книжовния език на думата залез, 2.) връзките на думата с други думи и възможностите за съчетаването й, 3.) произход на думите, 4.) промени в значението (заход/залез). Развитието на книжнината безспорно влияе въ рху установяването на лексиката.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 167 Лексикално равнище на езика Към тема „Увод в езикознанието“ Думата като езикова единица е обект на фонетиката, където се изучава звуковата страна, на словообразуването, занимаващо се със строежа и начините на образуване на думата, на морфоло- гията, изучаваща граматичните форми и значения, на синтакси- са, ко йт о се интересува от начините на присъединяване на думи- те и формите им в словосъчетания и изречения. Лексикалното равнище представя съвкупността от думи в езика и отношенията между тях в рамките на речниковата система на езика. Лексикология и лексикография Лексикологията е дял от езикознанието, ко йт о изучава реч- никовия състав на езика, а лексикографията се занимава с теори- ята и практиката при съставянето на речници. В лексикологията думата се разглежда като единица от речниковия състав на езика, коя то има предметно (лексикално) значение. Изучаването на системния характер на лексиката, изучаването на сходствата и различията на смисловите варианти на една и съща дума е в ин- тересите на лексикологията, наред с изучаването на лексикална- та семантика (природата, видовете и типовете значения на думи- те, синтагматичните и парадигматичните отношения, категори- алните отношения в лексиката като многозначност, омонимия, синонимия, конверсия, антонимия, семантично поле и др.), на класифицирането на речниковия състав на езика – домашна и за- ета лексика, активна и пасивна (стара и нова), общонародна и ограничена – терминологична, диалектна, жаргонна, стилово не- утрално и стилово маркирана, книжовна и разговорна, на систе- матизирането на фразеологизмите и пр. Ето няколко по-често срещани термина. Номинацията (назоваването на предмети, същества, явле- ния, признаци, отношения, действия и пр.) е основна функция на лексикалната единици. Многозначността (полисемия) е семантично свойство на думата да има няколко значения.
Йорданка Захариева 168 Омонимията установява, че има думи с еднакъв звуков или буквен състав, които обаче са с различно значение – кран, глава, коса. Паронимията отделя думите със сходен звуков и/или бук- вен състав, тоест те са близки, но с различно значение, което е много подвеждащо – марш и марж. Конверсията изразява „обратни“ отношения: лексикални конверсиви се изразяват с различни думи – давам:взимам, купу- вам:продавам, учител:ученик, евтин:скъп (граматични ко н вер - сиви са употребите на деятелен и страдателен залог). При синонимията вниманието се центрира върху това, че е налице съвпадане на основно значение на различни думи, но ко - ито са различни: красив, хубав, гиздав, атрактивен, прекрасен, привлекателен. Антонимията обхваща противоположни по значение, но и съотносими думи (висок – нисък, малък – голям). Тези „групи“ от думи са части от речниковия фонд на бъл- гарския език, ко йт о е съставен от домашни и заети думи. Откъм ІІІ–ІІ в. пр. Хр. датират най-старите пластове, ко и то са от индо- европейски – майка, брат, сестра; тракийската лексика – Етър, Янтра, Велека. Върху тях се наслагва славянската лексика – гър- ло, нож, пила; после прабългарската – бел ег, бисер, бъбрек, вуй- чо, кумир. От заемките се отделят ранни старогермански – блю- до, броня, бук, ирано-скитски – рай, бог, мед; келтски – слуга; готски – брадва, скут. Според езиковата нагласа заемките от по- ново време биват наричани чуждици, интернационализми, меж- дународна лексика и пр. Специфично поле сред тях са екзотиз- мите. Има думи, ко и то се употребяват, но не са същно стна част от речниковия фонд – заети в оригиналните им форми или адап- тирани на български – ерго, вето, цито и т.н. Нормално е да се спори в обществото до каква степен следва да се приемат и зае- мат думи. 8 Лингвистичните речници включват речникови единици, ко и- то се обясняват обикновено откъм произход и значение. Според целите на речника той може да е ориентиран към миналото и 8 Наблюденията ми показват, че ненужни чуждици почти не се употребяват от студенти- те. Такива употреби се налагат по-често чрез медиите и известни „шоу“ личности.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 169 към съвремието, може да бъде пълен или частичен, може да бъд е общ и специален – синонимен, антонимен, паронимен, термино- логичен, фразеологичен и пр., може да бъде едноезичен и прево- ден. В този дял от езикознанието активно се включва ко м пю т ър - ната лингвистика при създаването на бази данни за запазване на националния речников фонд: днес се разработват и са налице разнообразни общи и специализирани е-речници. Добре е да се правят справки за значението на думите. То в а усилие спестява попадането в конфузни ситуации, напр. Проб- лемите на българския футбол са отзад (!?), т.е. в защитния вал (!?); Спортни легенди (!?) се кандидатират за председатели на БОК; Традицията (!?) продължава втора година. Лингва франка Към тема „Форми на съществуване на езика“ Лингва франка първоначално означава смесения език по Средиземноморието (Леванта) от френски, провансалски, итали- ански, на ко й то общували арабски, турски и европейски търгов- ци. Наименованието му – „езикът на европейците“, идва от това, че по тези земи европейците били наричани франки. По време на кръстоносните походи лингва франка заема елементи и от други езици – испански, гръцки, турски, арабски, разраства се и започва да се нарича сабир (лат. sapere – разбирам) докъм ХІХ век. Днес под лингва франка се разбира всяко устно средство, ко ет о спомага за междуетническото общуване; ко г ато се разши- ри, то започва да се нарича койне.
Йорданка Захариева 170 Лични имена, значение, законодателство При личните имена у българите се отчитат различни време- ви пластове – тракийски, протобългарски, с навлизането на християнството се приемат и имена от староеврейски, гръцки и латински. С идването на турците на Балканите навлизат и много турски имена – Султана, Сърма, Севда и пр., но по произход те са от арабски. През Възраждането стават популярни „модерни- те“ имена, ко ит о по-това време се свързват с видни личности, литературни влияния. Класически пример е личното име Венелùн, ко ет о всъщност е фамилното име на руския писател и историк Юрий Иванович Венèлин. След Освобождението зачес- тява Александър, а след 1887 г. се появяват Фердинандовци. След революцията в Русия у нас се появяват като лични имена Будьо- ни, Ленин и Нинел, Клароза (Клара Цеткин и Роза Люксембург) и т.н. От литературата пък се възприемат Тамара, Руслан, Людми- ла и пр. В момента по данни на Великотърновския център по ономастика хитови сред някои социални групи са имената на ге- роите от сапунените сериали. По данни от 2004 г. сред турските лични имена в България най-разпространени са мъжките Мех- мед (25 380, тур. вариант на Мохамед), Ахмед (22 213, ‘възхва ля- ван, харесван, споменаван с благодарно ст’), Мустафа (18 496, едно от имената на пророка Мохамед; ‘избран, харе сан, елитен’), Али (14 273, ‘висш, високопоставен, божествен, с чест и до с- тойнство, възвише н’), Исмаил (10 548, ‘божия воля, божия жерт- ва’) и женските Айше (24 060, ‘благоденстваща’), Емине (14 551, ‘сигурна, вярна, надеждна, безопасна’; майката на пророка Мо- хамед), Севда (11 612, ‘любов, обич, страст’), Хатидже (5 229, ‘преждевременно родена; първородна’), Джемиле (5 016, ‘краса- вица; благоговейна, сърдечна, любезна’). Във всички имена е вложено определено значение, въпро сът е дали то се знае. Българските имена се разделят на две групи: пожелателни и защитни. Пожелателни са Живко, Здравка, Мари- ца (‘да не пресъхва като реката’), Лозан (‘да продължи лозата, рода’), Добрин (‘да бъде добър’), Косана (‘да има хубава ко са’). Такива са и всички имена на цветя, билки и растения, дървета и плодове – Малина, Ясен, Явор, птици – Гълъбина, на небесни
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 171 светила. Защитните имена са свързани с представата за магична- та сила на словото. Така се появяват Стоян, Стойка, Трайчо, свързани с представата за издръжливост; Камен, Кремена, Же- лязко – с представата за твърдост; Черньо, Сиво – с представата за предпазване от „зли очи“ и т.н . Много имена се преосмислят според значенията в български, напр. Тихон се разбира като тих човек, вме сто значението, ко ет о има в гръцки ‘щастливец’. По принцип е естествен стремежът към преосмисляне и асимили- ране, ко г ато се приемат чужди имена. Обикновено начините са два – чрез превод на името и чрез съкращаване. Именно от пре- вода се появяват двойките Евгения – Благородна, Анастасия – Възкресия, Кръстьо – Ставри, Надежда – Елпида (от гр.), ев- рейското шабат се преосмисля в Съби. Обикновено втора стъп- ка е съкращаването на името: Елисавета – Вета, Катерина – Катя, Анастасия – Сия. Фамилните имена във вида, ко й то е установен днес, се ут- вържд ават през втората четвърт на ХІХ век, а процесът се засил- ва през третата четвърт на ХІХ век. Те са разновидност на пре- зимената и стават фамилни, ко г ато започват да се предават по наследство. Процесът на преход изглежда така: Иван Стояновия ‘синът на Стоян’ > Иван Стоянов ‘прези- ме’ > Стоян Иванов Стоянов ‘фамилия’. През Възраждането се регистрират безсуфиксни имена (от прозвища и лични мъжки: Христо П. Тъпчилеща) и разнообраз- ни суфиксни, ко и то по-късно се ограничават: • -о в/-ев от притежателните прилагателни; • -о глу/-олу (тур.) към 60–70-те години, схващани като архаични, и заменени със закон след Освобождението от -ов/-ев; • -и ч/ -ович/ евич (ср.) през втората четвърт на ХІХ век: Золотович, Маринович, Хол евич; • -ски(й) под влияние на руски; • -и н от притежателни прилагателни – Генин, Рад ин, Марин; • -пуло(с)/-иядис от гръцки; • -е ску (рум.) Жен ск и т е фамилни имена в първия етап приемат мъжкото
Йорданка Захариева 172 фамилно име такова, каквото е, без окончание – Вецка Райнова х. Драгов, Ел ена Тош ков; във втория етап се оформя и налага окон- чанието -а: Елена Тош кова, наред с фамилни имена без оконча- ние, Александрина Д. Начович. Между 1990 и 1999 г. действа Закон за имената на българ- ските граждани (Обнародван, ДВ, бр. 20 от 9 март 1990 г., изм., бр. 94 от 1990 г.; Отм., ДВ, бр. 67 от 1999 г.): той определя съста- ва на името, начина на регистриране и пр. От 1999 г. действа ЗАКОН ЗА ГРАЖДАНСКАТА РЕГИСТРАЦИЯ (Обн., ДВ, бр. 67 от 27 юли 1999 г.). Името се състои от три части: собствено, бащино и фамил- но. Такова име носят както гражданите на Р България, така също и чужденците, родени на територията на Р България. Тези три части се вписват в акта за раждане (чл. 9, ал. 1). Името на роде- ните извън България, независимо от кол ко части то се състои, се вписва по начина, изписан в съответния национален документ или акт за раждане (чл. 9, ал. 2). Родителите избират името на детето си и го съобщават писмено на длъжностното лице по гражданското състояние, ко г ат о се съставя актът за раждане (чл. 12, ал. 1). Ко г ато родителите предлагат няколко имена или не по сочат име, или името е неприемливо (опозоряващо, в разрез с традициите), длъжностното лице поема функцията на номинатор (чл. 12, ал. 1 –4) или отказва вписване. Ако родителите са неиз- вестни, длъжностното лице определя името на детето (чл. 17). Правно регламентирано е, че бащиното име се образува от собственото име на бащата чрез наставки -ов или -ев, ко ит о се съгласуват съобразно с пола на детето. Ако името на бащата не позволява поставянето на тези наставки, ако те са в противоре- чие с традицията – семейна, религиозна, етническа, се прави из- ключение (чл. 12). По същия начин се подхожда и към фамилно- то име. Предвидена е възможно ст при встъпване в брак да се вземе за фамилно или да се добави към фамилното име фамил- ното или бащиното име на другия съпруг. С еднакво фамилно име се вписват децата от едни и същи родители. По решение на съда може да се прибави псевдоним, ако дадено лице е известно в обществото с това име (чл. 14). В закона са регламентирани и случаите на именуване, при ко и то е установена само майката: бащиното име на детето се образува от собственото име на май-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 173 ката или неговия корен, а ако е налице съгласие на бащата на майката, може да се вземе неговото име. В такива случаи за фа- милно се взема фамилното име на майката или името на нейния баща. Описани са случаите на припознаване, на частично или пълно осиновяване или на прекратяване на осиновяването (чл. 16 – 18). Промяна на името се допуска от съда при съответна процедура и при съответни условия (мотиви). В българските документи за самоличност редът на изписва- не е следният: фамилно, собствено, бащино. В официалните до- кументи фамилни имена не се съкращават, а съставните фамил- ни имена се изписват с тире (чл. 21). То в а тире всъщно ст би следвало да бъде съединителна чертица. Меки и твърди съгласни в българския език Към тема „Правописни и правоговорни особености от фонетичен характер“ Българската фонетична система различава 17 меки съгласни въз основа на опозицията твърдост:мекост – б:б’ ( бал:бял), г:г’: (гол:гьол), л:л’: (лук:люк) и т.н. – за ко и то няма специален гра- фичен знак. За означаването им се използват бук ви те я, ю, ь: зе- мя, любов, сондьор. При някои съществителни имена мекостта се проявява само в членуваните форми. То в а са съществителни с наставка -ар и -тел. от коза > коз + АР, това са съществителни за лица деятели грънчар, зидар, пъдар грънчарЯ, грънчарЯТ, зидарЯ, зидарЯТ, пъдарЯ, пъдарЯТ отладия>лади+ЯР ладияр – ладиярят, юбиляр – юбилярят, змияр – змиярят Това е правило, което следва да се спазва, въпреки че е на- лице тенденция към вт върд яване (повече у Ив. Харалампиев). Съществителните имена от чужд произход също се подчиняват на този закон – кесар , хусар, еничар. Такива съществителни за лица деятели следва да се различават от останалите, ко ит о имат същите наставки: календар – календара, календарът; пазар –
Йорданка Захариева 174 пазара, пазарът; буквар – буквара, букварът, олтар – олтара, олтарът. При съществителни с наставка -тел мекостта се проявява също при членуване на названия за лица деятели: учител – учи- теля, учителят, и на названия за предмети предпазител – пред- пазителя, предпазителят. Изключения има при някои „случай- но“ завършващи на -тел: хотел, мотел, ботел, петел, котел. Мекост при членуваните форми има и в още една група от 10 съществителни от м.р .: ден, денем, дни – денят, деня; зет, кон, крал, лакът, нокът, огън, път, сън, цар. Най-честите коле- бания са при думите зет, зетя, зетят , лакът, нокът. Има четири съществителни от среден род, при ко и то са въз- становява мекостта на съгласните в множествено число, графич- но окончанието е -я: моря, лозя, поля, цветя. Освен това има много съществителни от ж.р ., които са с ме- ка основа: баня, воля , диня, дюля, ламя, но те рядко се объркват – такъв е случаят само при дюла или дюля. По-чести са колебани- ята при наставките -алня и -илня: сушилня, пералня, кроялня. Редуването по твърдост/мекост при прилагателните имена се свежда до прилагателното син, сини – синя, синьо и до някол- ко по-остарели и рядко употребявани прилагателни за обща принадлежност, образувани с наставка -и: жабя, кравя, ося, пе- ся, рибя. При глаголите мекостта се реализира във формите за 1 лице ед.ч . -я : дремя, вървя, летя, влияя, пълнея, и във формите за 3 л. мн.ч . -я т: дремят, вървят, летят, влияят , пълнеят, чийто из- говор е [-йъ, йът]. Букват а ь не притежава звукова стойност; тя се използва, за да се отбелязва мекост на съгласни пред о: шофьор, миньор, сондьор, коафьор. След буквите ч, дж, ш, ж не се изписва ь, независимо че следва гласна о: аранжор, транжор, кашор , бриджор. Препоръката за изписване на собствени имена е Ганьо, Же- льо, Тотьо, но има закон и традиция за изписване Ганю, Желю, Тотю. Въпросът е дали това кодификаторско решение е адекват- но. При транскрипция на чужди имена меко ст с буквата ь в кра- есловие, в средисловие и след посочените букви не се отбелязва: Гогол, Негош, Вини.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 175 Метаезикова функция Към тема „Базови функции на езика“ Метаезиковата, също и металингвистична, функция, се свър- зва с разбирането за езика като средство за изследване и описва- не на езика в термините на самия език (средство за изследване на самия себе си). Морфологичен правописен принцип Към тема „Правописни принципи в българския език“ То з и принцип е стълбът на българската ортография. То й тър- си и изисква еднакво ст на изписването на думата независимо от изговора, като се опира на постоянните строежни елементи на думите – кор е н и , представки, наставки, окончания. Същността му е да задържи еднакво стта на значимите в думата съставни части, независимо от промените, кои то настъпват в потока на речта. Постоянна е например представката из-: измервам, изстивам, из- тръгвам, изхвърлям, независимо че се изговаря различно предвид обеззвучаването пред беззвучни съгласни. Обеззвучаването в кра- есловие се изговаря, но не се изписва, тоест запазва се „изходна- та“, основната форма: рог – рогче, град – градче – градски. Про- верката се извършва, като се търси форма на думата, при коя то няма обеззвучаване: рог – рогове, рога, град – града, градове. Морфологична система на старобългарския език и исторически развой Към тема „Старобългарски език“ В старобългарския език се наследява от праславянски граматичната категория род: различават се мъжки, женски и среден род. То з и показател имат всички съществителни имена и повечето числителни. Гр а м ат и ч е н род нямат формите на личното местоимение – 1 и 2 л. ед.ч . и мн .ч ., формите на въпросителното къто, чьто и производните от тях неопределени и отрицателни
Йорданка Захариева 176 местоимения, както и къждо ‘всеки’, тоест те са безродови. Повечето от имената се различават и по число – в старобъл- гарския има единствено, множествено и двойнствено число. Двойнственото число се употребявало за означаване на естествени природни двойки обекти – предмети или лица: очи, уши, ръц е, кра- ка. Така например думата ръка е имала три числа: форма за единствено число – ð©êà, форма за множ. число – ð©êû, форма за дв. число – ð©öý. При някои имена множественото число е изместено от форма за ср.р. ед.ч., коя т о била със събирателно зна- чение (-í¬), напр. камеí¬, кореí¬, листí¬. Такива случаи обаче се съгласували синтактично с множествено число. Имало е съществи- телни без форми за ед.ч. – ис теса (бъбреци), устни. Само единст- вено число имали формите на възвратното местоимение, на въпро- сителното местоимение (къто, чьто), някои съществителни с абст- рактно и събирателно значение. Само форми за множествено число са имали съществителните врата, уста, ноздри, двери, ясли и пр. От осемте индоевропейски падежа старобългарският е нас- ледил седем – именителен (И), родителен (Р), дателен (Д), вини- телен (В), творителен (Т), местен (М), звателен (З). Двойнстве- ното число има само три падежни форми – ИВЗ, РМ, ДТ. Ко м - бинацията от всички форми на една дума, ко и то изразяват раз- личия по род, число и падеж, образува склонитбен тип. Така в старобългарския се различават именно склонение, местоименно склонение, сложно (определено) и отделен тип за личните без- родови местоимения и за възвратното местоимение, ко и то имат неправилно склонение. Склонение на безродовите местоимения – личните местои- мения и възвратното себе. Ед.ч. Мн.ч . Дв.ч . 1л. 2л. 1л. 2л. 1л.2л. И азъ ты мы вы вύ ва -------- Р мене тебе насъ васъ наю ваю себе Д мьнύ (мё) тебύ (тё) намъ(ны) вамъ(вы) нама вама себύ (сё) В мене(м­) тебе(т­) насъ(ны) васъ(вы) на ва себе (с­) Т мъно« тобо« нам̧ вам̧ нама вама собо « М мьнύ тебύ насъ васъ наю ваю себύ
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 177 Още тогава обаче се среща формата ны вм. мы, коя т о се ус- тановява като преобладаваща в българския език. Те зи примери показват старинно стта на чертите на съвременния българск и език, от една страна, и как тъкмо особени случаи могат да се съхраняват дълго в езиковата система. Старобългарските прилагателни според значението си се делят на качествени (младъ, слабъ), отно сителни (мύдύнъ, камύнъ) и притежателни (петровъ, божёё). Степенуването със специални форми е било възможно за сравнителната степен, за превъзходната е липсвала специална форма. При имената, разглеждани в историческия им развой, нас- тъпват значителни изменения – загубват се падежите и се из- вършва преход на именната система към аналитичен строй. Ог- раничени са промените по отношение на категорията род – за- пазват се и трите рода, но някои имена променят рода си – срв. красива вечер и добър вечер, Бъдни вечер. При прилагателните и местоименията в мн.ч . се довежда до една обща – добри, мои. Бройните числителни – с изключение на един, една, едно, едни, два и две – нямат граматична категория род. Двойнственото чис- ло се загубва и се заменя с множествено число, а най-рано това става при имена, ко гат о са представяли случаен сбор от две лица или два предмета. Най-дълго то се запазва при означаване на те- лесните органи – ръце, нозе, очи , уши, но днес тези форми имат значение на множествено число. Всъщност от старата двойнст- вена форма са се запазили числителните два и две. Останалите бройни числителни – с изключение на един, една, едно, едни; хи- ляда – хиляди, милион – милиони, милиард – милиарди, нямат граматичната категория число. Към граматичната категория род са неутрални имената с форми само за мн.ч . – пл ещи, мощи. Из- ключение правят врата, кол а, ко ито днес се схващат като съ- ществителни от ж.р . ед.ч . Следи от това състояние има в израза при закрити врата или при закрити врати. Някои от старите съществителни само с форми за мн.ч . днес имат форми както за ед.ч ., така също и за мн.ч .: уста – усти, ноздра – ноздри. Оста- тък от падежна форма (ИВ) е т.нар. бройна форма на имената от м.р . за предмети, коя то се употребява след числителни и наречия
Йорданка Захариева 178 за количество, напр. два коня, два вола, пет града. Както беше посочено, коренно се променя категорията падеж – падежните окончания се загубват и днес граматичните отношения се изра- зяват чрез обща форма (казус генералис) в съчетание с предлози. Отчасти запазени са някои форми на стария звателен падеж при съществителните имена, а най-много падежни форми като сис- тема са запазени при местоименията. Разбира се, преди да се стигне до посочените крайни резул- тати има преходен период. През среднобългарския период пре- устройството на падежната система се изразява във: • развитие на предложните употреби; • загуба на различието между покой и посока, ко ето се е изразявало с различни падежи; • фонетично изравняване на падежните окончания; • нарастване на паралелните синтактични конструкции; • преразпределение на старите падежни функции. Следва да се отчита фактът, че тези промени се развиват и със съдействието на балканската езикова среда след ІХ век. То в а развитие завършва в ранната новобългарска епоха. За разлика от съществителните и прилагателните при мес- тоименията се запазват форми за И, Р-В и Д. При безродовите лични местоимения отделните форми се развиват така: 1л. ед.ч . азъ, ÿзъ – аз; мн.ч . мы – ны – ние от ХІІІ век за книжовния език и повечето диалекти 2л. ед.ч. ты – ти; мн.ч. вы – вие (от ХІІІ в.) Не може със сигурност да се установи ко г а точно изчезват формитезаТиМ.Д→Р–ВП:мьнэ→мене;днессеизползва конструкция от предлог и Р-ВП: на мене, на тебе. Личните мес- тоимения за 3 л. се изразяват от показателни местоимения и анафоричното местоимение. Двояката функция на показателните местоимения предпоставя развитието на две форми в езика. В западните говори остава – он, она, оно, но в останалите те се из- местват от тъ, та, то, ко и то още в старобългарската епоха се явяват с удължен и е: тъи, тая, то¬. Развитието е следното:
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 179 Лични местоимения: Ед.ч . м.ртъи→тои→той ж.р.та→тиа→тя ср.р. то → то Мн.ч . Они, оны, она → они (запбълг.) тэ → те (под влияние на тэхъ, тэмъ, тэми (изтбълг.) Показателни местоимения тои → тоизи от ХІІІ в. → този (по- късно тоя) та → тази то → този, по-късно – това онези, ония – по аналогия на тези тие, тиези тэзи → тези, тия. Променя се показателната система – от тричленна в старо- български (сь-тъ-онъ) става двучленна (тъ-онъ). Като цяло в българския език най-силно се налага показателният елемент т-: той постепенно разширява функциите си и днес се открива при: • тъ – показателното местоимение – този • тъ – личното местоимение за 3 л. – той • тъ – като членна морфема, постпозитивно, с анафо- рично значение • тъ – като съставна част на относителни местоимения и съюзи (който, когато и пр.). От ранния новобългарски насам показателните местоимения за признаци и количество се явяват в удължени форми: такъ – такъв; така – такава; тако – такова; такива; толикъ – толкав; то- лика – толкава; толико – толкаво, толкави. От ХІІІ в. въпро си- телните местоимения получават същото уд ъ лж е н и е -в-: какъ – какъв; кака – каква; како – какво. От въпросителните местоиме- ния се пазят формите на кыи, ко и то се променят под влияние на формите с -о- за косвени падежи: кыи, коÿ, ко¬ – кой, коя, кое. Въпро сителните местоимения за притежание не се променят – чий, чие, чия, чии. В съвременния български език се отчита ко - лебание при изписването им. От ранния новобългарски период започват да се употребяват относителни местоимения, образува- ни от въпросителните: кои – който, коя – която и т.н. Относи- телните местоимения за признаци (якъ, яка, яко) се изместват
Йорданка Захариева 180 от нови форми: какъв – какъвто; каквато и т.н. Неопределител- ните и отрицателните местоимения, образувани с префикси нэ и н̧-, и формите на въпросителните местоимения се променят ка- то въпро сителните местоимения. През ХІІІ в. се установява об- ща неизменяема форма за кол ич е ст во в мн.ч .: неколцина, някол- ко, николко. От ХVІІ век се явяват нови неопределителни место- имения, ко и то се образуват от въпросително местоимение и час- тицата еди-, или наречието годэ (годе): ед и-кой, що-годе, какво- годе. Засилването на неопределеността се подчертава с частица- та си (остатък от стара оптативна форма на быти). – н якой (си), някакъв (си), еди-кой (си). При тези форми в съвремието се наб- людава колебание при изписването – слято, полуслято или раз- делно. Обобщителното местоимение вьсь се измества от вьсэкыи през среднобългарския период, а под влияние на въпро - сителните местоимения се получават новобългарски форми за лица – всякой, всякоя, всякое; всякои. При прилагателните имена се разпада опозицията прос- ти/сложни форми. Процесът завършва в ранната новобългарска епоха. Следи от сложни форми се наблюдават при: прилагателни на -ьскъ – български, геройски; в м.р . като звателна форма – бед- ни(й) народе, благи отче, скъпи дядо; при местни и собствени имена – Горни Лозен, Черни Осъм, свети Иван. В развоя си при- лагателните имена загубват родовите си окончания за мн.ч . и днес формата за мн.ч . е обща: нови, нов̧̧ (м.р .) нова, новаÿ (ср.р .) → нови новы, новыЄ (ж.р .) Специалните синтетични форми на сравнителната степен също са подложени на промени. Най-рано изчезва типът със суфикс (нас- тавка) -ьи,-ьши,-¬: дражьи, дражьши, драже, от ХІІ век нататък. За- почва аналитично изразяване на сравнителната и превъзходната степен, типично за балканския езиков ареал, от ХІV век. по-, най + срав. степен (полύпшаа, наилύпшаа) ↓ по-, най + полож. степен Няма промяна в числителните редни, изчезнали са падежите.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 181 В развоя на членната форма се отбелязват два периода – до Х век и до ХІІІ век. В първия период ранните старобългарски пре- води и солунският диалект на Кирил и Методий не познават грама- тичната категория член. Значението на следпоставеното показател- но местоимение е могло да съвпадне с членното значение в ориги- нала, ако гръцкият член е изпълнявал анафорично-детерминираща функция . В източните старобългарски диалекти съчетанията от ти- па чловύкъ тъ бύ добръ (анафорична функция) са били широко разпространени и те стоят в основата за възникване на членната морфема за м.р. ед.ч., ко ето става към края на Х век. През втория период до ХІІІ в. новата морфема се разпространява. В старобългарския гл а го л нат а система е била изключител- но богата и сложна. Според наличието или липсата на категори- ите лице и число тези форми се разделят на две големи групи – лични и нелични. Личните гл агол н и форми се характеризират по наклонение, време, залог и вид. Различавали са се три накло- нения – изявително, повелително и условно. Категорията време е била характерна само за изявителното наклонение, като е има- ло синтетични (сегашно, имперфект – славянско новобразува- ние, аорист) и аналитични форми (всички останали, ко ит о са славянски новобразувания). В историческия си развой глаголна- та система претърпява по-малко промени в сравнение с именна- та. Загубват се някои дублетни форми с едно и също съдържание (различните видове аорист), но балканската езикова среда до- вежда до образуването на нови елементи. Загубват се гла го лн и категории, ко и то по значение стоят най-близко до имената – инфинитив, супин, някои причастни форми. Нов смисъл придобива старият перфект от ХІV в. – поя- вява се новото гла го лн о наклонение за преизказване; нова е формата за бъдеще предварително време в миналото, за условно наклонение на гл агол и от несвършен вид, на миналото несвър- шено деятелно причастие. Запазен е гл агол н ия т вид – образува- нето на глаголи от свършен (СВ) и несвършен вид (НВ) и в но- вобългарски става по същите начини, както в старобългарски: с префиксация НВ → СВ2, суфиксация СВ → НВ2. Пример изгоня – изгонвам. Нараства разпространението на гла гол и от несвър- шен вид. Загубва се разликата между определени и неопределе- ни гл аго л и за движение, насоченост:ненасоченост на действието, по сока:покой. Възникват двувидовите гл аго ли – организирам,
Йорданка Захариева 182 реализирам и пр. Преразпределят се глаголните основи. В старо- българския са били пет: І спр. -е -, жив-е -ши (2л. ед.ч .), ІІ спр. -не -, гас-не-ши, ІІІ спр. -а¬-(игра-¬-ши); -ύ¬-(старύ -¬-ши); -¬ -(сύ -¬-ши) → всички те днес са от І спр.; ІV спр. -и- хвал-и -ши; V спр. -а¬- (събира-¬-ши); -ÿ¬-(стрύлÿ-¬-ши); -оу¬- (коупоу-¬-ши); -ва¬- (быва-¬ -ши). В новобългарския език според сегашната основа на гл агол а се различават три спрежения (І спр. -е -; ІІ спр. - и-; ІІІ спр. - а-, ко ето е реално нов клас, т.к . не се различават две осно- ви). От нея се образува сегашно време, императив, сегашно дея- телно причастие, имперфект, минало несвършено деятелно при- частие, деепричастие, а от минала свършена основа (стара ин- финитивна основа) се образуват формите на аорист, минало свършено деятелно и минало страдателно причастие, отглагол- ните съществителни на -ние и -не. Гл а гол ит е дати и ясти преми- нават към І спр. – дам, дад-е-ш; ям, яд-еш; быти има самостоя- телно спрежение (съм, си, е, сме, сте, са). Морфология, морфологично равнище Към тема „Увод в езикознанието“ Морфемното равнище е представено от единици, ко ит о се наричат морфеми, ко ит о са набор от звукове. Популярно казано, морфемите са градивни елементи на думата. Ту к се изучава структурата на думата, тук може да се търси и идея за някакво минимално и често пъти непълно значение. Градивността им може да се разглежда функционално. Според функцията се раз- личават два типа: граматични и лексикални. С помощта на гра- матичните морфеми се образуват различни форми на една и съ- ща дума. Например формата за мн.ч .: мъж-е, дар-ове. С помощ- та на лексикалните морфеми се образуват различни думи от ко - рена на една, напр. дар, дар-ове, по-дар-ък, дар-и -тел . От при- мерите се вижда също, че има морфеми – ко р ен и на думата, нап- ример по-дар-ък, и морфеми – афикси (некорени), например по- дар-ък, дар-и-тел. Около корена на думата могат да се поставят некоренни морфеми – префикси (представки): казвам, раз- казвам, при-казвам, пре-раз-казвам, постфикси (следставки): дар-ове, интерфикси („междуставки“): дар-и-тел . Обикновено
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 183 представките променят смисъла на думата. В момента се прека- лява с употребата на представките от- и за-, напр. *отпочвам вм. започвам, *зачитам информация (съобщение) вм. прочи- там/прочета (срв. зачитам се ‘задълбочавам се в четене’), *отдавам вм. давам (под наем, на заем), *замервам вм. измер- вам (температура), *заделям вм. отделям средства. През пос- ледните месеци отново се заговори за необходимост от *подмяна на документите ни вм. смяна, замяна, защото подмяна означава ‘фалшифициране’: изказването придобива особен смисъл, ко г ато е артикулирано от длъжностно лице – служител в МВР. Често настъпва объркване между представата за корен на думата и за основа на думата. Основа на думата следва да се свързва с възможностите за словообразуване. Така прилагател- ното лекар-ски има основа лекар-, към коя т о е добавен форматив -ски. Коренът на думата обаче е лек, към ко йт о е добавена лек- сикалната морфема -ар, коя то – с малки изключения – е специа- лизирана за образуване на съществителни за лица деятели. Мотивационно писмо Към тема „Оформяне на различни видове документи“ Цел на мотивационното писмо е да представи способности- те и опита на кандидата за работа адекватно към очакваният а на даден работодател. То з и формат е близък до молбата за по стъп- ване на работа, но не съвпада с нея. Писмото е опит да се убеди организацията, че е попаднала на подходящия човек. То в а озна- чава, че трябва да бъдат споменати подходящи професионални умения и желание за работа. Затова е добре да се наблегне и да се посочи ясна причина, коя то би мотивирала организацията да предприеме действия за наемане (назначаване на работа). То в а означава и наличие на предварителна информация за дейността на фирмата или организацията – сектор, пазар, продукти, услуги и пр.; ръководство – как и от ко го се управлява; големина на фирмата (брой служители и длъжности); клиенти и конкуренти. За целта се използват ресурсите на интернет, рекламни материали, познати, работещи в сферата, дори и вестникарски статии. Тази информация подсилва убедителността на писмото, защото човек разполага с из-
Йорданка Захариева 184 градена представа за дейността на фирмата (управленски структу- ри, финансови отчети, реализирани проекти и дейности и пр.). Ако са налице лични ко н т ак т и с хора от фирмата, за предпочитане е да се говори с тях, да се уточни подходящият човек, към ко гото да бъ- де адресирано писмото. Добре е да се поиска разрешение от тези лица, в случай че бъдат споменати в писмото. Чрез писмото се преследва следната цел: привличане на внимание и интерес, ко ит о биха предизвикали желана реакция. Това се постига комплексно: от графичното оформяне до съдър- жателността на текста. Езикът на писмото е добре да излъчва динамика, уверено ст, сдържано самочувствие и позитивност. То в а се постига с по- малко пасивни конструкции. Добре е да се избягват клиширани изрази като: изключителна мотивация, отлични комуникативни способности, аналитичен подход при решаване на проблеми, а също и изрази, съдържащи отрицание: още не съм завършил об- разованието си, не ми позволяват да разгърна способностите си, нямам очаквания. Употребата на личното местоимение аз в текста е препоръ- чително да бъде дозирана. То може да бъде скрито чрез изпол- зването на първолични гл а го лн и форми: имам, завършил съм, предполагам. Жизнено важно е в писмото да няма допуснати правописни грешки: те разкриват равнището на образованост, умението да се работи с кореспонденция. То в а се отнася и до фактологични неточности: неверни дати, невярна информация за обратна връзка, сгрешени имена и пр. Изреченията трябва логично да разгръщат мисълта, а абза- цът да представлява завършена цялост. Добре е да са кратки: многословието е признак на слабост и неувереност. В мотиваци- онното писмо може да се включи информация, ко я то липсва в автобиографията: постижения и бъдещи амбиции, ориентирани към длъжността. Писмото е с размер около една страница. То трябва да е добре графично разположено, за да се уле сн и визуалното му въз- приемане. Шрифтът е добре да бъд е общовъзприет. Добра четив- ност осигурява големина на бук ват а от 14 пункта. Да не се прека- лява с възможно стите за шрифтова защита на текста: това са под- чертавания, курсив, главни букви и пр. техники за оформяне на текста, ко ит о се предлагат в текстообработващите програми. Пра-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 185 вилото е, че дадена част от текста се отделя от общото само с по една стъпка и по един и същи начин. То в а означава да няма еднов- ременно струпване на главни букви, курсив, чер шрифт и подчер- таване върху един и същи текст, върху дума, върху част от текста. В горния десен ъгъл се въве жда информация за обратна връзка: • Име; • Адрес за кореспонденция; • Теле ф он с предхождащ го код за национално избиране; • Е-mail; • Дата, на ко я то е изпратено писмото. Адресът на фирмата се изписва отляво на листа и след датата. Препоръчително е писмото да има ко нк р е тен получател: ръководи- телят на фирмата или изрично по сочено лице за ко н т а к т и . Обикно- вено това е ръководителят на направлението „Човешки ресурси“ (дирекция „Личен състав“, отдел „Кадри“, отдел „Персонал“ и пр.) . Спазва се следната по следователно ст: • Име на получателя; да не се забравя изразът До госпо- дин ..., До госпожа... ; • Длъжност, коя то получателят заема; • Име на фирмата (организацията); • Пълен пощенски адрес. Следва обръщението, ко е то е оформено по правописните правила: Уважаеми господин Петров, ...; Уважаемо госпожо Петрова, ... Не е препоръчително да се използват съкратените варианти: г-н, г-жо . Обръщението може да бъде центрирано или разположено в лявата част на писмото. Следва основната част от изложението, коя т о се оформя с отстъп (First line). Между нея и обръщението може да има ин- тервал. Основната част, двойно изравнена при форматиране, включва няколко важни момента в първия си абзац: • Причина за писмото; • Посочване на източника на информация, че се търси човек (от обява с по сочване на дата, от приятел и пр.); • За каква длъжност се кандидатства (възможно е да има няколко свободни позиции). Във втория абзац, ко й то се оформя на нов ред, се включва информация за:
Йорданка Захариева 186 • Личните умения, качества, способности и квалифика- ция на кандидатстващия за работа (тук се перифразира информацията от автобиографията и може да се раз- шири; ако са налице дипломи и сертификати – те се споменават като потвърждение на компетенциите). • Причините за интереса към длъжността (фирмата, про- дуктите й, производството й, услугите, кои то се предла- гат): от какво е породен интересът към длъжността. • [месечното възнаграждение, ко е то е получавано до момента само ако в обявата е по сочено изрично, че се иска такава информация.] Следва още един абзац, в чието съдържание се посочва какъв би могъл да бъде личният принос на кандидата за работа към рабо- тата във фирмата, ко и аспекти от работата биха били интересни и предизвикателни. То з и абзац е „ситуативно“ ориентиран. Ако кан- дидатът учи или е завършил току-що, се посочва как конкр етната образователна степен спомага за необходимата квалификация за длъжността. Акцентира се върху лоялността и желанието на пи- шещия мотивационното писмо да се развива професионално. Ако е налице трудов стаж, опит и практика, кандидатът посочва силните си страни и постиженията си и изтъква, че е с квалификация ко я т о е по-висока от заеманата към момента длъжност, и би желал да продължи професионалното си израстване. За целта се използват опорните пунктове от автобиографията. Идеята на този абзац е да убеди работодателя в кандидатурата. Използват се фрази, носещи смисъл ‘добра съвместна работа’. В последния абзац се формулират изречения със смисъл на: • инициативно ст за свързване и уверение, че писмото е получено; • готовност за явяване на интервю в удобно за работода- теля време; • по сочване на приложения към писмото (напр. автоби- ография, дипломи, сертификати); • благодарно ст за отделеното време и внимание. На нов ред и с един (или два) интервал писмото завършва с формулировката С уважение, последвана от името и фамилията на кандидата, също на нов ред, изнесено вдя сно на писмото.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 187 ПРИМЕРНА СХЕМА НА МОТИВАЦИОННО ПИСМО [Информация за обратна връзка] • Име • Адрес за кореспонденция • Телефон (с предхождащ го код за на- ционално избиране) • Е-mail • Дата, на която е изпратено писмото [Адрес на фирмата] • Име на получателя; • Длъжност, която полу чателят заема; • Име на фирмата (организацията); • Пълен пощенски адрес. [Обръщение към получателя] Уважаеми господин Петров, ... Уважаема госпожо Петрова, ... [Основна част] [Първи абзац] • Причина за писмото; • Откъде имате информация, че се търси човек (от обява, от приятел и пр.); • За каква длъжност се кандидатства. [Втори абзац] • Личните умения и качества на кандидатстващия за работа; • Причините за интереса към длъжността (фирмата, продуктите й, производството й, услугите, които се предлагат). [Трети абзац] • Възможен личен принос на кандидата за работа към работата във фирмата; • Посочване на образователна степен спрямо квалификацията на длъжността; • Посочване на предишен опит и на предишни постижения. [Заключение] • Инициативност за свързване и уверение, че писмото е получено; • Готовност за явяване на интервю в удобно за работодателя време; • Благодарност за отделеното време и внимание. С уважение, Георги Георгиев
Йорданка Захариева 188 Мъртви езици Към тема „Езикова екология“ и „Форми на съществуване на езика“ Мъртви езици са тези езици, ко ит о днес не се употребяват и ко ит о са известни благодарение на писмени паметници или за- писи, достигнали до нас. В по-ранните етапи отмирането е било свързано с установяване на империи (напр. древноперсийска, елинска, арабска) или с установяване на основен език в импери- ята (напр. латинския в Римската империя). Някои от мъртвите езици се запазват като култови езици. Процесът на отмиране в съвремието се наблюдава в страни, където носителите на изкон- ни местни езици са принудени да общуват на основния език на страната (индианските езици vs английския). Едно от опасения- та, свързани с глобализацията, е стесняването на сферите на малките езици и постепенното им изчезване. Могат да се отде- лят степени в този процес. От една страна действа чисто биоло- гичният фактор: малкият език се ограничава в пределите на оп- ределени възрастови и социални групи, а с физическия край на носителите му отмира и самият език. От друга страна, отмира- нето е свързано и с процесите на интегриране в мажоритарната общност на носителите на малкия език, особено на децата, и та- ка на практика майчиният език се загубва. За това съдейства со- циумът, средствата за масова информация и пр. Място на българския език в езиковите класификации Схематично представено, мястото на българския език изг- лежда така. От вероятния първичен език Homo sapiens sapiens, ко йт о се разпада, се образуват макросемейства. Едно от тях е макросемейството на ностратическите езици. От него се разви- ва семейството на западните ностратически езици. Индоевро- пейският праезик е от групата на западните ностратически езици. От него се отделя славянската езикова група. В нейната южна подгрупа се установява мястото на българския език.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 189 Най-чести отклонения в правописа и правоговора под влияние на фонетични фактори • Да се внимава в правописа с ж, ч, ш, които са истори- чески меки съгласни, и в правоговора поради диалект- ни влияния при думи като следните: ешелон – поради разподобяване (дисимилация) често се пише а, час, ча- са, часовник, случай (влияят Ч и Й), съжалявам, чар- дак, чаршаф, чарда. • Да се избягва смесване на наставки -ек и -як след ж, ч, ш и след меки съгласни: свършек, завършек, изли- шък; изговор и изписване на думи с наставка -ичък: беличък, чиститък. • Да се внимава при прилагателни от ср.р . с окончание - е: овче сирене, кокоше яйце, гъше перо. • Да се разграничава съществително от прилагателно име: бъд ещ е, бъд ещ ето – бъдещо измерение, настоя- ще, настоящето – настоящо писмо. • Да се прецизира изговорът на случаи като мой, мое (не: мойо), твое, свое. • Да не се смесват спреженията, напр. II спр., св.в. изоста - вям, изоставяш → изоставени машини, захвърлени ма- териали и III спр., несв.в., изоставям → изоставян, зах- върлян, тъй като носят различен смисъл: изоставена кол а (смисъл на еднократно ст), често изостявано дете (сми- съл на повторителност). Наклонена черта Към тема „Пунктуация“ В случай че е употребена единично, наклонената черта се използва, за да означи съкратена дума – с/ка (= сметка), съотно- шения при мерни единици – 60 км/ч, 10 имп./мин, 80 лв./кв.м, дроби – 1/2, 3⁄4, различни формати и оразмерявания – дограма с каси 202/130 – двукрили, формат 70/100/169 . В изречения се из- 9 Обикновено при наличие на 3 размера се използва знакът ×: 70×100×16. Същият знак се използва в рецепти и върху опаковки на лекарства като препоръка от фармацевта (под-
Йорданка Захариева 190 ползва със значение на съюз и, на съюз или, на предлог срещу, като изборът за разчитане зависи от контекста: преводи от/на английски, дублетът проблем/проблема, категорията определе- ност/неопределеност, опозицията св.в./несв.в ., купува/наема магазин, сума със/без ДДС, тел./факс, да/не. Може да отделя ме- рена реч, написана на един ред, като се оставя шпация от двете страни. Употребява се за отделяне при поредица от цифри – код на телефон, централа, но може да се използват и скоби. Непроменливо я Съществува непроменливо я, ко е то не е наследник на стара- та ятова гла сн а. То е съществувало като йотувано а, ̇ (нарича се още етимологично Я). Във всяко обкръжение, независимо от ударението, независимо от мека или твърда сричка, то остава непроменено: поляна – поляни; тояга – тояги; орляк – орляци; кафяв – кафяви ; сеяч, сеятел. В североизточните говори обаче се е сляло с променливото я и се преглася в същите му позиции: тоежки, полени, ко ит о не са книжовни форми. Новобългарска книжовноезикова школа Към тема „Българският език през Възраждането“ През втората четвърт на ХІХ век излиза Иван-Богоровата „Първичка българска граматика“ (1844), където е последовател- на употребата на думи, ко и то са характерни за новобългарския като мъж, първо, съд, сън. Те зи употреби отстояват и Н. Геров, Г. Бусилин, Ил. Макариополски: те са застъпници на новобъл- гарската книжовноезикова школа. Норма Дихотомия език:реч Към дихотомията език/реч се въвежда още един член (пред- ложението е на Е. Ко сер иу ). Ако речевата дейност се разбира ка- то процес, то езиковият материал е съвкупно стта от всичко каза- сещане) за дозиране, напр. 3×1 ‘три пъти на ден по една таблетка’.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 191 но и разбрано в дадена обстановка. Но за да бъде разбран той, следва да е налице норма – това е социално утвърден узус или онези форми и стереотипи, ко ит о са приети за задължителни от и във обществото. Обособена част и запетаи Към тема „Вътрешноизреченска пунктуация“ Обособена част е второстепенна част на изречението – оп- ределение, приложение, обстоятелствено пояснение. Ко г ато са в средата на изречение, тези части се ограждат със запетаи; ко г ат о са в началото или края, запетая се поставя само от едната страна, например: Умна и красива, тя се приемаше за успяла в живота. Тя, умна и красива, се приемаше за успяла в живота. Тя се приемаше за успяла в живота – хем умна, хем красива. Тук се допуска синонимия между запетая и тире, тъй като тирето е с по-висока степен на отделяне. Следващата степен на отделяне е чрез точка, срв.: Тя се приемаше за успяла в живота – хем умна, хем и красива. Тя се приемаше за успяла в живота. Хем умна, хем и красива. • Обстоятелствените пояснения по-рядко се обособяват, но ко г ато е налице двояка интерпретация, се поставят запетаи, срв.: Мъже и жени дойдоха рано към седем. Мъже и жени дойдоха рано, към седем ‘по-точно към седем’. Мъже и жени дойдоха рано. Към седем. • Обстоятелствени пояснения за сравнение се ограждат със запетаи само ако авторът прецени, срв.: Мъже и жени дойдоха рано, като за работа. • КАТО се огражда със запетаи, ко гат о се мисли вместо НАПРИМЕР, срв.: В някои естествени науки, като (‘например, каквито са например’) хи- мията, физиката и биологията, експериментът е важен. В науки като химията, физиката и биологията експериментът е важен. • Пред КАКТО И, СЪЩО И, ТАКА И, които свързват обособена част, се по ставя запетая, срв.: Икономиката, както и науката, се нуждае от мениджъри.
Йорданка Захариева 192 Икономиката, както и науката се нуждаят от мениджъри. Ориентир за запетаята е съгласуването на сказуемото с под- лога. • При въвеждане на обособена част с И ТО, ПРИ ТОВА – тя се огражда със запетаи. Пристигнах на следващия ден, при това твърде рано, и имах време да изпия едно кафе. • Когато се въвежда обособена част или подчинено из- речение за начин и сравнение със СЯКАШ, КАТО ЧЕ, КАТО ЧЕ ЛИ, пред тях се пише запетая. Свежа, сякаш преди секунди излязла от водата, тя се усмихваше. • Пред СЛЕДОВАТЕЛНО, ЗНАЧИ, ОЧЕВИДНО и др., ко г ато въве жд ат обособена част/изречение, се поставя запетая, ако тя е част от сложно изречение. Аз съм на фитнес днес, значи ще се видим утре. Ако не дойдеш, значи си зает. • Когато съюзът е многосричен и със собствено ударе- ние и след него следва обособена част или деепричас- тие, между тях се по ставя запетая. Разбрах, защото, идвайки насам, ги видях. Разбрах, защото, забързана по улицата, ги видях. • Запетая се поставя, ко гат о пред И стои вметната или обособена част, напр.: Децата не слушаха, подучвани от един палавник, и това отчая учител- ките. Означаващо Към тема „Думата като езиков знак“ Думата е означаващо, защото означава друг предмет, тя е означител за (на, вместо) друг предмет – тя показва смисловото съдържание на замествания предмет. Означаемо Към тема „Думата като езиков знак“ Възприеманото като смислова страна на означаваното, на заместваното, се нарича означаемо. Връзката между означаващо и означаемо е произволна, но с отно сителна произволност, коя т о
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 193 се разбира като частична мотивираност, тъй като съществуват ограничения (комбинаториката от линейната последователност на гласните и съгласните звукове, родовите характеристики на думата и пр.). Омарчевски правопис (1921-1923) Към тема „Правописни проекти и правописни реформи между Освобождението и 1945 г.“ В периода между 1921–1923 г. е въведен т.нар. Омарчевски правопис. Практиката показва, че Дриновско-Иванчевският пра- вопис е труден за усвояване, поради ко е то правителството на Ал. Стамболийски и министърът на просветата Ст. Омарчевски ре- шават да предложат по-опро стен и по-адекватен модел предвид препоръките и мненията на езиковеди от ранга на Ал. Теодоров- Балан, Б. Цонев и Ст. Младенов. Така на 22 юли 1921 г. влиза в сила „Уп ъ т в а н е за общ правопис на българския книжовен език“, ко ет о една година по-късно е законово утвърдено. То з и регла- мент е отменен няколко дни след деветоюнския преврат. Но той е първообразът на правописната реформа от 1945 г. Характерни негови черти са: • отпадане на краесловните ерове; • гласната [ъ] се пише © – т©мен, пр©стен, г©л©б • отпадане на буквата э и замяната й с я/е според кни- жовния изговор – бял/бели, голям/големи и пр. • отбелязване на мекостта пред о с й – Ботйо, актйор; • изписване на я вм. ь в членувани форми: учителят (учительтъ), денят (деньтъ); • употребата на пълна и кратка членна форма на имена- та от м.р . ед.ч . се регламентира от фонетично правило, основано на благозвучието (еуфонията): пълна членна форма преди думи, ко ит о започват със съгласна (ло- вец©т уби орела), а кратката – пред думи, ко ит о започ- ват с гласна (човека дойде), тое ст принципът не е син- тактичен. • за пръв път се регламентира употреба на гла вн и бук ви
Йорданка Захариева 194 и принципите на сричкопренасянето, на транскрипци- ята и транслитерацията. Общественото мнение обаче не приема отпадането на кра- есловните ерове, на етимологичното е и т.н . След Девети юни 1923 г. новият министър на просветата Ал. Цанков назначава ко- мисия начело с Л. Милетич, в чийто състав са също и Ст. Роман- ски, Ст. Младенов, М. Арнаудов, В. Н. Златарски и др., в която се решава да се върне старият правопис, но да бъд ат намалени случаите, в ко и то се пише етимологичното э. През август 1923 г. излиза поредното „Уп ъ т в а н е за правопис на българския език“, ко ет о се утвърждава със закон през 1928 г. Отново следват въз- ражения от страна на интелектуалци, учители, езиковеди. Ономастика Към тема „Въведение в езикознанието“ Ономастиката (и ономасиологията) се занимава с проблеми- те на именуването. То в а лингвистично направление разполага различните имена и именувания в своя таксономна система, нап- ример хидронимите са имена на водни пространства, топоними- те – на местности, антропонимите се отнасят до човека, еорто- нимите – за имената на празниците и т.н. В старите названия е скрита културата, в тях се откриват старинни черти на езика и често служат като доказателство за междуезиковите кон т ак ти . Ортография Към тема „Правопис“ Ортографията регламентира графичните средства, с ко и то се предава писмено речта. Недостатъчно е използването само на графични знаци, за да се предаде в писмен вид речта, напр. ва - гон с изговор [въгон], пеперуда с изговор [пипируда], град с из- говор [грат] и т.н . В резултат от дълъг исторически процес се ус- тановяват правописно приети за правилни варианти. Те се регу- лират от система правописни правила, ко и то се приемат като норма. Ортографията (грц. orthos – правилен, grapho – пиша) или правописът, е система от правила за писане на думите и техните части, за слятото и полуслятото или разделно изписване на ду-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 195 мите, за употребата на гла вн и и малки букв и, за пренасянето на части от думи. Като използва приетите графични средства, ор- тографията следи за установяване на единство в писането на ду- мите и на граматичните им форми. В практически аспект смисъ- лът на правописните правила и на ортографията е социално зна- чим: те са задължителни за всички, които пишат, с което се осигурява уредено писмено общуване в социума. Ортоепия Към тема „Различия между правопис и правоговор“ Ортоепията, или правоговорът, е ком по н ент от езиковата култура и владеенето на книжовноезиковите норми. Не е препо- ръчителен следният изговор на частици, кратки местоименни форми, изрази: *[съ] вм. се, *[мъ, тъ] вм. ме, те, *[шъ] вместо ще, *[шъ тъ забравъ] вм. ще те забравя. Между правопис и пра- воговор са налице различия в следните пунктове. Ту к са и най- често срещаните колебания . CНай-чести колебания. • Четà, четàт [изговор: ъ]; в окончанията за 1 л. ед.ч . и 3 л. мн.ч. сег. време се пише [а], което е под ударение, но се произнася [ъ] – чета/четат; пиша/пишат. • По светà [изговор: ъ]; при членуване на съществител- ни от м.р . ед.ч. се пише [а], което е под ударение, но се произнася [ъ] – до сина, в мига . • Върв`я, върв`ят [изговор: ’ъ]; • Ден, зет [изговор: ’ъ]: ден`я, ден`ят, зет`я, зет`ят; • В края на думи: боб [изговор: боп], бряг [изговор: бряк]. • Наблюдава се еднакъв изговор, ког ато [а] и [ъ] са извън удар ение, особено в последната сричка на съществи- телни, прилагателни и елови причастия. Проверката за избор на бук ва а или ъ се извършва, като се потърсят съответни словоформи. • При други форми на прилагателните и еловите при-
Йорданка Захариева 196 частия [ъ] изпада: рекъл – рекла, пекъл – пекла, мокър – мокра, топъл – топла; при съществителните се про- верява с формата им за мн. число: театър – театри, диоптър – диоптри, компютър – компютри, ансамбъл – ансамбли. Изключения: замък – замъци, свитък – свитъци. • Прилагателни имена, ко и то са образувани от съществителни, завършващи на -ия, -ея, се изговарят по-често с [я], но се пишат с [а]: идея – идеален, материя – материален. Изключения: софиянец, християнство, християнски, християнин. Особености в правописа на библейски имена Към тема „Стилови и регистрови особености на книжовния език“ CОсобености и най-чести колебания в правописа на биб- лейски имена в църковната литература: • Наличие на двойни гл асн и : Авраам, Исаак, Ваал, Гра- ал, Раав, Гавраиил, Роов, Витлеем, Ханаан; • Правопис на имена с И вм. Й, Я, Ю: Иуда, Иудея, Иа- ков, Иезакия, Иеремия, Иерусалим, Иосиф, Иов, Иисус; • Колебания между В/Б при гръцки имена, поради раз- личието в стргр. [б] и новогрц. [в]: Бартоломей и Вартоломей. В православния календар имената се предават с [в]: св. Василий, св. Вартоломей. • Поради различие в звуковите стойности между новог- ръцки [и] и старогръцки [е] (в по-стари текстове) на гр. ета [η] се срещат думи като Витлеем и Ветлеем; кате- хизис и катехезис; риторика и реторика; риточен и реторичен. Предпочита се и се препоръчва първата форма с изговор и правопис [и].
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 197 Особености на прилагателните имена Към тема „Правописни и правоговорни особености от граматичен характер“ CНай-чести колебания. Особеност откъм род и число на прилагателните имена е, че някои не се променят по род (късметлия човек), и по число (сер- без човек). Има една група от прилагателни, ко и то са в условия на дублетно ст – екологически и екологичен, академически и ака- демичен, магичен и магически. При част от тях значенията са се изяснили – икономичен човек и икономическа политика, екологи- чен въпрос, но екологична (качественост на политиката) и/или екологическа (относителност) политика, практично решение и практическо решение. При наличие на дублетно ст от такъв ха- рактер предимство се дава на кратката форма, коя то е изконно българска – академичен съвет , факултетен съвет, но студент- ски съвет. Прилагателните, образувани с наставка -и (кокош и, овчи, крави, катеричи), в среден род приемат окончание -е: кра- ве мляко, овче сирене, катериче скривалище. Особености на съществителните имена при граматичната категория род Към тема „Правописни и правоговорни особености от граматичен характер“ Граматичната категория род в българския език различава три рода – мъжки, женски и среден, например мъж, жена , дете. Тази категория е исторически променлива. Например в старо- българския език думи като вечер, жар, кал, вар, прах са били съществителни от мъжки род. Следата за това се открива в поз- драва Добър вечер! или в името на празника Бъдни вечер. От мъжки род е думата аташе: културен аташе, но в разговор- ността често се употребява като същ. от ср.р. – културно аташе, по аналогия с думи като дете, море, цвете, ко ит о са от ср.р .
Йорданка Захариева 198 Съществително от ж.р . е мебел – мека мебел. В разговорността се употребява отпуска като същ. ж.р ., срв. излизам в отпуска. Но в административно-деловите сфери и в книжовния език се предпочита отпуск (м.р .): ползвам отпуск, полагащ се отпуск, годишен отпуск, излизам в отпуск. В други случаи поради пре- хода на името от един граматичен род към друг се проявява яв- лението дублетност: прахът/прахта, газът/газта. В момента кол ебл и в е изборът на род в двойката газът/газта: природният ресурс, е от граматичен м.р . Казваме природен газ. Обработени- ят продукт е от ж.р . Казваме Свърши ми газта (на печката, на кол ата). Колебания се наблюдават при следните думи: живопис (ж.р .), летопис, стенопис, стъклопис (м.р .). В езика ни обаче има съществителни от общ род: роднина, хаймана, лапнимуха, ко ет о означава, че могат да се съгласуват с прилагателно според обекта, кой то назовават, например ед на роднина и един роднина. Колеблива е практиката по отношение на думата колега. Вярно е, че има и съществително от женски род – кол ежка, но във висо- кия стил на книжовния език се предпочита употребата на същес- твителното в общ род – един колега и една колега. Предпочитание се дава също на съществителните от мъжки род, ко и то означават длъжности, звания, независимо че се отна- сят до лица жени: професор, министър, ректор. В класификато- рите за длъжно сти и професии тези съществителни се изписват в м.р . Вярно е, че някои от тези съществителни нямат съответен корелат в ж.р . Но има и още един фактор: употребата на същест- вителните от женски род се свързва с представите и нагласите за престижно ст/непрестижно ст. Например според някои носители (вкл. и носителки) на българския език названия като директор- ка, деканка, професорка, ректорка, президентка звучат непрес- тижно, което е причина да се избягват. Употребата на подобни съществителни е натоварена с допълнителни смисли като иро- нично ст и несериозно ст, ко и то идват от разговорността или от внушенията и употребите във ве стникарския език. Погледнато обективно, това са нестрого езикови фактори: нищо не пречи да се използват в неутрални смисли съществителните от ж.р .: ми- нистърка, професорка. Преди време беше поставен въпросът коя форма да се пред- почете в официалните съобщения – министър-председателят
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 199 или министър-председателката (на Република България), ако се отнася до лице жена. Теоретично по-добре е да бъде съществи- телното от ж.р., разбира се, в случаите, когато е възможно. Нап- ример по време на управлението на „желязната лейди“ Маргарет Тачър форми като министър-председателка, премиерка, минис- търка се активизираха тъкмо в неутралното значение, но въпро - сът опираше до това, дали Ренета Инджова и протоколът като цяло би приел подобно съществително. Очевидно езиковите нагласи са изключително силен фактор. Проблемът всъщно ст се интерпретира от сексистката му страна, особено актуална през последните десетилетия, но у нас все още в зародиш (вж. секси- зъм в езика). Особености на съществителните имена при категорията определеност Към тема „Правописни и правоговорни особености от граматичен характер“ Грам атичн ат а категория определеност, която говорещият из- ползва, за да изрази познатост/известно ст на обекта от съобще- нието, при употреба е свързана с някои колебания. CНай-чести колебания. Често се пропуска членуването при несъщински имена: Обадиха се от Министерство на просветата вместо Обадиха се от Министерството на просветата; Депутатите влязоха в пленарна зала, Пл енарна зала беше празна вместо Депутатите влязоха в пленарната зала, Пленарната зала беше празна. От друга страна, често се прекалява с употребата на членувани форми особено в преводни текстове: Днес се разпространяват новите форми на информираността вме сто Днес се разпрост- раняват нови форми на информираността. Само два ко смически обекта са осезаеми за нас: Луната и Земята. Затова и само те се членуват. По отношение на правописа може да се посочи, че удв оява-
Йорданка Захариева 200 нето на [т] при съществителни от ж.р . на -ост: младост – мла - достта, радост – радостта и пр., е системно. Съществителни- те от ж.р ., ко и то завършват на -щ, ко г ато се членуват, се изпис- ват като мощта, пещта, свещта. Ако такова съществително за- върш ва на -ш (пустош), то се членува с -та (пустошта), и не се използва графемата щ, тъй като е на морфемна граница. При имената от м.р . е налице пълна и кратка членна форма според синтактичната им позиция в изречението, с коя то се из- разява категорията определено ст (вж. употреба на пълни и крат- ки членни форми при имена от м.р .) . Особености на съществителните имена при категорията число Към тема „Правописни и правоговорни особености от граматичен характер“ Съществителните имена притежават и граматичната категория число: единствено и множествено. Има обаче имена, ко ит о са само в единствено число, като абстрактни понятия (героизъм), събира- телни (студентство), вещества (азот), съществителните собстве- ни. Също има и съществителни, ко ит о са само в множествено чис- ло – топоними (Анди, Алпи, Родопи), мощи, макарони, очила, данни, трици и пр. CНай-чести колебания. • Има и няколко думи, ко и то в старобългарски са били в двойнствено число – врата, уста, и следи от това се нами- рат в изрази железни врата, отворени врата, закрити вра- та или Устата ви много знаят. Тези остатъци не могат да се приемат за грешки, въпреки че са изместени от съвре- менните им форми за мн.ч . • Понякога думи в множествено число от други езици се въз- приемат в българския като думи от единствено число: клипс, рипс, кекс, силоз. Причината е, че небългарски форманти за мн.ч . не се схващат като такива от българското езиково съз- нание. От такива думи ние образуваме мн.ч . по български
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 201 езикови модели: клипсове, силози и т.н . • Множественото число на думата медия е медии. Изписване медиа остава при имена на фирми (сдружения и пр.) . • фолио – фолиа • импресарио – импресариа • пиколо – пикола • жиголо – жигола • Думата евро няма форми за мн.ч . Особености при глаголите Към тема „Правописни и правоговорни особености от граматичен характер“ В българския гл агол се отделят шест граматични категории: лице, число, залог, вид, време, наклонение. Категорията лице различава три лица и две числа. Колебания се отчитат при избора на членни форми за 1 л. мн.ч. на глаголите от I и II спрежение. В 1 лице мн.ч. тяхното окончание е -м: пишем, четем, пеем, играем, ходим, говорим, въпр еки че в разговорността често се реализира [-ме], от една страна, поради фактори, свързани с благозву чието, и от друга страна, поради влия- нието на окончанието -ме за 1 л. мн.ч. на големия клас глаголи от ІІІ спрежение: стреляме. В българския език обаче има: • безлични глаголи (гърми, вали, има, няма, при които може да се изведе формално лице „то“, такива гл агол и имат форми само в ед.ч .), ко ит о означават действия и състояния като природни явления, човешки състояния (дострашее ме, спи ми се), липса или наличие (има, няма); • глаголи, които реализират само форми в множествено число – насядаме, налягаме; • възвратни глаголи (пиша си, обличам се) с частиците се, си, които се пишат разделно от глагола. Страдателните залогови форми се образуват със съм + стра- дателно причастие (съм написан). Видът на глагола бива свършен и несвършен (да напиша и пиша), но има и двувидови гла голи : сервирам, копирам, реагирам.
Йорданка Захариева 202 Много често при тях се наблюдава добавяне на представки и нас- тавки, например вмъкване на -в-: *пенсионирвам, *откопирвам, *отреагирвам, *протоколирвам, *изкоментирвам, *закодирвам. Но нормата не приема подобни употреби въ в високите регистри: адресирам, спекулирам, телефонирам. Добавянето на представки (префигиране) протича по аналогия със случаи, при кои то се про- меня значението на гла гол а: деформирам, реформирам. Те не са свързани с вида на глагола, който показва завършеност или про- цесуалност на действието. Явлението може да се обясни със сис- темността в езика при изразяване на завършеността или процесу- алността на действието, която присъства обикновено не съзнател- но у носителите на езика. Граматичните времена в традиционните описателни грама- тики са девет (четири абсолютни и пет относителни), но във всекидневието реално не се употребяват всичките времена. Формите на глагола съм в минало време са: ти бе (беше), той бе (беше) и много рядко – биде (в мин. св. вр.) и ти беше (бе) и той беше (бе) – в мин.несв.вр. Наклоненията са четири: изявително, преизказно, повелител- но, условно. От тях преизказното е специфично несвидетелско. Чрез него говорещият се дистанцира от онова, ко ет о казва (фак- ти, случки и пр.), напр. Имало едно време..., Живели баба и дя- до... Дистанциране може да се изрази и по други начини (вмет- ване, въвеждащи думи): видите ли..., казват, че..., чувала съм..., според него..., той смята, че..., неговото схващане по въпроса е..., нейното мнение е... Чрез тези начини говорещият „модели- ра“ степента си на дистанцираност от казаното (от твърдението, от мнението и пр.) . Дълги години съществуваше дублетност, която книжовната норма допускаше при гла гол и като ползувам, участвувам, чувст- вувам. През годините се наложи краткият вариант – ползвам, участвам, чувствам. То в а не означава, че форми като чувствувам, ползувам и под. са забранени: в съвременния език те са натоваре- ни да изпълняват стилистични функции според авторовия избор. Колебания се наблюдават при глаголи на -увам: комплекту- вам, валцувам или комплектовам, валцовам, поради силното влияние на тези думи от руски, и при техни производни: отгла- голни съществителни – комплектуване, валцуване, и прилага-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 203 телни – валцуван, комп лекту ван . Препоръчителни от книжов- ната норма са формите на -ува- . При причастията една стара форма на сегашното деятелно причастие – живущ, се е настанила упорито и се употребява вме сто препоръчителната живеещ. Сходно е и служащ вм. служещ. Такива форми, но приети в книжовния език, са входящ, изходящ, приходящ. Особености при местоименията Към тема „Правописни и правоговорни особености от фонетичен и морфологичен характер“ Местоименията в българския език се разделят на девет гру- пи: лични, притежателни, въз вратни, показателни, въпросител- ни, относителни, неопределителни, отрицателни и обобщителни. Личните имат лице, число и остатъци от падежни форми, кратки и пълни форми: аз, мен/мене, ме, ми. Възвратните се разделят на лично възвратно (себе, си) и на притежателни (свой, си). Колеб а- нията се наблюдават при употреба на кратките форми – Позна- вам жена си (своята жена) и Познавам жена ми (моята жена). По-добре да се употребява възвратното местоимение. Понякога се стига до нарушаване на смисъла, вместо Той покани много приятели на партито си (своето парти) се казва Той покани много приятели на партито му (неговото парти, тоест на друго лице). Неяснота е налице напр. в съобщения като Министър Х. обяви бъд ещите му цели вм. бъдещите си цели. При въпросителните местоимения се наблюдава конкуренция в разговорността между кой и кого: На кой да кажа? Кой да попитам? и На кого да кажа? Кого да попитам? Книжовната норма препоръчва вторите вари- анти. Неопределителните местоимения със съставка еди - и -г оде се пишат полуслято: еди -що си, що-годе, а тези с частицата да е – разделно (що да е). Отново в разговорността се отчита ко н- куренция между някой и някого – Питай някой и Питай някого, и отново нормата в официалния стил препоръчва втория случай. При отрицателните местоимения най-чести правописни и право- говорни грешки се допускат при ничий в ед.ч . и ничии в мн.ч .
Йорданка Захариева 204 Непрепоръчителни са употреби като: o Дай ми нея книга вм. Дай ми тази (онази) книга. o Върни ми книгата, къде (дето, където) ти бях дал вместо коя то ти бях дал (използване на въпросител- ното местоимение къде като съюзна връзка вместо който). Особености при наречията Към тема „Правописни и правоговорни особености от фонетичен и морфологичен характер“ CНай-чести колебания. Част от наречията се формира от стари падежни форми – снощи, отстрани. Колебания се наблюдават при изписването им – слято или разделно. Наречията, образувани от глагол и , се из- писват полуслято – иди-дойди, току-речи, степенуваните – също полуслято – по -високо, най-сетне, слято – тоест. Наречията, образувани от предлог и съществително, не могат да се члену- ват: предвид, всъщност, налиц е, наред, наглед, поначало. Изпис- ват се слято. Колебания има, когато се объркват с изрази като по случай, в действителност. Особености при числителните имена Към тема „Правописни и правоговорни особености от граматичен характер“ При числителните имена, ко и т о се разграничават като ко л и- чествени (бройни) и каче ствени (редни), следва да се припомни, че бройното един има форми за род и число, а две – за род. В практи- ката се наблюдава колебание при съгласуването, ко г ато цифрата е голяма – сто двайсет и един хиляди лева, сто двайсет и една хиля- ди лева, сто двайсет и един хиляди единици, сто двайсет и една хиляди единици. Има съществително х`иляда, една х`иляда, но пет х`иляди, тоест налице са форми за ед. и за мн.ч, така както има и
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 205 съществително стотица/стотици. Има и числителни, ко ит о се ин- терпретират, поради наличието на род и на число, като съществи- телни – хил`яда, милион, милиард, срв. много милиони, много мили- арди. Правилното съгласуване е спрямо съществителното, към ко е- то се отнася числото – сто двадесет и един хиляди лева, сто два- десет и една хиляди единици, сто двадесет и едно хиляди деца, шестдесет и един хиляди първокласници (един първокласник – м.р .). Или например: Върнаха ми ресто от 21 стотинка или 21 стотинки. Препоръчителна е употребата на мн.ч. на съществител- ното. Числителните могат да се членуват – петтè, стотè, двеста- те (двестата), тристате (тристата), четиристотинте и т.н. ученици, тоест при числителните, ко ит о завършват на -т, с приба- вяне на членната морфема се получава удвоя ване на [т], което е добре и да се произнася. Некнижовни са форми като петтях. Бройните за приблизителност от типа еди н-два се изписват с по- луслято; приблизителност се изразява със суфикс -ина: стотина, ко ето може да се изпише с число, дефис и наставка: 100-ина . Чис- лителните половин (килограм) и четвърт (круша) са всъщно ст съ- ществителни. В българския език има и мъжколични числителни – двама, трима, двоица, троица, двамина, седмина. Числителното може да бъде съставка на прилагателно, и тук възможностите за изписване са няколко: петлистен, първостепенен, 5-листен, 3- годишен, 40-тонен, 156-метров, сто осемдесет и пет килограмов. При наречия, ко и то са от числителни, следва да се внимава в кра- есловието, поради автоматично действащото обеззвучаване – триж, дваж, веднъж. Изговорът [седъм, осъм, хилядо, мильон, милярд, дваесе, двайсе] не е приет за книжовен. Ударението пада върху първата сричка при двàта, двèте, тр`ите (а не: *дватà, дветè, тритè). Нормата препоръчва изговор деветка, десетка (по произ- ход е е от стб. малка носовка ­), а не: *девятка, *десятка. Дуб- летни форми са числителните от 11 до 49, ко и то имат и кратки ва- рианти – единадесет и единайсет, двадесет и двайсет, тридесет и трийсет, четиридесет и четирийсет (-есет и -йсет), напр. че- тиридесетгодишнина и четирийсетгодишнина.
Йорданка Захариева 206 CНай-чести колебания. • Банкова сметка в левове. Особености при правопис и правоговор на й-кратко Към тема „Правописни и правоговорни особености от фонетичен и морфологичен характер“ С й-кратко се означава един особен звук (гла йд , полугласен). То й не може да бъде класифициран нито като мек, нито като звучен, защото липсват съответните корелати; не е и вариант на гласната [и], тъй като противопоставянето е значимо. Правописното правило регламентира, че й не може да стои след съгласна. Като мека съгласна й-кратко може да бъде винаги до гласна, пред и/или след гласна: в началото на дума, напр. Йордан Йовков (съкр. Й. Йовков), в края на дума, напр. Ко нфуций (латини- зирана форма от Конфу-дзъ), в средата на дума, напр. майка, между две гласни, напр. ко нвейер. Най-чести правописни грешки са смес- ването между й и и при образуване на мн.ч., и замяната на й с ь (вж. изпадане на й-кратко от думи и форми на думи). При изговор може да се наблюдава йотация – явление от фонетичен характер, при ко е то се вмъква [й]. Правоговорната норма не приема вмъкването в случаи като [лайе] от лае, [тайен] от таен, [буйен ] от буен, тоест йотация между гласна от заден ред [а, о, у, ъ] и гласна от преден ред [е, и]. В книжовния изговор се допуска йотация при съчетанията [иа], [еа], намиращи се в краесловна позиция на заети думи: галерия, ливрея, материя, ба- терия. Не се препоръчва йотация на тези слово съчетания в сре- дисловие [пийано] от пиано, [варийант] от вариант. Не се пре- поръчва йотация на [ио] в краесловие – студио, радио, импреса- рио; в средисловие – скиор, пионка, идиот, шампион. В някои ду- ми, и е задължително: райе, бийе, кайени, конвейер, но бюстие. CНай-чести колебания. Й-кратко не е и с поставено уда-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 207 рение (`и/и́), напр. местоимението някой (ед.ч .) е различно от ня- кои (мн.ч .). Оформяне на заповед Към тема „Специфики на административно- деловия регистър на книжовния език“ В административния език е задължително да се оформят различните действия писмено. Обикновено това става чрез бланк и, ко ит о (би следвало да) са унифицирани в съответното ведомство. По-долу са представени различни варианти за офор- мяне на бланки. Добре е да се има предвид, че се използва фор- мат А4. Текстъ т се разполага равномерно върху листа със съот- ветните отстъпи, шпации и интервали. Вариант No1 Република България (също и: блокшрифт) Министерство на ... (също и: блокшрифт) МИНИСТЪР ЗАПОВЕД No...../. .. ...2008 г. На основание чл. ... НАРЕЖДАМ: (също и: ВЪЗЛАГАМ, УТВЪРЖДАВАМ, НАЗНАЧАВАМ, КОМАНДИРОВАМ...) .................. [Име] [Длъжност]
Йорданка Захариева 208 Вариант No2 Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии 10 Ректор (също и: блокшрифт) ЗАПОВЕД No...../. .. ...2008 г. На основание чл. ... ОПРЕДЕЛЯМ: 1.Комисия за ... в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ... ЧЛЕНОВЕ: 2. Комисията да извърши [форму лиране на цел] ... 3. ... 4. Препис от заповедта да се връчи на служителите за сведение и из- пълнение. 5. Контролът по изпълнение на заповедта възлагам на... [Име] [Длъжност] 10 Друга възможност е изписване на наименованието само с главни букви (блокшрифт)
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 209 Оформяне на доклад Към тема „Специфики на административно-деловия регистър на книжовния език“ Вариант No1 Република България (също и: блокшрифт) Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии Факултет по... Катедра „Книга и общество“ No ..../2008 г. ДО РЕКТОРА НА .............................. ДОКЛАД от ..................................., ръководител(ка) на катедра „Книга и общество“ Относно: .................................. УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН РЕКТОР, Или: Уважаема госпожо Ректор, ................................................................................. ХУ Ръководител(ка) на ... (Началник..., Директор на ...)
Йорданка Захариева 210 Парадигма Към тема „Съвременно състояние на науките“ Парадигма (модел, образец) в граматичните описания озна- чава системата от форми на една и съща дума. Научната парадигма (scientific paradigm) е дефинирана от Т. Ку н (1962) като универсално признато научно постижение (ус- пех, резултат), ко ето осигурява за дълго време образци за фор- мулиране на проблеми и решения в научната общно ст. Т. Ку н критикува смисловото разнообразие на термина. П. Файерабенд застъпва позицията, че в науката не съществуват универсални методологични правила. Г. И. Шипов, известен руски изследова- тел в областта на теоретичната физика, определя научната пара- дигма като картина на света, коя т о е основана на най-общи фи- зични представи за обкръжаващия свят за период, в ко й то тази картина се приема от мнозинството в научното съобщество. В съвремието повечето учени са на мнение, че светът стои пред прага на грандиозни социални промени, ко и то по същество са свързани с появата на нова цивилизация. Според Ал. То фл ъ р , американски философ и социолог, развитието на науката и тех- никата е „вълново“, като различава три вълни: първа (аграрна), втора (индустриална) и трета, водеща към свръхиндустриална цивилизация с нови институции, ценности, отношения. Светът стъпва на електрониката и ЕИМ, ко см и ч е с ко то производство, използването на океанските дълбини и на биоиндустрията и раз- вива информацията. Информатизацията на обществото преобра- зява технологиите, политиката, образованието, семейството. В различните периоди от човешката цивилизация научните парадигми се сменят, променят се образователната система и обществените отношения. Образованието е подчинено на наука- та. Редът е наука→образование→практика. През аграрния пери- од (първата вълна) образованието е индивидуално, съсредоточе- но в университети, фило софски школи, храмове, манастири, а методът се вписва в схемата „ученик на магьо сника“. Втората вълна започва с развитието на механиката през ХVІІ–ХVІІІ век. Нейни представители са Г. Галилей, Й. Кеплер, Н. Коперник и особено А. Нютон. През ХVІІІ в. моделът на света и научната
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 211 парадигма се свежда до разбиранията, че материята съществува в триизмерно (евклидово) про странство и във времето, и те са независими едно от друго; материалният свят е с ясно определе- ни граници; в света се наблюдава линейна причинно-следствена връзка, ко ет о означава, че всяко явление има собствена причина и едновременно има причини за другите явления (причината и следствието образуват верига, идваща от миналото, пронизваща настоящето и изчезваща в бъд еще то). На физиката от ХVІІІ век е познато само едно фундаментално взаимодействие и това е гра- витацията. Учените тогава са убедени, че ако се зададат законите за движение (Нютоновите закони), началните координати и ско- ростта на телата, поведението на системата е напълно предопре- делено, както ще бъде известна миналата и бъдещата траектория на телата. Светът изглежда като огромен часовников механизъм, ко йт о веднъж заработил, ще се развива по законите на детерми- нацията. В този свят се изключват случайностите, а необрати- мостта и вероятно стта се свързват с непълноти в знанието. На- учното знание от тогава стъпва върху следните методологични принципи: механицизъм (той свежда природните явления до обясняването им като механични процеси), рационализъм (той свързва придобиването на знание с експеримента, Фр. Бейкън), детерминизъм (той е свързан с причинно-следствения принцип), редукционизъм (той свежда сложните системи до анализ на от- делните съставящи ги елементи и взаимодействията помежду им), линейност (тя описва физическия свят чрез линейни урав- нения). Тези принципи повлияват върху образователната систе- ма като форма на усвояване на знанието, на представяне на ма- териала и изобщо върху образователните организационни прин- ципи. Допуска се, че човек натрупва знания, опознава природа- та, като постепенно увеличава количе ството на относителните истини и така се придвижва към абсолютната истина. Придоби- тите знания осигуряват господството на Човека над Природата. Така е изглеждала представата за света към края на ХVІІІ век, века на про свещението. Но през ХХ век започва промишлената революция: все по-често се среща парната машина, появяват се нови мощни енергийни източници. Вместо енергия от вятъра, от водата или от мускулната сила, се прилага енергията на парните двигатели. Самата техника се появява благодарение на талантли-
Йорданка Захариева 212 вата инженерна мисъл по-рано от науката, изследваща явленията на термодинамиката. Французинът Сади Карно (1796–1832) до- казва, че на тези машини е присъща вътреш на неефективност (коефициент на полезно действие под 100%). През 1864 г. неме- цът Рудолф Клаузиус (1822–1888) въвежда като термин величи- ната ентропия, чийто физически смисъл дълго време не е бил ясен, поведението й било странно, доколкото имала рядкото свойство само да нараства. Само една величина има същото свойство и това е времето. Яснота започва да има към края на ХХ век. Навлизането на разбирането за вероятност налага прео- ценка в разбирането на случайно стта и детерминизма. Факторът случайност е свързан с Дарвиновото учение за еволюцията: в биологичния свят еволюцията протича по схемата промяна, под- бор, наследственост. Промяната се определя от случайни явле- ния. През ХІХ век са налице успехи в изучаването на електри- чеството, магнетизма, електромагнетизма (Георг Ом, Жан-Ба- тист Био, Феликс Савар, Андре-Мари Ампер, Майкъл Фарадей), ко ит о англичанинът Джеймс Кларк Максуел обобщава в елект- ромагнитната полева теория. В науката навлиза представата за нова форма на материята – полевата, и за второ (електромагнит- но) взаимодействие в природата. През ХІХ век забележителен успех има и в областта на генетиката. В края на ХІХ век предс- тавата за природата се разширява значително: материята има две форми – полева и корпускуларна, детерминизмът от ХVІІІ е оме- кот ен , а случаят придобива статус на научна категория. През ХХ век настъпва научна революция. Макс Планк през 1900 г. предлага хипотезата за квантовете енергия (проблемът се е свеждал до възможно ст да се обясни теоретично топлинното излъчване на нагрято тяло): той предполага, че енергията не се предава непрекъснато на части, а само на определени порции (кванти). Хипотезата му противоречи на доминиращите пред- стави, но по-късно от нея се развива квантовата физика. По това време А. Айнщайн работи върху общата и специалната теория на относителността: според нея основните три параметъра в природата – материя, пространство и време, са взаимозависими, а не независими, каквото е било разбирането през ХVІІІ и ХІХ век. Теорията на относителността и квантовата физика дават нов поглед върху света. Кл. Шанън развива теорията на информаци-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 213 ята, името на Н. Винер се свързва с развитието на кибернетика- та. Невероятни открития се правят в биологията, в медицината, в техниката. В бита вече са навлезли атомната енергетика, ко см и - ческите технологии, кибернетиката, лазерите, ком пю т р и т е, при- ложните аспекти на откритията в химията, биологията, бактери- ологията. От средата на ХХ век се осмисля проблемът за термо- динамиката на откритите системи (неравновесна термодинами- ка). То й се свързва с имената на нобелистите Ларс Онзагер (1968) и Иля Пригожин (1977). Те показват, че в откритите сис- теми е възможен процесуален код , при ко йт о ентропията на сис- темата може да се намали, тое ст, че системата може да премине спонтанно от хаотично в равновесно състояние. Руският физио- лог П. К. Анохин предлага ново определение на система: систе- ма може да се нарича само такъв комплекс от избирателно във- лечени елементи, при ко ит о взаимното действие и взаимоотно- шенията приемат характер на взаимо съдействия между ком по - нентите за получаване на фиксиран полезен резултат. Развива се научно направление, наречено синергетика. В новата научна па- радигма жалони са универсалният еволюционизъм, съчетае- мостта между детерминизъм и стохастично ст, между холизъм и редукционизъм, нелинеен математически апарат. Понякога това се определя и като универсален еволюционизъм. Особено е съ- четанието между редукционизмът (той свежда изучаването на сложни системи до отделни съставящи и взаимодействието им) и холизъм: редукционизъм не е универсален, ко ет о е видимо при формиране на колективното поведение на елементите (кохерент- ност). Образуваната от тях система изисква холистичен (цялос- тен) подход. В развоя си системата преминава от устойчиво в неустойчиво състояние, тя преминава през точка на бифуркация. Оттук системата може да премине или към още по-хаотично състояние, или към нови структурни образувания. Такива систе- ми се наричат дисипативни структури (И. Пригожин). Те прите- жават свойствата на кохерентността, поведението им е като на едно цяло, структурират се по начин, по ко йт о един елемент е „информиран“ за цялото състояние на системата. Изследванията на тези системи предполагат прилагане на математически апа- рат. През последното десетилетие на ХХ век се прокарва идеята
Йорданка Захариева 214 за съществуване на нови фундаментални взаимодействия. Около 100 години се създава теорията за спин-торсионните взаимо- действия (Ели и Анри Картан, Роджър Пенроуз, Ге н а д и й И. Ши- пов, вж. Златев, Б.) . Допуска се, че торсионното взаимодействие има почти невероятни свойства: скоростта му надхвърля значи- телно светлинната скоро ст, има проникващи свойства, може да съхранява и пренася информация без разход на енергия, торси- онните полета могат да формират устойчиви информационни структури. Ако тези хипотези се докажат, научната парадигма ще претърпи коренна промяна, ще доведе до създаването на но- ви технологии, нова философия, нов начин на живот. В хуманитаристиката някои от идеите са познати отдавна, но са били анализирани от различен ъгъл, например за „добрата и лошата“ дума, за „добрия и лошия“ поглед, за силата на положи- телното и отрицателното твърдение. Вече е наложително линг- вистика, етнология, социология, психология и изобщо всички научни направления, изучаващи пряко психосферата (вж. езико- ва екология) да подходят ко -оперативно към общите проблеми (вж. езикознание). Периодизация на българския книжовен език Към тема „Исторически развой на българския език“ Българският книжовен език, създаден през ІХ–Х век, е висо- ко обработена форма, а не просто писмен език. За сравнително кратък период се създава богата литература и култура. През средновековието българският език се превръща в класически език на славяните. От ІХ век насам могат да се отделят следните два периода, ако се приеме за основен пунктът, свързан с фор- мирането на нациите през ХІХ в.: • Донационален, от ІХ в. до средата на ХVІІІ век, и • Национален, от ХVІІІ в. до днес. Но, следвайки естествения езиков развой, се обособяват следните периоди въпреки отно сителността им. • От ІХ–Х до ХІІ век включително: старобългарски пе- риод; • От ХІІІ–ХІV век: среднобългарски период;
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 215 • От ХV–до средата на ХVІІІ в.: преходен период към новобългарския език, чийто особености са: а) липсата на носовки, Софийска и Етрополска книжовна школа; б) черковнославянски – руска редакция на езика от ІХ–Х до ХІV в., основен източник на обогатяване и интелектуализиране на народния език; в) език на да- маскинската книжнина, елементи на народния език, които преминават в първите възрожденски книжовни- ци. В т.нар. национален период границите са още по-размити, тъй като има неяснота при определянето на „долната граница“ – включва ли се Паисий Хилендарски, или не, дамаскинската книжнина към ко й период да се отне се (вж. Българският език в периода между Паисий Хилендарски и д-р Петър Берон). В подобни класификации значим фактор се оказват култур- но-историческите събития, ко и то протичат в социума. Действие- то им е комплексно . Но новобългарският книжовен език е млад книжовен език, за ко йт о могат да се посочат следните истори- чески моменти: • от вторат а половина на ХVІІІ век до Освобождението, 1878 г.; • следосвобожденски период, свързан с няколко право- писни реформи; • период от последната правописна реформа, 1945 г., до днес. Периодизация на Възраждането Доста условно периодизирането на етапите в развоя на но- вобългарския книжовен език изглежда така. • От Паисиевата „История славеноболгарская“ (1762) до отпечатването на Бероновия „Рибен буква р“ (1824). • От втората четвърт на ХІХ век до средата на ХІХ век, ко г ато идеята за книжовен език започва да „покълва“: времето започва да става изключително динамично, защото назрява необходимостта от обучение на език, адекватен към новия тип светски училища.
Йорданка Захариева 216 • От средата на ХІХ век до Освобождението (1878), ко - гато кълновете прорастват и ко г ато съзнателно се ко - ментира какъв да бъде книжовният език. Таз и трета четвърт на ХІХ в. се отличава с идеите си за национал- но обособяване, с разгръщане на движението за цър- ко в н а независимост, последвани от Априлското въст а- ние. Кримската война (1853–1856) оставя силен отпе- чатък в определяне на идентично стта, вече свързвана с модерния свят. Изключителният стимул на подобни събития се наблюдават чрез развитие на худ оже стве на- та литература, публицистиката, формирането на кул- турната, на терминологичната лексика, образуването на неологизми. Силно е западноевропейското езиково влияние. • Окончателно изграждане на книжовния език до края на ХІХ век. След Освобождението се създава нова ези- ко ва ситуация, коя то спомага за доизграждане на кни- жовния език. Все още липсва нормативна уреденост, но развитието на културно-историческата обстановка, на книжното слово уле сн яват процесите на унифици- ране. Изключителна е ролята на творците и интелекту- алците от този период. Пловдивска книжовноезикова школа Към тема „Българският език от средата на ХІХ век до Освобождението“ Пловдивската книжовноезикова школа е представена от Н. Геров, Й. Гру е в (преди тях Г. Кръстевич). Р. Русинов обобща- ва нейните характеристики така: тя се опира на сборна говорна основа (не само копривщенският го вор), като се съобразява до- някъде с фонетиката и графиката на старобългарския. В „Основа за блъгарска граматика“ (1858, и сл.изд. 1862, 1864, 1865, 1869) на Й. Гр уе в са развити нейните принципни становища за книжо- вен език: • азбука от 34 букви; • след ж, ч, ш винаги се пише я, ю (чюдо, жяба, срв. дн.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 217 Жюл), а в глаголните окончания – « (пиш«, гвач«); • на мястото на старобългарската малка носовка се пише я(<­)–имя,мясо,ся; • сонантните съгласни винаги се предават като ръ, лъ, рь, ль – блъгаринъ, длъго, сльза; • запазва се ύ на етимологичното й място – мýра, снýгъ; • многосричните съществителни от м.р . имат окончание -и : блъгари, градинари и т.н . (има още черти, ко и то са описани в специализираната литература). Тази школа има силен авторитет до 70-те години на ХІХ век, ко гат о отстъпва пред Търновската книжовноезикова школа. Подвижност на ъ в групите ър/ръ, ъл/лъ Към тема „Съвременни звукови закони“ Става въпрос за системно премятане на големия ер (Ъ) в групите ър/ръ и ъл/лъ. Общо правило: ако след тези групи след- ва една съгласна, ер голям се пише пред р, л, тоест реализира се групата ър, ъл: д|ър| во, г|ъл| т|ам; ако след групата има повече от една съгласна, ер голям се произнася и се пише след р, л: д|ръ|вн|ик, м|лъ|кна. Отклонения • Групите ър/ръ и ъл/лъ в едносрични думи: ръ, лъ – връх, гръд, но: сърп, жълт . • В многосрични думи има изключения: повърхност, мъртвец. • Вторичните несвършени гл агол и с наставка -вам (до- вършвам, прекършвам, скълцвам) запазват непромене- ни тези групи, такива, каквито са в съответните им гла- голи от свършен вид: довърша – довършвам; разбър- кам – разбърквам.
Йорданка Захариева 218 Подчинителна съюзна връзка и запетая Към тема „Вътрешноизреченска пунктуация“ В повечето изречения се използват като съюзна връзка отно- сителни местоимения и наречия: който, какъвто, щото, дето, чийто, когато, където, докогато, откъдето, както, доколкото и пр. Пред тях се поставя запетая: Ти ли си, който пристига. Ти ли си, чийто брат ми се обади. Пиши, както ти казах. Пред подобни съюзни връзки може да има предлог: за кой - то, пред който, от когото и др. Запетая се поставя пред подчи- неното изречение: Проектът, за който говорим, вече е прера- ботен. Понякога такава съюзна връзка е поставена в по-задна позиция: Децата, родителите на ко ито са на работа, ще спят ту к. Подобни изречения кореспондират с конструкции от руски език. По-добрият вариант е да се използва съюзната връзка чии- то: Децата, чиито родителите са на работа, ще спят тук. Не се пише запетая, ко гато се свързват съподчинени части: Дойдоха граждани, ко ито познавах и които не познавах. Съче- танията кои т о познавах и които не познавах се отнасят до думата граждани и я поясняват. Тя е „ядрената“ дума в изречението: Граждани дойдоха. Ето защо тези пояснения ще бъ дат оградени от запетаи, ако бъдат вмъкнати между нея и глагола: Граждани, които познавах и ко ито не познавах, дойдоха на празника. В сложно изречение някоя дума от гла в н ото изречение – обикновено съществително име, може да бъде допълнително по- яснена, като се въведе определително изречение чрез относителни местоимения който (която, които, които), какъвто (каквато, каквито), що, дето, че, как. То ва пояснение се обгражда със запе- таи, напр. Служителите, които закъсняват, ще бъдат санкцио- нирани. Работата, че трябва да напиша проект, ме радва. Има изречения, при ко и то на мястото на съществителното подлог може да стои цяло изречение. То в а е т.нар. подчинено подложно изречение, чието начало да започва със съюзите кой - то (която, което, които), щото, че, да или с въпросителни мес- тоимения, наречия, частици кой, какъв, къде, дали. Ако такова изречение е в началото на сложното, се по ставя затваряща запе-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 219 тая; ако то е в края, пред него запетая не се поставя. Практиката обаче е колеблива. Който пее, зло не мисли. ? Зло не мисли, който пее (=този). Да ход им на работа в неделя, е странно. При под- чинени сказуемноопределителни изречения, въведени от който и че, се поставя запетая: Децата са, които играят. Добре е, че сме различни. Ако такова изречение се въве жд а с да или с въп- росителна дума, запетая не се поставя: Добре ще да е да играят. Въпросът е защо ме търси толкова упорито. При подчинителна съюзна връзка е възможно да има уточняващо наречие: само който, едва когато, чак когато (даже, тъкмо, именно, тук, почти, още, много, малко и пр.). В такива случаи запетая не се пише пред изречението, ко ет о се въвежда , защото се приема, че уточняващите наречия са като „синоними“ на запетаята. В края на такова изречение запетая се поставя: Пристигнах тъкмо ко- гато автобусът тръгна, което предизвика смях у приятелите ми. Ако пред съюзната връзка има отрицателна частица (не къ- дето, не за да, не както), запетая също не се по ставя: Сложих книгата не където й беше мястото. Ако пред даден съюз има друг,ощеединсъюз–нопък,аи,пъки,апък,паи;ида,нобез, за да, пък щом, обаче когато, и който – между двата съюза не се поставя запетая: Пристигнах навреме, но пък автобусът тръгна пред очите ми. Разбрах, че съм умна и че съм красива. Все съ- щата съм си: и когато съм весела, и когато съм тъжна. В непосредствена близо ст на две подчинителни връзки не се поставя запетая, когато първият съюз е едносричен и без ударение – че ако, че когато, напр. Разбрах, че когато съм весела, и све- тът е весел, но: Разбрах, защото, колкото и да не вярвах на при- казки, ги видях. Ког ато съюзът е многосричен и има собствено уда р е н и е , а след него следва обособена част или деепричастие, между тях се поставя запетая: Ра збрах, защото, идвайки насам, ги видях. Разбрах, защото, забързана по улицата, ги видях. Полупряка реч и пунктуация Към тема „Пунктуация в текста“ Полупряката реч е вът реш на реч на дадено лице. Характерна е за художествения стил. Тя е самостоятелна форма на чуждата
Йорданка Захариева 220 реч и се различава и от пряката, и от непряката реч. Полупряката реч се оформя пунктуационно като авторска реч: тя не се отделя със специални препинателни знаци (кавички, тирета) така, както се оформя пряката реч. Но в края на полупряка реч се използват препинателни знаци (удивителна, въпро сителна, многоточие), както при пряка реч. Полуслято писане на думи При слято, полуслято и разделно изписване на думи водещ е смисловият принцип, като се следи за съдържателните отноше- ния в структурата на думата. Полуслято изписване на съществителни имена Съществителни имена с две равноправни основи се изпис- ват полуслято (с дефис): внос-износ, касиер-счетоводител. На- чин за проверка: може да се вмъкне съюз и. Важно е да не се объркват със случаи на разделно писане. По традиция е изпис- ването на Австро-Унгария. Съществителни имена с първа гла вн а и втора подчинена ос- нова се изписват полуслято: началник-влак, заместник- директор, заместник-кмет, министър-председател, но замес- тник началник-управление. Начин за проверка: втората съставка може да се променя. Съкращенията от такива думи са: зам.- дир., зам.- кмет, мин. -предс., зам. нач . -управление. Изрази сравнения като очи-череши, гайтан-вежди се пишат полуслято. Съществителни имена с първа съставка подчинена, коя т о представя цифра или буква, и втора съставка главна основа се изписват полуслято: бета-лъчи и β-лъчи, 100-годишнина, но: стогодишнина. Полуслято изписване на прилагателни имена Притежателни прилагателни имена на -ов и -ев се изписват полуслято: Отец-Паисиев, Иван-Вазови. Също и прилагателни имена за комбинация от цветове (сиво-червен, черно-бя л) и вку- сове (кисело-сладък); прилагателни имена, образувани от същес- твителни с две гл ав ни основи като внос-износ > внос-износен режим, търговия и промишленост > търговско-промишлена по-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 221 литика, химия и фармация > химико-фармацевтичен. Полуслято се изписват прилагателни имена със смислово, формално или граматично повторение в корените: важен-важен, гол- гол еничък, немил-недраг, пиян-залян, ситен-дребен, един- единствен. Полуслято изписване на наречия Полуслято се изписват наречия със смислово, формално или граматично повторение в корените: бързо-бързо , ед ва-едва , вед- нъж-дваж, горе-долу, днес-утре, живо-здраво, криво-ляво, лека- полека, напред-назад, насам-натам, оттук-оттам, сега-засега, ту к-там. Полуслято изписване при числителни имена В случаи на изразяване на приблизителност: сто-двеста, пет-шест , 10–15 (крачки), 100–200 (години). По аналогия се из- писват година-две, месец-два, час-два. Полуслято изписване на междуметия • За да се отбележи графично уд ъ л ж е н о произнасяне на гласна или на съгласна, се използва повтаряне на бук - вата, коя то се изписва слято: ааа, ооо, меее, пссст. Като цяло, междуметията, в чиито съставки могат да се отделят две и повече междуметия, се пишат полус- лято: дрън-дрън, чук-чук, шушу-мушу. • Полуслято се пишат и съществителни имена, образу- вани като междуметия: дум-дум (вид куршуми), пинг- понг. Полуслято изписване на частици • Частиците по и най, с ко ит о се образува сравнителна и превъзходна степен, се пишат полуслято с прилага- телните имена и наречията: по-тесен, най-тесен, по - широк, най-широк; по-тясно, най-тясно, по-широко, най-широко, по-нататък, най-нататък, по-предишен. • Ко г ато се отбелязва значение на изключване (в логи- чески смисъл) и логическото ударение пада върху час- тицата, тогава се пише полуслято – не-арийци (всички,
Йорданка Захариева 222 които не са арийци), не-осведомен, не-лице, не- животно. • Случаи на транскрипция от други езици: Конфу-дзъ (Конфуций), Лао-дзъ (‘учителят Лао’). Особени случаи на полуслято изписване • Под влияние на правописа в други езици някои думи и изрази се пишат полуслято: виз-а -ви, ноу-хау, па-де- дьо, прет-а -порте, тет-а -тет . • Понякога за краткост се изпуска еднаквата съставка при няколко изброени сложни имена. То в а изпускане се отбелязва с дефис: офис- и бизнесцентър. Така се оформят и словосъчетания, съдържащи съществител- но и съчетание от прилагателно и съществително, ко е - то е изпуснато като втора основа в сложното същест- вително, но се подразбира: радио- и телевизионно пре- даване. Ако има абревиатурна съставка, след нея не се пише дефис: радио- и тв предаване. По същия начин се оформят и по-големи цялости: старо-, средно- и но - вобългарски (език), авто-, мото-, голф- и яхтклуб. Правопис на думи на -ея, -ия Към тема „Ортография“ CНай-чести колебания. • Ко г ато от съществително име, ко е то завършва на -ия, се образува прилагателно име, я прехожда в а (ия > иа): матерИЯ – матерИАл – матерИАлен; • Особени случаи: социален, пиано, официален, инициа- тива; • Изключения: София > софиянец, християнин, плеяда, одеяло.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 223 Правопис на звателни форми Към тема „Ортография“ CНай-чести колебания. • -йо: Доротея – ДоротеЙО, България – БългариЙО. При имена на -ея,-ия буквата я се заменя с йо, когато се пише звателна форма: Доротея – ДоротеЙО. • -о : Дано, родино, госпожо; • -ьо: земя – земьо, Петя – Петьо; • -ю: председателю, царю; • -е: Велизар – Велизаре, Велизарий – Велизарие, отец Николай – отче Николае; Иване, Йорданке, господине. Правописна реформа от 1945 г. Към тема „Българският език след 1945 г.“ Историята на новобългарския книжовен език категорично показва, че много от положенията, приети в тази реформа, имат своето коренче в миналото. Правописната реформа от 1945 г. изоставя големия ер, но опитите за това се поставят още през 1833 г. от Хр. Павлович; след това през 1848 г. Ив. Богоров изра- зява тази идея като становище; практически опит прави Ив. Добровски през 1850–1851 г. и сп. „Мирозрение“ (от ко ет о изли- зат само 5 книжки, но няма влияние) без голям краесловен ер и без графемите ý, ©, ь, ы, и; през 1861 г. в сб. „Български народ- ни песни“ на Братя Миладинови графемите ъ, ь, © [ъ] са замене- ни от © (с©рце, р©ка ); през 1863 г. П. Р. Славейков в първата го- дишнина на „Гайда“ изоставя краесловните ерове, но после се отказва от тази практика; през 70-те години на ХІХ век Л. Кара- велов под влияние на идеите на Вук Караджич засилва фонетич- ното, вътрешният ер се замества от ©; не ползва «, ¬, i, ы. То в а , ко ет о прави тази правописна реформа, е съобразяване- то и опростяването на правописа въз основа на съществуващата
Йорданка Захариева 224 вече традиция. Назначава се правописна ко м иси я с широко представителство и с председател Д. Николов Осинин. Нейните решения са следните: • отпадане на букв ите © и ý. Мотиви: разграничаването между ъ/© на етимологична основа няма фонетично оправдание, тъй като © се е изпразнило откъм значе- ние. Етимологичното ý в определен етап от развитието на езика е било оправдано от глед и щ е на единството в писмената форма на книжовния език, но поради двоя- ката си звукова стойност на този етап възпрепятства усвояването на книжовния изговор. • отстраняване на краесловните ерове на местата, къде- то нямат звукова стойност (срв. аслъ, г©л©бъ>гълъб). Възражения срещу премахването на краесловния ер голям няма, но за краесловния ер малък, с който се сигнализира мекост, има, срв. кон, зет , ден. • за пръв път се установяват общи правила за употреба на препинателните знаци, ко ет о спомага да се доуточ- ни пунктуационната система (в момента се развива интензивно комбинаториката на знаците). • отстранява се и се опростява краесловната група -ий при имената на месеците – янурий/януари. • в някои случаи се предпочита фонетичният принцип пред морфологичния, срв. сърдце – сърце, праздник – празник, порастна – порасна, нищка – нишка, овощка – овошка, прощка – прошка. • увеличават се дублетните форми. В основата на устната книжовна реч са т.нар. правоговорни норми, чиито корени са във фонетичната и фонетично- морфологичната основа на писмената форма на книжовния език. След като София става столица, започва да се формира специ- фичен „език“ със западнобългарски влияния, ко йт о балансира избора на онези източнобългарски норми, ко ит о попадат в кни- жовния език. • Тук липсва редукцията на о/е при изговор, но така се утвърждава тя и в устната реч в неударена позиция. • Запазва се съгласната х на историческото й място,
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 225 срв. амбар/хамбар; • Запазва се непрегласен изговор на етимологичното я (и на а след ж, ч, ш) пред меки срички. Утвърждава се • изговор на ударено а в краесловие при имена от ж.р . ед.ч .; • изговор на кратките местоименни форми ме, те, се; • изговор мое, твое, наше, ваше, овче вм. мойо, твойо, нашо, вашо, овчо; • нейотуван изговор в началото и в средата на думата на гласните е и и – есен/йесен, мои /мойи, свое /свойе; • след конкуренция акцентна дублетност при рàботя и раб`отя, в`ино и винò, мàсло и маслò, сèло и селò. След 1945 г. в езика навлизат немалко русизми и/или съве- тизми. В комбинация с доминиращата идеологическа рамка се създават условия за формирането на това, ко е то се нарича тота- литарен език. След 1989 г. той се разпадна: първоначално в ме- диите навлезе разговорността, употребата на турцизми, англи- цизми, обърнатият словоред в заглавия и пр. Периодът след 1989 г. нарушава стерилната представа за книжовен език, но пък се разгръщат значително по-пълно и динамично функциите му. След няколко години ситуацията се успокои и сега отново се от- чита връщане към нормите на книжовния език, дори стремеж да се спазват и поддържат значително по-строго от носителите на езика. В същото време в различни сфери на обществения живот се налагат термини (ко ит о се разпространяват и в разговорност- та), ко и то уле сняв ат международното общуване. Отново се пос- тавя въпро сът за чуждото влияние и глобализацията. Правописни принципи в българския книжовен език Към тема „Ортография“ • Фонетичен: маса, стол; • Морфологичен: вестник, безизходица; • Исторически: евтин, втори, Георги, Евтим; • Смислов: Слято, Полуслято и Разделно писане на ду- ми, Пунктуация.
Йорданка Захариева 226 Правописни проекти и правописни реформи между Освобождението и 1945 г. Българският език между Освобождението и 1945 г. След Освобождението едва през 1892 г. се назначава ком и - сия от министъра на просветата Т. Живков (от кабинета на Ст. Стамболов), в чийто състав са Л. Милетич, Ал.Теодоров-Балан, Б. Цонев, Ив. Шишманов, Д. Матов, Ст. Аргиров и Ив. Георгиев. Целта е да се разработи проект за правопис на българския кни- жове н език. Проектът се съсредоточава около: • изоставянето на краесловните ерове, тъй като нямат звукова стойно ст, и вът ре в думата; гласната [ъ] да се изписва като днешната бук ва; отпадат графемите ©, ь. • отпадат графемите я, ю и се заменят със съчетанията ia, iу: iaгода , iунак. • графемата й се заменя с i: героi, моi. • запазва се графемата щ. • думите с ятов преглас се пишат според изговора, като за непрегласена позиция се запазва ý, а прегласът се пише – е, напр. млýко – млечен. • окончанията за 1 л. ед. и 3 л. мн.ч. на глаголите от І и ІІ спрежение се пишат с а: чета, четат. • глаголните окончания в 3 л. мн .ч . в минало свършено и минало несвършено време са -ха: говориха/говореха; писаха/пишеха. • предлага се единен начин на писане на морфемите, ос- нован на състава, независимо от изговорните промени – боб, бобове, изпит и т.н. То з и проект е бил отхвърлен. От март 1894 до средата на март 1895 г. Историко-филологическият клон на Българското книжовно дружество, като се опира на проекта, обсъжда основ- ни правописни и езикови въпро си. Отново до съгласие не се достига. Малко по-късно през същата 1895 г. министърът на просветата Константин Величков назначава ком и сия в разширен състав (Ив. Вазов, Ст. Михайловски, Т. Влайков, д-р К . Кръстев),
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 227 коя то изработва друг проект, предлагащ: • да се запази писането на краесловните ерове, а вътре в думата [ъ] се бележи с графемата ъ. • при глаголите от І и ІІ спрежение в 1 л. ед.ч. окончани- ята се пишат с -а/-я (тоест отпадат т.нар. юсове ©, «). • етимологичното я, означавано от бук ват а э, да отпадне и на негово място да се пише я/е според изговора; • съществителните от м.р . ед.ч . да се членуват с пълен или кратък член според синтактичната позиция: в им. п. – пълен член, в ко свен падеж – кратка членна фор- ма. И този проект не е приет, тъй като обществото вече е било свикнало с Дриновия правопис. През 1899 г. като министър на просветата Иван Вазов издава официално упътване за правопис, без да назначава ко м иси я . То в а упътване следва Дриновата пра- вописна система с малки изменения при членуването на имената и отглаголните съществителни на -не. М . Дринов употребява пълна членна форма при съществителните от м.р . ед.ч ., докато във Вазовото правописно упътване се разграничават според син- тактичната служба в изречението пълна (-ътъ,-ятъ) и кратка (- а,-я) членна форма. М . Дринов препоръчва за прилагателните от м.р . ед.ч . окончание -ий, а в правописното упътване се препо- ръчва членуване на прилагателните с -иятъ, -ия . М. Дринов употребява наставка -нье за отглаголни съществителни, а във Вазовото упътване препоръката е да се пишат с наставка -не. Обаче Ив. Вазов е уволнен, и това упътване не намира приложе- ние. Следващият министър на просветата Т. Иванчев издава „Упътване за общо правописание“ с Окръжно No 1083/05.02.1899, където юсовете са отстранени и заменени в гл а- голните окончания с -а, -я според разпространената вече прак- тика. То з и правопис, известен като Дриновско-Иванчевски, е приет от общественото мнение и се запазва до 1921 г., когато е заменен от Омарчевския правопис, а през 1923 г. е възс та новен и валиден до правописната реформа от 1945 г. През 1924 г. Исто- рико-филологическият клон на БАН взема решение, според ко е- то се запазват краесловните ерове, в средисловие © се заменя от ъ; етимологичното ύ се заменя с я/е, мекостта на съгласна пред о
Йорданка Захариева 228 се означава с ер малък. През 1936 г. министърът на просветата Н. П. Николаев отново назначава ком и си я (Ст. Младенов, Ст. Романски, Й. Йовков и др.), чиято цел е да коригира допуснати и установени неточности, но до краен резултат не се достига. Пренасяне на части от думи Към тема „Ортография“ Регламентът за пренасяне на части от българската дума е основан върху принципа на скандирането: зе|лен|чук. Използва се малко тире (дефис, чертица): зе-лен-чук. Едносрични думи не се пренасят: дол, зъб, боб. Има и няколко други ограничения, представени чрез следните примери: o те|о|рия; o зай|ка; o айс|берг; o Аф|ри|ка; o джу|дже vs над|живея; o Бо|тьо. Препинателни знаци в края на изречение Към тема „Българската пунктуация“ Препинателните знаци в края на изречението са точка (.), въпро сителен знак (?) и удивителен знак (!); с многоточие се сигнализира за условен край на недоизказано и/или прекъснато изречение. За по сочване на завършена граматична и смислова цялост, с коя то се съобщава нещо, се използва основно точка. След нея следва пауза. Кавички, индекси, скоби, ко и то се отна- сят към част от това изречение, не се очакват след точката. S_____ . S____ „_______“. S_____(_______). S__ „_____“ 4 . S_____(______) 4 . Ако край на цитат съвпада с края на изречение, ко гато се ин- формира (съобщава нещо), не се пишат две точки: S ____: „____“ 4 . Ако цитатът завършва с въпросителен, удивителен или
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 229 друг знак, той се поставя, преди да се затворят кавичките, и едва тогава в абсолютния край на изречението се поставя точка: S __ __ : „_____?“ 4 ; S ____: „_____!“ 4 . Ако в изречение цитат има и друг вътрешен цитат, не се допускат двойни кавички в началото или в края на основното изречение цитат: S __ „ _ __„ __ __ __“.; S __ _„ __“ _ ___“.“ Ако вътрешният цитат завършва с въпросителна, удивителна или скоба, ко ито разделят двойните кавички, затваря- щите кавички се пишат: S ___ „_ __„ __“?/!“. Ако изречението за- вършва със съкратена дума, най-често и др., и т.н., и пр., и сл., точката не се удвоява: S_ и пр.; S_ и др.; S_и сл.; S_100 хил. лв. С удивителен знак в края на изречение се сигнализира за афектирано или емоционално състояние и за избор на съответна интонация (ако бъд е обговорен текстът): възклицание, различни видове искане като молба, подбуда, настойчивост, заповед и пр.: S_! Ела! Моля те! Гл е ’й си работата! С въпросителен знак в края на изречение се сигнализира за питане и за изговор на съответната интонация: S_? Идваш ли? Ти откъде си?; Ако питането има форма на косвен въпро с, се пос- тавя точка: S_? → S_ .; Идваш ли? → Дали ще идваш, се чудя.; Ти откъде си? → Искам да те попитам откъде си. Въпросителен, удивителен или комбинация от тези знаци (?!)| (?!) може да се постави вътре в рамките на изречението след дума. То в а цели да изрази съмнение, недоумение, любопитство, емоция. Тази употреба е винаги съпроводена със скоби, в ко ит о се поставя препинателният знак. Може да се добави и латинско- то съкращение sic вътре в скобите: Той имал малка къща (!) от 300 квадрата. Той имал (!) мал- ка къща от 300 квадрата. Той имал малка (!) къща от 300 квад- рата. Той имал малка къща от 300 (!) квадрата. Ама че рабо- та !? Той имал малка къща (?) от 300 квадрата. Уп о т р е б а т а на многоточие е функционално натоварена. В край на изречение то сигнализира за прекъсване и/или недоиз- казване, тоест своеобразна отвореност за разгръщане на по- нататъшни смисли, ко и то са оставени на четящия. (Тук не се слага завършваща точка.) Вътре в изречение сигнализира за „търсене на подходящата дума“ от страна на говорещия, за изра- зяване на емоция, за накъсване на потока на мисълта. Възможна
Йорданка Захариева 230 е употреба на комбинации [...?], [...!] вместо [...], напр. А когато си купя кола...! При цитат многоточието показва отпаднали части от текста, ко и то не са съществени според автора, ко й то е избрал цитата. Ту к обаче има няколко по-сложни варианта, ко ит о следва да се обмислят предварително. Срещат се текстове, при ко ит о многоточието сигнализира, че част от текст не е възст анове н, неясен и пр. Срещат се текстове, при ко и то многоточието сигна- лизира, че се цитира текстът, от ко йт о са отпаднали несъществе- ни части. Срещат се текстове, при ко ит о многоточието си е на автора на цитата. Срещат се текстове с комбинация от изброени- те възможно с ти, тоест създават се условия за неясноти спрямо многоточието във всеки конкретен случай. Изходът е в избор на определена ранжираност, в последователното й прокарване в рамките на целия текст и дори в наличието на обяснителна бе- лежка, напр.: 1. авторското многоточие от цитата се запазва. 2. изпуснати, неясни и пр. части от текста цитат се въвеждат с кръгли скоби. 3. пропуснати части от нарочно избран текст цитат се отбе- лязват с прави скоби и т. н. Уп о т р е б а на точка (.), въпросителен знак (?), удивителен знак (!), с многоточие (...) в края на заглавие. В абсолютния край на заглавие точка не се поставя, но ко г ат о завършва със съкратена дума, точка се поставя. Ако обаче основното заглавие е съставено от два израза, преди втория се поставя точка или друг препинателен знак, напр. Общности и празници в България. Езикови аспекти В края на заглавие могат да бъдат поставяни въпросителна, удивителна и многоточие. Заглавни части в по-голям текст могат да бъдат оформяни с главни букви, с различни шрифтове, с буквени и/или цифрови поредни означения.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 231 Променливо я Към тема „Правописни и правоговорни особености от фонетичен и морфологичен характер“ Променливото Я, известно и като преглас на старата ято- ва гла с на , редуване на я∼е, е правописно и правоговорно пра- вило, за ко е то за необходими следните фактори: ударение и ха- рактер на сричката след променливото я – дали тя е твърда, или мека (твърдата сричка има гласни а, о, у, ъ, а в меката сричка – гласни е, и). Проверка се извършва с други форми и думи. Пра- вилото гласи, че се пише и се изговаря гласна я, когато тя е под ударение и пред твърда сричка (с гласни а, о, у, ъ) или в краесло- вие: бя с> бЯсна, бЯсно тясна, тясно; гл ас на я прехожда в гласна е, ко гат о е под ударение и пред мека сричка (с гласни е, и): бя с > бесен, бесни, тесен, тесни. Отклонения от правилото • Запазва се гласната е при прилагателни на -ен: хляб > хлебен, хлебна, хлебно; цвят > цветен, цветна, цвет- но. Те зи прилагателни съдържат променливо я пред наставката -ен и запазват е във формите за женски и среден род, въпрек и че е пред твърда сричка. Но това не е винаги така, срв. бяс > бесен, бЯсна, бЯсно, бесни. • При прилагателни на -ен я се редува с е, ако сричката в думата съдържа променливо я и е пред съгласните ж, ч, ш, щ (шт): мля|ко > мле|чен, млеч|на, млеч|но, млеч|ни, грях > гре|шен, греш|на, греш|но, греш|ни. Но: пряк – преч|ка, ня|кой – не|що. • Редуване на я с e се наблюдава в сложни думи, които в подчинените съставки имат променливо я, върху ко ит о не пада ударението: беломòрски, белокòс, неколкокрàтен, железобетòн, снегопоч`истване. Ко г а- то второстепенното ударение е яснодоловимо, това ре- дуване не се реализира: няколкостотин, тяснопарти- ен, дясноориентиран, прякоотговорен. Обикновено тези прилагателни могат да се пишат и разделно.
Йорданка Захариева 232 • Запазва се променливото я при съществителни с нас- тавка -ост. То в а са обикновено съществителни с абст- рактно значение (абстрактни съществителни), ко и т о са образувани от минали причастия. Те зи съществителни съдържат променливо я, но ко гат о се членуват, в чле- нуваната форма я се запазва, независимо че ударение- то се премества: закостен`ял , закостеня  лост, закостенялосттà; припря  н, припря ̀ ̀ ност, припря- носттà. • Има съществителни с наставка -ост, ко и то не произ- лизат от причастия: вярност, верността; цялост, це- лостта; рязкост, резкостта. • Запазва се гласна я пред мека сричка при глаголи в минало свършено и минало несвършено време в 1 и 2 л. мн.ч.: видяхме, видяхте. Това е валидно и за глаголи вмин.несв.времев1л.ед.ч.и2,3л.мн.ч.Тукя(по произход от старобълг. малка носовка) в окончанието е в позиция след гласна или шушкава съгласна ж, ч, ш, щ: броя, броях, брояхме, брояхте; мълча, мълчах, мълчахме, мълчахте; лежа, лежах, лежахме, лежах- те. • Я прехожда в гласна е, когато е извън ударение при глаголи от I и II спр. в мин.несв.вр.: нося, носех; пия, пиех. Редуването е/я различава форми на гл агол а! • Я прехожда в гласна е, въпреки че е пред твърда срич- ка, при глаголи, които завършват в 1 л. ед.ч. сег. вр. на -н а (когато се образува глагол от св. вид): сядам – сед- на, блясвам – блесна, лягам – легна, крясвам – кресна, впрягам – впрегна, мятам – метна, стряскам – стрес- на, плясвам – плесна, клякам – клекна. • НО има изключения: дялна, бялна се, пробягна, зяпна, млясна, мярна се. Има също и дублети: ВЕСНА СЕ, ВЯСНА СЕ. Дублетно ст има и при личните имена: Вя- ра и Вера, Невяна и Невена. • Системно е редуването на я в е при минали деятелни причастия, при минали страдателни причастия, обра- зувани от глаголи от I и II спрежение: вървя, върви –
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 233 вървял, вървели; извървян, извървени. • При гл агол и от III спрежение няма промяна във всички форми: стрелям, стреля – стрелял, стреляла, стреля- ло, стреляли; отстрелян; отнасям, отнася – отнасял, отнасяла, отнасяло, отнасяли; отнасян. • Гл а г о л и т е от III спр. с наставка -ям образуват всичките си форми с я неударено, така че двете минали деятел- ни причастия са еднакви: стрелял; сег. деят. прич. – стрелящ; мин.св. и мин .несв. време са еднакви – стре- лях (изкл. 2, 3 л. ед.ч .); мин.страд. причастие – стре- лян, разстрелян. • Няма редуване я/е при сегашните деятелни причастия -ящ, -ящо, -яща, -ящи, образувани от глаголи от I и II спрежение, ко г ато ударението пада върху основната гл а с н а (пред щ): четЯщ, четЯща, четЯщо, четЯщи; горящ, горяща, горящо, горящи; ко г ат о ударената гл ас- на е в позиция след друга гласна (броЯщ) – причастни- те форми завършват на -ящ: броящ; или след шушкава съгласна ж, ч, ш, ш причастните форми завършват на -ащ: лежащ, стърчащ. В причастната форма на гл аго- лите от I и II спрежение, която завършва на -ещ, -еща, - ещо, -ещи: пишещ, ход ещ – няма редуване. Ударението в тези случаи пада върху друга сричка. Глаголите от III спр. образуват сегашни деятелни причастия -ащ и -ящ независимо от ударението: гледащ, падащ, стрелящ (редуване няма). • При много думи, навлезли в книжовния език, ко ит о принципно съдържат старата ятова гласна в позиции на редуване, такава промяна не се извършва. Пише се и се изговаря е в думи от западните български говори, от руски, от черковнославянски: човек, избелвам, век, дело, отдел, сделка, мекотело, местност, зрелост, потребност, неразделно, равномерно. • Според местния изговор се изговарят и пишат геог- рафски имена, ко и то съдържат променливо Я: Брегово, Гол емо Пещене, Железна, но: Бяла Слатина, Оряхово. По принцип географските имена от местно значение се
Йорданка Захариева 234 пишат и изговарят според начина, който е възприет в местните говори, тоест те не се подлагат на нормали- зация: Шумако, Темното езеро, Долна Лака, Железна и Желязна. Пряка реч и пунктуация Към тема „Пунктуация” Чужда реч, предадена от автора дословно, са нарича пряка реч. Тя се отделя от авторската реч с тирета или с кавички. Общоприето е при диалог в художе ствен и произведения да се употребяват тирета, поставени пред пряката реч, като всяка реп- лика се пише на нов ред. Думите на автора пред пряката реч завършват с точка. Ако те завършват с глаголи като казвам, питам, отговарям, се пос- тавя двоеточие. Думи на автора след пряка реч се оформят с ти- ре, пишат се с малка буква и завършват с точка. Думи на автора, поставени между части на пряката реч, се оформят като думи на автора след пряка реч, но след авторската реч се поставя тире, за да се продължи пряката реч с главна буква. Налице са разнооб- разни комбинации, ко ит о са описани изчерпателно в уводните части на академичния правописен речник от 2002 г. Пряката реч може да завършва с всеки препинателен знак за край на изречение. Диалог може да се огражда с кавички. Обикновено не след- ва нов ред. С журналистически публикации отделянето на ав- торска и неавторска реч се означава със запетаи, тирета, двоето- чие. Пунктуация Пунктуацията е система от графични знаци, ко и то са извън азбуката, но ко и то заедно с графиката и ортографията организи- рат начините за предаване на писмен текст. Какво може да се сигнализира с пунктуацията? Тя: • уле с нява разбирането/разчитането на писмен текст; • показва в граматичен, по-точно в синтактичен аспект членението на писмения текст;
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 235 • спомага за ориентиране и избор на подходяща инто- нация; • спомага за комуникативното акцентиране чрез подчер- таване с препинателни знаци на определени части от текста. Смисълът на пунктуацията е да члени и да организира пис- мения текст. То в а членение не е самоцелно: то е подчинено на правила и кодифициращи норми, отнасящи се до пунктуацион- ното оформяне на текста. Те зи норми са исторически променли- ви и конкретни за всеки език. Пунктуацията в европейските езици се о сновава на йерар- хия на функциите на препинателните знаци, въз основа на отде- ляне на елементи от текста или на техни части. Разграничават се две групи препинателни знаци: единични и двойки. Според позицията на членението (изречение – текст) се различават: вътрешноизреченски препинателни знаци и текстови. Класификациите на препинателните знаци са доста размити поради полифункционалната натовареност и условния им харак- тер, например кавичките, многоточието, скобите, или поради възможно ст та за комбинаторика и синонимията между някои от тях. Препинателните знаци вът ре в изречението и за край на из- речението са основен център на пунктуационната система. Но тя има и периферия – ко г ат о се члени организационно и простран- ствено по-голям текст, например интервал, за отделяне на абзац, звездички или други означения за отделяне на по-големи части от абзаца, включително и шрифтовите разнообразия. Съществу- ва регламент за оформяне на типови ко м пл екси текстове като рубрикирането, пряката реч и пр. Го л е м и текстови цялости се организират според авторския избор на дялове, раздели, подраз- дели, части, гл ави , параграфи и пр. Шрифтовете, ко и то се из- ползват най-често за графично подчертаване (членение, дифе- ренциране и пр.) в печатен текст, се различават по наклона на бук ви те (прав и наклонен (курсив) шрифт), по дебелина на бук- вите (светъл, получерен и черен шрифт), по начина на набор – без или със разредка между буквите в думата, по размер (гармонд, петит и др.). За подчертаване в текста могат да се из- ползват и други начини: набор с гл ав ни букв и (блокшрифт), раз-
Йорданка Захариева 236 лични цветови контрасти и др. Препоръчително е да се следват основните правила, свързани с шрифтовата защита на текста. Предназначение на отделните препинателни знаци. • Край на изречение и пауза между две изречения – точ- ка, въпросителна, удивителна, многоточие; • Вътре в изречение: − недоизказване, прекъснатост, разделеност, преду- преждение – многоточие; − след вметнати изрази – въпросителна, удивителна; − за съкращаване на думи – точка; − идеографска, йероглифна – точка след арабска цифра се чете като редно числително (не като бройно); двое- точие като знак на някакво отношение; − изреждане и паралелни структури – точка и запетая, запетая; − изброяване, пряка реч, поясняване – двоеточие, запетая. • за графично оформяне – точка след цифри, след малки или главни букви при рубрики, двоеточие; • при комбиниране – въпросителна със скоби и/или уд и - вителна; удивителна със скоби и/или въпросителна – показват отношение на пишещия към текста. Разделно писане Към тема „Слято, полуслято и разделно писане“ Разделното писане на думи се основава на смисловия прин- цип. Следи се за съдържателните отношения в думите. Реализи- ра се при съществителни имена с равноправни смислово компоненти и приложения: специалист счетоводител, екип кандидат, държава участничка, страна членка (проверка: гра- матични промени в съставките – екипи кандидати), но: страна – членка на ЕС,..., водещ предаване, заместник главен преговарящ, завеждащ дирекция, старши експерт, младши експерт, Нова Загора, Червен бряг, Нова година, Трети март, Гол я м Мечи връх, Капитан Андреево (вж. гла вн и букв и ). По традиция: Ин-
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 237 докитай, Будапеща. Разделно писане има при съществителни, при ко ито смисловото отношение е неравноправно: подчинена основа – главна основа като бизнес среща, фолк концерт (про- верка: подчинените смислово ком п он ен т и съществуват като са- мостоятелни думи в българския език и могат да образуват грама- тични форми – фолкът, бизнесът). Ако първата съставка е абре- виатура, следващата съставка се пише разделно: АГ болница, МВР център, тв лиц енз, GSM оператор, SOS сигнал, HVB клон : Ейч Ви Би клон. Прилагателни за цветове като морковено жълт, тюркоазено зелено се пишат разделно. Някои нетерминологизи- рани словосъчетания от наречие и причастие: късно пристигнал. Числителните като двайсет и пет (лева), сто двайсет и пет, хи- ляда и триста; четирийсет и първият, седемдесет и шести, деветдесет и девета. Разделно се пишат някои изрази: от горе до долу, от къде на къде, от тук на там; от време на време, от край до край, от само себе си. • Повечето съюзи се пишат разделно: въпреки че, освен че, след като, преди да. Не се отчита отношението между смислите на изграждащите ги части: без да, въпреки че, за да, като да, като че, макар че, освен да, освен дето, освен като, освен че, преди да, само че, след като, стига да, сякаш че, щом като; тъй както, ако и да, ами че, а пък, и да. Тъй като образуват смис- лова цялост, съставните съюзи не могат да бъд ат раз- деляни със запетая. В сложни изречения запетая се по ставя преди тях. • При съществителни имена, гла го ли и предложни изра- зи частиците по и най се пишат отделно от тях: пò при- лягам, най прилягам, пò харесвам, най харесвам, пò обичам, най обичам, пò ми допада, най ми допада; пò човек, най човек, пò юнак, най юнак, пò майстор, пò към мене, пò на открито, най на меко, най към мен. За да се разграничи по-лесно от предлога по, при части- цата пò се отбелязва при възможно ст и ударението. • Ако не се образува противоположно ново значение, частицата не се пише разделно – Не веднъж съм писа-
Йорданка Захариева 238 ла такива писма (‘не само един-единствен път’). • Частицата не се пише разделно от гла го ли , от деепри- частия, от минали несвършени деятелни причастия: не играя, не играейки, не играел. Редуване на о∼е Към тема „Съвременни звукови закони“ Системен преход на о в е в думи, ко ит о завършват на -ай, -ей, -ой: при съществителни, ко ит о образуват мн.ч . с наставка -о в е/-еве: брой – броеве, строй – строеве, и местоимения от ср. р.: твой – твое, мой – мое. Редувания под влияние на йота Към тема „Исторически звукови закони“ Стари исторически редувания са се получили под влияние на йота. • Редуването [с, з] ∼ [ш, ж] под влияние на йота (j), напр. високо ∼ свише. Заети от руски са висш, нисш. • Редуването [ц ∼ ч], ко ето е получено от по-старо пър- воначално [к], променено по първа палатализация в [ч] и в трета палатализация в [ц] се реализира само някои случаи: отец ∼ отче, старец ∼ старче. Също и при някои наставки [-ица] > [-ар]: баница ∼ баничар; [-ица] > умалит. [-е]: лисица ∼ лисиче; [-ц] > [-ило]: венец ∼ венчило; [-ица, -ец] > [-ина]: месец ∼ месечина; [-ец] > [-ество]: отец ∼ отечество , творец ∼ творчество. • Редуването [ск, зг] ∼ [щ, жд] под влияние на йота е рядко: леска – лещак, глозгах – глождя. • Редуване [т, д] ∼ [щ, жд] под влияние на йота се реали- зира при образуване на несв. гла го л и с наст. -я -м/а-м, след шт, жд: сетя се ∼ сещ ам се, видя ∼ виждам; при няколко глагола от І и ІІІ спр.: обода ∼ обождам, глът- на ∼ поглъщам; при несв. глаголи от ІІ спр. [-явам, - вам]: смутя ∼ смущавам. Ту к грешки не се срещат. Не
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 239 се срещат и грешки в това редуване (защото не се схваща като редуване) в над 150 съществителни на [- ние], възприети от руски и черковнославянски: смутя – смущение, посещение и др. Добре е да се запомни, че се реализира в две форми на повелителното наклоне- ние (с правописно регламентирана елизия (изпадане) на д): ям, ядеш ∼ яж, видя – виж. Редукция на гласни Към тема „Правописни и правоговорни особености от фонетичен и морфологичен характер“ Звуковете се делят на гласни и съгласни. В съвременния български език гласните са 6 (в старобългарския са били 11). Особено ст е, че извън ударение те леко се променят. Явлението се нарича редукция при изговор и се изразява в приближаване на гласните а > ъ, например вагон, о > у, например столове, е > и, например пеперуда (в източните говори – пипируда). Такава ре- дукция е допустима в изговора, но не и в правописа. При ко л е- бания се проверява в Правописния речник (2002): пъстърва < пъстър, обращение < обрат, поврат, обръщение < обръщам се към някого. Рецензия – основни постановки Към тема „Оформяне на текст“ І. Обемът да не надхвърля 6–7 стандартни страници. Една стандартна страница съдържа 1800 знака. При маши- нопис това означава 30 реда по 60 знака. При компютърна обра- ботка на Microsoft Word се изчислява автоматично през Tools → Word Count → Characters (with spaces), Include footnotes and endnotes. Посоченото число в Characters (with spaces) се дели на 1800.
Йорданка Захариева 240 ІІ. Структура: Центрирано: 1. посочване на вида на текста: рецензия, отзив и пр. 2. посочване на името на рецензираното и автора му. 3. посочване на целта на рецензията (за какво е предназна- чена). 4. посочване на автора на рецензията. След един-два интервала се представя същно стната част (двойно изравнена, с отстъпи). Съдържание на тази част: 1. Общо описание на представения материал (материали: монография, учебник, свидетелства, патенти, статии, доклади, курсови работи, теми и пр.). • Ако материалите са повече от един, се прави класифи- кация по тематика или друг признак. • Ако има съвпадение при тези материали, се извършва редуциране. • Посочват се публикации преди и след получаване на научна степен (за научна рецензия), дейности преди и след дадено събитие (експертна оценка). 2. Дава се обща характеристика на дейността на кандида- та: ко я дейност преобладава – научна, научно-приложна, педаго- гическа. 3. Съдържателно описание на представения за рецензиране текст (текстове), ко ето включва задължително: • новост (теория, хипотеза, методи и пр.); • обогатяване на съществуващите знания; • приложение в практиката (и реализиран икономически ефект). 4. Въз основа на предо ставени данни се посочват цитира- ния. Те показват дали публикациите са известни на други хо р а и има ли отзвук от тях. То в а е непряка оценка от други хора. • Посочват се цифрови показатели; • Вид на цитиранията (за тези случаи се представят ксерокопия от самите цитирания, за да се прецени
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 241 характерът им). 5. Ако текстът е от колектив, се отделя авторската част и приносът на конкретния човек. 6. Следват критични бележки по представения текст, включително и за литературната осведоменост на автора по да- дената тема. 7. По сочват се лични впечатления на рецензента (за кан- дидата) и други данни, ако има, които не са включени в точ- ките по-горе . 8. Формулира се ясно и мотивирано заключение. ІІІ. След запознаване с рецензията се очаква човекът да представи писмени отговори на критичните бележки, ко ит о се съдържат в рецензията. Рубрикиране Към тема „Оформяне на текст“ Рубрикирането е специфично членение на текстова цялост за по-ясно отделяне на нейни части. Подобни членения се сре- щат предимно в административно-делови и научни текстове при изброяване, изреждане и под. Цели се визуално отделяне на от- носително завършени части и цяло сти. Членението може да бъде на един ред, но може да се разположи на отделни нови редове за всяка точка и подточка, като се спазват съответните отстъпи, ако има вътреш но йерархизиране. Налице са разнообразни знаци за графичното отделяне на такива части (в Wo r d от прозореца Format към Bullets and Numbering). След такъв знак се пише гл ав на буква , и текстът се оформя като изречение, завършващо с точка. Друга възможно с т при по-малки части е изписване с малка бук ва, при изреждането им поставяне в края на запетаи (точка и запетая) и при послед- ната част – поставяне на завършваща точка. • Да се провери дали има автобус. • Да купя билет. 1) Да проверя кога тръгва автобусът. 2) Да купя билет. Задачи за деня: ⇒ да проверя кога тръг- ва автобусът, ⇒ да купя билет.
Йорданка Захариева 242 Основният текст, преди да се отделят съответните части, за- вършва обикновено с двоеточие или тире. За отделяне могат да се използват думи като първо, второ, трето, като след тях се поставя запетая, тире или точка. Самобитни черти на българския език Към тема „Културноисторическа ценност и специфика на българския език“ Спецификата на българск ия език се представя през съчета- нието от архаично и ново в славянските му елементи в областта на гл агол н ат а система, комбинирани с иновации, възникнали на балканска среда в именната система. То й притежава самобитни черти като: • За всички български диалекти и за книжовния език е характерна загубата на падежи при съществителните. Протекла е смяна на езиковия тип – от падежен тип език българският днес е аналитичен тип, тоест безпа- дежен език. • Наличие на членни морфеми – тук системно се раз- гръща категорията определеност. • Старобългарският инфинитив е заменен с да-конструкция. • Запазване на минало свършено и минало несвършено време (изкл. в банатския говор). • Аналитично образуване на степените за сравнение при прилагателните имена и наречията с частици по- и най-, ко и то се прибавят към основните форми, и оригинално разширяване на явлението степенуване към съществителни, гл аго ли и предложни изрази. • Използване на аналитични форми за бъдещ е време с частица ще. • Развитие на ново наклонение – преизказното. • Удвояване на допълнението – Петър го срещнах, Мене ми се иска и пр.
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 243 Сексизъм в езика Въпросът за сексизма в езика е поставен от Комитета на ми- нистрите на Съвета на Европа в препоръка „относно премахва- нето на сексизма в езика“ от 21 февруари 1990 г. В тази препо- ръка се подчертава, че езикът има основна роля при формиране на социалната идентичност. Сексизмът е определен като доми- ниране на мъжкото над женското и е характерен за езиковите употреби в повечето страни членки, което възпрепятства равно- поставено стта между половете. Те зи употреби са свързани с на- зоваване на личности от двата пола само чрез съществителни от м.р ., ко е то е източник на неясноти. Препоръката е образованието и средствата за масово осведомяване да спомогнат за оформяне- то на възгледи, насочени към равнопоставеност на половете, ка- то се опитват да приспособят езика (езиците си) към именно те- зи социални и психологически тенденции. В книжовния език и в официалните стилове това се отчита: например званието „(стар- ши) научен сътрудник“ се оформя според пола на индивида, но и тук с характерната дублетност. В рецензии от различни автори, които са професори езиковеди и които са вещи във и със езико- вата (си) култура, се срещат задължителни употреби в ж.р . науч- на сътрудница и научна сътрудничка, ко ето означава, че се пре- одолява езиковият сексизъм, но все още няма твърдо установени избори. Славянобългарска школа Българският език в периода между Рибния буквар и средата на ХІХ век Представителите на славянобългарската школа (Н. Рилски, Р. Попович) търсят „златната среда“ между идеите на новобъл- гарската и черковно славянската школа. Според Н. Рилски, съ- дейки от „Филологическо предуведомление“ към „Болгарска граматика“ (1835), писменият език следва да използва като ос- нова народния език, но обработката му да бъде съобразена с черковнославянската традиция; в основата на книжовния език да
Йорданка Захариева 244 бъд ат общите елементи на българските говори, а при колебание да се използва като коректив традицията. Така, ако има кол еба - ние коя дума да се приеме като книжовна – например крак или нога – да се избере нога, защото тя присъства в черковнославян- ски; ако има колебание за избора на възвратно лично местоиме- ние (са, се , ся) – да се избере се, защото е застъпник на с­. Н. Рилски не смята, че е необходимо да се възстановят падежите, против е налагането на причастия от черковнославянски като начинав, имающи, тъй като не съществуват в говоримия език. Смята, че членуването трябва да се запази. Като цяло идеята му е да се изгражда нормативност върху сборна диалектна основа. Според Р. Попович правописната система трябва да стъпва върху традиция, защото писменият език е за издигнатите в об- ществото, и тъкмо поради традицията не приема замяната на черковнославянската азбука с гражданска. През 1837 г. той изда- ва „Христоития или благонравие“, където не се откриват изкуст- вени падежни форми и до черковнославянската традиция се прибягва в два случая: а) при липса на подходящо изразно сред- ство от народния език; и б) ко г ат о е налице разнообразие за оз- начаване на обекта в народните говори, тоест при налична по- лиморфия. То й членува като подлог имената от м.р . в им .п . с -о, а при ко свен падеж използва окончание -ът . Употребените фор- ми за бъдеще време с частица ще, твърдият изговор при глагол- ните окончания – растатъ [изговор: -ът], членуваното множ. число -тý способстват за постепенно затвърждаване на бъд ещ и- те книжовни норми. Словосъчетания в българския език Към тема „Въведение в граматиката“ В българския език се различават свободни и устойчиви словосъчетания. Фразеологичните, или устойчивите словосъче- тания, са предмет на лексикологията. Има и специализирани фразеологични речници, където се обяснява смисълът им, напр. придържам се към буквата на закона означава ‘изисквам точно спазване на формалната страна на нещо – наредба,
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 245 разпореждане и пр.; проявявам педантизъм’, ходя по нервите на някого означава ‘дразня, нервирам някого’, ход я по гайдата на някого означава ‘изпълнявам безропотно желанията на някого, постъпвам така, както той иска, слушам някого във всичко’. Как- то се вижда, тези изрази имат различен смисъл от преките зна- чения на съставящите ги думи. Свободните словосъчетания се делят на подчинителни и съчинителни. При подчинителните словосъчетания е налице една опорна дума, а другите части (думи) са зависими от нея. Например в словосъчетанието бърза червена кол а опорната дума е кола , а другите две думи дават допълнително характеризиране на думата кол а. Съчинителните словосъчетания се отнасят до еднородните части на изречението (вж. по-долу). Освен това деление свободните словосъчетания се делят на прости, изградени от две думи, и на сложни словосъчетания, ко ит о са съставени от повече от две думи. В сложните словосъчетания се наблюдават два типа отно- шение. Ко г ат о две или повече подчинени части са независими една от друга, но се отнасят към една главна дума, се говори за отношение на съподчинение, напр. бърза червена кол а. В някои словосъчетания обаче една подчинена дума може да бъде гл а вн а за следващата дума. Ако имаме две словосъчетания – новината за тефтерчето и тефтерчето на Левски, можем за направим от тях едно словосъчетание – новината за тефтерчето на Левски. В това словосъчетание думата тефтерче е подчинена на думата новина, но е главна по отношение на Левски. Това е случай на последователно подчинение. В българския език се отделят четири форми на свързване: • съгласуване – подчинените части от словосъчетанието се съгласуват с главната, тоест те се синхронизират по лице, род, число с нея – счупена чаша, счупен хладил- ник, цветето е свежо, тревата е свежа. • управление – гл а в н ат а част налага употребата на точно определени форми от зависимата част; казваме страх ме е, спи ми се, благодаря ти, а не: [страх му е, спи ме се, благодаря те].
Йорданка Захариева 246 • прилагане – тук не се наблюдава морфологична про- мяна – чете книга, чете книги (числото на съществи- телното не зависи от гл агол а). Само чрез прилагане се съединяват неизменяемите части на речта: говори бав- но. • предложно свързване – то винаги е подчинена част (го- вори за него) и е характерно за глаголите и за същест- вителните – клоните на дървото, говоря за детето. Гл а вн и части в едно словосъчетание могат да бъдат същест- вително, прилагателно, гла го л, предлог или наречие. Могат да се отделят няколко групи, в които главна част на ед- но словосъчетание може да бъде съществителното. Към същест- вителното може да се добавя прилагателно име, ко е то стои пред него – бърза червена кол а . Възможно е по стилистични и семан- тични причини прилагателното да стои след съществителното – ден първи, книга втора и пр. То г а в а се нарича инверсия. Има слу- чаи, при ко и то две съществителни се свързват безпредложно (стадо овце, връзка лук, вид сирене, злато жена). Понякога тук се наблюдават колебания в правописа им: как да бъдат изписани – полуслято или разделно. Особеност е, че към всяко от тези съ- ществителни може да се добавят други думи, напр. филия хляб, Тя носеше две големи филии диетичен ръжен хляб. То в а е провер- ката, по която може да се определи, че двете съществителни са несъгласувани определения. Тези случаи се объркват с приложе- нията, които могат да бъдат преди или след главното съществи- телно: дядо (Петър), чин (ефрейтор), (гората) закрилница. При- ложенията са подчинени части, кои т о също се свързват безпред- ложно със съще ствителното. Но приложението е друго определе- ние за предмета, поради което може да се конструира изречение за проверка Петър е дядо, Гората е закрилница. То се различава от словосъчетанието чаша вода, срв.*водата е чаша, чашата е вода. Друг тип словосъчетания със съще ствителни е пред тях да се поставят кванторни думи всеки (младеж), някой (човек) или наречия – рано сутрин, късно вечер. Има и задпоставени разши- рения към главното съществително, които се свързват с него със или без предлог: влакът за Варна, връзката от София до Плов- див, къщата отсреща, песента й, баща му. Ко г ат о гл ав на част в словосъчетанието е прилагателно име, то
АБЕВЕТО НА ЕЗИКОВАТА КУЛТУРА 247 може да бъде пояснено от наречия, ко и то се поставят преди него (твърде голям, много мила, доста известен), и от поставени след него предложни съществителни (достоен за пример), а също и от малък брой безпредложни съществителни за мерни единици – ви- сок два метра, тежък 10 кг. В изречение словосъчетанието дос- тоен за пример, ко г ато пояснява съществително, се огражда със запетаи: Човекът, достоен за пример, остава неизвестен . Словосъчетания в гл а в на част гл а гол . Всеки пълнозначен гл агол има прости и сложни форми. В сложните форми участват спомагателни или помощни глаголи. Те са част от глаголната форма и не могат да имат собствени пояснения. Но всеки от тях е в командна позиция спрямо следващия, тоест те налагат да се използва точно определена форма на елемента, ко й то ги следва. Гл а го л н а т а група образува лексикалната част в групата на сказуемото. Сказуемите се делят на гл а го лн и и именни. По тра- диция глаголните сказуеми се разграничават: • на про сти сказуеми – това е всяка лична форма на пълнозначен гл агол (щял съм бил да съм спял); • на съставни сказуеми – трябва да кажа, почна да го- вори; те са съставени от непълнозначен и един пъл- нозначен гл агол . Непълнозначни са модалните гл агол и (трябва, може, бива) и техни синоними, а също и фа- зовите гл агол и (почвам, продължавам, преставам) и техни синоними; • на сложни съставни сказуеми – тези, ко и то имат поне два непълнозначни гл а го л а – може да е трябвало да замине, може да почне да говори. Именните сказуеми се разграничават на: • съставни (съм и негови синоними и една именна част – съществително или прилагателно, хубава е, съм човек); • сложни съставни, в ко ит о има поне един непълнозна- чен глагол – може да е хубава, почна да става хубава, може да почне да става хубава. Съчетанията на глагола съм с глаголно прилагателно (дея- телно или страдателно причастие) външно не се различава от съчетанията на съм с обикновено прилагателно, срв. Историята е измислена, не е вярна (съм + предикатив) и Историята е из- мислена от жена (перфект на страдателна залогова форма).
Йорданка Захариева 248 Объркват се и случаи като Тя е тук (сегашна форма на съм)